Annotation


 Изключителен дебют от Роджър Хобс в жанра криминален трилър — разтърсващия роман "Призрак". 
 Той е Призрак. Майстор на изчезването. Специалист по обирите. И по заличаване на следите от тях. Никой не знае истинското му име или възраст. Той живее извън системата, прави каквото пожелае и много трудно може да бъде открит. Само двама души на света го наричат Джак. Часове след кървавия обир на голямо казино Джак получава кратък имейл, следва телефонен разговор. И задача, която е длъжен да изпълни. Частен самолет го отвежда от Сиатъл в Атлантик Сити, където той трябва да се справи с един труп, изчезнал крадец, липсващи милион и половина долара, агенти на ФБР и местни гангстери. Джак разполага с четирийсет и осем часа, преди откраднатите пари буквално да експлодират и така да се обезсмисли истинската цел на обира. Длъжен е да реши проблема, защото сам е виновен за провала на голям удар в Куала Лумпур преди пет години. В подземния свят всеки плаща за грешките си. Особено един Призрак. 
 Напрежение, скорост, невероятни герои. Уникална комбинация между Лий Чайлд и Елмор Ленард. Роджър Хобс е новият голям майстор на трилъра. 
 
 „Бърз, яростен, неустоим! Страхотен дебют, който не трябва да се пропуска.“ Лий Чайлд 	РОДЖЪР ХОБС — ДЖАК УАЙТ: ПРИЗРАК # 1ПРОЛОГ123456789101112131415161718192021222324252627282930313233343536373839404142434445464748495051525354555657585960Информация за текста
 
  РОДЖЪР ХОБС — ДЖАК УАЙТ: ПРИЗРАК # 1 
 


 
  ПРОЛОГ 
 


 Атлантик Сити, щата Ню Джърси



 Хектор Морено и Джеръм Рибънс седяха в колата на приземния етаж на паркинга към хотел-казино „Атлантик Риджънси“ и пушеха кристали през навита на тръбичка петдоларова банкнота, като ги подгряваха със запалка върху смачкано парче станиол. Оставаха трийсет минути. Има три добри начина да се обере едно казино. Първият е през главния вход. Вършел работа навремето, през осемдесетте, но вече не е толкова ефективен. Също като при обир на банка — няколко маскирани мъжаги влизат вътре и навират оръжие в лицето на миловидната девойка зад решетките. Тя се разплаква и ги моли да й пощадят живота, докато управителят подава пачките банкноти от чекмеджето. После лошите излизат спокойно пак през главния вход, понеже здравият разум казва, че една престрелка би струвала много повече на казиното от всичките пари, които крадците са успели да задигнат. Но времената се менят. Касиерите вече са подготвени за такива ситуации. Охраната е по-агресивна. Още със задействането на безшумната аларма — а тя винаги се задейства — отвсякъде изскачат мъже с пушки и пищови. Пак ви оставят да си тръгнете, но още щом си подадете носа навън, там вече ви чакат 40 души с автоматични карабини и пушки помпи, за да ви видят сметката. Няма две минути отсрочка както едно време. Вторият начин е да се ориентирате към чиповете. Вземате асансьора от хотелската част, слизате в казиното и се насочвате право към масата, където залага най-големият баровец, вадите ютията и забивате един куршум точно в двойната нула. Щом чуят изстрела, всички се разбягват като пилци, а крупието тича най-напред. Богаташите не са храбреци, а обслужващият ги персонал — още по-малко. След като се пръснат, накъдето им видят очите, вземате един чувал и товарите чиповете. Пускате още два куршума в тавана, колкото да им покажете, че не се шегувате, и дим да ви няма. Звучи тъпо, но върши работа. Не се занимавате със сейфовете, поради което ще реагират по-бавно. Няма да ви чакат отвън както при първия сценарий. Можете дори да се доберете до паркинга и от там да си хванете пътя. Има обаче проблем: какво да правите с чиповете? Ако сте взели достатъчно — да кажем, за милион и отгоре, казиното ще замени всички чипове в обращение с нови, различни на вид, и изведнъж ще се окажете собственици на чувал пластмаса без стойност. Или дори още по-лошо: технологията ви е изпреварила. Някои казина поставят в чиповете си електронен микрочип за автоматично преброяване и така могат да ви проследят. До шест часа ще сте обявени за международно издирване от Лac Вегас до Монако и чиповете няма да стават за нищо. Ако ли пък не се случи нито едното, нито другото, в най-добрия случай можете да се опитате да ги продадете на черно. Но за целта трябва да свалите цената наполовина от номиналната им стойност, защото никой няма да се набута с пари, които не разчита да си избие двойно. Както и да го въртите, с крадене на чипове няма да стигнете кой знае къде. И накрая, третият начин да оберете казиното е да задигнете парите, докато са на път. Да ударите една от колите с инкасото. Казината превозват много пари в брой. Повече дори и от банките. Виждате ли, повечето от тях не държат в помещенията си купища пачки, както сте виждали по филмите. Имат малки сейфове, а не огромни трезори със стотици милиони, струпани на купчини вътре. Вместо да съхраняват многото пари, те постъпват като всяка друга финансова институция: когато наличните банкноти станат прекалено много, ги изпращат в банката с бронирана кола. А когато не достигат, извършват същото действие, само че в обратна посока. И всеки ден колите правят по два-три такива курса. Но и нападението срещу брониран автомобил за инкасо не е особено лесно начинание. Това е все едно танк, пълен с пари. Да се удари банката, откъдето идват парите, също не е вариант — банките имат по-добра охрана и от казината. Номерът е да направите удара по средата на транзакцията, докато момчетата качват или свалят парите. Те дори гледат да ви улеснят. Повечето казина нямат собствен гараж, защото не се рентира. Вместо това бронираната кола спира до задния или до един от страничните изходи. Всеки път е различен. Охраната отваря задната врата и пренася чувалчетата с пари вътре. Това е златният миг за професионалния обирджия. За шейсет секунди, по няколко пъти на ден, под открито небе, пред очите на целия град преминават повече пари, отколкото двама души могат да задигнат от половин дузина банки. Това, което трябва да направи един професионален екип, е да преодолее двама-трима едри въоръжени мъже с войнишки подстрижки, след което да отпраши с колата, преди да са дошли ченгетата. Толкова е лесно. Разбира се, нужно е да знаете кога точно се извършват доставките и през кой вход, но тези подробности могат да се научат. Информацията е лесната част. Ако успеете да гепите парите и да изчезнете до две минути, се оправяте за цял живот. Джеръм Рибънс погледна златния си „Ролекс“. Беше пет и половина сутринта. До първата доставка имаше половин час. Обирът на едно казино отнема месеци планиране. За щастие, на Рибънс не му беше за пръв път. Той беше рецидивист с две углавни присъди в Северна Филаделфия. Не е нещо, което човек държи особено да запише в автобиографията си, но пък означава, че Рибънс имаше мотив да не се остави да го хванат. Кожата му с цвят на дървени въглища беше изпъстрена със синкави татуировки от престоя му в затвора „Роквю“, които се подаваха под странни ъгли изпод дрехите. Последно беше излежал пет години за съучастие в обир на клон на Ситибанк в „Нордърн Либъртис“, квартал на Филаделфия, още през деветдесетте, но така и не го бяха хванали за четирите или пет други обира на банки, в които бе помагал, откакто бе излязъл на свобода. Беше едър мъжага. Поне метър и деветдесет, а теглото му отговаряше на ръста, ако не и отгоре. Гънки сланина преливаха над колана му, лицето му беше кръгло и гладко като на дете. Когато беше във форма, вдигаше 180 килограма от лежанка, а на две линии кокаин — и 270. В това поне го биваше, каквото и да пишеше в полицейското му досие. Хектор Морено приличаше повече на войник. Едва метър и шейсет и пет, с набола коса, той нямаше и една четвърт от телесната маса на Рибънс. Кокалите му се четяха през матовата кожа. Беше добър стрелец, това му бе останало от военната служба, и не мигаше, освен когато имаше тикове. В досието му фигурираше и дисциплинарно уволнение от армията, но в затвор не беше лежал. След като се бе завърнал у дома, една година бе транжирал свине в кланиците на Бостън, после още една бе рекетирал наркопласьори във Вегас. Това бе първата му важна задача и беше обяснимо притеснен. Автомобилът беше зареден като аптека, само и само Хектор Морено да се поддържа в кондиция. Таблетки, прахчета, цигари, инхалатори. Гълташе с шепи амфетамини, за да не му треперят ръцете. Дрогата никога не му стигаше. Двамата с Рибънс бяха преговаряли плана отново и отново, за да се подготвят за удара, но на Морено му беше нужна още подкрепа. Той вдъхна дълбоко; очите му се насълзиха. Купуваше метамфетамина от един приятел, който живееше в каравана, западно от реката Шайлкил. Беше оцветен в розово и с ягодов вкус, но на Морено не му пукаше. Нужно му беше само да се концентрира, а не да се надруса с чиста дрога и разредител за боя до степен да се отцепи като дъска и да проспи събитието. Рибънс отново погледна часовника си. Оставаха двайсет и четири минути. И двамата мълчаха. Нямаше нужда от приказки. Морено извади от джоба си пакет цигари и запали една, после подаде парчето станиол на Рибънс. Грижеше се за колегата си. Рибънс отпи солидна глътка от плоската бутилка бърбън, за да притъпи чувствителността на небцето си. Пушенето на кристали си имаше своите тънкости, не беше за всеки. Без да бърза, той събра с грубите си мазолести пръсти кристалите на купчинка върху станиола и подложи запалката. Мета си го биваше, макар че адреналинът му щеше да се вдигне много повече, когато нахлузеше маската и извадеше патлака. Рибънс беше човек на действието. Морено го поглеждаше, докато пафкаше цигарата си и отпиваше по някоя глътка от шишето със сироп за кашлица. Сърцето му подскочи. Много хора от някогашния му квартал биха дали луди пари за едно качествено надрусване, но никой от тях не се беше сетил да пробва от тоя сироп. Само той. Помагаше му да вижда нещата така, сякаш изгаряше от висока температура и беше на ръба на смъртта. Сякаш самият Господ го викаше при себе си в края на тунела. Никой не му бе казвал преди за безпаметната задъханост, за сърцебиенето, за халюцинациите, които щяха да дойдат, когато декстрометорфанът тръгнеше по кръвоносната му система като неумолимо търкаляща се топка за боулинг. Той слушаше радиото на колата и чакаше. Морено метна фаса през прозореца и попита: — Избра ли си къща вече? — Ъхъ. Синя, във викториански стил. На брега. Във Вирджиния. — Какво вика жената? — Че пазарът е добър за купуване. Няма да е проблем да сключим сделката. Двамата поседяха известно време мълчаливо; по радиото вървеше бюлетинът за сутрешните задръствания. Нямаше тема за разговор, която да не бяха дъвкали по хиляда пъти на кой знае коя поред чаша кафе, надвесени над чертежите в призрачната светлина на компютърните екрани. Сега не им оставаше друго, освен да слушат радио. Бяха планирали отдавна този удар, макар „планирали“ да не беше най-подходящата дума в случая. Човекът, който им бе дал идеята, се намираше на пет хиляди километра на запад, в Сиатъл, и чакаше да стане време, за да проведе един телефонен разговор. Това беше стратегът. Повечето обири са замислени от престъпници единаци, които така и не ги довеждат докрай. Двама нещастници с мътни от крека глави решават да ударят една банка и свършват в пандиза. Докато ударите, планирани от един стратег, са друга работа. За тях се съобщава само веднъж, във вечерните новини, и след това се млъква. Защото работата е свършена както трябва. По план, по график и докрай. Човекът с плана знаеше всичко и даваше командите от разстояние. Рибънс и Морено не смееха даже да произнесат името му. Никой не смееше. Носеше нещастие. Обаче Морено и Рибънс не бяха загубени. Те бяха разучили последователността на движение и ъглите на насочване на охранителните камери. Познаваха отлично бронираната кола. Знаеха имената на шофьорите, на управителите на казиното, както и навиците и гаджетата им, помнеха наизуст телефонните им номера. Знаеха и работи, които едва ли някога щяха да им потрябват, понеже това беше част от процеса. Милион неща можеха да се объркат. Идеята беше да овладеят хаоса, а не да се набутат право в него. И сега им оставаше да чуят само бюлетина за задръстванията. След двайсет минути телефонът на Рибънс иззвъня. По-скоро изчурулика — пискливо, пронизително, два пъти едно след друго. Специална настройка за специален номер. Не беше нужно да отговаря. И двамата знаеха какво означава този звън. Спогледаха се. Рибънс натисна копчето, за да насочи обаждането към гласовата поща, натъпка дрогата в жабката и погледна часовника си за трети, последен път. До шест сутринта оставаха две минути. Обратното броене току-що бе започнало. Рибънс извади памучна скиорска маска от жабката, нахлузи я на главата си и я дръпна надолу. Тя обхвана плътно лицето му. Без да бърза, Морено направи същото. Рибънс допря оголените жици под таблото и запали двигателя. На пода в краката му имаше бронежилетка от кевлар с метални плочки, способна да спре куршум от автоматична карабина на петнайсет метра разстояние. Жилетката беше за него. Той щеше да бъде на предна позиция. Жилетката не покриваше изцяло корема му, който се подаваше отдолу. Под одеялото на задната седалка се намираше ловна пушка „Ремингтън 700“ с пет патрона в магазина, снабдена с лазерен прицел и двайсетсантиметров заглушител. Беше оръжието на Морено. До нея имаше автомат „Калашников“, с три пълнителя, с по трийсет патрона всеки. Рибънс взе автомата, сложи пълнителя, дръпна назад лостчето за зареждане и се обърна към Морено. — Готови ли сме, братле? — Аз съм готов. Двамата отново замълчаха. Лампите в покрития паркинг премигнаха, после угаснаха. Нямаше нужда от тях повече, слънцето беше изгряло. Колата им, „Додж Спирит“, беше покрита с петна от ръжда в червеникавокафяво. Право напред, през улицата, се виждаше входът на казиното, до който щеше да спре бронираният автомобил. Струйките дъжд, стичащи се по предното стъкло, пречупваха светлината като калейдоскоп пред очите на Рибънс. Деветдесет секунди преди очакваното пристигане Морено излезе от доджа и зае позиция с лице към улицата, зад бариерата, която преграждаше платното. Соленият въздух беше разял бетона и отдолу се подаваше ръждясала арматура. Охранителните камери в момента гледаха в друга посока. Перфектно. Живата охрана на казиното беше предостатъчна, за да се налага да наблюдават паркинга и с камери. Само дето не беше съвсем достатъчна. Морено още преди седмици бе начертал скица със слепите петна на камерите. Оказа се, че никой не се интересува какво става на паркинга в шест сутринта. Той подпря ложата на пушката върху бетонния блок. Вдигна капачето от обектива на оптическия мерник, дръпна назад лоста на затвора и зареди първия патрон в цевта. След това слезе и Рибънс. Затича се, докато камерите все още бяха насочени встрани, и застана в друго сляпо петно зад близката бетонна колона. Вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, за да отпусне мускулите си и да е готов да тича. Калашникът изглеждаше като детска играчка в огромните му ръчища. Той го притисна до гръдния си кош. Усети, че му прилошава. Познатото чувство го бе обхванало, стискаше го за стомаха както винаги. Не беше чак толкова зле, колкото Морено, но в такива случаи нервите му винаги се обаждаха. Шейсет секунди. Рибънс броеше наум. Факторът време беше от жизнена важност. Имаха изрични указания да не предприемат нищо преди настъпването на точния момент. От потта ръкавиците му бяха станали хлъзгави отвътре. Трудно е да се стреля с латексови ръкавици, но бе получил указания да не ги сваля до края на деня. Стоеше неподвижен като Буда зад колоната, макар тя да беше твърде малка за едрото му телосложение. Нямаше възможност дори да дръпне нагоре ръкава на сакото и да си погледне часовника. Вместо това се съсредоточи върху дишането си: вдишай-издишай, вдишай-издишай. Мозъкът му отмерваше секундите. От бетона над главата му капеше вода. Точно в шест колата на „Атлантик Армърд“ зави плавно иззад ъгъла и се насочи към казиното. Беше три метра висока и тежеше близо три тона. Бяла, с логото на фирмата от двете й страни. Шофьорът и мъжът на седалката до него бяха с кафяви униформи. Колата навлезе в площадката за товарене зад казиното и бавно намали ход, изминавайки последните метри почти по инерция. Рибънс не чуваше нищо освен собственото си забързано дишане. Бронираните коли не са никак лесна плячка. Те са страховити противници. И то не само по известните на всички причини — дебелата седем и половина сантиметра броня, гумите, подсилени с четирийсет и пет слоя кевлар, или прозорците, направени от прозрачен поликарбонат, способен да устои на цял пълнител десетмилиметрови бронебойни патрони. Не, всичко това е очевидно. По-опасните изненади се крият вътре. Например охраната е от добре обучени мъже с пистолети. Камери записват всичко, което се случва. В корпуса има шестнайсет амбразури, за да могат тези вътре да стрелят по онези навън. А на всичко отгоре в сейфовете с пари има поставени електромагнитни плочи. Ако плячката бъде извадена от сейфа, това задейства таймер. След изтичане на определен отрязък от време малките мастилени бомбички, смесени с парите, се взривяват и ги правят негодни за ползване. Но за един стратег и неговия екип, действащи по строго определен план, всички тези страхотии са дребна подробност. Защото и най-добре функциониращата система си има слабото място. А в случая слабите места бяха две. Първото беше очевидно: нищо не остава в бронираното возило за вечни времена. Изчакайте охраната да излезе навън и тогава всичката броня, всичките камери и електромагнитни плочи на света не значат нищо. А второто слабо място изисква малко повече ум и значително повече жестокост. Убийте охраната и парите са ваши. Охранителите бяха двама. Седяха отпред в кабината. Един шофьор и един куриер. Взети заедно, имаха според направената справка не повече от две или три години стаж. Единият беше женен, другият не. Колата спря и те слязоха. А щом затвориха вратите, от казиното излезе мъж в евтин черен костюм, за да ги посрещне. Беше с оредяваща коса, върху ревера на сакото си имаше бадж с името му. Беше началникът на трезора в казиното. На четирийсет и пет години, с най-безупречната биография, която един човек би могъл да има. През живота си не беше получавал дори глоба за неправилно паркиране. Мъжът извади от джоба си ключ и го подаде на куриера. Разбира се, независимо от неопетнената си биография той нямаше право да се качва в колата. Нито веднъж за десет години не се бе случвало да го направи. Двамата униформени изнасяха парите, а той ги поемаше чак вътре. И сега както обикновено мъжът чакаше на тротоара, като потриваше нервно ръце една в друга. Трийсет секунди. Шофьорът свали друг ключ от колана си и го подаде на куриера, който го пъхна в ключалката на задната врата, завъртя го и се качи в товарния отсек. В една от стените бе вграден сейф с магнитни плочи, покрит отгоре с допълнителен слой непробиваема керамична броня. Ключът на шофьора пасваше в едната от двете ключалки на сейфа, а този на управителя на трезора — в другата. Досега никой не беше обирал автомобил на „Атлантик Армърд“. Тази фирма предлагаше най-доброто на пазара и това се дължеше на параноята на разни банкери и на управителите на казина, с чийто дневен оборот можеше да се купи цял автопарк бронирани машини. В този град охранителната дейност беше сериозен бизнес. В случая се осигуряваше охрана на дванайсеткилограмова бала опаковани в термофолио стодоларови банкноти, от онези новите, с напречната метална нишка. Състоеше се от пачки, на които викаха „хотдог“ заради бандерола с цвят на горчица, който ги опасваше през средата, за да може банкнотите да се броят, без той да се разкъсва. Всяка съдържаше десет хиляди долара. В дванайсеткилограмовата бала бяха общо 122 хотдога, или 1 милион и 220 хиляди долара, с размера на голям куфар. Куриерът плъзна парите към себе си по електромагнитната плоча. В едно чекмедже отсреща имаше синя чанта от кевлар. Той напъха банкнотите в нея, после я сложи върху малка количка, закачена на стената. Извади от джоба си слънчеви очила и избута количката навън, на тротоара. Беше голяма и трудна за маневриране. Десет секунди. Още щом куриерът слезе от колата, шофьорът извади от кобура един глок и застана до него. Държеше оръжието ниско до бедрото си, с цевта надолу към земята — стандартната процедура при такива доставки. На лицето му беше изписана досада. Това беше първият му курс за днес, очакваха го още десет такива. Цял ден щеше да снове напред-назад между банката и казината. Той намести пистолета в дланта си. Показалецът му не беше на спусъка. Куриерът заключи задната врата и върна ключа от казиното на управителя на трезора, който го закачи на колана си. Шофьорът опипа с поглед покрития паркинг отсреща, после се обърна, направи две крачки към вратата на казиното и даде знак с ръка на другите да го последват с парите. Време беше. Рибънс подаде сигнала. Пушката на Морено подскочи леко в ръцете му. Изстрелът не беше напълно безшумен, по-скоро приглушен, като от пистолет за пирони. Куршумът улучи шофьора зад ухото, малко под линията на косата. Кръв и парчета мозък опръскаха тротоара. Морено не изчака да види как тялото пада на земята. От такова разстояние нямаше съмнение, че куршумите му попадат в целта. Дръпна затвора и изхвърли гилзата. Трябваше му част от секундата, за да открие следващата си мишена, сякаш през целия си живот се бе занимавал само с това. По-близо до него беше управителят на трезора, затова той се прицели в него. Куршумът го улучи в гръдния кош и разкъса сърцето му. Третият мъж вече се бе опомнил. И действаше. Куриерът се хвърли към колата. Препъна се в бордюра, залитна, падна на тротоара и посегна към глока в кобура си. Морено го наблюдаваше през оптическия мерник. Натисна спусъка. Куршумът профуча на две педи от мъжа, който пълзеше трескаво към прикритието. Морено даде с ръка знак на Рибънс. Ъгълът беше неудобен за далечен изстрел. Рибънс излезе иззад колоната, вдигна калашника до рамото си и го пусна на автоматичен огън. Без заглушител. Разчиташе на бройка, не на точност. Повечето куршуми отидоха на вятъра, но един беше достатъчен. Той попадна в гръбначния стълб на куриера, малко под сърцето. Тялото му се изви върху тротоара от силата на удара. Вътре в казиното пищяха хора. Рибънс прескочи бетонната бариера между покрития паркинг и улицата и хукна напред. Захвърли празния пълнител, постави друг и зареди патрон в цевта. По улицата и в двете посоки не се виждаха никакви коли. Беше рано. Той държеше автомата насочен напред, в случай че на някого вътре му хрумнеше да излезе и да грабне парите преди него. Без да отделя очи от вратата на казиното, той се наведе над количката и със свободната си ръка се опита да откачи чантата с парите, която беше привързана към нея с ремъци с големи пластмасови токи. Рибънс обаче не бе предвидил колко трудно ще му е да ги разкопчае с една ръка, при това в латексова ръкавица, на четвърт грам мет, в юлската жега. Ръката му трепереше. Морено го наблюдаваше през оптическия си мерник от отсрещната страна на улицата. Хайде, хайде, хайде! И тогава се включи алармата. Мощната сирена, придружена от проблясващи във фоайето светлини, бе предназначена да се задейства при пожар и земетресение. Рибънс подскочи, но се окопити и пусна един откос през стъклените врати, за да покаже на онези вътре, че не е безопасно да се намесват. Понеже стреляше с една ръка, цевта на автомата подскочи нагоре и няколко куршума се забиха в прозорците на хотелската част, като един дори отнесе „Р“-то на неоновия надпис „Риджънси“. По тротоара се посипаха гилзи. Той извика от болка, откатът едва не му изкълчи ръката. Когато овладя оръжието, Рибънс ритна торбата с парите на тротоара, обзет от безсилен гняв. Майната му. Той насочи дулото към последната останала неразкопчана тока и реши проблема с един изстрел. От гърлото на куриера, който лежеше по гръб на няколко метра встрани, се чуваше глухо гъргорене. Очите му следваха Рибънс. По устата му бе избила кървава пяна; кръвта бе образувала тъмночервен ореол около главата му. Рибънс вдигна чантата за скъсания ремък и я преметна през рамо. Когато минаваше покрай умиращия куриер, той се спря, погледна го, наведе автомата и изпразни пълнителя в главата му. В далечината се чуха сирени на полицейски коли. По звука бяха на около осем пресечки разстояние. Трийсетте секунди време за реагиране бяха започнали да текат. Рибънс се затича с все сили към паркинга. Тялото му се тресеше въпреки шепата барбитурати, които бе изгълтал. Очите му гледаха безумно като на дивак. Все още по улицата не се виждаха коли. Това го улесняваше. Морено го подканваше с жестове. Хайде, мърдай бе, тумбак дебел! Рибънс изкрещя: — От север става напечено. Отваряй тъпата кола и да се махаме! Бяха на не повече от шест-седем метра един от друг. Камерите вече нямаха значение. С тези маски никой нямаше да ги познае. Двамата се затичаха към доджа. Рибънс прескочи бетонната бариера и Морено му отвори вратата, за да се качи отпред на седалката до шофьора. Смяташе той да кара. Цялата операция бе отнела по-малко от половин минута. По-точно двайсет и шест секунди, отброени по ролекса на Рибънс. Толкова беше лесно, всъщност — идваш, грабваш парите и беж да те няма. Лицето на Морено се разкриви в идиотска усмивка. Всичко бе минало перфектно. Удар като този никога не минава перфектно. Винаги възниква по някой проблем. Като мъжа, седнал в колата от другата страна на подземния паркинг, който ги наблюдаваше през оптическия мерник на карабината си. От този момент нататък за Рибънс всичко беше като в мъгла. Тъкмо се качваше в колата, когато чу изстрел. Въздухът около него се изпълни с розова мъгла. Парченца мозък и костици от черепа на Морено го удариха право в лицето, като шрапнели от осколочна граната. Рибънс нямаше време да мисли. Той вдигна калашника и слепешком изпрати един откос по посока на звука. Откъм една от паркираните зад него коли проблеснаха пламъчета, но преди да бе успял да се прицели, патроните му свършиха. Той слезе от доджа, хвърли празния пълнител на земята, извади нов и зареди. Още не бе вдигнал автомата до рамото си, когато един куршум проби дупка в предното стъкло. Рибънс се прицели в пламъчетата и отвърна на огъня. Следващият изстрел беше насочен право към него. Той запълзя на четири крака покрай колата към шофьорската врата, като пускаше къси откоси по посока на нападателя. Един куршум го улучи в рамото, но попадна в керамичната плоча на бронежилетката. Ударът беше толкова силен, че го завъртя и събори на земята, но той се окопити бързо и продължи да стреля. Друг куршум го удари в гръдния кош над корема. Този път Рибънс усети остра, рязка болка като ужилване. Извика. Бяха му свършили патроните. Той изпсува и захвърли празното оръжие. Измъкна колта от кобура на кръста си и стреля напосоки с изпъната ръка, без да вижда целта. Идиотската маска се беше свлякла над окото му. Той изстрелваше патроните по двойки, тап-тап, бързо един след друг, като баражен огън. Куршум от карабината се удари в бетонния стълб зад него и пръсна във въздуха облак от циментов прах и мазилка. Със свободната си ръка Рибънс измъкна трупа на Морено иззад волана. Парченца мозък бяха полепнали по арматурното табло. Нов куршум се заби в багажника на доджа. Рибънс го чу как рикошира от стоманените елементи на шасито. Двигателят още работеше. Той постави скоростния лост на задна. Дори не си даде труд да затвори вратата, която на завоя се захлопна от собствената си инерция. Пресегна се през облегалката и стреля напосоки през задното стъкло. В този момент огледалото за обратно виждане, на педя и нещо от главата му, се пръсна на парчета. Карай, идиот! Потегли с такъв устрем, че гумите запушиха. Доджът закачи със задницата си редицата паркирани коли; посипаха се искри. Полусляп от маската и от стичащата се по лицето му кръв, Рибънс се понесе нагоре по наклона към изхода на гаража. По това време още нямаше пазач в будката и слава богу, защото той не виждаше накъде кара. Очуканият додж помля машината за издаване на талони, забърса будката на пазача, занесе на завоя и пое по Пасифик Авеню. После профуча на червено през кръстовището. Рибънс загуби за миг ориентация и навлезе в насрещната лента в посока Парк Плейс, после се смъкна надолу зад волана и настъпи докрай газта. По настилката захвърчаха искри. Полицейските коли в далечината се бяха прегрупирали и се приближаваха с включени лампи и сирени. Бяха само на няколко пресечки, достатъчно близо, за да му създадат проблем. Когато свали маската си, едри капки пот се посипаха от лицето му по таблото. Погледна в огледалото за обратно виждане. Нищо засега. Без да вдига крака си от газта, той се запровира през движението по широките булеварди на Атлантик Сити. Морено беше планирал бягството им до секунда. Но планът му бе отишъл по дяволите. Рибънс завъртя волана, профуча със свирене на гуми през някакъв паркинг и навлезе в тясна странична уличка. След по-малко от десет минути марката и моделът на колата му щяха да са известни на всеки полицейски патрул, градски или щатски, в радиус от сто километра. Трябваше да я скрие някъде, да прибере парите и да изчезне. Но преди това трябваше да се отдалечи от местопрестъплението. Едва когато излезе на булевард „Мартин Лутър Кинг“, Рибънс усети, че Дрехите му под бронежилетката са подгизнали от кръв. Опипа гръдния си кош. Куршумът беше проникнал през бронята. Макар и деформиран до неузнаваемост, той бе пробил двайсет и седемте слоя кевлар и се бе врязал в плътта. Не че го болеше. Хероинът на Морено се беше погрижил за това. Но губеше бързо кръв. Трябваше поне да промие раната и да я бинтова, ако иска да остане жив. Същинското лечение щеше да почака. Нямаше избор. Телефонът иззвъня отново. Беше онзи специален звън. Човекът от другата страна не понасяше закъснения, още по-малко некадърност, а за провал не можеше да става и дума. Репутацията му се градеше върху страха — тоталния, всепроникващ страх, който караше коленете дори на федералните агенти да омекват, а убийците и изнасилваните превръщаше в послушни деца. Плановете му винаги бяха изпипани до най-малката подробност и той очакваше да бъдат изпълнявани със същата прецизност. Възможността за провал дори не се обсъждаше. Рибънс не познаваше жив човек, който да се бе издънвал пред него. Може би имаше и такива, но във всеки случай не бяха сред живите. Рибънс погледна телефона, който се бе свлякъл под предната седалка, пресегна се и прекъсна с палец повикването. Опитваше се да се съсредоточи върху маршрута за бягство, но мислите му се въртяха около онази синя къщичка до водата. През мъглата на дрогата той едва ли не вдъхваше миризмата на старата постройка във викториански стил, върховете на пръстите му усещаха грапавата излющена боя. Първият му собствен дом. Представата за него не напускаше съзнанието му, подобно на защитна броня срещу болката от куршума, заседнал в гърдите му. Щеше да се справи. Трябваше. Нямаше избор. Беше шест и две. Само две минути бяха минали след този шибан час в тази шибана сутрин, а полицията вече бе вдигната на крак и го гонеше. Новината за обира положително бе стигнала до пътните патрули и до ФБР. Четири трупа. Над един милион долара задигнати. Повече от сто гилзи по уличното платно. Готови вестникарски заглавия. Шест и две шибани минути в шибаната сутрин, а полицията вече будеше инспекторите си по телефона. Но трябваше да минат още цели два часа, преди някой да събуди мен. 
  1 
 


 Сиатъл, щата Вашингтон



 Пискливият, дразнещ сигнал за входящ имейл отекна като електрически звънец в главата ми. Събудих се рязко и веднага посегнах към пистолета. Поех няколко пъти дълбоко въздух, докато очите ми се адаптират към бледата светлина от мониторите на охранителните камери. Погледнах към перваза на прозореца, където бях оставил ръчния си часовник. Небето навън беше черно като мастило. Извадих пистолета изпод възглавницата и го сложих на нощното си шкафче. Дишай нормално, заповядах си аз. Когато се успокоих, прегледах мониторите. В асансьора и на стълбищната площадка нямаше никой. Също и на стълбището и във фоайето на сградата. Единствената будна душа беше нощният пазач, който изглеждаше прекалено погълнат от книгата си, за да забележи каквото и да било друго. Сградата беше стара, десететажна, а аз живеех на осмия етаж. Апартаментите се даваха под наем, главно през зимния сезон. Сега половината бяха празни, а в останалите никой не си даваше труда да става толкова рано. Всички или спяха, или бяха заминали някъде за лятото. Компютърът ми отново изписука. От двайсетина години насам се занимавам с въоръжени грабежи. Параноята е част от професията ми, каквито са и купчинката фалшиви паспорти и пачките стодоларови банкноти в най-долното чекмедже на шкафа до леглото. Захванах се с този бизнес още в юношеските си години. За начало обрах няколко банки, понеже си мислех, че тръпката ще ми допадне. Не съм кой знае какъв късметлия; не твърдя, че съм и най-умният, но досега никога не съм бил залавян и разпитван и нито веднъж не са ми снемали отпечатъци от пръстите. Много съм добър в занаята. Ако съм оцелял, то е, защото винаги съм бил извънредно внимателен. Живея сам, спя сам, храня се сам. Нямам доверие на никого. На света има може би трийсетина души, които знаят за съществуването ми, а и едва ли всички допускат, че съм още жив. Аз съм много затворен човек, и то не защото така ми харесва, а по необходимост. Нямам постоянен телефонен номер и не получавам писма. Нямам и банкова сметка, нито дългове. За всичко плащам в брой, а когато това е невъзможно, използвам набор от черни фирмени карти „Виза“, всяка регистрирана на името на различна офшорна компания. Единственият начин да се свържете с мен е да ми пратите имейл, макар да няма никаква гаранция, че ще отговоря. Всеки път когато се местя в друг град, сменям адреса на електронната си поща. Когато започна да получавам съобщения от непознати или такива, които не носят важна информация, изпичам харддиска на компютъра си в микровълновата печка, слагам някои неща в един сак и започвам отначало. Компютърът изписука за трети път. Прокарах пръсти по лицето си и взех лаптопа от бюрото. В папката „входящи“ имаше ново съобщение. Всичките ми имейли минават пред няколко анонимни доставчика, преди да стигнат до мен. Файлът се превърта през сървъри в Исландия, Норвегия, Швеция и Тайланд, след което бива нарязан на парчета и разпратен до акаунти по целия свят. Всеки, който се опита да проследи айпи адреса, няма да знае кой от многото е истинският. Въпросният имейл бе пристигнал преди две минути на първия ми офшорен адрес в Рейкявик, където сървърът го бе криптирал с моя личен 128-битов код. От там системата го бе препратила до друг адрес, регистриран под чуждо име. После до трети, четвърти и т. н. Кейптаун, Лондон, Ню Йорк, Лос Анджелис, Токио. Беше анонимен, неподлежащ на идентифициране и проследяване. Информацията в него бе обиколила света почти два пъти, докато стигне до мен. Сега се намираше в папките „входящи“ на всички въпросни акаунти, но моят код можеше да отвори само една от тях. Аз го въведох и изчаках съобщението да се разшифрова. Чух как харддискът на лаптопа проскърца и процесорът се захвана за работа. Навън небето беше черно, ако не се брояха светлините на далечните небостъргачи, приличащи на космически мъглявини. Месец юли винаги ми е бил противен. Там, където съм се родил, цяло лято е непоносима жега. Предишната вечер мониторите на камерите бяха угаснали за две секунди и после трябваше два часа да ги проверявам за дефекти. Отворих прозореца и сложих вентилатора до него. Отвън влизаше миризма на пристанище — мръсни трюмове, боклуци и солена вода. Отвъд железопътните релси заливът приличаше на огромно петно разлят петрол. Толкова рано сутрин само редки фарове на коли прорязваха мрака. Сигналните лампи върху мачтите на рибарските лодки хвърляха мътни отблясъци по повърхността на водата. Най-ранните фериботи вече потегляха. Мъглата се беше спуснала откъм Бейнбридж Айланд и заливаше града. Дъждът беше спрял, по релсите с голяма скорост се носеше дългата сянка на товарен влак. Взех часовника от перваза на прозореца и го сложих на ръката си. Имам „Патек Филип“. На вид не е кой знае какво, но гарантирано ще показва точното време и след като всички хора, които някога съм познавал, отдавна са умрели и погребани, влаковете са престанали да се движат, а заливът е подкопал крайбрежната ивица и е завлякъл града на дъното на океана. Програмата ми за дешифриране издаде тих звук. Беше свършила работата си. Кликнах върху съобщението. Адресът на подателя беше заличен от всичките препращания между сървърите, но аз моментално разбрах от кого е. От трийсетината души, които евентуално можеха да се свържат с мен, само двама знаеха името, вписано в полето за адресата, и само единият от тях можеше да каже със сигурност, че съм жив. Джак Делтън. Аз всъщност не се казвам Джак. Нито пък Джон, Джордж, Робърт, Майкъл или Стивън. Нито едно от имената, отпечатани върху шофьорските ми книжки, паспорти или кредитни карти, не е мое. Истинското ми име не фигурира никъде освен може би на дипломата ми от колежа и в един-два училищни дневника, които пазя в личния си сейф в банката. Джак Делтън беше просто псевдоним, който при това отдавна бях пенсионирал. Бях го използвал за един удар преди години и нито веднъж оттогава. Двете думи примигваха насреща ми от екрана; до тях имаше малко жълто флагче, което трябваше да ми покаже, че съобщението е спешно. Кликнах върху него. Имейлът беше кратък. Гласеше: Моля, обади се незабавно. Отдолу имаше телефонен номер с местен код. Известно време седях и го гледах. Обикновено, когато получа такова съобщение, и през ум не ми минава да набера номера. Кодът за населеното място беше същият като моя. Помислих секунда-две върху този факт и стигнах до две възможни обяснения. Или подателят беше голям късметлия, или знаеше точно къде съм. А като се има предвид кой беше подателят, второто обяснение изглеждаше по-правдоподобно. Имаше няколко начина някой да се добере до мен, като нито един от тях не беше нито лесен, нито евтин. Самата възможност да бъда открит беше достатъчна, за да побягна накъдето ми видят очите. Имам принцип никога да не набирам непознати номера. Телефоните са опасно нещо. Да се проследи един криптиран имейл през поредица от анонимни сървъри не е никак лесно. Да се проследи човек по мобилния му телефон обаче е. Дори обикновен полицай може да го направи, а обикновеният полицай не се занимава с такива като мен. Такива като мен са обект на по-особено внимание. От ФБР, Интерпол, тайните служби. Всички те имат цели зали, пълни с агенти, които само това правят. Седях и гледах напрегнато примигващото на екрана име. Джак. Ако имейлът беше от друг, вече щях да съм го изтрил. Ако имейлът беше от друг, щях да съм закрил акаунта и да трия всичките си съобщения. Ако имейлът беше от друг, от когото и да било, щях да съм метнал харддиска в микровълновата, да съм приготвил багажа си и сега да си поръчвам билет за следващия полет за Русия. След двайсет минути вече нямаше да ме има. Но той не беше от друг. Само двама души на света знаеха това име. Надигнах се от леглото и пристъпих към шкафа до прозореца. Бутнах встрани купчината пари и жълтия бележник, пълен с езикови справки и цитати. Когато не съм ангажиран с някой удар, превеждам класиците. От чекмеджето на шкафа извадих бяла риза, от гардероба сив костюм, от друго чекмедже — кожен кобур за носене под мишница. От една картонена кутия измъкнах малък хромиран револвер — „Колт Детектив Спешъл“ с изпилена скоба на спусъка и петле на ударника. Заредих го с шепа патрони.38 калибър с кух връх. Когато бях облечен и готов, извадих стар телефон с предплатена карта за международни разговори, включих го и набрах номера. Телефонът отсреща дори не иззвъня. Някой отговори веднага. — Аз съм — казах. — Труден си за откриване, Джак. — Какво искаш? — Искам да дойдеш в клуба ми — заяви Маркъс. — И преди да си попитал защо, нека ти кажа. Защото още си ми длъжник. 
  2 
 


 Още преди да пресече, човек усещаше миризмата на цигари и афтършейв. Заведението „Пет звезди“ беше заклещено като контейнер за боклук между тесния проход и едно магазинче за порносписания. Намираше се в купонджийската част на Белтаун, на една пресечка от „Спейс Нийдьл“ и практически до Саут Лейк. Под уличната лампа бяха паркирани поне дузина мотоциклети. Вътрешността беше осветена единствено от сиянието на неоновите надписи и от лампичките на джубокса, в който проблясваха лъскави сидита. Входната врата беше подпряна да не се затваря. Дори в този час жегата не се даваше. Шофьорът на таксито измина последните метри по инерция и спря пред входа. В сравнение с местата, където бях свикнал да работя — такива като Вегас или Сао Паулу — Сиатъл е чист и подреден град, почти без гадни квартали. Този обаче беше изключение. Тесният проход отстрани на закусвалнята приличаше на приют за бездомници, по земята се въргаляха одеяла и празни бутилки, вонеше на вкиснала бира и машинно масло. Подадох две банкноти през прореза в плексигласовата преграда и шофьорът потегли, без да поглежда назад. Едва бях стъпил на земята, и колата вече се отдалечаваше. Минах през прохода и влязох откъм кухнята. Това е публично място, казах си аз. Не е лесно да направиш зло някому на публично място, където всеки има очи и уши и може да се пише свидетел. Маркъс се опитваше да ми каже, че целта му не е да ме убива. Ако бе искал да ме убие, нямаше да си дава труда да ми праща имейл. Щеше да ме открие лично, да затисне главата ми с възглавница и да ме гръмне през нея, както правеше навремето. Да се срещаме тук беше като да застана на тротоара срещу полицейския участък. В разсъжденията ми имаше логика. И това ми действаше донякъде успокоително. Досега Маркъс не беше убивал човек в собственото си заведение. И все пак той имаше повече от достатъчно причини да ме очисти. Един удар, по който бяхме работили заедно преди време, се бе провалил катастрофално, като с него бе отишла по дяволите и репутацията му. От глава на международен престъпен синдикат за една нощ се бе превърнал в презрян наркопласьор. Навремето можеше да избира най-добрите изпълнители на света. Сега за собствената си охрана трябваше да наема оръфляци от улицата. След онзи провален удар си бях казал, че никога повече няма да иска да ме види. Че по-скоро би ме застрелял, отколкото да ми праща имейли. Но някак си знаех, че този ден рано или късно ще настъпи. Бях му длъжник. До задния вход ме очакваше едър мъжага с джинси, който се вгледа внимателно в новото ми лице, преди да ме пусне да вляза. Кимна ми, сякаш ме беше познал, макар да бях убеден, че се лъже. Бях променял толкова пъти вида си, че сам не помнех вече как изглеждам. Най-новото ми превъплъщение беше с коса в цвят карамел и лешникови очи, а кожата ми беше бяла като на човек, свикнал да прекарва времето си на закрито. При това не всичко беше дело на пластичната хирургия. Контактни лещи, отслабване и боя за коса могат да променят човека повече от петдесет бона, пръснати по разни касапи. И това изобщо не е всичко. Ако се научите да променяте гласа и походката си, можете за десет секунди да се превърнете в когото си щете. Казвали са ми, че единственото, което човек не може да промени, е миризмата си. Можете да се наливате с уиски, да се пръскате с парфюми, да се мажете със скъпи кремове, но телесната ви миризма си остава. Моята менторка ме научи на това. Аз например, докато съм жив, ще мириша на черен пипер и кориандър. Минах покрай един готвач, който си почиваше с цигара в уста, седнал върху преобърната голяма тенджера. И покрай друг, който пържеше мръвки по мексиканска рецепта в тиган. Той ме погледна, после бързо отмести очи встрани. Кухнята миришеше на бекон, чоризо, пържени яйца и осолено масло. Минах през вратичката за келнерите и се озовах в задната част на заведението. Маркъс ме очакваше в осмото сепаре, под неоновата реклама на „Бъд Лайт“. Пред него имаше недокосната чиния яйца с шунка, до лакътя му се мъдреше чаша с кафе. Изчака ме мълчаливо да се приближа. — Джак - каза той. — Мислех, че никога повече няма да се видим. Маркъс Хейс беше висок и мършав. Приличаше на президент на компютърна фирма. Слаб като чироз, той се чувстваше видимо некомфортно в собствената си кожа. Най-успелите престъпници изобщо нямат престъпен вид. Беше с тъмносиня раирана риза с копчета на яката. Очилата му бяха с такива дебели лещи, че приличаха на дъна от бутилки кока-кола. Зрението му се беше влошило след шестте години зад решетките в Снейк Ривър, Орегон. Ирисите му бяха воднистосини, почти бели около зениците. Беше само десет години по-възрастен от мен, но изглеждаше много по-стар. Дланите на ръцете му приличаха на щавена кожа. Но външният вид лъжеше. Маркъс беше най-бруталният човек, когото бях срещал. Мушнах се в сепарето срещу него и погледнах под масата. Нямаше оръжие. До момента никога не бяха стреляли по мен под масата, но нямаше да е никак трудно, особено за човек като него. „Зиг Р220“ или друг малък пистолет със заглушител би свършил чудесна работа. Куршум с дозвукова скорост. Всъщност два: един в корема и един в сърцето. Щеше да накара някой от готвачите си да отсече със сатъра китките и главата ми, а останалото да увие в чували за боклук и да хвърли в залива. Все едно никога не бях съществувал. Маркъс вдигна ръце нагоре и разпери пръсти, леко раздразнен. — Обиждаш ме — рече той. — Не съм те повикал, за да те убивам, Джак. — Мислех си, че за теб тъй и тъй съм умрял. И че никога повече няма да поискаш да ме видиш. — Явно си сбъркал. — Така излиза. Маркъс не каза нищо. Не беше и нужно. Аз го гледах право в очите. Той протегна ръка с разтворена нагоре длан, постави я на масата и поклати разочаровано глава. — Патроните. — Не знаех какви са ти намеренията — казах аз. — Патроните, ако обичаш. Без да бързам, извадих револвера от кобура под мишницата си. Държах го с два пръста, за да види Маркъс, че нямам лоши намерения. Освободих барабана и избутах всички патрони навън. Бяха с кухи върхове и изпълниха шепата ми. Поставих ги върху масата до чинията му. Те изтропаха по дървото като прибори за хранене. Известно време се търкаляха нагоре-надолу, докато накрая спряха почти по средата между него и мен. Прибрах оръжието в кобура. — Е, какво има? — попитах. — Познаваше ли Хектор Морено? Кимнах бавно, уклончиво. — Мъртъв е — каза Маркъс. Не реагирах. За мен това не беше новина. Още първия път, когато го срещнах, разбрах, че Морено сам си копае гроба. Беше в един бар в Дубай преди две години. Аз пиех портокалов сок и се готвех да си тръгвам. Заведението беше висока класа, пълно с костюмирани баровци. Морено изникна отнякъде зад гърба ми, облечен в костюм „Армани“ на дискретно райе. Пушеше някакви люти цигари и дърпаше ожесточено. Когато ме заговори, наред с английския примесваше думи на език, който не разбирах. Арабски или може би персийски. След разговора ни, вече на паркинга, запали лула крек. Миризмата на кокаин се беше пропила в дрехите му, през ризата виждах как сърцето му удря като чук в гърдите. Ако тоя беше войник, аз бях Дядо Коледа. — Какво общо има това с мен? — попитах аз Маркъс. — Добре ли го познаваше? — Достатъчно добре. — Колко добре? — Колкото познавам теб, Маркъс. И знам, че си ме повикал тук, за да слушам, а не да си говорим за някакъв надрусан откачалник, с когото съм се засякъл при някакъв удар. — И все пак, Джак — каза Маркъс, — Морено е загинал тази сутрин и заслужава малко уважение. Той беше един от нас, до самия край. — Когато почна да изпитвам респект към такива като Морено, по-добре да се гръмна. Замълчахме и известно време изучавах лицето на Маркъс. Очите му изглеждаха някак напрегнати. В чашата му с кафе се бяха образували кафяви пръстени. Отгоре не се виеше пара. Не се виждаха пластмасови опаковки от сметана, нито празни пликчета от захар. Само кафяви пръстени, почнали да хващат коричка, а течността отдолу в чашата приличаше на размътена локва. Беше налята преди поне три часа. Никой не си поръчва кафе в три сутринта. — За какво става дума? — попитах. Маркъс бръкна в джоба на сакото си и извади пачка двайсетдоларови банкноти с размера на книга с меки корици. Постави я върху масата. — Тази сутрин — каза той — ударът, който бях възложил на Морено, се провали. Трупове навсякъде, плячката липсва, федералните се въртят наоколо. — Какво искаш от мен? — Онова, което вършиш най-добре — отвърна той. — Искам да направиш така, че всичко да изчезне. 
  3 
 


 Пет хиляди долара не приличат на пет хиляди долара. Никога, дори да си ги броил два пъти, както не се съмнявах, че Маркъс е направил. Пет хиляди долара приличат само на едно нещо — на солидна пачка, в която може да има и две хиляди долара, може да има и двайсет. От един момент нататък мозъкът не може да ги преброи толкова бързо. Приличат си просто на много пари. Маркъс плъзна пачката към мен по масата, като заобикаляше патроните. Аз я фиксирах с поглед. — При цялото ми уважение към теб, Маркъс, не ставам сутрин от леглото за по-малко от двеста бона. — Не ти правя оферта, Джак. Това е за текущи разноски. А ще свършиш, каквото искам от теб, защото си ми длъжник. От пет години си ми длъжник. Не можех да споря с него. Не бях дори сигурен, че изобщо ми се спори. И тогава Маркъс ми разказа цялата история. Започна половин час преди удара и го проследи целия, стъпка по стъпка, като спортен коментатор, който предава мач по радиото. Речта му беше накъсана, като на човек, свикнал да чете телеграфни текстове или да говори по полицейска радиостанция. За него това бяха чисто и просто поредица от факти, преразказвани с кратки изречения от по няколко думи, без време за поемане на дъх по средата. — Предполагам, че не си чул нищо за тази история, като се има предвид, че е още рано сутринта. Но на изток е във всички новинарски емисии. Четирима убити, сред които и Морено. Целта е била голяма сума пари на път от банката за казиното. Детска игра. Работа за трийсет секунди. Рекох си, че дори дебили като Морено и другарчето му няма какво толкова да оплескат. Трябваше да избегнат няколко охранителни камери, да стреснат охраната на бронираната кола, да грабнат парите и да офейкат. А като се изплъзнат от полицията, да тръгнат на север към един склад на самообслужване, да ми се обадят и да изчакат, докато врявата утихне. Това трябваше да е най-лесното нещо на света. — Само дето Морено се е оставил да го свитнат — казах аз. — А другият така и не се обади. — Защо изобщо си използвал Морено? Пък и партньорът му едва ли е бил стока… — Защото бяха лесно прежалими. Аз помислих малко върху думите му. — А колко е била плячката? — Милион и нещо в стодоларови банкноти. Точно колко, е зависело от казиното. Първи уикенд на юли, първа доставка за деня, били са някъде към милион и двеста, милион и триста. Колкото да покрият нуждите след снощните залагания. — А откъде знаеш, че Морено е бил убит? Маркъс кимна към телевизора. — Един от крадците бил застрелян. Бял мъж. Партньорът на Морено беше черен. Виждал ли си досега по телевизията снимка на някой от твоите, свалена от охранителна камера? — Да. — Аз съм виждал две. — А кога е бил ударът? Маркъс погледна часовника си. И неговият беше „Патек Филип“ като моя. — Преди близо четири часа — каза той. Сложих ръка върху парите. — Искаш ли един съвет? Изчакай. Четири часа нищо не означават. Четири часа след последния си удар още не бях успял да си поема дъх, камо ли да звъня на когото и да било. Бях затънал до шия във Вегас, полицията душеше наоколо. Не знаех още кой е убит и кой задържан, още по-малко у кого са парите. Нищо не знаех. Единственото, което ме интересуваше, беше как да се добера до скривалището и да се скатая, докато окръжният прокурор се укроти или умре. А пък ако си мислиш, че телевизионните репортери знаят какво се е случило, се лъжеш. До единайсет Морено може да е излязъл от операционната и да е в ареста. Никой няма да знае нищо поне до обед, а пък ти няма да си в състояние да се намесиш, докато не поутихнат нещата, най-вероятно утре по някое време. Знам, че се безпокоиш за онзи, черния… — Рибънс. Джеръм Рибънс. — Знам, че се притесняваш, дето този Рибънс ти се губи, но трябва да изчакаш да видиш какво ще стане. Ако се намесиш прекалено грубо, той ще си помисли, че си тръгнал подире му, защото е прецакал удара, и няма да го видиш повече. — Това е нещо, което не може да чака — каза Маркъс. — Задигнатото от Рибънс и Морено е извънредно опасно. — Парите са опасни? — Да, парите. Става дума за пари в брой. Без отличителни знаци, чисто нови, с поредни номера, автентични банкноти, пуснати в обращение от Федералния резерв. Доставени от Вашингтон до клон на Федералния резерв във Филаделфия, за да се разпределят между казината на Южен Ню Джърси. Имам предвид банкнотите, Джак. — Какво им е на банкнотите? — Федерална пратка. Още с федерален маркер — заяви той. 
  4 
 


 Федерален маркер. Две думи, които никой не би желал да чуе. Особено аз, макар никога през живота ми да не ми се е налагало да се разправям с федерални пратки. И маркери. Защото федералният маркер е черешката върху тортата на доведената до абсурд обсебеност на банките от сигурността на паричните доставки. Става дума за начина, по който Федералният резерв превозва пари в брой. След като Бюрото за гравиране и печат във Вашингтон отпечата партида банкноти, машина ги сортира на стекове от по хиляда къса, като всеки стек се разделя на пачки от по сто банкноти. Накрая всичко се вакуумира в термофолио, за да се пренася по-лесно. Всеки ден Бюрото печата по половин милиард долара. Само фолиото, в което ги опаковат, струва милиони годишно, понеже става дума за петстотин тона хартия. Чрез вакуумирането обемът може да се намали с до една четвърт, което означава по-ефективен транспорт. След като парите са опаковани, ги товарят на камиони, които ги откарват в Министерството на финансите. Там ги сканира компютър, който записва серийните им номера и ги вкарва в базата данни. Така парите стават законно платежно средство. От там същите возила ги разнасят до единайсетте банки на Федералния резерв. В банките парите се сканират повторно, товарят се на други коли и се разпределят между по-малки банки по целия свят. Банките получатели ги сканират трети път, след което разрязват фолиото и ги пускат в обращение сред масите. Но не всичко е инфлация. Федералният резерв заменя остарели и износени банкноти с нови, така че количеството пари в обращение остава приблизително едно и също, плюс-минус няколко процента годишно. Старите банкноти се събират от по-малките банки, изпращат се до по-големите и се откарват обратно в Министерството на финансите, където се нарязват на парчета и се изгарят. Затворен цикъл. За хора като мен шейсеттонна пратка току-що отпечатани стодоларови банкноти звучи като нещо твърде красиво, за да е вярно. И си е така. Никой досега не се е наемал да обере камион на Федералния резерв, камо ли да е успял. Чак такива балами няма. Това е нещо, което не може да се направи. Причината е, че държавата не дава пет пари какво ще се случи с парите, докато са в движение. Разбира се, изпращат въоръжена охрана с всяка пратка, използват празни бронирани камиони за отвличане на вниманието, но в момента, когато преценят, че лошите са на път да успеят, просто запалват товара. Да го кажем по-кратко: Федералният резерв плаща на държавата десет цента за всеки отпечатан долар, с което по същество покрива цената на мастилото и хартията. Ако парите изгорят, това не се отразява на баланса. Банката губи само хартия. Тогава просто поръчват нова партида в печатницата, а по-малките банки се примиряват, че още известно време ще въртят овехтелите банкноти. А ако парите все пак бъдат откраднати и крадците се измъкнат някак, всеки изгубен долар ще повиши инфлацията. Разбира се, два-три милиарда не са кой знае какво в сравнение с брутния вътрешен продукт на страната, но и най-малката инфлация подкопава доверието в американската валута. Новината за обира ще стигне от Бостън до Бангладеш за часове. А след като се разчуе, че в системата има пробив, всяка банда в страната ще почне да напада камиони на Федералния резерв. Едно подхлъзване, и Чичо Сам ще си навлече куп бели на главата. И тук е ролята на федералния маркер. По същество става дума за мастилена бомба, поставена във всички пратки пари, които излизат от Вашингтон. Между всеки двеста-триста банкноти се поставя миниатюрно, почти незабележимо взривно устройство. То се състои от три части. Пакетче неизтриваемо мастило, батерия, която служи и за експлозив, и джипиес устройство, което играе ролята на взривател. Докато камионите на Федералния резерв разкарват парите из страната до или от банките, формиращи гръбнака на системата, балите банкноти, вакуумирани в термофолио, пътуват подредени върху електромагнитни плочи. Плочите действат като безжично зарядно устройство за батериите, които ползват мобилните телефони. Щом парите се вдигнат от плочата, батериите на взривните устройства започват да се изтощават. Когато се изтощят докрай, парите се взривяват. Ако фолиото се разкъса преждевременно, парите се взривяват. Ако джипиес устройството покаже отклонение от курса, парите се взривяват. Моловете поставят електронни маркери на скъпите дрехи, нали така? Едни такива кръгли, пластмасови. Ако някой смотан тийнейджър се опита да изнесе яке „Хюго Бос“ от магазина, от специална рамка при вратата до приемника на устройството се подава радиосигнал. След което се включва сирената, защото детекторът в рамката отчита, че якето не е платено, че дреха, която би трябвало да е на закачалката, се опитва да напусне магазина. Ако това не възпре крадеца, към подплатата на якето има прикрепена капсула с неизтриваемо мастило, която ще се взриви на няколко метра извън вратата. А когато това стане, хем дрехата е съсипана, хем хлапакът е разкрит. Моловете постъпват така, защото, ако дадена дреха бъде унищожена по този начин, те могат да претендират за обезщетение в пълния размер на продажната цена, плюс глоба и съдебни разноски за сметка на крадеца. Освен това самата възможност да ти гръмне дреха в ръцете има доста сериозна възпираща сила. На същия принцип действа и федералният маркер. Ако парите бъдат откраднати, се задейства таймер. Ако в точно определен срок от време парите не бъдат сканирани с точно определено устройство, при това от точно определено лице — управител на банка, разполагащ със съответния код на получателя, — можете да им кажете чао. Федералният маркер е целувката на смъртта. Обикновените банки използват подобна технология, но без джипиеса. Ако влезете в един банков клон и поискате да ви дадат всичките си налични пари, както съм правил аз няколко десетки пъти, понякога и те ще ви мушнат мастилени бомби в плячката. Обикновено взривните устройства са програмирани да гръмнат след около две минути, тоест веднага след като си тръгнете. А когато си целият облян в неизтриваемо мастило, полицията лесно ще те открие. Този вид мастилени бомби могат да бъдат надхитрени, като парите се разделят в различни дебели найлонови торби, така че, ако гръмне едно взривно устройство, да не съсипе всичко. Но опаковките на Федералния резерв са различни. При тях всички пачки, стекове и бали са овързани една с друга. Представете си, че някой камион се повреди или че електромагнитната плоча откаже. Помислете си колко време пратката престоява в депото на Резерва, вдигната на вилката на електрокар, докато чиновниците оформят документите. Помислете си колко време е нужно на двама яки мъже, за да прехвърлят сто милиона долара от един камион на друг. Системата работи бавно. Ето защо таймерът на Резерва е програмиран на четирийсет и осем часа — максималния отрязък от време, в който правоохранителните органи би трябвало да са в състояние да заловят престъпниците и да открият парите. Преглътнах. — А какво, по дяволите, са правили пари на Резерва в някакво казино? — попитах. — Влизали са в обращение — отвърна Маркъс. — Едно средно казино върти повече пари за седмица от половин дузина банки. Вече никой не носи със себе си пари в брой. Клиентите купуват чипове с кредитна карта, а очакват накрая да ги осребрят в банкноти. След като всички банкови трезори в Атлантик Сити, взети заедно, не могат да покрият нуждите на казино като „Риджънси“ през оживен уикенд като този, самото казино решава да се регистрира като банка. За да има право да тегли суми директно от Федералния резерв, понеже нито една от частните банки наоколо не разполага с толкова налични пари. В „Риджънси“ имат сто банкомата и трийсет гишета с касиери. Това са десет банкови клона. И така е от две години насам. — Как мислехте да се справите с джипиес чипа? Със заглушител на радиовълни? — Чанта с оловна подплата. Най-лесното нещо на света. — А как, по дяволите, смятахте да прецакате маркера? — Не е наша грижа. — Айде бе! — Парите бяха предназначени за сделка с дрога — обясни Маркъс. — Това нищо не обяснява. — В шест часа източно време е задействан четирийсет и осем часов таймер. Трябва да се освободя от парите преди шест часа източно време в понеделник сутрин. Там е вече почти десет сутринта. Което означава, че разполагам с по-малко от четирийсет и четири часа, за да се измъкна от тази каша, иначе съм мъртъв. — И как смяташе да го направиш? Маркъс ме изгледа така, сякаш ме мислеше за дебил. За такива като него сключването на сделки е ежедневие. И никога нищо не се обърква. Естествено, той бе възнамерявал да вложи своя дял от плячката в нови операции. Не просто добри пари, а умно похарчени пари. Най-лесният, най-бързият, най-доходният начин да се отървеш от крадена стока. Разбира се, че Маркъс бе смятал да го направи. — Отговори ми на въпроса — казах аз. — Ти не разбираш какво ти говоря, Джак. — Думите му излизаха бавно от устата. — Щяхме да използваме парите за сделка с дрога. Мълчание. Ръцете ми се плъзнаха от масата и увиснаха надолу. — Ти изобщо не си имал намерение да обезвредиш бомбата. Смятал си да я пробуташ заедно с парите на някой оръфляк, който не подозира какво има вътре. Сделката с дрога е доста просто нещо. Единият носи дрогата. Другият носи парите. Разменят ги. Рядко възникват усложнения. Аз реализирах първата си такава сделка, когато бях на четиринайсет. Оставих монета от пет цента на пейката в парка, пласьорът постави до нея пакетче, взе петте цента, обърна се и си тръгна. Щом съм могъл да го направя тогава, сигурно мога и сега. Детска игра. Сделката на Маркъс не се различаваше с нищо от моята. Само дето беше по-голяма. С милион долара в брой Маркъс и онези двама шутове биха могли да купят продукти по картелни цени, колкото да напълнят лек автомобил. Чист LSD за един милион се събира в малка бутилка от минерална вода. Хероин за един милион обаче изпълва цял багажник. Кокаин за същата сума би задръстил и задната седалка. За марихуана би бил нужен камион. При това продавачът едва ли би се усъмнил и за миг в пари, вакуумирани в термофолио. Той би ги взел с чиста съвест и би си тръгнал. Бум. Два часа по-късно наркопласьорите в града щяха да са с един по-малко. След като мастилената бомба се взривеше, доставчикът на Маркъс щеше да се окаже с десет хиляди безполезни парчета хартия в ръцете, а на всичкото отгоре щеше да е и белязан, за да го открие по-лесно федералното правителство. Дилъри от калибъра на Маркъс биха могли да преглътнат загубата на един милион, ако нещата се изпортят съвсем, но малко биха оцелели след хайка от агенти, изсипали се от небето с хеликоптер. Маркъс не бе обрал казиното, понеже му трябваха пари. Обрал го бе, за да използва парите като оръжие. Защото Маркъс не крадеше от казиното. Той крадеше от картела. — Нещо ме будалкаш — казах аз. Маркъс се наведе леко напред през масата. — Твоята задача е само да разчистиш. Моите неприятности не те засягат. Не ти плащам за удара. Не ти плащам да рекетираш казиното. Плащам ти, за да се погрижиш Рибънс да се свърже с мен, да не го хванат и да достави парите, преди таймерът да е отмерил двата дни. Ти си моята застраховка, Джак. — Ти си се побъркал напълно. — Знаеш ли колко души пушат кристали в северозападните щати? — каза Маркъс. — Всички. Търсенето е огромно. Чистият метамфетамин върви по шейсет до деветдесет долара за грам. Наполовина на кокаина, но при петдесет пъти по-голям оборот. И то при положение че е средно качество. Което е два пъти повече, отколкото струва на границата. Петдесет пъти повече от производствената му цена. Помисли си за печалбата. И докато един от главните ми конкуренти го чака пандиз или нещо по-лошо заради прецаканите мангизи, само от тази сделка можехме да изкараме осемцифрена сума. Да основем дузина лаборатории. Да сме на всеки ъгъл от тук до Сан Франциско. Стоте хиляди долара, които платих на Морено, можеха да се превърнат в седемдесет и пет милиона за половин година. Затова, когато казах, че днес е голям ден за мен, знаех какво говоря. В края на краищата всичко опира до онова, което виждаш пред себе си. Само че на огромни купчини. Погледнах съсредоточено пачката банкноти. — На мен ми е все тая — заявих аз — дали ще купуваш готови кристали, или ще си ги правиш сам. Не се занимавам с наркотици. Знаеш правилата ми. Само пари или произведения на изкуството. Изключения не правя. — А защо смяташ, че имаш избор? — Защото смятам да си тръгна от тук жив — отвърнах. — Оставам ти длъжник. Маркъс почеса със зъби долната си устна и ме изгледа смразяващо. — Един от самолетите ми те очаква, за да те откара до Атлантик Сити. Когато стигнеш там, мои хора ще ти помогнат да си набавиш, каквото ти е нужно. Ако не желаеш да си повече в играта, искам само да откриеш парите и да ми се обадиш. Аз ще реша какво да правя по-нататък. Държа тази каша да се разчисти, преди да са изминали четирийсетте и осем часа и да съм загубил мача. Нямам намерение да лежа в пандиза, защото Морено се е оставил да го пречукат. Освен това не ме интересува какво ще стане с теб по-нататък. Ако искаш, изчезни, върви на майната си. Разчистваш и сме квит, чат ли си? Маркъс ме погледна, после се вторачи в парите на масата. Пресегна се и побутна с пръст един от патроните. Той се търкулна към мен и падна на пода. Свих устни. — Не ми харесва новото ти лице — каза Маркъс. — Прекалено е невинно. Вдигнах патрона и го поставих обратно на масата. — Защо ще си мъртъв, ако гръмнат парите? Известно време Маркъс не каза нищо. Не беше нужно. Откъм кухнята се чуваха разни шумове. Зад барплота гъргореше кафе машина. Когато заговори, думите му излязоха от устата сухи като камък, сякаш внезапно бяха погълнали всичката влага от въздуха. — Сделката беше с Вълка — обясни той. 
  5 
 


 Нека бъдем наясно по един въпрос. Аз презирам Маркъс с цялото си същество. Но в едно той беше прав. Бях му длъжник. Става дума за нещо, станало преди близо пет години по време на така наречената „Азиатска операция“. Маркъс беше поканил седмина от нас в курортен хотел в Орегон, за да ни вербува за поредния си голям удар. Задачата беше наистина огромна, за огромни пари, така че той държеше екипът му да е подбран лично от него. Бях в играта от четиринайсетгодишен, но до момента никога не се бях явявал на подобен кастинг. Тогава за пръв и последен път наруших стриктно пазената си анонимност. Маркъс ми беше изпратил имейл с координати, които се оказаха насред гората, и аз отидох, без да знам нищо за задачата, без да имам и най-малка представа какво ме очаква. Причината да се съглася беше, че се споменаваше името на моята менторка, Анджела, която също щяла да бъде там. Когато лимузината ми спря пред хотела, тя ме чакаше, облегната на обраслата с бръшлян колона, с цигара в ръка. Не я бях виждал от шест месеца. Усмихнах й се през стъклото. Курортът беше малък и заобиколен отвсякъде от гори, но изглеждаше ужасно скъп. Маркъс беше ангажирал всички стаи в сградата от червени тухли, приличаща на преустроено училище. Вратите на стаите се отваряха с истински ключове, не с някакви пластмасови карти с магнитна ивица, а тоалетните бяха в края на коридора. Сякаш се бях върнал назад в годините с машина на времето. Когато слязох от колата, не можех да преценя дали Анджела се радва или е ядосана, че ме вижда. Тя ме хвана за ръка, усмихна се многозначително както винаги и ме поведе през фоайето. Беше невъзможно да прочета мислите й. Анджела беше от онези жени, които със силата на волята си могат да се измъкнат от всякакви обстоятелства, дори от собствените си емоции. Беше актриса, професионална измамница и поне с десет години по-възрастна от мен. Викаше ми хлапе. Без да кажем дума, отидохме право в апартамента й. Когато вратата се затвори след нас, тя прокара пръсти през новата ми коса и каза, че при всичките промени все още помни лицето ми. С нея бяхме правили секс само веднъж, когато бях още зелен в банковите обири, а тя беше останала без пари след един провален удар с облигации, който й бе струвал половин милион. Нейна грешка, каза тя тогава. Сега седнахме в двата противоположни края на стаята и поговорихме известно време за това-онова. Трудно ми беше да свикна с новия й глас, но миризмата й си беше все същата — на цигари и маракуя. Свечеряваше се и Маркъс беше изпратил портиера да ни предаде нареждането му да се съберем отвън около огнището. Представи ни се с една-единствена дума: Маркъс. Аз стоях до Анджела и слушах загадъчното му изложение. Анджела пушеше цигара след цигара и ми шепнеше подробности за хората, събрани около огъня — всички до един професионални обирджии на банки. Един добре облечен рус красавец на име Олтън Хил беше карач, което означаваше, че той щеше да шофира колата, предназначена да осигури бягството ни след удара. Олтън можеше да подкара всичко, стига да имаше колела и двигател. По говора беше някъде от Калифорния. В гласа му имаше нещо момчешко, което някак не пасваше на изтупания му и делови външен вид. Кожените му шофьорски ръкавици бяха доста износени; той слушаше с половин ухо обясненията на Маркъс. Мъжът до него, Джо Ландис, беше касоразбивач. Такива като него не отварят сейфове, а ги разбиват, буквално. След като приключат със сейфа, той вече не става за нищо. Джо беше дребно човече с големи очи и малка уста. Беше от вътрешността на Тексас. Едва ли щях да се досетя, ако Анджела не ми бе казала последното. Един съвременен касоразбивач е наполовина компютърен програмист, наполовина експерт по разрушаване на метални конструкции. Все още се срещат майстори, способни да отгатнат комбинацията само с ушите и върховете на пръстите си, но те са изчезващ вид. Днешните касоразбивачи ползват лаптоп, фиброоптичен кабел, мощна електрическа бормашина и домашно приготвен нитроглицерин, наречен „супа“. Начинаещите често оглушават, преди да са успели да отворят първия си сейф. Джо не разговаряше с никого и избягваше да среща погледите на останалите. Малко встрани от него беше застанала една изпечена професионалистка от континентален Китай на име Сю Мей. Анджела ми каза, че имала повече дипломи за завършена магистратура, отколкото място на стената си, където да ги слага. Жената действително имаше невзрачния външен вид на кабинетен учен. Което не й пречеше да е красива. Кожата й беше матова, черната й коса беше мека и пухкава. Говореше половин дузина езици и си водеше записки в бележник. Тя щеше да бъде координатор и преводач на операцията. Следваха двама биячи на име Винсънт и Манчини. Братя са, прошепна ми Анджела. Не изглеждаха особено яки, но на биячите рядко им личи физическата сила. Един бияч си изкарва хляба, причинявайки болка. Двамата дребни италианци съзнателно култивираха мазния си средиземноморски вид, носеха ужасяващо грозни вратовръзки в тон една с друга и позираха нахакано край огъня, широко разкрачени и скръстили ръце на гърдите си. Винсънт говореше, а Манчини слушаше. И накрая бяхме ние. Нашата професия няма точно наименование, ние самите се наричахме призраци. Двамата с Анджела бяхме специалисти по изчезването. Аз лично съм помогнал през годините на поне стотина крадци, обрали банки, да изчезнат безследно. Като нещата не се изчерпват само с дегизировка, фалшиви паспорти и шофьорски книжки, крадени кръщелни свидетелства и тем подобни. Най-често е въпрос на увереност. Един призрак трябва да излъчва увереност с начина, по който се държи, говори и действа. Може да си в списъка на десетте най-издирвани от ФБР престъпници, снимката ти да се мъдри във всеки пощенски клон от Бангор до Балтимор, но ако знаеш как да се правиш на някой друг и ако имаш средствата да го докажеш, може да си живееш най-спокойно на Парк Авеню и никой няма да те забележи. Хората виждат онова, което искаш да видят. Професията ни с Анджела беше да се правим на такива, каквито не сме. Тя бе започнала като актриса в Лос Анджелис. Както можеше да се очаква, беше много добра, но това не й бе донесло автоматично успех на големия екран. Актьорската й игра граничеше с патология. Вживяваше се в ролята до степен да се идентифицира изцяло с героинята. Не играеше, а променяше личността си. Заради което режисьорите я ненавиждаха. Един мъж може да прекара живота си, превъплътен в определена роля, но не и красива млада жена. Тя беше различна с всеки, когото срещнеше. Можеше да получи роля на красива и глуповата съпруга, а да се яви на снимачната площадка като малко момиченце. Първият й актьорски успех в живота беше в индустриалния шпионаж. Успяла бе да се уреди като изпълнителен асистент на президента на голяма самолетостроителна корпорация. Беше получила сто бона, за да открадне чертежите на последно поколение изтребител и да ги предаде на конкуренцията. От този момент нататък едва ли се бе прехранвала с нещо друго освен с кражби. Като бе изкарвала достатъчно пари, за да си позволи сама да пише ролите си. Със събуждането си сутрин решаваше за кого или какво да се представя този ден. Когато ме откри, аз се правех на агент на ФБР, за да обера една банда фалшификатори на пари. Тя ме подмами да й стана помощник и аз клъвнах. Така станах неин ученик. Днес съм най-добрият в бранша. Мога да обера банка и да изчезна за два дни, след което никой вече няма да си спомня за мен. Мога да се кандидатирам за Конгреса и да бъда избран. Но колкото и добър да съм в краденето и лъжите, не мога да стъпя на малкия пръст на Анджела. Тя ме е научила на всичко, което знам. Наблюдавах я как допуши цигарата си и смачка фаса в меката влажна земя. Отпивах от чашата с бърбън и слушах гласа й в ухото си. Когато срещата приключи, Анджела ме хвана под ръка и ме поведе към гората. Вървяхме, вървяхме, докато зениците ми станаха като супени чинии. Беше тъмно като в рог. Единствената светлина идваше от луната иззад облаците. След близо километър тя спря, обърна се към мен и ме загледа, сякаш искаше да ми каже нещо. Дълго време мълча, а когато проговори, чух истинския й глас. Този, който използваше само пред мен. — Какво правиш тук? — Тя завъртя очи нагоре и поклати глава. — Какво ти направи, за да те накара да дойдеш? — Нищо. Даде ми координатите и толкова. — Мисля, че ти бях казала никога да не се захващаш с удар, без да знаеш всички подробности. Мисля, че ти бях казала да не се доверяваш на непознат, особено когато ти възлага задача. Мисля, че ти бях казала да бъдеш внимателен. — Да, така беше. — Ами тогава какво, по дяволите, търсиш тук?! Не отговорих. Мисля, че беше очевидно. Известно време я гледах право в очите. По това време Анджела беше брюнетка, подстригана късо като момче, с червило в цвят на червен портокал. Облечена беше в рокля за четири хиляди долара, на ушите си имаше диамантени обици, които никой не бе носил двеста години. Бяха откраднати от някакъв музей. Да кажа, че беше красива, би било малка част от истината. Тя можеше да бъде всичко, което пожелаеше. Стоях като закован пред нея. Накрая тя въздъхна и отново ме хвана под ръка. Когато се прибрахме в хотела, роклята й и костюмът ми бяха покрити с кал. Тя ме изпрати до стаята и пред вратата ми пожела лека нощ. Чух как стъпките й се отдалечават по коридора. Така започна Азиатската операция. На сутринта се захванахме за работа. В ония години беше супер изгодно да работиш за Маркъс. Той още не беше станал глава на картел. Беше стратег, само с това се занимаваше. Пишеше сценарии за удари, както Моцарт бе писал симфонии. Всеки негов удар беше голям, красиво изпълнен и носеше пари, каквито не можете дори да си представите. Преди пет години всеки искаше да стане негов изпълнител, понеже всичко, което докоснеше, се превръщаше в злато. Но още тогава имаше и тъмна страна в характера си. По това две мнения няма. Чувал бях слухове какво се е случвало с хора, които са го разочаровали. Но това бяха само слухове. Иначе бях виждал лично какво се случва с тези, които успяваха. След приключване на удара ставаха богати. Много богати. Два дни по-късно пътувахме с чартърен полет от Лос Анджелис за Куала Лумпур. Всички заедно. Макар самолетът да бе нает от Маркъс, той не беше с нас. Щеше да ръководи цялата операция от Сиатъл по телефона. Беше като Цезар, разположен удобно в задната стаичка на заведението си, но никой от нас не се оплакваше. Защото Маркъс щеше да ни направи богати. Аз бях този, който прецака работата. 
  6 
 


 Полетът до Атлантик Сити продължи пет часа. Самолетът беше „Чесна Сайтейшън“ — среден по размер, с два двигателя, на дължина колкото градски автобус, с максимална дължина на полета пет хиляди километра. Беше зареден с гориво и чакаше до изхода на терминала, където се озовахме, без да преминаваме проверка за сигурност. Служителят хвърли един поглед на лимузината на Маркъс и ни махна с ръка да продължаваме. Лимузината спря непосредствено до самолета и аз се качих направо по стълбите. Ръкувах се с двамата пилоти, но време за запознанства нямаше. Трябваше да се бърза. До пет минути колелата се откъснаха от пистата. Имахме да прелетим четири хиляди километра. През рамото си бях преметнал черен найлонов сак. Маркъс ми беше дал време да си взема някои неща от апартамента. Носех верния си.38-калибров колт с изпиленото петле на ударника, който Маркъс ми бе върнал. Четка за зъби. Несесер за бръснене. Гримове. Боя за коса. Няколко паспорта, шофьорски книжки, карти за самоличност от различни щати и два предплатени еднократни телефона. Също и петте бона от Маркъс и три черни кредитни карти „Виза“, издадени на различни несъществуващи лица. Най-отдолу имаше поохлузен екземпляр от „Метаморфозите“ на Овидий в превод на Чарлс Мартин. Когато пътувам, мразя да нося много багаж. Обзе ме приятно вълнение. Отдавна не ми се беше случвало да участвам в подобен удар. Аз съм доста придирчив. Когато не работя, времето ми минава сякаш в мъгла. Дните преливат един в друг, после седмиците; животът ми прилича на видеозапис, пуснат на бързи обороти. Седя си на бюрото в апартамента до прозореца, който гледа на изток, и наблюдавам изгрева. Чета гръцки и латински класици и ги превеждам на английски в жълти бележници, понякога също на френски или немски. Някои дни не правя нищо, само чета. Преводите ми са дълги по стотици страници. Есхил, Цезар, Ювенал, Ливий. Техните думи ми помагат да мисля. Когато не работя, мои думи просто нямам. Ето какво бях чакал толкова време: задача, която да ме спаси от скуката. Отвътре чесната изглеждаше великолепно. Досега не бях летял с този модел. Носът й беше закривен надолу като на хищна птица, на опашката си имаше два големи мотора. При стръмното излитане усещането беше малко като във влакче на ужасите, но след като веднъж се издигнахме на девет хиляди метра, машината полетя гладко, а шумът от двигателите почти не се чуваше. В салона имаше осем седалки, плюс две за пилотите, а цената на това бижу беше малко под двайсет милиона. За такива пари всяко място трябва да е първа класа. В задната част на салона имаше добре снабден бар, над който беше окачен телевизор с плосък екран, включен на 24-часов новинарски канал; до кафе машината имаше сателитен телефон, а в целия салон — безжичен интернет. Когато вторият пилот надникна през вратата, за да ми каже, че мога да ставам, си направих кана кафе. Не мога да кажа, че ми беше особено удобно. В тия малки самолети човек не може да се изправи в цял ръст. Отнесох каната с кафето до мястото си, налях една чаша и я изпих. Налях си втора и разтворих книгата. Нещо ме притесняваше, но не можех да определя какво. След двайсетина минути по телевизията започна репортаж с изразителното заглавие „Престрелка в Риджънси“ и аз увеличих звука. Имената на жертвите не се споменаваха, но на екрана показаха за малко стара снимка на Морено в масленозелен камуфлажен костюм, последвана от бързо редуващи се кадри от сградата на казиното и дупките от куршуми в бетона. На крайбрежната алея беше заел позиция телевизионен екип. По тълпата зяпачи на заден план се виждаше точно къде се бе развило действието. Репортерката съобщи, че четирима души са загинали на място, сред които и един от извършителите на престъплението. После добави, че според полицията двама други са избягали. Последната новина ме накара да наостря уши. От онова, което ми бе казал Маркъс, ставаше ясно, че има и трети стрелец, но сега получих и потвърждение. Бандитите са познавали в детайли охранителната система на казиното, съобщи репортерката, а следствието вече напредвало с пълна пара. На екрана се появи снимка от криминалното досие на Джеръм Рибънс. Издирва се за разпит. Името му беше изписано с главни букви в долната част на екрана заедно с номера на горещата линия за подаване на сигнали. Бяха определили самоличността му за по-малко от два часа. Дявол да го вземе! Натиснах пауза и няколко секунди се взирах с примигване в снимката. На нея Рибънс беше може би с четири години по-млад, отколкото би трябвало да е в момента. Гледаше намръщено в камерата и държеше табелката с арестантския си номер. Едър, як, но с момчешко лице и брада, наподобяваща домакинска тел. Беше приведен напред като мечка, устата му беше полуотворена. С кръвясалите си очи изглеждаше изтощен. Снимката беше направена в полицейското управление на Филаделфия, така че той беше още с цивилните си дрехи. Татуировките на едната му китка, попаднала в кадър, а също и на шията говореха много. На китката му имаше стилизирана глава на елен. По броя израстъци на рогата можеше да се определи, че е лежал пет години в затвора. Съдейки по татуирания пистолет под брадичката му, беше членувал в банда. Носът му беше чупен и така и не бе заздравял напълно; кокалчетата на пръстите му бяха покрити с белези. Изглеждаше ми познат, но не можех да си спомня откъде. Освен ако Рибънс не се беше издънил напълно по време на обира, името му вероятно бе изскочило от полицейските архиви, когато бяха проверявали отпечатъците на Морено. Сигурно Рибънс се бе оказал в списъка на близките му. Едва ли им бе отнело много време да сравнят полицейската му снимка със записите от видеокамерите пред казиното. Трудно можеше да бъде сбъркан с този ръст и телосложение. Както и с татуираните еленски рога на китката. Това се бе видяло достатъчно на полицията, за да подаде на медиите снимката от досието му. До следобед целият свят щеше да издирва Джеръм Рибънс. Погледнах часовника си. До кацането оставаха три часа. Това сериозно затрудняваше работата ми. Натиснах бутона и картината тръгна отново. Налях си още една чаша кафе. Репортажът беше на привършване, а когато го повториха след четирийсет минути, нямаше нищо ново. Седях и си мислех за всичко, което можеше да се е случило от шест часа източно време до сега. Явно следствието се бе разраснало твърде бързо; всякакви престъпления, засягащи Федералния резерв, са истински кошмар от гледна точка на преплитане на юрисдикции. Местната полиция положително бе пратила свои инспектори, тъй като имаше загинали. Шерифската служба участваше също заради избягалите престъпници. ФБР се беше включило с агенти от най-близкото бюро, понеже обирът на банка е федерално престъпление. Тайните служби също участваха, защото само те имат право да разследват престъпления срещу националната валута. Министерството на финансите и дори Федералният резерв бяха пратили свои хора. Поне две дузини мъже в евтини костюми се бяха изсипали в Атлантик Сити. А от Джеръм Рибънс нямаше и следа. Чудех се защо ли не се е свързал с Маркъс. Когато след извършен удар някой от участниците не се яви на сборното място и не се обади на останалите, се казва, че е духнал. Духването и изчезването са много различни неща. След удара целият екип изчезва, за да не бъдат заловени всички. А когато духне един, то е, за да не заловят него. Духването е един от смъртните грехове в професията на банковия обирджия. Каквото и да се случи, колкото и да се оплескат нещата, никога не духваш, особено пък с плячката. Ако в плана е казано „среща в склада“, отиваш да се срещнеш с другите в склада. Ако е казано „вземи стая в мотел“, вземаш стая в мотел. Ако духнеш, цялата изходна стратегия отива по Дяволите, което е първа стъпка към залавянето на всички. В повечето случаи, ако имаш лоши предчувствия за планирания удар, имаш достатъчно време да кажеш: аз бях дотук, да се откажеш и да се чупиш. Ако ти се струва, че нещата не вървят на добре, казваш на другарите си, че не се чувстваш готов, и си тръгваш. В момента, когато операцията започне обаче, всички сте вътре. Заедно. За някои това е въпрос на гордост. Те по-скоро биха умрели, отколкото да духнат. Всъщност много постъпват точно така. Следователно Рибънс най-вероятно беше мъртъв. Или може би репутацията на Маркъс най-после се бе обърнала против него. Маркъс се славеше с ужасната си отмъстителност към онези, които го бяха подвели. Направо варварска. Тази му репутация спомагаше за поддържане на дисциплината, но аз вече разбирах защо би могла да накара човек като Рибънс да духне. Чувал бях една история за някакъв специалист по електроника, който забравил да блокира алармата на една банка. В резултат четирима от фаворитите на Маркъс получили петгодишни присъди. Маркъс отишъл в дома на човечеца и го накарал да изяде цял буркан смляно индийско орехче. Пъхал му го в устата с лъжица. Това може би не звучи толкова страшно, ако не знаем, че индийското орехче съдържа миристицин. Една чаена лъжичка — както и да е, но не и цял буркан. Няколко часа след инцидента човекът бил обзет от неудържими пристъпи на гадене. Час по-късно получил сърцебиене и ръцете му се разтреперили неудържимо. Минали близо седем часа, преди да дойдат халюцинациите. Изпаднал в делириум, с температура 41°, свалил си дрехите и започнал да се чеше, докато лицето му се обляло в кръв. Действието на миристицина трае до три дни. Някои го намират за приятно, но за повечето хора е ад. По-нататък съм чувал различни варианти за финала на историята. Според някои Маркъс бил оставил на жертвата револвер с един патрон в барабана, за да сложи край на мъките си. Според други човекът си отхапал езика и умрял, задавен от собствената си кръв. Ако Рибънс си беше казал, че същото го чака и него, нищо чудно, че не се бе обадил по телефона. 
  7 
 


 Угасих телевизора и известно време поседях мълчаливо със затворени очи. Мислех за Рибънс. Горкият, беше се накиснал до шията. После отворих очи и започнах да се превръщам в друг човек. Тези трансформации винаги са били най-лесното нещо за мен. Разкопчах предпазния колан и свалих сака от багажника над главата ми. В страничния джоб имаше три поизбелели паспорта, под обложките на които бяха напъхани шофьорски книжки със същите имена. Бяха на трима мъже на различна възраст. С различен външен вид, професия и начин на живот. Нито един от тримата не приличаше на мен, но това не беше проблем. Нямаше аз да ходя в Атлантик Сити, а един от тримата. Най-възрастен от триото беше Джак Мортън, едно от любимите ми превъплъщения. За първообраз ми служеше един симпатичен професор от студентските години, който досега никога не ми бе изневерявал. Беше кротък, но силен и достоен човек. Когато се правех на него, гласът ми ставаше по-плътен, а движенията ми — по-бавни и целеустремени. Джак Мортън беше благ, говореше тихо, но се отличаваше с бърз ум. Гласът му можеше да разтопи восък. Сложих паспорта му върху сгъваемата масичка пред себе си и прибрах другите два. Той беше човекът. Макар според рождената дата на паспорта си отдавна да минаваше петдесетте, Джак Мортън беше едва на две години. Бях го създал парче по парче в течение на шест месеца в интервала между два удара. Вече притежавах всички официални документи, свързани със съществуването му, и ги бях внедрил в съответните архиви. Имах копия от кръщелното му свидетелство и от университетската му диплома. Беше завършил Университета на Кънетикът в Стамфорд, като бе показал умерено добър успех по древни езици. Понастоящем се занимаваше с разследване на застрахователни измами. Мортън ми допадаше, защото — за разлика от други мои самоличности — нямаше полицейско досие. Беше интелигентен и добър, но нямаше нищо против да играе и грубо от време на време. Аз се загледах вторачено в снимката му, докато усетих как мускулите на лицето ми започват да се отпускат. Заприличах на него. Усетих също как изражението ми се променя в унисон с характера му. Дори пулсът ми се забави, а ръцете ми сякаш загубиха тонус, застигнати от внезапно настъпилата средна възраст. Не лесно да се остарее с двайсет години за двайсет секунди. Поех дълбоко въздух, издишах бавно и вече бях на петдесет и шест. Тъй като Мортън беше кестеняв, трябваше да променя цвета на кожата и косата си, за да заприличам на него. Но първо внимателно свалих кафявите си контактни лещи, които правеха погледа ми по-остър, и ги замених с по-промити, воднистосинкави на цвят. В багажа си носех малко огледалце за гримиране. С помощта на молив подсилих извивките на лицето и смръщих вежди, за да подчертая бръчките. Размазах с пръст следите. Положих малки количества тъмен фон дьо тен върху шията, бузите и челото. След по-малко от две минути се бях сдобил с линиите и вертикалните бразди на мъж, по-възрастен с двайсет години от мен. — Аз съм Джак Мортън — произнесох с неговия глас аз, за да се упражня. После дойде ред на косата. На пазара има стотици продукти, които могат да променят цвета й, но аз разчитам на няколко специално подбрани. За мен важни са бързината и простотата на прилагане. Нямах нито време, нито място да си мия косата и после да чакам цял час боята да хване. Вместо това навлажних скалпа си на мивката в тоалетната и се сресах с гребена, по който бях нанесъл специална боя, превръщайки светлорусата си коса в мръснокафява. След като боята изсъхна, прибавих тук-там сиви кичури, сресах косата назад и леко я разроших с пръсти, за да си придам по-небрежен вид. Прекарах молива два-три пъти по веждите си, за да са в тон. — Аз съм Джак Мортън — казах отново на себе си. — Разследвам застрахователни измами за „Харпър и Лок“. Роден съм в Лексингтън, Масачусетс. В сака имах и няколко чифта очила. Опитах три в различен стил. Телените рамки бяха твърде снобски. Кръглите — някак старомодни. Черните, от дебела пластмаса, също не ми вършеха работа. Накрая се спрях на едни правоъгълни, с бифокални стъкла, които се плъзгаха леко надолу по носа ми. Хвърлих поглед в огледалото. Сега наистина приличах на професор. Навих парче конец за почистване на зъби около основата на безименния пръст на лявата си ръка и го изпънах, докато спрях притока на кръв в пръста. Според биографията, която му бях съчинил, Мортън беше вдовец от около година. Когато развих конеца от пръста си, там беше останала следа като от венчална халка. За да бъде дегизировката пълна, трябваше да си сменя и часовника. Никой следовател към застрахователна компания не може да си позволи безумно скъп „Патек Филип“; ако бях умен, не биваше да рискувам да го разпознаят на ръката ми. Но пък, от друга страна, това беше единственият часовник, който носех със себе си, а бях и доста привързан към него. Вдигнах го нагоре и го скрих под маншета на ризата. В резултат от положените усилия се бях превърнал в един напълно невзрачен човечец. Приличах на хиляди други бели американци на средна възраст, със среден ръст, средно телесно тегло и средни доходи. Единственото, което ме отличаваше от тях, бяха скъпият часовник и далеч не евтиният костюм, но за тях имах готово обяснение. На моята възраст един мъж трябва да се грижи за външността си. Това си е част от професията. 	 
 Пристигнахме на международното летище в Атлантик Сити малко преди четири следобед местно време. Още преди гумите да бяха допрели пистата, превъртях часовника си с три часа напред. Навън беше още по-горещо. Жегата беше поне трийсет и три-четири градуса и нямаше намерение да отслабва скоро. Работниците, които товареха багажа на влакчетата, бяха увили ризите си като чалми на главите. Като се прибави и влагата, градът беше истински ад. Пилотът ми даде телефонния си номер и ми каза да му позвъня, когато товарът е готов. Аз го потупах по гърба и слязох по стълбата. Асфалтът лепнеше по подметките ми. Най-напред трябваше да наема кола. След това да намеря къде да отседна и да хапна нещо. Но това трябваше да почака, докато се появеше нашият човек за контакт. Извадих мобилния си телефон и набрах номера на Рибънс. Знаех вече, че той не се обажда никому, от което не следваше, че не приема и обаждания. Кодът за мобилния му номер беше на щата Вирджиния, което беше леко необичайно, но не и нечувано. Хората ползват мобилни номера откъде ли не. Телефонът звънеше. Когато се включи гласовата поща, вече бях извървял половината разстояние до гишето за автомобили под наем. Обади се електронен женски глас. Набраният от вас номер не отговаря. Моля, оставете съобщение след сигнала. Изчаках сигнала. — Обади се веднага у дома — казах. — Бащата не е ядосан, просто иска да те чуе. Затворих и погледнах дисплея. Номерът на Рибънс беше вече запечатан в паметта на апарата, вероятно завинаги. Аз извадих батерията и пречупих на две СИМ картата. Хвърлих телефона в кошчето за боклук. В джоба на сакото си имах още един, но ми беше последният. Федералният агент ме очакваше в подножието на ескалатора. 
  8 
 


 Аз от федерални агенти не бягам. Бягам от ченгета, разбира се, защото при тях имам шанс да им се изплъзна. Но да бягаш от федерален агент е все едно да се опитваш да се скриеш в лабиринт. Можеш най-много да си продължиш мъките известно време, но в крайна сметка минотавърът винаги те открива. Федералните не играят игрички. Те винаги хващат онзи, който им трябва, така че най-добре е да не им трябваш. Единственото решение е да им играеш по свирката. Не забързах, нито забавих ход. Просто се облегнах на движещия се парапет на ескалатора и се оставих да ме отведе бавно при нея. Знаех, че жената е от ФБР. Костюмът й беше измачкан по съответния начин, подметките на удобните й кожени обувки с ниски токове бяха износени в съответната степен. Кожата й беше с цвят на сметана за кафе. Беше стройна, но не кльощава. Имаше си всичко и всичко й беше на място. Лицето й изразяваше строга интелигентност. Казах си, че може би е плувкиня. Вълнистата й кафява коса беше изпъната назад и вързана на опашка. Тя ми прегради пътя и разтвори кожен калъф със значка. Значката беше малка, златна и изобразяваше орел с разперени крила и надпис „Федерално бюро за разследване“. — Вие ли сте пътникът от чесната? — Да — отвърнах аз. — Може ли да поговорим? — За какво става дума? — Познавате ли човек на име Маркъс Хейс? Не отговорих. Поне не веднага. И щях да си тръгна още в този момент, ако тя не беше толкова дяволски хубава. — Съжалявам — казах аз. — Бъркате ме с някого. Не познавам човек с такова име. — Току-що слязохте от самолета му, затова се хващам на бас, че го познавате. — Може ли пак да видя значката ви? — Покажете ми документ за самоличност и ще я видите. Помислих секунда-две. За такива случаи хората си носят фалшиви шофьорски книжки. Туристическите агенти им хвърлят един поглед, колкото да отбият номера, а редовите полицаи дори не са обучени да различават висококачествените фалшификати от истинските, защото всеки щат си има различни защити. Но Джак Мортън беше чист. Ако исках да рискувам, можех да й покажа шофьорската му книжка почти със същия нулев риск, както и ако откажех да й покажа каквото и да било. Беше мое право да се обърна и да си тръгна, но това щеше да й се стори подозрително. Извадих шофьорската книжка от портфейла си. Тя погледна снимката, после мен. Бяхме идентични. Сякаш се бях снимал преди час. Ако подозираше, че книжката е фалшива, с нищо не го показа. Върна ми я, после свали кожения калъф от колана си и ми го подаде. Беше тънък, от мека кожа, със златни инсигнии и прозрачен джоб, в който се виждаше служебна карта. Ребека Лин Блекър. Метър и шейсет и пет, със светли очи, загар, малко над трийсетте. Извадих картата и я потърках между пръстите си. Изглеждаше автентична. Вдигнах поглед към нея. — Е, добре — казах. Тя си взе значката. — Господин Мортън, вие сте от Сиатъл, нали? — Да. — Чухте ли за обира на бронираната кола тази сутрин? — Видях го по новините, докато пътувах насам. — Аз пък не. На мен ми се обадиха по телефона. В отпуск съм, разбирате ли? Двуседмична почивка в Кейп Мей. Тази сутрин тъкмо бях станала и се канех да изляза да потичам по плажа, и ми се обади първо началникът на бюрото в Трентън, после дежурният в полицейското управление на Атлантик Сити. Карах три часа, за да се добера до тук. А шосетата са задръстени, не ви е работа. Не бях пила дори кафе, нямах време един душ да си взема. Просто карах и се молех полицията в Трентън да си е свършила работата, докато пристигна. Оказа се, че нищо не са направили. Почнах да въртя телефони. И какво, мислите, открих? Че броени часове след като тук се бяха водили епични битки, служители от регионалното бюро в Сиатъл са заснели среща между един небезизвестен престъпен бос и непознат мъж. Час след това въпросният бос е разпоредил да заредят с гориво частен „Чесна Сайтейшън“ и го е изпратил през цял континент чак тук. Нашето летище не е голямо, Джак. Не приемаме всеки ден полети като този. — Непознат мъж, а? — Бял, метър и осемдесет, на трийсет и нещо, с кестенява коса и кафяви очи. — Значи вече знаете, че не съм бил аз. — Зададох ви въпрос за Маркъс Хейс. — По описанието ви прилича на човек, който обича залаганията. Тя поклати глава. По лицето й премина нещо като усмивка. — Какво правите тук, господин Мортън? — На почивка съм. — Маркъс ви е пратил да разчистите след неговите хора. — Никой никъде не ме е пращал. — Вижте, разбирам — каза тя. — Каже ли човек като него: „Скачай“, скачаш. Чела съм досието му. Рекет, убийства, дрога, банкови обири в десетина държави. Ако някой като него беше поискал да му свърша нещо, щях да си река, че нямам избор. Или това, или затвор. Но нека бъда откровена. Констатирала съм, че работя най-добре, когато работя за себе си. А пък този уикенд съм сама, нямам началници над главата. На ваше място не бих си навирала носа, където не ми е работа. Аз съм много добра в това, което върша. Тя ми подаде визитка, на която бяха напечатани няколко имена. Нейното беше най-отдолу. — Ако все пак размислите — каза тя, — обадете ми се. 
  9 
 


 Човекът, обещан ми от Маркъс, стоеше облегнат на стената до изхода за пристигащи и държеше лист, на който пишеше Джак. Беше млад, чернокож, с пригладена с гел коса и скъп костюм. Бих го сбъркал с шофьор на лимузина, ако не бяха златните рамки на очилата и едва ли не притесненото изражение на лицето. Забеляза ме едва когато застанах пред него. — Аз съм човекът, когото чакаш — казах. Здрависахме се и мъжът тръгна с мен, без да го подканвам. — Приятно ми е, сър — каза той. — Кой си ти? — Изпратен съм, за да ви подпомагам с всичко, което поискате. — Добре. — Прибягвали ли сте преди до нашите услуги? — Не. — Ние осигуряваме каквото ви е нужно. Личната ви неприкосновеност е гарантирана. Нищо от поръчаното не може да бъде проследено до вас. Всякакви документи за нашите отношения ще бъдат унищожени незабавно, след като си платите сметката. Не съхраняваме досиета на нашите клиенти, не задаваме въпроси. — Ти лично отговаряш за мен, така ли? — Да, сър. Вашият работодател се свърза с мен днес и ме инструктира да не питам за името ви. — Много добре. А аз мога ли да знам твоето? — Александър Лейкс. — Не е истинското ти име, нали? — Не, сър, не е. А аз как да ви наричам? — Сър е достатъчно. — Да, сър. — Също и Одисей. — Най-измисленият псевдоним, който съм чувал. — Падам си по героя. — Ама това герой ли било? — На Омир. А също и на Джеймс Джойс. Ти не четеш ли? — Само вестници. Минахме заедно през плъзгащите се врати и излязохме навън, където бяха бюрата на агенциите за наемане на коли. Предпочитах да си наема отделна кола. Дръннах със звънеца, за да привлека вниманието на някой служител. Когато отвътре излезе жената с куп документи, аз посочих с пръст Александър. Той ме погледна, после бутна шофьорската си книжка през гишето и попълни личните си данни в договора. Беше левак и пишеше така, сякаш вместо писалка използваше скалпел. Перфектен курсив. Плати колата затри дни със златна кредитна карта. В портфейла му зад прозрачното прозорче се виждаха две поизбелели снимки на децата му. Когато приключихме на гишето и излязохме на паркинга, той каза: — Позволих си да ви запазя стая в, Нелси“. Познаваме персонала там. Името ви, каквото и да е то, не фигурира в компютъра им, от престоя ви няма да останат никакви следи. Всички сметки ще бъдат препращани на нас. Резервацията е на името на Александър Лейкс. — Кога трябва да ти платя? — Обадете се, когато сте готов да отпътувате, и ще си уредим среща. Ако това не е възможно, мога да уредя да ми оставите сумата някъде или направо да се разплатим по банков път с работодателя ви. — Кредитни карти приемаш ли? — Само в брой или с банков превод. — Добре. Почакахме малко, докато пред нас спря синя хонда сивик на около две години, с допълнително поставен джипиес над таблото. От нея слезе хлапак и ми подаде ключовете. — Можете да си изберете всякакъв автомобил, сър. — Този ми върши работа. Навремето се дразнех да карам малолитражки, но вече не. Повечето скъпи коли се набиват на очи, а това пречи на работата. Когато наемате кола за конкретна задача, ви трябва нещо незабележимо. Анджела ме беше научила на това. А едва ли има по-незабележим автомобил от хонда сивик. В рекламите ги представят за уникални, подчертаващи младежката индивидуалност, но в тях няма нищо подобно. Това са евтини, невзрачни коли. По пътищата се движат десетки модели и никой не може да ги различи един от друг. С времето това почна да ми харесва. Хондата няма по себе си нищо оригинално и нестандартно, нищо, което да привлича вниманието. Евтина вносна машинка, обикновена във всяко отношение. Погледнах Александър. — Ти с кола ли дойде до тук? — Да, сър. — Ами тогава можеш да тръгваш. Имам нужда да ми се набавят някои неща, и то бързо. Няколко мобилни телефона с предплатени карти, набор ключарски инструменти, нож, дрехи и автошперц. Нали знаеш какво е това? — Пластмасова лента, с която се отварят врати на автомобили. — Повечето хора наричат това „безключово проникване“. — Дайте ми един час. Нещата ще ви чакат в хотела. — Имаш ли в себе си телефон? — Да, сър. — Дай ми го. Той извади лъскав черен смартфон от джоба на панталона си. Аз го разгледах, проверих последните набрани номера, но не открих нещо, което да ми се стори съмнително. После го пуснах в джоба си. Александър ме гледаше някак особено. — Вие току-що ми отнехте телефона — констатира накрая той. — Така ще знам, че си имаме доверие. — Е, и? — Трябва ми телефон с местна регистрация. — В такъв случай ето ви служебния ми номер. — Той навря в лицето ми визитка, на която бяха напечатани името му, номерът на телефона и фирмата. Логистични VIP услуги. Аз запаметих номера и му я върнах. — Не, благодаря. Качих се в колата и затворих вратата. Александър Лейкс ме изпрати с поглед, после се обърна и закрачи към терминала. След малко го видях как излезе иззад ъгъла с черен мерцедес. Беше нов модел със затъмнени стъкла и приличаше на полирано преспапие. Следвах го известно време по шосето към центъра на града, но в един момент поех по отбивката през солените блата. Докато шофирах, си мислех за него. Беше перфектният говорител. Произнасяше думите на работодателя си едва ли не по-добре от него самия. Къде ти, положително по-добре. А времето течеше. Имах трийсет и седем часа. 
  10 
 


 По стария път през блатата стигнах до магистрала № 30. Ръкав на залива Абсекън се виеше през равнината като вена на наркоман. Докато наближавах Атлантик Сити, имах чувството, че пътувам за Лае Вегас. Пътят и към двата града е празен, с два реда избелели билбордове и реклами на казина отстрани, които помнех още от детството си. Солените блата наоколо ми напомняха пустинята. Гореща, пуста равнина. На километри не се виждаше нищо освен от туфи изсъхнала трева. Кулите на казиното трептяха като мираж на хоризонта. Хондата се държеше добре на пътя. Минах покрай билборд, на който пишеше: „Атлантик Риджънси “ — един нов свят. Колкото повече наближавах града, толкова по-ясно усещах солта във въздуха. Усилих климатика докрай и следвах указанията на джипиеса. Спомних си, че Маркъс бе споменал някакъв склад на самообслужване, северно от града. Да ми се обадят и да изчакат. Ако те наистина бяха наели там помещение, това трябваше да бъде първата ми спирка. Дължах го на Рибънс. Не всеки, който не се свърже с останалите след неуспешен удар, следва да се счита за духнал. Някои имат обяснения за мълчанието си, които не са непременно лъжливи. Батерии се изтощават. Телефонни номера се губят. Има места без покритие. Звучи малко вероятно след месеци усърдно планиране, но знае ли човек? Ако Рибънс чисто и просто си бе счупил телефона при схватката или го бе захвърлил в пристъп на паника, от това не следваше, че не се бе опитал да се добере до склада. Можеше и в момента да е там, да чака и да се моли Маркъс да му изпрати такъв като мен, а не някой изверг с буркан смляно индийско орехче и шлосерски клещи. Бях длъжен да допусна, че човекът е невинен. Поне до доказване на противното. Видях табелата на склада от близо километър разстояние — малка точица на хоризонта, която постепенно се увеличаваше. Складът се намираше в ничията земя между покрайнините на града и блатата. Мястото изглеждаше доста запуснато. Складовите „помещения“ бяха стари контейнери, струпани направо на земята и заобиколени от четири и половина метрова ограда от бодлива тел. Насред паркинга имаше барака, вероятно офис. Табелата, която бях видял отдалече, беше на колела. Спрях и слязох от колата. Все едно попаднах в парен котел. Миризмата на застояла вода и ръждив метал ме удари като юмрук в носа. Още не бях прекосил паркинга, когато ризата ми се напои с пот и залепна за гърба. Подобни складове на самообслужване са идеално логистично решение за всякакви обири. За сто долара месечно наемаш десет квадратни метра складова площ и стига да си плащаш редовно наема, можеш да държиш там каквото си щеш. Да, управата ще забележи, ако почнеш да спиш в контейнера, но извън това няма никакви ограничения. Повечето фирми, развиващи подобна дейност, ти искат шофьорска книжка, както и писмена декларация, че няма да използваш склада им за противозаконни цели, но ако си намислил да правиш точно това, нямат никаква реална възможност да ти попречат. А пък ако ти е нужно място, където да се скатаеш за няколко часа, складът е във всяко отношение за предпочитане пред мотел. През оградата се виждаха редиците контейнери. Един поглед бе достатъчен, за да реша, че Рибънс не е там. Когато покажат лицето ти по телевизията, това променя всичко. Изведнъж започваш да се питаш дали онзи хлапак, който те бе наблюдавал отегчено, докато си попълваше документите преди няколко месеца, не би те разпознал в очна ставка. Не, тук Рибънс би се чувствал като в капан. Параноята му щеше да вземе решение вместо него. Но Рибънс имаше нает контейнер в този склад. Който си струваше да се провери. Без да се спирам при офиса, тръгнах направо към вратата на склада. Над бравата имаше клавиатура за набиране на цифров код. Така всеки, който го знаеше, можеше да си влиза по всяко време. Опитах 1111, после 4444, в случай че фабрично зададените кодове все още бяха валидни. Не бяха. Погледнах нагоре. Признавам, че не изгарях от желание да бъда нарязан от наточените като бръснач хром-никелови остриета на бодливата тел. Насочих вниманието си обратно към клавиатурата. Извадих от джоба си ключа на колата. Свалих халката с емблемата на агенцията и я захвърлих встрани. Онова, което остана в ръката ми, приличаше на обикновен ключ. Особено ако пръстите ми закриваха черната част с електронните елементи. Върнах се при колата и извадих от жабката наемния договор. С нокът изтръгнах телчето, с което бяха защипани страниците, и го пуснах в джоба си. Върнах документите, откъдето ги бях взел, изправих се и тръгнах към офиса на управителя. За да убедите някого да ви допусне в охранявана зона, трябва да си придадете вид, сякаш наистина имате право да влизате в нея. За да получите достъп до тайна сметка в швейцарска банка, от вас се иска да носите със себе си кюлче злато, понеже някои банки използват златни слитъци като част от ключа на номерираните сметки. Няма значение дали златото в ръката ви е всъщност олово, напръскано със златист спрей и с холографска лепенка отгоре. Достатъчно е да изглежда злато в очите на банкера. Ако исках да убедя някого да ми отвори, трябваше да го накарам да мисли, че притежавам ключ за един от контейнерите. Той нямаше да ме види да го ползвам, но трябваше да си го помисли. Понякога малките детайли са решаващи, за да преметнеш някого. Хлапакът на гишето беше може би на осемнайсет години. Кожата на лицето му беше с цвят на грис халва, униформата му не бе прана отдавна. Седеше на въртящ се стол на колелца и гледаше телевизия. Видя ме, но не стана. — Вратата не се отваря — казах аз. Хлапакът дори не ме погледна. — Правилно ли набрахте номера? — Да — отвърнах аз, като си придавах възмутен вид. — Коя врата използвате? — Предната. — Пробвайте пак. Аз влязох сутринта през нея. — Казвам ти, току-що бях там. Не се отваря. Хлапакът въздъхна и вдигна поглед към мен. Не видя познато лице, разбира се, но това едва ли му се стори подозрително. Даде ми знак да го последвам и тръгна напред с такава неохота, сякаш му бе писнало да се разправя с такива като мен. Когато стигнахме, аз посочих безпомощно клавиатурата с ключа си. Той се пресегна и набра цифрите една по една, като при това ги изговаряше бавно и отчетливо, сякаш ми нямаше доверие, че ще ги възприема с ограничения си мозък. Вратата избръмча тихо и се отвори. Аз отначало го изгледах невярващо, после си придадох засрамен вид. С малко усилие на волята дори успях да се изчервя. — А ключ поне носите ли си? — попита той. Вдигнах нагоре ключа от колата, като го стисках така, че да се виждат само зъбите. Той кимна. — И за следващия път си запишете кода, а? Да не го забравите пак. Тръгнах покрай редицата контейнери и бързо намерих обозначения с голям разкривен номер 21. Контейнерът на Морено. С неговия щастлив номер. През халки в двете крила на вратата беше промушена верига, заключена с прост катинар, вероятно предоставен от склада. От Рибънс нямаше и следа. Като се има предвид, че катинарът си беше на мястото, той едва ли се бе вясвал насам или пък бе имал намерение да го прави. По всичко личеше, че Рибънс и Морено от самото начало бяха решили да забравят за сборния пункт на Маркъс. Извадих телчето от джоба си и го изправих с пръсти, докато в единия край останаха само поредица от малки грапавини. Свалих иглата от вратовръзката си, за да я използвам като лост. Приближих се, за да огледам отблизо катинара. В такава жега трудно се разбиват ключалки, особено без подходящи инструменти, но до две минути бях готов. Свалих катинара и го захвърлих надалече. После изхлузих веригата от халките и дръпнах резето. Нещо не беше наред с този контейнер. По вида на катинара никой не беше идвал от доста време насам. Поне от седмица. Каквото и да откриех вътре, щеше в най-добрия случай да е остаряло, в най-лошия — без връзка с инцидента. Но си струваше да надникна. Рибънс все някъде се бе скрил, затова и най-дребните неща можеха да ми бъдат от помощ. При отварянето си вратите на контейнера издадоха звук като от стъргане с нож по черна дъска. Трябваше да ги тегля с две ръце. От вътрешността ме лъхна струя горещ въздух като от огромен сешоар. Минаха няколко секунди, преди зрението ми да се нагоди към тъмнината. Вътре миришеше на ръжда и още нещо. Контейнерът беше празен. Почти. Интермодалните корабни контейнери могат да бъдат с различен размер в зависимост от товара, за който са предназначени. Най-често срещаните са приблизително с дванайсет метра дължина, два и петдесет и пет височина и два и четирийсет ширина. Контейнерите били разработени най-напред от военните през Втората световна война за по-лесно превозване на огромни количества стоки с кораб и влак или камион. Сега се използват навсякъде. Този беше почти празен. Вътре нямаше нито резервен автомобил, нито следи от импровизирано укритие. Нито изоставено в бързината снаряжение. Нямаше залепени планове по стените, нямаше спални чували или топографски карти с нанесени на ръка обозначения. В цялото това пространство се виждаше само малка чанта, по-скоро ученическа раница, подпряна до една от стените. Огледах се. Първо наляво, после надясно. Нищо. За момент си помислих, че раницата би могла да съдържа нещо опасно, било някоя от мръсните използвани игли на Морено или пък импровизиран капан, който двамата с Рибънс бяха измайсторили за всеки случай. Втората ми мисъл беше, че може би парите бяха вътре, но аз обикновено не съм чак такъв късметлия. Нито пък чак такъв глупак. Развързах раницата. Вътре нямаше игли. Нито капан. Имаше нещо съвсем различно. 
  11 
 


 Пистолет. И то не какъв да е. Най-отгоре имаше картечен пистолет „Узи“ — зловещо оръжие с грубовата мушка и скъсен сгъваем приклад. Механизмът не миришеше на барутен дим, цевта лъщеше отвън и отвътре. С него не беше стреляно отдавна. Може би изобщо не беше използван. Беше напълно сглобен и си лежеше кротко в оригиналната пластмасова кутия на производителя. Под него имаше три резервни пълнителя и кутия евтини патрони. Още по-надолу — пачка двайсетдоларови банкноти, малко найлоново пликче с хапчета, мобилен телефон, няколко рекламни брошури и запалка. Това беше всичко. Колкото и да рових по дъното и в страничните джобове, не намерих друго. Това беше комплект за оцеляване. Комплектът за оцеляване е първата грижа на престъпника. Аз самият имам доста такива на различни места по света. В случай че нещата се провалят тотално, комплектът за оцеляване е последната ви надежда да останете живи и на свобода. Намирате си надеждно скривалище и се запасявате с най-необходимите неща. По този начин при внезапна издънка няма да ви се налага тепърва да ги търсите. Най-добрият комплект за оцеляване е този, който съдържа минимума. От моите най-близо до идеала беше онзи, който бях скрил в една сграда в Западен Манхатън, провесен на парче тел във вътрешността на комин, зазидан от десетилетия. В него имаше десет хиляди долара в брой, няколко кредитни карти, неизползван паспорт и берета. В този тук имаше една пета от парите, но поне двойно по-голяма огнева мощ, плюс някаква непозната за мен дрога. Никой никога не се сеща да си сложи и малко дрехи. Оставих картечния пистолет на пода. Беше стар модел микро узи, вероятно скрит преди поредната забрана на бойни оръжия. Патроните, 9 мм парабелум, бяха внос от Русия. Поставих кутията върху оръжието. Банкнотите на дъното на раницата бяха избелели и сухи от горещината. Прелистих пачката. Датите по тях бяха отпреди няколко години. Извадих една и опипах хартията. По-старите емисии са по-лесни за фалшифициране. Нямат воден знак. Нямат цветен печат. Нямат защитна нишка. Затова Министерството на финансите променя толкова често дизайна. Докато го налучкат, на фалшификаторите са им нужни няколко години, но междувременно той отново се е променил. При тези банкноти нововъведението би било поставяне на воден знак върху хартията. Американските пари се печатат върху уникална смес от памучни и полиестерни нишки, произвеждана от една-единствена фабрика в Западен Масачусетс. Съставът на сместа придава на банкнотите характерната мекота на леко колосан плат и, формално погледнато, това не е хартия в истинския смисъл на думата. Фалшификатите не са същите на пипане. Потърках банкнотата с пръсти и я сравних с една от портфейла ми. Не съм специалист, но ми се стори истинска, колкото и подозрително да изглеждаше. Извадих една банкнота, щракнах запалката и я подложих отдолу. Ръбът й пламна и се овъгли, изпускайки оранжев пламък. Истинските пари горят с оранжев пламък — не знам защо, просто така си горят. Фалшивите се печатат върху обикновена хартия, която гори в яркочервено. Разтърсих банкнотата, за да я угася, и поставих пачката до боеприпасите. Парите си бяха съвсем в ред. Дойде ред на брошурите. Най-горната рекламираше голяма агенция за недвижими имоти и беше разлиствана и прегъвана толкова пъти, че се разпадна в ръцете ми, когато я разтворих. В друга имаше снимки на къщи във викториански стил. Вътре между страниците намерих касова бележка от бензиностанция във Вентнър Сити, Ню Джърси, за обикновен безоловен бензин на стойност трийсет долара. Датата беше размазана и не се четеше. Прелистих и двете брошури още веднъж за всеки случай, после ги върнах обратно. Нищо интересно. Разтворих пликчето с хапчетата и помирисах съдържанието. Бяха от пресован бял прах, което показваше единствено че бяха произведени във фабрика, но нищо повече. Във фабрики се правят много видове лекарства, дори и забранени. В Южна Америка има цели промишлени комплекси, които произвеждат оксиконтин менте. Само дето тези хапчета не бяха окси. Имаха леко клинична миризма, както мирише току-що измит болничен под. Казах си, че вероятно са някаква разновидност на спийд, нещо като метамфетамин, но със същия успех можеше да са и аспирин. Със сигурност единият от тези двамата страдаше от тежка мигрена. Накрая извадих мобилния телефон. Беше доста стар модел, каквито не се ползваха от години. Натиснах зеленото копче и апаратът се оказа зареден. Дисплеят светна, а аз потърсих запаметените контакти. Беше абсолютно празен. След това направих справка на последните извършени действия. Имаше поредица от пропуснати повиквания от анонимен източник, всичките от тази сутрин, но нито едно гласово съобщение. Единственото изходящо повикване беше отпреди повече от седмица. Номерът беше с код за Ню Йорк. Натъпках всичко в раницата, извадих телефона на Александър, включих го и набрах номера на Маркьс. Отговориха ми на първото позвъняване: — „Пет звезди“. — Искам да говоря с него. — Моля? — Кажи му да ми вдигне телефона или отивам право в казиното. — Един момент. Затворих вратата на контейнера. Ако никой не дойдеше да си потърси раницата, тя щеше да остане тук, докато изтечеше срокът на наема. Може би още три месеца. Запитах се какво ли би станало след това. Полицията непрекъснато се натъква на скрити оръжия, но рядко по случайност. Вероятно щяха да опънат полицейска лента около контейнера, а наоколо щяха да обикалят мъже с черни униформи и да се чешат по главите. Помислих си дали да не взема парите, но не си струваше. Комплектът за оцеляване беше на Морено или може би на Рибънс. Можеше да е и на Маркъс, като се има предвид, че той бе наел контейнера. Все още имаше възможност Рибънс да се появи отнякъде, макар с всяка изминала минута това да ставаше все по-малко вероятно. Ако се появеше, добре би било да си намери всичко на място. След минута Маркъс наистина вдигна телефона. — Какво има? — Вече съм в Атлантик Сити. Рибънс не е идвал до контейнера. Тук от дни не е идвал никой. Катинарът беше покрит с прах. — Духнал е. Най-вероятно не е отишъл на мястото на срещата, защото е знаел, че първо там ще го потърся. — Да, разбирам — казах аз. — Но има нещо странно. Тук виждам само един комплект за оцеляване. — А, тъй ли? — Били са двама. В никакъв случай не са възнамерявали да ползват общ пакет. Никой не постъпва така. — Че къде е другият? — Тъкмо мислех да те питам същото. — Аз пък откъде да знам? — сопна се Маркъс. — Никой не им е казвал какво и къде да слагат. Най-малко е работа на стратега да им се меси. Ти поне го знаеш по-добре от всеки. — Да тръгнем отзад напред. Ти ми каза как следва да завърши бягството, но не и как е трябвало да започне. Ако нещата се бяха развили по план, обясни ти, двамата трябваше да се скрият в контейнера, докато всичко утихне. Сега искам да ми кажеш какво се е случило преди това. Рибънс е трябвало да разкара оръжието и дрехите, нали така? Ами колата, с която са избягали? Положително Рибънс я е разкарал и нея. Не е имал избор. Може дори да я е зарязал през няколко пресечки. По новините дадоха описание на колата, но засега не съм чул да са я открили. — Трябваше да я изоставят и подпалят, да, така е. Вече би трябвало да е куп обгорено желязо. — А после какво? Задигат друга от улицата, докато всички патрулки са по петите им? Трябва да знам повече за плана им за бягство. — Това е единствената част от задачата, която не съм планирал лично. Оставих Морено да отговаря за бягството. Той беше карачът. — Трябва да знам всичко, което знаеш ти. — В играта бяха две коли. Морено трябваше да смени едната с другата, предварително открадната и оставена на сигурно място. Първата трябваше да я запалят, после с втората да отидат до склада, където си ти сега. Подробностите ги оставих на тях. — А той беше ли ти казал къде смятат да оставят първата кола? — Имало някаква голяма празна постройка до изоставено летище на десетина пресечки от казиното. Идеята беше първата кола да изгори изцяло вътре, преди полицията да я открие. — Е, добре — казах аз. — Така става. Затворих. Извадих батерията, смачках апарата с тока на обувката си и го ритнах далече встрани. Излязох през портата, върнах се при колата си, запалих двигателя и подкарах. Следобедният задух бе започнал да отслабва, ниското слънце хвърляше отблясъци по блатата и предните стъкла на насрещните автомобили. Когато се върнах на пътя, вече се опитвах да си изработя стратегия за действие. Шофирах, потънал в мисли. Исках да възстановя бягството на Рибънс минута по минута. Ако успеех, все още имах шанс да го открия жив. Погледнах часовника си. Оставаха трийсет и шест часа. 
  12 
 


 Веднага разпознах очертанията на „Атлантик Риджънси“ в далечината. Издигаше се над хоризонта като някакъв гигантски обелиск, невъзможно бе да не го забележиш. Стърчеше с двайсет етажа и с цяла радиоантена над следващия по височина небостъргач, което го правеше един от най-големите курортни хотели в страната. Какъв триумф на съвременната строителна мисъл, помислих си аз. По форма наподобяваше белия офицер в шахмата. Само допреди две години на мястото на този струващ милиарди долари комплекс на брега на морето имаше някакви жалки туристически капанчета, а сега… Строителите бяха работили денонощно, за да го приключат в срок. Надписът с името му се виждаше от километри. Винаги съм се чувствал по-комфортно сред сгради, отколкото сред хора. Една добре проектирана сграда знае как да пази тайните си. Помислете си само за стените на Троя. Нито една армия от живи хора не била в състояние да ги превземе, докато простичка измама във вид на дървен кон, пълен с войници, не преодоляла защитата без проблеми. С приближаването на града усетих с кожата си близостта на океана. Карах успоредно на крайбрежната алея покрай задния и страничните изходи на казиното и заобиколих отпред, като се оглеждах за паркинг. Не след дълго минах покрай мястото на удара. Цялата зона беше отцепена с полицейски заграждения, а съседните улици във всички посоки бяха претъпкани с коли. Телевизионни екипи от всички основни мрежи и техните филиали в радиус от двеста километра наоколо се бяха разположили на походни столчета до вановете си, сякаш възнамеряваха да бивакуват вечно тук. Оператори пиеха газирани напитки от алуминиеви кутийки, наоколо гъмжеше от народ. Трескавата активност, която бях забелязал по-рано в новинарските емисии, беше позамряла заради жегата, но зяпачите с разтегнати от опъване шии упорито висяха край полицейския кордон, без да обръщат внимание на униформения служител на реда, който ги приканваше да си вървят по пътя. Буквата „Р“ от надписа „Риджънси“ над входа беше отнесена от куршум; по дупките в стената можеше да се проследи откосът, свършил тази работа. Всички щети щяха да бъдат отстранени още до сутринта, стига полицаите да вдигнеха блокадата. Но засега наоколо още приличаше на бойно поле, макар труповете да бяха отнесени. Открих място за паркиране през няколко пресечки и тръгнах пеша обратно към хотела. Ако можех да видя мястото, откъдето Рибънс и Морено бяха извършили удара, положително щях да възпроизведа плана им за бягство в съзнанието си. Да мина по техния път и да видя онова, което те бяха видели. Да вникна в мислите им. Минах покрай телевизионните екипи и се проврях под жълтата полицейска лента. Полицаят ме погледна въпросително, но аз бръкнах във вътрешния си джоб и му показах разтворения си портфейл, като си придадох възможно най-нахакан вид. Вътре нямаше нищо, което дори далечно да наподобява полицейска значка, но нахакаността ми свърши работа. Ако се държиш така, сякаш си някой, хората намират начин да ти повярват. Униформеният ми махна с ръка да минавам и не ме погледна повече. Вратите на казиното под надписа „Риджьнси“ бяха затворени и покрити с найлони. Всичко наоколо изглеждаше странно пусто. Казах си, че в момента на престъплението районът сигурно е бил относително тих, но не чак толкова, колкото сега. Колите бяха вдигнати от паркинга, а кървавите петна — измити със силни струи вода. Всичко изглеждаше някак призрачно. Гаражът отсреща беше открита отвсякъде бетонна конструкция, където човек можеше да си остави колата и на десетия етаж, стига да иска. Будката за билети беше разбита, около нея имаше още един кордон полицейска лента. Вече виждах ясно как се е развила цялата операция, още от първите откоси на автомата в ръцете на Рибънс. Нямаше нищо общо с простичкия план, който Маркъс ми бе описал. Тук се бе водила битка, не обир. Морено бе стоял отзад с пушката Погледнах към мястото, където се бе укривал. В шест сутринта трафикът около гаража е бил минимален или никакъв. Морено се е опитал да убие безшумно всички от охраната, но не е успял. Тротоарът беше покрит с дупки от куршуми. Единият от охранителите е бил още жив, когато Рибънс се е намесил с автомата. Не е имало друга причина за толкова много изстрели. Виждах ясно мястото, където Рибънс бе довършил последния охранител. С автоматичен откос, почти от упор. Кръвта беше почистена, но куршумите бяха изровили малка яма в асфалта. Това си беше чиста екзекуция. Прекрачих бетонната бариера и влязох в гаража. От пръв поглед се виждаше къде е била паркирана колата, с която нападателите са се готвели да избягат. Бетонните колони също бяха надупчени от куршуми, по пода имаше черни резки. Натрошените стъкла и отломките от автомобила бяха почистени, но следите от гуми и дупките от куршумите си стояха. Застанах на точното място, където е била колата, и огледах една от дупките в колоната. Беше от минимум.30-калибров куршум. Някой бе причакал Рибънс и Морено. Някой бе седял в другия край на гаража и ги бе наблюдавал през оптическия мерник на доста сериозно оръжие. Куршумът се бе забил поне три пръста в бетона. Снайперист. Маркъс не бе казал нищо за снайперист, но по новините в самолета бяха споменали „третия мъж“. Той бе стрелял от трийсет метра, колкото беше разстоянието между двата края на паркинга. С такава карабина е все едно да стреляш по зайци в клетка. Нищо чудно, че бе повалил Морено с един изстрел. От трийсет метра трениран снайперист е можел да ги натръшка и двамата с вързани очи. Докато всичките дупки в колоната показваха, че по-скоро става дума за аматьор, компенсирал липсата си на умения с голямо количество муниции. Това, което не разбирах, беше времето на действието. Третият мъж бе открил огън по Рибънс и Морено, след като те вече бяха приключили. Нормален човек би се опитал да предотврати обира, а не да се намеси едва когато всичко отива към края си. По дяволите, дори да е бил някой от конкурентна банда, който им е имал зъб, пак е щял да се опита ги спре по-рано, защото за един престъпник няма нищо по-опасно от голям брой трупове. Помислих си дали не му е трябвало време, за да подготви пушката за стрелба. Може да не е имал добра видимост и ония да са му кацнали на мушката едва когато ситуацията е излязла извън контрол. Може да не е очаквал какво ще се случи. Може пушката да е била в багажника на колата му, когато Морено е почнал да стреля. Но нито едно от тези обяснения не ми звучеше убедително. Не, стрелецът положително е знаел какво се готви. Иначе как се бе оказал в точния момент на точното място с точното оръжие? Снайперистът е бил информиран предварително за плана на Маркъс. Но как бе възможно това?! Един-единствен път досега план на Маркъс се бе провалял, и то по моя вина. Да, цялата тази история беше нагласена. И то доста успешно. Може би дори с личен мотив. Някой е знаел предварително за подготвяния удар, заел е спокойно позиция и е чакал удобен момент, за да произведе първия изстрел. Но с каква цел? Не знаех, но можех да се досетя. Третият стрелец е искал парите, които Морено и Рибънс току-що са били задигнали. Нещо като двоен обир. Морено и Рибънс е трябвало да свършат мръсната работа, а непознатият е чакал да им отмъкне наготово плячката. Запитах се дали си бе дал труда да подгони Рибънс с колата си. Вероятно не. Би било твърде рисковано. След като Рибънс бе напуснал гаража, третият стрелец бе загубил всякакви шансове за успех. Да се впуска в гонитба по улиците на Атлантик Сити едва ли е било част от плана. Би отнело време, а резултатът би бил непредвидим — евентуално арест и на двамата. В този момент ченгетата са били едва ли не през две пресечки, всички патрулки от района са били вдигнати под тревога. Освен това преследването би наложило третият стрелец да се откаже от собствения си предварително подготвен маршрут за бягство. Дори. най-добрите карачи не биха поели такъв риск. Вдигнах поглед към охранителните камери. Бяха отпреди няколко поколения. Виждал съм картина, заснета с такива камери. Регистрационните номера на колите изглеждат като размазани петна. По новините в самолета нямаше и намек полицията да е заловила мъжа. Сигурно и неговата кола бе изчезнала вдън земя. Ако това беше вярно, снайперистът бе планирал бягството си не по-малко старателно от Рибънс и Морено. Или дори по-добре. Във всеки случай физиономията му не се развяваше из новинарските мрежи. Затворих очи и за момент си представих, че съм той. Усетих прилива на адреналин, когато прикладът на пушката се опря в рамото ми. Усетих как затаявам дъх, докато кръстчето в оптическия мерник кацна върху главата на Морено. Представих си как забавям пулса си и коригирам мерника спрямо вятъра откъм океана. Изчаках Морено да прекрачи бетонната бариера и да навлезе в паркинга. Представих си как пръстът ми обира спусъка, усетих ритането на приклада, видях червеникавата мъгла около главата на Морено, видях как тялото му се захлупва върху волана. Представих си какво ли бих си мислил в този момент. Едно-единствено нещо. Мъртъв е! Постоях още малко неподвижно, после отворих очи и премигнах. Когато се отърсих от видението, тръгнах към крайбрежната алея, промуших се под полицейската лента, минах покрай дежурния полицай и се смесих с тълпата. Покрай мен мина велорикша, карана от младеж със скъсани джинси. Беше твърде бавен, не си струваше десетте долара. Тръгнах през тълпата, изгубих се сред морето от ярки летни цветове. Станах невидим. Зърнах за пръв път океана. Плискаше се в дюните като огромен черен петролен разлив. Върнах се при колата и включих джипиеса. Открих местонахождението си. Разгледах внимателно картата, като я движех насам-натам със стрелките. Кварталът беше като лабиринт, истински кошмар, ако трябва да бягаш от полицията. Едната страна на „Риджьнси“ гледаше към океана, други две към съседните казина, а четвъртата излизаше на голяма пътна артерия, водеща към платена магистрала, по която на всеки няколко километра имаше бариери и будки за събиране на такса. Докато разучавах картата, запомних всяка подробност от околността. Аз не съм карач. Шофирам добре, ако се наложи, но набелязването на маршрут за бягство никога не е било от силните ми страни. Един професионалист, който трябва да откара екип за обир до безопасно скривалище, е длъжен да обработи огромен обем информация, а аз нямах време. Мислех си за сламката, която ми бе дал Маркъс. За изоставеното полуразрушено летище. Моят самолет бе кацнал на „Атлантик Сити Интернешънъл“ — на трийсетина километра от града, отвъд солените блата. В щата имаше отдавна неизползвани писти за кацане, но разстоянието до тях беше сто пъти по-голямо от това, с което би се нагърбил един нормален карач, особено с първоначалната кола за бягство. Ако се е налагало да сменят колата, би трябвало да е в рамките на десет пресечки от мястото, където се намирах. Поне Маркъс така ми беше казал. Още няколко минути разглеждах все по-широк периметър от картата, като напрягах цялото си внимание, за да запаметя всичко. Някъде бях чел, че не съществува такова нещо като фотографска памет. Никой не може да запомни перфектно всичко, което е пред очите му, а който твърди, че може, е лъжец. Сигурно е така, но дори хора със съвсем обикновени умения всъщност запомнят повече, отколкото си мислят. Навремето гръцките поети са наизустявали цели епоси от по стотици страници, при това без да са се смятали за нещо изключително. По подобен начин аз наизустявам карти. Анджела ме е научила как става. Бавно и с много упражнения. Всички възможни маршрути за бягство започнаха да се оформят в съзнанието ми, да се разклоняват като корона на дърво. На десетина пресечки открих път, който изглеждаше обещаващ. Вървеше успоредно на плажната ивица, след няколко пресечки се разклоняваше и през някакъв беден квартал отвеждаше до голямо празно петно на картата. Там имаше надпис за бейзбол но игрище, но нищо повече. Аз се взирах в него известно време, без да бързам, докато ми се стори, че мога да определя къде е била контролната кула, къде пистата и къде паркингът. Това положително беше някогашното летище. А сега беше запусната зона с изоставени сгради, на няма и десет пресечки от центъра на града. Проследих маршрута до там. Мислено го изминах. Пет минути път. Или три, ако няма много движение. Дори две за човек, бягащ от дявола. Може би третият стрелец все пак беше последвал Рибънс, може би дори го бе настигнал, преди да успее да се добере до скривалището. Ако това беше вярно, чакаше ме неприятна изненада. 
  13 
 


 Куала Лумпур, Малайзия



 Самолетът ни кацна в пет привечер, жегата беше като в тенджера под налягане. Спомням си ясно този ден. При това там беше зима, слънцето бе слязло ниско над хоризонта и всеки момент щеше да се гмурне в океана, а последните му лъчи оцветяваха града в кървавочервено. Бяхме го следвали през голяма част от трийсетчасовия полет. Маркъс ни беше раздал на всички чисто нови паспорти. Моят беше американски на името на Джак Делтън. По нищо не приличаше на фалшификат. Дори специалната ламинирана страница изглеждаше истинска на пипане. По време на престоя ми в страната това щеше да бъде основният ми документ за самоличност. Разбира се, носех си и втори паспорт, но само за в краен случай. Минахме без излишен шум през граничния контрол. Отвън ни чакаше бяла лимузина. Маркъс бе уредил всичко предварително, което беше добре. Не говорех и дума малайски и нямах пет цента в местна валута. Разчитах изцяло на него. В този момент дори не можех да си представя какво щеше да ми струва това. Малайзия не приличаше на нито едно от местата, в които бях ходил преди. Докато лимузината ни откарваше към хотела, оглеждах кварталите, през които минавахме. Градският пейзаж говореше за богатство и култура, но някак хаотично разхвърляни, без вътрешна логика. Финансовият квартал с небостъргачите, извисяващи се нагоре като планински върхове, беше в съседство с големи открити пространства, по които се виждаха само туфи трева и прахоляк. Фонтаните в парковете бяха осветени като в Лac Вегас, но покрайнините на града бяха мизерни като фавелите на Сао Паулу. Двете кули „Петронас“ се виждаха отвсякъде, осветени с мощни прожектори, които се отразяваха чак в облаците. Предполагам, че местните ги смятаха за символ на нацията. Нещо като Емпайър Стейт Билдинг, моста „Голдън Гейт“ и надписа на Холивуд, слети в едно. Накъдето и да се обърнех, в далечината се виждаха все те. Когато се добрах до хотела, бях грохнал. Бях на девет часови зони от Лос Анджелис, а през общо трийсетте часа, прекарани във въздуха, не бях успял да мигна. Апартаментът ни в хотел „Мандарин Ориентъл“ беше с размери на неголяма къща. Още щом влязох, си свалих обувките. В ъгъла имаше кошничка с плодове с картичка от хотела за добре дошли, но единственото, от което имах нужда, беше кафе. Отидох право в кухненския бокс да търся еспресо машина, а останалите се настаниха в трапезарията и нападнаха минибара с напитките. През огромните прозорци се разкриваше гледка към обления в светлини небостъргач насреща. Вече беше мръкнало и светлините бяха сякаш от далечни фойерверки. Открих машината и тъкмо я бях заредил с прясно смляно кафе, когато усетих стъпките на Анджела зад гърба си. Замръзнах на място. Едва доловимият шум от токчетата й по килима ми напомни за първата ни среща. Когато Анджела ме взе под крилото си, бях на двайсет и три. Не може да се каже, че бях особено помъдрял като личност. Всъщност личност не е точната дума. Просто хлапе от Лас Вегас, което не желаеше да се впише в обществото. Не притежавах никакви особени способности или качества на характера. Бях изкарал две години в колежа „Сейнт Джон“ в Анаполис, Мериленд, но не бях успял да се сприятеля с никого. Извън учебните занятия нямах никакви амбиции. Нищо не ме подтикваше към развитие. Когато я срещнах, прекарвах времето си по пейките, като си мечтаех за банкови обири, и спях на задната седалка в колата. Бях направил безброй грешки от чисто дилетантство. Анджела ме отучи от всичко това и ме научи как да бъда предпазлив, как да прекъсна и последните си връзки с нормалния свят и да заживея като призрак. Веднъж нагря един тиган на котлона до червено, после ме накара да захапя със зъби кожения си колан и притисна пръстите ми един по един към нажежения метал, докато папиларните ми линии се превърнаха в изгоряла тъкан. Оттогава така и не се възстановиха. — Правиш си кафе? По това време? — попита тя. — Не мога да спя. — Тогава за мен с две захарчета. Тя седна на канапето срещу кухненския бокс. Макар и с гръб, усещах погледа й върху себе си. Добавих кафе и натиснах бутона. Машината загъргори, чашите започнаха да се пълнят. Тя ме наблюдаваше мълчаливо. Разтворих две пакетчета захар и ги сипах в кафето й. Разбърках го внимателно с лъжичка. — Нещо си се умълчал — подхвърли тя. — За пръв път съм в този град. — Не — каза тя. — Не е само това. Подадох й чашата и седнах срещу нея. Тя разклащаше кафето в чашата и го наблюдаваше внимателно. Сякаш гледаше на чаени листа. — Какво знаеш за Маркъс? — попита накрая тя. — Че си пада по големите удари. И че след удар всички си тръгват богати. — Но нещо за самия него знаеш ли? Нещо, каквото и да било? — Не — отвърнах аз. — Но аз и за теб не знам почти нищо, а уж се познаваме от осем години. Ти знаеш ли нещо повече от мен? — Че е много интелигентен — каза тя. Кимнах. — Явно за всичко е помислил. Това ми харесва. Изглежда като човек, който знае какво върши. — Но ти няма как да знаеш, че той знае какво върши. — Права си, така е. Анджела направи физиономия и сложи чашата си на бюрото до нас. Кръстоса крака и прехапа устни, сякаш размишляваше. Явно искаше да каже нещо, но не беше сигурна точно какво и как. — Аз му разказах за теб — заяви накрая тя. Не отговорих. — Той ми обясни, че му трябвали алтернативни възможности, затова му дадох анонимния ти имейл адрес. Знаех, че няма да дойдеш. Че няма дори да ти мине през ума да се отзовеш. Ти си избираш ангажиментите по начин, който за мен не е нормален. Виждала съм те да пропускаш възможности, за каквито други хора може да са чакали цял живот. Казах си, че той може да ти прати запитване, но ти няма дори да си направиш труда да му отговориш. Казах си, че сигурно си някъде из Средиземноморието, четеш си книгите и чакаш да изникне нещо по-интересно. И си запълваш времето, като екипираш в бележника си стенописи от римски вили. — Но ето че съм тук — отвърнах аз. — Да, тук си. А аз не знам какво да мисля за това. Погледнах надолу към чашата си с кафе и не казах нищо. Анджела седеше, забила токове в мокета, сякаш обмисляше нещо твърде голямо, за да се предаде с думи. Известно време помълчахме, всеки потънал в мислите си. Накрая тя заговори: — Искам да ми нарисуваш банкнота от един долар. — Моля? — Още сега. Нарисувай ми банкнота от един долар, колкото можеш по-хубаво. — В преносен смисъл ли ми го казваш, или наистина искаш да ти я нарисувам? — Искам да я нарисуваш. Вероятно по десет пъти на ден през ръцете ти минават такива банкноти. Сигурно по-често виждаш банкнота от един долар, отколкото пръстите на краката си. Не е нужно да е перфектна. Просто ми я нарисувай. — Защо? — Да кажем, като част от образованието ти. — Не ме бива много по фалшификатите. — Не очаквам от теб да фалшифицираш банкнота, а само да я нарисуваш. — А каква е разликата? — Става дума за банкнотата в главата ти — каза тя, — а не за тази в ръката ти. Представи си, че упражняваш възприятията си. Искам да видя какво си запомнил, не какво виждаш. Аз мога да погледна една карта и да я запаметя за миг. Не че съм се родила такава. Сама се научих да го правя. Разглеждала съм стотици лабиринти, докато стигнах дотам, че да мога да ги копирам по памет след един поглед. Звучи лесно, но не е. Искам да ми покажеш, че можеш същото. Ще започнем с лицевата страна на банкнотата от един долар. Виж, имам дори писалка в съответния цвят. Тя бръкна в чантата си, извади зелена химикалка и я постави на бюрото до папката с бланки на хотела. Аз я гледах. Тя ме гледаше. Седяхме и се гледахме. — Е, добре — кимнах аз. Взех химикалката и за начало начертах правоъгълник с дължина, приблизително два и половина пъти по-голяма от ширината. Отначало си казах, че е лесно. Та кой не е виждал банкнота от един долар? Но докато се мъчех да извикам образа в съзнанието си, той се разпадаше. Имаше много детайли, а аз си спомнях само най-общото. Поставих по една единица в четирите ъгъла. По мои спомени горе вляво единицата бе заобиколена от флорален мотив и го нарисувах. Спомнях си също, че единицата горе вдясно е поставена на фон, подобен на щит, и нарисувах и него. В центъра начертах овал и вътре нахвърлях с няколко щрихи портрета на Джордж Вашингтон, а отгоре написах „Съединени американски щати“. Под портрета написах „Един долар“. Обърнах листа към нея и й го показах. — Не е така — каза тя. — Опитай пак. Огледах произведението си, за да преценя къде бях сгрешил, и взех нов лист. Започнах пак с правоъгълника, защото знаех, че тук поне няма как да сбъркам. Наслагах единиците в четирите ъгъла, като в горния ляв я вписах в цветенце, а в горния десен — в правоъгълник. После овала с портрета вътре и надписите „Съединени американски щати“ и „Един долар“ на съответните им места. Този път си спомних, че най-горе фигурираха думите „Банкнота на Федералния резерв“, и ги написах, после поставих и официалните печати от двете страни на портрета, под думата „Америка“ написах някакъв произволен номер, а до него, под „Съединени“, изречението „Настоящата банкнота е официално платежно средство за всякакви дългове, частни или публични“. Под всеки печат теглих по една вълнообразна чертичка, която трябваше да изобразява подписите на съответните официални лица. Тя ме спря, преди да бях свършил: — И така не е. Смачках листа и започнах наново. Начертах правоъгълника, поставих единиците в четирите ъгъла. Тя ме прекъсна: — Не, не става. Блъснах купчината бланки през бюрото. — Какво искаш от мен? — попитах я. — Искам да те науча на нещо. — И на какво можеш да ме научиш с това? — Искам да те науча да мислиш, а не да приемаш, че знаеш всичко. Аз я изгледах гневно, после прехапах устна. Анджела извади от портфейла си банкнота от един долар и я постави на бюрото пред мен с лицевата страна нагоре. Беше чисто нова. Все едно беше излязла току-що от печатницата. Аз се опулих. Банкнотата беше черно-бяла. Зелени бяха само серийните номера и официалният печат на Министерството на финансите. Не можех да откъсна очи от нея, сякаш потъвах в нейната черно-белота. — Паметта е странно нещо — каза Анджела. — Ние си знаем, че американските пари са зелени, макар зелени да са само гърбовете им. Но не това беше темата на урока. Погледът ми беше прикован в банкнотата. Тя каза: — Урокът беше за доверието. Анджела взе зелената химикалка и излезе. Кафето й, вече изстинало, остана на бюрото до сутринта, когато събрах кураж да го изхвърля. Банкнотата е още при мен, пазя си я като спомен за нещо, и аз не знам точно какво. На следващия ден се заловихме за работа. 
  14 
 


 Атлантик Сити



 Карах през центъра на града, като се опитвах мислено да възпроизведа маршрута, по който бе минал Рибънс в бягството си. Представях си го как е изстисквал последните сили на надупчената от куршуми кола, докато шасито й е заорало в земята, а изпод предния капак е започнал да излиза черен дим. Гумите са били спукани, джантите са пускали искри по асфалта. От двигателя е течало масло, примесено с охлаждаща течност, но той е натискал газта. Не е имал избор. Или това, или затвор. Излязох от района с казината и сякаш попаднах на друга планета. По крайбрежната алея кипеше от живот, докато всичко тук, само на пет пресечки, приличаше на държава от Третия свят. За някакви си пет минути лъскавите здания за по сто милиона долара бяха отстъпили място на жалки гета. Този антиквартал напомняше устната кухина на пушач на крек — останалите цели къщи стърчаха като разядени зъби сред пустеещите парцели. Минах покрай разнебитената ограда, която общината бе издигнала около изоставеното летище, за да не влизат скитници. Вътре не се виждаше кой знае какво, или по-точно нищо. Ако не търсех специално мястото, можех да мина сто пъти покрай него, без да го забележа. Единственият звук, нарушаващ тишината, беше бръмченето на хондата. Наблизо се издигаше бейзболен стадион със заковани с шперплат прозорци и врати. Вече се движех покрай друга ръждясала ограда, отделяща пистата за кацане от някогашния паркинг. В други времена наоколо би имало бариери с проверки за сигурност, прожектори и охранителни камери на всеки петдесет метра. Сега единствената светлина нощно време идваше от небостъргачите на казината отвъд малкото заливче в края на пистата, хвърлящи дълги сенки над парчетата тръби и бетонни блокове, маркирали мястото, където се бе намирала контролната кула. През пукнатините на асфалта стърчаха кафеникави туфи трева. Двигателят на колата тихо цъкаше, охлаждайки се. Аз слязох. Летището беше по-малко, отколкото бях очаквал. Части от него бяха усвоени за други цели. Имаше нещо като обществен парк, пустеещи земи, рушащи се сгради. Купчини боклук. Останки от някакви съоръжения. Изгорени скелети на автомобили и подгизнали от дъждовете изхвърлени мебели. Десетки декари градска пустош, издраскани с графити блокове бетон. На няколко места в оградата имаше пролуки, през които можеше да се мине с кола. Промуших се през една и влязох вътре. Природата беше започнала да измества цивилизацията. Пътищата, по които някога се бяха движили влакчетата с багажа, бяха обрасли с трева; дупките на сигналните светлини, маркирали пистата, бяха пълни със застояла вода. Самата писта се беше превърнала в голо поле, боята по всички съоръжения беше напукана и се лющеше. Помислих си, че из района може би обикаляха патрули, но не се забелязваха следи от човешко присъствие. Табелите с надписи „Преминаването забранено“ бяха изтрити или замазани отгоре с неразбираеми гангстерски знаци. Все едно се намирах в склад за метални отпадъци, които никой не се сещаше да потърси. Продължих да крача напред, докато стигнах до центъра на района, където имаше групичка изоставени сгради. Два празни червени контейнера за смет и врата от футболно игрище, неизвестно как закрепени върху тесните си страни, стърчаха като часовои над пистата. Първата сграда, която приличаше на хангар, беше заключена отвън с верига, устояла на множество посегателства. Катинарът беше с четирицифрен шифър, но и той, и веригата бяха толкова ръждиви, че се бяха заварили в едно цяло. Вторият хангар беше горе-долу същият. Между двата имаше купчина боклук, във въздуха миришеше на гниещи отпадъци и животински изпражнения. Тръгнах към третия хангар. И тогава чух звука. Беше едва доловим, нещо средно между подрънкване на метално синджирче и звън на вятърни камбанки — толкова тих, че се губеше във вятъра. Запитах се дали не ме лъже слухът. Застанах неподвижно и се вслушах в тишината. Долових само ударите на пулса си. Вятърът се усили и миризмата на гнило ме удари още по-безмилостно в носа. Огледах се за хора, после запристъпвах бавно и полека към източника за шума. Завих зад ъгъла и се върнах назад, към втория хангар. Той беше с двойни плъзгащи се врати, които се отваряха встрани. Когато това летище е било в зенита си, само една такава сграда сигурно бе подслонявала по половин дузина частни самолети. Сега приличаше на най-обикновен изоставен склад. Погледнах по-отблизо веригата, която държеше двете крила на вратата. Беше прекъсната на две места. Между крилата имаше пролука от няколко сантиметра. Вътре беше тъмно като в рог. Към вратата водеха следи от гуми. На два автомобила. Пресни. Сърцето ми спря. Кръв. Върху дясната дръжка на вратата имаше засъхнало кафеникаво петно във формата на отпечатък от палец. Кръв беше размазана неравномерно върху дръжката, дебелите съсиреци бяха засъхнали от жегата и започваха да се белят. Бутнах вратата встрани и тя се отвори. 
  15 
 


 Вътре беше колата, с която бе планирано бягството. „Додж Спирит“, модел ’92, бял — поне на местата, където ламарините не бяха нагънати от удари или надупчени от куршуми. Предното стъкло беше напукано на паяжини, които вместо паяк имаха по едно кръгло отверстие в центъра. По каросерията бяха избили петна от ръжда, на места боята се беше надигнала и се белеше на люспи. И четирите гуми бяха нацепени на тънки ленти, които се бяха увили около главините. Старият хангар беше празен и вътре кънтеше като в пещера. Навремето сигурно бе побирал четири едновитлови самолета, паркирани плътно един зад друг, или едначесна от по-малкия модел, наполовина на сайтейшъна на Маркъс. Сега металният под беше заринат в мръсотия и парченца натрошени стъкла, а тънката изолация на стените беше изгнила и се лющеше отвътре. Под избитите прозорци на покрива се бяха събрали локви застояла вода. След затварянето на летището общината сигурно бе отнесла от тук всичко, което можеше да се ползва. Това беше идеалното скривалище за втория автомобил, с който Рибънс да продължи пътя си. Беше запуснато, мръсно и практически невидимо. И най-важното, на пет минути от казиното. При това сега по улиците имаше движение. Преди да предприема каквото и да било, си сложих кожени ръкавици. Може и да нямам пръстови отпечатъци, но това не пречи по ръцете ми да има всякакви разпознаваеми неща, за които повечето хора едва ли се досещат. Кожата ми произвежда мазнини, които пръстите ми оставят като размазани петна по разни повърхности. От тях някой умник би могъл да изолира и ДНК. Едва ли можеха да ме издирят по нея, но аз бях твърдо решен да не поемам рискове, освен когато не е абсолютно наложително. Пристъпих предпазливо към следите от гуми в прахоляка. Грайферите на две коли бяха довлекли кал отвън. Едните положително бяха на доджа, с който бе дошъл Рибънс, а другите — на колата, с която си бе тръгнал от тук. През напуканото предно стъкло надникнах вътре. Всичко беше надупчено от куршуми. Дупките бяха големи, от карабина. По шофьорската седалка имаше огромни кървави петна, локва кръв се беше събрала на пода. Нишките на тапицерията бяха просмукани с кръв, засъхнала като коричка на рана. Там, където още не се бе спекла, кръвта беше гъста, съсирена на каша. Това нещо няма измиване. Само студена вода и белина помагат. Знам го от собствен опит. Наведох се над прозореца откъм страната на шофьора. Вътрешността на колата беше опръскана с кръв и парченца мозък. На места толкова нагъсто, че приличаше на филмов декор. Всяка капка кръв може да разкаже цяла история. Стига да знаеш какво търсиш. Морено явно бе седял зад волана. Пръските по предното стъкло бяха дребни, под милиметър, и кръвта бе започнала да се отделя от серума, което означаваше, че в момента на изстрела главата му се бе намирала близо до волана, а куршумът бе дошъл отзад. По ъглите на ветрилообразната струя кръв и мозък от изходното отверстие пресметнах, че проектилът бе проникнал в черепа през тила, преминал бе през целия мозък и бе излязъл през челото. Освен пръските, нямаше следи от вторично кървене, което показваше, че изстрелът го бе убил на място. Голям калибър. Точно попадение. Огледах следите от кръвта на Рибънс. Дори в този хаос можеше да се каже коя кръв на кого е. Тази на Рибънс беше различна от другата. Капките бяха по-едри. Някъде около седем милиметра широки, групирани на едно място. Бяха образували петно от лявата страна на облегалката, приблизително от височината на рамото надолу. Това не бяха пръски от изстрел. Изключено. Бяха от вторично кървене от огнестрелна рана, получена другаде. Рибънс бе изхвърлил трупа на Морено, но преди да заеме мястото му зад волана, също бе ранен. Колкото и да се оглеждах, нямаше пръски от изходна рана, което означаваше, че е бил прострелян извън колата. За момент се поставих на негово място. Затворих очи и изпитах паниката му, усетих болката, разляла се като мощна вълна по цялото му тяло. От този момент нататък той бе действал изцяло по инстинкт. Имал бе план за бягство, запечатан в съзнанието му, и му се бе доверил изцяло. Между стъклото на прозореца и гуменото уплътнение имаше следи от взлом. Колата беше крадена, защото е трябвало да бъде захвърлена веднага след удара. В поставката за чаши наред с петната от кръв имаше половинлитрова бутилка от най-евтин бърбън, празна. Закрих носа си с ръкав. Колата смърдеше ужасно. Вонята ме удари в лицето като струя горещ въздух от усилен докрай климатик. В нея се долавяше нещо химическо, някаква смътна миризма на сяра, примесена с лакочистител. Кръвта и мозъчната материя не миришат по този начин. С лампичката на мобилния си телефон осветих вътрешността на купето. Между двете предни седалки се виждаше малко кожено куфарче. При срещата ни в Дубай Морено носеше такова под мишница. Не го попитах какво има вътре, защото знаех: прегъната лъжица, запалка, парче алуминиево фолио и стъклена луличка. Беше куфарче за пушене на кокаин и кристали. Бях чувал, че Морено ги загрявал, докато почне да се изпарява, за да го вдиша през навита на тръбичка банкнота. Когато биваше трезвен, той се спираше да разчесва до кръв раните по лицето си. На срещата ни се беше дръгнал през цялото време. Само дето не миришеше на дрога. Кристалите имат остра, леко метална миризма. Достатъчно време съм прекарал сред наркотици и наркомани, за да го знам. Докато тук не миришеше така. Беше нещо много по-лошо. Заобиколих от другата страна. С приближаването ми до багажника вонята сякаш се усили. Джантата на лявото задно колело беше опръскана с кръв, по метала около главината бяха полепнали частици от черепни кости. Боже. За миг си представих как Рибънс, изпаднал в паника, изхвърля трупа на Морено и включва на задна. Колелото беше минало през черепа му. Багажникът беше заключен. Отне ми около минута, за да открия лостчето, с което се отваряше. Вътре имаше черна пътна чанта с няколко празни кутии от патрони за карабина. Бяха разрязани като с остър нож за кашони. Открих само един — 7,62x39 мм, с куршум със стоманена сърцевина, почти сигурно за калашника на Рибънс. Сигурно го бе пропуснал в паниката, докато бе зареждал резервните си пълнители. Пуснах патрона в джоба си и повдигнах преградата за резервната гума. Не, миризмата не идваше и от там. Отворих една от задните врати и надникнах вътре. Под задната седалка имаше мека кожена чанта с още муниции. Прекарах пръста си по перваза на прозореца и напипах пукнатини от стареенето на материала. По ръкавицата ми полепна мръсотия, примесена с още следи от кръв. В тапицерията се бяха забили два куршума. Сигурно бяха заседнали вътре, освен ако не бяха излезли от другата страна. Дръпнах се назад и затворих вратата, направих крачка напред и дръпнах дръжката на предната, откъм страната на пътника. Беше отключена. Проверих в жабката и открих, завити в найлонов плик, повече от половин дузина оранжеви пластмасови бурканчета с таблетки. Хемостабил, ибупрофен, декстрометорфан, диазепам, фенобарбитал. Някои имена звучаха познато. Ибупрофен е основна съставка в няколко популярни марки обезболяващи, които се продават свободно, без рецепта. Декстрометорфанът служи за потискане на кашлица. Диазепам и фенобарбитал са сънотворни. Вероятно ги вземаха за успокояване на нервите и притъпяване на ефекта от кристалния мет. Всичките заедно в комбинация ми напомняха на един коктейл, за който бях чувал, че давали на бунтовници в Южна Америка преди сражение. Зад лекарствата имаше флакон със спрей, марка „Куикклот“. Бях чувал за този препарат от новините по телевизията за Втората война в Залива. Войниците напръсквали с него раните си и те преставали да кървят за известно време. Така били спасени няколкостотин живота и препаратът бил разрешен за употреба — за лечение на хемофилици. Сега всеки можел да си го набави, стига да знае къде да търси. Превръзката на бъдещето. Лейкопласт във флакон. Представих си как Рибънс бе спрял колата и се бе мъчил да се превърже сам в полеви условия. Но огнестрелните рани са упорито нещо. Кървят издълбоко. Ако е бил умен, е щял да натъпче нещо в раната, за да спре кървенето — навит на фитил плат, залък мек хляб, каквото и да е, — и после да я стегне с откъсната ивица от ризата си или с парче найлон. Малко „Куикклот“ и една импровизирана превръзка ще го поддържат в съзнание часове след нараняването. Отворих коженото куфарче между седалките и не се изненадах от онова, което открих вътре. Една прегъната лъжица, която миришеше на оцет, и две спринцовки с игли. Плюс мет, розов на цвят. Натопих пръста си в него и го близнах. Беше с вкус на ягоди. И двамата яко се бяха надрусали преди операцията. На пода пред задната седалка забелязах стар колт, модел 1911 г. Наведох се напред и погледнах към разбитото задно стъкло на колата. Рибънс бе стрелял направо през стъклото. По кого ли? Дали по полицаите или по третия стрелец, или просто е било прикриващ огън, докато запали двигателя? Ужасната миризма ми пречеше да мисля. Отново чух металния звук, този път някъде съвсем наблизо. Извадих мобилния си телефон и набрах цифра по цифра номера на Рибънс. Натиснах бутона за връзка и след секунда откъм вратата на шофьора се разнесе силен електронен звън, нещо средно между подрънкване на метално синджирче и песен на вятърни камбанки. Звукът отекна между металните стени на хангара. Намерих телефона — стар, от онези с капачетата, — затиснат под омазаната с кръв седалка. Имаше двайсетина пропуснати повиквания от блокиран номер. Последният проведен разговор беше от пет сутринта. Имаше и две отказани повиквания — от шест без две и от шест и две минути. Плюс няколко десетки есемеса. Всичките с един и същ текст: Бащата те търси, също от блокиран номер. Телефонният указател беше празен. Имаше и едно повикване — последното — от мен. Излязох от колата. Миризмата ме дразнеше и разсейваше. Коленичих и като закривах носа и устата си с ръкав, насочих светещия дисплей на телефона си под шасито. Очите ми се насълзиха. И тогава видях източника на миризмата. Мили боже! 
  16 
 


 Под колата имаше двайсетлитрова туба за гориво в сребристо и кафяво, отстрани с жълта лепенка — знак за опасност. Капачката й беше повредена и около нея се беше събрала локва течност. Веднага се досетих какво беше това: газ за горене. Петролен дериват, който се продава под търговската марка „Коулман“. Изключително огнеопасен. Който бавно се изпаряваше изпод доджа. Нещо повече — тубата беше там повече от дванайсет часа. Като начинаещ, за първите си банкови обири вземах всеки, който се навиеше. Веднъж попаднах на един карач, който беше голямо конте, винаги чистичък и с изряден вид. Косата му беше зализана с гел, който си купуваше в малки тенекиени кутийки. Освен това много си падаше по думата готски. Готска кола, готски костюм, готски патъци. Караше сребристо шелби GT500, толкова добре запазено, сякаш беше минало през машината на времето. Двигателят му светеше като годежен пръстен, върху боята му муха можеше да си изкълчи краката. Той беше влюбен в него. След един обир на банка в Болтимор, в който бях участвал, преструвайки се на заможен клиент, бяхме отмъкнали шестстотин хиляди долара в чисто нови банкноти, но ченгетата по някакъв начин бяха открили къде ще се прекачим от крадената кола на шелбито. Той не се поколеба и за миг. Щом решихме, че за момент сме им се изплъзнали, паркирахме в странична уличка и докато аз крадях трета кола от паркинга на един хотел, той отиде до близкия магазин и купи туба „Коулман“ с дебитна карта на чуждо име. Касиерката дори не го бе погледнала, заета да надува розови балончета дъвка. Той изля цялото количество през прозореца на шофьорската врата, драсна клечка кибрит и остави любовта на живота си да изгори, без дори да се обърне да я погледне. Това GT500 беше всичко за него, но се превърна в овъглена купчина метал. Докато пристигне полицията, от шелбито бе останал само цилиндровият блок. Всичко останало — чисто новата стереоуредба, шитите на ръка кожени седалки, правеният по поръчка спойлер отпред — беше на пепел. Със своя дял от откраднатото той можеше да си купи цял автопарк шелбита, но все ми казваше, че новото му GT500 не било като онова. Там бе изгоряла и душата му. Инстинктивно направих три крачки назад, защото си спомних как моят карач наричаше течността. Заличител. Избягах от отровните изпарения. Излязох навън и поех дълбоко въздух. Знаех на какво е способна — да превърне месингови гилзи в локви разтопен метал, плът в сажди, кости в пепел. Помислих си дали да не се върна при колата, за да довърша започнатото от Рибънс. Една искра щеше да заличи всякакви веществени доказателства. Фойерверк като на Четвърти юли. Хапчетата в жабката щяха да се изпарят. Патроните да накапят като восък по шасито. Целият хангар щеше да отиде. Но имаше още нещо. В хангара имаше следи, които не бях проучил докрай. На един експерт колата можеше да разкаже много. Аз бях установил само душевното състояние на Рибънс, физическото му здраве и плановете му за бягство. Но имаше още. Какви бяха тези следи, които водеха навън от хангара? От каква кола бяха? Освен това минута след като хвърлех клечката под онази развалина, полицията щеше да довтаса, а аз още не бях приключил тук. Защо самият Рибънс не беше запалил колата? Беше заложил тубата със заличителя, но защо не бе довел нещата до край? Всичко беше готово, не беше нужно голямо усилие. Само една клечка кибрит. Да се драсне клечка кибрит не е чак толкова лесно, когато човек е с ръкавици или се съвзема от шока на огнестрелна рана — да не говорим, ако преди това се е надрусал с четвърт грам метамфетамин, — но не е и невъзможно. Може пък да е опитал, казах си аз. Кибритът не е толкова безотказен, колкото си мислят хората. В осемдесет процента от случаите хвърлена клечка угасва, преди да е паднала на земята. А понякога, дори и да падне запалена в горивото, не се случва нищо. Веднъж видях с очите си как някакъв тип хвърли фас в кофа с бензин. Фасът изсъска и угасна, точно както човекът беше казал, че ще стане. За да има огън, са нужни гориво и кислород. При течните горива, особено в затворени съдове, често няма достатъчно кислород наоколо, за да се възпламенят от едно отделно пламъче. Но това не ми звучеше убедително. Ако Рибънс беше способен да докара нещата дотук, още много малко му бе трябвало, за да запали доджа. В колата имаше достатъчно веществени доказателства, за да бъде вкаран в затвора. По дяволите, дори да нямаше кибрит, можеше да изстреля един откос от автомата си в локвата гориво. Не, тук имаше нещо, което ми убягваше. Извадих телефона от джоба си и няколко секунди гледах съсредоточено клавиатурата, докато номерът не изплува пред мен сякаш от само себе си. Логистични VIP услуги. Отговориха на втората секунда. — Александър Лейкс на телефона. — Трябва ми карач. — Моля? — Човек, който да познава колите. Вие предлагате ли такива услуги, или само набавяте автомобила? — Работим с няколко сервиза. За къде да предам…? — Не искам сервизен механик, искам карач. Човек, който разбира само от смяна на масла, не ми върши работа. Търся такъв, който да види кални следи от гуми и да ми каже от каква кола са. При това да е дискретен, да не задава въпроси и да приема заплащане в брой. И да познава колите като петте си пръста. Лейкс не отговори веднага. Мислеше. Накрая каза: — Мисля, че можем да осигурим такъв. Чух как Лейкс отива с телефона си в друга стая. Поради естеството на работата ми наборът от имена и телефонни номера в главата ми можеше да се събере върху една страница от телефонно тефтерче. Аз разчитам на други хора — стратези, диспечери — да познават нужните ми специалисти. Така е по-безопасно в повечето случаи. В далечината се чуваха щурци. После Александър прошепна в ухото ми: — Има един човек на име Спенсър Рандъл, с когото сме работили и преди. Мои клиенти са го използвали като шофьор при извънредни ситуации. Голям професионалист, абсолютно дискретен. Един от най-добрите карачи, които познавам. — Разбира ли от коли? — Повече от всеки друг. — В града ли живее? — Има автосервиз в Делауер. — Нямаш ли човек наоколо? Делауер е далече. — Сър, както бях споменал, ние не държим списъци с клиенти. Само с активи. Поклатих глава. — И имате само този Рандъл, така ли? — Съжалявам, сър. Ако разполагах с няколко часа… — Дай ми номера. В слушалката се чуха тихо бръмчене на компютър и звук на намален телевизор. Стори ми се, че долавям и детски гласове. Той ми издиктува бавно номера, а на мен ми бе нужно да го чуя само веднъж. Прекъснах разговора и го набрах. Телефонът отсреща звъня седем пъти. Когато накрая някой вдигна, по шумовете в слушалката беше ясно, че съм попаднал на автоработилница. Някакъв мъж се изкашля. — Тук е Спенсър Рандъл. С кого разговарям? — Казвам се Джак — рекох аз. — И какво мога да направя за теб, Джак? — Трябва ми карач. По линията настъпи тишина. Карач е термин, който се ползва изключително само в подземния свят и датира от епохата на най-ранните банкови обири, още преди Джон Дилинджьр и Чикагската банда. Измислен е от германец на име Херман Лам, който се слави като родоначалник на позицията стратег. Бивш военен, Лам бил първият, който планирал обирите си като тактически операции. Преди това обирът на банка бил несръчна, кървава, аматьорска импровизация. Лам избрал думата карач за шофьора на колата, използвана при бягството, във време, когато общоприета била думата водач, асоциирана предимно с карети и конски впрягове. — Кой ти даде номера ми? — попита накрая Спенсър. — Човек на име Лейкс. Познаваш ли го? — Да, познавам го — каза той. — Разбрах, че си в Делауер — рекох аз. — В Уилмингтън. Имам работилница. — Аз съм в Атлантик Сити. Готов съм да ти дам хиляда долара за един час работа, но трябва да стане веднага. — Искам първо да чуя подробностите. Замислих се какво да му кажа. — Мисля, че би било по-добре да видиш на място. — В такъв случай отговорът ми е: не. Не приемам поръчки, без да знам за какво става дума. Не би трябвало дори да водя този разговор. Та аз не знам кой си, по дяволите. Не познавам гласа ти. Откъде да знам, че не се опитваш да ме набуташ в някаква схема с крадени коли! — Няма такова нещо. — А какво има тогава? — Просто те моля да хвърлиш един поглед и да ми кажеш какво мислиш. Нищо не те застрашава. — Искам повече от хиляда долара. Ти какво ще изкараш от тази работа? — Нищо. — Глупости. Никой не работи за нищо. — Е, нека съм никой. Решавай, Спенсър. Сега или никога. — Пет хиляди. Освен това никога не бягам от ченгетата. Видя ли мигащи лампи, отбивам и спирам. От моя страна всичко си е законно. — Три. — Става. Къде да се срещнем? Погледнах часовника си. — Пред киното до летището — казах аз. — Хвани изхода за Плезантвил. Няма как да се загубиш. Чакам те след час. — Аз съм на три часа от там. — Ти си карач. Ако ми трябваше шофьор за неделни разходки, щях да си търся другаде. Затворих и пуснах телефона на земята. Вече и на открито се усещаха изпаренията. Извърнах глава настрани и смачках телефона с тока на обувката си. Той се пречупи на две и киселината от батерията му изтече настрани като кетчуп от еднократно пакетче. Време беше да тръгвам. Току-що бях пожертвал три хиляди долара, цял час от времето си и единия от телефоните си, но поне си бях набавил карач. Не е зле, помислих си. Тръгнах към мястото, където бях оставил хондата. Докато се промушвах пред дупката в оградата, погледнах часовника си. Беше девет вечерта, оставаха още трийсет и три часа. И тогава забелязах черния събърбан, който ме чакаше. 
  17 
 


 Беше паркиран през улицата, близо до изоставения бейзболен стадион. Предницата му се подаваше зад контейнера за боклук като слон, който наднича иззад дърво. Прозорците бяха тъмни, хромираната радиаторна решетка проблясваше като озъбена усмивка с емблемата на шевролет вместо златна пломба. Не го бях видял преди. Значи го е нямало. Беше служебен. Наблюдаваха ме. Не съм свикнал да ме наблюдават. Да ме преследват — може би. Да ме гонят по петите, определено. Но не и да ме наблюдават. Те просто не би трябвало да знаят кой съм. Това беше идеята. Не би трябвало да разполагат с начин да стигнат до мен. Нямах никаква собственост, никакви къщи, ипотеки, гаджета, взаимоотношения с други хора. Полицията може да гони един призрак няколко пресечки през първоначалните трийсетина секунди след извършен удар, Интерпол може да преследва някоя от фалшивите ми самоличност от град на град, но да ме хванат — изключено! Така стоят нещата в моя занаят. Ами тогава как така тия ме бяха открили? Качих се в колата и мръднах огледалото за задно виждане, за да хвърля още един поглед на събърбана. Беше паркиран на петдесетина метра зад мен. Отпред беше без номер, по гумите му имаше полепнала кал. Замислих се. Не владеех никакви техники за разкарване на опашка. Виждал бях карачи да се изплъзват на полицията по петдесет различни начина, дори бях запомнил някои от тях, но тук ставаше дума за нещо съвсем различно. Разкарването на опашката е бавен и естествено развиващ процес, не бърз и импровизиран. Когато те гонят след свършена работа, ти си имал време да се подготвиш. Познаваш всяка улица в града, минавал си стотици пъти по маршрута. Спирал си край шосето и си сядал на сгъваемо столче до колата, за да засичаш интервалите между преминаващите превозни средства. А когато си само обект на наблюдение, трябва да импровизираш. Подкарах хондата небрежно, без да бързам, сякаш не ги бях видял, и с ляв завой излязох обратно на улицата. Стараех се да карам нормално, но се оказа по-трудно, отколкото си го бях мислил. Джипът излезе иззад контейнера и се намести в колоната от автомобили през две коли зад мен. Колко често, шофирайки, обръщаме внимание на третия автомобил зад нас? В огледалото си виждах само багажника на покрива му. Минах моста и завих през парка обратно към „Риджънси“. Колкото повече наближавах центъра, толкова по-натоварено ставаше движението. Беше вечер, което означаваше гъсти тълпи по крайбрежната алея. Хората се разотиваха от плажа или тепърва се канеха да ходят някъде. При всеки светофар се образуваха колони от по осем автомобила в лента. За да скъси дистанцията помежду ни, събърбанът мина през лентата за ляв завой и излезе пред мен. Тия хора си ги биваше. Шофьорът си бе казал, че на някое кръстовище може да се шмугна на жълто и да офейкам. Ако си стояха през две коли назад, щяха да ме изпуснат. А отблизо, дори да минех на червено, те щяха да настъпят газта и да ме догонят. Продължавах да карам, все едно нищо не се бе случило. Следвах знаците, които щяха да ме изведат към скоростното шосе на Атлантик Сити. Този маршрут щеше да ме преведе през целия град обратно до казиното на „Риджънси“. Джипът изостана малко назад и отново се оказа две коли зад мен. Аз минах в лявата лента. И той мина в лявата лента. Аз дадох газ. Той също даде газ. Извадих последния си предплатен телефон и набрах номера на Лейкс. — Логистични VIP услуги — чух гласа му. — Аз съм. Ще ми трябва нова кола. — Не ви ли допада хондата? — Не е това — казах аз. — Просто искам да сменя возилото. С нещо различно. И колкото по-бързо, толкова по-добре. — Защо? — Бях си помислил, че не си от ония, дето задават въпроси. — Съжалявам, сър. Веднага ще се погрижа. — Искам черен шевролет събърбан. Нов модел. Можеш ли да ми намериш такъв? — Да, сър — каза той. — Има ли конкретно място, където бихте желали да се срещнем? — Няма нужда — отвърнах аз. — Просто го докарай до паркинга на „Челси“. И гледай да е непременно черен. Нали разбра? Черен го искам. Остави ключа с останалите неща, които си ми набавил. Ще мина да ги взема, когато съм готов. — Ще трябва да върна хондата, разбира се. — Можеш да я прибереш зад киното в Плезантвил. Ще я паркирам до аварийния изход. Знаеш къде да търсиш ключа. А като я върнеш, не искам повече да чувам за нея. Закарай я в агенцията и унищожи цялата преписка. Искам нова кола от друга агенция под друго име. Ясно? Лейкс помълча и каза: — Ще ме улесните, ако просто ми кажете за какво става въпрос. — Грешно си ме разбрал. Не аз съм длъжен да правя живота ти лесен, а ти моя. Затворих телефона. Погледнах в страничните огледала. Събърбанът видимо не бързаше. Следваше ме на дистанция. Сетих се за друг начин да го чупя. Вече го бях изпробвал веднъж, когато бягах от ченгетата в Лае Вегас. Тогава ми беше свършил работа, макар че за малко не се бях пребил при изпълнението му. Но си струваше да опитам. Намалих скоростта до осемдесет. Зад мен джипът направи същото. Пресякохме солените блата и продължихме напред още няколко километра, чак до Плезантвил и от там към боровите гори. Някъде напред беше изходът за летището. Изчаквах, за да видя табелата. Хайде, хайде, хайде… Табелата за изхода се появи на хоризонта. И тогава, без да давам мигач, свих волана рязко вдясно. Едновременно с това настъпих педала и запратих стрелката на оборотите дълбоко в червената зона, пресичайки четирите ленти към приближаващия се изход. Отзад ме поздрави хор от клаксони. Чух скърцане на спирачки. Някаква зелена мазда занесе и шофьорът изгуби контрол. Аз закачих леко мантинелата и зад мен се посипа опашка от искри. Събърбанът се отклони колебливо от лентата си и тръгна да ме догонва. Взех изхода за летището с пълна газ. Профучах като топче за флипер през рампите на детелината. Улицата, която минаваше под шосето, беше пуста. Настъпих докрай газта, свих в рампата за нагоре и докато се усетя, бях отново на шосето, но в обратната посока. През цялото време не докоснах нито веднъж спирачката. Започнах да поглеждам в огледалото за обратно виждане и когато в продължение на две минути джипът не се появи, изпуснах въздуха от дробовете си и намалих скоростта до нормална. След още два изхода отбих от главния път и тръгнах по локалните улички, докато накрая спрях на една бензиностанция в покрайнините на града. Паркирах зад нея и зачаках с угасени фарове, като наблюдавах шосето и минаващите коли. Стоял съм така може би десетина минути, очаквайки черният събърбан да профучи горе по шосето. Не го дочаках. Завъртях ключа и потеглих към киното. 
  18 
 


 Беше един от онези огромни комплекси, в които и пуканките се купуват в индустриални количества. Имаше общо шестнайсет салона. Отвън сградата беше измазана в сиво с червеникави акценти и приличаше повече на склад, отколкото на храм на изкуството. Едно локално платно и претъпкан обществен паркинг я деляха от близкия мол, а петнайсет километра през блатата — от центъра на Атлантик Сити. През последния половин час не бях забелязал опашка зад себе си. Когато стигнах, слънцето вече залязваше. Облаците на запад бяха обагрени в яркорозово и лилаво. Дори там, сред боровите гори, дочувах вятъра откъм океана. Според картата на града и околността, която бях запечатал в съзнанието си, това беше единственият голям кинотеатър в тази част на Ню Джърси. Известно време обикалях паркинга с хондата, като се оглеждах за познати автомобили. След като се убедих, че няма, паркирах чак в дъното, до аварийните изходи. Наоколо беше тихо, само няколко контейнера за боклук ми правеха компания. Вляво от мен тротоарът постепенно се превръщаше в ничия земя, осеяна с боклуци и диворасли борчета. Беше се стъмнило достатъчно, за да не се вижда лицето ми. Загасих двигателя и зачаках. За пръв път Анджела ме бе запознала с истински карач, когато бях на двайсет и три. Бях й разправил за онова конте с шелбито и тя ми каза, че вече никога няма да ми се наложи да преживея подобно нещо, доколкото никой уважаващ себе си професионалист не използва собствената си кола, за да избяга след извършен удар. Няколко дни по-късно тя ме взе със себе си, за да се срещнем със Салваторе Карбоне. Човекът минаваше седемдесетте, но беше як като земекопна машина. При ръст метър и шейсет и шест тежеше близо сто кила без грам тлъстина. Гръдният му кош беше широк като еднокрила врата, ръцете му бяха дебели като свински бутове. Имаше вид, сякаш можеше да мине през тухлена стена или да вдигне мотоциклет от лежанка. Двамата се здрависахме в задната стаичка на сервиза му за изчукване на коли на Западна Петдесет и трета улица. Той запали пура и ме покани да го последвам. В средата на сервиза беше паркиран ръждясал форд мустанг. Салваторе ми каза да седна зад волана. Той се намести до мен и ми нареди да изкарам колата, за да се повозим. Когато му казах, че не ми е дал ключа, ме цапардоса с лапа по тила. Извади джобно ножче, завря го в ключалката на стартера и го размърда напред-назад, докато малките езичета се подредиха в една линия и колата запали. От този момент нататък Салваторе ме научи на всичко, което е длъжен да знае един карач. Научи ме как да планирам маршрути за оттегляне. Как да избирам колата на бягството. Как да различавам полицейски коли без отличителни знаци и да забаламосвам пътната полиция, ако случайно ме спре за дребно нарушение. Така и не станах кой знае какъв карач, но не това бе важното в случая. Поне запомних какви умения да търся у хората, които наемам. Ако имах късмет, Спенсър щеше да ги притежава. Седях и чаках в тъмното, като поглеждах ту към улицата, ту към часовника на ръката си. Слънцето беше залязло; силните улични лампи хвърляха дълги черни сенки между боровете. След десетина минути ново черно камаро влезе в паркинга. Една от онези коли, дето сякаш не се движат на колела, а се плъзгат на няколко сантиметра от земята, тихи като дебнещи котки. Беше толкова чиста, че дори гнуслив човек би могъл да й оближе джантите. Стъклата бяха затъмнени до разрешения максимум; отпред нямаше регистрационен номер. Проследих камарото с поглед, докато обиколи веднъж паркинга. То зави насреща ми и примигна с дългите си светлини. Запалих двигателя, за да светнат габаритите на хондата. Погледнах отново часовника си. Спенсър бе изминал разстоянието от сто и двайсет километра покрай брега на океана за шейсет и седем минути. Беше закъснял. Беше десет без петнайсет. Оставаха трийсет и два часа. Камарото се приближи пълзешком и застана на около пет метра от мен в светлината на една от уличните лампи. От него слезе висок мършав мъж със скъп костюм. Беше над метър и осемдесет и пет, с нос като човка и кожени шофьорски ръкавици. Беше красив по някакъв особен, натрапчив начин. Когато се усмихна, зъбите му бяха ослепително бели и лъскави като хромираните акценти на колата му. Раменете му излъчваха стаена сила. Приличаше донякъде на Джеймс Дийн. Аз слязох от хондата и се приближих към него. Той ме огледа, сякаш не се вписвах в очакванията му. — Ти си онзи, дето ми се обади по телефона, нали? — Ъхъ — отвърнах. — Очаквах да дойдеш за час. — Спрях да закуся. — Ами! Вярно? — Не. Попаднах в задръстване на моста. Карал съм със сто и трийсет заради теб, нагло копеленце такова. Сигурно се шегува, помислих си аз. — Имаш ли нещо за мен, или ме накара да наруша правилника за движение в три щата за оня, дето духа? Извадих пачката на Маркъс от джоба си и отброих три хиляди долара. Пристъпих крачка напред и ги поставих в дланта му, сякаш се здрависвахме. Мъжът преброи бързо банкнотите, прелиствайки ги като страници на книга. После ги сгъна на две, мушна ги в задния си джоб, погледна колата ми и направи гримаса. — Кажи ми, че се шегуваш — каза той. — Колата е под наем. — И не си ме повикал, за да я оправям, нали? — Повиках те, за да хвърлиш един поглед на нещо, което се намира на три километра по-нататък. И за което няма да казваш на никого, разбрахме ли се? Плащам ти за времето и за мълчанието. — Аз съм господар на мълчанието. Не е нужно да ме водиш за ръчичка. — Сигурен съм, че е така. Спенсър кимна, сякаш не за пръв път водеше този разговор. — Кажи ми с думи, че разбираш. — Добре де, добре. Разбирам. — Хубаво — казах аз. — Ще идем с твоята кола. — И тая трошка ще я оставиш тук просто така? Върнах се до хондата и взех сака с нещата си. После заключих вратите, наведох се и мушнах ключа под предната лява гума, докато металната му част се скри под грайферите. — Това е идеята — казах аз. Спенсър кимна. Вътрешността на камарото миришеше на ароматизатор за коли и на енергийни напитки. В пространството пред седалката ми имаше цял куп смачкани алуминиеви кутийки. Разритах ги встрани, за да седна удобно. Бавно и методично Спенсър подкара към изхода на паркинга, но когато излезе на шосето и зави вляво, настъпи газта. Ускорението залепи гърба ми за седалката. Обичам високите скорости само когато шофирам лично. Видях отражението си в предното стъкло, осветено от уличните лампи. — Следеше ли те някой? — попитах го. — Не. Защо питаш? Не отговорих. Пътуването продължи петнайсетина минути. През цялото време мълчах, освен когато му казвах накъде да кара. Когато стигнахме до изоставеното летище, оставихме колата зад някакви дървета край, оградата, за да не се вижда откъм улицата. Спенсър слезе пръв. Извади от багажника кутия с инструменти, огледа се гнусливо наоколо и закрачи след мен. — И сега какво правим? — Искам от теб две неща. Първо, да ми кажеш всичко, което можеш да се сетиш за една бракма, захвърлена тук наблизо. И второ, да огледаш едни следи от гуми и да познаеш от какъв автомобил са. — За каква бракма става въпрос? — „Додж Спирит“, деветдесет и втора. В комбинация с голямо количество газ „Коулман“. — Супер! Има ли още нещо, което трябва да знам? — Ъхъ. Колата е пълна с кръв. Промушихме се през оградата и пресякохме пистата към разнебитените хангари. Беше пълна тъмница, едва се ориентирах. Спенсър реши проблема, като извади смартфона си. Дисплеят светна. Призрачното зеленикаво сияние беше достатъчно, за да виждаме къде стъпваме. Приближих се до вратата на хангара и я плъзнах встрани. Видях как миризмата на кръв и газ го удари като юмрук. По лицето му се изписа странна смесица от ужас и разбиране. Хемоглобин и октани. — Майчице мила — промърмори той. — Нали разбираш какво имам предвид? — Това е колата от престрелката в „Риджьнси“. — Огледай я и ми кажи какво виждаш. — Искаш от мен да стана съучастник. — А ти какво очакваше? — Работата е дебела. — Не се оплаквай. Ти си съучастник още от момента, в който взе парите. Единственото, в което могат да те обвинят оттук нататък, е, че си знаел за извършено престъпление, а не си сигнализирал. Нищо работа. Спенсър ме изгледа, поклати глава и се приготви да влезе в хангара. Подаде ми смартфона си, остави кутията с инструментите на земята, после извади носна кърпичка и я притисна плътно към носа и устата си, както правят уличните художници, които рисуват със спрей. — Защо са тия приготовления? — Случвало ли ти се е да оставиш отворена капачката на резервоара в гаража? — попита Спенсър. — Само за малко, в жегата? — Не. — Високата температура кара бензина и други леснозапалими течности да се изпаряват. Парите се смесват с въздуха, а когато е достатъчно горещо, могат да се самовъзпламенят. Така да се каже, достигат критична точка. Кофа бензин, оставена в гаража през лятото, дори при отворена врата е нещо много опасно. Най-малката искра би могла да предизвика взрив. Чувал ли си историята как някаква жена вдигнала във въздуха бензиностанция, говорейки по мобилния си телефон? Измислици, разбира се, но аз лично нямам намерение да доказвам това на практика. Спенсър завърза кърпата на лицето си като маска и започна да диша през нея. Когато видя следите от кръвопролитието в колата, се сепна. И с право. В човешкото тяло има много кръв и когато тя изтече, гледката не е приятна. Той пристъпи още крачка напред. Движеше се плавно и с лекота като артист. Вече бях сигурен, че този човек си знае работата. Прескочи калните следи от гуми, наведе се и огледа грайферите. Прекара пръст по рамката на прозореца, сякаш искаше просто да усети колата, да й каже здрасти въпреки изпаренията наоколо. Този човек беше свикнал да опознава един автомобил, както други биха опознали кон или оръжие, или компютър. Когато беше готов, коленичи и погледна под шасито. Работеше бързо, но методично, без да пропуска нищо. Мисловният процес на един карач е различен от този на обикновения човек. Карачът обръща всичко в коли. За него колата е нещо като валутна единица. Една къща струва две коли или шест, или десет. Храната на един човек за една година струва един основен ремонт. Порция храна в ресторанта струва четвърт резервоар бензин. Затова сега, когато Спенсър се наведе и хвърли поглед под колата, той ме погледна и каза: — Трябвало е да оставиш това нещо да си изгори. Знаех точно какво има предвид. Доджът не ставаше за нищо. Беше пълен с веществени доказателства — кръв и всякакви други неща. Беше и от лесно разпознаваема марка и модел, да не говорим за регистрационния номер. Видях как Спенсър чертае мислени линии в съзнанието си, за да определи траекториите на куршумите, разбили предното стъкло, както и на онези, отнесли задното. Както аз бях гледал петната от кръв, сега той гледаше материалните щети по колата. На два пъти почука по цилиндровия блок с кокалчетата на ръката си и поклати глава. Звукът не му харесваше. Обърна се и ме погледна. — Какво искаш да ти кажа? — попита той. — Искам да знам къде е отишъл шофьорът. — Не е стигнал далече, с всичката тази кръв тук. — Това го знам. Спенсър посочи калните следи от гуми. — Тези са от доджа, когато е влязъл в хангара. Колата, която е излязла навън, не е оставила такива. Което означава, че тя била оставена тук за смяна. Има и капки кръв, които тръгват от шофьорската врата на доджа до мястото, където е била паркирана втората кола. Била е купе или седан от среден клас, не много натоварена, с леко поизносени гуми. — И можеш да определиш всичко това от мястото, където си застанал? — попитах аз. — Да — рече той. — Мога. Спенсър направи крачка към мен и щракна с пръсти, сякаш поръчваше бира. Искаше си смартфона. На дисплея имаше снимка на гола жена, легнала върху предния капак на жълто ферари енцо. Той засне следите от гуми, оставени до входа на хангара. После дълго се взира в снимката, като постепенно я увеличаваше на екрана, докато от един момент нататък картината се размаза и не се виждаше кое е отпечатък от гума и кое кал. След две минути, използвайки само снимката, паметта си и интернет, той сведе броя на марките автомобилни гуми, които биха могли да са оставили отпечатъка, до три. След пет минути беше седемдесет процента убеден, че е конкретна марка. След десет минути процентите станаха деветдесет. Този човек беше като машина. Карачите мислят различно от обикновените хора. Те виждат малките неща. — Твоят човек си е тръгнал от тук с мазда MX-5 — каза Спенсър. — Това са оригиналните й гуми, няма съмнение. Кимнах. Мазда МХ-5, известна като „Миата“, е предпочитаният автомобил за бягство след обир. Освен добро ускорение и място за двама възрастни отпред миатата притежава едно качество, на което останалите марки могат само да завиждат: в състояние е да направи обратен завой върху вестник. Толкова стабилно държи пътя, че взема остри завои със скорост, при която центробежната сила може да изхвърли пътниците през прозорците, без гумите да приплъзнат и сантиметър. А по способността си да тъче между лентите и да се провира през натоварено движение не отстъпва на автомобили, струващи пет пъти повече. Всичко това я прави идеалната машина за бягство. Защото тогава не скоростта е решаваща, а маневреността. Спенсър се дръпна встрани от отпечатъците в калта и свали ръкавиците си. — Проблемът с миатата е, че колите от този модел са стотици хиляди. Произвежда се един Господ знае от колко години, а всеки сезон излизат нови и нови модификации. Само в тази част на Ню Джърси сигурно са регистрирани хиляди. Това е един от най-популярните спортни автомобили на всички времена. — Нещо по-конкретно не можеш ли да ми кажеш? — И моите умения си имат граници, човече. — А какво ще кажеш за мъжа, който е карал доджа? Смяташ ли, че са го преследвали? — Определено е изпукал доста патрони през задното стъкло. Не мога да кажа нищо със сигурност, освен че по колата има следи от множество сблъсквания и половин дузина дупки от куршуми. Когато дойде тук, вратите на хангара отворени ли бяха или затворени? — Затворени. — Е, значи не са го преследвали. Просто е карал лошо, силите са го напускали. — А защо не е запалил колата? — попитах аз. — След като е имал сили да постави тубата под шасито, какво му е пречило да драсне една клечка? — Драснал е — отвърна той. — Ето, виж. Спенсър ми направи знак да го последвам вътре в хангара и коленичи до доджа. Аз направих същото. Той усили докрай яркостта на дисплея на мобилния си телефон и го насочи под колата. В локвата беше потопена тънка връв, малко по-дебела от канап. Спенсър задържа светлината над нея. Беше дълга около метър, но не се подаваше извън очертанията на колата. — Виждаш ли това? — каза той. — Фитил. Не за взривяване на динамит, разбира се, но подобен. Домашно производство. Прилича на направен от тоалетна хартия и онова вещество, дето го слагат във фойерверките. Виждаш ли как краят е обгорял? Твоят човек със сигурност го е запалил, просто фитилът е угаснал, преди да стигне до тубата. Предполагам, че го е пуснал по-дълъг, за да се отдалечи достатъчно, преди да пламне пожарът, ако случайно наблизо има някой и забележи дима. — Нещо друго? Спенсър поклати глава, стисна зъби и посочи с пръст колата. Всякакви приказки бяха излишни. — Е, добре. Ако нямаш какво повече да ми кажеш, закарай ме до крайбрежната и приключваме. — Това ли е? — Не, има още нещо. — А, да? — Имаш ли цигара? Спенсър ме изгледа учудено, после извади пакет „Марлборо“ от джоба на ризата си и изтръска една цигара. Аз я стиснах между устните си, той драсна клечка кибрит и ми я поднесе. Поех дълбоко дима в дробовете си. — Благодаря — усмихнах се аз. — А сега може ли и кибритчето? — Разбира се. Той ми подаде кибрита и остана няколко мига неподвижен, като ме гледаше някак особено. Не знаех какво си мисли. След малко каза: — Джак не е истинското ти име, нали? — Какво значи истинско име? Спенсър кимна разбиращо. Постоя още малко, сякаш се чудеше какво да каже, после вдигна рамене и закрачи по асфалта към колата си. Аз го проследих с поглед, докато фигурата му се загуби в мрака. Рано или късно някой щеше да мине оттук и да открие доджа. И тогава наоколо щеше да настане стълпотворение от ченгета. Щяха да открият това, което и аз: кървавия отпечатък, локвата кръв вътре в колата, дупките от куршуми, гилзите. Огледах още веднъж всичко. Когато цигарата беше намаляла наполовина, разтворих кибритената кутия и я затъкнах в процепа до главичките на кибритените клечки. Тя щеше да гори още няколко минути от само себе си, след това огънчето щеше да докосне главичката на най-близката клечка и цялото съоръжение щеше да избухне в пламък. Влязох много предпазливо в хангара и поставих кибрита със запалената цигара на ръба на постепенно разширяващата се локва газ. Бях се отдалечил на стотина метра, когато фойерверките зад гърба ми започнаха. Погледнах часовника си. Единайсет вечерта. Оставаха още трийсет и един часа. 
  19 
 


 Хотел, Нелси“ се намираше в центъра на града, на брега на океана. Спенсър ми спря да сляза на четири пресечки от него. Извървях остатъка от разстоянието пеша, като се оглеждах за черния събърбан, който ме беше следил преди това. Стоповете на преминаващите коли се сливаха в червена река. За всеки случай минах през няколко други казина. Нямаше опашка. Атмосферата в, Нелси“ поразително напомняше шейсетте. Надписът на кулата с името на хотела беше осветен отдолу с лилави прожектори, баровете и масите за билярд бяха в подобни цветове. Мебелировката във фоайето беше изискана, но поохлузена. Точно по мой вкус. Баща ми също би се почувствал уютно тук. По инстинкт огледах фоайето за охранителни камери. Имаше, но доста примитивни. Мониторите бяха полускрити зад мраморния плот на рецепцията. Като качество охранителната система едва покриваше минимума, изискван от застрахователните компании. Отидох при рецепциониста — възрастен азиатец, който се подпираше на бастун. Представих му се като Александър Лейкс. Той погледна за секунда екрана на компютъра си, после мен. Подаде ми магнитна карта за вратата. Стаята се намираше на третия етаж. Пресегна се под бюрото си и измъкна ключе от минибара. Усмихна ми се, сякаш това си беше в реда на нещата. Аз също му се усмихнах, но не казах нищо. Когато се качих в стаята си, на леглото ме очакваше голяма кафява хартиена торба с прикрепена към нея картичка с надпис: Логистични VIP услуги. Преди да направя каквото и да било, затворих плътно щорите на прозореца. В някои случаи е за предпочитане да се държат отворени, за да се вижда какво става навън. В други случаи е по-добре да се затворят. Човек с бинокъл може да ви гледа през прозореца от всяка сграда наоколо, а хората отвън винаги имат предимство пред тези вътре. Те гледат навътре, вие виждате навън. Да гледаш и да виждаш не е едно и също нещо. Най-добри са плътните хотелски завеси с цепки отстрани, през които да се наднича. Тези цепки са твърде тесни, за да се вижда отвън навътре, но предостатъчни, за да се наднича отвътре навън. Така човекът вътре обръща ситуацията в своя полза. Не че хотелската стая е особено безопасно място. Тя представлява бетонен саркофаг с един-единствен изход. Аз бях на най-ниския етаж за гости, третия отдолу нагоре. Това беше добре. Анджела ме бе учила никога да не вземам стая над десетия етаж. Десетият етаж е твърде висок за пожарните стълби, а вторият е достатъчно нисък, за да се изкачи някой от улицата. Пуснах телевизора и превключих на новинарския канал. Предаваха международни новини. Позвъних на румсървис и си поръчах препечена пържола без гарнитура и кана кафе. Изключих звука на телевизора и отворих хартиената торба върху леглото. Погледнах още веднъж картичката и я запратих в кошчето за боклук. В хартиената торба имаше черен костюм „Хюго Бос“, две бели ризи и синя вратовръзка. Под дрехите имаше комплект шперцове в кожено калъфче, тънък лост за отваряне на коли, сгъваем нож с дълго назъбено острие от закалена стомана и голям черен електронен ключ с емблемата на „Шевролет“. Най-отдолу бяха наредени дузина мобилни телефони с предплатени карти и зарядни устройства. Всичко, което бях поискал, и нищо излишно. Прехвърлих нещата в сака си, седнах на леглото и зачаках вечерята. Новините по телевизията неизменно се връщаха към обира. Този път не показаха снимка на Рибънс, но на екрана се появи за миг физиономията на Морено, последвана от номера на горещата линия за сигнали. Показаха и общ план на района, заснет от хеликоптер, и дори кратък видеозапис от охранителните камери. Черно-бял и зърнист, но видях онова, което ме интересуваше: кратък кадър на Рибънс със скиорска маска, изстрелващ откоси от автомата, и на снайпериста в дъното на гаража. Това потвърди теорията ми. Снайперистът беше заел позиция, за да причака Рибънс и Морено. На видеозаписа се виждаше мъж, седнал в кола с тъмни стъкла, която приличаше на нисан. Видях пламъците от дулото през прозореца откъм страната на шофьора. Увеличих звука и се заслушах. Колата на третия стрелец била намерена, тъкмо казваше репортерът, на четири пресечки от мястото на произшествието, в покрит публичен паркинг. Била открадната преди няколко дни и старателно почистена от пръстови отпечатъци. Нито дума за когото и да било от заподозрените. Пържолата и кафето ми пристигнаха. Обърнах сметката наопаки и с лявата ръка се подписах като Александър Лейкс с онзи изряден почерк, който бях запомнил от летището. По-лесно се фалшифицира подпис, когато е наопаки. Не знам защо. Изядох пържолата и изпих кафето, докато гледах новините по другия канал, но и там нямаше нищо, което да не знаех. Изнесох таблата в коридора, после се върнах вътре и почуках на вратата, която отделяше стаята ми от съседната, № 317. Почуках по-силно. Нямаше отговор. Вдигнах телефона и набрах рецепцията. Когато отговори мъжки глас, казах: — Жена ми чува странни звуци. — В коя стая сте? — Три-едно-шест. — А откъде идва шумът? — От съседната стая според нея. — Тази вляво? — Не, вдясно. Три-едно-седем. Каза, че чувала някакво стържене. — Сигурна ли е? Мога да пратя наш човек горе да провери… — Бихте ли ми казали просто дали има някой в стаята? Мога да отида и да говоря с него. Човекът замълча. Чух потракване на клавиатура. — Съжалявам, сър, но стаята е празна. Сигурен ли сте, че нямате предвид три-едно-пет? — Предавам ви какво каза жена ми, но… не е голяма работа. Благодаря все пак! Затворих. Бръкнах в сака за комплекта шперцове и отключих междинната врата. В стая 317 лампите бяха загасени, а голямото двойно легло беше оправено. Пренесох нещата си от моята стая и затворих вратата. Извадих един от телефоните и нагласих алармата да ме събуди след четири часа, след което бръкнах отново в сака, този път за револвера. Завъртях барабана, за да се убедя, че е зареден и готов. Механизмът прищракваше леко при изравняването на всяко гнездо с цевта. Сложих новите си дрехи на пода, а старите и всичко останало натъпках в сака. Някои колеги вземат много предохранителни мерки, преди да пренощуват където и да било. Познавам хора, които разстилат вестник около леглото, за да чуят, ако някой се приближи към тях в тъмното. Чувал съм и за такива, дето спят на стол. Аз също си имам свои правила, макар и не толкова екстремни. Заредено оръжие под възглавницата, на предпазител и с патрон в цевта. Обувките отстрани до леглото с разхлабени връзки, за да ги обуя в миг, ако се наложи. Дрехите за следващия ден на пода. Сакът, готов за път, до вратата. Оставям лампата в банята да свети, за да не е съвсем тъмно. Не си свалям грима, а също и часовника, поне когато съм изпратен със задача. Искам да съм готов да потегля във всеки един момент, а някое и друго петно по възглавницата не ме притеснява особено. Ако някой дойде да ме убие в съня ми, едва ли ще съм в състояние да окажа кой знае каква съпротива. Ако трябва да побягна обаче, на десетата секунда ще съм извън стаята. Това са моите приоритети. Разбира се, имало е и опити да бъда убит. Веднъж в Богота се събудих и видях мъж, надвесен над леглото ми с нож в ръка. Застрелях го с два куршума, преди да ми пререже гърлото. Тогава ми бе провървяло, но не мога да разчитам само на късмет. Съмнявам се дали всеки път ще ми върви все така. Главата ми леко бучеше от изпитото кафе, затова извадих „Метаморфозите“ на Овидий и почетох няколко минути, колкото да си проясня мозъка. Мога да чета латински в оригинал, но предпочитам всеки път нов превод. Любопитно ми е да видя как се е справил преводачът. В превода има някакъв особен финес, който ми напомня донякъде за собствената ми професия. Преводачът взема история, разказана от някой друг, и я предава със свои думи. В известен смисъл и аз правя същото. Анджела така и не можа да разбере изцяло това. Опитвал съм се да й го обясня, но мисълта й тече прекалено бързо, за да се задълбочава в такива неща. За нея възприемането на нова самоличност е нещо толкова просто, като да си поемеш дъх. За мен е интелектуален процес, подобен на превода. Прибрах книгата в сака и пъхнах револвера под възглавницата. Легнах си, завих се и затворих очи. Не си спомням кога съм заспал. Анджела често ми се присмиваше, задето спя толкова дълбоко. В последните си будни мигове си бях спомнил за двама ни заедно в онзи хотел в Орегон, заслушани в звуците на гората и в пукането на огъня долу на двора. Ако съм сънувал нещо, не помня какво. Но пък никога няма да забравя шума, който ме събуди. 
  20 
 


 Куала Лумпур



 Още първата сутрин от Азиатската операция Анджела влезе в моята стая, за да ме събуди. Вдигна будилника от нощното шкафче и го долепи до ухото ми. Звукът ме накара да подскоча. По онова време тя често ме критикуваше, задето спя толкова дълбоко. Анджела спеше на пресекулки, на отрязъци от по час, следвани от дълги периоди на безсъние, през които се разхождаше из стаята или запалваше по някоя цигара. Докато моят сън приличаше по-скоро на кома. — Среща след час — каза тя. Примигнах няколко пъти, за да се ориентирам къде съм. Анджела беше облечена със син костюм с панталон. На ревера й имаше златна значка с емблемата на хотела — „Мандарин Ориентъл“, и име: Мери. Нямах представа откъде се е сдобила с тази униформа, но изглеждаше убедително в нея, колкото убедително може да изглежда бяла жена в азиатски град. Гримът й беше безупречен — плътни сенки на изнурена от работа хотелска служителка. Обувките й бяха с ниски токове, доста поизносени. Погледнах през прозореца. Слънцето се отразяваше в близките небостъргачи. Пресегнах се и спрях будилника. Анджела притежаваше естествена, заредена с енергия красота — беше родена актриса, освен че бе завършила актьорско майсторство в колежа. Докато аз през цялото си следване само бях чел и превеждал латински и гръцки пиеси. Дори не бях ходил да ги гледам на живо, защото за мен самото понятие театър не съществуваше по онова време. Търсех анонимност, а не слава. Единственото, което исках, е да бъда оставен насаме с преводите си. Но Анджела промени това. Тя ми показа как, бидейки никой, можех да бъда всеки, който си пожелаех. На нея дължах истинското си образование. Караше ме да подправям подписи, докато се научих да пиша с чужд почерк като със свой. Научи ме да манипулирам мускулите на ларинкса си, за да имитирам всякакви гласове. Да забелязвам и уподобявам най-малките различия в позата на тялото и в говора. Най-важното нещо, което разбрах от нея, бе, че не е нужно човек да е перфектен. Трябва само да е убедителен. Веднъж ми даде пластмасова полицейска значка от някаква детска игра и ми каза да проникна в отцепен от полицията участък, където имаше извършено престъпление, и да задигна някакво веществено доказателство. Аз се вмъкнах под жълтата полицейска лента, вдигнах с пинсети една гилза от земята, пуснах я в найлоново пликче и си тръгнах по живо, по здраво. Това беше едно от последните изпитания, на които ме подложи Анджела. От този момент нататък знаеше, че съм готов. Онази сутрин аз се претърколих до ръба на леглото и се изправих седнал. Тя ме огледа, кръстосала ръце на гърдите си, каза, че отива да пусне кафе машината, и излезе. Когато приключих с душа, тя ми подаде димяща чаша, без захар и сметана, и ми нареди да се приготвя за работа. Анджела мразеше да чака. Видеоконференцията с Маркъс се проведе в дневната на общия апартамент. В средата на масата бяха поставени дванайсет златни ключета, по две за всеки освен за Олтън Хил, който нямаше да прави нищо друго, освен да кара. В този момент още не знаехме какво е предназначението на ключетата, но скоро щяхме да научим. Беше ни казано само да ги пазим и всеки да носи своя чифт в себе си през цялото време. В стаята имаше и голям плосък телевизионен екран, към който с кабел беше свързана лъскава видеокамера. По онова време телеконферентните връзки все още бяха новост. Спомням си, че наблюдавах с вълнение образа на Маркъс, който подскачаше на екрана. Той се намираше на десет хиляди километра от хотела ни, при него беше вече късен следобед, а сякаш беше в стаята при нас. Накара ни да се съберем около масата и ни изложи задачата. За да я изпълним, трябваше да започнем работа веднага. Без въпроси, без колебания. Гласът му беше равен и делови. Говореше бавно, за да не пропуснем нещо от думите му. — След две седмици — каза той — всеки от вас ще бъде с два и половина милиона долара по-богат. Плячката беше голяма сума банкноти на различни държави, предназначени за валутния пазар, чиято точна стойност зависеше от часа и от валутните курсове, но в доларов еквивалент възлизаше някъде на седемнайсет-осемнайсет милиона. Вътре имаше йени, бати, юани, рингити, какво ли не. При всичките кредитни карти и пътнически чекове, с които плащат съвременните туристи, огромни суми от националната им валута в брой се озовават всеки месец в чужбина. Обект на удара беше валутна борса в Германия, която събираше и изпращаше количествата азиатски банкноти, попаднали в обменните бюра на Европа, обратно в Куала Лумпур до финансовия еквивалент на един от онези огромни кантари, с които теглят камионите на влизане и излизане от склада; от там банкнотите се изпращаха към съответните национални икономики. Място на действието бяха офисите на престижната финансова институция Банк ъф Уелс, намиращи се в един небостъргач на булевард „Джалан Ампанг“. Там парите се брояха и се оставяха на временно съхранение в трезора, след което се опаковаха на пачки и се изпращаха с бронирани коли до летището, за да бъдат транспортирани до съответните страни. Количеството банкноти, натоварени в една отделна кола, не надвишаваше по стойност милион и половина долара, а курсовете се правеха по веднъж, и само веднъж, на кръгъл час. Трезорът беше последна дума на техниката. Отключваше се в точно определен час по предварително подадена заявка от трима души едновременно. За да отмъкнем цялото количество, трябваше да подходим творчески. Да извършим нещо, което професионалните обирджии на банки смятат за самоубийство: да пробием вратата. За целта се налагаше да превземем банката. Поне за час. Операциите, включващи превземането на банка, са изключително рисковани. Затова са и толкова редки. Повечето обири протичат съвършено просто. В банката влиза човек с качулка и тъмни очила, приближава се до гишето и подава на касиера листче хартия, на което пише: „Парите или животът“. Касиерът му изсипва всички банкноти от чекмеджето и човекът си тръгва. В банковите салони няма въоръжена охрана, затова всичко е много лесно. Проблемът е, че по този начин не могат да се изкарат много пари. В чекмеджетата на касиерите я има, я няма десетина-петнайсет хиляди долара. За да се направи истински удар, трябва да се превземе банката, което изисква маски, оръжие и изключително прецизно разчитане на времето. Но плячката е стотици пъти по-голяма, защото трезорът е ваш. Само дето и рискът е по-висок. Влезете ли с оръжие, имате две минути да излезете обратно навън. Дори да не сте взели и долар, на втората минута излизате, защото това е минималното време, необходимо да се задейства беззвучната аларма и полицията да се организира за реакция. С всяка следваща секунда шансовете ви да се озовете в затвора се увеличават десетократно. Ако се задържите в банката пет минути, смятайте обира за провален. Останете ли десет минути, всичко е безвъзвратно загубено. Ако и на трийсетата минута сте още вътре, този обир ще е последната грешка в живота ви. А ние именно това възнамерявахме да направим: за да пробием дупка във вратата на трезора, ни трябваше минимум час, ако не и повече. Което предполагаше множество усложнения. На първо място — контрол на щетите. Такава операция предполага заложници. Заложниците искат охрана. Човек, който да ги наглежда през цялото време. За да не реши някой от тях да се изживява като герой. Което би означавало някой да пострада. А ако някой пострада, може би други ще бъдат обзети от героизъм. Което означава трупове. Никой от нас не изпадаше във възторг при мисълта да убива хора, чиято единствена вина е била, че са се случили на грешното място по грешното време. И така, на нас ни трябваше човек — или двама — за бавачка. Друг проблем беше местоположението. Банката заемаше последните няколко етажа на трийсететажен небостъргач. След като усетеше, че горе нещо става, охраната на партера щеше да блокира всички асансьори, с което на практика щеше да ни отреже пътя за бягство. Дори да успеехме да се доберем до банката с маски и оръжие, почти сигурно беше, че там ще заседнем. Третият проблем беше с маршрута за бягство. Булевард „Джалан Ампанг“ — една от най-натоварените градски артерии в Куала Лумпур — имаше девет платна и по протежение на близо половин километър бе притиснат между гора от небостъргачи, ресторанти и хотели. Преди обед щеше да е претъпкан от автомобили и пешеходци, което означаваше и много полиция. На една пресечка зад целта минаваше скоростно шосе, но най-близката рампа за него се намираше на четири пресечки на запад. Да не говорим, че ако се задействаха алармите, полицията щеше да разполага с предостатъчно време, за да постави временни бариери, докато дойдат военните с техните хеликоптери. И накрая, дори да успеехме да напуснем невредими банката и някак да се изплъзнем от полицията, оставаше въпросът с изнасянето на парите от страната Седемнайсет-осемнайсет милиона долара в сравнително евтини чуждестранни валути — ставаше дума за бали с пари, които биха могли да напълнят доста голямо полуремарке. Ако ги натоварехме на пътнически самолет, той едва ли щеше да се издигне от пистата. Гласът на Маркъс беше сух и студен като камък, докато представяше стъпка по стъпка плана за операцията. Първо излагаше проблема, после веднага даваше решението. Анджела не беше права за него. Маркъс не беше интелигентен. Едно куче може да бъде интелигентно. Едно дете шахматист е интелигентно. Човек, който сам си попълва данъчната декларация, е интелигентен. Маркъс беше гений. Винсънт, дърдоркото на групата, попита ясно и отчетливо, за да го чуят всички: — А къде, по дяволите, ще заврем всичките тия пари?! — Никъде — отвърна Маркъс. — Парите изобщо няма да излизат от сградата. 
  21 
 


 Атлантик Сити



 Събуди ме шумът, идващ от стаята, която Лейкс ми бе наел. Още щом го чух, отворих очи. Пулсът ми се учести. Седнах в леглото и замръзнах, затаил дъх и наострил уши. Посегнах към револвера под възглавницата. Погледнах часовника си. Беше малко преди два през нощта. Звукът беше стържещ, като от влачене на тежък предмет по пода — голям, препълнен кашон или нещо такова. Съвременните хотели имат дебели, шумоизолирани стени. Далече назад остана времето, когато блъскахме посред нощ с юмруци по таблата на леглото, за да накараме влюбените в съседната стая да мирясат и да ни оставят да спим. Сега поставят плътни врати и два слоя пенопласт в кухината между двата реда тухли, за да не се чува нищо. Което означаваше, че ако аз все пак чувах шума тук, в съседната стая той сигурно е бил няколкократно по-силен. Станах тихо и си обух панталона. Поставих оръжието в джоба си за всеки случай и взех в ръка една от стъклените чаши от масичката над минибара. Пристъпих към вратата, отделяща стаята ми от № 316, и внимателно притиснах чашата към нея като импровизирано подслушвателно устройство. Стените на хотелските стаи може да са шумоизолирани, но междинните врати са от обикновено дърво. В продължение на няколко напрегнати секунди тишина чувах единствено ударите на пулса в ушите си и едва доловимото тиктакане на ръчния ми часовник. Стоях и се ослушвах, колкото да се убедя, че не ми се бе присънило. И тогава шумът се повтори. Някой разместваше мебелите в стаята. На фона на тихото, но остро стържене на рамката на леглото върху мокета, се чу ясно как въпросният някой изпъшка от усилието. По тембъра на гласа определих, че е жена. Чух я дори как изруга тихичко, докато се напъваше. Имаше красив, плътен глас, като на бивша певица. Чух шушненето на хотелските чаршафи, докато ги смъкваше от леглото, и тупването на матрака, когато го преобърна върху рамката. Жената си мърмореше нещо под носа, докато работеше; думите й идваха до мен безформени и неразбираеми. Готов бях да се басирам на всичко, че е онази агентка на ФБР. И знаех точно какво прави. Тарашеше ми стаята. Ребека Блекър претърсваше наред, от пода до тавана, за да не пропусне нито едно възможно скривалище. Чух как свали голямата безлична картина от стената и я запокити върху леглото. Миг след това отвори гардероба и отмести с ръка металните закачалки. Зачаках да видя какво ще направи после, но в течение на цяла минута нищо не се случи. Чувах я как си говори, но не различавах отделни думи. Запитах се дали има и втори човек в стаята, но си казах, че едва ли. Ако имаше някой с нея, едва ли щеше да си говори сама. Сигурно беше взела магнитна карта от управата на хотела. Полицията има нужда от заповед за обиск, за да претърси хотелска стая, само ако откажат да я допуснат. Но управата рядко отказва на полицията. Не е хубаво да ти влязат полицаи в заведението, но още по-лошо е да ти излезе име, че укриваш престъпници. Особено и ако хотелът ти е с повече звезди. Като внимавах да не издавам звук, оставих чашата и бавно като охлюв запристъпвах към вратата, която водеше към коридора. Долепих лявото си око до шпионката и огледах вляво и вдясно, доколкото позволяваше ъгълът на лещата. Федералните обикновено работят на групи, а дори когато само един служител е определен да разследва даден случай, той обикновено привлича хора от местната полиция да му помагат. Когато погледнах през шпионката, очаквах да видя отвън униформен полицай или някакъв тип със смачкан костюм и значка на инспектор или федерален агент. Но явно имах късмет. Ребека беше дошла сама. До отсрещната стена на коридора имаше количка на румсървис с натрупани мръсни чинии. Металните им похлупаци се въргаляха преобърнати отстрани. И това беше всичко. Ако не се броеше количката, коридорът беше абсолютно пуст. Знаех прекрасно какво трябва да направя. Ако Анджела беше с мен сега, щеше да ми набута сака в ръцете и да каже да се измитам веднага, без да мисля повече. Да тръгна кротко и полека към пожарното стълбище и да сляза право до сутерена. От там да мина тихо през кухнята, да изляза в подземния гараж и да стигна до колата. Ако тя ръководеше операцията, щеше да ме наругае за глупостта ми да резервирам стаята си през фирма за услуги. Анджела щеше да се е задействала още от момента, когато бе чула първия звук. Но Анджела я нямаше. А мен ме разяждаше любопитство. Облякох бавно новата си риза, сложих си вратовръзката и сакото, което не беше лесна работа, защото не исках да паля лампи. Прекарах няколко пъти пръсти през косата си, за да не изглеждам, сякаш току-що съм станал от кревата, после грабнах сака и излязох. Коридорът действително беше празен, а вратата на стаята, която ми бе наел Лейкс — заключена. Отидох до нея и се опитах да надникна през шпионката, но те не са предвидени за тази цел. Единственото, което успях да видя, беше размазано цветно петно от завесите на прозореца. Върнах се в № 317 и измъкнах от бюрото лист за писма с логото на хотела. Написах на листа „Слюбезното съдействие на Дж. Мортън излязох отново в коридора и го поставих върху сметката за румсървис на хотелската количка. Върнах металните похлупаци върху чиниите, сякаш бяха пълни, и избутах количката директно пред вратата на № 316. Ако Блекър отвореше вратата в този момент, нямаше как да не я забележи. Докато крачех по коридора към асансьорите, извадих от джоба си магнитната карта от стаята и я пречупих на две. Бутнах вратата към аварийното стълбище и затичах надолу. През цялото време онази жена не ми излизаше от главата. Тя вече ме познаваше по физиономия, но и аз я познавах. Нещо повече: знаех името й и номера на значката. Стига да намерех компютър, можех да изровя всичко, което си струваше, за нея. А нещо вътре в мен ме караше да искам да науча повече. Чудех се колко ли време ще й е нужно, за да ме разкрие на свой ред. Знаех, че е въпрос на часове да прегледа записите от охранителните камери и да разбере какво съм направил. Онова, което ме притесняваше, беше как изобщо бе стигнала до тук. Александър Лейкс ме бе уверил, че всичко, което прави за мен, ще си остане между нас. Това очевидно не беше така. По някакъв начин тя бе разбрала къде съм отседнал, което означаваше, че Лейкс имаше много сериозен проблем със сигурността. Извадих един от мобилните си телефони и набрах номера му. Телефонът иззвъня. Три пъти. На четвъртия той вдигна. — Ало? — Чух шумолене на чаршафи. Гласът му беше сънен. — Дал си ми прецакана стая — казах аз. — Кой се обажда? — Кой мислиш, че съм? Дал си ми прецакана стая в „Челси“. В момента ФБР е там и пори дюшеците. — Одисей! Бях стигнал по стълбището до най-долния етаж. Открих вратата, която водеше към сутерена на хотела. Беше свързана с противопожарната аларма, за да я задейства, ако се отвореше отвътре. Притиснах телефона между рамото и челюстта си, извадих джобното си ножче и плъзнах острието между контактните електроди на алармата. Побутнах леко вратата с хълбок, без да махам ножчето, докато тя се затвори отново. — Среднощ е, сър — почти изохка той. — Откъде сте сигурен, че е федерален агент? — Срещал съм я преди. Каза ми, че съм й съсипал почивката. — Жена? Как се казва? — Федерален агент. Имали значение как се казва? По това време на денонощието лампите в паркинга бяха угасени и се включваха само от сензори за движение. Единствената постоянна светлина идваше от една плафониера с мътно стъкло в подножието на стълбите. Аз навлязох между паркираните автомобили, извадих ключа, който Лейкс ми бе дал, и започнах да натискам бутона за отваряне на вратите. Докато се движех, около мен започнаха да се палят лампи. Бях стигнал до средата на паркинга, когато чух изщракване на ключалки и видях примигване на фарове. Джипът, който Лейкс ми бе обещал, стоеше паркиран до изхода. Точно онова, която ми трябваше. Чисто нов, черен като нощта, три тона, триста конски сили, с хромирани главини на колелата. — Сър, не знам как да ви се извиня. Ще ви наема нова стая в „Сийзър“, чиста като сълза. — Не. — Имам връзки в един мотел извън града. Познавам управителя, индус, прекрасен човек. Ще направи за вас всичко, което поискате, при пълна конфиденциалност. — Оттук нататък сам ще си запазвам стаи. — Сигурен ли сте? — Защо, объркан ли ти звуча? — Не, сър. Мога ли да направя за вас още нещо? — Ела в кафето на „Мериленд“ и „Арктик“ след двайсет минути. Трябва да поговорим. Качих се в колата. Огледах се наоколо. Погледнах в огледалата към строените в редица зад мен автомобили, за да не ударя нещо. Поставих лоста на заден ход. Внезапно замръзнах и затворих телефона на Лейкс, без да кажа дума повече. Вдигнах ръка и насочих вътрешното огледало. На втория ред коли, през две места встрани, беше другият черен събърбан. 
  22 
 


 Беше същият, който вече бях видял. С тъмни стъкла, ниско окачване. Предната броня и главините на колелата бяха от масивен хром. Премигнах и присвих очи, за да го огледам по-добре. Да, беше онзи същият, който ми бе изскочил изневиделица близо до изоставеното летище. Без номер отпред. Ах, мамка му. В полумрака на хотелския паркинг различих двама души в колата. Два черни силуета на още по-черния фон зад тях. Единствено бледата светлина на задействаните от сензори лампи показваше, че вътре изобщо има някой. Виждах части от тях — ту нечия коса, ту тъмната маса на нечий торс, очертанията на ръка. Останалото се сливаше с фона, сякаш бяха направени от дим. Които и да бяха, положително бяха тук от часове. Бяха открили хотела, бяха заели позиция и бяха зачакали, търпеливо заслушани в металическото поцъкване на изстиващия двигател. Без да изпускат от очи изхода. Без да слушат радио, да пият кафе или да си говорят. Просто бяха седели в неподвижната тишина на паркинга и ме бяха чакали да се появя. Ръката ми стисна волана. Как, по дяволите, ме бяха открили? Та аз бях взел толкова предпазни мерки! Бях им избягал на магистралата, бях сменил колата. Половината вечер бях прекарал в камарото на Спенсър, вдишвайки ароматизатора му за въздух с дъх на борова смола. Дори да ме бяха забелязали отново, когато отидох до хангара, бях обиколил няколко пъти пеша квартала, преди да взема стаята в Зелси“. Бях минал през претъпкани казина и фоайетата на други хотели. Изключено беше да са ме следили през цялото време. Мускулите на челюстта ми се стегнаха, сякаш някой ме бе ударил с юмрук. Кои бяха тия типове? Двамата седяха абсолютно неподвижно почти цяла минута, като ловци, забелязали дивеч. Аз също бях замръзнал на мястото си, вперил очи в огледалото. Този път щеше да ми е по-трудно да се отърва от тях, в това нямаше съмнение. Намирах се в хотелски паркинг посред нощ, а нито една от колите наоколо не се движеше. Ако по шосето няма движение и Господ не може да ти помогне да се измъкнеш, опашката те следва навсякъде. Тези ме бяха хванали натясно и го знаеха. От тях не се искаше кой знае какво. Можеха просто да блокират изхода с колата и всичко щеше да приключи. Седях неподвижно и ги наблюдавах в огледалото. От тръбите над главата ми падна капка вода и направи пътечка по предното стъкло. В главата ми се завъртяха десетина различни сценария. Можех да запаля двигателя, да настъпя докрай газта и да подпаля гумите към изхода. Можех да сляза, да се върна в хотела и да се опитам да им се измъкна пеша. Можех да подкарам бавно, все едно не ги забелязвам, и като изляза навън, да се пробвам по улиците на града. Но нито един не ми изглеждаше особено привлекателен. Погледнах часовника на ръката си. Секундната стрелка обикаляше мудно циферблата. Два сутринта. Оставаха двайсет и осем часа. При влизането ми в гаража светлините се бяха запалили. Докато крачех към колата, още няколко лампи се включиха да ми осветяват пътя. Ако разбирах правилно принципа им на действие, при липса на движение те постепенно щяха да угаснат. А когато угаснеха, в паркинга щеше да стане тъмно като в рог. Единствената светлина щеше да е знакът за изхода. Това щеше да ми даде няколко секунди преднина. Можех да запаля двигателя и да включа на скорост, преди да имат време да реагират. Разбира се, преди да бях изминал и три метра, светлините щяха да се запалят повторно, но малката преднина може би щеше да ми свърши работа. Протегнах бавно ръка, поставих ключа и го завъртях на втора позиция. Таблото пред мен се освети, компютърният екран на централната конзола засия в синкаво. Хванах лостчето, което палеше фаровете, и го поставих на положение изключено. Изгасих всичко, което можеше да се изгаси — габарити, дневни светлини, табло, компютър. Погледнах отново часовника си. Всеки миг лампите щяха да почнат да гаснат. Първата, покрай която бях минал на влизане в гаража, премигна и приключи цикъла. След нея почти едновременно угаснаха още две. После още две, после три. Допусках, че целият процес щеше да трае двайсетина секунди, колкото ми бяха нужни, за да стигна от входа на паркинга до колата. Отброявах ги по секундната стрелка на часовника си. Десет секунди. Гаражът потъваше в мрак. Пет секунди. Три. Две. Лампата над събърбана зад мен изцъка силно и угасна. Една секунда. Мрак. Поех си бавно и дълбоко дъх и запалих двигателя. Червените светлини на стоповете ми сигурно им бяха подействали като сигнална ракета. Включих на задна и настъпих педала, после навих рязко волана и набих спирачки. Гумите изсвириха, колата се завъртя на 180 градуса, аз превключих на предна и отново дадох докрай газ. Макар и задействани от сензори за движение, лампите не се запалиха веднага. Бях изминал близо шест метра, когато първите се събудиха. Засилих се нагоре по рампата и взех първите два завоя, като почти остъргах стената. Будката на пазача беше празна, но аз и без това нямах никакво намерение да спирам. Когато се изравних с нея, вече се движех с петдесет километра в час. Но въпреки добре съставения план не успях да постигна преднината, на която се бях надявал. Онези бяха подготвени. Стоповете ми им бяха издали намеренията ми. В момента, когато взех със занасяне завоя и поех по улицата, чух рева на втория събърбан зад гърба си. Вече никой не се преструваше. Моите преследвачи бяха престанали да се правят на невидими. Искаха да ме спипат на всяка цена. Спирачките им изскърцаха, тежката кола излетя на платното. Бях може би на петнайсетина метра пред тях. Хайде! Хайде! Кракът ми мачкаше педала на газта, сякаш се опитваше да изцеди последните сили на двигателя. Автоматичната скоростна кутия превключи веднъж предавката, после още веднъж тъкмо когато завивах на червено през кръстовището на „Пасифик“ и, Челси“. Взех завоя по най-гаменския възможен начин, сечейки три улични платна с рехаво среднощно движение. Другият събърбан коригира посоката и продължи да ме следва. Тия типове не бяха ченгета, това поне беше сигурно. Бяха готови на всичко, за да ме спипат — жив или мъртъв. Следвах картата на града, която бях запаметил в главата си. Право на юг по „Пасифик“ и след това на запад по „Провидънс“. Там имаше открит паркинг, през който можех да цепя за по-направо и да изляза на „Атлантик“. От „Атлантик“ да поема по „Олбъни“ към О’Донъл Парк. И след няколко пресечки да хвана рампата за скоростното шосе. В този град имаше поне триста улици, а аз ги помнех наизуст всичките. Сетивата ми бяха изострени до краен предел. Чувах свистенето на гумите по пътната настилка. Усещах как грайферите преодоляват малките неравности на платното. Долавях миризмата на изгорели газове от ауспуха. Излязох със занасяне на „Атлантик“ и смених посоката. Отначало рехавото движение ми се бе сторило проблем, но откакто следенето бе прераснало в гонитба, то по-скоро ми помагаше. Минахме близо десет пресечки все на червено. Стрелнах се през детелината, украсена с билборд на хотел „Атлантик Риджънси“, и поех по надлеза, който щеше да ме изведе на главното шосе. Ревът на двигателя заглушаваше бясно надутите клаксони на онези, които задминавах със скорост, близо два пъти по-висока от допустимата — пълна лудост в южните райони на Ню Джърси. Провирах се през колите по пътя, които сякаш стояха неподвижно. И въпреки това другият събърбан ме настигаше. Допря задницата ми с предната си броня и за миг изпитах ужасяващото чувство, че воланът не ми се подчинява, а предните ми колела се хлъзгат безпомощно по настилката. Няколко секунди джипът ми се мяташе между двете платна, като за малко не помете една от колите, покрай които профучахме. За момент си помислих да включа на най-високата предавка и да се опитам да им избягам, но бързо се отказах. Двигателите ни бяха равностойни, а те познаваха по-добре особеностите на събърбана, отколкото аз. Щяха да ме настигнат и изхвърлят от шосето за минути. Събърбанът ме настигна и се изравни с мен; известно време се движехме успоредно, врата до врата, после шофьорът наду клаксона и свърна към мен, за да ме удари. Аз завъртях волана и навлязох в аварийното платно, като едва не изхвърчах в банкета. Събърбанът продължи с рев напред, после удари спирачки и изостана зад мен, като през цялото време шофьорът натискаше клаксона. Мъжът от седалката до него ми правеше знаци с ръце: Отбий и спри! Поредният удар за малко не ме изхвърли през мантинелата. До следващия изход имаше цели осем километра, а тия мръсници нямаха намерение да ме следват на дистанция. Наистина нямах избор. Или трябваше да отбия, или щяха да ме изхвърлят от пътя. Изборът беше прост. Включих аварийните светлини, намалих скоростта и се отклоних към банкета. Другият събърбан застана зад мен и близо километър ме следва по инерция в аварийната лента. Когато моята кола спря, те също спряха. Настана тишина. Известно време нищо не се случи. Останах неподвижен, без да гася двигателя и без да махам крака си от педала на газта. Те включиха дългите светлини, за да не мога да ги наблюдавам в огледалата си какво правят отзад. Седях, заслушан в шума на преминаващите автомобили и в напевното стържене на щурците в близката борова горичка. От игра на гоненица бяхме преминали към игра на изчакване. Извадих оръжието от кобура и го затиснах под бедрото си на седалката. Малко след това шофьорската врата на събърбана се отвори, от него слезе мъж и тръгна към мен. Чакълът под ботушите му хрущеше като в каубойски филм. След като измина три-четири метра, го видях на фокус в светлината на фаровете. Беше нисък, със сламеноруса коса и бяло като порцелан лице. Вървеше наперено, сякаш идваше да ми каже, че гумите ми са спаднали или нещо такова. На врата си имаше татуирано число: 88. Там, където му я бяха направили, тази татуировка значеше нещо. Н е осмата буква от латинската азбука. НН е съкращение, разпространено във всички затвори на Съединените щати: Heil Hitler. Русият почука с кокалчетата си по прозореца и ми направи знак да сваля стъклото. — Искам да разменим няколко думи — каза той. Мълчах, без да свалям ръце от волана. Той извади малък пистолет от кобура на колана си. Беше доста сръчен. С едно бързо движение ръката му се стрелна надолу, сграбчи оръжието и го опря в стъклото на прозореца. — Само няколко думи, ако обичаш — повтори той. Стига да исках, можех да натисна газта и да излетя като ракета от там. Като при това мина през пръстите на краката му, преди пилешкият му мозък да успее да изпрати сигнал до показалеца върху спусъка. Събърбанът има доста добро ускорение за голям автомобил, а при това го държах на скорост и двигателят му беше добре загрял. Преди оня да разбереше какво става, куршумите му щяха да отидат напосоки в мрака. Можех да потегля още сега, ако исках, но какво щеше да ми донесе това? Та аз все още не знаех кои бяха тия типове. Свалих прозореца и той ми направи знак с ръка да сляза. Бавно се пресегнах, извадих ключа от запалването и отворих вратата. Едновременно с това със свободната си ръка плъзнах револвера, затиснат под бедрото ми, в джоба на панталона. Явно съм го направил доста ловко, защото русият не сметна за нужно да ме претърси за оръжие. Стоеше на около метър от мен и ме държеше на мушка. След като слязох, той затръшна вратата и ми направи знак с дулото да го последвам към другия събърбан. Когато ме подкара натам, усетих дъха му; миришеше на чесън и ментолови цигари. Стигнахме до колата, той отвори задната дясна врата и ми кимна да се качвам. На ръст мъжът на предната седалка беше два пъти по-едър от русия, а на врата си имаше същата татуировка. Още щом се качих, той се извърна и навря в лицето ми прерязана гладкоцевна пушка. Един залп сачми „три нули“ за лов на сърни щеше да отвее главата ми като на сламено чучело. — Бъркате ме с някого — казах аз. Русият затвори вратата след мен и се върна зад волана. — Не — каза той, — тъкмо ти ни трябваш. — Аз съм тук на почивка. Разследвам застрахователни измами. — Знаем кой си. — Много се съмнявам. — Вчера следобед си ходил да ровиш в контейнера на Рибънс. Никакъв застраховател не си. Дори не си и ченге. Не казах нищо. — Ти си човекът на Маркъс — каза русият. — Не съм човек на никого. Русият замълча. Включи на скорост и изкара събърбана от банкета. Шофираше внимателно и беше нащрек, за да не се опитам да ги изненадам с нещо. Усещах тежестта на оръжието в джоба си. — Къде ме водите? — попитах аз. Русият се извърна и ми се ухили, сякаш бях малоумен. — Имаш среща — каза той. 
  23 
 


 Слава богу, пътуването не продължи дълго. Седях неподвижно отзад и наблюдавах похитителите си. Отразена светлина от фаровете проникваше в купето и се примесваше със сиянието на компютърния екран, придавайки на лицата им мъртвешка бледност. Русият имаше ръждивокафяви очи и ръце, които изглеждаха като издялани от дърво. Очите на другия бяха ясносини. Беше червенокос и може би с десетина години по-млад от другаря си. През цялото време не отделяше поглед от мен. Дори не мигаше. Върху кокалчетата на пръстите си имаше татуиран надпис: „Тринайсет думи“. Навремето някой ми бе обяснил какво значи. Нещо за белите хора и децата им, нещо от рода на: „Наш дълг е да осигурим бъдеще за белите хора и техните бели деца“. Точните думи варираха в зависимост от затвора, където бе направена татуировката. Мъжът с рязаната пушка извади от джоба си очукан мобилен телефон с предплатена карта. Не можех да видя кои цифри натиска. Докато набираше, държеше телефона близо до лицето си, без да отделя очи от мен. Не говори дълго, а малкото, което каза, беше толкова тихо, че не го чух. Но се досетих за какво ставаше въпрос. Човекът докладваше на работодателя си, че задачата е изпълнена, че са ме открили и очакват нареждания. — Какво искате от мен? — попитах аз. — Млъквай — сряза ме русият. Отбихме от шосето и поехме по стар коларски път, който водеше навътре в блатата. След десетина минути отвсякъде ни заобикаляха тъмнина и пустош. Гумите на джипа затъваха в песъчливата почва, голямата машина подскачаше и се люлееше. Движехме се мъчително бавно. Намирахме се насред нищото, някъде около устието на залива Абсекън. Кулата на „Риджънси“ още светеше назад в далечината, но шумовете от шосето, звуците на цивилизацията се бяха стопили в мрака. Чувах само свистенето на вятъра над блатата. Колата спря. Останахме няколко минути на място, с работещ двигател. Мракът беше непрогледен и страховит. Чувах дишането на двамата мъже на предната седалка. Затворих очи и се запитах какво ли има да се случва. Дали чакаха нареждане да ме убият? Прогоних мисълта от съзнанието си. Ако това беше целта им, нямаше да ме сложат на задната седалка. Това означаваше да се скъсат от чистене. Не, щяха да ме метнат в багажника, там е много по-лесно да удариш впоследствие един парцал. При това русият щеше да ме ръгне с нож между ребрата още със слизането ми от моята кола и като почнех да падам, да ме хване във въздуха и да ме повлече към тяхната. После щяха да ме натоварят отзад, но транжиран поне на четири части и натъпкан в чували за боклук или нещо подобно. Ако ме искаха мъртъв, едва ли щяха да си дават целия този труд. При това да поемат риска да ме развеждат жив със себе си. Защото с всяка секунда живот шансовете ми да обърна ситуацията в своя полза се увеличаваха. Изведнъж през задното стъкло проблеснаха фарове. Обърнах се, като закрих очи с ръка срещу ярките светлини, и се вгледах в далечината. Още един черен събърбан си проправяше път през блатата. Минаха цели пет минути, докато измина разстоянието до нас и спря отсреща на пътя. Русият дори не се обърна да ме погледне. — Слизай — каза той. Слязох. Трябваше да прескоча два дълбоко изровени коловоза, за да се добера до другата кола. Във всички посоки се простираха километри блата, обрасли тук-там с хилави храсталаци. Видях отражението си в тъмните стъкла на събърбана, после се пресегнах, отворих задната врата и се качих вътре. Мъжът, който ме очакваше, беше силно мургав. С тъмна кожа, черна коса и черни очи. И с гъсти черни вежди като рунтави гъсеници. Приличаше на някакъв петролен шейх, от онези, дето ги дават по новините. Или на човек, който купува танкове от руснаците. Във всеки случай не на наркопласьор. Костюмът му в графитен цвят струваше може би двайсет хиляди долара. Дори под ярката светлина на лампата в купето очите му бяха с цвят на черен лед. Знаех прекрасно кой е. През годините бях чувал безброй истории за него. Някои го описваха като варварин. Други като човек с изтънчен вкус и обноски. Но една конкретна историйка се беше загнездила в паметта ми. Бях я чул от самия Маркъс, когато се запознахме в онзи хотел в Орегон преди пет години. След като подбра екипа си и раздаде ролите, той се наведе над масата, където бяхме насядали няколко души, и ни разказа за някакъв човек, когото познавал. Двамата били приятели от детинство. Буквално от детската градина. Били в един и същ клас, излизали с едни и същи момичета, посещавали едни и същи ресторанти. Още в училище неговият познат започнал да пласира кокаин и скоро се спречкал с дилъра си, за да му завземе територията. Взел го направо от улицата и го завлякъл — посред бял ден, без маска — в някакъв изоставен склад. Цапардосал го с гаечен ключ, нахлузил найлонова торба на главата му и я залепил с тиксо около шията. Но целта му не била да го задуши. В торбата имало пробити дупки за дишане. Съученикът на Маркъс седнал и зачакал врагът му да се съвземе. Когато човекът дошъл на себе си, той вкарал дюзата на флакон лилава боя през една от дупките и го изпръскал целия в торбата, докато само топчето за разбъркване останало да трака на сухо вътре. Изпаренията от боята проникнали в дробовете на мъжа, докато вече не бил в състояние да вика. В един флакон спрей се съдържат доста гадни неща: бутан, пропан, индустриален разредител, тежки метали, и всичко това попаднало в кръвоносната му система. Накрая хлапакът разкъсал торбата и си тръгнал. Мъжът останал по чудо жив, но отровите били проникнали в мозъка му. Когато го изписали от болница, можел само да седи неподвижно и да диша на пресекулки, докато от устата му течели лиги. Освен това бил напълно сляп и на хемодиализа. За висшестоящите равнища в картела посланието било брутално ясно: стига да поискал, хлапакът можел да управлява цяла наркоимперия с флакон лилава боя. И я управляваше, вече цели четирийсет години. Роден Хари Търнър, той не допускаше никой да се обръща към него по име. Никога. Известен беше с прозвището си, което малцина наркодилъри смееха да изрекат на глас. Прозвище, което веднъж чуто, се помнеше до живот. Вълка. 
  24 
 


 — Чудех се кога ли най-после ще се срещнем — каза Вълка, когато се вмъкнах на задната седалка до него. Въпреки лятната жега кожената тапицерия беше студена като лед. Климатикът сигурно беше поставен на нула градуса. Вълка не беше въоръжен. Нямаше нужда от оръжие. Скинарите с рязаната пушка бяха паркирали непосредствено до нас, отрязвайки пътя ми за бягство. Положително и шофьорът му на предната седалка имаше пистолет. Аз го погледнах, сякаш не знаех какво да кажа. — Не си точно това, което очаквах — продължи Вълка. — По описанията, които бях чувал, си те представях много по-млад. — Не знам какво си очаквал — отвърнах. — Аз съм, който съм. Вълка кимна многозначително. — Така е. Ти също знаеш кой съм аз, нали? — Знам — отвърнах аз. — Ти си Хари Търнър. Настана мълчание. Явно Вълка и такъв отговор не бе очаквал. — Кой ти каза името ми? — запита накрая той. — Едни хора. — Маркъс. — Едни хора. — Прави са хората. Това е едно от имената ми. Но на мен Хари никога не ми е харесвало като име. То е съкратено от Харихар. Знаеш ли какво означава Харихар? — Нямам представа. — Индийско е. Едно от имената на Кришна, който е въплъщение на Вишну, който според някой хиндуистки секти е върховният бог на тяхната религия. Вишну е пазителят, той е всемогъщият, всезнаещ страж на Вселената. Докато Хари едва ли изразява пълното значение на това име. Ти какво ще кажеш? — Май не — отвърнах аз. — Но ти сигурно ме познаваш и под едно друго име? По-лесно запомнящо се. — Викат ти Вълка. — Така е добре — каза той, като се размърда леко на седалката си. — Поне знаеш кой съм. — Как ме намери? — Е, стига де, това няма да ти кажа. Може да се опиташ да ми попречиш. Достатъчно е да знаеш, че мога да те проследя навсякъде. Аз изсумтях презрително. — Ти си призракът на Маркъс, нали? Личи си. Познавам по ръцете. Върховете на пръстите ти са гладки като кожата на лицето. — Не работя за Маркъс — казах аз. Той се усмихна. — Разбира се. Ти си свободен агент. Работиш единствено за себе си, нали така? Не казах нищо. — Гледаш ли новините? — попита Вълка. — У дома винаги работи телевизор. Жена ми не спира да ми натяква за това. В която и стая да вляза, пускам телевизора, а понякога забравям да го угася. При мен това е нещо като несъзнателен навик. Докато закусвам, гледам новините. Отивам на работа и гледам новините. Говоря по телефона и гледам новините. Дори не си давам сметка, че го правя, но жена ми забелязва. Когато разговаряме, аз уж чувам какво ми казва, но всъщност слушам новините. И това я дразни. Но съм длъжен да гледам, разбираш ли? Човек никога не знае какво ще покажат. Може да е история за някакво си там изчезнало момиче и аз моментално го изхвърлям от съзнанието си, понеже не ме интересува. След час може да е нещо друго. Нещо, което да промени деня ми или дори живота ми. Той замълча за момент, после продължи: — Знаеш ли, веднъж и мен ме дадоха по новините. Без да показват лицето ми, без да споменават дори името ми, просто някаква местна кабеларка заснела репортаж, в който се споменаваше моя фирма. Някакво малко момиченце се отделило от родителите си и се загубило и доста време не могли да го открият. Едва след няколко дни го намерили, в безсъзнание, в пустеещ парцел до една от работилниците ми. На пръв поглед му нямало нищо, но когато го прегледали, забелязали, че нещо не е наред. Зрението на детето било увредено, виждало размазано. Взели му кръвна проба и констатирали, че било изложено на огромни дози отровен газ. Което било странно, защото наблизо никъде нямало разхвърляна отрова за плъхове, в която има алуминиев фосфид. Просто миришело на развалена риба. Хората от телевизията били озадачени. Те обаче нямало как да знаят, че в мазето на работилницата има лаборатория за метамфетамини. Изпаренията се отвеждат през въздуховод към празния парцел в съседство. Момиченцето си играело там предишната вечер и се надишало едно хубаво, след което припаднало. Лаборантите изобщо не забелязали това, довършили си партидата и си отишли. Скоро изпаренията се разнесли във въздуха, но малкото момиченце останало да лежи на земята, на има-няма пет метра от изпускателната тръба. Ако новинарите бяха разкрили причината, това щеше да ми струва четвърт милион долара. И така, още щом научих за случилото се, се качих на колата и отидох до изоставения парцел. От там тръгнах да обикалям квартала, обикалях, обикалях, докато открих къщата, в която живееше момиченцето. Паркирах малко по-надолу по улицата, върнах се пеша до къщата и се вмъкнах вътре през един прозорец. Отидох първо в спалнята на родителите и ги зашеметих с електрошоков пистолет, за да съм сигурен, че няма да ми пречат. После отидох в стаята на момиченцето и му казах да не пищи. То се разплака, но ме послуша и не каза гък. Толкова беше уплашено, че не помръдваше от мястото си. Само дишаше тежко и плачеше без звук. Аз го отнесох на ръце до кухнята и го поставих да седне на барплота до мивката. Налях му чаша мляко и то я изпи. Налях още една, като този път добавих препарат за канали. На гъстота са еднакви и в мляко не личи. То изпи чашата до половина, после се усети и спря. По езика му бяха излезли пришки. Трябваше да го стисна за нослето и да му излея остатъка в гърлото. След това минаха цели двайсет минути, докато умре. Давеше се, повръщаше кръв, натриевата основа разяждаше вътрешностите му. След малко престана да плаче. Седеше и ме гледаше с едни големи тъжни очи, като дишаше на пресекулки. После се кипна на една страна и не се събуди повече. Лицето му беше покрито с кръв, очите му кървяха, понеже мозъкът му се беше разтворил на пихтия. Подпрях трупа на барплота до отворената врата на шкафа с химикали. След това от кабеларката не казаха дума повече за моята работилница. — Защо ми разправяш всичко това? — Защото аз поръчах убийството на Морено — каза Вълка. — И ако не ми донесеш парите от обира, ще убия и теб. 
  25 
 


 В колата беше тихо, ако не се броеше шумът на вятъра. Светлините на фарове откъм шосето хвърляха дълги сенки през боровите дървета. Някъде в далечината се чуваше глухият тътен на Атлантик Сити. Гърлото ми беше сухо. Вълка каза: — Атлантик Сити е мой, Призрак. Всяка цигара марихуана, всяка таблетка мет, които се продават на улиците, минават през мен. Знаех за Рибънс и Морено от месеци. Те разговаряха със същите хора, с които разговарях и аз. Харчеха парите си в моите казина. Отсядаха в моите хотели. Паркираха колите си на моите паркоместа. Маркъс трябва да е тотален идиот, за да си въобразява, че може да направи удар в моя град, без аз да разбера. — Няма как да не си знаел, че Маркъс смята да ти плати с пари от удар — казах аз. — От двайсет години с това се занимава. Планира удари. — Да, знаех. Но знаех също така и какво се готвят да откраднат. Как според теб Маркъс изобщо научи за федералната пратка? Да не би да му се е присънила, или е чул за нея в кръчмата? Не. Маркъс е говорил с хора, които са говорили с хора, които са знаели какво става. А, повярвай ми, всеки, който знае какво става, познава мен. — Но ако си знаел предварително за удара на Маркъс, защо остави Рибънс и Морено да го направят? Защо ги очисти, след като бяха отмъкнали парите? Вълка въздъхна. — Това ви е проблемът на вас, дребните бандитчета. Нямате въображение. Известно време и двамата мълчахме. — Кажи ми какво точно искаш от мен? — рекох накрая аз. — Искам да ти предложа сделка — каза той. — Направо далавера. Ще вземеш всички пари, които Маркъс открадна от казиното, и ще ги качиш на самолета му в понеделник сутрин. Така че маркерите да се синхронизират със сателитната проследяваща система и да експлодират по време на полет. — Това ще докара на Маркъс петдесет години затвор — отвърнах аз. — Което на неговата възраст си е направо смъртна присъда. — Започваш да загряваш. Ако Маркъс може да използва парите като оръжие, и аз го мога. Покашлях се. — Ти каза, че ми предлагаш далавера. Той посочи с жест към солените блата. — Далаверата ти е, че няма да те погреба някъде там. — Като оферта не е кой знае какво. Ако ти не ме убиеш, Маркъс ще го направи, дори от затвора. Някои хора имат голям интерес към тази операция. Аз може да не работя за него, но не съм глупак. — Да, може и да се опита да те убие, но погледни ситуацията в краткосрочен план. По тия места вятърът откъм океана е много силен. Понякога вие като вълк през тръстиките. Или като писък на човек. Някои хора, които живеят в покрайнините на града, могат да се закълнат, че чуват човешки писъци нощем. Ефектът е толкова поразителен, че се е случвало туристи да викат полиция. Когато полицаите им кажат, че това е просто вятър, не вярват. Тръгват посред нощ, както са си по джинси и тениски, да търсят човека, който пищи. Но така и не го откриват. Защото гонят вятъра, нали чаткаш? Истинските писъци тук не се чуват надалече. Най-много на петнайсетина метра. Не казах нищо. Нов порив на вятъра се блъсна в стъклата на колата, воят му се смеси с шума от климатика. — Тъй или иначе — продължи Вълка, — ти ще ми помогнеш. Направи, каквото ти казвам, и ще те взема на работа при мен. Ще изкараме сума пари заедно. Ако обаче си направиш оглушка, това ще бъде последният ни разговор. Ще те убия просто за назидание. Ще те погреба под някоя пясъчна дюна, така че, когато те намерят, от теб ще са останали само зъбите и този скъп часовник на ръката ти. Погледнах през прозореца към другия черен събърбан; двамата мъже вътре зяпаха разсеяно в празното пространство. Може би и те се вслушваха във вятъра. — Парите още не са у мен — заявих накрая аз. Вълка едва-едва обърна главата си, но не ме погледна. — Разбира се, че не са. Ако бяха, нямаше да си тук. Това, което не разбирам, е защо Маркъс изпраща призрака да му прибере парите, след като разполага с цели армии убийци? — Мога да открия парите, но за целта трябва да ме пуснеш. — Че да духнеш, така ли? Не, Призрак. Ти си обучен да ставаш невидим. Всъщност това е единственото, което умееш. Ако ще работиш за мен, няма да напускаш полезрението ми през следващите трийсет часа. Ще отидем заедно да намерим откраднатите пари в компанията на мои хора. Това е единственият начин да си тръгнеш жив от тези блата. — Откъде да знам, че няма да ме гръмнеш в мига, в който ти покажа къде са парите? — Няма, защото те ценя като призрак — отвърна той. — Пък и толкова кръв ми стига за един ден. — Не знам защо не ти вярвам. — Помисли си само. Ако изпълниш всичко, което искам от теб, ще живееш по-дълго, отколкото ако не го изпълниш. Може да е с няколко часа, с няколко дни или години, но ще е по-дълго. Ако откажеш да го изпълниш, ще си мъртъв до трийсет минути, след като преди това си изкопаеш сам гроба. — Знаеш ли — казах аз, — сделката наистина е добра. Само че онова, което търсиш, не е у мен, а нямам и никакъв шанс да го открия, ако ми дишаш във врата. — Няма да отхвърлиш офертата ми. — Много съжалявам, но не мога и да я приема. Ако ми дадеш двайсет и четири часа, можеш да смяташ работата за свършена. Повярвай ми, аз мразя Маркъс поне толкова, колкото и ти. Но не мога да ти дам нещо, с което сам не разполагам. — Пак не ти вярвам. — Имаш всички основания да не ми вярваш. Аз съм първокласен лъжец. Но ми е все тая дали ми вярваш или не. Тази история започва да ме отегчава. — Да те отегчава!! Обяснявам ти, че съм готов да те свитна, а ти се отегчаваш? — Защо, на теб да не би да ти е интересно? — Аз се пресегнах и открехнах леко вратата. — Знаеш ли какво ще се случи, ако слезеш от колата, Призрак? Кимнах. — Ще рискувам с пясъчните дюни. Когато ти хрумне нещо по-интересно, обади ми се. Вълка не отговори, аз слязох от колата и затръшнах вратата. Той ме гледаше гневно и озадачено през прозореца, сякаш бях загадка за него. Може би си мислеше, че блъфирам. Може би той блъфираше и не бе очаквал да му отвърна. Във всеки случай даде знак на шофьора си да подкара колата. Направиха обратен завой и поеха бавно назад към шосето, оставяйки ме насаме с двамата скинари. Погледнах часовника си. Беше три и петнайсет сутринта. Оставаха двайсет и седем часа. 
  26 
 


 Изпратих с поглед джипа на Вълка, който подскачаше и се друсаше по коларския път, като на всеки няколко метра изпод колелата му бликаха кални гейзери. Наоколо бяха само мочурища. Вятърът откъм океана се беше усилил. Тръстиките пищяха с човешки гласове. Не бях чак такъв глупак, че да побягна. Трудно се бяга от ловна пушка. Особено ако е 12-калиброва, заредена със сачми „три нули“, по осем до дванайсет бройки в патрон, които напускат дулния срез с хиляда и петстотин километра в час, за да се разпръснат след няколко метра в малко смъртоносно облаче. Всяка сачма е с диаметър осем и половина милиметра и тежи колкото монета от пет цента. Една е достатъчна, за да ти пръсне мозъка. Да, с бягане нямаше да стигна далече. А нямаше и къде да се укрия. На седем-осем километра на запад имаше борова гора, а на петнайсетина в обратната посока — няколко огромни вятърни турбини, произвеждащи електричество, но иначе наоколо беше равна пустош. Освен това онези бяха с кола. Дори да успеех да изляза извън обсега на пушката им, те можеха да запалят мотора и просто да ме прегазят. На терен като този нямаше как да им избягам. Видях как джипа на Вълка изчезна в далечината. Въздухът беше солен на вкус. Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Чух как вратата на колата зад гърба ми се отвори. Обърнах се. Русият беше слязъл. Стоеше и примигваше угрижено. Явно перспективата да копае два метра яма в калта, за да ме погребе, след като ме убие, не му се струваше особено привлекателна. Червенокосият слезе малко след него, но изражението на лицето му беше различно. Очите му бяха широко отворени, челото му лъщеше. Беше потен. Вдигна рязаната пушка до рамото си и я насочи към мен. — Съжаляваме - каза русият. Аз не отговорих. Не помръднах от мястото си. Русият заобиколи събърбана и натисна едно копче. Отзад сигурно имаше всякакви полезни неща. Тиксо, тел, трион, ножове. Върна се с лопата. Дълга, ръждива, с дървена дръжка. Сигурно имаше поне метър и петдесет, покрита със засъхнала кал от последния път, когато е била използвана по предназначение. Русият се спря на два метра от мен и я хвърли на земята в краката ми. Аз я погледнах и заявих: — Няма да я вдигна. Не исках дори да я докосвам. Една лопата не е особено добро оръжие. Разбира се, ако цапардосаш някого с лопата по главата, ще го убиеш на място, но не е там работата. Защото е практически невъзможно да го направиш. Лопатата е нещо тежко и неудобно за ползване; докато замахнеш с нея, за да нанесеш удар, губиш ценно време. А не уцелиш ли от първия път, е още по-трудно да я вдигнеш и да замахнеш отново. През това време жертвата не стои със скръстени ръце. Може би някои се парализират от страх и чакат смирено съдбата си, но не и тези двамата. Русият щеше да ме застреля още преди да замахна. Аз стоях и ги гледах. — Ти сам избра съдбата си, мъжки — заяви русият. Хвърлих поглед към кулите на казиното, които светеха в далечината. — Погледни откъм хубавата страна — каза русият. — Докато копаеш, ще си жив. Ако ти трябват два часа, за да изкопаеш един гроб, това са още два часа живот. Няма защо да те лъжа. Не можеш да избягаш от нас. Но ако се съгласиш да копаеш, поне ще спечелиш още малко време, за да размислиш върху нещата от живота. Да се обърнеш към Бог или нещо такова. — Как се казваш? — попитах аз. Русият и другият се спогледаха. Червенокосият стискаше здраво рязаната пушка, сякаш се боеше да не му се изплъзна. — Така и така ще мра — свих рамене аз, — поне да знам имената ви. Русият се колебаеше. След малко каза с неохота: — Аз съм Алексей. — Мартин — обади се другият. — Алексей. Мартин. Вижте, имам пари. — Наистина ли смяташ, че можеш да ни подкупиш, за да те пуснем? — Поне да си спестя копаенето — казах аз и бръкнах в джоба на панталона си. Преди да бях докоснал парите, ръката на Алексей се стрелна към колана му, където беше затъкнал малък пистолет. Рюгер компакт. Изработен от онзи лек метал, който използват в самолетостроенето. Беше толкова малък, че би се побрал и в джоба на ризата му. — Полека! — процеди той. Ръката ми излезе от джоба, стиснала два бона в нови банкноти, пристегнати с хартиен бандерол с цвят на горчица. Вдигнах пачката нагоре, за да я видят добре, после я хвърлих на земята в краката им. — Пуснете ме — казах аз — и мога да ви дам десет пъти по толкова. В колата си имам цяла торба с пари. Също и десетина мобилни телефона. Всичко е ваше. — Не можеш да ни купиш — отсече Алексей. Вдигнах ръка нагоре. — Само ми вижте часовника. Алексей и Мартин пристъпиха напред. Вдигнах и двете си ръце нагоре. Алексей протегна ръка, сякаш очакваше да сваля часовника си и да му го подам. После направи още една крачка напред. Това бе груба грешка. Защото вече ни делеше по-малко от метър. Настъпих с все сила лопатата и дръжката й подскочи нагоре. Сграбчих я с две ръце и замахнах с нея, сякаш беше ковашки чук. Ръбът й закачи челюстта на Алексей, която се затвори с пукот и предната част от езика му изхвърча навън. Пуснах лопатата, пристъпих крачка напред и го хванах за дясната ръка, като извих китката назад, докато изпука. Той изрева от болка. Със същото плавно движение извадих револвера от джоба си, стиснах го с ръка през шията и опрях дулото в слепоочието му. Всичко стана извънредно лесно. Докато се опомни, Алексей бе станал мой жив щит. Обърнах се към Мартин и казах: — Хвърли я. Известно време той ме гледаше учудено, сякаш мозъкът му отказваше да регистрира случващото се. Намести пушката в ръцете си. Минаха няколко секунди. Алексей се мяташе и дърпаше, по брадата му се стичаше кръв. Направих крачка вляво, но дулото на пушката ме следваше. — Ти хвърли патлака — каза Мартин. — Няма да стане. Мартин поглеждаше ту мен, ту револвера в ръката ми, ту приятеля си. — Много съм добър — казах аз. — Ако не хвърлиш веднага пушката, ще пръсна черепа на Алексей, после твоя. От това разстояние ще застрелям и двама ви, преди да си направил каквото и да било. А аз знам какво правиш. Чакаш да се разкрия, за да ме гръмнеш, нали? Е, няма да дочакаш. Неонацисткото мозъче на Мартин работеше на пълни обороти. Виждах го. Виждах как късите му дебели пръсти ту се свиват, ту се разпускат около гумираната шийка на приклада. Дланите му бяха влажни, сякаш бе бъркал с голи ръце в блатата. Около татуировките на кокалчетата му бяха избили капки пот. Алексей се давеше. Кръвта от прехапания език се стичаше в гърлото му. Вятърът отново се усили. — Изхвърли патроните — казах аз. — Веднага. Мартин насочи пушката към земята и дръпна ложата. Изхвърлячът се отвори и от там изскочи яркочервен патрон. Той дръпна отново ложата и действието се повтори. Продължи да помпа, докато и шестте патрона бяха на земята. Дръпна един последен път, за да ми покаже, че затворът е празен, после захвърли пушката в канавката. Погледна ме. Ръцете му висяха встрани. Чувах дишането му. — Добре — казах аз, после вдигнах револвера и пръснах черепа му. Куршумът го улучи в лявата скула, точно под окото. Премина през небцето и излезе навън през основата на мозъка, където се събират в сноп всички нерви. Кръв, мозъчна тъкан и парченца кост обагриха пясъка зад него. Тялото му рухна, сякаш беше пълно с олово. Пуснах Алексей. Той залитна напред, мъчейки се да запази равновесие. Преди да бе направил и две крачки, аз го ударих в тила с дръжката на револвера и той се просна по лице в калта. Сигурно ударът му бе размътил мозъка, защото подритна с крака и угасна като изгоряла електрическа крушка. Поех си дъх. Никой нормален човек не обича да убива, но самото действие не е толкова страшно, колкото го изкарват. Разправят, че с всяко убийство човек умирал по малко отвътре. При мен никога не е било така. Аз не изпитвам каквото и да било, само известно стягане в гръдния кош, както когато имам киселини. Дишането ми се учестява, цветовете ми изглеждат някак по-ярки. Проблемите ми се струват по-лесно разрешими, мислите ми текат по-бързо. Всичко това е от адреналина. После усещането отминава, стига да изчакам няколко минути. Просто трябва да си мисля за нещо друго, да се концентрирам върху задачите, които предстоят. В това няма нищо срамно. Тези мъже представляваха смъртоносно оръжие. И за миг не си бях помислял, че мога да ги оставя живи. Да проявя милост към тях би било грешка. Докато бяха живи и в състояние да носят оръжие, Вълка щеше да ги праща след мен. По дяволите, дори Вълка да го нямаше, да не съществуваше изобщо, тези типове щяха да ме гонят до смърт, понеже веднъж ги бях победил. Някои хора не знаят кога да се откажат, след като веднъж са загубили. Жаждата за мъст щеше да се върти из черепните им кутии като дозвуков куршум от 22-калибров пистолет, твърде бавен, за да си пробие и изходно отверстие. Тия щяха да ми отмъщават, докато ме убиеха или аз тях. Докато бяха живи, докато всичките им крайници си бяха по местата, те бяха оръжие. Пребърках джобовете на Алексей. Измъкнах рюгера от колана му и извадих пълнителя. Дръпнах затвора. В цевта имаше зареден 9-милиметров патрон. Запокитих пистолета далече в блатата. Паспортът беше в джоба на ризата му. Алексей Гавлик. Портфейл, мобилен телефон. Ключът от събърбана. Пуснах връзката с ключовете в джоба и прегледах списъка с контактите на телефона. Към нито един от номерата нямаше вписано име, но през последните десет часа човекът беше провел повече от петнайсет разговора с един и същ номер с код за Атлантик Сити. Вълка. Запомних наизуст номера, след това счупих телефона и хвърлих частите му в блатото. Пристъпих до трупа на Мартин и направих същото. В портфейла му имаше шофьорска книжка с адрес в Оушън Сити. Освен пушката и връзка ключове открих и сгъваем нож, закачен за колана му. Запокитих и него в блатото. Вдигнах от земята пачката с двата бона, изчетках я с ръка и я пъхнах обратно в джоба си. Избърсах дръжката на лопатата с края на ризата си и я захвърлих колкото се може по-надалече. Алексей изохка и се размърда. Краката му заритаха безпомощно в калта. Върнах се при него и го застрелях в тила. Капчица кръв опръска вратовръзката ми. Аз я избърсах с ръка. Натиснах бутона за освобождаване на барабана на револвера ми, изхвърлих патроните и празните гилзи в канавката, после развих винтовете на дръжката и свалих гумираните ръкохватки. Дръпнах назад ударника, освободих пружината, която го държеше, свалих го и го запратих колкото се може по-надалече в блатото. След по-малко от минута оръжието беше разглобено на осем малки части. Онези, които още не бях захвърлил, щях да ръся едно по едно покрай пътя, така че цял екип криминолози да не могат да ги открият и сглобят за няколко месеца. Затворих задната врата на джипа, качих се зад волана, подкарах на заден ход, докато открих достатъчно широко място, обърнах и поех към шосето. Наоколо се чуваше само тихото жужене на насекоми. 
  27 
 


 Куала Лумпур



 Всяка операция започва по един и същ начин. След като Маркъс ни каза какво ще откраднем и как да го направим, следващият ход бе да направим оглед на място. Това обаче беше почти толкова рисковано, колкото и самият обир. Подготовката за един удар отнема десетки часове. Трябва да познавате всяка педя от обекта, от входната врата до дъното на трезора. Трябва да запаметите имената на всички касиери, номерата на значките на всички охранители, всяко възможно скривалище на всеки етаж от сградата. Имат ли стъклените врати електронни брави? С таймер ли се заключва вратата на трезора? В колко часа директорът на клона излиза за кафе, как го пие? Трябва да знаете всичко. Ето защо трябва да отидете на място в банката и хубавичко да я огледате. Двайсет минути не вършат работа. По-скоро два дни. Този срок изправя професионалния обирджия пред уникален набор от проблеми. На първо място, трябва да си измисли причина за престоя. Банкерите често забелязват, когато някой влезе, помотае се час-два и след това излезе, без да свърши нищо. И което е още по-лошо, дори да успеете да направите огледа, без някой от служителите да забележи, в банките има камери. Разбира се, те не представляват непосредствена заплаха, понеже никой досега не е бил арестуван само защото е влязъл в банката, без да свърши нищо, но камерите могат да се превърнат в сериозен проблем на по-късен етап. След обира разследващите власти могат да изгледат всички записи от охранителните камери, за да видят дали някой, приличащ по ръст и физика на крадците, не е посещавал клона преди. Всички влизания през последните шест месеца се разследват. Ако засекат съвпадение, могат да пуснат снимката на заподозрения по новините и това ще ги отведе една стъпка по-близо до залавянето му. Следователно, ако искахме да се запознаем отблизо с начина, по който функционираше въпросната банка, трябваше да влезем като такива, каквито не бяхме. Да влязат призраци. Сю Мей беше нашият координатор. Тя щеше да остане във вана и да поддържа връзка с нас с помощта на малките слушалчици в ушите ни. Бяхме я взели за преводач, но в случая щеше да ни служи за гид. Тя вече безброй пъти бе преглеждала плановете на сградата, пиейки литри зелен чай от малки стиропорени чашки. Двамата с Анджела бяхме определени да влезем вътре. В продължение на няколко часа преди обед работихме върху дегизировката си, докато накрая Анджела просто засия в червена лятна рокля „Гучи“, комплект платинени гривни, обсипани със скъпоценни камъни, високи токчета и чанта в тон с останалото. По нищо не приличаше на жената, която познавах, откакто се помнех. Изглеждаше с двайсетина години по-млада и с няколко милиона по-богата. Контактните й лещи бяха котешкозелени, косата й — черна, дълга и абсолютно права. Устните й бяха кървавочервени, цялата изглеждаше като слязла от корица на списание. В нея не бе останало нищо от Анджела. Беше се превърнала в Елизабет Риджуотър, богата наследница от Нова Англия. Аз също изглеждах леко променен с безличния си черен костюм и тъмна вратовръзка, излязла от мода преди няколко сезона. Гримът ме бе състарил с десетина години, косата ми беше тъмнокестенява и ми придаваше заплашителен вид. Лицето ми беше трайно изкривено в кисела гримаса. Казвах се Уилям Голд и бях личният телохранител на мис Риджуотър. Анджела беше прикрепила с верижка дипломатическо куфарче за китката ми. Леко, от полиран алуминий, подплатено отвътре с дунапрен за допълнителна защита. Когато го повдигнах, усетих как нещо неголямо, но доста тежко се размърда вътре. — Да вървим — каза тя. Слязохме от вана и през въртящата се врата влязохме във фоайето на сградата. Тя водеше, разбира се, пристъпвайки с уверената грация на жена, способна да притежава всичко, което пожелае. Аз крачех зад нея с наведена глава, скрит зад тъмните си очила. Хората ни оглеждаха, което винаги ме кара да се чувствам дискомфортно дори когато съм дегизиран. Предпочитам да бъда никой, да съм незабележим. Сградата се наричаше Нешънъл Ексчейндж Тауър — трийсет и пет етажен небостъргач с площадка за кацане на хеликоптери на покрива. Докато минавахме през фоайето, огледах набързо партерния етаж. Нито една от вратите не се отваряше с електронен код или магнитна карта; нямаше и метален детектор, каквито поставят в повечето обществени сгради в днешно време. Рецепционистите дори не ни заговориха, когато се насочихме към асансьорите. Един ни погледна и ни кимна, но нищо повече. Банката притежаваше само най-горната част от сградата. Хвърлих поглед към указателя с имената на наемателите, поставен до асансьорните врати. Целият първи етаж беше фоайе. На втория се намираха офисите на администрацията, охраната и чистачките на сградата. На третия и четвъртия се помещаваше адвокатска кантора, на следващите осем — голяма индустриална фирма. Тринайсети етаж нямаше, но от четиринайсет до двайсет и едно всичко беше заето от петролна компания. Двайсет и три и двайсет и четири бяха в ремонт, на двайсет и пет имаше някаква новосъздадена фирма за електроника. Десетте последни етажа — от двайсет и шест до трийсет и пет — принадлежаха на банката. И само на един от тях се помещаваше трезорът. Повечето от етажите на банката не представляваха интерес за нас. Два бяха просто колцентрове за обслужване на клиенти, пълни с телефонистки и нищо друго; други пет — офиси на акаунт мениджъри. Трезорът беше най-горе. Там, на трийсет и петия етаж, се намираше основното хранилище за чужда валута, в което трябваше да влезем. Доколкото можеше да се разбере от плановете, на този етаж нямаше кой знае какво друго: неколцина мениджъри, известен брой лични сейфове и приблизително осемнайсет милиона в банкноти. След като останахме сами в асансьора, натиснах едно копче на часовника си, с което задействах хронометъра. Разполагайки с точен план на сградата и с точното време, за което асансьорът щеше да се изкачи до последния етаж, можехме да изчислим скоростта му на движение. А по скоростта на движение можехме да засечем времето за повикване с бутона, ако асансьорът се намираше на друг етаж, както и времето за забавяне, ако бяха натиснати няколко бутона едновременно. След като асансьорът бавно потегли нагоре, Анджела ме погледна загрижено. — Страх ли те е? Поклатих глава. — Много ми е гот даже. Минаха две минути, докато стигнем до последния етаж. Наблюдавахме мълчаливо как се сменят цифрите на таблото. Когато вратите на асансьора най-после се отвориха, отвън беше застанал един от управителите на банката, за да ни посрещне. Аз хвърлих кос поглед към Анджела, но тя не ми обърна внимание. Сигурно на последния етаж имаше някаква система за известяване, когато асансьорът се движеше към тях. Присъствието на този човек пред вратите и готовността, с която ни очакваше, едва ли бяха съвпадение. Последният етаж приличаше на най-обикновена банка, само дето беше на сто метра над земята. От асансьорите се излизаше в нещо като фоайе, шест на девет метра, обзаведено с канапета, всичките обърнати към прозорците. От едната страна, зад плексигласова преграда, бяха гишетата на касиерите, а зад тях се виждаха врати с двойни ключалки и няколко стъклени кабини. Най-отзад, в дъното, различих частния асансьор и огромната кръгла врата на трезора. Вероятно спартанското обзавеждане беше част от общия естетически замисъл: делова практичност без излишен лукс. Управителят се ръкува с Анджела и ни поздрави на малайски. Анджела му отговори на английски и добави: — Бих искала да наема личен сейф. Не беше необходимо да казва нещо повече, за да привлече вниманието му. Той се усмихна и повтори поздрава си, този път на английски, след което ни покани в кабинета си. Анджела нямаше вид на жена, склонна да си губи времето, и това не убягна от вниманието на управителя. Той ни поведе през една от вратите с двойни заключалки по дълъг коридор с ред кабинети. След като се настанихме удобно, аз вдигнах алуминиевото куфарче и Анджела отключи веригата, която стягаше китката ми. Облегнах се назад и запазих мълчание. Колкото по-малко говорех, толкова по-правдоподобно изглеждаше всичко. Моето участие изобщо не бе необходимо. — Докато съм тук, бих желала да наема малък сейф, за да държа в него нещо, което ми е особено ценно — каза Анджела. — Ако е възможно, бих желала да се убедя колко надеждна е системата ви. — Уверявам ви, че сте дошли на точното място. Разполагаме с набор от лични сейфове, оборудвани с най-усъвършенстваните системи за защита в цяла Азия. — Казаха ми също, че предлагате и касети в трезора. — Това е така, но нашите касети са запазени за корпоративни клиенти, които оставят на съхранение активи на стойност минимум пет милиона британски паунда. Личните ни сейфове, които се намират в отделно помещение точно срещу вратата на трезора, отговарят в по-пълна степен на вашите нужди, уверявам ви. — Мисля, че в моя случай бихте направили изключение. Анджела положи куфарчето в скута си и го отвори, за да покаже на управителя какво има предвид. Вътре имаше скъпоценен камък с овална форма, дебел колкото мъжки пръст, с почти рубинен цвят, но малко по-бистър. Това беше червен диамант — най-редкият вид в света. Открит преди повече от триста години някъде в Индия, бе принадлежал по различно време на двама европейски крале, три принцеси, двама арабски шейхове и трима милиардери. Предложен на търг, би могъл да се продаде за малко над четиринайсет милиона долара. Приличаше на замръзнала капка кръв. Диамантът от казахската корона. Разбира се, не истинският, който се намираше зад петсантиметрово, непробиваемо за куршуми стъкло в Абу Даби. Беше имитация, но изключително добра. Шлифован цирконий, обработен с малки количества церий, което му придаваше редкия червен оттенък на оригинала. Всеки бижутер с няколкогодишен опит и увеличително стъкло би могъл да каже, че е фалшификат, но това не беше проблем в случая. Куфарчето беше натъпкано с фалшиви документи — застрахователни полици, сертификати за произход, експертни оценки. От камъка се искаше просто да изглежда ценен и, повярвайте ми, добре се справяше със задачата си. За миг очите на управителя се разшириха, но той веднага се овладя. Допускам, че умението да демонстрира пълно безразличие към скъпоценностите, оставяни на съхранение в банката, беше част от длъжностната му характеристика. И най-лекият намек за сребролюбие бе в състояние да подейства като сигнал за тревога на потенциалния клиент. За банката беше важно всичко да става по установения ред, без каквито и да било отклонения. Управителят ни изгледа с престорено безразличие и се отпусна назад в креслото си. — Готова съм да заплатя всякаква цена, за да осигуря безопасността му — каза Анджела. — Разбира се, при условие че сте в състояние да ми предложите равнището на защита, с което съм свикнала. Имала съм проблеми в миналото с малайски банки. Играта беше много деликатна. Анджела трябваше да убеди управителя да ни допусне да огледаме трезора, без обаче да се ангажираме с наемане на касета. Като за целта беше по-добре той да ни отхвърли като клиенти и веднага да ни забрави, отколкото ние да се откажем в последния момент и това да му се стори подозрително и да ни запомни. Гласът на Анджела беше в равна степен мил и настойчив, глас на жена, която дори в затруднено положение беше свикнала да й се подчиняват. Тъкмо на тази добре премерена арогантност разчитахме, за да бъдем отхвърлени от банката. Използвах минутите, през които Анджела и управителят си бъбреха за трезора, за да запомня разположението на охранителните камери. Навсякъде в банката се виждаха онези черни полусфери, монтирани на тавана, така че практически всеки квадратен сантиметър се покриваше от минимум две или три камери. Над всяко гише имаше по една камера, по една зад него, по една над всяка от стъклените кабинки отзад, плюс още четири, насочени срещу вратата на трезора. Единственото място без камери бяха тоалетните за персонала, които бях забелязал в дъното на общото помещение. Извиних се учтиво и под претекст да използвам тоалетната излязох в коридора. Още с излизането си от кабинета на управителя прошепнах: — Камери. През слушалчицата в ухото си чух Сю Мей: — Огледай добре частния асансьор в задното помещение, между вратата на трезора и личните сейфове. Асансьорът, който имаше предвид, се намираше непосредствено до трезора и по нищо не приличаше на онзи, с който бяхме пристигнали. Този беше с тежки врати от неръждаема стомана и система за повикване по последна дума на техниката. С кабината можеше да се разговаря по видеоконферентна връзка. Огледах го хубавичко, докато минавах покрай него. — Двоен контрол на отварянето, достъп с магнитна карта — прошепнах аз. — Господи! — изохка Сю Мей. — А трезорът? — Троен контрол — отвърнах аз. — Със засичане на часа на отваряне, програмирано забавяне и едновременно набиране на троен код от трима души. Сю Мей изпсува на китайски. Този трезор беше истинско чудовище, натъпкано с дублиращи се защити от най-реномираните световни марки. Продължих пътя си, за да не привличам внимание. Когато се върнах в кабинета на управителя, Анджела вече приключваше с него. Бяхме постигнали повечето от нещата, за които бяхме дошли. Би било идеално, ако ни бе показал и трезора, но ние знаехме, че това няма как да се случи. Дори служител на неговото равнище да бе дал разрешение за оглед, мениджърът на трезора щеше незабавно да го отмени. Нямаше как да проникнем вътре, освен ако не си откриехме сметка в банката, което само по себе си беше твърде рисковано. Анджела благодари, закопча куфарчето за китката ми и ме поведе към вратата. Изглеждаше разочарована и леко ядосана. И както се оказа, изобщо не се преструваше. Още щом влязохме в асансьора, Анджела натисна бутона, после обиколи кабината, като се взираше внимателно във всяко от осветителните тела. Вътре имаше скрити камери, разбира се, но не и микрофони. Повечето асансьори нямат микрофони, но Анджела провери за всеки случай. След като се убеди, че не ни записват, тя се облегна на месинговия парапет в дъното на кабината и прошепна в ухото ми: — Няма да излезем живи от тук. — Супер! — отвърнах аз. — Видя ли трезора? — Трезорът е „Дайболд“ клас втори, със система за забавено отключване от трима души в точно определен час. Което означава, че трима управители на банката трябва едновременно да въведат всеки своя код, известен само на него, и то в точно определен час от деня, известен само на тримата, след което трезорът не се отваря веднага. Просто се задейства таймер, който отключва вратата, да речем, след час и половина. Да, видях го тоя шибан трезор и какво? — Ще се изкефя жестоко, когато отворим това нещо. — Нищо подобно, тръгваме си. Дори трезорът да не беше проблем, дори да успеехме някак да докопаме парите, ние сме на една пресечка от полицейския участък, на пет минути от щаба на частите за борба с тероризма. Което означава хеликоптери и отряди от командоси. Мъже с черни маски и бронежилетки, които се спускат по въжета от въздуха, също както по филмите. Ще ни турят белезниците още преди да сме пипнали вратата на трезора. Или направо ще ни гръмнат. — Може би си очаквала, че кражбата на седемнайсет милиона долара е нещо лесно? — казах аз. — Очаквах да е нещо, след което оставаме живи. Явно съм се лъгала. Поклатих глава. — Трябва да се откажем — каза Анджела. — Да духнем. Да идем в Прага. Наемаме си апартамент в „Босколо“ и изчезваме за един месец. — И какво му е забавното на това? — Не сме тръгнали да се забавляваме — каза Анджела. — Лично аз искам да съм богата и да живея като нормален човек. — Знаеш ли колко е скучно да си нормален? — отвърнах. — Аз пък живея заради тръпката на предизвикателствата. — Едно такова предизвикателство може да ни струва живота. Поклатих глава. — Каквото ни е писано, това и ще стане. 
  28 
 


 Атлантик Сити



 Известно време шофирах мълчаливо. Бях преполовил разстоянието до Хамънтън, когато видях изоставения събърбан встрани от шосето. За мой късмет, полицията не го бе забелязала, иначе щеше да повика паяк да го вдигне. Когато паркирах зад него, на шосето се чуваше една-единствена кола, която при това се движеше в обратната посока. По това време на денонощието шосетата бяха пусти. Анджела обичаше да казва, че всеки призрак разполага с набор от правила за оцеляване. Сред тях има само три, които тя никога не била нарушила или променила. Наричаше ги Голямата тройка и за нея те бяха нещо като Десетте Божи заповеди. Първо правило: убивай само когато нямаш друг избор. Второ: доверявай се само в краен случай. И трето: никога не сключвай сделка с полицията. Последното беше продиктувано от чисто практически съображения. Предназначението на полицията не е да пуска престъпници на свобода. Колкото и да е корумпирано едно ченге, то е положило клетва да пази и служи на хората и да спазва законите в рамките на своята юрисдикция. Може да ви се струвам циник, но клетвата си е клетва. Не можете да сключвате сделка с човек, който се е заклел да ви тикне в затвора. Да го кажем най-простичко: полицията е врагът и никакви пари, приказки или дрога няма да променят този факт. При това невинаги полицаят е проблемът. Понякога проблемът — това са хората в екипа ти. Има си дума — всъщност не една, а няколко — за човек, който пее на полицията. Доносник, кука, плъх. В някои части на света е достатъчно да кажеш на полицай колко е часът, за да се озовеш в болница, пребит от своите. Няма по-презряно същество от онзи, който тропа на властите. Дори духналият по време на удар има шанс да изкупи вината си, ако работи здраво и се старае, но доносник, който си подпише показанията, трябва направо да си иде вкъщи и да лапне пистолета. Споразумението за включване в програма за защита на свидетелите не струва и хартията, на която е отпечатано. На много стратези им се носи печална слава заради склонността им да си отмъщават на онези, които са ги предали. Дори не убиват провинилия се веднага. Най-напред избиват цялото му семейство, за да му дойде акъла в главата. Изпращат човек с набор касапски ножове да поработи над майка му. Ликвидират приятелката му. После братята и сестрите му. Накрая децата. Едва тогава идва и неговият ред. Не преставах да мисля за Ребека Блекър. Представях си черната очна линия по клепачите, косата, която се спускаше на непокорни кичури до раменете. Представях си кожения портфейл със значката й. Жената на снимката изглеждаше толкова по-млада, пълна с младежки възторг, примесен с безпокойство и ужас. Докато онази, с която се запознах, беше хладнокръвна и обръгнала. Превърнала се бе в друг човек. Питах се колко ли време щеше да мине, преди да се опита да ме прибере на топло. Или може би вече го правеше? Обърсах с ръкав волана на колата, скоростния лост и дръжките на вратата — вътрешната и тази отвън. Сетих се да обърша и дръжките на останалите врати — предната дясна и двете задни. Свалих сакото, вратовръзката и ризата си, върху които имаше пръски от кръв, и ги хвърлих на задната седалка заедно с последните части от револвера. Отидох до моя събърбан и извадих чиста риза от сака, сложих си старото сако, после се върнах при джипа на Алексей и Мартин и отворих отзад, за да видя дали вътре няма нещо ценно. Освен втора лопата открих парче зелен градински маркуч, два анцуга, газова запалка за лули с насочен пламък, навита на кълбо медна тел, клещи, три ножа, кутия оранжеви чували за смет, трионче, широка ролка тиксо и чук. За непосветения всичко това би изглеждало като купчина домашни потреби и консумативи. Но медната тел е много по-добра от въже, ако се налага да вържеш някого. Двуслойните найлонови чували могат да поберат по двайсет и пет килограма парчета от транжиран човешки труп, без да протекат. Да те ударят с градински маркуч боли повече, отколкото с бейзболна бухалка, стига удрящият да си разбира от работата. Докато с едно трионче могат да се свършат куп полезни неща. Това беше набор от инструменти за мъчение. Взех долнището на единия анцуг и го разцепих на две, после половината на още две. Изправих парче медна тел с дължина около седемдесет сантиметра и увих памучния парцал около него. Ако исках, можех да оставя джипа в някоя борова горичка, за да го открият ченгетата. Без отпечатъци, за да го върнат на собственика му. По дяволите, ако исках да изкарам някой и друг долар, Александър Лейкс щеше да ми препоръча поне десет сервиза, където да ми платят добри пари за него, без да задават въпроси, и до сутринта да го разфасоват на части. Но аз не исках да си трая. Исках да изпратя послание. Отворих капачката за бензина, след което напъхах увития в около медната тел парцал в резервоара, докато усетих, че опря дъното. Вътре нямаше много гориво, което беше добре. По-малко бензин означава повече кислород. Оставих парцала да се напои добре, след което го издърпах обратно. После вкарах другия край в резервоара и по този начин целият парцал беше напоен. Оставих едно петсантиметрово парче да се подава навън. Отдалечих се на метър и нещо, щракнах запалката и поднесох острия синкав пламък до края на парцала. Когато платът се сбръчка и почерня, хвърлих запалката през прозореца на джипа, обърнах се и си тръгнах. Отключих другия събърбан с дистанционното, седнах вътре, запалих двигателя и излязох на заден ход на шосето, като включих четирите мигача, за да ме виждат. Погледнах си часовника. Беше точно четири сутринта. Агенциите за автомобили под наем бяха затворени по това време, а на мен спешно ми трябваше нова кола, за да остана незабелязан. Положително Вълка имаше съгледвачи из целия град, които щяха да си отварят очите за черен събърбан с моя регистрационен номер. Освен това можеше да се предполага, че и федералните знаеха марката и модела на колата ми. Ако онази жена бе успяла да намери хотелската ми стая, нищо не й пречеше да открие и какво карам. Колко наети коли се паркираха в гаража на, Нелси“? Пет? Десет? Зад мен откъснатото парче плат гореше бавно, както гори памук, докато пламъците не пропълзяха надолу в тръбата за гориво. Бензиновите пари обикновено не се запалват лесно, но течен бензин в присъствието на кислород гори добре. Пламъкът трябваше просто да слезе до нивото на горивото в резервоара. Бях се отдалечил на стотина метра, когато това стана. Резервоарът експлодира и тритонният джип подскочи половин метър нагоре. Секунда по-късно огънят обхвана пластмасите, кожените и текстилни тапицерии в купето и цялата каросерия избухна в пламъци. Ако го оставеха, щеше да си догаря с часове. С всички екстри автомобилът струваше може би осемдесет хиляди долара, но докато стигнех до моя изход, от него щеше да е останала само купчина желязо. Пламъците осветяваха боровите дървета като огромен факел, изхвърляйки облаци дим над шосето. След малко се превърнаха в малка светла точка на хоризонта, а единствената миризма, която долавях във въздуха, беше на сол откъм океана. Време беше да се направя на плъх. 
  29 
 


 Докато пътувах обратно към града, шосето беше пусто като Сахара; фаровете на колата осветяваха само асфалт и поизтритата жълта осева линия. Отстрани профучаваха рекламни билбордове за казина. Вятърът брулеше безмилостно предното стъкло и носеше песъчинки и боклуци във въздуха. Бях изминал около шест километра, когато един от мобилните ми телефони иззвъня. Беше още в сака, който бях оставил на седалката до себе си. Извадих го и видях, че номерът е онзи от визитката на Ребека Блекър. Отворих телефона и го затиснах между бузата и рамото си, за да говоря и шофирам едновременно. — Ей, забави се — казах аз. — Джак Мортън е голям наглец, да знаеш — отвърна тя. — Цели два часа претърсвах онази стая, докато открих тъпата ти бележка. — Започвах да си мисля, че по някаква причина си я пропуснала. Ама ти не спиш ли? Очаквах да ми позвъниш едва утре. — Ще спя, когато отида отново на почивка. — Мога ли да те попитам защо претърсваше стаята? — Открих колата, с която са избягали — каза тя. — Рекох си, че може би знаеш нещичко по въпроса, а и че бих могла да открия твои следи на мястото на инцидента. — Нищичко не знам по въпроса. — Да бе! — сопна се тя. — Какво се е случило? — Полицията на Атлантик Сити откри колата преди два часа. По-скоро онова, което е останало от нея. В една изоставена сграда до старото летище. Някой й е сипал достатъчно запалителна течност, за да изпепели цялата околност. Останали са само деформирани ламарини и някои части, изработени от материал, който издържа на високи температури. Беше ни нужен час само за да определим марката и модела. — Кофти. — Знаеш ли, Джак, виждала съм много запалени коли, но никога не съм чувала за кола, която да се самозапали седемнайсет часа след удара, за който е използвана. — И си мислиш, че някой се е добрал до колата преди теб. — Двама. Намерихме пресни следи от обувки. Ти не носиш ли случайно мокасини четирийсет и четвърти номер? — Предпочитам боти. По-добре обхващат глезените. — Ако ще си играем игрички, може да ти изкарам заповед за арест. — Няма да го направиш — отвърнах аз. — Нямаш никакви доказателства. — Тогава дай ми ти доказателства — каза Ребека. — Ти си този, който ми навря номера си, и аз отказвам да повярвам, че си го направил само за да се занасяш с мен. Искал си да ти се обадя. Поне ми кажи защо. — Проследяваш ли разговора? — Моля? — Телефонът има вграден джипиес чип — казах аз. — В днешно време всички телефони се правят така. Чипът изпраща на всеки петнайсет секунди сигнал, задаващ местоположението му с точност до десет метра. Това означава, че би могла да откриеш къде се намирам. Хайде де, федерален агент си все пак! Би трябвало да ги чаткаш тия работи. — Искаш да знам къде се намираш? — Искам да знаеш къде съм бил. По-конкретно, къде е бил този телефон през последния час, час и нещо. А ако се върнеш достатъчно време назад, ще установиш, че изобщо не съм се доближавал до изгоряла кола. — Можеш просто да ми кажеш къде си бил, ясно ли е? — Разхождах се по шосето. Но на теб ще ти трябват точните координати. — И какво си правил по шосето? — Просто излязох да се поразходя. — В три сутринта. — Обичам нощния въздух. Понася ми на бронхите. — А да си се натъкнал на нещо интересно? — Просто направи, каквото ти казвам. — Да ми помогнеш ли искаш — рече Ребека, — или просто да ми вдигнеш кръвното? — Нито едното, нито другото. Казвам ти, че излязох на нощна разходка, като си държах телефона включен. — Много си нагъл. — Искаш ли да знаеш къде съм бил или не? — Честно ли да ти отговоря? Искам да знам номера на обувките ти. — Четирийсет и три. Мълчание. Чувах я как диша в слушалката. Дишаше плитко и някак насечено, сякаш от месеци, дори години не й бе оставало време да си поеме дълбоко въздух и да го задържи в дробовете си. Пръстите й тракаха по клавиатурата. — Трябва да се срещнем — заяви тя. — По телефона не става ли? — Предпочитам лице в лице. — Ти току-що каза, че можеш да ми изкараш заповед за арест. Предпочитам да говорим от разстояние, поне на първо време. — Не ми е притрябвало да те арестувам. Маркъс Хейс може да обере Форт Нокс, ако ще, все ми е тая. Искам онези, които обърнаха града на бойно поле, за да мога да се върна в Кейп Мей и да си доизкарам почти провалената почивка. А като си помисля за изгорелия бял додж, оставам с усещането, че ми дължиш обяснение. — Казах ти, не знам нищо по въпроса. — Искаш ли да карам по процедура? — Е, добре. Явно и двамата сме будни, така че нека се срещнем в лоби бара на хотела след един час. Там поне никога не затварят. — В кой хотел? — Знаеш в кой. Цяла нощ мести мебели в него. — Без особена полза, бих казала. Не си докоснал дори шоколадчетата на възглавницата. — Как изобщо откри стаята? — Казах ти вече — отвърна Ребека. — Много съм добра в това, което върша. — Е, след час. — До скоро. Прекъснах разговора, свалих пластмасовото капаче от телефона и извадих батерията. Извадих и СИМ картата, пречупих я на две, после изхвърлих парченцата през прозореца. Погледнах часовника си. Беше четири и петнайсет сутринта. Оставаха двайсет и шест часа. 
  30 
 


 Докато минавах покрай Мейс Лендинг, набрах номера на Маркъс на друг от мобилните си телефони и зачаках, докато дисплеят от черен стана зелен. Човекът на Маркъс отговори на второто позвъняване, сякаш бе седял до телефона в очакване да звънне. Погледнах часовника си. В Сиатъл беше почти 1:30 след полунощ, следователно Маркъс спеше дълбоко. Но пък поне един от хората му беше винаги нащрек и в готовност. Сигналът не беше особено добър. — „Пет звезди“ — каза мъжът. — Дай ми го — казах аз. — Кой се обажда? — Никой. Разговорът прекъсна, докато мъжът понесе телефона към някоя от съседните стаи. Хора като Маркъс могат да си позволят мъжка секретарка с безличен акцент от Средния Запад. Гласът на човека отсреща беше като сироп за кашлица. Доколкото знаех, заведението имаше три телефонни линии, като и трите отговаряха по един и същ начин. Мъжки глас обявяваше името и обаждащият се разполагаше с трийсет секунди, за да го убеди, че поводът е важен и трябва да говори с шефа. Ако не успееше да се впише във времето, линията просто прекъсваше. След секунди чух гласа на Маркъс. Вместо поздрав въздъхна уморено, но долових и нещо друго в тона му. Беше уплашен. — Ало? — каза той. — Маркъс, аз съм. — Джак. От часове се опитвам да се свържа с теб. Какво има? — Ти ми кажи, Маркъс — отвърнах аз. — Или си мислиш, че не знам за капана, който ми заложи? Той замълча. Завих по изхода, водещ към боровите гори. Няколко секунди Маркъс не отговори, после въздъхна шумно: — Не разбирам за какво говориш. — Вълка е знаел за плана ти още преди Рибънс и Морено да са имали възможност да се доближат до Атлантик Сити. Твърде си хитър, за да подцениш човек като него. Значи или целиш нещо, за което не съм чул, или си много по-тъп, отколкото съм те мислел. — Невъзможно — каза той. — Няма откъде Вълка да е знаел за плана ми. — Аз разговарях лично с него. Опита се да ме убие. — Той опипва почвата, Джак. Няма друго обяснение. Ако Вълка наистина е знаел, че искам да го прецакам с федералната пратка, защо е приел играта? Защо е допуснал Морено и Рибънс да влязат в града? Можел е да им пръсне черепите още преди да бяха минали през боровите гори. — Каза ми, че бил намислил да ти го върне тъпкано. Да направи така, че парите да са у теб, когато експлодират, за да опереш ти пешкира. Сега ме моли да кача парите с маркера на самолета ти и да изчакам, докато се взриви мастилото. Но ти си знаел, че ще се опита да го направи, нали? Значи си имал нещо друго предвид. — Какви ги върши тоя, по дяволите? — Не гледаш ли новини? Не знаеш ли, че е имало трети стрелец? Вълка ми каза, че е бил негов човек. От другата страна настъпи мълчание. После Маркъс попита: — Ти си се срещнал с него, така ли? — Да, срещнах се. — Господи! — въздъхна Маркъс. — Ти работиш за него. Аз изсумтях презрително. — Ако питаш мен — продължи Маркъс, — Вълка в момента слуша този разговор и ти подсказва какво да говориш. Какво ти предложи? — Главата ти на тепсия. Само че аз отказах. — Затварям телефона. — Чуй ме — казах аз. — По новините тази сутрин ще съобщят за двойно убийство. Двама от хората на Вълка са застреляни в главата насред солените блата. Това трябва да ти покаже достатъчно ясно към кого съм лоялен. Доколкото знам, тази линия е чиста. Само двамата сме. Но ако не проговориш, не мога да ти гарантирам, че ще останем приятели. Ако не ми кажеш всичко, няма да защитавам повече интересите ти. Ясно ли ти е? Не мога да се чувствам длъжен на един мъртвец. Маркъс не отговори. — Ти си мъртъв, Маркъс — казах аз. — Разбираш това, нали? Бас държа, че ако Вълка не успее да те прецака с тия белязани пари и да те тикне в затвора, просто ще те убие. Той със сигурност иска да го направи, Маркъс. Засега аз съм единственият, който може да го спре. Така че говори. — Не съм ти залагал капан, Джак. Маркъс вдиша и издиша шумно, въздухът излизаше с хрипове от дробовете му като на човек, обзет от паника. Послушах известно време как се задъхва, докато си мислех колко си пада по игричките. Той не беше от хората, които превъртат, когато бъдат хванати в лъжа. Беше невъзмутим лъжец с желязно самообладание, играч от световна класа. Би го направил, ако искрено си мислеше, че има какво да губи, иначе беше просто за ефект. Дори начинът, по който дишаше, би могъл да бъде част от ролята. — Виж сега къде виждам проблема - заявих накрая аз. — Ако Вълка действително е бил зад третия стрелец, защо му е притрябвало да убива Морено и Рибънс там, на място? Защо не ги е изчакал да се отдалечат достатъчно от казиното, преди да ги нападне и обере? Ако беше потраял само двайсет минути, щеше да удвои шансовете си за успех и да намали до минимум риска да бъде разкрит от полицията. Следователно или той лъже, или ти. — Не знам какво очакваш да кажа — рече Маркъс. — Наистина не знам. Обзет от безсилна ярост, почуках с телефона по черепа си. И двамата знаехме, че Маркъс ме будалка. Целият този разговор тежеше като тухла в стомаха ми. — Е, добре — въздъхнах аз. — Ще ми кажеш, преди тази история да приключи. — Намери ли поне парите? — Не. Рибънс все още не се е появил. — Как, по дяволите, е възможно това? — Мисля, че е мъртъв. — Какво?! — Бил е прострелян — казах аз. — Открих белия додж, който са ползвали. Всичко по него, което не беше смачкано от удари или надупчено от куршуми, беше покрито с кръв. Не съм специалист по огнестрелни рани, но не мога да си представя човек да живее дълго след такава кръвозагуба. И като се има предвид, че не съм се чувал с него, допускам, че е мъртъв. А дори и да е жив, не му остава дълго. Трябва да наблюдаваме болниците и моргите. — Рибънс няма да иде в болница. — Той умира. — Все му е тая. Рибънс е рецидивист, с две присъди. Ако го хванат, отива до живот в пандиза. Без право на замяна след двайсет години, без извънсъдебно споразумение, без намаляване на присъдата за добро поведение. До живот. Такъв като него би предпочел да му изтече кръвта на улицата, отколкото да се върне в затвора. — Маркъс помълча и попита: — Е, какво мислиш? — Мисля, че в такъв случай се крие някъде. Сигурно си е намерил някоя дупка, където да се свре, докато премине бурята. А когато е изтрезнял от поетата дрога и си е дал сметка за тежестта на раните си, вече е било късно. Той е като старо куче, което се е свило на кълбо под стълбите, за да умре на спокойствие. Но не съм убеден, че накрая няма все пак да повика линейка. Срещал съм много хора, които твърдят, че по-скоро биха умрели, отколкото да идат в затвора. Всичките се оказаха лъжци и въздухари. Маркъс не каза нищо. — Искам да си помислиш дали не се сещаш за някое място, където може да е отишъл. Място, на което държи. Където би могъл да се скрие за известно време. Но не в мотел. Човекът кърви, никой няма да го пусне в мотел. — Може да се е върнал в дупката си. ,Дупка“ се нарича укритието, където човек, замислящ обир, прекарва последната нощ преди удара. То е различно от мястото, където е планиран той. Човек не плюе там, където яде. Професионалните обирджии никога не работят в дупката си. Не говорят, не пият, не ядат, не почистват пушките и пистолетите си. В дупката не се прави нищо, освен да се спи. Устроена е така, че да можеш да я напуснеш за трийсет секунди, ако се наложи. Затова професионалният обирджия се отнася сериозно и с уважение към дупката си. И никога не се връща в нея след обира. Поне на теория. Но поне на теория никой не очаква и да бъде прострелян по време на операция. — Имаш ли адреса? — попитах аз. Маркъс го изрече бавно, сякаш си мислеше, че имам нужда да си го запиша. Аз го повторих, за да се убедя, че съм го чул вярно. — Какво да правя с Вълка? — попитах накрая. — Внимавай да не ти види сметката. — Нямам това предвид. Вие двамата сте вече във война. Разбираш това, нали? Трябва да го убиеш, иначе той ще убие теб. — Ти гледай да намериш парите — каза Маркъс. — Защото, ако бомбата гръмне и по джипиеса открият у кого са, няма връщане назад. Аз ще си свърша моята работа. Ти си гледай твоята. — Ясно. Известно време и двамата мълчахме. — Маркъс — казах накрая аз, — ако разбера, че по някакъв начин си се опитал или се опитваш да ме прецакаш, ще те намеря и ще те убия. Надявам се, че осъзнаваш това. Прекъснах разговора и изхвърлих телефона през прозореца. Въздушната струя, обливаща колата, го засмука назад и той се удари в задния прозорец, преди да падне в банкета до шосето и да се пръсне на десетина парчета. 
  31 
 


 Заведението с голяма неонова реклама, изобразяваща чаша димящо кафе, се намираше в бетониран пустеещ парцел срещу изоставен супермаркет със заковани прозорци. През големите стъклени витрини се виждаше всичко вътре. Мъж с готварска шапка мажеше с лой скарата, а единствената келнерка зареждаше кафе машината зад бара. Двама клиенти изтрезняваха в едно сепаре до входа, докато младеж с втъкнати в ушите миниатюрни слушалчици миеше с парцал пода около краката им. Александър Лейкс ме чакаше, седнал в друго сепаре в дъното на помещението. Колкото и да се мъчеше да се прави на спокоен, човекът видимо нервничеше. Седеше изправен като глътнал бастун и все се оглеждаше, сякаш очакваше нещо изневиделица да го ухапе. На масата пред него имаше цяла плетеница кръгли отпечатъци от чаши с кафе. Не ме забеляза, докато се приближавах. Когато минавах през вратата и звънчето издрънка, не вдигна глава. Едва когато застанах зад него и сложих ръка на рамото му, подскочи. — Отдавна ли чакаш? — попитах аз. — Над два часа — отвърна той. — Къде се загубихте? — Изскочи нещо непредвидено. Той погледна въпросително ризата ми. — А какво сее случило с костюма ви? — Съсипах го. Седнах в сепарето срещу него. Той обгърна с дясната си ръка чашата с кафе и спусна лявата надолу в скута. Очите му блестяха. — Какво има? — попитах го. — Боях се, че ще се опитате да ме убиете заради издънката с хотелска стая. — Затова ли си насочил към мен пистолет под масата? Лейкс сякаш не се сещаше какво да каже. Младежът, който миеше пода, се беше приближил до нас. От слушалките му се носеше ритмично думкане и скърцане, сякаш някой ходеше с гумени подметки по линолеум. Под ярките луминесцентни лампи и най-малките дефекти по униформата му се открояваха като на дневна светлина. Лейкс го изчака да отмине. Когато хлапето се отдалечи, чух как ударникът му се плъзна полека напред и нагоре и предпазителят щракна. С дискретно движение Лейкс извади малкия автоматичен пистолет изпод масата и го затъкна под сакото си. — Как разбрахте? — попита той. — Още щом седнах, ти мушна лявата си ръка под масата и хвана чашата с дясната. А на летището те видях как попълваш формуляри. Левак си. Редно би било и кафето си да държиш с лявата ръка. Повечето хора хващат чашата с доминантната си ръка, освен когато се хранят. А на теб лявата ти ръка беше под масата, да не говорим за издутината под мишницата ти. Освен това ме забеляза, когато влязох, но се направи, че не ме виждаш. Стори ми се и малко неспокоен, затова предположих, че носиш пистолет. — Беше просто предпазна мярка — каза Лейкс. — Още ли си на моя страна? — Зависи — отвърна той. — Още ли смятате да ми платите? — Мислех да ти платя, да — казах аз. — Но този пистолет ме изненада. — Нямах избор в моето положение. И аз съм чувал това-онова, нали разбирате? Маркъс Хейс няма репутация на човек, който лесно прощава и забравя. Боях се, че ще се наложи да си допия кафето с цял буркан индийско орехче. А не желая това да се случи. — Маркъс е по индийските орехчета — казах. — Не аз. — Откъде да знам? Не ви познавам, не знам нищо за репутацията ви. Даже не знам как се казвате. — Значи вече знаеш нещо за мен. Не убивам хора, освен ако нямам много сериозна причина да го направя. Пропускът ти с хотела все още не е достатъчна причина. — За десет години — каза той — нищо подобно не ми се беше случвало. — Какво? — За десет години — обясни той — никога не съм допускал да се прецака скривалище на наш клиент. В това отношение бяхме безупречни. — А защо тъкмо сега? — Моят човек на рецепцията обясни, че го хванало шубето — каза той. — Дошли от ФБР с описание на бял мъж, висок метър и осемдесет, тегло осемдесет и пет килограма, възраст между петдесет и петдесет и пет. Намекнали му, че ако не пропее, ще го депортират. Уплашил се, че ще му вземат децата. — Половината свят отговаря на това описание. Могъл е да отрича. — Както казах — вдигна рамене Лейкс, — хванало го шубето. Извадих от джоба си двете хиляди долара и ги поставих на масата до кутията със салфетки и пластмасовата бутилка с кетчуп. Стодоларовите банкноти бяха леко измърсени от пътуването до боровите гори. Лейкс погледна банкнотите, после мен. — Вие не сте толкова стар, колкото изглеждате, нали? — На колко мислиш, че съм? — Трудно е да се каже. Сега ми се виждате някак по-млад, отколкото в началото. Посочих с пръст нагоре. — От осветлението ще да е. Лейкс не каза нищо. — Виж сега какво искам от теб — продължих аз. — Искам да вземеш тези пари и да ми направиш една справка в полицейския архив. После ще разкараш събърбана, който съм паркирал отвън. Ще ми наемеш нова кола, нещо незабележимо, както преди. Ще ми купиш нови дрехи: костюм, ризи, обувки, каквото се сетиш. И накрая ще ми набавиш един малък, но надежден пистолет с чисти номера. Или още по-добре, без номера. Така че да не могат да го проследят до теб, ясно? След няколко часа пак ще ти се обадя. Искам всичко да е готово дотогава. Разбираш ли? — За какво ви е справка в полицейския архив? — Не е нужно да знаеш. Искам докладите за тежки инциденти от последната седмица. За всички извършени кражби с взлом, грабежи, убийства, такива неща. Всяко корумпирано ченге, всеки продажен адвокат може да ти ги изрови точно за трийсет секунди. Искам да знам всичко, което знае и той. — Нещо конкретно? — Да — отвърнах аз. — Но няма да ти кажа какво. Нямам ти доверие. Лейкс кимна едва-едва и отново погледна парите. Физиономията на Бен Франклин отвърна на погледа му. На нито една банкнота, отпечатана в Съединените щати, не може да се види усмихнато лице. Всички гледат с мъртвешка сериозност. Единствено Франклин обаче те гледа право в очите. Погледът му те следи, където и да се намираш. Също като Мона Лиза. — Това не покрива нищо — каза Лейкс. — Парите са само за справката, не са за теб. За два бона можеш да купиш което ченге пожелаеш. — Осъзнавам това, но ви моля да разберете колко пари съм похарчил вече покрай вас. След проблема с хотелската стая, за която няма да ви представям сметка, излязох на сериозен дефицит. Четиристотин тук, шестстотин там. Парите се трупат. И ако ми позволите да бъда искрен, не вярвам, че накрая ще си платите. Може просто да духнете. — Кредитният ми рейтинг е добър — казах аз. — Ще ти бъде платено. Лейкс поклати глава. — Какъв кредитен рейтинг? Та вие дори нямате име. — Ами тогава, ако изчезна, просто пращаш сметката на Маркъс. На него може също да му нямаш доверие, но поне го познаваш. Трябва да ти е достатъчно. Лейкс кимна, без да отделя поглед от пачката пари на масата. — Дай ми ключовете си. — Не ви давам колата си. Все още не сте ми върнали телефона. — Унищожих го — заявих аз и протегнах ръка с дланта нагоре. — Поискахте кола, ще имате кола. Само ми дайте два часа. Какъвто модел желаете. С всички възможни екстри. Но моята не си я давам. — Не разполагам c два часа. Трябва ми нова кола, тук и сега. Или ми дай доброволно твоята, или ще ти я задигна. — Не. В никакъв случай. — Нямаш избор, Лейкс. Ключовете. Веднага. — Не можете да ми я вземете насила. Нямате право. — Да се обадим на Маркъс и да го попитаме, а? Лейкс помисли секунда-две, после извади връзка ключове от джоба си, изкара един от халката и ми я подаде. В основата си ключът имаше стилизирана буква „Б“ с крила. Бентли. — Видях те да караш мерцедес. — Едната е за работа. Другата е за удоволствие. — Тази за какво е? — Вие кажете. — Ще ти я върна без драскотина — надигнах се аз. Лейкс ме докосна по ръката. — Знаете ли — каза той, — че тази сутрин са открили една от колите, с които са избягали крадците? — Къде го чу пък това? — По новините. Намерили я да гори. Додж, или поне така си мислят. Три пожарни коли едва успели да я угасят. Което означава, че някой е стигнал до нея преди ченгетата. Не са я запалили обирджиите, а някой друг. Открити били пресни отпечатъци от обувки, различни от онези пред казиното. — А, така ли? — На ваше място — продължи Лейкс — бих се скрил някъде. Бих си наел стая извън града. Ще се наспя, ще изчакам да отмине бурята. Не знам какво сте намислили, просто ви казвам какво бих направил на ваше място. Извадих от джоба си ключа от събърбана и го сложих до чашата му с кафе. Той го изгледа косо, после отново вдигна поглед към мен. — Ще ти се обадя след няколко часа — казах аз. — Набави ми докладите, както ти казах. И разкарай джипа. Не искам да го виждам повече. Лейкс не отговори. Изпрати ме с поглед до вратата. Погледнах часовника си. Беше пет сутринта. Оставаха още двайсет и пет часа. 
  32 
 


 Планините Гентинг, Малайзия



 Нека сега ви обясня как изобщо се набутах в тая каша. Нека ви разкажа за грешката, която сложи край на кариерата на Маркъс като стратег, направи ме негов длъжник в течение на следващите пет години и за малко не ми струва живота. Да започнем с пушките помпи. Нашите биячи — Винсънт и Манчини — не тръгваха никъде без тях. Изключено беше да ги убедим да се откажат. Ако ще обираме банка, викаха те, искаме 12-калиброви помпи със сачми „две нули“ под палтата. Маркъс се опита да им обясни, че в Малайзия е много по-лесно да намериш стари руски автомати, отколкото 12-калиброви помпи, но те не искаха и да чуят. Затова възникна нуждата от пласьор на оръжие. Който се казваше Лиъм Харисън. Беше австралиец, с бръснат череп и гъсти, остри като тел косми по цялото едро тяло. Репутацията му беше средна работа. Два пъти ни беше помагал, но колеги в бранша разправяха, че създавал повече главоболия, отколкото вършел работа. Препоръките му бяха от общи познати на общи познати, и то отпреди години. Срещата беше в планините Гентинг, на петдесетина километра от Куала Лумпур, малко след зазоряване. Отидохме трима. Сю Мей трябваше да превежда, аз да прегледам пушките и да осъществя сделката, а Манчини — да пази хартиената торба с парите ни, в случай че нещо се обърка. Да крепиш в ръце хартиена торба може да не звучи кой знае колко престижно, но повярвайте ми, задачата си я бива. Не един или двама са платили с живота си заради това, че не е имало кой да държи парите при важна сделка. Видях Харисън след един завой на пътя. Стоеше, подпрян на предния капак на старо белезникаво „Ем Джи Монтего“, и имаше вид на човек, чакал с часове. От всичките му пори течеше пот. Беше по шорти, които стигаха до коленете, сандали със засъхнала кал и непрана от дни тениска с логото на AC/DC. В ръката си държеше разтворен плик с мазен чипс. Под тениската се очертаваше голям револвер, затъкнат в ластика на шортите. Спряхме колата и бавно слязохме. Аз не затворих веднага вратата си, а се огледах, за да видя дали Харисън не си е довел компания. Отначало останахме на известна дистанция, за да не реши, че се готвим да го нападнем. Междувременно той не помръдваше от мястото си. Стоеше и ни гледаше. — Какво има, момчета, да не сте се загубили? — обади се накрая Харисън. — Всички пътища по тия места си приличат — отвърна Сю Мей. — Закъсняхте десет минути. — Не искахме да ти пречим на закуската — каза Сю Мей. — Така мразя чипс… — Вкусът е нещо, което се придобива с времето. Да минаваме по същество, а? — Тук мястото подходящо ли е? — Не се бойте. Полицията рядко идва насам. Единствените хора по тия места са местни и туристи, тръгнали на екскурзия. На десет километра наоколо няма бензиностанция или ресторант. Дори да мине някой и да забележи нещо, едва ли ще се разприказва. А и да го направи, ще минат часове, докато пристигне полиция. — Е, добре — каза Сю Мей. — Как искаш да го направим? — Ще отворя багажника на колата и вие ще погледнете вътре. Пушките не са заредени, патроните са скрити другаде. След като изберете каквото ви трябва, ще говорим за цената. Някой от вас носи ли оръжие? Сю Мей ме погледна, аз погледнах Манчини. Поклатих глава. Нямахме оръжие. — Рекох си, че може да сте от лошите — каза Харисън. — Нали нямате нищо против, че аз нося? — Само без резки движения — каза Сю Мей. — И си го дръж в гащите. Харисън я изгледа, похотливо ухилен, после заобиколи колата и пъхна ключ в капака на багажника. Вдигна го и се дръпна крачка назад, за да огледаме стоката. Асортиментът му не беше най-добрият, който бях виждал, но не беше и най-лошият. Купчина стари пушки помпи с пластмасови приклади, порядъчно очукани и с бели драскотини около мушката и отвора за пълнителя. — Специалитетът на заведението — обади се Харисън — е помпа „Бенели Супернова“ с пистолетна ръкохватка от черен каучук. Изработена е основно от пластмаса, но вътре е със стоманен скелет, нали така? Изключително лека и здрава. Може да я изпускате, ритате, пълните с пясък, да я малтретирате както си Щете и пак ще стреля. Вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне, и извадих от багажника гладкоцевна пушка с тегло около четири килограма, а на дължина колкото протегната мъжка ръка от рамото до върховете на пръстите. Дръпнах затвора и огледах вътре механизма. Под цевта имаше тръбен магазин за четири патрона, което не беше зле, но не беше и нещо особено. Някои гладкоцевни пушки събират до осем. Беше черна и недодялана на вид, изработена от някакъв синтетичен материал, наподобяващ каучук. Спомням си, че първата ми мисъл беше: тия пушки са твърде големи. Толкова големи, че Харисън ги бе наредил напреки в багажника на колата си. Разбира се, нямаше да останат дълго време такива. Манчини щеше да пререже с бижутерско трионче цевите и прикладите зад ръкохватката. Когато приключеше работа с тях, щяха да се събират в дипломатическо куфарче. Дръпнах отново затвора и го чух как мазно изщрака. Сю Мей поглеждаше ту мен, ту Манчини. Той кимна одобрително, аз също. После тя попита: — Колко? — Три и петстотин всяка. Манчини отвори хартиената торба, която носеше, извади пачка рингити и започна да отброява банкнотите. След като отброи 10 500, спря. Подаде парите на Сю Мей, която ги предаде на Харисън. Всичко бе организирано по такъв начин, че Харисън да не се окаже нито за миг на по-малко от два метра от торбата. — Патрони? — попита Сю Мей. — Имам петсантиметрови магнум за сърни, „две нули“ с увеличен заряд, фабрично пресовани. Кутия с двайсет и пет броя за петстотин. — Искаме две кутии. — Искам най-напред да сложите пушките в багажника си и да го заключите. След това ще ви дам патрони. Ясно ли е? Сю Мей ме погледна. Аз кимнах, заобиколих Харисън, избрах трите най-нови на вид пушки от купчината в багажника му и ги понесох като наръч дърва към нашата кола. Пуснах ги напреки вътре и затворих капака. През цялото време усещах погледите им върху себе си. Нещо не беше наред. Не съм ясновидец, но имам изострени сетива за опасност. Този инстинкт е задължителен за един призрак, след като част от играта е да знаеш кога да се откажеш. Отказвал се съм в последния момент от участие в операции, понеже нещо ми се е струвало не наред, точно както сега. Усещах, че Харисън е намислил да ни свие някакъв номер. Само дето още не знаех какъв и не се решавах да кажа на Сю Мей и Манчини да си тръгваме, и то в момент, когато всичко върви толкова добре. Затова се подпрях с ръце на багажника и зачаках, като поглеждах встрани и се опитвах да се успокоя. Манчини отброи още банкноти за патроните. Подаде ги на Сю Мей. Харисън ги пое от ръцете й и ги натъпка в джоба на шортите си, без да ги брои. После отвори предната врата на монтегото и извади от там две големи картонени кутии с муниции. Подхвърли ми едната, после другата. Аз ги улових във въздуха и ги сложих на задната седалка. Отворих едната, за да проверя дали ни е дал точните патрони за този вид оръжие, и вдигнах палец в знак, че всичко е наред. Харисън насочи пръст към мен. — Ти си призракът, нали? — Не — отвърнах аз. — Аз съм само снабдител. — Сигурен ли си? Снабдителите, които познавам, не участват в удари. — Кое те кара да мислиш, че готвим удар? — Чух, че ти си човекът, който уреждал паспортите. — Грешно си чул. — Айде бе! Чух също, че при теб всичко било екстра качество. Истински холограми и тъй нататък. Че вашите паспорти можели да минат през всеки граничен контрол. — Не — казах аз. — Не са чак толкова добри. — Хайде, хайде — продължаваше Харисън. — Дай поне да видя един. Исках единствено да го накарам да млъкне. Не ми беше приятно да разговарям, както не ми беше приятно и да работя с него. Всичко в тоя човек ме отвращаваше — професията му, външният му вид, лошият му дъх, гадният му акцент. Исках само да се върнем в града и да си свършим работата, за която бяхме пратени. С други думи, не мислех трезво. Позволих на обзелото ме странно чувство да отклони вниманието ми. Извадих паспорта на името на Джак Делтън от джоба на якето си и му го подадох. Той потърка с пръсти една от страниците, за да усети релефа на хартията, после обърна на снимката ми. Огледа я отблизо, погледна ме за момент, после отново заби нос в снимката. — Страхотна изработка — каза накрая той. - Делтън ли се произнася или Далтън? — Делтън. Джак Делтън. — Откъде го имаш? — От моя стратег — отвърнах аз. — Приключихме ли? Той ми върна паспорта, като ми намигна и се ухили, сякаш бяхме най-добри приятели. — Ъхъ — рече той. — Приключихме. Ако решиш да ми продадеш един от тия паспорти, звънни да се чуем, става ли? — Да бе, непременно. Докато се качвах в колата, не изпусках от поглед Харисън. Манчини се качи след мен, Сю Мей бе последна. Преди да затвори вратата, Сю Мей с неохота махна с ръка на Харисън, сякаш за да каже нещо от рода на: Е, приятно ми беше да работим заедно. Той й махна в отговор, после ръката му се оформи като пистолет, с изпънат напред показалец и вдигнат нагоре палец, насочен право към нас, докато устните му се закръглиха в беззвучно „Бум!“. Не можех да се отърся от странното усещане, че бяхме направили фатална грешка, макар да не знаех къде точно бяхме сбъркали. Сю Мей запали двигателя и въздъхна с облекчение, че най-после всичко бе приключило. Манчини разтваряше и свиваше дланите си в юмруци, не го свърташе на едно място. Поех дълбоко въздух и го задържах в дробовете си. Аз също се радвах, че всичко бе минало. Може би радостта ми беше преждевременна. Защото точно в този момент се досетих. И ме обзе страх. Разбрах точно какво не беше наред в картинката. Съзнанието за това ми подейства като тежкокалибрен куршум, пробил черепа ми и изскочил навън. Изпсувах наум. Ако бях по-умен, щях много по-рано да се досетя какво не е наред. По дяволите! Сега беше толкова очевидно. Опитах се да запазя спокойствие. Посегнах и потупах Сю Мей по рамото. — Почакай за момент. Ей сега се връщам. Слязох и вдигнах ръка, за да закрия очите си от слънцето. Когато ме видя да се връщам, Харисън също слезе от колата си и ме изгледа. — Проблем ли има? — извика той през пътя. — Не — отвърнах аз. — Искам само да те питам нещо. С бърза крачка изминах дистанцията между нас. Харисън пристъпи напред и се подпря на капака на монтегото, като постави до себе си плика с чипс. Когато стигнах до него, той ме посрещна с тънка усмивка. — Какво има? — Искам да изясня нещо. — Не връщам пари, ако това те интересува. — Не, не е това. Направих още крачка напред и навлязох в личното му пространство. Той не помръдна. — Ей, пич, нали уж всичко беше наред! — Имам само един въпрос — казах аз. — Е, добре. Казвай. — Откъде знаеше, че нося паспорт в себе си? Не му оставих време за отговор. Преди да бе успял да реагира, се хвърлих напред и извадих револвера от колана му. В този момент бяхме на не повече от две педи един от друг и аз видях страха в очите му, когато обърнах оръжието към него. Той се опита да ми го изтръгне, но беше вече късно. Опрях дулото в слънчевия му сплит и дръпнах спусъка. Бяхме достатъчно близо, за да усетя последния му вонящ дъх в лицето си. Бум! Куршумът го повдигна от земята и го отхвърли назад. Тялото му се претърколи в канавката. От дулото на револвера излизаше лютив дим. От околните дървета се разхвърчаха птици. Всичко стана много бързо. Допреди миг Харисън се подпираше на колата си, а сега лежеше проснат по лице с куршум в корема. Подритна един-два пъти с крака, после притихна. Водата в канавката почервеня. На моите хора не им трябваше много време, за да реагират. Видях как Манчини отвори багажника, измъкна една от пушките, разкъса кутията с патрони и извади един, докато с другата ръка дръпна назад затвора. Той натъпка патрона в цевта, върна затвора в предно положение и още преди ушите ми да бяха спрели да пищят, беше на три метра зад мен, а дулото на помпата беше насочено в средата на торса ми. Сю Мей беше малко по-бавна. Изскочи от колата, затича се към нас и се спря на метър-два от Манчини. — Какво, по дяволите, беше това? — извика тя. Аз останах на място, провесил тежкия 44-калибров револвер на показалеца си, за да им покажа, че не съм превъртял и нямам враждебни намерения. Със свободната си ръка взех плика с чипс от капака на колата, извърнах се бавно и вдигнах пръст към устните си. Да не сте продумали. След което бръкнах вътре и пред невярващите им погледи извадих от плика безжичен микрофон. Бях забелязал, че Харисън през цялото време нито веднъж не си взема чипс от плика. Сега знаех защо. Вътре имаше записващо устройство с размери на портфейл, залепено с тиксо за станиола. Не беше най-усъвършенстваното техническо средство на света, но вършеше работа. От такова близко разстояние най-вероятно беше предавало всяка казана дума. Пуснах го на земята и го смачках с тока на обувката си. Сю Мей и Манчини ме наблюдаваха с нарастващо безпокойство. — Току-що бяхме прекарани от ченге под прикритие — обясних аз. 
  33 
 


 Атлантик Сити



 Докато карах, първите слънчеви лъчи оцветиха в червено върховете на небостъргачите. Гледката нямаше нищо общо с онези огромни, величествени изгреви, които могат да се видят само по туристическите дипляни. Слънцето приличаше по-скоро на мътен морски фар, някъде доста далече от брега, чийто лъч постепенно се усилваше. От утринната мъгла всичко лепнеше в солена роса. Кожата ми миришеше на спечена кръв. Колата на Лейкс беше чисто ново „Бентли Континентал“ в цвят черен металик с кремави кожени седалки. Мощна и скъпа играчка, с голям компютърен екран на централната конзола, от който се командваше всичко. Когато запалих двигателя, в купето нахлу любимата музика на Лейкс: Четирите годишни времена“ на Вивалди. Колата потегли с котешко мъркане. В покрития паркинг на хотел „Челси“ поднових грима си. Ако дори Лейкс бе забелязал разликата, Блекър щеше моментално да ме разкрие. За радост, след като вече веднъж се бях дегизирал, освежаването не отне кой знае колко време. Големите промени си бяха на мястото от предишния ден. Косата, цветът на очите, очилата, походката, гласът. Необходимо беше само да пооправя тук-там бръчките и да освежа цвета на лицето си. Когато приключих, бях като нов. Без костюма не изглеждах много убедително, но трябваше да се справя с това, с което разполагах. Десет минути по-късно паркирах срещу хотела и поставих в брояча монети за половин час. Кафенето на, Делси“ започваше да се оживява. Ребека Блекър ме очакваше до бара, седнала с кръстосани крака в едно от комфортните кожени кресла с лице към вратата, сякаш очакваше да закъснея. И разбира се, не се бе излъгала. Цигарата в ръката й беше изгоряла до филтъра. Тя ме забеляза веднага и вдигна ръка, сякаш имаше опасност да не я видя. Когато се приближих, пусна фаса в чашата си с кафе и каза: — Трябва да ти кажа, Джак, че съм изненадана. Не очаквах да дойдеш. Не отговорих, само се настаних в креслото срещу нея. — Този път не си с костюм — учуди се тя. — На химическо е — отвърнах аз. — Пушенето на обществени места не е ли забранено? — Въоръжени грабежи също са забранени, но това не пречи да се случват. Тя ме изгледа и извади нова цигара. Ако не знаех, че цяла нощ е била на крак, никога не бих могъл да предположа. Сакото й беше смачкано около лактите, а блузата й разкопчана до второто копче, но погледът й беше бистър, очната линия — сякаш току-що нанесена. Кичурите на гъстата й коса се спускаха меко надолу до раменете. Барманът се запъти към нас, но тя го отпрати с движение на ръката. — Отидох до онова място край шосето, за което ми каза — продължи тя. — Знаеш ли, имаш лошия навик да се набутваш между шамарите. Колата, която си запалил, е собственост на Харихан Търнър. Вдигнах рамене. — Не разбирам за какво ми говориш. — Започна да ми писва да чувам все едно и също. Поклатих глава. Нямаше да изтръгне от мен отговора, който искаше. Тя въздъхна. — Имаш ли някаква представа кой е Харихан Търнър? — Онзи, дето му викат вълк, нали? — Същият — рече тя. — Не вълк, а Вълка. Нещо като благородническа титла. Човекът се изживява като едва ли не собственик на този град. И не е далече от истината. В различно време сме го прибирали за убийство, дрога, детска проституция, какво ли не, но никога нищо не сме успявали да докажем. Надул се е, все едно е кмет на Атлантик Сити. — Както ми го описваш, изглежда пълен боклук. — Да, но боклук с пари. Губила съм свидетели срещу него. — Правосъдието в действие. Тя направи гримаса. — Трябва да провериш дали не е забъркан в онзи обир, за който ми разправяше — казах аз. — Човек като него би се изкушил да удари едно казино. — Имаш ли основание да твърдиш това? — Наречи го любителско мнение на съвестен гражданин. — Хайде, хайде. — Нещо не съм ти обещавал — казах аз. — Ако си въобразяваш, че ще ти сервирам готови решения на тепсия и с розова панделка, лъжеш се. Казвам ти само какво бих направил на твое място. С което ти давам повод да ме държиш близо до себе си. — По-скоро ми даваш основание да не те прибера на топло. Кимнах. — И това също. Блекър се облегна назад в креслото си. — От моя гледна точка ми прилича, че се мъчиш да се измъкнеш, топейки другиго. Пробутваш ми някакви щуротии за Харихан Търнър, за да отвлечеш вниманието ми от Маркъс Хейс, но много добре знаеш, че няма да го оставя. Поклатих глава. — Нищо не си разбрала. Надявам се да хванеш и двамата. Надявам се да хванеш всички замесени в този удар и да ги тикнеш в затвора за вечни времена. Ако тоя Вълк е наполовина толкова лош, колкото изглежда, и доживотна присъда му е малко. Тя изсумтя. — Така е. — Само че трябва да търсиш в правилната посока. Първия път ми каза, че не ти дреме дори Маркъс Хейс да оберял Форт Нокс. Така да е. За Вълка обаче ти дреме. Ако успееш да го прибереш за тази история, би било голям успех за теб. — Е, къде тогава да търся, страннико? — Открий третия стрелец — казах аз. — Това ще ни даде тема за разговор. Известно време и двамата мълчахме. Блекър ме гледаше в очите и издишваше цигарен дим. Разбираше, че не може да изтръгне повече от мен. Все пак и аз поемах сериозен риск. Тя знаеше, че по някакъв начин съм замесен в случая, но че няма да кажа нищо, с което да се инкриминирам. Трябваше да запазя дистанция. И тя го разбираше. Ако искаше моята помощ, трябваше да играе моята игра. Разбира се, не беше нужно това да й харесва. Гледаше ме като майка, която иска детето й да спре да й лази по нервите. — Кой си ти всъщност? — попита накрая тя. — Тази тема вече я минахме. — Да бе, да. — Казах ти кой съм. — Не. Разправи ми някаква историйка, която между другото е въздух под налягане. — Аз съм този, който казвам, че съм. Човек в отпуск. — Не съм длъжна да ти търпя глупостите, нали разбираш? — Вярно, не си. Но и двамата седим тук и това би трябвало да значи нещо. — Значи, и още как — каза тя. — Значи, че знам какво се опитваш да постигнеш. И то не е единственото. — И какво още знаеш? — Знам, че имаш някакви скрити цели. За които не ми казваш. За които може би и на Маркъс не си казал. Знаеш повече, отколкото показваш външно. Според мен доста повече. — Казах ти кой съм. Тя кимна, сякаш бе чула достатъчно. Аз я разигравах наистина, но и тя ме разиграваше. За момент ми се стори, че видях в погледа й истинска умора. Тя пусна фаса си в чашата с кафе, той изсъска и угасна. — Знам, че не си Джак Мортън. И мога да го докажа. 
  34 
 


 Погледът й, фиксиран неотклонно върху мен, беше като на играч на покер, отчаяно очакващ някой издайнически жест от страна на съперника. Искаше да ме вкара в капан, да ме принуди да се саморазкрия. Кафе машината изгъргори, вратите на асансьора се разтвориха и от там излязоха тълпа хора, понесли чанти и куфари. Хотелът се събуждаше. Някакъв мъж с кожено яке се настани на съседната маса и разтвори „Уолстрийт Джьрнъл“. Служители от сутрешната смяна подменяха поувехналите букети около рецепцията. — Сама не знаеш какво говориш — казах аз. — От бюрото в Сиатъл ми пратиха снимки на човека, когото са видели вчера да се среща с Маркъс Хейс — каза Ребека. — Прилича на теб. И то много. Може би е твърде стар, да бъде твой син, но би могъл да ти е племенник или по-млад брат. Реших да пусна номера на шофьорската ти книжка през системата, за да проверя дали имаш роднина на тази възраст. Не открих такъв. Ако трябва да бъдем точни, не открих и теб. Щатът Вашингтон никога не е издавал шофьорска книжка на човек с твоето име и фотография, а посоченият адрес се оказа пустеещ парцел край Такома. Следователно книжката ти е фалшива. Според мен самият ти си фалшив. — Сигурно си запомнила номера погрешно. — Напротив, много добре си го спомням — увери ме тя. — Значи ти се разхождаш с фалшив документ за самоличност. В някои щати това се смята за углавно престъпление. За което някои хора могат да получат до двайсет години. — Но не и аз. — Защо си толкова сигурен? — Защото още нямаш нищо, за което да се хванеш. Тя дори не мигна. — Това, което ти си спомняш — продължих аз, — е, че съм ти показал шофьорската си книжка. Но аз си спомням друго. По-точно не си спомням да съм ти я показвал. Нещо повече: изобщо не мисля, че шофьорската книжка, за която ми говориш, някога е съществувала. Можеш да ме претърсиш, но няма да я намериш. Нито у мен, нито където и да било другаде. И ако си мислиш, че с това можеш да ме вкараш в затвора, трябва да си откачила. Ребека мълчеше. Вдигна пакета с цигари от масичката и изтръска още една. Хвърлих поглед към чашката й за кафе. Вътре плуваха може би половин дузина фасове. — Предполагам, че няма никакъв смисъл да те питам кой си всъщност? — каза накрая тя. — И да ти кажа името си, никога няма да ми повярваш. — Пробвай. Поклатих глава. — Искаше да се видим. Сигурно си имала причина за това. Едва ли е било просто за да ми кажеш, че някаква си кола се била запалила. — Искам да ти предложа сделка — каза тя. Наведох се напред. — Готова съм да рискувам и да приема, че твоята цел са парите. И знаеш ли какво? Към този момент си най-близо до тях. Но дори да ги откриеш, нищо не можеш да направиш с тези пари. Знаеш ли защо? Защото сред пачките са заложени достатъчно експлозиви, за да убият всеки, който се опита да ги разпечата. Маркъс не ти ли каза това? Не отговорих. — Парите са без стойност, Джак. Ако не разполагаш с верните кодове, нямаш шанс да се докопаш и до една-единствена банкнота, без да съсипеш цялото количество. Така че в момента може да си най-близо до целта, но парите няма да ти свършат никаква работа. Ако се опиташ да ги похарчиш, веднага ще те хванат. Така че нека се споразумеем. Откриеш ли ги, обаждаш се на мен и ми казваш къде са, за да отида да ги прибера. След това можеш да изчезнеш, все едно никога не си съществувал. Няма изобщо да те намесвам в разследването. Ще кажа, че съм стигнала до парите по анонимен сигнал. Няма дори да те споменавам. По този начин ще получа доказателствата, които ми трябват, а ти ще имаш възможност да си тръгнеш жив и здрав и с неопетнена репутация. — Аз нямам репутация — казах аз. — Току-що ми го казаха. — На твоята възраст? С твоите умения? Хващам се на бас на каквото искаш, че имаш, и то каква! Поклатих глава. Това беше парадоксът в моята професия: бях известен като най-добрия в бранша, но извън тясно професионалните среди никой не бе чувал за мен. Аз се усмихнах и я оставих да си мисли каквото ще. — Има и още нещо — каза тя. — Нещо, за което не спирам да мисля, откакто долетя вчера. Но всеки път когато се опитам да намеря обяснение, стигам доникъде. — Е, и? — Защо ти бе притрябвало да вземаш личния самолет на Маркъс? Не казах нищо. — След шумен и разгласен от медиите удар като този не може да не си знаел, че полицията ще наблюдава всички пристигащи полети. Ако целта ти е била да пристигнеш тук инкогнито, могъл си да кажеш на пилота да те откара до Филаделфия или дори до Нюарк, дявол да го вземе! От там е можело да наемеш кола или да дойдеш с влака. Щеше да ти отнеме още няколко часа наистина, но никой нямаше да усети, че си тук. Щеше да си никой. А вместо това вземаш, че се изсипваш от самолета на Маркъс в най-голямата суматоха. Мълчах. — Мисля, че си искал да бъдеш забелязан. Искал си някой да знае, че си тук. Не просто някой, искал си ФБР да знае, че си тук. Искал си да знаем за присъствието ти. Само дето не се сещам защо. Какво би могъл да спечелиш от това? — Теб — отвърнах аз. Тя ме погледна смаяно. — Спечелих теб — повторих аз. — Насочих те към Маркъс. Откакто самолетът кацна, не си спряла да мислиш какво ли може да бъде неговото участие в тази история. А сега си мислиш за Вълка. Подреждаш парченцата на пъзела. — И защо искаш това? — Вече ти казах. Не съм тук заради Маркъс. — А защо тогава си тук? — По същата причина, както и всички останали — казах аз. — Обичам хазарта. 
  35 
 


 Излязох от, Яелси“ под ослепителната слънчева светлина. Беше горещо, слънцето се бе издигнало и мъглата се беше изпарила. Тълпи туристи се стичаха към плажа. Тръгнах по крайбрежната алея, докато стигнах до малко кафене, вече отворено за посетители. Беше безлично, безименно, с разкривени надписи по вратата и прозорците, рекламиращи специалитетите за деня. Поръчах си четири яйца на очи и кафе и седнах отвън, за да погледам минувачите. Изпих четири чаши кафе, опитвайки се да мисля. Двамата с Анджела често сядахме в кафенета на оживени улици, за да наблюдаваме преминаващите. Избирахме си място до някое натоварено кръстовище и ги гледахме как пресичат на пешеходната пътека. Понякога си водехме бележки, за да обсъдим после видяното. Съставяхме дълги списъци с човешки особености. Как хората жестикулират, докато разговарят. Как крачат. Как се обличат, как носят дрехите си. Целта беше да ги видим такива, каквито са, когато не си дават сметка, че ги наблюдаваме. — Човек, седнал в кафене, е незабележим — обичаше да казва тя. — Всички го виждат, но никой не го забелязва. Аз се оглеждах за хората на Вълка. Беше въпрос на време да ме открият отново. Вълка не беше глупав. Дори идиот би се сетил досега какво се бе случило с Алексей и Мартин и би изпратил цяла бригада да ме търси. Огледах се, за да видя дали някой наблизо няма да ме чуе, когато разговарям. Алеята беше изпълнена със звуци, които можеха да заглушат всякакви подслушвателни устройства. Велорикши потропваха по дъските. Въртележки бълваха музика, влакчета виеха със сирените си. Пред вратите на магазините дънеха усилени докрай тонколони. Отворих капачето на поредния телефон и набрах номера на Александър Лейкс. Той отговори на първото позвъняване. — Направих връзката — каза вместо поздрав Лейкс. — Моля? — Ще ти дам телефонен номер, по който можеш да се свържеш с човек в полицейското управление. Корумпиран донемайкъде, но и безкрайно предпазлив. Провежда срещите си при условия, определени от него. По-мнителен е и от теб. — Тоя човек няма ли си име? — Не. — Дори и псевдоним? — Защо се учудваш? Половината от хората, с които работя, не ползват истинските си имена, в това число и ти. Този човек не ползва дори и фалшиво име. Той просто няма име. Но не му и трябва за начина, по който работи. Твърде бързо и чисто, за да се занимава с тия неща. — Ами тогава откъде знаеш, че е ченге? Откъде знаеш, че действително има достъп до нещата, които ми трябват? — Досега никога не ме е лъгал. Трябва да му се довериш. — Никога не съм бил от прекалено доверчивите. А как му се плаща? — Оставих му парите в тайник преди половин час. Ще си ги вземе, когато се почувства готов. Погледнах часовника си. Сигурно бях закусвал по-дълго от предвиденото, защото беше почти седем сутринта. Във всеки случай достатъчно късно, за да звъня на ченге, което е дневна смяна. Затова попитах: — Как иска да свършим работата? — Ще се обадиш на един телефон. Ще се включи гласова поща. След като види кой си, ще ти прати есемес с друг номер, на който да позвъниш. Практически непроследим. Той ще ти каже каквото искаш веднага. Няма да разговаряте по никакъв друг начин. Не настоявай за среща. Срещу тези пари получаваш около пет минути от времето му. Точно след пет минути той ще затвори, независимо дали сте приключили или не. — Явно е предпазлив. — Корумпирано ченге, какво искаш? Знае по колко начина може да бъде спипан. Лейкс ми даде номера. Запомних го, повторих му го, извадих една двайсетачка от портфейла си и я оставих на масата. — Този тип дали ще е готов да правим бизнес? — попитах го аз. — Ако още спи, няма да ми е от полза. — Буден е — отвърна Лейкс. — И никога не спи. Той е най-заетото корумпирано ченге, което познавам. — Да се надяваме, че съвестта му няма да проговори точно когато се занимава с нас. — Наел съм ти хонда акорд — каза Лейкс. — Какъв цвят? — Червен. — Трудно може да се нарече незабележим. — В сравнение с черния металик и останалите екстри на бентлито за сто хиляди долара, с което се мотаеш сега из града, е направо невидим. — Откога минахме на ти? — Откакто ми задигна колата. Върнах се до мястото, където бях паркирал бентлито, и извадих друг мобилен телефон, без да затварям на Лейкс. Набрах по памет номера, който ми бе дал Лейкс. Включи се гласовата поща. Безличен като автомат женски глас ми каза да оставя съобщение след сигнала. Аз прекъснах връзката, преди системата да се бе включила на запис. Вдигнах другия телефон до ухото си и казах на Лейкс: — Току-що позвъних на твоя човек. Колко време трябва да чакам есемеса му? — Няма да е дълго. Трябва да отиде до компютър. — Така. — Ела до кафенето да си разменим колите. — Почакай още малко — казах аз. — Трябва да огледам един апартамент в комплексите. — Гледай да не ми задигнат колата. Затворих. Две секунди по-късно другият ми телефон изписука и аз отворих капачето. Номерът на подателя беше блокиран, а съобщението се състоеше от осем главни букви, разделени с две тирета. Набрах цифрите, съответстващи на тези букви, като за тиретата натиснах нули. Телефонът иззвъня два пъти и отсреща вдигнаха. — Ало? — Гласът беше плътен, гъгнив и като на робот. Мъжът използваше електронен гласов филтър. — Чувам, че разполагаш с информация — казах аз. — Така е. — Интересува ме кражбата на една мазда миата в Атлантик Сити. Крадецът не е открит, колата е изчезнала през последните две седмици. По линията настана тишина, сякаш онзи отсреща бе затворил телефона, но това се дължеше на филтъра. Гласовите филтри променят тона на човешкия глас, като го понижават с няколко октави. Евтините модели усилват и фоновите шумове, изпълвайки звуковата картина с електростатични смущения. Усъвършенстваните, скъпи филтри, от друга страна, изчистват всичко това и когато няма диалог, по линията настава мъртвешка тишина. Гласът каза: — Имам две попадения. — Казвай да чуем. — Зелена мазда миата, модел две хиляди и девета, е открадната от Маргейт преди осем дни, а бяла миата, деветдесет и втора, е изчезнала вчера по обед пред хотел „Боргата“ в центъра. Втората кола се изключваше. Беше прекалено стара, за да съвпадат следите от гуми, а и датата на кражбата беше след инцидента. — Разправи ми за първата — казах аз. — Мазда миата, две хиляди и девета, цвят ловджийско зелено, регистрационен номер Делта-Зулу- Виктор-девет-три-Чарли от Ню Джърси. Подаден е сигнал за кражба от паркомясто на Джеръм Авеню до градския парк в единайсет нула-нула преди осем дни. Видяна е за последен път предишната вечер около полунощ. — Окей — казах аз. — А можеш ли да изтриеш информацията? — Дадено. Има обаче и разпечатка в архивите, ако решат да търсят. Друго? — Да, само още едно нещо. — Казвай. — Можеш ли да ми кажеш името на човека, подал сигнала? — О, да — каза гласът. — Казва се Хари Търнър. 
  36 
 


 По дяволите! Морено и Рибънс бяха задигнали една от колите на Вълка, за да я използват при обира. Защо, по дяволите, го бяха направили? Нямаше никаква логика. Мозъкът ми завря в търсене на обяснения, но нищо смислено не ми хрумваше. Дали с това не се бяха опитали да изпързалят полицията? Ако да, планът им беше просто идиотски. Или може би Маркъс им бе наредил да го направят? И това ми се струваше малко вероятно. С подобен ход нямаше да постигне абсолютно нищо, освен да раздразни допълнително Вълка. Хм. Известно време обикалях безцелно с колата из града, след което подкарах към дупката на Рибънс, предъвквайки новата информация. Нищо в нея нямаше смисъл. Потънал в мрачни разсъждения, забелязах белия мерцедес в огледалото си за обратно виждане. Въпреки тъмните стъкла различих фигурата на шофьора, наведен неестествено ниско над таблото и стиснал волана с две ръце. Не можех да видя лицето му, но това едва ли беше и необходимо. Нямаше съмнение, че е човек на Вълка. Бързо ме откриха. Очаквах да се забавят още поне два часа. В известен смисъл обаче бях доволен, че хората му отново бяха по следите ми. Това показваше, че си вършех добре работата. Оставих мъжа с мерцедеса да ме следва през две коли от единия до другия край на града. Движех се на юг. Той беше зад мен. Завивах наляво. И той завиваше наляво. Гледах да го улеснявам. Карах бавно и давах мигач на завоите. Когато излязох извън чертите на града, продължих покрай бреговата ивица по второкласен път с две платна, който преминаваше през мочурищата, тук-там насечени от тесни проливи. По шосето нямаше много движение, но белият мерцедес остана плътно зад мен. След минути останалите коли бяха изчезнали, но той ме следваше неотлъчно. Бяхме само двамата. Деляха ни може би трийсетина метра, а наоколо нямаше нищо освен океан и блата. Гледах да му е максимално лесно да ме следва. Не исках да се отърся от него. В никакъв случай. Защото държах да му задам няколко въпроса. Разбира се, всичко би било много по-лесно, ако оръжието ми си беше още у мен, а вместо ден беше нощ, без опасност от мотаещи се наоколо туристи и други безделници. Наистина, по този участък на пътя не се виждаха коли, но всеки момент можеше да се появи някоя. Това беше проблем. Вече имах план, а за да го приведа в изпълнение, трябваше да са налице определени условия. Ако нещо в плана ми се объркаше, последното, от което се нуждаех, беше някой добър самарянин да позвъни на 911 и всичко да завърши с надбягване с полицията. По дяволите, дори всичко да минеше гладко, номерът, който бях намислил, сам по себе си беше опасен. Не исках никой да пострада. По-точно никой, който не го заслужаваше. Погледнах часовника си. Осем без петнайсет сутринта. Божичко! Бяхме пропилели близо час. Вдигнах крака си от газта и оставих колата да се движи по инерция. Номерът беше прост. Сега, когато на шосето имаше само две коли, ако аз спрях — да кажем, поради повреда в двигателя, — човекът от мерцедеса щеше да бъде изправен пред избор: или да ме подмине, което означаваше да ме остави сам на пътя и евентуално да ме изгуби, или също да спре, т. е. да се изправи лице в лице с мен. Така или иначе, бях решил да поговоря с шофьора на бялата кола. Оставих колата да се движи около минута. Пътят беше равен и гладък. Когато скоростта падна на петнайсет километра в час, включих аварийните светлини и се насочих към средата на платното. Натиснах леко спирачката и колата закова. Двигателят цъкаше тихо, докато се охлаждаше. Не отделях поглед от пътя зад мен. Мерцедесът се подаде иззад завоя и за момент се поколеба. Това бе часът на истината — шофьорът се питаше дали да спре, или да даде газ и да ме подмине. Мерцедесът бързо се уголемяваше в огледалата ми. Определено нямаше намерение да спира. Изнесе се в крайната лява лента, за да ме заобиколи, но вместо да забави ход, ускори. Когато се изравни с мен, шофьорът наду клаксона, сякаш за да ми каже: „Датигоначукам, братле!“. И в този момент аз настъпих газта. Двигателят на „Бентли Континентал“ е 560 конски сили с два турбокомпресора. Колата развива около триста километра в час. Едва ли е нужно да пояснявам, че когато я настъпиш, излита като самолет. Завъртях волана, сякаш исках да ударя мерцедеса отстрани. Шофьорът се паникьоса и сви рязко вляво, за да ме избегне. Мерцедесът се заби в лявата мантинела, тази откъм океана. Известно време продължи на две колела, след което мантинелата поддаде и колата полетя във вълните на прибоя. Спрях встрани и слязох. 
  37 
 


 Куала Лумпур



 Първите няколко дни след като застрелях Харисън, не бяха леки. Убийството на ченге е едно от най-страшните неща, които могат да ти се случат по време на операция. Правоохранителните органи особено много държат убийците на полицаи да бъдат изправяни пред правосъдието. За което не жалят средства. Убийствата като цяло имат висок процент на разкриваемост, но едно убийство на полицейски служител има близо сто процента шанс да бъде разкрито. Гръмнеш ли полицай, ще те хванат. Точка. Всеки престъпник с половин мозък го знае. Разбира се, нямаше как да знаем дали онзи тип е бил истинско ченге. Харисън беше бял, така че едва ли бе работил под прикритие за Кралската малайзийска полиция, от което не следваше, че не е работил за някой друг. Можеше да е агент на Интерпол, платен информатор, дори резидент на ФБР. Което би означавало, че се бяхме издънили дори още повече. Когато трупът в краката ти носи значка, най-умното нещо е да си плюеш на петите и да се скриеш, докато всичко утихне. Точно така и постъпихме. Побягнахме. По-малко от четири часа след стрелбата целият екип обяви радио мълчание. Всеки от нас получи право да задържи по един мобилен телефон за в случай, че Маркъс ни потърси. Нямаше да разговаряме помежду си по каквато и да било причина. Такава беше уговорката ни за непредвидени ситуации. Щяхме да се покрием някъде в града и в течение на шест дни да не надигаме глави. Ако получехме указания от Маркъс да продължим с удара, щяхме да го направим. Ако Маркъс не установеше контакт с нас обаче, щяхме да обявим операцията за провалена и да напуснем страната. През тези шест дни трябваше да останем изцяло извън радара. Да напускаме дупките си само за вода и храна и за нищо друго. Никакви телефонни разговори, интернет, шопинг, никакви срещи помежду ни. Никакви контакти с никого, никакви имейли, никакви признаци, че изобщо съществуваме. Ако си забравил да си вземеш в дупката самобръсначка, не се бръснеш. Следобеда след стрелбата се събрахме за последен път в „Мандарин Ориентъл“. Навън валеше и беше доста мрачно. Олтън Хил седеше на канапето в ъгъла и тъпчеше в раницата си пачки петдесетдоларови банкноти. Останалите стояхме прави около масата за видеоконференции и се съвещавахме какво да правим. Докато им описвах случилото се в планината, всички кимаха съчувствено. Всеобщото мнение беше, че съм постъпил правилно, макар и леко прибързано, така че като цяло бяхме готови да се придържаме към плана. След шест дни щяхме или да възобновим изпълнението на операцията, или да се пръснем по всички краища на света и никога да не се видим повече. Когато съвещанието приключи, ми трябваха по-малко от трийсет секунди, за да събера нещата си и да напусна хотела. Оръжието ми беше под възглавницата, сакът ми чакаше до вратата. Провесих го през рамо и излязох, без да погледна назад. Двамата с Анджела бяхме в един и същ асансьор; докато слизахме надолу, гледахме съсредоточено брояча за етажите. Чувствах се притеснен, понеже не бях успял да се свържа с Маркъс. Онази историйка за буркана със смляно индийско орехче не напускаше съзнанието ми. Анджела ме докосна по ръката. Спогледахме се. Когато асансьорът стигнеше до партера, вече нямаше да се познаваме, но за един кратък миг можехме да си позволим да бъдем себе си. Тя се усмихна и ме попита: — Този банков удар толкова много ли значи за теб? — Той е всичко за мен — отвърнах аз. — В такъв случай — каза тя — и аз съм с теб. Ще ти пазя гърба, каквото и да се случи. Нямаше нужда от повече приказки. Мълчанието ни беше достатъчно. Издрънча звънец и вратата се отвори. Отидох по заобиколен маршрут до дупката си, изминавайки с такси цялата дължина на „Джалан Ампанг“ чак до центъра, където се вливаше в „Джалан Гереджа“. Бях си намерил малка стаичка зад едно химическо чистене с изрисувана на ръка фирмена табела. Щом стигнах, пуснах сака си зад вратата, пъхнах револвера под възглавницата, седнах на ръба на леглото и близо час гледах стената пред себе си. Дневната светлина навън постепенно преминаваше в мрак. По ръба на душа периодично се оформяше капка вода, докато накрая се откъсваше и падаше във ваната. Избраната от мен дупка беше спартански обзаведена, почти празна, евтина и мизерна. В нея имаше всичко необходимо и нищо излишно. Затворих очи и се оставих на съня. Дупката е нещо повече от обикновено скривалище, нали разбирате? Тя е място, където човек да избистри мозъка си и да подреди мислите си преди поредния удар. Всеки подхожда различно към операцията. Някои са толкова стресирани, че им прилошава. Прекарват почти цялата нощ в гадене и повръщане, потят се и се кълнат в Божията майка, че никога повече няма да се захващат с подобно нещо, но когато се събудят на следващата сутрин, изведнъж ги обзема ледено спокойствие. Други се настървяват, мислейки за бащите си — пияници и побойници, за изневеряващи съпруги и за други неща, които ги докарват до състояние на дива ярост. По този начин, когато започне същинската операция, те са толкова бесни, че пет пари не дават дали ще пострада някой, стига да свършат работата. Трети изписват цели поменици с неща, които ще си купят с парите от удара, оставяйки се на алчността да ги води. Има и такива, които медитират. Резултатът винаги е един и същ. Всеки намира своя начин да преодолее страха, така че в решителния момент да е готов. Дупката предлага колкото физическа защита, толкова и подкрепа за душата. През шестте дни, докато чаках, преведох „Любовно изкуство“ на Овидий в поредния жълт бележник. Когато привърших, прочетох няколко пъти превода си. Беше изкуствен и лишен от елегантност. Подложих пламъчето от запалката си под изписаните листа и видях как огънят постепенно обхвана думите ми, после пуснах овъглените страници в кошчето за боклук. Преводите ми никога не се получават толкова цветисти и изразителни, колкото искам. Колкото и да се опитвам, думите не ме слушат. Те оживяват само за миг, докато ги пиша, но умират, щом се появят на страницата. На шестия ден получих съобщение от Маркъс. Само временно отлагане — гласеше то. — Бъди готов за петък. Спомням си, че почувствах облекчение. Срам ме беше заради случилото се в планината и се зарадвах, че операцията все пак не е отменена. Значи съм постъпил правилно, казах си аз. Не се разкайвам за стореното. Да убия Харисън беше единственият начин. Но не това беше грешката ми. Грешката ми беше, че не проверих дали наистина е мъртъв. 
  38 
 


 Атлантик Сити



 От преобърнатия бял мерцедес бе останала само купчина смачкан димящ метал, заливан от вълните. Ако не беше острата миризма на моторно масло и изгоряла гума, би било трудно да се определи колко време бе престоял там. Вече заприличваше на част от ландшафта. Тясната ивица пясък между пътя и морето беше осеяна с остри камъни, но и с пластмасови бутилки от кока-кола, найлонови торбички и всякакви други боклуци, които вълните подмятаха насам- натам. Бяла пяна клокочеше около смачкания автомобил. Вдигнах ръка над очите си срещу ярките отражения от водната повърхност и огледах хоризонта — от кейчетата в далечината чак до обвития в мараня бряг на север. Човешки крак отдавна не бе стъпвал на този плаж. Въздухът беше солен от пръските на прибоя. Ако исках, можех просто да си тръгна. Ако шофьорът бе загинал, можеше да минат седмици, преди някой да намери останките от автомобила. Но човекът в мерцедеса беше жив. При това се бе съвзел и започна да крещи. Всъщност „крещи“ не беше точната дума. Той нямаше достатъчно въздух за целта. От гърлото му излезе нещо като отчаяно гъргорене. Колата бе паднала върху покрива си, беше заседнала в пясъка и всяка следваща вълна изпълваше с морска вода купето. Мъжът пищеше, защото не можеше да диша. Ако го оставех, щеше да се удави за минути. Без да бързам, се спуснах по склона и нагазих във водата. Шофьорската врата беше заяла и за да я отворя, трябваше да се подпра с крак върху ламарината и да дърпам. Вратата се отвори донякъде, запъна в пясъка и спря. Мъжът вече губеше съзнание. Предпазният му колан го притискаше към седалката и не му даваше да си извади главата от водата. Аз се пресегнах и го разкопчах. Той падна върху волана. Сграбчих го за яката и го издърпах от водата. От сцепената му вежда шуртеше кръв. По главата си имаше наранявания от счупеното предно стъкло. Стори ми се, че и глезенът му беше счупен, понеже бе заклещен под неестествен ъгъл между педала за газта и пода на колата. Хванах го по-здраво с две ръце и го повлякох през вълните към брега. И в този момент видях пистолета. Под якето си мъжът носеше 9-милиметрова берета със заглушител. В момента, в който го пуснах, той посегна към нея. Изви ръка и задърпа дръжката, която се подаваше от кобура му. Стискаше я здраво, но не можеше да извади пистолета. Петнайсетсантиметровият заглушител се беше закачил в нещо и му пречеше да го измъкне. Ударих го с юмрук в слънчевия сплит. Въздухът излезе със свистене от дробовете му, той се преви на две, ръцете му омекнаха, пистолетът падна на пясъка. Ритнах встрани, но мъжът запълзя към него и аз скочих с цялата си тежест върху счупения му глезен. Писъкът му беше като на диво животно. Заобиколих го, вдигнах беретата от земята, насочих я малко встрани от лицето му и дръпнах спусъка. Куршумът изплющя в пясъка, затворът изчатка и изхвърли празната гилза. Мъжът се отказа от борбата. Падна обратно по гръб, като се гърчеше от болка. Закашля се, повърна солена вода, примесена с кръв, и дишането му се възстанови. Не можеше обаче да говори. Парче стъкло се бе забило в езика му. От ъгъла на устата му потече кървава струйка. Човекът, когото Вълка бе пратил да ме следи, беше едър, но иначе незабележим. Нямаше вид на мутра и убиец. Облечен беше с кожено яке, но имаше кръгло лице и сини като на бебе очи, които издаваха мекушавост. Приличаше повече на отпускар, отколкото на член на зловеща престъпна банда. Опитах се да го вдигна за яката, но якето му се разцепи. Под скъпата кожа се показаха затворнически татуировки. Избелели знаци в синьо и бяло. Целият беше покрит с такива, като всеки знак бе получен срещу пролята кръв в „Мериънвил“ или „Бейсайд“, или някой друг затвор. Върху лявото си рамо имаше черна свастика с размери на сребърен долар. До нея — кървящо сърце, от което капеха четири едри червени сълзи. Отказах се да го местя и го оставих да падне обратно на пясъка. Известно време и двамата мълчахме. Вятърът откъм океана носеше крясък на чайки. От лицето на мъжа капеше кръв. Процеждаше се между веждите му, стичаше се по бузите, попиваше в плата на ризата. Той изплю един зъб и голяма храчка, примесена с кръв. — Знаеш ли — казах аз, — много обичам такива моменти. Той затвори очи. Приклекнах до него, за да можем да разговаряме. Хванах го за брадичката и извърнах главата му към мен. Стори ми се, че плаче, но не бях сигурен. Лицето му беше цялото в кръв. — Чуваш ли какво ти говоря? — казах аз. — Обичам такива моменти. Всичко е изписано на лицето ти. В погледа ти има повече концентрирана емоция, отколкото си изпитал през целия си досегашен живот. Сетивата ти са изострени докрай, мозъкът ти работи на пълни обороти, защото се боиш, че може да те убия. Знаеш ли колко рядко ми се случва това? Ти не мислиш за овърдрафта си, за вноската по ипотеката или пък колко цигари са останали в кутията ти и дали се налага да си купиш нова. Не. В този момент всяка твоя нервна клетка регистрира само мен и този пистолет. Аз го сръчках в гръдния кош с края на заглушителя. Човекът дишаше дълбоко и ускорено. Окото му, което не беше слепнато от кръв, беше широко отворено и фокусирано върху лицето ми като лазер. Дори с усилие на волята едва ли би могъл да отклони погледа си встрани. Погледнах към смачканата кола, после към океана. Във въздуха миришеше на сол и бензин. Вдишах с наслада през носа си. Миризмата ми напомняше нещо, но не бях сигурен какво. Издишах и отново насочих вниманието си към човека на Вълка. — Имам само един въпрос — казах. — И мисля, че знаеш какъв е той. — Проследяващо устройство — изгъргори мъжът. От устата му бликна кръв. Посегна към джоба си. Когато видях, че не търси друго оръжие, аз го оставих да довърши движението си. Той измъкна прост черен мобилен телефон, който още беше включен и работеше. На екрана имаше част от карта със синя точка, която сочеше точното ни местоположение. — Откъде идва сигналът? — попитах аз. — От теб. — От някой от телефоните ми? — Не. Сложили са ти бръмбар. Измъкнах телефона от ръката му и го раздвижих. Точката на екрана не се помръдна. Сигурно беше някакво джипиес устройство, което означаваше, че сигналът би могъл да идва отвсякъде. Може би Вълка бе мушнал чипа в дрехите ми или в някой от мобилните ми телефони. Бях виждал проследяващи устройства с размер на копче за риза. Професионалните джипиеси нямат нужда дори от захранване. Могат да изкарат седмици с батерийка от слухов апарат, определяйки местоположението си с точност до един метър. Въздъхнах и отново насочих пистолета към гръдния кош на мъжа. — Няма да те убивам — казах аз. — Не ме разбирай погрешно обаче. Нямам нещо против да убивам такива като теб. Правил съм го и преди. Но на теб ти е писано да се измъкнеш жив от тази история. Смятай го за жест на благодарност от моя страна. Разбираш ли, когато пристигнах вчера, се боях, че задачата ми ще е прекалено лесна. Още преди да сляза от самолета, си казах, че ще открия веднага парите от обира, а това нямаше да е никак забавно. За мой късмет се появихте вие — хората на Вълка. Ако не беше ти, нямаше да изпитам никаква наслада от момента. А сега всичко ми изглежда някак по-цветно. Дори пясъкът е приятен на пипане. Никаква дрога не може да замени това чувство. С едната си ръка притиснах дулото на пистолета към гръдната му кост, докато с другата пребърках джобовете му. В левия джоб на панталона намерих черен кожен портфейл. Вътре имаше шофьорска книжка на името на Джон Грималди. Висок метър и осемдесет, с адрес някъде във Вентнър. На възраст малко над трийсет. Книжката беше издадена преди няколко години. На снимката изглеждаше едва ли не красив. Взех книжката и хвърлих портфейла върху гърдите му. — Сега чуват ли ме? — попитах го. — Не знам. — Надявам се, че да. Но дори да не ме чуват, надявам се, че ти ме чуваш, Джон. Има причина да говоря всичко това. Все някога Вълка ще те открие. Искам да му кажеш някои неща, става ли? Искам да му стане пределно ясно, че аз не принадлежа на никого. Нито на Маркъс, нито на него. И съм тук само защото прекарах последните шест месеца, вперил поглед в една празна стена в апартамента си в очакване да изскочи нещо интересно. Това тук ма е интересно. Заради такива моменти живея. Така че, ако Вълка иска да престане да губи хората си един по един, нека ме остави на мира или да ми направи нова оферта. Този път обаче да е интересна. Здравото око на мъжа ме гледаше с ужас. Той кимна с отчаяно усърдие. — Дано да запомниш какво ти казвам, Джон — казах аз. След което погледнах часовника си, притиснах дулото на пистолета в коляното му и дръпнах спусъка. Заглушителят кихна, звукът отекна над водата. Клепачът му потрепери. Той припадна от шока. Взех телефона му, хвърлих го в океана и се заизкачвах обратно по склона към бентлито. Пистолетът му беше в ръката ми. Погледнах часовника си. Осем сутринта. Оставаха още двайсет и два часа. 
  39 
 


 Взех си стая в малък мотел на края на града. Рецепционистът едва вдигна глава да ме погледне. Беше сутрин, много преди установения час за освобождаване на стаи, но той ми даде ключа. Стаята щеше да ми свърши работа за няколко часа анонимно усамотение. След няколко години в тази професия евтините мотели ти стават втори дом. Свикваш с определени неща. С неизменната Библия в чекмеджето на нощното шкафче. С чаршафите — навсякъде от един и същ вид и качество. С измамния аромат на боров освежител за въздух в стаите, едва прикриващ миризмата на мръсен мокет и застояла влага. В моя случай се примесваше и слаб дъх на амоняк. Поех дълбоко въздух през носа си, спуснах щорите и поставих веригата на вратата. И се почувствах у дома. След като се убедих, че съм сам, извадих мобилните си телефони. Един телефон се проверява лесно за монтирани проследяващи устройства. Ако е вид бръмбар, не е проблем да се открие. В корпуса няма кой знае колко излишно място. Ако е в софтуера, не е проблем да се елиминира. Изваждаш батерията и го няма. Най-напред прегледах менютата, за да се убедя, че всички фабрично монтирани джипиес предаватели бяха изключени. Така се и оказа. После свалих капачетата на телефоните, за да проверя дали някой не беше пипал вътре. Една по една извадих батериите, СИМ картите и антените. Нищо необичайно. Сглобих ги отново. След като приключих, легнах на леглото и помислих малко. Явно не ме следяха по този начин. Виж ти! Пуснах душа, за да вдигна малко шум. Водата течеше бавно, тръбите се задъхваха и хриптяха. Включих телевизора и го усилих докрай. Не очаквах бръмбарът, който ми бяха сложили, да предава и звук, но не исках да рискувам. След онази случка с Харисън в планината преди години изпитвам ужас от скрити микрофони. После прегледах сака си. Не се изискваше кой знае каква ловкост някой от хората на Вълка да ми подхвърли предавател в багажа. Застанах пред огледалото в банята и внимателно проверих себе си и дрехите, които носех. Обърнах навън всичките си джобове. Изсипах съдържанието на сака си и изтръсках страниците на „Метаморфозите“ на Овидий. Нищо. Погледнах се внимателно в огледалото. След два дни почти пълен глад и безсъние се чувствах толкова стар, колкото изглеждах. Джак Мортън определено се беше попрезорил. Време беше това да се промени. Обърсах с ръка влагата по огледалото. От жегата гримът ми се беше разтекъл. Свалих дрехите си и дълго време не излязох изпод душа. По едната си ръка имах синини от борбата с Алексей, които бяха започнали да стават лилави. След като се избърсах с хавлията, извадих комплекта гримове и подпрях шофьорската книжка на човека с мерцедеса в ъгъла на огледалото. Известно време гледах съсредоточено лицето му, като се опитвах да имитирам уплашеното му, но наред с това нахакано изражение. Той имаше дълбоко хлътнали очи и нездрав, сивкав цвят на кожата. Макар да живееше на брега на океана, нямаше и намек за тен. Изглеждаше някак объркан. — Сложили са ти бръмбар — казах с неговия глас. Повторих два пъти фразата, докато я докарах перфектно. След секунди усетих как се подмладявам. Поех си дъх. Този път въздухът изпълни докрай дробовете ми. Раменете ми се изправиха, очите ми заблестяха. Ставите ми загубиха сковаността си, усмивката ми стана по-малко насилена. Свих и разтворих няколко пъти длани, докато отново почувствах младежката им подвижност. Отворих уста и изрекох с характерния мек акцент на Атлантик Сити: — Казвам се Джон Грималди. Палитрата на Джон беше изцяло в черно и бяло. Черното кожено яке беше подходящо за нощно заведение. Обличаше се стилно, но явно изкарваше парите си с труд. С малко боя и гел направих косата си гарвановочерна и я зализах назад. Заострих с черен молив линията отпред на челото си. — Казвам се Джон Грималди — повторих аз. — Но може да ми викате Джак. Аз съм от Атлантик Сити, Ню Джърси. Занимавам се с най-различни неща, нали разбирате? Докато се обличах, не преставах да мисля за бръмбара, който Джон Грималди каза, че ми били поставили. Докато действаше, бях в опасност. Следващите, които Вълка пратеше подире ми, едва ли щяха да имат указания да ме следват от безопасна дистанция, а най-вероятно да ме убият още щом ме видят. Без значение колко безличен хотел си изберях, ако успееха да ме проследят, бях мъртъв. Сещах се само за още едно място, където можеше да е скрит бръмбарът. Взех сака и изгладих с ръце гънките по дрехите си. Оставих ключа от стаята под изтривалката с надпис „Добре дошли“ и отидох до бентлито. Лесно е да се следи кола. Повечето и без това имат вградени джипиес устройства, за да може да бъдат намерени при кражба. Но дори и джипиесът да бъде нарочно изключен, тайно монтирано проследяващо устройство трудно се открива. Тези неща са толкова малки, че се побират навсякъде, а по една кола има стотици места, където биха могли да се скрият. Преди да седна в бентлито, аз го обиколих и мушнах ръка под калниците и през дупките на решетката. После проверих под седалките, в жабката и багажника. Открих устройството едва когато коленичих и надникнах отдолу. Бяла кутийка, пет на седем и половина сантиметра, закрепена за шасито с някакво особено здраво лепило. Беше гумирана отвън, за да издържа на удари, и имаше мигаща зелена лампичка. По дяволите! Александър Лейкс ме бе предал. Изпсувах и поклатих глава. Сигурно бе поставил проследяващи чипове на всичките коли, които ми бе осигурил. Това бе единственото обяснение защо Вълка се бе добрал толкова бързо до мен. Колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова повече ми се изясняваше картината. Разбира се, че Лейкс работеше за Вълка. Всички в този гаден град работеха за Вълка. Изчегъртах устройството с ножа си от шасито. Беше много леко. Вкарах острието на ножа през процепа на пластмасата и го натиснах навътре, докато зелената лампичка угасна. Погледнах часовника си. Единайсет преди обед. Бях прекарал в мотела три часа. Оставаха още деветнайсет. 
  40 
 


 Куала Лумпур



 Нямах ни най-малка представа как ще протече операцията. Не си спомням и много от случилото се в дните преди удара; спомням си само, че се чувствах едновременно възбуден и уплашен. Уплахата си е част от задачата, разбира се. Всеки, който твърди, че не се страхува да влезе в банка с изваден пистолет, е куку. Но понеже на нас не ни беше за пръв път, си мислех, че знам в какво се набърквам. Че владея хватките на банковия обир. Мислех си, че познавам самата банка. Както и хората, с които работя. Мислех си, че съм осмислил грешката, която бях направил, и че познавам рисковете, свързани с нея. Колко се бях лъгал… В седем сутринта в деня на обира карачът дойде да ме вземе от уговореното място със стар ван без прозорци. Отстрани на каросерията имаше надписи на смесица от английски, арабски и малайски, рекламиращи фирма за миене на фасадни стъкла в Субанг Джая. Миячите на стъкла имат достъп практически навсякъде в центъра на големия град. Охраните на сгради и пазачите на паркинги ги толерират, защото кой би се хванал на работа, изискваща да виси по цял ден като паяк четирийсет етажа над земята и да стърже курешки от фасадата? Олтън ми кимна, захапал цигара между зъбите си. Аз отворих задните врати и се качих. Кожените му шофьорски ръкавици поскърцваха върху волана. Това беше планът: карачът ни взема един по един от различни места в града, свършваме работата и още същия ден напускаме страната. След случилото се в Гентинг операцията бе станала много по-рискована, но ние бяхме готови да поемем риска. Взехме Анджела от входа за доставчици зад хотел „Краун Плаза“, а Винсънт и Манчини ни чакаха на една автобусна спирка във финансовия квартал, под билборд, рекламиращ мобилен телефон. Джо Ландис и Сю Мей закусваха в едно кафене до гората. Всички бяха изпълнени с ентусиазъм освен Анджела. Преди удар тя обикновено кипеше от позитивна енергия, но този път беше студена и дистанцирана, зареяла поглед през стъклото на вана. Премяташе в устата си никотинова дъвка. Повече от всичко исках да поговоря с нея, но си давах сметка, че моментът не бе подходящ. Тя имаше нужда от тишина и усамотение. След като всички се събрахме, карачът спря на един запустял паркинг на същата улица, където се намираше сградата на Банк ъф Уелс. Започнахме да се преобличаме. Винсънт, Манчини и аз трябваше да влезем в сградата като охрана. Имахме фуражки с логото на фирма за бронирани коли; очите ни бяха скрити зад черни очила. Нахлузихме върху дрехите си широките униформи, които трябваше да свалим за двайсет секунди, докато пътувахме в асансьора, за да се появим като съвсем различни хора на етажа на банката. Манчини препаса чисто нов кобур. Видях го как извади едната от пушките от торбата, зареди четири яркочервени патрона със сачми „двойна нула“ и я плъзна в кобура. На колана му бяха закачени няколко малки, но мощни гранати със сълзотворен газ. След като облече униформата, по нищо не личеше какво носи отдолу. Манчини отвори кутия с патрони за помпата и натъпка шестте си джоба с тях. — Още колко време ще чакаме тук? — попита Сю Мей. — Нямаш ли часовник? — Искам да кажа, какво всъщност чакаме? Анджела се пресегна напред и посочи с пръст сателитния телефон на таблото. Не знам точно колко време висяхме там, но със сигурност ми се стори твърде дълго. Усещахме мириса си. На грес и бензин, на цигари и алкохол, на карамфил, кориандър и черен пипер. 'Гясното затворено пространство усилваше и най-тихия звук. Олтън извади цигара, но Джо Ландис спря ръката му, която държеше запалката. — Имаш ли представа колко нитроглицерин нося в сака си? Карачът направи гримаса и метна незапалената цигара през прозореца. — Искаш да кажеш, че не мога да пуша, докато не приключим с тази история? — Ето — обади се Винсънт, — донесли сме нещо и за теб. Манчини извади от джоба си малък флакон и изсипа около четвърт грам кокаин върху картонената кутия с патрони. Оформи няколко нескопосни бели линии с нокътя на кутрето си и смръкна първата. Втори беше Винсънт, после Джо и Олтън. Аз седях и ги слушах как смъркат, докато във флакона не остана нищо. В този момент телефонът на таблото иззвъня и завибрира. Никой не посегна да отговори, оставихме го да си звъни. Всички знаехме, че е Маркъс. За да ни каже точно колко е часът и колко време остава до момента, от който няма връщане назад. Ако междувременно бе възникнал проблем, можехме да вдигнем и да му съобщим. Ако имахме закъснение, той щеше да коригира разписанието ни. Но никой не вдигна. Когато звъненето спря, всички знаехме точно с колко време разполагаме. Две минути. Олтън запали двигателя и изкара вана от паркинга. Банката се намираше на четиристотин метра. Двамата с Анджела й бяхме направили оглед и бяхме решили да проникнем в нея през служебния асансьор. След трийсетина секунди нашият стар ван без прозорци се спусна по стръмната рампа в подземния паркинг на сградата. Човекът на бариерата ни махна с ръка да минаваме, без да ни погледне. Както казах, миячите на стъкла се радват на куп предимства в този град. Слязохме на долното ниво и се насочихме към едно неосветено място на петдесетина метра от вратата на служебния асансьор. Загасихме всички светлини и във вана настана пълна тъмнина. Трябваше да чакаме пристигането на първата бронирана кола за деня. Циферблатът на часовника ми светеше в призрачно синьо. Оставаше една минута. Бях направил нужните проучвания. Асансьорът беше доста специално съоръжение. Тъй като трезорът се намираше на трийсет и петия етаж, банкерите не разполагаха с лесен начин за качване на пари до там. Вместо да карат бронираните коли с инкасото да паркират до тротоара и куриерите да ползват обикновените асансьори заедно с всички останали, доставките пристигаха на подземния паркинг и се качваха догоре с този специален асансьор, който спираше само тук и на етажа на трезора. Разбира се, той беше повече от надеждно охраняван. Шахтата беше натъпкана със сензори за движение, за да засекат всеки, който би се опитал да се изкачи по нея, а двете асансьорни врати — на минус две и на трийсет и петия етаж — бяха със строго ограничен достъп. Самата кабина беше със стени от закалена стомана. Вътре имаше сателитен телефон, по който пътуващите да се свържат директно с полицията в случай на непредвидено спиране на асансьора. Системата на задвижване беше оборудвана с въжета от хром-никелова стомана с висока якост на опън, електромагнитна блокировка и четири аварийни спирачки, така че никой да не може да проникне в нея отвън и да открадне парите. И което беше най-важното: за да се задвижи асансьорът, управителят на банката горе и шофьорът на бронираната кола долу трябваше да се виждат един друг по видео системата и абсолютно едновременно да прекарат картите си през съответните устройства. Никой освен управителя на трезора и екипите за доставка нямаше право да влиза. Бях виждал схемите с устройството и принципа му на действие. Това беше един от най-строго охраняваните асансьори в света. Днес обаче той беше нашият ключ за проникване вътре. Във вана беше тъмно и задушно. Джо потропваше с върховете на пръстите си по калъфа с касоразбиваческите инструменти. Нервничеше. Всички нервничехме. Трийсет секунди. Чухме пристигането на бронираната кола. Вдигнах глава и погледнах през зацапаното квадратно прозорче. Беше стар и евтин модел, построен върху платформата на пикап форд F550. Предното стъкло, разделено на две половини, беше плоско, с дебелина два и половина сантиметра и непробиваемо за куршуми, а цялата каросерия беше покрита с дванайсетмилиметрова броня. В стените и вратите имаше амбразури за огнестрелно оръжие, макар и не много на брой, а гумите бяха плътни и устойчиви на единични изстрели, макар че едва ли биха издържали на облак сачми от пушката помпа. В Съединените щати нито една уважаваща себе си банка не би ползвала подобно превозно средство, но в Малайзия едва ли можеха да си позволят нещо по-добро. По онова време автомобилите за инкасо не бяха толкова усъвършенствани, колкото са сега. За пет години много неща могат да се променят. Съвременните бронирани коли са оборудвани с магнитни плочи, джипиес устройства и цветни видеокамери, които предават в реално време. Затова са практически непревземаеми. Преди пет години не беше така. Единствената електроника в тази кола беше радиостанцията в шофьорската кабина. В случай на отвличане можеше да минат трийсет минути, преди някой да забележи липсата й. В кабината имаше трима мъже: шофьор, куриер и охранител. Шофьорът оставаше в кабината с работещ двигател, за да е в състояние да потегли незабавно при нужда. Куриерът разтоварваше парите върху количка, а през това време охранителят заставаше отстрани до него с изваден пистолет, за всеки случай. Ние бяхме проучили и тримата. Новият член на екипа беше шофьорът. Работеше за фирмата едва от шест месеца и никога не бе стрелял с оръжието си освен на служебното стрелбище. Косата му беше ниско остригана като на новобранец. За разлика от него обаче куриерът беше професионалист. От пет години се занимаваше с това и с нищо друго. Нямаше нито съпруга, нито приятелка, рядко се виждаше с роднини. Денят му минаваше в разнасяне на пари между банки и фирми. Имаше мрачно лице и малки очи. Охранителят, който го придружаваше, беше най-младият член на екипа, но имаше по-голям опит от шофьора. След като автомобилът спря, шофьорът дръпна ръчната спирачка и остави двигателя да работи. Охранителят отвори вратата, слезе и отиде отзад. Почука два пъти с юмрук на вратата. Куриерът отвори отвътре и му подаде голям син найлонов чувал, пълен със скъпоценности. Десет секунди. Чувах как секундарникът на часовника ми отмерва времето. Чувах и тежкото дишане на Анджела до мен. Не че беше притеснена или нещо такова. Искаше да поеме повече кислород в кръвта си, за да е готова, когато настъпи моментът. Аз не откъсвах поглед от колата и вратата на асансьора. Куриерът подаде още два чувала с пари на охранителя, който ги пусна в краката си. За момент куриерът се скри от погледа ни във вътрешността, но скоро пак се появи, избутвайки навън малка количка. Шофьорът запали цигара, наведе се напред, за да усили климатика, и леко открехна вратата, като изви шия, за да види как вървят нещата отзад. Секунда по-късно куриерът скочи от колата с нещо, което не бях очаквал — голямо черно автоматично оръжие, провесено на ремък отзад на гърба му. В нашите планове не се предвиждаше подобно нещо. Пет секунди. Беше „Хеклер & Кох Г-36“ — последното нещо, което бихме желали да видим. По-лошо от това би било само ескадрила полицейски хеликоптери. Изстрелваше 30 стандартни патрона на НАТО за по-малко от две секунди. Всеки куршум беше в състояние да пробие без усилие купените ни на старо бронежилетки и да излезе от другата страна. Ако не си изиграехме добре картите, някой можеше да умре. Време беше. Анджела даде сигнала. Винсънт и Манчини изскочиха с помпите през задната врата на вана. Втурнаха се напред като футболни нападатели, крещейки заповеди на охраната. Манчини се залови с куриера, а Винсънт — с шофьора. Преди онези да бяха регистрирали какво се случва, нашите биячи бяха наврели пушките си в лицата им. — Никой да не мърда! — изрева Винсънт на английски, а после за по-сигурно и на развален малайски и притисна дулото на помпата в слепоочието на шофьора. Мъжът вдигна послушно ръце нагоре, цигарата падна от устата му. Другите двама обаче не се предадоха толкова лесно. Манчини имаше две мишени и само една пушка, а на всичко отгоре куриерът беше въоръжен. Още щом се приближи до колата, той взе на мушка охранителя. В това време куриерът посегна към автомата на гърба си. Преди да бе успял да го обърне напред обаче, Манчини направи крачка към него и го цапардоса по главата с приклада на пушката си. Куриерът залитна назад, фонтан кръв бликна от носа му. Автоматът падна на земята и се плъзна под колата. Другият мъж от охраната вдигна ръце. Двамата със Сю Мей скочихме от вана. Нейната работа беше лесна — да пази тримата заложници. Когато чуят „заложник“, повечето хора си представят въжета и белезници, но това са твърде примитивни способи за привеждане на човек в състояние на безпомощност. Вие знаете ли колко въже би отишло, за да вържем трийсет души или дори само тези трима? Защото аз не знам. Но Сю Мей имаше елегантно решение: инжектор. Това е уред с формата на пистолет, който вместо куршуми изстрелва струя медикамент под високо налягане през кожата на пациента, без да нарушава целостта й по какъвто и да било начин. Няма боцкане, няма кръв. Лекарството прониква през повърхностния кожен слой и от там навлиза директно в кръвоносната система. С това отпадат смяната на игли, рискът от зараза със СПИН, нуждата от почистване след всеки пациент. Инжекторът действа безотказно. Сю Мей изтича до мястото, където Винсънт държеше шофьора на мушка, и допря уреда под брадичката му. Чу се тих звук като от отваряне на пневматична врата. След две секунди приспивателното подейства. Тялото на шофьора омекна, сякаш беше прострелян в главата. До един момент беше в съзнание, в следващия не. Горната част на тялото му увисна навън през прозореца на бронираната кола. Сю Мей подхвърли уреда към Манчини, който го притисна към челото на мъжа с разбития нос, точно между очите. Тялото на мъжа потрепери, сгърчи се и се свлече на земята. После Манчини подаде инжектора на мен. Аз хванах третия мъж за яката и го блъснах в стената на колата. Със свободната си ръка измъкнах пистолета от колана му и го хвърлих надалече. Всичко това се случи за по-малко от петнайсет секунди. Притиснах дюзата на уреда до шията му, близо до сънната артерия, и му казах: — Не съм тук, за да ти причиня нещо лошо, но ще го направя, ако ме принудиш. Искам само парите на банката, които са застраховани. Ако правиш, каквото ти кажа, няма да пострадаш, става ли? Той ме гледаше неразбиращо. — Как се казва дежурният управител? — попитах го аз. Мъжът задърдори нещо неразбираемо на малайски. Гласът му беше грачещо-писклив като на тюлен. Ударих главата му в ламарината. Той потрепери и запърха с клепачи. — Знам, че говориш английски — извиках аз. — Казва, че не иска да умре — преведе Сю Мей. — Да не ми се прави на умрял тогава — казах аз. — Хайде! Името на дежурния управител! Младият мъж висеше като дрипа в ръцете ми, вцепенен от страх. Очите му ме гледаха с ням ужас. Нямаше вид на човек, който се бои, че ще умре. По-скоро на такъв, който не може да си обясни случващото се с него. Гледаше инжектора в ръката ми, сякаш сънуваше кошмар. Преместих уреда от шията му до гладкото пространство между веждите. — Последен шанс. — Казва се Дън Онпан — промърмори той. — Какъв цвят е картата днес? — Червена. — Благодаря — казах аз и натиснах спусъка. Чу се отново онзи звук като от затваряне на пневматична врата, младият мъж залитна напред и се пипна с пръсти между очите. Беше изумен, че е още жив. Миг по-късно коленете му омекнаха и той се свлече надолу. Улових го, за да не падне и да си удари главата, и леко го положих на пода. Когато го оставих, беше вече в безсъзнание. Свалих картите за достъп от колана му и ги разгърнах, докато намерих червената. С него бяхме не само на една възраст, но и с еднакъв ръст и телосложение. Взех шапката му с логото на компанията и си я сложих. С униформата приличах доста на него. Гримът беше лесен. Най-важни бяха очите. Бях използвал очна линия и скоч, за да уподобя формата, а сега нахлузих шапката до веждите си, прикривайки по-грубите места. С помощта на изкуствен тен бях докарал цвета на кожата си също като неговия. Косата си бях боядисал черна. Само много наблюдателен човек можеше да забележи разликата. Надявах се да заблудя управителя по видеовръзката. В края на краищата това бе моментът, който бях чакал цял живот. За да се отворят вратите на асансьора, трябваше Дън Онпан да е сигурен, че съм същият охранител, когото бе виждал всеки ден в течение на три години. Опитвах се да запомня гласа на момчето, за да не се издъня, когато застана пред камерата. Шапката и костюмът помагаха за външната прилика, но освен това трябваше да звуча и да се държа като него. Поех си дълбоко въздух. Натиснах бутона за повикване. Малкият екран встрани от асансьора светна. Появи се лице на възрастен мъж със скъп костюм. Поздравих го с един израз на малайски, който се бях упражнявал хиляди пъти да изговарям, докато накрая го произнасях като местен човек. — Kantimg-kantung — гласеше той. Което означаваше „торби“. — Колко са този път? — попита той, за щастие, на английски. — Не знам. Запечатани са, ведомостта е у шофьора. — Как е съпругата? — И по-добре е била — казах аз. Вдигнах нагоре червената карта. Господин Онпан направи същото и двамата плъзнахме едновременно картите си през процепите. Управителят каза: — Асансьорът пристига. До скоро. — Добре — отвърнах аз. — Ние сме готови. 
  41 
 


 Атлантик Сити



 Карах към адреса, който ми бе дал Маркъс, когато един от телефоните ми зазвъня. Пресегнах се към съседната седалка, извадих го от сака и погледнах дисплея. Вместо номера на абоната пишеше с големи сини букви ФБР. Отворих телефона и го притиснах между бузата и рамото си. — Здрасти — казах аз. — Как я караш? — Ало? Кой сте вие? — каза Ребека Блекър. По дяволите! Бях забравих, че се вживявам в образа на Джон Грималди. — Аз съм — казах бързо с гласа на Джак Мортън. — Звучеше ми някак различно. — Нали знаеш какво прави с човека един приятен душ… — Аз ли не знам! — рече тя. — Обаче ти здравата си се накиснал, Джак. Гласът й не звучеше нито заплашително, нито съчувствено. Каза го по-скоро с някакво приповдигнато злорадство, като шахматист, който току-що е направил особено находчив ход с царицата. По тона й разбрах, че не аз, а тя ме е накиснала и сега бързаше да ми го съобщи. Дори дрезгавината от многото изпушени цигари в гласа й се беше смекчила. — Хубавата новина е, че ще се видим пак — продължи тя. — А лошата… хм, полицейското управление на Атлантик Сити издаде заповед за арестуването ти. — А, тъй ли? И в какво ме обвиняват? — Издирван си във връзка с двойно убийство, извършено снощи. Два трупа са открити в района на солените блата тази сутрин. С огнестрелни рани. И двата застреляни в главата, единият практически от упор. Колата, до която ме изпрати снощи, е била собственост на единия от двамата, така че си косвено заподозрян в убийство. Аз изсумтях презрително. — Толкова ли трябва, за да изкараш заповед за арест в днешно време? Аз даже не знам къде се намират тия блата. — Работата е сериозна, Джак. Ти ли ги уби? — Мразя убийствата. Ребека въздъхна и удари телефона в нещо твърдо. — Няма значение дали заповедта е издадена на законно основание или не — каза тя. — Щом съм решила да те открия, ще те открия. Ще завардя всички летища и всички шосета. До един час ще разпратя снимката ти до всички патрулни коли. След още три всеки полицай в околните щати ще познава лицето ти. — Откъде, по дяволите, си се сдобила с моя снимка? — От охранителните камери на летището. Усмихнах се. Ребека Блекър ме беше притиснала здраво. Най-вероятно тя бе поискала заповедта за ареста ми. Полицията в Съединените щати трябва да разполага с писмена декларация, която да дава основателна причина за издаване на заповед за арест. Тя беше единствената, способна да напише такава, както и да им подскаже да ползват снимката от летищните камери или да направи връзката между мен и убийствата; единствено тя знаеше, че изобщо се намирам в Атлантик Сити. Блекър ме бе сложила в списъка на издирваните лица, за да ме склони да й играя по свирката. Умно замислено, признавам. Тя имаше коз срещу мен и беше готова да го изиграе, ако откажех да й съдействам в разследването. — Уви, нямаш късмет — казах аз. — Джак Мортън се чупи, не е в града. — Глупости. — Е, добре, хвана ме. Какво искаш? — Длъжна съм да те попитам къде си. — Няма да стане. — Длъжна съм също така да те посъветвам да се предадеш. — Още по-тъпо. Стига игрички, а? Сдобила си се със заповед за арестуването ми. Браво, поздравления. Това си е лост за въздействие. Обаче ако искаше полицията на Атлантик Сити да ме хване, сега щеше да проследиш номера на телефона ми, а не да го набираш. Ти си умна жена. Едва ли щеше да ми звъниш, ако не ми предлагаше сделка. — Откъде знаеш, че вече не съм проследила телефона ти? Погледнах през стъклото на колата към небето. — Не виждам хеликоптери. — Може да съм изпратила патрулна кола. — Което би означавало, че не се стараеш достатъчно. — Е, добре, ето какво ти предлагам. Искам още сега да дойдеш до регионалния офис на ФБР и да се предадеш. Ако ми помогнеш добросъвестно, за да разреша случая със стрелбата в „Риджьнси“, ти обещавам, че двата трупа в блатото ще бъдат писани като самоотбрана. Ако ли не, от мен имаш две обвинения в предумишлено убийство. — Никога няма да ме видиш в арестантска килия — заявих аз. Не исках това да прозвучи като самохвалство, но така се получи и аз веднага съжалих. Казах го, защото беше самата истина. Никога преди не бях арестуван, нямах намерение и сега да се дам на властите заради някаква си издадена без основания заповед. Ако Ребека ме искаше с белезници на ръцете, трябваше да дойде и да ми ги сложи сама. — Надявам се, че знаеш в какво се замесваш — каза тя. — Не ме е страх от полицията. — Нямам предвид полицията. Двата трупа принадлежат на членове на престъпна група наркопласьори, хора на Харихан Търнър. До тази сутрин знаех само че си запалил една от колите му. Сега хората му мрат като мухи. Имаш ли някаква представа какво е вършил този тип в миналото? — Чувал съм разни истории — казах аз. — Защо би била склонна да го пишеш самоотбрана? — Защото тия двамата неведнъж са подозирани, че погребват хора в блатата. — В такъв случай ми се струва, че нищо не ти дължа. — Ако се предадеш, мога да ти предложа закрила. — Поласкан съм — казах аз, — но сам съм си достатъчен. Ще ти се обадя по-късно и може да се срещнем. Но нямам намерение да идвам в офиса ви и да се предавам. Засега съм просто един съвестен гражданин. — Вече не си. Сега си обект на полицейско издирване. — За което трябва да съм благодарен на теб — казах аз. — Ти за всеки мъж, с когото се запознаеш, ли вадиш заповеди за арест? — Само за тези, които искам да хвана. — Е, добре — казах аз. — До скоро. — Ако не, ще се видим на процеса ти. Метнах телефона през прозореца и той падна някъде зад мантинелата. По дяволите, Ребека Блекър си я биваше. Погледнах часовника си. Беше обед. Оставаха още осемнайсет часа. 
  42 
 


 Общинските жилищни комплекси не се проектират, за да приличат на това, което са. Замислени са да минават за всичко друго — предградия, микрорайони, нови квартали, каквото щете, — само не и за общински комплекси. Да получиш жилище в комплексите си е чиста далавера, особено като си представиш алтернативата — частно притежаван коптор в някое гето. Но комплексът си остава комплекс. Винаги ще усетиш миризмата. Блокът с еднакви апартаменти беше отделен от останалите сгради на улицата с един ред ниски борчета и детска площадка с шперплатови катерушки. Над контейнерите за боклук от другата страна имаше билборд с реклама за бързи заеми без поръчители. Всички улични лампи бяха строшени. Един гаден квартал може да изглежда горе-долу нормално през деня, но живеещите в него знаят истината. Детската площадка беше празна като гробище. Дупката на Рибънс беше в евтино хотелче до някаква пицария. Отпред, срещу кофите за боклук, имаше табела, изписана на ръка — вероятно същата, която бе нарисувала и надписа на пицарията. Хотел „Касандра кабелна телевизия, цени за седмица. Не се виждаше офис на управител. До входа бяха поставени пощенски кутии с ръчно написани имена. Стените бяха покрити с графити, имитиращи долнопробно модерно изкуство. Прозорците на първия етаж бяха с решетки. Дори богатите престъпници търсят евтини дупки. Мизерната жизнена среда гарантира тяхната анонимност. Хазаите не им искат справка за доходи, препоръки от предишни хазаи или два документа за самоличност със снимка. Стига им да получат предплата за две седмици. Влязох в хотела. Стаята на Рибънс беше на първия етаж. До нея се стигаше по стълбище и прашен коридор, над който се люлееше изгоряла крушка. Номерът на стаята беше закован с гвоздеи над шпионката на вратата. В дървото над дръжката имаше дълбоки цепнатини — някой с дълга отвертка и яки ръце се беше опитвал да махне отвън резето. Най-напред бе поддало дървото около ключалката, после як удар с рамо бе избил металната скоба, в която влизаше дебелото стоманено резе. Всичко поддава при достатъчен натиск. Дръпнах се крачка назад. Полицията не отваря врати с дълги отвертки. В деветдесет процента от случаите, когато искат да връчат заповед за обиск на човек, който не си е вкъщи, полицаите използват ключ, даден им от хазаина или от някой съсед. Когато не открият такъв, отварят с шперц. Ако и това не помага, в краен случай могат да разбият вратата с пожарникарска брадва или таран, но тези два уреда оставят напълно различни поражения от това, което виждах в момента. Не, тук не бе идвала полиция. Някой друг ме беше изпреварил. Огледах коридора вляво и вдясно. Изкъртването на резе с лост отвън вдига силен шум. Достатъчно силен, за да привлече вниманието на обитателите на съседните стаи, но дори и да го бяха чули, те едва ли биха предприели нещо. В отсрещната стая боботеше телевизор. Днес вече никой не вика полиция. Хората нямат доверие на институциите. Извадих пистолета на Грималди и проверих заглушителя, после бутнах полека вратата с крак. Тя се поотвори на изсъхналите си панти, издавайки звук като дращене с нокти по черна дъска. Огледах отвън терена и влязох. Най-напред проверих дневната, после банята и кухнята. Спалня нямаше. В дневната имаше сгъваемо диванче и стар цветен телевизор. Металните решетки на прозореца хвърляха дълги сенки по пода. Надникнах първо в гардероба, после и в хладилника. Празно. Прибрах пистолета и затворих вратата. Рибънс се оказа подреден човек. Очаквах да заваря дупката му зарината в боклуци, празни кутии от пица и бирени бутилки, но беше чиста и разтребена като затворническа килия. Стените бяха голи, всичките му дрехи бяха опаковани в малка пътна чанта, поставена на пода. Диванът беше сгънат, чаршафите бяха върху него, боклукът беше в завързани найлонови торби до вратата. Цялото помещение миришеше на амоняк и лизол, сякаш беше току-що почистено. Започнах да пребърквам нещата му. Свалих чаршафите от дивана. Извадих чекмеджетата от скрина. До хладилника имаше котлон, в мивката бяха оставени тиган, вилица, лъжица и нож — по едно от всичко. В боклука имаше две празни консервни кутии от пилешка супа с фиде. Прегледах чекмеджетата в кухнята. Всичките бяха празни. После се прехвърлих в банята. До мивката имаше кутия с резервни ножчета за бръснене, но не открих самобръсначка, нито пяна. В сапунерката под душа имаше един-единствен сапун, все още в хартиената си опаковка. Под мивката бяха оставени бутилка с почистващ препарат и две рула тоалетна хартия. В рамката на огледалото беше затъкната снимка на възрастна чернокожа жена, сигурно майката на Рибънс, и визитка на брокер за недвижими имоти, върху която имаше дописан с мастило номер. Взех визитката и я обърнах. На гърба пишеше: синя викторианска, Вирджиния. Наркоманите се сещат за всевъзможни места, където може да се скрие нещо. В някои специализирани магазини могат да се купят бурканчета с тайници, приличащи на обикновени домакински съдове, но с двойно дъно. Виждал съм флакони с пяна за бръснене, в които наистина има пяна, но има и скрита кухина, където може да се сложи кокаин. А една хотелска стая е направо златна мина. Зад хладилника, под кафе машината, в казанчето на тоалетната, в абажура на лампата — направих си мислен списък и започнах да търся. Прерових навсякъде в дневната и се насочих отново към багажа на Рибънс. Чантата му се закопчаваше с цип, който се заключваше с трицифрен код. Нямах време да пробвам различни комбинации. Сложих чантата на леглото, дръпнах ключалката на ципа и тя се откъсна. В чантата имаше евтин револвер колт.38 — стар модел, матовочерен, с изпилено петле на ударника. Оръжие за под възглавницата. Ако се наложи да го вадиш спешно посред нощ, да не се закачи в калъфката и да ти пръсне черепа. Дръжката беше увита в два слоя изолирбанд. Тук-там по метала бяха избили ръждиви петна от години немарливо стопанисване. Номерата бяха далечен спомен. Проверих барабана — беше зареден с шест патрона. Извадих ги и ги хвърлих в боклука. До пистолета имаше черен цилиндър с диаметър на бирена кутийка, но два пъти по-дълъг. Моментално го разпознах. Заглушител за узи. Буквално погледнато, „заглушител“ не е много точно наименование. Едно огнестрелно оръжие винаги издава звук при изстрел, понеже експлозивно разширяващите се газове на барутния заряд излизат от дулото със свръхзвукова скорост. Заглушителят поглъща и охлажда част от тези газове, с което намалява силата на звука. Но дори най-качествените заглушители не свеждат изстрела до онова дискретно кихване, което знаем от филмите. Шумът наподобява по-скоро изплющяване на камшик или телефонен указател, пуснат отвисоко върху циментов под. Предназначението на заглушителя не е да застреляш безшумно някого, а по-скоро да не оглушееш от трясъка на изстрела. Под заглушителя бяха надиплени дрехи. Ватирана риза. Долнище на анцуг. Плетена шапка. Памучна тениска с дълги ръкави. Чифт овехтели маратонки. Два чифта джинси. Затворих чантата и отново огледах стаята. Нямаше телефон. Нито компютър. Нито пари в брой. Нито чантичка с документи и лични вещи. Пребърках джобовете на дрехите му — всичките бяха празни. Рибънс наистина уважаваше дупката си. Само дето очевидно не бе живял дълго тук. Дори най-закоравелите престъпници могат да окачат по някой филмов афиш на стената или да поставят резервни четки за зъби в чашата до мивката. Рибънс не си бе дал труда да извади дрехите си от чантата. Беше ги оставил вътре, сгънати, до леглото, в случай че му се наложеше да напусне внезапно жилището. Което приличаше доста на моето. Извадих мобилния телефон от джоба си и набрах няколко цифри. Натиснах зеления бутон, но апаратът дори не направи опит за връзка. На екрана веднага се появи знакът за прекъснат разговор. Проверих дали съм набрал правилно номера. Явно брокерът на Рибънс не желаеше да бъде открит. Тъкмо щях да прибера телефона, когато ми хрумна една мисъл. Трудно ми е да я опиша. В един момент бях готов да си тръгна с празни ръце от дупката на Рибънс, а в следващия цяла серия от образи премина през съзнанието ми. Малки късчета информация изскачаха на повърхността, размиваха се и изчезваха толкова бързо, че едва успявах да ги запомня. Картата на града, която бях запомнил. Хапчетата и парите в комплекта за оцеляване на Рибънс. Прегънатата лъжица за хероин в надупчения от куршуми додж. Номерът, добавен на ръка върху картичката на брокера. Узито и заглушителят за него, неизвестно защо скрити поотделно на различни места. Загадъчната история на Вълка за малкото момиченце. Вирджиния. Набрах номера на Маркъс. Телефонът иззвъня и познатият глас с акцент от Средния запад каза: — „Пет звезди“. — Търся Маркъс. Призрака е на телефона. Изминаха няколко секунди, докато мъжът му занесе телефона. Чувах ясно стъпките му и подрънкването на различни кухненски прибори. Когато Маркъс най-после се обади, гласът му беше на човек, стигнал края на силите си. — Джак? — Маркъс — казах аз, — знам къде са парите. 
  43 
 


 Ето как му обясних ситуацията. Всяка къща, която се продава в Съединените щати, има номер. Не този, който фигурира в адреса й, а друг, уникален код, под който е записана в регистъра. Когато даден брокер я обяви за продан, всеки друг брокер в страната може да я открие по този шест- или седемцифрен номер в базата данни за продавани имоти — например един брокер с кантора във Филаделфия може да оглежда къщи за продан в Атлантик Сити, без да се налага да пали колата и да отива на място. Откакто американската икономика се срина, стотици хиляди жилища стоят без собственик, понеже никой не ги иска. Всички продават, никой не купува. Това особено важи за ипотекирани жилища, които са станали собственост на банката. Те престояват няколко месеца с надписа „Продава се“, след което почват да се рушат. Едно изоставено жилище е идеалното скривалище след обир. Хората, живели някога там, отдавна са се изнесли, а вероятността да се поинтересува някой от него след толкова време е пренебрежимо малка. Такива жилища трудно се откриват, но нещата се улесняват значително, ако познаваш корумпиран брокер или банкер, стопанисващ отнети жилища, който да се съгласи да те „пусне под наем“ за известен период от време срещу пари на ръка. Седемте цифри, добавени на ръка върху гърба на визитката, не бяха телефонен номер, а код на имот. А Вирджиния не е име само на щат. Така се казва и едно авеню в Атлантик Сити. — Имаш ли обаче доказателства за тази своя теория? — попита Маркъс. — Веднага отивам да проверя. — Не искам обещания. Искам да чуя, че парите са у теб, след което искам да чуя, че си ги погребал толкова дълбоко, че и с багер да не могат да ги изровят. — Няма да отнеме много време — побързах да го успокоя. — Това е идеалното място, към което бих се насочил и аз, ако бягах от закона. — Но Рибънс не е като теб. Ти си добър в тази професия. — Не е нужно да ми напомняш. Представих си как Маркъс хапе долната си устна. — Вълка продължава ли да ти досажда? — От няколко часа не се е опитвал. — Ако се случи още нещо, информирай ме. Искам да приключа колкото се може по-скоро с Източното крайбрежие. — Ясно. Затворих телефона, извадих батерията и я пуснах в едно кошче за боклук в коридора на сградата. Самия телефон отнесох със себе си на улицата, където го счупих и пуснах парчетата в една канализационна шахта. Върнах се при колата. Запалих двигателя и включих джипиеса на таблото. Исках да бъда абсолютно сигурен къде отивам. Натиснах съответните бутони и разгледах картата на града. Проследих Вирджиния Авеню по цялата му дължина, после извадих още един телефон от сака си и го включих. След като дисплея светна, набрах номера на Вълка. Телефонът отсреща иззвъня веднъж. Втори път. Трети. — Ало? — Ало — казах аз. — Кой е там? Не беше Вълка. Гласът беше плътен и дрезгав. Връзката беше лоша. Продължих да карам напред с надеждата сигналът да се засили, но не стана. Върху свистенето на колелата под мен се насложи дрезгавото хриптене на басов мъжки глас. — Никой. А ти кой си, да ти го начукам? — сопна се мъжът. — Аз съм Призрака. Искам да говоря с Вълка. — Той не иска да говори с теб. А когато те открие, ще си поиграе с чука по кокалчетата на пръстите ти. — Повярвай ми, Вълка иска да говори с мен. — Ти си мъртъв, копеле, знаеш ли това? — Да, но за мъртвец съм доста богат. Пауза. Мъжът отсреща мислеше и дишаше тежко. След малко чух как телефонът му се отърка в нещо като плат. Малко по-късно премина от една ръка в друга. Някой си пое рязко дъх. — Какво искаш? — попита Вълка. — Да сключим сделка. 
  44 
 


 Той замълча. Известно време чувах по линията как някакви хора разговарят. Връзката си оставаше все така лоша и не можех да различа отделни думи, но по гласовете ми се стори, че Вълка се съвещава с двама души. Беше закрил с ръка микрофона, за да не ги чувам. След малко той каза в слушалката: — Имаш ли предсмъртно желание, Призрак? — Може ли да ти кажа предложението си? — Не, нещастнико! Какво си въобразяваш ти? Че можеш да убиеш двама от хората ми, да пратиш трети в болница, да съсипеш две от колите ми и да си тръгнеш жив от тук? Ти направи последната си грешка, Призрак. Сега аз лично ще те удавя в блатото. — Както ти казах, предлагам сделка. — Разполагаш с десет секунди, преди да ти затворя и да наредя на хората си да ми донесат ташаците ти в стъкленица със спирт. — Аз обаче разполагам с нещо, което желаеш, и искам да ти дам шанс да се сдобиеш с него. Мисля, че трябва да приемеш сделката, понеже иначе последиците за теб ще бъдат ужасни. Ако ми съдействаш, печелиш. Ако не, губиш. — Кое те кара да мислиш, че ще ти съдействам след всичко, което ми причини? — Това, че знам къде са парите, а ти си умен човек. — Един умен човек би те застрелял между очите още щом те види — просъска Вълка. — Един умен човек би се досетил колко си опасен и би те неутрализирал, преди да си убил още някого. — Тогава позволи ми да ти изтъкна още една причина — прекъснах го аз. — И каква е тя? — Ти искаш да унищожиш Маркъс повече, отколкото държиш да накажеш мен. А аз съм единственият ти шанс да го направиш. — Много смели допускания правиш, Призрак. — Но никога погрешни. Настъпи кратко мълчание. При всичките си ругатни и заплахи Вълка беше рационален, интелигентен мъж. С дребнавите си заяждания просто печелеше време, за да мисли. Иначе знаеше, че съм прав. Аз не бях най-големият му проблем. Ако успееше да ме спечели на своя страна срещу Маркъс, щеше в миг да забрави за трите трупа и двете коли. — Гласът ти звучи различно — отбеляза той. — Промених го. — Е, какво искаш? — попита Вълка. — Искам двеста хиляди долара в брой или в ценни книжа. Той изпръхтя презрително. — Ти си се побъркал бе, нещастник! — Това е моето предложение. — Много се надценяваш. Бих се съгласил евентуално да пощадя живота ти срещу главата на Маркъс, но нищо повече. — Със заплахи няма да стигнеш далече. Изплъзнах се на хората ти в тресавището без особено усилие. Няма да ме хванеш, дори да пуснеш след мен и последния човек от шайката си. Ето защо, ако искаш да се отървеш от Маркъс, ще ми платиш двеста бона. Иначе ще закопая парите в земята, ще ги оставя да гръмнат на дъното на някоя дупка, а през това време ще съм офейкал, все едно нищо не е било. Това е последната ми оферта. — Предпочитам да видя трупа ти. — В такъв случай нямаме повече какво да си кажем — отвърнах. — Ще предам на Маркъс много поздрави от затворническата ти килия, след като припиша обира на теб. — И как според теб ще стане тая работа? — Ще се погрижа парите да бъдат намерени на място, лично свързано с теб. Така, след като гръмнат, ченгетата ще ти се изсипят от небето като ангели в Деня на Страшния съд. — Смяташ, че можеш да ме изнудваш, така ли? — Да — казах аз. — Точно това смятам. Известно време Вълка не издаде звук, което беше странно. Не само замлъкна, ами бе спрял сякаш да диша. — Ало? — Ще ти дам сто хиляди — каза той. — Двеста хиляди. Което няма и една пета от парите в пратката. Не ме карай да ти извивам ръцете, Хари. Моята е лесна. Парите са у мен. Не се опитвай да ме разиграваш. — Това заплаха ли е? — Зависи от контрапредложението ти. — Мога да ти дам петдесет бона тази вечер и още сто в понеделник. Повече би било безразсъдно. — Как ли пък не! — казах аз. — Нямам намерение да стоя в този кенеф до понеделник. Двеста хиляди още сега или си тръгвам. — Банките са затворени, Призрак. Не мога да ти събера толкова пари, докато не отворят. Моите средства са инвестирани. Да не си мислиш, че държа чували с банкноти в дома си? — А, така ли? Значи ти си първият наркодилър в историята, който има проблеми с ликвидността. Ти знаеш ли, че колумбийците строят цели къщи, за да си държат в тях парите? Чу цената ми. А сега престани да ме будалкаш. — Сто и петдесет тази вечер, но нито цент повече. Ако продължаваш да ме изнудваш, ще се видим в ада. Помълчах няколко секунди, после казах: — Е, добре. Така бива. Вълка издаде звук, който беше нещо средно между въздишка и изръмжаване. — Ела след няколко часа в апартамента ми в „Атлантик Риджънси“. Парите ще те чакат. — Имаш апартамент в „Риджънси“? Какво съвпадение. — Имам чувството, че ми нямаш доверие. — Твоят човек току-що ми каза, че ще натрошиш пръстите ми с чук. Разбира се, че ти нямам доверие. Не бих те попитал и колко е часът, защото ще ме излъжеш. — Притежавам изоставен стриптийз клуб на ъгъла на Кентъки Авеню и „Мартин Лутър Кинг“. Може да се видим там. — Аз избирам мястото на срещата. — Писна ми от твоите пазарлъци, Призрак — каза Вълка. — Престани да ми играеш игрички. Сделката ще бъде осъществена при моите условия или нямаме сделка. Ако си мислиш, че ме е страх от теб, горчиво се лъжеш. Ще ми донесеш парите в клуба сам или следващия път, когато се видим, ще ме гледаш през облак боя и найлонов чувал. Е, приемаш ли, или отказваш? Помълчах малко, за да го накарам да чака. — Става-заявих накрая аз. 
  45 
 


 Къщата на Рибънс беше двуетажна постройка в северния край на Вирджиния Авеню, на петнайсет преки от брега. Не ми отне кой знае колко време да я открия. Знаех и къде да търся — на не повече от двайсетина пресечки от „Риджънси“. Кварталът ми се стори странно приятен. Ако минавах случайно по тази улица, в никакъв случай не бих могъл да си представя Рибънс като местен жител. Тротоарите бяха широки и гладки, зеленината покрай оградите шумолеше на морския бриз. Тук живееха хора с професии, със застраховки живот и пенсионни фондове; в дворовете играеха деца. Рибънс добре си беше направил сметката: в този квартал никой нямаше да се сети да търси един отчаян наркоман с куршум или повече в тялото. След като покарах известно време напред-назад по улицата, забелязах синята къща във викториански стил. Паркирах срещу нея, слязох от колата и замижах от ярката слънчева светлина. Самата къща беше в окаяно състояние. От едновремешната й красота не бе останало нищо. Входната врата беше закована с шперплат, както и повечето прозорци. На ливадата до пощенската кутия стърчеше голяма дървена табела с надпис „Продава се“, но беше разядена от солта и покрита с графити, така че името на брокера не се четеше. От боята на фасадата не бе останало почти нищо, прозорците на втория етаж бяха избити, а стаите вътре — изложени на природните стихии. Вдигнах поглед нагоре и подсвирнах. Разбирам от скривалища и за мен това беше перфектно. Първо, жилищните сгради са защитени от конституцията срещу обиск. Рибънс можеше да остане тук с дни, без нещо да му липсва, а и едва ли някой щеше да му обърне внимание, когато влизаше и излизаше. Второ, нямаше документни следи. Единственият човек, способен да го издаде, беше брокерът, когото бе подкупил. И трето, къщата не съответстваше на профила му на престъпник. Кварталът беше твърде уреден, за да привлича такива като него, и в същото време не прекалено елитен, за да се забелязва присъствието му. Мястото наистина беше перфектно. А отпред беше паркирана крадената зелена миата, модел 2009-а. Колата сякаш бе минала през месомелачка. Двата й фара бяха строшени, лявата й врата беше хлътнала от удар. Беше паркирана между храстите по такъв начин, че регистрационният номер да не се вижда от улицата. Върху стъклото на прозореца откъм страната на шофьора се виждаха малки капчици кръв и кал. Разбира се, Рибънс не беше зад волана. Поне бе успял да се добере до къщата. Да умреш в японска кола — какво по-ужасно от това! Изкачих се по стъпалата към входната врата и я ритнах с всичка сила. Резето поддаде и вратата едва не падна от пантите си. Интериорът издаваше отминала красота. Тапетите бяха скъпи, с растителен мотив — сочни зелени листа и зрели екзотични плодове. По тавана имаше гипсови орнаменти във формата на преплетени лозови стебла. Всичко би било много красиво, ако не бяха кафявите петна от влага по стените и изпочупените осветителни тела. В един от ъглите имаше надпис със спрей: Нищо не е по-силно от навика. Вътрешността на къщата беше тъмна, влажна, задушна и миришеше на гнило. Частици прах се носеха във въздуха; очите ми имаха нужда от време, за да се адаптират към тъмнината. По мокета имаше засъхнала кървава следа. Още щом я видях, усетих и миризмата — нещо средно между развалена риба, човешки изпражнения и барутен дим. Следата ставаше по-широка, докато преминавах по късия коридор покрай килера и банята. Сякаш някой бе прекарал четка с кафява боя по пода. Рибънс. Калашникът беше подпрян до касата на вратата. Затворният механизъм беше оплескан със спечена кръв и барутни остатъци. Около кървавата следа се въргаляха и други неща. Латексова ръкавица. Пълнител от колт, модел 1911. Патрон 7,62x39 мм. Черна скиорска маска. Да, Рибънс беше в къщата. При това още жив. 
  46 
 


 Когато го открих, приличаше повече на труп. Очите му бяха замъглени, дишането плитко и накъсано. Едва забележимото повдигане и спускане на гръдния му кош бяха единственият признак на живот. Гласът му беше пресипнал до шепот: — Вода! Седеше свлечен на пода, подпрян с гръб на стената, сред локва кръв. Бронежилетката и ризата му бяха подгизнали. Лицето му беше мъртвешки бледо, стъпалата на краката му бяха подути. От краищата на очите му течеше зелена гной. Куршумът го бе улучил четири-пет пръста над пъпа и бе пробил дупка в кевлара. Още два деформирани куршума се бяха залепили като дъвки върху керамичните плочи на жилетката, без да проникнат през тях. По стената зад гърба му имаше кървава следа, където тялото му се беше плъзгало постепенно надолу, когато краката бяха отказали да го държат. Кръвта беше станала почти черна на цвят. От огнестрелна рана в гръдния кош се умира обикновено до петнайсет минути. Когато стомашният сок проникне в кръвоносната система, предизвиква шок и скоропостижна смърт. Жертвата изпада в кома и издъхва за броени минути. В случая обаче куршумът не бе засегнал стомаха. Бронежилетката бе забавила скоростта му. Спрял се бе някъде в подкожната тлъстина на Рибънс, без дори да достигне червата му. Беше заседнал в корема и с всяко поемане на дъх се врязваше все по-дълбоко в плътта. Може би преди двайсет часа някой добър хирург би го спасил. Сега беше късно. Лицето му беше загубило цвета си. Гнойта в очите му беше признак за обща интоксикация. Както и хриповете в белите дробове. Човекът просто чакаше да умре. — Ченге? — прошепна той. — Не — отвърнах аз. — Бащата ме праща. — Вода — каза той. — Моля те. Хвърлих бърз поглед към коридора. Казах си, че се оглеждам за парите, но не беше това. Ако парите бяха струпани в коридора, щях да ги забележа на влизане. — Моля те! — изстена той. — Вода… По лицето на Рибънс имаше засъхнала кръв; дланите му бяха покрити със спечени съсиреци. Устата му беше суха като пясък. Очите ни се срещнаха и той не отклони погледа си. — Моля те, човече… — Къде сложи парите, Рибънс? — Моля те! — Първо парите. Рибънс не каза нищо. Пръстите на ръката му помръднаха и посочиха към дъното на коридора. Извърнах глава и проследих посоката, после се надигнах и тръгнах нататък, все по-навътре в притихналата къща. В спалнята имаше старо двойно легло с пружини, но в него отдавна не беше спал никой; усетих как ме побиват тръпки от сенките на миналото. Рибънс така и не бе сварил да се наспи в леглото си. На къщата й липсваше душа. Пристъпвах опипом в мрака. През цепнатините в шперплата проникваше светлина като остри лазерни лъчи. Някъде в далечината по шосето се чуваха забързани автомобили. Парите бяха в гардероба. Знаех какво има в изцапаната с кръв синя чанта от кевлар и без да я отварям. Вдигнах я и я понесох към входната врата. После се спрях. Рибънс едва повдигна глава, за да ме погледне. Всяка част от тялото му тежеше като олово, всяко движение му причиняваше неимоверна болка. Устните му мърдаха, но от тях не излизаше звук. Може би се молеше. — Вода — каза накрая той. — Е, добре — отвърнах аз. — Ще ти дам вода. Кухнята беше през две врати, до трапезарията, но в нея имаше отделен кът за хранене. Пристъпих в тъмното към мивката и отвъртях крана. Чу се гъргорене, но след малко потече вода. Започнах да отварям шкафовете. Всичките бяха празни. Подложих шепи под крана и ги напълних с вода. Тръгнах обратно през сенките към дневната. Когато видя какво правя, Рибънс размърда нетърпеливо пръсти. — Моля те! — каза той. Изпсувах наум и коленичих до него в локвата кръв и повърнато. Поднесох шепи до устните му и той пи жадно. Поиска още. Направих още един курс до кухнята и му донесох. Не казах нищо. Само гледах как пие. Когато свърши, и двамата помълчахме малко. Старата къща поскърцваше и шепнеше около нас. Коленичих до него; той ме следеше с поглед. Беше тихо. После Рибънс прошепна: — Дозичка… Той завъртя леко глава и отново размърда неспокойно пръсти. Проследих погледа му до черната найлонова торба в ъгъла на стаята, малко извън обсега на ръцете му. — Дозичка — повтори той. Придърпах торбата. Вътре имаше кутия хирургически ръкавици, запалка и спринцовка. Рибънс с усилие посочи страничния джоб. В него открих найлоново пликче с някаква зърниста кафеникава субстанция. — Дай — изхълца Рибънс. В плика имаше нерафиниран хероин. — Мо-оля т-те — заекна Рибънс. — Дозичка… Малко неща на този свят мразя повече от хероина. За мен един пласьор на хероин стои по-ниско от сводник на малки деца. По-ниско от убиец на жени. Мразя хероина повече от самотата, от онова състояние, когато си принуден да разговаряш със себе си в огледалото, за да не забравиш да издаваш човешки звуци. Малко неща в живота ме докарват до такова състояние и ето че в ръката си държах едно от тях. Рибънс ме молеше да го убия. Една доза хероин би била фатална за него. Рибънс бе загубил толкова много кръв, че организмът му нямаше да понесе шока. Все едно да изпиеш на екс бутилка текила, след като си дал кръв. Дори и минимално количество в неговото състояние се равняваше на свръхдоза или поне щеше да забави дишането му, така че да се задуши. Ако го оставех сам да кърви на пода, щеше да изкара максимум още шест-седем часа. Ако му дадях дозата, щеше да умре за минути. Освен това аз не знаех колко точно е една доза. Никога през живота си не бях инжектирал хероин. През цялото време Рибънс не отделяше от мен замъглените си, налети с кръв гноясали очи. Дишаше с мъка. При всяко вдишване и издишване в дробовете му бълбукаше течност. От звука ми се гадеше. — Ако ти направя инжекция — казах аз, — тя няма да притъпи болката. Твърде много кръв си загубил. Ще умреш още преди да съм извадил иглата. Той прошепна: — Моля те, човече. Извадих беретата със заглушител и я опрях в главата му. Един куршум беше достатъчен, за да го избави от мъките му. Щеше да умре на място. Притиснах дулото между веждите му, за да съм сигурен, че разбира какво му предлагах. Рибанс поклати глава. — Моля те — прошепна той. — Дозичка. Поколебах се. Можех да стисна зъби и да му пръсна черепа, но не и това. Бях убивал хора, и то неведнъж. Знаех точно какво ще стане. Пръстът ми щеше да обере мекия спусък, после да преодолее съпротивлението на твърдия, ударникът щеше да падне, дулото да излае като куче и мозъкът на Рибънс щеше да опръска стената зад гърба му. Беше като щракване на електрически ключ. Той нямаше да усети нищо. Докато фатална свръхдоза хероин беше нещо съвсем различно, нямах представа колко време щеше да отнеме. Не знаех и колко да му дам. Не бях подготвен за това. Казвах си, че не искам да оплескам нещо, но не това беше причината за нежеланието ми. Не, това изобщо не беше истинската причина. Майка ми беше умряла от свръхдоза. Рибънс прошепна нещо, но не чух какво. Звукът ме изтръгна от мислите ми. Локвата кръв под него се беше разширила. Сега се виждаше ясно. Всеки няколко минути нарастваше с части от сантиметъра, като теч от водопроводна тръба. Устните му се движеха беззвучно. Може би разговаряше с някого във въображението си. Или се сбогуваше със себе си. Въздухът хриптеше в гърлото му. Вдигнах пликчето с хероин от пода. В найлоновата чанта до патроните имаше супена лъжица и пакетче памучни тампони. Поставих хероина, спринцовката и памука на пода до Рибънс. С лъжицата гребнах малко количество от кафявата субстанция, отнесох я до мивката и капнах отгоре вода от крана. Щракнах запалката и поднесох лъжицата към пламъка. Скоро водата завря и хероинът се разтвори в нея. Угасих пламъка, откъснах парче памук и го пуснах в лъжицата. Когато се напои с хероиновия разтвор, потопих иглата на спринцовката в него и изтеглих разтвора с буталото, използвайки памука вместо филтър. Изкарах мехурчетата въздух от спринцовката и погледнах Рибънс. Устата му се отваряше и затваряше като на риба, останала на сухо. Свалих колана от панталоните си и пропълзях до него. Той пъхна дясната си ръка между бедрата ми. Кръвта по дланите му изцапа панталона ми; през плата усетих как ми студенее на коленете. Запретнах ръкава и бавно увих колана си като турникет около бицепса му. Почуках с пръст по кожата от вътрешната страна на лакътя и вените отдолу изпъкнаха. По цялата дължина на ръката му чак до рамото имаше следи от предишни убождания. Близо минута търсих свястна вена. Ако не улучех, иглата можеше да попадне в мускул и тогава смъртта му щеше да бъде още по-бавна и болезнена. Забих спринцовката в ръката му. Иглата влезе на една страна по протежение на вената, докато се спря в тъмнокафява гънка от предишно убождане. Дръпнах леко буталото навън и изтеглих малко кръв, която разцъфтя като малко червено цвете насред кафявата течност. — Моля те — прошепна Рибънс. Не се сещах какво да му кажа в отговор. Вкарах буталото навътре. Видях как кожата му се зачерви. Когато в спринцовката не бе останало нищо, аз я извадих и я сложих на пода. Развих колана от ръката му. Бях приключил. Трудно се гледа как умира човек. Секунди след като му бях поставил инжекцията, Рибънс почувства ефекта. Страданието от лицето му изчезна. Очите му се отвориха широко, сякаш се пробуждаше от сън, от гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение. Само миг, един кратък миг, и от болката нямаше и следа. Зениците му се свиха в малки точки, той отметна глава назад. Извърна очи към тавана, в погледа му се четеше екстаз, сякаш някъде там горе виждаше самия Бог. Но това не продължи дълго. Лицето му стана мораво, клепачите му отново се прихлупиха. По кожата му избиха едри капки пот. След няколко минути тялото му се отпусна на стената. Рибънс агонизираше. Очите му се затвориха и главата му увисна на гърдите. По устата му се появи кървава пяна. Дишането му ставаше все по-бавно. Той умря. Бях коленичил в локва кръв. Станах, отидох до вратата и вдигнах синята чанта от кевлар с оловна подплата. Вътре имаше малко повече от милион и двеста хиляди долара, четирийсет джипиес чипа и седемдесет мастилени бомбички. Излязох от къщата и отидох до зелената мазда, паркирана в двора. Погледнах часовника си. Четири следобед. Оставаха четиринайсет часа. 
  47 
 


 Куала Лумпур



 Вратите на асансьора се разтвориха. Още щом влязохме, Сю Мей извади от чантичката си флакон спрей, разтръска го и изстреля дълга черна струя в обектива на камерата. Нямаше значение дали хората от охраната щяха да забележат изчезването на образа, защото вече нищо не можеше да спре асансьора — магнитните карти бяха минали през прорезите, системата се бе задействала. Бяхме вътре. Нямаше време за губене. След като камерата бе неутрализирана, Винсънт Манчини и аз коленичихме на пода и започнахме да се преобличаме за появяването си в банката. Всеки от нас си бе приготвил различен костюм. Манчини беше със старо камуфлажно яке и плътна черна скиорска шапка, покриваща изцяло лицето му Винсънт се бе издокарал с рошава яркосиня перука, суичър и маска на Роналд Рейгън. Аз бях с черна риза, бежово яке и маска на Гай Фокс. Анджела — със син костюм с панталон и хокейна каска. Джо Ландис беше с предпазна маска на заварчик, покриваща цялото му лице заедно с очилата, а Сю Мей беше нахлузила върху главата си торба от еластичен полимер, подобна на огромен презерватив, деформираща чертите й до неузнаваемост. При предварителния оглед бяхме засекли, че частният асансьор изминава разстоянието от партера до последния етаж за минута и двайсет секунди. Преоблякохме се за половината от това време. Целият този маскарад не беше самоцел. Доказано е, че когато престъпникът е облечен в ярки цветове и екстравагантни форми, е много по-трудно за един свидетел да запомни чертите на лицето му, отколкото ако е в сиво, безлично, непривличащо вниманието облекло. С циркаджийските си дегизировки целяхме да отвлечем вниманието на заложниците, за да запомнят маските ни и нищо друго. Когато дойдеше време да ги свалим, щяхме да станем невидими, да се слеем с тълпата. Нахлузих на ръцете си чифт латексови ръкавици. Всички щяхме да бъдем с ръкавици, въпреки че двамата с Анджела нямахме папиларни линии на пръстите си. Не биваше да оставяме отпечатъци дори във вид на безформени мазни петна. Единственото изключение беше Ландис, касоразбивачът, понеже той не можеше да си върши работата с ръкавици. В неговата професия е нужен финес и с ръкавиците щеше да се чувства едва ли не инвалид. Вместо това Ландис си носеше четирилитров бидон с амоняк. След като приключеше, щеше да го излее върху всичко, което бе докосвал. Щеше да свърши същата работа. Винсънт ме докосна по ръката и ми подаде автоматичната карабина на куриера, която бе извадил изпод колата. Към ремъка бяха прикрепени няколко резервни пълнителя. Аз му кимнах и препасах оръжието на гърба си. Винсънт дръпна затвора на 12-калибровата си пушка помпа и вкара патрон в цевта; очите му блестяха през процепите на маската. Манчини вдигна палец и изръмжа доволно. И двамата бяха готови да размажат всеки, който им се изпречеше. Извърнах глава и прехапах долната си устна; цифрите на дисплея над контролния панел се сменяха бавно. Двайсет и пет. Двайсет и шест. На всеки етаж тихичко издрънкваше невидимо звънче. Двайсет и седем. Двайсет и осем. Двайсет и девет. Дланите ми в ръкавиците се потяха. Винаги преди обир на банка е така. Затворих очи и се опитах да концентрирам гнева си. Бяхме почти стигнали. Дзън! Асансьорът спря рязко и вратите се разтвориха. Насреща стоеше млада служителка. Когато вдигна глава и ни видя, очите й се разшириха от ужас, документите в ръцете й се разпиляха по пода. Не съм я запомнил с нищо особено, но никога няма да забравя писъка й. Въпреки че и в него нямаше кой знае какво за запомняне. Започна, както обикновено започва един женски писък, с пронизително скимтене като на ритнато куче и завършваше с истеричен хлип. Това, което ме обърка за момент, беше времето. При повечето обири минават няколко секунди до първия писък. Понякога всичко протича в напрегната тишина, понеже всички са твърде уплашени, за да помръднат от местата си. Но не и този път. Още с отварянето на вратите жената се разпищя. Аз я сграбчих за косата и я запратих към едно от гишетата. Всъщност жената ни свърши добра работа. Населението на Малайзия говори няколко официални езика, а един писък е универсално разбираем. Всички в банката моментално осъзнаха какво става, дори тези, които не разбираха и дума английски. Аз размахах автомата и пуснах един откос в тавана. — Никой да не мърда! — извиках. — Това е обир! След това едновременно се случиха няколко неща. Винсънт прескочи непробиваемите плексигласови прегради, които отделяха гишетата на касиерите от салона, и ги взе на мушка с помпата. Нареди им да се отдръпнат от работните си места и да не докосват парите. Под гишетата имаше паник бутони, но дори никой от касиерите да не посмееше да посегне към тях, под банкнотите имаше сензори, които се включваха, когато чекмеджето останеше празно. Междувременно Манчини обикаляше останалите помещения на етажа и подкарваше с пушката си всички служители към главното фоайе. Когато стигна до вратата на аварийното стълбище, той я отвори, откачи една граната със сълзотворен газ от колана си и я хвърли в стълбищната клетка. За по-малко от двайсет секунди всичко на два етажа надолу щеше да се изпълни с газ. Без вентилация газът щеше да остане там поне час и никой без газова маска нямаше да може да премине по стълбището. За по-сигурно Манчини блокира отвътре бравата на вратата и я заключи с велосипеден катинар. Вече никой не можеше да влиза или излиза от помещението. Сю Мей изтича във фоайето и натисна бутоните за повикване на четирите останали асансьора. Две от вратите се разтвориха веднага. Тя залепи по едно парче тиксо върху лазерните сензори, за да не се затварят повече. Асансьорите щяха да останат блокирани на етажа, освен ако някой не ги отблокираше с пожарникарски ключ. По този начин и охраната на сградата нямаше да може да ги изключи или отмени командата й. Тя напръска със спрей камерите над контролните табла и зачака другите два асансьора, за да ги извади от строя по същия начин. Анджела вече беше в задното фоайе. Дън Онпан, управителят, беше в кабинета си зад стъклените кабини. Преди да успее да се надигне от бюрото, тя го сграбчи за яката и блъсна главата му в ръба на дървения плот. Зашеметен, Дън се плъзна от стола си и падна на пода. В нашите среди това се нарича „черепна гимнастика“. Ако преценим, че някой е склонен да окаже съпротива или да задейства алармата, вместо поздрав го цапардосваме по главата. По този начин не само му демонстрираме, че не се шегуваме, но и разстройваме за известно време реакциите и мисловния му процес. Човек с леко мозъчно сътресение не е способен на нищо. След като го извади от строя, Анджела разкъса ризата му и откъсна верижката с ключовете от трезора и помещението с личните сейфове. Знаейки, че под бюрото му има паникбутон, тя го извлече за яката от кабинета и го хвърли на пода във фоайето. Джо също не си губеше времето. Той се бе отправил директно към вратата на трезора в югоизточната част на етажа, близо до центъра на небостъргача. По-малко от двайсет секунди след влизането ни в банката той вече беше на колене и вадеше инструментите от чантата си. Зад гърба му се бе появил друг управител на трезора, но при вида на Джо бе замръзнал на мястото си, обзет от паника. С дулото на пушката си Манчини му направи знак да се разкара. Аз скочих върху едно гише и заявих: — Не сме тук заради вашите пари. Искаме само тези в трезора. Те са застраховани, така че не губите нищо. Ако изпълнявате указанията ми, ще си тръгнете от тук невредими. А сега лягайте на пода, дяволите да ви вземат! Сю Мей им повтори същото на малайски, макар да не беше необходимо. В много области на обществения живот, включително в банковото дело, английският е официален език в Малайзия. Управителите на банката положително ползваха английски поне на работно равнище. Преводът по-скоро беше необходим, за да им даде време да осмислят случващото се в суматохата. Насочих автомата към събралите се във фоайето. Когато човек държи подобно оръжие в ръцете си, не е необходимо да заема заплашителни пози. То говори вместо него. Те ме погледнаха ужасено, вдигнаха ръце и бавно се смъкнаха на колене. Когато всички бяха по очи на пода, оставаха само неколцината мениджъри от средния ешелон. Аз отидох до стъклените им кабинки и ги измъкнах един по един изпод бюрата им. Бяха трима — двама азиатци и един британец. Работеха с индивидуални клиенти, така че едва ли разполагаха с паникбутони и ключове от сейфовете и трезора. Закарах ги във фоайето и ги накарах да легнат на пода като всички останали. Минах още веднъж по кабинетите, за да проверя дали случайно някой не се беше скрил вътре, като пътьом изтръгвах кабелите на стационарните им телефони от стената. Когато му дадох знак, че навсякъде е чисто, Винсънт слезе от гишето и подкара касиерите и разплаканата управителка към тълпата, която се беше скупчила в ъгъла възможно по-далече от асансьорите. Манчини ги оглеждаше смръщено. Нямаше нужда от допълнителни заплахи — всички бяха покорни като стадо овце. Един по един ги проверих за скрити оръжия, като започнах с Дън Онпан. Опипах с крак джобовете, мишниците и глезените му. После се прехвърлих на следващия заложник, после на следващия. Времето ни беше ценно. Цялата процедура отне по-малко от половин минута. Общо имахме тринайсет заложници: двама касиери, шестима служители на банката, двама клиенти и тримата мъже от бронираната кола, които трябваше да качим горе на по-късен етап. Никой не беше въоръжен, но повечето имаха портфейли и мобилни телефони. — Извадете телефоните си и махнете батериите — казах аз. — Плъзнете ги по пода към отсрещния ъгъл. Не се опитвайте да звъните или да пращате съобщения. И без това сме заглушили сигнала, най-много да ни ядосате без нужда. Хайде, изпълнявайте. Сю Мей преведе на малайски, за да не останат никакви съмнения. Наблюдавах внимателно заложниците, докато вадеха телефоните от джобовете си. Нямахме техническа възможност да заглушим сигнала, но аз ги излъгах, за да станат по-сговорчиви. Като цяло всичко вървеше гладко. Един от мениджърите каза нещо на малайски, което Сю Мей преведе като „Нямам“. Това ми се стори подозрително и пребърках джобовете му. Не открих телефон, но за всеки случай казах на Манчини да го инжектира с приспивателно. Не исках да рискувам. Когато телефоните им бяха на пода, аз ги смачках с тока на обувката си. — Чисто - казах. — Чисто — повтори Анджела. Сю Мей и Винсънт бяха зад гишетата на касиерите. — Чисто. Джо беше заел позиция пред вратата на трезора с горелката си. — Чисто. Манчини погледна през рамо и вдигна палец. Всичко е чисто. Усмихнах се. Банката беше наша. Нищо работа. Поех дълбоко дъх и хвърлих поглед навън през прозореца. Кулите „Петронас“ трептяха в далечината през сутрешната мараня. Погледнах часовника си. Бяха изминали точно шейсет и пет секунди от отварянето на вратите. Лесното беше приключило. Поех още веднъж дълбоко въздух в дробовете си и бавно го изпуснах. Пулсът ми беше забързан и трябваше да го нормализирам. В този момент жената отново се разпищя. Беше коленичила в средата на групата, подпряна на длани. Сълзи, примесени с очна линия, се стичаха по лицето й, откъсваха се от брадичката и падаха на едри черни капки по костюма й. Ръцете й трепереха, лицето й беше разкривено в ужасна маска на неподправено страдание. Изпод линията на косата й се процеждаше тънка струйка кръв. Стана ми жал за нея. Колкото и да си придавах твърдост, в мен се обади чувство за вина. Извърнах поглед встрани и се опитах да не обръщам внимание на писъците й, но това беше невъзможно. Тя ми пречеше да се съсредоточа. Имах чувството, че крещи на мен, че едва ли не ме вика по име. Поисках инжектора от Манчини, за да я приспя. След десет секунди жената беше в кома, но това не промени нищо. Чувствах се гузен, но в още по-голяма степен се чувствах могъщ. 
  48 
 


 Атлантик Сити



 Питах се колко ли време щеше да мине, докато откриеха трупа на Рибънс. Миризмата вече беше ужасна, но не и необичайна за къща като тази. Брокерът, който му бе продал адреса, щеше да го открие при рутинно посещение на имота, може би след седмици. Дотогава меките тъкани на тялото му щяха да са в напреднал стадий на разложение. Лицето му щеше да е неразпознаваемо. Няколко мига размишлявах върху предсмъртното му желание. Всичко, което искаше от този свят, беше една последна доза. Колкото и да се насилвах да кажа нещо презрително, не ми даваше сърце. Аз също имам своите зависимости, и те са не по-малко саморазрушителни. Спрях първо при маздата. Когато отворих вратата, миризмата отвътре ме задави. Вонеше на рибешки вътрешности и мърша. Минаха няколко секунди, докато се съвзема. Шофьорската седалка беше покрита с кръвта на Рибънс и с други телесни материи, но всичко беше спечено и почерняло след два дни под палещото слънце. Виждах местата, където съсирващият спрей беше помогнал, и тези, където не беше. Затворих вратата и оставих всичко, както си беше. Върнах се при бентлито на Лейкс. Не бях сигурен дали в колата няма други бръмбари, но нямах и избор. Седнах зад волана и метнах синята чанта на седалката до себе си. Очевидно, преди да предприема каквото и да било, трябваше първо да скрия парите. Бях заплашил Вълка, че ще ги оставя на място, което да насочи властите към него, но, разбира се, нямах намерение да изпълня заканата си. Сега, когато парите бяха вече у мен, рискът всеки момент да експлодират беше за моя сметка. Докато шофирах, преглеждах наум картата на града. Поех по крайбрежното шосе обратно към центъра, като си представях различни скривалища и претеглях мислено плюсовете и минусите на всяко. Бях стигнал почти до крайбрежната алея, когато внезапно притъмня и се чуха гръмотевици. Бурята приближаваше бързо. Между дъждовните облаци над океана проблясваха мълнии. Влагата във въздуха се беше концентрирала в киселинен дъжд. Секунди след като първите капки изплющяха по предното стъкло на колата, от небето се лееха водопади. Погледнах нагоре към причернялото небе и включих чистачките. За скривалище избрах един изоставен плаж на юг от града, до устието на залива Абсекън. Беше твърде каменист, за да служи за нещо полезно. Избрах една точка по средата между плажа и скалите. На това място пътят правеше остър завой, за да избегне скалите и прибоя. Мястото имаше няколко предимства. Първо, плажът се намираше достатъчно встрани от всякаква цивилизация, за да се притеснявам, че някой може да дойде в близките часове и да открие чантата, скрита между скалите. Второ, отливът беше започнал и нямаше опасност някоя вълна, колкото и висока да беше, да отнесе парите навътре в океана. Трето, ако беше писано бомбичките да се взривят, по-добре това да станеше тук, където нямаше да наранят никого. Не смятах за редно да крия експлозиви на място, където можеше да ги намери някое дете. Още със слизането от колата пороят ме измокри до кости. Провесих синята чанта през рамо и извадих мобилен телефон. Набрах един от номерата на Маркъс и му изпратих есемес. Той гласеше: Не се получи. Извадих батерията и СИМ картата и запратих апарата през пясъчните дюни. Той падна до един участък от изоставено шосе, малко встрани от знака, предупреждаващ хората да не навлизат в плажа. Вятърът брулеше лицето ми и обръщаше косата ми ту на една, ту на друга страна. След стотина метра излязох от ниските храсталаци и се озовах с лице срещу прибоя. Тъмнината не беше като при свечеряване, когато небето е мастиленосиньо. Мракът беше сивочерен, като от намалена докрай лампа. Пристъпвах напред под синкавата светлина на града, отразена в повърхността на океана. Стигнах до една голяма пясъчна дюна и известно време стоях в подножието й. Морето беше пусто. Вълните бяха високи, задаваше се нова буря. Малкото облаци от днес следобед бяха засмукани в атмосферния фронт, който кипеше и клокочеше недалече от брега. Вълните бяха изхвърлили на пясъка всякакви боклуци — бирени кутийки, гилзи от фойерверки, детско одеяло, празно бидонче от прясно мляко. На стотина метра вляво от мен имаше вълнолом от големи камъни, издаден навътре в океана. Към края му вълните се бяха разбивали с такава сила в камъните, че ги бяха полирали. Като дете си мечтаех да видя океана. Ако си израснал в Лас Вегас, никога не свързваш в съзнанието си пясък с вода. От двайсетгодишен обикалям света. Откакто престанах да ползвам истинското си име, никъде не съм се задържал повече от година. Пясъкът ми липсваше. За момент се замислих накъде бих желал да поема, след като всичко приключи. Във всеки случай не към Сиатъл. Представях си широка, открита отвсякъде пустиня. Ако можех да си намеря работа, бих се спрял на някое такова място, за да ми напомня за дома. Заклещих синята чанта между два големи камъка. Беше само на педя над пенещите се вълни, но напълно скрита от случайни погледи. Ако се стигнеше дотам зарядите да се взривят, банкнотите щяха да нападат във водата и да бъдат отнесени далече от вълните. Така или иначе, парите щяха да бъдат унищожени веднъж завинаги. Преди да предприема каквото и да било по-нататък, трябваше да се погрижа за това. Извадих един телефон и направих снимка на парите, за да разполагам с доказателство. Вълка щеше да иска да ги види, преди да ми плати. Вместо тях щях да му покажа снимката. Без да бързам, тръгнах обратно към колата. Набрах номера на „Справки“ и поисках имена на фирми, регистрирани на местното пристанище за яхти. Мина известно време, докато открих онова, което търсех — компания на име „Атлантически морски приключения“. Гласът отсреща попита: — Какво ще обичате? — Искам да купя яхта — казах аз. 
  49 
 


 Александър Лейкс ме чакаше в кафенето. Изглеждаше още по-зле, отколкото преди дванайсет часа — очите му бяха кръвясали, лицето сбръчкано и състарено от напрежение. Не се бе бръснал от два дни, върху вратовръзката му имаше петно от кафе. Когато ме видя, едва се помръдна. Вдигна бавно ръка от масата и ми махна. Заведението беше почти празно. Свечеряваше се и цялата обстановка изглеждаше различна. Дъждът барабанеше по витрините, върху скарата цвърчаха бъргъри, кафе машината свистеше. Готвачът ме проследи с поглед, докато минавах край него. Зачудих се с какво ли бях предизвикал любопитството му. Може би му приличах на някого. Когато стигнах до сепарето, Лейкс каза: — Изглеждаш различно. Вдигнах рамене. — Днес всички ми казват това. — Искам да кажа, изглеждаш напълно различно. Сякаш си друг човек. Едва те познах. — Надявам се, че носиш онова, което ти бях поискал. От сака на пода в краката си Лейкс извади бяла официална риза. Вътре имаше и черен костюм „Келвин Клайн“, червена вратовръзка и колан. — А пистолет? — Револвер трийсет и осми калибър, какъвто имаше и преди. Издрасках нарезите в цевта и заличих серийния номер, така че е напълно чист. Евтин е и вдига много шум, но е много як. Той извади оръжието и го сложи на масата, за да го огледам. Не беше много по-добро от онова, което бях взел от Грималди, но щеше да ми свърши работа при липса на друго. — Става — казах аз и седнах на пейката срещу него. Лейкс се дръпна инстинктивно назад, сякаш се боеше от мен. По масата пред него имаше петна от кафе, а в чинийка малко встрани — изстинал хамбургер, който едва бе докоснал. Месото беше покафеняло в средата и изсъхнало по краищата. Но затова пък сигурно бе изпил дванайсет кафета. Малките пластмасови чашки от сметанките бяха наредени около шишето с кетчупа. Явно цял ден бе прекарал тук. — Отдавна ли чакаш? — попитах го. Той погледна часовника си. — Близо дванайсет часа. Когато ми каза, че вероятно ще се забавиш, помислих, че имаш предвид час, час и половина. — Нае ли ми кола? Той бръкна в джоба си, извади дебел електронен ключ на верижка с емблемата на фирма за коли под наем и го плъзна към мен по масата. Движенията му издаваха странна смесица от изтощение и ужас. Ръката му с ключа леко трепереше. Пресегнах се, взех ключа и го пуснах в джоба си. — Червена хонда акорд, паркирана е малко по-нататък по улицата. Регистрирана е на Майкъл Хичкок, така че, ако те спре полиция, направи се, че го познаваш. Дявол да го вземе, толкова си се променил, че можеш направо да се представяш за него! — Той е бял, с тъмна коса, около трийсет и пет годишен. — Някакви новини? — Има издадена заповед за арестуването ти, но ти вероятно вече го знаеш. Показаха те по телевизията. Разпространяват твоя снимка от камерите на летището. Доста добър близък план как разговаряш с някаква мацка от ФБР. Заедно с ръста, телесното ти тегло и датата ти на раждане. Притесних се за теб, но явно е било напразно. Та ти изобщо не приличаш на онзи тип. Какво, по дяволите, е станало с теб? — Пооправих се, преди да тръгна за насам. Взех душ. — Страхотен душ, няма що. — Нямам търпение да си сложа новия костюм. Лейкс кимна. — Ще ти трябва. Той кимна с глава към телевизора над бара. На екрана течеше реклама за „Атлантик Риджънси“, звукът беше намален. Но аз разбрах какво иска да ми каже. През последните дванайсет часа сигурно безброй пъти бе видял лицето ми по новините и се бе притеснявал да не ме хванат. Но сега лицето ми беше различно. За много хора е трудно да приемат това. Известно време седяхме мълчаливо. Наблюдавах го как отпива от кафето си, докато пръстите на другата му ръка опипваха средното копче на сакото. Чакаше ме да кажа нещо, но аз не бързах. Лейкс ме беше предал на Вълка и аз исках да го поизпотя малко. Взех револвера, проверих дали е зареден и го поставих на масата с дулото към Лейкс. После бръкнах в джоба си и извадих проследяващото устройство, което бях свалил от колата му Той замръзна. Чашата с кафе застина във въздуха. След секунда се съвзе и я остави на масата. Когато погледите ни се срещнаха, прочетох в очите му паника. Лейкс знаеше какво е направил. Знаеше каква ще бъде реакцията ми. Беше ми доставял коли с бръмбари и беше продавал координатите ми на врага. В моята професия такова предателство обикновено се наказва с куршум в главата. Защото е непростимо. Той преглътна мъчително. — На всички коли ли имаше по едно такова? — попитах аз. Лейкс не отговори. Беше като заек, заслепен от фарове. Разбирах защо мълчи. Ако ме излъжеше и аз знаех истината, щях да го убия. Ако ми кажеше истината, пак щях да го убия. Каквото и да кажеше, беше загазил. — И така — продължих аз, — ако излезем навън и погледнем под хондата, ще намерим ли още едно такова? Той не каза нищо. Само кимна. — Тропал си всичко на Вълка, до най-малката подробност, нали? Лейкс не помръдваше. Въздъхнах, хванах револвера в дясната си ръка и с лявата го покрих със салфетки. В закусвалнята нямаше много хора, а седнали в отдалеченото сепаре с високи облегалки бяхме почти невидими. Дръпнах ударника назад, механизмът тихо прищрака и барабанът се завъртя на позиция. Беше зареден с патрони магнум с кух връх. — Трябваше всъщност да се досетя — казах аз. — В този град ти си човекът, който урежда всичко, а Вълка е стратегът. Трябваше да ми е ясно, че или работиш за него, или си прекалено некадърен, за да те вземе на работа. Сам съм си виновен, че ти се доверих. Псувам се за това. Лейкс мълчеше и не откъсваше поглед от оръжието. — Можеш да говориш, ако искаш — казах му аз. — Нямам намерение да те убивам, преди да съм те изслушал. Всъщност, откакто знам, че работиш за другия екип, нашите отношения някак укрепнаха. Сега имам повече причини да те искам жив. Разбира се, имам и достатъчно причини да държа този револвер винаги зареден и под ръка. Лейкс продължаваше да мълчи. — Чувал ли си някога израза „Flectere si nequeo superos, Acheronta movebo “? Лейкс поклати глава и прошепна: — Това на латински ли е? — Да, на латински. — Никога не съм го чувал преди. — А искаш ли да знаеш какво значи? Лейкс погледна купчината салфетки и каза: — Не съм убеден, че искам. — О, искаш, и още как! Повярвай ми, че искаш. — Е, добре. Какво означава? — Означава много неща. За пръв път се натъкнах на тази фраза, когато бях дете. Тогава четях всичко, което ми попаднеше. Всеки път, когато на рафта в магазина се появеше нова книга, аз я купувах, а ако не можех да си я позволя, прочитах на място, колкото успеех. Живеех в градската библиотека. Понякога се блъсках в хората, защото и по улицата ходех, забил нос в някоя книга. Но колкото и да четях, не можех да открия книгата, която истински да ми хареса. Повечето книги бяха окей — вълнуващи, страшни, романтични, реалистични, но нито една не ме удовлетворяваше напълно. Във всяка по нещо липсваше. Но аз не се отказвах. Захванах се със сериозна литература. Прочетох „Гравитационната дъга“ на Пинчън. Прочетох „Среднощни деца“ на Рушди. „Името на розата“ на Умберто Еко. Но и те не ми въздействаха истински. Докато един ден някой ми подари „Енеида“. Ти знаеш ли историята на „Енеида“? Той поклати глава. — Чувал ли си за Троя? За „Илиадата“ и „Одисеята“? Троянски коне, морски чудовища и тъй нататък? — Да, знам ги тия неща. — „Енеида“ е епична поема за основаването на Рим. Нещо като продължение на „Илиадата“ и „Одисеята“. Разправя се за един млад мъж на име Еней, който избягал от Троя, след като тя била превзета от гръцките завоеватели. С останалите си живи другари Еней се качил на кораб и отплавал в Средиземно море. Книгата проследява приключенията му: как се влюбва, попада на лоши хора, преживява свръхестествени явления. Всичко онова, за което обичах да чета като дете, че и отгоре. Имах чувството, че самият аз съм Еней. Също като него и аз нямах родители в истинския смисъл на думата. Също като него и аз бях предопределен за велики дела. Също като него и аз се отегчавах от битовото ежедневие. Приличахме си по още нещо: и аз не бях добро момче. Не и в традиционния смисъл на думата. Еней бил принуден да върши злини, за да стигне до там, закъдето бил тръгнал. — Чел си на латински като дете? — попита Лейкс. Вдигнах рамене. — Някои деца събират модели на самолети. Аз четях на латински. Не е толкова трудно за разбиране. Обичах да чета, освен това много исках да съм Еней. Но, виждаш ли, Еней знаел съдбата си, понеже един пророк му я бил предсказал. Докато аз нямах никаква представа какво ще излезе от мен. Повечето дни имах усещането, че нищо. Сякаш не съществувах, освен когато четях онази велика книга. Единственият случай, когато съм се чувствал по-щастлив, беше, когато разбих главата на някакъв човек и го ограбих посред бял ден. — Защо ми казваш това? — Искам да разбереш защо върша това, което върша, и искам да го кажеш на Вълка. Мислиш ли, че ще запомниш какво ти казах? Че ще го набиеш в главата си? Лейкс не отговори. — „Flecteresi nequeo superos, Acheronta movebo “- продължих аз — е цитат от книгата. И моят девиз в живота. Спомням си, че когато го прочетох за пръв път, се облегнах назад и се замислих. Това е, значи, което ми е липсвало досега. Тази сентенция беше събрала в себе си всичко, което бях изпитвал до момента. Тя прогони в един миг всичкия натрупан в мен гняв и безнадеждност. Накара ме да вникна, да видя смисъла на всичките си малки проблеми. Оттогава непрекъснато си я повтарям. Лейкс хапеше със зъби вътрешността на бузата си. — Още не си ми казал какво означава. — Означава: „Щом не склоня боговете небесни, то аз ще повдигна всички от долното царство“. 
  50 
 


 Лейкс седеше, притиснал длани върху масата, и се потеше. Когато ги отмести, отдолу се бяха образували влажни петна. При първата ни среща той ми беше направил впечатление на самонадеян фукльо, но сега положението бе твърде различно. Оръжие, насочено в корема, въздейства по особен начин. Огромна капка пот се стичаше от челото по слепоочието му надолу към челюстта. Помръднах леко дулото, за да му дам знак да стане. Той се измъкна от сепарето с отработена лекота. През цялото време го държах на мушка. Ако имаше намерение да се пробва, сега бе моментът. Беше на крака, аз бях седнал, оръжието беше на една ръка от него. Ако силно желаеше да се измъкне, щеше да се опита да ми го отнеме. Един храбър човек би го направил. Но Лейкс не беше храбър. Той стоеше до сепарето и ме гледаше притеснено. — Плати си яденето — казах аз. — Остави щедър бакшиш. Лейкс извади от джоба си пачка банкноти. Измъкна няколко двайсетачки и ги хвърли на масата до чинията си. Лицето му беше червено като цвекло. Можех само да си представям какво минаваше през главата му в този момент. С едната ръка държах револвера. С другата вдигнах от пода торбата с дрехите, които ми беше донесъл. Извадих сакото на костюма и го преметнах върху ръката с оръжието. Лейкс се дръпна крачка назад, за да ми направи път. Надигнах се внимателно от мястото си, като не го изпусках от поглед. Посочих с дулото вратата на заведението. — Мърдай. Готвачът ни хвърли още един подозрителен поглед, но аз не му обърнах внимание. В едно заведение може да се види какво ли не. Дано човекът да си помислеше, че просто изпращам уморения си приятел да се наспи. Един подозрителен поглед нищо не значи. Отворих вратата на Лейкс и звънчето издрънка. Той се шмугна покрай мен без резки движения. Когато вече бяхме навън, Лейкс попита: — Какво ще правиш с мен? Аз го смушках с дулото. — Мърдай — повторих. Закрачихме мълчаливо към бентлито. Отсреща npeд улицата имаше заложна къща, витрината й още светеше. След бурята се беше застудило, вечерта беше прохладна, но Лейкс се потеше обилно под скъпия си копринен костюм. — Онзи ще ни убие и двамата — каза той. — Аз от години очаквам Маркъс да ме убие. — Не. Вълка ще ни убие и двамата. — Теб може. Аз сключих сделка с него. Ще разменя парите от обира на казиното срещу значителна част от печалбата. — Вълка е сключил с теб сделка!! — Не си очаквал да си тръгна от тук без нищо, нали? — Мислех, че работиш за Маркъс — каза Лейкс. — Не работя за никого. Лейкс поклати глава. — Слушай, Вълка не сключва току-така сделки. Той ще те убие. Ако сега отидеш при него с празни ръце, ще те изтезава, докато му кажеш къде са парите. Ще започне с ацетиленова горелка. — Не отивам с празни ръце — казах аз. — Вече имам два пистолета. — Никога няма да успееш. — Не съм глупав. Знам, че ще се опитат да ме измамят. — Ако ме пуснеш — каза той, — ще го пратя за зелен хайвер. Мога да ти помогна да се измъкнеш от тук. — Тцъ — казах аз. Отворих багажника на бентлито. Отвътре беше облицован лично от мен с няколко слоя плътни торби за боклук, залепени с тиксо за тапицерията. Торби за боклук и тиксо — неизменен реквизит на всяко престъпление, което си струва да бъде извършено. В нашия случай щяха да ограничат разпространението на миризмата. Един труп може да си гние тихо и кротко с месеци в багажник, облицован с торби за боклук, преди да привлече внимание. Когато видя съдържанието на багажника, Лейкс замръзна. Част от мен очакваше да си плюе на петите. Друга част очакваше най-после да посегне да ме удари, да изтръгне револвера от ръката ми. На негово място аз бих постъпил така. Но страхът, както знам от опит, прави странни неща с хората. Дори изправени пред сигурна смърт, някои индивиди не оказват съпротива. Сякаш се парализират. Не са годни за нищо. Както стана и с Лейкс сега. Той спря да диша, краката му бяха като циментирани в уличната настилка. А пък аз изобщо нямах намерение да убивам Александър Лейкс. По дяволите, не исках дори да му причиня болка. Исках само да го наплаша здравата. Щеше да се поти няколко часа в багажника и да трепери от страх, докато го открият. Да, той ме беше предал на Вълка, но пък без неговата помощ нямаше да съм доникъде. Освен това аз не си падам по убийствата. Не убивам, освен ако не съм принуден. Правило номер едно. — Моля те — изстена Лейкс. — Всичко ще направя за теб. — Знаех си, че ще кажеш това — рекох аз. — И, наистина, има още нещо, което искам да направиш. Хванах го за врата и го ударих в калника на колата. Главата му издумка в ламарината и отскочи назад. От удара кожата на челото му се разцепи. Ако го бях ударил малко по-силно, щях да го пратя в кома или да го убия. Сграбчих го за яката и колана на панталона и го хвърлих в багажника напред с главата. След понесения удар той на практика ми помагаше. Беше едър мъж, но аз се справих. Той се залюля напред-назад, стиснал лицето си в ръце. Беше кротък като агънце. Затръшнах капака на багажника и погледнах часовника си. Седем без петнайсет. Оставаха още единайсет часа. 
  51 
 


 Куапа Лумпур



 Полицейският хеликоптер се появи от изток и премина с бръснещ полет над сградата. Двигателите му боботеха като гръмотевична буря. Проследих го с поглед през тъмното стъкло на прозореца, докато сутрешното слънце не ме заслепи. Беше умалена версия на „Юрокоптер Туин Скуиръл“ с ярко боядисан корпус, за да се вижда отдалече. Двама снайперисти с черни бойни униформи на малайзийските части за борба с тероризма висяха на люлки извън вратите му. Те отвърнаха на погледа ми през бинокли за нощно виждане, които изглеждаха твърде не на място в този слънчев горещ ден, но си имаха своята изкривена логика. Ако бяха решили да превземат със сила банката, най-напред щяха да прекъснат електрозахранването, за да ни изловят като слепи котета в тъмнината. Хеликоптерът постоя няколко секунди неподвижно във въздуха срещу прозорците на етажа, после отново полетя напред. Направи осем кръга около сградата, после отлетя нанякъде, но веднага бе заменен от друг. Отбелязах си наум номерата върху опашните плоскости. Малайзийската полиция разполагаше с общо шест хеликоптера на територията на цялата страна, а бе изпратила двата си най-нови специално за нас. В банката цареше мъртвешка тишина. Бяхме преместили заложниците в едно от задните помещения и ги бяхме напомпали с достатъчно приспивателно, за да ги извадим от играта за няколко часа. Единствените звуци, които чувах, бяха пискливото съскане на горелката и ритмичното пулсиране на хеликоптерните ротори. Погледнах надолу. На трийсет и пет етажа под нас районът в радиус от три пресечки беше отцепен с полицейски коли и жълти бариери. Зад полицейските заграждения се беше образувало гигантско задръстване. Бяхме в банката от четирийсет и седем минути. Разбира се, причината за присъствието ни се намираше непосредствено зад мен, отвъд вратите с двойно заключване и непробиваемата за куршуми плексигласова стена. Все още не бяхме отворили тежката два тона тройно заключваща се врата на трезора. Джо се опитваше от четирийсет и пет минути да й хване цаката и едва сега започваше да се приближава към целта. Разбира се, вратите на трезорите изискват сериозни способности. Дори и най-добрите касоразбивачи в света се стараят да ги избягват. Колкото и бързо да работеше Джо, на нас все ни се струваше бавно. Докато той дупчеше и режеше с горелката, полицията струпваше сили отвън, а единственото, което можехме да направим, бе да гледаме. Бяхме очаквали подобно развитие и бяхме взели необходимите предпазни мерки. Знаехме, че без полиция няма да мине. Никой не прекарва близо час в обир на банка, без да пристигне полиция. Ако бяхме извадили късмет, сега отвън пред входа щеше да има две-три патрулки и неколцина униформени с оръжие във фоайето на първия етаж. Вместо това над главите ни прелитаха хеликоптери, а елитни части на Кралската малайзийска полиция издигаха барикади около сградата. Каквото ни било писано, помислих си аз. Звукът от пробиването на метала изпълваше помещението. Изобщо не твърдя, че мога да разбивам каси, но знам горе-долу как става. За да се отвори подобна врата, трябва в точно определен момент да бъдат зададени едновременно три отделни кода на три отделни шифрови брави. Всеки код съдържа три числа, всяко от които може да бъде от едно до осемдесет. Това означава, че сумарният код се състои от девет числа между едно и осемдесет всяко. Което се равнява на сто трилиона комбинации. Ако някой седне да набира ръчно по едно число на всеки пет секунди, ще са нужни сто милиарда години, за да налучка комбинацията. Възрастта на Вселената се изчислява на малко под четиринайсет милиарда години. Джо Ландис се справи със задачата за по-малко от четирийсет и осем минути. Използваше кислородна горелка, фиброскоп и устройство, наречено „черна кутия“, с което слушаше какво става вътре в механизма. Горелката представляваше прът, дълъг метър и осемдесет, свързан с бутилка чист кислород, който произвеждаше пламък с температура осем хиляди градуса по Целзий. С негова помощ Джо беше пробил малка дупчица в ключалката. После бе изчакал металът да се охлади, за да промуши фиброскопа през дупката и да огледа вътрешностите на заключващия механизъм. Черната кутия му служеше, за да чува с абсолютна прецизност и най-тихото щракване на вала, който движеше езичетата на ключалката. По този начин той бе успял да изравни в една линия прорезите в дисковете и, процедирайки отзад напред, да улучи комбинациите. Най-лесната част от задачата беше да коригира вътрешния часовник на трезора, за да отвори вратата веднага след задаването на комбинацията, а не с половинчасово закъснение, както беше програмиран. Джо беше най-добрият касоразбивач, който бях срещал. В този момент чух гласа му: — Момчета, вътре сме. Музика за ушите ми. Всички се затичахме към вратата на трезора. Видях как Джо набира кодовете. Челото му беше покрито с пот, но ръцете му не трепваха. Повъртя едната шифрова брава известно време напред-назад, после се прехвърли на втората, накрая на третата. Когато набра последното число, отвътре се чу щракване. Той завъртя лоста и огромната врата бавно се отвори. Супер! Трезорът беше обикновена стаичка с голи стени, пълна с купища пари. Розови рингити, лилави юани, резедави бати, сини рупии, оранжеви риели, зелени донги — валути във всички цветове на дъгата. Като се махнат парите обаче, не беше нищо особено. Сейф, само че по-голям. Без да губим време, се заехме да опаковаме пачките банкноти. Бяхме изчислили, че ще са ни нужни около пет минути, а приключихме за четири и половина. Трябваше да си отваряме очите. Между банкнотите можеше да има поставени капани. Някои стекове бяха заредени с мастилени бомбички, готови да гръмнат, щом се отдалечат на трийсет метра от сградата. Стръв за шарани. Преди да опаковаме банкнотите, трябваше да ги претърсим за изненади. За разлика от федералния маркер обаче тези бомбички бяха големи, груби и лесни за откриване. Трябваше просто да прелистваме на ръка всяка пачка, което беше неудобство, но не и сериозна пречка — общо ни забави с не повече от минута. След като отстранихме всички скрити мастилени бомбички, се заловихме да сваляме и изхвърляме зелените бандероли на пачките. Те не представляваха непосредствена заплаха, но щяха да се превърнат в проблем по-късно. Върху всеки бандерол беше отпечатано името на банката, което можеше да послужи за доказателство, че парите са от обира. Освободяхме ли се от бандеролите обаче, нищо вече не можеше да свърже парите с банката, която бяхме обрали. Чух отново грохота на хеликоптерните двигатели над главите ни. Запитах се колко ли време щеше да мине, преди взвод командоси с автомати и бронежи- летки да връхлетят по стълбите от покрива. Видях как ръцете на Сю Мей трепереха, докато пълнеше черна торба за боклук с пачки банкноти от по хиляда рингита. — Ще правим ли нещо по въпроса? — попита тя. — По кой въпрос? — За хеликоптера — каза тя. — Първият ни план за бягство се провали — отвърнах аз. — Не можем да се чупим през покрива. Някой да се обади по радиото на карача. Винсънт, който бе дошъл зад гърба ми, ме докосна по рамото и ми подаде малката черна радиостанция. Естествено, ченгетата улавяха със скенерите си целия радиочестотен спектър, но този модел „Моторола“ беше снабден с 256-битово заглушаващо устройство и дори да се настроеха постоянно на нашата честота, единственото, което щяха да чуят, беше бял шум. Натиснах копчето. — Ало, миячът на прозорци? — Тук — чух гласа на Олтън. — Първият план за бягство се прецака. Минаваме на план Б. Вземи бронираната кола. Ще се измъкнем от сградата като охрана. Ако го направим умно, никой няма да разбере, че сме ние. — Може да се издъним. Въпрос на време е ченгетата да се досетят, че сме ползвали директния асансьор. Може всеки момент да нахлуят тук и да обърнат гаража на стрелбище. — Ще рискуваме — казах аз. — Бъди готов да потеглиш в мига, когато вратите на асансьора се разтворят. — Побързайте. — Край — казах аз и хвърлих радиостанцията на Винсънт. — Какво, по дяволите, ще правим сега? — попита Сю Мей. — Ще внесем пари — отвърна Анджела. Тя извади от джоба си двете златни ключета и ги вдигна нагоре. Бяха от лични сейфове в същата тази банка. Маркъс бе раздал такива на всички ни. Ако си спомняте, управителят на банката бе предложил на Анджела личен сейф извън трезора на много изгодна цена. Месеци преди да започне подготовката за този удар, Маркъс бе наел дванайсет от най-големите сейфове в банката чрез една от офшорните си фирми. Всичко изглеждаше напълно легално — с наемни договори, платежни документи и тъй нататък, издадени на името на различни подставени лица. Засега и дванайсетте сейфа стояха празни. Дошъл бе моментът да ги напълним. Ето какъв беше планът: вместо да отнесем плячката със себе си, трябваше да я натъпчем в дванайсетте наети от Маркъс сейфа и да изчезнем. Работата е там, че дори при обир банката няма право да пипа личните сейфове на клиентите си, за да проверява какво има в тях. Те затова са лични, защото само клиентът има право да ги отваря. В случай на обир съдържанието им може да се проверява само със съдебна заповед. Ако сложехме парите в тях, можехме да дойдем след години с фалшиви документи и да си ги приберем напълно законно. Разбира се, двайсет процента принадлежаха на Маркъс, но какво от това? Той беше автор на плана, благодарение на който всички щяхме да бъдем неприлично богати. Маркъс беше гений. Сейфовете се оказаха наистина големи. Всеки беше с размери шейсет на шейсет на деветдесет сантиметра. Дванайсет сейфа правеха общо четири кубически метра. Достатъчно, за да съберат около три милиона банкноти. Приравнени към щатски долари, различните валути, които бяхме откраднали, възлизаха на някъде между трийсет и петдесет милиона — при това в използвани, абсолютно непроследими банкноти с непоредни номера. Усмихнах се и извадих ключовете от джоба си. Трябваше просто да ги преместим на не повече от шест-седем метра. 
  52 
 


 Атлантик Сити



 Хората на Вълка ме чакаха в изоставения стриптийз бар. Не че нарочно афишираха присъствието си, но аз знаех, че са там. През цепнатините в шперплата, с който бяха заковани прозорците, се виждаха лактите им и дима от пурите им. На две пресечки от булеварда, между телена ограда и празен парцел, беше паркиран един от черните джипове на Вълка. Бях го забелязал от колата си, когато идвах насам. Самият бар беше останка от лошите дни на Атлантик Сити. Табелата му беше покрита с графити до степен да не се чете. Шперплатовите капаци на прозорците бяха извити от влагата и бяха започнали да гният. През пукнатините в асфалта на паркинга растяха треви, а стените на сградата бяха започнали да обрастват с хилав бръшлян. Заведението може и някога да е било приятно, но оттогава бяха минали години, може би десетилетия. Неоновият надпис под козирката беше счупен. Светофарът на ъгъла мигаше бавно в червено. Паркирах, слязох от колата и затръшнах вратата, за да ме чуят, че идвам. Докато вървях към бара, вдигнах ръка нагоре, за да ме и видят. Дъждът се стичаше надолу по дланта ми в маншета на чисто новата ми бяла риза. Докато пътувах насам, заваля отново, този път не като порой, а кротко и напоително, без изгледи скоро да спре. Когато наближих на разстояние, от което можеха да ме чуват, пъхнах ръката си в джоба и стиснах дръжката на беретата. Бях прекосил улицата до средата, когато един от биячите на Вълка излезе да ме посрещне. Навлязох в паркинга на заведението и спрях на около три метра от него. Беше слаб и жилав мъж, с черен суичър със свалена качулка. Главата му беше гладко избръсната, включително и веждите; на челото си имаше татуирани два кръстосани чука. Ухили ми се с беззъбата си уста и повдигна нагоре суичъра, за да ми покаже автоматичния „Бейби Игъл“, затъкнат в колана. — Извади патлака — каза той. Гласът му беше плътен; имаше лек говорен дефект. — Разполагаш с пет секунди. Извадих беретата от джоба си, освободих пълнителя и дръпнах затвора назад, за да изхвърля патрона от цевта. Вдигнах пистолета пред очите му, за да се убеди, че е празен, после го пуснах на земята пред краката му. Пъхнах ръце в джобовете си и вдигнах рамене. — Къде е Вълка? — попитах. — Чака. А сега, ако обичаш, и другия. Извадих ръцете си от джоба и му ги показах с дланите нагоре. Вдигнах отново рамене. — Вземи си го сам — казах аз. Той ме изгледа подозрително и пристъпи напред бавно, сякаш ходеше в басейн с вода. Разпери ръцете ми встрани и ме опипа през дрехите, докато намери издутината, после се пресегна и извади револвера от колана зад гърба ми. Насочи го към мен и продължи да ме опипва със свободната си ръка, за да се убеди, че не нося още нещо. Дъхът му миришеше на мента, машинно масло и кристали. Не го изпусках от поглед, докато дъждът се стичаше по врата ми. Мъжът направи крачка назад, освободи барабана, натисна изхвърляна и патроните се разпиляха по земята. — Сега само ти си въоръжен — казах аз. Той ми се ухили с малкото си криви зъби, извади „Бейби Игъла“ от колана си и натисна копчето за освобождаване на пълнителя. После дръпна затвора и патронът от цевта изскочи навън. Поднесе пълнителя пред лицето ми и започна да избутва с палец патроните, които издрънкаха един по един в краката ми. Дзън, дзън, дзън. Патроните ни се въргаляха в пукнатините на асфалта. Не казах нищо. Дори не помръднах от мястото си. Двамата стояхме и се гледахме като герои от уестърн, застанали за дуел. Вятърът се усили, дъждът обля лицето ми. От вратата на заведението се подаде Вълка. Светлият му костюм беше напълно сух въпреки дъжда. От козирката около него се стичаше водна завеса. — Влез — каза той. — Да поговорим. В бара течеше като през сито. На всеки метър в тавана имаше дупки, през които се лееше дъждовна вода като от чучури. Тя дори не образуваше локви на пода, а през процепите в изкорубените дъски се стичаше направо в основите на сградата. Още един от хората на Вълка чакаше вътре. Беше облечен с авиаторско кожено яке и стоеше мълчаливо в единия ъгъл. Вълка посочи няколко сгъваеми стола. Бяха метални, доста овехтели, изработени от евтина стомана. Между столовете имаше импровизирана маса, направена от празен варел и парче шперплат. Аз го последвах предпазливо. — Седни — каза той. Придърпах един от сгъваемите столове, като в същото време огледах третия мъж за оръжие. Не се виждаше, но в дрехи като неговите има много места, където може да се скрие нож или малък рюгер като онзи на Алексей. — Седни — повтори Вълка. Щом седнах, той ми се усмихна особено. Придърпа на свой ред стол и се настани насреща ми, после протегна ръка и щракна с пръсти. Мъжът зад него разтвори коженото си яке, извади хромиран револвер.357 магнум и го постави в дланта му. Беше гигантски, дълъг като крак на малко дете и мощен като карабина. „Торъс 65“, полуавтоматик, тежеше близо килограм и в ръцете на опитен стрелец можеше да изстреля шестте патрона в барабана си за по-малко от десет секунди. Погледнах револвера, после Вълка. — Бях останал с впечатление, че ще сключваме сделка — казах аз. Устата на Вълка отново се изкриви в една от странните му усмивчици. Той изправи магнума нагоре с цевта, дръпна лостчето за освобождаване на барабана и патроните изпаднаха в шепата му. Сложи празния револвер на масата между нас и пусна патроните до него. Те не издрънкаха, както е обичайно, а се удариха в повърхността на масата с глух звук. Всеки от тях беше дебел колкото малкия ми пръст, а куршумите с кух връх можеха да преминат през човешки торс, като образуват изходни отверстия с размерите на два мъжки юмрука. Вълка побутна един от патроните през масата, той се търкулна към мен и падна в разтворената ми шепа. — Искам да видя федералната пратка — каза Вълка. Превъртях патрона в ръката си. На латински „магнум“ означава голям. Този тук беше толкова гигантски, колкото и револверът, за който беше предназначен. Поставих го обратно на масата, като го закрепих изправен върху гилзата. — След като ми покажеш парите — казах аз. — Не — каза Вълка. — Първо ти. Не е нужно да ми я даваш цялата, просто ми докажи, че е при теб. Направих гримаса и бутнах с пръст патрона. Той падна на една страна и се затъркаля към Вълка, който го хвана във въздуха, преди да бе паднал на земята. — Какво доказателство искаш? — попитах аз. — Знаеш много добре, че не нося парите със себе си. След като се убедя, че си дошъл с чисти намерения, ще ти кажа къде са парите и можеш да правиш с тях каквото си поискаш. Дотогава нищо няма да ти кажа. — Играл ли си някога руска рулетка? — извиси глас Вълка. Не отговорих. — Обичам хазарта — заяви Вълка. — Ти също, ако съдя по думите ти. В барабана има шест гнезда и, да кажем, само един патрон. Ето този тук. Аз не знам в кое гнездо е патронът, така че, като натисна спусъка, пистолетът може да гръмне, а може и не. Всичко е въпрос на статистика. Първия път, когато дръпна спусъка, шансът да ти пръсна черепа е шестнайсет процента. С всяко следващо натискане на спусъка този процент се увеличава. Нали разбираш? С всеки следващ рунд шансовете ти намаляват. Вълка вдигна револвера от масата, отвори барабана и плъзна патрона в едно от гнездата. Затвори барабана, запъна ударника и насочи оръжието в главата ми. После дръпна спусъка. 
  53 
 


 Ударникът падна и изщрака върху празно гнездо. Вълка завъртя с ръка барабана и отново запъна ударника, после постави револвера на масата пред себе си. Чувах как дъждовна вода капе върху бетона. Обикновено при оръжие от такъв голям калибър се вижда в кое гнездо има патрон, ако просто погледнеш отпред барабана. Но ние се намирахме в полутъмно помещение, където светлината проникваше само през процепите в шперплата на прозорците. — Казваш, че искаш от мен нещо интересно — продължи Вълка. — Ето това е интересно. Казваш ми къде са парите, отиваме заедно и ги вземаме. След което ти давам твоя дял и си тръгваме тихо и кротко. — И двамата знаем, че ще ме убиеш веднага след като те заведа до пратката. — Не бъди толкова сигурен — каза Вълка. — Може да те убия още сега. Той вдигна револвера и отново го насочи към главата ми. Видях как показалецът му обра спусъка, ударникът падна. Щрак. Извадих мобилния си телефон и отворих капачето. Намерих снимката със синята чанта, заклещена между скалите, и наврях телефона под носа му, за да я види. Знаех, че и този момент ще настъпи, но не си бях представял, че ще е при такива обстоятелства. Вълка не просто искаше доказателства, че съм намерил парите. Държеше да ми покаже, че е готов да рискува, убивайки ме на руска рулетка. — Ето че не било толкова трудно — ухили се той. — Вече знаеш, че парите са при мен — казах аз. — Сега искам да получа своя дял. — Може да си хитър, Призрак, но не си особено умен. Разполагам с цяла нощ, за да поработя над теб. Мога да те накарам да говориш, ако се наложи. — Мислиш, че ще ме пречупиш за няколко часа? Успех тогава. Знаеш, че не съм нито слаб, нито глупав. — Имам си начини. Поклатих глава. — Не ме е страх от твоето желязо. Вълка го вдигна. — О, това ли? С него просто се забавлявам. Когато му дойде времето, ще проговориш, но не защото всеки проговаря. Ще проговориш, защото би предпочел да играеш моята игра, отколкото да седиш тук и да чакаш да те убия. Ще проговориш, защото няма да имаш избор. Той отново насочи револвера в лицето ми и дръпна спусъка. Щрак. Той постави оръжието на масата между нас. Аз замълчах, разглеждайки отражението си в цевта. — Ще проговориш — продължи той, — защото в крайна сметка повече искаш да живееш, отколкото да ти се плати. — Точно обратното — казах аз. Той изпука с кокалчетата на ръцете си и скръсти ръце на масата. — Ти си този, който иска да живее — казах аз. — А аз съм този, който иска да му се плати. Нямам нищо против да умра още тук и сега. Ти не ме познаваш, но аз не съм в тази игра, за да победя, а за да се забавлявам. Ако решиш да ме убиеш или изтезаваш, няма да кажа нито дума. Но след като ме убиеш, ще възникне един голям проблем. Скрил съм парите и никой освен мен не знае къде са. Нещо повече: кой може да каже кога и къде ще се взривят? Може да е в твоя тайна квартира или в някоя от работилниците, където работят момчетата ти. По този начин, след като гръмнат, парите веднага ще насочат вниманието към теб. Ще лежиш в затвора за убийство и грабеж при утежняващи обстоятелства. — Как ли пък не! — каза Вълка. Вдигнах рамене. — Все пак — продължих аз — мисля, че за теб е по-важно да не те тикнат в пандиза, отколкото да ме пречупиш. Дори да не ми вярваш, като ти казвам, че съм скрил парите на място, където мога да улича теб, пак ще се съгласиш да се договорим. Ще ти излезе много по-евтино да сключиш сделка с мен, отколкото да се пробваш още веднъж с това желязо. Вълка ме гледаше мълчаливо. Превърнал се бе в спокойна и безизразна статуя. Аз продължих: — Маркъс беше намислил да прехвърли всичко на теб, Хари. Той винаги е имал план, а ти му кацна право на мушката. Отне ми време да подредя парченцата от пъзела, но накрая го направих. Разбираш ли, Маркъс знаеше, че ще се досетиш за обира. Знаеше, че си достатъчно глупав и горделив, за да си го припишеш като свой. Той изпрати двама кретени да задигнат пратката с федералния маркер и те подхлъзна да довършиш обира сам. Маркъс искаше да убиеш Морено и Рибънс. По дяволите, та той им беше наредил да свият една от колите ти, просто за да те раздразни и настрои срещу себе си, защото знаеше, че след като парите станат твои, ще може да разправя на всички, че си планирал да измамиш картела. Разбираш ли, никой не може да задигне федерална пратка и да излезе сух от водата. Дори Маркъс, един от най-големите стратези, които светът познава. А ти си въобразяваш, че ще го направиш. Ти си един наркодилър. Може да се правиш на всемогъщ, но картелът те притежава. За човек в твоето положение репутацията е далеч по-важна от цял камион мет. Ако Маркъс пусне слух, че си мошеник, а новините докажат това, картелът няма да докосне парите ти. Та аз дори не смятам, че е необходимо федералната пратка да е скрита на място, свързано с теб, за да бъдеш уличен като поръчител на обира. Достатъчно е парите да се взривят някъде в района на Атлантик Сити, и резултатът ще е същият: ченгетата веднага ще те налазят и с репутацията ти ще е свършено. Името ти ще е в челото на всички списъци на разследвани лица за двайсет години напред. И от този момент нататък всичките ти пари ще бъдат подозрителни. Ще станеш известен и на последния наркодилър в света като човека, откраднал федерална пратка. Единственият ти шанс да се разграничиш от обира на казиното е да намериш парите и да ги разкараш колкото се може по-надалече от тук. По този начин, когато парите се взривят, можеш да припишеш всичко на друг. Ако не го направиш, картелите ще те разкъсат на парчета. И така, нали се сещаш какво следва? Ако ми откажеш сделка, с кариерата ти е свършено. Вълка вдигна магнума от масата, насочи го в главата ми и дръпна спусъка. Ударникът се надигна и щракна на празно. Аз не трепнах. Дори не мигнах. — Искам си сто и петдесетте хиляди. Мъжът с коженото яке се размърда неспокойно. Мускулите му се изпънаха като стоманени въжета. — Ако ме убиеш — казах аз, — ще загубиш хиляда пъти по толкова. След като картелите надушат, че си отмъкнал федерална пратка, особено за да им платиш на тях, няма да видиш и грам дрога повече. Дай ми каквото искам и ще направя така, че проблемът ти с парите да изчезне още преди да е изгряло слънцето. Това е единственият ти шанс да се измъкнеш от тази каша с неопетнена репутация. Предлагам ти сделка. Сто и петдесет бона срещу милион и двеста. Вълка отвори барабана на револвера, зареди още един патрон, завъртя барабана и дръпна спусъка. Щрак. — Късмета си ли пробваш? — казах аз. — С всяко натискане на спусъка рискуваш да гръмнеш себе си в главата. Не можеш да ме пречупиш, не можеш да ме принудиш да отстъпя. Приеми сделката. Вълка остави магнума на масата. Ъгълчето на устата му потрепери. За един кратък миг прочетох мислите му. — Е, добре — каза накрая той. — Ето моята оферта и слушай внимателно, защото това е най-доброто, което ще получиш. Може сега да не съм в настроение да те убия, но мога вместо теб да убия онази сладурана от ФБР, с която работите заедно. Дай ми парите, иначе до сутринта ще е труп. 
  54 
 


 — Прави с нея каквото щеш — казах аз. — Сделката си остава същата. Пресегнах се бавно през масата и вдигнах магнума за цевта. Беше тежък, все едно някой беше взел обикновен револвер и беше завързал тухла за дръжката му. В отговор човекът на Вълка извади изпод якето си къс пистолет с полимерна обшивка и го насочи към мен. Беше 22-калибров автоматик с цев, по-къса от кредитна карта. Едва ли беше особено точен, но от такова разстояние човекът трябваше да е сляп, за да не ме улучи. — По-полека, Призрак — обади се Вълка. — Искам просто да ти демонстрирам колко ми пука - казах аз. Отворих барабана и му го показах. Вътре имаше два патрона вместо един, така че шансовете бяха радикално изменени. Завъртях барабана и допрях дулото до слепоочието си. Спусъкът беше гладък като коприна. Барабанът се премести с една позиция и ударникът падна. Щрак. Дръпнах отново спусъка. Чух как барабанът се премести с още една позиция, гнездото се застопори срещу цевта, ударникът падна. Щрак. Изражението на Вълка се промени. Стана някак неспокоен. Не знаеше какво може да очаква от мен. Може би си мислеше, че съм решил да си пръсна черепа само за да му покажа, че не ми пука. Размърда се на стола си. Дръпнах отново спусъка. Щрак. Поставих револвера на масата и направих знак на бияча с коженото яке. — Преди да продължим играта, може ли да помоля за една цигара? Той ми кимна и дори се усмихна. Сигурно го бях впечатлил. Пристъпи напред, без да отклонява пистолета встрани, докато с другата си ръка изтръска едно марлборо от пакета. Извади бензинова запалка от джоба на якето си и се наведе да ми поднесе огънче. Стиснах цигарата между устните си и изчаках да се приближи. Дръпнах два пъти от цигарата, грабнах магнума от масата, притиснах го под брадичката му и натиснах спусъка. Бам. Трясъкът беше приглушен, както когато се стреля през възглавница. Куршумът отвори звездообразна дупка в темето му и издуха мозъка му към тавана. Разширяващите се газове обелиха меките тъкани от черепа му и ги разпиляха във всички посоки, примесени с кръв и парченца кости. Ритнах с крак масата и продължих да бутам напред. Вълка падна и тежкото парче шперплат го затисна отгоре. Целта ми не беше да го убивам, а да го обезвредя временно, докато се оправя с хората му. Извърнах се и насочих оръжието към скинара, който се бе появил на вратата. Натиснах няколко пъти спусъка, но нищо не се случи. Ударникът щракаше на празно. Първият патрон, който Вълка бе заредил в барабана, беше или съзнателно изпразнен от заряд, или просто дефектен. Скинарят се ухили злобно и се нахвърли върху мен. И двамата нямахме заредени оръжия, така че преминахме към ръкопашен бой. Той изби магнума от ръката ми, сякаш пъдеше муха. Аз му забих едно ляво кроше, но той беше като излян от бетон. Годините на лоста и успоредката в карето на затвора го бяха превърнали в неугледна, но неуязвима статуя. Първите ми няколко удара отидоха на вятъра. Същото не можеше да се каже за неговите. Той ме улучи с юмрук в слънчевия сплит и ми изкара въздуха; ако ме беше ударил два пръста по-нагоре, можеше да ми строши някое ребро. Изобщо не си дадох труда да се прикривам и хвърлих всичките си сили в нападение. Фраснах му един ъперкът и усетих как ченето му се захлопна, а малкото останали зъби в устата му се разклатиха. Беше удар, достатъчен да убие повечето нормални хора, но не и този тип. Той остана непоклатим на мястото си. Захили ми се, сякаш за да ми каже: Толкова ли умееш? После ме сграбчи с ръце за шията и ме запрати в стената с такава сила, че в краката ми се зарони мазилка. След което започна да стиска. Докато ме душеше, успях да го ударя четири-пет пъти в торса, но ефектът беше нулев. Зрението ми започна да се замъглява, кръвта в дробовете ми не се окисляваше. Вдигнах ръка и стоварих лакътя си като чук върху меките тъкани от вътрешната страна на бицепса му. Ударът попадна точно във вената, в която се друсаше, сред множеството следи от убождания. Чух как дългата кост на ръката му изпука. Той ме пусна и залитна назад, обзет от жестока болка. Без да губя време, стоварих един юмрук в носа му, размазвайки хрущяла. От силата на удара кожата на ръката ми се разкъса и обля лицето му в кръв. Стоварих му едно кроше с другата ръка; тялото му се отметна назад, сякаш го бе блъснал товарен влак. Вече и двете ми ръце кървяха. Той направи лъжливо движение и понечи да ме препъне, но аз вече бях набрал сериозна преднина. Вдигнах ръка и му стоварих още един удар с лакът, този път на онова място от черепа, където се събират всички костни шевове. Добрата стара черепна гимнастика. Той залитна назад, зашеметен. Аз се хвърлих върху него, обърнах го с гръб и обвих ръка около шията му, като едновременно с това забих лакът в тила му, между черепа и гръбнака. Трябваше да го задържа така десет секунди. Обикновено са достатъчни, тъй като притокът на кислород към мозъка е прекъснат напълно. Тази хватка е много по-ефикасна от обикновеното душене. Десет секунди и човек угасва като лаптоп, на който си натиснал бутона за захранването. Скинарят залиташе като пиян из стаята, опитвайки се да се освободи от ръката ми, която притискаше сънната му артерия. Блъсна ме заднешком в стената, но аз не го пусках. Кръвта от ръката ми се стичаше по челото му и го заслепяваше. От гърлото му не излизаше звук. Отвори уста като риба на сухо, после тялото му омекна, краката му се подгънаха. Пуснах го и той се строполи по очи на пода като чувал с картофи. След няколко часа щеше да се събуди с най-ужасното главоболие в целия си живот. Междувременно Вълка се бе измъкнал изпод масата и пълзеше към пистолета, паднал от ръката на мъртвия му бодигард. Аз се затичах и го изритах надалече точно когато ръката му посягаше към него. Пистолетът се плъзна по пода и падна в една дупка между дъските. Чу се плясък на вода. Вълка вдигна лице и ме погледна, като разтърсваше ръката, която току-що бях ритнал. После отново запълзя, този път към вратата, но се спря, когато му преградих пътя. Костюмът му беше съсипан. Аз го вдигнах за яката и казах: — Само ми дай повод… — Сто и петдесет бона — успя да изрече той. — В хотела. Дай ми само час. Ако и това не те удовлетвори, ще се видим в ада. — Кой е номерът на стаята? — Аз съм в президентския апартамент — каза той. — И без игрички този път. Пуснах го обратно на пода и излязох. 
  55 
 


 Куала Лумпур



 Всичко около бягството ни тръгна накриво от момента, когато се разтвориха вратите на асансьора. Още с излизането ни на ниво минус две ни заля океан от звуци и светлина. Не знам какво точно се случваше около мен, но едно беше ясно: попаднали бяхме в полицейски капан. Не знам как се бе стигнало дотам. Миг преди да вземем асансьора от последния етаж, Олтън ни бе уверил, че долу е чисто. Че в гаража не се вижда полиция. Да, наистина, извън сградата имало полицейски барикади, кварталът бил отцепен, но ниво минус две било чисто и спокойно. В рамките на минута и четирийсет секунди цялата ситуация по някакъв начин се бе променила. В краката ми избухна граната. Експлозията не ме вдигна във въздуха, но ме заслепи и оглуши. Не виждах и не чувах нищо. Усетих как някой ме сграбчи за рамото и ме измъкна от асансьора. Чух и стрелба. Отначало звучеше едва доловимо, но с възвръщането на слуха ми се превърна в грохот. Зрението ми също се възстановяваше. Откъм рампата за коли се виждаха ярки пламъчета от оръжие. Взвод униформени от Кралската малайзийска полиция ни обстрелваха иззад барикада от полицейски коли. Искрите осветяваха колоните и тавана над главата им като в дискотека. Граната със сълзотворен газ се търкаляше по пода и бълваше гъст жълт дим. Вдигнах автомата, притиснах го към бедрото си и изпразних слепешком пълнителя по посока на барикадата. В заглъхналите ми уши картечният откос прозвуча като туш на барабани. Сю Мей още ме стискаше за рамото. Бронираната кола беше на два-три метра от нас, ние тичахме към нея. Молех се Олтън да не е бил ударен от куршум. В този момент видях Джо Ландис да полита напред. Куршум го удари в главата, докато тичаше на две крачки пред мен. Падна по очи, повлечен от тежката екипировка на гърба си. Умря на място, преди да бях в състояние да сторя каквото и да било, а раницата му беше пълна с нитроглицерин. След нас от асансьора излязоха двамата братя италианци с вдигнати нагоре пушки помпи. Левите им ръце дърпаха ложите толкова бързо, че изхвърлените яркочервени гилзи се гонеха във въздуха. Полицията беше блокирала изходите на гаража. Сигурно бяха нахлули в последната минута. Не ги виждах всичките, но от това разстояние различих двама мъже с черни барети, приклекнали в каросерията на втората кола, които пускаха къси откоси от картечните си пистолети. Един куршум откъсна парче от раницата на Анджела. Бях свършил патроните в пълнителя. Натиснах копчето за освобождаване и го пуснах на земята, после измъкнах нов изпод ризата си и го натъпках в оръжието. Преди да бях успял да дръпна затвора, усетих силен удар в гръдния кош. Бяха ме улучили. Куршумът ми изкара въздуха и едва не ме събори по гръб. Не можех да дишам. Още един ме удари, после още един. Раницата на гърба ми тежеше, още от първия удар загубих равновесие, след още два паднах. Няколко секунди се търкалях по бетонната настилка, като се насилвах да дишам, но някак не се получаваше. Дробовете ми просто не поемаха въздух. Сякаш някой ми беше седнал на гърдите. Спасиха ме Сю Мей и Винсънт. Те се появиха зад мен, вдигнаха ме под мишниците и ме повлякоха към бронираната кола. Винсънт ме наблъска отзад в товарния отсек, докато Манчини приклекна до нас да ни прикрива. Той измъкна/автомата от ръцете ми, зареди го и откри огън на къси, добре премерени откоси по полицаите. Куршумите му откриваха целите, сякаш стреляше по бирени капачки на стрелбище. След като бях на сигурно място, той почука по задната стена на шофьорската кабина и затръшна вратите. Потеглихме със свирене на гуми. През малкото прозорче виждах тила на Олтън. Той сви рязко вляво. Полетях към дясната стена. Анджела пропълзя до мен и понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й. Бронираната машина заора в двете полицейски коли, които й преграждаха пътя. Те нямаха никакъв шанс срещу стоманената грамада. Размазаха се като кутийки от кока-кола. Влачихме ги три-четири метра нагоре по рампата, накрая те се откъснаха и се разлетяха в различни посоки. Стандартният брониран автомобил за инкасо е снабден с шестнайсет амбразури за огнестрелни оръжия, прилични на отвор за писма на пощенска кутия. Отварят се отвътре с плъзгане встрани на едно лостче и позволяват да се провре през тях дуло на гладкоцевна пушка. Тези отвори функционират на принципа, че поради малкия си размер е практически невъзможно да бъдат улучени отвън, освен ако не си застанал непосредствено до тях. На задните врати имаше две такива амбразури. Манчини отвори едната. Прицели се внимателно и започна да изстрелва патрон след патрон в трупа на Джо. Усетих сътресение, сякаш някой ни бе блъснал отзад, последвано от мощна експлозия. Нитроглицеринът в раницата на Джо Ландис бе избухнал. Ударната вълна се разпространяваше във всички посоки. В настаналия мрак проблясваха пламъци от оръжие, носеше се миризма на барут и разтрошен бетон. От затвора хвърчаха нагорещени гилзи. Манчини се пресегна към мен и извади нов пълнител изпод бронежилетката ми. Бях потънал в някаква всеобхватна вселена от болка. Гърчех се и се мятах по пода, дишайки мъчително с отворена уста като риба на сухо. Едва различавах предметите наоколо. Всичко беше потънало в мрак. Свалих скиорската си маска и разкъсах с пръсти ризата на гърдите си. Отдолу имах бронежилетка с две нагръдни плочи от титан, предназначени да спират куршуми от автоматична карабина. Върху лявата плоча се бяха залепили три 9-милиметрови куршума с кух връх. Бяха разкъсали кевлара точно над сърцето ми. Взех в ръка единия. Приличаше на гъба. Анджела крещеше нещо в ухото ми, но аз не я чувах. Сякаш противопожарна аларма се беше задействала и пищеше в черепната ми кутия. Тя ме докосна по ухото; когато отдръпна ръката си, ръкавицата й беше окървавена. Кръв течеше от разкъсаните ми тъпанчета и се стичаше по шията ми. Анджела продължаваше да крещи, докато накрая я чух. — Пробил ли е някой? — питаше тя. — Не знам — отвърнах аз. — Не мога да дишам. — Запази спокойствие! — извика тя в ухото ми. — Улучен си три пъти, граната ти гръмна в краката. Но не виждам другаде кръв, значи ще се оправиш. Най-много да имаш пукнати ребра. Зашеметяващата граната произвежда гръм, десет пъти по-силен от изстрел на пушка, и искра, по-ярка от слънцето. Зарядът й съдържа магнезий и амониев нитрат. Жертвата остава жива, но й се ще да е умряла. Имах усещането, че съм ударен от мълния. Най-доброто описание би било: мигрена, която вместо само главата беше обхванала цялото ми тяло. Анджела извади от джоба на якето си флакон кокаин и отсипа малко в шепа, после захлупи с ръка устата и носа ми. Прахът се размаза по лицето ми, полепна по наболата ми брада. Усетих блажено изтръпване. Вдишах. Болката в гръдния ми кош отслабна и зрението ми се изостри. От черно-бял светът отново стана цветен. Анджела ме посочи с показалеца на свободната си ръка и попита: — Ще бъдеш ли добро момче? Бях много повече от добро момче. Чувствах се бог. Анджела махна ръката си от устата ми. Измъкна отнякъде радиостанция и я навря в лицето ми. Минаха няколко мига, преди мътното ми съзнание да различи големия черен полицейски скенер, който Сю Мей носеше със себе си. — Току-що чух името ти — каза Анджела. — Какво? — По полицейския скенер, дяволите да ги вземат! Имат хеликоптери, а полицейските екипи повтарят името ти, сякаш ти си шефът на бандата. — Не разбирам — казах аз. — По дяволите! — Анджела отново навря радиостанцията в лицето ми. — Откъде знаят за Джак Делтън? Отначало не разбирах какво ми говори. Бях като ударен от гръм, не можех да се концентрирам върху каквото и да било освен трясъка от карабината на Манчини. Минаха няколко мъчителни секунди, докато събирах в главата си парченцата от мозайката. Очите ми се разшириха, когато си дадох сметка какво съм направил. Чак тогава осъзнах размера на грешката си. Простата, елементарна грешка, която щеше да ме преследва цели пет години. Сега чувах единствено гласа на Анджела: — Как, по дяволите, са научили за Джак Делтън? В този момент вече знаех отговора. 
  56 
 


 Атлантик Сити



 Качих се в бентлито и потеглих. Още щом излязох на Кентъки Авеню, извадих един мобилен телефон, включих го и набрах номера на Ребека Блекър. Звънях дълго време, но никой не отговори. Вълка най-после ми бе предложил честна сделка: сто и петдесет хиляди чисти долара срещу милион и двеста хиляди мръсни. От което далеч не следваше, че му имах доверие. Та аз за малко не го бях убил. Междувременно бях ликвидирал трима от хората му и бях изпратил четвърти в болница. Вярно, те бяха заменими, но все пак не се случва всеки ден банда да претърпи такива жертви за толкова кратко време. Той неминуемо щеше да бъде изложен на огромен натиск да ми отмъсти по един или друг начин. Ако исках да изляза жив от тази история, трябваше да бягам. Освен това, по дяволите, дори не се бях замислил какво би могъл да стори на Блекър. Изругах и хвърлих апарата на седалката до себе си. Погледнах часовника си. Минаваше 9 вечерта. Още девет часа. Подкарах на север, покрай залива Абсекън към солените блата, по средата на които се намираше онзи склад на самообслужване. Дъждът беше отслабнал, после съвсем престана, оставяйки пресни локви върху бетона. Въздухът вече нямаше вкус на сол. Ухаеше на чисто и свежо като освежаващ душ след тежко физическо натоварване. Дупките по настилката жадно попиваха дъждовната вода и молеха за още. Жегата се завръщаше. Дори след залез-слънце термометърът на стената на малкия офис показваше над трийсет градуса. Офисът беше затворен за през нощта, но всеки с ключ за достъп можеше да влезе през портала по всяко време на денонощието. Двайсет и четири часовият достъп беше основно изискване в този бранш. Набрах кода, който ми бе показал хлапакът, и ключалката се отвори. Изсипах раницата. От нея изпаднаха кутиите с патрони, кутията с узито, частите от оръжия, пачката двайсетарки и белите хапчета, плюс телефонът, който Рибънс така и не бе сварил да използва. Извадих узито. Беше яко оръжие. Цевта и затворът изглеждаха наред, въпреки че бяха прекарали няколко дни в тази адска жега. Ако се наложеше, можех да стрелям с него седна ръка. Коленичих на пода и започнах да тъпча патрони в пълнителите. Бяха общо три, всеки събираше по двайсет и пет патрона. Едно узи изстрелва минимум хиляда патрона в минута. С всяко нежно докосване на спусъка цевта бълва градушка от куршуми, която почти изпразва пълнителя. Откатът е силен и дулото отскача нагоре, което създава проблеми с точността на прицела. Трябваше да се старая да стрелям на къси откоси. Три пълнителя звучат като много боеприпаси, но не са. Три пълнителя са три кратки дръпвания на спусъка. Три секунди бясна вихрушка от олово. И колкото по-широко успеех да я разпръсна, толкова по-голям беше шансът да улуча нещо. Също като при рулетката — за да спечелиш, трябва да залагаш на всичко. Зареждането на трите пълнителя отне около пет минути. Поставих един в узито, а останалите два натъпках в джобовете си. Сложих оръжието на предпазител и го провесих от халката на колана си. Сакото ми не го покриваше изцяло, но едва ли се забелязваше отстрани, ако човек не се вгледаше специално. На излизане от контейнера видях отражението си в предното стъкло на бентлито. Отсреща ме гледаше недоспал мъж с двудневна брада и скъп нов костюм, изпод който се подаваше картечен пистолет. Седнах зад волана и отново потеглих. Едва бях излязъл от паркинга, когато в чантата ми завибрира телефон. Извадих го с една ръка, докато стисках волана с другата. Веднага познах номера на дисплея. Ребека Блекър. Натиснах зеленото копче. — Кажи ми, че си добре — извиках в слушалката. — На мен нищо ми няма — отвърна тя. — Безпокоях се за теб. Профучах покрай горичка вятърни турбини, чиито перки с височина на двайсететажни здания се въртяха неуморно ден и нощ. Ако не се смяташе далечното сияние от кулите на казиното, фаровете ми бяха единственият източник на светлина. Бях вече на две минути от плажа, където бях скрил парите. Можех да ги взема и след още двайсет минути или по-малко да съм в центъра на града. — Току-що се срещнах с Вълка — казах й аз. — Сега това ли искаш да си признаеш? — Да — отвърнах. — Проследяваш ли разговора? — Какво? — Засичаш ли местоположението ми? Да или не? — Не знам какво значение има. — Връщам се в казиното — казах аз. — И ми е нужна помощта ти. 
  57 
 


 Пристигнах в „Атлантик Риджьнси“ след двайсет минути. Имах смътното усещане, че допускам грешка, като отивам там. Дори обещаните пари да ме очакваха, завързани с панделка, мястото на срещата не изглеждаше никак безопасно. В стъклените врати на страничния вход се виждаха още дупките от куршуми; отпред стоеше охранител, който подканваше зяпачите да не се застояват. Мразя да посещавам места, където е било извършено престъпление. Дори да не съм го извършил аз. Като постъпка това подхранва един от най-негативните стереотипи — този за престъпника самохвалко, който се връща, отново и отново, да се наслади на плодовете на своя труд. Подобно поведение лично на мен ми се струва срамно. Един професионалист отива, свършва си работата и се изпарява. Навъртайки се наоколо, той само увеличава шансовете си да се озове в затвора. Мушнах узито под платненото капаче на синята чанта от кевлар. Преметнах каишката й през рамо и се поупражнявах да вадя оръжието толкова бързо, колкото позволяваше тясното пространство между облегалката и таблото. Ако допуснех, че апартаментът на Вълка беше наистина президентският, можеше да се очаква в него да има пет или шест спални, голяма всекидневна, трапезария и дори самостоятелна кухня. Най-вероятно парите бяха в стенен сейф в дрешника към основната спалня. Направих наум някои бързи изчисления. В апартамента като нищо можеше да има половин дузина въоръжени мъже. Нещо ме караше да си мисля, че дори след като петима от хората му бяха извън строя, за Вълка едва ли щеше да бъде проблем намирането на нови доброволци. По-скоро щяха да му свършат пушкалата, отколкото мъжете, готови да стрелят с тях. Слязох от колата. Макар да наближаваше десет часа в неделя вечер, „Риджънси“ беше осветен като коледна елха. От улицата чувах музиката в салоните и звънчетата, известяващи падането на джакпота. Нощта в Атлантик Сити беше в разгара си. Погледнах часовника си. Оставаха още осем часа. Минах през казиното и се насочих към хотелската част. Чантата с парите висеше от рамото ми. Никъде нямаше метални детектори, така че внесох безпроблемно узито. Чувствах се някак странно да връщам парите там, където поначало си им беше мястото. Необичайността на ситуацията ми действаше в известен смисъл вълнуващо. Сякаш със самото си преминаване покрай игралните маси аз отново задигах федералната пратка. Едва сега започвах да разбирам защо някои престъпници обичат да навестяват от време на време обекта на престъплението си. Бях като зрящ сред слепци. Знаех неща, които те не можеха дори да си представят. На рецепцията имаше трима дежурни. Отпред се бе оформила опашка. Наредих се след група туристи с хавайски ризи. Когато дойде редът ми, аз се ухилих на рецепционистката с всичките си трийсет и два зъба и казах: — Дойдох да взема ключа за стаята. — В коя стая сте? — попита тя. — Аз съм с компанията в президентския апартамент. — На чие име е резервацията? — Търнър — отвърнах аз. Огледах се по инстинкт за охрана и шефове на залата, после обходих с поглед тавана за охранителни камери. Бяха твърде много, за да си струва да ги броя. На всеки метър и половина от тавана висеше малка черна полусфера. Вероятно във всеки един момент ме улавяха шест или седем камери. Рецепционистката ми издаде нова магнитна карта и усмихнато я плъзна през плота към мен. Взех асансьора за последния етаж. Там имаше една-единствена двойна махагонова врата. Дълъг коридор водеше към нея. Апартаментът. Плъзнах картата си в отвора и влязох, без да чукам. Вратата водеше към атриум в римски стил. В средата имаше кръгъл басейн, от който се издигаше гипсова фигура на богинята Юнона. Огромни дорийски колони поддържаха високия таван, стените бяха покрити със стенописи, напомнящи за Античността. Подът беше от черен и бял мрамор. Други махагонови врати водеха към различни помещения. Апартаментът изцяло съответстваше на представите ми за Вълка. Всеки детайл беше екстравагантен до абсурд. Позлатата и гипсовите орнаменти му придаваха привкус на лесно спечелени пари и просташка показност. Зад басейна бяха застанали двама мъже с костюми. Те по нищо не приличаха на горилите, с които бях виждал Вълка. Бяха добре облечени, гладко избръснати, в отлична форма. Костюмите им бяха шити по поръчка. И двамата носеха очила със златни рамки, но без излишни орнаменти и не изглеждаха никак изненадани да ме видят. Единият стоеше до статуята, на пода в краката му имаше черна пътна чанта. Другият бе заел позиция на метър-два встрани и държеше в ръка деветмилиметрова берета. Още щом пристъпих прага, той вдигна пистолета и се прицели в главата ми. — Дошъл съм, за да правим трампа — казах аз. 
  58 
 


 Куала Лумпур



 Лиъм Харисън не беше мъртъв. Аз просто бях допуснал, че е. И за момента това си беше едно твърде основателно допускане. Малко бронежилетки са в състояние да устоят на 44-калибров куршум магнум, изстрелян от упор. По дяволите, дори да знаех, че е с бронежилетка, пак щях да го пиша умрял. Енергията на куршума щеше да е строшила ребрата и смачкала белите му дробове. Това би било достатъчно, за да го убие. Би трябвало да го убие. Не мога да кажа колко пъти съм прехвърлял този момент в съзнанието си. Понякога, докато заспивам нощем, сцената се повтаря като видеоклип, програмиран да се пуска отново и отново. И тогава се усещам разбит, сякаш част от мен още лежи на пода в бронираната кола с ноздри, пълни с кокаин, и три разплескани куршума в бронежилетката. Вече минаха години оттогава, но аз не преставам да мисля за онзи миг. Може би, ако бях внимавал, щях да си спестя страшно много неприятности и болка. Ако бях внимавал, Джо Ландис щеше сега да е жив. Също и Джак Делтън. Как ли не се оправдавах пред себе си за тази грешка през годините. В края на краищата откъде можех да знам, че Лиъм Харисън е оцелял? Откъде можех да знам, че след нашата среща не само бе останал жив, ами бе успял и да ни разкрие? След време бях започнал да гледам на нещата от позицията на Маркъс. Той не понасяше неуспеха, за него провалът беше нещо, което просто не можеше да си позволи. При обир дори най-малката грешка може да доведе до последици, които да надхвърлят всякакви представи. Ако Маркъс ме срещнеше отново, нямаше да има друг избор, освен да ме убие. Това бе единственият начин, по който работеше системата. Едно-едничко мое действие — показването на паспорта ми на онзи полицейски информатор — провали из основи Азиатската операция. След всичките ми съмнения и тревоги най-после стигнах до истината: обирът не се провали, защото Маркъс ми бе заложил капан. Не се провали поради лошо планиране. Не се провали, защото обектът на удара не беше лъжица за нашата уста. Не. Провали се заради една бронежилетка, един фалшив паспорт и пликче чипс. Затръшнах вратата и я заключих. Никой няма право да се завръща в дупката си след извършен удар освен при крайно належащи обстоятелства. В случая обстоятелствата бяха належащи, че и отгоре. След нашето окъпано в кръв бягство с бронираната кола целият град щеше да ни издирва. Малката стаичка зад химическото чистене беше единственото място, където знаех, че мога да се скатая за няколко часа. Разбира се, знаех също, че не мога да стоя тук до безкрайност. Полицията има начини да те намери, където и да си се заврял. Поставих веригата на вратата и мозъкът ми превключи на шеста. Нов план. Веднага. Не си бях оставил кой знае какво в дупката. Сапунът и самобръсначката, които бях ползвал, си стояха на мястото, но бях изхвърлил всичко друго — резервните дрехи, дребните лични вещи. Отидох в спалнята, включих радиото и го настроих на местната новинарска станция. До него поставих полицейския скенер и също го включих. Исках да слушам и двете едновременно. Исках да знам всичко, което знаеше и полицията, и то едновременно с нея. Останалата част от плана ни за бягство беше напълно провалена. Ако полицията знаеше за Джак Делтън, тя щеше да се досети и кои са с него, понеже на идване бяхме минали заедно границата. Вероятно и за останалите имаше заповеди за арест. Всичките ни фалшиви самоличности бяха изгорели, не само моята. Полицията щеше да блокира всички изходи от страната — летища, пристанища, железопътни гари. Ако вече ни знаеха кои сме, със сигурност щяха да ни очакват. Да отидем сега на летището означаваше да попаднем в сигурен капан. Нямаше изобщо да стигнем до изхода към самолета, щяха да ни приберат още на паспортния контрол. Единственият ни шанс да се измъкнем беше да се разделим и всеки да си пробва сам късмета. Това означаваше никога повече да не видя Анджела, но в момента нямах време да мисля за това. Последният път, когато изобщо я видях, беше в онази бронирана кола. Най-напред трябваше да разкарам дрехите, с които бях облечен. Не само униформата на охранител. Не можех да задържа нищо, с което бях влизал в банката. Не че дрехите бяха главният ми проблем. Лицето ми беше заснето от охранителните камери, само след няколко часа щяха да го показват по всички телевизии. Трябваше да намеря начин да се освободя от всичко, което би могло да ме уличи като участник в обира — от паспортите до бронежилетката. Знаете ли колко трудно е това? Кевларът, който се използва в такива жилетки, е синтетичен материал, който не гори, дори не се топи при висока температура. Второ, трябваше да променя външния си вид. Нямаше как да изляза от страната, ако дори далечно наподобявах някого, участвал в обира на банката. Трябваше да се превъплътя в друг, още тук и сега, което е много по-трудно, отколкото звучи. Вече бях изхвърлил всичките си резервни дрехи и нямаше как просто да отида до магазина, за да си набавя нови. Времето за такива приготовления отдавна бе минало. Трябваше да намеря какво да облека по най-бързия възможен начин. Трето, нужен ми беше комплектът за оцеляване. Както вече споменах, никога не участвам в удар, без да съм си подсигурил такъв. В конкретния случай най-близкият ми пакет за оцеляване се намираше на около осемстотин метра в една сляпа уличка зад рибен ресторант до пазара „Пасап Сени“. Вътре имаше десет хиляди долара, двайсет хиляди рингита, деветмилиметров пистолет, два предплатени мобилни телефона, две кредитни карти, чиста шофьорска книжка и колумбийски паспорт на името на Мануел Сарди. Мозъкът ми прехвърляше трескаво различни подходи и схеми на придвижване към мястото, изходни стратегии и маршрути на полицейските патрули. Ако успеех да се добера до този пакет, нямаше да имам право на повече грешки. Трябваше да се преобразя, да скрия сегашните си дрехи и да изчезна. Отворих прозореца и се съблякох. Бях решил да изхвърля всичко освен панталона и фланелката си. Метнах дрехите през прозореца и те паднаха в канавката два етажа по-долу Казах си, че така е по-добре, отколкото да ги пускам в кофата за боклук. В тази част на града до час-два някой клошар щеше да си ги припознае за свои. А в боклука рано или късно щеше да ги намери полицията, ако се насочеше насам. Стиснах зъби, примижах и откопчах бронежилетката. Дявол да го вземе, как болеше! Докоснах с ръка ребрата си, където бяха попаднали куршумите. Три големи синини обозначаваха точните места. Всъщност синьото вече отиваше към черно. Беше истинско чудо, че отдолу няма счупени кости. Опипах се отвсякъде, за да се убедя, че не кървя, после съблякох жилетката през главата си и я пуснах на леглото. Кевларът спира куршум и не гори в огън, но ако не е обработен със силициев двуокис, е безсилен срещу нож. Измъкнах керамичните плочи и ги изхвърлих през прозореца, после взех един кухненски нож и нарязах кевларената обвивка на тънки лентички. Когато приключих, резултатът приличаше на разпрана раница. По-големите парчета метнах през прозореца, по-малките хвърлих в тоалетната и пуснах водата. Отидох до мивката, подложих главата си под чучура и търках, търках, докато водата в канала почерня от грим и боя за коса. Когато приключих, със същия нож си подстригах косата. Нямах време да я изкусурявам, просто я хващах с една ръка, изпъвах я отзад на тила и отрязвах всичко, което стискаха пръстите ми. След като я подкъсих достатъчно, насапунисах скалпа си и се избръснах с ножа, докато черепът ми лъсна гол. За някои хора косата е отличителен белег. Обръснат ли си главата, това ги преобразява напълно. Вече не приличах по нищо на младежа, обрал банката. Новините по радиото и полицейския скенер не бяха никак добри. Сю Мей не успяла да се отдалечи и на сто метра от колата, когато я заловили. Улучили я с граната сълзотворен газ и тя не издържала. Паднала на колене и се свила на кълбо. Накрая дошли парамедиците. Олтън Хил извървял по-малко от една пресечка, когато бил покосен от полицейски куршуми, докато се опитвал да отвлече кола на кръстовище. Винсънт и Манчини се измъкнали някак от хайката, но фалшивите им паспорти ги провалили. Докато минавали през проверките за сигурност, имената им се появили в компютъра като съучастници на Джак Делтън; арестували ги на изхода за самолета. И нито дума за Анджела. Свалих от шията си верижката с двете ключета от банковия сейф и дълго ги гледах. Част от екипа ни вече бяха арестувани. Полицията положително бе забелязала ключетата в джобовете или на шиите им и щеше да търси и други такива. Да се разделя с тях, означаваше да загубя над два милиона долара, но нямах избор. Парите и без това бяха отписани. Ние ги бяхме загубили в мига, когато вратите на асансьора се бяха отворили в подземния паркинг. Изхвърлих ключетата в тоалетната и пуснах водата. След това извадих паспорта на Джак Делтън, щракнах запалката и се загледах в страниците, които се разтапяха, сгърчваха и почерняваха. По-малко от час след обира Джак Делтън беше мъртъв. Оцелял бе Призрака. Отключих вратата и тръгнах, без да поглеждам назад. Извървях две пресечки, когато попаднах на един клошар. Беше хилав, с пепелява кожа и дупки между зъбите. Не бе нужно да се взирам, за да забележа следите от убождания по ръцете и сънната му артерия. Хероин. Облечен беше с мръсна тениска с името на някаква рок група и стари черни маратонки на краката. Подхвърлих му стиска рингити в замяна и на двете. Нито обувките, нито ризата ми бяха по мярка, но на първо време щяха да свършат работа. Във всеки случай колкото да стигна до рибния пазар и комплекта си за оцеляване. Взех метрото. Качих се на първия влак, който пристигна на перона, слязох на втората спирка и взех първия влак в обратната посока. Анджела ме беше учила как да бягам от закона. Смених дрипите с неща, които купих от един магазин за дрехи втора употреба, после поработих и над вида си, като си помагах с дамско огледалце, докато чаках монорелсовия влак. Мануел Сарди и Джак Делтън бяха напълно различни персонажи. Мануел не говореше и дума английски, но не страдаше от това. Временната самоличност ми свърши работа колкото да си наема такси. Подадох на шофьора шепа рингити, за да ме закара чак до Порт Диксън; целта ми беше да се изплъзна от юрисдикцията на местната полиция. От там се качих на автобус за град Джохор Бару. Отидох на пристанището и си купих лодка с пари в брой, за да прекося пролива Джохор до Сингапур. Добрах се някак си до отсрещния бряг и отидох право на летището, където си купих еднопосочен билет туристическа класа за първия полет до Богота. След което направих това, което правя най-добре — изчезнах от радарите. Пътувах по целия свят, без да се задържам на едно място повече от шест месеца. Превърнах се в истински призрак, защото знаех, че ако Маркъс ме открие, ще отговарям не само заради собствените си грешки, ами и заради Анджела. В края на краищата ние бяхме двамата късметлии, които бяха успели да се измъкнат. Рано или късно щеше да се наложи да си платим за този лукс. В продължение на няколко месеца се опитвах да се свържа с Анджела, докато накрая си казах, че само си губя времето. Да се мъчиш да откриеш един призрак е все едно да гониш дим. По цели дни седях и чаках съобщение от нея да се появи в някоя от анонимните кутии на електронната ми поща. Това така и не стана. Честно казано, не знам дали изобщо е жива. Тя винаги е била по-умната от двама ни. Ако бе искала да изчезне веднъж завинаги, знаех, че с нищо не бих могъл да й попреча. През следващите пет години имаше случаи да се разхождам с дни по улиците на някой град и да се надявам да видя лицето й в тълпата. И все ми се струваше, че я виждам, защото тя би могла да се превъплъти във всекиго. Имах чувството, че ме гледа отнякъде. Имах чувството, че ако съм достатъчно умен, някой ден ще изляза навън и ще я видя да ме чака, с цигара в ръка и с лукавата си усмивчица. И така, докато пет години след тази случка, тоест само преди два дни, ме събуди имейлът на Маркъс. 
  59 
 


 Атлантик Сити



 Вратите на апартамента се затвориха зад гърба ми от собствената си тежест. Пристъпих предпазливо към мъжа с беретата. Отначало ръцете ми бяха вдигнати нагоре в знак на добри намерения, но после полека извадих узито от чантата с парите и го насочих към него. Той имаше предимство и можеше да ме застреля веднага, но ме остави да извадя оръжието. Очевидно никой от нас нямаше намерение да превръща срещата ни в кървава баня. Досега Вълка се бе провалял във всичките си опити да ме надхитри. Ако беше по-умен, трябваше да каже на хората си да не прекаляват. Явно и той най-после го бе разбрал. Мъжът с пистолета не изглеждаше притеснен. Безстрастното, равнодушно изражение на лицето му показваше, че и преди бе изпълнявал подобни задачи. Дори и Вълка трудно би се измъкнал сух след една престрелка в президентския апартамент. Стигнеше ли се до първия изстрел, нито един от трима ни нямаше да си тръгне жив от тук. Полицията щеше да се намеси бързо и яростно. Това ме караше да мисля, че мъжът с беретата нямаше намерение да стреля, освен ако аз не го направех пръв. Заобиколих статуята. Взаимно се държахме на прицел. — Кой си ти? — каза той. Човекът положително бе виждал по новините снимката ми от охранителните камери, но сега аз изглеждах различно и това явно го смущаваше. Все пак бях сигурен, че ще стопли — едва ли много хора се разхождаха в този момент с милион и двеста в чанта от кевлар, ай узито, завряно в лицето му, би трябвало да стимулира когнитивните му процеси. — Аз съм Призрака — отвърнах. — Къде е Вълка? — Господин Търнър предпочете да не присъства лично на транзакцията — отвърна мъжът с пътната чанта. — Помоли ме да ти предам, че ако само още веднъж ти види физиономията, много е възможно да ти пръсне черепа. Кимнах, без да кажа нищо. Продължавах да крача бавно към него. Когато статуята ме скри, спрях и застанах на едно място. Той се премести леко, за да ме вземе отново на мушка, но само толкова. Исках, ако нещата тръгнеха към лошо, да имам някакво прикритие. Свалих чантата от рамото си и тя тупна тежко на пода. Стиснах узито с две ръце и го насочих към мъжа с беретата. Мъжът с пътната чанта погледна надолу и попита: — Това ли е, което си обещал? — Бих ти го показал, но отварянето може да взриви мастилените бомбички — казах аз. — Чантата е облицована отвътре с олово, за да блокира джипиес сигнала. — Мога да проверя парите — каза той. — Имаме скенер. Той извади от едно близко чекмедже електронен уред, подобен на онези машинки, с които се облепват кашони с тиксо. Отгоре имаше син сензорен екран, а в предния си край — лазерно устройство като на дистанционните за телевизор. Побутнах с крак парите към него. Мъжът понадигна леко капака на чантата, колкото да пъхне уреда под оловната обшивка, и зачака. След няколко секунди уредът издаде приятен звук като звън на мобилен телефон и мъжът го прибра. После кимна. — Всичко е наред. — Носиш ли обещаното? — попитах аз. — Да — отвърна той. — Покажи. Той се наведе и разтвори ципа на чантата в краката си. Наклони я на една страна, за да видя пачките стодоларови банкноти вътре. Бяха от старите — с големия овален портрет на Бенджамин Франклин, но без холографска лентичка през средата. Пачките бяха привързани с ластици вместо с бандерол, което значеше, че не са току-що изтеглени от банка. Бяха достатъчно, за да ми осигурят бягството, но най-напред трябваше да се убедя, че са чисти. — Извади една пачка от третия ред отгоре надолу — казах аз. Мъжът с чантата ми хвърли бърз поглед, но се подчини. Отстрани първите два реда пачки, взе една от средата на третия ред, вдигна я нагоре и ми показа стодоларовите банкноти от двете страни. После я разлисти банкнота по банкнота, за да се убедя, че по средата не беше сложена бяла хартия за пълнеж. Всичките петнайсет пачки бяха от стодоларови банкноти, по десет хиляди в пачка. — Махни ластика — казах аз. — Разгъни банкнотите като ветрило. Искам да ги видя по-отблизо. Мъжът с чантата свали ластика, с който бяха пристегнати банкнотите, и ги разгъна във ветрило в шепите си, после ги поднесе пред лицето ми, за да видя обозначенията по тях. Всичките бяха стотарки. Специално погледнах номерата. Имаха различни букви отпред, което означаваше, че са издадени от различни клонове на Федералния резерв. Нямаше такива с поредни номера. Различих дори едва забележимия воден знак най-вдясно. Парите си бяха наред. — Затвори я — казах аз. — Плъзни я с крак към мен. Мъжът дръпна ципа на чантата, вдигна я от земята и понечи да ми я подаде, но аз го прекъснах: — С крак! Той спря и я остави на пода. Мъжът с беретата се бе преместил леко вдясно и сега се намираше в края на периферното ми зрение. Не можех да ги наблюдавам едновременно и двамата, затова направих крачка назад, за да променя зрителния ъгъл. Картечният пистолет в ръката ми беше насочен към мъжа с беретата, но сега другият беше прекалено близко. За миг си помислих, че нещата отиват към престрелка, но мъжът с парите подритна чантата към мен, тя се плъзна по мраморния под и се спря в краката ми. — И още нещо — казах аз. — Нещо, което принадлежи на Вълка, се намира в багажника на колата ми. Бентли, оставена е на четвъртия етаж на паркинга. Ако намерите време, хвърлете един поглед. Много бавно приклекнах и вдигнах чантата със свободната си ръка. Мъжът с беретата беше свалил оръжието надолу. Побутнах с крак федералната пратка към другия и предпазливо тръгнах заднешком към вратата. Когато усетих зад себе си бравата, протегнах ръка зад гърба си и я отворих. Секунда по-късно вече ме нямаше в стаята. Всичко бе минало гладко. Сделката беше успешна и за двете страни. Ако не се смяташе отвореният мобилен телефон в джоба на ризата ми, свързан с този на Ребека Блекър. Щом се озовах в коридора, го извадих от джоба си и прекъснах разговора. Ребека беше стояла на линията от момента, в който ми се обади след срещата ми с Вълка. През цялото време, на всеки 15 секунди джипиесът на телефона беше изпращал сигнал с точните ми координати, т. е. с координатите на федералната пратка. Аз не само й бях осигурил достатъчно доказателства за осъдителна присъда на Вълка, но й бях предал двамата му съучастници в апартамента плюс парите на казиното. Нищо от това нямаше да е възможно, ако не бе поискала заповед за арестуването ми. Никога не съм твърдял, че разбирам от право, но след няколко банкови обира и аз бях понаучил това-онова. Например, че когато ченгетата знаят с достатъчна степен на вероятност местонахождението на един беглец от закона, не е нужно да вадят заповед за обиск, за да разбият вратите и да го търсят. Достатъчно е да разполагат с основателна причина да смятат, че той е там. Тогава използват един правен трик, известен като неотложни обстоятелства: ако трябва да чакат заповед за обиск, има опасност беглецът от закона да напусне сградата и се укрие. Издавайки заповед за арестуването ми, Ребека Блекър ме бе превърнала в беглец от закона, а джипиес сигналът от телефона ми представляваше основателна причина да ме търси в апартамента на Вълка. А когато хората й разбиеха вратата и нахълтаха вътре, щеше да се създаде ситуация, която също бе позната, и доктрината за очевидните доказателства щеше да бъде приложена. Всякакви доказателства, открити при полицейската акция, дори такива, несвързани със залавянето ми, можеха да бъдат иззети и използвани пред съда. Аз току-що й бях предоставил абсолютно всичко необходимо за един железен обвинителен акт. След двайсетина минути федералната пратка щеше да се намира върху магнитна плоча в хранилището за доказателства, а Вълка щеше да е беглец от полицията и ФБР. А аз? Аз щях да съм изчезнал завинаги. Преметнах чантата със сто и петдесетте хиляди през рамо и се усмихнах. 
  60 
 


 Излязох пеша от „Риджънси“ и се смесих с тълпите по крайбрежната алея. Откъм океана духаше прохладен вятър, дъските под краката ми бяха мокри от дъжда. Навлязох в сенките и по едно стълбище стигнах долу до плажа. Разглобих узито, избърсах внимателно всичките му части и ги пуснах в кофа за боклук близо до вълните. Още известно време се провирах през тълпите, после свих през едно друго казино и продължих на север. Само няколко пресечки ме деляха от заведението, където Лейкс беше паркирал червената хонда акорд. Седнах зад волана, облегнах се назад и за миг затворих очи. Умората от последните два дни си казваше думата. Ръцете ми тежаха като олово. Дробовете ми хриптяха. След минута-две глутница полицейски коли с виещи сирени профучаха покрай мен към „Риджънси“. Изчаках ги да минат, после завъртях ключа и потеглих. Набрах номера на Маркъс и се заслушах в свободния сигнал. Мина доста време, докато някой вдигна: — „Пет звезди“. — Гласът беше различен, но пак от Средния запад. — Трябва да говоря с Маркъс. — Сбъркал си номера, пич. — Аз съм Призрака. Мъжът не беше от най-бързите. Там при тях беше още рано, осем вечерта. По линията се чуваше шум от индустриална съдомиялна машина. Когато Маркъс пое телефона, не каза нищо. Разбрах, че е той, по тежкото дишане. — Намерих парите — казах аз. Маркъс не отговори веднага. — Добре ли ги скри? — попита накрая той. — Не. — Какво смяташ да правиш с тях? — Доставката ще стигне до първоначалния получател още сутринта — казах аз. — Рибънс е мъртъв, с него следата прекъсва. След като и парите ги няма, никой не може да те свърже с обира. Вълка е свършен. — Какво?! — каза Маркъс. — Ами федералната пратка? — Няма проблем — казах аз. — Вълка взе парите при сделка, която току-що сключихме. До един час от ФБР ще го арестуват и ще ги открият у него. — Как, по дяволите, го направи? — Не ти трябва да знаеш. — Сигурен ли си, че няма да изгоря и аз покрай тази история? — Сигурен съм — казах аз. — Е, сега квит ли сме? — Да — отвърна Маркъс. — И още как. — Това е добре — заявих аз. — Защото сега смятам да затворя телефона. След като го направя, ще изчезна. Може да ме търсиш колкото си щеш, но няма да ме намериш. И да ме срещнеш, няма да познаеш нито лицето, нито гласа ми. Няма да знаеш къде съм, с какво се занимавам, нищо. От момента, в който ти затворя телефона, ние с теб не се познаваме. Все едно никога не сме се срещали. И дори пътищата ни някога да се пресекат отново, в самолет или влак или ресторант, ти ще обърнеш глава на другата страна и аз отново ще изчезна. Разбираш ли какво ти говоря? — Джак… — Разбираш ли? Маркъс помълча няколко секунди, после каза: — Разбирам. Не го изчаках да се сбогува. Още щом чух това, затворих телефона и извадих батерията. Пречупих СИМ картата на две и я изхвърлих през прозореца на улицата. Погледнах часовника си. Беше единайсет без петнайсет. Бях приключил със задачата седем часа предсрочно. 	 
 Атлантик Сити не е удобен за бягство. Това се дължи на географските му особености. Градът заема тясна брегова ивица, извита като полумесец, отделена от континента с километри негодни за живеене солени блата и мочурища. Когато застанеш на крайбрежната алея, имаш чувството, че си в центъра на Вселената, но истината е, че в сравнение с повечето градове Атлантик Сити е извънредно трудно достъпен. Има само пет начина да се влезе или излезе от него. Първият е на север по единствената магистрала, пресичаща залива Абсекън. Не особено добра идея. Вторият е по едно от трите шосета право на запад, през блатата. И трите щяха да гъмжат от щатска полиция. Третият начин беше през лабиринта от частни пътища, свързващи множеството острови на юг със сушата. Изключено. Четвъртият беше железопътната гара. Там също нямах намерение да се пробвам. Дори с новия си външен вид и самоличност не желаех да рискувам някой да ме разпознае в тълпата. Оставаше петият начин. Трябваше да си тръгна по вода. Бях купил яхтата за шейсет хиляди долара с черната си „Виза“ по телефона преди няколко часа. Ако имаше нещо, на което да ме беше научил животът ми като престъпник, то бе, че всяко нещо е за продан, стига да платиш съответната цена. Тази яхта щеше да изяде голяма част от печалбата, която бях смъкнал от Вълка, но за мен парите никога не са били решаващи. Живея заради тръпката, не заради знака на долара. Сега можех да прекарам следващите две седмици, носейки се инкогнито по вълните надолу към Куба, като спирам само за вода и гориво. Там щях да зарежа лодката и да започна отначало целия процес по изграждане на новата си самоличност. Понеже се боях от опашка, мина повече от час, докато се добера до марината. Заварих Блекър, облегната на един стълб. Гледаше в пространството със странно изражение на лицето и крива усмивчица. Когато ме видя, направи припряно крачка напред и ми извика: — Насам! Аз й махнах в отговор. Яхтата беше точно пред краката й. Беше старичка деветметрова „Карвър“, тромава и неугледна, строена някъде през осемдесетте, ако не и по-рано. Горната й палуба беше затворена с мрежи против комари, отзад на кърмата припляскваше на вятъра овехтяло американско знаме. Корпусът беше мръснобял, тук-там по тъмните стъкла на прозорците се бяха появили петна от слънцето. Кръстена беше на някакво митично морско животно. Когато се приближих, Ребека каза: — Пипнах го. Федералната пратка бе заловена в апартамента му преди няма и час и половина. На всичко отгоре открихме и един от хората му в багажника на паркирано бентли наблизо. Бил се насрал от страх, и то два пъти, сега бил готов да ни изпее всичко, което знае за Вълка, срещу имунитет от съдебно преследване. Сигурно яко са го наплашили. — Ти защо не си била там? — Исках да те видя — каза тя. — Поне веднъж, преди да си отидеш. — Е, сега квит ли сме? Ребека кимна. Погледът й се рееше над океана. Метнах черната чанта вътре в яхтата. — Как разбра, че съм си купил лодка? — попитах. — Както ти казах, аз съм доста добра в това, което върша — каза тя. — Не се бой, няма да се опитвам да те спра. Не отговорих. Спуснах стълбата към палубата. — Имам един въпрос — каза тя. — Последен, преди да отплаваш и да не те видя повече. — И какво е то? — Ти така и не ми каза името си, Джак. Усмихнах се. — Можеш да ми викаш Призрак. Без повече приказки, скочих в яхтата и отвързах въжетата. Блекър ме погледа известно време, после се обърна и се отдалечи по кея. Вдигнах котва след няколко минути, когато вече минаваше един през нощта. Тялото ми изпусна мощна вълна ендорфини, от която коленете ми омекнаха. За пръв път усетих чистия морски въздух в дробовете си, когато вече бях на пет километра навътре в морето. Проснах се на капитанската седалка и притворих очи. Близо два дни не се бях спирал, но въпреки изтощението усещах някакво прекрасно вълнение в цялото си тяло. И то не се дължеше на чантата с пари в краката ми. А на чистия, неподправен екстаз от добре свършената работа. Като усещане ми напомняше първото ми младежко влюбване, първия ми банков обир. Чувствах се жив, чувствах се всемогъщ. Господи, колко хубав беше животът! Сега ми оставаше да свърша само още едно нещо. Да изчезна. 
  Информация за текста 
 


 Издание: 	 
 Roger Hobbs Ghostman Jack White #1 	 
 Роджър Хобс Призрак Джак Уайт #1 Превод Боян Дамянов Издателство Обсидиан, 2013 г. ISBN: 978–954–769–324-1