[Kodirane UTF-8]

|	Робърт Лъдлъм
|	Документът на Матлок


A>
	Джеймс Матлок, професор по английска литература в Карлайлския университет, е вербуван от американското правителство да разследва широкомащабен бизнес с наркотици и проституция.
	Матлок има основание да приеме — по-младият му брат умира от свръхдоза хероин.
	Но би ли приел, ако знаеше колко душевни и физически страдания ще донесе на своята възлюбена Патриша? Би ли приел, ако знаеше колко ужас ще донесе на хората край себе си?
@	[[http://www.book.store.bg/c/p-p/m-515/id-1306/dokumentyt-na-matlok-robyrt-lydlym.html|Бард]]
A$


>	Първа глава

	Лоринг излезе от служебния вход на Министерството на правосъдието и се огледа за такси. Наближаваше пет и половина, беше пролет, петък, и задръстването по улиците на Вашингтон бе неописуемо. Лоринг застана на ъгъла и вдигна лявата си ръка с надежда да се случи чудо. Тъкмо смяташе да се откаже, когато едно такси, взело клиент стотина метра по-надолу, спря пред него.
	— На изток ли сте, мистър?
	— Няма проблеми.
	— Господинът не възразява.
	Лоринг винаги се смущаваше в подобни случаи. Дръпна несъзнателно дясната си ръка назад, за да може ръкавът да покрие тънката черна верижка, обвита около китката и заключена за дръжката на чантата.
	— Не, благодаря. От следващия ъгъл съм на юг.
	Изчака таксито да се влее в потока на движението и възобнови безплодните си опити.
	Обикновено при такива обстоятелства умът му беше нащрек, а сетивата — изострени. Очите му шареха и в двете посоки, изнамираха таксита, които се освобождаваха в момента, следяха ъглите на кръстовището за светещи четириъгълници на покривите на колите, които подсказваха, че ако се затича достатъчно бързо, ще успее да наеме таксито.
	Днес обаче Ралф Лоринг нямаше желание да тича. В този петъчен следобед умът му беше потиснат от една отблъскваща истина. Току-що беше станал свидетел как осъдиха един човек на смърт. Човек, когото не познаваше, но за когото знаеше много. Нищо неподозиращ мъж на трийсет и три години, който живееше и работеше в малък град в Нова Англия* на четиристотин километра от Вашингтон и който нямаше и понятие за съществуването на Лоринг, а още по-малко за интереса, проявен към него от Министерството на правосъдието.
	[* Щатите Мейн, Ню Хемпшир, Върмонт, Масачусетс, Роуд Айлънд и Кънектикът — Б. пр.]
	Мислите на Лоринг се връщаха към просторната заседателна зала с голяма правоъгълна маса, около която бяха насядали хората, произнесли присъдата.
	Беше противоречил ожесточено. Това бе най-малкото, което можеше да стори за човека, когото не беше виждал и който беше поставен с такава прецизност в съвършено неподлежащо на защита положение.
	— Смея ли да ви припомня, мистър Лоринг — каза заместник-министърът на правосъдието, бивш военен прокурор на флотата, — че определени рискове се поемат при всяка бойна обстановка. Допустим е известен процент жертви.
	— Обстоятелствата сега са съвсем различни. Човекът не е обучен. Той няма да знае нито кой е врагът му, нито къде е. Откъде да знае? Ние самите нямаме представа.
	— Точно там е въпросът — обади се другият заместник-министър, издигнат от юридическата служба на някаква корпорация, привърженик на комитетски съвещания, и както подозираше Лоринг, неспособен да взема решение без тях. — Нашият обект е извънредно разнолик. Погледнете психологическата му характеристика — „не без недостатъци, но способен да намери изход от всяко положение“. Точно така пише. Изборът му е логичен.
	— „Не без недостатъци, но способен да намери изход от всяко положение!“ Какво, за Бога, значи това? Мога ли да напомня на комитета, че от петнайсет години съм оперативен работник! Психологическите характеристики дават само общи насоки, случайни преценки. Не бих изпратил човек, когото не познавам отблизо, да проникне сред неприятели, както не бих поел отговорност за математическите разработки на НАСА.
	Председателят на комитета — професионалист от кариерата, отговори на Лоринг:
	— Разбирам вашата предпазливост и при нормални обстоятелства бих се съгласил с вас. Но сега обстоятелствата не са нормални. Разполагаме само с три седмици. Факторът „време“ надделява над обичайните мерки за сигурност.
	— Това е риск, който трябва да поемем — величествено заяви бившият военен прокурор.
	— Все пак не го поемате вие — отвърна Лоринг.
	— Искате ли да ви освободим от срещата? — Предложението на председателя на комитета беше напълно искрено.
	— Не, сър. Ще я осъществя. Неохотно. Държа това да се запише в протокола.
	— Още нещо, преди да привършим. — Адвокатът от корпорацията се облегна на масата. — Указание отгоре. Разбрахме, че обектът има свои лични основания да се включи в операцията. Това личи и от характеристиката му. Но трябва да е ясно също така, че всяка помощ, оказана на нашия комитет от страна на обекта, е безплатна и на доброволна основа. Тук е слабото ни място. Ние не можем, повтарям, не можем да поемем отговорност. Ако има възможност, бихме желали в протокола да се отрази, че обектът сам е дошъл при нас.
	Ралф Лоринг се извърна с отвращение.
	Движението се задръстваше все повече. Лоринг вече се беше приготвил да извърви пеша двайсетте и няколко пресечки до квартирата си, когато пред него се закова бяло волво.
	— Влизай! Имаш глупав вид с тази вдигната ръка.
	— А, ти ли си? Много ти благодаря. — Лоринг отвори вратата, намести се на малката предна седалка и нагласи чантата на коленете си. Вече нямаше нужда да крие тънката черна верижка около китката си. И Кренстън бе оперативен работник — специалист по задграничните маршрути*. Беше извършил голяма част от подготвителната работа по задачата, за която сега отговаряше Лоринг.
	[* На наркотиците. Споменатите по-долу служби и отдели са от Бюрото за борба с наркотиците към Министерството на правосъдието на САЩ — Б. пр.]
	— Съвещанието продължи доста дълго. Стигнахте ли донякъде?
	— Дадоха зелена улица.
	— Крайно време беше.
	— Добре, че бяха двамата заместник-министри и разтревоженото послание от Белия дом.
	— Чудесно. Отдел „Сухопътен“ получи тази сутрин последните доклади на „Средиземноморските сили“. Извършва се спешна и повсеместна смяна на маршрутите. Потвърдено е. Полетата в Анкара и Кония на север, обектите в Сиди Барани и Рашид, та дори и алжирските контингенти системно съкращават добивите. Това ще пообърка нещата.
	— Какво искаш, по дяволите? Мислех, че целта е да ги унищожим. Не може да ви се угоди.
	— И ти нямаше да си доволен. Можем да упражняваме контрол само върху известни маршрути, а какво, за Бога, знаем за места като Порто Белокрус, Пилкомайо — половин дузина труднопроизносими имена в Парагвай, Бразилия, Гвиана? Това е някаква съвсем нова дяволска игра, Ралф.
	— Включете агенти със специално предназначение. ЦРУ гъмжи от тях.
	— Изключено. Нямаме право да искаме от тях дори географски карти.
	— Това е тъпотия.
	— Те се занимават с шпионаж, а ние трябва да сме чисти. При държаме се стриктно към Интерпол, без мръсни номера. Мислех, че знаеш.
	— Знам — отвърна уморено Лоринг. — Но все пак е тъпотия. — Ти си гледай Нова Англия. Ние ще се справим с пампасите или каквото е там.
	— Нова Англия включва няколко щата и е същински микрокосмос. Точно това ме плаши. Къде останаха всички онези поетични описания на селски огради, духът на янките и обвити с бръшлян тухлени стени?
	— Това тук е нова поезия. Трябва да свикваш.
	— Съчувствието ти е трогателно.
	— Благодаря.
	— Изглеждаш обезсърчен.
	— Времето е недостатъчно…
	— Винаги е така.
	Кренстън вмъкна малката кола в скоростното платно само за да попадне в задръстването на ъгъла на Небраска и Осемнайсета улица. Нагласи лоста за скоростите на неутрално положение, въздъхна и сви рамене. Загледа се в Лоринг, втренчен безучастно в предното стъкло.
	— Поне имаш зелена улица. И това е нещо.
	— Разбира се. С неподходящ човек.
	— А… разбирам. Това той ли е? — Кренстън посочи с глава чантата на Лоринг.
	— Той. От деня на раждането му.
	— Как се казва?
	— Матлок. Джеймс Б. Матлок. Б-то е съкращение на Барбър — много старо семейство, по-скоро две много стари семейства. Джеймс Матлок, бакалавър на хуманитарните науки, магистър на хуманитарните науки, доктор по философия. Виден капацитет в областта на социалните и политическите въздействия върху литературата през епохата на кралица Елизабет. Какво ще кажеш?
	— Господи! Това ли е специалността му? И къде ще започне да подпитва? На факултетните чайове за пенсионирани професори?
	— Не. Поне в това отношение всичко е наред, много е млад. Квалификацията му е включена в това, което Службата за сигурност нарича „не без недостатъци, но способен да намери изход от всяко положение“. Прекрасен израз, нали?
	— Вдъхновяващ. Какво означава?
	— Предполага се, че характеризира човек, който не е съвсем чист. Може би е стъпил накриво в армията или е разведен. Допускам, че е по-скоро армията. Но въпреки това непреодолимо препятствие хората го харесват.
	— Вече и на мен ми харесва.
	— Там е лошото. И на мен.
	Смълчаха се. Явно беше, че Кренстън достатъчно дълго бе вършил оперативна работа и разбираше кога негов събрат професионалист има нужда да поразмишлява насаме. Сам да стигне до някои заключения или да осмисли нещата. В повечето случаи беше лесно.
	Ралф Лоринг мислеше за човека, чийто живот лежеше, подробно описан, в чантата му, пресят от десетки източници на данни. Казваше се Джеймс Барбър Матлок, но личността зад името отказваше да се появи във фокус. А това безпокоеше Лоринг — животът на Матлок беше оформен от тревожни, дори бурни противоречия.
	Беше единствен син на възрастни, неимоверно богати родител които живееха в комфортно уединение в Скарсдейл, щата Ню Йорк. Образованието му съответствуваше на стандартите на Източните щати: Андоувър и Амхърст, със свойствените очаквания за професия, упражнявана в сърцето на Манхатън — банково дело, комисионерство, реклама. Нищо в досието от годините преди колежа и в началото на следването не говореше за някакво отклонение от тази насока. Дори напротив — бракът му с известно в обществото момиче от Гринич сякаш я утвърждаваше.
	И тогава с Джеймс Барбър Матлок бяха започнали да се случват неща, които Лоринг би искал да проумее. Най-напред в армията.
	Беше началото на шейсетте години и чрез простата изгода от шестмесечно удължаване на службата Матлок би могъл да си седи удобно зад бюрото като офицер по снабдяването, най-вероятно благодарение на семейните си връзки някъде във Вашингтон или в Ню Йорк. Вместо това служебното му досие беше достойно за хулиган — поредица от нарушения и неподчинения, които му бяха осигурили най-нежелателното разпределение — Виетнам, с разрастващите се там военни действия. Поведението му в делтата на Меконг, недостойно за един американски военнослужещ, му беше донесло две военни присъди.
	Тези негови действия бяха резултат преди всичко на лоша или по-скоро на липсваща способност за приспособяване към изискванията на армията.
	Връщането му в цивилния живот беше преминало под знака на неспирни затруднения — първо с родителите, а после с жена му. Поради необясними подбуди Матлок, чиито академични постижения бяха достойни за един джентълмен, но нищо повече, беше наел малък апартамент в Морнингсайд Хайтс в Ню Йорк и бе започнал аспирантура в Колумбийския университет.
	Жена му издържала три месеца и половина, след това поискала безшумно развод и бързо изчезнала от живота на Матлок.
	Следващите няколко години представляваха монотонен за разследване материал. Непоправимият Матлок се превръщаше в учения Матлок. Беше се трудил целогодишно и бе защитил научната си степен за четиринайсет месеца, а докторат бе получил две години по-късно. Постигнал беше някакво примирие с родителите си и назначение в Катедрата по английска литература на университета в Карлайл, щата Кънектикът. Оттогава Матлок беше публикувал редица книги и статии, донесли му завидна слава в академичните среди. Очевидно беше популярен — „способен да намери изход от всяко положение“ (дяволски глупав израз), заможен и вече без нито една от антагонистичните черти, демонстрирани през бунтарските му години. Разбира се, почти няма причини да бъде недоволен, мислеше Лоринг. Джеймс Барбър Матлок беше уредил добре живота си — бе осигурил всичките му флангове; като включително си бе намерил и момиче. В момента имаше дискретна връзка с аспирантката Патриша Балантайн. Живееха отделно, но според сведенията поддържаха любовни отношения. Доколкото обаче можеше да се предвиди, на хоризонта не се очертаваше брак. Момичето пишеше докторска дисертация по археология и го чакаха десетина стипендии от различни фондации. Стипендии, които водеха към далечни земи и неизвестни факти. Патриша Балантайн нямаше намерение да се омъжва, поне според тайно събраните сведения.
	А Матлок, чудеше се Ралф Лоринг. Какво говореха фактите за него? Биха ли оправдали избора му?
	Не го оправдаваха. Не можеха. Само обучен професионалист бе в състояние да отговори на изискванията. Проблемите бяха прекалено сложни и изпълнени с уловки за един любител.
	Ужасяващата ирония беше, че ако този Матлок правеше грешки и попаднеше в клопки, той би свършил работата много по-бързо от всеки професионалист.
	И междувременно би загубил живота си.
	— Защо смяташ, че ще приеме? — Кренстън наближаваше апартамента на Лоринг и любопитството не му даваше мира.
	— Какво? Извинявай, какво каза?
	— Защо смятате, че обектът ще се съгласи? Защо му трябва да приема?
	— Заради по-младия му брат. С цели десет години по-млад. Родителите са доста възрастни. Много богати, много незаинтересовани. Този Матлок се смята отговорен.
	— За какво?
	— За смъртта на брат си. Преди три години се вкарал в гроба със свръхдоза хероин.
	Ралф Лоринг караше бавно взетата под наем кола по широката, засадена с дървета улица, покрай големите старинни къщи, разположени зад безукорно поддържани морави. Някои принадлежаха на студентски организации, които обаче чувствително бяха намалели през последните десет години. Социалната им недостъпност през петдесетте и шейсетте години беше изчезнала. Някои рт най-големите сгради носеха нови имена: „Домът“, „Водолей“ (естествено)*, „Африканска общност“, „Уорик“, Зала „Лумумба“.
	Университетът в Карлайл, щата Кънектикът, представляваше едно от средно големите най-„престижни“ студентски градчета, които изпъстряха пейзажа на Нова Англия. Администрацията под ръководството на своя бляскав президент доктор Ейдриън Сийлфонт преобразяваше колежа, като се опитваше да го пренесе във втората половина на XX век. Налице бяха неизбежните протестни акции, разцветът на брадите и на предметите, изучаващи Африка, които уравновесяваха спокойното благосъстояние, клубните блейзъри и финансираните от бивши възпитаници регати. Хардрокът и факултетните чайове с танци търсеха начини за съжителство.
	[* Според убежденията на участниците в младежките движения на Запад през шейсетте години щастието ще настъпи в „Ерата на Водолея“. — Б. пр.]
	Като оглеждаше залятото със слънце студентско градче, Лоринг мислеше колко невероятно изглежда в такава общност да се таят истински проблеми.
	И най-малко от всичко проблемът, който го беше довел.
	А все пак той съществуваше.
	Карлайл беше бомба със закъснител, която при детонация щеше да вземе извънредно много жертви. Лоринг знаеше, че взривът е неминуем, А онова, което щеше да се случи преди него, беше непредсказуемо.
	И само той можеше да предизвика възможно най-благоприятния вариант. Ключът беше Джеймс Барбър Матлок, доктор по философия.
	Лоринг мина с колата покрай привлекателна двуетажна факултетска жилищна сграда, в която имаше четири апартамента, всеки с отделен вход. Смяташе се за една от хубавите къщи на факултета и обикновено се обитаваше от интелигентни млади семейства, още недостигнали равнището, необходимо за закупуване на собствена къща. Жилището на Матлок беше на първия етаж от западната страна.
	Лоринг бавно отмина блока и паркира на отсрещната страна на улицата, диагонално от вратата на Матлок. Нямаше време да чака дълго, въртеше се на седалката, оглеждаше изпитателно колите и пешеходците в неделната утрин и отбеляза със задоволство, че самият той не е наблюдаван. Това беше жизненоважно. Според досието, съставено въз основа на наблюденията над Матлок, в неделя младият професор обикновено чете вестници докъм обяд, а след това отива с колата в северната част на Карлайл, където в един от удобните апартаменти, запазени за аспиранти, живееше Патриша Балантайн. Ако тя, разбира се, не бе прекарала нощта при него. В такъв случай двамата редовно излизаха да обядват извън града, връщаха се в апартамента на Матлок или отиваха на юг в Хартфорд или в Ню Хейвън. Естествено имаше и вариации. Момичето и Матлок често заминаваха нанякъде в събота и неделя и се регистрираха като съпрузи. Но не и тази неделя. Службата за наблюдение го беше потвърдила.
	Лоринг погледна часовника си. Беше един без двайсет, но Матлок още си бе вкъщи. Времето изтичаше. След няколко минути Лоринг трябваше да се яви на Кресънт Стрийт. Кресънт Стрийт номер 217. Там следваше да смени за втори път колата си.
	Знаеше, че не е нужно да наблюдава Матлок. Нали беше изчел внимателно досието, разгледал бе десетките снимки и дори бе поговорил малко с доктор Сийлфонт, президента на Карлайл. Все пак всеки агент имаше свои методи на работа — неговите включваха наблюдение на обекта няколко часа преди осъществяване на контакта. Някои колеги в министерството твърдяха, че това му вдъхвало усещане за превъзходство. Лоринг знаеше само, че му вдъхва увереност.
	Външната врата на апартамента на Матлок се отвори и в слънчевата светлина се появи висок мъж. Носеше панталон в защитен цвят, мокасини и кафяв пуловер с висока яка. Лоринг забеляза, че е с приятна външност, с остри черти и сравнително дълга руса коса. Мъжът провери заключена ли е вратата, сложи си черни очила и зави по тротоара към мястото, където Лоринг предположи, че се намира паркингът. След няколко минути Джеймс Матлок се появи на улицата в малък спортен триумф.
	Лоринг си направи извода, че обектът му очевидно води доста приятен живот. Достатъчни доходи, никаква отговорност, любима работа и дори удобна връзка с привлекателно момиче.
	Лоринг се чудеше дали след три седмици всичко щеше да е същото за Джеймс Барбър Матлок. Защото светът му щеше да се срути.


>	Втора глава

	Матлок натисна педала на газта и ниската кола затрепери, когато стрелката на скоростомера достигна деветдесет километра в час. Не че бързаше — Пат Балантайн щеше да го чака. Просто беше ядосан. Всъщност не ядосан, а по-скоро раздразнен. Обикновено се дразнеше от телефонните разговори с родителите си. Времето не можеше да заличи това. Нито парите, ако въобще печелеше някакви пари, които баща му да сметне достойни за уважение. Това, което го дразнеше, бе вбесяващата снизходителност. Ставаше по-зле, колкото повече старееха майка му и баща му. Вместо да се примирят с положението, те постоянно разсъждаваха върху него. Настояваха Матлок да прекара пролетната си ваканция в Скарсдейл, за да може да ходи с баща си всеки ден в Ню Йорк. В банки, при адвокати. Да се подготви за неизбежното, когато и ако то настъпеше.
	— …Много неща ще трябва да преглътнеш, сине — с богоподобен глас бе казал баща му. — Знай, че не си подготвен.
	— …Ти си едничкото, което ни остава, мили — промълви и майка му с нескрита болка.
	Матлок знаеше, че те с наслада предвкусват своята мъченическа раздяла с този свят. Оставили бяха своя следа, поне баща му. Най-смешното беше, че родителите му бяха силни като стадо мулета и здрави като диви коне. Щяха да го надживеят с няколко десетилетия.
	Истината беше, че го искаха за себе си много повече, отколкото той тях. Особено през последните три години, след смъртта на Дейвид. Може би, мислеше Матлок, докато спираше пред апартамента на Пат, раздразнението ми се корени в моята собствена вина. Не беше си простил смъртта на Дейвид. И никога нямаше да го стори.
	Не искаше да стои в Скарсдейл през ваканцията. Не искаше да си спомня. Сега имаше кой да му помогне да забрави онези ужасни години на смърт, липса на обич и нерешителност. Беше обещал на Пат да я заведе в Сейнт Томас.


	Извънградската страноприемница се казваше „Чешърската котка“ и както подсказваше името й, беше в стил „английска кръчма“. Храната беше прилична, напитките обилни и тези фактори я бяха превърнали в любимо място на кънектикътските университетски среди. Матлок и Пат бяха изпили втория си коктейл. Поръчаха си говеждо печено и йоркширски пудинг. В просторния ресторант имаше около десетина двойки и няколко семейства. В ъгъла, сам на маса, седеше мъж и четеше „Ню Йорк Таймс“, чиито страници бяха прегънати вертикално, както правят пътници, пътуващи редовно с влак.
	— Вероятно е разярен баща, очакваш опозорилия го син. Познат тип. Всяка сутрин пътуват с влака за Скарсдейл.
	— Прекалено е спокоен.
	— Научават се да прикриват своята напрегнатост. Само техните аптекари знаят. Колко успокоителни средства им изписват!
	— Винаги обаче проявяват някакви признаци, а при този липсват. Изглежда направо самодоволен. Грешиш.
	— Просто не познаваш Скарсдейл. Там самодоволството е регистрирана търговска марка. Не можеш да си купиш къща без него.
	— Понеже стана дума, какво възнамеряваш да правиш? Наистина смятам, че трябва да отменим Сейнт Томас.
	— А аз не. Зимата беше тежка, заслужаваме малко слънце. Освен това те са неразумни в претенциите си. Машинациите на семейство Матлок никак не ме интересуват, само ще си загубя времето. Дори да се случи невероятното и те умрат, ще има кой да се заеме с делата.
	— Нали се разбрахме, че това е само предлог. Искат да поостанеш при тях. Струва ми се трогателно, че го правят по този начин.
	— Няма нищо трогателно, това са прозрачните опити на баща ми да ме изнуди… Гледай, нашият пътник се отказа да чака.
	Мъжът с вестника допи чашата си, като обясняваше на келнерката, че няма да поръчва обяд.
	— Обзалагам се, че си е представил коженото яке на сина си, дългата му коса, може би и босите му крака и го е обзела паника.
	— Като че ли го пожелаваш на горкия човечец.
	— Не. Дори му съчувствувам. Не мога да понасям упадъка, който съпътствува бунтарството. Получавам угризения на съвестта.
	— Много сте смешен, редник Матлок — отбеляза Пат, като намекна за безславната му военна кариера. — Искаш ли след обяда да идем в Хартфорд? Дават хубав филм.
	— Съжалявам, забравих да ти кажа. Днес не може… Сийлфонт ми се обади сутринта, че привечер ще има съвещание. Каза, че е важно.
	— За какво?
	— Не знам. Може би африканските течения му създават грижи. Онзи, когото привлякох от Хауърд, се оказа голяма работа. Мисля, че убежденията му са по-десни от тези на Людовик Четиринайсети.
	— Ужасен си — усмихна се тя. Матлок взе ръката й.


	Жилището на доктор Ейдриън Сийлфонт беше подобаващо внушително. Представляваше голям бял замък в колониален стил, с широки мраморни стъпала, водещи към тежка двойна врата, украсена с релефна резба. По дължината на фасадата се издигаха йонийски колони, които поглъщаха ширината й. След залез слънце на ливадата се включваха прожектори.
	Матлок се изкачи по стълбите към вратата и натисна звънеца. След трийсет секунди му отвори прислужница, която го поведе през вестибюла към задната част на къщата, в голямата библиотека на доктор Сийлфонт.
	Ейдриън Сийлфонт беше застанал в средата на стаята с още двама мъже. Матлок както винаги беше впечатлен от осанката му. Висок над метър и осемдесет, слаб, с изящни черти, той излъчваше топлота, която докосваше всички наоколо. Притежаваше неподправено смирение, което прикриваше изключителния му ум от онези, които не го познаваха. Матлок много го харесваше.
	— Здравей, Джеймс. — Сийлфонт му подаде ръка. — Мистър Лоринг, разрешете ми да ви представя доктор Матлок.
	— Как сте? Здрасти, Сам. — Последните думи Матлок отправи към третия присъствуващ — Самюъл Кресъл, декан на колежите в Карлайл.
	— Здравей, Джим.
	— Вече сме се срещали някъде, нали? — попита Матлок, без да сваля очи от Лоринг. — Мъча се да се сетя кога.
	— Ще ме поставите в неудобно положение, ако успеете.
	— Не се и съмнявам — засмя се Кресъл със своя язвителен, леко обиден хумор.
	Матлок харесваше и Кресъл — нетолкова заради самия него, а защото бе запознат с трудностите в работата му и с всичко, с което трябваше да се бори.
	— Какво искаш да кажеш, Сам?
	— Аз ще ви отговоря — намеси се Ейдриън Сийлфонт. — Мистър Лоринг работи в Министерството на правосъдието. Съгласих се да уредя тази среща между вас тримата, но не съм съгласен с това, за което току-що намекнаха Сам и мистър Лоринг. Очевидно мистър Лоринг е сметнал за уместно да ви държи… как се казва… под наблюдение. Изказах най-сериозни възражения.
	Сийлфонт погледна Лоринг в очите.
	— Държали сте ме под какво? — попита Матлок тихо.
	— Извинете — заговори Лоринг. — Това си е мое съображение и няма нищо общо с работата.
	— Вие сте пътникът от „Чешърската котка“.
	— Какво? — учуди се Сам Кресъл. — Човекът с вестника.
	— Точно така. Разбрах, че ме забелязахте днес следобед. Мислех, че ще ме познаете от пръв поглед. Не знаех, че приличам на пътник от влак.
	— Заради вестника. Нарекохме ви „разярен баща“.
	— Понякога съм такъв, но рядко. Все пак дъщеря ми е само на седем години.
	— Предлагам да започваме — обади се Сийлфонт. — Между другото, Джеймс, радвам се, че реагираш с такова разбиране.
	— Естествената ми реакция е на любопитство. И на доза страх. Да ви кажа честно, изплашен съм до смърт. — Матлок се усмихна неуверено. — За какво става дума?
	— Нека си пийнем, докато говорим. — Ейдриън Сийлфонт се усмихна на Матлок и се отправи към обкованото с мед барче в ъгъла на стаята. — Ти си почитател на бърбън с вода, нали, Джеймс? Сам е на двойно уиски с лед. А вие, мистър Лоринг?
	— И аз съм на уиски. Само с вода.
	— Джеймс, ела и ми помогни.
	Матлок отиде при Сийлфонт и се зае да му помага.
	— Смайваш ме, Ейдриън — каза Кресъл и седна в коженото кресло. — Как, за Бога, помниш какво пият подчинените ти?
	Сийлфонт се засмя.
	— Причината е лесно обяснима. И тя не се ограничава само с колегите ми. Събрал съм за този институт повече пари с помощта на алкохола, отколкото със стотиците доклади, подготвени от най-добрите умове на финансовите среди. — Ейдриън Сийлфонт млъкна и се подсмихна повече на себе си, отколкото на мъжете в стаята. — Веднъж държах реч пред Организацията на университетските президенти. Когато започнаха да задават въпроси, попитаха ме на какво се дължат даренията за Карлайл… Страхувам се, че отговорих: „На онези древни народи, развили изкуството на ферментацията на гроздето…“ Покойната ми жена избухна в смях, но после ми каза, че съм върнал постъпленията във фондовете с десет години назад.
	Тримата мъже се засмяха. Матлок раздаде напитките.
	— За ваше здраве — рече президентът на Карлайл и скромно вдигна чаша. Тостът обаче беше кратък.
	— Малко ми е неловко… Преди няколко седмици ми се обади началникът на мистър Лоринг. Покани ме да отида във Вашингтон за един въпрос от изключителна важност, засягащ Карлайл. Там ме осведомиха за нещо, което все още отказвам да възприема. Сведения, с които ще ви запознае мистър Лоринг. На пръв поглед изглеждат неопровержими. Но това е на пръв поглед. Слухове, безсмислени изявления — писмени и устни, изфабрикувани улики, които може би са лишени от съдържание. От друга страна, може и да съществуват известни основания. Именно затова се съгласих на тази среща. Трябва да подчертая обаче, че не мога да участвувам в нея. Нашият университет няма да участвува. Каквото и да стане в тази стая, ще го одобря само неофициално. Вие действувате като частни лица, а не като членове на факултета или служители на Карлайл. Ако наистина решите да действувате… А сега, Джеймс, ако и това не те уплаши, не знам кое ще те стресне.
	Сийлфонт се усмихна отново, но смисълът на думите му беше ясен.
	— Плаши ме — каза Матлок безизразно.
	Кресъл остави чашата си и се наклони напред.
	— Трябва ли да разбираме от това, което казахте, че не одобрявате присъствието на Лоринг тук? Нито онова, което той ще иска от нас?
	— Това е спорен въпрос. Ако обвиненията му са подплатени с факти, естествено, че не мога да им обърна гръб. От друга страна, никой президент на университет в наши дни няма да сътрудничи открито с правителствено учреждение единствено въз основа на предположения. Ще ме извините, мистър Лоринг, но твърде много хора във Вашингтон са използували академичните среди за свои цели. Имам предвид по-специално университетите Колумбия, Бъркли, колежа в Мичиган, а и не само тях. Обикновените полицейски дела са едно нещо, проникването… е нещо съвсем различно.
	— „Проникване“? Това е доста силна дума — отбеляза Матлок.
	— Може и да е. Ще оставя термините за мистър Лоринг.
	Кресъл взе чашата си.
	— Мога ли да попитам защо сте се спрели на нас — на Матлок и на мен?
	— И това ще бъде пояснено от мистър Лоринг. И все пак, Сам, тъй като аз отговарям за твоето присъствие, ще ти кажа какви са моите основания. Като декан си по-настроен на вълните на студентското градче от всеки друг… Освен това ще се усетиш, ако мистър Лоринг и колегите му превишат правата си… Мисля, че това е всичко, което трябва да кажа. Отивам на събрание. Тази вечер ще говори филмовият продуцент Строс и аз трябва да се появя.
	Сийлфонт остави чашата си на подноса върху барчето. Тримата мъже станаха.
	— Още нещо преди да тръгнете — каза Кресъл, смръщил чело. — Да предположим, че един от нас или и двамата решим, че не желаем да участвуваме в… работата на мистър Лоринг?
	— Тогава откажете. — Ейдриън Сийлфонт се отправи към вратата на библиотеката. — Изобщо не се чувствувайте задължени — държа това да е пределно ясно. Мистър Лоринг разбира. Приятна вечер, господа.
	Сийлфонт излезе във вестибюла и затвори вратата.


>	Трета глава

	Тримата мъже останаха в стаята безмълвни и неподвижни. Чуха как се отвори и затвори външната врата. Кресъл погледна Лоринг.
	— По всичко личи, че е ваш ред.
	— Обикновено е така при подобни случаи. Но нека ви разкрия моето положение — то отчасти ще обясни тази среща. Първото, което трябва да знаете, е, че работя в Бюрото за борба с наркотиците към Министерството на правосъдието.
	Кресъл седна и отпи от чашата си.
	— Нали не сте пристигнали, за да ни кажете, че четирийсет процента от студентския състав употребява различни видове наркотици? Защото това не е ново за нас.
	— Не, не съм. Допускам, че тези неща са ви известни. Всеки ги знае. Все пак не съм сигурен в процента. Струва ми се занижен.
	Матлок допи питието си и реши да си налее още. Заговори, докато се приближаваше към обкованото с мед барче:
	— Занижен или завишен, но в сравнение с другите студентски градчета нямаме основание за паника.
	— Така е. Поне не в това отношение.
	— Нима има и нещо друго?
	— Доста неща.
	Лоринг отиде до бюрото на Сийлфонт и се наведе да вдигне чантата си от пода. Очевидно държавният служител и президентът на Карлайл бяха разговаряли преди идването на Матлок и Кресъл. Лоринг сложи чантата на бюрото и я отвори. Матлок седна пак на стола си.
	— Бих искал да ви покажа нещо.
	Лоринг бръкна в чантата и извади плътна сребриста напечатана страница, срязана по диагонал като с назъбена ножица. Сребристото покритие беше зацапано от често пипане и имаше мазни, прашни петна. Приближи се до стола на Матлок и му я подаде. Кресъл стана и отиде при тях.
	— Това е някакво писмо. Или известие. С цифри — каза Матлок. — Мисля, че е на френски… не, на италиански е. Не мога да го разчета.

	— Отличен, професоре — рече Лоринг. — Смесица е от двата езика, без особени предпочитания към единия или другия. Всъщност това е писмената форма на корсиканския диалект. Използува се в южната, хълмистата част на острова. Подобно на етруския не се поддава на цялостен превод. Но кодовете, които се използуват, са толкова прости, че всъщност не са никакви кодове. Не смятам дори, че са замислени като такива: прекалено са малобройни. Тъй че това тук ни дава достатъчно сведения.
	— И какви са те? — попита Кресъл и пое от Матлок странния документ.
	— Най-напред бих искал да ви разясня как попадна у нас. Без това обяснение информацията е неразбираема.
	— Говорете.
	Кресъл подаде мръсния сребрист лист на Лоринг, който го отнесе при бюрото и внимателно го прибра обратно в чантата.
	— Един куриер — това е човек, който обикаля определени места, източници на наркотици, и пренася инструкции, пари, известия и тъй нататък — напусна преди шест седмици страната. Всъщност той беше повече от куриер и стоеше доста високо в йерархията на разпространението на наркотиците. В действителност си караше отпуската по Средиземноморието и пътем изпълняваше някои задачи. Може би е проверявал капиталовложенията… Във всеки случай бил убит от планинци в местността Торос Даглари в Турция, където има обширни макови полета. Та той закрил там всички операции и последвала разправата. Звучи правдоподобно — средиземноморските полета се закриват повсеместно и се местят в Южна Америка… Този документ бил намерен скрит в дрехите на трупа. Както сами видяхте, минал е през доста ръце. Бил е предмет на много наддавания от Анкара до Маракеш. Най-после го е купил таен агент на Интерпол и те ни го изпратиха.
	— От Торос Даг… как беше там… чак до Вашингтон. Голямо пътешествие е направила хартийката — отбеляза Матлок.
	— И доста скъпичко ни излезе — допълни Лоринг. — Само че сега не е във Вашингтон, а е тук. От Торос Даглари до Карлайл, щата Кънектикът.
	— Предполагам, че това не е случайно и означава нещо. — Сам Кресъл седна, като наблюдаваше неспокойно държавния служител.
	— Означава, че информацията в документа засяга Карлайл.
	Лоринг се опря на бюрото и заговори спокойно, без напрежение. Приличаше на преподавател, който обяснява на класа суха, но необходима математическа теорема:
	— В документа се казва, че след три седмици, на десети май, ще има конференция. Цифрите са географските координати на Карлайл — дължина и ширина спрямо Гринуич, с точност до една десета. Самият документ идентифицира притежателя си като един от поканените. Всеки или има допълващата го половина, или е изрязан по шаблон, с който трябва да съвпадне — просто допълнителна мярка за сигурност. Липсва обаче точното местоположение.
	— Чакайте, чакайте. — Гласът на Кресъл беше контролиран, но остър — той се вълнуваше. — Не избързвате ли, Лоринг? Давате ни несъмнено поверителна информация, преди да сте изложили исканията си. Управата на нашия университет не е заинтересована да бъде превърната в правителствен орган за разследване. Преди да навлезете във фактите, кажете какво искате от нас.
	— Извинете, мистър Кресъл. Дадохте ми думата и аз се възползувам от това, но явно зле.
	— Дяволски зле за опитен човек като вас.
	— Почакай, Сам. — Матлок вдигна ръка от ръчката на стола. Внезапната враждебност на Кресъл му се видя неуместна. — Сийлфонт каза, че имаме право да откажем всичко, което поискат от нас. Ако упражним това си право, както вероятно и ще постъпим, бих искал да е в резултат на обмислена преценка, а не на сляпа реакция.
	— Не ставай наивен, Джим. Получаваш поверителна или секретна информация и в момента вече си замесен. Не можеш да отречеш, че си я получил, не можеш да кажеш, че нищо не се е случило.
	Матлок погледна към Лоринг. — Вярно ли е това?
	— До известна степен, да. Няма да ви лъжа.
	— Тогава защо трябва да ви слушаме?
	— Защото е замесен тукашният университет, и то от години. Положението е критично. Толкова критично, че са ни останали само три седмици, през които да направим нещо въз основа на наличните сведения.
	Кресъл стана от стола, пое си дълбоко дъх и бавно издиша.
	— Създавате криза, без да ни дадете доказателства, и насилствено ни намесвате. Кризата отшумява, но документите сочат, че университетът е бил негласен участник в едно федерално разследване. Такъв беше случаят в университета в Уисконсин. — Кресъл се обърна към Матлок: — Помниш ли, Джим? Шест дни имаше бунтове в градчето. Половин семестър загубен за обяснения.
	— Но тогава беше замесен Пентагонът — отбеляза Лоринг. — Обстоятелствата бяха съвсем различни.
	— Смятате ли, че Министерството на правосъдието е по-лесно смилаемо? Прочетете някой студентски вестник.
	— За Бога, Сам, остави човека да говори. Ако не искаш да слушаш, върви си. Аз искам да чуя какво ще каже.
	Кресъл погледна Матлок.
	— Добре. Мисля, че разбирам. Говорете, Лоринг. Но помнете, не поемаме никакви задължения. И не сме длъжни да спазваме каквито и да било условия за поверителност.
	— Ще разчитам на здравия ви разум. — Дано не сбъркате.
	Кресъл отиде до барчето и напълни чашата си. Лоринг седна на ръба на бюрото.
	— Ще започна с въпрос. Чували ли сте някога думата „Нимрод“?
	— Нимрод е староеврейско име — отвърна Матлок. — От Стария завет. Потомък на Ной, владетел на Вавилон и Ниневия. Легендарни успехи като ловец, които засенчили по-важния факт, че е основал и изградил великите градове на Асирия и Месопотамия.
	Лоринг се усмихна.
	— Отново отличен, професоре. Ловец и строител. Имах предвид нещо по-съвременно обаче, когато ви попитах за Нимрод. — Тогава не, не съм чувал. А ти, Сам? Кресъл се върна на стола си с чаша в ръка.
	— Дори това, което ти току-що каза, не ми беше известно. Мислех, че Нимрод е вид блесна за риболов. Много добра за пъстърва.
	— Тогава ще ви дам малко основна информация… Не възнамерявам да ви отегчавам със статистически данни за наркотиците. Сигурен съм, че постоянно ви бомбардират с тях.
	— Да, постоянно — потвърди Кресъл.
	— Но има и една географска статистика, за която може би не знаете. Концентрирането на трафика на наркотици в щатите на Нова Англия нараства със скорост, надхвърляща темповете във всички други части на страната. Тенденцията е обезпокоителна. От хиляда деветстотин шейсет и осма година се забелязва системно нарушаване на юридическите процедури… Ще ви го обясня в географска перспектива. В Калифорния, Илинойс и Луизиана контролът на наркотиците поне позволява да се задържи равнището. Това е максимумът, който можем да постигнем, докато на международните споразумения им покарат зъби. Но не и в Нова Англия. В тази част нарастването става с бесни темпове. Това се отразява зле на колежите.
	— Откъде знаете? — запита Матлок.
	— Начините са много, но винаги научаваме твърде късно, за да предотвратим разпространението. Информатори, белязани списъци от средиземноморските, азиатските и латиноамериканските източници, проследяване на швейцарски влогове… това вече са поверителни данни.
	Лоринг погледна Кресъл и се усмихна.
	— Сега вече знам, че във вашия отдел сте луди — начумерено изрече Кресъл. — Според мен, ако можете да докажете тези обвинения, трябва да го направите публично. На висок глас.
	— Имаме си съображения.
	— Също поверителни, предполагам — каза Кресъл с лека неприязън.
	— Съществува и един вторичен проблем — продължи Лоринг, без да му обръща внимание. — В престижните университети на Източните щати — Принстън, Амхърст, Харвард, Васар, Уилямс, Карлайл — се учат много деца на важни личности. Синове и дъщери на хора от правителствените и промишлените кръгове. Това създава възможност за изнудване, която според нас се използува. Тези хора са болезнено чувствителни на тема „скандали с наркотици“.
	Кресъл го прекъсна:
	— Ако приемем, че сте прав, което аз не допускам, то ние имаме много по-малко неприятности от другите колежи в Североизточния район.
	— Знаем това. Дори смятаме, че знаем защо.
	— Това е твърде мъгляво, мистър Лоринг. Кажете точно какво имате предвид. — Матлок не обичаше игрите, които разиграваха някои хора.
	— Всяка мрежа за разпространение, която системно обслужва и контролира част от страната, трябва да има своя оперативна база. Централно учреждение, тъй да се каже, команден пост. Повярвайте ми, този команден пост на трафика на наркотици в щатите на Нова Англия е университетът в Карлайл.
	Самюъл Кресъл, декан на университета, изтърва чашата си на паркета.
	Ралф Лоринг продължи невероятния си разказ. Матлок и Кресъл не помръдваха от столовете си. На няколко пъти Кресъл се опита да го прекъсне и да му възрази, но убедителното изложение на Лоринг му отнемаше доводите. Нищо не можеше да се оспори.
	Разследването на университета в Карлайл започнало преди осемнайсет месеца. Началото било положено от залавянето на някакъв счетоводител по време на една от честите проверки за наркотици на френската Служба за сигурност в пристанището на Марсилия. Счетоводителят бил американски гражданин и веднага го изпратили във Вашингтон. В записките на счетоводителя често се срещали съчетанията на координатите „К-22°-59“, неизменно следвани от името „Нимрод“. Отбелязаните градуси обозначавали Северен Кънектикът, но не с точност до една десета. След проследяването на стотици възможни сухопътни маршрути от кейовете на атлантическите пристанища и летищата, имащи връзка с Марсилия, околностите на Карлайл били поставени под най-внимателно наблюдение.
	Като част от наблюдението било наредено да се подслушват телефоните на лицата, за които се знаело, че са свързани с разпространението на наркотици от Ню Йорк, Хартфорд, Бостън и Ню Хейвън. Записани били разговори и на лица от подземния свят. Всички разговори, засягащи търговията с наркотици в района на Карлайл били от улични телефонни автомати. Това затруднило подслушването, но все пак не било невъзможно. Отново тайни методи на Службите за сигурност.
	С набъбването на папката с информация станал очевиден един изумителен факт: групата в Карлайл била независима. Нямала никакви официални връзки с организираната престъпност, никому не била задължена. Тя ползувала услугите на някои престъпници, но не била използувана от тях. Представлявала здраво изградена групировка, обхващаща повечето университети в Нова Англия. И очевидно не се задоволявала само с наркотици.
	Имало доказателство, че групата от Карлайл е проникнала в хазарта и проституцията и дори намирала работа на защитили аспиранти. Освен това, изглежда, гонела някаква цел, излизаща извън рамките на печалбите, присъщи на незаконната дейност. Групата би могла да печели много повече и с по-малко усложнения, ако работела директно с известни престъпници и признати доставчици. Вместо това тя харчела собствени средства за създаване на своя организация. Сама си била господар, контролирала собствени източници и имала собствен пласмент. Но крайните й цели не били ясни.
	Била станала толкова могъща, че заплашвала водачеството на организираната престъпност в Североизточните щати. Поради тази причина водещите фигури от подземния свят били поискали среща с хората, отговарящи за операциите в Карлайл. Ключът към тях било лице или група, наречена „Нимрод“.
	Целта на срещата, доколкото можело да се определи, била да се постигне изглаждане на отношенията между Нимрод и повелителите на престъпността, които се чувствували застрашени от необикновеното му разрастване. На срещата щели да присъстват десетина знайни и незнайни престъпници от щатите на Нова Англия.
	— Мистър Кресъл — обърна се Лоринг към декана на Карлайл, но се поколеба. — Предполагам, че имате списъци на студенти, служители и технически персонал — хора, за които знаете или имате причини да подозирате, че се занимават с наркотици. Известно ми е, че повечето колежи имат такива списъци.
	— Няма да отговоря на този въпрос.
	— Което, разбира се, ми дава нужния отговор — отбеляза Лоринг кротко, дори със съчувствие.
	— Нищо подобно! Хората от вашия занаят имат навика да допускат онова, в което им се иска да вярват.
	— Добре, приемам укора. Но дори да бяхте казали „да“, целта ми не е да питам за тях. По-скоро целях да ви подскажа, че ние имаме такъв списък. Исках да го знаете.
	Сам Кресъл разбра, че се е хванал на въдицата, а искреността на Лоринг го ядоса още повече.
	— Не се и съмнявам.
	— От само себе си се разбира, че нямаме нищо против да ви предоставим екземпляр.
	— Не е необходимо.
	— Много си твърдоглав, Сам — обади се Матлок. — Защо се правиш на щраус?
	Преди Кресъл да успее да отговори, Лоринг рече:
	— Деканът знае, че може да промени решението си. Вече се разбрахме, че в Карлайл няма криза. Учудващо е колко хора чакат покривът да се срути над главите им, преди да повикат за помощ. Или да я приемат.
	— Но склонността на вашата организация да превръща трудните положения в бедствие е всеизвестна — парира го враждебно Сам.
	— Допускали сме грешки, не отричам.
	— След като разполагате с имена — продължи Сам, — защо не се заемете с тях? Нас оставете на мира, сами си вършете черната работа. Правете арести, предявявайте обвинения. Не се опитвайте да прехвърлите работата си на нашите плещи.
	— Ние и не целим това… Пък и повечето от доказателствата ни нямат юридическа сила.
	— И на мен ми хрумна същото — вметна Сам.
	— А какво печелим? Какво ще спечелите вие? — Лоринг се наклони напред, без да отмества поглед от очите на Сам. — Арестуваме неколкостотин наркомани и дребни пласьори. Не разбирате ли, че това не решава проблемите?
	— Което ни отвежда до онова, което искате, нали? — Матлок се облегна на стола, загледан внимателно в настойчивия държавен служител.
	— Да — отвърна Лоринг меко. — Ние искаме Нимрод. Искаме да знаем къде ще се състои срещата на десети май. Тя може да е навсякъде в радиус от петдесет до сто километра. Искаме да сме подготвени за нея. Искаме да пречупим гръбнака на операция „Нимрод“ поради причини, които се простират далече извън университета в Карлайл. Наред с наркотиците.
	— Но по какъв начин? — попита Джеймс Матлок.
	— Доктор Сийлфонт го каза. Проникване… Професор Матлок, вие сте известен като човек, който изключително лесно се приспособява към средата си. Добре ви приемат в най-различни, дори противоречащи си групи както във факултета, така и сред студентите. Ние имаме имената, а вие лесно се приспособявате. — Лоринг посегна към чантата и извади срязаната страница зацапана хартия. — Някъде там, навън, е информацията, която ни е нужна. Някъде съществува човек, който има такъв документ и знае онова, което трябва да знаем ние.
	Джеймс Барбър Матлок седеше неподвижно на стола, загледан в държавния служител. Нито Лоринг, нито Кресъл бяха сигурни какво мисли той, но и двамата се досещаха. Ако мислите можеха да се чуват, в стаята щеше да цари пълно съгласие. Мисълта на Джеймс Матлок се беше върнала три, почти четири години назад. Спомняше си русокосото, деветнайсетгодишно момче. Не много зряло за възрастта си може би, но иначе добро и мило. Момче с проблеми. Откриха го по същия начин, както бяха намирали хиляди като него в големи и малки градове на страната. Други времена, други нимродовци.
	Дейвид, братът на Джеймс Матлок, беше забил иглата в дясната си ръка и си бе инжектирал трийсет милиграма от бялата течност. В малка платноходка, в тихите води на залива на нос Код. Лодчицата беше заседнала в скалите близо до брега. Когато го открили, братът на Джеймс Матлок бил мъртъв.
	Матлок взе решение.
	— Можете ли да ми дадете имената?
	— У мен са.
	— Почакайте! — Кресъл се изправи и когато заговори, гласът му не беше ядосан, а изпълнен със страх — Разбирате ли какво искате от него? Той няма опит за такава работа. Не е обучен. Изпратете някой от вашите хора.
	— Няма време. Няма време за никой от нашите хора. Той ще бъде закрилян. И вие можете да помогнете.
	— Аз мога да ви спра!
	— Не можеш, Сам — обади се Матлок от стола.
	— Джим, за Бога, даваш ли си сметка какво искат от теб? Ако в думите на Лоринг има частица истина, той те поставя в най-лошото положение, в което може да се озове човек. Доносник!
	— Ако искаш, можеш да си тръгнеш. Няма защо моето решение да бъде и твое. Защо не си отидеш?
	Матлок се изправи и бавно тръгна към барчето с чаша в ръка.
	— Вече е невъзможно — каза Кресъл и се обърна към Лоринг. — И той го знае.
	Лоринг почувствува лека тъга. Този Матлок беше добър човек. Съгласяваше се, защото смяташе, че е негов дълг. А беше хладнокръвно, професионално предвидено, че ако се заеме със задачата, Джеймс Матлок по всяка вероятност щеше да умре. Тази вероятност беше ужасната цена. Но целта си заслужаваше. Срещата в Карлайл си заслужаваше.
	Нимрод си заслужаваше.
	Това беше заключението на Лоринг.
	И то правеше задачата му поносима.


>	Четвърта глава

	Нищо не можеше да се записва, инструктажът вървеше бавно, с непрекъснати повторения. Но Лоринг беше професионалист и знаеше ползата от паузите в напрежението, което съпътства усилията да се запомнят много факти за кратко време. През тези почивки той се опитваше да разговори Матлок и да научи нещо повече за човека, чийто живот с такава лекота беше поставен на карта. Наближаваше полунощ, Сам Кресъл си беше тръгнал преди осем часа. Не беше нито необходимо, нито желателно деканът да присъствува при разработването на задачата в подробности. Той беше свръзка, а не действуващо лице. Кресъл не възрази срещу решението му.
	Ралф Лоринг бързо схвана, че Матлок е затворен човек. Неговите отговори на невинно формулираните въпроси бяха кратки и повърхностни и не съдържаха нищо повече от самообвинения. След известно време Лоринг се предаде. Матлок се беше съгласил да изпълни задача, но не и да прави мислите и подбудите си публично достояние. Не бе нужно и Лоринг го разбираше. Това беше съществено. Може би щеше да е по-добре да не го опознае твърде отблизо.
	Докато запаметяваше сложната информация, Матлок на свой ред и на друго равнище мислеше за живота си, по своему се чудеше защо са се спрели на него. Беше заинтригуван от оценката, която го описваше като приспособим — каква ужасна дума бяха използували!
	И все пак знаеше какво означава това. Професионалните психолози не бяха сгрешили. Но той се съмняваше, че разбират причините за неговата… приспособимост.
	Академичният свят беше подслон, убежище. Не цел на дълготрайни амбиции. Беше прибягнал до него, за да спечели време, да организира живота си, който се разпадаше, да разбере. „Да си оправи главата“, както се изразяваха младежите около него.
	Постарал се бе да обясни на жена си — на хубавата си, интелигентна, остроумна и изключително празна жена, която реши, че той е полудял. Какво имаше за разбиране, освен страхотно хубава работа, страхотно хубава къща, страхотно приятен клуб и хубав живот в страхотно удовлетворяващия социален и финансов свят? За нея нямаше нищо друго за разбиране.
	Но за него този свят беше загубил смисъла си. Бе започнал да се отдалечава от същността му малко след като навърши двайсет години, през последната година на следването си. Разривът беше окончателен след военната служба.
	Отрицанието му не беше предизвикано от една определена причина. И самото отрицание не беше изразено като акт на насилие, въпреки че насилието имаше своето място в ранните дни на бъркотията в Сайгон. Всичко започна в дома му, където най-често се приема или отхвърля определен начин на живот, по време на враждебните сблъсъци с баща му. Възрастният джентълмен — твърде възрастен и твърде джентълмен, се чувствуваше в правото си да изисква повече от първородния си син. Да иска целенасоченост, каквато не съществуваше. Матлок старши принадлежеше към друга епоха, ако не и към друг век, и вярваше, че бездната между баща и син е дори желателна, като синът може да се остави без внимание, докато не се утвърди като личност. Освен това той трябваше да бъде и отстъпчив. В известен смисъл баща му приличаше на милосърден владетел, който след властването на редица поколения не можеше да се примири, че тронът няма да се заеме от законния престолонаследник. За Матлок старши нежеланието на сина му да поеме ръководството на семейния бизнес беше неразбираемо.
	Но за Матлок младши всичко беше пределно ясно. И за предпочитане. Не само че изпитваше неприятно чувство при мисълта за бъдеще в бащиното си поприще, а го беше и страх. Напрежението във финансовия свят не му носеше удоволствие, а го изпълваше с благоговеен ужас пред собствената му неспособност, подчертана от властната, всемогъща компетентност на баща му. Колкото повече наближаваше моментът да навлезе в този свят, толкова по-осезаем ставаше страхът му. Хрумна му, че наред с ползуването на луксозния подслон и ненужните лични удобства трябваше да върши и онова, което се очакваше от него, за да оправдае притежанието на тези вещи. По-добре да не живее в суперлуксозно жилище и да поограничи личните си удобства, отколкото да живее във вечен страх.
	Беше се постарал да обясни това на баща си. Но докато жена му заяви, че е загубил ума си, баща му го обяви за неудачник.
	Което съвпадаше с присъдата на армията.
	Армията.
	Катастрофа. Засилена от разбирането, че сам е бил виновен за всичко. Беше открил, че сляпата физическа дисциплина и безпрекословното подчинение са нетърпими за него. А беше достатъчно едър и силен и притежаваше нужния речник, за да направи неуместните си и незрели възражения публично достояние — разбира се, в своя вреда.
	Няколко дискретни хода на един негов чичо доведоха до уволнение преди официалното изтичане на службата му. За това наистина бе благодарен на влиятелното си семейство.
	И ето че животът на Джеймс Барбър Матлок се оказа много объркан. Безславно уволнен от армията, разведен, изоставен (поне символично, ако не действително) от семейството си, той беше обхванат от паника, че няма свое място, че няма мотиви и цели в живота.
	И така, укри се в сигурните граници на университета с надеждата да намери отговор. И като при любовна връзка, започнала на сексуална основа и прераснала в психологическа зависимост, той се ожени за този свят, откри това, което му беше убягвало близо пет жизненоважни години. Първото истинско обвързване, което изпита.
	Беше свободен.
	Свободен да се наслаждава на приятната възбуда от изпълнено със смисъл предизвикателство. Свободен да открие за себе си, че може да му откликне. Втурна се в този нов свят с въодушевлението на новопокръстен, но без неговата слепота. Избра исторически и литературен период, който преливаше от енергия, сблъсъци и противоречиви оценки. Подготвителните години изтекоха бързо, беше погълнат и приятно изненадан от собствените си дарби. Когато изплува професионално, внесе свеж въздух и в прашните архиви. Въведе поразителни новости в отдавна утвърдени изследователски методи. Докторската му дисертация върху дворцовата намеса в английската възрожденска литература отпрати в коша няколко неприкосновени теории за благодетелката на име кралица Елизабет.
	Беше учен от нов тип: неспокоен, скептичен, винаги търсещ и готов да сподели наученото. Две години и половина след като защити доктората си, стана доцент — най-младият преподавател в Карлайл, сключил такъв договор.
	Джеймс Барбър Матлок навакса изгубените ужасни години. Най-приятно от всичко беше може би съзнанието, че заразява околните с възбудата си. Бе достатъчно млад, за да се радва на споделения възторг, и достатъчно възрастен, за да направлява интересите на околните.
	Да, беше приспособим, и още как! Не можеше и не искаше да отхвърли никого, да го изолира поради несъгласие в мненията, дори поради неприязън. Дълбочината на собственото му доволство, на облекчението му, беше такава, че несъзнателно си обеща никога да не оставя без внимание тревогите на друго човешко същество.
	— Учудва ли ви нещо? — Лоринг беше приключил един раздел от материала, обхващащ проследените сделки с наркотици.
	— По-скоро искам пояснение — отвърна Матлок. — Традиционните клубове — предимно на бели и богати, получават наркотиците си от Хартфорд. Черните групировки като тази от „Лумумба“ ходят в Ню Хейвън. Различни източници.
	— Точно така, това е студентската ориентация. Главното е, че нито едните, нито другите купуват от доставчиците в Карлайл. От Нимрод.
	— Вие обяснихте това. Хората на Нимрод не искат да бият на очи.
	— Но те са тук. Използуват ги.
	— Кой?
	— Членове на факултетите и на техническия персонал — отговори Лоринг спокойно и прелисти една страница. — А това може да се окаже изненада. Мистър и мисис Арчър Бийсън…
	Матлок веднага си представи младия преподавател по история и жена му. Бяха самото олицетворение на духа на „Айви Лийг“* — високомерни, естетически издържани. Арчър Бийсън бе обхванат от академични амбиции, а жена му — съвършена факултетска дама, небрежно сексапилна, винаги възторжена.
	[* Събирателно название на осем известни колежа, където се учат предимно младежи от висшето общество — Браун, Колумбийския университет, Корнел, Дортмут, Харвард, Пенсилвания, Принстън и Йейл — Б. пр.]
	— Те са на ЛСД.
	— Велики боже! Никога не бих допуснал! Откъде знаете?
	— Твърде сложно е да се впускам в обяснения, пък и сведенията са поверителни. Ще опростим: те, тоест той преди е купувал от един пласьор в Бриджпорт. Контактът бил прекъснат и Бийсън не се появи в друг списък. Но продължава да употребява. Смятаме, че се е добрал до връзката в Карлайл. Нямаме доказателства обаче… Ето още един.
	Беше треньорът на университетския отбор по ръгби, преподаваше и физкултура. Неговите наркотици бяха марихуана и амфетамини, предишният му източник — Хартфорд. Минаваше за пласьор в студентското градче, а не за консуматор. Въпреки че вече не се обръщаше към източника си в Хартфорд, банковите му сметки, управлявани чрез подставени лица, продължаваха да набъбват. Извод: Нимрод.
	И още един. Този път Матлок се изплаши. Беше заместник-деканът по приема на студенти. Възпитаник на Карлайл, върнал се в университета след кратка кариера в търговията. Беше ярка, щедра личност, горещ привърженик на Карлайл. Обичан от всички ентусиаст в тези дни на цинизъм. И той бе разпространител, а не консуматор. Прикриваше се умело чрез второстепенни пласьори.
	— Предполагаме, че е върнат тук чрез организацията на Нимрод. Постът му е добър от негова гледна точка.
	— Но това направо ме плаши. Родителите мислят този кучи син за нещо средно между космонавт и свещеник.
	— Както казах, постът му е подходящ за целта. Помните ли? Споменах пред вас и Кресъл: хората на Нимрод имат интереси, надхвърлящи наркотиците.
	— Но не знаете какви.
	— Ще трябва да научим, иначе… Ето ги и младежите.
	Списъкът с имена на студенти се стори безкраен на Матлок. Бяха 563-ма от общо 1200. Държавният служител призна, че много от тях са включени не защото са наркомани, а поради връзките им в студентското градче. Клубовете и братствата бяха известни като центрове за събиране на средства за купуване на наркотици.
	— Нямаме време да проверяваме всяко име. Търсим връзките, каквито и да са, колкото и да са слаби. Трябва да открием всички пътища. Този списък има и друга страна, не знам дали я забелязахте.
	— Разбира се. Поне така мисля. Двайсет или трийсет имена в него са на деца на много влиятелни личности. В промишлеността, в правителството. Ето — посочи Матлок. — От кабинета на президента, ако не греша. Мисля, че не греша.
	— Виждате ли — усмихна се Лоринг. — Това има ли значение?
	— Не знаем. Възможно е. Пипалата на Нимрод бързо се разпростират. Затова се вдигна тревога. Неофициално казано, може да има последствия, каквито никой не е и сънувал…
	— Боже мой! — тихо каза Матлок.
	— Именно.
	Двамата чуха входната врата да се отваря и затваря. Като по рефлекс Лоринг спокойно издърпа книжата от ръката на Матлок и бързо ги прибра в чантата. Затвори я и направи нещо неочаквано. Безшумно, почти незабелязано дръпна назад сакото си и уви пръсти около дръжката на револвер в малък калъф, привързан към гърдите му. Матлок се изненада. Не можеше да откъсне поглед от скритата ръка.
	Вратата се отвори и в библиотеката влезе Ейдриън Сийлфонт. Лоринг нехайно извади ръката си изпод сакото. Сийлфонт заговори приветливо:
	— Толкова се старая. Честна дума. Мога да проумея обидните епитети, дори и сплетените с шнурове коси. Но враждебността ме смущава. Всеки човек, минал трийсетте години, е естествен враг на тези младежи.
	— Имате предвид Строс, нали? — запита Матлок.
	— Да. Някой му зададе въпроса за влиянието на „новата вълна“. Той отговори, че „новата вълна“ е древна история. „Праисторическа“, както се изрази… Няма да ви преча, господа. Все пак бих искал да знам за Кресъл, мистър Лоринг. Джеймс очевидно е приел.
	— Мистър Кресъл също, сър. Той ще действува като свръзка между нас.
	— Разбирам. — Сийлфонт погледна Матлок. В очите му се четеше облекчение. — Джеймс, вече мога да ти го кажа. Крайно съм ти задължен, че си решил да помогнеш.
	— Не смятам, че съм имал друг избор.
	— Нямаше. Най-много ме плашеше възможността за такова пълно въвличане. Мистър Лоринг, искам да ме уведомите веднага щом научите нещо конкретно. След това ще сторя каквото пожелаете. Искам единствено да ми предоставите доказателства и ще имате моето пълно, официално съдействие.
	— Разбирам, сър. Бяхте много отзивчив. Повече, отколкото се надявахме. Много ценим това.
	— Както каза Джеймс, нямаме избор. Но трябва да ви наложа ограничения — най-важното ми задължение е към този университет. Студентските градчета може да ви изглеждат спокойни, но мисля, че това е повърхностна оценка… Вие имате още да работите, а аз трябва да дочета нещо. Лека нощ, мистър Лоринг. Лека нощ, Джеймс.
	Матлок и Лоринг кимнаха за лека нощ и Ейдриън Сийлфонт затвори вратата след себе си.


	Към един часа главата на Матлок не побираше повече. Главните елементи — имена, източници, предположения — бяха заключени в паметта му, нямаше никога да ги забрави. Не че бе в състояние да издекламира всичко наизуст — това не беше нужно. Но при вида на определен човек от списъците паметта му щеше да задействува. Знаеше, че Лоринг е прав по този въпрос. Затова настояваше Матлок да повтаря имената на глас по няколко пъти.
	Сега имаше нужда от една нощ сън, ако можеше да заспи. Всичко трябваше да се подреди в главата му. А на сутринта щеше да започне да взема решения, да определя с кои лица да се свърже, да избере онези, за които вероятността да установят контакт помежду си беше най-малка. Това означаваше да завърже бързи приятелства с членове на факултета и със студенти въз основа на изолираните късчета информация извън данните на Лоринг. Досиетата на Кресъл, тези, за които беше отрекъл, че съществуват, щяха да му помогнат.
	Веднъж започнал разговорите, трябваше внимателно да опипва пътя си — да следи за знаци, погледи, издайнически жестове.
	Някъде с някого това все щеше да се случи.
	— Бих искал да се върна на един въпрос — каза Лоринг. — От основния материал.
	— Вече обсъдихме всичко. Може би наученото трябва да улегне.
	— Няма да ви отнема дори минута. Важно е. — Лоринг бръкна в чантата си и извади мръсния срязан документ. — Вземете го, ваш е.
	— Благодаря, макар че не знам за какво.
	Матлок взе лъскавата някога сребриста хартия и се загледа в текста на непознатия език.
	— Вече ви казах, че е написан на корсикански диалект и това е вярно с изключение на две думи. Най-отдолу, на отделен ред, ще видите фразата: „Venerare Omerta.“ Тя не е на корсикански, а на сицилиански. По-точно съкратената форма на сицилианския.
	— Виждал съм я.
	— Естествено. Тя се споменава във вестници, филми и романи. Но това не омаловажава значението й за онези, за които е предназначена. Никак дори.
	— Какво значи?
	— В груб превод: „Спазвай закона на Омерта.“ Омерта е клетва за вярност и мълчание. Да се наруши едното или другото, означава смърт.
	— Мафията ли?
	— И тя е замесена. Може да се каже, че е участник във втората част на клетвата. Трябва да имате предвид, че това малко съобщение е издадено съвместно от две групи, които се мъчат да постигнат съгласие. За Омерта няма граници, това се разбира и от двете.
	— Ще го имам предвид, но не знам защо.
	— Просто да знаете. — Добре.
	— И последен въпрос. Всичко, за което говорихме тази вечер, беше свързано с наркотиците. Но ако информацията ни е точна, хората на Нимрод действуват и в други области. Лихварство, проституция, хазарт… може би — не е сигурно — са в кметствата, в щатското законодателство и дори във федералното правителство… Опитът е показал, че наркотиците са най-слабото звено с най-висок процент на провали в сравнение с другите дейности и затова сме се съсредоточили върху тях. С други думи, дръжте под око наркотиците, но знайте, че съществуват и други пътища. — Това не е тайна.
	— За вас може и да не е. Но въпросът е неизяснен. — Няма ли да ми дадете телефон, на който да ви търся?
	— Не. Ще се свързваме чрез Кресъл. Ние ще му се обаждаме по няколко пъти на ден. Когато започнете да задавате въпроси, може би ще ви подложат на засилено наблюдение, Не се обаждайте във Вашингтон. И внимавайте да не изгубите корсиканската покана. Тя е най-силното ви оръжие.
	— Ще се постарая.
	Матлок наблюдаваше как Лоринг затваря чантата си, увива тънката черна верижка около китката си и щраква вградената ключалка.
	— Изглеждам съвсем като шпионин от филмите, нали? — засмя се Лоринг.
	— Впечатлен съм.
	— Няма защо. Този обичай води началото си от дипломатическите куриери, които са отнасяли със себе си в ада чувалите с пощата, но днес е просто защита от джебчии… От нас очакват само помощ.
	— Не вярвам на нито една ваша дума. В случаи като този се правят димни завеси, изпращат се радиосигнали и избухват бомби.
	— Прав сте. Дори много повече. — Лоринг взе чантата от бюрото. — Мисля, че ще е по-добре, ако си тръгнем поотделно. За предпочитане е единият да излезе от предната врата, а другият — от задната. През десет минути.
	— Мислите ли, че е необходимо?
	— Честно казано, не, но началниците ни държат на това.
	— Добре. Аз познавам къщата. Ще изляза десет минути след вас през кухнята.
	— Чудесно. — Лоринг протегна дясната си ръка с помощта на лявата, с която придържаше дъното на чантата. — Излишно е да ви казвам колко сме ви благодарни за това, което вършите.
	— Мисля, че знаете защо го върша.
	— Да. Откровено казано, разчитахме на това.
	Лоринг излезе и Матлок изчака да чуе външната врата да се отвори и затвори. Погледна часовника си. Имаше време за още една чаша.
	Към един и двайсет Матлок беше на няколко пресечки от къщата. Вървеше бавно на запад към апартамента си и се колебаеше дали да направи една обиколка из градчето. Често му се случваше да решава проблеми, докато се разхожда, знаеше, че след това ще спи добре. Задмина няколко студенти и членове на факултета и размени тихи поздрави с онези, които познаваше. Почти беше решил да тръгне на север по Хай Стрийт, в посока, обратна на апартамента си, когато чу стъпки зад себе си. Най-напред стъпки, а после дрезгав шепот:
	— Матлок! Не се обръщайте. Аз съм, Лоринг. Продължавайте да вървите и ме слушайте.
	— Какво има?
	— Някой знае, че съм тук. Колата ми е претърсена… — Божичко! Как разбрахте?
	— Бях сложил конци и други маркировки из цялата кола. Отпред, отзад и в багажника. Много професионална работа. — Сигурен ли сте?
	— Толкова съм сигурен, че нямам намерение да включа двигателя.
	— Господи! — Матлок почти спря.
	— Вървете. Ако някой ме е наблюдавал, а можете да сте сигурен, че е така, аз се направих, че съм си изгубил ключа. Запитах няколко минувачи къде има телефонна будка и изчаках да се отдалечите достатъчно.
	— Какво да направя? На следващия ъгъл има телефонна будка…
	— Знам. Не смятам, че ще се наложи да правите нещо, и заради двама ни се надявам, че съм прав. Като ви задминавам, ще ви блъсна доста силно. Изгубете равновесие, аз ще ви се извиня високо. Престорете се, че сте си изкълчили глезена или китката, важното е да спечелите време! Не ме изпускайте от очи, докато дойде да ме вземе кола и аз ви кимна, че всичко е наред. Разбрахте ли? Сега ще се обадя от автомата.
	— А ако още телефонирате, когато стигна будката?
	— Продължавайте да вървите, но и наблюдавайте. Колата е наблизо.
	— Но защо?
	— Заради чантата ми. Има само едно нещо, което Нимрод — ако това е Нимрод — иска повече от нея: документа в джоба на палтото ви. Така че внимавайте.
	Без предупреждение той се втурна към Матлок и го блъсна. — Извинявай, мой човек! Страшно бързам! Матлок го погледна от земята и си даде сметка, че не му се наложи да се преструва, че пада. Силата на удара беше премахнала тази необходимост. Той изруга, изправи се тромаво и бавно закуцука към телефонната будка, която беше на неколкостотин метра. Изразходва близо минута, за да си запали цигарата. Лоринг вече беше в будката, седнал на пластмасовата седалка, прегърбен над телефона.
	Матлок очакваше всеки момент колата на Лоринг да се зададе по улицата.
	Но нищо не се задаваше.
	Вместо това усети пробуждане на пролетни звуци. Полъх на вятъра през младите листа. А може би пукот на камъче под нечии крака или пък вейка, прекършена под тежестта на новите клони? Или само си въобразяваше? Не беше сигурен.
	Приближи се до будката и си припомни нарежданията на Лоринг: отмини и не обръщай внимание. Лоринг още беше сгушен над телефона, чантата бе на пода, виждаше се верижката. Но Матлок не чу разговор, не видя човека вътре да се движи. Вместо това чу звук, да, звук на свободна телефонна линия.
	Въпреки указанията Матлок приближи до будката и отвори вратата. Друго не можеше да стори. Лоринг дори не беше набрал номера.
	И в следващия миг разбра защо — човекът се беше свлякъл върху лъскавия сив метал на телефона. Мъртъв. Очите му бяха широко отворени, от челото му бликаше кръв. Малката кръгла дупчица, не по-голяма от копче за риза, заобиколена от ореол напукано стъкло, беше достатъчно красноречив свидетел за случилото се.
	Матлок не можеше да откъсне очи от човека, който го беше подготвял часове наред и с когото се беше разделил преди минути. Мъртвият, който му благодари, шегуваше се с него и накрая го предупреди. Стоеше като вкаменен, не беше сигурен какво трябва да направи, какво може да направи.
	Отстъпи от будката към стъпалата на най-близката къща. Инстинктът му подсказа да се отдалечи, но да не бяга. Там, на улицата, имаше някой. С пушка.
	Разбра, че думите са негови едва когато ги чу, но не знаеше кога е извикал. Бяха се откъснали несъзнателно:
	— Помощ!… Помощ! Там има човек! Застрелян!
	Втурна се по стъпалата и с все сила заблъска вратата. В къщите наблизо се запалиха светлини. Матлок продължи да вика:
	— За Бога, извикайте полиция! Там има мъртвец!
	Внезапно откъм сенките на гъстите дървета се чу рев на автомобилен двигател и писък на гуми. В средата на улицата се появи кола и се понесе напред. Той се хвърли към основата на стъпалата. Дългият черен автомобил изникна от мрака и се понесе към ъгъла. Матлок се опита да види номера, но като разбра, че е невъзможно, слезе едно стъпало, за да определи марката на колата. Внезапно беше заслепен. Лъчът на силно фенерче прониза пролетната нощ и се фокусира върху него. Той вдигна ръце да закрие очите си и чу тихия пукот, моментния полъх на вятъра, който беше чул и преди няколко минути.
	По него стреляха с пушка. Пушка със заглушител.
	Матлок се метна от стъпалата в храстите. Черната кола профуча край него и отмина.


>	Пета глава

	Чакаше сам. Стаята беше малка, стъклото на прозореца — армирано. Полицейският участък в Карлайл гъмжеше от униформени и цивилни ченгета, извикани на работа — никой не знаеше какво означава убийството. И никой не пренебрегваше възможността за нови убийства.
	Нащрек. Характерният синдром на Америка в средата на века, мислеше Матлок.
	Беше запазил присъствие на духа, след като извика полицията, да се обади на Сам Кресъл. Кресъл, поразен, му каза, че ще се свърже някак си със съответните хора във Вашингтон и след това ще дойде с колата си в участъка.
	И двамата се съгласиха до второ нареждане Матлок да се ограничи само с показания как е открил трупа и видял колата. Излязъл на късна разходка и толкова.
	Нищо повече.
	Показанията му бяха записани: въпросите за часа, причините за местонахождението му в района, описанието на колата на „предполагаемия престъпник“, посоката й приблизителната й скорост бяха зададени формално и приети без коментар.
	Матлок усети неприятна утайка от категоричното „не“, с което се наложи да отговори на един въпрос. — Виждали ли сте някога покойния?
	Лоринг заслужаваше повече от тази обмислена, преднамерена лъжа. Матлок си спомни думите му, че има седемгодишна дъщеря. Съпруга и дете — един съпруг и баща убит, а той не можеше да признае, че знае името му.
	Не беше сигурен защо това го смущава, но бе факт. Може би, помисли той, защото зная, че е началото на дълга поредица от лъжи.
	Подписа кратките си показания и тъкмо щяха да го пуснат, когато в канцеларията, зад бюрото звънна телефон. Не на бюрото, зад него. След секунда изникна униформен полицай и произнесе високо името му, сякаш проверяваше дали не е напуснал помещението.
	— Да?
	— Налага се да почакате. Бихте ли ме последвали, моля?
	Матлок беше стоял в стаята близо час — бе два часът и четирийсет и пет минути през нощта и цигарите му бяха свършили, не беше време да остава без цигари. Вратата се отвори и влезе висок слаб мъж с големи сериозни очи. Носеше чантата на Лоринг.
	— Съжалявам, че ви задържах, доктор Матлок. „Доктор“ сте, нали?
	— „Мистър“ е достатъчно.
	— Да ви се представя. Наричам се Грийнбърг, Джейсън Грийнбърг от Федералното бюро за разследване. Трябваше да получа потвърждение от вас… Много неприятна история.
	— „Неприятна история“? Това ли е всичко, което можете да кажете?
	Агентът загледа насмешливо Матлок. — Това е всичко, което искам да кажа — рече тихо той. — Ако Ралф Лоринг беше успял да се обади, щеше да говори с мен. — Извинете.
	— Няма нищо. В момента не съм осведомен, тоест знам съвсем малко за Нимрод, но до сутринта ще науча каквото трябва. Между другото, Кресъл е тръгнал за насам. Знае, че съм тук.
	— Това променя ли нещо?… Глупаво звучи, нали? Убит е човек, а аз ви питам дали това променя нещо. Отново се извинявам.
	— Няма защо. Преживели сте нещо ужасно… Всичко зависи от вас. Смъртта на Ралф Лоринг може да промени снощното ви решение. Искаме само да запазите в тайна онова, което ви беше разкрито.
	— Давате ми възможност да се откажа?
	— Разбира се. Нямате никакви задължения към нас.
	Матлок отиде до малкия четвъртит прозорец с армирано стъкло. Полицейският участък беше в южния край на Карлайл, на около два километра от студентското градче, в онази част на града, която минаваше за промишлена. Все пак по улиците имаше дървета. Карлайл беше много чист и спретнат град. Дърветата пред участъка бяха подкастрени.
	Но Карлайл беше и нещо друго.
	— Искам да ви задам един въпрос — каза Матлок. — Фактът, че открих трупа на Лоринг, свързва ли ме с него? Ще бъда ли замесен в това, което вършеше той?
	— Не. Начинът, по който сте се държали, ви поставя извън всяка връзка с него.
	— Какво искате да кажете? — Матлок се обърна с лице към Грийнбърг.
	— Официалната версия е, че сте изпаднали в паника. Не сте побягнали, не сте се измъкнали от местопрестъплението, изгубили сте самообладание и сте започнали да викате с цяло гърло. Човек, подготвен за специална задача, няма да реагира по този начин.
	— Точно за това не бях подготвен.
	— Резултатът е същият. Открили сте го и сте изгубили ума и дума. Ако този Нимрод само подозираше, че сме въвлечени…
	— Подозира — прекъсна го Матлок. — Затова го убиха!
	— Не се знае кой го е убил. Едва ли е свързан с Нимрод. Може да е от друга фракция. Нито една легенда не е изцяло неопровержима, дори тази на Лоринг. Но беше възможна най-добрата.
	— Не ви разбирам.
	Грийнбърг се облегна на стената и скръсти ръце. Големите му тъжни очи бяха замислени.
	— Легендата на Лоринг беше най-добрата от близо петнайсет години. — Той заби поглед в пода. Гласът му беше дълбок и издаваше лека горчивина. — От този вид легенди, дето са най-добри, когато вече е късно за човека, когото прикриват, и когато накрая се използува, всички са смаяни, а семейството е наскърбено.
	Грийнбърг вдигна поглед и опита да се усмихне, но не успя.
	— Все още не ви разбирам.
	— Не е необходимо. Главното е, че сте изникнали на местопрестъплението, изпаднали сте в паника и сте се изплашили до смърт. Вие сте свободен, мистър Матлок… И така?
	Преди Матлок да отговори, вратата се отвори бързо и влезе Сам Кресъл с притеснено и изплашено лице.
	— Господи! Това е ужасно. Просто ужасно. Вие ли сте Грийнбърг?
	— А вие сигурно сте мистър Кресъл?
	— Да. Какво ще стане сега? — Кресъл се обърна към Матлок и продължи, без да си поема дъх. — Добре ли си, Джим? — Разбира се.
	— Е, Грийнбърг, какво става?! От Вашингтон ми казаха, че вие ще ни обясните.
	— Говорих с мистър Матлок и…
	— Слушайте — прекъсна го внезапно Кресъл. — Обадих се на Сийлфонт и той е на същото мнение. Случи се нещо ужасно… трагично. Изразяваме съболезнования на семейството, но настояваме всяко споменаване на Карлайл да се съгласува с нас. Случилото се поставя всичко в нова светлина и следователно настояваме да не ни намесвате. Мисля, че ще ни разберете. На лицето на Грийнбърг се изписа неодобрение.
	— Втурвате се тук, питате ме какво става и преди да ми дадете възможност да отговоря, ми казвате какво трябва да стане. Какво искате? Да се обадя във Вашингтон и да съобщя вашата версия или първо ще ме изслушате? За мен няма никакво значение.
	— Всяка враждебност е напълно излишна. Не сме искали да ни замесвате.
	— Никой не го иска. — Грийнбърг се усмихна. — Нека само да довърша, моля ви. Предложих на Матлок да се откаже. Той още не ми е дал отговор, затова и аз не мога да ви го дам. Но ако той каже това, което очаквам, легендата на Лоринг ще влезе незабавно в действие. Това ще стане във всички случаи, ала ако професорът продължи да участва, ще я пораздуем.
	— За какво, по дяволите, говорите? — втренчи се Кресъл в Грийнбърг.
	— От много години Ралф беше партньор в най-дискредитираната юридическа фирма във Вашингтон. Имената на клиентите й приличат на напречен разрез на списъка на мафията. Рано тази сутрин беше направена първата смяна на колите. Извърши се в Елмуд — предградие на Хартфорд. Колата на Лоринг беше оставена във Вашингтон близо до дома на всеизвестен шеф на мафията. Нает автомобил го чакаше през две пресечки. Минал през Карлайл и паркирал на Кресънт Стрийт двеста и седемнайсет, на пет преки от дома на Сийлфонт. На Кресънт двеста и седемнайсет живее някой си доктор Ралстън.
	— Познавам го — намеси се Матлок. — Чувал съм, че прави…
	— Криминални аборти — довърши Грийнбърг.
	— Той няма нищо общо с университета — подчерта Кресъл.
	— Но къде-къде по-компрометирани личности имат дори много общо с вашия университет — парира го Грийнбърг тихо. — А докторът все още обслужва членове на мафията. Във всеки случай Ралф паркирал там и отишъл в града за втората смяна на кола. Аз го охранявах — в чантата му има секретни материали. Пое го камионетка на телефонната компания, която обикаля абонатите си, включващи и ресторанта „Чешърската котка“. Накрая го остави у Сийлфонт. Никой не знаеше, че е там. Ако знаеха, щяха да го засекат навън — наблюдаваха колата на улица Кресънт.
	— Той ми каза същото — рече Матлок.
	— Знаел е, че е възможно. Следата на Кресънт умишлено беше оставена открита. Когато се убедил окончателно в това, започнал бързо да действува. Не знам какво е сторил, но вероятно е търсил начин да се свърже с вас.
	— Точно така.
	— Но не е бил достатъчно бърз.
	— За Бога, какво общо има това с нас? Какво отношение може да има към университета? Кресъл почти крещеше.
	— Ако мистър Матлок иска да продължи, смъртта на Лоринг ще бъде оповестена като убийство в престъпния свят. Компрометиран адвокат, може би куриер, нежелателни клиенти. Мафиотският шеф и докторът ще бъдат привлечени под отговорност, те са без значение. Димната завеса е толкова плътна, че всички ще се объркат. Дори убийците. Матлок ще бъде забравен. Ще стане точно така, няма да е за пръв път.
	Кресъл изглеждаше учуден от уверената словоохотливост на Грийнбърг, от сигурността и спокойния му професионализъм.
	— Не говорите ли твърде бързо? — Много съм интелигентен.
	Матлок не можа да сдържи усмивката си. Грийнбърг му харесваше дори при тези тежки, смущаващи обстоятелства, а може би именно поради тях. Имаше богат речник и бърз ум. Наистина беше интелигентен.
	— А ако Джим реши да се откаже?
	Грийнбърг сви рамене.
	— Не обичам да си хабя думите. Нека чуем първо него. И двамата загледаха Матлок.
	— Страхувам се, че няма да се откажа, Сам. Все още съм замесен.
	— Не говориш сериозно! Та онзи човек беше убит! — Знам. Нали аз го открих.
	Кресъл сложи длан върху рамото на Матлок. Жестът беше приятелски.
	— Не съм истеричен пастир, който трепери над стадото си. Загрижен съм. Изплашен съм. Виждам как поставят човек в положение, с което не може да се справи.
	— Това е субективно — благо се намеси Грийнбърг. — И ние сме разтревожени. Ако смятахме, че той е без шансове, нямаше да се обърнем към него.
	— Мисля, че щяхте да се обърнете въпреки това — каза Кресъл. — Нито за минута не вярвам, че подобна пречка би ви спряла. Твърде лесно използувате думата „маловажен“, мистър Грийнбърг. Твърде лесно.
	— Жалко, че мислите така. Защото аз не мисля. Ние не… Не съм подробно осведомен, Кресъл, но вие не трябваше ли да сте свръзка? Ако е така, предлагам ви да се оттеглите. Ще възложим работата на друг.
	— И да ви разчистя пътя? Да ви оставя да вилнеете из университета? И дума да не става!
	— Тогава ще работим заедно. Колкото и да е неприятно и за двама ни… Вие сте враждебно настроен, може би това е добре. Ще ме държите нащрек. Твърде много протестирате.
	Матлок се учуди на изявлението му. Да се създаде антагонистична коалиция беше едно, а да се хвърлят прикрити обвинения — съвсем друго.
	— Обяснете ми какво имате предвид — каза Кресъл с почервеняло от гняв лице.
	Грийнбърг отговори с мек, разумен глас, който не съответствуваше на думите му:
	— Я стига! Тази нощ аз загубих един добър приятел. Преди двайсет минути говорих с жена му. При такива условия не давам обяснения. В това отношение се различавам от началниците си. А сега млъкнете, докато ви пиша часовете за връзка и телефонните номера за спешни случаи. Ако не ги искате, вървете си.
	Грийнбърг вдигна чантата от малката масичка и я отвори. Сам Кресъл, занемял, се приближи до него.
	Матлок не можеше да откъсне очи от кожената чанта, която само преди няколко часа беше заключена за китката на мъртвеца. Знаеше, че смъртоносният кадрил започва. Първите му стъпки бяха съпроводени с насилие.
	Щеше да взема решения, да се сблъсква с хора.


>	Шеста глава

	Името под звънеца гласеше „Мистър и мисис Арчър Бийсън“. Матлок лесно се беше сдобил с покана за вечеря. Преподавателят по история Бийсън беше поласкан от интереса му по време на координирането на един семинар между техните два курса. Бийсън би се поласкал дори ако член на факултета със заслугите на Матлок го запиташе как е жена му в леглото (макар че положително мнозина нямаха нужда да питат). А тъй като Матлок очевидно беше мъж, Арчър Бийсън реши, че „пийване и хапване“ в присъствието на жена му, която щеше да се върти около тях с къса поличка, можеше да заздрави отношенията му с високоуважавания професор по английска литература.
	Матлок чу задъхания вик от площадката на втория етаж:
	— Една секунда!
	Беше жената на Бийсън и произношението й, свръхизискано, прозвуча карикатурно. Матлок си я представи как трескаво се върти около чиниите с ордьоври — много необикновени ордьоври, всъщност тема за разговор, докато съпругът й дооформя рафтовете на библиотеката си и може би разхвърля по масите с обмислена небрежност няколко никому неизвестни книги така, че гостът непременно да ги забележи.
	Матлок се попита дали тази двойка търси в момента къде да скрие малки таблетки с лизергинова киселина или капсули с метедрин.
	Вратата се отвори и дребничката съпруга на Бийсън, облечена в очакваната къса поличка и прозрачна копринена блуза, се усмихна радушно:
	— Привет! Аз съм Джини Бийсън. Срещали сме се на няколко коктейла. Много се радвам, че можахте да дойдете. Арчи тъкмо свършва един доклад. Качете се. — Тръгна нагоре по стълбите пред Матлок, без да му даде възможност да каже нещо. — Тези стълби са кошмарни. Но какво да се прави, това е цената на дъното.
	— Сигурен съм, че няма да е за дълго — каза Матлок.
	— Така твърди и Арчи. Дано е прав, защото краката ми ще станат прекалено мускулести!
	— Сигурен съм, че е прав — рече Матлок, загледан пред себе си в щедро изложените съвсем не мускулести крака.
	В апартамента на Бийсън ордьоврите стояха на видно място върху масичка за кафе със странна форма, а очакваната показна книга се оказа една от работите на самия Матлок. Наричаше се „Интерполации в Ричард II“ и се мъдреше на масичката под лампа с абажур с ресни. Невъзможно беше човек да не я види.
	В момента, когато Джини затвори вратата, в малката дневна се втурна Арчи — от стаята, за която Матлок предположи, че е кабинетът му — също малък. В лявата си ръка държеше куп листа, а дясната беше протегната.
	— Чудесно! Радвам се, че дойде, старче! Сядай, сядай! Отдавна е време за пийване. Чудесно! Зажаднял съм за една чашка!… За три часа прочетох двайсет версии на Трийсетгодишната война!
	— Случва се. Вчера прочетох една студентска тема за „Волпоне“* с най-странния край, за който съм чувал. Оказа се, че хлапакът въобще не я е чел, а е гледал филма.
	[* Комедия от английския драматург Бен Джонсън (1573–1637)]
	— С друг край?
	— Съвсем.
	— Божичко! Прекрасно! — намеси се Джини полуистерично. — Какво предпочиташ да пиеш, Джим? Мога да ви наричам Джим, нали, докторе?
	— Бърбън с малко вода и, разбира се, че можеш, Джини. Не съм свикнал с този „доктор“. Баща ми го смята за измама. Докторите носят стетоскопи, а не книги.
	Матлок седна в креслото, покрито с индианско серапе.
	— Като стана дума за доктори, в момента работя върху дисертацията си. Още две години и готово — каза Бийсън, взе кофичката за лед от жена си и отиде до дългата масичка под прозорчето, където бяха небрежно подредени бутилки и чаши.
	— Струва си — възкликна Джини Бийсън. — Нали си струва, Джим?
	— Разбира се. Усилието после ще се отплати.
	— Докторатът и публикациите. — Джини Бийсън взе сиренето и ядките и ги поднесе на Матлок. — Това е интересен ирландски fromage*. Невероятно, но се нарича „Бларни“**. Открих го в едно магазинче в Ню Йорк преди две седмици.
	[* Сирене (фр.)]
	[** Ласкателство]
	— Изглежда вкусно. Не съм чувал за него.
	— Като стана дума за публикации, онзи ден ми попаднаха твоите „Интерполации“. Дяволски увлекателни! Наистина!
	— Господи! Почти съм я забравил. Писах я преди четири години.
	— Трябва да се включи в задължителната програма! Така каза Арчи, нали Арчи?
	— Точно така! Ето ти отровата, старче — рече Бийсън и занесе на Матлок чашата му. — С литературен агент ли работиш, Джим? Не че съм любопитен. Години ме делят от писането.
	— Не е вярно и го знаеш — нацупи се Джини.
	— Да, с агент. Ървинг Блок от Бостън. Ако работиш нещо, мога да му го покажа.
	— О, не, не бих… това би било ужасно нахално от моя страна…
	Бийсън с престорена скромност се отпусна на дивана. Седна до жена си и двамата несъзнателно, помисли Матлок, си размениха доволни погледи.
	— Хайде, Арчи. Ти си умен човек. Истинска придобивка за университета. Защо мислиш, че те питах за семинара? Ти ще ми направиш услуга. Може би ще поднеса на Блок печеливша карта. Знаеш, че си струва.
	Изражението на Бийсън показваше искрена благодарност. Матлок се смути, като погледна преподавателя в очите, но изведнъж откри в тях и нещо друго. Не можеше да го определи, но то съществуваше. Леко безумие, следа от паника.
	Поглед на човек, чието тяло и мозък познаваха наркотиците.
	— Това е наистина чудесно от твоя страна, Джим. Трогнат съм.
	Сиренето, напитките и вечерята все пак свършиха. От време на време Матлок имаше чувството, че се отделя от себе си и наблюдава три действуващи лица в сцена от стар филм. Може би на борда на кораб или в елегантен нюйоркски апартамент, и тримата в добре скроени официални дрехи. Чудеше се защо си представя сцената по този начин и внезапно разбра. Същите години, които късно снощи беше гледал на филм по телевизията. Бяха анахронизъм за времето си, но не и за времето въобще. В тях имаше нещо повече от атмосферата на студентското градче, но не обикновено маниерничене… не можеше да разбере точно. Самите те не бяха изкуствени, но в подчертано светските им разговори и в заучените фрази имаше нещо фалшиво. И все пак истината беше, че те бяха настоящето на съвременното поколение.
	Лизергинова киселина и метедрин.
	Кисели глави.* Гълтачи на хапчета.
	[* Жаргонно название на наркомани, употребяващи лизергинова киселина (ЛСД) — Б. пр.]
	Бийсънови насила се стараеха да се покажат като част от отминала безгрижна епоха. Може би за да скрият от самите себе си времето и състоянието, в което се намираха.
	Арчи Бийсън и жена му направо вдъхваха страх.
	Към единайсет часа след значително количество вино с „интересна малка рецепта за телешко печено от стара италианска готварска книга“, тримата седнаха в дневната. Последните проблеми на предложения семинар бяха изгладени. Матлок знаеше, че е дошло време да започне — ужасен, неудобен момент. Не беше сигурен как да го стори, единственото, което можеше да направи, беше да се довери на аматьорските си инстинкти.
	— Знаете ли… Надявам се, че няма да ви шокирам прекалено много, но съм „на сухо“ вече няколко дни и не издържам.
	Извади тънка табакера от джоба си и я отвори. Почувствува се глупаво и неловко. Но знаеше, че не бива да издава тези си усещания.
	— Преди да ме заклеймите, трябва да ви кажа, че не се разбирам със законите против наркотици и никога не съм се разбирал.
	Матлок избра цигара от десетината и остави табакерата отворена на масата. Това ли беше редно да направи? Не бе сигурен, не знаеше. Арчи и жена му се спогледаха. Матлок наблюдаваше реакцията им през пламъка пред лицето си. Беше предпазлива и все пак положителна. Може би под действието на алкохола Джини се усмихна колебливо, сякаш изпитваше облекчение, че е срещнала приятел. Съпругът й не беше толкова отзивчив.
	— Действувай, старче — каза малко напрегнато младият преподавател. — Не сме на заплата към министъра на правосъдието.
	— Ни най-малко — изкикоти се жена му.
	— Законите са архаични — продължи Матлок, като дръпна дълбоко от цигарата. — Във всяко едно отношение. Важното е да бъдем дискретни, а да се лишиш от такова изживяване е истинско престъпление. Да се отнеме на интелигентната личност правото на удовлетворение е… по дяволите, потисничество.
	— Смятам, че ключовата дума е интелигентност, Джим. Неограничената употреба от неинтелигентните води до хаос.
	— Ти си наполовина прав, както би казал Сократ. Другата половина е контролът. Ефективният контрол на „желязото“ и „бронза“ освобождава „златото“, ако ми разрешите да цитирам „За републиката“. Ако на интелектуално възвишените непрекъснато им се пречи да мислят и да експериментират поради това, че мисловните им процеси са неразбираеми за техните съграждани, нямаше да има велики творения нито в техниката, нито в политиката. Щяхме още да сме в каменната ера.
	Матлок дръпна от цигарата и притвори очи. Дали не беше твърде настоятелен, твърде категоричен? Дали не звучеше фалшиво като неискрен пропагандатор? Зачака, но чакането не продължи много. Арчи заговори тихо, но убедително:
	— Всеки нов ден носи напредък, старче. Повярвай ми. Това е истината.
	Матлок облекчено полуотвори очи и загледа Бийсън през цигарения дим. Гледаше го твърдо, без да мигне, след това премести очи върху жена му. Каза само три думи:
	— Какви деца сте.
	— Като се имат предвид обстоятелствата, това е невярно твърдение — отвърна Бийсън все тъй тихо, с ясна дикция. — Приказки.
	— Не бъди толкова сигурен!
	Джини Бийсън бе погълнала достатъчно алкохол, за да стане непредпазлива. Мъжът й посегна и я хвана за ръката. Беше предупреждение. Заговори отново, без да гледа Матлок, втренчен в пространството:
	— Не съм сигурен, че сме настроени на една и съща вълна…
	— Да, едва ли… Да оставим това… Довършвам я и изчезвам. Ще се свържа с теб за семинара.
	Матлок се постара да спомене семинара разсеяно и почти с безразличие.
	Арчи Бийсън, младежът, обзет от академични амбиции, не можа да понесе това безразличие. — Мога ли да взема една?
	— Ако ти е първата, не може… Не се старай да ме впечатлиш. Всъщност това няма значение.
	— Да ми е първата? Първата какво? — Бийсън стана от дивана и се приближи към масата, където лежеше отворената табакера. Посегна, взе я и я поднесе към ноздрите си. — Тревата* ти е сносна. Мога да добавя, горе-долу сносна. Ще опитам една… за начало.
	[* Жаргонно название на марихуаната. Б. пр.]
	— За начало?
	— Изглеждаш много искрен, но с извинение си малко далече. — От какво?
	— От истината. — Бийсън извади две цигари и ги запали едновременно, както Матлок бе виждал да се прави във филми от четирийсетте години. Вдъхна дълбоко, кимна, изрази сдържано одобрение с едно свиване на рамене и подаде едната на жена си. — Да я наречем ордьовър. За апетит.
	Отиде в кабинета си, върна се с китайска лакирана кутийка и показа на Матлок дъсчицата, прикриваща двойното дъно. Под нея имаше около двайсетина бели хапчета, обвити в целофан.
	— Това е основно ядене… ако си готов за него.
	Матлок изпита задоволство от познанията, които притежаваше, и от напрегнатото домашно, с което се беше занимавал през изминалите четирийсет и осем часа. Усмихна се, но гласът му беше твърд:
	— Правя бели разходки* при две условия. Първо, ако съм у дома с много добри стари приятели. Второ, ако съм с много добри стари приятели в техните къщи. Не те познавам достатъчно, Арчи. Но нямам нищо против малка червена разходка. Само че не дойдох подготвен.
	[* Съгласно жаргона на наркоманите „близки“ и „далечни разходки“ се осъществяват съответно от по-слаби и по-силни наркотици. Цветът е според хапчетата — Б. пр.]
	— Нито дума повече. Аз може би съм подготвен.
	Бийсън внесе китайската кутийка обратно в кабинета, върна се с малка кожена кесийка като тези, в които пушачите на лула държат тютюна си, и се приближи към стола на Матлок. Очите на Джини Бийсън се разшириха, тя разкопча още едно копче на полуразтворената си блуза и протегна крака.
	Бийсън развърза шнурчето и поднесе кесийката на Матлок да погледне. Вътре също имаше таблетки, обвити с целофан. Но бяха тъмночервени и малко по-големи от белите хапчета в китайската кутийка. Имаше поне петдесет-шейсет дози секонал.
	Джини скочи от стола и изписка:
	— Обожавам го!
	— С бренди е адско — додаде Матлок.
	— Ще се поразходим. Без да прекаляваме обаче. Границата е пет. Това е правилото ми за „нови“ стари приятели.


	Следващите два часа бяха замътени за Джеймс Матлок, но не колкото за Бийсънови. Преподавателят по история и жена му бързо стигнаха върха* си с петте хапчета, което щеше да постигне и Матлок, ако не беше успял да пусне в джоба си последните три, като се престори, че ги гълта. Веднъж достигнал първото плато, за Матлок не беше трудно да имитира компанията си, а след това и да убеди Бийсън да вземе нова доза.
	[* Състояния след поглъщането на наркотика — Б. пр.]
	— Къде остана всемогъщата дискретност, докторе — захили се Бийсън, седнал на пода до дивана, посягащ от време на време към крака на жена си.
	— Вие сте по-добри приятели, отколкото ви мислех.
	— Това е началото на прекрасна дружба.
	Младата съпруга бавно се облакъти на дивана и се закикоти. Сложи дясната си ръка на главата на мъжа си и разроши косата му.
	Бийсън се засмя още по-невъздържано и стана от пода.
	— Тогава ще донеса още от вълшебството.
	Когато Бийсън влезе в кабинета си, Матлок се загледа в жена му. Постъпките й бяха типични. Тя погледна Матлок, отвори бавно уста и му се изплези. Матлок разбра, че се проявява един от страничните ефекти на секонала.
	Договориха се втората доза да бъде от три хапчета и Матлок вече лесно се престори, че ги гълта. Бийсън пусна на стереоуредбата си запис на „Кармина Бурана“*. След петнайсет минути Джини Бийсън седеше в скута на Матлок. Мъжът й се беше проснал пред стереоколоните от двете страни на магнетофона. Матлок заговори на пресекулки. Гласът му едва се чуваше от музиката:
	[* Оратория на немския композитор Карл Орф (1895–1982) — Б. пр.]
	— Това е най-хубавото, което съм пробвал, Арчи… Откъде си го набавяш?
	— Вероятно откъдето и ти. — Бийсън се обърна и видя Матлок и жена си. Разсмя се. — Не знам за какво говориш. За вълшебството или за мадамата в скута ти. Пази се от нея, докторе. Голяма лисица е.
	— Без майтап. Хапчетата ти са по-качествени от моите, а тревата ми беше одобрена с половин уста. Откъде? Бъди приятел.
	— Ставаш смешен, човече. Все питаш. Аз питам ли те? Не… Не е прилично… Поиграй си с Джини. Остави ме да слушам.
	Бийсън легна по очи на пода.
	Жената на коленете на Матлок внезапно обви с ръце врата му и се притисна към него. Опря глава о бузата му и започна да го целува по ушите. Матлок се зачуди какво ли ще стане, ако я вдигне от стола и я занесе в спалнята. Питаше се, но не искаше да открие отговора. Моментът не беше подходящ. Ралф Лоринг не беше убит, за да обогати половия живот на Матлок.
	— Позволи ми да използувам една от връзките ти. Нека разбера колко е добър вкусът ти. Може и да ме лъжеш, Арчи.
	Бийсън седна изведнъж и се втренчи в Матлок. Не беше притеснен за жена си. Изглежда, че нещо в гласа на Матлок събуди у него инстинктивно подозрение. Или може би думите му? Или може би твърде нормалният начин, по който говореше Матлок? Всичко това мина през ума на професора по английски, докато отвръщаше на погледа на Бийсън над рамото на жената. Арчи Бийсън внезапно се превърна в предпазлив човек, но Матлок не разбра защо. Бийсън заговори пресекливо:
	— Разбира се, старче… Джини, остави Джим на мира.
	Понечи да се изправи.
	— Имам няколко в кухнята… Не съм сигурен къде, но ще погледна. Джини, казах ти да не дразниш Джим… Бъди мила с него, бъди добра.
	Бийсън продължаваше да фиксира Матлок с разширени от секонала зеници, разтворени устни и опънати до крайност лицеви мускули. Приближи се заднишком към отворената кухненска врата. Като влезе вътре, Арчи Бийсън направи нещо странно. Или поне така се стори на Джеймс Матлок.
	Той бавно притвори летящата врата и я задържа затворена.
	Матлок пусна замаяната жена от коленете си и тя кротко се просна на пода. Усмихна му се ангелски и вдигна ръце към него. Той също й се усмихна и я прескочи.
	— Ще се върна веднага — прошепна. — Искам да питам нещо Арчи.
	Жената се обърна по корем, а Матлок тръгна предпазливо към кухнята. Разроши косата си и започна да залита, като се опираше о ръба на масата в трапезарията, докато наближаваше вратата. Искаше да изглежда замаян, ако Бийсън излезеше неочаквано. Звукът на уредбата беше усилен, но и през него Матлок можа да чуе гласа на Арчи, който говореше тихо и възбудено по телефона в кухнята.
	Облегна се на стената до вратата и се опита да анализира разпокъсаните моменти, които бяха причинили такава паника у Арчи Бийсън, че сега бързаше да се свърже с някого по телефона.
	Защо? За какво?
	Нима великото му превъплъщение бе толкова прозрачно? Беше ли се провалил още при първия си опит да действува?
	Ако това бе вярно, можеше поне да разбере с кого Бийсън бързаше да се свърже в хаотичното си безпокойство.
	Един факт изглеждаше безспорен: който и да беше, трябваше да е по-важен от Арчър Бийсън. Дори един наркоман не търси в уплахата си по-дребна фигура от себе си.
	Може би вечерта не беше провал или, обратното — провалът му се бе оказал необходимост. В отчаянието си Бийсън би могъл да изтърве сведения, които иначе не би споделил за нищо на света. Защо пък да не ги изтръгне от уплашения, упоен преподавател? От друга страна, това беше най-нежелателният метод. Ако не успееше, щеше да свърши, преди да е започнал. Щателната му подготовка от страна на Лоринг щеше да е напразна, смъртта му — някаква зловеща шега, а ужасната му легенда, толкова болезнена за семейството му и някак си нечовечна, щеше да остане безплодна поради тромавостта на един аматьор.
	Няма друг начин, мислеше Матлок, освен да опитам. Да опита да разбере на кого се обажда Бийсън и да сглоби отново откъслеците от вечерта, събудили подозрението на домакина. По някаква неясна причина си представи чантата на Лоринг и тънката черна верижка, увиснала от дръжката. По още по-мъглява причина това му вдъхна увереност — не много, но все пак…
	Престори се на полуприпаднал, приближи глава до рамката на вратата и бавно, сантиметър по сантиметър, започна да я бута навътре. Очакваше всеки миг да срещне пронизващия поглед на Бийсън. Вместо това видя гърба на преподавателя — беше се свил като малко момченце, което се мъчи да не се напитка, бе притиснал телефона към тънкия си врат, наклонил глава настрани. Очевидно Бийсън смяташе, че гласът му е приглушен и неразбираем през неравното кресчендо на „Кармина Бурана“. Но секоналът му погаждаше един от номерата си. Слухът и говорът на Бийсън вече не бяха синхронизирани. Думите му бяха не само ясни. Бяха подчертани от бавното произнасяне и повторенията.
	— …Не ме разбирате. Искам да ме разберете. Моля да разберете. Постоянно задава въпроси. Той не е такъв. Той не е такъв. Кълна се в Бога, че е подставен. Намерете Херън. Кажете на Херън да се свърже с него, за Бога. Намерете го, моля ви! Мога да загубя всичко!… Не! Не, казвам ви! Вярвам на очите си, човече! Когато на оная кучка й се прииска, аз имам проблеми. Имам предвид благоприличието, старче… Намерете Лукас… За Бога, намерете го! Загазих и не мога…
	Матлок пусна летящата врата. Беше тъй поразен, че мисълта и чувствата му изчезнаха — гледаше ръката си върху кухненската врата, но не усещаше дървото под пръстите си. Онова, което току-що чу, беше не по-малко страшно от вида на безжизненото тяло на Ралф Лоринг в телефонната будка.
	Херън. Лукас Херън!
	Една седемдесетгодишна легенда. Кротък учен, ценен както за разбирането, което проявяваше към всички, така и за огромните си способности. Прекрасен човек, почитан човек. Трябва да има някаква грешка, някакво обяснение.
	Не беше обаче моментът да обмисля необяснимото.
	Арчър Бийсън смяташе, че е „подставен“. А сега още някой щеше да смята същото. Не можеше да допусне това. Трябваше да мисли, да се насили да действува.
	Внезапно разбра, Бийсън сам му беше казал какво трябва да прави.
	Нито един доносник, никой, който не е упоен, не би го направил.
	Матлок погледна жената, легнала по корем на пода в дневната. Заобиколи масата за хранене и се затича към нея, като разкопчаваше панталона си. С бързи движения го събу, посегна към жената и разкопча останалите две копчета на блузата й. Тя стенеше и се кикотеше. Матлок не сваляше очи от вратата на кухнята и се молеше да се отвори.
	Отвори се, а той затвори очи.
	Арчи Бийсън стоеше и гледаше. Щом чу стъпките му, Матлок отметна назад глава и се престори на ужасно смутен. Надигна се от пода и веднага падна отново. Грабна панталона си и пак се надигна неуверено, докато накрая се стовари на дивана.
	— Боже мой! О, господи, Арчи! Божичко, приятелю! Не разбрах, че съм се наредил така!… Далече съм, Арчи! По дяволите, какво правя? Не съм на себе си, извинявай! Господи, извини ме!
	Бийсън се приближи към дивана, полуголата жена беше в краката му. От изражението му бе невъзможно да се съди за какво мисли. Нито за размера на гнева му.
	Или не беше гняв?
	Видимата му реакция беше напълно неочаквана. Започна да се смее. Най-напред меко, а после с нарастваща сила, докато почти изпадна в истерия.
	— О, господи! Казах ти! Казах ти, че е страшна лисица!… Не се безпокой. Няма да се разчуе. Няма да има изнасилване от страна на стар факултетски мръсник. Но ще направим нашия семинар. О, да! И то какъв семинар! А ти ще им кажеш, че си ме избрал, нали? Точно това ще кажеш, нали?
	Матлок гледаше дивите очи на наркомана над себе си.
	— Разбира се. Разбира се, Арчи. Както кажеш.
	— По-добре ми вярвай, Джим! И не се извинявай. Не са нужни извинения! Аз трябва да ти се извиня!
	Арчър Бийсън се стовари на пода от смях. Посегна и прегърна жена си, тя простена и се закиска с влудяващия си писклив кикот.
	И Матлок разбра, че е спечелил.


>	Седма глава

	Чувствуваше се обезсилен както от късния час, така и от напрегнатата нощ. Беше три и десет и хоровите изблици на „Кармина Бурана“ още бумтяха в ушите му. Съпругата с разголените гърди и съпругът с глас като на чакал, които се гърчеха на пода пред него, вгорчаваха и без това противния вкус в устата му.
	Но най-много го тревожеше намесването на Лукас Херън в контекста на вечерта.
	Умът му не го възприемаше.
	Лукас Херън. „Великият стар орел“, както го наричаха. Неразделна част от университета в Карлайл — сдържан и представителен. Председател на Катедрата по романски езици, олицетворение на тихия, задълбочен учен. В очите му винаги трепкаше искра на притеснение, примесено с разбиране към ближния.
	Да бъде свързан макар и слабо със света на наркотиците звучеше невероятно. Да чуе как го търси истеричен наркоман (защото по същество Арчър Бийсън си беше наркоман, поне психически), като че ли Лукас бе някаква сила при дадените обстоятелства… Не, разумът му отказваше да го възприеме.
	Обяснението сигурно се криеше в огромната способност на Лукас Херън да съчувствува. Беше приятел на много хора, сигурен подслон за страдащите. Но под тази кротка, старческа, гладка повърхност Херън беше силен човек, водач. Преди четвърт век бе прекарал безброй месеци в ада на Соломоновите острови като офицер от пехотата. Преди цял един живот Лукас Херън беше неподправен герой от варварската война на нацистите. Сега, минал седемдесетте, Херън бе институция.
	Матлок зави зад ъгъла и зърна къщата, в която живееше, на половин пряка път. Градчето беше тъмно с изключение на уличните лампи. Светеше и в една от стаите на апартамента му. Дали беше забравил да угаси лампата? Не можеше да си спомни.
	Изкачи се по пътеката до вратата и пъхна ключа в ключалката. Едновременно с изщракването чу отвътре силен трясък. Въпреки че се стресна, първата му реакция беше усмивка. Неговата тромава домашна котка сигурно бе съборила някоя стъклена вещ или едно от керамичните украшения, с които Патриша Балантайн беше изпълнила апартамента. Миг по-късно осъзна, че тази мисъл е нелепа, рожба на изнурения му мозък. Трясъкът беше твърде силен за керамика или стъкло.
	Втурна се в малкото антре и това, което видя, заличи умората от ума му. Стоеше неподвижен и не вярваше на очите си. Стаята му беше неузнаваема. Масите — преобърнати, книгите — измъкнати от лавиците, а страниците им — откъснати от подвързиите и разпилени по пода, стереоуредбата и колоните — разбити. Възглавничките от дивана и креслата бяха нарязани, а пълнежът им и стиропорът — разпръснати навсякъде. Килимите бяха вдигнати и набрани, пердетата — откъснати от корнизите и захвърлени върху преобърнатите мебели.
	Видя и причината за трясъка. Големият прозорец откъм улицата бе неузнаваем от извитите решетки и строшените стъкла. Беше двоен, спомняше си ясно, че го бе оставил отворен, преди да тръгне за Бийсънови. Обичаше пролетния ветрец, а беше твърде рано за сезона, за да пусне щорите. Поради това нямаше причина прозорецът да се счупи, земята беше на около метър и половина под решетката — достатъчно високо, за да обезкуражи някой неканен гост, и достатъчно ниско, за да избяга изплашен крадец.
	Следователно счупването на прозореца не беше причинено от бягство. Бе умишлено.
	Наблюдаваха го и му бяха дали знак. Предупреждение.
	Но Матлок разбра, че не може да го приеме — това би означавало да признае, че целта на посещението е нещо повече от обир, а не беше склонен да го стори.
	Прекоси бързо до вратата на спалнята и погледна вътре. Ако това беше възможно, спалнята му бе в още по-голям безпорядък от дневната. Дюшекът беше метнат до стената и раздран. Всички чекмеджета на скрина бяха измъкнати и захвърлени на пода, а съдържанието им бе разпиляно из стаята. Гардеробът беше в същото състояние — костюмите и саката бяха смъкнати от закачалките, обувките изхвърлени от обичайните им места.
	Преди да погледне в кухнята, знаеше, че няма да я завари в по-добро състояние. Храните в консерви и кутии бяха просто хвърлени на пода, разместени, но по-меките предмети бяха раздрани на части. Матлок отново разбра. Един или два трясъка от другите стаи бяха допустими, но продължително тракане в кухнята можеше да събуди някое от семействата в сградата. Ето, чу над главата си лек звук от стъпки. Последният трясък на прозореца бе събудил някого.
	Предупреждението беше ясно, но самата цел бе да се претърси апартаментът.
	Знаеше какво са търсили и отново разбра, че не бива да го показва. Както у Бийсънови, така и сега бяха направени някакви заключения, а той трябваше да ги опровергае по най-убедителния възможен начин. Поне за това се досети инстинктивно.
	Но преди да започне да се преструва, трябваше да провери дали претърсването е било успешно.
	Отърси ума и тялото си от сковаващата ги летаргия. Огледа отново дневната. Всички прозорци бяха оголени и светлината беше достатъчно силна, за да може някой да наблюдава от близка сграда или от наклонена морава от другата страна на улицата със силен бинокъл всяко негово движение. Ако изгасеше лампите, тази неестествена реакция щеше да потвърди заключенията, които искаше да отхвърли.
	Точно така. Човек не влиза в опустошената си къща, за да гаси лампите.
	И все пак трябваше да влезе в банята — в момента най-важното помещение в апартамента. Трябваха му по-малко от трийсет секунди вътре, за да определи успеха или неуспеха на тършуването, и то да го направи така, че да изглежда съвсем невинно. Ако някой наблюдаваше.
	Трябва да прибягна до някакъв естествен жест, помисли той. Видя, че стереомагнетофонът беше най-близо до вратата на банята. Отиде до него, наведе се и вдигна няколко части, включително и металната дръжка. Разгледа я, изпусна я внезапно и поднесе пръст към устата си, като че ли се беше одраскал. Влезе бързо в банята.
	Вътре отвори набързо аптечката и грабна кутийката с лейкопласт от стъклената полица. После забързано посегна надолу, вляво от тоалетната чиния, към жълтата пластмасова кутия на котката и повдигна едно ъгълче на вестника под топчетата нечистотии. Усети грубата тъкан на двата пласта брезент, които беше постлал, и вдигна края им.
	Срязаната страница бе непобутната. Сребристият корсикански документ, завършващ със смъртоносната фраза „Venerare Omerta“, не беше открит.
	Сложи вестника на място, разпръсна нечистотиите и се изправи. Видя, че матираното стъкло на малкия прозорец над тоалетната е открехнато и изруга.
	Нямаше време да помисли за това.
	Върна се в дневната, като увиваше пръста си с лейкопласт.
	Претърсването не беше успяло. Сега трябваше да се пренебрегне предупреждението и да се опровергаят заключенията. Отиде до телефона да се обади в полицията.
	— Можете ли да ми дадете списък на липсващите вещи? Униформеният полицай стоеше сред развалините. Из апартамента се луташе втори полицай и записваше нещо.
	— Още не съм сигурен. Всъщност не съм проверявал.
	— Разбирам ви. Такъв хаос. Все пак проверете. Колкото по-бързо получим списъка, толкова по-добре.
	— Едва ли нещо липсва, господин полицай. Не притежавам нищо особено ценно. Само стереоуредбата може би… но и тя е смазана. В спалнята има телевизор, той е в ред. За някои книги биха могли да се вземат пари, но само ги погледнете.
	— А пари в брой, бижута, часовници?
	— Държа парите си в банката, а наличните нося в портфейла. Часовникът ми е на ръката, бижута нямам.
	— А изпитни работи? Имаме доста такива случаи.
	— В кабинета ми са. В Катедрата по английски.
	Полицаят записа нещо в малко черно тефтерче и подвикна на колегата си, който беше влязъл в спалнята:
	— Хей, Лу, в участъка казаха ли, че ще изпратят човек за отпечатъците?
	— Сега го будят. Ще дойде след няколко минути.
	— Пипали ли сте нещо, мистър Матлок?
	— Не знам. Може и да съм. Бях в шоково състояние.
	— По-специално счупените вещи, например грамофона? Ще бъде добре, ако можем да покажем на специалиста по отпечатъците предмети, които не сте докосвали.
	— Вдигнах дръжката, но не и капака. — Добре. От него ще започнем.
	Полицията стоя час и половина. Специалистът по отпечатъците дойде, свърши си работата и си отиде. Матлок се поколеба дали да се обади на Сам Кресъл, но реши, че по това време Кресъл нищо не може да направи. А в случай че някой отвън наблюдаваше сградата, не трябваше да го вижда как звъни по телефона. Съседите се бяха събудили и сега предлагаха съчувствие, помощ и кафе.
	Когато полицаите си тръгнаха, едрият се обърна на вратата.
	— Извинете, че ви отнехме толкова време, мистър Матлок. Обикновено не снемаме отпечатъци при взлом, освен ако няма наранявания или загуби на имущество, но напоследък случаите зачестиха. Лично аз смятам, че това са ония типове с дългите коси и мънистата. Преди да се появят, такива неща не се случваха.
	Матлок погледна униформения полицай, който беше толкова уверен в изводите си. Нямаше смисъл да му възразява, щеше да е безполезно, а беше и много уморен.
	— Благодаря ви за помощта.
	— Няма за какво. — Полицаят тръгна надолу по циментираната пътека, но пак се обърна. — А, мистър Матлок.
	— Да? — Матлок отвори вратата.
	— Хрумна ми, че може би някой е търсил нещо. При това рязане, пък и книгите, и всичко… нали разбирате?
	— Да.
	— В такъв случай ще ни кажете, нали? — Разбира се.
	— Да. Би било глупаво да укривате такива сведения. — Естествено.
	— Не се обиждайте. Просто понякога хората се объркват и забравят.
	— Не съм разсеян. Ще запомня.
	— Добре. — Полицаят се засмя малко иронично. — Просто исках да ви напомня. В края на краищата не можем да си вършим работата, ако не знаем всичко необходимо, нали?
	— Разбирам. Лека нощ. — Лека нощ, докторе.
	Затвори вратата и се върна в дневната. Запита се дали застраховката му ще покрие стойността на по-редките книги и гравюри. Седна на унищожения диван и заоглежда стаята. Тя все още беше в хаос, пораженията бяха непоправими. Предстоеше му много работа по събиране на счупеното и подреждане на мебелите. Предупреждението беше недвусмислено и твърде категорично.
	Поразяващото беше, че изобщо бе направено. Защо? От кого?
	Дали бе предизвикано от истеричния телефонен разговор на Арчър Бийсън? Нищо чудно, тази вероятност дори бе за предпочитане. При това положение поводът може би не бе свързан с Нимрод. Можеше да означава, че кръгът на Бийсън от потребители на наркотици и пласьори иска да го уплаши достатъчно, за да остави Арчи на мира. Да остави всички на мира. Лоринг специално подчерта, че няма доказателства Бийсънови да са свързани с Нимрод.
	Но нямаше доказателства и за противното.
	При все това, ако причината бе разговорът на Бийсън, тревогата щеше да бъде отменена на сутринта. Изводът от случилото се през нощта щеше да е категоричен. Опит за изнасилване от страна на изпаднал в наркотично умопомрачение „старец“. Все пак Бийсън разчиташе на него, за да се изкатери по академичната стълбица.
	От друга страна, никак не беше за предпочитане възможността корсиканският документ да е бил обектът на предупреждението и претърсването. Какво беше прошепнал тогава Лоринг на тротоара зад гърба му?
	„…Има само едно нещо, което Нимрод иска повече от чантата: документът в джоба ви…“
	Следователно логично беше да допусне, че са го свързали с Ралф Лоринг.
	Преценката на Вашингтон, че паническото му поведение при откриването на убития Лоринг ще го разграничи от него, беше погрешна, а убедеността на Джейсън Грийнбърг — неуместна.
	И все пак, както предположи Грийнбърг, може би го изпитваха. Упражняваха натиск върху него, преди да го обявят за безопасен.
	Би могло… може би… възможно е… и все пак… Догадки.
	Трябваше да запази самообладание, не биваше в никой случай да пререагира. Ако искаше да помогне с нещо на каузата, трябваше да се прави на невинен.
	Би могло, може би, възможно бе.
	Тялото го болеше. Очите му бяха подпухнали, а в устата си още чувствуваше отвратителния вкус на секонал, вино и марихуана. Беше изтощен, напрежението да достигне недостижими изводи вземаше връх. Спомените му го върнаха към ранните дни на военната служба и се сети за най-добрия съвет, който беше получил тогава. Да почива, когато може, и да спи, ако изобщо е възможно.
	Матлок се изтегна на почти неузнаваемия диван. Нямаше смисъл да ходи в спалнята — дюшекът му бе унищожен. Разкопча колана си и изрита обувките. Можеше да поспи няколко часа, след това щеше да говори с Кресъл. Щеше да поиска Кресъл и Грийнбърг да му подготвят версия за опустошението на апартамента. История, одобрена от Вашингтон, а може би и от полицията в Карлайл.
	Полицията.
	Внезапно се изправи. Тогава не му беше направило впечатление, но сега изведнъж го осъзна. Грубоватият, но величествено вежлив полицай, чиито примитивни детективски възможности се съсредоточаваха върху дългокосите типове, се беше обръщал към него с „мистър“ по време на близо двучасовото полицейско разследване. Но на тръгване, когато така обидно спомена за вероятността Матлок да укрива информация, го нарече „докторе“. „Мистър“ беше нормално. „Докторе“ — съвсем необичайно. Никой извън академичните среди, а и там доста рядко, не го наричаше „докторе“. Изобщо не бе прието да се обръщат така към докторите по философия. Повечето носители на тази титла смятаха обръщението за безсъдържателно, изискваха го само безсъдържателните.
	Защо полицаят го нарече така? Та той не го познаваше, претендираше, че не го е виждал. Откъде може един полицай да знае, че въобще има право на обръщението „докторе“?
	Докато седеше, Матлок се зачуди дали комбинираните усилия и напрежението през нощта не казваха думата си. Дали не откриваше нелогични значения там, където ги нямаше? Не беше ли напълно вероятно полицията в Карлайл да има списък на факултета и дежурният сержант или онзи, който е приел повикването, да свери името му със списъка и съвсем естествено да научи титлата му? Дали не поставяше полицая на ниво невежество само защото презираше предразсъдъците му?
	Много неща бяха възможни.
	И смущаващи.
	Матлок се отпусна на дивана и затвори очи.
	В началото шумът достигна до него като слабо ехо от дъното на дълъг тесен тунел. После му заприлича на бърз непрестанен тропот. Тропот, който не спираше, а ставаше все по-силен и по-силен.
	Отвори очи и видя неясната светлина, падаща от двете настолни лампи срещу дивана. Краката му бяха подвити, вратът му потен от допира до грубата повърхност на кадифената тапицерия. Добре, че от счупения прозорец полъхваше прохладен ветрец.
	Тропането продължи — звук на плът, удряща дърво. Идваше откъм антрето, от външната врата. Спусна крака на пода и усети, че стъпва като на карфици и иглички. Изправи се с усилие.
	Тропането и чукането се усилиха. Чу и глас:
	— Джейми! Джейми!
	Запъти се тромаво натам.
	— Идвам!
	Стигна до вратата и бързо я отвори. Патриша Балантайн, облечена с шлифер, под който се виждаше копринена пижама, се втурна в апартамента.
	— За Бога, Джейми, откога се мъча да ти телефонирам!
	— Тук съм. Телефонът не е звънял.
	— Знам. Накрая се свързах с централата и ми казаха, че е повреден. Взех на заем кола и пристигнах възможно най-бързо…
	— Не е повреден, Пат. Полицията беше тук и един поглед наоколо ти стига да разбереш защо. Те го използуваха поне десетина пъти.
	— О, Боже!
	Момичето мина покрай него в разхвърляната стая. Матлок отиде до телефона, вдигна слушалката, но бързо я отдръпна от ухото си, когато от нея запищя пронизителният звук на откачения апарат.
	— Спалнята! — рече той, остави слушалката и отвори вратата на спалнята.
	Телефонът беше на леглото върху разрязаните останки от дюшека. Слушалката беше свалена и мушната под възглавницата, която заглушаваше дрезгавия звук на прекъснатата връзка. Някой бе пожелал телефонът да не звъни.
	Матлок се помъчи да си спомни кой беше влизал в стаята. Общо взето, повече от десет души. Пет-шест полицаи — цивилни и униформени, съседи, няколко закъснели минувачи, забелязали полицейските коли и дошли да видят какво става. Всичко беше замътено в съзнанието му. Не можеше да си спомни лицата.
	Постави телефона на нощната масичка и усети, че Пат стои до вратата. Надяваше се, че не е видяла как маха възглавницата.
	— Сигурно някой го е обърнал при разтребването — каза с искрено раздразнение. — Много неприятно, дето ти се е наложило да вземеш на заем кола… Защо? Какво се е случило?
	Тя не отговори. Вместо това се обърна и огледа дневната.
	— Какво е станало?
	Матлок си припомни речника на полицая.
	— Наричат го „влизане с взлом“. Полицейски израз за предизвикан от човека разрушителен ураган. Кражба. Обират ме за първи път в живота ми. Интересно е като жизнен опит. Изглежда са се ядосали, че не е имало нищо ценно и са унищожили всичко… А ти защо дойде?
	Тя заговори кротко, но от напрежението в гласа й Матлок разбра, че е силно уплашена:
	— Преди около два часа, точно в четири без петнайсет, иззвъня телефонът ми. Човекът — беше мъж — търсеше теб. Аз спях и предполагам, не съм говорила свързано, но се престорих на силно разгневена, дето допуска, че си при мен… Не знаех какво да правя… Обърках се…
	— Добре, разбирам. После?
	— Каза, че не ми вярва. Че съм лъжкиня. Аз… аз бях толкова смаяна, че някой може да ми се обажда по това време, в четири без петнайсет, и да ме нарича лъжкиня… Обърках се…
	— И какво му каза?
	— Въпросът не е какво казах аз, а какво каза той. Каза ми да ти предам да… „не се криеш зад хоризонта“ и „да не осветяваш кълбото ни от другата страна“. Повтори го два пъти! Каза, че е груба шега, но ти ще я разбереш. Беше много страшно!… Разбираш ли какво е имал предвид?
	Матлок влезе покрай нея в дневната. Затърси цигарите си, като се стараеше да запази спокойствие. Тя го последва.
	— Какво е искал да каже?
	— Не съм сигурен.
	— Има ли нещо общо с… това? — посочи с ръка стаята.
	— Едва ли.
	Той запали цигара, като се чудеше какво да й каже. Хората на Нимрод не си бяха губили времето при откриване на връзките му. Ако беше Нимрод.
	— Какво искаше да каже с това… „криене зад хоризонта“? Звучи като загадка.
	— Мисля, че е някакъв цитат.
	Ала Матлок не мислеше, а беше сигурен. Спомни си точно думите на Шекспир:
P>
	Спомни си… че щом небесното око се скрие
	зад хоризонта, за да освети
	кълбото ни от другата страна,
	убийци и крадци тук плъпват смело,
	да вършат в мрака свойто мрачно дело.*
P$
	[* Уилям Шекспир. „Ричард II“, действие III, сцена II. Превод Валери Петров — Б. пр.]
	— Какво значи?
	— Не знам. Не го помня… Бъркат ме с някого. Това е единственото обяснение… Какъв беше гласът?
	— Нормален. Сърдит, но без да повишава тон.
	— Не ти ли е познат? Не си ли го чувала преди?
	— Не знам. Не мисля, но…
	— Но какво?
	— Ами беше обработен глас, актьорски.
	— Човек, свикнал да изнася лекции.
	Матлок направи изявление, а не зададе въпрос. Цигарата му закиселя и той я смачка.
	— Да, може да се каже.
	— Това свежда възможностите до около осемдесет души в градчето.
	— Правиш изводи, които не разбирам! Значи този разговор е имал нещо общо с това тук.
	Матлок усети, че много приказва. Не искаше да забърква Пат, не биваше. И все пак някой се беше опитал да я замеси и това създаваше огромни усложнения.
	— Възможно е. Според най-авторитетните източници имам предвид телевизионните детективи, крадците проверяват дали хората са си вкъщи и чак тогава грабят. Вероятно са ме проверявали.
	Момичето задържа с поглед неспокойните му очи.
	— Не си ли бил вкъщи тогава? В четири без петнайсет?… Въпросът не е от любопитство, скъпи, просто искам да знам.
	Той се изруга наум. Виновни бяха изтощението му, епизодът у Бийсън, шокът от състоянието на апартамента. Разбира се, че въпросът не бе зададен от любопитство. Беше си вкъщи в четири без петнайсет.
	— Не съм сигурен. Не ми беше до времето. Вечерта се оказа дяволски дълга. — Засмя се глупаво. — Бях у Арчи Бийсън. Обсъждането на семинари с млади преподаватели се придружава с много пиене.
	Тя се усмихна.
	— Не ме разбра. Не ме интересува какво си правил… Е, всъщност интересува ме, но точно сега не разбирам защо ме лъжеш… Бил си тук преди два часа, онзи разговор не е никаква проверка и ти го знаеш.
	— Прекаляваш. Разбрали сме се да не се месим в работите един на друг.
	Матлок беше груб. И грубостта му, както лъжата, беше явно фалшива. Колкото и да се бе бунтувал в миналото, той бе благ човек и тя го знаеше.
	— Добре. Извинявай. Ще ти задам още един въпрос и си тръгвам… какво означава „Omerta“?
	Матлок занемя.
	— Какво каза?
	— Човекът на телефона употреби думата „Omerta“.
	— Как?
	— Съвсем небрежно. Каза, че е само напомняне.


>	Осма глава

	Оперативният работник Джейсън Грийнбърг влезе през неоградената врата на корта за скуош*.
	[* Игра, подобна на тениса, при която топката се посреща от стена — Б. пр.]
	— Доста пот проливате, доктор Матлок.
	— Не бих искал да я анализират… Във всеки случай идеята беше ваша. На мен щеше да ми е добре и в кабинета на Кресъл или някъде в центъра.
	— Така е за предпочитане… Все пак трябва да говорим бързо. Вписаха ме в дневника като инспектор по застраховките. Проверявам пожарогасителите в коридорите.
	— Нищо чудно да имат нужда от проверка. — Матлок отиде в ъгъла, където сивата му тениска беше увита в пешкир. Разви го и я навлече през главата си. — Какво ново? Миналата нощ беше малко бурна.
	— Като изключите объркването ни, няма нищо ново. Поне нищо конкретно. Няколко теории, това е всичко… Смятаме, че сте се държали много добре.
	— Благодаря. Бях смутен. Какви са теориите ви? Звучи академично, а това не ми харесва.
	Грийнбърг внезапно вдигна глава. От дясната стена се чуваше глухо тупкане.
	— Това друг корт ли е?
	— Да. От тази страна има шест. Учебни кортове са, няма места за зрители. Но вие го знаете.
	Грийнбърг вдигна топката и я запрати силно към стената. Матлок разбра и я посрещна. Изпрати я обратно. Грийнбърг я върна. Поддържаха бавен ритъм и удряха поред. Грийнбърг говореше тихо и монотонно:
	— Смятаме, че ви изпитват. Това е най-логичното обяснение. Вие открихте Ралф и направихте изявление, че сте видели колата. Вашите мотиви за местонахождението ви в района са слаби, толкова слаби, че ни се сториха възможни. Искат да са сигурни, затова са намесили момичето. Здраво пипат.
	— Добре. Теория номер едно. А номер две?
	— Казах, че тази е най-логичната… Всъщност е единствена.
	— А Бийсън?
	— Какво Бийсън? Нали вие ходихте у тях?
	Матлок задържа няколко секунди топката за скуош в ръка, преди да я запрати високо в страничната стена. Стената извън полезрението на Грийнбърг.
	— Възможно ли е Бийсън да се е оказал по-умен, отколкото го мислех, и да е вдигнал тревога?
	— Би могъл. Но едва ли… Начинът, по който описахте вечерта…
	Но Матлок не беше описал цялата вечер. Не бе казал нито дума на Грийнбърг, нито на някой друг за телефонния разговор на Бийсън. Причините му не бяха рационални, а емоционални. Лукас Херън беше стар и кротък човек. Съчувствието му към обърканите студенти беше пословично, загрижеността му за младите, неопитни и често високомерни нови преподаватели — добре дошло успокоително при факултетните кризи. Матлок беше убедил себе си, че „великият стар орел“ се беше сприятелил с отчаяния млад човек и се мъчеше да му помогне в тежкото положение, в което бе изпаднал. Нямаше право да вади на показ името на Херън въз основа на телефонен разговор на изплашен наркоман. Имаше твърде много възможни обяснения. Щеше да намери начин да поговори с Херън, може би на кафе или по трибуните на игрището за бейзбол — Херън обичаше бейзбола. Щеше да му говори, да му каже да се отдръпне от Арчър Бийсън към Бийсън?
	— Какво? — Матлок не беше чул Грийнбърг.
	— Питах ви дали имате някакви подозрения към Бийсън.
	— Не. Нямам. Той не е важен. Всъщност вероятно е готов да зареже тревата и хапчетата, освен ако не продължи заради мен — ако мисли, че може да ме използува.
	— Доста ми е сложно да проумея това.
	— Да, просто се усъмних за момент… Не мога да повярвам, че сте стигнали само до една теория. Хайде. Нещо друго?
	— Добре. Две други, които дори не са вероятни — и много си приличат. Първата е, че от Вашингтон може би изтича информация. Втората — че информацията изтича тук — в Карлайл.
	— Защо да не са вероятни?
	— Най-напред Вашингтон. Само пет-шест души знаят за тези операции и те са от правосъдието, от финансите и в Белия дом. Всички са на много високо равнище. Невъзможно е.
	— А Карлайл?
	— Вие, Ейдриън Сийлфонт и ужасният Самюъл Кресъл… Нищо не би ме зарадвало повече от това да се окаже той… но се съмнявам. Бих изпитал известно задоволство, ако можех да съборя една важна и надута клечка като Сийлфонт от пиедестала й, но това е безсмислено. Оставате вие. Вие ли сте?
	— Духовитостта ви е главозамайваща. — Матлок трябваше да се затича, за да улови топката, която Грийнбърг запрати в ъгъла. — Не ме разбирайте погрешно — харесвам Сам или поне така мисля, но защо е „невъзможно“ да е той?
	— По същата причина като Сийлфонт… При подобни операции започваме от началото. И това значи наистина от началото. Не даваме пет пари за общественото положение или за името — добро или лошо. Използуваме всички познати номера, за да докажем, че някой е виновен, а не невинен. Стараем се да открием дори най-нищожната причина да не го приемем. Кресъл е чист като новороден. Досадник е, но е чист. Сийлфонт е още по-трагичен. Той наистина е всичко, което твърдят за него. Истински светец. Така че пак оставате вие.
	Матлок удари топката с обратен фалц в левия ъгъл на тавана. Грийнбърг отстъпи, посрещна я във въздуха и я запрати в дясната стена. Топката рикошира и мина между краката на Матлок.
	— Личи си, че сте играли — заяви Матлок със смутена усмивка. — Дори много. А момичето? Къде е?
	— В апартамента ми. Накарах я да ми обещае, че няма да си тръгне, преди да се върна. Освен съображенията за безопасност това е единственото средство за почистване на апартамента.
	— Ще изпратя човек да я наблюдава. Не смятам, че е необходимо, но вие ще се чувствувате по-сигурен.
	Грийнбърг погледна часовника си.
	— Така е. Благодаря.
	— Да побързаме. Слушайте сега. Ще оставим нещата да поемат нормалния си ход. Полицейски писания, вестници, всичко. Никакви прикрития, никакви контрапоказания, нищо, което да попречи на нормалното любопитство или на съвършено нормалните ви реакции. Някой е влязъл с взлом в апартамента ви и го е съсипал. Това е всичко, което знаете… Има и още нещо. Сигурно няма да ви хареса, но смятам, че е най-доброто и най-сигурното.
	— Какво?
	— Смятаме, че мис Балантайн трябва да съобщи в полицията за телефонния разговор.
	— Хайде де! Този, който се е обадил, е очаквал да ме намери там в четири часа сутринта. Такива неща не се разгласяват. Особено ако сте стипендиант и смятате да намерите работа в някой музей. Те още уважават Маккинли*.
	[* Уилям Маккинли — президент на САЩ от 1897 до 1901 г., известен със строгите си морални принципи — Б. пр.]
	— Гузният негонен бяга, доктор Матлок… Просто някой й се е обадил по телефона, питал за вас, цитирал Шекспир и съвсем не на място споменал някаква чужда дума или град. Тя била дяволски разгневена. Няма да отделят повече от пет реда във вестниците, но след като в апартамента ви е имало взлом, логично е да го съобщи.
	Матлок мълчеше. Отиде до ъгъла на корта и вдигна топката.
	— Значи ще се правим на кръгли нули, които всеки подритва както си поиска. Не знаем какво се е случило, просто то не ни харесва.
	— Точно така. Няма нищо по-убедително от един пострадал, който се оплаква на всички. Поискайте да ви изплатят застраховка за старите ви книги… Трябва да тръгвам. В сградата няма толкова много пожарогасители. Нещо друго? Какво ще правите сега?
	Матлок удари топката в пода.
	— Случайна покана. Случайно получена след няколко бири в „Африканската общност“. Поканен съм на сценичен вариант на оригинални африкански ритуали. Довечера в десет, в подземието на Зала „Лумумба“. Преди беше седалище на студентското братство „Алфа Делта“*. Мога да ви уверя, че доста бели членове на епископалната църква се обръщат в гробовете си по този повод.
	[* В студентските братства, наименовани с гръцки букви, членуват младежи от висшето общество — Б. пр.]
	— Пак не ви разбирам, докторе.
	— Защо не сте си научили урока… Зала „Лумумба“ фигурира на видно място във вашия списък.
	— Съжалявам. Ще ми се обадите ли утре сутринта?
	— Да.
	— Ще ти викам Джим, ако ме наричаш Джейсън.
	— Съгласен, макар и без целувка.
	— Добре. Поупражнявай се още малко. Ще поиграем, когато всичко това свърши.
	— Готово.
	Грийнбърг излезе. Огледа тесния коридор в двете посоки, доволен, че няма жива душа — никой не го беше видял на влизане и на излизане от корта. От стените се чуваше непрекъснато тупкане. Всички кортове бяха заети. На завоя към преддверието Грийнбърг се зачуди защо спортните зали в Карлайл са толкова оживени в единайсет часа сутринта. В неговия университет не беше така, поне преди петнайсет години. Единайсет часа сутринта беше време за занятия.
	Чу особен звук, който не приличаше на удар с топка в плътно дърво, и бързо се обърна.
	Никой.
	Влезе в голямата зала и пак се обърна. Никой. Бързо излезе.
	Звукът, който беше чул, бе от заяла брава. Идваше от вратата до корта на Матлок. От нея излезе човек, който също като Грийнбърг преди по-малко от минута огледа тесния коридор. Но вместо да остане доволен, че няма никой, се разтревожи. Упоритата брава му попречи да види кой се срещна с Джеймс Матлок.
	Вратата на четвърти корт се отвори и в коридора се появи Матлок. Човекът на два-три метра от него се стресна, вдигна пешкира към лицето си и отмина с кашлица.
	Но не беше достатъчно бърз. Матлок го позна.
	Беше снощният полицай — същият, който го нарече „докторе“ и който не се съмняваше, че безредиците в студентското градче са причинени от дългокоси типове.
	Матлок се загледа в отдалечаващата се фигура.


>	Девета глава

	Над голямата готическа врата при внимателно вглеждане или при падане на слънчевите лъчи под определен ъгъл можеше да се види неясен отпечатък на гръцките букви „Алфа“, „Делта“, „Фи“. Бяха издълбани преди десетки години и никаква обработка с пясък под налягане или студентски вандалщини не можеха да ги заличат напълно. Къщата на братството „Алфа Делта Фи“ имаше съдбата на други подобни сгради в Карлайл. Нейната поредица от директори не можа да намери сили да приеме неизбежното. Къщата беше продадена на негрите — с цялото имущество, с пробития покрив и тежката ипотека.
	Тъмнокожите се бяха справили добре, дори изключително добре с това, което имаше да се върши. Овехтялата къща беше ремонтирана отвън и отвътре. Всичко, което напомняше за бившите й собственици, бе заличено, доколкото беше възможно. Десетките потъмнели фотографии на достопочтени възпитаници на Карлайл бяха заменени с портрети на революционери африканци и латиноамериканци. В древните зали се бяха настанили произведения на примитивното африканско изкуство — маски на плодородието, копия, щитове, животински кожи, потопени в червена боя.
	На Матлок не се наложи да използува месинговото чукче, монтирано до гротескната желязна маска, окачена на ръба на рамката на вратата. Голямата врата се отвори още с приближаването му и един студент го поздрави с белозъба усмивка.
	— Надявам се, че ще изтърпите ритуала. Без това не може.
	— Благодаря, Джони. Не бих го пропуснал за нищо на света. — Матлок влезе и вниманието му веднага беше привлечено от огромното количество запалени свещи във вестибюла и околните стаи. — Прилича на опело. Къде е ковчегът?
	— По-късно. Изчакайте и ще видите.
	Към тях приближи негър, в когото Матлок позна един от екстремистите на студентското градче. Косата на Адам Уилямс беше дълга, подстригана в африкански стил, в полукръг около главата му. Чертите му бяха изострени.
	— Добър вечер — каза Уилямс със заразителна усмивка. — Добре дошли.
	— Благодаря. — Ръкуваха се. — Обстановката е доста погребална. Тъкмо питах Джони къде е ковчегът.
	Уилямс се засмя. Очите му бяха интелигентни, а усмивката — неподправена, без следа от високомерие. Отблизо не си личеше пламенността, която той излъчваше от трибуната. Матлок не беше изненадан. Колегите му от факултета, които преподаваха на Уилямс, често споменаваха кроткото му добродушно държане. Съвсем различен от облика, който бързо се превръщаше в национален символ.
	— О, Господи! В такъв случай ние разваляме атмосферата! Поводът е щастлив. Може би е малко отблъскващ, но по същество е весел.
	— з май че не разбирам — усмихна се Матлок.
	— Когато един юноша от племето достига възрастта на мъжествеността, началото на активния, отговорен живот, това е време за ликуване. Никакви ковчези, никакви тъжни савани.
	— Точно така! Точно така, Адам — възкликна възторжено момчето на име Джони.
	— Защо не донесеш на мистър Матлок от питието, братко? — Обърна се към Матлок. — До края на церемонията всички пият едно и също — нарича се пунш „Суахили“. Имате ли нещо против?
	— Не, разбира се.
	— Добре.
	Джони изчезна в тълпата при купата с пунш. Адам се усмихна.
	— Това е лека ромова напитка с лимонада и сок от червени боровинки. Не е лоша… Благодаря ви, че дойдохте. Говоря сериозно.
	— За мен поканата беше изненада. Мислех, че тези ритуали са за Много тесен кръг.
	Джони се върна с чаша пунш „Суахили“ за Матлок.
	— Знаете ли какво? Брат Дейвис, тоест Бил Дейвис, каза, че сте го предупредили за опасността да го изключите за слаб успех, а в средата на семестъра сте му писали отличен.
	— Брат Дейвис си размърда дебелия задник и започна да учи. — Матлок погледна към Адам Уилямс. — Не възразявате срещу такъв вид подкрепа от страна на белите, нали?
	Уилямс се усмихна широко и сложи ръка върху рамото на Матлок.
	— Не, сър, бвана*… В тази област вие управлявате цар-Соломоновите мини. Брат Дейвис е дошъл тук да учи колкото може повече и да напредне, доколкото му позволяват възможностите. По това няма спор. Не щадете брата.
	[* Господарю (суахили) — Б. пр.]
	— Вие наистина ме плашите. — Матлок говореше с лекота, каквато не усещаше.
	— Няма защо. Аз съм само един прагматик… Трябва да се погрижа за последните приготовления. Ще се видим пак.
	Уилямс поздрави един минаващ студент и тръгна през тълпата към стълбите.
	— Елате, мистър Матлок. Ще ви покажа обновленията.
	Джони поведе Матлок към бившата зала на „Алфа Делта Фи“.
	В морето от тъмнокожи лица Матлок съзря съвсем малко недоверчиви и враждебни погледи. Може би по-здравите, отправени към него, не бяха толкова открити, колкото биха били вън, в градчето, но в общи линии присъствието му беше прието. За миг си помисли, че ако знаеха защо е дошъл, обитателите на Зала „Лумумба“ щяха да се нахвърлят гневно върху него. Беше единственият бял.
	Обновленията в залата бяха драстични. Изчезнали бяха широките ламперии от тъмно дърво, дебелите дъбови седалки под големите катедрални прозорци и тежките солидни мебели от тъмночервена кожа. Залата беше превърната в нещо съвсем различно. Арковидните прозорци не съществуваха. Горните им части бяха квадратни, заобиколени от черни дюбели, които приличаха на дълги правоъгълни пукнатини. От прозорците към стените се простираха груби ивици тънко бамбуково дърво, лакирани до блясък. Същото покритие имаше и на тавана: хиляди лъскави сламки се събираха към центъра. В средата се виждаше голям кръг, с диаметър може би един метър, в който беше поставена плътна плоча от зърнесто стъкло. От него бликаше ярка жълтеникавобяла светлина, чийто поток се разбиваше на капки над залата. Мебелировката, която се виждаше през масата от тела, се състоеше от различни ниско срязани дънери с разнообразна форма, поставени на къси крака — Матлок реши, че това са масите. Вместо столове имаше дузина възглавници с ярки цветове, разхвърляни до стените.
	Не му трябваше много време да осъзнае ефекта.
	Залата на „Алфа Делта Фи“ беше успешно превърната в копие на голяма сламена африканска колиба. Присъствуваше и ослепителното екваториално слънце, пръскащо лъчи през отдушника.
	— Забележително! Наистина забележително. Сигурно ви е отнело месеци.
	— Почти година и половина — рече Джони. — Много е приятно, отпуска нервите. Знаете ли, че редица преуспяващи дизайнери започват да се занимават с този вид дейност — „назад към природата“. Много е функционално и лесно се поддържа.
	— Това изказване има опасния тон на оправдание. Няма за какво да се оправдавате. Страхотна е.
	— Та аз не се оправдавам. Адам твърди, че в примитивното има известно величие. Едно гордо наследство.
	— Адам е прав. Само че не е първият, който го е забелязал.
	— Моля ви, мистър Матлок, не ни подценявайте…
	Матлок изгледа Джони над ръба на чашата с пунш „Суахили“. Ех, помисли, колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите.
	„Съзаклятническата стая“ на „Алфа Делта Фи“ бе издълбана в подземията на най-отдалечения край на къщата на братството. Беше построена в началото на века, когато възпитаници с впечатляващо потекло влагаха внушителни суми в хобита като тайни общества и братства. Тази дейност прокарваше и пропагандираше определен начин на живот, но същевременно го бе запазила само за избраници.
	Хиляди младежи с колосани яки бяха „посвещавани“ в подобното на храм заграждение, бяха шепнали тайни молитви, разменяли скришом ръкостискания, обяснявани им със сериозни физиономии от по-възрастни деца, клели се бяха до смърт да изповядват избраната вяра. А след това се бяха напивали и бяха повръщали по ъглите.
	Матлок си мислеше всичко това, докато наблюдаваше ритуала. И той е не по-малко детински и не по-малко нелеп от сцените, вече разигравани в тази зала, реши той. Може би физическите му аспекти бяха по-брутални по своето съдържание, но и церемонията се коренеше не в изящните стъпки на танца, а в дивите, животински молитви към примитивни богове. Молитви за сила и оцеляване. Не молби за непрекъсната привилегированост.
	Самият ритуал представляваше поредица от неразбираеми припявания над чернокож студент — очевидно най-младият брат в Зала „Лумумба“, прострян на бетонния под, гол, с изключение на червено парче плат, увито около краката и кръста. След всеки припев, означаващ края на една песен и началото на следващата, четирима високи студенти вдигаха момчето над тълпата. Залата беше осветена от няколко десетки дебели свещи, сложени в свещници, а сенките танцуваха по стените и тавана. Принос към този театрален ефект имаше и фактът, че петимата активни участници в ритуала бяха намазали телата си с мазнина и изрисували лицата си с диаболични линии. С все по-дивото звучене на песните тялото на момчето се издигаше все по-високо и по-високо, докато накрая се откъсна от ръцете на четиримата и след части от секундата се върна в протегнатите им ръце. Всеки път, когато черното тяло с червената препаска изхвърчаше във въздуха, тълпата реагираше с нарастващи по сила гърлени звуци.
	Внезапно Матлок, който наблюдаваше малко разсеяно, усети, че е изплашен. Изплашен за младежа, чието вдървено, намазано с мазнина тяло излиташе във въздуха с такава сила. Защото още двама, облечени като останалите, се бяха присъединили към четиримата в средата на залата. Но вместо да помагат при изхвърлянето, те клекнаха под тялото и извадиха ножове с дълги остриета, по един във всяка ръка. Коленичиха на пода и протегнаха ръце така, че остриетата застанаха отвесно нагоре, неподвижни като тялото на момчето над тях. При всяко снижаване на момчето четирите остриета се приближаваха по малко към него. Едно подхлъзване, едно непресметнато движение от страна на някой от четиримата и ритуалът щеше да свърши със смърт за дребничкия студент. С убийство.
	Матлок почувствува, че не може да допусне ритуалът да продължи и започна да търси с поглед Адам Уилямс. Видя го най-отпред, накрая на кръга, и започна да си пробива път към него, ала мъжете наоколо му попречиха — безмълвно, но решително. Погледна сърдито най-близкия, който го задържаше за ръката, но той не забеляза погледа му — беше хипнотизиран от сцената, която се разиграваше в центъра на залата.
	Внезапно почувствува друга ръка, този път на рамото си. Обърна се и видя Адам Уилямс.
	— Изглеждате разтревожен. Няма за какво.
	— Слушайте! Тази глупост отива твърде далече! Момчето може да бъде убито!
	— Изключено. Братята репетираха няколко месеца.
	— Това е опасно недомислие и вие го знаете — прекъсна го Матлок. — Казвам ви, Уилямс, прекратете всичко това или аз ще го прекратя!
	Тълпата изкрещя. Церемонията беше завършила.


	— Видяхте ли, че няма нищо страшно? — попита Уилямс.
	Двамата с Матлок се бяха усамотили в единия ъгъл на залата.
	— Все пак не може да вършите такива неща! Дяволски опасно е!
	— Преувеличавате… А, нека ви запозная с още един гост. — Уилямс вдигна ръка и висок, слаб тъмнокож мъж с ниско подстригана коса и очила, облечен в скъп, добре ушит кафяв костюм, се приближи до тях. — Това е Джулиан Дюнойс, мистър Матлок. Брат Джулиан е нашият хореограф.
	— Приятно ми е. — Дюнойс протегна ръка, говореше с лек акцент.
	— Брат Джулиан е от Хаити… Завършил е право в Харвардския университет. Смятам, ще се съгласите, че жизненият му път е съвсем необикновен за един хаитянин.
	Несъмнено…
	— Преувеличаваш, Адам — Усмихна се Джулиан. — Току-що и аз казах същото на мистър Матлок. Той пък преувеличаваше опасността на церемонията.
	— Е, опасност има — както е опасно да се пресича булевардът със завързани очи.
	— Може и да сте прав — съгласи се Матлок. — Но вероятността от допускането на грешка ме ужасява.
	— Не е толкова голяма, колкото мислите. — Напевният глас на хаитянина беше успокояващ и приятен. — Между другото, аз съм ваш почитател. Трудовете ви върху елизабетинските писатели ми доставиха голямо удоволствие. Мога ли да добавя, че не сте точно такъв, какъвто очаквах. Искам да кажа, че сте много, много по-млад.
	— Ласкаете ме. Не предполагах, че съм известен в правните учебни заведения.
	— Държавният ми изпит беше по английска литература. Адам учтиво се намеси:
	— Забавлявайте се. След няколко минути горе ще сервират напитки, просто следвайте тълпата. Аз имам малко работа… Радвам се, че се запознахте. И двамата сте чужденци тук в известен смисъл. В непознати места чужденците трябва да са заедно. Действува успокоително.
	Погледна загадъчно Дюнойс и бързо изчезна в тълпата.
	— Защо Адам смята, че трябва да говори възможно най-неразбираемо? — попита Матлок.
	— Много е млад. Непрекъснато се стреми да прави впечатление. Изключително умен, но е още млад.
	— Извинете, но и вие не сте древен старец. Съмнявам се, че сте много по-възрастен от Адам.
	Мъжът в скъпия костюм погледна Матлок в очите и се засмя.
	— Сега вие ме ласкаете — рече. — Ако цветът на лицето ми не прикриваше така добре възрастта ми, щяхте да разберете, че съм точно една година, четири месеца и шестнайсет дни по-възрастен от вас.
	Матлок се вгледа в негъра занемял. Трябваше му почти цяла минута да асимилира думите на адвоката и техния скрит смисъл.
	Очите на тъмнокожия не трепваха. Отвръщаше невъзмутимо на погледа му. Накрая Матлок се окопити. — Не ми харесват тези игри.
	— Хайде, хайде, нали и двамата сме тук поради една и съща причина. Да се качим горе и да пийнем… Бърбън и сода, нали? И малко лимон, ако не се лъжа.
	Дюнойс тръгна през тълпата и на Матлок не му оставаше друго, освен да го последва.


	Дюнойс се облегна на тухлената стена.
	— Добре — каза Матлок. — Край на любезностите. Всички видяха представлението ви долу, а и аз вече няма кого да впечатлявам с бялата си кожа. Мисля, че е време за обясненията.
	Бяха сами на верандата. И двамата държаха чаши.
	— Ай, какви сме професионалисти! Искате ли пура? Уверявам ви, че е хаванска.
	— Никакви пури. Само разговор. Дойдох тази вечер тук, защото има приятели. Почувствувах поканата като привилегия… А вие сега й придавате друг смисъл, който не ми харесва.
	— Браво! Браво! — възкликна Дюнойс и вдигна чашата си. — Много добре го правите… Не се тревожете, те не знаят нищо. Може би подозират, но повярвайте ми, подозренията им са съвсем смътни.
	— За какво, по дяловите, говорите?
	— Изпийте питието си и да излезем на моравата.
	Дюнойс гаврътна рома и Матлок машинално изпи остатъка от своя бърбън. После слязоха по стълбите на Зала „Лумумба“ и Матлок последва тъмнокожия до ствола на голям бряст. Дюнойс внезапно се обърна и сграбчи Матлок за раменете.
	— Пуснете ме!
	— Слушайте! Искам онзи документ! Трябва да го имам! А вие ще ми кажете къде е!
	Матлок разпери ръце, за да се отскубне от Дюнойс. Но ръцете му не реагираха. Внезапно бяха станали тежки, ужасно тежки. Чу някакво свистене. Засилващо се, пронизително свистене в главата.
	— Какво? Какво?… Какъв документ? Нямам никакъв документ…
	— Не ставайте упорит! Знайте, че ще го намерим!… Кажете ми къде е!
	Матлок усети, че го натискат към земята. Очертанията на голямото дърво над него започнаха да се въртят, а свистенето в мозъка му ставаше все по-силно. Непоносимо беше. Бореше се да свърже мислите си.
	— Какво правите? Какво правите с мен?
	— Документът, Матлок! Къде е корсиканският документ?
	— Махайте се! — Матлок се опита да извика, но от устата му не излезе нищо.
	— Сребристият документ, да пукнеш дано!
	— Няма документ… Няма. Нямам документ!
	— Чуйте ме! Току-що пихте. Нали помните напитката?… Току-що я допихте. Помните ли? Сега не бива да сте сам!
	— Какво?… Какво? Махнете се! Смазвате ме!
	— Дори не ви докосвам. Това е от питието! Току-що погълнахте три таблетки лизергинова киселина! Зле сте, докторе!… А сега кажете къде е документът!
	В някаква вътрешна ниша на ума си успя да открие миг на яснота. През виещите се, обръщащи се и завихрени спирали на избухващите в мозъка му цветове видя очертанията на човека над себе си и замахна. Сграбчи бялата риза между тъмните граници на сакото и я дръпна надолу с всичката сила, която можа да събере. Вдигна юмрук и удари навеждащото се лице. След като лицето се замъгли, започна безмилостно да боксира гърлото под него. Почувствува счупването на очилата, разбра, че юмрукът му е ударил очите и заби стъклата в клатушкащата се глава.
	Не знаеше колко време е продължило всичко това. Дюнойс лежеше до него в безсъзнание.
	Разбра, че трябва да бяга, да се спасява. Какво беше казал Дюнойс?… „Не бива да сте сам!“ Не бива! Трябваше да намери Пат! Пат щеше да знае какво да направи. Трябваше да я намери! Химикалът в тялото му скоро щеше да задействува с пълна сила и той го знаеше. Бягай, за Бога!
	Но къде? Накъде? Не знаеше пътя! Проклетият, дяволски път! Там беше улицата, той се затича по нея, но дали това бе правилният път?! Беше ли правилната посока?!
	Тогава чу колата. Наближаваше завоя и шофьорът го гледаше. Гледаше го и затова побягна още по-бързо, препъна се на ъгъла, падна на паважа и пак стана. Тичаше, велики Боже, как тичаше, докато въздухът изчезна от дробовете му и вече не можеше да контролира краката си. Почувствува, че завива към широкия залив на уличното платно, което изведнъж се превърна в река — черна, воняща река, в която щеше да се удави.
	Чу като в просъница писък на спирачки. Заслепиха го фарове, мъжка фигура се наведе над него и посегна към очите му. Вече не даваше пет пари за нищо. Вместо това се разсмя. Смееше се през кръвта, която бликаше по лицето и се стичаше в устата му.
	Смееше се истерично, когато Джейсън Грийнбърг го внесе в колата.
	Изведнъж земята, светът, планетата, галактиката и цялата слънчева система обезумяха.


>	Десета глава

	Нощта беше истинска агония.
	Утрото внесе известна доза реалност, по-малко за Матлок, отколкото за двамата, седнали от двете страни на леглото му. Джейсън Грийнбърг, с ръце спокойно скръстени в скута, го погледна с големите си тъжни очи. Патриша Балантайн държеше студена кърпа на челото на Матлок.
	— Хубава вечер са ти устроили, приятелче.
	— Шшт! — прошепна момичето. — Оставете го.
	Очите на Матлок обиколиха стаята. Беше в апартамента на Пат, в нейната спалня, в нейното легло.
	— Дадоха ми киселина.
	— Вече знаем… Извикахме лекар, докарахме го от Личфийлд. Той е симпатягата, чиито очи се опита да извадиш. Не се безпокой, наш служител е.
	— Пат? Но защо…
	— Ти си много мил наркоман, Джейми. През цялото време викаше името ми.
	— Това беше и най-разумното — намеси си Грийнбърг. — Никакви болници. Никакви регистрационни картони. Съвсем дискретно, добра идея беше. Освен това си много убедителен, като се разбеснееш. Много по-силен си, отколкото смятах. Особено за такъв слаб хандбалист като теб.
	— Не трябваше да ме водите тук. По дяволите, Грийнбърг, не трябваше да ме водите тук!
	— Ако за момент забравим, че идеята беше твоя…
	— Аз бях упоен!
	— Идеята беше добра. Какво би предпочел? В „Бърза помощ“? „Кой е тоя на носилката, докторе? Дето крещи…“ — „А, това е онзи професор Матлок, сестра. Направил е киселинна разходка.“
	— Знаеш какво искам да кажа! Можеше да ме заведеш вкъщи. Вързан.
	— Радвам се да чуя, че не знаеш твърде много за киселината — отбеляза Грийнбърг.
	— Джейми, той иска да каже… — Пат взе ръката му, — че ако си в тежко състояние, трябва да бъдеш с някого, който те познава много добре.
	Матлок погледна момичето. После Грийнбърг.
	— Какво си й казал?
	— Че доброволно си пожелал да ни помогнеш и че ние сме ти благодарни. С твоя помощ можем да предотвратим влошаването на едно сериозно положение.
	Грийнбърг говореше монотонно, очевидно не искаше да се разпростира.
	— Обяснението беше загадъчно — каза Пат. — Не би ми дал и него, ако не го бях заплашила.
	— Щеше да вика полиция — въздъхна Грийнбърг и тъгата в очите му се сгъсти. — Възнамеряваше да ме прати в затвора, задето съм те упоил. Нямах избор.
	Матлок се усмихна.
	— Защо го правиш, Джейми? — Пат не виждаше нищо забавно.
	— Човекът ти каза — положението е сериозно.
	— Но защо ти?
	— Защото мога.
	— Какво? Да топиш децата…
	— Казах ви — намеси се Джейсън. — Студентите не ни интересуват.
	— А какво е Зала „Лумумба“? Клон на „Дженеръл Мотърс“?
	— Място за контакти, но има и други. Откровено казано, бихме предпочели да нямаме нищо общо с тях, но за жалост не можем да избираме.
	— Това звучи оскърбително.
	— Трудно ще кажа нещо, мис Балантайн, без да ви засегна.
	— Може и така да е. Но аз все пак си мислех, че ФБР има по-важна работа от преследването на студенти. Очевидно греша.
	— Хайде, хайде. — Матлок стисна ръката й. Тя я изтегли от неговата.
	— Не, аз наистина мисля така, Джейми! Тук навсякъде има наркотици — из целия университет. Понякога се прекалява, но в повечето случаи е относително безобидно. И двамата го знаем. Защо изведнъж се спряхте на момчетата от Зала „Лумумба“?
	— Нищо няма да им сторим. Искаме само да им помогнем. Грийнбърг беше уморен от дългата нощ. Раздразнението му започваше да избива.
	— Не ми харесва начинът, по който помагате, както не ми харесва това, което се случи с Джейми! Защо го изпратихте там?
	— Не ме е изпращал. Сам си издействувах да отида. — Защо?
	— Твърде сложно е да ти обяснявам и съм много уморен.
	— Мистър Грийнбърг вече ми обясни. Дали са ти задача, нали? Не могат да си свършат сами работата и затова се спират на един мил и сговорчив човек да я свърши вместо тях. Ти поемаш всички рискове, а след това никой няма да ти има доверие в университета, Джейми! За Бога, тук е твоят дом, твоята работа!
	Матлок задържа погледа й в желанието си да я успокои.
	— Знам това по-добре от теб. Моят дом има нужда от помощ. И това не е шега, Пат. Мисля, че си заслужава риска.
	— Не разбирам нищо.
	— Не можете да го разберете, мис Балантайн, защото нямаме право да ви кажем всичко. Ще трябва да се примирите с това.
	— Така ли?
	— Моля те — настоя Матлок. — Той спаси живота ми. — Това е силно казано, професоре — сви рамене Грийнбърг. Пат се изправи.
	— А пък аз мисля, че той първо те е изхвърлил през борда, а след това се е сетил да ти метне въже… Как се чувствуваш?
	— Добре — отвърна Матлок.
	— Трябва да тръгвам. Но ако искаш, ще остана. — Не, върви. Ще ти се обадя по-късно. Благодаря за всичка. Момичето погледна бегло Грийнбърг — не беше приятелски поглед, и отиде до тоалетката. Взе четка, започна бързо да реши косата си, после я завърза с оранжева панделка. Наблюдаваше Грийнбърг в огледалото. Той също я гледаше.
	— А човекът, който ме следи, мистър Грийнбърг? От вашите хора ли е?
	— Никак не ми е приятно. — Съжалявам. Пат се обърна.
	— Моля ви, кажете му да се махне.
	— Не мога. Ще му кажа обаче да се прикрива по-добре.
	Тя взе портмонето си от тоалетката, посегна надолу към пода, вдигна нагънатата си като хармоника чанта и излезе от спалнята. След няколко секунди двамата мъже чуха вратата на апартамента да се отваря и затваря решително.
	— Младата жена е със силен характер — отбеляза Грийнбърг.
	— За това си има причини.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Мислех, че познаваш хората, с които работиш…
	— Още не съм се запознал с всички материали. Забрави ли, че бях резерва?
	— Да.
	— Тогава ще ти спестя времето. В края на петдесетте години баща й пострадал от антикомунистическата истерия на маккартизма и бил изгонен от Държавния департамент. Бил много опасен според тях — работел като консултант по чужди езици. Уволнили го, защото превеждал вестници.
	— По дяволите!
	— Много точно се изрази. Оттогава не се е съвзел. А тя цял живот кара на стипендии. Затова е мнителна към хората от твоята професия.


	Матлок отвори вратата на апартамента си и влезе в антрето. Както очакваше, Пат беше свършила добра работа по подреждането. Дори пердетата бяха окачени. Минаваше три часът — денят беше загубен. Грийнбърг беше настоял да отидат в Личфийлд за повторен медицински преглед. Присъдата беше: „Разнебитен, но годен.“
	Спряха да обядват в „Чешърската котка“. Докато се хранеше, Матлок не можеше да откъсне очи от малката маса, на която преди четири дни беше седял Ралф Лоринг със сгънатия си вестник. Обядваха мълчаливо, но не бяха напрегнати — двамата мъже се чувствуваха добре заедно, не разговаряха, тъй като всеки от тях имаше какво да обмисли.
	На връщане в Карлайл Грийнбърг му каза да си стои вкъщи, докато го потърси. Вашингтон още не беше дал нови указания. Предъвкваха пресните сведения и докато потвърдяха по-нататъшното му участие, Матлок бе принуден да бездейства.
	Толкова по-добре, каза си той. Трябваше да помисли как да постъпи с Лукас Херън. „Великият стар орел“, най-възрастният и авторитетен преподавател в университета. Време беше да го намери, да го предупреди. Старецът не действуваше разумно и колкото по-бързо се оттеглеше, толкова по-добре щеше да бъде за всички, включително и за Карлайл. И все пак не искаше да му телефонира, не искаше да урежда официална среща — трябваше да действува по-ловко. Не искаше да тревожи стария Лукас, за да не би онзи да изтърве нещо пред когото не трябва.
	Хрумна му, че се явява като защитник на Херън. Това предполагаше, че Лукас е невинен и не може да бъде заподозрян в сериозни нарушения. От друга страна, нямаше право да го подозира без солидни основания.
	Телефонът иззвъня. Не може да е Грийнбърг, помисли той. Току-що се бяха разделили на ъгъла. Надяваше се да не е Пат, още не беше готов да говори с нея. Неохотно поднесе слушалката към ухото си.
	— Ало!
	— Джим! Къде беше? Търся те от осем сутринта! Толкова се разтревожих, че два пъти ходих до апартамента ти. Взех ключа от домакина.
	Беше Сам Кресъл. Говореше с такъв тон, сякаш Карлайл е загубил доброто си име.
	— Много е сложно да ти обяснявам сега, Сам. Да се видим по-късно. Ще дойда у вас след вечеря.
	— Не знам как ще изтърпя дотогава. Господи! В какво си се забъркал?
	— Не те разбирам.
	— Снощи в „Лумумба“!
	— За какво става дума? Какво си чул?
	— Онова копеле Адам Уилямс внесе докладна записка, в която не те обвинява само в пропагандиране на робството! Заявява, че единствената причина, поради която не се е обърнал към полицията, е, че си бил мъртвопиян! От друга страна, алкохолът бил премахнал задръжките ти и ясно разкрил какъв расист си!
	— Какво?!
	— Изпотрошил си мебелите, сбил си се с няколко момчета, чупил си прозорци…
	— По дяволите! Знаеш, че това са глупости!
	— Така и помислих. — Кресъл понижи глас. Беше се поуспокоил. — Но фактът, че аз знам, не е толкова важен, не разбираш ли? Точно това трябваше да избегнем.
	— Изслушай ме. Изявлението на Уилямс е уловка, ако това е точната дума. Камуфлаж. Миналата нощ ме натъпкаха с наркотици. Ако не беше Грийнбърг, не знам къде щях да съм сега.
	— Божичко!… „Лумумба“ е в списъка ти, нали? Само това ни липсваше! Онези ще поискат съдебно преследване. Един бог знае какво ще стане.
	Матлок направи усилие да говори спокойно: — Ще намина към седем. Нищо не прави, никакви изявления. Трябва да освободим телефона. Чакам да се обади Грийнбърг.
	— Само минута, Джим! Една дума. Този Грийнбърг… Нямам му доверие. Не вярвам на никого от тях. Помни. Трябва да си верен на Карлайл.
	Кресъл млъкна, но не беше свършил. Матлок разбра, че търси думи.
	— Колко особено говориш.
	— Мисля, че знаеш какво искам да кажа.
	— Не съм сигурен. Струва ми се, че идеята беше да работим заедно…
	— Но не и с цената на разцеплението на университета. Гласът на декана беше почти истеричен.
	— Не се тревожи — рече Матлок. — Няма да се разцепи. Ще се видим по-късно.
	Затвори телефона преди Кресъл да заговори отново. Умът му имаше нужда от кратка почивка, а Кресъл не даваше мира на никого, когато ставаше дума за владенията му.
	Тези мисли наведоха Матлок на друго обстоятелство, по-точно на две. Преди четири дни каза на Пат, че не иска да променят плановете си за Сейнт Томас. Пролетната ваканция в Карлайл — само десет дни в края на април, щеше да започне в събота, след три дни. При създалата се обстановка Сейнт Томас отпадаше освен ако Вашингтон не реши да го отстрани, в което се съмняваше. Щеше да използува родителите си за претекст. Пат щеше да разбере, дори да одобри. Другата мисъл беше за часовете му. Бе изостанал от програмата. Бюрото му беше затрупано с писмени работи — най-вече изпитни теми. Беше отсъствувал и от двата си часа сутринта. Не се тревожеше толкова за студентите — методът му бе да ускорява обучението през есента и зимата и да кара по-спокойно през пролетта, но не искаше да подклажда фалшивите оплаквания на Уилямс. Отсъствуващ преподавател винаги ставаше обект на клюки. Учебните му часове през следващите три дни не бяха много — три, два и два. Щеше да организира работата си по-късно. Но до седем часа трябваше да открие Лукас Херън. Ако Грийнбърг се обадеше междувременно в негово отсъствие, щеше да се извини с някаква забравена сбирка на абсолвенти.
	Реши да се изкъпе, избръсне и преоблече. Влезе в банята и първата му работа бе да провери кутията с нечистотиите. Корсиканският документ си беше там, както и предполагаше.
	След като се обръсна и изкъпа, влезе в спалнята да се облече и да набележи план за действие. Не знаеше програмата на Херън, но лесно можеше да разбере дали Лукас има лекции, или упражнения късно следобед. Ако нямаше, Матлок знаеше къщата му, щеше да отиде там с колата си за петнайсет минути. Херън живееше на десет километра от студентското градче по един почти запустял черен път. Навремето това били наследствените земи на рода Карлайл. Домът на Херън беше бившата сграда, в която собствениците държали каретите си. Бе отдалечен, но както Лукас непрекъснато повтаряше „когато вече си там, всичко си струва“.
	Тропането по вратата прекъсна мислите му. Освен това го уплаши — усети, че дъхът му секва, а това беше тревожно.
	— Идвам! — извика той и навлече през главата си бяла спортна фланелка. Отиде бос до вратата и я отвори. Не можа да скрие изумлението си. Там стоеше Адам Уилямс, сам.
	— Привет.
	— Господи!… Не знам дали веднага да ти ударя един в зъбите, или първо да извикам полицията! Какво искаш, по дяволите? Кресъл вече ми се обади.
	— Моля ви, оставете ме да ви обясня. Ще бъда кратък.
	Тъмнокожият говореше с настойчивост, с която се мъчеше да прикрие страха си.
	— Влизай. И бъде кратък.
	Матлок тръшна вратата, докато Уилямс мина покрай него в антрето, после се обърна и направи опит да се усмихне, но в очите му нямаше смях.
	— Съжалявам за докладната записка. Наистина съжалявам. Беше неприятна необходимост.
	— Не можете да ми пробутвате такива неща и да ме карате да ви вярвам! Какво очаквате от Кресъл? Да ме изправи пред съвета и да ме изритат оттук? Нима очаквахте, че ще се поддам на такова евтино изнудване?
	— Не искахме нищо да стане. Точно затова го направихме… Не знаехме къде сте отишли, вие просто изчезнахте. Бяхме принудени да преминем в настъпление, а после можем да кажем, че е станало недоразумение… И друг път сме го правили. Ще изпратя на Кресъл втора докладна и ще оттегля част от обвиненията, но не всички. След няколко седмици всичко ще се забрави.
	Матлок се възмути както от отношението на Уилямс, така и от безсъвестния му прагматизъм. Но не повиши тон:
	— Махайте се! Отвращавате ме.
	— Хайде, стига! Та ние винаги сме ви отвращавали, нали? — Матлок беше засегнал чувствителен нерв и Уилямс реагира съответно. Съвсем внезапно обаче се овладя. — Да не спорим за теоретични постановки. Ще пристъпя към главното и си отивам.
	— На всяка цена.
	— Добре. Изслушайте ме. Каквото и да е искал от вас Дюнойс, дайте му го!… Тоест дайте го на мен, а аз ще му го препратя. Това не са празни приказки, а крайна необходимост.
	— Няма да стане. Защо смятате, че имам нещо, което е необходимо на брат Джулиан? Той ли го твърди? Защо не дойде сам?
	— Брат Джулиан не се застоява дълго на едно място. Навсякъде е много търсен, защото е надарен.
	— Като постановчик на дивашки ритуали?
	— Но той наистина ги поставя. Това му е хоби.
	— Изпратете ми го. — Матлок мина пред Уилямс и отиде до масичката за кафе. Посегна и взе полупразен пакет цигари. — Ще сравним впечатленията си за асоциативните движения на тялото. Имам страхотна колекция народни танци от шестнайсети век.
	— Говорете сериозно. Няма време! Матлок запали цигара.
	— Аз пък имам време. Искам да видя пак брат Джулиан и възнамерявам да го пратя в затвора.
	— Изключено! Аз дойдох заради вас! Ако си тръгна с празни ръце, няма да мога да го контролирам повече! Знаете ли кой е Джулиан Дюнойс?
	— Член на семейство Борджия? От етиопския клон?
	— Престанете, Матлок! Изпълнете желанието му! Ще пострадат хора. Никой не иска това.
	— Не знам кой е Дюнойс и пет пари не давам. Знам само, че ме упои, обиди ме и упражнява опасно влияние върху група деца. Освен това подозирам, че е организирал взлом в апартамента ми, в резултат на който много от личните ми вещи са унищожени. Искам да го пратя в затвора.
	— Моля ви, бъдете разумен!
	Матлок бързо отиде до пердето на прозореца и със замах го дръпна встрани, като разкри счупеното стъкло и огънатата решетка.
	— Това не е ли визитната картичка на брат Джулиан? Адам Уилямс, очевидно поразен, гледаше разрушенията.
	— Не, човече. В никой случай. Това не е стилът на Джулиан… Това не е дори моят стил. Някой друг е.


>	Единайсета глава

	Пътят към дома на Лукас Херън беше осеян с дупки от зимата. Матлок се съмняваше, че управата на град Карлайл ще ги запълни, имаше достатъчно оживени търговски улици, по които личаха следите от новоанглийските студове, за да се стигне до този забутан път. Като наближи старата сграда за карети, намали скоростта на триумфа до около петнайсет километра в час. По неравния път друсаше, а той искаше да стигне до къщата на Херън безшумно.
	Понеже подозираше, че Джейсън Грийнбърг е изпратил хора да го следят, Матлок тръгна по обиколен път към Херън, като кара пет километра на север по успоредното шосе, а след това се върна обратно. Зад него нямаше никой. Най-близките къщи бяха на стотина метра. Носеха се слухове, че районът ще се превърне в жилищен квартал, както се говореше, че университетът в Карлайл ще се разшири, но и от двата проекта не беше излязло нищо. Всъщност първият зависеше от втория, а влиятелните възпитаници на Карлайл оказваха яростна съпротива на всички опити да бъде променен. Тези възпитаници бяха постоянен източник на мъка за Ейдриън Сийлфонт.
	Матлок се учуди на спокойствието, излъчвано от дома на Херън. Досега не беше се заглеждал в него. Бе карал Лукас у дома му не по-малко от десетина пъти след заседания на факултета, но всеки път бързаше. Не беше приемал поканите на Лукас да пийне нещо и поради това не бе влизал в къщата.
	Излезе от колата и приближи към старата тухлена постройка. Беше висока и тясна, потъмнелите камъни бяха покрити с хиляди бръшлянови стъбла и засилваха впечатлението за изолираност. Отпред на голямата ливада растяха две японски върби, обсипани с лилави пролетни цветове, които се спускаха към земята като големи сводове. Тревата беше окосена, храстите — подкастрени, а белият чакъл по пътечките блестеше. И за къщата, и за земята около нея се грижеха с любов и все пак човек оставаше с чувството, ч е тя не е споделена. Беше работа на сам човек. Внезапно Матлок се сети, че Лукас Херън не е женен. Носеха се неизбежните слухове за нещастна любов, за трагична смърт и дори за избягала в последния момент булка, но всеки път, когато Лукас Херън чуеше за тези по младежки романтични версии, той се подсмихваше под мустак и промърморваше, че е „прекалено голям егоист“.
	Матлок изкачи стъпалата до пътната врата и натисна звънеца. Опита се да изобрази дружелюбна усмивка, но беше фалшива, нямаше да съумее да я задържи. Страхуваше се. Вратата се отвори и високият, побелял Лукас Херън, в измачкан панталон и полуразкопчана синя памучна риза, се втренчи в него.
	Мина по-малко от секунда преди Херън да проговори, но в този кратък миг Матлок разбра, че е сгрешил. Херън знаеше защо е дошъл.
	— Джим! Влез, влез, момчето ми. Каква приятна изненада.
	— Благодаря, Лукас. Надявам се, че не ти преча.
	— Нищо подобно. Дори идваш тъкмо навреме. Занимавам се с алхимия. Коктейл от джин и пресни плодове. Сега няма да се наливам сам.
	— Добре звучи.
	Отвътре къщата на Херън беше точно както си я представяше Матлок — както би изглеждала неговата след трийсетина години, ако и той живееше сам. Беше пълна с предмети, събирани безразборно почти половин век — несвързани помежду си вещи от стотици източници. Единствената обща тема бе удобството без стремеж към стил, епоха или съчетаване на цветове. Няколко стени бяха покрити с библиотечни шкафове, натъпкани с книги, а на другите имаше увеличени снимки на места, които беше посещавал в чужбина. Креслата бяха плътни и меки, масичките — подръка (признак на дългогодишен ергенлък, каза си Матлок).
	— Май не си идвал в къщата ми?
	— Не, не съм. Много е приятно. И уютно.
	— Да, така е. Уютно е. Седни тук, а аз ще довърша сместа и ще донеса да пийнем.
	Херън тръгна през хола към вратата на кухнята, както предположи Матлок, но спря и се обърна.
	— Пределно ясно ми е, че не си дошъл чак дотук, за да правиш компания на един старец. Въпреки това имам домашно правило — поне една чашка, ако религията или принципите на госта не са пречка — и чак тогава сериозни разговори.
	Усмихна се и гъстата мрежа от бръчки около очите и по слепоочията му се очерта съвсем ясно. Беше стар, стар човек.
	— Освен това изглеждаш ужасно сериозен. Коктейлите ще свалят градуса, обещавам ти.
	И преди Матлок да отговори, Херън излезе забързано от стаята.
	Вместо да седне, Матлок отиде до най-близката стена, където имаше малко писалище, а над него — пет-шест снимки, окачени безразборно. Няколко бяха от Стоунхендж в Англия, направени от едно и също място, но залязващото слънце беше снето под драматично различен ъгъл. Имаше снимки на скалист бряг, с планини в далечината и рибарски лодки на пристан. Приличаше на Средиземно море или на някой от гръцките острови. Следваше изненада. Вдясно, ниско на стената, на няколко сантиметра от писалището висеше малка снимка на висок строен офицер, застанал до ствола на едно дърво. Зад него имаше изобилие от листа като в джунгла, от двете му страни се виждаха сенките на други фигури. Офицерът беше свалил фуражката си, ризата му бе напоена с пот, едната му ръка беше стиснала приклада на автомат. В лявата си ръка държеше сгъната хартия — приличаше на карта — и очевидно току-що беше взел решение. Гледаше нагоре, като че ли към хълм. Лицето му беше напрегнато, но не възбудено. Добро, силно лице. Тъмнокос Лукас Херън на средна възраст.
	— Пазя тази стара снимка да ми напомня, че невинаги съм бил развалина.
	Матлок стреснато, се извърна. Лукас се беше върнал и го бе сварил неподготвен. — Снимката е хубава.
	— Не се и съмнявам. За жалост не бях чувал нищо за този остров преди това, нито съм чувал оттогава. Някой спомена, че е един от Соломоновите острови. Май го взривиха през петдесетте години. Не му е трябвало много. Няколко огнехвъргачки биха стигнали. Заповядай.
	Херън се приближи до Матлок и му подаде чашата.
	— Благодаря. Прекалено си скромен. Чувал съм обаче за подвизите ти.
	— И аз. Много ме впечатлиха. И колкото повече остарявам, толкова по-интересни стават… Какво ще кажеш да се разположим в задния двор? Времето е хубаво и е грехота да се затворим вътре.
	Без да изчака отговор, Херън тръгна и Матлок го последва.
	Задният двор, подобно на градината отпред, беше безупречно поддържан. Върху каменните плочи имаше удобни на вид шезлонги, а до всеки — малка масичка. В средата на двора бе поставена голяма маса от ковано желязо с чадър за слънце. Ливадата зад нея беше тучна, ниско окосена. Тук-таме имаше засаден кучешки дрян, всяко дърво беше грижливо окопано. Имаше и две лехи с цветя — предимно рози, по дължината на ливадата, на трийсетина метра от шезлонгите. В дъното обаче пасторалният ефект рязко секваше. Там се издигаха огромни дървета, храсталаците бяха гъсти, преплетени и безразборни. Отстрани беше същото. Изваяната задна ливада бе обградена от дива, гъста гора.
	Лукас Херън беше заобиколен от непристъпна зелена стена.
	— Признай, че питието си го бива.
	И двамата бяха седнали.
	— Разбира се. Ще ме пристрастиш към джина.
	— Само през пролетта и лятото. Джинът не върви през останалата част от годината… Е добре, млади човече, домашното правило е спазено. Какво те води в Херъновото гнездо?
	— Мисля, че се досещаш.
	— Така ли?
	— Арчи Бийсън.
	Матлок наблюдаваше стареца, но Херън се беше съсредоточил върху чашата си. Никаква реакция. — Младият историк?
	— Един ден ще стане добър преподавател. И жена му е хубавка.
	— Да… и имам чувството, че твърде щедро се раздава.
	— Само изглежда така, Джим — усмихна се Херън. — Не знаех, че си толкова целомъдрен… Човек като остарява, гледа по-широко на хорските апетити. И на тяхното невинно възбуждане. Ще видиш.
	— Това ли е ключът? Широкият поглед към апетитите?
	— Ключ към какво?
	— Остави… Онази нощ той се опитваше да се свърже с теб. — Така е. А ти си бил там… Разбрах, че поведението ти не е било за пример.
	— Поведението ми беше пресметнато така, че да остави това впечатление.
	За пръв път прочете в погледа на Херън лека тревога. Беше почти незабележима реакция — очите му просто запримигваха по-бързо от обикновено.
	— Това е осъдително.
	Херън произнесе думите тихо и вдигна глава към внушителната зелена стена. Слънцето се спускаше зад върховете на високите дървета, дълги сенки легнаха по ливадата.
	— Нямаше как.
	Матлок забеляза, че лицето на стареца се сгърчи като от болка. Спомни си своята собствена реакция, когато Адам Уилямс спомена „неприятната необходимост“ да изпрати на Сам Кресъл фалшива докладна за действията му в Зала „Лумумба“. От това сравнение му стана неприятно.
	— Момчето е закъсало. Болно е. Това си е болест и то се старае да се излекува. Трябва да си много храбър, за да се излекуваш… И въобще не е време за гестаповски методи в университета.
	— Да.
	Херън отпи голямо глътка, свободната му ръка беше впита в страничната облегалка на шезлонга.
	— Откъде знаеш всичко това?
	— Може да е поверителна информация. Да речем, че съм я чул от наш уважаван сътрудник по медицинска линия, който е забелязал симптомите и се разтревожил. Има ли значение откъде знам? Опитах се да му помогна и пак бих го направил.
	— Много бих искал да ти повярвам.
	— А защо ти е толкова трудно да повярваш?
	— Не знам… Заради нещо, което забелязах преди няколко минути, докато ми отваряше вратата. Може би заради тази къща. Не мога да разбера точно… Напълно откровен съм.
	Херън се засмя, но продължи да избягва погледа на Матлок.
	— Много се влияеш от елизабетинските автори. Завръзките и развръзките на „Испанска трагедия“*… Вие, младите университетски кръстоносци, трябва да спрете да си играете на Скотланд Ярд. Съвсем доскоро тук беше модерно да се сервират „червени кучета“**. Излишно раздувате нещата.
	[* Пиеса от английския писател Томас Кил. (1558 — 1594 г.) — Б. пр.]
	[** Игра на думи — вместо „хот дог“ — „ред дог“ — намек за мракобесните времена на маккартизма — Б. пр.]
	— Не е вярно. Не съм кръстоносец и ти добре го знаеш.
	— Защо тогава? Личен интерес към младежа или към жена му?… Извинявай, не трябваше да казвам това.
	— Радвам се, че го каза. Нямам никакъв интерес към Вирджиния Бийсън — нито личен, нито какъвто и да е друг. Макар че не мога да си представя какво друго интересно би могъл да намери в нея човек.
	— Значи си разиграл голям театър.
	— Разбира се. Взех извънредни мерки Бийсън да не разбере защо съм там. Това беше от изключително значение.
	— За кого?
	Херън бавно остави чашата с дясната си ръка, лявата все още беше впита в шезлонга.
	— За хората от Вашингтон. Федералните власти…
	Лукас Херън рязко пое дъх през носа си. Лицето му пребледня мъртвешки. Когато проговори, гласът му бе почти беззвучен шепот:
	— Какво каза?
	— Казах, че с мен се свърза човек от Министерството на правосъдието. Сведенията, които ми показа, бяха ужасяващи. Просто данни, нищо друго. Имах свободата да реша дали да сътруднича, или не.
	— И ти прие? — произнесе Херън тихо, невярващо.
	— Реших, че нямам избор. Малкият ми брат…
	— Нямал си избор? — Херън стана от шезлонга, ръцете му се разтрепераха, гласът му укрепна. — Нямал си избор!
	— Нямах. — Матлок запази спокойствие. — Затова дойдох тук. Да те предупредя, стари приятелю. Всичко е много по-дълбоко, много по-опасно…
	— Ти си дошъл да ме предупредиш? Какво си сторил? В името на всичко свято, какво си направил? А сега слушай! Чуй какво ще ти кажа! — Херън отстъпи една крачка и се блъсна в масичката до шезлонга. С един замах на лявата си ръка я запрати с трясък върху каменните плочи. — Остави тази работа, чуваш ли? Прибери се и не им казвай нищо! Всичко е… само във въображението им! Не се захващай! Остави!
	— Не мога — възрази Матлок кротко, внезапно уплашен за стария човек. — Дори Сийлфонт ще трябва да се съгласи. Не може да се противи повече. То съществува, Лукас…
	— Ейдриън? Ейдриън знае?… Боже мой, знаете ли какво вършите? Ще съсипете всичко. Толкова много… Махай се оттук! Махай се! Не те познавам! О, Господи! Господи!
	— Лукас, какво има? — Матлок стана и направи няколко крачки към Херън, който обаче продължи да отстъпва — обзет от ужас старец.
	— Не се приближавай! Не ме докосвай!
	Обърна се, хукна през ливадата с всичката сила на старческите си крака. Препъна се, падна и стана. Не погледна назад. Продължи да тича с всички сили към края на двора, към гъсталака на гората. След това изчезна зад плътната зелена стена.
	— Лукас, къде си?
	Нямаше отговор, само разтревожената гора шумеше зад него. Матлок навлезе в гората, започна да си пробива път през зелената бариера. От Лукас Херън нямаше ни следа, ни звук.
	— Лукас! Лукас, за Бога, обади се!
	Никакъв отговор, никаква следа от присъствие.
	Матлок се огледа, за да открие пролука в масата от листа, да намери някаква пътека. Не видя нищо. Също като че ли Лукас в един момент се беше изпарил.
	И тогава го чу. Неясно, от всички страни, думата проехтя от незнайно място. Беше дълбок стон, ридание. Риданието затихна и се превърна в жален плач. Едно изхлипване, подчертано от една-единствена дума, произнесена ясно и с омраза.
	Думата беше…
	„Нимрод“…


>	Дванайсета глава

	— По дяволите, Матлок! Казах ти да си стоиш вкъщи, докато се свържа с теб!
	— Стига, Грийнбърг! Как влезе в апартамента ми?
	— Не си поправил прозореца.
	— Не си ми предложил да платиш за това.
	— Добре, квит сме. Къде беше?
	Матлок захвърли ключовете от колата на ниската масичка и погледна строшената си уредба в ъгъла.
	— Това е доста объркана и, струва ми се… трогателна история. Ще ти я разкажа, след като пийна нещо. Не си допих последната чаша.
	— Дай и на мен една. И аз ще ти разкажа история, и то определено трогателна. — Какво ще пиеш?
	— Ще е съвсем малко, така че каквото ми предложиш.
	Матлок погледна през прозореца. Пердетата лежаха скупчени на пода, както ги беше оставил, след като ги отскубна пред очите на Адам Уилямс. Слънцето беше почти залязло. Пролетният ден си отиваше.
	— Ще изцедя няколко лимона и ще направя коктейл с пресни плодове.
	— В досието ти пише, че пиеш бърбън. Матлок погледна федералния служител. — Така ли?
	Грийнбърг го последва в кухнята и мълчаливо го загледа как приготвя напитката. Матлок му подаде едната чаша.
	— Чия трогателна история ще бъде разказана най-напред? — попита Матлок.
	— Разбира се, първо бих искал да чуя твоята, но като имам предвид обстоятелствата, моята е с предимство.
	— Звучи зловещо.
	— Не. Само трогателно… Ще започна с въпроса: интересува ли те къде бях, след като се разделихме? Грийнбърг се облегна на плота.
	— Не особено, но така или иначе ще ми кажеш.
	— Да, ще ти кажа. То е част от историята. Бях на вашето летище и чаках самолет от Далас, изпратен преди няколко часа от министерството. В самолета имаше човек, който ми предаде два запечатани плика, за които трябваше да се подпиша. Ето ги.
	Грийнбърг посегна към джоба на сакото си и извади два дълги служебни плика. Сложи единия на плота и започна да отваря другия.
	— Изглеждат много официални — отбеляза Матлок, като седна на ръба на умивалника така, че дългите му крака увиснаха пред шкафовете.
	— По-официални няма накъде… Този плик съдържа резюме на нашите заключения, направени въз основа на информацията, която ми даде. Завършват със специална препоръка. Имам разрешение да те информирам със свои думи, стига да съм изчерпателен… Съдържанието на втория плик обаче трябва да прочетеш сам. Ще го четеш внимателно и ако го намериш приемливо, ще потвърдиш това с подписа си.
	— Става все по-хубаво и по-хубаво. Да не би да си опитвам късмета за Сената?
	— Не, просто си опитваш късмета… Ще започна според инструкциите. — Грийнбърг погледна сгъната хартия, а след това Матлок. — Мъжът на име Джулиан Дюнойс — бивш Жак Деверо, Хесус Дамберт и прочие, е правен стратег на агресивните „Черни сили“. Терминът „правен стратег“ обхваща всичко — от съдебните процедури до агентите провокатори. Когато се занимава с първите, използува името Дюнойс, а с последните — неограничен брой имена. Има редовна юридическа кантора в горната част на Манхатън, с клон в Сан Франциско… Обикновено стои зад кулисите, но когато се появи, започват неприятности. Не е нужно да подчертавам, че е в списъка на неблагонадеждните лица на министъра на правосъдието, а в наши дни това не е повод за особена гордост…
	— В наши дни — прекъсна го Матлок — този списък включва всички, които политически са по-леви от АТТ*.
	[* Американската телефонно-телеграфна компания — Б. пр.]
	— Появата на Дюнойс в тази операция внася неочаквано измерение. Като се има предвид, че ти дадоха насилствено наркотици, че опустошиха апартамента ти, че приятелката ти мис Балантайн беше заплашена, препоръката е следната: оттегляш се от всяко по-нататъшно участие в разследването. То надхвърля разумния риск.
	Грийнбърг пусна писмото на плота и отпи няколко глътки от чашата си. Матлок бавно заклати крака.
	— Какво ще кажеш? — попита Грийнбърг.
	— Още не знам. Струва ми се, че не си свършил.
	— А как бих искал това да е всичко. Мисля, че трябва да се съгласиш с препоръката. Оттегли се, Джим.
	— Най-напред довърши. Какво има в другото писмо?
	— Ще го прочетеш само ако отхвърлиш препоръката. Не я отхвърляй. Не съм инструктиран да ти давам такъв съвет, така че говорим неофициално.
	— Много добре знаеш, че ще я отхвърля, защо тогава да губим време?
	— Не знам. Не искам да го повярвам.
	— Няма път назад. Вече не мога да изляза от играта.
	— Защо?
	— Ще го разбереш, като чуеш моята трогателна история. Така че по-добре да продължим.
	Грийнбърг потърси обяснение в очите на Матлок, не намери, взе втория плик и го отвори.
	— В малко вероятния и нежелателен случай, че отхвърлиш нашата препоръка и не се оттеглиш, трябва да сме наясно, че го вършиш въпреки настояването на Министерството на правосъдието. Макар че ще гледаме да те предпазим доколкото е възможно от опасност, ти ще действуваш изцяло на собствена отговорност.
	— Това ли пише вътре?
	Не, то се подразбира — каза Грийнбърг и разгъна писмото. — Всичко е много по-просто. Ето.
	Беше подписано от заместник-министър с място отляво за подписа на Матлок.
	„Една от службите за разследване в Министерството на правосъдието прие предложението на Джеймс Б. Матлок да направи някои проучвания във връзка с незаконни действия, приписани на университета в Карлайл. Министерството на правосъдието обаче смята, че всяко бъдещо участие на професор Матлок е нежелателно и в разрез с политиката на министерството. Поради това Министерството на правосъдието уведомява с настоящото писмо Джеймс Б. Матлок, че благодари за досегашното му съдействие, но изисква неговото оттегляне от по-нататъшни ангажименти в интерес на сигурността и напредъка на разследването. По мнение на министерството всякакви бъдещи действия от страна на професор Матлок могат да попречат на целите на разследването в района на Карлайл. Мистър Матлок е получил оригинала на това писмо и удостоверява този факт с подписа си.“
	— Какво, по дяволите, ми говориш? Тук пише, че съм съгласен да се оттегля.
	— Не ставаш за адвокат. Не си купувай дори велосипед, преди да се посъветваш с мен.
	— Какво?
	— Никъде не се казва, че ако подпишеш тази глупост, си се съгласил да се оттеглиш от сцената. Правосъдието само го изисква от теб.
	— Тогава защо да подписвам?
	— Отличен въпрос. Можеш да си купиш велосипед… Подпиши го, ако както каза, отхвърляш препоръката да се оттеглиш.
	— О, Господи! — Матлок скочи от ръба на умивалника и захвърли писмото на плота до Грийнбърг. — Може и да не познавам правото, но възможностите на английския език са ми известни. Говориш за взаимно изключващи се неща.
	— Само на пръв поглед… Ще ти задам един въпрос. Да речем, че продължиш да играеш на таен агент. Допустимо ли е, че може да поискаш помощ при някакъв спешен случай?
	— Разбира се. Неизбежно е.
	— Няма да получиш никаква помощ, ако това писмо не се върне подписано… Не ме гледай! Аз ще бъда сменен след няколко дни. И без това твърде дълго се задържах в района.
	— Доста е лицемерничко, не мислиш ли? Единственият начин, по който мога да разчитам на помощ или защита, е, като подпиша декларация, в която се твърди, че няма да имам нужда от едното или другото.
	— Напоследък има нов термин за този вид дейност. Нарича се „обезопасен напредък“, Използувай каквото и когото можеш, но не поемай вината, ако планът се провали, и не носи отговорност.
	— Значи, ако не подпиша, скачам без парашут.
	— Казах ти. Приеми един безплатен съвет, аз съм добър адвокат. Зарежи всичко. Забрави случая. Наистина го забрави.
	— Но аз вече ти казах не мога.
	Грийнбърг посегна към чашата.
	— Каквото и да направиш, няма да върнеш брат си.
	— Знам.
	Матлок беше развълнуван, но отговори твърдо.
	— Може би ще спасиш други братя, ала по-вероятно и това няма да стане. Във всеки случай някой може да изхвръкне от професионалните редици. Неприятно ми е да го призная, но Кресъл беше прав. И ако не намерим начин да разберем какво ще се случи на срещата след няколко седмици, ще има и други.
	— Съгласен съм с всичко, което казваш.
	— Тогава защо се колебаеш? Оттегли се.
	— Защо ли… Защото още не съм ти разказал моята история. Не помниш ли? Ти имаше предимство, но моят ред не е минал.
	— Казвай.
	И Матлок му каза. Всичко, което знаеше за Лукас Херън легендата, гиганта, „великия стар орел“ на Карлайл. Обзетият от ужас старец, тичащ из гората. Риданието и единствената дума „Нимрод“. Грийнбърг слушаше и очите му ставаха все по-тъжни. Когато Матлок свърши, допи чашата си и мрачно кимна.
	— И ти му разказа всичко, така ли? Не можа да дойдеш при мен, а трябваше да отидеш при него. При твоя светец с кофа кръв в ръцете… Лоринг беше прав. Трябваше да намерим съвестен аматьор… Навсякъде само аматьори… Поне едно мога да ти призная. Имаш съвест. Нещо, което не бих могъл да заявя за тила.
	— А какво трябваше да направя?
	— Подпиши тази гадост. — Грийнбърг взе от плота писмото на Министерството на правосъдието и го подаде на Матлок. — Ще имаш нужда от помощ.


	Патриша Балантайн вървеше, съпроводена от Матлок, към малката маса в дъното на „Чешърската котка“. Пътуването им до ресторанта мина напрегнато. Тя го сгълча кисело за сътрудничеството му с правителствените учреждения и особено с Федералното бюро за разследване. Каза, че работата не е в нейните либерални възгледи — просто такива организации са превърнали страната почти в полицейска държава.
	Знаеше го от личен опит — с очите си бе видяла как действува ФБР и беше сигурна, че случаят с баща й съвсем не е изолирано явление.
	Матлок й държа стола, докато седне, като при това леко я докосна по раменете. Искаше му се да я докосне, да я подкрепи, да намали въображаемата обида. Масата беше малка, до прозореца, на няколко крачки от терасата, която съвсем скоро, към края на май, щеше да се използува за обеди на открито. Седна срещу Патриша и взе ръката й.
	— Няма да се извинявам за това, което върша. Убеден съм, че трябва да се свърши. Нито съм герой, нито полицейски доносник. От мен не се изискват героични дела, а сведения, от които се нуждаят и ще помогнат на много хора. А тези хора имат огромна нужда от помощ.
	— А тези хора ще получат ли помощ? Или просто ще бъдат съдени? Няма ли вместо в болници и клиники… да се озоват в затвора?
	— Министерството на правосъдието не се интересува от болните младежи, а от хората, които ги разболяват. В това отношение стремежът им съвпада с моя.
	— Но междувременно младежите ще пострадат.
	— Може би някои. Но те не са много.
	— Това е отвратително. — Момичето дръпна ръката си от неговата. — Това е долно. Кой взема тези решения? Ти ли?
	— Струва ми се, че започваш да страдаш от натрапчиви идеи.
	— Аз съм била там и мога да те уверя, че никак не е приятно.
	— Сега нещата са различни. Познавам само двама от тях. Единият… се оттегли. Другият е Грийнбърг. Те нямат нищо общо с кошмарите ти от петдесетте години. Можеш да ми вярваш.
	— Много бих искала.
	Управителят на „Чешърската котка“ се приближи до тях.
	— Викат ви на телефона, мистър Матлок.
	Матлок усети, че стомахът му се свива. Страх. Само един човек знаеше къде се намира — Джейсън Грийнбърг. — Благодаря, Хари.
	— Можете да говорите от моя кабинет,
	Матлок стана от стола и погледна Пат. Вече няколко месеца ходеха заедно по ресторанти, на гости и на вечери, но никога не го бяха викали на телефона. Той прочете в погледа й, че и тя мисли същото. После с бърза стъпка се отправи към кабинета на управителя.
	— Ало?
	— Ти ли си, Джим? — беше Грийнбърг, разбира се. — Кажи, Джейсън.
	— Извинявай, че те безпокоя, но се налага.
	— Какво става, за Бога?
	— Лукас Херън е мъртъв. Самоубил се е преди около час.
	Отново същата болка в стомаха. Този път не беше пристъп, а остър като с нож удар, от който дъхът му секна. Пред очите му се мярна препъващият се, обзет от ужас старец, тичащ през ливадата към гъстата гора. И глухото ридание, и името „Нимрод“, прошепнато с омраза.
	— Ало, какво ти стана?
	— Нищо, нищо, добре съм.
	Матлок си спомни малката фотография в черна рамка на тъмнокос офицер с автомат в едната ръка и карта в другата, с волево слабовато лице и поглед, отправен нагоре, към небето.
	Преди четвърт век.
	— По-добре се прибери у дома… — Грийнбърг му заповядваше, но му стигна умът да го стори достатъчно меко.
	— Кой го намери? — Моят човек. Още никой не знае.
	— Твоят човек ли?
	— След разговора ни поставих Херън под наблюдение. Той влязъл в къщата му и го намерил.
	— Как?
	— Прерязал си е вените в банята.
	— О, Господи! Какво направих!
	— Престани! Прибирай се вкъщи. Трябва да се свържем с някои хора… Хайде, Джим.
	— Какво да кажа на Пат? — Матлок се опита да събере мислите си, но те се връщаха към безпомощния, изплашен старец.
	— Колкото по-малко, толкова по-добре. Побързай.
	Матлок остави слушалката и няколко пъти пое дълбоко въздух. Потърси цигара, но се сети, че ги остави на масата.
	Масата. Пат. Трябваше да измисли някакво обяснение за нея.
	Истината. По дяволите, само истината.
	Заобиколи двете антични колони и се отправи към дъното на залата и малката маса до прозореца. Макар да беше потресен от думите на Грийнбърг, усещаше и леко облекчение от взетото решение да каже всичко на Пат. Бог му беше свидетел, че имаше нужда да поговори откровено и с някой друг освен с Грийнбърг и Кресъл.
	Кресъл! В седем часа трябваше да бъде при него. Съвсем беше забравил.
	Но мисълта за Сам Кресъл мигновено излетя от ума му. На малката странична маса до прозореца нямаше никой. Пат бе изчезнала.


>	Тринайсета глава

	— Значи никой не я е видял да си отива?
	Грийнбърг вървеше зад разстроения Матлок от антрето към хола. От спалнята се чуваше гласът на Сам Кресъл, който крещеше възбудено в телефонната слушалка. Матлок го забеляза машинално, тъй като мислеше едновременно за няколко неща.
	— Това там е Сам, нали? — попита той. — Знаели за Херън?
	— Да. Обадих му се, след като говорих с теб…
	А сервитьорките? Пита ли ги?
	— Разбира се. Нито една не можа да ми каже нещо с положителност. Заведението беше пълно. Една каза, че може да е отишла до тоалетната. Друга намекна, че може би става дума за жената, която си тръгнала с двамата от една съседна маса.
	— Нали на излизане трябва да минат покрай теб и щеше да ги видиш?
	— Не е задължително. Ние седяхме в дъното. Там има две-три врати, които водят към терасата. През лятото, особено когато има наплив, на терасата изнасят маси.
	— С твоята кола ли бяхте?
	— Естествено.
	— Не я ли видя някъде вън?
	— Не.
	— Имаше ли познати наоколо?
	— Всъщност не съм и гледал. Бях… погълнат от свои мисли.
	Матлок запали цигара. Клечката в ръката му трепереше.
	— Ако питаш мен, видяла е някой познат и го е помолила да я закара вкъщи. Жена като нея няма да се остави току-така да я отведат против волята й.
	— Знам. Мина ми през ума.
	— Да не сте скарани?
	— Може да се каже, че кавгата отшумяваше, но не беше свършила. Може да се е ядосала отново от повикването на телефона. Преподавателите по староанглийска литература рядко ги търсят по телефона в ресторантите.
	— Съжалявам.
	— Ти не си виновен. Казах ти, че е много изнервена. Все баща й е в главата. Ще я потърся вкъщи, щом Сам освободи телефона.
	— Смешен човек. Казвам му за Херън, той, естествено, изпада в ужас, настоява да говори насаме със Сийлфонт, отива в спалнята и започва да крещи така, че сигурно се чува в Мексико.
	Мисълта на Матлок бързо се върна към Херън.
	— Неговата смърт, самоубийството му, ще бъде най-големият шок в университета за последните двайсет години. Хора като Лукас не умират. И положително не по този начин…
	Сам знае ли, че аз съм бил у Лукас?
	— Знае. Не можах да скрия това от него. Предадох му почти всичко, което ти ми разказа. Накратко, разбира се. Отказа да повярва.
	— Не го упреквам. Не е за вярване. Какво ще правим сега?
	— Ще чакаме. Пуснах докладна. Двама души от лабораторията по криминалистика вече са там. Извикахме и местната полиция.
	При думата „полиция“ Матлок внезапно си спомни полицая в коридора на игрището за скуош, който отмина бързо, за да не го познаят. Беше разказал за случилото се на Грийнбърг, но той не можа да му даде никакво обяснение. Сега отново го попита:
	— А какво става с полицая от корта?
	— Засега поне обяснението е приемливо. Полицията в Карлайл има право три пъти седмично да ползува игрището. Това влиза в системата на взаимоотношенията между града и университета. Просто съвпадение.
	— И ти го прие и се успокои?
	— Казах „засега“. Проверяваме що за човек е. Досието му е безупречно.
	— Той е расист и мерзавец.
	— Може би ще те учудя, но това не е престъпление в тази страна. Спомни си закона за правата на човека.
	Сам Кресъл излезе забързано от спалнята. Матлок забеляза, че е силно изплашен и се стресна — същото пепелносиво, безжизнено лице имаше Лукас Херън, преди да хукне към гората.
	— Чух, че влезе — каза Кресъл. — Какво ще правим сега? Какво, по дяволите, ще правим?… Ейдриън не вярва на нито една дума от тази нелепа история! Аз също! Лукас Херън! Това е немислимо!
	— Може би. Но е вярно.
	— Защото ти го твърдиш! Откъде знаеш! Не си професионалист в тази област. Доколкото разбрах, Лукас е признал, че е помагал на някакъв студент наркоман.
	— Той… те не са студенти.
	— Ясно. — Кресъл млъкна за миг и погледна Матлок, после Грийнбърг. — В такъв случай настоявам да ми съобщите техните имена.
	— Ще ги научите — спокойно му отвърна Грийнбърг. Продължавайте. Бих искал да чуя защо Матлок е сбъркал и защо историята е толкова нелепа и немислима.
	— Защото Лукас Херън не е… не беше единственият преподавател, който се занимаваше с този проблем. Много от нас помагат с каквото могат!
	— Не ви разбирам. — Грийнбърг се втренчи в Кресъл. — Е, добре, помагате. Но не се самоубивате, когато ваш колега научи за това.
	Сам Кресъл свали очилата си и придоби замислен, тревожен вид.
	— Има още нещо, за което дори не подозирате. От известно време го знам, но Сийлфонт е най-много в течение… Лукас Херън беше много болен. Миналото лято му отстраниха единия бъбрек. Но и другият беше поразен от рак и той го знаеше. Болките са били непоносими. Оставаше му малко да живее.
	Грийнбърг наблюдаваше внимателно Кресъл, докато той си слагаше очилата. Матлок се наведе и угаси цигарата в пепелника на ниската масичка. Накрая Грийнбърг попита:
	— Значи предполагате, че няма връзка между самоубийството на Херън и срещата му с Матлок днес следобед?
	— Нищо не предполагам. Сигурен съм, че връзка съществува. Но вие не познавахте Лукас Херън. Целият му живот бе посветен на университета. Обичаше го повече, отколкото може да се обича жена или дете. Сигурен съм, че Джим ви го е казал. Ако внезапно е осъзнал, че този негов свят ще бъде разрушен, ще се разпадне на части, това би му причинило по-голяма болка от физическите страдания. Има ли по-подходящ момент да се самоубие?
	— Дявол да те вземе! — избухна Матлок. — Твърдиш, че аз съм го убил!
	— Може би — тихо отвърна Кресъл. — Не съм се замислял по въпроса. Нито пък Ейдриън.
	— Но ти го каза! Каза, че съм отишъл там пиян и съм го убил! Все едно, че аз съм му прерязал вените!…
	Кресъл заговори кротко:
	— Не съм казал, че си бил пиян. Казах само, че си любител, а не професионалист. Любител, изпълнен с добри намерения. Смятам, че Грийнбърг ме разбра.
	Джейсън Грийнбърг погледна Матлок.
	— Има стара словашка поговорка „Когато старците се самоубиват, градовете умират“.
	Внезапен телефонен звън прониза въздуха. И тримата мъже трепнаха. Обади се Матлок, после се обърна към Грийнбърг: — За теб е.
	— Благодаря. — Федералният служител взе слушалката от Матлок. — Грийнбърг… Ясно. Разбирам. Кога ще знаете? Дотогава вероятно ще съм тръгнал. Аз ще ви се обадя. После ще говорим.
	Затвори телефона и остана до бюрото с гръб към Матлок и Кресъл. Деканът не издържа:
	— Какво има? Какво се е случило?
	Грийнбърг се обърна и ги погледна. На Матлок му се стори, че очите му са по-тъжни от друг път, което бе лош признак. — Ще искаме аутопсия.
	— Защо?! — изкрещя Кресъл. — Защо, за Бога? Та той се е самоубил! Болките са били ужасни… Господи, не бива да го правите! Ако се разчуе…
	— Ще стане тихомълком.
	— Ще се разчуе и вие го знаете! Тук ще настъпи истински ад! Няма да разреша!
	— Не можете да ни попречите. Дори аз не мога. Разполагаме с факти, според които Херън не се е самоубил, а е бил убит. — Грийнбърг погледна Матлок и му се усмихна криво. — И то не с думи.
	Кресъл спори, заплашва, проведе втори разговор със Сийлфонт и накрая, като видя, че е безполезно, си тръгна побеснял.
	Щом Кресъл тръшна вратата, телефонът звънна отново. Грийнбърг забеляза, че това разтревожи Матлок — не го сепна, а го разтревожи, може би дори го изплаши.
	— Моля да ме извиниш… Опасявам се, че домът ти ще се превърне в дежурна полицейска база. Няма да е за дълго… А може да е Пат.
	Матлок вдигна слушалката, заслуша се и изрече само две думи:
	— За теб.
	Грийнбърг пое слушалката, произнесе тихо името си и после цяла минута стоя неподвижен, загледан право пред себе си. Матлок отиде в кухнята. Не искаше да стърчи до него, докато той слушаше указанията на началника си.
	Гласът от другия край на жицата бе казал още в началото: „Тук е Вашингтон.“
	На масата лежеше празният плик, в който му бяха изпратили откровено лицемерното послание от Министерството на правосъдието. То беше още един признак, че най-страшните му опасения постепенно се превръщаха в действителност. Матлок започна да проумява, че страната, в която беше израснал, се превръщаше в нещо уродливо и разрушително, съвсем различно от онова, което обещаваше да бъде, което беше длъжна да бъде. Граалите* се оказаха празни съдове от евтино вино, изглеждащи внушителни само защото бяха свикнали да ги мислят за свещени.
	[* Чаша, от която Христос и апостолите пили вино по време на Тайната вечеря; след разпятието на Христос в Граал била събрана неговата кръв. — Б. пр.]
	— Освободих телефона. Защо не се опиташ да се свържеш с мис Балантайн?
	Матлок се вгледа в застаналия на кухненската врата Грийнбърг. Ето едно противоречие, агент, цитиращ поговорки, настроен твърде критично към системата, на която служеше.
	— Да, ще се обадя.
	Мина покрай Грийнбърг, който му направи път, влезе в хола и спря в средата на стаята.
	— Страхотна поговорка. Как беше? „Когато старците се самоубиват, градовете умират.“ — Обърна се и погледна агента. — Мисля, че това е най-тъжната поговорка, която съм чувал.
	— Значи не си философ. Разбира се, и аз не съм, но древните философи не биха я възприели като тъжна…
	— Защо? Тя наистина е тъжна.
	— Тя е вярна. Истината не е весела, нито тъжна, добра или лоша. Тя е просто истина.
	— Един ден ще обсъдим това, Джейсън.
	Матлок взе слушалката, набра номера на Пат и изчака десетина сигнала. Нямаше никой. Сети се за някои нейни приятелки и се зачуди дали да им се обади. Когато беше разстроена, Пат се разхождаше сама час-два или се обаждаше на някоя приятелка и двете отиваха в Хартфорд на кино, понякога сядаха на чашка в тихо заведение. Беше минал малко повече от час. Щеше да й даде още петнайсет минути, преди да се обади пак. Разбира се, мина му през ума, че може да е отвлечена — това дори беше първата му мисъл. Но не беше логично. „Чешърската котка“ беше пълна с народ, масите бяха поставени нагъсто. Грийнбърг беше прав. Където и да бе отишла, беше го направила доброволно.
	Грийнбърг стоеше до кухненската врата. Не беше помръднал. Наблюдаваше Матлок.
	— Ще опитам пак след четвърт час. Ако и тогава не се обади, ще започна да звъня у приятелките й. Както ти правилно забеляза, тя е с характер.
	— Надявам се, че не сте от един дол дренки.
	— В какъв смисъл?
	Грийнбърг се разходи напред-назад из хола. Когато заговори, гледаше Матлок право в очите:
	— Вече си извън играта. Край. Забрави писмото, забрави Лоринг, забрави и мен… Така трябва. Разбрах, че имате запазени места за Сейнт Томас за събота. Починете си. Така ще е по-добре.
	Матлок издържа погледа на агента.
	— Аз сам ще реша. На съвестта ми тежи един кротък старец, а в джоба ти е онази гадост. Забрави ли, че я подписах?
	— Тя вече е без значение. От Вашингтон искат да излезеш от играта. И ти ще излезеш.
	— Защо?
	— Заради кроткия старец. Щом той е бил убит, могат да убият и теб. Ако това стане, следствието ще извади на бял свят някои протоколи, а и хората, възразявали срещу твоето участие в операцията, току-виж дали гласност на възраженията си в печата. Ти твърде много си забъркан в тази история. Не е нужно да ти го казвам.
	— Е, и какво от това?
	— Шефовете в министерството не желаят да ги наричат палачи.
	— Ясно. — Матлок отклони погледа си от Грийнбърг и се приближи към ниската масичка. — Ами ако откажа? — Тогава ще те отстраня от играта. — По какъв начин?
	— Ще те арестувам като заподозрян в убийство.
	— Какво?
	— Ти си последният, за когото знам, че е видял Лукас Херън жив. Сам призна, че си отишъл у дома му да го заплашваш.
	— Да го предупредя!
	— Въпрос на тълкуване.
	Оглушителният грохот, който проехтя, беше тъй мощен, че и двамата се хвърлиха на пода. Стори им се, че цялата къща се сгромоляса. Въздухът се изпълни с прах, мебелите се събориха, стъклата се изпотрошиха, късчета дърво и мазилка се разлетяха из стаята и тя се изпълни с тежкия мирис на горяща сяра. Матлок познаваше миризмата на този вид бомби и рефлексите му задействуваха правилно. Вкопчи се в краката на дивана и зачака втория взрив — при детонация със закъснител загиват онези, които, обзети от паника, се изправят на крака прекалено рано. През пушилката забеляза, че Грийнбърг вече става, метна се към него и го събори на пода.
	— Долу! Не ставай…
	Разнесе се вторият взрив. По тавана се появиха черни петна. Ала Матлок усещаше, че експлозията не цели да убива. Беше нещо друго, което в момента не можеше да осъзнае. По-скоро отклоняваше вниманието, пречеше на съсредоточаването. Голям фойерверк, и толкоз.
	Отвсякъде се чуваха ужасени писъци. В апартамента над неговия, съдейки по тропота, хора бягаха панически към изхода.
	А след това към тези звуци се прибави още един, неспирен, откъм входната врата. Беше толкова зловещ, че Матлок и Грийнбърг скочиха и се втурнаха натам. Матлок рязко отвори вратата и се озова пред гледка, по-странна от която не можеше да си представи.
	На прага лежеше Патриша Балантайн, увита в прогизнал от кръв чаршаф. От раните на гърдите й и от полуотворената уста шуртеше кръв, устните й бяха напукани и разранени. Очите бяха целите в синини, като в черни дупки, но се движеха. Движеха се.
	В крайчеца на устата й се появи слюнка. Патриша се мъчеше да проговори.
	— Джейми… — беше единствената дума, която успя да промълви, и главата й се килна настрани.
	Грийнбърг се метна върху Матлок, отхвърли го встрани, към събралата се тълпа и закрещя:
	— Полиция! Линейка!
	Няколко души се разтичаха да изпълнят заповедите му. Тогава той притисна уста към устата на момичето, за да вкара въздух в изнемощелите му дробове, но разбра, че това всъщност е излишно. Патриша Балантайн не беше мъртва, просто бе изтезавана от хора, които си разбират от работата. Всеки разрез, всеки удар, всяко нараняване бяха причинили огромна болка, но не и смърт.
	Понечи да я вдигне, но Матлок го спря — очите му бяха изпълнени със сълзи и омраза. Той внимателно отстрани ръцете на Грийнбърг и вдигна Пат. Внесе я вътре и я положи на разтерзания диван. Грийнбърг донесе одеяло от спалнята, леген с топла вода и няколко кърпи от кухнята. Повдигна одеялото и сложи мокра кърма върху кървящите гърди. Матлок, който не можеше да откъсне ужасен поред от премазаното лице, взе крайчеца на другата кърпа и започна да забърсва кръвта от обръснатата разранена глава и от устата.
	— Ще се оправи, Джим. Виждал съм и друг път такива неща. Всичко ще е наред.
	Но заслушан във воя на сирените, които приближаваха, той се питаше дали това момиче някога наистина ще се оправи.
	Матлок безпомощно продължаваше да бърше лицето й, сълзите се стичаха по бузите му, очите му не мигаха. Заговори, като сдържаше риданията си:
	— Сега вече никой няма да ме отстрани от играта. Само да опитат — ще ги убия!
	— И аз няма да позволя — просто каза Грийнбърг.
	Отвън се чу скърцане на спирачки и проблясващите фарове на полицейските коли и линейките запулсираха из стаята.
	Матлок зарови лице във възглавницата до изгубилото съзнание момиче и се разрида.


>	Четиринайсета глава

	Матлок се събуди в стерилната белота на болнична стая. Щорите бяха вдигнати и слънцето ослепително се отразяваше в стените. В краката му стоеше сестра, която деловито и задълбочено пишеше нещо върху картон, прикрепен към леглото с тънка верижка. Той се протегна, но веднага спусна лявата ръка — ужили го остра болка в свивката на лакътя.
	— Тази болка се появява на другата сутрин, мистър Матлок — обади се монотонно сестрата, без да вдига глава от картона. — Големите дози венозна упойка са убийствени, повярвайте ми. На мен самата не са ми правили, но съм се нагледала.
	— Пат… Мис Балантайн тук ли е?
	— Е, не е в тази стая! Божичко, бива си ги университетските ви нрави!
	— Тук ли е?
	— Разбира се. В съседната стая. Която възнамерявам да държа заключена! Господи, как живеете там на хълма!… Така! Готов сте. — Сестрата пусна картона, който шумно се удари в леглото и се залюля напред-назад. — Ползувате се с особени привилегии. Ще ви донеса закуска, макар че часът мина и то отдавна! Сигурно защото ще искат да платите сметка за целия ден… Ще ви изпишат след дванайсет часа, когато пожелаете.
	— А сега колко е? Някой ми е взел часовника.
	— Девет без осем минути — каза сестрата, като погледна часовничето си. — И никой не ви е взел часовника. Съхранява се заедно с другите ви вещи.
	— Как е мис Балантайн?
	— Ние не обсъждаме състоянието на пациентите си, мистър Матлок.
	— Къде е нейният лекуващ лекар?
	— Лекарят ви е един и същ, доколкото разбрах. Не е от нашите. — Начинът, по който сестрата изрече последните думи, трудно можеше да се нарече приятен. — Според картона ви ще дойде в девет и половина, освен ако не го извикаме по спешност.
	— Извикайте го. Искам да дойде час по-скоро.
	— Но моля ви… Няма нищо спешно…
	— По дяволите! Извикайте го!
	Щом Матлок повиши тон, вратата на стаята се отвори. Джейсън Грийнбърг влезе бързо.
	— Чух те от коридора. Това е добър признак.
	— Как е Пат?
	— Момент, сър. Според нашите разпоредби…
	Грийнбърг извади служебната си карта и я показа на сестрата.
	— За този човек отговарям аз, госпожице. Проверете на регистратурата, ако желаете, но ни оставете сами.
	Сестрата, професионалистка до мозъка на костите, разгледа внимателно картата и излезе.
	— Как е Пат?
	— Състоянието й не с розово, но ще се оправи. Прекара тежка нощ, а я очаква още по-тежка сутрин, след като поиска огледало.
	— По дяволите видът й! Какво е състоянието й?
	— Двайсет и седем шева по тялото, главата, устата и за разнообразие един на левия крак. Но ще се съвземе. Рентгенът показа само натъртване на костите. Няма счупвания, разкъсвания, нито вътрешни кръвоизливи. Мръсниците са я обработили професионално.
	— Може ли да говори?
	— Не А и лекарят не препоръчва. Има най-вече нужда от сън… И ти имаш нужда от малко почивка. Затова снощи те прехвърлихме тук.
	— В къщата имаше ли ранени?
	— Не. Смятаме, че бомбите са били хвърлени не с цел да убият. Първата се оказа малък заряд около пет сантиметра, била е закрепена отвън под перваза на прозореца, а втората се задействувала от първата — като фойерверките на Четвърти юли. Ти очакваше втория взрив, нали?
	— Да. Мисля, че да… Искат да ни сплашат, нали?
	— Да.
	— Мога ли да видя Пат?
	— По-добре изчакай. Лекарят смята, че ще спи до обяд. При нея има сестра да сменя компресите с лед и да й дава обезболяващи средства. Остави я да почива.
	Матлок предпазливо седна на ръба на леглото. Започна да разтрива краката, ръцете и врата си и откри, че се чувствува, общо взето, не по-зле от друг път.
	— Чувствувам се като махмурлия, само че без главоболие.
	— Лекарят ти даде голяма доза. Ти беше… и това е естествено… доста развълнуван.
	— Всичко помня. По-спокоен съм, но не смятам да се отричам от нито една своя дума… Днес имам две лекции. В десет и в два часа. Искам да ги проведа.
	— По-добре недей. Сийлфонт иска да те види.
	— Ще поговоря с него след втората лекция… После ще се видя с Пат.
	Матлок се изправи и тръгна бавно към големия прозорец. Беше ясна слънчева сутрин, в Кънектикът се беше задържало хубаво време. Докато гледаше навън, Матлок си спомни как гледаше през един друг прозорец преди пет дни, когато за пръв път видя Джеймс Грийнбърг. Тогава беше взел решение, сега — също.
	— Снощи ми каза, че няма да позволиш да ме отстранят от играта. Дано не си се отметнал. Няма да летя утре за Сейнт Томас.
	— Няма да те арестуват. Обещах ти.
	— А можеш ли да го предотвратиш? Каза ми също така, че ще те сменят.
	— Мога да го предотвратя… Мога да възразя ио морални съображения — това е тайнствена фраза, която в превод означава, че мога да поставя хората в неудобно положение. Все пак искам да те предупредя. Ако създаваш усложнения, ще бъдеш задържан заради твоята собствена безопасност.
	— Да, но ако ме открият.
	— Това условие не ми харесва.
	— Тогава забрави, че си го чул. Къде са ми дрехите?
	Отиде до еднокрилия гардероб и го отвори. Панталонът, сакото и ризата му висяха на закачалки, обувките му бяха долу, а върху тях грижливо бяха сгънати чорапите. В единственото чекмедже лежаха долните му гащи и болнична четка за зъби.
	— Хайде, моля те, уреди да ме изпишат и да ми върнат портфейла, парите и часовника.
	— Какво искаш да кажеш с това, „ако ме открият“? Какво смяташ да правиш? — попита Грийнбърг, без да помръдне от мястото си.
	— Нищо страшно. Просто ще продължа да правя… как го казваха твоите работодатели? — ограничено разследване. Лоринг спомена, че някъде трябва да съществува втората половина на онзи документ. Аз ще я намеря.
	— Най-напред ме изслушай! Не отричам, че имаш основания…
	— Ах, значи не отричаш? — Матлок се извърна рязко към федералния агент. Гласът му бе сдържан, но зъл. — Това не е достатъчно. Съгласяваш се неохотно! Аз имам големи основания! Те включват малкия ми брат, умрял в платноходката, кучия син Дюнойс, или както му е името, Лукас Херън и лежащото оттатък момиче. Предполагам, че вие двамата с лекаря знаете всичко, което й се е случило снощи, а аз мога само да гадая! Затова не ми говори за основания.
	— По принцип сме съгласни. Просто не искам основанията да те изпратят при твоя брат. Това е работа за професионалист. Не е за дилетант! И ако изобщо продължаваш да работиш, настоявам да е съвместно с човека, който ще дойде на мое място. Това е много важно. Искам да ми обещаеш.
	Матлок свали горнището на пижамата и се усмихна смутено.
	— Обещавам. Всъщност не се виждам като вълк единак. Знаеш ли кой ще дойде на твое място?
	— Не още. Вероятно някой от Вашингтон. Няма да рискуват с местен човек. Работата е там, че не знаят кой е подкупен. Но агентът ще ти се обади. Аз сам ще го въведа в работата. Никой друг не може. Най-добре да се разберем за парола. Предложи ти нещо.
	— Кажи му да използува твоята поговорка „Когато старците се самоубиват, градовете умират“.
	— Май ти хареса, а?
	— Не става дума за това. Просто е вярна.
	— И при това много на място. Разбирам мисълта ти.
	— Да, много е уместна.
	— Джим, преди да си замина следобед, ще ти оставя един телефонен номер. Той е на родителите ми в Бронкс*. Те няма да знаят къде съм, но аз ще им се обаждам всеки ден. Позвъни, ако се наложи.
	[* Район на Ню Йорк — Б. пр.]
	— Добре, благодаря.
	— Искам да ми обещаеш.
	— Обещавам. — Матлок се засмя кратко, с признателност.
	— Разбира се, при създалата се обстановка току-виж съм се обадил самият аз.
	— Да не се връщаш към частната практика? — Вероятността е по-голяма, отколкото допускаш.


>	Петнайсета глава

	Между двете лекции Матлок прескочи с колата до малката борсова кантора на Карлайл, откъдето излезе с чек за седем хиляди триста и дванайсет долара. Това бяха всичките му инвестиции на борсата, предимно от авторски хонорари. Борсовият посредник се постара да го разубеди — не бил моментът да продава, особено при сегашните цени, Но Матлок беше взел решението. Касиерът неохотно издаде чека.
	Оттам отиде в банката и прехвърли всичките сй спестявания на текуща сметка. Добави към тях седем хиляди триста и дванайсет долара и се загледа в общата сума, с която разполагаше.
	Възлизаше на единайсет хиляди петстотин и един долара и седемдесет и два цента.
	Погледа няколко минути цифрата със смесени чувства. От една страна, тя доказваше неговата платежоспособност, но, от друга, беше малко страшно, че след трийсет и три години живот можеше тъй точно да определи колко „струва“. Нямаше ни къща, ни земя, нито тайни капиталовложения. Само кола, някои не много скъпи вещи и публикации от толкова специализирано естество, че финансово не представляваха почти никаква ценност.
	И все пак сумата не беше незначителна, макар и да не бе достатъчна. Знаеше го. Затова възнамеряваше да замине днес за Скарсдейл, щата Ню Йорк.
	Срещата със Сийлфонт го разстрои и не знаеше доколко ще издържат разклатените му нерви. Вледеняващата ярост на президента на Карлайлския университет можеше да се сравни по сила само с дълбочината на душевните му страдания.
	Потайният свят на насилието и покварата му беше непонятен, защото излизаше от рамките на умствените му възможности. Матлок се смая, като чу думите на Сийлфонт — той седеше на стола си, загледан през еркерния прозорец към най-красивата морава в студентското градче, и най-неочаквано заяви, че вероятно ще си подаде оставката.
	— Ако цялата таз гнусна, невероятна история излезе вярна, а явно така ще се окаже, аз нямам правото да заемам този пост.
	— Не е така — отвърна Матлок. — Ако е вярна, университетът ще има нужда от вас повече отвсякога.
	— От един слепец? Никой не се нуждае от слепци, а най-малко ректорският кабинет.
	Тогава Сийлфонт се завъртя със стола си и удари с огромна сила по бюрото.
	— Защо тук? Защо точно тук?
	Седнал срещу бюрото на Сийлфонт, Матлок гледаше измъченото му лице. И за миг му се стори, че той ще заплаче.
	По Мерит Паркуей кара с голяма скорост. Трябваше да бърза. Бързото каране му помагаше да отклони мисълта си от обезобразената Пат Балантайн, която беше видял малко преди да потегли. От Сийлфонт отиде в болницата, но не можа да говори с нея. Още никого не бяха допуснали при момичето.
	Казаха му, че се събудила към обяд. Изпаднала в истерия. Лекарят от Личфийлд й инжектирал още успокоителни. Лекуващият лекар беше разтревожен и Матлок знаеше, че се опасява за разсъдъка на Пат. Ужасът, претърпян от тялото й, не можеше да не се отрази и на него.
	Първите минути с родителите му в обширната къща в Скарсдейл бяха неловки. Баща му, Джонатан Мънро Матлок, беше прекарал няколко десетилетия в най-висшите финансови сфери и инстинктивно усещаше кога при него идват за помощ.
	Матлок просто и безпристрастно, доколкото можеше, каза на баща си, че иска да вземе на заем голяма сума пари, без да може да гарантира връщането й. Щеше да бъде използувана за подпомагане на младежи като покойния му брат.
	Техният загинал син.
	— По какъв начин? — попита тихо Джонатан Матлок. — Това не мога да ти кажа.
	Погледна баща си в очите и онзи разбра, синът му не лъже.
	— Добре. А ти подготвен ли си за такава дейност?
	— Да.
	— Участвуват ли и други хора
	— По необходимост, да.
	— Доверяваш ли им се?
	— Да.
	— Те ли поискаха тези пари?
	— Не. Дори не знаят за тях.
	— Ще им ги предоставиш ли?
	— Не. Засега нямам такива намерения. Нещо повече — те не бива да научат за тях.
	— Не те ограничавам, а само питам.
	— Това е отговорът ми.
	— И ти вярваш, че това, което вършиш, ще помогне по някакъв начин на момчета като Дейвид? Говоря за практическа помощ, не теоретична, не измислена и не благотворителна.
	— Да.
	— Колко искаш?
	Матлок си пое дълбоко дъх: — Петнайсет хиляди долара.
	— Почакай малко.
	След няколко минути бащата излезе от своя кабинет и подаде на сина си плик.
	Синът разбра, че не бива да го отваря.
	Десет минути след състоялата се размяна, защото Матлок знаеше, че това е размяна, той си тръгна, като усещаше погледите на родителите си, застанали на огромната веранда, докато колата му излезе през широкия портал.
	Спря пред дома си, угаси фаровете и двигателя и уморено слезе от колата. Всички лампи в къщата светеха. Джейсън Грийнбърг явно не желаеше да рискува и Матлок предположи, че част от мълчаливата, невидима армия на Грийнбърг е разположена някъде наблизо и наблюдава дома му.
	Отключи вратата и я бутна. Нямаше никой. Поне никого не видя. Дори котката.
	— Ей! Джейсън!… Има ли някой? Аз съм, Матлок.
	Никой не отговори и Матлок въздъхна с облекчение. Прииска му се веднага да си легне и да заспи. Беше се отбил пътем в болницата при Пат, но не го пуснаха. Затова пък научи, че „…тя си почива и състоянието й е задоволително“. Все пак беше нещо. Следобед още я водеха в критично състояние. Щеше да я види в девет сутринта.
	А сега беше време да помисли спокойно, ако можеше. Да поспи на всяка цена. Сутринта го чакаше много работа.
	Влезе в спалнята, като мина покрай още неремонтирания прозорец и обгорената стена. В ъгъла имаше спретнато подредени дърводелски и бояджийски инструменти. Съблече сакото и ризата и си помисли не без лека насмешка, че става прекалено самоуверен. Влезе в банята, затвори вратата, посегна към кутията на котката и повдигна вестника. Корсиканският документ беше там, зацапаното сребристо покритие отрази светлината.
	Върна се в спалнята, извади от джобовете на сакото портфейла, парите и ключовете от колата и ги остави върху бюрото. Тогава се сети за плика.
	Не беше се излъгал. Познаваше баща си може би по-добре, отколкото той смяташе. Предполагаше, че освен чека ще намери кратка бележка, в която ще се казва ясно, че парите са подарък, а не заем и че не е нужно да ги връща.
	Бележката беше там, сгъната, но думите бяха неочаквани за Матлок.
C>
	Вярвам ти. И винаги съм ти вярвал.
@	С обич,
@	татко
C$
	На горната част на бележката, откъм гърба, беше прикрепен с кламер чек. Измъкна го и погледна цифрата. Беше за петдесет хиляди долара.


>	Шестнайсета глава

	Голяма част от отоците по лицето и около очите й бяха спаднали. Той взе ръката й, стисна я и още веднъж приближи лице до нейното.
	— Ще се оправиш — успя да произнесе.
	Едва се съдържаше да не се разкрещи, за да не даде израз на своя гняв и на чувството си за вина. Умът му не го побираше, че съществуват хора, способни да причинят подобно страдание на друго човешко същество. И за всичко беше виновен той.
	— Джейми… Джейми? — Гласът й беше едва доловим, като на малко дете, устните й почти не помръдваха.
	— Штт!… Не говори, ако те боли.
	— Защо го направиха?
	— Не знам. Но ще разберем причината.
	— Не!… Не, недей! Те са… те са…
	Дъхът на момичето секна, опита се да преглътне, но й беше почти невъзможно. Посочи чашата с вода на масичката до леглото. Матлок бързо я взе и я поднесе към устните й, като поддържаше Пат през раменете.
	— Какво стана? Можеш ли да ми кажеш?
	— Разказах… на Грийнбърг. Мъж и жена… дойдоха до масата. Казаха, че ти… ме чакаш… отвън.
	— Добре, добре, ще говоря с Джейсън.
	— Вече съм по-добре… Боли ме… но съм по-добре… наистина… Ще оздравея ли?
	— Разбира се. Говорих с лекаря. Цялата си в рани, но няма нищо счупено, нищо сериозно. Каза, че след няколко дни ще си на крак, това е всичко.
	Очите на Патриша Балантайн се проясниха и Матлок забеляза с ужас, че покритите й с шевове устни се опитват да се усмихнат.
	— Борих се… борих се с тях… друго не си спомням.
	Матлок със сетни сили сдържаше сълзите си.
	— Знам. А сега стига приказки. Почивай си и не се тревожи. Аз ще поседя тук и ще си говорим с очи. Помниш ли? Веднъж каза, че когато сме между хора, си говорим с очи… Ще ти кажа един мръсен виц.
	Тя се усмихна с поглед.
	Той стоя, докато сестрата го изгони. Целуна я нежно по устните и излезе от стаята. Чувствуваше едновременно облекчение и ярост.
	— Мистър Матлок. — Млад доктор с гладко избръснато лице се приближи до него при асансьора.
	— Да?
	— Търсят ви по телефона. Можете да говорите от сестринския кабинет на втория етаж. Елате с мен. Гласът по телефона беше непознат.
	— Мистър Матлок, името ми е Хюстън. Приятел съм на Джейсън Грийнбърг. Трябва да се видим.
	— Нима? Как е Джейсън?
	— Добре. Бих искал да се видя с вас колкото може по-скоро. Матлок тъкмо щеше да му определи място за срещата веднага след първата си лекция, но си прехапа езика.
	— Предаде ли Джейсън нещо… къде се намира или нещо от този род?
	— Не, сър. Каза само да се свържем веднага.
	— Разбирам. — Защо не произнасяше паролата?
	— Грийнбърг определено каза, че ще ми съобщи… къде ще бъде.
	— Това е в разрез с правилата на нашето министерство, мистър Матлок. Не биха му разрешили.
	— Така ли?… Значи нищо не ви е помолил да ми съобщите?
	Гласът от другия край на телефона леко, но забележимо се поколеба:
	— Може да е забравил… Всъщност аз не съм говорил с него. Получих заповед направо от Вашингтон. Къде ще се срещнем?
	Матлок усети тревога в гласа на Хюстън. Думата „Вашингтон“ бе произнесена по-високо, нервно.
	— Ще ви се обадя по-късно. Дайте ми номера на телефона си.
	— Слушайте, Матлок, обаждам се от телефонна будка и трябва да се срещнем. Наредено ми е!
	— Да, не се съмнявам…
	— Какво?
	— Нищо. В града ли сте? В Карлайл?
	Мъжът отново се поколеба. — Близо до университета съм.
	— Кажете ми, мистър Хюстън… Градът умира ли?
	— Какво? Какво говорите?
	— Закъснявам за лекции. Потърсете ме пак. Сигурен съм, че ще ме намерите.
	И затвори телефона. Лявата му ръка трепереше и по челото му бе избила пот.
	Мистър Хюстън беше враг. Вражеският кръг се стесняваше.
	Първата му лекция в събота беше в единайсет, което значеше, че има на разположение един час, за да уреди въпроса с парите. Не искаше да мисли, че в понеделник сутринта ще трябва да отиде в Карлайл. Не беше сигурен дали ще е възможно изобщо. Не знаеше къде ще бъде в понеделник.
	Тъй като Карлайл беше типичен университетски град в Нова Англия, животът в него си течеше по установения стереотип. Всеки познаваше по име онези, чиито труд превръщаше ежедневието в леко, незабързано, твърдо установено съществуване. Механикът на гаража беше „Джо“ или „Мак“, управителят на книжарницата — „Ал“, зъболекарят — „Джон“ или „Уорън“, момичето от химическото чистене — „Едит“, банкерът, с когото Матлок имаше работа, бе „Алекс“. Алекс Андерсън, четирийсетгодишен, възпитаник на Карлайл, местно момче, успяло да прескочи градските стени и да влезе в университета, а след това и в двете среди да се чувствува в свои води. Матлок му се обади вкъщи и обясни каква е работата. Баща му му дал чек за голяма сума. След обира в апартамента искал незабавно да се разтовари от него. Би ли го посъветвал Алекс как да стори това? Да го изпрати по пощата? Как най-сигурно да го внесе на своя сметка? Не бил сигурен дали в понеделник ще бъде в Карлайл, а парите трябва да са му подръка. Алекс Андерсън предложи Матлок да подпише чека, да го сложи в плик, надписан лично от Андерсън, и да го пусне в пощенската кутия на банката. Първата работа на Алекс в понеделник сутринта щеше да бъде да се погрижи за останалото.
	След това Андерсън попита в какви банкноти иска Матлок сумата и той го осведоми.
	След като реши проблема с парите, Матлок се съсредоточи върху онова, което трябваше да се превърне в изходна точка. Не намери друго определение, а без определение не можеше — то дисциплинира. Трябваше да започне по правилата, макар че впоследствие — той добре го съзнаваше — всичко щеше да се обърка и всякакви правила и дисциплина щяха да отидат по дяволите. Защото бе взел решението.
	Щеше да влезе в света на Нимрод. Строителят на Вавилон и Ниневия, ловецът на диви животни, убиецът на деца и старци, биячът на жени.
	Щеше да намери Нимрод.
	Като повечето хора на зряла възраст, несподелящи схващането, че всичко приятно е безнравствено, Матлок знаеше, че в щата Кънектикът, както и във всички останали щати, съществува гъста мрежа от хора, винаги готови да осигурят развлечения, на които гледат неодобрително и църквата, и съдът. Та кой застрахователен агент в Хартфорд не бе чувал за веригата от „антикварни магазини“ по Ню Бритън Авеню, където можеше да си осигури срещу умерено заплащане компанията на някоя млада дама? Кой от жителите на Олд Гринич не бе чувал за големите имения на север от Грйн Фармс, където залаганията можеха да засенчат и Лае Вегас? Колко съпруги на уморени бизнесмени от Ню Хейвън или Уестпорт не подозираха за различните „бюра за наемане на съпроводители“, процъфтяващи в Хамдън и Фейрфийлд? А за Норфолкс сред огромните имения, строени за прослава на сегашните пари и сегашните аристократи, изнесли се малко по на запад, за да избягнат съседството с новобогаташите? Говореше се, че там, в „старата родина“, се ширят най-чудати забавления. Къщи, потънали в сумрак, осветени от свещи, където на преситените се предлага всичко, което е в състояние да ги заинтересува.
	Матлок знаеше, че именно там трябва да търси Нимрод. Той трябваше да е там. Защото макар наркотиците да бяха само една от въпросните услуги, предлагани от тази мрежа, там те бяха достъпни, както и всичко останало.
	Ала нито една от тези игри, измислени за задоволяване на човешките слабости, не можеше да се състезава с магнетичното привличане на игралните домове. Хиляди хора, които не можеха да отделят време за сладостите на Сан Хуан, Лондон или Парадайз Айланд, имаха възможност за няколко безумни часа да забравят ежедневната скука, и то на един хвърлей място от къщи. На зелените сукнени маси за миг се печелеше репутация — с едно обръщане на зара, с едно изтегляне на карта. Там щеше да е изходната точка на Матлок. Там един млад мъж на трийсет и три години се готвеше да губи с хиляди, докато накрая някой се заинтересува от него.
	В дванайсет и половина Матлок пресичаше площадчето пред дома си. Беше настъпил моментът за първата крачка. Неясните очертания на плана му постепенно придобиваха конкретни форми.
	Би трябвало да чуе крачките, но не ги чу. Чу само кашлицата — кашлица на пушач или на човек, който е тичал.
	— Мистър Матлок?
	Обърна се и видя мъж почти на своите години, може би малко по-възрастен, наистина силно запъхтян.
	— Да?
	— Все не мога да ви хвана. Когато отидох в болницата, току що си бяхте отишли, а след това в погрешна сграда чаках крайно разсеян преподавател по биология с име, подобно на вашето. Дори малко прилича на вас. Същият ръст, телосложение и коса…
	— А, да, Мърдок. Елиът Мърдок. Но какво се е случило?
	— Не можа да проумее защо през цялото време му повтарям, че когато „старците се самоубиват, градовете умират“!
	— Изпраща ви Грийнбърг!
	— Точно така. Паролата ви, моля да ме извините, е доста зловеща. Продължавайте да вървите. Ще се разделим в края на пътеката и ще се срещнем след двайсет минути в „Бар-грила на Бил“ пред служебния вход. Намира се на шест преки южно от гарата. Ясно ли е?
	— Не съм чувал за този „Бар-грил“.
	— Само ще ви помоля да свалите вратовръзката си. Аз ще бъда с кожено яке.
	— Явно избирате твърде изискани заведения.
	— Стар навик. Икономисвам от парите за дневни.
	— Грийнбърг каза, че ще работя с вас.
	— Ще работите и още как! Той се пече на голям огън заради вас. Мисля, че ще го изпратят на работа в Кайро… Но е свястно момче. Много го обичаме. Гледайте да не го изложите.
	— Исках само да питам как се казвате. Не очаквах проповед.
	— Хюстън. Фред Хюстън. Ще се видим след двайсет минути. И махнете вратовръзката.


>	Седемнайсета глава

	„Бар-грилът на Бил“ се намираше в един район на Карлайл, където Матлок не беше стъпвал преди. Клиентелата се състоеше от железничари и хамали. Огледа внимателно мръсната зала. Хюстън седеше в едно от сепаретата в дъното.
	— Време е за аперитив, Матлок. Може да е раничко според изискванията на университета, но целите не са кой знае колко различни. А в наше време и дрехите.
	— Местенцето си го бива.
	— Именно в това е преимуществото му. Идете на бара и си поръчайте питие. Мацките не идват преди залез слънце.
	Матлок изпълни указанията на Хюстън и се върна с най-добрия бърбън, с който разполагаше заведението. Не беше пил такъв от времето, когато заплатата му достигна екзистенц-минимума.
	— Мисля, че трябва веднага да ви кажа. Някой ми се обади по телефона в болницата и се представи с вашето име.
	Хюстън като че ли получи удар в стомаха.
	— Господи! — рече тихо. — И какво каза? Вие как се държахте?
	— Изчаках да каже паролата… поговорката на Грийнбърг. На два пъти му подсказах, но той не я спомена. Затова го помолих да се обади по-късно и затворих.
	— Използувал е моето име! Хюстън? Сигурен ли сте?
	— Напълно.
	— Нищо не разбирам. Не е възможно!
	— И все пак е факт.
	— Но никой не знаеше, че аз ще сменя Грийнбърг… Аз самият научих едва тази сутрин.
	— Някой обаче е разбрал.
	Хюстън отпи няколко глътки бира.
	— Ако това, което твърдите, е вярно, ще ме отзоват след няколко часа. Впрочем добре сте реагирали… Но нека ви дам още един съвет. Никога не установявайте връзка по телефона.
	— Защо?
	— Ако наистина ви търсех аз, как щях да разбера, че говоря именно с вас?
	— Разбирам…
	— Това е само здрав разум. Почти всичко, което вършим, е основано на здравия разум… Ще запазим паролата „старците“ и „градовете“. Следващата връзка ще ви потърси довечера.
	— Сигурен ли сте, че ще ви отзоват?
	— Вече съм разкрит. Нямам намерение да остана тук. Май сте забравили Ролер Лоринг… При нас настъпи голяма суматоха по този повод.
	— Добре. Говорихте ли с Джейсън? Въведе ли ви в работата?
	— Цели два часа. От четири до шест сутринта. Жена ми каза, че изпил тринайсет чаши кафе.
	— Какво можете да ми кажете за Пат? За Патриша Балантайн. Какво е станало?
	— Знаете резултатите от медицинския преглед…
	— Не всички.
	— И аз не ги знам всичките.
	— Не е вярно.
	Хюстън изгледа Матлок, без да се засегне. Когато отговори, в гласа му прозвуча състрадание:
	— Добре. Била е изнасилена, нали това ви интересува. Матлок стисна чашата си.
	— Да — каза тихо.
	— Рано или късно трябваше да го научите. Тя самата не го знае. Поне засега. Нищо не помни. Мозъкът понякога ни прави номера. Отхвърля нещата, докато не се увери, че вече може да си спомни безболезнено.
	— Благодаря за урока по психология… Животни! Мръсни животни!…
	Матлок бутна чашата си настрана. Алкохолът му стана непоносим. Самата мисъл, че сетивата му могат да се притъпят, беше отвратителна.
	— От мен се очаква да се осланям на инстинктите си, така че, ако съм ви разбрал неправилно, моля да ме извините. Бъдете до нея, когато започне да си спомня. Ще й бъдете необходим.
	Матлок вдигна поглед от масата, от напрегнато стиснатите си ръце.
	— Много ли е било ужасно? — попита почти беззвучно.
	— Предварителните лабораторни изследвания — следи от нокти, косми и прочие, показват, че са били няколко.
	Омразата на Матлок можа да намери само един израз. Затвори очи и удари чашата — тя отскочи и се разби на пода пред бара. Барманът изпусна мръсния си парцал и се запъти към масата им, вперил поглед в мъжа, запокитил чашата. Хюстън го спря с жест, бързо му подаде банкнота и го отпрати.
	— Съвземете се — каза на Матлок. — Така няма да помогнете на никого. Само привличате вниманието към нас… Слушайте сега. Получихте разрешение да продължите разследването, но при две условия. Първо, да държите връзка с нашия човек и никакви контакти, без да съгласувате с него действията си — това трябваше да съм аз, но сега ще видим… Второ, да ограничите разследването сред студентите и само сред тях. Никакви преподаватели, никакви служители, никакви външни лица, само студенти… Ще докладвате всяка вечер между десет и единайсет часа. Връзката всеки ден ще ви съобщава къде именно. Ясно ли е?
	Матлок го погледна изумено. Разбираше какво му говори и дори защо му го казва, но не можеше да повярва, че човек, подготвен от Джейсън Грийнбърг, би могъл да допусне, че той, Матлок, ще изпълни подобни инструкции.
	— Сериозно ли говорите?
	— Заповедта е недвусмислена. Половинчати тълкувания. Като в Светото писание.
	И Матлок отново разбра. Още една гъвкава заповед на невидимите гъвкави ръководители.
	— С други думи, аз съм тук, но ме няма. Ще обикалям по ръба и всички ще са доволни.
	— Вие сте луд, Матлок! Не съжалявам, че излизам от играта… Слушайте, така наистина е най-добре, вярвайте ми. И още нещо. Трябва да получа от вас документа, който ви е дал Лоринг. Изрична заповед.
	— Така ли? — Матлок започна да се изправя от мръсния, тапициран с изкуствена кожа стол. — Аз пък виждам нещата иначе. Върнете се във Вашингтон и им кажете, че отказвам да се подчиня на тази заповед. Всичко хубаво, Свето писание.
	— Играете си с огъня — внимавайте да не се наложи да ви затворим, за да ви предпазим от самия вас.
	— Ще видим кой с какво си играе — рече Матлок, отблъсна се от масата, завъртя я така, че да задръсти пътя на агента и се устреми към вратата.
	Чу скърцането на масата по пода — Хюстън я местеше, за да се измъкне. Чу също как Хюстън подвикна тихо името му, сякаш не знаеше какво да прави — хем искаше да го върне, хем се боеше да не го издаде. Матлок стигна до вратата, зави надясно и хукна с все сила. Попадна в тясната уличка и разбра, че поне се движи във вярна посока. Втурна се по нея, спря и се притисна към някаква врата. Зърна Хюстън в началото на уличката — той се движеше бързо покрай складовете и спокойно обядващите хамали. Имаше изплашен вид. Матлок разбра, че пътят към дома му е отрязан.
	Смешно, мислеше си той, седнал в сепарето на „Бар-грила на Бил“. Да се върне там, откъдето само преди двайсет минути нямаше търпение да се махне. Смътно усещаше, че в това има някакъв смисъл — не по-малко от всичко останало. Трябваше да остане сам известно време и да размисли. Не можеше да поеме риска да се скита из улиците, където можеше да го засече невидимата армия на Грийнбърг — Хюстън. По някаква ирония на съдбата барът изглеждаше най-безопасен.
	Извини се на настръхналия барман и предложи да плати счупената чаша. Обясни, че човекът, с когото беше разговарял, му дължи много пари, а не може да ги върне. Това обяснение на вече спокойния клиент беше не само прието от бармана, но и го издигна в собствените му очи до висоти, непознати в „Бар-грила на Бил“.
	Трябваше да подреди мислите си. Набеляза си няколко неща, които трябваше да свърши, преди да поеме към Нимрод. Беше се появило нещо ново. Хюстън го бе казал, без да се усети. Пат трябваше да бъде в пълна безопасност. Трябваше да е спокоен за нея. Всичко останало в списъка му бе по-маловажно. Дрехите, наличните пари, непознатата кола, всичко можеше да почака. Може би сега ще трябва да промени стратегията си. Свръзките на Нимрод щяха да са под наблюдение, апартаментът му, всяко име от списъка на министерството — също.
	Но най-напред Пат. Щеше да й осигури денонощна охрана. Ще я пазят открито, без никаква тайнственост. Ще я охраняват така, че и двете невидими армии да разберат — тя е вън от играта. Парите вече не бяха проблем. А в Хартфорд имаше хора, които професионално се занимаваха с това, което му трябваше. Знаеше го. Огромните застрахователни компании постоянно прибягваха до услугите им. Спомни си за един бивш преподавател от Катедрата по математика, който напусна Карлайл, за да стане застрахователен агент — това бе по-изгодно. Работеше в компанията „Етна“. Потърси с очи телефонен указател.
	След единайсет минути се върна в сепарето. Договорът беше сключен с „Блакстоун Секюрити Инкорпорейтид“ на Бонд Стрийт в Хартфорд. Трима мъже щяха да дежурят денонощно, на смени по осем часа, за триста долара на ден. Разбира се, щеше да има и допълнителни разходи, включително за използуването на „Телелектроник“, ако се наложеше. „Телелектроник“ беше малко приборче, което сигнализираше с кратко писукане на притежателя си, ако някой го търсеше на определен телефон. От „Блакстоун“, разбира се, предложиха нов номер на телефона, който, то се знае, щяха да включат след дванайсет часа и за който естествено се заплащаше допълнително.
	Матлок се съгласи с всичко, благодари и каза, че ще отскочи до Хартфорд по-късно следобед да подпише документите. Искаше да се срещне с мистър Блакстоун, само че по друга причина. Но Блакстоун заяви, че началник-отделът на „Етна“ по застраховките лично се е свързал с него по повод договора с мистър Матлок и затова с формалностите нямало защо да се бърза. До един час щял да изпрати първия екип в болницата. А случайно мистър Матлок да е роднина на Джонатан Мънро Матлок?… Началникът на отдела по застраховките намекнал, че…
	Матлок въздъхна с облекчение. Блакстоун явно щеше да му е от полза. Бившият преподавател и настоящ служител в „Етна“ го беше уверил, че от Блакстоун по-добър няма. Скъпо излиза, но си струва. Повече от служителите му бяха бивши офицери от специалните войски и от флотското разузнаване. Предприятието беше нещо повече от търговско. Служителите бяха умни, находчиви и силни момчета. Освен това имаха разрешителни и щатската, както и местната полиция ги зачитаха.
	Следващата точка в списъка му се отнасяше до дрехите. Смяташе да отиде до дома си и да вземе костюм, няколко чифта панталони и едно-две сака. Сега това отпадаше. Поне за момента. Щеше да си купи пътем дрехи и всичко необходимо. Парите щяха да се окажат по-голям проблем, тъй като имаше нужда от голяма сума в брой. Не искаше да пропусне съботната вечер, а в събота банките са затворени и нямаше откъде да си набави нужната сума.
	Алекс Андерсън трябваше да му помогне. Щеше да излъже, като му каже, че Джонатан Мънро Матлок ще му бъде признателен, много признателен, ако днес му отпусне на него, на Матлок младши, голяма сума в брой. Разбира се, никой не бива да знае за това. И естествено за такава голяма услуга, оказана в извънработно време, ще последва възнаграждение. В крайно приемлива форма. И, разбира се, също поверително.
	Матлок стана от разнищения, омазан стол и отново отиде при телефона.
	У Андерсън възникнаха само мимолетни съмнения, свързани главно си поверителното естество на операцията. След като съмненията бяха уталожени, той даде да се разбере, че е банкер на място и ще окаже нужното съдействие. Всяка банка държи да задоволи молбите на добрите си клиенти. Е, ако някой от тях пожелае да изрази признателност… това си е негова лична работа.
	Алекс Андерсън щеше да брои на Джеймс Матлок пет хиляди долара и да му ги връчи в три часа пред кинотеатър „Плаза“, където даваха „Нож във водата“ със субтитри.
	Колата щеше да е най-малкият проблем. В града имаше две агенции за даване на коли под наем — „Бъджет Нашънъл“ и „Лъгзор-Елит“. Първата за студенти, втората за богати родители. Щеше да наеме от „Лъгзор“ кадилак или линкълн, да отиде до Хартфорд в друго бюро на „Лъгзор“ и да смени колата. От Хартфорд щеше да отиде в клона на „Лъгзор“ в Ню Хейвън и да повтори операцията. Когато плащаш в брой, не ти задават въпроси, а като даваш приличен бакшиш, може да очакваш и още по-голямо съдействие.
	Вече можеше да започне.
	— Хей, мистър! Вие ли сте Матлок? — Косматият барман се беше подпрял на масата, стиснал в дясната си ръка подгизнал мръсен парцал.
	— Да — отвърна сепнато Матлок и шумно пое въздух.
	— Някакъв човек току-що ми рече да ви предам, че сте забравили нещо отвън, на тротоара. Каза да побързате.
	Матлок се взираше в него, без да мига. От уплах го сви стомахът. Бръкна в джоба си и извади няколко банкноти. Отдели пет долара и ги подаде на бармана.
	— Елате с мен до вратата. Само до стъклото и ми кажете дали е там.
	— Разбира се… До стъклото.
	Косматият барман прехвърли мокрия парцал в лявата си ръка и взе банкнотата. Матлок излезе от сепарето и тръгна с човека към полузакрития с перде мръсен прозорец.
	— Не, няма го. Никой няма… Само една умряла…
	— Виждам — прекъсна го Матлок.
	Нямаше защо да излиза навън.
	На ръба на тротоара с провиснало към канавката тяло лежеше неговата котка.
	Главата й беше отрязана. Кръвта се стичаше по тротоара


>	Осемнайсета глава

	Убитата котка дълго тормозеше съзнанието на Матлок, докато той наближаваше Хартлок. Дали беше поредното предупреждение? Или бяха открили документа? Ако го бяха открили, това не омаловажаваше предупреждението, дори го подсилваше. Дали да не изпрати човек от екипа на Блакстоун да провери в апартамента му и кутията с нечистотиите? Сам не разбираше защо се двоуми. Защо пък някой от хората на Блакстоун да не провери? За триста долара на ден плюс разноските такава задача не беше кой знае какво натоварване. Смяташе да поиска много повече от „Блакстоун Секюрити Инкорпорейтид“, но те още не го знаеха. И все пак продължаваше да се колебае. Ако документът беше в безопасност, да изпрати човек на проверка означаваше само да разкрие къде е.
	Почти беше решил да рискува, когато в огледалцето на колата си отново забеляза кафявата кола. С малки прекъсвания тя се появяваше зад него, откак влезе преди половин час в магистрала 72. Другите коли завиваха, задминаваха го или изоставаха, но тази постоянно беше там. Вплиташе се в движението и винаги успяваше да се задържи на три-четири коли зад него. Реши да разбере дали е съвпадение. На влизане в града имаше тясна уличка, по-скоро покрита с чакъл алея, която служеше за зареждане на магазините със стоки. Един следобед двамата с Пат решиха, че е пряк път и се лутаха пет минути из улиците.
	Зави и потегли по главната улица към алеята. Навлезе в нея с остър ляв завой. Беше събота следобед и нямаше камиони със стока. Алеята беше пуста. Даде газ и излезе на претъпкания с коли паркинг, който на свой ред водеше на успоредния главен път. Намери свободно място, изключи мотора, сниши се на седалката и нагласи огледалцето под такъв ъгъл, че да отразява входа на алеята. Почти веднага зърна кафявата кола.
	Шофьорът явно беше объркан. Намали и започна да се вглежда в десетките автомобили. Внезапно зад него друга кола започна да му клаксонира. Шофьорът й беше нетърпелив, а кафявата кола му препречваше пътя. Кафявата неохотно даде газ, но преди да отмине, шофьорът й обърна глава и Матлок, който се намираше точно срещу него, го позна.
	Беше полицаят. Същият, който дойде в разрушения му апартамент след епизода у Бийсън. Същият, който закри лицето си с пешкира и изтича по коридора на спортния клуб преди два дни.
	„Съвпадение“, каза тогава Грийнбърг.
	Матлок се обърка. И се уплаши.
	Цивилният полицай подкара колебливо колата към изхода на паркинга, като очевидно още го търсеше. Матлок видя как колата му се влива в потока на движението и отминава.


	Агенцията „Блакстоун Секюрити Инкорпорейтид“ приличаше повече на процъфтяваща застрахователна компания, отколкото на бюро за частни разследвания. Мебелировката беше в тежък колониален стил, тапетите — в меки тонове, на ивици. Над лъскавите месингови настолни лампи висяха скъпи ловни гравюри. Непосредственото впечатление беше за сила, жизненост и финансова сигурност. Защо не? — мислеше Матлок, седнал в чакалнята на двуместното канапе в ранноамерикански стил. При триста долара на ден от клиент „Блакстоун Секюрити Инкорпорейтид“ сигурно бе в състояние да конкурира по съотношението капиталовложения — печалба застрахователния гигант „Пруденшъл“.
	Когато най-сетне го въведоха в кабинета, Майкъл Блакстоун стана от стола и заобиколи бюрото от черешово дърво, за да се ръкува с него. Блакстоун беше нисък, набит, петдесет и няколко годишен мъж, елегантно облечен. Личеше, че е деен и непреклонен по характер.
	— Добър ден — каза. — Надявам се, че не сте дошли само заради книжата. Те могат и да почакат. Вярно е, че ние работим седем дни в седмицата, но не очакваме същото и от другите.
	— И без това имам работа в Хартфорд, не съм дошъл само за това!
	— Седнете, седнете. Ще пиете ли нещо?
	— Не, благодаря. — Матлок се отпусна в огромното тапицирано с черна кожа кресло. Такива имаше вече само в най-старите и почитани мъжки клубове. Блакстоун седна отново зад бюрото си. — Всъщност аз доста бързам. Бих желал да подпиша договора, да ви платя и да тичам по-нататък.
	— Разбира се. Документите са готови. — Блакстоун взе една папка от бюрото си и се усмихна. — Както споменах и по телефона, бихме искали да ни отговорите на няколко въпроса. Извън онова, което ни инструктирахте. По този начин ще изпълним по-добре разпорежданията ви. Няма да ви задържа дълго.
	Матлок не се изненада. Това бе причината, поради която искаше да се срещне с Блакстоун. Предположи, че след като той разбере за какво става дума, ще може да му помогне. Може би неохотно, но все пак, ако предложеше и допълнително възнаграждение… Затова искаше да се срещне с Блакстоун на четири очи. Ако успееше да го купи, щеше да спечели доста време.
	— Ще ви отговоря на каквото мога. Както вече сте разбрали, момичето беше премазано от бой.
	— Да, знаем. Озадачава ни обаче защо никой не иска да ни каже каква е причината за побоя. Никого не бият просто така, за нищо. Е, случва се, но полицията се справя добре и от нас няма нужда… Явно знаете нещо, което на полицията не е известно.
	— Да, така е.
	— Тогава защо не им го кажете? Защо наемате нас? Местната полиция охотно ще осигури охрана, ако за това има уважителна причина, и ще ви излезе далеч по-евтино.
	— Говорите така, сякаш се отказвате от сделката.
	— И често го правим — усмихна се Блакстоун. — Но ви уверявам, че винаги без удоволствие.
	— Тогава защо…
	— Вие не сте случаен клиент — прекъсна го Блакстоун. — Син сте на много уважаван и известен човек. Искаме да знаете, че имате и друг избор. Ние така разсъждаваме.
	— Откровен сте. Ценя това. С други думи, внимавате да не пострада доброто ви име.
	— Правилно сте ме разбрали.
	— Добре. И аз се грижа за своето добро име. Само че не става дума за него, а за момичето. За мис Балантайн. Най-просто казано, тя прояви лош вкус при избора на приятелите си. Интелигентно момиче е, с бъдеще, но за жалост интелигентността й не се… разпростира и в други области.
	Матлок умишлено млъкна, извади пакет цигари и бавно запали една. Паузата подействува. Блакстоун заговори:
	— Имала ли е материална изгода от тези познанства?
	— Никаква. Напротив, била е използувана. Но разбирам защо питате. В наши дни в университетските градчета могат да се изкарат добри пари, нали?
	— Откъде да знам? Университетите не са в нашата сфера. Блакстоун отново се усмихна и Матлок разбра, че лъже. От професионални съображения, разбира се. — Ясно.
	— И така, мистър Матлок, защо са я били? И какво смятате да предприемете?
	— Според мен били са я, за да я сплашат — да не разкрие сведения, с които обаче тя не разполага. Смятам да изнамеря онези, които са го сторили, и да им кажа да я оставят на мира.
	— А ако отидете в полицията, нейните познати — бивши познати — ще бъдат разпитани и ще провалят блестящото й бъдеще.
	— Точно така.
	— Завързана история… Кои са тези хора?
	— Не ги познавам по име… Все пак знам с какво се занимават. Главно с хазарт. Мисля, че в това отношение можете да ми помогнете. Естествено, готов съм да заплатя допълнително за услугата.
	— Ясно. — Блакстоун стана и заобиколи стола си. Без видима причина прекара пръсти по копчетата на изключената климатична инсталация. — Прекалено много искате от нас.
	— Не искам имена. Бих желал да ги имам, разбира се, и ще платя добре за тях… Ала ще се задоволя и с местата, където се подвизават. Мога да ги открия и сам, добре знаете. Но ще ми спестите време.
	— Доколкото разбрах, интересувате се от… частни клубове. Частни организации, където членовете се събират, за да вършат неща по свой вкус.
	— Далече от окото на закона. Места, където частни лица могат да следват естествените си наклонности да залагат. Оттам бих искал да започна.
	— Мога ли да ви разубедя? Възможно ли е да ви убедя вместо това да се обърнете към полицията?
	— Не.
	Блакстоун отиде до картотеката на лявата стена, извади ключ и я отвори.
	— Както казах, завързана история. Звучи напълно приемливо. Само дето не вярвам нито на една дума… Но вие, изглежда, сте твърдо решен и това ме тревожи.
	Извади от картотеката плоска метална кутия и я занесе на бюрото. Избра от верижката друг ключ, отключи я и измъкна някакъв лист.
	— Имаме ксерокс-машина. — Той посочи големия сив копирен автомат в ъгъла. — Страницата се поставя с написаното надолу под металния капак и се натиска копчето с искания брой копия. Има автоматичен брояч. Рядко се прави повече от едно копие… Извинете ме за около две минути, мистър Матлок, трябва да се обадя по телефона от съседната канцелария.
	Блакстоун вдигна листа и го постави с написаното надолу върху папката на Матлок. Изправи се и с двете си ръце подръпна краищата на сакото си, както правят мъжете, желаещи да привлекат вниманието към скъпия си костюм. Усмихна се, заобиколи бюрото, отвори вратата и се обърна.
	— Може да е това, което търсите, а може и да не е. Не знам. Просто съм оставил поверителен материал на бюрото си. Таксата ще фигурира в сметката ви като… допълнителни разноски по наблюдението.
	Излезе и затвори плътно вратата. Матлок стана от черното кожено кресло и мина зад бюрото. Обърна листа и прочете написаното на машина заглавие:
S>
	ЗА НАБЛЮДЕНИЕ: ОСТА ХАРТФОРД — НЮ ХЕЙВЪН
	ЧАСТНИ КЛУБОВЕ: МЕСТА И ПОСРЕДНИЦИ
	(УПРАВИТЕЛИ)
	ДАННИТЕ СА КЪМ 15 МАРТ. ДА НЕ СЕ ИЗНАСЯ ОТ КАБИНЕТА.
S$
	Под краткия параграф с главни букви имаше двайсет и няколко адреса и имена.
	Пътят към Нимрод бе открит.


>	Деветнайсета глава

	Агенцията за коли под наем „Лъгзор-Елит“ на Асайлъм Стрийт в Хартфорд оказа съдействие. Сега Матлок караше кадилак с гюрук. Управителят прие обяснението, че линкълнът има твърде погребален вид, и тъй като документите бяха в ред, замяната не повдигна възражение.
	Също и бакшишът от двайсет долара.
	Матлок внимателно бе изучил списъка на Блакстоун. Реши да съсредоточи вниманието си върху клубовете на северозапад от Хартфорд поради простата причина, че бяха по-близо до Карлайл. И все пак не се спря на най-близките. Две от местата бяха съответно на седем и десет километра от Карлайл в противоположни посоки, но Матлок реши да ги отложи за ден-два. Докато стигнеше до тях, ако успееше, управителите вече щяха да знаят, че е голям комарджия. Не „снайпер“, а просто запален играч. Клюкарската мрежа щеше да се погрижи за това, ако се държеше правилно.
	Започна от частния плувен клуб на запад от Ейвън. Посредникът там се казваше Джакопо Бартолоци.
	В девет и половина Матлок вече караше колата нагоре по завоите на частния път към козирката над входа на плувен клуб „Ейвън“. Портиер в ливрея даде знак на обслужващия паркинга, той се появи неизвестно откъде и се плъзна зад волана в мига, в който Матлок стъпи на паважа. Тук явно не даваха квитанции за паркиране.
	Докато се приближаваше към входа, огледа сградата на клуба. Представляваше едноетажна и бяла тухлена постройка с висока затворническа ограда, която започваше от двете страни на зданието и се губеше в тъмнината. Отдясно, далече зад оградата, се излъчваше преливащо се сияние от зеленикавосиня светлина и се чуваше плискането на вода. Отляво имаше огромен, приличен на палатка навес, под който трепкаше светлината на няколко десетки дворни факли. Първото очевидно бе огромен басейн, а второто — нещо като ресторант. Долиташе приглушена музика.
	Плувният клуб „Ейвън“ беше несъмнено извънредно луксозно заведение.
	Вътрешното обзавеждане с нищо не разсейваше това впечатление. Фоайето бе застлано с дебели килими, а столовете и масичките до тапицираните с дамаска стени изглеждаха оригинални антики. Отляво имаше просторна гардеробна, а отдясно — бяло мраморно гише като на рецепция в хотел. В дъното на тесен вестибюл зърна единственото, което не се връзваше с интериора — черна желязна решетка, затворена и дори заключена. Зад нея се виждаше — вече на открито — слабо осветен коридор и издигнат покрив, под навес от тънки йонийски колони. Едър мъж във фрак стоеше изпънат зад желязната врата.
	Матлок приближи до него.
	— Членската ви карта, сър?
	— Нямам, за съжаление.
	— Извинете, сър, но това е частен плувен клуб. Само за членове.
	— Казаха ми да се свържа с мистър Бартолоци. Мъжът зад решетката огледа внимателно Матлок — очите му го опипваха старателно.
	— Попитайте ей там, сър.
	Матлок се върна при гишето. Посрещна го с любезен поздрав чиновник на средна възраст с шкембенце, който не беше там при влизането му.
	— Мога ли да ви помогна с нещо?
	— Можете. Отскоро съм тук. Бих желал да стана член.
	— Съжалявам. Бройката на членовете е попълнена. Все пак, ако подадете молба, с удоволствие ще ви се обадим, когато се открие вакантно място… За цялото семейство ли искате формуляр или само за себе си, сър?
	Чиновникът посегна под гишето и извади бланката.
	— Само за мен. Не съм женен… Посъветваха ме да потърся мистър Бартолоци. На всяка цена да го потърся. Джакопо Бартолоци.
	Чиновникът почти с нищо не показа, че името му е познато.
	— Ето, попълнете формуляра, а аз ще го оставя на бюрото му. Сутринта ще го разгледа. Може би ще ви се обади, но не знам ще може ли да ви помогне с нещо. Всички бройки са заети, а има и списък с чакащи.
	— Сега не е ли тук?
	Матлок изрече думите с подчертано недоверие.
	— Вероятно не, сър.
	— Защо не проверите? Кажете му, че имаме общи познати в Сан Хуан.
	И като извади пачката с парите, избра една петдесетдоларова банкнота. Постави я пред чиновника, който му хвърли проницателен поглед и прибра парите.
	— Сан Хуан ли казахте?
	— Да.
	Матлок се облегна на белия мраморен плот и забеляза, че човекът зад решетката го наблюдава. Ако историята със Сан Хуан свършеше работа и той прекрачеше прага, щеше неизбежно да се раздели с още една солидна банкнота. Историята със Сан Хуан трябва да свърши работа, мислеше Матлок. Беше логична до наивност. Преди две години прекара зимната си ваканция в Пуерто Рико с едно момиче и въпреки че не беше комарджия, въвлече се в компания, която нощем обикаляше казината. Срещна там и много хартфордци, но сега за нищо на света не би могъл да си спомни дори едно-единствено име.
	Иззад решетката се появиха четирима — момичетата се кикотеха, а мъжете сдържано се смееха. Жените вероятно са спечелили по двайсет-трийсет долара, реши Матлок, а мъжете са загубили по неколкостотин. Справедливо разпределение за вечерта. Вратата се затвори зад тях, чу се щракването на електрическата ключалка. Добре пазена желязна врата.
	— Извинете, сър?
	Матлок се обърна, беше шкембестият чиновник.
	— Да?
	— Заповядайте, влезте, мистър Бартолоци ще ви приеме.
	— Къде?
	Нямаше друга врата освен желязната, а чиновникът бе махнал с лявата си ръка в обратна посока.
	— Ето там, сър.
	Внезапно вдясно от гишето се отвори панел без дръжка или рамка. Очертанията му бяха едва доловими, когато изскочи на фона на тапицираната с дамаска стена, а затворен не се виждаше въобще. Матлок влезе и чиновникът го заведе в кабинета на Джакопо Бартолоци.
	— Общи познати ли имаме в Сан Хуан? — заговори дрезгаво тлъстият италианец и се облегна на стола зад бюрото си.
	Не направи опит да стане, нито дори да протегне ръка. Джакопо Бартолоци беше скъсена, четвъртита карикатура на самия себе си. Матлок си помисли, че краката му едва ли докосват пода.
	— Да, мистър Бартолоци.
	— А по-точно?
	— Няколко души. Единият е зъболекар в Уест Хартфорд. Другият има счетоводна фирма на „Конститюшън Плаза“.
	— Аха… — Бартолоци се опитваше да съобрази за кого говори Матлок.
	— Как се казват? Членове ли са на клуба?
	— Предполагам. Те ми дадоха името ви.
	— Това е плувен клуб. Частен… Кои са те?
	— Вижте, мистър Бартолоци, това беше една безумна нощ в казиното „Коронадо“. Бяхме попрепили и…
	— В казината на Пуерто Рико не се пие. Такъв е законът. Италианецът го прекъсна остро, горд с тънкото си познание на фактите. Беше насочил към Матлок дебелия си показалец
	— Никой не си прави труда да спазва този закон, повярвайте ми.
	— Какво?
	— Така или иначе, пихме. Давам ви честната си дума. Затова не се учудвайте, че не помня имената им… Вижте, ако толкова трябва, в понеделник ще отида в центъра на града, ще вися цял ден пред „Плаза“ и ще издиря счетоводителя. Мога да отида и в Уест Хартфорд и да звъня поред на вратите на всички зъболекари. Каква е разликата? Имам пари и искам да играя.
	Бартолоци се усмихна.
	— Това е плувен клуб. Не разбирам за какво говорите, дявол да го вземе!
	— Добре — рече Матлок с недоволство в гласа. — Това място ми е удобно, но щом сте толкова негостоприемни, има и други! Приятелите ми от Сан Хуан ми казаха и за заведенията на Джими Лаката в Мидълтаун, на Сами Шарп в Уиндзър Шоулс… Дано се задавите с жетоните си!
	И се обърна към вратата.
	— Спрете! Един момент!
	Дебелият италианец се измъкна от стола си и се изправи. Предположението на Матлок се оправда. Краката на Бартолоци не биха могли да достигнат пода.
	— Защо? Може би мизата ви е твърде ниска?
	— Познавате ли Лаката? И Шарп?
	— Знам за тях, казах ви вече… Добре, стига толкова. Явно трябва да сте предпазлив. Ще открия в понеделник моя счетоводител и някой път ще наминем двамата… Просто тази вечер ми се играеше.
	— Добре, добре. Както сам казахте, трябва да сме предпазливи. — Бартолоци отвори най-горното чекмедже и извади някакви книжа. — Елате. Подпишете тук. Явно ви сърби. Може аз да прибера парите ви, а може и вие да ме оберете.
	Матлок приближи към бюрото.
	— Само няколко формуляра. Началната вноска е петстотин. В брой. Носите ли? Никакви чекове, никакви кредитни карти.
	— Разбрах. Какво представляват формулярите? — В първия изразявате съгласие, че това е непечеливша корпорация и че всички постъпления от хазартни игри са за благотворителни цели… Защо се смеете? Аз построих църквата „Пресвета Богородица“ в Хамдън.
	— А другият? Много е дълъг.
	— Той е за нашата картотека. Свидетелство за вашето членство. Срещу петстотин долара ставате партньор. Всички са партньори… За всеки случай.
	— Какъв случай?
	— В случай че им потръгне, да намажете и вие. Особено ако нещо попадне във вестниците.
	Плувният басейн „Ейвън“ с положителност беше и място за плуване — съмнение нямаше. Огромният басейн бе дълъг около осемдесет метра, а в дъното му бяха наредени десетина малки и елегантни плажни кабини. По тревата зад покритата площадка бяха разхвърляни плажни столове и маси, а подводните прожектори правеха обстановката приветлива. Всичко това беше вдясно от открития коридор. Вляво Матлок зърна онова, което отвън само се усещаше. Огромна палатка на бели и зелени райета се издигаше над няколко десетки маси. В центъра на всяка имаше фенер със свещ, а цялото помещение беше осветено от добре закрепени факли. В дъното имаше дълга маса, отрупана с печени меса, салати и студени закуски. До нея се намираше бар, а наоколо сновяха десетки двойки.
	Плувният клуб „Ейвън“ бе подходящо място за семейно прекарване на времето.
	Коридорът водеше към задната част на комплекса, където имаше друга разлата постройка от бели тухли, подобна на главната сграда. Над голямата двойна врата от черен емайл имаше дървена табелка, на която пишеше със староанглийски шрифт:
S>
	МИНЕРАЛНИ БАНИ „ЕЙВЪН“
S$
	Тази част от Плувния клуб не беше подходящо място за семейства.
	Матлок имаше чувството, че отново е в казиното на Сан Хуан — единственото му посещение в игрална зала. Дебелият мокет заглушаваше почти всички звуци. Чуваха се само тракането на жетоните и тихите, но напрегнати възклицания на играчите и крупиетата. Масите за игра на зарове бяха подредени до стените, а за двайсет и едно — в центъра. Между тях, наредени на зигзаг, за да пропускат потока от посетители, бяха рулетките. В средата на голямата зала, издигната на платформа, беше касата. Всички служители на „Минерални бани «Ейвън»“, бяха във фракове, добре поддържани и услужливи. Играчите бяха по-неофициални.
	Портиерът пред желязната решетка, зарадван от шумолящата петдесетдоларова банкнота на Матлок, го заведе до полукръглата маса пред платформата на касиера и каза на мъжа, който броеше книжни талони:
	— Това е мистър Матлок. Отнасяйте се добре с него, той е личен приятел.
	— Естествено — усмихна се мъжът.
	— Съжалявам, мистър Матлок — промърмори тихо портиерът. — Първия път никакви чекове.
	— Естествено… Знаете ли, отначало ще се поогледам…
	— Разбира се. Почувствувайте атмосферата. Да ви кажа, не е Вегас. Между нас да си остане, в по-голямата си част това са детски игри. Искам да кажа за човек като вас, знаете какво имам предвид.
	Матлок отлично знаеше какво има предвид портиерът. Петдесетдоларова банкнота не беше обикновен бакшиш в Ейвън, щата Кънектикът.


	За три часа и двайсет минути загуби четири хиляди сто и седемдесет долара. Единственият момент, в който се притесни, беше, когато му тръгна на зарове и спечели близо пет хиляди долара. Беше започнал добре вечерта, като се има предвид целта му. Ходеше достатъчно често при касиера и скоро му стана ясно, че се купуваха жетони средно за двеста-триста долара. „Детска игра“ за него. Затова първия път купи за хиляда и петстотин долара, втория — за хиляда, а третия — за две хиляди долара.
	Към един през нощта седеше на бара с Джакопо Бартолоци под палатката на бели и зелени райета и със смях му разказваше за загубата си.
	— Първокласен играч си. Много хора биха проливали горчиви сълзи при такава загуба. В момента сигурно щях да им показвам някои документи в кабинета си.
	— Не се тревожи, ще си ги върна. Винаги си ги връщам… Ти вече каза — сърби ме крастата. Утре може да дойда пак.
	— Ела в понеделник. Утре само се плува.
	— Как така?
	— Неделя е. Свят ден.
	— По дяволите! Един приятел пристига от Лондон. В понеделник няма да е тук. Голям играч е.
	— Виж какво, тогава ще се обадя на Шарп в Уиндзър Шоулс. Светите дни не значат нищо за него.
	— Това е хубаво.
	— Мога да намина и аз. Жената и без това има събрание на църковния комитет.
	Матлок погледна часовника си. Вечерта, неговата отправна точка, беше минала добре. Поколеба се дали да не предизвика още малко късмета си.
	— Единственото затруднение на ново място е, че трябва да се търсят източници на „материал“.
	— Какво искаш да кажеш?
	— В мотела ме чака момиче. Спи, пътувахме почти цял ден. Свърши си тревата. Нищо силно, само трева. Обещах да й намеря.
	— Не мога да ти помогна, Матлок. Тук не държа нищо, по цял ден е пълно с деца. Вреди на доброто ни име, нали разбираш! Все пак имам няколко хапчета. Но не и инжекции. Искаш ли хапчета?
	— Не, само трева. Друго не й разрешавам.
	— Това е умно… Къде си отседнал?
	— В Хартфорд.
	Бартолоци щракна с пръсти. Незабавно се появи едър барман. Матлок помисли, че има нещо гротескно в начина, по който дебелият дребен италианец командуваше персонала си. Бартолоци поиска лист и молив.
	— Ето, давам ти един адрес. Ще се обадя по телефона да ги предупредя. Работят нощем, близо са до шосето. На втория етаж. Ще търсиш Роко. Там има и от пиле мляко.
	— Цар си! — искрено се възхити Матлок, докато поемаше листа.
	— Срещу четири бона за една вечер имаш право на някои привилегии… Ей, знаеш ли? Не си попълнил формулярите! Бива си те, а?
	— Не ти трябва банкова гаранция. Играя с налични.
	— Къде, по дяволите, ги държиш?
	— В трийсет и седем банки оттук до Лос Анджелес. — Матлок остави чашата и протегна ръка на Бартолоци. — Беше ми много приятно.
	— Да, разбира се. Ще те изпратя до вратата. И да не забравиш. Не оставяй всичките си пари при Сами. Върни се тук.
	— Дадено.
	Двамата минаха по открития коридор, дебелата ръка на дребния италианец беше на гърба на Матлок — жест на новото приятелство. И двамата не разбраха, че ги наблюдава един елегантен господин, седнал на близка маса и щракащ напразно със запалка. Когато минаха покрай масата му, той прибра запалката в джоба си, а жената срещу него запали цигарата му с кибрит. Жената изрече с усмивка:
	— Улови ли ги? Мъжът се засмя тихо.
	— Няма грешка. Хванах ги в едър план.


>	Двайсета глава

	Ако плувният клуб „Ейвън“ беше благоприятна отправна точка, то ловният клуб „Хартфорд“ под грижливото ръководство на Роко Айело беше достоен за завист първи етап в продължителното надбягване. Матлок си представяше преследването на Нимрод като надбягване, което трябваше да свърши след две седмици и един ден с конференцията на армията на нимродовците и мафиозите някъде в околностите на Карлайл. А за него, Матлок, щеше да свърши, когато зърнеше у някого втори лист сребриста корсиканска хартия.
	Телефонното обаждане на Бартолоци си беше казало думата. Матлок влезе в старата сграда от червен камък (първата му мисъл беше, че е сбъркал адреса, тъй като през прозорците не проникваше светлина и вътре нямаше никакъв признак на живот), откри в дъното на площадката товарен асансьор, обслужван от негър, седнал сам на столче пред вратата. Щом влезе, негърът се изправи и му посочи асансьора.
	На горната площадка го посрещна някакъв мъж.
	— Радвам се да се запозная с вас. Казвам се Роко. Роко Айело.
	Протегна ръка и Матлок я пое.
	— Благодаря… Тъкмо се чудех. Много е тихо. Мислех, че съм попаднал на друго място.
	— Ако бяхте чули нещо, щях да съдя строителите. Стените са дебели четирийсет и пет сантиметра и имат звукова изолация и от двете страни, а прозорците са фалшиви. Пълна сигурност.
	— Това вече е нещо.
	Роко бръкна в джоба си и извади малка дървена табакера.
	— Имам една кутийка за вас. Безплатно. Бих искал да ви поразведа, но Джоко каза, че може би бързате.
	— Джоко греши. Бих искал да пийна нещо.
	— Добре! Влезте… Само едно нещо, мистър Матлок. Клиентелата ми е добра, знаете какво имам предвид. Много богата, много изискана. Някои знаят с какво се занимава Джоко, но повечето нямат представа. Разбирате ли ме?
	— Разбирам. И без това не си падам по плуването.
	— Отлично… Добре дошли в най-доброто заведение на Хартфорд. — Той отвори дебелата стоманена врата. — Чух, че тази вечер доста сте влезли.
	Матлок се засмя, докато оглеждаше меко осветената зала, препълнените маси с клиенти.
	— Така ли се казва сега?
	— Да, в Кънектикът… Виждате ли? Държа два етажа. На всеки има пет големи зали с по един бар. Много е дискретно, не се допуска неприлично поведение. Подходящо място да се доведе съпруга или нещо друго. Разбирате ме, нали?
	— Мисля, че да. Чудесно е.
	— Келнерите са предимно студенти от университета. Приятно ми е да им помагам да припечелят по някой долар за образованието си. Имам черни, италианци, всякакви — не признавам дискриминацията. Държа само на косата — не търпя дълга коса.
	— Студенти! Не е ли опасно? Младите обичат да говорят.
	— Но моля ви! Заведението първоначално е било открито от един колеж. То си е студентско братство. Всичко си е истинско — плащат вноската. Не могат да ме хванат за нищо.
	— Разбирам. А как сте с другата част?
	— Каква друга част? — Тази, за която дойдох.
	— Кое? Тревичката? Та тя се продава във всяка будка за вестници.
	Матлок се засмя. Не искаше да преиграва.
	— Два на нула за теб, Роко… Ако те познавах по-добре, може би щях да купя малко. Бартолоци каза, че имаш от пиле мляко. Но не се притеснявай. За тази вечер приключих. Ще пийна една чашка и се измитам. Момичето ще се чуди къде съм.
	— Понякога Бартолоци много говори.
	— Май си прав. Впрочем той ще дойде с мен утре вечер при Шарп в Уиндзър Шоулс. Един мой приятел пристига от Лондон. Искаш ли да дойдеш и ти?
	Айело очевидно бе впечатлен. Играчите от Лондон започваха да се налагат над момчетата от Лае Вегас и Карибските острови. Но защо при Сами Шарп?
	— Какво пък, може би ще дойда… Е, ако имаш нужда от нещо, кажи.
	— Дадено. Само че, да си призная, тези момчета ме смущават.
	Айело хвана Матлок за лакътя с лявата си ръка и го поведе към бара.
	— Напразно се безпокоиш. Момчетата всъщност не са момчета.
	— Не те разбрах. Момчетата са си момчета. Всичко забелязват, а не бих искал да се знае какво правя. — Матлок вдигна поглед към бармана и извади остатъка от парите си. Взе двайсетдоларова банкнота и я сложи на бара. — „Олд Фиц“ с вода, моля. — Прибери си парите — каза Роко.
	— Мистър Айело! — Към тях се приближи младеж със сако на келнер. Изглеждаше двайсет и две — двайсет и три годишен. — Да?
	— Бихте ли разписали тази сметка? От единайсета маса. Джонсънови. От Кантон. Редовни са.
	Айело взе кочана на келнера и драсна инициалите си. Младежът се върна при масите.
	— Видя ли го? Точно това имам предвид. Той е от Йеил. Върнал се е от Виетнам преди шест месеца.
	— Е, и?
	— Бил е лейтенант. Офицер. Сега изучава бизнеса… Идва тук може би два пъти седмично. Най-вече за контакти. Докато завърши, ще си напълни гушката. Ще започне собствен бизнес.
	— Какво?
	— Той е доставчик… Това имах предвид за тези момчета. Трябва да чуеш разказите им. Сайгон. Дананг. Дори Хонконг. Истинска търговия. Днешните момчета са знаменити. Знаят откъде духа вятърът и какво се търси. И са умни. Повярвай ми, няма за какво да се тревожиш.
	— Вярвам ти.
	Матлок взе чашата и бързо отпи. Не беше жаден, искаше да прикрие шока си от откровенията на Айело. Миналите през школата на Индокитай не приличаха на розовобузестите, сериозни, рано състарени ветерани от битките при Армантиер и Анцио. Бяха различни, по-оправни, по-разочаровани, по-опитни. В Индокитай герой беше войникът с връзки по пристанищата и складовете. Там такъв човек беше гигант сред равните нему. Тези рано състарени момчета почти без изключение се бяха върнали цели и невредими.
	Матлок допи остатъка от своя бърбън и се остави Роко да го разведе из останалите зали на третия етаж. Показа сдържаното одобрение, което Айело очакваше, и обеща да се върне. Не спомена повече за Сами Шарп в Уиндзър Шоулс. Знаеше, че е излишно. Апетитът на Айело бе възбуден.
	На тръгване умът му бе зает от два въпроса. Преди да изтече неделният следобед, трябваше да изфабрикува отнякъде жив англичанин и да си осигури още една голяма сума пари. И двата бяха жизненоважни. На следващата вечер трябваше да се яви при Шарп в Уиндзър Шоулс.
	Англичанинът, когото имаше предвид, живееше в Уебстър и беше професор по математика в малък колеж на Медисънския университет. Живееше в Щатите от две години. Матлок се беше запознал с него съвсем непрофесионално — на парад на лодки в Сейбрук. Англичанинът беше прекарал по-голямата част от живота си на корнуолското крайбрежие и бе запален ветроходец. Веднага допадна на Матлок и Пат. Сега Матлок горещо се надяваше, че Джон Холдън разбира нещо от хазарт.
	Парите бяха по-сериозен проблем. Трябваше отново да под-работи Алекс Андерсън, но не беше изключено онзи да намери достатъчно поводи да откаже. Андерсън беше предпазлив и лесно се плашеше. От друга страна обаче имаше нюх за печалбата. Трябваше да разчита на последния.
	Холдън изглежда се учуди от обаждането на Матлок. Англичанинът беше не само добродушен, но и любопитен. На два пъти обясни къде живее, а Матлок му благодари и го увери, че е запомнил пътя.
	— Ще бъда напълно откровен, Джим — рече Холдън, докато въвеждаше Матлок в тристайния си апартамент. — Направо изгарям от любопитство. Случило ли се е нещо? Патриша добре ли е?
	— Отговорите са „да“ и „не“. Ще ти разкажа каквото мога, но няма да е много… Искам да те помоля за една услуга. Всъщност две. Първо, мога ли да остана да нощувам при теб?
	— Разбира се, иска ли питане? Изглеждаш много уморен. Ела, седни. Искаш ли да пийнеш нещо?
	— Не, не, благодаря.
	Матлок седна на дивана. Спомни си, че е разтегателен и удобен за спане. Преди няколко месеца прекараха с Пат една щастлива нощ на него. Имаше чувството, че оттогава са минали векове.
	— Каква е втората услуга? Първата е удоволствие за мен. Ако ти трябват пари, имам в налични малко повече от хиляда. На твое разположение са.
	— Не, пари не ми трябват, но все пак ти благодаря… Бих искал да поиграеш ролята на англичанин.
	Холдън се засмя. Беше дребен, около четирийсетгодишен мъж, но смехът му подхождаше на по-възрастен и по-пълен човек.
	— Е, това няма да ме затрудни особено. Подозирам, че произношението ми е запазило следи от Корнуол. Разбира се, едва забележими.
	— Едва-едва. Ще се поупражняваш, за да премахнеш американските носовки… Но има още нещо, което не е толкова лесно. Играл ли си комар?
	— Комар ли? Коне ли имаш предвид?
	— Не, карти, зар, рулетка…
	— Не, не съм. Разбира се, като всеки математик със сравнително развито въображение минах през един етап, когато мислех, че с помощта на математиката мога с лекота да спечеля на хазарт.
	— Успя ли?
	— Казах само, че съм минал през този етап, но не станах играч. Ако има някаква математическа система, то тя остана тайна за мен.
	— Но си играл все пак? Познаваш игрите.
	— Трябва да ти призная, че играя дори доста добре. Защо?
	Матлок повтори историята, която разказа на Блакстоун. Все пак не наблегна върху нещастието на Пат и олекоти мотивите на нападателите й. Когато свърши, англичанинът, който пушеше с лула, изчука пепелта й в голям стъклен пепелник.
	— Също като на кино, не мислиш ли?… Казваш, че Патриша не е пострадала сериозно, а се е отървала с лек уплах.
	— Да. Ако се обърне към полицията, може да и отнемат стипендията.
	— Разбирам… Всъщност не че разбирам, но карай да върви. И предпочиташ утре вечер да загубя.
	— Това е без значение. Просто трябва да залагаш големи суми.
	— Но ти си подготвен за големи загуби.
	— Да.
	Холдън се изправи.
	— Нямам нищо против този театър. Ще бъде доста забавно. Все пак премълчаваш много неща, които бих предпочел да знам. Но не настоявам. Само ще ти кажа, че разказът ти гъмжи от математически нелепици.
	— Как така?
	— Доколкото разбрах, парите, които си готов да загубиш утре вечер, са много повече от средствата, които Патриша би получила от стипендията. Следователно логичното допускане е, че не искаш да се обърнеш към полицията. Или вероятно не можеш.
	Матлок се вгледа в англичанина и се зачуди на собствената си тъпота. Стана му неприятно, смути се.
	— Извинявай… Не съм те лъгал умишлено. Не си длъжен да ми помагаш и може би не трябваше да те моля за тази услуга.
	— Не съм казал, че ме лъжеш, пък и това няма значение. Просто много неща не ми каза. Разбира се, че ще дойда. Само исках да си наясно, че ако решиш да споделиш случилото се, в мое лице ще намериш добър слушател… Хайде сега, късно е, а ти си уморен. Защо не легнеш в моята стая?
	— Не, благодаря. Ще се изтегна тук. Имам приятни спомени. Само ми дай едно одеяло. Освен това трябва да се обадя по телефона.
	— Както предпочиташ. Одеяло ще ти дам, а къде е телефонът, знаеш.
	Щом Холдън излезе, Матлок веднага позвъни. Съоръжението „Телелектроник“, за което се беше съгласил да заплати, нямаше да е готово до понеделник сутринта.
	— Агенция „Блакстоун“.
	— На телефона е Джеймс Матлок. Казаха ми да се обадя на този номер за някои сведения.
	— Да, мистър Матлок. Има съобщение за вас, изчакайте да го намеря… Ето го. От екипа в Карлайл. „Всичко е наред. Лечението протича успешно. Обектът е имал трима посетители — мистър Самюъл Кресъл, мистър Ейдриън Сийлфонт и мис Лоис Мейърс. Обектът е търсен два пъти по телефона, но лекарят не е разрешил да разговаря. Й двата пъти се е обаждал един и същи човек — мистър Джейсън Грийнбърг. Обаждал се е от Уийлинг, Западна Вирджиния. Обектът нито за момент не е бил вън от погледа на екипа в Карлайл… Можете да бъдете спокоен.“
	— Благодаря. Добре работите. Лека нощ.
	Той въздъхна уморено, но с облекчение. Лоис Мейърс живееше срещу Пат в общежитието за аспиранти. Добре, че и Грийнбърг се е обаждал. Липсваше му.
	Посегна и угаси лампата до дивана. Ясната априлска луна светеше през прозореца. Човекът от службата на Блакстоун беше прав — можеше да се поуспокои.
	Но му пречеха мислите за утрешния и по-следващия ден. Не биваше да се успокоява от постигнатото, да се отпуска, да допусне застой или чувство за моментно задоволство, което да забави напредването му към целта.
	А вдругиден? След посещението при Сами Шарп в Уиндзър Шоулс? Ако всичко вървеше според изчисленията му, време беше да прехвърли бойните действия в района на Карлайл. Затвори очи и си представи написаната на машина страница, която му даде Блакстоун.
S>
	ИЗВЪНГРАДСКИ КЛУБ „КАРМАУНТ“
	ПОСРЕДНИК: ХАУАРД СТОКТЪН

	КУРОРТ ЗА ВЕТРОХОДСТВО И СКИ В ЗАПАДЕН КАРЛАЙЛ
	ПОСРЕДНИК: АЛЪН КАНТЬР
S$
	Кармаунт се намираше на изток от Карлайл, недалече от Маунт Холи. „Ветроходство и ски“ беше на запад, на езерото Черън.
	Щеше да намери повод да накара Бартолоци или Айело, а може би и Сами Шарп да го запознаят с нужните хора. А веднъж навлязъл в района на Карлайл, щеше да направи някои намеци. Може би не само намеци, а заповеди, изисквания. Трябваше да действува нагло, по нимродовски.
	Очите му бяха затворени, мускулите на тялото му се отпуснаха, започна да потъва в непрогледната тъма на съня. Но преди да заспи, си спомни документа. Корсиканския документ. Вече трябваше да го извади от скривалището. Сребристата хартия щеше да му потрябва. Като покана за посещение при Нимрод.
	Това бе неговата лична покана. Неговият документ.


>	Двайсет и първа глава

	Ако настоятелството на Конгрегационалната църква в Уиндзър Шоулс някога научеше, че изключително способният адвокат Самюъл Шарп, дипломиран юрист, който се грижеше за финансовите дела на църквата, беше известен в Северен Хартфорд и Южен Спрингфийлд, щата Масачузетс, като Сами Контрабандиста, вечерните служби щяха да бъдат отменени за цял месец. За щастие това разкритие не бе направено досега и църквата гледаше на него благосклонно. Беше умножил значително приходите й и самият той се проявяваше като щедър дарител при събирането на средства. И църквите на Уиндзър Шоулс, и повечето граждани бяха добре разположени към Самюъл Шарп.
	Матлок научи всичко тона в кабинета на Шарп в страноприемницата „Уиндзърска долина“. Окачените по стените похвални грамоти в рамки разкриваха част от историята, а Джакопо Бартолоци добродушно допълни останалото. Всъщност Джакопо искаше да разясни на Матлок и на английския му приятел, че операциите на Сами, както и самият той, не се отличават с изискаността на плувния клуб „Ейвън“.
	Холдън надмина очакванията на Матлок. На няколко пъти едва не се изсмя на глас, като го гледаше как вади стодоларови банкноти (донесени светкавично в Уебстър от объркания и притеснен Алекс Андерсьн) и ги хвърли небрежно на крупието, без да си прави труда да брои жетоните и все пак по някакъв начин даващ да се разбере, че знае до последния долар сумата, която е пред него. Холдън играеше умно и предпазливо и в един момент дори спечели девет хиляди долара. До края на вечерта успя да намали печалбата си на неколкостотин долара и персоналът на „Уиндзърска долина“ си отдъхна с благодарност и облекчение.
	Джеймс Матлок изруга — втора вечер не му вървеше, но прие загубата си от хиляда и двеста долара като нещо неизбежно, както си и беше.
	В четири сутринта Матлок и Холдън, обградени от Айело, Бартолоци, Шарп и двама от приближените му, седяха около голяма дъбова маса в ресторанта, издържан в колониален стил. Бяха сами. Един келнер и двама миячи на съдове разчистваха заведението, а игралните зали на третия етаж бяха затворени.
	Сухият Айело и ниският дебел Бартолоци един през друг хвалеха клиентелата си. Всеки смяташе, че „може да се окаже полезно“ за другия „да се запознае“ с мистър и мисис Джонсън от Кантон или с някой си доктор Уъдзуърт. Шарп се интересуваше повече от Холдън и как вървят работите в Англия. Разказа няколко забавни истории за посещенията си в лондонски клубове и за непреодолимите си трудности с британската валута в разгара на залагането.
	Матлок наблюдаваше Сами Шарп и си мислеше, че е много обаятелен. Не му беше трудно да повярва, че в Уиндзър Шоулс, щата Кънектикът, го смятат за достойна за уважение личност. Неволно го сравняваше с Джейсън Грийнбърг. Но между двамата съществуваше една съществена разлика. Тя се четеше в погледите. Очите на Грийнбърг бяха разбиращи дори в моменти на гняв, а на Шарп бяха студени и пронизващи, в странно противоречие с безгрижното му лице.
	Чу как Бартолоци пита Холдън кое е следващото място, което ще посети. Импровизираният отговор на Холдън му предостави възможността, която търсеше. Изчака подходящ момент.
	— За съжаление ми е трудно сега да обсъждам маршрута си.
	— Мисълта ми беше, че непременно трябва да се отбиете в Ейвън. Имам много приятно заведение, сигурно ще ви хареса.
	— Не се и съмнявам. Може би друг път.
	— Джони ще ми се обади през следващата седмица — вметна Матлок. — Ще се видим отново. — Посегна към пепелника и угаси цигарата си. — Трябва да бъда в… Карлайл. Да, така се казваше.
	В разговора настъпи едва забележима пауза. Шарп, Айело и един от другите двама се спогледаха. Бартолоци обаче като че ли не забеляза нищо особено.
	— Където е университетът ли? — попита дребният италианец.
	— Точно там — отвърна Матлок. — Вероятно ще отседна в клуба „Кармаунт“ или във „Ветроходство и ски“. Сигурно знаете къде са.
	— Как да не знаем — тихо се засмя Айело.
	— И каква работа имате в Карлайл? — попита неизвестният мъж (никой не си беше направил труда да го представи) и смукна дълбоко от пурата си.
	— Това си е моя работа — усмихна се Матлок.
	— Само питам. Не се засягайте.
	— Не се засягам… Охо, вече е почти четири и половина. Прекалено сте гостоприемни, приятели.
	Той избута стола си назад и се приготви да стане. Мъжът с пурата обаче имаше още един въпрос. — Вашият приятел ще дойде ли с вас в Карлайл? Холдън предвидливо се намеси:
	— Съжалявам, но ние не обсъждаме намеренията си. Аз съм само гост на вашите приятни брегове и съм изпълнен с туристически планове… Време е да тръгваме.
	Двамата станаха от масата. Изправи се и Шарп. Преди другите да успеят да се обадят, той каза:
	— Ще ги изпратя до колата и ще им покажа пътя. А вие ме почакайте — ще, уредим някои сметки. Аз ти дължа пари, Роко. Франк пък дължи на мен. Може би ще изляза на нула.
	Човекът с пурата, чието име очевидно беше Франк, се засмя. Айело за миг доби объркан вид, но тутакси осъзна какво иска да каже Шарп — да го изчакат тук.
	Матлок не беше сигурен дали се е справил добре с положение.
	Искаше само да спомене Карлайл с надеждата някой да му предложи да се обади в „Кармаунт“ и във „Ветроходство и ски“ и да го препоръча като добър клиент. Отказът на Холдън да обсъжда маршрута си беше предотвратил това и Матлок се изплаши да не би онези да са решили, че двамата с Холдън са достатъчно високопоставени и че по-нататъшни запознанства не са им нужни. Освен това си даваше сметка, че колкото повече напредва, толкова повече разчита на убеждението на мъртвия Лоринг, че никой от поканените на конференцията в Карлайл няма да обсъжда делегатите. По всяка вероятност значението на Омерта беше толкова могъщо, че мълчанието ставаше непробиваемо. И все пак Шарп току-що нареди на мъжете около масата да останат по местата си.
	Имаше усещането, че е отишъл твърде далече за малкия си опит. Може би беше време да се обади на Грийнбърг, въпреки че искаше да изчака, докато събере повече конкретни факти. Ако се свържеше с Грийнбърг сега, агентът можеше да го принуди да излезе от играта, а не му се искаше.
	Шарп ги придружи до почти пустия паркинг. Страноприемницата „Уиндзърска долина“ нямаше много посетители.
	— Не поощряваме преспиването — поясни Шарп. — Известни сме най-вече като добър ресторант.
	— Ясно — каза Матлок.
	— Господа — започна Шарп колебливо. — Искам да се обърна към вас с молба, която може да се изтълкува като неучтива.
	— Кажете.
	— Мога ли да поговоря с вас, мистър Матлок? Насаме. — О, не се притеснявайте — рече Холдън. — Напълно ви разбирам. Ще се поразходя.
	— Вашият приятел е прекрасен човек — отбеляза Шарп.
	— Така е. Какво има, Сами?
	— Няколко разяснения, както казват в съда.
	— А именно?
	— Аз съм предпазлив човек, но съм и много любопитен. Както се убедихте, организацията ми е прекрасна.
	— Да, видях.
	— Вече се разширяваме, бавно и постепенно, но все пак се разрастваме.
	— Ще го имам предвид.
	— Опитен юрист съм и не допускам грешки, с което се гордея.
	— Накъде биете?
	— Мина ми през ума, а ако трябва да бъда честен с вас, същото е хрумнало и на съдружника ми Роко Айело, че може би сте изпратени на наша територия да ни понаблюдавате.
	— И защо мислите така?
	— Защо ли?… Играчи като вас не падат от небето. Имате влиятелни приятели в Сан Хуан. Познавате заведенията ни като петте си пръста. Имате богат и много мил приятел от Лондон… Но най-важното, и аз мисля, че го знаете — споменахте за онази работа в Карлайл. Да бъдем откровени. Това не е случайно, нали?
	— Така ли?
	— Вече ви казах, че съм предпазлив човек. Разбирам правилата и не задавам въпроси, които не ми се полагат, нито пък говоря неща, които нямам право да знам… Все пак искам генералите да разберат, че в организацията си имат няколко интелигенти, дори честолюбиви лейтенанти. Всеки ще ви го каже. Не ламтя за лъвския пай.
	— Искате да дам добър отзив за вас?
	— Нещо такова. Аз съм ценен човек. Уважаван адвокат съм. Съдружникът ми е преуспяващ застрахователен агент. Винаги печелим и мястото ни е тук.
	— А Айело? Изглеждате в добри отношения.
	— Роко е добро момче. Може би не е от най-интелигентните, но на него може да се разчита. Освен това е мил човек. Все пак не можем да го поставим на една нога с нас.
	— А Бартолоци?
	— Нищо не мога да кажа за Бартолоци. Ще трябва сам да си съставите мнение за него.
	— Като не казвате нищо, казвате много, нали?
	— По мое мнение прекалено много говори. Но може би характерът му е такъв. Дразни ме. Все пак не е Роко.
	Матлок наблюдаваше Шарп в предутринната светлина и започна да разбира какво се е случило. Беше логично: самият той го бе планирал, но сега, когато се случи, имаше чувството, че е страничен наблюдател. Гледаше се отстрани, виждаше другите като движещи се марионетки.
	Беше влязъл в света на Нимрод като чужденец, може би дори като подозрителен чужденец, невнушаващ доверие.
	И внезапно това недоверие бе породило уважение към него.
	Заподозреният е почитан за своята неискреност, защото се предполага, че тя извира от висш източник. Сега той беше пратеник на висшите сфери. От него се бояха.
	Как го беше нарекъл Грийнбърг? „Светът на сенките.“ Невидими армии разполагат войските си в мрака, непрекъснато нащрек да не срещнат неприятелски разузнавачи.
	Тънката нишка, по която трябваше да се движи, беше съвсем несигурна. Но тя бе негова.
	— Вие сте способен човек, Шарп. И дяволски умен… Какво знаете за Карлайл?
	— Нищо! Абсолютно нищо.
	— Лъжете, а това не е умно.
	— Не лъжа. Нищо не знам. Само слухове. Да знаеш и да си чувал, са две различни неща.
	— Какви слухове? Говорете, за ваше добро е.
	— Просто слухове. Може би ще има събиране на клана. Среща на високопоставени лица. И някои хора трябва да постигнат съгласие.
	— За Нимрод ли говорите?
	Сами Шарп притвори очи и каза:
	— Заговорихте на език, който не искам да слушам.
	— Тогава нищо не сте чули.
	— Изтрито е от протокола, уверявам ви.
	— Добре. Действувате правилно. Но когато се върнете, не споменавайте нищо за слуховете, които сте чули. Така би постъпил само един глупав лейтенант.
	— Не само глупав, но и безумен.
	— Защо тогава им казахте да останат? Вече е късно.
	— Честно казано, исках само да разбера какво мислят за вас и за вашия приятел, англичанина. Но щом споменахте едно име, обсъждане няма да има. Както казах, знам правилата.
	— Добре. Вярвам ви. Далече ще стигнете… А сега по-добре се върнете. И още нещо. Искам… искаме да се обадите на Стоктън в „Кармаунт“ и на Кантър във „Ветроходство и ски“. Ще им кажете, че съм ваш личен приятел и имам намерение да се отбия при тях. Нищо друго. Не е необходимо да се плашат. Това е важно, Сами. Нищо друго.
	— С удоволствие ще им се обадя. А вие няма да забравите да предадете поздравите ми на другите, нали?
	— Няма. Вие сте способен човек.
	— Правя каквото мога.
	В този миг предутринната тишина беше нарушена от пет силни взрива. Звън от счупени стъкла, тропот на бягащи, писъци, шум от преобърнати мебели. Матлок се хвърли на земята.
	— Джон! Джон!
	— Тук съм! До колата! Добре ли си?
	— Да. Не мърдай оттам!
	Шарп се бе метнал в мрака към цокъла на сградата. Седеше свит в един ъгъл, притиснат към тухлите. Матлок едва различаваше очертанията му, но все пак видя как Шарп извади пистолет от вътрешния джоб на сакото си.
	Откъм задната част на сградата отново се разнесоха изстрели, последвани от нови ужасени писъци. Един от миячите на съдове излетя през страничната врата и запълзя на четири крака към паркинга. Крещеше истерично на език, който Матлок не разбираше.
	Няколко секунди по-късно от страноприемницата се зададе тичешком келнер с бяло сако. Той влачеше подире си ранен, от чието рамо бликаше кръв, а дясната му ръка висеше безпомощно.
	Отнякъде пак проехтя изстрел и келнерът падна. Раненият се строполи и заби лице в чакъла. В сградата някой крещеше: — Навън! Излизайте! Към колата!
	Матлок очакваше от страничната врата към паркинга да се изсипе народ, но никой не излезе. Вместо това от другата страна на двора чу паленето на кола, а след секунди скърцането на гуми. И тогава отляво, на около петдесет метра от него, профуча черен автомобил, мина под уличната лампа и Матлок го видя.
	Същият, който изникна от мрака секунди след убийството на Ралф Лоринг.
	Всичко утихна. Сивкавата светлина на зората се усили.
	— Джим! Джим, ела тук! Мисля, че си отидоха!
	— Беше Холдън, наведен над сервитьора, без да напуска прикритието на колата.
	— Идвам — каза Матлок и стана от земята.
	— Убит е. Улучен между плешките… Другият още диша. Трябва да извикаме линейка.
	Холдън клекна до изгубилия съзнание ранен с окървавената, неподвижна дясна ръка.
	— Не чувам нищо. Къде е Шарп?
	— Влезе вътре. През онази врата. Имаше пистолет.
	Двамата се приближиха внимателно до страничния вход на страноприемницата. Матлок бавно отвори вратата и влезе преди Холдън във фоайето. Мебелите бяха преобърнати, маси и столове лежаха на една страна, по дървения под блестеше кръв.
	— Шарп? Къде сте?
	Матлок предпазливо повиши глас. Изминаха няколко секунди, преди да получи отговор:
	— Тук съм. В ресторанта — гласът на Шарп бе почти беззвучен.
	Матлок и Холдън минаха през дъбовата арка и замръзнаха от ужас при вида на четирите окървавени трупа: Роко Айело, съдружникът на Шарп, Джакопо Бартолоци и четвъртият мъж, чиято глава почиваше на десния крак на Бартолоци.
	— О, Господи! — промълви Матлок, невярващ на очите си.
	На Джон Холдън му стана зле. Шарп заговори тихо, бързо и уморено:
	— По-добре си вървете. И вие, и английският ви приятел трябва незабавно да си тръгнете.
	— Ще се наложи да извикате полиция — рече объркано Матлок.
	— Отвън има едно момче. Още е живо. — Холдън леко заекваше.
	Шарп ги погледна, без да изпуска пистолета. В очите му проблесна подозрение.
	— Жиците сто на сто са прерязани. До най-близките къщи има поне един километър. Аз ще се погрижа за всичко. По-добре си вървете.
	— Мислите ли? — попита Холдън и погледна Матлок.
	— Слушай, англичанино — изрече Шарп. — Пет пари не давам какво ще правите и двамата. И без това имам за какво да мисля и какво да решавам… Махайте се оттук за ваше добро. Колкото по-малко усложнения, толкова по-малко рискове. Така ли е?
	— Така е — рече Матлок.
	— В случай че ви спрат — тръгнали сте си преди половин час. За вас знам само, че сте приятели на Бартолоци.
	— Добре.
	Шарп се извърна от убитите мъже. Матлок за миг имаше чувството, че адвокатът от Уиндзор Шоулс ще се разплаче. Но той само въздъхна дълбоко и отново заговори:
	— Аз съм опитен юрист, мистър Матлок. Може да потрябвам. Кажете им го.
	— Добре.
	— Кажете им, че имам нужда от закрила, че заслужавам закрила. Кажете им това.
	— Разбира се.
	— А сега се махайте!
	И той с отвращение захвърли пистолета си на пода. След това изкрещя и очите му се изпълниха със сълзи: — Махайте се, за Бога!


>	Двайсет и втора глава

	Матлок и Холдън се разделиха почти веднага. Преподавателят по английска литература остави математика пред дома му и потегли на юг към Феърфийлд. Реши да отседне в крайпътен мотел достатъчно далече от Уиндзър Шоулс, за да се поуспокои, и все пак достатъчно близо до Хартфорд, за да успее да бъде при Блакстоун в два часа следобед.
	Беше твърде изтощен, твърде изплашен, за да мисли. Откри третокласен мотел на запад от Стратфорд и изненада нощния администратор с това, че е сам.
	Докато се регистрираше, мърмореше под нос, че от тези ревниви жени мира няма и с помощта на десетдоларова банкнота успя да убеди администратора да впише, че е пристигнал в два часа през нощта сам. В седем вече беше в леглото с поръчка да го събудят в дванайсет и половина. Ако поспя пет часа, мислеше той, може би на свежа глава ще проумея какво става.
	Спа пет часа и двайсет минути, но нищо не се беше променило. Много малко неща му се изясниха. А кръвопролитието в Уиндзор Шоулс му изглеждаше по-странно отвсякога. Дали той беше определен за жертва? Или напротив — може би убийците бяха чакали отвън, докато той излезе, за да извършат саморазправата?
	Грешка или предупреждение?
	Към един и петнайсет беше на Мерит Паркуей. В един и половина влезе в Бърлин Търнпайк и пое по пътя към Хартфорд. В два без пет беше в кабинета на Блакстоун.
	— Слушайте — каза Майкъл Блакстоун, наведен над бюрото си и втренчен в Матлок. — Задаваме колкото може по-малко въпроси, но дори за секунда не бива да допускате, че предоставяме на клиентите си пълна свобода за действие!
	— Може би предпочитате обратното.
	— Тогава си вземете парите и идете другаде. Ще минем и без вас!
	— Стига толкова! Наети сте да охранявате едно момиче и нищо повече! За това ви плащам по триста долара на ден! Всичко останало е без значение, а предполагам, че плащам и за него.
	— Няма да искаме допълнително възнаграждение. Не знам за какво говорите. — Внезапно Блакстоун се облакъти на бюрото, наведе се напред и прошепна дрезгаво. — За Бога, Матлок! Двама души! Двама души от онзи проклет списък са убити тази нощ! Ако сте луд, не искам да имам нищо общо с вас! Не сме се договаряли така! И хич не ме и интересува кой е баща ви и колко пари имате!
	— Сега аз не разбирам за какво говорите. Научих за тази история от вестниците. Нощта прекарах в един мотел във Феърфийлд. Пристигнах там в два през нощта, а според вестниците онези са били убити около пет часа сутринта.
	Блакстоун се отблъсна от бюрото и стана. Погледна недоверчиво Матлок.
	— Можете ли да го докажете?
	— Искате ли наименованието и телефона на мотела? Дайте ми телефонния указател да го намеря.
	— Не!… Не. Не искам нищо да знам. Бяхте ли наистина във Феърфийлд?
	— Дайте ми указателя.
	— Добре, добре, няма значение. Мисля, че лъжете, но сте си осигурили алиби. Както сам казахте, ние сме наети само да охраняваме момичето.
	— Има ли нещо ново в неделя следобед? Всичко наред ли е в болницата?
	— Да… Да. — Блакстоун изглеждаше погълнат от някакви свои мисли. — Получих вашия телелектроник. Работи. Струва още двайсет долара дневно.
	— Разбирам. Добра цена.
	— Никога не сме твърдели, че вземаме евтино.
	— Едва ли бихте сполучили да убедите някого в това.
	— Не го и правим. — Блакстоун остана прав, натисна едно копче и каза — Моля ви, донесете телелектроника на мистър Матлок.
	След няколко секунди в кабинета влезе привлекателно момиче, което носеше метално съоръжение не по-голямо от цигарена кутия. Постави го върху бюрото на Блакстоун и бързо излезе.
	— Ето — каза Блакстоун. — Кодът ви е „Клиент три нула“, което значи — районът на Карлайл, екип от трима души. Телефонният номер, който ще набирате, е пет-пет-пет-шест-осем-шест-осем. Имаме резервен списък с номера, които са лесни за запомняне. Телелектроникът ще сигнализира с кратко бибипкане. Изключвате го, като натискате това копче. Щом чуете сигнала, набирате номера. Записващото устройство, включено към този телефон, ще ви предаде съобщението на екипа. Ще ви дадем и друг номер за директна връзка. Ясно ли е? Всъщност е много просто.
	— Да — рече Матлок и взе металната кутийка. — Само едно не разбирам — защо вашите хора не се обаждат тук, а след това вие да се свързвате с мене? Като се изключи печалбата, няма ли да е по-просто?
	— Не. Възможностите за грешка са твърде много. Имаме голяма клиентела. Искаме тя да е в пряка връзка с хората, за чиито услуги плаща.
	— Разбирам.
	— Освен това не желаем да се бъркаме в личния живот на клиентите си. Не смятаме, че ще бъде правилно информацията да се предава през трета или четвърта ръка. Между другото можете да се свържете с екипа по същия начин, както и те с вас. Всеки от тях има свой апарат. Достатъчно е да наберете номера и да продиктувате онова, което имате да им съобщите.
	— Похвално.
	— Професионално. — И Блакстоун за пръв път, откак Матлок влезе в кабинета, седна на стола си и се облегна. — Сега ще ви кажа нещо и ако го приемете като заплаха, няма да се засегна. А ако пожелаете да се откажете от услугите ни, няма да възразим… Знаем, че от Министерството на правосъдието усилено ви издирват. Все пак срещу вас няма предявени обвинения, няма и заповед за арестуване. Имате известни права, за които федералните служители често забравят в старанието си, и това е една от причините, поради които съществува нашата агенция. Въпреки това държим да знаете, че ако юридическото ви положение се промени, ако срещу вас се предявят обвинение или се издаде заповед за арестуване, услугите ни ще бъдат незабавно прекратени и ние без колебание ще помогнем на властите да ви издирят. Сведенията, с които разполагаме, ще предоставим на адвокатите ви — те са поверителни, но не и местонахождението ви. Ясно ли е?
	— Да. Това е напълно честно и почтено.
	— Повече от честно и почтено. Затова смятам да ви поискам аванс за десет дни, като неизразходваните суми ще ви бъдат върнати… В случай че положението се промени и федералните служители предявят заповед за арестуването ви, ще получите следното съобщение по записващото устройство на телефона. Само тези думи.
	Блакстоун млъкна, за да засили впечатлението.
	— Какви са те?
	— „Клиент три нула“ анулиран.
	Като излезе на Бонд Стрийт, Матлок изпита усещането, за което вече знаеше, че няма да го напусне до края на преследването — усещането, че всички го гледат. Струваше му се, че какви ли не непознати хора не откъсват поглед от него. Улови се, че неволно се оглежда и се старае да открие впитите в себе си очи. Но такива нямаше.
	Поне не забеляза нищо подозрително.
	Сега предстоеше да изнесе корсиканския документ от апартамента си. Но след всичко, което му наговори Блакстоун, беше безсмислено да опитва сам. Апартаментът му несъмнено се наблюдаваше и от двата лагера — и от преследвачите, и от преследваните.
	Щеше да използува някого от екипа на Блакстоун и да изпита гаранцията за неприкосновеността и поверителността на информацията. Можеше да се свърже с тях — с него, — след като проведеше един телефонен разговор, от който щеше да му стане ясно дали сребристата корсиканска покана наистина е необходима. Щеше да говори със Самюъл Шарп, адвоката от Уиндзър Шоулс.
	Реши да изкаже на Шарп съчувствието си. Самият адвокат беше изгубил за миг самообладанието си. Матлок сметна, че е настъпил моментът да покаже, че дори хора като него, с влиятелни приятели в Сан Хуан и Лондон, мислят не само за себе си.
	Влезе във фоайето на хотел „Американа“ й набра номера. Обади се секретарката на Шарп.
	— Оставете телефонния си номер, мистър Шарп ще ви позвъни след малко.
	— Не мога, обаждам се от телефонна кабина. Освен това много бързам.
	Последва мълчание, после прещракване. Наложи се да чака десетина секунди.
	— Бихте ли ми дали номера, от който се обаждате, мистър Матлок? Мистър Шарп ще ви позвъни след пет минути.
	Той продиктува номера и затвори.
	Докато седеше на пластмасовата седалка, мисълта му се върна към друга телефонна кабина и друга пластмасова седалка. И към черния автомобил, профучал покрай мъртвеца с куршум в челото.
	Телефонът иззвъня. Матлок вдигна слушалката.
	— Вие ли сте, Матлок?
	— Да.
	— Не трябваше да ми се обаждате в службата. Сам знаете. Наложи се да сляза във фоайето, за да се обадя от автомата.
	— Не допусках, че телефонът на един уважаван адвокат може да се подслушва. Извинете.
	На другия край на жицата настъпи мълчание. Шарп явно не очакваше извинение.
	— Казах ви вече, че съм предпазлив човек. Какво има?
	— Просто исках да разбера как сте. Как мина всичко? Снощи беше ужасно.
	— Не съм имал време да разбера как се чувствувам. Имам много работа. Полиция, погребения, репортери.
	— Какво им казахте? Как се справяте?
	— Грешки няма да допусна. С две думи — аз съм невинна жертва. Франк също — само че е мъртъв… Ще ми липсва. Беше много добър човек. Разбира се, ще затворя заведението. Щатската полиция е подкупена. Предполагам, че от вашите хора. Всичко ще е така, както пише във вестниците. Банда италиански главорези, застреляни в изискан ресторант.
	— Здраво пипате.
	— Казах ви — отвърна тъжно Шарп. — Предпазлив човек съм. Подготвен съм за всичко.
	— Кой го извърши?
	Шарп не отговори. Просто мълчеше.
	— Попитах ви кой го е извършил според вас.
	— Предполагам, че вашите хора ще разберат преди мен… Бартолоци имаше врагове, беше доста неприятен човек. Сигурно и Роко… Но защо Франк? Кажете ми, защо и Франк?
	— Не знам. Още с никого не съм се свързал. — Разберете, моля ви. Много ви моля. Не беше справедливо. — Ще опитам. Обещавам… И, Сами, да не забравите да се обадите на Стоктън и Кантър.
	— Няма. Записал съм ги за следобед. Казах ви, че съм педант.
	— Благодаря. Моите съчувствия за Франк. Изглеждаше мило момче.
	— Беше чудесен човек.
	— Не се съмнявам… Пак ще ви се обадя, Сами. Не съм забравил обещанието си. Вие ми направихте много добро впечатление. Ще…
	Чу се звукът от падащи монети в автомата на Уиндзър Шоулс и разговорът прекъсна. Времето минаваше, пък и нямаше смисъл да продължава разговора. Беше научил каквото го интересуваше. Сега му трябваше корсиканският документ. Ужасът от кръвопролитието не беше накарал педантичния Шарп да забрави на кого е обещал да се обади. Матлок не можеше да си обясни защо, но така си беше. Предпазливият Шарп не бе се поддал на паника. Хладнокръвен тип.
	Телефонната кабина беше тясна, задушна и неудобна. Той отвори вратата и бързо прекоси фоайето към централния изход.
	Зави на ъгъла на Асайлъм Стрийт, като търсеше ресторант, в който да обядва, докато чака да му се обадят от „Клиент три нула“. Блакстоун беше казал, че трябва да съобщи номер, а какво по-удобно от номера на някой ресторант.
	Видя табела „Омари“. Явно заведение, посещавано от бизнесмени.
	Дадоха му не просто маса, а отделно сепаре. Наближаваше три часът, обедната тълпа беше пооредяла. Седна, поръча си бърбън с много лед и попита келнерката къде е най-близкият телефон. Тъкмо щеше да излезе от сепарето, за да се обади на 555-68-68, когато чу острия приглушен звук на телелектроника в джоба на сакото си. В първия миг замръзна. Като че ли някаква част от него, някакъв истеричен орган беше полудял и се мъчеше да му предаде отчаянието си. Ръката му трепереше, докато бъркаше в сакото, за да извади металната кутийка. Намери копчето за изключване и го натисна с всичка сила. Огледа се да не би звукът да е привлякъл нечие внимание.
	Никой не срещна погледа му. Никой нищо не беше чул.
	Стана и хукна към телефонната кабина. Единствената му мисъл беше Пат — нещо се е случило, нещо достатъчно сериозно, за да се задействува ужасната коварна машинка.
	Дръпна вратата, затвори я и набра 555-68-68.
	— На телефона е „Клиент три нула“. — Гласът прозвуча като запис. — Моля, обадете се на телефон пет-пет-пет-едно-девет-пет-едно. Няма основание за тревога, сър. Не е нищо спешно. През следващия час ще отговаряме на този номер. Повтарям: пет-пет-пет-едно-девет-пет-едно. Край.
	Матлок разбра, че „Клиент три нула“ се старае да успокои страховете му, може би защото за пръв път си служеше с телелектроник. Имаше чувство, че дори град Карлайл да се изпари в термоядрен дим, думите на „Клиент три нула“ щяха да имат успокояващо въздействие върху него. Другата причина може би беше, че човек разсъждава по-ясно, когато не е уплашен. Така или иначе Матлок усети, че подходът му е правилен. Беше се успокоил. Бръкна в джоба си, извади няколко монети и си отбеляза наум да не забрави да развали малко банкноти за бъдещи нужди. Общественият телефон беше станал важна част от живота му.
	— Пет-пет-пет-едно-девет-пет-едно ли е? — Да — отговори същият глас, който беше чул на записа. — Мистър Матлок?
	— Да, аз съм. Добре ли е мис Балантайн?
	— Оправя се много бързо, сър. Лекарят й е добър. Тази сутрин са й разрешили да седне в леглото. Повечето отоци са паднали. Лекарят е доволен… Тя няколко пъти пита за вас.
	— И какво й казахте?
	— Истината. Че сте ни наели да не я безпокоят. — Имах предвид за това къде съм.
	— Казахме й просто, че ще отсъствувате няколко дни. Може би ще е добре да й се обадите. От днес следобед ще може да разговаря по телефона. Разбира се, ние ще пресяваме разговорите.
	— Добре. За това ли ме търсихте?
	— Отчасти. Другата причина е Грийнбърг, Джейсън Грийнбърг. Непрекъснато ви търси. Настоява да се свържете с него.
	— Какво каза? Кой говори с него?
	— Аз. Между другото казвам се Клиф.
	— Добре, Клиф, какво каза той?
	— Да ви предам да му се обадите веднага щом се свържа с вас. По неотложна работа. Имам телефона му. В Уайлинг е, щата Западна Вирджиния.
	— Дайте ми го.
	Матлок измъкна химикалката си и записа номера на дървената полица под телефона.
	— Мистър Матлок?
	— Какво?
	— Грийнбърг помоли също така да ви предам… че „градовете не умират, те вече са мъртви“. Това бяха думите му. „Градовете са мъртви“.


>	Двайсет и трета глава

	Клиф безпрекословно се съгласи да измъкне корсиканския документ от апартамента на Матлок. По-късно по телефона щяха да си определят среща. В случай че документа го няма, „Клиент три нула“ щеше да го уведоми незабавно.
	Матлок се ограничи с една чаша бърбън. Хапна надве-натри и в четири без петнайсет излезе от ресторанта. Време бе да прегрупира силите си, да си набави нови муниции. Беше паркирал кадилака на няколко преки южно от агенцията на Блакстоун, на Бонд Стрийт. Паркингът беше обществен, всяко място си имаше собствен брояч. Като наближи, Матлок се сети, че не е пускал монети, откак ходи при Блакстоун. Броячите работеха само по едни час, а колата му стоеше там близо два часа. Запита се как ли се справят службите за коли под наем с потока от актове и глоби, който сигурно непрекъснато се трупа от клиентите. Влезе в паркинга и за миг му се стори, че е сбъркал мястото. После разбра, че не е. Кадилакът беше през две алеи на четвъртата. Започна да се промъква през гъсто паркираните коли към своята и внезапно спря.
	Между автомобилите забеляза синьо-белите черти на хартфордска полицейска кола. Беше спряла точно зад кадилака. Един полицай пробваше дръжката на вратата, а друг се беше облегнал на колата и говореше по радиотелефона.
	Бяха открили автомобила. Това го уплаши, но някак си не го изненада.
	Предпазливо се дръпна назад, готов да побегне, ако го забележат. Мислите му се втурнаха напред към трудностите, породени от това ново усложнение. Първият и най-важен проблем беше колата. Вторият беше фактът, че вече знаят — той е в околностите на Хартфорд. Това изключваше всички други видове транспорт. Гарите, автогарите и дори службите за коли под наем щяха да бъдат предизвестени. И все пак трябваше да намери кола.
	Продължи да се колебае. Блакстоун ясно заяви, че срещу него няма обвинения и заповеди. Ако имаше, щеше да получи съобщението от 555-68-68. Щеше да чуе думите: „Клиент три нула“ анулиран.
	А не беше. Нямаше дори намек за такова нещо. За миг се поколеба дали да не се върне при полицейската кола и да си плати глобата за нередовен престой.
	Отхвърли тази мисъл. Полицаите не бяха от транспортната служба. Спомни си друг паркинг. И там го следваше полицай, но в цивилни дрехи. Всичко това не беше случайно, но не можеше да си го обясни. Матлок вървеше бързо до Бонд Стрийт в посока, обратна на паркинга. Зави в първата пряка и се улови, че почти тича. Веднага забави ход. Няма нищо по-набиващо се в очи на оживена улица от бягащ мъж, освен може би бягаща жена. Започна да върви като хората около себе си, тръгнали на следобеден пазар, стараеше се да се слее с човешкия поток. От време на време дори спираше и се взираше безизразно във витрините, без да вижда изложените стоки. Започна да обмисля какво всъщност се случва с него. Разбра, че го ръководи първобитният инстинкт на преследвания. Той неочаквано се пробуди у него, защитните пипала се замятаха във всички посоки, а тялото му, по подобие на хамелеона, почти се сля с околната среда.
	Но нали не той е преследваният! Беше преследвачът! По дяволите, той беше преследвачът!
	— Здрасти, Джим. Как си? Какво правиш в големия град?
	От изненада Матлок загуби равновесие. Да, загуби равновесие в буквалния смисъл на думата и се спъна. Просна се на тротоара и човекът, който го заговори, му помогна да се изправи.
	— Ох! Здравей, Джеф! Боже, как ме стресна! Благодаря.
	Стана и се отупа. Огледа се да види кой друг освен Джеф Креймър го наблюдава.
	— Май добре си обядвал, а? — засмя се Креймър.
	Беше възпитаник на Карлайл, със степен по психология, която доста впечатли една шикозна рекламна фирма.
	— Ами! Просто се бях замислил. Истински разсеян професор.
	Внезапно Матлок се вгледа в Джеф Креймър. Той не само че работеше в шикозна фирма, но имаше и шикозна жена и две много шикозни деца, които учеха в изключително шикозни начални училища. Матлок реши да подчертае още веднъж мисълта си.
	— А що се отнася до обяда, цял ден съм на един недовършен бърбън.
	— Защо не поправиш веднага грешката? — попита Креймър и посочи към бара „Глиганска глава“ отсреща. — Не сме се виждали от месеци. Четох във вестника, че са те ограбили.
	— И още как, по дяволите! Кражбата мога да понеса, но ако знаеш какво направиха с апартамента! И с колата.
	Двамата се запътиха към „Глиганска глава“.
	— Затова съм в града. Оставил съм триумфа тук в един сервиз. Ръцете ми са вързани.
	Преследваният не само имаше антени, които му служеха да открива враговете си, но и почти свръхестествената, макар и временна способност да превръща неуспехите си в предимства, загубите — в печалби.
	Матлок отпи от своя бърбън, докато Креймър на няколко глътки приключи с уискито си.
	— Като си помисля само, че трябва да се друсам с автобус до Скарсдейл, със смени в Ню Хейвън и Бриджпорт, направо ми призлява.
	— Защо тогава не наемеш кола?
	— Току-що опитах на две места. На едното могат да ми дадат чак довечера, а на другото — утре. В града има някаква конференция и били отрупани с поръчки.
	— Изчакай до довечера.
	— Не мога. Имам важни семейни дела. Баща ми свиква икономическите си съветници на вечеря и ако смяташ, че ще отида в Скарсдейл без собствен превоз, грешиш!
	Матлок се засмя и поръча още по едно. Бръкна в джоба си и остави на бара петдесетдоларова банкнота. Тя трябваше да привлече вниманието на Джеф Креймър, който имаше такава шикозна жена.
	— Мислех, че не си в състояние да поддържаш дори баланса на чековата си книжка, камо ли да бъдеш икономически съветник.
	— Е, да, но нали съм престолонаследник. Да не забравяме това.
	— Как да забравя, че си роден с късмет.
	— Чувай! Хрумна ми страхотна идея. Колата ти в града ли е?
	— Ей, почакай.
	— Не, слушай. — Матлок извади парите си. — Старецът ще плати… Дай ми под наем своята кола. За четири-пет дни… Ето. Ще ти дам двеста-триста.
	— Да не си откачил!
	— Не съм. Той настоява да отида на всяка цена. Ще плати!
	Матлок усещаше, че мозъкът на Креймър трескаво пресмята колко ще му излезе евтина кола под наем за една седмица. Седемдесет и девет и петдесет по десет цента на километър, със среден дневен пробег от може би двайсет-двайсет и пет километра. Най-много сто и пет до сто и десет долара седмично.
	А Креймър имаше скъпоструваща жена и две много скъпоструващи деца в изключително скъпи начални училища.
	— Това значи да те обера.
	— Кого, мен? Няма такова нещо. Баща ми.
	— Е…
	— Ето, ще ти напиша разписка. Ще му я връча, щом пристигна. — Матлок грабна една салфетка, разгъна я откъм чистата страна, извади химикалката си и започна да пише. — „Най-обикновен договор… Аз, Джеймс Б. Матлок, съм съгласен да заплатя на Джефри Креймър…“ какво толкова, по дяволите, нали парите са негови… „четиристотин долара за наема на…“ Каква марка е?
	— Форд комби. Бял. Миналогодишен модел.
	Очите на Креймър се местеха от салфетката към пачката банкноти, които Матлок беше оставил небрежно вляво, до лакътя му.
	— „Форд комби за срок от…“ Да кажем, една седмица, съгласен ли си?
	— Дадено. — Креймър допи остатъка от второто си уиски.
	— „Една седмица. Подпис, Джеймс Б. Матлок“. Ето, приятелю. Подпиши. А ето и четиристотинте долара. Къде е колата?
	Инстинктите на преследвания са безпогрешни, мислеше Матлок, докато Креймър прибираше банкнотите и бършеше брадичката си, която беше започнала да се изпотява. После извади от джоба си два ключа за кола и квитанция от паркинга. Както и очакваше Матлок, Джеф Креймър бързаше да си тръгне със своите четиристотин долара.
	Матлок обеща да телефонира на Креймър до една седмица и да върне автомобила. Креймър настоя да плати сметката и бързо напусна бара. Матлок допи чашата си, като обмисляше своя следващ ход.
	Преследваният и преследвачът се бяха слели в едно.


>	Двайсет и четвърта глава

	Караше бързо към Маунт Холи бялото комби на Креймър по магистрала номер 72. Знаеше, че до един час трябва да намери поредния обществен телефон и да проведе поредния разговор. Този път с някой си Хауард Стоктън, собственик на Кармаунтския извънградски клуб. Погледна часовника си — наближаваше осем и половина. Самюъл Шарп трябваше да се е обадил на Стоктън преди няколко часа.
	Интересно, как ли е реагирал Стоктън? И що за човек е той?
	Фаровете на комбито осветиха крайпътна табела.
S>
	МАУНТ ХОЛИ. ОСНОВАН ПРЕЗ 1896 Г.
S$
	И точно под нея втора табела.
S>
	КЛУБ „МАУНТ ХОЛИ“
	РЕСТОРАНТ „ПРИ ХАРПЪР“
	ДВА КИЛОМЕТРА
S$
	Защо не, помисли Матлок. Нямаше какво да губи. Възможно беше дори да спечели нещо, да научи нещо. Та той бе преследвачът!
	Бялата варосана фасада и червените неонови лампи говореха достатъчно за кухнята на Харпър. Матлок паркира до един пикап, излезе и заключи колата. Новият куфар, пълен с нови дрехи, лежеше на задната седалка. Беше похарчил в Хартфорд няколкостотин долара — не искаше да рискува.
	Мина по постланата с чакъл пътека и влезе в бара на ресторанта.
	— Тръгнал съм за Кармаунт — каза, докато плащаше за напитката си с двайсетдоларова банкнота. — Бихте ли ми казали къде е това проклето място?
	— На около пет километра на запад. Завийте в дясното отклонение. Нямате ли по-дребни? Имам само две по пет, всичко друго е по един, а те ми трябват.
	— Дайте ми двете по пет, а за останалите ще хвърлим ези-тура. Ези — остават за вас, тура — ще пийна още едно и пак остават за вас.
	Матлок извади от джоба си монета и я хвърли на бара, като я покри с ръка. Вдигна ръката си и взе монетата, без да я показва на бармана.
	— Нямате късмет. Налейте ми едно и задръжте десетте.
	Този разговор не остана без внимание от страна на другите клиенти — трима мъже, които пиеха бира. Това е добре, помисли Матлок, като се оглеждаше за телефон.
	— Тоалетните са в дъното зад ъгъла — обади се единият, който приличаше на селянин и носеше бейзболна шапка.
	— Благодаря. А телефонът?
	— До тоалетните.
	— Още веднъж благодаря.
	Матлок извади листчето, на което беше написал _„Хауард Стоктън, Кармаунт, 203-421-1100“_, и махна на бармана, който веднага се приближи.
	— Трябва да се обадя на този човек — каза Матлок тихо. — Но май съм сбъркал името. Не съм сигурен дали е Стактън или Стоктън. Познавате ли го?
	Барманът погледна листчето и по израза на лицето му Матлок разбра, че името му е познато.
	— Разбира се. Вярно е записано. Стоктън. Мистър Стоктън. Той е вицепрезидент на Ротарианския клуб. Миналия мандат беше президент. Нали, момчета?
	Последната фраза беше адресиран към другите клиенти. — Разбира се. — Точно така. Стоктън. — Добър човек.
	Мъжът с бейзболната шапка реши да поясни: — Той е управител на извънградския клуб. Много хубаво място. Наистина хубаво.
	— Извънградски клуб ли? — Матлок вложи присмех във въпроса.
	— Ами да. Басейни, игрище за голф, танци в събота и неделя.
	Много е хубаво — поясни барманът.
	— Този Стоктън много го хвалят. — Матлок пресуши чашата си и погледна към дъното на бара. — Значи телефонът е там?
	— Да, господине. Зад ъгъла.
	Матлок бръкна в джоба си за дребни и мина по тесния коридор, където бяха тоалетните и телефонът. Щом зави зад ъгъла, спря и се притисна към стената. Заслуша се в разговора, който знаеше, че ще последва.
	— Този е с широки пръсти — заговори пръв барманът.
	— Всички са такива. Нали ви разправях? Синът ми прислужваше там преди две седмици и някакъв му дал петдесетдоларова банкнота бакшиш. Божке! Петдесет долара!
	— Жената казва, че всичките им изтупани дами са фльорци. Работила е там на няколко банкета, жената де. Истински фльорци…
	— Защо не ми падне някоя. Боо-же! Сигурно повечето не носят сутиени!
	— Истински фльорци…
	— Пет пари не давам. Оня Стоктън си го бива. За мен поне си го бива. Знаете ли какво направи за семейство Кинг? Познавате Арти Кинг, дето получи сърдечна криза и умря, както му косеше ливадите. Старият Стоктън не само напълни семейството с мангизи, ами им откри и сметка в бакалницата. Няма лъжа. Страхотен е.
	— Истински фльорци. Бутат за пари…
	— Не забравяйте, че Стоктън вложи сума ти пари в разширението на началното училище. Прав си, че е страхотен. Имам две хлапета в това училище!
	— И не само това. Даде цял куп пари за пикника в Деня на падналите*.
	[* Ден, в който се чествуват загиналите в Гражданската война в САЩ (1861 — 1865) — Б. пр.]
	Истински чистокръвни фльорци…
	Матлок продължи безшумно покрай стената към телефонната кабина. Затвори бавно вратата, като внимаваше да не я хлопне. Мъжете на бара все по-високо обсъждаха Хауард Стоктън, собственик на Кармаунтския извънградски клуб. Не се опасяваше, че ще чуят закъснялото му влизане в кабината.
	Страхуваше се само от себе си. Ако преследваният има инстинкти, инстинкти имаше и преследвачът, при това агресивни. Сега разбираше как необходимостта на звяра да улови следата и да я проследи изгражда навик. Това значи, че преследвачът попълва оръжията си с абстрактни средства, които дълбаят ямата, в която би паднал преследваният.
	Изброи ги наум.
	Хауард Стоктън — бивш президент, настоящ вицепрезидент на Ротарианския клуб в Маунт Холи; човек щедър, благотворителен, състрадателен, погрижил се за семейството на своя починал служител на име Арти Кинг, човек, финансирал разширението на началното училище. Собственик на луксозен извънградски клуб, в който мъжете даваха петдесетдоларов бакшиш на прислужниците, а момичетата бяха достъпни само за членовете със солидно положение. Освен това добър американец, благодарение на когото жителите на Маунт Холи успели да организират хубав пикник в Деня на падналите.
	За начало му стигаше, за да пораздруса Хауард Стоктън, ако, по думите на Сами Шарп, се стигнеше дотам. Хауард Стоктън вече не беше безформената фигура отпреди петнайсет минути. Матлок все още не знаеше как изглежда, но вече го познаваше.
	Пусна монетата и набра номера на Кармаунтския извънградски клуб.


	— Толкова се радвам, мистър Матлок — възкликна Хауард Стоктън, застанал на мраморните стъпала на Кармаунтския извънградски клуб. — Момчето ще се погрижи за колата ви. Ей! Момче! Не се мотай!
	Тъмнокожият прислужник на паркинга се засмя на командата на своя южняк господар. Стоктън подхвърли половин долар във въздуха и младежът го улови с широка усмивка.
	— Благодаря ви, сър!
	— Отнасяй се добре с тях и те ще ти отвърнат със същото. Нали, момче? Отнасям ли се добре с теб?
	На Матлок за миг му се стори, че участвува в долнопробна реклама, но скоро се убеди, че Хауард Стоктън е искрен. Искрен до корените на посребрената руса коса над загоряло от слънце лице, което на свой ред подчертаваше белите мустаци и тъмносините очи, обградени от ситни бръчици като на човек, който живее охолно.
	— Добре дошли в „Кармаунт“, мистър Матлок.
	— Благодаря. Наричайте ме Джим.
	— Джим? Обичам това име. Нещо добро и честно звънти в него! Приятелите ми ме наричат Хауард. Наричайте ме Хауард.
	Това, което успя да види от Кармаунтския извънградски клуб, напомни на Матлок за сградите отпреди Гражданската война. И защо не, като се има предвид собственикът? Палми в саксии, изящни полилеи, светлосини копринени тапети в стил рококо, по които подскачаха разкрасени фигури с напудрени перуки. Хауард Стоктън беше привърженик на живота, който бе рухнал през 1865 г., но не смяташе да си го признава. Дори слугите, предимно черни, носеха ливреи, истински ливреи с три четвърти панталони и всичко останало. От големия ресторант долиташе приглушена музика в дъното струнен октет свиреше изискано по отдавна забравен начин. В центъра на главната зала имаше грациозно извити стълби, които биха зарадвали както Джеферсън Дейвис*, така и Дейвид О. Селзник**. Имаше и много привлекателни жени, хванали под ръка недотам привлекателни мъже.
	[* Джеферсън Дейвис (1808 — 1889) американски държавник, президент на Конфедерацията на южняците от 1861 до 1865 г. — Б. пр.]
	[** Дейвид О. Селзник (1902 — 1965) известен холивудски продуцент — Б. пр.]
	Невероятно, мислеше Матлок, докато вървеше редом с домакина към неговата тъй наречена скромна лична библиотека.
	Южнякът затвори плътната тапицирана врата и се запъти към добре заредено махагоново барче. Напълни две чаши, без да пита.
	— Сами Шарп твърди, че пиеш бърбън. Имаш вкус, от мен да знаеш. И аз пия същото. — Отнесе двете чаши при Матлок. — Вземи. В наши дни един кореняк на Вирджиния трябва да обезоръжава северняка с пълната си липса на предразсъдъци.
	— Благодаря — каза Матлок, взе чашата и седна в посоченото му от Стоктън кресло.
	— Този вирджинец — продължи Хауард Стоктън, щом седна срещу Матлок — има и неюжняшкия навик да пристъпва направо към въпроса… Дори не знам дали е разумно да идваш тук. Затова те вкарах в библиотеката.
	— Не разбирам. Защо не ми каза по телефона да не идвам? Какви са тези игри?
	— Може би ти ще ми отговориш на този въпрос. Сами твърди, че си голяма клечка. Така да се каже… от международен мащаб. Нямам нищо против. Обичам, когато умни млади хора се издигат по стълбицата на успеха. Това е похвално… Но аз си плащам сметките. Плащам всеки месец. Имам най-добрия комплекс на север от Атланта. Не искам неприятности.
	— Поне от мен няма да имаш. Аз съм един уморен бизнесмен, решил да се поразвлече, и нищо повече.
	— Но какво стана при Шарп? Вестниците само за това пишат! Не искам нищо подобно!
	Матлок наблюдаваше южняка. Капилярите на загорялото му лице бяха кървавочервени и може би затова предпочиташе цяла година да има тен.
	— Струва ми се, че не разбираш. — Матлок мереше думите си, докато вдигаше чашата. — Дошъл съм отдалече, защото трябва да съм тук, а не защото ми се иска. По чисто лични причини се оказах в района и сега обикалям. Само толкова. Просто разглеждам… До срещата.
	— Каква среща?
	— В Карлайл, щата Кънектикът.
	Стоктън го погледна с присвити очи и подръпна безупречно подстриганите си мустаци.
	— Трябва да бъдеш в Карлайл?
	— Да. Поверително е, но на теб мога да го кажа.
	— Нищо не си ми казал. — Стоктън продължаваше да го наблюдава и Матлок разбра, че южнякът търси фалшива нотка, погрешна дума, колеблив поглед, които да опровергаят думите му.
	— Добре… Да не би и ти да имаш среща в Карлайл? След десетина дни?
	Стоктън отпи, облиза си устните и остави чашата на масичката до ръката си, като че ли беше антикварна ценност.
	— Аз съм просто беден южняк, който се опитва с труд да припечели някой и друг долар. Живея добре и припечелвам. Това е всичко. Не знам за никакви срещи в Карлайл.
	— Съжалявам, че повдигнах въпроса. Това беше… голяма грешка от моя страна. От интерес и за двама ни е да не споменаваш за това. Нито пък за мен.
	— Не се безпокой. За мен ти си приятел на Сами, който търси развлечения… и гостоприемство. — Внезапно Стоктън се наведе напред, подпря лакти на коленете си и сплете пръсти. Приличаше на свещеник, който ще изповядва свой енориаш. — Дявол да го вземе, какво се случи в Уиндзър Шоулс? Каква беше тази работа?
	— Доколкото разбрах, някаква местна вендета. Бартолоци имал врагове. Някой спомена, че прекалено много говорел. Това сигурно се отнася и за Айело. Бяха фукльовци и двамата… А Франк случайно е попаднал там.
	— Тези италианци! Всичко объркват! Но такова е нивото, нали разбираш какво искам да кажа?…
	Ето пак. Същият недоизречен въпрос, само че в устата на този южняк не звучеше като въпрос. Беше изявление.
	— Разбирам — уморено рече Матлок.
	— Страхувам се, че имам лоша новина за теб, Джим. Затворих за няколко дни масите. След случилото се в Шоулс се уплаших като заек.
	— За мен това не е лоша новина. Особено като се има предвид шансът ми напоследък.
	— Чух. Сами ми каза. Но ние предлагаме и други развлечения. Обещавам, че „Кармаунт“ няма да ти се стори негостоприемен.
	Двамата допиха чашите си и Стоктън, поуспокоен, придружи госта си до препълнения елегантен ресторант на „Кармаунт“. Храната беше изискана и се сервираше по начин, достоен за най-богатите плантации на Юга отпреди Гражданската война.
	Въпреки че беше приятна и дори по свой начин успокояваща, вечерята не даде нищо ново на Матлок — Хауард Стоктън не желаеше да обсъжда „делата“ си освен с най-неясни изрази и с постоянни напомняния, че обслужва „янки от най-висока класа“. Речта му беше подправена с описателни анахронизми и представляваше движещо се във времето противоречие. Посред вечерята се извини и стана да се сбогува с някакъв важен член на клуба.
	Едва сега на Матлок се удаде случай да огледа клиентелата на Стоктън — „янките от най-висока класа“.
	Терминът подхождаше, ако думата „класа“ можеше да се замени с „пари“, но от гледна точка на Матлок не беше едно и също.
	Парите се хвърляха на очи от всяка маса. Първият признак беше слънчевият загар, а действието се развиваше в началото на май в щата Кънектикът. Това бяха хора, които щом им хрумнеше, отлитаха на залените от слънцето острови. Вторият признак бе непринуденият гръден смях, който ехтеше в залата, и блясъкът на скъпоценностите. И дрехите не мълчаха — меки, елегантни костюми, копринени сака, вратовръзки „Диор“. Бутилки с искрящи скъпи вина се изстудяваха царствено в истински сребърни кофи върху триножници от черешово дърво.
	Все пак нещо не е в ред, мислеше Матлок. Нещо липсва или не е на място. За известно време не можа да установи какво именно. После разбра.
	Загарът, смехът, бижутата по китките, саката, вратовръзките „Диор“, парите, елегантността, блясъкът принадлежаха предимно на мъжете.
	Жените, момичетата бяха в разрез с тях. Не че всички не отговаряха по стил на партньорите си, но в общи линии отстъпваха. Бяха много по-млади. Много, много по-млади. И по-различни.
	Отначало не можа да разбере в какво се състои разликата. После постепенно започна да проумява. В по-голямата си част момичетата, а те бяха именно момичета, с нещо му бяха познати. Едно време често беше говорил на тази тема. Имаха вид на студентки, който е съвсем различен от начина, по който изглеждат чиновничките или секретарките. Малко повече напрежение около очите, значително по-непринудено държане при разговор. Вид на момичета, несвикнали на работно ежедневие, неседящи зад картотеки или пишещи машини. Можеше да го определи много точно, защото той съществуваше. Матлок го познаваше от десет години и не можеше да го сбърка.
	После осъзна, че и в това противоречие имаше дисхармония. Облеклото на момичетата. Студентките не се обличаха така. Кройката на дрехите им беше прекалено съвършена, обмислена, ако това беше точната дума. В тези времена, когато момчетата и момичетата се обличат еднакво, те бяха твърде женствени.
	Внезапно от едно истерично произнесено изречение, долетяло през няколко маси, разбра, че е прав.
	— Ах, Божичко, всичко е направо прелестно!
	Гласът! Господи, гласът му беше познат!
	Зачуди се дали умишлено не привличат вниманието му.
	Прикри лице с ръка и бавно се обърна по посока на кикотещото се момиче. То се смееше и пиеше шампанско, докато кавалерът му — много по-възрастен от него, оглеждаше със задоволство пищните му гърди.
	Момичето беше Вирджиния Бийсън. Въздесъщата, незавършила съпруга на Арчър Бийсън, преподавател по история в университета в Карлайл.
	Човекът, обзет от академични амбиции.


	Матлок даде бакшиш на негъра, който занесе куфара му по извитите стълби до просторна, разкошно мебелирана стая, предоставена му от Стоктън. Подът беше покрит с плътен виненочервен килим, над леглото имаше балдахин, стените бяха бели, с гипсови орнаменти. Видя върху скрина кофичка с лед, две бутилки бърбън „Джак Даниълс“ и няколко чаши. Отвори куфара, извади тоалетните си принадлежности и ги постави на нощната масичка. Извади само един костюм, леко сако и два чифта панталони и ги отнесе в гардеробната стая. Върна се при куфара, вдигна го от леглото и го сложи напряко на дървените ръчки на стола.
	На вратата тихо се почука. Първата му мисъл беше, че е Хауард Стоктън, но грешеше.
	На вратата стоеше и се усмихваше момиче, облечено в предизвикателна тъмночервена рокля. Беше двайсетинагодишно и страхотно привлекателно.
	Но усмивката му беше фалшива.
	— Да?
	— С най-добрите пожелания на мистър Стоктън — изговори то и влезе в стаята покрай Матлок.
	Той затвори вратата и се вгледа в момичето повече учуден, отколкото объркан.
	— Много предвидливо от страна на мистър Стоктън.
	— Радвам се, че одобрявате. На бюрото ви има уиски, лед и чаши. Ще ми налеете ли едно малко уиски? Освен ако не бързате.
	Матлок отиде бавно до бюрото.
	— Не бързам. Какво предпочитате?
	— Няма значение. Каквото има. Само с лед.
	— Разбирам. — Матлок наля една чаша на момичето и му я занесе. — Защо не седнете?
	— На леглото?
	Единственият друг стол освен онзи, върху който беше сложен куфарът, се намираше в противоположния край на стаята, до френския прозорец.
	— Извинете. — Свали куфара и момичето седна. Хауард Стоктън, помисли той, има вкус. Момичето е възхитително. — Как се казвате?
	— Джийни.
	Тя пресуши съдържанието на чашата си на няколко големи глътки. Може и да не разбираше от напитки, но умееше да пие. Когато отдели чашата от устата си, Матлок забеляза пръстена на средния пръст на дясната й ръка.
	Позна го. Такива пръстени се продаваха в университетската книжарница в Уебстър, Кънектикът, на няколко преки от апартамента на Джон Холдън. Беше пръстенът на Мадисънския университет.
	— А какво ще кажете, ако ви заявя, че не ме интересувате? — попита Матлок, опрял гръб o дебелия стълб на анахроничния балдахин над леглото.
	— Ще се учудя. Нямате вид на сбъркан. — Не съм.
	Момичето вдигна поглед към Матлок. Бледосините му очи бяха топли, но професионално топли, многозначителни и същевременно изпразнени от съдържание. Устните му бяха млади, сочни, напрегнато свити.
	— Може би просто трябва да позагреете?
	— И това ли умеете?
	— Всичко умея — заяви тя със спокойно високомерие.
	Толкова е млада, мислеше Матлок, а вече възрастна. Беше се научила да мрази. Омразата бе прикрита, но козметиката беше оскъдна. Разиграваше театър — затова говореха дрехите, очите, устните. Може и да се отвращаваше от ролята си, но я играеше.
	Професионално.
	— А ако искам само да си поговорим?
	— Разговорът е нещо различно. За него няма разпоредби. В тая област сме поставени на равни начала. Quid pro Quo*, мистър Никой.
	[* На равни начала (лат.) — Б. пр.]
	— Имате богат речник. Трябва ли това да ми подскаже нещо? — Не ви разбирам.
	— Една проститутка не може да знае латински израз като „Quid pro Quo“.
	— Но и това заведение, в случай че не сте забелязали, не е Авенида де ла е Путас*.
	[* Улица на проститутките (исп.) — Б. пр.]
	— Тенеси Уилямс.
	— Кой знае?
	— Мисля, че вие.
	— Добре. Добре. Можем и Пруст да обсъдим в леглото. Нали там чакате да беседваме?
	— Бих искал просто да поговорим.
	Момичето, внезапно разтревожено, прошепна дрезгаво:
	— Да не сте ченге?
	— Всичко друго, но не и ченге — засмя се Матлок. — Нещо повече — най-важните полицаи в района много биха дали, за да ме открият. Въпреки че не съм престъпник…
	— Все ми е едно. Може ли да пийна още малко?
	— Разбира се. — Матлок взе чашата й. И двамата мълчаха, докато й я занесе обратно.
	— Имате ли нещо против да постоя още малко? Колкото време би ви потрябвало…
	— За да не изгубите хонорара си?
	— Той е петдесет долара.
	— Сигурно с част от него се налага да подкупите шефа на общежитието. Мадисънският университет е малко старомоден. В някои общежития все още правят проверки през седмицата. А вие закъснявате.
	Ужасът изкриви лицето на момичето.
	— Значи все пак сте ченге! Гадно ченге!
	Надигна се от стола, но Матлок бързо я хвана за раменете и я натисна пак да седне.
	— Вече казах, че не съм ченге. Пък и нали ви беше безразлично? На мен обаче не ми е безразлично, затова ще ми кажете всичко, което ви попитам.
	Момичето отново понечи да стане, но Матлок го сграбчи за ръцете. Съпротивляваше се, но той го блъсна силно назад.
	— Винаги ли носиш пръстена? Класа ли демонстрираш на тези, с които лягаш?
	— Боже мой! О, Господи!
	Тя сграбчи пръстена и започна да извива пръста си, сякаш със сила можеше да го накара да изчезне.
	— А сега слушай! Или ще отговаряш на въпросите ми, или утре сутринта отивам в Уебстър и там ще ти ги задават. Това ли предпочиташ?
	— Моля ви! Моля ви! — Очите на момичето плувнаха в сълзи. Ръцете му се разтрепераха, то се задъха.
	— Как попадна тук?
	— Не! Не мога…
	— Как?
	— Завербуваха ме…
	— Кой!
	— Други… Други момичета. Вербуваме се една друга.
	— Колко сте тук?
	— Не много. Всичко се върши тихомълком. Трябва да си мълчим… Пуснете ме, моля ви. Искам да си отида.
	— А, не. Още не. Искам да науча колко сте и защо сте тук! — Казах ви! Само няколко, може би седем-осем момичета.
	— Но долу са около трийсет!
	— Не ги познавам. Те са отдругаде. Не се питаме коя как се казва.
	— Но знаеш откъде са, нали?
	— Някои… да.
	— От други университети?
	— Да…
	— Защо, Джийни? За Бога, защо? — А вие защо мислите? За пари!
	Роклята на момичето беше с дълги ръкави. Той сграбчи дясната й ръка и разпори материята над лакътя. Тя се съпротивляваше, но Матлок я надви.
	Нямаше белези. Никакви признаци.
	Тя го ритна и той я зашлеви — достатъчно силно за да я накара да стои мирно. Взе лявата й ръка и разкъса ръкава. Там имаше следи. Изчезващи. Стари. Но имаше. Малки червени точици от игла.
	— Вече не се боцкам! От месеци!
	— Но имаш нужда от пари! Имаш нужда от петдесет-сто долара, които получаваш всеки път, когато идваш тук!… На какво си сега? На жълти или червени хапчета? Или на киселина? Отговаряй, по дяволите! Тревата не е толкова скъпа!
	Момичето хлипаше. По бузите му капеха сълзи. Закри лице и заговори през риданията:
	— Имам толкова неприятности! Толкова… неприятности! Пуснете ме, моля ви!
	Матлок коленичи, обви с ръце главата на момичето и я притисна към гърдите си.
	— Какви неприятности? Моля те, кажи ми! Какви неприятности?
	— Принуждават ни да го правим… Трябва… Толкова хора се нуждаят от помощ. А те няма да помогнат на никого, ако не го правим. Моля ви, както и да се казвате, пуснете ме. Пуснете ме. И не казвайте никому. Пуснете ме!… Моля ви!
	— Добре, но ще трябва нещо да ми обясниш. Тогава ще те пусна и на никого няма да кажа… Заплашваха ли те, за да дойдеш тук? Заплашват ли и другите момичета?
	Момичето кимна, въздъхна тихо и задиша тежко. Матлок продължи:
	— С какво ви заплашват? Че ще ви обадят на властите?… Ще разкрият, че си наркоманка? Но това са дреболии. Поне в наше време…
	— Господи, колко сте изостанали — проговори момичето през сълзи. — Та те могат да ни съсипят. За цял живот. Да съсипят семействата ни, университетите ни. Може би… дори да ни пратят в затвора. Ще ни обвинят в продажба на наркотици… Ако пък твой познат е загазил, те могат да го отърват… Или ако някое момиче е в третия месец, има нужда от лекар, те могат да намерят. Без шум.
	— Но ти самата нямаш нужда от тях! Не си вчерашна! Има толкова хора, към които можеш да се обърнеш за помощ!
	Ох, за Бога, господине! А вие къде живеете?!… Съдиите, които се занимават с делата на наркоманите, лекарите, адвокатите. Те държат всички в ръцете си! Нищо не може да се направи. И аз не мога нищо да направя. Затова ме оставете на мира, оставете ни на мира! Твърде много хора ще пострадат!
	— И ти просто ще продължаваш да правиш каквото ти кажат!
	Посегна към левия й лакът и злобно го дръпна.
	Момичето го погледна полууплашено, полупрезрително.
	— Вярно е — рече със странно спокоен глас. — Не съм и помислила, че ще разберете. Не знаете дори за какво става дума… Ние сме различни от вас. Нямам никого освен приятелите си. Същото се отнася и за тях. Помагаме си едни на други… Не се правя на героиня. Интересуват ме само моите приятели. Не обичам Джон Уейн*. За мен той е лайно. Всички вие сте лайна. Всички!
	[* Джон Уейн — известен холивудски киноартист от близкото минало, изпълнител на каубойски роли, считан за олицетворение на идеала за американец — Б. пр.]
	Матлок пусна ръката й.
	— И колко време смяташ, че ще изкараш така?
	— На мен ми върви, късметлия съм. След един месец ще получа дипломата, за която платиха родителите ми, и изчезвам. Те не поддържат контакт след това. Казват, че ще се свържат един ден, но рядко го правят… Просто трябва да живееш с мисълта, че това не е изключено.
	Той подразбра подтекста на признанията й и се извърна. — Мъчно ми е за теб. Много ми е мъчно.
	— Не си правете труда. Нали ви казах, че съм късметлия. Две седмици след като получа онази хартийка, която родителите ми толкова силно желаят, ще съм в самолета. Ще напусна тази проклета страна. И никога няма да се върна!


>	Двайсет и пета глава

	Както и очакваше, не можа да заспи. Беше отпратил момичето, след като му даде пари, защото не можеше да даде нищо друго — нито надежда, нито смелост. Съветите му бяха отхвърлени, защото носеха риск, опасност и страдания за много млади хора, посветили се един на друг. Не можеше да ги накара да отхвърлят бремето си нито с убеждения, нито със заплахи. В края на краищата това си беше тяхна борба. А те не искаха помощ.
	Мозъкът му пламтеше от въпроси. Колко ли такива Дийни имаше? Какви размери бе придобило вербуването от Нимрод?
	Трябваше да изясни.
	Момичето потвърди, че „Кармаунт“ е само едно от многото такива заведения, имало и други, но не знаела къде. Някои нейни приятелки били изпращани в Ню Хейвън, други в Бостън, трети — на север, в предградията на Хановър.
	В Йелския, Харвардския и Дартмундския университет.
	Най-застрашителното бе, че Нимрод заплашваше бъдещето на хиляди хора, как го каза тя?
	„Казват, че ще се свържат един ден, но рядко го правят… Просто трябва да живееш с мисълта, че това не е изключено.“
	Матлок реши да отиде в Ню Хейвън. Може би там щеше да намери някои отговори. Имаше много познати в Йейлския университет. Това пътуване щеше да го отклони от набелязания маршрут, но какво да се прави, такава бе тази нимродовска одисея.
	Кратки пискливи звуци прекъснаха мислите му. Той замръзна, очите му се изцъклиха от внезапността, тялото му се напрегна. Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво става, къде е източникът на плашещите звуци. Беше телелектроникът в джоба на сакото му. Но къде беше то? До леглото го нямаше.
	Запали нощната лампа и се огледа: безпощадните неспирни звуци караха сърцето му да бие до припадък, челото му се изпоти. Най-сетне видя сакото. Беше го метнал върху облегалката на стола до френския прозорец в другия край на стаята. Погледна часовника — четири часът и трийсет и пет минути сутринта. Метна се към сакото, извади ужасния прибор и го изключи.
	Паниката на преследвания отново го обзе. Вдигна слушалката на телефона върху нощната масичка. Беше директен, разговорите не минаваха през телефонистка.
	Звукът беше като всички други сигнали, далече от големите градове. Малко приглушен, но непрекъсващ. Ако го подслушваха, нямаше начин да разбере. Набра 555-68-68 и зачака.
	— Докладва „Клиент три нула“ — изрече механичен глас. — Извинете за безпокойството. Състоянието на обекта е без промяна, всичко е задоволително. Но приятелят ви от Уийлинг, щата Западна Вирджиния, е много настойчив. Обади се в четири и петнайсет и каза на всяка цена незабавно да се свържете с него. И ние сме разтревожени. Край.
	Матлок остави слушалката и се насили да не мисли за нищо, докато не намери цигара. Имаше нужда от ценни секунди, за да успокои пулса си.
	Мразеше тази проклета машинка! Мразеше чувството, което му причиняваха ужасяващите й кратки бибипкания.
	Дръпна дълбоко от цигарата и разбра, че няма избор. Трябваше да се измъкне от Кармаунтския извънградски клуб и да намери телефонна кабина. Грийнбърг не би телефонирал в четири часа сутринта, ако не беше спешно. Не можеше обаче да поеме риска да му звъни от телефона в стаята.
	Нахвърля дрехите си в куфара и бързо се облече.
	Предположи, че на паркинга има нощен пазач или прислужник, заспал в някоя будка, и ще може да измъкне колата на Креймър. Ако не, ще събуди някого, ако трябва и самия Стоктън. Стоктън все още се страхува от неприятности като тези в Уиндзър Шоулс и няма да се опита да го задържи. Всякакво пояснение щеше да свърши работа за пред доставчика на красива млада плът. Зловонието на Нимрод.
	Затвори безшумно вратата и тръгна по смълчания коридор към огромното стълбище. Аплиците по стените бяха запалени, но светлината им беше намалена с реостат и едва мъждукаше като пламъчета на свещи. Хауард Стоктън не можеше да забрави произхода си. Дори в мрака на нощта Кармаунтският извънградски клуб приличаше повече отвсякога на салон в едновремешна плантация на Американския юг.
	Тръгна към главния вход, но на прага стана ясно, че няма да продължи. Поне засега.
	Хауард Стоктън в разкопчан кадифен халат с кройка от миналия век изникна от една стъклена врата до изхода. Придружаваше го едър мъж, мургав като италианец, чиито черни очи мълчаливо свидетелствуваха, че е потомствен професионален убиец.
	— Мистър Матлок! Нима ни напускате!
	Реши да премине в настъпление:
	— След като подслушвате телефона ми, предполагам, сте разбрали, че възникнаха усложнения! Само че те са моя лична работа, не ваша. Ако искате да знаете, вашата наглост е възмутителна!
	Номерът мина. Стоктън се стресна от враждебността на Матлок.
	— Но моля ви, защо се сърдите… Аз съм делови човек като вас. Всяко вмешателство в личните ви работи е във ваш интерес.
	— Ще приема глупавото ви обяснение. Ключовете ми в колата ли са?
	— Не, те са у приятеля ми Марио. Той е чистокръвен италианец, ако позволите да забележа.
	— Виждам на джоба му семейния герб. Мога ли да си получа ключовете?
	Марио погледна Стоктън, очевидно объркан.
	— Един момент — каза Стоктън. — Почакай, Марио. Да не прибързваме… Аз съм разумен човек. Много разумен и рационален. Просто съм един беден…
	— „Южняк, който се опитва да припечели някой и друг долар“ — прекъсна го Матлок. — Вече съм го слушал! А сега махайте се, по дяволите, от пътя ми и ми дайте ключовете!
	— Боже мой, що за хора сте вие! Постави се на мое място! Някакъв странен код „Клиент три нула“, спешно повикване от Уийлинг, Западна Вирджиния, и вместо да използуваш прекрасния ми телефон, грабваш куфара и се измъкваш посред нощ! Кажи, Джим, ти как би постъпил на мое място?
	Матлок запази гласа си смразяващо спокоен:
	— Щях да се постарая да разбера с кого имам работа… Направихме нужните справки за теб, Хауард. Моите шефове са доста разтревожени.
	— Какво искаш да кажеш? — Стоктън зададе въпроса толкова бързо, че думите се сляха.
	— Смятат… ние смятаме, че прекалено много привличаш вниманието върху себе си. Президент и вицепрезидент на Ротарианския клуб! Едноличен дарител за нови училища, опора на вдовица и сираци, включително със сметки в бакалницата, пикници в Деня на падналите! А наемането на местна прислуга, която разпространява слухове за полуголи момичета? Да не мислиш, че местните хора мълчат?
	— Кой си ти, по дяволите?
	— Само един уморен бизнесмен, на когото не му е приятно да гледа как друг бизнесмен върши глупости. За какъв искаш да минеш? За Дядо Мраз! Имаш ли представа колко е ярък костюмът му и как бие на очи?
	— Проклятие, какви ги дрънкаш? Моето заведение е най-доброто на север от Атланта! Не знам с кого са говорили вашите хора, но едно ще ти кажа — Маунт Холи е готов в огъня да влезе за мен! Това, което хората ви са изровили, са все благодеяния. Истински благодеяния! А ти така ги извращаваш, че… Не е справедливо!
	Стоктън извади кърпичка и избърса зачервеното си потно лице. Толкова беше разстроен, че изреченията му се сливаха, гласът му пресипна. Матлок бързо съобразяваше. Може би моментът беше подходящ? Все трябваше да опита някога да изпрати своята покана. Време беше за последната обиколка в пътуването към Нимрод.
	— Успокой се, Стоктън. Поеми си дъх. Може и да си прав… Нямам време да мисля сега за това. Изпаднахме в затруднено положение. Всички ние. Телефонният разговор беше сериозен.
	Матлок млъкна, като гледаше нервния Стоктън право в очите. Остави куфара си на мраморния под.
	— Хауард — започна той бавно, като подбираше внимателно думите си. — Ще ти доверя нещо и се надявам, че ще оправдаеш доверието ми. Ако ме послушаш, никой вече няма да смущава операциите ти.
	— Какво е то?
	— Кажи на твоя човек да се поразходи. Наблизо, ако предпочиташ.
	— Чу какво ти казаха. Иди изпуши една цигара.
	Марио, едновременно сърдит и смутен, се потътри бавно към стълбището. Стоктън заговори:
	— Какво искаш да направя? Казах, че не искам неприятности.
	— Всички ще имаме неприятности, ако не успея да се свържа с някой от делегатите. Затова ми се обаждаха от Уийлинг.
	— Какви… делегати?
	— Имам предвид срещата в Карлайл на нашите с организацията на Нимрод.
	— Това не ме засяга! — буквално изплю думите Стоктън. — Не знам нищо за тази среща.
	— Не се и съмнявам, защото не бива да знаеш. Но сега това засяга всички ни… Понякога правилата трябва да се нарушават и моментът сега е такъв. Нимрод е отишъл твърде далече, това мога да ти кажа.
	— На мен ли ще ми кажеш! Та аз всеки ден имам вземане-даване с тях, а като се оплача, знаеш ли какво ми казват нашите? „Така е, старче, всеки си гледа бизнеса!“ Така ли се говори? Защо да трябва да върша бизнес с тях?
	— Може би няма да продължи още дълго. Затова трябва да се свържа с някой от делегатите.
	— Мен не ме канят на тези съвещания. Не познавам никого.
	— Разбира се, че не ги познаваш. И не бива. Срещата е на високо ниво и много тайна. Толкова тайна, че може би сами се прецакахме. Не знам кой от нашите действува тук, в района. Но заповедта си е заповед. Трябва да се свържа с един-двама.
	— Не мога да ти помогна.
	Матлок погледна южняка с присвити очи.
	— Мисля, че можеш. Слушай. Сутринта се обади по телефона… само че пипай внимателно и без паника! Не говори с непознати и не споменавай името ми! Просто кажи, че си срещнал човек, който притежава корсиканския документ, сребристия корсикански документ. Този човек трябва да се срещне с онзи, който има същия документ. Разбра ли?
	— Разбрах, но не ми харесва! Не ми влиза в работата!
	— Да не предпочиташ да затвориш заведението, да изгубиш този великолепен антикварен клуб и да гледаш през решетките десет или двайсет години? Казват, че погребенията в затворите били направо трогателни.
	— Добре!… Добре. Ще се обадя на моя снабдител. Ще му кажа, че не знам нищо! Просто предавам съобщение.
	— Точно така. Ако установиш контакт, кажи, че довечера или утре ще бъда във „Ветроходство и ски“. Нека донесе документа. Няма да разговарям с никого без документа!
	— Без документа…
	— А сега ми дай ключовете.
	Стоктън извика Марио. Матлок си получи ключовете.
	Напусна Маунт Холи и зави на юг по магистрала 72. Помнеше, на идване от Хартфорд подмина няколко телефонни автомата по магистралата, но къде бяха те? Смешно, започнал бе да забелязва обществените телефони, единствената му връзка със сигурното и надеждното. Всичко друго беше мимолетно, случайно, непознато, плашещо. Щеше да се обади на Грийнбърг, както помоли „Клиент три нула“, но преди това трябваше да се свържи с някой от хората на Блакстоун.
	Следваше веднага да се уреди среща. Корсиканският документ вече му бе нужен. Беше произнесъл думата и сега трябваше да е готов да изпълни своята част от сделката, иначе нямаше да стигне доникъде. Ако Стоктън предадеше каквото трябва и някой го потърсеше, този някой щеше да убие или да бъде убит, но нямаше да наруши клетвата Омерта, ако Матлок не представеше документа.
	А дали всичко не беше напразно? Може би наистина бе просто любител, както твърдяха Кресъл и Грийнбърг? Не знаеше.
	Толкова се стараеше да бъде далновиден, да претегля всяка своя дума, да обмисля постъпките си, като използува тренирания си ум на учен. Но беше ли достатъчно? Или може би чувството му за дълг, страстното желание да отмъсти и отвращението го бяха превърнали в Дон Кихот?
	Ако беше така, щеше да направи всичко възможно, за да живее с тази мисъл. Имаше основателни причини — брат на име Дейвид, любимо момиче на име Пат, кротък старец на име Лукас, добър човек на име Лоринг, объркана, изплашена студентка от Мадисънския университет на име Джийни.
	Намери телефонна будка на безлюдно отклонение на магистралата и набра 555-68-68. Даде номера на телефонната кабина и зачака „Клиент три нула“ да отговори на повикването му.
	Профуча цистерна с мляко. Шофьорът си пееше, а щом видя Матлок, му махна с ръка. Няколко минути по-късно мина фургон с мебели, след него — товарен камион. Наближаваше пет и половина, започваше да се развиделява. На небето сивееха дъждовни облаци.
	Телефонът иззвъня.
	— Ало!
	— Какво има, сър? Свързахте ли се с вашия приятел в Западна Вирджиния? Каза, че работата е сериозна.
	— Ще му се обадя след малко. Вие ли сте, Клиф? — попита Матлок, макар да знаеше, че не е — гласът беше друг.
	— Не, сър, казвам се Джим. Като вас.
	— Добре, Джим. Кажете ми, Клиф направи ли онова, за което го помолих? Взел ли е документа?
	— Да, сър. Нали става дума за сребристия документ, на който пише нещо на италиански.
	— Да…
	Уреди да се срещне с Клиф след два часа в денонощния ресторант на Скофилд Авеню, близо до Западен Хартфорд. „Клиент три нула“ настояваше предаването да се извърши бързо, на паркинга. Матлок описа колата, която караше, и затвори телефона.
	Позвъни на Джейсън Грийнбърг в Уийлинг. Грийнбърг беше бесен.
	— По дяволите! Не стига, че нарушаваш обещанието си, ами наемаш и собствена армия! Да не си въобразяваш, че тези клоуни могат да свършат по-добра работа от правителството на Съединените щати?
	— Тези клоуни ми струват по триста долара на ден, Джейсън. Затова работят по-добре.
	— А ти взе, че избяга! Защо? Обеща ми, че няма да бягаш, че ще работиш с нашия човек!
	— Вашият човек ми постави ултиматум, който не можах да приема! И ако идеята е била твоя, ще ти кажа същото, което казах на Хюстън.
	— Нищо не разбирам. Какъв ултиматум?
	— Много добре знаеш! Стига с тези игри. Сега ме изслушай…
	Матлок направи пауза, за да прозвучат лъжите му по-убедително:
	— Дал съм в Хартфорд на един адвокат подписано от мен писмо. В същия дух като писмото, което пазиш ти. Само че всичко е казано направо, без заобикалки. Подробно описах как ме вербувахте, как ме забъркахте, а след това ме зарязахте. И как ме насилихте да подпиша една лъжа… Ако ми погодите някой номер, той ще го направи публично достояние и Министерството на правосъдието ще си има главоболия. Ти ми подсказа тази идея Джейсън. Дяволски добра идея. Може да накара някои войнствуващи юнаци да вдигнат във въздуха целия Карлайлски университет. Ако имаме късмет, бунтовете може да обхванат цялата страна. Заспалото академично царство е готово да се пробуди, както каза Сийлфонт. Само че този път поводът няма да е война, повикване в армията или наркотици. Ще намерят по-добър лозунг: проникване на правителствени агенти в университета, полицейска държава… Гестаповски методи. Готови ли сте за това?
	— За Бога, млъкни! Това няма да ти помогне. Не си толкова важна фигура!… И какво, по дяволите, дрънкаш? Та аз лично го инструктирах! Нямаше никакви други условия, освен да го осведомяваш за действията си.
	— Глупости! Нареди ми да не напускам студентското градче, да не разговарям с преподавателите и сътрудниците. Да съм ограничил разследването си само сред студентите. И то след като съгласувам действията си с него. Извън тези дребни ограничения бях свободен като птичка! Я стига! Ти видя Пат! Видя какво направиха с нея. Знаеш и за другото — за изнасилването, Грийнбърг! Може би трябваше да благодаря на Хюстън за проявеното разбиране?
	— Повярвай ми — рече Грийнбърг тихо и гневно. — Тези условия са били добавени след инструктажа. Вярно е, че трябваше да ме предупредят, но са били добавени за твоята безопасност. Толкова ли не можеш да разбереш!
	— Само че не се бяхме уговорили така.
	— Прав си. Трябваше да ми кажат…
	— Освен това ми става интересно вече за чия безопасност толкова се притесняват — моята или тяхната?
	— Справедливо поставен въпрос. Трябваше да ми кажат. Не могат да възлагат на човек отговорности и да ограничат свободата на действията му. Не е логично.
	— Аз бих го нарекъл безнравствено. Ще ти кажа още нещо. Моята малка одисея ме приближава все повече до възловия въпрос за нравствеността.
	— Радвам се за теб, но се боя, че одисеята ти е към своя край.
	— Само посмейте!
	— Ще посмеят. И писмото у адвоката няма да помогне. Обещах им първо да опитам да те убедя… Ако не се предадеш до четирийсет и осем часа, ще издадат заповед за арестуването ти.
	— На какво основание?
	— Ти си социално опасен елемент. Психически неуравновесен. Душевноболен. Ще цитират досието ти от армията — два пъти съден, една присъда, проявена неуравновесеност в бойни условия. Използувал си наркотици. И пиеш — имат свидетели. Освен това си расист — взели са от Кресъл докладната записка за случката в Зала „Лумумба“. А сега, доколкото разбирам, въпреки че не разполагам с факти, си се свързал с известни престъпници. Имат снимки от някакво място в Ейвън… Опомни се, Джим! Ще ти съсипят живот.


>	Двайсет и шеста глава

	Четирийсет и осем часа! Защо четирийсет и осем? Защо не двайсет и четири, дванайсет или веднага? Нямаше смисъл! Изведнъж проумя и започна да се смее насред телефонната кабина. Стоеше сам в телефонната будка, в пет и половина сутринта, на безлюдното отклонение от магистралата на Маунт Холи, щата Кънектикът, и се смееше на глас.
	Тези практични хора му даваха достатъчно време да свърши нещо, ако може. Ако не може и нещо се случи, те бяха чисти. Бяха си подсигурили документи, че е психически неуравновесен, наркоман с расистки настроения, свързан с известни престъпници. Освен това го бяха предупредили. А тъй като с лудите трябва да се пипа предпазливо, даваха му време, за да сведе опасността до възможния минимум. Какви мошеници!
	В шест и четирийсет и пет беше в ресторанта в Уест Хартфорд и си поръчваше обилна закуска — струваше му се, че храната ще замести съня и ще му даде необходимата енергия. Непрекъснато поглеждаше часовника си, за да не закъснее за срещата на паркинга в седем и половина.
	Как ли ще изглежда Клиф от „Клиент три нула“.
	Оказа се огромен мъж, а самият Матлок не беше никак дребен. Лицето му обаче беше слабо, интелигентно и широко усмихнато.
	— Значи всичко върви добре.
	— Да. Сприятелихме се с доктора. Симпатяга е. — Как се отнасят в болницата към вашето присъствие?
	— Мистър Блакстоун решава тези проблеми предварително. Имаме две стаи — вляво и вдясно от обекта.
	— За които сигурно ще плащам допълнително.
	— Познавате мистър Блакстоун.
	— Започвам да го опознавам. Класата му е висока.
	— Като на клиентите. Време е да се връщам. Приятно ми беше да се запознаем.
	Агентът на Блакстоун бързо се отдалечи и влезе в невзрачен стар автомобил.
	Време беше Матлок да потегли за Ню Хейвън.


	Нямаше определен план, нито предвидени срещи. Не беше водач, а воден. Информацията, с която разполагаше, бе в най-добрия случай мъглява, разпокъсана й твърде непълна. И все пак може би беше достатъчна за някого — ако този някой имаше цялостен поглед върху събитията в университета. Някой, който се занимаваше като Сам Кресъл с „горещите точки“ на университетското градче.
	Все пак университетът Йейл беше пет пъти по-голям от Карлайлския, но много разпръснат из Ню Хейвън — не представляваше компактно градче като Карлайл. Вярно, че Службата по студентските въпроси би могла да го осведоми, но Матлок не познаваше никого там. А да се появи от улицата и да заяви, че студентките от колежа се занимават е проституция, по-точно, че ги принужадават да проституират, и организацията, доколкото е могъл да установи, обхваща щатите Кънектикът, Масачузетс и Ню Хампшир, означаваше да всее паника, ако го приемеха на сериозно. А никак не беше сигурен, че ще го приемат сериозно и тогава нямаше да научи нищо.
	Имаше още една възможност — да се обърне към Комисията по приемането на студенти. Познаваше един човек — Питър Даниълс, който работеше в йелската комисия. Бяха чели заедно лекции по време на програмите за пренасочване в подготвителните училища. Познаваше Даниълс достатъчно добре и можеше да му разкаже всичко — той нямаше да се усъмни или да изпадне в паника. Все пак най-добре бе да се ограничи с разказа си за момичето.
	Паркира на Чапъл Стрийт, близо до кръстовището с Йорк Стрийт. От едната страна на главната улица имаше арка, която водеше към зелената морава пред колежа „Силиман“, от другата — просторни морави, нашарени от циментирани пътеки, водещи към административната сграда. Кабинетът на Даниълс беше на втория етаж. Матлок излезе от колата, заключи я и тръгна към старата тухлена сграда с американското знаме, което се вееше редом със знамето на Йелския университет.


	— Не може да бъде! Живеем в епохата на Водолея. Човек не плаща за секс, той се раздава безплатно.
	— Вярвам на очите си. Чух какво ми каза момичето, то не лъжеше.
	— Повтарям. Не можеш да си сигурен.
	— Свързано е с много други неща. Видял съм и тях.
	— Смея ли да ти задам един очевиден въпрос? Защо не се обърнеш към полицията?
	— Отговорът е също очевиден. Университетът и без това им създава достатъчно грижи. Фактите, с които разполагам, са разпокъсани. Имам нужда от повече сведения. Не искам да поема отговорността безразборно да посочвам имена или да плаша хората. Имаме достатъчно такива случаи.
	— Добре. Вярвам ти. Но не мога да ти помогна.
	— Кажи ми няколко имена. На студенти или преподаватели. Хора, които познаваш… за които си сигурен, че са в затруднено положение. Близо до центъра. Знам, че познаваш такива хора. Кълна ти се, никой няма да научи кой ми ги е посочил.
	Даниълс се измъкна от стола си и запали лула.
	— Много общо се изразяваш. Какво значи „затруднено положение“? В академически или политически смисъл?… А може би наркотици, алкохол? Дай по-конкретно.
	— Я чакай!
	Думите на Даниълс разбудиха един спомен. В паметта на Матлок изплува дистретно осветената задимена зала в привидно изоставената сграда в Хартфорд. Ловният клуб на Роко Айело. И високият млад келнер, който донесе на Айело сметка за разписване. Ветеранът от Виетнам… Студентът от Йел, който „идва най-вече за контакти, ще си напълни гушата… ще започне собствен бизнес“.
	— Знам с кого искам да се срещна.
	— Как се казва?
	— Нямам представа… Но е ветеран от Индокитай, около двадесет и две-три годишен, доста висок, със светлокестенява коса… завършва управление на бизнеса.
	— Описание, на което могат да отговорят петстотин студенти. Ще трябва да търсим досие по досие.
	— А снимките на формулярите за кандидатствуване?
	— Забранени са вече, знаеш.
	Матлок се загледа през прозореца със смръщени вежди. После пак погледна Даниълс. — Пит, сега сме май…
	— Какво от това? И ноември да беше, пак не можем да променим закона.
	— След един месец завършват абсолвентите… Сигурно вече са дали снимки за годишните албуми.
	Даниълс разбра мигновено. Извади лулата от устата си и тръгна към вратата.
	— Тръгвай.


	Името му беше Алън Пейс. Тази година наистина завършваше и учебната му програма не беше съсредоточена върху управлението на бизнеса. Беше правителствен стипендиант. Живееше извън университетското градче, на Чърч Стрийт. Според досието Алън Пейс беше отличен студент, с награди по всички предмети и можеше да се надява на стипендия от Максуелския институт по политически науки в Сиракюз. Беше изкарал две години и четири месеца в армията — четири месеца повече от задължителното. Като повечето демобилизирани се занимаваше само с дейност, включена в учебната програма.
	В армията бил интендант. Останал доброволно за още четири месеца в Сайгон — факт, дебело подчертан във формуляра му. Алън Пейс беше отдал в повече на родината си четири месеца от своя живот. Почтен човек в тези цинични времена.
	Беше от печелившите, помисли Матлок.
	Пътуването по Чърч Стрийт към Хамдън даде на Матлок възможност да поизбистри мислите си. Трябваше да върши нещата едно по едно, да отметне първата задача и тогава да мине към следващата. Не можеше да позволи на въображението си да тълкува изолирани факти. Не можеше да струпа всичко на едно място и да получи сбор, по-голям от събираемите.
	Не беше изключено този Алън Пейс да играе самостоятелна игра. С никого да не е свързан, да не е обременен от никакви обстоятелства.
	Но не беше логично.
	Къщата, в която живееше Пейс, беше груба тухлена постройка, каквито често се срещат в предградията на големите градове. Някога, преди четирийсет-петдесет години, тези къщи са били горд символ на издигащата се средна класа, изнесла се от бетонните килии извън града, но още недостатъчно смела да го напусне напълно. Беше запусната, имаше нужда от добър ремонт. На Матлок обаче му направи преди всичко впечатление фактът, че е крайно неподходяща за жилище на студент.
	Но той живееше именно тук. Питър Даниълс беше проверил в досието.


	Пейс отказа да отвори вратата. Отстъпи чак когато Матлок го увери, че не е от полицията и спомена името на Роко Айело.
	— Какво обичате? Много съм зает, нямам време за разговори. Утре съм на държавен изпит.
	— Мога ли да седна? — Защо? Казах ви, че съм зает.
	Високият кестеняв студент се върна при бюрото, отрупано с книги и листове. Апартаментът, с изключение на бюрото, беше доста голям и подреден. Имаше много врати и коридори, водещи към други врати. В такива квартири обикновено живеят по четирима-петима студенти. Но Алън Пейс нямаше съквартиранти.
	— Все пак ще седна. Поне това дължите на паметта на Роко.
	— Какво искате да кажете?
	— Просто Роко ми беше приятел. Бях с него онази вечер, когато му донесохте сметката за подпис. Помните ли? Той добре се отнасяше към вас… Сега е мъртъв.
	— Знам. Прочетох. Съжалявам, но не му дължа нищо.
	— Но сте купували от него.
	— Не разбирам за какво става дума.
	— Хайде, Пейс. Аз бързам не по-малко от вас. Не сте замесен в смъртта на Айело, знам това. Но имам нужда от сведения и вие ще ми ги дадете.
	— Сбъркали сте адреса. Не ви познавам. Не знам нищо.
	— Аз пък ви познавам. Имам сведения за вас. Айело и аз възнамерявахме да започнем общ бизнес. Разбирам, това не ви засяга, но ние си разменихме… информация за персонала. Откровено казано, идвам при вас, защото Роко вече го няма, а останаха някои неизяснени страни. Всъщност искам от вас услуга, за която ще платя.
	— Казах ви вече, сбъркали сте. Познавах бегло Айело. Припечелвах по някой долар като келнер. Разбира се, дочувал съм някои слухове, но нищо повече. Не знам какво искате, затова по-добре идете другаде.
	Хитър е този Пейс, помисли Матлок. Не поема никаква отговорност, но и не твърди глупаво, че нищо не знае. От друга страна, може и да казва истината. Имаше само един начин да разбере.
	— Ще опитам пак… Петнайсет месеца във Виетнам. Сайгон, Дананг, екскурзии до Хонконг и Япония. Били сте интендант — най-скучната служба за млад човек с възможности, които му носят награди в много престижен университет.
	— Да си интендант никак не е лошо — не участвуваш във военните действия, не лееш пот. А на екскурзии всички ходеха. Проверете пътните листове.
	— След това — продължи Матлок, без да обръща внимание на думите на Пейс — младият офицер се връща в цивилния живот след четиримесечно доброволно продължение на службата в Сайгон (учудвам се, че не са ви усетили още тогава). Връща се с приличен капитал, и то положително не от офицерската си заплата. И става един от най-големите доставчици в Ню Хейвън. Да продължавам ли?
	Пейс стоеше до бюрото бял като платно, без да откъсва очи от Матлок, затаил дъх. Най-сетне проговори с глас на уплашено момченце:
	— Нищо не можете да докажете. Нищо не съм направил. И военното ми досие, и студентското са в пълен ред. В пълен ред — повтори той.
	— Така е. Без петънце. С такива досиета можете да се гордеете — казвам ви го откровено. И не бих искал да ви ги разваля с нещо, честна дума.
	— И да искате, не можете. Чист съм!
	— Не, не сте. Затънали сте до гуша. Айело всичко ми разказа. Имам го черно на бяло.
	— Лъжете!
	— Глупак! Смятате ли, че Айело ще започне бизнес с непроверен човек? Кой ще му позволи? Той си водеше подробни бележки, Пейс, и те сега са у мен. Казах ви, щяхме да започваме общ бизнес. Сдружение не се започва без преглеждане на книжата, вие поне трябва да знаете това.
	Гласът на Пейс премина в шепот:
	— Няма такива документи. Никога не е имало. Градове, кодове, да. Но имена, не. Никакви имена.
	— Тогава защо съм тук според вас?
	— Видели сте ме в Хартфорд и търсите връзка.
	— Не можахте ли да измислите нещо по-добро? Не сте толкова глупав.
	Бързата реакция на Матлок и пороят от намеци вършеха своята работа.
	— Защо дойдохте тук? Та аз съм дребна риба! Твърдите, че знаете много неща за мен — в такъв случай би трябвало да знаете също така, че съм съвсем незначителна фигура! Защо дойдохте?
	— Казах ви вече. Имам нужда от информация. Не им се ще да ходя при големите шефове. Това ще ме постави в неизгодна позиция. Затова съм готов да ви платя и да унищожа всички компрометиращи ви материали.
	Пейс явно мислеше само как да се освободи от хватката на непознатия, затова отвърна бързо:
	— А ако не мога да отговаря на въпроса ви? Ще помислите, че лъжа.
	— По-зле няма да ви стане. Можете поне да опитате да ми помогнете.
	— Продължавайте.
	— Срещнах едно момиче… от един университет тук наблизо. Срещнах я при обстоятелства, които могат да бъдат описани само като професионално проституиране. Професионално в буквалния смисъл на думата. Срещи, строго определени такси, клиенти… Какво знаете за това?
	Пейс направи няколко крачки към Матлок.
	— Как какво? Знам, че съществува. Какво друго има да се знае? — В какъв мащаб е разгънат този бизнес?
	— Навсякъде. Не е нещо ново.
	— За мен е ново.
	— Просто не сте наясно с нещата. Поразходете се из университетските градчета и сам ще се убедите.
	Матлок преглътна. Нима дотолкова се бе откъснал?
	— Ами ако ви кажа, че съм запознат с много… университетски градчета?
	— Тогава се движите в ограничена среда. Освен това аз не участвувам в тази дейност. Какво друго?
	— Да продължим още малко на тази тема… Защо?
	— Какво „защо“?
	— Защо го правят момичетата?
	— За хляб насъщен, човече. Всеки припечелва както може.
	— Прекалено сте интелигентен, за да го вярвате… Организирано ли е?
	— Предполагам. Казвам ви, че не участвувам в този бизнес.
	— Внимавайте! Имам доста материал за вас…
	— Добре. Да, организирано е. Всичко е организирано. Иначе не би съществувало.
	— Къде именно се провеждат операциите?
	— Казах ви! Навсякъде.
	— В самите университети?
	— Не, в тях не. В околностите. Обикновено на няколко километра, ако студентските градчета са разположени близо до села. В стари къщи, по-далеч от предградията. Ако университетите са в големи градове — в хотели, в частни клубове и в апартаменти. Но не и тук при нас.
	— Говорите за… Кулумбийския университет, за Харвард, Радклиф, Смит, Холиоки, нали? И по-южните?
	— Всички забравят Принстън — отвърна Пейс с крива усмивка. — А около него има чудесни стари имения… Да, тях имам предвид.
	— Никога не бих повярвал… — Матлок говореше повече на себе си, отколкото на Пейс. — Но защо? Не ми говорете за насъщния…
	— Хлябът означава свобода, човече! За тях е свобода. Те не са психопати, малко от нас са такива. Понаучихме се на туй-онуй. Имаш ли пари, приятелче, свестните хора ще те зачитат… Освен това не знам дали сте забелязали, пари вече не се печелят така лесно с честен труд, както едно време. А повечето младежи имат нужда от пари.
	— Онова момиче, за което споменах… разбрах, че е било принудено да започне.
	— Господи, никой никого не принуждава! Това са глупости.
	— Все пак е била принудена. Каза ми някои неща… В ръцете на онези се намират лостове като съдилища, лекари, дори служби…
	— За пръв път чувам.
	— И по-късно ги търсели, след няколко години. Най-обикновено едновремешно изнудване. Точно както аз ви изнудвам сега.
	— Значи преди е имало неприятности… момичето, искам да кажа. Сигурно дължи нещо, което не може да изплати.
	— Кой е Нимрод?
	Матлок зададе въпроса тихо, без ударение. Но младежът се обърна и отиде в най-далечния край на стаята.
	— Не знам. Не разполагам с такива сведения.
	Матлок стана от стола.
	— Ще ви запитам още веднъж и ако не получа отговор, ще изляза оттук и с вас е свършено. Край на един многообещаващ живот… Кой е Нимрод?
	Младежът се обърна рязко към него и Матлок отново прочете страх в погледа му, същия страх, който беше отпечатан на лицето на Лукас Херън, в очите на Лукас Херън.
	— Каквото ще да става, не мога да отговоря!
	— Не можете или не искате?
	— Не мога. Не знам!
	— Мисля, че знаете. Но казах, че ще питам само веднъж. Край! Матлок тръгна към вратата, без да погледне студента.
	— Не!… По дяволите, не знам!… Откъде да знам? Не можете да постъпите така с мен!
	И Пейс се метна към Матлок.
	— Не мога ли?
	— Изслушайте ме! Не знам кои са! Нямам…
	— Значи не е един човек? Пейс се озадачи.
	— Да… Мисля, че не е един. Не знам. Нямам контакти. Други имат, но не и аз. Не са ме закачали.
	— Но сте чували за тях. Това не беше въпрос, а изявление.
	— Дали съм чувал?… Да, чувал съм. Но кълна се, не знам кои са!
	Матлок се обърна и се втренчи в Пейс.
	— Ще направим компромис. Засега. Кажете ми какво знаете.
	И изплашеният младеж му разказа. Докато го слушаше, страхът му зарази Джеймс Матлок.
	Нимрод беше невидимият главен кукловод. Без лице, без форма, но със страшна жива власт. Не беше „той“ или „те“, бе сила, по думите на Алън Пейс, вплела невидими пипала във всички големи университети в североизточната част на страната, във всеки град, свързан с университетите, във всяко финансово учреждение, отпускащо фондове за сложната система на висшето образование в Нова Англия. А ако слуховете бяха верни, пипалата й вече посягаха и към Южните щати.
	Наркотиците бяха само една област, костта в гърлото на престъпните легиони, непосредствената причина за майската конференция и корсиканското писмо.
	Освен на печалбата, която носеха, Нимрод беше стопанин и на десетина университета. Пейс беше убеден, че съставянето на учебните програми, назначаването и уволняването на университетските преподаватели, раздаването на научни степени и стипендии — всичко се осъществява според указанията на Нимрод. Мисълта на Матлок се пренесе светкавично в Карлайл. Спомни си, че заместник-деканът по приемането на студенти в Карлайлския университет бил човек на Нимрод, както твърдеше мъртвият Лоринг, Арчър Бийсън, който бързо се издигаше в Историческия факултет, треньорът на университетския отбор по футбол и десетки други имена на преподаватели и сътрудници, фигуриращи в списъка на Лоринг.
	Колко ли още имаше? Колко ли дълбоко беше проникнал Нимрод в университетите?
	И защо?
	Организираната проституция беше спомагателна дейност. С вербуването се занимаваха самите проститутки, млади момичета, в собствените си среди, на новите даваха адреси, определяха такси. Младата привлекателна плът можеше да намери път към Нимрод и да сключи договор с него. А договорът им даваше „свобода“ и „хляб насъщен“.
	И никой не пострадвал, престъплението не вземало жертви.
	— Престъпление няма, има свобода, човече. Не се оказва натиск, няма нужда да зубриш, за да получиш стипендия.
	Алън Пейс виждаше много хубави черти в неуловимия, практичен Нимрод. Повече от хубави.
	— Да не мислите, че има някаква разлика между него и външния, почтения свят? Грешите, господине. Това е мини-Америка: организирана, компютъризирана, самоуправляваща се. По дяволите, всичко се върши по единен американски образец и работи в духа на големите компании, в духа на „Дженеръл Мотърс“ или „Интърнешънъл Телефон и Телеграф“. Просто някой се е оказал достатъчно умен да организира непроходимите гъсталаци на академичния свят. И тази организация бързо се разраства. Трябва не да се борите, а да се присъедините към нея.
	— Това ли смятате да направите? — попита Матлок.
	— Друг начин няма, човече. В какво ми остава да вярвам? Доколкото разбирам и вие сте затънали до шия. Сигурно вербувате хора. От вас човек не може да се скрие, аз ви очаквах отдавна.
	— А ако това не е така?
	— Тогава сте си изгубили ума. А скоро ще се простите и с главата си.
	Ако някой наблюдаваше бялото комби и неговия шофьор, бързащ към центъра на Ню Хейвън, щеше да помисли: ето една скъпа кола, достойна за богаташки квартал, а зад волана седи човек напълно в стила на превозното средство.
	Такъв наблюдател не би могъл да знае, че шофьорът почти не забелязваше потока от коли, замаян от наученото през последния час, че това бе измъчен човек, немигнал вече второ денонощие, движещ се с усещането, че се крепи на тънка нишка, опъната над бездънна пропаст, и очаква всеки момент да прережат връзката му с живота и да полети надолу в безкрайната мъглявина.
	Матлок правеше всичко възможно да мобилизира мисловните процеси, на които все още беше способен. Годините и особено месеците, през които беше осъществявал академичния си устрем чрез самоналожен режим, го бяха научили, че умът, поне неговият ум, не можеше да действува правилно, когато се наслагваха изтощението и злоупотребата с духовна сила.
	А трябваше да действува.
	Намираше се в неизвестни води. В морета с малки островчета, населени от гротескни обитатели, с хора като Джулиан Дюнойс, Лукас Херън, Бартолоци, Айело, Шарп, Стоктън и Пейс. Отровени и отровители.
	Нимрод.
	Неизвестни води?
	Не, не са неизвестни, мислеше Матлок.
	Бяха добре пропътувани. А пътешествениците, които са ги открили, бяха циниците на планетата.
	Спря в хотел „Шератон“ и ангажира стая.
	Седна на ръба на леглото и се обади на Хауард Стоктън в „Кармаунт“. Стоктън го нямаше.
	Сухо и официално помоли телефонистката в „Кармаунт“ да предаде на Стоктън да го потърси и погледна часовника си. Беше два без десет. Да го потърси след четири часа. В шест часа. Даде номера на „Шератон“ и затвори.
	Трябваше да поспи поне четири часа. Не се знаеше кога пак ще му се предостави възможност за сън.
	Вдигна отново слушалката и заръча да го събудят в пет и четирийсет и пет.
	Когато главата му потъна във възглавницата, вдигна ръка към очите си. През тъканта на ризата усети наболата си брада. Трябваше да иде на бръснар, но куфара си бе оставил в бялото комби. Беше прекалено уморен и обзет от други мисли, за да се сети да го качи в стаята.


	Трите кратки и остри иззвънявания на телефона оповестиха, че „Шератон“ е изпълнил молбата му. Беше точно шест без петнайсет. След петнайсет минути последва нов звън, този път по-дълъг, нормален. Беше точно шест. Обаждаше се Хауард Стоктън.
	— Ще бъда кратък, Матлок. Ще се срещнете с един човек, само че той не иска това да стане във „Ветроходство и ски“. Ще отидете на склона на източното дефиле — през пролетта и лятото там има много туристи заради гледката. Ще се качите на лифта. Бъдете там довечера в осем и половина. На върха ще ви чакат. Това е. Мен тази работа не ме засяга.
	Стоктън тръшна телефона и ехото прозвънтя в ухото на Матлок.
	Беше успял! Успял беше! Осъществи най-сетне връзка с Нимрод! С делегатите на срещата!


	Изкачваше се по тъмната пътека към ски-лифта. Десет долара помогнаха на пазача на паркинга на „Ветроходство и ски“ да разбере проблема му — хубавият мъж в комбито имаше среща с жена. Съпругът отсъствува, пък и какво толкова, това е животът. Пазачът се оказа много услужлив.
	Когато стигна склона на източното дефиле, дъждът, който се канеше през целия ден да се изсипе, заваля. В Кънектикът априлските порои винаги преминават в гръмотевични бури и Матлок се ядоса, че не се е сетил да си купи дъждобран.
	Загледа се в безлюдния лифт, чиито високи двойни кабели се очертаваха на фона на засилващия се дъжд и блестяха като дебели корабни въжета в мъгливо пристанище. В будката, приютила сложните тромави машини за задвижване на кабелите, трепкаше едва забележима светлина. Отиде до вратата и почука. Вратата се отвори и през нея надникна дребен жилест човек.
	— Вас ли трябва да кача?
	— Мисля, че да.
	— Как се казвате?
	— Матлок.
	— Май сте вие. Знаете ли как да се задържите на лифта?
	— Карал съм ски. Ръката за въжето, краката на пръта.
	— Значи нямате нужда от помощ. Ще го пусна, вие се качвайте.
	— Добре.
	— Ще се измокрите.
	— Какво да се прави!
	Когато тежката машина заработи, Матлок застана вдясно от входа. Кабелите изскърцаха и се задвижиха колебливо, появи се прът. Той се вмъкна в лифта, притисна крака към опорите и пусна пръта пред гърдите си. Почувствува как движението на кабелите го издига над земята.
	Изкачваше се към върха на източното дефиле, към свръзката с Нимрод. Докато се люшкаше нагоре, на три метра от земята, дъждът престана да го дразни, дори напротив — леко го възбуди. Наближаваше краят на надбягването. Който и да го посрещне горе, щеше да е объркан до крайност. Разчиташе на това, така го беше замислил. Ако всичко, казано от убития Лоринг и живия Грийнбърг, бе вярно, иначе не можеше да бъде. Пълната секретност на конференцията, делегатите, които не се познаваха помежду си, клетвата Омерта, настойчивото изискване да се използуват кодове и пароли — всичко беше вярно. Видя го в действие. А щом такава сложна система се наруши рязко, това неизбежно води до подозрения, страх и крайно объркване. Матлок разчиташе на объркването.
	Лукас Херън го обвини, че се влияе от интриги. Но той не се влияеше от тях, просто ги разбираше. А то не беше същото. Това разбиране го доведе на крачка от Нимрод.
	Дъждът се засили, вятърът, който беше по-силен горе, го шибаше в лицето. Преградата пред него се люлееше нагоре-надолу, особено когато започваше нова стръмнина. Светлинката в будката едва мъждукаше сред мрака и дъжда. Прецени, че почти е стигнал средата на склона.
	Рязък тласък и машината спря. Матлок се вкопчи в преградата пред гърдите си и се взря нагоре през дъжда, за да види в какво се е ударило колелото или спицата. Нямаше нищо.
	Завъртя се тромаво на тясната седалка и се вгледа надолу към будката. Вече нямаше светлина, нямаше дори най-слаб отблясък. Вдигна ръка пред челото си да се предпази от дъжда. Сигурно бе сгрешил, пороят замъгляваше зрението му. Може би стълбът се намираше между него и будката. Наведе се първо надясно, после наляво. В подножието на склона не се виждаше нищо.
	Може би бяха изгорели бушоните? В такъв случай би изгаснала и лампата в будката. Или беше станало късо съединение? Валеше, а ски-лифтовете обикновено не работеха при дъжд.
	Погледна надолу. Земята беше може би на пет метра под него. Ако се пуснеше на ръце от пръта, щяха да останат не повече от три. Можеше да го направи. Щеше да извърви пеша останалата част от пътя. Но трябваше да побърза. До върха оставаха може би двайсет минути път, не знаеше със сигурност. Не искаше да поема риска човекът да се уплаши и да си отиде, преди да е осъществил срещата.
	— Не мърдай! Не махай преградата!
	Гласът прогърмя от мрака и проряза дъжда и вятъра. Грубата заповед парализира Матлок — беше не само неочаквана, но и страшна. Човекът стоеше под него, вдясно от кабелите. Беше с мушама и шапка. Невъзможно беше да види лицето му или поне да определи ръста му.
	— Кой сте вие? Какво искате?
	— Аз съм човекът, с когото трябва да се срещнеш. Искам да видя документа в джоба ти. Хвърли го.
	— Ще ви го покажа, когато видя вашия. Такава е уговорката!
	— Нищо не разбираш, Матлок. Хвърли ми документа. Това е всичко.
	— Какви ги дрънкате, по дяволите?!
	Заслепи го светлината на силно фенерче. Посегна към застопоряващото устройство на преградата.
	— Не пипай! Дръж ръцете напред или ще те убия!
	Ярката светлина се измести от лицето към гърдите му и няколко секунди Матлок не виждаше нищо освен хиляди светещи точки в очите си. Когато зрението му се възвърна, видя, че човекът под него се приближава към кабелите и търси пътека. В светлината на лъча забеляза, че в дясната си ръка държи голям автоматичен пистолет. Ослепителната ивица отново блесна в лицето му, този път точно под него.
	— Не ме заплашвай, отрепка такава! — кресна Матлок, като си спомни въздействието на гнева си върху Стоктън в четири часа сутринта. — Махни проклетия си пистолет и ми помогни да сляза! Нямаме много време и мразя игрите!
	Но въздействието сега не беше същото. Вместо това мъжът под него започна да се смее и смехът му беше смразяващ. Най-вече защото беше искрен. Човекът на земята се забавляваше.
	— Много си смешен, както си увиснал във въздуха. Знаеш ли на какво приличаш? На онези премятащи се маймунки мишени по стрелбищата. Сещаш се, нали? А сега стига глупости! Хвърли документа!
	Отново се засмя и при този звук всичко внезапно се проясни.
	Не беше установил контакт. Не беше притиснал никого. Цялото му грижливо планиране, обмислените му действия — всичко беше напразно. В момента не беше по-близо до Нимрод, отколкото когато не знаеше, че Нимрод изобщо съществува.
	Беше в капан.
	И все пак трябваше да опита. Нищо друго не му оставаше.
	— Вършиш голяма глупост!
	— Я стига си дрънкал! Дай ми документа! Цяла седмица го търсим! Имам заповед да не се връщам без него.
	— Не мога да ти до дам!
	— Ще ти пръсна главата!
	— Казах, че не мога! Не съм казвал, че не искам!
	— Не ме баламосвай. У теб е. Не би дошъл тук без него!
	— Намира се в едно пакетче, привързано към кръста ми.
	— Извади го!
	— Казах ти, не мога! Седя на парче дърво, широко десет сантиметра, с прът под краката и съм почти на шест метра височина!
	Думите му почти не се чуваха в плющящия дъжд. Човекът започна да проявява признаци на нетърпение.
	— Казах ти, извади го!
	— Тогава трябва да скоча. Не мога да стигна връзките! — Матлок крещеше, за да бъде чут. — Нищо не мога да направя, нямам оръжие!
	В края на краищата човекът с големия автоматичен пистолет се дръпна от кабелите и насочи към Матлок и яркия лъч, и оръжието си.
	— Добре, слизай! Но само едно погрешно движение и ще ти пръсна главата!
	Матлок отметна преградата. Чувствуваше се като малко момче на върха на виенско колело, което се чуди какво ще стане, ако колелото спре завинаги и кабинката се откачи.
	Държеше се за пръта, тялото му се люлееше в празното пространство. Мяташе се във въздуха, дъждът го просмукваше, светлинният лъч го заслепяваше. Трябваше да мисли, светкавично да си изработи стратегия. За хора като онзи долу животът му струваше дори по-малко от този на убитите в Уиндзър Шоулс.
	— Махни този фенер! Нищо не виждам! — Я стига! Пусни се и толкоз!
	Пусна се.
	В мига, в който докосна земята, нададе силен вик на болка и посегна към крака си.
	— Кракът ми! Счупих си крака!
	Изви се и се претърколи по мократа земя, като се гърчеше от болка.
	— Млъквай! Дай ми документа! Веднага!
	— Господи! Какви ги говориш? Счупих се крака!
	— Пада ти се! Дай документа!
	Матлок лежеше на земята и въртеше глава. Вратът му се бе опънал от болка. Заговори между кратки изпъшквания:
	— Връзките са тук. Развържи ги.
	Разкопча ризата си. Отдолу се подаде брезентов пояс.
	— Развържи ги сам! Побързай!
	се пак приближи малко. Не беше сигурен. Още малко. В момента лъчът бе точно над главата на Матлок. После се премести върху гърдите му и Матлок видя голямото дуло на черния пистолет.
	Това беше секундата, мигът, на който разчиташе. Светкавично посегна с дясната си ръка към оръжието, като едновременно с цяло тяло се метна върху краката на човека с мушамата. Сграбчи дулото на пистолета и с все сила го насочи надолу. Проехтяха два изстрела, откатът почти откъсна ръката на Матлок, но звукът бе отчасти заглушен от мократа земя и плющенето на дъжда.
	Човекът беше сега под него, обърнат настрани, блъскаше по-тежкия Матлок с крака и със свободната си ръка. Матлок се хвърли върху затисната му ръка и впи зъби в китката над пистолета. Забиваше зъби в плътта, докато почувствува, че блика кръв, която се смеси със студения дъжд.
	Човекът зави от болка и изпусна оръжието. Матлок го сграбчи и го удари няколко пъти през лицето. Мощният фенер се търкаляше във високата трева, лъчът беше насочен безсмислено нагоре към мокрите листа.
	Матлок клекна над обърканото окървавено лице на доскорошния си палач. Задъхваше се, гадеше му се от вкуса на чужда кръв в устата. Плю няколко пъти, за да се освободи от него.
	— А сега — хвана той човека за яката и рязко вдигна главата му, — ще ми кажеш ли какво става! Това беше капан, нали?
	— Документът! Трябва да взема документа! — гласът едва се чуваше.
	— Значи това беше капан, така ли? Цялата седмица сте ме водили за носа, за да ме вкарате в него!
	— Да… Да. Документът.
	— Този документ е много важен за вас, нали? — Те ще те убият… ще те убият, за да го вземат! Нямаш никакъв шанс… Никакъв шанс…
	— Кои са те?
	— Не знам… не знам!
	— Кой е Нимрод?
	— Не знам… Омерта!… Омерта!
	Човекът отвори очи и в неясния отблясък на падналия фенер Матлок видя, че нещо се е случило с жертвата му. Някаква мисъл, някаква идея обсебваше измъченото му въображение. Гледката беше мъчителна. Той твърде много приличаше на обзетия от паника Лукас Херън, на ужасения Алън Пейс.
	— Ставай! Ще ти помогна да слезеш до долу…
	Не можа да продължи. Със сетни сили, воден от дълбините на загубеното си самообладание, човекът с окървавеното лице се метна напред в последен отчаян опит да изтръгне оръжието от дясната ръка на Матлок. Матлок отскочи назад и инстинктивно стреля. Във всички посочи шурна кръв.
	Матлок бавно се изправи. Пушекът от пистолета още се носеше над мъртвия, дъждът го отмиваше към земята.
	Посегна към фенерчето в тревата, но щом се наведе, започна да повръща.


>	Двайсет и осма глава

	Десет минути по-късно наблюдаваше паркинга, изкачен на голям клен на петдесетина метра от пътеката. Младите листа отчасти го пазеха от проливния дъжд, но дрехите му бяха мръсни, целите в кал и кръв. Комбито се белееше в предната част на паркинга, близо до каменната входна врата на „Ветроходство и ски“. Не беше оживено, автомобили не влизаха в паркинга, а шофьорите на вече влезлите предпочитаха да изчакат да свърши потопът, преди да тръгнат на път. Пазачът, на когото беше дал десет долара, разговаряше под издадения навес пред входа на ресторанта с униформен портиер. На Матлок му се искаше да се втурне към комбито и да потегли колкото може по-бързо, но знаеше, че видът на дрехите му ще озадачи двамата мъже и ще ги накара да се позамислят какво ли се е случило на склона на източното дефиле. Не му оставаше нищо друго освен да чака, да чака, докато някой не отклони вниманието им или и двамата не влязат вътре.
	Чакането го дразнеше. Дразнеше и плашеше. При будката с машините не забеляза никого, нито чу отвътре някакъв звук, но човекът на Нимрод вероятно имаше партньор, който дебнеше също като Матлок. Ако откриеха трупа, щяха да го спрат, да го убият, ако не за отмъщение, то заради корсиканския документ.
	Вече нямаше избор. Изчерпа резервите си, възможностите си. Беше играчка в ръцете на Нимрод по същия начин, както и в ръцете на хората от Министерството на правосъдието. Щеше да се обади на Джейсън Грийнбърг и да изпълни всичките му нареждания.
	В известен смисъл беше доволен, че се слага край на участието му. Все още не се смяташе свободен от задълженията си, но нямаше какво повече да направи. Беше се провалил.
	Вратата на ресторанта се отвори и една сервитьорка махна на униформения портиер. Двамата с пазача на паркинга се качиха по стъпалата и се заприказваха с момичето.
	Матлок скочи от клена и се втурна към колите. Докато се движеше между тях, не откъсваше поглед от вратата на ресторанта.
	Сервитьорката даде на портиера голям термос с кафе. Тримата пушеха и се смееха.
	Заобиколи комбито и клекна пред него. Промъкна се до прозореца на вратата и с облекчение видя, че ключовете висят на мястото си. Пое дълбоко дъх, отвори вратата колкото можеше по-безшумно и се промъкна вътре. Не я затръшна, а я придърпа тихо, за да изгаси лампата в купето. Двамата мъже и сервитьорката все още бъбреха и се смееха, без да забелязват нищо.
	Настани се на седалката, запали мотора, включи на заден ход и с рев се понесе назад към входа. Профуча между каменните стълбове и се отправи надолу по широкия път към шосето.
	Зад него, под навеса, на стъпалата на главния вход тримата се стреснаха. След това стреснатостта им премина в недоумение и дори в любопитство. Защото от дъното на паркинга чуха дълбокия рев на втори, по-мощен двигател. Блеснаха силни фарове, размазани от сипещия се дъжд, и дълга черна лимузина се понесе напред.
	Когато зловещата на вид кола зави към каменните стълбове, колелата й изскърцаха. Огромният автомобил набра скорост и полетя след комбито.


	Шосето не е оживено, но все пак по-добре е да се върна в Карлайл по второстепенните пътища, реши Матлок. Щеше да отиде право у Кресъл въпреки истеричния характер на Сам. Заедно щяха да позвънят на Грийнбърг. Матлок току-що беше убил жестоко друго човешко същество и независимо дали действията му бяха оправдани, шоковото състояние не го напускаше. Разбра, че то ще се запази до края на живота му. А и не беше сигурен, че Кресъл е човекът, с когото трябва да се види.
	Но нямаше с кого друг. Можеше, разбира се, да се върне в апартамента си и да дочака там някой федерален агент. Но, от друга страна, не бе изключено да се появи пратеник на Нимрод.
	Следваше серия от остри завои. Спомни си, че те предшествуват дълъг прав участък, минаващ през обработваема земя — там можеше да спечели време. Главното шосе беше по-право, но второстепенните пътища бяха по-къси, ако нямаше движение. Докато вземаше последния завой, усети, че стиска кормилото, та чак китките го болят. Проявяваше се мускулната защита на тялото, която контролираше треперещите му крайници и стабилизираше колата с чиста неустремна сила.
	Появи се първият прав участък. Дъждът беше понамалял. Натисна до краен предел педала на газта и почувствува как комбито се откъсна напред.
	Погледна два-три пъти в огледалото — дали няма полицейски коли. Отзад приближаваха фарове. Хвърли поглед на скоростомера. Показваше сто и трийсет километра в час, но въпреки това фаровете, отразени в огледалото, го настигаха.
	Инстинктът на преследвания изплува бързо на повърхността — разбра, че автомобилът зад него не е полицейски патрул. Нямаше сирени, които да разкъсат мократа тишина, не светкаха „буркани“.
	Натисна педала на газта до степен, надхвърляща възможностите на двигателя. Стрелката показа сто и четирийсет километра в час — комбито не бе способно на по-голяма скорост.
	Фаровете вече бяха точно зад него. Неизвестният преследвач беше на метри, на сантиметри от задната му броня. Внезапно фаровете се понесоха наляво и колата се изравни с комбито.
	Беше същата черна лимузина, която видя след убийството на Лоринг! Същият огромен автомобил, изфучал от тъмната алея минути след кръвопролитието в Уиндзър Шоулс! Матлок се стараеше да задържи поне част от вниманието си върху пътя, като същевременно следеше шофьора, който беше сам в колата и го изтикваше към десния край на пътя. Комбито вибрираше от огромната скорост, той все по-трудно задържаше кормилото.
	Тогава видя дулото на пистолет, насочен към него през прозореца на прилепения автомобил. Видя отчаян поглед в неспокойни очи зад протегнатата ръка, търсеща точката на прицела.
	Чу изстрелите, по лицето му и по предната седалка се посипа стъкло. Натисна спирачката и завъртя кормилото надясно, прескочи бордюра, насочи се неудържимо към телена ограда, мина през нея в осеяно с камъни поле. Комбито профуча през двайсетина метра трева и се удари в купчина камъни, обозначаващи границата на частен имот. Фаровете се строшиха и угаснаха, решетката се смачка. Той отхвръкна към таблото и само вдигнатите ръце предпазиха главата му от удар в предното стъкло.
	Беше обаче в съзнание и инстинктът на преследвания не го напускаше.
	Чу отварянето и затварянето на врата и разбра, че убиецът е тръгнал през полето към жертвата си. Към корсиканския документ. Почувствува, че по челото му се стича кръв, не знаеше дали е одраскан от куршум, или порязан от разбитото стъкло, но се зарадва на кръвта. Сега имаше нужда от нея, имаше нужда от кръв по челото си. Остана сгърчен върху кормилото, неподвижен и притихнал.
	А под сакото си стискаше грозния пистолет, отнет от мъртвеца с мушамата на склона на източното дефиле. Дулото му сочеше към вратата.
	Чу приглушени стъпки по меката земя близо до комбито. Буквално усети, както усещат слепите, лицето, което надникна през разбитото стъкло. Чу щракването на дръжката и скърцането на вратата.
	Една ръка го сграбчи за рамото. Матлок стреля.
	Оглушителният грохот, викът на ранения пронизаха подгизналия мрак. Матлок скочи от седалката и се метна с цялата си тежест върху убиеца, хванал се за лявото рамо. Заудря го с пистолета през лицето и по врата, докато онзи рухна на земята. Оръжието му не се виждаше, ръцете му бяха празни. Настъпи човека по гърлото и го притисна.
	— Ще си махна крака, когато ми дадеш знак, че ще говориш с мен, кучи сине! Иначе не чакай милост!
	Човекът изхриптя, очите му се изцъклиха. Вдигна с молба дясната си ръка.
	Матлок свали крак и коленичи на земята до него. Беше набит, мускулест, мургав мъж с лице на убиец.
	— Кой те изпрати? Откъде познаваш колата?
	Човекът повдигна глава, сякаш се канеше да отговори, но вместо това измъкна с мълниеносно движение на дясната си ръка нож от колана си, ловко се обърна наляво и заби коляно в слабините на Матлок. Ножът сряза ризата му и той усети как стоманеното острие одраска плътта му, разбра, че никога не е бил толкова близо до смъртта.
	Стовари дулото на тежкия автоматичен пистолет върху слепоочието на мъжа. Това бе достатъчно. Главата на убиеца се отметна назад, изпод косата му рукна кръв. Матлок се изправи и настъпи ръката с ножа.
	Скоро очите на убиеца се отвориха.
	През следващите пет минути Матлок извърши нещо, на което не се смяташе за способен — изтезаваше човек. А когато човекът закрещя, разби устата му с дулото на пистолета и му строши няколко зъба. Това не продължи дълго.
	— Документът!
	— А нещо друго?
	Сгърченият убиец простена и изплю кръв, но не проговори. Заговори Матлок — тихо, но убедително и много искрено:
	— Ще отговаряш или ще ти извадя очите. Пет пари не давам. Повярвай ми.
	— Старецът! — Дълбоко от гърлото на мъжа се изтръгнаха хрипкави думи. — Той каза, че всичко е записал… Никой не знае… Ти си говорил с него…
	— Какъв старец?… — Матлок млъкна, когато ужасяваща мисъл прониза ума му. — Лукас Херън! Него ли имаше предвид?!
	— Каза, че е записал всичко. Те мислят, че ти знаеш. Може да е излъгал… За Бога, може да е излъгал. Убиецът загуби съзнание.
	Матлок бавно се изправи, ръцете му трепереха, цялото му тяло се тресеше. Погледна към пътя, към голямата черна лимузина, открояваща се под стихващия дъжд. Това щеше да бъде последното му залагане, върховното му усилие.
	Нещо тревожеше ума му, нещо неуловимо, но осезаемо. Трябваше да се довери на това усещане, както бе започнал да се доверява на инстинктите на преследвача и преследвания.
	Старецът.
	Отговорът се криеше някъде в дома на Лукас Херън.


>	Двайсет и девета глава

	Паркира лимузината на четиристотин метра от дома на Херън и тръгна към него по бордюра, готов да скочи в близките храсти при звука на приближаваща кола.
	Коли нямаше.
	Мина покрай една къща, после покрай друга, като всеки път претичваше, без да изпуска от поглед осветените прозорци — да не би някой да го следи.
	Никой не го гледаше.
	Стигна до имението на Херън и запълзя. Бавно, предпазливо и тихо се придвижваше по алеята за коли. Къщата беше тъмна, коли нямаше, нямаше хора, нямаше признаци за живот. Само духът на смъртта витаеше над него.
	Тръгна по чакълената пътечка и очите му различиха някаква хартия, закачена за предната врата, едва видима в мрака. Приближи и запали клечка кибрит. Шерифът бе запечатал входната врата.
	Още едно престъпление, помисли Матлок.
	Заобиколи къщата и пред вратата на градината си спомни живо вида на Херън, тичащ през ливадата към непристъпната зелена стена, в която изчезна.
	И задната врата беше запечатана от шерифа. Хартията бе залепена направо върху стъклото.
	Матлок извади пистолета от колана си и колкото можеше по-безшумно строши малка част от стъклото вляво от печата. Отвори вратата и влезе.
	Първото, което го впечатли, беше тъмнината. През последната седмица бе започнал да разбира, че светлината и мракът са относителни. Нощта имаше своя светлина, към която очите можеха да привикнат, дневната светлина често беше измамна, изпълнена със сенки и смътни невидими петна. Но в къщата на Херън мракът беше пълен. Запали клечка кибрит и разбра защо.
	Прозорците на малката кухня бяха закрити с щори. Само че не обикновени, а специални. Платът беше плътен и опънат на рамките с помощта на вертикални летви, прикрепени с големи алуминиеви винтове. Приближи до прозореца над умивалника и запали нова клечка. Щорите не само че бяха по-плътни от обикновените, но летвите и катинарът отдолу ги крепяха плътно към рамката. Никаква светлина не можеше да влезе или да излезе през прозореца.
	Нуждата на Херън от уединение бе учудваща. Ако всички прозорци в стаите бяха запечатани, то това уединение е било постигнато напълно.
	Запали трета клечка кибрит и влезе в гостната. Това, което зърна в трепкащата светлина, го накара да се закове на място. Дъхът му спря.
	Стаята беше обърната наопаки. По пода лежаха разкъсани книги, преобърнати и разпрани мебели, дори мазилката бе изкъртена от стената. Все едно, че влизаше в собствения си апартамент след гостуването у Бийсънови. Холът на Херън беше грижливо претърсен.
	Върна се в кухнята да види дали мракът не му бе попречил да забележи нещо. Да, всички чекмеджета бяха отворени, всички шкафове — разровени. На пода в килера видя две фенерчета. Едното не работеше, но второто светна.
	Върна се бързо в хола и насочи лъча на фенерчето към прозорците. Всички бяха покрити с щори, заковани за рамките.
	Отсреща в тесния вестибюл пред още по-тясната стълба зееше отворена врата. Водеше към кабинета на Херън, където, ако това бе възможно, цареше още по-голям хаос. Два шкафа с папки лежаха преобърнати, задните им дъски бяха разковани; голямото, покрито с кожа бюро бе издърпано от стената, насечено на трески и всяка повърхност беше разбита. Както и в хола, мазилката бе изкъртена тук-таме от стените. Матлок предположи, че тези места са звучали кухо при почукване.
	Горе в двете малки спални и в банята го чакаше същата картина.
	Върна се долу. Дори стъпалата на стълбата бяха изкъртени.
	Домът на Лукас Херън бе претърсен от професионалисти. Можеше ли той да открие нещо, ако те не бяха успели? Влезе пак в хола и седна върху останките от едно кресло. Обзе го потискащото усещане, че и последното му усилие ще завърши с провал. Запали цигара и се помъчи да подреди мислите си.
	Претърсващият не беше намерил това, което търсеше. Или беше? Нямаше начин да установи със сигурност. Само че убиецът там, на полето, беше изревал, че старецът е „записал всичко“. Като че ли този факт бе не по-малко важен от отчаяно жадувания корсикански документ. И все пак беше добавил: „Може да е излъгал… може да е излъгал…“ Излъгал? Защо му е на един изплашен до смърт човек да поставя под съмнение нещо толкова важно?
	Трябваше да допусне, че в ужаса си обърканият мозък, блуждаещ на ръба на безумието, беше отхвърлил най-голямото зло, за да не изгуби останките от разума си.
	Не… Не бяха намерили това, което им трябваше. А щом като не го бяха намерили след толкова усилия, то не съществуваше.
	Той обаче знаеше, че съществува.
	Херън може и да е бил въвлечен в света на Нимрод, но не беше негова рожба. Взаимоотношенията им не са били хармонични, а изтерзани. Някъде той бе оставил обвинителен акт. Беше прекалено добър човек, за да не го стори. Лукас Херън беше почтен. Някъде… някъде.
	Но къде?
	Стана и закрачи в мрака на стаята, като включваше и изключваше фенерчето — повече от притеснение, отколкото заради светлината.
	Непрекъснато преповтаряше всяка дума, всеки израз на Лукас в онази ранна привечер преди четири дни. Отново беше преследвачът по следите на звяра и душеше вятъра за мириса му. А звярът беше близо, дяволски близо!… От мига, в който му беше отворил вратата, Херън е знаел какво търси Матлок. Мигновената, макар и мимолетна искрица на разбирането беше блеснала в очите му. Матлок не можеше да не я разпознае. Дори го каза на стареца, а той се засмя и го обвини, че се поддава на интриги.
	Но имаше и нещо друго. Преди интригите. Нещо вътре, в тази стая. Преди Херън да предложи да седнат отвън… Само че не беше предложил, а заповядал.
	А точно преди заповедта за тилов обход към задния двор бе влязъл тихо, толкова тихо, че стресна Матлок. Беше отворил летящата врата с двете пълни чаши в ръце, а Матлок не го чу.
	Матлок натисна копчето на фенерчето и насочи лъча към долната част на кухненската врата. Нямаше килим или постелка, която да заглуши стъпките. Беше твърд дъсчен под. Отиде до отворената врата, мина зад нея и я затвори. Бутна я, за да я отвори в същата посока, както Лукас Херън с чашите в ръце. Пантите изскърцаха като всички стари панти при нормално отваряне. Пусна вратата да се затвори и я натисна бавно, сантиметър по сантиметър.
	Лукас Херън беше сипал напитките и безшумно се бе върнал в хола. За да наблюдава незабелязано Матлок. След това заповяда да излязат навън.
	Матлок насили паметта си, за да си спомни точно какво каза и направи Лукас Херън в онзи момент.
	„…ще отидем в задния двор. Денят е твърде хубав, за да стоим вътре. Да вървим.“
	И без да чака отговор, Херън бързо се бе върнал през кухненската врата. Никаква повърхностна вежливост, никакви учтиви обноски, каквито се очакваха от него.
	Беше издал заповед, твърда заповед на офицер и джентълмен.
	Точно така! Матлок пренесе лъча над бюрото.
	Снимката! Снимката на морския офицер с карта в ръка и автомата „Томпсън“ в джунглата на малкия остров в южната част на Тихия океан.
	„Пазя тази стара снимка, за да ми напомня, че времената невинаги са били толкова лоши.“
	В момента, когато Херън бе влязъл през вратата, Матлок разглеждаше отблизо снимката! Този факт беше разтревожил стареца достатъчно, за да го накара да излязат незабавно. По рязък и груб начин, съвсем неприсъщ за него.
	Матлок бързо се доближи до бюрото. Малката, покрита с целофан снимка, беше на същото място: на дясната стена, ниско над бюрото. Стъклата на няколко по-големи снимки бяха счупени, но тази бе недокосната.
	Хвана картонената рамка и откачи снимката от кабара, с който беше забодена в стената. Заразглежда я внимателно, като я обръщаше и проверяваше тънките ръбове.
	Ярката светлина на фенерчето разкри драскотини по горния ъгъл на картона. От нокти! Може би. Насочи светлината към бюрото. По него имаше неподострени моливи, накъсани листове и ножица. Все я, мушна едното острие между тънките пластове картон и извади снимката от рамката.
	Намери онова, което търсеше.
	На гърба на малката снимка имаше схема, нарисувана с автоматична писалка. Беше правоъгълник, чиито основа и горна страна бяха начертани с пунктирани линии. На горната страна имаше две малки стрелки — едната направо, другата надясно. Над всяка от тях беше написано числото „трийсет“. На две места по трийсет.
	Трийсет.
	От двете страни на правоъгълника имаше нарисувани по детски дървета.
	Отгоре над числата видя още една опростена скица. Вълнисти полукръгчета бяха съединени едно с друго, а под тях имаше начупена линия. Облак. Под него още дървета.
	Беше карта и Матлок от пръв поглед разбра какво изобразява — задния двор на Херън. Линиите от трите страни обозначаваха непристъпната зелена стена.
	Числата, трийсетиците, означаваха разстояние, но и още нещо. Бяха съвременни символи.
	Защото Лукас Херън, дългогодишен председател на Катедрата по романски езици, изпитваше ненаситна страст към думите и тяхното използуване. Какво беше по-подходящо за изразяване на завършеност от символа „30“?
	Всеки първокурсник по журналистика знае, че XXX в края на страница на вестник означава край на статията. Продължение няма да има.
	Всичко е казано.
	Матлок държеше обърнатата снимка в лявата си ръка, а в дясната стискаше фенерчето. Навлезе в гората малко вляво от къщата, както беше указано на схемата. Числото „трийсет“ можеше да е футове, ярдове, крачки… разбира се, не инчове или сантиметри.
	Отмери трийсет фута напред, трийсет — надясно. Нищо.
	Нищо, само подгизнали, избуяли храсталаци, които се впиваха в краката му.
	Върна се при изходната точка и реши да съчетае ярдове с крачки, защото крачките в такава непроходима като джунгла среда едва ли можеха да са еднакви.
	Направи трийсет крачки и продължи, докато станаха трийсет ярда. Върна се при пречупените клонки, с които означи трийсетте крачки, и тръгна встрани.
	Пак нищо. На мястото, което изчисли, се извисяваше стар прогнил клен. Нямаше нищо друго. Отиде пак при счупените клони и продължи към втория знак.
	Трийсет ярда. Деветдесет фута, плюс-минус един-два. После бавно трийсет ярда през просмуканите с вода листа до следващия белег. Още деветдесет фута. Общо сто и осемдесет. Почти две трети от футболно игрище.
	Сега вървеше по-бавно, храсталакът се сгъсти или поне така му се стори. Съжали, че няма мачете или друго средство, с което да разчиства мокрите клони пред себе си. По едно време обърка броенето и не знаеше колко крачки е направил — двайсет и една или двайсет и три. Имаше ли значение? Щеше ли да окаже влияние разликата от няколко фута?
	Стигна до следващото място след двайсет и осем или трийсет крачки. Разликата беше малка, ако имаше нещо. Насочи фенерчето към земята и започна да го движи напред-назад.
	Нищо. Само мокри треволяци и подгизнала пръст. Продължи да мести лъча, наведе се и напрегна очи, като все се питаше дали не е отминал мястото — всичко му изглеждаше еднакво.
	Вероятността за неуспех нарастваше. Дали да не започне пак? Може би трийсетините означаваха друга мярка — метри, или множество от други чиста, кодирани някъде в схемата. Ами точките на пунктираните линии? Дали да не ги преброи? Защо имаше точки?
	Мисълта му се върна на точките и той извади снимката от вътрешния си джоб. Докато се изправяше и изпъваше, за да опъне мускулите на гърба си, които го боляха от навеждането, кракът му докосна твърда, неподдаваща се повърхност. Отначало помисли, че е клон или може би камък.
	Изведнъж разбра, че не е нито едното, нито другото.
	Нищо не виждаше, всичко бе обрасло в трева. Но с крака си усещаше очертанията на предмета. Беше прав, гладък. Нещо чуждо в гората.
	Наведе лъча на фенерчето и видя, че не е трева. Беше цвете с дребни пъпки, някои разцъфнали. Цвете, което се нуждаеше от слънчева светлина или пространство.
	Цвете от джунглите. Неуместно купено и присадено.
	Отстрани го и се наведе. Под него имаше плътна, лакирана дървена плоскост, широка около шейсет сантиметра и дълга може би четирийсет и пет сантиметра. Беше заровена на около пет сантиметра в земята, повърхността й бе стругована и толкова силно лакирана, че пластовете защитно покритие отразяваха лъча на фенерчето като стъкло.
	Заби пръсти в земята, и вдигна парчето дърво. Под него имаше потъмняла метална плоча, вероятно бронзова.
C>
	На майор Лукас Н. Херън в знак на благодарност от офицерите и войниците от рота „Браво“ на Четиринайсети десантен батальон, Първа морска дивизия.
@	Соломонови острови
@	Май 1943 г.
C$
	Матлок имаше чувството, че пред него е надгробна плоча. Разчисти калта и разкопа около метала. Застанал на четири крака, бавно повдигна плочата и внимателно я отмести. Намери онова, което търсеше.
	В земята бе заровена метална кутия, в каквито библиотеките съхраняват ценни ръкописи. Херметична, водонепропусклива, устойчива на климатични въздействия, хранилище за векове.
	Ковчег, помисли Матлок.
	Вдигна я и промуши студените си мокри пръсти под затегнатия капак. Трябваше му доста време, за да го отвори, но накрая успя. Чу съскането на въздух — като че ли отваряше херметично запечатана кутия с нес кафе. Гумените ръбове се разделиха. Вътре видя бележник, подвързан с изкуствена кожа.
	Разбра, че е открил обвинителния акт.


>	Трийсета глава

	Бележникът беше дебел над триста страници и всяка дума бе написана на ръка с мастило. Нещо като дневник, но записките бяха различни — някои много кратки, други по цели страници. Нямаше постоянство и по отношение на датите. Дните ту следваха един след друг, ту с прекъсване от цели седмици, дори месеци. Начинът на излагането на мисълта също се променяше. Ясното последователно изложение се редуваше с неразбираеми, разпокъсани мисли, писани с трепереща ръка, с нечетлив почерк.
	Дневникът на Лукас Херън беше гневен вик, изблик на болка, изповед на човек, изгубил всякаква надежда.
	Седнал на мократа студена земя, хипнотизиран от думите на Херън, Матлок разбра защо старецът е търсил пълно уединение, ограден от зелена стена и плътни щори на прозорците.
	В продължение на четвърт век Лукас Херън е бил наркоман. Без наркотик болките му са били непоносими. И никой не би могъл да му помогне — освен да го затвори до края на живота му в някоя болница за ветерани от войната.
	Решителният отказ на Херън да влачи подобно съществуване, по-лошо от смърт, го бе запратил в обятията на друг вид смърт.
	Майор Лукас Натаниел Херън беше стоял начело на Четиринайсети батальон на Първа морска десантна дивизия и бе водил войниците си в атака срещу японците на Соломоновите и Каролинските острови.
	Раненият майор Лукас Херън бил откаран на носилка от малко островче на Каролинските острови, след като върнал на брега две роти от горящите джунгли. Никой не допускал, че ще оживее. Японски куршум бил заседнал в основата на врата му, между два прешлена. Били го отписали. Лекарите решили, че по-нататъшната хирургическа намеса е невъзможна. Пациентът не би я понесъл, най-дребното усложнение и той би престанал да бъде човек. Никой не беше пожелал да поеме отговорността.
	Пациентът бил подложен на лечение със силни болкоуспокояващи лекарства. Лежал в Мериландската болница над две години.
	Оздравяването, частичното възстановяване, било дълго и мъчително. Най-напред шини на врата и хапчета, после шини, метални проходилки и пак хапчета, накрая — патерици и неизменните хапчета, хапчета. Лукас Херън се беше върнал в света на живите, но с хапчета. А в минути на непоносими болки — инжекция морфин.
	Като Лукас е имало стотици, може би хиляди, но малко от тях са притежавали необикновените му качества, изключително ценни от определена гледна точка. Истински герой от войната в Тихия океан, блестящ учен, човек с безупречна репутация.
	Идеалният човек, когото са можели идеално да използуват.
	От една страна, не би могъл да живее, не би могъл да се бори с болката без помощта на наркотиците — хапчета и все по-зачестяващи инжекции. От друга страна, ако степента на зависимостта му беше станала достояние на лекарите, те отново биха го затворили в болница.
	Тези обстоятелства му били разяснявани постепенно, внимателно. Постепенно, в смисъл че доставчиците му от време на време искали дребни услуги — да уреди среща в Бостън, да предаде пари на някакви хора в Ню Йорк. Внимателно, защото когато Херън задавал въпроси, му отговаряли, че няма защо да се тревожи — участието му всъщност е невинно. Невинно, но крайно необходимо.
	Годините минавали и той станал безценен за тези, от които така силно се нуждаел. Срещите в Бостън, хората, на които трябвало да плати в Ню Йорк, зачестявали, молбите ставали все по-настойчиви. Изпращали го на все повече места. Зимни ваканции, пролетни ваканции в средата на семестъра, летни ваканции: Канада, Мексико, Франция… Средиземноморието.
	Превърнал се в куриер.
	А мисълта за болничната стая не напускала нито за миг изтерзания му ум и измъченото му тяло.
	Бяха го манипулирали блестящо. Никога нищо не научавал за резултатите от дейността си, не знаел как се разраства разрушителната мрежа, чието изграждане подпомогнал. А когато накрая научил, всичко, вече било късно. Мрежата съществувала.
	Нимрод взел властта.

	_22 април 1951. В средата на семестъра отново ме изпращат в Мексико. Както винаги първо в Мексиканския университет, а на връщане — в Бейлър. Каква ирония: обади ми се тукашният счетоводител и ми каза, че Карлайл с удоволствие ще поеме разноските ми за тази „научноизследователска дейност“. Отказах и му обясних, че инвалидната ми пенсия е достатъчна. А може би трябваше да приема…_

	_13 юни 1956. В Лисабон за три седмици. Казаха ми, че ще пътувам с малък кораб по определен маршрут. През Азорските острови, Куба и накрая — Панама. За мен спирките са в Сорбона-та, Толедския и Мадридския университет. Превръщам се в истински академичен стършел! Не ми харесват методите (кой би ги харесал?), но не аз отговарям за отживелите закони. Много хора се нуждаят от помощ. Трябва да им се помогне! Говорил съм с десетки от тях по телефона (те ме свързват), хора като мен, които не могат да преживеят нито ден без помощ… И все пак се тревожа… Но какво мога да направя? Ако аз откажа, други ще се заемат с тази работа…_

	_24 февруари 1957. Разтревожен съм, но запазвам спокойствие и благоразумие (надявам се!). Казаха ми, че когато ме изпращат на срещи, аз съм пратеник на „Нимрод“! Името е някакъв измислен код без значение, поне така твърдят, но щом го спомена, ще бъда посрещан с почести. Толкова е глупаво, като поверителните депешц, които получавахме от щаба на Маккартър по време на войната. Само кодове и никакви факти… Болките се усилват, а лекарите казват, че ще се влошават. Но… „Нимрод“ е много внимателен… Както и аз…_

	_10 март 1951. Сърдити са ми! Два дни ме оставиха без моите дози, мислех, че ще се самоубия! Тръгнах с колата за болницата на ветераните от войната в Хартфорд, но ме спряха на шосето. Бяха в карлайлска полицейска кола, би трябвало да се сетя, че и полицията е тяхна!… Трябва да избирам между компромиса и психиатрията!… Добре са пресметнали… Заминавам за Канада, задачата е да доведа някакъв човек от Северна Африка… Трябва да го направя! Обаждат ми се непрекъснато. Тази вечер един човек от 27-а армия, ранен при Нейха, ми каза, че той и още шестима зависят от мен! А колко още са като нас! Защо? За Бога, защо ни презират? Ние се нуждаем от помощ, а ни предлагат психиатрична болница…_

	_9 август 1960. Изясних им становището си! Стигат твърде далече!… „Нимрод“ не е само кодово название на място, а и човек! Вече не помагат на хора като мен, е, може и да помагат, но не сме само ние! Те се разрастват, впримчват още хора, и то за пари, много пари!_

	_20 август 1960. Заплашват ме. Казват, че като изчерпя запасите си, няма да ми дадат повече… Пет пари не давам! Имам за една седмица, ако ми провърви — за десет дни. Жалко, че не обичам да пия и ми се гади от алкохола…_

	_28 август 1960. Треперех като лист, но отидох в полицейския участък в Карлайл. Не бях в състояние да мисля. Поисках да говоря с най-големия им началник, но ми казаха, че минава пет часът и той се е прибрал вкъщи. Тогава им казах, че имам сведения за наркотици и след пет минути шефът на полицията се появи… Вече им беше ясно, че съм изгубил контрол над себе си… Подмокрих панталона си. Шефът на полицията ме вкара в една стаичка, отвори аптечката и ми удари инжекция. Беше човек на Нимрод!…_

	_7 октомври 1965. Този Нимрод е недоволен от мен. Винаги съм се разбирал с нимродовците — поне с двамата, с които съм работил, но този е по-суров и взискателен. Отказвам да въвличам студенти, той се съгласява, но казва, че лекциите ми стават все по-глупави и се износвам. Колко странно. Името му е Матю Ортън и е само съветник на вицегубернатора на Хартфорд. Но е Нимрод. И аз ще му се подчиня…_

	_14 ноември 1967. Гърбът ме боли непоносимо, лекарите казаха, че костите се разлагали — това беше думата, но не я употребиха по този начин! Едва издържам да прочета една лекция, след четирийсетте минути трябва да се извиня и да изляза!… Питам се — струва ли си да живея така?… Трябва, иначе не бих могъл да продължа… Или съм твърде голям егоист, твърде голям страхливец, за да си отнема живота? Ще се видя довечера с Нимрод. След една седмица е Денят на благодарността, къде ли ще отида…_

	_27 януари 1970. Краят дойде. Предмен е пустота, а Нимрод е заразил твърде много хора и твърде дълбоко. Ще си отнема живота колкото може по-безболезнено… твърде много болка изтърпях…_

	_28 януари 1970. Опитах да се самоубия! Не мога! Взех първо пистолета, после ножа, но не мога! Нима наистина съм толкова заразен, толкова покварен, че не мога да доведа до успешен край това, което най-силно желая?… Нимрод ще ме убие. Знам го, а той го знае още по-добре._

	_29 януари 1970. Нимрод сега е Артър Лейтона! Невероятно! Същият Артър Лейтона, който построи жилища за хора със средни доходи в Маунт Холи! Така или иначе, той ми даде неприемлива заповед. Казах му, че е немислимо. Твърде ценен съм, за да ме отстранят. И това му казах… Иска от мен да занеса огромна сума пари в Турция!… Защо, защо не се самоубих?_

	_18 април 1911. Колко странен е светът. За да оцелее, да съществува и да диша, човек върши толкова неща, които ненавижда. Резултатът е страшен… оправданията и обясненията още по-страшни… Носле изведнъж се случва нещо, което премахва или поне отлага нуждата от преценка… Болките се изместиха от врата и гръбнака и слязоха по-ниско. Очаквах го. Както винаги, отидох при лекаря на Нимрод. Отслабнал съм, рефлексите ми са съвсем зле. Той е разтревожен и утре постъпвам в частна клиника в Саутбъри. Каза, че е за изследвания… Знам, че ще се грижат добре за мен. Предстоят ми още пътувания, много важни — така твърди Нимрод. Ще пътувам през цялото лято, така ми каза… Ако не съм аз, ще е някой друг. Болките са страшни._

	_22 май 1911. Старият, уморен воин се прибра у дома. „Гнездото на Херън“ е моето спасение! Вече съм без един бъбрек. Лекарят каза, че за другия още нищо не се знае. Но аз знам. Умирам. 0, Господи, как се радвам! Няма да има пътувания, нито заплахи. Нимрод не може нищо да ми стори… Но ще направят всичко, за да продължат живота ми. Докато могат. Друг изход нямат… Намекнах на лекаря, че от години си водя записки. Зяпна ме онемял. Не съм виждал толкова изплашен човек…_

	_23 май 1911. Лейтона-Нимрод се отби при мен тази сутрин. Преди да продума, му казах, че умирам и си го знам. Нищо вече не е от значение за мен, животът ми няма да прекъсне, защото аз съм го решил. Казах му дори, че съм готов и само изпитвам облекчение — опитвал съм вече да се самоубия, но безуспешно. Попита ме „какво съм казал на лекаря“. Не можа да произнесе думите! Страхът му изпълваше гостната като гъста мъгла… Мисля, че отговорих спокойно, с голямо достойнство. Казах му, че всичките записки ще му бъдат предадени, ако облекчат последните ми дни или месеци. Беше бесен, но знаеше, че е безпомощен. Какво може да стори на един болен старец, който знае, че умира? Какви доводи да използува?_

	_14 август 1911. Нимрод е мъртъв! Лейтона умря от сърдечен удар! Преди мен, каква ирония на съдбата!… Но работата продължава постарому. Все така всяка седмица ми носят пратките и всяка седмица изплашените приносители ми задават въпроси: „Къде са? Къде са записките?“ Почти ме заплашват, но им напомням, че Нимрод е получил честната дума на един умиращ стар човек. Защо да я наруша?… И те живеят със страха си… Скоро ще изберат нов Нимрод… Казах им, че не искам да знам кой ще бъде и това е самата истина!_

	_20 септември 1971. В Карлайл започва новата учебна година. Последната ми година, знам това, знам и какви задължения мога да поема… Смъртта на Нимрод ми вдъхна смелост. Или може би е от знанието, че умирам? Бог ми е свидетел, че не съм в състояние да поправя грешките, но мога да опитам!… Търся страдащи хора и им предлагам помощ, която се изразява само в думи или съвети, но съзнанието, че съм бил там, носи облекчение. Тези, с които разговарям, винаги остават потресени! Представете си! „Великия стар орел“! Болките и парализата са почти непоносими. Може би няма да дочакам…_

	_23 декември 1911. Ама дни останаха до последната ми Коледа. Много хора ме поканиха у тях, но им казах, че заминавам за Ню Йорк. Разбира се, никъде не заминавам. Ще прекарам празниците тук, в „гнездото“… Тревожно известие. Преносителите ми казаха, че новият Нимрод е най-суровият и най-силният от всички досегашни. Твърдят, че е безпощаден. Заповедите за ликвидация издавал със същата лекота, с която предшествениците му са давали най-обикновени разпореждания. Дали не ми го казват, за да ме уплашат? Нищо не е в състояние да ме уплаши!_

	_8 февруари 1912. Лекарят ми каза, че ще ми предпише по-силни „лекарства“, но ме предупреди да не прекалявам. И той ми говори за новия Нимрод, разтревожен е, намекна, че онзи е луд. Казах му, че не искам нищо да знам. Вече съм вън от играта._

	_26 февруари 1912. Не мога да повярвам! Нимрод е чудовище! Трябва да е ненормален. Наредил всички, работили тук над три години, да бъдат изпратени вън от страната, а ако откажат, да бъдат убити! Лекарят заминава другата седмица… А има жена, семейство, установена практика. Вдовицата на Лейтона загина при „автомобилна катастрофа“! Един от приносителите ми — Полидзи, е застрелян в Ню Хейвън. Друг един — Капалбо, взел свръхдоза и казват, че са му я инжектирали!_

	_5 април. 1912. Послание от Нимрод за мен: „Изпрати по приносителя всякакви и всички записки или ще ти прекратя доставките.“ Къщата ми ще се наблюдава денонощно. Ще ме следят навсякъде. Няма да ми позволят да получавам лекарски грижи. Комбинираният ефект от болките на рака и спирането на наркотиците е нещо, което не смея да си представя. Но Нимрод не знае, че преди да замине, лекарят ми остави за няколко месеца… Откровено не вярваше, че ще изкарам и тях… За първи път през моя ужасен, страшен живот ще действувам от позиция на силата._

	_10 април 1972. Докарал съм Нимрод почти до истерия. Заплаши, че ще ме разкрие, което е безсмислено. Казах на пратеника да му го предаде. Той отвърна, че ще унищожи целия университет, но ако го направи, ще унищожи и себе си. Носи се слух, че ще свика конференция. Важна среща на силните на деня… Домът ми се следи, както каза Нимрод, денонощно. От карлайлската полиция, разбира се. Личната армия на Нимрод._

	_22 април 1972. Нимрод победи! Ужасно е, но победи! Изпрати ми две изрезки от вестници. Във всяка пишеше за студенти, загинали от свръхдози. Едната е за някакво момиче от Кеймбридж, а другата — за момче от колежа „Света Троица“. Каза, че ще допълва този списък всяка седмица, ако не предам записките… Екзекутират се заложници! Трябва да бъде спрян! Но как? Какво мога да направя?… Имам план, но не знам дали ще мога да го изпълня — ще се опитам да подправя записките. А истинските ще запазя. Ще бъде трудно — ръцете ми така треперят понякога! Ще мога ли да се справя? Трябва. Казах, че ще ги изпращам на части. За собствена защита. Интересно, ще се съгласи ли?_

	_24 април 1972. Нимрод е невероятно зъл, но е реалист. Знае, че не може да направи нищо повече! Двамата се състезаваме с часа на моята смърт. Пиша ту на машина, ту сменям писалките, използувам различни видове хартия. Убийствата се прекратиха, но ми каза, че ще се възобновят, ако пропусна дори една пратка! Животът на заложниците на Нимрод е в ръцете ми! Само аз мога да ги спася._

	_27 април 1972. Става нещо странно! Младият Бийсън е говорил по телефона с нашия човек в приемната комисия. Джим Матлок бил при него и Бийсън го подозира. Задавал въпроси, изложил се с жената на Бийсън… Матлок не фигурира в нито един списък! Няма отношение към Нимрод. Никога не е купувал, не е и продавал… Полицейските коли непрекъснато сноват из Карлайл. Армията на Нимрод е в тревога. Какво ли става?_

	_27 април 1972. Следобед. Дойдоха пратениците — двама, и това, което ми съобщиха, е толкова невероятно, че не мога да го напиша… Никога не съм питал кой е Нимрод, никога не съм искал да знам. Но паниката е неистова, става нещо, което дори Нимрод не може да контролира. И пратениците ми казаха кой е Нимрод… Лъжат! Не мога, няма да го повярвам! Ако са прави, всички сме загубени!_

	Матлок гледаше безпомощно последната записка. Почеркът беше почти нечетлив, повечето от думите бяха написани слято, като че ли пишещият не е смогвал да настигне молива си.

	_28 април 1972. Дойде Матлок. Той знае! Знаят и други! Каза, че с това се занимават и правителствени служители. Свършено е! Но те не могат да разберат какво ще стане — кървава баня, убийства, саморазправи. Нимрод няма да се спре пред нищо! Ще има толкова болка! Ще започнат масови убийства и причина за тях ще е някакво преподавателче по английска литература. Идва пратеник. Самият Нимрод щял да ме посети. Ще се изправим лице в лице. Този път ще науча истината — кой е той… И ако е този, за когото ми говориха, ще трябва да намеря начин да направя тези записки всеобщо достояние. Само това ми остава. Мой ред е да заплашвам… Всичко е свършено. Скоро ще свършат и болките. А имаше толкова болка… Ще направя последния запис, когато съм сигурен…_

	Матлок затвори бележника. Какво беше казало момичето на име Джийни? Съдилищата, полицията, лекарите са техни. И Алън Пейс. Беше добавил, че и ръководството на повечето университети в Североизточните щати е в техни ръце — назначения, уволнения, учебни програми — източници на огромни средства. Всичко е тяхно.
	Но Матлок държеше в ръце обвинителния акт. Той беше достатъчен, за да спре Нимрод, който и да бе той, да спре кървавата баня, екзекуциите.
	Сега трябваше да намери Джейсън Грийнбърг.
	Само той му беше необходим.


>	Трийсет и първа глава

	Стиснал в ръка подвързания с изкуствена кожа бележник, тръгна пеша към град Карлайл по черните пътища, по които нощем рядко имаше движение. Знаеше, че ще е твърде опасно да пътува с колата. Онзи на полето вероятно се беше съвзел достатъчно, за да се свърже с някого, да се свърже с Нимрод. Тревогата сигурно бе вдигната. Невидимите армии щяха да се втурнат подир него. Единственият му шанс беше да намери Грийнбърг. Джейсън Грийнбърг щеше да му каже какво да прави.
	По ризата му имаше кръв, по панталона и сакото — засъхнала кал. Приличаше на някой от несретниците, посещаващи „Бар-грила на Бил“ до железопътните складове. Наближаваше два и половина през нощта, но подобни заведения бяха отворени денонощно. Стигна до Колидж Паркуей и се спусна по хълма към складовете.
	Поизтупа доколкото можеше влажните си дрехи и закри със сакото кървавите петна по ризата. Влезе в мръсния бар. Пластове цигарен им витаеха над посетителите с доста неспретнат вид. От музикалния апарат се лееше гръмка музика, крещяха мъже, маса за игра на карти се търкаляше преобърната. Матлок разбра, че ще се слее с атмосферата. Щеше да получи няколко ценни секунди отдих.
	Седна в едно сепаре в дъното.
	— Какво се е случило с вас?
	Беше барманът, същият подозрителен барман, с когото се беше сприятелил преди няколко дни. Преди години… векове.
	— Бурята ме настигна. Падах няколко пъти. Имаш ли нещо за ядене?
	— Сандвичи със сирене. Не ви предлагам месо. И хлябът не е пресен.
	— Няма значение. Донеси ми два сандвича. И чаша бира.
	— Разбира се, господине… Сигурен ли сте, че искате да ядете тук? Виждам, че тук не е място за вас, нали разбирате?
	Ето пак. Вечният безпредметен въпрос, надвисналата въпросителна. „Нали разбирате?…“ Нищо и никакъв въпрос. Дори в кратките мигове на отдих трябваше да го чуе отново.
	— Знам какво имаш предвид… но това не ме вълнува.
	— Стомахът си е ваш.
	Барманът се затътри към мястото си.
	Матлок намери номера на Грийнбърг и отиде до вонящия телефон на стената. Пусна монета, набра.
	— Съжалявам, сър — каза телефонистката. — Телефонът е откачен. Имате ли друг номер?
	— Опитайте пак. Сигурен съм, че грешите.
	Опита, но не грешеше. Телефонистката в Уийлинг накрая каза на колежката си в Карлайл, че всички разговори за въпросния мистър Грийнбърг трябвало да се превхърлят във Вашингтон. Който се обажда, трябвало да знае къде да го търси във Вашингтон.
	— Но мистър Грийнбърг ще бъде на този телефон чак утре сутринта — каза телефонистката в Уийлинг. — Предайте, моля ви, това на абоната.
	Постара се да мисли. Можеше ли да се довери на Вашингтон, на Министерството на правосъдието, отдел „Наркотици“? При съществуващите обстоятелства нямаше ли Вашингтон за по-голяма оперативност да нареди на някого в околностите на Хардфорд да се свърже с него? А Грийнбърг го предупреди изрично, че не вярва на агентите в Хартфорд.
	Сега разбра загрижеността на Грийнбърг. Достатъчно беше да се сети за карлайлската полиция — личната армия на Нимрод.
	Не, нямаше да се обади във Вашингтон. Ще се обади на Сийлфонт. Последната му надежда беше президентът на университета. Набра номера.
	— Джеймс! Велики Боже, Джеймс! Добре ли си?! Къде беше, за Бога?!
	— На места, за които не подозирах, че съществуват.
	— А добре ли си? Само това е важно! Добре ли си?
	— Да, сър. И намерих всичко… Всичко е у мен. Херън е записал всичко. Водил е записки двайсет и три години.
	— Значи все пак е бил замесен? — И то много.
	— Бедният болен човек… Още не мога да повярвам. Както и да е, това сега не е важно. Властите ще се заемат… Ти къде си? Ще изпратя кола… Не, ще дойда сам. Толкова бяхме разтревожени. Държа непрекъсната връзка с хората от Министерството на правосъдието.
	— Не, не! Не идвайте! — каза бързо Матлок. — Аз ще дойда при вас. Всички познават колата ви. Така ще е по-безопасно. Знам, че ме търсят. Ще си поръчам такси. Просто исках да съм сигурен, че сте си у дома.
	— Както искаш. Трябва да ти кажа, че си отдъхнах. Ще се обадя на Кресъл. Той трябва да чуе какво имаш да разправяш. Така трябва.
	— Съгласен съм, сър. Скоро ще се видим.
	Върна се в сепарето и започна да яде неапетитните сандвичи. Беше изпил половината бира, когато от вътрешността на влажното му сако кратките истерични бибипкания на телелектроника на Блакстоун пронизаха ушите му. Извади апаратчето и натисна копчето. Без да мисли за друго освен за номер 555-68-68, скочи от мястото си и забърза пък към телефона. С трепереща ръка извади и пусна монетата и набра.
	Записаните на магнетофонна лента думи го шибнаха като камшик през лицето.
	— „Клиент три нула“ анулиран.
	Настъпи мълчание. Както предупреди Блакстоун, нямаше нищо друго освен това изречение, произнесено само веднъж. Нямаше с кого да говори, към кого да се обърне. Нищо.
	Но трябваше да има. Няма да се остави да го отрежат така! Ако Блакстоун го изоставя, трябва да знае защо! Има право да знае дали Пат е в безопасност!
	Трябваха му няколко минути и серия заплахи, за да се свърже лично с Блакстоун.
	— Не съм длъжен да разговарям с вас! — съненият глас звучеше агресивно. — По този въпрос се изяснихме!… Но нямам нищо против да разговаряме, защото ако мога да засека откъде се обаждате, ще им го съобщя в секундата, в която окачите слушалката!
	— Не ме заплашвайте! Прекалено много пари сте получили от мен, за да ме заплашвате… Защо прекратявате договора? Имам право да знам.
	— Защото смърдите! Смърдите като боклук!
	— Това не е достатъчно! Това нищо не значи!
	— Тогава ще ви изброя всичко. Има заповед за арестуването ви. Подписана от прокурора и…
	— За какво, по дяволите?! Или може би за собствената ми безопасност?
	— За убийство, Матлок! За участие в заговор с цел разпространяване на наркотици! За подпомагане и връзки с известни доставчици на наркотици! Вие сте се продали! Както ви казах, смърдите! Ненавиждам това, с което се занимавате!
	Матлок беше втрещен. Убийство? Заговор! Какви ги говореше Блакстоун?
	— Не знам какво са ви казали, но не е вярно. Нищо от това не е вярно! Рискувах живота си, собствения си живот, чувате ли! За да донеса това, което намерих…
	— Красиво говорите — прекъсна го Блакстоун, — но неумело действувате! Освен това сте гадно копеле! На полето малко преди Карлайл лежи един човек с прерязано гърло. На правителствените агенти им трябваха десет минути, за да установят чий е фордът комби.
	— Не съм го убивал! Кълна се в Бога, не съм го убивал!
	— Разбира се, че не сте! И дори не сте виждали онзи, чиято глава сте простреляли в източното дефиле, нали? Само че прислужникът на паркинга и още няколко души са ви видели!… А, забравих. Вие сте и тъп. Оставили сте квитанцията от паркинга под чистачката на предното стъкло!
	— Не, почакайте малко! Почакайте малко! Всичко това е безумие! Човекът от източното дефиле ми определи среща там! Той се опита да ме убие!
	— Кажете това на адвоката си. Научихме всичко от Министерството на правосъдието! Държа на доброто си име. Скъпо сте се продали. И текущата ви сметка има над шейсет хиляди долара. Както казах, смърдите, Матлок!
	Матлок беше толкова изумен, че си загуби гласа. Накрая успя да произнесе задъхано, почти шепнешком:
	— Изслушайте ме. Трябва да ме изслушате. Всичко, което казвате… си има обяснение. Освен човека на полето. Това не го разбирам… Но пет пари не давам дали ми вярвате. Това е без значение. В ръцете си държа всички оправдания, от които ще имам нужда… Важното е да пазите момичето! Не прекратявайте договора! Охранявайте я!
	— Явно не разбирате английски. Договорът е прекратен! Край на „Клиент три нула“!
	— А момичето?
	— Не сме безотговорни — ехидно каза Блакстоун. — В пълна безопасност е. Поверихме я на карлайлската полиция.


	В бара настъпи шум и бъркотия. Барманът затваряше заведението, а посетителите протестираха. Над пропития с бира мръсен тезгях се разменяха неприлични забележки, а по-хладнокръвните или по-пияни глави бяха поели към изхода.
	Скован от ужас, Матлок стоеше до вмирисания телефон. Крясъците около него станаха оглушителни, но той не чуваше нищо, фигурите на мъжете пред очите му бяха размазани. Почувствува, че му призлява, притисна бележника на Херън към корема си, убеден, че ще повърне както тогава, при трупа на склона на източното дефиле.
	Но нямаше време. Пат беше в ръцете на личната армия на Нимрод. Трябваше да действува незабавно. А задействуваше ли, пружината щеше да отскочи. Нямаше да има път назад.
	Най-ужасното бе, че не знаеше откъде да започне.
	— Какво ви става, господине? От сандвичите ли?
	— Моля?
	— Изглеждате, сякаш ще повърнете.
	— А?… Не, не.
	Чак сега Матлок забеляза, че почти всички са си отишли.
	Дневникът! Ще се откупи с помощта на дневника! Нимрод ще го получи, ще му даде обвинителния акт!
	А после? Щеше ли Нимрод да я остави жива? Ами него?
	… Какво беше писал Лукас Херън: „Новият Нимрод е чудовище… безпощаден. Дава заповеди за разправа…“
	Нимрод беше убивал за много по-дребни неща от прочитането на дневника на Лукас Херън.
	— Вижте, господине. Съжалявам, но трябва да затварям.
	— Ще ми извикаш ли такси?
	— Такси? Минава три часът! Дори да намеря, няма да дойде тук в три часа през нощта.
	— Имаш ли кола?
	— Но моля ви, господине. Трябва да изчистя и да преброя парите. Тази вечер направих добър оборот. Касата ще ми отнеме двайсет минути.
	Матлок извади пачката пари от джоба си. Най-малката банкнота беше стодоларова.
	— Трябва ми кола. Веднага. Колко искаш? Ще ти я върна след час, може и по-малко.
	Барманът погледна парите. Не беше виждал често такава гледка.
	— Но тя е таратайка. Трудно ще я подкарате.
	— Мога да подкарам всичко! Ето! Ето ти стотачка! Ако я повредя, ще ти дам всичките. Ето! Вземи, за Бога!
	— Разбира се. Разбира се, господине. — Барманът бръкна под престилката си и измъкна ключовете от колата. — Квадратният е за запалването. Паркирана е отзад. Шевролет, модел шейсет и втора година. Излезте през задната врата.
	— Благодаря. — Матлок тръгна към вратата, която му посочи барманът.
	— Хей, господине!
	— Какво?
	— Как ви е името?… Свършваше на «рок». Забравих го. Все пак ви давам колата си, а дори не знам името ви! Матлок помисли секунда.
	— На «род», не на «рок». Нимрод. Името ми е Нимрод.
	— Но това не е име, господине. — Огромният мъж се запъти към Матлок. — Това е марка блесна за ловене на пъстърва. Кажете ми името си. От мен — колата, от вас — името.
	Матлок още държеше парите. Взе още три стотачки и ги хвърли на пода. Сега вече имаше справедливост. Беше дал за комбито на Креймър четиристотин долара. Трябваше да има някаква симетрия. Или поне безсмислена логика.
	— Това са четиристотин долара. Не можеш дори да продадеш шевролет от шейсет и втора година за толкова. Ще ти го върна!
	И хукна към вратата.
	Последното, което чу на излизане, бяха благодарностите на объркания управител, който сетне промърмори: — Нимрод! Ама че шегобиец!


	Колата наистина се оказа таратайка, както предупреди собственикът й. Но се движеше, а само това имаше значение. Сийлфонт щеше да му помогне да анализира фактите и възможностите. Две глави мислеха по-добре от една, страх го беше да поеме цялата отговорност, не бе способен на това. А Сийлфонт сигурно познаваше високопоставени хора, с които можеше да го свърже.
	Сам Кресъл щеше да слуша и да възразява, да трепери за владенията си. Но нищо, щяха да го освободят от отговорност. Безопасността на Пат беше над всичко. Сийлфонт щеше да го разбере.
	Може би е настъпил моментът да заплашва, както бе заплашвал Херън! Нимрод държеше Пат в ръце, той пък притежаваше обвинителния акт на Херън. Един човешки живот срещу запазването на стотици, хиляди. Дори Нимрод трябваше да разбере колко е изгодна сделката.
	Като наближи железопътния склад, разбра, че при такъв подход Пат е сведена само до величината X, а дневникът на Херън — до величината У. След това уравнението щеше да бъде съставено и математиците щяха да го решават въз основа на предоставените данни. Започваше да действува ледената логика на оцеляването, емоционалните фактори се отхвърляха, съзнателно пренебрегнати. Страшно!
	На гарата зави надясно и пое нагоре по Колидж Паркуей. Жилището на Сийлфонт беше в дъното на улицата. Караше бързо, доколкото му позволяваше старичкият шевролет, което не беше повече от четирийсет километра в час по нанагорнището. Улиците бяха пусти, измити от бурята. Витрините на магазините, къщите и накрая студентското градче бяха тъмни и смълчани.
	Спомни си, че домът на Кресъл беше само на една пряка встрани от Колидж Паркуей, на Хай Стрийт. Отклонението щеше да му отнеме не повече от трийсет секунди. Струва си, помисли той. Ако Кресъл не беше тръгнал за Сийлфонт, щеше да го вземе и можеха да поговорят по пътя. Матлок трябваше да говори, трябваше да започне. Не можеше да понася повече пълната самота и изолация.
	Зави наляво по Хай Стрийт. Къщата на Кресъл беше голяма и сива, в колониален стил, отделена от улицата с широка морава, засадена по края с рододендрони. На долния етаж светеше. Дано Кресъл да си е още вкъщи. Отпред имаше две коли, едната паркирана в алеята. Матлок намали.
	Погледът му беше привлечен от неясно отражение в дъното на алеята. В кухнята на Кресъл светеше, светлината от прозореца падаше върху покрива на трета кола, а Кресълови имаха две.
	Загледа се отново в колата пред къщата. Беше карлайлска полицейска кола. Карлайл ската полиция беше в дома на Кресъл!
	Личната армия на Нимрод беше при Кресъл!
	А може би личната армия на Нимрод беше при Нимрод?
	Свърна рязко вляво, едва не се блъсна в полицейската кола и забърза надолу по улицата към следващия ъгъл. Зави вдясно и натисна педала на газта. Беше объркан, изплашен, поразен. Ако Сийлфонт се беше обадил на Кресъл, а това бе очевидно, и ако Кресъл работеше за Нимрод или беше Нимрод, щеше да има и други полицейски коли, щяха да го чакат други войници от личната армия.
	Мисълта му се пренесе в карлайлския полицейски участък преди цял век, сгъстен в малко повече от една седмица, към нощта, когато убиха Лоринг. Кресъл го разтревожи още тогава. А дори и преди това — още при срещата с Лоринг и Грийнбърг — враждебността му към федералните агенти надхвърляше рамките на разумното.
	Господи! Толкова ясно беше! Инстинктите му не го излъгаха. Инстинктите, които му служеха вярно и когато беше преследван, и когато бе преследвач. Наблюдаваха го твърде отблизо, всичките му постъпки бяха предугаждани. Кресъл, свръзката фактически беше Кресъл преследвачът, ловецът, върховният убиец.
	Нищо не беше така, както изглеждаше, а само както се усещаше зад фасадата. Вярвай на сетивата си.
	Трябваше някак си да се добере до Сийлфонт. Да го предупреди, че Кресъл е предател. Сега и двамата трябваше да се пазят, да вземат предохранителни мерки и да нанесат ответен удар.
	Иначе момичето, което обича, щеше да загине.
	Нямаше и секунда за губене. Сийлфонт положително беше казал на Кресъл, че Матлок притежава дневника на Лукас Херън, а на Кресъл това му стигаше. Както и на Нимрод.
	Нимрод трябваше да се добере и до корсиканския документ, и до дневника, а сега знаеше къде са. На личната армия ще бъде казано, че е настъпил решителният момент — победа или поражение. Щяха да го чакат пред дома на Сийлфонт, жилището му беше капанът, в който се надяваха да влезе.
	На следващия ъгъл Матлок зави на запад. В джоба на панталона му бяха ключовете, а сред тях беше и ключът от апартамента на Пат. Доколкото си спомняше, никой не знаеше за този ключ и положително никой не очакваше да отиде там. Струваше си да опита, не можеше да рискува да звъни от обществен телефон, да го видят осветен от улична лампа. Полицейските коли щяха да са навсякъде.
	Чу зад себе си бученето на мотор и усети остра болка в стомаха. Зад него се появи кола, започна да го настига. Шевролетът от шейсет и втора година не можеше да се сравнява с нея.
	Десният му крак се разтрепера от натиска върху педала. Ръцете му здраво стискаха кормилото, сви лудешки в някаква странична улица, мускулите на ръцете му се опънаха и го заболяха. Втори завой. Изви кормилото наляво, като взе завоя на две колелета и се озова в средата на пътя. Колата зад него поддържаше равномерна скорост, не изоставаше на повече от три метра, фаровете й го заслепяваха в огледалото.
	Преследвачът му нямаше намерение да го настига. Още не. Не в този момент. Би могъл да го направи — преди сто, двеста метра. Изчакваше. Какво?
	Толкова много неща не разбираше! Толкова грешки беше допуснал в предвижданията и тълкуванията си. Надхитряваха го във всички важни моменти. Беше си аматьор! От самото начало не му достигаха възможности. И сега, накрая, последният му опит свършваше със засада. Щяха да го убият, да му отнемат корсиканския документ и обвинителния дневник. Щяха да убият любимата му, това невинно дете, чийто живот бе погубил така жестоко. Със Сийлфонт също беше свършено — вече знаеше твърде много! И колко ли други невинни хора щяха да умрат!
	Да става каквото ще!
	Щом трябва да е така, щом му е отнета всякаква надежда, поне ще сложи край на всичко със замах. Бръкна в колана си за пистолета.
	Улиците, по които се движеха сега преследвачът и преследваният, бяха в покрайнините на студентското градче и на тях бяха разположени главно научни институти и големи паркинги. Почти нямаше жилищни сгради.
	Отби шевролета колкото може по-надясно, притисна дясната си ръка към гърдите. Дулото на пистолета се подаваше от прозореца на колата, насочено към автомобила, който го следваше.
	Стреля два пъти, колата за него ускори ход, усети как го блъсна няколко пъти, чу удара на метал в метал. Натисна спусъка на пистолета. Вместо дълъг откос чу само щракването на ударната игла в незаредения магазин.
	Дори последният му жест беше безплоден.
	Преследвачът го удари още веднъж. Загуби контрол, кормилото се завъртя, изкълчи ръката му и шевролетът отхвръкна от пътя. Обезумял, посегна към дръжката на вратата, като отчаяно се опитваше едновременно да овладее колата и да се приготви да скочи при нужда.
	Спря да мисли, всичките му инстинкти за самосъхранение замряха. През тези части от секундата времето спря. Защото колата зад него го беше настигнала и видя лицето на преследвача си.
	Около очите и под очилата беше омотано с бинтове и марля, но те не можеха да скрият лицето на Джулиан Дюнойс.
	Това бе последното, което запомни. После шевролетът се извъртя надясно и бясно се понесе надолу по наклона.
	Мрак.


>	Трийсет и втора глава

	Свести се от болка, която пронизваше цялата му лява страна. Завъртя глава и усети под нея възглавницата.
	Стаята беше едва осветена, светлината идваше от нощна лампа от дясната му страна. Вдигна глава и опита да се повдигне. Опря лакът в дюшека и лявата му ръка се обърна заедно с тялото, като мъртъв баласт.
	И замря.
	В другия край на стаята, срещу крака на леглото, някакъв мъж седеше в кресло. Отначало Матлок не можа да различи чертите му — светлината беше слаба, а очите го боляха от умора.
	Постепенно обаче мъжът дойде на фокус. Беше чернокож и тъмните му очи гледаха Матлок под съвършено оформения полукръг на къдравите коси. Беше Адам Уилямс от Карлайлския университет.
	Уилямс заговори тихо и — освен ако Матлок не бъркаше (за кой ли път) — в гласа му се долавяше състрадание:
	— Ще кажа на брат Джулиан, че сте в съзнание. Ще дойде да ви види. — Уилямс стана от креслото и тръгна към вратата. — Натъртили сте лявото си рамо. Не се опитвайте да ставате. Тук няма прозорци, а коридорът се охранява. Отпуснете се. Имате нужда от почивка.
	— Нямам време за почивка, глупак такъв! — Матлок направи опит да се доизправи, но болката беше твърде силна. Не бе свикнал с нея.
	— Нямате избор.
	Уилямс отвори вратата, излезе бързо и решително я затвори след себе си.
	Матлок се отметна на възглавницата… Брат Джулиан… Сега си спомни. Бинтованото лице на Джулиан Дюнойс, което го гледаше през прозореца на летящата кола, като че ли на сантиметри от него. Ушите му бяха доловили думите на Дюнойс, заповедите му към шофьора, които изкрещя на карибския си диалект:
	— Удари го бе, човек! Пак го удари! Избутай го от пътя! След това всичко притъмня, а тъмнината се изпълни с остър шум, стьржене на метал в метал и Матлок усети как тялото му се извива, преобръща и пропада в черната бездна.
	О, Боже! Колко ли време беше минало? Опита се да повдигне лявата си ръка, за да види колко е часът, но ръката му едва помръдна. Болката беше остра, пронизваща. Посегна с дясната да свали часовника от китката си, но той бе изчезнал.
	Все пак опита да се изправи и накрая успя да седне на ръба на леглото и да свали крака на пода. Притисна ги о дъските, благодарен, че може поне да седи… Трябваше да събере мислите си, да възстанови случилото се, да разбере какво става.
	Беше тръгнал към квартирата на Пат. Искаше да намери сигурен телефон, по който да се обади на Ейдриън Сийлфонт. Да го предупреди, че Кресъл е врагът, че Кресъл е Нимрод. Беше решил, че ще откупи Пат с дневника на Херън. След това започна преследването, само че не беше никакво преследване, а жестока игра. Колата го разиграваше, както хищна дива котка би си играла с ранена коза. Накрая нападна — стомана срещу стомана, и го запрати в мрака.
	Матлок разбираше, че трябва да бяга. Но откъде и накъде?
	Вратата на стаята без прозорци се отвори. Влезе Дюнойс, следван от Уилямс.
	— Добро утро — рече адвокатът. — Виждам, че сте успели да седнете. Това е добър признак за израненото ви тяло.
	— Колко е часът? Къде съм?
	— Наближава четири и половина. Намирате се в една стая в Зала «Лумумба». Виждате ли, нищо не крия от вас… Но и вие трябва да ми отвърнете със същото. Да не криете нищо от мен.
	— Слушайте! — Матлок се опита да не повишава тон. — Нямам нищо против вас, против никого от вас! Трябва да…
	— Не, не съм съгласен с вас. — Дюнойс се усмихна. — Вижте лицето ми. Само щастливата случайност ви попречи да ме ослепите. Опитахте се да счупите очилата ми и да забиете стъклата в очите ми. Представяте ли си как щеше да пострада работата ми, ако бях ослепял?
	— По дяволите! Вие ме натъпкахте с ЛСД!
	— А вие ме принудихте да го сторя! Занимавахте се активно с дейност, враждебна на нашите братя! Дейност, с която нямахте право да се занимавате… Но спорът ни е безпредметен. Няма да ни доведе доникъде… Благодарни сме за това, което ни донесохте. Надхвърли най-смелите ни надежди.
	— Взели сте дневника…
	— И корсиканския документ. Знаехме за съществуването на италианската покана. Но дневникът беше само слух. Слух, който до тази вечер, до тази сутрин, се смяташе за измислица. Трябва да се гордеете със себе си. Постигнахте нещо, което по-опитни от вас не успяха. Открили сте истинско съкровище. Истинско съкровище.
	— Трябва да ми го върнете!
	— Така ли? — обади се Уилямс, който ги слушаше, облегнат на стената.
	— Без него едно момиче ще умре! Правете с мен каквото искате, само ми дайте възможност да го използувам, за да я спася. О, Боже! Моля ви! Моля ви!
	— Много сте развълнуван. Виждам сълзи в очите ви…
	— Господи! Та вие сте образован човек! Не можете да постъпите така… Слушайте! Вземете от дневника каквато искате… информация! После ми го върнете и ме пуснете!… Кълна ви се, че ще се върна. Дайте й възможност да се спаси. Само една възможност!
	Дюнойс бавно се приближи до креслото — същото, в което седеше Адам Уилямс, когато Матлок се свести. Придърпа го до леглото и седна, като кръстоса крака.
	— Чувствувате се безпомощен, нали? Дори сте изгубили надежда.
	— Ако знаехте само какво съм преживял!
	— Не се и съмнявам. И призовавате моя здрав разум… на образован човек. Разбирате, че е по силите ми да ви помогна и следователно съм по-силен от вас. Нямаше да ме молите, ако не беше така.
	— О, Господи! Престанете!
	— Сега знаете какво значи да си безпомощен, да изгубиш надежда. Питате се дали ще се вслушам в молбите ви… Нима сте допускали дори за секунда, че животът на мис Балантайн означава нещо за мен? Наистина ли вярвате, че тя за мен е по-важна от всичко? Така както животът на нашите деца, на нашите близки хора — нима те значат нещо за вас?
	Матлок разбра, че трябва да отговори достойно на Дюнойс. Иначе тъмнокожият нямаше да си помръдне пръста. Беше нова игра и той трябваше да участвува, макар и за кратко време.
	— Не заслужавам тези думи и вие го знаете. Мразя хората, които не биха направили нищо за тях. Вие ме познавате — сам го казахте. Така че трябва да знаете и това.
	— Там е работата, че не го знам! Вие направихме избора, вие взехте решението да работите за голямото началство! За Вашингтон! От десетилетия, от два века моят народ се обръща към голямото вашингтонско началство. «Помогнете — молеха хората. — Не ни оставяйте без надежда!» Но никой не ги слушаше. А сега вие искате аз да ви изслушам!
	— Да, искам! Защото не съм ваш враг! Може да не съм всичко, което искате да бъда, но не съм ваш враг. Ако правите от мен и от хора като мен прицел за омразата си, с вас е свършено. Ние сме повече, Дюнойс, не забравяйте. Няма да щурмуваме барикадите всеки път, когато закрещите, че всичко е прогнило, но ви чуваме. И сме готови да помогнем, искаме да помогнем.
	Дюнойс погледна студено Матлок.
	— Докажете го.
	Матлок издържа погледа на цветнокожия.
	— Използувайте ме като примамка, като заложник. Убийте ме, ако трябва. Но спасете момичето.
	— Можем да ви държим като заложник или да ви убием и без вашето съгласие. Храбростта ви не е доказателство.
	Матлок не позволи на Дюнойс да отмести погледа си. Заговори тихо:
	— Ще направя изявление. Писмено, устно — пред магнетофон, доброволно, без насилие или принуда. Ще кажа всичко. Как бях използуван, какво съм правил. Всичко. И за хората от Вашингтон, и за Нимрод.
	Дюнойс скръсти ръце и заговори също тъй тихо:
	— Давате ли си сметка, че това ще сложи край на професионалната ви кариера, на начина на живот, който тъй много обичате? Никое уважаващо се университетско началство няма да приеме кандидатурата ви. Никога вече няма да ви се доверяват. Никой. Ще станете парий.
	— Искахте доказателство. Друго не мога да ви предложа.
	Дюнойс седеше неподвижно. Уилямс се изправи. Няколко минути всички мълчаха. Накрая Дюнойс се усмихна. Очите му се изпълниха със състрадание.
	— Вие сте добър човек. Може би неудачник, но упорит. Ще ви помогнем. Няма да ви отнемем надеждата. Съгласен ли си, Адам?
	— Да.
	Дюнойс стана от креслото и се приближи към Матлок.
	— Чували сте баналната фраза, че политиците са продажен народ. И обратно, практическите цели често водят до сключването на странни политически съюзи. Историята търпи това… Този Нимрод ни е нужен не по-малко, отколкото на вас. Както и мафиозите, с които се опитва да сключи примирие. Тези хищници вредят на децата. Трябва да им дадем урок. Урок, който да вдъхне ужас у други нимродовци, у други мафиози… Ще получите помощ, но при едно условие.
	— А именно?
	— Ще ни оставите ние да се разправим с Нимрод и останалите.
	Не вярваме на вашите съдии и съдебни заседатели. Съдилищата ви са корумпирани, законите ви не са нищо повече от финансови машинации… Хвърлят наркоманите в затвора, а богатите гангстери обжалват присъдите… Не, ликвидацията ще оставите на нас.
	— Не ме интересува. Правете каквото искате
	— Това, че не ви интересува, не е достатъчно. Искаме нещо повече. Гаранция.
	— Каква гаранция мога да ви дам?
	— Вашето мълчание. Нищо не знаете за нас. Ще вземем корсиканския документ, по някакъв начин ще открием къде ще се проведе конференцията и ще участвуваме в нея. Ще извлечем от дневника каквото ни трябва — впрочем това се прави в момента… Но вашето мълчание е от голяма важност. Ще ви помогнем сега, по-точно ще направим каквото можем, но вие не трябва никога да споменавате за нашето участие. Каквото и да се случи, вие не бива, пряко или косвено, да намеквате за него. Ако го направите, ще убием и вас, и момичето. Разбрано ли е?
	— Да.
	— Значи се спогодихме?
	— Да.
	— Благодаря — каза Дюнойс и се усмихна.


>	Трийсет и трета глава

	Докато Джулиан Дюнойс изреждаше условията и формулираше стратегията, на Матлок му стана ясно защо черните го бяха търсили така усилено и защо Дюнойс бе готов да му помогне. Той, Матлок, разполагаше с информацията, от която се нуждаеха. С кого се беше срещал във и извън университета. Имената на правителствените агенти и къде действуват. Как се осъществява връзката.
	С други думи, от кого трябваше да се пази Джулиан Дюнойс при нападението си срещу Нимрод.
	— Трябва да отбележа, че сте били рядко неподготвен за всякакви непредвидени обстоятелства — каза Дюнойс. — И много небрежен.
	— И на мен това ми мина през ума. Но смятам, че вината не е само моя.
	— Така е!
	Дюнойс се засмя, след него и Уилямс. Тримата мъже не бяха напускали стаята без прозорци. Донесоха им масичка за карти и няколко бележника с жълти листа. Дюнойс записваше всяка дума, произнесена от Матлок. Проверяваше вярно ли са написани имената, точни ли са адресите — професионалистът си личеше. За кой ли път Матлок изпита чувство за малоценност, което се беше появило и при разговора му с Грийнбърг.
	Дюнойс захвана с кламер няколко страници и започна да пише в нов бележник.
	— Защо? — попита Матлок.
	— Ще бъдат размножени на копирната машина. Информацията ще бъде изпратена в кантората ми в Ню Йорк… Както и фотокопия от всяка страница от дневника на професор Херън.
	— Май не си губите времето.
	— Прав сте.
	— Това е всичко, което мога да ви съобщя. Какво ще правим сега? Какво ще правя аз? Не крия, че ме е страх. Не смея дори да си представя какво може да й се случи.
	— Нищо няма да й се случи. Вярвайте ми. В момента вашата мис Балантайн е в безопасност, все едно че е в обятията на майка си. Или във вашите. Тя е примамката, не вие. Примамката трябва да се пази свежа и неповредена. Защото това, което искат, е у вас. Без него са загубени.
	— Тогава да им направим предложение. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
	— Не се тревожете. Ще го направим. Но трябва да внимаваме, да държим сметка за всички обстоятелства. Разбрахме се, че засега имаме две възможности. Първата е самият Кресъл. Лична среща. Втората е чрез полицията, която ще уведоми Нимрод.
	— Но защо да използуваме полицията?
	— Само изброявам възможностите… Защо чрез полицията ли? И аз не знам. Знам само, че в дневника на Херън пише ясно — Нимрод е бил сменян в миналото. Сегашният Нимрод е трети поред.
	— Да. Първият се казвал Ортън и бил от канцеларията на вицегубернатора. Вторият — Артър Лейтона, бил строител. Третият очевидно е Кресъл. Какво имате предвид?
	— Просто размишлявам. Човекът, който заема поста на Нимрод, има голяма власт. Следователно тя върви с поста, а не с човека. А човекът може да използува поста както поиска.
	— Но постът — намеси се Уилямс, — се дава и отнема. Нимрод няма последната дума.
	— Точно така. Следователно може би ще е от полза за Матлок, ако разпространим слуха, че оръжието е у него. Че Кресъл-Нимрод трябва да внимава. За общото благо.
	— Това не означава ли, че по следите ми ще се впуснат повече хора?
	— Възможно е. От друга страна, не е изключено цял легион разтревожени престъпници да се хвърли да ви охранява. Докато не изчезне заплахата, която създавате. Никой от тях няма да действува грубо, докато заплахата не бъде отстранена. Никой няма да позволи на Нимрод да действува грубо.
	Матлок запали цигара, заслушан напрегнато.
	— Значи целите частично да откъснете Нимрод от собствената му организация?
	Дюнойс щракна с пръстите на двете си ръце като с кастанети и се усмихна.
	— Бързо схващате. Това е първият урок на метежниците. Една от главните цели на проникването сред противника. Разделяй! Разделяй!
	Вратата се отвори, влезе развълнуван негър и без да каже дума, подаде на Дюнойс някаква бележка. Дюнойс я прочете и затвори очи за няколко секунди. Така изразяваше силна тревога. Благодари спокойно на вестоносеца и вежливо го освободи. Погледна Матлок, но даде бележката на Уилямс.
	— Нашата стратегия може и да има исторически прецеденти, но сега за нас те са празни думи. Кресъл и жена му са мъртви. Доктор Сийлфонт е отвлечен от дома си под охрана. Откарали са го с карлайлска полицейска кола.
	— Какво? Кресъл! Не вярвам! Не е вярно!
	— За съжаление е вярно. Нашите докладват, че двата трупа са били изнесени преди петнайсет минути. Убийство и самоубийство. Естествено. Много удобно.
	— О, Боже! О, Боже господи! Аз съм виновен! Аз съм виновен! Аз ги принудих да го извършат! Аз ги принудих! Сийлфонт! Къде са го отвлекли?
	— Не знам. Нашите братя, които са наблюдавали къщата, не са посмели да проследят полицейската кола.
	Матлок изгуби дар слово. Страхът отново го скова. Рухна в леглото неподвижен, с невиждащ поглед. Задушаваше го чувство за безпомощност, за поражение. Беше причинил толкова болка, толкова смърт.
	— Това е сериозно усложнение — рече Дюнойс, подпрял лакти на масичката. — Нимрод унищожи единствената ви връзка. По този начин той отговори на жизненоважен въпрос, предотврати огромна наша грешка — говоря за Кресъл, разбира се. Въпреки всичко, ако погледнем под друг ъгъл, Нимрод намали възможностите. Сега нямаме избор! Трябва да действуваме чрез личната му армия, карлайлската полиция.
	Матлок гледаше онемял Джулиан Дюнойс.
	— Това ли е всичко, на което сте способен? Да седите и хладнокръвно да обсъждате следващия си ход?… Кресъл е мъртъв. Жена му е мъртва. Ейдриън Сийлфонт вероятно вече е убит. Те бяха мои приятели!
	— Моите съчувствия, но разрешете ми да бъда честен — не съжалявам за загубата и на тримата. Откровено казано, Ейдриън Сийлфонт е единствената истинска загуба — с него можеше да се работи, имаше блестящ ум, но няма да седна да го оплаквам. Хиляди наши хора умират в бордеите всеки месец. За тях съм готов да скърбя… Както и да е, да се върнем на въпроса. Трябва да установите контакт чрез полицията.
	— Точно тук грешите! — Матлок усети внезапен прилив на сили. — Имам избор… Рано тази сутрин Грийнбърг е отпътувал от Западна Вирджиния. Вече трябва да е във Вашингтон. Имам телефон в Ню Йорк, чрез който ще ме свържат с него. Ще потърся Грийнбърг.
	Беше направил достатъчно бели, достатъчно скръб бе причинил. Не можеше да рискува живота на Пат. Не беше способен на това.
	Дюнойс свали ръце от масичката и се облегна на стола, загледан в Матлок.
	— Преди малко казах, че сте схватлив ученик. Ще променя мнението си. Умен сте, но лекомислен. Няма да търсите Грийнбърг. Той не влиза в нашето споразумение, а вие няма да го нарушавате. Ще продължим, както се договорихме, или ви чака наказанието, за което споменах.
	— По дяволите, не ме заплашвайте! Писнало ми е от заплахи!
	Матлок се изправи. Дюнойс бръкна в джоба на сакото си и извади оръжие — черния пистолет, който Матлок взе от мъртвеца на склона на източното дефиле. Дюнойс също се изправи.
	— В медицинското заключение без съмнение ще пише, че смъртта е настъпила призори.
	— За Бога! Момичето е в ръцете на убийци!
	— Вие също — спокойно произнесе Дюнойс. — Не го ли разбирате? Нашите мотиви са други, но не се заблуждавайте. Ние сме убийци. Нямаме друг избор.
	— Няма да посмеете да стигнете дотам!
	— Ще посмеем. Ще стигнем и много по-далече. Ще подхвърлим трупа ви пред полицейския участък с бележка, забодена на окървавената ви риза. Ще изискаме смъртта на момичето преди започването на каквито и да било преговори. Ония охотно ще се съгласят, понеже и те като нас не могат да рискуват да я оставят жива. След като и тя умре, гигантите ще отпочнат битката.
	— Вие сте чудовище!
	— Аз съм такъв, какъвто съм принуден от обстоятелствата да бъда. Няколко секунди никой не проговори. Матлок затвори очи и прошепна:
	— Какво искате да направя?
	— Така е много по-добре.
	Дюнойс седна и погледна нагоре към притеснения Адам Уилямс. За миг Матлок изпита сродство с този студентски радикал. И той беше изплашен, несигурен. И той като Матлок беше зле подготвен за света на Джулиан Дюнойс или Нимрод. Хаитянинът като че ли прочете мислите на Матлок.
	— Трябва да вярвате в себе си. Не забравяйте, че сте постигнали много повече от всеки друг. С много по-малки възможности. А сте и много смел.
	— Не се чувствувам особено смел.
	— Храбрият рядко се смята за такъв. Странно, нали? Хайде, седнете. — Матлок се подчини. — Знаете ли, ние с вас не сме много различни. В други времена бихме могли да бъдем дори съюзници. Само че аз, както твърдят братята ми, търся светци.
	— Такива няма — каза Матлок.
	— Може би. Но, от друга страна… ще говорим пак за това. Сега трябва да си направим план. Нимрод ще ви очаква. Не можем да го разочароваме. Но трябва да осигурим безопасността на всичките си флангове.
	Придърпа масичката. Очите му светеха, на устните се появи нещо като усмивка.


	Хитроумният план на Дюнойс предвиждаше цяла серия от сложни ходове, целящи безопасността на Матлок и на момичето. Матлок не можеше да не го признае.
	— Имам две подбуди — обясни Дюнойс. — Честно казано, втората е по-важна за мен. Нимрод ще се появи само ако няма друг избор, а аз искам да го пипна в ръцете си. Няма да се задоволя със заместител, с подставено лице.
	В основата на плана лежеше дневникът на Херън, последните записки в него относно личността на Нимрод.
	— Херън категорично заявява, че няма да напише името, споменато от пратениците. Не че не може. Явно е сметнал, че няма право да хвърли сянка на този човек в случай, че информацията е грешна. Обявява се решително против едно обвинение, основано на слухове. Както и вие, Матлок — отказали сте да принесете Херън в жертва на основанието на един истеричен телефонен разговор. Той е знаел, че всеки момент може да умре, много е страдал физически… Затова е искал да бъде напълно сигурен.
	Дюнойс чертаеше някакви геометрични фигури на чист лист жълта хартия.
	— И тогава го убиха — каза Матлок. — Така че да прилича на самоубийство.
	— Да. Дневникът потвърждава поне това. Веднъж разбрал кой е Нимрод, Херън би обърнал небето и земята, но би го записал в дневника. Врагът не знае, че не го е сторил. Това е нашият дамоклев меч.
	Като първа предпазна стъпка Матлок трябваше да се обади на началника на карлайлската полиция и да му намекне, че той, Матлок, знае кой е Нимрод. И че ще преговаря само лично с Нимрод. Това щеше да е по-малката злина. Него го търсеха. Имаше заповед за арестуването му, за която карлайлската полиция положително знаеше. Биха могли да го оправдаят за по-дребните провинения, но нямаше да избегне обвинението в убийство. Може би дори в две. Защото той беше убил, доказателствата бяха неопровержими, а нямаше алиби. Не познаваше хората, които беше убил. Нямаше свидетели, които да потвърдят, че е убил при самозащита. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше дългогодишен затвор.
	След това щеше да продиктува своите условия за сделка с Нимрод. Дневникът на Лукас Херън срещу неговия живот и живота на момичето. За дневника можеше да поиска толкова пари, че двамата да заминат за някъде и да започнат нов живот.
	Нимрод можеше да го направи. Трябваше да го направи.
	— Успехът на… да го наречем първия етап… ще зависи от убедителността, която ще покажете — внимателно подбираше думите си Дюнойс. — Не забравяйте, че сте силно уплашен. Убили сте човешки същества. Вие не сте склонен към насилие, но обстоятелствата са ви принудили да извършите ужасяващи престъпления.
	— Това е вярно. Дори не предполагате колко сте прав.
	— Добре. Трябва да изразите това чувство. Човек, обзет от паника, се стреми колкото може по-бързо да се отдалечи от мястото, породило паниката. Нимрод трябва да повярва в това. То гарантира вашата безопасност за момента.
	След това Матлок щеше да се обади по телефона втори път — да му потвърдят, че Нимрод е приел срещата. На този етап мястото на срещата можеше да бъде избрано от Нимрод. Матлок щеше да се обади пак, за да научи къде ще се срещнат. Но срещата трябваше да стане преди десет часа сутринта.
	— В този момент вие, беглецът, който вижда свободата, внезапно сте обзет от съмнения — продължи Дюнойс. — В пристъп на истерия искате гаранция.
	— Каква именно?
	— Трето лице.
	Матлок ще каже на човека от карлайлската полиция, че е написал подробно изявление за дейността на Нимрод, за дневника на Херън, с всички имена и прочие. Това изявление било запечатано в плик и предадено на приятел. Ще бъде изпратено в Министерството на правосъдието в десет сутринта, ако от Матлок не постъпят други указания.
	— Вторият етап също зависи от убедителността ви, но вече от друг тип убедителност. Наблюдавали ли сте животно в клетка, когато ловците внезапно отворят вратата й? То е нащрек, подозрително е, предпазливо приближава към изхода. Такъв трябва да бъде и нашият беглец. Това ще се очаква от него. През изминалата седмица бяхте много изобретателен. По логиката на нещата вече трябваше да сте мъртъв, но оцеляхте. Трябва да продължите да проявявате тази изобретателност.
	— Разбирам.
	Последният етап беше разработен от Джулиан Дюнойс и трябваш е да гарантира, доколкото беше възможно при дадените условия, освобождаването на момичето и безопасността на Матлок. Той трябваше да се обади за трети и последен път на връзката с Нимрод. Разговорът щеше да уточни мястото и времето на срещата.
	Когато му кажеха и двете, трябваше да приеме без колебание. В началото.
	Но секунди по-късно, на пръв поглед без причина, обзет от паника и истерия, трябваше да отхвърли избора на Нимрод. Не времето, а мястото на срещата.
	Трябваше да се колебае, да пелтечи, да се държи колкото може по-неразумно. После изведнъж щеше да назове ново място, по свой избор. Като че ли току-що му е хрумнало. Тогава щеше да напомни за съществуването на мнимото изявление, което мнимият му приятел щял да изпрати във Вашингтон в десет сутринта. След това трябваше да затвори телефона, без да слуша какво му отговарят.
	— Най-важното в този трети етап е вашата паника. Нимрод трябва да се убеди, че вече ви ръководят примитивни инстинкти. Срещата всеки момент ще се осъществи. Вие се мятате, гърчите, издигате бариери, за да не се хванете в мрежата му, ако такава съществува. Във вашата истерия вие сте опасен за него, както ранената кобра е смъртоносна за тигъра. Защото вече няма здрав разум, само инстинкт за оцеляване. Тогава той ще трябва да се срещне с вас и да доведе момичето. Разбира се, ще се яви с дворцовата си стража. Намеренията му няма да са се променили. Ще вземе дневника, може би ще обсъди по-нататъшното ви устройване, но щом научи, че писмено изявление няма и приятелят, който трябва да го изпрати, не съществува, ще се опита да убие и двама ви… Нито едно от намеренията му обаче няма да се изпълни. Защото ще го чакаме ние.
	— Как? Как ще го чакате?
	— С моята собствена дворцова стража… Сега ние с вас ще изберем мястото на срещата. Трябва да е в район, който добре познавате и често посещавате. Да не е далече, защото се предполага, че сте без кола. Да е уединено, защото ви търси законът. И все пак достъпно, защото трябва да се придвижите бързо, най-вероятно по черни пътища.
	— Вие описахте «гнездото на Херън». Дома на Херън.
	— Може би, но не ни върши работа. Психологически не е издържан. Ще се наруши линията на поведение на беглеца. «Гнездото на Херън» е източник на неговия страх. Не би се върнал там… Трябва ни друго място.
	Обади се Уилямс. Беше все още несигурен, все още нащрек — явно се страхуваше да се свърже окончателно със света на Дюнойс.
	— Мисля, че може би…
	— Какво, брат Уилямс? Какво мислиш?
	— Професор Матлок често обядва в ресторант «Чешърската котка».
	Матлок рязко обърна глава към черния радикал. — И вие ли? И вие ли сте ме следили?
	— Доста често. Самите ние не посещаваме такива места. Ще бием много на очи.
	— Продължавай, братко — намеси се Дюнойс. — «Чешърската котка» е на шест километра от Карлайл, малко встрани от шосето, но може да се стигне и по няколко черни пътища. Около ресторанта има дворчета и градинки, в които се обядва през лятото. Зад тях е гора.
	— Сега там има ли някой?
	— Струва ми се, че само нощен пазач. Не отварят преди един часа. Едва ли чистачките и готвачите се появяват там преди девет и половина десет.
	— Отлично. — Дюнойс погледна часовника си. — Сега е пет и десет. Да кажем, че ще осъществяваме операцията на етапи с интервали от по петнайсет минути. Още двайсет минути път, значи към шест и петнайсет. За непредвидени случаи — шест и половина. Ще направим срещата в седем. Зад «Чешърската котка». Вземи бележника, братко. Аз ще вдигна хората.
	Уилямс стана от стола и тръгна към вратата. Обърна се и каза на Дюнойс:
	— Няма ли да промените решението си? Няма ли да ми разрешите да дойда с вас?
	Дюнойс дори не вдигна поглед. Отвърна сухо: — Не ми досаждай. Трябва да обмисля толкова неща. Уилямс бързо напусна стаята.
	Матлок наблюдаваше Дюнойс, който продължаваше да скицира безсмислени фигурки по жълтата хартия, само че сега натискаше с молива и оставяше дълбоки следи по листа. Матлок забеляза, че драсканиците и зигзаговидните линии образуват нещо като рисунка.
	Това бяха светкавици.
	— Изслушайте ме — започна Матлок. — Още не е късно. Съобщете на властите. Моля ви! Не рискувайте живота на своите хора — те са още съвсем деца!
	Очите на Дюнойс зад очилата, заобиколени от бинтове, се втренчиха в Матлок.
	— Нима дори за минута сте допуснали, че ще пусна тези деца да плуват във води, в които аз самият не бих се потопил? — попита той с презрение. — Ние не сме вашето военно командуване, Матлок. Храним по-голямо уважение и по-голяма любов към нашата младеж.
	Матлок си припомни думите на Адам Уилямс на излизане от стаята.
	— Значи това искаше да каже Уилямс?
	— Елате с мен.
	Дюнойс излезе от малката стая, следван от Матлок, и го поведе по коридора към някакво стълбище. Наоколо се мяркаха студенти, но не бяха много. Повечето обитатели на Зала «Лумумба» спяха. Слязоха два етажа и се оказаха пред врата, за която Матлок се сети, че води към мазето и към старата зала с висок таван, където стана свидетел на ужасния обред. Продължиха да слизат и както предположи Матлок, се отправиха към дъното на мазето, където беше дебелата дъбова врата. Дюнойс не бе отронил дума, откак заповяда на Матлок да го следва.
	В залата имаше осем души, все негри, с ръст над метър и осемдесет. Бяха облечени еднакво. — тъмни, плътно прилепнали униформи в защитен цвят, с разкопчани на врата ризи и черни, високи до глезените ботуши от мека кожа с дебели каучукови подметки. Едни играеха карти, други четяха, трети тихо разговаряха. Някои бяха навили ръкавите на ризите си. Откритите ръце бяха стегнати и мускулести, вените изпъкваха под кожата. Всички кимнаха непринудено на Дюнойс и на госта му. Двама-трима се усмихнаха на Матлок, сякаш да направят атмосферата по-приветлива.
	— Дворцовата стража — тихо произнесе Дюнойс.
	— Виж ти!
	— Елитен корпус. Всеки от тях е тренирал три години. Няма оръжие, с което да не могат да стрелят и да не могат да сглобят, няма превозно средство, което да не могат да поправят… или философско учение, което да не могат да оборят. И всеки е предан до смърт на нашето дело.
	— Терористичен отряд значи? Не е ново.
	— Е, ако ще го наричаме така, не е. Не забравяйте обаче къде съм израснал. Тонтонмакутите на Дювалие бяха истинска глутница хиени — виждал съм ги как работят. А тези момчета не са като тях.
	— Нямах предвид Дювалие.
	— От друга страна, признавам, че съм задължен с нещо на Папа Док. Идеята за тонтонмакутите ме заинтригува. Но ми беше ясно, че трябва да се преработи. Такива отряди никнат сега из цялата страна.
	— И друг път са никнали — каза Матлок. — И тогава са ги наричали «елитни». Имам предвид есесовските отряди.
	Дюнойс погледна Матлок и в очите му блесна обида.
	— Подобни сравнения са оскърбителни. И неоправдани. Правим това, което ни принуждават да вършим…


>	Трийсет и четвърта глава

	Всичко протече невероятно бързо. Двама от елитния отряд бяха прикрепени към Матлок, останалите тръгнаха за срещата с Нимрод, за да се подготвят да посрещнат избраниците от личната му армия, които без съмнение щяха да го придружават. Матлок беше преведен през студентското градче, след като бе доложено, че пътят е чист. Отведоха го при една телефонна кабина в подземието на общежитието за първокурсници, откъдето проведе първия си разговор.
	Откри, че страхът му, дълбокият страх му помага да остави впечатлението, което искаше Дюнойс. Крещеше истерично в слушалката, молеше за убежище, защото настина усещаше панически ужас. Докато крещеше, сам не беше сигурен кое е реалност и кое измислица. Искаше да е свободен. Искаше и Пат да е свободна и да живее с него. А щом Нимрод можеше да им го даде, защо да не сключи с него честна сделка?
	Изживяваше истински кошмар. За миг се уплаши, че ще изкрещи истината и ще се остави на милостта на Нимрод. Но видът на тонтонмакутите на Дюнойс го връщаше към действителността и той успя да завърши първия телефонен разговор без грешка. Началникът на карлайлската полиция щеше да предаде информацията, да получи отговор и да чака следващото обаждане на Матлок.
	Разузнавачите на Дюнойс доложиха, че вторият телефонен апарат не е чист. Намираше се на улицата, а в района бяха забелязали полицейска кола, Дюнойс знаеше, че и телефонните автомати могат да бъдат засичани, макар и по-бавно. Затова беше осигурил резервни варианти за всеки от разговорите. Последният трябваше да се проведе на шосето. Матлок беше отведен при първия запасен телефон до задния вход на Студентския съюз.
	Вторият разговор мина по-леко, въпреки че не беше ясно дали това е предимство. Матлок наблегна на мнимото изявление, което щяло да бъде изпратено в десет сутринта. Натискът оказа въздействие и той въздъхна с облекчение. Сега началникът на полицията беше уплашен и не си правеше труда да го скрие. Да не би личната армия на Нимрод да започва да се разпада? Може би «войните» вече си представяха собствените стомаси, надупчени от артилерията на противника. Следователно военачалниците трябваше да са по-нащрек, по-чувствителни към опасността.
	Дотича до чакащия го автомобил. Беше стар буик, износен, очукан, с нищо незабележителен. Вътрешността му обаче не съответствуваше на външността. Беше оборудван като танк. Под таблото имаше мощна радиостанция, стъклата на прозорците бяха дебели най-малко един сантиметър и Матлок се досети, че не може да ги пробие куршум. Към вратите бяха прикрепени мощни пушки с къси дула, а корпусът на колата беше изпъстрен с амбразури, в момента закрити с гумени клапани. Звукът на мотора веднага впечатли Матлок. Не беше чувал такъв мощен двигател.
	Движеха се след автомобил, който караше с умерена скорост, а зад тях следваше друга кола. Дюнойс не се беше шегувал, когато каза, че ще пазят всички флангове. Наистина бе професионалист.
	Но като се сетеше каква е професията му, Матлок отново започваше да се тревожи.
	„…Ще напусна тази проклета страна, господине…“ — припомни си пак той.
	Дотам ли бяха стигнали?
	И още: „…Мислите, че има някаква разлика?… Това е мини-Америка!… Работи в духа на големите компании, човече!“ Страната е болна. Къде е лекарството? — Стигнахме. Етап номер три.
	Негърът, който командуваше операцията, го потупа леко по ръката, като се усмихваше насърчително. Матлок излезе от колата. Бяха на шосето, на юг от Карлайл. Предната кола продължи още стотина метра и паркира встрани от пътя с угасени фарове. Автомобилът зад тях стори същото.
	Пред Матлок имаше две алуминиеви телефонни кабини, поставени върху бетонна основа. Вторият негър отиде при дясната кабина, отвори вратата, с което запали мъждива лампичка на тавана, отмести стъкления глобус, развинти крушката и кабината отново потъна в мрак. Матлок беше поразен и приятно учуден от начина, по който негърът гигант угаси светлината. Щеше да е много по-лесно и бързо просто да счупи стъклото.
	Целта на третия и последен разговор, според инструкциите на Дюнойс, беше да се отхвърли определеното от Нимрод място за среща. Да се отхвърли по такъв начин, че Нимрод да няма избор и да приеме предложения от паникьосания Матлок вариант „Чешърската котка“.
	Гласът на полицая прозвуча напрегнато:
	— Нашият общ приятел разбра вашата тревога, Матлок. И той би се чувствувал така на ваше място. Ще доведе момичето на среща с вас при южния вход на стадиона, вляво от задните трибуни. Стадионът е малък, недалече от гимнастическата зала и общежитията. Има нощни пазачи, нищо лошо няма да ви се случи…
	— Добре. Добре, не възразявам. — Матлок правеше всичко възможно в гласа му да звучи едва сдържана истерия, да постави основите на отказа, който щеше да последва. — Наоколо има хора, ако някой от вас опита нещо, ще крещя до припадък! Ще видите!
	— Разбира се. Но няма да се наложи. Никой не иска да ви стори зло. Това е просто замяна, така нареди да ви кажа нашият приятел. Той се възхищава от вас…
	— А как мога да съм сигурен, че ще доведе Пат? Трябва да съм сигурен.
	— Нали ви казах, Матлок — това е замяна. — Гласът беше мазен, но в него се прокрадваше нотка на отчаяние. „Кобрата“ на Дюнойс се държеше непредсказуемо. — Най-обикновена замяна. Не забравяйте, че нашият приятел има нужда от онова, което сте намерили.
	— Не съм забравил. — Мисълта на Матлок препускаше бясно. Разбра, че трябва да продължи с истерията, със своята непредсказуемост. И да промени мястото, да го промени така, че да не го заподозрат. Ако Нимрод стане подозрителен, Дюнойс ще осъди Пат на смърт. — А вие кажете на нашия приятел да не забравя, че съм написал показания и те са в плик, адресиран до Вашингтон!
	— Той знае, за Бога! Искам да кажа… разтревожен е, разбирате какво искам да кажа. Значи ще се видим на игрището, нали? След един час.
	Сега беше моментът. Може би нямаше да има друг.
	— Не! Почакайте малко… Няма да ида в градчето! То се наблюдава от агенти на Вашингон! Те са навсякъде! Ще ме арестуват!
	— Няма, няма…
	— Откъде, по дяволите, знаете?
	— Там няма никой. Всичко е наред. Успокойте се, моля ви. — Лесно ви е да говорите, а мен питате ли ме? Не, аз ще ви кажа къде…
	Говореше бързо, несвързано, уж че мисли отчаяно, докато говори. Най-напред домът на Херън, но преди гласът да се съгласи или да откаже, сам го отхвърли. После спомена товарната гара и веднага намери причини да се откаже и от нея.
	— Хайде, по-спокойно — каза гласът. — Та това е проста сделка…
	— Ресторантът! Дето е извън града. „Чешърската котка“. Зад ресторанта има градина…
	Човекът явно се обърка и Матлок разбра, че добре е играл ролята. Спомена за последен път дневника и показанията си и тръшна слушалката.
	Стоеше изтощен в кабината. Въпреки утрешната прохлада по лицето му се стичаше пот.
	— Добре се справихте — каза командирът. — Дочух, че противникът ви беше избрал университета. Умен ход от негова страна. Но и вие се справихте много добре, сър.
	Матлок гледаше униформения негър, благодарен за похвалата и не по-малко впечатлен от своята изобретателност.
	— Не знам дали бих могъл да го направя пак.
	— Разбира се, че можете — отговори негърът и поведе Матлок към колата. — Голямото напрежение активизира паметта и тя започва да действува като компютър. Търси, отхвърля, взема решения — и всичко това става мигновено. До момента на паниката, разбира се. Правени са интересни проучвания върху различните прагови състояния.
	Бяха стигнали до колата. Настаниха се вътре. Колата се люшна напред и зафуча по шосето, оградена от другите два автомобила.
	— Ще се отправим към ресторанта по диагонал по черните пътища между фермите — обади се шофьорът. — Ще приближим откъм югоизток и ще ви оставим на стотина метра от пътеката, която използуват работещите в ресторанта. Тя води към черния вход. Ще ви я покажем. Тръгнете направо към онази част от градината, където е голямата бяла беседка и езерцето със златните рибки. Знаете ли го?
	— Да. Но вие откъдето го знаете
	Шофьорът се усмихна.
	— Не съм ясновидец. Докато говорехте по телефона, аз се свързах по радиото с нашите хора. Вече всичко е готово. Чакаме ги. Помнете, бялата беседка и езерцето… Ето бележника и плика.
	Шофьорът бръкна в джоба на вратата до себе си и извади дневника на Херън. Пликът беше прикрепен към него с дебел ластик.
	— Ще бъдем там след по-малко от десет минути — додаде командуващият, като се намести по-удобно.
	Матлок го погледна. Към крака му беше привързан, по-скоро пришит, кожен калъф. Не го бе забелязал преди и сега разбра защо. Ножът с кокалена дръжка, който стърчеше отвътре, беше пъхнат съвсем скоро. Калъфът криеше острие, дълго най-малко двайсет и пет сантиметра.
	Елитният отряд на Дюнойс беше в пълна бойна готовност.


>	Трийсет и пета глава

	Стоеше до високата бяла беседка. Слънцето се беше издигнало високо, гората още тежеше от мъгла, която отразяваше мътно ранната утринна светлина. Пред него новоразлистилите се дървета оформяха пътеките като коридори в това мирно убежище. Имаше няколко мраморни скамейки, блестящи от падналата роса. От средата на просторна градинка се носеше бълбукането на изкуствено езерце със златни рибки. Птиците поздравяваха слънцето, преди да литнат да търсят храна.
	Мислите на Матлок се върнаха към „гнездото на Херън“, към непристъпната зелена стена, която делеше стареца от външния свят. Има някакво сходство, мислеше той. Може би не е случайно, че всичко ще свърши именно на такова място.
	Запали цигара, но я угаси само след две дръпвания. Притискаше бележника към гърдите си, като че ли беше непробиваем щит, рязко обръщаше глава по посока на всеки звук и част от живота му угасваше с всяко движение.
	Къде ли бяха хората на Дюнойс? Къде се беше скрил елитният отряд? Дали го наблюдаваха и тихичко се смееха на нервните му жестове, на тъй очевидния му страх? Или бяха залегнали зад дърветата, притиснати към земята, готови да скочат, да убиват?
	Кого щяха да убиват? Колко души ще доведе Нимрод и как ли ще са въоръжени? Ще дойде ли самият Нимрод? Ще му върне ли живо и здраво момичето, което обичаше? И ако Нимрод я доведе, ако накрая види отново Пат, нямаше ли и двамата да паднат при кръвопролитието, което положително щеше да последва?
	Кой беше Нимрод?
	Дъхът му спря. Мускулите на ръцете и краката му се свиха спазматично, втвърдени от страх. Стисна здраво очи — не знаеше дали се ослушва, или се моли, въпреки че разбиранията му изключваха съществуването на всевишна сила. И се ослушваше, както беше с плътно затворени очи, докато накрая дочу…
	Най-напред един, а след него втори автомобил свиха от шосето и навлязоха в страничния път, водещ към входа на „Чешърската котка“. И двете коли се движеха с голяма скорост, гумите им изскърцаха на завоя към паркинга на ресторанта.
	След това всичко утихна отново. Дори птиците се смълчаха, отникъде не долиташе звук.
	Матлок отстъпи назад в беседката и се притисна към решетъчната й ограда. Заслуша се напрегнато. Нищо.
	Тишина. И все пак не! Все пак чу звук, толкова приглушен и неумолим, че можеше да мине за шумолене на листа.
	Беше стържещ звук. Неуверено, прекъсващо се постъргване по пътеката пред него — една от пътеките, скрити между дърветата, водещи към каменното му убежище.
	В началото беше едва доловимо, незаслужаващо внимание. След това стана по-ясно, малко по-уверено, малко по-отчетливо и дочу тих измъчен стон, който прониза мозъка му:
	— Джейми… Джейми? Джейми, моля те…
	Молбата в гласа, името му, всичко премина в ридание. Почувствува гняв, какъвто не беше изпитвал през живота си. Захвърли пакета, очите му се заслепиха от сълзи на ярост. Втурна се навън от защитната рамка на бялата беседка и извика, изкрещя така, че гласът му стресна птиците и те излетяха от дърветата, от беззвучните си убежища:
	— Пат! Пат! Къде си? Пат, Боже мой, къде си? Къде?
	Риданията — от облекчение и болка — се засилиха.
	— Тук. Тук съм, Джейми! Нищо не виждам.
	Ориентира се по посоката на гласа и хукна по средната тухлена пътека. Видя я по средата, до дънера на едно дърво, свита на земята. Беше коленичила, забила бинтована глава в земята. Бе паднала. По врата й се стичаха струйки кръв — шевовете на главата й се бяха разтворили.
	Дотича до нея и внимателно повдигна главата й.
	Под бинтовете беше намотан на пластове осемсантиметров лейкопласт, залепен безжалостно върху клепачите й и опънат през слепоочието. Само ако опиташе да го махне, щеше да й причини неимоверна болка.
	Пристисна я към себе си, като не спираше да повтаря името й.
	— Сега всичко ще се оправи… Всичко ще се оправи…
	Повдигна я нежно от земята и притисна лицето й към своето. Не спираше да повтаря утешителните думи, които бликаха през заслепяващия го гняв.
	Внезапно, без предупреждение невиждащото момиче изкрещя, като напрегна измъченото си тяло:
	— Дай им го, за Бога! Каквото и да е, дай им го!
	Поведе я, препъваща се, по тухлената пътека назад към беседката.
	— Добре, добре, мила…
	— Джейми, моля те! Не им позволявай да ме докоснат пак! Никога!
	— Няма, мила. Никога, никога…
	Бавно положи момичето на земята, върху меката пръст зад камъните.
	— Махни лейкопласта! Моля те, махни го! — ]Не мога сега, мила. Много ще те боли. След малко… — Не ме интересува! Не мога да търпя повече! Какво можеше да направи? Какво трябваше да направи? О, Боже!
	Погледна зад беседката. Пакетът лежеше на земята, където го беше захвърлил.
	Вече нямаше избор. Нищо не го интересуваше.
	— Нимрод!… Нимрод! Излез! Доведи проклетата си армия! Ела и си го вземи! Тук е!
	В последвалото мълчание чу стъпки.
	Ясни, уверени, отчетливи.
	На средната пътека се появи Нимрод.
	На ръба на каменния кръг стоеше Ейдриън Сийлфонт.
	— Съжалявам, Джеймс.
	Матлок отпусна главата на момичето на земята. Умът му отказа да осмисли видяното. Шокът му беше толкова пълен, че не му идваха думи, не можеше да проумее ужасния, невероятен факт. Изправи се бавно на крака.
	— Дай ми го, Джеймс. Имаме уговорка. Ние ще се погрижим за вас.
	— Не… Не. Не ви вярвам! Не може да бъде! Не може да бъде… — Може.
	Сийлфонт изщрака с пръстите на дясната си ръка, беше сигнал.
	— Не… Не! Не! Не! — Матлок усети, че крещи. Момичето също изкрещя. Той се обърна към Сийлфонт. — Казаха ми, че са ви отвлекли! Мислех, че сте мъртъв! Обвинявах себе си за смъртта ви!
	— Не бях отвлечен, бях ескортиран. Дай ми дневника. — Ядосан, Сийлфонт отново щракна с пръсти. — И корсиканския документ. Доколкото знам, и двата са у теб.
	Чу се сподавена кашлица, изхриптяване, прекъснато възклицание. Сийлфонт хвърли бърз поглед зад себе си и остро подвикна на невидимите си войски:
	— Излезте!
	— И все пак — защо?
	— Защото бяхме принудени. Аз бях принуден. Нямах изход.
	— Не сте имали изход? — Матлок не можеше да повярва на ушите си. — Откъде?
	— От катастрофата! Бяхме на ръба на финансовия крах! Последните ни ресурси бяха изчерпани, нямаше към кого да се обърнем. Моралното разложение беше пълно, неизгодно бе да се удовлетворяват молбите на университетите за допълнителни средства. Бяха се превърнали в бреме за бюджета на страната. Единственият изход бе да поемем ръководството… над онези, които корумпираха. Направихме го и ето че оцеляхме.
	Въпреки пълното объркване Матлок видя как от отделните парченца на мозайката се очертава пълната картина. Неизвестните цифри на непознатия шифър, заключващ сейфа, се наместиха и тежката стоманена врата се открехна… Необикновените приходи на Карлайл… Но работата не се ограничаваше само с Карлайл — Сийлфонт току-що го каза. Молбите за финансова помощ се бяха превърнали в бреме! И бе започнато набиране на средства.
	Навсякъде!
	Всички университети продължаваха да призовават за допълнителни дарения, но напоследък без паниката, без заплахите за финансов крах, които бяха тема на стотици минали кампании в десетки колежи и университети.
	Неволно се натрапваше изводът, ако някой изобщо си правеше труда да се замисли, че кризата е отминала. Върнало се бе нормалното положение.
	Ала не. Нормалното бе станало извращение.
	— О, Господи! — тихо произнесе Матлок, вцепенен от ужас.
	— Бог не ни помогна, уверявам те — отвърна Сийлфонт. — Нашите постижения са изцяло дело на ръцете човешки. Погледни какво сме сега. Независими! Силите ни се множат. След пет години всички университети в Североизточните щати ще бъдат част от самоиздържаща се независима федерация!
	— Вие сте болни… Вие сте злокачествен тумор!
	— Но ние оживяхме! Изборът всъщност не беше толкова труден. Никой не се опитваше да спре хода на събитията. Най-малко ние… Просто преди десет години взехме решение да подменим основните играчи.
	— Но вие, именно вие…
	— Да. Сполучлив избор, нали?
	Сийлфонт отново се обърна в посока на ресторанта, към спящия хълм със старите пътеки и извика:
	— Казах ви да дойдете! Няма от какво да се боите. На нашия приятел му е безразлично кои сте. Той скоро ще замине оттук… Нали, Джеймс?
	— Вие сте си изгубили ума! Вие сте…
	— Нищо подобно. Няма по-нормален човек от мен. Нито по-практичен… Историята се повтаря, би трябвало да знаеш това. Тъканта на обществото се разлага и то се разделя на враждуващи до смърт лагери. Не се залъгвай от спокойствието, което цари наоколо. Ако драснем по повърхността, ще рукне кръв.
	— Вие карате тази кръв да се лее!
	— Точно обратното! Вие сте надуто самодоволно магаре! — Очите на Сийлфонт го гледаха с хладна ярост, в гласа му звучеше унищожителен сарказъм. — Кой ви дава правото да произнасяте присъди? Къде бяхте, когато хора като мен се сблъскваха с реалната перспектива да затворят вратите на университета! Стояхте си на топличко, ние ви закриляхме… А призивите ни оставаха без отговор. Никой не се интересуваше от нашите нужди.
	— Не сте опитали достатъчно упорито да направите нещо
	— Лъжец! Глупак! — Сийлфонт вече крещеше. Приличаше на луд човек. Или може би на изтерзан? — Какво ни беше останало? Дарения? Съкращения? Има други, по-жизнеспособни стимули за събиране на данъци! Фондации? Дребнави тирани с кокоши мозъци… Правителството? Слепци! Мръсници, които се продават! Ние нямахме пари, за да купим гласове! За нас системата се беше сринала! Ние загивахме… И никой не го знаеше по-добре от мен. Години наред… просия, молби, ръце, протегнати към невежи хора и към надутите им благотворителни комитети… Всичко беше безнадеждно, ние умирахме. И пак никой не ни чуваше! И винаги… винаги иззад отсрочките и благовидните предлози надничаше издевателски прикритата насмешка, че сме слаби, от Бога обидени… В края на краищата… ние бяхме само някакви си там учители, а не производители на материални ценности.
	Гласът на Сийлфонт внезапно зазвуча по-ожесточено, по-убедително:
	— Така че, млади човече, сега сме производители. Системата е обречена и с право. Лидерите на нищо не се учат. А я виж младежта! Тя намери изход. Младите разбраха. И ние ги включихме… Съюзът ни не е случаен.
	Матлок, онемял, само следеше Сийлфонт. Нима беше вярно. „Виж младежта…“ Гледай и се учи! Гледай и се пази! „Водачите на нищо не се научават…“ О, Господи! Така ли беше? Така ли стояха нещата? Нимродовци и дюнойсовци. „Федерации“ и „елитни отряди“. Нима всичко се повтаряше?
	— А сега, Джеймс, къде е писмото, за което си споменал?
	— Писмо ли? Какво писмо?
	— Онова, което трябва да бъде пуснато тази сутрин. Сега вече ще му попречиш да замине, нали?
	— Не разбирам.
	Матлок се мъчеше отчаяно да събере мислите си. — У кого е писмото? — Какво писмо?
	И още докато произнасяше думата, разбра, че не казва каквото трябва, но не можеше да се овладее. Не можеше да млъкне и да помисли, просто не беше в състояние.
	— Значи писмо няма! Няма… изявление, напечатано и готово за изпращане в десет сутринта! Ти излъга!
	— Излъгах… Излъгах.
	Силите съвсем го напуснаха. Да става каквото ще става.
	Сийлфонт тихо се изсмя. Не беше неговият смях, който Матлок беше свикнал да чува. Прозвуча жестокост, каквато не беше забелязал преди.
	— Хитро си го измислил. Но си безкрайно слаб човек. Знаех го от самото начало. Затова се спряха на теб правителствените агенти — защото нямаш твърди убеждения. Те го наричат „приспособимост“. Но аз знаех, че това е просто безхарактерност. От теб можем да очакваме само празни приказки. Ти си типично явление. — Сийлфонт се обърна и произнесе през рамо. — Ей, вие там! Доктор Матлок няма да разкрие никакви имена. Излезте от дупките си, зайци такива!
	— Оох…
	Гърленият вик беше кратък и само подчерта тишината и спокойствието. Сийлфонт рязко се обърна.
	Чу се друго хриптене — такъв звук издава човек, когото душат. Още един, съпроводен от кратък вик. — Кой е? Кой е там?
	Сийлфонт се втурна към пътеката, откъдето се чу последният звук, но замръзна на място от ужасяващия писък, внезапно прекъснал в противоположния край. Хукна обратно, зараждаща се паника започна да разклаща самообладанието му.
	— Кой е там? Къде сте всички? Елате тук!
	Отново тишина. Сийлфонт се втренчи в Матлок.
	— Какво си направил? Какво си направил, нищожество такова? Кого си довел със себе си? Кой е там? Отговори ми!
	Дори и да можеше, Матлок нямаше защо да отговаря. На пътеката в далечния край на градината се появи Джулиан Дюнойс. — Добро утро, Нимрод.
	Очите на Сийлфонт изхвръкнаха от орбитите.
	— Кой сте вие? Къде са моите хора?
	— Казвам се Жак Деверо, Хейсу Домие, Джулиан Дюнойс — изберете си име. Не можете да се мерите с нас. Имахте със себе си десет души, а аз — осем. Но не сте равностойни противници.
	Вашите хора са мъртви, а какво ще правим с труповете им, не е ваша работа.
	— Кой сте вие?
	— Ваш враг.
	С едно движение на лявата ръка Сийлфонт разкопча сакото си и бръкна вътре с дясната. Дюнойс извика предупреждаващо и Матлок изведнъж се хвърли върху човека, комуто се бе прекланял цели десет години. Метна се към него, обзет само от една мисъл, само с една цел, дори ако тя струваше живота му.
	Да го убие.
	Съвсем отблизо видя изкривеното му от страх лице. Заби в него десния си юмрук, с нокти раздра плътта и усети как от обезобразената уста потече кръв.
	Чу оглушителен взрив и остра болка прониза лявото му рамо. Но вече не можеше да спре.
	— Оставете го, Матлок; За Бога, оставете го!
	Насила го издърпаха. Големи, черни, мускулести ръце. Хвърлиха го на земята, тежките ръце го притискаха. Тогава чу писъците, ужасни писъци на болка, чу името си, отново и отново:
	— Джейми!… Джейми!… Джейми!
	Събра сетни сили и яростно се хвърли напред. Мускулестите черни ръце не очакваха това, той започна да нанася съкрушителни ритници накъдето видеха очите му.
	За няколко кратки секунди успя да се освободи. Хвърли се напред, ръцете и коленете му се обелиха от острите камъни. Не разбираше какво става с него, какво означава пронизващата болка, която се разливаше по цялата му лява страна. Знаеше само, че трябва да се добере до момичето, изживяло такива мъчения заради него.
	— Пат!
	Болката стана непоносима. Падна отново, но успя да хване ръката й и двамата, стиснали ръце, отчаяно се мъчеха да се утешат един друг с пълното съзнание, че тази минута е може би последната в живота им.
	Изведнъж ръката на Матлок стана безчувствена.
	Обви го тъмнина.
	Отвори очи и видя коленичилия пред него едър негър. Бяха го подпрели на мраморната скамейка. Ризата му бе съблечена, лявото му рамо пулсираше.
	— Сигурен съм, че болката е по-сериозна от раната — рече негърът. — Лявата ви страна е била натъртена в автомобила, а куршумът е минал под левия раменен хрущял. Затова болката е толкова остра.
	— Сложихме ви местна упойка. Сигурно ще ви олекне — обади се Джулиан Дюнойс отдясно. — Откарахме мис Балантайн на лекар. Той ще махне лейкопласта. Тъмнокож е и е наш симпатизант, но не чак дотам, че да му поверим мъж с рана от огнестрелно оръжие. Повикахме по радиото нашия лекар от Торингтън. След двайсет минути ще е тук.
	— Защо не го изчакахте да прегледа и Пат?
	— Честно казано, защото трябва да поговорим с вас. Кратко, но поверително. Второ, за нейно добро, лейкопластът трябва да се махне час по-скоро.
	— Къде е Сийлфонт?
	— Изчезна. Друго няма да научите. Никога. Важно е да го разберете. Защото, ако се наложи, ще изпълним заканата си по отношение на вас и на мис Балантайн. Но не ни се иска… Не сме врагове.
	— Грешите. Врагове сме.
	— В крайна сметка може би. Изглежда, че е неизбежно. Но сега си помогнахме в труден момент. Признаваме го. Вярваме, че и вие го признавате.
	— Да.
	— Може би дори нещо понаучихме един от друг. Матлок погледна негъра в очите.
	— Сега разбирам нещата по-добре. Но не знам какво вие бихте научили от мен.
	Дюнойс се засмя добродушно.
	— Научих, че отделната личност със своите действия, със своята смелост, ако щете, може да се извиси над общоприетите представи.
	— Не ви разбирам.
	— Помислете и ще разберете.
	— Какво ще стане сега? С Пат? С мен? Ще ме арестуват, щом ме зърнат.
	— Искрено се съмнявам в това. След един час Грийнбърг ще чете документ, подготвен от моята организация. По-точно от мен. Подозирам, че съдържанието му ще бъде погребано в някоя папка в архивите. Много е щекотливо. От морална, юридическа и, разбира се, политическа гледна точка. Твърде много сериозни грешки бяха допуснати… Тази сутрин действуваме като ваши посредници. Няма да е зле да използувате част от парите, които тъй щедро ръсите, и да заминете с мис Балантайн на продължително пътешествие, за да си възстановите здравето. Вярвам, че дори ще ви окажат съдействие. Сигурен съм.
	— А Сийлфонт? Какво ще стане с него? Ще го убиете ли? — Заслужава ли Нимрод просто да умре? Не си правете труда да ми отговаряте, няма да обсъждаме тази тема. Във всеки случай ще остане жив, докато отговори на някои наши въпроси.
	— Имате ли представа какво ще стане, когато открият, че е изчезнал?
	— Ще избухне бомба, ще плъзнат грозни слухове. За много, много неща. Когато се чупят иконите, вярващите се плашат. Така да бъде. Карлайл ще трябва да го преживее… А сега си починете. Лекарят скоро ще дойде.
	Дюнойс се обърна към униформения негър, който се беше приближил, и тихо му заговори. Коленичилият тъмнокож, който беше превързал ръката на Матлок, се изправи. Матлок наблюдаваше високата стройна фигура на Джулиан Дюнойс, който тихо, доверително даваше нареждания, и почувствува прилив на благодарност, примесена с болка. Болката се засили, защото в Дюнойс внезапно се появи нещо ново.
	Образът на смъртта.
	— Дюнойс?
	— Да?
	— Пазете се.


>	ЕПИЛОГ

	Синьо-зелените води на Карибско море отразяваха жаркото следобедно слънце в неизброими ослепителни огледала. Пясъкът беше топъл и мек под краката. Това пустинно островче беше в мир със себе си и с външния свят, за чието съществуване сякаш не подозираше.
	Матлок влезе във водата и остави малките вълни да се плискат о глезените му. Водата беше топла като пясъка на плажа.
	В ръцете си държеше вестник, изпратен от Грийнбърг. Всъщност изрезка от вестник.
C>
	УБИЙСТВА В КАРЛАЙЛ, ЩАТА КЪНЕКТИКЪТ
	УБИТИ ДВАЙСЕТ И ТРИМА ДУШИ,
	БЕЛИ И ТЪМНОКОЖИ
	ГРАДЪТ Е ПОТРЕСЕН
	ИЗЧЕЗНАЛ Е РЕКТОРЪТ НА УНИВЕРСИТЕТА

	КАРЛАЙЛ, 10 МАЙ. — Вчера в едно от предградията на малкия университетски град бяха извършени необясними убийства. Загинали са двайсет и трима души. Според федералните власти нападенията са извършени от засада. И двете страни са понесли сериозни загуби…
C$
	Следваше безстрастно изреждане на имената и кратки сведения за всекиго, взети от полицейското му досие. Между тях беше и Джулиан Дюнойс.
	Предчувствието не бе излъгало Матлок. Насилието, породено от Дюнойс, бе довело и до неговата смърт.
	По-нататък авторът на статията се впускаше в сложни разсъждения за значението и подбудите на участниците в кръвопролитието. И възможната му връзка с изчезването на Ейдриън Сийлфонт.
	Само разсъждения. Нито дума за Нимрод, нищо за самия Матлок, нито за продължителните разследвания на федералните власти. Нищо за истината.
	Матлок чу изскърцването на вратата на вилата и се обърна. На малката веранда, отвъд дюните, стоеше Пат. Махна му с ръка и тръгна към него.
	Беше с шорти и лека копринена блузка, боса и усмихната. Бинтовете от ръцете и краката й бяха свалени и кожата й бе придобила нежен бронзов оттенък от карибското слънце. Оранжева чалма на главата прикриваше раните на челото й.
	Беше му заявила, че няма да се омъжи за него, че не иска брак от съжаление и чувство за дълг — било то истинско или мнимо. Но Матлок знаеше, че ще се оженят. Или и двамата щяха да останат неженени.
	— Носиш ли цигари? — попита той.
	— Не. Само кибрит.
	— Защо?
	Хвана я за ръката, след като мушна вестника под мишница. — За погребална клада. Археолозите отдават голямо значение на погребалните клади. — Какво?
	— Цял ден разнасяш този проклет вестник. Искам да го изгоря.
	— Изгарянето няма да промени съдържанието му. Пат не обърна внимание на забележката.
	— Как мислиш, защо ти го изпрати Джейсън? Мислех, че сме дошли тук за няколко седмици покой. Никакви вестници, никакво радио, никакви хора, само топлата вода и белият пясък. Джейсън сам установи правилата, а сега ги нарушава.
	— Той ги препоръча, макар да знаеше, че са трудноизпълними. — Трябваше някой друг да ги наруши. Значи не е толкова добър приятел, колкото го мислех. — Може би е дори по-добър. — Софистика.
	Тя стисна ръката му. Самотна вълна се разби в босите им крака. Мълчалива чайка се стрелна от небето към водата, недалече от брега. Крилата й биеха по повърхността, шията й яростно се тресеше. Птицата отлетя с писък, в клюна й нямаше плячка.
	— Грийнбърг знае, че ми предстои да взема много неприятно решение.
	— Вече си го взел. И той го знае. — Матлок я погледна. Разбира се, че Грийнбърг знае, знае и тя, помисли той.
	— Ще има още много болка — ненужна и неоправдана. — Знаеш ли какво ще ти кажат? Ще ти кажат да ги оставиш да направят каквото те си знаят. Тихо и ефикасно, без да забъркват никого.
	— Може би така е най-добре. Може да са прави.
	— Не го вярваш обаче. — Не, не го вярвам.
	Повървяха мълчаливо. Приближиха до кея. Камъните бяха сложени тук преди десетилетия, може би преди векове, да преградят пътя на отдавна забравено течение. Сега изглеждаше като естествено укрепление, творба на природата. Така, както Нимрод сякаш бе създаден от природата. Логично продължение на нещо познато. Нежелателно явление, но напълно предсказуемо. Нещо, с което трябва да се бориш, но подмолно.
	Мини-Америка… точно под повърхността.
	„В духа на големите компании, човече!“
	Навсякъде.
	Преследвачи, строители. Убийци и техните жертви влизаха в съюз.
	„Виж младежта. На младите им е ясно… Ние ги привлякохме. Водачите никога не се научават.“
	Микросвят на неизбежното? Неизбежен, защото нуждите са големи. И то от много години.
	Все пак водачите не желаеха да се научат.
	— Веднъж Джейсън каза, че истината не е нито добра, нито лоша. Тя е просто истина. Затова ми изпрати този вестник.
	Матлок седна на голям плосък камък. Пат стоеше до него. Приливът започна и нагоре полетяха пръски. Пат се пресегна и взе изрезката от вестника.
	— Значи това е истината…
	— Тяхната истина. Тяхната преценка. Лепни ярък етикет и продължавай играта. Добрите срещу лошите, а полицията ще се намеси точно навреме.
	— Но каква е твоята истина?
	— Да се върна и да разкажа. Всичко.
	— Няма да се съгласят. Ще ти обяснят убедително защо не трябва. Ще ти изтъкнат стотици причини.
	— Няма да ме убедят.
	— Тогава ще се обърнат против теб. Вече те заплашваха. Няма да допуснат вмешателство отвън. Джейсън иска да го проумееш.
	— Не. Иска да размисля.
	Пат взе вестника и драсна кибритена клечка о сухата повърхност на камъка.
	Хартията не пламна веднага — пречеха пръските на Карибско море.
	Но все пак изгоря.
	— За погребална клада не е особено впечатляваща — отбеляза Матлок.
	— Ще свърши работа до нашето завръщане.


	КРАЙ
I>
	© 1973 Робърт Лъдлъм
	© 1993 Савина Манолова, превод от английски

	Robert Ludlum
	The Matlock Paper, 1973

	Сканиране и разпознаване: Борис Борисов, 2008
	Редакция: Xesiona, 2008

	__Издание:__
	Робърт Лъдлъм. Документът на Матлок
	Издателство SPH, София, 1993
	превод от английски: Савина МАНОЛОВА
	оформление корица: Зафер ГАЛИБОВ
	технически редактор: Данаил СВИЛЕНОВ
	коректор: Евгения ВЛАДИНОВА
	Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив
	Цена 27 лв.
	ISBN 954-472-008-1

	Panther Books, Granada Publishing Ltd., London 1985

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/9055]
I$