Събудих се в тъмното и заварих котката да ме побутва с лапа по лицето. Това бе първият признак, че нещо не е наред. Сигурно бях забравила да затворя вратата на кухнята снощи. Наказание, че се прибрах у дома пияна.

— Махай се — изстенах аз.

Дилайла измяука и ме побутна с глава. Опитах се да заровя лице във възглавницата, но тя продължаваше да подръпва ухото ми, затова накрая се претърколих и безмилостно я избутах от леглото.

Тя тупна на пода с възмутено тихо „мяу“, а аз се завих презглава. Но дори и през завивките чувах как драска по долния ръб на вратата, потракваща леко в рамката си.

Вратата беше затворена.

Седнах с внезапно разтуптяно сърце, а Дилайла скочи в леглото ми с доволно кратко измъркване. Притиснах я към гърдите си, усмирих я и се заслушах.

Може би бях забравила да затворя вратата на кухнята или само я бях притворила. Но вратата на спалнята ми се отваряше навън — особеност на странното устройство на апартамента ми. Нямаше как да се затвори навътре сама. Някой трябваше да я е затворил.

Седях вцепенена, притиснала топлото тяло на Дилайла към гърдите си, и се вслушвах.

Нищо.

После ми хрумна с облекчение, че тя вероятно се е криела под леглото и е останала при мен, след като се бях прибрала вкъщи. Не си спомнях да съм затваряла вратата на спалнята си, но може би неволно съм я затръшнала на влизане. Честно казано, от станцията на метрото дотук всичко плуваше в мъгла. Главоболието бе започнало още по време на пътуването към вкъщи, а сега, когато паниката ми се стопяваше, усещах как се надига отново в основата на черепа ми. Наистина трябва да спра да пия по средата на седмицата. Всичко е наред, когато си около двайсетте, но явно вече не бях в състояние да се справям с махмурлука както преди.

Дилайла започна да се върти неспокойно в прегръдката ми, да забива нокти в ръката ми, затова я пуснах, пресегнах се за халата си и се наметнах. После я взех отново с намерение да я изнеса в кухнята.

Когато отворих вратата на спалнята, там стоеше мъж.

Няма смисъл да питате как изглеждаше, защото, повярвайте ми, вече го направиха около двайсет и пет пъти в полицията. Не видяхте ли поне ивица кожа на китките му? — продължаваха да питат.

Не, не и не. Беше с качулка, с кърпа на носа и устата, а всичко останало беше в сянка. С изключение на ръцете му.

На ръцете му имаше латексови ръкавици. Именно тази подробност ме изплаши до смърт. Тези ръкавици казваха: знам какво правя. Казваха: дошъл съм подготвен. Казваха: може би искам нещо повече от парите ви.

Останахме така известно време: лице в лице, пронизващите му очи, приковани в моите.

Хиляди мисли препускаха през ума ми. Къде, по дяволите, беше телефонът ми? Защо пих толкова много снощи? Щях да го чуя да влиза, ако бях трезва. О, господи, иска ми се Джуда да беше тук.

И най-вече — тези ръкавици. Боже мой, тези ръкавици. Бяха толкова професионални. Клинични.

Не казвах нищо. Не помръдвах. Само стоях там с разтворения си вехт халат и треперех. Дилайла се измъкна от безволевите ми ръце и се стрелна по коридора към кухнята.

Моля те, мислех си. Моля те, не ме наранявай. О, господи, къде ми е телефонът?

Тогава видях нещо в ръцете на мъжа. Моята чанта — новата ми чанта „Бърбъри“, макар че тази подробност изглеждаше абсолютно незначителна. Тази чанта имаше значение само с едно. Мобилният ми телефон беше вътре.

Очите му се присвиха по начин, който ме накара да мисля, че може би се усмихва под кърпата, и усетих как кръвта ми се отдръпва от главата и пръстите ми и се събира в сърцевината на тялото ми, готово да се бие или да бяга, независимо кое се налага.

Той направи крачка напред.

— Не — казах.

Исках да прозвучи като заповед, но се получи молба, със слаб, писклив и жален глас, изпълнен със страх:

— Не…

Дори не успях да довърша. Мъжът тръшна вратата на спалнята в лицето ми и тя ме удари по бузата.

Останах вцепенена един дълъг миг, притиснала с ръка лицето си, безмълвна от шока и болката. Усещах пръстите си ледени, но по лицето ми се стичаше нещо топло и мокро и ми отне известно време, за да осъзная, че беше кръв, че ръбът на вратата бе наранил бузата ми.

Искаше ми се да избягам обратно в леглото, да си пъхна главата под възглавниците и да плача ли, плача. Но едно слабо, неприятно гласче в главата ми продължаваше да нашепва: Той още е там. Какво ще стане, ако се върне? Ами ако се върне за теб?

От коридора се чу някакъв звук, нещо падна и изпитах прилив на страх, който би трябвало да ме наелектризира, но вместо това ме парализира. Не се връщай. Не се връщай. Осъзнах, че задържам дъха си и се заставих да издишам, продължително и разтърсващо, после бавно, бавно протегнах ръка към вратата.

Отвън в коридора отекна нов трясък — на чупещо се стъкло — затова рязко сграбчих топката на вратата и се запънах, пръстите на босите ми крака се забиха в старите, разхлабени дъски на пода, подготвих се да удържам вратата затворена колкото може по-дълго. Свих се там, притиснала колене към гърдите си, като се опитвах да задуша риданията в хавлиения си халат, докато чувах как той претърсва апартамента, и се молех на бог Дилайла да е избягала в градината, далеч от пътя на злосторника.

Най-накрая, след дълго, дълго време, чух входната врата да се отваря и затваря. Останах да седя и да плача, заровила лице в коленете си, не можех да повярвам, че наистина си е отишъл. Че няма да се върне и да ме нарани. Ръцете ми бяха изтръпнали и болезнено сковани, но не смеех да пусна дръжката.

Виждах отново онези силни ръце в ръкавици от светъл латекс.

Не знам какво още щеше да се случи. Може би щях да остана там цяла нощ, неспособна да се помръдна. Но чух Дилайла да мяучи и драска от другата страна на вратата.

— Дилайла — казах дрезгаво. Гласът ми трепереше така, че едва го разпознавах. — О, Дилайла.

Чух през вратата мъркането й, нейното познато, дълбоко ръмжене, подобно на моторна резачка, и това сякаш развали заклинанието.

Успях да разхлабя скованите си пръсти и да пусна топката на вратата, разгънах ги болезнено, после се изправих, като се опитвах да се задържа на треперещите си крака, и натиснах дръжката.

Тя поддаде. Всъщност поддаде прекалено лесно, без съпротива под ръката ми, без да премести езичето нито на сантиметър. Беше свалил шпиндела от другата страна.

Гадост.

Гадост, гадост, гадост. Бях в капан.

Отне ми два часа да изляза от спалнята си. Нямах стационарен телефон и не можех да се обадя за помощ, а на прозореца беше монтирана предпазна решетка. Счупих най-хубавата си пила за нокти, с която човърках ключалката, но най-накрая отворих вратата и се втурнах в тесния коридор. В апартамента ми има само три помещения — кухня, спалня и малка баня — и може да се види почти целия от спалнята, но не можах да се удържа да не надникна през всяка врата, проверих дори шкафа в коридора, където си държах прахосмукачката. За да се уверя, че наистина си е отишъл.

Главата ми туптеше и ръцете ми трепереха, докато изкачвах стъпалата към входната врата на съседката си. Улових се, че оглеждам през рамо тъмната улица, докато чаках да ми отвори. Беше около 4 часът сутринта, предполагам, и ми отне много време и много звънене, за да я събудя. Чух мърморенето и звука от стъпките на мисис Джонсън, слизаща по стълбите. Когато отвори вратата, по лицето й беше изписано смущение и уплаха, но когато ме видя на прага, сгушена в халата, с кръв по лицето и ръцете, изражението й се промени и тя свали веригата.

— О, Боже! Какво се е случило?

— Обраха ме.

Трудно говорех. Не знам дали от студения есенен въздух или от шока, но бях започнала да треперя конвулсивно и зъбите ми тракаха толкова силно, че за миг ми се мярна ужасяващата представа как се натрошават в устата ми. Отхвърлих тази мисъл.

— Ти кървиш! — На лицето й се изписа състрадание. — О, господи, влез, влез.

Поведе ме към претъпканата с мебели дневна на жилището си, която беше тясна, тъмна и задушно топла, но сега ми се струваше светилище.

— Седни, седни.

Посочи ми червения плюшен диван, после се отпусна на колене и се зае с газовата камина. Горелката лумна ярко, почувствах как става още по-топло, а тя мъчително се надигна.

— Ще направя чай.

— Добре съм, наистина, госпожо Джонсън. Мислите ли, че…?

Но тя строго поклати глава.

— Няма нищо по-добро от горещия сладък чай, когато си преживял шок.

Така че останах да седя, обхванала коленете си с треперещи ръце, докато тя шеташе из малката кухня и се върна с две чаши на табла. Посегнах към по-близката и отпих глътка, потрепвайки от допира на горещата чаша до порязаната ми длан. Беше толкова сладко, че едва усещах отмиващата се кръв в устата ми, което според мен си беше благословия.

Госпожа Джонсън не пиеше, а само ме гледаше, съчувствено сбърчила чело.

— Той да не би… — гласът й се поколеба. — Нарани ли те?

Разбирах какво има предвид. Поклатих глава, но отпих още една пареща глътка, преди да се заставя да говоря.

— Не. Не ме докосна. Блъсна вратата в лицето ми, от това е драскотината на бузата. После си одрах ръката, докато се опитвах да изляза от спалнята. Беше ме заключил.

Видях се в заслепяващ проблясък как се боря с бравата с пилата за нокти и ножичката. Джуда все ме задяваше, че използвам неподходящи инструменти за разни работи — например да отвия щепсел с върха на трапезен нож или да сваля велосипедна гума с помощта на градинарска лопатка. Миналия уикенд се смя на опита ми да закрепя душ главата с тиксо и прекара цял следобед да я лепи старателно с епоксидна смола. Но той беше далеч, в Украйна, и не можех да мисля за него точно сега. Ако го направех, щях да се разплача, а ако заплачех сега, нямаше да мога да спра.

— О, горката.

Преглътнах.

— Госпожо Джонсън, благодаря ви за чая, но всъщност дойдох да помоля да използвам телефона ви. Той ми взе мобилния телефон, така че нямам възможност да се обадя в полицията.

— Разбира се, разбира се. Изпий си чая, а после се обади. Ето го там.

Посочи застланата с покривчица странична маса, на която стоеше вероятно последният телефонен апарат с шайба в Лондон, извън антикварните бутици в Излингтън. Покорно приключих с чая и вдигнах слушалката. За миг пръстът ми застина над девет, но после въздъхнах. Той беше избягал. Какво всъщност биха могли да направят сега? Вече не беше спешно.

Вместо това набрах 101, за неспешни случаи, и зачаках да ме свържат.

Седнах и се замислих за застраховката, която не бях сключила, за подсилената брава, която не бях инсталирала, и за бъркотията, получила се тази вечер.

В полунощ улиците не бяха празни, но не бяха и същите, по които минавах всеки ден на път за работа.

Между сернистожълтите петна на уличното осветление улиците изглеждаха сиви и призрачни, студеният вятър запращаше изхвърлени хартии в краката ми, подмяташе листа и боклуци из канавките. Би трябвало да чувствам страх — трийсет и две годишна жена, очевидно облечена в пижама, скитаща по улиците в малките часове. Но се чувствах по-безопасно тук, отколкото в апартамента си. Тук навън някой ще чуе, ако извикаш.

Нямах план, нито определен маршрут, просто смятах да скитам из улиците, докато не се уморя толкова, че да не издържам повече. Някъде около Хайбъри и Излингтън осъзнах, че е започнало да вали, и то преди доста време, защото бях мокра. Спрях с подгизнали обувки, в опит да съставя план с изтощения си замаян мозък, докато краката ми не тръгнаха почти от само себе си — не към дома, а на юг, към Ейнджъл.

Не знаех къде отивам, докато не стигнах там. Докато не застанах на прага на сградата му, втренчена с присвити очи в панела с бутоните на звънците, където името му беше написано със собствения му дребен, четлив почерк: ЛЮИС…

Него го нямаше тук. Беше далеч, в Украйна, щеше да се върне утре. Но резервните му ключове бяха в джоба на палтото ми, а не можех да понеса ходенето обратно до апартамента си. Можеш да вземеш такси — прошепна ехидното гласче в главата ми. — Не ходенето е това, което не можеш да понесеш. Страхливка.

Разтърсих глава, като поръсих с дъждовни капки панела от неръждаема стомана и разрових връзката ключове, докато намерих онзи за външната врата. Вмъкнах се вътре, в потискащата топлина на фоайето.

На втория етаж проникнах предпазливо в апартамента.

Беше съвсем тъмно. Всички врати бяха затворени, а в антрето нямаше прозорци.

— Джуда? — повиках.

Бях сигурна, че не е вкъщи, но не бе изключено да е пуснал някой приятел и не исках да докарам някого до сърдечен удар посред нощ. Знаех прекалено добре как се чувства човек в такъв случай.

— Джуд, аз съм, Ло.

Но нямаше отговор. Апартаментът беше тих — напълно безмълвен. Отворих вратата отляво към кухнята-трапезария и влязох на пръсти. Не включих осветлението. Само смъкнах мокрите си дрехи, палтото, пижамата, всичко — и ги хвърлих в мивката.

После тръгнах гола към спалнята, където широкото двойно легло на Джуда се простираше празно в ивицата лунна светлина, с омачкани сиви чаршафи, сякаш той бе станал току-що. Пропълзях на ръце и колене до средата на леглото, като усещах познатата мекота на чаршафите и вдишвах мириса на пот и афтършейв, просто — на него.

Затворих очи.

Едно. Две…

Сънят рухна върху мен и ме заля като вълна.

Спах с дълбок, тежък сън, сякаш бях упоена, до момента, в който алармата ме върна в съзнание няколко часа по-късно.

Не знаех колко дълго беше звънила, но подозирах, че доста. Главата ме болеше и останах да лежа, опитвайки се да се ориентирам, докато успея да се протегна и да спра алармата, преди да е събудила и Джуда.

Изтрих съня от очите си и се протегнах в опит да прогоня схващането на врата и раменете си, после се надигнах с мъка от леглото и се добрах до кухнята на Джуда. Докато кафето се процеждаше, взех хапчетата си, а след това се заех да претърся банята за болкоуспокояващи. Открих ибупрофен и парацетамол, както и нещо в кафява пластмасова бутилка, за което смътно си спомнях, че бе предписано на Джуда, когато си усука коляното на футболен мач. Отворих обезопасената капачка и огледах хапчетата вътре. Бяха огромни, наполовина червени, наполовина бели, и изглеждаха впечатляващо.

В края на краищата не се престраших да ги взема, вместо това изтръсках в дланта си два ибупрофена и бързо действащ парацетамол от разнообразните блистерни опаковки на рафта на банята. Глътнах ги с чаша кафе — черно, нямаше мляко в празния хладилник, — а след това започнах да отпивам по-бавно от остатъка в чашата, като си мислех за снощи, за глупавите си действия, за казаното от Джуда…

Бях изненадана. Не, повече от изненадана — бях шокирана. Никога не бяхме обсъждали дългосрочните му планове, но знаех, че му липсват приятелите в САЩ, майка му и по-малкият му брат — не бях се срещала с никого от тях. Онова, което беше направил… дали го бе направил заради себе си? Или заради нас?

В каничката беше останало малко кафе, налях го в друга чаша и я отнесох внимателно в спалнята.

Джуда лежеше проснат на матрака, сякаш бе рухнал там. Хората във филмите винаги изглеждат спокойни в съня си, но с Джуда не беше така. Ударената му уста беше скрита под вдигнатата ръка, но с ъгловатия си нос и изпъкнало чело изглеждаше като сърдит ястреб, свален от дресьора си по средата на полет.

Оставих много грижливо чашата с кафе на нощното шкафче, отпуснах глава на възглавницата до него и го целунах в основата на врата. Беше топъл и изненадващо мек.

Той се размърда в съня си, протегна дълга, загоряла ръка, за да ме прегърне през раменете, а очите му се отвориха, с три оттенъка по-тъмни от обичайното лешниково.

— Хей — казах тихо.

— Здравей.

Той се смръщи, прозя се, после ме придърпа към себе си. За момент се съпротивлявах, мислейки за кораба и влака, за колата, която ме чакаше в Хъл. Краката ми омекнаха и се отпуснах, сгуших се до него, в топлината му. Лежахме така за миг, впили очи един в друг, след това протегнах ръка и докоснах стерилната лепенка на устната му.

— Мислиш ли, че ще се възстанови?

— Не знам — каза той. — Надявам се, защото трябва да пътувам за Москва в понеделник, а не искам да се занимавам със зъболекари, докато съм там.

Не отговорих нищо. Той затвори очи, протегна се и чух как ставите му изпукаха. После се претърколи на една страна и обхвана нежно с шепа голата ми гърда.

— Джуда… — казах аз.

Долових смесицата от раздразнение и копнеж в гласа си.

— Какво?

— Не мога. Трябва да тръгвам.

— Тръгвай тогава.

— Недей. Престани.

— Недей, спри? Или недей да спираш?

Устните му се разтегнаха в крива усмивка.

— И двете. Знаеш кое имам предвид.

Надигнах се и поклатих глава. Заболя ме и незабавно съжалих за движението си.

— Добре ли е бузата ти? — попита Джуда.

— Май да — поставих ръка върху нея.

Беше подута, но не толкова, колкото преди. На лицето му се изписа безпокойство и той посегна с пръст, за да докосне синината, но аз инстинктивно отдръпнах глава.

— Трябваше да съм там — каза той.

— Е, не беше — казах по-рязко, отколкото исках. — Никога не си.

Той примигна и се надигна на лакти, за да ме погледне с лице, още отпуснато от съня, с отбелязани гънки от възглавницата.

— Какво по дя…

— Чу ме — разбирах, че е неразумно, но думите се лееха сами. — Какво е бъдещето, Джуд? Дори да се нанеса при теб — какъв е планът? Да седя тук и да тъка саван като Пенелопа, да поддържам огъня в домашното огнище, докато ти си пиеш уискито в някой бар в Русия с другите чуждестранни кореспонденти?

— Откъде ти хрумна?

Поклатих глава и спуснах крака от леглото. Започнах да ровя в дрехите, които бях захвърлила на пода след посещението в Спешното отделение.

— Просто съм уморена, Джуд.

Уморена беше слабо казано. Не бях спала повече от два часа през последните три нощи.

— И не виждам къде ще ни отведе това. Трудно е и сега, когато сме само двамата. Не искам да бъда съпругата, заседнала у дома с дете и тежък случай на следродилна депресия, докато стрелят по теб на всяко гадно място от тази страна на Екватора.

— Последните събития подсказват, че съм в по-голяма опасност в собствения си апартамент — каза Джуда, но се сепна, когато видя израза ми. — Извинявай, изтърсих голяма глупост. Беше инцидент, знам.

Наметнах все още влажното палто на раменете си и взех чантата си.

— Чао, Джуда.

— Чао? Какво значи чао?

— Каквото искаш.

— Искам да престанеш да се държиш като проклета кралица на драмата и да се преместиш в апартамента ми. Обичам те, Ло!

Думите ме зашлевиха като шамар. Спрях на прага, усещайки умората си като физическа тежест около врата, която ме дърпаше надолу.

Ръце, обвити в светъл латекс, звук от смях…

— Ло? — попита неуверено Джуда.

— Не мога да го направя — казах с лице, обърнато към коридора.

Не бях сигурна за какво говоря. Не можех да си тръгна, не можех да остана, не можех да водя този разговор, не исках този живот, всичко това.

— Просто… трябва да тръгвам.

— Значи, работата… — Усещах как гневът се надига в него. — …онази работа, която отказах… да не би да казваш, че съм сгрешил?

— Никога не съм те молила да го правиш. — Гласът ми трепереше. — Никога не съм го искала. Така че не ме намесвай.

Вдигнах чантата на рамо и се обърнах към вратата.

Той не каза нищо. Не се опита да ме спре. Излязох от апартамента, олюлявайки се като пияна. Едва когато се спуснах в метрото, реалността на това, което се бе случило току-що, ме блъсна.

Обичам пристанищата. Обичам мириса на катран и морски въздух, крясъците на чайките. Може би заради годините, когато вземахме ферибота за лятната ваканция във Франция, но пристанът ми носи усещане за свобода, каквото никога не съм изпитвала на летището. Летищата говорят за работа, проверки на сигурността и закъснения. Пристанищата говорят за… Не знам. За нещо напълно различно. За бягство може би.

Докато пътувах с влака, избягвах да мисля за Джуда и правех опити да ангажирам вниманието си с проучвания за предстоящото пътуване. Ричард Балмър беше само с няколко години по-възрастен от мен, но биографията му беше достатъчна, за да ме накара да се чувствам безнадеждно неадекватна — списък от бизнес компании и директорски постове, от които очите ми се насълзиха, всеки от тях — стъпало към още по-високо равнище на богатство и влияние.

Когато отворих „Уикипедия“ на телефона си, видях загорял, миловиден мъж с много черна коса, ръка за ръка със зашеметяващо красива блондинка в края на двадесетте. „Ричард Балмър със съпругата си, богатата наследница Ане Лингстад, на сватбата им в Ставангер“ — гласеше текстът под снимката.

Предвид титлата му, предполагах, че богатството му е било поднесено на поднос, но ако се съдеше по написаното в „Уикипедия“, изглежда, не бях справедлива. Ранният му период изглеждаше доста безоблачен — частно училище, колежите Итън и Бейлиъл. Но през първата му година в университета баща му беше починал — майката сякаш вече липсваше от картинката, не ставаше съвсем ясно — и семейното състояние беше погълнато от данъци върху наследството и дългове, оставяйки го на деветнайсет години бездомен и сам.

При тези обстоятелства, фактът, че беше завършил Оксфорд със степен, би бил достатъчно значимо постижение, но през третата си година той беше създал и стартъп в интернет. Излизането му на фондовата борса през 2003 година беше първият от поредицата му успехи, кулминираща с този бутиков круизен кораб с десет каюти, замислен като суперлуксозно убежище за обхождане на скандинавската брегова линия. „На разположение за сватбата на вашите мечти, за ослепително корпоративно събитие, което ще смае клиентите ви, или просто за ексклузивна ваканция, която вие и вашето семейство никога няма да забравите.“ Прочетох материалите за медиите, докато влакът се носеше на север, преди да се захвана със схемата на палубата с каютите.

Четири големи апартамента се разполагаха на носа на кораба, а шестте по-малки каюти, обособени в отделна секция, бяха разположени в задната част във формата на подкова. Всяка каюта беше номерирана, четни и нечетни от двете страни на централния коридор, каюта 1 беше в края на редицата, а каюти 9 и 10 бяха една до друга на извивката на кърмата на кораба. Предполагах, че ще бъда в една от по-малките каюти — вероятно апартаментите бяха запазени за ВИП гости. Липсваха размерите на палубата и аз се намръщих, като си спомних някои от фериботите през Ламанша, с които бях пътувала, и клаустрофобичните им стаички без прозорци. Мисълта да прекарам пет дни в подобно помещение не ме привличаше, но със сигурност на такъв кораб ставаше дума за нещо значително по-просторно.

Прелистих страницата с надежда да открия снимка на някоя от каютите, за да се уверя, но вместо това се натъкнах на смайващ набор от скандинавски деликатеси, подредени върху бяла покривка. Главният готвач на „Аурора“, изглежда, се бе обучавал в „Нома“[1] и „Ел Були“[2]. Прозях се и разтърках очи, усетила как хватката на умората и тежестта на случилото се снощи ме притискат отново.

Лицето на Джуда, когато го оставих, с шева след удара от предната вечер, изникна в ума ми и аз потръпнах. Дори не бях сигурна какво се бе случило. Дали скъсахме с Джуда? Зарязах ли го? Всеки път, когато се опитвах да възстановя разговора, моят изтощен мозък надвиваше и добавяше неща, които не бях казала, отговори, които бих искала да съм дала, представяше Джуда като по-безотговорен и агресивен, за да оправдае собствената ми позиция и по-безкористна любов, за да се опитам да убедя сама себе си, че всичко ще е наред. Не бях го молила да откаже работата. Защо изведнъж се очакваше да съм благодарна за това?

Дори душовете на богатите хора бяха по-добри.

Струите изригваха и масажираха под всякакви ъгли, зашеметяващо свирепи, така че след известно време вече ми беше трудно да кажа къде започва водата и къде свършва тялото ми.

Измих косата си, после си избръснах краката, а накрая останах да стоя под струите и да гледам морето, небето и кръжащите чайки. Бях оставила вратата на банята отворена, за да виждам верандата и морето отвъд нея. И ефектът беше просто… добре, няма да лъжа, беше прекрасно. Предполагам, че би трябвало да получиш нещо за осемте хилядарки или каквото и там искаха да се плаща за това място.

Сумата беше леко неприлична в сравнение с моята заплата — и дори със заплатата на Роуън. Бях прекарала години в точене на лиги над кореспонденциите, които тя изпращаше от вила на Бахамите или от яхта на Малдивите, в очакване на деня, когато и аз щях да бъда достатъчно заслужила, за да получавам такива бонуси. Но сега, когато започвах да им се наслаждавам, се чудех как се е справяла тя с тези редовни потапяния в живот, който обикновеният човек никога не би могъл да си позволи?

Още се опитвах да пресметна колко месеца би трябвало да работя, за да мога да платя една седмица престой на „Аурора“ като пътник, когато чух нещо — някакъв неясен тих шум през шуртенето на водата, който не можех да различа, но определено звучеше така, сякаш идваше от стаята ми. Пулсът ми се ускори леко, но продължавах да дишам спокойно и равномерно, докато отварях очи, за да спра водата.

Вместо това видях вратата на банята да се люшва към мен, сякаш някой я бе бутнал с бърза, сигурна ръка.

Тя се затръшна със звучното, отчетливо изщракване на тежка врата, изработена от най-качествен материал, и аз останах в горещия мокър мрак със струята, биеща по темето ми, и сърце, което блъскаше толкова силно, че би го регистрирал сонарът на кораба.

Не можех да чуя нищо от пулсирането на кръвта в ушите ми и шума на душа. И не можех да видя нищо, освен червената светлинка на цифровото табло на душа. Гадост. Гадост. Защо не бях заключила два пъти вратата на каютата?

Стори ми се, че стените на банята настъпват към мен, че мракът ме поглъща цялата.

Не се паникьосвай — казах си. — Никой няма да те нарани. Никой не е нахлул. Вероятно просто е дошла камериерка да оправи леглото или вратата се е затворила сама. Престани. Без паника.

Заставих се да посегна към бутоните за управление. Водата стана ледена, после агонизиращо гореща, след което изкрещях и се дръпнах назад, ударих коляното си в стената, но най-накрая намерих правилния бутон, струята спря и аз се хвърлих към ключа за осветлението.

То блесна и заля малкото помещение с безпощадна светлина, а аз се втренчих в огледалото — смъртно бледа, с мокра коса, прилепнала към черепа като на момичето от „Предизвестена смърт“.

Гадост.

Така ли щеше да е отсега нататък? Превръщах се в човек, който получава пристъпи на паника, ако трябва да се прибере у дома с метрото или да пренощува сам у дома?

Не, по дяволите. Няма да стане.

На вратата висеше хавлия и аз бързо се увих в нея и разтреперана си поех дълбоко дъх.

Няма да се превърна в такъв човек.

Отворих вратата на банята, сърцето ми биеше толкова силно и бързо, че виждах звезди пред очите.

Без паника — казах си твърдо.

Стаята беше празна. Съвсем празна. И вратата беше заключена два пъти, дори веригата беше поставена. Нямаше как да се влезе. Може би просто бях чула някого в коридора. Явно движението на кораба бе причинило затварянето на вратата, повлечена от собственото си тегло. Проверих отново веригата, усетих нейната здравина и успокояващо солидна тежест в дланта си, а после се отправих към леглото с омекнали крака, излегнах се с все още разтуптяно от изригналия адреналин сърце и зачаках пулсът ми да влезе в нормални граници.

Представих си, че заравям лице в рамото на Джуда и за миг едва не избухнах в сълзи, но стиснах зъби и ги преглътнах. Джуда не беше отговорът на всичко това. Проблемът беше в мен и моите панически пристъпи.

Нищо не е станало. Нищо не е станало. Повтарях си го успоредно с бързите вдишвания, докато не почувствах, че започвам да се успокоявам.

Нищо не се случи. Нито сега, нито тогава. Никой не ме нарани.

Окей.

Господи, имах нужда от питие.

В минибара имаше тоник, лед и половин дузина шишенца джин, уиски и водка. Сложих лед в чаша, излях отгоре няколко миниатюрни бутилки и я разклатих с все още леко трепереща ръка. Допълних я с тоник и я изгълтах.

Джинът беше толкова силен, че се задавих, но усетих топлината на алкохола да се разлива в клетките и кръвоносните ми съдове и моментално се почувствах по-добре.

Когато чашата се изпразни, се надигнах, като усещах лекота в главата и крайниците си, и извадих телефона от чантата си. Нямаше сигнал, явно бяхме извън обхват, но имаше безжичен интернет.

Кликнах върху „Поща“ и загледах, дъвчейки ноктите си, докато имейлите се появяваха един по един във входящата кутия. Не беше толкова зле, колкото се бях опасявала — в края на краищата беше неделя, — но докато преглеждах списъка, осъзнах, че съм напрегната като ластик, който всеки момент ще се скъса, и в същия миг разбрах какво търсех и защо. Нямаше нищо от Джуда. Усетих раменете ми да се смъкват.

Отговорих на малкото спешни писма, отбелязах останалите като непрочетени, а после натиснах „Ново писмо“.

„Скъпи Джуда“ — написах, но останалите думи не идваха. Замислих се какво ли прави в момента. Дали си приготвя багажа? За някой евтин полет? Или лежи в анонимна хотелска стая, пише коментари в Туитър, съобщения, мисли за мен…

Изживях отново момента, в който стоварих тежката метална лампа в лицето му. За какво си мислех?

Не мислеше, казах си. Беше полузаспала. Вината не е твоя. Беше инцидент.

Фройд казва, че няма инциденти — прошепна гласчето в главата ми. — Може би ти си…

Поклатих глава, отказвайки да слушам.

Скъпи Джуда, обичам те.

Липсваш ми.

Съжалявам.

Изтрих имейла и започнах нов.

Бяло. Бяло. Всичко беше бяло. Светлият дървен под. Кадифените дивани. Дългите завеси от сурова коприна. Безупречните стени. Беше невероятно непрактично за пътнически кораб — и абсолютно преднамерено, както би трябвало да предположа.

Друг полилей „Сваровски“ висеше от тавана и нямаше как да не спра на вратата, не просто леко замаяна. Не беше само заради светлината и начина, по който се отразяваше и се пречупваше от кристалите на тавана, беше и заради мащаба. Помещението беше съвършено копие на зала за приеми в петзвезден хотел или салон на „Куин Елизабет 2“, но беше малко. Не побираше повече от дванайсет или петнайсет души, при това те изпълваха пространството, а дори и полилеят беше умален, за да се побере. Сякаш надничах през вратата на кукленска къщичка, където всичко е миниатюрно и леко несъразмерно, възглавничките са твърде големи и твърди за малките столчета, чашите за вино са големи колкото фалшивата бутилка шампанско.

Още оглеждах стаята, търсейки момичето в тениска на „Пинк Флойд“, когато в коридора зад мен прозвуча нисък, развеселен глас.

— Ослепително, нали?

Обърнах се и видях загадъчния господин Ледерер да стои там.

— Има нужния ефект — казах.

Той протегна ръка.

— Коул Ледерер.

Името ми беше бегло познато, но не бих могла да кажа откъде.

— Лора Блеклок.

Стиснахме си ръцете и го поведох навътре. Дори когато се изкачваше по трапа в дънки и тениска, той беше онова, което Лиси би нарекла „радост за окото“. Сега носеше смокинг по начин, който ме накара да си припомня правилото на Лиси: смокингът добавя 33 процента към привлекателността на мъжа.

— И така — каза той, като взе чаша от подноса, предложен от още една усмихната скандинавска стюардеса, — какво ви води на „Аурора“, госпожице Блеклок?

— О, наричайте ме Ло. Аз съм журналистка, работя за „Велосити“.

— Е, много съм щастлив да се срещна с вас, Ло. Мога ли да ви предложа едно питие?

Взе втора чаша и я вдигна с усмивка. Спомних си за, празните бутилчици в каютата и потръпнах за миг, осъзнала, че съм на ръба да прекаля с пиенето рано вечерта, но не исках да изглеждам груба. Стомахът ми беше много, много празен, а действието на джина не беше преминало, но още една чашка едва ли щеше да ми навреди.

— Благодаря — казах най-сетне.

Той ми я подаде, пръстите му докоснаха моите по начин, който едва ли би могъл да се нарече случаен, и аз отпих, опитвайки се да удавя нервността си.

— А вие? Каква е ролята ви тук?

— Аз съм фотограф — каза той и изведнъж осъзнах къде съм чувала името преди.

— Коул Ледерер! — възкликнах.

Идеше ми да се ритна. Роуан щеше да се лепне веднага за него, още на трапа.

— Разбира се, вие направихте онзи невероятен репортаж: в „Гардиън“ за топенето на полярните ледени шапки.

— Така е.

Усмихна се, нескрито поласкан, че е разпознат, макар да се очакваше, че тази тръпка би трябвало да е попреминала — та той беше само на крачка от славата на Дейвид Бейли.

— Бях поканен да отразя това пътуване — нали знаете, импресии от фиордите и други подобни неща.

— Обикновено вашите теми не са такива, нали? — попитах неочаквано.

— Не — съгласи се той. — Напоследък се занимавам повече със застрашени видове или изложена на риск среда, а не мисля, че за тези тук съществува някаква опасност от изчезване. Всички изглеждат много добре хранени.

Огледахме заедно помещението. Трябваше да се съглася с него, особено що се отнасяше до мъжете. В далечния ъгъл имаше една групичка, която сякаш би могла да оцелее в продължение на седмици благодарение на запасите си от мазнини при евентуално корабокрушение. С жените обаче беше различно. Всички имаха онази стройна, сякаш полирана фигура, която говореше за Бикрам йога и макробиотична диета, и не ми се вярваше, че ще оцелеят дълго, ако корабът потъне. Навярно биха могли да изядат някого от мъжете.

Разпознах няколко лица от други издания — Тина Уест, тънка като сламка и с бижута, тежащи повече от нея, редактор на „Вернеан Таймс“ (девиз: 80 дни са само началото); журналиста пътешественик Александър Белом, който пишеше репортажи и статии за храна за много европейски издания и списания на самолетни компании и който беше охранен и закръглен като морж, както и Арчър Фенлан, известен експерт по „екстремните пътешествия“.

Арчър, който беше може би на четирийсет години, но изглеждаше по-възрастен с потъмнялото си обветрено лице, пристъпваше от крак на крак и явно се чувстваше неудобно със смокинг и папийонка. Не можех да си представя какво правеше тук — обикновено ядеше личинки някъде по Амазонка, но може би си беше взел малко почивка.

Не откривах никъде момичето от съседната каюта.

— Бау! — произнесе глас зад мен.

Извърнах се рязко.

Бен Хауърд. Какво, по дяволите, правеше тук? Хилеше ми се през гъста, хипстърска брада, която беше нещо ново, откакто го бях видяла за последен път.

— Бен — казах тихо, опитвайки се да овладея шока. — Как си? Познаваш ли Коул Ледерер? С Бен бяхме заедно във „Велосити“. Сега той пише за… за кого в момента? „Инди“? „Таймс“?

— С Коул се познаваме — подхвърли Бен. — Отразявахме заедно оная история с Грийнпийс. Как върви, човече?

— Добре — каза Коул.

Демонстрираха онази мъжествена полупрегръдка, както когато сте прекалено метросексуални за ръкостискане, но не достатъчно хип-хоп, за да ударите юмруци.

— Изглеждаш добре, Блеклок — каза Бен, като се обърна към мен и ме огледа от глава до пети така, че ми се прииска да го изритам в топките, само дето роклята ми беше прекалено тясна. — Макар че… да не си участвала пак в бой в клетка?

За миг не схванах какво имаше предвид. После осъзнах: синината на бузата ми. Очевидно моят експеримент с фон дьо тен не беше толкова сполучлив, колкото си мислех.

Проблесналият спомен за вратата, която ме удря по бузата, за човека в апартамента ми — висок колкото Бен, със същите блестящи тъмни очи — беше толкова ярък, че сърцето ми се разтуптя, гърдите ми се стегнаха и за един дълъг миг не можах да намеря думи, за да отговоря. Просто се втренчих в него, без да се опитам да смекча ледения си израз.

— Съжалявам, съжалявам — вдигна ръка. — Не е моя работа, знам. Боже, тази яка ме стяга. — Той подръпна папийонката си. — А как се докопа до този круиз? Напредваш в кариерата?

— Роуън е болна — казах сухо.

— Коул! — гласът нахлу в неловката пауза и всички се обърнахме да погледнем.

Беше Тина, която се плъзгаше гладко по девствения под от бял дъб, а сребристата й рокля шумолеше като змийска кожа. Тя целуна силно Ледерер по двете бузи, без да обърне внимание на мен и на Бен.

— Скъпи, толкова много време мина — гласът й беше дрезгав от вълнение. — А кога ще направиш онова, което обеща, за „Вернеан“?

— Здравей, Тина — каза Коул с нотка на умора в гласа.

— Позволи ми да те представя на Ричард и Ларс — прошепна тя и като го хвана под ръка, го затегли към групичката, която бях забелязала в началото.

Той позволи да бъде отведен и изрази съжалението си с лека усмивка през рамо, докато вървеше. Бен го изгледа как се отдалечава и се извърна към мен, вдигайки вежди с такъв комичен синхрон, че прихнах.

— Мисля, че знаем коя е кралицата на бала, нали? — каза той сухо и аз трябваше да кимна. — Е, а ти как си? — продължи той. — Още ли си с американчето?

Какво можех да кажа? Че не знам? Че има голяма вероятност да съм провалила нещата толкова, че да го загубя?

— Все още много недостъпна — казах най-сетне кисело.

— Жалко. Но нали знаеш, каквото се случи във фиордите, си остава във фиордите…

— О, стига, Хауърд — изръмжах.

Той вдигна ръце.

— Не можеш да упрекнеш един мъж, че е опитал.

О, мога, помислих си, но не го казах. Вместо това грабнах друга чаша от минаващата сервитьорка и се огледах за нещо, с което да сменя темата.

— А кои са другите? — попитах. — Дотук сме ти, аз, Коул, Тина и Арчър. А, и Александър Белом. Ами онази тълпа там? Кимнах към групичката, с която разговаряше Тина. Бяха трима мъже и две жени, едната на моята възраст, но с около 50 000 лири по-добре облечена, а другата… е, другата си беше изненада.

— Това са лорд Балмър и неговите приятелчета. Нали знаеш, той е собственикът на кораба и… Предполагам, че ще го наречеш лице на компанията?

Вгледах се в групата, опитвайки се да разпозная лорд Балмър, какъвто го бях зърнала в „Уикипедия“. Отначало не можах да разбера кой от тях е, но после един от мъжете избухна в смях, отметнал глава, и веднага разбрах, че това е той. Беше висок, слаб и жилав, облечен в толкова добре ушит костюм, че със сигурност беше ръчна изработка, и силно загорял, с вида на човек, който прекарва много време на открито. Светлосините му очи се стесниха до процепи, когато се разсмя, слепоочията му бяха посивели, но това беше посребряването, което върви с изключително черната коса, а не със старостта.

— Толкова е млад. Струва ми се странно някой на нашата възраст да бъде пер, не мислиш ли?

— Мисля, че е и виконт някой си. Парите са предимно на жена му, разбира се. Тя е наследница на Лингстад, семейството й е производител на автомобили. Знаеш ли за кого говоря?

Кимнах. Бизнес познанията ми бяха откъслечни, а семейството беше изключително дискретно, но дори и аз бях чувала за фондация „Лингстад“. Всеки път, когато показваха кадри от зона на бедствия, тяхното лого личеше на камионите и контейнерите с помощи. Внезапно си спомних; една снимка, която бях виждала навсякъде във вестниците; миналата година — може би беше дело на Коул — сирийска майка, застанала пред камион с надпис „Лингстад“ с бебе в ръце, повдигнала детето като талисман към шофьора, за да спре колата.

— Това тя ли е?

Кимнах към стройната като фиданка ослепително руса блондинка с гръб към мен, която се смееше на нещо, казано от някого от мъжете. Беше облечена в поразително проста рокля от розова естествена коприна, която ме накара да се почувствам така, сякаш бях извадила моята от сандъка с детските си дрешки. Бен поклати глава.

— Не, това е Хлое Йенсен. Бивш модел, омъжена за онзи тип с русата коса, Ларс Йенсен. Той е важна клечка във финансите, шеф на голяма шведска инвестиционна група. Предполагам, че Балмър го е поканил като потенциален инвеститор. Не, съпругата на Балмър е онази до него, с тюрбана.

О… Тя беше изненадата. За разлика от останалите в групата, жената с тюрбана изглеждаше… ами, изглеждаше болна. Беше облечена в някакво безформено сиво копринено кимоно, с цвета на очите й, нещо средно между вечерна рокля и халат, но дори и оттук виждах, че е с копринен шарф, увит около скалпа й, а кожата й беше восъчно бледа. Бледността й контрастираше рязко с останалата част от групата, която изглеждаше почти неприлично здрава в сравнение с нея. Осъзнах, че съм вперила поглед в нея, и наведох очи.

— Тя е болна — поясни Бен, без да е необходимо. — Рак на гърдата. Мисля, че е доста сериозно.

— На колко години е?

— Едва на трийсет, мисля. По-млада е от него във всеки случай.

Когато Бен довърши питието си и се извърна, за да потърси сервитьор, усетих, че отново обръщам поглед към нея. Никога, дори и след милион години, не бих я разпознала по снимката, която бях виждала онлайн. Може би заради сивеещата кожа или безформената коприна, но тя изглеждаше с години по-стара, а без разкошната грива от златиста коса беше съвсем различна жена.

Защо беше тук, а не у дома, полегнала на дивана? Но, от друга страна, защо да не е тук? Може би не й оставаше да живее дълго. Може би се опитваше да се възползва максимално от времето си. А може би, както изведнъж си помислих, може би тя желаеше онази жена в сивата рокля да престане да я гледа със съжаление и да я остави на мира.

Отново отклоних поглед и потърсих някого не толкова уязвим, когото да можем да обсъдим. В групата беше останал само един човек, когото не бяхме споменали, висок възрастен мъж с добре поддържана прошарена брада и коремче, което можеше да бъде само продукт на множество разточителни обяди.

— Кой е онзи, който прилича на Доналд Съдърланд? — попитах Бен.

Той се обърна пак към мен.

— Кой? О, това е Оуен Уайт. Британски инвеститор. От типа на Ричард Брансън, но в по-малък мащаб.

— Господи, Бен. Откъде знаеш всичко това? Да не би да имаш енциклопедични познания за висшето общество?

— Е, не. — Бен ме погледна с леко недоумение. — Поисках от пресслужбата списъка на гостите и се поразрових в „Гугъл“. Няма нужда да си Шерлок Холмс, за да разбереш.

Гадост. Гадост. Защо аз не бях го направила? Така би постъпил всеки добър репортер, а аз дори не бях си го помислила. Но пък Бен вероятно не беше прекарал последните няколко дни в мъгла от безсъние и посттравматичен синдром.

— Какво ще кажеш за…

Но каквото и да се канеше да каже Бен, то бе прекъснато от металното „дзън, дзън, дзън“ и лорд Балмър пристъпи в центъра на залата. Камила Лидман остави чашата и лъжичката, които държеше, и понечи да излезе напред, за да го представи, но той махна с ръка и тя потъна сред гостите с неловка усмивка.

Залата притихна в почтително очакване и лорд Балмър заговори.

— Благодаря на всички ви, че се присъединихте към нас тук, на „Аурора“, в нейното първо пътуване — започна той.

Гласът му звучеше топло и сърдечно, без да загатва за социална и класова принадлежност, нещо, което училите в държавни училища напразно се стремяха да постигнат, а сините му очи бяха така магнетични, че бе трудно да отклониш поглед от тях.

— Казвам се Ричард Балмър, а съпругата ми — Ане. Бихме искали да ви посрещнем с добре дошли на борда на „Аурора“. Това, което се опитвахме да постигнем с този кораб, е да го превърнем в дом далеч от дома и нищо по-малко.

— Дом далеч от дома? — прошепна Бен. — Може би и дома му има балкон с изглед към морето и безплатен минибар. В моя със сигурност няма.

— Ние не смятаме, че пътуването трябва да означава компромис — продължи Балмър. — На „Аурора“ всичко трябва да бъде такова, каквото го желаете, а ако не е, моят персонал и аз искаме да го чуем.

Той замълча и намигна леко на Камила в знак, че ще трябва да поеме първия удар от оплакванията.

— Онези от вас, които ме познават, знаят и за страстта ми към Скандинавия, най-вече заради сърдечността на хората… — Отправи бърза усмивка към Ларс и Ане. — …заради превъзходната храна… — Той кимна към подносите, отрупани с хапки със скариди и копър. — …и величествената слава на самия регион, от хълмистите гори на Финландия до разпръснатите острови на Шведския архипелаг и величието на фиордите в Норвегия, родината на моята съпруга. Но мисля, че за мен определящото в скандинавския пейзаж — може би парадоксално — е не земята, а небето — безгранично и почти свръхестествено ясно. Именно тези небеса осигуряват онова, което за мнозина е короната на скандинавските зимни преживявания — Северното сияние, Aurora Borealis. С природата нищо не е сигурно, но много се надявам да споделя с вас величествената гледка на Северното сияние при това пътуване. Сиянието е нещо, което всеки трябва да види, преди да умре. А сега, моля, вдигнете чаши, госпожи и господа, за първото пътешествие на „Аурора Бореалис“ и нека красотата на съименника й никога да не избледнее.

— За „Аурора Бореалис“ — изрекохме в хор послушно и пресушихме чашите си. Почувствах как алкохолът прониква в мен и успокоява всичко, дори измъчващата ме все още болка в бузата.

— Хайде, Блеклок — каза Бен и остави празната си чаша. — Време е да посъберем някоя клюка.

Изпитвах нежелание да се приближа към групата заедно с него. Смущаваше ме мисълта, че ще ни вземат за двойка, предвид нашето минало, но не можех да оставя Бен да създава контакти, докато аз блуждая някъде на втори план. Когато тръгнахме през залата, видях, че Ане Балмър докосва ръката на съпруга си и прошепва нещо в ухото му. Той кимна, а тя се загърна в наметката си и двамата тръгнаха към вратата. Ричард внимателно водеше Ане под ръка. Разминахме се в средата на помещението и когато тя ми отправи мила усмивка, озарила издълженото й лице с фини черти, все още носещо отблясък от някогашната й красота, видях, че въобще няма вежди. Липсата им, заедно с изпъкналите скули, придаваше на лицето й странния вид на череп.

— Сигурна съм, че ще ме извините — каза тя.

Английският й звучеше чисто, като на говорител от Би Би Си, не можех да доловя в него и следа от акцент.

— Много съм уморена. Боя се, че ще пропусна вечерята. Но с нетърпение очаквам да ви видя утре.

— Разбира се — казах неловко и се опитах да се усмихна. — Аз… аз също нямам търпение.

— Само ще придружа жена си до каютата — каза Ричард Балмър. — Ще се върна, преди да сервират вечерята.

Гледах след тях, докато те се отдалечаваха бавно, а после казах на Бен:

— Английският й е невероятен. Никой не би допуснал, че е норвежка.

— Не мисля, че е живяла там дълго като малка. Прекарала е по-голямата част от детството си в интернати в Швейцария, доколкото ми е известно. Добре, прикривай ме, Блеклок, влизам в играта.

Той прекоси стаята, взе си пътьом няколко хапки, и се вмъкна в малката група с отработената лекота на роден журналист.

— Белом — чух го да казва, с тон, пропит от фалшивата доброжелателност на възпитаник на Итън, което, както знаех, нямаше нищо общо с миналото му на човек, пораснал в общинско жилище в Есекс. — Страхотно е да те видя отново. А вие трябва да сте Ларс Йенсен, сър, четох за вас във „Файненшъл Таймс“. Много се възхищавам на позицията ви по отношение на околната среда — съчетаването на принципите с бизнеса съвсем не е толкова лесно, колкото го правите да изглежда.

Уф, вижте го как завързва връзки, копелето. Нищо чудно, че работеше в „Таймс“ и правеше собствени разследвания, докато аз бях затънала в сянката на Роуан във „Велосити“. Трябваше да отида там. Трябваше да се включа в разговора им, както го бе направил Бен. Това беше моят шанс и аз го знаех. Защо стоях тук, стиснала чашата със студени пръсти, неспособна да помръдна?

Сервитьорката мина с бутилка шампанско и макар да знаех, че не бива, я оставих да напълни чашата ми. Докато се отдалечаваше, отпих безразсъдно голяма глътка.

— Пени? — попита тих глас в ухото ми и когато се обърнах, видях Коул Ледерер да стои зад мен.

— Съжалявам, коя Пени? — успях да изрека, макар че дланите ми се изпотиха. Трябваше да се овладея.

Той се усмихна и осъзнах грешката си.

— О, разбира се, давате пени, за да разберете какво мисля — казах, сърдита на себе си, а и на него, че бях толкова загубена.

— Съжалявам — каза той, все още усмихнат. — Глупаво клише. Не знам защо го казах. Просто изглеждахте толкова замислена, застанала тук, хапейки устни.

Хапела съм устните си? Е, по дяволите, защо не зачовъркам пода с върховете на обувките си, а може и да запърхам с мигли?

Опитах се да си спомня за какво мислех, освен за Бен и за това, че ми липсват умения за общуване. Единственото, което ми дойде наум, беше копелето, нахлуло в апартамента ми, но проклета да съм, ако го спомена тук. Исках Коул Ледерер да ме уважава като журналист, а не да ме съжалява.

— О… ммм… за политика? — отроних най-сетне.

Шампанското и умората започваха да ми действат. Мозъкът ми сякаш не работеше както трябва и главата започваше да ме боли. Осъзнах, че съм на път да се напия, при това не в някоя от по-приемливите форми.

Коул ме изгледа скептично.

— Е, за какво мислите вие тогава? — казах напрегнато.

Имаше си причина, поради която в повечето случаи държим мислите в главите си — не е безопасно да се пускат навън.

— Освен че гледах устните ви, така ли?

Овладях желанието да завъртя очи и се опитах да включа моята вътрешна Роуан, която би флиртувала с него, докато не получеше визитката му.

— Ако трябва да знаете — продължи Коул, като се подпря на стената, когато корабът се надигна от една вълна, а ледът в кофичките за шампанско изтрака, — мислех си за моята съпруга, която скоро ще стане бивша.

— О, съжалявам — казах.

Видях, че също беше пиян, просто го прикриваше добре.

— Чука се с кума от нашата сватба. Мислех си колко ми се иска да й върна жеста.

— Да преспите с шаферката?

— Или просто… с която и да е всъщност.

Хмм. Предложението със сигурност беше доста директно. Той се усмихна отново и успя някак да придаде очарование на думите си, сякаш просто си пробваше късмета, а не се държеше като безочлив сваляч.

— Е, не мисля, че ще ви бъде много трудно — подхвърлих небрежно. — Сигурна съм, че Тина с удоволствие ще откликне.

Коул се разсмя и изпитах внезапно усещане за вина, мислейки си как бих се почувствала, ако Бен и Тина пускаха подобни шеги по мой адрес, как се нахвърлям на Коул заради кариерата си. Тина бе включила чара си. Голяма работа. Едва ли беше престъплението на века.

— Съжалявам — казах аз с искреното желание да си взема назад забележката. — Беше доста евтино заяждане.

— Но точно — каза сухо Коул. — Тина би одрала собствената си баба в името на някоя история. Единственото ми притеснение е… — Той отпи още веднъж от шампанско и се ухили. — …дали ще си тръгна жив от срещата.

— Госпожи и господа — гласът на стюарда прекъсна разговорите ни. — Ако желаете, бихте могли да преминете в зала „Янсон“, вечерята ще бъде поднесена скоро.

Когато тръгнахме, усетих нечий поглед върху гърба си и се обърнах, за да видя кой е. Зад мен стоеше Тина и ме гледаше изпитателно.

На персонала му бе нужно изненадващо дълго време, за да ни настани в миниатюрната трапезария в съседство. Някак си бях очаквала нещо практично, като на фериботите, на които бях се возила, редици маси и дълъг щанд с храна. Разбира се, реалността беше съвсем различна — сякаш гостувахме в нечий дом, ако изобщо познавах някого, в чийто дом имаше завеси от сурова коприна и кристални чаши.

Когато се настанихме, главата ми вече пулсираше болезнено и отчаяно се нуждаех от някаква храна — или може би от малко кафе, макар да предположих, че ще трябва да почакам до десерта за това. Струваше ми се много далечен.

Гостите бяха подредени на две маси по шест, но на всяка от тях оставаше празно място. Момичето от каюта 10 ли трябваше да седи на едно от тях? Набързо преброих хората тайничко.

На маса 1 бяха Ричард Балмър, Тина, Александър, Оуен Уайт и Бен Хауърд. Свободното място беше срещу Ричард Балмър.

На маса 2 бяхме аз, Ларс и Хлое Йенсен, Арчър и Коул, със свободно място до него.

— Можете да разчистите тук — каза Коул на сервитьорката, която се приближи с бутилка вино. Той махна с ръка към неизползваните прибори. — Жена ми не можа да дойде на пътешествието.

— О, моите извинения, сър.

Тя се поклони леко, каза нещо на колегата си и приборите бяха отнесени. Е, това обясняваше нещата. Празното място на първата маса обаче си оставаше.

— Шабли? — попита сервитьорката.

— Да, моля — Коул посочи чашата си.

През това време Хлое Йенсен се наведе през масата и ми протегна ръка.

— Не мисля, че ни представиха. — Имаше нисък, дрезгав глас, съвсем неочакван за дребната й фигурка, с нотка на акцент от Есекс. — Аз съм Хлое, Хлое Йенсен, макар че професионалното ми име е Вилде.

Разбира се. Когато го каза, я разпознах, с прочутите широки скули и по славянски раздалечени очи, с руса до бяло коса. Дори без сценичен грим и осветление тя изглеждаше леко извън света, сякаш беше извадена от малко исландско рибарско селце или от сибирска къща от трупи, Видът й правеше историята за откриването й от моден скаут в извънградски супермаркет още по-невероятна.

— Радвам се да се запознаем — казах аз и хванах ръката й.

Пръстите й бяха студени, а ръкостискането й беше здраво почти до болка, усилено от грубите й пръстени, които се врязаха в кокалчетата ми. Отблизо беше още по-зашеметяваща със строгата красота на тоалета си, така очевидно превъзхождащ моя, че се почувствах така, сякаш идвахме от различни планети. Едва удържах порива си да си прикрия деколтето.

— Аз съм Ло Блеклок.

— Ло Блеклок! — Тя се разсмя гърлено. — Харесва ми. Звучи като име на кинозвезда от петдесетте, с талия на оса и цици, вирнати до брадичката й.

— Бих искала. — Въпреки усилващото се главоболие, се разсмях, имаше нещо заразително в нейната веселост. — А това навярно е вашият съпруг?

— Това е Ларс, да. — Тя го погледна, готова да го включи в разговора и да ме представи, но той беше потънал в някаква дискусия с Коул и Арчър и тя само завъртя очи и се обърна отново към мен.

— Още някой ли ще се присъедини към тях? — Кимнах към свободното място на първата маса.

Хлое поклати глава.

— Мисля, че е за Ане — нали знаете, жената на Ричард. Тя не е добре. Решила е да вечеря в каютата си, мисля.

— Разбира се! — Трябваше да се досетя. — Познавате ли я добре? — попитах.

Хлое поклати глава.

— Не, познавам Ричард доста добре покрай Ларс, но Ане не напуска често Норвегия.

Тя сниши глас си и заговори поверително:

— Всъщност, говори се, че живее като отшелник, затова бях изненадана да я видя на борда, но разбирам, че ракът може да те накара…

Но каквото и да се канеше да каже, беше прекъсната от пристигането на пет тъмни квадратни подноса, всеки от които бе отрупан с малки кубчета в цветовете на дъгата, покрити с пяна и подредени като чимове. Осъзнах, че нямам представа какво щеше да се наложи да ям.

— Миди бръснач с мариновано цвекло — каза онзи стюард, — с пяна от бизонова трева и изсушени на слънце късчета морски копър.

Сервитьорите се отдръпнаха, а Арчър вдигна вилицата си и побутна най-неоново оцветеното кубче.

— Мида бръснач? — попита недоверчиво той.

Йоркширският му акцент звучеше някак си по-отчетливо, отколкото по телевизията.

— Никога не съм си падал особено по суровите миди. Изнервят ме.

— Наистина ли? — попита Хлое. Усмихна се с котешка усмивка, изразяваща нещо средно между флирт и неверие. — Мислех, че си по пустинната храна — бръмбари, гущери, такива неща.

— Ако ти плащат да ядеш фъшкии в работно време, може би ще ти хареса и някоя хубава пържола през почивните дни — каза той и се ухили.

Обърна се към мен и ми подаде ръка.

— Арчър Фенлан. Не съм сигурен дали ни представиха.

— Ло Блеклок — казах с уста, пълна с нещо, за което се надявах да не е пяна от пенеща се цикада, макар че трудно можех да съм сигурна. — Всъщност сме се срещали, но едва ли си спомняте. Работя за „Велосити“.

— О, да. Значи работите за Роуън Лонсдейл?

— Така е.

— Тя хареса ли статията, която написах за нея?

— Да, стана изключително популярна. Има много споделяния.

„Дванадесет изненадващо вкусни храни, които не знаехте, че стават за ядене“, или нещо в този дух. Беше илюстрирана със снимка на Арчър, който печеше нещо неописуемо на огъня и се усмихваше към обектива.

— Няма ли да го ядете? — попита Хлое и кимна към чинията на Арчър.

Нейната собствена чиния беше почти празна и тя прокара пръст през ивицата пяна и го облиза. Арчър се поколеба, след което избута чинията си.

— Мисля, че ще го прескоча — каза той. — Ще изчакам следващото ястие.

— Честна игра — каза Хлое и пусна още една бавна, лукава усмивка.

Някакво движение в скута й привлече погледа ми и видях, че под нивото на масата, не съвсем скрито от покривката, тя и Ларс се държаха за ръце, а палецът му ритмично потупваше кокалчетата й. Гледката беше някак си толкова интимна, но и толкова публична, че се почувствах леко шокирана. Може би склонността й към флиртове не беше такава, каквато изглеждаше.

Осъзнах, че Арчър ми говори, обърнах се и с усилие насочих вниманието си към него.

— Съжалявам — казах. — Бях се отнесла. Какво казахте?

— Попитах мога ли да ви налея? Чашата ви е празна.

Погледнах надолу към нея. Шаблито беше изчезнало макар че едва си спомнях да съм пила.

— Да, моля — казах.

Докато наливаше, се вгледах в чашата, опитвайки се да разбера колко съм изпила вече. Отпих глътка. Тогава Хлое се наведе и тихо каза:

— Надявам се, че нямате нищо против да попитам какво е станало с бузата ви?

Може би на лицето ми се изписа изненада, защото тя вдигна ръка с жест „забравете за това“.

— Съжалявам, не ми обръщайте внимание, не е моя работа. Просто… е, и аз съм имала лоши връзки, това е всичко.

— О… не! — По някаква причина недоразумението ме накара да се срамувам, като че ли вината беше моя или предавах Джуда зад гърба му, макар да не беше вярно. — Не, нищо подобно. Обраха ме.

— Наистина ли? — изглеждаше шокирана. — Докато бяхте там?

— Ами да. Случва се все по-често или поне така казаха полицаите.

— И ви нападна? Боже.

— Не съвсем.

Изпитвах странно нежелание да споделя подробности не само защото да говоря за това извикваше неприятни картини от случилото се, но и от някаква гордост. Исках да седя на тази маса като професионалист, умел и уверен журналист, способен да се справи във всяка ситуация. Не ми харесваше да се виждам като изплашена жертва, която трепери в собствената си спалня.

Но историята вече беше излязла наяве — или поне 90 на сто от нея — и да не я обясня щеше да изглежда като търсене на съчувствие под фалшив претекст.

— Беше… наистина беше случайно. Той блъсна вратата в лицето ми, тя ме удари по бузата. Не мисля, че искаше да ме нарани.

Трябваше просто да остана в стаята си, завита през глава, такава беше истината. Глупавата Ло, решила да наднича.

— Трябва да се научиш на самозащита — каза Арчър. — Така започнах, нали знаеш. Кралските морски пехотинци. Не става дума за ръста, дори момиче като теб може да надвие мъж с правилен подход. Виж, ще ти покажа. — Той бутна стола си назад. — Стани.

Станах, като се чувствах малко смутена, а той с изключителна бързина ме сграбчи за ръката и я изви зад гърба ми, като ме наклони настрани. Посегнах към масата със свободната си ръка, но въртеливото движение на рамото ми продължаваше и ме теглеше назад, а мускулите ми крещяха в знак на протест. Издадох звук — наполовина от болка, наполовина от страх — и с ъгълчето на окото видях шокираното лице на Хлое.

— Арчър! — каза тя, а после по-разтревожено: — Арчър, плашиш я!

Той ме пусна и аз рухнах на стола си с разтреперани крака, опитвайки се да не покажа колко е пострадало рамото ми.

— Извинявай — каза Арчър с усмивка, докато придърпваше стола си към масата. — Надявам се, че не те нараних Не си знам силата. Но разбираш какво имам предвид — трудно е да се измъкне, дори ако нападателят ти е по-едър. Винаги, когато ти потрябва урок…

Опитах се да се засмея, но прозвуча насилено и неуверено.

— Изглеждаш, сякаш се нуждаеш от питие — обади се безгрижно Хлое и доля чашата ми.

После, когато Арчър се обърна, за да говори със сервитьорката, добави с по-нисък глас:

— Не се занимавай с Арчър. Започвам да вярвам, че слуховете за първата му съпруга са били верни. И виж, ако искаш да прикриеш тази синина, мини към каютата ми по някое време. Имам цяла торба с трикове и съм доста добра гримьорка. Налага се с моя занаят.

— Ще дойда — казах аз и се опитах да се усмихна.

Прозвуча фалшиво и насилено, затова взех чашата си и отпих глътка, за да го прикрия.

— Благодаря.

Сменяхме си местата още два пъти, но някак си така и не се озовах до Балмър и чак след като сервираха кафето и можехме да се върнем в салона „Линдгрен“, изникна възможност да го заговоря. Вървях през стаята с чаша кафе в ръка и балансирах несигурно заради поклащането на кораба, когато в лицето ми блесна светкавица и аз се спънах, като едва не се залях с кафето. Все пак няколко капки напръскаха полата на наетата рокля и белия диван до мен.

— Усмихни се — каза някакъв глас в ухото ми и осъзнах, че фотографът е Коул.

— По дяволите, идиот — казах остро и веднага ми се прииска да се плесна през устата.

Последното нещо, от което се нуждаех, бе да съобщи за моята грубост на Роуън. Сигурно бях по-пияна, отколкото си мислех.

— Не ти — казах неловко, опитвайки се да прикрия гафа си. — Имах предвид себе си. Заради дивана.

Той забеляза смущението ми и се засмя.

— Добро измъкване. Не се притеснявай, няма да разказвам за твоите издънки на шефката ти. Егото ми не е толкова крехко.

— Аз не… — Понечих да възразя, но той беше толкова обезпокоително близко до онова, което си бях помислила, че не знаех как да продължа. — Аз само…

— Забрави за това. Накъде се беше забързала толкова? Носеше се през залата като ловец след куца антилопа.

Струваше ми се глупаво да го призная, но главата ми бучеше от смесицата от умора и алкохол, затова реших, че ще е по-лесно да кажа истината.

— Надявах се да поговоря с Ричард Балмър. Цяла вечер се опитвам да го заговоря, но така и не получих шанс.

— И правеше своя ход, когато аз те спрях — каза Коул с проблясък в очите.

Отново се усмихна и осъзнах, че резците му придаваха леко вълчи, хищнически вид.

— Е, мога да се поправя. Балмър!

Напрегнах се, когато Ричард Балмър прекъсна разговора си с Ларс и се огледа.

— Името си ли чух?

— Наистина го чу — каза Коул. — Ела да поговориш с това хубаво момиче, за да се реванширам, че я издебнах от засада.

Балмър се засмя, взе чашата си от страничната облегалка на креслото до него и се запъти към нас. Движеше се с лекота, въпреки слабото полюшване на съда, и ми се стори, много здрав физически, вероятно с мускули като стомана под ръчно ушития костюм.

— Ричард — каза Коул и махна с ръка, — това е Ло. Ло, Ричард. Изненадах я със снимка, когато бе тръгнала към теб, и тя разля кафето си.

Бузите ми пламнаха, но Балмър поклати глава към Коул.

— Казах ти да бъдеш дискретен с това нещо, знаеш. — Кимна към тежкия фотоапарат, който висеше на врата на Коул. — Не всеки иска папарашки снимки в неподходящ момент.

— О, харесва им — каза небрежно Коул и оголи зъби в широка усмивка. — Да им осигуриш истинско преживяване със знаменитости на шикозно място.

— Сериозен съм — каза Ричард и макар да се усмихваше гласът му вече не звучеше развеселено. — Особено за Ане — той сниши глас. — Знаеш, че се стеснява, откакто…

Коул кимна, смехът му заглъхна.

— Да, разбира се, човече. Това е различно. Но Ло няма нищо против, нали, Ло?

Сложи ръка на раменете ми и ме притегли към себе си, така че рамото ми се опря във фотоапарата, а аз се опитах да се усмихна.

— Не — казах смутено. — Нямам, разбира се!

— Това се казва дух — каза Балмър и намигна леко.

Беше странен жест — бях го забелязала и преди, когато разговаряше с Камила Лидман, — не покровителствен, какъвто би могъл да бъде, а по-скоро сякаш опит да заличи смущаващата неравностойност в тази ситуация. Не мислете за мен като за международен финансист милионер. Аз съм просто обикновен, достъпен човек.

Още се мъчех да измисля какво да отговоря, когато Оуен Уайт го потупа по рамото и той се обърна.

— Какво мога да направя за теб, Оуен? — попита той и преди да успея да отворя уста, възможността беше изчезнала.

— Аз… — успях да изрека и той ме погледна през рамо.

— Хей, вижте, винаги е трудно да се говори за тези неща. Защо не минете покрай моята каюта утре след планираните дейности, за да можем да си поговорим добре?

— Благодаря — казах, като се опитвах да не прозвучи твърде жалко.

— Страхотно! В номер 1. Очаквам ви с нетърпение.

— Съжалявам — каза Коул тихо, а дъхът му погъделичка косата, прибрана зад ухото ми. — Направих каквото можах. Какво да кажа? Той е търсен мъж. Как да ти се реванширам?

— Няма значение — успях да изрека.

Той стоеше смущаващо близко и ми се искаше да направя крачка назад, но гласът на Роуан мърмореше в главата ми: Запознанства, Ло!

— Кажи ми… кажи ми нещо за себе си. Какво те накара да дойдеш? Спомена, че обикновено се занимаваш с други неща.

— Ричард е стар приятел — отвърна Коул, грабна чаша кафе от подноса на минаващата стюардеса и отпи глътка. — Учихме заедно в Балиол. Така че, когато ме помоли да дойда, почувствах, че не мога да кажа не.

— Близки ли сте?

— Не бих казал близки. Всъщност не се движим в едни и същи кръгове — трудно е, когато единият е борещ се за оцеляване фотограф, а другият е женен за една от най-богатите жени в Европа. — Коул се усмихна. — Но той е добър човек. Може да изглежда като роден със сребърна лъжичка в устата, но това не е пълната картина. Имал е и трудни времена и предполагам, че това го кара да държи още повече на… е, на всичко това… — Той махна с ръка към заобикалящата ни обстановка. — …на коприната, кристалите и лъснатите метални части. Знае какво е да губиш неща. И хора.

Спомних си за Ане Балмър и как Ричард я бе придружил до каютата й, въпреки че множеството гости чакаха да поговорят с него. И си помислих, че може би разбирам какво има предвид Коул.

Дори не се замислих какво да правя.

Изтичах на верандата, отворих френските прозорци, надвесих се през парапета и започнах да се взирам с все сили в търсене на нещо — или някого — сред плискащите се вълни. Тъмната повърхност беше обсипана от ярките отразени отблясъци от прозорците на кораба, което правеше почти невъзможно да се различи каквото и да било в люлеещите се води, но за миг ми се стори, че виждам нещо под билото на черна вълна — въртящо се бяло очертание, подобно на женска ръка, която се движеше под повърхността, а после потъна.

Обърнах се да погледна съседния балкон.

Между двата балкона имаше матов защитен екран, затова не можах да видя много, но докато надничах, забелязах две неща.

Първото беше, че на стъклената балконска преграда имаше петно. Петно от нещо тъмно и мазно. Петно, което много приличаше на кръв.

Второто беше осъзнаване, от което стомахът ми се сви и се преобърна. Който и да стоеше там — онзи, който беше изхвърлил това тяло през борда, не можеше да не е забелязал глупавото ми надвесване от балкона. Най-вероятно беше стоял на съседната веранда, когато аз излязох на моята. Сигурно беше чул вратата да се отваря. Вероятно беше видял лицето ми.

Втурнах се обратно в стаята, затръшнах вратата на верандата след себе си и проверих дали вратата на каютата е двойно заключена. После сложих веригата. Сърцето ми подскачаше в гърдите ми, но се чувствах спокойна, толкова спокойна, колкото не съм била от години.

Ето така. Това беше истинска опасност и аз се справях.

След като се уверих, че вратата на каютата е здраво залостена, се върнах и проверих балконската врата. Нямаше секретна брава, а само обикновено резе, но ми се стори достатъчно сигурно.

После взех вътрешния телефон с леко треперещи пръсти и набрах 0 за оператора.

— Ало — каза напевен глас. — Как мога да ви помогна, госпожице Блеклок?

За миг останах озадачена, че знаеше коя съм, и напълно изгубих мисълта си. После съобразих — номерът на стаята ми се изписваше на екрана на телефона. Естествено, че бях аз. Кой друг би се обаждал от стаята ми посред нощ?!

— З-здравейте! — едва изрекох.

Въпреки треперенето, гласът ми звучеше изненадваща спокойно.

— Здравейте.

— Кой е това, моля?

— Аз съм Карла, стюардесата на вашата каюта, госпожице Блеклок. Мога ли да ви помогна? — През заучения маниер на разговор по телефона се долавяше притеснение. — Добре ли сте?

— Не, не съм добре. — Замълчах, осъзнала колко абсурдно можеше да прозвучи.

— Госпожице Блеклок?

— Мисля, че… — Преглътнах. — Мисля, че току-що станах свидетел на убийство.

— О, боже мой. — Карла беше шокирана и каза нещо на език, който не разбирах — шведски или може би датски, но после, изглежда, се овладя и попита: — Вие в безопасност ли сте, госпожице Блеклок?

Бях ли в безопасност? Погледнах към вратата на каютата. Бях по-скоро сигурна, че никой не може да влезе.

— Да, да, така мисля. Стана в съседната каюта — номер десет. „Палмгрен“. Аз… мисля, че някой изхвърли тяло през борда.

Гласът ми пресекна, когато го казах, и изведнъж ми се стори, че се смеех — или може би плачех. Поех си дълбоко дъх и стиснах носа си в основата, опитвайки се да се съвзема.

— Ще изпратя веднага някого, госпожице Блеклок. Останете на място. Ще ви се обадя, когато стигнат пред вратата, за да знаете кой е. Изчакайте, моля, и ще ви се обадя веднага.

Чу се изщракване и тя затвори.

Внимателно оставих слушалката на вилката, като се чувствах странно раздвоена, сякаш бях напуснала тялото си. Главата ми пулсираше и осъзнах, че трябва да се облека, преди някой да дойде.

Взех хавлията, закачена от вътрешната страна на вратата на банята — и застинах поразена. Когато слязох на вечеря, бях я оставила на пода, заедно с дрехите, които носех във влака. Спомних си как бях погледнала през рамо към бойното поле, в което бях превърнала банята, с дрехи по пода, гримове, разпръснати по плота, изцапани с червило салфетки в мивката, като си мислех, че ще се оправя това по-късно.

Всичко беше изчезнало. Хавлията беше закачена, моите мръсни дрехи и бельо бяха изчезнали, отнесени бог знае къде.

На тоалетката козметиката ми беше спретнато подредена в редица, заедно с четката и пастата за зъби. В тоалетната ми чантичка бяха останали само тампоните и противозачатъчните ми, жест на дискретност, който в някакъв смисъл беше по-плашещ от изваждането на всичко на открито и ме накара да потръпна.

Някой беше влизал в стаята ми. Разбира се, че беше. Нали това означаваше камериерско обслужване, за бога. Но някой беше влизал в стаята ми, беше вземал нещата ми, беше пипал скъсаните ми чорапогащи и полуизхабения молив за очна линия.

Защо ми се плачеше при тази мисъл?

Седях на леглото, обхванала глава с ръце и си мислех за съдържанието на минибара, когато телефонът иззвъня. Няколко секунди по-късно, докато пропълзя по завивката и вдигна слушалката, на вратата се почука.

Вдигнах телефона.

— Ало?

— Ало, госпожице Блеклок? — Беше Карла.

— Да. Има някого пред вратата. Да му отворя ли?

— Да, да, моля ви. Това е нашият отговорник по сигурността, Йохан Нилсон. Сега ще ви оставя с него, госпожице Блеклок, но моля ви, обаждайте се по всяко време, ако имате нужда от допълнителна помощ.

Чу се изщракване, линията замлъкна, а на вратата се почука отново. Загърнах по-плътно хавлиения си халат и отидох да отворя.

Отвън стоеше мъж, когото не бях виждала преди, облечен в някаква униформа. Не знам какво бях очаквала — нещо като полицай. Тази приличаше повече на морска униформа — беше по-скоро на главен стюард или нещо подобно. Мъжът беше на около четирийсет години и толкова висок, че се наложи да се наведе, когато пристъпи през вратата. Косата му беше разрошена като на човек, който току-що бе станал от леглото, а очите му бяха толкова изумително сини, сякаш имаше цветни лещи. Бях се загледала в тях, когато изведнъж осъзнах, че ми подава ръка.

— Здравейте, вие трябва да сте госпожица Блеклок, предполагам?

Английският му беше много добър. Със съвсем слаба следа от скандинавски акцент, толкова лек, че можеше да бъде и шотландски или канадски.

— Казвам се Йохан Нилсон. Аз съм началник на охраната на „Аурора“. Разбрах, че сте видели нещо, което ви е притеснило.

— Да — казах твърдо, изведнъж болезнено осъзнавайки факта, че бях по халат, с размазана спирала по бузите, докато той беше напълно и професионално облечен. Пристегнах колана си отново, този път нервно.

— Да. Видях… чух… да се хвърля нещо зад борда. Аз… мисля, че беше… трябва да беше… тяло.

— Видяхте или чухте? — попита Нилсон, като наведе глава настрани.

— Чух плясък… много силен плясък. Очевидно беше нещо много голямо, което падаше зад борда… или беше блъснато. А после изтичах на балкона и видях нещо… сякаш беше тяло, изчезващо под вълните.

Изражението на Нилсон беше сериозно, но сдържано, а докато говорех, се намръщваше все повече.

— И имаше кръв на стъклената преграда на балкона — добавих.

При тези думи устните му се свиха и той кимна леко към вратата на верандата.

— На вашия балкон?

— Кръвта? Не. На съседния.

— Можете ли да ми покажете?

Кимнах и стегнах отново колана, докато гледах как отключва вратата към верандата.

Навън вятърът се бе засилил и беше много студено. Пристъпих в пространството, което ми се струваше мъчително тясно в присъствието на Нилсон. Той сякаш го изпълваше цялото, но вътрешно бях много доволна, че е тук. Не смятах, че бих могла да се заставя да изляза сама навън.

— Там… — Посочих над защитния екран, който отделяше моята веранда от тази на каюта 10. — Погледнете натам. Ще видите какво имам предвид.

Нилсон надникна над преградата, после ме погледна и леко се намръщи.

— Не разбирам какво имате предвид. Бихте ли ми показали?

— Какво искате да кажете? Имаше голямо петно там долу, на стъклото.

Той отстъпи назад и ме подкани с ръка към преградата, а аз се промуших покрай него, за да надникна. Сърцето ми препускаше въпреки волята ми. Не очаквах убиецът да е още там, нито да получа юмрук в лицето или куршум да профучи покрай ухото ми. Но се чувствах ужасно уязвима, когато надникнах над преградата, без да знам какво щях да открия от другата страна.

Но не открих… нищо.

Никакъв притаен убиец, готов да нападне. Никаква кръв. Стъклената преграда блестеше в лунната светлина, чиста, неопетнена дори от пръстов отпечатък.

Обърнах се към Нилсон, разбирайки, че лицето ми трябва да беше парализирано от шока. Разтърсих глава в опит да намеря думи. Той ме гледаше с проблясък на съчувствие в сините очи.

Тъкмо от съчувствието ме заболя най-много.

— Беше там — казах ядно. — Той явно го е избърсал.

— Той?

— Убиецът! Проклетият убиец, разбира се!

— Няма нужда да ругаете, госпожице Блеклок — каза той меко и се върна вътре в каютата.

Последвах го и той внимателно затвори вратата зад гърба ми, а после застана с отпуснати ръце, сякаш очакваше да кажа нещо. Усещах миризмата на одеколона му — не неприятна, леко дървесна. Но внезапно просторната стая ми се стори потискащо малка.

— Какво? — попитах най-сетне, като се опитвах безуспешно въпросът да не прозвучи агресивно. — Казах ви какво видях. Да не твърдите, че лъжа?

— Да идем в съседната каюта — каза той дипломатично.

Стегнах още веднъж колана на хавлията си, така че усетих как се врязва в корема ми, и го последвах боса в коридора. Той почука на вратата на каюта 10, а след това, когато не получи отговор, извади от джоба си карта ключ и отвори.

Застанахме на прага. Нилсон не казваше нищо, но усещах присъствието му зад гърба си, докато оглеждах зяпнала помещението.

Беше съвсем празно. Не само хора, липсваше всичко. Нямаше куфари. Нямаше дрехи. Нямаше козметика в банята. Дори матракът на леглото бе гол.

— Тук имаше момиче — казах най-сетне с неуверен глас и пъхнах ръцете си в джобовете на хавлията, за да не види как пръстите ми са стиснати в юмруци. — Имаше момиче. В тази стая. Говорих с нея. Разговарях с нея. Тя беше тук!

Нилсон не каза нищо. Прекоси тихата, осветена от луната стая, отвори вратата на верандата, после надникна навън и огледа стъклената преграда с почти обидно старание. Но виждах и оттук, че там нямаше нищо. Стъклото блестеше в лунната светлина, леко опръскано от океанските вълни, но иначе съвсем недокоснато.

— Тя беше тук! — повторих и долових, мразейки се, нотки на истерия в гласа си. — Защо не ми вярвате?

— Не съм казал, че не ви вярвам.

Нилсон се върна в стаята и залости френския прозорец към верандата. После ме изведе през вратата на каютата, затвори и заключи след себе си.

— Не е нужно да го правите — казах горчиво.

Моята врата все още беше отворена и той ме придружи вътре.

— Но ви казвам, че беше там. Тя ми услужи… О! — Нещо изведнъж ме порази и аз изтичах в банята. — Тя ми услужи с една спирала. По дяволите, къде е?

Прерових внимателно подредената козметика, но не беше там. Къде беше?

— Тук е — казах отчаяно. — Знам, че е тук.

Огледах се диво и нещо привлече погледа ми, яркорозов проблясък зад прибиращото се огледало за бръснене отстрани на мивката. Дръпнах го — и беше там, невинна малка розова тубичка със зелена капачка.

— Ето!… — Насочих я тържествуващо към него, като оръжие.

Нилсон отстъпи крачка назад, след което мигновено взе спиралата от ръката ми.

— Виждам — каза той, — но с цялото ми уважение, госпожице Блеклок, не съм сигурен какво доказва това, освен факта, че сте взели назаем спирала от някого днес…

— Какво доказва ли? Това доказва, че наистина беше там! Доказва, че съществува!

— Доказва, че сте видели момиче, да, но…

— Какво искате? — прекъснах го отчаяно. — Какво повече искате от мен? Казах ви какво чух… какво видях. Казах ви, че в тази каюта имаше момиче, а сега е изчезнало. Вижте си корабния манифест — липсва гост. Защо не сте по-загрижен?

— Тази каюта е празна — каза той меко.

— Знам! — изкрещях, а след това, като видях лицето на Нилсон, направих огромно, целенасочено усилие да се овладея. — Знам, нали това се опитвах да ви кажа, за бога.

— Не — каза той, все още със същата спокойна мекота, мекотата на едър мъж, който нямаше какво да доказва. — Това се опитвам да ви обясня, госпожице Блеклок. Винаги е била празна. Нямаше гост в тази каюта. Никога не е имало.

Втренчих се смаяна в него.

— Какво искате да кажете? — най-сетне успях да произнеса. — Какво искате да кажете, че няма гост?

— Каютата е празна — продължи той. — Беше запазена за друг гост, инвеститор на име Ернст Солберг. Но той се отказа в последната минута — по лични причини, доколкото разбрах.

— Значи момичето, което видях, не би трябвало да е там?

— Може би е била член на персонала или чистачка.

— Не беше. Тя се обличаше. Беше настанена там.

Той не каза нищо. Не му се налагаше — въпросът беше очевиден. Ако е била настанена там, къде са всичките й неща?

— Някой може да ги е изнесъл — казах тихо. — Докато бяхме в моята каюта.

— Наистина ли? — Тонът на Нилсон беше спокоен, въпросът му не беше скептичен, нито подигравателен, просто… неразбиращ.

Той седна на дивана, пружините изскърцаха под тежестта му, а аз се отпуснах на леглото и закрих лицето си с ръце.

Беше прав. Нямаше начин някой да е изчистил стаята. Не знаех колко време е минало от момента, в който се бях обадила на Карла до появата на Нилсон пред вратата ми, но едва ли бе повече от няколко минути. Пет, най-много седем. Вероятно по-малко.

Който е бил там, навярно бе имал време да избърше кръвта от стъклото, но това беше всичко. Нямаше начин да опразнят цялата каюта. Какво биха могли да направят с вещите? Щях да ги чуя, ако ги бяха изхвърлили през борда. А просто нямаше време да ги опаковат и да ги изнесат по коридора.

— Гадост — казах най-сетне, в дланите си. — Гадост.

— Госпожице Блеклок — произнесе бавно Нилсон и изпитах внезапно предчувствие, че следващият му въпрос няма да ми хареса. — Госпожице Блеклок, колко пихте снощи?

Вдигнах глава, така че да види размазания ми грим и яростта в замъглените ми от съня очи.

— Какво имате предвид?

— Просто попитах…

Нямаше смисъл да отричам. Толкова много хора ме бяха видели снощи да се наливам с шампанско, после с вино, а накрая да гаврътвам шотове след вечеря, че можеха да пробият дупка с диаметър една миля в твърдението ми, че съм трезва.

— Да, пих — казах отчаяно. — Но ако смятате, че половин чаша вино ме превръща в пияна истеричка, която не може да отличи реалността от фантазията, трябва да си помислите още веднъж.

Той не каза нищо, но погледът му се насочи към кошчето до минибара, в което бяха струпани множество шишенца от уиски и джин и значително по-малко кутийки от тоник.

Настъпи тишина. Нилсон не сподели наблюдението си, но и нямаше нужда. Проклети чистачки.

— Може да съм пила — казах със стиснати зъби, — но не бях пияна. Не чак толкова. Знам какво видях. Защо да си измислям?

Той сякаш се съгласи и кимна уморено.

— Много добре, госпожице Блеклок — прекара ръка през лицето си и чух как русата му четина стърже дланта му.

Беше уморен и изведнъж забелязах с неудобство, че униформената му куртка е закопчана накриво, а долу остава празен илик.

— Вижте, късно е, вие сте уморена.

— Вие сте уморен — изстрелях в отговор с повече от нотка злост, но той само кимна без укор.

— Да, уморен съм. Мисля, че не можем да направим нищо до сутринта.

— Една жена е била изхвърлена…

— Няма доказателства! — каза той по-високо, като ме прекъсна и за първи път в гласа му прозвуча раздразнение.

— Съжалявам, госпожице Блеклок — продължи по-тихо. — Не биваше да ви противореча. Но не смятам, че на този етап има достатъчно доказателства, за да събудим другите пътници. Нека и двамата да поспим… — „А вие да изтрезнеете“ — беше неизреченият превод. — …и ще се опитаме да решим това сутринта. Може би ако ви заведа да се срещнете с персонала на кораба, ще успеем да открием момичето, което сте видели в каютата. Очевидно не е от пътниците, нали?

— Не беше на вечерята снощи — признах. — Ами ако е от персонала? Ако някой е изчезнал, а ние губим време, вместо да вдигнем тревога?

— Сега ще говоря с капитана и с комисаря и ще ги запозная със ситуацията. Но доколкото знам, няма изчезнал служител, ако имаше, някой би забелязал. Това е много малък кораб с малоброен екипаж, би било трудно някой да изчезне незабелязано дори за няколко часа.

— Просто си мисля… — започнах, но той ме прекъсна, учтиво и твърдо този път:

— Госпожице Блеклок, няма да събудя спящите пътници и персонала без основателна причина, съжалявам. Ще информирам капитана и комисаря и те ще предприемат каквито действия смятат за уместни. Междувременно, може би ще е добре да ми дадете описание на момичето, което сте видели, за да мога да проверя отново списъка на пътниците и да уредя всички членове на екипажа, които са в почивка и отговарят на описанието, да бъдат в столовата на персонала, за да се срещнете утре след закуска.

— Добре — казах унило.

Бях победена. Знаех какво съм видяла и какво съм чула, но беше ясно, че Нилсон няма да отстъпи. А и какво можех да направя, тук, сред океана?

— И така — подсети ме той, — на каква възраст беше, колко беше висока? Бяла, азиатка, чернокожа…?

— В края на двайсетте — казах. — С моя ръст. Бяла — с много бледа кожа всъщност. Говореше английски.

— С акцент? — опита Нилсон.

Поклатих глава.

— Не, беше англичанка или е изцяло двуезична. Имаше дълги, тъмни коси… Не мога да си спомня цвета на очите. Тъмнокафяви, мисля. Не съм сигурна. Слаба фигура… беше просто… хубава. Това е всичко, което си спомням.

— Хубава?

— Да, хубава. Знаете какво имам предвид. Правилни черти. Чиста кожа. Носеше грим. Много грим около очите. О, и беше облечена в тениска на „Пинк Флойд“.

Нилсон записа всичко старателно и се изправи, а пружините изскърцаха в знак на протест или може би облекчение.

— Благодаря ви, госпожице Блеклок. А сега, мисля, и двамата трябва да поспим. — Разтри лицето си с вид на голяма бяла мечка, събудена от зимен сън.

— В колко часа да ви очаквам утре?

— По кое време ще ви е удобно? Десет? Десет и половина?

— По-рано — казах. — Няма да спя, не и сега. — Цялата треперих отвътре и знаех, че въобще няма да мога да заспя.

— Е, моята смяна започва в осем. Рано ли ви е?

— Идеално е — казах твърдо.

Той излезе през вратата, като сподави прозявката си, а аз го изгледах как се отправя тромаво по коридора към стълбите. После заключих здраво вратата, отпуснах се на леглото и се загледах към морето. Вълните бяха тъмни и хлъзгави на лунната светлина, надигаха се като гърбове на китове, после спадаха, а аз лежах и чувствах как корабът се издига и пропада заедно с вълните.

Никога нямаше да заспя. Знаех си. Не и докато кръвта пулсираше в ушите ми, а сърцето ми биеше с гневно стакато в гърдите ми. Никога нямаше да се отпусна.

Бях бясна — но не бях сигурна защо. Защото женското тяло навярно сега се носеше в черния мрак на Северно море и вероятно никога нямаше да бъде намерено? Или отчасти заради нещо по-дребно, по-незначително — заради факта че Нилсон не ми вярваше? Може би е прав — прошепна гласчето в главата ми.

Пред вътрешния ми поглед започнаха да изникват картини — как се свивам под душа, защото вратата се е отворила от вятъра. Как се защитавам от несъществуващ натрапник, като нападам Джуда. Напълно сигурна ли си? Едва ли си най-надеждният свидетел. И какво всъщност видя в края на деня?

Видях кръвта, казах си твърдо. А едно момиче липсва. Как ще го обясните?

Изключих светлината и се завих, но не можах да заспя. Вместо това останах излегната настрана, загледана как морето се издува и спада в странно, хипнотично мълчание отвъд дебелите, издържащи на буря стъкла. И си мислех, че на този кораб има убиец. А никой освен мен не знаеше това.

— Госпожице Блеклок!

Отново се почука, чух как вратата се отключва с карта и потракването, когато се открехна около сантиметър. Веригата за сигурност се изопна.

— Госпожице Блеклок, аз съм, Йохан Нилсон. Добре ли сте? Осем часът е. Помолихте да ви се обадя.

Какво? Подпрях се на лакти и надигнах глава с усилие. Защо, по дяволите, съм поискала да ме събудят в осем часа?

— Една секунда! — успях да избъбря.

Устата ми беше суха, сякаш бях дъвкала пепел, посегнах към чашата с вода до леглото и отпих глътка. Когато го направих, споменът от снощи ме заля отново.

Шумът, който ме събуди през нощта.

Кръвта на верандата.

Тялото.

Плясъкът…

Спуснах крака от леглото, усетих как корабът пропада и се плъзга под мен и изведнъж ми се догади неудържимо.

Втурнах се в банята и едва успях да се надвеся над тоалетната чиния навреме, за да изригнат останките от снощната вечеря върху чистия бял порцелан.

— Госпожице Блеклок?

Върви си. Махай се.

Думите не излязоха от устата ми, но може би звукът от повръщане му внуши какво изпитвам, защото вратата се затвори много тихо, а аз успях да се изправя и да се огледам без публика.

Изглеждах ужасно. Струйки грим се бяха стекли по бузите, косата ми беше разчорлена, очите ми бяха кървясали и възпалени. Натъртената буза само допълваше цялостното впечатление.

Морето беше по-бурно тази сутрин и всичко около мивката се поклащаше и потракваше. Увих се в халата, върнах се в каютата и открехнах леко вратата, колкото да надникна.

— Трябва да си взема душ — казах напосоки. — Имате ли нещо против да почакате? — И затворих вратата.

В банята изплакнах тоалетната и избърсах ръба, опитвайки се да залича всички следи от повръщането. Но когато се изправих, погледът ми бе привлечен не от бледото ми изтерзано лице, а от тубичката туш за мигли „Мейбълин“, изправена като часови на мивката. Докато стоях, вкопчена в тоалетката, дишайки късо и пресекливо, корабът отново се залюля и всичко на плота се разклати, а тубичката падна с леко изтракване и се търкулна в кошчето. Бръкнах, извадих я и я стиснах в юмрук.

Това беше единственото веществено доказателство, че момичето наистина съществуваше, че не полудявах.

Ула и Нилсон се оттеглиха, когато пристигна закуската ми, и ме оставиха да гледам през прозореца, докато се храня.

Тук горе, с изглед към морето и палубата, не се чувствах толкова болна и успях да се справя с голяма част от порцията, усещайки как енергията се връща в крайниците ми и неприятното гадене отслабва. Осъзнах, че поне част от причините да се чувствам толкова зле се кореняха в ниската кръвна захар. Винаги ставам странна и неуверена, когато стомахът ми е празен.

Но макар че с храната и гледката към океана се почувствах по-добре физически, не спирах да прехвърлям снощните събития в главата си, да възпроизвеждам разговора с момичето, изненадата на лицето й, нотката на раздразнение, когато пъхна спиралата в шепата ми. Нещо се случваше, бях сигурна в това. Имах чувството, че съм включила телевизора по средата на филма и се опитвам да разбера кои са героите. Бях прекъснала момичето, докато правеше нещо. Но какво?

Каквото и да беше, вероятно бе свързано с изчезването й. И каквото и да смяташе Нилсон, не можех да повярвам, че е почиствала стаята. Никой не почистваше стаи само по къса тениска с „Пинк Флойд“. А освен това тя просто не приличаше на чистачка. Не би могла да има такава коса и такъв маникюр със заплата на чистачка. Блясъкът на тази гъста тъмна грива говореше за години грижи и скъпи процедури. Индустриален шпионаж? Пътник без билет? Любовна афера? Спомних си студения блясък в очите на Коул, когато говореше за бившата си съпруга, и за снизходителните уверения на Камила Лидман на долната палуба. Мислех си за тромавия и як Нилсон, за неприятната пристрастеност на Александър към темата за отровите и неестествената смърт снощи на вечеря — но всяка следваща възможност ми се струваше по-малко вероятна от предишната.

Притесняваше ме лицето й. Колкото повече се мъчех да го запомня, толкова повече се размиваше. Отделни детайли — височина, цвят на косата, състояние на ноктите й — всичко това можех да опиша ясно. Но нейните черти… прав нос, тесни, тъмни вежди, внимателно оформени… Това беше всичко. Можех да кажа каква не беше: пълна, стара, белязана от акне. Да кажа каква беше — ето това бе по-трудно. Носът й беше… обикновен. Устата й беше обикновена. Нито широка, нито като розова пъпка, нито пухкава, нито пълна. Просто обикновена. Нямаше нищо отличително, което да мога да посоча с пръст.

Беше като мен. Можех да съм аз.

Разбирах какво искаше Нилсон. Искаше да забравя онова, което бях чула, писъка, предпазливото плъзгане на вратата на верандата и ужасяващия, звучен и мазен плясък.

Искаше да започна да се съмнявам в собствения си спомен за събитията. Вземаше ме на сериозно само за да ме принуди да започна да се самоопровергавам. Оставяше ме да задам всички въпроси, които исках — единствено за да убедя сама себе си, че греша.

Донякъде го разбирах. Това беше първото пътешествие на „Аурора“, а корабът беше пълен с журналисти, фотографи и влиятелни хора. Едва ли имаше по-неподходящо време нещо да се обърка. Вече си представях заглавията. ПЪТЕШЕСТВИЕ КЪМ СМЪРТТА: УЧАСТНИК В ЕЛИТЕН ПРЕС ТРИП СЕ ДАВИ. Като шеф на охраната, щяха най-напред да потърсят сметка на Нилсон. Най-малко щеше да загуби работата си, ако нещо се бе объркало още на първото пътуване, за което отговаряше.

И нещо повече — този вид публичност, която би породила една необяснима смърт, можеше да потопи цялото начинание.

Такова нещо можеше да провали „Аурора“ още преди да се задейства, а ако това се случеше, всички на борда биха могли да загубят работата си, от капитана до чистачката Ивона.

Разбирах го.

Но бях чула нещо. Нещо, което ме изтръгна от съня със сърце, биещо с 200 удара в минута, с влажни от пот длани и с убедеността, че някъде много близо друга жена имаше сериозни проблеми. Знаех какво е да бъдеш като това момиче — да осъзнаеш в един миг колко невероятно крехък е животът ти, колко тънки като хартия са защитните ти стени.

И каквото и да казваше Нилсон, ако нищо не се бе случило с това момиче, къде беше тя? Писъкът, кръвта — възможно беше да съм си ги въобразила. Но момичето — определено не бях си въобразила момичето. А тя не можеше да изчезне без нечия помощ.

Потърках очите си, усетих дразнещите остатъци от грима от миналата нощ и се замислих за единственото нещо, което доказваше, че тя не бе плод на въображението ми: онзи туш за мигли „Мейбълин“.

Мислите запрепускаха бясно в главата ми. Щях да го върна в Англия в пластмасово пликче, за да му свалят отпечатъци. Не, още по-добре, щяха да го тестват за ДНК. Но четките за грим остава ДНК, нали? В „От местопрестъплението: Маями“ щяха да изградят цяло обвинение върху четчица за мигли. Трябваше да има нещо, което биха могли да направят.

Прогоних от съзнанието си картината как отивам в полицейското управление в Крауч Енд със спирала в пликче и настоявам за обстоен анализ пред полицай, който едва сдържа развеселената си усмивка. Някой щеше да ми повярва. Трябваше. Ако ли не… Щях да платя, за да се направи.

Извадих телефона си с намерението да потърся в „Гугъл“ „цена на частно изследване на ДНК“, но още преди да зареди, осъзнах колко безумно беше. Не можех да получа изследване на ДНК с полицейско качество от интернет компания, специализирана в изневеряващи съпрузи. А и какво щяха да ми кажат резултатите, без да има с какво да ги сравня?

Вместо това се заех да си проверя имейла. Нищо от Джуда. Всъщност нищо от никого. Нямаше телефонен сигнал, но като че ли бях свързана с безжичната мрежа на кораба, затова опитах опресняване. Не се случи нищо. Иконката за актуализиране се въртя известно време, а след това се появи надпис „Няма връзка с мрежата“.

С въздишка прибрах телефона в джоба и огледах боровинките в чинията си. Палачинките бяха вкусни, но апетитът ми беше изчезнал. Струваше ми се невъзможно, сюрреалистично: бях станала свидетел на убийство — или най-малкото го бях чула — и въпреки това бях тук и се насилвах да ям палачинки с кафе, докато през цялото това време убиецът се разхождаше на свобода и аз не можех да направя нищо.

Знаеше ли, че е бил чут и е съобщено за случая? След шума, който вдигнах, и въпросите, които задавах навсякъде из кораба, и да не бе разбрал през нощта, сега вече знаеше.

Корабът посрещна още една вълна, този път странично, и аз отместих чинията и се изправих.

— Желаете ли още нещо, госпожице Блеклок? — попита Бьорн, а аз подскочих и се обърнах.

Беше се появил като по магия от врата, изрязана в ламперията в задната част на стаята. Бе почти невъзможно да я забележиш, ако не знаеш, че е там. Дали беше стоял там през цялото време, за да ме наблюдава? Имаше ли там някаква шпионка?

Поклатих глава и направих всичко възможно да се усмихна, докато прекосявах бавно люлеещия се под.

— Не, благодаря, Бьорн. Благодаря ви за помощта.

— Желая ви прекрасна сутрин. Имате ли планове? Ако не сте опитали още, гледката от горещата вана на палубата е зашеметяваща.

Внезапно отново се видях, сама в горещата вана, ръката в латексова ръкавица, която ме натискаше под водата.

Пак поклатих глава.

— Мисля, че трябва да ида в спа центъра. Но май най-напред ще си полегна в каютата. Много съм уморена. Снощи не спах добре.

— Разбира се! — Произнесе го „ръзбира се“. — Разбирам ви напълно. Може би са ви предписали малко почивка и релакс.

— О… — казах аз. — Почивка и релакс. Да, разбира се. Съжалявам… както казах, толкова съм уморена…

Отправих се към вратата, а кожата ми изведнъж настръхна при мисълта за невидимите очи, които може би наблюдаваха нашия разговор. Поне в моята каюта можех да бъда сигурна, че съм сама.

— Насладете се на почивката си!

— Така и ще направя — казах.

Обърнах се да си вървя и се блъснах в Бен Хауърд, който влезе с мътен поглед.

— Блеклок!

— Хауърд.

— Снощи… — каза той неловко.

Поклатих глава. Не исках да водя този разговор пред услужливия Бьорн, който се усмихваше от другия край на стаята.

— Нека не го обсъждаме — прекъснах го. — И двамата бяхме пияни. Чак сега ли се събуди?

— Аха. — Той сподави огромна прозявка. — След като си тръгнах от каютата ти, се натъкнах на Арчър и накрая играхме покер с Ларс и Ричард Балмър до малките часове.

— О… — прехапах устни. — В колко часа си легна?

— Бог знае. Май към четири.

— Само защото… — започнах.

Но после замълчах. Нилсон не ми беше повярвал. Бях стигнала дотам, че и аз едва си вярвах. Но Бен… Той щеше да ми повярва, нали?

Върнах се към времето, прекарано заедно, и към момента, в който всичко свърши… Изведнъж вече не бях толкова сигурна.

— Няма значение — продължих. — Ще ти кажа по-късно. Върви да закусиш.

— Добре ли си? — попита той, когато се обърнах. — Изглеждаш ужасно.

— Страхотно! Благодаря.

— Не, искам само да кажа… изглеждаш, сякаш почти не си спала.

— Не съм. — Опитвах се да не бъда груба, но заради тревогата и изтощението думите ми прозвучаха по-рязко, отколкото исках.

Когато корабът прехвърли още една вълна, продължих;

— Морето ми се струва доста бурно.

— Така ли? За щастие никога не ме хваща морска болест. — В гласа му имаше дразнеща нотка на самодоволство и аз едва сдържах порива си да му отвърна кратко и остро. — Както и да е, утре рано ще бъдем в Тронхайм.

— Утре?

Гласът ми навярно бе издал смайването ми, защото той се втренчи в мен.

— Да. Защо, какво има?

— Мислех си… Представях си, че днес… — замълчах.

Той сви рамене.

— Нали знаеш, че пътят е дълъг.

— Няма значение. — Трябваше да се върна в стаята си, да обмисля всичко, да се опитам да разбера какво бях й какво не бях видяла. — Ще се прибера в стаята… трябва да си полегна.

— Добре. Ще се видим по-късно, Блеклок — каза Бей безгрижно.

Но в очите му, докато ме изпращаше с поглед, имаше тревога.

Не исках да позволя на паниката да ме завладее.

Някой беше влизал в стаята ми.

Някой, който знаеше.

Някой, който знаеше какво бях видяла, какво бях чула и какво бях казала.

Минибарът беше зареден отново и ме прониза внезапен копнеж за едно питие, но отхвърлих тази мисъл и започнах да обикалям каютата, която вчера ми се струваше толкова просторна, а сега сякаш се свиваше около мен.

Някой беше идвал тук. Но кой?

Обзе ме неудържимо желание да закрещя, да побягна, да се скрия под леглото и никога да не изляза, но нямаше измъкване — не и докато не стигнем Тронхайм.

Осъзнаването на този факт спря лудешкото препускане на мислите ми. Застанах, опряла ръце на тоалетката, с отпуснати рамене, и се вгледах в пребледнялото си изопнато лице в огледалото. Не беше само заради липсата на сън. Под очите ми се очертаваха тъмни кръгове от изтощение, но нещо в погледа ми ме накара да се вцепеня: беше изпълнен със страх, като на животно, притиснало се до земята.

От коридора се чу стряскащо бучене и си припомних, че чистачките обикалят помещенията. Поех дълбоко дъх, изправих се и отметнах косата си назад. После отворих вратата и подадох глава в коридора, където още се носеше бръмченето на прахосмукачката. Ивона, полякинята, с която се бях запознала на долното равнище, почистваше каютата на Бен нагоре по коридора, оставила вратата широко отворена.

— Извинете! — повиках я, но тя не чу.

Опитах от по-близо.

— Извинете!

Тя подскочи и се обърна с ръка на сърцето.

— Извинете! — каза тя, останала без дъх, и изключи с крак прахосмукачката.

Беше облечена в тъмносиня униформа, каквато носеха всички чистачки, грубоватото й лице беше порозовяло от усилието.

— Аз стреснала.

— Съжалявам — промълвих. — Не мислех, че ще ви изплаша. Исках да попитам — чистихте ли стаята ми?

— Да, вече направих. Нещо не чисто?

— Не, много е чисто — дори прекрасно. Само се питах — видяхте ли спирала за мигли?

— Спир… — Тя поклати глава с неразбиращ вид. — Какво това?

— Спирала. За очите — ето такава. — Показах с жест как се слага и лицето й се проясни.

— А! Да, знам — каза тя и добави нещо, което звучеше като „туш до ржес“. Нямах представа дали значеше „спирала за очи“, или „хвърлих я в кошчето“ на полски, но закимах енергично.

— Да, да, в розово-зелена тубичка. Такава…

Извадих телефона си с намерение да потърся в „Гугъл“ „Мейбълин“, но все още нямаше безжичен интернет.

— По дяволите, няма значение. Но е в розово и зелено. Видяхте ли я?

— Да, виждам снощи, когато чистя.

Гадост.

— Но не тази сутрин?

— Не — тя поклати глава смутено. — Не е в банята?

— Не.

— Съжалявам. Не видях. Мога питам Карла, стюардеса, ако е възможно, да… как да кажа… да купи нов…?

Обърканите й думи и тревожният израз внезапно ми дадоха да разбера как изглеждаше всичко отстрани — луда жена, която едва ли не обвинява чистачката в кражба на използвана спирала. Поклатих глава и сложих длан на ръката й.

— Съжалявам. Няма значение. Моля, не се притеснявайте.

— Не, има значение!

— Не, наистина. Сигурно съм я прибрала в джоба.

Но знаех истината. Спиралата беше изчезнала.

Нямаше причина, поне на хартия, която да обяснява защо са ми нужни хапчета, за да се справям с живота. Имах страхотно детство, любящи родители, всичко необходимо. Не бях пребивана, насилвана или тормозена. Получавах само любов и подкрепа. Но това някак си не беше достатъчно.

Приятелката ми Ерин казва, че всички ние имаме демони вътре в нас, гласове, които шепнат, че не сме добри, че ако не постигнем това повишение или се провалим на този изпит, ще разкрием на света каква точно безполезна торба кожа и сухожилия сме всъщност. Може би е вярно. Може би моите просто имат по-силни гласове.

Но не мисля, че е толкова просто. Депресията, в която изпаднах след университета, не беше заради изпити или самооценка, беше нещо странно, по-химическо, нещо, което терапията с разговори нямаше да излекува.

Когнитивна поведенческа терапия, консултации, психотерапия — нищо от това не помогна така, както хапчетата. Лиси казва, че намира идеята за химическо балансиране на настроението за плашеща, че ако вземаш нещо, то може да промени това, което наистина си. Но аз не виждам нещата по този начин. За мен това е като да си сложиш грим — не да се дегизираш, а като начин да заприличаш повече на себе си каквато си наистина, по-малко сурова. Най-добрият аз, който можеш да бъдеш.

Бен ме беше видял „без грим“. И ме бе напуснал. Бях гневна дълго време, но накрая осъзнах, че не обвинявам него. Годината, в която станах на двадесет и пет, беше ужасна. Ако самата аз можех да се напусна, щях да го направя

Но това не извиняваше направеното от него сега.

Хлое и Тина чакаха в спа центъра, когато отидох.

Тина се бе надвесила над плота и четеше нещо на лаптопа, оставен от Ева отворен на бюрото, а Хлое бе потънала в луксозния тапициран с кожа стол и играеше на телефона си. С изненада видях, че без грим тя изглежда съвсем различно, огромните подчертани очи и изпъкнали скули от снощи ми се сториха някак си безцветни и плоски в светлината на деня.

Тя забеляза, че я гледам в огледалото и се ухили.

— Чудиш се за грима? Тук съм за процедури на лицето, затова го свалих. Нали ти казах, че съм майстор гримьор.

— О, не исках… — замълчах и усетих, че се изчервявам.

— Изграждаш образ — каза Хлое, като завъртя стола, за да бъде с лице към мен, и ми намигна. — Наистина, това ща промени живота ти. Мога да те превърна в когото поискаш — от Ким Кардашиян до Натали Портман, с онова, което имам в каютата си.

Канех се да отговоря шеговито, когато улових някакво движение с крайчеца на окото си и видях с изумление, че едно от огледалата зад бюрото се движи и отдръпва навътре. Още една врата? Сериозно, колко скрити входове имаше на този кораб?

Тина вдигна глава от лаптопа, когато Ева се появи през пролуката, усмихната учтиво.

— Мога ли да ви помогна, госпожице Уест? — попита тя. — На този компютър съхраняваме списъци на клиенти и поверителна информация, затова се опасявам, че не е позволено на гостите да го използват. Ако желаете да използвате компютър, Камила Лидман с радост ще ви осигури един в каютата.

Тина се изправи неловко и обърна лаптопа обратно към бюрото.

— Съжалявам, скъпа. — Имаше благоприличието да си придаде леко засрамен израз. — Аз, ааа… просто търсех списък на процедурите.

Тъй като в комплекта за пресата имаше пълен списък, това беше леко неубедително оправдание.

— Ще се радвам да ви дам разпечатка — каза Ева.

Нямаше и намек за студенина в тона й, но наблюдаваше Тина преценяващо.

— Имаме обичайните видове масаж и терапия, грижи за лицето, педикюр и т. н. В тази стая се правят маникюрът и процедурите на косата. — Тя посочи стола, на който беше кацнала Хлое.

Тъкмо се питах къде се провеждат другите процедури, тъй като в спа центъра се виждаше само един стол, а на горния етаж нямаше повече място, доколкото можех да преценя — горещата вана и сауната заемаха по-голямата част от останалото пространство, — когато вратата към палубата се отвори и за моя изненада влезе Ане Балмър. Изглеждаше малко по-добре, отколкото предишната вечер, кожата й беше не толкова жълтеникава, лицето й не толкова изопнато, но тъмните й очи бяха заобиколени от дълбоки сенки, сякаш не беше спала.

— Съжалявам — каза тя задъхана, опитвайки се да се усмихне. — Напоследък стълбите ме затрудняват.

— Ето! — Хлое се изправи бързо и отстъпи към свободния ъгъл на помещението. — Седнете на моето място.

— Няма нужда — каза Ане.

Хлое започна да настоява, но Ева се усмихна.

— Така или иначе се отправяме към стаите за процедури, дами. Лейди Балмър, бихте ли седнали тук? Госпожице Уест, госпожице Блеклок и госпожо Йенсен, да тръгваме ли надолу?

Надолу? Преди да се замисля какво може да означава това, тя отвори огледалната врата зад бюрото — едно докосване на рамката я завъртя — и започнахме да се спускаме една зад друга по тясна и тъмна стълба.

Контрастът след светлината и простора на приемната беше поразителен и усетих, че примигвам и очите ми се мъчат да се адаптират към слабото осветление. Малки електрически лампички бяха разположени на интервали по стълбището, но блещукащото жълто сияние, което разпръсваха, само открояваше тъмнината около тях и когато корабът се люшна от една голяма вълна, ми се стори, че почувствах мигновен пристъп на световъртеж. Може би беше заради стълбата, губеща се в мрака под нас, или заради осъзнаването, че най-лекото побутване от Хлое — която беше плътно зад мен — ще ме запрати върху Тина и Ева пред мен. Ако си счупех врата, нямаше как да се разбере, че не просто съм се препънала в тъмното.

Най-после, след сякаш безкрайно спускане, спряхме в малко фоайе. Звук на течаща вода идваше от малка чешма в ниша в стената, от онези, при които рециклирана вода шурти безкрайно върху каменен глобус. Шумът трябваше да бъде успокояващ и вероятно щеше да бъде на сушата, но на кораба ефектът беше някак различен. Започвах да си мисля за течове и аварийни изходи. Под ватерлинията ли бяхме тук? Нямаше никакви прозорци.

Гърдите ми започнаха да се стягат и стиснах юмруци. Без паника. За бога, недей да изпадаш в пристъп на паника тук долу.

Едно. Две. Три…

Осъзнах, че Ева е заговорила, и се опитах да се съсредоточа върху думите й, а не върху ниския таван и свитото, душно пространство. Може би, когато се окажехме в стаите за процедури, където нямаше да бъде толкова пренаселено, щеше да стане по-добре.

— …три стаи за процедури тук — казваше Ева. — Плюс стола на горния етаж, затова си позволих да избера терапии, които можем да провеждаме едновременно.

Моля, моля, моля, нека моята да бъде на горния етаж. Ноктите ми се забиха в дланите ми.

— Госпожице Уест, вие сте на сеанс ароматерапия в стая едно с Хани — каза Ева, като прегледа списъка си. — Госпожо Йенсен, вие имате процедури за лице в номер две с Клаус. Надявам се, че нямате нищо против мъж терапевт? Госпожо Блеклок, записах ви за кална апликация в стая три с Ула.

Усетих, че дишането ми се ускорява.

— А лейди Балмър? — попита Хлое и се огледа наоколо. — Къде е тя?

— Тя има маникюр на горния етаж.

— Ъъ… — заговорих плахо. — Не мисля… Може ли и за мен маникюр на горния етаж?

— Съжалявам — каза Ева, макар по нищо да не личеше, че съжалява. — На горния етаж има само един стол. Бих се радвала да ви запиша за следобед след вашата процедура. Или ще предпочетете друга терапия? Можем да предложим рейки, шведски масаж, тайландски масаж, рефлексология… Също така разполагаме с флотационна капсула. Ако никога не сте опитвали, те са изключително успокояващи.

— Не! — казах импулсивно.

Тина и Хлое завъртяха глави и изведнъж осъзнах колко високо бях заговорила, затова понижих глас:

— Не, не, благодаря. Флотацията не е… не е за мен.

Само при мисълта да лежа в запечатан пластмасов ковчег, пълен с вода…

— Няма проблем — каза Ева с усмивка. — Е, ако всички са готови, да започваме? Стаите за терапия са надолу по коридора. Всяка от тях разполага със собствен душ. Осигурени са хавлии и кърпи.

Кимнах, като едва чувах инструкциите й, а после, когато се обърна, за да се върне на горното ниво, последвах Хлое и Тина по коридора, надявайки се, че растящият страх не е изписан на лицето ми. Можех да го направя. Не биваше да позволявам на фобиите да ми попречат да си свърша добре работа. Здравей, Роуън, не, не опитах спа центъра, защото беше две нива надолу и нямаше прозорци. Съжалявам. Не, нямаше начин. Щях да се почувствам по-добре, когато вместо в този тесен коридор се озовем в стаите за терапия.

Надявах се, че по време на спа терапията щях да имам възможност да говоря с Тина, Ане и Хлое и да ги попитам къде са били снощи, но когато Хлое изчезна в стаята за терапия и вратата се затвори зад нея, осъзнах, че това няма да стане.

От другата страна на коридора Тина беше спряла пред вратата с надпис „Стая за терапии 1 “ и я изчаквах да влезе, за да мина по коридора, но тя се извърна към мен с ръка на дръжката на вратата.

— Скъпа — каза тя с неудобство, — аз, ъъъ… може би бях малко рязка, когато говорихме последния път.

В първия миг не можах да схвана за какво говори, но после си спомних — нашата среща на палубата, как побесня от въпросите ми. Защо беше толкова чувствителна за действията си снощи?

— Какво мога да кажа… махмурлук… липса на цигари. Но нямам извинение, че си го изкарах на теб.

Целият й вид и тонът й крещяха, че е жена, свикнала по-скоро да изисква извинения, отколкото да ги поднася,

— Всичко е наред — казах сухо. — Напълно ви разбирам. Аз също не съм в настроение сутрин. Наистина, смятайте, че е забравено. — Но усетих как се изчервявам от лъжата.

Тина протегна ръка и стисна моята в нещо като приятелски жест за довиждане, но отново почувствах студените й пръстени върху кожата си и когато вратата се затвори след нея, позволих на тръпките, които потисках, да ме обземат.

После си поех дълбоко въздух и почуках на вратата на „Стая за терапия 3“.

— Заповядайте, госпожице Блеклок! — каза отвътре глас и вратата се отвори.

Ула стоеше вътре усмихната, облечена в бяла униформа, Влязох в стаичката и се огледах наоколо. Беше малка, но не толкова тясна като коридора, и само с Ула в нея, поради което ми се стори значително по-малко пренаселена. Почувствах как натискът върху гърдите ми отслабва.

Стаята беше осветена със същите трептящи електрически лампички като стълбището, в средата имаше масажна кушетка, застлана с чисто пластмасово фолио. В долния край бе поставен сгънат бял чаршаф.

— Добре дошли в нашия спа център, госпожице Блеклок — каза Ула. — Днес ще опитате кална апликация. Правили ли са ви преди?

Поклатих глава мълчаливо.

— Много е приятно и много полезно за детоксикация на кожата. Най-напред трябва да съблечете дрехите си, да легнете на кушетката и да се покриете с чаршафа.

— По бельо ли да остана? — попитах аз, като се опитах да прозвучи така, сякаш ходех на спа всеки ден.

— Не, калта ще го оцапа — каза твърдо Ула.

Лицето ми трябва да беше издало чувствата ми, защото тя се наведе и взе от шкафа нещо, което приличаше на смачкана салфетка.

— Ако предпочитате, предлагаме бикини за еднократна употреба. Някои от нашите гости ги използват, други не, зависи изцяло от това как ще се чувствате комфортно. А сега ще ви оставя да се съблечете. Душът, ако пожелаете да го ползвате, е тук.

Посочи вратата вляво от леглото, после с усмивка излезе заднешком от стаята и затвори леко вратата, а аз започнах да свалям дрехите си слой след слой, като се чувствах все по-неудобно. Натрупах ги на стола заедно с обувките, а след това, когато останах съвсем гола, обух тънките хартиени гащи и се качих на кушетката, където голата ми кожа залепна дразнещо за пластмасата, и издърпах белия чаршаф до брадичката си.

Почти веднага щом го направих — толкова бързо, че ме накара да се замисля дали няма някаква камера в стаята, — се почука тихо на вратата и чух гласа на Ула.

— Мога ли да вляза, госпожице Блеклок?

— Да — казах прегракнало, а тя влезе, понесла купа с нещо, което приличаше и вероятно беше топла кал.

— Легнете по корем, ако обичате — тихо каза Ула и аз се завъртях.

Беше изненадващо трудно, защото фолиото залепваше за кожата ми, и усетих, че чаршафът се смъква, но Ула го задържа на място. Тя докосна нещо отстрани на вратата и стаята се изпълни с тихи песни на китове и плисък на вълни. Представих си с притеснение тоновете вода от другата страна на тънкия метален корпус…

— Дали не може… — казах с неудобство, с лице към кушетката. — Има ли друг запис?

— Разбира се — отговори Ула, натисна нещо и музиката се смени с тибетски камбани и вятърни звънчета. — Така по-добре ли е?

Кимнах и тя каза:

— Сега, ако сте готова…?

Процедурата се оказа изненадващо успокояваща, след като се насилих да се отпусна малко. Дори свикнах с усещането напълно непознат да разтрива с кал почти голото ми тяло. По някое време се стреснах и осъзнах, че Ула ми казва нещо.

— Съжалявам — измърморих сънливо, — какво казахте?

— Да се обърнете, ако обичате — прошепна тя.

Обърнах се по гръб върху фолиото, станало хлъзгаво от калта. Ула още веднъж придърпа чаршафа върху горната част на тялото ми и започна да масажира предната част на краката ми.

Тя методично разтри цялото ми тяло и най-накрая намаза калта върху челото, бузите и затворените ми очи, преди да заговори отново с ниския си, успокояващ глас:

— Сега ще ви увия, госпожице Блеклок, за да позволим на калта да подейства, и ще се върна след около половин час, за да ви помогна да се развиете и да се раздвижите. Ако имате нужда от нещо, вдясно има бутон за повикване.

Тя притисна ръката ми към един бутон, монтиран отстрани на кушетката.

— Наред ли е всичко?

— Съвсем наред — казах сънено.

Топлината на стаята и тихият звън на музиката ми действаха изключително приспивно. Едва си спомнях всичко, случило се предишната вечер. Не усещах тревога. Просто исках да спя…

За секунда не можех да помръдна. Само стоях, загледана в разкривените букви, и сърцето ми биеше така силно, че щях да припадна. В ушите ми нахлу странно бучене, чувах ридания на подплашено животно — ужасяващ звук, предизвикан от страх и болка, и само някаква странно обособена част от мен разбираше, че човекът, който издава звуците, съм самата аз.

После стаята сякаш се разлюля, стените се наведоха и осъзнах, че получавам пристъп на паника и ще припадна, ако не се добера до безопасно място. Почти с пълзене стигнах до леглото, където останах да лежа свита като ембрион, опитвайки се да забавя дишането си. Спомних си какво ми казваше моят консултант по когнитивна поведенческа терапия: Спокойно, съзнателно дишане, Ло, и постепенна релаксация — мускул след мускул. Спокойно дишане… съзнателно отпускане. Спокойно… и съзнателно. Съзнателно… и… спокойно…

Тогава дори го мразех. Пристъпът на паника се потискаше едва забележимо дори по онова време, да не говорим за сега, когато наистина имаше нещо, заради което да изпадам в паника.

Спокойно… и съзнателно… Чувах неговия приятен, самодоволен тенор в главата си и по някакъв начин добре познатата ярост ме закотви, даде ми достатъчно сили, за да забавя плитките си панически вдишвания и най-накрая да седна, да прекарам пръсти през влажната си коса и да се огледам за телефон.

Със сигурност имаше на плота до празния пакет от кал. Ръцете ми трепереха и бяха покрити с изсъхнала кал, така че едва успях да вдигна слушалката и да набера нулата, но когато го направих, чух глас със скандинавски акцент: „Здравейте, мога ли да ви помогна?“. Не казах нищо, просто седях, вдигнала пръст над бутоните.

После оставих слушалката с изщракване.

Съобщението беше изчезнало. Виждах огледалото в банята от мястото, където седях на леглото, а сега душът беше спрян, вентилаторът на аспиратора работеше и парата беше изчезнала. Виждаха се само няколко струйки вода там, където беше Ш от РОВИШ, и това беше всичко.

Нилсон никога нямаше да ми повярва.

Подадох фотоапарата внимателно, с треперещи ръце, като се чудех дали да кажа нещо. Това беше доказателство — неопровержимо доказателство, — че Коул, Арчър и Александър са били в едно и също помещение с жената, която бях видяла. Трябваше ли да попитам Коул дали я е познавал?

Седях в агония от нерешителност, когато той изключи фотоапарата и започна да го прибира в калъфа му.

По дяволите. Трябваше ли да кажа нещо?

Нямах представа какво да правя. Възможно бе Коул да не осъзнава значението на снимката, която бе направил. Момичето беше наполовина извън кадър, фокусът беше изцяло върху някакъв друг човек, мъж, когото никога не бях срещала.

Ако Коул имаше нещо за криене, щеше да бъде невероятно глупаво да му позволя да разбере какво бях видяла току-що. Щеше да отрече и после вероятно да изтрие снимката.

От друга страна, беше много вероятно той да няма представа кое е момичето и може би щеше да ми даде снимката. Но ако повдигнех въпроса сега, пред Хлое, и бог знае кой още можеше да чуе…

Спомних си как Бьорн се появи иззад панела на закуска и неволно погледнах през рамо. Последното нещо, което исках, беше с тази снимка да се случи същото като със спиралата. Нямаше да направя една и съща грешка два пъти. Ако смятах да се изправя срещу Коул, трябваше да го направя насаме. Снимката се бе запазила във фотоапарата на Коул досега, щеше да се съхрани още малко.

Станах. Коленете ми изведнъж се разтрепериха.

— Аз… всъщност не съм гладна — казах на Хлое. — А и трябва да се срещна е Бен Хауърд.

— О, забравих — отвърна тя небрежно. — Той те търси тук. Срещнах го на излизане от спа центъра. Трябвало да ти каже нещо важно.

— Каза ли къде отива?

— Върна се в каютата, за да свърши някаква работа, мисля.

— Благодаря.

Бьорн изникна отново като по чудо иззад тайната преграда.

— Да ви донеса ли нещо за пиене, госпожице Блеклок?

Поклатих глава.

— Не, спомних си, че имам среща. Бихте ли изпратили сандвич в моя апартамент?

— Разбира се — отвърна той, а аз излязох с извинително кимване към Коул и Хлое.

Вратата на каютата ми беше заключена, но до нея на масичка за сервиране имаше поднос със сандвич и бутилка минерална вода. Бяха стояли там известно време, ако се съдеше по струйките конденз по бутилката.

Не бях гладна, но не бях хапвала нищо от закуска, а и бях повърнала повечето от нея, затова седнах и се насилих да ям. Сандвичът беше със скариди и твърдо сварено яйце върху ръжен хляб. Докато дъвчех, наблюдавах как морето се надига и спуска зад прозореца, а постоянното му движение сякаш откликваше на неспирното препускане на мислите в главата ми.

Коул, Александър и Арчър се бяха намирали в едно и също помещение с това момиче — бях почти сигурна. Лицето й беше извърнато встрани от обектива и ми бе трудно да си припомня чертите й, които бях зърнала за миг през отворената врата на каютата вчера, но проблясъкът на разпознаване, който усетих, когато видях снимката, беше като електрошок — трябваше да се придържам към тази увереност.

Да, Арчър имаше алиби, но започвах да осъзнавам, че то се основаваше изцяло на казаното от Бен, а той си имаше свои причини да крие, че е излизал от стаята. А и както и да го погледнеш, ме бе лъгал умишлено. Ако не беше случайната забележка на Коул, никога нямаше да разбера, че самият Бен е напускал каютата.

Но Бен?… Със сигурност не беше той. Ако можех да вярвам на някого на борда на този кораб, това трябваше да е той, нали?

Вече не бях сигурна.

Преглътнах последната коричка хляб, избърсах пръста със салфетката и се изправих, усещайки люлеенето и повдигането на кораба под мен. Докато се хранех, изглежда морската мъгла се бе сгъстила и в стаята беше станали по-тъмно, затова включих осветлението, преди да проверя телефона си. Нямаше нищо ново. Презаредих с напразна надежда за имейл от някого, от когото и да е. Не смеех да мисля за Джуда — за това какво означаваше мълчанието му.

Когато се появи съобщението „Неуспешно свързване“ стомахът ми се сви. Усещах смесица от страх и облекчение. Облекчение, защото това означаваше, че може би, само може би, Джуда прави опити да се свърже с мен. Че мълчанието му не означава онова, от което се страхувах.

Но и страх, защото колкото по-дълго нямаше връзка, толкова повече започвах да си мисля, че някой се опитва умишлено да ми попречи да вляза в мрежата. И това започваше да ме притеснява твърде много.

В края на следващия час вече разбирах защо Ричард Балмър е постигнал толкова в живота си.

Той не просто ме преведе през историята ми, а се вгледа във всяка дума, върна ме към съответните моменти, уточни подробности, измъкна от мен детайли, които дори не подозирах, че знам — като точната форма на петната кръв по стъклената преграда и начина, по който кръвта беше по-скоро размазана, а не напръскана по повърхността.

Той не запълни никоя празнина с предположения, не се опита да ме насочва или да ме убеди в подробности, за които не бях сигурна. Просто седеше и изстрелваше въпросите си между глътките парещо черно кафе, втренчил в мен яркосините си очи: В колко часа? Колко дълго? Кога беше това? Колко силно? Как изглеждаше? Докато питаше, леките нюанси на подигравателно просторечие в говора му изчезнаха и интонацията му стана чисто „староитънска“ и сто процента делова. Беше съсредоточен, вниманието му бе посветено изцяло на моята история, без следа от емоция на лицето му.

Ако някой се разхождаше по палубата отвън и надникнеше през прозореца, въобще нямаше да разбере, че току-що му бях разказала нещо, което можеше да нанесе жесток удар на бизнеса му, и разкриваше възможното присъствие на психопат на борда на малкия кораб. Докато излагах историята си, очаквах отглас от несъгласието на Нилсон или от клановото отричане на стюардесите, но въпреки че внимателно наблюдавах лицето на Балмър, не видях нищо подобно, нито намек за обвинение или отрицание. Изразяваше не повече чувства, отколкото при решаване на кръстословица, и не можех да не се почувствам леко впечатлена от стоицизма му, макар да бе странно, че го демонстрира тъкмо пред мен. Не ми беше приятно да се сблъскам със скептицизма и раздразнението на Нилсон, но те поне бяха естествена човешка реакция. А за Балмър не можех да кажа какво чувства. Може би беше гневен или изпаднал в паника, но просто го прикриваше добре? Или наистина беше толкова хладен и спокоен, колкото изглеждаше?

Докато възпроизвеждах разговора си с момичето по негова молба, аз си казах, че тъкмо такова хладнокръвие е нужно, за да се постигне онова, което той бе постигнал — да се изкачиш до позиция, на която си отговорен за стотици работни места и милиони лири инвестиции.

Накрая, когато вече бяхме прехвърлили разказа ми отпред назад, отзад напред и настрани и не можех да добавя нищо повече, Балмър остана за миг с наведена глава и смръщени вежди, потънал в мисли. После хвърли поглед на ролекса върху загорялата си китка и проговори:

— Благодаря ви, госпожице Блеклок. Мисля, че стигнахме толкова далеч, колкото бе възможно, но виждам, че след малко персоналът ще поиска да започне да подрежда масите за вечеря. Съжалявам, това очевидно е било изключително притеснително и плашещо преживяване за вас. Ако позволите, бих искал да го обсъдя с Нилсон и капитан Ларсен, за да се уверя, че се прави всичко необходимо, и предлагам да се срещнем още утре сутринта, за да обсъдим следващите стъпки. Междувременно, много се надявам, че ще можете да се отпуснете достатъчно, за да се насладите на предстоящата вечеря и останалата част от вечерта, независимо от случилото се.

— Каква ще бъде следващата стъпка? — попитах. — Разбирам, че се отправяме към Тронхайм, но няма ли възможност да спрем някъде по-близо? Струва ми се, че трябва да съобщя на полицията възможно най-скоро.

— Възможно е да спрем по-близо от Тронхайм, да — усмихна се Балмър. — Но ще бъдем там утре рано сутринта, така че може би все пак това е най-доброто място, към което да се насочим. Ако спрем някъде посред нощ, мисля, че шансовете ни да открием отворено полицейско управление не са особено големи. Но ще трябва да говоря с капитана, за да разбера кой е най-подходящият начин за действие. Възможно е норвежката полиция да не може да действа, ако инцидентът се е случил в британски или международни води — това е въпрос на юрисдикция, както разбирате, а не на желание да се разследва. Всичко зависи от това.

— А ако е така? Ако сме били в международни води?

— Корабът е регистриран на Каймановите острови. Ще трябва да обсъдя с капитана как би могло да повлияе това на ситуацията.

Стомахът ми се сви. Бях чела за разследване на кораби, регистрирани на Бахамските острови и т. н. — самотен полицай, изпратен от острова, за да направи кратък доклад и да разчисти проблема от бюрото си възможно най-бързо, при това само когато имаше ясен случай с изчезнал човек. А какво би станало в този случай, когато единственото доказателство, че момичето изобщо бе съществувало, отдавна го нямаше?

И все пак, чувствах се по-добре, че бях говорила с Балмър. Поне ми се бе сторило, че ми вярва, че приема историята ми насериозно, за разлика от Нилсон.

Той ми подаде ръка за довиждане, а когато пронизващите му сини очи срещнаха моите, се усмихна за първи път. Беше странно асиметрична усмивка, която изопни едната страна на лицето му повече от другата, но му прилягаше и в нея личеше някакво искрено съчувствие.

— Има още нещо, което трябва да знаете — казах рязко.

Веждите на Балмър се вдигнаха и той отдръпна ръката си.

— Аз… — преглътнах.

Не исках да го казвам, но щом щеше да говори с Нилсон, така или иначе щеше да разбере. Беше по-добре да го чуе от мен.

— Бях пила вечерта преди… преди да се случи. И освен това вземам антидепресанти. От няколко години, откакто станах на двайсет и пет. Аз… имах срив. А Нилсон… мисля, че той смята… — Преглътнах отново.

Веждите на Балмър се повдигнаха още повече.

— Искате да кажете, че Нилсон се съмнява в историята ви, защото вземате лекарства за депресия?

Остротата на въпроса му ме стресна, но кимнах.

— Не с толкова много думи — но да. Той коментира, че лекарството не се съчетава добре с алкохола, и изглежда, си помисли…

Балмър не каза нищо, само ме гледаше безстрастно, и аз открих, че думите ми звучат така, сякаш се опитвам да защитя Нилсон.

— Просто ме обраха, преди да дойда на борда на кораба. Някакъв мъж проникна в апартамента ми и ме нападна. Нилсон разбра за това и според мен реши, е, не че съм си го измислила, но… може би съм реагирала преувеличено.

— Срамувам се, че човек от персонала на този кораб ви е накарал да се почувствате така — каза Балмър, хвана ръката ми и я стисна здраво. — Моля ви, повярвайте ми, госпожице Блеклок, аз приемам разказа ви с най-голяма сериозност.

— Благодаря — отвърнах аз, но тази дума не можеше да изрази облекчението, че някой, някой най-после ми вярваше. И не просто някой, а Ричард Балмър, собственикът на „Аурора“. Ако някой имаше властта да оправи нещата, то това беше той.

Докато се гримирах за вечерята, се чувствах така, сякаш си поставях бойна окраска — полагах слой след слой спокойната, професионална маска, която щеше да ми помогне да се справя с всичко.

Част от мен, доста голяма част, искаше да се сгуша под завивката си. Да водя светски разговори с група хора, сред които може би имаше убиец, или да ям храна, поднесена от някого, който беше убил една жена снощи — тази мисъл беше ужасяваща и абсолютно сюрреалистична.

Но друга, по-упорита част, отказваше да се предаде. Докато нанасях туша за мигли, взет назаем от Хлое, пред огледалото в банята, се улових, че се опитвах да различа в отражението си онова гневно, изпълнено с идеализъм момиче, което бе започнало да учи журналистика в университета преди петнайсетина години, и си спомних за мечтите си да стана разследващ репортер и да променя света. Вместо това бях се захванала с писане за пътувания във „Велосити“, за да си плащам сметките, и почти въпреки волята си бях започнала да се наслаждавам на това — дори започнах да се радвам на бонусите и да си мечтая за роля като на Роуън, да издавам свое списание. И в това нямаше нищо лошо — не се срамувах от това какъв автор бях станала. Както повечето хора, бях започнала работата, която бях успяла да намеря, и се опитвах да правя най-доброто, на което бях способна, на това място. Но как щях да гледам в очите това момиче в огледалото, ако нямах смелостта да изляза навън и да разследвам историята, която се изправяше пред мен?

Спомних си за всички жени, на които се бях възхищавала заради репортажите им от военни зони по целия свят, за хората, изобличили корумпирани режими, влезли в затвора, за да защитят източниците си, рискували живота си, за да се доберат до истината. Не можех да си представя Марта Гелхорн да се подчинява на нареждане да спре да рови или Кейт Ейди да се крие в хотелската си стая, защото се страхува от това, което би могла да открие.

ПРЕСТАНИ ДА РОВИШ. Надписът от огледалото беше гравиран в паметта ми. Сега, докато завършвах грима си с блясък за устни, дъхнах върху огледалото и написах в парата, замъглила отражението ми, една дума: НЕ.

Освен това, докато затварях вратата на банята след себе си и обувах вечерните си обувки, една по-малка, по-егоистична част от мен шепнеше, че ще бъда в най-голяма безопасност в компания. Никой не би могъл да ми навреди в стая, пълна със свидетели.

Тъкмо нагласявах роклята си, когато се почука на вратата.

— Кой е? — попитах.

— Карла е, госпожице Блеклок.

Отворих вратата. Отвън стоеше Карла, усмихвайки се с постоянния си израз на леко притеснена изненада.

— Добър вечер, госпожице Блеклок. Просто исках да ви напомня, че вечерята е след десет минути, а напитките се сервират в салона „Линдгрен“, когато и да пожелаете да се присъедините към нас.

— Благодаря — отвърнах, но после продължих импулсивно, когато тя се обърна, за да си тръгне. — Карла?

— Да? — Тя се обърна и веждите й се повдигнаха, така че кръглото й лице придоби почти разтревожен вид. — Мога ли да помогна с нещо друго?

— Аз… не знам. Просто… — Поех дълбоко дъх, докато мислех как да се изразя. — Когато дойдох и разговарях с вас по-рано днес в помещенията за персонала, ми се стори… Стори ми се, че сякаш се каните да споделите още нещо. Може би не сте искали да говорите пред госпожица Лидман. Затова искам само да ви кажа, че утре ще отида в Тронхайм, за да съобщя на полицията какво съм видяла, и ако има нещо — каквото и да е, — което искате да ми кажете, сега би бил най-подходящият момент. Ще се погрижа да остане анонимно.

Помислих отново за Марта Гелхорн и Кейт Ейди, за репортерката, която някога исках да бъда.

— Аз съм журналистка — казах възможно най-убедително. — Знаете. Ние защитаваме нашите източници — това е част от сделката.

Карла не отговори нищо, само сплете пръсти.

— Карла? — подканих я аз.

За миг ми се стори, че в сините й очи има сълзи, но премигна и се справи с тях.

— Аз не… — започна тя, а после промърмори нещо на своя език.

— Всичко е наред — уверих я. — Можеш да ми кажеш. Обещавам, че никой друг няма да научи. Изплаши ли те някой?

— Не е това — каза тя унило. — Тъжна съм, защото ми е жал за вас. Йохан казва, че си въобразявате, че сте… как беше думата? Параноидна. И че… търсите внимание, като си измисляте истории. Но аз не му вярвам. Вярвам, че сте добър човек и смятате, че това, което казвате, е вярно. Но, госпожице Блеклок, ние се нуждаем от работата си. Ако полицията каже, че на този кораб се е случило нещо лошо, никой няма да иска да пътува с нас, а може и да не е толкова лесно да се намери друга работа. Имам нужда от тези пари, имам малко момче, Ерик, у дома с майка ми, те се нуждаят от парите, които изпращам. И само защото някой може да е позволил на приятелка да използва празна каюта, това не означава, че е била убита, нали?

Тя се обърна.

— Чакай — посегнах към ръката й, опитвайки се да я спра. — Какво искаш да кажеш? Че там е имало момиче? Някой я е вкарал там, така ли?

— Не казвам нищо. — Издърпа ръката си от хватката ми. — Казвам, моля ви, госпожице Блеклок, не създавайте неприятности, ако нищо не се е случило.

После се втурна по коридора, набра кода на вратата за персонала и изчезна.

Бях в капан. Не бях сигурна къде или как, но имах доста добро предположение.

Стаята без прозорци беше малка и задушна, лежах на койката със затворени очи, обхванала главата си с ръце, и се опитвах да не се поддам на чувството за паника, което се надигаше вътре в мен.

Трябва да бях прехвърляла събитията хиляди пъти в главата си през настъпващата мъгла на страха — чувах отново и отново почукването на вратата, докато седях на ръба на дивана и чаках Тронхайм и зазоряването.

Звукът, макар и не особено силен, беше стряскащ като изстрел в тихата каюта. Главата ми подскочи, възглавницата падна от ръцете ми на пода, сърцето ми запрепуска лудешки. Господи. Осъзнах, че съм задържала дъха си и се насилих да издишам, дълго и бавно, а след това вдишах, броейки секундите.

Чух го отново, не грубо блъскане, само „чук-чук-чук“, после дълга пауза и едно последно „чук“ в добавка, малко по-силно от останалите. При последното „чук“ скочих на крака и пристъпих към вратата, колкото е възможно по-тихо.

Прикрих с длан отвора, за да не издаде никакъв проблясък присъствието ми, и отместих малкото стоманено капаче. После, когато лицето ми се оказа достатъчно близо до шпионката, за да закрие сивата светлина на зората от прозореца, отдръпнах пръстите си и надникнах през рибешкото око.

Не знаех кого очаквах да видя. Нилсон може би. Бен Хауърд. Не бих се изненадала дори при вида на Балмър.

Но нито за миг не бих предположила кой стои отвън.

Беше тя.

Жената от каюта 10. Изчезналото момиче. Стоеше отвън, като че нищо не се беше случило.

За минута просто застинах, останала без дъх, сякаш ме бяха ударили в стомаха. Тя беше жива. Нилсон беше прав — а аз през цялото време бях грешала.

После тя се завъртя на пети и тръгна по коридора към вратата, водеща към помещенията на персонала. Трябваше да се добера до нея. Трябваше да се добера до нея, преди да изчезне зад тази заключена врата.

Издърпах веригата и резето и отворих вратата.

— Хей — извиках. — Хей, ти, чакай! Трябва да поговорим!

Тя не спря, дори не погледна през рамо, вече беше при вратата за долната палуба и набираше кода. Не спрях, за да помисля. Просто знаех, че този път няма да я оставя да изчезне без следа. Затичах се.

Още бях на половината път по коридора, когато тя мина през входа за персонала, но успях да хвана ръба на вратата, докато се затваряше, като прещипах болезнено пръстите си, после я дръпнах и се промъкнах през пролуката.

Вътре цареше тъмнина, крушката в горната част на стълбището беше изгоряла.

Или беше махната, както си помислих по-късно.

Когато вратата се затвори зад мен, спрях за секунда и се опитах да се ориентирам, да съобразя къде беше първото стъпало. И тогава се случи това — някаква ръка сграбчи косата ми отзад, друга изви ръката ми зад гърба, прикова ме в тъмнината. Последва кратко боричкане, ужасено драскане, ноктите ми се забиха в нечия кожа, посегнах отзад със свободната си ръка, за да хвана тънката, силна ръка, вкопчена в косата ми, но тогава ръката дръпна по-силно, изви главата ми болезнено назад, след което я блъсна в заключената врата. Чух трясъка на черепа си в рамката на металната врата и после — нищо.

Дойдох на себе си тук, сама, лежаща на койката, завита с тънко одеяло. Мъчителната болка в главата ми пулсираше бавно и превръщаше приглушените светлини в стаята в резки и заслепяващи, със странен ореол около тях. На отсрещната стена имаше завеса и аз с треперещи крайници се смъкнах от леглото и с препъване и пълзене се устремих към нея. Но когато успях да се изправя, като използвах горната койка за опора, и дръпнах настрани тънкия оранжев плат, зад него не видях прозорец — само гола стена от кремава пластмаса, леко оформена като имитация на релефен тапет.

Стените сякаш започнаха да се сближават, стаята се свиваше около мен и усетих, че дъхът ми се ускорява. Едно. Две. Три. Вдишай.

По дяволите. Усетих как в мен се надигат ридания, заплашвайки да ме задушат отвътре.

Четири. Пет. Шест. Издишай.

Бях в капан. О, боже, о, боже, о, боже…

Едно. Две. Три. Вдишай.

Като се подпирах на стената с една ръка, се домъкнах едва-едва до вратата, но още преди да опитам да я отворя, знаех, че е безсмислено. Беше заключена.

Отказвайки да мисля какво означаваше това, опитах другата врата, в ъгъла, но зад нея имаше малка баня, празна, с изключение на един мъртъв паяк, сгърчен в мивката.

Върнах се при първата врата и опитах отново, този път с все сили. Напрегнах всичките си мускули, разтърсих вратата в рамката й, после дръпнах толкова силно дръжката, че от усилието ми се зави свят, пред очите ми избухнаха звезди и се смъкнах на пода. Не. Не, това не беше възможно — наистина ли бях попаднала в капан?

Изправих се на крака и се огледах наоколо за нещо, което да използвам като лост, но нямаше нищо — всичко в стаята беше закрепено, завинтено или направено от плат. Опитах се отново да насиля дръжката, стараейки се да не мисля за факта, че бях в килия без прозорци, може би метър и половина на два, и доста под морското равнище, с хиляди тонове вода само на сантиметри зад тънката стомана. Но вратата не помръдваше. Единственото нещо, което се промени, беше болката в главата ми, пронизваща с остротата на неонова светлина. Най-сетне се добрах отново до койката и се свих на нея, като се опитвах да не мисля за тоновете вода, надвиснали над мен, а да се съсредоточа върху болезнения си череп. Вече туптеше така, че усещах пулса си в слепоочията. О, боже, бях толкова глупава да изтичам от каютата си право в капана…

Опитах се да мисля. Трябваше да остана спокойна; трябваше да задържа главата си над надигащия се прилив на страх. Да запазя разсъдъка си. Да не губя контрол. Трябваше. Какъв ден беше? Беше невъзможно да преценя колко време беше минало. Краката ми бяха схванати, сякаш бях лежала на койката в тази поза известно време, но макар че бях жадна, не бях обезводнена. Ако бях останала в безсъзнание повече от няколко часа, щях да се свестя сериозно дехидратирана. Което означаваше, че вероятно още беше вторник.

В такъв случай… Бен знаеше, че възнамерявам да сляза на брега в Тронхайм. Щеше да дойде да ме търси — нали? Нямаше да допусне корабът да си тръгне без мен.

Но тогава осъзнах, че двигателят работеше и усещах надигането и спускането на вълните под корпуса. Или изобщо не бяхме спирали, или вече бяхме напуснали пристанището.

О, господи… Връщахме се в открито море — а всеки би предположил, че съм останала в Тронхайм. Ако изобщо ме търсеха, щеше да е на напълно погрешно място.

Само главата да не ме болеше и мислите да не се блъскаха една в друга… само стените да не се затваряха над мен като ковчег и да не ми пречеха да дишам, да мисля.

Паспортите. Не знаех колко голямо е пристанището в Тронхайм, но трябваше да има някакви митнически проверки или паспортен контрол. И някой от кораба щеше да дежури при трапа, разбира се, да проверява пътниците, които слизаха и се качваха. Не можеха да рискуват да тръгнат без някого. Някъде щеше да е регистриран фактът, че не съм напуснала кораба. Някой щеше да разбере, че още съм тук.

Трябваше да се надявам на това.

Но беше трудно, когато единствената светлина идваше от мътна крушка, която примигваше и гаснеше толкова често, а въздухът сякаш свършваше с всяко вдишване. О, боже, беше толкова трудно.

Затворих очи, за да се изолирам от надвисващите стени и от клаустрофобичната, танцуваща светлина, и се завих презглава с тънката завивка. Пробвах да се съсредоточа върху нещо. Върху усещането на плоската, корава възглавница под бузата ми. Върху звука на собственото ми дишане.

Но продължаваше да ме спохожда образът на момичето, застанало небрежно пред вратата в коридора, с ръка на бедрото, а след това полюшването на ханша й, докато вървеше към вратата за персонала.

Как? Как?

Дали се беше крила на кораба през цялото време? В тази стаичка може би? Но разбирах, дори без да отварям очи и да се оглеждам, че тук не беше живял никой. Нямаше никакви признаци, че е била обитавана, по мокета нямаше петна, на пластмасовия рафт нямаше никакви следи от кафе, никакъв мирис на храна, пот и човешки дъх. Дори и падналият паяк в мивката говореше, че е неизползвана. Нямаше начин това момиче, изпълнено с искряща жизненост и енергия, да е стояло в тази стая, без да остави някакъв отпечатък. Където и да беше се крила, не беше тук.

Това място ми приличаше на гроб. Може би беше моят.

Не усетих кога, но явно съм заспала заради изтощението от болката в главата ми и бученето на корабния двигател, защото се събудих от звука на щракване.

Надигнах се рязко, ударих си темето в горната койка, после се свих със стон и сграбчих главата си, кръвта заблъска в ушите ми и в тила ми отекна остър звън.

Останах да лежа, стиснала очи от болка, изчаквайки да заглъхне достатъчно, за да се завъртя настрана и отново да отворя очи, примижала на мътната флуоресцентна светлина.

На пода имаше поднос и чаша с нещо — сок, помислих си аз.

Взех я и подуших. Приличаше и миришеше на портокалов сок, но не можех да се насиля да го изпия. Вместо това се изправих мъчително на крака и отворих вратата към малката баня, където излях сока в мивката и напълних чашата с вода от кранчето. Водата беше топла и застояла, но вече бях толкова жадна, че бих пила и нещо по-гадно. Изгълтах чашата, напълних я отново и започнах да отпивам по-бавно, докато се връщах на койката.

Главата ми се пръскаше, искаше ми се да имах някакво болкоуспокояващо, но преди всичко се чувствах ужасно — трескава и слаба, сякаш ме бе съборил грип. Вероятно беше от глад — бяха минали часове, откакто ядох, а кръвната ми захар навярно беше стигнала дъното.

Най-много ми се искаше да легна и да намеря покой за пулсиращата си глава, но стомахът ми изкъркори и се насилих да огледам храната на пода. Изглеждаше съвсем нормално — кюфтета в някакъв сос, картофено пюре с грах и филия хляб. Знаех, че трябва да ям — но ме обзе същото отвращение, което ме бе накарало да излея сока. Струваше ми се толкова погрешно — да ям храна, предложена от някого, който ме бе заключил в подводна тъмница. В нея можеше да има всичко. Отрова за плъхове. Приспивателни. Нещо по-лошо. Но нямах друг избор, освен да я изям.

Внезапно мисълта да сложа дори една лъжица от този сос в устата си ме хвърли в паника, прилоша ми и реших да изхвърля всичко в канализацията след сока, но когато се изправих наполовина, готова да вдигна подноса, осъзнах нещо и отново седнах с треперещи, подгъващи се крака.

Не им трябваше да ме отровят. Защо да го правят? Ако искаха да ме убият, можеха просто да ме оставят да умра от глад.

Опитах се да мисля ясно.

Ако онези, които ме бяха затворили тук, искаха да ме убият, щяха вече да са го направили. Нали?

Точно така. Можеха да ме ударят още веднъж, по-силно, или да ми затиснат лицето с възглавница, докато бях в безсъзнание, или да ми нахлузят на главата найлонов плик и да го стегнат около врата ми. Но не бяха. Бяха ме хвърлили тук, с което си създаваха известно неудобство.

Значи не ме искаха мъртва. Не точно сега, във всеки случай.

Едно грахче. Човек не можеше да умре от едно отровно грахче, нали?

Набодох го на вилицата и го огледах. Беше напълно нормално. Нямаше следи от някакъв прах. Нямаше странен цвят.

Поставих го в устата си и го завъртях бавно, опитвайки се да открия някакъв странен вкус. Нямаше.

Преглътнах.

Не се случи нищо особено. Не че го очаквах — не знаех много за отровите, но си представях, че онези, които убиваха за няколко секунди, бяха малко и редки и не беше лесно да се сдобиеш с тях.

Но нещо се случи. Усетих глад.

Загребах още няколко грахчета и ги изядох, предпазливо отначало, но после набрах скорост, докато храната не ме накара да се почувствам по-добре. Разчупих кюфтето с вилицата си. Имаше съвсем нормален вкус и мирис — познатия дъх на храна, приготвена за голям брой хора.

Най-накрая чинията се опразни, а аз седнах и зачаках някой да дойде и да я прибере.

И чаках.

И чаках.

Следващия път се събудих от същото метално щракване, което бях чула и преди; лампите проблеснаха. Забръмчаха за миг, звукът от загряването на нискоенергийните крушки се чу през бученето на двигателя и се смеси с пищенето в ушите ми. Подскочих с разтуптяно сърце и ритнах нещо на пода до леглото, докато се оглеждах диво наоколо.

Бях пропуснала шанса си.

По дяволите, отново бях пропуснала шанса си.

Трябваше да разбера какво става тук, какво възнамеряваха да правят с мен, защо ме държаха затворена. От колко време бях тук? Денем ли беше вече? Или просто бе настъпил часът, удобен за момичето — или който и да беше моят похитител — да включи отново електричеството?

Опитах се да пресметна. Бяха ме зашеметили в ранните часове на вторник сутринта. Сега беше поне сряда сутринта, а може би и по-късно. Имах чувството, че съм била тук повече от двайсет и четири часа — много по-дълго.

Отидох в банята, за да наплискам с вода лицето си. Докато се бършех, ме връхлетя пристъп на световъртеж, главата ми се завъртя и цялата стая се отмести и разклати. Внезапно ми се стори, че пропадам, хванах се за рамката на вратата и затворих очи с усещането, че потъвам много дълбоко и много бързо в черна вода.

Най-накрая усещането отстъпи и успях да се върна на койката, където седнах и отпуснах глава между коленете, треперейки ту от жега, ту от студ. Корабът ли се бе разтърсил? Тук, толкова дълбоко под палубата, беше трудно да се разбере кое се дължи на световъртежа и кое на вълнението. Движението на кораба се възприемаше коренно различно — не толкова като ритмично издигане и пропадане, а като бавно плъзгане, което в съпровод с постоянното бучене на двигателя, пораждаше странно, хипнотично усещане.

До леглото имаше поднос с датски сладкиши и купа с мюсли. Сигурно бях ритнала него, когато се събудих и скочих. Вдигнах го и се насилих да хапна една супена лъжица. Не бях гладна, но от понеделник вечерта не бях яла нищо друго, освен няколко кюфтета. Ако исках да се махна оттук, трябваше да се бия, а за да се бия, трябваше да ям.

Онова, което действително исках обаче, не беше храна. Бяха моите хапчета. Исках ги с неудържимия физически копнеж, който си спомнях от последния път, когато се бях опитала да ги спра. Но този път разбирах, че нещата няма да се подобрят без тях, както си повтарях миналия път. Щяха да се влошат.

Ако си тук, за да се увериш — каза неприятното гласче в главата ми. Мюслите заседнаха в гърлото ми и изведнъж вече не можех да преглъщам.

Копнеех момичето от каютата да се върне. В мозъка ми проблесна ярка, жива картина — сграбчвам косата й така, както тя бе сграбчила моята, разбивам скулата й в острия метален ръб на койката и наблюдавам рукналата кръв, миришеща остро и сурово в тясната, лишена от въздух каюта. Спомних си отново кръвта на верандата, как беше размазана по стъклото, и си пожелах с могъщ, порочен копнеж, да беше нейната.

Мразя те, помислих си. Преглътнах, въпреки болката в гърлото, изтласках надолу дращещите полусдъвкани мюсли. Загребах още една лъжица и я поднесох с треперещи пръсти към устата си. Много те мразя. Надявам се да се удавиш. Мюслите ми се сториха като цимент, задавяха ме, когато се опитвах да ги преглътна, но ги гълтах отново и отново, докато купата се изпразни до средата.

Не знаех дали ще мога да го направя, но трябваше да опитам.

Взех тънката тавичка от меламин и я ударих в металния ръб на койката. Отскочи назад и едва я избегнах. Получих внезапна, ясна ретроспекция от обира — вратата, летяща към скулата ми — и се наложи да затворя очи за миг и да се хвана за койката.

Не опитах отново. Вместо това опрях подноса върху металния ръб, поставих коляното си на близката страна, а ръцете си — в далечния край, и натиснах с цялата си тежест. Отначало с подноса не се случи нищо, затова натиснах по-силно. Тогава се счупи наполовина с шум като от изстрел, а аз се проснах на койката. Но бях получила онова, което желаех — две парчета пластмаса, които не бяха остри, като бръснач, но ръбът на всяко от тях беше достатъчен, за да причини някакви щети.

Претеглих в ръката си всяко от парчетата, за да преценя как е най-удобно да ги държа, а после хванах онова, което ми се струваше по-страшно оръжие, отидох при вратата и се притаих до стената край рамката.

И зачаках.

Лежах на една страна, загледана в кремавата меламинова стена, когато се почука.|

— Влез — казах безсмислено и едва не се изсмях на абсурдността на социалните условности в подобна ситуация; Какво значение имаше дали ще кажа „Влез“, щом те така или иначе щяха да направят каквото им харесва?

— Аз съм — каза гласът зад вратата. — Без повече глупости с подносите, нали? Или това ще бъде последното хапче, което ще получиш от мен, ясно?

— Добре — казах.

Опитвах се да не звуча твърде нетърпеливо, но се надигнах и придърпах тънкото одеяло около себе си. Не бях използвала душа, откакто се озовах тук, и миришех на пот и страх.

Вратата се открехна леко, момичето избута с крак по пода подноса с храна, след което се вмъкна през пролуката и заключи след себе си.

— Ето — каза и протегна ръка.

На дланта й имаше една бяла таблетка.

— Една — казах невярващо.

— Една. Може би ще успея да донеса още няколко утре, ако се държиш добре.

Току-що й бях предоставила най-доброто средство за изнудване. Но кимнах и взех хапчето от дланта й. Тя извади от джоба си книга — една от моите, всъщност от моята стая. „Стъкленият похлупак“.

Не бих я избрала при тези обстоятелства, но беше по-добре от нищо.

— Реших, че би искала нещо за четене. Човек може да откачи, ако няма какво да прави. — Очите й се спряха на хапчето и тя добави: — Не се обиждай.

— Благодаря — казах.

Тя се обърна да си върви, но аз добавих:

— Чакай.

— Какво?

— Аз…

Изведнъж разбрах, че не бях сигурна как да попитам това, което исках да попитам. Стиснах в дланта си хапчето. Гадост.

— Какво… какво ще стане с мен?

Изражението й се промени, на лицето й се изписа някаква предпазливост, като завеса, която се спуска върху прозорец.

— Това не зависи от мен.

— От кого зависи? От Бен?

Тя изсумтя насмешливо.

— Забавлявай се.

Когато се обърна да си тръгне, зърна отражението си в малкото огледало на гърба на вътрешната врата.

— По дяволите, имам кръв по лицето. Защо не ми каза? Ако разбере, че си ме нападнала…

Тя влезе в малката тоалетна, за да измие и избърше лицето си.

Но не беше избърсала само кръвта. Когато излезе, се вцепених. Благодарение на това просто действие, разбрах коя бе тя.

Заедно с кръвта беше изтрила и веждите си и беше разкрила гладко, подобно на череп чело, което можеше да се разпознае моментално и недвусмислено.

Жената от каюта 10 беше Ане Балмър.

Бях прекалено поразена, за да кажа нещо. Просто седях там смаяна, със зяпнала уста.

Момичето отмести поглед от мен към отражението си в огледалото и разбра какво беше направила. По лицето й за миг пробяга раздразнение, но после сякаш се примири със свиване на рамене, излезе от стаята и остави вратата да се затръшне след нея. Чух ключът да стърже в ключалката, а после да се хлопва още една врата по-далеч.

Ане Балмър.

Ане Балмър?

Изглеждаше невъзможно това да е същата измършавяла, посивяла, преждевременно състарена жена, с която се бях виждала и разговаряла. И все пак — лицето й не можеше да се сбърка. Същите тъмни очи. Същите високи, изпъкнали скули. Единственото нещо, което не можех да разбера, беше как не бях го забелязала преди.

Ако не бях я видяла в процес на превъплъщение, никога не бих повярвала, че косата и деликатно изписаните с молив вежди можеха да променят лицето й до такава степен. Без тях то изглеждаше странно лишено от черти и равно, беше невъзможно да не помислиш за смърт и болест, когато гледаш бялата като кост кожа, а шарфът, увит стегнато около черепа й, само усилваше усещането за крехкост, като подчертаваше болезнено линията на шията и формата: на костите отдолу.

Но лъскавите черни вежди и трептящата маса тъмна коса променяха всичко това до неузнаваемост. С тях тя ставаше млада, здрава, жива.

Осъзнах, че когато бях разговаряла с Ане Балмър преди, бях толкова хипнотизирана от белезите на болестта й, че така и не бях видяла жената отвъд тях. Всъщност бях се опитала да не гледам. Бях видяла само характерните торбести дрехи, липсващите вежди, смущаващо опънатата кожа под деликатните шалове…

Косата трябва да беше перука — нямах никакви съмнения за това. Под тънките копринени шалове нямаше място за гъста, тъмна коса.

Но беше ли болна? Добре ли беше? Умираше ли? Преструваше ли се? Нищо не разбирах. Спомних си какво ми бе казал Бен — четири години на химиотерапия и радиотерапия. Възможно ли беше човек да имитира това, дори и с частни лекари, на които плаща, и с начин на живот, който позволява да прескачаш от една здравна система в друга на всеки няколко месеца? Може би…

Това поне обясняваше едно нещо — как се бе качила на борда и какво се бе случило с нея след онзи плясък през нощта. Просто беше свалила перуката, беше сложила шарфа си и възобновила живота си като Ане Балмър. Това също така обясняваше как получаваше достъп до всяка част от кораба — от картите ключ и зоните за персонала до това тайно заключено помещение в утробата на кораба. Когато съпругът ти е собственик, нищо не е недостижимо.

Но онова, което ме озадачаваше най-много, беше защо? Защо да слагаш перука и тениска на „Пинк Флойд“ и да прекарваш следобеда в празната каюта? Какво правеше тя там? И ако беше толкова тайно, защо ми беше отворила вратата?

Когато последният въпрос пробяга през главата ми, внезапно отново видях себе си тогава, как потропах на вратата — едно, две, три, пауза и още един удар — и как вратата се бе отворила, сякаш някой бе очаквал това последно почукване. Беше особено почукване, характерно. Каквото можете да използвате, ако сте си уговорили код. Възможно ли беше, съвсем случайно, да съм налучкала уговорения сигнал за жената в каютата — Ане Балмър — да отвори вратата?

Ако бях почукала два пъти като нормален човек или дори веднъж… никога не бих разбрала, че е там и никога не бих попаднала в това положение. Нямаше да се налага да стоя заключена, да бъда принуждавана да мълча…

Принудена да мълча. Беше неприятна мисъл, а изразът заседна в главата ми, отеквайки там като ехо.

Трябваше да бъда принудена да мълча. Но да мълча колко време? Да остана заключена тук… докога? Докато премине някакъв краен срок?

Или да бъда принудена да мълча… завинаги?

Вечерята беше бяла риба в някакъв сметанов сос и варени картофи. Беше студена, замръзнала по краищата, но бях гладна. Преди да почна да ям, погледнах хапчето в ръката си, замислена какво да направя. Беше половината от нормалната ми доза. Можех да взема цялото хапче сега, а можех да го разделя и да започна да трупам резерв За случай… за случай на какво? Едва ли бих успяла да избягам, а ако Ане решеше да спре да ми отпуска хапчета, щях да го свърша много преди да ме съжали.

В края на краищата го глътнах цялото, след като прецених, че усещам дефицит, който трябва да наваксам. Бих могла да започна да ги деля наполовина от утре, ако ми се стори важно. Почувствах се по-добре почти веднага, макар да разбирах, логично, че не можеше да е от хапчетата. Те не се абсорбираха толкова бързо и отнемаше известно време, докато подействат. Каквото и облекчение да изпитвах, то се дължеше изцяло на плацебо ефекта. На този етап обаче не ми пукаше. Щях да се задоволя с това, което можех да получа.

После зачоплих изстиналата вечеря. Докато седях на койката и дъвчех бавно студения лепкав картоф, за да го направя по-малко безвкусен, се опитах да пренаредя парчетата от пъзела, който бях сглобила с толкова усилия в главата си.

Вече знаех какво означаваше онова насмешливо изсумтяване.

Горкият Бен. Връхлетя ме пристъп на вина, че бях го обвинила толкова прибързано, последван от още един пристъп, този път на гняв. Бях се вторачила в случайното споменаване на Ане за мъж съучастник и въобще не ми беше хрумнало, че самата Ане би могла да слезе бързо по стълбите в спа центъра, докато лакът й уж съхнеше, и да напише онези думи. Глупава, глупава Ло.

Но и глупав Бен. Ако не беше омаловажавал чувствата ми толкова години и ако не беше прибързал да изпее всичко на Нилсон, вместо да подкрепи моята история, може би и аз нямаше да прибързам със заключенията.

Вече знаех кой беше „той“. Трябва да беше Ричард Балмър. Той притежаваше кораба. А и от всички мъже на кораба не можех да си представя друг, който да планира и извърши убийство. Със сигурност не и дебелия, предвзет Александър или грубоватия като мечок Нилсон.

Само че в действителност нямаше убийство. Защо трябваше непрекъснато да си напомням този факт? Защо беше толкова трудно да го схвана? Защото си тук — помислих си. Защото каквото и да си видяла — каквото и да се е случило в тази каюта, е било достатъчно важно, за да те заключат тук и да ти попречат да отидеш в полицията в Тронхайм. Какво се беше случило? Трябва да беше нещо с толкова висок залог, че просто не можеха, да си позволят да ме оставят да говоря за това. Дали не беше контрабанда? Дали не бяха хвърлили зад борда нещо на някой съучастник?

Ти ще си следващата, тъпа кучко — каза гласът в главата ми и видението как потъвам в дълбоки води прониза като мълния черепа ми.

Потръпнах и стиснах зъби, като се насилих да погълна още една лепкава хапка картоф. Корабът пропадна и стомахът ми се сгърчи в пристъп на гадене.

Какво щеше да стане с мен? Имаше само две възможности. Може би щяха да ме пуснат в някакъв момент. Или да ме убият. Но първото вече не ми изглеждаше много вероятно. Знаех толкова много. Знаех за Ане. Знаех, че не е толкова зле, колкото се преструваше. Не можеха да ми позволят да изляза и да разкажа историята си — история за отвличане, лишаване от свобода и физическо насилие. Но дали някой щеше да ми повярва?

Докоснах спечената кръв на бузата си, там, където се бях блъснала в рамката на вратата. Внезапно се почувствах мръсна — некъпана, потна и смърдяща на кръв. Ане — ако се съдеше по предишните й идвания — нямаше да се върне няколко часа.

Нямаше какво особено да направя, за да подобря участта си, затворена в този двуметров ковчег. Но поне можех да се измия.

Цялата онази нощ лежах будна и се опитвах да съобразя какво трябва да направя. Джуда и родителите ми не ме очакваха преди петък и дотогава нямаше да имат причина да подозират, че нещо не е наред. Но другите пътници би трябвало да са наясно, че не съм се върнала на кораба. Щяха ли да вдигнат тревога? Или Балмър им беше поднесъл някаква история, за да обясни изчезването ми — по неотложни причини съм се задържала в Тронхайм? Неочаквано съм решила да се върна вкъщи?

Не бях сигурна. Опитвах се да си представя кой би могъл да е достатъчно загрижен, за да задава въпроси. Не се надявах особено, че Коул, Хлое и повечето от другите щяха да вдигнат шум. Те не ме познаваха. Нямаха никакви контакти за връзка с моето семейство. Най-вероятно щяха да приемат всичко, което Балмър им каже.

Бен? Той ме познаваше добре, достатъчно, за да разбере, че тръгването рано сутрин за Тронхайм, без да се обадя на никого, не ми беше в характера. Но не бях сигурна. При нормални обстоятелства може би щеше да се свърже с Джуда или с родителите ми, за да сподели притесненията си, но обстоятелствата, при които се бяхме разделили, трудно можеха да минат за нормални. Бях го обвинила, че е съучастник в убийство, и при оправдания му гняв, сигурно нямаше да се изненада, че съм изчезнала от кораба без нито дума за сбогом. От останалите гости Тина изглеждаше най-добрия ми залог и стисках палци с надеждата, че ще се свърже с Роуън. Но ми се струваше твърде слаб шанс, за да разчитам на него за живота си.

Не. Трябваше да взема нещата в свои ръце.

Когато утрото настъпи, не бях спала, но вече знаех какво трябва да направя, и когато се почука, бях готова.

— Влез — казах аз.

Вратата се открехна и момичето внимателно подаде главата си. Видя ме да седя спокойно на койката, измита и чиста, с книгата в скута.

— Здрасти — казах.

Тя сложи подноса с храна на пода. Този път беше облечена като Ане — носеше шарф, веждите й не бяха изписани — но не се движеше като Ане. Движеше се като момичето, което бях виждала преди, пусна подноса нетърпеливо и се изправи без следа от вглъбеността и грацията, които демонстрираше, когато се представяше за жената на Ричард.

— Здравей — каза тя. Гласът й също бе различен — кристалните гласни глъхнеха и се провлачваха. — Свърши ли я? — Кимна към книгата.

— Да, можеш ли да я замениш с друга?

— Да, предполагам. Какво искаш?

— Няма значение. Каквото и да е. По твой избор.

— Добре.

Тя протегна ръка за „Стъкленият похлупак“, а аз й подадох книгата. След това се напрегнах за следващото, което трябваше да направя.

— Съжалявам — казах неловко. — За подноса.

Тя се усмихна на думите ми, с проблясък на равни бели зъби, с палава искрица в тъмните очи.

— Всичко е наред. Не те обвинявам, аз щях да направя същото. Но този път получаваш каучуков. Човек се лъже само веднъж.

Погледнах надолу към закуската, лежаща на пода. Крехката тавичка от меламин беше заменена с поднос от плътна, грапава материя, като онези, с които сервират напитки в баровете.

— Не мога да се оплача, предполагам. — Принудих се да се усмихна. — Заслужих си го.

— Хапчето ти е на чинийката. Не забравяй — добро поведение, нали?

Кимнах и тя се обърна да си тръгне. Преглътнах. Трябваше да я спра, да кажа нещо. Каквото и да е, само и само да не прекарам още един ден и нощ тук сама.

— Как се казваш? — попитах отчаяно.

Тя се обърна, на лицето й се изписа подозрение.

— Какво?

— Знам, че не си Ане. Спомних си очите. Първата нощ Ане имаше сиви очи. Твоите не са. С изключение на това, си много убедителна. Ти наистина си добра актриса, знаеш ли?

Лицето й пребледня и за миг реших, че ще хукне от стаята и ще ме остави тук за още дванайсет часа. Чувствах се като рибар, хванал огромна риба на тънка корда, с изопнати от усилието мускули, опитващ се да не дръпне рязко и да не издаде напрежението си.

— Ако съм сгрешила… — подех предпазливо.

— Млъквай — каза тя, разярена като лъвица. Лицето й беше напълно преобразено, подивяло от гняв, тъмните й очи бяха пълни с укор и недоверие.

— Съжалявам — казах смирено. — Аз не… виж, има ли значение? Няма да ходя никъде. На кого бих казала?

— По дяволите — каза горчиво тя. — Ти си копаеш гроба, не схващаш ли?

Кимнах. Но го знаех вече от няколко дни. Каквото и да се опитваше момичето да си внуши — каквото и да се опитвах аз да си внуша, — имаше само един начин да напусна тази стая!

— Не мисля, че Ричард ще ме остави да си тръгна — казах. — Знаеш го, нали? Така че с име или без име, няма особено значение.

Лицето й под скъпия шарф беше бяло. Когато заговори в гласа й прозвуча горчивина:

— Ти прецака всичко. Защо трябваше да си навираш носа?

— Опитвах се да помогна! — възкликнах аз.

Нямах намерение думите ми да прозвучат така, както се получи, но в малката стая отекнаха оглушително. Преглътнах и заговорих по-тихо.

— Опитвах се да помогна на теб, не разбра ли?

— Защо? — попита тя. Беше наполовина въпрос, наполовина вопъл. — Защо? Ти едва ме познаваше, защо ти трябваше да продължаваш да ровиш?

— Защото знам какво е. Преживяла съм същото като теб. Знам — знам какво е да се събуждаш през нощта, страхувайки се за живота си.

— Но това не съм аз — изръмжа тя.

Закрачи из малката каюта. Отблизо видях, че веждите й започваха да прорастват леко.

— Никога не съм била аз.

— Но ще бъдеш — казах втренчена в нея, за да не може да погледне настрани. Не можех да й спестя знанието за онова, което правеше. — Когато Ричард се добере до парите на Ане — какъв мислиш, че ще бъде следващият му ход? Да си осигури безопасност.

— Млъкни! Нямаш представа за какво говориш. Той е добър човек. Той е влюбен в мен.

Изправих се, за да съм на едно равнище с нея. Очите ни бяха вперени една в друга, лицата ни бяха само на сантиметри в малкото пространство.

— Това са глупости и ти го знаеш — казах.

Ръцете ми трепереха. Ако сбърках, тя можеше да заключи вратата и никога да не се върне, но трябваше да я изправя лице в лице с реалността на ситуацията — както заради мен, така и заради нея. Ако сега си тръгнеше, най-вероятно и двете щяхме да умрем.

— Ако беше влюбен в теб, нямаше да те бие и да те накара да се обличаш като мъртвата му съпруга. За какво мислиш е тази комбинация? За да бъде с теб? Не е заради теб. Ако беше така, щеше да получи развод и да тръгне с теб към залеза — но тя щеше да си запази парите. Тя беше наследница на династия милиардери. Такива хора не рискуват брак без предбрачно споразумение.

— Млъкни! — Тя запуши ушите си с ръце и разтърси глава. — Не знам за какво говориш. Никой от нас не е искал да бъде в тази ситуация.

— Наистина ли? Съвпадение ли ти се струва, че се е влюбил в момиче, което има стряскаща прилика с Лис? Той е планирал всичко от самото начало. Ти си просто средство за целта му.

— Не знаеш нищо за това — изръмжа момичето.

Извърна се, отиде до мястото, където щеше да бъде прозорецът, ако го имаше, и се върна обратно. В изражението й нямаше нищо от уморената ведрост на Ане — беше нескрит страх и ярост.

— Всички пари, без контролиращата съпруга — мисля, че този морков се е залюлял пред носа му с болестта на Ане и внезапно е открил, че идеята му харесва: бъдеще без Ане, но с парите. И когато лекарите са й съобщили, че опасността е отминала, той не е искал да се откаже, нали? Тогава те е видял и планът е започнал да добива форма. Къде те срещна — в някой бар? Не, почакай! — Спомних си снимката във фотоапарата на Коул. — Било е в неговия клуб, нали?

— Ти не знаеш нищо! — извика момичето. — Нищичко!

И преди да успея да кажа нещо друго, тя се завъртя на пети, отключи вратата с трепереща ръка и изхвърча от стаята, все още стиснала „Стъкленият похлупак“ под мишница. Вратата се затръшна зад нея и чух как ключът й се тресеше в ключалката. После прозвуча друг трясък, по-далече, и настъпи тишина.

Седнах отново на койката. Бях ли я накарала да се усъмни в Ричард достатъчно, за да се довери на мен? Или точно сега отиваше на горната палуба, за да му разкаже целия ни разговор? Имаше само един начин да разбера и той беше да чакам.

Но тъй като часовете се нижеха, а тя не се връщаше, започнах да се чудя колко дълго щеше да бъде очакването.

А когато тя не се появи отново с вечеря и гладът застърга стомаха ми, започнах да подозирам, че съм направила ужасна грешка.

Лежах дълго, загледана в горната койка, прехвърлях разговора в главата си и се опитвах да разбера дали току-що не бях направила най-голямата грешка в живота си.

Бях заложила на това да установя някаква връзка с момичето, като я принудя да осъзнае какво всъщност върши — но започваше да ми се струва, че не бях успяла.

Часовете се нижеха, но никой не идваше. Гладът все повече отвличаше вниманието ми. Искаше ми се да не бях й връщала книгата; в каютата нямаше нищо, което да задържи вниманието ми. Замислих се за затворниците в единични килии — как се побъркваха бавно, чуваха гласове, молеха да ги освободят.

Момичето поне ме беше оставило на светло, макар да не бях сигурна, че е акт на милосърдие — беше толкова ядосана, когато напусна стаята, че вероятно би го изключила само за да ме накаже. По-вероятно бе забравила. Но този дребен факт — че можех да избирам нещо в обстановката, дори толкова незначително — ми помагаше.

Отново взех душ и облизах от чинията засъхналия мармалад от кроасана. Легнах на леглото, затворих очи и се опитах да си припомня разни неща: разположението на къщата, в която бях израснала. Сюжета на „Малки жени“. Цвета на очите на Джуда…

Но не. Отхвърлих го. Не биваше да мисля за Джуда. Не и тук. Това щеше да ме пречупи.

Накрая — по-скоро като начин да си докажа, че владея ситуацията, отколкото защото наистина мислех, че ще помогне — угасих осветлението и останах да лежа втренчена в тъмнината, опитвайки се да заспя.

Тя не дойде.

Момичето не дойде.

Часовете отминаваха, сливаха се един с друг, а аз знаех, че някъде от другата страна на металния ковчег хора говореха и се смееха, ядяха и пиеха, докато аз лежах тук, неспособна да правя нищо, освен да дишам и да броя секундите, минута след минута, час след час. Някъде навън слънцето изгряваше и залязваше, вълните се надигаха и люлееха корпуса и животът продължаваше, докато аз тънех в тъмнина.

Помислих отново за тялото на Ане, плаващо в дълбините на морето, и си казах с горчивина, че е имала късмет — поне беше станало бързо. Един миг на подозрение, един удар по главата — и това беше всичко. Започвах да се страхувам, че за мен няма да има такава милост.

Лежах на леглото, притиснала колене към гърдите си и се опитвах да не мисля за глада, за болките, които раздираха стомаха ми. Последното ми хранене беше закуската в четвъртък, а мислех, че е най-малко петък късно вечерта. Имах остро главоболие и стомашни спазми, а когато станах, за да използвам тоалетната, се почувствах слаба и ми се зави свят.

Гадното гласче в главата ми шепнеше дразнещо: Как ти се струва гладната смърт? Мислиш ли, че е добър начин да си отидеш в мир?

Затворих очи. Едно. Две. Три. Вдишай.

Отнема много време. Щеше да е по-бързо, ако ти се удадеше да не пиеш…

В съзнанието ми се появи образ — аз, слаба, бледа, студена, свита под протритото оранжево одеяло.

— Избирам да не мисля за тези образи — промърморих на себе си. — Избирам да мисля за… — замълчах.

За какво? За какво? В никой от уроците на Бари не се споменаваше какви щастливи картини да избереш, когато си държан като затворник от убиец. Трябваше ли да мисля за майка си? За Джуда? За всичко, което обичах, което ми беше скъпо и щях да загубя?

— Вмъкни щастлив образ тук, малка глупачке — прошепнах, но мястото, на което го вмъквах, вероятно не беше онова, което Бари беше имал предвид.

И тогава чух звук в коридора.

Изправих се рязко и кръвта се отля от главата ми, така че едва не паднах, само успях в последния момент да седна на койката, преди краката ми да се подгънат.

Тя ли беше? Или Балмър? По дяволите!

Осъзнах, че дишам прекалено бързо, усещах как сърцето ми се разтуптява и мускулите ми изтръпват, полезрението ми започва да се разпада на малки късчета в черно и червено…

А после всичко стана черно.

Двигателят отново беше спрял, когато се събудих, но усещах натиска на огромната маса вода около нас. Чудех се къде сме — във фиордите, може би. Представих си стените от извисяващи се тъмни скали, които очертаваха тесен процеп избеляло небе и продължаваха надолу в дълбокото синьо море. Знаех, че някои от фиордите може да са дълбоки повече от километър — невъобразимо тъмни и студени. Тяло, потънало в такива дълбини, никога нямаше да бъде намерено.

Тъкмо се питах колко ли е часът, когато на вратата се почука и Кари се появи с купа мюсли и чаша кафе.

— Съжалявам, че не е повече — каза тя и остави подноса. — След като всички пътници и екипажът напуснаха, е по-трудно да вземам храна, без готвачът да се усъмни.

— Екипажът е напуснал? — Думите й ме ужасиха, макар че не разбирах напълно защо.

— Не всички — отвърна Кари. — Капитанът е още тук, заедно с някои от неговите хора. Но всички служители, обслужващи пътниците, слязоха в Берген с Ричард за нещо като тиймбилдинг.

Значи Балмър не беше на борда. Може би това обясняваше промяната в отношението на Кари. Започнах да ям мюслите бавно, а тя, както и преди, седеше и ме гледаше с тъжни очи изпод изцяло епилираните си вежди.

— Не си изскубала миглите си? — попитах между хапките.

Тя поклати глава.

— Не, не можах да се заставя. А и миглите ми така или иначе са малко редки без туш, затова смятах, ако някой забележи, да твърдя, че са изкуствени.

— Кой… — замълчах.

Щях да попитам: „Кой я уби?“. Но разбрах, че не мога да се накарам да произнеса на глас този въпрос. Бях прекалено уплашена, че може да е Кари. А най-голямата ми надежда беше да я убедя, че тя не е убийца, без да й напомням, че го бе направила веднъж и може да го направи отново.

— Какво? — попита тя.

— Аз… Какво казахте, на роднините ми, имам предвид? А на другите пътници? Смятат, че съм в Тронхайм?

— Да. Сложих си перуката и напуснах кораба с твоя паспорт. Изчаках момента, когато всички стюарди подготвяха закуската и на трапа дежуреше някой от моряшкия екипаж — за късмет ти не беше отишла на обиколката на мостика и не беше срещала никого от тях. И за късмет и двете имаме тъмна коса. Не знам какво щях да правя, ако беше блондинка — нямам руса перука. След това отново се качих на кораба като Ане и се надявах да не разберат, че Ане се качва без никога да е слизала.

Късмет. Не бих избрала тази дума. Значи документалната следа беше налице — запис как напускам кораба й никога не се връщам. Нищо чудно, че полицията не си беше направила труда да претърси съда.

— Какъв беше планът? — попитах тихо. — Ако не бях те видяла? Какво трябваше да се случи?

— Пак щях да сляза в Тронхайм — отвърна тя с горчивина. — Но този път като Ане. Тогава щях да си сложа перуката, да си сменя дрехите, да си изрисувам веждите и да се разтворя в тълпата като още една анонимна туристка. Следата щеше да свършва в Тронхайм — нестабилна жена, — изправена пред смъртта, изчезнала безследно… А после, когато всичко отшумеше, Ричард и аз щяхме да се „срещнем“, да се влюбим, публично този път — да повторим всичко отново за пред камерите.

— Защо го направи, Кари? — попитах отчаяно и едва не си прехапах езика. Сега не беше моментът да й се противопоставям. Трябваше да я привлека на своя страна, а нямаше да го постигна чрез обвинения. Но вече не можех да се сдържам. — Просто не разбирам.

— Понякога и аз. — Тя покри с ръце лицето си. — Не трябваше да става така.

— Кажи ми — прошепнах.

Протегнах ръка някак плахо и я поставих на коляното й, а тя потръпна, сякаш очакваше да бъде ударена. Осъзнах колко беше уплашена — колко от цялата тази порочна енергия идваше от ужаса, а не от омразата.

— Кари? — подканих я аз.

Извърна глава настрани и заговори към оранжевото перде, сякаш не смееше да ме погледне.

— Срещнахме се в „Магелан“ — заговори тя. — Бях сервитьорка там, докато се опитвах да пробия като актриса. А той… просто краката ми се подкосиха от него. Случи се нещо като в „Петдесет нюанса сиво“. Аз — без пари, той — влюбен, показващ ми онзи живот, за който дори не бях мечтала…

Тя замълча и преглътна.

— Знаех, че е женен, разбира се — беше напълно честен за това. Така че никога не можехме да се видим публично и не трябваше да казвам на никого за него. Бракът им бил приключил едва ли не преди да започне. Тя била ужасно студена и властна и живеели отделно, тя в Норвегия, той в Лондон. Животът му не е бил лесен, нали знаеш — майка му ги напуснала още когато бил бебе, а баща му починал малко след като завършил училище. Изглеждаше толкова несправедливо, че Ане, която би трябвало да го обича най-много, дори не можела да търпи да бъде с него! Но тя умираше и той не можеше да се разведе с жена, на която й оставаха само няколко месеца живот — изглеждаше твърде жестоко, — и той все говореше за после, след като умре, когато щяхме да сме заедно…

Гласът й заглъхна и за миг реших, че ще замълчи, ще стане и ще си тръгне, но тя заговори отново и думите й потекоха по-бързо, сякаш не можеше да спре.

— Една вечер му хрумна тази идея. Каза, че трябва да се облека като съпругата му и да отида на театър с него, за да можем да бъдем публично заедно. Даде ми едно нейно кимоно и гледах запис, в който тя говореше, за да науча как да се държа и как да се движа, скрих косата си под плувна шапка и увих един от нейните шарфове отгоре. И го направихме — седяхме в ложа, само двамата, пихме шампанско и, о, беше невероятно. Като игра, заблуждавахме всички.

Правихме го още веднъж или два пъти, само когато Ане идваше в Лондон, за да не заподозрат хората, а след няколко месеца му дойде и тази идея — отначало ми се струваше лудост, но той е такъв, знаеш ли? Нищо не е невъзможно — наистина те кара да вярваш в това. Каза, че подготвя пътуване за пресата, че Ане трябвало да бъде там първата вечер, но щяла да слезе от кораба късно вечерта и да се прибере в Норвегия. И предложи да остана там и да се престоря на нея. Можел да ме вкара на борда и сме щели да бъдем истинска двойка — заедно, публично, за цяла седмица. Обеща ми, че мога да се справя. Каза, че всъщност никой на борда не я е срещал, а той щял да се погрижи никой да не ме снима, така че нямало да има никакъв шанс да се разчуе по-късно. Корабът спираше в Берген в края на пътуването, така че хората просто щяха да предположат, че Ане е останала още няколко дни, а след това щях да облека собствените си дрехи последния ден и да се прибера вкъщи като себе си. Той уреди един от другите гости да не дойде, за да остане празна каюта, и каза, че единственото нещо… — Тя замълча. — Единственото нещо, което трябваше да направя, беше да си острижа косата, за да бъдем убедителни. Но изглеждаше… изглеждаше, че си заслужава. За да бъда с него.

Тя преглътна и заговори отново, вече по-бавно:

— Първата вечер тъкмо се обличах като Ане, когато Ричард дойде в каютата. Не беше на себе си. Каза, че Ане разбрала за връзката ни, вбесила се и се нахвърлила върху него. Той я отблъснал, за да се защити, а тя се спънала и ударила главата си в масичката за кафе. Когато се опитал да я свести, видял… — Тя се поколеба, но продължи: — Видял, че е мъртва.

Той не знаел какво да направи. Каза, че ако има полицейско разследване, моето присъствие на борда ще се разбере и никой няма да повярва на неговата версия за скарването. Каза, че и двамата ще бъдем обвинени, той като убиец, аз като съучастник в предумишлено убийство. Каза, че ще излезе наяве фактът, че съм се обличала като Ане. Каза, че Коул има моя снимка в дрехите на Ане. Убеди ме, че… — Тя замълча, задавена от емоции. — Убеди ме, че единственият изход е да хвърлим тялото на Ане през борда и да продължим по плана. Ако тя изчезнела в Берген, нищо не можело да се проследи до нас. Но не трябваше да става така!

Възраженията напираха на върха на езика ми, крещяха да ги изрека. Как можеше Ане да слезе от кораба първата вечер, когато трябваше да пристигнем в Норвегия чак на следващия ден? И как можеше да слезе без паспорта си, без екипажът да знае, че си е тръгнала? Не виждах смисъл. Единственото обяснение беше, че Ричард никога не бе искал Ане да се спусне по трапа по собствена воля и Кари със сигурност би трябвало да го разбира. Не беше глупава. Но и преди бях виждала подобна самоналожена слепота, жени, които настояваха, че техните приятели не им изневеряват, въпреки всички доказателства, хора, работещи за ужасни работодатели, които се убеждаваха, че просто следват заповеди и правят необходимото.

Способността на хората да вярват в онова, което искаха да видят, не познаваше граници и ако Кари се бе самоубедила да приеме изкривената от Ричард версия на фактите въпреки всяка логика, едва ли щеше да ме чуе.

Вместо това си поех дълбоко дъх и зададох въпроса, от който зависеше всичко:

— Какво ще стане с мен?

— По дяволите! — Кари се изправи и прекара ръце по главата си, така че шарфът се смъкна и разкри обръснатия скалп отдолу. — Не знам. Престани да ме питаш, моля те.

— Той ще ме убие, Кари.

Щеше да убие и двете ни, бях съвсем сигурна в това, но не бях сигурна дали тя е готова да го чуе.

— Моля те, моля те, можеш да ни изведеш и двете оттук, знаеш, че можеш. Ще дам показания… ще кажа, че си ме спасила, че…

— Първо — намеси се тя с вкаменено лице, — никога няма да го предам. Обичам го. Изглежда, че не го разбираш. И второ, дори да тръгна с теб, пак ще свърша с обвинение за убийство.

— Но ако свидетелстваш срещу него…

— Не — прекъсна ме. — Не. Това няма да стане. Обичам го. И той ме обича. Знам, че ме обича.

Тя се обърна към вратата и осъзнах, че беше сега или никога, че трябваше да я накарам да види истината за това, в което се беше забъркала, дори и да си тръгнеше, а аз да свърша тук, умряла от глад.

— Той ще те убие, Кари — казах към тила й, когато стигна до вратата. — Знаеш го, нали? Ще убие мен, а после ще убие и теб. Това е последният ти шанс.

— Обичам го — каза тя с пресекващ глас.

— Толкова много, че му помогна да убие жена си?

— Не съм я убила! — изкрещя тя и измъченият й вик отекна болезнено силно в тясното пространство.

Стоеше с гръб към мен, с ръка върху дръжката на вратата, и слабото й тяло се разтресе като на дете, обзето от ридания.

— Тя вече беше мъртва — поне така ми каза той. Беше оставил тялото й в каютата си, в куфар, а аз го отнесох в каюта 10, докато бяхте на вечеря. Трябваше само да го изхвърля през борда, докато той играеше покер, но…

Тя спря, обърна се пак и се свлече на пода с глава на коленете.

— Но какво?

— Но куфарът беше невероятно тежък. Мисля, че беше сложил някаква тежест, блъснах го в рамката на вратата, когато го вкарвах в каютата. Капакът се отвори и тогава… — тя изхлипа. — О, боже, вече не знам! Лицето й… беше цялото в кръв, но за миг аз… стори ми се, че клепачите й помръднаха.

— Господи — замръзнах от ужас. — Искаш да кажеш… не си я хвърлила жива, нали?

— Не знам.

Тя закри лицето си с ръце. Гласът й беше пресеклив, изтънял и писклив, треперещ, сякаш беше на ръба на истерията.

— Изпищях… не можах да се удържа. Но докоснах кръвта на лицето й, беше студена. Ако беше жива, кръвта щеше да е топла, нали? Реших, че може би просто съм си въобразила или е бил някакъв гърч — казват, че се случва, нали? В моргите и други места. Не знаех какво да правя… само затворих куфара! Но изглежда, не бях го заключила добре, защото, когато го хвърлих през борда, той се отвори и видях лицето й… лицето й във водата… о, боже!

Тя замълча задъхана, задушаваща се, но докато се опитвах да се справя с ужаса на това, което беше извършила, и да измисля какво бих могла да кажа в отговор на нейната изповед, тя отново заговори:

— Оттогава не мога да спя, знаеш ли? Всяка нощ лежа и мисля за нея, мисля дали не би могла да е жива.

Тя ме погледна и за първи път видях неприкрити чувства в очите й — вината и страха, които се бе опитвала отчаяно да скрие още от първата нощ.

— Не трябваше да става така — продължи тя раздразнено. — Тя трябваше да умре у дома, в леглото си, а аз… а аз…

— Не е нужно да го правиш — заговорих бързо. — Каквото и да се е случило с Ане, можеш да спреш сега. Как ще живееш след моето убийство? Една смърт на съвестта ти почти те побърква, Кари. Не ги прави две, умолявам те — и заради двете ни. Моля те, остави ме да си тръгна. Няма да кажа нищо, кълна се. Аз ще… ще кажа на Джуда, че съм слязла в Тронхайм и съм получила загуба на паметта. И без това никой няма да ми повярва! Не ми повярваха, когато казах, че през борда е паднало тяло — защо сега да е различно?

Знаех защо: заради ДНК. Пръстовите отпечатъци. Зъболекарските картони. Следите от кръвта на Ане, които навярно бяха останали по стъкления парапет и някъде в каютата на Ричард.

Но не споменах никое от тези неща, а Кари, изглежда не беше помислила за това. Паниката й сякаш се бе изляла заедно с нейната забързана, споделена на един дъх изповед и дишането й се бе успокоило. Сега се бе втренчила в мен с обляно в сълзи, но спокойно и странно красиво лице, след като истерията й беше отшумяла.

— Кари? — попитах плахо, без да смея да се надявам.

— Ще помисля — отвърна тя.

Изправи се, вдигна подноса и се обърна към вратата; Кракът й подритна книгата „Мечо Пух“ и тя погледна надолу. Нещо в лицето й се промени, тя я взе и прелисти страниците със свободната си ръка.

— Обичах тази книга като дете — каза тя.

Кимнах.

— Аз също. Сигурно съм я чела сто пъти. Онова в края, с приема за Пух… винаги ме кара да подсмърчам.

— Майка ми ме наричаше Тигър — каза тя. — Ти си като Тигъра, казваше тя, колкото и тежко да паднеш, винаги се изправяш.

Тя се изсмя, захвърли книгата в краката на койката и направи очевидно усилие да се върне към практическите въпроси.

— Слушай, може да не успея да ти донеса вечеря тази вечер. Готвачът става подозрителен. Ще направя всичко възможно, но ако не се получи, тогава ще ти донеса нещо допълнително за закуска, нали?

— Добре — казах аз и продължих, подтикната от някакъв импулс, — благодаря ти.

Замислих се за това, след като тя си тръгна — колко глупаво беше да благодаря на жената, която ме държеше в плен и ме изнудваше с храна и лекарства, за да бъда покорна. Дали не развивах Стокхолмски синдром?

Може би. Макар че, дори и да беше така, тя беше много по-тежък случай от мен. Може би това беше по-близо до истината — ние не бяхме пленник и похитител, а две животни в различни отделения на една и съща клетка. Нейното беше малко по-голямо.

— Той… се връща? — устата ми пресъхна. — Какво означава това?

— Какво мислиш, че означава? Трябва да те измъкнем от кораба. Те ще отидат да вземат Ричард след трийсетина минути. И тогава…

Нямаше нужда да казва нищо повече. Преглътнах, езикът ми залепваше за небцето.

— Аз… как…

Извади нещо от джоба си и го вдигна, но не разбрах веднага какво е. Беше паспорт, но не моят — нейният.

— Това е единственият начин.

Тя свали шарфа, откривайки бръснатата си глава с вече прорастваща коса под него, а после започна да се съблича.

— Какво правиш?

— Ще слезеш от кораба като Ане и ще вземеш самолет като мен. Разбираш ли?

— Какво? Ти си луда. Ела с мен!

— Не мога. Как, по дяволите, ще обясня на екипажа? Това е моята приятелка, която се криеше в трюма?

— Кажи им! Кажи им истината!

Тя поклати глава. Вече бе останала по бельо и зъзнеше въпреки топлия и застоял въздух в каютата.

— И какво да кажа? Здравейте, аз съм напълно непозната, а жената, която смятате, че съм, беше хвърлена от кораба? Не. Нямам представа дали мога да се доверя на някого от тях. В най-добрия случай той е техен работодатели В най-лошия случай…

— И какво тогава? — вече звучах истерично. — Ще останеш тук и ще се оставиш да убие и теб?

— Не. Имам план. Просто недей да спориш и вземи моите дрехи.

Тя ми ги подаде, купчинка копринени дрехи, които ми се сториха леки като перце, когато ги поех. Беше шокиращо слаба, костите й буквално щяха да пробият кожата й, но не можех да отклоня поглед.

— Сега ми дай твоите.

— Какво? — Огледах своите оцапани потни дънки, тениската и блузата с качулка, които носех почти цяла седмица. — Тези?

— Да. Побързай! — Гласът й беше нервен. — Какъв размер обувки носиш?

— Шести — казах и гласът ми заглъхна, докато събличах тениската си.

— Добре. Моят е същият.

Тя избута еспадрилите си към мен, а аз изритах ботите си и започнах да смъквам дънките. И двете останахме по бельо, аз се опитвах да се прикрия, а тя се бе съсредоточила изцяло да раздели захвърлените ми дрехи. Нахлузих копринената туника през главата си и усетих по кожата си хладния полъх на скъпата тъкан. Тя свали една еластична лента от китката си и ми я подаде мълчаливо.

— За какво ми е това?

— За да си опънеш косата. Не е идеално. Трябва да внимаваш много с шарфа, но това е най-доброто, което мога да направя. Нямаме време да ти обръснем главата, а и ако искаш да излезеш от страната с моя паспорт, вероятно ще бъде по-добре да имаш истинска коса на паспортния контрол. Не трябва да им даваме причина да погледнат два пъти снимката.

— Не разбирам. Защо да не мога просто да си тръгна като себе си? Полицията сигурно ме търси, нали?

— За начало, твоят паспорт е у Ричард. А той има тук много приятели — не само в бизнеса, познава хора на високи постове в норвежката полиция. Трябва да те отведем далеч от него, преди да събере две и две. Слез. Отдалечи се от крайбрежието. Прекоси границата с Швеция. А когато вземаш самолет, не лети до Лондон. Той ще го очаква. Пътувай от другаде — например през Париж.

— Това е абсурдно — казах, но тревогата й ме бе заразила.

Пъхнах краката си в еспадрилите, а паспорта — в джоба на кимоното. Кари дръпна циповете на кожените ми боти. Почувствах леко съжаление — тези боти бяха най-скъпата част от облекло, която притежавах. Беше ми отнело седмици и доста насърчение от Джуда, за да събера смелост да се изръся за тях. Но ботите ми се струваха малка жертва в замяна — потенциално — на моя живот.

Накрая бяхме почти напълно облечени — само шарфът лежеше на койката между нас.

— Седни — каза Кари рязко и аз приседнах на ръба на койката, а тя застана до мен и уви красивия принтиран шарф около главата ми. Беше в зелено и златно, с мотив от преплетени въжета и котви, и внезапно пред очите ми изникна Ане — истинската Ане — как плаваше в синьо-зелените дълбини, а белите й крайници се заплитаха в останките от хиляди потънали кораби, пленени завинаги.

— Готово — каза най-сетне Кари.

Постави няколко фиби, за да държат ръба на шарфа на място, и после ме огледа критично отгоре до долу.

— Не е съвършено, не си достатъчно слаба — но ще мине на лоша светлина. Слава богу, че не съм се срещала с повечето моряци от екипажа — погледна часовника си и продължи. — Добре. Последното нещо. Удари ме.

— Какво?

Не откривах смисъл в думите й. С какво да я ударя?

— Удари ме. Удари главата ми в койката.

— Какво? — Започвах да звуча като ехо, но нямаше какво да направя. — Полудя ли? Няма да те удрям!

— Удари ме — каза гневно тя. — Не разбираш ли? Трябва да бъде убедително. Това е единственият ми шанс Ричард да повярва, че не съм замесена. Трябва да изглежда, сякаш си ме нападнала и си ме надвила. Удари ме.

Поех си дълбоко дъх и я зашлевих по бузата. Главата й се отметна назад, но не беше достатъчно силно, разбрах, че не беше, когато тя ме изгледа огорчено и потърка бузата си.

— О, за бога. Трябва ли аз да правя всичко?

Пое си дълбоко въздух и после, преди да разбера какво точно ще направи, блъсна главата си в ъгъла на койката.

Изпищях. Не можах да се спра. Кръвта потече от драскотината, направена от металния ръб, закапа по нейната — моята — бяла тениска и по пода. Тя се отдръпна назад, стенеща от болка, обхванала главата си с ръце.

— Боже — прошепна. — По дяволите, това боли. О, господи…

Падна на колене, като дишаше плитко и накъсано, и за миг си помислих, че ще припадне.

— Кари! — казах в паника и се отпуснах на колене до нея.

— Кари, добре ли си…

— Не коленичи, глупава кучко! — изпищя тя и ме дръпна. — Искаш да съсипеш всичко ли? Не може да имаш кръв по дрехите! Какво, по дяволите, ще си каже екипажът? О, господи, боже, няма ли да спре кървенето?

Изправих се неловко на крака, като едва не настъпих влачещото се кимоно и застанах там разтреперана. После дойдох на себе си и се втурнах към банята, за да взема дебел сноп тоалетна хартия.

— Ето — гласът ми пресекваше.

Тя ме погледна мрачно, взе хартията и я притисна към раната. После се отпусна на койката с посивяло лице.

— К-какво да направя? — попитах. — Мога ли да ти помогна?

— Не. Единственото, което може да ми помогне, е Ричард да повярва, че си ме пребила толкова зле, че не съм успяла да те спра. Надявам се това да свърши работа. Сега тръгвай — каза тя дрезгаво. — Преди да се върне и всичко да пропадне.

— Кари, аз… какво мога да направя?

— Две неща — отвърна тя, стиснала зъби от болка. — Първо, дай ми двайсет и четири часа, преди да отидеш в полицията, става ли?

Кимнах. Не го очаквах, но чувствах, че не можех да й откажа поне това.

— Второ, махай се оттук — изстена тя.

Лицето й вече беше толкова бяло, че се уплаших, но в изражението й имаше ожесточена решителност.

— Опита се да ми помогнеш, нали? Така се набута в тази бъркотия. Сега мога да направя само това, за да ти помогна. Така че не ми губи времето. Махай се!

— Благодаря ти — казах прегракнало.

Тя не отвърна нищо, само махна с ръка към коридора. Когато стигнах до вратата, заговори:

— Картата ключ за каютата е в джоба ти. Ще намериш около пет хиляди крони в чантата на тоалетката. Смесени са — норвежки, датски и шведски, но мисля, че общо правят около петстотин лири. Вземи всичко. Има кредитни карти и лична карта. Не знам пинкодовете на картите — не са мои, а на Ане, — но може би ще намериш някое място, където е възможно да се плаща с подпис. Ще трябва да помолиш някого да спусне трапа, за да слезеш от кораба — освен ако вече не са го направили за Ричард. Кажи им, че току-що ти се е обадил и ще се срещнете по пътя.

— Добре — прошепнах.

— Смени си дрехите и напусни пристанището възможно най-скоро. Това е.

Тя затвори очи и се отпусна назад. Снопчето хартия, притиснато към слепоочието й, вече беше цялото червено.

— О, и ме заключи, когато тръгваш.

— Да те заключа? Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Трябва да бъде убедително.

— Ами ако не дойде да те намери?

— Ще дойде. — Гласът й беше равен. — Това е първото нещо, което ще направи, щом открие, че съм изчезнала. Ще дойде да те провери.

— Добре — казах неохотно. — Какъв е кодът за вратата?

— Вратата? — Тя отвори уморени очи. — Каква врата?

— Каза, че има втора заключена врата след тази. С панел с код.

— Излъгах — каза тя слабо. — Няма врата. Казах го сама за да не ме нападнеш. Просто продължавай да се изкачваш!

— Аз… благодаря, Кари.

— Не ми благодари. — Отново затвори очи. — Просто го направи — заради двете. И не поглеждай назад.

— Добре.

Пристъпих към нея, не знам защо, може би за да я прегърна. Но гърдите й бяха опръскани с прясна кръв, а от раната в слепоочието й се стичаше още. А и тя беше права — кървави петна по роклята ми нямаше да помогнат на никого, най-малко на нея.

Това беше най-трудното нещо, което бях правила някога — да обърна гръб на жена, която изглеждаше така, сякаш кърви до смърт, и то заради мен. Но вече знаех какво трябваше да направя — заради двете ни.

— Сбогом, Кари — казах.

Тя не отговори. Тръгнах си.

Светлината. Блъсна ме в лицето, остави ме примигваща и замаяна, взряна в призмите в цветовете на дъгата от хилядите кристали „Сваровски“. Служебната врата водеше направо към парадното стълбище, където полилеят грееше ден и нощ като гигантско „Майната ви!“ на икономиите, ограниченията и глобалното затопляне, да не говорим за добрия вкус.

Хванах се за полирания дървен парапет и се огледах наляво и надясно. На завоя на стълбите имаше огледало, което връщаше отразените отблясъци на полилея, умножаваше танцуващата светлина отново и отново, а когато се обърнах, зърнах собственото си отражение и се вцепених за миг, а сърцето заседна в гърлото ми — защото в огледалото беше Ане, с глава, обвита в златно и зелено, с очи на преследвана и наранена жена.

Изглеждах такава, каквато бях — бегълка. Насилих се да стоя по-изправена и да вървя бавно, въпреки че ми се искаше да се втурна като подплашен плъх.

Побързай, побързай, побързай — съскаше гласчето в главата ми. Балмър идва. Размърдай се! Но продължих бавно и отмерено, припомняйки си плавната походка на Ане — на Кари — и как отмерваше всяка крачка като човек, който пести силите си. Насочих се към предната част на кораба, към каюта 1, стиснала в джоба ключа, който тя ми даде, усещайки успокояващата му твърдост под потните си пръсти.

Но стигнах до задънена улица, до стълби, водещи към ресторанта, без проход към носа. По дяволите. Бях завила в погрешна посока.

Върнах се обратно, като се опитвах да си спомня откъде бях минала, когато видях Ане — Кари — вечерта преди Тронхайм. Господи, наистина ли беше само миналата седмица? Струваше ми се, че бе минала цяла ера, че е било в друг живот. Чакай — трябваше да беше направо към библиотеката, а не наляво. Не беше ли така?

Побързай, за бога, побързай!

Но продължих бавно, с изправена глава, като се стараех да не се обръщам назад, да не си представям как някакви ръце сграбчват краищата на копринените ми дрехи и ме замъкват обратно долу. Завих надясно, след това наляво, после минах покрай склада. Изглежда, бях на прав път. Бях сигурна, че си спомням снимката на ледник.

Още един завой — и още една задънена улица, със стълби, водещи до слънчевата палуба. Искаше ми се да се разплача. Къде бяха шибаните табели? Хората по телепатия ли трябваше да намират каютите си? Или апартаментът „Нобел“ беше скрит нарочно, да не може простолюдието да досажда на ВИП персоните?

Приведох се, опрях ръце на коленете си, като усещах как мускулите ми треперят под коприната, и задишах бавно, опитвайки се да убедя самата себе си. Мога да го направя. Няма да продължавам да бродя из залите, ридаейки, когато Ричард се изкачи по трапа.

Вдишай… Едно… Две… Мекият глас на Бари в главата ми предизвика прилив на гняв, достатъчен, за да ме подтикне да се изправя, да ме накара да тръгна отново. Приложи го, Бари. Приложи позитивното си мислене там, където боли.

Бях се озовала отново в библиотеката и опитах пак, този път завих наляво при склада. И изведнъж стигнах там. Вратата на каютата изникна пред мен.

Бръкнах в джоба си за ключа, усещайки как всеки нерв в тялото ми трепти от адреналина. Ами ако Ричард вече се беше върнал?

Не бъди нещастницата, която си остава свита зад вратата, Ло. Можеш да го направиш.

Поднесох картата ключ до вратата и я отворих рязко, готова да я пусна и да побягна, ако имаше някого в стаята!

Но нямаше никого. Лампите светеха, но беше празно, вратите към банята и спалнята бяха широко отворени.

Краката ми се подгънаха и паднах на колене на дебелия мокет, нещо много близко до ридания се изтръгна от гърлото ми. Но не бях у дома. Дори не бях на половината път. Чантичката. Чантичката, парите, палтото и след това вън от тази ужасен кораб завинаги.

Затворих вратата зад себе си, смъкнах кимоното, забързана сега, когато нямаше кой да види трескавите ми движения, и оставайки само по собствения си сутиен и бикини затърсих из гардероба на Ане. Първия панталон, който намерих, бяха невероятно тесни дънки, не можах да ги нахлузя дори до средата на бедрата си, но открих спортен клин с ликра, в който успях да вляза, и анонимно черно поло. После облякох пак кимоното върху полото, стегнах колана му здраво и отново нагласих шарфа пред огледалото. Искаше ми се да сложа тъмни очила, но когато погледнах през прозореца, видях, че навън е паднал дълбок мрак — часовникът на нощното шкафче на Ане показваше единайсет и петнайсет. О, боже, Ричард щеше да се върне всяка минута.

Напъхах пак краката си в еспадрилите на Кари и се огледах за чантичката, която ми бе описала. Нямаше нищо на безупречно лъснатата тоалетка, затова отворих наслуки няколко от чекмеджетата, решила, че чистачката може да беше я прибрала за по-сигурно. Първото чекмедже беше празно. Във второто, което опитах, имаше купчина пъстри шарфове за глава и щях вече да го затворя, когато забелязах, че под купа мека коприна се очертава нещо твърдо и ръбесто. Отместих ги настрани — и дъхът ми заседна в гърлото.

Отдолу беше скрит пистолет. Никога преди не бях виждала в реалния живот, затова замръзнах, като едва ли не очаквах да изчезне, преди да го докосна, а в главата ми се заблъскаха въпроси. Трябваше ли да го взема? Беше ли зареден? Беше ли истински? Глупав въпрос — съмнявах се, че някой ще си прави труда да държи имитация на пистолет в каютата си.

Що се отнася до това дали трябваше да го взема… Опитах се да си представя как насочвам пистолет към някого, но не успях. Не, не можех да го взема. Не само защото нямах представа как да го използвам и беше по-вероятно да улуча себе си, а не някого другиго, а преди всичко, защото трябваше да накарам полицията да ми повярва и да ми се довери, така че да се появя в участъка с откраднат, зареден пистолет в джоба беше най-добрият начин да ги накарам да ме затворят, без да ме изслушат.

Почти неохотно покрих с шаловете пистолета, затворих чекмеджето и продължих да търся чантичката.

Накрая я намерих в третото чекмедже отдолу, кафяво кожено портмоне, по-скоро износено, внимателно поставено върху папка с документи. Вътре имаше половин дузина кредитни карти и сноп банкноти — нямах време да ги преброя, но спокойно можеха да бъдат петте хиляди крони, които Кари бе споменала, а може би бяха и повече. Мушнах ги в джоба на клина, под кимоното, и огледах за последен път стаята, готова да изляза. Всичко беше, както го бях заварила, освен чантичката. Време беше да тръгвам.

Поех си дълбоко дъх, за да се подготвя, после отворих вратата. Но щом го направих, чух гласове в коридора. За миг се поколебах, чудейки се дали да ги пренебрегна. Но тогава един от гласовете каза с флиртуваща нотка: „Разбира се, сър, всичко, каквото мога да направя, за да гарантирам удовлетворението ви…“.

Не изчаках да чуя повече. Затворих вратата с тихо щракване, угасих светлините и застанах в тъмнината, опряла гръб на масивното дърво, с препускащо сърце. Пръстите ми бяха студени и изтръпнали, краката ми се подкосяваха, но сърцето — сърцето ми, излязло от контрол, биещо лудо, — то заплашваше да ме съкруши. Гадост, гадост, гадост! Дишай, Лора. Едно, две…

Затваряй си устата!

Нямах представа дали викът беше прозвучал в главата ми, но някак си, с огромно усилие, успях да се отдалеча от вратата и да се добера до верандата. Стъклената врата се плъзна и се озовах навън, а студът на септемврийската нощ опари кожата ми, която от дни не беше усещала допира на свеж въздух.

Застинах за миг, опряла гръб на стъклото, усещах пулса си в слепоочията и гърлото, сърцето ми блъскаше в ребрата, след това си поех дълбоко дъх и пристъпих настрани, където верандата се извиваше около ъгъла на кораба. Сега бях извън обхвата на прозореца, долепила гръб до студения стоманен корпус, но видях проблясъка, когато вратата към коридора се отвори, а след това лампите в каютата отново грейнаха и осветиха верандата. Не излизай, не излизай — молех се аз, докато се притисках в ъгъла, в очакване на изщракването и плъзгането на стъклото. Но не се случи нищо.

Виждах отражението на стаята в стъклената преграда. Образът беше отрязан там, където стъклото свършваше на височината на кръста, и в отражението се смесваха сенките, хвърляни от двойните и тройните слоеве стъкло. Но можех да различа мъжа, който ходеше из стаята. Тъмният силует тръгна към банята и чух шуртене от крановете и пускането на водата в тоалетната, след това се включи телевизорът, чието синьо-бяло трептене веднага се разпознаваше в стъклото. През неговия звук различих телефонен разговор, да се споменава името на Ане, и задържах дъха си. Дали питаше какво става с Кари? Колко оставаше, преди да започне да я търси?

Телефонният разговор сякаш свърши или поне той престана да говори, и видях, че силуетът му отново се движи и той се отпусна върху бялата шир на леглото — като тъмен щрих през яркия правоъгълник.

Чаках, ставаше все по-студено и пристъпвах от крак на крак в опит да запазя поне малко топлина. Не смеех да мърдам много от страх, че може да долови движението, отразено в същата преграда, която използвах, за да го шпионирам. Нощта беше невероятно красива и за първи път, откакто бях излязла тук, се огледах наоколо.

Бяхме дълбоко навътре в един от фиордите, скалистите му стени се издигаха навсякъде около нас, водите отдолу бяха черни, неподвижни и непроницаемо дълбоки. Далеч отвъд фиорда виждах светлините на малки селища и фенерите на лодки, закотвени в спокойните води. Високо над всичко бяха звездите — ясни и бели, почти непоносимо прекрасни. Помислих си за Кари, там долу, заклещена и кървяща като животно в примка… Моля те, мили боже, нека я намерят. Нямаше да го понеса, ако й се случеше нещо. Аз щях да съм отговорна, че я оставих заключена там, че се съгласих с безумния й план.

Чаках, зъзнейки безпомощно, Ричард да заспи. Но той не заспиваше. Само приглуши леко осветлението, но телевизорът продължаваше да проблясва, трепкащите образи хвърляха в стаята синьо-зелени сенки, внезапно прорязвани от черно. Отново пренесох тежестта си от крак на крак, пъхнала замръзващите си ръце под мишниците. Ами ако заспеше пред телевизора? Щях ли да разбера? Но дори и да заспеше дълбоко и непробудно, не бях сигурна дали бих могла да събера смелост да вляза в стая с убиец и да мина на сантиметри от него.

Каква беше алтернативата тогава? Да чакам, докато тръгне да търси Кари?

И тогава чух нещо, нещо, което накара сърцето ми да спре, а след това да затупти два пъти по-бързо. Двигателят на кораба заработи.

Паниката ме заля като студена морска вълна и се опитах да мисля — още не се движехме. Имаше шанс трапът още да е спуснат. Щях да чуя, ако го вдигаха. Спомних си, че когато излязохме от Хъл, двигателят буча и ръмжа доста дълго време, преди да потеглим. Но сега сякаш седях върху бомба с часовников механизъм. С колко време разполагах? Половин час? Четвърт? Може би по-малко, като се има предвид, че на борда нямаше пътници, следователно нямаше и причини за протакане.

Стоях там, парализирана от мъчителна нерешителност. Трябваше ли да тръгна? Ричард спеше ли? Не можех да преценя по отражението в преградата на балкона — беше твърде размазано и неясно.

Наведох глава и като се движех колкото се може по-предпазливо, надникнах през ръба на балконската врата в тихата стая — но точно когато го направих, той се размърда и посегна за чашата си, после я остави обратно, а аз се дръпнах назад с разтуптяно сърце.

По дяволите. Трябва да беше един часът. Защо не заспиваше? Кари ли чакаше? Но аз трябваше да се махна от кораба. Трябваше.

Помислих си за прозорците на верандата, как можеха да се отварят отвън, как някой много смел — или много глупав — можеше да прекрачи високата стъклена стена между верандите и да се вмъкне в следващата каюта. Щом попаднех вътре, можех просто да изляза и да се промъкна до трапа. Все щях да измисля някаква история, когато стигнех там. Някак си щях да сляза от кораба, ако не заради мен, то заради Ане и Кари.

Не, по дяволите. Заради мен.

Щях да сляза от този кораб, защото не бях направила нищо, за да заслужа това, освен че се бях оказала на грешното място в грешното време, и проклета да съм, ако позволя на Балмър да ме добави към списъка с жени, които беше прецакал.

Огледах фигурата си, хлъзгавите, плавни линии на кимоното, с което бе невъзможно да се катериш, развързах колана и се измъкнах от меката коприна. Кимоното падна на пода с тихо прошумоляване, вдигнах го, смачках плата на топка толкова здраво, колкото можах, и го запратих над преградата, където то се приземи с меко, едва доловимо тупване.

После огледах стъклената преграда, извисяваща се над мен, и преглътнах.

Никога нямаше да мога да се изкача на самата преграда, това беше ясно. Не и без сериозна екипировка и/или стълба. Но през стъкления парапет към морето — вероятно можех да се прекача. Стигаше до височината на кръста, а аз бях достатъчно гъвкава, за да прехвърля единия си крак отгоре, да се изтегля и да седна на ръба, а оттам можех да се хвана за страничната преграда, за да се изправя.

Имаше само един проблем. Беше над морето.

Нямах фобия към водата — поне досега не бях изпитвала нищо такова. Но когато погледнах над ръба към тъмните вълни, облизващи гладно корпуса на кораба, почувствах как стомахът ми се сгърчва и преобръща като при пристъп на морска болест.

По дяволите. Наистина ли щях да го направя? Очевидно да.

Избърсах потните си длани в ликрата на бедрата си и си поех дълбоко въздух. Нямаше да бъде лесно — не се заблуждавах, — но беше възможно. Кари бе го направила в края на краищата, за да влезе в моята каюта. Щом тя е могла да го направи, можех и аз.

Раздвижих пръстите си, а после много бавно закачих единия си крак за ръба на преградата към морето, като използвах цялата сила на отслабените си от затворничеството мускули, набрах се и се озовах яхнала стъклената стена. Отляво беше каютата с дръпнати завеси, а вратата към верандата предлагаше ясен изглед към мен на всеки, който извърнеше глава, за да погледне. От дясната ми страна долу се плискаха тъмните води на фиорда — нямах представа колко бяха далеч, но от този ъгъл височината ми изглеждаше като на двуетажна или триетажна къща. Не бях сигурна от коя страна беше по-страшно — можех само да се надявам движенията ми да не привлекат вниманието на Ричард. Преглътнах и притиснах хлъзгавото стъкло с краката си, опитвайки се да събера кураж. Още не бях стигнала до най-трудното. То предстоеше.

Разтреперана от страха и от усилието, се придвижих стъпка напред, вкопчих се в замръзналата преграда и успях да се изправя. Сега всичко, което трябваше да направя, бе да прехвърля тялото си покрай ръба на страничната преграда откъм морето и да се спусна на безопасно място от другата страна.

„Всичко“. Да. Точно така.

Поех си дълбоко дъх, усещайки как студените ми потни пръсти се плъзгат по стъклото. По дяволите, нямаше за какво да се закрепя. Целият кораб беше украсен, не можеха ли да се постараят и за страничните прегради? Само някой и друг кристал, някой гравиран орнамент, нещо, което да впия пръсти, за да се задържа?

Вдигнах единия си крак, протегнах го покрай високата стъклена стена… и веднага осъзнах, че еспадрилите са били грешка.

Бях ги оставила, мислейки си, че няма да е лошо да има нещо, което да предпазва краката ми и да ми даде допълнителна опора, но когато тялото ми увисна над водата почувствах, че стъпалото на опорния ми крак се плъзга по острия ръб.

Поех въздух и пръстите ми се вкопчиха отчаяно в стъклото пред мен. Ако чистата воля можеше да ме удържи стабилна, щях да успея. Усетих как един нокът се чупи, после втори — и тогава стъклото сякаш се изтръгна от стискащите го ръце с внезапност, която ме остави неспособна да направя каквото и да било — дори да изкрещя.

Усетих вятъра върху бузите си за кратък, ужасяващ миг, косата ми се развяваше в тъмнината, ръцете ми все още се хващаха за въздуха. Падах, падах с гръб към бездънните води на фиорда.

Ударих чернотата на морето със звук като изстрел, със свиреп, плющящ удар, който изкара въздуха от дробовете ми.

Усещах как въздухът се изтръгва на мехурчета от белите ми дробове, докато се носех сред ледения студ и мразовитата вода проникваше до костите ми, а когато потънах още по-дълбоко в бездънния мрак, почувствах някакво галещо течение да се издига от дълбините под мен, да улавя краката ми и да ме дърпа.

Не помня какво почувствах, когато потънах — само смазващия костите удар, когато се сблъсках с морската повърхност, и парализиращия студ на водата.

Но си спомням паниката, която сякаш разкъсваше вътрешностите ми, когато течението ме повлече, дълбоко, дълбоко надолу.

Ритайте — казах на краката си, усетила дъха си да засяда в гърлото. И заритах. Ритах в чернотата и студа, първо, защото не исках да умра, а после, когато черният студ започна да ме стяга, защото не можех да направя нищо друго, защото дробовете ми крещяха и знаех, че ако не изскоча скоро на повърхността, щях да съм мъртва.

Течението дърпаше и теглеше краката ми с хлъзгави пръсти, опитваше се да ме завлече дълбоко в тъмнината на фиорда, а аз ритах ли, ритах все по-отчаяно. В чернотата, със завихрящите се течения наоколо, беше почти невъзможно да се каже къде е нагоре. А ако сама се насочвах надолу, в дълбините? И все пак не смеех да спра. Инстинктът за оцеляване беше твърде силен. Ти умираш! — крещеше гласът в главата ми. Краката ми нямаше как иначе да реагират, освен да ритат, да ритат и да ритат.

Стиснах очи, парещи от солта, и зад затворените ми клепачи заиграха искри и отблясъци, ужасяващо подобни на ивиците светлина и тъмнина, които разсичаха полезрението ми, когато получавах пристъп на паника. Но невероятно, смайващо, когато отново отворих очи, видях нещо — бледото луминесцентно сияние на лунната светлина през водата.

За миг не можех да повярвам, но тя се приближаваше все повече и повече, хватката на течението около тялото ми отслабваше, а после изскочих на повърхността и поех дъх така, че прозвуча като вик, със струяща по лицето ми вода, кашляща, ридаеща и кашляща отново и отново.

Бях много близо до корпуса на кораба, достатъчно близо, за да чувствам бумтенето на двигателите като подводни тласъци, и разбрах, че трябва да започна да плувам. Не само защото беше напълно възможно да умреш от хипотермия и в не много студено море, а по-неотложно, защото ако корабът започнеше да се движи, докато бях толкова близо, нямаше да ме спаси нищо друго, освен божествена намеса. А в последните няколко дни бях имала достатъчно лош късмет, за да мисля, че ако там горе имаше бог, той едва ли ме харесваше особено.

Зъзнеща, изплюх вода и се опитах да си събера мислите. Бях изплувала при носа на кораба и виждах низ от светлини по кея и нещо, което ми приличаше на тъмен силует на стълба, макар че очите ми сълзяха и не бях сигурна.

Не беше лесно да накарам тялото си да се подчинява. Толкова треперех, че едва успявах да контролирам крайниците си, но принудих ръцете и краката си да се раздвижат и постепенно заплувах към светлините, давейки се във вълните, които се плискаха в лицето ми. Студът ме пронизваше до кости и ме принуждаваше да дишам бавно и дълбоко, въпреки че всяка частица от тялото ми копнееше да се нагълта с въздух заради едва ли не физическия натиск на студа. Нещо меко, но тежко се блъсна в лицето ми, докато плувах, и потръпнах, но повече от студ, отколкото от: отвращение. Щях да се притеснявам от мъртви плъхове й гниеща риба, когато стигна брега. Точно сега единственото нещо, от което се интересувах, беше оцеляването.

Не бях паднала на повече от двайсет-трийсет метра от кея, но сега той ми се струваше много по-далеч. Плувах ли, плувах, а понякога можех да се закълна, че светлините на брега се отдалечаваха, а друг път изглеждаха толкова близо, че можех да ги докосна — но най-накрая почувствах ръждивото желязо на стълбата под вцепенените си пръсти и започнах да се катеря и да се подхлъзвам, да се подхлъзвам и пак да се катеря, стискайки стълбата с все сила, за да не се изпусна, докато изтеглях мокрите си и треперещи кости по стъпалата.

Рухнах върху бетона на ръба на кея, задъхана, кашляща и зъзнеща. След малко се надигнах на длани и колене и се огледах, най-напред към „Аурора“, а после към малкото градче пред мен.

Не беше Берген. Нямах представа къде съм, но беше малък град, почти село, и толкова късно през нощта нямаше жива душа. Кафенетата и баровете, които се редяха край кея, бяха затворени. Виждаха се светлини зад някои от витрините, но единственото заведение, което изглеждаше така, сякаш някой може да отвори вратата, беше един хотел с изглед към кея.

Изправих се разтреперана, прекрачих ниската верига, която ограждаше стръмния бряг от морето, и закуцуках към хотела. Двигателят на „Аурора“ беше увеличил оборотите и в рева му се долавяше нетърпение. Докато прекосявах сякаш безкрайната бетонна настилка на кея, той изрева отново, чу се плискане на вода и когато се озърнах плахо назад, видях, че корабът се движи и носът му сочи изхода на фиорда. Двигателите ръмжаха и тракаха, докато се отдалечаваше бавно от брега.

Бързо отместих поглед, обзета от някакво суеверие, сякаш ако гледах към кораба, можех да привлека вниманието на хората на борда.

Когато изкачих стъпалата пред вратата на хотела, звукът на двигателя отново се усили и усетих как краката ми се подгъваха, докато удрях, удрях и удрях по вратата. Чух някакъв глас да казва: Моля, моля, о, моля, някой да дойде… И тогава вратата се отвори, заля ме светлина и топлина и почувствах как някой ми помага да се изправя и ме въвежда през прага в безопасност.

Тичах по тесните улици на градчето. Дишането раздираше гърдите ми, лицето ми се разкривяваше от болка, когато камъните се врязваха в босите ми крака. Улиците останаха назад, уличните светлини започнаха да изчезват, но продължавах да тичам в тъмнината и студа, препъвах се през невидими локви, влажна трева и чакълирани пътеки, докато краката ми претръпнаха дотолкова, че вече не усещах порязванията и камъните.

Но дори и тогава не спрях, подтиквана от отчаян стремеж да оставя колкото се може повече мили между мен и Ричард Балмър. Осъзнавах, че няма да мога да продължавам така, че в един момент ще се наложи да се предам — но единствената ми надежда беше да издържа възможно най-дълго, докато не намеря някакъв подслон.

Накрая вече нямах сили да тичам. Продължих с някакво задъхано, накуцващо подтичване и когато светлините на селището се смалиха в далечината, забавих мъчителните си, олюляващи се крачки. Бях на криволичещ път, който се виеше в тъмнината и се изкачваше покрай фиорда. На всеки няколкостотин метра поглеждах през рамо надолу към долината, към свиващото се светло петно на малкия пристанищен град и към тъмната гладка вода на фиорда, където напредваха светлините на „Аурора“. Сега вече не можеха да се сбъркат. Различавах ясно кораба, а също така виждах, че небето над мен започва да изсветлява.

Изглежда, се зазоряваше. Господи, кой ден беше? Понеделник?

Но нещо ми се струваше неестествено и след няколко минути разбрах какво бе то. Развиделяваше се не от изток, а от север. Това, което виждах, не беше зазоряването, а мистичните златнозелени лъчи на Северното сияние.

Избухнах в смях, когато го осъзнах — горчив, безрадостен смях, който прозвуча стряскащо силно в нощния въздух. Какво беше казал Ричард? Всеки трябва да види Северното сияние, преди да умре. Е, сега го бях видяла. Но това вече не ми се струваше толкова важно.

Бях спряла за миг, загледана в неземното великолепие на сиянието, но сега, при мисълта за Ричард, закрачих отново. С всяка следваща стъпка си припомнях трескавите увещания на Кари да продължавам да бягам и да се махна от това място — истеричните й твърдения за мащабите на влиянието на Ричард.

Сега не ми изглеждаха толкова истерични.

Ако й бях повярвала, никога не бих показала личната карта на Ане в хотела, нито бих доверила на Ерик и малкото подробности, които бях споделила. Но просто не бях повярвала, че някой, колкото и да е богат, може да има такова влияние. Сега разбирах, че съм грешала.

Проклех собствената си глупост, студа, който хапеше през тънките ми влажни дрехи и най-вече факта, че бях оставила портмонето на рецепцията. Глупачка, глупачка, глупачка. Това бяха пет хиляди мокри, прогизнали, но все още използваеми крони, а аз ги оставих там за Ричард като малък златен поздрав, когато се появеше в хотела. Какво щях да правя? Нямах никакъв документ за самоличност, нито къде да спя, нямаше как да си купя дори блокче шоколад, да не говорим за билет за влак. Най-голямата ми надежда беше да намеря полицейски участък, но как? Къде? И щях ли да посмея да им кажа истината, когато стигна там?

Тъкмо обмислях това, когато чух рев на двигател зад себе си, обърнах се и видях една кола да изскача иззад завоя, ужасно бързо, очевидно шофьорът не очакваше да има някого тук по това време на нощта.

Хвърлих се встрани, паднах и се хлъзнах надолу по камънака, издрана и окървавена, с дрехи, превърнати в дрипи, и спрях с плясък в каменисто дере, нещо като дренажен канал, спускащ се надолу към фиорда. Самият автомобил беше заковал на пътя на около пет или шест метра над мен, фаровете му сочеха към долината, а димът от отработените газове проблясваше в червено на задните светлини.

Чух шум от стъпки на пътя горе. Ричард? Някой от хората му? Трябваше да се махна.

Помъчих се да стана, но почувствах, че глезенът ми поддава, след това опитах отново, този път по-внимателно. Болката ме накара да простена.

При този звук горе се появи фигура на мъж, осветена отзад, така че виждах само силуета му. Мъжът надникна над ръба на канала и произнесе нещо на норвежки. Поклатих глава. Ръцете ми трепереха.

— Не г-говоря норвежки. — Опитах се болката да не проличи в гласа ми. — Говорите ли английски?

— Да, говоря английски — каза мъжът със силен акцент. — Подайте ми ръка. Ще ви помогна.

Поколебах се, но нямаше как да изляза от дерето без помощ, а ако мъжът наистина възнамеряваше да ме нарани, можеше да слезе тук и да ме нападне на скрито в ниското. Беше по-добре да изляза, така поне можех да побягна, ако се наложи. Светлините на колата блестяха в очите ми и ме заслепяваха, затова ги прикрих с ръка, предпазвайки ги от блясъка. Успях да видя само тъмен силует и ореол от руса коса под някаква шапка с козирка. Поне не беше Ричард, в това бях сигурна.

— Дайте ми ръка — каза отново мъжът с нетърпение. — Ранена ли сте?

— Не, не съм ранена — казах. — Глезенът ме боли, но не мисля, че е счупен.

— Стъпете там… — Посочи една скала на около метър височина в канавката. — А аз ще ви издърпам.

Кимнах и с усещането, че може би правя нещо много глупаво, поставих крака си на скалата и протегнах ръка нагоре.

Почувствах как мъжът стисна китката ми с изключително здрава хватка, после започна да дърпа с изсумтяване, запънал крака в камъните на ръба на канала. Мускулите и сухожилията в ръката ми крещяха в знак на протест, а когато се опитах да преместя тежестта върху пострадалия си крак, изохках, но накрая с едно болезнено бързо движение се озовах горе, извън канала, застанала разтреперана на ръба.

— Какво правите тук? — попита мъжът.

Не можех да видя лицето му, но в гласа му имаше загриженост.

— Загубихте ли се? Злополука ли претърпяхте? Този път води право нагоре към планината, не е място за туристи.

Опитвах се да измисля какво да отговоря, когато осъзнах две неща.

Първото беше, че носи в кобур на хълбока нещо, чиято форма се очертаваше в светлините на колата. А второто беше, че самият автомобил бе полицейска кола. Докато стоях там, замръзнала, опитвайки се да измисля какво да кажа, чух припукване на радиостанция да пронизва нощта.

— Аз… — едва успях да изрека.

Полицаят направи крачка напред и намести фуражката си, за да може да ме вижда по-добре, и се намръщи.

— Как се казвате, госпожице?

— Аз… — казах и замълчах.

Радиостанцията изпука отново и той вдигна пръст.

— Един момент, моля.

Посегна към хълбока си и видях, че онова, което бях взела за пистолет, всъщност беше полицейско радио в калъф, закачено до чифт белезници. Той каза нещо кратко в микрофона, после седна на шофьорското място в колата и започна по-дълъг разговор по радиостанцията вътре.

— Ja — чух, последвано от няколко изречения, които не разбрах.

После ме погледна през предното стъкло и очите му се срещнаха моите с озадачен поглед.

— Ja— повтори, — det er riktig. Laura Blacklock.

Всичко сякаш се забави и аз разбрах с хладна увереност, че моментът беше сега или никога. Ако побегнех сега, може би щях да сгреша. Но ако не го направех, можеше и да не остана жива, за да го разбера, а не можех да си позволя да поема този риск.

Колебах се само още секунда, после видях полицая да оставя радиостанцията и да посяга за нещо в жабката.

Нямах представа какво да правя. Но не бях повярвала на Кари преди и това едва не ми бе струвало живота.

Събрах целия си кураж, за да посрещна болката, която знаех, че ще ме връхлети, и побягнах — не нагоре по пътя, както преди, а надолу, направо по склона към главозамайващо стръмния фиорд.

Изгревът настъпваше, когато разбрах, че не мога да продължа, че мускулите ми, изтощени отвъд пределите на издръжливостта, просто нямаше да ме послушат. Вече не ходех, а се препъвах като пияна, коленете ми се подгъваха, когато се опитвах да прекрача някое паднало дърво.

Трябваше да спра. Ако не го направех, щях да падна тук, на място, толкова дълбоко в норвежката провинция, че никога нямаше да намерят тялото ми.

Имах нужда от подслон, но отдавна бях напуснала пътя и не се виждаха никакви къщи. Нямах телефон. Нямах пари, Дори не знаех колко е часът, макар че трябва да беше призори.

В сухото ми гърло се надигна ридание, но точно в този миг зърнах нещо между редките дървета — дълъг, нисък силует. Не беше дом, а може би някаква плевня?

Гледката инжектира в краката ми последна доза енергия и се запътих между дърветата, през калния коловоз към портата в оградата. Беше сеновал — макар че това беше твърде силно казано за бараката пред мен, с разкривени дървени стени и гофриран железен покрив.

Две гривести кончета извърнаха глави любопитно, докато минавах покрай тях, а сърцето ми прескочи, когато видях как едното от тях продължи да пие вода от коритото, чиято повърхност беше розовозлатиста в меката светлина на зората.

Спрях се до коритото, паднах на колене в ниската трева пред него, загребах вода в шепи, и започнах да пия на едри глътки. Беше дъждовна вода с вкус на кал, мръсотия и ръжда от металното корито, но не ме интересуваше. Прекалено жадна бях, за да мисля за нещо друго, освен как да навлажня пресъхналото си гърло.

След като изпих колкото можах, се изправих и се огледах наоколо. Вратата на бараката беше затворена, но когато поставих ръка на дръжката, тя се отвори и аз се вмъкнах предпазливо, като затворих вратата след себе си.

Вътре беше пълно с бали сено, имаше няколко качета, за които си помислих, че може би съдържаха фураж или добавки, а на стената бяха окачени няколко конски чула.

Бавно, пияна от умора, смъкнах първия и го постлах върху най-големия куп сено — без дори да помисля за плъхове или бълхи, нито пък за хората на Ричард. Със сигурност нямаше как да ме намерят тук, а аз бях стигнала до такова състояние, че вече почти не ми пукаше — можеха да ме отведат, стига да ме оставят да си почина.

Легнах на импровизираното легло и издърпах другата завивка върху себе си.

После заспах.

Не казахме нищо много дълго време. Просто стояхме насред летището като двама глупаци, вкопчени един в друг. Джуда милваше лицето ми, косата ми, синините по бузата ми, сякаш наистина не можеше да повярва, че съм аз. Предполагам, че правех същото с него, не мога да си спомня.

Единственото, за което можех да мисля, беше, че съм у дома. Аз съм у дома. Аз съм у дома.

— Не мога да повярвам — продължаваше да повтаря Джуда, — ти си добре.

И тогава рукнаха сълзите и заплаках с лице в твърдата, драскаща вълна на сакото му, а той не каза нищо, просто ме прегръщаше, сякаш никога няма да ме пусне.

Таксито от летището ни откара до жилището на Джуда. Всъщност не бяхме го обсъждали, но някак си не можех да се изправя пред своя сутерен. Беше ми дошло до гуша да бъда затворена в стаи без светлина, а Джуда като че ли го осъзнаваше.

Той ме настани на дивана в дневната и ме зави с одеяло, като че бях малко дете или се възстановявах от болест, и ме целуна много внимателно по челото, сякаш можех да се счупя.

— Не мога да повярвам, че си у дома — повтори. — Когато ми показаха ботите ти на онази снимка…

Очите му се навлажниха. Почувствах, че и в моето гърло дращят сълзи.

— Тя ги взе — казах прегракнало. — За да мога да се престоря на нея. Тя…

Но не можах да довърша.

Джуда ме прегръща дълго време, а после, когато успя да заговори, преглътна и каза:

— Ти… получи много съобщения, знаеш ли. Хората се обаждаха на мен, защото гласовата ти поща се препълни. Аз ги записвам.

Бръкна в джоба си и ми подаде лист. Прегледах го. Повечето бяха имена, които бих очаквала: Лиси… Роуан… Ема… Джен…

Едно или две бяха изненадващи:

Тина Уест: Много облекчена, че си в безопасност. Няма нужда да се обаждаш.

Хлое Йенсен (?): Надява се, че си добре. Моля, обади се, ако има нещо, което тя или Ларс могат да направят.

Бен Хауърд. Няма съобщение.

— Господи, Бен! — Изпитах чувство за вина. — Изненадана съм, че иска да говори с мен. Обвиних го, че стои зад всичко това. Наистина ли се обади?

— Не е само това — каза Джуда и видях, че побърза да избърше очи с тениската си. — Тъкмо той вдигна тревога. Обади ми се от Берген, опитвайки се да разбере дали си се прибрала у дома нормално, а когато казах, че не съм се чувал с теб, от неделя, настоя да се обадя на полицията в Обединеното кралство и да им обясня, че е спешно. Каза, че вдигнал тревога, след като напуснали Тронхайм, но никой от екипажа не искал да го чуе.

— Не ме карай да се чувствам по-зле. — Закрих лицето си с ръце.

— Хей, той все още си е самодоволно малко лайно — каза Джуда.

Усмихна ми се мило и ме прониза угризение, когато видях, че зъбът му отново се е вкоренил.

— И даде доста гадно интервю за „Мейл“, в което представя нещата така, сякаш сте скъсали току-що.

— Добре — казах с нервен смях. — Това ме кара да се чувствам малко по-добре, задето го обвиних в убийство.

— Искаш ли чаша чай?

Кимнах, той се изправи и тръгна към кухнята. Извадих салфетка от кутията на масичката за кафе и си избърсах очите, взех дистанционното и включих телевизора в опит поне да се престоря, че всичко е нормално.

Прехвърлях каналите в търсене на нещо успокояващо и познато — повторение на „Приятели“ може би, или „Как се запознах с майка ти“, — когато се вцепених със сърце, заседнало в гърлото.

Погледът ми остана прикован в телевизионния екран — в мъжа, който ме гледаше оттам.

Беше Балмър.

Очите му бяха вперени в моите, устата му бе изкривена в онази негова асиметрична усмивка и за миг си помислих, че може би халюцинирам. Поех си дъх, готова да изкрещя, за да повикам Джуда, да го попитам дали и той вижда лицето, което ме гледа от екрана като в кошмар, но в следващия миг се появи водещият и осъзнах какво се случва. Беше съобщение за смъртта на Балмър.

„…извънредна новина за смъртта на британския бизнесмен и пер лорд Ричард Балмър. Лорд Балмър, който беше мажоритарен акционер в изпадналата в затруднения „Нортърн Лайт Груп“, бе открит мъртъв часове след като бе обявен за изчезнал от луксозната си яхта „Аурора“ край бреговете на Норвегия.“

Екранът отново се раздели на две, този път за да покаже Ричард, който стоеше на подиум и поднасяше някакво приветствие. Устните му мърдаха, но думите му бяха заглушени, за да може новинарят да продължи да говори на фона на видеоматериала, а когато камерата се спря върху лицето му в едър план, се улових, че самата аз съм спряла звука, станала съм от дивана и съм коленичила пред телевизора, с лице на сантиметри от неговото.

Когато завърши речта си, Ричард се поклони, камерата се приближи до лицето му, а той погледна към екрана и ми отправи характерното си леко намигване — така че стомахът ми се преобърна, а кожата ми настръхна.

Вдигнах дистанционното с разтреперана ръка, готова да го изхвърля от живота си веднъж завинаги, когато камерата се завъртя и видях една жена, седнала на първия ред, усмихната и аплодираща. Застинах и задържах пръста си над бутона за изключване. Тя беше изключително красива, по раменете й падаше река от дълга тъмнозлатиста коса, имаше изящно оформени скули и за миг се замислих къде я бях виждала преди. А след това… се досетих.

Беше Ане. Ане, каквато е била в началото на връзката си с Ричард, млада, красива и жизнена.

Докато аплодираше, тя изведнъж осъзна, че камерите са насочени към нея, очите й проблеснаха към обектива и аз видях нещо в тях, макар че беше трудно да се каже дали бе само във въображението ми или не. Стори ми се, че имаше нещо тъжно в изражението й, нещо, намекващо за клопка и страх. Но после тя се усмихна по-широко, вирна брадичка и видях, че това бе жена, която никога не би капитулирала, никога не би отстъпила, жена, която щеше да се бори до последно.

После картината се промени, отново се появи студиото, а аз изключих телевизора и отидох на дивана. Завих се с одеялото, обърнах се с лице към стената, слушах как Джуда приготвя чай в съседната стая… и мислех.