Робърт Лъдлъм
	Мозайката на Парсифал



	На Долорес и Чарлс Ридуча, едни от най-прекрасните хора, които някога съм познавал.
	От благодарния им брат
	Na zdrowie!



	Първа част

	1

	Студени лунни лъчи пронизваха нощното небе и отскачаха от прибоя, чиито бели пръски увисваха там, където вълните се разбиваха в скалите по брега. Плажната ивица между извисяващите се канари на Коста Брава* беше мястото на екзекуцията. Това трябваше да стане. Нека Бог прокълне този скапан свят… това трябваше да стане!
	[* Курортно крайбрежие в Испания, северно от Барселона. — Бел.прев.]
	Сега вече можеше да я вижда. А също да я чува сред шума на морето и разбиващия се прибой. Тя тичаше подивяла, истерично крещейки: _Pro boha zivèho! Pryč! Co to dělèš! Pryč! Pryč_!*
	[* За бога! Махни се! Какво правиш? Махни се! Махни се! (чеш.). — Бел.прев.]
	Русата й коса блестеше, обляна от лунната светлина, а силуетът на бягащата фигура сякаш доби плът в лъча на мощното фенерче, осветяващо я отзад. Тя падна, разстоянието се скъси, стакатото на откоса рязко раздра нощния въздух и следи от куршуми посипаха пясъка и дивата трева наоколо. Щеше да е мъртва само след секунди.
	Щеше да умре и любовта му.


	_Намираха се високо на хълма, надвесил се над Вълтава, и лодките по реката под тях пореха водите на север и на юг, оставяйки следи зад кърмата. Извиващият се пушек от комините на фабриките там, долу, се разсейваше в лъчите на следобедното слънце, скривайки планините в далечината, а Майкъл наблюдаваше дали ветровете ще дойдат откъм Прага, за да отвеят този дим и да открият планините. Главата му беше в скута на Джена, а дългите му крака докосваха плетената кошница, която тя бе заредила със сандвичи и леденостудено вино. Тя седеше на тревата, опряла гръб на една бреза, рошеше косата му и го галеше по лицето, нежно прокарвайки пръсти през устните и бузите му_.
	— _Михаил, скъпи, мислех си, че всичките твои сака от туид и тъмни панталони, този изискан английски, който сигурно е от твоя страшно елитен университет — заради тях Хейвлок никога няма да измести Хавличек_.
	— _Надали е така. Едното е само униформа, а другото просто се научава за самоотбрана — той се усмихна, докосвайки ръката й. — И освен това университетът беше нещо много отдавна_.
	— _Много неща бяха толкова отдавна, нали? Някъде там_.
	— _Това са неща, които са се случили_.
	— _Ти си бил там, горкичък_.
	— _Това е вече история. Аз оцелях_.
	— _А мнозина не успяха_.


	Русата жена се надигна сред пясъка, като си помогна, хващайки се за тревата, след това се хвърли надясно и за секунди се изплъзна от лъча на фенерчето. Втурна се към черния път над плажа, приведена в мрака, като използваше прикритието на нощта и местата с избуяла трева, за да може да се скрие.
	„Това няма да й помогне“ — мислеше си високият мъж в черен пуловер, застанал между две дървета над пътя, и наблюдаваше сцената на ужасно насилие, изпадналата в паника жена, която щеше да умре след секунди. Спомни си, че не толкова отдавна я беше гледал пак така — отгоре, но тогава тя не изпитваше ужас, а беше просто великолепна.


	_Той внимателно дръпна завесата и офисът потъна в полумрак, гърбът му беше опрян в стената, а лицето предпазливо се приближаваше към прозореца. Ясно я виждаше долу да пресича осветения двор и дочуваше войнствено отекващите й токчета по плочките между сградите. Охраната се спотайваше из сенките, където се различаваха враждебните очертания на марионетки в съветски тип униформи. Главите им се извръщаха да я проследят и ясно се долавяха оценяващите погледи към фигурата, уверено крачеща към железния портал в центъра на желязната стена, обграждаща каменната сграда на щаба на пражката тайна полиция. Мислите зад тези погледи бяха недвусмислени: това не беше обикновена секретарка, останала след края на работния ден, за да довърши нещо неотложно, беше привилегирована курва, която цяла нощ бе работила под диктовка на някой комисар, на неговия диван_.
	_Но и други очи наблюдаваха иззад тъмните прозорци. Моментно потрепване в уверената й походка, миг колебание и една ръка щеше да се протегне към телефона, за да разпореди да я задържат на портала. Неловките ситуации с участие на комисари, разбира се, трябваше да се избягват, но не и в случаите, когато зад подозрението се криеше нещо материално. Всичко беше въпрос на поведение_.
	_Походката й не трепна, никакво колебание не я издаде. Задачата приключваше: тя изнасяше онова, което им бе необходимо. Бяха успели! Бяха се справили! Изведнъж той почувства остра болка в гърдите и знаеше, че е от страх! Чист, първичен, вледеняващ страх. В главата му нахлуха спомени — много, един подир друг. И докато погледът му продължаваше да я следва, мислите му се върнаха към един каменен град, към ужасяващите звуци на масова екзекуция. Лидице. И едно дете, едно от многото, което пренася съобщения с джобове, натъпкани с пластичен експлозив, и търси път сред кълбетата сив дим от горящите развалини. Едно колебание, една погрешна стъпка, след което… история_.
	_Тя стигна до портала. На сервилния постови бе позволено едно непристойно ухилване. Беше великолепна. Боже, колко я обичаше_!


	Вече беше достигнала канавката край пътя; ръцете и краката й трескаво работеха, забивайки се в пясъка и пръстта, борейки се за живота. Тревата повече не я скриваше и сега ще я видят, лъчът на фенерчето ще я открие и краят ще дойде бързо.
	Той наблюдаваше безпристрастно, потиснал емоциите и болката си. Не можеше иначе — беше професионалист. Беше разбрал каква е истината и плажът на Коста Брава бе само потвърждението на нейната вина, доказателството за престъпленията й. Ужасената жена долу под него се бе оказала убиец, агент на печално известното Военно контраразузнаване — онзи жесток клон на КГБ, който сееше тероризъм навсякъде. Ето това беше истината и тя бе неопровержима. Той разбра всичко и разговаря с Вашингтон от Мадрид. Срещата тази нощ бе по заповед на Москва, а задачата — оперативният работник на ВКР трябваше да предаде график на убийствата, предназначен за една фракция на групата „Баадер-Майнхоф“. И това трябваше да стане на усамотен плаж, наричан Монтебело, северно от Бланес. Ето такава беше истината.
	И тази истина го задължаваше да приеме една друга истина, едно задължително правило в неговата професия. Онези, които предават живите и са търговци на смърт, трябва да умрат. Без значение за кого става дума, без значение… Майкъл Хейвлок бе взел решението и то беше неотменимо. Сам организира последната фаза на капана за смъртта на една жена, която за кратко време го бе дарила с повече щастие от когото и да било друг. Оказа се, че е обичал убиец, и да й разреши да живее, означаваше да допусне да бъдат убити стотици, а може би и хиляди други хора.
	Онова, което Москва не знаеше, бе, че Ленгли е разгадал шифрите на ВКР. Лично той бе изпратил последната радиограма до една лодка на половин миля от брега на Коста Брава. _Потвърждение от КГБ. Агентът за свръзка компрометиран от разузнаването на САЩ. Графикът фалшифициран. Елиминирайте_. Шифрите бяха от най-сигурните и щяха да гарантират елиминирането.
	Тя отново се надигна и стройното й тяло се показа над пясъка. Трябваше да стане сега. Жената, на която й предстоеше да умре, бе неговата любима: те бяха лежали в прегръдките си, бяха си шепнали за съвместен живот, за деца, за спокойствие, за чудесното усещане да бъдат едно цяло… да бъдат заедно. Някога бе вярвал в това, но се оказа, че не му беше съдено да се случи.


	_Бяха в леглото, главата й почиваше на гърдите му, меката й руса коса падаше върху лицето й. Той я отмести встрани, повдигна кичурите, които скриваха очите й, и се засмя_.
	— _Ти се криеш — каза той_.
	— _Мисля, че ние винаги се крием — отвърна тя с тъжна усмивка. — Освен когато искаме да бъдем видени от хората, които трябва да ни видят. Не правим нищо, което просто ни се иска. Всичко е пресметнато, Михаил. Съгласно правилника. Ние живеем в един безкраен затвор_.
	— _Това не е от толкова отдавна и няма да продължи вечно_.
	— _Предполагам, че е така. Един ден те ще установят, че повече не сме им необходими, че повече не ни желаят може би. Как мислиш, ще ни пуснат ли да си вървим? Или просто ще изчезнем_?
	— _Вашингтон не е Прага. Нито Москва. Ние ще излезем от нашия безкраен затвор, аз — със златен часовник, ти — със секретна награда, регистрирана в досието_.
	— _Сигурен ли си? Ние знаем толкова много. Може би дори прекалено много_.
	— _Нашата сигурност е в това, което знаем. Онова, което аз знам. Те винаги ще се питат дали не го е написал някъде? По-добре да внимаваме, да го следим, да сме мили с него… Наистина този подход не е необичаен. Ще се измъкнем_.
	— _Вечното подсигуряване — каза тя, прекарвайки пръст по веждите му. — Никога не забравяш това, нали? Началото — онези ужасни дни_.
	— _История. Вече съм забравил_.
	— _Какво ще правим_?
	— _Ще живеем. Обичам те_.
	— _Мислиш ли, че ще имаме деца? Които да изпращаме на училище, да прегръщаме, да им се караме? Да ходим на техните състезания_?
	— _Футбол… или хокей. Да, мисля_.
	— _А ти какво ще правиш, Михаил_?
	— _Ще преподавам сигурно. В някой колеж някъде. Имам някои поовехтели дипломи, в които се твърди, че имам нужната квалификация. Ще бъдем щастливи, знам това. Разчитам на това_.
	— _А какво ще преподаваш_?
	_Той я погледна, докосна лицето й, а после погледът му бавно се отмести към потъмнелия таван в евтината хотелска стая_.
	— _История — каза той_.
	_След това протегна ръце към нея и я прегърна_.


	Лъч светлина разсече тъмнината. Тя попадна в него като птичка, докосната от езиците на пламък. Опитваше се да се изправи в клопката на светлината, която за нея бе предвестник на мрака. Последваха изстрели — куршумите на терористи за един терорист. Първите куршуми проникнаха в основата на гръбнака, жената се изви назад, а русата й коса като в забавен кадър повтори движението на тялото. След това се чуха три отделни изстрела като финал — един снайперист, попадащ в десетката — които проникнаха в основата на тила й, после в главата, отхвърляйки я назад през купчината пръст и пясък, докато пръстите й разораваха земята. Обляното й в кръв лице бе милостиво скрито. Един последен спазъм и движенията замряха.
	Любовта му беше мъртва… защото част от любовта бе част от самите тях. Беше сторил онова, което трябваше, както самата би постъпила. И двамата бяха прави, и двамата бяха виновни, ужасно виновни в крайна сметка. Той затвори очи, усещайки нежелана влага в тях.
	Защо трябваше да се случи всичко това? Ние сме глупаци. По-лошо, ние сме тъпи. Не говорим, умираме. Толкова много хора с добре окачени езици и мек характер могат да ни кажат кое е правилно и кое не е, геополитически, нали разбирате, което означава, че каквото и да ни кажат, е отвъд нашето детинско въображение.


	_А ти какво ще правиш, Михаил_?
	_Ще преподавам сигурно. В някой колеж някъде_…
	_А какво ще преподаваш_?
	_История_…
	_Сега това беше история. Болезнени спомени за някои неща. Нека си остане безстрастна история, както и първите дни бяха вече история. Те не могат повече да бъдат част от мене. Тя не може да бъде част от мене, ако изобщо някога е била, макар и в своите преструвки. Но аз ще устоя на обещанието, не пред нея, а пред себе си. С мен е свършено. Ще изчезна в един друг живот, един нов живот. Ще отида някъде, ще преподавам някъде. Ще осветявам уроците на безполезността_.


	Той чу гласовете и отвори очи. Долу убийците на „Баадер-Майнхоф“ бяха стигнали при осъдената жена, просната мъртва, впила пръсти в земята, която се бе оказала място на нейната екзекуция… геополитически предопределена. Наистина ли беше такъв голям лъжец? Да, беше, защото бе видял истината. Беше я видял в очите й.
	Двамата екзекутори се наведоха, за да подхванат трупа и да го издърпат встрани… грациозното й тяло, което щеше да бъде предадено на огъня или да потъне с тежест във водните дълбини. Няма да се намесва; веществените доказателства трябва да бъдат почувствани, докоснати, обмислени по-късно, тогава, когато клопката бъде разкрита… още един преподаден урок. Безполезността… геополитически наложена.
	Порив на вятъра премина изведнъж по открития плаж. Убийците се напрягаха, защото краката им се плъзгаха в пясъка. Мъжът отляво вдигна дясната си ръка, опитвайки се да задържи рибарското си кепе; то излетя настрани, търкаляйки се към дюната в края на черния път. Той пусна трупа и изтича подир него. Хейвлок наблюдаваше приближаващия се човек. Имаше нещо в него… Нещо в лицето? Не, това беше косата му, която добре се виждаше под лунната светлина. Тя беше къдрава и тъмна, не съвсем черна; над челото му белееше кичур — едно изненадващо вмешателство, което стряскаше. Той беше виждал тази глава някъде, беше виждал лицето преди. Но къде? Толкова много спомени. Анализи на досиета, изучаване на фотографии… на контакти, врагове, осведомители. Откъде беше този мъж? КГБ? Внушаващото страх ВКР? Отцепила се фракция, на която Москва плаща, когато не може да измъкне пари от резервните фондове на резидента на ЦРУ в Лисабон?
	Това беше без значение. Смъртно опасните марионетки и уязвимите пешки бяха вече безинтересни за Майкъл Хейвлок… или защо не и за Михаил Хавличек. Сутринта ще изпрати радиограма до Вашингтон чрез посолството в Мадрид. Вече е вън от играта и повече няма какво да даде. До каквото и проучване да прибегнат началниците му, той няма да се противи. Дори и на отиване в клиника; все му е едно. Но те повече няма да бъдат част от живота му.
	Това е история. Приключена на един усамотен плаж на име Монтебело в Коста Брава.


	2

	Времето беше като наркотик срещу болката. Болката или изчезва, когато изпълни ролята си, или човек се научава да живее с нея. Хейвлок разбираше това, знаейки, че в този момент става дума за по-малко и от двете. Болката не беше изчезнала, но се бе притъпила; понякога спомените избледняваха и зарастващата рана болеше само ако я разчовърка. А и пътуването помагаше; той бе забравил какво значи да се справяш с трудностите, изправящи се пред един турист.
	— Ако погледнете тук, сър, написано е на билета ви: _„Подлежи на промени без предизвестие.“_
	— Къде?
	— Долу, ето тук.
	— Не мога да го прочета.
	— Аз мога.
	— Просто го знаете.
	— Знам го, сър. Без съмнение беше разглезен. Предишният му живот може и да имаше своите трудности и рискове, но в тях не влизаха опасностите, с които туристът се сблъсква на всеки ъгъл. От друга страна, в предишния си живот, когато стигнеше, където трябваше да отиде, там вече го очакваше онзи подвижен затвор. Е, не точно. Имаше срещи, които трябваше да осъществи, осведомители, с които да влезе в контакт, информатори, на които да плати. И то често нощем, в мрака, за да не може да види, а и да не бъде видян.
	Сега това вече беше минало. От близо осем седмици. Можеше да се разхожда през деня, както правеше в момента по „Дамрак“ в Амстердам, в посока към офиса на „Американ Експрес“. Там може би ще го чака телеграма и това би било начало на нещо конкретно. Работа.
	Край на безработицата. Бяха изминали три месеца от онази нощ на Коста Брава, два месеца и пет дни от деня, когато приключи с отчета и официално се раздели с правителството. Бе отишъл във Вашингтон след престоя в клиниката във Вирджиния, в която прекара дванайсет дни терапия. (Каквото и да очакваха да намерят в главата му, то не беше там, това поне можеше да им каже предварително. Не можеха ли да разберат, че повече нищо не го интересува?). В четири следобед бе излязъл от Държавния департамент като свободен човек… също и като безработен, непенсиониран гражданин с определени парични ресурси, чийто размер бе далеч от една нормална годишна рента. И докато стоеше онзи следобед на тротоара, му мина мисълта, че ще дойде време, когато ще трябва да намери работа, работа, чрез която да може да освети уроците на… Уроците. Но не още, защото засега беше склонен да върши само минимума, изискван от едно нормално човешко същество.
	Искаше да пътува, да види отново всички онези места, които така и не бе успял да посети истински… на слънце. Искаше да чете, по-точно да препрочита, но не кодови книги, графици или досиета, а книгите, които не бе отварял от гимназията. Ако смяташе да осветява нещо пред някого, налагаше се да научи отново онова, което бе забравил.
	Но ако в четири часа онзи следобед в главата му имаше някаква мисъл, то бе за един добър обяд. След дванайсет дни терапия с какви ли не химикали и диетична храна изпитваше почти физическа болка при мисълта за добра храна. Беше тръгнал пеша обратно към хотела, за да вземе душ и си смени дрехите, когато едно изкушаващо такси се появи по улица С. Слънцето се отразяваше в предното стъкло и му пречеше да види дали има пътници. Таксито отби и спря — вероятно като реакция на сигнала му. Обаче от него бързо слезе пътник с дипломатическо куфарче, сякаш притеснен от това, че закъснява. Той трескаво бъркаше из джобовете си, търсейки портфейла си. В началото нито Хейвлок, нито пътникът се познаха: мислите на Майкъл бяха заети с ресторанта, а тези на другия — как да плати по-бързо на шофьора.
	— Хейвлок? — неочаквано попита пътникът, нагласявайки очилата си. — Майкъл, ти ли си?
	— Хари? Хари Люис?
	— Позна. Как си, М. Х.?
	Люис беше един от малкото, с които той се срещаше — а и с него се срещаше рядко. Обръщаше се към него с инициали. Това бе стар навик още от университета в Принстън, където той и Люис следваха заедно. Майкъл се ориентира към държавна служба, а Хари — към академична кариера. Д-р Хари Люис бе ръководител на катедра по политология в един малък престижен университет в Ню Ингланд, а от време на време пътуваше до окръг Колумбия като консултант на Държавния департамент. Няколко пъти се бяха срещали случайно, и то само благодарение на това че се намираха по едно и също време във Вашингтон.
	— Добре. Още ли ти плащат на парче, Хари?
	— Много по-рядко, отколкото преди. Някой взел, та ви научил как да четете анализите на секретните ни институти.
	— Боже мой, та мене ме смени един тип в джинси, който пушеше някакви смешни цигари.
	Очилатият професор бе изумен:
	— Ти се шегуваш! Да не си напуснал? Мислех, че си там за цял живот.
	— Напротив, Хари. Животът ми започна преди пет до седем минути, когато сложих последния си подпис. И след час-два ще ми представят първата сметка за обяд от много години насам, която не мога да платя от резервния фонд.
	— И какво смяташ да правиш, Майкъл?
	— Нямам представа. Известно време не искам да правя нищо.
	Хари замълча, поемайки рестото от шофьора, а после бързо заговори:
	— Слушай, закъснявам за среща горе, но ще преспя тук тази нощ. И тъй като ми плащат дневните, вечерята е от мене. Къде си отседнал? Може да ми хрумне нещо.
	Никакви дневни, плащани от кое да е правителство на този свят, не можеха да покрият сметката за вечерята онази нощ, преди два месеца и пет дни, но на Хари Люис наистина му хрумна идея. Едно време бяха приятели, сега отново станаха и Хейвлок установи, че му е лесно да говори с някого, който има поне бегла представа за работата, която бе вършил за правителството, отколкото с друг, който не знае нищо за нея. Винаги беше трудно да се обясни онова, което не може да се обясни, и това Люис разбираше добре. И понеже едно нещо води към друго, накрая Хари измисли нещо.
	— Мислил ли си някога да се върнеш в университета?
	Майкъл се усмихна.
	— Как би прозвучало „постоянно“?
	— Знам, знам — каза Хари с лека нотка на сарказъм. — Вие… „куките“, такъв, струва ми се, е изразът, получавате най-разнообразни предложения от международните корпорации със страхотно заплащане, това ми е известно. Но, М. Х., ти беше един от най-добрите. Дисертацията ти беше забелязана от десетина университетски издания, дори води собствен семинар. Академичната ти кариера, съчетана с годините в Департамента — за повечето от които, доколкото зная, не можеш да навлизаш в подробности — те правят много привлекателен за една университетска администрация. Нали ти е известно как винаги си говорим: „Нека намерим някого, който е бил там, а не просто още един теоретик.“ Дявол да го вземе, Майкъл, мисля, че това си ти! Е, от друга страна, парите не са…
	— Хари, не си ме разбрал. Наистина го искам. Аз постоянно мисля за връщане.
	Беше ред на Хари да се усмихне.
	— Тогава имам друга идея.
	Седмица по-късно Майкъл взе самолета за Бостън и оттам стигна с кола до живописния кампус в покрайнините на Конкорд, Ню Хемпшир. Той прекара четири дни с Хари Люис и съпругата му, като бродеше без посока, посещаваше различни лекции и семинари и се срещаше с онези хора от факултета и администрацията, на чиято подкрепа Хари държеше. Възгледите на Майкъл бяха „между другото“ сондирани на кафе, питие или вечери; различни мъже и жени го оглеждаха, сякаш преценяваха обещаваща кандидатура. Люис бе свършил добра подготвителна работа. В края на четвъртия ден той обяви по време на обяда:
	— Харесват те!
	— Че защо не? — обади се жена му. — Той е страшно приятен човек.
	— В действителност доста са възбудени. Аз ти го казах оня ден, М. Х. Ти си бил там. Шестнайсет години работа за Държавния департамент не могат да не ти се отразят.
	— И?
	— След осем седмици предстои да се проведе годишното съвместно заседание на администрацията и настоятелите. На него се обсъжда коефициентът търсене-предлагане. Работна сила. Мисля, че ще ти предложат работа. Къде мога да те намеря?
	— Ще пътувам. Аз ще ти се обадя.
	Позвъни на Хари от Лондон преди два дни. Заседанието още не било завършило, но Люис мислеше, че всеки момент може да получи отговор.
	— Прати ми телеграма до „Американ Експрес“, Амстердам — каза Майкъл. — И… благодаря, Хари.
	Стъклените врати на офиса на „Американ Експрес“ се отвориха. Излезе съпружеска двойка. Мъжът непохватно се опитваше да задържи през рамо каишките на два фотоапарата, докато междувременно броеше пари. Хейвлок се поспря, питайки се дали наистина иска да влезе. Ако телеграмата е пристигнала, в нея ще има отказ или предложение. При отказ той просто ще продължи да пътува… и в тази мисъл имаше нещо успокоително; тази носеща го по повърхността пасивност, която се дължеше на липсата на планове, му беше приятна. Но ако имаше предложение? Готов ли бе за него? Подготвен ли бе да вземе решение? Не като онези, които вземаше в оперативна обстановка, когато трябва да се довериш на инстинктите си, за да оцелееш, а по-скоро решение, с което променяш съдбата си съзнателно. Беше ли в състояние да се посвети на нещо? И къде оставаха задълженията на вчерашния ден?
	Той пое дълбоко дъх и пристъпвайки предпазливо, се приближи до стъклената врата.

	Предлага се за срок от две години длъжността гостуващ лектор по държавно право. Постоянно назначение като доцент е възможно в края на периода при взаимно съгласие. Начална заплата двайсет и седем точка пет. Искам отговор до десет дни. Не ме карай да чакам, затаил дъх.
	Твой Хари

	Майкъл сгъна телеграмата на две и я сложи в джоба на сакото си. Не отиде на гишето да изпрати своя телеграма до Хари Люис, Конкорд, Ню Хемпшир, САЩ. Можеше да го направи по-късно. За момента бе достатъчно да знае, че го искат, че е възможно ново начало. Бяха му нужни няколко дни, за да осмисли усещането за своята легитимност, може би още някой ден след това, за да свикне с нея. Защото в легитимността се съдържаше възможност да се посвети на нещо ново, а без това не можеше да има ново начало.
	Той излезе отново на „Дамрак“, вдъхна дълбоко от студения въздух на Амстердам, усещайки влажния полъх откъм канала. Слънцето залязваше; скрило се за малко зад един нисък облак, то се появи отново като оранжев глобус, който пронизваше с лъчите си издигащите се изпарения. Хейвлок си спомни за зората край океана на испанското крайбрежие… на Коста Брава. Бе останал там цялата нощ, докато накрая слънцето изгря над хоризонта, стопявайки мъглата над водата. След това бе отишъл до черния път, до пясъка и боклуците…
	_Спри! Не мисли за това. То беше в друг живот_.
	Преди два месеца и пет дни по някаква случайност Хари Люис беше слязъл от едно такси и се бе захванал да промени живота на стария си приятел. Сега, два месеца и пет дни по-късно, Майкъл трябваше да поеме нещата в ръцете си. И той щеше да го направи, знаеше това, но нещо му се губеше: една промяна трябва да бъде споделена, но нямаше с кого да я сподели; нямаше кой да запита: „Какво ще преподаваш?“

	* * *

	Облеченият в смокинг сервитьор на „Дикер ен Тийс“ потопи ръба на пламтящата чаша за бренди в сребърната захарница; после последваха останалите съставки за кафе „Жамик“. Подобен начин на угаждане беше нелеп и в известна степен похабяваше великолепното питие, но Хари Люис настоя всеки от тях да го опита онази нощ във Вашингтон. Ще спомене на Хари, че е повторил ритуала в Амстердам, макар че вероятно би се въздържал от него, ако знаеше колко ярки са проклетите пламъци и как привличат вниманието на околните към това, което става на неговата маса.
	— Благодаря ти, Хари — прошепна той, след като сервитьорът се отдалечи, и повдигна чашата си няколко инча над масата в наздравица към невидимия си компаньон. В крайна сметка по-добре е да не си съвсем сам.
	Той усети приближаването на някого и едновременно с това долови с периферното си зрение увеличаващото се тъмно петно встрани. Един мъж, облечен в консервативен костюм на тънко райе, си пробиваше път през сенките и светлината на свещи към неговото сепаре. Хейвлок наклони чашата си и вдигна поглед към лицето. Името на мъжа беше Джордж, шеф на резидентурата на ЦРУ в Амстердам. Бяха работили заедно преди, невинаги приятно един за друг, но професионално.
	— Добър начин си избрал да оповестиш пристигането си тук — каза разузнавачът, поглеждайки към сервизната масичка, на която все още стоеше сребърната захарница на сервитьора. — Мога ли да седна при тебе?
	— С удоволствие. Как си, Джордж?
	— Бил съм и по-добре — каза мъжът от ЦРУ, намествайки се на мястото срещу Майкъл.
	— Съжалявам да го чуя. Ще пийнеш ли нещо?
	— Зависи.
	— От какво?
	— Дали ще остана достатъчно дълго.
	— Ще говорим с недомлъвки, значи — каза Хейвлок. — Но в такъв случай работното ти време не е изтекло?
	— Изненадан съм да те видя тук. Чух, че си се оттеглил.
	— Добре си чул.
	— Тогава защо си тук?
	— А защо не? Пътувам. Обичам Амстердам. Харча парите, които ми изплатиха при напускането, посещавайки всички онези места, които рядко съм разглеждал на дневна светлина.
	— Това, че те слушам, не означава, че ти вярвам.
	— Повярвай ми, Джордж. Това е истината.
	— Не е легенда, така ли? — попита разузнавачът, пронизвайки с поглед Майкъл. — Знаеш, че мога да проверя.
	— Никаква легенда. Напуснах, приключих и временно съм безработен. Ако решиш да проверяваш, това ще научиш, но едва ли си струва да си прахосваш времето по канала за връзка с Ленгли. Убеден съм, че шифрите „центрекс“ са променени навсякъде, където това има отношение към мене, а и всички осведомители в Амстердам са информирани за новината. Неприкосновен съм, Джордж. Всеки, който се занимава с мене, просто си търси да го задраскат във ведомостта за заплата, а и е твърде възможно да си изпроси скромно погребение.
	— Това са фактите на повърхността — съгласи се човекът на ЦРУ.
	— Не се опитвай да търсиш други факти, няма да ги намериш.
	— Добре, да кажем, че ти вярвам. Пътуваш, прахосваш си компенсацията — агентът направи пауза и се наведе напред. — Но ще дойде краят.
	— На кое?
	— На парите.
	— Това е неизбежно. Но в този момент се надявам да съм си намерил доходна работа. Всъщност, днес следобед…
	— Какво чакаш? Бих могъл да ти помогна.
	— Не можеш, Джордж. Нямам нищо за продаване.
	— Разбира се, че имаш. Опита. Става дума за консултантски хонорар, изплащан от резервния фонд. Без имена, без разписки, абсолютно непроследимо.
	— Ако ме изпитваш, правиш го зле.
	— Нищо подобно. Готов съм да платя, за да изглеждам по-добър, отколкото съм. Едва ли бих признал това, ако те изпитвах.
	— Би могъл, но ще бъдеш просто един глупак. Това е третокласна клопка; толкова е плоска, че сигурно си я опитвал наистина. Знаеш, че никой от нас не би искал подробна ревизия на резервния фонд, нали?
	— Може и да не съм от твоя калибър, но не съм и третокласен. Имам нужда от помощ. Ние имаме нужда от помощ.
	— Така е по-добре. Опитваш се да събудиш моето его. Много по-добре.
	— И какво ще кажеш, Майкъл: КГБ е превзел Хага. Не знаем кого са купили и колко нагоре са стигнали. НАТО е компрометиран.
	— Всички сме компрометирани, Джордж, а освен това не мога да ти помогна. Защото мисля, че това не би променило нещата. Ние се преместваме в квадрат номер пет, изтласквайки ги обратно на номер четири, откъдето те могат да ни прескочат, за да отидат на номер седем. Тогава плащаме, за да се придвижим на номер осем, те ни блокират на девет и никой не стига до десет. Всички започват да кимат многозначително и потегляме отначало. Междувременно оплакваме загубите си, възхваляваме нанесените от нас щети и никога не признаваме, че нещата с нищо не са се променили.
	— Това е пълна дивотия! Няма да позволим да ни погребе, който и да е.
	— Ще позволим, Джордж! Всички ние. От децата неродени и незаченати. Освен ако те се окажат по-умни от нас, което е доста вероятно. Боже, колко се надявам да е така!
	— Какво, по дяволите, говориш?
	— Аленият атомен завет на шибаната война.
	— Какво?
	— История, Джордж. Чакай, да ти поръчам питието.
	— Не, благодаря — резидентът на ЦРУ се отмести. — Освен това ми се струва, че и на тебе ти е достатъчно — добави той, изправяйки се.
	— Не още.
	— Върви по дяволите, Хейвлок! — И разузнавачът се обърна и си тръгна.
	— Джордж.
	— Какво?
	— Издаде се. Исках да ти кажа нещо за следобеда, но ти ме прекъсна.
	— Е, и какво?
	— Значи си знаел какво съм смятал да ти кажа. Кога прехванахте телеграмата? По обед?
	— Майната ти.
	Майкъл наблюдаваше как агентът на ЦРУ се връща на своята маса в другия край на залата. Сервирано беше за един, но Хейвлок знаеше, че той не е сам. Само три минути по-късно подозрението му се потвърди. Джордж подписа чека за сметката — слаба форма наистина — и забързан излезе под арката във фоайето. Няма и минута по-късно един младеж от маса в дясната част на залата се надигна, хванал за лакътя една озадачена дама. Измина още минута и двама души от сепарето отляво станаха едновременно и се упътиха към изхода. Взирайки се през полумрака на свещите, Майкъл установи, че чиниите в сепарето бяха отрупани с храна. Слаба форма.
	Бяха го следили, наблюдавали и прехванали телеграмата. Защо? Защо не го оставят на мира?
	Добре, край на Амстердам.

	* * *

	Обедното слънце в Париж беше ослепително жълто и трептящите му лъчи се отразяваха в река Сена. Хейвлок стигна до средата на Пон Роял; тъй като малкият хотел, където бе отседнал, се намираше само на няколко преки от „Рю дю Бак“, маршрутът, който бе избрал, изглеждаше най-логичният път към Лувъра. Знаеше, че е важно да не се отклонява, за да не си помисли онзи зад него, че той подозира присъствието му. Забеляза таксито, все същото такси, което направи две резки маневри из трафика, за да не го изпуска от очи. Който и да бе онзи, който даваше указания на шофьора, явно беше добър: таксито спря за две-три секунди на пресечката и бързо се отдалечи в обратна посока. Без съмнение онзи, който го следеше, сега вървеше след него по моста. Ако целта му беше контакт, мястото беше много подходящо. Хората спираха на мостовете на Сена просто за да погледат разсеяно водата и това продължаваше векове наред. Завързването на разговор бе най-естественото нещо. Ако целта бе контакт, а не проследяване.
	Майкъл спря, подпря се на високата до гърдите му стена, запали цигара и проследи с поглед корабчето, което навлизаше под моста. Ако някой го следеше, щеше да изглежда като че ли гледа към корабчето за туристи и небрежно им маха с ръка. Но всъщност преструвайки се, че си прави сянка, той не откъсваше поглед от високата фигура, която се приближаваше отдясно.
	Можеше да различи сивата шапка, пардесюто с кадифена яка и лъскавите черни лачени обувки — това беше достатъчно. Мъжът олицетворяваше богат и елегантен парижанин, който пътува из Европа и удостоява с присъствието си салоните на богаташите. Името му беше Граве и се смяташе за най-информирания критик на класическото изкуство в Париж — значи на континента — и само онези, които трябваше да знаят това, знаеха, че продава и нещо повече от опита си на критик. Той спря до парапета близо до Хейвлок, оправи кадифената си яка и чак тогава проговори едва чуто:
	— Знаех си, че си ти. Следя те от „Рю Бернар“.
	— Това ми е известно. Какво искаш?
	— Въпросът е какво искаш _ти_? Защо си в Париж? Информирани сме, че вече не си активен. Честно казано, съветът е да те отбягваме.
	— И да съобщите незабавно, ако осъществя контакт, нали?
	— Естествено.
	— Но ти реши да обърнеш нещата. _Ти_ направи контакта. Малко е глупаво, как мислиш?
	— Дребен риск, който си струва да се поеме — каза Граве, вдървено изправен, с поглед, вперен някъде встрани. — Познаваме се отдавна, Майкъл. Дори и за момент не допускам, че си в Париж за своето културно издигане.
	— И аз. Изобщо кой казва, че съм тук за това?
	— Задържа се в Лувъра точно двайсет и седем минути. Малко е, за да възприемеш нещо, и е твърде много, ако си влязъл само за да се облекчиш. Но е доста правдоподобно за среща с някого в тъмна изложбена зала сред тълпата… например в далечния край на третия етаж.
	Хейвлок избухна в смях.
	— Слушай, Граве…
	— Не поглеждай към мене, моля те! Гледай към водата.
	— Отидох да разгледам римската колекция на мецанина. И понеже имаше посещение на група от Прованс, си тръгнах.
	— Винаги реагираш бързо, възхищавам ти се за това. А онова заплашително предупреждение: „Повече не е активен. Да се отбягва“?
	— Истина е.
	— Каквато и да е новата ти легенда — продължи бързо Граве, изтупвайки ръкавите на палтото си — за да бъде така радикално нова, значи си с титулована компания. Аз също съм брокер на информация с широк спектър. С колкото по-достопочтени клиенти имам работа, толкова повече ми харесва.
	— Съжалявам, не купувам. Отбягвай ме.
	— Не бъди категоричен. Ти не знаеш какво имам да предложа. Невероятни неща се случват навсякъде. Съюзници се превръщат във врагове и обратно. Персийският залив е пламнал и цяла Африка се движи в пресичащи се кръгове; в блока на Варшавския договор зеят отворени рани, за които не си чувал, а Вашингтон развива няколко противоречиви стратегии, които могат да се сравнят само с трудната за вярване глупост на Съветите. Мога да те осведомя подробно за техните последни изпълнения. Не ме отпращай, Майкъл. Плати ми. Ще се изкатериш дори още по-високо.
	— Защо да се катеря по-високо, ако вече съм изпълзял встрани?
	— Отново си категоричен. Ти си сравнително млад мъж и те няма да те пуснат току-така.
	— Могат да ме наблюдават, но не могат да ме задържат. Всичко, което трябваше да направя, бе да се откажа от пенсията някъде в края на пътя.
	— Прекалено е просто. Всички вие имате банкови сметки на отдалечени, но достъпни места, и това се знае от останалите. Отклонени средства от резервния фонд, тайни плащания за несъществуващи осведомители, суми за неотложни пътувания и за неочаквано необходими документи. Ти си решил въпроса с пенсията още преди да навършиш трийсет и пет.
	— Преувеличаваш както талантите ми, така и финансовата ми осигуреност — каза усмихнато Хейвлок.
	— Или може би един дълъг документ — продължи французинът, сякаш Майкъл не го бе прекъсвал — описващ детайлите в определени тайни процедури — решения, както би се изразил ти — които трябва, в случай на нужда, да доведат до разкриването на конкретни събития и личен състав. Скрит, разбира се, далече извън досега на най-заинтересованите.
	Хейвлок спря да се усмихва, но Граве упорстваше:
	— Естествено, това не е финансова обезпеченост, но помага на човек да се чувства комфортно, нали?
	— Губиш си времето, не играя на пазара. Ако разполагаш с нещо ценно, ще си получиш цената. Ти поне знаеш с кого да преговаряш.
	— Това са изплашени второкачествени типове. Никой от тях не притежава твоя директен достъп до… центровете на решимостта, да го наречем така.
	— Вече и аз го нямам.
	— Не ти вярвам. Ти си единственият човек тук, в Европа, който говори очи в очи с Ентъни Матиас.
	— Не го замесвай. А за твое сведение, не съм говорил с него вече месеци — Хейвлок ненадейно се изправи и се обърна открито към французина. — Да вземем такси и да отидем в посолството. Ще те представя на първия аташе и ще му кажа, че имаш неща, които предлагаш, но аз не разполагам с ресурсите и нямам интерес да се забърквам. О’кей?
	— Знаеш, че не мога да постъпя така! И, моля те… — не беше необходимо Граве да довършва молбата си.
	— Добре де, добре — Майкъл се върна до стената. — Тогава, дай ми телефон или място за среща. Аз ще позвъня, а ти можеш да слушаш.
	— Защо се държиш така с мене? За какво е целият този театър?
	— Защото не е никакъв театър. Както спомена, познаваме се отдавна. Ще ти направя услугата и това може да те убеди. Може би дори ще убедиш други, които могат да се поинтересуват. А дори и без да се поинтересуват. Как ти се вижда?
	Французинът изви глава, облегнат на стената, и изгледа Хейвлок.
	— Не, благодаря ти, Майкъл. Както е и с дяволите, по-добре второкласен, когото познавам, отколкото първокласен, когото не съм виждал. Не знам дали те интересува, но мисля, че ти вярвам. Ти няма да разкриеш осведомител като мене, дори и пред първия аташе. Аз съм прекалено законспириран, твърде уважаван и освен това мога да ти потрябвам. Да, вярвам ти.
	— Можеш да ми облекчиш живота. Не пази това в тайна.
	— Ами твоите противници от КГБ? Ще бъдат ли и те убедени?
	— Сигурен съм в това. Агентите им вероятно са съобщили на площад „Дзержински“ още преди да подпиша оставката си.
	— Ще заподозрат нещо нечисто.
	— Тогава ще имат още повече основания да не ме закачат. Кой би захапал отровна стръв?
	— Те имат химикали. Всички вие ги имате.
	— Аз не бих могъл да им кажа нищо, което вече да не знаят, а онова, което знам, вече е променено. Това е забавната страна на нещата: моите врагове няма за какво да се страхуват от мене. Няколкото имена, които биха могли да научат, не си струват цената. Ще има и ответни мерки.
	— Но ти си в основата на много от нанесените им рани. Има понятия като наранена гордост, отмъстителност — просто такива са хората.
	— Не и в този случай. По отношение на последното сме равни, а и отново не си струвам цената, защото няма да има практически резултат. Никой не убива без причина. Никой от нас не би желал да поеме отговорността за падащите парчета. Невероятно, нали? Почти викторианско в същността си. Когато свършим, няма да има нужда от нас. Може би ще се съберем заедно в някоя от залите за стратегически разработки в ада и ще пием по едно питие, но докато сме на земята, просто ще бъдем излишни. Това е иронията, това е безсмислието, Граве. И когато няма да играем повече, тогава няма и да ни е грижа. Няма да имаме причина да мразим. Или да убиваме.
	— Добре казано, приятелю. Ти очевидно си размишлявал по темата.
	— Напоследък имах доста свободно време.
	— От друга страна, има едни хора, които крайно се интересуват от последните ти наблюдения, от изводите ти… от ролята ти в живота, такъв, какъвто е. Но, разбира се, това можеше да се очаква. Става дума за маниакално-депресирани типове. Мрачни, а после ликуващи; един миг изпълнени с желание за насилие, а в следващия — с мъка и с песните на земята. И доста често съвсем параноични; това са тъмните аспекти на класицизма, струва ми се. Разсичащите диагонали на Делакроа в мултинационалната психика, които стигат толкова далече и са толкова взаимно противоречиви. Ах, тези Съвети — те са безкрайно подозрителни!
	Хейвлок беше спрял да диша; той погледна Граве в очите.
	— Защо си го направил?
	— Никому не можеше да навреди. Ако бях друг човек, кой знае какви щях да им ги наприказвам. Но тъй като наистина ти вярвам, приеми това като обяснение защо се налагаше да те изпитам.
	— Москва мисли, че още съм в играта?
	— Ще предам преценката ми, че не си. Дали те ще я приемат или не, е друг въпрос.
	— Защо не биха я приели? — попита Хейвлок, загледан във водата.
	— Нямам представа… Ще ми липсваш, Майкъл. Ти винаги си бил изискан мъж. Труден за работа, но културен. Пък и освен това не си роден американец, нали? В действителност си европеец.
	— Американец съм — каза тихо Хейвлок. — Наистина съм такъв.
	— Ти добре се оправи в Америка, това ти признавам. Ако промениш решението си — или ако някой ти го промени, без да те пита, — обади ми се. Винаги можем да правим бизнес заедно.
	— Малко вероятно е, но благодаря.
	— Това поне не е директно отхвърляне.
	— Опитвам се да се държа вежливо.
	— Културно. Довиждане, Михаил… Предпочитам името, с което си се родил.
	Хейвлок бавно изви глава и проследи с поглед Граве, който със заучена грациозност се отдалечаваше надолу по Пон Роял. Французинът се бе съгласил на разпит от хората, които му бяха омразни. Явно му се плащаше добре. Но защо?
	ЦРУ беше в Амстердам и ЦРУ не му повярва. КГБ беше в Париж и КГБ също не му повярва. _Защо_?
	Добре, край на Париж.

	* * *

	„Аретуза Делфи“ беше един от онези малки хотели в близост до площад „Синтагма“ в Атина, които никога не позволяват на пътешественика да забрави, че се намира в Гърция. Стаите бяха белосани до болка в очите. Единствената отмора за тях бяха маслените картини на антични теми, нарисувани по стени, мебели и ориенталски завеси от мъниста за оформяне на интериора. Предпочитаните мотиви: храмове, площади, оракули, представени в романтична светлина от художници, рисуващи илюстрациите за пощенски картички. Във всяка стая имаше тясна двукрила врата, която се отваряше към миниатюрен балкон — достатъчно голям обаче, за да побере два малки стола и лилипутска масичка, на които гостите да пият сутрешното си кафе. Из фоайета и асансьори човек не можеше да се отърве от оглушителния ритъм на гръцката фолклорна музика — струнни инструменти и цимбали в _prestissimo greco_*.
	[* Много бързо темпо в музиката; greco — в гръцки стил (лат.). — Бел.прев.]
	Хейвлок галантно помогна на мургавата жена да излезе от асансьора, музиката беше утихнала и те можеха да въздъхнат с облекчение.
	— Зорба си взе почивка — и Майкъл посочи с жест наляво, където беше стаята му.
	— Останалата част от света може би мисли, че сме нервни развалини — каза жената, засмивайки се, после докосна черната си коса и приглади дългата бяла рокля, която хармонираше с тена й, подчертавайки гърдите и източеното й тяло. Английският й беше с подчертан акцент, отработван на средиземноморските острови, които са така предпочитани от средиземноморските богаташи. Тя беше високоплатена куртизанка, чиято благосклонност беше търсена от принцовете на търговията, както и от принцове по наследство, една проститутка с приятен характер, чувство за хумор и лек смях — жена, която съзнаваше, че времето, през което може да доставя удоволствие, е ограничено. — Ти направо ме спаси — каза тя, леко стискайки ръката на Хейвлок, докато вървяха по коридора.
	— По-скоро те отвлякох.
	— Двете думи са взаимозаменяеми — отвърна тя, като отново се засмя.
	И наистина имаше нещо вярно и от двете. Майкъл се срещна с един човек от Маратон, с когото бяха работили в сектора Термаикос преди пет години. Той го покани на парти в едно заведение на площад „Синтагма“ и тъй като мястото беше удобно, Майкъл прие поканата. Жената вече беше там, придружавана от значително по-възрастен бизнесмен, ужасен грубиян. Узото и _prestissimo greco_ бяха нанесли своите поражения върху него. Хейвлок седеше до нея, ръцете и краката им се докосваха и те често се поглеждаха. Сравнението се натрапваше. Майкъл и островната куртизанка бързо се измъкнаха от компанията.
	— Мисля, че утре ще се сблъскам с един разгневен атинянин — каза Хейвлок, като отвори вратата на стаята си и пропусна жената пред себе си.
	— Не ставай смешен — възрази тя. — Той не е джентълмен. Той е от Епидавър, а там няма джентълмени. Това просто е един застаряващ селски бик, който е направил парите си по време на полковниците. Което е едно от най-гадните неща, останали ни в наследство от режима им.
	— „Когато си в Атина, стой настрана от епидаврейците“ — каза Майкъл, отивайки до бюрото, на което имаше бутилка добро уиски и чаши. Той наля.
	— Често ли си идвал в Атина?
	— Няколко пъти.
	— С какво се занимаваш?
	— Купувам, продавам. — Хейвлок донесе питиетата. Пред погледа му се разкри това, което искаше да види, макар да не очакваше да е толкова бързо. Жената беше свалила тънката си копринена пелерина и я беше окачила на облегалката на един от столовете. Сега разкопчаваше роклята, а извивката на бюста й беше предизвикателна и подканваща.
	— Не си ме купил — каза тя, като пое чашата със свободната си ръка. — Дойдох, защото исках. _Ефаристо_*, Майкъл Хейвлок. Правилно ли произнасям името ти?
	[* Наздраве (гр.). — Бел.прев.]
	— Много приятно.
	Тя докосна чашата му с нейната и когато се разнесе кристалният звън, пристъпи по-близо. Вдигна ръка и докосна с връхчетата на пръстите си устните му, погали го по лицето и накрая притегли главата му към своята. Те се целунаха, устните й се разтвориха, меката плът и влагата на устните й бяха възбуждащи. После тя притисна тяло в неговото и сложи лявата му ръка върху гърдите си под полуразкопчаната рокля. Изви се назад, дишайки дълбоко.
	— Къде е банята? Ще си сложа нещо… по-леко.
	— Ей там.
	— Защо не го направиш и ти? Остани в нещо по-леко… Ще дойда при тебе в леглото. Доста съм нетърпелива. Ти си много, много привлекателен и аз съм много… нетърпелива.
	Тя взе пелерината от стола и без преструвки се отдалечи към вратата от другата страна на леглото. Влезе вътре и го погледна през рамо, казвайки му с очи неща, които може и да не бяха истина, но бяха доста възбуждащи за през нощта. Добрата проститутка, независимо от съображенията си, трябваше да изиграе своята роля и той искаше, нуждаеше се от релаксацията на това изпълнение.
	Майкъл се съблече по гащета, отнесе своята чаша до леглото и отдели чаршафа от одеялото. Мушна се под чаршафа и се обърна настрани, протягайки ръка за цигара.
	— Добрий вечер, приятель.
	При звука на дълбокия мъжки глас Хейвлок рязко се извърна в леглото и инстинктивно се пресегна за оръжие… каквото всъщност нямаше. Изправен в рамката на вратата на банята стоеше един оплешивяващ мъж, чието лице Майкъл си спомняше от десетки фотографии, датиращи от преди години. Мъжът беше от Москва — един от най-могъщите хора в КГБ. В ръцете си държеше пистолет — голям, черен автоматик „Буря“. Чу се щракане и затворът застина в позиция за стрелба.


	3

	— Сега можеш да си вървиш — каза руснакът на скрилата се зад него жена. Тя се шмугна зад гърба му, хвърли поглед към Хейвлок, изтича до вратата и излезе.
	— Ти си Ростов. Пьотър Ростов. Директор на „Външни стратегии“. КГБ. Москва.
	— И твоето лице и име са ми познати. Както и досието ти.
	— Създаваш си много главоболия, _приятель_ — каза Майкъл, използвайки неговото обръщение, макар че думата беше изпразнена от съдържание поради студения му тон. Той разтърси глава, опитвайки се да я прочисти от отвратителната мъгла, в резултат на комбинацията от узо и уиски. — Можеше просто да ме спреш на улицата и да ме поканиш на чаша. Нямаше да научиш нито повече, нито по-малко, нищо, което си струва. Освен ако това е _казнь героя_.
	— Не е екзекуция, Хавличек.
	— Хейвлок.
	— Син на Хавличек.
	— Не е добре за тебе да ми го припомняш.
	— Пистолетът е в моите ръце, а не в твоите. — Ростов освободи предпазителя, но продължаваше да държи оръжието насочено към главата на Майкъл. — Това е далечно минало и няма отношение към мене. Последните ти действия обаче силно ме безпокоят. _Ни_ безпокоят, ако предпочиташ.
	— Тогава агентите ви не струват пукната пара.
	— Те изпращат донесения досадно често, макар и доста самоцелно. Но дали са точни?
	— Ако в тях е казано, че съм приключил, значи са точни.
	— „Приключил“? Дума с такава окончателност, но подлежаща на интерпретации, нали? Приключил с какво? Приключил с една фаза и преминаващ към друга?
	— Приключил с всичко, което може да те засяга.
	— Извън разположение? — попита служителят на КГБ, като заобикаляше ръба на вратата, за да се подпре на стената; неговият „Буря“ стоеше уверено в ръката му и сега беше насочен към гърлото на Хейвлок. — Неизползван от своето правителство в каквато и да е било официална роля? Трудно е да се приеме това. Сигурно е било удар за скъпия ти приятел Ентъни Матиас.
	Майкъл изучаващо огледа руснака и отмести поглед към огромния пистолет, насочен срещу него.
	— Един французин спомена Матиас онзи ден. Ще ти кажа какво му отговорих, макар да не знам защо се главоболя. Платили сте му да повдигне този въпрос.
	— Граве? Той ни презира. Държи се възпитано с нас единствено когато се разхожда из галериите на Кремъл или на Ермитажа в Ленинград. Този човек може да ни каже каквото си поиска.
	— Тогава защо го използвате?
	— Защото те обича. Много по-лесно е да се усети лъжата, когато лъжецът говори за някого, когото харесва.
	— Значи сте му повярвали.
	— Или може би си успял да го убедиш, че нашите хора нямат избор. Опитай с мене. Кажи ми как умният и очарователен американски държавен секретар реагира на оставката на своя земляк?
	— Нямам представа, но предполагам, че с разбиране. Нещата стоят точно както казах на Граве. Не съм виждал Матиас, нито съм говорил с него от месеци. Той си има достатъчно проблеми и е излишно да добавя към тях и тези на един отдавнашен ученик.
	— Но ти си бил нещо много повече от ученик. Семействата ви са се познавали в Прага. Ти си станал това, което си…
	— Което бях…
	— … благодарение на _Антон_ Матиас.
	— Всичко това беше преди много време.
	Ростов помълча, леко наведе пистолета и после проговори:
	— Добре, нека е било преди много време. Да говорим за сега. Никой не е незаменим, но ти си ценен човек. Информиран, продуктивен.
	— Ценността и продуктивността са свързани с верността към идеята. Не притежавам вече последното. Може да се каже, че съм я загубил.
	— Трябва ли да схващам това като знак, че можеш да бъдеш изкушен? — човекът от КГБ свали пистолета още по-надолу. — В посока на една нова лоялност?
	— Мисля, че няма да направиш тази грешка. Надмогвайки отвратеността си от идеята, ние все пак внедрихме един-двама агенти на площад „Дзержински“ още преди десетина години. Не ми се иска някой от тях да ми сложи етикета „неспасяем“.
	— Лицемерен израз. Намек за състрадание от страна на палачите ти.
	— Все пак изразява нещата.
	— Не съвсем — Ростов вдигна пистолета и бавно го изнесе напред. — Ние нямаме проблеми с вербалния рационализъм. Предателят си е предател. Не знам досещаш ли се, но мога да те отведа оттук.
	— Не е толкова лесно — Майкъл продължаваше да не помръдва, а погледът му не изпускаше този на руснака. — Има коридори, асансьори и фоайета, през които трябва да се мине, улици, които трябва да се пресекат; съществува риск. Може и да загубиш. Всичко. Защото аз нямам нищо за губене, освен килията на „Лубянка“.
	— Стая, не килия. Ние не сме варвари.
	— Извинявам се. Нека бъде стая. Подобна на тази, която пазим за някой като тебе във Вирджиния… прахосване на средства и от двете страни. Когато хора като нас напуснат с глави на раменете си, всичко, с което са били свързани, подлежи на промяна. И използването на амитал или пентотал е само една покана за клопката.
	— Остават внедрените агенти.
	— Които аз не познавам, тъй както и ти не си знаел вашите, когато беше оперативен работник… и то поради същите причини — въпросните стаи. Това се отнася за всекиго, независимо за кого работи. Ние знаем текущите пароли — думите, които ни помагат да стигнем там, където трябва да отидем. Но тези, които знаех аз, вече не означават нищо.
	— И ти абсолютно искрено се опитваш да ме убедиш, че човек с твоя опит не представлява никаква ценност за нас?
	— Не казвам това — прекъсна го Хейвлок. — Просто ти предлагам да претеглиш риска. Има и нещо друго; честно ще призная, че номерът, който ни извъртяхте преди две години, беше на ниво. Заловихме един от вашите, който беше се оттеглил също като мене сега и смяташе да се отдаде на фермата си в Граснов. Изведохме го през Рига във Финландия и го докарахме със самолет до готовата за него стая във Феърфакс, Вирджиния. Инжектирахме му всичко от скополамин до тройна доза амитал и научихме много. Наложи се да променим стратегиите, да реструктурираме мрежите и напълно да преработим установения ред. А след това научихме още нещо: всичко, което ни беше казал, било лъжа. Главата му е била програмирана като компютърна дискета. В резултат загубихме ценни хора и много време. Та, да допуснем, че ме откараш на „Лубянка“ — което, честно казано, надали можеш да направиш — как ще си сигурен, че аз не съм нашата реакция на онзи номер?
	— Защото нямаше да заговориш за тази възможност — Ростов изтегли ръката си назад, но не свали пистолета.
	— Наистина ли? На мене пък ми се струва, че такава тактика е чудесно прикритие. По този начин вие никога няма да сте сигурни, нали? От друга страна, нашите разработиха серум — за който знам единствено, че се инжектира в основата на тила — който изтрива програмирането. Ставало дума за нещо, което неутрализира _lobus occipitalis_, каквото и да означава това, по дяволите. Оттук нататък вече можем да сме сигурни.
	— Това признание ме изумява.
	— А защо? По този начин може би спестявам на нашите директори много неприятности, а това би могло да е и целта ми. От друга страна, всичко това може и да не е истина: няма серум, нямаме защита и аз просто си измислям. Това наистина също е възможност.
	Руснакът се усмихна:
	— _Хватит_*! Ти си вън от играта! Опитваш се да ме забавляваш с логика, която ти отърва. А на практика си поел пътя за същата ферма във вашия Граснов.
	[* Стига (рус.). — Бел.прев.]
	— Това е, което се опитвах да ти кажа. Заслужавам ли си риска?
	— Сега ще разберем — неочаквано руснакът хвана пистолета за цевта, плесна го в дланта на другата си ръка и го хвърли на Хейвлок на леглото. Майкъл хвана оръжието във въздуха.
	— И какво се очаква да направя?
	— Какво би искал да направиш с него?
	— Нищо. Предполагайки, че първите три куршума са гумени капсули, напълнени с боя, само ще изцапам дрехите ти — Хейвлок освободи пълнителя, който падна в леглото. — Като изпитание не е толкова добро. Дори можем да приемем, че ударникът работи и ще вдигне шум, така че двайсет души да нахлуят тук и да ме направят на решето.
	— Ударникът работи и отвън не чака никой. „Аретуза Делфи“ е хотел за американци, наблюдаван е, и аз няма да бъда глупакът, който да извади на показ собствения си персонал. Мисля, разбираш това. Нали затова си отседнал точно тук.
	— Какво се опитваш да докажеш?
	Руснакът отново се усмихна и сви рамене.
	— Не съм съвсем сигурен. Нещо, което бих доловил за миг в очите ти например. Когато някой дълго стои под прицела на неприятелско дуло и оръжието изведнъж се окаже в ръцете му, за кратък миг би искал да ликвидира заплахата, ако, разбира се, тя е достатъчно голяма. Това е в очите и никакъв контрол не може да го прикрие… ако омразата още я има.
	— Видя ли нещо в моите очи?
	— Абсолютна индиферентност. Отегчение, може би.
	— Не съм сигурен дали си прав, но се възхищавам на смелостта ти. Ударникът наистина ли работи?
	— Да.
	— И няма капсули?
	Руснакът поклати глава, а изражението на лицето му показваше, че се забавлява.
	— Няма куршуми. По-точно, няма барут в гилзите — Ростов повдигна лявата си ръка и помагайки си с дясната, изтегли нагоре ръкава на палтото си. От вътрешната страна на китката му се виждаше дълга цев, отиваща нагоре към лакътя; спусъкът очевидно се активираше при сгъване на ръката.
	— _Снотворное_* — поясни той, докосвайки предпазливо обтегнатите жици. — Онова, което вие наричате „наркотични стрели“. Щеше да си спиш кротко по-голямата част от утрешния ден, а лекарят щеше да настоява, че е най-добре странната ти треска да бъде изучена в болницата. Щяхме да те изнесем от хотела, да те прехвърлим в Солун, а после през Дарданелите в Севастопол.
	[* Приспивателно (рус.). — Бел.прев.]
	Руснакът разхлаби пристягащата каишка, смъкна я през китката и освободи оръжието.
	Искрено озадачен, Хейвлок изучаващо изгледа човека на КГБ.
	— Значи наистина бихте могли да ме изведете?
	— Не може да се каже, преди да сме опитали. Бих могъл да пропусна при първия изстрел, а освен това ти си по-млад и по-силен — би могъл да нападнеш, да ми счупиш врата. Но при все това мисля, че шансът би бил на моя страна.
	— Бих казал, изцяло. Защо тогава не се възползва?
	— Защото ти си прав. Не си ни необходим. Рисковете са прекалено големи… не онези, за които говори, други. Просто трябваше да знам истината и сега съм убеден. Вече не служиш на твоето правителство.
	— Какви рискове?
	— Неизвестни за нас, но съществуващи. В този бизнес всичко, което не можеш да разбереш, е риск, но е излишно да обяснявам това точно на тебе.
	— Кажи ми нещо друго. Току-що получих оправдателна присъда. Искам да знам защо.
	— Много добре. — Съветският разузнавач се поколеба, приближи се без конкретна цел до вратата, извеждаща на миниатюрното балконче, открехна я, после я затвори обратно, обърна се към Хейвлок и започна: — Първо, трябва да призная, че не съм тук по заповед от площад „Дзержински“ или дори с тяхната благословия. Честно казано, застаряващите ми началници в КГБ мислят, че съм в Атина по друг въпрос. Твой проблем е дали ще повярваш на това.
	— Дай ми информация, за да реша. Някой би следвало да знае. Такива като вас не си позволяват солови изпълнения.
	— Знаят точно двама други. Близък сътрудник в Москва и един верен на каузата човек… агент, разбира се — във Вашингтон.
	— Имаш предвид Ленгли?
	Руснакът поклати глава и тихо каза:
	— Белият дом.
	— Впечатлен съм. Значи двама старши контрольори от КГБ и съветски агент, който се разхожда около Овалния кабинет, решават, че биха искали да говорят с мене, но не трябва да ме отвличат. Те са в състояние да ме откарат до Севастопол и от там до тиха стая в „Лубянка“, където всички възможни разговори, които бихме могли да проведем, ще са много по-продуктивни от тяхна гледна точка, но не желаят да го правят. Вместо това техен говорител — човек, когото познавам само по снимки и репутация — ми съобщава, че има рискове, свързани с моята особа, които той не може да дефинира, но които съществуват, и поради това ми е предоставена възможността да говоря или не за неща, за които нямам и най-смътна представа. Правилно ли разчитам ситуацията?
	— Ти притежаваш славянската предразположеност да стигаш директно до същността на проблема.
	— Не виждам никаква наследствена връзка. Това е просто здрав разум. Ти говореше, аз слушах; това беше, което ми каза, или по-точно, което възнамеряваше да кажеш. Обикновена логика.
	Ростов се отдръпна от балконската врата; изглеждаше замислен.
	— Опасявам се, че това е единственият фактор, който ми липсва. Логиката.
	— Сега вече говорим за нещо друго.
	— Така е.
	— Какво е то?
	— Ти. Случаят Коста Брава.
	Хейвлок замълча. Гняв пламна в очите му, но той се овладя.
	— Продължавай.
	— Онази жена. Тя е причината да се оттеглиш, нали?
	— Разговорът се прекратява — отсече Хейвлок рязко. — Махай се оттук!
	— Моля те. — Руснакът вдигна ръце в знак на примирие, а може би дори умолително. — Мисля, че трябва да ме изслушаш.
	— Аз не мисля така. Нищо от онова, което би могъл да ми кажеш, не ме интересува ни най-малко. ВКР заслужава поздравления; свършиха много добра работа. Те спечелиха, тя спечели. След това тя загуби. Сега всичко е свършено и няма какво повече да се каже по въпроса.
	— Има.
	— Не и на мене.
	— Онези от ВКР са маниаци — каза руснакът тихо, но с настойчив глас. — Не е необходимо да ти казвам това. Ние с тебе може да сме врагове и никой от нас няма да се преструва, че нещата стоят иначе, но признаваме съществуването на определени правила. Ние не сме кучета, които отделят слюнка в определена ситуация, а професионалисти. Налице е едно вкоренено уважение към другия, може би основаващо се на страха, макар последното да не е задължително. Съгласен ли си с мене, _приятель_?
	Погледите им се срещнаха, при което всеки се опитваше да проникне в душата на другия.
	— Познавам те от досиетата, както и ти мене. Ти не си бил част от онази история.
	— Дори безсмислената смърт си е смърт, ненужно похабяване на човешки живот. А ненужната и провокираща смърт е още повече. За нея извършителят може да заплати десетократно.
	— Кажи това на ВКР. От тяхна гледна точка това е просто необходимост.
	— Касапи! — отсече Ростов. — Та може ли някой да им каже каквото и да е? Те са наследници на кланиците на ОГПУ* и на лудия убиец Ягода**. И са затънали до гуша в параноичните си фантазии от преди половин век, когато Ягода е избивал по-тихите и по-разумни хора, ненавиждайки ги за липсата на фанатизъм, което за него е било равно на предателство срещу революцията. Познаваш ли ВКР?
	[* Едно от имената на организацията за държавна сигурност в СССР. — Бел.прев.]
	[** Фармацевт по образование, поел ръководството над НКВД през 1934–1936 г. (след Ф. Дзержински и В. Менжински); поставил началото на серията чистки по искане на Сталин. — Бел.прев.]
	— Достатъчно, за да се държа настрана и да се надявам, че ще можете да ги задържите под контрол.
	— Бих желал да ти отговоря утвърдително. Но ситуацията е същата, както ако група побеснели десни фракционери от вашите получат официален статут на отдел в ЦРУ.
	— Ние разполагаме със средства за контрол и поддържане на равновесието… понякога. Ако подобен отдел се пръкне — и това не е изключено — непрекъснато ще го държат под лупа и открито критикуват. Фондовете, с които би разполагал, ще бъдат следени изкъсо, методите им ще бъдат анализирани и в крайна сметка подобна група ще бъде изхвърлена.
	— Но и вие сте имали своите грешки: различните комитети за разследване на антиамериканска дейност, имали сте вашите маккартисти, планове от типа на Хъстън*, чистките в безотговорната преса. И вие сте унищожавали кариери и сте смазвали човешки животи. О, да, имали сте доста провали.
	[* Том Чарлс Хъстън — съветник на президента Никсън, оглавил през 1970 г. (след размириците в Кент) комитет, разработил доклад за заплахата към вътрешната безопасност на САЩ от страна на групите за протест и чуждестранните организации. — Бел.прев.]
	— Но винаги кратки. Не сме имали гулаг, не сме имали и програми за „превъзпитание“ по подобие на вашата „Лубянка“. А и безотговорната преса, за която споменаваш, е в състояние от време на време да става отговорна. Благодарение на нея арогантни типове на високи постове изхвърчат от местата си. А най-бесните в Кремъл са си все още по местата.
	— Добре, и двете страни са допускали грешки. Но ние сме много по-млади, а на младостта е простено да греши.
	— И най-вече — прекъсна го Майкъл — нямаме аналог, който да се сравни с операцията _„Поменятчики“_ на ВКР. Подобно нещо не би било толерирано, а още по-малко финансирано и от най-лошия Конгрес или администрация в историята ни.
	— Още една параноична фантазия! — възкликна служителят на КГБ и добави осъдително: — _Поменятчики!_ Дори самата дума е извращение и безсмислица! Една дискредитирана стратегия, която са се опитали да осъществят преди десетилетия! Не допускам искрено да мислиш, че още процъфтява.
	— Може би по-малко, отколкото ВКР. И очевидно повече, отколкото вие… ако не лъжеш.
	— Хайде, Хейвлок! Руски дечица, изпращани в Щатите, отглеждани в семействата на смахнати заклети марксисти от старото поколение, за да израснат като дълбоко окопали се съветски агенти? Това е лудост! Бъди логичен. Идеята е психологически неиздържана — ако не и самоубийствена — да не говорим за определени неизбежни сравнения. Та ние бихме загубили дори само заради джинсите, рок музиката и бързите автомобили. Бихме били пълни идиоти!
	— Сега вече лъжеш! Те съществуват. Ти го знаеш и ние го знаем.
	Ростов сви рамене.
	— Важна е бройката. И ценността им, бих добавил. Колко мислиш, че са останали? Петдесет, сто, най-много двеста. Тъжни, аматьорски обучени в конспирацията създания, които се шляят из няколко града, срещайки се по мазетата, за да обменят безполезни сведения, на които са се натъкнали, неубедени в собствената си ценност, дори в самата необходимост да бъдат там, където са. Доверието в тези, както ги наричат, _пътешественици_, е нищожно, повярвай ми.
	— Но още не сте си ги изтеглили.
	— Е, и къде бихме ги устроили? Малцина от тях знаят руски и изобщо като цяло представляват едно голямо притеснение. Изхабяване, _приятель_, това е отговорът. И да не им се обръща сериозно внимание.
	— Но ВКР не ги отхвърля така леко.
	— Казах ти, хората на ВКР се занимават с обърканите си фантазии.
	— Питам се дали наистина си вярваш, като говориш всичко това — каза Майкъл, поглеждайки руснака. — Съвсем не всички семейства, взели такива деца, са толкова объркани, нито пък всички пътешественици са такива аматьори.
	— Ако в момента има или е имало в близкото минало каквито и да са било значими действия от страна на _поменятчиките_, на нас това не ни е известно — каза Ростов твърдо.
	— Но ако има и на вас не ви е известно, това действие е значимо, нали?
	Руснакът се замисли изправен и после проговори с нисък глас:
	— ВКР е невероятно потайна организация. Такъв факт би бил многозначителен.
	— Тогава може би съм ти дал храна за размисъл. Приеми това като подарък на раздяла от един враг, излязъл от професията.
	— Не са ми нужни подобни подаръци — отговори Ростов студено. — Те са толкова от сърце, колкото е и присъствието ти в Атина.
	— Щом не ти харесва, върни се в Москва и продължавай сам борбата. Инфраструктурата ви повече не ме интересува. И ако нямаш още някое оръжие от комиксите в другия ръкав, предлагам ти да си тръгваш.
	— Така е, както казваш, пешка такава. Именно това е… инфраструктурата. Отделни секции, разбира се, но в едно цяло. На първо място е КГБ, останалото идва после. Един човек… една жена, може да гравитира около ВКР, може дори да се прояви с блясък в някоя от най-секретните им операции, но той или тя трябва да излязат от КГБ. Като абсолютен минимум, трябва да имат досие някъде на площад „Дзержински“. А когато става дума за вербовка на чужди граждани, това е двойно по-наложително. Нищо повече от мерки за вътрешна подсигуровка.
	Хейвлок се изправи в леглото, като усещаше, че смесицата от объркване и гняв се забелязва в очите му.
	— Казвай, каквото се опитваш да кажеш, но го направи бързо. Около тебе мирише на нещо, _приятель_.
	— Мирише около всички нас, Михаил Хавличек. Носовете ни до края не могат да свикнат, нали? Има в това нещо перверзно — те стават по-чувствителни, но само към вариантите на същата миризма. Като при животните.
	— Кажи го.
	— Няма досие на Джена Карасова, дори и в английския вариант на името Карас, в нито една дирекция или отдел на КГБ.
	Хейвлок изгледа втренчено руснака, после изведнъж скочи от леглото, хвана чаршафа и го завъртя във въздуха, преграждайки видимостта на Ростов. После се хвърли напред и заби с рамо Ростов в стената до балконската врата. Изви ръката му в посока на часовниковата стрелка, завъртайки и него самия, и блъсна главата му в рамката на една от евтините картини, след което прехвърли предмишницата си под брадичката му в задушаваща хватка.
	— Можех да те убия заради това — прошепна той задъхано, с пулсиращи мускули на челюстите, опрени в плешивата глава на Ростов. — Спомена, че бих могъл да ти счупя врата. Мога да го направя точно в този момент!
	— Би могъл — отговори руснакът, задушавайки се. — И ще бъдеш застрелян. Или в тази стая, или на улицата долу.
	— Мислех, че нямаш помощници в хотела.
	— Излъгах. Трима са: двама, облечени като сервитьори долу в салона пред асансьорите, и един на стълбището. Не е възможно да се скриеш тук, в Атина. Хората ми са навън — дори и на улицата — и покриват всяка врата. Инструкциите им са ясни: аз трябва да изляза през определен изход в точно определен момент. Всякакви отклонения от това ще ти донесат смъртта. Стаята ще бъде атакувана, а кордонът около „Аретуза“ е непробиваем. Аз не съм идиот.
	— Може и да не си, но както каза, си животно! — той освободи руснака и го тласна навътре в стаята. — Връщай се в Москва и им кажи, че клопката е много очевидна, а миризмата прекалено гадна. Не се хващам, _приятель_! Махай се оттук!
	— Няма клопка — възрази Ростов, като възстанови равновесието си и се хвана за гърлото. — Приложи собствения си аргумент: какво наистина би могъл да ни кажеш, което би си струвало рисковете или може би ответните мерки? Както и двоумението. Ти си вън. Дори и да не си програмиран, можещ да ни заведеш на хиляди клопки — тази теория ни мина през главите впрочем. Можеш да говориш свободно и ние да предприемем съответните действия, но онова, което би ни казал, вече няма оперативна стойност. Чрез тебе ние ще тръгнем по следите на стратегии — не обикновени кодове или шифри, а дългосрочни планове и разработки, — които Вашингтон е преустановил, _без_ да те информира. По време на цялата тази акция ще разкрием собствените си кадри. Говориш ми за логика. Последвай собствените си думи.
	Хейвлок гледаше разярено съветския офицер; дишаше шумно, а гневът и усещането за безпомощност усилваха емоционалното напрежение. Дори сянката на възможност да е станала грешка при Коста Брава бе повече, отколкото беше готов да приеме. _Но грешка не можеше да има_. Едно лице, напуснало „Баадер-Майнхоф“ беше поставило началото на веригата от събития, довела до разкритията. Уликите бяха препратени в Мадрид и той дълго ги беше осмислял, преглеждайки и най-дребния детайл, за да ги отхвърли. Дори Ентъни Матиас… Антон Матиас — приятел, наставник, втори баща — беше поискал детайлна верификация. И тя беше получена с позитивен отговор.
	— Не! Доказателството беше там! Тя самата беше там! Аз лично видях! Пожелах сам да видя с очите си и те се съгласиха!
	— Те? Кои са „те“?
	— Знаеш толкова добре, колкото и аз. Хората като тебе. Ядрото, стратезите! Не си търсил достатъчно подробно. _Грешиш!_
	Руснакът бавно въртеше глава и си масажираше гърлото с лявата ръка. След малко изрече:
	— Не мога да отрека, че подобна възможност съществува — както казах, ВКР са маниакално потайни, особено в Москва — но такава вероятност е нищожна… Бяхме изумени. Една необикновено продуктивна законспирирана агентка е вкарана в клопката на терористите от собствените й хора, които след това прехвърлят вината на КГБ, твърдейки, че тя била една от нас. Резултатът от тази операция е неутрализирането на постоянния спътник на жената, любовника й, дълбоко законспириран и крайно талантлив оперативен работник, владеещ много езици. Обзет от разочарование и отвращение, той сам решава да излезе от играта. Ние сме смаяни, претърсваме хранилищата с досиетата, включително и най-засекретените. Няма я никъде. Джена Карас — Карасова — никога не е била част от нас. — Ростов направи пауза, но очите му показваха, че е нащрек: Михаил Хавличек беше като разярена пантера, която всеки момент би могла да скочи. Руснакът продължи с равен глас: — Да, благодарни сме, защото твоето елиминиране ни е изгодно, но си задаваме въпроса „Защо?“. Защо беше направено това? Дали не е някакъв номер? Ако е така, каква е целта? Кой има полза? На пръв поглед това сме ние, но отново защо? И как?
	— Попитайте ВКР — извика Майкъл презрително. — Не са го планирали по този начин, но е станало именно така. Аз просто съм премията! Попитай _тях_!
	— Направихме го — отговори руснакът. — Един директор на отдел, по-разумен от останалите, който може би именно поради своята нормалност е изплашен от началниците си. Той ни каза, че не познава лично жена на име Карас, нито подробностите от Коста Брава, но тъй като оперативният персонал не е повдигнал въпроси, той предположил, че те не бива да се повдигат. Както изтъкна, резултатите били положителни: унищожени са двама — и двамата талантливи, а единият — изключителен. За ВКР било удоволствие да поеме заслугата.
	— Защо не? Аз съм изваден от играта, а тя е ясна. Жертвата, както и да се нарече, си остава жертва. Лице, което може да бъде похарчено. Твоят човек го е казал, той го признава.
	— Не е признал нищо такова и това, което казва, е нещо съвсем различно. Вече споменах, че това е един подплашен човек. Само благодарение на ранга ми той се реши да стигне толкова далече.
	— Преувеличаваш.
	— Само слушах. Както ти ме слуша допреди малко. Думите му бяха, че няма и най-смътна представа какво е станало и защо.
	— Той _лично_ не е знаел — отговори Хейвлок сърдито. — Хората около него са знаели. _Тя_ знаеше!
	— Доста тънка аргументация. Неговият сектор отговаря за всичко, което става из югозападния Средиземноморски регион. Тази територия включва и Коста Брава. Една спешна среща — а особено такава, която директно въвлича и „Баадер-Майнхоф“ — със сигурност може да бъде санкционирана само от него. — След кратка пауза Ростов тихо допълни: — При нормални обстоятелства.
	— Тази аргументация не е ли също доста тънка? — попита Майкъл.
	— Оставям си минимална възможност за грешка. Малко вероятна възможност.
	— Това е възможността, която аз приемам! — отново извика Хейвлок, неочаквано смутен от собствения си изблик.
	— Ти просто искаш да я приемеш. Може би трябва да го направиш.
	— В повечето случаи ВКР приема заповедите си директно от стаите за стратегически разработки в Кремъл. Това не е тайна. Ето защо, ако не лъжеш, нещата са били решени на ниво по-високо от твоето.
	— Със сигурност, а тази мисъл ме плаши повече, отколкото бих могъл да ти опиша. Но макар да съм принуден да призная професионалните ти постижения, _приятель_, все пак не мисля, че онези, които правят политиката в Кремъл, се интересуват от такива като тебе или мене. Те имат своите много по-значими, глобални проблеми. И което има отношение към проблема, не притежават опит в нашата сфера.
	— Но могат да се занимават с „Баадер-Майнхоф“! И с ООП*, и с „Червените бригади“, и с още някоя и друга дузина „червени армии“, които вдигат във въздуха най-различни неща по целия свят. Това е политика!
	[* Организацията за освобождение на Палестина, обвинявана за разработването и провеждането на множество терористични акции по света. — Бел.прев.]
	— Само за маниаци.
	— Точно за което говорим! Маниаци! — Майкъл замълча, осъзнал най-сетне един очевиден факт. — Ние бяхме разгадали кодовете, използвани от ВКР. Те бяха автентични — виждал съм прекалено много вариации, за да сбъркам в това. _Аз_ установих контакта. Тя _отговори_. Аз изпратих последната радиограма до мъжете, които чакаха в лодка, намираща се в открито море. _Те реагираха!_ Обясни ми това!
	— Не мога.
	— Тогава се махай оттук!
	Офицерът от КГБ погледна часовника си.
	— Трябва да го направя на всяка цена. Времето изтече.
	— Така е.
	— Ние сме в патова ситуация — каза руснакът.
	— Аз не съм.
	— Да, не мисля, че си и това усложнява рисковете около тебе. Ти знаеш онова, което знаеш; аз знам онова, което аз знам. Ситуацията е безизходна, независимо дали това ти харесва или не.
	— Не забравяй, че времето ти изтече.
	— Не забравям. Не бих искал да ме застрелят в кръстосан огън. Тръгвам сега. — Ростов отиде до вратата и сложи ръка върху дръжката. — Преди няколко минути ти каза, че клопката била твърде прозрачна и миризмата прекалено гадна. Предай това във Вашингтон, _приятель_. И ние няма да се хванем на нея.
	— Махай се!
	Вратата се затвори и Хейвлок за миг не помръдна; съзнанието му беше запечатало очите на руснака. В тях имаше твърде много истина. С годините Майкъл се бе научил да разпознава истината, особено във враговете си. Ростов не лъжеше, той казваше истината, такава, каквато мислеше, че е. А това означаваше, че този стратег на КГБ е манипулиран от собствените си хора в Москва. Пьотър Ростов беше кукла — един притежаващ определено влияние разузнавач, изпратен по задача с информация, която смята, че началниците му не притежават, за да осъществи контакт с врага и да вербува американски агент за Съветите. Колкото е по-високопоставен служителят, толкова по-правдоподобен изглежда разказът му, разбира се, докато казва истината, такава, каквато той я вижда, истина, която е била възприета като такава от врага.
	Майкъл отиде до нощната масичка, където преди половин час остави чашата си с уиски. Взе я, изпи питието и свали погледа си към леглото. Усмихна се на себе си, мислейки си как нещата се бяха извъртели от посоката, в която се развиваха преди трийсет минути. Проститутката изигра ролята си, но по начина, който той би могъл да очаква. Привлекателната куртизанка от партитата на богатите се беше оказала капан. Кога щяха да спрат капаните? Амстердам. Париж. Атина.
	Може би нямаше да спрат, докато не спре той. Може би, докато пътува, потенциалните ловци ще го съпровождат, ще го наблюдават, ще се опитват да го притиснат в ъгъла, ще очакват да извърши онези престъпления, които въображението им ги караше да се надяват, че ще извърши. Самото му пътуване подплатяваше подозренията им. Защото никой не броди безцелно, след като цял живот е пътувал по заповед. И щом продължаваше, значи изпълнява други, различни заповеди, иначе щеше да мирува. Някъде.
	Може би трябваше вече да спре. Одисеята на неговото възстановяване приключваше, имаше да изпрати една телеграма и да вземе решение. Едно начало. Един почти забравен приятел отново беше станал приятел и този човек му беше предложил един нов живот, една възможност да погребе стария, да пусне корени, да създаде връзки, да учи други хора на онова, което знаеше.
	_Какво ще преподаваш, Михаил_?
	Остави ме на мира. Ти не си част от мене… никога не си била!
	Той ще изпрати телеграмата до Хари Люис сутринта, след това ще наеме кола и ще отпътува на северозапад до адриатическото пристанище Керкира, където да вземе ферибота за Бриндизи в Италия. Вече го беше правил веднъж, бог знае под какво име или по време на коя операция. Щеше да го направи и сега като Майкъл Хейвлок, професор на държавна служба. А от Бриндизи ще предприеме обиколен маршрут с влак из Италия с крайна цел Рим — градът, който му доставяше огромно наслаждение. Ще остане в Рим една-две седмици и това ще е последната спирка в неговата одисея, мястото, където ще погребе всички мисли за един живот, който вече не съществуваше.
	Има много неща, които може да свърши в Конкорд, Ню Хемпшир, САЩ. Ще поеме задълженията си на професор с временен договор след около три месеца; междувременно имаше практически въпроси, които трябваше да реши: да конспектира лекциите си с помощта на опитни помощници, да прегледа учебните планове, да прецени най-подходящите области, където ще е най-полезен. Може би и едно кратко гостуване на Матиас, който със сигурност би подсказал някой неща. Независимо от натоварването си Матиас ще му отдели време, защото именно той ще е най-щастлив от всички: неговият ученик се завръщаше в кампуса. Там, откъдето всичко бе започнало.
	Толкова много неща трябваше да се свършат.
	Имаше нужда от жилище: къща, мебели, домакинство, книги, стол, на който да седи, легло, в което да спи. Трябваше да ги избира. Никога по-рано не му се бе случвало да мисли за такива неща. Сега мислеше за тях и усещаше как възбудата му нараства.
	Отиде до бюрото, отвори бутилката скоч и пак си наля. „_Přàteli*_“ каза той тихо без особена причина и се погледна в огледалото. Изведнъж се взря в очите си и ужасен блъсна чашата на масата с такава сила, че тя се пръсна, а по ръката му се стече струйка кръв. Очите му нямаше да го оставят! И той разбра. Неговите собствени очи ли бяха видели истината онази нощ на Коста Брава?
	[* Приятели (чеш.). — Бел.прев.]
	— _Спри_! — изкрещя той, но дали беше мълчаливо или на висок глас, не можеше да каже. — _Това свърши_!

	* * *

	Д-р Хари Люис седеше зад бюрото си в кабинет, отрупан с книги, и държеше телеграмата в ръка. Заслуша се да чуе гласа на жена си.
	— Довиждане, мили — извика тя от антрето. Входната врата се отвори и затвори. Беше излязла.
	Люис взе телефонната слушалка и набра зонален код 202. Вашингтон, DC.* Седемте цифри, които последваха, той знаеше наизуст и никога не ги беше записвал. Нито пък те щяха да влязат в сметката от телефонната компания, защото номерът щеше да заобиколи по електронен път компютъра.
	[* District of Columbia (англ.) — федерален окръг Колумбия. — Бел.прев.]
	— Да? — чу се мъжки глас от другия край на линията.
	— Бреза — каза Хари.
	— Казвай, Бреза. Записвам те.
	— Той прие. Получих телеграма от Атина.
	— Има ли някаква промяна в датите?
	— Не. Ще бъде тук преди началото на семестъра.
	— Каза ли къде отива след Атина?
	— Не.
	— Ще наблюдаваме летищата. Благодаря ти, Бреза.

	* * *

	Този Рим, който Хейвлок беше дошъл да посети, не беше онзи Рим, в който би искал да остане. Навсякъде имаше стачки, хаосът се усложняваше от южняшкия италиански темперамент, избухващ на всеки ъгъл, на всяка опашка, в парковете и край фонтаните. Из уличните канавки имаше пръсната поща, която увеличаваше и без това неприбрания боклук, такситата бяха рядкост — практически ги нямаше, — а повечето ресторанти бяха затворени поради липсата на доставки. Полицаите, които бяха понесли достатъчно оскърбления, бяха преустановили работа, ожесточавайки допълнително безумния трафик по улиците, а телефоните, които бяха част от националната пощенска служба, функционираха по-зле от обикновено, т.е. на практика бяха неизползваеми. Градът беше обхванат от някаква форма на истерия, задълбочена от поредния суров папски декрет — при това от чужденец, един поляк! — който противоречеше на прогресивните стъпки, предприети от Ватикан, от папа Йоан XXIII.
	Беше втората му нощ и Майкъл беше излязъл от своя пансион на „Виа Дуе Мачели“ преди два часа, изминавайки пеша близо една миля до „Виа Фламина Векия“ с надеждата да намери отворен някой от любимите си ресторанти. Напразни надежди и на всичко отгоре търпението му не бе възнаградено от идването на едно такси, с което да се прибере при Испанските стъпала.
	Стигнал вече до северния край на „Виа Венето“, той се насочи към една странична уличка, по която да избегне тълпите, събрани в един безвкусен карнавал, както го беше видял на някаква реклама в осветен прозорец на туристическо бюро, превъзнасящ славата на Венеция.
	А защо не? Защо, по дяволите, не? Онази лишена от всякакви планове пасивност, с която досега бе пътувал, предполагаше и неочаквана смяна на плановете. Той погледна часовника си: беше едва осем и половина — може би твърде късно, за да отиде до летището и да опита шанса за самолетна резервация, но ако помнеше добре — а той помнеше — влаковете тръгваха от Рим до полунощ. Защо не с влак? Ленивото, обиколно пътуване от Бриндизи с влак, при което беше минал през провинция, непроменена сигурно от столетия, се беше оказало изненадващо красиво. Можеше да си събере багажа набързо и за двайсетина минути да стигне пеша до гарата. Парите, които беше готов да даде, със сигурност щяха да му намерят място, а в противен случай винаги можеше да се върне на „Виа Дуе Мачели“. Беше предплатил за една седмица престой.
	Четиридесет и пет минути по-късно Хейвлок мина през огромния портал на масивната гара Остия, построена от Мусолини по време на мирните дни на тромпети, барабани, тропот на маршируващи ботуши и влакове, които се движеха по разписание.
	Италианският не беше най-добрият език на Майкъл, но да чете той можеше достатъчно добре: _Biglietti per Venezia. Prima classa_.* Опашката беше къса и късметът му не го изостави. Прочутият влак стрела тръгваше след осем минути и ако сеньорът желае да плати добавката за луксозно пътуване, би могъл да бъде великолепно настанен в самостоятелно купе. Той го желаеше и продавачът, оформяйки украсения му билет, му каза, че влакът стрела тръгва от трийсет и шести коловоз на няколко футболни игрища разстояние от касата.
	[* Билети за Венеция. Първа класа, (ит.). — Бел.прев.]
	— _Fate presto, signore! Non perdete tempo! Fate in fretta_*!
	[* Побързайте, сеньор. Не губете време! Побързайте! (ит.). — Бел.прев.]
	Майкъл се вля в потока бързащи хора, пробивайки си път към двойния коловоз номер 36. Както обикновено — в съзнанието му изплуваха спомени от миналото — пространството под гигантския купол беше претъпкано. Скърцащи спирачки се смесваха с воя на форсирани двигатели в странен контрапункт; отделни провиквания допринасяха за оглушителния рев, защото носачите очевидно също стачкуваха. Бяха му нужни почти пет трескави минути, за да си пробие път под огромната каменна арка и да излезе на двойния перон. Там, ако това изобщо беше възможно, хаосът бе още по-голям, отколкото на самата гара. Един претъпкан влак беше пристигнал от север в момента, когато влакът стрела трябваше да потегли. Багажни колички се забиваха в тълпата от пристигащи и отпътуващи пътници. Това бе сцена от долния кръг на Данте, един оглушителен пандемониум.
	Изведнъж погледът му се спря сред тълпата на тила на женска глава от другата страна на перона. Периферията на мека шапка хвърляше сянка върху лицето. Тя слизаше от пристигащия влак и се беше обърнала, за да заговори кондуктора. Това го имаше в съзнанието му отпреди: същият цвят на косата, същата прическа, същата извивка на шията. Шалче, шапка или шлифер като онези, които тя носеше. Това се бе случвало и преди. Твърде често.
	В този момент жената се обърна; болка прониза очите и слепоочията на Хейвлок и се спусна надолу като остри ножове, забиващи се в гърдите му. Лицето от другата страна на перона, появяващо се за миг и пак скривано от тълпата, не беше илюзия. Това беше тя.
	Погледите им се срещнаха. Очите й се разшириха в нескриван страх, лицето й замръзна. След миг тя рязко извърна глава и се сля с тълпата пред нея.
	Майкъл насила притвори очи, после ги отвори, опитвайки да се отърси от болката, шока и неочакваното треперене, което просто го парализираше. Той пусна на земята куфара си; готов да тича, да се втурне след оживелия труп от Коста Брава. Тя беше _жива_! Жената, която беше обичал, привидението, което беше предало любовта му и бе умряло заради това, беше _живо_!
	Като подивяло животно той разблъска тълпата пред себе си, крещеше името й, заповядваше й да спре, караше тълпата да препречи пътя й. Хвърли се през рампата под масивната каменна арка, без да обръща внимание на крещящите, вбесени пътници, които блъскаше и оставяше зад гърба си, без да обръща внимание на ударите, които му нанасяха, без да усеща ръцете, които разкъсваха дрехите му.
	Беше изчезнала в тълпите на гарата.
	Какво, в името на Бога, се беше случило?
	_Джена Карас беше жива_!


	4

	Като удар на мълния лицето на Джена Карас го запрати обратно в света на сенките, който беше напуснал. Тя беше жива! Трябваше да продължи да я търси, трябваше да я намери. Той тичаше слепешката през тълпите, като разделяше спиращите го ръце и изблъскваше протестиращите рамена. Първо към единия изход, после към втория, третия, четвъртия. Спираше, за да попита няколкото полицаи, на които се натъкна, ровейки в съзнанието си за думите из объркания си италиански речник. Крещеше описанието й, завършвайки всяка изопачена фраза с _Aiuto*_, но всички свиваха рамене и го изпращаха с неодобрителни погледи.
	[* Помощ (ит.). — Бел.прев.]
	Продължаваше да тича. Стълбище… врата… асансьор. Хвърли 2000 лири на една жена, запътила се за дамската тоалетна, после други 5000 на един от носачите. Умолително разпитваше трима от кондукторите, тръгнали с пътни чанти, което означаваше, че се прибират у дома.
	Нищо. Нямаше я никъде.
	Хейвлок се надвеси, обгърнал едно кошче за боклук; по лицето и врата му се стичаше пот; ръцете му бяха одрани и кървящи. За миг си помисли, че ще повърне в отпадъците; беше изпаднал в истерия. Трябваше да се съвземе, да възвърне контрола над себе си. И единственият начин да го стори бе да продължи да се движи все по-бавно и по-бавно, без да спира, да даде възможност на лудо биещото сърце да се успокои, да открие ъгълче в съзнанието си, с което да помисли. Сети се, че си имаше куфар; вероятността още да е на мястото си беше нищожна, но да го потърси би означавано да прави нещо. Пое обратно през тълпите, тялото го болеше, възприятията му бяха притъпени от жестикулиращите хора, сякаш се намираше в тъмен тунел, чиито сенки се извиваха във вихрушка наоколо. Нямаше представа колко време е изминало, докато мине под арката и тръгне надолу по рампата към обезлюдения перон. Влакът беше потеглил и екипите чистачи бяха превзели вагоните на неподвижния влак, дошъл от север — влакът, с който беше пристигнала Джена Карас.
	Изведнъж видя куфара си: смачкан, но все още цял, със скъсани ремъци, но учудващо цял. Беше напъхан в тясното пространство между края на перона и мръсната стена на третия вагон. Той коленичи и със сила издърпа заклещения куфар, изтегляйки най-напред едната му страна, а после другата, пренебрегвайки неодобрителния звук на протриваща се кожа. Неочаквано куфарът се освободи, той загуби равновесие и падна на цимента, без да изпуска полускъсаната му дръжка. Приближи се мъж в работни дрехи, който буташе пред себе си широка четка. Майкъл с труд се изправи на крака, осъзнавайки, че чистачът се е спрял, четката му е неподвижна, а в погледа му личеше ирония, примесена с отвращение. Мислеше го за пиян.
	Дръжката се откъсна и куфарът провисна, като се задържа само на едната халка. Хейвлок рязко го дръпна и притисна към себе си, а после тръгна надолу по перона към рампата, осъзнавайки, че се движи като в транс.
	По-късно, без да може да каже след колко време и през кой изход е излязъл, той се озова на улицата, прегърнал куфара, и тръгна нестабилно покрай осветените витрини. Съзнаваше, че хората се заглеждат в разкъсаните му дрехи и смачкания куфар, чието съдържание почти се изсипваше. Вихрушката в съзнанието му бе започнала да се уталожва, студеният въздух отвяваше мъглите. Трябваше да си върне разума, концентрирайки се на дребни неща: как ще си измие лицето, ще се преоблече, ще запали цигара и ще подмени куфара.
	_F. MARTINELLI Valigeria_*. Неоновите букви пламтяха в червено над широката витрина, отрупана с аксесоари за пътуване. Беше един от магазините в близост до гара Остия, предназначени за богати чужденци и италианци, желаещи да задоволят прищевките си. Стоката беше скъпа имитация на обикновени предмети, превърнати в луксозни чрез обилните посребрени и месингови елементи по тях.
	[* Магазин за куфари (ит.). — Бел.прев.]
	Хейвлок поспря за миг, като дишаше дълбоко и се държеше за куфара, сякаш той по някакъв начин щеше да го пренесе оттук на друго място, сякаш беше дъска в разгневено море, без която ще потъне. Влезе в магазина; за щастие беше в края на работното време и нямаше никакви купувачи.
	Управителят се появи откъм средната каса и сепнато спря, готов да се върне. Хейвлок бързо заговори на едва разбираем италиански:
	— Попаднах сред подивяла тълпа на перона. Опасявам се, че паднах. Трябва да купя някои неща… доста неща, всъщност. Очакват ме в „Хаслер“ всеки момент.
	При споменаването на най-претенциозния хотел в Рим управителят изведнъж се преизпълни със съчувствие, дори братско разбиране.
	— _Animali!_* — възкликна той с жест, с който призоваваше своя бог.
	[* Животни (ит.). — Бел.прев.]
	— Какво кошмарно изживяване, сеньор! Почакайте, нека ви помогна…
	— Ще имам нужда от нещо за багажа. Меко, от много добра кожа, ако имате такова.
	— _Naturalmente_*!
	[* Естествено (ит.). — Бел.прев.]
	— Разбирам, че искам много, но бих ли могъл да се измия някъде? Не мога да си представя да се срещна с графинята в такъв вид.
	— Оттук, сеньор! Хиляди извинения! Говоря от името на цял Рим! Ето, минете оттук…
	Докато се миеше и преобличаше в малката стаичка в задната част на магазина, Майкъл започна да съсредоточава мислите си — така както нахлуваха в главата му — за кратките му посещения с Джена Карас в Рим. Те бяха две. При първото бяха минали през града за една-единствена нощ, но второто беше по-дълго и съвсем официално — три или четири дни, ако си спомняше правилно. Трябваше да получат заповед от Вашингтон, след като бяха преминали като югославска съпружеска двойка през балканските страни, за да съберат информация за неочакваните мерки по укрепване на граничната охрана. Имаше един мъж, офицер от военното разузнаване, който трудно можеше да бъде забравен; той беше каналът за връзка на Хейвлок с Държавния департамент. Това, което правеше човека незабравим, беше и неговото прикритие: това бе единственият чернокож първи аташе в посолството.
	Първата им среща не бе лишена от известна доза хумор. Майкъл и Джена трябваше да се срещнат с аташето в един усамотен ресторант, западно от Палатин. Чакаха в бара за правостоящи, предпочитайки свръзката да избере масата, и просто не забелязаха черния военен, който си поръча мартини вдясно от тях. След малко мъжът се усмихна и каза:
	— Аз съм просто един Растус в _catasta di legna_*, господарю Хейвлок. Мислите ли, че можем вече да седнем?
	[* Куп дърва (ит.). — Бел.прев.]
	Името му беше Лорънс Браун. Подполковник Лорънс Б. Браун; средният инициал беше за истинското му име — Бейлър.
	— И нека Бог ми е на помощ — каза им подполковникът по време на питиетата след обеда — приятелчетата от G-2* сметнаха, че използването на „Браун“ за прикритие носи повече „конкретни асоциации“, както те обичат да се изразяват. Можете ли да си представите, това имало отношение към „пси-възприемането“? По дяволите, мисля, че все пак е по-добре от аташе на име „Черньо“.
	[* Разузнавателната служба на сухопътните войски към американската армия. — Бел.прев.]
	Бейлър беше човек, с когото би могъл да поговори… ако Бейлър се съгласи да разговаря с него. Но къде? Това не можеше да стане в близост до посолството; американското правителство трябваше да обясни няколко ужасни неща на един пенсионирал се негов агент.
	Свързването с централата на посолството отне няколко минути на телефона на управителя, който междувременно се опитваше да подреди вещите на Майкъл в безбожно скъпия му нов куфар. Сеньор аташе Браун в момента е на прием на първия етаж.
	— Предайте му, че е спешно — настоя Майкъл. — Името ми е… Бейлър.
	Лорънс Бейлър беше толкова неприветлив, че едва не отказа среща на Хейвлок. Всичко, което един пенсиониран разузнавач има да каже, най-добре е да бъде казано в посолството. По ред причини.
	— Да предположим, ще кажа, че току-що съм се върнал в играта. Може и да не получавам заплатата си от тебе или от който и да е друг, но практически съм отново налице. И те съветвам да не се издънваш, подполковник.
	— Има едно кафе на „Виа Панкрацио“, нарича се „Ла Руота дел Павоне“. Знаеш ли го?
	— Ще го намеря.
	— Четиридесет и пет минути.
	— Ще чакам там.

	* * *

	Хейвлок наблюдаваше от една масичка в най-тъмния ъгъл на кафенето как военният си поръчва кана с вино на бара и тръгва през полумрака в залата. Махагоново тъмното лице на Бейлър беше изопнато и строго; той явно не се чувстваше комфортно и когато приближи масата, не предложи ръка. Седна срещу Майкъл, изпусна въздуха от гърдите си бавно и се опита мрачно да се усмихне.
	— Радвам се да те видя — каза той не твърде убедително.
	— Благодаря.
	— Но ако нямаш нещо за казване, което бихме желали да чуем, ме поставяш в доста неудобно положение, приятелю. Надявам се, осъзнаваш това.
	— Имам нещо, което ще ти пръсне главата — каза Хейвлок с глас, който несъзнателно се беше снишил до шепот. Усети, че отново започва да трепери, и хвана китката на едната си ръка, за да се овладее. — Моята поне не издържа.
	Подполковникът изучаващо огледа Майкъл и свали поглед към ръцете му.
	— Ти си напрегнат, това поне мога да видя. За какво става дума?
	— Тя е _жива_. Аз я видях!
	Бейлър сякаш онемя. Очите му шареха по лицето на Майкъл, забелязвайки драскотините. Беше очевидно, че е направил връзката.
	— Да не говориш за Коста Брава? — попита той накрая.
	— Дяволски добре знаеш, че говоря за това — избухна Майкъл. — Неочакваното ми излизане от системата и обстоятелствата, при които стана това, са разпратени с „мълния“ до всички централи и постове, които имаме. „Внимавайте с провалилия се талант, казва Вашингтон. Той може да направи всичко, да каже всичко, защото има сметки за уреждане.“
	— Случвало се е и преди.
	— Не с мене. Не мисля да уреждам каквито и да е било сметки, защото тази игра не ме интересува. Аз съм рационално същество. Видях онова, което съм видял. И тя ме видя! Тя ме позна! Тя хукна да бяга!
	— Емоционалният стрес често води до истерия — каза тихо военният. — В това състояние един човек може да види много неща, които просто ги няма. А ти си бил потресен.
	— Минало свършено време. Аз бях вън. Приех фактите и причините…
	— Остави това, приятелю — настояваше Бейлър — не можеш да захвърлиш като стара дреха шестнайсет години в системата.
	— Направих го.
	— Ти си идвал тук в Рим с нея. Спомените са изплували изопачени. Както казах, случвало се е.
	— Нищо не е изплувало, още по-малко изопачено. Аз я _видях_…
	— Ти дори ми се обади — прекъсна го Бейлър остро. — Тримата прекарахме заедно една-две вечери. Посмяхме се, пийнахме. Ето и асоциацията; резултат — твоето позвъняване.
	— Нямаше никой друг. Легендата ми бе разкрита от ония на площад „Дзержински“; ти си единственият ми контакт тук, в Рим! Сега мога да вляза в посолството, тогава не можех.
	— Тогава да вървим — каза военният бързо.
	— Невъзможно е! И освен това става дума за нещо друго. За тебе. Ти ми предаде заповедите от Вашингтон преди седем месеца, сега ти ще изпратиш екстрено съобщение до същите хора там. Кажи им това, което ти казах, онова, което видях. Нямаш избор.
	— Имам обаче свое мнение. Ще предам онова, което един бивш талант ми е казал в състояние на крайна възбуда.
	— Добре! Чудесно! Тогава да опитаме друго. Преди пет дни едва не убих един човек, когото познаваме от архивите за площад „Дзержински“, защото ми каза, че Коста Брава не е била съветска акция. Че тя не е част от КГБ и още по-малко от ВКР. Не го убих, защото реших, че опипва почвата слепешком, че ми казва истината такава, каквато той я знае. Клопката беше твърде прозрачна, миризмата прекалено отвратителна.
	— Предполагам, че е било проява на милосърдие, като имам предвид досието ти.
	— О, той прояви нежните си чувства. Разбираш ли, той можеше да се справи с мене, да ме изведе от там. Щях да се събудя в Севастопол, на път за площад „Дзержински“, дори без да разбера, че вече не съм в Атина.
	— Бил е толкова добър? С такива връзки?
	— Толкова. Макар да не го демонстрираше. Но не го направи. Не ме вписа в списъка на излитащите от Дарданелите. Не ме искаше.
	— А защо не?
	— Защото беше убеден, че клопката съм аз. Иронично, нали? Не ме настаниха в стаята на „Лубянка“. Отказаха ми. И вместо всичко това той ми предаде своето съобщение за Вашингтон: „Дзержински“ не иска да ме докосне — Хейвлок направи пауза. — И ето сега другото.
	Подполковникът присви очи замислено, въртейки с две ръце чашата върху масата.
	— Нямам твоя опит, но да речем, че наистина си видял онова, което казваш.
	— Така е. Приеми това.
	— Не правя концесии, просто да речем, че е възможно. Въпреки това може да е примамка. Разглеждат те под лупа, знаят плановете ти, разбрали са маршрута ти. Изравят от компютрите си жена, сходна на външност и с малко козметична хирургия постигат ефект, съвсем задоволителен за виждане отблизо. „Внимавайте с провалилия се талант.“ Човек никога не знае какво ще си помисли той, ако има „сметки за уреждане“. Особено ако му е дадено достатъчно време да се поизмъчи, да се самонавие.
	— Онова, което видях, беше в очите й! Но ако не приемаш дори и това, аз имам още нещо, което обезсмисля всякакъв план, и при това такова, че може да се провери във всяка подробност. Преди два часа още не знаех, че ще попадна на тази гара, десет минути преди да я видя, не знаех, че ще бъда на онзи перон и никой друг не би могъл да го предположи. Пристигнах тук вчера, наех стая в един пансион на „Дуе Мачели“ и предплатих престоя си за една седмица. В осем и половина тази вечер мярнах реклама на една витрина и реших да отида във Венеция. Не съм говорил с никого. — Майкъл бръкна в джоба си, извади билета за влака стрела и го постави пред Лорънс Бейлър. — Влакът трябваше да отпътува по разписание в девет тридесет и пет. Времето на закупуване на билета е отпечатано върху него. Прочети го.
	— Двайсет и един, двайсет и седем — прочете военният. — Осем минути преди потеглянето на влака.
	— Всичко може лесно да се провери. Сега ме погледни в очите и ми кажи, че лъжа. И докато премисляш, ми обясни как е възможно целият този театър да се подготви за толкова време и да се съчетае с факта, че тя дойде с пристигащия влак.
	— Не мога! Ако тя…
	— Тя говореше с един кондуктор секунди преди да слезе от влака. Сигурен съм, че мога да го открия.
	Бейлър отново замълча, гледайки втренчено Хейвлок. След малко проговори:
	— Не се безпокой. Ще изпратя предупреждението. — Поспря за малко и допълни: — Заедно с мнението ми в подкрепа. Каквото и да си видял, не лъжеш. Къде мога да те намеря?
	— Съжалявам. Аз ще те потърся.
	— Те ще искат да разговарят с тебе. Вероятно по спешност.
	— Ще поддържам контакт с тебе.
	— Защо са тези глупости?
	— Имат връзка с нещо, което Ростов ми каза в Атина.
	— _Ростов_? Пьотър Ростов? — очите на подполковника се разшириха. — Трудно може да се стигне по-високо от него на „Дзержински“.
	— Има и по-високо.
	— Той е напълно достатъчен. И какво ти каза той?
	— Че обонянието ни не успява да се приспособи. Вместо това развивала се някаква своеобразна чувствителност… към вариантите в миризмата на прогнило. Като при животните.
	— Очаквах нещо не толкова абстрактно — каза Бейлър, раздразнен.
	— Наистина ли? В моето положение ми се струва адски конкретно. Клопката в Коста Брава беше разработена във Вашингтон, а разобличаващите факти бяха събрани от аналитици на най-вътрешния кръг в един от онези стерилно бели офиси на последния етаж в Държавния департамент.
	— Но доколкото знам, контролът е бил поверен на тебе — прекъсна го Бейлър.
	— Последната фаза. По мое настояване.
	— Тогава ти…
	— Аз действах на базата на това, което ми беше предоставено. И сега искам да знам защо ми е било дадено. Защо видях това, което видях тази вечер?
	— Ако си го видял…
	— Тя е жива. Искам да знам защо! Как!
	— Аз все пак не разбирам.
	— Коста Брава е била предназначена за мене. Някой е искал да ме извади от системата. Не мъртъв, просто вън. Удобно отстранен от онези изкушения, на които са подложени хора като мене.
	— Сметки за уреждане? — попита подполковникът. — Синдромът Ейджи*? Комплексът Снеп? Не знаех, че и ти си заразен.
	[* Филип Ейджи — бивш агент на ЦРУ, действал основно в Латинска Америка, считан за предател от бившите си колеги (макар и необвинен в шпионаж). — Бел.прев.]
	— О, аз също имах своите шокове, своите въпроси. Някой е искал тези въпроси да бъдат погребани и _тя_ се е включила на тази фаза. Защо?
	— Две предположения, с които не съм склонен да се съгласявам, са факти. И ако ти си възнамерявал да разкриеш някои от шоковете не в посока на националния интерес, мисля — говоря крайно хипотетично, разбира се — че има други начини… те да бъдат погребани.
	— Моето елиминиране?
	— Не съм казвал, че можем да те убием. Не живеем чак в такава страна. — Подполковникът млъкна, но след малко продължи: — От друга страна, защо не?
	— По същата причина, поради която други хора не са се сблъсквали с фатални инциденти, които платени патолози са готови да квалифицират както пожелаят. Самозащитата е нещо вътрешно присъщо в нашата работа, брат ми. Това е един друг синдром, казва се Нюрнберг. Онези шокове, вместо да бъдат погребани, могат и да изплуват. Сещаш се, запечатани пликове, оставени в разпореждане на анонимни адвокати, за да бъдат отворени при съмнителни обстоятелства и така нататък.
	— Боже, това го казваш ти? Стигнал си толкова далече?
	— Странно е, но никога не съм стигал дотам. Не сериозно. Просто се ядосах. Останалото са предположения.
	— Що за свят е този, в който живеете вие, хора?
	— В същия като вас… само че по-отдавна и по-надълбоко. И това е причината, поради която няма да ти кажа къде можеш да ме намериш. Носът ми долавя неприятна миризма от Потомак — Хейвлок се наклони напред и гласът му отново шепнешком просъска: — Познавам това момиче. Постъпила е по този начин, защото нещо й е било направено, някой я е заплашвал с нещо. Нещо непристойно. Искам да знам какво е то и защо.
	— Допускайки… — започна Бейлър бавно — допускайки, че си прав — какво те кара да мислиш, че те ще ти кажат?
	— Всичко се разви толкова неочаквано — започна Майкъл, облягайки се вдървено, докато гласът му се носеше като в болезнен сън. — Беше вторник и ние бяхме в Барселона. Беше минала цяла седмица и нещо се готвеше в сектора, толкова ни каза Вашингтон. Тогава от Мадрид дойде новина: секретна поща, класифицирана с четири нули, бе изпратена по въздух с нарочен куриер. Съдържанието й можеше да се отвори само в посолството и бе предназначено само за прочитане. От мене. Тъй като в Мадрид няма секция на „Консулски операции“*, никой не притежаваше допуск да предаде информацията и аз излетях в сряда сутринта за там, подписах се за проклетия стоманен контейнер и го отворих в стая, охранявана от трима морски пехотинци. Всичко беше вътре, всичко, което тя бе извършила, цялата информация, която беше предала — информация, която можеше да получи само чрез мене. И клопката беше вътре: разрешение да поема контрол над операцията, ако имам желание. Аз имах такова желание. Те са знаели, че това е единственият начин да бъда убеден. В петъка бях обратно в Барселона и до неделя всичко беше приключило… и аз бях убеден. Пет дни само и стените рухнаха върху мене. Без тромпети — само светлина на фенерчета, писъци и грозни звуци на фона на прибоя. Пет дни… толкова неочаквано, толкова бързо — едно кресчендо. Но това бе единственият начин, по който можех да постъпя.
	[* Consular Operation — разузнавателна служба към Държавния департамент. — Бел.прев.]
	— Не ми отговори на въпроса — намеси се тихо Бейлър. — Ако си прав, какво те кара да мислиш, че ще ти кажат?
	Хейвлок се вгледа втренчено във военния.
	— Защото ги е страх. Ключовата дума е „защо“. Въпросите, шоковете, кой е зад всичко това?
	— За какво говориш?
	— До решението да бъда отстранен не се е стигнало постепенно, подполковник. Някой е дал начален тласък на нещата. Не е в стила им да изхвърлят един човек от системата по начина, по който беше сторено с мене, заради натрупани различия. Талантът е скъпо нещо; доказаният талант на оперативен работник е много трудно да бъде заместен. Обикновено се намират компромисни варианти, предлагат се обяснения, стига се до споразумение. Всичко това се опитва, преди да се даде възможност на таланта да се оттегли. Но никой не го опита с мене.
	— Не можеш ли малко по-конкретно? — запита офицерът, отново леко раздразнен.
	— Бих искал да мога. Става дума за нещо, което знам или те мислят, че знам. Нещо, което мога да оставя някъде написано. И това е бомба със закъснител.
	— А така ли е? — попита Бейлър студено, професионално. — Разполагаш ли с подобна информация?
	— Ще разбера това — отвърна Хейвлок, рязко бутна стола си назад и се приготви да тръгва. — Ти им кажи това. И нея ще намеря, кажи им това също. Няма да е лесно, защото тя вече не е с тях. Тя се е махнала, скрила се е. Видях го в очите й. Но аз ще я намеря.
	— Може би… — каза колебливо Бейлър — може би, ако всичко, което казваш, бъде доказано, те ще проявят желание да помогнат.
	— Най-добре за тях ще е да го направят — отговори Майкъл, стана и погледна към своята свръзка. — Ще ми е необходима всичката помощ, която мога да си осигуря. А междувременно искам цялата тази загадка да ми се обясни — до последната подробност. Защото, ако това не стане, ще започна да изваждам на бял свят разни кирливи ризи. Кога и от къде ще прибягна към това, никой от вас няма да узнае, но думите ми ще се чуват ясно и високо. И някъде сред тях може да се окаже и онази бомба.
	— Не прави глупости!
	— Не ме разбирай погрешно, аз не го искам. Но онова, което се случи с нея, с мене… с нас… просто не е справедливо, подполковник. И затова отново съм в играта. Този път соло. Ще държим контакт.
	Хейвлок се обърна и бързо излезе от кафето на „Виа Панкрацио“.

	* * *

	По пътя към гарата той стигна до „Виа Галвани“, където беше оставил новия си куфар в автоматична касета. Неочаквано осъзна иронията на ситуацията. Именно един куфар в автоматична касета на едно летище в Барселона бе осъдил Джена Карас. Един разкаял се член на „Баадер-Майнхоф“ — срещу обещанието, без да се вдига шум, да бъде отменена задочната му смъртна присъда — ги беше отвел при куфара. Немският терорист беше разказал в Мадрид, че фройлайн Карас съхранява секретни, редовно актуализирани оперативни бележки така, че да са й под ръка. Това беше практика на ВКР, продиктувана от странните взаимоотношения, които този посветил се на насилието таен клон на съветското разузнаване имаше с останалата част на КГБ. Определени оперативни работници, участващи в дългосрочни, дълбоко засекретени операции, имаха достъп до собствените си архиви в случай че началниците им в Москва по някаква причина бъдат недостъпни. Мерките за самозащита понякога приемат странни форми, така че никой не се усъмни във факта.
	Никой. Нито той самият.
	_Някой осъществява контакт с нея и й дава ключ, като съобщава и местонахождението. Стая някъде или касета, дори банка. Материалът се намира вътре, включително новите задачи в процес на разработване_.
	Някакъв мъж я беше спрял един следобед два дена преди Майкъл да отпътува за Мадрид. В едно кафе на „Пасео Исабел“. Пияница. Той се бе ръкувал с нея, а после й бе целунал ръка. Четири дни по-късно Майкъл намери ключ в портмонето на Джена. Два дни по-късно, в неделя, тя беше мъртва.
	Имаше ключ, но от какво? Той беше видял верифицирани в Ленгли фотокопия на всеки предмет, намерен в онзи куфар. Но чий беше куфарът? Ако не беше неин, то какво търсеха отпечатъците, които беше установено, че са нейни, в куфара? И ако отпечатъците бяха нейни, то как се е съгласила тя на това?
	Какво й бяха сторили? Какво бяха направили на русата жена в Коста Брава, която крещеше на чешки и чийто гръб, шия и глава бяха пронизани от куршуми? Как можеха да дърпат така конците на хората и да ги взривяват с лекотата, с която взривяват манекени във филмите на ужаса? Жената беше убита, в живота си той беше виждал достатъчно смърт, за да сгреши. Това не беше ребус, както елегантният Граве би могъл да се изрази.
	И въпреки това имаше ребус. Те всички бяха марионетки на конци. Но кой бе издигнал сцената и за кого играеха?
	Той тръгна още по-бързо по „Виа Галвани“; пред него се виждаше „Виа дела Мамората“. Намираше се на няколко преки от масивната каменна сграда на гарата и скоро щеше да започне оттам. Най-малкото, имаше замисъл и следващият половин час щеше да покаже колко ползотворен е той.
	Мина покрай ярко осветен павилион за вестници, на който таблоидите се съревноваваха с лъскавите списания. Белоснежни зъби и несъразмерни бюстове се бореха за внимание с обезобразени тела и откровени сцени на насилие и размирици. И тогава той зърна известното лице, което гледаше от страниците на международното издание на списание „Тайм“. Ясните очи зад роговите рамки на очилата излъчваха висок интелект, малко студени на пръв поглед, но колкото по-дълго ги гледаше човек, толкова повече се стопляха, погледът им се смекчаваше, може би поради едно разбиране, на което малко хора на земята са способни. И ето го и него самия — високи скули, прав нос, пълни устни, които произнасяха толкова необикновени неща.
	„Човек на всички времена, на всички народи“. Това беше надписът под снимката. Без име и титла — от тях нямаше нужда. Светът познаваше американския държавен секретар, неговия аргументиран, но настойчив глас и го разбираше. Това беше един мъж, който се издигаше над граници, езици и национални лудости. Имаше такива, които вярваха — и Майкъл беше един от тях — че или светът ще се вслуша в Ентъни Матиас, или ще поеме за ада в гъбата на експлозията.
	Ентъни Матиас. Приятел, наставник, втори баща. И по отношение на Коста Брава той също се беше оказал просто още една кукла. „_Но кой си беше позволил това“?_
	Хейвлок остави няколко банкноти на сергията, взе списанието и ясно си спомни написаната на ръка бележка, която Антон бе настоял стратезите от Вашингтон да сложат в досието с класификация четири нули, пратено по въздух в Мадрид. От няколкото кратки разговора в Джорджтаун Матиас бе усетил дълбоката привързаност на Майкъл към прикрепената през последните осем месеца към него жена. Може би най-накрая Майкъл бе вече готов да помисли за оставка и да потърси омиротворението, което му е липсвало през всичките тези години. Държавникът се беше пошегувал меко със ситуацията, в която един чех сънародник, прехвърлил четиридесетте и занимаващ се с това, с което Майкъл се занимаваше, беше съсредоточил живота си върху една жена, пращайки по дяволите и славянската традиция, и съвременните ценности.
	Но нямаше и следа от лекия тон в бележката до Майкъл:

	Скъпи ми сине,
	Приложеното в тази поща ми причинява същата болка, както и на тебе. Ти, който си изстрадал толкова много в началото, след като си се посветил толкова самоотвержено и всеотдайно на новата си родина през следващите години, отново трябва да понесеш болка. Разпоредих и получих пълна верификация на уликите. Ако искаш да се оттеглиш от сцената, имаш правото, разбира се, да го направиш. Не се чувствай обвързан заради препоръките ми в миналото. Една нация не може да иска всичко, а ти си дал толкова много с чест. Днес може би гневът, за който сме говорили по-рано, яростта, която те тласна в този ужасен живот, са се уталожили и това ще ти помогне да се върнеш към другия свят, който има нужда от твоята глава. Моля се да е така.
	Твой
	Антон М.

	Хейвлок се насили да не мисли за бележката, която само усложняваше неразбираемите факти. Верификация: позитивна. Той отвори списанието на статията за Матиас. Тя не съдържаше нищо ново и само преповтаряше последните му успехи в областта на преговорите по разоръжаването. Материалът завършваше с коментара, че държавният секретар в момента е в заслужена ваканция на неизвестно място. Майкъл се усмихна: той знаеше това място. Едно бунгало в долината Шенандоа. Много е възможно още преди да е изтекла нощта той да използва дузина телефонни кодове, за да се свърже с това бунгало. Но не преди да разбере какво се бе случило. Защото Антон Матиас също беше лично засегнат от тази история.
	Тълпата под гигантския купол на Остия бе оредяла; последните влакове, тръгващи от Рим, или бяха тръгнали, или предстоеше да потеглят. Хейвлок освободи куфара си от касетата и се огледа, търсейки надписа, който трябваше да бъде някъде тук. Всичко това можеше и да е загуба на време, но той не мислеше, че е така; това поне беше мястото, откъдето да започне. Беше казал на военния аташе в кафето на „Виа Панкрацио“: „Тя говореше с един кондуктор секунди преди да слезе от влака. Сигурен съм, че мога да го открия.“ Майкъл съобрази, че някой, който се крие, няма да започне разговор с един кондуктор просто от общителност; твърде много са грижите на един такъв човек в подобен момент. Освен това във всеки град има много места, където човек може да се скрие, където плащането в наличност ще накара всеки да държи устата си затворена, а регистрите на хотелите рядко отразяват истинската самоличност. Джена Карас може би знаеше имената на кварталите, дори на улиците, но тя не познаваше самия Рим. Един стачкуващ град може да подтикне човек, който се крие, да зададе въпрос, да попита за посоката някого, който знае отговора.

	* * *

	На стената една стрелка сочеше към администрацията.
	Трийсет и пет минути по-късно, след като успя да убеди нощния диспечер, че е от общ финансов интерес да се намери кондукторът, той имаше адреса на мъжа, отговарящ за трети, четвърти и пети вагон на влака, пристигнал в осем и половина тази вечер. И понеже жп мрежата беше държавна собственост, на кадровия картон беше прикрепена снимка на човека. Беше същият, когото бе видял да говори с Джена Карас. В списъка на уменията му влизаше владеене на английски.
	Той се изкачи по изтърканите каменни стъпала на жилищния блок до петия етаж, откри името „Масколо“ на вратата и почука. Червеноликият кондуктор бе обут в свободни панталони, крепящи се на тиранти, и долна фланелка. В дъха му се долавяше мирисът на евтино вино, а погледът му беше разфокусиран. Хейвлок извади банкнота от 10 000 лири от джоба си.
	— Но кой може да запомни един пасажер между хиляди? — запротестира мъжът, седнал срещу Майкъл край масата в кухнята.
	— Сигурен съм, че ти можеш — каза Хейвлок, показвайки нова банкнота. — Помисли. Тя сигурно е била една от последните, с които си говорил във влака. Стройна, средно висока, с широкопола шапка, а ти стоеше в коридора на вагона.
	— _Si Naturalmente! Una bella ragazza!_* Спомням си! — възкликна кондукторът, взе парите, отпи от виното, оригна се и продължи: — Тя ме попита дали знам как да направи връзка за Чивитавекия.
	[* Да! Естествено! Хубаво момиче! (ит.). — Бел.прев.]
	— Чивитавекия? Това е град на север от тук, нали?
	— Да. Пристанище.
	— И ти каза ли й?
	— Много малко влакове има между Рим и Чивитавекия, сеньор, и то не в този час на деня. Това място е, в най-добрия случай, спирка за товарни влакове, а не за пътнически.
	— Какво й каза?
	— Просто това. Тя ми се стори добре облечена и й предложих да наеме такси за твърда цена. Ако успее да намери. Рим е истинска лудница!
	Хейвлок кимна с благодарност, остави още една банкнота на масата и се упъти към вратата. Погледна часовника си: беше един и двайсет след полунощ. Чивитавекия! Някакво пристанище. Корабите, които отплават в деня, обикновено тръгват рано сутрин. Призори.
	Имаше около три часа, за да стигне до Чивитавекия, да стигне до пристанището, да намери кея, да открие един кораб… и нерегистриран пасажер.


	5

	Той изтича навън от мраморното фоайе на хотела, разположен на „Бернини Съркъл“ и слепешком се втурна по криволичещите улици, докато не стигна „Виа Венето“. Служителят на рецепцията в хотела, при цялото си желание, не бе в състояние да му помогне; стимулиран от дебелите пачки лири, той безуспешно чукаше по вилката на телефона, крещейки различни номера на заспалата операторка. Връзките му обаче бяха недостатъчни и той така и не можа да му помогне да наеме кола.
	Хейвлок спря да си поеме дъх, като оглеждаше светлините по „Венето“. Часът бе доста късен, за да са запалени всичките, но няколко кафета и хотел „Екселсиор“ бяха осветени. Някой трябваше да му помогне, той трябваше да стигне до Чивитавекия! _Трябваше да я намери! Не можеше да я загуби отново, още веднъж!_ Трябваше да я настигне, да я прегърне, да й каже за ужасните неща, които им бяха сторили, да й разказва отново и отново, докато тя не види истината в очите му, не чуе тази истина в гласа му, не почувства дълбоката му любов към нея и не разбере онази непоносима вина, която никога нямаше да го напусне… защото той беше убил тази любов.
	Отново се затича и първо нахлу в „Екселсио“, където се оказа, че никакви пари не могат да заинтересуват арогантния нощен дежурен.
	— Вие трябва да ми помогнете!
	— Но, синьор, вие дори не сте гост на хотела — каза мъжът и погледна крадешком вляво.
	Майкъл също бавно изви глава. В другия край на фоайето двама полицаи наблюдаваха сцената. Те размениха няколко думи; очевидно онова, което се развиваше по нощните часове в „Екселсиор“, бе обект на официален интерес. Пласьори на капсули и хапчета, бял прах и спринцовки работеха на световноизвестния булевард. Единият от полицаите пристъпи към тях. Хейвлок се обърна, бързо излезе от хотела и отново се затича по обезлюдената улица към следващите светлини.
	Измореният метр д’отел на „Кафе дьо Пари“ му каза, че е откачил. Та кой би дал кола под наем на чужденец в този час? Един американец, мениджър на треторазредна версия на бар от Трето авеню, го посъветва да си изгризе ноктите.
	И отново криволичещи улици, отново пот по челото, стичаща се по лицето. Хаслер… „Вила Медичи“! Спомни си, че използва името на елегантния хотел в магазина за куфари край Остия…
	Нощният камериер във „Вила Медичи“ на Хаслер беше свикнал с приумиците на най-богатите гости на Рим и направи всичко необходимото, за да може Майкъл да наеме един фиат от автопарка на Хаслер. Цената беше абсурдна, но в нея влизаше карта на Рим и околностите, както и очертаният с червено най-пряк маршрут до Чивитавекия.
	В три и петнайсет той стигна до пристанищния град, а до три и четиридесет и пет вече беше изучил крайбрежната улица, за да избере подходящо място за колата, преди да започне да търси Джена.
	Това беше един район край брега, където прожекторите, насочени към кейовете, светят през цялата нощ и работата никога не спира, където групи докери и работници се смесват като някакви бавно движещи се автомати — хора и машини, вплетени в един неустойчив конфликт, — пренасяйки стоки през товарните люкове и подготвяйки огромните котли и износените двигатели на по-големите кораби, на които им предстои да излязат в открито море. Място, където кафенетата следват едно след друго на потъналите в мъгла улички, осветени нарядко от слабата, разсеяна светлина на уличните лампи, а кръчмите представляват убежища, в които се сервира най-острото уиски и най-гадната храна.
	На север и на юг имаше по-малки кейове; виждаха се платна и мачти, поклащащи се неясно под лунната светлина, силуети на морски съдове — рибарски лодки и траулери, които рядко се отдалечаваха повече от четиридесет километра до онези места, считани в резултат от многогодишен опит за най-богати на рибни пасажи. Тези кейове оставаха безлюдни, докато не наближеше зората — онова слабо жълтеникаво сияние, което бавно си пробиваше път над югозападния хоризонт, за да изтласка нощното небе нагоре. Едва тогава стенещи мъже с безизразни лица тръгваха по дървените трапове към омазнени палуби и един безкраен, ослепително ярък ден. Нямаше защо да търси Карас по тези места, от които призори отплават лодки, за да се върнат обратно след залез-слънце. Тя ще е някъде из по-големите кейове, където корабите зависеха от приливи, отливи и лоции, за да могат да се отправят към други пристанища в други страни.
	Тя беше някъде тук — в тази отсечка на крайбрежната ивица, където мъглата нахлуваше от морето през доковете и осветените зони, белязани с татуировката на нощния труд. Щеше да остане скрита, невидима за онези, които не трябваше да я виждат — контрольори на кейовете, на които държавата и корабните компании плащаха, за да следят за контрабанда на хора и стоки; щеше да стои настрани до момента, когато можеше да се качи на борда, след като някой отговорник огледаше трюма и подпишеше документите, че корабът е свободен да отплава, спазил законите на сушата и на морето. Тогава тя бързо щеше да излезе иззад сенките и да прекоси кея, защото изпълнилите задълженията си контрольори и работници ще са се прибрали.
	Но кой кей? Кой кораб? _Къде си, Джена_?
	Имаше три търговски кораба — и трите със средна вместимост — акостирали успоредно един до друг на три от четирите главни кея. Четвъртият кей бе подслонил два по-малки съда от типа на баржите, снабдени с оборудване за обработка на контейнери и някакви тръбопроводи, чрез които отворените трюмове се запълваха с насипен товар. Тя щеше да се качи на борда на един от товарните кораби и първата задача беше да се установи кога ще отплава всеки един от тях.
	Той паркира фиата в една странична уличка, излизаща на булеварда срещу четирите кея. Прекоси широкото платно, лавирайки сред няколкото пикапа и камиони, и тръгна наляво към първия от кейовете, входът, на който се охраняваше от униформен пазач — държавен служител, чиято принадлежност към държавната институция изглеждаше съмнителна. Пазачът беше недружелюбен, а необходимостта да разгадава фразите на изопачения италиански на Хейвлок допринасяше за неговата враждебност.
	— Защо искаш да знаеш? — попита той, запълвайки с тялото си вратата в портала. — За какво ти е?
	— Опитвам се да намеря някого, който може би си е купил място — каза Майкъл, надявайки се думите, които използва, да са достатъчно близки до смисъла, който искаше да вложи.
	— _Passaggio? Biglietto_*? Та кой би купил билет за португалски търговски кораб?
	[* Пропуск? Билет? (ит.). — Бел.прев.]
	Хейвлок видя открилата се възможност и се наклони напред, оглеждайки се, докато говореше.
	— Тогава става дума за този кораб. Моля за извинение, че лошо говоря езика ви, синьор контрольор. Това е непростимо. Всъщност аз съм от посолството на Португалия в Рим. Като… като инспектор, какъвто сте вие. Получихме информация, че може да има известни нередности с този кораб. Всякакво съдействие от ваша страна ще бъде доведено до знанието на началниците ви.
	Когато на човешкото его е дадена щастливата възможност да се изяви, незначителността на заемания пост е без значение. Враждебният пазач изведнъж стана самата любезност, отмествайки се встрани, за да пропусне важния чужденец.
	— _Scusatemi, signore_*! Не ви разбрах. Ние, които охраняваме тези дупки на корупцията, трябва да си сътрудничим, нали? И честно казано, една дума пред началниците ми… в Рим, разбира се.
	[* Извинете, синьор (ит.). — Бел.прев.]
	— О, разбира се. Не тук.
	— Разбира се, не тук. Тези тук са зверове. Влезте, влезте. Сигурно ви е студено.
	„Мигел Кристовао“ трябваше да вдигне котва по разписание в 5:00 сутринта. Капитанът на име Алиандро, беше прекарал на мостика последните дванайсет години и като скипер познаваше всеки остров, всеки рибен пасаж в Западното Средиземноморие.
	Другите два кораба бяха с италианска регистрация. Пазачите на кейовете бяха отегчено услужливи, но напълно готови да предоставят всякаква информация на чужденеца със странния италиански. Всъщност онова, което той искаше да знае, би могъл да прочете в раздела „Корабна информация — Чивитавекия“ на всеки вестник и тези страници обикновено биваха откъсвани, за да ги налепят по стените на различните заведения по крайбрежието. Това помагаше на екипажите да си припомнят разписанието, след като се напият.
	„Остров Елба“ отплаваше в пет и трийсет, а „Санта Тереза“ двайсет минути по-късно, в пет и петдесет.
	Хейвлок си тръгна от третия кей. Погледна часовника си: беше четири и осем минути. Толкова малко време!
	_Джена! Къде си_?
	Зад гърба си чу иззвъняване. Беше неочаквано, дразнещо, с отекващи вибрации; един външен звънец, поставен, за да се чува над шума на машините и виковете по кейовете. Обезпокоен, той бързо се обърна. Пазачът беше вече влязъл в остъклената кабинка и говореше по телефона. Потокът от „да“ в речта му показваше, че някой от другата страна даваше заповеди, които трябва ясно да бъдат разбрани.
	Телефоните и пазачите в караулки бяха постоянен източник на безпокойство за Майкъл. За момент той се поколеба дали да не избяга. В този момент пазачът окачи слушалката обратно и подаде глава през вратата:
	— Ей, ти! Нали искаше да знаеш нещо повече за това прогнило корито? Ето една новина: „Тереза“ остава да чака. Няма да отплава, докато някакви шест забравени от бога камиони не се доберат дотук от Торино, а това значи още осем часа. Синдикатите ще накарат тези мръсници да си платят, мога да ти го гарантирам! А след това ще глобят и екипажа, че се е напил! Всички те са копелета!
	Значи „Тереза“ излизаше от състезанието, поне засега. Майкъл можеше да се концентрира върху „Елба“ и „Кристовао“. Ако Джена трябваше да се качи незаконно на борда на „Тереза“, той имаше часове на разположение, но ако ставаше дума за някой от другите два кораба, разполагаше само с минути. Трябваше да ги използва бързо, но мъдро, губейки колкото може по-малко от тях. Нямаше време за тънки ходове и маневри, за това да отбягва преките въпроси и да подбира целите си предпазливо, да се опасява, че може някой да го наблюдава. Имаше време само за пари… ако се намерят хора, които да ги приемат. И за използване на сила… в случай че сребролюбците се спънат в лъжите си, което би означавало, че знаят истината.
	Хейвлок бързо се върна към втория портал, зад който се виждаше акостиралата „Елба“, модифицирайки леко историята си за отегчения пазач. Искаше да говори с някои от екипажа на кораба — онези, които може би бяха слезли на брега и очакваха да ги повикат обратно. Дали услужливият служител, чиято ръка с готовност пое няколко хиляди лири при ръкостискането, знае кои заведения предпочитат моряците на „Елба“?
	— Те се движат заедно, нали разбирате това, синьор? Когато започне свада, моряците искат да са сред приятели, макар това да са ония, с които се мразят на борда. Опитайте „Пингвин“. Или може би „Кароца ди Маре“. В първото заведение уискито е най-евтино, но от храната можеш да повърнеш. По-добре е в „Кароца“.
	Неприветливият първоначално пазач пред портала на „Кристовао“ сега беше повече от услужлив; той просто излъчваше дружелюбие.
	— Има кафене на „Виа Маджо“, където се говори, че много неща сменят притежателите си.
	— Биха ли отишли мъжете от „Кристовао“ там?
	— Някои може би. Португалците не се смесват с останалите. Никой не им се доверява… Не говоря за вас, синьор! Имам предвид само онези боклуци от морето. Навсякъде са все същите. Не вие, синьор, Бог да ме прости!
	— Името, моля ви?
	— „Тритон“.
	Бяха нужни по-малко от дванайсет минути, за да отхвърли „Тритон“. Майкъл влезе през тежката врата, мина под масивния барелеф на голо създание — наполовина човек, наполовина риба, и се озова сред гълчавата на смрадлив пристанищен бар. Стелеше се плътна димна завеса, през която си пробиваше път вонята на застояло уиски. Мъже, насядали около масите, крещяха един през друг, други застрашително се бяха изправили, трети бяха обронили глави върху скръстените си ръце, докато вадички алкохол се цедяха по носовете и брадите им.
	Хейвлок избра най-възрастния на външен вид мъж, който стоеше зад бара, и се приближи към него.
	— Има ли тука някой от „Кристовао“?
	— _Portoghese*_?
	[* Португалец (ит.). — Бел.прев.]
	— _Si_.
	— Няколко… ония там, мисля.
	През дима и гмежта от тела Майкъл погледна към въпросната маса. Бяха четирима.
	— А от „Елба“? — попита той, като се обърна отново към бармана.
	— _Porci_*! — отговори мъжът. — Свине! Когато дойдат тук, ги изхвърлям! Измет!
	[* Свине (ит.). — Бел.прев.]
	— Трябва наистина да са нещо специално — каза Хейвлок, разглеждайки клиентелата на „Тритон“, като усети гърлото му да се свива при мисълта за Джена сред подобни мъже.
	— Ако ти трябва екипажът на „Елба“, иди в „Пингвин“. Там не им пука.
	Майкъл извади банкнота от 10 000 и я сложи пред бармана.
	— Говориш ли португалски? Достатъчно, за да те разберат?
	— Ако някой тук иска да спечели пари, трябва да го разбират на половин дузина езици. — Човекът мушна банкнотата в джоба на престилката си и добави: — Без съмнение, те говорят италиански по-добре от вас, синьор. Така че ще говорим на английски. Какво искате да направя?
	— Там, отзад, има свободна маса — каза Хейвлок с облекчение на английски и кимна с глава към задния ляв ъгъл на заведението. — Отивам там и ще седна. Ти иди при тези хора и им кажи, че искам да ги видя — един по един. Ако мислиш, че няма да ме разберат, ела с всеки, за да ми бъдеш преводач.
	— _Interprete_*?
	[* Преводач (ит.). — Бел.прев.]
	— _Si_.
	— _Bene_.
	Един по един четиримата португалски моряци дойдоха при масата, всеки леко озадачен; двама говореха италиански отлично, един английски, а последният се нуждаеше от услугите на преводач. На всеки Майкъл каза едно и също:
	— Търся една жена. Не е нещо важно, нещо, за което да се безпокоите; наречете го сърдечна история. Тя е пламенна натура, знаем ги какви са, нали? Но май стигна твърде далече и сама си вреди. Известно ми е, че има приятел на „Кристовао“. Може би се е появявала на кея, задавала е въпроси, търсела е транспорт. Тя е привлекателна жена, среден ръст, с руса коса, вероятно облечена в шлифер и с широкопола шапка. Виждал ли си такава? Ако да, парите в джоба ти ще станат много повече, отколкото имаш в момента.
	И на всеки той предложи обяснение за повикването, което да предаде на компанията си, заедно с 5000 лири:
	— Каквото и да ми кажеш, ще си остане между нас. Повече заради мене, отколкото заради тебе. Когато се върнеш на масата, можеш да кажеш онова, което казвам на всички: „Търся по-груб секс с някой, който напуска Чивитавекия, но не и с такъв, който не би оставил документите си на рецепцията в хотел. Ще му ги дадат, когато аз кажа.“ Ясно ли е?
	Когато на масата дойде третият, барманът, който настоя да присъства на всеки разговор, предупреди Хейвлок твърдо:
	— Този е готов да си остави документите.
	— Тогава той не е моят тип.
	— _Bene_!
	— _Grazie_.
	— _Prego_.
	И нищо. За подобна жена никой не беше чувал, нито пък беше виждал на кея на „Кристовао“. Четиримата португалци подновиха запоя си на масата.
	Хейвлок благодари на озадачения по-възрастен мъж, седнал до него, и пъхна още една банкнота в джоба на престилката му.
	— Как да стигна до „Пингвин“? — попита той.
	— За екипажа на „Елба“?
	— Точно така.
	— Ще дойда с тебе — каза барманът, свали престилката и извади парите от джоба й.
	— Защо?
	— Изглеждаш ми свестен. И глупав. Когато влезеш в „Пингвин“ и започнеш с въпросите си, парите ти вече няма да са твои. Достатъчен е само един моряк с тих нож.
	— Аз мога да се грижа за себе си.
	— Ти не си само глупав, а си много глупав. Аз съм собственик на „Тритон“ и ме уважават в „Пингвин“. С мене ще си в безопасност. Даваш парите прекалено бързо.
	— Аз самият бързам.
	— _Presto_*! Нека приключим с тази работа. Сутрините тук са твърде неприятни. Не е както едно време, когато мъжете знаеха, че когато си напълниш стомаха наполовина, е достатъчно. Сега усещат пиенето с гърлото си. Тези задници бъркат комфорта с желанието да забравят. _Vieni_**!
	[* Бързо (ит.). — Бел.прев.]
	[** Ела (ит.). — Бел.прев.]
	Заведението на пет преки оттук му навя спомени от живота, който мислеше, че е оставил зад гърба си; той бе посещавал много подобни места в другия си живот. Ако „Тритон“ се грижеше за боклука на човечеството, „Пингвин“ приемаше утайката, считайки я за отбрана клиентела. Димната завеса беше още по-плътна, крясъците още по-оглушителни; мъжете не стояха заплашително изправени, те се хвърляха към нищо и към всичко, концентрирани само върху насилието в мислите си. Хората тук намираха забавление в това, изненадващо да извадят на показ слабостта или привидната слабост — което считаха за липса на мъжественост — на другия и тогава нападаха.
	Те не притежаваха нищо друго. Предизвикваха само сенките на собствените си дълбоко заровени страхове.
	Собственикът на „Тритон“ бе приветстван от колегата веднага щом двамата с Хейвлок прекрачиха прага. Този собственик прилягаше на заведението си с малкото останали му зъби и косматите масивни ръце. Не беше толкова едър, колкото новия приятел на Майкъл, но излъчваше някаква заплаха като разярен глиган, готов всеки момент да нападне разярено.
	Двамата си размениха бързи формални поздрави, в които обаче личеше уважение и без много обяснения набързо се разбраха.
	— Американецът търси една жена. Това е недоразумение и не е наша работа — каза собственикът на „Тритон“. — Тъй като може да пътува с „Елба“, някой от моряците може да я е видял. Той е готов да плати.
	— По-добре да побърза — отговори навъсеният глиган. — Някои от тях тръгнаха преди час и вече сигурно пикаят в зелено. Вторият помощник трябва да се появи всеки миг и да прибере и останалите.
	— Колко са тук?
	— Осем, десет, кой ги знае? Аз броя парите, не лицата.
	— Накарай един от помощниците ти да се поразходи, да поразпита предпазливо, да ги открие и да ми каже кои са. Разчисти една маса за спътника ми. Аз ще довеждам всеки при него.
	— Даваш заповеди, сякаш „Пингвин“ ти е „Тритон“.
	— Защото и ти можеш да разчиташ на същата любезност, дори когато езикът ми стане толкова дебел, колкото е твоят сега. Човек никога не знае. Утре може да ти потрябва помощта ми… Всяко прасе от „Елба“ ще ти донесе по десет хиляди.
	— _Bene_! — собственикът на „Пингвин“ се отдалечи в посока на бара.
	— Не давай на никого от тези мъже възможност да ти отговаря както онези португалци — каза спътникът на Майкъл. — За ония ходът може и да беше добър, но не и тук. Няма време, а и както са пияни, могат да те разберат погрешно. Бутилките тук се чупят много лесно.
	— Какво тогава да им кажа? Трябва да ги разделя, за да почувства всеки, че говорим насаме. Не мога да отида при тях, както са в компания. Ако един от тях знае нещо, няма да ми го каже пред останалите.
	— Съгласен съм. Затова казвай на всекиго, че вярваш само на него. Другите, както са ти казали, не заслужават доверие. Говориш с тях само за да не го издадеш, защото това, което те интересува, засяга „Елба“. Това е напълно достатъчно.
	— Но аз съм чужденец. Кой би ми казал такова нещо?
	— Един човек, който си познава стоката. И който те е информирал срещу заплащане — собственикът на „Пингвин“ — спътникът му се усмихна. — И когато те отново слязат на пристанището, той ще е омърсен. Ще трябва да вика карабинери всяка нощ.
	Поотделно, отегчени, в различни фази на напиване, останалите моряци от екипажа на „Елба“ сядаха пред Хейвлок и изслушваха изложението му, което той правеше на все по-добър италиански, след което повтаряше едни и същи въпроси. Всеки път той изучаваше лицето на мъжа, очите му, търсейки реакцията, блясъка на спомена, краткото отместване на погледа, за да се прикрие лъжата. При шестия той помисли, че е открил онова, което търсеше; беше нещо в устните — едно неочаквано опъване, нямащо нищо общо с провисналите от уискито мускули, а също и в замъглените очи, присвити допълнително от нежеланието да слуша. Този човек определено знаеше нещо.
	— Ти си я виждал, нали? — попита Майкъл на английски, загубвайки контрола си.
	— _Ascolta_*! — прекъсна го собственикът на „Тритон“. — _In italiano, signore_**!
	[* Слушай (ит.). — Бел.прев.]
	[** На италиански, сеньор (ит.). — Бел.прев.]
	— Извинявам се — Хейвлок повтори въпроса си на италиански, който прозвуча повече като обвинение.
	Морякът реагира със свиване на рамене, размърда се на стола си и понечи да се надигне. Майкъл бързо се пресегна и впи пръсти в ръката му. Реакцията този път беше грозна: морякът присви влажните си очи, осеяни с червени жилки, и се озъби като разсърдено куче, показвайки през разтворените си устни жълти зъби. В следващата секунда щеше да се нахвърли — пиянски, разбира се, но все пак щеше да го направи.
	— _Lascialo_*! — заповяда собственикът на „Тритон“, а след това бързо и тихо заговори на английски: — Покажи му пари! Бързо! Тази свиня ще те сграбчи за гърлото, след което ще се нахвърлят и останалите и няма да научиш нищо. Прав си. Този я е виждал.
	[* Пусни го (ит.). — Бел.прев.]
	Хейвлок пусна ръката на мъжа, бръкна в джоба си и извади дебела пачка неудобно малки банкноти. Отдели две от тях и ги сложи пред моряка: сумата беше 40 000 лири — една дневна надница на борда.
	— Както виждаш — каза той на италиански — тук има още. Не можеш да ги вземеш от мене, но мога сам да ти ги дам. От друга страна, можеш да си тръгнеш, без да ми кажеш нещо. — Майкъл направи пауза, облегна се на стола и впери поглед в мъжа, без да крие враждебното си изражение. — Но аз мога да ти причиня неприятности. И ще го направя.
	— _In che modo_*? — морякът беше толкова ядосан, колкото и объркан, а очите му се стрелкаха от лицето на Хейвлок към парите и собственика на „Тритон“, който стоеше безстрастен, макар напрегнатата му поза да показваше, че осъзнава опасността в тактиката на Майкъл.
	[* По какъв начин (ит.). — Бел.прев.]
	— Как ли? — Хейвлок се наклони напред и пръстите му започнаха да придръпват лирите обратно, сякаш беше играч на бакара, който изтегля две ключови карти. — Ще се кача на „Елба“ и ще намеря твоя капитан. И онова, което ще му кажа за тебе, няма никак да му допадне.
	— _Che cosa_! Какво?… Какво можеш да му кажеш за мен, което той да повярва? — неочакваното използване от моряка на английски беше изненадващо. Той се обърна към собственика на „Тритон“: — Може би тази свиня ще сграбчи тебе за гърлото, старче? Аз нямам нужда от помощта на останалите за такива като тебе или този богат американец — мъжът дръпна ципа на грубото си вълнено яке; в пояса му се виждаше ножница, от която стърчеше дръжка на нож; главата му се клатеше от изпитото уиски. Предстоеше да бъде пресечена една много тънка линия.
	Изведнъж Майкъл се облегна на стола и се засмя тихо. Смехът му беше искрен, в никакъв случай не бе враждебен или предизвикателен, което допълнително обърка моряка.
	— _Bene_! — каза той, като се наклони рязко напред и отдели още две банкноти по 5000 от снопчето банкноти. — Исках да разбера колко ти стиска. И ти ми показа. Добре! Човек без кураж не е сигурен какво точно е видял. Той си въобразява неща, защото го е страх, или защото вижда пари — Хейвлок хвана ръката на другия и със сила разтвори пръстите му. Хватката беше здрава, може би приятелска, но в нея имаше сила, която морякът не можеше да не признае. — Ето! Петдесет хиляди лири! Ние не се караме. Къде я видя?
	Резките промени в настроението бяха извън способността на моряка да ги осмисли. Не беше сигурен, че може да подмине предизвикателството, но комбинацията от пари, това парализиращо стискане на ръката му и заразителният смях го накараха да отстъпи.
	— Ще… отидеш ли при капитана? — попита той на английски с плувнал поглед.
	— С каква цел? Ти току-що ми каза. Това изобщо не го засяга. Защо да забъркваме този мошеник? Нека сам си заработва парите. Къде я видя?
	— На улицата. _Ragazza bionda. Bella. Capello a larga tessa*_.
	[* Блондинка. Хубава. Голяма широкопола шапка (ит.). — Бел.прев.]
	— Руса, привлекателна… широкопола шапка. Къде? С кого беше? Офицер, някой от кораба? _Un ufficiale_*?
	[* Служебно лице, офицер (ит.). — Бел.прев.]
	— Не от „Елба“. Съседния кораб. _Nave mercantile_*.
	[* Търговски кораб (ит.). — Бел.прев.]
	— Има само два. „Кристовао“ и „Тереза“. Кой точно?
	Мъжът се огледа, главата му клюмаше встрани, погледът му беше разфокусиран.
	— Тя говореше с двама мъже… единият капитан.
	— Кой точно?
	— _Destra_ — прошепна морякът, обърсвайки устни с опакото на ръката си.
	— Този вдясно? — повтори Майкъл бързо. — „Санта Тереза“?
	Морякът потри брада и примигна; явно го беше страх, защото очите му неочаквано се фокусираха върху лявата част на масата. Той сви рамене, смачка парите в дясната си ръка и бутна стола си назад.
	— _Non so niente. Una puttana del capitano*_.
	[* Не знам защо. Някаква курва на капитана (ит.). — Бел.прев.]
	— _Mercante italiano_? — настоя Хейвлок. — Италианският търговски кораб? „Санта Тереза“?
	Морякът се изправи, пребледнял.
	— _Si… No! Destra… sinistra_*? — очите на мъжа бяха приковани някъде в другия край на стаята; Майкъл незабележимо изви глава. Трима души край една маса до стената наблюдаваха моряка от „Елба“. — _Il capitano. Un marinaio superiore! Il migliore_**! — извика дрезгаво морякът. — Не знам нищо друго, синьор! — той се люшна встрани, пробивайки си път с рамо през телата, събрани около бара близо до вратата.
	[* Десния… левия (ит.). — Бел.прев.]
	[** Капитанът. Страшен моряк! Най-добрият! (ит.). — Бел.прев.]
	— Играеш много опасно — коментира собственикът на „Тритон“. — Нещата можаха да се развият и другояче.
	— При магарето — пияно или не — нищо никога не е замествало моркова и камшика — каза Хейвлок с все още леко извита глава, концентриран върху тримата мъже до масата в другия край на помещението.
	— Можеше обаче сега от тебе да тече кръв и все още нищо да не си научил.
	— Но аз научих нещо.
	— Не е кой знае колко. Корабът отдясно или отляво. Кой?
	— Първо каза отдясно.
	— Като се върви откъм кея или като се отива към него?
	— От неговата гледна точка. На отиване. _Destra_. „Санта Тереза“. Тя ще се качи на борда на „Тереза“, а това значи, че имам време да я открия, преди да са й подали сигнал. Трябва да е някъде в непосредствена близост до кея.
	— Не съм толкова сигурен — възрази собственикът на „Тритон“, поклащайки глава. — Нашето магаре е по-специално. Капитанът за него е _un marinaio superiore. Migliore_. Най-добрият, голям моряк. Капитанът на „Тереза“ е един уморен търговец. И никога не е пътувал по-далече от Марсилия.
	— Кои са онези край масата там? — попита Майкъл, чийто въпрос едва се чу в гълчавата на бара. — Не си обръщай главата, просто извърти очи. Кои са те?
	— Не ги познавам по име.
	— Какво означава това?
	— _Italiano_ — промълви собственикът на „Тритон“ с равен глас.
	— Значи „Санта Тереза“ — заключи Хейвлок, отдели няколко банкноти и пъхна останалата част в джоба си. — Ти ми помогна много. Ето, дължа на _proprietario_. Останалото е за тебе.
	— _Grazie_.
	— _Prego_.
	— Ще те изпратя по пътя до крайбрежната. Не ми харесва. Не знаем дали онези са наистина от „Тереза“. Нещо не е _in equilibrio_*.
	[* Наред (прен. — не се връзва) (ит.). — Бел.прев.]
	— Ако го разглеждаме като вероятност, е иначе. Трябва да е „Санта Тереза“. Да вървим.
	След шумното заведение тясната търговска улица им се видя тиха; голите лампи над безкрайните входове, обгърнати в мъгла, светеха слабо. Изгладените през вековете павета заглушаваха стъпките им. В дъното се виждаше осветеният булевард пред кейовете, но по пътя до него уличката представляваше една плетеница от сенки, през която човек се придвижваше предпазливо, внимавайки за местата, където се бе настанила черна тишина.
	— _Ecco_*! — прошепна италианецът, вперил поглед напред. — Има някой в онзи вход. Отляво. Имаш ли оръжие?
	[* Ето (ит.). — Бел.прев.]
	— Не. Нямах време…
	— Тогава _бързо_! — собственикът на „Тритон“ се затича, подминавайки входа, от който изскочи някаква фигура — набит мъж с разперени ръце. В ръцете нямаше пистолет, никакво друго оръжие, освен самите мощни ръце.
	Хейвлок направи няколко бързи крачки към нападателя и рязко се отклони в сенките от другата страна на улицата. Човекът се хвърли, Майкъл се извъртя, сграбчи го за палтото и заби коляно в корема му. След това се извъртя за трети път, изтегли го от земята и го заби в стената. Човекът падна, а Майкъл се стовари върху него, забивайки коляно в същото място, докато дясната му ръка се плъзна по лицето в посока на очите.
	— _Basta! Por favor! Se Deus quiser_*! — изпъшка нападателят, като се държеше за корема, а от устата му се стичаше слюнка. Езикът беше португалски, а мъжът — един от екипажа на „Кристовао“. Майкъл го вдигна на крака с рязко движение и лицето му се видя в слабото улично осветление — беше морякът, който бе използвал няколко английски думи на масата в „Тритон“.
	[* Стига! Моля! За бога, спрете! (порт.) — Бел.прев.]
	— Ако си вадиш хляба с кражби и бой, не си толкова добър.
	— Не, синьор! Исках само да говоря, но не трябваше да ме видят! Вие ми платихте, а аз ще ви кажа някои неща, но не там, където могат да ни видят заедно!
	— Продължавай.
	— Когато платите!
	Хейвлок опря моряка в стената, затисна го с ръка през шията му, бръкна в джоба си и извади парите. След това заби коляно в гръдния му кош, за да освободи ръката си и отброи няколко банкноти.
	— Двайсет хиляди лири — каза той. — Говори!
	— Струва повече. Много повече, синьор! Ще се убедите.
	— Имай предвид, че ще си ги взема обратно, ако не… Трийсет хиляди, това е. Продължавай!
	— Жената ще се качи на борда на „Кристовао“… _sete_… седем минути преди да отплаваме. Това е уговорено. Ще излезе през вратата на източния склад. Сега е под охрана, не можете да стигнете до нея. Но трябва да извърви пеша четиридесет метра до трапа, по който носят стоките.
	Майкъл го освободи и добави още една банкнота към трите в ръката на моряка.
	— Махай се оттук — каза той. — Никога не съм те виждал.
	— Закълнете се, синьор! — извика мъжът, като се надигаше с мъка на крака.
	— Заклевам се. Сега изчезвай.
	В края на улицата неочаквано се разнесоха викове; двама души идваха откъм светлото.
	— _Americano! Americano_! — беше собственикът на „Тритон“, който се беше върнал с помощ. И когато португалецът се опита да избяга, те го хванаха.
	— Пуснете го да си върви! — извика Майкъл. — Всичко е наред. Нека си върви.
	Минута по-късно Майкъл обясняваше на новия си приятел:
	— Не е „Тереза“. Трябва да е „Кристовао“.
	— Ето това ми се губеше! — възкликна италианецът. — Големият капитан, големият мореплавател. Всичко е било ясно, но кой да го види. Алиандро. Жоао Алиандро! Най-добрият капитан на Средиземноморието. Може да прекара кораба си покрай най-опасната брегова ивица, може да разтовари каргото, където пожелае, там, където скали и плитчини не позволяват на любопитните наблюдатели да видят каквото и да е. Намерихте своето момиче, синьор!

	* * *

	Беше се свил в сенките около неподвижния кран и спокойно наблюдаваше откритото пространство. Каргото беше натоварено, бригадите на докерите се разпръснаха, ругаейки по пътя си, докато се насочваха през булеварда към тесните улички с безброй заведения. С изключение на групата от четирима, които трябваше да освободят въжетата на отплаващия кораб, кеят бе опустял, а дори и тези четирима не се виждаха добре, застанали неподвижно по двама на въже, в близост до носа и кърмата на кораба.
	На стотина ярда зад него беше порталът; сервилният пазач се бе прибрал в стъклената караулка, а фигурата му се мяркаше от време на време в ранната мъгла. На около осемдесетина фута диагонално вляво пред крана се намираше мостчето с въжени перила, което водеше към бака на „Кристовао“. Това беше последната физическа връзка с кораба, която щеше да бъде изтеглена на борда, преди да бъдат свалени гигантските корабни въжета, освобождавайки го да отплава.
	Вдясно, на не повече от шейсет фута от крана, беше вратата за канцеларията на склада; тя беше заключена и всички светлини вътре бяха изгасени. Зад тази врата се намираше Джена Карас — беглец от предателствата на свои и чужди — негова любима, предала тази любов по причини, които само тя можеше да му обясни. Само след секунди вратата ще се отвори и тя ще измине разстоянието, разделящо я от мостчето, и ще се отправи нагоре по изтърканите му дъски към палубата. Едва когато се озове на борда, тя ще е свободна; дебелите въжета ще бъдат хвърлени на кея, една свирка щеше да изсвири, мостчето ще бъде изтеглено и прибрано. Но дотогава тя няма да е свободна — щеше да е контрабандна стока в транзитна фаза, пресичаща една територия, където никой не би посмял да я защити. Вътре, в офиса на склада, тя може да бъде защитена — евентуалният неканен посетител би могъл да бъде застрелян дори само за опит за взлом. Но не и на открито — ония не биха рискували да ги заловят за контрабанда на хора с кораб. Присъдите са тежки и няколкото хиляди лири не си струваха риска.
	Малко над сто и четиридесет фута беше разстоянието, което тя трябваше да прекоси, за да изчезне. Отново. Този път не в смъртта, а потъвайки в една загадка.
	Майкъл погледна часовника си; беше четири петдесет и две и стрелката на секундарника завършваше още една обиколка — седем минути преди „Кристовао“ да надуе сирената, последвана от по-остри свирки, предупреждаващи останалите кораби, че му предстои да напусне убежището си. В този момент морските закони щяха да влязат в сила. Високо горе на палубата, на бака и в средата няколко души сновяха безцелно и огънчетата на цигарите им хаотично се движеха. С изключение на двете групи, които щяха да изтеглят въжетата, и групата, която имаше за задача да прибере мостчето, останалите нямаше какво друго да правят, освен да пушат, да пият кафе и да се надяват, че главите им ще се прояснят. През масивния черен корпус се чуваше приглушеното боботене на двигателите; едва доловимото тракане на колелата на предавката подсказваше, че наближава моментът, когато ще бъде отдадена команда да се завъртят гигантските винтове. Мазни, тъмни води се плискаха в кърмата.
	Вратата на склада се отвори и Хейвлок трепна, когато една руса жена пристъпи от тъмнината в полумрака на мъгла и сенки. Оживелият труп от Коста Брава тръгна по пътя, който трябваше да я изведе на борда на „Кристовао“, а оттам на Неизвестен бряг в една неизвестна страна. Бягство. От него. _Защо?_
	Ударите в гръдния му кош ставаха непоносими, болката в очите му — пронизваща, но трябваше да издържи още няколко секунди. Едва когато Джена се озове по средата на пътя, там, където ще бъде забелязана от пазача, който можеше да вдигне тревога, едва там Майкъл можеше да я пресрещне. И нито миг по-рано.
	Тя стигна до това място. _Сега?_
	Той изскочи иззад крана и се затича напред, без да се безпокои за шума от стъпките, концентриран единствено върху това да я настигне.
	— Джена! За Бога, Джена!
	Той я хвана за раменете и жената ужасена се извърна.
	Дъхът му експлозивно изсвистя през гърлото му. Лицето, обърнато към него, беше старо, грозно лице, обезобразеното от шарка лице на пристанищна курва. Очите, които го гледаха, бяха широките, тъмни очи на гризач, оформени с тежките линии на евтини сенки; устните бяха кървавочервени, зъбите — жълти и начупени.
	— Коя си ти? — крясъкът му беше крясък на луд. — Лъжкиня! Лъжкиня! Защо си тук! Защо не си тук? Лъжкиня!
	Мъгла, но не онази от морето, замъгляваше съзнанието му, в което лудешки се преплитаха объркани мисли. Беше загубил способността да съобразява, съзнаваше единствено, че ноктите на ръцете му деряха нещо, юмруците му удряха — _Убий тази твар! Убий самозванката! Убий, убий_!
	И други викове, други крясъци и команди запълваха неясно ъгълчетата на подсъзнанието му. Нямаше начало, нямаше край, а само едно разярено ядро.
	Тогава изпита ударите, но без да усеща болка. Около него се насъбраха хора; юмруци и тежки ботуши се блъскаха в тялото му. Пак и пак. Навсякъде.
	А след това се спусна мрак. И тишина.

	* * *

	Над кея, на втория етаж на офиса, една фигура стоеше до прозореца и гледаше сцената, разиграваща се долу. Тя дълбоко си пое дъх, прокара пръсти по устните си, ясните й кафяви очи плувнаха в сълзи. Джена Карас разсеяно свали длан от лицето си и притисна под бузата дългата си руса коса, падаща изпод широкополата шапка.
	— Защо направи това с мене, Михаил? — прошепна тя тихо на себе си. — Защо искаш да ме убиеш?


	6

	Той отвори очи, долавяйки противната миризма на евтино уиски и усещайки влага по гърдите и гърлото си — ризата, сакото и панталоните му бяха подгизнали. Пред себе си виждаше някакво постепенно преливане на различни степени на тъмнина и сенки в сиво и черно, в които, танцувайки, проблясваха малки светли точки, поклащащи се далече в мрака. Усещаше тъпа болка навсякъде, но най-вече около корема, издигаща се през шията към главата му, която усещаше като нещо отекло и изтръпнало. Бяха го били жестоко, а после изтеглили в края на кея — далече вдясно, доколкото можеше да разчита на замаяното си чувство за ориентация — за да се свести сам, а може би и за да се претърколи през ръба във водата.
	Все пак не беше убит и това му говореше нещо. Бавно прехвърли през тялото си дясната си ръка и опипа китката на лявата — часовникът беше на мястото си. Опъна крака и бръкна в джоба си — парите бяха непокътнати. Не бяха го обрали и това също означаваше нещо.
	Беше говорил с твърде много хора, а много други го бяха видели по време на тези странни разговори. Те се бяха оказали неговата протекция. Убийството си е убийство и независимо от онова, което собственикът на „Тритон“ беше казал, „тихият нож“ в района на пристанището е предмет, който заслужава разследване, както и нападението или обирът, още повече, когато жертвата е богат чужденец. Никой не искаше да се задават прекалено много въпроси по кейовете и нечия хладна глава бе разпоредила да бъде оставен така, както е, а това означаваше, че някому е било платено да изпълни по-друга задача, възложена от горе. Иначе нещо щеше да е откраднато — часовник, някоя друга хилядарка — защото това все пак е пристанище.
	А в случая един прекалено любопитен и богат чужденец се побъркал, нападнал една руса курва на брега, а притеклите се хора я защитили. Не се налагаше разследване, тъй като собствеността на този _ricco americano maledetto_* бе останала непокътната, макар че същото не може да се каже и за разума му.
	[* Проклет богат американец (ит.). — Бел.прев.]
	Комбинация. Професионално изпълнен капан, така че организаторите му да останат чисти от момента, в който капанът щракне. Цялата нощ, цялата сутрин е била капан! Той се извъртя наляво; океанът на югоизток се виждаше като огнена черта на хоризонта. Зората беше дошла и „Кристовао“ се беше превърнал в още един от дузината дребни силуети на повърхността на водата: неясна фигурка, смътно различима по примигващите светлинки — сигнали за другите силуети.
	Хейвлок бавно се изправи на колене върху мокрите дъски и преодолявайки болката, си помогна с ръце да стане. Стъпил на крака, той все така бавно се обърна, разкършвайки ръцете и краката, после раменете, шията и гърба. Нищо счупено, но тялото му беше сериозно натъртено и не бе в състояние да реагира на бързи команди, каквито се надяваше, че няма да му се наложи да изпълнява.
	Пазачът. Беше ли онзи самомнителен държавен служител част от капана? Беше ли му разпоредено да посрещне чужденеца в началото враждебно, а после сервилно, тласкайки го по този начин към клопката? Стратегически погледнато, подобен ход беше ефективен; той трябваше да го предвиди. Нито един от двамата други пазачи не му създаде проблеми и те с готовност му казаха всичко, което поиска да узнае, дори човекът на портала на кея, където бе акостирала „Тереза“, му съобщи закъснението в графика на кораба.
	Собственикът на „Тритон“? Морякът от „Кристовао“, опитал се да го нападне в тясната тъмна уличка? Бяха ли и те част от плана? Само случайността ли, тласкана от логиката на събитията, го отведе при онези мъже в заведението, които просто го бяха очаквали? От друга страна, как са могли да го очакват? Преди четири часа Чивитавекия за него не бе нищо повече от едно смътно познато име на картата, което не му говореше нищо. Не съществуваше никаква причина да поиска да дойде в Чивитавекия, никакъв начин да е било предадено неизвестно съобщение. И въпреки всичко това беше се случило; трябваше да приеме този факт, без да знае как или защо той е налице. Имаше много неща извън способността му да ги разбере, една влудяваща мозайка, от която липсваха прекалено много парчета.
	_В този бизнес всичко, което не можеш да разбереш, е риск, но няма защо да обяснявам това точно на тебе_. Ростов. Атина.
	Една примамка — руса, обезобразена от шарка проститутка — бе минала като на парад в мъглата под носа му с единствената цел да го измъкне на открито и да го застави да действа. Но защо? Какво очакваха от него да извърши? Та намеренията му бяха съвсем ясни. Какво все пак научиха, какво им се изясни? Какъв беше смисълът? Нима тя се опитваше да го убие? И тогава какво стоеше зад случилото се в Коста Брава?
	_Джена, защо правиш това? Какво стана с тебе? С нас?_
	Той тръгна малко неуверено, спирайки с леко приклякане, когато усетеше, че губи равновесие. Когато стигна до близкия край на склада, премина бързо покрай стената пред тъмните прозорци и огромната портална врата, през която минаваше стоката, и се озова до ъгъла на сградата. Оттук нататък започваше безлюдният кей, осветен от пресичащите се снопове светлина от прожекторите, през които струеше мъглата. Надзърна покрай стоманената рамка към стъклената караулка, където беше постът на пазача. Както и преди фигурата му бе едва различима, но Майкъл можеше да види неподвижното огънче на цигарата му в центъра на прозореца.
	Огънчето се премести надясно: пазачът беше станал от стола си, за да изтегли плъзгащата се врата на кабината. Една друга фигура се приближаваше в мъглата откъм широкия булевард пред кейовете. Беше човек на среден ръст с килната шапка, сякаш беше тръгнал на разходка по „Виа Венето“. Дрехите също не бяха като за пристанищен район — бяха дрехи на човек от улиците на големия град. Мъжът се приближи до стъклената караулка, спря до вратата и заговори с пазача. И двамата погледнаха към края на кея — там, където се намираше складът, после пазачът направи жест и Майкъл разбра, че говорят за него. Мъжът кимна, обърна се и вдигна ръка, след което се появиха други двама мъже — и двамата едри, облечени в дрехи, които повече подхождаха за пристанище, отколкото на мъжа, за когото работеха.
	Хейвлок опря глава върху стоманения ръб; отчаянието му се смесваше с дълбоко чувство на безсилие и болка. Изтощението започваше да го надвива. Той не можеше да се изправи срещу тях; едва вдигаше ръце, едва местеше крака. И тъй като не разполагаше с друго оръжие, това означаваше, че е невъоръжен.
	_Къде беше Джена?_ Беше ли се качила на борда на „Кристовао“, след като примамката бе изиграла ролята си? Това би било логичната… Не, не беше! Разигралите се събития са привлекли твърде много внимание върху кораба и можеха твърде лесно да събудят интереса на неприятелски настроените и неподкупени служители. Следователно самият кораб беше за отвличане на вниманието, а русата проститутка — само примамка. Джена щеше да използва един от другите два кораба!
	Майкъл се отдръпна от стената и накуцвайки, тръгна по мокрите греди към края на кея. Избърса очи и се вгледа през плътната утринна мъгла. Неволно изохка, усещайки силна болка в стомаха. „Елба“ беше отплавала! Бил е примамен на друг кей, въвлечен в ситуация, която не би могъл да овладее, докато Джена се качи на „Елба“. Дали и капитанът на „Елба“, подобно на скипера на „Кристовао“, не беше опитен навигатор? Щеше ли той… можеше ли изобщо… да насочи тромавия си кораб към някой неохраняван бряг, за да може някоя малка лодка да пренесе контрабандния му товар до брега?
	Един човек знаеше отговора. Човекът с пардесюто и килнатата шапка, с дрехите, неподходящи за някого, който кара електрокар, а за търговец, който купува и продава. Този мъж със сигурност знаеше; той бе организирал заминаването на Джена.
	Хейвлок се върна до стената на склада. Трябваше да стигне до този мъж, а за целта трябваше да преодолее другите двама. Само ако имаше оръжие… каквото и да е. Огледа се в просветляващия вече полумрак. Нищо. Нито дори разхлабена дъска или някоя летва от разкован сандък.
	Водата. Падането в нея щеше да бъде от високо, но той щеше да се справи. Ако можеше да стигне до далечния край на кея, без да го видят, щяха да предположат, че е паднал във водата, докато е бил в безсъзнание. С колко секунди разполагаше? Надзърна зад ръба в осветеното пространство, готов да се отблъсне и дотича.
	Но не го направи. Двамата вече не вървяха към него. Бяха спрели и стояха, оставайки неподвижно зад телената мрежа на портала. Защо? Защо смятаха да го оставят да лежи?
	Изведнъж през непроницаемата мъгла, няколко кея по-нататък, се разнесе раздиращ ушите вой на сирена. След това пак, а после басов сигнал, който разтърси пристанището. Това беше „Санта Тереза“! Отговорът, който търсеше! Двамата бяха извикани не за да го донакажат, а за да не му позволят да напусне първия кей. Нямаше никакво закъснение в часа на отплаване на „Тереза“ — това също е било част от клопката. Корабът тръгваше по разписание с Джена на борда! Докато времето течеше, организаторът трябваше да се справи с последното нещо — да задържи ловеца на разстояние.
	В яростта си той беше готов да отиде до другия кей, да я спре, да попречи на кораба да отплава, защото щом дебелите въжета се изтеглят на борда му, каквото и да направи, нямаше начин да я настигне. Тя можеше да изчезне в десетина други страни, в стотици градове — без да остави следа, за която да се захване. Без нея той не искаше да продължава!
	Какво означаваха тези сигнали, с колко време разполага. Можеше обаче само грубо да предполага. „Кристовао“ даде два звукови сигнала и секунди след това русата примамка излезе от сенките в склада. Седем минути. Но не беше чул басовата сирена след по-острите изсвирвания. Означаваше ли тази разлика, че разполага с повече или с по-малко време? Започна да търси в паметта си сред спомените други случаи, които го бяха отвеждали на пристанища.
	И си спомни, по-точно, стори му се, че си спомня. Острите изсвирвания бяха за корабите надалече, а вибриращият басов тон — за тези наблизо: едно практическо правило не само за морето, но и за доковете. Докато го бяха били, външните вибрации на ниските тонове се бяха смесили със собствените му викове на протест и гняв. Басовият тон беше последвал след крясъците — като прелюдия към незабавно отплаване. Седем минути — минус една, по-вероятно две, може би три.
	Разполагаше с броени минути. Шест, пет… четири — не повече. Кеят на „Тереза“ се намираше на няколкостотин ярда и в неговото състояние имаше нужда поне от две минути, за да стигне там, а това можеше да стане само ако успее да мине покрай двамата мъжаги, извикани, за да го спрат. Четири минути най-много, минимум две. Боже! Как? Отново се огледа, като опитваше да потисне паниката и съзнаваше, че всяка секунда намалява шансовете му.
	Забеляза масивен черен предмет между два стълба, около които се намотаваха въжетата, задържащи кораба на кея. Беше убягнал от погледа му по-рано, защото бе неподвижна част от дока. Сега го разгледа по-внимателно. Беше варел, обикновен варел, без съмнение пробит по време на товарене или разтоварване и сега използван като боклукчийска кофа за чаши от кафе, отпадъци, които обикновено запалваха призори — такива имаше навсякъде по кейовете. Изтича до него, хвана го и го разклати. Не беше много тежък; наклони го странично и го изтърколи до стената. Оставащо време — между една и половина и малко над три минути. Тактиката му беше тактика на отчаянието — единствената възможна. Не можеше да мине покрай ония тримата, ако те не се приближат до него, ако мъглата и избледняващият полумрак не работят за него и против тях. Нямаше време да мисли за пазача и за човека с палтото.
	Той приклекна в сенките, отново облегнат до стената, обгърнал с две ръце мръсния варел. Пое дълбоко дъх и изкрещя с всичка сила, съзнавайки, че писъкът му ще отекне по безлюдния кей:
	— _Auito! Presto! Sanguino! Muoio*!_
	[* Помощ! Бързо! Кървя! Умирам! (ит.). — Бел.прев.]
	Спря и се вслуша. Чу викове в далечината — въпроси, после разпореждания. Отново изкрещя:
	— _Auito!_
	Тишина.
	После стъпки на тичащ човек. Приближаващи… все по-близки.
	_Сега!_ Тласна варела с всичката сила, която можа да събере в ръцете си. Той издрънча, докато набираше скорост напречно на дъските, през мъглата… към ръба на кея.
	Двамата мъже заобиколиха ъгъла на сградата в момента, когато варелът стигна до края на кея. Той се удари в единия от стълбовете. О, Боже! След това се завъртя и се претърколи през ръба. Чу се силен плясък откъм повърхността, двамата нещо си извикаха и хукнаха в тази посока.
	_Сега!_
	Хейвлок се изправи на крака и разперил ръце, изскочи от сенките. Насили нестабилните си крака да се подчиняват, така че всяка крачка да бъде точно преценена и сигурна. Първо блъсна мъжа отдясно с изпънати ръце, а след това италианеца отляво, забивайки рамо ниско в гърба му.
	Пронизителен сигнал откъм „Тереза“ заглуши виковете на двамата летящи надолу мъже. Майкъл се обърна наляво и накуцвайки, тръгна към ъгъла на склада; трябваше да излезе на кея и да се отправи към пазача и елегантния мъж до него. Изтекло време — една минута. Оставаха най-много още три.
	Той се затича през огромното открито пространство на кея, през потъналите в мъгла осветени площи и неподвижна машинария. Издигайки глас до границата на истерията, извика на развален италиански:
	— Помогнете ми! Помогнете _им_! Това е _лудост_! Ранен съм. Двама мъже дойдоха да ми помогнат. И когато приближиха, се чуха изстрели. _Три_ изстрела! От съседния кей. Едва ги чух поради кораба, но наистина ги чух! _Изстрели_! Бързо! Те са ранени. Единият сигурно е мъртъв! О, Боже, побързайте!
	Това, което онези двамата си размениха, беше някакъв словесен хаос. И докато Хейвлок се приближаваше до караулката, видя, че револверът на пазача е изваден, но и че самият пазач е друг — по-нисък, по-набит, по-възрастен. На широкото му лице беше изписана неприязън, за разлика от това на цивилния — около трийсетте, изискан, със загоряло от слънцето лице, — което беше студено и безизразно. Мъжът в пардесюто заповядваше на пазача да провери какво е станало, а последният крещеше, че нямало да изостави поста си заради някакви си 20 000 лири! Началникът на смяната можел сам да си разчиства боклука; той не му бил някакъв изплашен хлапак. Началникът можел да купи някой друг час от времето му, можел да плати за изчезването му, но не повече!
	Машинация. Още от самото начало — ребус.
	— _Andate voi stessi_*? — извика пазачът.
	[* Вие ли ще отидете (ит.). — Бел.прев.]
	Изпотен, цивилният тръгна към склада, затича се, после рязко забави крачка и предпазливо се приближи до ъгъла на сградата.
	Пазачът беше излязъл пред караулката с револвер, насочен към Майкъл.
	— Ти! Иди до оградата — извика той на италиански. — Вдигни ръце и се хвани за мрежата колкото може по-високо! Не се обръщай! Ще те застрелям в главата, ако го направиш!
	Оставаха не повече от две минути; ако нещо щеше да става, то трябваше да стане сега.
	— О, Боже! — изкрещя Майкъл, хвана се за гърдите и се свлече.
	Пазачът протегна ръка и го дръпна за рамото. Тъкмо това беше движението, което Майкъл очакваше. Той се извъртя, хвана китката върху рамото си, изви я в посока на часовниковата стрелка, като едновременно се изправи и заби коляно в гърлото на падащия пазач. Мъжът рухна. Хейвлок го изтегли в сянката на кабината и изскочи през портала, като мушна револвера в джоба на сакото си.
	Протяжен, дълбок звук се чу в далечината, последван от четири истерично високи изсвирвания. „Тереза“ се готвеше да замине! Майкъл отново се изпълни с онова отвратително чувство на безсмисленост, докато задъхан тичаше по булеварда, усещайки, че коленете му се подгъват, а стъпалата му едва го издържат, тътрейки се по паважа. Когато се добра до кея на „Тереза“, пазачът — същият пазач — беше вътре в кабината си, говореше по телефона, като кимаше с несъразмерно голямата си глава, а по очите му личеше, че приема разпореждане за нови лъжи.
	Входът вече беше препречен с верига — просто официално предупреждение, а не забрана. Хейвлок грабна куката и я изтръгна от халката; веригата се изви като змия във въздуха и издрънча на земята.
	— _Che cosa? Fermati*!_
	[* Какво има? Спри! (ит.). — Бел.прев.]
	Майкъл се затича, усещайки агонията в краката си, по дългата ивица на кея през кръглите светли петна на прожекторите към едва различимия във въртящите се кълбета мъгла търговски кораб в края на дока. Десният му крак се подгъна, ръцете му смекчиха падането, макар и не удара и като посрещна с дясното си рамо мократа повърхност, той се претърколи. Хвана се за крака, насили се да се изправи и отново потегли по хлъзгавите дъски, набирайки скорост.
	Усещаше, че въздухът му свършва, когато достигна далечния край на кея.
	Безсмислието стигна връхната си точка: корабът „Санта Тереза“ се плъзгаше на трийсетина фута от брега; дебелите въжета се извиваха като водни змии, прибирани от мъжете, които го гледаха през полумрака.
	— Джена! — изкрещя той. — Джена! _Джена_!
	Свлече се на колене на мократа повърхност с треперещи ръце и крака. В гърдите си усещаше спазматична болка, а главата му сякаш бе разцепена с брадва. Той… беше… я… загубил… Една малка лодка щеше да я остави на някое от хилядите неохранявани места по бреговете на Средиземноморието; тя беше си заминала. Единственият човек на земята, който имаше значение за него, беше заминал завинаги. Беше загубил всичко. Чу викове зад гърба си, а после и тропота на тичащи крака. И докато се вслушваше, в съзнанието му изплува споменът за други звуци, други крака… на друг кей. Онзи, от който беше отплавал „Кристовао“. Там беше останал един човек, който заповяда на други хора да го преследват и те… те също бяха тичали през мъглата по обления със светлината на прожекторите кей. О, ако можеше да намери този човек! Ако го намереше, щеше да смъкне загорялата кожа от лицето му, докато оня не му каже онова, което той иска да знае.
	Изправи се на крака и все така накуцвайки, бързо тръгна към пазача, който изтича след него с изваден пистолет.
	— _Fermati! Alza le mani*!_
	[* Спри! Горе ръцете! (ит.). — Бел.прев.]
	— _Un errore!_* — извика му Хейвлок с глас, едновременно агресивен и извинителен; целта му беше да мине покрай мъжа, без да го задържат. Той извади няколко банкноти от джоба и ги задържа пред себе си, така че да останат осветени от прожекторите. — Какво мога да ти кажа? — продължи на италиански. — Направих грешка… а това печелиш ти, нали? Аз и ти… говорихме преди, не си ли спомняш? — той пъхна парите в ръката на пазача и го потупа по гърба. — Хайде, махни това нещо. Аз съм твой приятел, нали помниш? Какво толкова е станало? Само дето аз станах малко по-беден, а ти — малко по-богат. А освен това пих твърде много вино.
	[* Грешка! (ит.). — Бел.прев.]
	— Така и си мислех, това си ти! — сопна се пазачът сърдито, взе парите, мушна ги в джоба си и крадливо се огледа. — Ти си направо луд! Можех да те застрелям. И за какво?
	— Ти ми каза, че „Тереза“ ще отплува след много часове.
	— Така ми казаха! Копелета са всичките! И те са луди! Не знаят какво правят.
	— Много добре знаят — обади се тихо Майкъл. — Вече трябва да си ходя. Благодаря ти за помощта. — И преди гневният пазач да може да отговори, Хейвлок бързо тръгна напред, смръщен от болката в треперещите си крака и гърдите. _За Бога, по-бързо!_
	След малко, с ръка, стиснала в джоба револвера, който го изпълваше с чувство на задоволство, стигна оградата от телена мрежа около кея на „Кристовао“. Пазачът все още лежеше в безсъзнание в сянката на караулката. Нито беше помръднал, нито някой беше го преместил през последните минути. Дали и мъжът с пардесюто все още бе на кея? Имаше такава вероятност; подсказваше, че би трябвало да е потърсил пазача и го е разпитал. Но тялото беше на същото място.
	В такъв случай защо началникът се беше задържал на кея толкова дълго? Отговорът дойде откъм морето — през вятъра и мъглата. Викове, въпроси, заповеди и пак въпроси. Човекът с пардесюто още беше на кея, а горилите му крещяха от водата под него.
	Майкъл скръцна със зъби, опита се да прогони болката от главата си. Прокрадвайки се покрай стената на склада, мина пред вратата, от която беше излязла русата курва, и стигна до ъгъла на сградата. Утрото ставаше все по-светло, мъглата се вдигаше, а отсъствието на търговския кораб даваше възможност на слънчевите лъчи да стигнат до дока. В далечината един нов кораб бавно се насочваше към пристанището на Чивитавекия, а може би щеше и да акостира на мястото, неотдавна освободено от „Кристовао“. В такъв случай на Майкъл му оставаше съвсем малко време, преди да се появят бригадите за подготовка. Сега трябваше да се движи бързо, да действа бързо, но не знаеше дали е способен дори поне на едно от двете.
	_Неохраняван бряг. Дали мъжът, намиращ се все още толкова близо, знаеше точно кой? Трябваше да установи това. Трябваше да успее да го направи_.
	Хейвлок заобиколи ъгъла, притискайки оръжието в сакото си. Не можеше да го използва, това му беше ясно — би било безсмислено, защото само щеше да елиминира източника на информация и да привлече вниманието към кея. Но заплахата трябваше да прозвучи истински, а в гнева му да личи отчаяние. Беше способен на това.
	Той се взря през редеещата мъгла. Мъжът в пардесюто стоеше на края на кея и възбудено излайваше някакви инструкции с нисък глас; той, изглежда, също се страхуваше да не привлече вниманието на заблудили се моряци, които се мотаеха по съседния кей. Резултатът беше комичен. От онова, което можеше да схване, Майкъл разбра, че единият от падналите мъже се е хванал за подпората на стълба, около който се намотава въжето за привързване на корабите; той не смееше да се пусне, защото явно не умееше да плува.
	Посредникът заповядваше на втория да помогне на съдружника си, но човекът очевидно отказваше да се подчини, страхувайки се да не се удави заедно с изплашения си колега.
	— Нито дума повече! — рязко изрече Хейвлок на италиански; думите му, макар и не съвсем прецизно подбрани, се чуха ясно, а гласът му прозвуча твърдо, макар и не високо.
	Изненаданият мъж се обърна и бръкна с лявата си ръка под палтото.
	— Ако видя пистолет — продължи Майкъл, скъсявайки разстоянието помежду им, — ще бъдеш мъртъв и ще си във водата, преди още да успееш да го насочиш. Махни се оттам. Приближи се към мене. Сега — към стената. Хайде! Не спирай!
	Човекът тръгна напред.
	— Аз можех да ви убия, синьор. Не го направих. Надявам се, това не ви е безразлично.
	— Разбира се, че не е. Благодаря.
	— Нито ви беше откраднато нещо… предполагам, вече сте го установил. Заповедите ми бяха ясни.
	— Установих го. А сега ми отговори защо. И на двата въпроса.
	— Аз не съм нито убиец, нито крадец, синьор.
	— Това не е достатъчно. Горе ръцете! Подпри се на стената и разтвори крака! — Италианецът се подчини, беше ясно, че не за пръв път чува подобна заповед. Хейвлок се приближи зад него, ритна го по десния крак, пъхна ръка около кръста му и извади един пистолет, затъкнат в колана му. Оръжието го впечатли — беше „Лама“, трийсет и осми калибър — испанско, автоматично, с предпазител. Качествено оръжие. Мушна го в своя колан. — Сега ми разкажи за момичето. Бързо!
	— Платиха ми. Какво повече мога да ви кажа?
	— Доста. — Майкъл се протегна и стисна лявата ръка на мъжа. Посредникът явно не беше човек на насилието, което пролича от меката му ръка и думата началник, използвана от пазача, не бе особено подходяща. Този италианец не бе част от мафията; един мафиот на неговата възраст би следвало да е минал през грубата работа, след която ръцете загрубяват.
	Неочакван вой на сирени се разнесе откъм пристанището. Към него се присъединиха изплашените викове на самотния мъж в плискащите води под кея. Възползвайки се от шума, Майкъл ръгна револвера в бъбрека на посредника. Той извика. Тогава Хейвлок заби дръжката странично в шията на италианеца, след което последва потокът умолителни фрази.
	— Синьор… синьор! Вие сте американец, ние говорим американски! Не правете това! Аз ви спасих живота… честна дума!
	— Ще стигнем и до там. Момичето. Кажи ми за момичето! Бързо!
	— Аз върша услуги по доковете. Всички знаят това! Тя се нуждаеше от услуга. Плати си!
	— Да напусне Италия?
	— Какво друго?
	— Платила е за много повече от това! А ти колко плати? За да организираш клопката?
	— _Che cosa vuol dire?_* Клоп… ка?
	[* Какво означава? (ит.). — Бел.прев.]
	— Този цирк, който ми разигра! Свинята, която излезе през онази врата! — Хейвлок сграбчи италианеца за рамото, извъртя го и го блъсна с гръб в стената. — Ето там, зад ъгъла — допълни той, показвайки с ръка. — За какво беше всичко това? Кажи ми! Тя ти е платила и за това. _Защо?_
	— Беше както казахте, синьор. Тя плати. _Spiegazioni…_ обяснения… не бяха необходими.
	Майкъл заби дулото на револвера дълбоко в корема на мъжа.
	— Не, това не е достатъчно. Кажи ми!
	— Тя каза, че трябвало да знае — изохка посредникът, превивайки се.
	— Да знае какво? — Хейвлок замахна и шапката на човека изхвърча във въздуха, после го хвана за косата и блъсна главата му в стената. — Какво да знае?
	— Какво бихте направили!
	— Откъде е знаела, че ще я последвам дотук?
	— Но тя не знаеше.
	— Тогава защо?
	— Тя каза, че може би ще го направите! Били сте много… находчив човек. Преследвали сте други хора, имате на разположение различни средства. Контакти, осведомители.
	— Това е много неопределено! _Как_ е разбрала? — Майкъл събра в юмрук колкото можа от косата на италианеца, почти изтръгвайки я из корен.
	— Синьор… тя каза, че е говорила с трима шофьори на пиацата, преди да намери такси, което да се съгласи да я доведе дотук! Страх я беше!
	Това беше логично. Не се беше сетил да потърси такситата, потеглящи от Остия; в Рим такситата не бяха в излишък. Просто не беше помислил, импулсиран постоянно да се движи.
	— _Per favore! Aiuto! Mio Dio!_* — виковете се разнесоха откъм водата.
	[* Моля ви! Помощ! Боже мой! (ит.). — Бел.прев.]
	Корабите в пристанището изпълваха въздуха с воя на сирени и свистенето на изпускана пара. Вече не оставаше никакво време; скоро щяха да се появят екипажите, хора и машини щяха да плъзнат по кейовете. Трябваше да научи какво точно беше направил посредникът. Заби пръстите на лявата си ръка в гърлото му.
	— Тя е на „Тереза“, нали?
	— _Si_.
	Хейвлок си спомни думите на собственика на „Тритон“: „Тереза“ пътуваше за Марсилия.
	— Как ще слезе от кораба?
	Италианецът не отговори; Майкъл заби пръстите си по-дълбоко, почти задушавайки го. Той продължи:
	— Разбери ме и ме разбери много добре. Ако не ми кажеш, ще те убия. А ако ме излъжеш и тя ми се изплъзне в Марсилия, ще се върна за тебе. Тя е права — аз съм много находчив човек и съм изловил страшно много хора. Ще те намеря.
	Посредникът започна да се гърчи и отвори уста, сякаш за да каже нещо. Хейвлок намали натиска. Италианецът задавено се закашля, хвана се за гърлото и каза:
	— Какво ли ме интересува всичко това… Така че ще ви кажа. Не искам _afflizione_* от такива като вас, синьор! Трябваме да съм по-умен! Трябваше да слушам по-добре!
	[* Ядове (ит.). — Бел.прев.]
	— Продължавай!
	— Не е Марсилия. Сан Ремо. „Тереза“ трябва да спре в Сан Ремо. Как или къде ще бъде изведена на брега, не знам — честна дума! Платила си е прехвърлянето до Париж. Ще я преведат през границата при Кол де Мулине. Кога… също не знам… наистина! И оттам — в Париж. Кълна се в Христовата кръв!
	Не беше необходимо да се заклева, че казва истината — ужасените му очи показваха това. Беше честен, защото изпитваше страх… необикновен страх. Какво ли му беше казала Джена? Защо този човек не разпореди да го убият? И също, защо нищо не беше откраднато? Майкъл свали ръката си от гърлото на италианеца.
	После заговори тихо:
	— Ти каза, че си можел да заповядаш да ме убият, но не си го направил. Сега ми кажи защо.
	— Не, синьор, няма да ви кажа — прошепна мъжът. — В името на Бога, вие никога няма да ме видите отново. Няма да кажа нищо, не знам нищо!
	Хейвлок бавно вдигна револвера и опря дулото му в лявото око на мъжа.
	— Кажи! — заповяда той.
	— Синьор, аз имам тук малък, но доходен бизнес и никога досега… никога… не съм се забърквал в политиката! Или дори в нещо, макар и далечно, свързано с политиката. Кълна се в сълзите на Мадоната! Мислех, че ме лъже, че се опитва да ме изработи с лъжи! Дори и за секунда не съм й повярвал!
	— Но аз не бях убит и нищо не ми бе откраднато — мисля това ми каза. — Майкъл направи пауза и неочаквано изкрещя, като натисна револвера в окото на италианеца: — _Защо?_
	Човекът изпищя и думите се посипаха от устата му:
	— Тя каза, че сте американец, който работи с комунисти! Със Съветите! Не й повярвах! Не знам нищо за тези неща. Но в името на предпазливостта… Тук, в Чивитавекия, ние стоим далече от тези войни. Те са твърде… интернационални за хора като нас, които заработват по някоя нищожна лирета по доковете. Подобни неща не означават нищо за нас… честна дума! Не искаме да имаме неприятности заради вас!… Синьор, разберете ме. Нападнахте жена… да, проститутка наистина, но все пак жена… на кея. Появиха се мъже, които ви спряха, издърпаха ви, но когато видях всичко, аз спрях _тях_! Казах им, че трябва да внимаваме. Трябва да помислим…
	Ужасеният човечец продължаваше да бърбори, но Хейвлок не го слушаше. Това, което чу, го изуми повече от всичко. _Един американец, работещ за Съветите_. И Джена е казала такова нещо? Но това беше някаква лудост!
	Дали се е опитала да го накара да й помогне с цената на една лъжа, само за да всее страх у тази пионка, който да остане и след като си е свършил работата, _след_ затварянето на капана? Италианецът не извърташе, той просто от страх повтаряше нейния разказ. Не, той не беше излъгал. А дали си вярваше тя? Дали не бе именно това, което той бе видял в очите й на перона в Остия? Наистина ли вярваше… както той бе повярвал за нея, без да се усъмни дори за миг, че е дълбоко законспириран агент на ВКР?
	О, Боже! Един и същи ход, за да станат и двамата врагове! Дали доказателствата срещу него не бяха също толкова неопровержими както тези срещу нея? Сигурно бе така — бе го видял в очите й. А също и страх… болка. Нямаше никого, на когото би могла да се довери — нито сега, нито по-късно, може би никога. Оставаше й само да бяга… така, както постъпваше той самият. Боже! Какво бяха направили?
	_Защо?_
	Значи, беше на път за Париж. Щеше да я намери в Париж. Или може би щеше да отлети за Сан Ремо, или Кол де Мулине, за да я прехване на едно от двете места. Той поне имаше предимството на бързия транспорт; тя се намираше на борда на стар търговски кораб, който се бореше с вълните, докато той щеше да пътува по въздуха. Сега вече имаше време.
	И щеше да го използва. В посолството в Рим имаше един офицер от разузнаването, който ще разбере силата на гнева му. Подполковник Лорънс Бейлър Браун ще даде отговори, в противен случай публикациите за тайните операции на Вашингтон ще изглеждат като детски приказки в сравнение с това, което той самият щеше да разкаже: цялата некомпетентност, незаконните действия, погрешните преценки, пропуските, които всяка година струваха живота на хиляди хора по света.
	Щеше да започне с чернокожия дипломат в Рим, чиято задача беше да препредава тайни заповеди на американските агенти в Италия и цялото Западно Средиземноморие.
	— _Capisce_*? Разбрахте ли, синьор? — италианецът се молеше, печелейки време, а очите му предпазливо се стрелкаха надясно. Трима мъже се бяха появили на втория кей и вървяха към далечния му край; две изсвирвания на корабна сирена обясняваха причината. Търговският кораб, който навлизаше в пристанището, щеше да акостира на мястото на „Елба“. Всеки момент щяха да се появят и другите бригади. — Ние сме предпазливи… разбира се, и не искаме да знаем нищо за подобни неща! Ние сме хора от доковете, нищо повече.
	[* Разбрахте ли? (ит.). — Бел.прев.]
	— Разбирам — каза Майкъл, хвана мъжа за рамото и го накара да се обърне. — Иди до перваза — заповяда той тихо.
	— Синьор, моля ви! Умолявам ви!
	— Направи, каквото казах. Веднага.
	— Заклевам се в светия патрон на милосърдието! В кръвта Христова, в сълзите на Света Богородица! — италианецът ридаеше и гласът му стана писклив. — Аз съм незначителен търговец, синьор! Не знам нищо! Не казвам нищо!
	Когато стигнаха до края на кея, Хейвлок каза:
	— Скачай! — и бутна посредника през перваза.
	— _Mio Dio! Auito!_* — изкрещя биячът долу, а работодателят му се стовари във водата при него.
	[* Боже мой! Помощ! (ит.). — Бел.прев.]
	Майкъл се обърна и все така накуцвайки, тръгна към добре познатия му ъгъл на склада. Докът все още беше безлюден, но пазачът се беше размърдал, разтърсваше глава и се опитваше да се изправи на крака. Хейвлок отвори барабана на револвера и изсипа патроните на цимента. После бързо се насочи към портала и когато стигна до вратата на кабинката, хвърли оръжието вътре. Накрая с всичката бързина, на която бе способен, се затича през портала към паркираната кола.
	Рим. Отговорите, които търсеше, се намираха в Рим.


	7

	Четиримата души около масата в стаята на третия етаж в сградата на Държавния департамент бяха млади според вашингтонските разбирания за служители от висшия ешелон. Бяха на възраст от средата на трийсетте до края на четирийсетте, но с бръчките по лицата и уморените им очи изглеждаха по-стари. Работата им изискваше безсънни нощи, налагаше дълги периоди на безпокойство, които затвореният им начин на живот правеше още по-непоносими; никой от тях нямаше право да обсъжда с когото и да е било извън тази стая кризите, които трябваше да разрешават вътре в нея. Тези хора бяха стратезите на тайни операции, диспечерите на засекретени дейности, а патрулиращи във въздуха „кондори“ рискуваха всеки момент да бъдат свалени при тяхната най-дребна недооценка. Други — над тях — познаваха общата картина; други пък под тях планираха конкретните задачи. Но само тези мъже бяха наясно с всяка мислима вариация, с всяка вероятна последица от дадена операция — те бяха хората, които в крайна сметка даваха всяко разрешение. Всеки от тях беше специалист, във всеки от тях беше концентрирана голяма власт. Само те можеха да дадат команда на „кондорите“, за да излетят.
	Но те не разполагаха с радарни решетки или с въртящи се антени, които да им помогнат; единственото, което ги ръководеше, бе екстраполацията на човешкото поведение. Задачата им се състоеше в анализа на действията и реакциите, и то не само на врага, а и на собствените им оперативни работници. Процесът на оценяване беше една непрекъсната борба, която рядко стигаше до развръзка по начин, който да задоволи всички. Вероятностите „Какво ще стане, ако…?“ се усложняваха в геометрична прогресия с всяко непредвидено развитие на планираните по друг начин събития, с всяка човешка реакция на рязко променилите се обстоятелства. Тези хора бяха като психоаналитици, търсещи пътя в един безкраен лабиринт на отклонения от нормалното, в който пациентите им просто са резултат от това разстройство на функциите. Те бяха специалисти в онази зловеща разновидност на живота, в която истината обикновено беше лъжа, а лъжите най-често бяха единственият начин да се оцелее. Стресът беше онзи фактор, който най-много ги плашеше, защото подложените на максимален или на продължителен стрес, независимо дали са врагове или свои хора, виждаха или правеха неща, за които не биха помислили при нормални обстоятелства. Абсолютно непредсказуемото, добавено към ненормалното, се превръщаше в една крайно опасна територия.
	Именно до това заключение по отношение на кризата стигнаха четиримата късно вечерта. Подполковник Лорънс Бейлър Браун в Рим бе изпратил телеграмата си, кодирана с шифъра за екстрени случаи, а съдържанието й наложи изваждането на закрито досие, за да може всеки стратег да изучи фактите.
	А те бяха неоспорими. Събитията, случили се на онзи усамотен плаж на Коста Брава, бяха потвърдени от двама независими очевидци: единият от тях самият Хейвлок — служител във Външния отдел, другият — човек на име Стивън Маккензи, непознат на Хейвлок оперативен работник с голям опит в провеждане на тайни операции. Същият беше рискувал живота си, за да донесе доказателството: разкъсани дрехи с кървави петна по тях. Всичко бе огледано под микроскоп и резултатите бяха положителни: Джена Карас. Причините, наложили това подсигуряващо потвърждаване, не бяха ясно изказани, но това и не беше необходимо. Връзката между Хейвлок и Карас бе известна на онези, които трябваше да знаят за нея; един човек, подложен на максимален стрес, би могъл просто да се срине душевно и да не може да довърши онова, което трябваше да бъде сторено. Вашингтон трябваше да знае. Тогава агент Маккензи бе получил заповед да заеме позиция на около двеста фута северно от Хейвлок; той бе разполагал с ясна видимост, потвърждението му беше абсолютно, а доказателството му — неоспоримо. Жената на име Карас беше убита онази нощ. Фактът, че Маккензи бе починал от сърдечен удар по време на плаване с яхтата си из залива Чесапийк само три седмици след завръщането си от Барселона, по никакъв начин не омаловажаваше приноса му. Лекарят, повикан от бреговия патрул, бе Рендулф — един уважаван и с безукорна репутация хирург от Източния бряг. Аутопсията, извършена при спазване на всички формалности, бе дала недвусмислено заключение: смъртта се дължеше на естествени причини.
	Но дори оставяйки случилото се на самата Коста Брава, уликите срещу Джена Карас бяха подложени на подробен анализ. Държавният секретар Ентъни Матиас бе разпоредил за това и стратезите знаеха причината. Имаше още една връзка, която трябваше да се има предвид: тази, която съществуваше между Матиас и Майкъл Хейвлок вече почти двайсет години от момента, когато ученикът беше срещнал учителя в Принстънския университет. Двамата бяха чехи по рождение: единият се беше утвърдил като може би най-брилянтния геополитически ум в академичния свят, а другият представляваше един сякаш обзет от духове младеж, който отчаяно търсеше своето лице. Различията бяха значителни, но приятелството — здраво.
	Антон Матиас бе пристигнал в Америка преди повече от четиридесет години като син на известен пражки лекар, който набързо бе съумял да изведе семейството си от Чехословакия, над която беше надвиснала сянката на нацизма, и беше добре дошъл сред медицинските среди. Докато имигрирането на Хейвлок бе съвместна тайна операция на британското и американското разузнаване; произходът му оставаше скрит, първоначално заради безопасността на самото дете. И докато стремителното издигане на Матиас в правителствените служби се дължеше и на редица влиятелни политически фигури, които открито търсеха съветите му, превъзнасяйки до небесата ума му, много по-младият пражанин търсеше своето утвърждаване чрез серия секретни операции, на които бе съдено никога да не видят светлината на деня. И все пак, независимо от разликите във възраст и в репутация, в интелект и темперамент, между двамата съществуваше невидима връзка, здраво поддържана от по-възрастния, от която по-младият никога не си беше позволил да се възползва.
	Тези, които потвърдиха уликите срещу Карас, добре разбираха, че няма място за грешки, както и стратезите добре осъзнаваха в този момент, че телеграмата, получена от Рим, трябва да бъде внимателно проучена и да се предприемат деликатни мерки. А най-важното — за известно време да не се показва на Ентъни Матиас. Защото макар медиите да бяха оповестили, че държавният секретар е в отпуск, истината беше съвсем друга. Матиас беше болен — някои шепнешком споделяха, че е тежко болен — и въпреки че поддържаше чрез помощниците си връзка с департамента, не се бе появявал във Вашингтон близо пет седмици. Но онези от нищо непропускащите журналисти, акредитирани към Белия дом, които бяха заподозрели, че има друго обяснение, нито бяха съобщили, нито бяха публикували нещо друго.
	И Рим не биваше да се превърне в едно допълнително бреме за Ентъни Матиас.
	— Той, разбира се, халюцинира — обади се оплешивяващият мъж на име Милър, потупвайки с длан своето копие от телеграмата на масата пред себе си. Пол Милър беше психиатър — авторитет в диагностицирането на изменчивото поведение.
	— Има ли данни в досието му, които биха могли да ни послужат? — попита един червенокос, набит мъж, облечен в измачкан костюм, риза с отворена яка и разхлабен възел на вратовръзката. Казваше се Огилви и беше бивш таен агент.
	— Нищо, което би могло да ти бъде от полза — отвърна Даниел Стърн, стратегът вляво от Милър. Постът му беше директор на „Консулски операции“ — евфемизъм за шефа на отдела, занимаващ се със засекретените дейности на Департамента.
	— Защо не? — запита четвъртият стратег, един консервативно облечен мъж, сякаш току-що слязъл от рекламата на _Ай Би Ем_ в _„Уолстрийт Джърнъл“_. Седеше непосредствено до Огилви. Името му беше Доусън — адвокат и специалист По Международно право. Той настоя: — Да не би да казваш, че има… пропуски в служебното му досие?
	— Да. Бюрократична задръжка по съображения за сигурност отпреди години. Никой впоследствие не се е главоболил да преразгледа материалите и така досието останало непълно. Но отговорът на въпроса, който Огилви зададе, може и да е там. Онова предупреждение, което ни се е изплъзнало.
	— Как така? — попита Милър, като погледна над очилата си, и с разперени пръсти поглади оредяващата си коса.
	— Може просто да не е издържал. И да е направил стъпката през ръба.
	— Какво искаш да кажеш? — наклони се Огилви напред с не твърде приятно изражение на лицето. — Оценката зависи от наличните данни, дявол да го вземе!
	— Струва ми се, че никой не е сметнал това за необходимо. Досието му е превъзходно. С изключение на едно-две избухвания, той е бил изключително продуктивен и сдържан при крайно тежки условия.
	— Само дето днес му се привиждат мъртъвци по гарите — прекъсна го Доусън. — Защо?
	— Познаваш ли Хейвлок? — запита Стърн.
	— Само от разговорите, проведени с оперативни работници преди осем-девет месеца — отговори адвокатът. — Той трябваше да дойде със самолет за тях. Изглеждаше ефективен.
	— Такъв беше — съгласи се директорът на Кон Оп. — Ефикасно действащ, продуктивен, сдържан, много здрав, много студен и много умен. Но нека имаме предвид, че именно за такъв е бил трениран още в ранна възраст при крайно необикновени обстоятелства. И може би точно на тях трябваше да се спрем. — Стърн направи пауза, взе един голям плик, извади от него папка с червена рамка и внимателно я разтвори. — Това тук е пълното досие за миналото на Хейвлок. Данните, с които сме разполагали преди, се отнасят до основните факти. Випускник на Принстън със степен по история на Европа и втора специалност славянски езици. Израсъл в Гринуич, Кънектикът. Сирак от войната, доведен от Англия и осиновен от семейство Уебстър, и двамата проверени. Онова, което всички сме видели, е препоръката от Матиас — човек, с когото и по онова време е било трудно да не се съобразяваш. Напълно очевидно е какво са видели вербовчиците тук, в Департамента: високоинтелигентен младеж с научна степен от Принстън, който не възразява да работи за бюрократите, даже е склонен да усъвършенства езиковите си умения и едновременно с това да се захване с дълбоко законспирирана работа. Но по отношение на езиците не е имало особена необходимост — родният му език е чешки и той го е знаел по-добре, отколкото сме допускали. Тук обаче разполагаме с останалата част от живота му и точно в нея може да се крият причините за кризата, която наблюдаваме сега.
	— Но това е един огромен скок назад — обади се Огилви. — Защо не екипирате ситуацията? Не обичам изненадите, а параноици в оставка са последното нещо, от което имаме нужда.
	— Въпреки това налага ни се да се занимаваме точно с такъв случай — намеси се Милър, като взе телеграмата в ръка. — Ако преценката на Бейлър може да означава нещо…
	— Означава — отсече Стърн. — Той е един от най-добрите, които имаме в Европа.
	— И все пак това е човек на Пентагона — добави Доусън. — Умението да преценява едва ли е от силните му страни.
	— При него е — коригира го директорът на Кон Оп. — Той е чернокож и няма друг избор, освен да е добър.
	— Всъщност възнамерявах да кажа — продължи Милър, — че Бейлър настойчиво препоръчва да приемаме Хейвлок сериозно. Той е видял онова, което твърди, че е видял.
	— Което от своя страна е невъзможно — каза Огилви. — И което означава, че не е с всичкия си. И какво има там, Дан?
	— Ужасни детски години — отговори Стърн, отгърна корицата на папката и прелисти няколко листа. — Знаел е, че е чех, но това е всичко, което и ние знаем. По време на войната в Англия е имало няколко хиляди чешки бежанци и именно това се посочва като причина за присъствието му там. Но не е истина. Имало е две истории: едната истинска, а другата — легенда. Той не е бил в Англия по време на войната, нито пък там са били родителите му. Прекарал е онези години в и около Прага. Преживял е един дълъг кошмар, който е съвсем истински за него. Всичко е започнало, когато е бил достатъчно голям, за да разбира нещата, които вижда. За нещастие, не можем да надзърнем в главата му, а това би могло да бъде от изключително значение сега. — Директорът се обърна към Милър: — Тук можеш да ни дадеш съвет ти, Пол. Той би могъл да стане крайно опасен.
	— В такъв случай най-добре е да бъдеш по-ясен — каза лекарят. — Колко назад ще се върнем? И защо?
	— Първо на въпроса „защо“ — отговори Стърн и извади няколко страници от папката. — Живял е с призрака на предателството от детска възраст. След това по време на пубертета и ранното му юношество — гимназията и годините в колежа — гнетящото напрежение вече го е нямало, но спомените сигурно са били твърде тежки за него. И след това — цели шестнайсет години — се връща в същия този свят. Може би е видял твърде много призраци.
	— По-конкретно, Даниел — настоя психиатърът.
	— За да бъдем по-конкретни — каза директорът, преглеждайки първата страница, — ще трябва да се върнем в месец юни 1942 година, по време на войната в Чехословакия. Та видите ли, името му не е Хейвлок, а Хавличек. Михаил Хавличек. Роден е в Прага някъде в средата на трийсетте години, но точната дата не е известна. Всички архиви са били унищожени от Гестапо.
	— _Гестапо?_ — Адвокатът Доусън се облегна на стола си. — Юни 1942… Не стана ли дума за това по време на Нюрнбергския процес?
	— Това наистина беше едно от нещата, широко застъпени в дневния ред на Нюрнберг — потвърди Стърн. — На двайсет и седми май Райнхард Хайдрих, известен като палача на Прага, бе убит от чешките партизани. Групата била водена от един професор, уволнен от Карловия университет и работещ за британското разузнаване. Името му било Хавличек и той живеел с жена си и сина си в едно село на около осем мили от Прага, където бил организирал ядрото на съпротивата. Селото е Лидице.
	— О, Боже! — прошепна Милър и бавно остави телеграмата на масата.
	— Не че са го видели да се навърта около онова място — сухо отбеляза Стърн и пренареди листата в ръцете си. — Изплашен, че може би са го забелязали по време на операцията по ликвидирането на Хайдрих, Хавличек не се прибира у дома цели две седмици, като живее през това време из мазетата на университета. Макар него никой да не го е познал, някой друг от Лидице е бил идентифициран и е била определена цената за смъртта на Хайдрих: екзекутиране на всички пълнолетни мъже; жените — изпратени на робски труд в лагерите, а по-представителните — в офицерските казарми, за да станат _Feldhuren_*; а децата — просто е трябвало да „изчезнат“. _Jugendmöglichkeiten_**. Приспособимите щели да бъдат осиновени, а другите трябвало да свършат в душегубките.
	[* Букв. „полеви курви“ (нем.). — Бел.прев.]
	[** Възможности за младежта (нем.). — Бел.прев.]
	— Ефикасни копелета, нали? — обади се Огилви.
	— Заповедта от Берлин останала в тайна до сутринта на десети юни — деня на масовата екзекуция — продължи Стърн, четейки. — Същият ден, в който Хавличек тръгнал за дома си. Когато се разчуло — прокламациите били окачени по телефонните стълбове и обявени по радиото — партизаните го спрели да се върне. Задържали го под ключ, натъпкан с успокоителни, защото знаели, че бил безсилен да направи нещо, а бил ценен за тях. Накрая му съобщили най-лошото, което можел да чуе. Съпругата му била изпратена в лагер за проститутки — по-късно се разбрало, че се самоубила още първата нощ, като отнела и живота на един офицер от Вермахта, — а синът му просто изчезнал безследно.
	— Но очевидно не е бил отведен с другите деца — каза Доусън.
	— Не. Играел си, гонейки зайци; а когато тръгнал да се прибира, видял загражденията, екзекуциите и труповете, нахвърляни наоколо. Изпаднал в шок и побягнал към гората, където живял седмици наред като животно. Из околността се разнесли слухове: дете било видяно да тича през гората, край хамбарите имало стъпки, които водели към шубраците. Баща му чул за това и разбрал; още преди време бил казал на сина си, ако някога германците поискат да го приберат, да се скрие в гората. Едва след месец Хавличек намерил момчето. То се криело из дупките и по дърветата, ужасено, че някой може да го мерне, хранейки се, с каквото можело да открадне или да изрови от земята, но кошмарът от убийствата още не го бил напуснал.
	— Чудесно детство — не се сдържа психиатърът и отбеляза нещо в бележника си.
	— Това е само началото. — Директорът на Кон Оп се пресегна за друга страница. — Хавличек и синът му останали в сектора Прага-Болеслав и нелегалните само спечелили от това, че бащата ги предвождал. Няколко месеца по-късно момчето станало един от най-младите членове на детските отряди. Използвали ги за куриери и доста често се случвало да пренасят нитроглицерин и пластични експлозиви вместо кореспонденция. Една погрешна стъпка, един обиск, един офицер, който да си пада по малките момченца, и това щяло да бъде краят.
	— И бащата го е позволил? — попита Милър недоверчиво.
	— Не е могъл да го спре. Момчето разбрало какво са сторили на майка му. Това прекрасно детство продължило още три години. През нощите, когато баща му не отсъствал, му предавал уроци като на обикновен ученик. А после денем из горите и полята други го учили как да се крие, да бяга, да лъже. И как да убива.
	— Това значи е обучението, за което подхвърли, нали? — промълви Огилви.
	— Да. Той е знаел какво значи да отнемеш живот, виждал е как убиват приятелите му още преди да стане на десет години. Ужасно.
	— Незаличимо — допълни психологът. — Експлозиви, заложени още преди четиридесет години.
	— Възможно ли е случилото се в Коста Брава само да е запалило фитила четиридесет години по-късно? — запита адвокатът, гледайки лекаря.
	— Би могло. В главата му са се въртели десетки кървавочервени призраци, а това е доста мрачна символика. Но трябва да науча още доста неща — Милър се обърна към Стърн с вдигнат над бележника молив: — И какво е станало с него после?
	— С всички — поясни Стърн. — Дошъл мирът — или по-точно казано, официално войната свършила — но в Прага нямало мир. Съветите си имали свои планове и едната лудост била само сменена от друга. Възрастният Хавличек бил готов да продължи да се бори за свободата, за която воювал заедно с другите партизани. И скоро се озовал в една друга война също толкова тайна, колкото предишната, и не по-малко брутална. С руснаците. — Директорът обърна нова страница. — За него тя свършила на десети март 1948 година с убийството на Ян Масарик и падането на социалдемократите.
	— В какъв смисъл?
	— Той изчезнал. Изпратен в гулаг в Сибир или може би в някой гроб по-наблизо. Политическите му приятели действали доста бързо; чехите имат една и съща поговорка с руснаците: „Игривото кутре утре ще стане вълк.“ Скрили младия Хавличек и се свързали с британската МИ-6. Може би нечия съвест проговорила, но в резултат момчето било изведено нелегално от страната и се озовало в Англия.
	— Онази поговорка за кутрето и утрешния вълк — прекъсна го Огилви. — Потвърдила се, нали?
	— По начин, който Съветите никога не са допускали.
	— И как се появява в играта семейство Уебстър? — попита Милър. — Тук те са го приютили, но тогава момчето се е намирало в Англия.
	— Това всъщност било чиста случайност. Уебстър бил полковник от запаса по време на войната. През четиридесет и осма бил в Лондон по работа заедно с жена си и веднъж по време на вечеря с бойни другари те чули за младия чех, измъкнат от Прага, който живеел в сиропиталище в Кент. И тъй като в живота едно нещо води до друго — нека кажа, че семейството нямало деца, а историята на това момче била крайно интригуваща, ако не направо невероятна — така в крайна сметка двамата отишли в Кент и провели разговор с него. Така и пише тук: „Проведено интервю“. Доста студен израз, нали?
	— Но те очевидно не са били такива.
	— Не, не са били. Уебстър се хванал на работа. Били фалшифицирани документи, заобиколени закони и едно крайно объркано дете се качило на самолета, за да кацне тук с нова самоличност. Хавличек имал късмет: от сиропиталището той се озовал направо в уютен дом в добър квартал на един американски провинциален град, по-късно — в добро средно училище, и накрая — в Принстънския университет.
	— И с ново име — подсказа Доусън.
	Даниел Стърн се усмихна:
	— Доколкото се налагали известни мерки за опазване на тайната, нашият запасен полковник и неговата съпруга очевидно сметнали, че за Гринуич е уместно известно американизиране. Всички имаме своите слабости.
	— А защо не тяхното име?
	— Момчето не искало и да чуе за това. Както вече споменах, главата му щяла да се пръсне от спомени. Както се изрази Пол, незаличими.
	— Уебстърови още ли са живи?
	— Не. Би трябвало да са над стоте. Починали са в началото на шейсетте, когато Хейвлок бил в Принстън.
	— Там, където се е запознал с Матиас? — осведоми се Огилви.
	— Точно така — отговори директорът на Кон Оп. — Това смекчило удара. Матиас се заинтересувал от него не само заради качествата на Хейвлок, а вероятно най-вече защото неговото семейство е познавало Хавличкови в Прага. Те били част от интелектуалния кръг, когато се появили германците, за да го разпръснат, а по-късно руснаците — къде съзнателно, къде по стечение на обстоятелствата — които погребали оцелелите.
	— Матиас знаел ли е цялата история?
	— Абсолютно всичко — отговори Стърн.
	— В такъв случай онова писмо в архива за Коста Брава започва да се изяснява — каза адвокатът. — Бележката, изпратена от Матиас на Хейвлок.
	— Той сам поиска да бъде включена — обясни Стърн — за да няма нищо неясно за нас. Щом като Хейвлок избра незабавно да се оттегли, ние трябваше да му го разрешим.
	— Знам това — продължи Доусън — но аз предполагах, че когато Матиас споменава колко много е страдал Хейвлок… „_в началото_“, мисля, че така се беше изразил, той е имал предвид просто загубата и на двамата родители през войната. Обаче няма нищо такова.
	— Е, сега знаеш. Всички знаем. — Стърн отново се обърна към психиатъра: — Някакви насоки, Пол?
	— Очевидните — каза Милър. — Трябва да го върнете. Обещайте му _всичко_, но го върнете. И при това не можем да си позволим никакви инциденти. Доведете го тук жив.
	— Съгласен съм, че това е оптималният вариант — намеси се червенокосият Огилви, — но не виждам как той изключва останалите.
	— По-добре ще бъде да виждаш това — отговори лекарят. — Ти дори сам го каза. Параноик. Не е с всичкия си. Коста Брава е нещо дълбоко лично за Хейвлок. Много е възможно именно това да е подпалило онези експлозиви, заложени преди трийсет години. Част от него се е пренесла отново там, в миналото, пазейки се, изплитайки мрежата на защитните мерки срещу преследване, срещу нападение. Той кръстосва горите около Лидице, след като е станал свидетел на екзекуциите, той е отново с детските отряди, с нитроглицерин, прикрепен на тялото му.
	— Има нещо, което Бейлър споменава в телеграмата си — поде Доусън. — Ето тук: „Запечатани изявления, оставени на съхранение“, „кирливи ризи“. Той може да го направи.
	— Той е в състояние да направи всичко — продължи да обяснява психологът. — Поведението не се подчинява на правила. След като започне да халюцинира, той ще се пренася между фантазия и реалност и всяка такава фаза ще изпълнява двойното предназначение да го убеждава, че е преследван.
	— Ами Ростов в Атина? — попита Стърн.
	— Не знаем със сигурност дали в Атина е имало някакъв Ростов — каза Милър. — Това също може да е част от фантазията — ретроактивно припознаване на човек от улицата. Но знаем със _сигурност_, че Джена Карас означава КГБ. Защо изведнъж ще се появява човек като Ростов, само за да го отрече?
	Огилви се наклони напред:
	— Бейлър казва, че Хейвлок е категоризирал случая като „опипване в тъмното“. Че Ростов е могъл да го изведе от Гърция и да го вземе със себе си.
	— И защо тогава не го е направил? — запита Милър. — Хайде, Ред, ти цели десет години си бил агент. Слепешком или не, но ако си Ростов и знаеш какво има на „Лубянка“, ще хванеш ли Хейвлок при обстоятелствата, описани в телеграмата?
	Огилви мълчеше, гледайки психиатъра.
	— Да — каза той накрая. — Защото винаги мога да го пусна — ако реша това — преди който и да е било да е разбрал, че съм го отвел.
	— Ето, това е. Липса на логика. Дали е имало някакъв Ростов в Атина или на друго място? Или може би нашият пациент фантазира, убеждавайки се, че е преследван, за да мотивира необходимостта от последваща защита?
	— Ако се съди по обяснението на подполковник Бейлър, той е бил дяволски убедителен — намеси се адвокат Доусън.
	— Един халюциниращ шизофреник — ако е такъв — може да бъде необикновено убедителен, защото вярва напълно в онова, което казва.
	— Но ти не можеш да си толкова сигурен, Пол — настоя Даниел Стърн.
	— Вярно е, не мога. Но ние сме сигурни в едно нещо, всъщност даже в две. Жената на име Карас е _била_ от КГБ и е била убита на онзи плаж в Коста Брава. Уликите за първото са неопровержими, а по отношение на второто разполагаме с две потвърждения от очевидци на мястото, като един от тях е самият Хейвлок. — Психиатърът погледна лицата на тримата пред него. — Това е всичко, въз основа на което мога да поставя диагноза, това и новата информация за някой си Михаил Хавличек. Не съм в състояние да направя каквото и да било друго. Вие поискахте ориентири, а не абсолютни величини.
	— „Обещайте му всичко…“ — повтори Огилви. — Като в проклетата телевизионна реклама.
	— Но го върнете — довърши Милър. — И то колкото може по-бързо. Вкарайте го в клиника, подложете го на терапия, но установете какво е направил и къде е оставил своите защитни механизми. Онези „запечатани свидетелства на съхранение“ и „кирливи ризи“.
	— Едва ли има смисъл да напомням някому тук — тихо се намеси Доусън — че Хейвлок знае много неща, които могат силно да ни навредят, ако бъдат разкрити. И пораженията върху доверието към нас — тук и зад граница — ще бъдат сравними с пораженията от онова, което Съветите биха могли да научат. Честно казано, даже още по-големи. Шифри, информатори, източници — тези неща могат да бъдат променени, а мрежите уведомени. Но не можем да се върнем назад в миналото и да пренапишем историята на определени инциденти, при които са били нарушавани споразумения между разузнавателните служби или при които нашите хора са нарушавали законите на страните, в които са действали.
	— Да не говорим за ограниченията, които са ни наложени в работата тук — допълни Стърн. — Знам, че ти имаше и това предвид, но просто искам да го подчертая. Хейвлок знае за тези случаи — той беше посредник при няколко размени, в резултат от тях.
	— Каквото сме направили е било наложително — отсече Огилви. — Ако някой иска доказателства, налице са стотици папки в архивите, които ще докажат какво сме направили.
	— И още няколко хиляди, които няма да могат да ни помогнат — възрази адвокатът. — Освен това имаме и Конституция. Говоря така, заемайки противната страна, разбира се.
	— Дивотии! — извика Огилви. — Защото докато ни връчват призовки за съда, бащата или жената на някой нещастник тук ги откарват към някой гулаг там, въпреки че хора като Хейвлок биха могли да сключат съответната сделка. Защо не можем да сложим кранче на хода на времето, да поставим наблюдатели и да разберем какво всъщност става около нас?
	— Това е трудна материя, Ред — обясни Доусън съчувствено. — Кога е оправдано убийството, наистина оправдано? Ако се тегли чертата, ще се намерят такива, които ще кажат, че това, което сме постигнали, не оправдава неуспехите ни.
	— Дори ако само един човек премине граничния пункт, за да дойде при нас, би ги оправдало — очите на Огилви бяха студени. — Дори само едно семейство, измъкнато от лагер в Магя-Орсак или Краков, или Даненвалде, или Либерец, ги оправдава. Защото те са именно там, съветнико, а не би трябвало да са там. И кой, по дяволите, наистина страда, но наистина? Няколко истерични побъркани, размахали политическите си томахавки и демонстриращи раздутото си его? Просто не си заслужава да се говори за тях.
	— Законът казва, че си заслужава. Конституцията казва, че си струва.
	— Тогава майната му на закона и нека направим няколко дупки в Конституцията. Направо ми се повдига, като гледам да я използват няколко бъбриви умници, готови да яхнат всеки удобен повод, за който могат да се сетят, само и само за да ни вържат ръцете и да привлекат вниманието към себе си. Аз съм виждал тези рехабилитационни лагери, господин адвокат! _Бил_ съм в тях.
	— И поради тази причина си ценен тук — намеси се Стърн бързо, изгасяйки искрите. — Всеки от нас има нещо, с което е ценен, дори ако прави преценки, от които следва да се въздържа. Аз мисля, че Доусън иска да каже, че нямаме време да отговаряме на питания от Сената, нито да чакаме решението на съдиите в някой комитет на Конгреса, натоварен да проведе разследване. Те наистина биха могли да ни вържат ръцете много по-ефикасно от някоя тълпа застаряващи радикали или група заклети привърженици на принципността.
	— Или — каза Доусън, като хвърли към Огилви поглед, който показваше, че споделя чувствата му — представителите на няколко правителства, които един ден се появяват в посолствата ни, за да настояват да прекратим определени операции. Ти си бил и там, Ред. Не мисля, че искаш това.
	— Нашият пациент може да направи това да се случи — прекъсна ги Милър. — И е много вероятно да го направи, ако не сложим ръка на него своевременно. Колкото по-дълго позволим на халюцинациите му да продължават без медицински надзор, толкова по-далече ще се озовава той във фантазиите си и скоростта на този процес ще се засилва. Идеята, че е преследван, ще се разширява, докато стане непоносима и той реши, че трябва да удари… да ни отвърне с удар. И ще използва възможностите си за атака. Защото това е защитният му механизъм.
	— В каква форма може да стане това, Пол? — запита директорът на Кон Оп.
	— Една от няколко възможни — отговори психиатърът. — В крайния вариант той може да се свърже с хора, които познава — или за които е чувал — в средите на чуждите разузнавания, и да предложи секретна информация. Такава идея може да има във фантазията, в която се „среща“ с Ростов. Или може да напише писма с копия до нас, или да изпрати телеграми, знаейки, че лесно ще бъдат прехванати от нас, където да намеква за минали дейности, които не можем да си позволим да бъдат разглеждани под лупа. Но каквото и да направи; той ще бъде крайно предпазлив, потаен, като използва реалността на собствения си опит, за да защити манипулативните си фантазии. Ти правилно го каза, Даниел: той може да стане опасен. Той е _вече_ опасен.
	— „_Да предложи секретна информация_“ — адвокатът повтори фразата на Милър. — Да намекне… но не да го направи просто така… директно?
	— Не в началото. Той ще се опита да ни принуди, да ни изнуди да му кажем онова, което иска да чуе. А именно че Карас е жива и че е имало някаква конспирация, целяща неговата оставка.
	— А ние не можем да потвърдим нито едно от двете, защото не разполагаме с никакво доказателство — уточни Огилви. — Нищо, което би му се сторило приемливо. Този човек е оперативен работник. Каквото и да му изпратим, той ще го прекара през филтрите си, ще го сдъвче, за да усети точността му, и ще го изплюе на боклука. Е, тогава какво ще му кажем?
	— Не му казвайте _нищо_ — отвърна Милър. — Само обещайте да му кажете. Направете го, както сметнете за уместно. Например че информацията е толкова секретна, че не може да се изпрати по куриер, или че е твърде взривоопасна, за да напусне тези стаи. Разиграйте ходовете си, както той очаква да направите, но го примамете на открито. Помнете, той отчаяно иска — нуждае се, ако щете — да получи потвърждение на първичната си халюцинация. Той е видял една мъртва жена; той сигурно вярва в това. И ето потвърждението е тук — факт, на който той не би следвало да устои.
	— Съжалявам, докторе — червенокосият бивш агент вдигна ръце с дланите напред, — той няма да се върже, не и на този номер. Той… как се изрази преди малко? Онази част от него, която живее в реалността… ще отхвърли подобна възможност. Та това е все едно да ти предложат да купиш шифър на чужда страна в кутия от бисквити. Такива неща не могат да се случат. Ще му бъде необходимо нещо по-силно, много по-силно!
	— Матиас? — попита Доусън тихо.
	— Това е оптималното — съгласи се психиатърът.
	— Не още — каза Стърн. — Поне не до момента, когато нямаме друг избор. Има слухове, че той е наясно, че състоянието му се влошава; иска да запази силите си за преговорите САЛТ-3. Не можем сега да му стоварим и това.
	— Може да ни се наложи — настоя Доусън.
	— Но може и да не сме в състояние. — Директорът се обърна към Огилви: — Защо трябва Хейвлок да се хване на нещо конкретно, Ред?
	— За да се доближим достатъчно до него.
	— Не можем ли да разработим сценарий… да кажем, някаква информация, която води към друга и всяка следваща находка да му изглежда все по-важна от предишната, така че да го примамим на открито, както се изрази Пол?
	— Като търсене на съкровище? — засмя се Огилви.
	— Нещо, което той си мисли, че прави в момента — прошепна Милър.
	— Отговорът е не — червенокосият мъж се наведе напред и подпря лакти на масата. — Операция, която се саморазвива на отделни стъпки, силно зависи от правдоподобността. И освен това е нещо крайно деликатно. Субектът, за който е разработена, ако е човек като Хейвлок, ще използва подставени лица и нищо неподозиращи посредници. Той ще обърне процеса, като програмира хората, които би използвал, със своя информация, ще ги накара да зададат въпроси, на които те ще очакват отговор веднага и по този начин ще измъкне вас на открито. Той няма да очаква перфектни отговори и ще заподозре нещо нечисто, ако получи такива; ще чака отговори, които да съответстват на вътрешното му чувство: нещо, което не може да се напише на хартия и да се анализира, а да бъде правдоподобно в определена степен. Нямаме достатъчно добри изпълнители, които да заблудят Хейвлок в операция от този тип. Само една съществена грешка и той затваря учебника и си отива.
	— И подпалва фитила — каза Милър.
	— Разбирам — обади се Стърн.
	Беше ясно, че събралите се около масата наистина разбираха положението. Именно в моменти като този рошавият, сприхав Огилви, който беше прекарал доста време в лабиринта, наричан „оперативна работа“, правеше красноречиви обобщения, отличаващи се с особена проницателност.
	— Има все пак един вариант — продължи агентът. — Не съм сигурен дали изобщо има друг.
	— Какъв е той? — осведоми се директорът на Кон Оп.
	— Аз.
	— Не може и дума да става.
	— Само помислете — бързо продължи Огилви. — Аз съм онази _правдоподобност_. Хейвлок ме познава и което е по-важно, знае, че стоя край тази маса. За него аз съм един от тях — скапан стратег, който със сигурност не знае какво иска, но знае защо. А при мене има разлика; някои от нашите там, навън, може би дори разчитат на нея. Аз съм бил там, където са били и те. Никой от вас обаче не е бил. Като изключим Матиас, ако той изобщо е готов да изслуша някого, това съм аз.
	— Съжалявам, Ред. Дори ако се съглася с тебе, а мисля, че съм съгласен, не мога да ти разреша. Знаеш правилата. След като стъпиш в тази стая, повече не излизаш от нея.
	— Това правило е измислено в тази стая. И изобщо не е Светото писание.
	— Правилото е възприето по много основателни причини — каза адвокатът. — По същите причини домовете ни се наблюдават денонощно, колите ни се съпровождат, обявените ни телефони се подслушват с наше съгласие. И ако някой от нас попадне в ръцете на заинтересована страна — от Москва до Пекин през Персийския залив, — последиците могат да бъдат непоправими.
	— Без да проявявам неуважение, ваша чест, но тези предпазни мерки са приети за хора като вас с доктора. Дори за такива като Даниел. Аз съм малко по-различен. Такъв като мене няма да се опитат да отвлекат, защото знаят, че ще си останат с нищо.
	— Никой не се съмнява в качествата ти — възрази Доусън — но искам да изтъкна…
	— Това, което казвам, изобщо не е свързано с моите качества — прекъсна го Огилви, вдигна ръката си до ревера на износеното си туидено сако и го обърна към адвоката. — Разгледайте отблизо. Ето тази издатина на инч от върха.
	Без да променя изражението на лицето си, Доусън свали поглед към сакото.
	— Цианкалий?
	— Точно така.
	— Понякога, Ред, просто не мога да повярвам, че те има.
	— Не ме разбирай погрешно — каза просто Огилви. — Не бих искал някога да ми се наложи да използвам тази ампула или някоя от скритите на други места. Не се опитвам да се правя на мъжкар, за да ви шокирам. Нямам и навика да си държа ръката в огъня само за да демонстрирам колко съм смел, нито искам да убивам някого или да го провокирам той да ме убие. Нося тези неща с мене, защото съм страхливец, господин адвокат. Казвате, че ни наблюдават и охраняват двайсет и четири часа в денонощие. Това е страхотно, но аз мисля, че се престаравате в предпазните мерки срещу нещо, което просто не съществува. Не мисля, че има досие на ваше име на площад „Дзержински“ — най-малкото не за вас или за доктора. Сигурен съм, че Стърн има, но евентуалната идея да бъде отвлечен той ми прилича на споменатия шифър в кутията за бисквити — все едно ние да отидем при тях и да грабнем някой като Ростов. Такива неща просто не стават. Но аз имам досие — можете да си заложите задника на това — и не съм в оставка. Онова, което знам, е валидна оперативна информация, и то в още по-голяма степен, откакто стъпих в тази стая. Ето поради тази причина нося тези нещица със себе си. Аз знам как ще отида и как ще се върна и те знаят, че аз знам това. Може да изглежда странно, но тези ампули са моята защита. Те знаят, че ги имам, и знаят, че бих ги използвал. Просто защото съм страхливец.
	— Ти току-що ни разказа за причините, поради които не можеш да се върнеш на оперативна работа — каза директорът на Кон Оп.
	— Така ли? Значи или не си слушал, или трябва да те уволнят поради некомпетентност. Защото не отчиташ какво не казах. Какво искаш, Учителю? Бележка от моя лекар? Оправдание да не участвам в нищо?
	Стратезите се спогледаха неловко.
	— Хайде, Ред, остави това — каза Стърн. — Не е необходимо.
	— Необходимо е, Дан. Става дума за едно от онези неща, които трябва да се имат предвид при вземане на решение. Всички го знаем, само просто не говорим за това и допускам, че става дума за друг вид съобразяване с нещата. Колко ми остава? Три месеца, може би четири? Та нали именно по тази причина съм тук и това специално беше умно решение!
	— Трудно може да се каже, че е било единственото ни съображение — обади се тихо Доусън.
	— Ако не е наклонило силно везните в моя полза, би следвало да е така. Винаги трябва да избирате измежду онези агенти, на чието дълголетие може да се разчита… или обратно — Огилви се обърна към Милър: — Нашият доктор знае, нали, Пол?
	— Аз не съм твоят домашен лекар, Ред — каза спокойно психиатърът.
	— Не е необходимо да си, след като четеш резултатите от изследванията. След четири-пет седмици болките ще се усилят… и после — още повече. Аз няма да ги чувствам, разбира се, защото в този момент ще съм настанен в болнична стая и инжекциите ще забавят процеса и фалшиви сладки гласчета ще ме уверяват, че започвам да се оправям. Докато не настъпи денят, когато погледът ми ще престане да се фокусира, ще престана да ги чувам и тогава няма да има защо да ми казват каквото и да е. — Бившият агент се облегна на стола си и обърна поглед към Стърн: — Ситуацията в момента, както би се изразил нашият уважаван адвокат, предлага удачно стечение на благоприятни обстоятелства. Може да се очаква, че Съветите няма да ме закачат, но ако опитат, аз не губя нищо, а вие сте съвсем сигурни в това. От друга страна, аз съм единственият наблизо, който може да изтегли Хейвлок на открито, достатъчно навън, за да го приберем.
	Стърн не отместваше поглед от червенокосия мъж, който се изправи, за да си тръгне.
	— Убедителен си — каза той.
	— Не просто убедителен — аз съм прав. — Огилви рязко бутна стола си назад. — Толкова съм прав, че сега си отивам, за да си приготвя багажа, след което ще взема такси за „Андрюс“*. Поискайте военен самолет до Италия; няма смисъл да декларирам пристигането си с пътнически полет. Наблюдателите на КГБ познават всеки паспорт, всяка легенда, които някога съм използвал, а сега нямаме време да измисляме нови. Нека полетът бъде заявен през Брюксел за базата в Паломбара. И накрая уведомете Бейлър да ме очаква. Кажете му, че съм… Апаха.
	[* База на военновъздушните сили в околността на Вашингтон. — Бел.прев.]
	— Апаха? — попита Доусън.
	— Били са добри следотърсачи.
	— Ако допуснем, че Хейвлок ще приеме да се срещне с тебе — каза психиатърът — какво смяташ да му кажеш?
	— Не кой знае колко много. Нека само се приближи на една ръка разстояние и е мой!
	— Той е опитен, Ред — възрази Стърн, изпитателно поглеждайки Огилви. — Може и да не е съвсем с всичкия си, но е труден противник.
	— Ще бъда подготвен — отвърна той и се насочи към вратата. — Освен това аз също съм опитен, поради което съм и страхлив. Нямам навика да се приближавам до нещо, от което не мога да се отдалеча. В повечето случаи. — Огилви отвори вратата и излезе, без да каже нито дума повече. Напускането му беше бързо и шумът от затварящата се врата прозвуча като финален акорд.
	— Няма да го видим повече — промълви Милър.
	— Знам — съгласи се Стърн. — И той също го знае.
	— Мислиш ли, че ще намери Хейвлок? — попита Доусън.
	— Сигурен съм — отговори директорът на Кон Оп. — Той ще го залови, ще го предаде на Бейлър и на няколкото местни лекари, с които разполагаме в Рим, а после ще изчезне. Нали ни го каза? Няма да влезе в онази болнична стая с лъжливите гласове. Ще си отиде, както сам избере.
	— Има право на това — каза психиатърът.
	— Предполагам — съгласи се адвокатът, но гласът му прозвуча неубедително, и се обърна към Стърн: — Както Ред би се изразил: „Без да проявявам неуважение“, но как ми се иска да сме сигурни относно Хейвлок, за бога! Той трябва да бъде блокиран. Иначе ще ни разнасят из цяла Европа, ще ни хвърлят за храна на фанатиците, независимо какво изповядват. Ще се стигне до затваряне на посолства, не, до опожаряването им до основи, ще гръмнат мрежите ни, ще се загуби безвъзвратно време, ще бъдат взети заложници и — изобщо не се заблуждавайте с противното — много, много хора ще бъдат убити. И всичко това само защото един човек е излязъл от равновесие. Подобни неща са се случвали и при много по-дребни провокации от онази, на която е способен Хейвлок.
	— Затова именно съм убеден, че Огилви ще се справи с него — каза Стърн. — Не разбирам много от работата на Пол, но мисля, че знам какви мисли му минават през главата. Той е засегнат, дълбоко засегнат. Виждал е свои приятели да загиват — от Африка до Истанбул — без да може да стори каквото и да е, за да не провали легендата си. Жена му с трите деца са го напуснали заради неговата работа; мисля, че не е виждал децата си от пет години. Той трябва да живее с това, което му е останало… и да умре заради него. И като си помислим — ако, разбира се, той подуши следата — кое дава правото, привилегията на Хейвлок да се побърква? Нашият Апах тръгна на последния си лов и ще заложи последния си капан. И ще се справи, защото е гневен.
	— Да, и поради още една причина — обади се психиатърът. — Нищо друго не му е останало. Това е последното му оправдание.
	— За какво? — запита адвокатът.
	— Болката — поясни Милър. — Неговата и тази на Хейвлок. Разбираш ли, навремето той го е уважавал. И не може да забрави това.


	8

	Самолет без отличителни знаци се спускаше от небето на около четиридесет мили северно от летището край Паломбара Сабина. Идваше от Брюксел, избягвайки както военните, така и пътническите въздушни коридори, след като бе минал източно от Лепонтийските Алпи; избраната за полет височина беше толкова голяма, а спускането толкова рязко, за да се минимизира вероятността да бъде засечен. Отметката, която оставяше на радарите на противовъздушната отбрана, не изненада тези, които я виждаха — за нея им беше предварително съобщено; тя щеше да изчезне без коментар, както се бе появила, и никой нямаше да разследва случая. И когато кацнеше в Паломбара, от него щеше да слезе един мъж, който в три часа сутринта брюкселско време се беше качил тайно на борда му. Този човек, както много други като него, не можеше да рискува формалностите на имиграционните гишета на граничните пропускателни пунктове. Външността и името му би могло да бъдат променени, но имаше и други хора, които наблюдаваха тези места; те знаеха какво търсят и мозъците им бяха тренирани да реагират подобно на електронната памет на компютри. Те твърде често сполучваха. За Апаха — както за много други като него — подобен начин на пътуване бе по-естествен от нормалните.
	Оборотите на турбините бяха намалени и пилотът, който всъщност бе кацал и на палубата на самолетоносач, насочи машината в бръснещ полет над горите към пистата. Тя представляваше черна просека в дъбравата с дължина около една миля; хангарите и наблюдателните кули бяха изтеглени надалече и замаскирани, така че се различаваха само неясните им силуети, странно контрастиращи с околния пейзаж. Самолетът докосна пистата и младият пилот се обърна в седалката си, докато поставените на реверс двигатели отекваха в малката кабина. Той повиши глас, за да бъде чут от червенокосия мъж на средна възраст, седнал непосредствено зад гърба му.
	— Пристигнахме, индианецо. Можеш да си вземеш лъка и стрелите.
	— Шегобиец — промърмори Огилви, като разкопча колана през гръдния си кош. След това погледна часовника си. — Колко е часът тука? Все още съм по вашингтонско време.
	— Пет и петдесет и седем; загубил си шест часа. По твоя наближава полунощ, но тук е сутрин. Ако те очакват някъде, надявам се да си дремнал.
	— Напълно достатъчно. Ще ме очаква ли кола?
	— Да, и ще те откара направо до вигвама на великия вожд на „Виа Виторио“.
	— Много смешно. Това посолството ли е?
	— Точно така. Ти се оказа много специална пратка. Доставянето ти е гарантирано от Брюксел насам.
	— Не е точно така. Посолството се изключва.
	— Имаме заповед.
	— Тогава издавам нова заповед.

	* * *

	Огилви влезе в малкия, предназначен за хора като него офис, разположен в сервизния хангар на неотбелязаното на картите летище. Помещението нямаше прозорци — обзаведено бе само с най-необходимата мебелировка; имаше два телефона, постоянно включени към електронни скрамблери*. Външният коридор, по който беше дошъл, се охраняваше от трима души, облечени в работно облекло, за да не будят подозрение. Под гащеризона си обаче всеки носеше оръжие и ако някой любопитен непознат се опиташе да установи контакт с пристигнал пасажер или ако възникнеше подозрение за наличието на фотоапарат, това оръжие щеше да бъде извадено и ако се наложи — незабавно използвано. Тези мерки се прилагаха заради необичайните срещи между неизвестни представители на двете правителства, чиито проблеми излизаха извън уговорените граници на сътрудничество при секретни операции — казано по-просто, те просто бяха наложителни.
	[* Устройства, използвани при телефоните, които размесват съставните честоти на предавания сигнал, с които се прави безполезно подслушването на линията. — Бел.прев.]
	Правителствата, независимо кои са те, получават заплахи отвън и отвътре от леви или десни фанатици, чиято единствена цел е да бъде нарушено статуквото. Фанатизмът се храни от самия себе си, от желанието да се предизвика сензация, от зрелищното нарушаване на нормалната дейност на хора или институции. Поради това се налагаше съществуването на таен канал за онези, които се борят срещу екстремисти от всякакъв вид. Предполагаше се, че онези, които минаваха през Паломбара, са именно такива борци, а за днешния пасажер нямаше и съмнение, че е един от тях. Той също знаеше, че ако не хване излезлия от контрол агент, в главата, на който се съхраняваха секретните истории на хиляди тайни операции на разузнаването от шестнайсет години насам, този човек би могъл да разруши изградени съюзи и мрежи, установени из цяла Европа. Източници на информация щяха да изчезнат, потенциални осведомители щяха да се изпарят. Майкъл Хейвлок трябваше да бъде намерен и задържан, защото никой терорист не би могъл да навреди колкото него.
	Огилви отиде до бюрото, седна на стола и взе слушалката на левия телефон — той беше черен на цвят, което означаваше, че е за връзка в страната. Набра номера, който беше запомнил, и дванайсет секунди по-късно се чу сънливият глас на подполковник Лорънс Бейлър Браун:
	— Браун. Кой се обажда?
	— Бейлър Браун?
	— Апаха?
	— Да. Намирам се в Паломбара. Чул ли си нещо ново?
	— Нито дума. Но разпратих наблюдатели навсякъде из Рим. Засега няма и следа от него.
	— Какво си направил?
	— Наблюдатели. Всички платени информатори, както и онези, които имат задължения към нас…
	— Дявол да го вземе, изтегли ги веднага! Какво, за Бога, си мислиш, че правиш?
	— Хей, приятел, по-леко. Мисля, че с тебе няма да се разберем.
	— Не можеш и да си представиш колко малко ме интересува това! Ти, приятел, май не схващаш, че тук не става дума за някоя кръстословица на G-2; този човек е змия. Само да разбере, че си тръгнал след него, и веднага ще му стане ясно, че нарушаваш правилата. А щом разбере, веднага ще ухапе. Боже, да не си мислиш, че никой по-рано не се е опитвал да го проследи?
	— А ти да не мислиш, че не си познавам наблюдателите? — контрира го Бейлър сърдито, но отбранително.
	— Мисля, че е най-добре да поговорим.
	— Хайде идвай тогава — каза военният.
	— Това е другият проблем — отвърна Огилви. — Посолството се изключва.
	— Защо?
	— Включително и поради това, че той може да ни види от някой прозорец от другата страна на улицата.
	— Какво от това?
	— Той знае, че аз никога не посещавам посолства. Камерите на КГБ работят денонощно и са насочени към всеки вход.
	— Но той дори не предполага, че идваш — протестира Бейлър. — Нито пък кой си.
	— Ще узнае, когато му кажеш.
	— Кое ще бъде името, моля? — сопна се военният аташе.
	— Засега Апаха.
	— Това ще му подскаже ли нещо?
	— Сигурно.
	— Но не и на мене.
	— Така трябва.
	— Да, с тебе определено няма да се сработим.
	— Съжалявам.
	— След като отказваш да дойдеш, къде тогава ще се срещнем?
	— Боргезе. В парка. Аз ще те намеря.
	— Ще е по-лесно, отколкото ако аз трябва да те открия.
	— Сгреши, Бейлър.
	— Не съм ли прав?
	— Не. Мисля, че ще се сработим — Огилви направи пауза. — Нека бъде след два часа. Той може да се опита да се свърже с тебе дотогава.
	— Два часа.
	— И още нещо, Бейлър.
	— Какво?
	— Прибери си шибаните наблюдатели, приятел.

	* * *

	Мартенското време беше немилостиво към Боргезе. Римската зима, колкото и мека да беше, не беше си отишла и падината, която през пролетта и лятото просто замайва очите с богатството на цветята, подредени в редици и кръгове, сега изглеждаше безжизнена. Безбройните пътечки, водещи покрай високите пинии към грандиозния музей, изглеждаха мръсни, а зеленината на дърветата беше някак унила. Дори скамейките по тесните алеи бяха покрити с прах. Някакво прозрачно покривало се бе спуснало над парка, известен като „Вила Боргезе“; то щеше да изчезне с априлските дъждове, но сега тук се бе настанила безжизнеността на март.
	Огилви стоеше до дебелия ствол на един дъб в края на градината, зад музея. Все още беше твърде рано, освен за няколко студенти и още по-малко туристи, които, разпръснати на групички, се разхождаха по алеите в очакване да бъдат отворени вратите, водещи към съкровищата на „Казино Боргезе“. Бившият агент, върнал се към старата си работа, погледна часовника си и гримаса на нетърпение се появи на набразденото му лице. Беше девет без двайсет и военният разузнавач закъсняваше с повече от половин час. Раздразнението на Огилви бе насочено колкото срещу Бейлър, толкова и срещу самия себе си. В бързината да откаже отиването в посолството, както и да обясни кой командва ситуацията, той бе направил лош избор на мястото за среща и знаеше това. Може би подполковникът вече беше го разбрал и това обясняваше закъснението му. „Боргезе“ в този час на деня е едно твърде спокойно място, твърде отдалечено, с твърде много усамотени сенчести места, от които ако някой би искал да проследи някого, би могъл да наблюдава всеки негов ход, всяка дума, както визуално, така и с електронни средства. Огилви изруга наум; трябваше по друг начин да наложи авторитета си. Аташето с двойни функции вероятно бе избрал обиколен маршрут, със смяна на колите, с използване на скенери, за да разкрие и същевременно да се изскубне от предполагаемите преследвачи. Камерите на КГБ бяха насочени към посолството; военният сигурно се бе озовал в трудно положение, и то благодарение на един непоносим ръководител на операцията от Вашингтон, загадъчно наричан Апаха. Легенда, взета от гърба на кутия сладкиши.
	Наистина имаше загадка, но не евтина, не от кутията със сладкиши. Преди седем години в Истанбул двама тайни агенти с кодови имена Апаха и Навахо едва не се простиха с живота си на улица „Месрутийет“, за да предотвратят операция по ликвидиране от страна на КГБ. Бяха се провалили, а междувременно Навахо бе попаднал в капан на безлюдната „Ататюрк“ в четири сутринта, като убийците се бяха настанили в двата края на улицата. Ситуацията беше безнадеждна до момента, в който Апаха, натискайки докрай газта на една открадната кола, профуча по моста, спря със скърцане на спирачките в началото на алеята за пешеходци и изкрещя на партньора си или да се качва, или да се прости с главата си. След този ход, за да разбие смъртоносната утринна барикада, Огилви бе профучал през градушка от куршуми, един, от които го бе одраскал по слепоочието, а два други се бяха забили в ръката му. Човекът, известен като Навахо преди седем години, трудно би забравил Апаха — без него Майкъл Хейвлок щеше да свърши в Истанбул. Огилви разчиташе на спомена за това.
	Зад гърба му изпращя пръчка. Обърна се: видя пред себе си разперена черна длан, а зад нея — неподвижно черно лице с широко отворени очи. Бейлър рязко завъртя глава и предупредително вдигна показалец пред устните си. След това се приближи, дръпна агента до себе си зад дървото и с плавен жест посочи към южната част на парка, там, където се намираше задният вход на каменния музей. На около четиридесет ярда от тях един мъж в тъмен костюм се оглеждаше с неуверено изражение на лицето. Тръгна в една посока, после в обратната, без да може да избере коя пътека да поеме. В далечината се чуха три бързи изсвирвания на автомобилен клаксон, последвани от пукота на ауспух. Стреснат, мъжът замря, а след това се затича в посока на тези звуци и изчезна зад източната стена на „Боргезе“.
	— Много тъпо избрано място — каза военният, поглеждайки часовника си.
	— Този клаксон на твоята кола ли беше? — попита Огилви.
	— Паркирах близо до портата на „Венето“. Достатъчно близо, за да бъде чута и това беше най-важното.
	— Съжалявам — отново проговори агентът тихо. — Мина толкова много време. Обикновено не правя подобни грешки. А и „Боргезе“ друг път е доста оживено място.
	— Голяма работа. При това не съм сигурен, че е грешка.
	— Хайде де, не ме занасяй.
	— Не си ме разбрал. Не ме интересуват чувствата ти. Но никога по-рано не съм бил под наблюдение на КГБ… поне доколкото ми е известно. Защо избраха този момент?
	Огилви се усмихна, все пак той контролираше ситуацията.
	— Ти пусна наблюдателите. Мисля, че споменах нещо за това.
	Чернокожият офицер не отвърна, но в тъмните му очи проблесна разбиране.
	— Тогава това е краят ми в Рим — каза той накрая.
	— Може би.
	— Никакво „може би“. Край и толкоз. Това е причината, поради която закъснях.
	— Значи, той все пак се обади. — Червенокосият агент каза това като констатация.
	— С цялата очаквана словесна артилерия и заплахата, че съм първият, който ще бъде разкрит. Бил хванал следата на Карас и я последвал до пристанището на Чивитавекия, където му се изплъзнала. Не ми каза как, нито с кой кораб. Било е клопка, но минал през нея и даже я обърнал срещу човека, отговорен за всичко — някакъв дребен провокатор, навъртащ се по доковете. Хейвлок го притиснал и онова, което научил — което си мисли, че е научил, — го превърнало в буре с барут.
	— И какво е това нещо?
	— Двойно програмиране. Същата тактика, която уж била използвана срещу него. Тя била получила от нас същата компрометираща информация срещу него.
	— Как?
	— От някой, който я убедил, че той е минал на страната на Съветите и че възнамерява да я убие.
	— Но това е просто една лайняна история!
	— Само повтарям какво му били казали. Като си помисли човек, не е толкова лишено от логика. Даже може да обясни доста неща. КГБ разполага с добри актьори, които са могли да й разиграят страшни сценки. И като стратегия е солидно. Той излиза извън играта, а тя се крие, за да спаси живота си. Резултат: неутрализирането на един продуктивен екип.
	— Аз пък мисля, че всичко това наистина е една лайняна история — контрира го Огилви. — Няма никаква Джена Карас; тя умря на един плаж, наречен Монтебело в Коста Брава. И тя _беше_ от КГБ — дълбоко законспириран таен агент на ВКР. Няма никаква грешка, но дори това е без значение сега. Най-важното е, че тя е мъртва.
	— Той не го вярва, а след като поговориш с него, може и ти да престанеш да вярваш. Аз самият не съм сигурен, че вярвам.
	— Хейвлок вярва в това, в което иска. Чух медицинските термини за това състояние и преведено на нашия език, може да се каже, че просто не е издържал на напрежението. И сега се люшка между онова, което е, и онова, което не е, но, принципно погледнато, не е с всичкия си.
	— Той е дяволски убедителен.
	— Защото не лъже. Това е важното. Той е видял онова, което е видял.
	— Така казва и той.
	— Но е невъзможно и това е другото важно нещо. Зрението му вижда изкривени образи. Когато прекоси онази линия, той престава да вижда с очите си, а само с главата си, а тя е повредена.
	— И ти си убедителен.
	— Защото и аз не лъжа, но моята глава не е повредена — Огилви бръкна в джоба си за цигари. Извади една от пакета и я запали със стара, потъмняла запалка „Зипо“, купена преди четвърт век. — Това са фактите, подполковник. Можеш сам да си запълниш празнините, но чертата под всичко е съвсем твърда: Хейвлок трябва да бъде хванат.
	— Това няма да е толкова лесно. Той може и да се лута слепешком в мъгливите си тунели, но не е аматьор. Може и да не знае къде точно отива, но е оцелял в тази професия цели шестнайсет години. Умен е и се пази.
	— Известно ни е; това всъщност е отражението на реалността в съзнанието му. Ти му каза, че съм тук, нали?
	— Казах му, че един човек на име Апаха е тук — офицерът поспря.
	— Е?
	— Не му допадна. Защо са избрали тебе?
	— А защо не?
	— Не знам. Може би не му харесваш.
	— Той ми е задължен.
	— Може би сам отговори на въпроса си.
	— Какъв всъщност си ти? Някакъв проклет психолог? Или адвокат?
	— По малко от двете — каза подполковникът. — При това непрекъснато. А ти не си ли?
	— Ако ме питаш за настоящия момент, то сега съм ядосан. Какво, по дяволите, намекваш?
	— Когато чу името ти, Хейвлок реагира светкавично и малко странно: „Значи са изпратили Лекия спусък?“ — каза той. Това да не е другото ти име?
	— Детски истории. Безвкусна шега.
	— Не му беше много забавно. Ще се обади на обед с инструкции за тебе.
	— В посолството.
	— Не. Трябва да наема стая в „Екселсиор“. Ти трябва да си с мене, за да се обадиш по телефона.
	— Кучият му син! — Огилви шумно пое дъх.
	— Това проблем ли е?
	— Той знае къде съм, а аз нямам представа за него. Така той може да ме наблюдава, но не аз него.
	— Какво толкова страшно има в това? Той очевидно иска да се видите. А за да го хванеш, ти ще трябва да се срещнеш с него.
	— Ти си зелен, подполковник, без това да те обижда. Не разбираш ли, че така ми връзва ръцете?
	— Не ми е ясно.
	— Ще имам нужда от двама мъже, за предпочитане италианци, колкото може по-невзрачни, които да ме следват, когато изляза от хотела.
	— Защо?
	— Защото може да ме отвлече — поясни бившият таен агент замислено. — Изотзад. На оживения тротоар. Няма номер, който да не му е известен. Да кажем, някой се свлича на улицата и негов приятел го подкрепя и отвежда до някоя кола наблизо. И двамата са американци и във всичко това няма нищо необикновено.
	— Изхождаш от предпоставката, че аз няма да съм с тебе. Но, от друга страна, аз мога много неща тук. Бих могъл най-сетне да оправдая престоя си в тази държава.
	— Новак си наистина. Той ще се отправи към Кайро например. А ако се опиташ да ме държиш под око, нещо ми говори, че ще те забележи. Не искам…
	— … да те обиждам. Знам това… Има някои недостатъци… добре, ще отделя хора. — Офицерът помълча и след малко пак продължи: — Но не двама мъже. Мисля, че една двойка ще свърши по-добра работа.
	— Това е добре. Значи, наистина имаш възможности, подполковник.
	— Имам и една препоръка, която трябва да ти предам. Ще отрека всичко, ако някой някога се опита да свърже името ми с това, което ще ти кажа. И като си помисля за прозвището „Лекия спусък“, струва ми се, че идеята може да бъде представена като твоя.
	— Изгарям от нетърпение да чуя.
	— Отговарям за голяма територия в този регион. Работата, която върша за Пентагона и Държавния департамент, става все по-сложна, но това е неизбежно. Понякога искам услуги, после друг иска от мене и кръгът бавно се разширява, макар да има хора, които да не съм виждал втори път.
	— Слушам внимателно — прекъсна го Огилви — но какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш?
	— Имам много приятели тук. Хора, които ми вярват, които имат доверие в институцията, която представлявам. И ако трябва да се махна, бих желал, естествено, тази институция да не пострада, но има нещо по-важно: не искам тези приятели — известни и неизвестни — да пострадат, а Хейвлок може да докара нещата дотам. Той е работил в Италия, Адриатика, Лигурия, действал е от Триест през границата и по северния бряг, чак до Гибралтар. Действията му могат да предизвикат репресивни мерки. Мисля, че един объркан агент в оставка не заслужава всичко това.
	— Нито пък аз.
	— Тогава премахни го. Не го хващай, ликвидирай го!
	— Ти наистина би могъл да чуеш това от мене.
	— Чувам ли го сега?
	Човекът от Вашингтон замълча и след малко проговори:
	— Не.
	— Защо не?
	— Защото този акт може да доведе до последиците, които не желаеш.
	— Това е невъзможно! Той не е имал време.
	— Не знаем това. Ако цялата тази история се разраства от Коста Брава насам, невъзможно е да разберем какви разкрития е депозирал в писмен вид и къде го е направил. Може да е оставил документите в няколко страни със специалната уговорка пликовете да се отворят, ако се пропусне контакт в определен срок. През последните шест седмици той посети Лондон, Амстердам, Париж, Атина и Рим. Защо? Защо точно тези места? След като може да избира от целия свят и след като джобовете му са пълни с пари, той се връща в градовете, където е действал под легенда. В това може да има някаква логика.
	— Или съвпадение. Познава тези места. И след като е излязъл от играта, чувствал се е в безопасност.
	— Може би, а може би не.
	— Не мога да разбера твоята логика. Ако го хванеш, той пак няма да осъществи онези критични контакти.
	— Има начини да се разбере.
	— Предполагам в някоя клиника. Лаборатории, в които лекарите инжектират серуми, които освобождават езиците и мислите?
	— Така е.
	— Струва ми се, че не е така. Не знам дали е видял или не жената, известна като Карас, но онова, което е видял… изобщо, което се е случило, е станало през последните двайсет и четири часа. Не е имал време да направи нищо страшно. Може да ти казва, че го е направил, но не е.
	— Това е твое предположение или си ясновидец?
	— Нито едно от двете. Имах възможност да изслушам един човек, изпаднал в шок. Беше изживял нещо, от което може да ти се пръсне главата. А и заплашителната фраза, която подхвърли между другото. Това не беше резултат от някакво загниващо умствено отклонение — беше нещо, което се е случило току-що. Когато говориш за онова, което _би могъл_ да направи, за депозираните разкрития, оставени някъде, ти използваш думите, които ви съобщих, че са казани от него. Той разсъждаваше какво би могъл да стори, а не какво вече е сторил. И разликата е огромна, господин Стратег.
	— И по тази причина искаш да го видиш убит?
	— Просто искам много други хора да останат живи.
	— Ние също. Затова съм тук.
	— За да можеш да го върнеш у дома жив — язвително го прекъсна Бейлър. — Както стана с Франк Бък.
	— Прекаляваш!
	— Не, не прекалявам. Какво ще стане например, ако не улучиш? Или ако се измъкне?
	— Това няма да се случи.
	— Предположение или ясновидство?
	— Факт.
	— Не е възможно. Това може да е само предположение, неосновано на факти, с вероятност за сбъдване, за която не искам да си мисля.
	— Ти нямаш избор, _войнико_! Дадена ти беше заповед.
	— Тогава нека и аз ти кажа, _гражданино_! Не ми говори за заповеди и субординация. Скъсах си черния задник в тази армия на бели — белите на върха, черните на дъното, — докато ги принудя да ме направят едно жизненоважно винтче в голямото бяло колело. И ми се появяваш ти, разигравайки ми някакъв трилър, при това с име, направо от…
	— Гърба на кутия за сладкиши? — прекъсна го Огилви.
	— Позна. Някаква такава кутия. Име, което не мога да кажа, с което не мога да се откача от куката, просто един балон от книжка с комикси. Защото, ако ти пропуснеш и Хейвлок се измъкне, аз излизам на преден план… като цел. Черньо се издъни, мрежата му е компрометирана. Я да го извадим от голямото бяло колело.
	— Лицемерен мръсник си ти — рече с отвращение човекът от Вашингтон. — Единственото, което всъщност те интересува, е как да отървеш кожата.
	— По много причини, твърде благородни, за да ги проумееш. Подобните на мен са мнозинство, не малцинство… Ето какво, където и да мръднеш в този град, аз ще бъда наблизо. Ако го заловиш по твоя начин, много добре. Лично ще ви откарам в Паломбара, ще ви пристегна коланите в самолета и дори ще ви дам препоръчително писмо, написано на класически латински. Но ако не се справиш и той се измъкне, тогава си отива по моя начин.
	— Това не са думи на човек, който е повярвал на разказа му и който защитава каузата му.
	— Не съм защитавал никого, просто докладвах. И няма никакво значение дали съм му повярвал или не. Той представлява една активна, опасна заплаха за мене, за моите функции тук, в Рим, а и за голяма част от мрежата, която сам съм изградил по заповед на моето правителство и с парите на американския данъкоплатец. — Подполковникът спря и неочаквано се усмихна: — Това е всичко, което ми е нужно да знам, за да натисна спусъка.
	— Ти сигурно ще стигнеш далече.
	— Смятам да опитам и искам да натрупам точки.
	Огилви излезе иззад дървото и погледна към заспалата градина. След това тихо проговори с равен, безизразен глас:
	— Не знам дали разбираш, но мога и да ти се изплъзна из града. Дори мога да те убия, ако се наложи.
	— Точно така — съгласи се офицерът. — Затова аз ще забравя за „Екселсиор“. Ти ще наемеш стая под моето име и когато Хейвлок се обади, ще се престориш, че съм аз. Той ще очаква да съм там, за да потвърдя присъствието ти. Няма да заподозре, че и аз имам пръст в тази история. И между другото, когато говориш с него вместо мене, не се престаравай да го правиш прекалено по негърски. Все пак съм завършил „Роудс“. Оксфорд, седемдесет и първа.
	Агентът се обърна.
	— Ти си нещо друго. Мога да ти лепна такива обвинения, че военният съд да не ти се размине. Директно неподчинение на началник в оперативна обстановка.
	— За един разговор, който никога не се е състоял? Или пък се е състоял, а аз само съм упражнил военно мислене в конкретна ситуация. Субектът счете контакта за неприемлив; изпратете друг човек в Рим. Как ти се струва това, Лек спусък?
	Огилви не проговори почти минута. Хвърли цигарата на земята, смачка я с ток, забивайки го в пръстта.
	— Имаш талант, подполковник — каза той накрая. — Трябваш ми.
	— Ти наистина искаш да го хванеш, нали?
	— Да.
	— Така си и мислех. Усетих го в гласа ти по телефона. Нужно ми беше да се уверя, мистър Стратег. Гледай на мене като на застрахователна полица, която не искаш, но адвокатът ти казва, че е необходима. Ако се наложи аз да плащам, нищо не е загубено. Мога да оправдая действието по-добре от всеки друг край заседателната маса в Държавния департамент. Аз съм единственият, който е говорил с него. Аз знам какво е направил и какво не е.
	— Само след някой час може да се окаже, че грешиш.
	— Ще поема риска. За да разбереш колко съм уверен.
	— Няма да ти се наложи. Няма да изплащаш полицата, защото аз няма да пропусна и той няма да се измъкне.
	— Радвам се да го чуя. От какво друго имаш нужда, освен двойката, която ще те поеме на излизане от хотела?
	— Нищо. Нося необходимото с мене.
	— Какво смяташ да му кажеш?
	— Каквото очаква да чуе.
	— Какво ще използваш?
	— Опита си. Резервирал ли си стаята?
	— Преди четиридесет и пет минути — каза Бейлър. — Само че става дума не за стая, а за апартамент. Така че там има два телефона. И за да не се изкушиш да ме пратиш за зелен хайвер, аз ще слушам по другия онова, което ще ти каже.
	— Ти ме натика в ъгъла, момче.
	— Оставям това без коментар. Погледни на нещата по следния начин: когато днешният ден свърши, ти ще си тръгнеш за Вашингтон със или без него, но няма да си на куката. Ако си го хванал — чудесно. Ако не, аз поемам отговорността. Моята преценка се уважава в Пентагона; при тези обстоятелства избраното решение ще бъде „последна възможност“ и съвсем приемливо.
	— Май си чел подробно тази книга?
	— Без да пропускам и най-малкото противоречие в нея. Върни се обратно към хубавия живот, мистър Стратег. Бъди здрав и щастлив в Джорджтаун. Обявявай какво мислиш отдалече и остави работата на нас. Така ще живееш по-леко.
	Огилви удържа гримасата, която беше готова да се появи на лицето му. Усети остра болка, която го проряза през ребрата, промъквайки се към гърлото. Това нещо се разпростираше — всеки ден малко по-нататък, все по-болезнено. Сигналите на необратимото.
	— Благодаря за съвета — каза той.


	9

	Палатин, един от седемте хълма на Рим, се издига зад Арката на Константин и полегатите му склонове са осеяни с алабастрено бели антични руини. На него трябваше да се състои срещата.
	На четвърт миля северно от портата „Григорио“ е разположена древна постройка — навес от зеленина, закрепен върху колони с растителност, която се спуска отстрани; бюст на император Домициан се издига на пиедестал с канелюри в края на каменен път, който минава покрай мраморните отломки на порутени стени. Клоните на диви маслини почиват върху насечени скали, зелено-кафяви лози се провират през камънака като паяжина, просната по напукания, но неостаряващ мрамор. В края на пътя, зад покритото с петна сурово лице на Домициан, се виждат останките на фонтан, построен на хълма. Постройката ненадейно свършва без изход от едната страна.
	Спокойната обстановка събужда образи: в проникващите през надвисналите клони слънчеви лъчи крачат облечени в тоги представителни мъже, потънали в размисъл за съдбините на Рим и на разширяващата се империя, изпълнени с безпокойство за зачестилите злоупотреби, присъщи на неограниченото могъщество и огромната власт, и може би се питат кога ще настъпи началото на края.
	Този горски фрагмент от едно друго време бе мястото на срещата. Времето: трийсетминутният интервал между три и три и половина, когато слънцето се намира почти в средата на западната част на небосвода. Тук щяха да се срещнат двамата — всеки с различна цел, добре съзнаващи, че различията могат да донесат смъртта на единия или другия. Никой не желаеше този изход. Следобедът щеше да мине под знака на предпазливостта.
	Беше три без двайсет. Хейвлок се бе разположил зад храстите на съседния хълм, надвесен над градината, на няколкостотин фута над бюста на Домициан. Беше загрижен, ядосан и очите му неспокойно оглеждаха каменния път и дивите поля отвъд стените. Само преди половин час от едно кафене срещу „Екселсиор“ на „Виа Венето“ той беше видял онова, от което се опасяваше. Секунди след като червенокосият Огилви излезе през стъклените врати от хотела, той бе прехванат от един мъж и една жена, които спокойно — прекалено спокойно — излязоха от бижутерския магазин в съседство. Магазинът имаше извит входен коридор покрай витрината и това даваше добра възможност за наблюдение. Мъжът от Вашингтон зави за момент надясно, спря за кратко и се вля в потока пешеходци, движещи се наляво. Двамата други го наблюдаваха — издаваха ги малките жестове и беглите погледи в негова посока. Стана ясно, че е невъзможно Апаха да бъде отвлечен, преди да стигне до Палатин. Сигурно Огилви е очаквал подобен опит и е взел съответни мерки за защита. В разговора по телефона бившият таен агент, сега прехвален стратег, беше самата услужливост: разполагал с достатъчно данни — макар и секретни — които бил готов да предаде, и сред тях Майкъл щял да намери онова, което търси.
	_Не се безпокой, Навахо. Ще поговорим_.
	Но ако Апаха разполагаше с логични обяснения, които да предложи, той не се нуждаеше от охрана. И защо Огилви с такава готовност се съгласи на среща в усамотено място? Защо не предложи обикновена среща на улицата или в някое кафене? Един човек, който е уверен във важността на новините, които носи, не предприема подобни мерки за защита, а стратегът направи именно това.
	Дали вместо обяснение Вашингтон не изпращаше ново послание?
	_Моето елиминиране?_
	_Не съм казвал, че можем да те убием. Не живеем чак в такава страна… От друга страна, защо не?_ Подполковник Лорънс Бейлър Браун, разузнавач, посолство на САЩ, Рим.
	Ако във Вашингтон са стигнали до същото заключение са изпратили висококвалифициран убиец. Хейвлок уважаваше таланта на Огилви, но не се възхищаваше от него. Бившият оперативен работник беше от хората, които оправдават собствените прояви на насилие прекалено леко, с повърхностни философски разсъждения, за да демонстрират отвращението си дори от необходими актове на насилие. Оперативните партньори обаче усещаха нещата много точно. Огилви си беше убиец, тласкан от вътрешни импулси да отмъсти на изгарящите го страсти, които беше в състояние да скрие от всички, с изключение на онези, които работеха с него под максимален стрес. Хората, които го познаваха в тази му светлина, правеха всичко възможно никога повече да не работят заедно с него.
	След Истанбул Майкъл постъпи по начин, който изненада и самия него. Той се свърза с Ентъни Матиас и го посъветва да извади Огилви от оперативна работа. Обясни му, че този човек е опасен. Майкъл беше готов да се яви пред стратезите на закрито съвещание, но както винаги Матиас намери по-доброто решение, което да не противопоставя двамата бивши партньори. Огилви беше експерт; малцина можеха да се похвалят с такъв опит в провеждането на тайни операции. Държавният секретар разпореди да бъде повишен и го направи стратег.
	От известно време Матиас отсъстваше от Вашингтон и това беше доста обезпокоително. Често се налагаше да се вземат решения, без да бъдат обмислени последиците, защото нямаше хора, които можеха да оценят ситуацията в нейната дълбочина. И неотложността да бъде решена една криза често се превръщаше в зелена светлина за действие.
	Най-сетне, помисли си Хейвлок, когато погледът му се спря на една фигура в далечината на ливадата зад дясната стена. Това беше мъжът, който излезе заедно с жената от бижутерския магазин до „Екселсиор“ — онзи, който прикриваше Огилви. Майкъл погледна наляво и видя и жената. Тя стоеше на стъпалата на древна баня и държеше скицник в лявата си ръка. Дясната обаче, вместо да държи молив, беше мушната под ревера на габардиненото манто. Хейвлок отново прехвърли поглед към мъжа вдясно. Той вече беше влязъл в парка и дори бе успял да седне на тревата с отворена книга в скута — един римлянин, потърсил час спокойствие, за да почете. Но не бе съвпадение, че и той бе пъхнал ръката си в горната част на сакото от туид. Двамата поддържаха връзка и Майкъл се досещаше на какъв език. Италиански.
	Значи са италианци. Не сътрудници от посолството, не агенти на ЦРУ, не Бейлър; всъщност наоколо не се виждаха никакви американци. Когато пристигне Огилви, той ще е единственият. Логично: да се отстрани всякакъв американски персонал, да се елиминира всяка възможност за установяване на евентуално участие. Да се използват само местни хора, мъже и жени, които могат да бъдат пожертвани. Елиминирани.
	_Защо? Защо този случай представляваше криза? Какво бе направил или какво бе онова, което знаеше, за да поискат във Вашингтон смъртта му? Първо се бяха опитали да го отстранят, използвайки Джена Карас. Сега желаеха смъртта му. Боже господи, какво става?_
	Имаше ли и други, освен тези двамата? Той присви очи срещу слънцето и внимателно огледа всички скрити кътчета, разбивайки терена на парцели — една трудна задача. Лятната къща на Домициан не бе измежду забележителностите на Палатин — по-скоро бе една незначителна антика, оставена на милостта на времето. Отвратителният март също бе прокудил посетителите. В далечината, на едно възвишение на изток групичка деца играеха под погледите на двама възрастни, сигурно учители. Долу, в южна посока, се простираше неокосена зелена поляна, прошарена с мраморни колони от ранната империя, стоящи като изправени, безкръвни трупове с различна височина. Освен двойката не се виждаше никой друг на това място, избрано навремето от Домициан като място за отдих. Разбира се, ако те бяха добри снайперисти, нямаше никаква необходимост от подсигуряване. Входът беше един и всеки, който би се опитал да се прехвърли през стената, щеше да се превърне в лесна цел. Мястото бе идеално, за да бъде елиминиран някой. _Използвай колкото може по-малко местни сътрудници и винаги помни, че те могат да се проявят като изнудвачи_.
	Тази иронична мисъл се беше появила в главата му подсъзнателно. Цяла сутрин Майкъл бе обикалял Палатин, избирайки място с определени предимства, които сега можеха да бъдат обърнати срещу него. Отново погледна часовника си: три без четиринайсет. Време бе да действа, и то бързо, но не можеше да го направи, преди да е видял Огилви. Апаха беше умен; той разбираше, че за него е добре да не се показва до последния момент, приковавайки по този начин вниманието на противника си върху очакваното му появяване. Майкъл също знаеше това и реши да се концентрира върху вариантите, с които разполагаше: жената със скицник в ръка и мъжът, подпрял лакът на тревата.
	Той се появи изведнъж. В три без една минута червенокосият агент пристигна. Първо се видяха главата и раменете му, докато вървеше нагоре по пътя от портата „Григорио“. Мина покрай мъжа, без да му обърне внимание. Има нещо странно, помисли Хейвлок, нещо в самия Огилви. Дали бяха дрехите, които както обикновено бяха измачкани и лошо му стояха… и някак възголеми за набитата му фигура. Каквото и да беше, той изглеждаше различен, макар и не в лицето… всъщност беше още твърде далече, за да се види лицето му ясно. По-скоро нещо в походката, в раменете, странно напрегнати, сякаш плавният наклон на хълма бе много по-стръмен. Апаха се бе променил след Истанбул; седемте изминали години явно не бяха добри за него.
	Огилви стигна до останките от мраморната арка на входа. Очевидно възнамеряваше да влезе. Беше три часът — началото на интервала, през който трябваше да се осъществи срещата.
	Майкъл се прокрадна от храстите, зад които се бе скрил, през високата трева по наклона на поляната, като се стараеше тялото му да е по-близко до земята. Направи широка дъга на север и се озова в основата на възвишението. Пак погледна часовника си — бяха изминали почти две минути.
	Жената сега се намираше над него, на около стотина ярда в центъра на поляната, вдясно под къщата на Домициан. Не можеше да я види, но знаеше, че не е помръднала. Беше избрала мястото така, че да й дава най-големи удобства за наблюдение — навик на убиец. Майкъл тръгна нагоре към нея, промъквайки се почти пълзешком, като разделяше внимателно тревата пред себе си и се вслушваше да дочуе гласове. Не чу нищо.
	Стигна до билото. Жената сега се намираше право пред него, все още изправена на първите стъпала, водещи надолу към древната мраморна баня. Държеше скицника пред себе си, но не гледаше в него Погледът й беше насочен към входа, концентрацията й — абсолютна, а тялото — в напрегната поза. В този момент Хейвлок видя, че ръката на яката жена вече не беше на ревера. Беше я скрила под габардиненото палто и без съмнение стискаше пистолет, готова да го извади мигновено и да се прицели точно, без да е необходимо да се съобразява с неудобствата при изваждането на оръжието от джоб. Майкъл се страхуваше от оръжието, но апаратът за радиовръзка го безпокоеше повече. След секунди само той можеше да му помогне, но в момента беше негов враг, също смъртно опасен, както и пистолетът.
	За пореден път погледна часовника, притеснен от безмилостно изтичащите секунди. Крайно време беше да действа. Придържайки се малко под билото, той тръгна да заобикаля каменния ров, който водеше към римската баня. Огромни плевели излизаха през пукнатините в стените на рова, покриваха го, от което той изглеждаше като огромна грозна стоножка. Хейвлок размести влажната мръсна растителност и продължи напред, лазейки по корем в мраморното корито. Трийсет секунди по-късно вече излизаше от сплетените плевели в древните останки на каменния басейн, който преди много столетия бе предлагал уют на изнежените тела на разглезени императори и куртизанки. На седем фута над него — само през осем разбити стъпала — стоеше жената, чиято задача беше да го убие, ако човекът, който я беше наел, не успееше да направи това. Стоеше с гръб към него и дебелите й крака бяха здраво забити в земята като на сержант, готов да отдаде команда за стрелба на наказателен отряд.
	Той огледа останките на мраморното стълбище — изглеждаха нестабилни, а на нивото на второто стъпало железен парапет, висок около един фут, предпазваше посетителите да не слизат по-надолу. От тежестта на човешкото тяло камъкът сигурно щеше да изпука и този звук щеше да бъде последният за него. А какво би станало, ако звукът е съпроводен от силен удар? Знаеше, че трябва да решава бързо, да се движи бързо. Всяка изтекла минута засилваше безпокойството на убиеца, който го очакваше в парка на Домициан.
	Безшумно заопипва с ръце под преплетените плевели и след малко намери твърд кръгъл предмет: мраморен къс, издялан от майстор преди две хилядолетия. Стисна го в дясната си ръка, а с другата изтегли от колана пистолета „Лама“ който беше взел от мафиота неудачник в Чивитавекия. Преди много години се бе научил да стреля както с дясната, така и с лявата ръка и това умение сега щеше да му свърши добра работа. Ако ходът се окажеше неуспешен, трябваше да убие наемничката. Но този ход беше резервен, само една от възможностите да остане жив. Искаше да отиде на срещата в градината на Домициан.
	Безкрайно внимателно присви крака под себе си и се приготви за скок. Жената се намираше само на четири фута точно над него. Той вдигна дясната си ръка с мраморния отломък в нея и скочи, като в същото време го запрати с все сила към широкия гръб.
	При изшумоляването инстинктът на жената сработи. Но преди да успее да се обърне, камъкът я удари. Заби се в шията и по косата й изби кръв. Хейвлок се втурна нагоре по стълбите, грабна я през кръста, дръпна я през ниския парапет и затисна с ръка устата й, за да задуши вика. Двамата се прекатуриха през парапета върху каменния под на банята и в същия миг Майкъл стовари коляното си между едрите й гърди, забивайки дулото на своята „Лама“ в гръкляна й.
	— Сега ме чуй! — прошепна той през зъби, знаейки, че нито посолството, нито Огилви ще наемат сътрудник, който не говори английски и може да не разбере разпорежданията. — Включи предавателя и кажи на приятеля си да дойде тук веднага! Кажи му, че е наложително. Кажи му също да мине през горичката под арката. Защото не искаш американецът да го види.
	— _Cosa dici*?_
	[* Какво казваш? (ит.). — Бел.прев.]
	— Ти ме чу и знам, че ме разбираш! Направи каквото ти казвам! Кажи му, че мислиш, че и двамата сте предадени. _Prudente! Io parlo italiano! Capisci?_* — добави Хейвлок и за по-убедително усили натиска едновременно с коляното и с дулото на пистолета. — _Presto**!_
	[* И внимавай! Говоря италиански! Ясно ли е? (ит.). — Бел.прев.]
	[** Бързо! (ит.). — Бел.прев.]
	Жената изкриви лице от болка и със сила пое въздух през стиснатите си зъби; широкото й мъжко лице се надигаше като на кобра, хваната във вилка, преди да е нанесла удара. Докато Майкъл отместваше коляно, тя вдигна ръка към ревера на палтото и го обърна, откривайки миниатюрен микрофон във формата на дебело копче, зашито към плата. В центъра му се виждаше малък превключвател, който тя натисна. Чу се слаб мелодичен звън, сигналът измина триста ярда до западния склон на Палатин и тя заговори:
	— _Trifoglio, trifoglio_* — бързо произнесе тя паролата. — _Ascolta! C’e un’emergenza…!_** — Тя изпълни нареждането на Майкъл и тихата настойчивост в гласа й съумя да предаде паниката, която изпитваше от дулото, забито в гръкляна й. В отговор се чу изненаданият металически глас на италианец.
	[* Детелина (ит.). — Бел.прев.]
	[** Слушай! Има нещо спешно! (ит.). — Бел.прев.]
	— _Che avete*?_
	[* Какво е станало? (ит.). — Бел.прев.]
	— _Sbrigatevi*!_
	[* Бързо! (ит.). — Бел.прев.]
	— _Arrivo*!_
	[* Пристигам! (ит.). — Бел.прев.]
	Хейвлок се изправи, дръпна жената на колене и рязко разтвори палтото й. Пристегнат с широк колан, над кръста й се виждаше дълъг кобур, от който стърчеше дръжката на „Магнум“ автоматик. Неестествено дългият кобур позволяваше в него да се скрие перфориран цилиндър, завинтен на цевта — заглушител, фиксиран за постоянно и очевидно прострелян за точност. Тази жена наистина беше професионалист. Майкъл бързо извади оръжието и го мушна в колана си. След това грубо я изправи на крака и я избута до второто стъпало, откъдето през върховете на металната оградка се виждаше старинната баня. Стоеше зад нея, притиснал тялото си в нейното, за да я обездвижи, не сваляше ламата от дясното й слепоочие, като същевременно бе заклещил врата й с лявата си ръка. Секунди по-късно той видя партньора й да тича приведен през храсталаците под постройката. Внезапно рязко затисна врата на жената, а с другата си ръка блъсна главата й напред в смазващо менгеме. Тялото се отпусна в ръцете му — жената щеше да остане в безсъзнание на Палатин до вечерта. Не искаше да я убива, тя трябваше да разкаже за случилото се на патриотите, които я бяха наели. Дръпна се встрани и тя се свлече покрай мраморната стена на пода. След това зачака.
	Мъжът предпазливо се показа на поляната, като държеше ръка под туидовото си сако. Времето течеше прекалено бързо, интервалът бе почти преполовен. Още някоя минута и убиецът от Вашингтон наистина щеше да се обезпокои. Ако излезе от постройката и види, че охраната му не е по местата си, ще заподозре провал и ще избяга. Не бива да го допуска! Отговорите, които Хейвлок търсеше, се намираха на петдесет ярда разстояние в едни развалини от древността. След като овладее ситуацията — само да може да го стори — въпросите му щяха да намерят своите отговори. _Хайде, наемнико, направи своя ход_ — мислеше си Хейвлок, докато италианецът приближаваше.
	— _Trifoglio, trifoglio_ — прошепна рязко Майкъл, събра в шепа боклук от стъпалата и го хвърли през перваза на мраморния басейн вдясно от себе си, към противоположния край на кръглата дупка.
	Като чу гласа, който повтаряше паролата, и видя падащите парчета боклук, мъжът се затича. Хейвлок се изтегли вляво и приклекна на третото стъпало, хванал с една ръка стърчащия връх на един от прътовете на парапета, опитвайки с крака каменните стъпала — те трябваше да го издържат.
	И наистина го издържаха. Когато италианецът стигна до ръба на старинния басейн, Майкъл излетя над парапета и толкова го изненада и уплаши, че той остана парализиран за момент от обхваналата го паника. Хейвлок се хвърли напред, замахна и стовари ламата в лицето на италианеца, раздробявайки кости и зъби. Кръв бликна от устата му и обля ризата и сакото. Мъжът залитна, но Хейвлок го подхвана, обърна се и го прехвърли през ръба на басейна. Италианецът полетя с разперени ръце и крака и остана да лежи неподвижно на дъното, проснат върху тялото на жената с глава, забита в корема й. Той също ще има какво да разказва — помисли си Майкъл. Държеше стратезите във Вашингтон да узнаят за случилото се, защото, ако не получеше отговори на въпросите си през следващите няколко минути, Палатин щеше да бъде само началото.
	Хейвлок напъха със сила ламата във вътрешния джоб на сакото си, усещайки неудобния грамаден магнум под колана. Искаше да задържи и двете оръжия: ламата бе къс и лесен за скриване, докато магнумът с фиксирания заглушител имаше предимства в ситуации, когато не трябва да се вдига шум. Изведнъж почувства как го облива студената вълна на отчаянието. Само преди двайсет и четири часа мислеше, че никога повече няма да хване оръжие, че започва нов живот. Ненавиждаше оръжията, страхуваше се от тях и тъкмо затова си бе наложил да ги овладее, за да остане жив и да може да накара да замлъкнат другите оръжия — онези от неговото детство. Началото, ужасните дни, животът, който мислеше, че е оставил зад гърба си. Да се намерят оскърбителите, живите да могат да живеят… да бъдат ликвидирани убийците от Лидице, каквито и да са те. Това бе животът, който искаше да изостави, но убийците не му позволяваха, макар и приели вече друг облик. Той закопча сакото си и тръгна към входа на лятната къща, в която го очакваше човекът, дошъл със задача да го ликвидира.
	Докато приближаваше към порутената мраморна арка, очите му инстинктивно оглеждаха земята, а краката му отбягваха нападалите клони, за да не изпращят под тежестта на стъпките му и да издадат присъствието му. Стигна до назъбената стена на арката и тихо сви встрани от входа. Предпазливо разтвори спускащите се отгоре лози и надзърна вътре. Огилви беше в далечния край на мраморната пътека до пиедестала с бюста на Домициан. Пушеше цигара и разглеждаше хълма вдясно на постройката, същото възвишение, на което Майкъл се беше крил до преди двайсетина минути. Апаха бе направил своите изводи и точността на анализа му бе очевидна.
	Беше хладно и Майкъл забеляза, че измачканото сако на Огилви е закопчано. Видя също, че това няма да му попречи бързо да извади пистолет. Майкъл съсредоточи вниманието си върху лицето на стратега — промените в него бяха изненадващи. Бе много по-бледо, откакто Майкъл си го спомняше. Бръчките сега изглеждаха изсечени по-дълбоко и сякаш бяха по-дълги, подобно на следите на времето по напукания мрамор на античната постройка. Не беше нужно да е лекар, за да забележи, че Огилви е сериозно болен. Ако все още имаше някакви сили в това тяло, те бяха толкова добре скрити, както оръжията, които носеше със себе си.
	Майкъл пристъпи вътре, беше нащрек, готов да реагира на всякакво неочаквано движение от страна на бившия агент.
	— Здравей, Ред — каза той.
	Огилви леко извърна глава, показвайки, че е забелязал Майкъл с периферното си зрение още преди той да го поздрави.
	— Радвам се да те видя, Навахо — отговори стратегът.
	— Остави това „Навахо“. Тук не е Истанбул.
	— Тук не е, но там ти спасих задника, нали?
	— Спаси ме, след като почти успя да ме убиеш. Казах ти тогава, че онзи мост е капан, но ти, моят така наречен началник — колко много е злоупотребявано с този термин — настоя на своето. И дойде за мен, защото ти казах за капана пред нашия контрольор на „Месрутийет“. Щеше да те съсипе в доклада си за операцията.
	— И все пак дойдох за тебе — настоя Огилви гневно и по бледото му лице плъзна червенина. След това се овладя, уморено се усмихна и сви рамене: — Това е без значение, по дяволите.
	— Наистина е без значение. Мисля, че би рискувал и своя живот, и този на децата си, за да се оправдаеш, но както каза, ти наистина се върна тогава. Благодаря ти за това. Беше по-бърз начин, макар и не по-безопасен, отколкото да скоча в Босфора.
	— Нямаше да оживееш.
	— Кой знае?
	Огилви хвърли цигарата си на пода, смачка я с ток и пристъпи напред.
	— Не и децата, Хейвлок. Аз да. Децата — не.
	— Добре, без децата. — При споменаването на децата, без да вложи никакъв умисъл, Майкъл почувства моментно притеснение. Спомни си, че децата му бяха отнети от съда. Този изведнъж остарял мъж живееше сам в своя свят на сенки и изгарящи го страсти.
	— Нека поговорим — предложи човекът от Вашингтон и се насочи към една от мраморните пейки покрай каменния път. — Седни… Майкъл. Или може би Майк? Не помня.
	— Ти, ако искаш, седни. Аз ще остана прав.
	— Е, сядам. Нямам нищо против да си призная, че се чувствам смазан. Вашингтон е далече и полетът е дълъг. От край време не мога да спя в самолети.
	— Изглеждаш уморен.
	При тази забележка Огилви спря и погледна Хейвлок.
	— Интересно — каза той и седна. — Кажи ми, Майкъл. Ти чувстваш ли се уморен?
	— Да — отговори Хейвлок, — от целия проклет живот. От всичко, което се случи. С нея. С мене. От всички вас в онези стерилни бели кабинети и с мръсните ви мисли… О, Бог да ми е на помощ, аз бях част от вас. Какво си мислите, че правите? Защо го направихте?
	— Това е сериозно обвинение, Навахо.
	— Вече ти казах. Остави това шибано прозвище!
	— Като име от капака на кутия със сладкиши, а?
	— По-зле. За да си наясно, племето навахо е от групата на апахите, но за разлика от тях, е било мирно и повече загрижено за собственото си оцеляване. Това име не ми пасваше в Истанбул, още по-малко подходящо е сега.
	— Това е интересно. Не го знаех. Не ти ли се струва, че е нещо, което някой, роден в друга страна — и доведен след тягостно детство, изживяно на друго място — открива изненадващо за себе си. Искам да кажа, че да се изучава този вид история е своеобразен начин да се изрази „благодарност“, нали?
	— Не разбирам какво искаш да кажеш.
	— Разбираш. Едно дете преживява кланета, вижда как приятели и съседи са разстреляни с картечница в полето и телата им нахвърляни в ями, вижда майка си изпратена бог знае къде, но разбира, че никога повече няма да я види. После се крие из горите, без да има какво да яде, освен онова, което улови или открадне, ужасено от мисълта да се покаже пред другите. И тогава го откриват и му се налага да прекара следващите няколко години по улиците, пренасяйки експлозиви, пристегнати на гърба му, намирайки път между врагове, всеки от които може да стане неговият палач. И всичко това преди още да е навършило дори десет години, а когато става на дванайсет, баща му вече е ликвидиран от Съветите… Такова дете, когато най-сетне се установи в безопасност, ще иска да научи всичко за това място. То наистина ще казва: „Благодаря, че ми позволихте да дойда тук!“ Не си ли съгласен с това… _Хавличек_!
	_Значи строго секретното не е останало тайна за стратезите. Разбира се, че вече знаят — той трябваше да се сети за това — след като собствените му действия го направиха наложително. Единствената гаранция, която му дадоха, бе, че оригиналното му досие ще бъде достъпно за онези, които трябваше да знаят фактите, но само на най-високо ниво. Другите, под това ниво, щяха да разполагат с приложението, съставено от британската МИ-6. Словашки сирак, родители, убити по време на британска бомбардировка, проверен и представен за осиновяване и емиграция. Това бе всичко, което трябваше да знаят, всичко, което можеше да им потрябва. Преди. Вече не_.
	— Това, което говориш, няма отношение към момента.
	— Защо, може би има — каза бившият агент, намести се на пейката и небрежно посегна към джоба на сакото си.
	— Не прави това.
	— Какво?
	— Ръката ти. Дръж я настрани.
	— О, съжалявам… Както казах, всички тези неща от миналото може да имат отношение към настоящите събития. Човешката способност да поема емоции не е толкова голяма; те се натрупват, нали разбираш какво искам да кажа? И един ден нещо се пречупва и без човек да осъзнава, главата му почва да си прави шеги с него. Той се връща назад, много назад — когато са му се случили разни ужасни неща — и онези години и поведенческите мотиви на хората, които е познавал, започват да се смесват с годините и хората днес. Той започва да обвинява настоящето за отвратителните неща, които са му се случили в миналото. Ето това става с много хора, които са живели по начина, по който сме живели ние с тебе. Дори не бих го нарекъл нещо необикновено.
	— Свърши ли? — осведоми се Хейвлок остро. — Защото, ако си…
	— Върни се с мене, Майкъл — прекъсна го човекът от Вашингтон. — Имаш нужда от помощ. Ние сме тези, които могат да ти помогнат.
	— И ти прелетя пет хиляди мили, за да ми кажеш само _това_? — извика Хейвлок. — Това ли е твоята информация, твоите обяснения?
	— Чакай малко, по-спокойно.
	— Не, ти почакай! Ти се успокой, защото ще ти трябва всичкото спокойствие, което имаш! Което всички имате! Ще започна тука, в Рим, и ще продължа нататък, през Швейцария, Германия… Прага, Краков, Варшава… до самата Москва, ако се наложи! И колкото повече говоря, в толкова по-дълбока каша ще затъвате всички вие. Кой, по дяволите, си ти, че да ми обясняваш какво става в главата ми? Аз видях тази жена. Тя е _жива_! Проследих я до Чивитавекия, където ми се изплъзна, но разбрах какво сте й казали, какво сте й сторили! И смятам да тръгна след нея, но всеки ден забавяне ще ви струва скъпо. Започвам в мига, в който се разделим тук, и няма да можеш да ме спреш! Само включи на новините тази вечер и прочети утрешната преса. Тук, в Рим, има един разузнавач, много уважаван първи аташе, при това от малцинството — каква легенда наистина! Само че той е на път да загуби стойността си и цялата мрежа, преди слънцето да е залязло! Копелета нещастни! Какво си мислите, че сте?
	— Добре, добре! — примоли се Огилви, разперил ръце във въздуха. — Всичко ти е ясно, но не ме обвинявай за опита ми. Такива бяха заповедите: „Върни го обратно, така че да му кажем всичко тук, на място. Опитай всичко, но не казвай нищо, не преди да си го извел от страната!“. Убеждавах ги, че няма да стане, че ти няма да се вържеш. Принудих ги да ми дадат опция за разкриване — не искаха, разбира се, но просто я изтръгнах от тях.
	— Тогава говори!
	— О’кей, о’кей, ще ти кажа. — Човекът от Вашингтон шумно изпусна въздуха от гърдите си и бавно поклати глава: — Боже, колко са оплетени нещата.
	— Разплети ги тогава!
	Огилви вдигна поглед към Майкъл и понечи да вдигне ръка.
	— Една цигара, може ли?
	— Дръпни ревера.
	Стратегът разгърна ревера на сакото си, при което се показа пакет цигари, пъхнат в джоба на ризата му. Хейвлок кимна, Огилви извади пакета заедно с плосък кибрит. Изтръска една цигара в дясната си ръка и отвори кибрита; оказа се празен.
	— Майната му — промърмори той. — Имаш ли огънче?
	Майкъл бръкна в джоба си, извади кибрит и го отвори.
	— Добре е да си струва онова, което смяташ да ми кажеш, защото…
	Дали бе поради едва доловимото помръдване на червенокосата глава под него или неестественото положение на дясната ръка на Огилви, или отражението на слънцето от целофана на пакета цигари, той никога нямаше да може да обясни, но в съчетанието на тези случайни факти той видя капана, готов да щракне. Рязко изхвърли десния си крак и улучи дясната ръка на стратега. Силата на удара събори Огилви от пейката. Изведнъж във въздуха се появи разширяващ се облак от синкава мъгла. Майкъл се хвърли наляво през каменния път, запуши носа си и затвори очи, търкаляйки се по земята, докато не усети, че се удря в развалините на срутената стена, далече извън обхвата на облака.
	Ампулата явно беше скрита в пакета цигари, а острият мирис, достигащ до постройката, му разкри какво е имало в тази ампула. Това бе нервнопаралитичен газ, потискащ контрола над мускулите, ако жертвата попадне в облака. Ефектът му продължаваше между един и три часа. Използваше се изключително при операции по отвличане и много рядко като прелюдия към ликвидиране.
	Хейвлок отвори очи и се изправи на колене, опрял гръб в стената. Зад мраморната пейка човекът от Вашингтон се мяташе в тревата, задавено кашляйки, опитвайки се да се изправи въпреки конвулсиите на тялото му. Беше попаднал в периферията на облака, където концентрацията на газа стигаше само за моментна загуба на контрол.
	Майкъл се изправи на крака и изчака синкавият облак да се разсее напълно, носен от бриза над Палатин. Усещаше болка от натъртванията от магнума в колана. Извади пистолета с грозния перфориран цилиндър на цевта и малко нестабилно се отправи през тревата към Огилви. Червенокосият дишаше с труд, но очите му бяха чисти. Той спря да се тресе и погледна първо Майкъл, а после оръжието в ръката му:
	— Давай, Навахо — каза той почти шепнейки. — Спести ми неудобствата.
	— Така си и мислех — Хейвлок не откъсваше поглед от измъченото, набръчкано лице на бившия агент, върху което се бе спуснала тебеширената бледност на приближаваща смърт.
	— Не мисли. Стреляй.
	— Защо аз? Искам да кажа, защо точно аз да правя нещата по-лесни? Или да ги усложнявам, ако човек се замисли. Ти не си дошъл, за да ме убиеш, а само за да ме отведеш. И освен това не разполагаш с никакви отговори на моите въпроси.
	— Дадох ти отговорите.
	— Кога?
	— Само преди няколко минути… Хавличек. Войната. Чехословакия, Прага. Баща ти и майка ти. Лидице. Всички онези неща, които ти мислиш, че нямат отношение към момента.
	— Какво, по дяволите, говориш?
	— Главата ти е повредена, Навахо! Не те лъжа.
	— Какво?
	— Ти не си видял Карас! Тя е мъртва.
	— Жива е! — изкрещя Майкъл, клекна до бившия си партньор и го улови за реверите на сакото. — Проклет да си, тя ме видя! И избяга от мене!
	— Изобщо не е възможно — настоя Огилви, клатейки глава. — Ти не беше сам на Коста Брава — имаше и друг. Разполагаме с доклада му, а донесе и доказателства — скъсани парчета от дрехи, изцапани с кръвта й, която съвпада, и така нататък, знаеш как се проверяват тези неща. Тя умря на онзи плаж в Коста Брава.
	— Това е лъжа! Аз бях там цялата нощ! Слязох до пътя и после на самия плаж. Нямаше никакви разкъсани дрехи, защото тя бягаше и не беше докосната, докато не я убиха, докато куршумите не се забиха в нея. Но която и да е била онази жена, тялото й беше отнесено непокътнато, без нищо да се скъса, без да останат каквито и да е следи по пясъка! Как би могло да има следи? Защо ще има? Този доклад, за който ми казваш, е лъжа!
	Стратегът остана да лежи, без да помръдва; погледът му сякаш се забиваше в Хейвлок, а дишането му започна да се успокоява. Мозъкът му трескаво работеше и пресяваше истината там, където можеше да я намери.
	— Било е тъмно — обади се накрая той с преднамерено равен глас. — Как си могъл да видиш?
	— Когато слязох долу на плажа, слънцето беше вече изгряло.
	Лицето на Огилви се изкриви, той отпусна глава на лявото си рамо, опитвайки се да приглуши разкъсващата болка, пронизваща гръдния му кош и ръката.
	— Човекът, който написа онзи отчет, умря от инфаркт три седмици по-късно — каза стратегът с напрегнат шепот. — Свършил е на проклетата си яхта в залива Чесапийк. Ако си прав, в Държавния департамент сме изправени пред проблем, за който и двамата нищо не знаем. Помогни ми. Трябва да отидем до Паломбара.
	— Ти трябва да отидеш до Паломбара. Аз няма да се прибера, докато не получа отговорите, които искам. Вече ти казах това.
	— Трябва да дойдеш! Защото не можеш да си тръгнеш от тук без мене и това е вярно като Светото писание.
	— Остаряваш вече, Апах! Взех този магнум от симпатичната дама, която беше наел. Между другото, приятелят й също е с нея на дъното на мраморната баня.
	— Не говоря за тях! За него! — човекът от Вашингтон изведнъж се развълнува. Той се надигна на лакти и с очи, присвити от слънчевите лъчи, неспокойно заоглежда околните възвишения. — Чака и ни наблюдава — прошепна той. — Свали този пистолет! Възползвай се от момента. Бързай!
	— Кой? Защо? С каква цел?
	— За Бога, направи както ти казвам! Бързо!
	Майкъл поклати глава и се изправи на крака.
	— Ти наистина си пълен с малки мръсни номера, Ред, но май доста време не си ги упражнявал. И от тебе мирише на същото, което мога да подуша чак от Потомак…
	— Недей! Не! — изкрещя бившият агент, широко отворил очи, вперени към върха на хълма. Неочаквано събрал остатъка от силата си, той скочи от земята, сграбчи Хейвлок и го дръпна настрани от каменния път.
	Хейвлок вдигна цевта с прикрепения за нея тежък цилиндър и миг преди да я стовари върху главата на Огилви, чу два сухи изстрела отгоре. Огилви изохка, после шумно изпусна въздуха в гърдите си и омекна, отпускайки се назад в тревата. Гърлото му беше разкъсано — той бе загинал, спирайки куршума, предназначен за Майкъл.
	Хейвлок се хвърли към стената в момента, когато се разнесоха още три изстрела. Куршумите изсвистяха над главата му, посипвайки го със ситни мраморни отломки. Той изтича до края на полусрутената стена, като държеше магнума пред лицето си. После надникна през V-образната пролука в камъните.
	Тишина.
	След това видя ръка, рамо. Зад шубраците. _Ето сега!_ Той внимателно се прицели и бързо натисна спусъка четири пъти. Окървавена ръка се метна във въздуха, последвана от рамото на човек, който плонжираше на земята. След миг раненият мъж изскочи от гъстата зеленина и накуцвайки, забърза към билото на хълма. Беше гологлав, с късо подстригана коса и чернокож, с махагоново кафява кожа. Убиецът на Палатин се бе оказал резидентът в Рим за тайните операции в северния сектор на Средиземноморието. Дали беше натиснал спусъка от гняв, от страх или поради комбинация от двете — страх и гняв, че легендата му и цялата му мрежа могат да бъдат разкрити? Поредният въпрос, още един нищо неговорещ фрагмент от мозайката.
	Хейвлок се обърна и се облегна на стената, изтощен, изплашен, уязвим както в детските си ужасни години. После погледна към Ред Огилви — Джон Филип Огилви, ако си спомняше правилно. Преди минута това беше един умиращ човек, сега вече беше мъртъв. Убит, спасявайки живота на другиго, когото не искаше да види убит. Апаха не беше дошъл да ликвидира Навахо, беше дошъл да го спаси. Но спасяването не бе от нещата, с които стратезите във Вашингтон се занимаваха; те самите бяха програмирани от лъжци. Които от своя страна държаха контрола в ръцете си.
	Защо? С каква цел?
	Нямаше време. Трябваше да се махне от Рим, от Италия. Да стигне до границата при Кол де Мулине, а ако не успее и там — до Париж.
	При Джена. Само Джена, сега повече от всякога!


	10

	Двете телефонни обаждания му отнеха четиридесет и седем минути, защото трябваше да смени кабините в претъпканата аерогара „Леонардо да Винчи“. Първото от тях бе до офиса на директора на римската Служба за сигурност. Сбито споменавайки за действително проведени тайни операции през последните няколко години, Майкъл успя да издейства да бъде свързан с административния помощник на директора. Разговорът с този човек му отне по-малко от минута, след което окачи слушалката, без да дава повече обяснения. Второто обаждане направи от кабина в противоположния край на аерогарата и то беше до редактора на „Прогресо“ — може би най-политизирания, силно пристрастен, основно антиамерикански вестник в Рим. Имайки предвид загатнатата тема, редакторът беше много по-склонен да разговаря. Но когато журналистът прекъсна Майкъл, за да поиска идентификация и разяснения, Хейвлок го контрира с две предложения: първото, да направи справка при административния помощник на директора на Службата за сигурност; второто, да осъществи наблюдение над посолството на САЩ през следващите седемдесет и два часа, като обърне специално внимание на споменатото в разговора им лице.
	— _Mezzani!_* — ядосваше се редакторът.
	[* Сводници, посредници (ит.). — Бел.прев.]
	— _Addio!_ — каза Майкъл и окачи слушалката.

	* * *

	Подполковник Лорънс Бейлър Браун, дипломатически аташе и великолепен пример за признаването на малцинствата в Съединените щати, беше останал без работа. Посредническата му роля бе изчерпана, мрежата му бе неизползваема и вероятно щяха да са необходими месеци, дори година, за да бъде изградена отново. И независимо от това колко сериозно бе ранен, Браун трябваше да вземе самолета от Рим само след няколко часа, за да даде обяснение за смъртта на един червенокос мъж на Палатин.
	Първият шлюз беше отворен. Идваше редът и на другите. _Всеки ден от моето забавяне ще ви струва скъпо_.
	Беше го казал напълно сериозно.

	* * *

	— Радвам се, че сте тук — каза Даниел Стърн, затваряйки вратата на стаята без прозорци, намираща се на третия етаж в сградата на Държавния департамент. Двамата, към които се обърна, вече сядаха край заседателната маса: оплешивяващият психиатър д-р Пол Милър, който преглеждаше бележките си, и адвокатът на име Доусън, разсеяно загледан в стената, отпуснал ръка върху жълтия бележник пред себе си. — Току-що пристигам от Уолтър Рийд след разговора с Бейлър. Всичко се потвърди. Сам го чух и сам го разпитах. Това е един военен, силно разстроен физически и емоционално. Но се владее, мисля, че е свестен.
	— Никакви различия с оригиналния доклад? — осведоми се адвокатът.
	— Нищо съществено, докладът поначало беше подробен. Капсулата е била скрита между цигарите на Огилви и е съдържала средно концентрирана газова смес на базата на дифениламин, изхвърлена под налягане с помощта на балон, пълен с въглероден двуокис.
	— Значи това е имал предвид Ред, когато ни каза, че ще доведе Хейвлок, ако се доближи до него на една ръка разстояние? — прекъсна го тихо Милър.
	— И почти успя — допълни Стърн, влизайки в стаята. На малка масичка до стола му имаше червен телефон; той щракна някакъв превключвател на апарата и седна. — Като слушах Бейлър да разказва, имах чувството, че присъствам на случилото се. Не е като да четеш сухия му отчет — каза директорът на „Консулски операции“ и млъкна. Двамата стратези чакаха. След малко Стърн тихо продължи: — Той е спокоен, почти безстрастен, но като погледнеш лицето му, разбираш колко дълбоко преживява нещата. И колко отговорен се чувства за всичко.
	Доусън се наклони напред.
	— Попита ли го как е разбрал Хейвлок? Не се споменава за това в отчета.
	— В отчета няма нищо, защото той не знае. До последната секунда Хейвлок, изглежда, не е заподозрял каквото и да било. Точно както е описано — докато говорели, Огилви извадил пакет цигари и очевидно поискал огънче. Хейвлок бръкнал в джоба си за кибрит, подал го на Ред и тогава станало всичко. Неочаквано той ритнал Огилви, сваляйки го от пейката, и в този момент капсулата експлодирала. Когато облакът се разсеял, Ред лежал на тревата, а Хейвлок стоял изправен над него с пистолет в ръка.
	— Защо Бейлър не е стрелял тогава? В този момент? — адвокатът се вълнуваше, което личеше по гласа му.
	— Заради нас — отвърна Стърн. — Заповедта ни беше ясна. Хейвлок трябваше да бъде доведен жив. Единственото изключение се допускаше при „изключителни обстоятелства“.
	— Можеше да се доведе жив — каза бързо Доусън, почти умолително. — Прочетох отчета на Браун… Бейлър. Той е експерт по оръжията, особено по леките. Малко са областите, в които този човек не е експерт. Той направо е една ходеща реклама на военните академии и офицерския корпус. На всичко отгоре има научна степен от „Роудс“, опит в специалните сили и практика в прилагането на тактика на партизанската война. Кажи нещо и ще го намериш в досието му.
	— Той е черен и трябва да бъде добър. Вече ви казах това преди. Но накъде биеш?
	— Могъл е само да рани Хейвлок. В крака, рамото, в таза. Двамата заедно с Огилви биха могли да се справят.
	— Ти искаш прекалено висока точност от разстояние седемдесет и пет до сто фута.
	— Това са двайсет и пет до трийсет ярда. Почти като на стрелковия рубеж, а и Хейвлок е стоял неподвижно. Не е бил движеща се цел. Разпита ли Браун за това?
	— Честно казано, не виждах смисъла да го правя. Той и без това е силно притеснен, а и раната в ръката може да го извади от армията. Според мен е действал правилно в една доста неопределена ситуация. Изчакал е, докато Хейвлок насочи пистолета си към Огилви, докато не се е убедил, че Ред вече няма шанс. Стрелял е едва тогава и в този момент Огилви се хвърлил върху Хейвлок, поемайки куршума в себе си. Всичко съвпада с резултатите от аутопсията в Рим.
	— Забавянето е коствало живота на Ред — отбеляза Доусън недоволно.
	— Скъсило го е — коригира го лекарят. — И не с много.
	— Това също го има в документа от аутопсията — допълни Стърн.
	— Вашите приказки ми звучат прекалено студено при тези обстоятелства — въздъхна адвокатът — но може би нещата са свързани. Надценихме го.
	— Не — възрази директорът на Кон Оп — подценихме Хейвлок. Какво още не ти стига? Изминаха само три дни след Палатин, през които той унищожи нашия резидент, подплаши местните ни сътрудници в Рим — сега вече никой не иска да работи за нас — и ликвидира мрежата ни там. Отгоре на всичко е изпратил телеграма до председателя на надзорната комисия в Конгреса, в която говори за некомпетентността и корупцията сред служителите на ЦРУ в Амстердам. А тази сутрин ни позвъни шефът на службата за сигурност към Белия дом, който не знае дали да се плаши или да се възмущава. Оказа се, че той също е получил телеграма, кодирана с шифър 1600*, намекваща, че в обкръжението на президента има руски агент.
	[* Адресът на Белия дом във Вашингтон е „Пенсилвания Авеню“ 1600; има се предвид шифър, използван за комуникация с кабинета на президента. — Бел.прев.]
	— Това явно е резултат от срещата на Хейвлок с Ростов в Атина — отбеляза Доусън след справка в жълтия си бележник. — Бейлър ни съобщи за това.
	— Но Пол се съмнява, че тя изобщо се е състояла — каза Стърн, поглеждайки в упор Милър.
	— Фантазия и реалност — намеси се психиатърът. — Ако цялата информация, която сме събрали, е точна, той скача между едното и другото, без да ги различава. Подчертавам, ако данните ни са точни. Не е невъзможно да има прояви на некомпетентност в определена степен, а защо не и на известна корупция в Амстердам. Но както съм склонен да допусна едното, така и ми се струва крайно невероятно съветски агент да си пробие път до президента.
	— Проблемът е, че ние можем да направим и всъщност правим грешки тук — започна да разсъждава Стърн — както и в Пентагона, а и Бог знае, защо не и в Ленгли. Но в кабинета на президента шансовете за такива грешки са минимални. Не казвам, че не може да се случи или че не се е случвало, но всяка година, всеки месец, дори всяка седмица от живота на всеки, който има достъп до Овалния кабинет, са били разглеждани под микроскоп и това се отнася дори до приятелите на президента. По-младите сътрудници се проучват, сякаш са потомци на Сталин и това е стандартната процедура от 1947 година насам. — Директорът отново замълча, но личеше, че не е свършил. Погледът му се отклони към купчината бележки пред лекаря. Той продължи бавно, размишлявайки на глас: — Хейвлок знае кои бутони да натисне, с кои хора да се свърже, кои шифри да използва, а дори някои от старите шифри могат да впечатлят. Той ще създаде паника, защото придава на информацията си автентичност… Докъде може да стигне такъв човек, Пол?
	— Тук няма абсолютни величини, Даниел — поклати глава психиатърът. — Каквото и да ти кажа, то малко ще се различава от обикновено гадаене.
	— Не обикновено, а на експерт — прекъсна го адвокатът.
	— А на тебе би ли ти допаднало да си съдия по дело, което ти е донесено, без да е проведено следствие по него? — попита Милър.
	— Е, ти все пак разполагаш с нещо: заплахата да се депозират разкриващи факти, статистика, показания на очевидец и подробно досие. Достатъчно е за обща оценка.
	— Аналогията е неудачна. Съжалявам, че аз започнах.
	— Ако не го открием, докъде би стигнал той? — настоя директорът на Кон Оп. — С колко време разполагаме преди онова, което прави, да започне да се измерва със загубен човешки живот?
	— Той вече започна — подсказа Доусън.
	— Не, това е било в ситуация извън неговия контрол — възрази Милър. — Реакцията му е била в отговор на явно посегателство върху собствения му живот. Има съществена разлика.
	— Разтълкувай тази разлика, Пол.
	— Добре, ще го направя според вижданията си — започна психиатърът, като подреди бележките пред себе си и сложи очилата си. — И нека използвам любимата фраза на Огилви — не твърдя, че ще ви чета от Светото писание. Има обаче няколко неща, които хвърлят някаква светлина и честно ще ви кажа, те ме безпокоят. Ключът за всичко, разбира се, е в онова, което Хейвлок и Огилви са си казали, но понеже не знаем какво точно е то, ще се придържаме към направеното от Бейлър подробно описание на сцената, към направените в нея движения и общото впечатление от всичко. Четох отчета отново и отново, и до последната фаза — сцената с насилие — ми направи впечатление онова, което не очаквах да намеря: пълната липса на враждебност.
	— Не знам какво означава това като бихейвиористичен термин — каза Стърн — но се надявам, че нямаш предвид липсата на спор; те са спорили. Бейлър уточнява това достатъчно ясно.
	— Разбира се, че са спорили; това си е било конфронтация. Имало е дълго обвинение от страна на Хейвлок, който очевидно е повторил заплахите си, но после са спрели да викат, което е естествено. Стигнали са до някакво споразумение. Не е било друго в светлината на онова, което се случва впоследствие.
	— В светлината на кое? — озадачено попита Стърн. — Онова, което е станало после, е ходът на Огилви — дифениламинът, експлозията на капсулата…
	— Съжалявам, но грешиш, Даниел. Има един много особен момент преди това. Помни, че откакто се появява Хейвлок, докато нанася удар с крак на седналия на пейката Огилви, за да предотврати щракването на капана, изобщо не е имало никакви прояви на насилие, никаква демонстрация на оръжие. Просто са разговаряли. И тогава идват цигарите, кибритът. Всичко следва в логична последователност.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Постави се на мястото на Хейвлок. Чувстваш се жертва, гневът, който изпитваш, те изгаря като треска и изведнъж човекът, когото смяташ за свой враг, ти иска огънче за цигарата си. Как ще постъпиш?
	— Но това е само една кибритена клечка!
	— Прав си, това наистина е само една кибритена клечка. Но помни, че главата ти пулсира от някакво тревожно чувство и че си доста озлобен. Човекът пред тебе олицетворява предателството в най-лошия смисъл на тази дума, в най-личния смисъл, в онзи смисъл, който ни засяга най-дълбоко. Така горе-долу усеща нещата един параноичен шизофреник в такива моменти пред определени хора. И ето че един такъв човек, твоят враг — макар и обещал да ти каже всичко, което искаш да чуеш, ти иска огънче. Как ще реагираш?
	— Ще му дам, дявол да го вземе!
	— Но _как_?
	— Ами, ще… — директорът внезапно замълча и впи поглед в Милър. След това бързо довърши отговора си: — Ще му хвърля кибрита!
	— Или ще му кажеш да си гледа работата или просто да продължава да говори. Но мисля, че няма да извадиш кибрит от джоба си, да отидеш до него и да му го подадеш, сякаш това е само една незначителна пауза в спора, а не прекъсване в един зареден с високо емоционално напрежение момент на дълбоко лично чувство на безпокойство. Не, наистина мисля, че няма да постъпиш така. Мисля, че който и да е от нас не би постъпил по този начин.
	— Ние не знаем какво му е казал Огилви — възрази Стърн. — Може би е…
	— Това почти няма значение, не разбра ли вече? — прекъсна го психиатърът. — Важна е общата схема. Проклетата схема!
	— Извлечена от _кибрита_?
	— Да, защото е симптоматична. По време на цялата конфронтация, с изключение на един-единствен изблик, се забелязва многозначителна липса на агресивност от страна на Хейвлок. Ако Бейлър е така прецизен в описанието си, както ти твърдиш — и аз предполагам, че е така, защото при тези обстоятелства той би бил изкушен да преувеличи всякакви заплашителни движения или жестове — Хейвлок демонстрира необикновен самоконтрол… едно напълно рационално поведение.
	— И какво ти говори всичко това? — запита Доусън, нарушавайки тишината, като наблюдаваше Милър внимателно.
	— Не съм сигурен — отвърна лекарят, поглеждайки към адвоката. — Но знам, че това не съответства на портрета на човек, с какъвто се опитвахме да се убедим, че имаме работа. Ще обърна известната фраза, за да кажа, че у него е налице твърде много разум и недостатъчно лудост.
	— Дори отчитайки скоковете му извън реалността? — продължи Доусън.
	— Това няма отношение към другото. Неговата реалност е продукт на целия му житейски опит, на всекидневния му живот. Не обаче и неговите убеждения — те се базират основно на емоциите му. И при условията, в които се е провела срещата, те би следвало да изплуват по-ясно на повърхността, да го принуждават да слуша по-малко, да го тласкат към по-агресивно поведение… А той се оказва в състояние да изслушва прекалено дълго!
	— Ти си даваш сметка какво всъщност ни казваш, нали, Пол? — осведоми се адвокатът.
	— Давам си сметка, какво намеквам, основавайки това на данни, които, всички се съгласихме, са напълно прецизни… още от самото начало.
	— Че човекът от Палатин отпреди три дни не пасва на портрета, който му бяхме създали? — подсказа Доусън.
	— _Би могъл_ да не пасва. Повтарям, тук няма абсолютни величини, само „догадки на експерта“. Не ни е известно какво са си казали, но има прекалено много рационалност в онова, което ни беше описано, за да се впише в картината. Или в портрета.
	— Който беше построен въз основа на информация, която приехме за безусловно вярна — завърши адвокатът. — С твоите думи „още от самото начало“. Включително Коста Брава.
	— Абсурд! — каза директорът на Кон Оп. — Онази информация беше филтрирана през десетина сита, след което прекарана през още двайсет. Жената на име Карас е от КГБ; тя е била убита в Коста Брава.
	— Наистина приехме това — съгласи се психиатърът. — И Бог ми е свидетел колко силно се надявам тази информация да е точната, а моите догадки да са безполезни, защото са основани на сцена, която ни е описана неточно. Но ако нещата не стоят така, ако има и минимална възможност да се занимаваме не с психопат, а с човек, който ни казва истината, понеже това е истината, в такъв случай сме изправени пред нещо, за което даже не искам да си помисля.
	Тримата мъже замълчаха, като всеки се опитваше да обхване чудовищните заключения. Накрая Доусън не издържа:
	— Трябва да помислим за тази възможност.
	— Ужасно е даже да се допусне — каза Стърн. — Имаме на разположение потвърждението на Маккензи и това си е потвърждение. Скъсаните дрехи, парчета от блузката, пола — неща, които са й принадлежали, това е установено. И кръвта. Група А отрицателна. Нейната група.
	— И Стивън Маккензи, който умира три седмици по-късно — прекъсна ги Милър. — Разследвахме случая, но без особен резултат.
	— Е, хайде, Пол — възрази Стърн. — Онзи лекар в Мериленд е един от най-уважаваните по източното крайбрежие. Как му беше името?… Рендолф. Матю Рендолф. „Джон Хопкинс“, клиниката „Майо“, член на лекарския съвет на Масачузетската централна болница, както и на този в Маунт Синай — Ню Йорк, а на всичко отгоре със собствен медицински център. Беше подробно разпитан.
	— Бих искал пак да поговоря с него — каза лекарят.
	— Освен това искам да ти напомня — продължи да настоява директорът на Кон Оп — че Маккензи имаше може би най-чистото досие на човек, който някога е излизал от Централното разузнавателно управление. Това, за което намекваш, е немислимо.
	— Същото се отнасяло и за троянския кон — каза адвокатът. — И тогава някой го измислил. — Той се обърна към Милър, който беше свалил очилата си: — Догадките на експерт, Пол. Нека стигнем до края; винаги можем да забравим какво сме си казали… Нека допуснем, че има нещо във всичко това. Какво мислиш, че ще направи той сега?
	— Ще ви кажа какво няма да направи… ако има нещо във всичко това. Няма да се предаде и не можем да го разиграваме с клопки, защото той разбира — рационално — че или сме част от онова, което се е случило, или сме в неведение, или то е извън контрола ни. Тъй като вече е станал обект на нападение, той ще мобилизира всичките си ресурси за защита, които е научил за шестнайсет години конспирация. И отсега нататък ще бъде безжалостен, защото беше предаден. От хора, които не е видял, действащи от места, където не би трябвало да се намират. — Психиатърът погледна Стърн: — Това е твоят отговор, Даниел, ако наистина нещо не е наред. Може да е странно, но сега той се е върнал в детските си години — картечниците, Лидице, предателствата. Сега отново тича из улиците, питайки се кой от тълпата около него ще стане негов палач.
	Изненадващ мелодичен звън откъм телефона на малката масичка до Стърн ги стресна. Директорът се пресегна и взе слушалката, без да откъсва погледа си от Милър.
	— Да?
	Последва половин минута тишина, нарушавана само от тихите потвърждения на Стърн, че слуша, вперил поглед към купа бележки пред психиатъра, поглъщайки информацията, която му съобщаваха. — Почакайте така — каза той накрая, щракна един превключвател на паното и вдигна поглед към двамата стратези: — От Рим. Открили са някакъв тип в Чивитавекия, разполагат с името на кораб. Може да има отношение към момичето. А може и да е мистификация на руснаците, това е напълно възможно. Такава е теорията на Бейлър и той продължава да се придържа към нея… Остава първоначалното разпореждане. Да се залови Хейвлок, но без опцията за ликвидиране — да не се разглежда като „неспасяем“… Сега трябва да ви задам един въпрос — основно отправен към тебе, Пол, и знам, че не мога да искам абсолютни отговори.
	— Това, което казваш, е единственото абсолютно вярно.
	— Досега действахме въз основа на предположението, че се занимаваме с разбалансиран човек, чиято параноя може да го принуди да депозира документи или изявления, разкриващи пред трета страна неприятни подробности по проведени тайни операции, които трябва да бъдат публикувани след получаване на съответни инструкции. Така ли е?
	— Най-общо казано, да. Това е онзи тип манипулации, към които би прибягнало едно шизофренично съзнание, защото ще получи удовлетворение както от отмъщението, така и от самата заплаха. Имай предвид, че въпросната „трета страна“ без съмнение ще дойде от средите на съмнителни елементи; хората с достойнство ще се отвърнат от такова лице — и дълбоко в себе си той съзнава това. Това е една импулсивна игра по неволя. Той знае, че всъщност не може да спечели, а само да търси отмъщение и в това е опасността.
	— Би ли започнал един разумен човек подобна игра?
	Психиатърът замълча, играейки си с очилата.
	— Не по този начин.
	— Какво имаш предвид?
	— А ти би ли я започнал?
	— Моля те, Пол!
	— Не, не, говоря сериозно. Тебе би те вълнувала повече самата заплаха, отколкото отмъщението. Ти желаеш нещо; е, отмъщението не се изключва, но то в никакъв случай не е основната ти грижа за момента. Сега ти искаш отговори. Заплахите ще ти помогнат да ги получиш, но ако рискуваш чрез разкриване на поверителна информация пред брокери със съмнителна репутация, това може да направи невъзможно постигането на основната ти цел.
	— Как би постъпил един здравомислещ човек?
	— Може би ще се свърже с тези, които заплашва с разкриването на информацията. След това ще установи контакт с квалифицирана трета страна — издатели или хора, които легитимно оглавяват организации, противопоставящи се на работата, която ни се налага да вършим тук. Такъв би бил подходът на един разумен човек, неговата атака, крайната заплаха, която е склонен да осъществи.
	— Няма доказателства, че Хейвлок е направил нещо от изброеното.
	— Изминали са само три дни след Палатин и той просто не е разполагал с време за това. Тези неща не стават бързо.
	— Което прави по-правдоподобна теорията за кибрита. И накланя везните към това, че е нормален.
	— Мисля, че е така, и ще поема риска. Понеже аз бях онзи, който му сложи етикета на луд — основавайки се на данните, които имахме — сега се питам дали този етикет не трябва да се свали.
	— И ако го свалим, ще трябва да се съобразяваме с възможността да сме взети на прицел от душевно здрав човек. Както ти каза, той ще бъде безпощаден и много по-опасен от един шизофреник.
	— Така е — съгласи се психиатърът. — Твърденията на душевно неуравновесения човек могат да се отхвърлят, с изнудвачите имаме начин да се справим… и важно е да осъзнаем, че след провеждането на операцията на Коста Брава не са се обаждали шантажисти. Но законно проявеният интерес, колкото и неразумен да е, може да нанесе невероятни поражения.
	— Които ще се изчисляват с унищожени мрежи, загубени източници на информация, години работа… — Директорът отново взе слушалката и протегна ръка към превключвателя — И с живота на доста хора.
	— Но все пак, ако е нормален — остро се намеси Доусън, отново нарушавайки тишината — ако момичето е живо, това поставя един много по-дълбок проблем, нали? Нейната вина, нейната смърт — тези неща стават съмнителни. И цялата тази неопровержима информация, която е била филтрирана през онези високопоставени сита, изведнъж започва да прилича на една мащабна измама, идваща от място, където за измама въобще не бива да се говори. Това са отговорите, които Хейвлок търси.
	— Ние знаем въпросите — отговори Стърн тихо, като все още държеше телефонния превключвател — но не можем да му дадем отговорите. Можем само да го спрем, за да не ни нанесе непоправими поражения. — Директорът на Кон Оп замълча, вперил поглед в телефона. — Когато всеки от нас прие да влезе в тази стая, ние ясно разбирахме как стоят нещата. Единственият морал, приемлив тук, е прагматичният морал; никаква друга философия, освен утилитаризма: максимално зачитане интересите на мнозинството… за сметка на малцинството, на индивида.
	— Ако ти, Даниел, го обявиш за „неспасяем“ — продължи адвокатът тихо, но подчертавайки думите си, — аз няма да мога да те подкрепя. И съвсем не от етична гледна точка, а от чисто практическа.
	Стърн вдигна поглед.
	— И каква е тя?
	— Имаме нужда от него, за да излезем на втория, по-дълбок проблем. Ако той е нормален, би трябвало да има подход, който не сме опитвали, нещо, в което той да се вслуша. Както ти каза, ние действахме, изхождайки от предположението, че той е неуравновесен; това беше единственото разумно предположение, което можехме да направим. Ако все пак не е, може да пожелае да чуе истината.
	— Каква истина?
	— Това, че ние не знаем. Добре, нека приемем, че наистина е видял Карас, че тя е жива. Защо тогава не му кажем, че отговорите ни интересуват също толкова силно, колкото и него самия? Дори повече.
	— Ако приемем, че можем да се свържем с него, той може да не пожелае да ни изслуша и да продължи да настоява да му кажем онова, което не ни е известно, считайки всичко останало за трик, с който се опитваме да го заловим. Или да го ликвидираме. Ние разполагаме с архива за Коста Брава и в папките има имената на всички замесени по един или друг начин. Как би могъл да ни помогне той? От друга страна, ние сме наясно какви поражения може да нанесе, каква паника може да посее, колко човешки живота може да погуби.
	— Жертвата се превръща в злодей — каза Милър уморено.
	— Ние разглеждаме случаите по реда на възникването им и според техния приоритет — поясни Стърн — и по мое мнение в момента има две различни кризисни ситуации, които имат отношение една към друга, но вече отделни. Ще се занимаваме с първата. Какво повече бихме могли да направим?
	— Можем да си признаем, че не знаем! — настоя Доусън.
	— Ще бъдат положени всички усилия да се изпълни първоначалната заповед: да бъде заловен жив. Но съответните хора трябва да имат на разположение и опцията.
	— Като им поставиш нещата така, ти всъщност им казваш, че той е предател. И те ще използват опцията при първа възможност. Просто ще го убият. Повтарям, не мога да те подкрепя.
	Директорът бавно вдигна поглед към адвоката; дълбоките бръчки около очите му подчертаваха съмнението в тях.
	— Ако мненията ни толкова се различават, тогава може би е време — прошепна той неохотно.
	— За какво?
	— Да прехвърлим случая към кабинета на Матиас. Те ще се свържат с него или ще се въздържат, като разберат, че няма време. Ще се кача сам, за да ги запозная най-общо. — Стърн превключи телефона на разговор: — Рим? Извинявам се, че ви накарах да чакате, но се опасявам, че нещата се влошават. Дръжте кораба под наблюдение от въздуха и изпратете хора в Кол де Мулине, които да очакват инструкции на скремблирана честота. Ако не получат заповеди по време на полета, да ви се обаждат през петнайсет минути. Вие оставате на дежурство на тази линия и я резервирате само за вас. Ще ви се обадим веднага, щом се оправим — или аз, или някой от горе. В случай че не съм аз, паролата ще бъде… Двусмисленост. Разбрахте ли? Двусмисленост. Това е всичко засега, Рим. — Директорът на Кон Оп постави слушалката, отново щракна превключвателя и стана от стола си. — Страшно ми е неприятно да направя това… в подобен момент — каза той. — От нас се очаква да бъдем щит с хиляда очи, всевиждащ и всезнаещ. Има други, които да планират, трети, които да изпълняват, но разпорежданията трябва да идват от нас. Скапаните решения трябва да се вземат тук, това са ни функциите, дявол да ги вземе!
	— Имали сме нужда от помощ и друг път — обади се психиатърът.
	— Само по тактически въпроси, на които Огилви не можеше да отговори, и никога по въпроси, свързани с оценка на ситуация. Никога не е имало нещо подобно.
	— Дан, ние не си играем на заседание на бизнесмени в конферентна зала — подхвърли Доусън. — Ние наследихме Коста Брава, не сме я започвали.
	— Знам — съгласи се Стърн, стигайки до вратата. — Питам се дали това трябва да ни успокоява.
	— Искаш ли да дойдем с тебе? — попита Милър.
	— Не, ще изложа случая безпристрастно.
	— Никога не съм се съмнявал — намеси се адвокатът.
	— Надпреварваме се с часовника в Рим — продължи директорът. — Колкото сме по-малко, толкова по-малко въпроси ще има. Въпросът всъщност е единствен. Луд или нормален. „Неспасяем“ или не. — Стърн отвори вратата и излезе, докато двамата стратези гледаха с изписано на лицата им смесено чувство на безпокойство и облекчение.
	— Даваш ли си сметка — обърна се Милър от стола си, — че за пръв път от три години беше използвана фразата „Не мога да те подкрепя“? Не нещо от рода на „Не мисля така“ или „Не съм съгласен“, а „Не мога да те подкрепя“.
	— Не можех иначе — обясни Доусън. — Даниел е статистик. Той борави с числа — дроби, уравнения, суми — които му разкриват вероятностите. Бог ми е свидетел, признавам, че е гениален с тях — спасил е живота на стотици с тези числа. Но аз съм адвокат; виждам усложнения, варианти. Части на едно, които се превръщат в части на друго. Безпомощни прокурори, изправени пред алинеи от закона, които не им позволяват да свържат две веществени доказателства, когато това следва да е разрешено. Престъпници, възмутени от дребни несъответствия в свидетелските показания, когато единствените възмутителни неща са техните престъпления. Виждал съм всичко това, Пол, и има случаи, когато вероятностите не могат да се намерят сред числата. Откриват се в неща, които не можеш да осъзнаеш в момента.
	— Странно е това. Говоря за разликите между нас. Даниел вижда числата, ти усложненията, а аз виждам… възможности, основаващи се на детайли.
	— Като кибрита например?
	— Мисля, че е така — психологът погледна директно адвоката. — Аз вярвам на този кибрит. Вярвам във всичко, което той ми казва.
	— Аз също. Или поне във възможността, която той ни разкрива. Това е усложнението, докторе — както би се изразил Огилви. Ако е възможно Хейвлок да е нормален, тогава всичко, което казва, е истина. Момичето — фалшива вина, изфабрикувана в най-секретните ни лаборатории — е живо и се крие. Ростов в Атина — стръв, останала неотвлечена в „Лубянка“ по неясни причини. Съветски агент на 1600… Усложнения, докторе. Нуждаем се от Майкъл Хейвлок, за да ни помогне да разтопим тази восъчна топка. Ако онова се е случило — каквото и да е то — импликациите са ужасяващи. — Доусън рязко отмести стола си и се изправи. — Трябва да се връщам в офиса. Ще оставя бележка на Стърн — може да иска да дойде, за да поговорим. А ти?
	— Какво? О, не, благодаря — отговори Милър, замислен за нещо. — В пет и трийсет имам сеанс в „Бетезда“* с морски пехотинец от Техеран — той погледна адвоката. — Страшно е, нали?
	[* Болница на военноморските сили край Вашингтон. — Бел.прев.]
	— Да, Пол. Много!
	— Постъпихме както трябва. Никой в отдела на Матиас няма да обяви Михаил Хавличек за „неспасяем“.
	— Знам. Надявам се на това.

	* * *

	Директорът на „Консулски операции“ излезе от офиса на петия етаж, секция L на Държавния департамент, и тихо затвори вратата зад гърба си, приключвайки с това и част от проблема, който го занимаваше. Човекът, с когото го бе споделил — този, който щеше да се свърже с Рим, използвайки паролата „Двусмисленост“, за да разпореди каквото трябва — беше избран внимателно. Той бе един от най-приближените на Матиас, човек, на когото държавният секретар вярваше безусловно. Щеше да анализира всички възможности, преди да вземе решение — без съмнение не сам.
	Нещата бяха ясно поставени. Ако Хейвлок е нормален и казва истината, той може да нанесе невероятни поражения, защото е бил предаден. И ако случаят е такъв, тогава предателството ставаше тук, във Вашингтон, на трудно за вярване ниво. Две кризи, имащи общо, но отделни по същество. Трябва ли тогава да бъде обявен незабавно за „неспасяем“, така че смъртта му да предотврати много по-голямата вреда, която би могъл да нанесе на операциите, провеждани от разузнавателните служби из цяла Европа? Или е по-уместно заповедта за ликвидирането му да бъде забавена с надеждата, че може да се случи нещо, което да помири мъжа, превърнат в невинна жертва, с онези, които не биха го предали?
	Кол де Мулине даваше уникалната възможност да се намери жената и ако тя се окажеше Джена Карас, да се отведе при Хейвлок, за да могат двамата да обединят сили и да се захванат с втората, потенциално по-голяма криза тук, във Вашингтон. Но ако не се окажеше Джена Карас, ако това беше заговор на Съветите, ако тя не съществуваше, освен като една смъртно опасна клопка, създадена, за да тласне един човек към лудостта и предателството, тогава какво? Или ако беше жива, но те не могат да я намерят, ще се вслуша ли Хейвлок? Ще бъде ли разумен Михаил Хавличек — жертва, един от оцелелите след Лидице и съветска Прага? Или ще съзре предателство там, където го няма, и на свой ред ще предаде своите? Може ли тогава забавянето да бъде оправдано? Бог беше свидетел, че по този начин не можеха да се оправдаят унищожените мрежи, нито пък това щеше да срещне разбиране от страна на тайните агенти, които щяха да се озоват на „Лубянка“. И ако това беше отговорът, съществуваше възможността — вероятността — един мъж да трябва да умре само защото е прав.
	_Единственият морал, приемлив тук, е прагматичният морал; никаква друга философия, освен утилитаризма: максимално зачитане интересите на мнозинството… за сметка на малцинството, на индивида_.
	Това бе истинският отговор и статистиката го потвърждаваше. Но това беше и проблем от компетенцията на Ентъни Матиас. Щяха ли те да го обсъдят сами? Стърн осъзнаваше, че това бе малко вероятно. Страхът ще принуди човека, с когото беше говорил, да се свърже с Матиас и почитаемият държавен секретар щеше да протака.
	И с част от себе си Даниел Стърн — не професионалистът, а човекът вътре в него — не възразяваше. Не може някой да умре, защото е прав, защото е нормален. Но Стърн постъпи като истински професионалист, посочвайки вариантите, за да намери оправдание за тази смърт, ако се стигне до нея. Докато приближаваше към вратата на външната чакалня, той си мислеше колко удачно се бяха стекли нещата поне в едно отношение. Трудно би могъл да избере по-справедлив и по-умерен човек от този, на когото бе оставил решението на проблема. Постът, който Артър Пиърс заемаше, бе помощник на държавния секретар — като него имаше много други сравнително млади хора в департамента, но той бе с една глава над тях. Когато Стърн се бе качил на петия етаж в секция L, имаше поне още двайсет старши служители, но името на Пиърс се открояваше. По принцип Пиърс не беше във Вашингтон всеки ден — той бе командирован към Обединените нации в Ню Йорк и работеше като старши служител за свръзка между посланика там и Държавния департамент. Постът бе създаден от Ентъни Матиас, който знаеше какво прави. След време, може би не скоро, но един ден Артър Пиърс щеше да стане посланик на САЩ в ООН и по този начин един свестен човек щеше да бъде възнаграден не само за своя висок интелект, но и за своята почтеност.
	А колко много имаха нужда от почтеност сега… Така ли беше? — Стърн замръзна с ръка на дръжката на вратата. _Единственият морал, приемлив тук, е прагматичният морал…_ Имаше почтеност в тази мисъл от гледна точка на хилядите потенциални жертви на оперативното поле.
	Както и да е, сега нещата бяха в чужди ръце, мислеше Стърн, отваряйки вратата. Решението, което ще бъде взето и предадено посредством кода „Двусмисленост“, сега оставаше на съвестта на Пиърс. Умният, тих, всеразбиращ Артър Пиърс — най-близкият до Матиас след Михаил Хавличек, разбира се — ще обмисли проблема от всички страни и след това ще събере останалите. Ако се стигне до решение, то трябва да бъде колективно решение на комитет. Сега „Двусмисленост“ ставаха те!
	— Мистър Стърн? — обърна се към него секретарката на приемната, когато той мина покрай нея, запътил се към асансьора.
	— Да?
	— Има бележка за вас, сър.
	В бележката пишеше: „Даниел, ще остана в офиса още малко. Ако имаш желание, ела да пийнем. Ще те откарам до дома, страхливецо.“
	Доусън не беше подписал бележката, но това не беше необходимо. Обикновено резервираният и крайно предпазлив юрист усещаше кога се налага да се поговори спокойно и това бе неговата не толкова известна, топла страна на характера. Двамата хладни и аналитични мъже от време на време се нуждаеха от утехата, която намираха в редките закачки помежду си. Насмешливото предложение да го откарат до дома му бе намек за отвращението, което Стърн изпитваше към трафика във Вашингтон. Той използваше таксита навсякъде, като дразнеше с това личната си охрана. Е, независимо кой екип е на смяна в момента, хората можеха да си починат и дойдат по-късно, за да го откарат до дома му във Вирджиния; а дотогава охраната, прикрепена към Доусън, можеше да ги поеме и двамата.
	Огилви се оказа прав — цялата тази работа е един глупав махмурлук от дните на Енгълтън в Ленгли. Стърн погледна часовника си; бе седем и двайсет, но той беше сигурен, че адвокатът все още е в кабинета си, очаквайки спокойния разговор.

	* * *

	Разговорът им продължи повече от час, преди да слязат до колата на Доусън; анализираха отново и отново събитията от Коста Брава, осъзнавайки, че няма обяснение, няма отговор, който да им е по силите. Обадиха се на съпругите си, които са свикнали с безкрайните часове, прекарвани от тях в Департамента, и твърдяха, че разбират мъжете си. Лъжеха, естествено, и двамата съпрузи разбираха това добре: тайните сфери, в които правителствата действат, поставят съпружеските връзки на сериозно изпитание. Слава Богу, този половинчат живот един ден щеше да свърши. Отвъд Потомак съществуваше един много по-здравословен свят, който те двамата познаваха отдавна и добре.
	— Пиърс ще се обади на Матиас, който няма да се съгласи, нали знаеш? — каза Доусън, завивайки от претоварената магистрала в едно отклонение, което напомняше за провинциална Вирджиния. Те минаха покрай светещи предупредителни знаци с надпис „Пътят е в ремонт“. — Той ще поиска преразглеждане.
	— Разговорът ми с Пиърс беше на четири очи — поясни Стърн и разсеяно погледна в огледалото за обратно виждане от неговата страна, знаейки, че само след секунди ще види светлините на колата на охраната. Бодигардовете винаги бяха наблизо. — Представих му нещата балансирано, но твърдо: всяко от решенията има своите достойнства, но и двете имат и своите недостатъци. След като докладва пред комитета си, те могат да решат да заобиколят Матиас поради фактора време. Подчертах и това. След по-малко от три часа хората ни ще бъдат в Кол де Мулине, предполагам Хейвлок също. Тези хора трябва да знаят как да процедират.
	— Каквото и да решат, първо ще се опитат да го хванат жив.
	— Това, разбира се, е приоритет и никой не иска другото — Стърн погледна в тъмнината към адвоката. — Но аз не се заблуждавам — ти беше прав преди. Ако им съобщят, че е „неспасяем“ — с него е свършено. Тази фраза е лиценз да убиеш някого, който ще те убие пръв, ако може.
	— Не е задължително, опасявам се, че може би реагирах прекалено болезнено. Ти да не мислиш, че Хейвлок ще им остави място за избор? Той оцеля след Палатин и ще използва всеки трик от неговия доста дебел учебник. Никой няма да се доближи достатъчно, за да го хване жив. По-иначе стои въпросът да бъде хванат в мерника на снайперист. Това може да бъде направено и без съмнение ще стане точно така.
	— Не съм сигурен, че мога да се съглася.
	— Е, това е по-добре, отколкото да не можеш да ме подкрепиш.
	— По-лесно е — усмихна се Доусън. — Но Хейвлок не знае, че сме намерили онзи тип от Чивитавекия, и не предполага, че ще бъдем по петите му в Кол де Мулине.
	— Сигурно ще допусне тази възможност. Казал е на Бейлър, че Карас се е измъкнала и как според него го е направила. Ще очаква да го преследваме. Ние, естествено, ще се съсредоточим върху жената. Ако тя се окаже Джена Карас, това ще бъде отговорът на всичко и ние ще постигнем целта си, без да дадем нито един изстрел. А след това, вече с Хейвлок тук при нас, ще можем да се захванем с другата каша. Това е оптимумът и Бог ми е свидетел колко силно искам да стане така. Но може и да не се сбъдне.
	— Тогава оставаме с човека, уловен в мерника на снайпериста — каза Доусън малко раздразнено и натисна педала на газта по правия участък от пътя. — Ако онази е Джена Карас, трябва да я открием. Просто трябва!
	— Няма значение коя е, ще положим всички усилия — допълни Стърн и отново погледна в огледалцето извън прозореца на колата. Не се виждаха никакви светлини. — Странно: или охраната се загуби, или както си натиснал газта, те просто не могат да ни стигнат.
	— Движението по магистралата беше много натоварено. Ако са останали на бавната лента, ще се побъркат, докато се измъкнат от нея. Петъчният ден във Вирджиния е стартов сигнал за дипломатите. В нощи като днешната започвам да разбирам защо не шофираш.
	— Кой екип е на смяна тази нощ, между другото?
	Въпросът така и не получи отговор. Разкъсващ ушите писък се изтръгна от гърлото на адвоката едновременно с оглушителния откос, който пръсна челното стъкло на парчета, забивайки куршуми в плът и очи, вени и артерии. Метал изскърца в метала, извивайки се, чупейки, мачкайки сам себе си, а лявата страна на колата се отдели от пътя, хвърляйки двете тела в окървавената канавка.
	Жълто-черно стоманено чудовище, блеснало в отражението на светлината от единствения си фар, заплашително изрева и се разтресе; масивните вериги неумолимо въртяха стоманените колела и тласкаха звяра напред. Гигантската машина, чието предназначение беше да свлича пръст от планините и през горите, сега бавно пълзеше напред и смазваше вече безформената кола, избутвайки я извън пътя. След малко тя достигна един по-стръмен наклон, претърколи се надолу; при което резервоарът избухна и огънят погълна всичко заедно с телата.
	Гигантската ярко оцветена машина отново потръпна конвулсивно, двигателят й увеличи обороти и тя потегли бавно обратно по същия път, ревейки като хищник, обявяващ, че е убил. Тромаво, но целенасочено се изтегли по пътя към леговището си в края на горичката.
	Високо в тъмнината на кабината невидимият шофьор изключи двигателя и вдигна преносима радиостанция до устата си:
	— „Двусмисленост“ е унищожена — каза гласът.
	— Махай се оттам — беше отговорът.

	* * *

	Дългият сив седан излезе с рев извън магистралата през отбивката и пое по същия провинциален път. По номера личеше, че колата е регистрирана в Северна Каролина, но някой по-настойчив детектив би установил, че лицето от град Рейли, записано като собственик, всъщност е един от двайсет и четиримата, работещи във Вашингтон. Всички в тази група имаха опит от военната полиция и контрашпионажа и бяха на разпореждане към Държавния департамент. Колата, която в този момент летеше по неосветения път във Вирджиния, бе една от дванайсетте, също придадени към департамента, отдел „Консулски операции“.
	— Подайте молба чрез застрахователната компания в Рейли — нареди мъжът, който седеше до шофьора в микрофона, свързан с радиото под таблото. — Някакъв клоун ни забърса отстрани и се забихме в едно момче от Джърси. Нищо ни няма, разбира се, но от неговата предница почти нищо не остана. Искахме да се махнем оттам колкото може по-бързо, така че му казахме…
	— _Греъм!_
	— Какво?
	— Бързо напред! Там нещо гори!
	— Боже мой! Давай!
	Сивият седан буквално скочи напред и ревът на мощния му двигател отекна в тъмнината. Секунди по-късно колата вече беше при острия склон на плиткия овраг и спирачките й изскърцаха. Двамата мъже изскочиха от нея и се затичаха към склона, но пламъците отдолу ги накараха да отстъпят и да заслонят лицата си.
	— О, Боже! — извика шофьорът. — Това е колата на Доусън! Може би…
	— Не! — извика в отговор мъжът на име Греъм, възпирайки помощника си да се хвърли надолу по склона към пожара. Очите му попаднаха на жълто-черния булдозер, който стоеше неподвижен на направеното за него разширение на пътя. И тогава…
	— Милър! — изкрещя той. — Къде е Милър?
	— Разписанието казва „Бетезда“, мисля.
	— Открий го — заповяда Греъм и на прибежки затича през пътя, изваждайки пистолет от кобура на хълбока си. — Свържи се с „Бетезда“! Нека го извикат!

	* * *

	Старшата сестра в приемната на шестия етаж на болницата на флотата „Бетезда“ бе непреклонна. Не й допадаше и агресивният тон на мъжа, който беше позвънил, и макар връзката да бе лоша, виковете му в слушалката само изнервяха още повече.
	— Повтарям ви, д-р Милър е в психиатричен сеанс и не може да бъде безпокоен.
	— Докарай го на телефона и го направи веднага! Обявена е тревога четири нули от Държавния департамент, „Консулски операции“. Заповедта е пренасочена и се кодира през централата на Департамента. Потвърдете, моля!
	— Потвърдено — чу се равен трети глас. — Говори оператор едно-седем за верификация, департамент.
	— Отлично, едно-седем, и бъди сигурен, че ще верифицираме.
	Сестрата натисна гневно бутона, за да прекъсне по-нататъшния разговор, но оставяйки линията отворена, стана от стола и тръгна по коридора. Точно такива истерици като така наречените специални агенти от „Консулски операции“ пълнят психиатричните отделения, мислеше тя по пътя към стаите за терапия. Те с крясък обявяваха тревога по най-малък повод и най-често само се опитваха да впечатлят някого с властта, която им беше дадена. Чудесно би било, ако докторът откаже да дойде на телефона, тогава специален агент Консул-еди-кой-си щеше да си получи заслуженото. Но той нямаше да откаже; главната сестра знаеше, че гениалността на д-р Милър не пречеше на неговата любезност; всъщност, ако той имаше някакъв недостатък, това бе прекомерното му великодушие. Той беше ангажирал стая 20, към която тя в момента приближаваше. Забеляза, че червената лампа отстрани на вратата е включена, което означаваше, че стаята е заета. Тя натисна бутона на интеркома:
	— Д-р Милър, извинете, че ви прекъсвам, но някакъв мъж от Държавния департамент е на телефона. Твърди, че става дума за екстрена ситуация.
	Никой не отговори, но може би интеркомът не работеше. Старшата сестра отново натисна бутона, този път по-силно и по-продължително и заговори още по-високо:
	— Д-р Милър? Знам, че е против правилника, но на телефона ви чакат от Държавния департамент. Човекът е крайно настойчив, а и операторът от централата потвърди обаждането.
	Тишина. Не се чу нито изщракване на бравата, нито някакъв друг признак, че са я чули. Сигурно интеркомът не работеше. Тя силно почука по вратата.
	— Д-р Милър? Д-р Милър?
	Този човек все пак не е глух! Какво ли прави? Пациентът беше морски пехотинец, един от заложниците в Техеран. Не бе склонен към насилие; беше прекомерно пасивен. Случай на регресия? Сестрата завъртя топката на бравата и отвори вратата на терапевтична стая номер 20.
	След което изпищя… отново и отново, и отново.
	Облечен в син халат, младият морски пехотинец седеше сгушен и разтреперан в ъгъла. Не можеше да откъсне поглед през светлината на настолната лампа от фигурата, отпуснала се на стола. Очите на Милър бяха широко отворени и погледът в тях някак стъклен… поглед на мъртвец. В центъра на челото му имаше една-единствена дупка от куршум, през която се стичаше кръв, спускайки се по лицето и яката на бялата му риза.

	* * *

	Човекът в Рим погледна часовника си. Беше четири и петнайсет сутринта. Хората му бяха излезли на позиция в Кол де Мулине, а от Вашингтон все още никой не се обаждаше. Освен него в стаята за шифъра бе радиооператорът, който от скука разсеяно местеше по скалата, настройвайки се на случаен радиотрафик, главно от корабите. От време на време се облягаше на стола и прелистваше страниците на италианско списание, мърморейки фразите, превърнали се в третия му език — радиото беше вторият.
	Светлинната индикация на телефона изпревари позвъняването. Човекът вдигна слушалката.
	— Рим — каза той.
	— Тук е „Двусмисленост“, Рим — гласът беше ясен и подчертаваше думите. — Паролата ми дава пълна власт относно заповедите за твоята група при Кол де Мулине. Надявам се директор Стърн да е направил това пределно ясно?
	— Абсолютно ясно, сър.
	— На скрамблер ли сме?
	— Пълен скрамблер.
	— Разговорът не трябва да се записва, нито да се отразява в дневника. Ясно ли е?
	— Разбрано — без запис и дневник. Какво е разпореждането?
	— „Неспасяем“. Напълно.
	— Слушам.
	— Не съм свършил. Има още.
	— Какво?
	— Разяснение. Контакт с товарния кораб не е имало, нали?
	— Разбира се, не. Провеждаме наблюдение от малък самолет, докато се стъмни, след което преминаваме на визуално проследяване от брега паралелно на курса.
	— Добре. Ще я оставят на брега някъде преди Сан Ремо, доколкото разбирам.
	— Ние сме готови.
	— Корсиканецът ли ще ръководи операцията? — попита гласът от Вашингтон.
	— Онзи, който дойде на борда преди три дни?
	— Да.
	— Тогава е той. Той сформира групата и мога да ви кажа, че сме му задължени. Нашите сътрудници тук понамаляха.
	— Добре.
	— Относно разяснението, предполагам, че заповедта на полковника остава в сила. Жената трябва да се доведе жива.
	— Отпада. Която и да е тя, не е Карас, която беше убита в Коста Брава. Това знаем със сигурност.
	— Тогава какво ще правим?
	— Ще оставим Москва да си я прибере. Тя е едно отровно съветско хапче — една примамка, за да загуби нашият герой главата си. Номерът сработи — той проговори. Той е…
	— „Неспасяем“.
	— Просто я изведете оттам. Не искаме да остават следи, които да водят към нас, не искаме да се подновяват спекулациите около Коста Брава. Корсиканецът знае какво да направи.
	— Мисля, че трябва да повторя. Не съм сигурен, че разбрах.
	— Не е нужно. Искаме само доказателство за елиминирането. _Неговото_ елиминиране.
	— Ще го получите. Наблюдателят е там, горе.
	— Приятен ден, Рим! Приятен ден без грешки!
	— Без грешки, без запис, без регистрация в дневника.
	— Край — обяви гласът, известен само като „Двусмисленост“.

	* * *

	Личеше само силуетът на човека зад завесата. Той стоеше пред прозореца откъм входа на Държавния департамент. Единствено меката светлина на уличното осветление в далечината озаряваше тъмния кабинет. Мъжът седеше с лице към прозореца и телефонната слушалка беше близо до устните му. Той се завъртя заедно със стола, остави слушалката и се наклони напред, отпускайки глава на подпрените на лакти ръце. Странният бял кичур в тъмната му коса блестеше дори под тази слаба светлина.
	Помощник държавният секретар Артър Пиърс, роден под името Николай Петрович Малейков в село Раменское, югоизточно от Москва, и израснал в щата Айова, дишаше дълбоко, равномерно, възстановявайки спокойствието си, както се бе научил да прави през годините, когато се наложеше да взема бързи и опасни решения по време на кризисни ситуации. Той отлично разбираше последиците при провал. Но това, разбира се, беше силата на хора като него: те не се страхуваха от неуспеха. Те съзнаваха, че великите постижения в историята изискват поемането на най-голям риск; че самата история се гради не само на смелостта на колективните действия, но и от индивидуалната инициатива. Онези, които изпадаха в паника при мисълта за провал, които не действаха с ясна мисъл и целеустременост, когато кризата се стовареше на главите им, заслужаваха единствено онова, от което се страхуваха.
	Имаше още едно решение, което трябваше да бъде взето, точно толкова опасно, както онова, което току-що бе предал в Рим, и нямаше начин да се заобиколи. Стратезите от „Консулските операции“ започнаха да анализират наново събитията от Коста Брава и съумяха да свалят няколко слоя заблуди, за които не знаеха _нищо_. Всичко трябваше да бъде погребано — _самите те_ трябваше да бъдат погребани. На всяка цена, назависимо от риска. Коста Брава трябваше отново да бъде потопена и да остане една неясна измама в изкривения свят на лъжите. След няколко часа щеше да дойде съобщение от Кол де Мулине: _Заповедта относно „неспасяемия“ е изпълнена. Оторизация чрез парола „Двусмисленост“ с източник Д. С. Стърн, директор на „Консулски операции“_.
	Но само стратезите знаеха при кого бе отишъл Стърн с двусмислената си дилема. Всъщност дори самият Стърн не знаеше при кого ще попадне до момента, когато излезе от асансьора и разгледа дневника с наличния състав. Това той беше описал доста ясно. Тази подробност беше без значение, помисли си Артър Пиърс в тъмния си кабинет, разглеждайки снимката на Ентъни Матиас на стената. Като се имаше предвид как стояха нещата, щеше да е немислимо да не поискат мнението му относно кризата. Разбира се, удобно се получи, че беше в кабинета си, когато Стърн и другите стратези стигнаха до извода, че трябва да отнесат нерешимия си проблем на горния етаж. Но дори и да не беше на етажа, щяха да го потърсят, да поискат съвета му. Със същия резултат: „Неспасяем“. Може би само методът щеше да е по-различен: консенсус на безгласен комитет. Всичко обаче се разви перфектно и последните два часа преминаха като по ноти. Имаше риск от неуспех, но се размина. Провалът беше немислим. Сега стратезите са мъртви и всички нишки към парола „Двусмисленост“ са прекъснати.
	_Имаха нужда от време_. Дни, седмица, месец. Трябваше да открият човека, който бе извършил невероятното… с тяхна помощ. Те щяха да го намерят, защото той оставяше след себе си следа от страх — не, не страх, ужас, — а следите остават. И когато го намерят, не мекушавите щяха да наследят земята. Това щеше да стори _Военная_.
	Малцина от тях бяха останали в тази част на света. Малцина, но силни и на правата страна. Те бяха видели всичко, бяха оцелели след всичко. Лъжите, корупцията, прогнилата сърцевина на властта — те бяха станали част от всичко това в името на една по-добра кауза. Не бяха забравили нито кои са, нито какви са. Както и защо са именно такива. Те бяха пътешествениците и нямаше по-висше призвание от това — самата концепция се основаваше на реалността, не на романтичните илюзии. Те бяха мъжете и жените на новия свят и старият имаше отчаяна нужда от тях. Не бяха много на брой — под сто души, посветили живота си — но бяха организирани в перфектно сработени групи, готови да реагират моментално на всяка открила се възможност или на кризисна ситуация. Имаха общественото положение, истински документи и необходимите средства за транспорт. _Военная_ беше щедра; те на свой ред бяха лоялни към елитния корпус на КГБ.
	Смъртта на стратезите беше от ключово значение. Вакуумът щеше да парализира оригиналните архитекти на Коста Брава и да ги накара смаяни да замълчат. Нямаше да кажат нищо — покриването на случая беше жизненоважно. Човекът в сянката зад бюрото бе казал истината на Рим: не можеше да се допуснат никакви разследвания на случилото се в Коста Брава. И от двете страни.
	Скрит в тъмнината, Артър Пиърс — най-високопоставеният _поменятчик_ в Държавния департамент, се изправи зад бюрото си и бавно направи няколко крачки към креслото до стената. Седна в него и протегна крака напред; трябваше да остане тук до сутринта, когато тълпа от старши служители и техните подчинени ще изпълни коридорите на петия етаж. Тогава и той ще се смеси с другите, ще се подпише в присъствената книга, но може да остане тук само за кратко — после трябва да се върне обратно в Ню Йорк. В крайна сметка той беше старшият помощник на посланика на американската делегация в ООН. По същество той олицетворяваше гласа на Държавния департамент на Ийст Ривър и скоро сигурно щеше да смени посланика. Такъв беше замисълът на Матиас и всички го знаеха. И това щеше да стане още една значителна стъпка в необикновената му кариера.
	Малейков-Пиърс изведнъж се изправи. Трябваше да се обади още веднъж в Рим, да заглуши един последен глас: този на човека в радиозалата, който се обади по чистата линия и прие съобщението, без да го записва на лента и да го регистрира в дневника.


	11

	— Тя не е на борда, кълна се! — оправдаваше се измъченият капитан на товарния кораб „Санта Тереза“, седнал до бюрото си в малката каюта зад кабината на щурвала. — Претърсвайте, ако желаете, синьор. Никой няма да ви попречи. Оставихме я на брега преди три… три и половина часа. Каква бъркотия!
	— Как? Къде? — настояваше Хейвлок.
	— Една моторница излезе да ни пресрещне южно от Арма ди Тагия. Кълна се, нищо не знам! Ще убия онази свиня от Чивитавекия! Каза ми, че била политически бежанец от Балканите… обикновена жена с малко пари и приятели във Франция. Толкова много като нея има тези дни. Грешно ли беше да помогна?
	Майкъл се наведе и прибра дипломатическата си карта с изтекъл срок на валидност, която казваше, че е аташе към консулски отдел от Държавния департамент на САЩ, и спокойно отговори:
	— Разбира се, че не е грешно, ако си вярвал в тази история.
	— Истина е, синьор! Вече трийсет години се мотая из тези води. Скоро ще сляза на суша, е, имам малко земя, малко пари. Отглеждам грозде. Никога наркотици! Никога контрабанда! Но хора — да. От време на време _хора_ и не се срамувам от това. От онези, които бягат от различни места, за които ние с вас нищо не знаем. Отново ви питам, в какво съм съгрешил? Не мога да повярвам, че тази жена е престъпник.
	— Не съм казал такова нещо. Казах само, че трябва да я намерим.
	Капитанът кимна примирено с глава.
	— Колко лошо ще бъде, ако ме издадете. Ще сменя морето със затвор. _Grazie, gran Signor Americano!_
	— Това също не съм го казвал — тихо отговори Майкъл.
	Капитанът вдигна поглед, без да се помръдва.
	— _Che cosa?_
	— Не очаквах да се окажеш такъв, какъвто изглеждаш.
	— _Che dice*?_
	[* Какво казвате? (ит.). — Бел.прев.]
	— Няма значение. Има моменти, когато е желателно да се избягват притеснителните ситуации. Ако пожелаеш да сътрудничиш, може и нищо да не се узнае. _Ако_ сътрудничиш.
	— В каквото пожелаете. Това е подарък, какъвто не очаквах.
	— Искам да знам всичко, което ти е казала. И говори по-бързо.
	— Говорихме за много незначителни неща…
	— Не това очаквах да чуя.
	— Разбирам. Тя беше спокойна, очевидно много интелигентна, но зад това привидно спокойствие личеше една силно изплашена жена. Беше в тази кабина.
	— О?
	— Не с мене, уверявам ви. Синьор, аз имам дъщери на нейната възраст. Хранихме се заедно три пъти; в екипажа ми не са хора, с които бих пуснал дъщерите си да се хранят. Сещам се — носеше много пари в себе си. Нямаше избор; този начин на пътуване не е евтин… Освен това очакваше неприятности. Тази нощ.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Попита ме дали някога съм бил в селцето Кол де Мулине в Лигурийските планини.
	— Казала ти е за Кол де Мулине?
	— По една случайност съм бил в Мулине няколко пъти. Корабите, които ми поверяват, доста често имат нужда от ремонт тук — в Сан Ремо или Савона, или Марсилия, която между другото е най-отдалеченото пристанище, до което плавам. Не съм онова, което наричат _capitano superiore_*.
	[* Голям капитан, морски вълк (ит.). — Бел.прев.]
	— Продължавай нататък.
	— Били сме на сух док тук, в Сан Ремо няколко пъти и съм се качвал в планините до Кол де Мулине. Намира се на френската граница, западно от Монеси — едно чудесно градче, пълно с планински ручеи и… как се нарича? _Ruote a palle?_
	— Воденични колела. „Мулине“ може да означава на френски и воденични колела.
	— _Si_. Това е един малък проход в ниските Алпи, през който не се минава често. Трудно се стига дотам, няма удобства, транспортът е лош. А граничният патрул е най-ленивият — мързи ги да извадят цигарите „Голоаз“ от устата си, да не говорим за проверка на документи. Опитах се да успокоя моята изплашена пътничка, че няма да има проблеми.
	— Мислиш, че ще се опита да мине през граничния пункт?
	— Има единствен малък мост през планинска река. А и защо не? Съмнявам се, че дори трябва да подкупва някого, особено ако е една от жените в група добре облечени туристи, която пресича границата нощем и всички са весели от виното. Какво толкова ще ги заинтересува?
	— Хора като мене се интересуват.
	Капитанът спря и се облегна на стола си, оценявайки американския служител в някаква нова светлина.
	— Тогава сам ще трябва да си отговорите на тези въпроси, синьор. Кой друг би могъл да знае? — Двамата се гледаха известно време един друг, без да проговорят. Капитанът кимна и продължи: — Но ще ви кажа само, че ако не използва моста, ще трябва да намери път през гъсти гори и стръмни планини.
	— Благодаря. Тази информация ми беше полезна. Спомена ли защо иска да напусне страната по този начин?
	— А, обичайните обяснения. Летищата били под наблюдение, гарите също, както и главните пътища към Франция.
	— Кой ги наблюдава?
	— Хора като вас, синьор.
	— Така ли каза?
	— Не беше нужно да ми казва нищо повече от това, което сподели, а и аз не разпитвах. Такава е истината.
	— Вярвам ти.
	— Ще отговорите ли тогава на въпроса? Знаят ли други?
	— Не съм сигурен — каза Майкъл. — Честно.
	— Защото, ако и други знаят, аз съм свършен. Отивам в затвора.
	— Означава ли това, че информацията ще бъде публично известена?
	— Почти сигурно. Ще бъда обвинен пред комисията.
	— Надали някой ще се занимава с тебе. Струва ми се, че хората, с които се занимавам, не биха искали този инцидент да се разчуе. Щом не са се добрали до тебе досега — по радио, с моторница или хеликоптер — те или не знаят, че съществуваш, или не искат да знаят за теб.
	Капитанът пак замълча и предпазливо погледна Хейвлок.
	— Хората, с които се занимавате ли, синьор? — прошепна той и думите му увиснаха във въздуха.
	— Не разбрах?
	— Щом „се занимавате“, значи не сте един от тях, така ли е?
	— Това не е важно.
	— Вие искате да й помогнете, нали? Не я преследвате, за да я… накажете?
	— На първия въпрос отговорът е да. На втория — не.
	— Тогава ще ви кажа. Тя ме попита дали съм чувал за самолетната писта до Кол де Мулине. Не бях чувал. Никога.
	— Самолетна писта? — Майкъл разбра. Допреди десет секунди тази допълнителна информация нямаше да му бъде дадена. — Мост над планинска река и самолетна писта. Тази нощ.
	— Това е всичко, което мога да ви кажа.

	* * *

	Планинският път, който водеше от Монеси към френската граница, беше достатъчно широк, но скалите, канарите и крайпътната зеленина го правеха да изглежда тесен и по-удобен за тежкотоварни камиони и джипове, отколкото за леки автомобили. Майкъл каза, че е свикнал да изминава последната половин миля пеша и шофьорът на таксито не можа да скрие облекчението си.
	Беше узнал, че има мотел преди моста, едно място, където френските и италианските гранични патрули се събираха, където и двата езика се владееха еднакво добре от двата гарнизона, както и от малцината местни жители и туристи, които макар и рядко, но все пак минаваха в двете посоки. От малкото, което Хейвлок беше чул и научил, капитанът на „Санта Тереза“ се оказа прав. Граничният пункт при Кол де Мулине представляваше незначителен планински проход в ниските Алпи, не беше леснодостъпен, страдаше от липсата на персонал и беше поддържан просто защото го имаше — и то от десетилетия — и защото бюрократичното законодателство не си правеше труда да го закрие. Трафикът между двете страни минаваше предимно по широките крайбрежни магистрали покрай Средиземно море на петнайсетина мили южно от тук или по по-големите и по-удобни проходи на север като например Кол де Ларш или Кол де ла Мадлен, западно от Торино.
	Следобедното слънце приличаше на ветрилообразна жълто-оранжева дъга, която пръскаше лъчите си иззад високите части на планината, запълвайки небето над околността с отмиращото ехо на дневното светило. Сенките по примитивния път се удължаваха и изостряха — само след минути техните контури щяха да се размият, за да станат неразличими в сивия здрач на ранната вечер. Майкъл вървеше покрай пътя близо до дърветата, готов всеки момент да скочи в храстите. Разбираше отлично, че всеки негов следващ ход трябва да се основава на предположението, че Рим е разбрал за Кол де Мулине. Не беше излъгал капитана на „Санта Тереза“: по много причини хората, работещи за посолството, се въздържаха да установят контакт с един кораб в международни води. Не беше трудно да се проследи и да се наблюдава — както най-вероятно е станало — но не и някой да се качи на него по законен път. Подобен опит би бил твърде рискован, защото капитанът можеше да направи официално запитване чрез комисията.
	Дали Рим бе открил мъжа от Чивитавекия? Трябваше да допусне, че и други могат да направят онова, което той бе съумял. В своя гняв — не, в своята ярост — той беше изкрещял името на пристанищния град в телефона и Бейлър даже го беше повторил. И ако раненият офицер все още е в състояние да действа след Палатин, той сигурно е заповядал на хората си да преровят крайбрежния район на Чивитавекия и да намерят посредника на нелегалните пътници.
	Все пак винаги може да се разчита на пропуски, на липса на информация, която не може да се достави. Дали онзи човек е казал името на кораба, макар да знае, че ако го направи, ще загуби завинаги доверието в своя пристанищен район? Доверие… по дяволите, та той можеше да загуби живота си в една от безбройните мъгливи улички. Или пък умолително е твърдял, че не знае нищо за тази част от операцията, уж проведена от други хора, които не познава, и да спомене името Кол де Мулине, за да спечели покровителството на всевластните американци в Рим, за които се знае, че са изключително щедри към своите хора… „Една бежанка от Балканите, но съгрешил ли съм, синьори?“
	Толкова много неуточнени неща, толкова малко конкретни факти… а също и толкова малко време да помисли, за да анализира несъответствията. Кой можеше да си помисли, че ще се намери един уморен, застаряващ капитан, който е против изгодния наркотрафик и контрабандата, но винаги е готов да изведе нелегално бежанци от Италия — без рискът и причините да влезе в затвора да са по-малки?
	Или прямият Ред Огилви — един необуздан човек, който винаги е оправдавал насилието… Имаше някаква амбивалентност в това странно оправдание. Какви бяха мотивите на Джон Филип Огилви? Защо има хора, които цял живот се напрягат да се освободят от оковите, които сами са си сложили? Кой в действителност беше Апаха? Лекия спусък? Каквото и да беше, този човек загина от насилствена смърт в момента, когато осъзна една страшна истина. За лъжците във Вашингтон, които държаха контрола в ръцете си.
	И над всичко — Джена. Любимата, която не само бе останала вярна на любовта, но се оказа предадена. Как бе могла да повярва на лъжците? Какво са могли да й кажат, какви неопровержими доказателства са й представили, за да ги приеме? И най-важно от всичко, кои бяха лъжците? Как се казваха и откъде са дошли?
	Струваше му се, че е толкова близо до отговорите, че просто ги чувства все по-силно с всяка следваща стъпка по този потъващ в мрака планински път. Преди изчезващото слънце да се покаже от другата страна на света, той щеше да разполага с отговорите и да спечели обратно любимата си. Ако враговете му бяха в Рим, те не можеха да му се противопоставят, той добре знаеше това. Беше дълбоко уверен в себе си и макар увереността често да го бе лъгала, сега просто му беше необходима. Той не би могъл да оцелее след онова време, след онези ужасни дни, без да има вяра в себе си. Всяка следваща стъпка го приближаваше до целта.
	И когато получеше отговорите, когато си възвърнеше любовта, щеше да позвъни по телефона в едно бунгало сред други планини на хиляди мили оттук. В Блу Ридж и Шенандоа, САЩ. Неговият наставник и приятел Антон Матиас ще научи за неоспоримото съществуване на една конспирация, която проникваше с неизвестна цел в най-интимната същност на тайните операции.
	Изведнъж видя пред себе си малък светъл кръг, който проникваше през зеленината. Той приклекна и се взря, опитвайки се да определи откъде идва светлината. Тя не се местеше, просто си беше там, където допреди малко я нямаше. Крадешком той пристъпи напред, хипнотизиран и стреснат.
	После се изправи, успокоен, и отново задиша свободно. Пътят пред него завиваше и на завоя се виждаха очертанията на постройка — това беше мотелът. Някой току-що бе включил външната лампа и след малко щяха да блеснат други светлини. Тъмнината се беше спуснала изведнъж, сякаш слънцето се бе провалило в някаква пропаст. Високите борове и масивните канари закриваха сиянието на залеза, което сигурно още можеше да се различи в небето. След малко се появи светлина и в трите прозореца от близката страна; отпред бяха повече, но точно колко, не можеше да каже — най-малко шест, ако се съдеше по светлината, която падаше върху тревата и покрития с чакъл път, водещ към парадния вход на сградата.
	Майкъл навлезе сред дърветата, за да провери шубрака под короните. Оказа се, че през него може да се върви спокойно, и той тръгна към трите осветени прозореца. Нямаше смисъл да се задържа на пътя повече — ако възникнат изненади, не е нужно той да е потърпевшият.
	Скоро стигна до края на гората, където в дълбокия коловоз от засъхнала кал лежеше дебел ствол на един бор. Пътят заобикаляше мотела и опираше в някакво подобие на паркинг, намиращ се в непосредствена близост до една врата, през която вероятно се пренасяха доставките. Разстоянието до прозореца отсреща бе около двайсет и пет фута. Майкъл излезе иззад дървото.
	И в същия миг го заслепиха фарове. Един камион изскочи с рев от гората вдясно от него и пое по тесния коловоз. Хейвлок се втурна обратно в храстите и посегна към испанския автомат, закрепен на гърдите му. Камионът мина покрай него, клатейки се застрашително и подскачайки по втвърдените буци кал, сякаш беше малка баржа в бурно море. Дочуваха се гневни викове на хора, които недоволстваха от подобно пътуване.
	Хейвлок не беше сигурен дали са го видели и се сниши, за да наблюдава. Камионът спря рязко пред входа на широкия равен паркинг, шофьорът отвори вратата и скочи на земята. Майкъл беше готов да побегне навътре в гората и отстъпи няколко крачки. Но не беше нужно; шофьорът се протегна, като ругаеше на италиански; фигурата му внезапно изникна от тъмнината, защото някой в мотела запали прожектор, насочен към него. Това, което светлината разкриваше, бе озадачаващо: шофьорът бе облечен в униформа на италианската армия и носеше отличителните знаци на граничен патрул. Той пристъпи към задната страна на камиона и отвори широката двойна врата.
	— Хайде, копелета, измъквайте се! — извика той на италиански. — Разполагате с около час, за да си напълните бъбреците, преди да застъпите дежурството. Аз ще се разходя до моста да кажа на другите, че вече сме тук.
	— Както караш, сержант — каза един войник с кисело изражение на лицето — сигурно са те чули чак в Монеси.
	— Я се шибай!
	От камиона слязоха още трима, всичките от патрула; те започнаха да се разтъпкват и да се протягат.
	Сержантът продължи:
	— Паоло, ти вземи новия. Обясни му правилата.
	Военният мина шумно покрай Хейвлок, почеса се между краката и опъна гащетата си под брича — сигурен знак, че пътуването е било дълго и лишено от удобства.
	— Хей, Ричи! — извика един от войниците до камиона, като надникна вътре. — Ричи ти беше името, нали?
	— Да — обади се глас отвътре и от сенките излезе пета фигура.
	— Улучил си най-добрата служба в армията, _paesano_*! Караулното помещение е при моста, но сме се споразумели и може да се каже, че живеем тук. Затова не ходим там, докато не стане време. Защото, като отидеш там, застъпваш, ясно ли е?
	[* Селянино (ит.). — Бел.прев.]
	— Ясно — отговори войникът Ричи.
	Но името му не е Ричи, мислеше си Майкъл, разглеждайки русолявия мъж, който изтупваше кепето си, удряйки го в дланта на лявата си ръка. Мислите на Хейвлок се върнаха в миналото, към купчина снимки и съзнанието му избра една от тях. Този човек не беше войник от италианската армия… и с положителност не беше от граничния патрул. Беше корсиканец, изключително опитен с автомат или пистолет, с парче жица или с нож. Истинското му име беше без значение — той имаше прекалено много, за да се броят. Беше „специалист“, използван в операции по ликвидиране — един надежден екзекутор, който познаваше отлично обстановката по Западното Средиземноморие и се чувстваше еднакво добре и на Балеарските острови, и в горите на Сицилия. Снимката му и досието с известните му акции бяха дадени на Майкъл преди няколко години от един агент на ЦРУ в охранявана стая на Паломбара. По онова време Майкъл проследяваше група на „Червените бригади“ и се готвеше да предприеме акция по анонимното й ликвидиране. Тогава се беше отказал от услугите на русия мъж, който сега стоеше на трийсет фута от него — нещо му бе попречило да му се довери, както Рим му се беше доверил сега.
	Налагаше се изводът, че Рим _знае_. Посолството е съумяло да издири посредника от Чивитавекия и Рим е изпратил екзекутора… за анонимно убийство. Нещо или някой бе убедил лъжците във Вашингтон, че бившият таен агент е заплаха, докато е жив, и те явно са огласили, че го обявяват за „неспасяем“, т.е. че незабавното му ликвидиране е задача от първостепенен приоритет. Анонимно, разбира се.
	Лъжците не можеха да му позволят да се свърже с Джена Карас, защото тя беше част от тяхната лъжа, а разиграната на испанския бряг сцена на мнимата й смърт — иманентна съставка от тази лъжа. И все пак Джена сега се опитваше да се скрие; по някакъв начин бе успяла да избяга след Коста Брава. Дали и тя не е включена в списъка на подлежащите на ликвидиране? Изглеждаше неизбежно — на стръвта не можеше да се позволи дълъг живот и следователно русият убиец не бе единственият при моста в Кол де Мулине. При моста или близо до него.
	Четиримата войници и новакът се упътиха към задния вход на мотела. Вратата под прожектора се отвори и един як мъж се провикна високо:
	— Ако вие, прасета, сте похарчили всичките си пари в Монеси, разкарайте се, по дяволите, оттук!
	— А, Джани, тогава ще трябва да затворим заведението ти, защото предлагаш френските момичета на по-високи цени от нашите!
	— Вие си плащате!
	— Ричи — поясни един от войниците, — това е Джани крадецът. Той е собственикът на тази кочина. Внимавай какво ядеш.
	— Искам да използвам тоалетната — каза новакът. Току-що бе погледнал часовника си — нещо странно за момента.
	— Че кой не иска? — извика друг войник, докато петимата влизаха.
	Щом вратата се затвори, Хейвлок се втурна през пътя към първия прозорец. През него се виждаше трапезарията. На масите, покрити с червени покривки, бяха подредени евтини прибори и чаши за гостите, но или още беше рано за ядене, или гости изобщо нямаше. В дъното, под широкия извит свод на друга врата, се виждаше по-голямата стая на бара. От мястото си виждаше десетина души, почти всички мъже, които седяха край малки кръгли маси. Двете жени, които можа да съзре, бяха около шейсетте — едната дебела, другата почти мършава; те седяха на съседни маси в компанията на мустакати мъже. И двете пиеха бира и говореха оживено. Това беше „време за чай“ в Лигурийските Алпи. Усещайки някаква болка в гърдите, Хейвлок се питаше дали в стаята няма и други жени, дали някъде там, в някой ъгъл, който не виждаше, не седи свита и Джена. Трябваше да намери място, откъдето да наблюдава вратата — може би откъм кухнята, през която в бара щяха да влязат петимата войници. През следващите няколко минути щеше да разбере онова, което трябваше да узнае: кого сред клиентелата на бара ще разпознае русият убиец, макар и само с поглед, само с леко помръдване на устните или с почти незабележимо кимване.
	Майкъл се сниши и изтича до втория прозорец, който гледаше към обиколния път, но оттам виждаше още по-малко. Претича и до третия, спря, за да оцени онова, което виждаше, и отхвърли и този вариант, после заобиколи сградата и надникна през първия от прозорците на фасадата. Оттук вече се виждаше врата с надпис _CUCINA_*; той предполагаше, че тъкмо през нея всеки момент ще влязат войниците, но за съжаление не можеше да наблюдава всички маси. Оставаха още два прозореца, които гледаха към каменната пътека, водеща към парадния вход. Вторият беше твърде близо до вратата и нямаше никаква възможност да се скрие, ако стане нужда, но той пое дъх и привеждайки се, бързо притича до него, след което се изправи в сянката на огромен бор. Предпазливо погледна покрай рамката на прозореца и онова, което видя, го накара да изпусне с облекчение задържания в гърдите му въздух. Джена Карас не бе вътре. През прозореца се виждаше не само вратата на кухнята, но и всяка маса, всяко лице на гостите вътре. Джена не беше между тях. И тогава погледът му се спря на далечната стена: там имаше друга врата, по-тясна, с два надписа на нея: _Uomini_ и _Hommes_** — мъжката тоалетна.
	[* Кухня (ит.). — Бел.прев.]
	[** Мъже (итал., фр.). — Бел.прев.]
	Вратата с надписа _CUCINA_ се разтвори и петимата войници нахлуха през нея. Джани крадецът държеше ръка на рамото на русия мъж, чието име не беше Ричи. Хейвлок погледна внимателно убиеца и се вгледа в очите. Собственикът на мотела направи жест с ръка наляво и убиецът се упъти през стаята към мъжката тоалетна. Очите. Наблюдавай очите!
	Моментът настъпи! Това беше леко потрепване на клепач, но той го забеляза. Хейвлок проследи погледа на русия мъж и намери потвърждение на подозренията си. Край една централна маса седяха двама мъже: единият беше свел очи към питието си, докато говореше, а другият вече беше преместил крака, за да извърне глава от посоката, в която се движеше убиецът. Още двама от групата, но само единият беше активен. Другият бе само наблюдател. Човекът, който премести краката си, имаше задачата да регистрира ликвидирането, без да се намесва, при каквито и да е обстоятелства. Беше американец — грешките му просто бяха очебийни. Облечен беше в скъпо швейцарско яке, неподходящо за това място и за този сезон, обувките му бяха от мека черна кожа, а на китката му блестеше цифров хронометър. Всичко толкова контрастираше със скромните дрехи на спътника му, толкова личеше неспособността да се устои на тлъстия чек, платен отвъд океана. Толкова американско. Наблюдател, който трябваше да представи отчет, предназначен за не повече от шест души.
	Имаше още нещо, което не се хареса на Майкъл, и това беше бройката. Екип от трима, като само двама от тях активни, с оръжие, бе крайно недостатъчен, изхождайки от важността на операцията и миналото на агента, обявен за основна цел. Майкъл започна да оглежда всяко лице в стаята, като наблюдаваше очите и следеше дали те не поглеждат към странната двойка, седнала в центъра на помещението. След очите вниманието му се насочваше върху дрехите, особено на онези няколко души, седнали под ъгъл към него. Обувки, панталони, колани, когато можеше да ги огледа; ризи, якета, сака, шапки и всякакви украшения, които се виждаха. Продължаваше да се опитва да зърне още един хронометър или модно яке, или меки кожени обувки. Но дори да бяха някъде там, той не успя да ги види. С изключение на двамата край централната маса, останалите пиячи в бара бяха най-обикновени хора от планините — фермери, гидове, съдържатели на магазини, — очевидно французи, дошли от другата страна на границата, и, разбира се, граничният патрул.
	— _Ehi! Che avete*?_ — Заплашителният въпрос го стресна. Сержантът от камиона стоеше с ръка на кобура в полумрака на пътеката, водеща към парадния вход.
	[* Ей, какво става? (ит.). — Бел.прев.]
	— _Mia sposa_ — каза бързо Хейвлок; гласът му беше тих и настойчив, с необходимата доза уважение. — _Noi siamo molto disturbati, Signor Maggiore. Io vado ad aiutare una ragazza francese. La mia sposa mi seguira*!_
	[* Жена ми. Ние сме много притеснени, г-н майор. Отивам да помогна на едно френско момиче. Жена ми ще ме последва, (ит.). — Бел.прев.]
	Войникът се захили и свали ръката си от кобура. След това се скара на Хейвлок на войнишки жаргон:
	— Значи мъжете от Монеси все още прескачат границата за някое френско дупе, а? Ако жена ти не е там вътре, значи си е в твоята спалня и сега някой французин я помпа. Помислял ли си за това?
	— Такъв е животът, майоре — отвърна Майкъл сервилно и сви рамене, молейки се на Бога този гръмогласен дръвник по-скоро да влезе вътре и да го остави на мира.
	— Ти не си от Монеси — каза изведнъж сержантът, обезпокоен. — Не говориш като хората от там.
	— Швейцарската граница, майоре. Аз съм от Лугано. Преселих се тука преди две години.
	Войникът замълча за момент, присвил очи. Останал в сянката, Хейвлок бавно премести ръката си към кръста, където беше неудобно пъхнат под колана тежкият магнум със заглушителя. Не можеше да допусне пукота на изстрели, ако се стигнеше дотам.
	Накрая сержантът вдигна ръце и поклати глава с отвращение.
	— Швейцарец! Италиански швейцарец, но повече швейцарец, отколкото италианец! Всички сте такива. Потайни копелета! Кълна се, че не бих служил в батальон северно от Милано. По-скоро ще се махна от армията! Хайде, продължавай да дебнеш, швейцарецо! — Той се обърна и влезе в мотела.
	Вътре се отвори другата врата на мъжката тоалетна. Един човек излезе от там и Майкъл не само разбра, че е открил третия въоръжен от римската група, но и че трябва да има и четвърти. Този мъж беше част от екип, състоящ се от двама експерти по експлозивите, които винаги работеха заедно — ветерани наемници, прекарали няколко години в Африка, взривявайки всичко, като се започне от летища и язовири и се свърши с луксозни вили, които се бяха внезапно оказвали заети от неспособни деспоти, присвоили си царски привилегии. ЦРУ беше открило този тандем в Ангола, където той работеше за другата страна, но американският долар тогава беше в добро здраве и достатъчно убедителен. Двамата експерти се озоваха в една папка с черна рамка, дълбоко скрита в архивите на служби, занимаващи се с тайни операции.
	Присъствието на тези хора при моста на Кол де Мулине даде на Хейвлок ключ за липсващата му информация: очакваше се кола — една или повече. Всеки от двамата можеше да поспре за десетина секунди до някой автомобил и десет секунди по-късно същият щеше да избухне, убивайки всеки, озовал се в непосредствена близост. Тези хора очакваха Джена Карас да мине през границата с кола и няколко минути по-късно тя щеше да е мъртва — едно успешно, анонимно ликвидиране.
	Самолетната писта. Рим беше научил за самолетната писта от онзи тип в Чивитавекия. Някъде по пътя след Кол де Мулине колата, в която Джена пътуваше, щеше да бъде вдигната във въздуха.
	Майкъл се сниши до земята зад бора. Той можеше да види през прозореца, че експертите по експлозиви тръгват към изхода; мъжът погледна часовника си, както русият убиец само преди минути. Нещата се развиваха по някакъв график, но какъв беше той?
	Човекът излезе; смуглото му лице изглеждаше още по-тъмно под слабото осветление на лампата в края на пътеката. Той тръгна по-бързо, но едва забележимо ускори крачка — този човек беше професионалист, който добре беше усвоил самоконтрола. Хейвлок се изправи предпазливо, готов да го последва, хвърли бегъл поглед през прозореца, но се загледа отново, силно обезпокоен. Вътре в бара сержантът говореше с русия войник, когото наричаше Ричи, и очевидно му даваше някаква нежелана заповед. Убиецът, изглежда, протестираше и надигаше халбата с бира, като че ли тя съдържаше някакво крайно необходимо лекарство — уважителен повод да не се подчини. После направи кисела гримаса, довърши питието на няколко едри глътки и тръгна към вратата.
	Графикът се спазваше. Очевидно предварително бе организирано някой при моста да повика новака преди часа на застъпване на дежурство под предлог може би, че трябва да бъде инструктиран за задълженията си. Спазването на процедурата трябваше да изиграе ролята на прикритие и никой не би влязъл в спор. Но в случая ставаше дума за спазване на графика, а не на процедурата.
	Те знаеха. Групата от Рим знаеше, че Джена Карас е на път към моста. Някой още в Арма ди Тагия е разпознал колата, с която тя пътуваше из Лигурийските Алпи, и е започнал да я следи. Колата, в която тя пътуваше, бе вероятно вече засечена само на минути път от граничния пункт при Кол де Мулине. Това бе логично: най-доброто време да се пресече границата е в края на наряда, когато войниците са уморени от еднообразната служба, очакват смяната и са по-небрежни.
	Вратата се отвори и Майкъл отново се притаи, като поглеждаше през клоните на бора вдясно към пътя оттатък стълба с лампата. Наемникът пресичаше диагонално към отсрещния склон вляво на моста. В гледката нямаше нищо чудно — един турист, може би французин, който се връща в Кол де Мулине. Но след миг само той щеше да потъне в гората, заемайки предварително съгласуваната позиция източно от моста, откъдето можеше да припълзи до колата, временно задържана от патрула. Русият убиец сега се намираше на половината път до уличната лампа; той поспря и запали цигара, за да обоснове още някоя минута закъснение. Чу вратата да се отваря и очевидно беше доволен от това. „Войникът“ продължи по пътя си, а двамата от централната маса — американският наблюдател и по-зле облеченият му спътник, който бе вторият въоръжен участник в римската група, излязоха навън.
	Сега Хейвлок разбра всичко. Разработеният прецизно капан след някоя минута щеше да бъде заложен. Двама снайперисти имаха грижата за онзи, който щеше да се опита да установи контакт с колата, в която пътуваше Джена — щяха да го убият, щом се покажеше, а двамата експерти по експлозивите щяха да направят необходимото колата да експлодира някъде по улиците на Кол де Мулине или в краен случай по пътя за немаркираната на картите самолетна писта.
	Освен че се задействаше график, разработен на базата на предположението, че приближава кола на път за моста, можеше да се направи още едно предположение. Групата от Рим знаеше, че той ще се появи и ще бъде достатъчно близо до моста, за да види всички преминаващи през границата, които подават паспорти на граничния патрул. Тези хора смятаха да наблюдават особено внимателно всеки мъж, който се появеше, без да изпускат оръжието от ръцете си. Предимството им беше в числеността, но той също имаше своето предимство, което беше много съществено: знаеше кои са те.
	Добре облеченият американец и неговият сътрудник — вторият стрелец, се разделиха на пътя, като наблюдателят тръгна надясно, за да напусне сцената на планираната екзекуция, докато убиецът тръгна наляво към моста. Два малки камиона се зададоха откъм Монеси, първят с един фар, а другият — с два, но без предно стъкло. Нито американецът, нито партньорът му им обърнаха внимание — те явно знаеха как изглежда колата, която очакват.
	_Ако познаваш стратегията на врага, можеш да я контрираш със своя стратегия_ — тези думи беше казал баща му преди много години. Майкъл още помнеше високия, ерудиран мъж, който търпеливо обясняваше на партизаните, успокояваше страховете им, насочваше в правилна посока гнева им. Лидице беше каузата им, смъртта на германците — целта им. Той си спомни всичко това в момента, когато приведен се върна до пътя, който обикаляше сградата на мотела, и се мушна в храстите.

	* * *

	За първи път видя моста от около триста ярда от завоя на шосето, което извеждаше до мотела — завоя, който бе избегнал, като навлезе в гората. Мостът беше не много дълъг и толкова тесен, че две разминаващи се на него коли сигурно щяха да си остържат боята. Две редици лампи вече бяха запалени. Те висяха като гирлянди между двата странични стълба над централната част на моста и няколко от тях бяха изгорели. Самият пропускателен пост се състоеше от две караулки, разположени една срещу друга. Прозорците им бяха високи и широки и всяка от тях се осветяваше от силна лампа на тавана. Между двете малки квадратни постройки беше спусната бариера, боядисана в светлоотразяваща оранжева боя. Вдясно от манивелния механизъм за ръчно вдигане и спускане на бариерата имаше невисока врата, която се отваряше към пешеходната пътека.
	Двама войници в кафяви униформи с червени и зелени ленти на ръкавите стояха от двете страни на втория камион и отегчени от дежурството, говореха с шофьора. Третият беше при задната част на машината, но вниманието му бе приковано към гористата местност отвъд моста. Той я оглеждаше като ловец, който дебне ранен планински рис. Той стоеше, без да помръдва, но очите му шареха и главата му едва забележимо се местеше. Това беше русият убиец. Кой можеше да предположи, че един смотан войник, охраняващ затънтен гранично-пропускателен пункт, всъщност бе завършен убиец, чийто периметър на действие обхващаше цялото Средиземноморие?
	Четвъртият човек току-що бе минал през вратата за пешеходци. Той бавно се насочваше по лекия наклон към средата на моста. Но този мъж не възнамеряваше да прекоси до другата страна, не смяташе да поздрави френския граничен патрул на лигурийско наречие и както всички останали да съобщи, че въздухът в _la belle France_* е по-добър и жените, да благодарим на бога, са по-стройни. Не, мислеше си Майкъл, този облечен в груби дрехи селянин от планините с провиснали панталони и възголямо, тежко яке щеше да остане скрит сред сенките около средата на моста, и ако сумракът там му позволеше, щеше да провери оръжието си — без съмнение, скорострелен автомат със сгъваем приклад, който лесно можеше да остане скрит под дрехите. След това щеше да освободи предпазителя и да изчака момента на експлозията, за да се втурне към пропускателния пункт, готов да разстреля италианския патрул, ако се опита да се намеси, готов да стреля в мъжа, който можеше да се появи от тъмнината, за да стигне до жената, опитваща да пресече границата. Този човек, когото видя за последен път на централната маса в мотела, беше оставеният в резерв помощник на русокосия убиец.
	[* Хубава Франция (фр.). — Бел.прев.]
	Това беше капанът. След като влезеше в него, жертвата щеше да се окаже заградена от всички страни. Двама души с експлозиви и оръжия чакаха на входа, трети беше в средата, а четвъртият дебнеше на изхода. Добре замислено и съвсем професионално изпълнено.


	12

	Малко огънче на скрита в шепа цигара можеше да се види в храстите диагонално на черния път. Агентът наблюдател, явно човек на удоволствията, не можеше да се откаже нито от хронометрите, нито от цигарите в началния стадий на операция по ликвидиране. Трябваше да го подменят и сигурно щяха да го направят.
	Хейвлок прецени ъгъла, под който виждаше цигарата, както и височината от земята и заключи, че наблюдателят е приклекнал или седнал, а не е прав. Гъстата растителност пречеше на човека да вижда пътя ясно, а това означаваше, че все още не очаква колата с Джена Карас — беше твърде небрежен за предстоящо опознаване. Сержантът беше казал на войниците, че разполагат с час, за да си напълнят бъбреците; значи оставаха около четиридесет минути. Но Майкъл разполагаше с много малко време за онова, което трябваше да направи, за да задвижи контрастратегията си. Най-напред трябваше да научи всичко за стратегията на Рим.
	Върна се обратно до мястото, от което светлината, идваща откъм моста, се засенчваше от листата на дърветата. Тичешком прекоси пътя, зави наляво и предпазливо тръгна напред, като внимаваше при всяка стъпка да не настъпи някоя клонка. За един кратък, ужасен момент се пренесе отново в горите край Прага със спомена за отекващите в ушите му изстрели от Лидице, с гледката на пищящите, агонизиращи хора пред очите му. После изведнъж се озова отново в настоящето, спомняйки си кой е и къде се намира. Той беше планинска котка; леговището му бе омърсено от лъжци, които с нищо не бяха по-добри както от стрелящите в Лидице, така и от другите, които бяха разпоредили „самоубийствата“ и изпращанията в гулаг, след като дулата замлъкнаха. Той беше в своята среда — гората, която му бе станала приятел в момент, когато не можеше да се довери на никого, и която никой друг не познаваше така добре като него.
	Агентът наблюдател седеше на една скала и верен на склонността си към угаждане, си играеше с часовника, като натискаше различни бутончета по него. Хейвлок бръкна в джоба си и извади едно от нещата, които беше купил в Монеси — нож за почистване на риба с десетсантиметрово острие, скрито в кожен калъф. Той разтвори клоните пред себе си, приведе се и се хвърли напред.
	— _Ти! Исусе Христе!… Недей!_ Какво правиш? О, Боже мой!
	— Само се опитай да гъкнеш и ще ти видя сметката! — Майкъл беше забил коляно в гърлото на агента и държеше наточеното като бръснач назъбено острие върху бузата на човека, под лявото му око. — Това острие е за чистене на риба, кучи сине! Ще ти одера кожата, освен ако ми кажеш онова, което искам да знам. И то веднага.
	— Ти си луд!
	— Ако вярваш на това, загубен си. Откога си тук?
	— Двайсет и шест часа.
	— От кого получи заповедта?
	— Как бих могъл да знам?
	— Защото дори задник като тебе ще иска да се подсигури! Това е първото нещо, което се научава относно ликвидацията, нали? Заповедта! Кой нареди?
	— _Двусмисленост!_ Паролата беше „Двусмисленост“ — извика агентът наблюдател, като усети, че острието започва да се забива в кожата му. — Кълна се в Христос, това е всичко, което знам! Този, който можеше да я използва, е човек, проверен от Кон Оп. Кой е всъщност, може да се установи там! Боже, единственото, което знам, е, че заповедта се дава от човек, който знае паролата! Това ни беше подсигуровката!
	— Склонен съм да ти повярвам. Сега, разкажи ми за графика на операцията. С подробности. Прехванали сте я в Арма ди Тагия и оттам насетне сте я следили. Как?
	— Чрез смяна на колите още от крайбрежието.
	— Къде е тя сега? Каква е колата? Кога се очаква да пристигне?
	— Ланчия. Очаквано време на пристигане по данни отпреди половин час, в случай че…
	— Прекрати тези глупости. Кога?
	— Пристигане около седем и четиридесет. Поставихме предавател в колата.
	— Знам, че нямаш радио в себе си; това би било сериозна улика, ако нещо се случи. Как се свързаха с тебе?
	— По телефона в хотела. Боже! Махни това нещо от мене!
	— Не още, разумни човече. Сега, графика, по стъпки. Кой следи колата в този момент?
	— Двама души в разнебитен камион, на четвърт миля зад тях. В случай че прехванеш колата по пътя, те ще те нападнат.
	— И какво ще стане, ако не го направя?
	— Взети са мерки. От седем и трийсет нататък всеки, който пресича границата, трябва да излезе от колата, камиона, от онова, с което пътува. Превозните средства ще бъдат претърсвани, така че тя просто ще трябва да се покаже.
	— Значи, решихте, че и аз ще се покажа тогава?
	— Ако ние… те… не те открият преди това. Те вярват, че ще те хванат преди тя да стигне дотук.
	— Какво е предвидено, ако това не се случи?
	— Не знам! Планът е техен.
	— Твой е! — Хейвлок разсече кожата по лицето на агента и кървава струйка потече по бузата му.
	— Боже! Недей, _моля те_!
	— Казвай!
	— Идеята е да изглежда, сякаш нападателят си ти. Те знаят, че имаш оръжие, без значение дали ще го извадиш или не. Ще те застрелят и ще го сложат в ръката ти, ако трябва. Целта е да се внесе объркване. След това ще избягат — двигателят на камиона е мощен.
	— Лъжец! Проклет лъжец! — Майкъл прекара острието на рибарския нож през лицето на агента до другата буза. — Лъжците трябва да бъдат белязани! И ти, лъжецо, ще бъдеш белязан! — Той прободе кожата с върха на ножа. — Онези двама клоуни, които работеха в Африка — Танзания, Мозамбик, Ангола — те не са дошли тук заради планинския въздух, нали, лъжецо?
	— О, Боже! Ще ме убиеш!
	— Не още, но това е напълно възможно. Каква е тяхната роля?
	— Те са просто в резерв! Ричи ги доведе!
	— Корсиканецът?
	— Не познавам никакъв корсиканец.
	— Русият.
	— Да! Моля те, не ме порязвай!
	— Резерв? Като приятеля ти на масата?
	— На масата? Боже, какъв човек си ти?
	— Наблюдателен, а ти си глупак! Значи, за тебе те са само стрелци в резерв?
	— Исусе, разбира се, че са! Точно такива са!
	Значи лъжците във Вашингтон бяха излъгали дори своите в Рим. Джена Карас не съществуваше. Жената в колата трябваше да бъде ликвидирана без знанието на Рим. Лъжци! Убийци!
	Но _защо_?
	— Къде са те?
	— Но аз кървя! Устата ми е пълна с кръв!
	— Ще се удавиш в нея, ако не ми кажеш. Къде са?
	— От двете страни! На двайсет-трийсет фута преди началото на моста. Исусе, умирам!
	— Не, не умираш! Само си белязан и с тебе е свършено. Защото не заслужаваш даже козметична операция. — Хейвлок прехвърли ножа в лявата си ръка, след което вдигна дясната — напрегната, с вдървени пръсти и стегнати мускули по ръба на дланта. След това я стовари върху гърлото на агента. Знаеше, че така ще го неутрализира за не по-малко от час. Това време трябваше да му стигне, просто трябваше.

	* * *

	Отново пълзеше през шубраците, чувствайки се сигурен в своята гора.
	След малко го откри. Мъжът беше коленичил над брезентов сак и светлината от моста беше достатъчна, за да забележи силуета му, но недостатъчна, за да го види, ако не знаеше къде да търси. Изведнъж се чу ръмжащ шум на двигател и тракане по камъните на пътя на разхлабен ауспух или броня. Майкъл рязко се извърна, затаил дъх, и посегна към колана. Един разнебитен пикап се показа иззад завоя. През главата му мина влудяващата мисъл, че се е хванал на лъжата на агента. Погледна отново към специалиста по експлозиви — той се беше снишил още повече, без да помръдва, и Майкъл с облекчение въздъхна.
	Пикапът спря пред моста и дрънченето затихна. Русият убиец стоеше до един от патрулите — очевидно инструкциите му бяха да контролира прилагането на процедурата, но неспокойните му очи обхождаха горите и пътя под тях. Откъм бариерата се чуха високи гласове — двойката в колата протестираше срещу искането да слезе; те очевидно пресичаха границата всеки ден.
	Майкъл осъзна, че трябва да се възползва от шума и запълзя напред. Беше на около седем фута от мъжа, когато там, долу, беше отворена задната врата на пикапа и виковете преминаха в кресчендо. После се чу шум от затръшване на вратата. Хейвлок изскочи от храстите, изпънал ръце с втвърдени пръсти, готови за атака.
	— _Che mai…*?_
	[* Но какво…? (ит.). — Бел.прев.]
	Специалистът бе лишен от възможността да изпита друг шок. Главата му се заби в земята и шията му бе уловена като в менгеме от ръцете на Майкъл, след което той задавено се изкашля и тялото му се отпусна. Хейвлок го преобърна и след като прибра ръцете до неподвижно изпънатото тяло, здраво ги пристегна над лактите със сваления от панталона колан. После извади ламата автоматик от кобура на гърдите си и стовари цевта му над слепоочието на мъжа, удължавайки по този начин времето, през което той щеше да остане в безсъзнание.
	Бързо разтвори сака. Това беше преносимата лаборатория на специалиста, пълна с компактни блокове динамит и меки рула пластичен експлозив. Устройствата с жици, стърчащи от фосфоресциращи циферблати, бяха детонатори, чиито положителен и отрицателен полюс бяха пресукани един в друг със смъртоносния прах и нагласени така, че едно просто завъртане с пръсти да освободи заряда им в точно определена минута. Имаше и друг вид детониращи устройства: малки, плоски, кръгли модули, не по-големи от циферблат на мъжки часовник, на които се виждаше един ред светеща цифрова индикация и малко бутонче вдясно, с помощта, на което можеше да се нагласи желаното време. Те бяха създадени специално за взривяване на заряди пластичен експлозив, с който биваха обвивани, и осигуряваха точност до пет секунди в работен интервал от двайсет и четири часа. Хейвлок опипа с ръка пакет с пластичен експлозив. В средата на горния му капак имаше отвор със самозалепваща лепенка, през който се вмъкваше с лек натиск в меката маса един от модулите, а дъното се разпознаваше по лепенката, която трябваше да се отлепи няколко минути преди поставянето на експлозива. Отлепването й откриваше тънък слой епоксидна смола, която бързо се втвърдяваше на въздуха и по-здраво от заварка задържаше за повърхността експлозива, така че да не падне нито от ураган, нито земетресение. Той извади от сака три заряда и ги разпредели по джобовете си. След това пълзешком се отдалечи, като дърпаше брезентовия сак зад себе си. Десет фута по-навътре в гората го скри под един откършен клон. Погледна часовника си — разполагаше с още дванайсет минути.
	Виковете откъм моста бяха затихнали. Разгневената двойка се бе качила в пикапа, а войниците от патрула се извиняваха за прилагането на налудничавите временни разпоредби. Бюрократи! Двигателят изръмжа, последваха серия металически стонове, преди педалът на газта да бъде натиснат до дъно. Фаровете отново светнаха, оранжевата бариера се вдигна и след сърцераздирателно превключване на скоростите таратайката тръгна неуверено по моста. Тракането се чуваше още по-силно, почти оглушително, докато машината минаваше по металната повърхност. Шумът отекваше почти във всички посоки и запълваше въздуха с неспиращо стакато, което накара единия от часовите да запуши уши с ръце и да примижи. Тракането и фаровете: първото отклоняваше вниманието, а второто разсейваше. Ако излезеше на добра видимост, той можеше — защо не, макар това да бе малко вероятно — да елиминира изпратения в засада втори убиец. Но нямаше да опита нищо, преди да се убеди, че шансът е на негова страна.
	Якият тип в грубото яке щеше да застане до перилата, накланяйки се през тях може би, за да изглежда по-малко подозрителен в светлината на фаровете — просто още един изморен пешеходец, изпил повече вино, отколкото може да носи. Абсурдно беше да се разчита на единичен изстрел — никой не можеше да постигне такава точност от над осемдесет фута. Но магнумът бе страшно оръжие, заглушителят му бе прострелян и точността от това съвсем не бе влошена. Един добър стрелец, след бързо изстрелване на четири-пет куршума, можеше да улучи целта само ако стреля в бърза последователност — като откос. Всяко забавяне увеличаваше опасността да сгреши. Изискваше се твърда ръка, подпряна на нещо стабилно, и добра видимост. Нямаше да навреди също, ако се приближеше още малко до целта.
	Разделяйки вниманието си между преплетените храсти, през които трябваше да мине, и русия убиец, когото виждаше между стволовете на дърветата вляво от себе си, Майкъл се придвижи бързо и възможно най-безшумно до края на залесения склон.
	Лъч на фенерче проблесна зад гърба му. Той се изкатери зад една канара, плъзна се малко по гладката й повърхност и опря крак в някаква издатина. Убежището, което бе намерил, се намираше на върха на назъбена стена от скали и храсти, която се спускаше почти отвесно до водите на реката няколкостотин фута под него. Оттук виждаше идеално. Сега можеше да си позволи да погледне в посоката, от която бе дошъл лъчът на фенерчето. Изглежда, нещо в храстите, през които току-що бе минал, беше изщракало и русият убиец погледна в неговата посока с фенерче в ръка. След малко вниманието му се отслаби — причината за шума можеше да бъде животно или нощна птица, след като не видя човешка фигура.
	Раздрънканият камион приближаваше отгоре към средата на моста. Ето го, там беше! На по-малко от седемдесет фута разстояние, наведен над перилата, дълбоко сгушил глава в яката на дебелото яке. Шумът достигна точката на непоносимото, ехото добави своя принос в момента, когато чакащият в засада убиец бе осветен от фаровете. Хейвлок се извърна на канарата и запъна крака, където можа. Имаше само секунда, за да вземе решение, не повече от две или три, за да стреля с магнума по време на краткия интервал, когато задницата на пикапа щеше да блокира директната видимост откъм караулките. Майкъл неуверено изтегли тежкия пистолет от колана си, сложи ръка на повърхността на скалата, нагласи краката си за по-стабилно равновесие и хвана китката на дясната си ръка с лявата, насочил оръжието под ъгъл леко нагоре. Искаше да е сигурен, не можеше да си позволи да рискува тази нощ и всичко, което беше поставено на залог. Ако шансът не му изневереше…
	И той не му изневери. В момента, когато предната броня на пикапа подмина мъжа, той се изправи и силуетът му се очерта на светлината на задните габарити — една голяма неподвижна цел. Хейвлок бързо изстреля четири изстрела в странно съзвучие с грохота по моста. Убиецът се изви назад и бавно се свлече в сянката на железния парапет, отделящ пешеходната пътека.
	Дрънченето постепенно затихваше, докато пикапът се приближаваше към далечния край на моста. Откъм френската страна нямаше оранжеви бариери — двамата граничари стояха облегнати на караулката и пушеха цигари. Един друг шум обаче постепенно се засилваше — зад него, все още далечен, някъде надолу по пътя към Монеси. Майкъл слезе от скалата, приклекна и пъхна още топлия магнум в пояса си. Едва сега си позволи да погледне към граничния пункт: през големите прозорци на по-близката до него караулка отдясно на моста се виждаха двамата истински войници. Те си кимаха един на друг и като че ли брояха нещо — явно известно количество лири бяха стигнали и до тях. Русият, като аутсайдер, който нямаше отношение към финансовата операция, стоеше отвън и гледаше с напрегнат поглед надолу по пътя.
	Той вдигна ръка към гърдите си и разтърси китка два пъти — безобиден жест на човек, който се опитва да възстанови кръвообращението си, след като е пренесъл тежък товар. Но това беше сигнал.
	Убиецът свали ръка към десния си хълбок и не беше нужно особено въображение, за да се досети човек, че разхлабва закопчалката на кобура, без да отклонява вниманието си от пътя. Хейвлок бързо се придвижи сред дърветата и след малко стигна до неподвижното тяло на експерта по експлозивите. Шумът на двигателя ставаше все по-силен и към него сега се добавяше по-слабо и същевременно по-басово бръмчене в далечината — това на втора кола, която постепенно увеличаваше скорост. Майкъл раздели надвисналите клони на един бор и погледна вляво от себе си. На няколкостотин ярда надолу по пътя блестящата решетка на голяма кола отразяваше светлината откъм моста. Колата излезе напълно иззад завоя и се видя, че е голяма ланчия. Това беше Джена! Хейвлок наложи пълен контрол върху мислите и тялото си — нещо, на което не беше допускал, че е способен. През следващите няколко минути щеше да има нужда от всичко научено още от времето, когато беше дете в Прага, както и от всяко умение, което бе усъвършенствал в света на сенките, в който бе живял толкова дълго.
	Ланчията се приближи още и остра болка проряза Майкъл, докато гледаше към предното стъкло. Джена не беше там! Вместо нея в светлината на арматурното табло се виждаха силуетите на двама мъже — шофьор, който пушеше, и спътникът му, който очевидно обясняваше нещо с много думи и жестове. И тогава шофьорът обърна глава настрани и каза нещо на някого на задната седалка. Ланчията започна да намалява хода си, защото се намираше на около двеста фута от пропускателния пункт.
	Русият фалшив граничар се отдалечи от оранжевата бариера, бързо се отправи към караулката, почука по прозореца, после посочи към приближаващата кола и накрая към себе си. Играеше ролята на енергичен новак, който показва на по-старшите от него, че може да се справи със задачата. Двамата войници вдигнаха поглед, раздразнени от прекъсването и от това, че досадникът може би е видял получаването на парите, след което кимнаха и му махнаха с ръка да върви.
	Вместо да тръгне веднага, убиецът от Рим бръкна в джоба си, извади оттам някакъв предмет и небрежно се приближи към затворената врата на караулката. Като стигна до нея, протегна ръка и постави предмета в рамката под прозореца; напрежението в позата му показваше, че полага значително усилие. Хейвлок се опитваше да проумее какво точно прави убиецът. Изведнъж разбра — вратата беше плъзгаща се, но едва ли вече можеше да се плъзга. Мъжът на име Ричи беше заклинил между нея и рамката тънка стоманена пластинка със зъбци под наклон. Вратата беше блокирана — колкото повече сила се използваше, за да се отвори, толкова по-дълбоко щяха да се забиват зъбците, докато всякакво плъзгане щеше да стане невъзможно. Двамата войници сега бяха като в плен, защото навсякъде, дори и незначителните пропускателни пунктове са солидни сгради, остъклени с дебело стъкло. И все пак идеята имаше недостатъци: едно обаждане до помещението за почивка някъде в околността щеше незабавно да докара помощ. Майкъл се взря през слабата светлина около караулката и разбра, че и за този недостатък е помислено. На клона на едно дърво висеше прекъснат дебел телефонен кабел. Убийците от Рим сега контролираха пункта.
	Русият се насочи към металната преграда, която отделяше пътя от входа на моста, и зае военна стойка: разкрачени крака, лява ръка на кръста, дясната вдигната високо в жест, който на всички езици означава „Стоп!“. След това погледна към приближаващия седан.
	Ланчията спря. Предните прозорци се спуснаха и двамата мъже на предните седалки подадоха паспортите си. Убиецът се упъти до прозореца при шофьора и тихо каза нещо — твърде тихо, за да може Хейвлок да чуе думите, — но гледаше през него към задната седалка.
	Шофьорът обясни нещо и се обърна към спътника си за потвърждение. Вторият се наклони през седалката, кимна с глава, а после я поклати, сякаш изразяваше съжаление. „Граничарят“ отстъпи и заговори по-високо с войнишка непреклонност:
	— Съжалявам, синьора и синьори — каза той на италиански. — Разпорежданията за тази нощ изискват всички пътници да слизат от колите, докато се извършва проверката.
	— Но нас ни увериха, че ще можем да минем през Кол де Мулине максимално бързо, _Caporale_* — протестира шофьорът, извисявайки глас. — Милата жена погреба съпруга си само преди два часа. Тя е разстроена… Ето документите й, ето и паспорта. Нашите също. Очакват ни за службата в осем часа. Тя произхожда от чудесно семейство. Това беше един френско-италиански брак, завършил трагично поради ужасен нещастен случай. Кметовете и на Монеси, и на Мулине бяха на погребението…
	[* Ефрейтор (ит.). — Бел.прев.]
	— Моите съболезнования, синьор — отвърна убиецът. — Но ви моля да слезете от колата. Зад вас има камион и не е редно да задържате опашката.
	Хейвлок леко се обърна и погледна стария камион с мощен двигател. Вътре нямаше никого. Двамата мъже, пътуващи с него, бяха излезли и стояха край двата банкета на пътя, оглеждаха го и току се взираха с търсещ поглед в гористата местност наоколо, без да вадят ръце от джобовете си. Подкрепления на резервите. Граничният пункт сега принадлежеше на групата от Рим и те бяха абсолютно уверени, че никой не може да мине, без да бъде видян, а ако бъде видяна целта, тя щеше да бъде ликвидирана.
	Но ако не го забележеха? Щеше ли да остане в сила втората заповед? Щеше ли втората цел — примамката — да бъде елиминирана в Кол де Мулине, защото преставаше да бъде използваема като примамка? Майкъл болезнено разбираше, че отговорът на този въпрос е очевиден. Да, тя трябваше да умре. Тя не съществуваше, съществуването й бе толкова опасно за лъжците, които еднакво лесно даваха разпореждания и на посолства, и на стратези. Групата щеше да се върне в Рим, без да е изпълнила основната си цел, и единственият губещ щеше да се окаже някакъв агент, изпратен за наблюдател, който дори не знаеше, че има и втора цел.
	Една висока фигура, облечена в черно, излезе от задната врата — опечалена жена с черен воал, падащ на лицето й от широкопола шапка. Хейвлок се взря; болката в гърдите му бе просто непоносима. Тя се намираше на не повече от двайсет фута, но пропастта между тях бе запълнена със смърт — нейната щеше да дойде съвсем скоро, независимо дали неговата щеше да последва или не.
	— Отново ви изказвам съжаленията си, синьора — каза униформеният убиец. — Необходимо е да отметнете воала.
	— Но, мили Боже, _защо_? — попита Джена Карас. Гласът й беше нисък, контролиран, но леко потреперващ, дали от скръб или страх.
	— Само за да сравня вашето лице със снимката на паспорта ви, синьора. Вие, разбира се, знаете, че такава е обичайната практика?
	Джена бавно вдигна воала от лицето си, а после свали и шапката от главата. Кожата й, обикновено бронзово загоряла от слънцето, сега беше тебеширенобяла под слабата, неземна светлина, озаряваща моста, деликатните й черти бяха напрегнати, високите й скули бяха като на маска, а дългата й руса коса беше опъната назад и събрана в стегнат кок. Майкъл я съзерцаваше, дишайки дълбоко, но тихо и вътрешно плачеше от болка, като същевременно се връщаше назад в едно друго време, в което те лежаха на тревата, гледаха Вълтава, разхождаха се по „Рингщрасе“, държаха се за ръце като деца, смееха се над иронията, че двама дълбоко законспирирани агенти се държат почти като обикновени човешки същества… И после, в леглото, прегърнали се един друг, си разказваха как ще разбият стените на своя вечен затвор.
	— Синьора има прекрасна коса — каза русият убиец с усмивка на лицето, която не подхождаше на чина му. — Майка ми би я харесала. Ние също сме северняци.
	— Благодаря ви. Мога ли да сложа воала си? В момента съм опечалена.
	— Само още момент, моля ви — отговори Ричи, повдигайки паспорта й, но без да гледа в него. Не помръдваше, но погледът му обгръщаше всичко околовръст и гневът му очевидно нарастваше. Придружителите на Джена стояха неподвижни край колата и отбягваха да срещат този поглед.
	Зад ланчията, от двете страни на стария камион, дошлите като подкрепление убийци бяха напрегнати, взираха се в сенките и пак поглеждаха към околностите на мотела с изражение на очакване на лицата. Те сякаш го очакваха да се материализира от тъмнината, да се появи ненадейно, да се зададе — или небрежно пристъпващ по пътеката откъм мотела, или иззад дебелия ствол на някой бор в края на пътя — и да призове стоящата до колата жена. Това бе, което очакваха, това бяха моментите, изчислени предварително — щом не се е появила по-рано, целта щеше да се появи сега. И от тяхна гледна точка това трябваше да стане. Всичко бе чисто изпипано. Целта не се бе появявала в околността на моста през изтеклите двайсет и шест часа, а ако е дошла тук по-рано, това би било глупаво. Не можеше да знае с каква кола ще пристигне Джена Карас, нито кой път ще избере, за да мине през Кол де Мулине. Отвъд тези дедукции нямаше причини белязаният да умре човек да узнае, че има група за него, дошла тук от Рим. Трябваше да се случи сега или изобщо нямаше да се случи.
	Напрежението достигна критичната си точка. Нещата усложняваха двамата войници, затворени в караулката, които се опитваха да отворят вратата и крещяха нещо през дебелите стъкла на прозорците, но гласовете им се чуваха приглушено. Нито Джена Карас, нито платените й придружители пропускаха нещо от тези детайли; шофьорът едва забележимо се приближаваше до вратата на колата, а партньорът му — към гората. Един капан се готвеше да се затвори; те знаеха причините, но това очевидно не беше капан, приготвен за тях — иначе вече щеше да се е затворил.
	Хейвлок усещаше, че от този момент нататък всичко е въпрос на правилно разпределяне на ходовете във времето: онова мъчително чакане, след което инстинктът му казваше, че трябва да влезе в действие. Той не можеше да пренареди нещата така, че шансът да го благоприятства, но можеше да смекчи неблагоприятните обстоятелства, възправили се срещу него. И срещу Джена.
	— _Finirà in niente_* — изрече убиецът в униформа, достатъчно високо, за да бъде чут, после вдигна ръката си до кръста и завъртя китката два пъти, както преди, давайки сигнала.
	[* Ще свърши зле (ит.). — Бел.прев.]
	Майкъл бръкна в джоба си и извади от него опаковка пластичен експлозив и възпламеняващ модул. Светещата индикация показваше 0000; той натисна бутона на таймера деликатно и нагласи цифрите, които искаше, след което вкара детонатора в самозапечатващия се отвор. Вече неколкократно бе проверявал позицията си в тъмното, беше набелязал пътя, по който имаше най-малко препятствия, и сега тръгна по него. Навлезе осем фута в гората, отбеляза очертанията на клоните на фона на нощното небе и хвърли пакетчето високо във въздуха. В момента, в който то излетя от ръката му, той си тръгна обратно към пътя, за да излезе успоредно на раздрънкания камион на десетина фута зад помощника, облечен в дрехи на планинец. В магнума оставаха още два патрона и може би щеше да му се наложи да използва и двата, но тихите изстрели бяха за предпочитане пред експлозиите от ламата. Оставаха броени секунди.
	— Отново ви се извинявам за закъснението, синьора и синьори — обади се убиецът, изпратен от Рим, отправяйки се към оранжевата бариера. — Но процедурата трябваше да се спази. Сега вече можете да се качите в колата, всичко е наред.
	Русият мъж мина пред прозорците на караулката, без да обръща внимание на виковете отвътре. Планът беше провален, една чудесно разработена стратегия се оказа безуспешна, гневът и объркването оставаха на втори план пред желанието да се махне от опасната зона. Имаше едно-единствено нещо, което трябваше да свърши, нещо, за което агентът наблюдател не трябваше да узнае нищо. Той вдигна оранжевата бариера и застана по средата на пътя, за да не може колата да потегли. После извади молив и бележник от джоба си и застанал в позата на граничар, който пунктуално изпълнява досадните си задължения, записа номера на колата. Това също беше сигнал.
	Още няколко последни секунди.
	Джена и двамата й спътници се качиха в колата; лицата на двамата мъже изразяваха едновременно учудване и предпазливо облекчение. Вратите се затръшнаха и едновременно с този звук от гъстата зеленина до колата излезе набит, нисък човек. Той тръгна към задната й част, но вниманието му беше приковано към гората отвъд пътя. Вдигна дясната си ръка до кръста и я завъртя в китката два пъти, изненадан от липсата на реакция на сигнала му. Замръзна за момент и намръщеното му лице изразяваше по-скоро безпокойство, отколкото паника. Хората в неговия бизнес разбираха добре проблемите, създавани от неизправности в екипировката; те биваха както неочаквани, така и смъртоносни и затова двамата специалисти пътуваха в екип. Той бързо се обърна към граничния пункт, където русият убиец почваше да губи търпение. Човекът коленичи и прехвърли някакъв предмет от лявата си ръка в дясната и бръкна под колата под резервоара за гориво.
	_Вече не бяха останали никакви секунди. Целта повече не можеше да чака_.
	Хейвлок го държеше на мушката на магнума. Последва изстрел и специалистът извика в момента, когато тялото му се стовари върху задния капак на колата. Пакетът излетя от ръката му, която конвулсивно се вдигна, когато куршумът се заби в гръбнака, и тялото му се изви. Макар изпитвайки смъртна болка, убиецът се обърна в посоката, от която се разнесе изстрелът, извади автоматичен пистолет от джоба си и го насочи натам. Майкъл трескаво се претърколи извън опасната зона, докато храстите не го спряха. Чуха се изстрели напосоки, куршумите се забиваха в земята, а Хейвлок вдигна магнума и изстреля последния патрон. След приглушения звук мъжът силно изохка и се свлече до камиона.
	— _Dov’e? Dov’e?_* — извика русият убиец пред бариерата и се хвърли към ланчията.
	[* Къде е? (ит.). — Бел.прев.]
	В този миг мощна експлозия разтърси въздуха, отеквайки в планините, и ослепителната светлина на възпламенения пластичен експлозив окъпа горските мрачини. Убиецът се хвърли на земята и без да се цели, започна да стреля. Двигателят на ланчията изрева, гумите изсвистяха и колата просто излетя на моста. Джена беше свободна.
	Още няколко секунди. Трябваше да направи това.
	Майкъл се изправи на крака, тичешком излезе от гората, затъкнал празния магнум в пояса си, но с ламата в ръка. Убиецът го видя на фона на надигащите се сред дърветата пламъци; русият мъж се надигна на колене и поддържайки дясната си ръка с лявата, се прицели в Хейвлок. Чуха се няколко бързи изстрела, куршумите изсвистяха покрай главата на Майкъл, който се хвърли да се скрие зад камиона. Но това не беше прикритие — зад гърба му се чуха стъпки и той се извърна, опрял гръб на вратата на кабината. Шофьорът убиец, снишен, се приближаваше с професионализма на ловец, който е притиснал жертвата си в ъгъла. Той бавно вдигна пистолета си и стреля. Хейвлок залегна още щом видя пистолета и отвърна с два изстрела. Почти едновременно с това той усети леденостудена болка в рамото си и разбра, че е улучен, макар и не сериозно. Шофьорът се гърчеше на земята и беше ясно, че не му остава дълго да се мъчи.
	Изведнъж в прахоляка пред Майкъл заизбухваха фонтанчета. След като се бе лишил от съекипника си, русият убиец реши да поднови стрелбата. Хейвлок се хвърли този път надясно и панически изпълзя от другата страна на камиона. _Секунди. Вече наистина оставаха само секунди_. Той скочи на крака и странично се приближи до вратата на кабината. Тълпа изплашени хора от мотела крещяха и се разбягваха в различни посоки. Всеки момент от казармените помещения щяха да изскочат войниците; те може би вече дори тичаха насам. Той хвана дръжката на вратата и рязко я дръпна. С въздишка на облекчение видя, че ключовете бяха оставени на таблото; групата от Рим искаше да държи нещата под контрол, а това означаваше да може да напусне мястото на екзекуцията незабавно.
	Майкъл скочи на седалката, сниши се и пръстите му трескаво заработиха. Той завъртя ключа на стартера, двигателят подхвана и още при първия му звук откъм пътя се разнесоха изстрели и се чу забиването на куршумите в метала. За момент настъпи пауза и Майкъл разбра, че убиецът презарежда пистолета си. Това бяха критичните секунди. Той включи фаровете, които, също като двигателя, бяха мощни… и заслепяващи. Там, пред него, убиецът, приклекнал край банкета, вкарваше нов пълнител в пистолета си. Хейвлок натисна съединителя, дръпна лоста на скоростите и натисна педала на газта до дъно.
	Тежката машина се люшна напред, гумите избоксуваха в чакъла. Майкъл завъртя волана надясно, а двигателят избоботи, набирайки обороти. Нови бързи изстрели — предното стъкло се напука и в кабината изсвистяха куршуми. Хейвлок надигна предпазливо глава и видя фигурата на убиеца, застанала точно в центъра на светлината на фаровете. Майкъл продължи напред и след малко усети удара, след това чу вик на гняв, който рязко секна, когато убиецът безуспешно се опита да се измъкне, защото краката му се оказаха под гумите на тежките колела. Хейвлок отново завъртя волана, сега наляво, за да се върне обратно на пътя, и на скорост мина покрай двете караулки на моста, където лежаха проснати двамата граничари.
	На френската страна цареше хаос, но бариерата не беше спусната. Войници тичаха от и към граничния пункт, крещяха заповеди на всички и на никого, а вътре в осветената караулка четирима се бяха скупчили около телефона и един от тях крещеше в слушалката. Пътят към Кол де Мулине тръгваше наляво от моста, после извиваше надясно и продължаваше направо между силуетите на малки, разположени близо една до друга дървени къщурки с наклонени покриви, типични за хилядите селца в тази част на Алпите. Той навлезе по тясна, покрита с чакъл улица, и няколко пешеходци изплашено отскочиха на тротоара, изненадани колкото от гледката, толкова и от рева на тежкия италиански камион.
	Той видя червени светлини… огромните стопове на ланчията. Беше далече пред него и зави в някаква уличка… кой знае каква уличка, те всички си приличаха. Кол де Мулине беше едно от онези села, в които всяка пътека отпреди векове беше павирана с камъни; някои се бяха превърнали с времето в улици, а други оставаха обикновени отбивки, широки колкото да мине каруцата на продавача на зеленчуци. Но той щеше да я познае, когато стигнеше до нея… трябваше да я познае.
	Пресечките ставаха все по-широки, къщите и магазините — по-раздалечени, тесните паважи се превръщаха в тротоари за пешеходци и пред витрините се разхождаха все повече хора. Ланчията не се виждаше никъде… сякаш бе потънала вдън земя.
	— _Pardon! Ou est l’aeroport?_* — извика той през прозореца към една възрастна двойка, която се канеше да слезе от тротоара на улицата.
	[* Извинете! Къде е аерогарата? (фр.). — Бел.прев.]
	— Летище ли? — озадачено повтори възрастният мъж на френски с произношение, по-близко до италианското, отколкото до галското. — Нямаме летище в Кол де Мулине, мосю. Трябва да вземете южния път за Кап Мартен.
	— Има летище наблизо до селото, сигурен съм — извика Хейвлок, прикривайки с труд раздразнението си. — Един приятел, много добър приятел, ми каза, че ще кацне в Кол де Мулине. Дойдох да го посрещна. Закъснявам.
	— Приятелят ви е имал предвид Кап Мартен, мосю.
	— Може би не — обади се млад мъж, облегнат на вратата на вече затворен магазин. — Не е истинско летище, мосю, но има нещо подобно на петнайсет-двайсет километра северно по пътя за Тенда. Използва се от богатите, които имат имения в Рокбилиер и Брей.
	— Трябва да е това. Как се стига най-бързо?
	— Завийте в първата пряка надясно и после пак надясно три преки преди Рю Маритим. Завийте наляво и ще излезете на планински път. Петнайсет-осемнайсет километра на север.
	— Благодаря.
	Времето се превърна в една препускаща поредица от светлина и сенки, между които се появяваха улици с хора по тях, малки пречкащи се коли и гневно светкащи фарове, които постепенно започнаха да редеят — по-малко хора, по-малко къщи, по-малко стълбове с улично осветление. Наближаваше покрайнините на селото. Ако полицията е алармирана от граничния пункт, той й се изплъзна само благодарение на това че тя не разполагаше с достатъчно хора, за да покрие този голям район. Няколко минути по-късно — без да може да прецени колко точно — той се носеше в мрака и единствено редуващите се силуети на хълмовете подсказваха, че отпред има планини, че му предстоят препятствия, които трябва да преодолее с максималната скорост, която можеше да изтръгне от мощния двигател на камиона. И докато се вслушваше в протестите на скоростната кутия и свиренето на гумите под него, надигащо се в кресчендо, той зърна силуетите на огромни воденични колела. Те се въртяха бавно и величествено и това движение изглеждаше вечно — като доказателство, че времето и природата са постоянни величини. А Майкъл изпитваше нужда от такова потвърждение, защото усещаше, че започва да губи разсъдъка си.
	По шосето нямаше светлини, както нямаше и помен от червени стопове. Ланчията не се виждаше. Дали изобщо бе хванал вярната посока? Или тревогата притъпяваше сетивата му? Винаги толкова близо и същевременно толкова далече — след една пропаст идваше друга за преодоляване. За преодоляване? В Прага го казвахме по-добре. _Prejezd_ наистина бе по-точно.
	_Miluji vás, má drahá*. Ние разбираме тези думи, Джена. Нямаме нужда от езика на лъжците. И никога не трябваше да се захващаме да го учим. Не слушай лъжците! Те ни неутрализираха и сега искат да ни убият. Трябва да го направят, защото аз знам, че ги има. Знам това и ти също ще го узнаеш_.
	[* Обичам те, скъпа (чеш.). — Бел.прев.]
	Прожектор! Лъч, обхождащ небето. Там, зад близките хълмове, диагонално пред него, вляво. Някъде там пътят трябваше да завие, някъде на минути път само имаше самолетна писта и самолет, и… Джена.
	Вторият хълм беше стръмен, а обратният му склон дори още по-стръмен, с остри завои; той удържаше волана с усилие и усещаше как камионът опасно поднася. Светлини! Мощни снопове, бяла светлина и две червени точки зад тях. Това бе ланчията! Една, може би две мили пред него и в ниското, невъзможно беше да прецени по-точно, се намираше летището. Две пресичащи се под четиридесет и пет градуса успоредно подредени редици от жълти светлини маркираха пистите. Явно ветровете в долината бяха внимателно изучени, за да се осигурят оптимални условия за излитане. Летището се намираше в долина, достатъчно дълга и широка, за да излитат и кацат малки самолети… _използвани от богатите, които имат имения в Рокбилиер и Брей_.
	Хейвлок не отлепяше педала на газта от пода и левият му крак докосваше спирачката само в онези моменти, когато равновесието на камиона създаваше опасност. Пътят загуби наклона си и се превърна в равна писта, обикаляща около заграденото летище. В чертите на големия комплекс проблясваха влажните отражения от самолетни криле и фюзелажи — може би над десетина самолета кротко стояха, различно ориентирани спрямо пистите. Вчерашните яхти се бяха превърнали в сребристи птици, които плуваха в небето. На върха на високата десет фута ограда, издигната срещу ураганни ветрове, се виждаше бодлива тел, изнесена на четири фута навътре. Богаташите на Рокбилиер и Брей явно бяха сериозно загрижени за скъпоценната си собственост. Подобна ограда — при това дълга поне две мили — струваше стотици хиляди долари. Дали обаче щеше да има и охрана, която да е малко по-бдителна от френските и италианските военни?
	Охрана имаше. Със свистене на гумите камионът зави. На около триста фута отпред се издигаше масивен портал. Зад него, вътре в комплекса, ланчията се носеше по пистата. Изведнъж светлините й изгаснаха; някъде сред високата трева и асфалта шофьорът на колата бе съзрял самолета. Фаровете биха осветили маркировката му. А това, че Майкъл можеше от няколко мили разстояние да види фаровете на ланчията в мрака, означаваше, че и неговите фарове също добре се виждаха. Разполагаше отново със секунди и части от тях и всеки отскок на секундната стрелка или разширяваше пропастта, или я стесняваше.
	Без да изпуска волана от ръце, той натисна с двете си длани вътрешния кръг на клаксона, сигнализирайки единствения алармен код, който се появи в главата му: _SOS, SOS, SOS!_ Повтаряше и повтаряше този сигнал и на пълна скорост се приближаваше към затварящия се портал. Видя зад оградата двама униформени пазачи, единият от които буташе масивната метална греда на вратата, докато другият стоеше при заключващия механизъм, готов да поеме гредата и да щракне заключалката. И двамата гледаха през телената мрежа мощната машина, насочила се към тях, и тревожният ритъм на сигнала не ги оставяше безразлични. По обезпокоения им вид ясно личеше, че не възнамеряват да останат на пътя на подивелия камион, който застрашително се насочваше към удар в поста им. Пазачът пусна гредата и се хвърли наляво, а вратата _съвсем малко_ се отвори. Другият непохватно се претърколи надясно в тревата, като заряза ключалката.
	В същия миг камионът се стовари с цялата си маса върху портала, откърти вратата от пантите и я запрати в малката кабина. Разнесе се трясък на строшено стъкло; прекъснат електрически кабел отхвърча върху металната ограда и избухна кълбо от искри. Камионът застрашително се наклони и мина на косъм между двата самолета, паркирани в сенките на единствения просторен хангар. Майкъл изви волана наляво и машината тръгна в посоката, в която ланчията бе поела преди по-малко от минута.
	Нищо. Абсолютно нищо! Къде беше тя? _Къде беше колата?_
	Нещо слабо проблесна. Някакво движение… в далечния край на полето, отвъд редиците на насочващите светлини на северната писта. Кабината на някакъв самолет беше отворена и за миг сноп светлина се изля на пистата, за да изчезне веднага като отрязан с нож. Той завъртя волана надясно — усещаше как кръвта от раната в рамото му се стича надолу и попива в ризата — и се понесе диагонално през огромния комплекс, долавяйки с ушите си, но не и със съзнанието си как гумите му мачкат с пукот тежките, водонепроницаеми лампи по пистата.
	И изведнъж го видя! Не беше реактивен, просто двумоторен; витлата му изведнъж се завъртяха с рев, а от двигателите заизхвърчаха искри. Още не беше на пистата, стоеше далече от светлините, между които трябваше да влезе, но пилотът се готвеше да рулира за излитане. Странно, още не тръгваше, а изчакваше нещо!
	Ланчията! Тя бе спряла зад самолета, малко вдясно от него. И отново сноп светлина! Този път не откъм самолета, а от колата. Вратите й се отвориха, някакви хора изскочиха от нея и се втурнаха към самолета. Вратата на кабината… още светлина! За миг Майкъл си представи как забива камиона в крилото или фюзелажа, но това щеше да бъде трагична грешка. Ако улучеше резервоара с гориво, самолетът щеше да избухне в пламъци за броени секунди. Той подкара тежкия камион наляво, после надясно, със скърцане на спирачките спря на няколко ярда пред носа на самолета и изскочи от кабината.
	— Джена! _Джена!_ Чакай! Чуй ме!
	Тя се качваше по стълбичката, избутвана нагоре от шофьора на ланчията, който я последва вътре и затръшна вратата зад себе си. Майкъл се втурна, без да мисли за нищо друго, освен за нея…; трябваше да я спре! Самолетът се завъртя на място като някакъв гротескно голям корморан. Сега пред него нямаше никакви препятствия.
	Ударът дойде от мрака, приглушен и едновременно засилен от въздушната струя зад витлата. Главата му се отметна назад, краката му се подгънаха като подсечени и на дясното му слепоочие изби кръв. Той падна на колене, подпрян на ръцете си, вдигнал поглед към прозореца на потеглящия самолет, и не можеше да помръдне! Светлината в кабината остана включена още няколко секунди и той видя лицето й зад илюминатора с очи, вперени в него. Гледката щеше да остане запечатана в съзнанието му, докато е жив… ако останеше жив! В този миг дойде вторият удар, нанесен с тъп предмет в основата на черепа.
	Вече не можеше да мисли за ужасната гледка, както и за самата _нея_! Чуваше виенето на сирени, които се приближаваха, виждаше ослепителните лъчи на прожекторите, които неспокойно шареха из полето, виждаше блясъка на ускоряващия своя бяг между жълтите светлини самолет. Човекът, който го беше ударил два пъти, тичаше към ланчията… Трябваше да се раздвижи! Трябваше да го направи сега или нямаше да го оставят жив, да му разрешат отново да я види. С мъка се изправи на крака и извади ламата изпод сакото си.
	Стреля два пъти над седана; мъжът, който скачаше на седалката зад волана, можеше да го убие преди малко, но не го направи, затова и той не искаше смъртта му. Ръцете му трепереха, блясъкът на сновящите прожектори го заслепяваше и той дори не беше уверен, че ще може да се прицели така, че само да го рани. Но колата му трябваше! Отново стреля и куршумът рикошира от метала, докато той се приближаваше към прозореца до шофьора.
	— Слизай или си мъртъв! — извика Майкъл и хвана дръжката на вратата. — Чу ли какво казах? Излизай! — Хейвлок издърпа мъжа за яката на сакото и го изтъркаля по тревата. Нямаше време за десетина въпроси, които искаше да зададе. Важното сега бе да _избяга_! Седна зад волана и затръшна вратата; двигателят работеше.
	През следващите четиридесет и пет секунди той прекоси полето на зигзаг няколко пъти, за да се изплъзне на службата за сигурност, стараейки се да остане извън кръговете на прожекторите. Много пъти с умели маневри избягна удара в самолетите, но накрая стигна до унищожения портал на входа. Профуча през него, без да вижда пътя, доверявайки се на хладнокръвието и инстинкта си.
	Не можеше да изтръгне от съзнанието си ужасния спомен от лицето на Джена в илюминатора на потеглящия самолет. В Рим това лице изразяваше страх и объркване. Само преди мигове то изразяваше друго… то беше в очите му.
	Студена, неподправена омраза.


	13

	Караше на югозапад към Прованс, после почти право на юг към морето, към малкия град Кан сюр Мер. Беше работил по Северното Средиземноморие в продължение на години и познаваше един лекар, който живееше някъде между Кан и Антиб. Имаше нужда от помощ. Разкъса ръкава на ризата си и завърза с него раната на рамото, но това не можеше да спре кръвта. Гърдите му бяха подгизнали, платът беше залепнал за гръдния му кош и във въздуха се усещаше добре познатата му кисело-сладникава миризма. По врата имаше само лека драскотина — една преценка, която изобщо не помагаше срещу болката — но ударът в главата може би изискваше някой друг шев, защото със сигурност щеше да се отвори раната, едва покрита със съсирена кръв. Имаше нужда обаче и от друга помощ и доктор Анри Салан щеше да му я даде. Трябваше да се свърже с Матиас, всяко отлагане би било непростима глупост. В кодовата дума „Двусмисленост“ имаше достатъчно информация, за да се установи самоличността на някои хора. Първите, макар и недостатъчни улики срещу наличието на голям заговор, бяха оцеляването на Джена след Коста Брава — където беше обявена официално за мъртва — и издадената присъда „неспасяем“ срещу него. Матиас би приел доказателство за първото от своя приятел, а за второто доказателството щеше да се намери в някоя папка с черна рамка в архива на „Консулски операции“. И разбирайки, че отговорите на всички въпроси, започващи със „Защо…“, са извън възможностите на Хейвлок, Матиас можеше да се захване с тях. И докато държавният секретар действаше, Майкъл трябваше да стигне до Париж възможно най-бързо. Задачата не беше от простите, като се имаше предвид, че всички летища, магистрали и гари в Прованс и Маритим са под наблюдение и Майкъл беше безсилен срещу това. Времето и комуникациите бяха на страната на лъжците. Издаването на тайни заповеди бе много по-лесно, отколкото отменянето им, защото те се разпространяваха като мастило върху попивателна и изпълнителите просто изчезваха, като всеки изгаряше от желание заслугата за убийството да е негова.
	До един час — ако това вече не беше станало — Рим щеше да бъде осведомен за събитията в Кол де Мулине. Телефони и малко използвани досега радиочестоти щяха да влязат в ход, за да се разпространи новината: _Човекът, обявен за „неспасяем“, е на свобода, което може да ни струва твърде скъпо, включително време и човешки живот. Поставете цялата агентурна мрежа в състояние на тревога, използвайте всеки информатор, всяко оръжие. Епицентър: Кол де Мулине. Радиус: максимум два часа път с кола, има сведения, че е ранен. Последни превозни средства, които са използвани: невзрачен фермерски камион с мощен двигател и седан марка „Ланчия“. Да се открие. Да се убие_.
	Без съмнение лъжците във Вашингтон вече са се свързали и със Салан, но както често се случваше в света на сенките, съществуваше скрито доверие, основаващо се на минали събития, за което онези, които подписваха платежните ведомости с имената на агентите във Вашингтон, Рим или Париж, не знаеха нищо. И само определени агенти, които са имали шанса да бъдат на определено място в определено време, можеха да запомнят за бъдеща употреба — ако станеше необходимо — имената на търтеи като доктор Анри Салан. Имаше някакъв трудноопределим морал в подобна практика, защото в повечето случаи инкриминиращата информация или уличаващите събития се дължаха на временна криза или слабост, която не изискваше лицето да бъде унищожено… или убито.
	В случая със Салан Хейвлок бе присъствал на събитието, по-точно, единайсет часа след него — време, достатъчно, за да се погрижи за последиците. Докторът беше продал един американски агент в Кан, който поддържаше няколко морски съда, уж наемани за развлечение, а на практика използвани за контрол над дислокацията на съветските военни кораби в сектора. Салан го беше продал за пари на един информатор на КГБ и според Майкъл нито парите, нито предателството представляваха достатъчен мотив в случая с доктора. В изясняващ нещата разговор Майкъл научи истината и тази истина — по-скоро смесица от различни истини — се оказа стара като онзи невъзможен свят, в който живееха. Кроткият, но цинично настроен към нещата от живота доктор бе непоправим хазартен играч и това беше основната причина един млад брилянтен хирург в „Опитал дьо Пари“ да продаде практиката си в бермудския триъгълник на Монте Карло. Репутацията и препоръките му бяха на уважение в Монако и това беше добре, но в загубите му в казиното — нямаше нищо добро.
	И ето, изведнъж се появява американец, чиято легенда е собственик на яхти за развлечение, който харчи парите на данъкоплатците предпазливо, но възмутително край масите в казиното. На всичко отгоре беше женкар, който предпочиташе младите момичета и смяташе, че подобен образ не може да навреди на прикритието му. Едно от момичетата, отведено в претрупаното му с ангажименти легло, се оказало Клоди — дъщеря на Салан, лесно впечатлимо дете, изживяло тежка депресия, след като връзката била прекъсната.
	Съветите бяха на пазара, а това даваше възможност да се покрият загубите на доктора и бягащият да бъде отстранен от сцената. _Pourquoi pas?_* И необходимото било сторено.
	[* Защо не? (фр.). — Бел.прев.]
	Именно тогава се появи Хейвлок, който проследи нишката на предателството, измъкна американеца преди яхтите му да бъдат идентифицирани и поиска обяснение от Анри Салан. Не изпрати отчет с разкритията си, тъй като нямаше смисъл, но докторът разбра условията на своето помилване: да не се повтаря и… че остава задължен.
	Майкъл намери телефонна кабина на една пуста улица в центъра на Кан сюр Мер. Едва събра сили да излезе от колата. Загърна се в сакото си — беше му студено и усещаше, че кърви. Влезе в кабината, извади ламата от джоба си и строши лампата над главата си. След безкрайно очакване — или поне така му се стори — накрая получи номера на Салан от телефонните услуги в Антиб.
	— _Votre fille, Claudie, comment va-t-elle?_* — запита той тихо.
	[* Как е дъщеря ви Клоди? (фр.). — Бел.прев.]
	Настъпи мъртва тишина. Накрая докторът проговори, и то преднамерено на английски:
	— Чудех се дали няма да се обадиш. И ако наистина си ти, носи се слух, че може да си ранен.
	— Ранен съм.
	— Лошо ли?
	— Ще е нужна промивка и може би някой шев. Мисля, че не повече.
	— Нямаш ли вътрешни поражения?
	— Не, доколкото мога да разбера.
	— Надявам се да е така. В този момент отиване в болница ще бъде проява на съмнителен вкус. Подозирам, че всички пунктове за бърза помощ са под наблюдение.
	Майкъл се обезпокои.
	— И ти ли?
	— Е, едва ли ще си губят времето с някого, за когото мислят, че е по-склонен да остави десет пациенти да умрат на операционната му маса, отколкото да се лиши от щедростта им.
	— Би ли го направил?
	— Нека ги разделим на две — отговори Салан и се засмя тихо. — Въпреки навиците ми съвестта ми едва ли би издържала повече от пет. — Паузата беше недостатъчно дълга, за да успее Майкъл да направи някакъв коментар. — Все пак може да се появи проблем. Казваха, че караш някакъв камион…
	— Не е камион.
	— Или може би тъмносив седан „Ланчия“.
	— Така е.
	— Трябва да се освободиш от колата или изобщо да не се връщаш при нея.
	Майкъл погледна голямата кола до телефонната кабина. Двигателят беше прегрял, радиаторът изпускаше пара, която се издигаше и разсейваше под светлината на уличната лампа. Това, разбира се, привличаше вниманието на околните към колата.
	— Не съм сигурен колко далече мога да стигна пеша — каза той на доктора.
	— Загуба на кръв?
	— Достатъчно, за да усетя.
	— _Merde!_* Къде се намираш?
	[* Лайняна работа (фр.). — Бел.прев.]
	Хейвлок му обясни, добавяйки:
	— Бил съм тук по-рано, но не помня много.
	— Губиш ориентация или ти липсват ориентири?
	— Има ли значение?
	— Загубата на кръв.
	— Чувствам се замаян, ако това имаш предвид.
	— Да. Мисля, че знам тази пресечка. Има ли на отсрещната страна бижутерия? На име „някой си и Син“?
	Майкъл се взря през стъклото над ланчията.
	— „Ариал и син“? — попита той, като четеше големите бели букви на надписа над тъмната витрина на отсрещния тротоар. — „Фина бижутерия, часовници и диаманти“, за това ли става дума?
	— Разбира се, „Ариал“. Знаеш ли, и аз съм имал спокойни нощи. Тази фирма е много по-свястна от крадците на Спелуж. Слушай сега — през няколко магазина северно от „Ариал“ има уличка, която води до малък паркинг зад магазините. Ще дойда там колкото мога по-бързо… най-много след двайсет минути. Не бих искал да карам прекалено бързо по улиците при тези обстоятелства.
	— Моля те, недей.
	— Ти също. Върви бавно и ако видиш паркирани коли, легни по гръб под една от тях. Когато ме видиш да пристигам, запали клечка кибрит. И прави колкото може по-малко движения, разбра ли?
	— Ясно.
	Хейвлок излезе от кабината, но преди да пресече улицата, разкопча сакото си, издърпа подгизналата в кръв риза от панталона и я изцеди. На паважа се появиха капки кръв. Наведе се напред и направи няколко бързи крачки зад ъгъла на сградата в сенките, размаза петната кръв с подметките на обувките си, така че всеки, който реши да огледа ланчията и мястото около нея, да предположи, че е изтичал по първата пряка. След това се спря, с усилие събу обувките си, направи крачка встрани и обратно към тротоара и отново пристегна сакото около тялото си. Смени посоката и леко накуцвайки, се отправи през кръстовището към онази страна на улицата, на която беше „Ариал и син“.

	* * *

	Лежеше по гръб с кибрит в ръка, разглеждаше покритото с грес шаси на някакво пежо, паркирано срещу стената на паркинга, и се стараеше да не загуби съзнание, решавайки задача за малко вероятна ситуация. Предположение: собственикът се връща с приятел и двамата се качват в колата. Какво ще трябва да направи Майкъл и как да го стори, за да не бъде видян? Първо да се изтърколи изпод колата… очевидно… но на коя страна?
	Два фара пронизаха входа на паркинга и прекъснаха размишленията му. Колата навлезе десет фута в паркинговото пространство и изгаси фаровете си, но двигателят продължи да работи. Беше Салан, който му показваше, че е пристигнал. Хейвлок изпълзя изпод пежото и запали клечка кибрит. Секунди по-късно докторът стоеше надвесен над него и след малко те пътуваха на юг по пътя за Антиб. Майкъл седеше на задната седалка, свит в ъгъла, протегнал крака, снишен така, че да не се вижда.
	— Може би си спомняш — обади се Салан — че къщата ми има страничен вход, до който може да се стигне с кола. Оттам се отива направо до кабинета ми и стаята за преглед.
	— Помня. Използвал съм го.
	— Ще вляза пръв, само за да огледам.
	— Какво ще направиш, ако отпред има коли?
	— Не искам да мисля за това.
	— Може би трябва.
	— Всъщност вече съм помислил. Имам колега във Вилфранш, възрастен човек, който е извън подозрение. Не бих искал да го забърквам, разбира се.
	— Благодаря ти за онова, което правиш — проговори Хейвлок, погледна тила на доктора и забеляза, че косата, която едва бе започнала да посребрява само преди няколко години, сега бе почти изцяло бяла.
	— Аз ти благодаря за другото, което ти направи за мене — отвърна Салан тихо. — Имам задължения. И никога не съм помислял да забравя за тях.
	— Знам това. Звучи ми обаче малко безстрастно, как мислиш?
	— Не е така. Ти ме попита как е Клоди и нека ти кажа. Тя е щастлива, има дете и се омъжи за млад лекар по вътрешни болести в Ница. А преди две години едва не се самоуби. Как мислиш, приятелю, колко ми струва това?
	— Радвам се да го чуя.
	— Между другото, онова, което казаха за тебе, е чудовищно.
	— И какво са казали?
	— Че си побъркан, опасен психопат, който заплашва да разкрие всички, обричайки ни на смърт от душещите чакали на КГБ, ако не бъдеш ликвидиран.
	— Това ти звучи чудовищно?
	— От около час, _mon ami mechant_*. Помниш ли човека в Кан, който беше замесен в историята с моята недискретност?
	[* Мой лоши приятелю (фр.). — Бел.прев.]
	— Информатора на КГБ?
	— Да. Мислиш ли, че е информиран?
	— Е, както във всеки сектор — каза Хейвлок. — Дотолкова, доколкото бяхме го оставили на мира и се опитвахме да му подхвърлим дезинформация. Защо говориш за него?
	— Когато се разчу за тебе, аз му позвъних… от автомат, разбира се. Нуждаех се от потвърждение на тази нова, трудна за вярване присъда и затова го попитах колко гъвкав е пазарът, в смисъл колко биха дали за аташе в американски консулски отдел, който произхожда от Прага. И това, което ми каза, бе както изненадващо, така и показателно.
	— Какво по-точно? — запита Майкъл и потискайки болката, се наведе напред.
	— Няма пазар за тебе и не се предлага никаква цена — нито висока, нито ниска… никаква. Ти си прокажен и Москва се бои да не се зарази от болестта ти. Не трябва да бъдеш докосван, дори не трябва да те забелязват! Е, кого би могъл да разкриеш при тези обстоятелства? — Докторът поклати глава осъдително: — Рим излъга, а това значи, че някой във Вашингтон е излъгал Рим. „Неспасяем“? Невероятно!
	— Би ли повторил тези думи пред друг?
	— И да си изпрося екзекуцията? Благодарността ми има своите граници.
	— Името ти няма да се споменава, повярвай.
	— Кой ще ти повярва, ако се позовеш на информатор, който не може да бъде проверен?
	— Ентъни Матиас.
	— Матиас? — извика Салан, рязко обърна глава, хвана волана по-здраво и с усилие задържа поглед върху пътя. — Но защо той би…?
	— Защото ти си с мен. Отново ти казвам, че имаш думата ми.
	— И защо смяташ, че ще ти повярва? Или че ще повярва на мене?
	— Ти преди малко го каза. Едно аташе, което произхожда от Прага. Той също е от там.
	— Разбирам… — проточи докторът и отново обърна глава напред. — Никога не съм правил тази връзка, даже не съм мислил по въпроса.
	— Нещата са сложни и аз не говоря на тази тема. Познаваме се отдавна, семействата ни се познават отдавна.
	— Трябва да помисля. Когато става дума за него, нещата се виждат в друга светлина, нали? Ние сме обикновени хора, които вършат глупавите си дела… докато той е необикновен. Просто живее в друга плоскост. Американците имаха някаква фраза за онова, което искаш.
	— Че това е, „друга игра“?
	— Точно така.
	— Не съвсем. Играта е същата, но се играе срещу него. Срещу всички нас.
	Около дома на Салан нямаше никакви коли и не се наложи да се пътува до Вилфранш и при възрастния лекар извън подозрение. В кабинета докторът и не твърде общителната му жена съблякоха Хейвлок, избърсаха го с гъба, превързаха раните му.
	— Трябва да почиваш няколко дни — каза французинът, след като жена му излезе, отнасяйки облеклото на Хейвлок, за да изпере онова, което можеше, и да изгори останалото. — Ако няма разкъсвания, превръзката ще издържи пет-шест дни, но след това трябва да се смени. А ти трябва да почиваш.
	— Не мога — отвърна Майкъл и с изкривено от болка лице се надигна, за да седне на масата, провесил крака надолу.
	— Боли те дори при най-малко движение, нали?
	— Само рамото.
	— Загубил си доста кръв, знаеш това.
	— Загубих повече неща и също го знам. — Майкъл млъкна и изучаващо огледа Салан. — Имаш ли диктофон в кабинета?
	— Разбира се. За писма и отчети — медицински отчети, които трябва да се съставят, след като сестрите си отидат.
	— Искам да те помоля да ми покажеш как се действа с него и освен това искам да слушаш. Няма да ти отнеме много време и от лентата няма да се разбере, че присъстваш. След което искам да се обадя по телефона в Щатите.
	— На Матиас?
	— Да. Но обстоятелствата ще решат какво да му кажа. Зависи кой ще бъде при него и колко чиста ще е линията; но той ще знае какво трябва да се направи. След като чуеш онова, което имам да кажа, и като имаш касетата в ръцете си, сам ще прецениш дали да говориш с него или не… ако се случи нещо.
	— Това е голяма отговорност.
	— Съжалявам, няма да те затруднявам с друго. Утре сутринта ще имам нужда от дрехи. Всичко, което имах, остана в Монеси.
	— Моите няма да ти станат, но жена ми обикновено ми купува дрехи. Утре ще купи на теб.
	— Като става дума за пари, разполагам със значителна сума, но ще ми трябват още. Имам няколко сметки в Париж, ще си ги получиш обратно.
	— Сега вече наистина ме притесняваш.
	— Не го исках, но разбираш ли, за да ти ги върна, трябва да стигна до Париж.
	— Убеден съм, че Матиас може да ти организира бърз и надежден транспорт до там.
	— Съмнявам се. Ще разбереш, когато в кабинета си чуеш какво имам да казвам. Тези, които излъгаха Рим, са много високопоставени във Вашингтон. Не знам нито кои са, нито къде се намират, но знам, че ще предадат само онова, което ги устройва. Заповедите му могат да бъдат пратени в глуха линия, защото в момента те са дали разпореждания, които не могат да бъдат отменяни. И ако разкрия къде съм, къде мога да бъда намерен, те ще изпратят хора за мене. И тъй като тези хора могат да успеят, имам нужда от касетата, за която ти казах. Можем ли да я запишем сега?

	* * *

	Половин час по-късно Хейвлок натисна изключващия клавиш и остави микрофона на масата. Беше разказал всичко — от писъците на плажа в Коста Брава до експлозиите в Кол де Мулине. Не можа да се въздържи от едно последно разсъждение. Цивилизованият свят би могъл да прежали компрометирането, на която и да е могъща, разклонена разузнавателна мрежа — независимо от раса, кредо или националност — но не и когато една от жертвите е човекът, на когото същият този цивилизован свят разчиташе: Ентъни Матиас — държавник, уважаван от геополитическите си приятели и противници навсякъде по света. Той е бил системно лъган по въпрос, който дълбоко го вълнуваше. А и колко ли други лъжи са му били сервирани?
	Отпуснал се в удобното кресло, Салан седеше в другия край на кабинета, без да откъсва поглед от Хейвлок. Той беше изумен, загубил дар слово. Изминаха секунди, преди да наруши мълчанието:
	— Защо? — попита той едва чуто. — Всичко това е толкова чудовищно, колкото беше онова, което твърдяха за тебе. Но защо?
	— Задавам си този въпрос непрекъснато и продължавам да се връщам към това, което казах на Бейлър в Рим. Те мислят, че знам нещо, което не трябва да знам — нещо, което ги плаши.
	— А ти знаеш ли такова нещо?
	— Той ме попита същото.
	— Кой?
	— Бейлър. И аз бях откровен с него — може би прекалено откровен — но шокът, след като я бях видял, все още не беше отминал. Не можех да мисля нормално. Особено след онова, което Ростов каза в Атина.
	— И какво ти каза той?
	— Истината. Че аз знам нещо. Че съм го забравил или не ми е направило силно впечатление.
	— Това не е много характерно за тебе. Разправят, че си ходеща банка с данни, че си човек, който може да си спомни име, лице или незначително събитие, случило се преди години.
	— Както повечето подобни твърдения и това е мит. Бях аспирант дълго време и развих известна дисциплинираност на мисленето, но не съм компютър.
	— Знам това — прошепна французинът. — Никакъв компютър не би сторил за мене онова, което ти направи. — Салан замълча и после се наведе напред в креслото: — Мислил ли си за месеците преди Коста Брава?
	— Месеците, седмиците, дните — всичко, всяко място, в което сме били… съм бил. Белград, Прага, Краков, Виена, Вашингтон, Париж. И не открих нищо забележително, нищо, което поне малко да ме накара да се замисля; но това, разбира се, са относителни неща. С изключение на една случка в Прага, където измъкнахме някакви документи от _Stàtni Bezpecnost_ — тайната им полиция — всичко останало беше рутинна работа. Събиране на информация, което едва ли не всеки турист би могъл да направи. Това беше всичко.
	— А Вашингтон?
	— По-малко и от нищо. Бях там за пет дни. Става дума за годишно мероприятие — индивидуално събеседване с всеки оперативен работник поотделно. Губене на време, разбира се, но казват, че понякога откриват по някой откачен.
	— Откачен?
	— Говоря за такива, които са пресекли онази мисловна черта, отвъд която си мислиш, че си някой, който не си, обвивайки с призрачност обичайни рутинни работи. Люспите на „плаща и кинжала“ — така мисля, че им казват на такива. Случва се при стрес, след като дълго си се превъплъщавал в друга личност.
	— Интересно — отбеляза докторът и кимна с глава, сякаш в това съзираше нещо смътно познато. — Имаше ли някакво произшествие, докато беше там?
	— Абсолютно никакво. Отскочих до Ню Йорк, за да се видя с едно семейство, приятели от младини. Той има къща край брега на Лонг Айлънд и ако някога са му минавали мисли за политика в главата, аз поне не съм ги чувал. А после прекарах два дни с Матиас, но, честно казано, това беше посещение от уважение.
	— Значи, били сте близки?
	— Казах ти, познаваме се отдавна. Той винаги се е отзовавал, когато съм имал нужда; винаги ме разбираше.
	— И през тези два дни?
	— Виждахме се вечер, за да вечеряме… два пъти. Но дори и тогава, макар да оставахме сами, непрекъснато го търсеха по телефона и идваха разни притеснени хора от Департамента — молители, така ги наричаше той — които настояваха да разговарят с него. — Хейвлок замълча, забелязал напрегнатото изражение на лицето на Салан, но бързо допълни: — Никой не ме видя, ако си мислиш за това. Той провеждаше разговорите в кабинета си, а трапезарията е на другия край на къщата. Мисля, че той, както обикновено, прояви разбиране: бяхме се споразумели да не излагаме дружбата си на показ. Главно заради мене. Никой не харесва протежетата на великите мъже.
	— Трудно ми е да те възприема като такъв.
	— Нямаше да се учудваш, ако беше вечерял с нас — подсмихна се Майкъл. — Обсъждахме документи, които бях подготвял за него преди двайсетина години; той все още можеше да намери пропуски в тях. Като споменаваш за абсолютната памет, той я притежава. — Майкъл отново се усмихна, но усмивката изчезна, когато каза: — Мисля, че е време. — И протегна ръка към телефона.
	До бунгалото в Шенандоа се стигаше чрез серия телефонни номера. Първият от тях активираше телефонен секретар в резиденцията на Матиас в Джорджтаун, който на свой ред се включваше по електронен път в друга линия на сто и четиридесет мили оттам в планините Блу Ридж, за да се набере частният номер на държавния секретар. Ако го нямаше в имението, повикването оставаше без отговор, а ако беше там, само той вдигаше слушалката. Номерът беше известен на десетина души, между които президентът и вицепрезидентът, говорителят на Камарата на представителите, началник-щабът на обединеното командване, министърът на отбраната, председателят на Съвета за сигурност към ООН, двама старши сътрудници в департамента и Михаил Хавличек. Матиас сам беше настоял за това привилегировано отношение към своя _krajan_, своя _spolopracovnik_* от университета, чийто баща в Прага му беше колега по дух и интелект, макар и не по щастлива орис. Първия път, когато Майкъл за кратко се озова във Вашингтон, за да получи нови инструкции, Матиас му беше оставил бележка на рецепцията в хотела да се обади на този телефон, макар разговорът, който проведоха, да бе просто проява на вежлив интерес. Вторият случай не беше от приятните спомени. Тогава стана дума за един човек на име Огилви, за когото Майкъл смяташе, че е наложително да бъде изваден от оперативна работа.
	[* Колега (чеш.). — Бел.прев.]
	Телефонната операторка в Антиб му предложи да позвъни, когато направи връзката с Вашингтон, но опитът беше научил Хейвлок да не прекъсва веригата. Нищо не поставя на такова изпитание нервите на един телефонист както отворената линия; връзките се осъществяват по-бързо, ако чакаш на слушалката. И докато се вслушваше в серията писукания на висок тон, характерни за международните разговори, Салан заговори отново:
	— Защо му звъниш едва сега?
	— Защото събитията изглеждаха твърде нелогични, а аз исках да си ги изясня. Исках да му дам нещо конкретно. Име или имена, пост, някакъв начин за идентифициране.
	— Но от това, което ми разказа, ти все още не можеш да го направиш.
	— Вече мога. Заповедта за ликвидирането ми има източник. Под кодовата дума „Двусмисленост“. Това би могло да стане само в една от три-четири служби и самата парола е била избрана от някой на достатъчно висок пост в департамента, който е направил контакта с Рим. Матиас може да се свърже с Рим, да разпореди преглед на дневниците на обажданията, да поговори с онзи, който е получил заповедта, и да научи кой е дал на „Двусмисленост“ високия й статус. Има и друго име, но още не знам как ще влезе в работа. От Коста Брава е донесено така нареченото допълнително потвърждение, а именно разкъсани дрехи с кървави петна по тях. Това е лъжа, понеже такива дрехи нямаше.
	— Тогава намери този човек.
	— Мъртъв е. Казват, че е умрял от сърдечен удар на яхтата си три седмици по-късно. Но има някои неща, които могат да се разкрият, ако някой не се е погрижил да заличи следите. Като например от кой отдел е бил привлечен този човек и кой му е възложил задачата да присъства на Коста Брава.
	— И ако мога да допълня — прекъсна го французинът, — кой лекар е подписал смъртния акт?
	— Прав си.
	Мелодичните тонове се изчистиха в слушалката и се чуха две къси позвънявания на зумер, после тишина, последвана от нормалния звук на телефонно позвъняване. Електрониката си беше свършила работата и телефонът на бунгалото в Шенандоа сега звънеше. Майкъл усети пулса си в гърлото и познатото му спиране на дъха, когато се вълнуваше. Колко неща смяташе да каже на своя приятел и колко много искаше да се освободи от бремето на тези неща и да сложи края на този кошмар! Сигналът в слушалката спря — някой я беше вдигнал. _Слава Богу!_
	— Да? — попита глас на четири хиляди мили в планините Блу Ридж, мъжки глас, но не този на Антон Матиас. Или може би телефонният сигнал идваше с изкривявания и единствената произнесена дума бе твърде къса, за да бъде идентифициран човекът?
	— _Jak se vám dari?_*
	[* Как сте? (чеш.). — Бел.прев.]
	— Какво? Кой се обажда?
	Не беше Матиас. Нима правилата бяха променени? Но ако бяха, нещо му убягваше. Това беше линия за кризисни случаи — личният телефон на Матиас, който ежедневно се подлагаше на проверка срещу подслушване и който само той можеше да използва. След пет позвънявания повикващият трябваше да прекъсне, да се обади на друг телефон и да остави името си и причината за обаждането, отчитайки, че сигурността не е пълна. Може би имаше някакво просто обяснение, може би Матиас е помолил свой сътрудник, който в момента е бил по-близко до телефона, да отговори на позвъняването?
	— Държавният секретар Матиас, моля! — каза Майкъл.
	— Кой се обажда?
	— Фактът, че използвам този номер, ме освобождава от задължението да ви отговарям. Секретарят, ако обичате! Случаят е спешен и конфиденциален.
	— Мистър Матиас има съвещание в момента и помоли тези, които звънят, да изчакват. Ако ми кажете името си…
	— Дявол да ви вземе, не ме ли чухте? Случаят е изключително спешен!
	— Той също се занимава с такъв случай, сър.
	— Влезте при него и му предайте следните думи: _křajan_ и… _boure_*. Разбрахте ли ме? Само тези две думи, _křajan_ и _boure_. Направете го веднага! Защото, ако не го направите, ще си изпатите, когато говоря с него! Направете го!
	[* Земляк, буре (чеш.). — Бел.прев.]
	— _Křajan_ — каза гласът неуверено. — _Boure_.
	Линията заглъхна, но в слушалката слабо се чуваха мъжки гласове, които говореха на разстояние от слушалката. Чакането беше ужасяващо и Майкъл чуваше собственото си дишане. Накрая гласът се обади отново:
	— Опасявам се, че трябва да бъдете по-ясен, сър.
	— Какво?
	— Ако ме запознаете с подробностите около кризисната ситуация и ми дадете телефонен номер, на който да ви потърся…
	— Предадохте ли съобщението? Думите! Казахте ли му ги?
	— Държавният секретар е изключително зает в момента и ви моли да съобщите за какво става дума.
	— Дявол да ви вземе, казахте ли му ги?
	— Повтарям ви какво каза държавният секретар, сър. Не може да бъде обезпокояван сега, но ако ми изясните проблема и оставите номер, някой ще ви потърси.
	— _Някой?_ Какво, по дяволите, е това? Кой сте вие? Как се казвате?
	Тишина.
	— Смит — каза гласът след малко.
	— Името ви! Искам вашето име!
	— Току-що ви го казах.
	— Извикайте Матиас на телефона или…
	Нещо щракна и разговорът прекъсна.
	Майкъл изгледа слушалката в ръката си и затвори очи. Неговият наставник, неговият _krajan_, неговият _pritel_ му беше затворил телефона. Какво се е случило?
	Трябваше да разбере; това беше невъзможно, това изобщо не можеше да се случи! Той разполагаше с друг номер в Блу Ридж — дома на един човек, когото Матиас често посещаваше, когато идваше в Шенандоа, един възрастен човек, чиято любов към шаха и страстта му към старите добри вина помагаха на Антон да се освободи от огромното напрежение на работата си. Майкъл беше виждал Леон Зелиенски няколко пъти, но винаги се впечатляваше от дружбата между двамата и се радваше, че до Матиас има човек, който, макар и да не беше от Прага, поне беше роден наблизо — във Варшава.
	Зелиенски бе високоуважаван професор по европейска история, дошъл преди много години от Варшавския университет да преподава в Бъркли. Антон се беше запознал с Леон при едно пътуване, по време на което изнасяше лекции, тъй като имаше нужда от допълнителни средства. Срещата прерасна в приятелство — поддържано главно по пощата и над шахматната дъска — и когато Зелиенски се пенсионира и почина съпругата му, Антон бе съумял да убеди стария учен да се пресели в Шенандоа.
	Телефонистката в Антиб се позабави с втората поръчка, но накрая Хейвлок чу гласа на стареца:
	— Добър вечер?
	— Леон? Ти ли си, Леон?
	— Кой се обажда?
	— Майкъл Хейвлок. Помниш ли ме, Леон?
	— _Михаил?_ Дали те помня! Не, разбира се, не; но аз не хапвам салам, млади овньо! Как си? Ще ни посетиш ли? Нещо те чувам отдалече.
	— Далече съм, Леон. И съм много обезпокоен… — Хейвлок обясни причините за безпокойството си, каза, че не може да се свърже с общия им приятел и попита дали Зелиенски възнамерява да се види с Антон, докато Матиас е в Шенандоа.
	— Ако той е тук, Михаил, не ми е известно. Антон, разбира се, е зает човек. Понякога си мисля, че е най-ангажираният на света… но напоследък не намира време за мене. Изпращах му бележки, но се опасявам, че ги игнорира. Естествено, разбирам го. Той се движи сред големите на деня… той самият е великан, а аз не съм между тях.
	— Съжалявам да науча, че… че не се е обаждал.
	— О, обаждат ми се различни хора от негово име, за да изкажат съжаленията му, и ми казват, че напоследък рядко намирал време да дойде до долината, но, казвам ти, Михаил, от това страдат шахматните ни партии. Между другото, май ще трябва да се примиря с друг наш общ приятел. Той идваше често преди няколко месеца. Онзи прекрасен журналист Реймънд Александър. Аз си го наричам Александър Велики, но перото му е много по-добро от изявите в шаха.
	— Реймънд Александър? — Хейвлок вече не слушаше. — Предай му поздрави от мене. И… благодаря ти, Леон. — Хейвлок прекъсна разговора, погледна Салан и с озадачен вид каза: — Той вече няма време за нас.


	14

	В Париж пристигна около осем сутринта, към девет вече се беше свързал с Граве и в единайсет и четвърт се разхождаше в южната част сред тълпата по булевард „Сен Жермен“. Претенциозният художествен критик и търговец на тайни щеше да го намери някъде между „Рю дьо Понтоаз“ и кея Сен Бернар. Граве имаше нужда от двата часа, за да разпита колкото може повече информатори за онова, от което Хейвлок се нуждаеше. Майкъл, от друга страна, реши да използва времето, за да се поразходи бавно, да си почине — подпирайки гръб по стените, без да сяда — и да пообнови гардероба си.
	Съпругата на Салан не успя сутринта да му купи дрехи — беше го обзела единствената мисъл колкото може по-бързо да стигне до Париж, защото усещаше, че всеки изминал миг увеличава разстоянието между Джена и него. Тя беше идвала в Париж само с него и възможните й стъпки му се струваха познати, той искаше да е тук, когато тя започне да ги прави една по една.
	Докторът бе карал лудешки три и половина часа, за да стигнат навреме до Авиньон, където Майкъл хвана товарен влак, който тръгна в един часа за Париж. Облеклото му се състоеше от онова, което можеше да използва от собствените си дрехи, плюс пуловер и едно габардинено палто на Салан, което му стоеше отвратително. Сега той разглеждаше отражението си в една витрина, преценявайки избора си: сако, панталони, риза с отворена яка и шапка, които беше купил от лавиците в Распай преди четиридесет и пет минути. Бяха подходящи за целта му — свободни и без отличителни особености. Човек, облечен в такива дрехи, не можеше да се откроява в тълпата, а периферията на шапката падаше достатъчно ниско над челото, за да хвърли сянка върху лицето му.
	Зад витрината имаше тясна колона от огледално стъкло — част от аранжимента. Нещо в огледалото го привличаше и това беше лицето в сянката на периферията на шапката. _Неговото лице_. Беше измъчено, с черни кръгове под очите и набола брада. Не се беше сетил да се погледне даже по време на пазаруването в Распай. Там имаше огледала навсякъде, но него го интересуваха единствено дрехите, а мислите в главата му се въртяха около онзи Париж, който той и Джена познаваха заедно: един-два контакта в посолствата, няколко колеги по съдба, броени приятели французи — главно от държавни институции, от министерствата, които попадаха в неговата орбита, и три-четири случайни запознанства късно нощем по бистрата, които нямаха нищо общо със света, в който той заработваше хляба си.
	Пепелявобледото лице, което разглеждаше сега на „Сен Жермен“, му напомняше колко е изморен и изтерзан от болката, колко много му се иска да легне, за да възвърне силите си. Както беше казал Салан, имаше нужда от почивка. Бе опитал да дремне във влака от Авиньон, но честите спирки по малките гари, където фермерите доставяха продукцията си, го раздрусваха и събуждаха. А докато беше буден, главата му просто се пръскаше от болка и мислите му неизменно се въртяха около изгарящото го чувство на загуба, объркване и гняв. Единственият човек на този свят, към когото се отнасяше с доверие и любов, се беше отрекъл от него и той не знаеше защо. През всичките тези години, когато животът му протичаше в самота и изпитания, той не се чувстваше изоставен, защото мисълта за Антон Матиас бе винаги с него. Антон беше приятел, който го караше да е винаги по-добър, закриляше го срещу спомените за ранните ужасни дни, защото им придаваше друг смисъл и нова перспектива. Не, това не беше оправданието, а по-скоро причина да прави онова, което правеше, да прекара живота си в един ненормален свят, докато дълбоко в себе си съзнаваше, че би могъл да се присъедини към нормалния. Той се беше борил срещу оръжията от Лидице и съдиите, които решаваха кой да свърши в гулаг, независимо от формата, в която ги срещаше по света.
	_Онези пушки винаги ще те съпровождат, приятелю мой. Моля се на Всемогъщия Бог да ти позволи да се откъснеш от тях, но не мисля, че някога ще успееш. Така че прави онова, което намалява болката, което дава цел в живота, което те освобождава от чувството на вина, че си измежду оцелелите. Опрощението не е тук между книгите и склонните към спорове теоретици — ти нямаш търпение за техния концептуализъм. Ти желаеш да виждаш практически резултати… Един ден може и да се събудиш свободен, изразходвал гнева си, и тогава ще се върнеш. Надявам се да бъда жив и да го видя. Нещо повече, възнамерявам да бъда жив за този миг_.
	Той толкова се бе приближил до свободата! Яростта в него се бе редуцирала до някакво абстрактно чувство за безсмисленост, нормалният свят бе само на една крачка. И това се случи на два пъти. Веднъж с жената, която обичаше, която отвори едно ново измерение на смисъла на живота… и по-късно, без нея, без да обича нито нея, нито спомена за нея, повярвал на лъжите, предал най-съкровените си чувства… и нея. О, Боже!
	И ето днес единственият човек, който можеше да изпълни предсказанието, което сам бе направил преди години на своя земляк, своя студент, своя син… го бе изхвърлил от живота си. Гигантът се оказа един обикновен смъртен. И негов враг в момента.
	— _Mon Dieu_, изглеждаш като излязъл от Аушвиц! — прошепна облеченият в палто с кадифена яка и с лъскави черни обувки на краката висок французин, който стоеше пред витрината на няколко фута вдясно от Хейвлок. — Какво се е случило?… Не, не ми казвай! Не тук.
	— А къде?
	— На кея Бернар, след университета има малък парк, който е повече детска площадка — продължи Граве, възхищавайки се на отражението си в стъклото. — Ако всички пейки са заети, намери място край оградата и аз ще се присъединя към тебе. Пътьом купи пакет сладкиши и се опитай да изглеждаш като баща, а не като сексуален перверзник.
	— Благодаря ти за откровението. Носиш ли ми нещо?
	— Ще кажа само, че си ми силно задължен. Много повече, отколкото сиромашкият ти външен вид би подсказал, че си в състояние да платиш.
	— За _нея_?
	— Все още работя по въпроса. Във връзка с нея.
	— Тогава какво?
	— Кеят Бернар — отсече Граве, оправяйки алената си вратовръзка и нагласявайки сивата си шапка, докато се разглеждаше във витрината. После се обърна с грациозността на балетмайстор и си тръгна.
	Вятърът духаше от Сена и в малкия парк беше доста студено, но това не беше изплашило бавачки, гледачки и млади майки да доведат шумните си палавници на детската площадка. Навсякъде имаше деца — по пързалките, катерушките и люлките — и гълчавата бе невъобразима. За щастие слабостта, която Майкъл усещаше, не бе поставена на изпитание — намери се свободна пейка до задната стена, встрани от центъра на хаоса. Той седна на нея и разсеяно бръкна в плика с разноцветни бонбони, спрял поглед на едно непоносимо дете, което караше велосипед с три колела. Ако някой го наблюдаваше, можеше да си помисли, че малчуганът е неговото дете. Беше съобразил, че истинският пазач на палавника ще се държи колкото може по-далече от него. Момченцето спря да изтезава трите колела за малко, колкото да отвърне на погледа му с изненадваща неприязън.
	Елегантният Граве мина през входа, боядисан на червени ивици, и левитирайки, заобиколи по периферията площадката, като кимаше благо на крещящите деца, които му се изпречваха на пътя — олицетворение на възрастен човек, изпълнен с най-мили чувства към младите. Забележително изпълнение, помисли си Майкъл, сигурен, че на безполовия критик му е крайно неприятна тази обстановка. Накрая той стигна до пейката, седна и рязко отвори вестника, който носеше.
	— Налага ли се да отидеш на лекар? — поинтересува се критикът, без да откъсва поглед от вестника.
	— Разделих се с него буквално преди няколко часа — отвърна Майкъл, почти опрял до устата си белия хартиен плик. — Просто съм изморен, много изморен.
	— Това ме успокоява, но бих те посъветвал да се погрижиш за външния си вид, а също и да се избръснеш. Гледката на двама ни може да докара _gendarmes_*. Двата полюса на един отблъскващ спектър — това ще бъде заключението им.
	[* Полицаи (фр.). — Бел.прев.]
	— Нямам настроение за шеги, Граве. Какво си ми донесъл?
	Критикът сгъна вестника и отново рязко го разтвори. После проговори:
	— Едно противоречие, ако източникът на информацията не греши, а аз имам всички основания да смятам, че е прав. Всъщност даже едно невероятно противоречие.
	— Какво е то?
	— КГБ изобщо не се интересува от тебе. Бих могъл да те доставя там като един изпълнен с готовност словоохотлив беглец, изтръгнат от челюстите на империализма — в щаба им в Париж, който е маскиран като фирма за внос на „Бомарше“, което, мисля, ти е известно… и няма да получа за това дори едно су.
	— Защо гледаш на това като на противоречие? Казах ти същото нещо преди няколко седмици на Пон Роял.
	— Не в това е противоречието.
	— Тогава в какво е?
	— Търси те друг. Кацна в Париж снощи, защото мисли, че си тук или си на път за насам. Не е от КГБ в нормалния смисъл на думата, но не се заблуждавай, съветски човек е.
	— Не е… в нормалния смисъл? — запита Хейвлок, озадачен, но предусещащ приближаването до един заплашителен скорошен спомен.
	— Разбрах за него благодарение на информатор във военното разузнаване. Той е от един специален клон на съветското разузнаване, може да се каже — от елитен корпус…
	— Военная контраразведка — прекъсна го Майкъл остро.
	— Ако това се произнася съкратено като ВКР, значи става дума за него.
	— Това е.
	— Той те иска. Готов е да плати прескъпо.
	— Маниаци.
	— Михаил, трябва да ти кажа и друго. Пристигнал е тук от Барселона.
	— _Коста Брава_.
	— Не поглеждай към мен! Измести се в края на пейката.
	— Разбираш ли какво ми каза току-що?
	— Разстроен си. Трябва да си тръгвам.
	— Не!… Добре, добре! — Хейвлок вдигна плика пред лицето си. Ръцете му трепереха и той едва дишаше, превъзмогвайки болката, която се премести от гърдите в слепоочията му. — Знаеш какво трябва да ми дадеш сега, нали? И понеже го имаш, дай ми го!
	— Ти не си на себе си.
	— Аз по-добре мога да преценя. Кажи ми!
	— Питам се дали трябва да го правя. Даже ако забравим за парите, които може и да не видя, тук има и морална дилема. Не знам дали го разбираш, Михаил, но ти ми харесваш. Културен човек си, може би даже си добър човек, макар и в един противен бизнес. Ти сам взе решение да излезеш от играта, имам ли аз правото да те връщам в нея?
	— Вече се върнах!
	— Заради Коста Брава?
	— Да!
	— Защо не отидеш в посолството?
	— Не мога! Не го ли разбра вече?
	Граве наруши свещеното си правило — наклони вестника и погледна Хейвлок.
	— Боже мой, нима са могли да го направят? — прошепна той.
	— Само ми кажи.
	— Не ми оставяш избор.
	— Кажи! Къде се намира?
	Критикът се надигна от пейката, сгъна вестника си и отговори:
	— Има един долнопробен хотел на „Рю Етиен“. Нарича се „Ла Курон Нувел“. Той е отседнал на втория етаж, стая двайсет и три. Има прозорец откъм фасадата и може да наблюдава всички, които влизат.

	* * *

	Прегърбената фигура на скитника е обичайна гледка за всеки голям град. Дрехите му бяха парцаливи, но достатъчно дебели, за да го запазят от нощния студ на крайните улички, краката му бяха обути в боти с дебели подметки, с изпокъсани връзки, чиито остатъци бяха завързани в големи, груби възли. На главата си носеше плетена вълнена шапка, нахлупена до веждите, очите гледаха в земята и отбягваха света, в който се бе провалил и който от своя страна намираше присъствието му за досадно. На рамото си бе метнал мръсен сак и беше хванал омазнените му дръжки със сила, сякаш предизвикваше околните да оспорят правото му на собственост: това е всичко, което имам, всичко, което ми е останало и което е мое. Мъжът, приближаващ „Ла Курон Нувел“, нямаше възраст, той измерваше времето само с онова, което беше изгубил. Спря до коша за боклук и разрови съдържанието му методично и търпеливо… като уличен археолог.
	Хейвлок отдели един прокъсан абажур от влажен плик с полуизяден обед и мушна малко огледало между тях, скривайки ръцете си в диплите на абажура. В отражението добре се виждаше руснакът в рамката на прозореца на втория етаж. Той стоеше подпрян на рамката, наблюдаваше улицата, оглеждаше минувачите и чакаше. Щеше да стои до прозореца и да чака по една-единствена причина: хората му бяха заели местата си, но дали не се подготвяше контраудар? Майкъл го познаваше — не по име или по репутация, нито дори от снимка в досие, но го познаваше, познаваше решимостта в тези лица, познаваше и погледа им. Тази игра му беше ясна отдавна. Нещата се организират, после се казва каквото е необходимо, на когото трябва и команден пост номер едно започва да чака реакцията. Междувременно се установява връзка с посредниците на смъртта, с онези, които са верни единствено на долара, франка, лирата или дойче марката. Обявява се и ценоразписът, в който заплащането съответства на стойността на приноса, и най-голямата награда е за онзи, който извърши убийството и донесе доказателство за това. Но има и по-дребни неща, за които също се плаща: сведения за движението, пристигането или засичането на жертвата на дадено място, информация дали се движи с известни или неизвестни помощници, сведения дали се намира в кафене, хотел, пансион, дали е наел стая под наем — тези неща се заплащат незабавно, в зависимост от важността на съобщението. Между професионалистите се създава конкуренция, единственото правило, в която е, че командният пункт не бива да бъде лъган. Важното е да се знае, че неуспехът днес може да се превърне в успешно убийство утре.
	Рано или късно човекът, подпрян на прозореца, щеше да започне да получава информация. Някои от сведенията ще бъдат само предположения, базиращи се на информация от втора ръка, други ще са неумишлена грешка, която не заслужава наказание и ще бъде анализирана даже като грешка. И накрая ще се получи онова единствено вярно сведение, чиято автентичност ще бъде установена по наличието на ключова фраза или специфична реакция — специфична за жертвата, — и тогава командният пункт ще има в ръцете си първата нишка. Може да става дума за кафене, за улица или защо не за детски парк край Сена — информаторите ще са плъзнали навсякъде. Ловът ще започне, а наградата ще надвишава многократно годишния доход на късметлията. И едва когато нещата приключат, човекът на прозореца ще напусне доброволния си затвор. Да, помисли си Майкъл, това ми е познато. Чакането е най-лошата част.
	Погледна часовника на заровената си в боклука ръка. Имаше още един телен кош за боклук на другата пресечка, от другата страна на входа на хотела; той не беше сигурен дали няма да му се наложи да отиде до него и да продължи да рови из отпадъците. Малко по-рано беше минал покрай хотела два пъти с такси, за да планира маршрута си и да направи разчет на необходимото му време, след което отиде до магазините за използвани дрехи в Северин и до друго не толкова известно място, откъдето купи амуниции за ламата и магнума. Преди седем минути се беше обадил на Граве по телефона, за да му каже, че операцията започва. Французинът щеше да позвъни от уличен автомат около „Плас Вандом“, сигурен, че ще остане неразпознат сред многолюдната тълпа. Какво ли го задържаше? Възможностите бяха много. Заети или повредени телефони, бъбривци безделници, които водят безсмислени разговори по обществения телефон — това бяха логични обяснения, но каквато и да беше причината, Хейвлок усещаше, че не може да се задържа на това място повече. С усилие, като възрастен човек с болки в ставите — и наистина в момента не се чувстваше като младеж в разцвета на силите си, — той започна да се изправя. Възнамеряваше да хвърли безразличен нефокусиран поглед наоколо.
	Изведнъж мъжът на прозореца рязко се обърна. Нещо беше отвлякло вниманието му, с което наблюдаваше събитията по улицата; той се отдръпна в полумрака на стаята. Граве беше съумял да позвъни в последния момент. Трябваше да действа сега.
	Майкъл вдигна сака от земята, пусна го в коша за боклук и бързо тръгна диагонално по тротоара към няколкото стъпала пред входа на хотела. С всяка стъпка изправяше все повече стойката си. Докато изкачваше стъпалата, придърпваше края на плетената си шапка, за да бъде профилът му прикрит. Само на осем фута над главата му се намираше прозорецът, на който беше стоял офицерът от ВКР и който след секунди вероятно отново щеше да заеме поста си. Обаждането на Граве сигурно е било делово и професионално — така че дори и по-късно да не изглежда като отвличаща вниманието маневра. Той щеше да съобщи, че обектът май е бил забелязан на Монпарнас. Щеше да попита дали има информация, че лицето е ранено. Защото силно е накуцвало. Каквото и да отговореше руснакът, разговорът щеше да бъде прекратен, може би по средата на изречението. „Ако подозрителното лице е онова, което ни интересува, в момента то се насочва към спирката на метрото.“ И ловецът щеше да завърши с обещанието да се обади пак.
	Озовал се в мрачно, миришещо на мухъл фоайе, с напукана теракота на пода и паяжини по тавана, Хейвлок смъкна шапката, оправи реверите на измачканото си сако и откъсна дрипавия парцал, който висеше от подгъва му. Разликата не беше голяма, но слабото осветление и изправената му походка трябваше да помогнат да мине за обикновен клиент на хотел, който дава подслон на проститутки и хора без определено занимание. Тук се интересуваха не толкова от посетителите, колкото от парите им.
	Майкъл искаше да мине за човек след продължителен запой, който търси място, където да изкара неприятната фаза. Не се оказа необходимо — охраненият портиер, скръстил меките си, дебели ръце върху огромно шкембе, дремеше на стола си зад гише от напукан мрамор. В устата му под рошави сиви мустаци висеше цигара, а главата му беше клюмнала напред, сякаш още се взираше във вестника в ръцете си. Не вдигна поглед.
	Хейвлок пусна шапката си на пода, подритна я към стената и тръгна наляво, към тясно стълбище със стъпала, излъскани от дълга употреба, и перила, откъртени на няколко места. Тръгна нагоре по скърцащото стълбище и с облекчение видя, че няма завои или площадки, а води директно от едното ниво до другото. Когато се озова на втория етаж, Майкъл спря и се ослуша. Не се чуваше нищо друго, освен слабия шум на уличния трафик, разнообразяван от време на време от редки изсвирвания на нетърпеливи клаксони. Погледна към вратата с полуизтрит номер 23, която се намираше на десетина фута от него. Не се чуваше глас на човек, който говори по телефона, а това означаваше само, че разговорът с Граве е приключил и съветският офицер е отново на прозореца. Бяха изминали не повече от четиридесет и пет секунди. Майкъл разкопча опърпаното си сако и сложи ръка на ръкохватката на магнума. Изтегли предпазливо пистолета, при което перфорираният цилиндър на заглушителя се закачи за кобура. Освободи предпазителя с палец, хвана го по-здраво и през тъмния тесен вестибюл тръгна към вратата.
	В този момент дъските на пода изскърцаха, но не под краката му, а зад него! Той се обърна и видя първата врата отляво зад стълбището бавно да се отваря. Явно беше оставена открехната, защото не бе чул шум от завъртане на бравата. Пролуката бе умишлено оставена от някого, който се намираше вътре, за да може да наблюдава коридора. Нисък набит мъж се показа и опря гръб на рамката на вратата. В отпусната си ръка държеше пистолет, който бързо вдигна. Хейвлок нямаше време за оценка на ситуацията и едва успя да реагира. При други обстоятелства може би щеше да вдигне ръка или остро да прошепне някакво предупреждение — дума или сигнал, предназначен да предотврати някоя ужасна грешка. Сега вместо това той стреля. Едрокалибреният куршум повдигна мъжа и го заби в рамката. Майкъл се вгледа в пистолета, стиснат от безжизнената ръка, и разбра, че е постъпил правилно, защото оръжието бе „Буря“ — най-мощният и точен автоматик, произвеждан в Русия. Офицерът от ВКР не беше сам. И щом имаше един помощник…
	Този път се чу шум от завъртане на брава и това беше вратата срещу стая номер 23. Хейвлок бързо се залепи до стената вдясно от вратата. Тя се отвори изцяло и той изскочи с вдигнат магнум, готов да стреля, да нанесе удар… или да го свали, ако се окажеше, че това е само нищо неподозиращ гост на хотела. Мъжът беше приклекнал и държеше пистолет. Хейвлок стовари цевта върху главата му. Руснакът падна вътре в стаята и повлече вратата подир себе си. Майкъл направи крачка напред и я хвана, за да не се затръшне. Остави я леко открехната и замирайки на място, отново се вслуша. Тишина, с изключение на шума от минаващите по улицата коли. Отдалечи се от вратата, без да отмества насочения към нея магнум и огледа пода за оръжието на противника си. Беше на няколко фута зад проснатата фигура. Ритна го леко навътре и се наведе да го вземе. И това беше „Буря“ — групата, изпратена в Париж, явно беше екипирана с най-доброто. Майкъл пъхна пистолета в джоба на сакото си, после повдигна главата на руснака — тялото беше омекнало и мъжът нямаше да се свести, преди да са минали няколко часа.
	След това се изправи, отиде до вратата и предпазливо излезе. Резките движения бяха изцедили силите му и той се облегна на стената, поемайки си въздух бавно и дълбоко, опитвайки се да изгони болката от тялото и слабостта от главата си. Сега вече не можеше да се откаже. Сети се, че първият руснак остана на прага на стаята си близо до стълбището. Всеки момент можеше да мине някой, да погледне през отворената врата и да изпадне в истерия… разбира се, не преди да е проверил джобовете на мъртвеца за случайно останали пари. Майкъл се отлепи от стената и тихо пристъпвайки, прекоси тесния вестибюл. Затвори вратата и се върна обратно пред стая номер 23.
	Събирайки сили, за миг спря пред почти изтрития с времето номер, изписан с боя на вратата. Не можеше да разчита на нищо друго, освен на шока от пълната изненада на другия. Напрегна се, отстъпи една крачка, обърна се със здравото рамо към вратата и стовари цялата тежест на тялото си върху нея. Вратата изпращя и се разтвори, офицерът от ВКР се обърна от прозореца и протегна ръка към отворения кобур на колана си. Замръзна и бавно вдигна пред себе си и двете си ръце, без да може да откъсне поглед от широкото дуло на магнума, насочен към главата му.
	— Мисля, че търсите мене — каза Хейвлок.
	— Но се оказва, че не съм се доверил, на когото трябва — отбеляза тихо руснакът на почти безупречен английски.
	— Но това не са ваши хора — прекъсна го Майкъл.
	— Ти си специален случай.
	— А ти загуби.
	— Не съм разпореждал да бъдеш ликвидиран. Направил го е друг или други.
	— Сега вече лъжеш, но това няма значение. Както казах — ти загуби.
	— Мога само да те поздравя — прошепна руснакът и отмести поглед над рамото на Хейвлок към разбитата врата.
	— Изглежда, не си ме чул. Загуби. Имаше един човек в стаята срещу тази, но той няма да се погрижи за тебе.
	— Разбирам.
	— И друг в стаята до стълбището. Той е мъртъв.
	— Нет! — Съветският агент отстъпи, а напрегнатите му пръсти бяха на сантиметри от кобура.
	— Говоря руски, ако предпочиташ.
	— Езикът е без значение — каза обърканият мъж. — Завършил съм Масачузетския технологичен институт.
	— Или американския сектор в Новгород, с титла от КГБ?
	— Кеймбридж, не Новгород — възрази руснакът с нотка на презрение в гласа си.
	— Да, забравих. ВКР е елитен корпус и образование, получено в родната организация, се смята за обидно. Представяш ли си — неуките и нешлифованите дават научни звания на по-висшите си колеги.
	— Няма подобно разделение при нас.
	— Няма ли? Хайде де!
	— Този разговор е безсмислен.
	— Така е. Какво тогава се случи в Коста Брава?
	— Нямам представа какво имаш предвид.
	— Работиш за ВКР в Барселона! Коста Брава е в твоя сектор! Какво стана там през нощта на четвърти януари?
	— Нищо, което да има отношение към мене.
	— Мърдай!
	— Какво?
	— До стената!
	Имаше предвид външната стена, иззидана от тухли и хоросан, останала непокътната и непоклатима десетилетия наред. Руснакът бавно пристъпи и спря пред нея. Хейвлок продължи:
	— Аз съм толкова специален случай, че твоят началник в Москва не знае каква е истината. Но ти знаеш. Именно заради това си в Париж и си обявил премия за главата ми.
	— Не са те информирали добре. Да се крие информация от по-висшестоящите е престъпление, граничещо с измяна. А относно моето пристигане от Барселона, мисля, че разбираш как стоят нещата. Това беше последната ти задача и аз бях последният ти противник. Моята информация за тебе е най-прясна. Кой друг е бил по-подходящ да се изпрати по следите ти?
	— Добър си. Много си проницателен.
	— Не съм казал нищо, което да не знаеш, и още по-малко нещо, което да не можеш да научиш.
	— Нещо обаче пропусна. Защо съм толкова специален? Твоите колеги от КГБ изобщо не се интересуват от мене. Даже нещо повече: те не желаят да ме докоснат, смятат ме едва ли не за табу. А ти казваш, че съм специален. „Военная“ ме искала.
	— Не мога да отрека, че съществуват известни междуведомствени търкания, та дори и между определени отдели. Може би сме възприели това от вас. Вие поне не можете да се оплачете от липсата на подобни отношения.
	— Не отговори на въпроса ми.
	— Просто знаем определени неща, които колегите ни не знаят.
	— Какви например?
	— Ами например че си обявен за „неспасяем“ от собственото си правителство.
	— Знаеш ли защо?
	— Причините в този момент са нещо второстепенно. Важното е, че ние ти предлагаме убежище.
	— Причините никога не са второстепенни — поправи го Майкъл.
	— Добре тогава — съгласи се неохотно съветският офицер. — Стигнали са до извода, че си неуравновесен.
	— Въз основа на какво?
	— Подчертана враждебност, съпровождана със заплахи, каблограми. Илюзии, халюцинации.
	— Заради Коста Брава?
	— Да.
	— Просто така? Един ден си вървя нормален, пиша отчети, излизам в оставка с почести и на следващия ден съм някакъв ненормален, който подсвирква на луната? Нещо май загуби форма? Вече не си толкова проницателен.
	— Казвам ти каквото знам — възрази троснато руснакът. — Аз не правя преценки, а следвам указанията. Премията, както ти се изрази, е обявена за организиране на разговор между нас. А и защо трябва да бъде иначе? Ако целта беше ликвидирането ти, най-лесно щеше да бъде да платим за информация къде си и да позвъним в посолството ви на улица „Габриел“, като поискаме специален вътрешен номер, който, уверявам те, знаем много добре. Информацията щеше да бъде предадена, на когото трябва и щяхме да останем незамесени, избягвайки всякакви възможни грешки, които евентуално биха предизвикали ответна реакция.
	— Но като ми предлагаш убежище, ти се съгласяваш да вземеш един трофей, който по-малко талантливите ти колеги смятат за клопка, независимо дали съм програмиран или не.
	— По принцип, да. Може ли да поговорим?
	— Ние вече го правим — Хейвлок продължаваше да анализира поведението на противника си. Той беше убедителен и може би казваше своята версия на истината. И така, убежище или куршум, за какво ставаше дума? Единствено разобличаването на лъжата можеше да даде отговора. Трябваше да се търси лъжата, а не интерпретациите на истината от страна на един подчинен. С периферното си зрение Майкъл видя отражението на помътнялото огледало, окачено над старо бюро до стената. Той поде разговора: — И ще очаквате да ви дам информация, с която знаете, че разполагам?
	— В замяна на живота ти. Ти сигурно разбираш, че заповедта да се елиминира един „неспасяем“ няма да бъде оттеглена.
	— Значи предлагаш да мина на ваша страна?
	— Имаш ли друг избор? Колко още смяташ, че ще можеш да се криеш, като бягаш? Колко дни или седмици ще са необходими на агентурата и компютрите им, за да те открият?
	— Имам опит. Имам и средства. Може би съм склонен да поема риска. Има случаи с изчезвания на хора… не, не в гулазите, а на други места, където са живели съвсем щастливо след това. Какво друго можете да ми предложите?
	— А ти какво търсиш? Комфорт, пари, добър живот? Това е, което предлагаме. И ти го заслужаваш.
	— Не и в твоята страна. Не бих могъл да живея в Съветския съюз.
	— О?
	— Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че вече съм си избрал едно място? На хиляди мили в Тихия океан — Британските Соломонови острови. Бил съм там — мястото е цивилизовано, но отдалечено. Никой няма да ме намери. Ако разполагам с пари, бих могъл да остана там.
	— Можем да стигнем до някои споразумения. Аз съм упълномощен да гарантирам това.
	_Първа лъжа. Никой от избягалите в Съветския съюз не напуска страната и офицерът от ВКР прекрасно знае това_.
	— Пристигнал си в Париж снощи. Откъде знаеш, че съм тук?
	— Информацията е от Рим, откъде другаде?
	— А те как са разбрали?
	— Информаторите не могат да бъдат разпитвани за всичко.
	— Как да не могат?
	— Ако им се има доверие.
	— Ти си поискал информация. Не ме карай да вярвам, че си напуснал резидентурата, за да отлетиш за един град на стотици мили от Барселона, без да си абсолютно сигурен, че информацията може да бъде потвърдена.
	— Добре тогава — каза руснакът, отново обзет от желание да бъде откровен. — Проведе се разследване и беше открит един човек в Чивитавекия. Той каза, че си на път за Париж.
	— Кога разбрахте това?
	— Вчера, разбира се — отговори руснакът нетърпеливо.
	— Кога вчера?
	— Късно следобед. Мисля, към пет и трийсет. Пет и трийсет и пет, за да бъда точен.
	_Втора лъжа: тази прецизност е фалшива. Решението да тръгне за Париж му беше наложено от обстоятелствата след Кол де Мулине. В осем вечерта_.
	— И ти си убеден, че онова, което мога да разкажа за операциите на разузнаването ни в Европа, е толкова ценно, че вие сте готови да поемете ответните мерки, които са неизбежни при бягство на моето ниво?
	— Естествено.
	— Това мнение не се споделя от директорското тяло на КГБ.
	— Тези хора са глупаци. Изплашени, изморени зайци, сгушили се сред вълците. Ние ще ги подменим.
	— Не те ли притеснява мисълта, че мога да съм програмиран? Че онова, което бих ви казал, може да се окаже блъф или най-малкото да бъде безполезно?
	— Нито за миг! Нали затова си обявен за „неспасяем“?
	— Или за параноик?
	— Никога. Нито си параноик, нито имаш склонност към халюцинации. Ти си такъв, какъвто винаги си бил — един високоинтелигентен специалист в своята област.
	_Трета лъжа. Беше пуснат слух, че той има проблеми от психическо естество. Вашингтон повярва на тях, а мъртвият вече Огилви го потвърди в Палатин_.
	— Ясно — каза Хейвлок с гримаса, която трябваше да създаде фалшивото впечатление, че изпитва болка, което всъщност беше почти истина. — Уморен съм — каза той, свали магнума и леко се обърна наляво, така че да не изпуска от поглед огледалото. — Снощи ме улучиха. Изобщо не съм спал. И както каза, не спирам да се крия и да търся някакво обяснение…
	— Какво има за разбиране? — запита руснакът, позволявайки си нотка на съчувствие. — В основата си това е едно икономично решение: вместо да се променят кодове, да се алармират агентурните мрежи и информаторите, те решават да елиминират един човек, който просто знае прекалено много. Шестнайсет години служба и това е вместо премия. „Неспасяем“!
	Майкъл свали пистолета си още малко и леко сведе глава, но без да откъсва поглед от огледалото.
	— Трябва да помисля — прошепна той. — Тази ситуация е толкова налудничава, толкова невъзможна.
	_Четвърта лъжа — най-издаващата! Руснакът посегна към пистолета си!_
	Хейвлок рязко се обърна и стреля. Куршумът се заби в стената. Офицерът от ВКР се хвана за лакътя, но кръвта изби през ризата му и прокапа на пода.
	— _Ублюдок_* — изкрещя той.
	[* Мерзавец (рус.). — Бел.прев.]
	— Ние едва сега започваме! — прошепна Майкъл, едва контролирайки гнева си. Той се приближи до руснака, бутна го до стената, извади оръжието му от отворения кобур и го хвърли в другия край на стаята. — Ти беше толкова уверен в себе си, другарю, толкова сигурен във фактите си! Никога не ги излагай така твърдо, винаги оставяй съмнение за грешка, защото грешки могат да се допуснат. Ти дори направи няколко.
	Руснакът не отговори нищо, но в очите му се четеше злоба и примирение. Хейвлок познаваше този поглед, познаваше комбинацията от злоба и осъзнаването на собствената смъртност — тези неща бяха вътрешно присъщи на определени мъже, възпитани да мразят и да умират. Сборове от хора, които съществуваха под различни имена: _Гестапо, Нипон Кай, активистите на ООП, Военная_… Но имаше и по-дребни риби, аматьори, които не признаваха нищо друго, освен омраза и арогантност, смъртта, на които не бе част от детинските им пазарлъци. Това бяха зловещо крещящи фанатици, които маршируваха под такта на барабаните на светата ненавист.
	Майкъл отговори на мълчанието с мълчание, на погледа с поглед. След малко изрече спокойно:
	— Не си хаби адреналина. Няма да те убия. Готов си за това, всъщност готов си вече от години. Проклет да съм, ако ти услужа. Не, най-напред ще ти пръсна капачките на коленете, а после ще ти откъсна ръцете. Не си обучаван да живееш с последиците. Никой не е, но такива като вас най-малко. Толкова много най-обикновени неща ще бъдат невъзможни за теб. Най-простите неща. Да отидеш до вратата или до шкафа с папки. Да ги отвориш. Да набереш телефонен номер или да отидеш в тоалетната. Да извадиш пистолет и да дръпнеш спусъка.
	Лицето на руснака беше пребледняло и долната му устна трепереше.
	— Нет! — прошепна той дрезгаво.
	— Да! — каза Хейвлок. — Само по един начин можеш да ме спреш. Кажи ми какво се случи на Коста Брава.
	— Казах ти! _Нищо!_
	Майкъл наклони магнума и стреля в бедрото на офицера. Струя кръв бликна и обля стената. Руснакът изкрещя и се свлече на пода. Хейвлок затисна устата му с длан.
	— Не уцелих капачката. Нищо, сега няма да пропусна. Все ще улуча една от двете. — Той се изправи и наклони пистолета надолу към ниската цел.
	— Не! Спри! — офицерът от ВКР се претърколи на пода, държейки се за крака. Беше пречупен — можеше да приеме смъртта, но не онова, което Майкъл му бе обещал. — Ще ти кажа каквото знам.
	— Ще разбера, ако ме излъжеш. Пръстът ми е на спусъка и пистолетът е насочен към дясната ти ръка. Ако ме излъжеш, вече няма да я имаш.
	— Това, което ти казах, е истината. Ние не бяхме на Коста Брава онази нощ.
	— Шифърът ви беше разгадан. Направиха го във Вашингтон. Аз видях радиограмата, аз я изпратих!
	— Вашингтон не е разгадал нищо. Този шифър беше изоставен седем дни преди нощта на четвърти януари. Даже и да си изпратил радиограма и тя да е била приета, ние не бихме могли да ти отговорим. Това беше физически невъзможно!
	— Защо?
	— Никой от нас не се намираше наблизо до този район, никой! Заповядано ни беше да напуснем сектора. — Руснакът се задави и лицето му се изкриви от болка. — Всякаква дейност беше преустановена за въпросния период. Беше ни забранено да се приближаваме на повече от двайсет мили до плажа Монтебело на Коста Брава.
	— Лъжец!
	— Не! — каза руският офицер и подгъна кървящия крак под себе си. Тялото му беше изпънато и погледът му не изпускаше Майкъл. — Не, не лъжа. Такава беше заповедта от Москва.


	Втора част

	15

	Тази нощ във Вашингтон валеше. Поривистият вятър шибаше под наклон проливния дъжд и караше пешеходци и шофьори да не се доверяват на зрението си: светлините на фаровете се отразяваха, пречупваха и размиваха в почти плътната водна стена, която се изливаше. Шофьорът зад волана на лимузината, насочила се по 14 улица към източния вход на Белия дом, имаше същия проблем. Той натисна спирачки и отби към тротоара, за да избегне сблъсъка с връхлитащата кола, чиито високо разположени фарове й придаваха приликата с огромно атакуващо насекомо. Маневрата се оказа излишна: малката кола беше спряла отляво в своята лента, непосредствено до осевата линия. Шофьорът си помисли дали много високопоставените му пасажери са забелязали грешката.
	— Извинете ме, господа — каза той, поизвърнал глава към микрофона на интеркома, и погледна в огледалото за обратно виждане към стъклената преграда, отделяща задната част на купето.
	Никой не отговори. Сякаш не го бяха чули, макар че синята лампичка на интеркома светеше, а това бе знак, че е включен. Червената, разбира се, не светеше и той не можеше да чуе нищо от онова, което се говореше на задната седалка. Всъщност червената лампичка по правило си стоеше изгасена, освен в редките случаи, когато му се налагаше да получи указания и два пъти всеки ден системата се проверяваше в гаража, преди той или друг шофьор да потегли за някъде. Говореше се, че са монтирани миниатюрни датчици, които се задействат и при най-деликатния опит за намеса в системата.
	Хората, които ползваха тези лимузини, бяха определяни лично от президента на Съединените щати, а шофьорите, които ги обслужваха, бяха обект на непрекъснати проверки от страна на службата за сигурност. Всички шофьори бяха неженени, без деца, военни ветерани, доказали качествата си във военна обстановка — с опит във воденето на партизанска война и способни да прилагат изненадващи тактически ходове. Самите лимузини бяха конструирани така, че да предлагат максимална защита. Стъклата на прозорците можеха да устоят на удара на куршуми 45-и калибър, многобройни предаватели позволяваха да се контролира с точност местоположението на колата по всяко време, с натискане на бутон можеше да се изхвърля във всички посоки два вида газ през малки дюзи — единият само парализиращ, който се използваше от отдела за борба с безредиците, другият — смъртоносна смес на основата на съединение, което бе създадено за борба с терористи. Освен конкретните си задачи шофьорите имаха една постоянна заповед: „Охранявайте пътниците си с цената на вашия живот.“ Защото в колите пътуваха само хора, запознати с тайни от национално значение — съветниците на президента по време на криза.
	Шофьорът погледна часовника на таблото пред себе си. Беше девет и двайсет — бяха изминали почти четири часа, откакто бе върнал колата в гаража след последната си задача и беше изчакал проверката на всичките й системи, за да си тръгне. Трийсет и пет минути по-късно, когато довършваше питието си в един ресторант и се готвеше да си поръча вечеря, чу тихия сигнал на пейджъра от калъфа на колана си. Той позвъни на диспечера към службата за сигурност на телефонен номер, който не фигурираше в никой указател, и получи заповед да се върне в гаража незабавно: _Тревога Водолей едно, Скорпион се спуска_. Безсмислена фраза, но посланието беше недвусмислено — някой в Белия дом бе натиснал бутона, старшите шофьори встъпваха екстрено в дежурство и всички предишни разпореждания се отменяха.
	Когато пристигна в гаража, с изненада констатира, че само две коли са готови за излизане. Беше очаквал, че ще види поне шест или седем черни „Ейбрахама“*, извадени от клетките им и готови да потеглят, но бяха само два — единият със заповед да отиде в Беруин Хайтс, Мериленд, а вторият — неговата машина — с направление за базата Андрюс, където трябваше да изчака кацането на двама души, пристигащи с военни самолети от два различни острова в Карибите. Някой вече се беше погрижил самолетите да пристигнат в интервал от петнайсетина минути.
	[* Умалително от модела на колата (малкото име на президента Линкълн е Ейбрахам). — Бел.прев.]
	По-младият от двамата пристигна пръв и шофьорът веднага го позна. Казваше се Холярд, макар репутацията му да бе завоювана на суша*. Генерал-лейтенант Малкълм Холярд: Втора световна война, Корея, Виетнам. Смел военен, започнал кариерата си като взводен и после полкови командир във Франция, след това на Рейн, по-късно при Кесонг и Инчун, за да стигне до армейски командир в Югоизточна Азия, където шофьорът няколко пъти го беше виждал в Дананг. Той беше странна птица в редиците на висшите военни: никога не даваше пресконференции и не позволяваше на фотокореспондентите — военни или цивилни — да разберат нещо за живота му. Холярд, известен с прозвището Опънатото въже, се считаше за великолепен тактик и беше един от първите, заявили, че Виетнам е идиотизъм, при който не може да се спечели. Избягваше публичността със същата упоритост, която проявяваше на бойното поле, и се говореше, че скромността му допадала на президента.
	[* Наименованието на вид въже при яхтите. — Бел.прев.]
	Генералът бе ескортиран до лимузината и след като поздрави шофьора, седна на задната седалка, без да каже дума повече.
	Вторият мъж кацна двайсет минути по-късно. Той се различаваше от Опънатото въже Холярд, както орелът се различава от лъва, но и двамата бяха великолепни представители на видовете, които представяха. Адисън Брукс беше започнал като адвокат, после международен банкер, след това консултант на държавници и посланик, за да стане сам високопоставен държавник и съветник на президенти. Беше олицетворение на аристокрацията от Източното крайбрежие, един от последните консервативни представители на старата школа и първообраз на дипломат от корпуса за бързо реагиране, смекчаващ представата за себе си с едно бързо реагиращо остроумие, което можеше да бъде както безобидно и предразполагащо, така и унищожително. Беше оцелял в политическите схватки, проявявайки ловкост, не по-малка от тази на Холярд на бойното поле. Това, което характеризираше и двамата, бе, че могат да направят компромис с реалността, но не и с принципите си. Тази преценка не принадлежеше на шофьора, разбира се: той я беше прочел на страниците на „Вашингтон Поуст“, където поради факта че познаваше посланика и беше виждал генерала в Дананг, вниманието му бе привлечено от един политически коментар, в който се анализираха двамата съветници. Случвало му се беше да откарва посланика на различни места и бе поласкан, че старият Брукс го помнеше по име и винаги намираше време за фраза от рода на: „Имам внук, който се кълне, че те е гледал, когато си направил двеминутна смяна за Стийлърите, Джек“ или „Дявол да го вземе, Джек, не мога да разбера как така не пълнееш. А мене жена ми ме кара да си пия джина с някакъв невъзможен диетичен плодов сок!“. Последното бе преувеличение, защото посланикът беше висок, строен мъж, чиято прошарена коса, източени черти на лицето и перфектно подстригани сиви мустаци го правеха да прилича повече на англичанин, отколкото на американец.
	Тази нощ обаче липсваха подобни лично адресирани фрази, както и обичайните шеги. Брукс кимна разсеяно, когато шофьорът слезе, за да му отвори вратата, след което застина, когато погледът му се срещна с този на седящия вътре генерал. В този момент посланикът тихо произнесе със загрижен глас една-единствена дума — „Парсифал“ — и това беше всичко.
	След като Брукс седна до генерала, те си размениха няколко фрази. Лицата им бяха напрегнати, те често се споглеждаха, като че ли единият задаваше въпрос, на който другият не можеше да отговори. След това замълчаха или поне така изглеждаше в моментите, когато погледът на шофьора се вдигаше към ретровизьора. Няколкото пъти, когато ги беше погледнал, както в момента например, дипломатът и военният гледаха право пред себе си и никой не говореше. Каквато и да беше кризата, довела ги в Белия дом от островите в Карибско море, тя очевидно не можеше да се дискутира.
	И когато зави по краткия път до охранявания източен вход на Белия дом, в главата на шофьора минаваха различни мисли. Като много други колежански атлети, чиито умения бяха по-скоро на игрището, отколкото в класната стая, по внушение на треньорите той бе изкарал курс по възприемане на музика. Голям номер му скроиха тогава — курсът се беше оказал много тежък. Но все пак той си спомняше: _Парсифал_* беше опера от Вагнер.
	[* Рицар, тръгнал да търси Светия Граал. — Бел.прев.]

	* * *

	Шофьорът на „Ейбрахам“-7 зави от „Кенилуърт Роуд“ към жилищната част на Беруин Хайтс, Мериленд. Идваше тук за трети път и затова бе избран за този маршрут, въпреки че вече бе изказвал нежеланието си да обслужва помощник държавния секретар Емъри Бредфорд. Когато диспечерът го попита за причините, единственото, което можа да каже, бе, че не го харесва.
	— Това изобщо не ни интересува, приятелю — бе отговорът. — Времето, когато вкусовете ти ще се превърнат в наша политика, тепърва предстои. Просто си свърши работата.
	Но, разбира се, проблемът беше в работата. Ако в работата се включва и това да се защити животът на Бредфорд с цената на собствения живот, той не беше сигурен, че е готов да го стори. Преди двайсет години студеният, аналитичен Емъри Бредфорд беше един от най-добрите, най-умните представители на новото поколение млади прагматици, които изтласкваха противниците си наляво и надясно в устрема си към властта. И трагедията в Далас с нищо не забави този устрем; скръбта бързо бе сменена от нагаждане към променената ситуация. Нацията беше под заплаха и онези, които бяха надарени със способността да противостоят на агресивната природа на комунизма, трябваше да заемат твърда позиция и да обединят силите на останалите. Бредфорд — човек, лишен от емоции, с плътно свити устни — стана безстрастен ястреб. А една игра — „доминото“, неочаквано се превърна в теория, на която се основаваше оцеляването на свободата.
	А в Айдахо едно здраво фермерско момче се зарази от треската. То не можеше да не отговори на повелята на деня; трябваше да заеме своя позиция срещу дългокосите хипари, които горяха националния флаг и повиквателните си и плюеха върху неща, които бяха почтени и… и американски. Така девет месеца по-късно фермерското момче се озова в джунглата, за да види как снаряди отнасят главите, ръцете и краката на приятелите му. То стана свидетел как десантници бягат от атаките с напалм и как техните командири разпродават автомати, джипове и порционите храна на цели батальони. Постепенно осъзна онова, което беше толкова очевидно за всички, с изключение на онези във Вашингтон и командването в Сайгон. Така наречените жертви на така наречените атеистични орди не даваха и пет пари за каквото и да било друго, освен за собствените си кожи и собствената си материална изгода. Това бяха хората, които горяха и плюеха на онова, което не можеше да бъде изтъргувано или продадено, и се смееха. Боже, колко страшно се _смееха_! Над своите така наречени спасители, онези кръглооки наивници, които поемаха огъня върху себе си, които стъпваха върху мините и губеха ръце, крака… глави.
	И тогава дойде проглеждането. Онзи подивял ястреб, известен във Вашингтон като Емъри Бредфорд, видя светлината, една различна светлина. В едно необикновено публично признаване на собствена вина пред Сенатската комисия той заяви на нацията, че нещо не е както трябва, че онези гениални планировчици — включително и той самият — са направили фатална грешка. Призовал за незабавно изтегляне, безстрастният ястреб се превърна в страстен гълъб.
	И бе възнаграден от аплодисменти със ставане на крака. В момент, когато джунглите бяха осеяни с ръце, крака и глави, едно фермерско момче от Айдахо правеше всичко възможно да не се превърне във военнопленник. Овации със ставане на крака, майната му!
	_Не, мистър Емъри Бредфорд, аз няма да рискувам живота си за тебе! Няма да умирам заради тебе… отново_.
	Голямата триетажна къща в колониален стил се издигаше в дъното на безукорно окосена ливада, която подсказваше още наличието на плувен басейн и тенис корт, скрити някъде. Най-добрите и най-умните имаха своите прищевки, но това бе част от стила им на живот и бе пряко свързано с тяхната стойност и техния имидж. Фермерското момче от Айдахо се запита как ли помощник държавният секретар Емъри Бредфорд би се държал в компанията на водни плъхове, нападнали тръстикова клетка, потопена в застоялата вода край делтата на Меконг. Вероятно много добре, дяволите да го вземат.
	Шофьорът протегна ръка, бръкна под таблото и извади от там микрофон. Натисна бутона и заговори:
	— „Ейбрахам“ седем до диспечера.
	— Казвай, „Ейбрахам“ седем.
	— Пристигнах. Моля, уведомете каргото по телефона.
	— Готово, седем. Добре се движиш. Ти и „Ейбрахам“ четири ще пристигнете при Водолей по едно и също време.
	— Радвам се, че одобряваш. Опитваме се да се харесаме.

	* * *

	Тримата слязоха с асансьора заедно и двамата по-възрастни мъже бяха учудени, че съвещанието ще се състои в една от подземните зали за стратегическо планиране, а не в Овалния кабинет. Само помощник държавният секретар, стиснал дръжката на дипломатическото си куфарче, изглежда, разбираше от какво е продиктувано това. Предимствата, разбира се, бяха свързани с оборудването. В тази зала имаше компютри и средства за визуализиране, които прехвърляха образа върху огромния екран на стената, имаше комуникационна техника, която свързваше Белия дом с почти всяко място на земята, имаше машини за обработка на данни, които бяха в състояние да извлекат отделни факти от масата безполезна научна информация. Но дори цялото съвременно оборудване във Вашингтон само по себе си беше безполезно, ако не се появеше идеята. Дали тази идея се бе появила? Повикването от президента не даваше никаква индикация за това. По-скоро ставаше дума за обратното. „Скорпион се спуска“ бе предзнаменование за катастрофа и всеки усещаше стягане на коремните мускули, когато достигнаха долното ниво и вратата на асансьора се отвори към строгия коридор с боядисани в бяло стени. Те излязоха и тръгнаха в крачка към определената зала и очакващия ги президент на Съединените щати.
	Президентът Чарлс Беркуист поздрави делово всеки от тях и те разбраха. Студенината не бе присъща на този силен мъж от Минесота — можеше да бъде твърд, много твърд, но не и студен; сега просто беше изплашен. Той направи жест с ръка към масата на подиума във формата на буквата U, обърната към екрана на стената на около трийсет фута срещу отворената й страна. Тримата изкачиха двете стъпала заедно с президента и заеха местата си. До всеки имаше малка настолна лампа, която осветяваше оставения бележник. Адисън Брукс седна отдясно на президента, генерал Холярд отляво, а по-младият Емъри Бредфорд — до държавника през един стол, така че той да може да се обръща и към тримата. Разположението им подсказваше, че повечето въпроси щяха да бъдат отправени към Бредфорд, който на свой ред щеше да задава въпроси на онези, които щяха да бъдат привиквани да отговарят. Под U-образната маса и по средата на разстоянието до екрана имаше друга маса, по-малка, правоъгълна, с два въртящи се стола, за да може седящите в тях да се завъртат и наблюдават екрана.
	— Изглеждате изморен, мистър президент — обади се Брукс, след като всички седнаха и нагласиха индивидуалните си лампи.
	— Наистина съм изморен — съгласи се Беркуист. — Освен това извинявам се, че ви извиках заедно с Мал в това отвратително време.
	— Щом сте преценили за необходимо да ни извикате — обади се Холярд и в гласа му звучеше искреност — времето е най-малкият проблем.
	— Прав сте. — Президентът натисна бутон, монтиран на масата вляво от него. — Първият слайд, ако обичате. — Осветлението над главите им изгасна и останаха да светят само настолните лампи. Екранът в края на стаята се раздели на четири и в четирите части се появиха снимки на четирима души. — Познавате ли някого от тези хора? — запита Беркуист и добави в по-остър тон: — Въпросът не се отнася до Емъри. Той ги познава.
	Посланикът и генералът погледнаха Бредфорд и после обърнаха глави към фотографиите. Адисън Брукс проговори пръв:
	— Мъжът в горния десен квадрат е Стърн. Дейвид или Даниел Стърн, ако си спомням добре. Работи в Департамента, нали? Един от европейските специалисти, умен, аналитичен и свестен човек.
	— Да — потвърди тихо Беркуист. — А ти, Мал? Познаваш ли някого?
	— Не съм сигурен — проговори запасният генерал, примижавайки към екрана. — Онзи под Стърн, долу вдясно. Мисля, че съм го виждал по-рано.
	— Виждал си го — потвърди Бредфорд. — Работил е известно време в Пентагона.
	— Не мога да се сетя за униформата, за чина му.
	— Не е носил униформа и не е имал чин. Той е лекар и е бил вещо лице пред много комисии, разследващи психическите травми при военнопленниците.
	— Разбира се, сега си спомням. Психиатър е.
	— Един от водещите експерти по поведението при стрес — поясни Бредфорд, наблюдавайки реакцията на двамата по-възрастни мъже.
	— Какво беше това? — попита неспокойно посланикът. — Поведение при стрес?
	Думите стреснаха съветниците. Военният се наведе напред.
	— Има ли връзка? — попита той помощник-секретаря.
	— С Парсифал?
	— Разбира се, какво друго бих могъл да имам предвид? Има ли?
	— Има, но не е това.
	— Какво не е това? — попита Брукс неспокойно.
	— Специалността на Милър. Това е името му. Д-р Пол Милър. Според нас връзката с Парсифал няма общо с интереса му към стреса.
	— И слава Богу — промърмори генералът.
	— Тогава каква е връзката? — настоя нетърпеливо дипломатът.
	— Мога ли, г-н президент? — запита Бредфорд и погледна върховния главнокомандващ. Беркуист мълчаливо кимна и помощник-секретарят се обърна към екрана и фотографиите на него. — Двамата мъже отляво — съответно горе и долу, са Джон Филип Огилви и Виктор Алан Доусън.
	— Доусън е адвокат — прекъсна го Адисън Брукс. — Не се познаваме, но съм чел някои от анализите му. Той е просто гений в областта на международните преговори. Усеща инстинктивно същината на чуждите законодателни системи и разбира техните нюанси.
	— Гениален — съгласи се президентът тихо.
	— Последният човек — бързо продължи Бредфорд — е не по-малък експерт в своята област. Бил е таен агент в продължение на години и беше един от най-добре информираните тактици в сферата на тайните операции.
	Помощник-секретарят съзнателно използва минало време и тази подробност бе забелязана от двамата съветници. Те се спогледаха, а после погледнаха към президента Беркуист. Минесотчанинът кимна.
	— Мъртви са — каза президентът, вдигна дясната си ръка към челото и нервно разтри веждите си. — И четиримата. Огилви загина преди четири дена в Рим от куршум, непредназначен за него, при обстоятелства, за които разполагаме с приемливо обяснение. Станалото с другите не е от категорията на нещастните случаи — те бяха убити тук. Доусън и Стърн едновременно, а Милър на двайсет мили оттук, горе-долу по същото време.
	Посланикът се наведе напред и впи очи в екрана.
	— Четирима — каза той тревожно. — Единият от тях експерт по европейските въпроси и политиката ни там, вторият — адвокат, чиято дейност е изцяло насочена към международното право, третият — ветеран, таен агент с огромен тактически опит, и четвъртият — психиатър, признат за водещ специалист по въпросите на поведението под стрес.
	— Странна колекция от жертви — завърши недоизказаната мисъл възрастният военен.
	— Те са свързани, Мал — каза Брукс. — Един с друг, и то още преди Парсифал. Прав ли съм, г-н президент?
	— Нека Емъри обясни — отговори Беркуист. — Тъй като ще поеме работата, нека обясни той.
	В погледа на Бредфорд ясно се долавяше разбирането, че макар и да се налага той да даде обяснението, отговорността трябва да бъде споделена. Независимо от това, той пое бавно въздух и започна със спокоен тон, който предвещаваше, че може да се очаква най-лошото:
	— Тези мъже са стратезите на „Консулски операции“.
	— Коста Брава! — възкликна с шепот посланикът.
	— Те са успели да разчепкат нещата и са стигнали до нас — каза Холярд и в очите му проблесна съвсем по военному гневното приемане на факта. — И са си платили.
	— Да — съгласи се Бредфорд — но не знаем как е станало това.
	— Как са били убити? — запита генералът недоверчиво.
	— Това ни е известно — отговори помощник-секретарят. — Много професионално и решението за това е било взето мигновено.
	— Какво тогава не разбирате? — В гласа на Брукс прозвуча раздразнение.
	— Връзката с Парсифал.
	— Но казахте, че връзка има — настоя възрастният държавник. — Има ли всъщност или не?
	— Със сигурност има. Но не можем да я открием.
	— Не ви разбирам — каза военният.
	— Започни от самото начало, Емъри — прекъсна ги президентът. — От това, което е начало за тебе. От Рим.
	Бредфорд кимна.
	— Преди пет дни стратезите са получили спешна телеграма от нашия човек в Рим, някой си подполковник Бейлър — с агентурно име Браун. Той осъществява контрол над мрежата за тайни операции.
	— Лари Бейлър?
	— Да, генерале.
	— Чудесен офицер. Дайте ми десет негри като него и можете да изхвърлите випускниците на Военния колеж.
	— Подполковник Бейлър е чернокож, г-н посланик.
	— Очевидно, г-н помощник-секретар.
	— За Бога, Емъри — обади се Беркуист.
	— Да, г-н президент. Ще продължа, като кажа, че телеграмата на Бейлър се е отнасяла до срещата му с… — Брадфорд направи пауза. После неохотно каза името: — Майкъл Хейвлок.
	— Коста Брава — прошепна военният.
	— Парсифал — допълни Брукс, поспря за малко и продължи, влагайки нещо като протест в интонацията си: — Но Хейвлок бе изваден от тази история. След клиниката и раздялата със службата той остана под наблюдение, беше проверяван и всеки негов ход се разглеждаше, както се казва, под микроскоп. Убедихме се, че няма нищо, абсолютно нищо.
	— Дори по-малко от нищо — съгласи се мъжът от Държавния департамент. — При контролирани обстоятелства той прие лекторски пост — като доцент — в университета „Конкорд“, Ню Хемпшир. И съдейки по всичко, беше деликатно изваден от играта и ние се върнахме към първоначалния сценарий.
	— Какво промени нещата? — запита военният. — Какво промени статуса на Хейвлок?
	Бредфорд отново замълча, после отново поде все така неохотно:
	— Една жена на име Карас — обясни той тихо. — Изплувала отнякъде на повърхността и той я видял. В Рим.
	Над масата се възцари тишина. Лицата на двамата по-възрастни мъже се опънаха, погледите им се заковаха в помощник-секретаря, който ги посрещна с неподправено примирение. Накрая посланикът проговори:
	— И кога се е случило това?
	— Преди десет дни.
	— Защо не сме били информирани, г-н президент? — попита Брукс, без да сваля очи от Бредфорд.
	— Причината е, че аз самият не бях информиран — избърза помощник-секретарят, преди президентът да успее да отговори.
	— Намирам подобно обяснение за неприемливо.
	— Това наистина е прекалено — съгласи се с остър тон военният. — Какво, по дяволите, си мислите, че ръководите тука?
	— Една изключително ефективна организация, която реагира на входни данни. И която конкретно в случая се оказа прекалено ефективна, твърде чувствителна.
	— Обяснете ни думите си — заповяда Холярд.
	— Тези четиримата — каза Бредфорд, посочвайки изображенията на четиримата мъртви стратези на екрана — са били убедени, че жената на име Джена Карас е била убита в Коста Брава. И как иначе биха могли да мислят? Ние разиграхме всичко, без да пропускаме и най-малката подробност. Нищо не бе оставено на въображението им, смъртта й бе наблюдавана от самия Хейвлок и беше потвърдена по независим път впоследствие с окървавените й дрехи. Искахме тази смърт да бъде приета и никой да не я постави под съмнение; и най-малко от всички — Хейвлок.
	— Но тя се появила на сцената — настоя Холярд. — Споменахте, че той я е видял. И предполагам, че именно тази информация е била предадена с телеграмата на Бейлър?
	— Да.
	— И защо за това не е било докладвано незабавно? — осведоми се Брукс.
	— Защото те просто не са повярвали — обясни Бредфорд. — Помислили са, че Хейвлок се е побъркал и има халюцинации. Изпратили са Огилви в Рим, което само по себе си е безпрецедентно и доказва колко сериозно се гледали на развиващата се криза. Бейлър потвърждава това. Той твърди, че според Огилви нервите на Хейвлок не са издържали и че е започнал да вижда неща, които не съществуват, че халюцинациите му са резултат от дълбоко скрити, латентни чувства на неприязън и вражда, останали в продължение на години под натиск. Той просто бил експлодирал, това е искал да каже Огилви.
	— Тази преценка вероятно е на д-р Милър — прекъсна го президентът. — Той е единственият, който би могъл да я направи, ако човек се замисли върху това.
	— Поведението на Хейвлок се влошило много бързо — продължи помощник-секретарят. — Той заплашвал да направи разкрития за минали и настоящи тайни операции, с което би ни компрометирал в цяла Европа, ако не получи обяснения и отговори. Дори изпратил изобличителни телеграми, за да демонстрира какво може да се случи. Стратезите са приели нещата крайно сериозно. Огилви е заминал за Рим или да върне Хейвлок… или да го убие.
	— Вместо това убили него — подметна военният. Не като въпрос, а по-скоро като констатация.
	— Трагичен инцидент. Подполковник Бейлър е прикривал срещата на Огилви с Хейвлок на хълма Палатин — едно усамотено място. Възникнал е спор, при който преждевременно е била използвана газова капсула от страна на Огилви и след което Хейвлок го заплашил с пистолет. Бейлър разказва, че чакал до последния момент. Стрелял в мига, когато бил убеден, че Хейвлок ще убие Огилви, и очевидно бил прав. Огилви вероятно е почувствал същото — в същия миг той се хвърлил към Хейвлок и паднал под куршума на Бейлър. Всичко това го има в отчета на Бейлър и той, разбира се, е на ваше разположение.
	— И това ли са приемливите обстоятелства, г-н президент? — запита Брукс.
	— Само доколкото става дума за обяснение, Адисън.
	— Естествено — обади се Холярд и кимна, поглеждайки към Бредфорд. — Ако това са думите на Бейлър, аз нямам нужда от отчета му. Как приема той нещата? Този човек не обича да бъде между губещите.
	— Тежко е ранен в дясната ръка. Костта е раздробена и може да не заздравее както трябва. Очевидно е, че това е краят на неговата дейност.
	— О, не го отписвайте, това би било грешка. Поставете го зад някое бюро.
	— Ще направя тази препоръка пред Пентагона, генерале.
	— Нека се върнем на нашите стратези от „Кон Оп“ — каза държавникът. — На мене все още не ми е ясно защо не са докладвали за получената от Бейлър информация, особено мотивите на Хейвлок за изпращането на тези „изобличителни телеграми“, мисля, че ги нарекохте. Между другото, колко изобличителни са те?
	— „Обезпокоителни“ е по-точната дума, но най-точно могат да се окачествят като „фалшива тревога“. Една от тях беше изпратена до нас — кодирана с до неотдавна използван шифър „1600“ за съобщения с висок приоритет; в нея се твърди, че в Белия дом има дълбоко законспириран съветски агент. Друга телеграма е получена в Надзорната комисия на Конгреса и в нея се казва, че резидентурата на ЦРУ в Амстердам е корумпирана. И в двата случая избраният шифър и споменатите имена на служители в Амстердам придават правдоподобност на информацията.
	— А има ли истина в тези информации? — запита военният.
	— Абсолютно никаква. Но реакцията беше бурна. Стратезите разбраха, че имат основания да очакват нещо още по-лошо.
	— В такъв случай те са имали още по-сериозни основания да подадат информация за мотивите на Хейвлок — продължаваше да настоява Брукс.
	— Може и наистина да е било така — отговори замислено Бредфорд. — Поне за някого. Ще стигнем и до това.
	— Защо са били убити? Каква е връзката им с Парсифал? — генералът сниши глас: — С Коста Брава?
	— Нямаше никаква „Коста Брава“, Мал, преди ние да я измислим — напомни президентът. — Но и това би следвало да се разкаже по ред. Защото това е единственият начин, по който можем да стигнем донякъде… ако изобщо можем да разберем логиката.
	— Това изобщо не трябваше да се случва — подметна сивокосият държавник. — Ние нямахме никакво право.
	— Ние нямахме избор, г-н посланик — каза Бредфорд и се наведе напред: — Държавният секретар Матиас изфабрикува уликите срещу Карас, ние всички знаем това. Целта му, поне доколкото можем да я схванем, беше да извади Хейвлок от ролята му на активен агент, но това е нещо, в което никога няма да сме сигурни. Тяхната дружба беше здрава, с корени далече в миналото; семейните връзки са били още по-здрави и датират от Прага. Бил ли е Хейвлок част от плановете на Матиас или не? Бил ли е той съзнателен изпълнител на заповеди, преструвайки се, че прави онова, което за други е нещо напълно разбираемо, или е бил неосведомена жертва на една ужасна манипулация? Трябва да разберем това!
	— Ние вече го разбрахме — възрази тихо Адисън Брукс с възмущение в гласа си. — В клиниката във Вирджиния. Върху него бяха приложени всички известни на лекарите средства за извличане на информация, но той не знаеше абсолютно нищо! И както казахте, това ни върна към първоначалния сценарий или по-точно просто ни остави в пълен мрак. Защо Матиас е искал да го извади от оперативна работа? Това е въпросът, останал без отговор, или може би дори въпросът, който ще остане без отговор. И когато разбрахме това, ние трябваше да кажем на Хейвлок истината.
	— Не можехме да го направим — изрече помощник-секретарят, облягайки се в стола си. — Джена Карас беше изчезнала и нямахме представа дали е жива или мъртва. При тези обстоятелства Хейвлок щеше да зададе въпроси, които не могат да се поставят извън Овалния кабинет… или зала като тази.
	— Въпроси — допълни президентът на Съединените щати — чието разгласяване би хвърлило света в глобална ядрена война само за няколко часа. Ако Съветите или Китай разберат, че това правителство е изпуснало контрола над нещата, от двете полукълба ще полетят междуконтинентални балистични ракети и хиляди подводници в океаните ще заемат позиции за нанасяне на втория удар, след който всичко ще бъде изтрито от лицето на земята. А истината е, че контролът е извън ръцете ни.
	Тишина.
	— Има едно лице, с което искам да се запознаете — завърши Бредфорд. — Разпоредих да го изпратят тук от един проход в Алпите на име Кол де Мулине. Бил е на работа в Рим.
	— Ядрена война — прошепна президентът и натисна бутона върху голямата извита маса. Екранът изгасна.


	16

	Хейвлок задраска седемнайсетото и осемнайсетото име от списъка, окачи слушалката на вилката на автомата и излезе от занемареното кафене в Монмартър. Позволяваше си по две обаждания на телефон. Съвременните електронни скенери можеха да локализират позвъняванията само за минути и ако някой от тези, с които опитваше да се свърже, беше включен в системата за подслушване на американското посолство, щеше да бъде все едно да се обади на човека на „Кон Оп“ в Париж и да насрочи собствената си екзекуция. Затова — две обаждания на телефон, като всеки следващ телефон да е на поне шест преки от предишния и всеки телефонен разговор да не е по-дълъг от деветдесет секунди. Беше преполовил списъка, но сега останалите имена трябваше да почакат. Наближаваше девет вечерта и крещящите светлини на Монмартър заливаха улиците с налудничави изригвания на цветове, хармониращи единствено с френетичното настроение на нощните гуляйджии в този район на града. Предстоеше му да се срещне с Граве на малка уличка в близост до улица „Норвен“. Художественият критик прекара следобеда си в търсене на някой от информаторите си, който да познава Джена Карас.
	През деня Майкъл си прибра багажа от една касета в метрото, после си купи тоалетни принадлежности, бележник и химикалка, след което нае стая в евтин хотел наблизо до „Ла Курон Нувел“. Прецени, че ако офицерът от ВКР повика помощ, едва ли ще изпрати убийците на една пряка надолу по улицата. След като се изкъпа, Хейвлок се избръсна и легна на разнебитеното легло, давайки отдих на тялото, но не и на главата си. Предприе пътуване обратно във времето, насочвайки мислите си, възстановявайки спомените си за всеки един момент, прекаран заедно с Джена в Париж. Подходът му към задачата бе чисто академичен, така както един дипломант упорито преследва хронологията на дадено събитие в объркан исторически период. Той и Джена, Джена и той: къде са ходили, какво са видели, с кого са говорили — всичко това в реда, в който беше ставало. Всяко място и сцена, причината, поради която са отишли някъде, и накрая — всяко изплуващо в съзнанието му лице, което бе от някакво значение, имаше име или ако не конкретно име, то поне самоличността на друго лице, което познаваше първото.
	След два часа и четиридесет минути ровене из спомените Майкъл се изправи в леглото, взе бележника и химикалката от масичката до себе си и започна списъка. Половин час по-късно го завърши дотолкова, доколкото му позволяваше паметта — и едва тогава си позволи почивка, знаейки, че необходимият му сън ще дойде. Знаеше също, че биологичният часовник в главата му щеше да го събуди надвечер. Така и стана. Няколко минути по-късно той вече беше на улицата, сменяйки телефон след телефон, кафене след кафене, избирайки само онези, които имаха надписа TELEPHONE на витрините си, и следейки всеки следващ телефон да е поне на шест преки от предишния.
	Провеждаше разговорите делово и с обикновен тон, но слухът му беше наострен за евентуални издайнически нотки на безпокойство в реакцията на събеседниците. Подходът му беше еднакъв за всички: трябвало да се срещне с Джена по обед в бара на Мьорис, защото пристигнали с различни самолети, но неговият закъснял с няколко часа. И тъй като Джена споменавала името на съответното лице често — искаше с това да подчертае топлите й чувства — той, Майкъл, се питал дали не се е обаждала, може би просто търсейки компания за следобеда в един град, който почти не познава.
	Повечето хора се изненадваха от позвъняването на Хейвлок, най-вече от непринудения му тон, а също, защото Джена е запомнила имената им, при това с топло чувство — в крайна сметка това бяха доста бегли познанства. И в нито един от случаите той не долови нещо повече от естествената сдържаност на хора, сблъскали се с неочакваното. Осемнайсет имена. Нищо. Къде беше отишла тя? Не можеше да е потънала в подземния свят на Париж — той щеше да я намери и тя трябваше да знае това. _Боже, къде си отишла?_
	Той стигна до улица „Равинян“ и тръгна по стръмния наклон нагоре към Монмартър, минавайки покрай къщи, които някога са били домове на легендарни личности, излезе на малък площад, известен като „Плас Клеман“, и тръгна по улица „Норвен“. Тя беше оживена и по нея бавно, на весели тълпи се носеха мераклиите да бъдат възприемани като бохеми, заредени с настроение от местните жители, които пък охотно играеха костюмираните си роли и се прибираха късно през нощта по домовете, за да преброят печалбите си. Пресечката, която Граве му беше описал, се намираше преди тясната „Рю де Сол“. Майкъл съзря прохода в плътната редица стари сгради пред себе си и тръгна по-бързо.
	Старата каменна уличка беше пуста. Псевдобохемите разбираха, че тук е границата на претенциите им, че са част от Монмартър, и осъзнаваха, че един обир на свещения хълм на мъчениците малко се различава от удар по главата с обвита в мека материя тръба из Сохо или Ист Вилидж. Хейвлок зави по уличката и инстинктивно постави ръка на магнума в колана си. Граве закъсняваше — нещо, което би ужасило дори самия него. Какво ли се е случило?
	Майкъл намери входа на някакъв безистен и се скри в сянката му; облегна се на рамката, извади цигара и запали клечка кибрит. И докато поднасяше скритото в шепите си огънче, мислите му направиха скок към Палатин, към кибритената книжка и към човека, който се опита да спаси живота му, не да го отнеме. Един умиращ мъж, който издъхна секунди по-късно и който разбра, че има предателство на най-високо ниво в правителството.
	Изведнъж откъм улица „Норвен“ се разнесе някакъв шум — кратък сблъсък между двама души. После по-високият и строен мъж възмутено се изправи и обсипа другия с дъжд от ругатни на френски. Неговият много по-млад и набит противник сопнато прокоментира родословното дърво на оскърбителя си и тръгна. Пострадалият оправи реверите на палтото си, обърна се наляво и навлезе в уличката. Граве пристигна с обичайния си _elan_*.
	[* Устрем (фр.). — Бел.прев.]
	— Merde! — изруга критикът, като видя излизащия от сянката на безистена Хейвлок. — Какви отвратителни, одърпани дрехи носят само! Знаеш ли, че когато се хранят, от устата им капе и зъбите им са жълти! Един Бог знае дали някога са се къпали или са се опитвали да говорят цивилизовано. Извинявам се, че закъснях.
	— Е, само няколко минути. Току-що пристигнах.
	— Това е без значение. Закъснях! А възнамерявах да дойда на улица „Норвен“ още преди половин час, за да се убедя, че не те следят.
	— Никой не ме следи.
	— Хм, ти поне трябва да си наясно по въпроса.
	— Разбира се, че съм наясно. Какво те задържа?
	— Един младеж, който е моя находка и който работи в катакомбите на „Ке д’Орсе“*.
	[* Улица, на която се намира френското Министерство на външните работи. — Бел.прев.]
	— Много си откровен.
	— Не ме разбра. — Граве се отмести до стената, погледна в двете посоки на улицата и това очевидно го удовлетвори. — Когато се обади след случилото се в „Ла Курон Нувел“ — нещо, което, между нас казано, не очаквах — започнах да се свързвам с всеки от моите хора, който би могъл да знае нещо за някаква самотна жена в Париж, която търси убежище, документи или по-особен транспорт, но никой не можеше да ми помогне. Крайно нелогично, защото местата, където би могла да получи тези нелегални услуги, са малко и няма да ти обяснявам колко още по-малко са другите, за които на мене не ми е известно. Проверих дори италианските квартали, имайки предвид, че придружителите й от Кол де Мулине биха могли да са й споменали някое и друго име. Но и там нищо… И изведнъж нещо ми просветна. Защо точно нелегални услуги? Може би търся не където трябва? Ами ако тази жена потърси легална помощ, без да споменава подробностите за нелегалните си мотиви? Тя би следвало да знае или най-малкото да е чувала за съществуването на определени отдели в администрациите на съюзническите правителства, а дори може да е чула за тях от тебе самия!
	— „Ке д’Орсе“?
	— Разбира се. Но става дума за по-интимни неща, за катакомбите, където на такива като тебе се предлагат някои удобства, които определено не се изнасят пред публика.
	— Дори и да има нещо подобно, аз не знам за него. Е, срещал съм се с някои хора из министерствата, но никога не съм чувал за катакомбите.
	— Лондонският Форин офис ги нарича Центрове за извеждане; собственият ви Държавен департамент има за тях не толкова изтънченото наименование Отдел за дипломатически трансфери.
	— Имунитет — каза Хейвлок. — Откри ли нещо?
	— Младият ми приятел прекара няколко часа, проучвайки тази следа. Казах му, че уреждането на нейния въпрос трябва да е станало в много кратък интервал от време. Защото, ако изобщо нещо се е случило, то трябва да е станало днес. Така че той се върна в малката си пещера след вечеря под един или друг претекст и прегледа секретната документация за деня. Мисли, че се е натъкнал на нещо, но нито той е сигурен, нито аз. Обаче ти би могъл да направиш връзката.
	— За какво става дума?
	— В десет и четиридесет и пет сутринта е бил получен меморандум от Министерството на външните работи със заявка за легализиране на самоличност. Субектът: жена, бяла, в началото на трийсетте, владее славянски езици: руски, сръбски; иска се име и статистически данни. Добре, аз разбирам, че има дузини…
	— От кой отдел на министерството е дошла заявката? — прекъсна го Майкъл.
	— Четири. Отдел четири.
	— Режин Брусак — каза Хейвлок. — Мадам Режин Брусак. Първи съветник на заместника, отдел четири.
	— Това е връзката. Подписът и името върху заявката са нейни.
	— В моя списък тя е двайсет и деветата. От трийсет и едно имена. Видяхме се с нея — аз се видях с нея — за по-малко от минута на улицата преди една година. Даже не съм сигурен дали запознах Джена с нея. Но това е нелогично, тя едва я познава… практически не я познава.
	— Имаше ли нещо особено в обстоятелствата, при които сте се срещнали тогава?
	— Донякъде. Един от техните служители се оказа двоен агент във френското посолство в Бон; периодично летеше на изток през Люкенвалде. Беше разпознат от другата страна на Берлин. По време на среща с _Geheimdienst_*.
	[* Секретните служби (нем.). — Бел.прев.]
	— Приемникът на SS, останал под контрола на Москва. Бих казал — доста изобличаващо. — Граве замълча и отпусна ръце: — Тази Брусак, тя е възрастна жена, нали? Бивша героиня от Съпротивата?
	— Тя и съпругът й. Той попаднал в Гестапо и онова, което са направили с него, никак не е било приятно.
	— Но тя е продължила борбата?
	— Да.
	— Случайно да си казвал за това на приятелката си?
	Хейвлок се замисли, дръпна от цигарата, после я хвърли и я смачка с ток.
	— Вероятно. Режин невинаги е учтива събеседничка. Може да бъде рязка, ехидна; тя сама се нарича кучка, но не е. Просто не е могла да не стане твърда.
	— Тогава нека ти задам друг въпрос, макар смътно да се досещам за отговора, който се основава повече на слухове… не на нещо, което официално да съм чел. — Критикът отново скръсти ръце: — Какво е подтикнало твоята приятелка да направи онова, на което се е решила — да приеме онзи начин на живот, който е живяла с тебе, а очевидно и преди тебе?
	— 1968-а — отговори безизразно Хейвлок.
	— Нахлуването на Варшавския блок?
	— Августовският черен ден. Черните дни. Родителите й били починали и тя живеела в Острава с двамата си по-възрастни братя, единият от тях женен. И двамата били Дубчекови активисти, по-малкият — студент, по-големият — инженер, на когото режимът на Новотни бил забранил да заема по-отговорна длъжност. Когато дошли танковете, по-малкият брат загинал на улиците, а другият бил прибран „за всеки случай“ от съветските войски за „разпит“. Останал инвалид за цял живот с премазани ръце и крака, напълно безпомощен. Застрелял се и съпругата му изчезнала. Джена заминала за Прага, където никой не я познавал, и минала в нелегалност. Знаела с кого да се свърже и какво иска да прави.
	Граве кимна; лицето му изглеждаше потъмняло даже под слабото улично осветление.
	— Всички вие, които правите онова, което трябва да правите, така тихо и така ефикасно, всички вие имате своите различни житейски истории, но в тях има и общи неща. Жестокост, болка… загуба. И искрено желание за отмъщение.
	— А ти какво очакваш? Само идеолозите могат да си позволят крясъци, нашите мисли са другаде. Това е първата причина, поради която изпращат нас. Нужно е малко, за да бъдем ефикасни.
	— Мисля също, че ви е нужно малко, за да се разпознаете един друг.
	— При определени обстоятелства, да. Но май се отвлякохме. Какво искаше да кажеш?
	— Ставаше дума за Брусак. Приятелката ти от Коста Брава със сигурност я е запомнила. Съпругът, братята, загубата… и една жена, останала сама. Такава жена ще запомни друга като нея, която е намерила сили да продължи борбата.
	— Явно я е запомнила — нещо, което не бях предполагал. — Хейвлок кимна мълчаливо: — Прав си, разбира се — каза той тихо. — Благодаря ти, че толкова сериозно си погледнал на нещата. Разбира се, че ще я запомни.
	— Бъди внимателен, Майкъл.
	— В какво отношение?
	— Искреното желание за отмъщение. Между тях двете има чувство на симпатия. Тя може и да откаже да ти помогне, нещо повече — може да ти постави капан.
	— Ще внимавам; сигурен съм, че и тя също. Какво друго можеш да ми кажеш за онзи меморандум? Споменава ли се в него направлението?
	— Не, тя би могла да тръгне, накъдето пожелае. Този въпрос сигурно е бил уреден в министерството и затова няма никаква информация.
	— Как е легендирана? Под какво име?
	— Това също е било уредено, но приятелят ми не можа да разбере, поне не тази нощ. Може би утре ще има възможност да погледне в архивите, които в момента са заключени.
	— Много късно. Ти спомена, че меморандумът е изисквал незабавно да се направи необходимото. Значи паспортът е бил изготвен и издаден. И тя вече е на път да напусне Франция. Трябва да действам бързо.
	— Какво е един ден? След дванайсет часа сигурно ще имаме името. Ще провериш набързо авиокомпаниите и ще прегледаш списъците на пътниците. И тогава ще разбереш къде е отишла.
	— Но не и как.
	— _Je ne comprends pas_*.
	[* Не разбирам (фр.). — Бел.прев.]
	— Става дума за Брусак. Ако се е съгласила да направи толкова много за Джена, ще направи още повече. Тя няма да я остави сама на някоя аерогара. Ще организира нещо. И трябва да знам точно какво ще бъде това нещо.
	— Да не мислиш, че ще ти каже?
	— Ще трябва да го направи. — Хейвлок закопча сакото, което му стоеше свободно и вдигна реверите. Уличката беше като тунел за влажния бриз, който идваше отдолу, и сега във въздуха се усещаше хлад. — По един или друг начин ще трябва да ми каже. Благодаря, Граве, отново съм ти задължен.
	— Да, така е.
	— Ще се срещна с Брусак тази нощ и ще замина сутринта… по някакъв начин. Но преди да го направя, в Париж в една банка съм депозирал касета; ще оставя един плик за тебе на пропуска. Да приемем, че това е само частично издължаване. Става дума за „Банк Жермен“ на авеню „Жорж Пети“.
	— Благодаря ти за загрижеността, но дали е разумно? Независимо от скромността ми, аз все пак съм донякъде известна фигура и трябва да проявявам предпазливост в контактите си. А там някой може да те познае.
	— Под името, което съм използвал — едва ли.
	— Тогава какво име да използвам аз самият?
	— Никакво. Просто ще кажеш, че „джентълменът от Тексас“ е оставил плик за тебе. Ако това би ти помогнало да се чувстваш по-спокоен, можеш да добавиш, че изобщо не ме познаваш. Например че се опитвам да уговоря закупуването на картина за анонимен купувач в Хюстън.
	— Ако възникнат усложнения?
	— Няма да възникне нищо. Знаеш къде отивам тази вечер и не е трудно да предположиш къде ще бъда утре.
	— Една последна дума: оставаме професионалисти, Майкъл, нали?
	— Не бих приел да бъде иначе. Така е най-чисто — и Хейвлок протегна ръка. — Отново ти благодаря. Ти най-добре разбираш колко ми помогна. Не искам да го коментирам повече.
	— Можеш да забравиш за плика, ако искаш — каза Граве, докато си стискаха ръцете и той оглеждаше изпитателно скритото в сянка лице на Майкъл. — Парите може да ти потрябват, а разходите ми бяха минимални. Винаги мога да спечеля от следващото ти идване в Париж.
	— Не променяй правилата — твърде дълго сме ги спазвали. Но ти благодаря за доверието!
	— Винаги съм те смятал за културен човек, но не разбрах нищо от цялата тази история. Защо тя? И защо ти?
	— Как бих искал да мога да ти отговоря!
	— Точно това е ключът. Нещото, което ти е известно.
	— Дори да ми е известно, нямам и най-малка представа какво е то. Сбогом, Граве!
	— _Non, au revoir_. Наистина не ми трябва твоят плик, Михаил. Ела пак в Париж. И при все това не забравяй, че си ми дължник! — и изисканият критик се обърна, за да изчезне в мрака.

	* * *

	Нямаше никакъв смисъл да го усуква с Режин Брусак — тя моментално щеше да почувства това, още повече при толкова странно стеклите се обстоятелства. От друга страна, еднакво глупаво щеше да бъде да й предостави предимството да избере мястото на срещата, защото тя щеше да загради този район с хора, за които „Ке д’Орсе“ няма и представа, че са на заплата при тях. Брусак бе труден противник и знаеше кога да замесва и кога да избягва да замесва правителството и според онова, което Джена й беше казала, можеше да реши, че е за предпочитане в преговорите с един неуравновесен американски таен агент в оставка да се използват неофициални методи. При тези методи нямаше отговорност, чекове или отчитане, а просто определена сума, за която никой не признаваше, че има нещо общо, която сменяше притежателя си и именно затова правеше ситуацията опасна. Независимо от името, което използваха, получателите на подобни суми бяха склонни към насилие и нямаше значение дали са наети от Рим за определена работа в Кол де Мулине или от офицер на ВКР, отседнал в евтин хотел на улица „Етиен“. Всички те бяха смъртно опасни, макар и в различна степен, и всички трябваше да бъдат отбягвани, освен ако не се налагаше да свършат някоя работа. Хейвлок прекрасно разбираше, че трябва да разговаря с Брусак насаме, и за целта се налагаше да я убеди, че не е опасен — поне по отношение на нея — и че може би разполага с изключително ценна информация.
	Една странна мисъл му хрумна, докато се спускаше по безкрайните стъпала на Монмартър. Той непрекъснато разговаряше със самия себе си за истината. Можеше да й каже част от тази истина, не цялата, разбира се. Лъжците я изопачаваха и Брусак можеше да повярва на тяхната, а не на неговата версия.
	Намери телефона й в указателя на Париж. Улица „Лосеран“.
	— … но никога не съм ти предлагал невярна информация и не възнамерявам да започвам да го правя от тази вечер нататък. Става дума обаче за несанкционирани действия. Много далече от това. За да можеш сама да прецениш в каква степен действам на своя глава, обади се в посолството под друго име от „Ке д’Орсе“ и попитай за моя статус. Задай въпроса на първия аташе за „Консулски операции“. Кажи например че съм ти се обадил някъде от Южна Франция и искам да се срещна с тебе. И като служител на приятелски настроено правителство поискай инструкции. Ще ти се обадя след десет минути. Не от този телефон, разбира се.
	— Разбира се. Десет минути.
	— Режин?
	— Да?
	— И спомни си за Бон.
	— Десет минути.
	Хейвлок измина пеша разстоянието до площад „Берлиоз“, като често проверяваше часовника си, знаеше, че може да си позволи пет до седем минути закъснение. Ако забавеше второто позвъняване, след като е създал известно напрежение, това можеше да му помогне да разкрие повече подробности. Той видя телефонна кабина на ъгъла; в нея някаква млада жена крещеше в слушалката и енергично жестикулираше. В пристъп на гняв тя тръшна слушалката и изхвърча от кабината.
	— _Vache!_* — възкликна девойката, минавайки покрай Хейвлок и раздразнено оправяйки презрамката на чантата си.
	[* Крава (фр.). — Бел.прев.]
	Той отвори вратата на кабината и влезе. Беше се забавил с девет минути. Набра номера и зачака.
	Чу гласа на Брусак още при първия сигнал. Беше разтревожена; явно бе успяла да се свърже с посолството.
	— Говори ли с аташето?
	— Закъсня! Каза след десет минути.
	— Говори ли с него?
	— Да. Ще се срещна с тебе. Ела в апартамента ми веднага.
	— Съжалявам! Ще ти се обадя след малко.
	— _Хейвлок!_
	Той прекъсна разговора и излезе от кабината, оглеждайки улицата за свободно такси.
	Двайсет и пет минути по-късно се намираше в друга кабина, едва различавайки номерата в тъмнината. Запали клечка кибрит и пак позвъни.
	— _Да!_
	— Вземи метрото до спирка Берси и се качи на улицата. На няколко преки вдясно има складове. Ще бъда в този район. Ела сама, защото иначе няма да се покажа.
	— Но това е просто абсурдно! Сама жена нощем в Берси!
	— Ако по това време някой се навърта там, ще го предупредя, че идваш.
	— Чудовищно! Не мога да разбера какво си мислиш?
	— Мисля си за една друга улица отпреди една година — каза Майкъл. — За Бон — и окачи слушалката на вилката.
	Районът беше безлюден, складовете потънали в мрак, уличното осветление слабо по заповед на местната управа. Беше предпочитаното време и място за използване на тайници или когато се вършат неща, които са много различни от обикновена размяна на стока. Обстановката предлагаше удобства за разговор встрани от гълчавата на оживените улици, далече от суетенето на нетърпеливите пешеходци и за разлика от бистрото или градския парк тук бяха по-малко местата, където някой нежелан наблюдател би могъл да се скрие. Малцината местни жители, които излизаха на улицата от осветеното метро, можеха лесно да бъдат наблюдавани. Всяка подозрителна кола ще бъде забелязана от няколко пресечки. Но най-голямото предимство на Майкъл беше, че е на мястото на срещата още преди тя да бъде уговорена. Той излезе от кабината и прекоси булевард „Дьо Берси“.
	Два камиона бяха паркирани един зад друг до тротоара близо до платформа за разтоварване. Каросериите им бяха празни. Удобно беше да изчака скрит между камионите, защото от това място имаше видимост в двете посоки. Режин Брусак щеше да дойде — като разгневен ловец, достатъчно провокиран, за да може да устои на изкушението да разбере необяснимото.
	Единайсет пъти той долови приглушения грохот на минаващите влакове и усети вибрацията под краката си. След шестия път концентрира вниманието си върху входа на метрото. Но кола, повикана по радиото, можеше да пристигне много бързо и след второто си обаждане той започна да оглежда и улицата с рядко минаващите по нея коли и още по-редките велосипеди. Не видя нищо обезпокоително, а в тази спокойна обстановка и най-малката дреболия щеше да му направи впечатление.
	Под краката му заглъхна грохотът на дванайсетия влак, когато я видя на стъпалата. Ниската й пълна фигура се изкачваше от светлината на ярко осветеното стълбище към полумрака на улицата. Пред нея вървеше семейна двойка и Майкъл внимателно огледа хората. Бяха възрастни, по-възрастни и от Брусак, и походката им беше бавна и предпазлива. Не можеха да й бъдат в помощ. След малко завиха наляво покрай желязната решетка на входната врата и изчезнаха в противоположната посока. Режин Брусак продължи напред с неуверената походка на възрастна жена, която съзнава колко е безпомощна, и с уплах реагираше на всеки звук — реален или въображаем. Мина под един от стълбовете на уличното осветление и тогава Хейвлок си спомни: кожата й имаше сивкав оттенък, както късо подстриганата й коса — едно доказателство за годините вътрешни терзания, останали тайна за околните, но чертите на лицето й се смекчаваха от големи сини очи, които можеха както да потъмняват, така и да излъчват топлина. И когато подмина стълба и навлезе отново в полумрака, Хейвлок си спомни думите на Граве: „Жестокост, болка… загуба“. Режин Брусак беше преживяла всичко това и бе оцеляла — спокойна, предпазлива, мълчаливо твърда и в никакъв случай победена. Беше удовлетворена от тайната, невидима власт, която правителството й беше дало — това й помагаше да получи своя реванш. Майкъл я разбираше прекрасно — в края на краищата тя просто беше една от тях. Човек, способен да оцелява.
	Вече го наближаваше. Той тихо се обади:
	— Режин.
	Тя замръзна с поглед, вперен напред, сякаш не се решаваше да го погледне. След малко изрече:
	— Трябва ли да стоя под прицел?
	— Не съм насочил пистолет. Нося го, но не е в ръката ми.
	— Добре! — Брусак рязко се извърна и вдигна чантичката си. — Изстрелът направи дупка в материята й и парченца от камъка и цимента, които куршумът раздроби, пробиха панталона на Хейвлок и го одраскаха. — Заради онова, което си сторил на Джена! — извика жената с изкривено лице. — Не мърдай! Една крачка само и следващият ще пробие гърлото ти!
	— Какво правиш?
	— Ти какво направи? За кого работиш сега?
	— За себе си, дявол да го вземе! За себе си и за _Джена_! — Хейвлок вдигна ръка по-скоро инстинктивно, но донякъде и умолително. Но противникът му беше неумолим.
	Втори изстрел се разнесе от разкъсаната чантичка, куршумът одраска външната страна на дланта му, рикошира от някаква метална част на камиона и изсвистя във въздуха.
	— _Arrêtez!_* По-скоро ще им предам труп, отколкото дишащо тяло! Още повече, когато става дума за такъв като тебе, _cochon_**!
	[* Спрете (фр.). — Бел.прев.]
	[** Свиня (фр.). — Бел.прев.]
	— На кого ще го предадеш?
	— Ти обеща, че ще ми се обадиш „след малко“, нали сам каза така? След малко, тъй да знаеш, няколко от колегите ми ще пристигнат тук — аз поех риска да се позабавят. След по-малко от трийсет минути ти щеше вече да се почувстваш сигурен и трябваше да се покажеш. И когато те пристигнат, ще отидем в една къща в провинцията, където ще се занимаем с тебе. После ще те предадем на „Габриел“*. Там те очакват. Споменаха, че си опасен, и това ми трябваше да науча… което вече и знаех.
	[* Улица, на която се намира американското посолство в Париж. — Бел.прев.]
	— Не за тебе! Аз съм опасен за тях, не за тебе!
	— За каква ме смяташ… ни смяташ?
	— Видяла си се с Джена. Помогнала си й…
	— Видях я. Изслушах я. Чух истината.
	— Такава, каквато са й внушили, а не каквато е. Сега чуй мене. Изслушай ме!
	— Ти ще говориш в подходяща обстановка. Знаеш много добре какво имам предвид.
	— Нямам нужда от химикали, кучко! И ти няма да чуеш нищо по-различно!
	— Ще се придържаме към процедурата — каза Брусак и извади пистолета от продупчената чантичка. — Излез оттам — продължи тя и направи жест с оръжието. — Застанал си в тъмното. Това не ми харесва.
	„Разбира се, че няма да ти хареса“ — помисли си Хейвлок, наблюдавайки как възрастната жена напряга очи. Както е при повечето застаряващи хора, нощта не помагаше на зрението й. Това обясняваше непрекъснатото й озъртане, откакто бе напуснала осветеното стълбище на спирката на метрото; тя се страхуваше както от неочакваните звуци, така и от неочакваните сенки. Трябваше да я принуди да продължи да говори — това отвличаше вниманието й.
	— Да не мислиш, че американското посолство ще одобри онова, което смяташ да направиш? — обади се Майкъл и излезе от сянката на платформата.
	— О, няма да се стигне до международен инцидент, още повече че ние нямаме друга алтернатива, освен да ти дадем силно успокоително. Нали те самите казват, че си бил опасен.
	— Те няма да приемат такова обяснение и ти отлично го знаеш.
	— Няма да имат голям избор. Известихме „Габриел“, че е възникнала крайно необичайна ситуация, в която бивш американски разузнавач — специалист по тайните операции — се опитва да компрометира служител на „Ке д’Орсе“. Предложил е среща на около двайсет мили извън Париж, в близост до Аржантьой, и американците са уведомени да изпратят кола с въоръжена охрана в този район. Уговорена беше и радиочестота за комуникация. Така че ще предадем американския проблем в американски ръце, след като узнаем каква е била целта на опита за изнудване. Защото трябва да защитим интересите на правителството. Напълно приемливо обяснение, даже доста щедро.
	— Боже, колко си предвидлива.
	— Много. Познавам мъжете като тебе. И жените: на тях им обръсвахме главите. Презирам те.
	— Заради онова, което ти е казала?
	— И аз като тебе мога да преценя кога ми казват истината. Тя не ме излъга.
	— Съгласен съм. Защото тя вярва във всичко, което ти е казала… както вярвах и аз самият. Но аз сгреших — Боже, колко много сгреших — така както греши тя сега. Използваха ни… и двамата.
	— От вашите хора? С каква цел?
	— _Не знам!_
	Тя слушаше и концентрацията й започваше да се раздвоява. Не можеше да се въздържи — неизвестното беше така интригуващо.
	— Как мислиш, защо се свързах с тебе? — попита той. — За Бога, разбери, че след като разполагам с връзките да те открия, бих могъл да мина и без тебе! Ти не си ми необходима, Режин. Можех да науча онова, което ми е необходимо, и без тебе. Но ти се обадих, защото ти имам доверие!
	Брусак примигна — сивата кожа около очите й се беше набръчкала от трескавия ход на мислите й.
	— Е, ще имаш шанса да поговориш… в съответната обстановка.
	— Не прави това! — извика Майкъл и пристъпи напред. Този път тя не стреля, дори не направи движение с пистолета. — Ти си задействала механизма и ще трябва да ме предадеш! Те знаят, че става дума за мене, и ти няма да имаш избор. Приятелите ти сами ще настоят на това. Те няма да склонят да рискуват с тебе, без значение какво би научила от мене… _в съответната обстановка_!
	— За какъв риск говориш?
	— Защото и самото посолство е затънало в лъжи. Заради хора, които стоят много високо!
	Възрастната жена трепна и присви очи. Не беше стреляла, когато преди секунди той рискува да помръдне.
	_Сега!_
	Хейвлок се хвърли напред с изпъната дясна ръка, твърда като железен прът. Отметна встрани пистолета в мига, когато трети изстрел раздра тишината на безлюдната улица. Сграбчи с лявата си ръка цевта на оръжието и го изтръгна от нея, а после я блъсна в стената на склада.
	— _Cochon! Traitre!_* — изкрещя Брусак и лицето й се изкриви. — Убий ме! Нищо няма да научиш от мене!
	[* Свиня! Предател! (фр.). — Бел.прев.]
	Той притискаше гърлото й с ръка, остра болка прорязваше раненото му рамо.
	— Онова, което искам от тебе, Режин — прошепна той задъхано — не може да бъде изтръгнато. Не разбираш ли? Трябва сама да ми го дадеш!
	— Нищо! На кои терористи си се продал? Страхливците на Майнхоф? Арабските свине? Израелските фанатици? „Червените бригади“? Кой има нужда от това, което можеш да продадеш?… Тя знаеше. Тя беше разбрала! И затова трябва да я убиеш! Но най-напред убий мене, предателю!
	Хейвлок бавно намали натиска върху гърлото й и още по-предпазливо отдръпна тялото си от нейното. Знаеше риска и гледаше на него напълно сериозно. От друга страна, познаваше Режин Брусак. В крайна сметка тя беше една от тях, беше оцеляла. След малко отдръпна ръката си и застана пред нея, без да отмества поглед от очите й.
	— Не съм предавал никого, освен самия себе си — започна той. — И чрез мене — един човек, когото обичах силно. Говоря напълно сериозно. Не мога да те принудя да ми кажеш онова, което трябва да знам. И между другото, наясно съм, че можеш с лекота да ме излъжеш и да ме върнеш на изходна позиция — там, където бях преди десетина дни. Ако не я намеря, ако не я върна при себе си, може би това е без значение. Знам какво направих и тази мисъл ме убива. Обичам я… имам нужда от нея. Струва ми се, че и двамата се нуждаем един от друг повече от всичко на света. Но аз научих някои неща за безсмислието напоследък. — Той вдигна пистолета в лявата си ръка и хвана цевта с дясната. После й го подаде: — Ти стреля три пъти, останали са още четири куршума.
	Брусак стоеше неподвижно, гледаше го напрегнато и изучаваше лицето му, сякаш се опитваше да проникне в съзнанието му. Взе оръжието и го насочи към главата му с безмълвен въпросителен поглед. Накрая изкривените черти на лицето й се изгладиха и враждебността й се смени с удивление. Безкрайно бавно тя отпусна пистолета надолу.
	— _C’est incroyable!_* — прошепна тя. — Значи това е истината?
	[* Това е невероятно (фр.). — Бел.прев.]
	— Самата истина.
	Режин погледна часовника си.
	— _Vite!_* Трябва да се махнем оттук. Ще пристигнат буквално след минути и ще претърсят всичко наоколо.
	[* Бързо (фр.). — Бел.прев.]
	— Къде? Не виждам таксита…
	— Метрото. Ще го вземем до „Рошеро“. Там има малък парк, където можем да поговорим.
	— А твоите хора? Какво ще им обясниш?
	— Ще им кажа, че е било проверка на готовността им да действат — каза тя и го хвана под ръка, докато тръгваха по тротоара към осветения вход на спирката на метрото. — Че съм искала да се уверя как биха реагирали в дадена ситуация. Донякъде е логично: късно е, те са сдали дежурството си, а и нали съм кучка!
	— Все пак остава посолството.
	— Знам, опитах се да предвидя всичко. Ще трябва да помисля за тях.
	— Може би ще обясниш, че така и не съм се появил на срещата — предложи Хейвлок и разтри внимателно рамото си, доволен, че болката започва да го отпуска.
	— Благодаря.
	Малкият парк на „Денфер Рошеро“ представляваше парче затревена площ с каменни скамейки, дървета с грижливо оформени корони и посипана с чакъл алея, която обикаляше малко езеро с фонтан в центъра. Единственият източник на светлина бе лампата на уличното осветление, на трийсет фута от тях, слабите лъчи, на която едва проникваха през листата на дърветата. Седнаха един до друг на студената скамейка. Майкъл разказа на Брусак онова, което беше видял — и другото, което не беше видял — на Коста Брава. Накрая трябваше да зададе въпроса:
	— Тя каза ли ти какво се случи?
	— Била е предупредена и й е било наредено да изпълнява указанията.
	— От кого?
	— Високопоставен правителствен служител от Вашингтон.
	— Как е могла да приеме неговите обяснения?
	— Бил й е представен от друг, който се идентифицирал пред нея като първи аташе за „Консулски операции“ в Мадрид.
	— Консулски… Мадрид? А аз къде съм бил тогава?
	— В Мадрид.
	— Боже мой, колко точно са го планирали!
	— Какво?
	— Цялата им проклета операция! Какви указания е получила?
	— Да се срещне с един човек същата нощ и да напусне Барселона с него.
	— И направила ли го е?
	— Не.
	— Защо не?
	— Изплашила се. Така както ми го обясни, сторило й се, че светът рухва около нея. Решила, че не може да вярва на никого. И избягала.
	— Слава Богу. Не знам кого са убили на плажа онази нощ, но това е трябвало да бъде Джена. И това прави нещата още по-грозни. Коя ли е била другата? Естествено, някоя, която не е имала и най-малка представа в какво се забърква. Докарват една жена и й казват да си поиграе на фризби в лунната нощ, а после ненадейно стрелят в нея и тя умира, осъзнавайки, че това е краят. Боже в небесата, какви хора са те?
	— Можеш да разбереш чрез Мадрид. Аташето от „Консулски операции“.
	— Не мога да го направя. Това е поредната лъжа, която са й сервирали. В Мадрид не съществува отдел на „Консулски операции“. Обстановката там не е подходяща за това. По тази причина действат от Лисабон — на около час път.
	Режин замълча, продължавайки да го гледа. След малко проговори:
	— Какво става всъщност, Майкъл?
	Хейвлок наблюдаваше фонтана, който бликаше от тъмните води на езерото. Водната му струя спадаше, умираше — нечия ръка някъде наблизо въртеше крана, за да го спре за остатъка от нощта.
	— В моето правителство действат лъжци, заели много високи постове. Успели са да проникнат там, където мислех, че това е невъзможно. Сега контролират нещата… убиват… лъжат. А някой в Москва работи заедно с тях.
	— _Москва_ ли? Сигурен ли си в това?
	— Сигурен съм. Според един човек, който не се страхуваше да умре, но не можа да понесе мисълта, че ще изживее живота си по начина, който му обещах. Някой в Москва, за когото началниците в КГБ не подозират, е в контакт с лъжците.
	— Но с каква цел? _Ти_? Да унищожат доверието в тебе, а после да те убият? Да ликвидират последиците от някоя твоя задача, като очернят досието на един мъртъв човек?
	— Не става дума за мене. Аз съм само част от играта. И макар в началото да съм бил без значение, сега изведнъж съм станал важен за тях. — Хейвлок се обърна и погледна Брусак; чертите на лицето й сега бяха меки и в погледа й се долавяше съчувствие. — Защото видях Джена и знам, че е останала жива. Сега вече трябва да ме убият. Но също трябва да убият и нея.
	— Но защо? Ти беше най-добрият!
	— Не знам. Единственото, което знам, е къде да потърся отговорите: там, където всичко започна за мене и Джена… и където беше замислено да свърши. Единият от нас мъртъв, а другият — ликвидиран, умирайки вътрешно. Извън играта.
	— Сега тя е онази, която умира вътрешно. Изумява ме, че все още може да действа, както го прави. Забележителна е. — Режин замлъкна. Водната струя на фонтана беше изчезнала и само тънки струйки вода се стичаха от отвора на тръбата в езерото. — Обичаше те.
	— В минало време?
	— О, да. Всички ние бързо свикваме да се примиряваме с новите реалности, нали? И дори по-лесно от останалите, защото неочакваната промяна е наш стар познат, както и наш враг. Ние непрекъснато търсим измяната в околните и сме непрекъснато заплашени от нея. И през цялото време сме подложени на един непреставащ тест, защото противниците ни предлагат изкушения както за духа, така и за апетитите ни. Понякога успяваме ние, понякога надделяват те. Такава е реалността.
	— И в това е безсмислието на всичко — допълни Хейвлок.
	— Ти си прекалено склонен към философски размишления, за да се занимаваш с тази работа.
	— Това е и причината, поради която излязох от играта. — Майкъл отмести поглед. — Видях лицето й в илюминатора на самолета, когато излетяха от Кол де Мулине. Очите й. Боже, беше ужасно!
	— Сигурно е било така. Случва се. Омразата се настанява там, където е имало любов. И това е единствената защита в такива случаи… Тя ще те убие, ако има възможност да го направи.
	— О, Боже… — Хейвлок се наведе напред, постави лакти на коленете си, подпря брадичка с ръце и се втренчи във фонтана. — Толкова силно я обичам. Обичах я, когато я убих онази нощ, знаейки, че оставям част от себе си на онзи плаж завинаги, когато наблюдавах как бяга, как пада в пясъка, когато чувах писъците й… желаейки да скоча на плажа и да я прегърна, да й кажа, че целият свят е една лъжа и че единственото, което има значение, сме ние двамата! Само ние… Нещо вътре в мен се опитваше да ми подскаже, че това, което се случва с нас, е ужасно, но аз, аз… се чувствах безсилен да се вслушам в истината, която то крещеше с пълен глас!
	— Ти си се държал като професионалист при професионална криза — каза Режин тихо и докосна ръката му. — Знаейки онова, което си научил, опирайки се на онова, с което си живял години наред, ти просто си направил онова, което е трябвало да сториш. Това е професионалистът.
	Майкъл я погледна.
	— Но защо не бях това, което съм? — запита той простичко. — Защо не се вслушах в другите писъци — онези, които не допуснах да се изтръгнат от гърлото ми?
	— Невинаги можем да се доверяваме на това, което наричаме инстинкт, Майкъл. И ти много добре го знаеш.
	— Знам, че я обичам… обичах я, дори когато я мразех — в онзи момент, когато професионалистът в мене очакваше смъртта й, тъй като аз бях поставил клопката за един враг. Не я мразех, обичах я. Знаеш ли защо знам това?
	— Защо, _mon cher_?
	— Защото не изпитах задоволство от победата. Ни най-малко. Единствено отвращение, единствено тъга… единствено желание нещата да бъдат такива, каквито не биха могли да са.
	— И в този момент си решил, че спираш дотук, нали? Това е, което чухме и което ми беше трудно да приема. Сега разбирам. Ти наистина си я обичал много. Колко съжалявам, Майкъл!
	Хейвлок разтърси глава, затвори очи, изпитвайки за момент облекчение от мрака.
	— Какво се е случило с нея в Барселона? — запита той и отвори очи, за да види спокойното езеро пред себе си. — Какво ти каза тя?
	— Тя не може да разбере какво се е случило. Наистина ли Съветите са те били купили или Вашингтон е разпоредил да бъде ликвидирана? За нея това било загадка — жестока загадка. Измъкнала се от Испания и отишла в Италия, пътувала от град на град, търсейки малкото хора, на които й се струвало, че може да се довери, и от които да поиска помощ, за да се скрие. Но не можела да отговори на въпросите, които непрекъснато й задавали: Къде си ти? Защо е сама, а не с тебе? В началото я било страх да каже, а когато разказвала, никой не й вярвал. Усещала, че е време отново да бяга, убедена, че хората, с които се е срещала, ще се свържат с тебе и ти ще тръгнеш отново по следите й. Не можела да се отърси от кошмара, че си все някъде наблизо, че си надушил къде е и я преследваш. А когато за кратко намерила безопасно убежище, появил се някакъв руснак, ваш общ познат от Прага, касапин от КГБ. Случайност? Кой би могъл да каже? Отново избягала, но този път откраднала голяма сума от работодателя си.
	— Да, това не можех да си обясня. Как е могла да заплати извеждането от Италия, преминаването при границата и пътя до Париж? Избрала е най-добрия вариант.
	Брусак се усмихна и сините й очи светнаха в полумрака, подсказвайки му, че ще каже нещо весело.
	— Разказа ми за случилото се със смях — не много весел, разбира се, но все пак смях. И това, че можеше да се засмее, беше чудесно, Майкъл. Разбираш ли какво искам да кажа? За малко ми заприлича на момиченце, което се радва на сторена пакост.
	— Чувам смеха й понякога насън… тогава, когато не чувам писъците й. Смехът й винаги беше тих, но завладяващ, звучеше като ехо от нещо дълбоко вътре в нея. Обичаше да се смее; така се разтоварваше, друго не можеше често да си позволи и затова го правеше с голямо удоволствие. — Той направи пауза и отново се загледа във фонтана. — Как е откраднала тези пари? Откъде?
	— В Милано.
	— Руснаците са навсякъде в Милано. С когото и да се е срещнала, сигурно е било случайност… Извинявай, та какво казваш се е случило?
	— Намерила работа на „Пиаца дел Дуомо“* в един магазин, в който се продавали книги, вестници и списания от цял свят. Знаеш ли къде е?
	[* Голям комплекс разнородни луксозни магазини в центъра на Милано, разположени под висок остъклен купол. — Бел.прев.]
	— Виждал съм го.
	— Получила работата благодарение на езиците, които знаела; боядисала си косата, купила си очила, знаеш как се постъпва. Но собственикът — дебела свиня с жена, от която той панически се страхувал, и осем деца — често я викал в офиса, опипвал я и й обещавал едва ли не „Галерия Виторио“ като възнаграждение за онова, което желаел да получи. Един ден по обед се появил руснакът; тя веднага го познала и разбрала, че пак трябва да бяга — страхувала се, че е свързан с тебе и че вие преравяте Европа, за да я откриете… През обедната почивка нахлула в офиса на собственика и заявила, че повече не може да го чака да изпълни обещанията си и че единственото, което стои между тях в този момент, е един малък заем. Докато водели разговора, вече била свалила блузата си. Побъркан от вълнение, идиотът отключил сейфа с постъпленията от последните няколко дни — било е петък, ако си спомняш.
	— От къде на къде да си спомням? — прекъсна я Майкъл.
	— Ще стигнем и до това — каза Режин с лека усмивка на устните си. — Та когато изпотеният, застаряващ Лотарио отворил сейфа, докато Джена си сваляла сутиена, и започнал да отброява няколко хиляди лири с треперещите си ръце, тя го ударила по главата с часовника от бюрото. След това бързо изпразнила сейфа, буквално смаяна от пачките, опаковани в торбички за предаване в банката. Тези пари били нейният паспорт и тя отлично съзнавала това.
	— Но били също и открита покана за преследване от страна на полицията.
	— Преследването можело да се забави колкото е необходимо, за да се измъкне от Милано.
	— Как?
	— Използвайки страха, объркването и притеснението — отговори Брусак. — Джена заключила сейфа, разсъблякла собственика и го покрила със следи от червило. След това се обадила по телефона и казала на прислужницата да предаде на жена му, че се налага спешно да дойде в офиса точно след един час — не по-късно и не по-рано.
	— Страх, объркване и притеснение — съгласи се Майкъл и кимна. — Отново го е ударила, за да е сигурна, че няма да се съвземе скоро, като е съобразила, че той едва ли ще се втурне към сейфа в присъствието на жена си, усложнявайки допълнително ситуацията, в която се е озовал… И сигурно е взела дрехите му със себе си — допълни Хейвлок усмихнат, спомняйки си каква жена е Джена.
	— Сигурно. После използвала следващите няколко часа, за да си събере багажа и тъй като знаела, че рано или късно полицията ще издаде заповед за арестуването й, измила боята от косата си. Накрая се сляла с тълпите на жп гарата в Милано.
	— Гарата…? — Майкъл се облегна на пейката и погледна Режин. — Влакът. Взела е влака за Рим! Тогава, когато я видях.
	— Момент, който тя никога няма да забрави! Изведнъж те видяла да стоиш там, вперил поглед в нея — човекът, който я накарал да се крие, да бяга, да променя външността си. Единственият на земята, от когото се страхувала да не я намери, да не я убие… а тя без дегизировка се била озовала почти до него, разпозната от него — онзи, който я ужасявал до смърт.
	— О, ако шокът не ме беше парализирал, ако бях реагирал малко по-бързо… толкова много неща щяха да се развият по-различно — Майкъл изви глава назад и закри с длани очите си. — О, Боже, бяхме толкова близо един до друг! Аз й извиках, изкрещях и продължих да крещя, но тя изчезна. Загуби се в тълпата, не ме чу… не искаше да ме чуе… и я загубих. — Хейвлок свали ръце от лицето си и стисна ръба на пейката. — След това дойде Чивитавекия. Разказа ли ти и за това?
	— Да. Там тя видяла едно подивяло животно, което се опитало да я убие на кея…
	— Но това не беше тя! Как е могла да помисли, че съм я сбъркал с друга? Боже, беше някаква шибана курва от пристанището! — Майкъл се сепна, не биваше да губи контрол над себе си.
	— Тя е видяла каквото трябва — обясни възрастната жена спокойно. — Не е могла да знае какво става в главата ти в онзи момент.
	— Как се е досетила, че ще я последвам в Чивитавекия? Един човек спомена, че му била казала, че сигурно ще разпитам шофьорите на таксита. Но не го направих. Имаше стачка и на улиците бяха излезли малко таксита.
	— И все пак таксита е имало, а според нея ти си един от най-добрите преследвачи. Ти сам си я научил, че най-добрият начин да се измъкнеш от дадена страна незабелязано е да отидеш по време на сутрешната бъркотия на някое пристанище. Там винаги ще се намери някой, който да предложи срещу добро възнаграждение свободно местенце, та макар и в трюма. Разпитала някои хора във влака, като се представила за съпруга на полски моряк от търговската флота. Хората не са глупави, разбрали какво й трябва: поредното семейство, което се изплъзва от прегръдката на Мечката. „Чивитавекия, казали й те, опитайте през Чивитавекия!“ Предположила, че може да стигнеш до същия извод, и взела съответните предпазни мерки. И била права, защото ти си пристигнал там.
	— По друг начин — обясни Хейвлок, — само защото някакъв кондуктор в третия вагон на влака си спомни за една _bella ragazza_.
	— Начинът е без значение; тя е взела мерки, но решила да наблюдава как ще се развият нещата. Както ти казах, тя е забележителна жена! Да извърши всичко това без никаква паника, да разработи стратегията сама… наистина забележително. Мисля, че ти си великолепен учител, Майкъл!
	— Тя имаше десетгодишен опит, преди да се срещнем. Имаше много неща, на които самата ме учеше. Ти си й дала дипломатическо прикритие със съответната легенда. Къде замина? С какво друго й помогна?
	— Как разбра за всичко това?
	— Не ме карай да плащам тази цена, аз и без това съм му задължен. Нека по-добре да ви свържа. Не се мъчи да го вербуваш, използвай го такъв, какъвто е. Няма да съжаляваш, ако ме послушаш, но искам да имам гаранцията.
	— Това е справедливо искане. Талантът трябва да се използва, а аз уважавам човека, който дава препоръката. И помня за Бон!
	— Къде замина?
	— Тя отпътува за най-безопасното място на света за нея, като изключим няколкото усамотени острова в Тихия океан. За Съединените щати.
	Хейвлок изгледа изненадано възрастната жена.
	— Как стигна до този вариант?
	— Прегледах телеграмите със секретна кореспонденция от вашия Държавен департамент, като се интересувах дали в тях не се споменава Джена Карас. И наистина срещнах името й. Едно-единствено споменаване от десети януари в телеграма, в която се детайлизират събитията от Коста Брава. Описана е като инфилтратор, заловен в контракапан, загинала по време на операцията. Смъртта й била потвърдена от докладите на двама независими наблюдатели и на базата на съдебномедицинска експертиза на окървавените й дрехи. Следствието по случая е прекратено, тъй като „Консулски операции“ били удовлетворени от дадените обяснения.
	— Знам как става това — промълви Майкъл: — Слушам, сър! Следващият казус, ако обичате.
	— Историята беше крайно съмнителна, разбира се. Визуалното наблюдение можеше да е резултат на заблуждение, но експертизата работи с веществени доказателства. А такива не би могло да има, поне не по законен начин. Джена Карас не само беше съвсем жива и седеше в кабинета ми, а и изобщо не бе стъпвала на онзи плаж в Коста Брава. По този начин съдебномедицинската експертиза се превръщаше в лъжа и някой много добре е знаел това — някой, който е искал лъжата да бъде възприета като истина — Брусак замълча и след малко продължи: — Мислех, че този някой си ти. Организирал си операцията и ликвидирането е станало, както е било планирано. Ако си се продал на Съветите, какво по-убедително доказателство за това можеше да има от даденото от Държавния департамент? А ако си изпълнявал инструкциите от Вашингтон, то не би могъл да допуснеш те да помислят, че си се провалил.
	— Разбирам какво искаш да кажеш, особено в светлината на онова, което ти е обяснила Джена.
	— Но аз не бях доволна, защото нещата се обясняваха някак прекалено просто, и затова реших да поразровя случая. Отидох в информационния център и въведох името й, за да получа справка за тайните операции през последните три месеца. Резултатът беше необикновен. Тя беше участвала в не по-малко от дванайсет операции, но данните за тях в нито един от случаите не бяха подадени от Държавния департамент. Информацията е била въведена на базата на телеграми от ЦРУ, които до една бяха крайно странни. Във всички ставаше дума за едно и също: правителството на САЩ обявява издирване на жена с описанието на Джена, която може би използва името Карас… Но тази фамилия беше едва третата или четвъртата в списък от половин дузина фалшиви имена. Издирването се извършваше като строго секретна и широкомащабна операция и се искаше максимално съдействие. Странно, почти аматьорско поведение. Сякаш един от секторите на вашите разузнавателни служби не искаше другият сектор да научи какво става.
	— Това не сваля подозренията от мене, нали?
	— Напротив. Ти си разкрит и лъжата е разбрана.
	— Но тогава защо не е било обявено издирване и за мен?
	— Било е или по-точно вече е обявено. Отпреди пет дни.
	Пет дни, помисли си Хейвлок. Палатин.
	— Но ти не си знаела за това.
	— Знаеха онези в „Ке д’Орсе“, на които си известен като служител за свръзка с американското правителство. Беше само въпрос на време кога името ти щеше да се появи на бюрото ми за сведение. Защото както ти, така и аз не сме споменавали един за другиго в отчетите ни. Такова беше споразумението помежду ни.
	— Оказа се, че сме взели правилно решение. Обявеното издирване свързано ли е с нещо специфично? Наричат ли ме по някакъв начин?
	— Не. Само се подчертава, че трябва да бъдеш открит и това се поставя като проблем за вътрешната сигурност. И отново в главата ми се зароди предположението: ти или си избягал оттатък, или си разкрит като двоен агент, който е лъгал началниците си и накрая е изчезнал. Нямаше значение за кое от двете става дума. Понеже се касаеше за Джена Карас, ти беше враг и в двата случая. И когато се обадих в посолството, получих потвърждението.
	— А, забравих за това. Обявен съм за опасен.
	— Ти си опасен. За някого. Проверих в Лондон, Брюксел, Амстердам и Бон. И двете съобщения за обявено издирване са били разпратени, и двете са с максимален приоритет, но това е направено по такъв начин, че да не се свързват едно с друго.
	— Ти все още не си отговорила на въпроса ми. Защо я изпрати в Щатите?
	— Току-що ти отговорих, но ти не ме слушаш. Нейното издирване — а вече и твоето — се концентрира в Европа. Рим, Средиземноморието, Париж, Лондон… Бон. Районът на издирване се разширява на север, като се предполага, че се стремите да се придвижите към Източния блок. Там са насочени усилията, там са разпръснати агентите, там са мобилизирани ресурсите. И те и не помислят да надзърнат в задния си двор.
	— Кога замина тя?
	— В три и половина днес следобед… вече вчера следобед. С полет на „Ер Франс“ за Ню Йорк, дипломатически статус, под име, извадено от закрито досие — абсолютно чисто, разбира се.
	— И неизвестно.
	— Да, но това е без значение. Името ще бъде променено.
	— Каква е уговорката?
	— Тя трябва да се срещне с един човек и без съмнение вече го е направила. Той ще организира каквото е необходимо и уговорката ни с него е да не се интересуваме от детайлите. Вие също разполагате с такива хора тук — в Париж, Лондон, Амстердам, навсякъде. И тези хора не разговарят с нас.
	— Да, съдържателите на квартирите за препращане — каза Хейвлок — които насочват изпратените хора на безопасни места, осигуряват документите за самоличност, намират семействата, където тези хора да се настаняват, и избират крайно внимателно градовете, в които това да стане. Заплащаме им чрез непосветени в играта куриери и след като контактът се осъществи, повече не се интересуваме. Просто не сме чували за тях и законът е да не се коментират. Но проблемът има и друга страна, нали: ние наистина не знаем каква е по-нататъшната съдба на хората, които изпращаме.
	— Когато става дума за безопасно прехвърляне на хора, задълженията ни се изчерпват с това. Хората не искат от нас нищо повече, а и ние не предлагаме нищо допълнително. Такова е мълчаливото споразумение между двете страни. И мога да кажа за себе си, че никога не съм проявявала любопитство.
	— Аз не съм _любопитен_, Режин, аз просто не знам какво да мисля! Сега вече съм наблизо и мисля, че мога да я намеря! За Бога, помогни ми! При кого я изпрати?
	— Искаш прекалено много, Майкъл. Искаш от мене да предам доверието, което ми е оказано и което съм се заклела никога да не предам! Изправяш ме пред опасността да загубя човек, на който държа особено.
	— Но аз мога отново да загубя _нея_! Погледни ме! Кажи дали не бих направил същото заради тебе! Ако се отнасяше до съпруга ти и аз съм там и Гестапо дойде за него… погледни ме и ми кажи не бих ли ти помогнал?
	Брусак затвори очи за миг, като че ли беше ударена.
	— Аналогията е болезнена, но в нея има някаква истина. Ти толкова приличаш на него… Да, мисля, че би ми помогнал.
	— Изведи ме от Париж. Веднага. _Моля те!_
	Режин отново замълча и очите й неспокойно разглеждаха лицето му.
	— По-добре би било, ако го направиш сам. Знам, че можеш.
	— Но ще ми трябват дни! Ще трябва да се промъквам през задната врата… откъм Мексико или Монреал. Не мога да си позволя да губя време за такива неща. Още повече че с всеки миг тя се отдалечава. Знаеш какво може да се случи. Тя може просто да потъне, придвижвайки се от едно място към друго и никой няма да обели и дума за това. Ще изчезне и никога вече няма да я намеря!
	— Добре. Пътуваш утре с обедния полет на „Конкорд“. Ще бъдеш французин в състава на делегацията ни в ООН. Ще хвърлиш документите в първата тоалетна на летище „Кенеди“.
	— Благодаря ти. Сега за посредника. Кой е той?
	— Аз ще му се обадя, но той може да откаже да говори с тебе.
	— Обади му се. Кой е той?
	— Един човек на име Хенделман. Джейкъб Хенделман. От Колумбийския университет.


	17

	Един мъж с лепенки на бузите седеше зад малката масичка пред подиума в подземната зала за стратегически разработки на Белия дом. Кожата на квадратното му лице беше изопната от шевовете, скрити под кафявите лепенки, и приликата му с робот бе зловеща. Потиснатият монотонен глас, с който отговаряше на поставените му въпроси, допълнително подсилваше образа на човек, който не е съвсем на себе си, но полага върховни усилия да се овладее. Истината беше, че е изплашен: агентът наблюдател от Кол де Мулине бе още по-стреснат преди трийсет и пет минути, когато комисията, пред която се намираше, бе в пълен състав. Тогава бяха четирима, сега са само трима. Президентът се бе оттеглил. Той наблюдаваше от малка кабина зад подиума, през стъклена стена, която представляваше част от стената на залата и беше неразличима от нея. В залата се произнасяха неща, недопустими в негово присъствие, и той не можеше да бъде свидетел на обсъждането на заповед за ликвидиране, която е трябвало да бъде изпълнена в някакъв планински проход в Алпите, нито на спуснатите инструкции, в които бе използван термин като „неспасяем“.
	Краят на разпита още не се виждаше и помощник държавният секретар Емъри Бредфорд се опитваше да изясни съществените моменти, докато посланик Брукс и генерал Холярд си водеха бележки под парещата светлина на настолните лампи.
	— Нека уточним това — каза Бредфорд: — Вие сте присъствали като наблюдател и единствен сте имали контакт с Рим. Правилно ли съм разбрал?
	— Да, сър.
	— И сте абсолютно сигурен, че никой друг от екипа не е бил в контакт с посолството?
	— Да, сър. Не, сър. Аз бях единствената свръзка. Това е рутинната процедура и не само по съображения за сигурност, а и за да не се допусне погрешно интерпретиране на разпорежданията. Един човек предава заповедите, един човек ги приема.
	— И въпреки това твърдите, че Хейвлок е идентифицирал двама от включените в екипа като специалисти по експлозивите — факт, който не ви е бил известен?
	— Да, не ми беше известен.
	— Но като оперативен наблюдател…
	— Агент наблюдател, сър.
	— Извинявам се. Като агент наблюдател не трябваше ли да знаете за това?
	— При нормални обстоятелства, да.
	— Но вие не сте го знаели и единственото обяснение, което можете да ни предложите е, че новопривлеченият — корсиканец на име Ричи — е наел двамата въпросни мъже.
	— Това е единственото обяснение, което мога да предположа. И то ако Хейвлок е бил прав, ако не е лъгал.
	— В отчетите за операцията при Кол де Мулине се изтъква, че по същото време в близост до моста са станали множество експлозии. — Бредфорд преглеждаше напечатаната страница пред себе си. — Включително мощна детонация на пътя, която е избухнала приблизително дванайсет минути след сблъсъка, убила трима италиански войници и четири цивилни лица. Очевидно Хейвлок е знаел какво говори и не ви е лъгал.
	— Не мога да знам, сър. Бях в безсъзнание… изтичаше ми кръвта. Този кучи… Хейвлок ме насече.
	— Надявам се, получавате необходимите медицински грижи? — намеси се посланик Брукс, вдигайки поглед от жълтите листа на бележника под лампата.
	— Мисля, че да — отвърна агентът и разтри с дясната си ръка китката на лявата там, където беше стоманената верижка на хронометъра му. — Но докторите не са сигурни дали раните не се нуждаят от пластична операция. Мисля, че имам нужда от това.
	— Това те знаят най-добре, разбира се — изкоментира държавникът.
	— Аз съм… ценен, сър. Без подобна хирургична намеса ще остана белязан… сър.
	— Убеден съм, че помощник-секретарят Бредфорд ще предаде вашите виждания в Уолтър Рийд — успокои го генералът, четейки бележките си.
	— Значи твърдите, че не сте виждали лицето на име Ричи — продължи Бредфорд — преди брифинга в Рим, до момента, в който екипът е трябвало да излети за Кол де Мулине. Вярно ли е това?
	— Да, сър. Не, сър. Никога не го бях виждал. Той беше нов.
	— И не го видяхте, когато се върнахте в съзнание след събитията на моста?
	— Не го видях.
	— Не знаете къде е отишъл?
	— Не, сър.
	— Рим също не знае — натърти тихо помощник-секретарят.
	— Научих, че някакъв италиански войник е бил ударен от камион и е бил доста посмачкан, буквално е крещял от болка. Някой спомена, че бил рус, затова реших, че това е Ричи.
	— И?
	— От гората излязъл друг мъж — с рана на главата — натоварил войника на кола и го откарал.
	— Как научихте това?
	— Разпитах, задавах много въпроси… след като ми бе оказана медицинска помощ. Това влиза в задълженията ми, сър. Там беше истинска лудница — италианци и французи крещяха навсякъде. Но аз не си тръгнах, преди да науча всичко, което можах… без да допусна някой да задава въпроси на _мене_.
	— Това е похвално — каза посланикът.
	— Благодаря ви, сър.
	— Нека приемем, че сте прав — наклони се напред Бредфорд. — Русият наистина е бил Ричи и някой с рана на главата го е измъкнал оттам. Имате ли представа кой може да е бил този някой?
	— Мисля, че единият от хората, които е довел със себе си. Другият беше убит.
	— Значи Ричи и този мъж изчезват. Но Ричи все още не се е обадил в Рим. Според вас нормално ли е това?
	— В никакъв случай, сър. Когато някой от тези хора пострада, те бързат буквално да изтръгнат всичко, което могат да получат от нас. Практиката ни в черните операции е ясна. Ако не можем да евакуираме ранените…
	— Мисля, че разбрахме — прекъсна го Холярд, чиито антени на стар войник доловиха сигнала във войнишкия речник.
	— Следователно вие смятате, че ако Ричи и този експерт по експлозивите са се измъкнали невредими, те щяха да се свържат с посолството ни в Рим колкото е възможно по-бързо.
	— Да, сър. Размахвайки ръце и крещейки с пълен глас. Щяха да очакват незабавно да им обърнем внимание и да ни заплашват с онова, което не искаме, ако не го получат веднага.
	— Какво мислите, че се е случило?
	— Мисля, че е съвсем очевидно. Не са успели.
	— Какво искате да кажете? — осведоми се Брукс.
	— Няма друго обяснение. Познавам тези хора, сър. Те са боклуци, които биха убили и майките си, ако цената е добра. Щяха да се обадят в Рим, повярвайте ми.
	— „Не са успели“? — повтори Холярд, гледайки с пронизващ поглед мъжа от Кол де Мулине. — Какво искате да кажете?
	— Пътищата, сър, понякога са без никакво осветление в продължение на няколко мили, а вятърът се извива като смерч. Единият ранен кара колата, другият до него не спира да крещи от болка — такава кола като нищо може да се стовари в някоя пропаст.
	— Раните по главата могат да заблудят — изрази мнението си Холярд. — Един разкървавен нос изглежда много по-зле, отколкото е в действителност.
	— Направи ми впечатление — обади се Брукс — че същият човек е действал със завидно присъствие на духа в настъпилия хаос. Той е…
	— Извинете ме, г-н посланик — намеси се Бредфорд, чийто глас прозвуча малко по-високо, но с уважение. Прекъсването не беше от незачитане, а само сигнал: — Мисля, че разбрахме какво иска да ни каже агентът. При старателно оглеждане на онези пътища без съмнение ще бъде открита колата на дъното на някоя пропаст.
	Брукс размени поглед с представителя на Държавния департамент: сигналът явно беше разбран.
	— Да, разбира се. Реално погледнато, това е единственото обяснение.
	— Само едно-две неща още и приключваме — каза Бредфорд и пренареди листата пред себе си. — Както ви е известно, всичко, което се казва тук, остава тайна. Тук няма скрити микрофони, няма други записващи устройства и думите, произнесени в тази стая, остават записани само в главите ни. Подобна мярка цели да защити всички ни — не само вас — така че можете да говорите съвършено откровено. Не се опитвайте да смекчите истината, ние сме в една и съща лодка.
	— Разбирам, сър.
	— Заповедта, която получихте за Хейвлок, беше недвусмислена. Официално той беше класифициран като „неспасяем“ и нареждането от Рим бе да бъде ликвидиран при първа възможност. Правилно ли се изразявам?
	— Да, сър.
	— С други думи, той трябваше да бъде екзекутиран. Убит в Кол де Мулине.
	— Да, заповедта се свеждаше до това.
	— И вие получихте тези инструкции от първия аташе за „Консулски операции“ в Рим. Човек на име Уорън. Хари Уорън.
	— Да, сър. Аз поддържах постоянен контакт с него в очакване да се вземе решението… да му се обадят от Вашингтон.
	— Защо сте сигурен, че мъжът, с който сте говорили, е бил Хари Уорън?
	Агентът замълча озадачен, сякаш въпросът беше странен, макар човекът, който го бе задал, изобщо да не беше глупав.
	— Освен всичко друго аз работих с Хари Уорън повече от две години. Познавам гласа му.
	— Просто гласа му?
	— И телефонния му номер в Рим. Това е директна линия в стаята за радиовръзка в посолството и този номер е строго секретен, сър. Това също ми е известно.
	— А обърнахте ли внимание в момента, когато той ви даваше последните указания, дали не се намира под натиск? Дали прави това доброволно?
	— Не, сър, в никакъв случай.
	— Такава мисъл изобщо не ви мина през главата?
	— Ако ситуацията беше такава, той щеше да ми каже.
	— С опрян в челото пистолет? — попита Холярд. — Как?
	— Съществува предварително уговорен код и той го използва. Нямаше да го направи, ако имаше нещо нередно.
	— Обяснете това, ако обичате — каза Бредфорд. — Какъв код?
	— Дума или фраза, която е измислена във Вашингтон. Използва се при свеждане на решения, целта е, без да се използват имена, да стане ясно, че решението е взето от упълномощени за това лица. Ако имаше нещо нередно, Хари нямаше да използва кодовата фраза и с това щеше да ме уведоми, че има нещо смущаващо. Щях да запитам за нея и той щеше да ми отговори с друга. Но той не го направи и аз не запитах. Той сам използва правилната дума.
	— И какъв беше кодът за Кол де Мулине? — поинтересува се Емъри Бредфорд.
	— „Двусмисленост“, сър. Съобщена ни беше директно от „Кон Оп“, Вашингтон, и трябва да присъства в дневниците за проведените от посолството телефонни разговори, в архивата.
	— И това е доказателството за оторизация — констатира Бредфорд.
	— Да, сър. Дати, времена, кой е дал разрешението — тези неща ги има в дневниците.
	Бредфорд вдигна снимка на мъжко лице с размер осем на десет инча и нагласи лампата, за да се види по-добре.
	— Това ли е Хари Уорън?
	— Да, сър. Това е Хари.
	— Благодаря — помощник-секретарят остави снимката на масата и отбеляза нещо в края на листа с бележките си. — Нека се върнем малко назад; има нещо, за което не съм сигурен дали е напълно ясно. Става дума за жената; тя е трябвало да премине границата, без да й се случи нищо, ако е възможно. Правилно ли съм ви разбрал?
	— Ключовите думи бяха „ако е възможно“. Никой нямаше да рискува нищо заради нея. Тя беше просто игла.
	— Игла?
	— Която да забодем в Съветите. И да покажем на Москва, че номерът им не минава.
	— С други думи, че тя е инструмент на руснаците. Някаква жена с подобна външност — може би след съответната пластична операция — която руснаците са показвали на подходящо подбрани места пред Хейвлок, позволявайки му да се приближи до нея, но никога достатъчно близо, за да я хване. Това ли имате предвид?
	— Да, сър.
	— И целта е била да се доведе Хейвлок до състояние на психическа неуравновесеност, до решението да избяга при тях?
	— Да, да го побъркат, сър. Мисля, че успяха — беше обявен за „неспасяем“ във Вашингтон.
	— От „Двусмисленост“?
	— От „Двусмисленост“, сър.
	— Чиято самоличност може да бъде разкрита чрез телефонните дневници в посолството.
	— Да, сър. От дневниците.
	— Значи е било установено извън всякакво съмнение, че жената на моста _не е_ била Джена Карас.
	— Това не подлежи на съмнение. Тя беше убита в Коста Брава и всички знаеха този факт. Самият Хейвлок беше агент наблюдател на онзи плаж. И полудя.
	Посланик Брукс постави шумно молива на масата, наклони се напред и изучаващо изгледа човека от Кол де Мулине. С острия звук и рязкото движение той не само прекъсна събеседника, но и изрази своето възражение:
	— Цялата тази операция не ви ли се стори… необичайна, за да не кажем нещо повече? Ще бъда откровен: беше ли екзекуцията единственото решение? Изхождайки от онова, което сте знаели — да предположим, че сте го знаели — не бихте ли се опитали да заловите този човек, да спасите живота му; да го върнете тук за нужното му лечение?
	— С всичкото ми уважение към вас, сър, това е много по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Джон Огилви опита в Рим и остана на Палатин. Доколкото ни е известно, Хейвлок уби трима души на онзи мост, други двама може би също вече са мъртви. Той заби ножа си в лицето ми… той е луд. — Агентът замълча, но не беше свършил. — Да, сър. В резултат на всичко ние просто трябваше да го убием. Този мъж е „неспасяем“ и това няма нищо общо с мене. Аз изпълнявам заповеди.
	— Безкрайно позната фраза, сър — каза Брукс.
	— Но оправдана при създалите се обстоятелства — намеси се Бредфорд бързо, написа думата Двусмисленост на листа пред себе си и продължи преди някой друг да успее да проговори или да възрази: — Какво стана с Хейвлок? Научихте ли нещо?
	— Те казаха, че _assassine pazzo_ — луд човек, убиец — е подкарал камиона като подивял по моста и изчезнал от погледите им. Трябва да е бил Хейвлок. Обявено е издирването му из всички провинции — градовете и селата по цялото средиземноморско крайбрежие. Той е работил в района, ще се обади на някого и тогава ще го открият. Говори се, че е ранен; ако е така, няма да стигне далече. Предполагам, че това е въпрос най-много на ден-два, и бих искал да съм там, за да го хвана лично.
	— Отново напълно разбираемо — обади се Бредфорд. — И искаме да ви благодарим за съдействието, което ни оказахте тази вечер. Обясненията ви бяха много стегнати и ни помогнаха. Сега можете да вървите и ви желаем успех.
	Мъжът се надигна от стола, кимна непохватно и тръгна към вратата. Там се спря, докосна лепенката на лявата си буза и се обърна отново към представителите на властта на подиума.
	— Заслужавам си пластичната операция — промълви той.
	— Сигурен съм, че е така — отговори помощник-секретарят.
	Агентът наблюдател от Кол де Мулине отвори вратата и излезе в коридора. В мига, когато вратата се затвори, Холярд се извърна към Бредфорд и извика:
	— Свържете се с Рим! Вземете онези дневници и открийте кой е тази _Двусмисленост_! Нали това се опитвахте да ни кажете? Това е връзката с Парсифал!
	— Да, генерале — отговори Бредфорд. — Кодовата дума „Двусмисленост“ е измислена от директора на „Консулски операции“ Даниел Стърн, чието име се появява в дневниците на посолството, записано там от първия аташе Хари Уорън. Уорън е бил пределно ясен при въвеждането — прочетоха ми извадката. Той е написал следното… — помощник-секретарят вдигна един лист: — „Код: «Двусмисленост». Субект: М. Хейвлок. Очаква се вземане на решение.“
	— „Очаква се“? — попита Брукс. — А кога е било взето то?
	— Според дневниците на посолството изобщо не е било взимано. Няма други бележки от същата нощ, които по какъвто и да е било начин да имат отношение към „Двусмисленост“, Хейвлок или екипа в Кол де Мулине.
	— Това не е възможно — отсече генералът. — Нали чухме този човек. Дадено е било разрешение операцията да започне със съответния оторизационен код. Беше ни казано съвсем ясно. Трябва да е имало обаждане по телефона.
	— Имало е.
	— Да не казвате, че записът е бил изтрит? — поинтересува се Брукс.
	— Изобщо не е бил направен — обясни Бредфорд. — Уорън никога не го е правил.
	— Тогава свържете се с него — настоя Холярд. — Притиснете го. Той знае с кого е говорил. По дяволите, Емъри, хващайте телефона. Та това е „Парсифал“! — той се завъртя в стола си и се обърна към стената: — Г-н президент!
	Не се чу никакъв отговор.
	Помощник-секретарят размести листата пред себе си и отдели тънък плик измежду тях. Отвори го, извади втора снимка и я подаде на бившия посланик. Брукс я погледна и рязко пое дъх още при първия поглед. После мълчаливо я подаде на Холярд.
	— Боже… — Холярд постави снимката под лъча на настолната лампа. Образът беше зърнист — резултат от работата на комуникационната техника — но напълно ясен. Беше снимка на труп, поставен на бяла маса, с окървавени разкъсани дрехи, с лице, което беше премазано, но избърсано достатъчно добре за идентификация. Лицето на мъртвия човек бе същото както на първата фотография, която Бредфорд беше показал на агента от Кол де Мулине само преди няколко минути. Лицето на Хари Уорън, първи аташе за „Консулски операции“, Рим.
	— Беше изпратено по факса днес в един следобед. Това е Уорън. Бил е прегазен на „Виа Фраскати“ в ранна сутрин преди два дена. Имало е свидетели, но те не могли да помогнат много, освен с показанието, че въпросната кола е била с мощен двигател, който бил форсиран преди това, сигурно за да се набере скорост непосредствено преди удара. Който и да е шофирал, не е оставил нищо на случайността: улучил е Уорън в момента, когато се е качвал на тротоара, и го забил в стълб на уличното осветление, без да мисли за щетите по колата. Полицията я издирва, без да разчита на успех. Сигурно вече е на дъното на някоя река сред хълмовете.
	— Значи следата се прекъсва — Холярд бутна снимката към Брукс.
	— Скърбя за този човек — обади се помощник-секретарят — но не съм уверен колко надеждна следа би се оказал.
	— И някой друг е мислел така — каза военният.
	— Или просто е прикривал фланга си.
	— Какво искате да кажете? — запита Брукс.
	— Който и да е бил последният обадил се, за да разреши провеждането на операцията, той не е могъл да знае какво е казал вече Стърн на Уорън. _Ние_ знаем само, че решение не е било взето.
	— Не може ли по-ясно? — настоя държавникът.
	— Да предположим, че стратезите от „Консулски операции“ са решили, че не могат да вземат решение. На пръв поглед това не изглежда толкова трудно: психопат, непокорен агент, който е в състояние да нанесе изключително големи поражения, потенциален предател, убиец. Решение, взето въз основа на тези фактори, няма да постави на изпитание съвестта им. Но нека сега предположим, че са научили нещо или са заподозрели нещо, което поставя под въпрос всичко останало.
	— Карас — каза Холярд.
	— Може би. Но може и да е съобщение или сигнал от страна на Хейвлок, което влиза в противоречие с предположението, че той е маниак. И което доказва, че е точно толкова нормален, колкото са и те самите — нормален човек, хванат във вилката на някаква ужасна дилема, която му е наложена.
	— И което без съмнение е истината — прекъсна го Брукс тихо.
	— Да, истината — съгласи се Бредфорд. — Какво биха направили те в такъв случай?
	— Ще потърсят помощ — подсказа Холярд. — Ще поискат съвет.
	— Указания за действие — допълни държавникът.
	— Практически погледнато — завърши помощник-секретарят, — особено ако фактите не са напълно ясни, те ще разделят отговорността за решението. И няколко часа по-късно това решение е било взето, а те са били мъртви… но ние не знаем кой е взел решението, кой се е обадил последен по телефона. Единственото, което знаем, е, че това е достатъчно проверен човек, доверено лице, на когото да се повери кодът „Двусмисленост“. Ето такъв човек е взел решението, онзи, който се е обадил в Рим.
	— Но Уорън не е регистрирал обаждането в дневника — каза Брукс. — Защо не го е направил? Как е могло да се случи?
	— Така както се е случвало преди, г-н посланик. Използвана е секретна линия, която може да се проследи само до телефонния комплекс в Арлингтън, оторизацията е била потвърдена с кодовата дума и в допълнение на това нашият човек е поискал специално да не се отразява позвъняването в дневника, да не се записва разговорът на лента, да не се упоменава никъде за самия факт на разговора и това е било по-скоро заповед, а не обикновено желание. В резултат лицето, което приема заповедта, се чувства поласкано, че е специално избрано от човека, който се обажда, измежду останалите, които не са толкова надеждни. И освен това — разсъждава „избраникът“ — какво значение има всичко това? Нали оторизацията винаги може да бъде трасирана обратно по веригата до тези, които знаят кода; което би могъл да направи например директорът на „Кон Оп“ Даниел Стърн, Само че той е мъртъв!
	— Това е ужасно — промълви Брукс, без да вдига поглед от бележките си. — Един човек предстои да бъде екзекутиран, защото е прав, и когато опитът се проваля, хвърлят му отговорността за смъртта на онези, които са се опитали да го убият, и го обявяват за убиец. А ние дори не знаем кой официално е разпоредил да бъде убит. Не можем да намерим този човек. Що за хора сме?
	— Хора, на които са поверени тайни — произнесе глас зад подиума. Президентът на Съединените щати влезе през страничната врата. — Извинете ме, джентълмени, но си позволих да ви наблюдавам и да ви подслушвам. Това понякога помага.
	— Тайни, г-н президент?
	— Да, Мал — каза Беркуист и се отправи към стола си. — Нали са ти известни всички онези думи: „Строго секретно“, „Само за четене“, „Абсолютно поверително“, „Изисква се максимален допуск“, „Копирането забранено“, „Оторизацията се потвърждава с парола за достъп“… Толкова много са тези думи! Ние проверяваме стаите и телефонните линии срещу подслушвателни устройства, като използваме електронни средства, които могат да ги открият, а после разработваме техника, която да заблуди същите тези скенери, които се опитват да открият поставените от нас подслушвателни устройства. Заглушаваме радиопредавания — включително излъчванията от спътници, — а после преодоляваме заглушаванията с лазерни лъчи, които пренасят нашите думи. Поставяме капака на националната сигурност върху информация, която не желаем да стане обществено достояние, но допускаме някакво изтичане на определена информация, за да запазим останалата част в тайна. Ние довеждаме до знанието на даден отдел или служба едно нещо, на друг отдел или служба — съвсем друго нещо, като правим това единствено за да скрием трето нещо — истината, която може да ни навреди. И в епохата, когато е достигнат върхът на комуникациите, ние полагаме максимални усилия, за да изкривим информацията или да я използваме по погрешен начин — президентът седна, погледна фотографията на мъртвия човек от Рим и я обърна с лицето надолу. — Охраняването на тайната и отклоняването на потока на точната информация се е превърнало в първостепенна наша задача в един момент, когато изживяваме разцвет на технологията на комуникация. Иронично, нали?
	— За нещастие доста често жизненоважно, сър — каза Бредфорд.
	— Може и да е така. Но само ако бяхме уверени, че го правим, когато е наложително. Често се питам — обикновено късно нощем, гледайки светлините по тавана, докато се мъча да заспя — дали ако се бяхме въздържали да потулим някаква тайна преди три месеца, сега пак щяхме да сме изправени пред същите проблеми.
	— Вариантите бяха силно ограничени, г-н президент — каза с твърд глас помощник-секретарят. — Да не забравяме, че можеше да сме изправени и пред нещо още по-лошо.
	— _По-лошо_, Емъри?
	— Добре, можеше да бъдем изправени пред същото по-рано. Времето е единственият ни съюзник.
	— И трябва да използваме всяка проклета минута от него — съгласи се Беркуист, като погледна първо към Брукс и след това генерала. — Сега и двамата знаете какво се случи през последните седемдесет и два часа и защо се наложи да ви върна във Вашингтон.
	— Освен най-съществения фактор — каза държавникът. — Реакцията на Парсифал.
	— Никаква — отговори президентът.
	— В такъв случай той не знае — подчерта Холярд.
	— Ако тези думи можеше да се изсекат върху камък, щях да заспивам нощем — въздъхна Беркуист.
	— Кога се свърза за последен път с вас? — попита Брукс.
	— Преди шестнайсет дни. Нямаше смисъл да ви известявам — това беше просто поредното му искане, също така възмутително, както и останалите, а сега вече и също толкова безсмислено.
	— И няма раздвижване по предишните му искания? — продължи да пита държавникът.
	— Никакво. Преди цели петнайсет дни прехвърлихме осемстотин милиона долара в банки на Бахамите, Каймановите острови и Централна Америка. Заложихме… — Президентът поспря, докосвайки снимката пред себе си и прегъвайки я така, че да остане да се вижда само краят на окървавен крачол — … всички средства за контролиран допуск, които той пожела, за да може да провери баланса по сметките, когато му е удобно, или да прехвърли средствата по анонимни сметки в Цюрих и Берн, където ще бъдат достъпни само за него. Но не е прехвърлил дори цент и ако се изключат три обикновени проверки, не е осъществил никакъв контакт в другите банки. Парите просто не го интересуват, те са само средство да се убеди, че се чувстваме уязвими. Той знае, че ще направим всичко, което поиска от нас. — Беркуист отново направи пауза и когато продължи, гласът му едва се чуваше: — Бог да ни е на помощ, ние не можем да си позволим да му откажем.
	Над подиума се спусна тишина като едно признание на това, което умът не можеше да допусне. Тишината бе нарушена от деловия коментар на генерала:
	— Има някои неизяснени неща в тази история — каза той, четейки от бележките си, а после погледна помощник-секретаря. — Можете ли да ни ги изясните?
	— Мога да изкажа своите предположения — отвърна Бредфорд. — Но за да направя дори това, налага се да се върнем към самото начало. Още преди Рим.
	— Коста Брава — подхвърли Брукс неодобрително.
	— Преди това, г-н посланик. Трябва да се върнем към момента, когато ние всички се съгласихме, че Коста Брава е наложителна.
	— Приемам порицанието — произнесе с леден глас държавникът. — Моля ви, продължете.
	— Нека се върнем към момента, когато научихме, че именно Матиас е положил началото на разследването на Джена Карас. Именно великият мъж, а не неговите съветници, предаде сведенията, получени от анонимни информатори, от източници, толкова дълбоко законспирирани в съветското разузнаване, че дори предположенията за тяхната идентичност са равносилни на разкриване на собствените ни операции.
	— Не бъди толкова скромен, Емъри — прекъсна го президентът. — Ние не сме научавали, че става дума за Матиас. Ти го направи. Ти беше достатъчно прозорлив да заобиколиш „великия мъж“, както го нарече.
	— С дълбоко чувство на печал, сър. Но вие, г-н президент, бяхте този, който поиска да научи истината от един от неговите съветници в Овалния кабинет, и той я сподели с вас. Той каза, че те не знаят откъде е дошла тази информация, а единствено, че Матиас я е предоставил. На мене той нямаше да ми го каже.
	— Струва ми се, че това го направи стаята — отвърна Беркуист. — Не можеш да излъжеш човека, седящ в тази стая… освен ако не се казваш Ентъни Матиас.
	— Трябва да признаем, г-н президент — тихо поясни Брукс — че намерението му не е било да ви излъже. Той вярваше, че е прав.
	— Той вярваше, че би трябвало да седи на моя стол, в моя кабинет! Мили Боже, той продължава да вярва в това! Дори сега! Проклетата му мегаломания е безгранична! Продължи нататък, Емъри.
	— Да, сър — Бредфорд вдигна поглед. — Ние стигнахме до извода, че целта на Матиас е била да принуди Хейвлок да напусне, да извади стария си студент и един от най-способните си мъже от състава на „Консулски операции“. Това вече сме го дискутирали — не знаехме защо го прави тогава, продължаваме да не знаем и сега.
	— Но ние приехме нещата — поясни Беркуист — защото не знаехме нищо повече. Можеше да става дума или за един дипломатически служител, който се е пречупил, или за измама… за нещо по-лошо от измама. Например лакей на Матиас, който желае смъртта на една жена, за да продължи да работи за _великия мъж_ зад граница. О, и то каква работа! Емисар на свети Матиас. Дали не беше император Матиас, властелин на всички щати и територии на републиката?
	— Успокой се, Чарли — Холярд докосна ръката на президента. Никой друг в стаята не можеше да си позволи толкова интимен жест. — Това приключи. Събрали сме се по друга причина.
	— Ако не беше този кучи син Матиас, нямаше да сме тук! Точно това ми е трудно да му простя. А може би и светът един ден трудно ще може да му прости… ако изобщо остане някой жив да си спомня.
	— Ще позволите ли да се върнем към тази много по-заплашителна криза, г-н президент? — обади се тихо Брукс.
	Беркуист се облегна и отново погледна първо към държавника аристократ, после към генерала.
	— Когато Бредфорд дойде при мене и ме убеди, че има всички признаци за предателство на най-високо ниво в Държавния департамент с участието на великия Ентъни Матиас, аз реших да се обърна към вас двамата… само към вас двамата. Поне засега. И за мене ще е най-добре да мога да преглътна вашата критика, защото вие няма да ми я спестите.
	— И мисля, че по тази причина сте се обърнали именно към нас, сър — каза Холярд.
	— Ти си голяма работа, Мал. — Президентът кимна към представителя на Държавния департамент. — Извинявам се. Е, добре, както не знаехме тогава, така не знаем и днес защо Матиас е искал да извади Хейвлок от играта. Но Емъри ни очерта сценария.
	— Един невероятен сценарий — съгласи се Бредфорд и постави длани върху документите пред себе си, тъй като повече нямаше нужда от тях. — Разработката на Матиас срещу жената на име Карас се отличава с безукорна изобретателност. Един разкаял се терорист от групата на Баадер-Майнхоф изведнъж решава да потърси опрощение на греховете си; той обявява, че е готов да изтъргува информация срещу отвеждане на безопасно място и отмяна на смъртната му присъда. Бон се съгласява — неохотно — и ние купуваме онова, което той има да ни разкаже: жената, която сътрудничи на нашия служител за „Кон Оп“ в Барселона, всъщност е агент на КГБ. Описва ни метода на получаване на заповедите от нея, в който се предвижда предаване на ключ, и ние намираме малко куфарче, оставено на съхранение в гардероба на една аерогара — нейното куфарче — което се оказва натъпкано с всичките необходими улики, за да бъде обвинена. Между тях има подробен анализ на съвместната й работа с Хейвлок през последните пет седмици, подробни отчети, секретна документация, върната от Хейвлок в Държавния департамент, както и копия от текущите шифри и радиочестоти, които използваме за оперативна работа. В тази пътна чанта намираме също инструкции от Москва, включително шифър на КГБ, който й е даден, за да влезе във връзка с резидентурата на КГБ за Северозападния сектор, ако се наложи. Изпробвахме шифъра и получихме автентичен отговор.
	Брукс вдигна лявата си ръка малко над масата с жест на човек, който е свикнал да взема думата.
	— Генерал Холярд и аз сме запознати с голяма част от това, което ни разказвате, макар и не в детайли. Предполагам, че има някаква причина да преразказвате историята с такива подробности?
	— Има, г-н посланик — съгласи се Бредфорд. — Свързана е с Даниел Стърн. Моля ви, имайте още малко търпение.
	— В такъв случай, докато не сте преминали на нещо друго — обади се генералът, — обяснете ни как проверихте този шифър на КГБ.
	— Като използвахме трите основни морски честоти за този район на Средиземноморието. Това е стандартната процедура на Съветите.
	— Не е ли много просто за хора като тях?
	— Не съм експерт в тази област, генерале, но бих казал, че е точно обратното: много изобретателно. Изучих начина, по който постъпваме ние — трябваше да го направя — и не съм сигурен, че го правим по-добре от тях. Честотите, които ние избираме, обикновено са по-слабите, те невинаги са чисти и лесно могат да се заглушат, ако бъдат разкрити. Естествените морски канали не могат да се подправят и колкото и да са натоварени, шифрованите съобщения, изпратени по тях, стигат по предназначение задоволително бързо.
	— Обясненията ви ни впечатляват — каза Брукс.
	— През последните три месеца ми се наложи да изкарам няколко експресни курса. А благодарение на разпореждането на президента бях облагодетелстван от това, че имах на разположение най-светлите умове в разузнаването.
	— Причината за моята заповед не беше обяснена — прекъсна го Беркуист и преди да се обърне към Бредфорд, изгледа двамата по-възрастни мъже. — Добре, значи убедихте се, че шифърът на КГБ е автентичен.
	— Всъщност това беше най-инкриминиращият документ в куфарчето, защото не би могъл да бъде подправен. Ето как името й беше пуснато през мелачката на Централното разузнаване, а тя мели много ситно — Бредфорд направи пауза. — Не знам дали ви е известно, генерале, г-н посланик, но това беше моментът, в който излязох на сцената. Не съм желал да бъда включван — издириха ме хора, с които бях работил по време на Джонсъновата администрация… и в Югоизточна Азия.
	— Останки от благосклонните представители на разузнаването във Виетнам, които са се задържали в Управлението? — попита Холярд не без сарказъм.
	— Да — отговори помощник-секретарят, но в отговора му не прозвуча чувство за вина. — Двама души, чийто огромен опит в провеждането, на тайни операции им е дал възможност да се превърнат в контрольори на информатори, са дълбоко законспирирани в съветския апарат. Една нощ те ми телефонираха у дома, казаха, че се намират в някакъв местен бар наблизо в Беруин, и ме попитаха дали не искам да им направя компания на по едно питие, за да си припомним миналото. Когато им отговорих, че е късно, онзи, с когото говорехме по телефона, изтъкна, че е късно и за тях, а Беруин Хайтс бил далече от Маклийн и Ленгли. Разбрах намека и отидох.
	— Не бях чувал тази история — прекъсна го бившият посланик. — Следва ли да направя извода, че тези лица не са използвали обичайните канали, а вместо това са установили директен контакт с вас?
	— Да, сър. Бяха много обезпокоени.
	— Да благодарим на Бога за това общуване на старите грешници — каза президентът. — Когато се върнаха към обичайните канали, постъпиха както си му е редът. Обявиха, че тази работа е извън компетенцията им. Оттеглиха се и оставиха нещата в ръцете на Бредфорд.
	— Информацията, която им е била поискана за Карас, е била обикновено запитване за данни от разузнаването — каза Холярд. — Защо това би ги обезпокоило?
	— Защото запитването е било направено в силно негативен тон, предполагащ, че субектът е твърде дълбоко законспириран, за да попадне в полезрението на ЦРУ. Подразбирало се е, че тя ще бъде намерена за виновна, независимо от данните, които Управлението би могло да изрови за нея.
	— Значи те са се възмутили от арогантността? — подсказа Брукс.
	— Не, те са свикнали на подобно отношение от Държавния департамент. Причината за безпокойството им била в това, че направеното предположение не било възможно да е истина. Те установили контакт с _пет_ различни източника в Москва — действащи независимо един от друг — агенти къртици, които имали достъп до всяко черно досие в архивите на КГБ. И всеки от тях върнал негативен отговор. Тя била чиста, но някой в Департамента искал да я изкара мръсна. Когато единият от двамата, за които стана дума, направил рутинно обаждане по телефона до един от съветниците на Матиас, за да получи повече информация от „Кон Оп“, просто му било отговорено да изпрати непродуктивен доклад — Департаментът разполагал с цялата необходима информация. С други думи, бесилото й било предопределено, независимо какво щяло да съобщи Управлението, и моят човек имал съвсем определеното подозрение, че каквото и да изпрати в Департамента, то ще се загуби в архивите. Но Джена Карас не е част от КГБ и никога не е била.
	— Какво обяснение дадоха твоите хора на шифъра на КГБ? — попита военният.
	— Според тях доставен е от някого в Москва — обясни Бредфорд. — Някой, който работи със или за Матиас.
	И отново над подиума надвисна тишина, която подсказваше немислимото. И отново тя бе нарушена от генерала:
	— Ние изключихме тази възможност! — извика той.
	— Аз съм склонен да я обсъдим отново — отговори тихо Бредфорд.
	— Ние я обсъждахме до пълното й изчерпване — каза Брукс, гледайки Бредфорд в очите. — И практически, и чисто концептуално в подобна теория няма рационално зърно. Матиас е неотделимо свързан с Парсифал — те и двамата съществуват благодарение един на друг. Ако Съветският съюз подозира за съществуването на Парсифал, десет хиляди ядрени бойни глави ще бъдат изведени на позиция, за да унищожат половината ни градове и всичките ни военни съоръжения. Руснаците няма да имат друг избор, освен да ги изстрелят и да оставят въпросите си към нас за след първия удар. Нашето разузнаване разполага с агенти, които ще ни предупредят за всякакви маневри в ракетното им оръжие, но до момента не са ни известили за такова нещо. С вашите думи, мистър Бредфорд, времето е единственото нещо на наша страна.
	— Не съм сменил мнението си по този въпрос, г-н посланик. И все пак шифърът на КГБ е намерил пътя си към изфабрикуваните улики срещу Джена Карас, въпреки че тя е невинна. Не мога да допусна, че някой го е предложил за продан.
	— А защо не? — осведоми се генералът. — Кое на този свят не е за продан?
	— Не и подобен шифър. Никой не би купил код, който се променя периодично или по случаен закон без никакъв график.
	— Не разбирам какво искате да кажете? — прекъсна го Холярд.
	— Някой в Москва е осигурил този шифър — отговори Бредфорд, повишавайки тон. — И може би сме по-близо до Парсифал, отколкото си мислим.
	— Каква е вашата теза, г-н помощник-секретар? — наклони се напред Брукс и опря лакти на масата.
	— Има някой, който се опитва да открие Парсифал също толкова трескаво като нас… по същите причини, поради които и ние го правим. Който и да е той, този човек е тук — във Вашингтон, и може би е някой, с когото се срещаме всеки ден, но не знаем кой е всъщност. Единственото, което знаем, е, че работи за Москва и разликата между нас и него е, че той търси от по-отдавна. Той е знаел за Парсифал, преди ние да узнаем. А това значи, че някой в Москва също знае — Бредфорд направи кратка пауза. — Това е причината за тази най-кошмарна криза, срещу която нашата страна, светът някога са се изправяли. Тук, във Вашингтон, има дълбоко законспириран чужд агент, който може да наклони везните на равновесието, на онова всеобщо глобално признание на нашето физическо и морално превъзходство, което всъщност представлява властта. Но само ако стигне до Парсифал пръв. И може да направи това, защото той знае кой е Парсифал, а ние не знаем.


	18

	Мъж, облечен в тъмно палто, с нахлупена широкопола шапка, хвърляща сянка на лицето му, слезе от боядисана в два цвята кола и заобиколи голямата локва до вратата на шофьора. Нощният дъжд тихо ромолеше, отскачаше от капака на двигателя, стичаше се по предното стъкло, тракаше по покрива и образуваше безброй локвички по безлюдния паркинг на брега на Потомак. Мъжът бръкна в джоба си, извади позлатена газова запалка, щракна я, но в мига, когато езичето на пламъка се показа, той я загаси, пъхна я обратно в джоба и не извади оттам облечената си в ръкавица ръка. Отиде до парапета и погледна надолу към купчините мокри листа и струпаната по края на брега гъста кал, която се губеше в тъмната вода. След това вдигна глава и разгледа отсрещния бряг, отвъд който през пелената на дъжда проблясваха светлините на Вашингтон. Чул стъпки зад гърба си и звука на кожени подметки по влажния чакъл, той се обърна.
	До него се приближаваше мъж, чийто силует изплува от тъмнината. Облечен беше в брезентово пончо с маскировъчна шарка. На главата си носеше тежка широкопола кожена шапка с неопределен модел. Лицето под шапката, което подсказваше, че е около трийсетгодишен, беше с твърди черти, набола брада и широко разположени очи, които едва се виждаха изпод смръщените вежди. Беше пил — усмивката, от която личеше, че е познал другия, беше толкова гротескна, както и всичко останало в него.
	— Хей, какво ще кажеш, а? — извика мъжът с пончото с дълбок, леко завален глас. — Бам! Бум!… Пляс! Като някой шибан рикша, ударен от танк! Бам! Изобщо не си виждал подобно нещо!
	— Отлично свършено — каза мъжът в палтото.
	— Разбира се, че е така! Настигнах ги в прохода и… б-а-а-м! Хей, едва те виждам! Ти си, нали?
	— Да, но ти ме разочарова.
	— Защо? Справих се чудесно!
	— Пак си пил. Мисля, че се разбрахме да престанеш.
	— Е, една-две чаши, това е всичко. В стаята ми, не в някоя кръчма, не, сър!
	— Разговаря ли с някого?
	— Боже, не, разбира се!
	— Как дойде до тук?
	— Както ми каза. С автобус… три автобуса… и пешком последните една-две мили.
	— По пътя ли вървя?
	— Покрай пътя. Все едно че участвах в наказателна акция в Дананг.
	— Добре. Тогава си заслужил правото на отдих.
	— Хей, майоре…? Извинявам се, исках да кажа… сър.
	— Какво има?
	— Как стана така, че във вестниците не пише нищо? Искам да кажа… ударът беше страшен. Сигурно са горели часове и се е виждало от няколко мили. Защо не писаха за това?
	— Тези хора не бяха кой знае какво, сержант. Те бяха онова, което ти казах, че са. Лоши хора, предали такива като тебе и мене, които си стоят зад бюрата и разпореждат да бъдем убити.
	— А-а, добре, значи съм помогнал да им го върнем. Е, мисля, че е време да си вървя, а? В болницата.
	— Няма нужда. — Облеченият в цивилни дрехи човек, към който се бяха обърнали с „майоре“, спокойно извади ръка от джоба си. В нея държеше автоматичен пистолет 22-ри калибър, който оставаше скрит в тъмнината и дъжда. Той натисна спусъка от хълбок еднократно.
	Другият падна и окървавената му глава се отпусна в мокрото пончо. Цивилният направи крачка напред и избърса оръжието във влажната тъкан на палтото си. После се наведе и разтвори пръстите на дясната ръка на мъртвеца.

	* * *

	Боядисаната в два цвята кола зави по черния път и фаровете й осветиха ивица от каменистата земя на Мериленд. Високата трева, поникнала тук-там между камънака, полягаше под напора на вятъра и нощния дъжд. Шофьорът с тъмното палто и нахлупената шапка съзря онова, което бе очаквал да види, намали скоростта и изгаси фаровете, преди да е спрял. На банкета на пътя, до сами ограда от бодлива тел, беше спряла бяла линейка. От номера личеше, че е кола на федералните служби, а черните букви, изписани върху вратата, уверяваха в партньорство с данъкоплатеца, разкривайки още нещо:

	ВОЕННОМОРСКА БОЛНИЦА „БЕТЕЗДА“, БЪРЗА ПОМОЩ — ЕКИП 14

	Шофьорът спря непосредствено до дългата бяла линейка. Той извади запалката си, отвори я и задържа пламъка за кратко до прозореца на линейката. Вратата на линейката се отвори и един мъж малко под трийсетте изскочи под дъжда. Служебният му дъждобран се разтвори, разкривайки бялата престилка на медицински работник.
	Шофьорът натисна един бутон и десният прозорец се спусна.
	— Влез вътре! — извика той, за да надвие шума на дъжда. — Ще се намокриш там!
	Човекът се качи, затръшна вратата зад себе си и избърса с дясната си длан капките, стичащи се по лицето му. Външността му издаваше, че е латиноамериканец; големите му очи блестяха като въглени, косата му беше гарвановочерна и прилепнала по мургавата кожа на челото.
	— Направо не можеш да ми се изплатиш, мама — проговори латиноамериканецът. — О, голямата мама ми дължи един голям _montón de dinero_*.
	[* Голям куп пари (исп.). — Бел.прев.]
	— Ще ти бъде платено, макар да ми се струва, че по-скоро най-сетне си издължил стария си дълг към мене.
	— _Olvidalo_*, мама майор!
	[* Забрави го (исп.). — Бел.прев.]
	— Или щяха да те екзекутират, или щеше да влачиш камъните край Ливънуърт, ако не бях аз. Не забравяй това, ефрейтор.
	— Но аз похарчих онзи лекар заради тебе! Плащай!
	— Ти похарчи — както сам се изразяваш — двама военни полицаи в Плейку, които те бяха хванали да крадеш наркотици от камион за евакуиране на ранените. Голям късметлия си, че се появих тогава, нали? Защото броят на изчезналите по време на сражение се увеличи с още двама, които свършиха в реката.
	— Разбира се, мама, страшен късмет! А коя свиня ми каза за камиона? Ти, майоре!
	— Знаех, че си предприемчив. През последните години те държах под око. Ти изобщо не ме забелязваше, но аз не те изпусках от поглед. Винаги знаех къде мога да те намеря, защото дълговете трябва да бъдат плащани!
	— Е, добре, сбъркал си, майоре. Аз пък те видях миналата нощ в новините по телевизията. Излизаше от една дълга лимузина в Ню Йорк. Май до сградата на ООН? Това беше ти, нали?
	— Боже мой, наистина ме дразниш.
	— Просто ми плати.
	— Най-напред пистолета — каза мъжът в палтото. — Аз ти го дадох и сега си го искам. Той беше твоята защита — никаква балистична експертиза не би могла да го свърже с тебе.
	Санитарят бръкна в джоба на дъждобрана си и извади оттам малък пистолет, идентичен по размер и калибър с оръжието, което шофьорът на колата беше използвал преди час на паркинга край Потомак.
	— Не е зареден — каза латиноамериканецът и подаде автоматика в тъмнината. — Ето, вземи си го.
	— Дай ми го.
	— Поеми го! За Бога, нищо не виждам тука! Ох! Майната му… Какво, по дяволите…?
	Ръката на шофьора се промъкна покрай късата цев на пистолета и леко повдигна ръкава на санитаря.
	— Съжалявам — каза той. — Пръстенът ми се е изкривил. Одрасках ли те?
	— Остави това, мама. Парите. Дай си ми шибания _dinero_!
	— Разбира се. — Мъжът пое пистолета и го пусна в джоба си. Отново извади запалката и с щракване я запали; на седалката между тях имаше дебела пачка банкноти, пристегнати с ластик.
	— Ето ги. Петдесет и една стодоларови банкноти — изпрани, разбира се. Искаш ли да ги преброиш?
	— Защо? Знам къде мога да те намеря — каза санитарят и отвори вратата. — А ти ще ме виждаш много често, голяма мама.
	— Очаквам го с нетърпение — отвърна шофьорът.
	Вятърът отново повдигна полите на дъждобрана от бялата престилка на санитаря, който затръшна вратата и се отправи към линейката. Човекът в колата се наведе по дължината на седалката, гледайки през прозореца, сложил ръка на лостчето за отваряне на вратата до себе си, готов да изскочи от колата в мига, в който види онова, което очакваше.
	Санитарят започна да преплита крака, залитна напред с протегнати ръце, които слепешката търсеха вратата на линейката. После вдигна глава и изкрещя; дъждът плющеше по лицето му. Секунди по-късно той се свлече на мократа земя.
	Шофьорът слезе от колата и докато заобикаляше отпред, извади стъклена ампула от джоба си. Когато стигна до санитаря, коленичи и дръпна нагоре ръкава на неподвижната ръка. После нагласи ампулата в лявата си ръка, а с дясната извади спринцовка. Малко по-късно заби иглата, натисна буталото, докато не изпразни белезникавата течност в ръката и остави иглата както си беше. Пресегна се през тялото на санитаря, притегли безжизнената ръка върху спринцовката, нагласи палеца върху буталото и я остави да се отпусне в естествено положение.
	Мъжът се изправи, съзрял в полумрака разпръснатите банкноти, част от които бяха затиснати от тежестта на тялото. Обърна се и отвори вратата на линейката. Купето беше чисто и подредено, както подхождаше на доверен служител от военноморската болница „Бетезда“. Извади малкия автоматичен пистолет и го хвърли на седалката. После бръкна във вътрешния джоб на палтото си и прерови съдържанието му: още четири стъклени ампули — две пълни и две празни. Провери етикетите, на всеки от които пишеше едно и също:

	Военноморска болница „Бетезда“
	Лекарствено средство под контрол
	Съдържание: C{sub}17{/sub}H{sub}19{/sub}NO{sub}3{/sub}H{sub}2{/sub}O
	MORPHINE

	Извади ампулите и ги пусна на пода на линейката.
	Порив на вятъра в този момент понесе пелената на дъжда под наклон. Човекът повдигна ръка към шапката си, но закъсня. Подхваната от вятъра, тя литна от главата му и се заби странично в неговата кола. Той прекоси тревата, за да я вземе. Дори в мрака лесно се забелязваше белият кичур във вълнистата му черна коса.
	Николай Петрович Малейков беше раздразнен и капките, стичащи се по челото му, бяха само една от причините за това. Притискаше го недостигът на време. В ролята си на помощник държавен секретар Артър Пиърс трябваше да се преоблече и да добие представителен вид. За човек с неговото положение в правителството на Съединените щати беше недопустимо да тича в пороя из калта, а трябваше да телефонира за лимузината си в минутата, когато се върнеше у дома. Беше приел поканата на британския посланик за по едно питие късно през нощта: ОПЕК отново създаваше проблеми и все някой трябваше да се грижи за държавните дела.
	Не беше точно онова, което Москва желаеше от него, но не можеше да махне с ръка на шанса да научи повече за англо-американската петролна стратегия. Всяка подобна информация трябваше да доведе „Военная“ по-близо до желаната власт по пътя, начертан от Ягода още преди половин век. Но единствено човекът, когото той не можеше да намери, онзи, който знаеше тайната на Ентъни Матиас, би могъл да отведе „Военная“ до постигането на крайната цел… за доброто на света.
	Артър Пиърс, отгледан като дете на фермери в Айова, но роден в руското село Раменское, свърна към колата си в дъжда. Нямаше време за умора, защото загадката все още не беше решена. Поне не от него.

	* * *

	Посланик Адисън Брукс погледна втренчено Бредфорд, който седеше от другата страна на масата.
	— Казахте, че този агент знае кой е Парсифал и е знаел за него, преди да научим ние! — възкликна той. — Какви основания имате за подобно необикновено заявление?
	— Коста Брава — отговори помощник-секретарят. — И събитията през последните седемдесет и два часа.
	— Опиши ги — заповяда президентът.
	— За последните часове на драмата при Коста Брава Хейвлок е разполагал с радиостанция, настроена от техниците на ЦРУ в Мадрид на определена честота. Те са изпълнявали сляпо заповедта и не са имали никаква представа какво е предназначението на предавателя и кой ще го използва. Както знаете, цялата операция в Коста Брава е била под контрола на един човек на име Стивън Маккензи — служител на ЦРУ с най-голям опит в провеждането на черни операции, което е било гаранция за запазване на тайната.
	— Напълно — прекъсна го Беркуист. — Маккензи е починал от сърдечен удар три седмици след като беше изтеглен от Барселона. Няма нищо подозрително. Лекарят е уважаван, добре известен медик, който беше подробно разпитан. Смъртта на Маккензи се дължи на естествени причини.
	— Само _той_ е знаел подробностите — продължи Бредфорд. — Наел е лодка, двама души и блондинка, говореща чешки, която трябвало да изпищи в далечината — и в тъмнината — по време на мрачната сцена, разигравана на плажа. И трите наети лица са били от утайката на обществото: дребни пласьори на наркотици и проститутка, съгласили се да участват за солидно възнаграждение. Не са задавали никакви въпроси. Хейвлок е предал сигнала, използвайки кода на КГБ, като мислел, че се свързва с хора от групата на Баадер-Майнхоф в лодка, намираща се в морето. Маккензи прехванал съобщението със скенера си и дал своя сигнал на лодката да се приближи. Няколко минути по-късно Хейвлок видял със собствените си очи онова, което ние искахме да види… или е помислил, че е видял. С това операцията в Коста Брава завършила.
	— Пак ще напомня — прекъсна го нетърпеливо посланикът. — Генерал Холярд и аз сме в течение на най-същественото…
	— Та операцията завършила, като, с изключение на президента и нас тримата никой друг не е знаел за нея — продължи помощник-секретарят малко по-бързо. — Маккензи беше сглобил нещата по фрагменти, така че никоя група не знаеше какво правят другите. Единственото съобщение, което направихме, даваше гласност на версията за разкрития двоен агент и нямаше никакви засекретени документи, останали в архива, които да противоречат на тази версия. А след смъртта на Маккензи последният външен човек, който знаеше истината, изчезна.
	— По-правилно ще бъде да се каже последният мъж може би — възрази Холярд. — Но не и последната жена. Джена Карас е знаела. Изплъзнала се е от вас, но е знаела.
	— Тя е знаела само онова, което й беше казано, и аз бях човекът, разговарял с нея в хотела в Барселона. Историята, която й разказахме, имаше двойна цел. От една страна, трябваше да я изплаши така, че да постъпи както искахме от нея и ние демонстративно да спасим живота й; от друга, трябваше да я разстрои достатъчно, за да обърка Хейвлок и да го убеди, че тя наистина е агент на КГБ, в случай че има някакви съмнения или емоционални препятствия. И ако се беше придържала към моите инструкции, тя щеше да бъде в безопасност. Или ако бяхме в състояние да я намерим, тя нямаше да се крие от хората, които сега трябва да я убият… и да убият Хейвлок, за да се запази тайната за случилото се в Коста Брава. Защото те знаят истината.
	Посланик Брукс подсвирна — тихо и мелодично като искрено изумен човек.
	— Така стигаме до началото на последните седемдесет и два часа — каза той, — започващи с непроследимото телефонно обаждане до Рим, направено с помощта на оторизиращ код, установен от Даниел Стърн.
	— Да, сър. Кол де Мулине. Долових връзката, когато прочетох доклада на агента наблюдател, но нищо не бе ясно. Просто смътни очертания и неопределени сенки. И когато тази нощ той ни ги разказа по-подробно, нещата се доизясниха.
	— Някой на име Ричи, когото той не е виждал преди — разви мисълта му Брукс — и двама експерти по експлозивите, за които нищо не знае.
	— И мощна експлозия, избухнала дванайсет минути след престрелката на моста — допълни Бредфорд. — А на всичко отгоре неговото определение на тази жена като „игла“ за Съветите — едно подставено от тях лице, което могат да си получат обратно и да му дадат урок.
	— Което, разбира се, е лъжа — възрази Холярд. — Бомбата е била предназначена за колата, с която е пътувала. И колко души е убила? Седем на пътя за моста? Боже мой, тя е била достатъчно мощна, за да запрати на парчета в небето и колата, и онези, които са били в нея. А нашите хора не знаят нищо по въпроса.
	— Било е възможно благодарение на онзи Ричи — каза Бредфорд. — И двамата негови помощници, отишли там под прикритието на специалисти по ръчно оръжие, а се оказали експерти по експлозивите. Били са изпратени от Рим, но двамата спасили се така и не установили контакт с посолството впоследствие. По думите на нашия човек това не е нормално. Те не са посмели да се върнат в Рим.
	— Били са изпратени от нашите хора — обади се Беркуист — но не са се върнали като наши хора. Имали са специална уговорка със същия, който се е обадил от Вашингтон в Рим. „Двусмисленост“.
	— И същият човек, г-н президент, който е в състояние да се обади в Москва и да изтегли оттам автентичен код на КГБ, защото нищо по-слабо от това не би могло да убеди Хейвлок. Някой, който е знаел истината за Коста Брава, и силно, може би отчаяно силно е искал тя да не се разбере.
	— Защо? — попита генералът.
	— Защото, ако огледаме под лупа всички аспекти на тази операция, бихме могли да разберем кой друг е бил там.
	Президентът и генералът реагираха така, сякаш току-що са им съобщили новината за неочаквана смърт; единствено Брукс запази самообладание и продължи внимателно да наблюдава Бредфорд — един първокласен професионалист, който признава присъствието на втори.
	— Скокът е прекалено голям, синко — отбеляза Холярд.
	— За мене не съществува друго обяснение — заяви Бредфорд. — Издадена е заповед за екзекуцията на Хейвлок, която се приема дори от онези, които уважават досието му. Той бива обявен за предател, за побъркан, за убиец, опасен за всички оперативни агенти, които все още са на работа. Но защо е трябвало жената да бъде изпратена през границата? Защо е било подчертано, че е „игла“, подставено лице? Защо бягството й е трябвало да стане урок за Съветите, след като е била поставена бомба, нагласена да избухне само минути по-късно?
	— За да се затвърди илюзията, че е умряла при Коста Брава — каза Брукс. — Ако е останела жива, можело е да поиска политическо убежище и да разкаже историята, тъй като вече не би имала какво да губи.
	— И така да стане причина събитията от онази нощ да бъдат преразгледани — намеси се президентът, завършвайки мисълта. — Трябвало е да бъде ликвидирана на моста, за да се подкрепи лъжата, че е била убита в Коста Брава.
	— И казвате, че онзи, който е оторизирал екзекуцията на Хейвлок — произнесе генералът намръщен, с неуверен глас, — който е използвал кодовата дума „Двусмисленост“ и който е изпратил Ричи и другите двама от Рим в Кол де Мулине… казвате, че той е бил на плажа през онази нощ?
	— Всичко сочи натам, генерале.
	— Но защо, за Бога?
	— Защото той знае, че Джена Карас е жива — отговори Брукс, продължавайки да гледа към Бредфорд. — Поне знае, че не тя е била убитата в Коста Брава. Никой друг не знае това.
	— Това е само предположение. Може и да сме се старали да го запазим в тайна, но я търсим вече четири месеца.
	— Без изобщо да сме признавали, че става дума за нея — обясни помощник-секретарят — без дори с намек да сме давали да се разбере, че тя е жива. Издирването беше обявено за лице, а не за име. Някаква жена, чийто опит като дълбоко законспириран агент би могъл да я отведе при хората, с които е работила по-рано, и която действа легендирана по много начини. Ударението беше поставено на външността й и езиците, които владее.
	— Това, което не можах да приема, беше вашият скок във веригата от умозаключения — поклати глава Холярд с жеста на военен стратег, виждащ практическите слабости в предлагания план за тактическа маневра. — Маккензи сглобява Коста Брава парче по парче и докладва само на вас. ЦРУ в Ленгли не знае за Мадрид, а Барселона е държана настрани и от двете. Как при тези условия някой може да проникне в нещо, което просто го няма? Освен ако не приемете, че Маккензи се е продал или е оплескал нещата.
	— Не допускам нито едно от двете — помощник-секретарят замълча за миг. — Мисля, че лицето, което е приело кода „Двусмисленост“, вече е било забъркано по някакъв начин с Парсифал, и то отпреди месеци. Този човек е знаел върху какво да се концентрира и се е разтревожил, когато на Хейвлок е било наредено да се яви в Мадрид в условия на секретност, регламентирана под графа „четири нули“.
	— Значи е някой, който разполага с максимален допуск тук, в Държавния департамент — включи се в разсъжденията посланикът. — Някой, който има достъп до поверителни документи.
	— Да. Той е държал под око работата на Хейвлок и е видял, че нещо става. Отлетял е за Испания, прехванал го е в Мадрид и го е проследил обратно в Барселона. Аз бях там, също и Маккензи. Почти е сигурно, че ме е познал, а тъй като се срещнах два пъти с Маккензи, логично е да допуснем, че ни е видял заедно.
	— И ако допуснем това, логически следва, че някой в Москва е притежавал досие за Маккензи, достатъчно дебело, за да разтревожи съветското разузнаване. — Брукс се наведе напред и пак заби поглед в очите на Бредфорд. — Просто един факс, изпратен в Москва, и човекът, когото търсим, е разбрал, че се подготвя черна операция.
	— Възможно е да е било така.
	— С доста предположения от ваша страна — вмъкна Холярд.
	— Не мисля, че помощник-секретарят е свършил, Мал. — Посланикът кимна към листовете, които Бредфорд разстилаше пред себе си. — Не мисля, че той би позволил на въображението си да броди из толкова екзотични места без нещо, което да го подтикне. Прав ли съм?
	— По същество, да, сър.
	— Защо не кажеш едно обикновено „да“ — каза президентът.
	— Да — съгласи се мъжът от Държавния департамент. — Струва ми се, че бих могъл да бъда изправен пред съда за това, което направих днес следобед, но ми се струваше важно. Трябваше да се махна от телефоните и от това, което отвлича вниманието, за да препрочета част от този материал и да провокирам онова въображение, с което разполагам. Отидох в секретната архива на „Кон Оп“, изтеглих отчета на Хейвлок за събитията на Коста Брава, получен с химическо въздействие, и го взех у дома. Проучвам го от три часа… без да забравям за устния доклад, направен от Маккензи, след като се завърна от Барселона. Има несъответствия.
	— В какъв смисъл? — попита Брукс.
	— Става дума за това, което Маккензи е планирал, и онова, което Хейвлок е видял.
	— Видял е каквото ние сме искали да види — каза президентът. — Преди малко сам подчерта това.
	— Може да е видял повече неща, отколкото си мислим, повече, отколкото Маккензи е заложил.
	— Но Маккензи беше там — протестира Холярд. — За какво, по дяволите, говорите?
	— Намирал се е на приблизително седемдесет ярда от Хейвлок и погледът му към плажа е бил периферен. Повече го е интересувала реакцията на Хейвлок, отколкото събитията, които са се развивали долу. Направил няколко репетиции с двамата наети мъже и блондинката. Идеята, която е трябвало да се реализира, е всичко да се случи в близост до водата: изстрелите да бъдат в прибоя, жената да падне на мокрия Пясък, а лодката да бъде наблизо, подръка. Разстоянието, тъмнината — всичко това е трябвало да допринесе за общия ефект.
	— Визуално убедителен — вметна Брукс.
	— Напълно — съгласи се Бредфорд. — Но Хейвлок описва друго. Онова, което той е видял, е безкрайно по-убедително. Под въздействието на химически вещества в болницата във Вирджиния той буквално изживя повторно целия епизод, включително емоционалната травма, станала съществена част от него. Той описа куршуми, които са се забивали в пясъка, каза, че жената е изтичала към пътя, а не към водата и спомена за двама души, които отнесли тялото. Двама души.
	— Били са наети двама — отсече Холярд озадачено. — Какъв е проблемът?
	— _Единият_ е трябвало да остане в лодката, която се е намирала на двайсетина фута в морето с незагасен двигател. _Вторият_ е трябвало да произведе изстрелите и да издърпа жената във водата, хвърляйки „мъртвото“ тяло в лодката. Разстоянието, тъмнината, лъчът на фенерчето — това са били съществените части от сценария на Маккензи, неща, които е отрепетирал с наетите от него хора. Но фенерчето остава единственото общо между планираното от Маккензи и видяното от Хейвлок. Той не е наблюдавал представление, а е видял една жена, която действително е била убита.
	— Боже мой — генералът седна отново на стола си.
	— Маккензи не спомена ли за това? — осведоми се Брукс.
	— Мисля, че не го е видял. Онова, което ми каза, бе: „Моите хора направиха страхотно шоу.“ Останал е на своя хълм над пътя в продължение на няколко часа, наблюдавайки Хейвлок. Тръгнал си, когато започнало да се развиделява, защото не можел да рискува Хейвлок да го забележи.
	Адисън Брукс се почеса по бузата.
	— Значи човекът, когото търсим, онзи, който е дръпнал спусъка в Коста Брава, същият, на когото Стърн доверява кода „Двусмисленост“ и който обявява Хейвлок за „неспасяем“, е съветски агент в Държавния департамент.
	— Да — потвърди помощник-секретарят.
	— И той също така отчаяно се стреми да намери Парсифал, както и ние — заключи президентът.
	— Да, сър.
	— И все пак, ако съм разбрал правилно — бързо изрече Брукс — налице е фрапиращо несъответствие. Той не е предал потресаващата си информация на нормалните контрольори в КГБ. Щяхме да узнаем, ако го беше направил. О, Боже, щяхме да разберем!
	— Не само е скрил тази информация, г-н посланик, той целенасочено е заблудил един от директорите на КГБ. — Бредфорд вдигна горния лист от купчината пред себе си и с уважение го поднесе на седналия вдясно от него държавник с посребрени коси. — Задържах това за накрая. Между другото, не за да ви стресна или шокирам, а само просто защото няма обяснение, ако не се разглежда в контекста на всичко, имащо отношение към него. Честно казано, аз също не съм сигурен, че го разбирам напълно. Това е телеграма от Пьотър Ростов в Москва. Той е директор на отдела „Външна стратегия“ на КГБ.
	— Телеграма от _Съветското разузнаване_? — изумен, възкликна Брукс и пое листа.
	— Противно на това, което много хора предполагат — допълни помощник-секретарят, — стратезите на борещите се едно срещу друго разузнавания често влизат в контакт помежду си. Това са просто практични хора, занимаващи се с един практичен и смъртно опасен бизнес. И те не могат да си позволят да бъдат подведени от грешни сигнали… Според Ростов КГБ няма нищо общо с Коста Брава и желае ние да знаем това. Между другото, подполковник Бейлър споменава в отчета си, че Ростов е заловил Хейвлок в Атина и макар да е можел да го изведе от Гърция в Русия през Дарданелите, се е въздържал да го направи.
	— Кога получихте тази телеграма? — попита държавникът.
	— Преди двайсет и четири часа — отговори президентът. — Анализирахме я и се опитвахме да осмислим нещата. Очевидно не очакват отговор.
	— Прочети я, Адисън — каза генералът.
	— Изпратена е до Д. С. Стърн, директор на „Консулски операции“, Държавен департамент на Съединените… — Брукс вдигна поглед към Бредфорд: — Стърн беше убит преди _три дни_. Не би ли трябвало Ростов да знае за това?
	— Нямаше да я изпрати, ако знаеше. Той не би могъл да си позволи и най-малкото подозрение, че КГБ има пръст в смъртта на Стърн. Изпратил е телеграмата, защото не е знаел, че Стърн е мъртъв… както и другите.
	— Излезе съобщение само за смъртта на Милър — подчерта Беркуист. — Не можехме да я запазим в тайна; цяла „Бетезда“ беше научила. Но спуснахме информационна завеса върху случая със Стърн и Доусън, поне засега, докато не научим какво точно е станало. Преместихме семействата им в секретния комплекс Чайен, Колорадо Спрингс.
	— Прочети я — повтори генералът.
	Брукс поднесе листа под светлината на настолната лампа. Започна да чете бавно и с равен глас:

	„Предателството в Коста Брава не е наше дело. Нито се хванахме на клопката в Атина. Печално известният отдел «Консулски операции» продължава практиката си на провокативни действия и Съветският съюз ще продължи да протестира срещу демонстрираното незачитане на правото на живот, както и срещу престъпленията и терористичните актове, които този отдел извършва срещу невинните — както отделни граждани, така и цели народи. И ако този прословут отдел на американския Държавен департамент вярва, че има колаборационисти между стените на «Дзержински», бъдете уверени, че тези предатели ще бъдат разкрити и ще получат заслуженото си наказание. Ще повторя: «Коста Брава» не е наше дело.“

	Държавникът завърши — това беше краят на текста. Той отпусна ръката си на масата, продължавайки да държи в нея телеграмата. — Мили Боже! — прошепна той.
	— Разбрах думите — обади се Холярд — но не и какво се опитва да ни каже с тях.
	— По-добре Дяволът, когото познаваш, отколкото онзи, за когото не знаеш нищо — поясни Брукс. — На площад „Дзержински“ няма стени.
	— Точно така — потвърди Бредфорд и се обърна към президента: — Това е връзката, която не успяхме да направим. Стените са в _Кремъл_.
	— Външни и вътрешни — продължи бившият посланик. — Опитва се да ни каже, че „Коста Брава“ не би могла да се случи без помощник или помощници в Москва…
	— Това го разбрахме — прекъсна го Беркуист. — Но какво беше другото за стените? За Кремъл? Как разбираш този намек?
	— Предупреждава ни. Съобщава ни, че не знае кои са извършителите и поради това те са извън контрол.
	— Може би са извън нормалните канали за комуникация — предположи президентът.
	— Дори извън ненормалните канали — каза Брукс.
	— Борба за власт. — Беркуист се обърна към помощник-секретаря: — Има ли информация за нещо сериозно от нашите разузнавателни служби, което има отношение към тези въпроси?
	— Обичайните търкания. Старите кадри умират, а младите комисари са нетърпеливи и амбициозни.
	— Какво е отношението на генералитета? — осведоми се генералът.
	— Половината искат да вдигнат във въздуха Омаха, другата половина искат САЛТ-3.
	— А Парсифал може да ги обедини — каза държавникът. — И всяка ръка там би могла да сложи пръст на ядрения бутон.
	— Но Ростов не знае за Парсифал — възрази Бредфорд. — Той няма и представа…
	— Но долавя нещо — прекъсна го посланикът. — Той знае, че „Коста Брава“ представлява операция на Департамента, осъществявана по някакъв начин с помощта на елементи в Москва. Опитва се да разбере кои са и не може, а това сериозно го безпокои. Съществува дисбаланс — едно отклонение от нормата на най-високите нива.
	— Откъде ти хрумна това? — попита президентът, взе телеграмата от ръката на Брукс и започна да я изучава, сякаш за да види нещо, което му беше убягнало преди.
	— Не е там, сър — обади се Бредфорд и кимна на Брукс, докато говореше. — С изключение на думата „клопка“, която се отнася до Хейвлок. Спомнете си, че той се отказа да изведе Хейвлок от Атина. Ростов знае за твърде необикновените отношения между Майкъл Хейвлок и Ентъни Матиас. Двама чехи, студент и учител, и двамата оцелели… в много отношения като баща и син, без да може да се каже къде свършва едното и започва другото! Дали единият от тях, а може би и двамата не са във връзка с някой в Москва? И ако е така, с каква цел? Логичните причини могат да се изключат, защото отбягването на нормалните канали е индикация в това отношение. Не чак толкова отдавна и ние се питахме същото: Какво е направил Матиас и къде стои Хейвлок в тази история? И създадохме „Коста Брава“ именно заради това.
	— И тогава Парсифал влезе в контакт с нас и другата история престана да бъде от значение… — намеси се Беркуист. — Изправиха ни до стената. И още сме там, само че стената стана по-голяма, на практика стените са две и ние опираме гръб в една от тях, без значение как ще се завъртим. Към издирването на Парсифал се добави и търсенето на още един човек — някой тук, на място, който наблюдава всеки ход от наша страна. Съветски агент къртица, който е в състояние да изтегли от Москва код, оставен в резерва, и е законспириран достатъчно дълбоко, за да може да промени хода на операцията при Коста Брава… Боже мой, този човек просто трябва да бъде изтрит от лицето на земята! Ако намери Парсифал, преди ние да успеем, той и маниаците в Кремъл могат да ни наложат каквито си искат условия.
	— Знаем къде се намира — каза генералът. — И трябва да тръгнем по следите му! Той е в Департамента. Високопоставен, с достъп до шифрограмите от посолствата и очевидно много приближен на Матиас. Защото, ако съм ви разбрал, той е човекът, осъдил на смърт Джена Карас. Той е доставил онзи код, той го е поставил в куфарчето й. Той!
	— Мисля, че той е организирал всичко — поклати бавно глава Бредфорд и смръщи вежди, спомняйки си за невъзможното. — Куфарчето, разкаялият се терорист от „Баадер-Майнхоф“, собствените ни шифри и инструкциите от Москва. Всичко това просто се появи в Барселона… от нищото. И никой не знае как!
	— Струва ми се, безсмислено е да притискаме Матиас повече? — подхвърли Брукс, все пак във формата на въпрос.
	— Безсмислено е — потвърди Бредфорд. — Той повтаря онова, което поддържаше от самото начало: „Уликите съществуват. Те са истина. Бяха ми предадени.“
	— Свети Ентъни вече чува камбанен звън! — избухна президентът.
	— Ами агентът в Департамента — настоя Холярд. — Защо да е толкова трудно да бъде намерен? С колко души е разговарял Стърн? Отчетен ли е факторът време? Няколко минути ли са разговаряли? Няколко часа? Нека се върнем назад и проследим всичко, което е направил.
	— Стратезите на „Кон Оп“ са действали в пълна секретност — обясни Бредфорд. — Нямало е насрочени срещи, не е имало и график на съвещанията. Просто едно обаждане до конкретно лице на горния етаж или до Управлението, или до Съвета за национална сигурност и теренът се разчиства, но без да се води какъвто и да е протокол за срещата. И всичко това — все по съображения за опазване на тайната, защото голяма част от темата на разговора може да се реконструира от информатори, имащи достъп до неща като такива протоколи или паметни записки.
	— Да се изкриви потокът на вярната информация на всяка цена — промълви президентът.
	— Нашите пресмятания показват, че Стърн е могъл да разговаря с всяко едно измежду шейсет до седемдесет и пет лица — продължи Бредфорд. — И не е възможно да подценяваме това число. Има представители на администрацията между специалистите и специалисти между представителите на администрацията. Списъците стават безкрайно дълги, а на всичко отгоре всички те са минали през проучване за предоставяне на максимален допуск.
	— Но ние говорим за Държавния департамент — подчерта Брукс. — За интервал от време между последния разговор, проведен от Стърн, и четири часа по-късно, когато заповедта е била получена в Кол де Мулине. Това значително стеснява възможностите.
	— А нашият човек, който и да е той, знае това — обясни помощник-секретарят. — И е взел допълнителни мерки да прикрие придвижванията си. Дори проверка на присъствените книги, в които се регистрира кой кога влиза и излиза, няма да ни разкрие нищо.
	— Никой ли не е виждал Стърн? — настоя Брукс. — Сигурен съм, че сте разпитвали.
	— Постарахме се да го направим колкото може по-незабелязано. Никой от разпитаните не призна да го е виждал през двайсет и четирите часа, които ни интересуват, но ние и не очаквахме от онзи, който го е видял, да ни каже това.
	— Значи никой не го е виждал? — попита генералът, недоверчиво смръщен.
	— Е, не чак никой — поясни Бредфорд. — Дежурният на пропуска на петия етаж, отдел L. Освен това Доусън е оставил бележка за Стърн, който я взел на път за асансьора. Но може да е бил във всеки един от седемдесет и петте офиса зад вратата на приемната.
	— Кои са присъствали там по това време? — Задавайки въпроса си, посланикът поклати глава, като че за да каже: „Извинявам се, това няма значение.“
	— Точно така — произнесе Бредфорд, съгласявайки се с недоизказаната мисъл на държавника. — Това не може да ни помогне. Двайсет и трима не са регистрирани, че са излезли: имало е съвещания, различни секретари са водили протоколите, провеждали са се оперативки на персонала. Всичко намира своето обяснение. Никой не е напускал дадено съвещание за толкова дълго време, за да може да осъществи онова телефонно обаждане.
	— Но, дявол да го вземе, става дума за един етаж! — избухна военният. — Седемдесет и пет офиса, седемдесет и пет души. Не са сто и петдесет или хиляда — просто седемдесет и пет и един от тях е нашият агент! Започнете с най-близките до Матиас и ги привикайте. Измъкнете всичко от тях в някоя клиника, ако се наложи!
	— Ще се създаде паника и целият Държавен департамент ще бъде деморализиран — поясни Брукс. — Освен… Има ли някаква група, която стои близо до Матиас?
	— Вие не го разбирате — Бредфорд подпря брадичка на ръцете си и потърси най-точните думи: — Той е първо, последно и винаги доктор Матиас — учителят, просветителят, провокаторът на мисълта. Той е неспокойно суетящият се край Потомак Сократ, набиращ последователи там, където може да ги намери, превъзнасяйки онези, които виждат светлината, сразяващ неверниците с най-жестокия хумор, който някога съм чувал. Жесток, но винаги зад брилянтно конструирани фрази на смирение. И както е при повечето самопровъзгласили се елитни арбитри, арогантността му го прави адски язвителен. Зърва с периферното си зрение някой човешки сонм и ето че членовете му се превръщат в неговите русокъдри момченца и момиченца, а след това се появява друга група, която му отправя ласкателствата си в удобен момент, и в нейно лице се появяват новите съидейници, на които да прочете лекциите си. Естествено, напоследък нещата загрубяха… но винаги са се развивали по същата схема. — Тук Бредфорд си позволи лека усмивка. — И освен това аз може би съм предубеден. На мене никога не ми беше позволено да стана част от онези омагьосани кръгове.
	— Защо мислите, че сте бил изключен? — поинтересува се посланикът.
	— Не съм съвсем сигурен. Аз самият имах известна репутация навремето и може би това го е притеснявало. Но основната причина, мисля, беше, че го наблюдавах много изкъсо и крайно внимателно. Просто не можех да откъсна поглед от него и това вече, със сигурност знам, го притесняваше… Разбирате ли, „цветът на нацията“ е бил воден по множество странни пътеки от хора като него. Но някои от нас пораснаха и не мисля, че Матиас одобряваше това. Защото с възрастта идва скептицизмът. Подскачането след месията вече не те удовлетворява, а сляпата вяра е лоша за зрението… и перспективата. — Бредфорд се наведе напред, впил поглед в Холярд: — Извинете ме, генерале. Отговорът, който мога да дам на вас с посланик Брукс, е, че не съществува една-единствена група, върху която да се концентрирам, и не мога да дам гаранция, че нашият агент няма да се изплаши и избяга, преди да го заловим. А това точно не можем да си позволим. Знам, че съм прав. Ако го разкрием, той ще ни отведе до онзи, когото наричаме Парсифал. Защото той може и да го е изпуснал от погледа си за известно време, но знае кой е Парсифал.
	Останалите запазиха мълчание; спогледаха се и после отново обърнаха поглед към Бредфорд. Генералът се намръщи и в ясните му очи се появи въпрос. Президентът бавно кимна и погледна към представителя на Държавния департамент.
	Посланикът заговори, без да помръдва в стола си:
	— Поздравления, г-н помощник-секретар! Мога ли сега да се опитам да реконструирам новия сценарий?… По неизвестни причини Матиас желае неопровержими улики срещу жената на име Джена Карас като средство да постигне оттеглянето на Хейвлок. В настоящия момент, благодарение на стореното от него, Матиас е пешка в ръцете на Парсифал — направо негов затворник — но Парсифал разбира, че е в негов интерес да доведе до края натрапчивата идея на Матиас. Той се свързва с дълбоко окопалия се съветски агент във висшия ешелон на Държавния департамент, на когото предава инкриминиращите улики срещу Карас. Те са анализирани и приети за добри. Само че двама старши контрольори от ЦРУ се явяват пред вас и ви казват, че това не може да бъде истина — до последния детайл — и вие, Емъри Бредфорд, излизате на сцената. Всъщност президентът, алармиран от опасността за конспирация в Държавния департамент, ни извежда всичките на сцената, за да привлечем специалист по черните операции, който да разработи и проведе операцията в Коста Брава. Тази машинация, този акт от пиесата, се превръща в убийство, в който момент, твърдите вие, агентът загубва следите на Парсифал.
	— Да. Парсифал, който и да е той, е получил необходимото от агента и го изоставя. Агентът е смаян, после изпада в трескава паника. Без съмнение вече е направил обещания пред Москва — основани на уверенията на Парсифал — които вещаят сериозен удар върху американската външна политика, може би дори пълния й колапс.
	— Което и да е от двете — вметна президентът безстрастно — би било чудесна алтернатива.
	— И който притежава информацията, съдържаща се в документите на Парсифал, ще поеме контрола в Кремъл. — Брукс не помръдна, а аристократичното му лице беше бледо и изопнато. — Ние сме в състояние на война — допълни той тихо.
	— Ще повторя — намеси се Холярд. — Заловете се със седемдесет и петте офиса в Департамента. Извършете подробно претърсване, под претекста на лекарска карантина например — може да звучи просто, но е ефективно, даже е приемливо. Направете го в ранните вечерни часове, веднага след работа. Изолирайте ги по домовете им и в ресторантите, привикайте ги и ги закарайте във вашите лаборатории. Намерете този агент! — настойчивият тон на военния впечатли цивилните, които запазиха мълчание. Холярд понижи глас: — Зная, че намирисва, но не мисля, че имате друг избор.
	— Ще имаме нужда от двеста души, представящи се за санитари и шофьори — изкоментира Бредфорд. — Също между трийсет и четиридесет правителствени коли. И без никой да знае нищо.
	— Освен това ще трябва да се занимаваме със семействата им и съседите, защото „техническите лица“ ще чукат по домовете нощем — възрази президентът. — О, Боже, този кучи син! Човекът на всички времена! — Президентът рязко млъкна, дълбоко пое дъх и продължи: — Няма да ни се размине! Ще плъзнат слухове като летен пожар през юли. Пресата ще започне да рови и ще ни оплюе и ще сме го заслужили. Масови арести без обяснение — защото какво бихме могли да обясним — разпити, без да се спази процедурата, десантници и… химикали! Ще ни разпънат във всички редакционни статии, ще обесят чучелата ни във всеки кампус, ще ни прокълнат изправени на всеки олтар и стъпили на всеки кашон, без да говоря за реакцията на законодателите. Ще свърша с импийчмънт.
	— По-важното, г-н президент — обади се посланикът — и съжалявам, но наистина съм убеден в това, е, че Парсифал без съмнение ще се изплаши. Той ще види какво правим и ще разбере, че се опитваме да намерим хора, чрез които да стигнем до него. И тогава без съмнение ще изпълни заплахите си и ще докара нещата до невъобразимото.
	— Да, знам това. Обречени сме, ако помръднем, безнадеждно е, ако не го направим.
	— И все пак може и да стане — настоя генералът.
	— Ако се извърши както трябва, би могло, г-н президент — допълни Бредфорд.
	— Но как, за Бога?
	— Ами всеки, който енергично се противопостави и се опита да откаже или да се изплъзне, вероятно е нашият човек — обясни Бредфорд.
	— Или някой, който има нещо друго за криене — каза спокойно Брукс. — Ние живеем в неспокойни времена, г-н помощник-секретар, а в този град личните тайни трудно се опазват. Може да се окаже, че се опитвате да вкарате в ъгъла човек, който не крие нищо повече от омразата си към своя шеф или непопулярните си възгледи, или любовна връзка в службата. Парсифал ще види само онова, което неговата лудост ще го накара да види.
	Бредфорд изслуша и неохотно се съгласи с преценката на държавника.
	— Има и друг подход, който не сме имали време да използваме. Проучване на придвижванията. Установяване на местата, където всеки човек от този етаж е бил през седмицата със събитията в Коста Брава. Ако се окажем прави — искам да кажа, ако аз не греша — той не е бил тук по това време. Бил е или в Мадрид, или в Барселона.
	— Сигурно се е опитал да го прикрие — предположи Холярд.
	— Независимо от това, генерале, той ще трябва да има обяснение за отсъствието си от Вашингтон. Колко хора биха могли да отсъстват?
	— Кога можеш да започнеш това проучване? — попита Беркуист.
	— Още утре сутринта…
	— Защо не още тази нощ? — прекъсна го генералът.
	— Ако разполагам с архива, мога и веднага. Но това в момента не е възможно, а да се извика някой, който да отвори архива, значи да се даде ход на слуховете. Това вече не можем да си позволим.
	— Но дори и сутринта — попита посланикът — как ще подтиснете чуждото любопитство?
	Навел поглед, Бредфорд помълча, търсейки отговор.
	— Анализ на ангажираността — отвърна той и вдигна очи, защото фразата прозвуча въпросително. — На онези, които съхраняват тези материали, ще бъде обяснено, че става дума за рутинна проверка на служебната ангажираност. Винаги има по някой, който проверява нещо подобно.
	— Приемливо е — съгласи се посланикът — банално и затова приемливо.
	— Никак не е приемливо — тихо се намеси президентът на Съединените щати, вперил поглед в бялата стена, към екрана, на който само преди час бяха изобразени лицата на четирима мъртъвци. — „Човек на всички времена“ — така го нарекоха. Но оригиналът е бил учен, държавник, създателят на утопия… и палач на еретиците; удобно е това да се забравя днес, нали? „Прокълнете невярващите, те не виждат онова, което аз виждам, а аз съм… неосквернен.“ Дявол да го вземе, ако можех да постъпя както искам, щях да направя същото, което дебелият Хенри направи с Томас Мор. Щях да отсека главата на Матиас и вместо на Лондон Бридж, щях да я набуча на паметника на Джордж Вашингтон като предупреждение. Еретиците са също граждани на републиката и затова, свети човече, няма такова нещо като ерес! Дявол да го вземе!
	— Знаете какво би се случило, г-н президент, нали?
	— Да, г-н посланик, знам. Хората щяха да погледнат окървавената шия, вечно добродушното лице — без съмнение очилата му с роговите им рамки щяха да са на мястото си — и в своята безкрайна мъдрост щяха да отсъдят, че е бил прав, прав през цялото време. Гражданите — включително еретиците — щяха да го канонизират и в това е гадната ирония на съдбата.
	— Мисля, че той все още може да го направи — замислено се обади Бредфорд. — Ще излезе пред тълпата и виковете отново ще се разнесат. Ще му предложат короната, той ще откаже, те ще настояват, докато стане неизбежно. Това е другата ирония. Не „Две, Цезар“, а „Две, Антоний“ и следва коронацията. Бърза поправка на конституцията*, прокарана през Камарата на представителите и Сената, и ето че президент Матиас сяда в Овалния кабинет. Колкото и неправдоподобно да изглежда, той вероятно все още може да го направи. Дори сега.
	[* Президенти на САЩ могат да стават само родените в САЩ. — Бел.прев.]
	— Може би трябва да му дадем тази възможност — прошепна тихо и с горчивина в гласа Беркуист. — Може би хората с тяхната безкрайна мъдрост все пак ще се окажат прави. Може би той е бил правият през цялото това време. Понякога наистина не знам какво да мисля. Може би той действително вижда неща, които другите не могат да видят. Дори сега.

	* * *

	Аристократичният държавник и генералът, който изразяваше мислите си прямо и без увъртания, напуснаха подземната зала. Четиримата се бяха уговорили да се срещнат отново по обяд на следващия ден, като всеки трябваше да пристигне сам на входа при Южната веранда, далече от любопитните очи на акредитираните към Белия дом журналисти. В случай че Бредфорд направеше неочаквани разкрития сутринта, срещата щеше да се изтегли по-рано, а дневният график на президента щеше да се промени. Търсенето на агента получаваше абсолютен приоритет. Последният можеше да ги отведе при лудия, когото президентът и съветниците му наричаха Парсифал.
	— Поздравления, г-н помощник-секретар — каза Беркуист тихо, подражавайки на гладката и изтънчена реч на посланика. В имитацията се долавяше лека ирония, но имаше също и респект. — Той е последният от оригиналите, нали?
	— Да, сър. Останали са малцина и от тези, които познавам, никой не е така загрижен. Данъците и великата демократизация или ги ликвидираха, или ги отчуждиха. Те вече не се чувстват така удобно и мисля, че това е загуба за страната.
	— Остави погребалния си тон, Емъри, не ти отива. Имаме нужда от него; брокерите на властта на Хълма* все още се прехласват от него. Ако изобщо някога е имало някой, който да се опре на Матиас, това е Адисън Брукс. „Мейфлауър“ и Плимут Рок, Четиристотинте на Ню Йорк и състоянията, натрупани на гърбовете на имигрантите, са все неща, които допринасят за чувството на вина у тези, които са ги наследили. Благодушни либерали, които плачат при гледката на подпухналите черни коремчета по делтата на Мисисипи. Но, за Бога, не ни отнемайте бутилката „Шато д’Икем“!
	[* Капитолийският хълм, на който се намира Конгресът на САЩ. — Бел.прев.]
	— Да, г-н президент.
	— Долавям „Не, г-н президент“. Виждам го в очите ти, Емъри; тези неща са винаги в очите. Не ме разбирай погрешно; аз се възхищавам на старото елегантно магаре, уважавам го за онова, което има в главата си. Както мисля, че Опънатото въже Холярд е един от малкото военни, които са прочели Конституцията и са разбрали какво означава определението „цивилна власт“. Не че войната е прекалено важна, за да бъде оставена на генералите — това са глупости, разбира се. Рейн ще понесе изгнилите трупове и на едните, и на другите. Не, важното идва след края на войната, когато трябва да се справяме с последиците. Генералите с неохота приемат първото и нямат представа за второто. Но Холярд е различен и в Пентагона знаят това. Щабът на Обединените командвания се вслушва в него, защото е по-добър от тях. Имаме нужда и от него също.
	— Съгласен съм.
	— Ето, това е същността на този кабинет. Необходимост. Не одобрение или неодобрение. Просто необходимост. Ако някога се върна обратно в Маунтийн Айрън, Минесота, жив и здрав, тогава ще си мисля кой ми харесва и кой не. Но не мога да си позволя това сега. И точно в този момент имам нужда да спра този Парсифал, да спра онова, което е направил и което стори на Ентъни Матиас. — Президентът се замисли и след малко продължи: — Наистина мисля това, което казах… което той каза. Поздравявам те. Свърши страхотна работа.
	— Благодаря ви, сър.
	— Особено за онова, което не каза. Хейвлок. Къде е той сега?
	— Почти сигурно е в Париж; следва Джена Карас. Между страниците, които прочетох тази сутрин, успях да се обадя на някои хора, които познавам — Парламента, Сената, няколко министерства, „Ке д’Орсе“ и нашето посолство. Упражних натиск, намеквайки, че заповедите ми идват от Белия дом, но без да ви споменавам по име.
	— Можел си да го направиш.
	— Не още, г-н президент. Може би някога, но определено не и сега.
	— Значи се разбираме — каза Беркуист.
	— Да, сър. Необходимост.
	— Холярд би разбрал, той е практичен военен. Брукс нямаше да разбере; под обвивката си на дипломат той е заклет моралист.
	— Такава беше и моята преценка и поради това не изясних положението, в което се намира Хейвлок.
	— Това ми напомня за Кол де Мулине. Ако той беше успял да разкрие „Коста Брава“, това щеше да алармира Парсифал по-бързо от всичко, което ние бихме могли да направим в Държавния департамент. Хейвлок се намираше в центъра… още от самото начало.
	— Разбирам това, сър.
	Беркуист отмести поглед към белия екран в далечния край на стаята.
	— През Втората световна война Чърчил е бил изправен пред необходимостта да вземе решение, буквално разкъсван от противоречия. Съюзническото разузнаване разгадало тайната на немската шифровъчна машина „Енигма“ и това означавало, че военните заповеди, издавани в Берлин, можели да бъдат прехващани и разчитани. По този начин стотици хиляди, може би дори милиони човешки живота са могли да бъдат спасени. Така се разбрало, че срещу Ковънтри се подготвя масирана въздушна атака. Радиограмата била единствена и кодирана с „Енигма“. Евакуирането на целия град или дори организирането на неочаквано плътна противовъздушна защита би означавало да се разкрие, че тайната на „Енигма“ е разгадана… Ковънтри е трябвало да бъде бомбардиран и почти изтрит от лицето на земята, само за да се запази тайната. Тайната на Коста Брава не може да бъде разкрита по същите съображения — залог е животът на милиони човешки същества… Открийте Хейвлок, г-н помощник-секретар. Открийте го и нека бъде убит. Искам да подновите заповедта за неговото екзекутиране.


	19

	Хейвлок знаеше, че са го засекли: беше забелязал как рязко се раздвижи един вестник, докато минаваше през заграденото с въжета фоайе за пристигащи на „Ер Франс“ на летище „Кенеди“, за да излезе в коридора, водещ към залата за имиграционен контрол. Дипломатическият статут му позволяваше да избегне дългата опашка; документите, дадени му от Брусак, му гарантираха също бързо излизане и през митническата проверка и тези удобства му напомниха, че трябва да унищожи документите за самоличност колкото може по-бързо. Носеше в ръка малкото си куфарче — официално запечатано с надпис _Diplomatique_ още в Париж — и след като минеше по коридора, щяха бързо да го пуснат през тежките метални врати, отвъд които трябваше само да покаже, че е акредитиран към ООН и да заяви, че няма друг багаж. Едно име от отдавна консервирано в архивите досие щеше да бъде сравнено със същото име от списъка на пътниците и той щеше да получи свободата да търси или да бъде убит в Съединените щати. Толкова просто.
	Но за да предпази Режин Брусак — а в крайна сметка и себе си — трябваше да се освободи от фалшивите документи, които правеха всичко това възможно. Трябваше да установи също кой беше свалил вестника си толкова подозрително. Един мъж със сиво лице бавно се беше надигнал от мястото си, беше сложил сгънатия вестник под мишница и се бе упътил през оживения външен коридор, успореден на вътрешния, който водеше към една свобода под въпрос. Кой ли беше този човек?
	Ако не успееше да разбере това, можеше да бъде убит, преди да е започнал търсенето, преди даже да е стигнал до посредника на име Джейкъб Хенделман.
	Униформеният служител на имиграционните служби беше сериозен и вежлив. Той задаваше въпроси по същество и гледаше Хейвлок право в очите:
	— Нямате ли багаж, сър?
	— Не, господине. Само това, което виждате.
	— Значи не очаквате да останете на Първо Авеню за дълго?
	— Един ден, четиридесет и осем часа — отговори Хейвлок и сви рамене с галско безразличие. — На конференция.
	— Надявам се вашето правителство да се е погрижило за транспорта ви до града. Няма ли да изчакате останалата част от групата ви?
	Този служител е _много добър_, помисли си Хейвлок.
	— Извинете ме, мосю, но вие ме принуждавате да бъда откровен с вас — усмихна се Майкъл леко притеснено, сякаш достойнството му беше донякъде компрометирано. — Очаква ме дама, а ние се виждаме толкова рядко. Може би това е отбелязано в бележките ви за мене, но аз получих поста на Първо Авеню за няколко месеца миналата година. Бързина, приятелю, „бързина“ е всичко, което сега се върти в главата ми.
	Служителят бавно отвърна на усмивката, отбеляза името в някакъв списък и протегна ръка към бутона.
	— Приятен ден, сър — пожела той.
	— Много ви благодаря — отговори Хейвлок и бързо мина през разтворилата се метална врата на пропускателния пункт. _Vivent les amours des gentilhommes francais_*, помисли си той.
	[* Да живее любовта при френските мъже (фр.). — Бел.прев.]
	Сиволикият стоеше на опашката за телефонни кабини, които бяха заети. Бързо издърпа вестника, който държеше под мишница, и го разтвори. Явно не бе успял да се обади по телефона и това беше най-доброто, на което Майкъл можеше да се надява.
	Той мина бързо покрай мъжа, продължавайки да гледа напред. При първа възможност зави наляво по пресичащия коридор, претъпкан със заминаващи пътници, запътили се към съответните терминали. След това рязко зави надясно и се озова в един по-тесен коридор, движещите се хора, по който бяха по-малко и облечени предимно в униформите на различни авиолинии.
	Отново наляво в по-дълъг и още по-тесен коридор с още по-малко хора, главно мъже в бели работни комбинезони или по ризи с къси ръкави — беше се озовал в някакъв комплекс за обработка на товари и това беше административната му част. Вече не се виждаха пътници, нямаше костюми на бизнесмени, куфарчета или пътни чанти.
	Нямаше и телефонни автомати. Стените бяха голи и еднообразието им се нарушаваше единствено от разположените нарядко стъклени врати. Най-близките телефони бяха далече зад гърба му — в първата централна зала. И не можеха да се видят оттук.
	Намери мъжката тоалетна, на вратата, на която пишеше: САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА КОМПЛЕКСА. Майкъл бутна вратата и влезе. Помещението беше голямо, подът — покрит с плочки, а на отсрещната стена леко бръмчаха два вентилатора. Прозорци не се виждаха. Вляво имаше редица умивални, писоарите и кабините бяха отдясно. Мъж в работно облекло стоеше изправен с гръб към него пред четвъртия писоар; в една от кабините се чу шум на вода, изпускана от казанчето. Хейвлок се насочи към един от умивалниците и постави куфарчето си под него.
	Мъжът пред писоара отстъпи една крачка и дръпна ципа на комбинезона си, после обърна глава към Майкъл и оценяващо изгледа скъпия тъмен костюм, купен същата сутрин в Париж. С изражение на лицето, което казваше „Добре, мистър бизнесмен, аз също мога да си измия ръцете“, той пристъпи към съседния умивалник и пусна водата.
	Друг мъж излезе от кабината, затегна колана си и се упъти към вратата, ругаейки под носа си. От пластмасовата картичка на ризата му личеше, че е супервайзър.
	Човекът в работното облекло изтегли дълга лента тоалетна хартия от металната кутия до себе си, избърса ръцете си и хвърли смачканата топка в кошчето. После отвори вратата и излезе навън. В момента, когато тя се люшна в обратна посока, Хейвлок изтича и я задържа отворена не повече от инч, след което предпазливо надзърна през процепа.
	Неизвестният преследвач бе в коридора на около петдесет фута от тоалетната; подпрял се небрежно на стената, четеше вестника. След малко погледна часовника си и хвърли поглед към непрозрачната стъклена врата: приличаше на човек, който чака приятеля си да излезе, за да отидат да пият по едно или да вечерят някъде, а може би да се разходят до някой мотел около аерогарата. В него нямаше нищо заплашително, но зад железния му самоконтрол Майкъл долавяше заплахата на професионалист.
	Все пак двама можеха да упражняват самоконтрол, двама можеха да чакат и да действат като професионалисти. И предимството беше на онзи, който стоеше вътре. Другият отвън не можеше да знае какво става там, а не можеше и да си позволи да се отдалечи — до някой телефон например — защото преследваният можеше да избяга.
	Добре, ще чакаме. Ще контролираме положението. И ще се освободим от фалшивите документи, които могат да отведат преследвачите до Режин Брусак и до един посредник на име Джейкъб Хенделман. Името от списъка на пасажерите бе мъртва следа, оставена от безмозъчните компютри, които не можеха да обяснят кой е натискал клавишите, за да бъде въведено. Документите обаче можеха да бъдат проследени до онзи, който ги беше издал. Хейвлок ги накъса на малки парчета, хвърли ги в тоалетната чиния и пусна водата. С джобното си ножче сряза лентата с надписа _Diplomatique_, с която бяха запечатали куфарчето му и която гарантираше, че багажът не подлежи на официална проверка. После го постави на крайната мивка в редицата и го отвори. Извади ламата с късо дуло изпод нагънатите дрехи, както и малък портфейл, в който бяха собствените му автентични документи. Разумно използвани, те бяха напълно безобидни. За предпочитане обаче е да не се налага да ги показва, което рядко беше необходимо по улиците на родната му страна и той беше благодарен за това удобство.
	Докато унищожаваше фалшифицираните документи и поставяше оръжието и портфейла по местата им, служебната тоалетна бе посетена от още двама души. Те влязоха заедно — пилот на „Ер Франс“ и както личеше от разговора им, първият му помощник. Майкъл остана в своята кабинка. Те продължиха да спорят, изпикаха се, наругаха бюрократичните предполетни формалности и се чудеха по колко ще вървят купените пури „Хабана Монте Кристо“ на бара в ресторант, намиращ се очевидно в покрайнините на Манхатън. Печалбата продължи да ги занимава и когато излязоха.
	Хейвлок свали сакото си, нави го и зачака в кабинката. Държеше вратата открехната не повече от четвърт инч и поглеждаше часовника си. Бяха минали близо петнайсет минути, откакто бе влязъл в тоалетната. Очакваше, че скоро ще се случи нещо.
	Оказа се прав. Боядисаната в бяло метална врата бавно се отвори и Хейвлок видя най-напред част от рамото, а после края на сгънатия вестник. Неизвестният преследвач наистина беше професионалист: нямаше преметнато през ръка и сгънато, с цел да скрие оръжието сако или палто, което можеше да се дръпне и извие и така да се превърне в капан за собственика си, а просто най-обикновен вестник, който с едно леко движение можеше да се хвърли и пистолетът да стреля чисто.
	Мъжът леко пристъпи вътре, опря гръб на металната врата и огледа стените, вентилационните отвори и редицата врати на кабините. Наведе се, но не дотолкова, че да надникне под долния ръб на първите няколко врати. Очите му се стрелкаха във всички посоки. Тялото му беше извърнато настрани от Майкъл. Какво всъщност правеше?
	Изведнъж Майкъл се досети: в главата му изплува образът на друг човек на моста при Кол де Мулине — един рус професионалист, облечен в униформата на италиански граничар. Но убиецът „Ричи“ беше дошъл подготвен, знаейки каква е обстановката, знаейки за вратата на караулката, която трябва да бъде залостена. Докато този сиволик професионалист тук трябваше да импровизира, да прояви изобретателност на място. Беше отчупил някаква летва от сандък, каквито имаше във всеки коридор на аерогара, и сега я набиваше под вратата на тоалетната. След малко се изправи, сложи крак на летвата и дръпна дръжката на вратата. Вратата не помръдна — беше залостена. Сега бяха сами. Мъжът се обърна.
	Надзъртайки през почти невидимия процеп, Майкъл го изучаваше. Беше над петдесетте, с изтъняла коса над плоското сиво лице с високи скули и масивни кости на очните орбити. Висок не повече от пет фута и осем инча и раменете му бяха тесни, но здрави. Тогава Майкъл забеляза лявата му ръка (дясната беше скрита под вестника); тя беше огромна, Могъща ръка на селянин, оформена от години работа с тежки и груби предмети.
	Мъжът тръгна край редицата врати. Под всяка от тях имаше около два инча и това му налагаше да се държи на известно разстояние, за да види дали поредната кабинка е заета или не. Беше обут в обувки с дебели гумени подметки и се движеше съвсем безшумно. Изведнъж дясната му ръка описа полукръг, отмятайки вестника с леко движение на китката. Хейвлок впи поглед в пистолета, докато противникът му се приближаваше към последните три кабини. Беше ядосан и едновременно с това озадачен — пистолетът беше модел „Буря“. Руснакът леко се наведе…
	Това беше моментът. Майкъл хвърли навитото на руло сако през горния ръб на кабината вдясно от себе си. Шумът накара руснака пружиниращо да скочи, да се обърне наляво и да вдигне пистолета.
	Почти едновременно Майкъл хвана дръжката на куфарчето, рязко отвори вратата и в широка дъга замахна странично с тежкия товар към сиволикия. Посегна с лявата си ръка към пистолета му и силно го дръпна. Руснакът се изви, опитвайки се да увеличи дистанцията помежду им, и го блокира със силните си ръце; но Майкъл притисна лявата ръка на мъжа под своята дясна, енергично я изтегли напред, така че лицето на руснака се изкриви от болка, после доиздърпа пистолета и стовари цевта му в главата на противника си. Когато тялото пред него започна да се свлича, Хейвлок леко се наведе и заби рамо в бъбреците му. Руснакът отхвърча назад върху писоарите. Падна на колене, подпря се на дясната ръка и вдигна лявата с гримаса на болка. Дишайки тежко, поклати глава:
	— Нет! Нет! — задавено произнесе той. — Само разговор! _Разговор!_
	— Със заключена врата и пистолет в ръката?
	— А ти щеше ли да се съгласиш да разговаряш, ако дойда при тебе, за да ти се представя? Може би дори на руски?
	— Трябваше да опиташ.
	— Ти много бързаше… Мога ли? — руснакът се изправи до клекнало положение, придържайки ръката си, и изчака разрешение да стане.
	— Добре — каза Хейвлок, като държеше „Буря“, без да го отклонява. — Искаше да се обадиш по телефона.
	— Разбира се. За да предам, че съм те засякъл. А ти как би постъпил?
	— Какво знаеш? Как ме намери? — Майкъл направи подканващ жест с пистолета, насочвайки го към главата на мъжа. — Ще те посъветвам да ми кажеш истината. Няма да загубя нищо, ако трупът ти остане тук.
	Руснакът погледна в цевта, после в очите на Хейвлок.
	— Не, не мисля, че ще загубиш особено и едва ли би се поколебал. Трябваше да изпратят някой по-млад.
	— Как разбра, че пристигам с този полет?
	— Не съм разбрал. И никой не беше сигурен. Но има един ранен съветски офицер от ВКР в Париж и той нямаше към кого друг да се обърне, освен към нас.
	— Към фирмата за внос на „Бомарше“? — прекъсна го Майкъл. — Щабквартирата на КГБ в Париж?
	Руснакът не обърна внимание на прекъсването.
	— Знаехме, че имаш връзки навсякъде във френското правителство. Военното разузнаване, „Ке д’Орсе“, депутатите. И ако намерението ти е било да се измъкнеш от Франция, имаше само един начин, по който да го направиш. Прикривайки се като дипломат. Беше организирано наблюдение върху всички полети на „Ер Франс“, в чиито списъци на пасажерите имаше дипломатически служители. Навсякъде. Лондон, Рим, Бон, Атина, Холандия, цялата Латинска Америка — навсякъде. Решението ти да пристигнеш тук беше неочаквано. Особено за един „неспасяем“.
	— Последното, изглежда, се е превърнало в свободно разгласявана информация.
	— Е, съобщиха на определени места.
	— Това ли е, за което искаше да разговаряме? Защото ако е така, Москва плаща излишни пари на очакващите ме по аерогарите.
	— Нося ти съобщение от Пьотър Ростов. Той мисли, че след Рим може да го изслушаш.
	— Рим? Какво общо има Рим с това?
	— Палатин. Би трябвало да нямаш съмнения след това. Палатин трябваше да бъде краят за тебе.
	— Така ли? — Хейвлок не откъсваше поглед от очите на мъжа, от устните му. Значи Ростов знаеше за Палатин, това можеше да се очаква. Все пак там бяха намерени тела: трупът на бивш американски агент, известен с участието си в кръвопролитни операции, и двама ранени италиански наемници, които нямаше какво да загубят, а можеха и да спечелят, ако кажеха истината. Москва не можеше да не знае. Но Ростов не знаеше за Джена Карас или Кол де Мулине, защото ако беше така, съобщението нямаше да започва със споменаването на Палатин. Защото обстоятелствата можеха да наложат пратеникът му да извика бързо: _Джена Карас е жива! Кол де Мулине_! Тези две фрази биха били далече по-убедителни. — Какво е съобщението?
	— Той казва, че примамката е оценена по нов начин. Сега е готов да я захапе и мисли, че трябва да се съгласиш. Казва също, че вече не ти е враг, но има други хора, които могат да ти бъдат врагове.
	— Какво означава всичко това?
	— Не мога да отговоря — каза мъжът, без да помръдва дебелите си вежди над дълбоко разположените очи. — Аз съм просто куриер. Посланието трябва да е ясно за тебе, не за мене.
	— Но ти знаеш за Палатин.
	— Новината за смъртта на един маниак се разпространява бързо, особено ако е бил твой противник и най-вече ако е отнел живота на няколко приятели… Как го бяхте нарекли? „Лекият спусък“, мисля. Романтично прозвище, напомнящо за уестърните, които, между другото, много харесвам. Но исторически погледнато, подобен тип неизменно се оказва мръсна, лишена от принципи свиня, която няма морал или идеология и е мотивирана единствено от евентуална печалба или от патологична бруталност. В тези времена такъв би могъл да стане президент на голяма корпорация, нали?
	— Спести ми това. Запази го за държавните училища.
	— Ростов очаква да получи отговор, но не е необходимо да го даваш веднага. Ден или два, или няколко часа, считано от този момент нататък. Можеш сам да определиш как ще го предадеш. В състояние сме да те изведем оттук. На безопасност.
	Майкъл отново изгледа изучаващо руснака. Също както Ростов в Атина преди известно време, и този вярваше, че говори истината — такава каквато му беше известна, както му беше съобщена от началника му в Москва.
	— И какво точно предлага Ростов?
	— Казах ти. Безопасност. Знаеш какво те очаква тук. Палатин.
	— Безопасност срещу какво?
	— Това вече е проблем между тебе и Ростов. Защо искаш да измислям условията? И без това няма да им повярваш.
	— Предай на Ростов, че е сбъркал.
	— За Рим? За Палатин?
	— За Палатин — поясни Майкъл, задавайки си за един кратък момент въпроса, дали директорът на КГБ на хиляди мили оттук ще долови зрънцето съществена истина, обвито в голямата лъжа. — Не се нуждая от безопасността в „Лубянка“.
	— Значи отказваш предложението?
	— Отказвам да захапя примамката.
	Изведнъж някой силно блъсна вратата и изруга, после отново се чуха нови няколко удара по металната врата. Летвата изскърца по плочките, но не поддаде повече от инч, отваряйки процеп, през който вече по-ясно се чуваше гласът на нетърпеливеца, който продължаваше да блъска:
	— Хей, какво, по дяволите, е това! Отворете!
	Руснакът погледна към вратата; Хейвлок не реагира. Мъжът бързо заговори:
	— Ако промениш решението си, на Брайънт Парк, зад Обществената библиотека има редица кофи за боклук. Сложи червен белег на най-предната от тях — предлагам ти да използваш дебел маркер или още по-добре точка с лак за нокти. След това от десет часа вечерта на същия ден се разхождай по Бродуей между Четиридесет и първа и Петдесет и трета улица, като се придържаш откъм източната страна. Някой ще установи контакт с тебе и ще ти даде адрес, на който трябва да отидеш. Извън Щатите, разбира се. Няма никакви уловки.
	— Какво става там? За Бога, отворете проклетата врата!
	— Струва ми се, спомена, че мога сам да определя как да предам отговора си.
	— Можеш. Просто кажи на човека къде и как желаеш да стане срещата. Дай ни три часа време.
	— За да подготвите мястото?
	— Копелета! Отворете вратата! — силен удар в металната врата я разтвори още няколко инча и летвата пак изскърца, плъзгайки се по плочките.
	Отвън се разнесе втори, по-властен глас:
	— Я да видим какво става тук?
	— Вратата е залостена. Не мога да вляза, но ги чувам да си говорят! Те са я залостили! — нов удар, ново изскърцване и процепът се разшири с още няколко инча.
	— Ние също вземаме предпазни мерки, не само вие — каза руснакът. — Това, което съществува между тебе и Ростов, е на практика… между тебе и Москва. Ние не сме в Москва, аз не съм в Москва. И не се обръщам към полицията, когато имам проблеми в Ню Йорк.
	— Хей, вие там! — извика вторият глас, слизайки в по-долен регистър на официалността. — Наистина ви предупреждавам, пънкове! Възпрепятстването на нормалната дейност по аерогарите е нарушение на обществения ред и това се отнася и до тоалетните! Ще извикам службата за сигурност! — властният глас се обърна към разгневения служител: — Ако бях на ваше място, щях да потърся друга тоалетна. Децата, които се боцкат, могат да изпаднат във възбудено състояние и да проявят склонност към насилие!
	— Искам да се изпикая, човече! А гласовете на тези тук не ми звучат като детски… А, ето го полицая! Ей, ченге!
	— Няма да ви чуе! Просто минава оттам. Ще отида да позвъня.
	— Майната му!
	— Време е! — каза Хейвлок, взе от пода сакото си и го облече.
	— А моят живот? — запита руснакът. — Ще има ли труп в мъжката тоалетна?
	— Искам отговорът ми да бъде предаден. И забрави за точката от лак на онези кофи.
	— Ще ми върнеш ли и оръжието?
	— Не съм чак толкова великодушен. Ти май забрави, че сме врагове. И то отдавна.
	— Много трудно е да се обясни загубата на лично оръжие. Трябва да ме разбереш!
	— Кажи им, че си го продал на свободния пазар — това е основен принцип при капитализма. Купуваш евтино — или го получаваш, без да даваш пари — и продаваш по-скъпо. „Буря“ е добро оръжие и може да донесе голяма печалба.
	— Моля ви!
	— Ти май не разбираш, другарю. Нямаш представа колко мошеници в Москва ще те погледнат с уважение. Хайде! — Хейвлок грубо хвана мъжа за рамото и го избута към вратата — Ритни летвата — заповяда той, мушна пистолета в колана си и взе куфарчето от пода.
	Руснакът се подчини. Той настъпи парчето дърво, натисна вратата и с няколко разклащания го изтегли и ритна встрани. След това отвори вратата.
	— Исусе Христе! — възкликна някакъв дебел мъж в син работен комбинезон. — Две шибани феи!
	— Идват! — извика друг по риза с къси ръкави, който излезе, тичайки през вратата на офиса от другата страна на коридора.
	— Май закъсняхте, г-н супервайзър — каза ококорилият се пред тоалетната служител, който не можеше да свали поглед от Хейвлок и руснака. — Ето ги шибаните пънкове! Две стари кралици, които са решили, че на паркинга е много студено.
	— Да вървим! — прошепна Хейвлок и хвана руснака за лакътя.
	— Отвратително! Гадове! — възмути се супервайзърът. — На вашата възраст! Не ви ли е срам? Извратени навсякъде!
	— Няма ли да размислиш за оръжието? — попита руснакът, задъхано подтичвайки по коридора, изкривявайки лице всеки път, когато Майкъл го стискаше за лакътя. — Ще получа тежко дисциплинарно наказание. Не съм го използвал от години, за мене той е нещо като част от униформата.
	— _Перверзници!_ Трябва всички да ви пратят в затвора, а не да ходите по обществените тоалетни! Вие сте заплаха за обществото!
	— Вече ти казах, че ще те повишат, ако този, който трябва, научи, че си направил удар.
	— _Педерасти!_
	— Пусни ми ръката. Онзи идиот ни гледа.
	— Защо? Ти си възхитителен.
	Те стигнаха до втория коридор и завиха наляво към центъра на терминала. Както и преди, около тях сновяха хора в работни комбинезони и по ризи с къси ръкави. От време на време секретарки излизаха през вратите на офисите. Пред тях се виждаше главният коридор, по който бързаха хора в двете посоки — към изходите за заминаващите самолети и към фоайетата за посрещане.
	Само след секунди ги подхвана тълпа от току-що пристигнали. Почти веднага след това видяха трима униформени полицаи, които си пробиваха път през потока на заминаващите, разблъсквайки с рамене пътниците, избутвайки пътни чанти и пластмасови пликове. Хейвлок мина от другата страна на руснака и го избута наляво към приближаващото се в успоредния поток трио полицаи. Майкъл стовари рамото си в спътника си и го запрати в сините униформи.
	— Нет! — извика руснакът.
	— _Дявол да го вземе!_ — изкрещя един от полицаите, залитна надясно и препъна колегата си, който на свой ред се стовари върху възрастна жена със синя коса, която изпищя ужасена.
	Хейвлок ускори ход, пробивайки си път между изненаданите пасажери, забързани към ескалатора отдясно, който извеждаше в залата за получаване на багажа. Той се насочи натам и тръгна още по-бързо заедно с разредилата се около него тълпа. Ослепително ярка слънчева светлина проникваше през изцяло остъклените стени. Майкъл се огледа, докато се насочваше към изхода, над който зърна надпис „Такси“. Видя редици гишета под надписи с бели букви, празни ленти за пренасяне на багажа, които се въртяха безсмислено, кръгли будки за продажба на закуски, хаотично пръснати под огромния купол на сградата. По дължината на стените бяха наредени телефони, изолирани в прозрачни пластмасови черупки, като под всеки от тях имаше полица с нахвърляни телефонни указатели. Той се насочи към най-близкия телефон.
	Трийсет секунди по-късно беше намерил каквото му трябваше: Хенделман, Дж. Адрес: Манхатън, 116 улица, Морнингсайд Хайтс. Джейкъб Хенделман, посредникът, брокер на убежища за преследваните и лишените от права. Човекът, който можеше да скрие Джена Карас.

	* * *

	— Спри ей там — нареди Хейвлок, като се наклони през предната седалка, за да посочи син навес с изрисувана върху него златна корона. Надяваше се, че няма да му се наложи да нощува тук — всеки час увеличаваше разстоянието между него и Джена Карас, — но, от друга страна, не можеше да се разхожда из Колумбийския университет, носейки в ръка, макар и малкото си куфарче, докато издирва Хенделман. Беше казал на шофьора да мине по моста Трибороу, на запад към Хъдсън и на юг към Морнингсайд Хайтс. Искаше да мине по 116-а покрай адреса, който търсеше, и после да намери сигурно място, където да остави багажа си. Следобедът беше преполовен и посредникът можеше да е някъде в кампуса.
	Майкъл бе идвал в Колумбийския университет два пъти като студент в Принстън: първия път — за да посети лекция за Европа след Наполеон, изнасяна от гостуващ досадник от Оксфорд, и втория път — за да вземе участие в общоуниверситетски семинар. И двата случая нямаше с какво да се запомнят; посещенията му бяха за кратко време и в резултат той практически не познаваше това място. Това беше без значение, но за съжаление той не знаеше нищо за Джейкъб Хенделман.
	Хотелът беше зад ъгъла на пресечката с улицата, където се намираше апартаментът на Хенделман. Беше един от онези малки хотели, които успяват да оцелеят с вкус в обкръжението на градски университет: манхатънският отговор на стария „Тафт“ в Ню Хейвън или, макар това вече да бе преувеличение, „Ин“ в Принстън — по същество превърнал се в елемент от кампуса, по-скоро място, където временно да се настанят гостуващите лектори, отколкото кръчма за студенти от началните курсове. Тапицерията на мебелите вътре беше от тъмна кожа и уютът напомняше за старата Англия, а миризмата създаваше академична атмосфера. Шансът беше минимален — тъй като хотелът се намираше толкова близо до седалището на Хенделман, някой там можеше да го познава.
	— Но, разбира се, мистър Хиърфорд — каза служителят на рецепцията, след като прочете картичката за регистрация. — Доктор Хенделман от време на време се отбива при нас на чаша вино или за да вечеря с приятели. Очарователен джентълмен с удивително чувство за хумор. Както и почти всички останали, тук го наричаме Равинът.
	— О, това ме изненадва. Това че е равин, искам да кажа.
	— Не съм сигурен дали, официално погледнато, е такъв, макар да не ми се вярва, че някой ще се усъмни в това. Той е професор по философия и доколкото ми е известно, често изнася лекции на еврейския теологически семинар. Ще ви бъде много приятно да събеседвате с него.
	— Сигурен съм, че ще е така. Благодаря ви.
	— Пиколо — извика служителят и удари звънеца.

	* * *

	Сградата, в която се намираше апартаментът на Хенделман, се намираше между „Бродуей“ и „Ривърсайд Драйв“, като улицата леко се спускаше към Ривърсайд Парк и река Хъдсън. Сградата беше солидна, облицована с бял камък — едновремешен паметник на бързо забогатяващите нюйоркчани — но оставен бавно да остарява, макар да минаваше през кратки периоди на обновяване, за да се превърне накрая в гробище на всички тези сложно орнаментирани украси, които бяха станали неприемливи за ефективната икономика. В миналото на входа пред остъклената фасада най-вероятно е стоял портиер, но сега вътрешната врата беше заключена, а посетителите и живеещите вътре можеха да разговарят през все още функционираща разговорна уредба.
	Хейвлок натисна звънеца, просто за да разбере дали Хенделман е у дома, но говорителят мълчеше. Отново позвъни. И пак никакъв отговор.
	Той излезе през външната врата, прекоси улицата, влезе в някакъв вход отсреща и се замисли върху вариантите, с които разполагаше. Беше телефонирал в университетския информационен център и оттам му дадоха адреса и номера на кабинета на Хенделман. Второто обаждане, когато се представи за служител, който иска разписанието на занятията за деня, научи, че Хенделман има насрочени срещи до четири следобед. Сега обаче наближаваше пет часа и безпокойството му нарастваше. Къде беше Хенделман? Естествено, нямаше никаква гаранция, че ще се върне у дома веднага, след като приключи с ангажиментите, но посредник като него, който беше уредил — или може би точно в този момент уреждаше — проблема на една жена, избягала от Париж, налагаше определени задължения. Хейвлок анализираше възможността да отиде до кабинета на Хенделман или да го пресрещне на улицата и отново обмисли двата варианта. Може би някоя от срещите се беше проточила, а може и да беше приел покана за вечеря, но, от друга страна, там все още можеше да има някой, който би могъл да знае нещо и би проявил готовност да му помогне.
	Потискането на напрежението от чакането — нещо, в което едно време нямаше равен на себе си, сега просто му причиняваше физическа болка, която усещаше в стомаха си. Пое няколко пъти дълбоко въздух. Разбира се, че не можеше да се конфронтира с Хенделман в неговия кабинет, на улицата или на обществено място. Срещата трябваше да се състои там, където се съхраняваха имена и номера, карти и кодове, защото това бяха инструментите на посредник като него. А тези неща трябваше да бъдат на място, където можеха да бъдат надеждно скрити и бързо достъпни — под някоя дъска на пода, в тайник, иззидан дълбоко в стената, или намалени до микроскопични размери в някоя обувка или кухо копче на дреха.
	Не беше виждал снимка на Хенделман, но знаеше как изглежда. Барманът с подпухналото лице в хотела — сам по себе си забележителност — чиято словоохотливост можеше да се сравни с тази на третокласен поет от Дъблин, му беше описал Равина. Джейкъб Хенделман беше средно висок, с дълга бяла коса и къса сива брада, с тенденция към напълняване и корем, който твърде забележимо беше изпреварил тази тенденция. Походката му била „бавна и величествена“, бе обяснил барманът, „като че ли е кръвен потомък на еврейските крале, сър, който вечно разделя води на морета или се изкачва на планини, за да намери там скрижали или пък да побеседва с животни. О, а в очите му има блясък и сърцето му е пълно с любов, сър.“
	Хейвлок го беше изслушал докрай, след което си бе поръчал двойно уиски.

	* * *

	Пет часа и три минути. _Дишай дълбоко. Наистина поеми въздух дълбоко и си мисли за Джена, мисли си за това, което ще трябва да й кажеш. Може да стане след час или два, или през нощта. Но не мисли за времето_.
	Скоро щеше да се здрачи. Оранжевото слънце пламтеше ниско в небето над Хъдсън. Магистралата „Уест Сайд“ бе задръстена, както и успоредната на нея „Ривърсайд Драйв“. Температурата започваше да се понижава, сиви облаци се събираха в притъмнялото на изток небе. Във въздуха миришеше на сняг.
	А от другата страна на улицата един средно висок мъж, широк в таза, облечен в дълго черно палто, бавно вървеше по тротоара. Осанката му наистина бе величествена и подхождаше напълно на достолепния образ, създаван от снежнобялата коса, спускаща се няколко инча под ръба на черната му шапка. Под светлината на далечната улична лампа Хейвлок успя да види сивата брада. Това беше посредникът.
	Джейкъб Хенделман се приближи до вратата на сградата, в която живееше и лампата над входа го освети по-добре. Хейвлок се вгледа едновременно сякаш хипнотизиран и странно обезпокоен: дали не познаваше посредника? Не е ли участвал Равинът в някоя операция преди осем… или десет години? Някъде в Близкия изток, Тел Авив или Ливан? Майкъл имаше чувството, че познава този човек. Нещо в походката? Или тази почти анахронична величественост, поддържана съзнателно, за да предизвика асоциации с човек, който крачи загърнат в средновековна тога? Или нещо в очилата с тънки стоманени рамки, които така решително стояха в центъра на голямото лице?
	Моментът отмина. Разбира се, че е възможно с този посредник да са се пресичали пътищата му поне няколко пъти. Можеше да са били в един и същи район при един или друг случай, когато уважаваният професор е бил уж на екскурзия, но всъщност се е срещал с някого като Режин Брусак. Защо не; напълно е възможно.
	Хенделман влезе през заключващата се вътрешна врата, изкачи няколко стъпала и спря пред пощенските кутии. Майкъл едва се сдържа: желанието да изтича през улицата и да се изправи срещу посредника просто го задушаваше.
	_Той може да откаже да говори с тебе_. Брусак.
	Един възрастен човек, който не иска да се пазари, като нищо би могъл да извика на стълбището за помощ. А другият, който наистина се нуждаеше от помощ, нямаше представа какво се крие зад входната врата от другата страна на улицата, каква охранителна система бяха инсталирали интелигентните обитатели на града, за да се запазят от нападения във входа. Пазарът беше наводнен с алармени системи и най-добре щеше да бъде да изчака Джейкъб Хенделман да се прибере в апартамента си. Тогава обикновеното почукване на вратата и думите „Ке д’Орсе“ щяха да бъдат достатъчни; уважението към човека, който е съумял да заобиколи алармената инсталация на входа, също щеше да изиграе ролята си, както и страхът, че някой пред вратата знае истинското лице на обитателя. Хенделман щеше да говори с него, не можеше да си позволи да му откаже.
	Старецът изчезна зад тежката вътрешна врата, която бавно се затвори зад гърба му. Хейвлок изчака три минути и видя, че няколко прозореца на четвъртия етаж светнаха. Логиката подсказваше, че апартаментът на Хенделман е 4А. Един посредник с неговите задачи има нещо сходно с дълбоко законспирираните агенти и съветското ВКР — той трябваше да може да наблюдава улицата.
	Сега обаче не я наблюдаваше, защото зад щорите не се виждаше скрита фигура. Майкъл излезе от входа и пресече улицата. Озовал се зад външната врата в малкото входно помещение, той запали клечка кибрит и прегледа имената върху звънците.
	_Р. Чарлс. Домоуправител 1D_.
	Натисна бутона и доближи устни до решетката на микрофона.
	— Ало, кого търсите? — чу се ясен мъжки глас, който говореше на чист английски.
	— Мистър Чарлс? — попита Хейвлок, без да може да каже защо гласът му прозвуча странно.
	— Да, Чарлс е. Кой се обажда?
	— Правителство на Съединените щати, Държавен департамент…
	— _Какво?_
	— Не се безпокойте, м-р Чарлс. Ако дойдете до вратата, ще можете да проверите документите ми през стъклото и или ще ме пуснете, или ще ви дам телефон, на който да позвъните.
	Р. Чарлс замълча и после бавно отговори:
	— Почакайте.
	Трийсет секунди по-късно огромен, мускулест младеж се появи във фоайето на вътрешното стълбище зад вратата. Обут беше в къси спортни гащета, а на фланелката бе изписано огромното число 20. Той беше като символ на епохата или олицетворение на един от колумбийските защитници на футболното игрище. Това значи беше защитата, която жителите на сградата в Морнингсайд Хайтс си бяха избрали. Логиката беше очевидна: погрижи се за себеподобните, за да се грижат те за тебе. Безплатен апартамент срещу внушително присъствие. Майкъл поднесе старата си служебна карта в черна пластмасова обвивка. Датите, разбира се, бяха избледнели.
	Р. Чарлс присви очи през стъклото на вратата, сви рамене и я отвори.
	— Какво, по дяволите, е това? — запита той, но в гласа му се долавяше повече любопитство, отколкото враждебност. Човек с неговото телосложение нямаше нужда да бъде агресивен — масивните му крака, дебелият врат и мускулестите ръце бяха достатъчно застрашителни сами по себе си. Както и младостта му.
	— Тук живее човек, с когото бих искал да разговарям по служебен въпрос, отнасящ се до Държавния департамент, но не се е прибрал. Позвъних, естествено, той ми е приятел.
	— Кой е той?
	— Д-р Джейкъб Хенделман. Той е наш консултант, макар че едва ли го тръби.
	— А, Хенделман. Симпатично старче.
	— Най-добрият, м-р Чарлс. Обаче, струва ми се, че ще се обезпокои, ако някой ме познае — Хейвлок се усмихна. — Освен това тук навън е доста студено.
	— Не мога да ви пусна в апартамента му. Няма да ви пусна.
	— Аз самият не бих ви разрешил. Ако е възможно, искам просто да го изчакам вътре.
	Р. Чарлс се поколеба и погледът му се спусна на все още отворената служебна карта, която Майкъл не беше прибрал.
	— Да-а, добре, о’кей. Бих ви поканил при мене, но аз и съквартирантът ми се готвим за контролното утре.
	— Но, моля ви, дори не бих помислил да…
	Хейвлок беше прекъснат от появата на един още по-едър — ако това изобщо бе възможно — младеж в другия край на входното фоайе. Той беше облечен в анцуг и в едната си ръка държеше книга, а в другата две чаши.
	— Хей, човече, какво става?
	— Нищо. Един тук търси Равина.
	— Още един? Хайде, губим време. Ти може и да си мозъкът, но аз утре искам само да изкарам.
	— В един отбор ли сте? — запита Майкъл, който искаше да изглежда съвременен.
	— А, не. Той е борец. Искам да кажа, че се бори, докато не го изхвърлят за мръсни хватки. О’кей, Мастиф, идвам.
	Съквартирантът се прибра.
	— Отново хиляди благодарности.
	— Добре. Вие даже звучите някак официално. Равинът трябва да се появи всеки момент.
	— Той май е много пунктуален, нали?
	— Като швейцарски часовник. — Номер 20 се обърна да си върви, а после погледна през рамо Хейвлок. — Знаете ли, подозирах нещо такова. Нещо като вас.
	— В какъв смисъл?
	— Не знам… може би хората, с които се среща, струва ми се. Понякога късно нощем; и не са хора от кампуса.
	Няма да навреди, ако попитам, помисли Майкъл. Младежът сам му даваше повод за това.
	— Ще бъда откровен. Много се безпокоим за жената. Добре би било за Равина, ако вече е дошла тук. Може би сте я видели? Руса, около пет фута и пет инча висока, вероятно облечена в шлифер, може би с шапка. Вчера… или днес?
	— Снощи — отговори младежът. — Не аз, а Мастиф. Странна жена, малко неспокойна; даже сбърка звънеца и събуди стария Уейнбърг; той е в 4В и е още по-неспокоен и от нея.
	— Е, добре е, щом е дошла. По кое време миналата нощ?
	— По това, мисля. Говорех по телефона, когато Уейнбърг ни позвъни по вътрешната уредба.
	— Благодаря. — _Двайсет и четири часа. Посредникът е някъде горе. Тя вече беше близо… усещаше го!_ — Между другото, това, за което стана дума, е поверителна информация! Моля ви да проявите необходимото разбиране!
	— Човече, ти наистина звучиш толкова официално. Никога не съм ви виждал, м-р Хавлак. Но ако наистина решат да ни пратят повиквателните, мога да ви потърся.
	— Направете го. Отново благодаря.
	— Всичко хубаво — и огромният студент се отправи през фоайето към отворената врата.
	В мига, когато тя се затвори, Майкъл бързо тръгна към широкото каменно стълбище в центъра. Стъпалата бяха гладки, леко изтрити от дълго използване. Не можеше да си позволи да се качи с асансьора — звукът на електромотора можеше да обезпокои доверчивия як студент, който изведнъж би отхвърлил идеята за поверителната информация в полза на своите не така загадъчни задължения.
	Още в Париж, когато си купи скъпите черни обувки в тон с костюма, Майкъл бе проявил съобразителността да ги даде да им сложат подметки от твърд каучук. Сега, нагоре по стълбището, той се поздрави за идеята, защото въпреки че се качваше през две, дори три стъпала, краката му не издаваха никакъв звук. За по-малко от половин минута той стигна до четвъртия етаж. Апартамент 4А се намираше в края на покритата с плочки и недобре осветена площадка. Той спря за момент, възстановявайки дишането си, след което се приближи до вратата и натисна малкото бутонче, монтирано в рамката. Чу как вътре звънецът мелодично звънна, а секунди по-късно дочу и приближаващи се към вратата стъпки.
	— Да? — прозвуча странен висок глас, в който се долавяше гърлен европейски акцент.
	— Доктор Джейкъб Хенделман?
	— Кой е, моля? — изговорът беше на немски евреин.
	— Нося новини от „Ке д’Орсе“. Може ли да поговорим?
	— Какво? — настъпи кратка тишина и думите, които последваха, буквално се изсипаха: — Имате грешка. Нямам представа за какво говорите. Не познавам никого на… „Ке д’Орсе“ ли казахте?
	— В такъв случай ще трябва да се свържа с Париж и да кажа на моята свръзка, че е направила ужасна грешка. Естествено, името на д-р Джейкъб Хенделман ще бъде изтрито от компютъра.
	— Една минута, моля. Трябва да се поровя из паметта си на стар човек.
	Хейвлок долови как стъпките вътре припряно се отдалечиха, затихвайки, за да се върнат обаче много преди минутата да е изтекла. Чу се металното изщракване на няколко ключалки зад дебелата врата. После тя се отвори и посредникът се взря в Майкъл за миг, след което му направи знак с глава да влезе.
	_Кой беше той?_ Защо бе убеден, че познава този старец със сива брада и дълга бяла коса? Голямото лице бе с меки черти, но очите, скрити в набръчканата плът зад дебелите лещи на очилата в тънки стоманени рамки, бяха… Не, не беше сигурен, изобщо не можеше да се сети.
	— Вие сте в дома ми, сър — каза Хенделман, затвори вратата и повтори манипулациите с ключалките. — Много съм пътувал, разбира се, при това невинаги по собствено желание, подобно на хиляди като мене в моето положение. Може би имаме общ приятел, за когото в момента не мога да се сетя. На „Ке д’Орсе“. Естествено, познавам неколцина професори в Сорбоната.
	_Или беше тънкият напевен глас?_ Или това въпросително наклоняване на главата? Или начинът, по който старият човек стоеше, леко разкрачен, но въпреки естествената поза малко напрегнат? Не, не можеше да бъде само едно нещо… По-скоро много свързани едно с друго неща.
	— „Общ приятел“ не е най-точният израз. Вие знаете името. Брусак. От Министерството на външните работи, отдел 4. — Трябваше да се свърже с вас днес, тя е човек, който държи на думата си. И мисля, че го е направила.
	— Да, но кабинетът ми е затрупан с бележки на хора, които са се обадили, и само секретарката ми знае за тях, мистър… мистър…?
	— Хейвлок.
	— Да, м-р Хавлахт. Влезте, влезте. Познавах едно време Хабернихт в Берлин. Фридрих Хабернихт. Звучи доста сходно, нали?
	— Близко е. — Беше ли в походката? Същата съзнателно използвана походка, която беше видял навън. Тази величественост… тези стъпки, които можеха да се скрият под средновековната тога или под расото на свещенослужител? Трябваше да попита: — Срещали сме се преди, нали?
	— Ние? — Веждите на посредника се извиха, той нагласи очилата си и погледна по-внимателно Майкъл. — Не мога да си представя къде. Освен ако сте бил студент в голяма група, на която съм чел лекции, но това трябва да е било преди доста години, струва ми се. В такъв случай вие бихте могли да ме помните, но аз… Нали разбирате, старостта и броят на студентите…
	— Няма значение. — Преди доста години. Преди колко? — Значи твърдите, че Брусак не се е свързала с вас?
	— Нищо не твърдя… Седнете, моля ви, седнете… Това, което твърдя, е, че не знам. Казвате, че тази Брусак ми е изпратила съобщение, а аз ви казвам, че получавам всеки ден дузини такива и могат да минат много дни, преди да ми остане време за тях. Отново ви казвам, старостта и броят…
	— Чух какво ми казахте преди — прекъсна го Хейвлок, който продължаваше да стои прав и очите му оглеждаха стаята. Навсякъде имаше лавици с книги, стара мебелировка… дебело тапицирани столове, орнаментирани лампи, възглавници, на които да се коленичи… нищо спартанско. Още веднъж долови мириса на академичната атмосфера. — Джена Карас! — неочаквано и бързо каза Майкъл, повишавайки глас.
	— Ново съобщение? — изобретателно запита Хенделман като старец, който е развеселен от по-младия си противник. — Толкова много съобщения… Наистина трябва да поговоря с моята секретарка. Тя прекалява с опитите си да ме защити.
	— Джена Карас е дошла при вас снощи, знам това!
	— Трима… не, четирима дойдоха да ме посетят снощи и всички бяха мои студенти. Дори имам имената им някъде там, както и конспектите на две дипломни работи. — Хенделман се отправи към затрупаното си бюро до стената.
	— Спрете това! — извика Хейвлок. — Препратили сте я, а аз трябва да я открия! Това ви е казала Брусак.
	— Толкова много съобщения — не спираше посредникът, сякаш рецитирайки пасаж от Талмуда. — А-а-а, ето ги имената и конспектите — продължи той, навеждайки се над купищата листа. — Толкова много посетители, толкова много съобщения. Кой би могъл да се ориентира?
	— Чуйте ме! Брусак нямаше да ми даде вашето име, нито да ми каже как да ви намеря, ако не ви казвах истината. Аз трябва да я намеря! Причинено й беше нещо ужасно… всъщност сториха го на двама ни… и тя не разбира!
	— „Опроверженията на Филиок пред Съветите на Арий“ — пропя Хенделман и се изправи, държейки куп листа под светлината на лампиона на пода. — Това тук е отхвърлянето от Никена на Източната църква около пети век. Много малко известни неща… да не говорим за осмислянето им.
	_Той може да откаже да говори с теб_.
	— Дявол да ви вземе, къде я изпратихте? Престанете да ме разигравате! Защото… ако трябва… ще…
	— Да? — обърна глава Джейкъб Хенделман под светлината на лампиона и го погледна през дебелите лещи на очилата си. После направи няколко крачки наляво и остави листата на бюрото.
	_В този момент истината проблесна в главата му. Всичко се подреди. Очите зад дебелите лещи, напрегнатата поза на отпуснатото тяло… походката. Не отмерените крачки на високопоставен прелат, нито тези на средновековен барон, който влиза в зала… а наперената походка на човек в униформа. Черна униформа!_
	Преплетени светкавици блеснаха в очите на Хейвлок. Съзнанието му експлодира… _сега, тогава, пак сега и пак тогава_! Не преди осем или десет години, а в детството, в годините на ужаса! Той беше един от _тях_! Образите в паметта му го потвърждаваха и очите му възприемаха стоящия сега пред него човек, както го бяха видели тогава. Голямото лице… без брада, косата дълга и права, не бяла, а _арийски жълта_. Той върви… не, наперено пристъпва… и се отправя към рова. _Изстрели на картечница. После писъци_.
	_Лидице!_
	Като в транс Майкъл се насочи към посредника, усещайки, че ръцете му се втвърдяват, пръстите се извиват като нокти на хищна птица, готови за схватка с друго животно… друг, по-низш животински вид.
	— _Какво?_ — изрече Хенделман с глас, който прозвуча по-тънко, отколкото досега. — Какво ви става? Да не сте луд? Само се погледнете… болен ли сте? Не се приближавайте до мене!
	— _Равинът…?_ О, Господи, какъв кучи син си ти! Ти, невероятен кучи син такъв! Чакай, какъв беше… _Standartenführer? Sturmbannführer?_ Не, ти беше _Obergruppenführer_! Да, ти беше! _Лидице!_
	Очите на стареца се разшириха и увеличени от лещите, станаха чудовищно огромни.
	— Ти си луд, напълно, абсолютно луд! Напусни дома ми! Не си добре дошъл тук! След болката, която съм изживял, няма да слушам бълнуванията на един безумец!
	Напрегнатата напевна реч прикри движението на посредника. Ръката му се плъзна надолу към бюрото, сред разхвърляните листа. Хейвлок се хвърли в момента, когато в ръката на Хенделман се появи пистолет, оставен там само преди три минути от един _Obergruppenführer_, който никога не би могъл да забрави своя произход. Посредникът беше убиец на чехи, поляци и евреи, един човек, който беше възприел образа на някого, изпратен от него в газовата камера или в пламтящата пещ.
	Хейвлок сграбчи ръката с пистолета, заби средния си пръст зад спусъка и с ожесточение я удари няколко пъти в ръба на бюрото. Тя обаче не го изпускаше! Посредникът беше извит под него, блокирайки дясната му ръка, а на лицето му се бе появила гротескна гримаса с устни, опънати назад като на бясно куче. Отпуснатото тяло беше се втвърдило и се гърчеше в спазъм. Хенделман рязко изнесе лявата си ръка и заби пръсти в лицето на Майкъл, търсейки очите.
	Хейвлок енергично изви тялото си няколко пъти и посредникът се измъкна изпод него. Сега се намираха до края на бюрото, всеки от тях приклещил ръцете на другия със сила, която граничеше със счупване. Изведнъж Майкъл освободи дясната си ръка, сви я в юмрук и я заби като чук в лицето на Хенделман, което виждаше сякаш през пелена.
	Лещите на очилата се пръснаха на парчета. Германецът изкрещя, пистолетът издрънча на пода и той вдигна двете си ръце към лицето.
	Хейвлок скочи към него, вдигна го на крака и сложи длан върху грозно отворената уста. Очите на Хейвлок горяха, сълзи и капчици кръв замъгляваха зрението му. Но все пак той можеше да вижда, а нацистът — не.
	— Ако повишиш глас, старче, ще те убия в същата секунда. Сега седни!
	Той дръпна германеца от бюрото и го натисна със сила върху най-близкия стол. Натрошените очила обаче стояха все така здраво върху лицето на Хенделман — бяха част от това лице, част от грозотата му.
	— Ти ме ослепи! — изхълца палачът от Лидице. — Един луд се вмъква у дома ми и…
	— Остави това! — заповяда Майкъл. — Аз бях там!
	— Но това е някаква лудост! — тежко дишайки, Хенделман вдигна ръце, за да свали очилата си.
	— Остави ги на място! — отново заповяда Хейвлок. — Нека останат точно там, където са в момента.
	— Млади човече, вие сте…
	— Не говори! Чуй ме. Мога да разпоредя проучване на миналото на някой си Якоб Хенделман от петдесет години насам. Всичко за него — стари снимки, все още живи германци, които са го познавали, ако изобщо някога е съществувал. След това мога да разпространя снимката ти, без брадата, разбира се, из определени райони на Прага. Ти си бил там, аз те видях по-късно и исках да те убия. Едно девет-десетгодишно момче искаше да забие нож в гърба ти на улицата. А някои, които още са живи в Прага или Кладно, ще пожелаят да го сторят сега. Това е краят за тебе, копеле! Така че не ми говори за хора, които не са били тук снощи, а ми разкажи за единствената, която е била. Къде е тя сега?
	— Аз съм един много ценен човек…
	— Обзалагам се, че си. Кой друг би могъл да знае толкова много за начините да се намерят безопасни места, освен човека, който го е правил толкова добре? И кой друг би могъл да се защити по-добре от човека, който знае къде се намират толкова много други. Ти добре си се спотаил _Mörder_*! Но не и от мене, разбираш ли? Защото на мене не ми пука! Сега, къде е _Джена Карас_?
	[* Убиецо (нем.). — Бел.прев.]
	— Без да се спирам на чудовищните обвинения, които ми отправяте — изхленчи германецът — трябва да обсъдим размяната.
	— Получаваш живота си — отсече Хейвлок. — Той не ме интересува. Достатъчно е да знаеш, че ме има, а аз от своя страна винаги мога да сложа край на нещата! Това са условията. Къде е тя?
	— Горното чекмедже на бюрото — посочи с треперещата си ръка посредникът, без да вижда нищо иззад натрошените лещи на очилата си. — Повдигнете кутията за моливи. Там има сгънат зелен лист.
	Майкъл отвори чекмеджето и извади кутията за моливи и писалки. Наистина имаше зелен лист. Беше формуляр на Колумбийския университет, Факултет по философия. С прецизни печатни букви на него беше написана информацията, за която Хейвлок беше готов да убие:

	БРУСАК. МОЛБА ЗА АСПИРАНТУРА
	ИМЕ: АРВИДАС КОРЕСКУ, ЗА КОХОУТЕК
	МД 3, МЕЙСЪНФОЛС, ПЕНС.

	— Кореску ли е името, което използва? — попита остро Хейвлок.
	— Временно. Документите са само временни и ще бъдат готови след няколко часа. После ще има други… ако се наложи.
	— Което означава…?
	— За тях трябва да се плати. Не може нещо срещу нищо.
	— Естествено, въдицата е захапана и някой започва да отпуска кордата. Сигурно рибата там е доста впечатляваща.
	— Може да се каже, че имам могъщи… приятели. На много места.
	— Кой е този Кохоутек?
	— Славянин — каза посредникът и сви рамене презрително. — Има там ферма.
	— Кога замина тя?
	— Откараха я тази сутрин.
	— Под какво прикритие?
	— Поредният случай на изоставен беглец — нечия племенница може би — измъкнала се от Балканите или от някое друго място. Отървала се от „Мечката“, както се изразяват. Кохоутек ще й намери работа; той има връзки в текстилните синдикати.
	— И тя ще започне да плаща — на двама ви — или никога няма да види документи.
	— Но хората имат нужда от документи — изви Хенделман, — за да карат кола или да си открият банкова…
	— Или да бъдат оставени на мира от имиграционните служби — прекъсна го Майкъл. — Това също е вярно, нали?
	— Тази нация се придържа към законността, сър.
	— Повдига ми се от тебе — прошепна Хейвлок, приближавайки към стола, вперил поглед в звяра от Лидице. — Бих могъл да те убия, без да изпиташ нищо, освен радост — допълни той тихо. — Можеш ли да разбереш това, философе? Но няма да го направя, защото искам да проумееш какво значи да осъзнаваш, че това може да се случи всеки ден, всеки миг. След едно почукване на вратата. Поживей така, _du altes Luder*. Heil Hitler_.
	[* Стар тарикат такъв (нем.). — Бел.прев.]
	Той се обърна и тръгна към вратата.
	Зад гърба му се чу остър звук, нещо щракна. Той рязко се извърна и видя дългото острие на нож, което се насочваше към него. Посредникът беше смъкнал натрошените очила от носа си и сигурно беше измъкнал ножа от тапицерията на стола. Хейвлок скочи назад, но не преди острието да проникне през ръкава на сакото и да прониже ръката му, оставяйки червена диря върху бялата риза.
	Ръката му потърси ламата под сакото. Той енергично ритна с крак пред себе си, надявайки се да улучи някаква част от тялото на германеца. И в момента, когато острието описа дъга назад, за да се стовари върху него, той рязко се отклони от траекторията му, вдигна пистолета и го насочи към лицето.
	Стреля два пъти. Посредникът падна на пода с глава, обляна в кръв и голяма дупка вместо око.
	Пистолет трябваше да даде полагаемото му се на другия пистолет от Лидице. Но това не породи радост у него; то вече беше изгубило значението си.
	Оставаше само Джена. Беше я намерил! Сега тя не можеше да му попречи да стигне до нея. Можеше да го убие, но първо щеше да го погледне в очите. Това имаше значение.
	Той напъха ламата под колана си, пъхна зеленото листче в джоба си и се втурна навън.


	20

	— Казва се Брусак, г-н президент — съобщи Емъри Бредфорд от кабинета си в Държавния департамент. — Мадам Режин Брусак. „Ке д’Орсе“, Външно министерство, отдел 4. Обадила се е в посолството онзи ден вечерта и е поискала радиофицирана кола в околностите на Аржантьой, с цел да бъде заловен бивш американски агент от разузнаването, с когото е трябвало да се срещне там. При крайно необикновени обстоятелства, както обяснила.
	— Хейвлок?
	— Поне така е казала.
	— И?
	— Колата обикаляла улиците на Аржантьой цялата нощ. Но никой не потърсил контакт с нея.
	— И какво разказва тази Брусак?
	— Била е крайно раздразнена. Твърди, че той така и не дошъл на срещата.
	— Е?
	— Нашите хора мислят, че лъже.
	— Защо?
	— Един от тях отишъл в апартамента й и задал някои въпроси. Научил, че се прибрала у дома към един часа след полунощ. Ако наистина е така — а очевидно е вярно, щом двама нейни съседи го твърдят — тогава защо не е телефонирала в посолството, за да освободи колата?
	— Задали ли са й този въпрос?
	— Не, сър. Нашите хора чакат инструкции. Не е обичайна практика все пак персоналът на посолството да задава тайно въпроси на служители от „Ке д’Орсе“.
	Чарлс Беркуист помисли и след това с твърд глас разпореди:
	— Наредете на посланик Ричардсън да се обади на мадам Брусак и по най-вежлив начин да я помоли да приеме покана да посети посолството, когато й е удобно, но възможно най-скоро, желателно в рамките на един час. Ще й бъде изпратена кола, разбира се. Да й предаде, че президентът на Съединените щати иска да разговаря с нея на поверителна тема.
	— Г-н президент…
	— Просто направете това, което ви наредих, г-н помощник-секретар.
	— Да, сър.
	— Още нещо, Емъри.
	— Сър?
	— Има ли развитие по другия въпрос? Относно седемдесетте дипломати, които може да са били извън града по време на испанския проблем.
	Бредфорд замълча, преди да отговори. И когато го направи, личеше, че се опитва да контролира гласа си:
	— До този момент липсват петима.
	— _Какво?_
	— Не исках да говоря за това до обяд, когато ще имам всичката необходима информация, но последни данни показват, че деветнайсет души не са били на местата си. Четиринайсет от тях имат основания, петима — не.
	— Действай! Събери _цялата_ информация.
	— Опитвам се.
	— До обяд! Разбери всичко!

	* * *

	Студеният дъжд от предишната нощ не беше спрял, макар да отслабваше. Небето над Овалния кабинет беше мрачно. Ако температурата паднеше, макар и само с един-два градуса, поляната около Белия дом щеше да побелее от сняг. Беркуист стоеше край прозореца и се питаше какво ли е времето в Маунтийн Айрън, Минесота. И си мислеше колко силно иска да си бъде там сега. Телефонът иззвъня. Той погледна часовника си, беше единайсет и четвърт.
	— Ало?
	— Разговорът с Париж, сър.
	— Благодаря — Беркуист натисна червения бутон. — Мадам Брусак?
	— Да, господин президент. За мене е чест, сър. Поласкана съм, че ме извикаха, за да говоря с вас. — Гласът на жената беше ясен, но тя очевидно още не беше преодоляла изненадата си. Също и страха.
	— А аз съм ви безкрайно благодарен, мадам. Разпоредих да разговаряме насаме, така ли е и при вас?
	— Да, господин президент. Посланик Ричардсън крайно любезно ми предостави своя кабинет. Съвсем откровено ще ви кажа, че съм озадачена.
	— Имате думата на президента на Съединените щати, че ще разговаряме без свидетели, мадам Брусак. Към този телефон няма инсталирани никакви подслушвателни или записващи устройства, нито някой друг ни слуша в момента. Приемате ли моята дума, че това е така?
	— Разбира се. Защо августейша личност като вас ще заблуждава един обикновен служител на „Ке д’Орсе“?
	— Би могло да стане по много причини. Но не го правя.
	— В такъв случай съм убедена.
	— Добре. Нуждая се от сътрудничеството ви по един изключително важен и крайно деликатен въпрос. Той в никакъв случай не засяга правителството на Франция, но всяка помощ, която бихте ни оказали, в крайна сметка ще бъде в негов интерес. Отново ви давам думата си, че е така, давам думата на човека, който се намира в този кабинет.
	— Тя е напълно достатъчна, господин президент.
	— Абсолютно наложително е да установим контакт с един излязъл в оставка служител на външните ни служби, който се е разделил с Държавния департамент. Името му е Майкъл Хейвлок.
	— Моля ви, господин…
	— Не, моля ви — прекъсна я Беркуист. — Оставете ме да завърша. Този кабинет има изключително тежки проблеми за решаване, за да се занимава и с вашата работа, както и с това, с което е ангажиран г-н Хейвлок в момента. Единственото, за което ви моля, е да ни помогнете да го открием. Място, където отива, маршрут, име, което би могъл да използва. Каквото и да ми кажете, то ще бъде запазено в пълна тайна, никакви подробности няма да бъдат използвани за компрометирането на когото и да е било, нито пък ще послужат за действия срещу вас или операциите, които провеждате. Обещавам ви това.
	— Господин…
	— И на последно място — продължи президентът, повишавайки глас, за да заглуши гласа й — без значение какво ви е казал, искам да ви уверя, че неговото правителство никога не е желало да му навреди. Ние изпитваме силно уважение към кадровото му досие и сме много благодарни за приноса му. Трагедията, която той разглежда като лично своя, е обща за всички ни и това е всичко, което мога да ви кажа, но се надявам да уважите източника — кабинета, откъдето тази информация идва до вас. Ще ни помогнете ли, ще помогнете ли лично на мене, мадам Брусак?
	Беркуист долавяше учестеното дишане в слушалката, както и отекващите удари на своето сърце в гърдите си. Той погледна през прозореца — в ръмящия дъжд вече се примесваха и снежинки. Девствените полета край Маунтийн Айрън бяха най-красиви при залез — човек просто ги галеше с очи. Докосваше цветовете от разстояние и желаеше те никога да не се променят.
	— Така както вие се опитвате да го намерите — започна Брусак — по същия начин и той търси някой друг.
	— Знаем това. Ние също я търсим. За да спасим живота й. Да спасим и неговия. — Президентът затвори очи; тази лъжа той щеше да си спомня, когато се върнеше сред полята на родния край. Но със сигурност щеше да си спомня и за Чърчил и Ковънтри, „Енигма“ и… Коста Брава.
	— В Ню Йорк има един човек.
	— _Ню Йорк?_ — Беркуист се наклони напред в стола си. — Той е _тука_! Тя…?
	— Това изненадва ли ви, господин президент?
	— Твърде силно.
	— Такава беше идеята. Аз я изпратих. Изпратих и него.
	— И този човек е в Ню Йорк…?
	— Към него трябва да подходите с голяма — както вие се изразихте — деликатност. Той не може да бъде компрометиран. Вие също имате подобни хора из Европа, всички ние имаме нужда от такива, господин президент. Даже когато научим за онези, които… работят за други, ние не ги закачаме.
	— Разбрах ви отлично — Беркуист наистина беше разбрал; предупреждението бе съвсем ясно. — И този човек може да ни каже къде се намира Хейвлок?
	— Той може да ви каже къде е тя. Това е всичко, което ви е необходимо. Но само ако е убеден, че не е компрометиран.
	— Ще изпратя при него един-единствен човек и само той ще знае. Имате думата ми.
	— Трябва да ви кажа, че не го познавам, освен чрез досието му. Той е велик човек, състрадателен е; този човек е оцелял, мосю. През април 1945 той беше освободен от концлагера „Берген-Белсен“ в Германия.
	— Ще му бъде оказано всичкото уважение, на което този кабинет е способен, а също и ще бъде запазена тайната, както ви обещах. Името му, ако обичате.
	— Джейкъб Хенделман. Колумбийски университет.

	* * *

	Тримата мъже внимателно слушаха, докато Емъри Бредфорд бавно разказваше какво е научил. Те отново се намираха в залата за стратегически разработки на подземния комплекс в Белия дом. Съзнателно говорейки с равен глас, той описа потвърденото местопребиваване на всичките деветнадесет служители на Държавния департамент от пети етаж. Отдел L, които през седмицата, през която се бяха разиграли събитията в Коста Брава, бяха отсъствали от Вашингтон, когато свърши, лицата на тримата изразяваха болка и объркване, но най-вече това личеше по лицето на президента. Той напрегнато се наклони напред — на тежкото му лице от скандинавски тип се чувстваше умората, а в интелигентните му очи гореше гняв.
	— Но ти беше толкова уверен тази сутрин — каза той. — Каза ми, че липсват пет — пет, за които няма обяснение. Какво се случи?
	— Сгрешил съм, г-н президент.
	— Дявол да го вземе, не исках да чуя това.
	— Нито е искал крал Ричард, когато до него стигнали новините, че Ричмънд е слязъл на суша — добави Адисън Брукс тихо. — Той повалил пратеника с удар.
	Беркуист се обърна към посланика и изучаващо го изгледа, преди да отговори:
	— Ричард Трети вече бил получил две съобщения, които счел за лъжа. Може просто да е искал да провери верността на третото.
	Брукс поклати глава, но в очите му се четеше възхищение:
	— Вие непрекъснато ме изненадвате, г-н президент.
	— Не би трябвало. Вие сте работили за Труман. Той знаеше за историята повече, отколкото всички Комаджъри* и Шлезинджъри**, взети заедно. Аз самият съм прочел това-онова, но в момента само си губим времето. — И Беркуист се обърна отново към помощник-секретаря: — Кои бяха петимата?
	[* Хенри Комаджър (1902–1998) — виден американски историк и интелектуалец, преподавал в Нюйоркския университет. — Бел.ред.]
	[** Джеймс Шлезинджър (1929) — американски министър на отбраната в администрацията на президентите Никсън и Форд. — Бел.ред.]
	— Жената, която се е подложила на операция. Става дума за аборт. Съпругът й е адвокат и от няколко месеца е по служба в Хага. Отдавна не са се виждали. Картината е ясна.
	— Как изобщо можа да ти хрумне да заподозреш жена? — попита Холярд. — Не искам да разбирате това като различно отношение, но една жена би оставила следи някъде.
	— Не, ако чрез Москва е давала разпорежданията си на мъже. Всъщност бях доста възбуден, когато се натъкнах на името й. Помислих си, че изглежда перфектно. Но не беше.
	— Добре, нека е операция и казвай това на всички, с които ти се е наложило да говориш. Кои са другите?
	— Двама аташета от посолството ни в Мексико. Били са привикани за брифинг, свързан с промяната в политиката, но са се върнали в Мексико едва на четвърти януари.
	— Обяснението? — запита президентът.
	— Били са в отпуск. Отишли са на различни места и семействата им се присъединили към тях. Единият заминал за ски база във Върмонт, а другият бил на Карибите. Проверката на плащанията с кредитните им карти потвърждава всичко.
	— Кой друг? — настояваше Беркуист.
	— Артър Пиърс.
	— Пиърс ли? — прекъсна го генералът изненадан. — Онова момче, което сега е в Обединените нации?
	— Да, генерале.
	— Бих могъл да изясня нещата в този случай. Адисън също.
	— Би могъл да ги изясни и Матиас — съгласи се Бредфорд. — Никой друг не е имал неговия свободен достъп до Матиас за дълъг период от време. Той назначи Пиърс в ООН с очевидното намерение да го предложи по-нататък и за посланик.
	— Разрешете ми едно уточнение — каза Беркуист. — Аз го назначих, след като Матиас ни го даде и после си го взе. Той поработи в Съвета за национална сигурност в продължение на един-два месеца миналата година, преди великият мъж да ни осведоми, че от него има нужда в Ню Йорк.
	— И той беше единственият, за когото съм съветвал Пентагона да го вземе на всяка цена — възкликна генералът. — Исках да го задържа в армията. Беше прекалено добър, за да си позволим да го загубим. Също като мене не одобряваше онази каша в Югоизточна Азия, но досието му беше чисто като моето… Всъщност нека бъдем справедливи, беше много по-добро от моето.
	Посланикът се облегна на стола си.
	— Познавам Пиърс. Към него ми насочи внимание един стар дипломат от кариерата. Предполагам, че аз също имам пръст в привличането му към Държавния департамент. Знаех какво правя — селско момче от Айова, съвсем скромно начало, доколкото си спомням, а после бляскава академична кариера, изкарана докрай на стипендия. Той беше един от малцината по онова време, които в буквалния смисъл на думата се издигнаха от низините. Е, ако не богат, поне стана влиятелен, но можеше и да забогатее. Десетина от най-големите корпорации на страната го преследваха, да не говорим за Ренд или Брукингс. Но аз бях убедителен и съвсем практичен. Оставяйки патриотизма настрана, му изтъкнах, че ако поработи известно време в Държавния департамент, това само ще му вдигне цената на пазара. Разбира се, той все още е относително млад човек, но с това, което е постигнал, когато напусне правителствената служба, ще може сам да си определи цената, където и да е. Той просто е олицетворение на американската мечта за успех в живота… Не мога да разбера как сте могъл да допуснете идеята за наличие на московска връзка?
	— Не съм имал никакво _предубеждение_, особено в неговия случай — подчерта Бредфорд. — Артър Пиърс ми е приятел… а аз нямам много приятели. По мое мнение той е един от най-добрите ни хора в Депаратамента. Но независимо от приятелството, аз трябваше да се съобразявам с материалите, които ми бяха предоставени. Между другото, бяха предоставени само на мене. Не на секретарката ми или на някой от помощниците. Единствено на мене.
	— Какво те накара да мислиш, че Пиърс би могъл да има нещо общо със съветското разузнаване? Боже мой, той е олицетворение на всичко американско!
	— Става дума за една грешка в архива на речите пред ООН. Оригиналният доклад показваше, че през последните дни на декември и първите на януари — точно седмицата на Коста Брава — Пиърс не е реагирал на четири отделни запитания, направени от групата, отговаряща за проблемите в Близкия изток. След това, разбира се, документите се намериха — четири доклада, които биха могли да влязат в учебника за дипломатически анализи. Бяха едни от най-задълбочените справки, които някога съм чел по тези въпроси, и умело кореспондираха с трактовката в Съвета за сигурност. Впрочем били са използвани, за да се блокира едно особено агресивно съветско предложение.
	— Значи грешката в архива има обяснение? — попита Брукс.
	— Това е най-странното нещо. Винаги се намира обяснение, а след това потвърждение на обяснението. Кореспонденцията е страшно натоварена и поне двайсет процента от нея попада не където трябва. Справките на Пиърс през цялото време са били на мястото си.
	— И кой е последният? — Беркуист очевидно не искаше да се предаде. По очите му се разбираше, че не беше готов да приеме на вяра променените резултати от проучването.
	— Един, за когото бях толкова уверен, че е нашият агент, че едва не изпратих група от Службата за сигурност в Белия дом, която да го прибере. И слава Богу, че не го направих — той е много нараним и щеше да стане голям скандал.
	— Кой?
	— Николай Ситмарин. Роден е и израснал в Ленинград; родители дисиденти, имигрирали преди повече от десет години. Той е най-големият експерт аналитик на Държавния департамент по проблемите на вътрешната политика на Съветите и прогнозите му имат седемдесет процента вярност.
	— Ситмарин евреин ли е?
	— Не, но според мене повечето хора си мислят, че е. Стори ми се, че това е плюс към легендата му. Съветското дисидентство не е запазена марка единствено на руските евреи, макар общото впечатление да е такова. Освен това той получи голяма част от вниманието на медиите: трийсет и една годишен вундеркинд, който подхваща своята лична вендета. Всичко изглеждаше така логично усложнено, толкова вярно.
	— Какви са обстоятелствата? — президентът едва се сдържаше.
	— Същите — необяснено отсъствие. Нямало го е в офиса му от средата на коледната седмица до осми януари. Не е бил във Вашингтон и никъде не е записано, че е бил изпратен по служба. Накарах аналитика на служебната заетост да запита началника му и получихме обяснението.
	— И какво е то? — не се успокояваше Беркуист.
	— Поискал е и е получил право на отпуск по лични причини. Майката на Ситмарин е била сериозно болна в Чикаго.
	— Много удобна болест, нали?
	— Толкова удобна, че жената едва не починала. Болницата на окръг Кук потвърди напълно.
	— Но не е починала? — прекъсна го Брукс.
	— Говорих лично с лекуващия я лекар и той съвсем ясно разбра сериозността на моето запитване. Направо ми прочете нейната епикриза.
	— Нека я изпратят — разпореди президентът. — Много обяснения, едно, от които е лъжа!
	— Съгласен съм, но кое? — допълни Бредфорд. — И то не просто едно от тези пет, а от всичките деветнайсет. Някой, който си мисли, че прави на своя началник една безобидна услуга, всъщност скрива идентичността на „Двусмисленост“, а по този начин и на агента. Какво чак толкова в това да прекараш някой ден в повече на ски, на Карибите или, извинете ме, по кучки.
	— О, за Бога, започни отначало и прегледай най-подробно всяко обяснение, което са ти дали. И намери онова, което не издържа.
	— Онова, в което има несъответствие — поясни посланикът. — Срещи, които не са се състояли; конференция, която е била отложена; покупка с кредитна карта, с подписи на чека, които изглеждат съмнителни; тежко болна жена, която се оказва някоя друга.
	— Ще отнеме време — предупреди помощник-секретарят.
	— Ти вече постигна много само за дванайсет часа — продължи Брукс не без съчувствие в гласа. — Ще се повторя — Моите поздравления!
	— Освен това разполагаш с пълномощно от този кабинет да получиш всякаква информация, която поискаш — всякаква! Използвай тази власт! Намери агента! — Беркуист поклати глава в отчаяние. — Ние с него се състезаваме кой ще стигне пръв до лудия, когото наричаме Парсифал. Ако Съветите сложат ръка на него първи, тази страна престава да разполага със собствена външна политика. И ако Парсифал изпадне в паника, разликата няма да е особено голяма. — Президентът сложи ръцете си на масата. — Има ли още нещо? Защото карам двама любопитни сенатори да ме чакат, а моментът не е най-подходящият за това. Те са от Комитета по международните отношения и нещо ми говори, че надушват някои неща за Матиас. — Беркуист спря, стана и погледна Бредфорд. — Искам отново да получа уверение, че всеки човек на остров Пуул е надежден!
	— Да, сър. Всички са проверени до девето коляно и никой не е напускал острова през цялото време.
	— Това също продължава вече доста дълго — намеси се Брукс. — Колко време стана? Условията са много необикновени.
	— Обстоятелствата наистина са неестествени — прекъсна ги генерал Холярд. Патрулите са въоръжени, а самото място е истинска крепост.
	— Въоръжени? — прошепна президентът. — Разбира се, трябва да са въоръжени. Каква лудост!
	— Какво става с Хейвлок? — запита държавникът. — Някакви новини?
	— Не — отвърна главнокомандващият, слезе от подиума и се насочи към вратата. — Обадете ми се по-късно, г-н помощник-секретар — разпореди той без обяснение. — В три часа.

	* * *

	Снегът, макар и слаб, беше бръснещ. Малки бели снежинки се забиваха в предното стъкло и мълчаливо отскачаха, понасяйки се назад като хиляди миниатюрни метеори през галактическото пространство. Преди няколко минути Хейвлок подмина знака, на който със светлоотразяващи букви пишеше: „Мейсън Фолс, 3 мили“.
	Когато напускаше хотела, с облекчение видя, че на рецепцията е застъпил нов дежурен. След това взе такси до летище „Ла Гуардия“. Купи набързо карта, откри на нея Мейсън Фолс и разбра, че единственият му избор е да вземе самолета до Питсбърг. В момента не се интересуваше дали още е обект на интерес от страна на съветското разузнаване, руснакът, с когото се бе сблъскал на летище „Кенеди“, без съмнение вече беше докладвал за неговото пристигане, но дори и да не беше, „Ла Гуардия“ не е международно летище, следователно никакви дипломатически служители, пристигнали с трансокеански полет, не можеха да минат през изходите му.
	С малко късмет получи в последния момент място за самолета на „Ю Ес Еър“ в седем и петдесет и шест вечерта, пристигна в Питсбърг в девет и четвърт и нае кола. Издадената срещу кредитната му карта квитанция му разрешаваше да остави колата, в което и да е бюро на „Херц“. В девет и четиридесет и пет пътуваше по магистрала 51 на юг, носейки се в мрака.

	МЕЙСЪН ФОЛС
	ОСНОВАН ПРЕЗ 1858

	Майкъл видя през снежната вихрушка, която се засилваше, червените неонови светлини на надпис. Той приближи, намали, прочете го и изпита неясно чувство за абсурдността му: _Парижкият бар на Хари_. Или някой край бреговете на Мононгаела имаше чувство за хумор, или някой на име Хари просто нямаше представа колко далече се намира от Венеция или Париж. А може би знаеше?
	Очевидно знаеше. Стените вътре бяха покрити със снимки от Втората световна война, на които се различаваха изгледи от Париж. На няколко от тях се виждаше войник, който стои пред парижкия бар на Хари на десния бряг. Тукашното заведение обаче не се опитваше да скрие, че е селско — масивно дърво, излъскано от употреба и недокоснато от лак, тежки чаши и столчета до бара с високи облегалки. От музикален бокс в ъгъла немощно се разнасяше кънтри мелодия, на която половината дузина скучаещи посетители не обръщаха внимание. Иначе те хармонираха с обкръжаващата ги обстановка: до един бяха мъже, облечени в ризи на червени карета, обути в широки панталони от рипсено кадифе и ботуши, каквито се носеха на полето и в оборите. Бяха фермери и техните помощници, за което човек можеше да се досети и по пикапите, паркирани отвън, но бръснещият вятър му бе попречил да им обърне внимание… Вятърът и фактът, че се намираше в Мейсън Фолс, Пенсилвания.
	Огледа се за телефонен автомат и видя, че е монтиран доста неудобно наблизо до музикалния бокс. Повече го обезпокои липсата на телефонен указател, на който беше разчитал, за да намери адреса. На „Ла Гуардия“ нямаше време да потърси указателя за Мейсън Фолс, а тъй като Питсбърг беше международно летище, искаше да се махне оттам колкото е възможно по-бързо. Упъти се към бара, застана между две столчета и зачака застаряващия, глуповато изглеждащ Хари да му обърне внимание.
	— Да, какво да бъде?
	— Скоч с лед и телефонен указател, ако имате, моля ви.
	Собственикът хвърли бърз поглед върху Хейвлок и поясни:
	— Нямам много поръчки за скоч. Не е най-добрият възможен.
	— Е, аз едва ли ще позная най-добрия.
	— Добре, гърлото си е ваше. — Хари бръкна под бара вдясно от себе си, но вместо да извади бутилка и чаша, остави пред Майкъл тънък телефонен указател. След това отиде вляво до редицата бутилки на осветена отзад полица.
	Хейвлок бързо прелисти страниците, спускайки показалец по имената, започващи с К.
	Кохоутек, Януш, МД 3, ПК 12.
	Дяволите да го вземат!
	МД — маршрут за доставка — номер 3. Кой знае къде се намираше това в Мейсън Фолс, а селото, макар слабо заселено, се простираше на голяма площ. Не можеше да позвъни на номера, защото сам щеше да вдигне тревога — не бе изключено да има парола, която естествено не знаеше; изобщо, като се имаше предвид човекът, без съмнение имаше някакви по-специални думи, които трябваше да се използват. Да спомене името на Джейкъб Хенделман, би означавало сам да помоли да му се обадят за потвърждение в Ню Йорк. А на неговия номер нямаше да се обади никой, докато не го намереха — вероятно сутринта, но може би и след няколко дни.
	— Ето — каза Хари и сложи чашата с питието на бара.
	— Познавате ли човек на име Кохоутек? — поинтересува се Хейвлок тихо. — Януш Кохоутек.
	Собственикът леко присви очи, замисляйки се.
	— Чувал съм името, но не го познавам. Той е един от чужденците, които имат земя в западния край.
	— Къде по-точно в западния край?
	— Не знам. Там не пише ли? — посочи Хари указателя.
	— Даден е само маршрутът за доставка и номерът на пощенската кутия.
	— Ами, обадете се, за Бога.
	— Не бих искал. Както споменахте, той е чужденец и може да не ме разбере.
	— Ей! — извика Хари, заглушавайки кънтрито. — Някой от вас, задници, познава ли някой си Кохоутек?
	— Чужденец е — обади се една от ризите на червени карета.
	— Има над четиридесет акра на запад — допълни един тип с ловджийска шапка, който седеше малко по-далече. — Шибаните чужденци, на които правителството прави подаръци, могат да си го позволят. Ние не можем.
	— Знаеш ли къде е? — запита Хари.
	— Или е в Чембърлейн, или в Иънгфийлд, а може и да е във „Фор Форкс“*, ама не знам точно. Не пише ли в книгата?
	[* Четирите вилици (разклонения) (англ.). — Бел.прев.]
	— Не, дали са само маршрута за доставка, това е всичко. Има и пощенската кутия.
	— Трети маршрут — намеси се друг, с брада и гуреливи очи. — Това е маршрутът на Дейви Хукър. Той разнася пощата и няма да ви казвам как го прави. Получи работата чрез онзи шибан рушветчия, чичо си.
	— Знаете ли какъв е маршрутът?
	— Разбира се. Към „Фор Форкс“. Направо на запад от депото, което е на една миля от „Петдесет и първа“.
	— Много ви благодаря. — Майкъл вдигна чашата и отпи. Питието не беше добро, дори не беше скоч. Бръкна в джоба, извади пари и остави два долара на бара. — Отново благодаря — каза той на собственика.
	— Струва шейсет цента — обясни Хари.
	— Е, заради миналото — отговори Хейвлок. — Заради онова друго място в Париж.
	— Ама, вие да не сте били там?
	— Един-два пъти.
	— Трябваше да ми кажете! Щяхте да пиете свястно уиски. Нека ви разкажа… през четиридесет и пета аз и…
	— Наистина съжалявам. Нямам време.
	Майкъл се измъкна между столчетата и тръгна към вратата. Не успя да види човека в далечния край на заведението, който слезе от столчето и се отправи към телефона.

	* * *

	„Фор Форкс Пайк“ се превърна в бавно извиващ се провинциален път само една миля след депото на старата гара. Първата пощенска кутия имаше номер 5. Забита здраво в земята отдясно на пътя, тя лесно се забелязваше под фаровете дори през снежната пелена. Хейвлок обаче лесно щеше да пропусне следващата, ако не беше обърнал внимание на някаква дупка отляво сред зеленината. Оказа се, че това е отклонение към тесен черен път и пощенската кутия в началото му не се виждаше от магистралата. Номерът бе 7, опровергавайки правилото, че четните и нечетните номера се разполагат от различните страни на пътищата. Трябваше да кара по-бавно и да внимава откъде минава.
	Следващите три кутии се намираха на една отсечка, по-къса от половин миля, номерата им вървяха последователно и последната бе с номер 10. Двеста ярда по-надолу пътят се разделяше — очевидно това бе първото от разклоненията. Той избра продължението вдясно, което по-малко се отклоняваше от досегашната му посока. Номер 11 не се появи дълго; едва след миля и половина, когато го видя, Майкъл за миг затвори очи с облекчение. Вече беше започнал да мисли, че е избрал грешното отклонение. Отново натисна педала на газта; устата му беше пресъхнала, мускулите на лицето му се бяха вдървили, очите го боляха от напрегнатото взиране.
	Пътят изглеждаше безкраен и това чувство се подсилваше от спиралите на снежната вихрушка, която блъскаше предното стъкло — а очакването на следващия номер бе истинско мъчение. Колата излезе на безкрайно дълъг, прав и равен участък от пътя, който, доколкото можеше да прецени, минаваше през ниви или пасбища, но никъде не се виждаха нито къщи, нито светлини. Дали не бе подминал мястото? Или очите му се бяха уморили от мълчаливата борба със снежната пелена и бяха пропуснали следващата пощенска кутия? А може би не беше видял някое трудно забележимо или дори замаскирано отклонение вляво или вдясно?
	Ето го! Беше там, отдясно. Голяма, черна пощенска кутия с формата на планинска хижа и отвор под капака достатъчно голям за малки пакети. Числото 12 бе боядисано и боята образуваше плътен бял, подобен на емайл слой, който предизвикателно отразяваше светлината в мрака. Хейвлок забави хода на колата и се взря през прозореца. Отново не видя нито светлини, нито някакви признаци на живот. Различаваше само дългия път, който изчезваше сред стена от дървета в тъмнината.
	Продължи да кара, като се оглеждаше, търсейки нещо друго, което не би могъл да пропусне. Няколкостотин ярда след кутията се натъкна на бариера от диворастяща растителност, която стигаше до самия път и сякаш поставяше границата на собственост — демаркационна линия, отвъд която някой отхвърляше отговорността. Но каквото и да бе, трябваше да се задоволи с него.
	Отклони колата през банкета към шубраците, сред които бе поникнала висока трева. Изключи фаровете и отвори куфарчето на предната седалка. Извади от джобовете си всички идентифициращи го документи и ги постави в пристегнатото с ластик задно отделение, след което извади екраниран с оловен филм пластмасов плик, непроницаем за рентгеновите лъчи, от типа, който се използваше за транспортиране на непроявени фотоматериали. Отвори го и извади ламата. Пълнителят беше нов. Накрая взе и ножа за почистване на риба, който бе използвал в Кол де Мулине — беше го пренесъл в ножница от тънка кожа със закопчалка. Макар и седнал, разтвори полите на палтото си и го мушна отзад в панталона, след което го закопча за колана. Надяваше се да не се налага да използва нито едно от оръжията, разчитайки на това, че думите винаги са за предпочитане и често се оказваха и по-ефикасни.
	Накрая излезе от колата, заключи я, придърпа провисналите от снега клони около нея, заличи колкото може следите си и се отправи по „Фор Форкс Пайк“ към ПК 12, МД 3, Мейсън Фолс.
	Извървя не повече от трийсет фута по дългия тесен път, който се губеше в тъмнината, и спря. Дали причината бе в годините, които бе изживял, инстинктивно изучавайки чужди земи и съзнавайки, че непознат път през нощта може да крие смъртоносни изненади, или просто вихрушката откъм полето го накара да наведе глава, това не можеше да каже. Просто бе доволен, че забеляза онова, което му трябваше: малка зеленикава светлинка отдясно, на около два фута над покритата тук-там със снежни преспи земя. Изглеждаше, че виси във въздуха, но той знаеше, че не е така. Всъщност се оказа монтирана на края на тънка черна метална тръба, която за по-голяма стабилност беше забита дълбоко в земята. Беше фотоклетка, а източникът се намираше от другата страна на пътя, излъчвайки невидим лъч, който пресичаше пътя, за да затвори веригата. Всеки достатъчно голям и плътен предмет, който го пресечеше за повече от секунда, щеше да задейства алармата някъде. Височината изключваше това за малки животни, но кола или човек не можеха да минат неоткрити.
	Майкъл заобиколи внимателно отдясно през студените, мокри храсти, за да мине извън обсега на предупредителната система. Когато излезе от тях, отново рязко спря, забелязвайки успоредно на рамото си потрепваща бяла линия. Разбра, че това е ново препятствие. Беше ограда от бодлива тел, която заграждаше някакъв терен в съседство. Преди да бъдат отнесени от вятъра, снежинките за миг се полепваха по нея. Не я беше видял, когато навлезе по отклонението, маркирано от пощенска кутия 12. Погледна назад и разбра причината. Оградата започваше от място, където растителността бе достатъчно висока, за да я скрие. Това му помогна да разбере още нещо: разпределението на натиска. Всяко докосване върху рехаво разположените жици трябваше да задейства друга алармена система. Януш Кохоутек, изглежда, бе човек, който държи на мерките за сигурност. Като се вземеше предвид и мястото, което бе избрал, той очевидно бе платил за най-доброто.
	Това значи е „бродът“, помисли си Хейвлок. Между зелената точка на фотоклетката и издигнатата на височината на човешки ръст ограда от бодлива тел. Защото, щом имаше една преграда с фотоклетка, по пътя сигурно бяха поставени и други. Предвиждането на неизправности в оборудването е съществена част в техниката на охрана на обекти. За момент се запита колко ли е дълъг този „брод“, защото продължаваше да не вижда нищо друго, освен растителност, тъмнина и въртящата се пред очите му снежна пелена. Започна буквално да си пробива път, като разтваряше храсти и клони с лакти и ръце, но без да откъсва поглед от земята, за да не пропусне другите призрачно зелени точки, които очакваше да види.
	Мина през три, след това четвърта, всички разположени през около двеста и петдесет до триста фута. Накрая достигна до стената от високи дървета и оградата стана по-висока, сякаш се подчиняваше на някакъв природен закон. Краката му бяха подгизнали, лицето — измръзнало, по веждите имаше скреж, но се движеше вече по-леко, защото дебелите стволове на дърветата, макар и засадени хаотично, не представляваха тежка за преодоляване преграда. Изведнъж осъзна, че се спуска. Погледна към пътя и видя, че там наклонът е даже още по-стръмен, защото покритата му от навят на места сняг повърхност вече не се виждаше. Сред дърветата се откри пролука; спускащата се пътека, по която трябваше да поеме, бе обрасла с трева, а храстите наоколо се огъваха под напора на вятъра и блестяха в бяло.
	И в този момент пред погледа му се разкри гледка, която едновременно го хипнотизира и разтревожи по същия начин, както когато за първи път видя Джейкъб Хенделман. Той се спусна надолу през шубраците и въпреки че се препъна два пъти сред тях, очите му не изпускаха странната гледка пред него.
	На пръв поглед това бе една обикновена ферма в дълбоката провинция, скрита отпред от склона, защитена отзад от безкрайните гори. Виждаха се сгушени една до друга къщи — солидни, с проста конструкция, сковани от дебели греди срещу тежката зима. Светлинките в прозорците примигваха под снега. Той различаваше главната сграда, няколко обора за едър добитък, силоз, навеси за инструменти, трактори, плугове и друга селскостопанска техника. Обаче зад всичко това той долавяше нещо повече. Много повече.
	Особеностите започваха още от портата в края на спускащия се път. Рамката беше непретенциозно изработена от тръби, мрежата си беше най-обикновена мрежа, но беше по-висока от необходимото, по-висока, отколкото би следвало да бъде за вход на ферма. Не подозрително висока, а просто ненужно висока, сякаш строителят бе допуснал грешка в плана, но бе решил да не се главоболи с нея. Оградата започваше от двете страни на невпечатляващата порта: тя също беше странна, някак изметната и пак по-висока, отколкото се налагаше, за да попречи на животните по пасбищата да влязат. Само височината ли го безпокоеше? Най-много седем фута, реши Майкъл, когато наближи. Сега тук, долу, тя му изглеждаше даже по-ниска, отколкото от високото — отново нищо странно… но някак сбъркано. И тогава той разбра причината, както и защо в мислите му бе минала думата „изметната“. Тази ограда имаше за цел не да попречи на животните да проникнат вътре, а на хората вътре — да излязат!
	Изведнъж ослепителен лъч на прожектор блесна откъм горната част на силоза и се завъртя… към него.
	Макар да бяха 80-те години на века, той стоеше пред символа на човешкото унищожение, датиращ отпреди четиридесет години. Това беше концентрационен лагер!
	— Питахме се колко време ще ти трябва, за да се добереш дотук — произнесе някакъв глас зад него.
	Той рязко се обърна и бръкна за пистолета си. Беше късно.
	Две могъщи ръце го сграбчиха за шията и го извиха назад и той усети върху лицето си мека, влажна тъкан с остра миризма. После се спусна мрак.
	Лъчът на прожектора го намери и се закова върху него. Той го виждаше, усещаше, а ноздрите му започнаха да горят. Тогава милостиво се спусна мракът и не можеше вече нито да вижда, нито да усеща.


	21

	Първото, което усети, беше топлина — не бе особено приятна, а просто по-различна от студа. Когато отвори очи, зрението му беше замъглено, но бавно се фокусираше и той веднага усети, че му се повдига и че лицето му пари. Острият мирис още стоеше в ноздрите му и разбра, че го бяха упоили с чист етилов етер.
	Видя пламъка на дървата в голяма тухлена камина. Лежеше на пода пред камината без палто, а мокрите му дрехи бяха неуютно топли. Дискомфортът се дължеше донякъде и на това, че усещаше болка в долната част на гърба — ножът за почистване на риба все още бе на мястото си и кожената ножница неприятно го дразнеше.
	Бавно, инч по инч, се превъртя с полузатворени очи, наблюдавайки онова, което се виждаше благодарение на светлината от огъня и няколкото настолни лампи. Чуваше приглушени гласове зад кафявия диван в другия край на стаята, някъде откъм коридора. Това явно бяха пазачите му, които още не бяха забелязали, че се движи. Самата стая хармонираше със селската обстановка, която беше забелязал отвън — солидна и функционална мебелировка, дебели черги, застлани върху дюшеме от широки дъски, прозорци с прибрани завеси на червени карета, които изглеждаха като поръчани по каталог на „Сиърс Рьобук“.
	Стаята представляваше една обикновена дневна в селска ферма, ни повече, ни по-малко, и нищо не подсказваше, че би могла да бъде нещо друго или че самото място като цяло би могло да представлява интерес за външен човек. Ако изобщо можеше да се каже нещо за помещението, то бе спартански обзаведено, без следи от докосването на женска ръка.
	Майкъл издърпа часовника си така, че да го вижда. Беше един часа сутринта, значи е бил в безсъзнание четиридесет и пет минути.
	— Ей, той се свести! — извика единият от мъжете.
	— Извикай м-р Кохоутек — каза вторият, упъти се през стаята към Хейвлок, заобиколи дивана и бръкна под коженото си яке, за да извади пистолет. После се усмихна — оръжието, което извади, беше ламата автоматик, който бе пропътувал от потъналия в мъгла кей на Чивитавекия през Палатин и Кол де Мулине, до Мейсън Фолс, Пенсилвания. — Това е добро оръжие, м-р Никой. Не съм виждал такова от години. Много ви благодаря.
	Майкъл възнамеряваше да отговори, но му попречи забързаното влизане на един мъж, чиито тежки стъпки изкънтяха откъм коридора. В ръката си държеше чаша с течност, от която се издигаше пара.
	— Много си безгрижен с тази вехтория — избоботи Януш Кохоутек. — Внимавай, защото ще ходиш бос по снега.
	В акцента на Кохоутек се долавяше нещо от диалекта на Карпатите. Фразата за босите крака в снега беше част от типично чешко-моравското предупреждение към лентяи, които не са си отработили прехраната или дрехите. _За да разбереш студа, разходи се бос из снега_.
	Кохоутек заобиколи пазача и сега се виждаше в цял ръст. Беше изключително як мъж — отворената яка на ризата му подчертаваше дебелия врат и гръдния кош, а опънатата й тъкан даваше представа за широчината на масивните рамене. Годините не се бяха докоснали до тази физика. Макар невисок, беше едър и единствената индикация за възрастта му беше на лицето — с мощна челюст и масивна гуша, — което бе с дълбоки бръчки, вдлъбнати очи и плът, носеща следите на над шейсет години труден живот. Горещата, тъмнокафява течност в чашата беше чай — черен карпатски чай. А мъжът, който я държеше, бе чех по рождение и моравец по убеждение.
	— Ето го значи нашия нападател! — изрева той, вперил поглед надолу към Хейвлок. — Един човек с пистолет, но без документи за самоличност — дори без шофьорска книжка, кредитна карта или поне портфейл, в който се слагат тези неща — атакува моята ферма като командос. Кой е този ловец в нощта? С каква цел е дошъл? Как се казва?
	— Хавличек — каза Майкъл с нисък, враждебен глас, произнасяйки името на акцент, близък до моравския. — Михаил Хавличек.
	— _Ceský?_
	— _Ano_.
	— _Obchodni?_ — извика Кохоутек, запитвайки Хейвлок защо е тук.
	— _Ma žena_ — отвърна Майкъл, отговаряйки „Жена ми“.
	— _Co, žena?_ — осведоми се застаряващият бик.
	— Онази, която е била доведена тук тази сутрин — продължи Хейвлок да отговаря на чешки.
	— Докараха две! Коя от тях?
	— Русата… Такава беше последният път, когато се видяхме.
	Кохоутек се засмя, без да му е смешно.
	— _Chlipný_ — ухили се той злобно.
	— Интересува ме не тялото й, а информацията, с която разполага — надигна се Майкъл от пода. — Мога ли да се изправя?
	— _Vžádnim připadě!_* — изрева отново планинският бик, втурна се напред, замахна с крак, стовари ботуша си в гърлото на Хейвлок и го запрати отново върху плочите пред огнището.
	[* В никакъв случай (чеш.). — Бел.прев.]
	— _Proklatè!_ — извика Хейвлок и се хвана за шията. Моментът беше такъв, че трябваше да реагира гневно. От значение беше само какво започва да казва. — Аз си _платих_! — изкрещя той на чешки. — Как си позволяваш?
	— За какво си платил? За да разпитваш за мене по магистралата? За да се прокрадваш в дома ми посред нощ? За да дойдеш тук с оръжие? Ще ти платя аз на _тебе_!
	— Направих, каквото ми беше казано!
	— От кого?
	— Джейкъб Хенделман.
	— Хенделман? — едрото, обветрено лице на Кохоутек се издължи от учудване. — Ти си платил на Хенделман? И той те е изпратил?
	— Каза ми, че ще ти телефонира; щял да се свърже с тебе — бързо отговори Майкъл, използвайки истината, която беше научил в Париж и която посредникът беше отрекъл в Ню Йорк. — Не трябваше да ти звъня по телефона в никакъв случай. Трябваше да оставя колата си на магистралата зад пощенската ти кутия и да се спусна пеша по пътя до фермата.
	— Магистралата? Ти си задавал въпроси за мене в заведението на магистралата!
	— Не знаех къде се намира Фор Форкс Пайк. Как да разбера иначе? Там е имало твой човек. Той ли ти позвъни?
	Моравецът поклати глава:
	— Това няма значение. Един италианец с камион. Понякога превозва моя продукция — Кохоутек рязко спря и в погледа му отново блесна заплаха. — Но ти не се спусна по пътя насам. Дойде тук като крадец, като въоръжен крадец!
	— Аз не съм глупак, приятелю. Знам какво е това място и затова се оглеждах за алармена инсталация. Все пак съм работил като нелегален. Открих датчиците и станах внимателен — не исках кучетата да се нахвърлят върху мене или хората ти да започнат да ме обстрелват. Как мислиш, защо ми трябваше толкова време да пристигна тук от заведението на магистралата?
	— Ти си платил на Хенделман?
	— И то много щедро. Мога ли да стана?
	— Ставай! Седни, _седни_! — заповяда бикът и посочи къса пейка вляво от камината, с изражение на лицето, което показваше, че е още по-озадачен, отколкото преди само секунди. — Дал си му пари?
	— В голямо количество. Той ми обясни, че ще стигна до едно място на пътя, откъдето ще мога да видя под себе си фермата. Някой щял да ме чака на портала и да ми направи знак с фенерче да сляза. Но аз не видях никого, никой не ме чакаше на портала. И понеже времето беше отвратително, реших да сляза.
	Кохоутек взе чашата чай, обърна се и отиде в другия край на масата, където на малка масичка до стената имаше телефон. Той остави чашата, вдигна слушалката и набра някакъв номер.
	— Ако се обаждаш на Хенделман…
	— Не се обаждам на Хенделман — прекъсна го моравецът. — Аз никога не се обаждам на Хенделман. Обаждам се на един човек, който ще позвъни на друг и той ще телефонира на германеца.
	— Имаш предвид Равина?
	Кохоутек обърна глава и погледна Хейвлок. — Да, Равина — каза той без коментар.
	— Добре, който и да… никой няма да се обади от апартамента. Това е всичко, което исках да ти кажа.
	— Защо?
	— Той ми каза, че заминава за Бостън. Трябвало да изнесе лекция някъде. Не помня Брандийс ли беше или Брандайс.
	— Еврейско училище — обясни бикът и продължи по телефона: — Януш се обажда. Свържете се с Ню Йорк. Името, което ще съобщите, е Хавличек, чухте ли? _Хавличек_. Искам обяснение. — Той прекъсна разговора, грабна чашата си и се върна при камината. — Прибери _това_! — заповяда той на пазача с коженото яке, който търкаше ламата в ръкава си. — Иди в хола. — Мъжът се отдалечи, а Кохоутек се приближи до огъня и се настани срещу Майкъл в един стол-люлка. — А сега ще почакаме, Михаил Хавличек. Няма да е дълго, само няколко минути — десет, може би петнайсет.
	— Не мога да поема отговорност, ако не си е у дома — каза Хейвлок и сви рамене. — Нямаше да съм тук, ако не се бяхме споразумели. Нямаше да знам името ти, нито как да те намеря, ако той не ми беше казал. Как бих могъл да го знам иначе?
	— Ще видим.
	— Къде е жената?
	— Тук. Имаме няколко сгради — отговори човекът от Карпатите, отпи от чашата и се залюля в стола. — Тя, разбира се, е разстроена. Не е очаквала точно това, но ще разбере… с всички е така. Ние сме единствената им надежда.
	— Колко е разстроена?
	Кохоутек присви очи.
	— Интересува ли те?
	— Чисто професионално. Трябва да я отведа оттук и не искам неприятности.
	— Ще видим.
	— Добре ли е? — попита Майкъл, сдържайки тревогата си.
	— Подобно на други — с образованите обикновено е така — и тя загуби способността си да разсъждава трезво. — Кохоутек се усмихна, после се изсмя с грозен кашлящ смях и отново отпи от чашата. — Обяснихме й правилата, а тя ни каза, че не били приемливи. Можеш ли да си представиш? Не били приемливи! — изрева бикът, след което добави по-тихо: — Ще бъде наблюдавана внимателно, а преди да я изпратим навън, трябва да е разбрала. Така, както всички разбират.
	— Няма защо да се безпокоиш. Ще я взема със себе си.
	— Това го казваш ти.
	— Платих.
	Кохоутек се наведе напред и спря да се люлее в стола.
	— Колко?
	Именно този въпрос искаше да зададе преди няколко минути моравецът, но в Карпатите пътят до същността не върви по права линия. Майкъл знаеше, че се качва на опънато въже, защото от Ню Йорк никой нямаше да отговори. Значи трябваше да се пазари — нещо, което и двамата разбираха.
	— Не е ли по-добре да го чуеш от Хенделман? Ако си е у дома.
	— Може би бих предпочел да го чуя от тебе, приятелю.
	— Откъде знаеш дали можеш да ми вярваш?
	— А откъде мога да знам дали мога да вярвам на Равина? И ти откъде знаеш дали можеш да му вярваш?
	— Че защо не? Нали те намерих, нали намерих това място. Е, не по онзи начин, който бих предпочел, но съм тук — ето ме.
	— Ти май представляваш влиятелни хора — подметна Кохоутек, отклонявайки се от темата, както беше обичаят на планинарите при преговори.
	— Толкова влиятелни, че не нося документи за самоличност. Но това вече ти е известно.
	Застаряващият лъв отново се залюля.
	— Подобни хора винаги носят пари.
	— Достатъчно.
	— И колко плати на Хенделман? — той рязко спря да се люлее, когато зададе въпроса.
	— Двайсет хиляди американски долара.
	— _Двайсет…_ — обветреното лице на Кохоутек загуби цвета си и дълбоко разположените му очи проблеснаха през процепите. — Това е значителна сума, приятелю.
	— Той каза, че сумата е приемлива за нас. — Хейвлок кръстоса крака и отново усети, че мокрите му панталони са затоплени от огъня. — Бяхме се подготвили да я платим.
	— А ти подготвен ли си да узнаеш защо той не се свърза с мен?
	— Като се има предвид сложният начин, по който контактувате един с друг, не съм изненадан. Той трябваше да тръгва за Бостън и ако никой не е отговорил на позвъняването му тук…
	— На телефона винаги има дежурен — човекът е инвалид, а ти си бил изпратен в капан, в който можеше да се разделиш с живота си.
	Майкъл неспокойно погледна Кохоутек.
	— Предупредителната система?
	— Спомена за кучета — да, ние имаме кучета. Те са обучени да атакуват само при команда, но един неканен гост не знае това. Кучетата ще го заобиколят и злобно ще се разлаят. Как би постъпил тогава?
	— Щях да използвам пистолета си, разбира се.
	— И тогава щеше да бъдеш застрелян.
	Двамата замълчаха. След малко Хейвлок се обади:
	— И Равинът щеше да си остане с двайсет хиляди долара, за които ти не знаеш, а аз нямаше да мога да ти кажа, понеже щях да съм мъртъв.
	— Ето, сега разбираш.
	— И той може да постъпи така… за двайсет хиляди?
	Планинският бик поднови люлеенето в стола си.
	— Може да има и други съображения. Имам някои дребни проблеми — нищо, което да е извън контрола ми — но този район е в упадък. Да имаш преуспяваща ферма — това значи някой да започне да ти завижда. Хенделман може да е решил да ме подмени, може даже да има причина да го направи.
	— Не разбирам.
	— Щях да се озова с труп в ръцете — труп, който може да се е обадил на някого, докато е бил жив. И който може да е казал на някого къде отива.
	— Но ти застрелваш човек, опитващ да се промъкне, човек с пистолет, който вероятно е използвал. И тъй като защитаващ своята собственост, никой не може да те упрекне.
	— Да, никой — съгласи се Кохоутек, без да престава да се люлее. — Но това щеше да е напълно достатъчно: ето, моравецът създава неприятности; не можем да си позволим да го търпим. Я да го махнем!
	— От какво?
	Планинецът отпи глътка.
	— Ти вече си дал двайсет хиляди долара. Готов ли си да платиш още?
	— Трябва да бъда убеден, че е необходимо да го направя. На нас ни трябва жената, тя е работила за нашите врагове.
	— Какво значи „на нас“?
	— Това няма да ти кажа. Но дори и да го направя, пак няма да ти говори нищо… И от какво казваш, че могат да те махнат?
	Кохоутек сви тежките си рамене.
	— За такива като Кореску това е само първата стъпка.
	— Това не е името й.
	— Сигурен съм, че не е, но това не ме засяга. Ще я усмирим като другите, ще поработи тук месец-два и после ще бъде изпратена на друго място. На юг, югозапад, северния Среден запад — там, където я изпратим. — Бикът се захили. — Документите обикновено се очакват всеки момент; това отнема само около месец, защото трябва да се плати на поредния конгресмен или да се влезе във връзка с поредния сенатор. И много скоро те се превръщат в овце.
	— Дори овцете може да възнегодуват.
	— И докъде ще стигнат? До собствения си край. Да бъдат върнати там, откъдето са дошли? За да се изправят пред наказателната рота, да отидат в гулаг или свършат с гарота на шията в някоя тъмна уличка? Ти не разбираш, че тези хора са наплашени. Бизнесът е направо фантастичен!
	— И пристигат ли някога тези документи?
	— О, да, често. Особено за талантливите, за продуктивните. Защото изплащането продължава с години.
	— Мисля, че съществуват някои рискове. Какво ще стане, ако някой откаже да плаща и заплаши с разкрития?
	— Тогава, приятелю, му осигуряваме друг документ. Смъртен акт.
	— Сега е мой ред да запитам. Кои сте вие?
	— И мой ред е да ти отговоря: няма да ти кажа!
	— Но Равинът е искал да те отреже от този фантастичен бизнес.
	— Това е възможно. — В този момент телефонът иззвъня остро. Кохоутек се измъкна от стола и бързо прекоси стаята. — Може би точно сега ще научим това — каза той, остави чашата на масата и вдигна слушалката в момента, когато се разнасяше второто позвъняване. — Да?
	Хейвлок несъзнателно затаи дъх. Имаше много възможности: един любопитен спортист, в чиито задължения влиза и това на наемателите да не се случи нещо лошо, може да е проявил интерес; някой дипломант с уговорена консултация…
	— Продължавайте да опитвате — каза мъжът от Карпатите.
	Майкъл отново задиша.
	Кохоутек се върна при стола си, забравяйки чая на масата.
	— На телефона на Хенделман не отговаря никой.
	— Той е в Бостън.
	— Каква сума бих могъл да те убедя да платиш?
	— Не нося много в себе си — уточни Хейвлок, пресмятайки каква сума в наличност има в куфарчето. Бяха около шест хиляди долара — парите, с които бе тръгнал от Париж.
	— Но за Равина си имал.
	— Това беше предварително уговорено. Бих могъл да ти дам аванс. Пет хиляди.
	— Аванс за какво?
	— Ще бъда откровен — каза Майкъл и се наведе напред. — За тази жена бяха отделени трийсет и пет хиляди. Вече съм похарчил двайсет от тях.
	— И след петте остават още десет — отбеляза бикът.
	— Които са в Ню Йорк. Можеш да ги получиш утре, но аз трябва да видя жената тази нощ. Трябва да я взема тази нощ.
	— И да се качиш на самолета с моите десет хиляди?
	— Защо ще го правя? Тези разходи са по бюджет, а мен Финанси не ме интересуват. Освен това подозирам, че ще измъкнеш една добра сумичка от Хенделман. Един крадец, хванат в момент, когато краде от друг крадец. Сега той е в ръцете ти и ти си този, който може да го отстрани.
	Кохоутек се изсмя с гръмкия си смях.
	— Ти май също си от планините? Но какви са моите гаранции?
	— Изпрати най-добрия си човек с нас. Аз нямам пистолет; кажи му да държи своя опрян в главата ми.
	— На летището? Май ме бъркаш с някого!
	— Ние ще пътуваме с кола.
	— И защо непременно тази нощ?
	— Ще я очакват рано утре сутринта. Трябва да я предам на един човек, с когото имам среща на 62 улица и „Йорк Авеню“ — в началото на „Ийст Ривър Драйв“. В него са останалите пари. Той ще я отведе на летище „Кенеди“, където всичко е подготвено за полет с „Аерофлот“. Твоят човек може да играе на сигурно: тя няма да се качи в колата, докато не бъде платено. Какво повече от това искаш?
	Кохоутек се залюля и отново присви очи.
	— Аз съм най-добрият. Какво ще кажеш, ако реша да дойда аз?
	— Защо не?
	— Разбрахме се тогава! Ще пътуваме заедно и жената ще бъде на задната седалка при мене. Един пистолет, насочен към нея, друг — към тебе. Два пистолета, приятелю. Къде са петте хиляди долара?
	— В колата ми край пътя. Изпрати някой с мене, но ще ги взема аз, а той ще чака отвън. Такива са условията, иначе няма сделка.
	— Вие, комунистите, сте до един недоверчиви.
	— Научихме се в планините.
	— _Cechu!_
	— Къде е жената?
	— Отзад. Първия път отказа да се храни, хвърли подноса по кубинеца. Но нека проявим разбиране: тя е образована, което невинаги е плюс, макар че впоследствие вдига цената. Най-важното сега е да бъде пречупена и кубинецът може вече да е започнал. Той е темпераментен мъжага и топките му буквално дрънчат по пода. Най-си пада по жени като нея.
	Майкъл се усмихна и това беше най-трудната усмивка в живота му.
	— Стаите подслушват ли се?
	— С каква цел? Те не излизат никъде. И какви планове биха могли да измътят сами? Освен това инсталирането на подобна техника само ще даде повод за слухове. Стигат ми неприятностите с инсталацията по пътя — за нея идва човек чак от Кливлънд.
	— Искам да я видя, а после искам да се махна оттук.
	— Защо не? Когато видя петте хиляди долара. — Кохоутек спря да се люлее, обърна се наляво и извика на английски: — Ей ти! Вземи камиона и иди с госта при колата му. Остави го той да кара и не сваляй пистолета от него!
	Петнайсет минути по-късно Хейвлок отброи парите в ръцете на моравеца.
	— Отивай при жената, приятелю — каза Кохоутек.

	* * *

	Той тръгна през заграденото имение вляво от силоза. Човекът с испанската „Лама“ вървеше след него.
	— Ей там, отдясно — каза пазачът.
	На границата с гората имаше сграда на два етажа и някои от прозорците горе светеха. В светлината отвътре се виждаха очертанията на дълги черни линии на решетки по прозорците. Който и да се намираше зад тях, той не можеше да излезе. Помещението бе от казармен тип. Истински концлагер.
	Майкъл усещаше топлината от приятния натиск на ножницата в основата на гърба си — ножът за риба продължаваше да си е на мястото. Знаеше, че може да се справи с пазача и да си върне ламата — едно препъване в снега, едно подхлъзване в тревата и човекът в коженото яке беше покойник… но моментът за това още не бе дошъл. Щеше да дойде по-късно, когато Джена разбереше истината и ако съумееше да я убеди. А ако не успееше, тогава и двамата щяха да умрат. Той щеше да загуби живота си, тя щеше да живее в душевен ад, докато той не я погуби.
	_Чуй ме! Изслушай ме, защото ние двамата сме единственото, което ни е останало от здравия разум! Какво стана с нас? Какво ни сториха?_
	— Почукай на вратата — каза човекът зад гърба му.
	Хейвлок почука. От вътре се разнесе глас с испански акцент.
	— Да? Какво има?
	— Отвори. Заповед на мистър К. Райън. Побързай!
	Вратата беше открехната на два-три инча от набит мъж, облечен в елек и работен дочен комбинезон. Той изгледа най-напред Майкъл, а после видя пазача и отвори вратата напълно.
	— Никой не се е обаждал — каза той.
	— Мислехме, че може да си зает — с фалшив смях обясни мъжът зад Хейвлок.
	— С какво? С две прасета и една побъркана жена?
	— За нея става дума. Той иска да я види.
	— Добре ще е да има _pene_* като скала. Не ви лъжа! Погледнах преди десет минути, заспала е. Мисля, че два дена не е спала.
	[* Пенис (исп.). — Бел.прев.]
	— Значи той ще може да й скочи — каза пазачът и бутна Майкъл през вратата.
	Изкачиха се заедно по стълбите и тръгнаха по тесен коридор с врати от двете страни: стоманени врати с процепи в средата и плъзгащи се прозорчета, които даваха възможност да се надзърне вътре.
	_Ние сме в нашия вечен затвор_. Къде беше това? Прага? Триест?… Барселона?
	— Тя е в тази стая — обясни латиноамериканецът, спирайки пред третата врата. — Искате ли да погледнете?
	— Просто отворете вратата — каза Хейвлок. — И слезте долу.
	— Как пък не…
	— Заповед на мистър К. — намеси се пазачът в коженото яке. — Прави, каквото казва човекът.
	Кубинецът извади ключ от джоба си, отключи вратата на килията и се дръпна встрани.
	— Махайте се оттук — каза Майкъл.
	Двамата тръгнаха обратно по коридора.
	Хейвлок отвори вратата.
	Малката стая беше тъмна, единствено светлината на нощта неохотно проникваше през прозореца. Бели снежинки отскачаха от стъклото и решетката. Той различаваше фигурата й на леглото, което повече приличаше на нар. Тя лежете по корем облечена, русата й коса беше разпиляна по раменете, едната й ръка висеше отпуснато и пръстите почти докосваха пода. Лежеше върху постелките, дрехите й бяха разбъркани, а позата на тялото и дълбокото й дишане показваха, че е напълно изтощена. Той я наблюдаваше и усещаше болка, болка за болката, която беше изтърпяла, която й беше причинил. Доверието се беше изпарило, инстинктите отхвърлени, любовта отблъсната; той се бе проявил като животно в не по-малка степен от животните, които й бяха сторили всичко това… Изпитваше срам. И любов.
	Различи силуета на лампион до леглото; ако го включеше, светлината щеше да падне върху нея. Студена тръпка на страх мина през него и усети буца в гърлото си. Беше поемал рискове преди, но опасността никога не беше толкова голяма, никога моментът не беше от такова значение за него. Ако загубеше… ако я загубеше, ако връзката между тях се разпаднеше непоправимо, тогава всичко останало ставаше безпредметно за него, с изключение смъртта на лъжците. Усещаше дълбоко в себе си, че е готов да даде години от живота си, за да спре времето и да не се налага да включва осветлението… а просто тихо да произнесе името й, както го е правил стотици и стотици пъти, да усети ръката й в своята и лицето й до своето. Но чакането също беше форма на самоизтезание… как точно бяха думите? _От момента, когато ужасното започне да се случва, до първия жест има интервал, който е като фантазия или кошмарен сън_. Който щеше да свърши или да започне, когато запалеше лампата. Той тихо се отправи към леглото.
	Една ръка се стрелна в тъмнината. Бледата й кожа се мярна за миг в полумрака и пръстите се насочиха към долната част на корема му. Той почувства удара на остър предмет… Не беше нож, а нещо друго. Отскочи назад, сграбчи китката и я изви, но не докрай… не можеше да се насили да й причини нова болка. Изобщо не можеше да я нарани.
	_Тя ще те убие, ако може_. Брусак.
	Джена се извъртя на леглото, скочи от него със свит ляв крак, стовари коляно в бъбреците му и заби острите си нокти дълбоко в кожата на шията му. Той не можеше да я удари, просто не можеше. Тя го хвана за косата, дръпна лицето му надолу и той усети удар с коляно в носа си. Тъмнината пред очите му се пръсна в яркобели светкавици.
	— _Cuně!_* — извика тя с приглушен глас, който прозвуча задавено от ярост.
	[* Свиня (чеш.) — Бел.прев.]
	Сега разбра — беше я учил добре. _Използвай врага. Убий го само ако се налага. Но преди това го използвай_. Тя искаше да избяга, което обясняваше разбърканите дрехи, дръпнатата пола, разкриваща бедрото й. Той беше отдал всичко това на изтощението, но беше сбъркал — гледката бе предназначена за свинята, която надзърташе през отвора във вратата.
	— _Stuj!_ — прошепна остро той и я задържа, без да извива нищо, без да я наранява. — _Těsi mě!_* — После освободи лявата си ръка и издърпа съпротивляващото се тяло към лампата. Пресегна се, намери ключа и го щракна, както бяха лице в лице.
	[* Това съм аз (чеш.). — Бел.прев.]
	Тя го изгледа и в големите й кафяви очи пламтеше странна смес от страх и омраза, която беше зърнал в илюминатора на малкия самолет в Кол де Мулине. Викът, който се изтръгна от гърлото й, идваше сякаш от утробата й, писъкът, в който се превръщаше, бе дълъг и ужасен — писък на дете в камера за мъчения, на жена, изпитваща нечовешка болка. Тя диво се заблъска, изтръгна се от него и се хвърли през леглото към стената. След това размаха ръце като подивяло животно, заклещено в ъгъла, на което не остава нищо друго, освен да умре, крещейки, драскайки, блъскайки се, преди да щракне капанът. В ръката си стискаше оръжието, което й даваше единствената надежда за свобода; това беше вилица, чиито зъбци бяха изцапани с кръвта му.
	— _Изслушай ме!_ — отново прошепна той рязко. — Те го сториха и с двама ни! Дойдох да ти кажа това, което се опитвах да ти кажа при Кол де Мулине!
	— Сториха го с _мене_! Ти се опита да ме убиеш… колко пъти? И ако трябва да умра, тогава ти…
	Той се хвърли напред, притисна лявата й ръка върху стената, хвана дясната под мишница и със сила я принуди да спре да се блъска.
	— Брусак ти повярва… после повярва и на _мене_! Опитай се и ти да разбереш. Тя почувства, че й казвам истината!
	— Ти не знаеш истината! Лъжец, _лъжец_! — тя се изплю в лицето му и отново започна да рита, да се извива, забивайки в гърба му ноктите на заклещената си ръка.
	— Те искаха да ме отстранят и ти беше средството! Не знам защо, но знам, че няколко мъже и… и една жена, която трябваше да бъдеш ти, загинаха! Те искат да убият и двама ни, те трябва да го направят.
	— _Лъжец!_
	— Те са лъжци, това е вярно, но аз не съм един от тях!
	— Ти си! Продал си се на _zviřata_! Мръсник!
	— _Не!_ — Той изви ръката й с окървавената вилица, стисната в юмрук. Тя примижа от болка, докато натискаше със сила китката й надолу. После неуверено престана да се съпротивлява. Очите й бяха широко разтворени, все още пълни с омраза, но в пронизващия й поглед се долавяше объркване. Той постави вилицата върху гърлото си и прошепна: — Знаеш как да го направиш! В гръкляна. След като го пробиеш, аз няма да изляза от тази стая… Но ти ще можеш! Престори се, че си се примирила, бъди пасивна, но наблюдавай пазача — вече знаеш какви са намеренията му. Колкото по-бързо се съгласиш да им сътрудничиш, толкова по-бързо ще ти намерят работа навън. Помни, всичко, което ти трябва, са документите. Но когато те пуснат навън, обади се на Брусак по телефона, това поне можеш да направиш. Тя ще ти помогне, понеже знае истината. — Той спря да говори и бавно отпусна ръката, с която я държеше. — Сега го направи. Или ме убий, или ми повярвай.
	Погледът, с който го гледаше, бе като ням писък, отекващ в най-тъмните кътчета на душата му, захвърлящ го сред ужаса на хиляди спомени. Устните й се разтрепериха и мъчително бавно тя взе решение. В очите й все още имаше страх и объркване, но омразата изчезваше. И тогава се появиха сълзите, бликнали като балсам за лечението, което вече можеше да започне.
	Ръката на Джена се отпусна, той я хвана и я стисна в своята. Вилицата падна, тялото й се отпусна и тя се разтърси в ридания.
	Прегърна я — това беше единственото, което можеше и което искаше да направи.
	Постепенно риданията утихнаха и в продължение на няколко минути никой не проговори. Единственото, което чуваха, беше дишането на другия, единственото, което усещаха, беше притиснатото тяло на другия.
	Накрая той прошепна:
	— Ще се махнем оттук, но няма да е съвсем чисто. Видя ли Кохоутек?
	— Да, ужасен човек.
	— Той идва с нас, за да получи последната част от сумата за тебе.
	— Но такава няма — каза Джена, отдръпна главата си назад и го огледа, попивайки го, поглъщайки го с очи. — Нека да те погледам, само да те погледам.
	— Няма време…
	— Ш-ш-т — сложи тя пръст на устните му. — Трябва да има време, защото няма нищо друго.
	— И аз мислех така на път за насам и после, когато те гледах в леглото — усмихна се той, прокара ръка по косата й и нежно докосна лицето й. — Изигра го прекрасно.
	— Нараних те.
	— Малко порязване и няколко незначителни одрасквания. Не се обиждай.
	— Но от тебе тече кръв… от шията ти.
	— Също и по гърба ми, както и прободна рана от вилицата — мисля, че ти така би се изразила — в стомаха — допълни Майкъл. — Ще се погрижиш за всичко това по-късно и ще ти бъда благодарен, но точно в момента тези неща пасват много добре на картината, която те имат за ситуацията: връщам те обратно с „Аерофлот“.
	— Да продължа ли да се съпротивлявам?
	— Не, просто се дръж враждебно. Примирила си се, знаеш, че не можеш да спечелиш. Ще бъде по-зле за тебе, ако продължаваш да се биеш.
	— А Кохоутек?
	— Той каза, че ще останеш на задната седалка с него. И ще ни държи и двамата на мушка.
	— Тогава ще пуша много. Ще отпусне ръка.
	— Да, направи нещо от този род. Пътуването е дълго и могат да се случат много неща. Може да спрем за зареждане, може нещо да се повреди, какво ли не още. Може и да прилича на планински бик, но наближава седемдесетте — Хейвлок я прегърна през раменете. — Може и да реши да те упои, преди да тръгнем. Ако поиска това, ще се опитам да го спра.
	— Едва ли ще ми даде нещо опасно, нали си иска парите. Това много не ме безпокои. Още повече, щом и ти си там. Известно ми е какво можеш да направиш.
	— Хайде.
	— Михаил — тя го хвана за ръцете. — Какво се случи? С мен… с тебе? Те ми казаха такива ужасни неща! Не можех да им повярвам, а трябваше да им повярвам. Всичко съвпадаше!
	— Наистина всичко съвпадаше. Включително и това, че бях там, за да видя как ще умреш.
	— О, Господи…
	— Оттогава бягам от спомена за това… до онази нощ в Рим. След това започнах да тичам в друга посока. След тебе, след тях… след лъжците, които ни сториха всичко това.
	— Как успяха да го направят?
	— Сега нямаме време за това. Ще ти разкажа всичко по-късно и ще искам да чуя какво можеш да разкажеш ти. Всичко. Ти знаеш имената и познаваш хората. Но това по-късно.
	Те се изправиха и прегърнаха, като всеки от тях усещаше топлината и надеждата, които другият му даваше. Майкъл извади носна кърпичка и я притисна към шията си. Джена дръпна ръката му и сама попи дълбоките драскотини, после нежно докосна разбития му от коляното й нос и приглади косата около слепоочията му.
	— Помни, скъпи — прошепна тя. — Дръж се с мене сурово. Бутай ме, блъскай ме, дърпай ме за ръката с всичка сила. Един мъж, издраскан от жена, независимо дали тя му е враг или не, трябва да бъде страшно ядосан. Особено пред други мъже, защото мъжката му чест ще бъде наранена по-дълбоко от самите рани.
	— Благодаря ти, Зигмунд Фройд. А сега, да вървим.
	Пазачът в черното кожено яке се усмихна при гледката на кървящата шия на Хейвлок, а кубинецът само кимна с изражение, което показваше, че преценката му е била потвърдена. Както се бяха договорили, Майкъл стискаше ръката на Джена като в менгеме, буташе я пред себе си малко странично, челюстите му бяха здраво стиснати, а погледът му излъчваше сдържан гняв.
	— Искам да се върнем при Кохоутек и да се махна оттук! — каза той ядосано. — И не искам никакви коментари, ясно ли е?
	— Да не би големият мъж да е пострадал от тази малка кучка? — поинтересува се пазачът, хилейки се.
	— Млъкни, проклет идиот!
	— Като се замисля, тя не е чак толкова малка.
	Януш Кохоутек беше облечен в тежко палто от каша и носеше шапка, подплатена с кожа. Той също се усмихна, като видя кърпичката върху шията на Хейвлок.
	— Да не би това да е някоя вещица от Карпатите? — каза той на английски и показа потъмнелите си зъби. — Старите жени там разказват, че те имали силата на планински котки и коварството на демони.
	— Тя просто е кучка, приятелю. — И Майкъл блъсна Джена към вратата. — Бих искал да потегляме; този сняг ще направи пътуването много дълго.
	— Е, не е чак толкова зле, само дето духа по-силно — каза бикът, извади от джоба си дебело въже и се насочи към Джена. — Освен това магистралата обикновено се почиства.
	— Какво е това?
	— Дръж ръцете й — заповяда Кохоутек, обръщайки се към пазача. — Ти може и да си склонен да понасяш тази котка, но аз не съм.
	— Аз пуша — протестира Джена. — Оставете ме да пуша… и без това съм неспокойна. Какво толкова мога да направя?
	— В такъв случай може би ще предпочетеш иглата? Тогава няма и да помислиш за пушене.
	— Моите хора няма да приемат наркотици — намеси се твърдо Майкъл. — Летищата се наблюдават, особено изходите на „Аерофлот“. Никакви наркотици.
	— Тогава ще бъде вързана. Хайде, хвани й ръцете. — Пазачът с коженото яке се приближи до Джена и тя неуверено протегна ръце, сякаш за да не бъде докосвана повече, отколкото е необходимо. Кохоутек вдигна поглед: — Била ли е до тоалетната — запита той остро, без да се обръща конкретно към някого. Никой не отговори. — Кажи ми, беше ли в тоалетната?
	— Наред съм — отвърна Джена.
	— Няма да спираме, разбираш ли? Не си и мисли, че ще те чакам край пътя с насочен пистолет — никакво спиране.
	— Казах, че съм добре.
	— Връзвайте я и да тръгваме. — Хейвлок направи нетърпеливо няколко крачки към вратата, подмина моравеца и хвърли поглед към Джена. Очите й бяха като от студено стъкло, беше направо великолепна: — Предполагам, че онзи беглец от затвора ще ни откара с камиона?
	Пазачът гневно го изгледа, а Кохоутек отвърна:
	— Не си много далече от истината, Хавличек. Бил е на топло няколко пъти за нападение с тежки телесни повреди. Да, той ще ни откара до колата ти. — Бикът стегна въжето около китките на Джена, обърна се и извика: — _Аксел!_
	— Пистолетът ми е в него — обади се Майкъл и посочи мъжа с коженото яке. — Бих искал да си го получа.
	— И това ще стане. На ъгъла на една улица в Ню Йорк.
	В стаята влезе и вторият пазач — същият, който пръв видя, че Хейвлок се е свестил.
	— Да, м-р Кохоутек?
	— Нали ти отговаряш за разписанието утре?
	— Да, сър.
	— Ще поддържаш радиоконтакт с камионите на север и ще изпратиш един да ме вземе от Мононгаела, след като самолетът ми пристигне утре. Ще телефонирам от летището, за да ти съобщя кога е полетът ми.
	— Разбрах.
	— Тръгваме — каза планинският бик и тръгна към вратата.
	Майкъл хвана Джена за ръката. Пазачът с якето ги следеше. Навън вятърът беше по-силен от преди, снегът се въртеше в бръснещи кръгове и пареше лицата. С Кохоутек начело, те се затичаха през фермата към спрелия на пътеката камион. Един друг, трети пазач, облечен в бяло яке, стоеше на портата. Като ги видя, отиде да отключи вратата.
	Камионът беше закрит и в каросерията му имаше скамейки за по пет-шест души от всяка страна. На стените висяха намотани въжета. Като видя потискащото, затворено помещение без прозорци, Джена се разтрепери и Хейвлок я разбра. Нейната родна страна беше видяла много подобни коли през годините, беше чула много шепнешком разказвани истории за конвои, откарващи мъже, жени и деца, които никой никога повече нямаше да види. Тук беше Мейсън Фолс, Пенсилвания, но собствениците и шофьорите на тези камиони не бяха по-различни от събратята си в Прага и Варшава, в Москва и Берлин.
	— Влизайте! — извика Кохоутек, размахвайки огромен автоматик 45-и калибър, докато пазачът държеше дръжката на задната врата.
	— Аз да не съм затворник! — извика Хейвлок. — Нали преговаряхме! И се споразумяхме!
	— И част от споразумението, приятелю, е, че си мой гост, но и мой заложник, докато не пристигнем в Ню Йорк. След като сделката се осъществи, с удоволствие ще прибера пистолета и ще те поканя на обяд.
	Планинският бик гръмогласно се изсмя, а Майкъл и Джена се качиха отзад. Седнаха един до друг, но това не се хареса на Кохоутек и той разпореди:
	— Жената ще седи до мен. Ти мини отсреща. Бързо!
	— Ти си параноик — отбеляза Майкъл и мина на другата страна, избирайки място в сянката.
	Вратата хлопна и ключалката щракна. През предното стъкло проникваше слаба светлина. След малко, помисли си Майкъл, шофьорът ще запали фаровете и отразената от снега светлина ще освети всичко. Докато беше все още тъмно, той придърпа палтото си и с дясната си ръка бавно бръкна отзад под колана. Ако не извадеше ножа сега, щеше да бъде безкрайно по-трудно да го направи по-късно зад волана на своята кола.
	— Какво е това? — извика бикът и насочи в тъмнината пистолета си към главата на Хейвлок. — Какво правиш?
	— Тази кучка ми одра гърба и ризата ми е залепнала от кръвта — обясни Майкъл с нормален тон. После изкрещя: — Искаш ли да видиш и пипнеш?
	Кохоутек се усмихна и хвърли поглед към Джена.
	— Карпатската чародейка. Сигурно има пълнолуние, но не можем да видим луната. — И отново се изсмя с привичния си груб смях. — Надявам се „Лубянка“ да е все същата крепост. Тази направо ще изяде пазачите ви.
	При споменаването на „Лубянка“ Джена изстена и потръпна.
	— О, Господи! О, Боже мой!
	Кохоутек отново я изгледа и Хейвлок разбра — тя се опитваше да отвлече вниманието му. Той бързо изтегли ножа от ножницата и го скри в десния си ръкав. Целият епизод не отне повече от десетина секунди.
	Шофьорът отвори вратата на кабината, влезе в нея и запали фаровете. След това погледна назад. Старият бик кимна и шофьорът завъртя ключа на запалването. Камионът имаше мощен двигател; минута по-късно те бяха минали през портата и се изкачваха по пътя; тежките гуми утъпкваха снега и меката земя под тях, пропадаха, вибрираха и се носеха по неравния път. След малко стигнаха до дърветата, където пътят ставаше по-равен. Оттук до магистралата „Фор Форкс Пайк“ оставаше по-малко от половин миля. Шофьорът пазач набра скорост, но неочаквано настъпи спирачката и камионът спря като закован. На панела пред него мигаше червена лампа. Той протегна ръка към някакъв превключвател, след това към друг. От говорителя се разнесе пукот и съскане, но сред шума проби възбуден глас: „Мистър Кохоутек, мистър Кохоутек!“
	— Какво има? — попита пазачът, сграбчи микрофона и натисна един бутон върху него. — Говориш на канала за запазена честота!
	— Врабеца в Ню Йорк… на телефона е! Хенделман е мъртъв! Чул го е по радиото! Намерили го застрелян в апартамента и сега полицията търси някакъв мъж…
	Хейвлок се хвърли напред, с едно движение хвана ножа за дръжката, така че острието да сочи към земята и протегна другата ръка към дулото на автоматика 45-и калибър. Джена скочи настрани, той хвана дългата гладка цев, докато Кохоутек се надигаше, след това рязко стовари ръката си върху дървената скамейка и заби ножа в нея. Острието мина през плътта и костите и прикова тялото на пейката.
	Кохоутек изрева; шофьорът на предната седалка се извърна и в същия миг Джена се хвърли върху него, удари го в тила със завързаните си ръце, изтръгна микрофона от ръцете му и прекъсна връзката. Хейвлок стовари пистолета върху главата на стария бик; Кохоутек отскочи назад към стената на камиона и се свлече на пода. Едната му ръка се изметна напред, но другата остана прикована за дървената скамейка.
	— _Михаил!_
	Пазачът започваше да се свестява след удара на Джена и се опитваше да изтегли ламата от джоба на коженото си яке. Майкъл скочи напред, опря тежкото дуло на автоматика в слепоочието на мъжа, пресегна се през рамото му и натисна в джоба ръката с ламата.
	— Мистър Кохоутек! Разбрахте ли? — викаше гласът през шума на радиосмущенията. — Какво да прави Врабеца? Той иска инструкции!
	— Предай, че съобщението е получено — заповяда Хейвлок, дишайки учестено, и отпусна ударника на пистолета. — Кажи, че Врабеца не трябва да прави нищо. Ще се обадите по-късно.
	— Разбрано — прошепна в микрофона пазачът. — Кажи на Врабеца да не прави нищо. Ще се обадим по-късно.
	Майкъл дръпна микрофона от ръцете му и направи жест към ламата в джоба.
	— Сега, подай ми го бавно — каза той. — Само с два пръста, два! — продължи той. — В края на краищата мой си е, нали?
	— Смятах да ви го върна — каза изплашеният пазач с треперещи устни.
	— А колко години ще можеш да върнеш на хората, които сте докарали тук?
	— Аз нямам нищо общо с това, кълна се! Работя колкото да си изкарам прехраната. Правя каквото ми кажат.
	— Всички правите това. — Хейвлок взе ламата и погали с цевта на автоматика главата на пазача, след което го опря в тила му. — Сега, откарай ни оттук — заповяда той.


	22

	Строен човек на средна възраст и с дълга черна коса отвори вратата на телефонна кабина на пресечката на 116-а улица и „Ривърсайд Драйв“. Влажният сняг полепваше по стъклото на кабината и правеше почти невидими въртящите се червени светлини на полицейските коли една пряка по-нагоре. Той пусна монета, набра 0, после още пет цифри, изчака да чуе втория сигнал и отново набра номера. Секунда по-късно в жилищната част на Белия дом иззвъня телефон.
	— Да?
	— Г-н президент?
	— Емъри? Какво стана?
	— Нищо. Той е мъртъв. Застрелян.
	Тишината откъм Белия дом се нарушаваше само от дишането на Беркуист.
	— Кажи ми какво се е случило — каза президентът.
	— Бил е Хейвлок, но името не беше съобщено правилно. Можем да отречем съществуването на подобно лице сред служителите на Департамента.
	— _Хейвлок?_ Във…? О, Господи!
	— Не знам всички детайли, но знам достатъчно. Полетът се забави заради снега и обикаляхме над „Ла Гуардия“ почти час. Когато успях да се добера тук, се беше събрала тълпа, имаше полицейски коли, малко журналисти и линейка.
	— _Преса?_
	— Да, сър. Хенделман е фигура тук. И не само защото е евреин, оцелял след „Берген-Белсен“, а заради положението му в университета. Уважаван е, дори почитан.
	— О, Боже… Какво успя да научиш? _Как_ го научи? Надявам се, че не са разбрали името ти?
	— Не, сър. Използвах ранга си в Департамента и влязох в Местния полицейски участък. Детективът, занимаващ се със случая, се съгласи да сътрудничи. Стана ясно, че Хенделман е имал уговорено посещение на студентка от горните курсове, която на два пъти се връщала при сградата, преди да се реши да позвъни на домоуправителя. Двамата се качили до апартамента на Хенделман, видели, че вратата не е заключена, влезли и го намерили. Домоуправителят позвънил в полицията и когато полицаите дошли, признал пред тях, че е пуснал да влезе човек, който се идентифицирал като служител на Държавния департамент. Лицето заявило, че се казва Хавилич; той не си спомня първото му име, но заявява, че се е легитимирал със служебната си карта. В момента полицията е все още в апартамента на Хенделман, като се опитва да снеме отпечатъци и търси улики за анализ като влакна от дрехи и кръв.
	— Подробностите станаха ли публично достояние?
	— В този град това не може да се отлага. Откритото до момента беше предоставено на пресата преди двайсет минути. Не беше възможно да се намеся даже и да исках. Но засега не се налага Департаментът да обяснява каквото и да е — ние можем да опровергаем.
	Президентът замълча и след малко каза:
	— Когато това се наложи, Държавният департамент ще съдейства максимално на органите. А до този момент искам да се подготви справка, предназначена за ограничен кръг лица, относно деянията на Хейвлок, откакто е напуснал правителствената служба. От нея трябва да личи безпокойството на правителството относно психическото му състояние, склонността му към убийства и… лоялността му. В интерес на националната сигурност справката да бъде изготвена като документ с поверително съдържание. Тя няма да стане достояние на обществеността.
	— Не съм сигурен, че ви разбирам.
	— Фактите ще бъдат разкрити, когато Хейвлок престане да бъде заплаха за интересите на тази страна.
	— Сър?
	— Индивидът е без значение — отговори тихо президентът. — Ковънтри, г-н помощник-секретар. „Енигма“… и Парсифал.
	— Приемам логиката, сър, но не и допускането. Как можем да сме сигурни, че ще го заловим?
	— Не ние него, а той ще ни намери и по-точно, ще намери тебе. Ако всичко, което научихме за Хейвлок, отговаря на онова, което сме убедени, че знаем за него, той не би убил Джейкъб Хенделман, без да има някаква изключителна причина за това. А той никога не би го убил, ако не знае къде Хенделман е изпратил жената на име Карас. И когато стигне при нея, ще научи и за тебе.
	Бредфорд не отговори веднага; дъхът му направо се усещаше.
	— Да, разбира се, г-н президент.
	— Връщай се тук колкото можеш по-бързо. Трябва да сме готови… ти трябва да си готов. Ще разпоредя да върнат обратно двама от остров Пуул. Ще те посрещнат, затова остани на летището, докато не пристигнат.
	— Да, сър.
	— Сега, изслушай ме внимателно, Емъри. Ще дам недвусмислени указания и съвсем ясно обяснение. С президентска заповед ще ти бъде зачислена денонощна охрана — животът ти ще бъде в техните ръце. Причината: преследван си от убиец, който е продал правителствени тайни на врага. Това са думите, които ще използвам аз, но твоите думи ще бъдат други. Ти ще използваш жаргона на „Консулски операции“: Хейвлок е „неспасяем“. Всеки час в повече, докато е жив, означава един час повече опасност за нашите оперативни работници.
	— Разбирам.
	— Емъри?
	— Сър?
	— Преди всичко това да ни се стовари на главата, аз на практика не те познавах, във всеки случай, не лично — каза с тих глас президентът. — Каква е ситуацията в дома ти?
	— У дома?
	— Той ще те потърси там. Има ли деца у дома ти?
	— Деца? Не, няма деца. По-големият ми син е в колеж, а малкият учи в пансион.
	— Не знам защо мисля, че съм чувал от някого, че имаш дъщери.
	— Две. Те са при майка им. В Уисконсин.
	— Ясно. Не знаех. Имаш ли друга съпруга?
	— Имаше. Пак две. Но не за дълго.
	— Значи в дома ти не живеят жени?
	— Често има, но не в момента. И съвсем малко през последните четири месеца.
	— Разбирам.
	— Живея сам. Обстоятелствата са оптимални, г-н президент.
	— Да, струва ми се, че наистина са.

	* * *

	С въжетата, които висяха по стените на камионетката, те завързаха шофьора за волана, а Кохоутек за скамейката.
	— Превържи с нещо ръката му — каза Майкъл. — Искам да остане жив. Защото държа някой да му задава въпроси.
	Джена намери някакво шалче в жабката. Издърпа ножа от огромната ръка на стария планински бик, разкъса тъканта на две и умело направи превръзка, спирайки кръвотечението както от порезната рана, така и от дупката при китката.
	— Ще издържи три-четири часа — отбеляза тя. — След това просто не знам. Ако се свести и я разкъса, може да свърши от загуба на кръв… Но след това, което научих, няма да прочета молитва.
	— Някой ще го намери. Ще ги намери. Ще забележи този камион. След около час ще се развидели, а „Фор Форкс Пайк“ е междуселищен път. Седни за момент. — Хейвлок запали двигателя и през крака на пазача натисна педала на съединителя, за да включи на скорост. Преборвайки се с вързания за волана мъж, той прекара камиона напречно на пътя. — О’кей, сега да се махаме.
	— Не може да ме оставите тук! — изплака пазачът. — _Боже Господи!_
	— Ходил ли си до тоалетната?
	— _Какво?_
	— Надявам се, че си ходил, защото ще е по-добре за теб.
	— Михаил?
	— Да?
	— Радиото. Може да се появи някой и да го освободи. Ще може да го използва. А ние се нуждаем от всяка минута.
	Хейвлок взе автоматика 45-и калибър от седалката и удари няколко пъти с дебелата му обла дръжка по различните циферблати и превключватели, докато не остана нищо друго, освен натрошено стъкло и напукана пластмаса. Накрая дръпна микрофона, скъса проводниците, отвори вратата на кабината и погледна Джена.
	— Ще го оставя на габарити, за да не се блъсне някой в него — каза той и бутна напред облегалката на седалката, за да й направи път. — Остава ни още едно нещо. Ела.
	Вятърът издухваше снега по „Фор Форкс Пайк“, макар че в тревата покрай банкета бяха се натрупали малки преспи. Майкъл подаде автоматика на Джена и прехвърли в дясната си ръка ламата.
	— Другият ще вдигне много шум — продължи той. — Вятърът може да го отнесе към фермата. Стой тук.
	Той изтича до задницата на камионетката и стреля по веднъж в двете задни гуми. След това заобиколи и направи същото с предните. Колата неуверено се заклати и след малко се отпусна на пътя. За да се разчисти магистралата, трябваше да бъде изтеглена на тревата, но едва ли щеше да отиде по-далече оттам. Той прибра ламата в джоба си.
	— Дай ми сега другия — каза той на Джена и издърпа ризата от панталона си.
	Тя му го върна.
	— Какво смяташ да правиш?
	— Ще го избърша. Не че има кой знае какво значение, защото отпечатъците ни са навсякъде по камиона, но там могат и да не ги потърсят, а върху пистолета ще ги потърсят непременно.
	— Е, и?
	— Разчитам, че нашият шофьор, за да защити себе си, ще се развика, че не е негов, че е на неговия работодател — твоя домакин Кохоутек.
	— Балистичната експертиза — каза Джена, кимвайки. — Ще направят справка в архива.
	— Може би и нещо друго. Фермата ще бъде преобърната наопаки, а след това сигурно ще се поровят и в земята. И тогава може да разкрият убийства, за които изобщо не са подозирали. — Той хвана автоматика през ризата си, отвори вратата на камионетката и го хвърли назад през предната седалка.
	— Ей, за Бога, моля ви! — извика шофьорът, като се извиваше, за да се освободи от въжетата. — Освободете ме, а? Не съм ви направил нищо! Ще ми лепнат десет години!
	— Отнасят се много по-добре с онези, които се съгласят да дадат свидетелски показания. Помисли за това. — Хейвлок затръшна вратата и бързо се върна при Джена. — Колата е на около четвърт миля от другата страна на пътя. Добре ли си?
	Тя го погледна, по косата й бяха полепнали снежинки, лицето й беше мокро, но очите й блестяха.
	— Да, скъпи, добре съм… Не знам къде се намираме в този момент, но аз се чувствам у дома.
	Той я хвана за ръката и те тръгнаха надолу по пътя.
	— Върви по средата, за да се заличават стъпките ни.

	* * *

	Тя седеше близо до него, беше мушнала ръката си под неговата и от време на време отпускаше глава на рамото му, докато той караше.
	Бяха разменили само няколко думи, но мълчанието не ги притесняваше; бяха твърде изморени и прекалено изплашени, за да разговарят разумно в момента. Това състояние им беше познато — знаеха, че тишината ще им върне душевното равновесие.
	Майкъл помнеше думите на Кохоутек и избра пътя на север — към платената магистрала „Пенсилвания“, а после потегли в източна посока към Харисбърг. Старият моравец се оказа прав — ветровете бяха издухали широкото платно на магистралата, а снегът беше сух и някак си безтегловен. Въпреки лошата видимост Майкъл поддържаше висока скорост.
	— Това главният път ли е? — попита Джена.
	— Да, това е щатската магистрала.
	— Дали е разумно да се движим по нея? Ако открият Кохоутек преди зазоряване, ще изпратят патрулиращи коли по магистралата.
	— От негова гледна точка ние сме последните хора на земята, които полицията трябва да залови. Знаем какво представлява фермата му. Той ще протака, ще измисли някаква история с нападение, ще каже, че е бил взет за заложник и ще се представи за жертва. А и горилата му ще мълчи, докато има избор или докато не извадят досието му. Едва тогава ще започне да се пазари. Мисля, че няма от какво да се опасяваме.
	— Ти говориш за полицията, скъпи — каза Джена и нежно го погали по ръката. — Ами ако не е полицията? Иска ти се да е полицията, затова се опитваш да се убедиш сам себе си. Но ако е някой друг? Например фермер или шофьор на цистерна, превозваща мляко? Мисля, че Кохоутек би платил много, само и само да се прибере у дома си, без да му се случи нищо.
	Майкъл я погледна в тъмнината, която индикаторите на таблото неуспешно се опитваха да разсеят. Очите й бяха изморени, с тъмни кръгове около тях, погледът й все още не можеше да се освободи от изживяния страх. Но въпреки изтощението и ужаса тя мислеше… и то по-добре от него. Може би се дължеше на това, че е преследвана много повече и много по-наскоро от него. Най-важното за нея бе да не изпада в паника; тя знаеше колко е важен самоконтролът дори когато болката и страхът обхванат цялото ти същество. Той се наклони към нея и докосна с устни лицето й.
	— Ти си великолепна — прошепна той.
	— Изплашена съм — отвърна тя.
	— И освен това си права. Има една детска песничка, в която се казва, че когато силно поискаш нещо, то се сбъдва. Лъжа е, разбира се, на която могат да се хванат само деца, но и аз много разчитах на това, надявах се така да стане. Шансовете полицията да намери Кохоутек или да го намери някой, който да съобщи на полицията, са около седемдесет на трийсет. В полза на противното. Ще отбием на следващия изход от магистралата и ще потеглим на юг.
	— Накъде? Къде отиваме?
	— Най-напред отиваме там, където ще можем да починем и да не сме на път. И най-вече, без да се налага да бягаме.

	* * *

	Тя седеше на стол до прозореца на мотелската стая. Слънцето се издигаше на хоризонта над планината Алегени. Жълтите му лъчи подчертаваха златото в пищната руса коса, пръснала се по раменете й. Тя го поглеждаше, после отново извръщаше лице, за да затвори очи; думите му бяха твърде болезнени на светло.
	Той свърши, но не можеше да се освободи от терзаещата го истина на признанието, че се е съгласил да бъде нейният екзекутор. Беше убил своята любима и любовта му също беше умряла.
	Джена се надигна от стола и се изправи мълчаливо до прозореца.
	Хейвлок стоеше също прав в другия край на стаята и я наблюдаваше, просто не можеше да отмести поглед от нея. И за пореден път усети как потокът на времето го подхваща, за да го върне някъде назад, сред мъглявите образи на онзи натрапчив, преследващ го сън, от който не можеше да се отърве. Все същите образи и същите запечатали се в съзнанието му спомени, които се беше опитал да изтласка от живота си, но те отново и отново се надигаха и го връхлитаха, за да запалят пожар в главата му, когато им позволеше, въпреки волята си, да излязат изпод земята. _Какво остава, когато изчезне паметта, мистър Смит?_ Нищо, разбира се, но колко често бе искал да потъне в забравата и да няма повече видения или спомени! Просто да се примири с душевната празнота, но да се отърси от болката. И ето, беше минал през кошмарния неспокоен сън, за да се върне към живота в същия момент, когато сълзите бяха измили омразата в очите на Джена. Но тази реалност беше много крехка и предстоеше тепърва да бъдат сглобени парчетата.
	— Трябва да разберем защо — каза Майкъл. — Брусак ми разказа какво се е случило с тебе, но има празнини, които не можах да разбера.
	— Не съм й разказала всичко — поясни Джена, разсеяно гледайки снежния пейзаж навън. — Не, не съм я лъгала, просто не й казах всичко. Страх ме беше, че няма да ми помогне.
	— Какво не й каза?
	— Името на човека, който дойде да говори с мен. Работил е за правителството на твоята страна в продължение на дълги години. Струва ми се, че в миналото е бил противоречива фигура, но все още е уважаван. Най-малкото, бях чувала за него.
	— Кой е той?
	— Един мъж на име Бредфорд. Емъри Бредфорд.
	— Боже Господи… — Хейвлок беше изумен. Бредфорд беше име от миналото, от тревожното минало. Бе една от политическите комети, издигнали се в небосклона заедно със звездата на Кенеди, и си беше създал съмнително име по време на управлението на Джонсън. Когато кометите избледняха в небесата над Вашингтон, насочвайки се към международни банки и различни фондации, към престижни адвокатски кантори и заседателните зали на големите компании, Бредфорд остана не толкова почитан и определено не толкова влиятелен — там, където се водеха политическите битки. И никой не разбра защо. Дори да е махнал с ръка на личното богатство, оставаха още хиляди други неща, които можеше да направи, но се отказа да го стори. Бредфорд, помисли си Майкъл и името отекна в главата му. Наистина ли през всички тези години Бредфорд беше тъпкал на място, просто чакайки следващата версия на Камелот, която да го изведе в нова орбита на славата? Изглежда, беше точно така. След като е установил контакт с Джена в Барселона, значи е бил и сред най-посветените в измамата при Коста Брава, една измама, която отиваше много по-далече от него и Джена — двамата нещастни любовници, насъскани един срещу друг. Измама, която свързваше неизвестни хора в Москва с влиятелни фигури сред ешелоните на правителството на Съединените щати.
	— Познаваш ли го? — поинтересува се Джена, продължавайки да гледа безучастно през прозореца.
	— Не лично. Никога не сме се запознавали. Но ти си права, той беше противоречива фигура и почти всички го познават. Последното, което чух за него, е, че е станал помощник държавен секретар в Департамента, който се старае да стои в сянка, но има доста висока репутация. И той ти е казал, че работи в „Кон Оп“, Мадрид?
	— Той спомена, че изпълнява специална задача за „Консулски операции“ във връзка с кризисна ситуация, която имаше отношение към вътрешната сигурност.
	— Мен ли имаше предвид?
	— Да. Показа ми копия на документи, открити в депозитна касета в Рамблас — Джена се обърна към него. — Спомнящ ли си, когато няколко пъти ти ми казваше, че се налага да пътуваш до Рамблас?
	— Казах ти също, че тази касета служи като пощенска кутия за връзка с Лисабон. Няма значение, това е манипулация.
	— Но ти трябва да разбереш. Аз бях запомнила името Рамблас.
	— О, те са се погрижили за това. За какви документи спомена?
	— Инструкции от Москва, които можеха да бъдат предназначени само за тебе. Дати и маршрути, напълно съвпадащи с местата, където сме били. Освен това кодове — и ако те не бяха автентични, значи никога не съм виждала руски шифър.
	— Същите материали, които дадоха и на мен — каза Хейвлок и усети, че трудно сдържа гнева си.
	— Да, разбрах това, когато ми разказа какво са ти показали в Мадрид. Не всичко съвпада, разбира се, но много от документите и голяма част от информацията, с която са те запознали, показаха и на мен. Дори и радиото в стаята на хотела.
	— Морската честота? Тогава помислих, че проявяваш небрежност, но така или иначе ние изобщо не слушахме там радио.
	— Когато видях всичко това, част от мен умря — призна Джена.
	— Когато открих ключа в чантичката ти и — понеже бях вече прочел от секретната поща в Мадрид — той наистина се оказа от кабина за багаж в летище, повече не можех да стоя в една стая с тебе.
	— Точно така! Едно последно доказателство и за двама ни. Промених се, но не можех да се насиля да остана същата. А когато ти се върна от Мадрид, и ти беше променен. Изглеждаше, сякаш нещо силно те дърпа в няколко посоки едновременно, но имаш единствен ангажимент и това не бях аз, не бяхме ние двамата. Ти се беше продал на Съветите по съображения, които не можех да разбера… Дори се опитах да разсъждавам логично и си мислех, че след трийсет години се е обадил баща ти… и по-странни неща са се случвали. Или че възнамеряваш да се скриеш някъде без мене — един предател, който се превръща в двоен агент. Разбирах само, че каквото и да става в този момент, то ще стане без мое участие. — Джена отново се обърна към прозореца. След малко продължи с глас, който едва се чуваше: — Тогава Бредфорд отново ми се обади, този път беше изпаднал в паника, почти беше загубил контрол. Каза ми, че току-що са прехванали заповед на Москва за моето ликвидиране. Ти трябвало да ме заведеш в клопката и планът бил това да стане същата вечер.
	— В Коста Брава?
	— Не, той изобщо не спомена Коста Брава. Каза само, че някакъв мъж щял да ми се обади около шест вечерта, когато нямало да те има, който щял да използва фраза или описание, което да разпозная като изхождащо единствено от тебе. Този човек щял да ми каже, че ти не си могъл да се свържеш с мен по телефона, но аз трябвало да взема колата и да тръгна по брега към Вилануева, където ти си щял да ме чакаш при фонтана на площада. Но нямало да бъдеш там, защото нямало да стигна до града. Щяла съм да бъда премахната по пътя.
	— Аз ти _споменах_, че отивам във Вилануева — каза Майкъл. — Беше част от плана на „Кон Оп“. След като си знаела, че трябва да съм на двайсет мили на юг по служба, щяла си да имаш време да се качиш до плажа Монтебело в Коста Брава. Това е трябвало да бъде последното доказателство срещу тебе. Аз трябваше да стана свидетел на това… всъщност поисках го сам, но се молех на Бога да не отидеш на този плаж.
	— Всичко съвпада, всичко е било _нагласено_ да съвпадне — извика Джена. — Бредфорд ми каза да замина, ако онзи човек се появи. Във фоайето на хотела щяло да бъде и друг американец, със задача да наблюдава как се развива операцията на КГБ. Те двамата щели да ме отведат в консулския отдел.
	— Но ти не замина с тях. Жената, която видях, не си била ти.
	— Не можах. Изведнъж разбрах, че не мога да имам доверие на никого… Спомняш ли си инцидента в кафенето при Пасео Изабел нощта, преди да заминеш за Мадрид?
	— Пияният — каза Майкъл, който помнеше случилото се много добре. — Той се блъсна в тебе, просто падна върху тебе, а след това настоя да ти целуне ръка. Направо те беше награбил.
	— Смяхме се на това. И на тебе ти беше по-смешно.
	— Два дни по-късно не ми беше толкова смешно. Убеден бях, че именно тогава са ти предали ключа за кабината на летището.
	— За който аз изобщо не подозирах.
	— И който намерих в чантичката ти, защото Бредфорд го е сложил там, докато е бил в хотелската стая, а аз съм бил в Мадрид. Предполагам, че си го оставила за малко сам.
	— Бях направо шокирана от онова, което ми разказа. Сигурно е имал възможност да го направи.
	— Това обяснява радиото, морската честота… И какво искаше да ми кажеш за пияния?
	— Той беше другият американец във фоайето на хотела. Но защо беше там? Кой беше той? Качих се обратно колкото можах по-бързо.
	— Той не те ли видя?
	— Не, качих се по стълбището. Без да знам защо, изплаши ме лицето му. Може би защото беше се престорил, че е друг човек… не, не знам. Но знам, че очите му ме разтревожиха — в тях имаше гняв, но той не се оглеждаше. Той изобщо не наблюдаваше фоайето на хотела за хората на КГБ, а неспокойно поглеждаше часовника си. Тогава изпаднах в паника… бях объркана, бях наранена повече от всеки друг път в живота ми. _Ти_ беше решил да ме оставиш да умра и аз изведнъж усетих, че не мога да им вярвам.
	— И се върна обратно в стаята си?
	— Господи, не, разбира се — там щях да съм като в капан. Качих се до моя етаж, но останах на стълбищната площадка и се опитах да се ориентирам какво става. Помислих дори, че изпадам в истерия, че съм твърде изплашена, за да действам логично. Защо не вярвах на американците? Почти бях взела решение отново да сляза, когато чух гласове по вътрешния коридор. Открехнах леко вратата… и разбрах, че съм била права да постъпя както направих.
	— Искаш да кажеш, че са тръгнали след теб?
	— Не, бяха използвали асансьора. Бредфорд почука няколко пъти на вратата на стаята ми и докато чукаше, другият мъж — пияният от кафето — извади пистолет. След като не получиха отговор, те изчакаха да се убедят, че са сами в коридора. И тогава с един ритник мъжът с пистолета изкърти вратата и те се втурнаха вътре. Не беше действие на хора, дошли да спасяват някого. Избягах.
	Хейвлок се опитваше да мисли, докато я наблюдаваше. Имаше толкова много двусмислености… двусмисленост? Започваше ли вече да се очертава силуетът на човека, който бе използвал кодовата дума, „Двусмисленост“?
	— Как взеха куфара ти? — поинтересува се той.
	— Ако съдя по описанието ти, това наистина е бил един стар мой куфар. Последният ми спомен за него е, че просто го оставих в сутерена на апартамента, който бях наела в Прага. Всъщност може ти сам да си го свалил долу.
	— КГБ сигурно го е намерило.
	— КГБ?
	— Някой от КГБ.
	— Да, ти спомена това, нали? Трябва да е някой.
	— Каква беше фразата или описанието, използвано от мъжа, който ти е позвънил по телефона?
	— Отново Прага. Каза ми, че имало калдъръмен вътрешен двор в центъра на града.
	— _Veřejná mistnost_ — потвърди Майкъл, кимайки. — Съветската полиция в Прага. Те знаят за него. В отчета, който изпратих във Вашингтон, описах как си се измъкнала от онова място, колко великолепно си се справила. И как едва не получих сърдечен удар, докато те наблюдавах през един прозорец на третия етаж.
	— Благодаря ти за оценката.
	— Помниш ли за плановете, които правехме? За решението ни да се измъкнем от онзи вечен затвор?
	— Ти искаше да преподаваш.
	— История.
	— И щяхме да имаме деца…
	— Да ги изпращаме на училище…
	— Да ги обичаме и да им се поскарваме.
	— Обичам те…
	— _Михаил?_
	Първите им стъпки бяха плахи. Изведнъж те се хвърлиха един към друг и се прегърнаха, забравили за времето, за болката, за хилядите моменти на душевни терзания. И тогава дойдоха сълзите, измивайки последните прегради, издигнати от лъжците и хората, които им служат. Те все по-силно се притискаха един към друг и всеки разбираше защо трепери. После устните им се срещнаха неуверени, подпухнали, търсещи избавлението, което можеха да намерят. Разбираха, че отново са попаднали в стария вечен затвор, но в момента се чувстваха свободни.

	* * *

	Мечтата се бе сбъднала най-сетне и реалността вече не изглеждаше толкова крехка. Тя лежеше до него, лицето й докосваше рамото му, устните й бяха полуотворени, дъхът на дълбокото й равно дишане стопляше кожата му. И както толкова много пъти в миналото, косата й покриваше гърдите му — едно деликатно напомняне, че дори и насън тя продължава да е част от него. Той се обърна внимателно, за да не я събуди, и погледна лицето й. Тъмните сенки под очите й още не бяха изчезнали, но бяха избледнели и бледата кожа придобиваше нормалния си цвят. Щяха да минат дни, може би седмици, докато изчезне страхът в погледа. Но въпреки този страх в него личеше силата, която й бе помогнала да устои на огромното напрежение.
	Тя помръдна, протегна се и слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, озари лицето й. Докато я наблюдаваше, той продължаваше да мисли за изживяното от нея, за това какви душевни сили е трябвало да събере, за да може да оцелее. През кои места бе минала? Кои хора й бяха помогнали и кои я бяха наранили? Толкова много въпроси и толкова много неща, които искаше да научи. Някъде дълбоко в него продължаваше да живее един неопитен юноша, който ревниво мислеше за неща, които не искаше да си представя, докато в друга част от съществото му се бе настанил човекът, създаден да оцелява, който знаеше много добре цената, която тя трябваше да плаща, за да остане жива в този объркан и толкова жесток свят. Отговорите ще дойдат с времето, постепенно или в изблици на спомени и огорчения, но той беше убеден, че не бива да ги провокира. Оздравителният процес не можеше да става насила, за да не тласне Джена назад към повторното изживяване на ужасите, което само щеше да ги удължи.
	Тя отново помръдна и обърна лице към него. Дъхът й беше топъл. В този момент той осъзна абсурдността на мислите си. Защо беше забравил къде се намира… къде са те двамата сега? Имаше ли представа какво ще им бъде разрешено да направят? Как изобщо можеше да си позволи да мисли за неща, които изискват време, за да станат?
	Джейкъб Хенделман беше мъртъв, а убиецът му — напълно идентифициран… и в този момент много добре известен на лъжците във Вашингтон. Преследването щеше да бъде организирано със съответната подготовка; той си представяше заглавията във вестниците: обичан от всички учен е брутално убит от побъркан бивш дипломатически служител, който се издирва за най-различни престъпления. Би ли повярвал някой на истината? Би ли допуснал някой, че един мил стар евреин, изстрадал ужасите на лагерите, в действителност е бил чудовище, заповядало в Лидице автоматите да открият стрелба? Беше лудост да мисли, че някой ще повярва!
	Самата Брусак щеше да го презре, всички, на които би могъл да се опре, нямаше да го погледнат, нямаше да им помогнат с нищо. Не, не можеха да си позволят бавно да се възстановяват, защото сега всеки час беше от значение, а най-важна беше бързината на собствените им удари… на неговите удари. Той погледна часовника, беше три без петнайсет — три четвърти от деня бяха изтекли. Предстоеше им да обмислят плановете си… и да стигнат до лъжците през нощта.
	Въпреки това те се нуждаеха от нещо. Нещо лично, само за тях — нещо, с което да притъпят болката, да заличат усещането, че наоколо всичко е крехко и нетрайно. И ако не откриеха това нещо, значи и останалото нямаше смисъл.
	Той направи онова, за което беше мечтал, събуждайки се плувнал в пот, когато онзи сън отново го споходи, разбирайки, че това никога не може да се случи. Но ето сега това се бе сбъднало. Той прошепна името й и я върна от бездната на съня.
	И сякаш никога не се бяха разделяли, тя протегна ръка към неговата. После се разсъни, погледна го с поглед, в който той просто се изгуби, без да проговори дума, отметна завивките, притисна голото си тяло до неговото и го обгърна с ръце.
	Без да нарушават тишината, те усещаха как възбудата им бавно нараства. Усещаха нуждата от другия и някаква тревога, която не ги безпокоеше.
	Любиха се още два пъти. Слънчевите лъчи вече не проникваха през прозореца, вместо тях навън се беше спуснало онова оранжево зарево, което предшества залеза. След малко седнаха в леглото, Майкъл запали цигарата й и двамата се засмяха тихо над начина, по който изразходваха енергията си, и над временното изтощение.
	— Смяташ да ме зарежеш заради някой темпераментен самец в Анкара.
	— Изобщо няма за какво да ми се извиняваш, скъпи… Михаил. Освен това не ми харесва как правят кафето.
	— Какво облекчение е да науча това.
	— Ти си чудесен — каза тя и докосна превръзката на рамото му.
	— Просто съм влюбен. А има толкова много грехове, за които трябва да платя.
	— Отнася се и за двама ни, не само за тебе. Недей да мислиш така. Аз също повярвах на лъжите. Невероятни лъжи, поднесени по невероятен начин. Макар да продължаваме да не знаем защо.
	— Но знаем с каква цел, което отчасти отговаря на въпроса защо. За да ме отстранят, запазвайки контрола над мен, оставяйки ме под микроскопа.
	— С цената на _моето_ предателство, _моята_ смърт? Има и други начини да се премахне един човек, който повече не е необходим.
	— Като бъде убит? — кимна Майкъл, после се замисли и поклати глава: — Да, това безспорно е един от начините. Но в този случай е невъзможно да се сложи ръка на уличаващите доказателства, които той може да остави. Възможността подобен човек да скрие някъде такава информация често му запазва живота.
	— Но _сега_ те искат да те убият. След като са те обявили за „неспасяем“.
	— Някой е променил решението си.
	— Онзи, който е известен като „Двусмисленост“ — съгласи се Джена.
	— Да. Каквото и да е онова, което знам — или което си мислят, че знам — то е сменено от нова, по-голяма заплаха, много по-голяма опасност за тях. И това отново е свързано с мен. С нещо, което съм открил или научил.
	— Не разбирам.
	— Това си ти — поясни Хейвлок. — Коста Брава. Операция, която трябва да бъде погребана.
	— Съветската връзка?
	— Това не знам. Коя беше жената на плажа? Защо е решила да отиде там? Защо това не беше ти — слава Богу, че не беше ти, но защо все пак не беше ти? Къде са искали да те отведат?
	— В гроба, предполагам.
	— Но ако е така, защо не са изпратили теб на онзи плаж? Защо не са възнамерявали да те убият там?
	— Може би са усещали, че няма да искам да отида. А и нали не напуснах хотела заедно с тях!
	— Те не са могли да знаят, че ще се случи така. Мислили са, че те държат в ръцете си — изплашена, шокирана, нуждаеща се от закрила. Най-същественото е, че изобщо не са споменали пред теб за Коста Брава, дори не са се опитали да те подготвят.
	— Аз бих отишла там онази нощ… и щеше да бъде напълно достатъчно само да ми се обадиш. И те щяха да получат своята екзекуция, а ти щеше да си видял онова, на което са искали да станеш свидетел.
	— Нещо не мога да разбера — Майкъл запали цигара този път за себе си. — И това е най-голямото несъответствие, защото онзи, който е планирал Коста Брава, е страхотен техник, експерт по черните операции. Сценарият е направо гениален, а отделни фази са сглобени с точност до секунди… Не, има нещо, което не се връзва!
	Настъпи дълго мълчание. Неочаквано Джена го наруши:
	— Майкъл — каза тя тихо, наклони се напред, затвори очи и се замисли. — _Две_ операции — прошепна тя.
	— Какво?
	— Защо не допуснем, че са били проведени две операции, а не само една? — тя се обърна към него и очите й блестяха. — Първата е задействана в Мадрид, започвайки с уликите срещу мен, после е пренесена в Барселона, продължавайки с уликите и доказателствата срещу тебе…
	— Но завесата е само една — поясни Хейвлок.
	— Но след това тя е била разкъсана — настоя Джена. — На две части.
	— _Как?_
	— С прехващане на оригиналната операция — обясни тя. — От някой, който не е бил участник в първоначалния замисъл.
	— И това е променило развитието й — започна да разбира той. — Тъканта е същата, но шевовете са в други места, за да направят крайния резултат различен. Различна _завеса_.
	— Остава въпросът с каква цел — повтори тя.
	— Целта е все същата: контролът — отговори Майкъл. — Но ти се измъкваш и контролът отива по дяволите. Брусак ми каза, че след Коста Брава е била разпратена шифрограма, в която се обявява издирването ти.
	— Което е добре завоалирано — съгласи се Джена и изгаси цигарата си. — А това означава, че онзи, който е прехванал операцията, за да я промени, може и да не знае, че съм се измъкнала жива от Барселона.
	— И така е било до момента, когато те видях и разказах на другите, че съм те видял — на онези, от които зависят някои неща. От този момент нататък и двамата е трябвало да умрем: единият, чрез типична черна операция от учебника — това съм аз. Другият — извън плана, защото хората, които санкционират тези неща, не знаят за него — чрез взривяване на кола в района на Кол де Мулине. Това си ти. И следите се загубват.
	— Отново „Двусмисленост“?
	— Никой друг не би могъл да го направи. Никой друг, освен човека, на когото е поверена тази парола, не би могъл да даде втората директива в онази операция на моста.
	Джена отмести поглед към прозореца, зад който оранжевото зарево беше започнало да потъмнява.
	— И все пак остават много неясни неща.
	— Ще запълним някои от празнините, може би дори всичките.
	— Имаш предвид Емъри Бредфорд, разбира се.
	— И още един човек — отговори Хейвлок — Матиас. Преди четири дни се опитах да се свържа от Кан сюр Мер с него на частния му номер, който е известен на много малко хора. Не ми стана ясно защо, но той отказа да разговаря с мен. Дори не можеш да си представиш колко невероятно ми се стори това. Но той наистина не пожела да говорим и тогава аз си помислих най-лошото: човекът, когото чувствам като най-близък, се е отрекъл от мен. Но когато ми разказа за Бредфорд, започнах да мисля, че не съм бил прав.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Да предположим, че Антон не е бил там. Защо не допуснем, че там са се настанили други хора и са сложили ръка на тайния му телефон?
	— _Бредфорд?_
	— И другите като него. Завръщането на политическите комети, които отново искат да се наместят в ешелоните на властта. Според списание _„Тайм“_ Матиас е излязъл в продължителен отпуск, но ако не е така? Ако най-достойният от американските държавни секретари е просто изолиран от света? Например в някоя клиника някъде, без възможност да съобщи за себе си?
	— Но, Майкъл, това просто е неправдоподобно! Човек като него трябва да поддържа постоянен контакт с кабинета си. Нали се провеждат ежедневни оперативки, вземат се решения…
	— Тези неща могат да се ръководят от помощници, известни на персонала в Департамента.
	— Това е твърде нелепо.
	— Може и да не е. Когато ми казаха, че Антон не желае да разговаря с мен, не можех да го приема за истина. Проведох втори разговор… с един възрастен човек, съсед на Матиас, с когото той се среща винаги когато отива в Шенандоа. Името му е Зелиенски и оказва благотворно влияние на Антон. Пенсионирал се професор, дошъл от Варшава преди много години. Те прекарват заедно на партия шах и говорят за миналото. Направо е като тоник за Матиас — съзнават го и двамата, особено Антон. Но когато позвъних на Зелиенски, той ми каза, че Антон не намерил време за него този път. Нямал време.
	— Напълно е възможно, Майкъл.
	— Но противоречи на принципите му. Матиас би намерил време, той не би се отрекъл от свой приятел, без да му предложи поне някакво обяснение, по същия начин, по който би постъпил и с мен. Това изобщо не е характерно за него.
	— Не разбирам какво искаш да кажеш.
	— Помня думите на Зелиенски. Той ми каза, че е оставял бележки за Матиас, след което му се обаждали и изказвали съжалението на Матиас, че напоследък пътува до долината съвсем рядко. Но това не е истина, той беше там, когато позвъних. Или поне се предполагаше, че е. Това, което искам да кажа, е, че може и да не е бил там.
	— Сега вече ти не си последователен — прекъсна го Джена. — Ако онова, което разказваш, е истина, тогава защо просто не са ти казали, че не е там?
	— Не могат да кажат такова нещо. Използвах секретен телефонен номер, на който отговаря той и само той, ако е в имението. Но някой е вдигнал слушалката погрешка и се е опитал да я поправи.
	— Някой, който работи за Бредфорд?
	— Във всеки случай някой, който е част от заговора срещу Матиас, и аз не бих изключил Бредфорд. Има хора във Вашингтон, които тайно си сътрудничат с хора в Москва. Заедно създават Коста Брава, убеждават Матиас, че ти си съветски агент… писмото, което ми изпрати, прави това ясно. Ние не знаем дали всичко планирано се е развило не според очакванията им, но знаем, че Матиас не е част от него, а Бредфорд е. Антон нямаше вяра на Бредфорд и подобните нему — смяташе ги за най-лошия вид кариеристи. Държеше ги настрана от крайно деликатните преговори, защото се опасяваше, че те ще ги използват за свои цели. И имаше известни основания за това: те вече го бяха правили, бяха съобщавали на хората в страната само онова, за което според тях е трябвало да ги информират, използвайки печата „Секретно“ толкова често, че го бяха превърнали в свой подпис. — Майкъл поспря и дълбоко пое от цигарата, докато Джена го наблюдаваше. — И може отново да се е захванал с това, но един Бог знае с каква цел. Скоро ще се стъмни и ще можем да потеглим. През Мериленд към Вашингтон.
	— При Бредфорд?
	Хейвлок кимна. Джена го докосна по ръката и каза:
	— Те ще направят връзката между тебе и Хенделман и ще предположат, че си тръгнал да ме намериш. Ще се досетят, че първото име, което ще спомена пред тебе, е това на Бредфорд. И ще му дадат охрана.
	— Знам това — обясни Майкъл. — Хайде да се обличаме. Ще хапнем и ще купим вестник, за да се ориентираме какво става. Ще говорим в колата. — Той се упъти към куфара си и спря като закован. — Боже мой, дрехите ти. Даже не помислих, че си без дрехи.
	— Хората на Кохоутек ми взеха всичко. Обясниха, че чуждите етикети, европейският багаж, различните лични вещи, взети за спомен — всички подобни неща — трябва да бъдат конфискувани за наше добро. Не можело да се оставят никакви следи, по които да се разбере откъде идваме. После щели да ни дадат нещо подходящо.
	— Подходящо за какви цели?
	— Бях твърде изплашена, за да мисля за това.
	— Да ти вземат всички лични принадлежности и да те напъхат в някаква килия. — _Толкова много грехове, за които трябва да платя_. — Да тръгваме — каза той.
	— Ще спрем по пътя да купим комплект за оказване на бърза помощ — допълни Джена. — Превръзката на рамото ти трябва да се смени. Аз мога да го направя.
	_Толкова много грехове, за които трябва да платя_.


	23

	По обед, преди да навлязат в Хейгърстаун, видяха автомат за продажба на вестници встрани от входа на заведението. Бяха останали само два вестника от следобедното издание на балтиморския „Сън“. Купиха и двата, за да видят дали има публикувани снимки, по които би могло някой да разпознае кой влиза в крайпътния ресторант. Мисълта за оцеляване се беше превърнала в инстинкт.
	Седнаха един срещу друг в едно от ъгловите сепарета. Бързо прелистиха страниците и когато приключиха, въздъхнаха с облекчение. Снимки нямаше. Сега можеха да се върнат и на трета страница, където беше материалът.
	— Сигурно умираш от глад — каза Хейвлок.
	— Ще ти призная, че предпочитам да пийна нещо, ако ни сервират.
	— Разбира се, че ще ни сервират. — Той погледна към бара и вдигна ръка.
	— Даже не се бях сетила за ядене.
	— Това е странно. Кохоутек ми каза, че не си яла нищо снощи и че си хвърлила подноса в лицето на кубинеца.
	— Поднос с боклуци. Ядох, нали винаги си ми казвал да не се отказвам от храна, когато попадна в тежка ситуация. Защото човек никога не знае кога ще може отново да се нахрани.
	— Слушай майка си.
	— Послушах едно дете, което се е криело из горите, за да спаси живота си.
	— Това е история. Но защо хвърли подноса? За да не се приближи до тебе?
	— Не, исках да задържа вилицата. Нямаше нож.
	— Ти наистина си голяма работа!
	— Бях направо отчаяна. И стига си ми правил комплименти.
	Възпълничка, силно гримирана сервитьорка се приближи, оценявайки Джена с поглед, в който се четеше тъга и завист. Майкъл разбра, без задоволство, без снизхождение, той просто разбра. Джена Карас беше дама и когато беше принудена да убие, за да се спаси, и когато приема да бъде съблазнявана, за да оцелее. Хейвлок поръча напитките. Сервитьорката се усмихна, кимна и бързо отиде да изпълни поръчката. Личеше, че и бързо ще се върне с нея.
	— Сега да минем към лошите новини — въздъхна Хейвлок и отвори вестника.
	— На трета страница е.
	— Знам. Прочете ли статията?
	— Само последния ред, на който пишеше „продължава на страница 11“. Помислих, че снимката е публикувана там.
	— И аз — Хейвлок започна да чете, а Джена го наблюдаваше. Сервитьорката се върна и остави чашите на масата. — Ще поръчаме след минутка — отпрати я Майкъл, без да откъсва поглед от вестника. Сервитьорката се отдалечи, а той бързо прелисти на продължението и нервно подреди страниците. Докато четеше статията, изпита облекчение, после загриженост и накрая тревога. Свърши и се облегна, поглеждайки Джена с широко отворени очи.
	— Какво има? Какво са написали?
	— Опитват се да потулят историята — отвърна той тихо.
	— _Какво?_
	— Опитват се да ме защитят… всъщност направо ме прикриват.
	— Не си прочел внимателно.
	— Опасявам се, че я прочетох крайно внимателно. — Той се наклони напред и прекара пръст по редовете на колоната. — Чуй това:

	„Според Държавния департамент нито в момента, нито изобщо някога там е работило лице, което да съответства на името, описанието или намерените отпечатъци от пръсти. По-нататък говорител на Департамента заяви, че предположенията за сходство между съобщеното име на убиеца и това на настоящ или бивш служител на Департамента би било крайно несправедливо и непрецизно. След получаване на доклада от полицията в Манхатън е била направена подробна справка в компютъра с отрицателни резултати. Обаче доклад на Държавния департамент разкрива, че професор Хенделман е работил в качеството на консултант за Департамента в областта на пренасочването на бежанци от Европа, обръщайки особено внимание на оцелелите след нацизма. Според друг говорител Манхатънската полиция работи по версията, че убиецът е член на терористична организация, враждебно настроена към евреите. Държавният департамент изтъква, че не е необичайна практиката терористи по целия свят да се представят като държавни служители.“

	Хейвлок спря и вдигна поглед към Джена. — Ето за това става дума — каза той. — Опитват се да отклонят всички от истинската следа.
	— Но може би сами са повярвали в това?
	— Не е възможно. Първо, има стотици хора в Департамента, които знаят, че съм работил за „Консулски операции“. Всеки веднага ще се сети за името ми. Второ, отпечатъците ми са останали из целия апартамент на Хенделман, а на всичко отгоре са регистрирани в картотеката. Накрая, Хенделман няма нищо общо с правителството и в това беше силата му. Той работеше като посредник за „Ке д’Орсе“ и те никога не биха се решили да го използват, ако знаеха, че някога може да бъде проучван, за да постъпи на държавна работа. Това не се прави, всички ние сме специална категория.
	— Какво мислиш тогава?
	Майкъл се отпусна в сянката на сепарето, протегна ръка към чашата с уиски и отпи.
	— Струва ми се, че е прекалено явно — отговори той и задържа чашата до устните си.
	— Тогава е клопка — предположи Джена. — Искат да изплуваш очевидно по следите на Бредфорд и да те заловят.
	— Да стигна до точката на „неспасяемост“, ако ми позволиш играта на думи. И след като ме премахнат, след като няма да съм в състояние да проговоря, ще обяснят, че са ликвидирали един убиец. Мисля, че лесно ще стигна до Бредфорд, но ще е невъзможно да избягам с него… Освен ако не го изкарам навън, ако не го накарам той да тръгне след мене.
	— Те никога няма да разрешат това. Той ще бъде охраняван от телохранители и те ще дебнат само тебе. Ще те убият в мига, в който те зърнат.
	Хейвлок отново отпи и усети как някаква, все още неясна мисъл се заражда в главата му.
	— Ще дебнат само мене… — повтори той и остави чашата. — Ще ме търсят… Но мен никой друг не ме търси, с изключение на тези, които ни причиниха всичко това.
	— Както ти ги наричаш, лъжците — каза Джена.
	— Да. Имаме нужда от помощ, но аз предположих, че никой няма да ни я окаже, че всеки, с когото се опитам да се свържа, ще се отдръпне. Сега обаче това вече не е вярно, защото те обявяват край на преследването.
	— Не ставай глупав, Майкъл — прекъсна го Джена. — Това е част от клопката. Обявено е издирването ни, при това твоето, за разлика от моето, даже не е разпратено с шифрограма и в него няма нищо двусмислено. Всяка служба, която може да помогне, те има в списъка си. На кого мислиш, че би могъл да се довериш?
	— На никого — съгласи се Майкъл. — Още по-малко на някого, който може да оцелее след сътрудничество с „неспасяем“, ако реша да му се доверя.
	— Тогава какво искаш да кажеш?
	— Кан сюр Мер — поясни Майкъл и примижа. — От дома на Салан, след като не успях да се свържа с Антон, позвъних на стария Зелиенски, нали помниш, че ти разказах? Той спомена името му. „Александър Велики“, така го нарече. Реймънд Александър. Не просто общ приятел, а един страшно добър приятел — както мой, така и на Матиас. Той може да се справи.
	— Как?
	— Заради това, че не е на държавна служба. Не е, но Вашингтон има нужда от него, а и той има нужда от Вашингтон. Той пише за „Потомак Ривю“ и знае за правителството повече от всеки друг. Но той зависи от връзките си и никога не би ме допуснал близо до себе си, ако ме бяха идентифицирали във вестниците.
	— Как би могъл да ни помогне?
	— Не съм съвсем сигурен. Може да измъкне на открито Бредфорд, за да ми помогне. Негова специалност са интервютата анализи и всяко интервю, направено от него, е полезно за кариерата на всеки правителствен служител. Той е човек извън каквото и да е било подозрение. Може и да развеждат Бредфорд по улиците с танк, но ще го пуснат да влезе в дома му сам. Мога да му намекна, че се е случило нещо извънредно, че в Държавния департамент се заражда промяна, в центъра, на която се намира Бредфорд. И ще му намекна, че има смисъл да го интервюира… като ми позволи да остана у дома му, за да чуя разговора и да се убедя, че Бредфорд говори истината.
	— В дома му?
	— Той работи у дома си и това е част от мистерията около него. Подобно на Джеймс Рестън от _„Таймс“_: когато някой политик или чиновник обяви, че е бил във Файъри Рън, всички знаят какво иска да каже — ще има материал за него, написан лично от Скоти Рестън. По същия начин, когато спомене, че се връща от Фокс Холоу, същите хора ще схванат, че е бил интервюиран от Реймънд Александър. Фокс Холоу е във Вирджиния, западно от Вашингтон. Можем да стигнем там за час и половина, максимум два.
	— И мислиш, че той ще се съгласи?
	— Би могъл. Аз няма да му кажа защо, но въпреки това би могъл. Ние сме приятели.
	— От университета?
	— Не, но има връзка с университета. Запознахме се благодарение на Матиас. Когато започнах работа в Департамента, Матиас имаше навика да идва до Вашингтон за едно или друго, да разработва връзките си, да очарова с присъствието си влиятелните глупаци и често се случваше Антон да ми се обади по спешност, за да ме покани на вечеря в компанията на двама им. Никога не съм отказвал не само заради компанията, но и защото ресторантите бяха нещо, което не можех да си позволя.
	— Колко мило от страна на твоя приятел.
	— Но не беше много разумно от страна на един гениален човек, като се има предвид естеството на моето обучение. Той беше учителят, който възхвалява качествата на не особено надарения студент от Прага, а най-малкото, от което тогава имах нужда, бе някой да се заинтересува от мен. Обясних това спокойно на Александър. И двамата се посмяхме, а в резултат започнахме да вечеряме заедно понякога, когато Антон се намираше в Принстън, грижейки се за академичната си градина. Но не се заблуждавай, Антон не се свенеше да тори семената, които беше посял.
	— Вечеряли сте в дома на Александър?
	— Винаги. Той много добре разбираше, че също не е човек, с когото държа да бъда видян в обществото.
	— В такъв случай сте добри приятели.
	— Доста.
	— И той е влиятелен човек?
	— Разбира се.
	Джена протегна ръка и го докосна.
	— Защо тогава не му разкажеш _всичко_, Михаил?
	Хейвлок се намръщи и сложи ръка върху нейната.
	— Не мисля, че би искал да го чуе. Той бяга от подобни неща.
	— Но той е писател. Във Вашингтон. Как можеш да се изразяваш така?
	— Той е аналитик, коментатор. Не репортер, който разследва някакъв случай; не обича да се рови в калта, както и да настъпва по пръстите.
	— Но онова, което би могъл да му разкажеш, е необикновено!
	— И той ще ме посъветва да се обърна директно към отдела за вътрешна сигурност на Държавния департамент, като ще ме успокои, че ще бъда изслушан с внимание. Но аз не мога да го направя. Защото ще получа куршум в челото. Александър е шейсет и пет годишен проклетник, когото не можеш да изненадаш с нищо — започвайки с Далас и свършвайки с „Уотъргейт“ — и според него сто и десет процента от тези истории са конспирация на глупостта. А ако разбере какво съм направил — дори без да става дума за Хенделман — сам ще повика службата за сигурност.
	— Тогава не е чак такъв приятел.
	— Според неговите правила е, но те просто не бива да бъдат прекрачвани. — Майкъл замълча и обърна ръката й с дланта нагоре. — Но дори ако забравим за възможността той да измъкне Бредфорд от охраната му и да го докара във Фокс Холоу, има още нещо, което може да ми помогне да разбера. Ще го помоля да открие къде е Матиас в момента, обяснявайки му, че тъй като може и да не ми остане време да го посетя, не искам и да му се обаждам, защото Антон ще се разстрои. Той ще го направи, с неговите връзки би могъл да го направи.
	— Ами ако не може?
	— Е, все ще ни каже нещо, нали? В този случай ще го накарам да извика Бредфорд при себе си, ако ще и да трябва да го сторя с пистолет, опрян в главата му. Но ако успее да се свърже с Матиас в бунгалото му в Шенандоа… тогава ще сме научили нещо друго и от това ме побиват тръпки. Защото това би означавало, че държавният секретар на Съединените щати разполага с връзки в КГБ.

	* * *

	Селото Фокс Холоу* беше малко. Улиците бяха осветени от газови лампи. Архитектурата беше в колониален стил, дрогериите се наричаха магазини, а клиентелата беше измежду най-богатите хора в орбитата Ню Йорк-Вашингтон. Очарованието на селото беше не просто очевидно, то беше направо рекламирано, но не заради туристите — туристите тук не бяха добре дошли. Минималната по численост полиция беше максимално въоръжена, а средствата за комуникация, падащи се на един полицай, съперничеха с тези на Пентагона, където вероятно бяха създадени. Фокс Холоу бе като остров сред земите на Вирджиния, заобиколен от море, което не може да се прекоси.
	[* Лисича дупка (англ.). — Бел.прев.]
	Въздухът беше топъл благодарение на река Потомак, а снегът се бе изтеглил до крайните квартали на Харпърс Фери. Всъщност снегът беше преминал в студен дъжд още при Лийсбърг и по това време Хейвлок вече беше измислил своя сценарий за Реймънд Александър. Правдоподобността му придаваше известна доза убедителност и се основаваше на искрено безпокойство по отношение на минали и настоящи тайни операции. В Ню Йорк беше извършено убийство — ако Александър още не беше научил за него, щеше да прочете в сутрешните вестници, тъй като бе страстен читател на вестници — и убиецът бе използвал служебна карта и променена външност, обезпокоително напомнящи за самия Майкъл. Държавният департамент наредил той да се върне от Лондон на борда на военен транспортен самолет, защото „Консулски операции“ искат да получат съдействие от бившия дипломатически служител.
	Заговорът на Бредфорд щеше да бъде уточнен по време на самия разговор, но посоката на главния удар щеше да се състои в това, че противоречивата в миналото фигура на помощник държавния секретар отново излиза на сцената. Майкъл щеше да сподели, че в Лондон е имал възможността да прочете подробен доклад относно задълбочените, но тайни преговори, които Бредфорд е водил във връзка с дислокацията на ядреното оръжие на НАТО, а това представлява доказателство за една съществена промяна в политиката. Тези разкрития трябваше да разпалят любопитството на Александър. Именно на подобно предварително изтичане на информация разчиташе той, защото това му даваше достатъчно време, за да подложи на подробен анализ съображенията „за“ и „против“. Но ако старият боен кон пожелаеше да интервюира Емъри Бредфорд, разполагайки с човек, който на място да чуе обясненията, който дори би могъл да изправи Бредфорд пред фактите — тогава той трябваше да убеди помощник-секретаря да дойде на следващата сутрин във Фокс Холоу. Това е единствената възможност, защото Хейвлок има резервация за следобедния полет за Лондон, а би желал, ако му остане време и разписанието позволи, да се отбие при стария си учител Антон Матиас, макар и само за няколко минути. Знае ли Александър къде би могъл да бъде намерен?
	Самият Бредфорд просто нямаше избор. Ако изтъкнатият журналист го поканеше, той трябваше да се отзове. Може и да имаше други важни неща — като Коста Брава например, — но той не можеше да позволи да събуди интереса на обществеността, а това би могло да се случи, ако откажеше да бъде интервюиран от Реймънд Александър. А когато пристигнеше във Фокс Холоу и пазачите му останеха в лимузината Майкъл щеше да го залови в къщата. Изчезването му щеше да изненада както лъжците, така и телохранителите, наети от тях. Огромната къща на журналиста беше заобиколена от простираща се на много мили гъста гора, неокосени ливади и стръмни оврази. Никой не познаваше гората така, както Михаил Хавличек, и те щяха да я пресекат, за да стигнат до един селски път с една кола, спряла на него, и една жена в тази кола — една жена, която Бредфорд беше използвал в Барселона. След срещата с Александър те щяха да имат цяла нощ на разположение, за да изучат местността по карта, да минат по пътищата, да наблюдават как действа полицията на Фокс Холоу, готови да дадат невинно обяснение, ако бъдат спрени. Можеха да се справят. _Трябваше_ да го направят.
	— Но тук е прекрасно! — възкликна Джена, очарована от газовите лампи по улиците и малките колони от алабастър пред входовете на магазините.
	— И е охранявано — отбеляза Майкъл, забелязвайки синьо-белия силует на патрулираща полицейска кола, спряла до тротоара между две пресечки.
	— Лягай долу! — нареди той. — Скрий се.
	— Какво?
	— _Моля те!_
	Джена се подчини и се сви на пода на колата.
	Той намали скоростта, приближи до полицейската кола, видя, че вътре има полицай, и паркира пред него.
	— Но какво правиш? — прошепна Джена, озадачена.
	— Показвам препоръчителните си писма, преди някой да ми ги е поискал.
	— Отлично, Михаил.
	Хейвлок слезе и се върна при полицейския патрул. Полицаят свали прозореца, но не пропусна най-напред да запомни номера на наетата от Майкъл кола. Майкъл разчиташе точно на това — щеше да бъде от полза, ако по-късно същата нощ в доклада на патрула се споменеше за „подозрителна кола“.
	— Може ли да ми кажете къде има наблизо телефонен автомат? Мислех, че беше на ъгъла, но не съм идвал тук от две години.
	— Били сте тук преди? — осведоми се полицаят с дружелюбност, която прозвуча в гласа му, но не се забеляза в очите му.
	— О, разбира се. Едно време идвах често за уикенда.
	— Имате ли някаква работа във Фокс Холоу, сър?
	— Е… — Хейвлок замълча, сякаш въпросът беше прозвучал на границата на нахалството. След това сви рамене, признавайки, че полицията трябва да върши своята работа. Накрая проговори, но малко по-тихо: — Добре, разбирам ви. Работата, по която идвам, е свързана с един стар приятел, Реймънд Александър. Искам да му се обадя по телефона и да му кажа, че съм тук… Просто в случай че при него се е отбил някой, когото той не би искал аз да видя. Това е стандартната процедура при м-р Александър, но вие вероятно знаете за това. Бих могъл да се разходя наоколо. И без това сигурно по-късно ще ми се наложи.
	Отношението на полицая явно се подобри след споменаването на името на Александър. По пътя за къщата на уважавания политически коментатор често можеха да се видят лимузини и коли на военни. Сега нямаше такива, но съзнанието на полицая беше вече попило ключовите фрази „стар приятел“ и „… идвах често за уикенда“.
	— Да, сър. Разбира се, сър. Пет преки нагоре има ресторант и във фоайето му има телефон.
	— А, „Лемплайтър“? — попита Хейвлок, припомняйки си.
	— Точно така, сър.
	— Не мисля, че там ще бъде удобно. Вечер е и може да има посетители. Няма ли някъде кабина на улицата?
	— Има една в „Акация“.
	— Ако ме упътите как да стигна там и аз, и м-р Александър ще ви бъдем признателни.
	— Следвайте ме, сър.
	— Много ви благодаря — Майкъл понечи да се върне при своята кола, но спря и пак се обърна към сваления прозорец: — Знаете ли, давам си сметка, че това звучи глупаво, но обикновено ме докарваха тук с кола. Мисля, че знам пътя към дома му. Трябва да завия наляво по „Уебстър“ до „Ъндърхил Роуд“ и да продължа направо около две-три мили, нали?
	— По-скоро шест мили, сър.
	— О? Благодаря.
	— След като се обадите, мога да ви покажа пътя дотам, сър. Тази нощ в града е спокойно.
	— Това е страшно любезно от ваша страна. Но честно казано, не знам дали бих могъл да искам такова нещо от вас.
	— Няма проблеми. Нали затова сме тук.
	— Е, благодаря ви отново. Наистина съм ви признателен.

	* * *

	Обаждането на Александър предизвика реакцията, която Майкъл очакваше. Никакви възражения не се приемаха — той трябваше да се отбие, макар и само за по едно питие. Майкъл му каза, че е доволен, че го сварва свободен, защото иска не само да поднови старото приятелство, а и защото е чул нещо в Лондон, към което Александър може би ще прояви любопитство. Нещо, с което Майкъл може би най-сетне ще може да се отплати за многото и скъпи вечери, на които се беше наслаждавал за сметка на Реймънд.
	Когато се връщаше от кабината, Майкъл спря за миг до прозореца на полицая.
	— М-р Александър иска да научи името ви. Той ви е много благодарен.
	— Наистина няма защо, сър. Името ми е Люис. Полицай Люис, само един съм с това име.
	Люис, помисли той. Хари Люис, професор по политология, университета „Конкорд“. Сега не можеше да си позволи да мисли за Хари, но скоро можеше и да се наложи. Люис сигурно беше решил, че Майкъл се е откъснал от цивилизацията. Така и беше, но за да се върне обратно в нея, трябваше да открие и разобличи лъжците.
	— Какво има, сър?
	— О, нищо. Познавам един човек на име Люис и се сетих, че трябва да му се обадя. Благодаря ви отново. Сега ще карам след вас.
	Хейвлок се върна зад волана на наетата кола и погледна Джена.
	— Как си?
	— Много е неудобно и съм изплашена! Какво щеше да стане, ако този човек бе дошъл до колата?
	— Щях да го спра и да го повикам до телефонната кабина, но не мисля, че имаше такава опасност. Полицията във Фокс Холоу гледа да стои близо до радиостанцията. Просто не искам да те виждат, ако това е възможно. Във всеки случай не тук и не с мен.
	Пътуването до къщата на Александър им отне десетина минути. Бялата ограда около дома на журналиста блестеше под светлините на фаровете на двете коли. Самата къща бе построена навътре, далеч от пътя. Комбинацията от камък и дърво беше чудесна; прожектори осветяваха алеята, водеща до централния вход, откъдето започваше широко стълбище, което водеше към тежка дъбова врата. Тревата пред и отстрани на къщата беше окосена; дървета с огромни корони се издигаха над поляната. Но там, където тя свършваше, се намираше границата с гъста гора. Майкъл се опита да възстанови по памет плана на задната част: големият вътрешен двор отделяше гората на приблизително същото разстояние от къщата. Той щеше да използва тази гора и Бредфорд щеше да бъде с него.
	— Когато чуеш полицейската кола да си тръгва — обърна се той към Джена — стани, протегни се, но не излизай. Не знам каква алармена система е инсталирал Александър тук.
	— Много странно ме посреща твоята свободна страна, Михаил.
	— Освен това не пуши.
	— Благодаря.
	— Няма защо.
	Хейвлок съзнателно натисна клаксона, преди да излезе от колата — резкият остър звук лесно можеше да се обясни. Нямаше кучета. Той се упъти към полицейската кола пред себе си, надявайки се, че клаксонът ще изиграе ролята си, преди да е стигнал до нея. Така и стана: вратата на къщата се отвори и в рамката застана униформена прислужница, която погледна навън.
	— Здравей, Маргарет! — извика Майкъл през колата на патрулиращия полицай. — Идвам веднага. — След това погледна полицая и видя, че той е обърнал глава към входната врата и си е направил съответните изводи. — Благодаря ви много, полицай Люис — каза той и извади банкнота от джоба. — Бих искал да…
	— О, не, сър, но въпреки това ви благодаря. Приятна вечер, сър — полицаят кимна усмихнато, включи на скорост и замина.
	Хейвлок махна с ръка: нямаше кучета, нямаше полиция, оставаше единствено невидимата алармена система. Джена беше в безопасност, докато стоеше в колата. Той се изкачи по стъпалата към очакващата го на вратата прислужница.
	— Добър вечер, сър — каза жената с отчетлив ирландски акцент. — Казвам се Инид, не Маргарет.
	— Страшно се извинявам.
	— Мистър Александър ви очаква. Не съм чувала за Маргарет; момичето преди мен се казваше Гретхен. Изкара четири години и нека Бог даде мир на душата й.
	Влязоха в библиотеката, чиито стени бяха покрити с ламперия и шкафове с книги. Реймънд Александър се надигна от креслото, в което седеше, и посрещна Майкъл с протегната ръка. Движенията му бяха много пъргави за внушителната му фигура. Имаше ангелско лице с ясни зелени очи и пищна разбъркана коса, която съумяваше да остане по-тъмна, отколкото годините нормално позволяваха. Верен на анахроничния си стил на живот, той беше облечен в дълъг червен кадифен халат — нещо, което Хейвлок не беше виждал от юношеските си години в Гринуич, Кънектикът.
	— Майкъл, как си? Мили Боже, май станаха четири, не, пет години! — извика журналистът с отсечен висок глас.
	— И виждам, че са ти се отразили добре, Реймънд. Изглеждаш страхотно.
	— Но не и _ти_! Извинете ме, млади човече, но приличате на нещо, което една от котките ми би оставила навън. Мисля, че оттеглянето не ти понася. — Александър пусна ръката на Хейвлок и бързо вдигна двете си ръце с дланите напред: — Да, знам за това! Опитвам да съм в течение, когато приятелите ми трябва да отговарят на въпроси. Налей си нещо, знаеш правилата в тази къща, а и изглеждаш като човек, който има нужда да пийне.
	— Благодаря, ще се възползвам — каза Майкъл и се отправи към познатото му барче до стената.
	— Предполагам, че ще изглеждаш по-добре, ако се наспиш…
	И понеже фразата му даваше необходимия повод, Майкъл седна срещу журналиста и му разказа историята на убийството в Ню Йорк и как Държавният департамент е организирал полет за него от Лондон в четири часа сутринта британско време.
	— Прочетох за това тази сутрин — поклати глава Александър. — И, естествено, си помислих за тебе поради сходството в имената, но, разбира се, го отхвърлих като нелепо. Точно ти, с твоето досие? Да не би да са ти откраднали старата служебна карта?
	— Не, била е фалшифицирана, поне така мислим. Във всеки случай тези два дена ми се сториха безкрайни. Имаше един момент, когато си помислих, че отивам в затвора.
	— Е, сигурно, че нямаше да те доведат по този начин, ако се бяха допитали до Антон.
	Само най-близките приятели на Матиас го наричаха по чешкото му първо име и понеже Майкъл знаеше това, думите му го изненадаха. Те променяха реда в сценария на Хейвлок и щеше да бъде неестествено да не се поинтересува. Сега Бредфорд отиваше на второ място, а Матиас на първо.
	— И аз си зададох същия въпрос — отговори Хейвлок с нормален тон, като въртеше чашата в ръка. — Реших, че е много зает. Всъщност смятах да те попитам: знаеш ли дали е във Вашингтон? Бих искал да се отбия при него, но разполагам с ограничено време. Трябва да се връщам в Лондон, а ако му се обадя… е, познаваш Антон. Ще настоява да остана ден-два.
	Александър се наведе напред в креслото си и на интелигентното му лице се изписа загриженост.
	— Значи не знаеш?
	— Какво да знам?
	— Дявол да го вземе, параноята на това правителство отива прекалено далече! Та той за теб е почти баща, а ти си му като син! Вие двамата знаете подробностите на хиляди тайни операции, а те дори не са ти казали.
	— Какво е трябвало да ми кажат?
	— Антон е болен. Съжалявам, че се налага да го чуеш от мен, Майкъл.
	— Колко е сериозно?
	— Носят се слухове, че наистина е сериозно, дори фатално. Очевидно той знае какво е състоянието му, но в негов стил, най-малко мисли за себе си. Когато Департаментът разбра, че съм научил, той ми изпрати бележка, с която ме заклева да пазя тайна.
	— А ти как научи?
	— Едно от онези странни неща, които се случват, без да им обърнеш внимание, а после се замисляш. Поканиха ме на прием в Арлингтън преди няколко седмици — знаеш колко силно ненавиждам тези изтощителни състезания по словесна издръжливост, но домакинята е близка приятелка на покойната ми съпруга.
	— О, съжалявам — прошепна Хейвлок, който съвсем смътно си спомняше жената на журналиста — тънко създание, което обичаше да се занимава с градини и подреждане на цветя. — Не знаех.
	— Благодаря. Скоро ще станат две години.
	— Разказваше за приема в Арлингтън.
	— Да. И там за мое притеснение, една пияна жена буквално ме нападна. Е, ако беше хищник, решила на всяка цена да завърши със сексуална връзка, бих разбрал, че я интересуват по-привлекателните мъже, които присъстваха, но случаят явно не беше такъв. Оказа се, че жената има семейни проблеми от много необичаен характер. Съпругът й, армейски офицер, отсъствал от дома — разбирай, от брачното ложе — три месеца и никой в Пентагона не й казвал къде се намира. Тогава се престорила на болна, макар да се съмнявам това особено да я е затруднило — и по този повод му дали домашен отпуск по спешност. Когато се прибрал, настояла да узнае къде е бил и какво е правил — сиреч замесена ли е друга жена. Той отказал да й даде каквото и да било обяснение и когато заспал, тя претърсила дрехите му и намерила пропуск за обект, за какъвто никога не била чувала. Впрочем и аз самият не бях чувал. Събудила го и го изправила пред уликата, а той, за да се защити, измънкал, че ставало дума за нещо, което е свръхсекретно. Някакво място, където бил доведен един много влиятелен човек и повече не можел да каже нищо.
	— Антон? — прекъсна го Майкъл.
	— Не се досетих за това до следващата сутрин. Последното, което ми каза, преди един благороден или може би похотлив гост да я отведе, беше, че страната трябва да знае за тези неща и че правителството се държи като Матушка Русия. На сутринта ми позвъни трезва и доста изплашена. Извини ми се за, както сама го нарече, „отвратителното си поведение“ и ме помоли да забравя всичко, което ми е казала. Аз от своя страна проявих разбиране и отговорих, че инстинктите й не са я излъгали, понеже не аз съм човекът, към когото би трябвало да се обърне, и че има други, които ще й свършат по-добра работа. Разговорът завърши с думите й, че съпругът й може да пострада и обещаващата му военна кариера да отиде по дяволите. Това беше всичко.
	— Как така? Откъде разбра, че е ставало дума за Матиас?
	— По стечение на обстоятелствата същата сутрин прочетох във „Вашингтон Поуст“, че Антон продължава почивката си и няма да се появи пред Сенатската комисия по външните работи. Мислех си за жената и онова, което ми беше казала… както и колко рядко се отказва Антон от възможността да бъде показан в хрониката от Сената. И изведнъж ми хрумна „А защо не?“. Подобно на тебе, аз също знам къде прекарва всеки свободен миг, който…
	— Бунгалото в Шенандоа — прекъсна го Хейвлок в пристъп на _deja vu_*.
	[* Усещане, че става дума за нещо преживяно в миналото, макар то да се случва за първи път (фр.). — Бел.прев.]
	— Точно така. Реших, че ако информацията е вярна и той си дава няколко допълнителни дни почивка, бихме могли или да отидем на риба, или да поиграем любимия му шах. Също като тебе и аз имам телефонния му номер, така че му позвъних.
	— И не беше там — каза Майкъл.
	— Не, не ми казаха точно това — поправи го журналистът. — Обясниха ми, че не може да се обади в момента.
	— На _онзи_ телефон?
	— Да… на онзи телефон. На личния му телефон.
	— На телефона, на който не отговаря никой, ако той не е там?
	— Да — Александър вдигна чашата с бренди и отпи.
	На Хейвлок му идваше да започне да крещи. Изпитваше желание да се втурне към достолепния журналист и да го разтърси: _Продължавай! Продължавай, разкажи всичко!_ Вместо това тихо отрони:
	— Това сигурно те е шокирало?
	— А тебе не би ли те шокирало?
	— Разбира се. — _Така и стана. Не можеш ли да го видиш в очите ми?_ — Какво направи после?
	— Първата ми задача беше да позвъня на Зелиенски. Помниш стария Леон, нали? Винаги когато Матиас отива в Шенандоа, той кани Зелиенски на вечеря… Това им е навик от години насам.
	— И свърза ли се с него?
	— Да, и той ми каза нещо крайно странно. Каза, че от месеци не е виждал Антон и че Матиас вече не отговаря на позвъняванията му и че според него нашият велик приятел повече няма време за долината.
	Сега Майкъл разбра, че странното му усещане отпреди малко не е било измама. После си спомни.
	— Ти също си приятел със Зелиенски, нали?
	— Нас ни свързва главно Антон. Връзката ни до голяма степен е подобна на нашата с теб. Той идва от време на време на обяд и партия шах. Никога на вечеря, защото не обича да пътува с кола нощем. Но това, което исках да кажа, е, че Матиас не посещава вече единственото място, където би могъл да отдъхне. Изобщо не мога да си представя, че няма да се види със стария Леон. В края на краищата Леон му позволява да спечели някоя и друга партия шах.
	— Не мога да допусна, че си оставил нещата така.
	— Прав си, не се примирих. Обадих се в кабинета на Антон и поисках да говоря с първия му съветник. Подчертах, че очаквам да ме свържат с някого, който е упълномощен да представлява държавния секретар в негово отсъствие, тъй като поводът, по който се обаждам, е сериозен. И можеш ли да си представиш с кого ме свързаха?
	— С кого?
	— Емъри Бредфорд. Помниш ли го? Бредфорд „бумеранга“, бичът на войнолюбците, чийто говорител беше едно време. Стана ми много интересно, защото всъщност аз му се възхищавам, че намери смелостта да се обърне на сто и осемдесет градуса, макар винаги да съм считал, че Матиас ненавижда цялата тази пасмина. Ако проявяваше съчувствие, то беше по-скоро към онези, които паднаха сред пламъците, защото не се промениха.
	— Какво ти каза Бредфорд? — Майкъл толкова силно стискаше чашата, че тя можеше да се строши в ръцете му.
	— Питаш какво ми каза, след като му обясних моята версия за случилото се? Аз, естествено, не споменах онази жена и Бог ми е свидетел, че това не се наложи. Бредфорд изпадна в шок. Той започна да ме умолява да не казвам на никого, да не пиша нищо и обеща, че Матиас сам щял да ми се обади. Съгласих се и същия ден следобеда получих по куриер бележка от Антон. Изпълнявах молбата му… до днес. И за миг не мога да допусна, че той би искал да те изключи от кръга на посветените.
	— Просто не знам какво да кажа. — Хейвлок престана да стиска чашата и пое дълбоко дъх, оставяйки журналиста да интерпретира реакцията му както пожелае. Но за Майкъл това беше прелюдия към един въпрос — най-важния от всички, които беше задавал през живота си: — Помниш ли името на обекта, където е бил изпратен съпругът на онази жена? Спомена, че не си чувал за него преди.
	— Да — каза Александър и изучаващо огледа Хейвлок. — Но никой не знае, че го знам. Нито откъде го знам.
	— Ще ми го кажеш ли? Давам ти дума, че никой никога няма да разбере кой е моят източник на информация.
	— За какво ти е, Майкъл?
	Хейвлок не отговори веднага и след малко се усмихна.
	— Може да реша да му изпратя плодове. И писмо, разбира се.
	Журналистът кимна, също се усмихна и отговори:
	— Мястото се нарича остров Пуул, някъде около брега в Джорджия.
	— Благодаря.
	Александър забеляза празната му чаша.
	— Я виж, и двамата имаме нужда. Налей си пак, а докато си там, налей и на мен. Помниш ли? Това също е част от правилата.
	Майкъл стана, поклати глава все още усмихнат въпреки напрежението, което усещаше.
	— С удоволствие ще ти налея, но аз трябва да тръгвам. — Той взе чашата на журналиста. — Трябваше да бъда в Маклийн още преди час.
	— _Тръгваш ли?_ — възкликна старият боен кон и извил вежди, се извърна в стола. — Не спомена ли за някаква информация от Лондон, с която смяташе да платиш някои от най-добрите ястия, които някога си опитвал, млади човече?
	Хейвлок се изправи пред облицования с мед бар и наля бренди.
	— Разсъждавах по този въпрос по пътя насам — каза той замислено. — Май постъпих прибързано.
	— Ще ми развалиш удоволствието — каза Александър, засмивайки се.
	— Е, зависи само от тебе. Става дума за сложна, дълбоко засекретена операция на разузнаването, която по мое мнение няма да ни донесе нищо. Да разказвам ли по-нататък?
	— Веднага спри, скъпи момко! Не си попаднал, на когото трябва; няма да се докосна до тази история, защото се придържам към максимата на Антон: осемдесет процента от цялото разузнаване е като партия шах, разигравана от идиоти, за да се достави удоволствие на умствено недоразвити параноици!

	* * *

	Майкъл се качи в колата и усети лека миризма на цигарен дим.
	— Пушила си — каза той.
	— Чувствах се като малко момче в лозето — отвърна Джена, свита на пода. — Какво се разбра за Бредфорд? Ще го повика ли приятелят ти при себе си?
	Хейвлок завъртя ключа на запалването, включи на скорост и зави по алеята към изхода.
	— Вече можеш да се изправиш.
	— Какво стана с Бредфорд?
	— Ще го оставим малко да се поизпоти.
	Джена изпълзя на седалката и впи поглед в него.
	— Какво говориш, Михаил?
	— Ще трябва да пътуваме през цялата нощ, после да починем за малко сутринта и отново да продължим. Искам да пристигнем там утре късно следобед.
	— Къде да пристигнем, Боже мой?
	— Едно място, наречено остров Пуул, където и да се намира то.


	24

	Островът беше в близост до крайбрежието, източно от Савана; преди пет години, когато правителството го нае за океанологически изследвания, това бе едно рядко населено парче земя с площ около две квадратни мили. Рибарите разказваха, че по няколко пъти в седмицата забелязвали в бръснещ полет над водата хеликоптерите на военновъздушната база „Хънтър“, насочени към невидима площадка за кацане някъде зад високите борове по скалистия бряг.
	Двамата пристигнаха в Савана към три и половина следобед и към четири часа вече бяха намерили стая в невзрачен мотел на крайокеанската магистрала. В четири и двайсет се разхождаха по кея на търговските кораби от другата страна на пътя, точно навреме, за да посрещнат десетината рибарски лодки, прибиращи се с улова за деня. До пет и петнайсет бяха говорили с най-различни рибари, а в пет и трийсет Хейвлок проведе дискретен разговор с началника на пристанището. В шест без десет двеста долара смениха притежателя си и той нае петнайсетфутов скиф, екипиран с извънбордов двигател с мощност дванайсет конски сили, който можеше да ползва, когато си поиска, а нощният пазач на пристанището беше информиран за сделката.
	След всичко това те се върнаха с колата по магистралата до пазарния комплекс във Форт Пуласки, където Майкъл намери магазин за спортни стоки и закупи необходимите му неща: плетена вълнена шапка, плътно прилягащ пуловер, панталони от груб памучен плат и солидно изглеждащи боти до глезена с гумена подметка — всичко в черно. В допълнение към дрехите купи водонепроницаемо фенерче, плик от непропусклива материя, ловен нож и пет пакета връзки за обувки от сурова кожа с дължина 72 инча.
	— Пуловер, шапка, фенерче, нож — бързо изреди Джена с гневен глас. — И купуваш по едно от всичко. Купи два комплекта! Идвам с тебе.
	— Не, не идваш.
	— Да не забравяш Прага и Варшава? Триест или Балканите?
	— Не, но ти ги забравяш. На всяко място, независимо къде сме били, винаги е имало помощник, на когото да се опрем, макар и само за да спечелим време. Някой от посолството или консулския отдел знаеше думите, които да му послужат като контразаплаха.
	— Никога не сме използвали подобни хора.
	— Никога не са ни залавяли.
	Тя го погледна и в погледа й личеше, че разбира логиката.
	— И какви думи ще използвам аз?
	— Ще ти ги напиша. Тук някъде трябва да има магазин за канцеларски принадлежности. Ще купя адвокатски бележник с жълти листа и индиго. Да вървим.
	Джена седеше в едно кресло в хотелската им стая наблизо до бюрото, на което Хейвлок пишеше. Тя поемаше от него копията и проверяваше дали са четливи. Беше запълнил девет страници, изписани четливо с печатни букви. Всичко беше грижливо номерирано, детайлите — конкретни, а имената — точни. Материалът представляваше селекция на свръхсекретни разузнавателни операции и разкрития, извършени от правителството на Съединените щати в цяла Европа през последните осемнайсет месеца. Съдържаше източниците на информация, имената на информаторите, на агентите къртици, на двойните агенти, както и списък на дипломати и аташета в три посолства, които всъщност бяха контрольори на ЦРУ. Десетата страница представляваше описание на операцията при Коста Брава, в което се споменаваше Емъри Бредфорд, хората, с които беше говорил и които бяха потвърдили факти, които можеха да бъдат получени само чрез съдействието на КГБ. Бяха посочени и показанията на офицера на ВКР в Париж, който потвърждаваше, че Съветите са знаели за измамата. На единайсета страница Хейвлок разказваше за фаталната среща на Палатин и американския разузнавач, загинал, за да спаси живота му, който бе възкликнал мигове преди да умре, че някои влиятелни хора във Вашингтон са лъжци. Дванайсета страница представляваше кратко описание на случилото се при Кол де Мулине и се споменаваше за заповедта за неговата екзекуция, издадена след използване на паролата „Двусмисленост“. На последната тринайсета страница Хейвлок казваше истината за убиеца от Лидице, нарекъл се Джейкъб Хенделман и фермата в Мейсън Фолс, Пенсилвания, която продаваше робски труд по същия начин, по който лагерите в Германия бяха обезпечавали същото за Алберт Шпеер. Последният ред беше кратък: _Държавният секретар Ентъни Матиас е задържан против волята му в един правителствен обект, известен като остров Пуул, Джорджия_.
	— Ето ги твоите думи — каза той, подаде на Джена последната страница и стана, за да се протегне. Беше се схванал от почти два часа писане. Докато Джена четеше, той запали цигара и се приближи до прозореца, който гледаше към магистралата и океана отвъд нея. Навън се беше стъмнило и лунните лъчи едва си пробиваха път през плътните облаци на нощното небе. Времето беше добро, океанът — тих, и той се надяваше това да се задържи.
	— Това са силни думи, Михаил — проговори Джена и остави последния лист на бюрото.
	— Такава е истината.
	— Извини ме, че не мога да я приема. Това би могло да струва живота на много хора и на приятели сред тях.
	— Не и последните четири страници. Там не става дума за приятели… освен за Апаха, а той си отиде.
	— Тогава използвай само последните четири страници — предложи Джена.
	Хейвлок се обърна от прозореца:
	— Не, аз не мога да спра по средата. Тук изобщо няма среда — те трябва да повярват, че ще го направя. Още по-важно е да повярват, че ти ще го направиш. Ако в тях се зароди и най-малкото съмнение, с мен е свършено… а може би и с тебе. Заплахата трябва да прозвучи истински, не кухо.
	— Значи допускаш, че могат да те заловят.
	— Ако открия онова, което мисля, че ще открия, възнамерявам да ме заловят.
	— Но това е лудост! — извика Джена и скочи на крака.
	— Не, не е. Ти обикновено не грешиш, но сега не си права. Този остров е бързият вариант, от който се нуждаем. — Той се упъти към креслото, където беше оставил покупките от магазина за спортни стоки. — Ще се преоблека, докато се договаряме за връзката по телефона.
	— Ти наистина ли смяташ да го направиш?
	— Наистина.
	— В такъв случай да се обадя от автомат — предложи тя неуверено. — И няма да чакам повече от дванайсет секунди.
	— Но ще се обадиш само на един телефонен номер — Майкъл се обърна и отиде до бюрото. Взе молив и написа нещо на лист от бележника, откъсна го и го подаде на Джена. — Ето този, това е дежурният на „Кон Оп“ за спешни случаи. Номерът е директен и ще ти обясня как се избира, но си подготви цял джоб с монети.
	— Нямам джоб.
	— Нямаш и пари, нямаш и дрехи — допълни Хейвлок, хвана я за раменете и я притисна към себе си. — Погрижи се за това, моля ти се — ще те разсее поне за известно време. Напазарувай.
	— Ти си луд.
	— Не, наистина те моля. Няма да имаш много време, но повечето от магазините в онзи център са отворени до десет и половина. Там има и боулинг зала, един-два ресторанта и супермаркет, който е отворен денонощно.
	— Просто не мога да повярвам, че говориш това — възкликна тя, дръпна глава и го погледна в очите.
	— Повярвай — каза той. — Освен това мястото е по-безопасно от телефонните кабини по магистралата. — Погледна часовника си. — Сега е девет и десет, а остров Пуул се намира само на миля и половина от брега. Едва ли ще ми отнеме повече от двайсет минути да стигна до там — да речем, в десет. В единайсет искам да започнеш да звъниш на онзи номер и да кажеш думите „Билярд или пуул*“. Разбра ли?
	[* Разновидност на билярда, при която играчите се стремят да вкарат в лузите различни топки в определен ред (игра на думи с името на острова). — Бел.прев.]
	— Разбира се, билярд или пуул.
	— Добре. Ако не получиш незабавен отговор, прекъсваш и отиваш на друг телефон. Ще звъниш на всеки петнайсет минути.
	— Какъв ще бъде отговорът?
	Хейвлок се намръщи:
	— „Ние предпочитаме пуул“.
	— „Ние предпочитаме пуул“, а после?
	— После още едно — последно — обаждане отново след петнайсет минути. Вместо оператора в линията ще се включи някой друг. Той няма да съобщи име, но трябва да използва същата фраза. В секундата, в която го стори, прочети му първите два реда от първа страница. Ще взема копието с мене, за да докажа, че думите съвпадат. Прочети ги бързо и затвори.
	— И от този момент нататък започва голямото чакане — каза Джена, прегърна го и притисна лице до неговото. — Този път в нашия неподвижен затвор.
	— Наистина неподвижен — всъщност направо стационарен. Купи храна в супера и остани тук. Не излизай никъде. Аз ще те намеря.
	— И колко ще продължи всичко това според тебе?
	Хейвлок нежно отдръпна лицето си от нейното и я погледна.
	— Може би ден, може би два. Надявам се, че няма да е чак толкова дълго, но е възможно.
	— И ако… — Джена не можеше да завърши изречението, лицето й посърна, а очите й се напълниха със сълзи.
	— След три дни се обади на Александър във Фокс Холоу и му предай, че съм бил заловен или убит, а Антон Матиас е задържан като затворник. Кажи му, че разполагаш с доказателство, написано от моята ръка, и освен това има касета с моя глас в дома на Салан в Кан сюр Мер. При тези обстоятелства той не може да не ти обърне внимание. Все пак любимата му република е в опасност. — Майкъл замълча, помисли и допълни: — Само последните четири страници — рече той тихо — ти си права — те не заслужават да умрат.
	Джена притвори очи.
	— Не мога да ти обещая това — каза тя. — Обичам те. Ако те загубя, тези хора няма да имат значение за мене. Нито един от тях.

	* * *

	Морето беше бурно, както е обикновено, когато крайбрежните течения се разбиват в неочаквано изпречила се на пътя на вълните суша. Той се намираше на около четвърт миля от скалистия бряг на острова и се приближаваше откъм подветрената страна, така че вятърът да отнася към морето слабия шум на двигателя. Скоро смяташе да го изгаси и да използва греблата, за да излезе в най-тъмната част при боровете, ръководейки се от сиянието, което се виждаше над върховете на дърветата.
	Беше се уговорил специално с нощния пазач на пристанището, една неопределена уговорка, която всеки опитен агент би се опитал да постигне, когато наема лодка и съществува възможност да я изостави. Човек никога не захвърля средството си за бягство, освен ако не е абсолютно необходимо, но е наложително това средство да се скрие колкото може по-добре, макар и само за да се спечели време, защото пет минути объркване често са разликата между залавянето и бягството. Досега обаче пътуването преминаваше добре. Щеше да избута скифа на най-тъмното място на брега.
	Ето, моментът беше дошъл. Той отне газта, двигателят изкашля приглушено и замлъкна. Майкъл скочи на средната седалка и постави греблата в полугривните. Течението откъм брега беше по-силно, отколкото очакваше. Той натисна греблата срещу него, надявайки се, че преди ръцете и раменете му да отмалеят, то ще промени посоката си. Раната от Кол де Мулине започваше да се обажда… Трябваше да внимава и да използва повече тежестта на тялото си…
	Звук. Не от него, това не беше поскърцването на греблата му, нито плискането на вълните в носа на скифа. Някакъв приглушен шум… от двигател.
	Лъч на прожектор мина по водната повърхност на около половин миля вдясно от него. Беше патрулиращ катер, току-що заобиколил далечния нос на острова и поел надясно, директно срещу него. Възможно ли бе охранителната система на острова да включва и сонар? Насочени звукови лъчи, плъзгащи се над повърхността, които се вдигат и спускат с приливите и отливите, и които могат да открият малки плавателни съдове, прокрадващи се към бреговата ивица. Или катерът изпълняваше рутинна патрулна обиколка? Моментът не беше удобен да си задава подобни въпроси. Ниско снишен, Хейвлок бързо освободи греблата и ги напъха под седалките. След това се пресегна към въжето за акостиране, хвърли го през носа и безшумно се плъзна през борда в океана, поемайки дълбоко въздух и стягайки мускулите си, за да посрещне шока от студената вода. С няколко загребвания доплува до кърмата, хвана се за вала на витлото и започна да плиска вода върху показващата се над повърхността част от топлия кожух на двигателя. Беше стигнал дотук на ниски обороти и само след минути нечия длан щеше да може да установи дали двигателят е работил доскоро… ако някой се досетеше да провери.
	Лъчът на прожектора неочаквано го заслепи — скифът явно беше забелязан. Двигателят на катера изрева в далечината и надви шума на вятъра, а към него се прибави и воят на сирена. Катерът ускори ход и се насочи право към него. Той се гмурна под повърхността и заплува навътре, отдалечавайки се от острова, а течението го подхвана. Скифът все още се намираше на около четвърт миля от острова и разстоянието беше прекалено голямо, за да направи опит да го преодолее във вода с такава температура; този факт можеше да се окаже в негова полза след малко.
	Когато катерът стигна до лодката и двигателят му замлъкна, Майкъл се намираше на около двайсет ярда зад кърмата му. Той се показа на повърхността и нахлупи мократа плетена вълнена шапка върху лицето си. Лъчът на прожектора сновеше по повърхността във всички посоки и го накара на два пъти отново да се гмурка, без да затваря очи, изплувайки, след като лъчът минеше над главата му. Оглеждането продължаваше, но вече само отпред и встрани. Двама души с куки в ръцете бяха придърпали скифа до борда на катера и онзи, който се намираше на носа, извика:
	— От пристанището на Лео, лейтенант! От Савана! Регистрационен номер GA-082!
	— Обади се в базата да се свържат с пристанището на Лео в Савана и да ни прехвърлят разговора! — извика в отговор офицерът на невидимия оператор в отворената кабина. — Номерът е GA-082! Снеми координатите!
	— Тъй вярно, сър! — чу се в отговор.
	— И информирай базата за нашето местоположение. Поискай да направят проверка в сектор номер четири.
	— Това нещо не е могло да стигне дотам, лейтенант — каза мъжът с куката при кърмата. — Щеше да се заплете в плаващите мрежи. Поставили сме ги навсякъде, където няма скали.
	— Тогава какво, по дяволите, търси тук? Има ли в нея дрехи, някакво оборудване? Нещо?
	— Нищо, сър! — извика първият, който се беше спуснал в скифа. — Мирише на риба и това е всичко.
	Хейвлок наблюдаваше, а вълните го издигаха и спускаха. Нещо странно му правеше впечатление: моряците в патрулния катер бяха облечени в бойни униформи, а офицерът беше по куртка. Това беше сухопътна армия, не военноморски сили. Но катерът бе с военноморска регистрация.
	— Лейтенант! — чу се глас откъм кабината и на вратата се показа лице с наушници. — Пазачът на Лео казва, че двама пияници били наели този скиф и се върнали късно. Той мисли, че не са го вързали добре и отливът го е отнесъл. Ще ви бъде признателен, ако го закачим и му го откараме на буксир, иначе щели да му съдерат задника. Лодката била боклук, но задбордовият двигател струвал доста.
	— Тази работа не ми харесва — каза офицерът.
	— Е, хайде, сър. Кой ще преплува половин миля в такова море? Рибарите казват, че тук се навъртали акули.
	— Ами ако е дошла откъм острова?
	— През мрежите? — попита мъжът с куката при кърмата. — Няма друго място, където да излезе на брега, лейтенант.
	— Майната й! Хвърли нагоре въжето и ще обиколим по-близо до мрежите и скалите. Този Лео наистина не може да ни се отблагодари.
	А Хейвлок знаеше, че дължеше на нощния пазач много повече от стоте долара, които му беше дал. Двигателите на катера изреваха в момента, когато първият мъж се качи на борда, а един друг завърза въжето за една халка на кърмата. Секунди по-късно патрулът пореше вълните в зигзаг в посока към брега, а мощният прожектор разсичаше с лъча си тъмнината.
	_Плаващи мрежи_. Огромни платнища от лека материя, опънати и задържани точно под повърхността от коркови поплавъци или стиропор с вплетена метална нишка. Рибата не можеше да разкъса нишката, но витлата можеха и тогава алармената инсталация надаваше вой. Скалите. Части от бреговата ивица на острова, забранени за плавателни съдове от всякакъв тонаж. Трябваше да не изпуска патрулния катер от поглед, защото той щеше да се приближи до скалите.
	_Акули_. Не искаше да мисли за тях, просто нямаше смисъл. Това, върху което трябваше да се концентрира, бе да излезе на сушата. Течението беше почти непреодолимо, но плувайки бруст със загребвания между вълните и използвайки обратното подводно течение, той бавно напредваше и когато видя лъчите на цяла дузина фенерчета през стволовете на боровете, разбра, че наистина се приближава. Времето беше без значение, но той усещаше хода му благодарение на болката в ръцете и краката си, макар концентрацията му да беше абсолютна. Трябваше да стигне до мрежа, скала или някакво друго препятствие под краката си, което да му даде възможност да се изправи.
	Първото, до което достигна, беше мрежата. Той се хвана за края й и заплува покрай дебелото найлоново въже, докато не се натъкна на огромен плаващ варел от стиропор, оформен като шамандура. Заобиколи го внимателно, издърпа се с ръце по въжето и коленете му се удариха в нещо твърдо. Бяха скалите. Продължи да се държи за мрежата, като се опитваше да си поеме дъх, защото разбиващите се вълни подмятаха тялото му. Лъчите на фенерчетата изчезваха между дърветата — проверката в сектор четири не беше разкрила нищо интересно. Когато се скри и последната светлинка, той бавно се придвижи към брега, държейки се с всички сили за въжето на мрежата, защото това беше единственият шанс да се противопостави на вълните, които се разбиваха около него. На всяка цена трябваше да се пази от скалите! Те се издигаха над него — бели, назъбени камънаци, с ръбове, заострени като бръсначи от бушуващата хилядолетия вода. Една-единствена по-мощна вълна и щеше да свърши нанизан на камъните.
	Той я видя да се надига и се хвърли наляво върху мрежата, при което с изненада установи, че я няма. Нямаше я! Краката му стъпваха върху пясък. Беше пресякъл рифа, създаден от човешки ръце, и вече се намираше на сушата.
	Изпълзя от водата и установи, че едва вдига ръцете си; краката му представляваха отмалели, безтегловни израстъци, които се подгъваха по влажния пясък. Луната отново се появи за кратко и освети на двайсетина ярда пред него една дюна, покрита с дива трева. Той се повлече към нея, разбирайки, че всяка стъпка го отвежда към мястото, където ще може да отдъхне в безопасност. Стигна до дюната и се изкатери по сухия пясък, после се просна по гръб и впери поглед в тъмното небе.
	Остана неподвижен почти половин час, усещайки как кръвта отново нахлува в крайниците му и чувството за тежест се връща в краката му. Помисли си, че преди десет години и даже само преди пет едва ли щеше да се нуждае от повече от петнайсет минути почивка след подобно изпълнение. Днес би бил признателен на гореща вана и няколко часа сън, ако не и цялата нощ.
	Вдигна ръка и погледна часовника си. Беше десет и четиридесет и три. След седемнайсет минути Джена щеше да се обади за пръв път на дежурния в „Кон Оп“. Беше разчитал поне на един час на острова — за да разгледа как стоят нещата и да вземе решение — преди това първо обаждане, но се оказа невъзможно. Изоставаше от собствения си график с четиридесет и три минути. От друга страна, всякакъв график щеше да е безсмислен, ако се бе провалил при пресичането на рифа пред острова.
	Изправи се на крака, енергично сви и разпусна ръце, изви се няколко пъти в кръста, без да забелязва мокрите дрехи и драскането на пясъка, полепнал по цялото му тяло. Бе доволен, че изобщо е в състояние да действа и че сигналите от мозъка до мускулите му продължаваха да минават през двигателните центрове. Можеше да се движи, дори бързо, ако се наложеше — главата му беше ясна и нямаше нужда от нищо повече.
	Провери екипировката си. Водонепроницаемото фенерче беше в пояса му отляво, в съседство с непромокаемия плик, а ловният нож се намираше в ножницата отдясно. Той измъкна плика, отлепи го и провери съдържанието му. Тринайсетте страници бяха сухи. Както и малкият испански пистолет. Извади оръжието, мушна го под колана и отново закрепи плика в пояса. След това провери джобовете на панталона си: кожените връзки бяха мокри, но наред — всяка навита отделно от другите, по пет в двата джоба. Ако се окажеше, че има нужда от повече, вероятно нямаше да има нужда от нито една. Щяха да бъдат безполезни. Сега беше готов.
	Стъпки… това стъпки ли бяха? Ако да, не звучаха като стъпки по пясък или по меката почва под боровете. Чуваше се нещо подобно на бавна походка и остро изтракване — като кожена подметка, стъпваща по твърда повърхност. Хейвлок се приведе и се затича към високите дървета, като гледаше диагонално надясно в посоката, откъдето идваше звукът.
	Изведнъж долови отляво същия звук, този път по-далечен, но приближаващ се. Пак приличаше на бавни и внимателни стъпки. Навлезе навътре сред боровете, докато стигна до края на горичката, където вече беше светло, легна на земята и вдигна глава, за да огледа, доколкото беше възможно. Онова, което видя, обясняваше донякъде стъпките, но нищо повече. Директно пред него минаваше широк, гладък бетонен път, отвъд който, докъдето стигаше поглед в двете посоки се простираше двайсет фута висока ограда. Светлината идваше иззад оградата — едно сияние, надвиснало като покрив над всичко. Именно него бе видял той от водата, но сега то бе много по-ярко, макар и странно меко. Вдясно от него се появи първият войник, който бавно пристъпваше. Както и екипажът на катера, той беше в бойна униформа, а на колана му висеше автоматичен „Колт“ 45-и калибър, приет на въоръжение в армията. Беше млад войник, изпълняващ наряд, и на лицето му беше изписана досадата от загубеното време и безсмислието на тази обиколка. Другият часови излезе от сянката вляво, може би на петдесет ярда оттам, и вървеше даже още по-бавно от своя колега. Те се приближиха като два робота и се срещнаха на не повече от трийсет фута от Хейвлок.
	— Обясни ли ти някой нещо? — запита войникът отдясно.
	— Да, просто някаква лодка с гребла и мотор, довлечена с отлива от Савана. Празна.
	— Някой проверил ли е двигателя?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Маслото. Маслото остава топло, ако двигателят е работил. Както при всеки двигател.
	— Я остави това. Та кой, по дяволите, ще се довлече дотук?
	— Не казвам, че някой го е направил. Просто това е един от начините да се разбере.
	— Забрави го. В момента обикалят из целия остров. За всеки случай, защото този, който е дошъл, може да има криле. Шефовете тук са се смахнали.
	— На тяхно място и ти би се смахнал.
	Часовият отляво погледна часовника си.
	— Имаш право. Хайде, ще се видим вътре.
	— Ще се видим, ако дойде Джонсън да ме смени. Миналия път закъсня с половин час. Можеш ли да си представиш? Трябвало да доизгледа края на някакъв скапан сериал.
	— Той прекалява. Уилис му каза онзи ден, че някой някога просто ще се прибере и ще каже, че той е поел поста от него. И ще го накисне.
	— Ха, да не мислиш, че няма да може да се оправдае?
	Двамата обърнаха гръб един на друг и поеха бавно по познатия им безсмислен маршрут. Майкъл се опита да направи извод от дочутото. Първо, специална група претърсва острова и, второ, смяната на часовите изтича, а освен това очевидно дисциплината нощем не е особено добра, щом някой може да си позволи да закъснее с половин час. Не беше много логично — островът представляваше крепост на сигурността, а часовите се държаха сякаш всичко това е нещо безсмислено, макар и необходимо. Защо?
	Отговорът, помисли си той, може би се крие в една стара истина. Войниците от казармата, както и командният състав с най-нисък ранг първи осъзнаваха безсмислеността на едно задължение. Пречупено през конкретната обстановка, това можеше да означава само, че алармената система по бреговата ивица е дублирана от датчици, разположени вътре в обекта. Майкъл огледа високата ограда. Беше нова — дъските още не бяха потъмнели и не беше необходимо кой знае какво въображение, за да си представи клопките зад нея: кръстосващи се лъчи, които задействат системата по маса, натиск или топлина на тялото и не биха допуснали да се провре под тях, да ги прескочи или прекъсне по някакъв начин. И тогава забеляза нещо, което досега убягваше от вниманието му: оградата извиваше, следвайки извивката на пътя и в двете посоки. Някъде там, зад завоя, трябваше да се намира порталът, вероятно охраняван от постови, единственото място, през което би могъл да проникне. С охрана, която едва ли щеше да бъде така небрежна.
	_Обикалят из целия остров_.
	Войници с фенерчета, които се провират през боровете, оглеждат крайбрежната ивица и търсят, макар и най-малка следа. Бяха започнали от мястото, където се намираше той сега — онова, което за тях представляваше сектор четири, и се движеха бързо — може би десетина души, може би малко повече. Но откъдето и да бяха дошли, те трябваше да се върнат в точката, от която бяха тръгнали… А нощта беше тъмна и луната излизаше от облаците все по-рядко. Да се възползва от групата за претърсване беше едно крайно средство, макар сега да му изглеждаше единственото; но за да стане това възможно, се налагаше да действа в момента.
	Войникът отдясно беше не само по-близката, но и по-логичната първа цел. Той почти се скри от погледа му, завивайки по пътя, за да изчезне скрит от оградата. Хейвлок се изправи и тичешком прекоси пътя, след което продължи нататък по пясъчния банкет, ядосан на шума, който издаваха подгизналите му боти. След малко стигна до завоя — там отпред, на около шестстотин фута, се виждаха прожекторите, осветяващи портала. Затича се още по-бързо, скъсявайки разстоянието между себе си и бавно пристъпващия часови, като се надяваше вятърът в листата да заглуши жвакащите му стъпки.
	Беше на не повече от дванайсет фута, когато часовият спря обезпокоен и завъртя глава встрани, вслушвайки се. Хейвлок скочи, прелитайки останалите шест фута във въздуха. Дясната му ръка обхвана главата на момчето и запуши устата му, а лявата го стисна за врата, за да може да контролира падането им на земята. Той опря коляно в гърба и изви главата му назад, държейки го здраво.
	— Не се опитвай да извикаш! — прошепна той. — Това е тренировка по проверка на мерките за сигурност — военна игра, разбираш ли? Половината гарнизон знае за нея, другата половина няма представа. Сега ще те пренеса през пътя, ще те вържа и ще ти запуша устата, но няма да се престаравам. Ти просто си извън играта. О’кей?
	Младият часови беше толкова стреснат, че можа единствено да примигне няколко пъти с големите си, изплашени очи. Майкъл не можеше да разчита, че той няма да изпадне в паника. Той взе падналото кепе и се надигна заедно с войника, без да отмества ръката върху устата му, след това двамата бързо прекосиха пътя, завиха надясно и се насочиха към прикритието на боровете. Когато се озоваха в мрака под клоните, Майкъл спря и препъна войника. Намираха се достатъчно дълбоко в сектор четири.
	— Добре, сега ще си махна ръката — каза Майкъл, — но ако издадеш някакъв звук, ще те цапна, ясно ли е? Ако не го направя, ще ми отнемат точки. О’кей?
	Младежът кимна и Хейвлок бавно свали ръката си, готов да запуши устата му при първия по-висок звук. Часовият потри бузи и тихо проговори:
	— Направо ми изкара ума. Какво, по дяволите, става тук?
	— Става онова, което ти казах — обясни Майкъл, свали оръжието от колана му и го закачи на якето си. — Учебна тревога — допълни той, бръкна в джоба си за една от кожените връзки и изви ръцете на момчето под себе си. — Опитваме се да проникнем вътре. — След това завърза китките и обви ръцете му до лактите.
	— В обекта?
	— Точно така.
	— Не е възможно, човече. Губите!
	— Алармената система ли имаш предвид?
	— Ще обикаляте все едно че сте отишли седем пъти до Мемфис и обратно. Преди две нощи един пеликан се опари на оградата. Пече се почти половин час. Ако искаш вярвай, но на следващия ден ни сервираха пилешко.
	— А вътре?
	— Какво вътре?
	— Има ли алармена инсталация и вътре?
	— Само в Джорджтаун.
	— Какво? Какъв Джорджтаун?
	— Хей, аз знам какви са правилата. Всичко, което можеш да искаш от мен, е името, чинът и номерът ми!
	— А порталът — запита Хейвлок заплашително. — Кой е на портала?
	— Постовите, кой друг? Следят кой влиза и излиза.
	Слаба светлинка привлече вниманието на Майкъл — беше още далече, но през стволовете на дърветата си пробиваше път лъчът на фенерче. Групата завършваше претърсването и се завръщаше откъм другата страна на острова. Нямаше време за разговор. Той откъсна парче от ризата на войника, напъха я в протестиращата му уста и го пристегна на място с още една от връзките. Третата връзка послужи да завърже краката около глезените.
	Хейвлок навлече куртката, пристегна колана с оръжията на кръста си, свали вълнената шапка и я пъхна в джоба си. Сложи войнишкото кепе, нахлупи го, колкото можа, после бръкна под подгизналия пуловер и освободи фенерчето. Прецени възможностите за минаване между дърветата и разстоянието до приближаващите се фенерчета и се затича диагонално надясно през дърветата към някаква скала на брега.
	Притисна се до скалата; вълните се разбиваха зад гърба му, вятърът се усилваше. Изчака да мине и последният войник от групата. В същия момент Майкъл излезе иззад скалата, затича се към отдалечаващата се фигура и с опита, натрупан в стотици подобни ситуации, сграбчи мъжа през шията, задушавайки в зародиш всеки опит за вик, и го събори на земята. Трийсет секунди по-късно изпадналият в безсъзнание войник беше завързан — ръце, крака и уста, а Хейвлок тичаше, за да настигне останалите.
	— Добре, момчета! — извика властен глас. — Край на мъчението! Сега обратно в кучкарника!
	— Дявол да го вземе, капитане — провикна се някакъв войник. — Надявахме се да докарате момичета, а вие ни изкарахте да си губим времето!
	— Считай това за тренировка, нещастнико. Следващия път може и да спечелиш.
	— Та той не може да спечели даже на флипер! — извика друг. — Какво ли ще прави с момиче?
	Хейвлок следваше фенерчетата през дърветата. Отново излязоха на пътя — светлият бетон отразяваше ярката светлина на прожекторите при портала. Подразделението прекоси пътя като безформена група, а Майкъл се придвижи напред, за да останат войници и зад него. Те минаха през металната врата и един от постовите броеше високо на глас минаващите покрай него.
	— _Един, двама, трима, четирима…_
	Той беше номер осем — мина с наведена глава, докато си триеше очите.
	— _Седем, осем, девет…_
	Накрая се озова вътре. Свали ръце от очите си и вървейки заедно с останалите по странно гладката повърхност, вдигна поглед…
	Дъхът му спря, а краката отказаха да му се подчиняват. Просто не можеше да направи следващата крачка, защото се беше озовал в друго време и друго място. Това, което виждаше пред себе си и около себе си, беше сюрреалистично. Абстрактни образи, изолирани фрагменти от някаква неземна сцена.
	Той не се намираше в някакъв обект на малък остров недалече от брега на Джорджия, наречен Пуул. Беше във Вашингтон!


	25

	Това, което се разкриваше пред очите му, бе сякаш извадено от някакъв налудничав сън, в който реалността е изкривена, сведена до абстрактни образи, деформирана, за да изпълни някаква демонична фантазия. Умалени модели на известни гледки бяха подредени до силно увеличени снимки на места, които познаваше много добре. Имаше малки, тесни, засадени с дървета улички, които започваха непредвидимо и свършваха неочаквано, преминавайки в мека пръст, имаше указателни знаци и лампи за улично осветление — всичко това в миниатюра.
	Пред него се виждаше стъклената врата на Държавния департамент. Малко встрани бе и каменният вход на новата сграда на ФБР, а от другата страна на пътя, зад малък парк, осеян с малки бели скамейки, кафяви стъпала водеха към главния вход на Пентагона. Далече наляво — висока черна ограда от ковано желязо с портал, широк колкото да мине кола, от двете страни, на който имаше две малки стъклени караулки. Това беше южният вход на Белия дом.
	_Невероятно!_
	И блестящите корпуси на автомобили с нормални размери. Такси, две военни коли, две прекомерно големи лимузини — всички паркирани поотделно като неподвижни символи на едно друго място. Едни други символи, които не можеше да бъдат сбъркани с нищо друго, се виждаха надясно в далечината зад парка: малки, алабастрово бели макети — високи не повече от четири фута — на мемориалния комплекс „Джеферсън“, на паметника на Джордж Вашингтон и до тях малките компактни копия на Огледалното езеро в пазарния център… всички те окъпани в светлина… перфектни дубликати от това разстояние и едновременно с това безпогрешни ориентири.
	Всичко беше на мястото си… и всичко толкова абсурдно! Като разпръснати на широка площ декори за филм, изработени от неправдоподобно големи фотографии, миниатюризирани макети, незавършени постройки. Цялата сцена би могла да бъде продукт на болното въображение на филмов творец, който си е поставил целта да изследва черно-белия кошмар на личното си виждане за Вашингтон.
	_Страшно_.
	Един фантастичен, фалшив свят, създаден като изопачена версия на друг реален свят, намиращ се на стотици мили оттук!
	Беше много повече, отколкото Хейвлок можеше да възприеме. Трябваше да се махне оттук и да се окопити, за да разбере значението на този зловещ спектакъл. И за да намери Антон Матиас.
	Хората от групата, с която бе влязъл, започваха да се разпръскват — някои надясно, други наляво. Зад фалшивата фасада на Департамента имаше поляна, виждаха се увисналите клони на върби и после нищо… мрак. Изведнъж зад гърба му, някъде откъм портала, се разнесе дълга ругатня и Майкъл несъзнателно се напрегна.
	— Пак този шибан кучи син, къде е сега?
	— Кой, сержант?
	— Джексън, лейтенант. Отново закъснява.
	— Ще го включа в доклада, сержант. Тук дисциплината падна много ниско. Искам да се затегне.
	Войниците развеселено изкоментираха, а една част от тях хвърлиха поглед назад и тихо се разсмяха. Хейвлок се възползва от момента, за да се измъкне надолу по улицата и да се скрие зад ъгъла в сянката към ливадата.
	Той се подпря на една стена от сгуробетон, тя поне беше солидна. Стената заграждаше нещо, което не беше част от фалшивата фасада. Майкъл се сви в тъмнината, опитвайки се да помисли. Но ситуацията излизаше извън способността му да я разбере. Той, разбира се, знаеше за центъра в Новгород, наричан Американски сектор — огромен комплекс, където всичко беше „американизирано“, където имаше магазини, супермаркети, мотели, бензиностанции, където всички използваха американска валута и говореха американски английски — на сленг и различни диалекти. Беше чувал и за съветските експерименти отвъд Урал, където имало построени цели американски казарми, в които американските правила и устави се спазваха с необикновена точност и където отново се говореше само на американски английски и се поощряваше използването на казармения език, а всичко останало бе автентично до последния, най-незначителен детайл. Знаеше, естествено, и за поменятчиките — наричани още „пътешественици“, — които бяха средството на една свръхсекретна операция, чието съществуване беше презрително отхвърлено като параноична фантазия от Ростов в Атина, но която все още съществуваше и продължаваше да се развива. Изпълнителите в нея бяха мъже и жени, доведени като малки деца в американски домове и осиновени от семействата, за да израснат изцяло в американската среда, но чиято мисия като възрастни бе да служат на Съветския съюз. Говореше се — и това бе потвърдено от Ростов — че поменятчиките са преминали на разпореждане към ВКР, маниакално тайнствената група фанатици, които дори КГБ изпитваше затруднения да контролира. И нещо повече, носеха се слухове, че някои от тези фанатици са се издигнали до постове, които им даваха възможност да упражняват власт и влияние. Къде свършваха слуховете, за да започне реалността? Къде беше самата реалност тук?
	Беше ли това възможно? Можеше ли изобщо да се допусне, че остров Пуул е в ръцете на випускниците от Новгород и Урал, чиито редици се попълваха от израстващите поменятчики и чиито началници бяха други поменятчики — онези, издигнали се в обществото? Бяха ли тези хора в състояние да отвлекат Антон Матиас? И Емъри Бредфорд… беше ли и той…?
	Може би всичко това са само безпочвени слухове. Все пак известно е, че има хора във Вашингтон, които работят съвместно с хора в Москва и дори в това признавано сътрудничество имаше наченки на лудост.
	Нищо нямаше да научи, ако останеше свит в сянката на стената от сгуробетон; трябваше да се движи, да разгледа… и най-вече да не допусне да го заловят. Внимателно се прокрадна към ъгъла на сградата и надзърна към осветените с мека светлина улици и към малките постройки, между които минаваха. Трима офицери се отдалечаваха от поста при портала, навлизайки в миниатюрния парк по посока към алабастровите паметници в далечината, а четирима войници бързаха към голямата сграда на „Куонсет Хът“, издигаща се на поляната между две непознати тухлени здания, които напомняха за първите етажи на прилично изглеждащ жилищен комплекс. Изведнъж, за изненада на Хейвлок, от входа на тухлената сграда отдясно облечен в цивилни дрехи човек излезе, последван от друг в бяла престилка, който говореше нещо тихо, но настойчиво. За миг Майкъл се усъмни дали не говорят на руски. Двамата тръгнаха по алеята и завиха надясно на „кръстовище“, маркирано от неработещ макет на светофар. Там завиха пак надясно, продължавайки разговора си, в който цивилният явно укоряваше, макар и доста кротко, своя спътник. Не се чуваха никакви гласове, спокойствието на сцената се нарушаваше само от щурците. Каквито и да бяха тайните на остров Пуул, те бяха скрити под това привидно спокойствие — измама, създадена от измамници.
	Докато двамата цивилни се отдалечаваха по алеята, Хейвлок забеляза метална табела, закрепена на стълб от другата страна на улицата. Беше ли виждал нещо подобно по-рано? Разбира се! Всеки път, когато пристигаше или си тръгваше с такси от дома на Матиас в Джорджтаун. На нея имаше синя стрелка и думите „Канал Чесапийк и Охайо“. Ставаше дума за живописния воден път, разделящ пронизителния шум на Вашингтон от спокойствието на жилищните квартали в Джорджтаун, с тихите му улици, по които бяха разположени къщите на най-богатите и могъщи хора в столицата.
	Джорджтаун.
	_Има ли алармена инсталация и вътре?_
	Само в Джорджтаун.
	Антон Матиас се намираше някъде на тази улица, някъде над някой мост — със или без вода, в къща, която беше лъжлива. _Боже мой!_ Нима бяха направили макет и на къщата му, за да отрепетират отвличането му? Беше напълно възможно: домът на Антон се охраняваше по заповед на президента и задачата на денонощната охрана бе да се опази най-ценният жив капитал на нацията. Не само възможно — това бе единственият начин, по който можеше да се направи. Матиас трябваше да бъде пленен в дома си, алармената инсталация трябваше да бъде изключена, охраната трябваше да бъде изтеглена и сменена по заповед от Държавния департамент — по заповед на лъжците. Мисия като тази трябваше да бъде отработена до най-малките подробности и след това осъществена.
	Майкъл излезе на улицата и тръгна, без да се притеснява — служещите тук имаха право на глътка въздух извън компанията на своите колеги. Той се изравни с тухлената сграда отляво и пресече улицата към поляната до тротоара от другата й страна. Улицата продължаваше надолу, но беше тъмна — над редицата ниски дървета не светеха никакви лампи. Той ускори ход, защото в мрака се чувстваше по-добре, и забеляза пътеките, които отиваха надясно — към трите „Куонсета“. Някои от прозорците бяха осветени и през тях просветваше синкавото сияние на включени телевизори. Допусна, че това са жилищните помещения на офицерския състав и на цивилните им колеги. Випускниците на Новгород и Урал?
	Изведнъж стигна до края на цивилизацията. Улицата и тротоарът свършваха като отсечени с нож и напред не се виждаше нищо друго, освен черен път, навлизащ в тъмнината сред гъста зеленина. И все пак това беше път — той водеше някъде. Хейвлок леко се затича — джогингът щеше да му послужи за оправдание, ако някой го спреше… преди да се справи с любопитника. Сети се за Джена, която в този момент изрежда кабините на телефонните автомати на пет мили оттук, за да влезе във връзка с озадачения оператор на „Кон Оп“ и да произнесе думи, които оставаха без отговор, който можеше така и да не получи. Майкъл съзнаваше това, но, странно, то само го ядосваше още повече. Човек се научава да приема рисковете на професията и да се отнася към тях с респект, защото те предизвикват страх и предпазливост — една ценна предпазна мярка — но трудно може да приеме предателството на своите. Това беше последният кръг на безсмислието, доказателството за върховната измама… и за един похабен живот.
	Далече надолу по пътя, отляво, се виждаше някаква светлина. Затича се по-бързо и докато се приближаваше, различи силуета на къща, по-скоро на част от къща, която свършваше с втория етаж, но първите два етажа не можеше да бъдат сбъркани. Това беше фасадата на дома на Антон в Джорджтаун — част от улицата, възпроизведена с най-големите подробности. Черният път също свършваше и отляво започваше асфалтирана площадка. Майкъл гледаше и не вярваше на очите си.
	Тухлените стъпала бяха същите, които водеха до колоните на входа с бялата врата, лампите и месинговата брава. Всичко беше идентично с оригинала, намиращ се на стотици мили от това място, дори и дантелените завеси на прозорците. Той си представяше стаите вътре и беше сигурен, че и те са същите. Уроците на Новгород бяха добре усвоени, а плодовете им бяха пренесени на един малък остров, който се намираше само на няколко минути път от крайбрежието на Съединените щати, дори само на секунди по въздух. _Господи, какво ставаше тук?_
	— Остани там, където си, редник! — разнесе се команда зад гърба му. — Какво, по дяволите, правиш тук?
	Хейвлок се обърна, стараейки се да не показва колта. Един часови излезе от храстите с пистолет в ръка, но не беше военен — дрехите му бяха цивилни.
	— Ама какво ти става? — обади се Хейвлок. — Не може ли човек да се поразходи?
	— Ти не се разхождаш, ти тичаше.
	— Джогинг, приятелю. Чувал ли си за такова нещо?
	— Всяка сутрин, приятелю, когато не се занимавам с тези среднощни дивотии. Но по централната улица на острова, както го правят всички, а не из тези места. Не знаеш ли правилата? Никой не излиза отвъд сектор шест и не се позволява напускане на макадамовия път.
	— Хайде, човече — каза Хейвлок. — Не ставай…
	От къщата се разнесе силна музика, която запълни нощта, заглушавайки щурците. Майкъл я познаваше много добре — беше едно от любимите изпълнения на Матиас. Хенделовата „Музика на водата“. Той беше вътре!
	— Всяка нощ с проклетия му концерт — обади се цивилният.
	— Защо?
	— Откъде да знам? Излиза в градината и я пуска в продължение на около час.
	_Музиката е за размисъл, Михаил. Колкото е по-добра музиката, толкова по-добре се мисли. Връзката е естествена, разбираш ли_.
	— Добре е, че му позволявате това.
	— Че защо не? Какво друго му остава, а и къде би могъл да отиде? Но твоят войнишки задник ще пострада жестоко, ако не се махнеш оттук — и часовият мушна пистолета си в кобура. — Голям щастливец си, че аз не съм… Хей, я почакай! Ти си въоръжен!
	Хейвлок скочи, сграбчи човека за гърлото и го хвърли на земята — в същото време се стовари върху него, заби коляно в гърдите му, отвори ципа на куртката си и извади ловния нож.
	— Ти обаче не си чак такъв късметлия! — прошепна той. — Откъде си ти, _скотина_. Новгород? Урал? Май си _поменятчик_? — Майкъл опря върха на ножа под носа му. — Ще ти нарежа лицето на ивици, ако не ми кажеш това, което искам да знам. Първо, колко сте тук? _Внимавай!_ — той намали натиска върху гърлото на мъжа и той получи възможност задавено да се изкашля.
	— Ти… никога няма да се измъкнеш оттук — изграчи той.
	Хейвлок натисна острието и през устните на човека потече струйка кръв.
	— Не ме принуждавай, касапино! Аз помня някои неща, _понимаешь_? Колко сте?
	— Един.
	— _Лъжеш_.
	— Не, един съм! До четири часа сме само двама. Един вътре и един отвън!
	— Алармената система. Къде е? Какво представлява?
	— Пресичащи се лъчи на височина от рамо до коляно. В рамката на вратата.
	— Това ли е всичко?
	— Това е всичко, което е включено. За да сме сигурни, че е вътре.
	— А градината?
	— Заградена е със стена. Висока. За Бога, къде може да отиде? Къде би могъл да отидеш _ти_?
	— Ще видим това. — Майкъл вдигна пазача от земята, като го държеше за косата, остави ножа и с отсечен тежък удар зад ухото го просна обратно. После извади една от кожените връзки, разряза я на две с ножа и завърза ръцете и краката му. Накрая напъха в устата му собствената му носна кърпа и я пристегна с една от трите останали връзки. Издърпа неподвижното тяло в храстите и тръгна към къщата.
	Мелодията на „Музика на водата“ наближаваше кулминацията на марша, звуците на духови и струнни инструменти се преплитаха, отеквайки наоколо. Хейвлок се приближи към входа отстрани, изкачи се по натрупаната пръст, върху която беше иззидано стълбището, и стигна почти до първия прозорец със спуснати завеси. След това се приведе и бавно се придвижи, навеждайки се под перваза на прозореца, после направи крачка встрани и се изправи. Стаята беше, както я помнеше от едно друго време и място. Изискани ориенталски килими, макар и не нови, тежки удобни кресла, месингови лампи: това беше дневната на Матиас, гостната — както я наричаше той, мястото, където посрещаше гостите си. Майкъл беше прекарал много приятни часове тук, но това не беше същата стая.
	Отново приклекна и се прокрадна към края на странната постройка, зави зад ъгъла и тръгна към задната й част, към стената, която можеше да си представи — стената, която заграждаше градината… на стотици мили оттук. Имаше три прозореца, покрай които се наложи да мине приведен и да провери какво става вътре. Още през втория видя онова, което му трябваше. Един възпълен мъж седеше на дивана, пушеше цигара, поставил крака върху масичката за кафе, и гледаше телевизия. Звукът беше пуснат силно, очевидно за да се пребори със силната музика.
	Хейвлок изтича до стената и скочи. Хвана се за горния ръб с двете си ръце и въпреки разкъсващата болка на раната си се набра на мускули. Остана горе легнал, за да възстанови дишането си и да даде на болката възможност да утихне.
	Долу, в краката му, призрачно осветената градина изглеждаше както я беше запомнил. Мека светлина проникваше от къщата, една-единствена лампа стоеше на особено важната масичка за шах, поставена между два кафяви плетени стола, и покрита с плочки пътека се извиваше между цветните лехи.
	Антон седеше на един стол в дъното на градината със затворени очи, потопил се в образите, които музиката събуждаше в съзнанието му. И очилата с рогови рамки бяха на мястото си, и сивата вълниста коса беше вчесана назад.
	Майкъл рязко спусна крака през ръба, превъртя се по корем и скочи на земята. За миг остана в сянката; музиката се чуваше едва-едва в пианисимо, а звукът от телевизора се долавяше отчетливо. Пазачът щеше да остане вътре, докато Майкъл прецени, че му е нужен. И когато се справеше с наемника на лъжците, щеше да го убие или да го използва по някакъв начин.
	Хейвлок бавно се отдалечи от стената и се упъти по кръговата алея към Матиас. Когато го приближи, той изведнъж отвори очи. Майкъл се втурна напред, вдигнал ръце в жест, умоляващ за мълчание… но Матиас не му обърна внимание. Заговори и плътният му глас отчетливо се извиси над музиката: „_То je dobré srováni_, Михаил. Радвам се, че се отби. Онзи ден си мислех за тебе, за онова есе, което написа преди няколко седмици. Как беше…? Последиците от Хегеловия ревизионизъм или нещо подобно. Нескромно и неподходящо заглавие. Все пак, мой _darebák akademik_, Хегел е най-добрият ревизионист на самия себе си, нали? _Revisionist maximus_. Как ти харесва това определение?“
	— Антон…
	Неочаквано, без никакво предупреждение, Матиас се надигна от стола си с широко отворени очи и изкривено лице. Той бавно и нестабилно отстъпи няколко крачки, скръсти ръце на гърдите си и прошепна с ужасен шепот: „_Не!_ Ти не _можеш…_ не _трябва…_ да се приближаваш до мене! Ти не разбираш и никога няма да разбереш! Махни се от мен!“
	Хейвлок гледаше изумен — шокът беше също толкова непоносим, както и истината.
	Ентъни Матиас беше полудял.


	Трета част

	26

	— Горе ръцете!… Иди до стената и се разкрачи! Бързо!… Хайде! Облегни се на стената с длани върху нея!
	Като в транс, с поглед, прикован върху Матиас, който беше коленичил като дете на едно коляно край розов храст, Хейвлок се подчини на заповедта на бодигарда. Беше в шок, неясни образи се въртяха из главата му, мислите му бяха спрели. Неговият приятел… неговият наставник… неговият баща… беше луд. Външната обвивка на един човек, който бе изумил света със своя блестящ ум, с начина си на възприемане на нещата, се свиваше до цветята, главата му трепереше, а изплашените му очи зад очилата бяха изпълнени с ужас, който бе понятен само на самия него.
	Хейвлок чу стъпките на бодигарда по стъпалата и знаеше, че ще последва удар. Но това вече му беше безразлично. Всичко му беше безразлично.
	Паяжината на остра болка се спусна над съзнанието му и той пропадна в тъмнината.

	* * *

	Когато се свести, усети, че лежи на килима в гостната. Светли кръгове се въртяха пред очите му, в слепоочията му пулсираше болка, подгизналите панталони с полепналия по тях пясък драскаха кожата му. Дочуваше бързите крачки на някакви хора отвън, по стъпалата, и отривистите им заповеди. Докато те влизаха през вратата, провери куртката си, опипа колана — пистолета го нямаше, но не бяха го претърсвали. Изглежда това, както и предстоящият разпит бяха оставени за началниците на охраната.
	Приближиха се двама: единият униформен — майор; другият — цивилен. Познаваше последния — беше от Държавния департамент, агент на „Кон Оп“, с когото беше работил в Лондон или Бейрут, или Париж, или… не можеше да си спомни.
	— Това е той — каза цивилният. — Бредфорд ми каза, че може да се появи… не знаеше как точно… но, ето го. Знам от него каквото трябва, не е необходимо вие да се намесвате.
	— Просто го махнете оттук — отвърна военният. — А какво ще правите след това, си е ваша работа.
	— Здравей, Хейвлок — подхвърли мъжът от Департамента и в гласа му прозвуча презрение. — Голяма дейност разви напоследък. Сигурно е било страшно забавно да убиеш онзи старец в Ню Йорк? За какво ти беше? За да оправдаеш някоя сумичка от резервния фонд? Ставай, копеле!
	С глава, която се пръскаше, и остра болка в цялото тяло, Хейвлок бавно се извъртя на колене и с мъка се изправи.
	— Какво се е случило с него? Как е станало?
	— Няма да отговарям на въпроси.
	— Но някой трябва да даде отговор… Някой просто трябва да го направи!
	— И да те пусне да си ходиш може би? Няма да стане, кучи сине. — Цивилният се обърна към бодигарда, който чакаше в далечния край на стаята. — Претърсихте ли го?
	— Не, сър. Просто му взех пистолета и натиснах бутона на алармената инсталация. На колана му имаше закачено фенерче и някакъв плик.
	— Нека сам ти помогна, Чарли — намеси се Хейвлок, разтвори полите на куртката и хвана плика. — Не греша, нали? Чарли Лоринг от… Бейрут ли беше?
	— Беше, а ти си дръж проклетите ръце на място.
	— Това, което ти трябва, е тук, вътре. Ето, вземи го. Няма да избухне.
	Човекът от Департамента кимна на майора, военният пристъпи, хвана ръцете на Хейвлок, а Чарлс Лоринг откъсна плика от колана.
	— Сега го отвори — продължи Хейвлок. — Подарък от мен за теб. По-скоро за всички вас.
	Агентът на „Кон Оп“ разкъса плика и извади сгънатите жълти листа. Майорът пусна Хейвлок, а цивилният отиде до лампата и започна да чете. После спря, погледна Хейвлок и се обърна към военния: — Изчакайте навън, майоре. А вие — допълни той с бегъл поглед към бодигарда, — в другата стая, ако обичате.
	— Сигурен ли сте? — попита офицерът.
	— Напълно — каза Чарли. — Той няма да избяга никъде, а аз ще ви извикам, ако имам нужда от вас. — Двамата излязоха: майорът през входната врата, а човекът от охраната — в съседната стая. — Ти си най-големият боклук, който някога съм познавал — каза човекът от Департамента.
	— Копие е, Чарли.
	— Виждам това.
	— Обади се на дежурния в „Кон Оп“. На всеки петнайсет минути от единайсет часа насам някой му телефонира под формата на въпрос: „Билярд или пуул?“ Отговорът е „Предпочитаме пуул.“ Нареди им да дадат именно него.
	— И какво ще стане след това?
	— След това поискай да ти прехвърлят разговора при следващото позвъняване и изслушай какво ще ти предадат.
	— За да ми прочете някой друг боклук от това, което държа в ръцете си.
	— О, не, само дванайсет секунди. Няма шанс да се трасира обаждането. И не си помисляй да ми забиеш иглата. Подлагал съм се на терапия преди, така че взех предпазни мерки. Просто не знам откъде се обаждат, повярвай ми.
	— За нищо няма да ти повярвам, _боклук_!
	— Най-добре ще направиш, ако ми повярваш, защото в противен случай копия на тези страници ще бъдат разпратени на съответните адреси из Европа. От Москва до Атина, от Лондон до Прага… от Париж до Берлин. Сега се хващай за телефона.
	Двайсет и една минути по-късно служителят на „Кон Оп“ гледаше към стената, докато даваше паролата на Джена. Единайсет секунди по-късно той остави слушалката и погледна отново към Хейвлок.
	— Ти наистина си всичко, което говорят, че си. Ти си гад.
	— Освен това съм и „неспасяем“.
	— Точно така.
	— И ти си такъв, Чарли, защото си програмиран. Ти си безполезен. Защото си забравил да задаваш въпроси.
	— _Какво?_
	— Ти просто си приел моята присъда. Познаваш ме… знаеш досието ми, но това за тебе е без значение. Някой е разпоредил отгоре и добрата малка овчица си казва: _„Ами, защо пък не?“_
	— Можех да те убия.
	— Но ще можеш ли да понесеш последиците? По-добре не прави това, а се обади в Белия дом.

	* * *

	Хейвлок се вслушваше в оглушителния грохот на хеликоптера и знаеше, че президентът на Съединените щати беше пристигнал на остров Пуул. Вече беше утро и слънцето над Джорджия се опитваше да изпепели плочите на тротоара отвън. Намираше се в стая, но това по-скоро беше килия, макар единственият прозорец да не беше с решетка. Стаята беше на втория етаж; долу стояха четирима войници, а в далечината се редяха призрачни фасади и увеличените снимки на познати сгради. Един свят на лъжи, на хитрост и на пренесена, изопачена реалност.
	Мислите му постоянно се връщаха към Джена, към онова, което тя сега за кой ли вече път изживява, за душевните сили, които трябваше да събере, за да издържи непоносимото напрежение. Мислеше и за Матиас… Мили Боже, какво се беше случило? Майкъл не можеше да се отърси от ужасната сцена в градината, опитвайки се да съзре някаква логика в нея.
	_Не трябва да се приближаваш до мене! Ти не разбираш и никога няма да разбереш!_
	Какво имаше за разбиране?
	Беше изгубил представа за времето, ходът на мислите му бе прекъснат от някакъв шум зад стъклената врата. Показа се някакво лице с военна фуражка със златни ширити. Вратата се отвори и през нея влезе широкоплещест полковник на средна възраст, който се приближи с чифт белезници в ръка.
	— Обърни се! — заповяда той. — Протегни ръце.
	Хейвлок се подчини и белезниците щракнаха на китките му.
	— Ами краката ми? — сопна се Майкъл. — Сигурно и те могат да бъдат оръжие?
	— Аз ще държа в ръка едно много по-ефективно оръжие — каза офицерът — и няма да те изпускам от погледа си дори и за секунда. Само опитай нещо, което да разбера погрешно, веднага влизам и си покойник.
	— А, все пак конференцията ще бъде на четири очи. Поласкан съм.
	Полковникът рязко обърна Хейвлок с лице към себе си.
	— Виж какво, не знам кой си, какво правиш в момента или какво си направил досега, но запомни следното, каубой. Нося отговорност за този човек и ако мислиш, че ще те направя на решето и ще задавам въпроси после, значи си прав!
	— Кой тогава е каубоят?
	Сякаш за да подчертае заплахата си, полковникът блъсна Майкъл в стената.
	— Стой там! — заповяда той и излезе от стаята.
	Трийсет секунди по-късно вратата се отвори отново и в стаята влезе президентът Чарлс Беркуист. В ръката си държеше тринайсетте страници с разкритията на Хейвлок. Президентът спря и погледна Майкъл. После вдигна жълтите листа.
	— Това е необикновен документ, г-н Хейвлок.
	— Това е истината.
	— Вярвам ви. За мене голяма част от него не заслужава дори презрение, но, от друга страна, си казвам, че човек с вашето досие не би могъл да разкрие и изложи на смъртна опасност толкова много други хора. Разглеждам го по-скоро като заплаха — заплаха, на която не може да се противопостави нищо — с цел да бъдете изслушан.
	— В такъв случай вие просто се заблуждавате — отговори Майкъл, който не беше помръднал от стената. — Аз съм обявен за „неспасяем“. Защо би трябвало да ме е грижа за някого другиго?
	— Защото сте интелигентен мъж, който знае, че нещата трябва да имат някакво обяснение.
	— Някоя лъжа например?
	— Някои от обясненията са лъжи и ще останат такива, защото така е най-добре за тази държава.
	Хейвлок замълча, разглеждайки скандинавския тип лице на президента и неподвижния му поглед, в който се познаваше ловецът.
	— Матиас?
	— Да.
	— И колко време смятате, че можете да го държите погребан тук?
	— Толкова, колкото е възможно.
	— Той има нужда от помощ.
	— Ние също. Той трябва да бъде спрян.
	— Какво сте му сторили?
	— Аз бях само част от това, г-н Хейвлок. Вие също. И всички ние. Направихме го император, макар да не разполагахме с лични империи, някоя, от които да му се падне по право, а още по-малко можехме да му предоставим тази страна. Но човешкият мозък е ограничен в това, което може да асимилира и да използва като информация за действие, особено когато се издигне на такава висота в тези объркани времена. Той беше принуден да съществува с вечната илюзия, че е уникален, че е над всички. Искахме прекалено много от него. И той полудя. Мозъкът му — този необикновен инструмент — се прекърши и когато престана да бъде в състояние да контролира себе си, потърси контрол на друго място. Компенсационен механизъм може би, начин да убеди самия себе си, макар някаква част дълбоко в него да му е казвала, че не е прав.
	— Какво означава „потърси контрол на друго място“? Как е могъл да направи това?
	— Като обвърже тази нация със серия задължения, които, меко казано, са неприемливи. Опитайте се да разберете, той не е колос на глинени крака като вас и мен. Да, дори като мен, президента на Съединените щати — за когото се говори, че бил най-могъщият човек на тази земя. Но не е истина. Аз съм обвързан от политиката, жертва съм на различни допитвания до обществото, ръководен съм от така наречените принципи на политическата идеология, а главата ми е непрекъснато на дръвника на Конгреса. Проверки и балансиране, г-н Хейвлок. Но не и за него. Ние го направихме суперзвезда и той не беше обвързан с нищо, не беше отговорен пред никого. Думата му беше закон, а преценките на останалите се пречупваха през собствената му гениалност. И освен всичко това имаше и личен чар, трябва да призная.
	— Това са общи приказки — обади се Майкъл. — Абстрактни преценки.
	— Лъжи? — попита Беркуист.
	— Не знам това. Къде са фактите?
	— Ще ви ги покажа. И ако след като го видите, все още сте решен да изпълните заплахата си, нека това тежи на вашата съвест, не на моята.
	— За каква съвест говорите? Аз съм „неспасяем“.
	— Казах ви — прочетох тези страници. Всичките. Заповедта се отменя. Имате думата на президента на Съединените щати.
	— И защо трябва да я приема?
	— Ако бях на ваше място, може би и аз нямаше да я приема. Просто ви го казвам. Има много лъжи и ще продължава да има, но това вече не е една от тях… Ще заповядам да ви свалят белезниците.

	* * *

	Обстановката в голямата тъмна стая без прозорци беше като неземно превъплъщение на научнофантастичен кошмар. Цяла дузина телевизионни монитори бяха подредени покрай стената, а идващата на тях от различни камери картина се записваше. Под екраните големи пултове се обслужваха от четирима техници; лекари в бели престилки влизаха, за да прегледат една или друга сцена, водеха си бележки, после бързо излизаха или коментираха наблюденията си с други колеги. Целта на операцията бе да се регистрира и анализира всяко направено от Ентъни Матиас движение, както и всяка произнесена от него дума.
	Лицето и тялото му се проектираха на седем екрана едновременно, а под всеки монитор цифрова индикация показваше точния момент на записа. Под екрана най-вляво вървеше надпис „_текущо_“. Денят на Матиас представляваше една илюзия, започваща със сутрешното кафе в градината, идентична на неговата в Джорджтаун.
	— Бият му две инжекции още преди да се е събудил — обясни президентът и седна до Хейвлок пред втори, по-малък пулт на задната стена. — Едната е мускулен релаксатор, за да се намалят физическото и умственото напрежение, другата е стимулант, който ускорява сърдечния ритъм, подпомага циркулацията на кръвта, без да променя въздействието на първата. Не ме питайте за медицинската терминология, не я познавам; единственото, което знам, е какъв е ефектът. Той е свободен да прави асоциации с определена степен на симулирана увереност — може да се каже, че представлява копие на самия себе си.
	— И така започва денят му… симулираният му ден?
	— Точно така. Погледнете мониторите от дясно на ляво. Денят му започва със закуска в градината. Донасят му разузнавателните сводки и вестниците от датите, за които се опитваме да получим информация. На следващия екран го виждате да излиза от „дома си“, да слиза по стъпалата заедно със съветника си, който говори с него, уточнявайки вариантите на проблема, създавайки информационната основа на онова, което ни интересува. Всичко, между другото, се извлича от собствените му дневници и остава постоянно за „деня“. — Беркуист спря и посочи с ръка третия монитор отдясно: — Ето там е в лимузината си, съветникът още говори, опитвайки се да фокусира вниманието му върху проблема. След кратко пътуване го прекарват покрай познатите му места — мемориала „Джеферсън“, паметника, по определени улици, покрай южния вход на Белия дом, последователността е без значение.
	— Но те не са истински — възрази Майкъл. — Това са само фрагменти.
	— Той не вижда това, съзнанието му отбелязва единствено впечатлението, което те създават. Но дори да осъзнае, че това са фрагменти, както ги нарекохте, или миниатюри на известните места, лекарите твърдят, че мозъкът му ще отхвърли подобна идея и ще възприеме реалността на създаденото впечатление. По същия начин, по който отказва да осъзнае, че положението му се влошава, и настоява за все по-широки и по-широки пълномощия, докато накрая просто протяга ръка и си ги взема… Вижте четвъртия екран. На него слиза от колата пред Държавния департамент, влиза там и казва на съветника си нещо — то, разбира се, ще бъде анализирано. На петия се вижда как влиза в кабинета си — абсолютно същия, както истинския му кабинет на осмия етаж — и веднага се залавя да преглежда телеграмите и да чете графика си за деня, отново всичко идентично със случилото се през същия ден. Шестият екран го показва да провежда серия телефонни разговори — същите, които е провел и по-рано. Отговорите му често са безсмислени, част от него отхвърля гласа, друг път липсва присъщото му остроумие, но има случаи, когато това, което научаваме, просто ни изумява… Тук е вече близо шест седмици и понякога ни се струва, че само леко сме одраскали повърхността. Едва започваме да научаваме за истинския мащаб на неговите ексцеси.
	— Имате предвид нещата, които е направил? — попита Хейвлок, който започваше да става неспокоен от страшния развой на събитията.
	Беркуист погледна Майкъл в светлината на пулта под трепкащото сияние на екраните от другата страна на стаята.
	— Да, г-н Хейвлок, става дума за… „нещата“, които е направил. Ако някога в историята на представителната власт е имало някой, който е превишавал пълномощията на кабинета си, това е Ентъни Матиас. Няма граници в това, което е обещавал, което е гарантирал от името на американското правителство. Да вземем например днешния ден. Съществува политическа линия, която се провежда, но точно в този момент на ирационална безотговорност тази линия не е изгодна на държавния секретар и ето той решава да я промени… Наблюдавайте седмия екран с надписа _„текущо“_. Вслушайте се. Намира се пред бюрото си, а в съзнанието си се е върнал пет месеца назад, когато е взето двупартийно решение да се закрие посолството ни в една от новите африкански държави, която избива собствените си граждани чрез масови обесвания и с наказателни роти, отвращавайки по този начин целия цивилизован свят. Съветникът обяснява фактите.
	— _Г-н секретар, президентът, Щабът на обединените командвания и Сенатът се противопоставят с документи срещу поддържането на по-нататъшни контакти засега…_
	— _Тогава няма да им разрешим, нали? Допотопните реакции не могат да се превърнат в крайъгълен камък на една последователна външна политика. Аз лично ще се свържа и ще представя свързан и обмислен план. Доставките на оръжие и на подсладено масло са международен мехлем и ние трябва да ги осигурим_.
	Майкъл беше изумен.
	— Той е казал това? И е постъпил така?
	— Сега изживява тази ситуация повторно — поясни президентът. — След няколко минути ще се свърже с мисията в Женева и ще поеме още един невероятен ангажимент… Това обаче е само един дребен пример — нещо, по което работят тази сутрин. Всъщност, колкото и възмутително да звучи, този случай е незначителен в сравнение с толкова много други. Толкова много… толкова опасни… толкова невероятни.
	— Опасни?
	— Да, след като един глас заглушава останалите, след като една личност се ангажира с недопустими обвързаности, след като се съгласява да придвижи споразумения, които противоречат на всичко, което нашата държава прокламира, че поддържа… споразумения, заради които възмутеният Сенат може да поиска процедура за моя импийчмънт, дори само защото съм си позволил да помисля за тях. Но дори този факт — а това е _факт_ — е нещо незначително. Ние не можем да допуснем светът да узнае какво е направил. Ще бъдем унижени — един гигант на колене, който моли за прошка. И ако прошката не дойде, ще бъдат извадени оръжията и бомбите. Защото, разбирате ли, всичките му дела са регистрирани в писмена форма.
	— Но имал ли е правото да направи това?
	— Конституционно погледнато, не. Но нали е бил суперзвезда! Некоронованият крал на републиката казва, богът дава благословията си. Кой може да задава въпроси на крале и богове? Самото съществуване на подобни документи е най-плодородната почва на този свят за шантаж и изнудване в международен мащаб. Ако не можем без много шум да анулираме тези споразумения — да ги анулираме по дипломатически път под претекст, че се очаква отрицателна реакция от страна на Конгреса — те ще бъдат разкрити. А ако това се случи, всеки договор, всяко споразумение, което сме сключили през последното десетилетие — всички не твърде популярни съюзи, които в момента поддържаме навсякъде по света — ще бъдат подложени на съмнение. Външната политика на страната ще бъде доведена до колапс и доверието в нас ще бъде загубено завинаги. А когато страна като нашата няма външна политика, г-н Хейвлок, това означава война.
	Майкъл се наведе над пулта, взря се в екрана, на който се изобразяваше какво става в момента, и вдигна ръка към челото си — беше усетил, че по него се стича пот.
	— Стигнал е толкова далече?
	— Дори нещо повече. Разберете, той беше държавен секретар почти шест години, но преди да седне в креслото, имаше значително влияние, прекалено голямо още по време на предишните две администрации. Той просто беше един извънреден и пълномощен посланик за тях, обикалящ земното кълбо, за да циментира позициите си.
	— Но това е било за добро, не за тези неща!
	— Така е, и никой не разбира това по-добре от мен самия. Аз бях онзи, който го убеди да захвърли консултантския бизнес и да поеме тази работа. Аз обявих, че светът има нужда от неговата личност, че моментът е удобен. Разбирате ли, аз даже апелирах към неговото его, а всички велики мъже имат раздуто его. Дьо Гол се оказа прав: хората с предопределение научават за това преди останалите. Онова, което те не знаят, е каква е границата на способностите им. И Бог е свидетел, че Матиас нямаше представа за тази граница.
	— Вие казахте това преди няколко минути, г-н президент. Ние го направихме бог. Ние поискахме прекалено много от него. — Хейвлок бавно поклати глава, без да знае какво повече да каже.
	— Момент, моля — отговори Беркуист със студен глас и пронизващ поглед в призрачната светлина на залата. — Аз казах това като едно свръхопростено обяснение. Но никой не може да направи от някого бог, ако другият не го иска. А — като Исус, плаващ на сала — Матиас е търсил това обожествяване през целия си живот! Той вкусваше от светата вода в продължение на години — не, в мислите си той се къпеше в нея. Знаете ли как го нарече някой онзи ден? Блъскащият се Сократ край Потомак, и той е точно такъв. Енергичен, безцеремонен човек, г-н Хейвлок. Един първокласен, високонадарен, гениален _кариерист_. Човек с невероятно убедителна реч, способен на великолепна глобална дипломация — най-добрият измежду останалите — до момента, до който се намираше в центъра на световния ураган. Той можеше да бъде страхотен и както също казах, никой не разбираше това по-добре от мен, и аз го използвах. Но независимо от всичко, той беше безпардонен. Той не спря да изтиква напред _всезнаещия_ Ентъни Матиас.
	— Но знаейки всичко това — настоя Майкъл, който устояваше на вледеняващия поглед на Беркуист — вие все пак го използвахте. _Вие_ го издигнахте дотолкова, доколкото той е жадувал да го постигне. Вие апелирахте към „предопределения“, така ли беше?
	Президентът свали поглед върху индикаторите на пулта за управление.
	— Да — каза той тихо. — И той се пръсна по шевовете. Защото аз гледах представлението, не човека, и бях заслепен. Не видях онова, което в действителност се случва.
	— Господи! — възкликна Хейвлок с шепот, който прозвуча като вик. — Толкова е трудно човек да го повярва!
	— Очаквайки подобна реакция — прекъсна го Беркуист, който беше си възвърнал самообладанието — поисках да ви подготвят няколко ленти. На тях са записани разговорите, проведени през последните месеци в неговия кабинет. Психиатрите ме уверяват, че са напълно достоверни, а документите, които открихме, ги потвърждават. Сложете слушалките, а аз ще натисна тук каквото трябва… Образът ще се появи на последния монитор вдясно.
	През следващите дванайсет минути Хейвлок видя един човек, когото не познаваше. Лентите бяха фиксирали поведението на Матиас — емоционалните му изблици в резултат на психологическото стимулиране от комбинираното въздействие на химикалите, оптическата илюзия, която го обграждаше, и насочващите реплики на съветниците му, използващи собствените му думи. Той крещеше в един момент, ридаеше в следващия, убеждаваше някакъв дипломат по телефона, използвайки комплименти, собствения си чар и една гениално изиграна смиреност и после, след разговора, окачествяваше същия човек като глупак и малоумен. Но най-впечатляващи бяха лъжите, лъжи там, където едно време имаше само истина. Неговият инструмент беше телефонът, а органът, с който въздействаше — резониращият глас с леко долавящ се европейски акцент.
	— Първият епизод — каза Беркуист, гневно натискайки бутона — е реакцията му, когато поисках от него да се преразгледа нашата помощ за Сан Мигел.
	_Вашата политика е твърда, г-н президент, тя е ясен вик за почтеност и уважение към човешките права. Аплодирам ви, сър. Дочуване… Идиот! Невменяем! Човек не може да обръща внимание на прегрешенията на брат си, а просто да приеме геополитическите реалности такива, каквито са! Свържете ме с генерал Сандоза. Уговорете тайна среща с неговия посланик. Полковниците ще разберат, че ние стоим зад тях!_
	— Това малко изпълнение е последвано от съвместна резолюция на Камарата и Сената, зад която аз твърдо стоя, за задържане на дипломатическото признаване…
	_Нали разбирате, г-н министър-председателю, че споразуменията, които сме постигнали във вашата част на света, правят невъзможно това, което вие предлагате, но вие би следвало да знаете, че аз съм за съгласие с вас. Ще се срещна с президента… не, не, уверявам ви, че той ще подходи непредубедено… а вече съм убедил председателя на Сенатската комисия по външните работи. Един договор между нашите две страни би представлявал желателен прогрес, а ако се окаже, че е в противоречие с минали ангажименти… е, осведоменият подход към опазване на собствените интереси е представлявал същността на царуването на Бисмарк_.
	— Не мога да го повярвам — каза Хейвлок като хипнотизиран.
	— Аз също не можех, но е истина — и президентът натисна трети бутон. — Сега се прехвърляме в Персийския залив…
	_Вие, разбира се, говорите неофициално, не в качеството си на министър на финансите на вашата страна, а като приятел, и това, което искате, са допълнителни гаранции за осемстотин и петдесет милиона за текущата фискална година и един милиард и двеста милиона за следващата… Противно на онова, което може би сте си мислел, скъпи ми приятелю, тези числа са напълно допустими. Мога да ви разкрия конфиденциално, че нашата териториална стратегия не е точно такава, каквато изглежда. Ще подготвя, отново на конфиденциална основа, меморандум за намеренията ни_.
	— Отиваме на Балканите — съветски сателит, лоялен към Москва и готов да ни хване за гърлото… Лудост!
	_Г-н премиер, ограниченията върху продажбите на оръжие за вашата страна, макар да не могат да бъдат открито вдигнати, поне могат да не се спазват стриктно. Аз виждам конкретни и значителни предимства в кооперирането ни с вас. „Оборудването“ може да бъде и ще бъде прехвърлено с помощта на известни североафрикански режими, за които се смята, че са в лагера на нашите противници, но с които аз се срещам — нека се изразя, ex et nonofficio* — отскоро и често. Казано под секрет, формира се една нова геополитическа ос…_
	[* Неофициално (лат.). — Бел.прев.]
	— Формира се! — експлодира Беркуист. — Самоубийство! Сега ще се занимаем с държавен преврат в Йемен: начало на политическа нестабилност и гаранции за масови кръвопролития.
	_Появата на великата нова независима държава — Сирах Бал Шазар, макар и бавно, за да намерите признанието, което заслужавате, ще може да разчита на дискретната подкрепа на тази администрация. Ние разбираме необходимостта да се справите твърдо и реалистично с вътрешните подривни елементи. Бъдете уверени, че средствата, които искате, ще ви бъдат предоставени. Когато тези триста милиона ви бъдат прехвърлени, това ще покаже на законодателните органи на нашето правителство вярата, с която се отнасяме към вас_.
	— А накрая — докосна президентът последния бутон и продължи с дрезгав шепот и изморено лице: — Новият луд на Африка!
	_Ще ви кажа честно и абсолютно конфиденциално, генерал-майор Халафи, че ние одобряваме предлаганото от вас вклиняване северно от пролива. Нашите така наречени съюзници там проявиха слабост и неефективност, но, естествено, дистанцирането ни от тях ще става постепенно, защото все пак съществуват подписани с тях договори. Образователният процес е винаги труден, а преобучението на хората от окопите е една влудяващо бавна шахматна игра, за щастие разигравана от тези от нас, които я разбират. Така че ще получите оръжието, Салаам, скъпи приятелю_.
	Това, което Майкъл видя и изслуша, имаше почти парализиращ ефект върху него. Потайно изграждане на съюзи, които не са в интерес на Съединените щати; предложения за започване на преговори, които са в нарушение на съществуващи договори; даване на гаранции за милиарди, които Конгресът никога не би допуснал, а американският данъкоплатец никога не би приел; поемане на военни задължения, които са неморални още в зародиш, преминават границите на националната чест и са ирационално провокативни. Това беше портрет на един гениален мозък, който се беше разцепил на множество отделни части, поели глобални задължения, всяко от които представляваше смъртоносен снаряд.
	Майкъл бавно се съвземаше от шоковото си състояние. Изведнъж осъзна празнотата, която оставаше незапълнена и чакаше своето обяснение. Той свали слушалките и се обърна към президента:
	— Коста Брава — прошепна той дрезгаво. — _Защо?_ И защо трябваше да стана „неспасяем“?
	— Аз бях част от първото, но не съм искал второто. До колкото сме в състояние да определим, такава санкция никога не е била издавана официално.
	— „Двусмисленост“?
	— Да. Не знам кой се крие зад тази дума. Обаче трябва да ви кажа, че лично аз потвърдих тази заповед впоследствие.
	— _Защо?_
	— Защото приложих една точка от подписаната от вас клетва при постъпване на служба на правителството.
	— А именно?
	— Да отдадете живота си за своята страна, ако тя изпадне в състояние на отчаяна нужда и поиска от вас това. Всеки от нас би го направил, знаете това не по-зле от мен. И не е необходимо да ви напомням, че хиляди безименни американци са дали живота си, дори когато нуждата е била съмнителна.
	— С което искате да кажете, че необходимостта да бъде пожертван животът ми… не е била съмнителна?
	— Когато аз издадох заповедта, не беше.
	Майкъл пое дъх и го задържа.
	— А чехкинята? Джена Карас?
	— Нейната смърт никога не е била желана.
	— _Беше!_
	— Не и от нас.
	— „Двусмисленост“?
	— Очевидно.
	— И вие не знаете… О, Господи! Но моята екзекуция е била санкционирана. От вас.
	Президентът кимна. Чертите на северняшкото му лице бяха омекнали, погледът в очите му бе все така твърд, но това вече не беше поглед на ловец.
	— И може ли един осъден да попита защо?
	— Елате с мен — каза Беркуист и се надигна от стола пред пулта в полумрака на залата. — Време е да приключим с последната фаза на вашето обучение, м-р Хейвлок. И само Бог ми е свидетел колко силно се надявам да сте подготвен за това.
	Те напуснаха залата с мониторите и излязоха в малък коридор с бели стени, охраняван от огромен сержант, чието лице и отличителни ленти на гърдите говореха за много сражения. Щом видя президента, застана мирно. Главнокомандващият кимна и се насочи към широка черна врата в края на коридора. Когато Беркуист спря, Майкъл разбра, че това не е врата. Беше хранилище с колело в центъра. Отдясно се виждаше малка плочка на датчик за разпознаване на папиларните линии. Президентът постави дясната си ръка върху нея. Просветна редица разноцветни светодиоди, които се установиха в комбинация от зелено и бяло. След това той хвана с лявата си ръка колелото, а светлините отново се раздвижиха, завършвайки този път с комбинация от три зелени.
	— Сигурен съм, че разбирате от тези неща повече от мене — обади се Беркуист — и затова единственото, което мога да добавя, е, че тази врата мога да отворя само аз… и един друг човек, ако се случи нещо с мен.
	Смисълът беше ясен и думите не се нуждаеха от коментар. Президентът бутна вратата навътре, след което се пресегна и натисна друг датчик от вътрешната й страна, дезактивирайки невидимите лъчи на охранителната система. Той пак кимна на сержанта и подкани с жест Хейвлок да влезе. Когато се озоваха в помещението, сержантът пристъпи, затвори стоманената врата и завъртя колелото на ключалката отвън.
	Намираха се в необикновена стая без прозорци, с голи стени, без излишна мебелировка, без удобства. Чуваше се лекият шум на вентилационната система. В центъра имаше маса с пет стола. На нея бяха подредени бележници, моливи и пепелници; в далечния ляв ъгъл се виждаше устройство за унищожаване на документи. Просто една маса в стая, подготвена за спешни консултации и последващо унищожаване на всякакви документални свидетелства за взетите решения. За разлика от дванайсетте апарата в мониторната зала, която току-що бяха напуснали, тук имаше само един екран и проектор със странна форма, монтиран до противоположната стена край пулт за управление.
	Без да каже нито дума, Чарлс Беркуист отиде направо при пулта, намали силата на осветлението и включи проектора. На екрана се появиха две снимки, разделени с дебела вертикална черта. Това бяха страници от два отделни документа, очевидно близки по съдържание, понеже оформлението им беше сходно. Хейвлок впи поглед в тях с нарастващ ужас.
	— Пред вас е същността на онова, което наричаме Парсифал — поясни тихо президентът. — Помните ли последната опера на Вебер?
	— Не много добре — едва отрони Хейвлок.
	— Няма значение. Само ще ви припомня, че винаги когато Парсифал докосвал до рана копието, с което Христос е бил прикован на кръста, той е добивал дарбата да изцелява. И обратно, онзи, който притежава тези документи, има силата да ги разпечата. И да ги направи достояние на света.
	— Аз… не… мога да повярвам — прошепна Хейвлок.
	— Как бих искал и аз да не вярвам — въздъхна Беркуист, вдигна ръка и посочи документа отляво: — Първото споразумение предвижда осъществяването на ядрен удар срещу Китайската народна република от обединените сили на Съединените американски щати и Съветския съюз. Цел: унищожаване на всички военни съоръжения, правителствени центрове, водноелектрически централи, комуникационни системи и седем големи града, като се започне от манджурската граница и се стигне до Китайско море. — Президентът направи пауза и след малко посочи документа вдясно: — Второто споразумение предвижда почти идентичен ядрен удар срещу Съюза на съветските социалистически републики, извършен от обединените сили на Съединените щати и Китайската народна република. Разликите са минимални и са от значение само за няколкото милиона души, които ще се изпарят в атомните пламъци. Включени са и пет града, между които Москва, Ленинград и Киев. Пълно унищожение за дванайсет града, които се предвижда да бъдат изтрити от лицето на земята… Нашата нация е сключила две отделни споразумения: едното със Съветския съюз, другото — с Китайската народна република. И в двата случая ние предоставяме пълната мощ на ядрените ни оръжия за съвместен удар с партньор, който има за цел да унищожи общ враг. Диаметрално противоположни ангажименти, а Съединените щати са курвата, обслужваща два подивели жребеца. Масово унищожение. Светът, м-р Хейвлок, си има своята ядрена война, подготвена с гениална прецизност от суперзвездата Ентъни Матиас.


	27

	— Но това е някаква… _лудост_! — прошепна Хейвлок с поглед, прикован върху екрана. — Ние сме партньори и в двата договора? Всеки от които ни задължава да нанесем ядрен удар… първи удар?
	— А също втори, дори трети, ако се наложи, от подводници, обикалящи около крайбрежието на Китай и след това на Русия. Два безумни договора, м-р Хейвлок, и наистина ние сме страна по всеки от тях. Както е изразено в писмена форма.
	— Господи… — Майкъл прегледа съдържанието на двата документа, като че ли разглеждаше деформирани израстъци на някакво отвратително, ужасно същество. — Ако това някога види бял свят, всичко е свършено.
	— Сега вече разбирате — каза Беркуист, чийто поглед също не можеше да се откъсне от споразуменията, запълващи двете половини на екрана. Лицето му бе изопнато, а очите сякаш бяха потънали в орбитите си. — Това е непоносимата заплаха, под която трябва да живеем. Ако не следвам до последната буква указанията, които се изпращат до кабинета ми, ние сме заплашени от глобална катастрофа в най-истинския смисъл на тази дума. Самата заплаха е проста: ядреният пакт с Русия ще бъде показан на лидерите на Китайската народна република, а този с КНР ще бъде предоставен на Москва. И на двете места ще разберат, че са били предадени от… най-богатата проститутка в историята. Точно това ще си помислят те и светът ще си отиде в пламъците на хиляди атомни експлозии. И последната произнесена фраза ще бъде: „Това не е учение, това е _истина_!“ Такава е истината, м-р Хейвлок.
	Майкъл почувства, че ръцете му треперят, а сърцето му бие в слепоочията. Думите на Беркуист събудиха у него някакво безпокойство, но той не можеше да открие причината. Единственото, което можеше в момента, бе да съзерцава двата документа на екрана.
	— Тук няма никакви дати — прошепна той някак несвързано.
	— Има и втора страница; това, което виждате, е меморандум на намеренията. През април и май трябва да се проведат съвещания, на които ще бъдат прецизирани датите за нанасяне на ударите. Уговорката с руснаците е за април, а с китайците — за май. Това значи следващият и по-следващият месец. Ударите ще бъдат осъществени до четиридесет и пет дни след всяко от съвещанията.
	— Това просто не е за вярване. — Поразен, Хейвлок усети, че отново го обхваща вцепенението. Той изгледа Беркуист: — И вие ме свързахте с всичко това? С тези неща?
	— Вие бяхте свързан. Бог е свидетел, че не е по ваше желание, но бяхте опасно замесен. Знаем как, не знаем защо. Но дори отговорът на въпроса „как“ бе достатъчен, за да ви обявим за „неспасяем“.
	— Тогава, за Бога, _как_?
	— Ако се върнем в самото начало, Матиас изфабрикува уликите срещу вашата приятелка Джена Карас.
	— _Матиас?_
	— Той беше човекът, който искаше да излезете от играта. Но ние не бяхме сигурни. Излязохте ли от тази игра, или просто сменихте работата? Вместо за правителството на Съединените щати — за свещената империя на Матиас Велики.
	— И заради това сте ме наблюдавали? В Лондон, Амстердам, Париж… И Бог знае къде още.
	— Навсякъде, където отивахте. Но вие не издадохте нищо.
	— И това стана причина да се превърна в „неспасяем“?
	— Вече ви обясних, че аз нямах нищо общо с първоначалната заповед.
	— Добре, значи е бил „Двусмисленост“. Но след това заповедта е била дадена от вас. Била е потвърдена.
	— Много, много по-късно, когато научихме какво знае той. Били са издадени две заповеди — едната с необходимите пълномощия, другата — не. Разберете, вие започнахте опасно да навлизате в същността на манипулацията, да разплитате връзката между хора от Вашингтон и техните неизвестни колеги от КГБ. В момента ние сме в състезание, погрешен ход от ваша страна, едно непредпазливо разкриване на някакъв пропуск в тази структура може да стане причина тези споразумения, тези покани за Армагедон, да бъдат показани на лидерите в Москва и Пекин.
	— Почакайте малко — извика Хейвлок, разгневен и объркан. — Вие вече казахте това. Но, от друга страна, по тези споразумения е преговаряно и с Москва, и с Пекин!
	Президентът на Съединените щати не отговори. Той седна на най-близкия стол до масата. Тилът на голямата му глава и проредяващата руса коса отразяваха светлината. И едва след малко проговори:
	— Не, не е така, мистър Хейвлок — каза той с поглед, устремен в екрана. — Това са подробно разработените фантазии на един гениален, но луд мозък, думи на един първокласен посредник.
	— Но отречете ги тогава! Та те не са истина!
	Беркуист поклати глава.
	— Обърнете внимание на езика! — изрече той с остър тон. — Той практически е над всякакво подозрение. Вътре има позовавания на най-тайните оръжия в нашия арсенал. Дислокация, пароли за активиране, спецификации, стратегически съображения — информация, за разкриването, на която обвинението би било предателство, а присъдата — затвор за не по-малко от трийсет години. В Москва или Пекин тези, които имат, макар и непряка връзка с данните по въоръженията в подобни документи, просто ще бъдат разстреляни без съд, ако има дори малка вероятност, че съзнателно или не са разкрили, макар и част от подобна информация. Президентът замълча и извърна леко глава наляво, без да откъсва поглед от екрана. — Това, което трябва да разберете, е, че ако лидерите в Москва или Пекин видят проектодоговора с противната страна, те без сянка от съмнение ще бъдат убедени в неговата автентичност. Всяка стратегическа позиция, всяка технико-тактическа характеристика на ракета-носител, всяка тактическа цел са изпипани до най-малката подробност, без да е пропуснато нищо, което да даде повод за дебати… дори графикът на роботизираната окупация на поразените територии.
	— „Изпипани“? — попита Майкъл, когото думата подразни с нещо.
	Беркуист се обърна и в погледа му отново се беше върнал ловецът, макар страхът да си личеше.
	— Да, мистър Хейвлок, изпипани. Ето сега стигаме до сърцевината на Парсифал. Тези споразумения са разработени от необикновени, необикновено информирани мозъци. Двама души, които са изпипали всеки детайл, всяка стъпка, всяка точка, сякаш от това е зависило увековечаването им в историята. Една атомна шахматна партия, от изхода, на която зависи кой получава вселената… или по-скоро онова, което ще остане от нея.
	— Защо мислите така?
	— Разкрива го отново анализът на използвания език. Документите са продукт на две глави. Не е необходимо човек да е психиатър или патолог, за да разпознае приноса на всеки. По-правилно би било да кажа, че Матиас не би могъл да ги създаде сам — той просто не е имал пряк достъп до чисто военната информация. Но с помощта на друг — руснак, който знае за възможностите на китайците — те биха могли да го направят. И са го направили. _Двамата_.
	С поглед, устремен към президента, Хейвлок проговори:
	— Другият е Парсифал, нали? — попита той тихо. — Онзи, който може да отвори рани… по целия свят.
	— Да. Той притежава оригиналния комплект на тези документи — единствения друг комплект, който той твърди, че съществува. И трябва да му вярваме. Опрял е атомния си пистолет до главите ни… до моята глава.
	— Значи е установил контакт с вас — отбеляза Хейвлок и премести поглед върху екрана. — И вие имате тези страници от него, а не от Матиас.
	— Да. Исканията му първоначално бяха от финансов характер, нарастваха с всеки следващ контакт, докато станаха повече от възмутителни — направо астрономични. Милиони и милиони, последвани от нови милиони. Решихме, че зад всичко това стоят политически мотиви. Та той разполагаше с ресурсите, необходими, за да купи цели правителства, да финансира революции из целия Трети свят, да спонсорира тероризма. Държахме под окото на разузнаването цяла дузина страни, в които политическата ситуация беше нестабилна, внедрихме там най-добрите си агенти със задачата да следят и най-малката промяна в посоката, която ни интересуваше. Мислехме, че по този начин ще излезем по следите му, ще му поставим капан. Постепенно се разбра, че Парсифал изобщо не е докосвал парите — те не са нищо друго, освен средство да разбере, че ще правим каквото поиска от нас. Парите не го интересуват и никога не са го интересували. Онова, което той иска, е контрол и власт. Той иска да упражни диктат върху най-силната нация на света.
	— Той вече го е упражнил. Позволявайки му това, вие сте допуснали първата си грешка.
	— Печелехме време. Продължаваме да се опитваме да спечелим.
	— Под риска на тоталното унищожение?
	— С единствената цел да го предотвратим. Вие, мистър Хейвлок, все още не разбирате. Ние можем и вероятно ще извадим Ентъни Матиас пред целия свят като един луд, унищожавайки по този начин доверието в сключените в продължение на цяло десетилетие договори и споразумения, но това няма да даде отговор на фундаменталния въпрос. По какъв начин, за Бога, е попаднала в споразуменията информацията, която се съдържа в тях? Била ли е предоставена на човек, който може да бъде освидетелстван като луд? И ако това е така, кой друг разполага с нея? И склонни ли сме ние доброволно да разкриваме пред потенциалните си врагове най-съкровените тайни на нашите нападателни и отбранителни възможности? Или готови ли сме да им разкажем колко и какво ни е известно за тяхното въоръжение?… О, ние не притежаваме монопола върху ядрените маниаци! В Москва и Пекин има хора, които след първото прелистване на тези страници ще протегнат ръка към бутона и ще изстрелят ракетите. И знаете ли защо?
	— Не съм сигурен… в нищо не съм сигурен.
	— Е, тогава се присъединявате към един крайно елитарен клуб. Нека ви кажа защо. Защото ни бяха необходими четиридесет години и безброй милиарди, за да постигнем това, което сме днес. Взаимно опрели атомни ножове в гърлата си. Няма нито време, нито пари, за да започнем отначало. Накратко казано, мистър Хейвлок, в отчаян опит да избегнем глобалната ядрена катастрофа, ние трябва сами да я започнем.
	Майкъл преглътна, усещайки как лицето му пребледнява.
	— Най-простите предположения са изключени — каза той.
	— И никога не са били на мода — отвърна Беркуист.
	— Кой е Парсифал?
	— Не знаем. Така както не знаем кой е „Двусмисленост“.
	— Не знаете?
	— Освен че са свързани. Това може да се допусне.
	— Почакайте малко! Но вие разполагате с Матиас. Разигравате му тук някакъв компютризиран театър. Защо не проникнете в главата му? Разполагате със стотици възможности за това. Използвайте ги! Научете каквото ви трябва!
	— Мислите ли, че не сме го опитвали? Не остана нищо, което да не използваме в момента! Но той е изтрил реалността в главата си, самоубедил се е, че е преговарял с милитаристите в Пекин и Москва. Разбира се, той просто не може да допусне, че е било иначе. Фантазиите му за него са реалност. Те са неговата защита.
	— Но Парсифал е жив, той не е фантазия! Той има лице, очи, неща, които го характеризират! Антон просто трябва да е в състояние да ви даде някаква информация!
	— Абсолютно никаква. Вместо това той описва — и то съвсем точно — известните ни екстремисти в съветския Президиум и китайския Централен комитет. Това са хората, които изплуват в съзнанието му със или без химикали, когато се отвори дума за споразуменията… Неговият мозък — този невероятен инструмент — изобретателно го защитава сега, както му е служил, когато поучаваше света на простосмъртните преди.
	— Но това са абстракции! — възкликна Хейвлок.
	— Казахте вече това.
	— Парсифал е реален. Съществува! И ви е хванал на мушка!
	— Е, това, доколкото си спомням, са моите собствени думи.
	Майкъл стовари върху масата свития си юмрук.
	— Не мога да повярвам на всичко това!
	— Повярвайте — каза президентът — но не правете това повече. Тук вътре има инсталиран датчик, който регистрира децибелите, не самия разговор. Ако не проговоря веднага хранилището ще бъде отворено и можете да загубите живота си.
	— О, Боже мой!
	— Нямам нужда от вота ви на гласоподавател. Знаете, че не мога да се кандидатирам за трети мандат в бъдеще — ако има такова нещо като бъдеще — а дори да можех, не бих желал.
	— Забавен ли се опитвате да бъдете, г-н президент?
	— Може би. Във времена като днешните, ако обстоятелствата ви позволят да остареете, редки опити като този носят едно странно задоволство. Но аз не съм сигурен… вече в нищо не съм сигурен. Милиони бяха похарчени, за да се построи това място, мерките за сигурност са безпрецедентни, привлечени са най-добрите психиатри в страната. Но има ли смисъл всичко това? Не знам. Единственото, което знам, е, че няма къде другаде да отида.
	Хейвлок се отпусна на стола в края на масата, усещайки неясно притеснение да седи в присъствието на Беркуист, без да бъде поканен да седне.
	— О — каза той неопределено и гласът му заглъхна, докато разсеяно гледаше към Беркуист.
	— Оставете това — обади се президентът. — Аз изпратих по следите ви наказателната рота, не помните ли?
	— И все още не мога да разбера защо. Казахте, че съм започнал да разплитам нещо, че съм бил на път да разкрия някакъв пропуск в структурата на нещо. И че ако бях продължил… — Майкъл погледна към екрана и примижа — тези неща са щели да попаднат в Москва и Пекин.
	— Ще ви поправя: биха могли. Но ние не можем да си позволим и най-нищожната вероятност Парсифал да изпадне в паника. Защото, ако това се случи, той без съмнение ще се насочи към Москва. Мисля, че се досещате защо.
	— Той си осигурил съветската връзка. Уликите срещу Джена, всичко, което се случи в Барселона — тези неща биха били невъзможни без руското разузнаване.
	— КГБ отхвърля подобна връзка; един човек вече официално направи това. Според архивите на „Кон Оп“ и по думите на подполковник Лорънс Бейлър същият този човек ви е посетил в Атина.
	— Ростов?
	— Да. Той, разбира се, няма представа какво отрича, но от това, което ни казва, става ясно, че ако е имало връзка, тя не е била санкционирана. Струва ни се, че това е един много угрижен човек, макар да няма престава колко са сериозни основанията му за това.
	— Може и да има — поясни Хейвлок. — Той ви казва, че това може да е работа на ВКР.
	— Какво, по дяволите, е това? Не съм експерт в тези неща.
	— _Военная контраразведка_. Клон на КГБ, елитен корпус, който всява страх във всеки, който притежава достатъчно разум. Това ли е, което съм почнал да разплитам? — Майкъл спря и поклати глава. — Не, не би могло да е това. Тези неща изясних в Париж, след Кол де Мулине. Чрез един офицер на ВКР от Барселона, който дойде за мен в Париж. Но аз бях обявен за „неспасяем“ още в Рим, а не в Париж.
	— Това решение беше на „Двусмисленост“, а не мое — поясни Беркуист.
	— Макар и по същите съображения. Вашите думи… сър.
	— Да — президентът се наведе напред. — Става дума за Коста Брава. Онази нощ на Коста Брава.
	Майкъл усети, че гневът и объркването отново се връщат и едва успя да се овладее.
	— Коста Брава беше шарлатанство! Измама! Аз бях използван и заради това несправедливо обвинен! Било ви е известно! Казахте, че сте част от това!
	— Видяхте жената, която е била убита на онзи плаж.
	Хейвлок рязко стана и със сила хвана облегалката на стола.
	— Това пореден опит да бъдете забавен ли е… г-н президент?
	— Не изпитвам и най-малко желание за шеги. Онази нощ в Коста Брава не трябваше да умира никой.
	— Никой… Боже! Но вие го направихте! Вие, Бредфорд и онези копелета от Ленгли в Мадрид, с които говорих! Не ми разказвайте за Коста Брава, аз бях там! Отговорността е ваша — на всички вас!
	— Ние дадохме ход на нещата, но не ние ги доведохме до подобен завършек. И това, мистър Хейвлок, е цялата истина.
	Майкъл изпита желание да се хвърли върху екрана и да стовари ръце върху ужасните образи на него. Но в този миг се сети за думите на Джена. _Не една операция, а две_. И малко след това — за своите собствени думи. _Прехваната. Променена_.
	— Почакайте малко! Вие сте започнали операцията, но без да разберете, сценарият е бил променен, прехванат, нишките са били преплетени и крайният резултат е бил различен.
	— Не разполагам с подобна терминология в речника си.
	— Терминологията е крайно ясна. Все едно че тъчете килим с птици и лебеди в оригиналния модел. Изведнъж те се превръщат в кондори.
	— Добре, приемам корекцията. Случи се именно така.
	— _Лайняна история!_ Извинете ме.
	— Аз съм от Минесота. Прехвърлял съм с лопати това, което споменахте, и то предимно тук, във Вашингтон. — Беркуист се облегна на стола. — Сега разбрахте ли?
	— Мисля, че да. Това е пропускът, който може да го провали. Парсифал е бил в Коста Брава.
	— Или неговият съветски помощник — поправи го президентът. — Фактът, че сте видял Карас три месеца по-късно, е станал причина да разнищите подробно случилото се онази нощ. И ако разкриехте истината, това можеше да обезпокои Парсифал. Не бяхме уверени, че ще го направите, но доколкото подобна възможност съществуваше, не можехме да си позволим последиците.
	— Защо никой не ми каза? Защо никой не се свърза с мен, за да ми разкаже тези неща?
	— Вие не желаехте да се върнете. Стратезите в „Кон Оп“ направиха всичко възможно това да стане. Но вие им се изплъзнахте.
	— И само заради това… — Хейвлок направи безсилен, гневен жест към екрана. — Можехте да ми кажете, а не да се опитвате да ме убиете.
	— Нямаше нито време, нито възможност да се изпратят куриери, макар и с част от тази информация или дори с намек за истинското състояние на Матиас. Не знаехме как ще постъпите, какво и на кого ще разкажете за онази нощ. По наша преценка — моя преценка — ако мъжът, когото наричаме Парсифал, е бил в Коста Брава или е станал част от променената стратегия и помисли, че е бил разпознат онази нощ, това спокойно би могло да го провокира да направи немислимото. И ние не можем да допуснем даже възможността това да се случи.
	— Толкова много въпроси… — Майкъл затвори очи под яркия блясък на лампите. — Толкова много неща, които просто не мога да свържа едно с друго.
	— Това може да стане, след като и ако ние двамата се споразумеем да се присъедините към нас.
	— Апаха — прошепна Хейвлок, избягвайки да реагира на коментара на Беркуист — Палатин… червеният Огилви. Беше ли това случайност? Беше ли изстрелът предназначен за мене или е бил за него, защото е знаел нещо за това тук? Той спомена за някакъв мъж, който е умрял от сърдечен удар в Чесапийк.
	— Смъртта на Огилви наистина е грешка. Куршумът е бил предназначен за вас. Другите обаче не са обикновен нещастен случай.
	— Кои други?
	— Останалите трима стратези на „Консулски операции“ бяха убити във Вашингтон.
	Хейвлок замръзна, поемайки информацията мълчаливо.
	— Заради мене? — запита той след малко.
	— Индиректно. Но, от друга страна, вие сте в центъра на всичко поради простия въпрос, на който никой не може да отговори: защо Матиас е постъпил така с вас?
	— Моля ви, разкажете ми за стратезите.
	— Те са знаели кой е съветската връзка на Парсифал — отговори президентът. — Или са щели да научат следващата нощ след ликвидирането ви при Кол де Мулине.
	— Парола „Двусмисленост“. Тук ли е той?
	— Да. Стърн му е дал паролата. Знаем къде е, но не знаем кой е.
	— Къде е?
	Мога да ви кажа, но мога да реша и да не казвам.
	— За Бога! С цялото си уважение към вас, г-н президент, позволете ми да ви попитам дали се замисляте, че можете да ме използвате? Не да ме убиете, а да ме използвате!
	— Защо да се замислям? Можете ли да ми помогнете? Да ни помогнете?
	— Прекарах шестнайсет години като действащ агент преследвах и ме преследваха. Говоря пет езика без акцент, ползвам три други и даже не знам с колко диалекта мога да се оправя. Познавам една страна на Ентъни Матиас по-добре от всички останали — знам какво чувства. И което е от по-голямо значение за конкретната ситуация, разкрил съм повече двойни агенти, отколкото всички останали в Европа, взети заедно. Да, наистина мисля, че мога да помогна.
	— Тогава искам да получа вашия отговор. Възнамерявате ли да изпълните заплахата си? Онези тринайсет страници, които могат…
	— Изгорете ги — прекъсна го Хейвлок, който наблюдаваше очите на президента и започваше да му вярва.
	— Но това са само копия — отбеляза Беркуист.
	— Аз ще се свържа с нея. Тя е на две мили оттук, в Савана.
	— Много добре. Лицето, което нарекохме „Двусмисленост“, се намира на петия етаж в Държавния департамент. Един от шейсет и петте, може би седемдесетте възможни мъже или жени. Доколкото ми е известно, думата за такива като него е „къртица“.
	— Стеснили сте кръга толкова много? — запита Майкъл и отново седна.
	— Заслугата е на Емъри Бредфорд. Той е по-добър човек, отколкото си мислите. И никога не е възнамерявал да причини нещо лошо на Карас.
	— Тогава е бил некомпетентен.
	— Мисля, че той пръв ще се съгласи с подобно определение. И все пак, ако тя беше следвала инструкциите му, вие двамата щяхте да бъдете върнати тук.
	— А вместо това бях обявен за „неспасяем“.
	— Нека ви кажа нещо, мистър Хейвлок — каза президентът и пак се наведе напред в стола си: — Ако бяхте на мое място, ако знаехте това, което вече научихте, как щяхте да постъпите?
	Майкъл погледна екрана, а изумителните думи горяха в главата му.
	— По същия начин. Аз съм човек, който може да бъде пожертван.
	— Благодаря ви — президентът се изправи. — Между другото никой тук, на остров Пуул, не знае за тези документи. Нито лекарите, нито техниците, нито военните. Те са известни само на петима. И на Парсифал. Единият от тях е психиатър от „Бетезда“, специалист по умствените разстройства, свързани с халюцинации, който идва с хеликоптер веднъж седмично, за да поработи с Матиас в тази стая.
	— Разбирам.
	— А сега нека излезем от това място, докато все още не сме загубили разсъдъка си — завърши Беркуист, отиде при проекционния апарат и го изключи, след което изгаси осветлението. — Ще бъде разпоредено двамата да излетите за базата „Андрюс“ още днес следобед. Ще ви настаним някъде в провинцията, не във Вашингтон. Не можем да рискуваме някой да ви разпознае.
	— За да работя ефикасно, трябва да имам достъп до архиви, дневници, досиета. Те не могат да се пренасят в провинцията, г-н президент.
	— Ако не могат, тогава ще ви откараме до тях, но ще бъдат взети специални мерки… Край масата ще бъдат поставени още два стола. Ще получите допуск до всичко, но под друго име. А Бредфорд ще ви запознае с обстановката.
	— Преди да тръгна оттук, бих желал да поговоря с лекарите. А също така искам да се видя с Антон. Разбирам, че е възможно само за малко, няколко минути.
	— Не съм сигурен дали ще ви разрешат.
	— Дайте вашето разпореждане да ми бъде разрешено. Искам да поговоря с него на чешки, родния му език. Каза ми нещо, което искам да поразровя. Спомена: „Ти не разбираш. Ти никога няма да разбереш.“ Става дума за нещо, което е укрито дълбоко в него — нещо, което се отнася само до нас двамата. Може би аз съм единственият, който може да го разбере. Защо, по каква причина е постъпил така не само с мен, а и със себе си. Някъде в главата ми има бомба, знам това от самото начало.
	— Добре, ще се разпоредя. Но искам да ви припомня, че прекарахте дванайсет дни в клиника, бяхте общо осемдесет и пет часа под химическа терапия и не можахте да ни помогнете.
	— Не са знаели къде да търсят. И нека Бог ми е на помощ, аз също не знам.

	* * *

	Тримата лекари не бяха в състояние да му кажат нищо, за което да не се е досетил вече от разказа на Беркуист, а на всичко отгоре психиатричната терминология правеше нещата още по-неясни. Сравнението, което президентът беше направил, оприличавайки мозъка на деликатен, забележителен инструмент, който се е взривил под нечовешкия натиск на отговорностите, беше много по-картинно, отколкото сухото обяснение за границите на издръжливостта под стрес. Единият от специалистите — най-младият — се намеси с фразата: „За него реалността не съществува в общоприетия смисъл на тази дума. Той прекарва възприятията си през филтър, разрешавайки до съзнанието му да достигнат само онези, които подкрепят онова, което иска да види и да чуе. Това е неговата реалност, всъщност по-реална може би от всичко преди — защото фантазията му е защитен механизъм. Той не разполага с нищо друго, само с откъслечни спомени.“
	Майкъл си помисли, че президентът не само има способността добре да описва, но че също може и да изслушва.
	— Не може ли да се овладее състоянието му? — поинтересува се Хейвлок.
	— Не — потвърди друг психиатър. — Клетъчната структура е дегенерирала. Тя е невъзстановима.
	— Той е твърде стар — каза по-младият.
	— Искам да се видя с него. Ще бъде за кратко.
	— Вече изтъкнахме нашите възражения — намеси се и третият лекар — но президентът гледа на нещата другояче. Моля ви да ни разберете: ние работим тук при практически невъзможни условия с пациент, който прогресивно отпада, макар да не може да се каже колко бързо. Налага се изкуствено да бъде едновременно стимулиран и релаксиран, за да можем да постигнем някакъв резултат. Тези въздействия са крайно деликатни и една сериозна травма може да ни върне дни назад. А ние не разполагаме с време, мистър Хейвлок.
	— Ще бъда кратък. Десет минути.
	— Нека бъдат пет. _Моля ви!_
	— Добре, пет минути.
	— Аз ще ви заведа — предложи младият психиатър. — Сега е там, където го видяхте миналата нощ. В градината.
	Когато излязоха на улицата, лекарят съпроводи Майкъл до армейския джип, паркиран край тухлената сграда.
	— Мисля, че се подразнихте — подхвана той. — Не би трябвало. Те са двама от най-добрите специалисти в страната и това, което казаха, в никакъв случай не е преувеличение. Понякога това място ми прилича на град на безсмислеността.
	— Защо?
	— Резултатите, до които достигаме, идват крайно бавно. Ние просто не можем да насмогнем.
	— С какво?
	— С онова, което е извършил.
	— Разбирам. Вие също едва ли сте просто един от многото — каза Майкъл, докато минаваха по улиците на града към черния път, отвеждащ до имитацията на дома на Матиас.
	— Имам една-две публикации, добър съм в статистическата обработка, но съм щастлив да бъда помощник на двамата.
	— А къде работите?
	— О, работех за доктор Шрам в клиниката „Менингер“ — това е онзи, който настоя на петте минути. Той е един от най-добрите невропсихиатри. Помагах му с техниката: скенери, електро спектрографи и други такива неща. Продължавам да правя същото.
	— Значи тук е докарана доста техника, така ли?
	— Нямаше никакви ограничения в разходите.
	— Още не мога да свикна с всичко това — възкликна Майкъл, обърнат към отдалечаващата се гледка, към зловещите фасади, алабастровите макети, миниатюрните улички, странните фотоувеличения, изправени по безукорно поддържаните поляни. — Просто е невероятно. Като че ли е декор от филм — странен, непонятен филм. Кои, по дяволите, построиха всичко това и как са ги накарали да не казват нищо? Според мене из цяла Южна Джорджия са плъзнали слухове.
	— Но не ги разпространяват хората, които построиха това.
	— Какво им пречи да говорят?
	— Те просто не са от тези краища. Това са хора, които работят по различни други проекти на стотици мили от тук.
	— _Какво?_
	— Вие сам го казахте — усмихна се младият лекар. — Филм. Целият този комплекс беше построен от канадска филмова компания, на която й е известно само, че е наета от финансово притеснен продуцент от Западното крайбрежие. Те започнаха работа веднага след като войските от инженерния корпус издигнаха загражденията и преоборудваха съществуващите сгради, както ни беше необходимо.
	— Ами хеликоптерите, които излитат от Савана?
	— Те са насочвани по коридор, откъдето не могат да виждат зад загражденията. Освен това, с изключение на хеликоптера на президента и един-два други, останалите са на тиловите служби, които докарват продукти. За тях това е център за океанологически изследвания и те нямат никакви основания да се съмняват в това.
	— А персоналът?
	— Това сме ние — лекарите, техниците, които се оправяме практически с всичко, няколко помощници, охраната, рота професионални войници и петима офицери. Последните са изцяло от пехотата, дори онези, които патрулират с катера.
	— Какво им казахте?
	— Възможно най-малко. Лекарите, техниците и помощниците знаят повече от останалите, но те са така добре проверени, сякаш изпълняват задача в Москва. Същото се отнася и до охраната, но мисля, че това ви е известно. Доколкото разбирам, запознали сте се с някои от тях.
	— С един. — Джипът излезе на черния път, като вдигаше облак прах зад себе си. — Не мога да проумея армията. Как си държат езика зад зъбите?
	— Първо, те не ходят никъде. Нито който и да било от нас — това е официалното разпореждане. Но дори и да го направят, не биха се притеснявали от офицерите. Всички те са от Пентагона и всеки от тях гледа на себе си като на бъдещия началник на обединеното командване. Те не биха казали нищо — това е единствената им гаранция за бързо повишение.
	— Ами обикновените служители? При тях сигурно ври и кипи.
	— Ето това е стереотипното мислене. Тези младежи са дебаркирали на множество брегове и са се сражавали в много джунгли.
	— Исках само да кажа, че се носят най-различни слухове. Как ограничавате това?
	— О, те не виждат кой знае колко, във всеки случай не виждат нищо, което да е от значение. Казано им е, че на остров Пуул се провежда учение по оцеляване, че всичко е строго секретно, че за издаване на тайна се полагат десет години на топло. Освен това те също са проверени, до един са от редовната армия и за тях тук има построени жилища. Защо да развалят всичко?
	— Продължава да ми звучи малко несигурно.
	— Е, тук идва ред на последното съображение. Искам да кажа, че не след дълго всичко това ще престане да има някакво значение, нали?
	Хейвлок извърна глава и погледна психиатъра. _Между другото, никой тук, на остров Пуул, не знае за тези документи. Нито лекарите, нито техниците…_ Това бяха думите на Беркуист. Нима някой беше проникнал в тайната на онова хранилище?
	— Какво искате да кажете?
	— След известно време Матиас кротко ще си отиде от този свят. А след това никакви слухове няма да имат значение. За всички велики хора се разказват какви ли не небивалици след смъртта им — това е част от играта.
	_Ако изобщо се стигне до някаква игра, докторе_.

	* * *

	— _Dobre odpoledne, pritel_ — прознесе тихо Майкъл, след като излезе от къщата в слънчевата градина. Матиас седеше под сянката на палма, разперила клони до стената, в същия стол в края на покритата с плочки алея, където го бе намерил предната нощ. Хейвлок продължи бързо и спокойно на чешки: — Зная, че присъствието ми те притеснява, приятелю, но искам само да премахна всички недоразумения между нас. Все пак ти си ми любимият учител, ти си единственият ми баща и не е редно баща и син да живеят в отчуждение.
	При първите му думи Матиас отскочи със стола и се отдръпна по-навътре под сянката на палмата. Случайно проникнали слънчеви лъчи падаха върху разкривеното му от страх лице. След малко през погледа на широко отворените очи зад роговите рамки на очилата мина сянка на неувереност — той може би си спомняше собствените думи, казани преди много време — думи на баща в Прага или някаква детска молба. Нямаше значение. Родният език с мекия напевен изговор започваше да оказва своето въздействие. Сега беше важно да се докосне някаква струнка в душата, да се намери някакъв символ на нещо от друг език, друга култура, да се събуди спомен за доверие. Майкъл се приближи, като думите му продължаваха бавно да се леят в плавен ритъм, отнасящ към друго време, към друга земя.
	— Спомняш ли си нашата велика Вълтава с красивите й мостове, Вацлавския площад, когато вали сняг… езерото Стршибрне през лятото. И долините на Вах и Нитра, планините…
	Те се докоснаха — дланта на ученика легна върху ръката на учителя. Матиас трепереше, дишайки дълбоко; след малко другата му ръка се надигна от скута и покри тази на Хейвлок.
	— Ти ми каза, че не разбирам и че никога няма да мога да разбера. Не е така, учителю мой… татко… Аз мога да разбера. Между нас никога не трябва да стои нищо, защото аз дължа всичко на тебе.
	Сянката в погледа на Матиас започваше да се разсейва, фокусът се връщаше и в този фокус изведнъж се появи нещо диво… нещо налудничаво.
	— Не, Антон, моля те — бързо изрече Майкъл. — Кажи ми за какво става дума. Помогни ми, помогни ми да разбера.
	Разнесе се глух шепот както миналата нощ в тъмнината на градината. Само че сега всичко беше обляно в слънчева светлина и езикът беше друг, думите бяха по-различни.
	— Най-кошмарните споразумения на земята са абсолютното решение. Това е, което ти никога няма да разбереш… Но ти ги видя да пристигат… видя да идват и да си отиват пратениците на света! Да идват при мен! Да ме умоляват! Светът знаеше, че аз мога да го постигна, и дойде при мен! — Матиас млъкна и изведнъж, точно както предната нощ, тихият шепот се смени с писък, който сякаш сложи преграда пред слънчевите лъчи, като кошмар посред бял ден: — _Махни се от мен!_ Ти ще ме предадеш! Ти ще предадеш всички ни!
	— Но как бих могъл?
	— Защото ти знаеш!
	— Аз нищо не знам!
	— Предател! Предател на своите сънародници! На баща си! Предател на света!
	— Тогава защо не ме _убиеш_! — изрева Майкъл, който знаеше, че вече не остава нищо друго, че няма какво повече да постигне от Матиас. — Защо не нареди да ме убият?
	— Хейвлок, прекратете! — извика младият лекар от прага на къщата.
	— Не сега! — извика в отговор Майкъл на английски.
	— Сега, по дяволите!
	— _Jà slyšim!_ — изкрещя отново на чешки Хейвлок в лицето на Матиас. — Можеше да ме убиеш, но не го направи! Защо? Аз съм нищо в сравнение със света, с твоите решения на световните проблеми! Какво те спря!
	— Край на всичко това, мистър!
	— Оставете ме! Той трябва да ми каже!
	— Какво трябва да ви каже?
	— _Ted, starý pane?_ — Майкъл стисна силно облегалките за ръце на креслото, в което седеше Матиас, за да му попречи да стане. — Какво те спря?
	Отново се разнесе глухият шепот и подивелите очи се проясниха. Неувереността в тях изчезна.
	— Ти напусна конференцията и повече не те видяхме, не можахме да те намерим. А трябваше да знаем какво беше направил, на кого беше казал.
	_Лудост_.
	— Приключихме, Хейвлок! — каза психиатърът, хвана Майкъл за лакътя и го дръпна. — За какво разговаряхте? Знам, че беше на чешки, толкова мога да разбера. Какво ти каза? Искам го дословно!
	Майкъл се опитваше да се отърси от вцепенението, от познатото му чувство на безсмисленост. Той погледна лекаря, спомни си, че той употреби същата дума; не, той не можеше да я употреби в неговия смисъл.
	— Няма да ви помогне с нищо. Той се върна в детството си, това бяха несвързани приказки… на сърдито, изплашено дете. Но ми се стори, че е готов да ми каже нещо важно. Не го направи.
	Докторът кимна с разбиране; погледът му беше на мъдър, възрастен човек.
	— Често прави така — каза той вече по-спокойно. — Това е дегенеративен синдром при възрастните, които са родени в друга страна и майчиният им език е друг. Не е от особено значение дали са нормални или не, те винаги се връщат в миналото си. А и защо не? Те имат право на това утешение… Съжалявам. Опитът си струваше. Хайде, трябва да ви откарам оттук. Пристигнал е хеликоптер за вас, който чака на площадката.
	— Благодаря. — Майкъл стъпи отново на плочките и погледна за последен път в живота си Антон Матиас… приятел, наставник, баща. Великият едно време мъж отново се беше сгушил, търсейки сянката на палмата.
	_Лудост. А може би не?_
	Възможно ли е? Знаеше ли той — Михаил Хавличек — отговора? _Познаваше ли Парсифал?_


	28

	Наричаха го „Стерилен дом 5“ — или накратко „Пети стерилен“ — и се намираше на десетина мили южно от Александрия в областта Феърфакс. Имот за разплод на коне в миналото, по-късно той бе закупен от възрастно, очевидно богато семейство пенсионери, които всъщност купуваха от името на правителството. Възрастната двойка бяха „подходящи“ собственици, защото бяха прекарали живота си като дипломати, бяха служили в различни посолства, бяха се представяли като какви ли не, но в действителност бяха двама от най-изтъкнатите криптоаналитици в разузнаването на Съединените щати. Прикритието бе просто — той бе банкер в инвестиционното дело, живял в Европа в продължение на десетилетия. Това, от една страна, бе напълно достатъчно за разпръснатите из околността охолно живеещи съседи, а, от друга, обясняваше често появяващите се лимузини, които се отклоняваха от магистралата по дългия половин миля път до имението. Когато обаче пристигнеше гост, „собствениците“ рядко се появяваха — освен ако това не бе предварително уговорено — защото апартаментите им се намираха в северното крило — една цяла отделна част на къщата, с отделен вход и собствени сервизни помещения.
	„Пети стерилен“ на практика предоставяше една друга форма на временно пребиваване, обслужвайки клиенти, които можеха да предложат много повече на правителството на Съединените щати, отколкото прокудените изгнаници в Мейсън Фолс, Пенсилвания. През годините оттук бяха минали много високопоставени бежанци, които оставаха, за да бъдат подложени на подробен разпит. Учени, дипломати, разузнавачи, военни — по едно или друго време бяха живели тук. „Пети стерилен“ бе запазен за хора, които Вашингтон смяташе за жизненоважни за непосредствените интереси на страната в определени кризисни моменти. Хейвлок и Джена Карас пристигнаха в правителствена кола без номера в четири и двайсет следобед. Помощник държавният секретар Емъри Бредфорд ги очакваше.
	Взаимните обвинения бяха кратки — беше излишно да се обсъждат минали грешки. Бредфорд бе говорил с президента, от когото разбрал, че „край масата ще има още два стола“. В „Пети стерилен“ обаче те седнаха в кабинета на собственика — малка стая, обзаведена като за високопоставен провинциалист: диван и кресла с дебела тапицерия, кожа, бронз и скъпо дърво в хармонични съчетания, окачени по стените сувенири, които не казваха нищо съществено. Зад дивана имаше масивна чамова маса, на която беше поставен сребърен поднос с чаши, кофичка за лед и бутилки. Хейвлок и Джена си наляха питиета, Бредфорд се въздържа.
	— Какво разказахте на мис Карас? — попита помощник-секретарят.
	— Всичко, което научих на остров Пуул.
	— Трудно ми е да кажа нещо… трудно ми е даже да мисля — отбеляза Джена. — Предполагам, че най-точно бих могла да изразя чувствата си като смес от страхопочитание и ужас едновременно.
	— Добра комбинация — съгласи се Бредфорд.
	— Това, което искам от вас — обърна се Хейвлок към Бредфорд, като заобиколи дивана с чаша в ръка и седна до Джена — е всичко, с което разполагате, имената на всички, без значение доколко са замесени, още от самото начало. Не ме интересува колко време може да отнеме това. Можем да останем тук цялата нощ. И докато го правите, ще ви задавам въпроси, ще си водя бележки, а когато свършите, ще ви дам списък на нещата, които искам.
	Само след четири минути Майкъл зададе първия си въпрос:
	— Маккензи? ЦРУ? Черните операции. Един от най-добрите хора на Ленгли.
	— Беше ми казано, че е най-добрият — вметна Бредфорд.
	— Значи сценарият в Коста Брава е негова разработка?
	— Да.
	— И той е бил вторият наблюдател — онзи, който е донесъл окървавените дрехи за съдебномедицинска експертиза?
	— Точно смятах да…
	— Кажете ми — прекъсна го Хейвлок — той ли е починалият от сърдечен удар… край Чесапийк?
	— Да, в яхтата си.
	— Разследвани ли са обстоятелствата? Направена ли е аутопсия?
	— Направена е, макар разследването да бе само неофициално.
	— Какво означава това?
	— Когато става дума за човек като него, най-добре е да не се дава повод за слухове. Лекарят прояви готовност да сътрудничи и се съгласи на подробен разпит — това е един много изтъкнат медик. Рентгеновите снимки бяха анализирани както от него, така и от нашите хора. Заключението беше единодушно: масивен кръвоизлив на аортата — Бредфорд понижи глас: — Това бе и първата ни мисъл, след като научихме новината. Мисля, че не пропуснахме нищо.
	— Благодаря — каза Хейвлок и си отбеляза нещо в бележника. — Продължете.
	Джена остави чашата си на масичката.
	— Той ли беше придружителят ви във фоайето на хотела в Барселона?
	— Да, операцията е негова.
	— Този човек беше много ядосан. В очите му личеше по-скоро гняв, отколкото загриженост.
	— Това е естествено за хора с неговата професия.
	— Той изкърти вратата ми с пистолет в ръка.
	— Беше обезпокоен, всъщност и двамата се безпокояхме. Мис Карас, само да бяхте слязла или поне да бяхте останала в стаята си…
	— Моля ви, продължете нататък — прекъсна ги Майкъл. Помощник-секретарят продължи, а Хейвлок и Джена слушаха внимателно, прекъсваха го с въпроси, за да изяснят някои подробности. Час по-късно Бредфорд вече беше наясно, че Джена Карас е достоен партньор със значителен опит. Тя задаваше почти толкова въпроси, колкото и Майкъл, често, за да уточни неща, които разкриваха възможности, останали незабелязани в предишните дискусии.
	Бредфорд стигна в разказа си до нощта, когато бяха убити тримата стратези и когато анонимното лице, използвало паролата „Двусмисленост“, бе позвънило в Рим, за да обяви Хейвлок за „неспасяем“. Помощник държавният секретар описа подробно проверките, които бе направил на персонала в отдел L на петия етаж за интересуващия ги интервал от време. Никой според него не би могъл да бъде „Двусмисленост“.
	— Защото заседанията и оперативките, проведени там, е трябвало да бъдат… как беше думата? — Джена погледна към Майкъл. — _Potvrdit?_
	— Потвърдени — помогна й Хейвлок, който я наблюдаваше. — Регистрирани в официалните дневници.
	— Да, официалните — тя отново се обърна към Бредфорд: — По тези съображения ли изключихте лицата от списъка на заподозрените?
	— Никой не е излизал от заседание за по-дълго време, за да се свърже с Рим по кодирания канал.
	— Извинете ме — продължи Джена — но изключвате ли възможността „Двусмисленост“ да има помощници? Лица, които биха излъгали заради него?
	— Не бих искал да мисля за такава възможност — въздъхна помощник-секретарят. — Но ако се отчете разнообразието на хора там, аз наистина мисля, че това е математически невъзможно. Познавам доста от тези хора, познавам ги от години, а някои от тях познавам вече две десетилетия.
	— И все пак…
	— _Поменятчики?_ — попита Хейвлок, гледайки Джена.
	— _Proč ne? To je možné_.
	— _Nemluv o tom_.
	— За какво говорите? — осведоми се Бредфорд.
	— Нагрубяваме се — засмя се Джена. — Извинявам се. Помислих, че…
	— Тя се сети за нещо, което й се струваше възможно — прекъсна я Майкъл. — Аз обаче й обясних, че не се връзва с останалите неща. Моля ви, продължете.
	Джена хвърли поглед на Хейвлок и се пресегна за чашата си.
	Помощник държавният секретар говори близо четири часа. През половината от това време отговаряше на въпроси и уточняваше безброй детайли. Към края елегантният кабинет приличаше на съдебна зала, в която Бредфорд играеше ролята на враждебно настроен свидетел, който се бори срещу двама зорко следящи го неуморими обвинители.
	— Как вървят нещата с Джейкъб Хенделман?
	— Случаят остава нерешен. Президентът ми прочете по телефона онова, което сте написали за него. Невероятно… искам да кажа, невероятно е това за Хенделман. Сигурен ли сте, че не грешите?
	— Ножът и пистолетът бяха негови. Не може да има грешка.
	— Беркуист спомена, че сте имали изключително сериозни основания да го убиете.
	— Може да прозвучи странно, но не беше така. Исках по-скоро да живее в страх… и ако може години наред. Но той се нахвърли върху мене. Възнамерявате ли да кажете истината за него?
	— Президентът не е склонен. Как би ни помогнало това? Той твърди, че евреите са минали през много изпитания и е най-разумно нещата да се оставят както са били.
	— Поредната необходима лъжа?
	— Е, не точно необходима, по-скоро от съчувствие, струва ми се.
	— А Кохоутек? И онази ферма в Мейсън Фолс?
	— За това сигурно се вземат мерки в момента.
	— А клиентите му?
	— Всеки отделен случай ще бъде разгледан индивидуално и ще се вземат съответните решения, като се прояви необходимото съчувствие.
	Хейвлок прелисти страниците на бележника си, остави го на масичката и протегна ръка към празната си чаша. Хвърли въпросителен поглед към Джена, но тя поклати глава отрицателно. Той стана и мина зад дивана, за да си долее.
	— Нека се опитам да обединя нещата — започна той с тих глас. — „Двусмисленост“ се спотайва на петия етаж в Държавния департамент и това най-вероятно продължава от години. Той подава на Матиас информация за всичко по-интересно, което минава през ръцете му — Майкъл замълча и се приближи до прозореца. Прожектори осветяваха цялата околност. — Матиас се запознава с Парсифал и те двамата заедно създават тези невероятни… не, не невероятни… направо немислими споразумения. — Хейвлок спря, рязко се обърна и устреми поглед в Бредфорд: — Как е могло да стане това? За Бога, къде сте били всички вие? Виждали сте го всеки ден, говорили сте с него, наблюдавали сте го! Не можахте ли да прозрете какво всъщност става с него?
	— Ние изобщо не се досетихме за ролята, която той играеше — отговори помощник държавният секретар, като устоя гневния поглед. — Личният чар има много страни, той е като диамант, който се разглежда в различна светлина и в ново положение. Беше ли той деканът Матиас, който гледаше на нещата от академична гледна точка, или доктор Матиас, застанал пред аналоя, приковал върху себе си вниманието на хипнотизирани миряни? Или е бил европейският мистър Чипс на чаша шери, който на фона на Хенделова музика просвещава любимите си идолопоклонници? Той вършеше всичко прекалено добре. Освен това той беше и бонвиванът — любимец на Джорджтаун и Източното крайбрежие. Господи, колко желан бе за всяка домакиня, която ще дава прием! Колко великолепен беше… колко чаровен! Колко остроумен! Тази сила на личността му, тази власт, излъчвана от един малък човечец с шкембенце. Той можеше да притежава всяка жена, която пожелаеше! От друга страна, разбира се, той бе и кабинетният тиран. Взискателен, капризен, ревнив, толкова чувствителен към собствения си имидж, че преравяше вестниците и за най-незначителното споменаване на името му, поглъщаше заглавията, вбесяваше се и от най-дребната критика. Като говорим за критични забележки, знаете ли какво направи миналата година, когато един сенатор се поинтересува от мотивите му на Женевската конференция? Той излезе по телевизията почти разплакан и с пресекващ глас и обяви, че ще се оттегли от обществения живот. Боже, какво възмущение избухна! Онзи сенатор днес е обикновен парий! — Бредфорд се замисли и поклати глава, притеснен от собствения си изблик. След малко продължи вече по-тихо: — И накрая, имаше и един Ентъни Матиас — най-гениалният държавен секретар в историята на тази нация… Не, мистър Хейвлок, ние го виждахме, но не прозряхме какво стои зад него. Ние не го познавахме, защото той съчетаваше прекалено много хора в себе си.
	— Произнесохте унищожително слово за човешката суетност — каза Майкъл и тръгна към дивана. — Но това е обикновен недостатък, какъвто вие може и да не притежавате, но ние, останалите, си го имаме. Проблемът е, че сте го мразели.
	— Не, тук грешите — отново поклати глава Бредфорд. — Не може да се мрази такъв като Матиас — продължи той и погледна Джена. — Човек може да изпитва страхопочитание, боязън, може дори да бъде хипнотизиран, но не може да изпитва омраза.
	— Нека се върнем към Парсифал — предложи Хейвлок и седна на страничната облегалка на дивана. — Откъде мислите, че се е появил?
	— Дойде от нищото и изчезна пак там.
	— За второто може и да е така, но за първото се съмнявам. Той е дошъл отнякъде. Редовно се е срещал с Матиас в продължение на седмици, вероятно дори месеци.
	— Проверихме календара със срещите на Матиас многократно. Освен това прегледахме дневниците му, секретните срещи, маршрутите, по които е пътувал: къде е бил, с кого се е срещал, като се започне с дипломатите и се свърши с портиерите. Не забелязахме никакви повторения. Нищо!
	— Искам тази информация. Можете ли да го организирате?
	— Вече е разпоредено да ви бъде доставена.
	— Имате ли някакви съображения относно интервала от време, когато това е ставало?
	— Да, направен бе спектрален анализ на второто копие и той показа, че става дума за последните шест месеца.
	— Отлично.
	— Но това можеше да се предположи.
	— Направете ми една услуга — каза Майкъл, седна на дивана и взе бележника си.
	— За какво става дума? — изненада се помощник-секретарят.
	— Никога не предполагайте — Хейвлок записа нещо в бележника и допълни: — Въпреки че точно в този момент аз ще направя едно предположение. Парсифал е руснак. Най-вероятно неизползван, нерегистриран досега беглец оттам.
	— Ние също… предположихме това. Някой с изключителни познания за възможностите на Съветския съюз в областта на стратегическите оръжия.
	— Защо смятате така? — попита Джена Карас.
	— Изхождам от споразуменията. В тях се съдържат данни, отнасящи се до нападателните и отбранителните ядрени удари, които съвпадат с нашите точни сведения относно техните системи.
	Майкъл си отбеляза още нещо.
	— Също толкова важно — потвърди той, като гледаше към Джена — е, че Парсифал е знаел къде да намери „Двусмисленост“. След като е осъществил контакта, агентът къртица се е свързал с Москва и се е снабдил с уликите срещу теб… предназначени за такива като мен. „Двусмисленост“ после отива в Коста Брава и написва отново сценария, който трябва да се изиграе на плажа. — Майкъл отново се обърна към помощник държавния секретар: — Именно там настъпва разривът, нали?
	— Точно така мисля и съм съгласен с вас. По мое убеждение на онзи плаж се е намирал „Двусмисленост“, а не Парсифал. По-нататък смятам, че „Двусмисленост“ се е върнал във Вашингтон, за да установи, че е загубил следите на Парсифал. Разбрал е, че е бил използван и захвърлен, а това развитие на нещата сигурно сериозно го е разтревожило.
	— Защото, за да накара КГБ да сътрудничи, той е трябвало да обещае нещо изключително в замяна? — попита Хейвлок.
	— Да, но в този момент се получава телеграма от Ростов, която се оказва непредвидено затруднение. Ростов на практика ни съобщава, че ако има някаква връзка, то тя нито е санкционирана, нито е контролирана.
	— Той е прав. Обясних това на Беркуист… Нещата добре се връзват, при това още от самото начало. Тук е отговорът на случилото се в Атина. Ростов говореше за един отдел на КГБ, наследил традициите на касапите маниаци от едновремешното ОГПУ — отдел, в който работят глутница вълци.
	— _Военная контраразведка_ — поясни Джена и тихо допълни: — ВКР.
	— „Двусмисленост“ не е някакъв майор или полковник от КГБ, той е член на вълчата глутница. Това са хората, с които се е договарял, и това са може би най-лошите новини за вас, мистър Бредфорд. КГБ, с цялата си параноя, е една организация, която се занимава със събиране на разузнавателна информация, която направо може да бъде окачествена като стабилна в сравнение с тази на фанатиците от „Военная“.
	— Фанатици в близост до нещо ядрено… това е комбинация, която този свят не бива да си позволява.
	— Ако „Военная“ сложи ръка на Парсифал първа, светът ще трябва да се примири с тази комбинация. — Майкъл отпи една по-голяма глътка, отколкото възнамеряваше, усещайки, че го обхваща страх. Той отново вдигна бележника си: — Значи съществува агент къртица, когото наричаме „Двусмисленост“, кооперирал се с руснак, когото сме кръстили Парсифал, който от своя страна е партньор на Матиас в създаването на тези безумни споразумения, които биха могли да взривят земното кълбо. Матиас практически рухва, прибран е на тихо място, за да бъде подложен на терапия — остров Пуул — а Парсифал продължава сам. Този път вече наистина сам, защото е изоставил агента.
	— По думите ви разбирам, че сте съгласен с мен — отбеляза Бредфорд.
	Хейвлок вдигна поглед от бележника си.
	— Ако бъркате, ще го разберем. А може би няма да разберем нищо, защото ще сме купчина пепел… От друга, не толкова мелодраматична, макар и не по-малко трагична гледна точка, Съветският съюз би могъл да управлява тази страна с благословията на целия свят. „Гигантът се побърка, оковете го във вериги, за Бога!“ Кой знае, Москва може даже да получи вот на доверие и от нашите собствени граждани. „По-добре мъртъв, отколкото червен“ не е точно този евфемизъм, който бих желал да проверя на практика. Защото, когато нещата загрубеят, хората избират правото на живот.
	— Но аз и ти знаем какъв е този живот, Михаил — намеси се Джена. — Ти би ли избрал него?
	— Разбира се — изненада и двамата помощник-секретарят — човек не може да промени нищо, като умре — освен ако не се превърне в мъченик или като се самоубие. Особено след като е видял най-лошото.
	Хейвлок погледна Бредфорд и задържа поглед върху лицето му, изучавайки го.
	— Мисля, че съдебните заседатели току-що влязоха в залата за вас, г-н помощник-секретар. Значи затова останахте в този град, така ли? Защото сте видели най-лошото?
	— Не става дума за мен.
	— Но навремето ставаше дума. Е, добре е, когато човек се движи по познат терен. Наричайте ме Хейвлок или Майкъл, както предпочитате, но ви предлагам да изоставите това „мистър“.
	— Благодаря. Аз съм Емъри… или както предпочетете.
	— Аз пък съм Джена и умирам от глад.
	— Тук разполагаме с добре заредена кухня и готвач, който живее в имението. Той е и един от охраната. Когато свършим, ще ви представя.
	— Още няколко минути — Хейвлок откъсна лист от бележника си. — Споменахте, че сте проверявали къде е бил всеки от работещите на петия етаж по време на събитията в Коста Брава.
	— Многократно — прекъсна го Бредфорд. — Първата проверка даде отрицателен резултат във всяко отношение. Оказа се, че всички са били налице.
	— Но ние знаем, че един от тях не е бил налице — каза Майкъл. — Той е бил в Коста Брава. Една от вашите проверки се е натъкнала на димна завеса. Въпросното лице е идвало и си е тръгвало, макар по-късно да се е оказало, че си е стоял на мястото.
	— О? — помощник-секретарят на свой ред си отбеляза нещо на гърба на една от безбройните страници пред себе си. — Не бях поглеждал на нещата от този ъгъл. Търсех отсъствие, причината, за което да не издържи на проверка. Вие казвате нещо съвсем различно.
	— Да, така е. Нашият човек е явно много добър — той не иска да обяснява отсъствието си. Не търсете някой липсващ, потърсете такъв, който не е бил на мястото си, но не е бил и там, където е трябвало да бъде.
	— Тогава става дума за някой изпратен по задача.
	— Може да се започне от това — съгласи се Хейвлок и откъсна втори лист от бележника. — Между другото, колкото е по-високопоставено лицето, толкова по-добре. Помнете, че търсим човек с максимален допуск до всички тайни, а колкото е по-известен той, толкова по-плътна би била димната завеса. Не забравяйте за диарията на Кисинджър в Токио; той всъщност е отишъл в Пекин.
	— Започвам да разбирам как постигате успехите си.
	— Ако се отчитат грешките, които съм допуснал — отвърна Майкъл, пишейки на току-що откъснатия лист — аз не струвам дори колкото кутия овесена каша. — Той се изправи, заобиколи масичката, край която се бе разположил Бредфорд, и му подаде двата листа. — Това е списъкът. Може би ще го прегледате, за да видите дали не създава проблеми.
	— Веднага — помощник държавният секретар взе листата и се облегна на стола. — Между другото, сега вече мога да приема питието, което ми предложихте в началото, ако не възразявате. Бърбън с лед, моля ви.
	— Мислех, че така и няма да поискате — Хейвлок погледна Джена и тя кимна. Той взе чашата й от масичката и мина зад дивана, докато Бредфорд говореше:
	— Има някои неща тук, които ме изненадват. — Той вдигна поглед и сви вежди. — Няма никакви проблеми с материалите за Матиас — дневници, календара на срещите му, маршрутите — но защо ви е необходима цялата тази информация за доктора от Мериленд? Минало, финансово състояние, служители на подчинение, лаборатории. Повярвайте, ние подробно проверихме всичко.
	— Вярвам ви. Наречете го сантимент. Познавам един лекар в Южна Франция; той е страхотен хирург. Но направо се разтреперва, когато седне край маса в казино. Няколко пъти се издънва и се налагаше да бъде спасяван.
	— Паралелът тук е неуместен. За Рендолф не е било нужно да работи от мига, когато майка му за пръв път е видяла лицето му в родилното отделение. Фамилията му притежава половината Източно крайбрежие и обърнете внимание — по-богатата половина.
	— Но това не се отнася и до хората, които работят за него — отвърна Майкъл, наливайки по чашите. — Те може да не притежават дори платноходка.
	Бредфорд отново се задълбочи в списъка.
	— Разбирам — каза той повече озадачен, отколкото убеден. — Но не съм сигурен, че разбирам това тук. Искате имената на служителите от Пентагона, които влизат в състава на Комитетите за ядрени кризи.
	— Четох някъде, че били трима — допълни Хейвлок, докато носеше чашите. — Там си играят на военни игри, застават от едната или от другата страна и проверяват стратегиите си. — Той подаде на Бредфорд бърбъна и седна до Джена. Тя взе чашата, без да сваля поглед от него.
	— Мислите, че Матиас ги е използвал? — попита помощник-секретарят.
	— Не знам. Но трябва да е използвал някого.
	— С каква цел? В нашите арсенали няма нищо, за което той да не знае. Все едно да няма информация за собствения си архив. Той е трябвало да знае, нали е водил преговори.
	— Не искам да пропусна нищо.
	Бредфорд отново кимна, леко притеснен.
	— Чувал бях това преди. О’кей. — След това се върна на страницата пред себе си, четейки на глас: — Списък на отхвърлените кандидати през последните десет години. Как се е развила съдбата на всеки от тях. Източници: ЦРУ, „Кон Оп“, Военно разузнаване. На мен това нищо не ми говори.
	— На тях им говори. Има десетки такива хора.
	— Какви?
	— Става дума за мъже и жени, които са били набелязани за прехвърляне оттам тук, но така и не са дошли.
	— Но ако не са дошли…
	— Москва не обявява публично имената на онези, които сами са се измъкнали — прекъсна го Хейвлок. — Компютърната извадка за съдбите им ще актуализира настоящия им статус.
	Бредфорд замълча, пак кимна и продължи да чете наум.
	Джена докосна ръката на Майкъл и той я погледна. Тя проговори тихо с въпросителен поглед:
	— _Proč ne paminyatchik?_
	— _No Ted_.
	— Какво казахте? — помощник-секретарят вдигна поглед, докато сменяше страниците.
	— Нищо — отговори Хейвлок. — Гладна е.
	— Свършвам след минута, след което потеглям за Вашингтон. Ще останете сами, останалото в списъка е лесна работа. Заради психиатричните профили на Матиас, направени от лекарите във Вашингтон, ще трябва санкцията на президента, а освен това тук ще се вземат допълнителни мерки за сигурност, но може да стане. Ще се видя с него, когато се прибера тази нощ.
	— Защо просто не ме откарате до „Бетезда“?
	— Тези отчети не са там. Занесени са на остров Пуул, заключени са заедно с резултатите от останалите психиатрични изследвания и са нещо много специално. Съхраняват се в стоманен контейнер и не могат да се изнасят без разрешението на президента. Ще имам грижата за тях. Ще ги докарам утре.
	Бредфорд спря да чете и вдигна поглед изненадан.
	— Това, последното!… Сигурен ли сте? И как би ви помогнало? То не ни каза нищо.
	— Гледайте на това искане като на упражняване на правото за свобода на информацията.
	— Но тя би могла да бъде много болезнена за вас.
	— За какво става дума? — осведоми се Джена.
	— Иска резултатите от дванайсетте дни терапия, които прекара в клиниката — каза Бредфорд.

	* * *

	Вечеряха на светлината на свещи в елегантната трапезария. Обстановката се беше променила от абсолютно възвишено към леко нелепо. Контрастът се подсилваше от грамадния необщителен мъж, който се оказа изненадващо добър готвач, макар издутината от пистолета под бялата престилка да не допринасяше особено за уменията му в кухнята. В погледа му липсваше и намек за хумор; все пак той беше военен, също така ловък с оръжието, както в приготвянето на „Бьоф Уелингтън“. Но винаги когато излезеше, след като бе сервирал или почистил масата, Джена и Майкъл се споглеждаха, опитвайки се без особен успех да потиснат смеха си. Веселието обаче не продължаваше дълго — те не спираха да мислят за немислимото.
	— Усещам, че се доверяваш на Бредфорд — отбеляза Джена, когато беше сервирано кафето. — Знам, че е така. Винаги усещам, когато се доверяваш на някого.
	— Права си. Той има съвест и мисля, че е платил за това. На такъв човек можеш да се довериш.
	— Защо тогава ме прекъсна, когато исках да отворя дума за _поменятчиките…_ за пътешествениците?
	— Защото той не може да направи нищо по въпроса и тази информация не може да му помогне. Нали го чу — той е методичен тип, пристъпва внимателно и обмислено, анализирайки подробно всеки ход. В това е силата му. А с _поменятчиките_ ще му се наложи да разпитва всички в геометрична прогресия.
	— Не те разбирам. Каква геометрична прогресия?
	— Имам предвид дузина възможни посоки едновременно. Всички моментално се превръщат в заподозрени и макар да търси само един човек, ще трябва да изучава цели групи. А аз искам да се концентрира на димната завеса, да задълбае във всяка задача, възлагана някому на петия етаж, независимо дали изпълнението й е трябвало да стане на осем пресечки или на осемстотин мили от Държавния департамент, докато не открие някого, който не е бил там, където е трябвало да бъде.
	— Обясни ми го много добре.
	— Благодаря.
	— Обаче можеше да добавиш възможността да се използва кукла.
	Хейвлок я погледна през светлината на свещите и на устните му плъзна полуусмивка. Тя също се усмихна, без да сваля поглед от очите му.
	— Дявол да го вземе, знаеш ли, че си абсолютно права — каза той и тихо се засмя.
	— Не аз правих списъка, а ти. Не може да се очаква да се сетиш за всичко.
	— Благодаря ти за проявеното разбиране. Ще повдигна този въпрос сутринта. Сега се сещам — защо не го направи ти? Не бих казал, че беше особено притеснена.
	— Аз се обаждах само за да задам някои въпроси, а не да давам заповеди или съвети. Има разлика в тези неща. Не е редно да нареждам на Бредфорд или да му давам съвети, докато не ме приеме. А ако се наложи все пак да го направя, ще бъде под формата на въпроси, които навеждат на някакво заключение.
	— Странно е, че говориш така. Тебе те приеха — Бредфорд го чу от устата на Беркуист. Няма по-тежко мнение от неговото.
	— Нямах предвид да бъда приета в този смисъл. Имах предвид той сам да ме приеме. Той се чувства неловко с жените — може би е проява на нетърпение. Не му завиждам на живота, нито на съпругата му — той е един дълбоко притеснен човек.
	— Трудно би могло да се намери нещо по-голямо от това, което му е на главата, какво чудно, че е притеснен.
	— Става дума за много преди този момент, Михаил. В него виждам един безкрайно умен и талантлив човек, при когото тези две неща не се смесват особено добре. Мисля, че той усеща в себе си някакво безсилие и това докосва някаква струйка в съпругите му… би докоснало сърцето на всяка жена впрочем.
	— Отново ли съм със Зигмунд?
	— _Limburski sýr!_ — изсмя се Джена. — Знаеш, че обичам да наблюдавам хората. Спомняш ли си онзи бижутер в Триест — плешивия мъж, чийто магазин се използваше като пощенска кутия от МИ-6? Ти каза, че той бил… Каква беше особената дума, която използва за него? Нещо като _houkačka_?
	— Похотлив. Да, казах, че се разхожда около жените в магазина си с шип в гащите.
	— А пък аз ти казах, че е обратен.
	— И се оказа права, защото дори когато ти разкопча няколко копчета на блузката си, онзи кучи син продължи да върви след мен!
	И двамата се засмяха и смехът им отекна между покритите с велурени тапети стени. Джена се пресегна и го докосна по ръката.
	— Хубаво е, че отново можем да се смеем, Михаил.
	— Хубаво е да се смея заедно с тебе. Не знам колко често ще ни се удаде да го правим.
	— Трябва да имаме време за това. Мисля, че е страшно важно.
	— Обичам те, Джена.
	— Тогава защо не попиташ въоръжения ни Ескофие къде ще спим? Не искам да изглеждам _nevyspaný_, скъпи, но аз също те обичам. Искам да бъда близо до тебе, а не с някаква маса между нас.
	— Значи, че преценката ти за мен е, че не съм обратен?
	— Не знам, може да е латентно в тебе. Ще се възползвам от онова, което съумея да извлека.
	— Колко директно. Винаги съм казвал, че си пряма.
	Въоръженият Ескофие влезе в трапезарията.
	— Още кафе? — предложи той.
	— Не, благодаря — отговори Хейвлок.
	— Тогава малко бренди?
	— О, мисля, че не — обади се Джена.
	— Ами телевизия?
	— Ами къде например ще спим?
	— Тук удобствата не са нещо особено.
	— Ще се примирим с това — въздъхна Майкъл.

	* * *

	Той седеше на пейка в спалнята пред загасващия огън извиваше врат и въртеше рамото си. Беше се подчинил на заповедта, а Джена го заплаши, че няма да бъде мила с него седем години, ако не се подчини. След това тя слезе долу за бинтове, нещо за промиване на рани и без съмнение всичко останало, което можеше да послужи на непосредствените й медицински амбиции.
	Преди десет минути те бяха влезли в стаята заедно, хванати за ръце, притиснали се един в друг, смеейки се тихо. И когато тя се облегна на рамото му, Майкъл изведнъж се намръщи от болката, а тя точно в този миг го погледна в очите. След малко вече беше разкопчала ризата му, за да огледа превръзката на рамото под светлината на настолната лампа. Някой от услужливите пазачи беше запалил огъня преди час. Сега той изгасваше бавно, но въгленчетата пламтяха и каменната камина излъчваше топлина.
	— Седни тук да се стоплиш — настоя Джена и го отведе до пейката. — Така и не купихме аптечка. Трябва да имат нещо долу. Не мърдай, скъпи. Тази рана сигурно е ужасна.
	— Не съм мислил за нея, не я бях почувствал — каза Хейвлок, проследявайки я с поглед до вратата.
	Беше самата истина — той не беше мислил за раната от Кол де Мулине, нито пък, с изключение на кратки спазми, беше усетил болка. Нямаше време за това. Тя не беше толкова важна, че да мисли за нея. Твърде много неща се бяха стоварили върху тях. Той погледна към големия прозорец на спалнята: стъклото в него беше също така дебело както стъклото на прозореца в кабинета на долния етаж. Виждаше светлината на прожекторите отвън — образът бе леко изкривен от дебелото стъкло — и се запита колко ли хора сноват сега там, охранявайки неприкосновеността на „Пети стерилен“ След това погледът му се върна отново към въгленчета в огнището, към угасващия огън. Толкова бързо… толкова всепоглъщащо. Човешкото съзнание трябваше да насмогне, преди да бъде удавено в потока разкрития, освободени през шлюзовете, които вече не задържаха онази немислима непоносима… истина. Ако искаше да запази разума си, трябваше да намери време да събере мислите си.
	_Хубаво е да се смея заедно с тебе. Не знам колко често ще ни се удаде да го правим_.
	_Трябва да имаме време за това. Мисля, че е страшно важно_.
	Джена беше права. Смехът им не беше неуместен. Във всеки случай нейният не беше — изведнъж изпита непреодолимо желание да го чуе пак. Къде ли се бавеше? Колко време е необходимо, за да се намери ролка бинт и лейкопласт? Всеки „стерилен дом“ е напълно оборудван с най-разнообразни медикаменти. Къде ли беше тя?
	Обезпокоен, той се надигна от пейката. Може би някои други хора — не тези, които работеха тук — също бродеха навън. Той имаше опит в подобни истории. По-лесно се проникваше, когато има богата растителност, а „Пети стерилен“ беше имение в провинцията, заобиколено от дървета и зеленина — създадено от природата прикритие за експерти по проникванията. За самия него това не би било затруднително, без съмнение би се справил без много шум с охраната, а щом той го можеше, можеха го и други. _Къде ли беше тя?_
	Хейвлок побърза към прозореца, но осъзна в същия момент, че дебелото, непробиваемо от куршуми стъкло ще изкриви гледката на онова, което ставаше навън. Той се обърна и се насочи към вратата. И едва тогава осъзна още един факт: беше невъоръжен!
	Вратата се отвори, преди да е докоснал дръжката. Той спря със секнал дъх и усети вълна на облекчение, като видя Джена, която бе сложила една ръка на дръжката, а в другата държеше пластмасов поднос, отрупан с бинтове, ножици, лейкопласти и спирт.
	— Михаил, какво има? Какво се е случило?
	— Нищо. Просто… аз… почувствах, че трябва да стана.
	— Не, мили, ти си изпотен — каза Джена, затвори вратата и се приближи до него. Докосна челото му, после дясното му слепоочие. — Какво има?
	— Съжалявам. Стори ми се, че… че те няма по-дълго, отколкото… очаквах. Съжалявам.
	— Но действително ме нямаше по-дълго, отколкото аз самата очаквах — Джена го хвана за ръка и го поведе обратно към пейката. — Сега нека да свалим ризата — продължи тя като остави подноса и се обърна да му помогне.
	— Само това ли беше? — запита Хейвлок, след като седна и без да сваля поглед от нея, докато тя измъкваше ръката му от ръкава. — Просто по-дълго, отколкото си очаквала?
	— Е, като изключим една бърза свалка под стълбището и лек флирт с готвача, бих определила закъснението си като задоволително… Сега стой мирно, докато сваля това. — Джена внимателно и с опитни движения разряза старата превръзка на рамото и я отлепи, за да свали бинта. — Трябва да ти кажа, че заздравява доста добре, особено като се има предвид през какво си минал — допълни тя, разпечата лейкопласта и взе памук и спирт. — Мисля, че те дразни повече, отколкото заслужава внимание. Солената вода вероятно е предотвратила инфектирането… Сега малко ще защипе.
	— Наистина щипе — обади се Майкъл и направи гримаса. Джена почистваше мястото около раната и избърсваше остатъците от лепенките. — Като изключим изпълненията ти под стълбището, какво, по дяволите, друго направи? — попита той, докато тя поставяше нова марля върху раната.
	— Концентрирах се върху флирта — отвърна тя, размота парче хирургически бинт и започна да пристяга превръзката върху рамото. — Ето. Няма да се почувстваш по-добре, но вече изглеждаш по-добре.
	— А ти отбягваш отговора.
	— Не обичаш ли изненадите?
	— Никога не съм ги обичал.
	— _Kolâce!_ — каза тя засмяна, проточвайки думата и поливайки превръзката със спирт. — Сутринта ще ни поднесат за закуска _koláče_ — допълни и започна да масажира гърба му.
	— Сладки банички?… Но ти си луда. Ти направо си се побъркала. Прекарахме двайсет и четири часа в проклетия ад, а ти ми говориш за горещи банички.
	— Ние трябва да живеем, Михаил — обясни Джена с тих глас, а ръцете й замряха върху гърба му. — Говорих с нашия въоръжен до зъби готвач и дори пофлиртувах с него. В резултат той ще има грижата за кайсии, суха мая, канела… а, и смляно индийско орехче. Ще поръча нещата тази нощ. И на сутринта — _koláče_.
	— Просто не мога да повярвам.
	— Ще видиш. — Тя отново се засмя и хвана лицето му между дланите си. — Когато бяхме в Прага, много ти харесаха баничките и ти ме помоли да ти изпека.
	— В Прага имахме други проблеми, не като тези, срещу които сме изправени сега.
	— Но ние сме двамата, Михаил. Пак сме двамата и никой не може да ни отнеме кратките моменти като този. Бях те загубила, но сега си тук, отново при мен. Нека изживеем тези моменти, нека си ги позволим… въпреки всичко, което научихме.
	Той протегна ръка и я придърпа към себе си.
	— Ще ги имаш. И двамата ще ги имаме.
	— Благодаря ти, мили.
	— Обичам да слушам, когато се смееш, казвал ли съм ти го?
	— Няколко пъти. Ти и аз се смяхме като деца на едно куклено представление. Помниш ли, че тогава ми го каза?
	— Помня и бях прав. — Майкъл отметна глава назад. — Да, нещата си пасват: едно дете и неочакваният му смях… може би едно неспокойно дете. Брусак е видяла същото в тебе. Тя ми разказа какво ти се е случило в Милано, как си разсъблякла онзи нещастен мръсник, как си го оплескала с червило и после си му откраднала дрехите.
	— Но и доста голяма сума — прекъсна го Джена. — Бях толкова изплашена, така се надявах тя да ми помогне и през цялото време се страхувах, че може да откаже. Мисля, че съзнанието ми се е връщало към онзи весел спомен, който би могъл малко да ме отпусне. Не знам, но това се е случвало и преди.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Майкъл.
	Джена се обърна към него, но макар очите й да бяха почти до неговите, в този момент тя не го виждаше… тя гледаше някъде отвъд него, към образите от миналото. — Когато избягах от Острава, след като бяха убили братята ми, а аз самата бях набелязана от противниците на Дубчек — когато нямаше връщане назад — пристигнах в Прага. Това беше един свят, пълен с омраза, един толкова жесток свят, че на моменти ми се струваше, че не мога вече да го понасям. Но знаех, че нямам избор, че не мога да се върна към онзи живот, който вече не беше мой… Тогава се научих да си спомням за различни неща, да изживявам отново спомените си, сякаш наистина не съм в Прага, не в този свят на страха. Връщах се в Острава, милите ми братя ме вземаха със себе си и разказваха на сестра си различни истории, които я караха да се смее. В тези моменти аз бяха свободна, не се страхувах — тя го погледна. — Тези спомени не са ли като преживелиците ми в Милано, как мислиш? Но аз можех да се смея, аз наистина се смеех… Е, стига толкова. Говоря несвързани неща.
	— Напротив, много са свързани — възрази Майкъл и отново я придърпа към себе си, за да притисне лице в нейното. — Благодаря ти, че ми разказа. Тези дни около нас се случиха толкова странни неща. Навсякъде.
	— Изморен си, скъпи. Нещо повече, изтощен си. Хайде, ела да си легнем.
	— Винаги слушам лекарите си.
	— Имаш нужда от почивка, Михаил.
	— Винаги се подчинявам на лекарите до определен момент.
	— _Zlomený_ — каза Джена и тихо се засмя в ухото му.

	* * *

	Кичурите на русата й коса се бяха пръснали по лицето му, ръката й лежеше върху гърдите му, но те не спяха. Чудесното, топло чувство на спокойствие след близостта им отпъждаше съня. Ивица светлина падаше през полуотворената врата на банята.
	— Ти не ми разказа всичко, което ти се е случило на остров Пуул, нали? — прошепна Джена, отпуснала на възглавницата глава до неговата. — Каза на Бредфорд, че си ми разказал, но не си го направил.
	— Почти всичко ти разказах — отговори Хейвлок, загледан в тавана. — Аз самият още не мога да го осмисля изцяло.
	Джена свали ръката си, подпря се на лакът и се обърна към него.
	— Мога ли да ти помогна? — попита тя.
	— Не мисля, че някой може да ми помогне. Става дума за бомбата в главата ми.
	— За какво говориш, мили?
	— Аз познавам Парсифал.
	— _Какво каза…?_
	— Не аз, каза ми го Матиас. Той каза, че съм видял да идват и да си отиват, както той ги нарече, „пратениците на света“. Но е имало само един и аз трябва да съм го видял. Трябва да го познавам.
	— Това ли е причината, поради която е постъпил така с тебе? С нас двамата? Затова ли е искал да те извади от системата?
	— Той каза, че никога нямало да разбера… Най-ужасните споразумения на земята били абсолютното решение.
	— А аз да бъда пожертвана.
	— Да. Какво бих могъл да кажа? Той не е нормален, не е бил и в момента, когато е разпоредил да започне разработката срещу тебе. Трябвало е да умреш, а аз да живея, да живея и да бъда наблюдаван. — Майкъл безсилно поклати глава. — Това е нещото, което не мога да разбера.
	— Моята смърт?
	— Не, това че е решил да ме остави жив.
	— Сигурно дори и луд те е обичал.
	— Не говоря за него, а за Парсифал. След като съм представлявал заплаха, защо Парсифал не ме е убил? Защо тази задача е била възложена на агент къртица цели три месеца след това?
	— Мисля, че Бредфорд го обясни — обади се Джена. — Ти си ме видял случайно, започнал си да се връщаш към случило се на Коста Брава, а това е можело да те отведе при агента.
	— Това обяснение не прави ясна логиката на Парсифал. Той е можел да ме ликвидира поне двайсет пъти. Но не го направил. Ето тук се губи логиката. Срещу какъв човек сме се изправили?
	— Определено не е практичен. И това е най-страшното.
	Хейвлок обърна глава, за да я погледне.
	— Чудя се — каза той тихо.

	* * *

	Позвъняването беше остро, неочаквано и отекна в цялата стая. Той се стресна в дълбокия си сън и протегна ръка към несъществуващия пистолет. Беше телефонът, разбира се, и Майкъл го изгледа, преди да се реши да вдигне слушалката от масичката до леглото си. Погледна часовника си. Беше четири и четиридесет и пет сутринта.
	— Да?
	— Хейвлок, обажда се Бредфорд.
	— Какво има? Къде си?
	— В кабинета си. Тук съм от единайсет вечерта. Между другото, накарах хората ми да работят цялата нощ. Всичко, което поиска, ще бъде откарано в „Пети стерилен“ най-късно до десет часа сутринта, с изключение на анализите, които са на остров Пуул. С тях ще има няколко часа закъснение.
	— И ми се обаждаш по това време, за да ми съобщиш това?
	— Разбира се, че не — Бредфорд направи пауза и в слушалката се долови, че поема дълбоко дъх. — Май го открих — каза той бързо. — Постъпих, както ти предложи. Потърсих някой, който може да не е бил там, където се е предполагало. Ще мога да кажа със сигурност късно тази сутрин. Дължи се на закъснението, свързано с остров Пуул. Но ако се окаже истина, ще бъде направо потресаващо: досието му е чисто, сякаш не е написано, препоръките от армията…
	— Не казвай нищо повече — отсече Майкъл.
	— Но телефонът ти е толкова сигурен, колкото и къщата, в която се намираш.
	— Моят може би. Но твоят може да не е. Или кабинетът ти. Само слушай какво ще ти кажа.
	— Какво?
	— Търси кукла. Жива или мъртва.
	— Какво да търся?
	— Някой, който е замествал по такъв начин, че следата да води към твоя човек. Разбираш ли какво ти казвам?
	— Да, мисля, че те разбирам. Всъщност сигурен съм в това. Имаш предвид нещо, което вече установих.
	— Обади ми се, когато се убедиш. Обади се от улицата, от телефонна кабина. Но не предприемай нищо дотогава. — Хейвлок постави слушалката обратно и погледна Джена. — Бредфорд май е открил „Двусмисленост“. И ако е така, ти ще излезеш права.
	— _Поменятчик?_
	— Да, пътешественик.


	29

	Беше утрин, каквато в „Пети стерилен“ едва ли щеше да се повтори някога. Въпреки напрежението, въпреки очакването Бредфорд да позвъни всеки момент в осем и трийсет Джена вече командваше в кухнята и въоръженият Ескофие се примири с положението на помощник. След отмерването на продуктите и смесването им под одобрителния му поглед кулинарните бариери постепенно паднаха и готвачът войник започна да се усмихва. Когато бяха избрани тигани с подходящи размери и бе включена голямата фурна, на сцената се появиха още двама от охраната подобно на кучета, навъртащи се около месарница.
	— Моля ви, наричайте ме Джена — каза тя на останалите, а на Хейвлок бе наредено да се дръпне настрани и да чете вестник, за да не пречи.
	Тя научи първите им имена, получаваше широки усмивки и не след дълго разговорът вече се прекъсваше от изблици на смях. Започнаха да сравняват родните си градове, като за основа на сравнението послужиха пекарните — и постепенно в кухнята се настани атмосфера на непринуденост. Сякаш никой преди не се е осмелявал да разведри напрежението, характерно за всяко място, където са в сила повишени мерки за сигурност. И причината за това бе Джена. Да каже, че тези мъже — професионалисти в умението да сеят смърт — бяха запленени от нея, би било съвсем недостатъчно. По-скоро те се забавляваха — нещо ненормално за „Пети стерилен“. Докато светът се носеше към пъкъла в галактическа кошница, Джена печеше _koláče_.
	В девет и четиридесет и пет обаче, след като изядоха огромно количество от сладките банички, сериозността отново се настани тук. От многобройните радиостанции се разнасяше пукот и съскане, вътрешните алармени системи и мониторите за контрол отново бяха включени. По дългия, охраняван път, водещ към имението, се зададе блиндирана кола на Държавния департамент. Очакваха я.
	В десет и трийсет Хейвлок и Джена седяха в кабинета и разглеждаха документи и снимки, класифицирани по теми. Имаше шест пакета, някои от които значително по-дебели от другите: четири на масата пред Майкъл и два на масичката до дивана, на който бе седнала Джена. Бредфорд се бе престарал и единствената му грешка беше в дублирането. Изтекоха час и двайсет минути и обедното слънце запълваше прозорците, а лъчите му, пречупени от дебелите стъкла, играеха по стените. Не се чуваше нищо друго, освен шумоленето на прелистваните страници.
	Подходът им беше стандартен за случаи като този, когато се налагаше обработването на огромен обем разнообразна информация. Те четяха всичко бързо, концентрираха се върху общото впечатление, а не конкретните подробности, опитваха се да добият общо впечатление. Детайлите щяха да дойдат впоследствие, за да бъдат анализирани подробно. И въпреки концентрацията им редките коментари бяха неизбежни.
	— Посланик Адисън Брукс и генерал Малкълм Холярд — прочете Майкъл от страница с имената на замесените — някой в неведение за това, други не — в мозайката на Парсифал. — Това са хората, на които президентът ще разчита, ако бъде принуден да разкрие публично Матиас.
	— В какъв смисъл? — попита Джена.
	— Те са измежду най-уважаваните хора в страната след Антон. Беркуист ще има нужда от тях.
	Няколко минути по-късно Джена се обади:
	— Виждам името ти тук.
	— Къде?
	— Включен си в календара на Матиас преди доста време.
	— Преди колко?
	— Преди осем… не, девет месеца. Посетил си го у дома му. Мисля, че е било, когато си се върнал за атестацията на персонала на „Кон Оп“. Тогава сме се познавали с теб отскоро.
	— Но явно достатъчно дълго, за да искам да се върна в Прага колкото може по-бързо. Тези събеседвания обикновено са само една огромна загуба на време.
	— Помня, веднъж ми каза, че те имат своята цел, защото оперативната работа често оказва странно въздействие върху някои хора и би трябвало те редовно да бъдат проверявани.
	— Никога не съм бил един от тях. Както и да е, сигурно съм пояснил, че това се случва обикновено, а невинаги. От време на време те се натъкват на някой… каубой.
	Джена сложи листа върху коленете си.
	— Михаил, а не е ли възможно да се е случило тогава? По време на посещението ти при Матиас? Дали не си видял Парсифал при него?
	— Антон беше нормален преди девет месеца. Парсифал не е съществувал за него.
	— Ти спомена тогава, че бил изморен — „страшно изморен“ бяха думите ти. Безпокоеше се за него.
	— Безпокоях се за здравето, а не за разсъдъка му.
	— И все пак…
	— Мислиш ли, че не съм премислил всяка минута? — прекъсна я Хейвлок. — Видяхме се в Джорджтаун, където прекарах два дни и две нощи, колкото траеше атестирането. Вечеряхме два пъти, и двата пъти сами. Не видях никого.
	— Но някои хора сигурно са идвали.
	— Така беше, не го оставяха на мира нито за миг, денем или нощем.
	— Значи си ги видял.
	— Не. Ти просто не познаваш неговия дом — той е един лабиринт от малки стаички в предната си част. Отдясно на коридора има приемна, а отляво — библиотека, през която трябва да минеш, за да влезеш в кабинета му. Това подреждане харесваше на Антон — така можеше да има посетители, които да не се виждат един с другиго. Посетителите просто се придвижваха от едната част в другата, той ги посрещаше в приемната, след това преминаваха в библиотеката и накрая разговаряха в неговата светая-светих — кабинета му.
	— И ти не си бил в тези стаи?
	— Не заедно с някой друг. Когато прекъсваха вечерята ни аз оставах в трапезарията в задната част на дома му. Дори използвах страничен вход за влизане и излизане и почти не съм минавал през парадната врата. Така се бяхме споразумели.
	— Да, помня. Ти не искаше да ви виждат заедно.
	— Е, аз бих го нарекъл по-иначе. За мене щеше да е чест, наистина чест, да ме видят с него. Но просто това нямаше да е добре и за двама ни.
	— Но ако това не се е случило през онези два дни, то кога е станало? Кога си могъл да видиш Парсифал?
	Майкъл я погледна безпомощно.
	— Би трябвало да преровя половината си живот, а това е лудост. В неговите фантазии той ме вижда да излизам от заседание и може да става дума за класна стая, семинар или лекционна зала. И колко са били присъстващите? Петдесет, сто или хиляда? Работата над дипломата изисква време. Колко ли души вече съм забравил? Там ли се е случило — в едно от тези места? Появявал ли се е Парсифал някъде в това минало?
	— Ако е така, ти едва ли си представлявал заплаха за него тогава. — Джена се наведе напред и в очите й проблесна идея. — _Той е можел да ме ликвидира поне двайсет пъти, но не го е направил_ — повтори тя думите му. — Парсифал не се е опитал да те убие.
	— Точно така.
	— Тогава той може да е някой, когото познаваш отдавна.
	— Но има и друга възможност. Казах, че е можел да ме ликвидира и сигурно е така, но колкото и предпазлив да е някой, винаги съществува риск, колкото и малък да е той, при убийство или при наемането на платен убиец. Може би човек не може да поеме дори незначителен риск. Може би е един от тълпата, а аз не мога да го посоча. Но ако аз знам кой е или как изглежда, ще знам и къде да го намеря. Ще знам, но това не означава, че други също биха могли да го направят, а е много вероятно това да е невъзможно за никого от тези, с които работим.
	— Агентът къртица би могъл да ти даде както име, така и описание.
	— Е, успешен лов, г-н помощник-секретар — въздъхна Хейвлок. — Как ми се иска да се обади! Има ли нещо друго там? — И той кимна с глава към материала относно лекаря от Мериленд.
	— Още не мога да приключа с тези календари. Но в маршрутите му има нещо и то често се повтаря. Не съм сигурна, че го разбирам. Защо Шенандоа се споменава толкова често, Михаил?
	Хейвлок вдигна глава от страницата, защото усети някаква струнка да се обажда дълбоко в съзнанието му.

	* * *

	Емъри Бредфорд се мъчеше да задържи очите си отворени. С изключение на кратките придрямвания, когато усещаше, че вече не е способен на нищо, той не беше спал вече трийсет и шест часа. А трябваше да остане буден, защото минаваше обед. Филмовите рулони и снимките щяха да пристигнат от Ню Йорк всеки момент, изпратени със самолет от една телевизионна мрежа, която бе приела невинното обяснение в замяна на един нов източник на доверена информация в Държавния департамент. Помощник-секретарят беше поръчал необходимата техника и можеше да прегледа филмите само минути след като ги получеше. И тогава щеше да знае със сигурност.
	Невероятно. Артър Пиърс! Наистина ли беше Пиърс в крайна сметка? Старшият служител на Департамента към делегацията в ООН, първият помощник на посланика там, дипломатът от кариерата, чието досие беше предмет на завист от почти всички в горния ешелон на правителството, досие, което със сигурност предвещаваше скорошно повишение. С превъзходни отзиви за военната си служба, преди да дойде във Вашингтон. Ако беше останал в армията, пътят към Щаба на обединените командвания щеше да е открит пред него. Пиърс беше отишъл в Югоизточна Азия като лейтенант директно от Мичиганския университет, _summa cum laude_*, получил степен като студент със стипендията „Бенинг“. В продължение на пет различни назначения без прекъсване той се бе издигнал до майор, многократно награждаван за смелост, с безспорни качества на командир и с препоръки за по-нататъшно шлифоване на стратегическите му умения. А преди това, преди Виетнам, имаше досие, което беше пример за израстването на едно типично американско момче от фермите: ходил на черква, възпитан в организацията на скаутите, произнесъл реч от името на учениците при завършване на гимназията, завършил колеж с отличие… дори удостоен с членство в клуба „4-Н“. Както се бе изразил генерал Холярд, Артър Пиърс беше олицетворение на американската мечта. Къде тогава се криеше връзката с Москва?
	[* Най-високата от трите степени на отличие за академични постижения (лат.). — Бел.прев.]
	А такава връзка не можеше да няма, ако се потвърдеше наличието на „димна завеса“, по израза на Хейвлок, и още повече излезеше нещо от предупреждението му: „Търси кукла. Жива или мъртва.“ Но всъщност вниманието на Бредфорд беше привлечено от първия му съвет: _Не търсете някой липсващ, потърсете такъв, който не е бил на мястото си, не е бил там, където е трябвало да бъде_.
	Той беше започнал рутинна проверка — твърде рутинна, защото идеята му се стори малко вероятна — на препоръките и постовете на членовете на американската делегация, участваща в заседанията на Съвета за сигурност през седмицата на събитията в Коста Брава. Тук влизаха и тайните вътрешни дискусии в рамките на делегацията, обобщено предадени от един аташе на име Карпентър. Той бе подчинен на Пиърс, който от своя страна е бил втори по ранг след посланика и името му бе измежду често споменаваните: съветите му бяха стегнати, задълбочени и характерни само за него. И тук именно Бредфорд се натъкна на някакво съкращение в скоби в стенограмата от четвъртък: „(Пр./Ф.К)“.
	Тази бележка бе в края на обширна и недвусмислена препоръка, представена на посланика от Пиърс. Бредфорд не й обърна внимание по-рано, може би поради ненужно усложнената дипломатическа фразеология, но преди няколко часа погледът му остана прикован върху нея. „(Пр./Ф.К)“: _Предадено от Франклин Карпентър_. В превод: Предадена не от старшия съветник на посланика, Артър Пиърс, чиито думи се съдържаха в нея, а от някой подчинен. Което означаваше: Пиърс не е бил там, не е бил, където се е предполагало, че е.
	Бредфорд анализира всеки следващ ред в отчета на делегацията. Откри поставени в скоби още две съкращения Ф. К., отнасящи се до четвъртъка, както и още три за следващия ден, петък. _Петък_. След това си спомни очевидното и се върна на началото на седмицата. Ставаше дума за края на годината; операцията при Коста Брава беше проведена през нощта на четвърти януари: неделя. _През почивните дни_.
	В сряда не е имало заседание на Съвета за сигурност, защото повечето делегации, чиито членове все още си говореха, бяха дали дипломатически приеми по случай Нова година. В четвъртък — първия ден на новата година, сякаш за да покаже пред света, че ООН има желание да го поздрави по сериозен начин, Съветът беше подновил заседанията си, както и в петък, но не в събота и неделя.
	Следователно, ако Артър Пиърс не е бил там, където се е предполагало, че е, и ако е инструктирал свой помощник да изкаже мнението му, той е могъл да напусне страната в четвъртък вечерта, разполагайки по този начин с пет дни за Коста Брава. Ако, ако… ако. _Двусмисленост?_
	В този момент Бредфорд се беше обадил на Хейвлок, който му каза какво да търси по-нататък. Куклата.
	Късният час, разбира се, нямаше значение. Бредфорд събуди телефонния оператор от нощната смяна и му нареди да се свърже с Франклин Карпентър, където и да се намира. Осем минути по-късно операторът се обади. Франклин Карпентър е напуснал Държавния департамент преди четири месеца. На телефонния номер от кадровото му досие никой не се е обаждал и се оказало, че телефонният пост е закрит. Тогава Бредфорд даде името на единствения друг член, регистриран като присъстващ в американската делегация на заседанието на Съвета за сигурност онзи четвъртък — аташе с нисък ранг, който без съмнение все още се намираше в Ню Йорк.
	Операторът позвъни отново в пет и петнайсет сутринта, а на линията бе аташето към ООН.
	— Обажда се помощник държавният секретар Бредфорд…
	Първоначалната реакция на мъжа беше изумление, примесено със сънливост и страх. Бредфорд трябваше да говори няколко минути, за да го успокои, опитвайки се да го върне към онези дни преди почти четири месеца.
	— Можете ли да си ги припомните?
	— Мисля, че мога донякъде, разбира се.
	— Направи ли ви впечатление нещо необичайно към края на седмицата?
	— Не се сещам за нищо, сър.
	— Американската група за тези заседания — интересуват ме главно дните четвъртък и петък — се е състояла от посланика, старшия съветник на Държавния департамент Артър Пиърс, вас самия и един мъж на име Карпентър, така ли е?
	— Бих разменил реда на последните двама. Аз бях най-младшият служител тогава.
	— И четиримата ли присъствахте всеки ден?
	— Ами… мисля, че да. Трудно ми е сега да си припомня с подробности дни отпреди четири месеца. Но филмовите материали за новините могат да дадат отговора на този въпрос.
	— Четвъртъкът беше първият ден на годината, това не може ли да ви помогне?
	Аташето се замисли, преди да отговори. Но когато го направи, Бредфорд затвори очи.
	— Да — каза той. — Сега вече си спомням. Може и да съм бил регистриран в състава, но не бях там. Бялата Светкавица… извинете ме, сър, съжалявам.
	— Знам кого имате предвид. И какво точно е направил помощник-секретарят Пиърс?
	— Той ми нареди да излетя за Вашингтон, за да напиша анализ на общото състояние в Близкия изток. Прекарах почти целия уикенд върху него. И след това, представете си, изобщо не го използва. Мисля, че и до днес не го е използвал.
	— Имам един последен въпрос — каза спокойно Бредфорд, опитвайки се да овладее гласа си: — Какво точно означава, когато препоръките на някой от екипа се представят на посланика от някой друг по време на заседанието?
	— Този въпрос е лесен. Старшите съветници се опитват да предугадят предложенията на противната страна и да разработят стратегия или направят контрапредложения за тяхното блокиране. И в случай че някой от старшите съветници отсъства от залата, когато бъде направено неприемливо предложение, неговата разработка е на разположение на посланика.
	— Не крие ли това някакви опасности? Не би ли могъл някой просто да напише нещо и да го представи като официален материал на друг член?
	— О, нещата не стоят точно така. Тези препоръки не се подмятат насам-натам. Присъствието в момента е задължително. Предположете например че посланикът одобри някакъв аргумент, реши да го използва, но го контрират с нещо, на което не може да отреагира. Той би искал отговорното лице да влезе на заседанието, за да го измъкне от неприятната ситуация.
	— Помощник-секретар Пиърс е оставил няколко препоръки, както ги нарекохте, за заседанията в четвъртък и петък.
	— Това е нормално. Той прекарва колкото в залата, толкова и извън нея. Трябва да призная, че е страхотен в дипломатическото фоайе. Прекарва голяма част от времето си там, уговаряйки дявол знае кого, но го прави успешно. Мисля, че е много ефективен там; искам да кажа, че е много впечатляващ. Даже и Съветите го харесват.
	_Разбира се, г-н аташе. И то го харесват толкова много, че спорните предложения могат да бъдат избегнати по предварителна договореност_, си каза Бредфорд.
	— Помня, че ви обещах, че това беше последният въпрос, но мога ли да задам още един?
	— Няма да възразя, сър.
	— Какво се случи с Карпентър?
	— О, и аз страшно бих искал да знам. Бих искал да го намеря. Мисля, че той направо рухна.
	— Какво значи това?
	— Съпругата и децата му загинаха при автомобилна злополука няколко дни преди Коледа. Как бихте приели три ковчега пред коледната елха с неразопаковани подаръци?
	— Страшно съжалявам!
	— Но той прояви голяма твърдост и се върна на работа скоро след това. Е, разбира се, всички ние се съгласихме, че това е най-добре за него. Да е с хора, които не са безразлични към него, а не сам.
	— Мога ли да предположа, че помощник-секретарят Пиърс е бил съпричастен на това настроение?
	— Да, сър. Той беше човекът, който го убеди да се върне на работа.
	— Разбирам.
	— Но една сутрин той просто не се появи. На следващия ден получихме телеграма — подаваше оставка, която влизаше в действие незабавно.
	— Малко необичайно, дори не съвсем редно, струва ми се?
	— След онова, което преживя, не мисля, че някой се е вълнувал за формалната страна на нещата.
	— И помощник-секретарят отново се съгласи?
	— Да, сър. Всъщност той сам предложи да оставим нещата така, защото Карпентър просто изчезна. Надявам се, че е добре.
	_Мъртъв е, г-н аташе. Куклата е мъртва_.
	Бредфорд продължи да работи след разговора. Слънцето изгря, а очите започнаха да го болят от напрежението. Съсредоточи се върху времедиаграмите за нощта, когато бе предадена паролата „Двусмисленост“ и когато заповедта, с която Хейвлок се обявяваше за „неспасяем“, бе изпратена в Рим. Анализът им разкри онова, което очакваше да намери: Артър Пиърс не е бил в Ню Йорк, а във Вашингтон — в кабинета си на петия етаж и, естествено, се е регистрирал на излизане малко след пет часа вечерта, заедно с неколцина други служители. Колко просто трябва да е било да излезе с тълпата, да се подпише в присъствената книга и веднага да се върне обратно. Сигурно е останал там през цялата нощ, а на сутринта се е подписал отново на влизане, окончателно маскирайки следите си. Точно както той — помощник-секретарят Емъри Бредфорд — можеше да постъпи тази сутрин.
	След това се върна на военната му кариера — безпрецедентно досие, после на служебното досие в Държавния департамент — цял поменик от постижения, и завърши с ранните му години, описанието, на които се четеше като официално документирана възхвала на Джек Армстронг, момчето — олицетворение на цяла Америка. Къде, за Бога, се криеше връзката с Москва?
	В осем часа разбра, че повече не може да се съсредоточава и се отпусна в креслото, за да дремне. В осем и трийсет и пет го разбуди шумът зад вратата на кабинета му. В Държавния департамент започваше нов ден. Някой там, навън, правеше кафе, наливаше го по чашите, друг проверяваше кабинетите, пристигащите секретарки съставяха разписанията за деня на своите шефове, които скоро щяха да се появят в колосаните си ризи. Една нова, неписана, но приета от всички мода бе възприета от всички в Департамента: накъдрената коса, крещящите вратовръзки и рошавите бради бяха негласно забранени. Той стана и излезе от кабинета си, за да поздрави секретарката — жена на средна възраст, която остана изненадана от външния му вид. В същото време разбра какво впечатление прави: без вратовръзка, по риза с къси ръкави, с тъмни кръгове около очите, разрошена коса и набола брада.
	Помоли за кафе и тръгна към мъжката тоалетна, за да се измие и пооправи, доколкото може. И докато минаваше през големия офис, покрай бюра, секретарки и пристигащи на работа служители, той усещаше погледите им върху себе си. „Само да знаехте“, каза си той наум.
	Около десет часа, помнейки за предупреждението на Хейвлок, той излезе до кабината на телефонен автомат и разпореди да му бъдат изпратени кино и фотоматериалите от Ню Йорк. След това потисна изкушението да се обади на Президента. Не позвъни на никого.
	Сега поглеждаше нетърпеливо часовника си. Беше дванайсет и двайсет и пет — само три минути след като го бе погледнал предишния път. Совалката излиташе на кръгъл час от Ню Йорк, но с кой ли полет щяха да му изпратят материалите?
	Мислите му прекъсна леко почукване на вратата и той усети как сърцето му забива ускорено.
	— Влезте!
	Беше секретарката му, която го погледна, както го поглеждаше всяка сутрин: със загриженост в дълбоките си очи.
	— Излизам на обяд, о’кей?
	— Разбира се, Лиз.
	— Да ви донеса ли нещо?
	— Не, благодаря.
	Жената се поколеба за миг на прага на вратата и след кратка пауза запита:
	— Добре ли сте, мистър Бредфорд?
	— Разбира се, чудесно.
	— Има ли нещо, което мога да направя за вас?
	— Не се безпокой за мен и отивай да обядваш — каза й и направи неуспешен опит да се усмихне.
	— В такъв случай ще се видим по-късно.
	_Само да знаеше_, помисли си той.
	В този миг иззвъня телефонът. Беше службата за сигурност на етажа, която му съобщи, че е пристигнала ненадписана пратка за него от Ню Йорк.
	— Подпишете се за нея и ми я изпратете с охрана, ако обичате.
	Седем минути по-късно беше поставил касетата във видеото и на екрана на телевизора му се появи залата, в която се провеждаха заседанията на Съвета за сигурност при ООН. В долния край на картината мигаше дата: Вторник, 30 декември, 2:56 следобед. Поводът за заседанието бе обръщение на посланика на Саудитска Арабия. Няколко минути след началото на речта му камерата се насочи за панорамна снимка, за да се види реакцията: първо, израелската делегация, после египетската, последвана от американската. Бредфорд натисна бутона „Пауза“ на дистанционното и внимателно разгледа кадъра. И четиримата представители бяха на местата си — посланикът и старшият му съветник Артър Пиърс на преден план, а малко зад тях — още двама мъже. Нямаше никакъв смисъл да се наблюдава или изслушва по-нататък станалото във вторник, 30 декември; Бредфорд пусна картината да върви, взе дистанционното в ръка и натисна бутона за бързо превъртане напред. Образите по екрана се замятаха. След малко отпусна бутона — саудитският представител си беше все там. Беше готов да превърти отново напред, но обективът на камерата се премести и той отново видя американската делегация. Артър Пиърс го нямаше.
	Бредфорд върна назад лентата, спирайки на няколко места и накрая намери онова, което търсеше и което знаеше, че ще открие. Служител на Държавния департамент не напуска мястото си по време на приятелска реч, без да предложи поне някакво обяснение. И той видя момента. Пиърс погледна часовника си в мига, когато се надигаше, после се наведе към ухото на посланика и нещо прошепна, след това повтори процедурата с мъжа зад него — очевидно бе младшият аташе, който кимна. По уредбата се разнесе женски глас: „Беше ни съобщено, че има телефонно обаждане до американската делегация, може би от самия държавен секретар, който вероятно ще пожелае да регистрира своя коментар на достойното за похвала обръщение на Ибн Кашани.“
	Бредфорд натисна отново бутона за бързо превъртане напред, после пак и пак. Обръщението свърши, много делегации се изправиха за овации. Артър Пиърс не се беше върнал.
	Четвъртък, 1 януари, 10:43 сутринта. Новогодишни поздравления от председателя на Съвета за сигурност. Пиърс не е сред американската делегация. На неговото място седи някакъв мъж — най-вероятно Франклин Карпентър — който по-рано седеше зад посланика, сега той е до него и държи в ръцете си някакви документи.
	Петък, 2 януари, 4:10 следобед. Провокационна реч от представителя на Северна Корея, която налага използването на слушалките за превода. Пиърс не е сред членовете на делегацията.
	Понеделник, 5 януари, 11:43 сутринта. Пиърс отсъства.
	Понеделник, 5 януари, 2:16 следобед. Пиърс отсъства.
	Понеделник, 5 януари, 4:45 следобед. Пиърс е на стола си и клати глава отрицателно в отговор на коментара на посланика по повод изявлението на делегата от Йемен.
	Бредфорд изключи видеото и погледна плика със снимки от новогодишните приеми. Нямаше нужда от тях — той знаеше, че помощник-секретарят на американската делегация няма да се появи на нито една.
	Защото по това време се е намирал в Коста Брава.
	Имаше още една проверка, но с компютрите тя щеше да отнеме по-малко от минута. Бредфорд се пресегна към телефона, поиска да го свържат с транспортния отдел, направи заявката си и зачака, като разтърка очи и усети, че дишането му е учестено. Четиридесет и пет секунди по-късно получи отговора: „Във вторник, тридесети декември, е имало пет полета от Ню Йорк за Мадрид: в десет часа, в дванайсет, в един и петнайсет, в два и трийсет и в пет и десет… В понеделник, пети януари, е имало четири полета от Барселона през Мадрид, започвайки в седем и трийсет сутринта, кацане летище «Кенеди» в дванайсет двайсет и една източно време; в девет и петнайсет сутринта, кацане «Кенеди» в три, нула, нула източно време…“
	— Благодаря — прекъсна потока информация Бредфорд. — Научих каквото ми трябва.
	Наистина беше научил. Пиърс беше взел полета във вторник пет и десет следобед за Мадрид и се беше върнал с полета в понеделник девет и петнайсет от Барселона, което му бе дало възможност да се появи в ООН малко преди 4:45 източно време. Някъде из списъците на пасажерите щеше да се открие пътник, чието име по никакъв начин не би могло да бъде свързано с това на помощник-секретаря на делегацията.
	Бредфорд се завъртя в стола си, пое въздух дълбоко и погледна през големия прозорец върховете на дърветата долу по улиците на Вашингтон. Беше време да излезе на една от тези улици и да намери нова телефонна кабина. Хейвлок трябваше да знае. Той стана и заобиколи бюрото си, упътвайки се към сакото и палтото си, които небрежно бяха преметнати през облегалката на един стол до стената.
	Вратата се отвори, без да се почука, и помощник държавният секретар замря. Всичките му мускули се парализираха. Там, на прага, затваряйки вратата и облягайки се на рамката, стоеше още един помощник държавен секретар с бял кичур в тъмната си коса. Беше Пиърс. Стоеше вдървен, с неподвижен студен поглед, малко изморен и с равен глас, който каза:
	— Изглеждаш изтощен, Емъри. Освен това нямаш опит. Изтощението и липсата на опит са опасна комбинация — в съчетание те водят до грешки. Защото, когато задаваш въпроси на подчинените, би следвало да помниш, че е необходимо да се запази тайната. Онзи младеж, който зае мястото на Карпентър, беше много възбуден тази сутрин.
	— Ти си убил Карпентър — прошепна Бредфорд, възвръщайки гласа си. — Той не е подавал оставка, а ти си го убил.
	— Той изживяваше голяма емоционална драма.
	— О, Господи… Жена му и децата му, ти си направил и това, нали?
	— Човек трябва да планира, да създава ситуации, да прави другите зависими от него. Мисля, че и ти би приел това, нали? Ти никога не си се замислял за тези неща! А колко души си убил сам ти? Преди тържествата по случай смяната на възгледите, искам да кажа. Аз бях там, Емъри. Видях какво направи.
	— Но ако си бил там…
	— Ненавиждах всеки миг. Бях побъркан от похабяването на човешки живот, от жертвите… и на двете страни. А също и от лъжите. Вечно лъжи — идващи от Сайгон или Вашингтон. Това беше просто една касапница за деца — нашите и техните.
	— Защо точно _ти_? Не намерих нищо, което да го обясни. Защо ти?
	— Защото това беше моята задача. Ние сме от двете страни на барикадата, Емъри, и аз вярвам в моята кауза много повече, отколкото ти в твоята. Това е разбираемо: ти знаеш как стоят нещата тук и не можеш да направиш нищо. А аз мога и ще го направя. Този свят може да тръгне по по-добър път от вашия. И ние ще се погрижим за това.
	— _Как?_ Като го вдигнете във въздуха? Като ни въвлечете в ядрена война, каквато никога не трябваше да има?
	Пиърс стоеше неподвижен, с поглед, забит в очите на Бредфорд.
	— Значи е вярно — каза той тихо. — Те са го постигнали.
	— И ти не знаеше това… О, Боже мой!
	— Не се самообвинявай, и без това бяхме близко. Казаха ни — на мен ми казаха — че той е полудял, че разработва стратегия, толкова неприемлива, че светът ще почувства отвращение, а на Съединените щати никой повече няма да повярва. Когато работата приключи и документите попаднат в ръцете ни, ще разполагаме със средството да диктуваме или да унищожим, а решението кое да е ще бъде наше. Но и в двата случая това ще е краят на вашата система и тя ще бъде изтрита от лицето на земята, която опустошихте.
	— Ти грешиш… ти си толкова заблуден — прошепна Бредфорд. — Велики грешки — _да_! Лоша преценка — _да_!… Но ние имаме доблестта да погледнем нещата в очите. В крайна сметка ние винаги се обръщаме с лице към нашите дела.
	— Само когато ви разобличат. Защото вие не притежавате смелостта да допуснете провала, а без това не може да се спечели.
	— И ти мислиш, че потисничеството е отговорът? — изрева Бредфорд. — Мислиш, че ако запушите устата на хората, те няма да бъдат чути?
	— Няма да бъдат чути, от когото трябва — това е практическият отговор. Вие никога не сте ни разбирали. Вие четяхте книгите ни, но не схващахте техния смисъл — харесваше ви да пренебрегвате спецификата. Маркс го е казал, Ленин го потвърди — но вие не слушахте. Нашата система е в постоянен преход и трябва да мине през няколко фази, докато стигне състоянието, когато промените повече не са необходими. И един ден ние ще постигнем нашата свобода, но тя няма да е като вашата. Няма да е толкова куха.
	— Та вас ви хранят с лъжичка! Нямало да има промяна! Хората трябва да се променят. Всеки ден! Според времето, според раждаемостта, според смъртността… според нуждите! Не можете да ги превърнете в автомати, те няма да го допуснат! Това е, което вие не можете да разберете. Вие сте тези, които се боят от провала. И не допускате никой да спори с вас!
	— Няма да допуснем да спорят с нас тези, които са готови да затрият повече от шейсет години надежда и прогрес. Нашите велики учени, лекари, инженери… родителите им в по-голямата си част даже не можеха да четат.
	— И вие научихте децата си да четат, а после забранихте книгите!
	— Мислех, че си по-добър, отколкото се оказа. — Пиърс направи няколко крачки към вътрешността на стаята. — Не можахте да го намерите, нали? Той създаде ядрените си чернови и после се скри. И не знаете нито на кого друг ги е показал, нито дали вече не ги е продал някому. И сега сте в паника.
	— И ти не можеш да го намериш. Ти сам го изгуби.
	— Но ние знаем кой е той. Изучихме навиците му, нуждите му, таланта му. Както всички изключителни мъже, той мисли по сложен начин, но е предсказуем. Ще го намерим. Ние знаем какво да търсим, за разлика от вас.
	— В такъв случай той ви е предал.
	— О, това е само временно състояние на нещата. Неговият спор е с бюрокрацията и с лишените от всякакво въображение началници, но не с целите, които стоят пред страната. Когато дойде при мене, аз можех да го задържа, но реших да не го правя, защото онова, което ми предложи, имаше много висока цена. Разбираш ли, той вярва в нас, а не във вас — определено не във вас, никога не във вас. Дядо му е бил крепостен селянин на княз Волошин. Бил е обесен от този велик благородник, защото е откраднал глиган през зимата, за да нахрани семейството си. Той няма да се обърне срещу нас.
	— Кои сте вие? Москва не ви признава, поне това научихме благодарение на Коста Брава. КГБ не е имало нищо общо с Коста Брава — тази операция никога не е била санкционирана.
	— Не от някого, с когото имате връзка. Те са стари и уморени, склонни са на компромиси. Загубиха от погледа си нашите перспективи… ако щеш, съдбата ни. Но не и ние — Пиърс погледна телевизионния монитор и видеокасетофона до него, а след това касетата на бюрото на Бредфорд. — Филмовият архив на телевизионна компания? Записи, които впоследствие могат да се използват за решаване на спорни въпроси… или да се разследва нечия смърт. Много добре, Емъри. — Агентът вдигна поглед. — Или можем да добавим още нещо — да се установи нечие изчезване. Да, те биха могли, за разлика от онова недоразумение, наричано посланик. Той щеше да провери записките си, щеше да види, че съм му дал най-добрите аргументи за онези сесии и щеше да се закълне, че съм бил там. Може да ти се стори забавно, но често съм говорил с истинските ми съюзници там, във фоайетата, и съм им казвал да я карат по-леко с него, да му позволяват да се наложи в някоя дреболия. Той ми беше като дар от небето.
	— Не ми е забавно.
	Пиърс се приближи до Бредфорд и застана директно срещу него.
	— Хавличек се върна, нали?
	— Кой?
	— Предпочитаме истинското му име. Михаил Хавличек, син на Вацлав, враг на държавата, кръстен на чичо си от Ровно — от другата страна на Карпатите. Нали знаеш, Михаил е руско име. Не е чешко. От друга страна, вероятно не знаеш това — вие обръщате толкова малко внимание на произхода. При малко по-различни обстоятелства той би могъл да стои на моето място. Той е талантлив и съжалявам, че е толкова объркан. Тука е, нали?
	— Не знам за какво говориш.
	— Хайде, хайде, Емъри. Онази възмутителна история, излязла във вестниците, това толкова неловко извършено хвърляне на пепел в очите от страна на Департамента като реакция на убийството в Морнингсайд Хайтс. Онзи стар евреин е знаел нещо, нали? А патологическият убиец Хавличек му пръснал главата, за да разбере какво е то. И после вие го прикривате, защото той е разбрал за вас, а без съмнение е намерил и момичето в добавка. Сега вече имате нужда от него, иначе с вас е свършено. Споразумели сте се, без съмнение. Казали сте му истината, не сте имали друг избор. И всичко отново се връща на Коста Брава, нали?
	— Ти се връщаш на Коста Брава!
	— Разбира се. Ние бяхме на прага на пълното компрометиране на един от най-влиятелните хора на Запада. Искахме само да сме сигурни, че всичко ще стане както трябва. Вие не можете да го направите. Ние можем.
	— Но не знаете защо. Още не знаете защо!
	— Това е без значение, не разбираш ли? Той постепенно полудяваше. Вие, с вашите очаквания на необикновеното, го тласкахте нататък. А той беше един надарен човек, който вършеше работа за двайсетима. Това е грузинският синдром, Емъри. Сталин бърбореше несвързано като идиот, когато го убиха. Всичко, което трябваше да направим по отношение на Матиас, бе да подхранваме фантазиите му, да отстъпваме пред всяка негова прищявка, да проявяваме разбиране към неговите тревоги, да споделяме подозренията му… да окуражаваме лудостта му. Защото неговата лудост компрометира тази страна като луда.
	— Сега вече няма компромиси. Единствено анихилацията. Унищожението.
	Пиърс бавно кимна с глава.
	— Това е рискът, разбира се, но човек не бива да се страхува от провал.
	— Така може да говори само луд!
	— Изобщо не е така. Става дума за вашето унищожение, за вашата анихилация. Съдът на световното обществено мнение, към който толкова често се обръщате, хленчейки, ще се погрижи за това. А точно в този момент единственото, което има значение, е да се открие човекът, съумял да насочи Антон Матиас по пътеката на собственото му разпадане, защото на нас ни трябват онези документи. Не се безпокой за Хавличек, вие смятахте да го обявите за „неспасяем“, не ние.
	— Но вие го направихте! _Ти_ го направи! Ти го направи неспасяем.
	— В онзи момент екзекутирането му беше правилното решение. Сега вече не е. Сега той ще ни помогне. Аз не се шегувах преди малко: той е един от най-талантливите агенти, които някога сте имали, той е завършен ловец. С неговия опит и с онова, което ние знаем, ние ще намерим човека, поставил това правителство на колене.
	— Аз казах на другите кой си ти! — прошепна Бредфорд — те знаят какъв си!
	— В такъв случай щях да бъда прехванат на летището особено на летището — а това не стана. А ти нищо не си казал, защото допреди няколко минути не си знаел. Аз съм твърде значителна фигура, за да се хвърлят върху мен подозрения от такъв като тебе. Ти направи много грешки, повече няма да можеш. Този град не те харесва, г-н помощник-секретар.
	— Хейвлок ще те убие в мига, когато те види.
	— Не се съмнявам, че би го направил, ако ни види, но това си е негов проблем, нали така? Ние познаваме Хавличек, а не той нас, или конкретно мен. И това го поставя в по-неизгодна ситуация. Ще го наблюдаваме, това е единственото, което трябва да се направи.
	— Никога няма да го откриете! — Бредфорд се хвърли наляво, но беше блокиран от Пиърс, който го блъсна към стената.
	— Недей, Емъри. Ти си изморен и много слаб. Преди да надигнеш глас и ще умреш. Казваш, не можем да го открием. Е, колко „стерилни“ дома има? От „Първи стерилен“ до „Седемнайсети“. А и кой ще се осмели да не ми каже — на мен, човек, имащ отношение към толкова много бягства на дипломати. Веднага ще науча кои са свободни. Та аз лично съм довел толкова ценни бежанци — или поне така мислят. — Пиърс направи няколко крачки и отново се озова пред Бредфорд: — Не, не умирай. Кажи ми. Къде се намира този унищожителен документ? Предполагам, че е фотокопие. Защото оригиналът виси над главите ви като атомен меч на една безкрайно тънка нишка.
	— Там, където никога няма да го намериш.
	— Вярвам ти — каза пътешественикът. — Но ти би могъл.
	— Невъзможно е… дори да бях пожелал.
	— За нещастие, вярвам и на това.
	Чу се остър звук в мига, когато Пиърс изхвърли дясната си ръка, хвана голата ръка на Бредфорд и заби дланта си в нея. Едновременно с това движение агентът натисна лявата си ръка върху устата на Бредфорд и изви тялото на помощник-секретаря настрани. След секунда очите на Бредфорд се разшириха и след малко се затвориха, а от гърлото му се разнесоха приглушени задавени звуци. Той се отпусна на пода, а Пиърс изтегли скритата в дланта си игла. После изтича до бюрото и взе касетата със записа. Под нея имаше бележка, написана на служебна бланка. Той протегна ръка за слушалката на телефона, натисна бутона за външна линия и набра номера:
	— Федерално бюро за разследване, Ню Йорк — отговори някакъв глас.
	— Отделът за вътрешна сигурност, моля. Агент Ейбрамс.
	— Ейбрамс — чу се мъжки глас няколко секунди по-късно.
	— Пътуването мина успешно, надявам се?
	— Полетът мина гладко — чу се отговорът. — Давай нататък.
	— Има един служител в телевизионна компания — продължи Пиърс, четейки от бланката — някой си Р. Б. Денинг в отдел „Новини“ на „Транс Американ“. Той е доставил погрешно архивен запис в Държавния департамент на един неуравновесен човек на име Бредфорд, чиито мотиви са в ущърб на интересите на правителството на Съединените щати. Лентата е унищожена от Бредфорд в пристъп на ярост, но за доброто на отдел „Новини“, всъщност и на цялата компания, е добре официално да се посъветва Данинг да не казва нищо. Държавният департамент счита за наложително да се ограничи разпространението на притеснителната информация и така нататък и така нататък. Считай това за много зелена светлина.
	— Ще се свържа с него веднага, дори ако е на второто си мартини.
	— Може да добавиш, че Департаментът ще преразгледа контактите си с „Транс Ам“ за в бъдеще, ако те продължават да предоставят материали на компанията, без да съгласуват заявителя по съответните канали. Обаче, ако всички сътрудничат за благото на компанията…
	— Картината е ясна — прекъсна го _поменятчикът_ от Ню Йорк. — Веднага се захващам.
	Пиърс остави слушалката, отиде до телевизионния монитор и внимателно го избута обратно до стената. Щеше да отнесе видеото в друг офис. Лентата нямаше да се намери, нито щеше да има начин, по който да се открие откъде е дошла.

	* * *

	Не се разнесе продължителен, агонизиращ писък, нито вик на протест срещу боговете или смъртните. Чу се само звукът на строшено стъкло, когато през огромния прозорец на седмия етаж на Държавния департамент излетя едно тяло и полетя към земята.
	Онези, които го бяха видели тази сутрин, си казаха, че това е начинът, по който е трябвало да си отиде — в един момент на умопомрачение, на абсолютно отчаяние, на желание нещата да приключат, на нежелание да мисли повече. Напрежението беше стигнало пределната си точка — той така и не беше се възстановил след онези дни на търсене на душата си през шейсетте години, всички знаеха това. Беше човек, чието време е дошло и си е отишло, а той така и не разбра ролята, която е играл при неговото идване и заминаване. Същественото му се беше изплъзнало: накрая той остана само един глас от сенките, един глас, обезпокоителен за мнозина, но игнориран от много други, защото той не можеше да направи нищо.
	Пресата излезе с големи заглавия във вечерните си издания, некролозите бяха от съчувствени до хладни, в зависимост от тона на редакционната статия. Но нито един некролог не беше много дълъг, защото малцина се развълнуваха от събитието. Човешката непоследователност бе несъвместима с онзи най-желан политически грях: промяната поради новите обстоятелства. Да се промениш, значи да си слаб. Ние искаме или Исус, или каубоя с твърдата челюст! Кой, по дяволите, може да бъде и двамата?
	Помощник държавният секретар Емъри Бредфорд, който от заклет ястреб се бе превърнал в състрадателен гълъб, беше мъртъв. Сам беше отнел живота си, разбира се.
	А на масичката под телевизионния монитор не се намери никакъв видеокасетофон. Оказа се, че е бил занесен не където трябва — един служител от третия етаж потвърди оригиналната си заявка. Мониторът беше избутан обратно в ъгъла. Очевидно останал неизползван.


	30

	— Не можеше да го предотвратиш — каза Джена твърдо, изправена пред Хейвлок, който седеше зад бюрото. — Не ти беше разрешено да ходиш в Държавния департамент и ти се съгласи с това условие. Ако агентът те беше видял там, той или щеше да те убие на място и да остане, където си е, или щеше да избяга и да отиде в Москва. Ти искаш да го намериш, но в никакъв случай не бива да бъдеш видян.
	— Може би не съм бил в състояние да го спася, но можех да направя смъртта му… живота му изпълнен с повече смисъл, отколкото е сега. Защото той искаше да ми каже, а аз му забраних да го направи. Той каза, че този телефон е стерилен като дома, а аз не се съгласих.
	— Не, ти каза нещо _друго_. Ти му каза, че неговият телефон, неговият кабинет може да не са чисти. Ти взе логичното решение въз основа на опита си през годините. А аз продължавам да вярвам, че във вашия Държавен департамент има _поменятчики_, които биха излъгали заради онзи човек и биха монтирали подслушвателно устройство, ако той поиска.
	— Знаеш ли, един параноик на име Маккарти говореше подобни неща преди години и буквално раздели страната ни на две. Пося страх и безпокойство навсякъде.
	— Може той сам да е бил такъв. Кой друг би могъл да го направи по-добре?
	— Възможно е. _Поменятчикът_ по същество е тотален патриот. Той ще поиска клетва за вярност всеки път, защото няма морални задръжки да подпише такава, когато се наложи.
	— Ето такъв трябва да търсиш сега, Михаил. Абсолютен патриот, човек с безукорно чисто досие. Той би могъл да бъде агентът къртица.
	— Ако мога да разбера какво е чакал Бредфорд вчера, мисля, че ще имам и двете. Той спомена, че ще разбере „късно сутринта“. Това означава, че е очаквал нещо, което да му разкрие къде не е бил някой от заподозрените от петия етаж. От службата за сигурност на пропуска казаха, че за Бредфорд е пристигнал пакет в дванайсет и двайсет и пет, но никой не знае какво е имало в него и, естествено, пакетът по-късно не е бил намерен.
	— Не е ли имало обратен адрес или име на компанията?
	— Дори да е имало, никой не го е забелязал. Донесен е бил от куриер.
	— Защо не провериш фирмите, които предлагат подобни услуги? Все някой може да си спомни цвета на униформата на куриера, а това може да стесни допълнително кръга на разследването.
	— Тя не е била типичен куриер. Била е облечена в палто от туид с кожена яка и единственото, което на пропуска си спомнят за нея, е, че е била много шик за подобна работа.
	— Много „шик“?
	— Привлекателна и интелигентна. Мисля, че става дума горе-долу за това.
	— Нечия секретарка.
	— Да, но чия? Към кого би се обърнал Бредфорд, какъв вид доказателство е търсил?
	— Какъв е бил размерът на пакета?
	— Служителят от охраната, който го е приел, казва, че е бил голям плик с уплътнение, издут на дъното и доста дебел в останалата част. Документи и нещо друго.
	— Документи? — каза Джена. — Вестници? Не е ли възможно да се е свързал с някой вестник?
	— Напълно е възможно да е искал изрезки, в които се разказва за събития отпреди четири месеца. Но може да е поръчал данни от ЦРУ — той има приятели там. Нещо от техния архив, което има отношение към уликите срещу тебе или може би към Коста Брава… нещо, което сме пропуснали навремето. От друга страна, може да е решил да прави проверки по болниците, по планинските хижи, предградията на някои малък град, списъка на предстоящите дела за развод — които се гледат в отсъствие на заинтересованите страни — резервациите за карибските курорти, подписи върху сметки от ресторант или бар, показания от управители на салони или плажни спасители, които припечелват по някой долар от това, което си спомнят. Всичко, което казах, е възможно, защото може да има отношение към някого в тези досиета. — Майкъл докосна с ръка материалите, натрупани върху бюрото му, и прекара палец по ръба на една от папките. — А има и десетки други възможности, за които не се сещам в момента — Той се облегна в креслото и подпря брада на сплетените си пръсти. — Нашият човек е добър, Джена. Той ще се покрие със слой невидима боя.
	— Тогава нека се захванем с нещо друго.
	— Вече съм започнал. Един лекар от Мериленд. Най-почитаният лекар на областта Талбот.
	— Михаил?
	— Да?
	— Преди… нали прочете записа на показанията ти по време на сеансите с теб в клиниката. След Коста Брава.
	— Как разбра?
	— От време на време затваряше очи. Тези страници не са били никак лесни за теб.
	— Не бяха.
	— Разбра ли нещо от тях?
	— Не. Като се изключи описанието на твоето екзекутиране и моята реакция на това, нищо друго.
	— Мога ли да ги прегледам и аз?
	— Не знаеш колко ми се иска да има някаква причина да те спра. Но не мога да го направя.
	— За мен би било достатъчно да кажеш, че не искаш.
	— Не, не е така. Все пак, след като са убивали тебе, редно е да знаеш. — Той отвори едно чекмедже отдясно и извади дебел плик с черни ивици по ръбовете. Подаде й го и погледите им за миг се срещнаха. — Не мога да кажа, че се гордея — каза той. — И ще трябва да живея с този спомен през целия си живот. Знам вече какво означава това.
	— Ще си помагаме един на друг… през целия си живот. Аз също им повярвах.
	Тя отнесе плика на дивана, седна, отвори го и извади няколко папки от него. Бяха номерирани; тя взе първата, бавно се облегна и разгледа предмета в ръцете си като нещо ужасно, но свято. Отвори папката и се зачете.
	Хейвлок не беше в състояние да помръдне и да се концентрира. Той седеше вдървен в креслото, буквите пред очите му бяха размити, думите — лишени от смисъл. Някакви образи от онази страшна нощ се стрелкаха в съзнанието му и се взривяваха в главата му. Както тогава я бе гледал да умира, така сега тя ставаше свидетелка на хода на оголените мисли в един третиран мозък — _неговия_ мозък, неговите най-интимни емоции — и също наблюдаваше как той умира.
	Фразите, писъците отново изплуваха в съзнанието му, но сега и тя ги чуваше. Сигурно беше така, защото сега тя затвори очи и затаи дъх, а ръцете й трепереха. Но продължаваше да чете нататък… и по-нататък. Приключи с третата папка и той изведнъж осъзна, че го гледа втренчено. В ушите му оглушително звучаха писъците — гръмотевици на непоносима жестокост, ек от непростими грешки. Предателство.
	_Бързо си отивай! Бързо умри! Напусни ме бързо! Ти никога не си била моя. Ти си била лъжа, а аз съм обичал една лъжа, но ти никога не беше част от мен!… Защо направи това с нас? С мен? Ти беше единственото нещо, което имах, а сега се превърна в моя личен ад… Умри, иди си!… Не! За Бога, нека умра с теб! Искам да умра… но няма да умра заради тебе!… Само заради мен самия, не, противно на мен самия! Никога заради теб. Ти ми се отдаде, но аз получих една проститутка, аз обладах една проститутка… аз повярвах в една проститутка. Една отвратителна мръсна проститутка!… О, Господи, улучиха я! И пак. Иди при нея! За Бога, иди при нея! Прегърни я!… Не, само не при нея! Свърши се! Свърши се, вече е история и аз повече няма да слушам лъжи. О, Боже, тя пълзи, пълзи в пясъка като ранено, кървящо животно. Жива е! Иди при нея! Прегърни я! Облекчи агонията й… ако трябва дори с куршум! Не! — Отиде си. Вече не мърда, има кръв по ръцете и в косата. Мъртва е, но и част от мен е мъртва. И все пак това вече е минало, както са минало онези… ранните дни… Боже мои, сега я теглят, влачат пронизаното убито животно. Кой? Кои са те? Виждал ли съм… снимки, досиета… не, това няма значение. Знаят ли какво направиха? Знае ли тя? Убийици, проститутка!… Моята единствена любов. Сега това е минало, вече е минало. Убиецът си отиде… любовта също. А проклетият глупак пак оцеля_.
	Беше свършила с документа. Остави последната папка на масичката пред себе си и се обърна към него. Плачеше мълчаливо.
	— Толкова много любов и такава омраза. Омраза и към самия себе си. Не ме принудиха да мина през това, което ти си преживял… не знам, може би дори е по-лесно, макар и по-озадачаващо, да бъдеш жертвата. Но когато удивлението се смени с гняв, тогава аз изпитах същото като теб. Мразех те силно, мразех и себе си заради тази омраза и не можех… просто не можех да забравя любовта, която знаех, знаех, че беше съществувала между нас. Не можеше да е фалшива, тя беше толкова силна, че не можеше да е изцяло фалшива. Но там, на границата, бях обладана от гняв, както и по-късно на летището в Кол де Мулине, когато реших, че си дошъл да ме убиеш. Да ме убиеш с жестокостта, която показа към жената на кея в Чивитавекия. Мернах лицето ти през илюминатора на самолета и — ако има Господ, нека ми прости — видях в тебе врага. Това беше краят на любовта ми.
	— Помня — каза Майкъл. — Видях погледа ти и запомних омразата в него. Опитах се да извикам, опитах се да ти кажа, но ти не можеше да ме чуеш, аз сам не можех да се чуя от рева на самолетния двигател. Но онази нощ очите ти бяха най-страшното оръжие, което някога съм виждал. Усещах, че едва ли ще имам куража да погледна в тях отново и ми се струва, че донякъде това винаги ще бъде истина.
	— Само в спомените ти, Михаил.
	Телефонът иззвъня. Хейвлок не му обърна внимание. Не можеше да свали погледа си от Джена. На третото позвъняване той вдигна слушалката.
	— Да?
	— Хейвлок?
	— Г-н президент.
	— Получи ли информацията за Емъри? — запита Беркуист и в гласа му се долавяше тъга и изтощение, макар също и опит да събере сили.
	— Изобщо не е онова, което ми е необходимо.
	— Това, което ти е необходимо, е свръзка. Ще избера някой тук, в Белия дом, някой с необходимите пълномощия — човек, на когото мога да се доверя. Ще трябва да му бъде разказано всичко, но мисля, че от това не може да се избяга. Бредфорд си отиде и ти имаш нужда от легално действаща свръзка.
	— Не още, сър. И не някой от Белия дом.
	Гласът в слушалката замълча.
	— Заради онова, което Ростов ти е казал в Атина?
	— Не е изключено. Вероятността е малка, но точно сега не искам да я подлагам на проверка.
	— Ти му _вярваш_?
	— Не искам това да ви прозвучи оскърбително, г-н президент, но той беше единственият, който ми каза истината. От самото начало.
	— Защо ще ти казва такава истина?
	— Не съм сигурен. От друга страна, защо е изпратил онази телеграма до „Кон Оп“? И в двата случая информацията се оказа достатъчна, за да ни накара да й обърнем внимание. Това е първата стъпка, когато се изпраща сигнал.
	— Адисън Брукс каза нещо доста близко по смисъл.
	— Той е говорил като дипломат, но е бил прав. _Военная_ не говори с гласа на Москва.
	— Разбирам. Бредфорд… — Беркуист отново замълча за малко, сякаш изведнъж си бе спомнил, че говори за мъртвец.
	— … Бредфорд ми обясни нещата снощи. Значи наистина смяташ, че в Белия дом действа съветски агент?
	— Както вече казах, не съм съвсем сигурен. Но може и да има… а по-вероятно — имало е. Не мисля, че Ростов щеше да подхване сам тази тема, ако не разполагаше с доказателства — минали или настоящи. Той се опитваше да научи нещо, интересуваше го реакцията ми. Истината провокира най-истинските отговори в нашата работа и той разбра това, когато заговори за Коста Брава. В нашия случай не мисля, че следва да поемаме риска.
	— Но как ще действаш в такъв случай? Не можем да допуснем да бъдеш видян, когато обикаляш да разпитваш хората.
	— Разбира се, че не можем, но ще го направя, без да бъда видян. Мога да използвам телефона, ако се направи необходимото. Знам какви въпроси бих искал да задам и знам какво в отговорите ме интересува. От развитието на разговорите ще реша с кого искам да се видя и ще установя контакт с него. Имам опит в тази работа, г-н президент.
	— Не е нужно да ме убеждаваш в това. Е, как да направим необходимото, за което спомена?
	— Дайте ми самоличност и нека да бъда съветник на президента или нещо подобно. Мисля, че практиката Овалният кабинет да провежда дискретни разследвания по определени въпроси не е чак толкова необичайна, нали?
	— Не е, разбира се. Аз разполагам с персонал за това и тези разследвания не са задължително дискретни. В Белия дом всяка седмица се получават стотици документи. По тях трябва да се направят проверки, да се разпитат експерти, да се намери потвърждение на цитирани числа. Не е възможно да се вземат отговорни решения без всичко това. Навремето Линкълн е разполагал с двама младежи, които са се грижили за всичко, включително за черновите на писмата му. Днес разполагаме с десетки помощници, съветници и секретарки на съветниците и те не могат да обработят информацията и наполовина. Отговорът на това, което искаш, е положителен.
	— Какво става, когато някой от помощниците или съветниците ви се обади някому, който има съмнения относно пълномощията на лицето, което го разпитва?
	— Това се случва често, особено с Пентагона, и решението е просто. Учтиво препоръчват на съмняващия се да позвъни на централата на Белия дом и да бъде свързан по вътрешната линия с въпросния помощник или съветник. Това е достатъчно.
	— Да, би трябвало да е достатъчно — съгласи се Майкъл. — Възможно ли е към линиите, вече свързани с този пост, да се добави още една и да бъде включена в номератора на Белия дом, а вътрешният номер да бъде изведен тук?
	— Хейвлок, едно от най-екзотичните удоволствия в това да си президент или приближен на президента е в масата електроника, до която имаш достъп практически мигновено. Ще бъдеш включен в номератора и ще бъдеш свързан към централата на Белия дом до един час. Какво име би искал да използваш?
	— Вие ще трябва да го изберете, сър. Иначе има опасност да се дублирам с някого.
	— Ще ти се обадя пак.
	— Г-н президент, преди да прекъснете разговора…
	— Какво има?
	— Ще имам нужда от едно от онези неща, които не са във вашия речник. Контекстуално потвърждение.
	— Бъди сигурен, че не съм чувал за това. Какво е то?
	— В случай че някой позвъни на централата на Белия дом и попита с какво точно се занимавам, там трябва да има някой, който да го осведоми.
	Президентът отново замълча.
	— Ти беше прав още там, на остров Пуул — каза замислено Беркуист. — Думите казват точно онова, което са, нали? Значи имаш нужда от някой, който да потвърди прикритието ти в контекста на това, което правиш?
	— Точно така, сър.
	— Ще ти се обадя.
	— Мога ли да предложа нещо? — запита бързо Майкъл.
	— Какво?
	— През следващите няколко дни — ако има следващи няколко дни — някой ще се появи в Белия дом при това лице, за което ви помолих, и ще се поинтересува къде се намира офисът ми. Когато той или тя го направи, задръжте го — или задръжте я — защото това ще ни приближи една стъпка по-близо.
	— Ако това се случи — каза Беркуист гневно — който и да е той, може да се окаже удушен от ръцете на едно момче от фермите в Минесота, преди да получиш шанса да разговарям с него. Или с нея.
	— Сигурен съм, че не говорите сериозно, г-н президент.
	— О, може да си сигурен също, че няма да изстрелям ракета с ядрен заряд към Ленинград. Ще ти се обадя по-късно.
	Хейвлок остави слушалката и хвърли поглед към Джена:
	— Сега вече можем да стесняваме кръга. Ще започнем да звъним след час.

	* * *

	— Името ти е Крос. Робърт Крос. Длъжността ти е специален помощник на президента и всички запитвания относно статута и функциите ти тук ще бъдат насочвани към мисис Хауел, която е съветник по вътрешните въпроси на Белия дом. Инструктирана е как да постъпи.
	— А офисът ми?
	— Имаш офис, дори и помощник. Той се намира на пропуска за източното крило. За да се стигне до главния коридор там, е необходим ключ, а твоят човек е инструктиран да арестува всеки, който се появи, за да потърси мистър Крос. Твоят помощник е от поделението на тайните служби тук и в случай че се появи човек, който се интересува от тебе, той ще те уведоми и ще доведе под стража лицето във Феърфакс. Предполагам, че искаш именно това.
	— Така е. Интересуват ме и другите офиси в тази зона. Няма ли да проявят любопитство хората, работещи там?
	— Малко вероятно е. Хората там в по-голямата си част изпълняват временни задачи и всеки от тях работи тихо и незабележимо за другите. Любопитството не се насърчава. И все пак, ако някой го прояви, твоят човек ще има грижата.
	— Звучи ми приемливо.
	— И на мен. Откъде ще започнеш?… Емъри ми показа списъка на исканията ти и ме увери, че ще ти предостави всичко още сутринта. Получи ли каквото ти трябваше?
	— Всичко. Ще започна от секретарката на Бредфорд, а после продължавам с доктора от Мериленд. Интересува ме смъртта на Маккензи.
	— Разнищихме подробно този случай — каза Беркуист. — Обстоятелствата позволяваха да използваме ЦРУ, а тези хора са агресивни, повярвай. Какво търсиш?
	— Не съм сигурен. Някого, който вече не е някъде, може би. Кукла.
	— Няма да се опитвам да го разбера.
	— Все пак може да поискам директната ви намеса в нещо. Споменахте, че Пентагонът често възразява на опитите да бъде разпитван от персонала на Белия дом.
	— Това е характерно за хората в униформа. Мисля, че имаш предвид Комитетите за ядрени кризи. Видях ги в списъка ти.
	— Да, те ме интересуват.
	— Те са много чувствителни на тази тема. Бих казал, с право.
	— Трябва да говоря с всеки член на трите екипа, а това означава петнайсет старши офицери. Можете ли да поговорите с председателя и да го уведомите, че очаквате пълното им сътрудничество с мистър Крос? Не в областта на строго секретната информация, а по-скоро по отношение оценката на текущото състояние.
	— Отново една от онези фрази.
	— Мисля, че фразата обяснява сама себе си, г-н президент. Би помогнало, ако въвлечете под някакъв предлог и Матиас.
	— Добре — отвърна Беркуист бавно. — Ще стоваря и това бреме на великия мъж. Не бих казал, че е типично за мен, но той едва ли ще откаже. Ще поискам съветникът ми по военните въпроси да предаде следното: държавният секретар възлага на онези комитети да подготвят задълбочен анализ на текущото състояние за нуждите на Овалния кабинет. Мисля, че един обикновен меморандум, с който нареждам максимално съдействие в областта извън строго секретната информация, ще свърши работата… Там, разбира се, ще възразят, че става преплитане на функциите. Защото не може да получиш това, без да нарушиш някакви ограничения в допуска.
	— Тогава кажете им да затворят очи по отношение на секретността. Обяснете, че окончателният документ е само за вас.
	— Нещо друго?
	— Психиатричното изследване на Матиас. Бредфорд ми беше обещал да го вземе за мен.
	— Утре ще пътувам за Кемп Дейвид. Ще се отбия по пътя до остров Пуул и ще го донеса лично.
	— И още нещо. Става дума за онази мисис Хауел, която ще поеме запитвания за мен извън охраняваната зона, където е офисът ми. Какво обяснение ще даде тя за моите функции?
	— Единственото, което ще каже, е, че изпълняваш специална задача за президента.
	— Може ли да се промени?
	— По какъв начин?
	— Че изпълнявам рутинна задача. Например че анализирам архивите на проведени заседания с цел попълване архива на Белия дом по различни въпроси.
	— Но ние разполагаме с хора, които непрекъснато се занимават с това. То по същество е политическа дейност: как някой е защитавал дадена теза, защо даден сенатор ни напада и как да му попречим да опита отново.
	— Отлично, поставете ме тогава сред тълпата.
	— Вече си там. Късмет… Макар че сигурно ще имаш нужда от нещо много повече от обикновен късмет. Нашият свят има нужда от нещо повече от късмет. Понякога ми се струва, че имаме нужда от някакво чудо, за да оцелеем още една седмица… Както и да е, дръж ме в течение. Наредил съм да ме свързват с мистър Крос, независимо с какво съм зает в момента.

	* * *

	Секретарката на Бредфорд, някоя си Елизабет Андрюс, си беше у дома, все още под въздействието на шока от сензационната смърт на своя началник. Безброй журналисти й телефонираха и тя покорно и с тъга преразказваше събитията от вчерашния ден, до момента, когато репортерката на едно клюкарско издание, която беше обърнала внимание на семейното положение на Бредфорд, си позволи да намекне за сексуални мотиви.
	— Гадна кучка — каза Елизабет, преди да тръшне слушалката.
	Хейвлок позвъни само двайсет минути по-късно и Елизабет Андрюс не бе склонна да повтаря многократно разказаното още веднъж. Тогава той помоли да му се обади в Белия дом, когато се почувства по-добре, и хитростта сработи. Телефонът в кабинета му във Феърфакс позвъня само шест минути след като Майкъл беше прекъснал разговора с нея.
	— Много се извинявам, мистър Крос. Много ми е трудно в момента, а някои репортери са направо непоносими.
	— Ще бъда възможно най-кратък.
	Тя му разказа за случилото се вчера сутринта, като започва от ненадейното излизане на Бредфорд от кабинета му, когато тя току-що беше дошла на работа.
	— Изглеждаше ужасно. Очевидно не бе спал цялата нощ и беше изтощен, но мисля, че имаше още нещо. Някаква маниакална енергия го беше изпълнила… беше възбуден по някакъв повод. Виждала съм го такъв много пъти, разбира се, но вчера беше някак по-различен. Дори говореше по-високо от обикновено.
	— Това може да се е дължало на изтощението, което често дава подобна реакция — подсказа Хейвлок. — Компенсаторен механизъм, който се включва, защото човек усеща слабост.
	— Може би, но аз не мисля така. Знам, че може да прозвучи страшно, но ми се струва, че той вече е бил взел решението… Ужасно е наистина, но аз вярвам в това. Сякаш беше въодушевен, сякаш очакваше момента, когато това ще се случи. Сигурно ще прозвучи зловещо, но той излезе малко преди десет, като каза, че ще отсъства само няколко минути, но аз сега си мисля, че е слязъл на улицата, за да погледне нагоре към онзи прозорец… и си е помислил „Да, това е!“.
	— А няма ли друго обяснение? Защо например да не е отишъл да се види с някого?
	— Не, не мисля. Попитах го дали отива в друг офис, за да знам къде да му прехвърля телефонните обаждания, но той ми каза, че излиза да вземе глътка въздух.
	— Не спомена ли защо е останал през нощта?
	— Каза само, че е работил, за да навакса изоставането по някакъв проект. Напоследък доста пътуваше…
	— Вие ли организирахте транспорта?
	— Не, обикновено го правеше сам. Както знаете, той често… вземаше някого със себе си. Беше разведен, всъщност няколко пъти вече. Беше много потаен човек, мистър Крос. И мисля, че беше и много нещастен човек.
	— Какво ви кара да мислите така?
	Мисис Андрюс се замисли и продължи с твърд глас:
	— Емъри Бредфорд беше изключително умен, но не беше достатъчно оценен. Преди да се реши да каже истината, такава, каквато я виждаше, той имаше голямо влияние в този град, но когато аплодисментите утихнаха, всички се отдръпнаха от него.
	— Вие отдавна ли работите при него?
	— От доста време. Всичко стана пред очите ми.
	— Можете ли да ми дадете примери на отдръпването на хората, за което споменахте?
	— Разбира се. Ще започна с това, че непрекъснато го игнорираха за неща, в които той имаше голям опит. Освен това той често пишеше писма, в които коригираше различни влиятелни хора — сенатори, конгресмени, техните секретари — допуснали глупави грешки при интервюта или на пресконференции, но едва ли един на десет реагираше или отговаряте с благодарствено писмо. Той обичаше да гледа сутрешните телевизионни програми, когато стават най-големите гафове — точно както бе направил вчера, почти до самия си край — и да диктува, както той се изразяваше, уточнения. Те винаги бяха в сдържан тон, внимателни, никога агресивни и макар много от уточненията му да биваха използвани впоследствие, той не получи нито една благодарност.
	— Значи вчера сутринта е гледал телевизия?
	— Преди това да се случи. Искам да кажа, че мониторът беше изтеглен пред бюрото му. След това го е върнал на мястото му… преди… До последния миг не е можел да изневери на навиците си. Искаше хората да бъдат по-добри, отколкото са, искаше правителството да е по-добро.
	— А имаше ли някакви бележки на бюрото му, от които да се разбере какво точно е наблюдавал?
	— Не, нищо. Това сякаш беше финалният му жест — да остави този свят по-подреден, отколкото го беше заварил. Никога не съм виждала бюрото му по-подредено.
	— Сигурен съм, че е така.
	— Извинете?
	— Нищо. Просто се съгласих с вас… Разбрах, че сте била в обедна почивка, но имаше ли някакви хора наблизо, около вратата на кабинета му, които биха могли да видят някой да влиза или излиза?
	— О, полицията също се интересува по този въпрос, мистър Крос. Там, наоколо, винаги има много хора; освен това обедните ни почивки са по различно време, защото се провеждат разговори с хора в друг часови пояс, но никой не е видял нещо необикновено. Всъщност по това време там не е имало кой знае колко хора. Имаше оперативка за секретарите в един и трийсет, така че повечето от нас…
	— Кой беше насрочил оперативката, мис Андрюс?
	— Изпълняващият длъжността председател за този месец, но после той каза, че не бил го правил, затова просто поседяхме и пихме кафе.
	— Писмено ли ви уведомиха за оперативката?
	— Не, просто някой каза това сутринта. Често става така, бих казала, че обикновено е така.
	— Благодаря ви. Помогнахте ми много.
	— Това е такава загуба, мистър Крос. Такава ужасна загуба.
	— Знам. Довиждане. — Хейвлок затвори телефона и без да откъсва поглед от него, промълви: — Нашият човек е добър. Невидимата боя.
	— Нищо ли не научи от нея?
	— Напротив. Бредфорд се е вслушал в съвета ми. Излязъл е да се обади от телефонен автомат, за да се свърже, с когото му е било необходимо. Така номерът, който ни интересува, ще остане загубен в няколкото милиона телефонни обаждания по мрежата.
	— И нищо друго?
	— Може би още нещо. — Майкъл се обърна към Джена замислен и леко намръщен: — Виж дали няма да намериш вчерашен вестник тук. Искам да знам имената на всички старши служители на Държавния департамент, които са били интервюирани по сутрешните телевизионни програми. Но това е налудничаво. Мисля, че последното нещо, за което е мислел Бредфорд, е била телевизията.
	Джена намери вестник. Никой от Държавния департамент не се беше появявал по телевизията предишната сутрин.


	31

	Окръг Талбот, Мериленд, разполагаше в лицето на Д-Р Матю Рендолф с известен лекар, но в същото време трябваше да се примири и с присъствието на един изключително неприятен човек. Роден в семейство, което беше натрупало състояние по Източното крайбрежие, възползвал се от всевъзможни привилегии, което включваше най-добрите училища и клубове, притежаващ практически неограничени средства, той въпреки това оскърбяваше всеки и всичко при упражняване на професията си.
	Когато навърши трийсетте, след като беше завършил „Джон Хопкинс“ _magna cum laude_ и бе натрупал опит като патолог и хирург в щатската болница на Масачузетс и впоследствие Ню Йорк, той реши, че не може да приложи таланта си по най-добър начин сред сковаващата, политизирана обстановка на нормалните болници. За него решението беше просто: той изнуди привилегированите богаташи на Чесапийк, добави сам два милиона и откри собствен медицински център с петдесет легла.
	Заведението беше управлявано в неговия стил, което означаваше една твърде откровена диктатура. При приемането на болни се прилагаше едно практично правило: богатите плащаха луди пари за оказваните им услуги, а бедните получаваха финансови отстъпки, но след като минеха през унижението да предоставят доказателства за бедността си и да изслушат лекция колко е грешно да си лентяй. Все по-голям брой бедни и богати обаче се смиряваха с тези оскърбления, защото с течение на годините центърът „Рендолф“ беше спечелил репутация, която нямаше равна на себе си. Лабораторното му оборудване беше най-доброто, което можеше да се купи с пари; щедро заплатените лекари на щат бяха измежду най-умните випускници на най-добрите университети; гостуващите хирурзи и патолози идваха от цял свят, а професионализмът на техническия и средния медицински персонал, чиито заплати далече надвишаваха средните, беше много над нормалното болнично равнище. Казано накратко, лечението в центъра „Рендолф“ бе превъзходно от медицинска гледна точка и задоволително от чисто човешка. Единственият начин нещата да станат още по-добри, бе да се изхвърли непоносимата персона на шейсет и осем годишния Матю Рендолф. Имаше хора обаче, които изтъкваха, че най-сигурният начин да се повреди плуващ кораб в бурно море е да се откъсне винтът, защото бученето му дразнело ушите. И специално в случая с Рендолф, ако се изключеше смъртта му — която изглеждаше малко вероятна през следващите няколко века — физическото му изхвърляне беше единственият начин той да бъде отстранен оттам.
	Освен това имаше ли някой друг, който можеше да погледне племенника на Емил Дюпон в мига преди да започне операцията му и да попита: „Е, на колко оценяваш живота си?“
	Резултатът от случая с Дюпон беше компютърно оборудване за над един милион долара, свързано с четири от водещите изследователски центрове в страната.
	Хейвлок научи тези подробности от архивите на ЦРУ докато проучваше обстоятелствата по смъртта на специалиста по черните операции Стивън Маккензи — разработил операцията в Коста Брава. Анри Салан в Кан сюр Мер бе изказал в завоалирана форма съмнения относно честността на лекаря, подписал смъртния акт на Маккензи. Майкъл беше стигнал в мислите си и по-далече: беше предположил възможността от фалшифициране на лабораторните изследвания, бе помислил дали има противоречия между резултатите от аутопсията и общото състояние на трупа и — понеже сам президентът бе споменал за рентгенови снимки — бе разгледал вероятността от подмяна на фотографските плаки. Все пак в светлината на информацията за Рендолф и неговия медицински център беше трудно да отдаде предпочитание, на която и да е от тези възможности. Всичко, свързано с официалната причина за смъртта, бе минало през личния контрол на постоянно присъстващия Рендолф и собствените му лаборатории. Лекарят грубиян можеше да е диктатор, сприхав, вироглав и крайно неприятен, но ако някога е имало човек, който да е олицетворение на честността, това бе именно Матю Рендолф. В нищо не можеше да бъде обвинен и медицинският му център. И като се поставеха на везните всички неща — наистина всички — нямаше никакви основания, за каквито и да е съмнения.
	За Хейвлок слабият пункт бе точно в това. Всичко беше прекалено симетрично. В живота обаче парчетата рядко падат сами в мозайката, нито пък това става с такава прецизност. В живота винаги съществуват пещери, които очакват някой да ги изследва и да се натъкне на изненади. Дали щеше да има изненади или не, нямаше значение; важно беше наличието на самите пещери. Тук обаче нямаше дори това.
	Първата индикация за Майкъл, че в съмненията му може да има нещо, бе фактът, че Матю Рендолф не се обади след първото му позвъняване. Във всички останали случаи, включително обажданията до осем старши офицери от Комитетите за ядрени кризи към Пентагона, секретарката на Бредфорд, служители на ЦРУ и на Националния съвет за сигурност, телефонът във Феърфакс обикновено позвъняваше минути след като той установеше първия контакт. Човек не може така леко да отхвърли искането да се обади на личния президентски помощник в Белия дом.
	Д-р Матю Рендолф очевидно не страдаше от подобни скрупули. Затова Хейвлок се обади повторно, но му казаха: „Докторът днес е крайно зает. Той каза, че ще ви се обади, мистър Крос, когато се освободи.“
	— Обяснихте ли му, че трябва да ме потърси в Белия дом?
	— Да, сър — секретарката замълча и в настъпилата тишина се усети колко е притеснена. — Той поръча да ви предам, че центърът също е боядисан в бяло, сър — и с много тих глас допълни: — Той каза така, мистър Крос, това не са мои думи.
	— В такъв случай, предайте на Чингис хан, че или ще ми се обади до един час, или шерифът на Талбот ще го придружи лично до границата между окръг Колумбия и Мериленд, където ще бъде взет под стража и доведен тук.
	Матю Рендолф се обади на петдесет и осмата минута.
	— Кой, по дяволите, си мислиш, че си ти, Крос?
	— Едно крайно претоварено с работа нищожество, д-р Рендолф.
	— Ти си ме заплашил! Не обичам заплахите, дори когато идват от бял, син или какъвто и да е друг дом! Надявам се, че разбираш какво говоря?
	— Ще предам чувствата ви на президента.
	— Направи това. Може и да не е от най-лошите, но аз поне мога да се сетя за по-добър.
	— Може би дори ще си допаднете.
	— Съмнявам се. Искрените политици ми дотягат. Честността и политиката са диаметрално противоположни. И какво искаш? Ако ти трябва някакво поръчителство, защо не пробвате преди това най-сетне да обявите, че правителството ще финансира някои изследвания в областта на медицината?
	— Започвам да си мисля, че президентът ще склони да разгледа тази идея само ако вие открито му се противопоставите.
	Рендолф направи пауза.
	— Не е лошо — каза той след малко. — Какво искаш? Ние тук сме заети хора.
	— Искам да ви задам един-два въпроса за един човек — вече мъртъв — на име Стивън Маккензи.
	Отново настана тишина, но този път по-различна. И когато докторът проговори, гласът му беше различен. Враждебността му, преди малко искрена, сега вече беше изиграна.
	— Дявол да го вземе, колко пъти ще обсъждаме едно и също? Маккензи умря от удар — масивен кръвоизлив на аортата, или, за да бъда прецизен, аневризъм. Предадох отчета от патологическия оглед и разговарях с вашите лекари куки. Това е всичко, с което разполагаме.
	— Лекари куки?
	— За мен беше ясно, че не са от щатската болница на Мериленд, нито от балтиморската „Майка на милосърдието“. А и те самите не се опитаха да се представят за такива. — И Рендолф отново млъкна. Майкъл не се опита да запълни паузата. Той се вслушваше с ухото на професионалиста и дишането, което се чуваше в слушалката, представляваше част от общата тонална картина, в която се опитваше да се ориентира. После докторът продължи, като фразите му следваха бързо една след друга, гласът му беше твърде остър, а предишната му увереност бавно се изпаряваше, заменена единствено от силата на гласа: — Ако искате някаква информация за Маккензи, потърсете я от тях. Ние всички бяхме на едно мнение и дори за миг не се е появявала и сянка на съмнение. Кръвоизлив на аортата — съвсем ясно изразен; не разполагам с време да се занимавам повторно с тези неща. Ясно ли се изразявам?
	— Не знам дали съзнавате колко сте ясен, д-р Рендолф — Хейвлок реши, че сега е негов ред да направи пауза. Той помълча, докато видя в съзнанието си образ на отваряща се уста и дочу в слушалката агресивното дишане на човек, който иска да скрие нещо. — На ваше място аз бих намерил време. Случаят тук не е приключен, докторе, и поради оказвания ни външен натиск не можем да го приключим… колкото и да ни се иска. Разбирате ли, ние сме склонни да го приключим по начина, който вие сте определили, но мисля, че ще бъде по-добре, ако си сътрудничим. Ясно ли се изразявам сега аз?
	— Но патологическите находки бяха недвусмислени, поне с това съгласен ли сте?
	— Бихме желали да е така. Моля ви, разберете това. Бъдете сигурен в това.
	— Какво искахте да кажете с този „външен натиск“? — увереността на лекаря се възвръщаше и въпросът беше зададен от искрено любопитство.
	— Мога само да ви кажа, че става дума за вътрешни проблеми в разузнаването. Искаме да запушим устата на размирниците веднъж завинаги.
	_Коста Брава никога не оставаше далече. Дори в измамата_.
	Последната пауза на Рендолф беше кратка:
	— Елате утре — предложи той. — Точно по обед.

	* * *

	Хейвлок седеше на задната седалка на блиндирана лимузина без номера, съпровождан от трима служители на „Сикрет Сървис“. Разговорите бяха сведени до минимум. Агентите — двама на предната седалка и един приятен, но мълчалив, на задната — очевидно бяха инструктирани да не проявяват излишен интерес.
	Медицинският център „Рендолф“ беше боядисан в бяло. Представляваше ограден блестящ бял комплекс от три сгради, свързани с алеи, разположен на голяма площ сред зелени ливади. Паркираха на най-близкото място до входа, на който пишеше:

	ПРИЕМАНЕ НА ПАЦИЕНТИ И АДМИНИСТРАЦИЯ

	Майкъл излезе от колата, упъти се по гладката бетонна пътека към двойната стъклена врата и влезе. Очакваха го.
	— Д-р Рендолф е в кабинета си, мистър Крос — обяви униформена медицинска сестра зад мраморно гише. — Моля ви, тръгнете по първия коридор вдясно от вас — неговата врата е последната в края. Ще се обадя на секретарката му, че сте пристигнали.
	— Благодаря ви.
	Докато вървеше по безукорно чистия коридор към кабинета на Рендолф, Хейвлок обмисляше възможностите, с които разполагаше. Какво щеше да каже на доктора, зависеше от това, колко знае сам той за Стивън Маккензи. Ако знаеше малко, думите на Майкъл щяха да бъдат завоалирани в терминологията на секретните служби, но ако знаеше много, тогава потвърждаването на част от истината нямаше да навреди с нищо. Това, което най-много безпокоеше Хейвлок, бе причината за необичайното поведение на доктора. Той почти се бе издал, че е изопачил или скрил някои аспекти от смъртта на Маккензи, и независимо дали смяташе това за дреболия, подобно действие беше опасно. Фалшифицирането на причината за смъртта или скриването на информация, отнасяща се до нея, представлява криминално деяние. Какво беше направил лекарят и защо? Абсурдно бе дори да се съмнява, че Матю Рендолф може да е част от шпионска мрежа. Такова съмнение би било лишено от всякаква рационална основа. Но какво бе направил той?
	Секретарка със строг външен вид и опъната назад коса, събрана в кок, се надигна от стола си. Гласът й обаче влизаше в дисонанс с външния й вид — това беше същият глас, който бе предал коментара на доктора, че медицинският център има същия цвят като Белия дом. Беше очевидно, че е взела мерки да се защити от урагана, който представляваше гневът на Рендолф.
	— Днес е много разстроен, мистър Крос — каза тя с познатия му нежен, но настойчив глас. — Най-добре ще е директно да пристъпите към въпроса, по който идвате. Той мрази да му се губи времето.
	— Аз също — отвърна Майкъл. Жената го съпроводи до вратата с орнаменти в дъното на офиса й. Тя почука два пъти — не един или три пъти, а точно два пъти — и застана гордо изправена, сякаш готова да откаже да й завържат очите преди екзекуцията.
	Причината за стоицизма й скоро стана ясна. Вратата се отвори и се показа висок, строен, ъгловат мъж със снопче сива коса, която обграждаше голо теме, но с живи и нетърпеливи очи зад металните рамки на очилата. Д-р Матю Рендолф имаше мощна фигура и напомняше донякъде Савонарола с дългите си красиви ръце, еднакво пригодни да държат вила, факла или скалпел. Той погледна през секретарката си и излая — очевидно не говореше.
	— Крос?
	— Да.
	— Закъсня с осем минути.
	— Часовникът ви избързва.
	— Може би. Влез. — И едва сега погледна секретарката, която пристъпи встрани. — Никой да не ни прекъсва — инструктира я той.
	— Да, д-р Рендолф.
	Лекарят затвори вратата и кимна към стола пред голямото, отрупано с книжа бюро.
	— Седни — каза той — но преди да го направиш, искам да се убедя, че не носиш една от онези проклети записващи машини със себе си.
	— Имате думата ми.
	— И колко струва тя?
	— А вашата?
	— Ти ми се обади. А не аз на тебе.
	Хейвлок поклати глава.
	— Не нося нищо, с което да записвам разговора ни, по простата причина че той може да навреди на нас в много по-голяма степен, отколкото на вас.
	— Възможно е — изсумтя Рендолф и мина зад бюрото си, докато Майкъл се настаняваше. — Но може и да не е така. Ще видим.
	— Много обещаващо начало.
	— Недей да остроумничиш, младежо.
	— Извинявам се, ако е прозвучало именно така. Но аз наистина го мисля. Ние сме изправени пред проблем, който се надявам да разрешим окончателно с ваша помощ.
	— Значи ли това, че преди съм отказал да го направя?
	— Нека се изразя така: ние имаме някои въпроси и честно казано, може би има основание те да бъдат зададени, защото могат да бъдат притеснителни не само от политическа, но и от морална гледна точка в определени сфери на разузнавателната ни общност. Някой може дори да излезе с тези неща в печата. Ето това е проблемът ни.
	— Тъкмо това искам да чуя — кимна лекарят и нагласи очилата си така, че да може да гледа над стоманените рамки. — Проблемът ви. Кажете го най-сетне.
	Хейвлок разбра. Рендолф искаше Белият дом да признае някаква вина, преди той да признае каквато и да е своя. Следователно колкото по-сериозно прозвучеше първото признание на Хейвлок, толкова по-склонен би бил Рендолф да бъде обсъждана собствената му грешка.
	— Известно ли ви е с какво се занимаваше Маккензи?
	— Познавам Мак и семейството му от четиридесет години. Родителите ни бяха близки приятели, а и трите му деца са родени тук, в този център. Аз лично съм ги израждал, а е много вероятно да съм извадил на бял свят и жена му, Мидж.
	— Това не е отговор на въпроса ми.
	— Би следвало да е. Аз съм се грижил за семейство Маккензи през по-голямата част от техния живот и това се отнася за Стив като млад, а после и като възрастен — поне дотогава, докогато вие му позволихте да живее като възрастен. Всъщност, за да бъда по-точен, ще кажа, че през последните три години аз повече проверявах работата на лекарите от „Уолтър Рийд“, които в по-голямата си част са много добри. Човек трудно можеше да каже, че четири от белезите му са от куршуми.
	— В такъв случай знаете — уточни Майкъл и кимна.
	— Аз му казвах да се махне оттам. Господи, повтарях му го в продължение на последните пет, може би вече шест години. Напрежението, на което беше подложен, бе ужасно… и ми се струва, най-тежко беше за Мидж. Той летеше от единия край на света до другия и никога не знаеше дали ще се върне, макар и да не бих казал, че той я държеше в течение на работата си… не беше такъв човек… Да, мистър Крос, аз знаех с какво се занимава Стив… не подробностите, длъжността му или нещо такова, но знаех, че не е ежедневно седене зад бюрото, както е при вас например.
	— Странно — тихо проговори Хейвлок, който наистина долови нещо странно. — Аз никога не съм мислил за Маккензи като за човек, който има жена и деца и в чието минало няма нищо необикновено. — _Той не беше от ония, които са родени да оцеляват. Защо беше решил да се захване с това?_
	— Може би именно заради това бе толкова добър. На пръв поглед изглеждаше като среден, преуспяващ симпатичен служител… нещо доста подобно на вас например. Но под тази външност той гореше от треска, защото вие, мръсници, го бяхте отровили.
	Неочакваната остра атака и фактът, че беше отправена с разговорен тон, беше доста неприятна.
	— Това беше твърде силно изявление — каза Майкъл, а погледът му изучаваше лицето на доктора. — Бихте ли ми го обяснили? Доколкото ми е известно, никой не е опирал пистолет в челото на Маккензи, за да го накара да прави онова, което той вършеше.
	— Не е било необходимо и ще ви обясня защо мисля така. Струва ми се, че вие имате схема, по която вкарвате наркотик в някой мъж, така че да се откаже от нормалния, продуктивен, разумен живот и да избере другия, в който той се събужда посред нощ, облян в студена пот, може би просто защото не е спал нормално последните няколко седмици. Или, ако съумее да заспи, първият по-остър звук го стряска и той се хвърля от леглото, за да се скрие; или пък посяга към пистолета.
	— Представяте нещата много драматично.
	— Но именно това направихте с него.
	— Как по-точно?
	— Вие го държахте на диета от напрежение, превъзбуда, дори треска — гарнирана с добри дози кръв, за да се поеме по-лесно.
	— Сега вече е мелодраматично.
	— Знаете ли как започна всичко при него? — продължи Рендолф, като че ли Хейвлок не беше казал нищо: — Преди тринайсет-четиринайсет години Мак беше един от най-добрите ветроходци по Източното крайбрежие, а вероятно и по целия Атлантик, и Карибите също. Той можеше да подуши полъха на новия вятър и усещаше теченията. Можеше да гледа звездите в небето, да върти руля през цялата нощ и да ви изведе на сутринта на мястото, където предварително е казал, че отива. Това си беше направо дарба… И тогава дойде войната във Виетнам и той се записа като морски офицер. Е, онези с фуражките бързо са разбрали, че са попаднали на нещо добро. И преди да изречете името на едно от онези непроизносими места, той вече превозваше хора и товари по крайбрежието и навътре по реките. Там започна всичко. Той беше най-добрият; можеше да разчита дори местните им карти и да откарва всеки на мястото, на което той пожелае.
	— Не съм сигурен, че разбирам.
	— Това означава само, че по принцип трудно разбирате. Той откарваше наказателни отряди и саботажни групи в тила на врага. Цяла флотилия от малки съдове беше под неговото командване — той сам беше една цяла тайна флотилия. И тогава…
	— Какво тогава?
	— Един ден той престана да превозва онези, за да се превърне в един от тях.
	— Разбирам.
	— Съмнявам се. Там треската го докосна за пръв път. Хората, които преди не бяха нищо повече от карго за него, се превърнаха в негови приятели, с които заедно правеше планове, редом, с които воюваше, които умираха пред очите му. Той продължи да прави това цели двайсет и осем месеца, докато накрая го раниха и беше върнат у дома. Мидж го очакваше — те се ожениха и той реши да завърши право. Обаче не го свърташе на едно място. Още след първата година той прекъсна и започна да преговаря с различни хора във Вашингтон. Някаква част от него жадуваше за онази лудост… Господи, даже не знам как я наричате.
	— Това няма особено значение — прошепна Хейвлок. — Знам какво имате предвид.
	Докторът погледна Майкъл с тежък поглед.
	— Може би наистина знаете. Може би точно затова тук… Както много други хора, Мак се върна от онази война променен — не външно, а дълбоко в себе си. В него имаше гняв, какъвто по-рано не бях забелязвал, изпитваше необходимост да се състезава за най-високия залог, който можеше да измисли. Не беше в състояние да се задържи на едно място повече от двайсет минути, да не говорим за усвояването на тънките моменти в правото. Трябваше непрекъснато да се движи.
	— Да, знам — прекъсна го Майкъл неволно.
	— А вие, копелета от Вашингтон, знаехте точно какво да му подадете. Как да му върнете възбудата, напрежението. Обещахте му най-добрата — или, защо не, най-лошата — комбинация, която можахте да измислите, и направихте залога толкова висок, че никой нормален не би го погледнал. И през цялото това време му втълпявахте, че е най-добрият, най-добрият, _най-добрият_! Той живееше от това… което в същото време го разкъсваше на части.
	Хейвлок сплете ръце, силно ги стисна, усещайки, че нещо едновременно дълбоко го е трогнало и разгневило. Но в момента не можеше да сподели нито едното, нито другото — в момента имаше нужда от информация.
	— И какво трябваше да направим ние… вашингтонските копелета… тогава? — попита той спокойно.
	— Толкова глупав въпрос наистина може да зададе само един от вас, кучи синове.
	— Ще ми отговорите ли все пак?
	— Да му осигурите медицинска помощ! Психиатрична помощ!
	— Защо не го направихте вие? Нали сте неговият семеен лекар.
	— Дявол да ви вземе, аз опитах! Опитах се даже да ви спра!
	— Моля?
	— Някъде в архива ми са запазени копия на писмата ми до ЦРУ, в които описвам — дявол да го вземе, давам _диагнозата_! — един объркан, обезпокоен човек. Мак се връщаше у дома и за седмица-две прикриваше състоянието си, пътувайки ежедневно до Ленгли. Но не след дълго симптомите отново излизаха наяве: той изпадаше в депресия, ставаше мълчалив, преставаше да слуша останалите. После идваше следващата Фаза: ставаше неспокоен, не го сдържаше, беше нетърпелив. Мислите му винаги витаеха някъде далече оттук. Разбирате ли, той беше в очакване, очакваше следващата си задача!
	— И ние му я възлагахме — каза Майкъл.
	— Точно така! Знаехте съвсем точно колко дълго може да издържи. Опъвахте пружините в него, наточвахте острието, така че той или да се пръсне на парчета, или да се върне в… както и да го наричате.
	— На оперативна работа — поясни Хейвлок.
	— Точно така, на проклетата оперативна работа! Мидж идваше при мен, за да ми каже, че Мак просто се разпада, че не може да спи, че не говори, а аз пишех поредното писмо. И знаете ли какво получавах в отговор? „Благодаря ви за проявения интерес“; сякаш ви предлагах, копелета, да си смените пералнята, където си давате дрехите! Мидж и децата живееха в своя ад, а вие си мислехте, че ризите ви са колосани точно колкото трябва.
	Погледът на Майкъл остана прикован върху бялата стена зад Рендолф. _Колко ли много са погребаните писма в неотворените досиета? Колко ли много са подобните на Маккензи… на Огилви… на Хейвлок? Колко са останалите каубои днес? Мъжете с натегнати пружини заради каузата на безсмислието. Смъртно опасните талантливи мъже, останали на работа, защото някой беше съобразил, че те ще изпълнят поставената задача, независимо от психическото си състояние и броя на жертвите… собствени и чужди. Кой печели от всичко това?_
	— Извинете ме — проговори Хейвлок. — Ако разрешите, ще докладвам нашия разговор пред хора, които няма да го игнорират.
	— Имате разрешението ми за това, което беше казано до този момент. Не повече.
	— Не повече — съгласи се Майкъл.
	Лекарят се облегна на стола си.
	— Аз ви очертах една картина. Не е особено приятна, но имам своите съображения да я представя именно така. Сега, очертайте ми вие вашата и нека видим къде се намираме.
	— Добре — Хейвлок кръстоса крака и заговори, внимателно подбирайки думите си: — Убеден съм, знаете, че в по-голямата си част разузнавателната дейност е скучна и тривиална. Свежда се до рутинно търсене на факти, четене на вестници, на доклади, на научни списания и събиране на информация от най-разнообразни други източници, повечето тях са нормални, разумни хора, лесно убедими да кажат каквото знаят, защото не виждат причина да го крият. От друга страна, има и такива, които се занимават с това, за да печелят от фактите, които са купили, използващи древния принцип „Купувай евтино, продавай скъпо“. Тези хора контактуват с по-друг вид разузнавач — човек, който е в състояние да отсее фактите от измислицата, защото продавачите, действащи на горния принцип, имат силно развито въображение. — Майкъл направи малка пауза, усещайки, че е жизненоважно в каква последователност ще развие разказа си. — Обикновено — продължи той — комбинацията от тези източници и обема информация, който идва от тях, е достатъчна на специалистите, за да си изградят те точна картина на факти и събития, посредством един процес, подобен на нареждане на мозайка. — Хейвлок отново замълча. Онова, което Рендолф искаше, което имаше нужда да чуе, налагаше едно по-внушително встъпление. Три секунди бяха достатъчни: — Накрая, има една последна категория потенциална информация. Тя се получава особено трудно, защото трябва да бъде получена с изнудване от хора, разполагащи с тайни, които биха могли да им струват живота, ако техните началници научат, че са били издадени. За тези случаи се използва един напълно различен вид разузнавач, който е специалист в тази област. Той е трениран да манипулира, да създава ситуации, в които индивидите сами стигат до убеждението, че нямат друг избор, освен да предприемат предначертания им начин на действие, водещ в крайна сметка или до разкриването на тайната, която притежават, или до извършването на нещо, което те в началото не са смятали да правят. Стивън Маккензи беше именно такъв специалист, той наистина беше един от най-добрите и нямаше нужда никой да го убеждава да се занимава с това. Но по време на последната му задача някой съумя да прехване контрола над операцията му и промени ситуацията, която Маккензи беше създал. И за да стане така, че новата ситуация да бъде възприемана вместо оригиналната, Маккензи беше белязан да умре.
	— Каква, по дяволите, е тази измислица?
	— Беше убит.
	Рендолф рязко се наклони напред в стола си.
	— Какво?
	— Убит беше. Можехме да предотвратим това, ако бяхме взели съответните предпазни мерки. Това е нашият проблем докторе, и все повече хора започват да го разбират. Мак, както вие го наричате, не е умрял от сърдечен удар на яхтата си, а е бил убит. Знаем това, но не бихме искали да го признаем публично… Сега вероятно може да разберете защо не съм дошъл със скрит магнетофон някъде. Моята картина е по-грозна от вашата.
	— Положително е така… ако беше истина. Но се опасявам, че не е. Предлагам да се придържаме към версията за кръвоизлив на аортата, понеже тя е най-добрата. Нещастници такива, вие не бихте могли да бъдете по-далече от целта. Направо се провалихте.
	— Какво означава всичко това?
	— Стивън Маккензи се е самоубил.


	32

	— Това е невъзможно! — извика Хейвлок и скочи от стола. — Вие грешите!
	— Аз! Вие да не сте и лекар, мистър Крос?
	— Не е нужно да бъда. Познавам хората като Маккензи. Аз съм един от тях!
	— Досетих се, че сигурно е така. В такъв случай вашето заявление горе-долу се покрива с моята преценка за хора като вас.
	— Не, не ме разбирайте погрешно — каза бързо Майкъл и енергично поклати глава. — Това не са дилетантски обобщения. Аз съм първият, който би признал, че желанието да се разчистят сметките с този живот може да се превърне в натрапчива идея, но не по този начин. Не сам на яхта. Така няма да стане!
	— Съжалявам. Патологията… уликите… говорят противно на това, което твърдите. Бог ми е свидетел колко силно бих искал да не е така, но фактите са други.
	Хейвлок не можа да се сдържи, наведе се през бюрото на Рендолф и извика в лицето му:
	— Имаше улики срещу една жена, която ми е много близка и се оказа, че те са изфабрикувани!
	— Не знам какво общо има това с цената на парфюмите в Аляска, но то не променя нищо.
	— В този случай променя. Съществува връзка между двата случая.
	— Започвате да говорите крайно неразбираемо, млади човече.
	— _Моля ви!_ Изслушайте ме. Аз не съм нито „млади човече“, нито съм несвързано бърборещ идиот. Каквото и да сте установили при аутопсията, то е било нагласено, за да се натъкнете на него.
	— Та вие дори не знаете какво е то.
	— Не е необходимо да знам подробностите. Опитайте се да ме разберете, докторе. Един специалист по черните операции като Маккензи…
	— Какво? Маккензи беше бял!
	— О, Боже! Това е манипулатор… човек, упълномощен да разработва и изпълнява сценарии, в които могат да бъдат убити хора, по-точно, в които обикновено умират хора, защото… защото просто така трябва. Много често такива като него имат болезнени съмнения, обладани са от страхотно чувство за вина, чувство на… по дяволите, на _безсмисленост_! Да, идва депресията, о, разбира се, те помислят да си пръснат мозъка, но не по този начин! Има други начини, които са много по-логични, защото ако у тях има нещо вкоренено, това е действие, действие, _действие_! Тяхната логика е „Хайде да приключваме, но нека междувременно _свърша_ някаква работа“. И такъв човек иска да я свърши добре!
	— Това са брътвежи под нивото дори на децата в детската градина! — възрази Рендолф.
	— Наречете го както искате, но такава е истината. Това е първото нещо, най-важното нещо, което вербовчиците търсят в потенциалния кандидат. Това е единственият, абсолютно приоритетен фактор… Та вие сам го казахте. Казахте, че Макензи е искал да се състезава — с гняв, може би — за най-високите възможни залози.
	— И в крайна сметка го е постигнал. Залагайки себе си.
	— Не, това е обикновена загуба! По този начин той дори не казва нищо. Аз не съм нито лекар, нито психиатър и е много вероятно да не съумея да ви убедя, но знам, че съм прав, затова нека оставим това засега. Просто ми кажете какво открихте, как постъпихте.
	— Мак си беше забил иглата и беше изчакал да си отиде.
	— _Никога!_
	— Съжалявам. Но трябва да отбележа, че бе постъпил дяволски умно. Използвал бе стероид на базата на дигитоксин след поемането на такова количество алкохол, което би могло да събори и слон. Концентрацията на алкохол в кръвта засенчваше всичко останало, но именно дигитоксинът беше пръснал сърцето му. Комбинацията е страшна.
	— В такъв случай рентгеновите снимки са истинските.
	Рендолф първоначално не отговори. Вместо това той присви устни и намести очилата си. След това произнесе:
	— Не!
	— _Разменили_ сте плаките?
	— Да.
	— Защо?
	— За да изпълня волята на Мак. За по-сигурно.
	— Моля ви, върнете се на този момент.
	Докторът се наведе напред.
	— Той знаеше какво е причинил на Мидж и децата през всичките тези години и избра вариант, чрез който да компенсира отчасти вината си, да дари покой на душата си. Мидж вече беше стигнала до края — тя даже беше престанала да го моли. Беше му казала или да се махне от управлението, или да напусне къщата. — Рендолф спря за миг и поклати глава. — Мак знаеше, че не може да направи нито едното, нито другото, така че просто реши изобщо да се махне и точка.
	— Нещо изпускате.
	— Той имаше застрахователна полица на огромна сума, което предвид работата му — работа, за която застрахователната компания не подозираше — бе напълно разбираемо. Този вид полици не се изплащат при самоубийство. Проклет съм, ако можех да допусна Мидж и децата да не получат тази застраховка… Това е историята, мистър Крос. Вие направихте от него онова, в което се бе превърнал, а ние двамата с него го направихме малко по-добър.
	Хейвлок изгледа лекаря, после седна в стола си, без да го изпуска от поглед.
	— Дори да сте прав — започна той изморено — а, повярвайте не сте били прав нито тогава, нито сте сега — вие трябваше да разкриете истината пред управлението и те щяха да се съгласят с вашия вариант, защото последното нещо, което биха искали, е тази смърт да излезе във вестниците. Но вместо това вие решихте да потулите всичко, да загубите ценно време на много хора и да причините вреда, която просто не може да се измери.
	— Какво, по дяволите, дрънкате? Само преди двайсет минути сам казахте, че бихте желали нещата да останат по моя начин. Вчера по телефона заявихте, че искате да запушите устата на някакви недоволни.
	— Излъгах. Така, както и вие ме излъгахте. Но моето оправдание поне е, че знаех какво правя, а вие не знаете. Ако бяхте казали истината, ако я бяхте казали, макар и само на един човек, всяка минута от последния ден на Маккензи щеше да бъде поставена под микроскоп и нещо щеше да се установи, някаква връзка щеше да изплува отнякъде… А така дори яхтата не е била огледана. О, Господи!
	— Вие май не ме чухте! — изрева лекарят с див поглед в очите и пламнало лице. — Мидж Маккензи беше поставила своя ултиматум! Той беше притиснат до стената. Както сам се изразихте, той не е можел да не действа, дявол да го вземе! И не е издържал!
	— Без съмнение това е обяснението за алкохола.
	— И когато се е напил, е взел окончателното си решение. Така е!
	— Съвсем не е така — каза Майкъл и отново се изправи, чувствайки се по-стар от възрастния лекар пред себе си — и очаквам да се съгласите, но човек като Маккензи не би взел решение, докато е пиян.
	— Глупости!
	— Добре, нека ви попитам нещо. Предполагам, че от време на време пийвате и усещате въздействието на алкохола.
	— Разбира се.
	— Ще се съгласите ли да правите операция в такова състояние?
	— Не, естествено, но не виждам връзката.
	— Има връзка, д-р Рендолф. Защото, когато човек като Маккензи, като мен, бих могъл да спомена поне още двайсетина, е по време на операция, се чувстваме като хирурзи. Отбележете, че това, което правим, също се нарича „операция“. Още от първия ден в школата ни се набива в главите, че всеки наш рефлекс, всяко наблюдение, всяка реакция трябва да бъдат максимално прецизни, бързи и чисти. Нашите пружини са обтегнати… инструментите ни са добре наточени.
	— Вие си играете с думите… вашите и моите! Мак не е участвал в операции.
	— Ако онова, в което вярвате, е истина, това е операция, в която е заложил живота си.
	— По дяволите, вие изопачавате всичко, което казах!
	— Грешите. Защото се отнасям с уважение към думите ви… Толкова ли не можете да разберете, че Маккензи не би се самоубил по този начин, защото дигитоксинът би могъл да провали замисъла му! Тази мисъл е била недопустима за него, той е избягвал провалите в продължение на много години. И ако такова е било крайното му решение, той не би си позволил провал! Не виждате ли логиката?
	Матю Рендолф седеше като поразен от гръм. С широко отворени очи, неподвижен поглед и присвити устни. Когато проговори, гласът му се беше снизил до шепот:
	— Боже всемогъщи… — успя да промълви той и замлъкна. След това тихо и съвсем неочаквано стана от стола и замръзна неподвижен. Беше се превърнал в безпомощен стар човек, борещ се с голяма грешка, която не искаше да признае.
	— Боже мой! — допълни той, свали очилата си и пое дълбоко въздух.
	Хейвлок го наблюдаваше и нещо го подтикна да смекчи нещата.
	— От ваша гледна точка постъпката ви е правилна. На ваше място може би и аз бих постъпил така. Все пак трябва се върнем на случилото се. Не е изключено да установим нещо.
	— Млъкнете!
	Майкъл най-малко очакваше да чуе подобно нещо.
	— Какво?
	— Казах „млъкнете!“.
	— Вие сте способен на какви ли не изненади.
	— Не е изключено да ви поднеса една истинска изненада.
	— Маккензи?
	Рендолф не отговори. Вместо това той се приближи с бързи крачки до шкафа с папки, извади малка връзка ключове, избра един от тях и буквално го заби в ключалката.
	— Това е частният ми архив. Ако някога излезе на бял свят, много бракове ще бъдат разтрогнати и много завещания ще бъдат променени. Мак също е тук.
	— Какво толкова има в него?
	— Не в _него_! Става дума за онзи патолог, с когото работихме заедно, за да убедим приятелите от Ленгли, че става дума за сърдечен удар — прост и ясен.
	— Един въпрос — прекъсна го Хейвлок. — От материала в ЦРУ разбрах, че всички анализи са правени тук. Във вашите лаборатории, с вашето оборудване, от вашия персонал. Как стана така, че не са отнесли тялото в „Бетезда“ или „Уолтър Рийд“?
	Лекарят държеше в ръцете си разтворена папка.
	— Реагирах много остро и обещах, че ако се опитат да го вземат, Мидж Маккензи ще направи такъв скандал, какъвто не са виждали от Залива на прасетата* насам, обясних им, че ги мрази с цялото си сърце, защото са подложили мъжа й на непоносим натиск, и им казах, че най-малкото, което могат да направят, е да го оставят поне накрая на мира.
	[* Известен още като залива Кочинос; в началото на шейсетте години американците стоварват морски десант там, с цел да свалят правителството на Кастро. Опитът се проваля. — Бел.прев.]
	— Те разговаряха ли с нея?
	— Опитаха се. Тя им даде пет минути, отговори на въпросите им и им каза да се махат по дяволите. Мисля, че схванаха как стоят нещата, а не искаха да се вдига шум по случая.
	— Убеден съм, че не са искали.
	— Освен това — продължи Рендолф, обръщайки се отново към отворения шкаф — репутацията ни тук е много висока, особено като се има предвид, че лекуваме едни от най-високопоставените хора в страната. Кой би се осмелил да ни нарече лъжци?
	— Разчитали сте на това, така ли?
	— Прав сте… А, ето го.
	— И какво, смятате, е открил вашият патолог, което може да ни помогне?
	— Не става дума за нещо, което е открил. Казах ви, че става дума за него самия. Той беше при нас временно.
	— Какво, какво? — Майкъл изведнъж усети някаква празнина в гръдния си кош.
	— Чухте ме — продължи Рендолф, донесе папката на бюрото и седна на стола си. — Той временно заместваше щатен служител, излязъл в отпуск по болест. Мононуклеоза.
	— Моно…?
	— Вирусен херпес. Много лесно се предава, ако някой желае да го направи.
	— Нещо не ви разбирам.
	— Много е просто — каза лекарят, прелиствайки страниците. — Няколко дни преди смъртта на Мак нашият лекар е повален от мононуклеоза. И изведнъж, какъв шанс, появява се висококвалифициран специалист. Сменял си работата, разполагал с около месец, през който нямал ангажименти, и е отседнал при сестра си в Истън. Боже мой, идваше ми да го разцелувам.
	— И?
	— Междувременно донасят трупа на Мак, той започва да работи върху него и изведнъж се появява в кабинета ми. Няма да забравя този момент. Първото, което ме попита, беше — „Колко добре познавате този Маккензи?“
	Хейвлок кимна.
	— И така, от дума на дума се разбра, че тялото на Маккензи не може да издържи на независима аутопсия.
	— Той беше открил микроскопични следи от дигитоксин — каза Рендолф.
	— Също така е открил дупка от иглата на спринцовка, установил е, че положението й, както и ъгълът на въвеждане посочват, че тя вероятно е направена от самия Маккензи — допълни Хейвлок.
	— Точно така.
	— Сигурен съм също, че той се е осведомил за естеството на работата на Маккензи, психическото му състояние, семейството му и някъде по тази линия на развитие на разговора е повдигнал въпроса за застраховката.
	— Абсолютно вярно. О, Боже!
	— Не се самобичувайте, докторе. Тези хора нямат грешка.
	— Кои хора?
	— Ако съм прав, наричат ги _поменятчики_.
	— Как?
	— Оставете това. И не си губете времето да търсите някакви пропуски. Прикритието му е добро — той не ви е излъгал за нищо. Знаел е всичко предварително. И не можете да го разобличите, без да злепоставите себе си и да провалите вашия център.
	— Аз не търся пропуски — каза лекарят, бързо преглеждайки страниците.
	— Търсите сестра му в Истън? Забравете това. Тя никога не е съществувала, а той е изчезнал и никога няма да го намерите.
	— Точно за това става дума. Аз знам къде се намира.
	Хейвлок подскочи в стола.
	— Какво казахте?
	— Срещнах името му преди няколко седмици. Един търговец от магазин за хирургически инструменти ми спомена, че искал да прегледа нашите заявки, понеже някакъв патолог смятал да закупи оборудване като нашето. Спомних си името, разбира се, но мястото нищо не ми говореше. Защото, доколкото си спомням, той възнамеряваше да се премести другаде — Рендолф спря и вдигна поглед. — Направих нещо странно — продължи той. — Направо детинска постъпка. Сякаш вътрешно в себе си не съм искал да го призная, не съм искал да мисля за онова, което ние двамата с него направихме… Просто исках да го държа под око. Не казах на секретарката си, както обикновено правя, да впише сегашната му месторабота в кадровото му досие. Вместо това го вписах в досието на Мак. Някъде тук. — И докторът се върна към папката.
	Смаян от развитието на нещата, Майкъл седеше на ръба на стола. Дългогодишният опит му подсказваше, че понякога и в най-неочакваните обрати на събитията има вътрешна логика. Без да чува гласа си, той каза:
	— Вашият патолог е запазил името си, понеже е знаел, че вие никога не бихте го потърсили. Но повярвайте, докторе рано или късно той щеше да ви изнуди много злонамерено и напълно ефикасно.
	— Намерих го — възкликна Рендолф и вдигна поглед към Майкъл. — Той все още може. Може да ме изнуди, искам да кажа.
	— О, аз също бих могъл да го направя, но няма да го сторя, освен ако унищожите информацията на тази страница. Но това едва ли ще се случи, защото аз няма да ви позволя. От друга страна, той никога няма да припари до вас, защото няма да му дам тази възможност. Той е направил единствената грешка, която е недопустима в неговия твърде необичаен живот. Фаталната. Сега името, ако обичате.
	— Колин Шипърс. Главен патолог, фондация „Риджънси“. Това е частен изследователски център.
	_Много повече от това, докторе. Това е мястото, където може да бъде намерен поменятчикът. Първата конкретна стъпка към „Двусмисленост“. И към Парсифал_.
	— Ето какво искам да направите — започна Хейвлок. — И опасявам се, ще трябва да го направите.

	* * *

	Беше жизненоважно да се действа, не само от разстояние, но и почти слепешката и това беше най-трудното за Майкъл. Проследяването трябваше да остане за другите и това го притесняваше, защото екипът му трябваше да действа в абсолютно неведение, просто да следва дадените му инструкции, без ясна причина защо се налага да се върши тази работа. Подобна практика винаги криеше рискове: поемането на отговорност, без да се познава същността или без необходимите пълномощия, водеше до неодобрение, а оттук до небрежността имаше само една стъпка. Това не можеше да допусне. За съжаление и рутинното проучване на навиците на приятелите, на колегите, установяване на любимите места за посещение… всички дребни неща, които можеха да им помогнат, бяха изключени.
	Защото, ако смъртта на Маккензи свързваше д-р Колин Шипърс с операцията в Коста Брава, тогава той беше постъпил в медицинския център на Рендолф по заповед на агента къртица в Държавния департамент — _поменятчикът_, който бе използвал паролата „Двусмисленост“. А един поменятчик на подобен пост никога не би възложил толкова критична задача, като убийството на специалист по черните операции от ЦРУ, на някого другиго, освен на свой. Затова те трябваше да изхождат от предположението, че сам Шипърс е пътешественик и че дори намекът за опасност би го накарал да се скрие, да прекъсне всякаква връзка с „Двусмисленост“, а с това и всякаква възможност да се открие къртицата по веригата. Различните източници на информация бяха под непрекъснатото наблюдение на пътешествениците; различните кадрови досиета, справочните картотеки за банкова информация, трудовите характеристики, дори архивата на ФБР — всички те бяха под внимателното око на информатори — доброволни или принудени, руски шпиони, изнудвани служители, които щяха да алармират тези напълно американизирани съветски агенти, че някой се интересува от тях. Тази практика в съзвучие с поправки IV, V и VI към Хартата на правата правеше напълно невъзможно да се залови _поменятчик_, защото той беше гражданин, върху който се простираше закрилата на Конституцията на Съединените щати. Много преди да се стигнеше до момента, когато вероятната причина стеснеше кръга на следствието или съдебните заседатели върнеха обвинението и обвиняемият биваше информиран за естеството на обвинението срещу него, много преди това пътешественикът щеше да изчезне, за да се появи след някой друг месец по-късно с нова самоличност, напълно подменена легенда и нерядко с нова външност благодарение на хирурзите в Москва.
	Обаче, както сам Ростов изтъкна в Атина, иронията на това стратегическо проникване на Съветите беше в практическите резултати. Много често животът, прекаран в Америка подкопаваше предаността към Съветския съюз. По време на своите редки, но задължителни командировки до площад „Дзержински“ поменятчикът беше подложен на въздействието от неизбежното сравнение на двете страни. В крайна сметка пътешествениците бяха много по-слабо продуктивни, отколкото КГБ очакваше от тях, предвид направените разходи и усилия. Но те не можеха да си позволят да заплашват нито един от тях, без да подложат на риск цялата програма.
	Безсмислеността е понятие, което се отнася и до противниците, мислеше си Хейвлок.
	И все пак имаше изключителни случаи и нишката на разкритията никога нямаше да тръгне от тях. Агентът, наричан „Двусмисленост“, който бродеше в свещените коридори на Държавния департамент, както и умният, убедителен патолог на име Колин Шипърс, който скачаше от една лаборатория в друга — интересно в колко от случаите тези лаборатории бяха клонове към разузнавателните служби на Съединените щати — такива като тях оправдаваха както материалните разходи, така и човешките ресурси, които Москва отделяше за операцията _поменятчик_. Очевидно бе, че, „Двусмисленост“ е началник на Шипърс — местният му контрольор, и без съмнение е уважаван оперативен работник в апарата на КГБ, но той не бе информирал по нормалните канали на КГБ за настоящата криза. Коста Брава, с цялата заложена в нея лудост, беше не само операция, от която КГБ се бе отрекло, но по малкото, което им бе известно, тя безпокоеше дори хора като Пьотър Ростов.
	Не можеше да бъде иначе: развилите се събития не можеха да се случат без съучастничеството на Москва. Един офицер на ВКР, попаднал в капана, поставен му от централната фигура на Коста Брава, беше ранен и не беше нужно особено въображение, за да си представи човек, че заповедите, които изпълняваше, са му поставени по такъв начин, че да останат непроследими в сложната машина на съветското разузнаване. Разбира се, че Ростов бе обезпокоен — призракът на фанатичната ВКР бе напълно достатъчен, за да изплаши и най-заклетия марксист, така както плашеше и Хейвлок. Защото „Двусмисленост“ очевидно изпращаше рутинни съобщения до контрольорите си в КГБ, но задържаше най-експлозивната информация за господарите си във ВКР.
	Ростов бе почувствал това, макар да не можеше да го конкретизира, а още по-малко да разкрие тази машинация. Именно това бе причината да направи предложение на бившия си противник от „Консулски операции“. _Казва също, че вече не той ти е враг, а други хора, които могат да бъдат и негови врагове_.
	Ако Ростов знаеше колко е верен инстинктът му, той би рискувал дори наказателната рота, но щеше да потърси контакт, помисли си Майкъл. И все пак Ростов грешеше — той беше негов враг. Те не биха могли да изпитват доверие един към другиго, защото нито Москва, нито Вашингтон биха толерирали такова доверие и дори страхът от Парсифал не можеше да промени това.
	Безсмислеността в един побъркан свят… един свят толкова луд, колкото бившият му спасител Ентъни Матиас.
	— Колко мислиш, че ще продължи? — попита Джена, която седеше срещу Хейвлок в огрения от слънцето ъгъл на кухнята, където пиеха сутрешното си кафе.
	— Трудно е да се каже. Зависи от това колко убедителен е Рендолф и колко скоро Шипърс ще заподозре, че застрахователната компания е претекст за нещо друго, нещо, което може да го обезпокои. Събитията могат да се развият днес, довечера, утре… вдругиден.
	— Струва ми се, че желанието ти е Рендолф да го накара да действа веднага. Можеш ли да си позволиш забавяне?
	— Това, което не мога да си позволя, е да го изпусна, защото той е единствената брънка от веригата, с която разполагаме. Името му не фигурира в бланката на лабораторното изследване и мисля, че за него е било лесно да убеди Рендолф да не се подписва, предвид решението му да прикрие „самоубийството“. Шипърс знае, че единственият начин да изплува във фокуса на нечий интерес е, ако Рендолф се самоинкриминира, което той никога няма да направи. Като изключим най-различните чисто практически съображения, просто егото му няма да позволи.
	— Но бързината на действие е най-важното, Михаил — възрази Джена. — Не съм сигурна, че разбирам какъв е планът ти.
	— Хейвлок я погледна също въпросително.
	— И аз самият не съм сигурен какъв е точно. Винаги съм знаел, че за да постигнеш успех в това, което наричаме нашата професия, трябва да мислиш, както мисли врагът ти, да се персонифицираш с него и тогава да направиш онова, което той не очаква. А сега от мен се иска да мисля като някой, с когото не мога да се идентифицирам, с човек, който на практика е двама души едновременно. — Майкъл отпи от кафето и се загледа в чашата. — Помисли и ти. Детство в американска среда, после младежките години — възхищение по отборите на „Янкийс“, „Денвър Бронкос“, „Лейкърс“, след това приятелите в училище и в колежа, излизане с момичета, разговори със себе си, доверяване на хората, в които вярваш. Това са годините, когато тайните се споделят, защото е противно на човешката природа да ги таиш в себе си, защото част от процеса на израстване е в това да се разкриваш. Е, обясни ми ти сега. Как е възможно един човек като него, един _поменятчик_, да крие през цялото това време дълбоко в себе си единствената тайна, която не може да сподели.
	— Не знам как, но ти ми описа човек, когото познавам много добре.
	— Кого?
	— Себе си, мили.
	— Това е лудост — Хейвлок остави чашата на масата. Искаше да се махне и това желание се виждаше в очите му.
	— Нима? — Джена се пресегна и сложи ръка върху неговата. — На колцина приятели в училище и в колежа, на колко момичета, на колко души, които си харесвал, си казал за Михаил Хавличек, за Лидице? Колко души знаят за агонията в Прага, за детето, което се криело из горите, а после разнасяло тайна поща и експлозиви, накачени по тялото му? Кажи ми, на колцина?
	— Този разговор е безсмислен. Това, за което говориш, е история.
	— Аз самата нямаше да знам — _ние_ нямаше да знаем — ако нашите лидери не бяха настояли за подробната ти проверка. Вашите разузнавателни служби невинаги изпращат най-добрите си хора в нашата част на Европа и ние плащахме за грешките им. После ни донесоха досието на Хавличек, на семейство Хавличек, и всичко лесно можеше да се провери. Досието ти дойде запечатано по куриер, изпратен от най-високопоставено място в Държавния ви департамент, и беше отнесено обратно от него. Беше очевидно, че преките ти началници, с които ние нормално контактувахме, сами не знаят подробностите за ранното ти детство. По някаква причина то беше запазено в тайна… така че и ти си двама души едновременно. Защо, Михаил?
	— Вече ти казах. Матиас и аз бяхме на едно мнение — това е минало.
	— В такъв случай ти не си изпитвал желание да живееш с това си минало. Искал си част от живота ти да остане скрита.
	— Достатъчно.
	— Била съм с теб на много места, където хората говореха за онези времена, а ти никога не каза нищо, никога не даде да се разбере, че си бил там. Защото, ако го беше направил, това щеше да разкрие твоята тайна, годините, за които не искаш да говориш.
	— Логично е.
	— Подобно на този Шипърс, ти си бил там, но искаш това да остане скрито. Бил си там, но подписът ти не фигурира върху нищо.
	— Този паралел е несъществен.
	— Може да е малко по-различно, но не е несъществено — настоя Джена. — Ти не можеш да направиш дори обикновените справки за Шипърс, защото информаторите им ще ги предупредят и той ще изчезне, запазвайки тайната си. И ти чакаш той да обмисли обаждането на Рендолф, надявайки се, че в крайна сметка може би той ще реши, че си струва лично да провери дали наистина онази застрахователна компания… Как беше изразът?
	— Създава затруднения — предложи Майкъл. — Задава досадните си въпроси, преди да се съгласи да изплати сумата по застраховката на Маккензи. Правдоподобно е: те така мразят да плащат.
	— Да, ти вярваш, че той ще постъпи така. И като открие, че никой не задава никакви въпроси, ще се изплаши, ще влезе във връзка с контрольора си, който — още една надежда — е не някой друг, а именно „Двусмисленост“.
	— Струва ми се, че той ще постъпи точно така. Това е най-доброто и най-безопасното решение, което мога да измисля. Всичко друго може да го накара да се скрие вдън земя.
	— И с всеки изминал час той… — Джена поклати глава търсейки подходящата дума.
	— Той мисли по въпроса — каза Хейвлок. — Концентрира се.
	— Да, концентрира се. И всеки следващ момент е загубен момент, който му дава шанса да разбере, че е следен. А хората, които го следят, също те безпокоят, защото ти не ги познаваш и не можеш да им предоставиш истината за него.
	— Наистина не ми харесва, но се е случвало и преди.
	— Едва ли при подобни обстоятелства и никога с подобни ужасни последици от евентуалната грешка. Бързината на действие е най-важното в момента, Михаил.
	— Опитваш се да ми кажеш нещо, а аз не мога да разбера какво.
	— Страх те е, че ще подплашиш Шипърс и той може да изчезне.
	— Можеш спокойно да кажеш, че тази мисъл ме ужасява.
	— Тогава не преследвай него. Защо не се насочиш към човека, който е замълчал, който е бил в медицинския център на Рендолф, но не се е подписал под заключението. Както ти си бил двама души в Прага, така и той сега тук е двама души. Тръгни след този, когото виждаш, защото от негова гледна точка ти нямаш основания да предполагаш, че той е двама души и че крие някаква тайна.
	Хейвлок докосна чашата си и погледна втренчено Джена.
	— Да тръгнем след патолога — прошепна той. — Изхождайки от предположението, че там е имало някой с Рендолф. Търсейки потвърждение… Застрахователната компания търси лекар, който може да потвърди.
	— В моята родина пет подписа са предостатъчни за всякакъв документ.
	— Но той, разбира се, ще откаже.
	— Дали може да си го позволи? Нали е бил там?
	— Ще каже на Рендолф, че не може да го подкрепи, не може да се съгласи открито с диагнозата аневризъм, причинил кръвоизлив на аортата.
	— В такъв случай мисля, че докторът трябва да заеме твърда позиция. Щом Шипърс мисли така, защо не го е казал преди?
	Майкъл се усмихна.
	— Идеята е много добра. Да бъде изнуден изнудвачът със собствения му материал.
	— Защо не? Рендолф има… как го казвате… средството за изнудване: възраст, репутация, богатство — та кой е този Шипърс, който може да му се противопостави?
	— Най-важното е, че го принуждаваме да действа бързо. За негово добро — не като пътешественик, а като лекар — той трябва да установи колко сериозни са намеренията на хората от застрахователната компания. Дали става дума за рутинно запитване от тяхна страна, или те сериозно са се захванали с това. В този момент открива, че никой не се интересува и отново е на ход.
	— Какво е разписанието за днес? — попита Джена.
	— Първата група поема Шипърс, когато напуска апартамента си тази сутрин. Втората група има грижата да го държи под око вътре в сградата на „Риджънси“.
	— Как?… Извинявай, не те слушах миналата нощ, когато обясняваше по телефона.
	— Знам, че не ме слушаше, аз те наблюдавах. Ще ми предложиш ли нещо?
	— Може би по-късно. Как ще се озоват хората ти вътре в сградата?
	— Фондацията „Риджънси“ е частна фирма, която работи по няколко секретни проекта за правителството. Вероятно това е причината Шипърс да се настани там — много от тези проекти имат отношение към отбраната. „Риджънси“ първи определиха радиусите на зоните на поражение от напалм. Обичайно е там да се навъртат технократи от името на правителството, да се ровят из документацията и да се правят на важни. Е, от тази сутрин нататък там ще има с двама повече.
	— Надявам се никой да не им задава въпроси.
	— Дори да го направи, няма да му отговорят — това е правилото. Освен това имат куфарчета и пластмасови идентификационни карти на реверите си. А в случай на проверка, имат и прикритие. — Хейвлок погледна часовника си и стана от масата. — Рендолф трябва да се обади между десет и десет и половина. Да вървим. Ще му позвъня да го уведомя за промяната в плана.
	— Ако Шипърс реагира — каза Джена, следвайки Майкъл по коридора към кабинета, — той едва ли ще използва телефона в кабинета си.
	— Навън разполагаме с три подвижни екипа, разположени на няколко преки разстояние един от друг, които са в радиовръзка и камери на китките, активиращи се при движение. Могат да се придвижват пеша или с кола, а самите коли се редуват в трафика. Ако са добри, няма да го изпуснат.
	— Но се притесняваш за тях, нали?
	— Притеснявам се. — Хейвлок отвори вратата на кабинета и я задържа за Джена. — И щях да се притеснявам още повече, ако сред тях не беше един младеж на име Чарли, който без малко щеше да ме застреля на остров Пуул.
	— Онзи от „Консулски операции“?
	Майкъл кимна и се отправи към бюрото.
	— Той пристигна със самолет снощи по мое лично настояване, макар че не го е зарадвало особено. Но той е добър, малко неща могат да му убягнат и освен това знае за връзката между Шипърс и кризата Матиас. Това е достатъчно, за да бъде още по-подходящ от всякога. Той ще ръководи нещата и ако не се задави с микрофона, ще ме държи в течение на всичко, което се случва.
	Джена отиде до нейното бюро — дивана; на масичката пред него имаше подредени на купчини документи и няколко изписани на ръка бележки. Тя седна и взе подвързания напечатан отчет от купчина вляво. Заговори, както четеше, с безизразен глас и раздвоено внимание:
	— Влезе ли във връзка със застрахователната компания?
	— Не, реших да не поемам този риск — отвърна Хейвлок, който също седна зад бюрото си, гледайки замислено Джена. — Това може да предизвика интерес към полицата на Маккензи.
	— Вероятно си прав.
	— Какво четеш там? Това е същият документ, с който се занимаваш от снощи.
	— Отчет на ЦРУ. Списък на потенциалните съветски бегълци за последните десет години, които по една или друга причина не са избягали.
	— Търси изчезнал атомен специалист или военен стратег.
	— И други са изчезвали, Михаил — отбеляза Джена, четейки.
	Хейвлок задържа погледа си върху нея, после се вгледа в листа с телефонни номера пред себе си. Отбеляза един от тях и посегна към слушалката.

	* * *

	— Мога да ти кажа, че кучият му син е страшно хладнокръвен — отсече д-р Матю Рендолф. — Щом му казах за какво става дума, млъкна като риба. Зададе само един-два въпроса като собственик на погребално бюро, при когото е отишъл семейният адвокат, и каза, че щял да ми се обади.
	— Как точно му предадохте нещата и какви въпроси зададе? — поинтересува се Майкъл и остави на бюрото пред себе си формуляр на Пентагона, на който бяха написани имената на старшите офицери в Комитетите за ядрени кризи. Беше обградил с молив едно от тях. — Опитайте се да бъдете колкото се може по-точен.
	— Ще бъда абсолютно точен — възрази сопнато хирургът.
	— Имах предвид думите и фразите му.
	— Няма да е толкова трудно, защото те бяха малко и кратки… Както предполагаше, той каза, че не съм имал право да го замесвам в тази история, защото така сме се били разбрали. Той просто ми бил поднесъл резултатите от изследванията и ако аз по някакъв начин съм ги променил, това си било за моя сметка, той не бил отговорен. Е, тогава аз му казах, че може и да не съм някой проклет адвокат, но ако паметта ми не ме лъже за дребните неща, той ми е бил съучастник и по този въпрос не може да има спор, а също, че по-скоро ще се съглася да се пека в ада, отколкото Мидж и децата да бъдат лишени от това, което им се пада по право.
	— Дотук, много добре. Каква беше реакцията му?
	— Никаква, затова аз продължих в същия тон. Казах му, че е проклет глупак, ако мисли, че е бил невидим тук в продължение на четири месеца и че е дори още по-голям глупак, ако смята, че някой от моя персонал би повярвал, че съм прекарал сам часове в патологията над тялото на моя приятел.
	— _Много добре_.
	— На последното обаче той имаше отговор. С леден глас ме попита кой по-конкретно знае.
	Хейвлок почувства неочакван спазъм в гърдите, защото видя как духът на ненужните екзекуции пак се надига.
	— И какво му казахте? Споменахте ли някого?
	— Ха, казах му, че това се отнася практически до всички.
	Майкъл се отпусна.
	— Можем да ви зачислим на щат при нас, докторе.
	— Няма да успеете, синко.
	— Моля ви, продължете.
	— В този момент малко отпуснах юздата и му казах, че прави много шум от нищо. Обясних му, че момчето от застрахователната компания е казало, че става дума за формална проверка и че те просто имали нужда и от втори подпис на патологическото изследване, преди да изпратят чека. Даже му предложих, ако толкова се безпокои, да се обади на Бен Джексън в „Талбот“ и че Бен е стар приятел…
	— Дали сте му име?
	— Разбира се. Бен наистина ми е стар приятел и именно той е човекът, съставил полицата на Мак. Реших, че ако някой се обади на Бен, той ще ми телефонира и ще попита какво, по дяволите, става.
	— И какво смятахте да му отговорите?
	— Че който и да се интересува, нещо е недоразбрал. Че аз искам втория подпис, който ми трябва за архива.
	— А Шипърс какво каза?
	— Процеди само няколко думи като замръзнал компютър. Попита дали съм казал кой е той на Бен или на онзи, който е дошъл от застрахователната компания.
	— И?
	— Казах: „Не, не съм.“ Че честно казано, съм предпочитал въпросът да се уреди тихомълком. И че е най-добре да дойде тук и да подпише изследването без много шум.
	— Как реагира?
	— Ами, отново дяволски късо и безстрастно. — Рендолф позамълча и опита имитация с монотонен глас: „Всичко ли ми казахте?“ — Това искаше да знае. Казвам ви, не е човек, а зомби.
	— Какво му отговорихте?
	— Отговорих му, че съм му казал всичко; какво още би могло да има? А след това той ме осведоми, че щял да ми позвъни по-късно. Просто така: „Ще ви се обадя“ — със същия онзи ужасен глас.
	Хейвлок усети, че диша дълбоко и гледа с невиждащ поглед списъка с имената на бланката от Пентагона.
	— Докторе, вие или сте се справили по забележителен начин, или ще поискам надутата ви глава.
	— Какво, по дяволите, говорите?
	— Ако ме бяхте послушали и бяхте споменали само името на застрахователната компания, без никакви други имена, Шипърс щеше да приеме, че смъртта на Маккензи се разследва от някой друг, който не ви е информирал за това. А сега, ако се обади на онзи Джонсън, веднага ще разбере, че сте го лъгали.
	— И какво? Резултатът ще бъде същият, нали?
	— Не за вас, докторе, а ние не можем да се обадим на вашия приятел, защото това би било рисковано. За ваше добро ми се иска приятелят ви да е отишъл на риболов. Наистина… ако създадете усложнения, ще се погрижа главата ви да се търкаля на улицата.
	— Виж какво, млади приятелю, аз също поразмислих по въпроса. Не мислиш ли, че по двупосочната улица биха могли да се търкалят по-скоро две глави? От една страна, ти — един никаквец от Белия дом, ми разправяш, че американското правителство се опитвало да прикрие бруталното убийство на един герой ветеран, който при това е служител на ЦРУ, а, от друга страна, аз — един провинциален лекар, се опитвам да защитя интересите на една опечалена вдовица и останалите без баща си сираци, които страдат повече, отколкото някой има правото да поиска от тях. С мен ли искаш да се разправяш, копеле?
	— Моля ви, обадете ми се, ако научите нещо ново, д-р Рендолф.

	* * *

	Чарлс Лоринг, офицер от поделението със специални задачи, бивш военнослужещ от остров Пуул, разтърка очи и отпи от термоса със силно кафе, седнал на предната седалка на сивата лимузина. Не познаваше шофьора, видя го за пръв път снощи, когато се запозна с цялата група, подбрана от Хейвлок, от трийсетина служители, посочени от ФБР по искане на Министерството на правосъдието. Беше му поверено да ръководи групата. Задачата за непрекъснато проследяване беше ясна, а първопричините останаха скрити, което не беше най-умната постъпка, като се имаше предвид талантът на противника в случая.
	И въпреки плахия, почти незабележим опит на Хейвлок да бъде внимателен с него, Лоринг знаеше, че бившият служител на „Кон Оп“ малко по малко започва да прилича на себе си, заявявайки, че неохотно приема привилегированото си положение. Единственото нещо, което Хейвлок му разкри, бе, че Шипърс има отношение към остров Пуул и че това е достатъчно за Чарли. Хейвлок беше потаен тип и се беше подиграл с тях в Савана, но ако наистина имаше някакво отношение към дейността на Матиас във Вашингтон, то неговите проблеми бяха много повече от техните. Лоринг беше готов да направи каквото зависеше от него, за да помогне. Имаше моменти, когато личните симпатии и антипатии трябваше да бъдат загърбени и катастрофата… трагедията на остров Пуул беше един от тези моменти.
	Групата се беше събрала предната вечер в десет часа в „Единадесети стерилен“ край Куонтико и остана до четири сутринта, преговаряйки детайлите на тоталното проследяване… без да знае нищо за наблюдавания. Имаха снимка, и освен аматьорското описание на Рендолф не разполагаха с друго, а то не беше достатъчно. Увеличена в „Единадесети стерилен“, снимката бе от албума на випускниците за година, изровен от отдела на ФБР във Филаделфия, във ферсъновия институт за медицина. Агентите, които попаднаха на този албум, не знаеха защо го правят — единственото, което им бе казано, е, че трябва да пазят абсолютна тайна. Всъщност един от агентите беше изнесъл албума от библиотеката под палтото си. Разглеждайки зърнестия от фотоувеличението образ, членовете на групата се опитваха да си представят как ли изглежда сега вече доста по-възрастният човек и тъй като не можеха да разговарят с никого, който е виждал Шипърс през последните четири месеца, не беше изключено да има вече брада или мустаци.
	От екипа в „Риджънси“ получиха информация, че носи тъмни очила. Бяха се обадили два пъти по радиотелефона, че са поели Шипърс. Единият от двамата се намираше в същия коридор, където беше лабораторията на патолога, другият покриваше кабинета му на долния етаж. Сега може само да се чака, помисли си Лоринг. Но какво?
	Щеше да се разбере след няколко часа или няколко дни. Чарлс Лоринг знаеше, че е направил всичко, което е по силите му, за да разположи групата по най-ефективния начин: хората му бяха разделени, но поддържаха контакт. Това им осигуряваше максимално прикритие. Колите чакаха по пресечките с еднопосочни улици, неговата собствена беше паркирана в долния край на улицата, от другата страна на изследователския център и мястото предоставяше отличен поглед към входа и гаража в съседство, използван от персонала като паркинг.
	От конзолата се разнесе остър звук — това беше сигнал на единия от хората му вътре. Лоринг взе в ръка слушалката, натисна един бутон и се обади:
	— S*-пет. Какво има?
	[* S идва от surveillance (англ.) — проследяване, наблюдение. — Бел.прев.]
	— S-три. Току-що излезе от лабораторията, изглежда, че бърза. Чух телефонно позвъняване през вратата преди няколко минути. Беше сам, така че може и да е разговарял с някого, но това са предположения. Не можах да дочуя никакъв разговор.
	— И това е добре. Остани, където си, но се дръж настрана. Лоринг остави слушалката, но преди да успее да се облегне се разнесе втори разтърсващ сигнал.
	— S-пет.
	— S-две. Обектът влезе в кабинета си. Ако се съди по начина, по който вървеше — по общия му външен вид — развълнуван е.
	— Добро описание, съвпада с онова от горния етаж. Май започваме да се движим по-бързо, отколкото който и да е от нас…
	— Момент! Задръж малко — поиска S-2 и в слушалката се разнесе съскане. Човекът явно беше скрил микрофона под дрехите си, без да прекъсва връзката. След няколко секунди гласът му отново се обади: — Извинявам се. Обектът току-що излезе отново и трябваше да се извърна. Съблякъл е престилката и е облечен за излизане. Същият шлифер, същата мека шапка. Мисля, че сега вече ще го поемете вие.
	— И аз мисля така. Край. — Лоринг задържа микрофона в ръката си и се обърна към шофьора: — Бъди готов, пиленцето сега ще изхвърчи. Ако се наложи да го проследя пеша, поеми нещата. Ще поддържам връзка. — Той бръкна под палтото си, извади малкото радио и по навик провери батериите. След това дръпна левия си ръкав, под който се показа миниатюрна високоскоростна камера, прикрепена към вътрешната страна на китката му. Огъна китката си и чу леко щракване. Беше готов. — Питам се кой ли е този Шипърс — каза той, наблюдавайки входа на фондация „Риджънси“.

	* * *

	Телефонът иззвъня и отвлече вниманието на Хейвлок, който беше се съсредоточил върху документите, изпратени от Пентагона. Той вдигна слушалката.
	— Да?
	— Крос?
	Майкъл примигна, разпознавайки резкия глас на Рендолф.
	— Да, докторе?
	— Май ще можем и двамата да си запазим главите. Току-що ми се обади Бен Джексън, по-разярен от буря край нос Джудит.
	— За какво?
	— Позвънил му някакъв адвокат, за да се поинтересува защо се задържа последната погасителна сума по полицата на Маккензи.
	— Шипърс — каза Хейвлок.
	— Познахте, но Бен беше адски ядосан. Застраховката на Маккензи не се изплаща на части — чекът за цялата сума е бил изпратен на адвоката на Мидж още преди осем седмици.
	— Защо Джексън се е обадил на вас, а не на адвоката на мисис Маккензи?
	— Защото Шипърс — мисля, че е бил Шипърс или някой от негово име — е бил доста възбуден, казал е, че имало нещо объркано в подписите върху медицинското заключение, и се поинтересувал дали Бен знае за това. Бен, естествено, казал, че не знае, обяснил, че парите са платени — обработени от агенцията му — и че няма какво повече да каже. Но добави за мен, че неговата репутация…
	— Изслушайте ме — прекъсна го Хейвлок. — Аз няма да загубя главата си, но вие може би вече сте на път да загубите своята. Искам от вас да останете в кабинета си и да не приемате никого, докато не ви изпратя двама души. Ако някой се опита да се срещне с вас, предайте на рецепцията да казват, че сте в операция.
	— Я забравете тези работи! — изстреля в отговор Рендолф. — Сополанко като Шипърс изобщо не ме плаши. Ако дойде насам, ще накарам някой от санитарите да го затвори в тапицирана килия.
	— Ако това стане, ще ви разцелувам, но дори някой да дойде, това няма да е Шипърс. Той лично едва ли ще направи нещо повече от това да ви позвъни, което би било най-доброто за вас. Ако го стори, кажете му, че съжалявате за евтината лъжа, но че след дълго размисляне по въпроса сте решил да се застраховате във връзка с онова заключение.
	— Той никога няма да повярва на това.
	— Аз също не бих повярвал, но така можете да спечелите време. Моите хора ще пристигнат до един час.
	— Не ги искам!
	— Нямате избор, д-р Рендолф — каза Майкъл, прекъсна разговора и придърпа листа с телефонните номера пред себе си.
	— Мислиш ли, че Шипърс наистина би опитал да му стори нещо? — запита Джена, държейки доклада на ЦРУ, изправена до прозореца.
	— _Той_ не, но там ще бъдат изпратени други, които в началото ще се опитат не да го убият, а да го отвлекат. Да го откарат някъде, където на спокойствие да се позанимават с него, докато не разберат с кого действа и заради кого лъже. Струва ми се, че убийството би било проява на милосърдие. — Хейвлок отново вдигна слушалката, без да отмества погледа си от телефонните номера.
	— От друга страна — отбеляза Джена, — след като е установил, че Рендолф лъже, Шипърс е решил да действа по-бързо, отколкото смятахме. Преди колко време се обади Лоринг за последен път?
	— Почти преди час. Шипърс е взел такси за центъра на града и те сега го следват по петите. Скоро ще се обадят пак.
	— Майкъл набра номера и бързо се свърза: — Тук е „Пети стерилен“, Феърфакс. Под тази парола вчера бях ескортиран до Медицинския център на Рендолф, област Феърфакс, Мериленд, Източно крайбрежие. Моля, потвърдете. — И докато чакаше, Хейвлок покри с ръка микрофона и се обърна към Джена: — Току-що ми хрумна нещо. Ако имаме късмет, ще можем да превърнем пасива си в актив. — И отново продължи в микрофона: — Да, точно така. Трима души, тръгнахме точно в единайсет часа. Готов ли сте да запишете инструкции?… Върнете с най-висок приоритет в Центъра двама души. Обектът е д-р Рендолф — има нужда от закрила при максимален визуален контакт, но искам това да стане по специален начин. Хората трябва да станат част от персонала там — санитари, лекари или каквото се договоря с Рендолф. Кажете им да потеглят и да ми се обадят от колата до двайсет минути, като направят връзката чрез вас. — Майкъл спря, гледайки Джена, докато диспечерът преглеждаше графиците. — Рендолф може да ни е оказал още една услуга, поемайки риск, за който не подозира.
	— _Ако_ се съгласи да сътрудничи.
	— Е, той наистина няма избор, аз вече му го казах. — В слушалката отново прозвуча гласът на диспечера. Хейвлок го изслуша, после изрече: — Не, това е чудесно. Всъщност и аз предпочитах хора, които вчера не са били там. Между другото, паролата ще бъде… — Майкъл спря, върна се в мислите си на Палатин, при мъртвия, чиито думи го бяха довели тук, в Мериленд, на Източното крайбрежие. — „Апахи“ — каза той. — Това е било племе на ловци. Кажете на Апахите да ми се обадят до двайсет минути.
	Доктор Рендолф спори до прегракване, но не можа да промени нещата. Хейвлок му обясни, че трябва да сътрудничи, защото в противен случай и двамата поемат голям риск и неизбежно ще премерят сили помежду си. Той подчерта, че „мистър Крос“ е готов да държи на своето, дори ако това означава да се признае убийството на служителя на ЦРУ Стивън Маккензи. Рендолф разбра, че е поставен натясно, и излезе от ситуацията с едно добро хрумване. Апахите щяха да се превърнат в двама поканени от Калифорния кардиолози, снабдени с бели престилки и стетоскопи.
	Заповедите на Хейвлок бяха ясни и не оставяха никакво място за грешки. Който и да поискаше да се види с Матю Рендолф — а някой все щеше да опита — той или те трябваше да бъдат заловени живи. Допускаха се рани, но само в краката, не по-високо от кръста. Това беше разпореждане „четири нули“ — най-свещеното в тайните служби.

	* * *

	— Хейвлок, обажда се Лоринг.
	— Как вървят нещата?
	— Шофьорът ми каза, че не е могъл да се свърже с теб.
	— Проведох разговор с един опърничав лекар, но ако случаят е бил спешен, твоят човек можеше да ме прекъсне.
	— Не беше спешно и още не е. Само е малко странно. — Лоринг спря. Паузата издаваше притеснението му.
	— Какво става там, Чарли?
	— В това е проблемът. Нищо не става. Шипърс слезе от таксито пред супера „Гарфинкъл“. Влезе вътре, обади се по един от телефоните на първия етаж и вече половин час се разхожда сред щандовете за мъже на петия. Обаждам се от там, в момента е пред очите ми.
	— Той очаква някого.
	— Ако наистина е така, прави го по много странен начин.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Купува дрехи, сякаш ще потегля на околосветско пътешествие, пробва разни неща и се весели заедно с продавачките. Мисля, че ще им направи оборота за деня.
	— Наистина не е типично, но бъди търпелив. Главното е, че се е обадил — това е първият му опит за свръзка. Справяш се чудесно.
	— Кой, по дяволите, е той, Хейвлок?
	Майкъл се замисли. Лоринг заслужаваше да знае повече, отколкото му бе казано, и моментът беше удобен да се запознае с още някаква част от истината. Толкова много неща зависеха от този проницателен, макар и така семпло изразяващ се служител на „Кон Оп“.
	— Това е дълбоко законспириран агент, който излиза на контакт с човек, в чиито възможности е да вдигне във въздуха остров Пуул и да го заличи от залива на Савана. Радвам се, че ти си там в момента, Чарли. Трябва да знаем кой е той.
	— Благодаря и на толкова. Всички етажи и изходи се контролират, поддържаме контакт помежду си и камерите ни са готови. Ако трябва да се взема решение, ще изоставим ли Шипърс, за да се захванем с човека, с когото ще се срещне?
	— Може и да не се наложи. Доста вероятно е да го разпознаеш. Другите може би не, но ти би могъл.
	— Боже мой, от Департамента ли е?
	— Точно така. Ако питаш мене, това е доста високопоставен човек, между четиридесет и пет и петдесет, и специалист в някаква област. В случай че го познаеш, дръж се настрана, докато не се разделят, после задръжте Шипърс и го доведете тук. Но когато решите да го направите, бъдете много бързи, много предпазливи и си дръжте очите отворени за капсули.
	— Шипърс е чак такъв? Господи, как го правят?
	— В минало време, Чарли. Направили. И то преди много време.

	* * *

	Чакането наистина щеше да бъде непоносимо, ако Хейвлок не се бе заинтересувал от личността на капитан трети ранг Томас Декер, випускник от 1971 година на военноморската академия в Анаполис, бивш шкипер на подводницата „Старфайър“ и член на Комитета за ядрени кризи към Пентагона. Декер беше лъжец без очевидна причина за това.
	Майкъл бе говорил с всичките петнайсет старши офицери, представляващи комитетите, на няколко се бе обаждал два, че дори и три пъти с обяснението, че иска да си състави ясна картина за методите на работа на комитетите, която бе нужна на президента. В повечето случаи коментарите в началото бяха сдържани, а пък всеки се чувстваше задължен да провери самоличността на този, който се обаждаше през централата на Белия дом, но в хода на разговора и особено след като служителят се убедеше, че Хейвлок е запознат с материята, започваха да излизат наяве повече подробности, прикривани със свръхсекретността. Задачата на комитетите се свеждаше до свързване на хипотетични събития с теоретичните разработки и независимо от причината за разговорите, Хейвлок усещаше, че започва да се впечатлява. Макар че според законите на физиката на всяко действие съответства равно и насочено в обратна посока противодействие, екипите на комитетите бяха стигнали до по-добро уравнение. За всеки ядрен ход от страна на врага имаше разработен най-малкото равен противоход — в повечето случаи потресаващо превъзхождащ. Приносът на капитан трети ранг Декер беше твърде голям в този смисъл. Той беше изяснил, че обсегът на действие на атомните подводници позволява само за минути да се унищожат всички основни вражески инсталации, като се започне от Северния Атлантик и се стигне до Черно море, без да се изключват междинните пунктове. Не, той не беше излъгал в това отношение, а в съвсем друго. Беше казал, че не се познава с държавния секретар Ентъни Матиас.
	Името му обаче фигурираше в три отделни дневника за телефонните разговори, намерени в кабинета на Матиас, проведени през последните шест месеца.
	Възможно бе Декер да не познава Матиас, а само да е говорил с него по телефона. Но ако беше така, защо не е споделил това? Човек, запитан дали познава държавник от ранга на Матиас, не може да отговори отрицателно, без да поясни, че все пак е разговарял с него по телефона. Реакцията на този амбициозен военноморски офицер, който бързо се издигаше сред елита на Пентагона, беше не само неестествена, тя бе просто необяснима, като се имаше предвид, че други като него просто не биха пропуснали шанса да се познават с такива като Ентъни Матиас.
	А Томас Декер, офицер от Военноморските сили на Съединените щати, бе излъгал. Той познаваше Матиас и по неясни причини не искаше да признае този факт.
	Беше време да позвъни за четвърти път на капитан трети ранг Декер.
	— Знаете ли, мистър Крос, мисля, че вече ви казах каквото мога по тези въпроси. Не съм сигурен дали разбирате, че ограниченията върху това, за което можем да разговаряме, могат да бъдат свалени само от президента — и то лично от него в мое присъствие.
	— Знам това, капитане, но ме притеснява един факт, с който разполагам. Той може и да няма нищо общо с това, за което разговаряхме, но държавният секретар не можа да си го обясни. Вие заявихте, че не го познавате и че двамата не сте се запознавали.
	Тишината, която настана, бе също така впечатляваща като разработките на Декер за въоръженията на подводниците.
	— Той пожела това — прошепна гласът му в слушалката. — Сам каза, че трябва да е така.
	— Благодаря ви, капитане. Всъщност държавният секретар Матиас се опитваше да уточни. Не можа да си спомни кога точно сте разговаряли за последен път.
	— В бунгалото, разбира се. Мисля, беше през август или септември.
	— О, да. В бунгалото. Шенандоа.
	— Да, там — винаги разговаряхме там. И никой не подозираше. Бяхме само двамата. Как е възможно да не е могъл да си спомни?
	— Благодаря ви, капитане. Довиждане.
	Шенандоа.

	* * *

	Иззвъняването беше пронизително — по този начин централата известяваше, че се е случило нещо необичайно. Хейвлок в този момент се разхождаше замислен. Той прекоси тичешком и грабна слушалката. Беше Лоринг.
	— Имаш главата ми на тепсия и започвам сам да я отрязвам! Господи, колко съжалявам!
	— Изгубил си го — каза Майкъл и усети как краката му се подкосяват, а гърлото му пресъхва.
	— _Боже мой!_ Ще си върна всички награди! До последния шибан медал!
	— По-спокойно, Чарли. Какво се случи?
	— Смяна! Една най-обикновена проклета смяна! Изобщо не очаквах подобно нещо! Трябваше, но не го очаквах!
	— Кажи ми какво се случи — повтори Майкъл и седна, а Джена стана от дивана и се приближи до бюрото.
	— Шипърс плати нещата, които беше избрал, и поиска по-голямата част да му бъдат изпратени у дома, с изключение на няколко големи кутии, които взе със себе си. След това влезе в пробната и излезе преоблечен за улицата — същото връхно палто, същата мека шапка, със същите кутии.
	— Които е носил високо в ръцете си — прекъсна го Хейвлок с вял глас, усещайки, че отново го обхваща познатото му усещане за безсмисленост на това, което прави.
	— Естествено — съгласи се Лоринг. — Аз го последвах до асансьора през няколко щанда. Честно казано, повече ме интересуваха останалите кучи синове около мъжките щандове, защото смятах, че един от тях е нашият човек. Бях решил, че някое от копелетата ще се доближи до Шипърс и ще опита да вземе незабелязано нещо от него. Вратата на асансьора се затвори и аз уведомих хората по етажите да тръгнат надолу и да се присъединят към останалите в мига, когато асансьорът подмине всеки отделен етаж. Моят S-9 го пое на изхода откъм 14 улица и го последва, съобщавайки на останалите къде се намира. Ние от своя страна се разпределихме кои да останат пеша и кои да чакат по колите. _Мили Боже!_
	— И кога разбрахте?
	— На ъгъла на 11 улица, четири минути след като излязох от супера, а аз бях последният. Човекът спрял такси, хвърлил кутиите вътре и точно преди да се качи, свалил шапката си. Изобщо не бил Шипърс. Бил някакъв тип с десетина-петнайсет години по-възрастен и почти плешив.
	— Как е постъпил Девети тогава?
	— Направил е каквото могъл. Опитал се да спре таксито, но не успял, защото то изхвърчало през някаква пролука в трафика. След това ни се обади, разказа всичко и даде номера на таксито и описание на шофьора. Петима от нас се върнаха тичешком в супера, останалите се опитаха да покрият всички изходи, но знаехме, че сме го изтървали. S-11 и S-12 тръгнаха по следите на таксито и им казах да не го изпускат от очи, дори ако това налага да се нарушат всякакви закони за движение по пътищата. След като загубихме основната цел, трябваше поне да заловим двойника. Настигнали го шест преки на запад, но вътре нямало никой. Само шлиферът, шапката и двете кутии, хвърлени на пода.
	— А шофьорът?
	— Казал, че някакъв смахнат се качил преди малко, свалил си палтото, дал му пет долара и изскочил на първия червен светофар. В момента обработват кутиите за отпечатъци.
	— Няма да намерят нищо регистрирано в компютъра на ФБР.
	— Съжалявам, Хейвлок. Не мога да ти предам колко съжалявам. Всичко, което Шипърс направи, е било с цел отклоняване на вниманието и аз се хванах на въдицата. Един път да не ми сработи инстинктът, и то точно сега!
	Майкъл поклати глава и каза:
	— Не ти го изгуби, Чарли, а аз ти размътих главата. Ти поне разпозна нещо неестествено, но аз ти казах да не му обръщаш внимание. Казах ти да бъдеш търпелив и да си отваряш очите за някого, който изобщо не е припарвал наблизо.
	— Я не ме успокоявай — възрази Лоринг. — Ако бях на твое място, не бих го правил.
	— Не бъди толкова сигурен. Освен това имам нужда от тебе. В Пентагона има един военноморски капитан, някой си Томас Декер. Искам, без да разбере никой, да научиш всичко за него. Наистина всичко.
	— Шпионин?
	— Не. Лъжец.

	* * *

	Джена застана до Майкъл, гледайки през рамото му, докато той изучаваше имената и кратките бележки за хората, които бе подбрала от списъците, предоставени от ЦРУ, „Кон Оп“ и архивния отдел на Армейското разузнаване.
	От сто трийсет и пет потенциални бегълци, които не бяха се появили на Запад и чиито днешни съдби оставаха неизвестни, тя се беше спряла на осем, заслужаващи по-специално внимание.
	Майкъл разгледа списъка, после го остави на бюрото и бавно се извъртя със стола към нея.
	— Денят беше отвратителен. Мисля, че моментът е крайно неподходящ за шеги.
	— Аз не се шегувам, Михаил — отговори Джена.
	— Тук няма нито един ядрен учен, нито един експерт по въоръженията, дори нито един старши офицер. Виждам лекари, специалисти… днес вече старци, никой от тях по никакъв начин не може да бъде свързан със стратегическото планиране или потенциала за нанасяне на ядрен удар.
	— Парсифал няма нужда от такава връзка.
	— В такъв случай значи не съм ти казал достатъчно ясно какво имаше в онези документи — каза Хейвлок. — В тях ставаше дума за серия ядрени ходове — първи и втори удар, контраудари с прехващащи ракети, неутрализиране на поразените територии, автоматизирано прочистване — подробни планове, които могат да бъдат създадени само от експерти и по които могат да се водят преговори само от експерти.
	— Матиас не е носил цялата тази информация в главата си, ти сам призна това.
	— Разбира се, че е така и именно заради това ме интересуваха хората от Комитетите за ядрени кризи — по-точно заинтересува ме един от тях. Но Парсифал е знаел всичко това. Той е трябвало да разполага с тези разработки. Та нали именно това са нещата, това са чиповете, с които са залагали в тази луда игра.
	— В такъв случай губи ни се един човек — настоя Джена, заобиколи бюрото и рязко се обърна с лице към Хейвлок. — Кой е говорил от името на Китайската народна република? Кой е преговарял от тяхна страна? Кой е издал техните данни, техните стратегически тайни? Според твоята теория трябва да има трети.
	— Не, не трябва. Комбинираните им информатори ще бъдат напълно достатъчни, за да се изгради напълно убедителна картина за стратегическите възможности на Китай. Общоизвестно е, че ако обединим разузнавателната информация за арсеналите на Китай с тази на Съветите, ще знаем повече за ядрените възможности на тази страна, отколкото който и да е в Пекин.
	— Убедителна картина.
	— Напълно.
	— Комбинирани информатори ли каза, Михаил? Защо?
	Хейвлок погледна Джена и постепенно започна да разбира какво иска да му каже тя.
	— Един източник — прошепна той. — Че защо не?
	Телефонът отново иззвъня и резкият му сигнал сякаш се заби в мозъка на Майкъл. Той протегна ръка за слушалката, вдигна я и чу гласа на президента на Съединените щати. Думите му прозвучаха толкова заплашително, колкото Хейвлок никога не беше чувал.
	— Съветите знаят за Матиас. Не е възможно да се предугади следващият им ход.
	— Парсифал? — запита Майкъл с глас, който едва излизаше.
	— Мисля, че го надушват, което изостря апетита им. На ръба на паниката са.
	— Как разбрахте?
	— Свързали са се с един от нашите старши дипломати. Казали му, че са готови да разобличат Матиас. Единствената ни надежда е в това, че са се свързали с един от най-добрите ни дипломати. Уважават го и той е единственият, който може да ги убеди да се въздържат. Ще го привлека към групата на мястото на Бредфорд. Трябва да бъде запознат с всичко, буквално всичко.
	— Кой е той?
	— Един човек на име Пиърс. Артър Пиърс.


	33

	_Поменятчикът_ седеше в подземната зала на Белия дом, докато президентът на Съединените щати и двама от най-влиятелните хора в тази страна го запознаваха с обстановката. Това заседание беше изместило всички насрочени от преди ангажименти на Чарлс Беркуист. Продължаваха вече три часа, през които удивеният помощник държавен секретар на делегацията в ООН си водеше бележки, а в интелигентните му очи се четеше дълбоко разбиране на надвисващата катастрофа. И все пак зад погледа му се долавяше един ум, който търсеше отговори и се бореше срещу паниката.
	Напрежението бе трудно поносимо, макар от време на време да се разреждаше от прояви на любезност и уважение. Артър Пиърс не би могъл да се нарече приятел нито на президента, нито на посланик Адисън Брукс, но не беше и непознат. Те с благодарност помнеха задълбочените му анализи при други кризи. Що се отнасяше до генерал Малкълм Холярд Опънатото въже, той познаваше майор Пиърс още от Сайгон, където се бе впечатлил толкова силно от изявите му, че беше изпратил телеграма в Пентагона, препоръчвайки Военният колеж сериозно да прецени възможността майорът да остане на служба, а не да бъде уволнен в запаса.
	Но въпреки тази крайно ласкателна препоръка Пиърс беше избрал цивилното поприще, макар и ориентирано към работа за правителството. И тъй като военните съставляваха част от правителството — факт, който не преставаше да го смайва — скоро се беше разчуло, че един изключителен човек търси достойна служба. Беше неизбежно някой да се заинтересува и да му предложи нещо, преди търсачите на частните компании да го грабнат. Вашингтон имаше нужда от всеки истински талант, който му попаднеше.
	Всичко се беше уредило съвсем леко и логично като аритметично действие: едно плюс едно, плюс още едно. Хората се превръщаха в стъпала, които водеха към по-високите места. Един възрастен дипломат от кариерата в Държавния департамент спомена, че случайно бил на прием в Александрия, където домакинът му споделил, че познава Пиърс. Дипломатът, естествено, се почувствал задължен да спомене името на Пиърс по време на заседание, председателствано от Адисън Брукс. Департаментът постоянно търсеше онези редки хора, доказали качествата си, които имаха и потенциал за по-нататъшно интелектуално израстване. Артър Пиърс беше поканен на събеседване, което прерасна в продължителна вечеря с държавника аристократ. Последва предложение за назначение — напълно логична последица като се има предвид досието му.
	Така агентът къртица се озова на мястото си. В интерес на истината, не бе имало никакъв прием в Александрия, не бе съществувал никакъв домакин, изказал се крайно ласкателно за изключителния военен от Сайгон. Това нямаше никакво значение — името му беше в устата на други и Брукс се бе убедил в това. Цяла дузина компании възнамеряваха да направят съблазнителни предложения на младия гений, затова Адисън Брукс реши да ги изпревари.
	С годините стана ясно, че решението на Брукс да вербува Артър Пиърс е достойно за аплодисменти. Той наистина се открояваше като изключително талантлив и демонстрираше една все по-забелязваща се способност да разбира и контрира съветските маневри, особено когато се опреше до противопоставяне лице в лице. Вярно е, че имаше специалисти, които изучаваха „_Известия_“ и другите руски вестници и комюникета, за да са в състояние да проумяват често мъглявата съветска позиция, но Пиърс беше най-ефективен на масата за преговори, независимо дали ставаше дума за Хелзинки, Виена или Женева. Понякога му хрумваха направо невероятни неща и често се оказваше, че е пресметнал с десет хода по-напред от водачите на делегациите от Москва, че е подготвил контрапредложения, преди съветската позиция да започне да се изяснява, което даваше на американската група предимството да реагира незабавно. Присъствието му беше желано от всички високопоставени дипломати и накрая се случи неизбежното: той излезе на орбитата на Матиас и на държавния секретар не му беше нужно много време, за да направи старши дипломат самия Артър Пиърс.
	_Поменятчикът_ беше стигнал до целта си. Едно бебе, родено и генетически подбрано в Москва, изпратено тайно в сърцето на Америка, беше заело поста си след дългогодишна подготовка и в този момент към него се обръщаше президентът на Съединените щати.
	— Сега сте наясно с нелицеприятната картина, г-н помощник-секретар — каза Беркуист и в същия миг в съзнанието му изплува болезнен спомен. — Чувствам се малко странно да използвам отново същото обръщение — поясни той тихо. — Само преди няколко дни друг помощник-секретар седеше до нас на този подиум.
	— Надявам се да допринеса поне част от онова, което е направил той — каза Пиърс и свали поглед към бележките си. — Фактът, че беше убит, е ужасяващ. Емъри ми беше приятел… въпреки че нямаше много приятели.
	— Той казваше същото за себе си — отбеляза Адисън Брукс. — И за вас.
	— За мен?
	— Че сте му приятел.
	— Поласкан съм.
	— Но тогава едва ли щяхте да бъдете — обади се генерал Холярд. — Вие бяхте един от деветнайсетте, които той разследваше.
	— В какъв смисъл?
	— Опитваше се да установи кое е било лицето на пети етаж, което би могло, намирайки се извън страната, да отиде в Коста Брава — обясни президентът.
	— И впоследствие човекът, който се е възползвал от паролата „Двусмисленост“? — попита, леко намръщен, Пиърс.
	— Точно така.
	— Но защо моето име? Емъри не е споделял това с мен.
	— Е, при стеклите се обстоятелства той едва ли е можел да го направи — поясни посланикът. — Няколко запитвания до вас от Вашингтон през онази седмица се бяха загубили. Излишно е да ви обяснявам какъв шок бе това за него в началото. Пощата впоследствие се намери, разбира се.
	— Подобни случаи на загубване са източник на постоянно раздразнение — обясни Пиърс, съсредоточил се отново върху бележките си, за да отметне нещо с позлатената химикалка.
	— Просто не знам дали този проблем някога ще намери решение. Обемът на кореспонденцията е толкова голям, а хората на това ниво, които имат допуск до него, са толкова малко. — Помощник-секретарят загради една от бележките си и добави, сякаш се беше сетил за нещо едва сега: — От друга страна, по-склонен съм да се примиря с подобен дразнител, отколкото да поема риска, че някой от поверителните материали могат да излязат извън контрол.
	— Как мислите, каква част от това, което току-що научихте в тази зала, е известно на Съветите? — поиска да научи Беркуист. Лицето му се беше изопнало, погледът в очите му беше тежък и директен, мускулите на челюстите му се свиваха.
	— По-малко, отколкото научих, но вероятно повече, отколкото допускаме. Руснаците са дяволски загадъчни. По-важното е, че започват да се самонавиват. Не мога да дам преценка, преди да съм видял онези… невероятни документи.
	— Фалшиви документи — подчерта Холярд. — Споразумения между двама луди — ето това са тези документи.
	— Не съм сигурен, че Москва или Пекин ще приемат тази теза, генерале — възрази Пиърс, поклащайки глава. — Единият от лудите е Ентъни Матиас, когото светът още не е готов да приеме за ненормален.
	— Защото не иска — прекъсна го Брукс. — Защото го е страх.
	— Това е вярно, сър — съгласи се помощник държавният секретар. — Но дори да изключим Матиас, по думите на президента в тези пактове за ядрена агресия се съдържат необикновени… необикновено засекретени данни. Дислокации, мощност, подробности по носителите, кодове за изстрелване… даже относно системите за отмяна на заповедта за изстрелване. Доколкото схващам, образно казано, това разтваряне на вратите на арсеналите на двете суперсили и Китай е равностойно на разкриване на най-секретните въоръжения в двата лагера за всеки, който прочете тези документи. Пиърс се обърна към военния: — Каква би била препоръката на Пентагона, ако нашето разузнаване достави факти за подобен договор между Съветите и Китай, генерале?
	— Да се натисне бутонът — отвърна Холярд с равен глас. — Не може да има алтернатива.
	— Но само ако сме убедени, че те са автентични — вметна Брукс.
	— Аз ще съм убеден — каза генералът. — Мисля, че и вие също. Кой друг, освен човек, който има достъп до тази информация, би могъл да състави подобен документ? Освен това вътре има и дати! О, аз съм _напълно_ убеден.
	— Когато споменахте, че Съветите говорят със загадки — отбеляза държавникът — аз съм склонен да се съглася изцяло, но какво имахте предвид по отношение на текущата криза?
	— Те ме обстрелваха с фрази, с логически несвързани подмятания, като наблюдаваха дали няма да реагирам на някоя от тях. О, ние сме противопоставени вече от години и независимо дали сме във Виена, Берн или Ню Йорк, човек се научава да забелязва дори опитите да се скрие реакция.
	— Но те са започнали с твърдението, че знаят за лудостта на Матиас — отбеляза Беркуист. — Това е бил първоначалният им анонс, нали?
	— Да, сър. Не съм сигурен дали използвах точните им думи преди. Сега ще го направя. Бях в кабинета на съветския посланик по негово настояване. Присъстваше и старшият му съветник. Честно казано, мислех, че ме вика, за да стигнем до някакво споразумение по панарабската резолюция, но вместо това той ме поздрави със заявление, което можеше да се отнася единствено до Матиас: „Научихме от надежден източник, че отпускът на едно лице е бил продължен поради влошаване на психическото му състояние, отвъд възможността да бъде възстановено.“
	— И какво му отговорихте? — попита Брукс. — Точните ви думи, ако обичате.
	— „Дори днес руската предразположеност към мрачни фантазии не е по-различна от онова, което още Достоевски е писал“ — това бяха точните ми думи.
	— Провокативно и незаинтересовано — отбеляза държавникът. — Много добър отговор.
	— Тогава започна пукотевицата. „Той е луд!“, крещеше посланикът. „Матиас е луд! Той е извършил ненормални неща, подкопавайки основите на разведряването.“ В този момент се намеси и съветникът му и поиска да знае къде ще се проведат следващите срещи на Матиас, с кои нестабилни правителства е установил контакт Матиас, знаят ли те, че той е ненормален, или може би лудият контактува тайно на своя глава и прикрива състоянието си от хората, с които се свързва. Това, което ме изплаши, г-н президент, г-н посланик и генерал Холярд, е, че те ми описаха същото, за което ми разказахте вие. Ако съм ви разбрал правилно, Матиас е правел именно това през последните шест месеца. Свързвал се е с нестабилни режими, случайно избрани министър-председатели, военни хунти, които ние отбягваме.
	— Съветите получават информация точно от тези срещи, разбира се — каза Беркуист. — Те мислят, че вдетинилият се Матиас осъществява на практика някои от своите „геополитически реалности“. Че се опълчва срещу тях.
	— О, те мислят и нещо повече от това, сър — поправи го Пиърс. — Те вярват, че ние доставяме тайно ядрени материали на екстремистки режими и лагери на фанатици — примерно проислямски, но също афганистански или антисъветски арабски фракции. Бяхме се споразумели да не се занимаваме с тях. В това отношение те са параноици. По отношение на другата страна, ние имаме защита дори само в наличието и мощта на арсеналите си, но както те, така и ние не бихме могли да се защитим от приумиците на някоя хунта или секта, притежаваща както атомна бомба, така и носители. Всъщност ние сме в по-голяма безопасност — отделени сме с океани. Но стратегически Русия е част от Евро-Азиатския регион и границите й са уязвими, макар и само поради близостта до потенциални врагове. Ако ги разбирам правилно, именно тази им загриженост ги кара непрекъснато да посягат към ядрения бутон.
	— Но не и Парсифал — отбеляза Брукс. — Вашата преценка е, че онзи, когото наричаме Парсифал, още не е установил контакт с Москва.
	— Аз не мога да изключа нищо — подчерта Пиърс. — Казаха се много неща, имаше заплахи, намеци — вече споменах това — завоалирани. Например те споменаха „следващи срещи“, „ядрени материали“, „нестабилни правителства“ — отново, доколкото съм разбрал, терминология, сякаш извадена от онези документи. Ако ги прегледам по-внимателно, може би ще мога да се сетя за паралели с оригиналните текстове. — Помощник-секретарят замълча и когато продължи, гласът му, макар и тих, беше твърд — Мисля, че може Парсифал да е осъществил контакт, но може би е направил само някои провокативни намеци, нищо повече. Но ми се струва, че е наложително да знаем, макар и само това.
	— Той смята да ни вдигне във въздуха — проговори президентът. — Господи, той наистина е решил да го направи.
	— Колкото по-бързо отида на остров Пуул, г-н… — започна Пиърс, но бе прекъснат от иззвъняването на белия телефон, поставен върху бяла масичка на подиума. На миниатюрния му пулт мигаше червен индикатор.
	Беркуист взе слушалката:
	— Да? — Президентът изслуша мълчаливо съобщението в продължение на почти трийсет секунди, после отговори, кимайки: — Разбирам. Искам да знам в мига, когато нещо се случи — след като приключи разговора, се обърна към останалите: — Беше Хейвлок. Не може да дойде тук този следобед.
	— Но какво се е случило? — попита генералът.
	— Прекалено много неща, за да си позволи да се отдели от телефона.
	— Съжалявам — обади се Артър Пиърс. — Исках да се запозная с него. Можех да му разкажа какво е влязло в главата на Съветите, а и той можеше да ми разкаже за развитието на нещата. За мен е важно да знам кога да натисна и кога да отстъпя.
	— О, той ще ви информира, аз му казах… Изгубили са патолога.
	— Дявол да го вземе! — избухна генералът.
	— Той или е забелязал, че е под наблюдение, или е разбрал, че нещата започват да излизат от контрол, и е решил да се скрие.
	— Или му е било заповядано да се скрие — допълни държавникът.
	— Има нещо, което не успях да разбера — продължи президентът, обръщайки се към помощник държавния секретар. — Руснаците не са ви подсказали с нищо, че знаят, че са замесени в цялата тази проклета история, така ли? И не са споменали нито Коста Брава, нито телеграмата на Ростов до нас?
	— Не, сър. И може би в това е единственото ни предимство. Ние знаем, а те не.
	— Ростов също знае — напомни президентът.
	— В такъв случай изглежда, че е прекалено изплашен, за да действа — реагира Пиърс. — Това често се случва с дълбоко окопалия се персонал на КГБ — не са сигурни чий точно мазол могат да настъпят. А може би той провежда някакво разследване, засега безрезултатно.
	— Вие говорите, сякаш ни разказвате за два различни варианта на Москва — засече го Холярд.
	— Просто съм съгласен с Хейвлок — поясни агентът къртица. — Мисля, всички сме съгласни. Защото, докато онази Москва, която иска да сложи ръка върху документите на Матиас, успее в намерението си, аз ще разговарям с тези, които говорят от името на Кремъл. Именно поради това искам да съм в течение на нещата. Ако Хейвлок залови, макар и един, който може да ни изведе на другата Москва, това ще бъде силно оръжие. Бих могъл да го използвам.
	— Той вече ни разказа — прекъсна го Брукс — за един клон на съветското разузнаване, известен като ВКР. Ростов също практически призна за съществуването му.
	Пиърс го погледна озадачен.
	— Не чух да споменавате за това.
	— Може би съм го пропуснал — съгласи се Беркуист.
	— Във всеки случай това звучи много общо. ВКР обединява много подразделения. Трябват ми подробности. Кое от тях? Кои са директорите?
	— Може и да научите това.
	— Извинете, сър, не ви разбрах? — позлатената химикалка на Пиърс застина над бележника му.
	— Това е едно от нещата, които задържат Хейвлок в „Пети стерилен“.
	— „Пети стерилен“…
	— Може и да са изпуснали онзи Шипърс, но Хейвлок очаква, че този, който му спуска заповедите, може да изпрати хората си в Мериленд, които ще се опитат да установят с кого работи Матю Рендолф. Хейвлок е разположил своите хора там и им е заповядал да стрелят така, че само да ранят и да заловят изпратената група. Както ви казах, докторът е излъгал относно смъртта на Маккензи, но по съвсем други съображения.
	— Да, разбрах това. — Пиърс погледна бележките си и прибра химикалката във вътрешния джоб на тъмното си дискретно раирано сако. — Помага ми, когато изписвам нещата. Всъщност няма да взема бележките си с мен.
	— Това ме радва — обади се президентът, — защото нямаше да ви разреша… Има много неща, които да обмислите, г-н помощник-секретар, а разполагате с малко време за това. Как планирате да подходите към Съветите?
	— Предпазливо — отвърна агентът. — С ваше разрешение, сър, бих искал да потвърдя част от това, което ми казахте.
	— Вие сте луд — избухна Холярд.
	— Моля ви, генерале, става дума за много малка част. Техният източник очевидно е доста точен, така че, ако отречем всичко, само ще ги направим по-подозрителни, по-враждебни. Не можем да си позволим това в момент като този. Ще се облегна на думите на президента, за да кажа, че трябва да ги убедим да се въздържат колкото може по-дълго.
	— Но как смятате да го направите? — запита президентът с неспокоен поглед.
	— Като им призная, че Матиас е рухнал от изтощение. Че всичко останало е силно преувеличение на диагнозата му, което само по себе си няма особено значение. Че му е наредено да почива няколко седмици. Че това е всичко. Останалото са слухове и клюки, напълно обясними по отношение на личност като Матиас. Не забравяйте, те все още помнят Сталин и не могат да се отърсят от тези си спомени. Когато Сталин умря, почти цяла Москва бе вече убедена, че е полудял.
	— Отлично — възкликна посланик Брукс.
	— Те не могат да игнорират данните, подадени от другите им източници — намеси се Холярд, който беше склонен да се съгласи, но стратегът в него му пречеше. — Това изтичане на информация от нестабилните режими — тези случайни министър-председатели, както, мисля, ги нарекохте… Матиас _наистина_ е бил в контакт с тях.
	— В такъв случай ще се наложи да бъдат по-конкретни в разговорите с мен. Мисля, че ще мога да се справя с всеки отделен случай, когато ми го изложат. Най-малкото, ще ги накарам да се консултират с Москва, за да се провери информацията повторно. И всяко тяхно обвинение ще бъде печелене на време от нас. — Пиърс замълча и се обърна към Беркуист: — А времето, г-н президент, е единственото, за което мисля сега. Колкото по-скоро се върна в Ню Йорк и поискам… не, настоя за среща със съветския посланик, толкова по-добри са шансовете ми да сваля ръцете им от бутоните. Вярвам, че ще ме изслушат. Не знам колко дълго може да продължи всичко това, но поне известно време — няколко дни, седмица — ще водим диалог.
	— Което поражда следващия въпрос — проговори държавникът, поставил лакти на масата и сплел пръсти под брадичката си. — Защо мислите, че са решили да се свържат с вас, вместо да използват създадените за такива ситуации по-директни канали във Вашингтон?
	— И аз бих искал да знам — допълни Беркуист. — Аз имам телефон, който никога не е отдалечен на повече от петнайсет фута именно за подобни кризи.
	Артър Пиърс не отговори веднага, а погледът му се местеше от президента на посланика и обратно.
	— Трудно мога да обясня това, без да бъда сметнат за арогантен или свръхамбициозен, а аз мисля, че не съм нито едно от двете.
	— Приемаме тази уговорка — настоя Беркуист. — Кажете ни мнението си.
	— С цялото ми уважение към нашия посланик в Ню Йорк — и повярвайте, казвам го напълно искрено, той е невероятно приятен човек, което е много важно, а, от друга страна, има зад гърба си изключителна кариера в служба за правителството…
	— _Имаше…_ — прекъсна го президентът. — Той е един повехнал храст в бурен вятър, пуснал корените си надълбоко. Изпратили сме го там заради това, че е приятен, както и заради факта че никога няма да вземе никакво решение. Приемаме тази квалификация. Продължавайте.
	— Съветите знаят, че съм определен от вас — по искане на Матиас — да бъда говорител на Държавния департамент. Ваш говорител, сър.
	— Говорител също и на мястото на Ентъни Матиас — поясни Брукс, кимайки с глава. — Което предполага доста близки взаимоотношения с нашия държавен секретар.
	— Аз се радвах на нашите взаимоотношения допреди няколко месеца… когато очевидно всичките му връзки бяха прекъснати от болестта.
	— Но те са сметнали, че това не се отнася до вас — отбеляза Холярд — А и защо, дявол да го вземе, трябва да е иначе? Вие сте най-доброто след Матиас, с което разполагаме.
	— Благодаря ви, генерале. Всъщност аз мисля, че те се обърнаха към мен, защото са помислили, че аз най-добре бих могъл да знам дали има нещо вярно в слуховете относно Матиас. Относно лудостта му.
	— И ако решат, че знаете как точно стоят нещата, но ги лъжете, каква ще бъде реакцията им?
	— Ще забравят за черния телефон, г-н президент. И ще обявят ядрена готовност на света.
	— Връщайте се в Ню Йорк и направете каквото сте в състояние да сторите. Аз ще организирам отиването ви на остров Пуул. Разгледайте тези документи, докато ги запомните дословно.
	_Поменятчикът_ стана, оставяйки ненужните му бележки на масата.

	* * *

	Лимузината мина през портала на Белия дом, а Пиърс се наведе напред и с остър глас нареди на шофьора, прикрепен към него от Държавния департамент:
	— Откарай ме до някоя телефонна кабина!
	— Телефонът ви е в изправност, сър. Вдигнете средния капак в краката ви. — Шофьорът свали облечената си в ръкавица дясна ръка и посочи към черната кожена кутия: — Ето там.
	— Не искам да използвам този телефон! Автомат, моля ви.
	— Извинете, сър, просто се опитах да ви помогна.
	Помощник-секретарят се овладя.
	— Аз трябва да се извиня. Страшно бързам, а не искам да чакам някой оператор да ме свързва, когато му е най-удобно.
	— Да, чувал съм и от други това оплакване. — Шофьорът натисна педала на газта, но само след секунди рязко намали. — Ето го, сър. На ъгъла.
	Пиърс излезе от колата и изтича до стъклената кабина приготвил монетите в ръката си. След като влезе, пусна четвърт долар и набра номера.
	— За къде пътувате? — попита той отсечено.
	— Лек полет. Говори свободно.
	— Тръгна ли групата за Мериленд?
	— Преди петнайсетина минути.
	— _Спрете ги_.
	— Как?
	_Поменятчикът_ прехапа долната си устна. Те не можеха да използват телефон в колата, не можеха да си позволят никаква система, при която се записват телефонните номера. Преди да издаде заповедта, имаше само един въпрос:
	— Има ли някакъв начин да се свържете с тях, щом пристигнат там? Какъвто и да е било начин?
	Тишината в слушалката беше ясен отговор.
	— Не по начина, по който е замислено — чу се тих отговор.
	— Изпратете незабавно втора група. Полицейска кола, автоматично оръжие, заглушители. Убийте ги… убийте всички. Никой не трябва да остане жив.
	— Но нали _ти_ ги изпрати?
	— Това се оказа клопка.
	— О, Боже… Сигурен ли си?
	— Току-що излязох от Белия дом.
	В слушалката се чу леко подсвирване.
	— Значи, все пак успя?
	— Те нямаха избор. Всичко беше в ръцете ми. Сега съм един от тях. Има обаче още нещо.
	— Какво?
	— Свържи се с Майка. Ростов започва да надушва Виктор. Нека да установят колко е сериозно. Ако се налага, нека помислят за елиминиране.

	* * *

	Лоринг слезе по стъпалата пред Пентагона, мислейки си за капитан трети ранг Томас Декер. Не беше сигурен какво точно интересува Хейвлок, но със сигурност знаеше, че не го е научил. След като бе изчел пълното кадрово досие на Декер, включително резултатите от многобройните атестации и проверки на физическото състояние, съхранявано във Военноморския отдел, Чарли реши да потърси старите си връзки тук и да напомни на някои хора, че му дължат услуга. Под предлог, че се обсъжда кандидатурата на въпросния офицер за деликатен пост в едно посолство, който изисква тактична и силна личност, той позвъни на няколко свои приятели от армейското разузнаване и поиска конфиденциална среща.
	От тези, които се отзоваха, бяха извикани петима души поотделно. Обясни им, че разговорът е строго поверителен и могат да отговарят за издаване на тайната. С всеки от тях той проведе неофициални разговори. Трима бяха офицери от военноморските сили, служили заедно с Декер на борда на подводницата „Старфайър“, секретарка, работила за него в продължение на шест месеца, и морски офицер от състава на неговия Комитет за ядрени кризи.
	Хейвлок беше казал, че Декер е лъжец. Лоринг обаче не откри никакви доказателства в подкрепа на това твърдение. Можеше да се каже, че е морализатор, командвал един труден кораб въз основа на юдейско-християнски принципи, като стигал дотам, че четял нравоучителни проповеди по време на седмичната религиозна служба, която настоял да се включи в разписанието на „Старфайър“. Имал репутацията на твърд, но справедлив шкипер. По соломоновски разглеждал всички страни на даден проблем, преди да оповести решението си, което после мотивирал въз основа на онова, което е чул. Един негов колега удачно каза, че човек може да има възражения относно избрания от него начин на действие, но поне знае точно защо е решил да постъпи така. „Инженерният му мозък“, бе казал друг, възприемал „блоковете“, изграждащи даден аргумент, по-добре от повечето хора и имал характерната особеност да разпознава логическите несъобразности. И все пак той никога според третия офицер не бил използвал непредумишлената грешка на някой друг, за да подчертае собственото си превъзходство. Приемал грешките на останалите с разбиране, дотолкова, доколкото те били резултат от съвестните им усилия, и полагал особени грижи да се убеди, че тези усилия наистина са били положени. Това, мислеше си Лоринг, не е подходът на един лъжец.
	Секретарката му обаче хвърли светлина от по-друг ъгъл, който беше убягнал на кадровото досие и колегите по служба. Оказа се, че капитанът е правел всичко възможно, за да угоди и подкрепи своите началници.
	_Той винаги бе толкова тактичен, толкова щедър на похвали в оценката на работата на другите хора, дори когато се знаеше, че мнението му за тях не е особено високо. Например случаят с онзи адмирал… Тогава Белият дом издаде директива, която едва не го задави, но въпреки това той… даде пълната си подкрепа на позицията на Щаба на обединените командвания, въпреки че ми каза, че тя няма да доведе до нищо добро… Говорите за тактичност — капитанът е един от най-дипломатичните мъже, които някога съм срещала_.
	Последният, с когото Чарли Лоринг разговаря, бе морски офицер — майор и член на комитета, в който влизаше и Декер. Той даде преценката си малко по-сбито.
	_Целува нечии задници с малко по-голяма готовност, отколкото е прието, но какво от това, по дяволите, той е много добър експерт. А трябва да ви кажа, че това упражнение тук съвсем не е толкова непознато. Тактичен?… Господи, да, тактичен е, но няма да се обеси сам за нещо истински важно. Искам да кажа, че ще се опита да размаже нещата, докато не изплеска цялата маса_.
	В превод: ще разпредели отговорността при несъгласие, по възможност въвличайки по-високопоставени лица. И все пак, ако това означаваше да си лъжец, значи в Пентагона имаше малко честни хора, а пък и навсякъде другаде.
	Лоринг намери колата си в страничния паркинг, облегна се на седалката и придърпа микрофона от конзолата пред себе си. После включи захранването и натисна бутона за предаване, свързвайки се с оператора, отговарящ за радиотелефоните в Белия дом.
	— Свържете ме с „Пети стерилен“, моля — нареди той. Искаше да разкаже всичко на Хейвлок, докато беше прясно в главата му. А той да използва тази информация както намери за добре.

	* * *

	Апахите обикаляха по коридорите на медицинския център и един от двамата постоянно държеше д-р Матю Рендолф под око. От самото начало не им допадна организацията на охраната и те информираха „Пети стерилен“, че условията, в които работят, затрудняват изпълнението на задълженията им. Рендолф приличаше на застаряващ заек, който влизаше и изскачаше през различни врати, носеше се по коридорите, излизаше през страничните изходи с някаква целеустремена пъргавина. Макар да се съгласи да ги допусне край себе си, той бързо ги забрави и възвърна обичайната си опърничавост. Струваше им се, че съзнателно привлича внимание към себе си, че се опитва да направи така, че нещо да се случи, че предизвиква онзи, който би могъл да го дебне в някоя празна стая или тъмен ъгъл. Дори ако се изключат затрудненията при охраната на подобна личност, двамата Апахи бяха принудени непрекъснато да се показват сами и се чувстваха безсмислено изложени на опасност. Професионалистите са предпазливи хора — по инстинкт или по навик — а Рендолф ги караше да се държат иначе. Никой от двамата не гледаше с възторг на възможността, следвайки мятащия се насам-натам свадлив доктор, да се озове в прицела на скрит на стотина ярда от центъра снайперист. В ситуацията нямаше нищо забавно. Двама души просто бяха недостатъчни. Имаха нужда от още един, който би могъл да покрива центъра отвън. Според тях повече от трима биха провалили замисъла, правейки нещата прекалено очевидни. Още един обаче беше необходим.
	„Пети стерилен“ се съгласи. Обаждането на Апахите прекъсна доклада на Лоринг за Декер пред Хейвлок. Тъй като Лоринг нямаше други задачи, той щеше да бъде прехвърлен с хеликоптер на Пентагона в околностите на медицинския център, откъдето да го вземе кола. Можеше да пристигне до трийсет и пет-четиридесет минути.
	— Как ще узнаем кога е пристигнал?
	— Обадете се на рецепцията по вътрешната уредба. Той ще влезе и ще попита как се стига до… Истън. След това ще излезе, ще продължи с колата и ще се върне пеша.
	— Благодаря, „Пети стерилен“.

	* * *

	Слънцето се спусна на височината на дърветата и къпеше просторите на Вирджиния в меките си златистожълти лъчи. Хейвлок се надигна изморен иззад бюрото, усещайки топлина в дясната си ръка от стискането на слушалката на неизтощимия телефон.
	— Управлението ще се занимава през цялата нощ, проверявайки архивите на „Кон Оп“ и G-2. Намерили са две от снимките, но все още им се губят шест.
	— Струва ми се, че фотографиите са най-важната информация в тези досиета — каза Джена, която наливаше питие за Майкъл от бутилките върху сребърния поднос. — Просто е невъзможно да се изведат подобни хора, ако не се знае как изглеждат.
	Той продължи да я гледа и повтори думите, които бе чул по телефона:
	— Хората, които си избрала, никога не са били възприемани като толкова важни — каза Хейвлок. — Още в самото начало са били смятани за не особено ценни.
	— Това са били специалисти.
	— Психиатри, психолози и няколко професори по философия. Възрастни хора, на които е била позволена привилегията да изкажат възгледите си — някои от тях смътно оскърбителни — които не са могли да разтърсят Кремъл.
	— Но всички те са поставяли под съмнение теориите на съветските стратези. Въпросите, които тези хора са поставяли, имат отношение към всичко, което си научил за Антон Матиас.
	— Да, знам. Е, ще продължаваме да търсим.
	Джена донесе ниската чаша с малко уиски до бюрото.
	— Ето, мисля, че ще те освежи.
	— Благодаря. — Хейвлок взе чашата и бавно се приближи до прозореца. — Искам да прибера Декер — продължи след малко той. — Трябва да го докарам тук. Той никога няма да ми каже онова, което ми трябва, по телефона. Най-малкото, няма да каже всичко.
	— Значи, убеден си, че това е нашият човек, така ли?
	— Без съмнение. Но трябва да разбера защо.
	— Лоринг ти обясни. Той превива гръб пред началниците си и казва, че е съгласен с тях, макар да мисли иначе. Такъв човек ще постъпи, както му нареди Матиас.
	— Може да ти прозвучи странно, но това е само част от истината — каза Майкъл, поклати глава и отпи глътка от чашата. — Това описание се отнася до повечето амбициозни хора навсякъде и изключенията са редки. Много редки.
	— Тогава какво?
	Хейвлок разсеяно гледаше през прозореца.
	— За него е важно да е аргументирано всичко, което прави — започна той бавно. — Той чете проповеди по време на служба, която се провежда по негова заповед, играе си на Соломон. Под тази тактична, мазна обвивка трябва да се крие фанатик. Защото само фанатик в неговото положение може да извърши престъпление, за което, по думите на Беркуист, може да бъде екзекутиран в повечето страни, а дори тук няма да се размине с по-малко от трийсет години затвор… Няма да се изненадам, ако се окаже, че капитан трети ранг Томас Декер е в основата на всичко. Ако зависеше от мен, би трябвало да го изведат и разстрелят. Макар че това няма да ни помогне с нищо.

	* * *

	Слънцето се спусна зад дърветата и пъстрите му оранжеви лъчи, филтрирани от листата им, се плъзгаха по поляните отскачаха от белите стени на медицинския център на Рендолф. Чарлс Лоринг беше приклекнал зад дънера на висок дъб в далечния край на паркинга, откъдето можеше да наблюдава парадния вход и рампата отзад, където линейките оставяха количките със спешни пациенти. Една линейка току-що бе докарала от автомагистрала номер 50 човек, пострадал при пътна катастрофа, заедно със съпругата му. Д-р Рендолф извършваше предварителния преглед на пациента, а двамата Апахи стояха отвътре на входа, в коридора, който водеше към залата за преглед.
	Агентът на „Кон Оп“ погледна часовника си. Беше заел поста си преди по-малко от час след набързо организиран полет с военен хеликоптер до частна площадка в предградията на Дентън и очакващата го кола го беше докарала само за осем минути. Започваше да разбира причините за загрижеността на Апахите. Човекът, когото трябваше да охраняват, затрудняваше задачата им, но Чарли би подходил на тяхно място по друг начин. Той щеше да поговори с Рендолф и да му обясни, че не дава пет пари дали някой ще му тегли куршума, защото основната задача на операцията е да се залови поне един от нападателите и че неговият живот — а не този на Рендолф — е много по-важен. Подобна откровеност можеше да накара Рендолф да окаже малко повече съдействие. И тогава Лоринг би могъл да си позволи една сносна вечеря някъде, вместо да клечи кой знае защо на тази студена, влажна поляна някъде из Мериленд.
	Чарли погледна в посока на приближаващия звук. Черно-бяла патрулна кола навлезе в задния паркинг, направи остър завой и рязко спря странично до входа. Двама униформени полицаи изскочиха от нея, затичаха се към вратата, придържайки малко непохватно ръце към телата си, и единият скочи на платформата.
	— Апах, тук е външният пост. До рампата току-що спря полицейска кола. Двама полицаи влизат в този момент.
	— Виждаме ги — чу се отговор, придружен от пукота на статичното електричество. — Ще ти кажем какво става.
	Чарли отново погледна патрулната кола, защото в нея имаше нещо странно. Двете врати бяха останали разтворени, нещо, което полицаите рядко допускат, освен ако не стоят близо до колата. Винаги съществуваше възможността някой да направи нещо с радиото, да открадне книжката с кодовете или дори да намери скрито оръжие…
	В малкия говорител отново се разнесе шум и се чуха думите:
	— Интересно, но нищо особено — обади се един от Апахите, когото Лоринг още не беше виждал в лице. — Оказва се, че на магистрала 50 е катастрофирал виден член на балтиморската фамилия. Имам предвид фамилия на мафията, а него самия го търсят по няколко обвинения. Току-що пуснаха полицаите да влязат, за да снемат показания или да запишат последните думи на жертвите.
	— Добре. Край. — Лоринг свали радиото, помисли дали да не запали цигара и реши да се въздържи от страх, че огънчето може да го издаде. Погледът му отново се спря на патрулната кола. Имаше нещо необичайно, нещо, което налагаше да вземе незабавно решение.
	На идване беше минал покрай полицейския участък, който се намираше на около пет минути път с кола. Беше му обърнал внимание не заради надписа, а по-скоро заради паркиралите три или четири полицейски коли, които не бяха черно-бели, а _червено-бели_ — в ярката гама, предпочитана в курортните зони. От друга страна, ако само преди минути в местната болница е бил приет след катастрофа търсен мафиот, тук трябваше да има поне няколко полицейски коли.
	_Разтворени врати, тичащи полицаи, ръце, притиснати отстрани… може би върху скрити кобури. О… Боже… мой!_
	— Апах! Апах, обади се!
	— Какво има, Външен?
	— Полицаите още ли са вътре?
	— Току-що влязоха.
	— Задръжте ги! Веднага!
	— Какво?
	— Не спи, а прави каквото ти казвам! С оръжие!
	Когато най-сетне прибра радиото в джоба си и извади пистолета 38-и калибър, Чарли беше вече на средата на паркинга и тичаше с всички сили към вратата за спешните пациенти. Той стигна до платформата, опря ръка и леко скочи на нея, а после се втурна към широката метална врата. Блъсна я, двете крила се отвориха и той профуча покрай смаяната медицинска сестра зад стъклената преграда на рецепцията. Огледа се и избра коридора право пред себе си — той най-добре подхождаше за позицията, която Апахите биха заели, откъдето бяха забелязали полицаите веднага с влизането им. Изтича до перпендикулярния коридор, погледна наляво и надясно. Само на десет фута имаше врата с надпис ЗАЛА ЗА ПРЕГЛЕД! Вратата беше затворена и това бе нелогично.
	Лоринг бързо и тихо се приближи с дълги, предпазливи стъпки, опря гръб на стената. Изведнъж дочу две приглушени пропуквания и ужасен писък зад тежката стоманена врата. Разбра, че инстинктът му не го е излъгал. Бързо мина от другата страна на вратата, така че да може да я отвори с лявата си ръка, след това рязко натисна дръжката, отвори я с рамо и бързо се изтегли назад и встрани зад защитата на рамката.
	Разнесоха се изстрели и куршумите се забиха високо в отсрещната стена на коридора — стреляше се далече от вратата, от дъното на стаята. Чарли се приведе и се хвърли вътре, претърколи се в момента, когато тялото му докосна пода, и моментално стреля в една от сините униформи пред очите си. Стреля ниско и чу рикошета на куршумите от стоманените плоскости. _Само крака и глезени! Ако трябва и в ръцете, но не в гръдния кош и не в главата. Искам го жив!_
	Втората синя униформа се хвърли през масата и Лоринг нямаше избор. Стреля директно в атакуващия го мъж, който държеше автомат. Убиецът се просна върху масата, инерцията му го прехвърли през нея и той се стовари на пода с разкъсано гърло. Мъртъв!
	_Другият трябва да остане жив, жив на всяка цена!_ Думите на заповедта сякаш изгаряха мозъка му. Чарли ритна с крак вратата зад себе си, чу я да се затваря, скочи напред, отново се превъртя на пода, стреля в тавана във флуоресцентните тръби. Остана да свети само малката настолна лампа на една далечна масичка.
	В полумрака се разнесоха три изстрела и куршумите се забиха в гипса и дървената ламперия над главата му. Той енергично се претърколи встрани и се натъкна на две безжизнени тела — дали това бяха Апахите? Единственото, за което мислеше в този момент, е, че не може да позволи на останалия жив да избяга. А в стаята имаше само двама живи — другото бе кръв, надупчени тела и трупове.
	Касапница.
	Къс откос раздра тишината и той усети разкъсващата горещина на куршума, който се заби в корема му. Болката обаче изигра странно въздействие върху него, което нямаше време да осмисли. Той усети само реакцията от това въздействие. Мозъкът му гневно експлодира, но това беше овладян гняв и целенасочена ярост. Беше губил и по-рано. Сега не можеше да си го позволи. Просто _не можеше_!
	Той скочи по диагонал вдясно, стовари се в носилката на колелца, тласна я към сенките, откъдето се бе разнесъл откосът, чу удара й в нещо, бързо се изправи и държейки пистолета в двете си ръце, го насочи към ръката, която различаваше в полумрака. Стреля, докато в същото време в коридора зад затворената метална врата отекваха писъци. Сега трябваше да направи едно последно нещо. Едва тогава можеше да каже, че не е загубил.


	34

	Капитан трети ранг Томас Декер влезе в кабинета на „Пети стерилен“, ескортиран от двама служители на Службата за сигурност към Белия дом. Лицето му беше мрачно и той изглеждаше едновременно решителен и неспокоен. Широките плещи под добре скроената му синя униформа издаваха добра физическа форма, която се поддържаше не за забавление, а по принуда; тялото му бе малко вдървено, в движенията му липсваше плавност. Но Хейвлок не можеше да откъсне поглед от лицето му: то бе като застинала маска, готова да се напука и да се пръсне на парчета. Наглед силен и целеустремен, Декер беше сломен и колкото и да се опитваше, не можеше да прикрие ужаса, който изпитваше.
	Майкъл се обърна към служителите на Службата за сигурност:
	— Много ви благодаря, джентълмени. Кухнята е вдясно, в края на коридора. Готвачът ще ви измисли нещо за ядене, каквото пожелаете. Сигурен съм, че прекъснах почивката ви за вечеря, а пък и не знам след колко време ще свършим. Можете да се обадите по телефона, на когото пожелаете, разбира се.
	— Благодаря, сър — обади се мъжът отдясно на Декер, кимна на колегата си и двамата излязоха.
	— Вие прекъснахте и моята вечеря и аз очаквам…
	— Млъкнете, капитане — прекъсна го тихо Хейвлок.
	Вратата се затвори и Декер направи няколко гневни крачки към бюрото, но гневът му беше прекалено пресилен и преигран. Беше гняв, който заместваше страха.
	— Имам среща тази вечер с адмирал Джеймс в Пети военноморски окръг!
	— Адмиралът беше информиран, че спешен проблем ще ви попречи да отидете на срещата.
	— Това е възмутително! Искам обяснение!
	— Това, на което имате право, е наказателната рота — изправи се от стола си Хейвлок, а Декер ахна. — И, струва ми се, знаете защо.
	— _Вие!_ — очите на офицера се разшириха; той едва преглътна и цветът изчезна от маската на лицето му. — Вие ми се обаждахте по телефона и задавахте различни въпроси! Разправяхте ми, че… един велик мъж… не можел да си спомни! Това е _лъжа_!
	— Това е истината — отговори Майкъл простичко. — Но вие не можете да разберете и това ви изважда от равновесие. Това е единственото, за което мислите, откакто ви казах — защото знаете какво сте направили.
	Декер отново се вцепени, веждите му се извиха, някаква пелена се спусна в погледа му. Той приличаше на пленник, който отказва да отговаря при разпита въпреки очакващото го изтезание.
	— Нямам какво да кажа. Мистър Крос. Крос бяхте, нали?
	— О, не — възрази Хейвлок. — Вие имате много неща за разказване и ще ми ги разкажете. Защото, ако не го направите, президентска заповед ще ви прати в най-дълбоката килия на Лийвънуърт и ключът ще бъде изхвърлен. Да ви изправим пред съда би било твърде опасно за сигурността на държавата.
	— Аз не съм направил нищо лошо! Аз бях прав, ние бяхме прави!
	— Щабът на обединеното командване и най-важните членове на Камарата на представителите и на Сената ще се съгласят — продължи Майкъл. — Това ще бъде един от редките случаи, когато чадърът на националната ни сигурност ще остане непроницаем.
	Маската се пропука, лицето под нея се пръсна на парчета. Страхът отстъпи пред отчаянието и Декер прошепна:
	— Какво смятат, че съм направил?
	— В нарушение на военната ви клетва, както и на многото декларации за опазване на държавна тайна, които сте подписали, вие сте копирали голям брой от най-секретните документи във военната история на страната и сте ги изнесли от Пентагона.
	— И на кого съм ги предал? Отговорете ми на този въпрос.
	— Това няма значение.
	— Има! Това е единственото, което има значение!
	— Не сте имали пълномощията.
	— Но онзи човек има всички пълномощия! — Гласът на Декер трепереше и той се опитваше да се овладее. — Настоявам да се обадите на държавния секретар Матиас по телефона веднага!
	Майкъл се отдалечи от бюрото и телефона на него. Военноморският офицер забеляза посоката на движението му. Моментът беше подходящ за леко тактическо отстъпление.
	— Аз действам по заповед, капитане — каза Майкъл и позволи в гласа му да се прокрадне нотка на неувереност. — Заповед на президента и няколко от най-близките му съветници. Държавният секретар не бива да бъде тревожен по този въпрос, при каквито и да е обстоятелства. Не бива да бъде информиран. Не знам защо, но такава е заповедта.
	Декер направи една неуверена крачка, след това втора. В широко отворените му, трескави очи се виждаше как фанатизмът идва на помощ на отчаянието.
	— _Президентът? Съветниците…?_ За Бога, не можете ли сам да разберете? Естествено, че не искат да бъде информиран, защото той е прав, а те грешат. Те се страхуват, а той — не! Нима и за миг си мислите, че ако аз изчезна, той няма да разбере какво се е случило? Нима мислите, че той няма да се изправи срещу президента и съветниците му, за да се свалят картите? Говорите за Щаба на обединените командвания, членове на Камарата и сенатори. Господи, не ви ли хрумва, че той сам може да ги свика и да им демонстрира колко слаба, неефективна, колко неморална е тази администрация? И след това вече няма да има администрация! Тя ще бъде отхвърлена, смачкана!
	— От кого, капитане?
	Декер изправи широкоплещестото си тяло като осъден човек, който знае, че върховната справедливост ще му донесе помилване.
	— От народа, мистър Крос. Народът на тази страна е признал титана. Те няма да му обърнат гръб, просто защото един недодялан политик и мекушавите му съветници искат това. Той няма да допусне това! Вече няколко десетилетия светът страда от липсата на велик лидер. Ние имаме такъв и светът го осъзнава. И моят съвет е наистина да се обадите на Ентъни Матиас по онзи телефон. Няма защо да говорите с него. Ще разговарям аз.
	Хейвлок стоеше, без да помръдне, и когато заговори, в гласа му се долавяше нещо повече от неувереност:
	— И вие смятате, че наистина може да се стигне до сваляне на картите? И _президентът…_ може да си отиде чрез импийчмънт?
	— Та погледнете Матиас! Нима се съмнявате? Имало ли е през последните трийсет години друг като него?
	Майкъл бавно се върна при бюрото, отпусна се в стола и вдигна поглед към Декер.
	— Седнете, капитане — покани го той.
	Декер бързо седна на стола, който Хейвлок предвидливо бе поставил пред бюрото си.
	— Използвахме доста остри думи и аз се извинявам за моите. Но вие трябва да ме разберете. _Ние_ сме правите.
	— Трябва ми нещо повече от това — проговори Хейвлок. — Известно ни е, че сте изнесли копия на стратегическите разработки на Комитетите за ядрени кризи — документи, които съдържат информация за всичко в нашите арсенали, както и разузнавателни сводки за най-значителното ни проникване в системите на Китай и Съветския съюз. Предавали сте тези данни на Матиас в продължение на месеци, но ние не разбрахме причините за вашите действия. Моля ви, кажете ми, обяснете логиката на всичко това. _Защо?_
	— По най-очевидната причина на света! Всичко се свежда до ключовата дума, използвана в наименованието на тези комитети. _Криза_. Криза, мистър Крос, и пак криза! Реакция… реакция на _едно_, реакция на _друго_. Винаги реагираме на нещо, никога не започваме сами. Ние нямаме нужда от кризи. Не можем да си позволим враговете ни да вярват, че ние само ще _реагираме в отговор на нещо_. Имаме нужда от ръководна цел, трябва да им покажем, че разполагаме с такъв план, който ще доведе до тяхното пълно унищожение, само ако си позволят нещо. Нашата сила, нашето оцеляване не могат да продължат да се основават на отбраната, мистър Крос, те трябва да заложат на нападението! Ентъни Матиас разбираше това. Другите обаче не могат да погледнат истината в очите.
	— И вие помогнахте да се разработи този… суперплан?
	— С гордост мога да кажа, че имам принос — каза офицерът и бързо продължи, мислейки, че ще бъде помилван всеки миг: — Седях до него и часове наред обсъждахме всички варианти на развитие, всички възможности за реагиране от страна на Съветите или Китай, без да пропускаме дори и най-незначителните им ресурси.
	— Кога се срещахте?
	— Всяка неделя седмици наред. — Декер продължи малко по-тихо с доверителен тон: — Той обръщаше сериозно внимание на строго конфиденциалния характер на срещите ни, поради което наемах кола и пристигах във вилата му в Западна Вирджиния, по-скоро едно бунгало на второстепенен път, където работехме сами.
	— Заслонът — изпусна се Майкъл, без да иска.
	— А, значи го знаете?
	— Бил съм там — Хейвлок затвори за миг очи. — Той познаваше заслона много добре. Малко бунгало, където Антон се оттегляше, за да работи над проекта си за мемоари, да изрече на глас мислите си. Всяка негова фраза се записваше от магнетофон, който се задействаше от гласа му. — Има ли още нещо? Слушам ви, капитане. Това, което разказвате, е много впечатляващо… слушам ви.
	— Той е наистина гениален човек — продължи Декер с шепот, в който се долавяше благоговение; очите му блестяха, сякаш озарени от някаква свещена светлина: — Мозъкът му проникваше в естеството на проблема, в същността на всяко наблюдение, беше в състояние да възприема глобалните реалности — наистина забележително. Държавник като Ентъни Матиас може да поведе тази нация към нейния зенит, да ни отведе там, където е нашето място пред лицето на хората и в името на Бога. Да, аз знам какво съм направил и ако трябва, бих го направил пак, защото съм патриот. Обичам страната си, както обичам Светото писание и бих дал живота си за нея, знаейки, че ще запазя честта си… Наистина няма избор, мистър Крос. Правите сме ние. Вземете телефона, обадете се на Матиас и му кажете, че съм при вас. А аз ще му кажа истината. За малките хора, които се покланят пред истукани и са изпълзели от дупките си, опитвайки се да го унищожат. Той ще ги стъпче… с нашата помощ.
	Майкъл се облегна в стола си и почувства умората и безсмислеността на всичко по-силно от всеки друг път.
	— „С нашата помощ“ — прошепна той толкова тихо, че сам не разбра, че е проговорил.
	— Да, разбира се!
	Хейвлок подчертано бавно поклати глава в отрицателен жест:
	— Ах, ти, лицемерен кучи син! — каза той.
	— Какво?
	— Нали ме чу: „Ах, ти, лицемерен кучи син!“ — изрева Майкъл. След това пое дълбоко дъх и продължи бързо, но вече спокойно: — Искаш да се обадя на Матиас, така ли? Нямаш представа колко силно желая да можех да го направя, и то не за друго, а за да видя проклетото ти лице, да видя фарисейския поглед в стоманените ти очи да се изпълва с ужас, когато узнаеш истината!
	— За какво говорите? — прошепна Декер.
	— Матиас изобщо няма да се сети кой си! Той има представа за това точно толкова, колкото знае кой е президентът, кои са съветниците му, кои са помощник държавните секретари или дипломатите, с които работи ежедневно; няма да се сети дори кой съм аз — аз, който го познавам от двайсет години и който бях по-близък с него, отколкото който и да е друг жив човек на земята.
	— Не… не, вие грешите. _Не!_
	— Да, капитане! Той се пречупи. По-точно, ние го пречупихме. Този мозък, за който говореше, го няма. Пръсна се! Той е луд. Не можа да издържи. И Бог е свидетел, че и ти си допринесъл за това. Ти му даде онези върховни пълномощия, ти постави на плещите му върховната отговорност. Ти открадна световните — да, световните! — тайни и му прошепна в ухото, че неговият гений ще намери за какво да ги използва. Ти подбра хиляди факти и стотици стратегически разработки, разбърка ги добре и ги превърна в най-ужасното оръжие, което този свят някога е виждал. В чернова на план за глобална анихилация.
	— Но аз не съм правил такова нещо!
	— Да, мога да се съглася, че не си го направил сам, но ти си създал носещата конструкция за една фантазия, която се превърна в нещо толкова реално, че няма да се намери експерт на света, който да не повярва, че е истина. Истина от Евангелието, ако така по ти харесва, капитане!
	— Ние само дискутирахме, анализирахме, разглеждахме съставните елементи на различните варианти! Планът в крайна сметка трябваше да бъде негово дело, защо не разбирате? Той вникваше в тази материя по гениален начин. Нямаше нищо, което да не е в състояние да схване — просто невероятно!
	— Това е последният акт на един умиращ мозък, преди тялото да се превърне в нещо като много сложно организирано растение. Той е искал да му вярвате и е бил все още достатъчно добър, за да ви накара да му повярвате. Трябвало е да го направи, а вие просто сте го искали.
	— Да, вярно е! Вие също щяхте да го поискате!
	— Това ми го казва човек, който е по-добър от онова, което вие някога можете да станете.
	— Мисля, че не заслужавам подобно отношение. Той апелира към една истина, в която наистина вярвам: _Ние трябва, а бъдем силни!_
	— Не знам дали има нормален човек на земята, който да не се съгласи с това, но има различни видове, различни степени на силата. Има сила, която е полезна, и тя обикновено е недемонстративна, но има и сила, която е безполезна, защото е раздута от войнственост. Дивакът експлодира от собствената си напрегнатост, той не може да се овладее, той трябва да покаже мускулите си. И докато се хвали, губи контрола над себе си, задействайки най-различни реакции, които също са експлозивни.
	— Кой сте вие? Какъв сте?
	— Един изследовател на историята, който се е отклонил от правия път. Но да не говорим за мен. Проблемът си ти. Всичко, което си дал на Матиас, може да попадне всеки момент в ръцете на руснаците, капитане! Суперпланът, за който така убедително разказваше, че светът трябва да научи, може би в този момент пътува заедно с всичките си подробности за Москва. Защото човекът, на когото си го дал, е луд и вече е бил започнал да полудява, когато си му предавал материалите.
	Декер бавно се надигна от стола:
	— Не ви вярвам! — прошепна той с кух глас.
	— Защо тогава съм тук? Защо разказвам тези неща? Ако оставим настрана личните съображения, мислите ли, че ви разказвам всичко това просто така? Имате ли представа какъв шок би означавало за страната да разбере, че мозъкът на държавния й секретар е унищожен? Искам да ти напомня, капитане, че правото да бъдеш патриот не е изключително само твое. Нито е монопол на когото и да било от нас.
	Известно време Декер гледаше втренчено Хейвлок, но накрая не издържа. Извърна се — широките му плещи някак се бяха свили под куртката.
	— Вие ме излъгахте. Накарахте ме да кажа неща, които никога не бих казал.
	— Такава е работата ми.
	— Това е краят за мен. Свършен съм.
	— Може би не още. Струва ми се, че в момента вие сте най-малко вероятният кандидат за човек, който представлява слабо звено в сигурността на Пентагона. Опарихте се в легендата и това е урок, който едва ли ще забравите. Никой не знае по-добре от мен колко убедителен може да бъде Матиас… Ние имаме нужда от помощ, а не от съдебна присъда. Отпращането ви в Лийвънуърт само ще даде повод за въпроси, на които никой не иска да отговаря. В момента се състезаваме на тъмно и вие можете само да ни помогнете.
	Декер се обърна към Хейвлок и тежко преглътна; лицето му беше пепеляво.
	— С всичко, което мога да направя. Как?
	Майкъл стана от стола, заобиколи бюрото и се изправи очи в очи с офицера.
	— Първо: нищо от това, което ви казах, не може да бъде повторено, където и да било.
	— Господи, разбира се.
	— Разбира се, че се разбира. Това би било все едно сам да си метнете примка на шията.
	— Или по-скоро да я метна на страната. Правото на патриотизъм може и да не е лична привилегия, но аз наистина съм патриот, мистър Крос.
	Хейвлок мина покрай масичката и дивана и едва сега осъзна, че Джена не е в стаята. Двамата решиха, че присъствието й няма да е от полза, и тя се качи горе. Всъщност тя самата настоя да не присъства. Той разсеяно разгледа надписа на някаква метална табелка на стената и проговори:
	— Сега отново ще изкажа едно предположение, капитане. Струва ми се, че преди известно време Матиас е престанал да се среща с вас. Вярно ли е?
	— Напълно. Опитвах се многократно да се свържа с него по телефона — не в Департамента, естествено — но въпреки молбите да му предадат той така и не ми позвъни в отговор.
	— Не в Департамента ли? — запита Майкъл и се обърна към него. — Но вие сте се обаждали там. Това стана причината да ви открия.
	— Само три пъти. Два пъти, за да го информирам, че в неделя ще има заседание в Пентагона, и един път, за да му предам, че ми се налага да постъпя в болница за няколко дни. Той прояви загриженост, но тогава ми каза никога повече да не се опитвам да се свържа с него в Държавния департамент.
	— В такъв случай звънели сте във вилата му?
	— И у дома му в Джорджтаун.
	— Но това е било по-късно?
	— Да. Звънях му вечери наред, но той не вдигаше телефона. Опитайте се да ме разберете, мистър Крос. Съзнавам какво съм извършил, съзнавам чудовищността на непростимата ми грешка. И нека бъда откровен: само допреди няколко минути изобщо не съжалявах за това, защото аз не мога да изменя на себе си — това, в което вярвам, е дълбоко вътре в мен. Но в онзи момент — преди пет или може би шест месеца — бях объркан, може би изплашен, не знам. Чувствах се като риба, изхвърлена на сухо.
	— Така е в началото на отвикването — прекъсна го Хейвлок. — След спирането на един от най-силните наркотици в света — Ентъни Матиас.
	— Да, прилича на това. Дните с него бяха вълнуващи — имам великолепни спомени за тях. И после… връзката ми с величието се прекъсна. Мислех, че с нещо съм го разсърдил, че не е доволен от някой от материалите, които му носех. Не знаех, единственото, което знаех, бе, че съм отстранен без обяснение.
	— Разбирам ви — каза Хейвлок, спомняйки си за онази вечер в Кан сюр Мер, когато не можа да се свърже с приятеля си, който се намираше на пет хиляди мили от него. — Изненадва ме, че не сте настояли за обяснение, че не е имало лична среща. Все пак поне обяснение той ви е дължал.
	— О, не се наложи да го търся. То ми беше предложено.
	— _Какво_?
	— Една вечер, когато за пореден път опитах безуспешно да се свържа с него, ми се обади някакъв човек. Много странен човек…
	Продължителното иззвъняване на телефона прекъсна напрегнатата нишка на разговора. Хейвлок се втурна и вдигна слушалката, прекъсвайки неспиращия звън, който казваше съвсем ясно: _извънредни обстоятелства_.
	— Обажда се Лоринг — каза напрегнат глас шепнешком. — Ранен съм. Няма опасност, но съм ранен.
	— Къде се намираш?
	— В един мотел на автомагистрала трийсет и седем, близо до Харингтън. Казва се „Фазан“. Бунгало дванайсет.
	— Ще изпратя лекар.
	— Много специален лекар, Хейвлок. Използвай някой от Дентън.
	— Какво значи това?
	— Трябваше да тръгна оттам. Спрях една полицейска кола…
	— Полицейска…? Защо?
	— Ще ти обясня по-късно. Всичко ще ти разкажа… Намери специален лекар и му кажи да си напълни чантата със спринцовки.
	— За Бога, Чарли, говори по-ясно!
	— Задържах един от онези кучи синове. Сега лежи гол, вързан за леглото — без капсули, без ножчета за бръснене. Хванах един от тях!

	* * *

	Хейвлок трескаво се обади няколко пъти по телефона, издавайки серия от заповеди, а капитан трети ранг Декер стоеше, без да помръдва, в другия край на стаята, наблюдаваше и безпомощно очакваше развоя на събитията. Беше информиран президентът, след което трябваше да бъде намерен един специален лекар, който трябваше да замине за Мериленд с хеликоптер, ескортиран от служители на „Сикрет Сървис“. За излитане се подготвяше и втори хеликоптер, но той щеше да изчака пристигането на Майкъл на летището в Куонтико на шест мили оттук. До там щяха да го съпроводят тримата служители на „Сикрет Сървис“, които бяха довели Декер в „Пети стерилен“. Последно Майкъл се обади на втория етаж — Джена все още чакаше там.
	— Налага се да замина. Обади се Лоринг от Мериленд. Ранен е, но доколкото разбирам, задържал е един от пътешествениците — само не ме питай как. И още нещо — ти се оказа права. Информаторът е един. Той е тук и има да разказва още, затова слез долу и го поеми. Трябва да вървя… Благодаря.
	Майкъл стана и се обърна към изплашения военноморски офицер:
	— Една дама тръгва за насам и аз ви заповядвам — заповядвам ви, капитане — разкажете й всичко, което щяхте да разкажете на мене, и й отговорете най-пълно на всички въпроси, които ви зададе. Когато приключите, само ако тя разреши, можете да си вървите. Но след като се приберете у дома, няма да излизате под никакъв предлог. Ще ви наблюдават.
	— Да, мистър Крос.
	Хейвлок сграбчи сакото си от облегалката на стола и тръгна към вратата. Сложи ръка на дръжката, спря и се обърна към Декер:
	— Между другото, тя се казва мисис Крос.

	* * *

	Целият нисколетящ трафик бе отклонен и двата хеликоптера с рев се приземиха на частно летище в Дентън, Мериленд. Този от военноморската болница „Бетезда“ пристигна единайсет минути преди другия от Куонтико. Хейвлок изтича до служебната кола, изпратена за него от Анаполис. Шофьорът — мичман втори ранг — беше специално избран, защото добре познаваше пътищата по източния бряг на залива Чесапийк. Мичманът не знаеше нищо друго — но и никой друг не знаеше нищо, нито дори докторът, на когото бе наредено да се заеме най-напред с Лоринг и да не инжектира на пленника му нищо, преди да се появи „Пети стерилен“. Към мотел „Фазан“ бяха изпратени две полицейски коли, които трябваше да получат указания от „Сикрет Сървис“.
	Макар името на мотела да събуждаше в съзнанието пасторалната картина на спокойно кътче, където хората се занимават със земеделие и лов, то нямаше нищо общо със запуснатите бунгала, подредени в редица далече от магистралата. Очевидно предназначението на мотела бе да служи като място за „отдих“ за не повече от час, а колите се паркираха на малки неасфалтирани паркинги, които не се виждаха от главния път. Управата се грижеше повече за приумиците на клиентелата си, отколкото за удобствата, и Лоринг беше направил добър избор. Един ранен човек, който не желае да се разбере за раните му, без багаж, но с пленник, когото иска тайно да скрие — такъв човек трудно би могъл да се регистрира в ярко осветения мотел от веригата „Хауърд Джонсън“.
	Хейвлок благодари на мичмана и го освободи да се върне в Анаполис, напомняйки му, че цялата операция трябва да остане в абсолютна тайна. Каза му, освен това, че Вашингтон знае името му и сътрудничеството му няма да остане незабелязано. Младежът, очевидно впечатлен от прожекторите, осветяващи военните хеликоптери в нощта, както и от собственото си участие, отговори с равен глас:
	— Можете да сте уверен, сър, че няма да проговоря.
	Някакъв човек, който държеше отворена карта със сребърна значка в нея, спря Майкъл, който тичаше покрай редицата от бунгала, търсейки номер дванайсет.
	— Пети стерилен — съобщи Хейвлок и едва сега забеляза двете полицейски коли, паркирани в сенките на двайсетина фута отляво. Дванайсети номер очевидно беше наблизо.
	— Оттук — посочи мъжът, прибра в джоба си значката и поведе Майкъл между две бунгала към края на мотела. Отзад имаше втора редица бунгала, които не се виждаха от алеята. Лоринг, въпреки болката и безпокойството си, беше използвал част от времето, за да изучи плана на мотела — още един факт, който показваше, че беше запазил контрол над ситуацията.
	В полумрака зад лявото бунгало се виждаше предницата на друга спряла кола. Бяла линия, която завършваше със стрелка, минаваше по средата по цялата дължина на купето. Беше патрулната кола, открадната от Лоринг — единствената индикация, че макар и за миг, той е загубил контрол, изиграл толкова добра роля до момента. Очевидно някой във Вашингтон трябваше да се обади на един изпаднал в паника полицейски участък някъде из Мериленд и да нареди да прекратят издирването й.
	— Ето тук — обади се федералният агент и посочи вратата на едно бунгало, към която водеха три стъпала. — Ще остана отвън — допълни мъжът. — Внимавайте със стъпалата.
	— Благодаря — каза Хейвлок и бързо, но внимателно се изкачи до вратата.
	Опита дръжката, но вратата беше заключена. Почука и някой отвътре попита:
	— Кой е?
	— Пети стерилен — отговори Майкъл.
	Вратата отвори як, червенокос мъж под четиридесетте, с луничаво лице, остър поглед и навити ръкави на ризата.
	— Хейвлок?
	— Да.
	— Казвам се Тейлър. Влезте, трябва бързо да поговорим.
	Докторът затвори вратата. На леглото, в стаята със зацапани тапети, лежеше гол мъж, с разпънати ръце и крака: китките му бяха пристегнати с колани, а глезените — с пресукани чаршафи, завързани за рамката на леглото. През устата му минаваше силно стегната синя вратовръзка на райета, а в широко отворените му очи се четяха страх и гняв.
	— Къде е…?
	В дъното на стаята, на пода, покрит с одеяло и с възглавница под главата, лежеше Чарли Лоринг. Очите му бяха полуотворени — той или бе в шок, или бе замаян. Хейвлок тръгна по мръсния сив мокет, но докторът го спря, хващайки го за ръката.
	— Именно за това трябва да поговорим. Не знам какво става тук, но знам, че няма да поема отговорност за живота на този човек, ако не го откараме в болница до един час. Ясно ли се изразявам?
	— Ще го направим при първа възможност, но първо трябва да го разпитам. Той е единственият, който може да ми даде информацията, от която се нуждая. Останалите са мъртви.
	— Вие май не ме чухте. Казах до един час.
	— Чух ви много добре, но аз знам какво трябва да направя. Съжалявам.
	— Не ви харесвам — процеди Тейлър, впил поглед в Хейвлок, и отдръпна ръката си, сякаш бе докоснал нещо отвратително.
	— Бих искал това да ме развълнува, докторе, защото аз пък харесвам него. Ще гледам да приключа колкото може по-бързо и по-тихо. Повярвайте, той сам би пожелал това.
	— Нямам избор. И аз не можах да го убедя преди десет минути, че трябва да го откарат.
	Майкъл клекна и се наведе към Лоринг.
	— Чарли, Хейвлок е. Чуваш ли ме?
	Лоринг се опита да отвори очи, устните му потрепнаха, мъчейки се да кажат някакви думи. След малко успя:
	— Да. Чувам… те… добре.
	— Ще ти кажа какво научих, но то е дяволски малко. Кимни леко, ако не греша, поклати глава отрицателно, ако се отклоня. Не си хаби силите за думи. О’кей? — Агентът на „Кон Оп“ кимна и Майкъл продължи: — Говорих с полицията, където се опитват да си обяснят станалото. Както ми разказаха, някаква линейка докарала жертвите на транспортно произшествие — мъж и съпругата му, а Рендолф, още един лекар и медицинска сестра се захванали да почистват раните, проверявайки и за други травми. — Лоринг поклати глава, но Хейвлок не му обърна внимание: — Нека свърша, след това ще се върнем на този епизод. Не били изтекли и пет минути, когато двама полицаи тичешком влезли и разменили няколко приказки с нашите „кардиолози“. Никой не знае какво са си казали, но те им разрешили да влязат в стаята за преглед. — Агентът на „Кон Оп“ отново поклати глава. — След около две минути трети човек — предполагам, че си бил ти — разбил вратата, през която се приемат спешните случаи, и тогава всичко тръгнало по дяволите — Лоринг кимна.
	Майкъл пое дълбоко въздух и продължи бързо, но тихо:
	— Персоналът чул изстрели — пет или шест, никой не може да каже със сигурност. Повечето хора избягали навън. Останалите се изпокрили по коридорите и из болничните стаи, заключили вратите и всеки се опитвал да се добере до телефон. Когато престрелката утихнала, някой от избягалите навън видял как ти и един от полицаите тичешком сте слезли по стълбите на рампата — ти си бил приведен с пистолет в ръката, полицаят бил ранен, накуцвал и се държал за ръката. Вкарал си го насила в патрулната кола и сте изчезнали в неизвестна посока. В полицията се мъчат да разберат кой е другият полицай, но по тялото нямало нищо, което да подпомогне идентификацията. — Лоринг енергично поклати глава отрицателно. Майкъл го докосна по рамото и каза: — Спокойно, ще се върнем и на това. Няма да ти казвам, че останалите са мъртви: Рендолф, другият лекар, сестрата, жертвата на катастрофата, съпругата му и двамата Апахи. Намерени са два автомата с монтирани заглушители. Още не могат да преброят гилзите. Изстрелите, които са били чути, са твоите. В момента се опитват да открият притежателите на оръжието и да снемат отпечатъци. Никой не знае нищо повече от това, което ти разказах. Добре, нека сега се върнем към началото. — Хейвлок присви очи, припомняйки си: — Да, катастрофата.
	— Не е имало катастрофа — прошепна Лоринг, поклащайки глава.
	— Защо да не е имало?
	— Двамата не бяха полицаи.
	Майкъл вдигна поглед към голия мъж, вързан за леглото, и униформата му, захвърлена на пода. — Разбира се, че не са. И патрулната кола е фалшификация. Трябваше да се сетя — ти иначе не би го задържал.
	Раненият агент кимна, извади ръка изпод одеялото и направи знак на Хейвлок да се приближи още повече.
	— Мъжът и жената… от линейката… катастрофата. Имат ли документи за самоличност?
	— Не.
	— Значи… като полицаите… нали?
	— Да.
	— Катастрофата — прошепна Лоринг и спря, за да си поеме дъх. — Много лесно. Мъжът ранен… жената не го оставя. Откарват ги… в стаята… доктора, сестрата… Рендолф. Те са го убили.
	— Откъде са могли да знаят, че Рендолф ще бъде там?
	— Няма значение. Щяха да кажат… да го извикат… да заплашат с пистолет. Може би… така е станало. Те са го убили. Много лесно.
	— А полицаите?
	— Бързаха… страшно. Пратили са ги… да спрат… всичко… много бързо.
	— Как стигна до този извод?
	— Оставиха вратите отворени, тичаха странно… тежко оръжие под униформата. Не беше както трябва… Апахът каза… раненият бил голям мафиот… полицаите дошли да го разпитат. Но тогава трябваше да дойдат десет коли, не една — Лоринг се закашля и от ъгълчето на устните му протече тънка струйка кръв. Той спазматично отвори уста и започна пак да диша. Лекарят стоеше вече зад гърба на Хейвлок.
	— За Бога — обади се Тейлър с тих, но гневен глас. — Защо просто не забиете куршум в главата му?
	— Питам се дали да не го забия във вашата. — Майкъл се наклони отново към устата на Лоринг. — Защо, Чарли? Защо мислиш, че са били изпратени да предотвратят операцията?
	— Не съм сигурен. Може би са ме видели… може би отново се издъних?
	— Надали е това.
	— Не бъди излишно… добър… не мога да го понеса. Мисля, че се издъних… Остарявам.
	— Тогава остави ни инстинкта си, Матусала, ще ни свърши добра работа. Нищо не си издънил. Ти хвана един от тях, Чарли.
	Лоринг се опита да надигне рамене, но Майкъл леко го натисна.
	— Кажи ми, Хейвлок. Ти каза сутринта… за Шипърс. „Преди много време“. Бил програмиран преди много време. Кажи ми. Този кучи син там… пътешественик ли е?
	— Мисля, че да.
	— Дявол да го вземе… май не съм толкова стар.
	Майкъл се изправи и се обърна към стоящия лекар.
	— Добре, Тейлър, ваш е. Нека го откарат и му осигурят най-добрите условия в „Бетезда“. Вдигнете телефона и предайте на мамините синчета там, че Белият дом държи този човек да бъде в ръцете на най-добрия екип хирурзи.
	— Да, сър — каза лекарят сардонично. — Нещо друго, сър?
	— О, да, докторе. Пригответе си торбата с чудеса. След малко се хващате на работа.

	* * *

	Двама санитари изнесоха Лоринг на носилка. Те получиха инструкции от лекаря, докато откарваха ранения агент на „Кон Оп“.
	Тейлър се обърна към Хейвлок:
	— Ще започваме ли?
	— Какво ще кажете за раните му? — попита Майкъл, навеждайки се над окървавения бинт на дясната ръка и левия крак на мъжа.
	— Вашият приятел е направил турникет, където трябва, а и аз го постегнах, така че за момента не кърви. Освен това бил е много точен. Костта е раздробена, но като се изключи болката, няма нищо опасно. Естествено, сложих му местна упойка, за да се успокои и да може да си събере мислите.
	— Може ли упойката да повлияе на ефекта от химикалите?
	— Нямаше да му я сложа, ако имаше такава вероятност.
	— Тогава напълнете го, докторе, нямам време за губене.
	Тейлър огледа изучаващо съдържанието на голямата черна кожена чанта, която вече беше отворена върху масата до прозореца, и извади три ампули и три неразопаковани спринцовки, като ги постави внимателно на края на леглото до бедрото на голия мъж. Пленникът надигна глава, чертите на лицето му се изкривиха, очите му помътняха, сякаш беше на границата на истерията. Неочаквано започна конвулсивно да се гърчи и от гърлото му се разнесе приглушен животински вой. Спря почти веднага, обезсилен от болката в ръката, учестено задиша и втренчи поглед в тавана. Изведнъж спря да диша, задържайки въздуха в дробовете си. Лицето му почти веднага почервеня и очите му изскочиха от орбитите.
	— Какво, по дяволите, се…?
	— Махнете се! — изкрещя Хейвлок, блъсна доктора и стовари юмрук върху голия корем на мъжа. Той изпусна въздуха си с експлозивна сила, очите му се прибраха и лицето започна да възвръща нормалния си цвят.
	— _Господи_ — каза Тейлър и с трескаво движение задържа ампулите, които се търкулнаха към ръба на леглото. — Какво беше това?
	— Този случай е нещо, което може би никога не сте виждали, докторе. Те са програмирани като роботи: убиват по заповед… не влагат никакво чувство, не изпитват и най-малки угризения. Не им е жал даже за самите тях.
	— Тогава той няма да се съгласи да преговаря. Мислех, че като види тези неща, ще размисли.
	— В никакъв случай. Той ще ни разиграва, ще опита върху нас всяка правдоподобна лъжа от учебника, а те знаят всичките. Те са майстори в занаята, докторе. Хайде да започваме.
	— Как желаете да процедираме? На етапи, по време на които ще се връща стъпка по стъпка назад, или искате веднага да рискувате с максимална доза? Това е най-бързият начин, но съществува риск.
	— Какво може да стане в най-лошия случай?
	— Ще стане неразбираем. Ще започне да бръщолеви несвързано, без никаква логическа връзка.
	— Без логическа връзка…? Точно така. Ще се примиря с неразбираемостта, само го докарайте до състояние, в което да не може да се улавя за неща, които активират програмирани реакции.
	— Не, нещата не стоят точно така. Словесният поток става лишен от структура, а първата реакция е дисоциативност. Подходът е да се налучкат определени думи…
	— Вие казахте всичко, което исках да чуя, докторе, а освен това губим ценно време.
	— Така ли мислите? — С бързината на хирург, който спира неочакван вътрешен кръвоизлив, Тейлър пречупи шийката на една от ампулите, вкара спринцовката, извади я и я заби в бедрото на мъжа, преди той да е осъзнал какво става. Убиецът се загърчи неистово, опъна с всичка сила коланите и чаршафите в опит да се освободи и започна да се мята в различни посоки, мучейки приглушено. — Колкото повече буйства, толкова по-бързо ще му подейства — допълни Тейлър и натисна с пръстите на ръката си изпънатата шия. — Само след минутка.
	Майкъл наблюдаваше заинтересован, изпитвайки познатото отвращение от въздействието на тези химикали върху човешкия организъм. Но този убиец само преди три часа беше отнел живота на мъже и жени — на свои и на чужди, на виновни и на абсолютно непричастни. Колко ли щяха да бъдат другите, които щяха да скърбят за убитите и никога нямаше да могат да разберат нищо? И колко още лежаха проснати в краката на някой си Майкъл Хейвлок, благодарение на Ентъни Матиас? Двама офицери от кариерата, един млад лекар, още по-млада медицинска сестра и един мъж на име Рендолф, чието единствено престъпление беше опитът да поправи една ужасна неправда.
	— Почти е готов — обади се Тейлър, разглеждайки с професионален интерес замъглените, полузатворени очи на пленника. Конвулсиите бяха преминали и сега тялото бавно се извиваше и се чуваха тихи стонове.
	— Изглежда, тази работа ви прави щастлив, докторе.
	— Винаги съм си бил любопитно момче — отвърна червенокосият мъж и внимателно свали вратовръзката от устата на пътешественика. — Освен това все някой трябва да прави и това, а чичо Сам е платил, за да получа дипломата си на медик. Смятам просто да си платя дълговете и да се махна.
	Хейвлок не можа да измисли отговор и затова се наклони над леглото. Тейлър се отдръпна.
	— Мога ли да започвам? — запита Хейвлок.
	— Говорете. Сега той представлява кръстословица, която ви предстои да решите.
	— _Заповеди_ — започна Майкъл, поставил ръка на таблата зад главата, шепнейки в ухото на пътешественика с твърд и равен глас. — Заповеди, заповеди, _заповеди_. Никой от нас не може да направи нищо без заповед! Но трябва да сме сигурни. Не можем да допуснем грешка. Кой ще потвърди _заповедта_, кой трябва да потвърди _сега_?
	Главата на пленника се мяташе, устата му се отваряше и затваряше. Но той не издаваше нито звук.
	— Обстоятелствата са извънредни — продължи Хейвлок. — Всички знаят, че са изключителни… това е _криза_. Трябва да бързаме, _бързаме_…
	— Бързаме… бързаме — изтръгна се най-сетне неуверен шепот от гърлото.
	— Но как да бъдем _сигурни_? — настояваше Майкъл. — Трябва да сме _сигурни_.
	— Полетът… полетът мина _успешно_. Чухме го два пъти. Друго не е необходимо. Полетът… _успешен_.
	— Разбира се. _Полетът мина успешно_. Сега всичко е наред. Можем да бързаме… Сега нека се върнем назад… преди кризата. Отпусни се. Заспи.
	— Много добре — одобрително проговори докторът от другия край на зле осветената стая. — Не бях виждал някой да попада в центъра толкова бързо като вас. И каква реакция!
	— Не беше трудно — отвърна Хейвлок, стана от леглото и огледа пътешественика. — От момента на получаване на заповедта в главата му е имало само три неща: кризисната ситуация, бързината на действие и пълномощията. Бил е инструктиран да убие — едно крайно по същността си разпореждане, но също и опасно, така че не е било без значение кой дава такава заповед. Чухте го — той е искал да се убеди два пъти.
	— Паролата е „успешен полет“. Той ви я даде, сега е ваш ред да я използвате. Вече сте по-близко.
	— И вие не сте аматьор, докторе. Дайте ми един стол, моля ви. И в моята глава не е по-различно: бързина и криза. Защото нещата могат да загрубеят. — Тейлър донесе един стол с права облегалка до леглото. Майкъл седна, наклони се напред, опря ръце в ръба на леглото и отново заговори на вързания човек: — Полетът беше успешен… един успешен полет… _един много успешен полет_! Сега, убий партньора си!
	Пътешественикът отметна рязко глава надясно, замъглените му очи примигнаха, устните му помръднаха в беззвучен протест.
	— Нали ме чу! — извика Хейвлок. — Полетът мина успешно, така че _убий го_!
	— Какво…? _Защо?_ — шепотът идваше дълбоко от гърлото.
	— Женен ли си? Кажи ми, след като летим успешно, _женен ли си_?
	— Да… да, женен.
	— Убий _жена си_!
	— Защо?
	— Защото _полетът е успешен_! Как си позволяваш да отказваш?
	— Защо… защо?
	— Убий партньора си! Убий жена си! Имаш ли деца?
	— _Не!_ — очите на пътешественика се разшириха, бялото в очните му ябълки сякаш пламтеше. — Ти никога не можеш да поискаш… никога!
	— Мога! Полетът мина успешно! Какво повече искаш?
	— _Потвърждение_. Настоявам за потвърждение. Аз… трябва да го получа!
	— Откъде? От кого? Вече ти казах. Полетът минава успешно. Толкова!
	— Моля…! _Мен_… убий ме. Аз съм… объркан!
	— Защо си объркан? Нали чу заповедите ми, както чу заповедта за операцията днес. Аз ли ти заповядах това?
	— Не.
	— _Не?_ Не си ли спомняш? Ако не съм бил аз, кой тогава?
	— Пътуването… успешният полет. Контрольорът.
	— _Контрольорът?_
	— Базата.
	— Контрольорът в базата! _Твоят_ контрольор в базата. _Аз_ съм твоят контрольор в базата. Убий партньора си! Убий жена си! _Убий децата си! Всички деца!_
	— Аз… аз. Не можеш да искаш от мен… моля те, не искай от мен.
	— Аз не искам! Аз изисквам, аз заповядвам! Искаш ли да спиш?
	— Да.
	— _Забранявам_ ти да спиш! — Майкъл се обърна и запита Тейлър много тихо: — Колко ще продължи действието на дозата?
	— По начина, по който я консумирате, половината от нормалното време. Най-много още десет минути.
	— Подгответе следващата. Искам да усиля натиска.
	— Следващата доза направо ще го изстреля в космоса.
	— Ще се спусне обратно долу.
	— Добре, вие сте докторът — каза докторът.
	— Аз съм твоят контрольор от базата! — изкрещя Майкъл, ставайки от стола, като се наведе близо до лицето на пътешественика. — И ти не разполагаш с никой друг, _поменятчик_! Ще правиш каквото ти кажа и само каквото ти кажа! Сега — партньора, жената, _децата_…
	— А-а-а — разнесе се протяжен вик на човек, който е повече от безпомощен.
	— Аз едва сега _започвам_…
	Вързаният упоен убиец напрегна всичките си сили, за да се освободи от мъчителя си, тялото и лицето му се изкривиха, мислите му се лутаха в ужасния лабиринт, в който от него се искаше да прави все нови и нови жертвоприношения, новата болка се трупаше върху старата, а изход не се виждаше.
	— _Сега_ — каза Хейвлок на застаналия до него лекар.
	Тейлър заби следващата спринцовка в ръката на пътешественика и реакцията настъпи почти мигновено. Писъците се превърнаха в животински рев, от устата на убиеца протече слюнка — жестокост беше единственият отговор на жестокостта.
	— _Искам_ това! — изрева Майкъл. — _Докажи ми!_ Или ще бъдеш убит заедно с останалите! Партньор, жена, деца… всички ще умрете, ако не ми докажеш верността си. Сега, точно в този момент! _Какво е името на твоя контрольор?_
	— _Хамър-нула-две!_ Ти го _знаеш_!
	— Да, знам го. Сега ми кажи къде можеш да ме намериш… и не _лъжи_!
	— Не знам… _не знам_! На мене ми се обаждат… на нас ни се обаждат.
	— Когато искаш потвърждение! Когато трябва да предадеш информация. Как трябва да се свържеш с мен, когато искаш потвърждение, когато имаш информация, която трябва да предадеш?
	— Ще им кажа… трябва. Всички го правим. Всеки от нас.
	— Какво?
	— Сирак. Свързвам се със… сирак.
	— _Сирак?_
	— Деветдесет и шест.
	— Сирак-деветдесет и шест? Къде е той? _Къде?_
	— _С… и… р… а…_ — последният писък беше разтърсващ. Пътешественикът се напрегна с нечовешко усилие, скъса един от кожените колани, освободи лявата си ръка, изправи се, но изви гръб в спазъм и се отпусна, загубил съзнание, в далечния край на леглото.
	— Толкова — обади се Тейлър, мина покрай Хейвлок и постави пръсти на пулса на пленника. — Пулсът му е като пневматичен чук. Трябва да минат поне осем часа, преди да може да понесе следващата доза. Съжалявам… докторе.
	— Всичко е наред, докторе — каза Майкъл, отдалечи се от леглото и бръкна в джоба си за цигари. — Нещата можеха да се развият и по-зле. Но вие сте страхотен химик.
	— Е, не мисля да се пенсионирам на тази работа.
	— Ако не беше толкова късно, можехте… — Хейвлок спря насред фразата, за да запали цигара.
	— Какво?
	— Нищо. Исках да кажа, че вие може би нямате време да пийнете нещо, но аз имам.
	— Разбира се, че имам време. Ще откарам нашия Борис в клиниката.
	— Борис?… Значи знаете?
	— Знам достатъчно, за да се досетя, че не е бойскаут.
	— Най-смешното е, че сигурно е бил.
	— Кажете ми — попита червенокосият доктор — би ли му заповядал неговият контрольор подобно нещо? Да убие жена си и децата си, най-близките му хора?
	— Никога. Москва не би поела подобен риск. Тези хора може и да са като роботи, но във вените им тече кръв, не машинно масло. Непрекъснато ги контролират и ако КГБ иска да се отърве от някого, просто изпращат наказателна група. Нормалното семейство е част от прикритието, но също представлява и вторичен възпиращ механизъм. Ако някой някога изпита желание да се поддаде на изкушение, той много добре знае какво ще последва.
	— Вие използвахте същото, нали? Само че по обратен начин.
	— Да, без да съм особено горд с постижението си.
	— Исусе Христе, Дева Марийо и Пади О’Рурк — промърмори докторът.
	Майкъл изгледа как Тейлър се обажда по телефона до леглото, за да даде инструкциите си някому в „Бетезда“. _Телефонът. Сирак-96_. — Почакайте за минутка! — извика Майкъл ненадейно.
	— Какво има?
	— Искам да използвам телефона! — Хейвлок изтича до масичката, грабна слушалката и набра номер, произнасяйки буквите на глас*.
	[* Под цифрите 2–9 на западните телефони (на шайбата или бутоните) са изписани на групи по три в последователен ред (без Q и Z) буквите на латинската азбука. Американците подбират (доколкото е възможно) за всяка цифра на даден номер по една от трите съответстващи й букви, така че да се образуват смислени думи с цел по-лесно запомняне на номера. „Сирак-96“ на английски е ORPHAN-96, което съответства на номер или на 67742696, или на 07742696, ако буквата „О“ бъде интерпретирана като цифрата „0“. — Бел.прев.]
	— Централа — чу се женски глас в слушалката.
	— Какво?
	— Моля, кажете дали разговорът ще бъде за сметка на този, когото търсите, дали ще бъде платен с кредитна карта или ще бъде по сметката на друг номер.
	— Кредитна карта — съобщи Хейвлок и впери поглед в стената, концентрирайки се, за да си спомни непроследимия номер на служебната си кредитна карта. Продиктува цифрите на операторката и чу сигнала на избрания номер.
	— Добър вечер и благодаря ви, че позвънихте на търговски център „Вояджърс*“, където предлагаме всичко по вкуса на изтънчения пътешественик. Ако заявите каталожния номер на желаната от вас стока, ще ви свържем със съответния експерт, който е на услугите ви по всяко време на денонощието.
	[* Вояджър (voyager) — пътешественик, екскурзиант (англ.). — Бел.прев.]
	Майкъл върна слушалката на вилката. Трябваше му нов код, но можеше да го изтръгне само в клиниката. Трябваше да го разберат… Всички го правим. Всеки от нас.
	— Какво има? — попита озадачено Тейлър.
	— Това зависи от вас, докторе. Чували ли сте за търговски център „Вояджърс“? Аз не съм, в продължение на дълги години купувах всичко, което ми беше необходимо, само в Европа.
	— „Вояджърс“? Разбира се, те имат клонове навсякъде. Те са нещо като „Тифани“ в областта на туристическите услуги. Веднъж жена ми си купи пътна чанта от тях и бог ми е свидетел, че когато ми изпратиха сметката, реших, че е купила кола. Те са първа класа.
	— Също и собственост на КГБ. Ще трябва да поработите по този въпрос. Не знам какви са били плановете ви, но най-добре е да ги изоставите. Искам незабавно да се върнете в клиниката с нашия пътешественик. Трябва ни още един числов код. Само още един.
	Отвън пред бунгалото се чуха тежки стъпки и на вратата силно се почука.
	— Какво има? — попита високо Хейвлок, за да го чуят.
	— Пети стерилен, търсят ви спешно. Обадиха се на полицейската честота. Налага се незабавно да ви отведем на летището.
	— Тръгвам — Хейвлок се обърна към Тейлър. — Направете необходимото. Останете при него. Ще ви се обадя. Съжалявам за питието.
	— Също и Пади О’Рурк.
	— Кой, по дяволите, е Пади О’Рурк?
	— Едно малко човече, което седи на рамото ми и ми казва да не мисля толкова много.

	* * *

	Хейвлок се качи във военния хеликоптер и когато гигантското витло над главите им се развъртя, пилотът го повика в кабината.
	— Отзад ще намерите телефон — извика той. — Когато затворим люка, ще стане малко по-тихо. Ще ви прехвърля разговора там.
	— Кой се обажда?
	— Не може да се разбере — извика още по-силно радистът и се обърна от конзолата пред себе си. — Нашата връзка е филтрирана. Байпас.
	Тежката метална врата се плъзна и прегради пътя пред заслепяващите лъчи на прожекторите отвън. Ревът на двигателя стихна до приглушено бучене. Хейвлок напипа в мрака телефона. Вдигна слушалката с едната ръка, а с другата запуши ухото си. Гласът беше на президента на Съединените щати.
	— Ще ви откарат директно до военновъздушната база „Андрюс“, за да се срещнете с Артър Пиърс.
	— Какво се е случило, сър?
	— Той излита за остров Пуул заедно с човек, който да му отвори хранилището, но преди това иска да поговори с вас. Доста е изплашен, а мисля, че не е човек, който се плаши лесно.
	— Съветите?
	— Да. Не може да каже със сигурност дали са повярвали на обясненията му. Изслушали го мълчаливо, кимнали и му посочили вратата. Има впечатлението, че през последните осемнайсет часа са научили нещо важно — нещо, за което не искат да говорят, което може да прати по дяволите всичко останало. Предупредил ги е да не предприемат прибързани ходове, без да се свържат с нас на най-високо равнище.
	— Как са реагирали на това?
	— Убийствено. „Грижете се за себе си“, казали.
	— Значи имат нещо. Пиърс си знае стоката.
	— Като краен вариант ще имаме готовност да извадим пред света Матиас… с надеждата, че ще отложим изстрелването, но без никаква гаранция. Излишно е да ви обяснявам какво означава това — ще се превърнем в правителство от прокажени и никой никога повече няма да ни има доверие. Ако изобщо ни има на картата.
	— Какво мога да направя аз? Какво иска Пиърс от мене?
	— Всичко, с което разполагате, което знаете. Той разчита на нещо — каквото и да е, за да му послужи като средство за оказване на натиск. Всеки час, който може да спечели, предявявайки контраобвинения, всеки ден, който може да ни даде по този начин, е ден за вас. Има ли някакво развитие на нещата?
	— Да. Знаем връзката на „Двусмисленост“, знаем къде изпраща, каквото има, и откъде получава, каквото му трябва. Утре предобед ще разберем как точно го прави, чрез кого. И тогава ще го намерим.
	— Значи от Парсифал ви дели само стъпка?
	— Мисля, че е така.
	— Не искам да чувам това! Искам да чуя категорично „Да“!
	— Да, г-н президент. — Хейвлок замълча, мислейки за няколкото кратки думи, които трябваше да узнаят, за да научат паролата на „Вояджърс“. Тези думи щяха да бъдат изтръгнати в клиниката. — Вярвам в това.
	— Иначе нямаше да го кажете, слава Богу. Идете при Пиърс. Дайте му всичко, с което разполагате. Помогнете му!


	35

	Преплетените писти бяха маркирани с кехлибареножълти лампи, лъчите на прожекторите се кръстосваха в плътните облаци, патрулиращи самолети излитаха и се спускаха в тъмнината над обляното в светлина поле. Базата „Андрюс“ представляваше един необятен, охраняван военен град. На летището и край него кипеше трескава дейност. Като щаб на командването на военновъздушните сили на Съединените щати отговорността на „Андрюс“ бе огромна. За хилядите хора, които работеха тук, понятия като ден или нощ просто не съществуваха — говореше се само за смени и задачи. Резултатите имаха пряко отношение към станциите на NORAD, CONAD и DEW*, както и за Стратегическото командване на военновъздушните сили. Базата беше разположена на двайсет хиляди декара площ източно от Потомак и западно на залива Чесапийк, интересуваше се какво става по цялото земно кълбо, а целта й бе отбраната на северноамериканския континент.
	[* NORAD, CONAD — системи за противовъздушна отбрана; DEW — система за ранно предупреждение (англ.). — Бел.прев.]
	Военният хеликоптер получи разрешение да се спусне ниско и да кацне на площадка северно от централната част на летището. Прожекторите го хванаха в лъчите си на четвърт миля от мястото, където се насочваше, а острото зрение на пилота, подпомогнато от радар и радио, го насочи към точката, в която трябваше да се спуснат вертикално. В потока инструкции, постъпващи от кулата за управление на полетите, имаше съобщение за „Пети стерилен“, че ще го посрещне джип, за да го откара до друга писта в южния периметър. Джипът ще чака, докато Хейвлок си свърши работата, а после ще го върне при хеликоптера.
	Хейвлок излезе през люка и скочи на земята. Студената влага се засилваше от вихрушката, създавана от витлото над главата му, и той бързо се отдалечи, вдигнал яката на палтото си, като съжали, че не носи шапка. Сети се, че единствената шапка, която притежаваше, е плетеното кепе, забравено някъде на остров Пуул.
	— Сър! Сър! — разнесе се вик отляво на Майкъл, зад опашката на хеликоптера. Беше шофьорът на джипа, едва различим в сенките между заслепяващата светлина, заляла площадката.
	Хейвлок изтича, преди сержантът да успее да му засвидетелства уважение, слизайки от джипа.
	— Остави това — каза Майкъл, приближавайки откъм другата страна на шофьора. — Не те видях — допълни той, качи се в колата и се отпусна на седалката.
	— Така ме инструктираха — обясни младежът. — Да спра далече от чужди погледи.
	— Защо?
	— Ако питате мен, онзи, който ми заповяда, сър, просто е предпазлив, а понеже дори не ми казаха как се казва, аз реших да не задавам въпроси.
	Джипът рязко потегли. Шофьорът с професионално умение го изведе на тесен асфалтиран път на петдесетина ярда източно от площадката. После зави наляво и натисна газта. На висока скорост те се понесоха покрай осветени сгради, огромни паркинги, черни постройки и големи тъмни съоръжения с неопределена форма. От време на време блясваха фаровете на бясно носещи се насреща им коли. В базата „Андрюс“ всички като че ли живееха в тройно по-бърз ритъм. Студеният въздух нахлуваше отвсякъде в открития джип, пронизваше палтото на Майкъл и го караше да стяга всички мускули, за да не се поддава на студа.
	— Пет пари не давам как му е името — отговори Майкъл, колкото да се обади — стига да е топло там, където отиваме.
	Сержантът го погледна бегло.
	— Отново се извинявам — каза той — но човекът има нещо друго предвид. Имам инструкции да ви откарам на една писта по южния периметър. Опасявам се, че е именно това — писта.
	Хейвлок скръсти ръце и се загледа напред в летящия насища им път, задавайки си въпроса защо помощник държавният секретар е толкова предпазлив дори във военно поделение. След това мислите му се насочиха към самия човек и той намери част от отговора — все пак някакво обяснение трябваше да има. От прочетеното за Пиърс в досието му в Държавния департамент, прибавено към другото, което бе чувал за него, ставаше ясно, че помощник-секретарят е един умен, умеещ да убеждава, изразител на американските интереси както в ООН, така и край масите за конференции, за който бе характерно, че проявява нескривано недоверие към Съветите. Това недоверие беше маскирано зад живо, агресивно остроумие или в заблуждаващо благодушни директни атаки, вбесяващи руснаците, които не можеха да реагират по подобен начин и не им оставаше нищо друго, освен да вилнеят и да се държат предизвикателно, а това често ги правеше уязвими на международните форуми. Може би най-доброто, което можеше да се каже за Пиърс, бе, че той беше избран от самия Матиас, и то по времето, когато Антон бе на върха на интелектуалните си сили. Но докато се носеха по тъмния сервизен път на летището, Хейвлок си мислеше за една друга отличителна черта на Пиърс: самодисциплината, отбелязана в служебното му досие от почти всички, които са го съставили. Той беше известен с това, че никога не казваше нищо, освен ако имаше какво да каже. Майкъл помисли, че по същата логика този човек едва ли щеше да направи нещо, ако не се налагаше да го прави.
	А той бе решил да се срещнат на някаква писта.
	Шофьорът се отклони по някакъв път, който водеше към очертаващ се в далечината огромен хангар, и след малко зави надясно към края на изоставена самолетна писта. На известно разстояние пред тях стоеше осветена от фаровете самотна мъжка фигура. На около петстотин фута зад него се виждаше малък самолет, изтеглен в края на пистата. Всичките му външни и вътрешни светлини бяха включени, а до него беше спряла цистерна за зареждане с гориво.
	— Това е човекът — обясни сержантът и натисна спирачките. — Ще ви оставя тук и ще ви чакам зад склада.
	— Къде?
	— Хангарът на сервизната служба. Когато ви потрябвам, просто извикайте.
	Джипът спря на трийсетина фута от Артър Пиърс. Хейвлок слезе и видя, че помощник държавният секретар — висок, възслаб мъж, облечен в тъмно палто и шапка — се упътва в негова посока с дълги и енергични крачки. Пиърс явно не държеше на протокола; много хора с неговото положение в Департамента щяха да изчакат, въпреки кризисната ситуация, един обикновен служител като Майкъл да се приближи към тях. Майкъл също тръгна към него и докато вървеше, забеляза, че Пиърс сваля ръкавицата на дясната си ръка.
	— Мистър Хейвлок? — обърна се към него дипломатът с протегната ръка, докато джипът се отдалечаваше.
	— Г-н помощник-секретар.
	— Но, разбира се, че това сте вие — продължи Пиърс. Ръкостискането му бе енергично и искрено. — Виждал съм снимката ви. Честно казано, прочетох всичко за вас, което можах да намеря. Е, а сега предполагам, че ще трябва да се отърся от него.
	— Какво?
	— Знаете ли, струва ми се, че изпитвам известно страхопочитание, което звучи глупаво в устата на възрастен човек. Но това, което сте постигнали в една област, която не мога да кажа, че познавам, е наистина внушително. — Помощник-секретарят замълча и си личеше, че е притеснен. — Предполагам, че екзотиката на вашата професия доста често предизвиква подобна реакция у околните.
	— Бих искал да е така; вие ме карате да се чувствам страхотно. Особено като се имат предвид грешките, които съм допускал… и най-вече през последните няколко месеца.
	— Това не са ваши грешки.
	— Също така би следвало да ви кажа — продължи Майкъл, пропускайки коментара — че и аз прочетох много неща за вас. Нямате много равни на себе си в Департамента. Ентъни Матиас е знаел какво прави, избирайки именно вас, за да ви сложи, където сте в момента.
	— В това май и двамата си приличаме, нали? Ентъни Матиас. Вие го познавате много по-добре от мене и аз никога не бих казал обратното. Но привилегията, проклетата привилегия — просто не мога да се изразя иначе — да го познавам откъм моята страна на нещата прави всичките тези години, напрежението, притесненията да си струват да бъдат изживени. В моя живот имаше един момент, когато всичко изглеждаше лишено от смисъл, а той върна смисъла в живота ми.
	— Мисля, че и двамата изпитваме едно и също.
	— Нямате представа колко ви завиждах, когато четях материала за вас. Аз му бях близък, но никога не съм бил за него онова, което сте били вие. Какво невероятно изживяване трябва да са били онези години за вас.
	— Така беше. Но това и за двама ни е приключил етап.
	— Знам. Но не мога да го повярвам.
	— Повярвайте. Аз го видях.
	— Не знам дали ще ми позволят да го посетя. Предполагам знаете, че пътувам за остров Пуул.
	— Спестете си това. Не се срещайте. Знам колко банално звучи тази фраза, но запомнете го — особено човек като него — такъв, какъвто беше, а не такъв, какъвто е сега.
	— Което ни връща към настоящето. — Пиърс поклати глава, продължавайки да разглежда Хейвлок в полумрака. — А то никак не е добро. Мисля, че не съумях да предам на президента колко близко сме до ръба на бездната.
	— Струва ми се, че ви е разбрал. Каза ми какво са ви отговорили на предупреждението ви. „Грижете се за себе си“, така ли беше?
	— Да. Когато станат толкова директни, толкова категорични, се разтрепервам. В такова състояние те спокойно могат да ни ударят изневиделица — едно по-силно бутване и ние политаме в пропастта. Мисля, че съм сносен дипломат и добре се справям по време на преговори, но вие познавате Съветите много по-добре от мен. Как ще анализирате подобно поведение?
	— Както и вие. Да скромничат не е в стила им, по-скоро са склонни към бомбастичните фрази. Така че, когато не се главоболят да заплашват, тогава наистина заплашват. На мястото на думите идват делата.
	— Това е, което ме плаши. Единствената ми надежда е, че все още не са привлекли на своя страна онези, които натискат бутоните. Не още. Те разбират, че трябва да са абсолютно сигурни. Ако разполагат с конкретно доказателство, а не само намеци, че Матиас е сключил пакт за ядрена агресия срещу СССР, и дори ако само надушат, че става дума за Китай, няма да се поколебаят да поставят предрешения въпрос на онези, които ще снемат отговорността от тях. Оттам нататък можем да започнем да се окопаваме колкото можем по-надълбоко.
	— „Ядрена агресия“…? — Хейвлок замълча, крайно обезпокоен. — Нима мислите, че допускат подобно нещо?
	— Много са близо до това да го допуснат. Точно това е, което ги изважда от релсите. Пакт, сключен от маниак… с други маниаци.
	— И сега треската е отминала. Те са сдържани и ви показват вратата. Вие ги предупреждавате, а те ви препоръчват да се грижим за себе си. И аз съм изплашен, г-н помощник-секретар.
	— Тогава разбирате за какво си мисля, нали?
	— Парсифал.
	— Именно.
	— Беркуист ми спомена, че според вас Съветите са научили нещо през последните осемнайсет часа. Това ли имате предвид?
	— Не съм сигурен — отговори Пиърс. — Не съм дори сигурен дали съм на верен път, но нещо се е случило. Затова исках да се видим. Вие сте единственият, който знае с подробности развитието на нещата по часове. Ако съм в състояние да избера нещо, да го свържа с нещо, което са ми казали, или да анализирам някаква реакция от тяхна страна по друг начин, тогава бих могъл да открия някаква връзка. Интересува ме лице или събитие, което мога да използвам, за да им преградя пътя, да използвам като средство, да ги отклоня от решението, към което виждам, че се насочват. Каквото и да е то, стига да ми послужи да им попреча да алармират диктаторите в президиума.
	— Те не са глупаци и много добре познават тези хора. Затова няма да се явят пред тях неподготвени.
	— О, не мисля, че подобни съображения могат да ги спрат. — Пиърс се поколеба, сякаш двоумейки се дали да използва някакво сравнение или не, после реши да продължи: — Познавате ли генерал Холярд?
	— Не сме се запознавали. Нито с посланик Брукс. Трябваше да се срещна с тях днес следобед. Е, какво искахте да кажете за него?
	— Той е един от най-сериозните, най-скептичните военни в страната.
	— Съгласен съм. При това впечатлението ми е не само от репутацията, която има — можах да се запозная с досието му. Е?
	— Попитах го днес следобед каква би била според него реакцията — включително неговата собствена, — ако нашето разузнаване се натъкне на съветско-китайски пакт, насочен срещу нас, в който се споменават дати за нападение след не повече от четиридесет и пет дни и в който се съдържа информация, подобна на онази, която е включена в документите, пазени на остров Пуул. Той ми отговори съвсем кратко: „Да се натисне бутонът.“ Щом не друг, а той може да каже това, какво остава за обикновените простосмъртни, за онези, които се чувстват далече по-несигурни?
	Артър Пиърс не вложи драматизъм във въпроса си, зададе го спокойно, но студена тръпка прониза Майкъл. Свръхсилите се изправяха една срещу друга, а времето, през което можеше да се направи нещо, изтичаше.
	— Президентът ми каза да ви помогна — започна той. — Не знам дали съм в състояние да го направя, но ще опитам. Казахте, че търсите нещо, което може да ги отклони от пътя, по който са тръгнали. Може би разполагам с нещо подходящо. От много време тук се провежда една операция на КГБ, чието начало е още в дните на НКВД — трийсетте години. Нарича се _„Операция поменятчик“_…
	— Извинете ме — прекъсна го мъжът от Държавния департамент. — Руският ми не е особено добър без преводач.
	— Няма значение, дори и преводач едва ли ще е чувал за нея. Става дума за малки деца, дори бебета, подбрани от лекари и прехвърлени тук. Оставени са на грижите на семейства на дълбоко прикрити марксисти и са израснали като нормални американци; и колкото са по-преуспяващи, толкова по-добре. Но през детството си те са били обучавани — _програмирани_ е по-подходяща дума — за задачите, които им е предстояло да изпълнят, като израснат, и които са щели да бъдат в зависимост от уменията и развитието им. Всичко се свежда до онова, което ние наричаме инфилтрация — и колкото по-високо е мястото, толкова по-добре.
	— Господи — прошепна Пиърс. — Струва ми се, че такава стратегия е свързана с поемането на огромни рискове. На подобни хора е трябвало да се вдъхне необикновена вяра.
	— О, те вярват — това е най-съществената част на тяхното програмиране. Освен това намират се под непрестанен контрол — при най-малкото отклонение или биват елиминирани, или ги връщат в майка Русия, където ги преобучават, докато те междувременно обучават други в американските селища в Урал или край Новгород. Но най-същественото е, че ние така и не успяхме да прекратим тази операция: няколкото, които заловихме, бяха измежду дребните изпълнители и така и не казаха нищо съществено. Но сега може би сме на прага да удържим крайната победа. Успяхме да задържим заклет поменятчик, един от онези, които се използват за убийства, в рамките на нещо като наказателна рота. Хората като него имат достъп — не може да нямат достъп — до центровете, които координират, и до контрольорите. Едно убийство е свързано с поемането на големи рискове, с възможността да се стигне до крайности, да не говорим за опасността от залавяне. Това налага заповедите да бъдат потвърждавани и пълномощията на издаващите ги лица — проверявани.
	— И вие разполагате с подобен човек? Боже мой, къде е той?
	— В момента е на път за „Бетезда“ — ранен е — а по-късно тази нощ ще бъде прехвърлен в една клиника във Вирджиния.
	— Само да не го загубите! Съпровожда ли го лекар? Добър специалист?
	— Мисля, че да. Това е един от специалистите от клиниката, казва се Тейлър. Той ще остане при него.
	— В такъв случай сутринта вие ще можете да ми дадете информация, която бих могъл да използвам в разговора със Съветите, така ли? Това наистина може да послужи като средство за спечелване на време. Ще контрирам атаките им много успешно. Ще ги обвиня…
	— Мога да ви дам информацията още сега — прекъсна го Хейвлок, — но не бива да я използвате докато не ви кажа. Най-рано утре вечер. Можете ли да ги задържите дотогава?
	— Струва ми се, че бих могъл. За какво става дума?
	— Инжектирахме му някои неща преди около час. Още не знам как се установява връзка, с когото трябва, но знам прикритието, под което действа координационният им център. А също така и агентурното име на поменятчика, който е контрольор за този район. Имам основания да смятам, че в него влиза операцията във Вашингтон — най-важната в Съединените щати.
	Артър Пиърс поклати глава изумен и възхитен.
	— Направо ме смаяхте — каза той и в тихия му глас се долавяше респект. — Казах ви, че изпитвах към вас известно страхопочитание. Ще си взема думите обратно: изпитвам силно страхопочитание. Какво бих могъл да използвам?
	— Каквото пожелаете. От утре нататък съм готов да изтъргувам цялата _„Операция поменятчик“_ за няколко дни отсрочка.
	— Да, президентът ми каза буквално преди няколко минути — той ми се обади, след като се беше свързал с вас. Наистина ли мислите, че сте толкова близо до Парсифал?
	— Ще бъдем много по-близо, след като вкараме пациента на Тейлър в клиниката. Само няколко думи от него ще ни отведат на една ръка разстояние до онзи, когото наричаме „Двусмисленост“. И ако заключенията, до които стигнахме — до които Бредфорд стигна — са верни, а аз мисля, че те са напълно верни, тогава ще заловим и „Двусмисленост“, и ще разберем кой е Парсифал. _Аз ще го разбера_.
	— Господи, как ще го разберете?
	— Матиас едва не ми каза направо, че го познавам. Чувал ли сте за компанията, която поддържа веригата магазини „Вояджърс“?
	— За съжаление голяма част от нещата, които използвам при пътуване, са от нея. И това силно се отразява на банковата ми сметка.
	— Някъде там, в някой от отделите, е разположен координационният център на КГБ. „Двусмисленост“ трябва да поддържа контакт с тях, защото от тях той получава заповеди, там предава информацията. Ще проникнем там тихо — много тихо — ще ги смачкаме и ще го намерим. Не ни трябва кой знае колко, след като знаем къде се намира.
	— Там, където се срещате с него всеки ден — потвърди Пиърс, кимвайки. — Споменахте за името на контрольора.
	— „Хамър-02“. Това, разбира се, не ни говори нищо, а и може да бъде сменено от оператора в централата за миг, но фактът, че знаем толкова много, фактът, че проникнахме така дълбоко в кръга на _поменятчиките_, ще накара някой в Кремъл силно да се поизпоти. — Майкъл замълча, помисли и след малко добави: — Когато ви кажа да действате, използвайте каквото поискате — всичко или някаква част. По същество това е само отклоняване на вниманието, но аз мисля, че средството е силно действащо. Създайте дипломатически хаос, предизвикайте поток от телеграми между Москва и Ню Йорк. Просто спечелете време.
	— Сигурен ли сте?
	— Сигурен съм само, че нямаме избор. Трябва ни време.
	— Но така можете да изпуснете контрольора.
	— Добре, ще го изпуснем. Ние можем да си позволим такива контрольори — така или иначе те действат в над шейсет страни. Не можем да си позволим обаче Парсифал. Никой не може да си го позволи.
	— Ще чакам да ми позвъните. — Помощник държавният секретар погледна часовника си, присвил очи, за да различи фосфоресциращите стрелки. — Разполагам с още няколко минути до заминаване. Специалистът, който може да отвори хранилището, трябва да кацне със самолет от Лос Аламос. След това има среща с представител на неговата компания, който ще му донесе чертежите, по които сейфът е бил изработен… Но има още много неща, които бих искал да узная, толкова много неща, които трябва да знам.
	— Ще остана тук, докато излетите. Заминавам веднага след това. Заповед на президента.
	— Той ми харесва. А президентите невинаги са ми харесвали.
	— Защото знаете, че той пет пари не дава дали ви харесва или не… поне докато е в Овалния кабинет. Така поне го разбирам аз самият. И на мене ми харесва, макар да имам всички мислими причини да не е така.
	— Коста Брава? Разказаха ми всичко.
	— Това вече е история. Да се занимаваме с настоящето. Какво друго бих могъл да ви кажа, за да помогна?
	— Очевидното — каза Пиърс с тих глас, който прозвуча кухо. — Какво мога да използвам, ако Парсифал се е свързал със Съветите, какво мога да им кажа… ако ми позволят да кажа нещо? Ако той е намекнал за китайския фактор или за уязвимите страни във възможностите им, да нанесат контраудар, как бих могъл да го обясня? Откъде има той тази информация? Дори да им кажа за Матиас, това би било само част от отговора, който те ще искат. Честно казано, това не е достатъчно и вие сам знаете, че е така.
	— Знам. — Хейвлок се опита да събере мислите си, за да бъде максимално ясен и кратък. — Данните в тези така наречени споразумения са смесица на хиляди едновременно правени ходове в една шахматна партия за трима, в която ролята на основен играч е отредена на нас. Проникването на нашето разузнаване в руската и китайската система е много по-дълбоко, отколкото някога сме давали да се разбере. Съществуват комитети за стратегически анализи, създадени, с цел да се изучи и оцени всяко възможно развитие на нещата в случай че някой проклет глупак — независимо от коя страна на океана — даде заповед да се изстрелят ракетите.
	— Сигурен съм, че подобни комитети съществуват също в Москва и Пекин.
	— Но нито Москва, нито Пекин се оказаха способни да дадат на света някой като Ентъни Матиас — човекът, който държеше в ръцете си геополитическата панацея, когото всички уважаваха, дори боготворяха. Да, човек, който нямаше равен на себе си както тук, така и там.
	Пиърс кимна.
	— Съветите се отнасяха към него като към изключително ценен посредник, а не като към противник. Китайците даваха банкети в негова чест и го наричаха ясновидец.
	— И когато той започна да деградира, остана му достатъчно въображение, за да създаде абсолютната ядрена шахматна игра.
	— Но _как_?
	— Успял е да намери фанатик. Военноморски офицер в един от пентагонските комитети, затънал до шия в теориите си за свръхубийството. Той е дал на Матиас всичко, от което е имал нужда. Направил е копия на всички стратегии и контрастратегии, които трите комитета са си разменяли. Данните в тях са автентични — иначе не е възможно, защото игрите, които се играят там, може и да са на хартия, но във всичко останало са максимално реални. Всички варианти са проверявани на компютри: степента на поражение като функция от взривените мегатонове, степените на поражение на почвата и така нататък. В изнесените документи е имало всичко и Матиас просто е сглобил картинката. Матиас и човекът, който сега ни е хванал за гърлото. Парсифал.
	— Мисля, че на този офицер предстои много самотен живот.
	— Не знам какво ще постигнем с това. Аз поне още не съм свършил с него; той може да ни каже още много неща и вероятно вече го е направил.
	— Само за момент — обади се помощник-секретарят и лицето му изведнъж се оживи. — Би ли могъл той да се окаже Парсифал?
	— Не, не е възможно.
	— Защо не?
	— Защото дълбоко в обърканото си съзнание той е вярвал в необходимостта от това, което се е съгласил да направи. Той е постоянно влюбен в своята униформа и своята страна и никога не би допуснал възможността за компромис и още по-малко би дал на руснаците, макар и грам експлозив. Декер може и да не е особено оригинален, но е напълно искрен. Съмнявам се, че дори на „Лубянка“ биха могли да го прекършат.
	— Този… Декер. Предполагам вече е на топло, нали?
	— Няма къде да избяга. Ще си остане у дома под наблюдение и охрана.
	Пиърс кимна и бръкна в джоба си за цигари.
	— Това наистина е някаква лудост! — каза той и извади пакет цигари и кибрит. — Искате ли? — попита той и протегна пакета.
	— Не, благодаря. Мисля, че за днес преизпълних квотата си от петстотин цигари.
	Човекът от департамента запали клечка и поднесе пламъка под цигарата си. Понеже използваше само едната си ръка, вятърът изгаси клечката. Той запали втора, притулвайки я с лявата си шепа, и дълбоко всмукна. Когато изпусна дима, той се смеси с парата от дъха му.
	— На съвещанието днес следобед посланик Брукс спомена нещо, което не разбрах добре. Каза, че някакъв агент на КГБ е установил контакт с вас и е изказал предположения относно фракцията в Москва, която е сътрудничила с Матиас в Коста Брава.
	— Имал е предвид Парсифал, защото Матиас тогава е бил воден за носа. От друга страна, Ростов — името на руснака е Ростов — изобщо не е правил предположения. Той знаеше. В Москва има група фанатици, събрали се в един клон на КГБ, известен като ВКР. В сравнение с тях дори такива като Декер изглеждат невинни. Ростов се опитва да се справи с тях и аз му желая успех. Звучи наистина абсурдно, но една от надеждите ни е в нашия заклет враг.
	— Какво искахте да кажете с това „да се справи“?
	— Да научи имена, да открие кой с какво се занимава и да даде възможност на по-нормални от тях да ги поставят на местата им. Ростов е добър, той може наистина да го направи и ако успее, ще намери начин да ми се обади.
	— Ще направи това?
	— Той вече ми даде картбланш. Това стана, когато кацнах на летище „Кенеди“ с полета от Париж.
	В далечината се чу грохотът на форсиран двигател. Пиърс хвърли угарката и я размачка с ток, докато казваше:
	— Какво още очаквате да научите от Декер?
	— Не е изключено да е разговарял с Парсифал, без да го знае. Или с някой, който се е обадил от името на Парсифал. И в двата случая може да са му позвънили у дома, а това означава, че в някой от компютрите на телефонната централа сред хилядите регистрирани позвънявания има едно конкретно обаждане, направено по конкретен повод в строго определено време.
	— Такива регистрирани разговори могат да бъдат дори милиони.
	— Не, кръгът се стеснява, ако се знае откъде е направено позвъняването.
	— Откъде?
	— Ще знам повече утре. Когато се върнете…
	— _Г-н помощник-секретар! Г-н помощник-секретар!_ — викът се смесваше с рева на двигателя на джипа и изскърцването на гумите му, съпровождащо рязкото спиране на колата само на няколко крачки от тях. — Помощник-секретар Пиърс? — запита шофьорът.
	— Кой ви каза името ми? — запита с леден глас Пиърс.
	— Спешно ви търсят по телефона, сър. Казаха, че се обаждат от кабинета ви в ООН и настояват да говорят с вас.
	— Съветите — прошепна Пиърс на Хейвлок с видимо безпокойство. — Моля ви, почакайте ме.
	Помощник държавният секретар ловко скочи в открития джип и кимна на шофьора. Майкъл се загърна по-плътно в палтото си. Вниманието му привлече малък самолет на няколкостотин фута в обратната посока. Лявото витло вече се въртеше и пилотът вдигна оборотите; секунди по-късно дясното се закашля и също се завъртя неуверено. В това време Майкъл видя друг джип, заел мястото на цистерната с гориво до самолета. Беше пристигнал специалистът, който трябваше да отвори хранилището. Пиърс можеше да отлети за остров Пуул.
	Той се върна шест минути по-късно, слезе от колата и освободи шофьора.
	— Наистина бяха Съветите — каза той, приближавайки се към Майкъл. — Поискаха среща без запис и без стенограма утре сутринта, а това означава, че нещо се подготвя. Обадих се на старшия съветник на делегацията им и му казах, че насрочвам заседание на нашата група утре, за да обсъдим тяхната реакция от днес следобед. Споделих, че може би ще разполагам с информация, която ще даде повод за поток телеграми — използвах вашия израз — между Ню Йорк, тяхното посолство във Вашингтон и Москва. Намекнах също, че инициативата може да се окаже в наши ръце. — Помощник-секретарят спря, вслуша се в шума на загряващите двигатели и видя втория джип, който се отдалечаваше от самолета. — А, ето го и моя човек. Не знам дали ви е известно, но ще са необходими повече от три часа, за да влезем в онова хранилище. Изпратете ме, ако не възразявате.
	— Разбира се. Как реагираха Съветите?
	— Естествено, крайно негативно. Те ме познават; долавят опит за протакане. Споразумяхме се да се срещнем утре вечер. — Пиърс се спря и се обърна към Хейвлок: — За Бога, дайте ми зелена светлина дотогава. Ще ми трябва всеки аргумент, всяко оръжие, което бих могъл да извадя отнякъде. И между тях — медицинското заключение, в което се поставя диагноза „изтощение“ на Матиас… О, разбира се, не психиатричното му изследване, което трябва да ви донеса.
	— Бях забравил за него. Президентът трябваше да ми го донесе вчера… не, днес.
	— Аз ще го донеса. — Пиърс отново тръгна, а Майкъл се стараеше да върви в крачка. — Сега разбирам какво означава това.
	— Кое?
	— Дните да започнат да се сливат един с друг. Вчера, днес… утре, ако има утре. Една дълга, безкрайна, безсънна нощ.
	— Да — обади се Хейвлок, който не искаше да подсилва прилагателните.
	— От колко време живеете по този начин?
	— Няколко седмици.
	С приближаването им към самолета ревът на двата двигателя се засилваше.
	— Предполагам, че това е най-безопасното място за разговор — каза Пиърс, повишавайки глас, за да бъде чут. — Няма техника, която да филтрира подобен шум.
	— Затова ли искахте да се срещнем на пистата? — попита Майкъл.
	— Сигурно си мислите, че съм параноик, но това наистина е причината. Нямаше да се безпокоя, ако се намирахме в центъра за управление в някоя от базите на NORAD — щях да ги накарам да прослушат стените преди разговор като този, който проведохме.
	— Изобщо не ви смятам за параноик — прекъсна го Хейвлок. — Мисля, че трябваше да помисля за същото.
	Вратата на малкия самолет беше отворена и оттам се спускаше метална стълба. Пилотът направи някакъв жест зад илюминатора; Пиърс махна с ръка в отговор и кимна утвърдително. Майкъл съпроводи помощник-секретаря почти до стълбата, където струята от витлата беше мощна и продължаваше да се засилва.
	— Споменахте, че имате предвид някакво място, от което може да са позвънили на Декер — извика Пиърс. — Къде е то?
	— Някъде в Шенандоа — извика в отговор Хейвлок. — Това е само предположение, но Декер е носил материалите там.
	— Разбирам.
	Двигателите рязко изреваха, потокът зад тях стана ураганен и събори шапката от главата на Артър Пиърс. Майкъл се втурна след нея, успя да я затисне с крак и я подаде на помощник държавния секретар.
	— Много ви благодаря! — извика Пиърс.
	Хейвлок се загледа в лицето пред себе си и спря поглед на белия кичур, който започваше от челото и се смесваше с тъмната вълниста коса.


	36

	След час и четиридесет и пет минути отново видя осветения от прожекторите портал на „Пети стерилен“. По време на полета от „Андрюс“ до Куонтико и пътуването с кола до Феърфакс се чувстваше странно неспокоен, без да знае защо. Сякаш част от мозъка му отказваше да функционира, а друга негова част осъзнаваше тази пропаст в мислите му, която той отказваше да анализира.
	_Една дълга, безкрайна, безсънна нощ_.
	Лимузината на военноморските сили спря на пропуска при входа на имението. Той излезе от колата, благодари на шофьора и постовия и се насочи към вратата. Застана пред нея замислен, с пръст на звънеца — това бе поредната врата на един от многото домове, в които бе влизал, за която не притежаваше ключ. Щеше ли да има някога ключ за собствен дом — за техен дом — щеше ли да може да отключва вратата като милиони други по света? Глупава мисъл, която ангажира вниманието му прекалено дълго. В какво се състоеше значението на собствения дом и собствения ключ за него? Тази мисъл не искаше — може би той имаше нужда да мисли за това — да излезе от главата му.
	Вратата рязко се отвори и образът на Джена го върна към настоящето. Красивото й лице бе напрегнато, очите й горяха.
	— Слава Богу! — възкликна тя, прегърна го и го дръпна навътре. — Върна се най-сетне! Щях да полудея!
	— Какво има?
	— Михаил, ела с мен. Бързо! — Тя го държеше за ръката, докато минаха бързо през фоайето, после покрай стълбището към кабинета, който бе оставила отворен. Отиде до бюрото, взе някаква бележка и каза: — Трябва да се обадиш в болницата „Бетезда“. На вътрешен 671. Но най-напред трябва да ти кажа какво се е случило!
	— Какво…?
	— _Поменятчикът_ е мъртъв!
	— О, Боже! — Майкъл грабна телефона, който Джена му подаде. Набра номера с трепереща ръка. — Кога? — извика той. — _Как?_
	— Екзекуция — отговори му тя, докато чакаха „Бетезда“ да отговори. — Преди по-малко от час. Двама мъже. Убили са човека от охраната с нож, влезли са в стаята и са убили пътешественика, докато е бил под въздействието на успокоително. Докторът не е на себе си.
	— Шест-седем-едно! По-бързо, моля ви!
	— Едва издържах — прошепна Джена и докосна с пръсти лицето му. — Мислех, че си там… някъде отвън… че са те видели. Казаха, че те нямало, но не знаех дали да им вярвам.
	— _Тейлър?_ Как се случи?
	Докато слушаше доктора, Хейвлок усети, че някаква тъпа болка плъзва по тялото му и го задушава. Тейлър беше в шок и обясняваше несвързано. Краткото описание на Джена беше много по-ясно и той не можа да научи нищо повече. Двама убийци в униформи на военноморски офицери се качили на шестия етаж, намерили пациента на Тейлър и го бяха екзекутирали съвсем професионално, като убили и пазача.
	— Загубихме „Двусмисленост“ — прошепна Майкъл, докато затваряше телефона. Ръката му бе толкова натежала, че направо изпусна слушалката върху вилката. — _Как?_ Ето това не мога да разбера. При максимални мерки за сигурност, при военен транспорт, след като бяхме помислили за всичко! — Той погледна безпомощно Джена.
	— Възможно ли е транспортирането и специалните мерки за сигурност да са привлекли вниманието на някого? — попита тя.
	Хейвлок кимна изморено.
	— Разбира се. Ние буквално превзехме цяло летище, кацахме и излитахме като поделение командоси, отклонихме трафика на другите.
	— Цялата тази активност е привлякла нечие внимание — допълни Джена. — А в нашия случай дори една носилка би била достатъчна.
	Майкъл свали палтото си и апатично го остави на стола.
	— Но това не обяснява случилото се в Медицинския център. Група убийци е била изпратена там, за да предотврати операция по ликвидация, да убие собствените си хора, така че да няма никаква опасност някой да бъде заловен жив.
	— _Поменятчиките_ — обади се Джена. — Това се е случвало и преди.
	— Но по какъв начин са узнали техните контрольори, че там е организиран капан? Аз говорих единствено с Апахите и Лоринг. С никого друг! Как са могли да разберат? Как са могли да бъдат толкова сигурни, че да рискуват да изпратят втората група убийци? Рискът е огромен! — Хейвлок заобиколи бюрото, погледна разпръснатите върху него листа, изпитвайки омраза — омраза от ужаса, който те му навяваха. — Лоринг ми каза, че сигурно са го видели, обвиняваше себе си за случилото се, но аз не вярвам на това. Тази фалшива патрулна кола не се е появила случайно — била е изпратена от някого, който е упълномощен да взема крайно опасни решения като това. И той не би взел подобно решение единствено заради човек, забелязан да чака в някакъв паркинг… който, на всичко отгоре, е достатъчно опитен, за да не се показва по толкова очевиден начин.
	— Не звучи логично — съгласи се Джена. — Освен, разбира се, ако другите са били забелязани преди това.
	— Но дори прикритието на кардиолозите да се е оказало прекалено прозрачно, те в най-добрия случай щяха да бъдат възприети като допълнителна охрана. Не, контрольорът е знаел, че става дума за клопка, знаел е, че основната цел, дори единствената цел, е да се залови жив поне един… Дявол да го вземе, как! — Майкъл толкова силно стисна ръба на бюрото, чак му се стори, че главата му се пръска. След това се отблъсна и тръгна към високите тъмни прозорци.
	И тогава чу тихите думи на Джена:
	— Михаил, ти говори и с още някого. С президента.
	— Разбира се, но… Той се спря насред фразата и се вгледа в изкривеното отражение на лицето си в непробиваемото дебело стъкло на прозореца. Мъчително бавно проумя, че вижда безформените очертания на едно друго лице. Нощната мъгла сред дърветата и над ливадите се превърна в една друга мъгла, в едно друго време. Дочу шум на разбиващи се вълни, който се засилваше до гръмотевичен, оглушителен, непоносим. Светкавица проряза невидимия екран в съзнанието му и изведнъж се разнесоха остри изстрели — един след друг, които сякаш раздираха слуха му. Стори му се, че излита в някаква невъзможна галактика от бляскащи светлини, обзе го ужас.
	_Коста Брава_. Той отново се намираше на Коста Брава.
	А лицето в огледалото започна да добива очертания… смътно познати… но все по-ясно различими. Над това лице минаваше бял кичур и се губеше сред тъмната коса… някак изолиран… сякаш отделен образ в образа.
	— Не… _не!_ — чу той собствения си глас. Усети ръцете на Джена върху своите, после върху лицето си… не, това не беше неговото лице! Лицето от отражението в прозореца. Лицето с открояващия се бял кичур… сред неговата коса, макар тя да не бе неговата, върху неговото лице… макар и то да бе на друг! Но и двете лица принадлежаха на _убийци_ — неговото и това, което бе видял онази нощ на плажа в Коста Брава.
	Кепето на рибаря излетя във въздуха от порива на вятъра и се превърна в търкалящата се шапка, издухана от струята на самолетните витла. На пистата… в полумрака… преди два часа!
	Същият _човек? Възможно ли е? Мислимо ли е?_
	— Михаил! — той усети, че Джена е сложила длани върху бузите му. — Какво има? Какво не е наред?
	— Не е възможно! — изкрещя той. — Това не може да бъде!
	— Какво, скъпи? Какво не може да бъде?
	— Боже мой. Започвам да полудявам!
	— Скъпи, спри! — извика Джена и го разтърси.
	— Не… не, ще се оправя. Остави ме. Остави ме _сам_! — той се откъсна от прегръдките й и изтича към бюрото. — Къде е това? Къде, по дяволите, се намира?
	— Какво търсиш? — запита Джена подчертано спокойно, застанала зад гърба му.
	— Папката.
	— Коя папка?
	— Папката за мене! — той рязко дръпна горното чекмедже и трескаво прерови документите, докато намери папката с черна рамка. Издърпа я, хвърли я на бюрото и я отвори. Дишайки учестено, започна да прелиства страниците с някаква маниакална целеустременост.
	— Какво те безпокои, Михаил? Кажи ми. Нека ти помогна. На какво се дължи всичко това? Какво те накара да се върнеш назад?… Нали се съгласихме да не се наказваме взаимно!
	— Не аз! _Той!_
	— Кой?
	— Не мога да направя грешка! _Не мога!_ — Хейвлок откри страницата, която търсеше. Прекара пръст по редовете и започна да чете с равен глас:

	„Те я убиват. О, Боже, той я уби, а аз не мога да понеса писъците. Иди при нея, спри ги… спри ги. Не, не аз, само не аз. Господи, сега я влачат… от нея тече кръв, но вече не изпитва болка. Отиде си. Боже мой, отиде си, любовта ми си отиде… Вятърът е силен, отвя шапката му… Лицето му? Познавам ли това лице? Някаква снимка? Или досие?… Досие на някакъв убиец… Не, косата е — Този бял кичур.“

	Майкъл се изправи и погледна Джена; беше плувнал в пот. — Бял… кичур — произнесе той подчертано бавно, опитвайки се да изрече думите най-ясно. — _Може да е същият!_
	Джена се приближи до него и леко го прегърна през раменете.
	— Овладей се, мили. Не мислиш рационално, изпаднал си в шок. Разбираш ли какво ти казвам?
	— Няма време — отговори той, измъкна се от прегръдката й и протегна ръка към телефона. — Аз съм добре, а ти пак си права. В шок съм наистина, но само защото това е толкова невероятно. _Невероятно!_ — Той набра номера, пое дълбоко въздух и заговори: — Свържете ме с главната централа на Военновъздушната база „Андрюс“ и наредете на дежурния офицер да се подчини на всякакво мое искане относно получаването на информация.
	Джена му наля малко бренди и му го поднесе.
	— Бледен си — каза тя. — Никога не съм те виждала толкова бледен.
	Хейвлок чакаше, долавяйки в слушалката как шефът на „Сикрет Сървис“ към Белия дом дава заповедите си на някого в „Андрюс“ и чу сигнала на електронната проверка, извършвана от полковника, отговарящ за комуникациите. Невероятното винаги има корени сред правдоподобното, помисли си той. По най-логичните възможни причини той се беше озовал онази нощ на плажа в Коста Брава, за да стане свидетел на невероятна сцена, където случаен порив на вятъра бе отвял шапката на един мъж. Сега трябваше да се увери дали в това, което мозъкът му бе регистрирал, имаше някаква истина. И в двата случая.
	— Но от Ню Йорк ни звънят непрекъснато — отговори полковникът в отговор на запитването му.
	— Става дума за интервал от пет до десет минути — възрази Майкъл. — Разговорът е бил прехвърлен в сервизния хангар на южния периметър. Беше преди около два часа и не е възможно никой да не помни. Проверете всички дежурни оператори в централата. _Веднага!_
	— Господи, не може ли по-спокойно!
	— А не може ли по-бързо!
	Нито един оператор във Военновъздушната база „Андрюс“ не бе прехвърлял телефонен разговор в сервизния хангар на южния периметър.
	— Имаше един сержант, който караше джип със заповед да поеме карго с надпис „Пети стерилен“, стоката на Военноморските сили. Разбирате ли ме добре?
	— Известна ми е класификацията на стерилните домове и знам за полета. Хеликоптер, северната площадка.
	— Как се казва?
	— Шофьорът ли?
	— Да.
	Полковникът се замисли и когато се обади, гласът му прозвуча загрижено:
	— Доколкото ни е известно, шофьорът е бил сменен. По устна заповед.
	— Чия?
	— Още не сме установили.
	— Благодаря ви, полковник.
	— Намери ми досието на Пиърс — каза Хейвлок на Джена, без да сваля ръка от бутоните на телефона.
	— _Артър Пиърс?_
	— И колкото можеш по-бързо. — Майкъл отново набра някакъв номер и прошепна: — Не мога да допусна грешка, аз не мога да допусна грешка! Не тук, не точно сега. — Той изчака да чуе глас в слушалката и продължи: — Г-н президент? Хейвлок се обажда. Видях се с Пиърс и се опитах да му помогна… Да, сър, много е умен и е страшно добър. Искаме да изясним нещо, става дума за дреболия, но все пак и двамата бихме желали този проблем да се изчисти. Той в момента има много грижи, а и страшно много информация, която трябва да осмисли. Споменахте ли на заседанието днес следобед, след като ви се обадих, за операцията на Апахите в Медицинския център?… Да, разбира се, за да бъдат всички в течение. Благодаря ви, г-н президент. — Майкъл прекъсна разговора и пое една тъмнокафява папка от ръцете на Джена.
	— Досието на Пиърс.
	Хейвлок го отвори и зачете резюмето на личностните характеристики.
	_Обектът пие умерено на събирания с колеги и никога не е злоупотребявал с алкохол. Не пуши_.
	Кибритената клечка, незащитеният пламък, духнат от вятъра… втората клечка, пламъкът се задържа много характерно. Тази последователност, странна и толкова характерна, както цигареният дим, излизащ само от устата, за да се смеси с парата на дъха му… изпускане на дим от непушач. Сигнал. Само след секунди неизвестен шофьор предава спешно известие, използвайки име, което не би следвало да знае, разгневявайки с това мъжа, към когото се обръща. Всеки ход е бил обмислен, премерен във времето, отчитащ възможните реакции на околните. Никой не е викал Артър Пиърс на телефона, той сам се е обадил.
	Наистина ли беше така? Не можеше да допусне грешка в този момент. Възможно ли бе операторът в централата да е забравил едно незначително обаждане в треската на непрестанните позвънявания в огромната Военновъздушна база? От друга страна, колко често се случваше колеги по служба да поемат дежурства вместо приятелите си, без да информират за това началството? Освен това колко често високопоставени личности се вслушваха привидно в съветите на личните си лекари и не пушеха пред хора, но в моменти на криза вадеха скрития пакет, с което честно се опитваха да се преборят, забравили навика да пушат с маниерите на пушачи?… Най-сетне, колко бяха мъжете с преждевременно появил се бял кичур в косата? Никакви грешки. Нямаше да може да оттегли обвинението, ако не успее да го потвърди, щеше да загуби, може би дори завинаги, доверието на най-високо ниво — хората, които трябваше да комуникират един с друг, щяха да станат предпазливи, затворени. Имаше ли абсолютно доказателство?
	Москва?
	_На първо място е КГБ, останалото идва после. Един човек… една жена, може да гравитира около ВКР, може дори да се прояви блестящо в някоя от най-секретните им операции, но той или тя трябва да излязат от КГБ_. Ростов. Атина.
	_… Той казва, че не ви е враг, но има други, които биха могли да бъдат и негови врагове_. Съветски агент. Летище „Кенеди“.
	— Виждам го в очите ти, Михаил — Джена докосна рамото му, принуждавайки го да я погледне. — Обади се на президента.
	— Трябва да съм абсолютно сигурен. Пиърс спомена, че ще са необходими поне три часа, за да се отвори хранилището, а ще му трябват още два допълнително, за да се оправи из документите. Разполагам с известно време. Ако той е „Двусмисленост“, вече е в капана.
	— Но как можеш да бъдеш абсолютно сигурен, когато се касае за поменятчик?
	— Като направя справка в първоизточника. Москва.
	— Ростов?
	— Мога поне да опитам. Може да е стигнал до точката на отчаяние, в която се намирам аз, но ако не е, ще му кажа, че вече е време да се обезпокои сериозно. Ние си имаме нашите маниаци, те — техните. — Хейвлок вдигна слушалката и набра трите цифри за връзка с централата на Белия дом: — Моля, свържете ме с руското консулство в Ню Йорк. Опасявам се, че не знам номера… Не, ще изчакам — Майкъл сложи ръка върху микрофона и се обърна към Джена: — Прегледай досието на Пиърс. Потърси нещо, за което можем да се хванем. Родители, ако са живи.
	— Съпруга — подсказа Джена.
	— Не е женен.
	— Много е удобно. Тогава приятелки.
	— Той е дискретен.
	— Естествено. — Джена взе досието от бюрото.
	— _Добрый вечер_ — каза Хейвлок в слушалката, сваляйки ръка от микрофона. — _Соедините меня с начальником охраны_. — Всеки оператор във всяко съветско посолство или консулство разбираше ясно с кого иска да говори позвънилият, когато пожелае да бъде свързан с шефа на външната охрана. В слушалката се разнесе дълбок глас, като показа, че е на линията. Майкъл продължи на руски: — Казвам се Хейвлок и по липса на избор ще приема, че разговарям, с когото трябва — човек, който може да ме свърже с лицето, с което искам да разговарям.
	— И кое би могло да бъде това лице, сър?
	— Опасявам се, че не знам името му, но той знае моето. Както съм сигурен, че и вие го знаете.
	— Това не може да ми помогне много, мистър Хейвлок.
	— Мисля, че е напълно достатъчно. Въпросното лице ме посрещна на летище „Кенеди“, където разговаряхме надълго и широко, уточнявайки дори начина, по който бих могъл да се свържа с него отново. Ще уточня, като кажа, че ставаше дума за интервал от четиридесет и осем часа и трябваше да бъде използвана обществената библиотека на Ню Йорк. След това между нас възникна дружеска дискусия относно липсващ автоматик марка „Буря“ — мисля, че дори вие ще се съгласите, едно великолепно оръжие. Крайно спешно трябва да говоря със същия човек — мисля, че е толкова спешно, колкото беше съобщението, което той трябваше да ми предаде.
	— Може би, ако си спомните самото съобщение, това ще може да ми помогне, сър.
	— Предложение за убежище от името на директора на „Външните стратегии“, Пьотър Ростов, КГБ, Москва. Предполагам разбирате, че не бих изрекъл последните думи, ако записвах разговора ни. Вие можете да го правите, но аз не мога да си го позволя.
	— Винаги е възможно тази ситуация да се промени в обратна посока, сър.
	— Е, ще трябва да рискувате, другарю. Това вече вие не можете да не си позволите.
	— Защо не поговорите в такъв случай с мене… другарю.
	— Защото не ви познавам. — Майкъл хвърли поглед на списъка на директните, нерегистрирани телефонни номера, които му бяха дадени и повтори един от тях на руски. — Ще бъда на този номер следващите пет минути. — И без да чака отговор, прекъсна разговора. После взе чашата с бренди.
	— Какво мислиш, ще се обади ли? — попита Джена, седнала в стола пред бюрото с досието на Пиърс в ръцете си.
	— Защо не? От него не се иска да говори, а само да слуша… Има ли нещо там, което да можем да използваме?
	— Майката е починала през 1968. Бащата е изчезнал осем месеца по-късно и оттогава не са го виждали. Писал на сина си във Виетнам, че не иска да живее без съпругата си и че ще се яви заедно с нея пред Бога.
	— Естествено. Но няма самоубийство, липсва и тялото. Едно типично християнско изчезване.
	— Естествено. _Поменятчик_. Той е имал толкова много неща, които е можел да предложи в Новгород.
	Телефонът иззвъня и светна индикаторът на бутона над номера, който беше дал на съветското консулство в Ню Йорк.
	— Надявам се разбирате, мистър Хейвлок — произнесе на английски напевният глас на съветския агент от летище „Кенеди“ — че съобщението, което ви предадох, бе от състрадание за голямата несправедливост, причинена от онези във вашето правителство, които пожелаха да екзекутират един мирен човек…
	— Ако говорите това — прекъсна го Хейвлок — заради някакво записващо устройство в този край на линията, забравете го. А ако опипвате почвата от името на консулството, оставете го за после. Нямам време. Приемам част от предложението на Ростов.
	— Не знаех, че то е делимо на части.
	— Аз изхождам от нашия предишен разговор с него.
	— В такъв случай, ще кажа, че е възможно — каза руснакът. — При стриктно лимитирани условия.
	— Условията не ме интересуват, просто използвайте този номер и му кажете да се свърже с мен до един час. — Майкъл погледна часовника си. — Сега е малко преди седем сутринта в Москва. Свържете се с него.
	— Подобни условия не ми се струват приемливи.
	— Няма други. Кажете му, че може би съм открил врага. _Нашия_ враг — думата, разбира се, е валидна само за определено време, и то единствено ако приемем, че ни предстои някакво бъдеще.
	— Наистина не мисля…
	— _Не мислете_. Свържете се с него. Защото, ако не го направите вие, ще опитам да го направя аз и това ще бъде доста притеснително… за вас, другарю, не за мен. Мен вече нищо не ме притеснява. Аз съм наградата. — Майкъл прекъсна разговора и усети капките пот по челото си.
	— Какво би могъл да ти каже Ростов? — Джена стана от стола и остави досието на Пиърс на бюрото. — Между другото, тук няма нищо. Просто един гениално умен, скромен герой на републиката.
	— Естествено. — Майкъл изтри челото си с опакото на ръката и се подпря на лакти: — В Атина Ростов ми каза, че един от информаторите му за операцията в Коста Брава е агент къртица, който действа в Белия дом. Не му повярвах тогава, помислих, че опитва да ме накара чрез шок да се вслушам в другото, което имаше да ми каже. Ами ако допуснем, че е говорил истината в минало време, защото е знаел, че агентът вече е напуснал и е непроследим? Перфектният пътешественик.
	Джена посочи с пръст досието.
	— Пиърс е служил известно време в Съвета за национална сигурност. Имал е кабинет в Белия дом няколко месеца.
	— Да. И Ростов наистина е казвал каквото мисли: той не е разбирал някои неща, а в професия като нашата това, което не можеш да разбереш, е причина за тревога. Всичко, което е знаел за Коста Брава — проверил съм го лично — му е подсказвало, че подобна операция не може да се проведе без сътрудничеството на някого в Москва. Но _кой_? Тези операции са под прекия му контрол, а той не е имал нищо общо с тази, не е знаел нищо за нея. Затова искаше да ме изпита, мислейки, че ще му кажа нещо, и използва фразата за агента, просто за да създаде атмосфера на доверие, като знаеше, че и двамата ще приемем информацията от този агент за надеждна. Неговата истина всъщност е била лъжа.
	— Разказана от офицер на КГБ, от _агент поменятчик_, който е прехвърлил клетвата си за вярност от КГБ към „Военная“ — допълни Джена. — Зарязва старите си началници заради новите.
	— И продължава с прехващането на операцията при Коста Брава. _Ако_ е бил в Коста Брава… Ако…_ако_…
	— Как ще говориш с Ростов? Този разговор със сигурност ще се записва.
	— Дори и да е под наблюдение, то едва ли е тотално. Той все пак е шеф на „Външните стратегии“. Ще играя на струйката на борбата за власт. КГБ срещу ВКР. Той ще ме разбере.
	— Той няма да разговаря за „Операция поменятчик“ по телефона. Просто не може да си го позволи.
	— Няма и да искам от него това. Само ще кажа името и ще слушам. Той ще намери как да ми съобщи. Ние и двамата сме в тази игра отдавна — вече много време — и думите, които използваме, никога не са означавали между нас онова, което казват, а паузите, които правим, никога не могат да бъдат разбрани от други хора. Той иска онова, което аз имам — ако го имам, — толкова силно, колкото аз се нуждая от неговото потвърждение. Мисля, че ще се разберем. По някакъв начин. Той ще ми каже дали Артър Пиърс е бил агентът къртица, ако е убеден, че агентът е минал на пръсти зад гъба му, за да се присъедини към маниаците.
	Джена взе от масичката бележника си и седна в коженото кресло.
	— Докато чакаш, искаш ли да поговорим за капитан Декер?
	— _Боже мой!_ — дясната ръка на Хейвлок автоматично грабна телефонната слушалка, а с лявата издърпа листа с телефонните номера. Докато набираше номера, обясни с тревога в гласа: — Споменах името му пред Пиърс. О, Господи, защо го направих?… Свържете ме с охраната на Декер, моля. Бързо!
	В слушалката се чуха отчетливи думи и пулсиращата болка в слепоочията на Майкъл започна да затихва.
	— Тук е „Пети стерилен“. Имаме основания да се опасяваме, че срещу вас ще бъдат предприети враждебни действия.
	— Няма признаци за това — беше отговорът. — Всичко е спокойно, а улицата е добре осветена.
	— Няма значение, искам да повикате подкрепление.
	— На номер 1600 вече почти никой не остана, „Пети стерилен“. Защо не се обърнем към местните? Не е нужно да им казваме повече, отколкото знаем ние, а то е твърде малко.
	— Можете ли да го направите?
	— Разбира се. Ще им кажем, че са замесени дипломати, и така те ще получат двойно възнаграждение за извънредния труд. Между другото, какво очаквате да се случи?
	— Опит за отвличане. Най-напред ще ви неутрализират, а после ще отмъкнат Декер.
	— Благодаря за предупреждението. Веднага ще вземем мерки. Край.
	Хейвлок се отпусна с облекчение.
	— Сега, след като знаем, че капитан Декер е жив, разкажи ми какво научи от него.
	— Докъде бяхте стигнали с него?
	Майкъл затвори очи, припомняйки си:
	— Телефонно обаждане — каза той бавно. — Било е по-късно, след като са прекъснали неделните си сбирки в бунгалото. Дни, дори седмици наред той се опитвал да се свърже с Матиас, но Антон не реагирал на позвъняванията. И тогава неочаквано се обадил някой… който предложил обяснение. Да, той се изрази именно така — обяснение.
	Джена прелисти страниците, спря на една от тях и се върна с две назад.
	— Човек със странен глас и необичаен акцент, говорещ насечено и бързо, както се изрази Декер. Накарах го да си припомни колкото може по-точно всяка дума, казана от този човек. За щастие, това обаждане е било много важно за него; той си спомни почти всичко. Записах го тук.
	— Прочети ми го, моля те.
	Джена прелисти страницата:
	— Мъжът се идентифицирал като колега на държавния секретар и задал на Декер няколко въпроса за кариерата му на морски офицер, най-вероятно за да се убеди, че говори наистина с него… Ето тук… опитах се да го запиша така, сякаш аз самата съм провела този разговор:

	„Секретарят Матиас дълбоко оценява всичко, което сте направили за него, и иска да знаете, че ще бъдете споменаван често в неговите мемоари като име на бележит човек, когото той уважава. Но вие би трябвало да знаете правилата, които не могат да бъдат нарушавани. За да бъде ефикасна глобалната стратегия на секретаря, тя трябва да бъде разработена в обстановка на абсолютна тайна и елементът изненада е от първостепенно значение; никой от правителството или извън него…“

	Джена направи пауза и поясни: — Декер специално подчерта това… „… от правителството или извън него не трябва да разбере, че съществува ръководна цел.“ — Джена отново се спря и вдигна поглед: — Тук Декер не беше прецизен — изключването на хората в правителството очевидно се основава на предположението, че на мнозина сред тях не може да се има доверие, които могат да разпространяват държавна тайна, независимо от положената клетва.
	— Напълно разбираемо е, че не е бил прецизен. Той е говорил за такива като себе си и подобна връзка се възприема болезнено.
	— Съгласна съм… За последната част съм сигурна, че е точна до дума: „Държавният секретар би искал да знаете, че когато стане възможно, той ще ви направи негов старши съветник, предавайки целия контрол във ваши ръце. Но поради отличната ви репутация в областта на тактиката на ядрената война е недопустим дори и намек за каквато и да е било връзка между вас. Ако някой ви попита познавате ли държавния секретар, трябва да отречете. Това също е част от правилата.“ — Джена остави бележника в скута си. — Това е всичко. Егото на Декер е било поласкано и мястото му в историята е било осигурено.
	— Той не е имал нужда от нищо повече — каза Хейвлок и се изправи в стола. — Надявам се всичко това да е записано, така че да мога да го прочета.
	— Пиша по-добре на английски, отколкото на чешки. Защо?
	— Защото искам да го прегледам по-внимателно — отново и отново. Човекът, изрекъл тези думи, е Парсифал и някога в миналото аз съм чувал този човек да говори.
	— Върни се назад в годините, Михаил — предложи Джена, седна по-напред, взе бележника и прелисти страниците. — Аз ще бъда с теб. Да го направим веднага! Не е невъзможно. Руснак, говорещ английски бързо, изяждайки думите. Нали така го описа Декер? Колко такива хора може да си познавал?
	— Да опитаме. — Хейвлок излезе иззад бюрото, а Джена откъсна двете страници с бележките за разговора на Декер с този човек. Майкъл се приближи до нея и ги взе. — Става дума за хора, за които знам, че се познават с Матиас. Ще започнем от тази година и ще вървим назад. Записвай всяко име, за което се сетя.
	— Защо не подходиш по географски принцип? Град по град. Така бързо ще елиминираш някои, ще се насочиш към други.
	— Асоциативно мислене — кимна той. — Задраскваме Барселона и Мадрид, а от Съветите винаги сме се държали настрана… Белград — склад на брега на река Сава, среща с аташе на руското консулство, Василий Янкович. Беше с Антон в Париж.
	— Янкович — повтори Джена, записвайки.
	— И Илич Борин — гостуващ професор в Белградския университет; вечеряхме с него, пихме. Познава Матиас от конференции по линия на културния обмен.
	— Борин.
	— Не се сещам за друг в Белград… Прага. Охо, в Прага има поне дузина. В Прага буквално гъмжи от руснаци.
	— Имената им? Започни по азбучен ред.
	В паметта му нахлуха имена — някои бързо, други по-бавно, някои възможни кандидати, други — практически невероятни. Джена записваше всички, разпитваше Майкъл, настояваше да си спомня подробности и това водеше от едно име към следващото.
	_Краков. Виена. Париж. Лондон. Ню Йорк. Вашингтон_.
	Месеците се превърнаха в година, след това втора и накрая трета. Списъкът нарастваше, докато Майкъл ровеше из съзнанието си, позволявайки на подсъзнанието да прави свободни асоциации, докато търсеше из спомените, докато напрягаше паметта си, принуждавайки мозъка си да работи като фино настроен инструмент. На челото му отново бе избила пот, пулсът му се ускори и той се почувства изтощен.
	— Господи, колко съм изморен — прошепна той, загледан през прозореца, където преди час се бяха появили двете лица: образите на убийците от Коста Брава. Но дали беше истина?
	— Разполагаш с трийсет и девет имена — каза Джена, приближи се и започна да разтрива врата му. — Седни и ги разгледай заедно със записа на телефонния разговор. Открий Парсифал, Михаил.
	— Има ли съвпадения на тези имена с някое от твоя списък? Помислих за тази възможност, когато ти споменах Илич Борин — той е кандидат на науките. Има ли някой?
	— Не.
	— Съжалявам.
	— И аз.
	— Ростов още не се обажда.
	— Знам.
	— Казах един час, това беше крайният срок. — Хейвлок погледна колко е часът. — Изминали са още трийсет и четири минути.
	— Не е изключено да има проблеми с връзката. Нищо ново.
	— О, не за такъв като него. Мисля, че просто не иска да се обади.
	— А колко често ти самият си чакал до края на дадения ти срок? Протакал си, докато онзи, който е очаквал да му се обадиш, започне да се изнервя и да става непредпазлив.
	— Не, той знае досието ми достатъчно добре, за да опитва този номер с мен. — Майкъл се обърна към нея. — Трябва да взема решение. Ако съм прав, Пиърс не бива да напуска онзи остров. Ако бъркам, ще си помислят, че ми е дошло прекалено много. Беркуист няма да има какво друго да направи, освен да ме подмени.
	— Това не е задължително.
	— Разбира се, че е задължително: щом виждам чудовища в тъмните ъгли и прахосвам ценно време в самозаблуждение. Никой не би искал подобен човек да му заповядва. И все пак Артър Пиърс! Най-ценният човек, с когото разполагаме… ако може да се каже, че разполагаме с него.
	— Ти единствен знаеш какво точно си видял.
	— Беше нощ — нощ, която винаги ще помня. Погледни в стенограмата от клиниката. Според теб рационален ли е човекът, който говори и мисли на глас там? И какво вижда този човек?… Колко силно се нуждая от една дума, едно изречение от Ростов!
	— Почакай, Михаил — докосна го Джена по ръката и го накара да се върне в креслото. — Все още имаш време. Разгледай списъка на имената, прочети думите, казани пред Декер. Може нещо да се случи: име, глас, фраза. Защо не?
	Учени, военни, адвокати, лекари, аташета, дипломати… бегълци. Все руснаци, които в един или друг момент са имали директен контакт с Ентъни Матиас. Хейвлок си представяше лицето на всеки от тях, чуваше десетки гласове, говорещи на английски, свързваше лицата с гласовете, вслушваше се във фразите, които прозвучаваха бързо, търсеше изядени думи… Беше подлудяващо — бъркотия от лица и гласове, движещи се устни, резки преходи между пълна тишина и силни викове. _… Ще бъдете споменаван често в неговите мемоари като име на бележит човек, когото той уважава_. Можеше ли той да се изрази така, би ли се изразил така? _… Той ще ви привика…_ Колко пъти бе чувал тази фраза? Много. Но кой я беше използвал? _Кой?_
	Мина час, след това почти още един, а с него свърши и вторият пакет цигари. Удълженият краен срок за Москва приближаваше крайния срок за действие на остров Пуул. Решение… решение… трябваше да го вземе. Не беше забравил нищо, но някои от спомените бяха потънали прекалено дълбоко, вътрешното напрежение в търсенето на Парсифал започваше да достига опасно ниво.
	— Не мога да го открия! — извика Майкъл и удари с юмрук по масичката. — Тук е, чувам думите му, но не мога да го локализирам!
	Телефонът иззвъня. _Ростов?_ Хейвлок скочи от креслото и се загледа в апарата, без да може да помръдне. Беше на границата на изтощението и мисълта да намери сили за словесна фехтовка със съветския разузнавач, намиращ се на осем хиляди мили оттук, просто го смазваше. Острият сигнал се разнесе отново. Той направи усилие да отиде до телефона и вдигна слушалката. Джена го наблюдаваше.
	— Да? — каза тихо, събирайки мислите си за началните ходове на започващата партия.
	— Обажда се приятелят ви от летище „Кенеди“, който вече не е собственик на оръжието си…
	— Къде е Ростов? Дадох ви краен срок!
	— Крайният срок беше спазен. Изслушайте ме внимателно. В момента се обаждам от телефонна кабина на Осмо авеню и част от вниманието ми е насочено към улицата. Оттам се обадиха преди около половин час. За щастие разговора поех аз, понеже началникът ми имаше среща тази вечер. И съм сигурен, че ще очаква да ме намери, когато се прибере.
	— Какво намеквате?
	— Ростов е мъртъв. Намерили са го в девет и трийсет тази сутрин, московско време, след многократни неуспешни опити да се свържат с него по телефона.
	— Как е умрял?
	— С четири куршума в главата.
	— О, Господи! Имат ли някаква представа кой го е убил?
	— Носят се слухове, че е ВКР, и аз съм един от тези, които вярват на тези слухове. Напоследък се пуснаха много подобни слухове, а щом могат да премахнат човек като Ростов, тогава аз съм просто много стар и нямам друг избор, освен да ви се обадя от телефонна кабина. Вие тук сте глупаци, но е по-добре да си жив сред глупаци, отколкото да си сред чакали, готови да разкъсат гърлото ти, ако решат, че не им харесва как се смееш или как пиеш.
	_На съвещанието днес следобед… което не разбрах добре… агент на КГБ установил контакт… изказал предположения относно…_ Думи на Артър Пиърс, докато пуши непохватно цигара на страничната самолетна писта.
	_Ростов изобщо не е правил предположения. Той знаеше… Група фанатици, събрали се в един клон на КГБ, известен като ВКР… Ростов се опитва да се справи с тях…_ Колега убиец от Коста Брава.
	Дали обаждането на Пиърс е включвало нещо повече от исканата смърт на един _поменятчик_? Беше ли поискал също и екзекуцията на един мъж в Москва? Четири куршума в главата. Ростов се раздели с живота си, но може би цената на това бе доказателството, което му трябваше. Решаваше ли това дилемата? Можеше ли изобщо да има такова нещо като абсолютното доказателство?
	— Парола „Хамър-02“ — произнесе Майкъл замислено. — Означава ли това нещо за вас?
	— Част от него може би да, но не цялото.
	— Коя част?
	— Думата „Хамър“. Напомня ми за нещо отпреди години. Дълго след това не съм го чувал. Хамършелд. Даг Хамършелд. Един от генералните секретари на Обединените нации.
	— _Боже мой, Господи!…_ Нула, нула… две. Нулата е кръгла… кръг. Съвет! Две… двойно, два пъти, втори. Вторият глас в делегацията! Точно това е!
	— Мисля, че разбирате — прекъсна го руснакът — че при тези обстоятелства ще трябва да се присъединя към вас.
	— Обадете се в управлението на ФБР в Ню Йорк. Идете при тях. Аз ще им се обадя.
	— Това е мястото, където със сигурност няма да отида.
	— В такъв случай разходете се из града и ми се обадете след трийсет минути. Сега бързо трябва да действам.
	— Глупаци или чакали? Какъв е изборът?
	Хейвлок натисна съседния бутон на телефона и прекъсна разговора. После погледна в упор Джена.
	— Пиърс е! Хамър-02. Аз му разказах — всички му разказахме — за това, че Ростов започва да се ориентира какво се върши във „Военная“. И той е поискал Ростов да бъде ликвидиран. Само той е!
	— И сега е в капана — допълни Джена. — В ръцете ти.
	— В ръцете ми. В ръцете ми е „Двусмисленост“ — човекът, който поиска смъртта ни в Кол де Мулине… А когато го откарат в клиниката, направо ще го изстрелям в космоса. Ще науча всичко, което знае. — Майкъл бързо набра номер. — Президентът, моля ви. Обажда се мистър Крос.
	— Трябва да си безкрайно спокоен, Михаил — каза Джена, пристъпвайки до бюрото. — Спокоен и прецизен. Помни, за него шокът ще бъде разтърсващ и което е най-важното, той трябва да ти повярва.
	Хейвлок кимна.
	— Това действително е най-трудното. Благодаря за съвета. Аз смятах да започна направо със заключенията. Ти си права. Трябва да го подготвя постепенно… Г-н президент?
	— Какво има? — попита неспокойно Беркуист. — Какво се е случило?
	— Имам нещо да ви кажа, сър. Ще отнеме няколко минути и искам да го изслушате много внимателно.
	— Добре. Нека отида на другия телефон, защото в съседната стая има хора… Между другото, Пиърс свърза ли се с вас?
	— Какво?
	— Артър Пиърс. Обади ли ви се?
	— Какво общо има Пиърс?
	— Телефонира ми преди около час; трябвало му ново разрешение. Казах му, че ми се обадихте във връзка с желанието на двама ви да знаете дали съм споменавал за Медицинския център „Рендолф“ — за онази касапница там — и потвърдих, че съм споменал, че всички знаем за това.
	— _Моля ви_, г-н президент! Върнете се на разговора. Какво точно му казахте?
	— Какво ви става?
	— Какво ви каза той?
	— Относно кое?
	— Просто ми кажете! Първо, какво му казахте вие?
	— Вижте какво, Хейвлок, почакайте малко…
	— _Кажете ми!_ Нямате време, никой вече няма време! Какво му казахте?
	Настойчивостта в гласа му най-сетне подейства. Беркуист се замисли и отговори спокойно с глас — гласа на ръководител, който долавя тревогата на подчинения си, не я разбира, но проявява желание да се отнесе с уважение към него:
	— Казах, че сте се обадили, проявявайки подчертан интерес дали съм споменал за случилото се в Медицинския център на Рендолф по време на съвещанието днес следобед. Поясних, че съм го направил и че съм почувствал облекчение у вас, че вече всички знаят за това.
	— А той какво каза?
	— Стори ми се смутен, честно казано. Мисля, че каза „ясно“ и ме попита дали съм разбрал защо се интересувате.
	— Дали се интересувам от какво?
	— Относно Медицинския… Вижте, Хейвлок, какво ви става?
	— Какво му казахте?
	— Отговорих, че доколкото съм схванал, този въпрос е интересувал и двама ви, макар да не ми е станало ясно защо.
	— И какво ви отговори той?
	— Не си спомням да ми е отговарял… А, да. Попита дали има някакво развитие с човека, когото откарахте в „Бетезда“?
	— Което е било невъзможно да стане по-рано от утре и той много добре е знаел това.
	— Какво?
	— Г-н президент, нямам време да ви обясня, а вие не можете да губите дори секунда. Успя ли Пиърс да влезе в онова хранилище?
	— Не знам.
	— Спрете го! Той е агентът!
	— _Вие сте луд!_
	— Дявол да те вземе, Беркуист, по-късно можеш да наредиш да ме разстрелят, но в този момент ще слушаш какво ти казвам _аз_! Той има със себе си камери, за които никой не подозира! Монтирани в пръстени, часовници, копчета! Спри го! Задръж го! Нека го съблекат и проверят най-напред за скрити капсули с _цианкалий_! Аз не мога да разпоредя това, но ти можеш! И трябва да го направиш! Веднага!
	— Останете на телефона — каза президентът на Съединените щати. — Може да наредя да ви застрелят!
	Хейвлок стана от стола просто защото не можеше да стои на едно място. Над него отново надвисваха черни облаци и трябваше да ги разпръсне. Погледна Джена и прочете в очите й разбиране.
	— Пиърс е разбрал, че се интересувам от него. Аз открих него, а той мен.
	— Но той е в капан.
	— Можех да го убия в Коста Брава. Исках да го убия, но не се вслушах. Не се вслушах в себе си.
	— Не се връщай пак на това. Важното е, че го разкри. И не е късно.
	Майкъл се отдалечи от бюрото, от облаците, които го преследваха, за да го обгърнат.
	— Не съм се молил — прошепна той. — Не съм вярващ. Но сега се моля, макар да не съм уверен за какво.
	Телефонът иззвъня и той се втурна към него.
	— Да?
	— Заминал е. Заповядал е на патрулната лодка да го върне в Савана.
	— Влизал ли е в онази стая?
	— Не.
	— Слава Богу!
	— Но разполага с нещо друго — каза президентът с едва доловим глас.
	— Какво?
	— Пълното психиатрично изследване на Матиас. В него има всичко.


	37

	Полицията мина по всички улици на Савана, патрулните коли обиколиха летището, автобусните спирки и гарата. Разпратени бяха хора по всички агенции за даване коли под наем; затворени бяха магистрали и черни пътища — на север за Аугуста, на юг за Сейнт Мерис, на запад за Мейкъм и Валдоста. Словесният му портрет беше разпратен на всички мобилни групи — градски, областни или щатски. Пуснат беше слух сред висшите държавни служители: _Намерете го. Намерете човека с бял кичур в косата. Ако го забележите, приближете се към него крайно предпазливо с пистолет в ръка. Ако направи неочаквани движения, стреляйте. Ако трябва, убийте го_.
	Издирването придобиваше безпрецедентен характер заради броя на хората и интензивността на провеждане, а федералното правителство увери щатските власти и градските управи, че всички разноски ще бъдат покрити от Вашингтон. Мобилизирани бяха всички свободни от дежурство полицейски служители; изтеглени бяха превозните средства от сервизите, дадени за дребен ремонт; частните коли на полицаите получиха сигнализиращи магнитно прикрепящи се лампи на покривите и потеглиха по тесните междуселищни пътища; автомобили и пешеходци се спираха за проверка на документите за самоличност; всеки, който макар и слабо приличаше на разпратеното описание, вежливо помолваха да си свали шапката, след което полицаи с фенерчета в ръка внимателно изследваха дали няма да намерят следи от недобре боядисан бял кичур. Проведени бяха полицейски акции по хотели, мотели и крайпътни заведения; книгите за регистрация се подлагаха на внимателен оглед, като се обръщаше особено внимание на последните гости; полицаи разпитваха служителите на рецепциите. Обиколиха и фермите наоколо с опасението, че собствениците могат да бъдат заложници, че може да липсва дете или жена, които в момента са пленници на един мъж с бял кичур; претърсиха стаи, хамбари, силози — нищо не остана непроверено.
	На сутринта хилядите заети в тази акция се явиха на рапорт разгневени, объркани, обезверени от неефикасните действия на правителството. Защото не бяха разпратени нито снимки, нито портрети на художници — единственото, с което разполагаха, беше името: мистър Смит. Издирването продължаваше, но първоначалният устрем се изчерпваше и професионалистите отлично съзнаваха това. Мъжът с белия кичур се беше изплъзнал през мрежата. Сега вече можеше да е рус, плешив, сивокос, можеше да накуцва, помагайки си с бастун, можеше да е в полицейска или военна униформа — можеше да няма нищо общо с предишния си външен вид.
	В някои вестници се появиха съобщения за странно, широкомащабно издирване, но те останаха инцидентни. Високоуважавани държавни служители посетиха собственици и редактори, като започваха разговорите с това, че не знаят подробности за ситуацията, но имат абсолютно доверие в онези, които са ги помолили да станат посредници. Посланието, което имаха, беше кратко: Не раздухвайте историята, оставете я да заглъхне. Вечерните издания предлагаха вече само по няколко реда на последните страници, а онези вестници, които имаха три издания, изобщо не публикуваха нищо в третото.
	Нещо странно се случи в една телефонна централа, която се избираше с 0–7742. От полунощ нататък тя престана да функционира, но точно в 8:00 сутринта, когато неочаквано и необяснимо заработи отново, в пристройката на търговския център „Вояджърс“, където се обработваха заявките за свързване с абонатите, се появиха телефонни „техници“, които записваха всяко обаждане. Записът на всички разговори с продължителност под петнайсет секунди се препращаше по телефона на „Пети стерилен“. Наложената горна граница на времетраенето сведе интересните позвънявания до минимум.
	Федерални агенти обсадиха международните летища. Екипирани с най-съвременни средства за контрол на багажите, те търсеха метална кутия, около два инча, с шифрова ключалка отстрани. Действията им се основаваха на две предположения: първо, компрометиращият материал няма да бъде предаден като карго и, второ, той ще остане в оригиналната си опаковка, за да се запази автентичността му. Но понеже контейнерът и материалът можеха да бъдат и разделени, на оглед се подлагаше всичко, което предизвикваше някакво съмнение. Над две хиляди и седемстотин дипломатически куфарчета бяха отворени и претърсени до 11:30 сутринта по летищата, като се започнеше от „Кенеди“, през Атланта до Маями.
	— Много ви благодаря — каза Хейвлок по телефона, опитвайки се да звучи бодро след безсънната нощ. Той остави слушалката и погледна Джена, която наливаше кафе: — Нито те могат да ме разберат, нито аз мога да им кажа. Пиърс не би се обадил на ORPHAN-96, освен ако не реши, че може да предаде каквото има с минимум думи, при това казани бързо. Той знае, че това място вече се подслушва.
	— Ти направи всичко, което зависеше от тебе — успокои го Джена и донесе кафето. — Всички летища са под наблюдение…
	— Това няма отношение към него — прекъсна я Майкъл. — Той никога не би рискувал, а и няма желание да напуска. Защото иска онова, което искам и аз. Парсифал… Мерките са заради психиатричното досие! Безпокои ме мисълта, че всеки миг един малък самолет може да прелети над мексиканската граница, че някоя рибарска лодка вече се намира някъде между нас и Куба, а може би току-що е излязла в морето от Галвестън на път за Матаморос и изследването е на път за Москва, където ще попадне в ръцете на безскрупулните маниаци от ВКР. И няма нищо, с което бих могъл да попреча на това!
	— Мексиканската граница се патрулира в момента от два пъти повече хора, отколкото обикновено. Малките пристанища са под наблюдение оттук до залива, всички лодки се проследяват и се спират, ако има нещо съмнително в курса им. Ти сам настоя да се вземат подобни мерки, а президентът издаде заповедите.
	— Но границата е дълга, а океанът е безкраен.
	— Почини си малко, Михаил. Не можеш да направиш нищо, докато си изтощен — не помниш ли, това е едно от твоите правила!
	— Едно от правилата… — Майкъл вдигна ръце и започна да масажира слепоочията си. — Да, това е едно от правилата, част от тях.
	— Легни на дивана и затвори очи. Аз ще поема обажданията по телефона и ще ти кажа кои са по-важните. Аз успях поне малко да дремна.
	— Кога си спала? — попита Майкъл със съмнение в гласа.
	— Починах си, преди да се съмне. Ти говореше с твоята брегова охрана.
	— Не е „моята“ — възрази уморено Хейвлок и стана. — Може би наистина трябва да полегна за малко… поне за няколко минути. Такива са правилата. — Той заобиколи бюрото и изведнъж се спря; огледа елегантния кабинет, в който бяха разхвърляни документи, бележници, папки. — Господи, колко мразя тази стая! — каза той и тръгна към дивана. — Благодаря за кафето, но не искам.
	Телефонът иззвъня и Майкъл се вцепени при мисълта дали е нормален или непрекъснат звън, което беше сигнал за нещо спешно. Позвъняването този път беше нормално.
	Хейвлок се отпусна на дивана, вслушвайки се в спокойния глас на Джена, която пое разговора:
	— Тук е „Пети стерилен“… Кой се обажда? — закри с длан микрофона и погледна Майкъл: — От Държавния департамент, Ню Йорк, Отдела за сигурност. Току-що там е пристигнал твоят човек от съветския консулски отдел.
	Майкъл се изправи и залитна, докато се справи със замайването.
	— Трябва да говоря с него — каза той, приближавайки се към бюрото. — Мислех, че трябва да е там преди три часа. — Той пое слушалката от Джена и нареди: — Искам да говоря с кандидата, ако обичате. — След малко в слушалката се чу гласът на руснака. — Къде, по дяволите, беше досега?
	— Изглежда, у вас се смята за недопустимо, ако някой реши да премине на ваша страна, да го направи в извънработно време — започна руснакът с напевния си, изморен глас. — Дойдох тук, на „Федерал Пласа“ в четири сутринта, след като се бях спасил от опит да бъда ограбен в метрото, само и само за да чуя от нощната охрана, че нищо не може да бъде направено, преди да отворят офиса! Обясних рискованата в известна степен ситуация, в която се намирам, а тъпият любезен идиот предложи да ме почерпи с кафе… в обществено заведение. Накрая успях сам да вляза в сградата — мерките ви за сигурност са направо смехотворни — и чаках в тъмния коридор, в който ставаше течение, до девет часа, когато пристигна охраната. Представих им се и тези малоумници решиха да се обадят на полицията! Искаха да бъда арестуван за взлом и възможни повреди на държавна собственост!
	— Добре, след като вече сте там…
	— _Аз не съм свършил!_ От един час стоя в стая, която е толкова лошо подслушвана, че бих могъл да си сваля панталоните и да пръдна в микрофона! Освен това преди малко ми дадоха допълнителни формуляри, пълни с въпроси от рода какво хоби имам и как предпочитам да прекарвам свободното си време! Да не смятате да ме изпратите в лагер?
	Майкъл се усмихна на краткото разведряване на напрегнатата обстановка.
	— О, само там, където ще бъдете в безопасност — отговори той. — Не си ли спомняте, ние сме глупаците, а не чакалите. Мисля, че направихте правилен избор.
	Руснакът въздъхна шумно.
	— Защо ли се самонавивам? Тъпоглавците на „Дзержински“ не са по-добри… това поне мога да призная. Даже са по-лоши. Вашият Алберт Айнщайн щеше да се озове в Сибир, където да запряга магарета в някой гулаг. Какъв е смисълът от всичко това?
	— Няма кой знае какъв смисъл — тихо каза Хейвлок. — Освен може би да се оцелее. Което се отнася за всички ни.
	— Такава постановка ми допада.
	— Така мислеше и Ростов.
	— Аз още помня думите, които поръча да ви предам: „Той повече не е мой враг, а на тези, които могат да бъдат и мои врагове.“ Зловещи думи, Хейвлок.
	— _Военная_.
	— Маниаци! — изръмжа гласът. — В мислите си те маршируват с Третия райх.
	— Доколко са в състояние да действат?
	— Кой би могъл да каже? Те са до голяма степен самостоятелни, провеждат своя политика по вербовката. Имат контакти с много хора, за които никой не знае.
	— _Поменятчиките?_ Малко хора знаят за тях.
	— Повярвайте, когато ви казвам, че може да съм бил доверено лице, но никой не ми е доверявал нещо особено. Както и да е… известни предположения могат да се направят въз основа на слухове. Около нас винаги има слухове, нали? Може дори да се каже, че именно на базата на някои предположения аз се реших на тази стъпка. — Руснакът замълча за малко. — Надявам се, че към мен ще се отнасят като към ценна придобивка.
	— Охранявана и пазена като съкровище. За какви „предположения“ говорите?
	— През последните месеци доста хора напуснаха нашите среди: едни неочаквано се пенсионираха и се усамотиха във вилите си, много други ненавременно заболяха… дори изчезнаха. Е, досега поне нито един случай не беше така брутален както с Ростов, но може би при него не са имали време да проявят повече деликатност. Както и да е, струва ми се, че има обезпокоително сходство между тези, които ни напуснаха. Това са спокойни реалисти, хора, които търсеха най-разумните решения и усещаха кога е настъпил моментът да отстъпят, за да не се изостри конфронтацията. Пьотър Ростов беше типичен представител на тази група, всъщност в известен смисъл бе техен говорител. Но не се заблуждавайте, той беше ваш враг, презираше системата ви „Много за малко и малко за много“, но ясно осъзнаваше, че има една разделителна линия, отвъд която враговете трябва да престанат да се ритат. В противен случай просто ще престанат да съществуват. Той също така знаеше, че времето е на наша страна, а не бомбите.
	— Правилно ли ви разбирам, че хората, които подмениха Ростов, мислят по обратния начин?
	— Така се говори.
	— _„Военная“_.
	— Така се предполага. И ако те завземат центровете на властта в КГБ, ще могат ли лидерите на Кремъл да останат далече зад тях? Това не може да стане. Но ако стане… — руснакът не довърши мисълта си.
	— Това ще е краят? — подхвърли Хейвлок.
	— Именно. Виждате ли, те вярват, че вие няма да предприемете нищо съществено. Смятат, че първо ще ви сръфат на едно място, после на друго.
	— Това не е нещо ново.
	— Когато се използват тактически ядрени средства?
	— Това е съвсем ново.
	— Според мен това е лудост — каза човекът от КГБ. — Защото вие ще трябва да направите нещо, светът ще го поиска от вас.
	— Как бихме могли да спрем ВКР?
	— Като не им позволите достъп до амуниции.
	— Какви „амуниции“?
	— Имам предвид достъп до информация с провокационна или направо унищожителна стойност, която биха могли да използват като средство, с което да сплашат уморените старци в президиума. Същото се отнася и до вас — вие си имате своите чакали. Накичени с отличия генерали и диви полковници, които се съвещават насаме с дебели, застаряващи сенатори и конгресмени, за да излязат с решения, че ви очаква катастрофа, ако не ударите първи. Умните хора никъде не са мнозинство, макар в действителност при вас положението в това отношение да е по-добро. Средствата ви за контрол са по-добри.
	— Надявам се да е така — отговори Майкъл и за миг си помисли за капитан трети ранг Томас Декер. — Значи смятате, че „Военная“ постепенно се намества сред вашите редици — тези на КГБ?
	— Казах, че това е само предположение.
	— Но ако е истина, това означава, че дори в този момент поне няколко от тях се разхождат в посолството тук или в консулството в Ню Йорк.
	— Не съм сигурен дори в моя началник.
	— В такъв случай някой _поменятчик_, действащ отвън, ще може да се свърже с тях и да им предаде нещо?
	— Вие изхождате от предпоставката, че аз знам нещо. Но аз не знам нищо. Какво да им предаде?
	Хейвлок замълча, опитвайки се да успокои пулсиращата болка в слепоочията си.
	— Нека приемем, че известно количество амуниции като онези, които описахте, са били откраднати снощи от агент къртица, окопал се толкова дълбоко, че е получил достъп до информация, до която се стига само по заповед на самия президент. След това е изчезнал.
	— Такава готовност да се откаже от сигурното си положение?
	— Той беше разкрит. Вие бяхте в основата на това, след като ми разказахте за смъртта на Ростов и ВКР. Защото човекът, за когото говоря, е от ВКР. Той е врагът.
	— В такъв случай обърнете внимание на неочаквано напускане на дипломат като аташе с не особено висок ранг, на човек, отговарящ за външната охрана, или на специалист по комуникациите. Ако има вербуван от ВКР, той трябва да е измежду тях. Заловете го, ако сте в състояние; задръжте самолета, ако трябва. Предявете обвинение в кражба или шпионаж, не се колебайте да направите каквото и да е. Но не им позволявайте да получат амунициите.
	— Ами ако вече е късно…
	— Какво мога да ви кажа, без да знам естеството на пратката?
	— Допуснете, че става дума за най-лошото.
	— Не можете ли да опровергаете автентичността й?
	— Не е възможно. Част от информацията е фалшифицирана — най-лошата частно ще бъде възприета като истинска от… накичените с военни отличия генерали и дивите полковници.
	Руснакът дълго не проговори, но накрая тихо каза:
	— Трябва да говорите с други хора, много по-високопоставени, много по-мъдри. Знаете ли, ние имаме чисто практическо правило, когато трябва да вземем решение в подобна ситуация. Изходът е да се поиска среща с някой от влиятелните хора в партията на възраст между шейсет и седемдесет, които са преживели неща като „Операция Барбароса“ и Сталинград. Паметта им е свежа и те могат да помогнат. Опасявам се, че аз не мога.
	— Вече го направихте. Сега знаем къде да гледаме по отношение на посолството или консулския отдел… Предполагам, разбирате, че ще трябва да ви доведат тук за разпит.
	— Разбирам. Ще ми бъде ли разрешено да гледам американски филми… може би по телевизията? След разпитите, естествено.
	— Убеден съм, че все нещо ще бъде организирано.
	— Страшно обичам уестърни… Хейвлок, спрете пратката, преди да е стигнала в Москва. Не знаете какво представлява „Военная“.
	— Опасявам се, че знам — отговори Хейвлок, мина покрай бюрото и се отпусна на стола. — И ме е страх — допълни той, преди да постави внимателно слушалката върху вилката.
	Нямаше никаква възможност за почивка през следващите три часа; единствено кафето, аспиринът и студените компреси му помагаха да остане буден и да притъпи пронизващата болка в главата. Всички отдели на разузнавателните служби или агенции за разследване, които имаха информация за съветското посолство или консулския отдел, получиха заповед да сътрудничат максимално с „Пети стерилен“. Внимателно бяха проучени разписанията на всички авиокомпании, поддържащи полети до източния блок, а списъците на пътниците бяха прегледани за евентуални имена на дипломати. Камерите, насочени към двете съветски сгради във Вашингтон и Ню Йорк, бяха удвоени, всеки, който излизаше оттам, попадаше под наблюдение, а екипите, осъществяващи проследяването, имаха заповед да не откъсват поглед от обектите дори с цената на риска да бъдат забелязани. Беше направено всичко необходимо, за да се попречи на пратката да замине за Москва. И най-сигурният начин да се постигне това бе да се покаже на агента на ВКР, че може да провали прикритието на беглеца, ако реши да проведе среща, или да се подскаже на Пиърс, че може сам да бъде заловен при подобен опит.
	Над мексиканската граница патрулираха хеликоптери, които проследяваха малките самолети; непрекъснато се извършваха опознавателни проверки по радиото, а самолетите, които не можеха да дадат приемливо обяснение, трябваше да се върнат, за да бъдат претърсени. Покрай крайбрежията на Флорида, Джорджия и двете Каролини се носеха в нисък полет самолети на военноморските сили, които проследяваха плавателните съдове, отклоняващи се прекалено на югоизток*; проверките по радиото също можеха да дадат основания в случай на незадоволително обяснение да се поиска връщане в някое от близките пристанища. В околностите на Корпус Кристи други самолети и кораби на бреговата охрана откриваха и прехващаха рибарските лодки и яхтите, излезли с увеселителна цел на път за мексиканската акватория, но за щастие лошото време в западната част на Залива** ги спираше да излизат в открити води. Никой обаче не потърси контакт с някой от тези съдове, а и никой не подмина Порт Изабел или остров Бразос.
	[* Към Куба. — Бел.прев.]
	[** Мексиканския залив. — Бел.прев.]
	Беше четири без петнайсет, когато Хейвлок полегна на дивана, изтощен до смърт.
	— Засега се държим — обяви той. — Ако не сме проспали нещата, може да се приеме, че удържаме ситуацията. Но може… — той се отпусна на възглавниците. — Трябва отново да погледна оня списък с имената. Той е там. Парсифал е там и аз трябва да го открия! Беркуист казва, че можем да си позволим максимум още една нощ. Оттам нататък той не може да рискува, светът не може да си позволи подобен риск.
	— Но Пиърс не е влязъл в онази стая — възрази Джена. — Той изобщо не е видял споразуменията.
	— В материалите по психиатричното изследване на Матиас са казани най-важните неща… в цялата им лудост. В някои отношения този документ е още по-опасен. Той разкрива как един доказан луд е ръководил външната политика на най-могъщата държава в света. Ще станем прокажени… така твърди Беркуист. Ако оживеем.
	Телефонът иззвъня. Майкъл шумно изпусна въздуха от гръдния си кош и зарови глава между възглавниците. Облаците отново се събираха и този път усещаше, че започват да го обгръщат, да го задушават.
	— Да, много ви благодаря — чу той гласа на Джена в другия край на стаята.
	— Какво има? — запита Хейвлок и отвори очи.
	— В ЦРУ са изровили още пет снимки. Остава само снимката на още един човек и за него те твърдят, че е починал. Не е изключено това да се отнася и за някой от другите, разбира се.
	— Снимки? Какви снимки, на кого?
	— На старците от моя списък.
	— О? — Майкъл се обърна по гръб; усещаше, че очите му, които сега гледаха в тавана, започват да се затварят. — Старците? — прошепна той, унасяйки се. — Защо?
	— Спи, Михаил. _Трябва_ да поспиш. В това състояние не си от полза за никого — Джена се приближи до дивана и коленичи до него. После леко докосна с устни бузата му. — Спи, мили.

	* * *

	Джена седеше до бюрото и всеки път, когато телефонът иззвъняваше, се хвърляше към слушалката като безстрашна дива котка, която защитава леговището си от други хищници. Обаждаха се отвсякъде — различни хора, сляпо изпълняващи заповедите, докладваха за развитието на събитията.
	Продължаваха да се държат.

	* * *

	Симпатични мъж и жена, облечени в червени сака и бричове за езда, напъхани в ботуши, яхнали коне, галопираха през полето. Животните препускаха с изпънати шии, разтворени ноздри и стройните им крака биеха в земята сред високата трева. Далече вдясно се виждаше оградата на близкото имение, а отвъд нея полето се простираше досред стена от гигантски кленове и дъбове. Мъжът кимна към оградата. Жената го погледна с престорена изненада, после разигра неувереност и изведнъж пришпори коня си надясно и се понесе пред своя спътник, изправяйки се в седлото, докато се приближаваше към оградата. Тя прелетя над нея, следвана отблизо от мъжа, и двамата стигнаха края на горичката, където опънаха юздите на конете си. Гримаса на болка премина по лицето на жената.
	— Дявол да го вземе! — извика тя. — Сигурно съм си разтегнала сухожилието! Направо ми идва да крещя от болка.
	— Слез и се поразходи. Не се отпускай върху този крак.
	Мъжът се пресегна, за да поеме юздите на коня й, и жената слезе. Спътникът й обикаляше в кръг. Тя накуцваше и тихо ругаеше.
	— Къде се намираме, боже мой? — почти извика тя.
	— Мисля, че това е имението на семейство Хефернан. Как е кракът ти?
	— Ужасно, направо ще ме побърка! _Господи!_
	— Няма да можеш да яздиш така.
	— Аз едва ходя…
	— Спокойно, спокойно. Добре, хайде да потърсим телефон. — Жената и мъжът тръгнаха през горичката. Мъжът водеше след себе си и двата коня, търсейки път между дебелите стволове. — Ето тук — каза той и се протегна към един провиснал клон. — Ще ги завържа, а после ще се върна за тях, няма къде да избягат.
	— Трябва да ми помогнеш. Направо ще умра.
	Завързаните коне наведоха глави и започнаха да пасат, а двамата продължиха нататък. През дърветата лъкатушеше път за коли, който излизаше към парадния вход на голяма къща. Изведнъж пред тях се появи някакъв мъж. Беше облечен в габардинено палто с ръце в джобовете.
	— Мога ли да ви помогна с нещо? Това е частна собственост.
	— Мисля, че ние всички притежаваме частна собственост, приятелю — отговори ездачът, придържайки жената. — Съпругата ми, изглежда, си е навехнала крака. Не може да язди.
	— Какво?
	— Коня си, момче. Оставихме конете в горичката. Решихме да поогледаме местността, преди да излезем на лов с приятелите, които поканихме за събота, но ми се струва, че се провалихме. Ще ни заведете ли до телефона, ако може?
	— Ами…
	— Нали това е имението на Хефернан? — осведоми се мъжът.
	— Да, но мистър и мисис Хефернан не са тук в момента, сър. И имаме заповед да не пускаме никого.
	— Дявол да те вземе! — извика жената. — Как може да си такова дърво? Боли ме кракът, задник такъв! И трябва да ме откарат обратно в клуба.
	— Някой от хората ни ще бъде щастлив да ви върне, мадам.
	— Шофьорът ми сам може да дойде и да ме вземе! Кои са тези Хефернанови всъщност? Те членове ли са, скъпи?
	— Мисля, че не, мила. Виж какво, този човек изпълнява заповед и може да ти се вижда груб, но това не е негова вина. Ти тръгвай, а аз ще прибера конете.
	— По-добре изобщо да не се опитват да стават членове — каза жената, докато двамата мъже й помагаха да се качи в колата, паркирана наблизо.
	Мъжът се върна през горичката при конете, отвърза юздите и ги поведе през полето към оградата. Когато стигна до нея, вдигна гредите, изкара конете отвън и намести оградата както си беше. После яхна своя кон, върза за седлото коня на спътницата си и пое на юг по трасето, по което трябваше да минат ловците в събота… така, както го беше запомнил от първия му и единствен оглед на картата като гост на клуба.
	Бръкна с ръка под седлото, извади оттам мощен портативен радиопредавател, натисна някакъв ключ и повдигна устройството до устните си.
	— Има две коли — произнесе той в микрофона. — Черен „Линкълн“ с номер „MRL 704“ и тъмнозелен „Буик“ с номер „GMJ 137“. Вътре е тъпкано с охрана и няма път отзад. Стъклата на прозорците са дебели и ще ви трябва оръдие, за да ги пробиете. Освен това забелязаха присъствието ни чрез охранителна система, която създава плътна стена от инфрачервени лъчи.
	— Разбрано — чу се глас в малкия говорител. — Интересуваха ни основно колите… Между другото, в момента виждам буика.

	* * *

	Закрепен с кука, на стъблото на висок бор висеше мъж с накачени по широкия му кожен колан триони от различен вид и размери. Той пъхна радиопредавателя в колана и нагласи бинокъла пред очите си, гледайки диагонално през клоните към колата, която излизаше от заградения с дървета път.
	Видимостта беше отлична и оттук можеше да се наблюдава цялата околност. Никаква кола не можеше да влезе или да излезе от „Пети стерилен“, без да бъде забелязана — дори нощем, благодарение на инфрачервената приставка към бинокъла.
	Мъжът изсвири и вратата на камиона под него се отвори. На нея имаше надпис „Хирурзи по върхарите“. Друг мъж слезе от камиона и погледна нагоре.
	— Потегляй — извика мъжът на дървото. — Ще ме смениш след два часа.

	* * *

	Шофьорът на камиона потегли на север и измина около миля и половина до първото отклонение. Отдясно имаше бензиностанция; вратата на сервиза беше отворена и вътре се виждаше някаква кола, вкарана на заден ход. Шофьорът светна с фаровете два пъти. В същия миг примигнаха и предните фарове на колата в гаража — сигналът беше приет и другият шофьор показваше, че е заел позиция. Собственикът на бензиностанцията вярваше, че сътрудничи, тайно, разбира се, на отдела за борба с наркотиците към щатската полиция, и смяташе, че прави най-малкото, което един гражданин е задължен да направи.
	Шофьорът на камиона зави надясно, после веднага наляво и обърна в обратна посока, след което потегли на юг. Три минути по-късно подмина бора, на върха, на който се бе скрил партньорът му. Друг път щеше да натисне клаксона, сега се въздържа. Не биваше да се чува нито звук, не биваше да се разбере, че този участък от пътя е по-особен от останалите. Вместо това той натисна педала на газта и след минутка стигна до друга пресечка — първата южно от „Пети стерилен“.
	Вляво имаше миниатюрен крайпътен мотел, построен в предвоенен стил като голяма къщичка за кукли с предназначението да върне спомена за старата плантация. Отзад на асфалтиран паркинг бяха спрели десетина коли като големи, ярко оцветени играчки, с изключение на една — четвъртата от края, паркирана така, че да има добра видимост към пресечката и да може да излезе от паркинга бързо. Обърната с предницата към изхода, тя бе покрита с прах и приличаше на беден роднина до скъпите си лъскави братовчеди.
	За втори път шофьорът на камиона се наклони напред и светна два пъти с фаровете. Мръсната кола — чийто двигател бе по-мощен от този, на която и да е друга в паркинга — направи същото. Второто потвърждение на приет сигнал. В която и посока да излезеше кола от „Пети стерилен“, тя щеше да бъде прехваната.

	* * *

	Артър Пиърс разглеждаше лицето си в огледалото на една стая в запуснат хотел, разположен в предградията на Фолс Чърч, Вирджиния, и беше доволен от това, което виждаше. Венецът сива коса около обръснатото му теме хармонираше с очилата без рамки и развлечения кафяв пуловер върху изцапаната бяла риза със захабена яка. Образът в огледалото беше образ на лишен от илюзии неудачник, с дребни таланти, които му позволяваха да преживява на ръба на бедността. Нищо не е поставено на карта, защото би било безсмислено. Защо да се главоболи? Никой не спираше подобни хора на улицата, те вървяха твърде бавно и бяха хора без значение.
	Пиърс се извърна от огледалото и се приближи до пътната карта, разгърната под светлината на пластмасовия лампион върху евтино, изплескано с петна бюро, опряно до стената. Отдясно, задържайки картата разтворена, беше поставен сив метален контейнер с емблемата на Военноморските сили на Съединените щати върху капака, с отличителния знак на медицинските служби под него и с вградена шифрова ключалка отпред. Това беше най-смъртоносният документ в човешката история. Психиатричната диагноза на един държавник, когото светът боготвореше — диагноза, която го обявяваше за луд още докато се изявяваше като гласа на една от двете най-могъщи държави на земята. А една нация, която бе допуснала подобна непоносима ситуация, нямаше правото да бъде лидер на каузата, която претендираше да защитава. Един луд бе предал интересите не само на собственото си правителство, но и на света — лъжейки, мамейки, заблуждавайки, сключвайки договори с врагове, заговорничейки срещу съюзници. Нямаше значение, че бе луд — това се беше случило. И доказателствата бяха вътре.
	Контейнерът съдържаше невероятно оръжие, но за да бъде ефектът от използването му съкрушителен, трябваше да попадне на съответното място в Москва. Не в ръцете на престарелите съглашатели, а във вестоносците на бъдещето, които имаха както силата, така и волята да свалят корумпирания, некомпетентен гигант на колене. Възможността този материал да попадне в нечии меки, набръчкани ръце в Москва беше направо непоносима; психиатричното заключение ще бъде използвано като разменна монета, по него ще се водят преговори и накрая ще бъде захвърлено от слабодушните хора, изплашени от самия народ, който контролираха. Не, помисли си Пиърс, този метален контейнер принадлежи само на ВКР.
	Той не можеше да си позволи никакви рискове, а няколкото телефонни разговора го убедиха, че съществува сериозна опасност, ако се опита да изнесе материала по някой от малкото нормални канали, на които можеше да се довери. Както можеше да се очаква, посолството и консулският отдел бяха под наблюдение, всички международни летища се контролираха, ръчният багаж и каргото се преглеждаха със специализирана техника. Не, рискът беше голям.
	Щеше да го изнесе сам, заедно с абсолютното оръжие, с последното оръжие: документите, които предвиждаха последователни ядрени удари срещу Съветска Русия и Китайската народна република — споразумения, подписани от великия американски държавен секретар. Това бяха ядрените фантазии на един побъркан гений, работил заедно с един от най-светлите умове, родени някога в Съветския съюз. Фантазии, толкова реални, че уморените старци в Кремъл ще се изпокрият по своите дачи при бутилките водка, за да оставят вземането на решения на тези, които можеха да се справят — хората на ВКР.
	Къде ли се намираше геният, направил всичко това възможно? Човекът, обърнал се срещу своята родина, само и само за да разбере истината, че не е бил прав. Къде беше Парсифал? Къде беше Алексей Калязин?
	С тези мисли в главата Пиърс отново се загледа в картата. Несръчният — и все пак не чак толкова неопитен — Хейвлок беше споменал Шенандоа, беше споменал, че човекът, когото те наричаха Парсифал, се намирал някъде в района на Шенандоа, а това означаваше недалече от вилата на Матиас. Предполагаемата близост обаче бе критичната променлива. Долината Шенандоа беше повече от стотина мили дълга и поне двайсет широка, от Алегени до Сините планини. Какво можеше да означава думата „недалече“? Разумен отговор на този въпрос не съществуваше и затова решението трябваше да се търси в противната посока. В бавнодействащия мозък на Майкъл Хейвлок — Михаил Хавличек, син на Вацлав, кръстен на руския си дядо от Ровно — човекът, чиито таланти бяха настойчивостта и известно въображение, но в никакъв случай не и гениалността. Хейвлок ще минимизира неизвестността, ще впрегне мощта на стотици компютри, за да проследи едно-единствено телефонно обаждане, направено в определен момент на определен телефонен номер, където живееше човек, наричан от него фанатик. Хейвлок ще свърши работата, а един поменятчик ще пожъне плодовете. На капитан трети ранг Декер не бива да се случва нищо лошо — той е ключът, който може да отвори някоя врата.
	Пиърс се наведе над картата и проследи с показалец някакви линии по нея. Дъгата, полукръгът, който разделяше „Пети стерилен“ от Шенандоа, бе покрит с хора и коли, заели позиция. От Харпърс Фери до Вели Пайк, магистрали 11 и 66, пътища 7, 50, 15, 17, 29 и 33 бяха под наблюдение и хората очакваха да им бъде съобщено, че определена кола, пътувайки в определена посока, ще наближи в определен момент мястото. От хората се искаше само да съобщят къде е пристигнала колата. Това бяха наети лица, а не участници и за труда си щяха да получат пари, а не удовлетворение от постигането на целта.
	Артър Пиърс, роден като Николай Петрович Малейков в село Раменское, Съюз на съветските социалистически републики, изведнъж се замисли за тази цел, за съдбата, за годините, изживени в очакване на този възбуждащ момент, предшестващ кулминацията на неговото участие в постигането й. Той не бе изпитал и миг колебание, никога не беше забравял кой е или защо му е поверена тази върховна възможност да служи на върховната кауза, кауза, изпълнена във висша степен със смисъл и така необходима на един свят, в който малцинството тиранизираше останалите, в който милиони и милиони живееха на границата на отчаянието или в безнадеждна бедност, за да могат хитрите капиталисти да се хилят доволно над общия баланс, докато междувременно армиите им избиват босоноги деца в далечни земи. И това бяха факти, а не провокационна пропаганда. Той бе виждал всичко това с очите си: от горящите села в Югоизточна Азия до банкетните маси на големите корпорации, край които предложенията за работа се придружаваха от намигвания, широки усмивки и обещания за привилегировани акции като първа стъпка към богатството, към вътрешните коридори на властта, в които лицемери и некадърници окуражаваха проявата на лицемерие и некадърност и от другите. Боже Господи, колко силно ги ненавиждаше! Колко силно мразеше корумпираните, алчни и лицемерно престорени лъжци, мамещи масите, пред които носеха отговорност, злоупотребяваха с дадената им власт, тъпчеха собствените си джобове и джобовете на тези като тях… Имаше по-добър път. Имаше дълг. Имаше „Военная“.
	Беше на тринайсет години, когато научи истината от обичните му хора, които бе наричал майка и татко. Те го прегърнаха и му обясниха, гледайки го в очите, за да види в техните очи любовта им. Ти си наш, казаха му те, но в същото време и не си наш. Разбра, че е бил роден в семейство на хиляди мили оттук, което го е обичало толкова много, че го е предоставило на държавата в името на една кауза, която ще направи света едно по-добро място за идните поколения. И докато неговите майка и татко разказваха, много неща започнаха да заемат местата си в свежата памет на младия Артър. Всички дискусии — не само с тях, но и с десетките гости, които толкова често ги посещаваха във фермата, — дискусии, в които се говореше за потисничество, за страдание, за замяна на деспотичната форма на управление и правителство, което ще се обърне към хората… към _всички_ хора.
	Той беше предопределен да стане част от тази промяна. През детските му години започнаха да ги посещават по-различни хора, които му даваха да играе на различни игри, насърчаваха го да решава главоблъсканици, помагаха му в упражненията — все тестове, които развиваха способностите му. И един ден, когато беше навършил тринайсет години, бе обявен за изключителен. Същия ден той научи истинското си име. И беше готов да се присъедини към каузата.
	Нямаше да бъде лесно, говореха му майка и татко, но в минутите на изпитание, когато напрежението стигнеше връхната си точка, те са наблизо, винаги ще бъдат наблизо. А ако нещо се случи с тях, ще дойдат други, които да му помагат, да го окуражават, да го насочват. И винаги ще има хора, които да наблюдават. Той трябваше да бъде най-добрият във всичко, трябваше да израсне като _американец_ — мил, щедър и най-вече изглеждащ честен; трябваше да използва заложбите си и да се издигне колкото може по-високо. Но никога не биваше да забравя кой е, какъв е, каква е каузата, която му е дарила живота и му е предоставила възможността да помогне този свят да стане по-добър, отколкото е.
	Нещата след този незабравим ден съвсем не се бяха оказали толкова тежки, колкото майка и татко бяха предричали. Тайната му сякаш го пришпорваше през гимназиалните му години и после в колежа — защото тя беше неговата тайна, а той беше изключителен. Това бяха опияняващи години, през които всяка награда, всяко отличие се превръщаше в поредното доказателство за превъзходството му. Установи, че започва да му харесва — сякаш участваше в едно безкрайно състезание, в което целта бе да стане популярен — и короната винаги беше негова. Но имаше и своите вътрешни терзания, които му помагаха да помни за дълга. Имаше приятели, но с никого не стана особено близък, не завърза никакви връзки. Мъжете го харесваха, но усещаха дистанцията, приписвайки я на необходимостта да търси работа, за да плаща таксите за обучение. Жените той използваше само за снемане на сексуалното напрежение и избягваше по-сериозните връзки. Уговаряше срещите си с тях далече от мястото, където живееше.
	Москва установи контакт с него в края на следването му в Мичиган и го предупреди, че е на прага на нов живот. Срещата премина донякъде забавно, защото на нея се появи кадровик на една от големите компании, който се представи като човек, прегледал списъка на студентите и пожелал да говори с някой си Артър Пиърс. Но в онова, което му каза впоследствие, нямаше нищо забавно — новините бяха сериозни и опияняващи.
	Наредено му бе да постъпи в армията и да търси там възможности за неколкократно повишение и контакти из средите на цивилните и военните кръгове. След изслужване на подходящ срок трябваше да се уволни и да се върне, но не в Средния запад, а във Вашингтон, където други щяха да се погрижат талантът и кариерата му да станат известни. Щяха да се появят много компании, готови да го наемат на работа, но той трябваше да изчака ход от страна на правителството. И да приеме предложението.
	Но всичко минаваше през армията, в която трябваше да даде всичко, на което е способен, и да продължи да бъде най-добрият. Неговите майка и татко организираха прощално парти във фермата и поканиха всичките му приятели, включително голяма част от отряд 37 на бойскаутите. Изпращането се оказа прощално в повече от един смисъл. В края на вечерта майка и татко му казаха, че повече няма да ги види. Обясниха му, че остаряват и са си свършили работата. А той трябваше да им даде основание да се гордеят с него. Освен това талантите им били нужни на друго място. Разбра ги: каузата стоеше над всичко.
	За пръв път, откакто беше навършил тринайсет години, плака онази нощ. Беше простимо, а и това бяха сълзи на радост.
	Какви години, мислеше си Артър Пиърс, разглеждайки в евтиното огледало лицето с останките от сива коса и захабената яка около шията. Струваше си да се изживеят; и доказателството за това щеше да бъде в ръцете му само след няколко часа.
	Сега започваше очакването. Наградата — място в историята.

	* * *

	Майкъл отвори очи, заобиколен от тъмнокафява кожа, усещайки около себе си влага и потискаща топлина. Обърна се на другата страна, повдигна глава и едва тогава осъзна, че стаята е обляна не в слънчева светлина, а в светлината на лампата. Беше плувнал в пот. Беше нощ, а той не бе подготвен за това. Какво се беше случило?
	— Добър ден — разнесе се поздрав отнякъде.
	— Колко е часът? — попита той и седна на дивана.
	— Седем и десет — обади се Джена откъм бюрото. — Спа малко повече от три часа. Как се чувстваш?
	— Не знам. Изостанал от нещата. Какво става?
	— Нищо особено. Както сам се изрази, държим се. Знаеш ли, че тези бутони светват, преди да звънне телефонът? Само с част от секундата, но е точно така.
	— Това не ме успокоява. Кои се обадиха?
	— Много сериозен, леко озадачен мъж, който нямаше какво да каже. Просто съобщи, че нямат нищо за докладване. Няколко души попитаха колко още трябва да продължават наблюдението. Казах им да продължават до второ нареждане.
	— Точно така.
	— Пристигнаха снимките.
	— Какво…? А, твоят списък.
	— Те се на масичката. Разгледай ги.
	Хейвлок спря поглед върху увеличените снимки на лица, които го гледаха. Разтри очи и избърса потта от челото си. Примигна няколко пъти, опитвайки да се концентрира. Започна с най-лявата снимка. Лицето не му говореше нищо. После следващата, по-следващата и… следващата.
	— Ето го — чу се да казва, без да знае защо.
	— Кой?
	— Четвъртият. Кой е той?
	Джена погледна листа пред себе си.
	— Снимката е много стара; направена е през 1948 година. Единствената, която са успели да изровят. Минали са повече от трийсет години оттогава.
	— Кой е той? Кой е той?
	— Казва се Калязин. Алексей Калязин. Познаваш ли го? — Джена стана от стола.
	— Да… не. Не знам.
	— Снимката е стара, Михаил. Разгледай я добре. Внимателно. Очите, брадичката, формата на устата. Къде? _Кой?_
	— Не знам. Сещам се… и в същото време не мога да се сетя. Какво се знае за него?
	— Бил е клиничен психотерапевт — започна да чете Джена. — Написал е студии относно ефекта на стреса в бойни условия и на продължителното подлагане на тежки, труднопоносими условия. Познанията му в тази област са били използвани от КГБ — станал е онова, което вие тук наричате стратег, но с известна разлика. Анализирал е информацията, изпращана до КГБ от неговите агенти по света, и е търсел в нея отклонения от нормата, които биха могли да означават, че дадено лице е станало двоен агент или вече не е в състояние да изпълнява задачите, които са му възложени.
	— Аналитик. Човек, предразположен да пропуска очевидното.
	— Не те разбирам.
	— Каубоите, хората с пръст на спусъка. Те никога не могат да ги забележат.
	— И пак продължавам да не те разбирам.
	— Не познавам този човек. Едно лице като другите, като лицата в безбройните досиета. Господи, тези _лица_!
	— Но тук има нещо!
	— Може би. Не съм сигурен.
	— Продължавай да гледаш. Концентрирай се.
	— Кафе. Има ли кафе?
	— Забравих — сепна се Джена. — Първото правило при събуждане изисква кафе. Черно и силно. Ти наистина си чех, Михаил. — Тя отиде до масичката, където някой от охраната услужливо беше включил посребрения кафеник.
	— Първото правило — повтори Майкъл, неочаквано обезпокоен. — _Първото правило?_
	— Какво?
	— Къде са бележките ти за разговора по телефона, проведен от Декер?
	— Нали ги чете?
	— Къде са?
	— Ето там. На масата.
	— Къде точно?
	— Под последната снимка. Най-дясната.
	_Налей си нещо, знаеш правилата в тази къща_.
	Майкъл хвърли снимката на непознатото лице върху масата и взе двата листа от бележника. Прегледа ги, изваждайки ту единия, ту другия отгоре.
	— Боже мой! Правилата, проклетите _правила_!
	Хейвлок стана и залитна към бюрото, усещайки едновременно слабост в краката и замайване.
	— Какво има? — попита обезпокоено Джена с чаша в ръката си.
	— _Декер!_ — извика Майкъл. — Къде са бележките от разпита на Декер?
	— Там са. Отляво. Бележника.
	Хейвлок трескаво прелисти страниците, усещайки, че ръцете му отново се разтреперват. Очите му се замъглиха. Той търсеше думите. И ги намери.
	— „Необичаен акцент“ — прошепна той. — „Необичаен акцент“, но необичаен в какъв смисъл?
	Той грабна слушалката, ръцете му трепереха, докато набираше номера.
	— Свържете ме с капитан трети ранг Декер; трябва да имате номера му в списъка.
	— Михаил, овладей се.
	— _Млъкни!_ — той чу в слушалката сигнала за позвъняване. Очакването беше непоносимо.
	— Ало? — чу се неуверен женски глас.
	— Капитан Декер, ако обичате.
	— Ужасно съжалявам… но той не е тук.
	— За мен трябва да е там! Обажда се мистър Крос. Повикайте го на телефона.
	Изминаха двайсет секунди и Майкъл помисли, че главата му ще се пръсне.
	— Какво има, мистър Крос? — запита Декер.
	— Казахте „необичаен акцент“. Какво означава това?
	— Не ви разбирам.
	— Обаждането по телефона! От онзи, който ви е казал, че говори от името на Матиас! Когато казахте, че имал „необичаен акцент“, какво означава това, руски ли беше?
	— Не, в никакъв случай. Гласът беше доста пронизителен и звучеше съвсем по американски. Почти британски, но не съвсем.
	— Лека нощ, капитане — каза Майкъл и прекъсна разговора.
	_Налей си нещо… знаеш правилата в тази къща… Я виж, и двамата имаме нужда. Налей си пак, а докато си там, налей и на мен. Помниш ли — това също е част от правилата?_
	Хейвлок отново взе слушалката и издърпа списъка с номерата пред себе си. Набра номера. Очакването този път беше почти удоволствие, но бе прекалено кратко — той имаше нужда да се съвземе. Остров Пуул!
	— Обажда се мистър Крос. Дайте ми Службата за сигурност, ако обичате.
	След два къси мелодични сигнала се чу гласът на дежурния офицер.
	— Проверка.
	— Обажда се Крос. Искам изпълнение на заповед от името на президента с приоритет „нула“. Моля, потвърдете.
	— Започнете да броите — нареди гласът.
	— Едно, две, три, четири, пет, шест…
	— О’кей. Съвпада. Какво искате, мистър Крос?
	— Кой ваш офицер е излизал в отпуск поради извънредни обстоятелства преди приблизително шест седмици?
	Настъпи тишина, която му се стори почти безкрайна. Отговорът беше категоричен, на човек, който си знае работата.
	— Информацията ви е некоректна, мистър Крос. Не са постъпвали молби за отпуск както от офицерския корпус, така и от когото и да било.
	— Благодаря.
	Александър Велики… _Реймънд Александър!_
	_Фокс Холоу!_


	38

	— Той е — каза Майкъл, надвесен над бюрото, все още стискайки в ръка слушалката. — Той е Парсифал. Реймънд Александър.
	— _Александър?_ — Джена отстъпи няколко крачки от масата, бавно поклащайки глава.
	— Трябва да е той! Всичко е в думата „правила“. „Едно от правилата“, „част от правилата“. Винаги правилата — неговият живот е серия от ненарушими правила! И този необичаен акцент не е чужд, не е руски. Това е акцентът на Харвард от трийсетте години с претенциозните добавки на самия Александър. Бързо маркира същественото, ненадейно те поставя на място като при фехтовка. Ето, това е Александър!
	— Както го описваш — намеси се Джена със спокоен, но твърд глас — има едно крещящо противоречие, което трудно ще обясниш. Готов ли си да го обвиниш в това, че е познавал съветския агент и не е направил нищо по въпроса? И то особено след като става дума за такава личност като помощник държавен секретар.
	— Не, _аз_ не мога да го обясня, но _той_ може. И ще го направи. Той ме изпрати на остров Пуул, той ми наговори глупостите за някакъв офицер, който случайно издал тайната пред жена си по време на отпуск. Такъв човек изобщо не е имало — никакви молби за отпуск поради извънредни обстоятелства не са били подавани.
	— Може би така е защитавал истинския източник на тази информация?
	— Тогава защо ще ми сервира такава сложна лъжа? Защо просто не откаже да разкрие източника на информацията? Но не, той е искал да му повярвам, накара ме да му дам дума, че няма да го издам… знаейки, че аз ще направя всичко, за да го предпазя от неприятности.
	— С каква цел! — запита Джена, приближавайки се до бюрото. — И най-вече, защо е решил да каже на тебе? За да те _убият_?
	— Нека той отговори на тези въпроси. — Хейвлок се пресегна към телефона и натисна бутона за разговор по вътрешната уредба. — Искам кола и охрана, която да ме следва. До място на около един час път оттук. Веднага! — Той натисна отново бутона, задържа за миг поглед върху него, а после поклати глава: — Не — каза той.
	— Президентът ли? — поинтересува се Джена.
	— Няма да му кажа. Още не. В състоянието, в което се намира, той ще изпрати там цял батальон командоси. Така няма да научим истината. Заклещен в ъгъла по този начин Александър може просто да си тегли куршума.
	— Но ако си прав, какво повече има да се научава?
	— _Защо!_ — с гняв произнесе Майкъл, издърпа горното чекмедже и извади от него ламата. — А също и _как_ — допълни той, провери пълнителя и го щракна обратно. — И голямото противоречие, за което ти спомена. Предателството пред любимата му република.
	— Идвам с тебе.
	— Не.
	— _Да!_ Този път нямаш право да ми откажеш. Моят живот е в онази стая… както и смъртта ми. Имам правото да бъда там!
	— Може и да имаш правото, но няма да дойдеш. Онзи кучи син е разработил сценария на всичко, той беше определил, че трябва да умреш.
	— Трябва да знам _защо_!
	— Ще ти кажа после. — И Майкъл понечи да тръгне.
	— Ами ако не можеш? — извика Джена и се изпречи пред него. — Да, Михаил, погледни ме! Да предположим, че няма да се върнеш… това също е възможно, нали? Нима с това последно твое решение ще ме накараш да полудея?
	— Нали ходихме там? Няма алармена сигнализация, няма кучета, няма и охрана. Освен това той не ме очаква. Ще се върна, и то с _него_!… Защо, по дяволите, ще полудяваш?
	— Веднъж вече те загубих — обичах те и те загубих! Мислиш ли наистина, че мога да приема дори само риска да те загубя отново и никога да не разбера защо? Какво още би поискал от мене?
	— Искам само да си жива.
	— Не мога да съм жива, няма да съм жива, ако ти не си с мен! Опитвах го вече… и никак не ми хареса. Каквото и да ни чака там, то чака двама ни, а не само теб. Просто не е справедливо, Михаил, и ти много добре го съзнаваш.
	— Пет пари не давам за справедливостта! — Той я придърпа към себе си, осъзнавайки, че го прави с пистолет в ръка, а искаше само едно — да са някъде другаде, където няма да има пистолети… _никога_. — Единственото, което ме интересува, си ти. Знам какво преживя, знам какво ти причиних. Искам да останеш тук, за да съм спокоен, че нищо няма да ти се случи. Не мога да рискувам теб, не разбираш ли?
	— Защото ме обичаш?
	— Толкова много… наистина толкова много.
	— Тогава уважавай ме също! — извика Джена, отметна глава назад и русата й коса се разпиля върху раменете й. — Дяволите да те вземат, Михаил, уважавай ме!
	Хейвлок я изгледа, видя гнева и молбата в погледа й. _За толкова много неща съм ти задължен_.
	— Хайде — каза той. — Да си вземем палтата. И да тръгваме.
	Джена се обърна и отиде до масичката, откъдето взе снимките, включително и падналата на пода.
	— Добре — отговори тя.
	— Защо е всичко това? — попита Майкъл и кимна с глава към снимките.
	— А защо не? — отвърна му тя.


	* * *

	Скритият в тъмнината на върха на бора мъж заби прикрепените към обувките си шипове по-дълбоко, после нагласи колана, за да разпредели по-равномерно натоварването. Изведнъж в далечината под него той съзря светлините от фаровете на кола, която се задаваше по алеята към „Пети стерилен“. Той вдигна бинокъла с инфрачервената приставка с дясната ръка, а с лявата издърпа предавателя от колана. Опря микрофона до устните си и натисна бутона.
	— Нещо става — каза той. — Имайте готовност. Отговорете.
	— Север те чува — чу се кратък отговор.
	— Юг също — беше вторият.
	Мъжът пъхна включения предавател в кожената яка и фокусира бинокъла върху излизащата кола. Беше буикът. Той донагласи фокуса и образите зад предното стъкло станаха контрастни.
	— Това са нашият човек и жената — съобщи той. — В момента завиват на север. Сега е твой, Север.
	— Готови сме.
	— Юг, потегляй и заеми втората позиция.
	— Тръгвам веднага. Север, дръж ни в течение. Искаме да знаем кога да те сменим.
	— Ще го направя.
	— _Задръжте за момент!_ Има и втора кола… Това е линкълнът с двама федерални агенти на предните седалки, но не мога да кажа нищо за задните… А, вече мога. Отзад няма никой.
	— Това е охраната — ненужно поясни единият от двамата, седящи в колата на миля и половина по на север.
	— Дръжте се на голяма дистанция — посъветва ги мъжът на дървото. — Тези хора са много любопитни.
	— Не се безпокой.

	* * *

	Буикът стигна до пресечката и зави наляво; линкълн континенталът го следваше на няколкостотин ярда като огромен звяр, който охранява малкото си. И двете коли поеха на запад.
	В тъмната работилница на бензиностанцията хидравличният крик се задвижи със съскащ звук и още преди да се спусне, двигателят на колата мощно изрева. Шофьорът вдигна предавателя и се обади:
	— Юг, те поемат по маршрут „В“. Тръгни на запад по успоредния път и ги поеми шест мили по-надолу.
	— Насочвам се на запад по паралелния — чу се в отговор.
	— Побързай — допълни Север. — Защото те бързат.

	* * *

	Светлините на фаровете осветиха бялата ограда, която очертаваше границите на имението на Александър. Секунди по-късно отляво се появиха лъчите на прожекторите, осветяващи дърветата в огромния преден двор. Гората и каменната къща бяха зад тях. Както очакваше Хейвлок, на алеята нямаше паркирали автомобили; само някои прозорци светеха. Той намали ход и издърпа микрофона от отделението под таблото.
	— Ескорт, стигнахме — съобщи той, като натисна бутона за предаване. — Останете на пътя. Няма гости и искам човекът, с когото ще се видим, да мисли, че сме дошли сами.
	— Ами ако ви потрябваме? — запита някакъв глас.
	— Няма да се наложи.
	— Това не е достатъчно. Съжалявам, сър.
	— Добре тогава, ще ме чуете. Аз не съм притеснителен, ще стрелям един-два пъти.
	— Това звучи по-приемливо, но само ако сме край къщата.
	— Искам да останете тук, на пътя.
	— Съжалявам отново, сър. Ще оставим „Ейбрахам“ тук, но ще дойдем там, отвън и наблизо. Да сме подръка.
	Майкъл сви рамене и остави микрофона. Беше безполезно да спори. Изгаси фаровете и зави по входната алея, като изключи двигателя. Колата се плъзна безшумно по инерция и спря на трийсетина фута от входа. Той хвърли поглед на Джена:
	— Готова ли си?
	— Никога не съм се чувствала по-готова през живота си. Дори пред смъртта си. Той искаше и двете. — И тя скри снимките под палтото си. — Хайде.
	Слязоха от колата и изкачиха широките стъпала, които свършваха пред масивната дъбова врата. Хейвлок натисна звънеца и за пореден път усети колко непоносимо е очакването. Вратата се отвори и на прага застана униформената прислужница, която очевидно беше изненадана.
	— Добър вечер. Инид, доколкото си спомням?
	— Да, сър. Добър вечер. Не знаех, че мистър Александър очаква гости.
	— Ние сме стари приятели — обясни Майкъл, сложил ръката си върху тази на Джена, и двамата пристъпиха вътре. — Поканите са излишни. Това е част от правилата.
	— Никога не съм чувала това правило.
	— Е, то е относително ново. Мистър Александър на обичайното за този час място ли е? В библиотеката?
	— Да, сър. Ще му съобщя, че сте тук. Може ли отново да ми кажете името си, ако обичате?
	Неочаквано в големия входен хол се разнесе кухо отекващ глас:
	— Не е необходимо, Инид. — Беше отсеченият, пронизителен глас на Реймънд Александър, идващ откъм невидим говорител. — Освен това аз очаквах мистър Хейвлок.
	Майкъл огледа стените и стисна ръката на Джена по-силно.
	— Това поредното правило ли е, Реймънд? Да се убедиш, че гостът е онзи, който казва, че е?
	— И то е относително ново — отвърна гласът.
	Хейвлок и Джена минаха през елегантната дневна, запълнена с антики от най-далечните кътчета на земята, и стигнаха до украсената с дърворезба врата на библиотеката. Той я дръпна вляво и тя го разбра. Ръката му бръкна за ламата под сакото и той я задържа там, докато завърташе тежката месингова дръжка. Бутна вратата да се отвори и опря гръб в стената, готов да използва пистолета.
	— Наистина ли е необходимо това, Майкъл?
	Хейвлок бавно застана в рамката на вратата, докато приспособи зрението си към мекото индиректно осветление в библиотеката. Източниците бяха два: единият — настолна лампа с абажур с пискюли върху огромното бюро в дъното на стаята, вторият — лампион на пода над меко кожено кресло, който хвърляше светлината си основно върху безумно рошавата коса на Реймънд Александър. Старият боен кон седеше, без да помръдва, и бледите му подпухнали ръце стискаха чаша с бренди, опряна в халата от тъмночервено кадифе.
	— Влезте — каза той и се обърна към някакво устройство, което приличаше на обикновена кутия, поставена на масичката до него. Натисна един бутон и мониторът над главите им върху стената над вратата бавно угасна. — Мис Карас е симпатична жена. Направо прекрасна… Влезте, скъпа.
	Джена се появи на вратата и застана до Майкъл.
	— Вие сте чудовище — каза тя със спокоен глас.
	— Нещо много по-лошо.
	— Искахте да убиете и двама ни — продължи Джена. — Защо?
	— О, не него, никога не е ставало дума за него. Само не… _Михаил_. — Александър повдигна чашата до устните си и отпи. — Вашият живот… или смърт… никога не са били разглеждани по един или друг начин. Нещата бяха извън нашия контрол.
	— Бих могъл да те убия заради това — каза Хейвлок.
	— Повтарям. Извън нашия контрол. Откровено казано, ние смятахме, че тя ще се оттегли, ще се върне в Прага и, макар и след време, ще заживее нормално. Не разбираш ли, Майкъл, тя не беше важна. Само ти, ти единствен беше от значение. Ти трябваше да се оттеглиш, а ние знаехме, че те никога няма да те пуснат, защото беше изключително ценен. Затова трябваше да го направиш сам, трябваше сам да поискаш. Отвращението ти трябваше да е толкова дълбоко, толкова болезнено, че за теб да не остане друг изход. Така и стана. Ти се оттегли. Това беше необходимо.
	— Защото те познавах — каза Хейвлок. — Познавах човека, който водеше един болен, нищо неразбиращ приятел надолу по пътя на лудостта, превръщайки го в една гротескна фигура. Защото познавах човека, който причини всичко това на Антон Матиас. Познавах Парсифал.
	— Това име ли измислиха? Парсифал? Иронията не е лишена от известно изящество. _Този_ Парсифал не би могъл да лекува рани, той можеше само да ги разтваря по-широко. Навсякъде.
	— Затова си направил всичко това, нали? Знаел съм за тебе.
	Александър поклати глава и хилядите къдри в несресаната му коса се раздвижиха, а зелените очи под гъстите му извити вежди се притвориха за миг.
	— И аз не бях важен. Антон настояваше. Той непрестанно мислеше за тебе. Ти беше единственото, останало от разпадащата му се психика, от изчезващото му съзнание.
	— Но ти си знаел как да го направиш. Познавал си двоен руски агент, толкова високопоставен, че би могъл да стане един ден държавен секретар. И сигурно щеше да стане, ако не беше отишъл на онзи плаж в Коста Брава. Ти си знаел къде е, знаел си името му и ти си се свързал с него!
	— Ние нямахме нищо общо с Коста Брава! Аз научих за случилото се там едва след като поразпитах за тебе. Не можехме да разберем нищо, бяхме шокирани.
	— О, не и Матиас. Него нищо вече не е можело да го шокира.
	— И едва тогава разбрахме, че нещата са излезли извън нашия контрол.
	— Защо говориш в множествено число? Става дума само _за тебе_!
	Възрастният журналист отново застина за миг, стискайки чашата с двете си ръце. Той погледна Майкъл право в очите и каза:
	— Да. Аз знаех.
	— И ме изпрати на остров Пуул, като очакваше, че ще бъда убит, и вече мъртъв, щях да бъда виновен, защото съм мълчал.
	— _Не!_ — Александър отново поклати глава, този път енергично. — Никога не съм предполагал, че ще отидеш там, никога не съм допускал, че ще ти позволят да стигнеш дотам.
	— А онази изключително убедителна история за съпругата на офицера, с която си се запознал, и нещата, които уж ти била разказала? Лъжа от начало до край. Никой не е излизал в отпуск и никой не е напускал острова. Но аз ти повярвах и даже ти обещах, че ще опазя анонимността на твоя информатор. Обещах да опазя тебе! И не казах на никого, даже на Бредфорд.
	— Да, аз исках да те убедя, но не по този начин. Исках да тръгнеш нагоре по стълбицата, да използваш връзките си. Да се изправиш срещу тях и да ги накараш да ти кажат истината… И тогава, след като научиш _цялата_ истина, ти може би щеше да разбереш. И може би щеше да спреш развитието на нещата… Без моето участие.
	— Но как? Как, за Бога?
	— Мисля, че знам, Михаил — Джена докосна Майкъл и погледна седналия Александър. — Той неслучайно използваше множественото число. Този човек не е Парсифал. Може би негов слуга, но не самият Парсифал.
	— Истина ли е? — попита Хейвлок.
	— Налей си нещо и предложи на мис Карас някакво питие, Майкъл. Знаеш правилата. Ще ти разкажа една история.
	— Никакви питиета. Правилата ти вече не са валидни.
	— Поне седни и прибери този пистолет. Няма от какво да се страхуваш тук. От мен най-малко. Вече не.
	Хейвлок погледна Джена, кимна и двамата седнаха на съседни столове. Джена извади снимките изпод палтото и ги сложи в скута си. Майкъл пусна пистолета в джоба си.
	— Добре, продължавай — каза той рязко.
	— Преди много години — започна журналистът, загледан в чашата в ръцете си — Антон и аз извършихме престъпление. В нашето съзнание то беше много по-сериозно, отколкото всякакво евентуално наказание за него, а наказанието би трябвало да бъде максималното. Бяхме заблудени… „преметнати“ е безобидната дума, „измамени“ е малко по-точна, но най-правилната е „предадени“. Но фактът, че това е могло да се случи именно на нас — двама прагматични интелектуалци, за каквито се смятахме — беше трудно поносим. Но това се беше случило. — Александър доизпи брендито и остави чашата на масичката до него. След това скръсти пухкавите си деликатни ръце и продължи: — Дали заради приятелството ми с Матиас или поради положението ми в този град, каквото и да е то, но един човек ми се обади от Торонто, за да ми каже, че се е снабдил с фалшив паспорт и излита за Вашингтон. Той беше съветски гражданин, образован човек на възраст малко над шестдесетте и с относително високо положение в съветското правителство. Намерението му беше да избяга и той ме попита дали не бих могъл да го свържа с Ентъни Матиас. — Журналистът поспря, наведе се напред и се хвана за дръжките на креслото: — Нали знаеш, в онези дни едва ли не всеки знаеше, че Антон го очаква необикновено бъдеще и влиянието му нарастваше с всяка негова следваща статия, с всяко посещение във Вашингтон. Аз се съгласих да организирам срещата и тя се състоя в тази стая. — Александър се облегна назад в креслото и се вторачи в една точка на килима. — Този човек имаше необикновен поглед върху нещата отвътре, разполагаше с огромна информация за вътрешните проблеми на Съветите. Само месец по-късно вече работеше за Държавния департамент. Три години по-късно Матиас стана специален съветник на президента, а след още две — държавен секретар. Този човек от Русия, дошъл през Торонто, продължаваше да работи в Департамента и талантите му бяха толкова високо ценени, че вече обработваше строго секретна информация като директор на службата за Източния блок, която се занимаваше с разпитите на бегълци и анализа на донесенията оттам.
	— Кога разбрахте? — попита Хейвлок.
	Журналистът вдигна поглед и тихо отговори:
	— Преди четири години. Това стана отново в тази стая. Този бежанец поиска да се срещне с двама ни: заяви, че онова, което имал да ни каже, било спешно и че плановете ни за същата вечер трябвало да се променят… не било възможно никакво отлагане. Седна там, където сега седи мис Карас, и ни разказа истината. Призна, че е съветски агент и че непрекъснато е предавал особено поверителна информация в Москва през последните шест години. Но се било случило нещо и станало невъзможно повече да функционира в същата роля. Каза, че се чувствал стар и изхабен и не можел да издържа на напрежението. Искаше да изчезне.
	— А тъй като вие двамата с Антон — прагматичните интелектуалци — сте били отговорни за продължилата цели шест години инфилтрация, той е могъл да иска каквото си пожелае — каза с остър тон Майкъл. — Боже, опази великите мъже да бъдат опетнени.
	— От една страна, това, разбира се, имаше известно значение, но имаше и своето оправдание. Антон Матиас беше в зенита си, отдаден на преструктурирането на глобалната политика, беше на път да постигне сериозни споразумения и да доведе нещата до истинско разведряване, за да направи от света едно малко по-безопасно място за живот, отколкото преди него. Подобно разкритие би представлявало политическа катастрофа, би го унищожило и сложило край на доброто дело, с което се бе захванал. Сам аз изтъкнах този аргумент с всичката му сериозност.
	— О, убеден съм, че не са били необходими кой знае какви усилия, за да го убедиш — каза Хейвлок.
	— Все пак малко повече, отколкото си мислиш — отвърна Александър с нотка на гняв в гласа си. — Ти, изглежда, си забравил що за човек беше той.
	— По-скоро никога не съм знаел.
	— Споменахте „от една страна“ — прекъсна ги Джена. — А от друга?
	Журналистът прехвърли поглед върху Джена, преди да отговори.
	— Този човек беше получил заповед, която не можеше… не искаше да изпълни. Беше му казано да има готовност за серия шокиращи донесения от Източния блок, които трябваше да оформи по такъв начин, че да принуди Матиас да поиска морска блокада на Куба и едновременна заповед на президента за поставяне на въоръжените сили в състояние на бойна готовност.
	— Ядрена тревога?
	— Да, мис Карас. Едно повторение на ракетната криза от 62-ра година, но много по-провокативно по характер. Смайващите разкрития, които щяха да принудят Матиас на този ход, щяха да потвърдят „уликите“, получени от спътникови снимки, които да показват разположено из джунглите и по цялото южно крайбрежие на Куба нападателно ядрено оръжие, готово за предстояща атака.
	— С каква цел? — запита Джена.
	— Геополитически капан — отговори Майкъл. — Този, който се хване в него, е загубен.
	— Точно така — съгласи се Александър. — Антон изправя цялата военна мощ на Съединените щати на прага на войната, но в същия момент всички врати на Куба се отварят и се отправя покана към инспекционни екипи от цял свят да дойдат и се убедят сами. Нищо особено, но Антон Матиас трябва да изтърпи голямо унижение, проявил се пред света като истеричен паникьор, какъвто никога не е бил — и целият му брилянтен труд по преговорите да бъде сведен на нула. Както и оздравителният процес, свързан с тях.
	— Но този съветски агент — каза Джена озадачено — същият, който в продължение на шест години е изнасял тайни за Москва, поне е бил професионалист, ако не нещо друго, и е отказал. Обясни ли защо?
	— Доста сантиментално, както си помислих тогава. Той каза, че Антон Матиас бил прекалено ценен, за да бъде хвърлен на глутницата маниаци в Москва.
	— „Военная“ — обади се Хейвлок.
	— Въпросните шокиращи донесения се получиха и бяха игнорирани. Никаква криза не се разви от тях.
	— Щеше ли да ги приеме Матиас за автентични, ако не знаеше? — попита Майкъл.
	— Някой щеше да го принуди. Ако не бяха предупредени какво да очакват, ако не знаеха каква е стратегията, някои напълно искрени и загрижени мъже и жени на работа в този отдел щяха да се обезпокоят и поне един от тях сигурно би отишъл да разкаже каква е ситуацията на някого като мен. Антон се обади на съветския посланик и води с него дълъг разговор на четири очи. Някои хора загубиха работата си в Москва.
	— Отново са се върнали — намеси се Хейвлок.
	Журналистът примигна — той нито разбираше, нито се преструваше, че разбира какво му казва Майкъл. След това продължи:
	— Човекът, който ни измами, но който не можеше да извърши предателство спрямо някакъв свой вътрешен глас, изчезна. Антон направи това възможно. Той го снабди с документи за нова самоличност, даде му възможност да започне нов живот далече от онези, които биха го убили.
	— Но и той отново се върна — подсказа Майкъл.
	— Той изобщо не беше заминавал. Но да, в известен смисъл завърна се. Преди около година той ме посети без предупреждение, без предварително обаждане и каза, че трябвало да поговорим. Не в тази стая, той не искаше да говори тук и му бях благодарен за това. Помнех много добре онази нощ, когато ни разкри какво бяхме сторили. Беше късен следобед и ние тръгнахме на разходка по билото над долината — двама възрастни мъже, които бавно крачат, внимателно стъпват по земята, единият дълбоко изплашен, другият напрегнат, но любопитен… и по един странен начин, сякаш обладан от нечиста сила — Александър замълча за малко. — Бих искал малко бренди, не ми е никак лесно да говоря тези неща.
	— Аз не искам — заяви Майкъл.
	— Къде е? — попита Джена, стана и отиде при масичката, за да вземе чаша.
	— На медното барче — каза старецът и я погледна. — До стената, скъпа.
	— Продължавай — каза Майкъл с нетърпение в гласа. — Тя те чува, и двамата те чуваме.
	— Наистина искам. Имам нужда от малко бренди… Майкъл, не изглеждаш добре. Изморен си, не си избръснат и имаш сенки под очите. Трябва да се грижиш повече за себе си.
	— Ще си отбележа.
	Джена се върна от барчето.
	— Ето — тя подаде на Александър чашата и се върна на стола.
	Едва сега Хейвлок забеляза, че ръката на Реймънд трепери. Затова той държеше чашата с двете си ръце, здраво стискайки я, за да намали треперенето.
	— „… по един странен начин, сякаш обладан от нечиста сила“. Беше стигнал дотук — подкани го той.
	— Да, помня — Александър отпи и отново погледна Джена. — Благодаря ви.
	Тя кимна.
	— Моля ви, продължете.
	— Да, разбира се… Разхождахме се по билото — ние двамата старци през онзи късен следобед, когато изведнъж той се спря, обърна се към мен и ми каза: „Трябва да направиш както ти казвам, защото пред нас се разкрива възможност, каквато светът никога вече няма да има.“ Отговорих му, че нямам навика да се поддавам на подобни молби, без да знам какво точно се иска от мен. Каза, че това не било молба, а категорично изискване, а също и че ако откажа да го изпълня, той ще разкрие ролята, която двамата с Матиас сме играли в неговата шпионска дейност. Щял да ни разкрие и двамата и да ни унищожи. Това ме разтревожи — изплаших се най-вече за Антон, но се страхувах и за себе си, разбира се. Не бих могъл да излъжа.
	— Какво искаше от вас? — попита Хейвлок.
	— Трябваше да се превърна в един нов Бозуел и да отразя в списанията, на които сътруднича, постепенното влошаване на състоянието и окончателното рухване на един мъж, притежавал власт, която бе в състояние да тласне света в бездната, отворила се за него самия. Ролята на моя Самуел Джонсън се отреждаше на Матиас, а посланието ми до човечеството трябваше да съдържа отрезвяваща нотка: „Не бива да се допусне повторно подобно нещо; никога вече никой не бива да бъде издиган на такива висоти.“
	— „Ние направихме от него Бог, макар да не притежавахме небесата“ — спомни си Майкъл думите на Беркуист.
	— Добре казано — съгласи се журналистът и кимна. — Бих искал да е излязло изпод моето перо. Но както е казал Уайлд, вероятно ще го направя, ако ми се удаде възможността.
	— Значи онзи следобед — намеси се Джена — руснакът ви е казал какво става с Матиас?
	— Да. Беше се виждал с него и забелязал симптомите. Неочаквани тиради, последвани от необясними ридания, постоянни опити за самооправдание, престорена смиреност, използвана като претекст да се изтъкнат личните заслуги… нарастваща подозрителност по отношение на околните. И една напълно нормална фасада за пред обществеността. А с течение на времето — загуба на паметта, най-вече по отношение на провалите, която се превръща в необходимост да бъдат обвинени други за тези провали, ако някой се опита да съживи спомените… Аз сам видях всичко това и го описах. Започнах да пътувам до Шенандоа почти всяка седмица…
	— В неделните дни? — прекъсна го Хейвлок.
	— Да, неделите.
	— А Декер?
	— О, да, капитан Декер. Трябва да разберете, че човекът, когото наричате Парсифал, бе съумял да убеди Антон, който се чувстваше все по-зле, че цялата му политика, всичките му виждания ще намерят върховното си оправдание в абсолютната власт. Наричаха замисъла си „Ръководната цел“ и бяха намерили човека, който да им достави необходимото за неговата разработка.
	— За решаващата шахматна партия — прошепна Майкъл.
	— Да. Декер идваше по задния път и се срещаше с Матиас в едно бунгало, където той обичаше да се усамотява.
	— Заслонът — каза Хейвлок. — Където е използвал устройство за запис, активиращо се от човешки глас.
	— Да, безотказно — промълви Александър едва доловимо. — Никога не го подвеждаше. Дори по-късно, когато двамата с… Парсифал играеха своята страшна игра, още по-страшна от това, че единият от играчите беше Матиас. Страшна още и поради това, че Матиас щеше да се превърне във военен диктатор, страшна, защото той — гениалният дипломат, не виждаше целта на онзи, когото наричате Парсифал, но виждаше останалите, разговаряше с тях. С руските генерали и учени, които ги нямаше, с китайските военачалници и комисари от другата страна на земното кълбо. В тези мигове той ги _виждаше_, те _бяха_ там, при него. Това беше някаква терапия чрез самоиндуцирани психиатрични сеанси от най-разрушителен тип. И всеки следващ път той излизаше от нея по-зле, очите зад очилата с рогови рамки ставаха все по-разфокусирани. Сякаш се съвземаше след поемане на наркотик, но идваше в съзнание с все по-размътена глава. Болестта му се развиваше прогресивно, но той някак съумяваше да действа и в двата свои свята… Видях всичко това и го описах.
	— И в кой момент се сетиха за мен? — поинтересува се Хейвлок. — И защо точно за мен?
	— Ти беше там през цялото това време — твоите снимки бяха на бюрото му, там, в заслона. Имаше цял албум със снимки на двама ви, когато сте тръгнали на къмпинг из Западна Канада.
	— Бях забравил — каза Майкъл. — Това беше толкова отдавна. Тогава се дипломирах и Антон ми стана ръководител.
	— Бил е много повече от това. За него ти беше като син, какъвто той нямаше, разговаряше с него на родния му език, напомнял си му за едно друго място и едно друго време. — Александър вдигна глава и погледна Хейвлок с някакво дълбоко чувство. — Но ти най-вече беше синът, отказал да повярва, че неговите планове, неговите решения на световните проблеми са правилни. Той не можа да те убеди. Вътре в себе си чуваше твоя глас, който му казваше, че не е прав, и не можа да понесе това. Не можа да понесе някой да му казва, че греши, най-вече, че това си именно ти.
	— Наистина не е бил прав. И е знаел, че бих му го казал.
	— Очите му често се спираха върху твоите снимки и изведнъж започваше да приказва с тебе, да се измъчва от твоите аргументи, от гнева ти. Наистина го беше страх от тебе и… работата замираше.
	— Значи трябваше да бъда отстранен от кръга на близките му.
	— Да, трябваше да престанеш да оценяваш действията му, струва ми се. Беше част от заобикалящата го всекидневна реалност в Държавния департамент. Трябваше да бъдеш изваден от тази реалност, защото това започваше да го измъчва — той не можеше повече да понася твоята намеса. Трябваше да си отидеш и за него това стана единственият вариант.
	— И Парсифал знаеше как да го постигне — допълни с горчивина в гласа Майкъл. — Познавал е агента къртица в Департамента. Свързал се е с него и му е казал какво да направи.
	— Нямам никакво участие в това. Знаех, че планират да го направят, но не знаех как… Ти беше споменал пред Антон за мис Карас. За чувствата ти към нея, за това как след дълги години вътрешни терзания — започнали още от детството ти — си на път да изплуваш. Заедно с нея. Беше му разкрил колко важно е за теб да излезеш от системата. И че си взел решение за това.
	— Вие сте допускали, че аз бих могъл да стана нов човек _без_ нея? Защо?
	— Защото Парсифал е имал опит в тези работи — поясни Джена. Тя избра една от снимките и я подаде на Майкъл. — Клиничен психолог, работещ за КГБ. Човек на име Алексей Калязин — лицето, което ти се стори познато.
	— Но аз не го познавам! — извика Хейвлок, стана от стола и се обърна към Реймънд Александър. — Кой е този човек?
	— Не искай от мен да ти кажа името — прошепна журналистът, като поклати глава и се сви в креслото. — Не ме питай. Не искам да бъда замесван.
	— Дявол да те вземе, та ти вече си дълбоко замесен! — изкрещя Майкъл и хвърли снимката на коленете на Александър. — Ти си _Бозуел_!… Почакай малко! — Майкъл погледна Джена и продължи: — Този човек е избягал оттам. Дори да забравим, че е бил шпионин, той е _избягал_ оттам. И е трябвало да фигурира в някакви списъци!
	— Всички следи от бягството на Алексей Калязин бяха заличени — каза тихо Александър. — Всички препратки в архивите бяха премахнати и този човек просто изчезна.
	— Естествено. За да не може титанът на мисълта да бъде очернен! — Хейвлок се приближи до стола на Александър, хвана го за реверите на халата и със сила го изправи. — _Кой е той? Кажи ми!_
	— Погледни снимката. — Александър се тресеше. — Погледни я добре. Махни част от косата, както и от веждите. Постави бръчки по лицето, около очите… представи си малка прошарена брадичка.
	Майкъл сграбчи фотографията и впи поглед в нея.
	— Зелиенски… _Леон Зелиенски_!
	— Мислех, че ще се досетиш, че ще разбереш. Без моята помощ. Решаващата шахматна партия… най-добрият шахматист, когото Антон някога е познавал.
	— Но той не е руснак, той е поляк! Пенсиониран професор по история от Бъркли… дошъл преди много години тук от Варшавския университет!
	— Нова самоличност, нов живот, нови документи и празноти за местата, където е пребивавал. Живеещ на тихо място, на две мили от вилата на Матиас. Антон винаги знаеше къде се намира този човек.
	Хейвлок притисна слепоочията си, за да притъпи острата болка в главата си.
	— Ти, ти… и Зелиенски. Двама _смахнати старци_! Знаете ли какво сте направили?
	— Всичко излезе от контрол. _Всичко_.
	— Та ти _никога_ не си имал контрол над нещата! В мига, в който Зелиенски се е свързал с агента, ти просто си загубил! Ние, всички ние, загубихме! Не можа ли да прозреш какво всъщност става? Наистина ли си мислеше, че нещата ще свършат с проклетото ти _послание_ към човечеството? Не се ли опита да го _спреш_? Ти си знаел, че Матиас е на остров Пуул… Как разбра?
	— Имам информатор. Един от лекарите… той е изплашен.
	— Тогава си знаел, че е освидетелстван като луд! Как можа да оставиш това да продължава?
	— Ти сам го каза току-що. Не съумях да го спра. Той не искаше да ме чуе… и сега не иска. _Не мога да го спра!_ Той е луд точно както Антон! Страда от комплекса на Христос — неговата светлина е единствената, неговият път е най-верният.
	— И ти си изтъргувал репутацията си на журналист, а той е получил каквото му е трябвало! От какво тесто, по дяволите, си замесен?
	— Остави ми поне нещо, Майкъл. Той ми беше вързал ръцете. Зелиенски ми каза, че ако разкажа на някого, ако някой го арестува, той няма да може да спази уговорката да се обажда по телефона, което прави всеки ден от различни телефонни кабини, и тогава онези споразумения — подписани саморъчно от Матиас — ще заминат за Москва и Пекин.
	Хейвлок гледаше неспокойните зелени очи на възрастния журналист, после свали поглед върху подпухналите ръце, стиснали дръжките на креслото.
	— Не, Реймънд, ти казваш само част от истината. Другата част е, че не можеш да приемеш, че може да бъдеш разобличен, че може да се разбере каква огромна грешка си направил. Ти си същият като Антон — изплашен от истината за своите грешки. Слепият, но всезнаещ Тирезий, който вижда онова, което другите не виждат — и този мит е трябвало да остане жив на всяка цена.
	— _Погледни ме!_ — внезапно извика Александър, разтреперан. — Аз живях с това — аз минах през всичко това — в продължение на цяла година! А ти какво би направил?
	— Господ да ми е на помощ, не знам. Само се надявам, че щях да постъпя по-правилно от теб… но не знам. Налей си повече бренди, Реймънд. Поддържай мита за себе си, продължавай да си казваш отново и отново, че си непогрешим. Може да ти помогне. Освен това няма да промени нищо. Можеш отново да се появиш пред хората с усмивка на надутото си лице. Хайде, излез. — Майкъл се обърна към Джена: — Да се махаме оттук. Чака ни дълъг път.

	* * *

	— Юг до Север, обади се.
	— Тук е Север. Какво има?
	— Намери телефон и се обади на Виктор. Има раздвижване. Нашите хора бързо напуснаха къщата и разговаряха с охраната, която ги чакаше в имението. Преди секунди и двете коли излетяха оттук, в посока запад, натискайки газта до ламарината.
	— Да не ги изгубиш!
	— Не е възможно. Охраната беше оставила линкълна си на пътя и ние им поставихме предавател под капака на двигателя. Дори земетресение няма да го свали оттам. Можем да ги открием в радиус от двайсет мили с точност до десет ярда. Държим ги в ръцете си.


	39

	Нощното небе беше странно разделено на две — ясна лунна светлина отзад и надвиснал тъмен покрив отпред. Двете коли се носеха по провинциалните пътища.
	— Сега вече няма правила — обади се Майкъл. — Този учебник още не е написан.
	— Това, което наистина знаеш, е, че този човек е склонен към промени. Бил е изпратен тук с една цел, но това не му е попречило да мине на другата страна.
	— А дали просто не се е препънал? Според Александър Зелиенски-Калязин му е казал, че се чувствал стар и изхабен и не можел да издържа на напрежението. Може да се е отказал и да е потърсил убежище.
	— До момента, в който е решил да се посвети на нещо друго и е поел едно ново, съвсем друго бреме — подсказа Джена. — Доста тежко бреме за човек на неговата възраст, доколкото си представям. Той май е над седемдесетте, нали?
	— Нататък, мисля.
	— Постави се на неговото място: краят може и да не е предстоящ, но се задава. И докато смирено вървиш към него, изведнъж откриваш необикновено решение, от което по твое мнение светът отчаяно се нуждае — един урок, който заслужава да му се даде. Как ще постъпиш?
	Хейвлок я погледна за миг.
	— Това е, което ме плаши. В какъв случай някой взема решение да напусне центъра? Как да го накарам да направи някакъв ход?
	— Бих искала да мога да ти отговоря. — Джена вдигна поглед към предното стъкло; по него имаше ситни капки вода. — Май заваля — отбеляза тя.
	— Освен ако има друго решение — продължи Майкъл с тих глас и включи чистачките. — Да се смени единият урок с друг.
	— Какво?
	— Не съм сигурен, не знам. Нали е ясно, че оттук нататък няма правила. — Хейвлок се пресегна към микрофона и го издърпа до устните си: — Охрана, следвате ли ме?
	— На около четиристотин фута, „Пети стерилен“.
	— Забавете и останете поне на миля и половина. Вече наближихме, а за всички хора е ясно, че вашата кола е правителствена. Не искам дори и намек за връзка между нас. Ако човекът, при когото отивам, дори само заподозре за вас… по-добре да не мислим за последиците!
	— Дистанцията, която предлагате, не ни допада — чу се глас.
	— Съжалявам, но това е заповед. Дръжте се надалече. Знаете къде отиваме, затова просто поемете по планинския път, който ви описах. Сенека или как там се казваше. Изкачете се по него на половин миля. Ние ще бъдем там.
	— Имате ли нещо против да повторите заповедта, сър?
	Майкъл го стори.
	— Сега ясно ли е?
	— Да, „Пети стерилен“. Но освен това е и записано.

	* * *

	Върху прашната кола се изля порой, който изми прахта и калта по нея. Шофьорът навлезе в дълъг завой, когато светна червеният индикатор на панела на мощния предавател.
	— Ние сме на друга честота — обади се мъжът до шофьора и взе микрофона. След това натисна бутона за разговор.
	— Юг?
	— Да, ние сме.
	— Обажда се Виктор. Наближавам Уорънтън на 56-а. Къде се намирате?
	Човекът с микрофона разгледа картата на коленете си с помощта на фенерче.
	— Север е на 17-а в посока Маршал. Можеш да го прехванеш в Уорънтън.
	— Как са нещата?
	— Нормално. Смятаме, че когато пристигнат в Маршал, или ще продължат на север по 17-а, или ще се насочат на запад по „Фронт Роял“. От завоите тук ти настръхва косата; навлизаме в планините.
	— Покрили сме и двата пътя за нагоре. Искам да знам кой от двата ще изберат, както и дистанцията между „Пети стерилен“ и охраната му. Използвайте този канал. Ще ви настигна след десет-петнайсет минути.
	— По кой вариант ще действаме?
	— По моя.

	* * *

	Русият мъж, който седеше пред волана на новия „Блу Ридж Дайнър“, се отпусна на мястото си с микрофон в ръка и поглед, прикован в пътя. Натисна бутона.
	— На какво разстояние е линкълнът? — попита глас от говорителя.
	— Още не се е появил.
	— Сигурен ли си?
	— Не видях светлини от фарове, а всеки глупак, който се е довлякъл дотук в тази каша, няма да кара без фарове.
	— Това не е нормално. Ще се обадя пак след малко.
	— Оборудването си е твое.
	Русият отпусна микрофона и се пресегна за цигарите на задната седалка. Изтръска една от пакета, поднесе я до устата си и щракна запалката. Бяха изминали трийсет секунди, а линкълн континенталът все още не се появяваше, всъщност отпред не се виждаше нищо, освен плътната стена на дъжда. Четиридесет и пет секунди. Нищо. Когато мина минута, от говорителя се разнесе глас, придружен с пращене.
	— Фронт Роял, къде си сега?
	— Още съм тук и чакам. Каза, че ще се обадиш пак, не помниш ли?
	— Мина ли охраната?
	— Не. Ако беше минала, щях да ти се обадя, приятел… Почакай. Задръж така. Май са нашите хора. — Откъм завоя се появи сноп светлина и само след секунди една дълга, тъмна кола с рев профуча покрай тях в пороя. — Току-що ни задмина, момко. Потеглям и аз. — Русият се изправи в седалката и плавно изкара колата на пътя.
	— Ще се обадя пак — обеща гласът.
	— Започваш да се повтаряш, приятелю — промърмори русият и натисна педала на газта. Постепенно набра скорост, внимателно наблюдавайки пътя пред себе си, и след малко зърна червените габарити на линкълна в дъжда. Пое дъх с облекчение.
	— Фронт Роял? — разнесе се пак гласът в говорителя.
	— Тук съм, скъпа.
	— Прехвърли се на 1720 мегахерца за специални инструкции.
	— Прехвърлям се в момента. — Русият се пресегна и натисна метален бутон; в тясното прозорче над потенциометрите на предавателя светна цифрова индикация. — Тук е Фронт Роял.
	— Тук е онзи, когото не познаваш, Фронт Роял.
	— Приятно ми е да не се запознаем, приятелю.
	— Колко ти плащат за тази нощ? — попита новият глас.
	— Тъй като ти си човекът, когото не познавам, мисля, че би трябвало да знаеш.
	— Добър ли си?
	— Много. Добри ли са парите ти?
	— Нали ти е платено?
	— Не и за това, което ще поискаш сега.
	— Усещаш нещата.
	— Ти не се и опитваш да ги прикриеш.
	— Става дума за големия ни приятел, който е пред тебе. Той знае къде отива малкото му братче, съгласен ли си?
	— Сигурно е така. Дистанцията между тях е много голяма за нощ като тази.
	— Мислиш ли, че би могъл да се вклиниш помежду им?
	— Мога да го направя. И после какво?
	— После ще си получиш премията.
	— За какво?
	— Малкият все трябва да спре някъде. Когато го направи, не искам около него да се навърта и големият му брат.
	— Говориш за доста голяма премия, мистър Никой. Колата, за която говориш, е „Ейбрахам“.
	— Шест цифри — обеща гласът. — Един безразсъден шофьор. Безразсъден и много точен.

	* * *

	Артър Пиърс кимна към прозореца и дъжда, когато подмина старата кола на четвъртата миля по пътя „Фронт Роял“. Взе микрофона и се обади на честота 1720 мегахерца:
	— Добре, Юг, ето какво ще правим оттук нататък. Ти оставаш с мен, всички останали са свободни. Благодаря ви за всичко, ще се чуем пак.
	— Ами Север? Те са в движение в момента.
	— Ще се върнат при моряка. Сега вече е техен; нека сами преценят. Рано или късно — довечера, утре или вдругиден, ще му разрешат да излезе. Когато това стане, искам да бъде премахнат. Повече не желаем да чуваме гласа му.

	* * *

	Хейвлок спря колата, свали прозореца и надникна в дъжда, за да разчете табелката, закована на дървото, макар да беше сигурен, че се намира, където трябва. Надписът гласеше:

	СЕНЕКА НОТЧ*
	[* Проход, пролом, дефиле, клисура (ам.). — Бел.прев.]
	НЯМА ИЗХОД

	Два пъти беше докарвал тук с колата Леон Зелиенски: първият път един следобед, когато колата му отказа да запали, и вторият — няколко години по-късно, в една нощ като тази, когато Матиас бе изказал опасение, че Леон може да затъне в калта. Зелиенски не затъна, но Майкъл успя и затова получи удоволствието да направи дълга, мокра разходка пеша до вилата на Антон. Помнеше добре пътищата.
	Тогава беше откарал Леон Зелиенски у дома, сега идваше да прибере Алексей Калязин. Парсифал.
	— Започваме — каза Хейвлок и зави по чакълестия път, по който се виждаха остатъци от отдавна разбит асфалт. — Ако се държим в средата, трябва да успеем.
	— Дръж се в средата — съгласи се Джена.
	Колата започна да подскача и поднася по тесния път; около тях имаше само подгизнала тъмнина, гумите свистяха, по ламарините тропаха малки камъчета. Кошмарното пътуване с нищо не спомагаше да се отпуснат или да се настроят за тежък разговор. Майкъл се държа брутално с Реймънд Александър, като знаеше, че е прав, макар и само отчасти. Започна да разбира другата страна на страха, обхванал журналиста — страх, който го бе докарал до границата на истерията. Заплахата на Зелиенски беше ясна и ужасяваща: ако Александър издаде руснака или опита да се намеси, по какъвто и да е начин, Зелиенски нямаше да може да направи ежедневното си телефонно обаждане — всеки път от различна кабина. Мълчанието му щеше да бъде сигнал за някого да изпрати ядрените споразумения в Москва и Пекин.
	Не можеше и да се използват химически средства, за да бъде принуден Зелиенски да разкрие номера, на който се обаждаше, защото при човек на неговата възраст рискът би бил твърде голям. Сърцето му би се пръснало дори от един кубически сантиметър свръхдоза и номерът щеше да е загубен завинаги. Оставаха само думите. Но с какви думи можеше да бъде убеден един човек да спаси света, ако той държи в ръцете си средството за неговото унищожение? Подобен мозък няма общи точки с логиката, той е обсебен от изопачената картина, която си е създал.
	Отдясно на тях се появи малка иззидана от камък къща — по-скоро бунгало — с квадратна форма. Тесен път се спускаше по остър наклон и свършваше на разчистено място под навес, където беше паркирана безлична кола. През единствен огромен прозорец, малко изненадващ за скромното жилище, падаше сноп светлина.
	Хейвлок изгаси фаровете и се обърна към Джена:
	— Всичко е започнало тук. В главата на човека, който живее ето там. Всичко. От Коста Брава до остров Пуул, от Кол де Мулине до „Пети стерилен“ — началото на цялата тази история е тук.
	— Ще можем ли да й сложим край тук, Михаил?
	— Ще трябва да опитаме. Да вървим.
	Те слязоха от колата и тръгнаха под дъжда през калта на пътя, усещайки ручейчета вода около глезените си. Стигнаха до паркираната кола; зад нея, под навеса, видяха врата с едно-единствено стъпало пред прага. Хейвлок се насочи към вратата, погледна Джена и почука.
	След малко вратата се отвори и в рамката се появи слаб, попрегърбен човек с рядка коса и малка сива брадичка. Като видя Хейвлок, очите му се разшириха, устните му се разтвориха и затрепериха.
	— _Михаил_ — прошепна човекът.
	— Здравей, Леон. Нося ти поздрави от Антон.

	* * *

	Русият мъж също забеляза табелката. За него имаха значение само думите „НЯМА ИЗХОД“. Останалото не го интересуваше. Без да пали фаровете, той направи маневра на няколкостотин фута по-надолу по подгизналия път и спря плътно вдясно, без да гаси двигателя. Отново включи фаровете и бръкна под палтото си, за да извади големия автоматик с навит върху цевта заглушител. Беше разбрал добре инструкциите на мистър Никой — те бяха ясно изложени. Линкълнът трябваше да се появи всеки миг.
	И в същия миг го видя. На двеста ярда в началото на пътя, там, където се отклоняваше от магистралата. Русият освободи спирачката и потегли на зигзаг — по онзи характерен само за пияните шофьори начин. Лимузината намали скорост и отби предпазливо максимално вдясно. В същия миг русият ускори, лъкатушейки още по-непредпазливо. Клаксонът на лимузината раздра ромона на дъжда. Когато се доближи на трийсет фута, русият натисна педала на газта, леко отклони надясно и рязко навъртя волана наляво. Разнесе се трясък и предницата на колата се заби в лявата задна врата на линкълна. Колата на русия поднесе и се стовари странично до цялата дължина на другата кола, затискайки вратата на шофьора й.
	— Дявол да ви вземе, кучи синове такива! — изкрещя русият през сваления прозорец, като провлачваше думите и клатеше глава. — Боже господи, целият съм в кръв! Коремът ми!
	Двамата мъже в лимузината се хвърлиха към вратите от другата страна. Когато, тичайки, пристигнаха в заслепяващата светлина на фаровете, русият се подаде през прозореца и стреля само два пъти. Абсолютно точно.

	* * *

	— Леон ли да те наричам или Алексей?
	— Не мога да повярвам на това, което ми казваш! — извика старият руснак, седнал пред камината, приковал погледа на сълзливите си примигващи очи върху Хейвлок. — Процесът беше дегенеративен, необратим. Нямаше никаква надежда.
	— Малко хора притежават мозък и воля като тези на Антон. Никой не може да каже дали той някога ще се възстанови напълно, но състоянието му значително се подобри. Лекарствата и електротерапията помогнаха и сега той отново разбира какво става около него. И е ужасен от онова, което е направил — Хейвлок седна на стола пред Зелиенски-Калязин. Джена остана права до вратата, която водеше към малката кухня.
	— Но такова нещо никога по-рано не се е случвало!
	— Също така никога не е имало такъв като Матиас. Пожела да ме види, изпратиха ме на остров Пуул и той ми разказа всичко. Само на мен.
	— Остров Пуул?
	— Там го бяха изпратили на лечение. Та, Леон или Алексей, стари приятелю?
	Калязин поклати глава:
	— Не Леон, никога не е имало Леон. Само Алексей.
	— Е, ти имаше добри години като Леон Зелиенски.
	— Убежище, прието под натиска на обстоятелствата, Михаил. Аз съм руснак и нищо друго. Просто убежище.
	Хейвлок и Джена се спогледаха; той видя в погледа й, че тя одобрява — беше направо възхитена — подхода, който той неочаквано бе възприел.
	— Ти сам дойде при нас… Алексей.
	— Не съм идвал при вас. Избягах от другите. От хората, които искаха да покварят душата на моята родина, които прекрачиха границата на нашите убеждения, които убиваха без нужда, безпричинно, стремейки се към властта заради самата власт. Аз вярвам в нашата система, Михаил, не във вашата. Но не и те; те щяха да превърнат думите в оръжия и тогава никога нямаше да се разбере кой е бил правият. Защото всички щяхме да изчезнем.
	— Чакали — повтори Хейвлок чутото само преди няколко часа — фанатици, които в мислите си маршируват с Третия райх. Които вярват не че времето е на тяхна страна, а бомбите.
	— Достатъчно.
	— „Военная“.
	Калязин рязко вдигна глава.
	— Никога не съм казвал на Матиас това.
	— И аз. Но бях на оперативна работа шестнайсет години. Предполагам, не се заблуждаваш, че не съм чувал за ВКР?
	— Тези хора не говорят от името на Русия, от името на _нашата_ Русия!… С Антон сме спорили до зори. Той не можеше да разбере и как би могъл да разбере с неговото минало на умен и уважаван човек, с парите си и отрупаната маса? Тук никой от вас не би могъл, с изключение на негрите може би. Ние не притежавахме нищо и ни бе казано да не очакваме нищо, поне не в този свят. Книги, училища, образование — тези неща не бяха за нас, за милионите наши хора. Бяхме просто работен добитък, използван, докато е необходим от нашите „господари“… по волята на Бога… дядо ми е бил обесен за кражба на дивеч от княза. Кражба на _дивеч_! Но всичко това се промени, промени се от милионите като нас, поведени от пророци, които нямаха нужда от бог, допуснал да съществува такова нещо като човешки добитък. — По тънките бледи устни на Калязин плъзна странна усмивка. — Нарекоха ни атеистични комунисти. А какви искаха да бъдем? Ние знаехме как са организирани нещата в лоното на _Светата църква_! Един Бог, който заплашва с вечни мъчения, ако някой надигне глас срещу ада, в който живеехме, не може да бъде Бог на девет десети от човечеството. Той може и трябва да бъде сменен, трябва да бъде освободен поради некомпетентност и непредизвикана с нищо пристрастност.
	— Подобен аргумент трудно би могъл да се отнесе само до предреволюционна Русия — възрази Майкъл.
	— Определено не, но ситуацията е симптоматична… а и се отнася до нас! Затова един ден вие ще загубите. Не през това десетилетие или следващото, може би не в продължение на дълги години, но ще загубите. Твърде много маси по света са празни, твърде много хора са с подути от глад кореми, а на вас твърде малко ви пука.
	— Ако това се окаже истина, тогава ние заслужаваме да загубим. Но аз не мисля, че е истина. — Хейвлок се наклони напред, подпрял лакти на коленете си, и погледна директно в очите стария руснак: — Оказва се, че ти получаваш убежище, но не даваш нищо в замяна, правилно ли разбирам?
	— Не съм издавал тайните на моята държава, нито Антон си е позволявал да ме моли повторно. Мисля, че по негово мнение работата, която вършех — която и ти вършеше, преди да се оттеглиш — беше по същество безсмислена. Решенията, които вземахме, не струваха кой знае колко; онова, което бяхме постигнали, не се използваше в разговорите на най-високо ниво. Аз обаче ви дарих с нещо, което беше от полза и за двете страни, а също и за света. Дадох ви Антон Матиас. Аз бях този, който го спаси от кубинския капан, който можеше да го провали. И го направих, защото вярвах в него, а не в лудия, иззел прекалено много власт от правителството.
	— Да, той ми разказа. Спомена, че е щял да бъде унищожен, а с влиянието му да бъде свършено… Именно заради това — поради вярата ти в него — той ме накара да дойда и да разговаряме. Това нещо трябва да спре, Леон… извинявай — Алексей. Той знае мотивите ти да го направиш, но сега това трябва да _спре_.
	Калязин отклони погледа си към Джена.
	— Къде е омразата в очите ви? Не може да я няма.
	— Не мога да ви излъжа, тя е в мислите ми, но в момента се опитвам да ви разбера.
	— Трябваше да го направим, просто нямаше друг начин. Антон трябваше да бъде освободен от духа на Михаил. Той трябваше да научи, че Михаил е настрана от правителството, че има други интереси, че се вълнува от други неща. Той се страхуваше, че неговият… неговият син ще научи за това с какво се занимава и ще дойде, за да го спре. — Калязин се обърна към Хейвлок: — Той просто не можеше да те извади от мислите си.
	— А одобри ли начина, по който ти постъпи? — поинтересува се Майкъл.
	— Бих казал, че извърна поглед. Част от него изпитваше отвращение, но друга част страстно желаеше да оцелее. По онова време състоянието му бързо се влошаваше и остатъците от разум в него просто изпитваха крещяща нужда да бъдат оставени на мира, на каквато и да е цена. Тази цена беше мис Карас.
	— И никога не те е питал как точно си го направил? Как си се свързал с Москва, за да ти осигури онова, от което е имал нужда?
	— Никога. Това също беше част от цената. Но имай предвид, че светът, в който ти и аз живеем, никак не го интересуваше. И изведнъж настана хаос…
	— Нещата излязоха извън контрол…? — подсказа Джена.
	— Да. Нещата, които дочухме, бяха толкова невероятни, толкова ужасни. Жена, убита на плажа…
	— А вие какво очаквахте? — попита Хейвлок, като безуспешно опитваше да се овладее. _Двама… не, трима смахнати старци_.
	— Не това. Ние не бяхме убийци. Антон беше наредил тя да бъде върната в Прага, да остане под наблюдение, да бъдат наблюдавани и хората, с които се среща, и така в крайна сметка да бъде доказана невинността й.
	— Тази негова заповед е била променена.
	— Но той не можеше да направи нищо. Ти беше изчезнал и накрая той напълно полудя.
	— Изчезнал? Аз ли съм бил изчезнал?
	— Така му казаха. И когато научи, той съвсем рухна. Помисли, че е убил и тебе. Не можа да издържи на този последен удар.
	— Откъде знаеш това? — настоя Майкъл.
	Калязин примигна с навлажнените си очи.
	— С нас имаше още един. Той е научил от някакъв негов информатор — лекар.
	— Реймънд Александър — поясни Хейвлок.
	— Значи Антон ти е казал?
	— Бозуел.
	— Да, нашият Бозуел.
	— Ти спомена името му, когато ти се обадих от Европа.
	— Бях изплашен. Мислех, че може да говориш с някого, когото си виждал у дома на Антон… Той често ходеше там. Исках да ти предложа едно съвсем естествено обяснение за неговите посещения и да те накарам да се държиш настрана от него.
	— Защо?
	— Защото Александър Велики се бе превърнал в Александър Болни. Нямаше те и затова не знаеш. Той вече пише много рядко. Пие по цял ден и по-голямата част от нощта — не може да издържа на напрежението. За щастие читателите отдават това на смъртта на съпругата му.
	— Матиас ми каза, че и ти си имал съпруга — каза Майкъл, чието остро ухо беше доловило нещо в гласа на Калязин. — В Калифорния. Когато починала, той те убедил да се преселиш в Шенандоа.
	— Имах съпруга, Михаил. В Москва. Убиха я войниците на Сталин. Един човек, излязъл от редиците на „Военная“, един човек, за чието унищожаване и аз помогнах.
	— Съжалявам.
	Някъде нещо изтрополи. Джена се сепна.
	— О, няма нищо — обади се Калязин. — Залоствам старата врата във ветровити нощи с един дървен клин. Когато ви видях, забравих за него. — Старецът се облегна и обхвана лицето си с тънките си жилести ръце. — Трябва да ми кажеш съвсем точно, Михаил, и трябва да ми дадеш време да помисля. Затова не ти отговорих преди малко.
	— Относно Антон?
	— Да. Той наистина ли знае защо съм постъпил така? Защо го измъчвах през онези ужасни нощи? Използвах авто и външна сугестия, повдигах самочувствието му, докато не започнеше да работи като гения, какъвто си беше, дебатирайки с хора, които не присъстваха. Наистина ли разбира?
	— Да, разбира — отвърна Хейвлок, усещайки огромна тежест в главата си. Беше много близо до целта, но дори един грешен отговор щеше да бъде достатъчен на този Парсифал отново да млъкне. Александър се оказа прав: Калязин страдаше от Христовия комплекс. Зад меките думи на стария руснак се криеше целеустременост, изкована от стомана. — Вече нито един човек — каза Майкъл — не бива да получава толкова много власт и да бъде подлаган на подобно напрежение. Той те моли, умолява те, въз основа на всички ваши разговори, преди да заболее, да ми предадеш онези невероятни споразумения, създадени от двама ви, както и всички съществуващи копия от тях. Нека да ги изгоря.
	— Значи наистина разбира, но достатъчно ли е това? Разбраха ли те урока?
	— Кои?
	— Хората, които дават цялата тази власт, които разрешават канонизирането на бъдещи светци и които изведнъж установяват, че техните герои са обикновени смъртни, прекършени от раздутото си его и изискванията към тях.
	— Те са ужасени. Какво повече искаш?
	— Искам да разберат какво са направили, искам да разберат, че в света може да пламне война, благодарение, макар и само на един гениален мислител, попаднал във водовъртежа на непоносимата отговорност. Лудостта е заразителна и не може да спре само с провала на един прекършен светец.
	— Те разбират това. И което е по-важното, разбира го и човекът, който разполага с най-много власт. Той лично ми каза, че са създали император, бог, без да имат право на това. Издигнали са го прекалено високо и той бил заслепен.
	— И Икар паднал в морето — каза Калязин. — Беркуист е свестен, може да е твърд, но е свестен човек. Работата, с която се занимава, е непосилна, но той се справя с нея по-добре от останалите.
	— Няма друг, който бих предпочел да видя на неговото място сега.
	— Склонен съм да се съглася.
	— А ти го съсипваш, буквално го убиваш — допълни Хейвлок. — Защо не се откажеш? Освободи го. Урокът беше даден и няма да бъде забравен. Дай му възможност да се върне към непосилната си работа и да направи каквото може.
	Калязин погледна жаравата в камината.
	— Двайсет и седем страници. Толкова има във всеки документ. Аз сам ги напечатах, използвайки структурата, възприета от Бисмарк за договорите относно Шлезвиг-Холщайн. Това страшно допадна на Антон… Парите никога не са ме интересували, надявам се, това им е станало ясно?
	— Те знаят това. Той го знае.
	— Важен беше урокът.
	— Да.
	Старецът отново погледна Майкъл.
	— Няма други копия, освен онова, което изпратих на президента Беркуист в плик на Държавния департамент, взет от офиса на Матиас с надпис _„Поверително“_ на него. Естествено, беше предназначен само за него.
	Хейвлок се напрегна, спомняйки си думите на Реймънд Александър, който беше споменал, че Калязин му бил вързал ръцете, заплашвайки, че ако не се обади по телефона, документите ще заминат за Москва и Пекин. Което означаваше, че би трябвало да има четири екземпляра, а не само два.
	— Наистина ли няма други копия, Алексей?
	— Мисля си — обади се ненадейно Джена и неуверено пристъпи към възрастния руснак — че вашият Бозуел — Реймънд Александър — е настоявал за свое копие. В крайна сметка съдържанието на тези документи е сърцевината на неговите материали.
	— О, то е сърцевината на неговия страх, скъпа. Аз го държа в ръцете си, защото го заплаших, че ако разкрие нещо пред някой, копия от документите ще стигнат до вашите врагове. Но никога не съм имал подобно намерение, по-скоро точно обратното — това би било последното, което бих направил. Защото подобен ход би предизвикал точно онзи катаклизъм, който се моля да ни се размине.
	— Молиш ли се, Алексей?
	— Не на някой бог, който ти познаваш, Михаил. Моля се единствено пред колективната съвест. А не в светата църква пред предубедения Всемогъщ.
	— Мога ли да получа документите?
	Калязин кимна.
	— Да — каза той. — Но не в смисъла на притежаване. Ще ги изгорим заедно.
	— Защо?
	— Знаеш много добре причината, ние имаме еднакви професии. За да не могат никога да бъдат сигурни онези, помогнали на Матиас да се изкачи толкова високо, че слънцето да го заслепи. Да се питат: Старецът излъга ли ни? Правил съм го преди. Защо да не го направя и сега? И освен това има ли останали копия?
	— Има ли?
	— Не, но те не могат да бъдат сигурни. — Калязин с мъка се надигна от стола, изправи се и пое дълбоко въздух, стъпвайки по-здраво на пода. — Ела с мен, Михаил. Зарових ги в гората край пътеката за клисурата. Минавам покрай мястото всеки ден: на седемдесет и три стъпки от един кучешки дрян — единствения в гробището на Сенека. Питам се как ли е попаднал там… Ела, нека свършим с това. Ще се наложи да копаем в дъжда и ще подгизнем, но ще се върнем с оръжието на Армагедон. Може би мис Карас ще ни приготви чай. А също и чаши за водка… После ще изгорим уликите и ще разпалим огъня.
	Вратата на кухнята с трясък се разтвори и в рамката се изправи висок мъж с венец от сива коса около плешивото теме. В ръката си държеше пистолет.
	— Излъгаха те, Алексей. Те _винаги_ лъжат, а ти така и не разбра това. _Не мърдай_, Хейвлок! — Артър Пиърс се пресегна, хвана Джена за лакътя, дръпна я към себе си, прехвърли ръката си през врата й и опря дулото на пистолета до главата й. — Ще броя само до пет — обясни той на Майкъл. — Когато свърша, или ще си хвърлил с два пръста пистолета си на пода, или ще видиш мозъка на тази жена върху отсрещната стена. _Едно, две, три…_
	Хейвлок разкопча палтото си, разтвори го широко и използвайки двата си пръста като пинсета, извади ламата от кобура. После го пусна на пода.
	— Ритни го насам! — извика пътешественикът.
	Майкъл се подчини.
	— Не знам как си дошъл тук, но няма да можеш да си тръгнеш — каза той спокойно.
	— Така ли? — Пиърс освободи Джена и я бутна към смаяния стар руснак. — В такъв случай нека да ти кажа, че твоят Авраам* беше посечен от неблагодарния Ишмаел. Ти не можеш да си тръгнеш оттук.
	[* Авраам на английски е Ейбрахам (отнася се до колата на охраната). — Бел.прев.]
	— Има други, които знаят къде се намираме.
	— Съмнявам се. Ако беше така, цяла армия щеше да се крие из храстите отвън. Но ти, разбира се, си тръгнал по стар навик в солова акция…
	— Ти? — извика разтреперан Калязин и после кимна с глава: — Наистина си ти!
	— Радвам се, че си с нас, Алексей. Но с възрастта си станал по-бавен: вече не улавяш лъжите, които ти казват.
	— Какви лъжи? Как ме намери?
	— Просто проследих един много настойчив човек. А сега да поговорим за лъжите.
	— Какви лъжи?
	— Например за това, че Матиас се възстановявал. Тази е най-голямата. В колата ми има метален контейнер, чието съдържание ще представлява най-увлекателното четиво по света. То показва Матиас такъв, какъвто е. Една разпадаща се куха черупка, един жесток маниак, обладан от мания за преследване, който просто няма представа за реалността. Той си изгражда самозаблуждения от откъслечни образи, превръща абстракциите във фантазии… той може да бъде програмиран като повреден робот, който да повтори своите престъпления и нарушения на законите. Той е луд и положението му се влошава.
	— Това не може да е истина! — Калязин погледна в упор Майкъл. — Онова, което той ми каза… само Антон би могъл да знае тези неща, единствено той може да си ги спомни.
	— И това е лъжа. Твоят убедителен приятел пропусна да ти спомене, че идва тук направо от Фокс Холоу — мястото, където живее един добре известен коментатор. Някой си Реймънд Александър… Как го нарече мис Карас преди малко? Вашият Бозуел, мисля. Ще го навестя. Той може да допринесе с нещо към онова, което имаме.
	— _Михаил?_ Защо? Защо ми каза тези неща? Защо ме излъга?
	— Трябваше. Страх ме беше, че иначе ще откажеш да ме изслушаш. А също и защото мисля, че онзи Антон, когото двамата познавахме, би желал да постъпя именно така.
	— А, това е поредната лъжа — обади се Пиърс, внимателно се наведе, взе ламата от пода и напъха пистолета в колана си. — Всичко, което им е необходимо, са онези документи, така че нещата да продължат както са били. За да могат ядрените им комитети да продължат да търсят нови начини за унищожаване на безбожниците. Така ни наричат, Алексей. Безбожници. Може би ще направят капитан Декер следващия държавен секретар. Такива като него сега са доста на мода — амбициозни фанатици.
	— Това не би могло да стане и ти го знаеш много добре, пътешественико.
	Пиърс погледна Хейвлок изучаващо.
	— Да, пътешественик. Как успя? Как ме намери?
	— Никога няма да разбереш това. Нито ще узнаеш колко дълбоко сме проникнали в операция _поменятчик_. Точно така. Проникнали.
	Пътешественикът не сваляше поглед от Майкъл.
	— Не ти вярвам.
	— Това няма никакво значение.
	— И какво от това? Ние ще разполагаме с документите. Ние ще решим как да постъпим, а не вие. Вие няма да можете да направите нищо. Освен да унищожите градовете си, ако направите някой грешен ход или вземете грешно решение. Светът ще престане да ви толерира. — Пиърс направи жест с пистолета: — Да вървим. Всички. Ти ще ми ги изкопаеш, Хейвлок. „На седемдесет и три стъпки от един кучешки дрян“.
	— Към клисурата водят десетки пътеки — бързо се намеси Майкъл. — Ти не знаеш за коя става дума.
	— Алексей ще ми я покаже. Когато нещата загрубеят, той ще избере нас, а не вас. Никога не би избрал вас. Той ще ми каже.
	— Не го прави, Калязин.
	— Ти ме излъга, Михаил. Ако изобщо е писано да съществува такова нещо като абсолютното оръжие — макар и само на хартия — то не може да бъде ваше.
	— Излъгах, но имах наложителна причина. Той. Когато дойде при нас, ти го направи не защото вярваше в нас, а защото не можа да повярваш в тях. В хората, които отново се бяха върнали. Този, когото виждаш, е човекът от Коста Брава — той извърши убийството там.
	— Аз направих онова, което вие искахте само да изглежда, че е направено. На вас ви стискаше само да се преструвате. Но работата трябваше да бъде свършена, а не да се играе театър.
	— Не, не беше така. Но винаги, когато пред тебе е имало избор, ти си убивал, нали? Ти уби човека, който разработи операцията — разработи я така, че да не се стигне до смъртта на никого.
	— Направих същото, което щяхте да направите и вие, но с много повече финес и изобретателност. Смъртта му трябваше да изглежда правдоподобна, тя бе приета точно както беше замислено. Маккензи беше единственият, който би могъл да възстанови събитията от онази нощ, той единствен познаваше изпълнителите.
	— Също избити!
	— По неизбежност.
	— А Бредфорд? Неговата смърт също беше неизбежна, така ли?
	— Разбира се. Той разкри кой съм.
	— Разбираш ли сега, Алексей, схемата, по която се вършат нещата? — извика Хейвлок, без да откъсва поглед от Пиърс. — Убивай, убивай, _убивай_!… Спомняш ли си за Ростов, Алексей?
	— Да, помня го.
	— Беше мой враг, но бе почтен човек. И него убиха. Само преди часове. Върнаха се, Алексей, и започват да маршируват.
	— Кои? — попита объркано старият руснак, усещайки как спомените оживяват.
	— _Военная!_ Маниаците от ВКР.
	— Никакви маниаци — каза твърдо Пиърс с тих глас. — Целеустремени хора, които разбират причините за вашата омраза, за вашите лъжи. Мъже, които няма да компрометират принципите на Съветския съюз, само за да ви наблюдават как настройвате света срещу нас… Нашето време дойде, Алексей. И ти ще бъдеш с нас.
	Калязин примигна и погледна с влажните си очи Артър Пиърс. Съвсем бавно той поклати глава и прошепна:
	— Не… не, аз никога няма да бъда част от вас.
	— Какво?
	— Ти не говориш от името на Русия — каза старецът и гласът му ставаше все по-уверен, запълвайки стаята. — Ти убиваш прекалено лесно… и уби човек, който ми беше много скъп. Думите ти са добре премерени и има някаква истина в това, което казваш, но не в това, което _правиш_, в _начина_, по който го правиш. Вие сте _животни_! — Без никакво предупреждение Калязин се хвърли върху Пиърс и сграбчи с тънките си ръце пистолета му. — _Михаил_, бягай! _Бягай_, Михаил! — чу се приглушен изстрел от опрения в корема на стареца пистолет. Но той продължаваше да го стиска. — Бягай…! — шепотът прозвуча като последна заповед.
	Хейвлок рязко се извърна и блъсна Джена в отворената врата за кухнята. След това се обърна с лице към Пиърс, готов сам да се хвърли върху него, но замръзна, защото онова, което видя, налагаше да вземе бързо решение. Умиращият Калязин се беше вкопчил с последни сили в пистолета, но окървавеното оръжие бавно се измъкваше и всеки момент щеше да бъде насочено към главата му, този път, за да бъде използвано.
	Той се хвърли към кухненската врата, мина през нея, тръшна я зад гърба си и се сблъска с Джена. Тя държеше два кухненски ножа; Михаил сграбчи по-късия и те излетяха през външната врата.
	— Към гората! — извика той, когато се озоваха под навеса, където беше колата. — Калязин не може да го задържи. Бързай! Ти наляво, аз надясно! — извика той, докато тичаха под пороя. — Ще се съберем на стотина фута в гората!
	— Къде е пътеката? Коя е тя?
	— Не знам!
	— Той също ще я търси!
	— Знам.
	Разнесоха се пет изстрела, които не идваха от един пистолет, а от два. Майкъл продължи сам, тичайки на зигзаг към тъмните дървета вляво. За миг се обърна, за да погледне какво ставаше зад гърба му. Трима мъже. Пиърс крещеше заповеди на другите двама, които се приближаваха тичешком по калния път. Миг по-късно те се разгърнаха в редица и с фенерчета и пистолети в ръце, тръгнаха към гората.
	Той стигна до границата, откъдето започваше високата трева и се хвърли под защитата на дърветата. Свали палтото си и приведен се промъкна надясно към най-гъстия храсталак. Продължи да се придвижва напред, като наблюдаваше внимателно светлинката на средното фенерче, след това се върна към края на гората. Дрехите му бяха подгизнали; навсякъде наоколо — само кал и мокри клони. Неговата бойна линия беше там, където започваше тревата. Дъждът плющеше силно и заглушаваше шума от стъпките. Мъжът с фенерчето щеше да дойде бързо, но тук забави ход, спиран от храстите и поради естествената си предпазливост.
	Хейвлок се изтегли към най-близкия храст, откъдето наблюдаваше приближаващото се фенерче. Мъжът се поспря и освети около себе си един кръг с лъча на фенерчето. След това бързо навлезе в гората. Лъчът заподскача нагоре-надолу, следвайки движенията на ръцете, които си пробиваха път сред клоните.
	_Сега!_ Майкъл изскочи от тревата и се затича напред; секунди по-късно се озова зад пътешественика. Хвърли се върху него с нож в ръката. В мига, в който острието потъна в гърба на мъжа, той дръпна рязко с лявата си ръка главата му назад и заглуши вика с ръка върху устата му. Двамата паднаха в тревата и сред шубраците и Майкъл нанесе още няколко удара, докато тялото под него спря да се движи. След това дръпна главата, но това не беше Артър Пиърс. Той взе пистолета и изгаси фенерчето.

	* * *

	Джена излезе на тъмна, тясна алея, изсечена сред дърветата. Това ли е пътеката? — питаше се тя. Оттук ли се минава за Сенека Нотч? „На седемдесет и три стъпки от един кучешки дрян“. Ако е така, сега тя носеше отговорността. Не трябваше да мине никой, а най-сигурният начин за това бе както отблъскващ, така и ужасяващ.
	Беше го правила и преди, винаги изплашена от предстоящото, отвратена от резултата, но сега просто нямаше време да мисли за това. Тя погледна зад гърба си и видя лъч на фенерче да се отклонява наляво към пътеката! Тя леко извика, достатъчно силно, за да бъде чута дори през дъжда. Светлинката спря, замря за миг и човекът, който държеше фенерчето, се втурна по пътеката.
	Джена се сви сред преплетените клони, здраво стиснала дългия нож. Лъкатушещата светлина на фенерчето се приближаваше, мъжът тичаше с тежки стъпки, плискайки кал около себе си, насочил вниманието си единствено върху пътя пред себе си, убиец, втурнал се по следите на невъоръжена жена.
	_Десет фута, пет… сега!_
	Джена изскочи из шубраците, приковала поглед в тялото пред очите си. Острието потъна в плътта и бликна кръв.
	Мъжът нададе ужасен рев, който отекна в гората, заглушавайки шума на пороя.
	Джена остана да лежи без дъх до неподвижното тяло край себе си, като триеше окървавената си ръка в калта. Тя дръпна фенерчето и го изгаси. След това се превъртя в края на пътеката и повърна.

	* * *

	Хейвлок чу вика и затвори очи… после бавно ги отвори, осъзнавайки с трудно описуемо облекчение, че това не бе писък на жена. Джена се беше справила, беше премахнала онзи, който беше изпратен след нея със заповед да я убие. Но този човек не беше Пиърс. Той знаеше това със сигурност. Беше запомнил как стояха тримата под навеса при колата. Пиърс бе отляво, най-близко до вратата, и Майкъл си представи посоките, в които тримата бяха поели.
	Артър Пиърс се намираше в този момент някъде до пътя зад дома на Калязин — цял акър гора под дъжда, който проникваше през несъвършения покрив на дърветата.
	Къде можеше да бъде лъчът на последното фенерче? Никъде не се виждаше… но, разбира се, че нямаше да го види! Светлината представляваше цел, а Пиърс не беше глупак. В мрака и калта под дърветата сега бродеха, дебнейки се, два хищника. Но единият от тях имаше предимство и Майкъл усещаше това инстинктивно, гората беше силата му, тя беше за него приятел и убежище. Той не изпитваше страх в тъмнината, защото тя често го беше спасявала, често му беше предоставяла единствената защита срещу ловците в униформа, които идваха да застрелят едно дете заради баща му.
	Той бързо се придвижваше през храстите, напрегнал зрение и слух, за да долови други звуци в дъжда. Заобиколи в полукръг мястото, където предполагаше, че се крие Пиърс, и отбеляза подсъзнателно сред хилядите дребни детайли, че няма пътеки, които да водят към Сенека Нотч. Беше подметнал, че има десетки такива, за да обърка Пиърс, без да знае дали наистина е така.
	Отново мина по дъгата, промъквайки се под клонаците, надничайки иззад стволовете на дърветата, които му служеха като стена.
	_Движение!_ Звук от нещо — крак или коляно, което влиза в калта и се измъква от нея.
	Светлината е цел… _светлината е цел_.
	Той изпълзя през дърветата — петнайсет, двайсет, трийсет, четирийсет фута, знаейки какво му трябва, търсейки го опипом… клон. Намери го.
	Младо дръвче — силно, високо не повече от четири фута, пуснало здрави корени в земята.
	Хейвлок бръкна в колана си и извади фенерчето, което беше взел от убития пътешественик. Съблече ризата си, простря я пред себе си и сложи фенерчето в средата.
	После го уви в ризата и го завърза с ръкавите. Коленичи до съседното младо дръвче и с неизползваната част от ръкавите завърза фенерчето за стъблото. След това огъна дръвчето към себе си и го освободи, проверявайки дали всичко е наред.
	Накрая включи фенерчето и дръпна стъблото за последен път, след което се затича към гората. Скри се зад дънера на най-близкото дърво и зачака, наблюдавайки как призрачният лъч светлина се полюшва над земята. Извади пистолета на пътешественика и го опря за по-голяма стабилност в кората на дървото.
	Ушите му доловиха звука на нещо, което се измъква от калта и малко след това дочу стъпки под несекващия порой. Сред клоните се появи някаква гротескна фигура.
	Беше Пиърс — приведен, опитващ се да отбегне непредсказуемо скачащия лъч. Той стреля и изстрелът отекна под дърветата.
	— Загуби — каза Майкъл, дръпна спусъка и видя как убиецът от Коста Брава полита назад. Отново стреля и мъжът падна на земята неподвижен. Мъртъв. — Не познаваш гората — прошепна Майкъл. — А аз я опознах заради такива като теб.

	* * *

	— Джена! _Джена!_ — викаше той, пробивайки си път под дърветата към поляната с високата трева. — Свърши! Излез на открито!
	— Михаил? _Михаил!_
	Той я видя бавно да се задава, залитайки под безмилостно изливащия се дъжд. Когато го видя, тя се затича. Той също се затича, за да преодолее по-бързо разделящото ги разстояние.
	Те се прегърнаха и за няколко секунди светът наоколо престана да съществува. Студеният дъжд се превърна в хладка вода, стопляна от прегръдката им, от лицата, притиснати едно до друго.
	— Имаше ли други пътеки? — попита тя задъхано.
	— Никакви.
	— В такъв случай знам къде е. Хайде, Михаил. Побързай!

	* * *

	Отново бяха в дома на Калязин. Тялото на стария руснак беше покрито с одеяло, а измъченото му лице — милостиво скрито. Хейвлок се приближи до телефона.
	— Време е — каза той и набра номера.
	— Какво стана? — запита президентът на Съединените щати с нескривано напрежение в гласа. — Цяла нощ се опитвам да се свържа с теб.
	— Всичко свърши — обади се Майкъл. Парсифал е мъртъв. Намерихме документите. Ще ви напиша отчет, в който ще изложа онова, което мисля, че трябва да знаете.
	В слушалката настъпи изумена тишина. След малко Беркуист прошепна:
	— Звучи невероятно. И какво мислиш, че трябва да знам? — попита Беркуист, възвръщайки гласа си.
	— Няма да пропусна нищо, което има значение за вас… за тази невъзможна работа, с която сте се захванали.
	— Къде се намираш? Ще изпратя да те вземат, само донеси тези документи тук.
	— О, не, г-н президент. Ние трябва да се отбием на още едно — последно място. При един човек на име Бозуел. Но преди да тръгнем, ще ги изгоря. Има само един комплект и аз ще го изгоря. Заедно с психиатричното изследване.
	— _Ти си…?_
	— Ще намерите това в отчета ми… Има една чисто практическа причина, поради която смятам да постъпя така. Не знам какво става при вас… мисля, че имам представа, но не мога да бъда сигурен. И понеже всичко започна тук, трябва тук и да свърши.
	— Разбирам — Беркуист замълча. — Не мога да променя решението ти и не мога да те спра.
	— Така е.
	— Добре, тогава няма и да опитвам. Мислех, че имам точна преценка за хората. Човекът, който седи в този кабинет, трябва да бъде такъв… би трябвало. Е, какво може да направи за теб една благодарна нация, един много признателен президент?
	— Абсолютно нищо, сър. Искаме да бъдем оставени сами на себе си.
	— Хейвлок?
	— Да?
	— Как мога да бъда сигурен, че си ги изгорил?
	— Парсифал не искаше да бъдете сигурен, сър. Разбирате ли, той не искаше това някога да се повтори. Никога вече такива като Матиас. И не искаше да бъдете абсолютно сигурен.
	— Ще трябва да помисля върху тези думи, нали?
	— Идеята не е лоша.
	— Матиас почина тази нощ. Затова те търсих.
	— Той почина преди много време, г-н президент.


	Епилог

	Есен. Ню Хемпшир замираше в сиво примирение пред набиращите сила арктически ветрове, за да се съживи след няколко дни в меките цветове на есента, а слънцето продължаваше да дарява живот на полята и отказваше да отстъпи пред бавно приближаващата зима.
	Джена бе настояла Хейвлок да направи остъклената веранда свой кабинет. Наблюдаваше го, следеше погледа в очите му, когато той влезе през вратата на дневната в старата къща и застина там като хипнотизиран от гледката отвъд стъклената стена. Едно бюро и няколко полици с книги до вътрешната тухлена стена, както и семплата мебелировка трансформираха голата веранда в просторна стая, обградена от прозрачни стени, разкриващи панорамна гледка към поля и гори, които означаваха толкова много за него. Беше го разбрала и той я обичаше за това разбиране.
	Спомени, спомени за напрежение и оцеляване нахлуха с такава сила в него, че му трябваше физическо движение, за да ги потисне. Трябваше му време — връщането към нормално съществуване не можеше да стане за седмици или месеци.
	_Но под тази външност той гореше от треска, защото вие, мръсници, го бяхте отровили. И той имаше нужда от ежедневната си доза!_ Д-р Матю Рендолф, сега покойник, който разказваше за един друг мъртвец… и още много други като него.
	Двамата с Джена бяха обсъждали тази тема, бяха определили симптомите на треската, която от време на време го обхващаше. Тя се оказа единственият лекар, който му бе необходим. Често излизаха на дълги разходки, по време на които той изпитваше нужда да започне да бяга, докато се изпоти и задъха. Но треската минаваше, светкавиците в главата му замираха… пистолетите онемяваха.
	Започна да заспива по-лесно, пристъпите на безпокойство ставаха по-редки и го караха да протяга ръце само към нея, а не за пистолета. В къщата нямаше оръжие. И никога нямаше да има в дома, в който той щеше да живее.
	— Михаил? — раздаде се вик и вратата на дневната се хлопна.
	Джена влезе в обляната от слънце стая и застана на прага на кабинета му, озарена от лъчите. Русата й коса блестеше под вълнената шапчица, а палтото й беше все още закопчано заради студа навън. Тя остави брезентовия сак на пода и го целуна бързо по устните.
	— Ето книгите, които искаше. Някой обажда ли се? — попита тя и съблече палтото си. — Включена съм в състава на комисията за обмен на чуждестранни студенти и тази вечер ще се събираме.
	— Точно така. В осем часа, в дома на декана Крейн.
	— Добре.
	— Това ти доставя удоволствие, нали?
	— Аз мога да помогна, аз им помагам. Не само заради езиците, но най-вече с документите. След толкова години, прекарани във фалшифициране на документи, човек все пак трябва да има някакво предимство пред останалите. Понякога установявам, че е страшно трудно да бъда честна. Сякаш правя нещо нередно.
	И двамата се засмяха. Хейвлок я хвана за ръката.
	— Обади се един човек.
	— Кой?
	— Беркуист.
	Джена замръзна.
	— Не се беше обаждал, откакто му изпрати отчета си.
	— Той изпълняваше нашата молба. Бях му казал да ни оставят на мира.
	— И за какво се обажда сега? Какво иска този път?
	— Не иска нищо. Каза ми, че по негово мнение трябвало да науча какво се е случило.
	— За какво?
	— Лоринг е наред, но повече няма да се занимава с оперативна работа.
	— Доволна съм. За едното и за другото.
	— Надявам се да се оправи.
	— Разбира се, че ще се оправи. Нали ще го изтеглят в планирането.
	— Да, това беше, което им предложих.
	— Знаех, че ще го направиш.
	Майкъл пусна ръката й.
	— За Декер обаче новините са лоши.
	— Какво?
	— Станало е още преди месеци, но прикрили нещата. Струва ми се, че така е било най-добре за него. Излязъл от дома си сутринта след нощта при Сенека Нотч и бил улучен от снайперист. Охраната тръгнала към колата на убиеца — изпратен от Пиърс — и Декер направил същото. Той просто влязъл в огъня, пеейки, „Бойния химн на републиката“. Искал е да умре.
	— Със смъртта на един фанатик.
	— Отново безсмисленост. Но той беше разбрал урока; по неговия изопачен начин да възприема нещата е смятал, че има много, което да предложи.
	— Това е история, Михаил.
	— История — съгласи се Хейвлок.
	Джена вдигна чантата и извади от нея книгите.
	— Пих кафе с Хари Люис. Мисля, че събира смелост да ти се обади.
	— Това по-скоро е нещо, което ще разказва на внуците си — усмихна се Майкъл. — Професор Хари Люис, таен сътрудник, с псевдоним „Брезата“.
	— Не ми изглеждаше особено горд от това.
	— Че защо? Не е направил нищо нередно, а каквото правеше, вършеше го по-добре от другите. А освен това именно той ми намери работата, която харесвам толкова много… Нека поканим Хари и жена му на вечеря, а когато телефонът звънне — повярвай ми, той ще звънне — аз ще кажа, че търсят Брезата.
	— Ти си невъзможен — изсмя се Джена.
	Усмивката изчезна от лицето на Хейвлок.
	— Неспокоен съм — каза той.
	— Заради обаждането.
	— Усещам, че ставам страшно неспокоен — той я погледна.
	— Тогава да се разходим.

	* * *

	Изкачиха се на стръмнината на няколко мили от дома им, където тревата беше полегнала от вятъра, земята беше изпечена от слънцето, небето синьо, напръскано с малки, стремително носещи се облачета. Долу, на север, се виждаше лъкатушещ ручей, чиито води се завихряха на завоите, флиртуваха с провисналите клони на дърветата покрай коритото му и се насочваха на юг, сякаш имаха някаква работа от другата страна на хълма.
	— Веднъж бяхме излезли на пикник в Прага — обади се Майкъл и погледна в краката си. — Помниш ли? Тогава в краката ни беше Вълтава.
	— Ще си направим пикник тук — каза Джена, наблюдавайки го внимателно. — С изстудено вино, салата и… онези ужасни сандвичи, които толкова много обичаш.
	— С шунка и сирене, целина, лук и горчица.
	— Да — усмихна се тя. — За нещастие, помня ги.
	— О, ако бях известна личност, щяха да ги нарекат на мое име. И щяха да залеят страната.
	— Тогава не ставай известен, скъпи.
	Усмивката му изчезна.
	— Ти си по-силната от двама ни, Джена.
	— Ако държиш да вярваш на това, вярвай, но не е истина.
	— Това неспокойствие… непрекъснато ме обзема.
	— Обикновена депресия, Михаил. При това все по-рядко и по-рядко — и двамата знаем това.
	— Въпреки това, когато стана неспокоен, аз се обръщам към тебе. А ти нямаш нужда да се обърнеш към мен.
	— Но аз го правя.
	— Не по същия начин.
	— Аз никога не съм изживявала това, през което мина ти, при това толкова дълго време. А има и нещо друго. Отговорността винаги е била твоя, не моя. Всяко решение, което си вземал, е откъсване на малка част от теб. Решение, което е било само твое, защото ти винаги си бил там. Докато аз можех да се скрия… зад теб. Аз не бих могла да направя това, което стори ти. По простата причина че нямах силите за това.
	— Това не е истина.
	— Имал си издръжливостта в такъв случай, което вече е истина. През всички онези седмици, когато бягах, от време на време трябваше да спирам, да оставам, където се намирах, и да не правя нищо. Не можех да продължа, но не си задавах въпроси. Просто знаех, че в този момент повече не мога. А ти можеше и го правеше. И като малък, и като мъж; но трябваше да платиш за това, което си правил, за другото, което са ти причинили. Това ще отмине, вече отминава.
	— Дете — каза Хейвлок, без да откъсва поглед от ручея в полите на хълма. — Виждам това дете, усещам го, но в действителност не го познавам. И все пак го помня. Когато е изплашено или умира от глад, или е изморено, но го е страх да заспи, то се качва рано сутрин на някое дърво и оглежда има ли наоколо патрул. И ако няма, слиза и започва да бяга през нивите с всички сили, бързо, по-бързо, още по-бързо. И след малко момчето се чувства по-добре, някак по-уверено. След това намира дупка в някоя долчинка или разрушен изоставен хамбар и заспива. Този кислород в дробовете за него е като глътка уиски. Помага му и това е важното. Треската отстъпва.
	Джена го докосна по ръката, погледна го внимателно и се усмихна.
	— _Потичай сега_, Михаил. Изтичай до долу и ме изчакай. Хайде, мързеливецо. _Тичай!_
	Той се затича. Краката му разсичаха въздуха, стъпките му отекваха по земята, вятърът брулеше лицето му, охлаждаше тялото му, спираше дъха му, даваше му второ дишане. Той стигна подножието на хълма, задъхан, и тихо се засмя. Треската отминаваше, скоро нямаше да има и следа от нея. За пореден път.
	Вдигна поглед към Джена: слънцето беше зад гърба й, а синьото небе — над главата й. Той й извика на пресекулки, поемайки въздух:
	— Хайде, _мързеливке_! Ще те гоня до дома. До _нашия_ дом!
	— Ще те спъна в последния миг! — извика Джена, приближавайки се с бърз ход, но без да тича. — Нали знаеш, аз мога да го направя!
	— Това няма да ти помогне! — Майкъл извади нещо от джоба си. — Ключът от вратата е в мен. От _нашата_ врата!
	— Глупчо! — извика Джена и се затича. — Ти не я заключи! Нали _никога_ не я заключваме!
	Тя стигна до него и те се прегърнаха.
	— Не се налага — каза той. — Повече не е нужно.


	$source = Моята библиотека
	$id = 42266
	$book_id = 8982

	__Издание:__
	Автор: Робърт Лъдлъм
	Заглавие: Мозайката на Парсифал
	Преводач: Иван Златарски
	Година на превод: 1993
	Език, от който е преведено: английски
	Издание: (второ - COBISS)
	Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
	Град на издателя: София
	Година на издаване: 2003
	Тип: Роман
	Националност: Американска
	Печатница: Инвестпрес АД
	Редактор: Марта Владова
	Художник: Буян Филчев
	Коректор: Станка Митрополитска
	ISBN: 954-733-358-5
	Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2373