* * *





Питър Новак, унгарски имигрант и милиардер, е отвлечен от терористи. Бившият оперативен агент Янсън единствен може да предотврати убийството му, но се случва нещо ужасно, което подсказва, че операцията е обречена от самото начало. Оцелява само Янсън. За да се измъкне жив и да отмъсти за убийството на Новак, той трябва да разкрие заплетената истина за легендата около Питър Новак, който по необясним начин остава жив и прави публични изявления. Предстои нещо опасно, което заплашва да промени хода на историята…



Лесно е за него да връчва дарове.

И вечно да живее, никога не би успял да разпилее всичко, което притежава, защото съкровищата на нибелунгите са под неговата власт.

„Песен за нибелунгите“, около 1200 година след Христа



ПРОЛОГ



8° 37' с.ш., 88° 22' и.д.

Северният Индийски океан,

250 мили източно от Шри Ланка, Северозападна Анура



Нощта беше потискаща, въздухът — с телесна температура и почти неподвижен. В ранната вечер лекият дъждец поразхлади, но сега сякаш всичко излъчваше горещина, дори сребърният полумесец, чиито очертания периодично се размазваха от прозрачни ивици облаци. Джунглата също издишваше жега като влажния дъх на дебнещ звяр.

Шиам се размърда мързеливо върху брезентовия стол. Нощта бе обичайна за остров Анура в това време на годината. Започваше сезонът на мусоните, когато въздухът винаги е тежък и изпълнен с предчувствия за беди. Само вечно досаждащите комари нарушаваха тишината. В един и половина сутринта Шиам си даде сметка, че от дежурството му са се изнизали четири часа и половина. През това време минаха всичко на всичко седем превозни средства. Пропускателният пункт представляваше две паралелни рамки от бодлива тел, които приличаха на поставки за вилици, разположени на разстояние трийсет и пет метра една от друга от двете страни на пътя, минаващ през зоната за контрол. Шиам и Арюн бяха дежурни часови на предния пост. Те седяха пред дървената караулка до шосето. Предполагаше се, че още двама дежурни бдят отвъд хълма. Те обаче от часове не се бяха обаждали, което означаваше, че хъркат като мъжете във временните казарми на няколкостотин метра надолу по пътя. Каквито и страшни предупреждения да отправяха командирите им, това си бяха едни неописуемо досадни дни и нощи. Северозападната провинция Кена е била рядко населена и в най-добрите си времена. А сега времената съвсем не бяха от най-добрите.

Заедно с полъха на бриза, лек като далечно жужене на насекомо, дойде шумът от задавен мотор.

Шиам бавно се изправи. Звукът доближаваше.

— Арюн — извика той с напевен глас. — Ар-юн. Идва кола.

Арюн разкърши врат и прешлените му изпукаха.

— В тоя час?

Разтърка очи. Заради влагата потта бе залепнала здраво за кожата му и се мажеше като олио.

Сред мрака, обгърнал полугористата местност, Шиам най-после забеляза предните фарове. Откъм движещия се на високи обороти камион се носеха радостни викове.

— Мръсни селянчета — измърмори Арюн.

За разлика от него Шиам бе доволен от всяко нещо, което разсейваше скуката. Предишните седем нощи бе дежурил на пропускателния пункт за автомобили в Кандар, а там смятаха поста за тежък. Естествено командирът им с каменно изражение не си пестеше думите да подчертава колко сериозна, колко съдбоносна, колко жизненоважна във всяко отношение била службата там. Пропускателният пункт в Кандар се намираше на шосето преди Каменния дворец, където правителството бе свикало някакво тайно заседание. Затова мерките за сигурност бяха строги. Това бе единственият път, свързващ двореца с контролираните от бунтовниците райони на север. Партизаните от Фронта за освобождение на Кагама (ФОК) знаеха за пропускателните пунктове и стояха надалеч. Както впрочем и всички останали. Между бунтовническите и антибунтовническите кампании повече от половината от селското население на север беше избягало от провинцията. Фермерите, които бяха останали в Кена, нямаха пари, а това означаваше, че и постовите не можеха да очакват „подкупи“. Нищо не се случваше и портфейлът му си стоеше празен. Какво ли толкова е съгрешил в предишния си живот?

Камионът се показа. В кабината се забелязваха две голи до кръста момчета. Платнището беше спуснато. Едното от момчетата стоеше изправено на крака, изливаше върху гърдите си бира от консервена кутия и умираше от смях. Камионът, най-вероятно натоварен с корени от куракан, отглеждана от местните селяни култура, взимаше завоя с осемдесет мили в час, колкото позволяваше пърпорещият двигател. Гърмеше американски рок по една от мощните радиостанции на острова. Веселите подсвирквания и крясъци огласяха нощта. На Шиам му се стори, че вдигат врява като глутница пияни хиени. Безгрижни бедняци: бяха млади непрокопсаници и не им пукаше от нищо. На сутринта нямаше да е така обаче. Последния път, когато преди няколко дни се случи същото, собственикът на камиона посети засрамените им родители. Камионът му бе върнат заедно с голямо количество куракан като компенсация за нанесените щети. На хлапаците обаче не им мигна окото.

Шиам излезе на шосето с автомата в ръка. Камионът продължи да буботи и той отстъпи назад. Не биваше да рискува. Тия деца бяха кьоркютук пияни. Във въздуха излетя метална кутия от бира и падна на земята с трясък. От звука стана ясно, че е пълна.

Камионът изви покрай първата рамка от бодлива тел, след това покрай втората и продължи напред.

— Дано Шива да ги разкъса на парчета — прокълна ги Арюн. Той прокара върховете на пръстите си през черната си гъста като храсталак коса. — Не смятам за нужно да уведомяваме по радиостанцията горния пост. Тия деца се чуват от километри разстояние.

— Какво може да направим? — отговори примирено Шиам.

Те не бяха от пътната полиция, освен това нямаха право да откриват огън по някоя кола само защото не е спряла за проверка.

— Селяндури. Банда селяндури.

— Хей — викна му Шиам. — Аз също съм селянин. — Той докосна емблемата, избродирана върху зелената му куртка, върху която пишеше АРА — Армия на република Анура. — Да не би да е татуирано върху кожата ми? Когато изтекат двете години казарма, се връщам на полето.

— Само така си говориш. Чичо ми е завършил колеж. От десет години е държавен служител. Печели наполовината на това, което ни плащат.

— Заслужаваш си всяко руви — отвърна му Шиам саркастично.

— Исках да кажа, че човек трябва да се възползва от шанса, който му предлага животът — Арюн чукна с пръст бирената кутия на пътя. — Май че е пълна. Ей за това става дума. Разхладителна напитка, приятелю.

— Арюн — възрази Шиам. — Дежурни сме. И двамата, забрави ли?

— Не се притеснявай, приятелю. Всичко ще е наред.

Камионът измина около миля, когато шофьорът намали газта, а младежът, който се возеше прав, седна, избърса се с хавлия и нахлузи отгоре си черна тениска. Бирата беше гадна, смрадлива и лепкава в тая жега. Двамата бунтовници станаха сериозни.

Зад тях върху ниската седалка седеше по-възрастен мъж. От потта черните му къдрици бяха залепнали на кичури върху челото, а мустаците му пробляскваха на лунната светлина. Командирът от ФОК се беше снижил и остана незабелязан, докато минаваха през пропускателния пункт. Сега той натисна копчето за свръзка върху радиостанцията, която бе стар модел, но работеше безотказно, и изломоти някакви инструкции. Задната врата на каросерията се отвори със скърцане, за да могат въоръжените мъже вътре да поемат малко свеж въздух.



Крайбрежният хълм имаше много имена с най-различен смисъл. Хиндуистите го наричаха Сиванолипата Малаи, стъпката на Шива, за да подчертаят истинския му произход. Будистите го знаеха като Шри Пада, стъпката на Буда, тъй като вярваха, че се бе образувал от лявото ходило на Буда, когато обикалял острова. За мюсюлманите беше Адам Малаи, или Хълмът на Адам. През десети век арабски търговци, които минавали от тук, хванали въпросния Адам, след като той бил изгонен от Рая, и го накарали да стои прав на единия си крак, докато Господ приеме разкаянието му. Колониалните владетели — първо португалците, а после и холандците — преценили хълма от практични, а не от религиозни съображения: крайбрежното възвишение им се видяло като идеално място за крепост, откъдето можели да обстрелват с артилерийски оръдия вражеските кораби. За първи път тук издигнали крепост през седемнайсети век. След това тя била допълнително укрепена, без никой да обърне внимание на намиращите се наблизо храмове. Сега те щяха да послужат като лагер за армията на Пророка преди последния й щурм.

Обикновено не излагаха нейния командир, когото наричаха Халифа, на бъркотията и непредвидимостта, съпровождащи въоръжените сблъсъци. Но тази нощ не бе обикновена. Тази нощ се пишеше историята. Как можеше Халифа да не участва? А и той съзнаваше, че решението му да се присъедини към хората си на бойното поле повдигна неимоверно техния дух. Беше заобиколен от храбрите воини на Кагама, които желаеха той да стане свидетел на техния героизъм или ако се стигнеше до там, на мъченичеството им. Наблюдаваха безизразното му абаносово лице с красиви черти и изваяни, силно подчертани скули и виждаха у него не просто човека, определен от Пророка да ги поведе към свободата, а човека, който щеше да впише в книгата на живота подвизите им в името на бъдните поколения.

Затова го пазеха зорко на сигурно място в планината. Земята беше твърда и влажна под обувките му с тънки подметки, но Каменният дворец — или по-точно неговият главен вход — пробляскваше пред очите му. Източната стена беше изградена от огромни варовикови блокове, нейните устояли на времето каменни късове и широката, прясно боядисана порта се къпеха в лунната светлина, чиито струйки я обливаха през няколко метра. Дворецът блестеше. Приканваше.

— Вие и вашите последователи може да загинете тази нощ — предупреди Халифа членовете на командването няколко часа преди това. — Ако се случи, мъченичеството ви ще се запомни — завинаги! Децата и родителите ви ще бъдат благословени заради родствената си връзка с вас. Ще издигнат храмове с вашите имена! Поклонници ще пътуват до родните ви места! Паметта ви ще остане вечна и ще ви причислят към бащите на нашата нация!

Това бяха хора с дълбока вяра, плам и храброст, които Западът си позволяваше да заклеймява като терористи. Терористи! За Запада, който беше първоизточникът на тероризма в света, този термин беше много удобен. Халифа презираше тираните на Анура, но изпитваше още по-голяма ненавист към западняците, на които се уповаваше техният режим. Анурийците бяха наясно поне, че завземането на властта си има цена. Бунтовниците нееднократно им бяха показали това с кръвта им. Западняците обаче си въобразяваха, че действията им ще си останат и занапред безнаказани. Това щеше да се промени.

Халифа обхождаше с поглед хълмистия склон и се изпълваше с надежда не само за себе си и за своите последователи, за бъдещето на Анура. Само да поемеше своята съдба в ръцете си, нищо нямаше да й се опре. Сякаш скалите и дърветата и обраслите с лозя хълмове го подканяха.

Майка Анура щеше да възнагради своите закрилници.

Преди векове посетителите прибягвали до поезията, за да опишат красотата на нейната природа. Но не минало много време и колониализмът със своята алчност и завист наложил мрачната си същност: онова, което грабвало с красотата си, било ограбено, пленителното било пленено. Анура се превърнала в награда, за която се състезавали големите западни морски империи. Назъбени крепостни стени се извисили над дърветата, от които се добивали подправки; артилерийски снаряди осеяли плажните ивици заедно с раковините. Западът донесъл на острова кръвопролитие и то пуснало корени, после се разпространило навсякъде като отровен плевел, подхранван от несправедливостта.

_Какво ти сториха, майко Анура?_

Докато си пиеха чая на закуска, западни дипломати прекрояваха границите и чертаеха нови карти, обричайки на хаос живота на милиони, играеха си с атласа на света като с детска играчка. Викаха му независимост! Това бе една от най-големите лъжи на двайсети век. Режимът се крепеше на насилието срещу народа на Кагама и единственият лек срещу него беше още по-голямо насилие. Всеки път, когато атентатор самоубиец отнемеше живота на някой хиндуистки правителствен министър, западните медии наставнически говореха против „безсмислените убийства“, но Халифа и войниците му знаеха, че нямаше нищо по-смислено. Получилата широк отзвук вълна от бомбени атентати, при които на прицел умишлено бяха взети цивилни обекти, беше замислена от самия Халиф. Товарните камиони бяха прикрити за всеки случай с фалшиви надписи на известни по целия свят доставчици и куриерски служби. Каква елементарна измама! Натоварени с напоени с бензин азотни торове, камионите доставяха единствено смърт. През последното десетилетие именно вълната от бомбени атентати предизвика възмущението на света, което беше необяснимо лицемерие, тъй като войнолюбци заклеймяваха войната.

Радиооператорът прошепна в ухото на Халифа, че е унищожена базата в Кафра и че комуникационната й инфраструктура е разрушена. Дори да успееха да предадат по някакъв начин съобщението, охраната на Каменния дворец не можеше да разчита на подкрепление. Само трийсет секунди по-късно операторът им донесе нова вест: народът бе овладял още една база на армията. Сега разполагаха с втори коридор. Халифа усети нов прилив на енергия. До няколко часа щяха да освободят цялата провинция от деспотичната хватка на смъртта. Смяната на властта предстоеше. Националното освобождение щеше да изгрее на хоризонта заедно със слънцето.

В момента нямаше нищо по-важно от това да овладеят Каменния дворец. Посредника го бе подчертал дебело, а досега Посредника се бе оказал прав за всичко, като се започнеше със собствения му принос. Удържа думата си. Беше щедър до разточителност с доставките на оръжие и не по-малко важно — на разузнавателни сведения. Не разочарова ни най-малко Халифа и Халифа нямаше да го разочарова. Враговете на Халифа имаха своите ресурси, поддръжници и благодетели, защо и той да няма?



— Още е студена — извика Арюн и с удоволствие грабна бирената кутия.

Консервата беше ледена. Арюн я притисна до лицето си и изстена от кеф. Пръстите му оставиха разтопени отпечатъци върху заледената повърхност, която блестеше весело на жълтата светлина откъм пропускателния пункт.

— Наистина ли е пълна? — попита Шиам колебливо.

— Не е отваряна — отвърна Арюн. — Пълна догоре с живителна течност! — Наистина беше пълна, колкото и невероятно да им се виждаше. — Ще пийнем в памет на предците ни. Няколко дълги глътки за мен и каквото остане — за теб. Доколкото знам, не обичаш бира.

Дебелите пръсти на Арюн докопаха халката върху консервата, след което я издърпаха с всичка сила.

Приглушеният пукот от детонатора, наподобяващ звука на пиратка, разпръскваща празнични конфети, се чу за части от секундата преди същинската експлозия. Това бе достатъчно, за да може Арюн да осъзнае, че е станал жертва на евтин трик, а Шиам да разбере, че подозренията му са били основателни, макар че бяха останали на ниво предчувствие. След като трийсетте грама пластичен експлозив гръмнаха, мислите на двамата мъже застинаха.

Взривът, който изригна като огнено кълбо, мигновено се разрасна в огромен разрушителен овал. Ударната вълна помете двете рамки от бодлива тел и дървената караулка край пътя, а след това и бараките заедно със спящите в тях войници. Двамата часови, за които се предполагаше, че бдят в другия край на контролирания участък от пътя, умряха, преди да се събудят. Високата температура разтопи червената настилка от латерит и я превърна в кора от обсидианово стъкло. В следващия миг експлозията — оглушителният трясък и ослепителната светлина — изчезна, както изчезва юмрукът на човек с разтварянето на пръстите. Силата на разрушението е мимолетна, самото разрушение — вечно.

Когато след петнайсет минути камионите с брезентови платнища, превозващи войници, минеха през това, което бе останало от пропускателния пункт, нямаше да има нужда от никакви хитрости.



Според Халифа имаше някаква ирония във факта, че само неговите врагове щяха да осъзнаят напълно находчивостта на предутринната яростна офанзива. На бойното поле мъглата от войната щеше да завоалира онова, което бе близо до ума: безупречно организираните и координирани атаки. Халифа знаеше, че до ден-два аналитиците в американските разузнавателни служби ще се взират в сателитните снимки и замисълът на офанзивата щеше да личи ясно като на диаграма в учебник. Победата на Халифа щеше да се превърне в легенда. Дългът му към Посредника — най-малкото по настояване на самия Посредник — щеше да остане проблем между него и Аллах.

Донесоха на Халифа бинокъл и той се загледа в почетните гвардейци пред главния вход.

Бяха като красиви кукли. Пореден пример за изтънчената тъпотия на правителството. Светлините на двореца ги превръщаха в неподвижни мишени и им пречеха да виждат в мрака.

Почетните гвардейци бяха елитната част в армията на Република Анура. Повечето бяха в родствени отношения с високопоставени служители, кариеристи с маниери, отлична хигиена и навици, които поддържаха в безупречно състояние натруфените си униформи. „Каймакът на сметаната“ — помисли си Халифа със смесица от ирония и омраза.

Бяха шоумени, не бойци. Наблюдаваше през бинокъла седмината мъже как държат опрените на раменете си автомати, които изглеждаха внушително, но щяха да се окажат безполезни. Не бяха дори шоумени. Бяха марионетки.

Главният свързочник кимна на Халифа: полевият командир беше заел позиции и щеше да попречи на войниците от казармите да пристигнат. Един от хората на Халифа му подаде пушка: беше изцяло церемониално действие, измислено от него, тъй като церемонията е прислужницата на властта. Както се полагаше, Халифа щеше да даде първия изстрел с пушката, използвана преди петдесет години от един от великите борци за независимост при убийството на холандския генерал-губернатор. Пушката „Маузер“ М24 беше идеално почистена и внимателно поддържана. Когато я извадиха от копринената й обвивка, тя заблестя като сабята на Саладин*.

[* Ислямски пълководец, който завладява Ерусалим през 1187 г. — Бел. прев.]

Халифа взе на мушка първия гвардеец и задържа дъха си, така че дулото да се застопори в центъра на накичената му с ширити гръд. Натисна спусъка и започна внимателно да изучава изражението на войниците — отначало върху лицата им се изписа недоумение, последвано от болка и после от ужас. Отдясно върху гърдите на гвардееца се появи малко червено кръгче като бутониера.

Сега дойде ред на хората на Халифа, които изстреляха хладнокръвно добре премерените куршуми. Като марионетки, освободени от своите конци, седмината гвардейци се проснаха на земята.

Халифа се заля от смях. Това беше смърт без достойнство, абсурдна като тиранията, която бяха обслужвали. Тирания, на която предстоеше да мине в отбрана.

До изгрев слънце всички останки на анурийския режим щяха да бъдат посъветвани да сложат оръжие и да хвърлят униформите си, тъй като в противен случай тълпите щяха да ги разкъсат.

Кена повече нямаше да принадлежи на нелегитимната Република Анура. Кена щеше да принадлежи нему.

_Започна се._

Халифа усети нов прилив на справедливост и вяра, които го изпълниха като със светлина. Единственият отговор на насилието беше още повече насилие.

Мнозина щяха да загинат в следващите минути и те бяха щастливците. Но имаше един човек в Каменния дворец, когото нямаше да убият — не още. Той беше специален, беше дошъл на острова да посредничи за мир. Беше прочут и милиони хора го почитаха, но така или иначе си оставаше агент на неоколониализма. Щяха да се отнесат с него внимателно. Този човек — велик човек, „миротворец“, приятел на всички народи, както го представяха западните медии — нямаше да стане жертва на военната операция. Нямаше да го застрелят.

Щяха да се отнесат с него по съответния начин. А после да го обезглавят като престъпник, какъвто си беше.

_Щяха да напоят с неговата кръв революцията!_



ПЪРВА ЧАСТ



ПЪРВА ГЛАВА



Централата на корпорацията „Харнет“ с филиали по цял свят заемаше последните два етажа на лъскав небостъргач с матови стъкла на улица „Диърборн“ в Чикаго. „Харнет“ беше международна строителна компания, но не от ония, които изграждаха небостъргачи в американските мегаполиси. Повечето от проектите й се изпълняваха извън Съединените щати. Наред с големи корпорации като „Бехтел“, „Вивенди“ и „Сюец Лионез дез-О“ тя сключваше договори за язовири, пречиствателни станции и газови електроцентрали — не бляскави, но необходими инфраструктурни обекти. Изпълнението на подобни проекти поставяше по-скоро инженерни, отколкото естетични предизвикателства. Те изискваха също способност да се работи в райони, където непрекъснато собствеността преминаваше от публична в частна. Под натиска на Международния валутен фонд и на Световната банка страните от Третия свят приватизираха държавните активи и обикновено търсеха участници в търгове за телефонни системи, водни и енергийни мощности, железни пътища и мини. След като собствеността минеше в други ръце, се търсеха строителните услуги на компании като „Харнет“.

— Имам среща с Рос Харнет — уведоми мъжът портиера. — Името ми е Пол Янсън.

Портиерът, младеж с лунички и черна коса, кимна и се обади в офиса на председателя. Погледна посетителя без следа от любопитство. Още един белокож на средна възраст с жълта вратовръзка. Нямаше нищо за гледане.

За Янсън беше основание за гордост фактът, че рядко предизвикваше непознатите да го поглеждат втори път. Макар да беше атлетичен и як, външността му бе незабележима и не се поддаваше на описание. С набразденото си чело и късо подстригана посивяла коса изглеждаше точно на петдесет години, колкото беше. Дали на „Уолстрийт“ или на борсата, той знаеше как да остане невидим. Дори скъпият му костюм от сив камгарен плат му служеше като идеален камуфлаж в корпоративната джунгла, както зелената и черната боя, с която мажеше лицето си някога във Виетнам, му служеше като прикритие в истинската джунгла. Човек трябваше да има набито око, за да разбере, че собствените му рамене, а не подплънки изпълваха горната част на сакото му. Освен това бе нужно да прекараш известно време в компанията му, за да усетиш как тъмносивите му очи попиват всичко или тихата му ирония.

— Трябва да изчакате няколко минутки — каза му любезно портиерът и Янсън се разходи из фоайето, разглеждайки снимките по стените.

От тях личеше, че „Харнет Корпорейшън“ изгражда в момента водопроводни и водопречиствателни мрежи в Боливия, язовири във Венецуела, мостове в Саскачъуън и електростанции в Египет. Фотографиите представяха една просперираща строителна компания. И тя наистина просперираше — до неотдавна.

Вицепрезидентът по оперативните въпроси Стивън Бърт обаче смяташе, че нещата могат да вървят и по-добре. Напоследък имаше признаци за спад, които пораждаха у него известни подозрения, и той убеди Пол Янсън да се срещне с изпълнителния директор Рос Харнет. Янсън не беше много склонен да се обвързва с нови клиенти. Макар да работеше като корпоративен консултант по сигурността само от пет години, той почти веднага си създаде репутация за необикновена ефективност и дискретност, което означаваше, че търсенето на неговите услуги превишаваше и времето, с което разполагаше, и интереса му. Нямаше да се навие, ако със Стивън Бърт не бяха стари приятели. Точно като него Бърт имаше минало, което бе загърбил с влизането си в цивилния живот. Янсън не искаше да го разочарова. Затова се съгласи за срещата.

Помощничката на Харнет, сърдечна жена на около трийсет години, се появи във фоайето и след това го придружи до кабинета на Харнет. Оформлението беше модерно и пестеливо, с прозорци от пода до тавана, които гледаха на юг и на изток. Пречупена през матираната стъклена обвивка на сградата, слънчевата светлина се редуцираше до приглушен отблясък. Харнет седеше зад бюрото си и говореше по телефона, а жената застана на вратата с питащ поглед. Харнет подкани Янсън да седне с почти дружелюбно махване с ръка.

— Тогава ще трябва да предоговорим всички контракти с „Ингърсол-Ранд“ — обясняваше той някому. Беше облечен в бледосиня риза с монограм и бяла яка; ръкавите му бяха навити над едрите му ръце. — Ако не се придържат към обещаните цени, ще настояваме, че сме свободни да потърсим друг доставчик за материалите. Майната им. Анулираме договора.

Янсън се разположи в черното кожено кресло, което бе с десетина сантиметра по-ниско от стола на Харнет — необмислен детайл, който според Янсън издаваше по-скоро несигурност, отколкото власт. Янсън си погледна демонстративно часовника, преглътна раздразнението си и заразглежда наоколо. От ъгловия кабинет на Харнет на двайсет и седмия етаж се откриваше вълнуваща гледка към езерото Мичиган и центъра на Чикаго. Висок стол, издигнат под: Харнет не искаше да оставя грешното впечатление, че не е градирал равнищата.

Самият Харнет беше мъжкар, нисък на ръст, набит и имаше дебел глас. Янсън беше чувал за него, че лично инспектирал строителните обекти и общувал с работниците като с равни. Явно той се перчеше, че се е изкачил до ъгловия си кабинет, започвайки от строителната площадка. Само дето не беше съвсем вярно. Янсън знаеше, че Харнет е завършил бизнес администрация в Института по мениджмънт „Келог“ в Северозападния университет и че е специалист по финансово, а не по строително инженерство. „Харнет Корпорейшън“ изгради, като изкупи помощните й компании по време, когато те бяха закъсали за пари и цената им бе паднала неимоверно. Тъй като строителството беше бизнес, който вървеше на цикли — ту западаше, ту процъфтяваше, — Харнет беше разбрал, че с равностойни размени в подходящо време можеше да се създаде богата корпорация чрез сделки на базисни цени.

Най-после Харнет сложи слушалката върху вилката и погледна към Янсън. След като помълча няколко минути, го заговори с отегчен глас:

— Стиви казва, че се ползвате с висока репутация. Сигурно познавам някои от клиентите ви. С кого сте работили?

Янсън му хвърли скептичен поглед. Да не би да го интервюираха?

— Аз сам избирам клиентите си — Подтекстът беше, че не Янсън бе човекът, който се нуждае от препоръки, а клиентите му. — При определени обстоятелства клиентите ми биха могли да обсъждат работата ми с други. Моята политика обаче е да бъда напълно дискретен.

— С други думи, правите се на недостъпен, така ли? — въпросът прозвуча нервно.

— Моля?

— Съжалявам, но имам усещането, че просто си губим времето. Вие сте зает човек, аз също. И двамата не разполагаме с време да седим тук и да си придаваме важности. Стиви си е наумил, че корабът ни е пробит и се пълни с вода. Аз обаче знам, че не е така. Истината е, че е в природата на бизнеса да преживява успехи и неуспехи. Стиви е още много зелен, за да го осъзнае. Тази компания е създадена от собствените ми ръце. Познавам всеки офис и всеки обект в двайсет и четири страни. Преди всичко аз не съм убеден, че се нуждаем от консултант по сигурността. А освен това съм чувал, че услугите ви не са никак евтини. Моят основен корпоративен принцип е пестеливостта. Никакви излишни разходи — това е моята библия. Искам добре да ме чуете — за всяко пени, което харчим, трябва да има основание. Ако не носи печалба, просто не го харчим. Това е една от корпоративните тайни, за които не ми се ще да навлизам в подробности точно пред вас — Харнет се облегна назад като паша, който очаква да му налеят чай. — Но се чувствайте свободен да ме оборите. Казах каквото имах да казвам. Сега с удоволствие ще ви изслушам.

Янсън се подсмихна леко. Трябваше да се извини на Стивън Бърт — съмняваше се, че някога през целия му живот някой, колкото и добре да беше разположен към него, го е нарекъл „Стиви“ — явно бе станало недоразумение. Много рядко Янсън приемаше офертите, които получаваше, а от тази със сигурност не се нуждаеше. Не му оставаше друго, освен да се чупи възможно най-бързо.

— Аз наистина не знам какво да ви кажа, господин Харнет. Доколкото разбирам, при вас всичко е под контрол.

Харнет кимна, без да се усмихне, съгласявайки се с констатацията за неговата самоувереност.

— Управлявам добре смазана машина, господин Янсън — каза той със самодоволно изражение. — Операциите ни в целия свят са добре защитени, винаги са били, никога не сме имали проблеми. Нито изтичане на информация, нито дезертьорства, нито сериозна кражба. Освен това смятам, че аз съм човекът, който най-добре знае как стоят нещата, съгласен ли сте?

— Шеф, който не е наясно какво става в компанията му, не е никакъв шеф — отвърна Янсън спокойно.

— Точно така — каза Харнет. — Това имам предвид — Вторачи се в интеркома на телефонната конзола. — Вижте, препоръчаха ви горещо — искам да кажа, че Стиви изговори по ваш адрес само суперлативи и аз не се съмнявам, че сте добър в работата си. Благодаря ви, че ни посетихте и че се запознахме, но както ви казах, съжалявам, че само си загубихме времето…

Янсън забеляза, че използва местоимението „ние“ с очевидния подтекст „съжалявам, че член на мениджърския екип създаде и на двама ни неудобство“. Без съмнение на Стивън Бърт нямаше да му се размине кавгата. Янсън реши да си позволи няколко думи на раздяла, та ако ще само заради приятеля си.

— Няма нищо — каза той, изправяйки се и подавайки ръка на Харнет през бюрото. — Радвам се, че при вас всичко е наред. — Изправи глава и добави, уж между другото: — О, знаете ли, що се отнася до участието ви в тайния търг за онзи проект в Уругвай…

— Какво знаете за него? — Харнет облещи очи; жегнаха го по болното място.

— Деветдесет и три милиона, петстотин и четиридесет хиляди, така ли беше?

Харнет почервеня.

— Почакайте малко. Та аз внесох документите за търга едва вчера сутринта. Откъде, по дяволите, вие…

— Ако бях на ваше място, щях да се разтревожа, че конкурентите ви от „Сюец Лионез“ също знаят размера на сумата. Ще откриете, че предложената от тях цена е точно с два процента по-ниска.

— Какво? — Гневът на Харнет избухна като вулкан. — Стивън Бърт ли ви каза това?

— Стивън Бърт не ми е предоставял никаква информация. Все пак той се занимава с оперативните въпроси, а не със счетоводните или бизнес делата. Той въобще запознат ли е със спецификациите?

Харнет примигна два пъти.

— Не — каза той след кратка пауза. — Няма как да ги знае. Мили Боже, няма начин да са известни на когото и да било. Бяха изпратени чрез кодиран имейл от нашите главни финансисти до уругвайското министерство.

— Да, но както виждате, всичко се знае. Доколкото ми е известно, няма да ви е за първи път тази година да загубите или греша? Всъщност изгоряхте десетина пъти през последните девет месеца. Единайсет от петнайсетте ви участия бяха отхвърлени. Както казахте, това е бизнес, изпълнен с превратности.

Бузите на Харнет горяха, но Янсън продължи да говори с колегиален тон.

— Впрочем в случая с Ванкувър изиграха роля други съображения. За нещастие получиха информация от общинските инженери, че са открили примеси от гипс в бетона, използван за градежа. По-лесно се нанасяше, но отслаби издръжливостта на конструкцията. Грешката не беше ваша — вашите спецификации бяха изрядни. Знаете ли, че наетата от вас фирма подкупи строителния ви инспектор да фалшифицира доклада? Един дребен чиновник взе подкуп от някакви си пет хиляди долара, а вие влязохте вътре с проект за сто милиона долара. Не е ли смехотворно? От друга страна, извадихте лош късмет с някои от собствените си плащания под масата. Искам да кажа, че сигурно се чудите защо се провали сделката в Ла Пас…

— И защо? — попита настойчиво Харнет.

Той стоеше като вцепенен.

— Да кажем, че Рафи ви изигра. Вашият мениджър му повярва, че подкупът е стигнал до министъра на вътрешните работи. Но той въобще не е стигнал. Избрахте неподходящ посредник. Рафи Нунес извози доста компании през деветдесетте години. Повечето от конкурентите ви вече са наясно с това. Те са си умирали от смях, когато са забелязали вашия човек в „Кабана“ в Ла Пас да си пие текилата с Рафи, тъй като отлично са знаели какво ще се случи. Но поне опитахте, нали така? Ами ако ви кажа, че приходите ви през тази година са спаднали с трийсет процента? Но това са само пари, нали така казват обикновено акционерите ви?

Докато Янсън говореше, кръвта се дръпна от лицето на Харнет и то стана мъртвешки бледо.

— Да, точно така. Никой от тях не е говорил по този начин — продължи Янсън. — Всъщност част от най-големите ви акционери се оглеждат за други компании като „Вивенди“, „Кендрик“ или може би „Бехтел“, но погледнете на това откъм добрата страна. Ако си хванат пътя, поне вече няма да им берете грижата. — Той се направи, че не е забелязал как Харнет си пое дълбоко дъх. — Но аз съм убеден, че тези факти са ви известни вече.

Харнет изглеждаше зашеметен, паникьосан. По челото му изби студена пот, която пречупените през огромните матирани стъкла слънчеви лъчи осветяваха като с прожектор.

— Мамка му — измърмори той. Сега гледаше Янсън, както давещ се човек гледа спасителен сал. — Каква е цената ви? — попита той.

— Променихте мнението си?

— Кажете ми проклетата си цена — повтори Харнет. — Имам нужда от услугите ви. — Той направи опит да се усмихне, за да прикрие отчаянието си. — Стив Бърт ми каза, че сте най-добрият, и мога да се закълна, че е повече от очевидно. Преди малко само ви изпитвах. Сега ме чуйте добре, няма да си излезете от тази стая, докато не се споразумеем. Ясен ли съм? — От потта ризата му потъмня под мишниците и около яката. — Веднага трябва да сключим сделката, тук и сега.

— Не мисля така — отговори Янсън спокойно. — Току-що реших да не приема предложението. Тъй като работя сам, мога да си позволя лукса да си избирам клиентите. Но ви желая късмет. Пък и доколкото разбрах, не ви е нужен посредник, за да се преборите.

Харнет избухна в смях, който прозвуча фалшиво, и изръкопляска.

— Харесвам стила ви — каза той. — Добра тактика за преговори. Добре, добре, спечелихте. Кажете сумата.

Янсън поклати глава, усмихвайки се така, сякаш Харнет бе изрекъл нещо смешно, и се отправи към вратата. Точно преди да излезе, спря и се обърна:

— Един безплатен съвет — каза той. — _Жена ви знае._ — Щеше да е нетактично да спомене името на венецуелската метреса на Харнет, затова само добави: — Имам предвид за Каракас.

Погледна го с безизразен поглед, за да подчертае, че не прави никакви намеци, свързани с морала на Харнет. Говореше като професионалист на професионалист, изтъквайки просто една от възможностите за уязвимост.

По бузите на Харнет избиха червени петна и сякаш му се догади. Имаше вид на човек, който бе осъзнал, че не само му предстои да загуби една битка, но и като връх на всичко го очаква разорителен развод.

— Искам да обсъдим възможностите за _прехвърляне на дялове_ — извика той след Янсън.

Но консултантът вече вървеше към асансьора. Не му пукаше, че стана свидетел на падението на един самохвалко. Докато слезе във фоайето обаче, го хвана яд заради изгубеното време и напразните усилия.

В главата му прокънтя глас от миналото, от друг живот. _И в това виждаш смисъла на живота си?_ Фан Нгуен бе задавал този въпрос по хиляди начини. Беше любимият му въпрос. Янсън си представи неговите малки, умни очи, широкото грубо лице, тънките като на дете ръце. Всичко, свързано с Америка, възбуждаше любопитството на човека, който го разпитваше, с еднаква доза възхищение и отвращение. _И това дава смисъл на живота ти?_ Янсън поклати глава: Проклет да си, Нгуен.

Докато влизаше в лимузината си, която бе паркирана на улица „Диърбърн“ точно пред главния вход на сградата, той реши да тръгне незабавно към летището О'Хара. Имаше ранен полет до Лос Анджелис. Само да можеше да се отърве лесно от въпросите на Нгуен.



Две жени в униформи стояха зад гишето в Платинения салон на „Пасифика Еърлайнс“. Униформите и гишето бяха сивосини на цвят. Върху саката на жените имаше от онези еполети, към които всички авиокомпании са така привързани. Мина му през ум, че на друго място и по друго време те се полагаха като награда след продължителен опит на бойното поле.

Едната жена разговаряше с пълен мъж с провиснала гуша, разкопчан син блейзър и закопчан на колана пейджър. Метална значка, пробляскваща откъм вътрешния джоб на сакото му, подсказа на Янсън, че е инспекторът по полетите, който явно обичаше да си почива там, където гледката радва окото. Млъкнаха, щом Янсън ги доближи.

— Вашата бордова карта, моля — обърна се жената към него. Пудрата върху лицето й стигаше някъде под брадичката й, а косата й беше с цвят на месинг, който се постигаше с помощта на козметични продукти.

Янсън й подаде билета и бордовата карта, с които „Пасифика“ удостояваше своите постоянни клиенти.

— Добре дошли в Платинения клуб на „Пасифика“, господин Янсън — засия жената.

— Ще ви уведомим, когато повикат пътниците на борда — каза с тих и любезен глас другата служителка с кестеняви къдрици и сенки над клепачите в тон със синьото й сако. Покани го в салона с такъв жест, сякаш го зовеше в рая. — Настанете се удобно и си починете.

Насърчително кимване и широка усмивка. Свети Петър не би могъл да предложи нещо по-обещаващо.

Скътани между металните конструкции и съоръжения на натовареното летище, салони като Платинения клуб бяха мястото, където съвременните въздухоплавателни компании се опитваха да угаждат на клиентите си. Малките купички бяха пълни не с пресолени фъстъци, които се поднасяха на бедняците по гарите, а със скъпи ядки: кашу, бадеми, лешници, шамфъстък. Върху облицования с гранит плот за напитки бяха наредени кристални кани с нектар от кайсии и прясно изцеден портокалов сок. Върху килима от микрофибърна материя беше изобразено логото на компанията със сивосини букви, украсени с бяло и тъмносиньо. Върху кръглите маси между големите и удобни кресла бяха наредени спретнато, на купчини сгънати копия на „Интърнашънъл Хералд Трибюн“, „Ю Ес Ей Тудей“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Файнаншъл Таймс“. Върху светлинното табло се изписваха някакви неразбираеми числа и знаци, смътните символи на глобалната икономика. През жалузите на щорите се виждаше само асфалтовата настилка.

Янсън прелисти няколко вестника, без нищо да го заинтригува. Взе един брой на „Уолстрийт Джърнъл“ и очите му се плъзнаха по колонката с познати войнствени метафори на страницата с борсова информация: кръвопролитие на „Уолстрийт“ след набезите на печалбари, обявили война на индекса Дау Джоунс. На спортната страница в „Ю Ес Ей Тудей“ водещото заглавие беше посветено на унизителото сгромолясване на „Рейнджърите“ пред лицето на необуздаемите „Викинги“. През това време от невидимите микрофони се разнасяха звуците на песен в изпълнение на нашумяла поппевица, саундтрак към разтърсващ филм за легендарна битка от Втората световна война. Изразходената кръв и пот беше почетена от филмовата индустрия с изразходване на пари и с графична компютърна технология.

Янсън се отпусна върху едно от тапицираните с дамаска кресла, откъдето очите му обходиха информационните гишета. Там мениджърите на компанията и останалите служители натискаха клавишите на лаптопите си и приемаха електронната поща от клиенти, служители, бъдещи клиенти, дребни чиновници и любовници. От дипломатически куфарчета се подаваха книги със съвети за маркетингов анализ от подобия на Сун Цзу, чието изкуство за водене на война бе префасонирано за нуждите на индустрията на пакетираните стоки. Изтупан, самодоволен, дързък тип, Янсън се замисли за мениджърите и служителите, които го заобикаляха. Как така тези хора обичаха мира, а в същото време идеализираха войната! За тях тайнството на войната можеше напълно безопасно да се преобрази в романтика по начина, по който хищниците се превръщат в украшения, след като ги препарират.

Понякога Янсън си мислеше, че той самият е обсебен и заблуден. Почти нямаше хищник, който да не е в списъка на изчезващите видове заедно с гордия орел. Той си даваше сметка, че сам някога бе действал като хищник — оръдие за агресия срещу силите на агресията. Янсън познаваше мнозина бивши бойци, които така бяха привикнали към дозата си от адреналин и опасности, че веднага след уволнението си ставаха наемници. Те прекарваха времето си в дебнене на врагове в Сиера Мадре с нашарени с боя автомати или по-лошо, изпълнявайки поръчки за съмнителни фирми със съмнителни намерения, обикновено в такива части на света, където най-висшият закон е бакшишът. Янсън ненавиждаше тези хора до дъното на душата си. Но понякога се питаше дали високоспециализираните услуги, които предлагаше на американския бизнес, не бяха просто по-рафинирана версия на същото нещо.

Чувстваше се самотен и в това се състоеше проблемът, а най-остро усещаше самотата си в промеждутъците на претоварения си живот, прекарвани след проверки и преди излитане в натруфени салони, предназначени за чакални. След края на този полет никой не го очакваше освен някой шофьор на лимузина с козирка на главата, който държеше бяла табелка с името му, обикновено изписано неправилно, за да го отведе при следващия корпоративен клиент, разтревожен шеф на компания от леката промишленост с централа в Лос Анджелис. Дългът бе този, който водеше Янсън от един ъглов кабинет в друг. Нямаше жена или деца, макар че за известно време бе женен и за малко да се сдобие с дете, тъй като Хелън беше бременна, когато почина.

— За да развеселиш Господа, му разкажи плановете си — обичаше да цитира тя любимата фраза на своя дядо, а за ужас тази максима изпълни предназначението си.

Янсън хвърляше по едно око на кехлибарените бутилки зад бара, чиито шарени етикети бяха алиби за забравата, която се криеше вътре. Поддържаше се в „бойна“ форма, тренираше като луд, но дори когато му предстоеше акция, си позволяваше да удари едно-две питиета. С какво щеше да му навреди?

— Търси се Ричард Александър — се чу носов глас по високоговорителя. — Пътникът Ричард Александър. Моля, явете се на някое от гишетата на „Пасифика“.

Обичайната врява на всяко летище, но извади Янсън от унеса му. Ричард Александър беше оперативният псевдоним, който често бе използвал много отдавна. Сепна се и тъкмо си помисли, че е случайно съвпадение, веднага осъзна, че едновременно с гласа по високоговорителя дочу мобилния си телефон от вътрешния джоб на сакото. Доближи слушалката на нокиата до ухото си и натисна бутона.

— Да?

— Господин Янсън? Или предпочитате господин Александър? — каза женски глас, който звучеше напрегнато, отчаяно.

— Кой е? — попита тихичко той.

Изненадата го вцепени, поне в началото, но почти веднага се съвзе.

— Ако обичате, господин Янсън. Трябва спешно да се срещнем, веднага.

Начинът, по който произнасяше звуците, говореше за две неща — че не е родена тук и че е добре образована. А околният шум подсказваше дори повече.

— Кажете още нещо.

Последва пауза.

— Кога ще се видим?

Янсън натисна бутона и прекрати връзката. Усети как кожата му настръхва под врата. Съвпадението между повикването и телефонното обаждане, уточнението, че срещата трябва да стане незабавно, му подсказа, че човекът, отправил молбата, трябва да е наблизо. Шумът в слушалката затвърди подозрението му. Очите му започнаха да скачат от човек на човек, а едновременно с това се мъчеше да се досети кой би могъл да го търси по този начин.

Ами ако беше капан, заложен от стар непрощаващ враг? Не бяха малцина онези, които биха се почувствали удовлетворени от смъртта му. За неколцина дори жаждата за мъст не би била лишена от основания. И все пак подобна възможност бе слабо вероятна. Не беше на терена. Не отвличаше тайно „дезертьор“ от ВКР* против волята му от Дарданелите през Атина към чакаща фрегата, заобикаляйки законните канали на граничния контрол. Намираше се на летище О'Хара, за Бога. А може би по тази причина му поискаха среща. Хората като че ли се чувстваха безопасно на летищата, фрашкани с метални детектори и униформена охрана. Можеше да се окаже хитър ход, нечий опит да се възползва от измамното усещане за сигурност. А на едно летище, където дневно минаваха хиляди пътници, сигурността наистина беше илюзия.

[* Военното контраразузнаване на армиите от бившия съветски блок. — Бел. прев.]

След като обмисли всички възможности, бързо ги отхвърли. До дебелото стъкло, което гледаше към пистата, седеше блондинка, която четеше нещо върху екрана на лаптоп, а мобилният й телефон бе сложен отстрани до нея. Янсън огледа добре и установи, че не беше свързан с никаква слушалка. Друга жена до входа разговаряше оживено с някакъв мъж, чиято брачна халка бе оставила следа от по-бледа ивица кожа върху иначе загорялата му ръка. Очите на Янсън продължаваха да търсят, докато няколко секунди по-късно я видя, жената, която току-що се бе обадила.

В отдалечения ъгъл на салона седеше жена на средна възраст, която държеше клетъчен телефон до ухото си. Изглеждаше привидно спокойна. С побеляла и изтощена коса и издокарана в тъмносин костюм на „Шанел“ с дискретни седефени копчета. Да, беше сигурен, че това е тя. Но не можеше да е сигурен за намеренията й. Дали беше убийца, или част от банда похитители? Това бяха само две от стотиците възможности, които той трябваше да обмисли. Стандартна тактическа процедура, усвоена през дългите години, прекарани на терена.

Янсън скочи на крака. Налагаше се да смени местоположението си. Основно правило. Трябва спешно да се срещнем, веднага — бе казала жената. Дори да приеме, той щеше да определи условията. Тръгна бавно към изхода на ВИП салона. Грабна картонена чаша, докато минаваше покрай мястото, където стояха каните с вода за пиене. Доближи гишето за проверка на пътниците, държейки пред себе си чашата, сякаш беше пълна. След това се прозя, притвори леко очи и се блъсна в едрия инспектор, който отстъпи няколко крачки.

— Толкова съжалявам — измънка Янсън, поглеждайки уморено. — О, Боже, нали не ви полях? — Ръцете му бързо опипаха сакото на мъжа. — Не съм ви намокрил, нали? Наистина съжалявам.

— Няма нищо — отвърна нервно инспекторът. — Но внимавайте как ходите. На това летище има много хора.

— Вече не знам в кой часови пояс съм попаднал. Толкова съм уморен — каза Янсън със съответния вид на изтощен от летене пътник. — Чувствам се като развалина.

Докато Янсън излизаше от салона и се отправяше по пешеходния коридор към салон „Б“, клетъчният му телефон отново звънна, което не го учуди.

— Мисля, че не ме разбрахте. Става дума за нещо наистина спешно — каза гласът.

— Правилно — тросна се Янсън. — Наистина не разбирам. Защо не ми обясните?

Докато вървеше по коридора за пътниците, забеляза, че той се отклонява към отделена зона, където откри и предполагаемата метална врата с табелка ЗАБРАНЕНО ЗА ПЪТНИЦИ.

— Не мога по телефона — отвърна гласът след кратка пауза. — Но съм тук, на летището, и можем да се срещнем…

— В такъв случай ми звъннете отново след една минута — прекъсна я Янсън, слагайки край на разговора.

Натисна бравата на металната врата с лакът и се намъкна вътре. Оказа се тясна стаичка с електротабла и дисплеи, на които се отчитаха данните за потребяваната енергия за отоплението на летището и за охладителната система, намираща се на изток от терминала. Върху поставка с куки бяха закачени шапки и якета за работа на открито.

Трима служители в тъмносини униформи седяха около малка метална маса и пиеха кафе. Явно бе прекъснал разговора им.

— Какво правите тук? — викна единият на Янсън, когато вратата тракна зад гърба му и се затвори. — Не може да влизате тук.

— Това не е тоалетна — промърмори другият.

Янсън се усмихна спокойно:

— Сигурно няма да ви хареса, момчета. Но познайте какво? — Той извади значката на служител от компанията, която беше свил от едрия инспектор в салона. — Поредната проверка на служителите дали използват наркотици. Така поне пише в заповедта на шефа. Няма да е зле да напълните чашките с урина. Извйнявам се за неудобството, но затова ви плащат големи заплати, нали така?

— Какви са тия простотии — възмути се третият мъж и направи физиономия на отвращение.

Беше почти напълно оплешивял с изключение на посивялата ивица коса над тила и с молив зад едното ухо.

— Вдигайте си задниците, момчета — викна им Янсън. — Следваме този път изцяло нова процедура. Екипът ми е на втори вход в салон „А“. Не ги карайте да чакат. Когато се изнервят, правят грешки с пробите, ако следите мисълта ми.

— Пълни простотии — каза отново плешивият.

— Да не искате да напиша доклад, че член на Асоциацията на въздушния транспорт протестира и/или се опитва да се измъкне от проверката за наркотици? Ако не искате тестът ви да е положителен, веднага се измитайте оттук, веднага.

— Отивам — измърмори плешивият не толкова самоуверено. — Вече съм там.

Тримата мъже бързо излязоха от стаята, възмутени и вкиснати, зарязвайки чашите с кафе и измервателните уреди. Щяха да се бавят най-малко десет минути, докато стигнат до салон „А“. Погледна си часовника и отброи оставащите няколко секунди, когато телефонът звънна отново.

Жената бе изчакала да мине точно една минута.

— Има бюфет близо до гишето за билети — каза й Янсън. — Ще се срещнем там. Масата в левия ъгъл в дъното. До скоро.

Свали сакото си, навлече тъмносиньо яке, нахлупи една от шапките и зачака. След трийсет секунди жената с побелялата коса се появи.

— Хей, скъпа — извика я той, след което с бързо движение на ръката я хвана през кръста, запуши устата й с длан и я издърпа в служебната стаичка, която сега бе празна.

Янсън бе установил, че наоколо няма никой, който да ги види. Дори да имаше, щеше да си помисли, че става дума за любовна прегръдка.

Жената беше стъписана и уплашена, но дори не направи опит да извика, демонстрирайки професионално самообладание, което съвсем не успокои Янсън. След като затвори вратата, Янсън безцеременно й посочи единия от столовете.

— Отпуснете се — каза той.

Жената, която изглеждаше нелепо елегантна в работното помещение, се настани върху един от сгъваемите тръбни столове. Янсън остана прав.

— Не изглеждате така, както си ви представях — каза тя. — Не изглеждате като… — Долавяйки открито враждебния му поглед, тя реши да не довършва изречението. — Господин Янсън, наистина нямаме време за подобни неща.

— Не изглеждам като какво? — попита той, хващайки се за думите й. — Не знам за коя се мислите, но нямам никакво намерение да се придържам към протокола. Няма да ви питам откъде знаете номера на мобилния ми телефон, нито как сте научили за мен онова, което смятате, че сте научили. Но се надявам, докато сме тук, да разбера всичко, което ме интересува.

Дори да беше най-обикновена гражданка, която търсеше услугите му, начинът, по който влезе във връзка с него, беше напълно неподходящ. А използването на една от легендите му, макар и отдавна изоставена, беше грубо нарушение.

— Разбрах ви, господин Янсън — каза тя. — Съгласна съм, че не биваше да действам по този начин. Трябва да ми простите…

— Трябва ли? Вие така мислите.

Той пое въздух и долови парфюма й. Очите им се срещнаха и гневът на Янсън се уталожи, след като забеляза изражението на безпокойство и непоколебимостта, която излъчваха сивосините й очи.

— Както ви казах, разполагаме с много малко време.

— Аз разполагам с всичкото време на света.

— Но това не важи за Питър Новак.

_Питър Новак._

Името предизвика у него изненада, каквато беше и целта. Прочут унгарски финансист и филантроп, Новак бе удостоен предната година с Нобеловата награда за мир заради ролята му на посредник при решаването на различни конфликти в света. Новак беше основател и директор на фондацията „Свобода“, чиято дейност бе насочена към разпространяване на демокрацията от Запад на Изток — голямата страст на Новак, — с представителства из цяла Източна Европа и в редица развиващи се страни. Янсън обаче имаше лични причини да помни Питър Новак. Той имаше огромен дълг към този човек, толкова огромен, че понякога носеше чувството си за благодарност като бреме.

— Коя сте вие? — попита Янсън.

Сивосините й очи се втренчиха в него.

— Казвам се Марта Ланг и работя за Питър Новак. Мога да ви покажа служебна карта, ако това ще помогне.

Янсън поклати бавно глава. Служебната й карта щеше само да я идентифицира като старши служител във фондацията. _Работя за Питър Новак_ — му каза тя, а от простотата, с която изрече тези думи, Янсън веднага разбра какъв тип човек е. Тя беше довереникът, дясната му ръка, помощничката. Всяка важна клечка имаше до себе си такъв човек. Хората като нея предпочитаха да стоят в сянка, макар да притежаваха огромна, макар и косвена власт. От името и слабия й акцент му стана ясно, че беше унгарка като шефа си.

— Какво искате да ми кажете? — попита Янсън с присвити очи.

— Само това, че има нужда от помощ. Както вие някога. В Бааклина — Марта Ланг произнесе името на прашния град, все едно че беше изречение, параграф, алинея. За Янсън беше точно това.

— Не съм забравил — каза й той тихо.

— В такъв случай всичко, което трябва да знаете, е, че Питър Новак се нуждае от помощта ви.

Тя изрече само няколко думи, но бяха точните. Янсън дълго я гледа в очите.

— Къде е?

— Може да изхвърлите бордовата карта. Нашият самолет е на пистата и има разрешение за незабавно излитане. — Тя стана, отчаянието й даде сили и й помогна да се съвземе. — Трябва да тръгваме. С риск да се повторя, няма време.

— Аз пък ще рискувам да повторя въпроса си. Къде?

— Това, господин Янсън, е въпрос, на който вие ще отговорите.



ВТОРА ГЛАВА



Докато я следваше по оградените с первази алуминиеви стъпала към самолета „Гълфстрийм“ на Новак, мерна надпис, изписан с бели букви в курсив, които контрастираха ярко върху тъмносиния емайл на корпуса: _Шок кичи шокра меди_.

Беше на унгарски език, напълно неразбираем за него.

На пистата шумът беше нетърпим. Свистенето на вентилационните системи се наслагваше върху бученето на двигателите. След като вратата на кабината се затвори, изведнъж се възцари тишина, все едно че попаднаха в шумоизолирана камера.

Самолетът беше приятно обзаведен, без излишно разточителство, предназначен за човек, за когото цената не беше от значение, както не беше от значение и луксът. Интериорът беше най-обикновен. Кожените седалки с ръкохватки бяха огромни, каквито имаше по клубовете, разположени от двете страни на пътеката. Някои бяха обърнати една срещу друга с ниски, закрепени с винтове за пода маси помежду им. Четирима мъже и жени с мрачни лица, явно от екипа на Марта Ланг, бяха заели вече местата си в задната част на самолета.

Марта му махна да седне срещу нея пред кабината, след което вдигна вътрешния телефон и измърмори няколко думи. Янсън долови съвсем слабо шума от двигателите, които набираха обороти, докато самолетът потегляше. Шумоизолацията бе необикновена. Херметическа преграда ги отделяше от пилотската кабина.

— Какво означава надписът на фюзелажа?

— „И най-малките неща могат да допринесат за големите.“ Унгарска поговорка и любимото мото на Питър Новак. Мисля, че можете да се досетите защо.

— Не може да се каже, че е забравил откъде произхожда.

— За добро или зло, Унгария го е направила това, което е. А Питър не е от хората, които забравят своя дълг — каза тя и го изгледа многозначително.

— Нито пък аз.

— Знам това — отвърна тя. — Затова разчитаме на вас.

— Ако има задача за мен, предпочитам да разбера веднага, и то от него.

— Ще трябва да се задоволите с мен. Аз съм заместник-директорът на фондацията и работя за него от дълги години.

— Не поставям под съмнение вашата лоялност към работодателя ви — каза студено Янсън. — Хората на Новак са известни с предаността си към него.

Няколко реда по-назад членовете на екипа й разглеждаха някакви карти и диаграми. Какво ставаше? Обземаше го все по-голямо безпокойство.

— Разбирам какво искате да кажете и бяхте така любезен да изречете. Хора като мен често ги смятат за заслепени от вяра фанатици, съзнавам това. Аз ви моля обаче да приемете, че ние не храним никакви илюзии, никой от нас. Питър Новак е само един простосмъртен. Той е най-обикновен човек и както казвате вие, американците, ще гушне един ден букета. Знаем това най-добре от всеки друг. Това не е религия. Това е призвание. Представете си, че най-богатият човек, когото познавате, е и най-умният, и най-милият човек, когото познавате. Ако искате да разберете защо изисква лоялност, ще ви кажа — защото му пука, при това му пука повече, отколкото на всеки друг. Той иска да остави света по-добро място, отколкото го е заварил. Може да го наречете суетност, ако желаете, но дори да е така, това е вид суетност, от която всички се нуждаем. И от точно такъв вид визия.

— „Проницателен“ бе определението, което му даде Нобеловият комитет.

— Отнасям се с резерви към тази дума. Това е обезценена монета. Всяка статия във „Форчън“ обявява някой кабелен титан или производител на безалкохолни напитки за „проницателен“. Но фондацията „Свобода“ е визията на Новак и само негова. Той вярваше в направляемата демокрация още докато идеята изглеждаше като илюзорна мечта. Той вярваше, че гражданското общество може да бъде възстановено в онези части на света, където тоталитаризмът и конфликтите са го лишили от съдържание. Преди петнайсет години хората му се присмиваха, когато говореше за тази своя мечта. Кой ще му се присмее сега? Никой не му помогна — нито САЩ, нито ООН, но това не му попречи. Той промени света.

— Няма съмнение — отвърна Янсън със сериозен тон.

— Аналитиците от Държавния департамент изготвиха обемисти доклади за „старите етнически вражди“, конфликти и гранични спорове, които никога не можели да се решат, и настояваха, че било безсмислено да се правят опити за това. Но той опита. И постигна успехи. Той допринесе за мира в райони, където никога не го е имало или поне никой не си спомня да го е имало.

Марта Ланг се задави и спря да говори. По всичко личеше, че не беше свикнала да излага чувствата си и Янсън й направи услугата да заговори, докато тя възстанови самообладанието си.

— Аз съм последният човек, който би оспорил думите ви. Работодателят ви е личност, която се бори за мир заради самия мир и за демокрация заради самата демокрация. Всичко това е вярно. Но е вярно, че богатството му надвишава брутния вътрешен продукт на много от страните, с които има взаимоотношения.

Ланг кимна.

— Оруел казва, че светците трябва да бъдат смятани за виновни до доказване на противното. Новак доказа нееднократно какъв човек е. Човек на всички времена и на всички райони. Трудно е да си представим света без него.

Тя го погледна и той забеляза, че очите й са зачервени.

Марта Ланг си пое дълбоко дъх, сякаш онова, което се канеше да изрече, щеше да й причини физическа болка.

— Той е пленник на бунтовниците в Кагама. Нуждаем се от вас да го освободите. Доколкото знам, вашите хора му викат „измъкване“. Иначе ще умре там, където е — в Анура.

Анура. Пленник на Фронта за освобождение на Кагама. Още една причина, без съмнение главната причина, да потърсят именно него за работата. Анура. Място, за което мислеше почти всекидневно от пет години. Неговият личен ад.

— Започвам да схващам — каза Янсън, а устата му пресъхна.

— Преди няколко дни Питър Новак пристигна на острова, за да се опита да посредничи за мир между бунтовниците и управляващите. Имаше множество обнадеждаващи признаци. От ФОК казаха, че смятат Питър Новак за честен посредник и се съгласиха да организират среща в провинция Кена. Делегацията на бунтовниците прие много от предложенията, които в миналото те отхвърляха изцяло. А трайно споразумение за прекратяване на терора в Анура би било огромно постижение. Мисля, че вие разбирате това по-добре от всеки друг.

Янсън не отговори нищо, но сърцето му започна да бие лудо.



_Домът им, обзаведен от посолството, се намираше в кимионовата градина в столицата Калиго в район, където все още растяха дървесните видове, с които в миналото са били покрити тези земи. Листата шумоляха от утринния бриз и птичките пееха. Той обаче се събуди от тихата кашлица и водната струя в банята. Хелън се появи, енергично миейки зъбите си._

— _Защо не си останеш днес вкъщи? — каза й той._

_Тя поклати глава._

— _Нарича се сутрешно неразположение по причина, която ти е известна, скъпи — отвърна тя с усмивка. — Изчезва като утринната роса._

_След това се приготви, за да отиде на работа в посолството. Когато се усмихваше, го правеше с цялото си лице: суетата, с бузите, с очите — особено очите… Образите изпълниха съзнанието му: Хелън се облича за работа, за да чете докладите на Държавния департамент. Синя ленена пола. Бяла копринена блуза. Хелън отваря широко прозорците на спалнята и вътре нахлува сутрешният тропически въздух с дъх на канела, манго и жасмин. Лицето й сияе с чипия си нос и ясносини очи. В горещите нощи на Калиго Хелън разхлаждаше тялото му. На фона на кадифената й кожа неговата беше грапава и груба._

— _Вземи си един ден почивка, любов моя — настоя той._

_А тя му отвърна:_

— _Няма нужда, скъпи. Може да им липсвам, може и да не им липсвам, но и при двата случая няма да е добре._

_Целуна го по челото, преди да излезе. Защо не го послуша? Защо?_

_Анура, остров в Индийския океан с размерите на Западна Вирджиния, имаше население от дванайсет милиона и беше благословен с рядка природна красота и богато културно наследство. Янсън работеше там от осемнайсет месеца. Ръководеше разузнавателен екип, чиято задача бе да анализира нестабилната политическа обстановка и да разкрие дали някакви външни сили не подклаждат вълненията, тъй като от десетилетие и половина това райско кътче бе разтърсено от дейността на една от най-опасните терористични организации в света, Фронта за освобождение на Кагама. Хиляди млади мъже под влиянието на човека, когото наричаха Халифа, носеха на вратовете си кожени каишки с отровни капсули. Те символизираха готовността им да умрат в името на каузата. Халифа имаше особена слабост към самоубийствените атентати. Няколко години по-рано на политически митинг с участието на министър-председателя на Анура атентаторка камикадзе — младо момиче с огромно количество експлозиви със сачмени лагери около тялото си, прикрити от нейното сари — остави дълбок отпечатък върху историята на острова. Премиерът загина заедно с повече от хиляда участници в митинга. След това започнаха бомбените атентати с камиони в центъра на Калиго. Един от взривовете унищожи Международния търговски център на Анура. Друг, извършен с камион, превозващ уж експресна поща, донесе смърт на десетина членове на американското посолство в Анура._

_Сред тях беше и Хелън. Поредната жертва на безумното насилие. Не бяха ли две всъщност? Ами детето, което двамата очакваха с такава обич?_

_Почти парализиран от мъка, Янсън поиска достъп до подслушвателните устройства на Националната служба за сигурност, включително до подслушваните телефонни разговори между бунтовническите лидери. Дешифрираните разговори, преведени на английски, не пасваха с интонацията и контекста на разменените реплики. Живият диалог не можеше да се замени с черните букви върху бялата хартия. Но екзалтираният тон по време на разговорите не остави никакво съмнение. Атентатът срещу посолството бе нещо, с което Халифа се гордееше._

_Хелън, ти беше моето слънце._



В самолета Марта хвана китката на Янсън.

— Съжалявам, господин Янсън. Съзнавам много добре болката, която ще ви причини това.

— Разбира се, че сте наясно — каза Янсън с безизразен глас. — Отчасти това е причината, поради която сте избрали мен.

Марта продължи да го гледа в очите.

— Питър Новак ще умре. Конференцията в провинция Кена не е нищо друго освен капан.

— Било е безумие, ако трябва да сме точни — тросна се Янсън.

— Наистина ли? Естествено светът отказа да се намеси с изключение на онези, които тайно насърчават насилието. Но за Питър няма нищо по-лошо от пораженчеството.

Янсън я стрелна гневно.

— ФОК призовава за унищожаване на Република Анура. Лидерите му заявяват, че вярват в благородството на революционното насилие. Как е възможно да се преговаря с подобни фанатици?

— Причините са банални. Както обикновено. Първоначалният план беше Анура да има федеративно управление, за да се даде по-широка автономия на провинциите. Идеята беше да се задоволят исканията на Кагама за самоуправление, като едновременно с това се гарантира гражданска защита на анурийците. Би било в интерес и на двата народа. В това има здрав разум. А Питър неведнъж е доказвал, че здравият разум понякога надделява.

— Трудно ми е да определя дали това е героизъм или арогантност.

— А лесно ли се разграничава разликата между двете?

Янсън замълча за миг.

— Просто дайте на копелетата онова, което искат — каза той накрая с тих глас.

— Не искат нищо — отвърна Ланг. — Приканихме ги да кажат цената, за да освободят Питър. Отказаха дори да го обмислят. Не е нужно да споменавам колко рядко се случва подобно нещо. Тези хора са фанатици. Получаваме от тях все един и същ отговор: че Питър Новак е осъден на смърт за престъпления срещу колониалните народи и че присъдата е „окончателна“. Чували ли сте за сунитския свещен празник Айд ал-Кабир?

— Да, на този ден почитат саможертвата на Авраам.

Ланг кимна.

— Овенът в магарешките бодли. Халифа казва, че тази година ще го отпразнуват, като принесат в жертва Питър Новак. Ще го обесят на Айд ал-Кабир. Този петък.

— Но защо? Защо, за Бога?

— Защото — отговори Ланг, — защото го смятат за агент на неоколониализма. Така казват от ФОК. Защото по този начин ФОК ще получи много по-голяма гласност, отколкото е постигнал през последните петнайсет години чрез бомбените атентати. Защото човекът, когото наричат Халифа, се е научил да използва тоалетната отскоро. Кой, по дяволите, знае защо? Въпросът изисква разум, какъвто тия терористи не притежават.

— Мили Боже — каза Янсън, — ако се опитва да възвеличае себе си по този начин, каквато и да е причината, защо не я разгласил все още? Защо медиите не са надушили нищо?

— Хитър е. Изчаквайки първо да постигне целите си, а после да ги обяви, той предотвратява международния натиск. Същевременно знае, че ние не бихме посмели да разгласим тази история, тъй като така ще пресечем възможността за намиране на решение чрез преговори, колкото и да е далечна.

— А от какъв зор една голяма държава се нуждае от натиск, за да се намеси? Всъщност аз все още не разбирам за какво ми говорите. Сама казахте, че той е човек на всички народи. Да приемем, че Америка е единствената свръхсила. Защо не сте се обърнали към Вашингтон за помощ?

— Това бе първото нещо, което направихме. Те ни доставиха информация. След това се извиниха и обясниха, че не могат да предложат никакво официално съдействие.

— Смаян съм. Смъртта на Новак може да доведе до дестабилизиране на редица райони, а едно от нещата, по които Вашингтон наистина си пада, е стабилността.

— Освен това да опазва живота на американските граждани. Държавният департамент смята, че всяка намеса, която може да се свърже по някакъв начин със САЩ, ще заплаши живота на десетки американци в районите под контрола на бунтовниците.

Янсън не отговори нищо. Той много добре знаеше как се стига до подобни изводи. Сам бе участвал в тази процес.

— Както обясниха, имало и други… _усложнения_. — Марта изрече думата с неприкрито отвращение. — Саудитците например, които са съюзници на Америка, от години подкрепят ФОК тихомълком. Не че го правят с голямо въодушевление, но ако не подпомагат потисканите мюсюлмани от района на Индийския океан, им пада авторитетът в ислямския свят. Да не говорим за случая с Дона Хедърман.

Янсън кимна.

— Студентката по антропология от Колумбийския университет. Правеше изследвания в Североизточна Анура. Което беше едновременно глупаво и дръзко. Бунтовниците я хванаха и я обвиниха, че е агентка на ЦРУ.

— Държат я в плен от два месеца. От нея няма никаква вест. САЩ не са си помръднали пръста. Не желаели да „усложняват и без това сложната ситуация“.

— Започвам да схващам. След като Съединените щати отказват да се намесят в защита на една американска гражданка…

— Как ще погледне на това светът, ако изпратят спасителен екип за някакъв си унгарски милиардер? Да. Не го казаха така открито, но това бе подтекстът. Пробутаха формулировката „политически нецелесъобразно“.

— И вие изложихте всички очевидни контрааргументи…

— И някои не съвсем очевидни. Без никакви задръжки. С риск да се покажем нахални. Трябва да ви кажа, че обикновено постигаме целта си. Не и този път. Тогава решихме да пробваме по друг начин.

— Нека се сетя сам. Решили сте да действате тайно. И тогава сте влезли в неофициални контакти и някой ви е споменал за мен — каза Янсън.

— Многократно. Неколцина високопоставени служители в Държавния департамент и в Централното разузнавателно управление ви препоръчаха горещо. Вие сте агент на свободна практика с международни връзки в областта, в която работите. Според бившите ви колеги в Отдел за консулски операции Пол Янсън е „най-добрият за всякаква работа“. Мисля, че това бяха думите им.

— Сегашно време е неподходящо. Казали са ви, че се оттеглих. Но се чудя дали са ви казали защо.

— Важното е, че в момента сте агент на свободна практика — прекъсна го тя. — Пътищата ви с Консулски операции са се разделили преди пет години.

Янсън поклати глава.

— Изпадайки в смешното положение, при което казваш на някого довиждане на улицата, а след това установяваш, че сте в една посока.



Раздялата му с Консулски операции му струваше повече от десет мъчителни разговора, някои от които минаха в благоприличен тон, други определено бяха неприятни, а някои — направо бурни. Никога нямаше да забрави срещата си със заместник държавния секретар Дерек Колинс. Официално той беше директор на Бюрото за разузнаване и анализи на Държавния департамент, но в действителност ръководеше неговия таен Отдел за консулски операции. Много ясно си представяше как Колинс сваля бавно очилата си с черни рамки и се почесва по носа.

— Мисля, че те съжалявам, Янсън — каза му Колинс. Никога не съм си представял, че мога да го изрека. Та ти си „робот“, Янсън. Ти си човекът, който има парче гранит на мястото, където се предполага, че е сърцето. А сега твърдиш, че си отвратен от онова, което вършиш най-добре. Къде, по дяволите, е логиката? Все едно майстор сладкар да намрази сладкото. Или пианист да се отврати от музиката. Янсън, насилието е областта, в която те бива най-много. А сега ми разправяш, че те отвращава.

— Не очаквам да ме разбереш, Колинс — отвърна му той. — Приеми го така — сърцето ми не го желае.

— Ти нямаш сърце, Янсън — очите на заместник държавния секретар бяха ледени. — Затова си толкова добър в нещата, които правиш. По дяволите! Затова си онова, което си.

— Може би. А може би не съм този, за когото ме смяташ.

Последва кратък лаещ кикот.

— Не мога да се изкачвам по корабно въже. Не мога да пилотирам бомбардировач. Получавам морска болест от инфрачервен перископ. Но познавам хората, Янсън. Това ми е работата. Казваш, че ти призлява от убийства. Аз обаче ще ти кажа следното. Един ден ще разбереш, че те са единственото нещо, което те кара да се чувстваш жив.

Янсън поклати глава. Намекът го вбеси, напомни му защо трябва да напусне и го накара да се замисли защо не го е направил дълго преди това.

— И какъв тип човек… — започна той, след това млъкна, овладя се, пое дълбоко дъх и продължи: — Какъв тип човек е онзи, който трябва да убива, за да се усеща жив?

Очите на Колинс сякаш пронизваха плътта му.

— И аз искам да те питам същото, Янсън.



Сега, в самолета на Новак, Янсън повдигна същия въпрос.

— Какво знаете за мен?

— Както предполагате, господин Янсън, бившите ви работодатели ни обясниха, че имате недовършена работа с бунтовниците от Кагама.

— Това ли бе изразът, който използваха? „Недовършена работа“?

Тя кимна.



_Парчета от дрехи и от кости, няколко счупени ребра, разхвърляни наоколо. Това беше останало от неговата любима. Другото: „смесени останки“, както се изразиха съдебните специалисти. Купчина смърт и разрушение, кръв и части от телата на жертвите, които не могат да се идентифицират и съединят. И в името на какво?_

_В името на какво?_



— Така да бъде — каза Янсън след кратка пауза. — Тези хора не притежават души.

— Освен това те разбраха, че името ви не е съвсем непознато за нас.

— Заради Бааклина?

— Елате — изправи се Марта. — Ще ви запозная с моя екип. Четирима мъже и една жена, които са тук, за да ви помогнат с каквото могат. Ако се нуждаете от информация, те ще ви я дадат или ще знаят как да я получат. Имаме досиета с информация, прехваната от разузнаването, и всичко, до което успяхме да се доберем за краткото време, с което разполагахме. Карти, схеми, архитектурни планове и реконструкции. Всичко е на ваше разположение.

— Само едно нещо — каза Янсън. — Знам причините, поради които се обръщате към мен за помощ, и аз не мога да ви откажа. Но замисляли ли сте се, че по същите причини може да се окаже, че аз съм най-неподходящият човек за работата?

Марта го изгледа студено, но не продума нищо.



Халифа, облечен в искрящо бяла роба, вървеше през Голямата зала, огромен атриум на втория етаж в източното крило на Каменния дворец. Всички следи от кървавата баня бяха изличени или почти всичките. Сложните геометрични фигури върху настилката на пода бяха нарушени от бледо петно върху мозайката, където явно кръвта бе преседяла твърде дълго, за да може да се изчисти.

Седна в центъра на продълговатата маса и му поднесоха чай, отгледан в Кена. От двете му страни стояха прави хората от личната му охрана. Яки и обикновени мъже, с бдителни погледи, които му служеха от години. Делегатите на Кагама — седмината мъже, които бяха участвали в преговорите, организирани от Питър Новак — бяха повикани и щяха да пристигнат всеки момент. Те бяха изпълнили дълга си. Бяха показали признаци на умора от борбата, бяха признали „новите реалности“ и бяха приспали натрапчивия магнат и представителите на правителството с приказки за „отстъпки“ и „компромиси“.

Всичко беше изпълнено според плана от седмината достолепни възрастни мъже на Кагама, на които движението гласува доверие да представляват Халифа.

— Сахиб, делегатите пристигнаха — съобщи младият вестоносец, гледайки в земята, докато доближаваше.

— Остани, за да видиш и после да разкажеш на останалите какво ще се случи в тази красива зала — отвърна му Халифа.

Беше заповед и той трябваше да я изпълни.

Огромните махагонови врати се отвориха в дъното на Голямата зала и седмината мъже влязоха. Те сияеха от вълнение в очакване на благодарността, която щеше да им изкаже Халифа.

— Ето ги мъжете, които преговаряха така вещо с представителите на Република Анура — каза Халифа с висок, ясен глас. Той стана. — Почитани служители на Фронта за освобождение на Кагама.

Седмината мъже се поклониха скромно.

— Това бе наш дълг — каза най-възрастният, чиято коса сивееше, но очите му блестяха. Гласът му трепереше. — Ти си повелителят на нашите съдби. Онова, което сторихме, бе само…

— Тишина! — прекъсна го Халифа. — Почитани членове на Фронта за освобождение на Кагама, които предадоха нашето доверие. — Погледна към членовете на охраната си. — Вижте тези предатели със самодоволни усмивки, които нямат и капка срам. Те биха продали съдбините ни за канче каша! Никога не са били упълномощавани да правят това, което се опитаха да сторят. Те са лакеи на републиканските потисници, изменници на свещената кауза на Аллах. Всеки път, когато вдишат от въздуха на тая земя, нанасят обида на Пророка, _салла Аллаху алейхи уа селлама_.

С крайчеца на показалеца си той даде знак на хората от своята гвардия да изпълнят инструкциите му. На протестите и молбите на делегатите за милост бе сложен край с един автоматичен откос. Телата им се сгърчиха на пода. Върху белите им туники избиха кървави петна. Докато изстрелите отекваха в залата със звука рат-та-та на празнични фойерверки, неколцина от делегатите нададоха писъци на ужас, преди да издъхнат и да се проснат един върху друг като отсечени дървета.

Халифа беше разочарован: държаха се като уплашени девици. Бяха добри мъже. Как можаха да умрат без достойнство? Халифа потупа един от пазачите си по рамото.

— Мустафа — каза му той, — почисти веднага.

Те вече бяха разбрали какво става, ако кръвта остане на пода твърде дълго. Сега Халифа и заместниците му бяха господари на двореца. Трябваше да се грижат за него.

— Слушам — отвърна младежът, поклони се дълбоко, придържайки кожената си висулка с пръсти. — Веднага.

Халифа се обърна след това към най-възрастния член на свитата си, човек, на когото винаги можеше да разчита да го осведомява за всичко, което става наоколо.

— Какво прави нашият овен в кошарата?

— Сахиб?

— Как се приспособява затворникът към новото си жилище?

— Не много добре.

— Не позволявайте да умре! — каза Халифа строго. — Да остане жив. — Той постави чашата с чая на масата. — Ако умре предварително, няма да можем да го обезглавим в петък. Много ще се разочаровам.

— Ще се погрижим за него. Церемонията ще се състои, както наредихте. До най-малката подробност.

Имаше смисъл в малките неща, включително в смъртта на малките хора като делегатите. Дали тези мъже успяха да разберат каква полза щеше да принесе смъртта им? Дали оцениха любовта, която бе задвижила градушката от куршуми? Халифа им беше искрено благодарен за саможертвата. А тази саможертва не можеше да се избегне, тъй като ФОК беше изпратил съобщение, в което осъждаше преговорите като заговор срещу Кагама, както и участниците в тях като предатели. Делегатите трябваше да умрат, за да се придаде достоверност на съобщението. Не можеше да им обясни това предварително, но се надяваше поне някои от тях да са го осъзнали, преди да издъхнат.

Беше част от плана. Екзекутирането на Питър Новак, ликвидирането на делегатите щеше да укрепи решимостта на Кагама за пълна и безусловна победа. И да разколебае всякакви външни натрапници, агенти на неоколониализма, прикрити зад хуманитарни лозунги, да търсят „умерени“ или „прагматици“ сред хората от Фронта и така да подкопаят устрема на правоверните. Подобни половинчати мерки, временни компромиси бяха обида към самия Пророк и към хилядите загинали за Кагама! Никакви отстъпки! Щяха да падат само главите на предателите.

Така светът щеше да научи, че Фронтът за освобождение на Кагама не се шегува, че исканията му трябва да се приемат с уважение, а думите му — със страх.

Кръвопролитие. Жертвоприношението на една жива легенда. Как иначе да накарат света да ги чуе?

Знаеше, че посланието му ще стигне до когото трябва в Кагама. Световните медии бяха друго нещо. За отегчените зрители на Запад само забавленията имаха стойност. А борбата за национално освобождение не беше забавление. Халифа познаваше манталитета на западняците, тъй като беше живял известно време сред тях. Повечето от последователите му бяха невежи хора, които бяха заменили плуговете си за мечове. Те никога не се бяха качвали на самолет и не знаеха нищо за света с изключение на онова, което чуваха по цензурираните предавания на радиостанциите в Кагама.

Халифа уважаваше тяхната искреност и невежество. За разлика от тях той имаше богат опит и така трябваше да бъде: за разрушаването на господарската къща бяха необходими господарски инструменти. След като завърши колеж в университета в Хайдерабад, той следва две години инженерство в университета в Мериленд. Беше живял, както обичаше да се изразява, в сърцето на мрака. Докато учеше в Съединените щати, Халифа — тогава се подвизаваше под името Ахмад Табари — разбра как хората на Запад възприемат останалата част на света. Той се сблъска с мъже и жени, които живееха в свят на богатство и привилегии, където борбата се свеждаше до това кой ще има контрол върху „дистанционното управление“, а най-голямата опасност, която ги грозеше, беше скуката. За тях места като Анура или Шри Ланка, или Ливан, или Кашмир, или Мианмар (Бирма) бяха метафори, емблеми за варварството на незападните народи. Западът бе благословен с даровете на забравата — за своето съучастничество, за факта, че собственото му варварство бе в основата на всяко друго.

Западняци! Знаеше, че за мнозина от последователите му те си оставаха абстрактни, призрачни и дори демонични. За Халифа обаче не бяха ни най-малко абстрактни: той можеше да си ги представи, да ги почувства, защото вече го бе правил. Знаеше как миришат. Спомняше си например отегчената съпруга на един от заместник-деканите в университета. На една сбирка, организирана от администрацията за чуждестранните студенти, тя го предразположи и той й разказа за трудния си живот. Докато говореше, забеляза как очите й се разшириха, а бузите й пламнаха. Беше към края на трийсетте, руса и умираща от скука. Удобното й съществуване се бе превърнало в клетка за нея. Този най-обикновен разговор до купата с пунш бе последван по нейно настояване от среща на чаша кафе на другия ден, а после и от нещо повече. Прехласваше се по неговите разкази за насилието, за прогореното му с цигара тяло, привличаше я със своята екзотичност и с драмата на живота си. Когато й спомена, че бяха прикачвали електроди към половите му органи, тя бе ужасена и едновременно с това запленена. А има ли трайни последици? — попита го тя съвсем сериозно. Той се присмя на зле прикрития й интерес и й отвърна, че с огромно удоволствие би й позволил да провери сама. Съпругът й със зловонния си дъх и смешна патешка походка нямаше да се прибере в близките няколко часа.

През този следобед Ахмад извърши салат — ритуална молитва със соковете на нейното тяло, които още усещаше по пръстите си. За молитвено килимче му послужи малката възглавничка.

През следващите седмици се вмъкна като неканен гост сред западния разгул, което му принесе полза като всичко останало, което научи в Мериленд. Покори още много женски сърца или беше покорен от тях, а никоя от любовниците му не знаеше за останалите. Те говореха с отвращение за разглезения си живот, но никоя дори не помисляше да напусне позлатената си клетка. Развратните белокожи кучки наблюдаваха с половин око върху синкавите телевизионни екрани събитията по света с лекотата, с която размахваха пръстите на ръцете си, за да изсъхне лакът върху маникюра им. Всичко, което се случваше, американската телевизия свеждаше до петнайсетсекундни репортажи: късчета от човешко нещастие между подробни предавания за нови диетични храни или за застрашени домашни любимци, или предупреждения за скъпи играчки за деца, които са опасни за здравето им, ако ги лапат. Колко богат беше Западът в материално отношение и колко беден духом! Беше ли Америка маяк за другите народи? Дори да беше така, този фар насочваше останалите съдове към плитчините!

Когато двадесет и четири годишният студент се завърна в родната си земя след дипломирането, чувството му за справедливост бе изострено до краен предел. Колкото по-дълго продължава несправедливостта, толкова по-голяма ставаше. А единственото лекарство срещу насилието беше още по-голямото насилие.



Янсън прекара следващите часове в преглеждане на досиетата. Изслуша също кратките доклади на четиримата сътрудници на Марта. Много от фактите му бяха известни. Някои от анализите дори съвпадаха с анализите, които беше изпращал от Калиго преди повече от пет години. Преди две нощи бунтовниците бяха превзели бази на армията, бяха прочистили пропускателните пунктове и бяха поели контрола над провинция Кена. Явно всичко е било внимателно обмислено предварително, включително искането им преговорите да се състоят в провинцията. В последното си комюнике ФОК беше заклеймил делегацията на Кагама, обявявайки членовете й за предатели, които действали на своя глава. Беше, разбира се, една от многото им лъжи.

Имаше съвсем малко нови факти. Ахмад Табари, когото наричаха Халифа, си беше осигурил подкрепата на населението през последните няколко години. Някои от програмите му за изхранване на хората му бяха спечелили привърженици дори сред хиндуистките селяни. Бяха му лепнали прякора Унищожителя не толкова заради склонността му да убива цивилни, колкото заради образователната кампания против чумата, която бе започнал. В районите, контролирани от ФОК, бяха взети строги мерки за унищожаване на едрия индийски плъх — местен вредител, който беше особено опасен за птиците и житото. Всъщност кампанията на Табари бе мотивирана от древно поверие. В неговия род смятаха едрия индийски плъх за символ на смъртта. Независимо от това колко стихове от Корана бе усвоил Ахмад Табари, примитивното табу бе оставило дълбок отпечатък върху психиката му.

Не психологическите, а физическите факти привлякоха цялото внимание на Янсън. През следващите два часа той проучи в подробности топографските карти, цветните сателитни снимки на отделните етапи от настъплението на бунтовниците и стари планове на крепостта, която беше принадлежала в колониалната епоха на генерал-губернатора — постройката върху Хълма на Адам, наричана от холандците Стеенпалейс, Каменния дворец.

Отново и отново се взираше в нагънатия релеф на Хълма на Адам и в плановете на сградата. Неизбежно се налагаше едно заключение. Ако правителството на САЩ бе отказало да изпрати „тюлените“, политическите съображения бяха само част от обяснението. Останалата част бе опасението, че една подобна операция нямаше почти никакви шансове за успех.

Сътрудниците на Ланг също го знаеха. Виждаше го изписано на лицата им: те искаха от него да изпълни мисия, обречена още в началото. Но явно никой от тях не смееше да сподели това с Марта Ланг. Или й бяха казали, но тя не бе пожелала да повярва. Личеше си, че смяташе Питър Новак за човек, за когото си струваше да умре. Беше готова да даде живота си за него, а хора като нея не се колебаеха да жертват и живота на други при подобни ситуации. И все пак имаше ли право да я съди? Случваше се често американците да жертват живота си в името на смехотворни цели. Във Виетнам бяха възстановявали десетки пъти моста над Дак Нде с пълното съзнание, че ще бъде разрушен, докато настъпи утрото. Питър Новак беше голяма личност. Мнозина дължаха живота си на него. И макар да се опитваше да не мисли за това, Янсън беше един от тях.

Ако хората не смееха да рискуват живота си да спасят един такъв апостол на просвещението, какво говореше това за идеалите за мир и демокрация, на които Новак бе посветил собствения си живот? Екстремистите се присмиваха на западняците и на лековатото им отношение към собствените им вярвания, а не беше ли това причината, поради която Янсън се оттегли?

Янсън се изправи на стола си. Сигурно имаше някакъв начин.

— Имаме нужда от самолет, лодки и преди всичко от добре обучени хора — каза той на Ланг.

Тонът му се промени рязко — от делови, докато разпитваше за информацията, с която разполагаха, на заповеднически. Стана от стола и се заразхожда мълчаливо. Най-важният фактор за успеха на операцията бяха хората, а не техниката.

Марта Ланг погледна останалите очаквателно. За миг отчаянието в очите й изчезна.

— Говоря за екип от опитни професионалисти — каза той. — От най-висок калибър. Трябва да са хора, които и преди са работили заедно и с които съм работил. Хора, на които мога да разчитам. Нямаме време да се обучават тепърва.

Припомни си лицата на редица хора. Образите им минаха през главата му като моментални снимки. Прецени наум по какви критерии да направи подбора и накрая се спря на четирима души. С всеки от тях бе работил при предишната си служба. Усещаше, че на всеки от тях може да повери живота си, а и в някаква степен всеки един от тях му дължеше живота си. Това бяха хора, които не биха забравили своя дълг. Държавният департамент можеше да диша по-леко. Даде на Ланг списъка.

Четирима мъже от четири различни държави. Изведнъж Янсън плесна върху масата.

— Исусе! — викна той. — Какви ги върша. Налага се да задраскате последното име в списъка, Шон Хенеси.

— Мъртъв ли е?

— Не е мъртъв. Зад решетките е. В затвора „Уърмуд Скръбс“ във Великобритания. Преди няколко месеца го задържаха за притежаване на оръжие. Подозират го, че е член на ИРА.

— А той от ИРА ли е?

— Не, вече не. На шестнайсетгодишна възраст е симпатизирал на групировката, но военната полиция не е заличила досието му от архива си. Истината е, че работеше за „Сандлайн Лимитид“ и се грижеше за сигурността на бизнеса им в Демократична република Конго.

— Той ли е най-добрият за работата?

— Бих излъгал, ако ви отговоря, че не е.

Ланг натисна няколко бутона върху нещо, което приличаше на телефонна конзола, и вдигна слушалката до ухото си. Минаха шейсет дълги секунди. Накрая се свърза:





— Сър Ричард, ако обичате.

Явно набраният от нея номер не беше достъпен за всеки. Очевидно не се налагаше да обяснява на човека, който вдигна от другата страна, който и да беше той, че става дума за нещо спешно. Това явно се подразбираше. Без съмнение проверката включваше както анализ на гласа, така и проследяване на поста, от който бе дошло позвъняването.

— Сър Ричард — каза тя, а тонът й сякаш се бе поразмразил малко, — имам името на един затворник от „Уърмуд Скръбс“ — Шон Хенеси, пише се с двойно ен и с двойно ес. Затворен е преди около три месеца. Статутът му е: обвинен, неосъден, очаква съдебен процес.

Очите й потърсиха Янсън за потвърждение и той кимна.

— Необходимо ни е веднага да бъде освободен и натоварен на самолет на… — тя направи пауза, за да помисли. — Самолетът ще чака на летище „Гетуик“. Качете го веднага на борда. Обадете ми се след четирийсет и пет минути, за да ме уведомите за часа на кацането.

Янсън поклати глава в почуда. Явно „сър Ричард“ беше Ричард Уайтхед, директорът на британската следствена служба. Но онова, което направо го сащиса, бе хладният, почти заповеднически тон, с който му говореше. На Уайтхед бе наредено да звънне и да я уведоми не дали молбата й може да бъде изпълнена, а кога ще бъде изпълнена. Като дясна ръка на Новак тя очевидно бе добре известна сред политическите елити в света. Той се притесняваше, че анурийските му врагове имат огромни предимства пред него, но се оказа, че хората на Новак не са лишени от ресурси.

Янсън се възхити на инстинкта за сигурността на операцията, проявен от Ланг. Тя не издаде дестинацията. Самолетът на фондация „Свобода“ на „Гетуик“ щеше само да представи приблизителни сведения за летателния план. Чак когато навлезеше в международното небе, пилотът щеше да узнае мястото за срещата, което Янсън бе определил на архипелага Никобар.

Сега Янсън започна да съставя списъка с нужното военно оборудване заедно с един от помощниците на Ланг на име Джералд Хосчайлд, който бе нещо като специалист по логистика. На всяко искане Хосчайлд отвръщаше не с „да“ или „не“, а с конкретен срок за доставката: дванайсет часа, четири часа, двайсет часа. Времето, за което корабът с оборудването можеше да достигне до мястото на срещата в Никобар.

Беше невероятно лесно, помисли си Янсън. След това си даде сметка защо. Докато организациите за защита на човешките права свикваха конференции, на които обсъждаха проблема за търговията с огнестрелни оръжия в Сиера Леоне или трафика на военни хеликоптери за Казахстан, фондацията на Новак използваше по-директен начин за изземване на пагубните оръжия от пазара: просто ги изкупуваше. Хосчайлд потвърди, че фондацията „Свобода“ наистина изкупува оръжията, складира ги и после ги рециклира като скрап, а военнотранспортните средства префасонира за граждански цели.

След трийсет минути светна зелената лампичка на телефона. Марта Ланг вдигна слушалката.

— Значи е на път? Местоположение — последва пауза, а след това добави: — Тогава ще определим времето за излитане, например след шейсет минути — тонът й омекна. — Много мило от ваша страна. Задължени сме ви. Наистина. Поздравете Джилиън. Липсвахте ни в Давос тази година. Трябва да ви уверя, че Питър скастри премиера ви за това. Да. Да. Ще се справим. До скоро.

Жена на място, помисли си Янсън с възхищение.

— Има голяма вероятност господин Хенеси да ви изпревари за срещата — каза му Марта веднага след като остави слушалката на вилката.

— Ще ми накриви шапката — отвърна Янсън.

През прозорците слънцето се виждаше като златен кръг върху възглавнички от бели пухкави облачета. Макар че летяха към залязващото слънце, времето продължаваше да се изнизва. Ланг погледна часовника си и той осъзна, че тя не се интересуваше колко е часът. Тя отброяваше часовете, които оставаха на Питър Новак. Погледите им се срещнаха. След като се замисли за миг, му каза:

— Каквото и да се случи, искам да ви благодаря за отзивчивостта, която проявихте.

— Няма за какво да ми благодарите — възрази Янсън.

— Вие ни дадохте нещо много съществено — продължи тя. — Дадохте ни надежда.

Янсън се опита да й припомни, че обстоятелствата не бяха никак обещаващи, че има прекалено много рискове и неизвестни. Тя обаче го прекъсна. На този етап на мисията напразните надежди бяха за предпочитане пред никакви.



ТРЕТА ГЛАВА



Спомените му бяха отпреди трийсет години, но си представяше всичко толкова ясно, сякаш се бе случило вчера. Спохождаха го в сънищата му нощем, особено когато на другия ден му предстоеше операция, подхранвани от дълго потискания страх. Всеки път започваха и свършваха на различно място, все едно че бяха кадри от една и съща дълга филмова лента.

В джунглата имаше база. В базата имаше офис. В офиса имаше бюро. Върху бюрото имаше лист хартия.

Беше съобщението за предстояща атака през онзи злощастен ден.



_Възможно ракетно нападение на Виетконг, място на изстрелване с координати АТ384341, между 02,00 и 03,00 часа сутринта. Заседание на политически кадри на Виетконг, Лок Нин, ВТ415341, в 22,00 часа довечера. Опит за проникване на Виетконг, под река Го Ной, АТ404052, между 23,00 и 01,00 часа._



Небрежно струпаната купчина от подобни съобщения върху бюрото на лейтенант Алън Димаръст беше пълна с такива предупреждения. Те се доставяха от информатори на военното разузнаване, което ги изпращаше на свой ред на командването в Северен Виетнам. Всяко от тях имаше буква и номер, по които се оценяваше достоверността им. Повечето от съобщенията бяха със сигнатура Ф/6, което означаваше: надеждност на агента съмнителна, достоверност на съобщението съмнителна.

Съмнителна бе евфемизъм. Информацията се доставяше от двойни агенти, от симпатизанти на виетнамските комунисти, от платени агенти, а понякога просто от селяни, които имаха сметки за уреждане и търсеха лесен начин някой друг да разруши например отводнителния канал на техни съселяни, с които бяха във вражда.

— И въз основа на тия неща трябва да взимам решения кога да организирам бойни акции — каза Димаръст на Янсън и Магайър. — Но това са пълни глупости. Някой очилатко в Ханой ги е написал и ни ги пробутва чрез писарушките в командването. Само че, господа, ние няма да си хабим патроните напразно. И знаете ли откъде знам? — Той взе в ръка тънко листче и го развя като флагче. — Върху тая хартия липсва кръв.

От миниатюрните микрофони на осемпистовия магнетофон звучеше хорал от дванайсети век — едно от малкото неща, към които Димаръст изпитваше страст.

— Искам да ми доведете някой шибан виетнамски куриер — продължи той намръщено. — Не, доведете ми цяла дузина. Ако имат документи в себе си, донесете и тях. С отпечатък от виетнамска кръв. Докажете ми, че военното разузнаване не е недоразумение.

Същата вечер шестима от тях се наместиха върху перилата на гумената лодка „СТАБ“, каквито „тюлените“ използваха за тактически задачи, и се плъзнаха по горещите като в баня води на Хам Луонг. Изминаха широкото една осма от милята корито на реката и доплаваха до крушовидния остров.

— Или се връщате с пленници, или въобще не ми се мяркайте — заповяда им техният командир.

Ако имаха късмет, щяха да го направят. Островът Нок Ло се контролираше от бойците на Виетконг. Напоследък обаче късметът не беше в изобилие.

Шестимата мъже носеха черни дрехи, наподобяващи пижами, като на враговете им. Никакви надписи, никакви нашивки, никакви знаци, че принадлежаха към спецчастите на „тюлените“, още по-малко, че бяха от „дяволите“ на Димаръст. Повече от два часа си прокарваха път през гъстата растителност на острова, внимавайки и за най-малкия знак за вражеско присъствие — звук, отпечатъци от стъпки или дори мирис на нуок шам — соса, с който виетнамците поливаха храната си.

Разделиха се на три групи, двама отпред, втората двойка на десетина метра зад тях. Третата група служеше за ариергард с готови за стрелба картечници М60, за да ги прикрива.

Янсън се придвижваше с Хардуей, който беше висок, с яко телосложение, тъмнокафява кожа и огромни очи. Главата му винаги бе остригана до голо с помощта на електрическата самобръсначка. На Хардуей му оставаха шейсет дни до уволнението и той вече изпитваше ужасно нетърпение да се прибере у дома. Преди месец откъсна средната страница на списание с голи мадами, разграфи я на квадратчета и всеки ден задраскваше по едно. Когато попълнеше всичките, щеше да отнесе със себе си момичето от списанието и да го смени с истинско у дома. Така поне си мислеше Хардуей.

Бяха изминали около триста метра към вътрешността на острова, когато Хардуей вдигна от земята някаква измишльотина, направена от автомобилна гума и брезент, и я показа на Янсън с въпросителен поглед. Бяха самоделни обувки за кал. Слаботелесните виетнамци ги използваха, за да се плъзгат, без да оставят следи, на мочурлив терен. Скоро ли бяха изоставени?

Янсън даде сигнал да спрат за трийсетина секунди и да се огледат. Екипът застина на място и се заослушва за необичайни шумове. Нок Ло се намираше в зона, свободна за стрелба. Там можеше да се стреля по всяко време, без никакви ограничения, и нямаше отърване от приглушения тътен на артилерийските оръдия и на избухващите през половин секунда снаряди. Отвъд растителността се виждаха ясно белите пулсации върху линията на хоризонта. След трийсет секунди им се стори, че няма никакво раздвижване в околността.

— Знаеш ли на какво ми напомня понякога минохвъргачният огън? — попита Хардуей. — На пляскането с ръце в такт с хора в моята църква. Има нещо религиозно в цялата тая работа.

— Напълно си прав. Както би казал Магайър — отвърна Янсън тихичко.

Той беше много привързан към Хардуей, но тази вечер приятелят му изглеждаше необичайно разсеян.

— Хей, неслучайно я наричат Светата църква. Ако дойдеш в Джаксънвил, ще те заведа на неделна литургия — избоботи Хардуей и заклати глава в ритъма на музиката, която явно си тананикаше. — Благослови моя Бог, благослови моя Бог.

— Хардуей — изсъска предупредително Янсън и закри устата му с дланта си.

Зареждане на автомат им подсказа, че врагът е узнал за присъствието им. Трябваше да залегнат моментално на земята.

За Хардуей обаче бе твърде късно. Малък гейзер от кръв бликна от врата му. Наклони се напред и измина няколко крачки като спринтьор, който пресича финиша, след което се свлече на земята.

Когато картечницата на Магайър започна да бълва куршуми над главите им, Янсън долази до Хардуей. Беше улучен в долната част на врата, близо до дясното рамо. Янсън започна да притиска с две ръце отвора на раната, опитвайки се отчаяно да спре кръвта.

— Благослови ме, Господи — изрече немощно Хардуей.

Натискът с ръце не помагаше. Янсън почувства, че ризата му стана топла и влажна и осъзна какво не беше наред. Куршумът беше излязъл през тила на Хардуей близо до гръбнака и през дупката изтичаше чиста артериална кръв.

С внезапен пристъп на сила той отмести ръцете на Янсън от врата си.

— Остави ме, Янсън — опита се да изкрещи, но се чу само сподавено хъркане. — Остави ме.

Изтърколи се на няколко стъпки от него, подпря се на ръцете си и се изправи, а очите му обхождаха гъстата растителност, търсейки убиеца.

В същия миг нов изстрел в диафрагмата го повали на земята. Коремът цъфна. Янсън осъзна, че никой не би могъл да му помогне. Един убит. Колко ли още щяха да загинат?

Янсън се прикри зад бодлив храст.

Бяха им устроили засада!

Виетнамците ги бяха изпързаляли.

Янсън огледа през оптичния мерник блатото и забеляза трима виетнамци да тичат по една от пътеките в джунглата право към тях.

Веднага ли да стреля? Не, реши, че е по-добре да изчака. Най-вероятно огънят от картечницата М60 ги беше накарал да променят позицията си. Няколко секунди по-късно чу острото свистене на куршуми, които надупчиха земята близо до него.

По дяволите! Нямаше начин огънят да е толкова силен и така точен, ако не бяха информирани предварително за тяхната акция. Но как?

Огледа с оптичния мерник на автомата си околността, местейки го във всички посоки. Ето там: чучело, а точно зад него едно виетнамско копеле насочваше автомата си АК-47 към него. Малко сръчно човече, което най-вероятно бе отговорно за изстрела, повалил Хардуей.

Видя очите му на лунната светлина, а малко под тях и дулото на автомата. Всеки от тях бе забелязал другия. АК-47 не се славеше с кой знае каква точност, но за сметка на това имаше голяма огнева мощност. В този миг виетнамецът вдигна оръжието и се прицели в Янсън, а Янсън взе на мушка главата му. До няколко секунди един от двамата щеше да умре.

За Янсън светът се стесни до три елемента: пръсти, спусък и главата на виетнамеца. В този момент нищо друго не бе от значение.

Два откоса и малкото човече с автомата се просна.

Колко ли още имаше наоколо?

— Трябва да се измитаме веднага — съобщи Янсън по радиостанцията в базата. — Нуждаем се от подкрепление! Прати ни скутер или каквото там, по дяволите, имаш на разположение. Веднага!

— Момент — отвърна радистът. Веднага след това Янсън дочу гласа на командира:

— Държите ли се, синко? — попита Димаръст.

— Сър, те ни очакваха! — викна му Янсън.

След кратка пауза гласът на Димаръст изгърмя в слушалката му:

— Естествено, че са ви очаквали.

— Но откъде са знаели, сър?

— Приеми го като бойна проверка, синко. Проверка, която ще покаже кой от хората ми го бива — Янсън долови звуците на хорала. — И да не съм ви чул да се оплаквате от виетнамците. Те са банда хлапета в пижами.

Независимо от тропическата жега Янсън го побиха ледени тръпки.

— Откъде са научили, сър?

— Ако ви интересува единствено дали стреляте добре по хартиени мишени, да сте си стояли в базата в Литъл Крийк във Вирджиния.

— Но Хардуей…

Димаръст го отряза:

— Беше мекушав. Не издържа проверката.



_Беше мекушав:_ гласът на Алън Димаръст. Но Янсън нямаше намерение да проявава слабост. Отвори очи точно когато самолетът се приземяваше върху чакълестата тясна писта.

Преди години Качал беше обявен от индийския флот за забранен район, част от по-голяма зона за сигурност, която включваше повечето от островите на архипелага Никобар. След като ограниченията отпаднаха, той се превърна в ни повече, ни по-малко търговски пост. Манго, папая, дуриан*, самолети PRC-101 и С-130 непрекъснато кацаха и излитаха от овалното парче земя, огряно от изпепеляващите лъчи на слънцето. На Янсън му бе известно, че това е едно от малкото места по света, където никой нямаше да се учуди, ако неочаквано пристигне военен транспортен самолет или военно оборудване.

[* Плод с бодлива кора и мека вътрешност. — Бел. прев.]

Тук никой не упражняваше граничен контрол. Откараха ги с джип право в импровизираното селище на западното крайбрежие в хижата „Куонсет“ сред маслиновата горичка. Това бе барака от алуминиеви плоскости, наредени върху конструкция от железни пръти. Подът и основата бяха от бетон, вътрешните стени — от пресовано дърво. До нея бе прикачена малка складова постройка. Фондация „Свобода“ разполагаше с представителство в Рангун, така че мястото предварително бе огледано от нейни хора.

Почти всичко бе останало непокътнато от времето, когато Янсън бе използвал хижата като щаб за операции. Тя бе една от многото, които можеха да се наемат на острова и които бяха издигнати от индийската армия, а след това изоставени или превърнати в търговски обекти.

Тео Кацарис бе пристигнал, когато Янсън се появи, и двамата се прегърнаха топло. Кацарис, грък по националност, бе един от любимците на Янсън — невероятно печен. Единственото нещо, което смущаваше Янсън, бе склонността му към риска. Янсън познаваше не един и двама подобни смелчаци от времето, когато служеше при „тюлените“. Те обикновено произхождаха от забутани градчета, където родителите и приятелите им бяха водили мизерен живот. Бяха готови на всичко само и само да се спасят от скуката, та ако ще и да ги изпратят два пъти във Виетнам. На Кацарис обаче нищо не му липсваше, включително ослепително красива жена. Беше невъзможно да не го харесва човек, незнайно как, но винаги се изплъзваше от опасностите, макар да не му пукаше изобщо от тях. Самото му присъствие повдигаше духа на останалите. Хората обичаха да са край него. Притежаваше слънчевата аура на човек, комуто нищо лошо не можеше да се случи.

Мануел Хонуана се намираше в хангара отсреща, но когато чу, че Янсън е пристигнал, се появи веднага. Бивш полковник от военновъздушните сили на Мозамбик, обучаван в Русия, той нямаше равен на себе си в ниско прелитане над хълмист тропически терен. За радост аполитичен, с богат опит в преследването на партизани. В негов плюс бе и обстоятелството, че беше летял предимно с бракми, които бяха единствените машини, до които имаше достъп бедната му страна. Повечето американски пилоти се обучаваха да летят сред дигитална авионика за милиони долари, поради което инстинктите им буквално атрофираха: те бяха по-скоро наблюдатели на машината, по-малко пилоти и повече електронни инженери. За тази задача обаче се изискваше пилот. Хонуана можеше да сглоби двигател на изтребител МиГ с джобното си ножче и две голи ръце. Вече го бе правил. Ако имаше подръка инструменти, още по-добре, но ако нямаше, пак се оправяше. А ако се изискваше аварийно, нестандартно кацане, Хонуана беше насреща. При неговите мисии или полети под негово ръководство нормалните писти за кацане бяха по-скоро изключение.

Накрая дойде Фин Андресен, норвежец и бивш офицер от въоръжените сили на своята родина, който бе завършил геология и притежаваше жесток нюх за преценка на терена. Беше вършил услуги в областта на сигурността на мините из цял свят. Половин час след него пристигна и Шон Хенеси, прочут ирландски ас. Членовете на екипа се поздравиха един друг с тихо ръкостискане или потупване по гърба в зависимост от темперамента им.

Янсън ги запозна с плана на нападението, като започна с общо описание и след това навлезе в подробностите и алтернативните възможности. Докато мъжете обсъждаха мисията, слънцето стана яркочервено, огромно и се спусна към хоризонта, сякаш бе натежало и тежестта му го дърпаше надолу към морето. За тях то бе като гигантски пясъчен часовник, напомняйки им, че времето изтича.

Разделиха се на двойки и се захванаха да изпипат подробностите в плана, пренасяйки схемите в действителността. Наведени над дървена сгъваема маса, Хонуана и Андресен разглеждаха карти с въздушните и морските течения в района. Янсън и Кацарис изучаваха макет на Каменния дворец.

Шон Хенеси през това време пускаше духовити забележки, докато слушаше останалите, седнал върху едно гребло. Това бе едно от малкото му забавления в затвора „Уормуд Скръбс“. Янсън го погледна. Дали щеше да се справи? Нямаше причини да се съмнява. Беше малко по-блед от обичайното, но физически бе изключително як. Янсън го изпробва дали е във форма и установи, че рефлексите му са по-бързи отвсякога.

— Даваш ли си сметка — обърна се Андресен към Янсън, вдигайки поглед от плановете, — че ще има най-малко сто души само в Каменния дворец. Сигурен ли си, че разполагаме с достатъчно жива сила?

— Повече от достатъчно — отвърна Янсън. — Ако се нуждаех от петстотин гурки, щях да ги поискам. Поискал съм каквото ми трябва. Ако може да се направи с по-малко, го предпочитам. Колкото по-малко хора, толкова по-малко усложнения.

Янсън насочи вниманието си от гипсовия макет на двореца към подробните скици. Той бе наясно, че тези скици бяха плод на невероятни усилия. Бяха изготвени през последните чатирийсет и осем часа от набързо сформиран екип архитекти и инженери чрез фондация „Свобода“. Специалистите получиха изобилни устни описания от посетители, предоставиха им исторически снимки и дори сателитни образи. Използвани бяха също услугите на колониалните архиви на Холандия. Въпреки че работата бе свършена със светкавична бързина, хората на Новак го увериха, че до голяма степен информацията е „доста точна“. Предупредиха го също, че за някои от подробностите, особено в онези райони на двореца, които рядко се използваха, не са „съвсем сигурни“ и че част от анализите се основават на догадки, така че не са „сигурни“.

_По-малко сигурни. Несигурни._ Тези думи Янсън чуваше доста често, което не му бе по вкуса.

И все пак имаше ли алтернатива? Картите и скиците бяха всичко, с което разполагаха. Резиденцията на холандския генерал-губернатор бе пригодена от съществувалата преди това крепост, построена върху възвишение с височина триста метра над океана. Стените от варовикови блокове с дебелина пет стъпки бяха издигнати така, че да издържат на топовните изстрели на португалските нашественици преди векове. Стените, които гледаха към океана, имаха бойници, откъдето обстрелваха вражеските шхуни и корвети.

Мъжете, които Янсън извика в хижата „Куонсет“, знаеха какъв е залогът. Бяха наясно и със спънките, които щяха да срещнат в опита си да предотвратят пъкления замисъл на Халифа. Нищо нямаше да спечелят, ако прибавеха собствената си смърт към смъртта на Новак.

Дойде време за последния разбор. Янсън се изправи. От нервното напрежение не го свърташе на едно място.

— Добре, Андресен — каза той, — да проучим терена.

Норвежецът с червеникава брада разгъна релефните карти и започна да обхожда с показалеца си местността. Пръстът му мина по протежение на планинския масив, чийто връх Пикура Такала бе висок почти три хиляди метра, и след това се плъзна надолу към платото от шисти и гнайс. Посочи към мусоните, които духаха от югозапад. Потропвайки върху Хълма на Адам, Андресен заяви:

— Тези територии отскоро са върнати. Едва ли се охраняват с модерни уреди. До голяма степен тук се разчита на защитата, която предлагат природните особености.

— Препоръчителен маршрут за полета?

— Над джунглата Никала, ако Буревестника се наеме.

Буревестника беше прякорът на Хонуана, който той напълно заслужаваше заради умението си да пилотира самолет ниско до земята, както буревестникът лети над морето.

— Буревестника е навит — каза Хонуана и устните му се разтвориха в широка усмивка, оголвайки зъбите му като слонова кост.

— Внимавайте — продължи Андресен, — ако успеем да се задържим на около четири хиляди и петстотин метра височина, ще имаме през всичкото време дебела облачна покривка за прикритие.

— Да не искаш да кажеш, че ще скачаме през дебела облачна покривка? — попита Хенеси. — На сляпо?

— На късмет — отвърна норвежецът. — Ще разчитаме на Господа.

— Хайде бе, мислех, че е операция на командоси, а не за самоубийци — прекъсна го Хенеси. — Кажи, Пол, кой откачалник ще се навие да скочи по този начин?

Ирландецът изгледа приятелите си със загрижен поглед.

Янсън посочи към Кацарис.

— Ти — каза той на гърка. — И аз.

Кацарис се облещи и след като помълча известно време, отговори:

— Ще го преживея.

— От твоята уста в Божиите уши — каза Хенеси.



ЧЕТВЪРТА ГЛАВА



Подготовката на парашута беше нещо като ритуал, военно суеверие. Докато дойдеше времето за скока, този навик се вкореняваше така дълбоко, както миенето на зъбите или на ръцете.

За целта Янсън и Кацарис използваха склада до хижата. Отначало сгънаха платната и въжетата върху огромния циментов под. После пръснаха силикон на местата, където въжетата бяха протрити, върху затягащата скоба и клупа. Следващите действия бяха автоматични. Черното платнище беше от импрегнирана материя и Янсън притисна с тялото си местата, където беше останал въздух. Изпъна максимално шевовете и ги изравни, за да осигури равномерно отваряне на парашута, като внимаваше шевовете да са откъм външната страна на гънките. Накрая го пъхна в черната торба, като изкара останалия въздух през отвора, преди да я закопчае.

Кацарис, който бе много по-сръчен от него, се справи два пъти по-бързо.

— Какво ще кажеш да направим набързо оглед на оръжията, които доставиха? — обърна се той към Янсен.

Една от предпоставките за работа в екип беше всеки да е готов да рискува живота си за останалите. Принципът на равенството беше от жизнено значение. Всяка проява на фаворизиране беше пагубна. Когато се събраха за първи път, Янсън се отнасяше с тези мъже едновременно сурово и приятелски. Но дори сред елитите има елити и сред отличниците — отличник, който се откроява сред останалите, златното момче.

Преди трийсетина години това момче бе Янсън. Само няколко седмици след като пристигна в тренировъчния лагер на „тюлените“ в Литъл Крийк, Алън Димаръст го извади от общата група и го премести в още „по-елитна“ бойна част, където тренировките бяха убийствено изтощителни. Местеше го във все по-отбрани и по-отбрани групи, докато накрая Димаръст му назначи интензивни единични тренировки.

_Пръстите ти са оръжие сами по себе си! Не ги занемарявай. Половината от интелекта на боеца се намира в ръцете му._

_Не се цели във вените или жилите, цели се в нервните възли. Запамети ги добре, докато започнеш да ги откриваш с пръстите си, а не с очите. Не гледай — чувствай!_

_Забелязах каската ти над позволената линия. Мъртъв си!_

_Не виждаш начин да се измъкнеш, а? Опитай се да видиш нещата по друг начин. Виж двата бели лебеда вместо единия черен. Гледай към отрязаното парче кейк вместо към кейка с отрязаното парче. Изнеси лактите напред, не назад. Усъвършенствай движенията, бейби. Ще се чувстваш свободен. Само със стреляне не става. Трябва да мислиш как да се измъкнеш от тая хватка._

Точно така! Превърни ловците си в ловни трофеи!

По този начин всеки легендарен боец създаваше друг. Когато Янсън срещна за първи път Кацарис преди много години, разбра по какъв начин Димаръст беше гледал на него.

Дори Кацарис да не беше така необикновено надарен, оперативната равнопоставеност не можеше да измести лоялността, градена с години, и приятелските отношения на Янсън с него излизаха далеч извън контекста на една мисия на командоси. Те бяха скрепени от общите спомени и взаимния дълг. Спореха и си казваха всичко в очите, но не и пред останалите.

Отправиха се към дъното на склада, където по-рано през деня беше струпано оръжието, доставено чрез фондация „Свобода“. Кацарис чевръсто разглоби и след това сглоби някои от огнестрелните оръжия, за да се увери дали частите са добре смазани. Не биваше да има и прекалено много смазка, тъй като тя бе запалителна и можеше да предизвика струйки дим, видими или доловими с обонянието. Недобре смазаната цев можеше бързо да прегрее. Шарнирите трябваше да се затегнат, но не прекалено. Пълнителят трябваше да се плъзга свободно с нужното съпротивление, за да се закрепя стабилно. Сглобяемите части, като например частите на МР5К, трябваше да се сглобяват с лекота.

— Знаеш защо го правя, нали? — попита Янсън.

— По две причини — отвърна Кацарис. — Същите две причини, поради които можеше и да не го правиш.

Пръстите на Кацарис мърдаха, докато говореше, а щракането на оръжията звучеше като контрапункт на разговора.

— Ако беше на мое място?

— Щях да направя същото — каза Кацарис. — Доближи разглобения магазин на една от карабините до носа си и помириса излишъка от смазка. — Военното крило на „Харакат ал-Мукаама ал-Исламия“ никога не се е ползвало с репутацията, че връща заграбеното имущество.

Под заграбеното имущество той имаше предвид пленници, особено онези от тях, които смяташе за агенти на американското разузнаване. Преди седем години в Бааклина, Ливан, Янсън бе заловен от екстремистката групировка. Похитителите му го бяха сметнали първоначално за американски бизнесмен, взимайки за чиста монета легендата му. Но бързата реакция на най-високо равнище предизвика други подозрения. Преговорите излязоха извън контрол, предизвиквайки разцепление дори вътре в групировката. Само навременната намеса на трета страна — фондацията „Свобода“, както се разбра по-късно — я накара да промени плановете си. След дванайсет дни плен Янсън бе пуснат на свобода.

— Доколкото ми е известно, Новак въобще не е участвал в преговорите и дори не е бил запознат със ситуацията — продължи Кацарис. — Но така или иначе фондацията е негова. Следователно му дължиш живота си. Та тази госпожа идва при теб и ти напомня, че е време да се издължиш за Бааклина. Нямаш друг избор, освен да се съгласиш.

— Когато съм с теб, се чувствам като разтворена книга — каза Янсън, а от усмивката му ъгълчетата на очите му се притвориха.

— Да, написана и шифрована с еднократен код. Я ми признай нещо. Колко често си мислиш за Хелън? — кафявите очи на боеца бяха необикновено топли.

— Непрекъснато.

— Беше като вълшебница, нали? Изглеждаше така ефирна.

— Със свободен дух — отговори Янсън. — Моята пълна противоположност във всяко отношение.

Кацарис мушна четчица с найлонови косми в отвора на цевта на друго автоматично оръжие, провери за пукнатини, напластявания от нагар и други нередности, след което погледна Янсън право в очите:

— Веднъж ми каза нещо, Пол. Преди години. Сега аз ще ти го кажа. — Протегна се и постави ръката си върху рамото на Янсън. — Възмездие няма. Не и на Земята. Освен в романите. На този свят има само удари и ответни удари, и контраудари на ответни удари. Но истинско възмездие, в неговия чист вид от нашите фантазии, не съществува.

— Знам.

— Хелън е мъртва, Пол.

— Така ли. Сигурно затова не отговаря на телефонните ми обаждания.

С тъпия си хумор искаше да прикрие едно огромно море от мъка и болка, но не се получи.

Кацарис дори не мигна, но стисна рамото на Янсън по-здраво.

— Не съществува нищо — нищо, което може да ти я върне. Прави каквото сметнеш за нужно с фанатиците от Кагама, но не забравяй това.

— Минаха пет години оттогава — каза тихичко Янсън.

— А чувстваш ли ги като пет години?

— Все едно, че беше вчера — прошепна той.

Никой командир не разговаряше така с подчинените си. Така един мъж разговаряше само с човек, когото смяташе за най-близък на света, човек, когото не можеше да излъже. Въздъхна тежко.

— Страхувам се, че ще действам безразсъдно и ще иззема функциите на Бог по отношение на терористите, които убиха жена ми.

— Не — отвърна Кацарис. — Страхувам се, че в яростта си може да си въобразиш, че единствият начин да се реваншираш за смъртта на Хелън е да се оставиш на терористите да те убият.

Янсън поклати глава енергично, но се замисли дали нямаше зрънце истина в думите на Кацарис.

— Никой няма да умре тази нощ — каза той.

И двамата знаеха, че това бяха по-скоро ритуални слова на самоуспокоение, отколкото оценка на възможностите.

— Цялата ирония се състои в това, че Хелън изпитваше симпатия към Кагама — каза Янсън след кратка пауза. — Не към терористите от ФОК, разбира се, а към обикновените кагамци. Ако беше жива, не се съмнявам, че щеше да се присъедини към усилията на Новак за постигане на мирно споразумение. Халифа е архиманипулатор, но той дължи съществуванието си на това, че тези хора наистина са неоправдани.

— Ако сме дошли със задачата да оправяме социалните проблеми, значи сме се въоръжили не с оборудването, което ни е необходимо — Тео прекара пръст по острието на боен нож, пробвайки остротата му. — Да не забравяме, че Питър Новак вече опита и видяхме докъде го докара това. Влизаме и излизаме. Вмъкваме се и след това се измъкваме.

Янсън кимна.

— Ако всичко мине добре, няма да останем повече от сто минути в Анура. Ако отново се наложи да се оправяме с тия хора, поне ще имаме опит.

— Ако стигнем до такъв етап — отвърна му Кацарис мрачно, — значи всичко ще се е прецакало.



— Нямам нищо против да се поразходя с това маце — каза Хонуана с възхищение. Заедно с Янсън и Хенеси стояха в мрачния хангар, а очите им още привикваха с тъмнината след яркото слънце отвън.

ВА-609 беше хидроплан като излезлите от употреба „Оспрей“, но снабден с перки за вертикално излитане и кацане, които можеха да се нагласят и в хоризонтално положение, така че машината да функционира и като самолет с фиксирани крила. Компанията „Бел/Огъста“ беше изработила фюзелажа не от стомана, а от специална сплав, която правеше самолета толкова лек, че той можеше да прелита четири-пет пъти по-дълги разстояния в сравнение с конвенционалните модели при еднакъв разход на гориво. Неговата подвижност щеше да се окаже решаваща за успеха на мисията.

Хонуана поглади с пръсти повърхността му.

— Каква красавица.

— При това невидима, ако боговете са с нас — каза Янсън.

— Ще се помоля на предците си — обеща Хонуана, без дори да се усмихне.

Той беше учил в Москва и бе отявлен атеист.

— Резервоарът е пълен. Ако приемем, че не си качил килограми, откакто работихме заедно последния път, това чудо трябва да ни отведе до там и да ни върне обратно.

— Ти май оценяваш шансовете петдесет на петдесет? — попита мозамбикчанинът със сериозно изражение.

— Нямам избор. Не аз избирам времето и мястото. Може да се каже, че ФОК определят правилата. Опитвам се да импровизирам колкото мога. Планът не е изряден. Ще се наложи да изиграем сценката.

— Мики Руни и Джуди Гарланд в плевнята с цяла бала експлозиви.



Северното крайбрежие на Анура беше вдлъбнато навътре като сърце от любовна картичка за деня на свети Валентин. Източният лоб беше покрит с гъста растителност и рядко населен. Хонуана държеше курс ниско над джунглата Никала. Когато стигна до океана, той издигна самолета рязко нагоре.

Като се изключеше странната траектория, пилотирането беше невероятно гладко, като Хонуана предусещаше и избягваше успешно въздушните течения и ями. Изправените в хоризонтално положение перки издаваха сега постоянен шум, нещо средно между бръмчене и бучене.

Андресен и Хенеси седяха отпред при Хонуана като част от екипажа, оказвайки му навигационна подкрепа. Отзад двамата командоси обсъждаха последните подробности на акцията.

Половин час след излитането Кацарис погледна часовника си и глътна стомилиграмова таблетка „Провижил“. Щеше да стабилизира сърдечния му ритъм и да го държи бодър през нощта, без да стимулира прекалено самоувереността му, както ставаше с амфетамините. Оставаха два часа до мястото, където щяха да скочат. Провижилът щеше да окаже максималния си ефект по време на операцията. След това той глътна още едно малко хапче, което щеше да потисне обилното потене.

Кацарис посочи към опаковката с таблетките.

— Искаш ли една?

Янсън поклати глава. Кацарис знаеше какво прави, но на него му бе известно, че лекарствата може да имат непредвидими странични последици при различните хора и отказа да приеме вещество, което не беше пробвал.

— Кажи ми, Тео, как е госпожата?

Тъй като бяха сами, си позволи да му говори на малко име.

— Госпожата? Тя знае ли, че я наричаш така?

— Хей, аз я познавах преди теб. Красивата Марина.

Кацарис се засмя.

— Нямаш представа колко е красива. Мислиш си, че знаеш, но не е вярно. Защото в момента тя наистина е неотразима — той произнесе последната дума подчертано.

— Чакай малко — каза Янсън. — Да не искаш да кажеш, че тя…

— Съвсем в началото. Само три месеца. Сутрин все още й се повръща. Иначе се чувства превъзходно.

Образът на Хелън просветна в съзнанието на Янсън и той се почувства така, сякаш гиганстка ръка сграбчи сърцето му и го стисна.

— Красива двойка сме, нали? — каза Кацарис уж на шега, но беше самата истина.

Тео и Марина Кацарис бяха сред любимците на Господ, великолепни екземпляри на средиземноморската сила и симетрия. Янсън си припомни седмицата, когато прекара с тях в Миконос и онзи следобед, когато се запознаха с надменна режисьорка на модно шоу от Париж, която търсеше място, съчетаващо в едно оскъдни бански костюми с бели пясъци и лазурно море. Французойката беше убедена, че Тео и Марина са модели и ги попита за името на модната им агенция. Всичко, което забелязваше у тях, бяха блестящо белите им усмивки, безупречните им мургави лица и лъскави черни коси. А фактът, че тези изящни атрибути не се използваха с търговска цел, я порази като разхищаване на ценни природни ресурси.

— Значи ще ставаш баща? — каза Янсън.

Приливът на топлота, който почувства от новината, скоро се охлади.

— Май не се зарадва много? — попита Кацарис.

Янсън помълча известно време и отговори:

— Трябваше да ме предупредиш.

— Защо? — учуди се Тео. — Марина е бременна, не аз.

— Знаеш защо.

— Щяхме скоро да ти съобщим. Дори се надяваме да станеш кръстник на детето. — Тео вдигна рамене. — Смяташ, че един баща не бива да поема рискове. А аз смятам, че прекалено много се притесняваш, Пол. Още съм жив. Виж, разбирам какъв риск съм поел.

— Аз обаче не разбирам, мамка му. Това е проблемът.

— Нали не искаш да обявиш предварително детето ми за сираче. Познай какво. Аз също не искам. Ще бъда баща и това ме изпълва с щастие. Но нямам намерение да променям живота си по тази причина. Марина също го знае. И ти го знаеш. Затова ме избра за мисията.

— Не съм сигурен, че щях да те повикам, ако знаех.

— Не говоря за сега. Говоря за тогава. За Епидаурус.

Преди осем години контингент от двайсет войници от гръцката армия участваше в учение, организирано от отдела за Консулски операции. Целта беше да се обучат гърците да откриват и предотвратяват контрабандата с огнестрелно оръжие, за която се използваха гръцки товарни кораби. Избраха наслуки за тренировката малък кораб на няколко мили от бреговете на Епидаурус. За лош късмет обаче корабът наистина се оказа контрабандистки. Още по-лошо, на борда му се намираше турски наркотрафикант заедно с тежковъоръжената си свита телохранители. Нещата се развиваха от зле по-зле, като лошият късмет се добави към недоразумението. Неопитните мъже и от двете страни се паникьосаха. Инспекторите от Консулски операции веднага го забелязаха през дигиталните телескопи и апаратурата за подслушване, монтирана върху костюмите на плувците. Те обаче бяха твърде далеч да се намесят, без да изложат на риск сигурността на войниците.

От малка фрегата, закотвена на една морска миля разстояние, Янсън наблюдаваше ужасен развитието на събитията. Припомни си двайсетте секунди, изпълнени с напрежение, през които можеше да се случи всичко. Една срещу друга бяха изправени две групи въоръжени мъже. Всеки от тях увеличаваше шансовете си да остане жив, ако стреля пръв. Но пуснеха ли веднъж в действие автоматичните оръжия, оцелелите сред врага нямаше да имат друг избор, освен да отвърнат на огъня. Беше от онзи вид самоубийствена „честна битка“, при която жертвите и от двете страни можеше да са сто процента. В същото време нямаше начин турските охранители да стоят със скръстени ръце, тъй като щеше да се сметне за предателско действие.

— Не стреляйте! — изкрещя млад грък. Той свали оръжието си с жест, който издаваше не страх, а възмущение. Янсън чуваше слабо, но ясно гласа му през слушалките. — Кретени! Идиоти! Ние работим за вас!

Турците заподсвиркаха, но твърдението беше неочаквано и те поискаха допълнителни обяснения.

Обяснението не закъсня. Беше идеална импровизация, пълна с измислици и блестящо изложена. Младият грък спомена името на могъщ турски наркодилър, Орхан Мурат, за когото работеха моряците от товарния кораб. Той обясни, че командирите са им наредили да търсят подозрителни кораби, но че Мурат им е платил щедро, за да не закачат собствените му съдове.

— Щедър човек — изрече младият офицер с тържествен и алчен тон. — Децата ми му дължат благодарност за това, че се хранят три пъти на ден. А какво получаваме от правителството? Нищо!

Останалите гърци отначало мълчаха, а сдържаността им бе възприета като най-обикновен страх и неопитност. След това обаче започнаха да кимат, тъй като разбраха, че колегата им дрънкаше врели-некипели, за да им спаси кожите. Свалиха оръжията и сведоха погледи.

— Ако лъжеш… — закани се старшият на групата турски телохранители.

— Всичко, което искаме от вас, е да не съобщавате нищо по радиостанцията. Шефовете ни следят всички морски комуникации и знаят кодовете ви.

— Лъжеш! — излая като куче турчин с посивяла коса.

Това бе самият търговец, който най-после се бе появил на палубата.

— Вярно е! Американското правителство помага на командирите ни. Ако смятате да съобщите за нас, по-добре ни застреляйте, тъй като така или иначе ще ни екзекутират военните, като се върнем. Всъщност аз бих ви помолил да ни застреляте. Така в гръцката армия ще си помислят, че сме загинали като герои и ще отпуснат пенсии на семействата ни. А дали Орхан Мурат ще прояви подобна щедрост към вашите жени и деца, когато узнае, че сте провалили операция, за която е прахосал доста пари, вие сами трябва да решите.

Възцари се задгробна тишина. Накрая търговецът я наруши.

— Твърденията ви са нелепи. Ако имаха достъп до нашите комуникации…

— Ако? Ако? Смяташ ли за съвпадение това, че ни заповядаха да превземем кораба ви? — изсумтя презрително гъркът. — Питам те. _Наистина ли вярваш в съвпадения?_

Въпросът му спаси ротата. Никой контрабандист, във всеки случай не и който бе оцелял за дълго, не вярваше в съвпадения.

Младият грък поведе останалите плувци обратно във водата към американската фрегата. Отърваха се без никакви загуби. Седем часа по-късно флотилия от кораби на бреговата охрана се струпа край Минас. Артилерийските оръдия взеха на мушка кораба. Пред лицето на превъзхождащата ги сила наркотрафикантите се предадоха.

След случката Янсън се представи лично на младия грък, който бе проявил такава невероятна съобразителност, осъзнавайки простата истина, че бяха попаднали на товарния кораб с трафикантите на наркотици случайно. Младежът, Тео Кацарис, се оказа не само умен, съобразителен и смел. Той бе надарен също със забележителна физическа ловкост и беше показал най-високи резултати по време на тестовете за сръчност. Колкото повече го опознаваше Янсън, толкова повече разбираше неговите изключителни качества. За разлика от повечето си събратя по служба той произхождаше от семейство от средната класа. Баща му беше дипломат, работил някога във Вашингтон, и Кацарис беше учил няколко години в училището „Сейнт Олбан“. Янсън можеше да го отмине незабелязано като поредния пристрастен към адреналина бабаит — и донякъде това бе вярно, — но страстта на Кацарис, неговото желание да постигне нещо в този свят бяха истински.

Няколко дни по-късно Янсън си пийваше с един гръцки генерал, когото познаваше от американската военна академия в Карлайл, Пенсилвания. Янсън му разказа, че е срещнал младеж, чийто потенциал не можеше да се разкрие напълно в условията на твърде ограничената практика в гръцката армия. Той предложи да го вземе под свое шефство и да наблюдава лично обучението му. По онова време ръководството на Консулски операции отговаряше за „стратегическото партньорство“ — общи операции със съюзниците от НАТО. Използвайки го като претекст, отделът за Консулски операции щеше да си осигури надежден кадър за известно време, а в дългосрочен план гръцката армия щеше да разполага с човек, който да предаде уменията и техниките за борба с тероризма на своите сънародници. Сделката бе сключена на третия коктейл.



Сега, докато седяха в задната част на самолета, Янсън изгледа Кацарис с леден поглед.

— Марина знае ли с какво си се захванал?

— Не й казах подробности, но и тя не настоя — захили се Кацарис. — Хайде, Марина е по-смела от цялата Осма дивизия на гръцката армия. Много добре знаеш.

— Знам.

— Тогава ме остави сам да взимам решенията си. Освен това, ако тази операция е толкова рискована за мен, как би се осмелил да помолиш някой друг да заеме мястото ми?

Янсън поклати глава.

— Имаш нужда от мен — каза Кацарис.

— Можех да наема някой друг.

— Не и добър като мен.

— Не отричам.

Никой от двамата не се усмихваше вече.

— И двамата сме наясно какво означава тази операция за теб. Искам да кажа, че това не е работа за наемник.

— Не мога да отрека това. Всъщност означава много за света.

— Говоря за Пол Янсън, не за планетата Земя. Хората преди идеите, ясно ли е? По този въпрос винаги сме споделяли едно и също мнение — кафявите му очи не мигваха. — Няма да те разочаровам — каза му тихо.

Янсън се трогна.

— Можеш ли да ми съобщиш нещо, което да не знам — отвърна му той.



С наближаването на уречения час напрежението растеше. Бяха взели всички възможни предохранителни мерки. Самолетът летеше без светлини и по него нямаше нищо, което би могло да отрази светлина от друг източник. Седнали върху брезентови столчета до мръсната рампа на самолета, Кацарис и Янсън следваха същите правила. Нямаха по себе си нищо, което да отразява светлината. Когато наближиха мястото за скачане, навлякоха черните бойни дрехи и боядисаха лицата си. Ако го бяха направили по-рано, щяха да прегреят от жега. Натъпканите с екипировка жилетки под летателните им костюми изпъкваха на бабуни, но нямаше друг начин.

Бяха изправени пред първата неизвестност. Той и Кацарис имаха по три хиляди скока зад гърба си. Но това, което им предстоеше тази нощ, не се вписваше в досегашния им опит.

Янсън бе доволен от себе си, когато за първи път прозря, че единственият начин да се стигне до двореца незабелязано бе откъм нощното небе до центъра на двора. Но дали имаше сериозни шансове това да се постигне, оставаше пълна загадка.

За да не ги забележат, трябваше да паднат на земята безшумно в тази тъмна нощ без звезди и без луна, характерна за сезона на мусоните. Сателитните метеорологични снимки потвърдиха, че към четири часа сутринта и през следващия час щеше да има плътна облачна покривка.

Но те бяха човешки същества, а не герои от екшън. За да имат успех, трябваше да изпълнят необикновено прецизен скок. Положението се влошаваше допълнително от факта, че същата метеорологична система, която осигуряваше облачното прикритие, криеше опасност от непредвидими ветрове — още един враг на точността. При други обстоятелства всяко от тези усложнения щеше да накара Янсън да се откаже от скока.

Откъдето и да го погледнеше човек, си беше скок в неизвестността. Но беше и единствената възможност Питър Новак да бъде спасен.

Хонуана отвори люка, когато достигнаха предварително съгласуваната височина от около шест хиляди метра. На тази височина въздухът беше леденостуден, под нулата. Но излагането на тази температура щеше да е за кратко. Очилата, ръкавиците и плътно прилепналите към главите им шапки като на плувците щяха да помогнат, както и неопреновите летателни костюми.

Това бе допълнителна причина, поради която искаха да скочат над водата, поне на една миля от Каменния дворец. Докато падаха, щяха да се освободят от ръкавиците и от други ненужни части от екипировката си, без да допуснат да се изсипят над мястото, където отиваха, като предупредителни листовки.

Скокът от голяма височина осигуряваше също така повече време за маневриране, така че да се насочат правилно към мястото за приземяване — или да се отдалечат от него на безнадеждно разстояние. Без физически тренировки бе невъзможно да се вземе правилното решение. Но решение трябваше да се вземе и Янсън го взе.

— Добре — каза той, заставайки пред отвора. — Не забравяй, че това няма да е обичаен скок. Време е. Следвай лидера си.

— Не е честно — викна Кацарис. — Винаги искаш да си пръв.

— Възрастта преди красотата — измърмори Янсън, стъпвайки върху алуминиевата рампа.

После се хвърли в тъмното като в рог небе.



ПЕТА ГЛАВА



Под напора на мощната тяга от самолета и бръснещите ледени въздушни потоци Янсън се бореше отчаяно да удържи краката си в правилно положение. _Свободно падане_ — така се наричаше този скок, но не чувстваше да пада. Оставяйки се на земното притегляне, той имаше усещането, че стои на едно място, неподвижен пред лицето на поривистите свистящи ветрове. Още повече, че в този случай свободното падане беше всичко друго, но не и свободно. На шест километра под него бушуваше океанът. Трябваше да контролира строго всяка секунда от падането, за да се придържа към нужната траектория. Ако през следващите две минути не успееше да удържи предварително планираните координати, мисията щеше да приключи, преди да е започнала.

Турболенцията обаче го затрудняваше да държи нещата под контрол.

Почти веднага усети, че вятърът го изтласква, а след това започна да го върти, отначало бавно, а после по-бързо. По дяволите! Връхлетя го парализиращо виене на свят и чувство за дезориентация. Смъртоносна комбинация на такава височина.

При обикновеното свободно падане максималната скорост достигаше двеста и петдесет километра в час. След като успя да се стабилизира, трябваше да положи усилия да забави спускането колкото може повече. Зае патешка поза с разперени крака и извит гръбнак във формата на буквата С. През това време ледените ветрове, явно ядосани, че се опитва да ги победи, шибаха платната на парашута, екипировката и дрехите му и проникваха под очилата, ръкавиците и шапката. Въобще не усещаше пръстите си, сякаш бяха инжектирани с „Новокаин“. Бавно премести дясната китка към лицето си и избърса очилата и светещите дисплеи на алтиметъра и жироскопа.

Беше висша математика. Трябваше да достигне определена зона за приземяване за четирийсетте секунди, които оставаха. От жироскопа от инертно фибростъкло щеше да разбере дали се движи в правилната посока.

Извърна глава, за да види къде е Кацарис.

От него нямаше и следа. Не беше чудно. При липсата на видимост. Дали Кацарис се намираше на петстотин крачки от него? Петдесет? Сто? Хиляда?

Въпросът не беше неоснователен. Двама мъже, които падат напосоки през черен облак, може да се сблъскат фатално. Шансовете бяха против подобен сблъсък. Само че цялата операция не подлежеше на никакво разумно изчисляване на шансовете.

Ако в края на скока се окажеше, че са се отдалечили от точката на приземяване и със стотина метра, резултатът можеше да е катастрофален. Същата облачна покривка, която ги правеше невидими, правеше неизмеримо трудно прецизното кацане. При нормални обстоятелства парашутистите се приземяваха на определено място, което предварително бе осигурено със светлинна маркировка, за да имат ориентир, по който да насочват парашутите. Опитните парашутисти вършеха това инстинктивно. В този случай обаче и инстинктите не помагаха. Докато стигнеха достатъчно близо до земята, за да имат видимост, можеше да се окаже твърде късно. Вместо да разчитат на инстинктите си, трябваше да следят внимателно закопчаните за китките им уреди и да си играят на електронната игра за Марко Поло.

_Трийсет и пет секунди._ Всеки момент щеше да се приземи. Трябваше да заеме позиция делта възможно най-бързо.

Янсън изпъна назад ръцете си и започна да направлява тялото си с рамене. Никаква полза. Поривистият, почти бурен вятър го изтласка и той започна да пада стръмно надолу. Моментално разбра какво не е наред. Прекалено бързо се снижаваше. Прекалено бързо.

Какво можеше да предприеме?

Единствената му възможност беше да увеличи съпротивлението. Същевременно се налагаше да се напредне към комплекса максимално бързо, ако въобще имаше шанс да го достигне. Но беше немислимо да се направят и двете неща.

Дали не прецака мисията само секунди преди началото й?

_Не беше изключено._

Но можеше и да не е така.

Блъскан от ледените ветрове, Янсън методично следваше правилата, осланяйки се на опита си, и в същото време усети, че вътрешно се самообвинява. _Знаеше, че няма да се получи. Нямаше как. Прекалено много неизвестни, твърде много неконтролируеми променливи величини. Защо въобще се съгласи? Гордост? Реши да се изфукаш, че си голям професионалист. Гордостта е враг на професионализма: Алън Димаръст непрекъснато го повтаряше и беше прав. Гордостта може да те убие. От самото начало беше ясно, че няма никакви шансове за успех. Никой здравомислещ човек или отговорен военен екип не би приел. Затова са потърсили теб._

Както си опяваше обаче, един по-спокоен глас се намеси и му заповяда: _оптимална стойка_.

Трябваше да се задържи на място. Чу собствения си глас отпреди десетилетия, когато обучаваше новобранците в специалния отряд на „тюлените“. _Оптимална стойка._

Щеше ли да успее? Не беше пробвал маневрата от години. А и никога не го бе правил при скок, направляван от жироскоп. Трябваше да превърне тялото си в нещо като носеща повърхност на самолет с извития профил на самолетно крило, за да може да се издигне. За няколко секунди Янсън успя да постигне ускорение, падайки надолу с главата и с леко разперени крака. Изви слабо ръцете и кръста си и изнесе раменете напред, сякаш се канеше да се поклони някому. Хвана ръцете си. Накрая дръпна назад глава и прибра плътно краката един до друг с опънати пръсти като на балетист.

Нищо не се получи.

Минаха десетина секунди, преди да усети, че леко започва да се издига, и забеляза, че пикира по-меко. При оптимална стойка човешкото тяло трябва да постигне ъгъл на приземяване около четирийсет и пет градуса спрямо вертикалата.

На теория.

При оптимална стойка човек трябваше да се движи еднакво бързо и хоризонтално, и вертикално, така че с всеки метър надолу да се премества и с един метър напред към мястото за кацане.

На теория.

На практика той беше командос, натъпкан с всякаква екипировка под летателния костюм, само в жилетката си носеше близо двайсет килограма. На практика беше четирийсет и девет годишен мъж със схванати стави от ледения въздух, който го пронизваше през дрехите. Оптималната стойка изискваше да е в идеална физическа форма и не беше ясно колко дълго мускулите му щяха да издържат.

На практика всеки път щом погледнеше алтиметъра и жироскопа, нарушаваше стойката, от която зависеше. Но без двата уреда беше загубен.

Опита се да се успокои и да се съсредоточи. В този момент трябваше да действа като машина, автомат, който се придържа към траекторията на полета.

Хвърли още един поглед върху уредите на китките си. Лампичката на жироскопа сигнализираше, че се е отклонил от курса. На какво разстояние? Четири градуса, може би пет? Сви двете си ръце паралелно под ъгъл на четирийсет и пет градуса и успя леко да раздвижи въздушната възглавница, която го заобикаляше. Усилието му бе възнаградено с бавно обръщане.

Жироскопът спря да свети и той се изпълни с необяснимо чувство на надежда.

Носеше се през непрогледния мрак, а въздушната възглавница запазваше височината му, докато се приближаваше към дестинацията. Беше целият в черно, небето също беше черно, така че се сливаше с въздушните потоци. Вятърът духаше в лицето му, но му помагаше да задържи височината като ангелска ръка. Беше жив.

Усети вибриране върху китката си. Алармата на алтиметъра.

Предупреждение, че доближава точката върху вертикалата, от която няма измъкване — височината, под която единственото сигурно нещо бе смъртта. Припомни си инструкциите от ръководствата: в тях пишеше за „минимална височина при скачане с парашут“. Ако отварянето на парашута станеше прекалено ниско, земята те удря като ремарке на трактор напряко на аутобан.

И все пак бе още далеч от точката за приземяване. Предварително си представяше, че ще кацне в непосредствена близост до двореца, когато разтвори парашута. Но с отворено платнище маневрирането сред бурните въздушни потоци щеше да е невъобразимо трудно. От друга страна, дрейфането над Каменния дворец криеше по-голяма опасност да бъде разкрит. Човек, който лети надолу с двеста и петдесет километра в час, се забелязва по-трудно от човек, който бавно се носи под огромен правоъгълен парашут.

И при двата случая имаше рискове. Трябваше да вземе решение. Незабавно.

Огледа наоколо, опитвайки се да види нещо, каквото и да било, в гъстия мрак. В условията на свободно падане изпитваше непознато чувство на клаустрофобия.

И тогава реши: щеше да има мъгла. Никой нямаше да го види в беззвездното небе. Зае вертикална позиция, хвана ръчката и я натисна. Парашутът се разтвори с плющене и се изпъна като корабно платно. Усети познатото раздрусване, сякаш някой го бе хванал за раменете. Бученето на вятъра спря, все едно че натисна бутон за изключване на звука.

Отметна дръжката на освободените въжета и се втренчи в платнището, за да се увери, че се е разпънало както трябва. Щеше да е безкрайно трудно да го коригира в непрогледната нощ. При други обстоятелства мракът щеше да е неудобство. Сега му беше от полза.

Изведнъж усети как се измества встрани от нов порив на вятъра, а чувството беше осезаемо, все едно, че някой го подхвана. Трябваше да направлява въжетата внимателно. Ако се отклонеше прекалено, щеше да е невъзможно да се върне към мястото за приземяване. Сега забелязваше нагледно връзката между направляването на парашута и скоростта: платнището осигуряваше максимална скорост, когато въжетата бяха вертикално нагоре.

Жироскопът на ръката му показа, че се е отклонил значително от курса.

_Не, Исусе, не!_

Носейки се из турбулентните въздушни маси, Янсън си даваше сметка, че пред него и Кацарис трудното тепърва предстоеше. Трябваше да се приземят безшумно и незабелязано в затворено пространство. И най-малката грешка щеше да застраши живота и на двамата. А дори да изпълнеха задачата, всяко от хилядите възможни усложнения можеше да се окаже смъртоносно. Ако в двора на двореца попаднеха на въоръжен мъж — а това не противоречеше на логиката, — щяха да са мъртви и мисията щеше да се провали. По всяка вероятност обектът на тази мисия щеше да бъде убит. За онези приятелчета, терористите, убийството не беше нищо друго освен стандартна процедура. Съвсем близко до ума беше, че ще отговорят на спасителната операция, като ликвидират обекта на спасяване — без никаво колебание.

Дръпна десния край на въжетата рязко надолу. Трябваше да направи остър завой, преди още някоя въздушна струя да го отпрати там, откъдето връщане нямаше. Ефектът от маневрата беше почти мигновен — увисна вертикално под платнището и тръгна стремително надолу. Огромният кръгъл алтиметър му показа онова, което вече знаеше: скоростта на снижаване се бе увеличила значително.

Не беше добър ход. Доближи се към земята повече, отколкото трябваше. Но можеше да опита да възстанови предишния ъгъл на летене. Повдигна отново левия край на въжетата, позволявайки на платното да се разгъне изцяло и да увеличи до максимум вертикалната тяга. Имаше опит в маневрирането сред въздушни вихри, но непредвидимост-та на въздушните течения правеше изчисленията несъстоятелни. Всичко, което знаеше, бе, че е извън линията на вятъра. Диагоналното летене бе единственият начин да се върне обратно. Както бе правил стотици пъти преди това, размърда клупа на въжетата, за да налучка посоката на вятъра. Най-после установи, че може да извършва плавни Ес-образни завои, яхнал въздушната струя, задържайки се или забързвайки се всеки път, когато се отклонеше от нея. Упражнението изискваше огромна концентрация, още повече че морето изпращаше периодично изпарения, или поне така му се струваше. Небето над Анура беше като кон, който не желае да бъде обязден.

Пулсът му се ускори. Като мачтата на призрачен кораб през мъглата се показаха смътните очертания на бойници и амбразури, древните белокаменни стени отразяваха и най-слабата светлина, която се процеждаше през облачната покривка. Гледката му подейства като шок: това бе първото нещо, което видя, откакто бе скочил. Бързо свали летателната каска и ръкавиците си. Сега започна да преговаря наум правилата за приземяване.

За да намали скоростта на приземяването, трябваше да доближи дестинацията, като се гмурне във въздушната струя. Тя го изтласка с близо хиляда и петстотин метра надясно. След това се спусна под нея и тя го отблъсна с още петстотин метра. Сега оставаше да пропътува последните седемстотин и петдесет метра, носен от вятъра. Беше проста, но необходима маневра. Можеше да забави движението напред, придърпвайки платнището в двата ъгъла, но така щеше да увеличи многократно скоростта на падане. Тогава трябваше да разчита на самия вятър да намали бързината на хоризонталното придвижване.

Молеше се да не се налага да прави резки завои, за да изведе тялото си в центъра на двора, тъй като резкият завой също ускоряваше опасно снижаването. Последните петнайсет секунди трябваше да са перфектни. Не се допускаха никакви отклонения. Високите стени на дворцовия комплекс правеха плиткото приближаване невъзможно.

Изведнъж си даде сметка колко горещ и влажен бе станал въздухът — сякаш бе попаднал от хладилна камера във врящ казан. Дланите му бяха потни, когато се протегна за въжетата, и той усети прилив на адреналин. Не можеше да позволи на пръстите си да се хлъзгат.

С вертикално изправени въжета и изцяло изпънато платнище той се плъзна към центъра на двора, който му изглеждаше като игра на светлосенки. Когато освободи ръцете си, деактивира уредите на китките си, за да не го издадат светещите дисплеи.

Сърцето му заби лудо: почти стигна. Дали щеше да се справи с влажните си, хлъзгави пръсти на финала?

Изборът на точната секунда беше решаващ. Сега? Краката му бяха на петнайсет стъпки от земята. Беше сигурен, тъй като и земята, и паршутът му се струваха на еднакво разстояние от него. Не. Дори в очертанията на комплекса усложненията бяха непредвидими. Реши да изчака, докато скъси наполовина сегашното разстояние до земята.

Сега.

Дръпна двата края на въжетата до равнището на раменете си и след това с плавно движение отпусна китките си и придърпа въжетата надолу между бедрата си, като по този начин прекрати придвижването на тялото си напред. Докато потъваше надолу в оставащите няколко метра, стегна мускулите си и обърна тялото си в посока на падането, присвивайки леко колене. Две секунди преди да стъпи на земята, трябваше да реши дали да направи меко кацане с преобръщане — със свити колене и стъпала, или да се приземи в изправено положение, което означаваше да ги държи изпънати. Без много да мисли, се спря на изправено положение.

Отпусна мускулите си и стъпи върху подметките на кубинките си. Меката гума беше предназначена да не вдига шум и така и стана. Стъпи напълно безшумно върху земята, очаквайки да падне. Но не падна.

Остана на крака. Беше в центъра на двора.

Успя.

Огледа се в беззвездната нощ и забеляза само очертанията на огромния празен двор, чиято дължина беше три пъти по-голяма от широчината му. На стотина метра видя голяма бяла структура — стария фонтан, който беше отбелязан на макетите. Беше почти в средата на двора, чиято площ се равняваше приблизително на половин футболно игрище. Нямаше никакви признаци за движение — никакви признаци, че пристигането му е било забелязано.

Откопча парашута, съблече летателния костюм и бързо събра платнището от чакълестия двор. Трябваше да го скрие, преди да предприеме по-нататъшни действия. Дори в нощ без звезди не можеше да се изключи напълно вероятността някой да го забележи. Черното платнище на парашута контрастираше върху бялата настилка. Не биваше да остава дълго там.

Ами Кацарис?

Янсън се огледа. Дали Кацарис не бе пропуснал двора? Дали не е кацнал на плажа или още по-надолу? Или на пътя, който водеше към двореца? Всяка грешка можеше да е фатална — за него и за всички останали участници в мисията.

По дяволите! Отново усети прилив на гняв и страх. Най-много се вбесяваше от прекаленото самочувствие на хората, които планират подобни операции, на грешната представа на писарушките, че онова, което изглежда добро на хартия, може да се приложи на практика. Беше се поддал. А хората от екипа бяха прекалили с благоговението пред опита му да се справя с подобни задачи. Скокът изискваше изпълнение, граничещо с перфектност, а перфектността не беше възможна в този заблуден свят. Янсън се почувства безпомощен. Кой знаеше това по-добре от него? Беше невероятен късмет, че успя да стигне толкова далеч.

Мислите му баха прекъснати от слабо шумолене — звука на падащо платнище на парашут. Янсън погледна нагоре към небето. Беше Кацарис, който се приземяваше бавно. Кацна меко и безшумно се претърколи. Скочи на крака и се приближи до Янсън.

Бяха двама.

Двама печени бойци.

Успяха да стигнат до Каменния дворец — последното място, където очакваха посетители.

Бяха двама срещу цял батальон въоръжени бунтовници.

Все пак бе някакво начало.



ШЕСТА ГЛАВА



Янсън включи радиостанцията и прошепна в микрофона.

Кацарис безшумно свали своя летателен костюм, след което сгъна парашута в стегнат вързоп.

Двамата изхвърлиха парашутите и костюмите в огромния мраморен фонтан в центъра на двора. Някога внушително скулптурно постижение с изваяните си форми, сега той бе пълен с дъждовна вода и водорасли. Мътилката в широкия кръгъл басейн изглеждаше като черна облицовка на фона на белия камък. Щеше да свърши работа. Черно върху черно — маскировъчният цвят на нощта.

Ръцете на Янсън се плъзнаха по жилетката и камуфлажната униформа. Пръстите му опипаха отделните части на екипировката. Кацарис, който стоеше близо до него, направи същото. След това огледаха взаимно камуфлажите и оборудването си — стандартна процедура при подобни операции. Бяха изминали дълго разстояние при бурни атмосферни условия. Всичко можеше да се случи през това време. Блъскан от въздушните потоци и удрян от ветровете, парашутистът можеше да пристигне на земята без част от екипировката си, колкото и здраво да бе прикрепена тя към бойната му униформа. Янсън бе усвоил това през годините, прекарани при „тюлените“. Кацарис го бе научил от него.

Янсън огледа внимателно своя приятел. Само бялото на очите му просветваше върху маскираното му лице. Забеляза светла ивица върху дясното му рамо. Куртката на Кацарис се беше скъсала при търкалянето по време на приземяването и през дупката прозираше кожата му. Янсън му даде знак да не мърда и скъса няколко сантиментра черна лепенка от ролка в джоба на жилетката си. Залепи разкъсания плат и бялата ивица изчезна. „Шивашки услуги в зоната на приземяването“ — помисли си Янсън.

Подобни дреболии обаче имаха голямо значение. Черният цвят щеше да им помогне да се прикрият в тъмнината на двора. И най-дребната светла точица можеше да ги издаде, ако случайно някой от часовите насочеше фенерче срещу тях.

Както бе подчертал предварително, бунтовниците не разполагаха с високотехнологични методи за наблюдение на околността, но имаха на разположение нещо, с което технологията още не можеше да се мери — петте човешки сетива. Способността да се откриват нередности в зрителното, звуковото и обонятелното поле, което надминаваше способността на всеки компютър.

Спускането бе преминало при минусови температури. На земята обаче, макар да беше само четири часа сутринта, температурата надвишаваше четирийсет градуса, а влажността бе непоносима. Янсън усети, че започва да се поти — истинска пот, а не кондензиран атмосферен въздух. Много добре знаеше, че в някакъв момент миризмата на тялото му може да го издаде. Протеините в кожата му, каквито имаха повечето хора на Запад, които се хранеха с месо, бяха непознати за анурийците, чиято храна се състоеше главно от зеленчуци и риба. Оставаше му само надеждата, че соленият бриз ще разнесе всеки доловим чрез обонянието сигнал за неговото присъствие.

Янсън откопча очилата за нощно виждане от жилетката си и ги сложи на очите си. Огромният двор изведнъж се обля в мека зелена светлина. Увери се, че черната гума около окулярите е прилепнала плътно към лицето му, преди да нагласи яркостта на образа. И най-слабата светлина от периметъра на очилата за нощно виждане можеше да предизвика тревога у някой бдителен часови. Веднъж бе свидетел как един командос бе убит от патрул, който бе забелязал издайнически зеленикъв проблясък и бе стрелял на сляпо. Беше виждал също как убиват човек заради светещия циферблат на ръчния му часовник.

Сега двамата с Кацарис стояха с опрени гърбове и наблюдаваха внимателно двете половини на двора.

В северния край се виждаха три оранжеви фосфоресциращи точици. Изведнъж две от тях се приближиха плътно една до друга и за миг се появи ярък отблясък от бяла светлина. Янсън свали очилата, за да огледа сцената с невъоръжени очи. Пламъчето се виждаше дори от голямо разстояние. Гореше газова лампа — вероятно старинна — и двама от охраната си палеха цигарите от нея.

„Аматьори“ — помисли си Янсън. Дежурният постови никога не биваше да издава присъствието си с внезапна светлина и никога не трябваше да излага на показ най-важното си оръжие — ръцете.

Тогава какви бяха тези хора? Имаше огромно несъответствие между Халифа и неговите стратези, които бяха преминали обучение в тренировъчните лагери за терористи в Близкия изток, и техните последователи, набирани от околността, обитавана от невежи селяни. Явно хората, разположени във вътрешния двор, бяха натоварени със сравнително елементарната задача да не допуснат някой да наруши съня на Халифа и на членовете на неговото командване.

Макар да бяха на разстояние няколко стъпки един от друг, Кацарис прошепна в микрофона, а Янсън долови думите му със слушалките:

— Един пост в югоизточния ъгъл. Седнал — пауза. — Вероятно задрямал.

Янсън отговори също шепнешком:

— Три поста на северната веранда. Съвсем будни.

Никой от двамата нямаше нужда от напомняне, че при операция за освобождаване на заложници трябваше да отидат там, където има охрана. Освен ако не бяха организирали засада: на едно място часовите, които се виждаха с просто око, по-ценните — на друго, и още една група часови, които дебнеха някъде. В този случай обаче нямаше място за подобни подозрения. От чертежите ясно личеше, че подземието се намира под северната фасада на двореца.

Янсън пристъпи бавно вляво към стената, мушна се под еркера на западната веранда и полуприведен обходи парапета. Не биваше да разчитат изцяло на мрака. Човешката ретина можеше да реагира и на един-единствен фотон. Дори в най-тъмната нощ имаше сенки. Янсън и Кацарис щяха да се прикриват в тези сенки толкова дълго, колкото можеше. Щяха да се движат покрай двореца и да избягват центъра.

За няколко мига Янсън запази пълна тишина, дори спря да диша, само се ослушваше. От далечината се чуваше бученето на океана, чиито вълни се разбиваха в основата на скалния нос. Пляскане на птичи крила — най-вероятно корморани, и жуженето на тропическите насекоми откъм гористата местност на юг. Това бе звуковият фон на нощта и не беше зле да имат едно наум. Беше невъзможно човек да се придвижва, без да издава никакъв звук, най-малкото триенето на дрехите. Изкуствените влакна на униформите им се разпъваха и събираха около движещите се крака. Подметките, дори от мека гума, също оставяха отпечатък върху земята. Шумът от смачкан бръмбар или друго насекомо също можеше да е издайнически. Нощната акустична картина прикриваше някои от звуците, но не всичките.

Напрегна слуха си, за да долови стъпките на Кацарис, не чу нищо. Постовите едва ли щяха да се напрягат толкова. Дали и той се движеше така безшумно?

Десет стъпки, двайсет стъпки покрай стената. Прозвуча драскане, след това избухване на гориво, третият постови палеше цигара.

Янсън беше съвсем наблизо и видя всичко до най-малката подробност. До тухлената стена гореше газова лампа, а под пламъка й, който наподобяваше пламъка на свещ, се мушна тънка цигара. След двайсет секунди миризмата от тютюна стигна до него — наистина беше цигара — и Янсън си отдъхна. Светлината от газовата лампа намаляваше видимостта на постовите. Димът от тютюна изостряше обонянието им, но го правеше безполезно. А пушенето намаляваше способността им да реагират достатъчно бързо, ако се стигнеше до нежелана схватка. Тогава и частицата от секундата делеше живота от смъртта.

Намираше се на петнайсетина стъпки от северната веранда. Виждаше ясно грубо издяланите варовикови блокове и ръждясалата решетка. Теракотените керемиди върху покрива явно бяха поставени наскоро и изглеждаха странно върху тая постройка, издигната преди векове. Четири етажа. Големите стаи се намираха на втория етаж. Оловните стъкла, извитите корнизи и арковидните прозорчета подсказваха, че построената от португалците крепост е била префасонирана от холандския генерал-губернатор и претенциозно кръстена „дворец“. Повечето от прозорците бяха тъмни. Само през няколко от тях мъждукаше светлина. Явно там спеше Халифа, архитектът на смъртта.

Толкова беше лесно. Една граната през прозореца или ракета „Стингър“ върху леглото. И Ахмад Табари щеше да е мъртвец. От тленната му форма щеше да остане онова, което бе останало от Хелън. Отпъди тази мисъл от главата си. Беше чиста фантазия, не можеше да си позволи да си отмъщава. Противоречеше на целите на мисията. Питър Новак беше велик човек. Не само Янсън му дължеше живота си, светът му дължеше своето оцеляване. Моралните и стратегическите съображения бяха необорими: да се опази животът на един велик човек беше по-важно, отколкото да се ликвидира един човек, макар и олицетворение на злото.

Янсън отмести очи от апартамента на губернатора към северната веранда.

На петнайсет стъпки от най-близкостоящия часови виждаше лицата на останалите мъже. Широки, селски лица, нищо неподозиращи и неодухотворени. Бяха по-млади, отколкото бе очаквал. Сега на четирийсет и девет годишна възраст обаче изведнъж си даде сметка, че нямаше да му изглеждат толкова млади по времето, когато действаше като оперативен агент. Бяха по-големи в сравнение с него, когато извършваше набези зад зелената линия близо до Камбоджа. Когато уби за първи път в живота си, когато за малко самият той не бе убит.

Ръцете им бяха груби, но без съмнение от работата на полето, а не от военни занимания. „Аматьори“ — помисли си отново. Тази мисъл обаче съвсем не го успокои. ФОК беше твърде добре организиран, за да повери най-ценните неща на подобни мъже. Явно бяха част от първата защитна линия. Първата защитна линия, където логично нямаше много за отбраняване.

Къде ли е Кацарис?

Янсън се загледа към вътрешността на двора, не успя да види нищо в мрака. Кацарис бе незабележим или изчезнал?

Бързо издаде шептящ звук в микрофона, опитвайки се да имитира жужене на насекомо.

Чу отговор в слушалката. Кацарис беше наблизо, в готовност.

Точността на първоначалната му преценка щеше да е от съдбовно значение: щеше ли да е безопасно да обезвреди тези мъже? Дали не бяха примамка? Птички върху жицата?

Имаше ли жица?

Янсън се надигна леко и погледна през прозорците зад железните решетки. Потта беше залепнала по тялото му като засъхнала кал. Влажността на въздуха не позволяваше изпаряване. Завидя на Кацарис, че беше взел таблетка за потискане на потенето. То не го охлаждаше. Потта лепнеше върху кожата му и върху дрехите, които така му се искаше да махне от себе си.

Изведнъж се притесни, че се разконцентрира с подобни мисли. Трябваше да се съсредоточи и да установи дали има жица.

Погледна през бинокъла, насочвайки го към металната решетка зад пушещите селяни. Нищо.

Не, _имаше нещо_! Оранжево петно, твърде малко, за да е човешко тяло. Най-вероятно беше ръка, ръка, принадлежаща на някой човек зад каменната стена.

Мъжете на верандата, беше логично предположение, не знаеха, че имат подкрепление. Щеше да намали и без това нищожната им бдителност. Но имаха.

А дали подкрепата им имаше своя подкрепа? Дали охраната не беше кръгова?

Не беше изключено да е така.

От дълбок джоб на бедрото си Янсън измъкна черна алуминиева кутия, дълга около четирийсет сантиметра и с диаметър петнайсет сантиметра. Беше натъпкана с памучна вата, за да не вдига шум намиращото се вътре животинче. Чистият кислород гарантираше, че то няма да се задуши в периода, за който бе разчетена операцията.

Време беше да се вдигне малко врява за отклоняване на вниманието.

Развъртя капачката и измъкна огромния плъх, държейки го за опашката, след което го метна на верандата с голяма парабола. Той се приземи така, сякаш в среднощните си похождения бе загубил ориентация и бе паднал от покрива.

Лъскавата му черна кожа сега се набиваше на очи, а и животното започна да издава наподобяващи квичене на прасе писъци. Постовите разбраха, че имат посетител. Малката главичка, широката муцуна, почти голата опашка — веднага го разпознаха. Трийсет сантиметра дълъг, близо килограм и половина тежък. Едър индийски плъх. Бандикота бенгалензис беше научното му название. За Ахмед Табари беше проклятие.

Кагамците бързо си размениха реплики на своя непонятен език.

— Аяйо, анге паару, адху йенна теридхаа?

— Айо, перихаали!

— Адха йепадияавадху озриканум.

— Андха витаа, наама сетхом.

— Анга подху паару.

Животното, следвайки инстинктите си, се стрелна към един отвор, докато часовите, следвайки своите собствени инстинкти, се опитваха да го спрат. Изкушаваха се да гръмнат огромния плъх, но така щяха да събудят всички в двореца и да се покажат като пълни глупаци. Ако Многообичният, който спеше в апартамента на губернатора, се натъкнеше на този предвестник на смъртта в покоите си, не се знаеше как ще реагира. В уплахата си можеше да изтълкува появата му като пророчество и да заповяда да убият часовите, задето са го пуснали вътре. Спомняха си много добре какво се случи последния път.

Разговорът им, както Янсън се надяваше, накара хората от втората група да се появят. Колко ли бяха? Трима — не четирима.

Членовете на втората група бяха въоръжени с американски автомати Ml6, вероятно останали от Виетнамската война. Те бяха стандартното оръжие на американската пехота във Виетнам и виетнамските войници бяха събрали хиляди от тях след падането на Юга. От там автоматите Ml6 заляха международния пазар и се превърнаха навсякъде по света в най-често използваното оръжие от бунтовническите движения, които не разчитаха на голямо финансиране. Типът движения, които купуваха на изплащане, стискаха се и пестяха, и не харчеха за щяло и нещяло. Бойци на коледните разпродажби. В същото време Ml6 стреляха точно, рядко засичаха и без специална поддръжка бяха устойчиви на ръжда дори във влажен климат. Янсън много уважаваше този вид оръжие. Той уважаваше всички оръжия. Но знаеше, че с тях не бива да се стреля без причина. Никой войник, чиито командири си почиваха, не можеше да вдига шум в четири часа сутринта без наложителна причина.

Янсън измъкна втори индийски плъх, още по-едър и от първия, и докато той се гърчеше и скимтеше в ръката му, мушна в корема му спринцовка с амфетамин. Химикалът щеше да предизвика хиперактивност и животното щеше да се стори на часовите по-агресивно и по-страшно от първото. Щяха да го възприемат като още по-голяма заплаха.

Метна го, този път ниско. С острите си нокти плъхът падна върху главата на един от часовите, който издаде кратък, но пронизителен писък.

Вдигна се по-голяма олелия, отколкото очакваше.

Май преигра. Ако писъкът привлечеше войниците, които не отговаряха за северното крило, като нищо мисията можеше да се издъни. Засега такива признаци нямаше, макар че часовите, които вече се бяха събрали, изглеждаха доста превъзбудени. Приближавайки главата си до ръба на сянката, Янсън видя объркването и суматохата на северната веранда. Неговата цел беше пространството под верандата, а по пътя до там нямаше къде да се прикрие, тъй като каменните пътеки, които излизаха от дългите стени на изток и на запад, прекъсваха около петнайсет стъпки, преди да достигнат до срещуположната стена.

Това, че часовите стояха на светло, а двамата с Кацарис — на тъмно, ги предпазваше донякъде, но не изцяло. Човешкото зрително поле е чувствително на движение, а и част от вътрешното осветление се разсейваше върху чакълестата настилка пред северната веранда. Задачата изискваше да са напълно невидими. Колкото и добре да са обучени, двама души не могат да се справят със сто или двеста въоръжени бунтовници. Ако ги откриеха, щеше да е равносилно на смърт. Толкова бе просто.

На верандата се появи възрастен мъж с набраздено кафеникаво лице и помоли за тишина. Не биваше да безпокоят своите командири, които спяха в двореца в качеството си на истинските му господари. Янсън се вгледа внимателно във възрастния човек и безпокойството му се засили. Той настояваше за тишина, но лицето му го издаваше, че е уплашен. Само силно подозрение можеше да обясни присвития му и търсещ поглед, това, че измести очите си от паникьосаните часови към потъналия в мрак двор, а след това към покритите с метални решетки прозорци над него. Стрелкащите му очи показваха, че е запознат много добре с особеностите на нощното гледане: начина, по който периферното зрение се изостря повече от директното, или начина, по който взирането променя формите според въображението. Нощно време наблюдателните очи никога не спират да се движат. Мозъкът може да възпроизведе образ и от смътните контури, които запечатва. Докато наблюдаваше сбръчканото лице, Янсън си извади набързо няколко заключения. Мъжът беше интелигентен, с изострени сетива, дисциплиниран в достатъчна степен, за да прецени случилото се трезво. От начина, по който се отнасяха към него останалите мъже, беше ясно, че е по-старши от тях. Друг признак за това бе оръжието, което бе преметнал през рамо — руски „Клин“. Обикновено оръжие, но по-малко като размер и по-скъпо от Ml6. Автоматите „Клин“ бяха по-надеждни за стрелба в точна цел за разлика от безразборния огън, който можеше да се очаква от по-неопитните. Останалите щяха да взимат пример от него.

Янсън го наблюдава още няколко минути, видя как разговаря спокойно с другите кагамци и как жестикулира към тъмния двор, критикувайки единия от часовите, който пушеше. Този човек не беше аматьор.

Ако ги откриеха, смъртта не им мърдаше. Дали бяха разбрали за присъствието им?

Налагаше се да се надява на обратното предположение. _Обратното_: какво ли щеше да каже за подобен начин на мислене Алън Димаръст, за оптимистичното очакване светът да се съобразява с оперативните императиви, а не да им пречи? Но Димаръст беше мъртъв — беше застрелян от наказателен взвод — и ако имаше справедливост в света, трябваше да гние в ада. В четири часа в знойното анурийско утро в двора на Каменния дворец, в компанията на тежко въоръжени терористи едва ли имаше смисъл да се изчисляват шансовете за успех на операцията. Само Господ знаеше какво ще се случи. _Credo quia absurdum._ Вярвам, защото е абсурдно.

А възрастният мъж със сбръчканото лице в какво ли вярваше? Той беше първият, в когото трябваше да се прицели. Но не мина ли достатъчно време? Досега новината за малката суматоха трябваше да се разчуе сред дежурните. Беше много важно да се е разчуло и обяснението за нея — появата на прокълнатите индийски плъхове. Тъй като щеше да има още шумове. Беше неизбежно. Шумовете, за които имаше обяснение, бяха безвредни. Шумовете, за които липсваше обяснение, щяха да предизвикат допълнително разследване и можеха да се окажат смъртоносни.





Янсън измъкна четирийсет и пет сантиметрова алуминиева тръбичка за духане от един от джобовете на черната си униформа. Джобовете и закопчалките бяха истинско оперативно предизвикателство. Не можеха да позволят да се чуе звукът от отваряне на цип или щракане на метална закопчалка. Беше ги заменил с безшумни механизми. Чифт магнитни плочки, облечени в мек вълнен плат, вършеха идеална работа: магнитите държаха джобовете плътно затворени, а се отместваха безшумно.

Янсън прошепна плана си в микрофона. Той щеше да се заеме с високия мъж и с часовия от дясната му страна. Кацарис трябваше да се справи с останалите. Янсън пъхна гуменото отверстие на тръбичката между устните си, а другия й край нагласи на височината на очите си. Стреличката беше от онези, които използваха при тайни операции, с тънка игла трийсет и трети номер и болус, пъхнат в имитация на оса от пластмасова материя. Изкуственото насекомо щеше да ги заблуди само на пръв поглед, но ако всичко минеше добре, то сигурно щеше да бъде удостоено само с един поглед. Духна силно, след което бързо пъхна нова стреличка и отново духна. После се сви обратно в сянката.

Високият мъж се хвана за врата, измъкна стреличката и я погледна на слабата светлина. Дали я бе измъкнал, преди да се изпразни съдържанието на болуса? Изкуственото насекомо приличаше досущ на истинско жилещо насекомо, с твърда обвивка и раирана окраска. Но теглото не отговаряше на естественото, особено ако упойващата течност — карфентанил цитрат, бе още в него. Мъжът със сбръчканото лице се втренчи в насекомото ядосано и след това насочи погледа си в посоката, където стоеше Янсън. От начина, по който се взираше, беше ясно, че е доловил очертанията му в тъмния ъгъл.

Ръката на войника докопа револвера, втъкнат отстрани в колана му, след което се катурна напред и падна на верандата. Янсън чу ясно как тялото му се пльосна върху чакълестата настилка два метра под него. Още двама постови се свлякоха на земята, загубвайки съзнание.

Двама от по-младите войници в далечния ляв край бързо си размениха някакви реплики. Бяха разбрали, че нещо не е наред. Да не би Кацарис да не ги бе улучил?

Използването на упойващи вещества не беше само опит за проява на хуманност. Малко бяха човешките същества, които бяха изпитвали въздействието на стреличката с карфентанил. Минаваха десетина секунди, преди човек да усети, че е ухапан от насекомо. Докато в стрелбата нямаше нищо мистериозно: ако изстрел със заглушител не причини моментална загуба на съзнание, т.е. ако куршумът не засегне средния мозък, жертвата може да огласи нощта с неистови писъци и така да предупреди всички останали. При близка схватка работа вършеше и удушването, което спира не само притока на въздух, но и на кръв, но в този случай беше изключено. При използването на стрелички с упойващо вещество също имаше рискове, но тактическата оптимизация означаваше да се избере не най-добрият подход въобще, а най-добрият съобразно конкретните условия.

Янсън насочи тръбичката към двамата бръщолевещи войници и тъкмо се приготвяше да изпрати нова стреличка, когато те бавно се свлякоха. Кацарис се бе погрижил за тях.

Тишината се възстанови. Нарушаваше я само граченето на свраките, писъкът на чайките и жуженето на бръмбарите и цикадите. Шумовете бяха естествените. Изглеждаше така, сякаш проблемът е бил отстранен и войниците се бяха върнали на поста си.

Но спокойствието, което си бяха осигурили, можеше да се наруши всеки момент. От разговорите, които бяха доловили, и от наблюденията предполагаха, че следващата смяна ще пристигне до един час. Освен това нямаше никакви гаранции, че графикът не е променен. Всяка минута беше безценна.

Янсън и Кацарис се втурнаха напред под прикритието на северната веранда, промъквайки се между масивните колони, които я поддържаха и бяха разположени на половин метър една от друга. Според чертежите кръглият каменен капак към тъмницата се намираше по средата на северната стена точно до главната постройка. Янсън опипа основите на мястото, където се срещаха сградата и земята. Изведнъж усети нещо хлъзгаво в ръката си, което приличаше на гумен маркуч. Отдръпна се. Беше змия. Повечето от животинските видове на острова бяха безвредни, но често се срещаха отровни змии като пепелянка и анурийска кобра. Извади бойния нож от униформата си и го хвърли по посока към змията. Ножът срещна съпротивление, докато летеше във въздуха, явно бе ударил нещо и го бе свалил безшумно до каменната стена. Нещо жилаво и плътно се изпречи на острието.

— Намерих го — прошепна Тео на няколко крачки от него.

Янсън включи миниатюрно фенерче и пренастрои очилата за нощно виждане от положение звездна светлина на пълен мрак.

Тео беше клекнал до огромен каменен диск. Тъмницата под краката им бе използвана за най-различни цели през годините. Главното й предназначение, разбира се, беше за затворници. Но по различно време я бяха използвали като склад за храни или муниции. Под иззиданото кръгло отверстие имаше вертикален проход, който водеше към подземието. Каменният капак беше направен така, че да се отваря лесно, но с годините бяха настъпили някои изменения, така че щеше да е успех само да го помръднат.

От двете страни на капака имаше дръжки. Тео натисна едната и използвайки като опора силните си крака, се опита да вдигне плоския кръгъл камък. Нищо не се получи. Единственият звук бе собственото му пъшкане.

Янсън се присъедини към него и клекна на срещуположната страна, хващайки здраво с две ръце дръжката. Подпирайки се на колене, той дръпна с всичка сила. Чу как Тео издиша бавно, напрягайки се докрай.

Нищо.

— Завърти го — прошепна Янсън.

— Да не би да е буркан с маслини — отговори Тео, но зае съответната стойка.

Подпря краката си на перпендикулярната стена, хвана здраво с ръце дръжката и завъртя капака. От другата страна Янсън натисна също в посока на часовниковата стрелка.

Най-после се помръдна. Стържещият звук от триене между два камъка беше слаб, но безпогрешен. Янсън осъзна с какъв проблем се бяха сблъскали. Кръглото легло, в което лягаше камъкът, беше направено от някакъв вид печена глина, а с годините, докато варовикът бе ерозирал под влияние на тропическата влага, отронените парченца от двата материала се бяха съединили и образували естествен хоросан. Като резултат капакът се бе зациментирал на мястото си. Сега, след като раздробиха свързващия материал, задачата им се улесняваше.

Двамата с Тео отново се надвесиха над капака и направиха нов опит да го повдигнат, координирайки движенията си. Капакът беше с дебелина около двайсет и пет санитиметра и ужасно тежък. За преместването му бяха нужни четирима, не двама души. Но можеше да се направи. Напрегнаха всички сили и го отместиха към единия край, поставяйки го внимателно на земята.

Янсън надникна в дупката, която се откри. Точно под капака имаше решетка. През нея долови слаби гласове откъм подземието.

Нищо не се разбираше, но без съмнение гласовете бяха спокойни. Онова, което издава човешкото състояние — гняв, страх, радост, укор, притеснение, — е тонът. Думите често са украсени или подвеждащи. Изискваше се голям опит, за да се научи човек да различава зад думите характерните тоналности, издаващи истинското състояние. Янсън много го биваше в това. Гласовете, които чу, не бяха на затворници. А ако някой се намираше в тъмница, без да е затворник, не остава нищо друго, освен да е надзирател. Явно бяха пазачите, непосредствените им врагове.

Притиснат плътно към земята, Янсън надвеси глава точно над решетката. Въздухът в подземието беше прохладен, долови и мирис на цигари. Отначало шумът бе като ромолене на ручей, сега обаче започна да различава отделните гласове. Колко ли надзиратели имаше долу? Още не можеше да каже със сигурност. Нито пък имаше гаранция, че броят на гласовете съвпада с броя на хората.

Знаеха от чертежите, че тунелът се спуска надолу под ъгъл четирийсет и пет градуса в по-голямата си част, след което се накланяше и продължаваше фуниевидно под по-голям ъгъл. През мъждукащата светлина, която се процеждаше нагоре, не можеше да различи нищо.

Кацарис подаде на Янсън фиброоптичната миникамера, която приличаше на пудриера с дълъг шнур, прикачен към нея. Облегнат върху грубо издялания варовик, Янсън започна да спуска кабела през една от цепките на решетката, бавно, сантиметър по сантиметър, внимавайки да не вдига шум. Беше с дебелината на обикновен телефонен кабел, а върхът му беше с размерите на главичката на кибритена клечка. В кабела имаше двуслойна оптична нишка, по която се предаваха образите върху екрана с размери три на пет инча. Янсън не сваляше очи от миниатюрния цифров дисплей, докато бавно спускаше кабела надолу. Ако някой от надзирателите го забележеше, мисията щеше да е дотук. Върху екрана се появиха сивкави ивици, които ставаха все по-светли. Изведнъж той се изпълни с образа на слабо осветена стая. Янсън дръпна кабела малко нагоре. Сега екранът вече не играеше. Вероятно върхът бе на милиметри от края на тунела и трудно щяха да го забележат. След пет секунди автоматичната настройка избистри образите, избирайки оптималната светлина и контраст.

— Колко са? — попита Кацарис.

— Не е на добро — отговори Янсън.

— Колко?

Янсън хвана копчето, с което върхът на камерата можеше да се върти, преди да отговори.

— Седемнайсет войници. Въоръжени до зъби.

— Мамка му — измърмори Кацарис.

— Точно толкова са — каза Янсън.

— Ако имахме добра видимост, щяхме да сгащим копелетата.

— Но нямаме.

— Дали да не им пуснем осколочна граната точно сега?

— Достатъчно е един да оцелее и пленникът е мъртъв — възрази Янсън. — Всичко, което направихме дотук, ще бъде безполезно. По-добре си завлечи задника до вход А.

Вход А, както беше отбелязан на чертежите, отдавна не се използваше и водеше към задната част на подземието. Беше ключовият момент в плана. Докато отвеждаха затворника бързо към вътрешноста на древната постройка, щяха да обезвредят пазачите с граната с бял фосфор през тунела.

— Слушай — каза Кацарис. — Ако входът е там, където се предполага, че е, би трябвало да се върна до три минути. Надявам се през това време да се погрижиш за тях.

— Връщай се бързо — отговори разсеяно Янсън, който настройваше ръчно образа, въртейки върха на камерата под различни ъгли.

През гъстия цигарен дим забеляза, че мъжете седяха около две маси и играеха карти. Така правеха всички войници. Силни, въоръжени мъже, в чиято власт беше да взимат решения кой да умре и кой да живее, се бореха срещу най-върлия враг, времето, убивайки го с несериозни занимания като игра с карти. Самият той беше играл карти, докато носеше бойна униформа, много повече, отколкото смееше да си признае.

Янсън наблюдаваше внимателно познатите движения, раздаването и разиграването. Знаеше как се играе. Беше го правил с часове някога в джунглите на Мавриций. Наричаше се протер, индийския варирант на руми.

И тъй като познаваше играта, погледът му бе привлечен от младеж, осемнайсет или деветнайсетгодишен, който седеше на по-голямата маса и когото другите наблюдаваха — полудебнещо, полувъзхитени.

Младежът се оглеждаше гордо, на пъпчивото му лице грееше усмивка, която разкриваше бели зъби и му придаваше лукавия вид на победител.

Янсън знаеше играта. Не само играта на протер. Знаеше играта, която играеше младежът: поемаш максимален риск, за да спечелиш максимално. Това всъщност бе игра, която играеха и двамата.

През рамото му бе опасан патрондаш със седеммилиметрови патрони. Автоматичен пистолет RM14 бе привързан с ремък за кръста му. По-тежко автоматично оръжие — Янсън не виждаше достатъчно добре каква марка беше — се мъдреше на стола срещу него и не оставяше никакво съмнение за какво му трябваше патрондашът. Комплектът оръжия подсказваше, че младежът заема по-висока позиция в йерархията.

Младежът изтри пръстите си в синята чалма, увита около главата му, и с един замах прибра всички карти. Янсън успя да чуе няколко подсвирквания — характерното при игра на карти недоверие.

Това беше невероятно самоунищожителен ход на този етап на разиграването, освен ако картоиграчът не беше сигурен, че ще успее да се отърве от всичките карти. Подобна увереност изискваше изключителна наблюдателност и самообладание.

Спряха да играят. Дори войниците от по-малката маса станаха и наобиколиха играчите, за да разберат какво ще последва. Всеки от тях имаше пушка и поне още едно оръжие на кръста. Екипировката изглеждаше стара, но добре поддържана.

Младежът сложи картите една по една, всички бяха последователни. Беше като мач по водна топка, при който шампионът вкарва гол след гол, все едно си играе сам. Когато младежът приключи, не му остана нито една карта. Отметна назад глава и се разсмя. Тринайсетица: явно никой от другарите му не беше виждал такова нещо, тъй като нададоха бурни възгласи — ядът от загубата отстъпи място на възхищението от вещината, с която ги бяха победили.

Проста игра. Бунтовник от Кагама, който беше майстор на протер. Беше ли толкова добър и с картечницата на стола?

През фиброоптичната шпионска камера Янсън долови допълнително напрежение върху лицето на младежа, докато раздаваха отново картите. Вече знаеше кой ще победи, ако играта въобще завърши.

Знаеше също, че това не бяха прости селяни, а добре обучени войници. Забелязваше се дори от начина, по който оръжията им висяха върху бойните им дрехи. Знаеха какво правят. Ако попаднеха в засада и разполагаха с няколко секунди за прегрупиране, всеки от тях можеше да застреля затворника. От онова, което видя, му стана ясно, че такива бяха инструкциите.

Хвана в едър план пъпчивия младеж и после премести отново камерата. Седемнайсет опитни бойци и поне един от тях притежаваше свръхнаблюдателност и самообладание.

— _Прецакани сме_ — чу в слушалката гласа на Кацарис без грам емоция и по същество.

— Веднага идвам — каза Янсън, след което повдигна малко камерата към вътрешността на тунела.

В корема му се заби малко остро камъче.

Янсън се изправи, доколкото позволяваше пространството. Ставите го боляха от свитата стойка. Истината беше, че е вече стар за подобни авантюри, поне с десет години по-стар, отколкото трябваше. Защо ли се нави да се захване с тая работа? Защото съзнаваше, че беше единственият, който би се съгласил да се изправи пред неизвестността. Или по-точно казано, ако той не бе приел, никой друг нямаше да го стори. Знаеше също, че опитът му го правеше най-подходящ за мисията. Беше убеден, че в случай на необходимост само той можеше да промени първоначалния план. Но дали не бе проява на суетност? Дали не искаше да докаже на себе си, че още го бива? Или чувството му за дълг към Питър Новак бе толкова отчаяно, че да вземе решение, с което сега можеше да застраши живота на Новак, както и собствения си живот? Съмненията го човъркаха като иглички. Наложи се да се успокои. _Чисто като вода, студено като лед._ Това бе девиз, който често си бе повтарял през дългите дни и нощи на терор и агония, които преживя по време на пленничеството си във Виетнам.

Кацарис бе застанал точно на мястото, където според чертежите трябваше да се намира вторият вход — входът, от който зависеше успехът на операцията.

— Ето, това е мястото — каза Кацарис. — Все още личи къде е била вратата.

— Това е добра новина. Обичам добрите новини.

— Само че е зазидана.

— Това вече е лоша новина.

— Зидарията е яка. Вероятно на не повече от трийсет години. Може би някога са ставали наводнения и затова са решили да зазидат входа. Кой знае? Знам само, че вход А вече не съществува.

Душата на Янсън се сви още повече. _Чисто като вода, студено като лед._

— Няма проблем — каза Янсън. — Ще се справим някак.

Но проблем имаше, а той нямаше никаква идея как да се справят. Знаеше само, че един командир не бива да допусне хората му да изпаднат в паника.

Започнаха мисията с оскъдна информация. Знаеха само — а това се потвърди от собствените им наблюдения, — че държат Питър Новак в тъмницата от колониално време. Беше близко до ума, че го охраняват строго. Десантът им по въздуха беше успешен. А сега накъде? От самото начало на Янсън съвсем не му допадаше идеята да атакуват фронтално и да изложат на риск спасителната операция и живота на човека, когото се опитваха да спасят. Онова, което правеше предварителния план надежден, беше перспективата да измъкнат пленника, докато обезсилват охраната му. Заден вход нямаше. Следователно нямаше и работещ план.

— Ела — каза Янсън. — Ще ти покажа нещо.

Умът му работеше трескаво, докато заедно с Кацарис се връщаха към отвора на тунела. Беше забелязал нещо. Изпълнението на мисията бе стигнало до задънена улица, но нещо бе по-добро от нищо, надеждата бе по-добра от липсата на надежда.

Обърна фиброоптичната камера и намести зрителното поле от насядалите около масите войници към изроненото стълбище в дъното на стаята.

— Стълби — каза той. — Площадка. Проходима част. Корниз. — Откъм средната площадка стърчеше издатина, излята от бетон. — Явно е правено скоро — последните няколко десетилетия, предполагам, когато са модернизирали водопроводната система.

— Не можем да стигнем до там, без да ни забележат.

— Не е задължително. Времето, през което ще сме изложени на показ, докато се доберем от площадката до циментованата издатина, ще е кратко. Стаята е задимена от цигарите, а войниците са погълнати изцяло от играта на карти. Така че принципът за едновременност още важи. Само че трябва да прибегнем до главния вход и до отвора към тунела.

— Това ли е резервният план? — засече го Кацарис. — Ти импровизираш повече и от квинтета на Майлс Дейвис. Господи, Пол, това операция ли е или джазов концерт?

— Тео?

Беше молба за проява на разбиране.

— А къде е гаранцията, че в самия затвор няма пазачи?

— Всякакъв близък контакт с Питър Новак е опасен. От ФОК разбират това — ще го охраняват, но ще го държат изолиран от бунтовниците.

— И от какво се страхуват, че може да цапардоса някой пазач с белезниците?

— От думите му се страхуват, Тео. В бедна страна думите на един плутократ са опасно нещо. Много по-страшен инструмент за бягство и от ножовка. Затова пазачите седят на групи далеч от пленника. Ако допуснат затворникът да се сближи и с един от охраната, кой знае какви усложнения може да се получат. Помни, Тео, в Анура доходът на глава от населението е по-малко от седемстотин долара на година. Представи си какво може да стане, ако някой пазач се сближи с човек, който струва десет милиарда. Представи си, че си кагамски бунтовник и той ти обещае да направи теб и семейството ти богати. Не може да не се замислиш върху подобно предложение. Това е напълно в човешката природа. Идеологическото заслепение на някои от тези мъже вероятно служи като имунитет срещу изкушението, както стоят нещата с Халифа. Но никой от ръководителите им не би разчитал на това. Така че го пазят, но са го изолирали. Така е по-безопасно.

Неочаквано Кацарис се засмя.

— Добре, шефе, чакам заповедите ти — каза той.

И двамата бяха надмогнали страха. Обзе ги странно спокойствие, поне за момента. За отместването на решетката щяха да са необходими усилията и на двамата, още повече че трябваше да стане безшумно. Докато се подготвяха да действат, Янсън усети, че мускулите му се съпротивляват яростно. Беше станал кекав. Това бе печалната истина. Беретата, която висеше в кобура на хълбока му, сякаш пробождаше плътта му. Върху лицето му, намазано с водоустойчива боя, се стичаше пот, влизаше в очите му и пареше. Стана му ясно, че мускулите му вече не са така еластични, както в миналото. Сякаш се бяха свили на възли и го боляха, а в момента болките бяха последното нещо, от което имаше нужда. Преди години в разгара на боя усещаше себе си като оръжие, все едно че беше автомат. Сега се чувстваше прекалено човешки. От обилното потене униформата от изкуствена материя беше започнала да залепва около коленете му, чатала, под мишниците и по лактите.

През главата му мина унизителната мисъл дали да не изчака в тунела, а Кацарис сам да свърши останалото. Изкатери се с мъка по иззиданата от неодялан камък подпорна стена към тесния правоъгълен отвор, който водеше към вътрешната страна на верандата. Правоъгълното пространство, едно от няколкото по протежение на покрива, служеше за оттичане на водата и предпазваше от наводняване първия етаж в сезона на проливните мусонни дъждове. Докато пълзеше през широкия около петдесет сантиметра дренажен отвор, усети, че диша трудно. Напрежение? Страх? Кацарис му каза, че планът му е хитър. Но и двамата знаеха, че излъга. Планът съвсем не бе хитър, а единственият възможен. Янсън все още усещаше спазмите в мускулите си, докато се придвижваше бавно по черен коридор, който се съединяваше с приемната в северното крило. Освети чертежа: до края на коридора имаше около шест метра. Вратата трябваше да е в дъното му. Дискретна. Облицована с дърво. Незабележима врата, която водеше към отвратителната дупка. Столовете от двете й страни бяха празни. Пазачите, които бяха привлечени от суматохата на верандата, още бяха в безсъзнание. Същото важеше за двойката часови, които явно са пазели в другия край на коридора. Седмина бяха на пода. Оставаха седемнайсет.

Пулсът на Янсън се ускори, докато стоеше пред вратата. Ключалката беше на няколко десетилетия и от нея почти нямаше полза. Ако някой нарушител се добереше до тук, тя не можеше да го спре. От бързия оглед установи, че е от тънък метал с обръщач, вероятно от средата на века. Подобни ключалки, както Янсън знаеше, имаха плоски четириъгълни метални пластини, а не щифтове, и пружините им се намираха в самия цилиндър, а не в патрона. Пъхна шперц. Имаше формата на клечка за зъби, но беше по-голям от кибритена клечка. Мушна извития край на шперца в ключалката и натисна далечния край, за да превърти максимално. Една по една издърпа запънките. След десет секунди бяха отключени. Но бравата още не беше готова да се отвори. Сега пъхна втори инструмент от карбидна стомана, който беше тънък, но не се огъваше, и започна да върти в посока на часовниковата стрелка.

Задържайки дъха си, той превъртя за последно и чу как резецът се прибра. Използва напрежението да открехне леко вратата към себе си, само няколко сантиметра. Тя се отмести лесно на добре смазаните си панти. Тоя вид панти трябваше да се смазват добре. Вратата бе дебела близо четирийсет сантиметра. Генерал-губернаторът беше превърнал подземието под краката си в тъмница, но явно е искал да си спести и най-слабия вик на ужас.

Янсън отвори вратата още няколко сантиметра, но се бе отдръпнал една крачка от отвора, в случай че някой го дебнеше.

Бавно, внимателно огледа и установи, че в коридора е чисто. Мина през вратата и стигна до каменна площадка, излъскана с годините. С помощта на изолирбанд притисна месинговия език, за да не се заключи вратата.

След това заслиза бавно по стълбите. Добре поне, че бяха каменни, а не от скърцащо дърво. След още няколко стъпала стигна до ново препятствие, желязна решетка.

Решетката поддаде на натиска на инструментите и се отвори с лекота за разлика от вратата горе, само че съвсем не безшумно, а с характерния стържещ звук при триене на метал върху камък. Нямаше начин пазачите да не са чули.

Янсън застина на място и мозъкът му заработи трескаво. В този момент долови думата „тейлай“.

От анурийския речник знаеше, че означава чай. Пазачите очакваха някой да им занесе самовар с чай. Затова не скочиха на крака при звука. От друга страна, ако чаят не дойдеше скоро, щяха да заподозрат, че има нещо нередно.

Сега можеше да види отблизо онова, което бе наблюдавал с камерата. Една-единствена гола крушка осветяваше стаята. Чу, че се върнаха към разговора си и играта на карти, която бе в разгара си. Димът, който се носеше на вълни из стълбището, подсказваше, че едновременно димят поне десет цигари.

Седемнайсет пазачи срещу един човек. Не беше чудно, че нехаят за сигурността на пленника.

Янсън се сети за младия шампион по протер, който играеше, поемайки най-големите рискове — или всичко, или нищо. Средно положение нямаше.

Сега всичко бе въпрос на време. Янсън бе наясно, че Кацарис чака командата му с безшумна термограната в ръка. При обикновен бой гранатата щеше да е бойна, но силната експлозия щеше да предупреди останалите. Ако войниците, които спяха в бараките, се вдигнеха на крак, шансовете за успешно измъкване на пленника ставаха от малки на нулеви.

Кацарис и Янсън разполагаха с модифицирани полуавтоматични пистолети МР5К, произведени от „Хеклер и Кох“, с къси цеви, с подвижен ударник и заглушител. Пълнителят събираше по трийсет патрона с кухи върхове, предназначени за вътрешни помещения. Деветмилиметровите куршуми „Хидра Шок“ не рикошираха. Освен това разрушаваха всяка тъкан, в която попаднеха. По-скоро разкъсваха, а не проникваха. Колегите на Янсън от отряда на „тюлените“ не случайно бяха лепнали на това оръжие, чиято огнева мощ бе деветстотин изстрела в минута, прозвището „стайна метла“. Онова, което не можеше да усмири, бяха само писъците на жертвите. Но масивната врата щеше да послужи като изолатор на звука, а освен това няколко метра камък разделяха подземието от първия етаж.

Янсън слезе шест стъпки надолу, след което бързо скочи върху дълбоката четири стъпки циментова издатина. Както очакваше, в нея имаше водопроводни тръби и електрически жици, но успя да скочи безшумно. Дотук добре. Войниците гледаха картите си, никой не вдигаше очи към тавана.

Притисна тялото си към стената и започна да се придвижва стъпка по стъпка внимателно. Колкото повече се отдалечаваше от стълбището, толкова по-малко уязвим щеше да е на изстрели и толкова по-скоро щеше да стигне до килията на Питър Новак. Прикритието на Янсън обаче съвсем не беше безопасно. Войниците от единия край на голямата маса можеха да го видят, ако вдигнеха очи към тъмната площадка. Но нямаха причини да го правят.

— Веда тейлан? — попита шампионът на протер, а в гласа му имаше нотка на раздразнителност. Той вдигна очи. Дали го забеляза?

След миг погледна отново нагоре, взирайки се в тъмната ниша. Ръцете му хванаха револвера.

Янсън не се бе излъгал за наблюдателните способности на младежа. _Беше го забелязал._

— _Сега_ — прошепна Янсън в микрофона, отдръпна се към най-далечния край на циментовата издатина и си сложи тъмните очила. Дръпна предпазителя на оръжието и се приготви за стрелба.

Младият мъж скочи на крака, крещейки нещо на своя език. Стреля към мястото, където бе мернал Янсън, а куршумът се заби в цимента на няколко сантиметра от главата му. Втори куршум се вряза в намиращия се наблизо водопровод.

Изведнъж полутъмното помещение се изпълни с ярка светлина и жега. Бавногорящата термограната беше пристигнала: малко жарещо слънце, заслепяващо дори онези, които не се опитваха да гледат към него. Яркостта му беше с пъти повече от тази на оксижен, а това, че очите на пазачите бяха привикнали към слабо осветената стая, правеше слепотата пълна. Последва стрелба в посока към Янсън, но ъгълът не позволяваше да го улучат, а и оръжията не бяха добре насочени.

През почти черните стъкла на очилата Янсън забеляза, че войниците бяха изпаднали в паника, някои търкаха очите си с длани, други стреляха напосоки към тавана. Все пак и заблуден куршум можеше да е смъртоносен. Той отвърна на стрелбата в ярко осветената стая с автоматична канонада, като внимателно насочваше откосите. Изпразни цял пълнител с трийсет патрона и мушна втори. Виковете на войниците кънтяха из помещението.

В този миг се появи Кацарис. Леко приведен и с тъмни очила, той слизаше по стълбите, стреляйки със своя МР5К срещу бунтовниците от друг ъгъл.

След секунди всичко свърши. Малцина от войниците успяха да зърнат своите врагове. Избиха ги до крак, хладнокръвно, с отличните си оръжия, които изстрелваха куршумите със скорост петнайсет за секунда. Заради заглушителите изстрелите от МР5К бяха не само смъртоносни, но и зловещо тихи. Не мина много време и Янсън осъзна, че звукът му напомня на разбъркването на колода карти. „Убийството не би трябвало да звучи така“ — каза си Янсън. Беше прекалено обикновен звук за толкова тежко деяние.

Възцари се пълна тишина. Когато осветлението се върна в предишния си вид, Кацарис и Янсън свалиха очилата. Голата четирийсетватова крушка беше непокътната, забеляза Янсън. Пазачите не бяха имали същия късмет. Телата им лежаха проснати на пода, все едно че куршумите с кухи върхове ги бяха приковали с игли. Бяха свършили работата, както се очакваше от тях, изпразвайки цялата си мощ в телата, които удряха, спирайки на няколко сантиметра в тези тела, разрушавайки всички вътрешни органи, които срещнеха. Янсън се приближи и забеляза, че някои от войниците бяха убити, преди да успеят да дръпнат предпазителите на карабините си Ml6.

Сякаш долови някакво движение. След няколко мига го видя. Пълзейки по пода, младежът, който беше изиграл блестящата тринайсетица на карти, мъжът, който вдигна очи към циментовата издатина. Беше подгизнал от кръв, но се мъчеше да докопа револвера на безжизнения войник до себе си.

Янсън даде още един откос и младият мъж застина.

Подземието заприлича на касапница, изпълни се с тежкото и противно зловоние на кръв и разкъсана карантия. Янсън познаваше много добре тази воня: това бе вонята на отнетия живот.

О, Исусе! О, Господи! Това си беше истинско клане, _касапница_. Не беше ли точно това? _Не направи ли точно това?_ Сети се за една фраза в стар доклад за неговата пригодност. Наистина ли това бе „в природата му“? Отново се върна към един от разговорите, когато напускаше:

— _Ти нямаш сърце, Янсън. Затова вършиш това, което вършиш. Мамка му, затова си този, който си._

— _Може би. А може би не съм този, за когото ме мислиш?_

— _Твърдиш, че ти е писнало от убийства. Аз обаче ще ти кажа какво ще разбереш един ден: това е единственият начин да се чувстваш жив._

— _Какъв трябва да е човек, за да се чувства жив само когато убива?_

_Какъв човек беше той?_

Повдигаше му се. Какво се бе случило с него? Дали не се бе променил до такава степен, че да не може да се справи със задачата, която бе приел? Или просто се бе откъснал твърде дълго и бе изгубил хладнокръвието си? Искаше му се да се откаже. Но знаеше, че няма да го направи. Най-малкото заради Тео, когото толкова обичаше. Не и по средата на мисията. Не сега. Не можеше да си позволи подобен лукс.

В главата му прозвуча отрезвяващ глас: в края на краищата жертвите са войници. Те са знаели, че излагат живота си на опасност. Принадлежаха към терористично движение и бяха заловили международно известна личност, бяха се заклели тържествено да екзекутират пленника си. Охранявайки невинен човек, те са знаели, че си играят с огъня. Бяха дали обет да дадат живота си за Ахмад Табари Халифа. Янсън просто бе приел предложението им.

— Да тръгваме — викна Янсън на Кацарис.

Можеше да си повтаря до безкрайност всичките тия извинения, можеше да си мисли колкото си ще, че не са лишени от основания, и все пак касапницата пред очите му бе непоносима.

Единственото, което го утешаваше, бе чувството му на отвращение. Само терорист, екстремист или фанатик можеше да съзерцава подобно насилие с безразличие, а това бяха хора, срещу които бе водил битка цял живот и на които се опасяваше, че започва да прилича. Каквото и да беше извършил, фактът, че предизвикваше у него ужас, показваше, че все още не се бе превърнал в чудовище.

Слезе от циментовата площадка и се присъедини към Кацарис, който стоеше пред желязната врата, водеща към тъмницата. Забеляза, че и неговите подметки бяха изцапани с кръв. Бързо отмести поглед.

— Аз ще отключа — каза Кацарис и му показа връзка с огромни, старовремски ключове, която бе взел от един от убитите пазачи.

Три ключа. Отвори вратата и двамата се вмъкнаха в тясно и тъмно пространство. Въздухът беше влажен, застоял и пропит с миризмата на човешки нечистотии. Нищо не се виждаше в мрака.

Кацарис включи фенерчето си от инфрачервена на обикновена светлина. Мощният лъч разцепи тъмнината.

Ослушаха се мълчаливо.

Някъде откъм дъното се чуваше как някой диша.

Тесният проход се разшири постепенно и пред очите им се откри построена преди двеста години тъмница. Тя представляваше продълговата масивна метална решетка, разположена само на метър от каменните стени и разделена на килии с прегради от каменни блокове и хоросан. Нямаше никакви прозорци, никакво осветление. Само няколко газови фенера, които обаче не бяха светили от последния път, когато затворът е бил действащ.

Янсън потрепери, сякаш усети ужаса отпреди век. Какви ли престъпления бяха извършили хората, хвърлени в тази тъмница? Не обичайните посегателства, тъй като по традиция разприте между местните жители се разрешаваха от селските водачи, които проявяваха склонност по-скоро към „цивилизовани“ наказания. Не, онези, които се озоваваха в тъмницата на колониалния владетел, бяха непокорните люде. Хората, които се опълчваха на чуждото владичество, които вярваха, че местните могат сами да ръководят съдбините си, без намесата на холандската империя.

А сега нова група бунтовници беше завладяла тъмницата и подобно на мнозина други като тях не се опитваха да я разрушат, а да я използват за свои цели. Беше печална и необорима истина: онези, които атакуват Бастилията, неизбежно намираха начин отново да я използват.

В килиите цареше пълен мрак. Кацарис мина с фенерчето покрай дългата решетка и накрая го видяха.

Мъж.

Мъж, който съвсем не се зарадва, когато ги забеляза. Стоеше облегнат на стената на килията и трепереше от страх. Когато лъчът от фенерчето се насочи към него, той се свлече на земята и се сви в ъгъла като уплашено животно, което иска да се скрие.

— Питър Новак? — попита внимателно Янсън.

Мъжът зарови лице в двете си длани като дете, което си мисли, че щом то не може да вижда, и него не могат да го видят.

Изведнъж Янсън се досети как ли изглеждаше в очите му с наплесканото с черна боя лице, бойна униформа и обувки, изцапани с кръв? Като спасител или като _нападател_?

Кацарис освети уплашения мъж и Янсън забеляза елегантната му риза, втвърдена не от френска марка кола, а от мръсотия и засъхнала кръв.

Янсън си пое дълбоко дъх и изрече думите, които предварително си бе наумил да изрече:

— Господин Новак, името ми е Пол Янсън. Веднъж вие ми спасихте живота. Тук съм да ви върна жеста.



СЕДМА ГЛАВА



Няколко дълги мига мъжът стоя неподвижен. След това вдигна глава, все още свит в ъгъла, и погледна право към светлината. Кацарис веднага пренасочи лъча, за да не го заслепява.

Янсън бе поразен.

На няколко стъпки от него се намираше образът, който бе украсявал кориците на безброй списания. Образ, обичан почти колкото този на папата, а може би и повече, тъй като живееха в нерелигиозна епоха. Падащата на кичури върху челото му гъста коса все още беше по-скоро черна, отколкото сива, високите скули — почти азиатски. Питър Новак. Носителят на Нобеловата награда за мир от предната година. Хуманист, какъвто светът не бе познавал досега.

Известността на Новак правеше състоянието му още по-шокиращо. Торбичките под очите му бяха тъмни, почти виолетови. Решителният му някога поглед излъчваше сега ужас. Докато бавно се изправяше на крака, Янсън забеляза конвулсиите на тялото му. Ръцете на Новак трепереха. Дори тъмните му вежди потрепваха.

На Янсън това състояние му бе познато. Така изглеждаше човек, загубил всяка надежда. Познато му бе, защото някога и той бе изпадал в подобно състояние. В Бааклина. Прашен град в Ливан. Похитители, които бяха загубили човешкото си подобие от омраза. Никога нямаше да забрави коравите им като антрацит погледи и сърца. Бааклина. Съдбата бе отредила да се превърне в лобното му място. Беше твърдо убеден в това. Накрая обаче бе освободен след намесата на фондация „Свобода“. Дали бяха платили за него? Никога нямаше да узнае. Дори след като го освободиха, дълго време продължаваше да се чуди дали наистина му се бе разминало, или съдбата му беше дала само отсрочка. Тези терзания бяха дълбоко безразсъдни и Янсън не ги споделяше с никого. Но някой ден сигурно щеше да ги разкрие пред Питър Новак. Новак щеше да разбере, че и други бяха преживели това, което той преживяваше сега, и може би щеше да му послужи като утеха. Дължеше много на Новак. Не, дължеше му всичко. Същото важеше за хиляди други, дори милиони.

Питър Новак беше пътувал из целия свят, за да посредничи за решаване на кървави конфликти. Сега някой го бе въвлякъл в кървав конфликт. Някой, който щеше да си плати.

Янсън изпита прилив на топлота към Питър Новак и едновременно гняв към онези, които се бяха опитали да го сломят. Янсън почти през целия си живот бе бягал от подобни чувства. Той имаше репутацията на човек, който се владее изцяло, проявява олимпийско спокойствие и е лишен от емоции. Бяха му лепнали прякора „Машината“. Нравът му караше някои хора да се чувстват неудобно, у други вдъхваше решителност и доверие. Но Янсън знаеше, че не е направен от камък. Той просто никога не се издаваше. Рядко показваше страха си, тъй като се страхуваше прекалено. Криеше чувствата си, тъй като изгаряше от чувства. Особено след атентата в Калиго, който му отне единствения смисъл в живота. Беше толкова трудно да обичаш, след като знаеш колко лесно се отнема любовта. Трудно е да вярваш, когато си разбрал колко лесно се руши доверието. Някога, преди десетилетия, имаше един човек, от когото се бе възхищавал, но този човек го предаде. Не само него, а цялото човечество.

Веднъж Хелън му каза, че е вечно търсещият човек. А той й отговори, че вече не търси нищо, тъй като е намерил нея. После я целуна нежно по челото, по очите, носа, устните, шията. Но тя бе искала да каже друго: тя бе искала да му каже, че вечно търси смисъл и нещо или някой по-голям от него. Сега си даваше сметка, че този някой е човек като Питър Новак.

Питър Новак в момента бе развалина. Развалина на човек, който бе едновременно и светец. Беше невероятен икономист и трудовете му се цитираха навсякъде. Можеше да бъде Мидас* на двайсет и първи век, разглезен плейбой или прероденият Шах Джахан, императора на могулите, който бе построил Тадж Махал**. Но единственото, което го интересуваше, бе да направи света по-добро място, отколкото го бе заварил. Със сигурност по-добър от мястото, което е бил, когато оцеля на смъртоносните полета на Втората световна война.

[* Легендарен цар на Фригия, който превръща в злато всичко, до което се докосне. — Бел. прев.]

[** Гробницата Тадж Махал (Дворецът на короната), построена в чест на съпругата на Шах Джахан, е най-запазеният и най-красивият гробен монумент в света от XVII век, строен цели 22 години. — Бел. прев.]

— Дошли сме за вас — каза му Янсън.

Отстъпвайки внимателно от каменната стена, Питър Новак дръпна назад раменете си, сякаш за да напълни белите си дробове. Дори говоренето му струваше огромни усилия.

— Дошли сте за мен — повтори той с дрезгав глас.

Вероятно това бяха първите думи, които изричаше от няколко дни.

_Какво са му сторили?_ Дали бе отпаднал тялом или духом? От опит Янсън знаеше, че физиката се възстановява много по-бързо. Дишането на Новак подсказваше, че е болен от пневмония, събиране на течност в белите дробове, което се дължеше на влажния, спарен и пълен с бактерии въздух в тъмницата. Следващите му думи бяха до голяма степен несвързани.

— Вие работите за _него_ — каза Новак. — Разбира се, че е така. Той казва, че може да има само _един_! Той знае, че когато ме отстрани от пътя си, _няма да има кой да го спре_!

Интонацията, с която изрече тези думи, бе толкова настойчива, че изцяло заместваше смисъла им.

— Ние работим за вас — отвърна Янсън. — Дойдохме да ви отведем.

Святкащите очи на този велик мъж изразяваха смущение.

— Вие не можете да го спрете!

— За кого говорите?

— Питър Новак!

— Вие сте Питър Новак.

— Да! Естествено! — Той сви ръце пред гърдите си и се изпъна като дипломат на официален прием.

_Дали не беше изгубил ума си?_

— Дойдохме за вас — повтори Янсън, докато Кацарис изпробваше един от ключовете от връзката на решетката пред килията на Питър Новак. Решетката се отвори. В първия миг Новак не се помръдна. Янсън огледа зениците му, за да разбере дали не е дрогиран, и стигна до заключение, че единствената дрога, на която бе станал жертва, беше травмата от пленничеството. Човекът бе държан на тъмно три дни. Сигурно не бе лишаван от вода и храна, но му бяха отнели надеждата.

Янсън позна синдрома, позна елемените на посттравматичната психоза. В прашния ливански град и на него не му се размина. Хората очакваха от пленниците да паднат на колене от благодарност или да се вкопчат в ръцете на спасителите си като по филмите. В реалния живот обаче рядко ставаше така.

Кацарис хвърли на Янсън нервен поглед и почука върху своя брайтлинг. С всяка изминала минута се излагаха на допълнителен риск.

— Можете ли да ходите? — попита Янсън с по-остър тон, отколкото възнамеряваше.

Последва пауза, преди Новак да отговори.

— Да — каза той. — Мисля, че да.

— Трябва да тръгваме.

— Не — възрази Питър Новак.

— Моля ви. Не можем повече да чакаме.

По всичко личеше, че Новак изпитва обичайното объркване и дезориентация на току-що освободен пленник. Но дали нямаше и друго? Дали не се проявяваше стокхолмският синдром*? Дали Новак не бе станал жертва на прословутата си склонност да проявява съчувствие?

[* Състояние, при което жертвата започва да изпитва симпатии към похитителите си. — Бел. прев.]

— Не, има още един човек — прошепна той.

— За какво говорите? — прикъсна го Кацарис.

— Тук има още някой — Закашля се. — Още един затворник.

— Кой? — тросна се Кацарис.

— Американка — отговори той и посочи към килията в края на коридора. — Няма да тръгна без нея.

— Невъзможно — прекъсна го пак Кацарис.

— Ако остане тук, ще я убият. Веднага ще я убият! — Отначало очите на човеколюбеца гледаха умолително, а след това заповеднически. Прочисти гърлото си, овлажни изсъхналите си устни и пое отново дъх. — Ще тежи на моята съвест. — Английският му беше изискан, премерен, с почти незабележим унгарски акцент. Дишаше тежко. — Не на вашата.

Янсън разбираше, че затворникът малко по малко се съвзема и възвръща самообладанието си. Проницателните му тъмни очи напомняха на Янсън, че Новак не беше обикновен човек. Той беше аристократ по природа, свикнал да подрежда света според собствените си виждания. Беше надарен от Бога за това и използваше дарбата си изключително за милосърдни цели.

Янсън се загледа в немигащите очи на Новак.

— А ако не можем…

— Тогава ще се наложи да ме оставите тук. — Докато говореше, се запъваше, но думите прозвучаха недвусмислено.

Янсън го изгледа невярващо.

Лицето на Новак трепна леко, преди да продължи:

— Съмнявам се, че спасителният ви план изключва да се съобразите с желанието на пленника.

Явно умът му сечеше както преди. Той изигра картата си веднага, оставяйки у Янсън впечатлението, че по-нататъшните спорове са излишни.

Янсън и Кацарис се спогледаха.

— Тео — каза Янсън тихо, — изведи я.

Кацарис кимна неохотно. След това и двамата застинаха на място.

_Шумът._

Триене на желязо в камък.

Познат звук: на металната врата, която бяха отворили, за да влязат в тъмницата.

Янсън си спомни, че единият от войниците произнесе думата тейлай.

Явно беше човекът, когото пазачите очакваха да им донесе чай.

Янсън и Тео се втурнаха към подгизналата от кръв стая, откъдето чуха дрънкането на връзка с ключове, след което видяха подноса с кана от ковано желязо и наредени малки порцеланови чаши.

Забелязаха ръцете, които държаха подноса — съвсем малки ръце. След това се появи и мъжът, който съвсем не беше мъж. Беше момче. Ако трябваше да гадае, Янсън би казал, че беше на осем години. Големи очи, мургава кожа, късо подстригана черна коса. Беше голо до кръста и обуто в сини къси панталонки. Гуменките изглеждаха прекалено големи за тънките му крачета и му придаваха нахакан вид. Очите на момчето се бяха вторачили внимателно в стъпалата. Бяха му поверили важна задача и той внимаваше къде стъпва. Не биваше да изпусне подноса или да разлее чая.

Беше изминал половината от пътя, когато спря рязко. Вероятно бе подушило миризмата или необичайната тишина му бе подсказала, че нещо не е наред.

Момчето погледна стаята. Пазачите лежаха на пода сред локви кръв. Янсън го чу как ахна. Без да иска, момчето изпусна подноса. Ценния поднос. Подноса, който пазачите щяха да посрещнат с благодарност и радост. Той се изтъркаля по стълбите като обръч, чашите се счупиха върху стъпалата пред него, а горещото съдържание на чайника се разля върху краката на момчето. Янсън наблюдаваше неподвижно.

Всичко падаше. Всичко се разливаше. Включително кръв. Янсън съзнаваше какво трябва да направи. Ако го оставеха, момчето щеше да избяга и да предупреди останалите. Онова, което трябваше да направи, бе достойно за съжаление, но неизбежно. Нямаше друг избор. Със светкавично движение той насочи пистолета със заглушителя към момчето.

Момче, което го погледна с разширени от ужас очи.

Осемгодишно момче с тънки крачета, невинно същество, на което животът бе отнел правото да избира.

Не боец. Не конспиратор. Не бунтовник.

Момче. При това въоръжено не с друго, а с кана горещ ментов чай.

Но това нямаше значение. В наръчниците за работа на терен имаше термин за такива лица — невъоръжени помагачи. Янсън знаеше какво трябва да направи.

Но ръката му отказваше да се подчини. _Пръстът му не искаше да натисне спусъка._

Янсън беше шокиран, смразен, както никога през живота си, макар че умът му работеше трескаво. Отвращението му към „стандартния оперативен протокол“, според който жертвите не можеха да се избягнат, го завладя изцяло, парализира го.

Момчето се обърна и побягна, взимайки по две стъпала наведнъж, назад към сигурността.

Но неговата сигурност означаваше за тях гибел! Самообвиненията изригнаха у Янсън като лава: заради проявената за две секунди сантименталност компрометира фатално мисията.

Момчето щеше да вдигне врява. Като му позволи да избяга, Янсън подписа смъртната присъда на Питър Новак. На Тео Кацарис. На себе си. А вероятно и на останалите участници в мисията.

Беше допуснал непростима грешка, необяснима, непоправима грешка. Сега на практика той се бе превърнал в убиец на много повече хора, спасявайки детето. Покрусен, той извърна очи от Новак към Кацарис, когото обичаше повече от всеки друг на света, като син. Мисията приключи. Саботирана от пагубна сила, която не бе предвидил — самият той.

Забеляза, че Кацарис се втурна през локвите кръв към стълбите, прескачайки труповете и столовете. Момчето вече посягаше към дръжката на вратата, когато Кацарис го застреля в сърцето. Дори след като дулото просветна, Кацарис остана в позиция за стрелба с ръка върху спусъка, поза на човек, който не можеше да си позволи да пропусне целта. Поза на войник, който стреля по човек, от когото не очаква ответен огън, но чието по-нататъшно оцеляване е смъртна заплаха само по себе си.

На Янсън му притъмня за миг, а когато се окопити, видя как безжизненото тяло на детето се изтърколи по каменното стълбище през глава. После се просна до последното стъпало. Като небрежно захвърлена парцалена кукла.

Янсън се доближи няколко стъпки и забеляза, че главата на момчето бе застанала върху подноса, който малко преди това носеше гордо. Кървава пяна се бе образувала върху меките детски устни.

Сърцето на Янсън биеше бавно и силно. Гадеше му се от самия него и от онова, което позволи да се случи и което бе неизбежно да се случи. Беше похабено единственото нещо, което имаше смисъл на тази земя, човешкият живот. Хора като Дерек Колинс никога нямаше да го разберат. Припомни си защо се оттегли. Защото трябваше да се взимат решения като това. Той обаче не желаеше да взима вече такива решения.

Кацарис го погледна с питащи очи: Защо се гипсира така? Какво ти стана?

Трогна се от това, че изражението на Кацарис издаваше по-скоро удивление, отколкото укор. Кацарис трябваше да е бесен от него, както той беше бесен от себе си. Само обичта на войника към командира можеше да преобрази възмущението в недоумение и скептичност.

— Да се изпаряваме от тук — каза Янсън.

Кацарис посочи към стълбите, но условията налагаха да се промени планът.

Янсън знаеше кога планът трябва да се промени заради успеха на мисията.

— От тук вече е опасно. Да потърсим друг изход.

Дали Кацарис щеше да се доверява от тук нататък на преценките му? Мисия без командир беше най-сигурният път към провала. Трябваше да покаже, че владее положението.

— Да караме поред. Да измъкнем американката — каза му той.

След две минути Кацарис превърташе ключалката на другата желязна решетка, докато Янсън и Новак го наблюдаваха. Вратата се отвори със скърцане.

Лъчът на фенерчето освети сплъстена коса, която някога е била руса.

— Моля ви, не ме наранявайте — изстена жената, свивайки се в килията. — _Моля ви, недейте!_

— Ще ви отведем у дома — каза Тео, осветявайки я цялата, за да прецени физическото й състояние.

Беше Дона Хедърман, студентката по антропология. Янсън разпозна лицето й. Явно след като бяха завзели Каменния дворец, бунтовниците от ФОК бяха преместили американката в тъмницата. Бяха сметнали, че ще им е по-лесно да охраняват пленниците си, ако ги държат на едно място.

Дона Хедърман беше едра жена, с широк нос и валчести бузи. Някога трябва да е била по-пълна, но и след седемдесет дни в плен не изглеждаше слаба. Всички терористични групи като ФОК се грижеха за затворниците си и ги хранеха добре. Причината беше брутална сама по себе си. Пленник, оставен да гладува, можеше да се разболее и да умре. А да умре от болест бе равносилно на бягство от ФОК. Умрелият пленник не можеше да бъде екзекутиран.

Въпреки това Дона Хедърман бе минала през ада: личеше си по бледата кожа, сплъстената коса, облещения поглед. Янсън бе гледал нейни снимки по вестниците след отвличането й. На тях беше закръглена, сияеща като ангелче. „С висок дух“ — така бяха писали за нея. Но продължилото със седмици пленничество я беше сломило. От ФОК я бяха обявили за агент на американското разузнаване, което беше абсурдно най-малкото заради левите й убеждания. Тя изпитваше искрено съчувствие към положението на кагамския народ, но ФОК смяташе съчувствието за несъвместимо с революцията. Съчувствието беше пречка пред страха, а Халифа се стремеше преди всичко да всява страх.

Дълга пауза.

— За кого работите? — попита тя с треперещ глас.

— За господин Новак — отвърна Янсън и замълча.

След няколко мига Новак кимна.

— Да — потвърди той. — Те са наши приятели.

Дона Хедърман стана и се измъкна през отворената врата. Глезените й бяха подути и ходеше трудно.

Янсън обсъди нещо с Кацарис.

— Има още един изход и в момента изглежда по-подходящ. Но ще трябва да комбинираме ресурсите, с които разполагаме. И двамата имаме по трийсет грама взрив „Семтекс“. Нуждаем се и от двете количества.

Оборудването им включваше по едно пакетче „Семтекс“ и по един детонатор, което беше стандартна практика при спецоперации в непредвидими условия.

Кацарис го изгледа внимателно и кимна. Тонът на Янсън, съдържанието на инструкциите му бяха независимо по каква причина убедителни. Янсън не бе изгубил самоувереността си. Може би само за миг. Сега Янсън беше истинският Янсън.

— Газените фенери — Янсън посочи към тях. — Преди мястото да бъде електрифицирано, са били единственият източник на светлина. В дворцовия комплекс на губернатора трябва да има резервоар с керосин. Вероятно в приземието на място, където да може да се пълни отвън. Сигурно е държал големи запаси.

— Може да е изхвърлен — отбеляза Кацарис. — Да са го циментирали.

— Възможно е. Но е по-вероятно да са го зарязали и да е ръждясал. Пространството под основите е огромно, едва ли са се нуждаели от цялото.

— Че е огромно, си прав. А как ще го открием?

— Според чертежите горе-долу на двеста метра от северозападната подпорна стена има резервоар. Не се бях запитал за какво е служел, но сега е очевидно.

— До там има известно разстояние — каза Кацарис. — Жената ще издържи ли?

Дона Хедърман се хвана за желязната решетка, за да се задържи на крака. Обездвижването бе отслабило мускулите й.

Новак я погледна и отвърна очи притеснено. Янсън разбра, че между двамата уплашени затворници се бе създало силно приятелство. Те не са били в състояние да се виждат, но са можели да контактуват, шепнейки през тръбите, почуквайки по металните решетки, подхвърляйки си бележки, писани с мръсотия върху парчета плат или хартия.

— Тръгваш напред, Тео. Уведоми ме, когато откриеш резервоара, и аз ще ги доведа.

Минаха три напрегнати минути, преди Кацарис победоносно да прошепне в слушалката му:

— Открих го.

Янсън погледна часовника си: всяко по-нататъшно отлагане беше опасно. Кога ли щеше да пристигне следващата смяна пазачи? Кога ли щяха да чуят пак скърцането на металната врата?

Поведе Питър Новак и Дона Хедърман по влажния подземен коридор, който стигаше до резервоара с керосин. Хедърман се подпираше на рамото на Янсън, докато вървеше, но дори и при това положение едвам пристъпваше. Той не бе избрал точно тези карти, такива му се паднаха.

Резервоарът, който явно бе изоставен на произвола на съдбата, имаше метална врата с оловни фланци, за да го държат плътно затворен.

— Нямаме време — каза Янсън. — Да избием с ритници проклетото нещо. Пантите са достатъчно ръждясали и имат нужда от много малко помощ.

Той се засили към вратата и я ритна със стъпало. Тя падна сред облак прах и окислени метални частички.

Янсън се закашля.

— Давай „Семтекса“ — каза той.

Янсън се промъкна в това, което някога бе служило като резервоар за керосин. Облицованата с мед камера все още миришеше на газ. Отворът за пълнене беше почти скрит от втвърдената катранообразна утайка, с която бяха покрити стените — нечистотии, трупани с десетилетия.

Почука с цевта на пистолета си външната стена. Чу се глухото дрънчене на медно тенеке. Явно беше тук. Издатината вероятно беше около метър и половина над земята, освен ако не се бе слегнала с времето.

Кацарис постави пакетчето с цвят на слонова кост и големина колкото дъвка в ръждясалата дупка за канелката и напъха двойните жички, тънки като влакна. Другия край на жиците прикачи към малка, кръгла литиева батерия, каквито се използваха за часовници. Батерията увисна надолу и Кацарис реши да я притисне към взрива, за да я стабилизира.

Докато той работеше, Янсън извади своето пакетче „Семтекс“ и огледа няколко секунди, за да реши коя е най-добрата позиция за втория взрив. Поставянето на пластичния експлозив беше от решаващо значение за постигането на желания резултат, а те не можеха да си позволят провал. Досега бяха защитени от изолираната тъмница и няколкото слоя камък, отделящи я от останалата част на северното крило.

Бяха вдигнали голяма дандания, но никой друг освен жертвите не беше чул. Нямаше обаче начин да се измъкнат безшумно. Без съмнение взривната вълна щеше да се разнесе из целия Каменен дворец и да събуди всички в комплекса. Бунтовниците въобще нямаше да се чудят откъде е дошъл взривът и къде да изпратят бойците си. Пътят им за бягство трябваше да е напълно чист, иначе всички усилия отиваха на вятъра.

Янсън пъхна пакетчето „Семтекс“ в ъгъла на далечната стена, където тя се съединяваше с медното покритие, на метър и половина над експлозива на Кацарис. То се отлепи и Янсън го сграбчи, преди да се удари в земята. Пакетчето не можеше да прилепне към хлъзгавата повърхност.

Ами сега? Измъкна бойния си нож и изстърга леко утайката в ъгъла на резервоара. Острието се нарани, но много скоро фенерчето освети мястото, откъдето се провиждаше сребристият метал.

Притисна неизцапания край на „Семтекса“ към почистената площ. Тя залепна, но имаше чувството, че ще падне всеки момент.

Двамата с Тео излязоха от резервоара, като Янсън хвърли още едно око към експлозива, за да се убеди, че още е на мястото си. След като се върнаха при пленниците до едно от разклоненията на коридора, те натиснаха дистанционното устройство, за да активират батериите.

Експлозията беше оглушителна, сякаш едновременно гръмнаха цяла камара четирийсет хиляди ватови тонколони. Ударната вълна ги застигна и дори очите им започнаха да вибрират. Бял пушек се засмука навътре, донасяйки характерния мирис на пластичен експлозив и още нещо — соления дъх на морския бриз. Имаха път за бягство от дворцовия комплекс.

Ако оживееха да го използват.



ОСМА ГЛАВА



Колко време щеше да мине, преди ФОК да се мобилизира напълно? Сто и двайсет секунди? По-малко? Колко бяха дежурните пазачи? Колко хора охраняваха бойниците?

Скоро щяха да разберат.

Част от масивната каменна стена се бе срутила при взрива, наоколо се въргаляха нащърбени тенекиени късове. Фенерчето на Тео потвърди, че влажният морски бриз не е измамен. Отворът беше достатъчно голям, така че можеха да се измъкнат от сградата. Пръв се изкачи Кацарис. Янсън щеше да е последен. Двамата трябваше да помогнат на омаломощените пленници да се проврат през развалините и да излязат.

След осемдесет секунди и четиримата бяха отвън. Морският бриз духаше по-силно, а нощното небе бе по-ясно отпреди. Облачната покривка се разкъсваше. Провиждаха се звезди и кръпки луна.

Проясняването на нощта не беше в тяхна полза. Измъкнаха се от тъмницата, но не бяха на свобода.

Не още.

Застанаха плътно до стената от варовикови блокове, а Янсън се опитваше да установи точното им местоположение. Бризът прочисти ноздрите му от натрапчивия мирис на кръв от жертвите и от животинската воня на пленниците, които не се бяха къпали отдавна.

Районът в непосредствена близост до каменната стена беше по-безопасен за тях. Забеляза, че бойниците край морския бряг гъмжат от въоръжени мъже. Някои от тях стояха до тежките оръдия. Бойниците бяха издигнати, за да обстрелват от тях корветите и шхуните на съперническите колониални империи. Отдалечавайки се от крепостта, те щяха да се изложат на още по-голяма опасност.

— Можете ли да тичате? — обърна се Янсън към Новак.

— За малко разстояние ли става дума?

— Съвсем малко — увери го той.

— Ще се постарая — отвърна решително милиардерът, издавайки напред челюстта си.

Беше минал шейсетте години, беше стоял в плен при ужасни условия, но със силата на волята щеше да се справи.

Янсън се почувства по-спокоен след проявеното от него хладнокръвие. Дона Хедърман му вдъхваше по-малко увереност. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпадне в истерия. А беше прекалено тежка да я носят.

Хвана я за ръката.

— Ей — каза той, — никой няма да иска от теб повече, отколкото си в състояние да направиш. Разбираш ли?

Тя изхленчи, а очите й гледаха умолително. Командос с наплескано с черна боя лице не беше успокоителна гледка за нея.

— Искам от теб да се съсредоточиш, нали?

Посочи към скалите на петдесет метра пред тях, където носът падаше стръмно надолу. Ниска телена ограда, боядисана с бяла боя, излющена на места, очертаваше стръмнината и служеше по-скоро за предупреждение, отколкото като предпазна мярка.

— Ето там трябва да стигнем.

Спести й подробностите от плана. Не й каза, че ще се спуснат с въжета до лодката, която ги очакваше на осемдесет метра под стръмните скали, където вълните се разбиваха на пяна.

Кацарис и Новак побягнаха към скалистия нос. Янсън ги последва, съобразявайки се с темпото на американеца, който едвам дишаше.

На фона на нощта скалният нос създаваше чувството, че там е краят на света, по-нататък беше нищото.

А нищото бе тяхната посока, единственото им спасение.

Ако стигнат навреме.

— Намери подходящо място! — викна Янсън на Кацарис.

Скалите бяха метаморфни образувания от гнайс с формата на неравномерни зъбери. Два скални рога стърчаха над морската бездна. Щеше да е по-бързо и по-безопасно да използват единия от тях, вместо да забиват клинове в цепнатините. Със сигурни и сръчни движения Кацарис привърза въжетата около по-изпъкналата скала и ги спусна надолу, като преди това ги подсигури с двоен възел. Ако някое от въжетата се скъсаше от триенето в острите скали или от заблуден куршум, щяха да се прехвърлят на другото. Янсън беше приготвил въже с дебелина 9,4 милиметра, полуеластично, за да се контролира скоростта на спускането. Беше пресовано, но достатъчно здраво.

Докато Кацарис подготвяше въжетата, Янсън постави на Новак алпинистки пояс, като внимаваше клуповете около краката и коланът около кръста да са здраво закопчани. Спускането по въже щеше да стане с подходящ уред, който не беше сложен, тъй като те трябваше да разчитат на екипировка, лесна за носене. Плъзгач с формата на осмица щеше да регулира скоростта на падането. Той беше изработен от полирана стомана и бе по-малък от дланта му. Нямаше подвижни части и можеше да се направлява лесно и бързо.

Кацарис направи примка от въжето и я промуши през голямата халка, след това я върза на клуп около столчето. Закопча малката халка към пояса на Питър Новак. Беше просто устройство, но позволяваше достатъчно триене и безопасно контролиране на скоростта на спускане.

От ъгловата кула над бойниците един от войниците изстреля откос с автомата си към тях.

_Бяха забелязани._

— За Бога, Янсън, нямаме време — извика Кацарис.

Той обаче щеше да осигури известно време — вероятно около минута или по-малко.

Янсън измъкна от бойната си жилетка зашеметяваща граната и я метна бързо към кулата. Тя прелетя дъгообразно и падна върху караулката на охраната.

В същото време Янсън хвърли намотаното въже към пропастта. Колкото по-бързо се спуснеше Новак, толкова по-голям бе шансът да го измъкнат. Спускането по въжето бе единственото му спасение.

За нещастие кагамецът на кулата се оказа бърз и сръчен. Той грабна гранатата и я метна обратно. Тя избухна във въздуха и освети четиримата бегълци на ръба на скалистия нос.

— Ами сега? — попита Новак — Аз не съм алпинист.

— Скачай — изкрещя Кацарис. — Веднага!

— Ти си луд! — викна му Новак, втрещен и ужасен от черната бездна пред себе си.

Кацарис внезапно повдигна великия мъж и като внимаваше да не загуби равновесие, го засили надолу.

Беше доста грубо. Но нямаше друг начин. Благодетелят не беше в състояние да разбере или да следва и най-елементарните инструкции: контролираното вертикално падане бе единственият му шанс. Зъберът, върху който бе закрепено въжето, осигуряваше достатъчно безопасно разстояние от скалите.

Янсън чу триенето на плъзгача по 9,4-милиметровото въже, уверявайки се, че то ще го издържи, докато се спускаше с регулирана скорост до морето. Сега скалният нос беше най-доброто прикритие за Новак, защитавайки го от въоръжените мъже на бойниците. Куршумите можеха само да минават покрай него, нямаше как да го достигнат. От Новак не се очакваше да прави каквото и да било. Гравитацията щеше да свърши работата.

Вторият екип, който чакаше в лодката в основата на скалите, щеше да се погрижи за останалото.

Скалният нос служеше като защита срещу нападения откъм морето от векове. Подводните рифове не позволяваха на корабите да доближат брега. Разположението на крепостта бе идеално избрано. Но същите естествени прегради предпазваха и самите нашественици.

Питър Новак скоро щеше да си е у дома.

За останалите нямаше да е толкова просто.

Янсън и Кацарис можеха да се спуснат по скалите с лекота. Но какво щяха да правят с Дона Хедърман? Спогледаха се продължително и без да промълвят нито дума, съставиха план, основан на отчаянието.

Докато правеше двоен клуп върху друг скален рог, изражението на Тео бе красноречиво. Мамка му на американеца. Но не можеха да я изоставят.

Нов автоматичен откос придизвика дъжд от раздробени каменни късове.

_Нямаше време._

Все повече и повече войници щяха да се включват към стрелбата. Нямаше съмнение, че мракът и мъглата пречеха за точното прицелване. Разстоянието също не даваше гаранции. Бунтовниците обаче компенсираха тези неудобства с интензивност на стрелбата. Последва още по-силен огън. Колко ли време щеше да мине, докато някой куршум ги застигне?

— Тръгвай — нареди Янсън на Кацарис.

През това време намъкна върху жената собствената си екипировка за спускане, найлоновите въжета се впиха в бедрата и мощната й снага. Без да губи време, прикачи плъзгача и след едно съвсем леко побутване тя пое надолу към бездната.

Така Янсън остана без алпинистки пояс и без плъзгач. С лице към скалата Янсън привърза въжето през левия си бут и около бедрото, после през гърдите и покрай главата през дясното си рамо, прекара го през гърба надолу до лявата си ръка. Така въжето бе омотано под формата на буквата „S“ през горната част на тялото му. Щеше да го направлява с дясната ръка, а да регулира скоростта — с лявата. Придърпвайки въжето с длан нагоре, щеше да го отмества от гърба си и да увеличава скоростта, а с придърпване към бедрото щеше да я намалява. Дрехите му от изкуствена материя щяха да го предпазят от нараняване. И все пак не си правеше никакви илюзии. Досега се бе спускал без екипировка само веднъж по време на тренировка. Беше доста болезнено.

— Наистина ли ще се получи? — попита недоверчиво Кацарис.

— Със сигурност — отвърна Янсън. — Правил съм го и преди.

Беше се надявал да не му се налага повече.

Няколко нови изстрела засипаха с дъжд от олово скалата. Камъкът под краката им се разхвърча и едно парче удари Янсън по лицето. _Нямаше време._

— Заклещих се — чуха гласа на Дона Хедърман от около трийсет метра под скалистия нос.

— Идваме веднага — викна й Янсън, докато двамата с Кацарис се спускаха към пропастта. Присвити в кръста, двамата мъже държаха краката си перпендикулярно на назъбената повърхност, като опираха стъпалата си там, където беше възможно. За Янсън слизането бе истинско мъчение. Найлоновата обвивка беше стабилна, но въжето се врязваше в плътта му. Единственият начин да омекоти болката бе, като напрегне още повече мускулите си, които вече го боляха.

— Помощ — прокънтя треперещият глас на жената.

На една трета от пътя те я застигнаха и разбраха какво се е случило. Дългата й коса се бе заплела в плъзгача. Трябваше да го предвидят. Кацарис извади ножа си и опирайки стъпалата си върху скалите, се доближи до нея. Тя нададе пронизителен писък. С един замах оплетената й коса бе освободена. Но все още бе прекалено дълга и отново можеше да се случи. Кацарис освободи ръката си, с която задържаше скоростта, и омота парче лента около въжето си, за да спре спускането.

— Стой мирно! — нареди той.

Доближавайки се още малко до нея, той хвана кичури от косата й и ги отряза, без да обръща ни най-малко внимание на отчаяните й протести. Прическата й не бе никак елегантна, но като превантивна мярка бе идеална.

Янсън напъваше всички сили да достигне останалите, стискайки зъби от болката, която му причиняваше въжето. В един момент то се уви около гърдите му като питон, пречейки му да диша. В следващия миг се впи в мускулите на бедрата му. Спускането с въже бе естествено, мислеше си той, колкото бе естествено раждането на дете. Агонията го правеше истинско. Ръцете му бяха изтръпнали, но ако пуснеше въжето, щеше да се премаже върху скалите.

Трябваше да издържи съвсем малко още. Непрекъснато си напомняше, че в дъното на скалите ги чакат хората от другия екип в суперлеката надуваема лодка, която бяха натоварили на самолета ВА609. Със сигурност ги чакаха. Янсън и останалите щяха да са в безопасност в техни ръце. Само ако успееха да стигнат до там.

_Чисто като вода, студено като лед._

Секундите се влачеха, все едно че бяха часове. Чу съвсем ясно как хората от екипа във водата свалиха екипировката от Питър Новак и го настаниха в лодката.

Това състезание щяха да спечелят по-бързите. Ако все още не бяха разбрали закъде са се запътили, превързаните през скалите въжета щяха да подскажат на бунтовниците всичко, което искаха да знаят. А ако те отрежеха въжетата в следващите няколко минути, трима души щяха да намерят смъртта си в пропастта. Единствените им съюзници бяха мракът и мъглата.

Надеждата им за оцеляване се криеше в скоростта. Трябваше час по-скоро да се спуснат по въжетата и да стигнат до лодката.

Колко ли време мина? Четирийсет секунди? Петдесет? Шейсет?

Точно когато мускулите му се схванаха напълно, Янсън усети как нечии ръце го поемат. Най-после се отърва от въжето, което спаси живота му, но се превърна в инструмент за мъчение. Седна в плоската лодка и се огледа. Бяха шестима. Новак. Хедърман. Кацарис. Андресен. Хонуана. Хенеси щеше да пилотира самолета ВА609.

Моторът забуча и надуваемата лодка „Сий Форс 490“ се стрелна покрай скалите и измина около половин миля покрай брега, преди да завие на юг и да продължи навътре в обгърнатото от мъгла море. Лошата видимост щеше да попречи на бунтовниците да видят лодката, а и те бяха избрали курс, който да ги държи извън обсега на артилерията им.

— Всички са тук — уведоми Андресен по радиостанцията Хенеси. — Плюс един гост.

Няколко куршума цопнаха във водата на известно разстояние от тях. Това бяха куршуми от отчаяни изстрели. Но се случваше понякога заблудени куршуми да постигнат същия резултат като добре премерените.

Чак когато се отдалечиха на половин миля, престанаха да чуват стрелбата на бунтовниците от ФОК, която без съмнение продължаваше най-малкото от чувство за безсилие, но звукът се разсейваше и се губеше сред неспокойния океан. Лодката се носеше с ритъма на вълните, моторът й се напрягаше да се пребори с разбунтувалите се от мусоните води. Докато бреговете на Анура изчезваха в мъглата, Янсън се замисли колко нищожна беше лодката им, миниатюрно нещо от гума и метал, което се носеше през огромния безлюден океан. И все пак за онези, които се вълнуваха от хуманността в света, товарът й бе наистина ценен.

Питър Новак седеше с лице към посоката, в която се движеха. От увисналата му челюст Янсън разбра, че той продължаваше да възвръща чувството си за самоличност, усещането за собственото аз. Погледът му все още бе празен. Умът му блуждаеше другаде. Пръски и пяна от океана блестяха по косата и върху лицето му. Широката му риза беше подгизнала от морска вода. От време на време прокарваше пръсти през гъстата си коса.

Хедърман бе захлупила лицето си с длан. Беше се свила на топка. Янсън знаеше, че ще й трябва доста време, за да се съвземе. Двамата бяха попаднали в ръцете на ФОК при коренно различни обстоятелства.

Хората на Янсън също мълчаха, потънали в мислите си, а може би си повтаряха следващите стъпки на операцията.

Дали бунтовниците щяха да ги последват с моторна лодка? Беше възможно, но малко вероятно. Ако човек не умееше да слиза по въже, Хълмът на Адам беше непреодолимо препятствие.

Шестимата пътници на лодката чуха как роторите заглъхват, преди да забележат самолета. До него оставаше още четвърт миля океан. Андресен погледна часовника си, преди да намали газта. Бяха прескочили времето за операцията. Измъкването на пленника бе отнело по-дълго от предвиденото време. Малката лодка се издигаше и снижаваше с вълните като плавей, макар че мощният двигател на борда й помагаше малко или повече да се движи в права линия. Сега вече самолетът можеше да се види. Той се държеше над водата върху надуваема плаваща платформа от черна гума. От вибрациите на двигателите се образуваха кръгове около него. Хенеси, който щеше да пилотира на връщане, за да си почине Хонуана, почти бе подготвил хидравликата.

Корпусът на самолета се очертаваше смътно от първите проблясъци на новия ден. На хоризонта се появи розовиникава ивица като ластар. След няколко минути ластарът се превърна в нещо, което нямаше определена форма, но бе по-плътно, като светла дъга, която проблясва през свити пръсти. Развиделяваше се, а небето се бе прояснило. От тъмновиолетово постепенно изсветляваше до бледосиньо. Зора сред Индийския океан. Първата зора, на която Питър Новак стана свидетел от дни.

Хенеси отвори прозореца на кабината и викна на Янсън:

— Коя е жената?

Гласът му бе напрегнат.

— Чувал ли си за Дона Хедърман?

— Пресвета Дево. Янсън, ставаше дума за измъкване на един човек. Този самолет не може да поеме повече хора. По дяволите, и без това горивото е на привършване. Ако поемем още осемдесет килограма товар, ще останем без гориво, преди да стигнем до мястото за кацане. Всичко е изчислено до последния грам.

— Разбирам.

— Би трябвало. Планът беше твой. Измисли друго място за кацане.

Янсън поклати глава.

— Наблизо няма нито едно безопасно място.

— Тогава какво ще правим? — попита ирландецът.

— Аз оставам — каза Янсън. — Има достатъчно гориво в лодката да доплавам до Шри Ланка. — Хенеси го погледна недоверчиво и Янсън добави: — Повярвай ми, знам какво правя.

— В Шри Ланка не е безопасно. Сам го каза.

— Не е безопасно за Новак. Аз ще се оправя. Имам резервен план.

Блъфираше само донякъде. Планът, за който спомена, бе истински, само дето не бе очаквал да опре до него.

Качиха Дона Хедърман, която дишаше тежко и говореше несвързано, на самолета. Лицето й пламтеше, от дрехите й капеше вода.

— Господин Янсън? — Гласът на унгареца беше писклив и ясен и се чуваше въпреки бученето на двигателите. — Вие сте много смел човек. — Стисна Янсън за ръката. — Никога няма да забравя това.

Янсън наведе глава, после погледна Питър Новак в кафявите му очи.

— Моля ви, забравете го. Трябва да го забравите заради сигурността на моя екип и моята собствена сигурност.

Професионален отговор. А Янсън беше професионалист.

Последва пауза.

— Вие сте добър човек — каза благодетелят.

Кацарис помогна на Питър Новак да се качи в самолета и след това се върна.





Лицето на гърка бе строго, когато се обърна към Янсън.

— Аз оставам. Ти тръгваш.

— Не, приятелю мой — отговори Янсън.

— Моля те — настоя Кацарис. — Имат нужда от теб. Ти ръководиш мисията, нали така? Ако нещо се издъни?

— Нищо не може да се издъни — каза Янсън. — Новак е в ръцете на способни хора.

— Сто мили в открито море в надуваема лодка. — Това не е шега — каза Кацарис с каменно изражение.

— Искаш да кажеш, че съм дърт вече за малко плаване?

Кацарис поклати глава, без да се усмихне.

— Моля те, Пол. Аз съм човекът, който трябва да остане.

Черната му коса блестеше на утринната светлина.

— Не, по дяволите! — викна му в изблик на гняв Янсън. — Аз ви извиках, аз забърках кашата, аз ще я сърбам. Никой член от екипа ми не може да поеме риск, който е мой. Разговорът приключи.

Беше въпрос на гордост — онова, което минаваше за мъжество или чест в сенчестия свят на секретните операции. Кацарис преглътна с мъка и изпълни инструкциите. Но не можа да промени изражението си на безпокойство.

Янсън включи двигателя на по-ниски обороти. Умерената скорост щеше да му помогне да изразходва по-ефективно горивото. След това погледна компаса, за да определи посоката.

За три-четири часа щеше да доплава до югоизточното крайбрежие на Шри Ланка. Там имаше връзка, която щеше да му осигури превоз до международното летище в Коломбо, стига районът да не е попаднал отново в ръцете на Тигрите от Фронта за освобождение на Тамил Елам. Не беше идеалният вариант, а най-добрата от съществуващите възможности.

Наблюдаваше как малкият тюркоазен самолет се издига във въздуха зигзагообразно, преди да набере височината, подходяща за продължителния полет до Качал, възползвайки се от попътните ветрове.

Утринното небе беше лазурно и почти се сливаше с бледосиния корпус на самолета. Янсън се изпълваше постепенно с чувство на успокоение и облекчение, наблюдавайки как машината се носи из въздуха.

За миг усети гордост. Беше истински триумф на фона на почти нулевите шансове. Питър Новак беше свободен. Фанатиците убийци бяха лишени от своя пленник и унизени. Янсън се облегна назад и продължи да гледа как самолетът се издига все по-нагоре. Със зигзагообразното си движение приличаше на летящо насекомо.

Малкият размер на лодката изискваше да съсредоточи цялото си внимание, за да стигне до крайбрежните равнини на Шри Ланка. Понякога дебнеха неочаквани опасности. От Коломбо имаше директен полет до Бомбай, а от там — право у дома. Помнеше наизуст телефонния номер на Марта Ланг, Кацарис също го знаеше. Чрез него щяха да се свържат с нея, където и да се намираше. От надуваемата лодка нямаше как да осъществи комуникация, но знаеше, че Кацарис ще се погрижи. До няколко минути Тео щеше да уведоми заместничката на Новак, че задачата е изпълнена. Янсън се бе надявал сам да направи това, но Кацарис също бе в правото си да го стори. Той бе допринесъл в еднаква степен за триумфа с изключителните си качества. Доколкото Янсън бе запознат с фондация „Свобода“, те щяха да съберат въздушна флотилия. Янсън продължаваше да наблюдава как самолетът се издига стремително и величествено.

И точно тогава — _не!_ Не можеше да бъде, сигурно беше игра на светлината! Видя присветване, ярката светлина, избухването и пушека от експлозията във въздуха. Огромно бяло кълбо озари утринното небе, последвано от вторичен взрив в светложълто от запаленото гориво. Малки късове от фюзелажа заваляха към океана.

_Не! О, Исусе, не!_

Няколко секунди Янсън беше като вцепенен. Затвори очи и след това ги отвори. Дали не си въобразяваше?

Една от перките се заизвива мързеливо, преди да падне във водата.

_Мили Боже!_

Беше катастрофа, каквато никога не бе виждал. Сякаш нещо го прободе, чувстваше се все по-зле и по-зле. Тео. Тео Кацарис, най-скъпото му нещо, беше му като син. Човекът, когото обичаше и който го обичаше.

„Нека аз да остана“ — молеше го Тео. А той от суетност ли, от гордост ли му отказа.

Мъртъв. Изгоря пред очите му.

Като в калейдоскоп видя образите на останалите. Мълчаливия, уравновесен Мануел Хонуана. Андресен — предан, методичен, благонадежден, любезен, лишен от самолюбие и затова често подценяван. Шон Хенеси, когото измъкна от английския затвор, за да го прати на сигурна смърт. Дона Хедърман, също — най-злощастната добродушна американка.

Умряха. Заради него.

И Питър Новак. Най-великият благодетел на новия век. Гигант сред хората. Умиротворителят. Човекът, който бе спасил живота на Янсън. И причината за операцията.

Мъртъв.

Изгоряха живи на хиляда и петстотин метра над Индийския океан.

Немислимият триумф се бе превърнал с пукването на зората в кошмар.

Беше сигурен, че не е катастрофа, причинена от повреда. Двойната експлозия — взривът, който предхождаше избухването на резервоара с горивото — беше красноречива. Това, което се случи, бе плод на заговор. Заговор, при който четирима от най-добрите мъже, които познаваше, бяха убити. Заедно с един от най-великите хора, които някога бе срещал.

Какво, по дяволите, се случи? Кой бе планирал подобно злодеяние? Кога?

И защо? За Бога, защо?

Янсън се хвърли на пода на лодката, парализиран от мъка, безсилие и ярост. За миг насред океана се почувства така, сякаш бе в гробница. Не можеше да диша. Кръвта във вените му се бе смразила. Развълнуваното море го приканваше да опита противоотровата на вечната забрава. Беше изтерзан, измъчен, изплашен до смърт и знаеше как да сложи край на това.

Но това не беше изход.

Беше готов да даде собствения си живот за техния.

Но беше невъзможно.

Само той оцеля.

Някаква част от мозъка му защрака усилено, бясно като сметачна машина. Беше вдигнал оръжие срещу цяла армия фанатици, за да бъде победен от нещо много по-сатанинско. Силен изблик на възмущение смрази душата му като с фреон. Емоции като униние и печал дадоха път на по-силна емоция, непреодолима жажда за мъст. Единствено той остана жив, за да разбере какво се бе случило.

И защо.



ВТОРА ЧАСТ



ДЕВЕТА ГЛАВА



Вашингтон, окръг Колумбия



— Най-важната директива тук е секретността — каза мъжът от Военното разузнаване на останалите в стаята. С дебелите си, тъмни вежди, широки рамене и мускулести ръце имаше вид на работник. Всъщност Дъглас Олбрайт се занимаваше изцяло с умствена дейност, отдаден изцяло на размишляване и обсъждания. Имаше докторат по политология и още една научна степен в областта на теорията на игрите. — Секретността е приоритет едно, две и три. По този въпрос не бива да имаме никакви съмнения.

Подобни съмнения бяха малко вероятни, тъй като със същия императив бе съобразен и изборът на необичайното място за набързо свиканото заседание. Международният център „Меридиън“ се намираше на „Кресънт Плейс“, точно след Шестнайсета улица на хълма Меридиън Хил. Приятна, красива сграда в неокласически стил, в който е издържана архитектурата в официален Вашингтон, тя бе всичко друго, но не и набиваща се на очи. Чарът й бе дискретен, подобно на куриозния й статут на сграда, която не е собственост на федералното правителство. Центърът се водеше за образователен и културен институт с нестопанска цел. Но бе изцяло на разположение на правителството за поверителни нужди. Центърът имаше елегантна входна врата от дъбова резба. Особено важен бе страничният й вход, до който се стигаше откъм таен път, което даваше възможност на високопоставените особи да пристигат и да си заминават, без да бъдат забелязани. Макар да се намираше само на миля от Белия дом, центърът имаше редица предимства за някои заседания, особено между представители от различни министерства, за които нямаше официално нареждане. Срещите тук не се документираха, както изискваха процедурите за сигурност в Белия дом, Пентагона, старата правителствена сграда или разузнавателните служби. Те можеха да се състоят, без да остават купища папки и документи след тях. Можеха да се състоят, без никой да научи за тях.

Петимата мъже с мрачни лица, които седяха около малката маса за конференции, работеха в едно и също направление и въпреки това при наличната структура на правителствените учреждения никога не бяха имали повод да работят заедно. Излишно бе да се споменава, че програмата, която ги събра заедно, на първо място, не беше обикновена, а обстоятелствата, пред които бяха изправени, можеше да се окажат катастрофални.

За разлика от висшестоящите им началници техните назначения не бяха политически, а безсрочни. Работеха по проблеми, които излизаха далеч извън сроковете на която и да е администрация. Взаимодействаха си и докладваха на мъже и жени, които идваха и си отиваха през четири години, но хоризонтите на техните отговорности се простираха много по-далеч.

Срещу човека от ДИА беше седнал заместник-директорът на Агенцията за национална сигурност, който беше с високо чело и изпито лице. Гордееше се със способността си да запазва хладнокръвие, независимо какви са обстоятелствата.

— Секретност, да. Естеството на директивата е ясно — каза той спокойно. — Естеството на темата обаче не е.

— Пол Ели Янсън — заяви заместник държавният секретар, който по документи беше директор на Бюрото за разузнаване и анализи към външнополитическото ведомство. Той си бе мълчал до този момент. С гладко лице и атлетична фигура, с разрошена сламеноруса коса, той се правеше на тежкар с очилата си с черни рамки. Заместник държавният секретар беше човек, който винаги оцеляваше. Останалите го знаеха. И защото винаги оцеляваше, те внимателно следяха как ще се нагоди към нещата. — Янсън беше един от нашите, както знаете. Документите, които получихте за него, са леко редактирани. Извинявам се за това, но така ни ги предоставят от архива, а не разполагахме с време за подготовка. Както и да е, смятам, че ще ви дадат обща представа.

— Една от проклетите ти машини за убиване, Дерек, това е той — каза Олбрайт, хвърляйки му кръвнишки поглед. Въпреки високия си ранг Олбрайт бе направил кариерата си като аналитик и никога не се бе занимавал с операции, така че си оставаше аналитик до мозъка на костите. По стар обичай хора като него изпитваха към колегите си от оперативната област недоверие, което често бе оправдано. — Ти създаваш подобни бездушни роботи, изгубваш им дирите по света, а после някой друг трябва да оправя бъркотиите. Въобще не мога да разбера каква игра играе.

Мъжът от Държавния департамент го стрелна гневно.

— Замислял ли си се върху възможността някой друг да си играе с него? — Погледна го втренчено: — Да се изхвърляме със заключения е опасно. Не бих желал да правя извода, че Янсън е ренегат.

— Проблемът е, че не можем да сме сигурни — обади се човекът от СНС, Санфорд Хилдрет. Обърна се към човека, който седеше до него, компютърен специалист, който в младежките си години си бе спечелил славата на вундеркинд, след като съвсем сам, без ничия помощ бе проектирал информационната система на ЦРУ. — Има ли някакви дании, които сме пропуснали, Кац?

Кац Ониши поклати глава. Завършил Техническия в Калифорния и отраснал в Южна Калифорния, той бе придобил характерния за Силиконовата долина акцент, който го правеше по-небрежен, отколкото беше.

— Мога да ви кажа, че някой е успял да пробие защитната система. Но не мога да идентифицирам нарушителя. Във всеки случай не и на този етап.

— Кажи ми, че си прав, Дерек — продължи Хилдрет. — Тогава ще ми станеш симпатичен. Но абсолютно нищо не може да компрометира програмата. Дъг е прав — това е най-важната директива. Иначе можем да кажем чао на мира в Америка. Почти е без значение какво си е въобразявал, че прави. Всичко, което можем да кажем, е, че онзи приятел Янсън няма представа каква непростима грешка е направил. — Той повдигна чашката с кафето и отпи една глътка, надявайки се никой да не е забелязал как му трепери ръката. — И никога няма да узнае.

Думите му прозвучаха по-скоро като декларация, отколкото като наблюдение.

— До голяма степен съм съгласен — каза човекът от Държавния департамент. — Шарлот уведомена ли е?

Шарлот Ейнсли беше съветничката на президента по въпросите на националната сигурност и главната им връзка с Белия дом.

— По-късно днес — каза човекът от СНС. — Но смятате ли, че има някаква смислена алтернатива?

— За момента? Забил се е в плаващи пясъци. Не можем да му помогнем, дори да искахме.

— Ще стане по-лесно, ако не се съпротивлява — каза аналитикът от ДИА.

— Няма спор в това — отговори Дерек Колинс. — Но той ще го направи, доколкото го познавам. До дупка.

— При това положение ще се наложи да предприемем крайни мерки — посочи аналитикът. — Ако програмата изгори, ако дори една стотна от нея бъде изложена на опасност, не само ние сме съсипани, всичко, за което ни е грижа, отива по дяволите. Всичко. Пропада всичко, което сме правили през последните двайсет години. И това е най-добрият сценарий. По-вероятно е да се стигне до нова световна война.

— Нещастно копеле — каза заместник-директорът на СНС, разлиствайки досието на Янсън. — Мъртъв е.

Заместник държавният секретар успя да се сдържи да не трепне.

— Мамка му — каза той. — Иначе ние загиваме.



# Атина



Гърците го наричаха нефос. Смогът бе подаръкът на западната цивилизация за нейната люлка. Притиснат като в капан от планините, надвиснал ниско над земята заради атмосферната инверсия, той окисляваше въздуха и ускоряваше разрушаването на античните паметници, дразнеше очите и дробовете на четирите милиона жители на града. В лоши дни покриваше Атина като пагубен облак дим. Денят беше от лошите.

Янсън взе директен полет от Бомбай до Атина и пристигна на Източния терминал на международното летище „Елиникон“. Чувстваше убийствена празнота. Беше като зомбиран. _Имаш парче гранит на мястото, където трябва да е сърцето ти._ Де да беше истина.

Позвъни на Марта Ланг няколко пъти, но напразно. Това го влудяваше. На номера, който му даде, уж щеше да я открие където и да се намираше. Така поне му каза. Бил свързан директно с офиса й и ако не вдигнели до третия сигнал, щял да превключи на клетъчния й телефон. Само трима души знаели този телефонен номер, бе подчертала тя. Но всеки път, когато позвънеше, му отвръщаше електронният сигнал на свободната линия. Звъня в различни регионални представителства на фондация „Свобода“ — в Ню Йорк, Амстердам, Букурещ. „Госпожа Ланг не е тук“ — информираха го всеки път подчинените й с любезни гласове. Янсън настояваше, че е спешно. Че има уговорка с нея. Че е неин личен приятел. Че въпросът е от изключителна важност. Че се отнася до самия Питър Новак. Опита по всякакъв начин, как ли не се молеше, но нищо не постигна.

„Ще й бъде оставено съобщение“ — казваха му всеки път, използвайки неизменно страдателен залог. Те обаче не можеха да й предадат същинското съобщение, за ужасната и унищожителна истина. Защото какво можеше да им каже Янсън? Че Питър Новак е мъртъв? Хората от фондацията, с които разговаряше, не показваха с нищо, че знаят за това. А Янсън знаеше, но не може да им съобщи.

Докато минаваше през Източния терминал, дочу по музикалната уредба на летището вездесъщата американска поппевица с нейната вездесъща песен от вездесъщия американски композитор. Така бе писано на международния пътник в днешно време: да тъне в еднообразието на културното обезличаване.

_Ще й бъде оставено съобщение._

Беше бесен! Къде можеше да е тя? Дали не беше убита? А да не би… мисълта за това го прониза като острие на бръснач в очите, тя да е част от пъкления заговор? Да не би Новак да е убит от член на собствената си организация? Не можеше да отхвърли автоматично подобна хипотеза, макар да водеше до ужасното заключение, че го бяха използвали като стръв. Че вместо да спаси човека, който някога бе спасил него, беше послужил като инструмент за ликвидирането му. И въпреки всичко беше безумие! Нямаше логика. Защо да убиват човек, осъден на смърт?

Янсън се настани в едно от такситата на летището, което щеше да го закара до атинското предградие Мец, югозападно от Олимпийския стадион. Предстоеше му трудна задача. Трябваше да разкаже на Марина Кацарис какво се бе случило, да й го каже очи в очи, а тази перспектива му тежеше като воденичен камък.

Летището се намираше на около десет километра от центъра на Атина. Разположен на неудобната задна седалка, където нямаше достатъчно място за дългите му крака, Янсън наблюдаваше уморено пътя. Магистралата от предградието Глифада, където се намираше „Елиникон“, до хълмистото място, което Атина представляваше, беше като конвейер с автомобили, чиито ауспуси непрестанно захранваха стелещата се ниско пелена от серен двуокис.

Забеляза на прозорчето на таксиметъра цифрата две и очите му срещнаха очите на шофьора, тумбест мъж, с тъмна набола брада от типа, която никога не може да се избръсне докрай.

— Да не би да има някой в багажника? — попита Янсън.

— Някой в багажника? — повтори шофьорът развеселен. Явно се гордееше, че говори английски. — Ха! Последния път, когато проверих, нямаше никой, господине. Как ви дойде наум да попитате?

— Защото не виждам никой друг в колата. Затова се мъчех да разбера защо таксиметърът е нагласен на двойна такса.

— Грешката е моя — каза шофьорът, веселото му изражение помръкна. Неохотно превъртя таксиметъра, с което не само намали двойно таксата, но и изтри драхмите, които се бяха навъртели до момента.

Янсън вдигна рамене. Беше стар номер на атинските таксиджии. Явно шофьорът бе разбрал, че е изтощен и разсеян и затова се бе опитал да приложи този малък трик.

При трафика в Атина последният километър от пътуването обикновено се изминаваше за повече време, отколкото предишните пет например. Улиците в квартала Мец бяха прокарани през стръмна хълмиста местност, а къщите, които датираха отпреди войната и преди населението да се разрасне, напомняха за по-ранна епоха, когато животът е бил по-лек. Повечето бяха боядисани в пясъчножълто с керемидени покриви и прозорци с червени капаци и закътани зад тях дворове с цветя в саксии и спираловидни външни стълбища. Къщата на Кацарис се намираше на тясна уличка отвъд Вулгарос, на няколко преки от Олимпийския стадион.

Янсън освободи шофьора, след като му плати две хиляди и петстотин драхми, позвъни и зачака, надявайки се да не му отвори никой.

Вратата обаче се отвори след няколко секунди и на прага се появи Марина. Такава, каквато си я спомняше — ако не друго, беше по-красива отвсякога. Янсън видя същите високи скули, сладко лице, спокойни кафяви очи и права копринена черна коса. Издаденото й коремче почти не се забелязваше, просто още една сексапилна извивка под свободната й рокля от естествена коприна.

— Пол! — възкликна тя радостно. Радостта й обаче се изпари, когато забеляза изражението му. Кръвта се дръпна от лицето й. — Не — изстена тя тихо.

Янсън не отговори, но измъченото му изражение говореше красноречиво.

— Не — прошепна тя.

Започна да трепери, лицето й се изкриви от мъка, после от гняв. Последва я вътре, а тя се обърна и го зашлеви. След това го заудря отново и отново, сякаш за да отблъсне истината, която щеше да разруши нейния свят.

Ударите бяха болезнени, макар и не колкото гнева и отчаянието, които се криеха зад тях. Накрая Янсън я сграбчи за китките.

— Марина — каза той с глас, изпълнен с мъка. — Моля те, Марина.

Тя го гледаше втренчено, все едно че се опитваше със силата на волята си да го накара да изчезне, а заедно с него да изчезне и разрушителната новина.

— Марина, нямам думи да изразя съжалението си. — В подобни моменти клишетата идваха сами, макар да не казваха истината. Стисна очи, търсейки подходящите думи за утеха. — Тео беше герой до края. — Думите прозвучаха тъпо на фона на неописуемата мъка, която двамата с Марина изживяваха. — Нямаше равен на себе си. А нещата, които…

— Млъкни! Проклет да си! — Тя се отскубна насила от него и избяга на верандата, която гледаше към задния двор. — Не разбираш ли? Не ми пука вече от подобни глупости. Не ми пука от вашите героични игри на каубои и индианци. За мен те не означават нищо!

— Но не винаги е било така.

— Не — призна тя.

— Мили Боже, онова, което направи в Босфора, беше изключително!

Операцията бе извършена преди шест години, преди Марина да се оттегли от разузнавателната служба на своята страна. Тогава те заловиха голяма пратка оръжие за терористичната група „17 ноември“ и задържаха доставчиците. — Познавам хора от бранша, които още ти се възхищават.

— А запитвал ли си се някога дали това е променило нещо?

— Спаси човешки живот!

— Наистина ли? Една пратка огнестрелно оръжие бе заловена, но много други са стигнали до местоназначението си. Предполагам, че така цените се задържат високи и търговците печелят добре.

— Тео не гледаше на нещата по този начин — каза тихичко Янсън.

— Тео наистина не възприемаше нещата по този начин, а сега никога няма да ги възприема — гласът й започна да трепери.

— Обвиняваш мен.

— Обвинявам себе си.

— Не, Марина.

— Позволих му да дойде, нали така? Ако бях настояла, щеше да остане. Съмняваш ли се? Но аз не настоях. Защото дори този път да ме бе послушал, щеше да има друг и друг, и друг. Ако не беше дошъл, това също щеше да го убие. Тео беше най-добрият. Съзнавам го, Пол. Това го правеше да се чувства горд. Как можех да му го отнема?

— Всички ние правим своя избор.

— Как можех да го убедя, че го бива в много други неща. Беше добър човек. Щеше да е великолепен баща.

— Беше невероятен приятел.

— Към теб, да — каза Марина. — А ти към него?

— Не знам.

— Той те обичаше, Пол. Затова те последва.

— Знам това — отговори Пол. — Наистина.

Янсън замълча за миг.

— Толкова съжалявам, Марина.

— Ти ни събра. А сега ти ни раздели. Това бе единственото нещо, което можеше да ни раздели.

Тъмните очи на Марина го гледаха умолително и изведнъж у нея се отприщи цял язовир. Риданията й бяха животински, диви и необуздани. През следващите няколко минути изригваха като вулкан. Седеше върху черен стол, заобиколена от домашните вещи, които двамата с Тео бяха купували заедно: тъкания килим, току-що изцикления жълт дървен под, уютния дом, където двамата със съпруга си бяха живели и който бяха подготвили, за да посрещнат нов живот. Янсън си помисли, че заради някакъв си размирен остров в Индийския океан Тео бе лишен от бащинство.

— Не исках да заминава — каза тя. — Въобще не исках да го пусна.

Лицето й пламтеше, а когато отвори уста, върху подпухналите й устни се проточи струйка слюнка. Гневът й бе предоставил единствения пристан и когато той рухна, Марина също рухна.

— Знам, Марина — каза Янсън, чиито очи също бяха влажни. Забелязвайки как поспепенно отпада, той я хвана здраво и я прегърна. — Марина.

Произнасяше името й шепнешком. Гледката през прозореца бе нелепо слънчева, а клаксоните на изнервените шофьори звучаха почти утешително, това бе врявата на късния градски следобед. Море от пътуващи хора бързаха да се приберат у дома при семействата си: мъже, жени, синове, дъщери — геометрията на домашния живот.

Когато го погледна отново, очите й бяха премрежени от сълзи.

— Спаси ли поне някого? Освободи ли някого? Кажи ми, че не е загинал напразно. Кажи ми, че е спасил нечий живот. _Кажи ми, Пол!_

Янсън седеше неподвижно в плетения стол.

— Разкажи ми какво се случи — настоя Марина, сякаш подробностите около събитията щяха да я излекуват.

Измина цяла минута, преди да се съвземе и да започне да говори. После й разказа какво се бе случило. В края на краищата за това бе дошъл. Той бе единственият, който знаеше как е умрял Тео. Марина искаше да научи, нуждаеше се да узнае истината и той щеше да й я съобщи. Но още докато разказваше, си даде сметка, че обясненията му не обясняваха нищо. Той на практика не знаеше истинската причина за смъртта на Тео. Нямаше отговор на толкова много въпроси. Единственото, което знаеше, бе, че ще открие тези отговори или ще умре.



Хотел „Спирос“, който се намираше на площад „Синтагма“, бе издържан изцяло в международния курортен стил. Асансьорите бяха облицовани с лакирани плоскости, вратите бяха с махагонов фурнир, мебелировката беше подбрана така, че да изглежда лъскава в рекламните брошури, което съвсем не означаваше, че е уютна.

— Стаята ви ще е готова след пет минути — уведоми го любезно мъжът на рецепцията. — Изчакайте във фоайето, настанете се удобно. Само пет минути, не повече.

Петте минути по атинските стандарти за време се оказаха по-скоро десет, но накрая Янсън си получи ключа и се качи до стаята си на деветия етаж. Действията му бяха автоматични: вмъкна тясната електронна карта в цепката, изчака зелената лампичка да светне, завъртя топката и бутна масивната врата навътре.

Тежеше му, но не от багажа. Раменете и гърбът го боляха. Срещата с Марина му бе причинила болката, която бе очаквал. Чувството им за тежката загуба ги бе обединило, но само за момента. Той бе непосредствената причина за тая загуба и нямаше как да избяга от това, а мъката му бе двойно по-голяма сега, когато остана насаме със себе си. Дали Марина осъзнаваше безутешното му страдание и мъчителното му чувство за вина?

Долови мирис на застояла пот в стаята. Предположи, че е останала от някоя от камериерките. Освен това завесите бяха спуснати в час, когато бе нормално да са дръпнати. Янсън беше толкова разстроен, че въобще не направи изводите, които бе трениран да прави. Мъката бе издигнала между него и света невидима стена.

Едва когато очите му привикнаха с полумрака, забеляза мъжа, който се бе настанил на тапицирания стол с гръб към завесите.

Янсън се сепна и започна да рови за оръжие, каквото нямаше.

— Мина доста време, откакто пихме заедно, Пол — каза седналият мъж.

Янсън позна мъжа по неговия мек и мазен глас, по добре усвоения английски, но с лек гръцки акцент.

Никос Андрос.

В главата му нахлуха спомени. Нито един от тях не беше приятен.

— Обиден съм. Дошъл си в Атина, без да се обадиш — продължи Андрос, стана от стола и пристъпи няколко крачки към него. — Мислех, че сме приятели. Мислех, че съм от хората, с които би искал да пийнеш по чашка, по едно узо. Да ударим по едно за старото време, приятел? Не?

Грапавите му бузи, малките му игриви очи. Никос Андрос принадлежеше към друг етап от живота на Янсън, който той бе изтрил от съзнанието си, след като напусна Отдела за консулски операции.

— Не ми пука как си влязъл тук. Единствено ме интересува как предпочиташ да излезеш — каза Янсън, който нямаше никакво намерение да демонстрира приветливост. — Най-бързо ще стане от деветия етаж през балкона направо долу.

— Така ли се говори с приятел?

Андрос поддържаше черната си коса винаги късо подстригана. Дрехите му, както обикновено, бяха скъпи, добре изгладени, обувките му бяха от мека телешка кожа. Янсън забеляза дългия нокът на малкото му пръстче, контешки обичай при някои атиняни, с който демонстрираха презрението си към ръчния труд.

— Приятел? Някога работехме заедно, Никос. Но това вече е минало. Съмнявам се, че имаш нещо за продан, което да ме интересува.

— Не е време за „показ и продан“? Сигурно много бързаш. Няма значение. Сега съм в благотворителния бизнес. Не съм дошъл да продавам информация. Дошъл съм да ти донеса информация. Абсолютно гратис.

В Гърция Никос Андрос бе известен като защитник на националните богатства. Уредник в археологическия музей в Пирея и борец за опазване на старините, той често бе цитиран да призовава мраморите на Елджин* да бъдат върнати на страната му, откъдето са били изнесени. Живееше в неокласическа къща в китното атинско предградие Кифисия в подножието на планината Пендели и минаваше за колоритна фигура сред елитните среди в Атина. Неговите познания и ерудиция в областта на античната археология го правеха желан и често канен гост в салоните за приеми на богатите и властните хора в цяла Европа. Тъй като живееше охолно и често правеше подмятания за семейно богатство, той минаваше сред гръцките елитни кръгове за антропос калес анатрофес, човек от знатно потекло.

[* Мраморни фрагменти от гръцкия Партенон от V в. пр.н.е., с митологичен и религиозен характер, пренесени във Великобритания през XIX в. от лорд Елджин — британски дипломат и меценат. — Бел. прев.]

Янсън знаеше обаче, че елегантният уредник беше син на бакалин от Солун. Знаеше също, че изграденото с много труд реноме на Андрос бе част от неговата тайна кариера на информатор по време на студената война. Имаше времена, когато Атина бе център на шпионски мрежи, поддържани и от ЦРУ, и от КГБ, когато човешки ресурси често бяха прехвърляни през Босфора, когато сложни операции, включващи съседни държави от Мала Азия, се организираха от Егейския полуостров. Андрос изобщо не вземаше страна в голямата игра на свръхсилите. Той не симпатизираше на никоя от страните, както брокерът не фаворизира един клиент за сметка на друг.

— Ако имаш да казваш нещо, казвай го и се измитай — предупреди го Янсън.

— Разочароваш ме — отговори Андрос. — Винаги съм те смятал за възпитан, светски човек. Винаги съм те уважавал. Бизнесът с теб беше много по-голямо удоволствие, отколкото с повечето други.

За Янсън обаче работата с Андрос бе истинско мъчение. Много по-простичко стояха нещата с онези, които разбираха от цената на стоката и се задоволяваха да я разменят срещу стойността й. За разлика от тях Андрос искаше да го четкат, да му се кланят, а не просто да му плащат. Янсън си спомни за безкрайните му крънкания да му доставят редки марки узо. Ами курвите, младите жени, понякога и мъже, които го придружаваха в най-неподходящи моменти? Въобще не му пукаше дали ще изложи на опасност останалите или мрежите, с които влизаше във връзка, стига той самият да не е застрашен.

Никос Андрос беше забогатял от студената война. Янсън презираше хора като него, но не си позволяваше да показва презрението си, тъй като те отново можеше да му дотрябват. Това време обаче бе отминало.

— Кой те изпраща? — попита Янсън.

— О, Боже — отговори Андрос, — сега пък се държиш като коинос еглиматиас, най-обикновен грубиян, който е опасен за себе си и за околните. Както знаеш, познатите ти се състоят от две групи — едните смятат, че си се променил след Виетнам… а онези, които те познават добре, мислят, че не си.

Янсън се ядоса видимо.

— Нямаш представа за какво говориш.

Лицето му пламна.

— Аз ли нямам? Остави неколцина свои врагове от онова време, някои от които се захванаха с кариера, подобна на твоята. Има такива, за които е трудно да ти простят. По време на мои пътувания съм се засичал с някои от тях, които след една-две бутилки узо си признават, че те смятат за чудовище. Говори се, че си свидетелствал срещу командира си, който бил екзекутиран за престъпления, макар че и ти не падаш по-далеч от него. Какво странно чувство за справедливост имаш, насочено винаги навън, като оръдия на крепост.

Янсън пристъпи, сграбчи Андрос за раменете и го притисна в стената.

— Какво искаш да ми кажеш, Андрос?

В очите на гърка проблясна омраза и Янсън осъзна за първи път, че ненавистта им бе взаимна.

— Бившите ти работодатели искат да те видят.

— Казвай кой?

— Помолиха ме да ти предам това послание. Поискаха от мен да ти кажа, че трябва да говорят с теб. Искат да се явиш.

Да се явиш — термин уловка, чието значение Андрос ценеше не по-малко от останалите. Да се явиш — в някой правителствен щаб, за разпит, за анализ или каквато и да било форма на разговор, която смятаха за целесъобразна.

— Дрънкаш глупости. Ако от Консулски операции искаха да ме видят, нямаше да изпратят такъв социопат като тебе. От теб може да се очаква да работиш за кого ли не. Бих искал да знам кои са днешните ти работодатели, вестоносче.

— Вестоносче, казваш.

— Винаги си бил само това.

Андрос се засмя и около очите му се образуваха ситни бръчици като паяжина.

— Спомняш ли си от историята за битката при Маратон? През пети век преди Христа персите предприели нашествие и акостирали край крайбрежния град Маратон. Вестоносец на име Фидипидес бил натоварен да тича до Атина и да извика войските. Атинската армия, която била четири пъти по-малобройна, предприела изненадваща офанзива и онова, което първоначално приличало на самоубийство, се превърнало в зашеметяваща победа. Хиляди перси били избити. Останалите избягали на корабите си, за да се опитат да атакуват Атина директно. Отново се налагало да се изпрати тайно послание в Атина, за да я предупредят за победата и за предстоящото нападение по морето. Пак натоварили вестоносеца Фидипидес с мисията. Забележи, той цялата сутрин бил на бойното поле и се сражавал. И въпреки това побягнал колкото го държели нозете. Изминал близо четирийсет километра и отнесъл вестта, след това паднал и умрял. Нещо като традиция е да си гръцки вестоносец.

— Изненадващи атаки и тайни послания. Ясно ми е защо тая история ти харесва. Но ти не отговори на въпроса ми, Андрос. Защо изпратиха теб?

— Защото, приятелю, се случи да съм наблизо — Андрос отново се захили. — Обичам да си представям, че младежът от древна Гърция само за това е копнеел, преди да пукне. Не, Янсън, грешиш. В този случай посланието е за онзи, който може да открие получателя. Хиляди пощенски гълъби са разпратени — но само този пристигна. Изглежда, че докато някогашните ти колеги разберат в коя страна си пристигнал, са ти загубили дирите. Сетили са се за мен и за моите връзки. Имам хора във всеки хотел, таверна, кафене или кръчма. Една моя дума е достатъчна и получавам каквото искам. Смяташ ли, че който и да е американски дипломат може да действа толкова бързо? — Андрос показа идеално подредените си остри като на хищник зъби. — Ако бях на твое място, нямаше да ми пука толкова за певеца, колкото за песента. Виж, нямат търпение да си поговорят с теб, тъй като искат да им обясниш някои неща.

— Какви неща?

Андрос въздъхна тежко, театрално.

— Възникнали са някои въпроси във връзка с дейността ти напоследък, които изискват незабавно обяснение. — Той вдигна рамене. — Виж, не знам нищо за това. Предавам ти дословно думите им като застаряващ актьор в нашите епитеориси, сапунени опери.

Янсън се изсмя пренебрежително.

— Лъжеш.

— Държиш се грубо.

— Няма начин бившите ми работодатели да те натоварят с подобна задача.

— Защото съм неангажиран? Но подобно на теб аз също се промених. Нов човек съм.

— Ти нов човек? — присмя се Янсън. — Едва ли нов. Едва ли човек.

Андрос настръхна.

— Бившите ти работодатели… са мои настоящи работодатели.

— Още една лъжа.

— Не е лъжа. Гърците са хора на агората, пазара. Но няма пазар без конкуренция. Свободен пазар, конкуренция, а? Вашите политици често говорят такива неща. Някога конкуренцията беше жива. Сега вие владеете агората за себе си. Владеете пазара и го наричате свободен — наведе глава. — Какво може да направи човек? Моите източни клиенти отварят портфейлите си и от тях излита само някой молец. Единствената им грижа в областта на разузнаването е дали ще осигурят достатъчно гориво да отопляват Москва през зимата. Аз съм за тях лукс, който вече не могат да си позволят.

— Има достатъчно твърдолинейни в КГБ, които биха оценили по достойнство услугите ти.

— Каква полза от твърдолинейни без твърда валута. Идва време, когато човек трябва да определи на чия страна е. Мисля, че често съм чувал това от теб. Аз избрах страната с — как беше онзи чаровен американски израз? — наситено зелен цвят.

— Това винаги е била твойта страна. Само към парите си проявявал лоялност.

— Нараняваш ме, когато ми говориш по този начин. Прави ме да се чувствам евтин.

— Каква игра играеш, Андрос? Опитваш се да убеждаваш хората, че си на заплата в американското разузнаване ли?

Очите на гърка просветнаха от гняв.

— Смяташ ли, че бих казал на някой приятел, че работя за тази червива с пари полицейска суперсила? Представяш ли си, че някой грък би се хвалил с това?

— Защо не? За да се прави на важен, на истински играч…

— Не, Пол. Така ще изглеждам като американофил, почитател на чичо Сам.

— И какво лошо има в това?

Андрос поклати глава съжалително.

— От всеки друг съм очаквал такава самозаблуда, но не и от теб. Гърците не мразят Америка заради това, което прави, а заради това, което е. Тук ненавиждат чичо Сам. Но може би не трябва да се учудвам на наивността ти. Вие, американците, не можете да разберете антиамериканизма. Вие толкова държите да ви обичат, че не можете да разберете защо към вас изпитват толкова малко обич. Запитай се защо Америка е толкова мразена. Човек ходи с тежки обувки и се чуди защо мравките под краката му се страхуват и го мразят, след като той не храни подобни чувства към тях.

Янсън замълча за миг. Ако Андрос наистина имаше взаимоотношения с американското разузнаване, едва ли го правеше, за да се хвали. Това бе повече от сигурно. Но тогава за _какво_?

— Както и да е — продължи Андрос. — Обясних на старите ти колеги, че между нас имаше особено сърдечни отношения на трайно доверие и симпатия, утвърдени през годините.

Беше напълно в стила на Андрос: наглостта, готовите лъжи, празните уверения. Янсън си представяше всичко много добре. Ако Андрос е надушил, че търсят контакт с него, като нищо е предложил услугите си. „Когато чуеш нещо от близък приятел, е по-вероятно да приемеш думите с доверие“ — бе казал той със сигурност на хората от Консулски операции.

Янсън се вторачи в гръцкия натрапник и усети, че го обхваща растящо напрежение. _Искат да им се явиш._

Но защо? Такива думи не се изричаха без причина сред бившите работодатели на Янсън. Това не бяха думи, които можеха да се отминат без последици.

— Нещо криеш — каза раздразнено Янсън.

— Предадох ти това, което ме инструктираха да ти предам — отговори Андрос.

— Казал си каквото си казал. Сега ми кажи какво не си ми казал.

Андрос вдигна рамене.

— Чувам това-онова.

— Какво?

Поклати глава.

— Не работя за теб. Няма пари, няма игра.

— Копеле — избухна Янсън. — Казвай какво знаеш, иначе…

— Иначе какво? Какво ще направиш? Ще ме застреляш? Ще оставиш хотелската си стая, изцапана с кръвта на американски агент с добро положение? Това ще изясни всичко.

Янсън го гледа няколко минути и каза:

— Няма да те застрелям, Никос. Но агент на твоите нови работодатели може да го направи като нищо. След като разберат за връзките ти със „17 ноември“.

Споменаването на прословутата групировка „17 ноември“, неуловимата терористична организация, търсена от американското разузнаване, предизвика незабавна реакция.

— Няма такава връзка! — отсече Андрос.

— Кажи им го. Сигурно ще ти повярват.

— Искаш да ме предизвикаш, нали. Това е пълна измислица. Не е тайна, че бях против полковниците, но да съм свързан с терористите? Това е абсурд. Клевета.

— Точно така — лека усмивка заигра около устните на Янсън.

— Добре — каза той неспокойно. — Само че няма да ти повярват.

— Няма да излезе от мен. Не мислиш ли, че още ме бива да изиграя системата? Работих дълги години в контраразузнаването, знам как се внедрява информация, чийто източник не може да бъде проследен.

— Мисля, че си откачил.

— Член на гръцкия парламент споделя със свой колега, за когото не знае, че работи за ЦРУ. Чрез различни канали информацията най-накрая намира място в меморандум за разговор, доставен на главния агент на ЦРУ. Който впрочем не е забравил, че предшественикът му бе убит от „17 ноември“. Надеждност на източника: напълно достоверен. Надеждност на информацията: напълно достоверна. Отбелязват името ти с чавка. После господарите ти се изправят пред неприятна дилема. Самото споменаване, че човек, свързан със „17 ноември“, получава пари от САЩ, ще предизвика скандал в разузнавателната общност. За когото и да се отнася, това ще е краят на кариерата му. Ако ти си въпросният човек, можеш да поискаш разследване. Но дали ще рискуваш да те разследват? Защото ако резултатът е положителен, агентите от разузнаването ще трябва да прережат собствените си гърла. Ще има вътрешен документ, според който долари на американските данъкоплатци са влизали в джоба на антиамерикански терорист. И каква е алтернативата? — Янсън го гледаше право в очите, докато говореше. — Кое ще е по-безопасно? Катастрофа? Може би някоя от курвите, които влачиш у дома си, ще ти донесе специална играчка и след тая нощ няма да се събудиш. „Уредник и реставратор умира от сърдечен удар“ — така ще гласи заглавието на информацията, а после всички ще дишат по-спокойно. А може да станеш жертва на улично престъпление, насилствен обир или хулиганска проява?

— Невероятно! — каза Андрос неуверено.

— Другият вариант е да те задраскат от списъците и да спрат да ти плащат. Всъщност това е напълно реална възможност. Искаш ли да се обзаложим?

Андрос помълча известно време. На челото му пулсираше вена.

— Говори се — започна той, — че искат да узнаят как са се озовали в сметката ти на Каймановите острови шестнайсет милиона долара. В банка „Монте Верде“. Шестнайсет милиона, които не са били там преди няколко дни.

— Лъжеш — избухна Янсън.

— Не! — възрази Андрос, а страхът в очите му изглеждаше истински. — Вярно или не, те така смятат. А това не е лъжа.

Янсън си пое дълбоко дъх и изгледа строго гърка.

— Махай се — каза той. — Повдига ми се само като те гледам.

Без да чака повече подкани, Андрос бързо напусна хотела на Янсън, видимо притеснен, че бе принуден да направи това разкритие. Той вероятно си даваше също сметка, че Янсън го изгони за негово добро, тъй като гневът му можеше да избие във физическа разправа.

Сам в стаята, Янсън осъзна, че умът му работи трескаво. Беше абсурдно. Андрос бе изпечен лъжец, но споменаването на тайната му сметка говореше, че става дума за друг вид лъжа. Още по-обезпокоително бе безпогрешното споменаване на Каймановите острови. Янсън наистина държеше пари в банка „Монте Верде“, но никой не знаеше за тях. Никъде нямаше данни за наличието на сметката. Тогава как можеше да обясни нейното споменаване?

Какво точно знаеше Никос Андрос?

Янсън включи лаптопа си и вкара цифрите, които щяха да му дадат достъп чрез Интернет до банката му на Каймановите острови. Съобщението беше двойно кодирано. Компютърът щеше сам да състави кодовете, които после никога нямаше да използва отново. Това правеше невъзможно прехващането на съобщението. Кодирането ставаше бавно, но след десетина минути Янсън имаше достъп до своето салдо.

Последния път, когато провери сметката, в нея имаше седемстотин хиляди долара.

Сега съдържаше шестнайсет милиона и седемстотин хиляди долара.

Какво се бе случило? Сметката имаше защита срещу непозволени депозити, както и срещу непозволени тегления.

_Искат от теб да се явиш._

Думите го прободоха като острие на нож.

През следващите трийсет минути Янсън пробва серия от операции чрез собствения си електронен подпис, уникален набор от цифри, които не можеха да се възпроизвеждат, дигитален „ключ“, до който дори банката нямаше достъп. Беше невъзможно. И въпреки това данните говореха сами за себе си: някой бе превел в сметката на Янсън шестнайсет милиона долара. Парите бяха прехвърлени на две вноски по осем милиона. Осем милиона преди четири дни и осем милиона вчера в 7,21 часа източно време. Приблизително петнайсет минути след смъртта на Питър Новак.



ДЕСЕТА ГЛАВА



Не му достигаше въздух, стените на стаята го притискаха. Янсън се нуждаеше да сложи в ред мислите си, трябваше да излезе. Районът около площад „Синтагма“ бе осеян с павилиончета и магазини, които в близост до самия площад ставаха все по-шикозни. Но дори тук се забелязваха символи на глобализацията като „Уендис“, „Макдоналдс“ и „Арбис“. Янсън продължи нататък покрай неокласическите фасади на сградите от деветнайсети век, останали от османската епоха, повечето от които сега бяха държавни учреждения. Закрачи по улица „Херод Атикус“, после излезе на „Василисис Софиас“ и се поспря пред Вули, сградата на гръцкия парламент, огромна, жълтеникавокафява постройка с малки прозорци и дълга галерия с колони от лицевата страна. Отпред пазеха евзони със своите пушки с щикове, кафеникави шапки с пискюли и надиплени фустанели. Дълга редица бронзови щитове върху фасадата отдаваха почит на вече забравени битки.

Потърси по-хладния и по-чист въздух в Националния парк срещу парламента. Сред храстите и дърветата бяха скътани зацапани бели статуи и езерца с рибки. Из храсталаците се стрелкаха стотици улични котки, изпод рошавите коремчета на много от тях стърчаха набъбнали зърна. Колко странно: човек просто можеше да ги отмине, но когато ги забележеше, му се струваше, че навсякъде гъмжи от тях.

Кимна на беловлас мъж, който седеше на една от пейките в парка и гледаше към него. Мъжът отклони погледа си неестествено бързо, като се имаше предвид непринудеността на повечето гърци. Явно нервите на Янсън се бяха обтегнали. Привиждаха му се сенки.

Направи един кръг и се върна в Омония, до голяма степен западнал квартал северозападно от „Синтагма“. Там познаваше един човек със специален бизнес. Спусна се бързо по улица „Стадиу“ покрай дюкянчета и кафенета. Вниманието му бе привлечено от непознато лице, което отново се извърна прекалено бързо, когато го доближи. Дали не си въобразяваше? Опита се да си припомни сцената. Мъж в обикновени дрехи кривеше очи пред уличен знак, когато Янсън свиваше зад ъгъла, след това веднага обърна поглед към едно от магазинчетата. Според Янсън го направи прекалено бързо, като човек, който знае, че не бива да се изпречва пред обекта на наблюдение.

Янсън съсредоточи максимално вниманието си към околните. Една пряка по-надолу забеляза жена на отсрещната страна на улицата, която се взираше във витрината на бижутерски магазин. Но и тук нещо не бе както трябва. Слънцето светеше свирепо върху плоското стъкло и го правеше по-скоро огледало, отколкото витрина. Ако наистина разглеждаше гривните и герданите, щеше да се завърти обратно, с гръб към слънцето, за да си направи сянка, която да възстанови видимостта към магазина. Само няколко минути преди това друга клиентка беше използвала широката си шапка, за да прекъсне притока на слънчевите лъчи. Ами ако човек се интересуваше само от онова, което се отразява във витрината?

Инстинктите на Янсън от работата на терен заговориха. Следяха го. Сега, като се върнеше малко назад, си даваше сметка, че е трябвало да се усети още когато пред сергията с цветя срещу хотела видя мъжа и жената, които се правеха, че разглеждат огромна карта на града, криейки зад нея лицата си. Нелепо голяма. Повечето туристи се задоволяваха с по-малки карти, джобен формат.

Какво, по дяволите, ставаше?

Шмугна се в пазара за месо на Омония, разположен в наподобяваща пещера сграда от деветнайсети век с орнаментирани железни решетки отпред. Върху купчини от счукан лед лежаха планини от дреболии: сърца, черен дроб, шкембета. Неразфасовани трупове на телета, прасета и невероятно едри птици висяха на куки с главите надолу като подрязани в странни форми дървета от плът.

Янсън се огледа. Вляво от него през няколко сергии клиент разглеждаше купчина свински шкембета — същият човек, който бе отместил погледа си от него в Националния парк. Без да покаже, че е забелязал своя наблюдател, Янсън се прикри зад плътна завеса от заклани овце върху куки, закачени на дълга метална пръчка. Между труповете на две от животните забеляза как беловласият купувач бързо загуби интереса си към свинските шкембета. Мъжът тръгна покрай редицата от висящи овце, напрягайки очи да го открие. Янсън дръпна назад един от по-едрите екземпляри, стискайки го за бутовете, и когато мъжът с бялата коса мина покрай него, го блъсна с огромния труп и го запрати върху сергия, отрупана с телешка карантия.

Вдигна се голяма олелия. Янсън се възползва от суматохата и се измъкна бързо към срещуположния край на пазара, а после на улицата. Добра се до намиращия се наблизо универсален магазин от веригата „Ламбропулис“ на ъгъла на улиците „Еолу“ и „Ликургос“.

Фасадата на триетажната постройка беше почти изцяло от стъкло и релефни бетонни плоскости с декоративна мазилка. Спря се пред сградата и занаднича през витрината, докато забеляза мъж с разкопчано жълто яке, който кибичеше пред отсрещния магазин за кожени изделия. Янсън се вмъкна в универмага и се отправи към щанда за мъжка конфекция в дъното на долния етаж. Той заразглежда костюмите, хвърляйки по едно око към огледалата, разположени стратегически високо до тавана като мярка срещу крадци. Минаха пет минути. Дори да имаха човек на всеки изход, никой член на наблюдателен екип не си позволяваше да изгуби от поглед следения обект. Рискът от непредвидими усложнения бе твърде голям.

Без никакво съмнение мъжът с жълтото яке влезе в магазина, мина покрай щандовете и накрая забеляза Янсън. Зае позиция до стойките от хромиран метал и огледални рафтове с изложени върху тях парфюми. Огледалните повърхности щяха да му помогнат да проследи Янсън, в случай че той се опита да се измъкне от дъното на магазина.

Накрая Янсън откачи един костюм и една риза, влезе в пробната и зачака. Беше очевидно, че персоналът не достига и че щандистът имаше повече клиенти, отколкото можеше да обслужи. Нямаше да забележи липсата на Янсън. Това не важеше обаче за човека, който го следеше. Докато минутите се изнизваха, безпокойството му щеше да расте и той щеше да се зачуди защо Янсън се бави толкова. Можеше да си помисли, че се е измъкнал през някой от служебните входове. Нямаше да има друг избор, освен да провери пробните.

След три минути човекът с жълтото яке направи точно това. През цепката на вратата Янсън видя как се отправи към пробните с чифт панталони в цвят каки върху закачалка. Явно мъжът бе изчакал момент, в който край пробните да няма жив човек. Но това бе обстоятелство, от което и двамата можеха да се възползват. Точно когато минаваше покрай вратата, Янсън я блъсна с всичка сила. Изскочи бързо, завлече стъписания мъж в края на нишата с пробните и го набута в едно от служебните помещения.

Трябваше да действа мигновено, преди някой да дойде да провери откъде се е вдигнал шум.

— Само една дума и умираш — предупреди Янсън тихичко зашеметения мъж с нож, опрян в сънната му артерия от дясната страна на гърлото.

Дори в мрачния склад Янсън успя да забележи слушалката, чийто кабел чезнеше някъде из дрехите на мъжа. Откопча с един замах ризата му и дръпна кабела, който бе свързан с радиостанция „Арекс“ в джоба на панталона му. После забеляза нещо като пластмасова гривна върху китката му. Беше локатор, с който всеки момент можеха да определят местоположението му.

Всъщност системата не беше никак прецизна. Явно цялата операция по наблюдението бе организирана набързо с подръчни средства. Същото важеше и за състава на екипа. Не че не бяха обучени, но или нямаха достатъчно опит, или от дълго време не бяха практикували, или и двете. Това не беше работа за всеки. Огледа внимателно човека пред себе си: умореното му лице и меките му ръце. Познаваше този тип — морски пехотинец, който е седял зад бюро дълги години, извикан набързо поради липса на подходящи хора.

— Защо ме следите? — попита Янсън.

— Не знам — отговори мъжът с широко отворени очи.

Беше малко над трийсетте години.

— Защо?

— Така ми наредиха. Но не ми казаха защо. Инструктираха ме да наблюдавам, без да се намесвам.

— Кои са те?

— И аз като теб не знам.

— Шефът по сигурността в консулството — каза Янсън, измервайки с поглед пленника си. — Ти си от наряда морски пехотинци.

Мъжът кимна.

— Колко души сте?

— Само аз.

— Опитваш се да ме преметнеш — изсъска му Янсън и стисна яко подезичния му нерв точно под ченето. Знаеше, че болката е непоносима, затова закри устата на мъжа, за да не извика. — Колко сте? — попита отново.

След миг отмести ръката си, за да му даде възможност да отговори.

— Шест — изпъшка мъжът с изкривено от болка и страх лице.

Янсън можеше да продължи разпита, ако имаше време. Но ако забележеха, че дълго време няма движение, останалите щяха да пристигнат да проверят защо. Освен това подозираше, че мъжът няма какво повече да му съобщи. Пехотинецът беше прикрепен към отдела за борба с тероризма. Едва ли бяха сметнали за нужно да го информират или да му обясняват. Така обикновено постъпваха при извънредни ситуации.

Какво им бе издрънкал Никос Андрос?

Разкъса оксфордската му риза на ленти, завърза китките и глезените му и му запуши устата. Взе със себе си гривната за засичане.

Знаеше как действа този уред. Използваха го като допълнение към радиостанциите „Арекс“, които бяха прословути със своята ненадеждност, особено на градски терен. Да не говорим, че устното комуникиране беше изцяло неприемливо. Тоя тип локатори се използваха от шефа на екипа, за да следи хората си. Всеки от тях сигнализираше за себе си чрез светеща точка върху плосък екран. Ако някой от тях се впуснеше да следи обекта, останалите щяха да разберат със или без устна инструкция.

Янсън навлече жълтото яке на мъжа, нахлупи сивата му шапка и се измъкна през централния вход на универсалния магазин с бързи крачки.

Човекът, който го следеше, беше с почти същия ръст и тегло като неговите, така че отдалеч нямаше да го разпознаят.

Но не биваше да скъсява разстоянието. Янсън побягна по улица „Еолу“ към „Праксителос“, след това сви по „Лека“, знаейки, че движението му се проследява върху светещия екран.

_Какво им бе казал Андрос?_

Какво беше обяснението за парите в банковата му сметка на Каймановите острови? Кой искаше да го натопи? Не беше ли прекалено скъп метод? Кой имаше на разположение толкова много пари? Във всеки случай не и правителствена служба. Не така стояха нещата обаче с някой високопоставен служител във фондация „Свобода“. Вечният въпрос: Cui bono? Кой имаше полза от това?

Сега, когато Новак бе отстранен, кой във фондация „Свобода“ печелеше? Дали Новак не бе убит, тъй като е надушил някаква грандиозна злоупотреба в собствената си организация, злоупотреба, която преди това бе убягнала от неговото внимание и от вниманието на Марта Ланг?

На тротоара изскочи малко улично коте. Янсън явно наближаваше котешкото царство на Атина, Националния парк. Втурна се да хване котето. Няколко минувачи го гледаха учудено.

— Грета — викна той, грабвайки сивото коте за врата. — Изгубила си си каишката.

Нагласи пластмасовата гривна с локатора около шията на животното. Беше стегнато, но не и неудобно. Доближи парка и пусна бясно съскащото животинче, което се шмугна в храсталаците да търси мишки. После Янсън влезе в кафявата дървена постройка с тоалетните. Свали жълтото яке и шапката и ги изхвърли в коша за отпадъци.

След няколко минути се возеше в тролей единица. Нямаше признаци някой да го следи. Членовете на екипа скоро щяха да пристигнат в парка с котките. Доколкото познаваше сектора Атина, съвсем скоро щяха да пишат обяснения, опитвайки се да се оправдаят за некадърността си.

Секторът Атина. Тук бе прекарал по-голямата част от седемдесетте години. Опита се да си спомни за някой, когото познаваше и който можеше да му обясни какво става и разполагаше с информация отвътре. Много хора му дължаха услуги. Време беше да поиска отплата.

Припомни си образа, преди да се сети за името. Мошеник на средна възраст от екипа на ЦРУ в Атина. Работеше в малък кабинет на третия етаж в американското посолство на улица „Василисис Софиас“ 91 недалеч от Музея за византийско изкуство.

Нелсън Агър беше от познатия вид. Кариерист с нервен стомах и малко встрани от големите идеи. Беше завършил Северозападния университет с магистратура по политология. Макар че успехът и препоръките му бяха подходящи за докторат, не му достигаха, за да се докопа до стипендия или намаляване на таксата. Нуждаеше се за това от подкрепа отвън — фондация, ръководена от Държавния департамент, в неговия случай.

След като се дипломира, стана аналитик, демонстрирайки владеенето до съвършенство на неписаните правила за правене на анализи. Докладите му, някои от които Янсън бе чел, бяха без изключение празнословни, а тяхната безсъдържателност се прикриваше с високопарни фрази. Бяха изпълнени с изрази като „сегашните тенденции е много вероятно да се запазят“ и с такива хитроумни думички като „нарастващо“. По този начин тенденциите се определяха така, че да не се обвързват с резултатите. „Крал Фахд ще се сблъсква с все по-нарастващи трудности да държи нещата под свой контрол“ — прогнозираше той всеки месец за бъдещето на саудитския лидер. Фактът, че владетелят продължаваше да държи властта година след година и че отстъпи от нея след двайсетгодишно управление, вследствие на сърдечен удар, ни най-малко не го притесни. В края на краищата той никъде не бе конкретизирал срок, в който крал Фахд ще загуби контрола. За Сомалия веднъж Агър бе написал следното: „Ситуацията и обстоятелствата все още не са се развили в достатъчна степен, за да е възможно да се определи със сигурност кой ще поеме властта и каква политика ще следва.“ Анализът наистина беше железен — абсолютно необорим и лишен от всякакъв смисъл.

Слаб, оплешивяващ, върлинест, Нелсън Агър беше от типа хора, към които оперативните агенти се отнасяха с пренебрежение. Липсата на физически качества обаче той компенсираше с невероятна вещина в канцеларската работа. Каквито и други качества да притежаваше този бюрократ, той бе преди всичко майстор в оцеляването.

Той беше негова пълна противоположност и Янсън нямаше приемливо обяснение защо двамата се разбираха толкова добре. Донякъде това се дължеше на факта, че Агър не си правеше никакви илюзии за себе си. Беше циник, да, но не като надутите нравоучителни кретени във Фоги Ботъм* и никога не си придаваше важности, поне не в присъствието на Янсън. Опитът на Янсън му бе показал, че най-опасни са некадърниците с идеи и грандиозни планове. Агър, макар да не беше гордост за професията, правеше повече добрини, отколкото злини.

[* Държавният департамент. — Бел. прев.]

Но ако Янсън беше честен пред себе си, трябваше да признае още една причина, поради която двамата се разбираха. Чисто и просто Агър го харесваше и му се възхищаваше. Писарушките, бранейки със зъби и нокти мястото си в системата, обикновено се отнасяха с високомерие към оперативните. За разлика от тях Агър, който веднъж шеговито нарече себе си „безгръбначно мекотело“, никога не криеше възхищението си.

Или своята благодарност. Преди години Янсън понякога му пращаше тайно по някое разузнавателно сведение, за да може Агър да стъкми аналитичния си доклад, преди разузнавателната информация да пристигне по официалните канали. Посредствеността в аналйтичната дейност бе толкова голяма, че един служител се нуждаеше от няколко подобни удара, за да си спечели репутацията на отличен аналитик.

Нелсън Агър бе човекът, към когото можеше да се обърне за помощ. Каквито и слабости да имаше той в света на международното разузнаване, по отношение на разузнаването в рамките на собствената си служба беше ненадминат. Той бе наясно кой е любимец и кой е в немилост, кой на кого има зъб, кой е на път да се издигне. Трябваше да му се признае също, че макар да се бе превърнал в разпространител на клюки, самият той никога не ставаше обект на клюки. Нелсън Агър можеше да хвърли светлина върху онова, което ставаше, ако въобще някой можеше. Нищо в сектора Атина не се случваше без знанието на малкия, но сплотен колектив на ЦРУ.

Янсън се настани в кафенето на улица „Василисис Софиас“ точно срещу американското посолство. Докато пиеше силното и сладко кафе, както жителите на Атина го обичаха, той набра номера на телефонната централа на главната агентура върху своя двучестотен „Ериксон“.

— Търговският протокол — отговори гласът.

— Агър, ако обичате.

Минаха няколко секунди, през които чу три сигнала, разговорът се записваше.

— За кого да предам?

— Александър — отговори Янсън. — Ричард Александър.

Минаха още няколко секунди, преди да чуе гласа на Агър.

— Отдавна не сме се чували — каза той. Гласът му звучеше неутрално, без грам емоция. — Радвам се, че ми се обаждаш.

— Какво ще кажеш за по една чашка? — Каза го с умишлено безизразен глас. — Можеш ли да излезеш? Ще те чакам в кръчмата на „Лакитос“…

— Имам по-добра идея — отвърна Агър. — Кафенето на „Пападима“. „Каладза“. Помниш ли го? Малко по-далече, но храната там е превъзходна.

Янсън усети прилив на адреналин. Контрапредложението дойде някак много бързо. А и двамата знаеха много добре, че в „Каладза“ храната беше отвратителна. Бяха го обсъждали последния път, когато се видяха преди четири години.

— Най-гадната в града — беше казал тогава Агър, след като опита хапка от съмнително на вид ястие от калмари.

— Чудесно — отговори му Янсън сърдечно за пред онзи, който ги подслушваше или щеше да прослуша разговора. — Имаш ли клетъчен телефон?

— Кой в Атина няма?

— Вземи го. Ако нещо ме задържи, ще те уведомя.

— Добра идея — отговори Агър. — Добра идея.

От кафенето на „Василисис Софиас“ Янсън видя как Агър излезе през страничния вход и тръгна надолу по улицата в посока към военноморската болница, откъдето щеше да излезе на улицата към „Каладза“.

След това забеляза и онова, което се опасяваше, че може да забележи. Малко след Агър от сивата тухлена пристройка към посолството изскочиха мъж и жена и тръгнаха в същата посока. Имаше опашка.

А писарушката не притежаваше и най-елементарни умения да я забележи.

Който и да бе подслушвал разговора им, бе разпознал псевдонима му и бе реагирал незабавно. Явно бяха предвидили възможността Янсън да се свърже с аналитика заради взаимоотношенията им.

Агър се смеси с тълпата пешеходци, които се носеха към парка „Еутериас“. Скоро върху тротоара се появиха мъжът и жената.

В „Каладза“ щеше да е прекалено рисковано. Срещата щеше да се състои на място по негов избор. Янсън пъхна няколко драхми под чашата с кафето и тръгна към Ликавитос. Ликавитос беше най-високият хълм в Атина. Обраслите му с гори склонове се издигаха над града като зелен купол. Ликавитос беше най-предпочитаното място за необичайни срещи. Той привличаше посетителите с гледката към града, от която на човек му спираше дъхът. За него бе привлекателен, тъй като високият терен изключваше възможността екип за наблюдение да заеме позиции незабелязано. Разполагаше само с малък бинокъл. Дали не беше параноя усещането му, че няма да му е достатъчен?

Въжената железница тръгваше на всеки двайсет минути от булевард „Плутарику“ във височинния район Колонаки. Отваряйки си очите на четири, Янсън се изкачи с въжената железница до върха на хълма, където на височина близо хиляда стъпки те обземаше благодатното чувство, че си избягал от непоносимия смог. Върхът бе осеян с обсерватории и кафенета. На най-високото място се издигаше малкият бял параклис „Свети Георги“ от деветнайсети век.

Янсън телефонира на Агър от клетъчния телефон.

— Промяна в плановете, старче — каза му той.

— Казват, че промяната е хубаво нещо — отвърна Агър.

Янсън замълча за миг. Дали да му каже за опашката? Слабият трепет в гласа на Агър му подсказа, че е по-добре да не го прави. Агър не знаеше как да се изплъзне от преследвачите, а всеки аматьорски опит да го направи щеше да привлече още повече вниманието им. Освен това можеше да се изнерви, да се уплаши и дори да реши да се върне в кабинета си. За предпочитане бе да му посочи маршрут, който щеше да накара преследвачите му волю-неволю да се откажат.

— Имаш ли писалка? — попита Янсън.

— Самият аз съм писалка — въздъхна аналитикът.

— Слушай внимателно, приятелю. Искам от теб да се качиш последователно на следните трамваи.

Янсън му даде подробни инструкции.

— Доста заобиколен път — каза Агър.

— Довери ми се — отговори Янсън.

Онова, което щеше да разколебае професионален преследвач, не беше физическото усилие, а малките шансове да остане незабелязан. В подобни ситуации тайните агенти предпочитаха да прекратят наблюдението, отколкото да рискуват да се изложат на показ.

— Добре — примири се Агър с глас на човек, който съзнава, че няма друг избор. — Разбира се.

— Сега слушай, след като се качиш на Ликавитос, ще тръгнеш по пътеката към театъра. Ще се срещнем пред фонтана.

— Ще ми трябва, да речем, един час?

— Добре, ще се срещнем след час.

Янсън се опита да изглежда спокоен. Гласът на Агър звучеше нервно, много по-нервно от обикновено, а това не беше хубаво. Можеше да го направи излишно предпазлив и непродуктивен до такава степен, че да се взира прекалено в несъществените неща, да притъпи способността му да разсъждава трезво.

Янсън мина покрай много приятно кафене на склона с бежови пластмасови столове, покривки с цвят на праскова и тераса с тъмносини плочки. Наблизо имаше градина с мраморни скулптури в модерен стил. В нея се разхождаха двама тийнейджъри, облечени в бели мъжки ризи, които падаха свободно около немъжествените им все още тела и се вееха насам-натам от лекия ветрец. Изкуфяла старица, която стискаше в ръка торба, пълна със стар хляб, хранеше претъпканите вече гълъби.

Янсън зае позиция в боровата гора и започна да проучва подробно хората наоколо. В неработните дни атиняните търсеха убежище тук от жегата и задушливия смог. Забеляза японско семейство. Мъжът държеше миниатюрна видеокамера с размера на апаратите за моментални снимки, свидетелство за изобретателността на битовата електроника. Мъжът снимаше съпругата си на изключителен фон — цяла Атина в краката й.

Минаха пет минути, десет, после петнайсет, все повече хора идваха и си отиваха, както изглеждаше, в случаен порядък. И все пак не всичко бе случайно. На около трийсет метра вляво под него мъж с шарена риза рисуваше пейзаж върху голям скицник с широк размах и кръгообразни движения. Янсън фокусира бинокъла си върху яките му ръце. В едната ръка държеше пастел, с който нанасяше върху скицника щрихи напосоки. Каквото и да го интересуваше, това не беше пейзажът пред очите му. Янсън се съсредоточи върху лицето му и нещо го жегна. Този човек въобще не приличаше на американците, които срещна преди това. Якият му врат, напращял през яката на ризата, студените очи подсказваха, че мъжът е професионален убиец, оръдие за стрелба. Тръпки полазиха Янсън.

Диагонално в срещуположната посока друг мъж четеше вестник. Беше облечен като бизнесмен, с очила и светлосив костюм. Янсън го разгледа внимателно: устните му мърдаха. Не четеше на глас, тъй като продължи да говори и когато погледът му се отмести. Установяваше връзка с някого. Микрофонът бе нагласен или във вратовръзката му, или на ревера. Разговаряше с някой, който имаше слушалка в ухото.

С кого?

Червенокосата жена със зелена памучна рокля? Не. След нея вървяха десет деца. Явно беше учителка и беше довела децата на излет. Никой оперативен агент не би изложил себе си на хаоса и непредвидимостта на група дечурлига.

На стотина стъпки над фонтана, където си бяха определили среща с Агър към четири часа, Янсън продължи да оглежда внимателно околността. Очите му шареха из покритите с чакъл пътеки, занемарените тревни площи и шубраците.

Изводът му бе, че вместо неопитен американски екип бяха пратили местни таланти, хора, които познаваха терена и можеха да реагират бързо.

Но какво им бяха наредили?

Продължи да наблюдава фигурите върху полегатия хълм, внимавайки за всякакви аномалии. Сега бизнесменът похъркваше с подпряна брадичка върху гърдите си, правейки се, че се е унесъл в следобедна дрямка. Само периодичното раздвижване на устните му — явно от време на време осъществяваше връзка, мърморейки в микрофона, най-малкото, за да разсейва скуката — разваляше илюзията.

Двете лица, които идентифицира, бизнесменът с вестника и художникът със скицника, без съмнение бяха гърци, а не американци. Личеше много ясно от физиономиите им, от облеклото, дори от държането им. А също по езика, на който говореше бизнесменът. Янсън не можеше да чете много добре по устните, но бе сигурен, че мъжът говореше на гръцки, не на английски.

Но, за Бога, защо го следяха? Наличието на уличаващи данни не обясняваше само по себе си предприетите действия. Янсън бе работил като агент на една от най-секретните разузнавателни служби на САЩ в продължение на двайсет и пет години. Знаеха всичко за него и внимателно го бяха наблюдавали. Ако наистина се стремеше да натрупа пари, отдавна да го е направил, при това по сто различни начина. И въпреки това явно си бяха помислили най-лошото за него.

Какво ги бе променило? Нещо, което бе направил, или което мислеха, че е направил? Дали му бе известно? Нещо, което го правеше заплаха за стратезите във Вашингтон, намиращ се на половин свят разстояние от този античен хълм в центъра на Атина.

Дали още някой го следеше? Слънцето блестеше ярко и му пречеше да вижда добре, но въпреки това Янсън огледа внимателно всяка педя земя пред себе си, докато накрая го заболяха очите от напрягане.

В четири часа се появи Агър, видимо неспокоен. Беше свалил лененото си сако и го носеше метнато през рамо, а синята му риза на райета бе подгизнала от пот. За свикналия на заседнал живот аналитик, който рядко се отдалечаваше от кабинета си с климатик, идването на хълма бе тежко изпитание.

От прикритието си под боровете Янсън видя как Агър се настани върху дългата мраморна пейка около фонтана и дишайки тежко, започна да търси с очи някогашния си приятел по чашка.

Янсън се снижи към земята.

Съсредоточи се към мъжа, който се правеше на художник. Сплашване? Само наблюдение? Фактът, че беше грък, го притесняваше. Хората, които го следяха на улицата, бяха американци от разузнавателния екип към посолството. Не бяха аматьори, но и не показаха кой знае какви професионални умения. Явно бяха най-доброто, което са можели да съберат за краткото време, с което са разполагали след получаването на заповедта. В секцията в Атина не са знаели предварително, че той ще се появи в града. В края на краищата той сам бе взел решението, при това импулсивно, само дванайсет часа преди да пристигне.

Но тези гърци? Кои бяха? Не вярваше да са служители на ЦРУ. Бяха професионалисти, на които бяха възложили поръчка. От типа хора, които гледаш да са ти подръка, в случай че ти дотрябват. Често те се нагърбваха с наказателни мисии, каквито официалните членове на екипите по сигурността нямаха право да изпълняват.

Но Янсън осъзнаваше, че се увлича. Едва ли имаха заповед да го убият. Не още.

Запълзя по корем, прикривайки се зад дивата растителност и зад дългата каменна ограда. Гъсталакът забавяше движението му. Острите стръкове трева го гъделичкаха по носа. Високи бурени растяха на групи през няколко стъпки и Янсън внимаваше да не ги разклаща, за да не се издаде. След две минути вдигна бързо глава зад прикритието си, за да се увери, че е стигнал на няколко крачки от човека със скицника. Мъжът стоеше прав, пастелът бе захвърлен небрежно на земята като фас.

Беше с гръб към него и Янсън ясно виждаше якото телосложение на „художника“. Мъжът без никакво съмнение бе насочил очи към Агър, който седеше върху мраморната пейка до фонтана. Янсън напрегна мускулите си, за да е готов да реагира веднага. Забеляза, че гъркът бръкна за нещо под шарената си риза.

Янсън грабна един камък от скалистата тераса, като внимаваше да пази абсолютна тишина. Всеки неочакван шум, като например почукване между два камъка, щеше да накара мъжа да се обърне веднага. Янсън вдигна камъка над главата си и го метна с всичка сила, целейки се в тила му. Мъжът тъкмо се обръщаше, когато бе цапардосан. Олюля се и се просна на земята. Янсън скочи върху него и го сграбчи за косата, запушвайки с ръка устата му. Притисна го с гръб към оградата.

Измъкна от колана на панталона му плоско оръжие — мощен автоматичен пистолет „Валтер“ Р99 — и забеляза, че е с перфориран цилиндър, здраво закрепен. Оръжие със заглушител: предназначено за стрелба, не за сплашване, Мъжът беше професионален убиец с професионална екипировка. Янсън прокара пръсти по бродираната яка, за да открие микрофона и да се увери, че радиостанцията не е включена. Измъкна малкото тъмносиньо пластмасово дискче с меден кабел, който излизаше изпод ризата.

— Кажи на приятеля си, че има тревога! — нареди той, шепнейки в ухото му. Знаеше, че не биха поверили задачата на човек, който не говори английски и може да разбере грешно заповедите. — Уведоми го, че си предаден! Каквато е истината.

— _Ден омило, тин Аглики_ — каза мъжът.

Янсън започна да натиска гърлото на мъжа с коленете си, докато той започна да се дави.

— Не говориш английски, така ли? Тогава нямам никаква причина да не те убия.

Очите на мъжа се разтвориха широко.

— Не! Моля ви, ще направя каквото искате.

— И запомни — _каталавено елиника — разбирам гръцки_.

Беше почти вярно.

Гъркът включи микрофона и заговори, без повече да се опъва, тъй като Янсън опря собствения му валтер към слепоочието му.

След като съобщението бе предадено, той блъсна убиеца в каменната ограда. Тъй като по-голямата част от силата на удара пое черепът му, гъркът щеше да е в безсъзнание поне час или дори два.

През бинокъла Янсън видя как бизнесменът със светлосивия костюм стана рязко и закрачи към гората. Начинът, по който носеше вестника си, показваше ясно, че той му служеше да крие нещо в него. Очилатият бизнесмен се огледа внимателно и се мушна в залесената площ, а ръката му все още бе увита в екземпляр на атинския всекидневник „Елефтеротипия“.

Янсън погледна часовника си. Доста време бе минало и Агър можеше да се притесни и да реши да се върне в посолството. Беше стандартна процедура в случай на неявяване. Не бива да чакаш повече от определен период от време.

Янсън бързо зае позиция в края на пътеката. Когато бизнесменът се появи, Янсън изскочи и го блъсна с валтера по лицето, изпочупвайки зъбите и костите му. От устата му бликна кръв, която оплиска бялата риза и сакото му. Вестникът падна и пистолетът със заглушител дрънна върху каменната настилка. Без да губи време, Янсън обърна ревера на сакото и видя малкия тъмносин диск — същия като на другия грък.

Янсън мушна валтера в колана си и избърса от ръката си малко петно кръв. Почувства вътрешна пустота. През последните няколко дни се върна към всичко онова, което се бе зарекъл да изостави — насилието, рискованата игра, смъртоносните хватки, попрището на закоравелия убиец. Но сега не разполагаше с време да се вглежда в празнотата в себе си. Трябваше да се съсредоточи, да анализира, да действа.

Кои бяха другите? Не бе успял да ги открие. Японският турист? Възможно, но малко вероятно.

Трябваше да рискува.

Янсън тръгна към Агър, който продължаваше да седи на мраморната пейка и да се поти яко.





— Пол — каза Агър. — Слава Богу! Започнах да се безпокоя, че нещо се е случило с теб.

— Движението по „Василисис Софиас“. Бях забравил колко е натоварено в този час на деня.

Янсън сметна, че е по-добре да не го тревожи засега. Агър беше писарушка и подобни явки излизаха извън територията на неговата дейност, дори бяха нарушение на процедурите. Според правилника за всеки опит за установяване на контакт от бивш служител на разузнаването трябваше да се докладва незабавно. Агър беше нарушил правилата още като се съгласи да се срещнат и сигурно нервите му се бяха опънали от шубе.

— Господи, какви бяха тия маневри из целия град. Това шпионска игра ли е? — Усмихна се уморено. — Не ми отговаряй. Толкова се радвам, че се обади, Пол. Тревожех се за теб, наистина. Не знаеш какви гадости говорят по твой адрес.

— Успокой се, стари приятелю — отвърна му Янсън.

Агър като че ли се поуспокои от увереността и самообладанието на Янсън.

— Но аз съм сигурен, че ще успеем да оправим нещата, каквито и да са те. Смятам, че ще се оправим. Остави тия вашингтонски бюрократи на мен. Довери ми се, никой не познава по-добре писарушката от самата писарушка.

Янсън се разсмя главно заради Агър.

— Сутринта забелязах, докато вървях по „Стадиу“, нещо, което ми напомни на другарска сбирка на служителите по сигурността в посолството. Никога досега не съм бил толкова популярен.

— Пълна идиотщина — каза Агър, — но се говори, че си приел някаква работа, която не е трябвало да приемаш, Пол.

— И?

— Всички искат да знаят кой ти е възложил работата. Според някои става дума за шестнайсет милиона.

— Как може някой да си го помисли, Исусе. Всички ме познават.

Погледът на Агър го изучаваше.

— На мен няма какво да ми обясняваш. Виж, всички са откачили. Но аз съм убеден, че можем да оправим нещата. — След това почти небрежно добави: — Е… вярно ли е, че си приел работата?

— Да, приех да свърша нещо за Питър Новак. Неговите хора се свързаха с мен. Имах дълг към него. Както и да е, бяха ме препоръчали от Държавния.

— Слушай, работата е там, че от Държавния департамент отричат.

— Какво?

Вдигна рамене извинително.

— Държавният департамент отрича. ЦРУ също. Не знаят дори какво точно се е случило на Анура. Съобщенията са противоречиви, най-малкото непълни. Но се говори, че са ти платили да направиш така, че Питър Новак никога да не напусне острова.

— Това е безумие.

Агър отново вдигна рамене безпомощно.

— Интересно, че използваш тази дума. Казаха ни, че ти си обезумелият, макар че формулировката е по-завързана. Асоциативно разстройство. Посттравматична реакция…

— Изглеждам ли ти луд, Агър?

— Разбира се, че не — отговори веднага Агър. — Разбира се, че не. — Последва неловка пауза. — Но виж, всички знаем какво си преживял. Месеци мъчения във Виетнам. Искам да кажа, побоищата, глада — сигурно ти се е отразило. Рано или късно ще ти се отрази. Исусе, онова, което си изтърпял… — След това добави с по-тих глас: — Да не говорим за нещата, които ти си извършил.

Ледени тръпки полазиха Янсън.

— Нелсън, какви ги дрънкаш?

— Просто, че има много хора, които се тревожат по цялата верига на разузнаването.

Наистина ли смятаха, че е откачил? Ако бе така, нямаше да го оставят да се разхожда свободно, не и с информацията, която един бивш агент от Консулски операции имаше в главата си — познаването на процедурите, информаторите, мрежите, които все още действаха. Изтичане на информация можеше да разруши структури, градени с години, така че нямаше да го допуснат. Янсън много добре знаеше каква е официалната процедура в подобни случаи.

Въпреки непоносимата жега го втресе.

Агър се разсмя притеснено.

— Не съм експерт в тия неща. Говорят, че си изглеждал благонадежден, убедителен, стабилен, но че шестнайсетте милиона са те поблазнили. Аз поне не бих устоял.

— Нямам никакво обяснение за тия пари — каза Янсън. — Може би фондация „Свобода“ има навика да плаща по ексцентричен начин. Стана дума, че ще ми платят. Но не сме преговаряли, не сме уточнявали сумата. Виж, мотивацията ми беше морална. Беше дълг на честта. Знаеш защо.

— Пол, приятелю, искам да изясня всичко това и ще направя всичко по силите си, знаеш много добре. Но трябва да ми помогнеш. Дай ми малко информация. Кога хората на Новак се свързаха с теб за първи път?

— В понеделник. Четирийсет и осем часа след отвличането на Новак.

— А кога са били прехвърлени първите осем милиона?

— Накъде биеш?

— Парите са преведени преди деня, за който твърдиш, че са те потърсили. Преди да знаят, че ще се съгласиш. Преди да са наясно дали ще се наложи да бъде измъкнат. Няма логика.

— Някой попита ли ги за това?

— Пол, те нямат представа кой си ти. Те не знаят за отвличането. Те дори не знаят, че шефът им е мъртъв.

— А как реагираха, когато им казахте?

— Не сме.

— Защо?

— Заповед от горе. Ние събираме информация, а не я разпространяваме. А като стана дума за събиране на информация, затова нашите хора искат да те разпитат. Това е единственият начин. Ако не се явиш, ще си направят съответни изводи и ще предприемат съответни действия. Нали така? Да продължавам ли?

— Господи!

— Пол, трябва да ми се довериш. Можем да оправим тая каша. _Но трябва да дойдеш._ Трябва.

Янсън изгледа аналитика подозрително. Не му убягна начинът, по който тонът му стана по-малко почтителен и по-малко загрижен в хода на разговора.

— Ще си помисля.

— Това значи не, нали? — попита Агър. — Няма да е добро решение.

Докосна с небрежен жест ревера на сакото си и промуши пръста си през илика.

_Сигнализираше на останалите._

Янсън се протегна и обърна ревера. От обратната страна се показа познатият тъмносин диск. Вцепени се.

Гърците не бяха опашка. Бяха _подкрепление_. Следващият им ход беше насилствено отвличане.

— Имам един въпрос, свързан с времето — каза Янсън. — Кога се получи заповедта?

— Имаш предвид заповедта за издирването ти? Не си спомням.

— Кога?

Янсън застана така, че да прикрие действията си от погледите на случайни минувачи, измъкна валтера и го насочи към аналитика.

— О, Боже, о, Боже — извика Агър. — Пол, какви ги вършиш? Тук съм да ти помогна. Искам само да ти помогна.

— Кога?

Янсън притисна валтера със заглушителя в гърдите на Агър, който веднага проговори.

— Преди десет часа. На съобщението беше отбелязано 10,23 часа източно време.

Агър се огледа, без да може да прикрие ужаса, който го обземаше.

— И какви бяха инструкциите, в случай че откажа да се явя? Имаше ли заповед за ликвидиране?

Той притисна револвера още по-силно към гръдната кост.

— _Престани!_ — викна Агър. — Причиняваш ми болка.

Говореше високо, сякаш се е паникьосал. Но макар да не беше оперативен агент, Агър не беше и аматьор. Колкото и да се уплаши, не изпадна в истерия. Виковете му не бяха предназначени за Янсън. Опитваше се да предупреди останалите.

— Да не би да очакваш компания?

— Нямам представа за какво говориш — излъга Агър.

— Съжалявам. Трябваше да те предупредя по-рано. Гръцките ти приятели са възпрепятствани.

— Ах, ти, мръсно копеле!

Думите изригнаха като вулкан, а лицето му пребледня — не от страх, а от гняв.

— Ще ти поднесат извиненията си веднага щом дойдат в съзнание.

Очите на Агър се разшириха.

— Исусе, значи всичко, което говорят за теб, е истина. _Ти си неконтролируем!_



ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА



Таверната в предната част на пристанището беше западнала и мрачна, дъските на пода изкорубени от разливаните през годините питиета, обикновените дървени столове и маси олющени и нащърбени от небрежната употреба и честите свади. Янсън се насочи с бавни крачки към продълговатия бар с поцинкован плот, за да позволи на очите си да свикнат с мрака. В далечния край вляво седеше намръщен моряк и пиеше сам. Не беше единственият моряк в кръчмата, но най-лесно щеше да го заговори. Янсън не можеше да чака повече. Трябваше да се измъкне от Гърция незабавно.

Само миг преди това бе опитал отново да се свърже с личния номер на Марта Ланг. Безуспешно.

„Те дори не знаят, че шефът им е мъртъв“ — бе казал Агър.

Имаше само един човек, от когото Янсън можеше да научи какво става и с когото можеше да разговаря свободно. Но първо трябваше да вземе предохранителни мерки, за да предпази и себе си, и човека, когото смяташе да посети.

Голямото пристанище на Пирея представляваше обширна кръгла издатина, надвиснала над морето. На Янсън му приличаше на разтворена окова или на такава, която всеки момент щеше да щракне. Тук го доведе неволята. Нямаше никакво намерение да уведомява когото и да било за намеренията си. През последните няколко часа обмисли и отхвърли десетки други начини да се измъкне от страната. Без съмнение на летището в Атина вече гъмжеше от агенти. Съвсем скоро щяха да мобилизират преследвачи на големите летища в Солун и по други места. При всички случаи бе опасно да пътува със собствения си паспорт. Тъй като беше замесено посолството, имаше голяма вероятност да са разпратени предупреждения до местата за международни превози. Не посмя да се свърже със своя човек, който се занимаваше с изготвяне на фалшиви документи, тъй като забеляза, че работилничката му в Омония беше под наблюдение. Едно посещение при него можеше да изложи на опасност или свръзката му, или самия него. А оттук и възможността да прибягва за помощ до онези, чието препитание изискваше задълбочено познаване на формалностите на международния транзит или по-точно на тяхното заобикаляне.

Янсън беше облечен в костюм, който не подхождаше за място като бар „Перигаили“, но вратовръзката му висеше развързана под яката, а самият той изглеждаше объркан и почти безпомощен. Пристъпи напред със заучена походка. _Решаваш каква роля ще играеш и след това се обличаш по подходящ начин._ Беше проспериращ бизнесмен, изпаднал в беда. Ако изражението на отчаяние не постигнеше преследвания ефект, две минути в тоалетната и промяна в стойката заличаваше изцяло впечатлението.

Седна точно до моряка и го изгледа с крайчеца на окото си. Беше с яко телосложение и закръгленост, което говореше за голям апетит, но често криеше значителна мускулна сила. Дали говореше английски?

— Шибана албанска курва — измърмори под носа си Янсън, но достатъчно силно да го чуят.

Псувните по адрес на етническите малцинства — особено циганите и албанците — бяха надеждно средство за завързване на разговор в Гърция, където още от древни времена много държаха на чистия произход.

Морякът се обърна към него и се захили. Кръвясалите му очи обаче бяха нащрек. Какво правеше в тая дупка човек, облечен като него?

— Отмъкна ми всичко — продължи Янсън. — Обра ме.

Даде знак, че иска да пие.

— Шиптерска курва ти е откраднала парите, така ли? — попита морякът без грам съчувствие, но с любопитство.

Все пак бе някакво начало.

— Всъщност парите са единственото нещо, което ми остана. Искаш ли да ти разкажа?

Забеляза нашивката върху униформата на моряка: СЛУЖБА ТОВАРНИ ПРЕВОЗИ. Янсън викна на съдържателя:

— Една бира за моя приятел.

— Защо не метакса? — обади се морякът, пробвайки късмета си.

— Това е идея — метакса! — викна отново той. — Двойна. И за двама ни.

Нещо му подсказа, че морякът е запознат с доковете и бреговете на Егейско море и недотам почтения бизнес, който се въртеше там.

Двете чаши коняк „Метакса“ пристигнаха, беше от безцветния вид, ароматизирана с анасон. Янсън си поиска и чаша вода. С неодобрителен поглед съдържателят му подаде жълтеникава чаша възтопла вода от чешмата. Никой бар не работеше, за да пълни коремите на клиентите си с вода, без да се брои водата, с която разреждаха алкохола.

Янсън заразказва на компаньона си как влязъл в една кръчма, докато чакал ферибота на Зеа Марина.

— Тъкмо бях излязъл от петчасова среща. Сключихме сделка, за която преговаряхме месеци наред. Затова ме изпратиха тук лично да се заема. Местните представители са гола вода. Никога не знаеш за кого работят.

— А с какво се занимава компанията ти, ако не е тайна?

Янсън обходи с поглед заведението и очите му се спряха на керамичен пепелник.

— Керамика — отговори той. — Керамична изолация за електрически уреди — Засмя се. — Съжаляваш, че ме попита, нали? Е, не е приятна работа, но все някой трябва да я върши.

— А курвата… прекъсна го морякът, гаврътвайки наведнъж коняка.

— Ами, бях доста напрегнат — знаеш какво е „напрегнат“? А момичето започна да ми се умилква, а аз си помислих, какво пък, защо да не се облекча? Отведе ме в някаква дупка долу, не знам точно къде, и…

— И когато се събуди, те беше обрала?

— Точно така! — Янсън даде знак на съдържателя да им донесе още по едно. — Сигурно съм задрямал или кой знае, а тя ме е пребъркала. Добре, че не е намерила парите ми в колана. Предполагам, че е трябвало да ме обърне, но е решила, че може да се събудя. Но ми е отмъкнала паспорта и кредитните карти…

Янсън доближи дясната си ръка до лицето на моряка, държейки халката върху безименния си пръст, показвайки му с пиянски жест докъде може да те доведе свалянето на годежния пръстен. Дишаше тежко, търговски мениджър, който си припомняше преживения предната нощ кошмар.

— Защо не се обърнеш към астиномия? Пристанищната полиция в Пирея познава всички проститутки наоколо.

Янсън покри лицето си с ръце.

— Не мога. Не мога да рискувам. Ако подам оплакване, може да си докарам неприятности. По същата причина не искам да ходя в посолството. Не мога да допусна да се разчуе — имаме представители навсякъде. Знам, че външно не личи, но трябва да си пазя авторитета. А жена ми, Господи — очите му се напълниха със сълзи. — Не бива да научи!

— Значи си голяма клечка? — попита морякът с преценяващ поглед.

— И още по-голям идиот. Как можах да си го помисля дори!

Янсън пресуши чашата си и напълни устата си с подсладения спирт, после се завъртя със стола и допря чашата с водата до устните си. Само тренирано око можеше да забележи, че без да беше допълвана, равнището на течността се бе покачило.

— Не си мислил с голямата глава — каза нравоучително морякът. — Мислил си с малката.

— Само да можех да се добера до регионалното представителство в Измир, щях да оправя кашата, която забърках.

Морякът се отдръпна рязко.

— Да не си турчин?

— Турчин? Боже, не — Янсън почеса носа си с отвращение. — Как можа да си го помислиш? Ти турчин ли си?

Морякът се изплю на пода вместо отговор.

В Пирея старите вражди още къкреха.

— Виж, ние сме международна компания. Аз съм канадски гражданин, но клиентите ни са всякакви. Няма да ходя в полицията, нито в посолството. Това ще ме съсипе. Вие, гърците, сте хора с широк кръгозор. Разбирате човешките слабости, но хората, с които работя, не са такива. Трябва да се добера до Измир, за да се измъкна от тоя кошмар. Бих дал всичко за това.

Той блъсна чашата с дебело дъно върху дрънчащия ламаринен плот. След това размаха банкнота от петдесет хиляди драхми и направи знак за по още едно питие.

Съдържателят погледна банкнотата и поклати глава.

— Ехете мипос пио псила? Имате ли по-дребни?

Янсън примижа като пияница с раздвоен поглед срещу банкнотата. Стойността й беше над сто американски долара.

— О, извинявам се — каза той, прибра я и подаде на съдържателя четири хиляди драхми.

Грешката не убягна от вниманието на компаньона му, чийто интерес към изпадналия в неволя Янсън се засили, каквато бе целта.

— Доста е далеч да плуваш дотам — каза морякът със закачлива усмивка. — Може би има друг начин.

Янсън го изгледа изпитателно.

— Мислиш ли?

— Специален транспорт — обясни мъжът. — Не много удобен и никак евтин.

— Ще ми уредиш ли да стигна до Измир, ще ти платя две хиляди и петстотин долара — американски, не канадски.

Морякът изгледа Янсън преценяващо.

— Ще ни трябва помощта и на други.

— Две хиляди и петстотин само да го уредиш. Останалите разходи ще покрия отделно.

— Чакай ме тук — заръча му морякът, а очите му присветнаха от алчност. — Ще се обадя по телефона.

Докато чакаше, Янсън потропваше с пръсти върху бара. Ако пиянството му бе престорено, притеснението му бе истинско и не изискваше актьорска игра. Морякът се върна след няколко дълги минути.

— Говорих с един мой познат капитан. Каза, че ако занесеш на борда наркотици, ще те хвърли в Егейско море, без да му мигне окото.

— Какви наркотици — каза Янсън поразен. — Никакви наркотици!

— Значи албанската курва е свила и тях? — отвърна мъжът кисело.

— Какво? — гласът на Янсън се изпълни с възмущение, глас на лишен от чувство за хумор бизнесмен, чието достойнство е засегнато. — Какви ги дрънкаш?

— Шегувам се — успокои го морякът, загрижен за таксата си. — Но обещах на капитана да ти предам предупреждението му — Замълча за миг. — Товарен контейнер като моя. Тръгва в четири сутринта. Пуска котва на стоянка номер шест на пристанището в Измир четири часа по-късно, разбра ли? Какво ще правиш в Измир си е твоя работа. Няма да споменаваш пред никого как си се озовал там. — Показа с жест как се прерязва гърло. — Много е важно. Още нещо много важно: плащаш му хиляда долара на двайсет и трети кей. Ще бъда там да ви запозная.

Янсън кимна и започна да отброява едри банкноти деноминирани драхми с ръце под плота.

— Останалата половина, когато се срещнем сутринта.

Очите на моряка заиграха.

— Така е справедливо. Но по-късно, ако капитанът те попита дали си ми платил, му кажи, че не съм получил нищо, разбра ли, приятел?

— Ти си шибан ангел спасител — каза Янсън.

Морякът обгърна с пръсти свитите на руло банкноти, оценявайки по достойнство количеството им, и се усмихна.

— Нещо друго мога ли да направя за теб?

Янсън поклати глава разсеяно, посочвайки халката върху пръста си.

— Ще й кажа, че са ме ограбили.

— Ще кажеш на жена си, че те е ограбил албанец — посъветва го морякът. — Никой не би се усъмнил в това.



По-късно на пристанището в Измир Янсън се замисли колко странни бяха подобни хитрости. Хората бяха склонни да ти повярват, когато ги убедиш, че не заслужаваш доверие. По-лесно проявяваха съчувствие към някой, който е станал жертва на собствената си алчност или похотливост, отколкото на някой, който е честен, но е имал лош късмет. Застанал със засрамено лице пред британски туристически гид, той му разказа версия на историята, която бе разказал на моряка.

— Не е трябвало да палуваш с такива мръсни момичета — му каза гидът с изпъкнал гръден кош и буйна бяла коса. Усмивката му беше по-скоро садистична, отколкото игрива. — Непристойно, непристойно, непристойно.

Мъжът имаше пластмасова значка с името му върху нея. Над него с ярки цветове бяха изписани логото и мотото на туристическата компания, в която работеше: „Холидей Експрес Лтд. — пакет удоволствия“.

— Бях мъртвопиян! — протестира Янсън с характерния за по-нисшата средна класа акцент. — Мръсни турци. Това девойче ми обеща някакво шоу, доколкото си спомням, спомена нещо за ориенталски танцьорки.

— Обзалагам се — отвърна мъжът с цинична усмивка. — Колко си наивен.

След като няколко дни бе угаждал на поверените му туристи, сега му бе паднало да си го върне, и то на клиент.

— Но да ме зарежат тук! Платих си пълния пакет за ваканцията, а това не влизаше в пакета, нали така. Да ме зарежат, без да им мигне окото.

— Случва се. Случва се. Някой момък се запива някъде или се загубва. Не може цялата група да изпусне полета заради един човек. Не е разумно, нали?

— По дяволите! Показах се като пълен идиот — каза Янсън с нотка на разкаяние в гласа. — Мислил съм с малката, а не с голямата глава.

— Всички сме грешни, както пише в Библията — отговори мъжът с по-мек тон. — Кажи си пак името.

— Каванах, Ричард Каванах.

Беше му отнело цели двайсет минути кибичене в интернет кафе на улица „Кибрис Сехитлери“, за да се докопа до името на един от клиентите на „Холидей Експрес“.

— Добре. Дики Каванах загазва по време на почивка в Турция и си взима бележка да води почтен живот.

По всичко личеше, че му доставяше огромно удоволствие да дразни злочестия клиент, чиито похождения го лишаваха от възможността да подаде оплакване.

Янсън гледаше кръвнишки.

Мъжът с бялата коса се обади по своя водафон до съдружника на „Холидей Експрес“ в Измир „Томас Кук Травъл“ и разказа за перипетиите на клиента, като спести най-пикантните подробности. Повтори два пъти името. Разговорът продължи близо десет минути, като през повечето време слушаше, а не говореше.

Поклати глава, смеейки се, и затвори.

— Ха-ха! Те си мислят, че си пристигнал в Станстед преди два часа заедно с групата.

— Мамка му — каза Янсън с невярващо изражение.

— Случва се — каза философски мъжът. — Случва се. В митническата декларация пише, че туристическа група от двайсет души ще пристигне, на никой не му се занимава с обработката на документите и компютърът регистрира, че всичките двайсет са на линия. При редовен полет не може да се случи, но чартърните линии са малко по-разхайтени. Само не казвай на шефа това, което ти споделих. „Ниски цени — високо обслужване“ — това е мотото ни. Ако компютърът е прав, сега трябваше да дремеш в магазина си за оптика в Ъксбридж, вместо да кършиш ръце в скапания Измир и да се чудиш дали някога ще видиш дома си. Поне биваше ли я?

— Какво?

— Птичката. Биваше ли я?

Янсън се сконфузи.

— Там е трагедията. Бях твърде пиян и нищо не помня.

Мъжът го потупа успокоително по рамото.

— Мисля, че ще мога да уредя нещата — каза той. — Но си набий в главата, че ние нямаме нищо общо с мръсния бизнес. Дръж си панталоните закопчани, приятел. Както казва моето гадже, внимавай да не извадиш нечии очи. — Той се заля от смях от собствената си шега. — А на всичко отгоре имаш магазин за оптика!

— Предпочитаме името „оптичен център“ — каза Янсън студено, вживявайки се в ролята на горд управител на магазин. — Наистина ли смяташ, че няма да имам никакви проблеми да се върна в Станстед?

Туроператорът заговори тихо:

— Наистина. Това се опитвам да ти кажа. „Холидей Експрес“ ще изчисти всички недоразумения. Ще ти помогнем. Разбираш ли?

Янсън кимна с благодарност, макар да знаеше истинския мотив за внезапната проява на алтруизъм — опасението, че обаждането на туроператора може да е стигнало до централата на фирмата. Замисълът на Янсън бе дал резултат. Той бе поставил компанията натясно: служителите й бяха заблудили британските митнически власти, че някой си Ричард Каванах, с постоянен адрес „Кълвърт Лейн“ 43, Ъксбридж, е пристигнал в Обединеното кралство. Единственият начин да се избегне ревизия на нейната дейност и преразглеждане на лиценза бе да се направи всичко възможно Ричард Каванах наистина да се озове в Обединеното кралство, при това без да се сверяват данните, което би могло да повдигне неприятни въпроси, свързани с проява на небрежност от страна на служителите. Временните документи, които мъжът с изпъкналия гръден кош му подготви — Спешен транспорт/Служител на авиокомпанията, — се използваха главно за превоз на медицински персонал при спешни случаи, но щяха да свършат работа. „Холидей Експрес“ щеше да уреди неприятното недоразумение и „Дики“ Каванах да си иде у дома за отрицателно време.

Туроператорът му подаде жълтеникавите бумаги и се захили:

— Бил си прекалено пиян, за да помниш, а? Иска ти се да потънеш в земята, нали?

Малък чартърен самолет ги отведе до Истанбул, откъдето след два часа се прекачиха на по-голям самолет заедно с три туристически групи на „Холидей Експрес“ за летище Станстед, северно от Лондон. При всяко прекачване Каванах развяваше жълтите документи, които му издадоха в Измир, и представител на туристическата компания лично го придружаваше до борда. Явно от централата бе дошла заповед: погрижете се за тоя тъпак, че иначе ще си имаме големи неприятности.

Полетът продължи три часа, през които оптикът от Ъксбридж, засрамен от крайбрежното приключение, се бе затворил в себе си. Злочестият му вид разколебаваше всеки опит за завързване на разговор. Малцината, които чуха историята му, останаха с впечатлението, че е тъп търговец, чиито авантюри щяха да останат завинаги в Ориента.

Някъде над Европа Янсън усети, че очите му се затварят. Накрая се предаде и заспа, макар да знаеше, че старите призраци пак ще го споходят.



Случи се преди три десетилетия, но все едно че се случваше сега. Действието се развиваше в джунглата, но сякаш ставаше тук. Янсън се завърна след поражението при Нок Ло и се втурна в офиса на Димаръст в базовия лагер, без дори да се измие. Бяха му казали, че лейтенантът искал да го види веднага.

Все още с вонята и мръсотията от битката по дрехите си, Янсън се изправи пред Димаръст, който седеше замечтано до бюрото си. Средновековен хорал — ефирно лек и бавен — звучеше от тонколоните.

Накрая Димаръст го погледна.

— Наясно ли си какво се случи там?

— Сър?

— Ако не означава нищо, значи се е случило напразно. Това не е свят, в който искаш да живееш. Трябва да му придадеш някакъв смисъл.

— Както ви уведомих вече, сър, те май са знаели, че ще се появим.

— Изглежда толкова просто, не мислиш ли?

— Вие не сте изненадан, сър.

— Изненадан? Не. Това бе моята първа хипотеза — предположение, което трябваше да проверя. Трябваше да се уверя. Нок Ло беше освен всичко друго експеримент. Ако бъде изготвен план за нахлуване, какви последици да очакваме. Има само един начин да се установи. Сега вече знаем, че сме изправени пред враг, който е решен да ни унищожи до крак и да се бие с цялото си сърце и душа. А от наша страна? Група бюрократи, които си мислят, че работят за щатското правителство в Тенеси, или нещо такова. Преди няколко часа, синко, ти за малко не си загуби живота. Нок Ло победа ли беше или поражение? Не е лесно да се каже, нали?

— Не приличаше на победа, сър.

— Хардуей загина, защото беше слаб. Ти оцеля, както очаквах, защото си силен. Силен като баща си — от втората група десанчици на Ред Бийч, ако не се лъжа. Силен като чичо си в горите и долините на Шумава, където трепеше офицери от Вермахта с ловджийски нож. Няма по-страшни от източноевропейските партизани. Самият аз имах такъв чичо. Войната ни показва кои сме. Надявам се, че днес ти научи нещо за себе си. Нещо, заради което заложих на теб в Литъл Крийк.

Лейтенант Алън Димаръст се протегна за книжка с оръфани страници върху бюрото си.

— Чел ли си Емерсон*? — Започна да чете: — „Големият човек винаги си мечтае да е малък. Докато се излежава върху удобното ложе на своите преимущества, му се доспива. Когато го притискат, когато го изтезават, когато му нанесат поражение, той има шанс да научи нещо. Тогава проявява своята съобразителност, своето мъжество. Обогатява познанията си. Разбира своето невежество. Избавя се от своята самонадеяност.“ Мисля, че Ралф Уолдо се е сблъскал с нещо.

[* Ралф Уолдо Емерсон (1803–1882), американски философ. — Бел. прев.]

— Добре е, че мислите така, сър.

— Битката е също място, където човек се доказва. Там умираш или се прераждаш. И не го приемай като високопарна фраза. Някога говорил ли си с майка си за това какво е раждането? Жените знаят какво означава това парче месо, знаят, че техният живот, животът на техните родители, на родителите на техните родители се въплъщава в това подмокрено, мърдащо, врещящо нещо. Раждането не е удоволствие. Деветмесечен цикъл от удоволствието до болката. Човек се ражда сред каша от телесни течности, разкъсани вътрешности, лайна, урина, кръв. Това е миг на невъобразима агония. Да, раждането е болка, а болката е тази, която му придава смисъл. Гледам те изправен тук с останки от воняща плът на друг войник върху дрехите ти, но виждам в очите ти един прероден мъж.

Янсън се беше облещил, сащисал. Част от него беше ужасена, останалата част — хипнотизирана.

Димаръст се изправи, без да отмества погледа си. Протегна се и сложи ръка върху рамото на младежа.

— За какво е тази война? В Държавния департамент имат три камари папки, за които претендират, че съдържат отговора. Нищо повече от пушилка и безсмислени аргументи. Всеки конфликт е един и същ. Проверка на бойното поле. През последните четири часа ти разбра какво е сила и изтощение, агония и екстаз, получи прилив на адреналин, какъвто повечето хора никога няма да получат през живота си. Ти просто си по-жив от зомбитата в топлите кокошарници, които са щастливи, че не са на твое място. Те са изгубени души. Прекарват времето си пред скарата за месо и кутии с прах за пране и се чудят дали да поправят мивката или да изчакат водопроводчика. Те са мъртви отвътре и даже не го съзнават. — Очите на Димаръст блестяха. — За какво е войната? Заради нещо много простичко — да убиеш ония, които искат да убият теб. Какво се случи ли? Дали е поражение или победа? Грешно попадение, синко. Ето какво се случи. Почти умря и разбра какво е да си жив.



ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА



Бял тежкотоварен камион с дървен материал зави от натоварената магистрала M11 по „Куинс Роуд“ към Кеймбридж. Там спря до няколко паркирани камиона, натоварени със строително оборудване. Големи и стари университети като Кеймбриджкия напрекъснато се нуждаеха от ремонт и обновление.

След като шофьорът спря камиона, мъжът, когото бе взел на стоп, му благодари сърдечно и скочи върху насипа от пясък. Но вместо да се присъедини към работниците, мъжът в работнически комбинезон се вмъкна в един от фургоните край строителната площадка. Върху вратата беше закачена табелка с мотото на компанията от Западен Йоркшир — „Напред чрез обновление“. Когато излезе, той носеше сиво сако от туид на рибена кост. Това бе друг вид униформа, с която нямаше да предизвика ни най-малко подозрение, докато крачи край игрището за крикет — широка зелена ивица, която опасваше най-старите колежи в Кеймбридж: „Клеър“, „Тринити Хол“ и „Тринити Колидж“, закъдето се бе запътил. Беше изминал точно час, откакто Пол Янсън пристигна на летището в Станстед, което сега бе смътен спомен за остъклени зали и тавани от хромирано желязо.

Янсън наговори толкова много лъжи, с толкова различни акценти през последните двайсет и четири часа, че главата го цепеше. Съвсем скоро обаче щеше да се срещне с човек, който можеше да разбуди мъглата и мистериите. Човек, на когото можеше да се довери, човек, който единствен имаше вътрешен поглед към трагедията. Единственото му спасение се намираше в „Тринити Колидж“ и то бе блестящият преподавател на име Ангъс Фийлдинг.

Янсън бе учил при него като стипендиант на фондацията „Маршал“ в началото на седемдесетте години. Благият учен с шеговити очи му четеше лекции по история на икономиката. Пъргавият ум на Фийлдинг заплени Янсън, а Янсън притежаваше естественост, която на свой ред ученият намираше за завладяваща. По-късно през годините Янсън избягваше да въвлича Фийлдинг в рискованите си начинания, но сега нямаше избор. Някогашният му научен наставник, специалист по глобалната финансова система, беше член на мозъчен тръст, основан от Питър Новак, за да ръководи фондация „Свобода“. Както Янсън разбра впоследствие, той бе станал ръководител на „Тринити Колидж“.

Докато вървеше покрай игрището за крикет и прекосяваше моста Тринити, го връхлетяха спомените от друг живот, време на учене, изцеление и спокойствие. Всичко наоколо навяваше спомени за онзи златен период в неговия живот. Моравите, сградите в готически стил, дори гребците, които се носеха по река Кем под каменните арки на мостовете и надвисналите като завеси клони на плачещите върби, тласкайки напред своите малки лодки с продълговати носове. Докато доближаваше „Тринити“, спомените напираха все повече. Точно срещу игрището за крикет се намираха студентският стол, построен през седемнайсети век, и величествената библиотека „Рен“ със своите извити сводове и арки. Физическото присъствие на „Тринити“ в Кеймбридж беше осезателно, но бе само малка част от поземлената му собственост. В действителност колежът бе вторият след кралицата поземлен владетел във Великобритания. Янсън мина покрай библиотеката и стигна до малък паркинг пред сградата на ректора.

Натисна звънеца и не след дълго прислужницата отвори прозорчето.

— При ректора ли, миличък?

— Да.

— Малко си подранил, май. Нищо, съкровище. Защо не заобиколиш и ще ти отворя страничния вход.

Явно го взе за някой друг, който имаше насрочена среща в този час.

Никакви мерки за сигурност. Жената дори не го попита за името. Кеймбридж се бе променил, откакто той бе учил тук през седемдесетте години.

В ректорската сграда широко стълбище, постлано с червени пътеки, се извиваше покрай галерията от портрети на светила на „Тринити“ от минали епохи: брадатият Джордж Тревелян, гладко избръснатият Уилям Хюел, Кристофър Уърдсуърт с яка от хермелин. На горния етаж вляво се откриваше голям салон с розов килим и стени, боядисани в бяло, за да не засенчват портретите, които бяха окачени върху тях. Салонът водеше към още по-голямо помещение с тъмен дървен под и персийски килими. Прекрачвайки прага, Янсън видя срещу себе си огромен портрет в цял ръст на кралица Елизабет Първа, рисуван приживе, педантичен до дребнавост към подробностите от роклята й и ласкателно небрежен към набръчканото й лице. Исаак Нютон гледаше високомерно от съседната стена с кафява перука върху главата. Срещу двамата се блещеше нахакано от маслен портрет четиринадесетгодишният лорд Глостър с неестествена усмивка. Всички признаваха, че тук се намира една от най-внушителните колекции на портрети извън Националната галерия. Приличаше на грандиозно шествие на елитни политически и интелектуални фигури, които бяха дали облика на страната, бяха ръководили съдбините й и носеха отговорност за нейните постижения и провали. Ярките образи принадлежаха на отминали векове, но сред тях не липсваше и портретът на Питър Новак. Като всяко истинско лидерство и неговото се основаваше на чувството му за дълг и на проницателното му и дълбоко морално усещане за мисия.

Янсън бе обсебен от лицата на монарси и величия, които отдавна не бяха между живите, и се сепна, когато чу някой да кашля.

— Мили Боже, това си ти! — извика Ангъс Фийлдинг с леко писклив глас. — Извинявай, че не те познах веднага. Видях те да се взираш в портретите и се чудих известно време дали е възможно да си ти. Леко си наедрял. Доста време мина, момчето ми. Но това е най-приятната изненада, която мога да си представя. Джили ми каза, че е пристигнал студентът, с когото имах уговорка за десет часа, и тъкмо се подготвях да разговарям с един от не особено обещаващите студенти за Адам Смит и Кондорсе. Ще си позволя да цитирам лейди Аскуит: „Той притежава ярък ум, само да не го използва.“ Ако знаеш само какво ми спести.

Процеждащата се през облаците слънчева светлина образуваше нещо като полуореол около главата на някогашния научен наставник на Янсън. Лицето му бе набръчкано от възрастта, бялата му коса по-рядка, отколкото Янсън си я спомняше. Но бе все така слаб и елегантен, а бледосините му очи бяха запазили своя шеговит блясък — някакво космическо излъчване на хумор, който те завладяваше, но не можеше да се определи с думи. В края на шейсетте си години Фийлдинг съвсем не беше едър мъж, но неговата енергичност го правеше да изглежда точно такъв.

— Ела, момчето ми — каза Фийлдинг.

Той поведе Янсън по коридора, минаха покрай яката жена на средна възраст, която му бе секретарка, и влязоха в просторния кабинет с огромен прозорец, който гледаше към парка. Белите рафтове по стените бяха претъпкани с книги, списания и отпечатки на негови статии, чиито заглавия гласяха: „Заплашена ли е световната финансова система: макроикономически анализ“, „Ликвидността на централната банка — нуждата от прозрачност“, „Нов подход към изчисляването на сумарния пазарен риск“, „Структурни аспекти на пазарната ликвидност и отражението им върху финансовата стабилност“. Върху масичка в ъгъла се виждаше брой на списание „Фар Истън Икономик Ривю“ с яркожълти корици. Под фотография на Питър Новак заглавието гласеше: „Доларът с променени позиции“.

— Извини ме за безпорядъка — каза ученият и отмести купчина вестници от черния фотьойл в уиндзорски стил до бюрото. — Знаеш ли, донякъде се радвам, че не ме предупреди за посещението си, тъй като щях да се разпоредя да приготвят нещо и тогава и двамата щяхме да се разочароваме. Всички казват, че трябва да сменя готвачката, но бедната жена работи тук още от времето на Реставрацията и сърце не ми дава, а може би стомахът. Сосовете й са особено токсични. Когато кажа, че тя е сив кардинал, колегите ме апострофират, че е мазен кардинал. Домашният уют е странна комбинация от разточителство и пестеливост, да не кажем скъперничество, с които се налага да свикнем. Сигурно си го спомняш от пребиваването си в тези зали, но смея да кажа, че то е същото, като да си спомняш как си играл на гоненица като дете, едно от нещата, които тогава са изглеждали толкова привлекателни и чийто смисъл сега ни убягва. — Той побутна Янсън по ръката. — Сядай, момчето ми.

Словоохотливостта, умният и шеговит поглед — това бе всъщност Ангъс Фийлдинг, едновременно мъдър и закачлив. Очите му виждаха повече, отколкото показваха, а бъбривостта му бе по-скоро средство за отклоняване на вниманието или служеше за камуфлаж. Член на факултета по икономика, който бе създал такива гиганти като Джордж Маршал, Кейнс, Лорд Колдър и Сен, репутацията на Ангъс Фийлдинг се простираше далеч извън работата му в областта на глобалната финансова система. Той също бе член на „Тюздей Клъб“ — организация на интелектуалци и аналитици, които поддържаха връзки с британското разузнаване. Фийлдинг бе работил като съветник на МИ-6 в началото на кариерата си, съдействайки за откриване на уязвимостта в икономиката на Източния блок.

— Ангъс — започна Янсън с безизразен и тих глас.

— Бутилка червено вино! — викна ректорът на колежа. — Малко е раничко, но с това разполагаме. Виж през прозореца парка. Ако си забравил, под него е избата с вината. Минава точно под градината на колежа. _Катакомби_ с червено вино. _Форт Нокс за напитки!_ Икономът държи огромна връзка с ключове и само той може да те пусне вътре, той е виночерпецът. Специална комисия подбира сортовете, но е разкъсана от фракционни борби като бивша Югославия, но още по-размирна. — След малко се обади на секретарката. — Чудя се дали не бихме могли да получим бутилка „Линч Баджес“, реколта осемдесет и втора. Доколкото си спомням, остана една неотворена от снощи.

— Ангъс — започна отново Янсън, — дойдох да поговорим за Питър Новак.

Фийлдинг изведнъж застана нащрек.

— Носиш новини от него ли?

— За него.

Фийлдинг замълча за миг.

— Имам неприятно предчувствие — каза той и дръпна крайчеца на ухото си. — Чувствам, че ме полазват тръпки.

— Не знам какви новини са стигнали до теб — каза колебливо Янсън.

— Нещо не мога да загрея…

— Ангъс — прекъсна го Янсън. — Той е мъртъв.

Ректорът на „Тринити“ пребледня и се втренчи в Янсън за няколко минути. След това седна върху стола с дървена облегалка зад бюрото и се отпусна така, сякаш бе останал без дъх.

— И в миналото е имало слухове, че е умрял — каза немощно ученият.

Янсън се настани до него.

— Видях с очите си как умря.

Ангъс Фийлдинг се смъкна надолу и изведнъж придоби вид на стар човек.

— Невъзможно — измънка той. — Не може да бъде.

— Видях го как загина.

Разказа на Фийлдинг какво се бе случило в Анура и започна да диша тежко, когато стигна до експлозията във въздуха, от която все още изпитваше ужас. Ангъс слушаше безизразно, кимайки леко с притворени очи, сякаш слушаше студент, когото изпитва.

Някога Янсън бе един от учениците му. Не от малчуганите с розови бузки и раници, препълнени с учебници и подаващи се навън химикалки, които въртят педалите на велосипедите си по „Кингс Парейд“. Когато Янсън дойде в „Тринити“ благодарение на стипендията на фондация „Джордж Маршал“, той беше физическа развалина, блед и изпит като скелет, опитвайки се все още да излекува тялото и опустошената си душа от осемнайсетте месеца изтезания, на които бе подложен, докато беше в плен, и цялата жестокост, която го предхождаше. Годината бе 1974 и той се опитваше да продължи от там, където бе прекъснал програмата по история на икономиката в първи курс в Мичиганския университет „Ан Арбър“. Командосът от корпуса на „тюлените“ се възстановяваше сред дебрите на науката. Отначало се притесняваше, че няма да може да се приспособи. Но пък военната му подготовка не го ли бе приучила да се нагажда към всякаква среда? Исторически текстове и икономически формули замениха уставите и военните карти, а той ги атакуваше със същото настървение, решителност и настойчивост.

В покоите на Фийлдинг в Невил Корт Янсън разсъждаваше върху обсъжданите теми, а преподавателят му дори не кимваше, докато той говори. Но при нужда Фийлдинг отваряше очи и веднага атакуваше слабите страни в аргументите му. Веднъж, докато описваше последиците от икономическия екпанзионизъм на Бисмарк, Янсън наблегна на дребното земеделие и чак като свърши, Фийлдинг се събуди от дрямката си. Но въпросите му заваляха като стрели. Попита го дали е забелязал разликата между експанзионизъм и регионална консолидация? Ами забавените икономически последици от анексирането на херцогствата Шлезвиг и Холщайн няколко години преди това?

— Що се отнася до онези данни за девалвацията на дойче марката между 1873 и 1877 година, върху които изгради тезата си, ако си ги взел от изследването на Ходжман, млади човече, трябва да знаеш, че не са верни. Жалко, но старият Ходжман изцяло греши. Какво друго може да се очаква от един представител на Оксфорд? Мразя да разбивам аргументите ти, млади човече, но преди да издигнеш постройка, трябва да си сигурен, че основата е здрава.

Умът на Фийлдинг сечеше като бръснач, маниерите му бяха изискани, дори префърцунени. Често цитираше фразата на Шекспир за „смеещия се с ножа“ и макар че не беше лицемер, тя много точно характеризираше стила му на учен. Това, че бяха прикрепили Янсън към Фийлдинг, не беше случайно, както сам той му призна само няколко месеца след като започна да го обучава. Приятели на Фийлдинг от Вашингтон, които били впечатлени от необикновените способности на младежа, го помолили да го наглежда. Дори и сега Янсън трудно можеше да прецени дали Фийлдинг го бе вербувал за Консулски операциии, или просто е махнал небрежно и е оставил на Янсън сам да вземе решението си. Припомни си дългите им разговори за „справедливите войни“, за взаимовръзката между реализма и идеализма на одобряваното от държавата насилие. Предизвиквайки Янсън да споделя вижданията си по широк кръг теми, дали ученият наистина изпробваше аналитичните му способности? Или направо пренасочваше тези виждания, подтиквайки един съсипан младеж да отдаде отново живота си в служба на страната?

Фийлдинг избърса очите си с носна кърпа, но те още блестяха от влагата.

— Той беше велик човек, Пол. Сигурно е старомодно да използвам такива думи, но никога не съм срещал друг като него. Мили Боже, далновидност, интелект, състрадателност. Питър Новак беше необикновен. Винаги съм си мислил, че съм благословен, задето го познавам. — Захлупи лицето си с ръце за кратко. — Хленча, започвам да ставам стар глупак. О, Пол, не съм от хората, които са склонни да боготворят някого. Но Питър Новак принадлежеше на някаква планета с по-напреднала еволюция в сравнение с нашата. Докато ние, човешките същества, сме заети да се разкъсваме едни други, той сякаш принадлежеше към друга раса, която знае как да помири мозъка със сърцето и страстите с добротата. Той не беше само фурия със цифрите, той разбираше хората, пукаше му за тях. Мисля, че същото шесто чувство, което му помагаше да разбере накъде ще тръгнат финансовите пазари, да усеща тенденциите на човешката алчност, му помагаше да предвиди намесата в кое общество ще е полезна за цялата планета. Но ако се запиташ защо се нахвърляше да решава проблеми, смятани от всички за безнадеждни, трябва да се абстрахираш от разума. Великите умове са рядкост — големите сърца още повече. А това е изцяло въпрос, свързан със сърцето. Филантропията е в основата си чувство, вид любов.

Фийлдинг си издуха носа тихичко и примигна бавно, опитвайки се да сдържи емоциите си.

— Дължа му живота си — каза Янсън, спомняйки си прахоляка в Бааклина.

— Това се отнася за целия свят — отвърна Фийлдинг. — Затова казах, че не може да е истина. Имах предвид не факта, а последиците. Не може да умре. Твърде много неща зависят от него. Прекалено много усилия за мир и стабилност, спонсорирани от него, направлявани от него, вдъхновявани от него. Ако изчезне, мнозина ще изчезнат заедно с него, жертви на безсмислено страдание и клане — кюрди, хуту, роми, презрените в света. Християните в Судан, мюсюлманите на Филипините, американските индианци в Хондурас. Казаманските сепаратисти в Сенегал… Но защо да изброяваме списъка на презрените на земята. Ще се случат лоши неща. Много, много лоши неща. Явно те победиха.

Сега Фийлдинг изглеждаше по-малък, не само по-стар. Жизнената му енергия сякаш се бе изпарила.

— Вероятно играта може да завърши наравно — каза тихичко Янсън.

В очите на учения се появи отчаяние.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че Америка може да запълни празнината. Може би дори си мислиш, че страната ти е призвана за това. Но вие, американците, въобще не си давате сметка колко силен е антиамериканизмът. В епохата след студената война много народи по света смятат, че живеят под американска икономическа окупация. Вие говорите за „глобализация“, но хората чуват „американизация“. Гледате по телевизията репортажи за антиамерикански демонстрациии в Малайзия или Индонезия, за протести в Мелбърн или Сиатъл, чувате за нападения срещу закусвални на „Макдоналдс“ във Франция, но смятате, че това са изолирани събития. Точно обратното. Това са предвестниците на буря, първите едри капки, които падат, преди да се излее дъждът.

Янсън кимна. Приказки за подобни чувства бе слушал и преди, а също и неотдавна.

— Тия дни един човек ми каза, че враждебността срещу Америка не е свързана с онова, което прави, а с онова, което е.

— Именно по тази причина ролята на Питър Новак беше безценна и незаменима — Гласът му стана по-разпален. — Той не беше американец, нито пък се смяташе за слуга на американските интереси. Всеки знае, че той се отнасяше с презрение към домогванията на Америка, че вбесяваше дипломатите й със собствения си подход във външната политика. Единственият му маяк бе съвестта. Той можеше да се изправи и да каже на всички ни, че сме загубили ориентирите си. Можеше да каже, че без морал пазарите няма да устоят. Можеше да изрече всичко това и да бъде чут. Магията на пазара не е достатъчна, казваше той. Нуждаем се от морални критерии за онова, което искаме да постигнем.

— Гласът на Фийлдинг започна да пресипва и той задиша тежко. — Това имах предвид, като казах, че този човек не бива да изчезне.

— Но все пак изчезна — напомни му Янсън.

Фийлдинг започна да се люлее напред-назад, все едно че беше в морето. Известно време мълча. След това отвори широко светлосините си очи.

— Най-странното е, че няма никакво съобщение нито за отвличането, нито за убийството му. Много странно. Съобщи ми фактите, но не и обяснението.

Погледът на Фийлдинг се отмести към облачното небе, надвиснало над градината, чието великолепие бе останало непокътнато от времето. Ниските облаци на блатистата местност прихлупили грубо издялания портландски камък в двора: гледка, непроменена от векове.

— Надявах се, че ти ще ми помогнеш — отговори Янсън.

— Въпросът е кой би искал да ликвидира Питър Новак.

Ученият бавно поклати глава.

— Въпросът е, уви, кой не би искал — Янсън забеляза, че Фийлдинг е разстроен. Бледите му очи се разшириха и загледаха в една точка. Лицето му бе напрегнато. — Аз, разбира се, преувеличавам. Малцина простосмъртни са спечелвали толкова любов и благодарност от своите себеподобни. И все пак както пише Бокачо: _Ла гранде беневоленца атира ла гранде малеволенца_ — прекомерната доброжелателност привлича прекомерна злонамереност.

— Въведи ме по-подробно. Преди малко спомена „те“. Каза, че „те“ са победили. Какво имаше предвид?

— Знаеш ли нещо за живота на Новак?

— Много малко. Знам, че е прекарал детските си години в Унгария по време на войната.

— Неговият произход е едновременно привилегирован и не. Той е един от малкото оцелели жители на село, ликвидирано по време на битка между войските на Хитлер и на Сталин. Бащата на Новак е бил съвсем неизвестен дребен благородник, служил през четиридесетте години в правителството на Миклош Калаи, преди да избяга, тъй като бил загрижен за безопасността на единствения си син. Той имал врагове и се страхувал, че те ще се опитат да му отмъстят чрез неговия наследник. Старият благородник вероятно е страдал от параноя, но според известната сентенция дори параноиците имат врагове.

— Но оттогава е минал повече от половин век. След толкова десетилетия за кого би могло да има значение какво е сторил неговият баща през четиридесетте години?

Фийлдинг го погледна строго, както гледат преподавателите от колежите.

— Ти явно не си ходил никога в Унгария. Именно в Унгария се намират най-големите му почитатели и най-непримиримите му врагове. Разбира се, има и милиони хора навсякъде другаде, които се смятат за жертва на финансовите успехи на Питър Новак. Мнозина от обикновените хора в Югоизточна Азия го обвиняват, че е предизвикал срива на валутите им, а гневът им се подхранва от демагози.

— Но тези обвинения са безпочвени, не смяташ ли?

— Новак може да е най-големият финансов спекулант в историята, но никой друг не е заклеймявал по-красноречиво от него същата тая практика. Той е привърженик на политиката за унифициране на валутите, което ще направи тоя вид спекулации невъзможни. Не може да се каже, че защитава собствените си интереси. Точно обратното. Естествено ще се намерят хора, които да напомнят, че добрата стара Англия първа изгоря от спекулативните му умения. Предполагам, че не си забравил какво стана през осемдесетте години по време на голямата валутна криза, когато всички се чудеха кои европейски правителства ще девалвират валутите си. Новак заложи милиарди от собствените си пари върху предчувствието, че Великобритания ще позволи на лирата си да девалвира. Така и стана и „Електра Фънд“ на Новак утрои капиталите си. Невероятен удар! Тогавашният ни премиер накара МИ-6 да души наоколо. Накрая шефът на следствието заяви за „Дейли Телеграф“, цитирам, че „единственият закон, който този приятел е нарушил, е законът за резпределение на загубите“. Естествено, след като малайзийската валута се срина, от което Новак отново се възползва, тамошните политици не погледнаха на това с добро око. Изговориха се куп демагогски приказки за манипулациите на мистериозния жесток чужденец. Питаш ме кой може да желае смъртта на Новак. Отговарям ти, че списъкът на зложелателите му е много дълъг. Да вземем Китай. Тамошната геронтокрация се страхува преди всичко от „износа на демокрация“, на който се е посветила неговата фондация. Те съзнават, че Новак смята Китай за следващата цел на демократизацията, и те са негови непримирими врагове. В Източна Европа има цяла клика от новобогаташи, бивши комунистически величия, които заграбиха лъвския пай от „приватизираните“ предприятия. Кампаниите срещу корупцията, които фондация „Свобода“ организира в задния им двор, са най-голямата заплаха за тях и те се заклеха да противодействат. Както ти казах, невъзможно е някой да върши добри дела, без друг да се почувства заплашен от тях — особено онези, които трупат състояние от непрекъснатата вражда и систематичната корупция. Питаш ме кого визирам, като казвам „те“, ето ти няколко предположения.

Янсън забеляза как Фийлдинг се мъчи да се успокои, да възстанови самообладанието си, да спре треперенето на горната си устна.

— Ти беше част от неговия мозъчен тръст — каза Янсън. — Как работеше той?

Фийлдинг вдигна рамене.

— Понякога се допитваше до мен за съвет. Може би веднъж месечно говорехме по телефона. Веднъж годишно се срещахме очи в очи. Истината е, че аз научавах от него много повече, отколкото той от мен. Но той беше забележителен слушател. Никога не се преструваше, освен може би когато настояваше, че знае по-малко, отколкото знае. Винаги се притесняваше за непредвидими последици от хуманитарните му акции. Искаше да е сигурен, че хуманитарната помощ няма да доведе в крайна сметка до повече страдания — например, че подпомагането на бежанци няма да укрепи режима, предизвикал появата на тези бежанци. Много добре знаеше, че няма еднозначно добро. Всъщност всяко нещо на земята си има и добри, и лоши страни. Всяко нещо трябва да се преценява внимателно и ако се наложи, да бъде ревизирано или изоставено.

Продълговати сенки с неясни очертания започнаха да пълзят, след като предобедното слънце проби през плътните облаци и огря параклиса на колежа. Янсън се надяваше да стесни кръга на заподозрените. Фийлдинг му даде да разбере, че той е дори още по-широк.

— Казваш, че сте се срещали нередовно — каза Янсън.

— Той не беше човек с твърди навици. Бих казал, че водеше по-скоро номадски, отколкото уседнал живот. Странстващ като Епикрат от Хераклея, мъдреца от античната класика.

— Но централата на фондацията му е в Амстердам.

— „Принсенграхт“ единайсет, двайсет и три. Служителите там обичат да се шегуват: „Каква е разликата между Господ и Новак? Господ е навсякъде, докато Новак е навсякъде другаде, но не и в Амстердам.“ — Той повтори изтъркания афоризъм без капка хумор.

Янсън свъси вежди.

— Новак естествено е имал и други съветници. Учени, чиито имена никога не са споменавани в медиите. Може някой от тях да знае нещо важно, без дори да го съзнава. Самата фондация, доколкото успях да установя, е отрязала достъпа. Не мога да се свържа с никого, не мога да разговарям с никого. Това е една от причините да дойда тук. Трябва да се свържа с тези хора, които са работили с Новак. Може би някой от кръга на приближените му, който след това е изпаднал от там. Не мога да изключа възможността Новак да е ликвидиран от човек или хора, близки до него.

Фийлдинг повдигна веждите си.

— По същата логика може да насочиш любопитството си към онези, които са близки с теб.

— Какво намекваш?

— Питаш ме кои са враговете на Питър Новак и аз ти казвам, че са навсякъде. Позволи ми едно неудобно предположение. Сигурен ли си, че собственото ти правителство не е замесено? — Фийлдинг зададе въпроса едновременно с твърд и деликатен тон.

— Нали не искаш да кажеш това, което си мисля, че искаш да кажеш — отвърна Янсън остро.

Той бе наясно, че като представител на легендарния „Тюсдей Клъб“ Фийлдинг говореше по такива въпроси със светска лекота.

— Само задавам въпрос — отвърна Фийлдинг деликатно. — Не е изключено дори твоите бивши колеги от Консулски операции да имат пръст.

Янсън примигна. Предположенията на учения сложиха пръст в раната му. Този въпрос го глождеше още от Атина.

— Но защо? Как? — попита той.

_Беше ли възможно?_

Фийлдинг се размърда неспокойно на стола с твърда облегалка, плъзгайки върховете на пръстите си по боядисаните с черен лак ръбове.

— Не искам да кажа нищо. Дори не правя предположения. Само питам. Помисли. Питър Новак беше станал по-влиятелен от много суверенни държави. Така че може да е объркал волю или неволю нечии сметки, нечии планове, да е застрашил някой бюрократ, да е вбесил някой силен играч… — Фийлдинг махна с ръка, искайки да покаже с жеста си, че възможностите са твърде мъгляви, за да бъдат разбрани. — Може някой американски стратег да е стигнал до извода, че е станал прекалено влиятелен, че се е превърнал в заплаха просто защото е независим играч на международната сцена.

Аргументите на Фийлдинг изглеждаха необорими, което съвсем не бе успокоително. Марта Ланг се бе срещала с високопоставени служители в Държавния департамент и на други места. Те й бяха препоръчали да наеме Янсън. Доколкото той знаеше, сътрудниците на Ланг набавиха част от необходимата екипировка с тяхна помощ. Те без съмнение й бяха обещали да пазят тайна, приемайки „политическите съображения“, за които Ланг бе намекнала така язвително. На Янсън не му трябваше да знае произхода на оръжията, нямаше причина Ланг да не удържи обещанието си да запази в тайна, че си има взимане-даване с американски служители. Кои бяха те? Не бе споменала нито едно име. Всичко, което каза на Янсън, бе, че те го познават или че са чували за него. Вероятно бяха от Консулски операции. Ами разобличителните парични преводи в сметката му на Каймановите острови. Янсън си мислеше, че бившите му работодатели не знаят нищо за нея. Той обаче бе наясно, че американското правителство, когато пожелае, може да окаже натиск върху официалните банкови институции, ако става дума за активи на американски граждани. Кой друг би могъл да получи информация за финансовото му състояние, ако не високопоставени служители в разузнавателните служби на САЩ? Янсън не бе забравил ненавистта и злобата, които съпътстваха неговото напускане. С познанията си за агентурната мрежа и процедури той беше за тях потенциална заплаха.

_Възможно ли беше?_

Как бяха замислили заговора? Дали съобразителни тактици не бяха решили, че могат да се възползват от златната възможност с един удар да убият два заека — да отстранят досадния магнат и да обвинят за това бившия агент, който отказва да работи повече за тях? И все пак защо не оставиха на кагамските екстремисти да изпълнят своето обявено на всеослушание намерение? Така щеше да е по-удобно, по-безопасно. Освен ако…

Разнесе се приглушеният звън на старовремската камбанка. Някой чакаше пред задния вход, който водеше към външната приемна пред кабинета на ректора.

Фийлдинг излезе от собствения си унес и се изправи.

— Ще ме извиниш ли за минутка. Връщам се веднага — каза той. — Злощастният студент идва на посещение в неподходящо време. Но така се бяхме уговорили.

Схемата беше с няколко разклонения. При едното САЩ оставаха безучастни, светът също и Новак бива убит. Дипломатите и служителите, с които Марта Ланг се консултира, бяха подчертали рисковете, които крие американската намеса. Но и бездействието криеше рискове — рисковете на политическото затруднение. Въпреки насрещните течения, които Фийлдинг описа, Питър Новак беше обичан човек. Ако го убиеха, обикновените хора щяха да се питат защо Съединените щати бяха отказали да се притекат на помощ на един светски светец, изпаднал в нужда? Фондация „Свобода“ можеше да обвини Съединените щати, че са отказали всякакво съдействие. Не беше трудно да си представи човек разпалените дебати в Конгреса, телевизонните репортажи, редакционните статии във вестниците. Древната мъдрост щеше да прокънти отново по целия свят: _За да тържествува злото, е достатъчно добрите хора да стоят със скръстени ръце._ Последвалият шум щеше да съсипе доста кариери. Онова, което изглеждаше като предпазливост, щеше да се окаже пътека, постлана със счупени стъкла.

А дали нямаше друго обяснение?

Фондация „Свобода“ в типичния си независим стил събира група командоси на своя глава в отчаян опит да освободи пленника. Кой ще понесе вината в случай на провал? Чиновниците от среден ранг в Държавния департамент можеха да „пуснат“ на репортерите мухата в качеството им на неназовани източници:

_Хората на Новак отказаха предложението ни да помогнем, явно са се опасявали да не би да засенчим независимия му ореол. Държавният секретар е дълбоко покрусен от случилото се, ние също. Но как да помогнеш на някой, който не желае да приеме помощта ти? Проява на арогантност от тяхна страна? Някой може и така да го изтълкува. Но всъщност това не е ли фатален недостатък на самата фондация?_ Световноизвестните репортери на „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“, осведомителните агенции щяха да разпространят незабавно информации за онова, което са чули. Информирани източници казаха, че предложенията за помощ са били отклонени…

На Янсън му се зави свят. Този сценарий не беше ли чиста фантасмагория, несправедлива измислица? Той не знаеше. Нямаше как да знае, още не. Онова, което знаеше, бе, че не може да изключи подобна възможност.

Минутата, която Фийлдинг обеща, нарасна на три минути, а когато се върна и затвори вратата, сякаш се бе променил.

— Студентът, за когото ти споменах — увери го Фийлдинг с леко писклив глас. — Безнадеждният Хол, бих казал за него. Опитва се да разплете един от аргументите на Кондорсе. Не мога да го убедя, че най-интересното у Кондорсе са заплетените му тези.

Тръпки полазиха по гърба на Янсън. Нещо в поведението на неговия учител се бе променило — гласът му бе някак си несигурен, както никога досега. Ръцете му леко трепереха. Янсън разбра, че нещо е разтърсило дълбоко стария учен.

Ректорът отиде до една от лавиците, където стоеше дебел том на речник. Не какъв да е речник, а първият том на рядкото издание от 1759 година на речника на Самюъл Джонсън. Буквите А — О бяха изписани със златно. Янсън си го спомняше от времето, когато учеше в „Тринити“.

— Искам да проверя нещо — каза Фийлдинг.

Но Янсън усети стреса му под любезния тон. Не стресът от тъжната загуба, а от друга емоция. Тревога. Подозрение.

Нещо не беше наред в държанието му: лекото треперене, колебливият глас и още нещо. Какво?

Ангъс Фийлдинг не го гледаше вече в очите. Това беше. Някои хора никога не го правят, но Фийлдинг не беше от тях. Когато разговаряше с теб, очите му гледаха право в твоите, сякаш за да направлява думите. Почти инстинктивно Янсън плъзна едната си ръка към гърба.

Следеше внимателно как Фийлдинг отвори тома и — _не беше истина_!

Ректорът на „Тринити Колидж“ размаха срещу Янсън малък пистолет с трепереща ръка. Точно зад него Янсън видя издълбаната кухина в книгата, където бе скрито оръжието. Пистолетът, който старият му учител държеше срещу него.

— Защо дойде тук? — попита Фийлдинг.

Най-после очите му срещнаха очите на Янсън, чийто дъх секна, когато забеляза убийствения гняв.

— Новак беше добър човек — каза Фийлдинг с треперещ глас. — Може би най-великият. _Току-що научих, че ти си го убил._



ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА



Застаряващият учен сведе за миг поглед и задиша тежко от яд към себе си. Защото Янсън също държеше пистолет, който измъкна със светкавично движение от кобура отзад, след като подсъзнанието му подсказа онова, в което умът му не искаше да повярва.

Без да каже нито дума, Янсън освободи предпазителя. Няколко секунди двамата мъже стояха един срещу друг мълчаливо.

Който и да бе посетителят на Фийлдинг, във всеки случай не беше студент по история на икономиката.

— Томът от А до О. Много подходящо — промълви Янсън. — „О“ за оръжие. Защо не разкараш тази антика в ръката си? Няма да ти помогне.

Икономистът изсумтя.

— За да ме убиеш, така ли?

— За Бога, Ангъс! — избухна Янсън. — Използвай великолепния си ум. Наистина ли не разбираш колко налудничаво звучи всичко това?

— Онова, което разбирам, е, че са те изпратили тук да ме предадеш, да елиминираш всеки, който те познава добре, нямам никакво съмнение. „Машина за убийства“ — така говорят за теб, героичен епитет, който се харесва на онези, които те контролират. О, да, поддържах връзка с американските колеги. Но не вярвах в това, което говореха за теб. До този момент. Лукавството ти заслужава адмирации. Великолепно изигра сцената със скръбта. Направи ме на пълен групак. Не се срамувам да го призная.

— Всичко, което исках да разбера…

— Местонахождението на колегите на Питър, за да ги погнеш, нали? — извика старият професор разпалено — „Близкото му обкръжение“, както се изрази. Щом получиш тази информация, вече ще си сигурен, че мисията на Питър на тази планета е разрушена. — Той се усмихна, студена, ужасна усмивка, която показа безцветните му, неравни зъби. — Трябваше веднага да се досетя, че хитруваш, когато попита какво разбирам под „те“ и „тях“. Естествено „те“ и „тях“ са хората, за които работиш.

— Току-що се срещна с някого. Кажи ми с кого? — попита Янсън, обзет едновременно от ярост и смущение.

Погледът му се върна върху оръжието на ректора, пистолет „Уебли“ двадесет и втори калибър, най-маломерните и лесни за укриване, използвани от агентите на британското разузнаване през шейсетте години.

— С кого, мамка му?

— Много ти се иска да узнаеш, нали? За да добавиш още едно име към кървавия си списък.

— Чуй се какви ги дрънкаш, Ангъс. Това е пълна лудост! Защо аз ще искам…

— Такова е естеството на тайните операции. Те никога не се смятат за напълно приключени. Винаги остава по някоя нишка за разплитане.

— По дяволите, Ангъс. Ти ме познаваш.

— Дали е така наистина? — Двамата продължаваха да стоят изправени един срещу друг с насочено оръжие — старият учител и някогашният му ученик. — Дали някой от нас наистина те познава?

Макар да се преструваше на безразличен, не можеше да прикрие страха и отвращението си. Това не беше игра. Ангъс Фийлдинг наистина вярваше, че Янсън е станал отстъпник и убиец.

А той не можеше по никой начин да докаже обратното.

Какви бяха фактите?

Че той единствен бе свидетел на случилото се. Че той единствен ръководеше операцията, довела до смъртта на Новак. Че милиони долари бяха преведени в банковата му сметка по начин, за който нямаше никакво смислено обяснение. Мощни интереси явно стояха зад ликвидирането на Новак. Не беше ли съвсем правдоподобно да наемат за целта някой като Янсън, разочарован бивш оперативен агент с безспорни умения?

Янсън си представяше ясно какво досие би изготвил за него специалист по психологически профили: щеше да открие причината в преживяното някога от него предателство и насилие. Колко ли дълбока бе травмата и можеше ли да се прояви отново? Неговите работодатели никога не бяха споменавали за това, но той го разбираше по очите им, по честите тестове, на които го подлагаха — теста на Майърс-Бригс, теста за тематично възприятие, личния профил на Аристъс. Тяхното предназначение беше да открият и най-малкото отклонение в психиката му. _„Насилието е нещо, в което много, много, ама много те бива“_ — беше хладнокръвната оценка на Колинс. Докато действаше като тежко оръдие, насочено срещу враговете, го смятаха за богоизбран, но ако се обърнеше срещу хората, които го бяха обучили, срещу онези, които го използваха, щяха да докажат, че е чудовище.

Връхлетя го спомен отпреди десет години, един от дузината, които смътно разграничаваше. _Той е бойно куче, което се е изплъзнало от каишката си, Янсън. Трябва да го усмириш._ Някой му подаде досие: имена, места, които обикновено посещава, списък с обвинения. Трябваше всичко да наизусти и след това да пъхне документите в торбата с хартия за горене. Твърде много рискове криеха съдебните формалности или „дисциплинарните процедури“, а и агентът беше причинил смъртта на неколцина добри мъже, негови колеги. Възмездието щеше да бъде малокалибрен куршум в тила. Тялото щяха да открият в багажника на автомобил, собственост на руски престъпен бос, който току-що е бил убит. Светът щеше да узнае, че жертвата е още един американски бизнесмен в Москва, който си е помислил, че може да направи бърза печалба чрез сделка с руската мафия и който в крайна сметка си е платил за това.

Бойно куче, което се изплъзне от каишката си, трябва да умре. Това бе стандартният протокол в Консулски операции. Янсън, който неведнъж и дваж бе изпълнявал такива задачи, знаеше това добре като всеки друг.

Опита се да подбере внимателно думите:

— Не мога да разсея с нищо подозренията ти, Ангъс. Не знам с кого разговаря преди малко, така че не мога да кажа нищо за надеждността на източника. За мен е поразително, че някой или група лица са успели да ти донесат посланието толкова бързо. Намирам за поразително това, че само с няколко думи и фрази са успели да те убедят да насочиш смъртоносно оръжие срещу някой, когото познаваш от години като свое протеже и приятел.

— Както някой бе казал за мадам Дьо Стал*, ти си неумолимо права. Повече неумолима, отколкото права — Фийлдинг пусна изкуствена усмивка, все едно че щяха да го фотографират. — Не се опитвай да търсиш аргументи. Това не е урок.

[* Френска интелектуална от XVIII в. — Бел. прев.]

Янсън погледна съсредоточено лицето на застаряващия учен. Видя човек, който се страхуваше, че има срещу себе си изключително коварен противник. Той забеляза обаче и сянка на съмнение, човек, който не е напълно сигурен в преценката си. _Всичко, което знаеш, трябва непрекъснато да подлагаш на критична преценка. Ако се наложи, се отказваш от него._ Двата малокалибрени пистолета продължаваха да сочат един срещу друг като огледален образ.

— Обичаше да казваш, че академичните битки са толкова свирепи, защото ничий живот не е застрашен — Янсън се чувстваше странно спокоен. — Предполагам, че нещата са се променили. Но както знаеш, Ангъс, има хора, които се опитват да ме убият, защото така си изкарват прехраната. Тоест, имат основателни причини или най-малкото обясними. Докато си на терена, не се замисляш за причините, но не и след това. Ако си наранил някого, се молиш на Господа да е в името на справедливата кауза. Не знам какво става, но знам, че някой те е излъгал, Ангъс. Поради тази причина ми е трудно да те обвинявам. За Бога, Ангъс, погледни се само. Не би трябвало да стоиш тук с пистолет в ръка. Нито пък аз. Някой ни е накарал да забравим кои сме всъщност — той поклати тъжно глава. — Иска ти се да натиснеш спусъка ли? Тогава трябва да си повече от сигурен, че постъпваш правилно. Наистина ли си сигурен, Ангъс? Не ти вярвам.

— Винаги съм намирал странна ирония в тези думи — каза Фийлдинг, — изречени от човек, неспособен да се усъмни в собствената си правота, та дори това да е във вреда на страната му.

Продължавайки да го гледа в очите, Янсън протегна ръката си, с която държеше оръжието, отмести пръста си от спусъка, сложи пистолета върху дланта си и го подаде на Ангъс.

— Ако смяташ да ме застреляш, използвай моя. Затворът на твоя е скапан и може да ти гръмне в ръцете.

Ръцете на Фийлдинг затрепериха още по-силно. Мълчанието му беше непоносимо.

— Вземи го — настоя Янсън.

Ректорът на „Тринити“ беше пребледнял като платно, разкъсан между почитта си към благодетеля и привързаността си към своя любим ученик. Янсън го забелязваше много ясно от набръчканото лице на стария човек.

— Нека Господ си смили над душата ти — каза накрая Фийлдинг и свали оръжието.

Думите му бяха нещо средно между благословия и проклятие.



Четирима мъже и една жена седяха около масата в „Меридиън Сентър“. Секретарките им ги бяха оставили сами поради най-различни извънслужебни ангажименти: час при фризьора, детски рецитал на пиано, отдавна отлагано посещение при зъболекаря. Внимателно вглеждане в бележниците и календарите само можеше да разкрие, че и най-високопоставените служители от изпълнителния клон и техните сътрудници имат куп банални и досадни задължения от семеен и личен характер, които не могат да избягнат. Кризата се бе задълбочила от невидимите пропуски вследствие на свръхнатоварения им живот. Нямаше друго обяснение. Програмата „Мобиъс“ бе променила света. Ако я откриеха хора със зли намерения, можеха да разрушат света.

— Не бива да очакваме най-лошия сценарий — каза съветничката по националната сигурност, безупречно елегантна чернокожа жена с кръгло лице и огромни, изучаващи очи.

Това бе първото заседание, в което Шарлот Ейнсли участваше, откакто започна кризата, но заместник-директорът на Съвета за национална сигурност Санфорд Хилдрет я бе държал през всичкото време в течение.

— Преди седмица щях да твърдя същото — обади се инженерът на системата Кацуо Ониши.

В официалните кръгове на бюрокрацията във Вашингтон хора като шефа на Съвета за национална сигурност стояха много нива по-високо от компютърните фурии на ЦРУ. Но свърхсекретният характер на програмата „Мобиъс“, съчетан със сегашната криза, бе станал причина да се създаде ограничена, изкуствена демокрация, демокрацията на спасителната лодка. В момента мненията на високопоставените служители не тежаха повече от мненията на всички останали. Въпросът опираше до убеждаването.

— В каква паяжина се оплетохме… — започна Санфорд Хилдрет от СНС.

— Пощади ни — прекъсна го Дъглас Олбрайт, директорът на военното разузнаване ДИА, опирайки месестите си ръце върху масата. — Какво знаем? Какво сме чули до този момент?

— Че е изчезнал — отговори човекът от СНС, разтривайки слепоочията си с палеца и показалеца. — Беше ни в ръцете и го изпуснахме.

— Не е възможно — каза намръщено представителят на ДИА.

— Не познаваш Янсън — каза Дерек Колинс, заместник държавен секретар и директор на Консулски операции.

— Моли се на Господа, Дерек — намеси се Олбрайт. — Той е шибан голем. Знаеш ли какво е това? Баба ми разказваше за тях. Нещо като фигурка от глина със зъл дух, която се превръща в чудовище. А ла Франкенщайн.

— Голем? — повтори Колинс. — Любопитно. Имаме си работа с голем, но всички знаем, че този голем не е Янсън.

Възцари се гробна тишина.

— Моите уважения — обади се Санди Хилдрет, — но аз мисля, че трябва да се върнем към същината. Програмата застрашена ли е от демаскиране? Янсън ли ще стане причината за това демаскиране?

— Историята се повтаря — каза съветничката по националната сигурност. — Мислим си, че държим нещата в ръцете си, и в следващия миг се издънваме. — Кафявите й очи обходиха лицата на присъстващите в стаята. — Да не би нещо да ни се изплъзва? Да прегледаме още веднъж досието му — обърна се тя към заместник държавния секретар. — Основните неща.

— Пол Ели Янсън — започна Колинс, чиито очи бяха прикрити зад тъмни пластмасови очила. — Отраснал в Норфолк, Кънетикът, завършил училището в Кент. Майка му е родена като Ана Клима — емигрирала от някогашна Чехословакия. Била е преводачка в родината си и се сближила с писателите дисиденти. Посетила своя братовчедка в Ню Хейвън и повече не се върнала в страната си. Писала стихове на чешки и на английски. Някои са поместени в „Ню Йоркър“. Алек Янсън работил като вицепрезидент на застрахователната компания „Долки“, преди да умре. През 1969 година Пол напуска университета в Мичиган точно преди да се дипломира и постъпва във флота. Оказва се, че има талант за бойни изкуства. Преместват го в „тюлените“, най-младият боец, когото някога са приемали за обучение при „тюлените“. Говорим за шеметен напредък.





— Чакай малко — прекъсна го човекът от ДИА. — Едно стайно цвете като него каква работа има при „мръсната дузина“? Психологическо несъответствие.

— Целият му живот е „психологическо несъответствие“ — отвърна Дерек Колинс. — Наистина ли искате да прегледате докладите с психологическия му профил? Може би се е бунтувал срещу баща си? Двамата не са били много близки. Може да е чул прекалено много истории за чешкия си чичо, герой от съпротивата, партизанин, който трепел нацистите из долините и горите на Шумава. Таткото също не е бил ангелче. През Втората световна война старият Алек също е служил във флота, истински морски лъв, преди да се заеме с бизнес. Да кажем, че Пол е наследил неговите гени. Освен това нали знаете какво казват за битката при Ватерло — че е спечелена на игрището в Итън. Или това също е „психологическо несъответствие“, а, Дъг?

Аналитикът от ДИА се зачерви.

— Опитвам се да разбера това-онова за човек, който се е измъкнал от цял екип агенти на ЦРУ като с шапка невидимка.

— Разполагахме с твърде малко време. Цялата операция трябваше да се подготви за нула време. Момчетата имаха няколко минути да се съберат — каза Клейтън Окърли от оперативната дирекция на ЦРУ. — При дадените обстоятелства съм убеден, че са направили най-доброто, което са могли.

— Сега не е време за взаимни обвинения — прекъсна ги Шарлот Ейнсли със строг, поучителен поглед. — Продължавай, Дерек. Все още не съм наясно с цялата картина.

— Служил е при „тюлените“. Четвърти взвод, още при първата си операция е бил награден с кръст на флота — каза заместник държавият секретар.

Погледът му се спря на пожълтял лист в досието и той им го показа.



Доклад от отдела за обучение

20 ноември 1970 година



Младши лейтенант Янсън се справя забележително добре в отделение А-8 на специалните сили „Тюлени“. Отличната му преценка, тактически познания, изобретателност и въображение му позволяват да планира операции за бързи удари срещу вражески части, бунтовници и съоръжения с минимални загуби. Младши лейтенант Янсън демонстрира изключителни способности да се приспособява и да реагира при бързо променящи се обстоятелства, без да се влияе от несгодите при полеви условия на живот. Като офицер той показва и вродени лидерски умения: той не изисква да го уважават, а предизвиква уважение.

Лейтенант Харолд Бренди, офицер по атестациите.



Младши лейтенант Янсън демонстрира потенциал от най-висок калибър: полевите му умения и способността му да импровизира при променливи условия са повече от забележителни. Лично ще следя пълният му потенциал да бъде използван рационално.

Командващ офицер.



— Има десетки такива. Участва в бойна операция след операция, без прекъсване. След това изпада в голяма дупка. Не може да се пренастрои като военнопленник. Заловен е през пролетта на 1971 година от бойци на Виетконг. Държали са го осемнайсет месеца при ужасни условия.

— Би ли уточнил? — попита Шарлот Ейнсли.

— Измъчван многократно. Подложен на глад. Част от времето са го държали в клетка, не килия, а клетка като за птици, висока метър и петдесет и широка около осемдесет сантиметра. Когато го открихме, тежеше петдесет килограма. Толкова отслабнал, че дори оковите му паднали от краката един ден. Правил е три опита да избяга. Последния път успява.

— Подобно отношение нормална практика ли е?

— Не — отговори заместник държавният секретар. — Но и подобна упоритост в опитите за бягство е нетипична. Те са знаели, че е от контраразузнаването и са го подлагали на изтощителни разпити. Отказали са се в крайна сметка, тъй като не успели да го пречупят. Извадил е голям късмет, че е оживял. Невероятен късмет.

— Едва ли е късмет това, че са го пленили — каза съветничката по национална сигурност.

— Е, тук нещата се усложняват. Янсън смята, че му е бил скроен номер. Че на Виетконг е била предоставена информация за него и умишлено е бил изпратен да попадне в засада.

— Предаден? От кого? — попита Ейнсли, повишавайки глас.

— От неговия командир.

— Чието мнение за любимото му протеже, изглежда, междувременно е охладняло.

Тя пое последната страница от досието, озаглавена ДОКЛАД ЗА ФИЗИЧЕСКАТА ПОДГОТОВКА НА ОФИЦЕРА, и я прочете на глас:



Макар професионалните качества на лейтенант Янсън да остават впечатляващи, започна да проявява известни отклонения в командирската си практика: и в тренировъчния процес, и по време на служба той не изисква от подчинените си същото ниво на компетентност като своето и подминава очевидните им пропуски. Изглежда по-загрижен за живота на своите подчинени, отколкото за способността им да изпълняват мисиите си. Лоялността му към тях излиза извън рамките на военните задачи, поставени от командващите офицери.



— Тук се крие нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед — каза Колинс. — Охладняването в отношенията им бе неизбежно.

— Защо?

— Защото той е заплашил командира си, че ще докладва за него пред висшестоящите за извършени военни престъпления.

— Прощавай, би трябвало да се досетя. Но за какво става дума? Боецът вундеркинд да не е преживял психологически срив?

— Не. Подозренията на Янсън се оправдаха. И след като се върна в цивилния живот, се разприказва. Искаше да види командира си изправен пред военен съд.

— А изправиха ли го?

Заместник държавният секретар се обърна и се облещи:

— Ти наистина ли не знаеш?

— Хайде да си спестим предисловията. Ако имаш да казваш нещо, казвай го — отговори жената със закръгленото лице.

— Не знаеш кой е бил командирът на Янсън?

Тя поклати глава, погледът й бе съсредоточен, пронизващ.

— Мъж на име Алън Димаръст — отговори заместник държавният секретар. — Или по-точно лейтенант Димаръст.

— „Виждам“, казал слепецът — южняшкият й акцент, който потискаше, се прояви, както ставаше с нея в мигове на напрежение. — Източникът от Нил.

— След това нашият човек Янсън учи в Кеймбриджкия университет с държавна стипендия. После попада в Консулски операции.

Заместник държавният секретар претупа набързо последната част от досието.

— При вас — обади се Шарлот Ейнсли.

— Да. И така може да се каже.

Тонът на Колинс бе по-красноречив от думите му. Присъстващите схванаха подтекста. От подчинените му Янсън се подчиняваше най-малко.

— Да се върнем малко назад — каза Ейнсли. — Времето, прекарано от него като военнопленник, сигурно му се е отразило зле. Вероятно никога не е успял да се съвземе…

— Физически беше по-силен отвсякога…

— Не говоря за физическата форма или умствените способности, а за психиката. Подобни преживявания обикновено оставят следи. Склонност към рисковани действия, гафове, неуравновесеност. Като пукнатина върху керамичен съд. Не забелязваш пукнатината, докато не се случи нещо и съдът не се счупи. В такива моменти човек превърта и дори да е добър, става лош.

Заместник държавният секретар повдигна скептично вежди.

— Приемам, че всичко това е в областта на догадките — продължи тя. — Но можем ли да си позволим да сбъркаме? Ясно е, че има много неизвестни. Съгласна съм с Дъг. Нещата опират до това дали той работи за нас или срещу нас. Това поне ни е известно. Той работи срещу нас.

— Вярно е — каза Колинс. — И все пак…

— Винаги има място за „все пак“ — прекъсна го Ейнсли. — Но не и в този случай.

— Този човек е променлива величина, която не можем да контролираме — обади се Олбрайт. — В една и бездруго сложна и объркана схема. За нейното оптимизиране се налага да изключим въпросната променлива величина.

— „Променлива величина“, която е посветила три десетилетия от живота си в служба на страната си — възрази Колинс. — Има нещо много смешно в нашата работа — колкото по-високопарен е езикът, толкова по-мръсни са делата.

— Стига, Дерек. Ничии други ръце не са по-изцапани от твоите, с изключение на ръцете на твоето момче Янсън. Една от шибаните ти машини за убиване — човекът от ДИА се втренчи в заместник държавния секретар. — Не е зле да опита от онова, което причинява на другите. Ясно ли се изразих?

Заместник държавният секретар свали тъмните си очила, за да отговори на погледа на аналитика. Въпреки всичко бе ясно накъде духа вятърът.

— Трудно ще се справим с него — подчерта човекът от оперативната дирекция на ЦРУ, който още не можеше да преживее провала в Атина. — Никой не е по-добър от него в преките схватки. Янсън може да причини доста жертви.

— Всички в разузнавателната общност получиха сведенията и слуховете за Анура, макар и да са непотвърдени — напомни им Колинс. — Това се отнася както до моите, така и до твоите хора — Той погледна първо към човека от ЦРУ, а после към Олбрайт. — Защо не наредите на вашите каубои да опитат отново?

— Дерек, знаеш правилата — отвърна Ейнсли. — Всеки сам си чисти къщата. Не искам втора Атина. Никой не познава по-добре методите му на действие от онези, които са го обучили. Хайде, твоите старши оперативни служители сигурно вече са изготвили план за действие.

— Така е — каза Колинс. — Но те не знаят какво става.

— Да не мислиш, че ние знаем?

— Добре, ще се съглася с вас — каза Колинс, с което бе сложен край на споровете. — Планът предвижда да изпратим екип от снайперисти. Само те могат да свършат работата, при това дискретно. Никой не може да им се опре. — Сивите му очи примигнаха зад очилата, докато си припомняше, че досега не бяха пропускали целта си. След това добави тихо: — Никой не е успял.

— Значи, заповедта за елиминиране влиза в сила?

— В момента им е наредено да го издирят, да го наблюдават и да чакат следващата заповед.

— Уведомете ги — каза тя. — Това е колективно решение. Господин Янсън не може да бъде озаптен. Зелена светлина за елиминиране. Сега.

— Не споря, но искам да ви обърна внимание, че рисковете са големи — продължи да упорства заместник държавният секретар.

— Само не ми разправяй за рискове — каза аналитикът от ДИА. — Ти си създателят на тези рискове.

— Всички сме в голям стрес — опита се да успокои топката Хилдрет.

Аналитикът от ДИА хвърли още един съкрушителен поглед към заместник държавния секретар Дерек Колинс.

— Ти го направи — каза Олбрайт. — За всички ни ще е най-добре да го унищожиш.



ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА



Тротоарите на лондонската улица „Джърмин“ гъмжаха от хора, които нямаха време, и такива, които се чудеха как да убият времето. Помощник-мениджър от банка „Натуест“ препускаше с максималната скорост, която позволяваше постът му, закъснявайки за обяд с новоназначения вицепрезидент на международен доверителен тръст. Съзнаваше, че направи грешка, като отговори на последното телефонно позвъняване. Ако закъснееше, щеше да се прости с работата си…

Мускулест търговски представител на „Уайтхол Робинс“ бе подранил за среща с жена, която бе имал неблагоразумието да заговори в бара „Одетс Уайн“ предната нощ, подготвяйки се за поредното разочарование. Дневната светлина обикновено добавяше десетина години отгоре на тия дърти курви, които изглеждаха толкова знойни и апетитни в полузатъмнените подземия на нощните заведения. Но един мъж трябваше да излезе с достойство от ситуацията, нали така? Може би щеше да е в реда на нещата да се отбие до будката за вестници. Ако отиде навреме, ще създаде впечатлението, че няма търпение да я види… Пренебрегваната съпруга на американски бизнесмен, влюбен в работата си, мъкнеше три претъпкани торби със скъпи, но старомодни дрехи, за които предварително знаеше, че никога няма да облече в Щатите: минавайки ги за сметка на кредитната му карта „Америкън Експрес“, тя донякъде си отмъщаваше, задето я бе домъкнал тук. Имаше да убие още седем часа, докато отидеха със съпруга си да гледат „Капан за мишки“ за трети път… Главният експерт по оценките на уестминстърския клон на Данъчното управление си проправяше път през тълпите, поглеждайки често часовника си: човек никога не можеше да разчита на уважение от страна на ония тежкари от „Лойдс“, ако закъснее за среща. Така твърдяха всички.

Крачейки бързо по улица „Джърмин“, Пол Янсън се губеше сред зяпачите на витрини, чиновниците и бизнесмените, които се носеха по тротоарите. Беше облечен в тъмносин костюм, риза с висока яка и вратовръзка на точки. Имаше забързан, но не изнервен вид. Напълно се сливаше с тълпите и по външност, и като излъчване.

От време на време хвърляше по едно око на стърчащите над главата му кръгли и правоъгълни табели. Старите имена на старите фирми „Флорис“, „Хилдич енд Кий“, „Ъруин“ се смесваха с новоизлюпени като „Ерминджилдо Зигна“. Автомобилният трафик бе почти парализиран от задръстванията. За високите червени автобуси, ниските спортни коли и камионите за доставки участието в движението се свеждаше до наличието на колела. „ИНТЕГРОН“: РЕШЕНИЕТО НА ВСИЧКИТЕ ВИ ПРОБЛЕМИ. „ВОДА-ФОН“: ДОБРЕ ДОШЛИ В СВЕТА НА МОБИЛНАТА ОБЩНОСТ. Сви наляво по улица „Сейнт Джеймс“, мина покрай „Брукс“ и „Уайтс“ и после свърна отново вляво към улица „Пол Мол“. Не спря веднага пред мястото, закъдето се беше запътил, само мина покрай него, а през това време очите му внимателно оглеждаха за признаци за нещо нередно. Познатите табели: Военният клуб, наричан шеговито „Раг“*, Реформисткият клуб, Кралският клуб на автомобилистите. На площад „Ватерлоо“ видя познатите бронзови статуи. Статуята на Едуард Седми на кон с цял куп мотоциклети, паркирани до пиедестала й като непредубеден признак за променящите се представи за личен транспорт. На мястото си беше и статуята на Джон Лорд Лорънс, вицекрал на Индия от викторианската епоха, гордо изправен като човек, който съзнава, че е добре известен на малцината, които знаеха кой е. Величествено седеше на стола си и сър Джон Фокс Бъргойн, фелдмаршал и герой от войната на Пиренейския полуостров**. „Подкрепата за войната е неочаквано голяма“ — беше казала кралица Виктория за конфликта на Крим, а думите й по-късно се превърнаха в синоним за безсмислено страдание. Всъщност какво означаваше да си герой от Кримската война? Това бе конфликт, чието избухване се дължеше на дипломатическа некомпетентност, а по-късно стана символ на военна некомпетентност.

[* Място за лудуване и веселие. — Бел. прев.]

[** Войната на Англия и Португалия срещу Наполеон 1808–1814 г. — Бел. прев.]

На ъгъла на площад „Ватерлоо“ си позволи да хвърли едно око на мястото, където отиваше — „Атиниън Клъб“. С огромните каменни блокове в кремав цвят, галерия от високи колони и фриз, напомнящ за Партенона, той беше образец на неокласическия архитектурен стил от началото на деветнайсети век. В единия край стърчеше една от камерите за наблюдение. Над централната колона се извисяваше богинята Атина, боядисана в златно. Богинята на Мъдростта — едно от най-дефицитните неща. Янсън обходи още веднъж улицата в обратна посока, задминавайки един от червените камиони на Кралската поща, консулската служба на Папуа-Нова Гвинея и някаква офис сграда. В далечината се извисяваше червенооранжев кран над невидим строителен обект.

Връщаше се мислено отново и отново към онова, което се случи в колежа „Тринити“. Накрая реши, че е по-вероятно старият му учител да е бил под наблюдение, отколкото да са го проследили. Но и при това положение мащабите на следенето и бързината, с която реагираха, бяха плашещи. Вече не биваше да приема нещата такива, каквито са.

Трябваше да си отваря очите на четири и да внимава за всичко, което му се стори необичайно — камиони, паркирани където не им е мястото, автомобили, които карат прекалено бавно или прекалено бързо. Поглед на минувач, който се е задържал по-дълго, отколкото е нормално, или се е отклонил твърде бързо. Строителни съоръжения, където няма строежи. Нищо не биваше да му се изплъзва от вниманието.

Беше ли в безопасност? Не можеше да се каже със сигурност. Беше невъзможно да определи дори дали пощенският камион е това, което изглежда. Инстинктите му подсказваха обаче, че може да влезе в клуба, без да го забележат. Не беше място, което той би избрал за среща. Но за момента щеше да му е от полза да се види с Григорий Берман. От друга страна, като се замислеше, мястото имаше много предимства. Обществените паркове предлагаха свобода на движение, но от тази свобода можеха да се възползват и наблюдателите. В един старомоден клуб за джентълмени беше трудно непознато лице да остане незабелязано. Янсън щеше да мине за гост на някой от членовете на клуба. Съмняваше се, че хората от наблюдателния екип можеха да получат подобен достъп.

Влезе в клуба, представи себе си и члена на клуба, когото чакаше, на неуниформения охранител, който седеше на рецепцията до входната врата. След това се отправи към мраморното стълбище във фоайето с четири огромни позлатени колони в коринтски стил. Вдясно се намираше салонът за пушачи с малки кръгли маси и надвесени ниско полилеи със свещи. Вляво беше големият ресторант. Пред него по огромен килим в червено и златисто се стигаше до мраморно стълбище, което водеше към библиотеката. Там сервираха кафе, а върху дълга маса бяха струпани издания от цял свят. Настани се върху кожено канапе до една от колоните под портретите на Матю Арнолд и сър Хъмфри Дейви.

„Атиниън Клъб“ — място за срещи на представители на политическия и културния елит.

Необичайно място за необичаен посетител.

Григорий Берман беше човек, който никога не забравяше моралния си дълг към хората, които му бяха правили услуга. Бивш счетоводител от Съветския съюз, той беше натрупал състояние, работейки за руската мафия като специалист в сложния механизъм за пране на пари. През годините той бе създал мрежа от международни корпорации, през които въртеше мръсните печалби на мафията, укривайки ги от властите. Преди няколко години Янсън умишлено го остави да се изплъзне от акция на Консулски операции. Десетки международни престъпници паднаха в мрежата, но Янсън, навличайки си гнева на някои от своите колеги, позволи на техния финансов мозък да се измъкне.

Направи го с конкретна цел, а не просто като прищявка. Берман нямаше да забрави дълга си към служителя на Консулски операции. Руснакът щеше да се превърне от враг в сътрудник. А да имаш на разположение някой, запознат с тънкостите на международните схеми за пране на пари, беше от голяма полза. Още повече, че Берман пипаше много умно и властите много трудно можеха да го пратят на съд. Така или иначе щеше да се измъкне и Янсън реши, че ще е по-добре в случай на нужда да си поиска обратно дълга.

Имаше и още нещо. Янсън проучи стотици страници информация и разгада принципите на схемата. Мнозина от участниците в нея бяха хладнокръвни, опасни престъпни фигури. Берман беше също аморален тип, но не и грубиян. Той изпитваше огромно удоволствие да мами хората и да им прибира парите, но същевременно беше щедър. И неусетно Янсън започна да изпитва симпатия към жизнерадостния мошеник.

— Поли! — засия приличащият на мечок мъж и разтвори широко ръце.

Янсън се остави в прегръдките на руснака. Берман не се вместваше в стереотипите за повечето мъже. Той преливаше от емоционалност, смесвайки страстта си към вещите със страстта към живота.

— Прегръщам те и те целувам — каза той на Янсън, притискайки устни към двете му бузи последователно.

Той никога не издаваше предпазливостта на човек, който живее под непрекъснато напрежение, а демонстрираше небрежността на бонвивана, който е над нещата в живота.

Раираният костюм по поръчка на Берман приличаше на пипане на кашмир, а той ухаеше дискретно на „Део Тръмпърс“, парфюм с дъх на липа, за който се твърдеше, че е любимият на уелския принц. По карикатурен начин Берман се стремеше да подражава по всичко на английски джентълмен. Езикът му бе водопад от британизми, смехории и както Янсън ги определяше, берманизми. При целия абсурд обаче Янсън не можеше да устои на чара му. Имаше нещо привлекателно в начина, по който си противоречеше и успяваше да бъде едновременно непочтен и искрен. Той винаги имаше план за поредното мошеничество и винаги с удоволствие го споделяше.

— Загладил си косъма, Григорий — каза Янсън.

Григорий се потупа по закръгленото коремче.

— Отвътре обаче нещо ме яде. Ела да хапнем.

Той прегърна през рамо Янсън и го поведе към ресторанта.

Сервитьорите в сутрешни костюми засияха и се поклониха, когато превъзбуденият руснак се появи. Веднага ги придружиха до масата. Макар че по това време правилата им забраняваха да се сервира алкохол, светналите им погледи показаха, че Берман бе намерил начин да демонстрира своята щедрост.

— Студено пушената сьомга е най-превъзходната в света — каза той, настанявайки се на мекия стол. После Берман похвали още много неща като най-превъзходни в света и всеки път говореше със суперлативи. — Но ти препоръчвам раци а ла наж. Върхът са. Препоръчвам ти също печена яребица. А може би и двете. Толкова си слаб. Като Виолета в трето действие на „Травиата“. Трябва да те поохраним.

Повика с поглед келнера, който предлагаше вино.

— Донеси бутилка от онова „Пюлини-Монтраше“, което ни доставиха вчера. Ще видиш, че по-хубаво от него няма.

— Признавам, че съм учуден да те намеря тук, сред цвета на британското общество.

— Бандит като мен, искаш да кажеш, как въобще ме допускат при себе си? — Берман се заля от смях, коремът му се разтресе под широките дрехи по поръчка. После добави с по-тих глас: — Знаменита история. Преди две години бях поканен да организирам парти за лорд Шъруин, което завърши с игра на билярд с неколцина изискани джентълмени…

Берман имаше навика да подпомага изпаднали в затруднение хора с краткосрочни заеми, като предпочиташе безпътните издънки на аристократични родове. Берман смяташе, че тези хора имат влияние в света. Според неговите правила това беше инвестиция.

— Ще трябва да ми разкажеш за това някой ден — каза Янсън любезно.

Това бе единственото, което можеше да направи, за да не забарабани с пръстите по масата. Берман не можеше да бъде възпрян.

— Мисля, че той доста си пийна, но въпреки това започна да печели големи суми от мен и аз го поканих на още една игра за реванш…

Янсън поклати глава. Сценарият бе предвидим. Порядъчно пийнал британски джентълмен, който печели невероятни суми от пиян като кютук руснак, фрашкан с пари. Пиян-залян руснак, който дори не знае от кой край се държи щеката. Последна игра и британският джентълмен ще натрупа истинско състояние от спечелените съществени суми. Той вероятно си мисли как ще купи съседния апартамент в Кенсингтън или къщата в провинцията, за която семейството му плаща от толкова време наем. Не може да повярва на късмета си. Как не си знаел по-рано за тия неща? Покана, приета с неохота — издънката е западнала, но с фамилия, която все още отваря вратите, — донася пари, спечелени по смешен начин.

Но идва последната, съдбоносната игра, когато руснакът неочаквано се оказва трезвен, грабва щеката и започва да я движи, както виртуоз цигулар движи лъка. И мечтите за лесните пари се изпаряват в грубата действителност.

— Но, Пол, няма никога да познаеш кой е този баламурник. Гай Баскъртън.

Баскъртън беше виден адвокат, съветник на кралицата, който бе оглавявал Комисията за изкуство и култура, създадена от Уайтхол. Надменен мъж с тънки мустачки и онзи характерен за хората от неговата класа разсеян поглед. Нямаше как да не се превърне в неустоима цел на Берман.

— Започвам да се сещам за края — каза Янсън, звучейки по-спокойно, отколкото се чувстваше. Предстоеше му да поиска голяма услуга от Берман. Не биваше да се надува. Не биваше да изглежда и отчаян, иначе Берман щеше да се възползва от предимството си и да превърне своя дълг в кредит. — Чакай да отгатна. Той е член на комисията, която одобрява кандидатите за членство в „Атиниън“.

— Още по-хубаво. Той е президент на клуба.

— И така той задлъжнява към теб със сто хиляди лири, които никога не може да ти върне — продължи Янсън, опитвайки се да съкрати разказа на руснака. — Но това е без значение, тъй като ти великодушно настояваш да му опростиш дълга. Той ти е безкрайно благодарен и не знае как да постъпи. Тогава на следващия ден се озоваваш случайно до него в „Шийки“…

Докато Янсън говореше, оглеждаше посетителите и сервитьорите за признаци за потенциална заплаха.

— Григорий не ходи в „Шийки“. Не яде риба. Само пие като риба! Беше в „Айви“. Можеш ли да повярваш на по-добно съвпадение?

— О, обзалагам се, че е било съвпадение. Не вярвам да си подкупил управителя на „Айви“, за да те настани на съседната маса.

Берман плесна с ръце.

— Разкри ме!

Усмихна се широко, тъй като много обичаше машинациите му да бъдат оценявани по достойнство, а Янсън много го биваше в това.

— Е, Григорий — каза Янсън, опитвайки се да бъде хладнокръвен. — Идвам при теб с проблем, който смятам, че ще те заинтригува.

Руснакът го погледна и зачака.

— Григорий е целият в слух — каза той, поднасяйки към устата си вилица с парче пилешко с гъби.

Янсън му разказа накратко какво се бе случило и за шестнайсетте милиона долара, които се бяха озовали в банковата му сметка на Каймановите острови без знанието на притежателя, но с валиден елекронен подпис, за който се предполагаше, че е известен единствено на него. Умен ход. И все пак можеше ли да се окаже ключ? Имаше ли възможност при изпращането на електронните сигнали някой да е оставил дигитални отпечатъци от пръсти?

Докато Янсън говореше, Берман изглеждаше все едно че е изцяло погълнат от храната си, като редките му обаждания също бяха на кулинарна тема: ризотото е вълшебно, сладкият сос е невероятен, колко са несправедливи хората, които ругаят английската кухня.

Но колкото и разсеян да изглеждаше външно Берман, умът му работеше трескаво, както Янсън забеляза.

Най-накрая спецът по мангизите остави вилицата.

— Какво знае Григорий за прането на пари? — попита той с невинно изражение. След това се захили. — Какво ли Григорий не знае за прането на пари? Ха! Онова, което знае, може да напълни британската библиотека. Вие, американците, си мислите, че знаете. — Нищо не знаете. Американците живеят в големи къщи, но термити разяждат основите им. Както ние в Москва казваме, положението е отчайващо, но не сериозно. Знаеш ли колко мръсни пари влизат и излизат от Америка всяка година? Може би триста милиарда. Повече от брутния вътрешен продукт на повечето държави. Банкови транзакции по електронен път, да? Как се откриват? Знаеш ли колко пари влизат и излизат от американските банки на ден?

— Очаквам ти да ми кажеш.

— Два трилиона долара. Скоро ще разбереш какво са истински пари! — Берман тропна развеселен по масата. — Всички банки правят парични преводи. Къде можеш да скриеш зрънце пясък, което никой да не успее да открие? На плажа. Преди десет години ти сгащи старите ми приятели. Всички бяха безсърдечни и некултурни, не пролях сълза за тях, но какво наистина предотврати? Григорий Берман основа повече компании от американския предприемач Джим Кларк.

— Фантоми, Григорий. Твоите компании съществуват само на хартия.

— Днес тоя тип хора стигнаха по-далеч. Купуват истински компании. Застрахователни дружества в Австрия, банки в Русия, компании за превози в Чили. Пари в брой влизат и излизат, кой може да каже кога и къде? Кой може да ги спре? Твоето правителство? Министерството на финансите? Вашето министерство на финансите има служба за финансови престъпления. В търговския център във Вирджиния. — Пухкавото коремче на Берман отново се разтресе. — Наричат я „сградата с кенефите“. Кой я взима насериозно. Службата за финансови престъпления? Помниш ли историята на Сун Минг? Идва в Америка и казва, че е от дърводобива. Взима назаем сто и шейсет милиона долара от „Банк ъф Чайна“. Елементарна схема. Отпечатва тесте договори за внос, гаранции за заемите, експортни сертификати, фокус-мокус препаратос и готово! Трансферът е разрешен. Депозира парите в банки. На един от банкерите казва: „Играя на борсата в Хонконг.“ На друг: „Продавам цигари.“ На трети банкер казва: „Текстил!“ Хоп — хоп — хоп. От Китай през Америка до Австралия. Всичко се смесва. Смесва се с редовния търговски поток. И така зрънце пясък на плажа. Американците не успяха да го хванат. Отделът за финансови престъпления на Министерството на финансите следи паричния поток, но не получава отникъде пари. Министърът на финансите не желае да дестабилизира банковата система! Във вашата страна се правят четиристотин хиляди банкови превода всеки ден, навън и отвън. Дигитални преводи от един банков компютър на друг. Американците не успяват да заловят Сун Минг. Австралийците обаче го хващат.

— По-малък плаж?

— По-добри компютри. Търси характерния модел в самия модел. Гледай за нещо смехотворно. Така тайната излиза наяве.

— Смехотворно в смисъл на ха-ха или смехотворно в смисъл на особено?

— Има ли разлика? — попита Берман, пъхайки в устата си лъжица със сладък сос. Изохка от наслада. — Знаеш ли, миналата седмица бях в Канъри Уорф Тауър. Бил ли си там? Има петдесет етажа. Най-високата сграда в Лондон. Беше на банкрутиралите „Братя Райхман“, но не се притеснявай. Григорий не държеше там пари. Отидох да се видя с една приятелка рускиня, Людмила, ще ти хареса, невероятна жена. На четирийсет и не знам кой етаж сме и аз гледам през прозореца. Изведнъж виждам да лети във въздуха познай какво?

— Банкнота.

— Пеперуда — отговори Берман натъртено. — Как така пеперуда? Какво прави пеперуда на четирийсет етажа височина в центъра на града? Изумително. Толкова високо няма дори мухи. Какво остава за пеперуда — вдигна показалеца си, за да наблегне на това.

— Благодаря, Григорий, знаех, че мога да разчитам на теб да ми изясниш нещата.

— Значи, винаги се оглеждаш за пеперуди. Посред нищото. Сред потока от дигитални кодове. Там има ли пеперуди? Да. Винаги има пеперуди. Летят, летят, летят. Така че трябва да знаеш какво да търсиш.

— Разбирам — отвърна Янсън. — А ще ми помогнеш ли да потърсим заедно?

Берман погледна съкрушено опразненото блюдо от сладкия сос, след което лицето му светна.

— Ще дойдеш ли да поиграем на билярд? Знам едно място наблизо.

— Нет.

— Защо не?

— Защото мамиш.

Руснакът вдигна рамене щастливо.

— Така играта става по-интересна, смята Григорий. Билярдът е игра на сръчност. Маменето изисква сръчност. Защо маменето да е измама? — Тази логика бе квинтесенция за Берман. — Добре, добре. Ще те заведа у дома, да? Имам фантастичен Ай Би Ем. Суперкомпютър. Ще потърсим пеперуда.

— Ще открием пеперуда — отговори Янсън спокойно, но без съмнение оказвайки натиск.

Берман живееше сред разкош в Лондон, след като бе успял да натрупа състояние, надхвърлящо многократно състоянието на престъпните си съдружници, с които бе започнал в началото. Но това нямаше да е възможно, ако Янсън не го беше оставил да се измъкне. Не беше нужно да му го напомня. Берман знаеше какво му дължи. Никой друг не притежаваше толкова тънък усет за дългове и кредити като кипящия от енергия бивш счетоводител.



# Форт Мийд, Мериланд



Санфорд Хилдрет нямаше време, както винаги. От три години негов шофьор беше Дани Калахан, който би се изненадал само ако шефът му не закъснееше.

Калахан беше част от ограничен кръг шофьори, които обслужваха топразузнавачите на Съединените щати. Всеки от тях беше проверен до девето коляно. Никой нямаше жена и деца. Всички бяха преминали бойна подготовка, както и курсове по охрана и диверсионна тактика. Инструкциите бяха безапелационни: да пазят пътниците си с цената на собствения си живот. Хората, които возеха, съхраняваха в главите си най-важните тайни на страната и от тях зависеше до голяма степен сигурността на цялата държава.

Дългата черна лимузина, която обслужваше трима пътници, беше бронирана. Отстрани бронята беше подсилена с метални обкови, тъмните стъкла можеха да издържат куршуми четиридесет и пети калибър, изстреляни от упор. Гумите бяха специална изработка, херметически затворени, с отделни клетки, за да не може въздухът да издиша прекалено бързо. Но от решаващо значение за сигурноста на пътниците беше не автомобилът, а уменията на шофьорите.

Калахан бе един от тримата мъже, прикрепени към заместник-директора на Службата за национална сигурност Санфорд „Санди“ Хилдрет, който не криеше, че предпочита именно него. Дани познаваше преките пътища, беше наясно кога може да увеличи скоростта малко повече от позволеното. Дани можеше да го закара от Форт Мийд до вкъщи десет-петнайсет минути по-бързо от останалите. Фактът, че имаше медал за войната в Персийския залив вероятно също бе от значение за Хилдрет. Хилдрет никога не бе воювал, но харесваше мъжете, които бяха участвали в битки. Двамата не разговаряха много-много, макар че обикновено преградата между шофьорската кабина и отделението за пътниците не стоеше вдигната.

Но веднъж преди година Хилдрет се почувства напрегнат, а може би от желание да се поразсее се отпусна и го заговори. Дани му разказа как е играл футбол в гимназията и как училищният отбор се е класирал за шампионата в Индиана. Той можеше да се закълне, че на Хилдрет му бе интересно.

— Защитник, а? Все още приличаш на такъв — му каза Хилдрет. — Някой път трябва да ми разкажеш как се поддържаш във форма.

Хилдрет беше дребно човече, но обичаше да е заобиколен от яки мъже. Вероятно му доставяше удоволствие усещането, че един дребосък може да командва някой бабанка, който да му прислугва. А може би се чувстваше сигурен.

Дани Калахан погледна часовника на таблото. Хилдрет му бе казал, че ще тръгнат към шест и половина. Беше седем и петнайсет. Нищо ново. Той често закъсняваше с повече от четирийсет и пет минути. Дори цял час не беше необичайно.

Калахан чу в слушалката гласа на диспечера.

— _Козирогът слиза._

Хилдрет идваше.

Калахан спря колата пред изхода от лявата страна на огромната стъклена кутия, на каквато приличаше сградата на Службата за национална сигурност. Заваля дъжд, отначало съвсем ситно. Калахан изчака Хилдрет да се появи, след което излезе и застана до колата.

— Дани — кимна му Хилдрет, халогенните външни лампи осветиха огромното му чело, а дребното му личице се събра в широка усмивка.

— Доктор Хилдрет — поздрави го Дани.

Веднъж той бе прочел във „Вашингтон Поуст“ статия за Хилдрет, в която се споменаваше, че той е доктор по международни отношения. Оттогава започна да се обръща към него с титлата „доктор“ и имаше усещането, че на шефа му харесва. Калахан отвори задната врата и след това я затвори с доста силен трясък.

Дъждът се усили и започна да се стеле като пелена, развявана от вятъра, размазвайки по странен начин светлините на другите автомобили. Мейзън Фолс се намираше на около четирийсет и пет километра, но Калахан можеше да съкрати пътя почти наполовина, като свие от „Савидж Роуд“ по шосе 295, а оттам — по шосе 395, през реката Потомак и после по булевард „Арлингтън“.

След петнайсет минути забеляза светещия буркан на полицейска патрулка в огледалото за обратно виждане. Отначало Калахан реши, че полицаят просто ще го задмине, но след това разбра, че всъщност му дава знак да спре.

Не можеше да бъде. И въпреки това, доколкото се виждаше през дъждовната пелена, техният автомобил бе единствен на пътя. Какво, по дяволите?

Вярно, че караше с около петнайсет километра над позволената скорост, но се предполагаше, че пътните ченгета виждат много ясно табелките. Някой новобранец, който се правеше на интересен? Калахан щеше да се изкефи да го постави на мястото му. Но Хилдрет беше непредвидим, можеше да му се ядоса и да го обвини, че кара с непозволена скорост, макар всеки път да показваше колко е доволен, задето Дани го откарва до дома толкова бързо и че му харесват „високите скорости“. Точно така се изрази веднъж Хилдрет. Но никой не обичаше да го спират полицаи. Не беше изключено Хилдрет да хвърли вината върху него и да му пише черна точка.

Калахан отклони в асфалтираната отбивка. Патрулката спря точно зад него. Когато полицаят със син дъждобран над униформата се появи, Дани свали стъклото.

— Знаеш ли с каква скорост караш?

Калахан му подаде две ламинирани пластмасови карти.

— Може да ги провериш. И по-бързо. Мисля, че не би искал да си тук.

— О, извинявай, човече. Нямах представа.

Полицаят звучеше истински притеснен, но имаше нещо странно. Не можеше да е новобранец, тъй като беше най-малко на четирийсет години, със смачкан нос като на боксьор и тънък белег на бузата.

— Следващия път гледай внимателно табелите — каза му Калахан с официален и в същото време отегчен тон. — Щом забележиш SXT, това означава, че транспортът е свързан с федералната сигурност.

Ченгето скъса лист от кочана си.

— Заличавам това нарушение. Вие също ще ми простите, а?

— Ще се разберем, офицер.

— Надявам се да няма последици — каза ченгето с леко паникьосан тон. — Уважавам работата, която вършите, момчета.

Калахан въздъхна и стисна ръката на полицая. Усети внезапно бодване.

— Мамка му!

— Съжалявам, приятел — каза полицаят. — Викат ме по радиостанцията.

Той обаче не помръдна.

— Какво, по дяволите, става? — извика Калахан и изведнъж усети странна слабост.

Човекът в синия дъждобран се протегна през прозореца и отключи вратата. После натисна дръжката.

Калахан беше шашардисан. Искаше да каже нещо… Но нищо не се получи. Искаше да изблъска мъжа… но не можеше да си помръдне ръката. А когато вратата се отвори, се наклони към шосето като чувал с картофи. Не можеше да мръдне.

— Спокойно, момче — изхили се мъжът с дъждобрана и хвана Калахан точно преди да се изтърколи върху пътя.

После избута Калахан на седалката за пътниците и седна на шофьорското място.

Дани се блещеше, но не можеше да реагира.

Върху таблото светна лампичка и през малкия говорител се чу глас:

— Дани? Какво, по дяволите, става?

От другата страна на стъклената преграда Хилдрет бе започнал да губи търпение.

Мъжът със синия дъждобран натисна копчетата, така че задните врати да се заключат. После бавно подкара към моста край военния мемориал „Арлингтън“.

— Обзалагам се, че и ти се чудиш какво става — обърна се мъжът към Калахан дружелюбно. — Нарича се „Анектин“. Обездвижва мускулите. Използва се при хирургически операции. Понякога инжектират с него пациенти на изкуствено дишане, за да не мърдат. Човек се чувства много странно, нали? В съзнание си, но не можеш да се помръднеш. Диафрагмата се движи нагоре-надолу, сърцето изпомпва кръв, дори можеш да мигаш. Но мускулите ти са извън контрол.

Мъжът натисна копчето за прозорците, отваряйки наполовина задните стъкла. Откъм интеркома се чу ново прашене и мъжът изключи звука.

— Твоят пътник се чуди защо свалихме стъклата в тоя проливен дъжд.

_Какво, по дяволите, ставаше?_

Калахан се опита да се съсредоточи, за да помръдне пръста си. Той напрегна всичките си сили, сякаш се канеше да вдигне гира, три пъти по-тежка от теглото му. Пръстът само леко се помръдна и това бе всичко. Беше безпомощен. Безнадеждно безпомощен. Виждаше. Чуваше. Но не можеше да се помръдне.

Наближиха моста, по който не се движеха никакви коли, и мъжът натисна газта. Мощният двигател от триста конски сили форсира и колата се понесе стремително напред по моста, пресичайки по диагонал двете платна. Шофьорът не обърна никакво внимание на неистовото блъскане по преградата, докато мощният брониран автомобил се врязваше в едно от страничните метални ограждения, след което полятя във въздуха и цопна във водата.

Силата от удара във водата бе по-голяма, отколкото Калахан очакваше. Той се блъсна в предното стъкло и чу някакво пукване. Вероятно се счупи някое от ребрата му. Шофьорското място на бронираната кола имаше четворен колан, каквито използваха автомобилните състезатели, и Калахан знаеше, че силата на удара ще се разпредели равномерно върху човека със синия дъждобран. Докато колата потъваше бавно към дълбините на Потомак, видя как той откопча коланите и се измъкна през прозореца. След това освободи Калахан от колана му и го закрепи на шофьорското място.

Калахан се чувстваше като парцалена кукла. Но можеше да вижда. Можеше да мисли. Сега му стана ясно защо мъжът отвори само наполовина задните стъкла.

Полицаят, който всъщност не беше никакъв полицай, спря двигателя и после се издигна бързо на повърхността.

Двамата с Хилдрет обаче нямаха подобна възможност — Калахан беше парализиран, а Хилдрет заключен в задната част на колата. Стъклата бяха застопорени и съвсем леко отворени просто за да се ускори нахлуването на водата. Суперобезопасеният автомобил се бе превърнал в гробница.

Колата потъваше към дъното с издигната нагоре предница вероятно защото задната част бе натежала във водата, която вече изпълваше и шофьорската кабина, влизайки през прозореца и през хилядите невидими цепки. Нивото се покачваше бързо. Стигна до кръста му, после до шията, до брадичката и още по-високо.

Все още дишаше през носа, но колко секунди му оставаха?

Внезапно всичките му въпроси се разтвориха в един: кой може да направи подобно нещо?

Водата влезе в ноздрите и в гърлото му, после в белите дробове и предизвика ужасно усещане, може би най-ужасното, което човешкото тяло познаваше, задушаването. Той се давеше. Не му достигаше въздух. Сети се за своя чичо Джими, който почина от емфизема, както си седеше в инвалидната количка с кислородната маска, през която вкарваха през ноздрите му чист кислород през прозрачни тръбички. Кислородният апарат го следваше навсякъде, както някога го следваше неотклонно жълтият му лабрадор. Представи си как се издига свободен във водата към повърхността на реката. След това се опита да си внуши, че диша чист въздух, че тича по сгуриената пътека в училищния двор в Уест Лафайет, Индиана, но откри, че е започнал да вдишва все по-бързо вода. Въздухът излезе през носа и устата му като пулсираща струйка мехурчета.

Агонията му стана още по-мъчителна.

Налягането в тъпанчетата му — той потъваше ли, потъваше — стана болезнено и направи чувството, че се задушава, още по-страшно. Но все още значеше нещо. Значеше, че не е мъртъв. Смъртта не болеше. Онова, което чувстваше, бе последният напън на живота му, отчаяните му усилия да не си отиде.

Искаше му се да се отмести, да заплува. Представи си мислено как гребе водата с ръце, но само мислено. Напъните отслабнаха и това бе всичко.

Спомни си какво му каза мъжът и някои неща му се изясниха. Пази пътника си с цената на собствения си живот. Това сега бе нелепо. Когато колата потънеше, и двамата щяха да умрат. Да се удавят. Шофьорът, зашеметен от удара. Пътникът, жертва на мерките за сигурност. Единственият въпрос щеше да е как Калахан се е озовал в реката.

Но беше мокро, настилката — хлъзгава, а Калахан бе превишил скоростта, нали така?

Разбира се, щяха да обвинят него.

_Значи така щеше да свърши._ Замисли се за всичко, което не бе направил както трябва в живота си. Помисли си за спортната титла, която не успя да получи, тъй като бе с контузия на коляното и треньорът не го пусна в игра. Сети се за апартамента, който двамата с Айрин искаха да си купят, но не можаха, тъй като след това Айрин го напусна, а той не можеше да я обвинява, макар че се бе постарал да постигне най-доброто, на което е способен. Той си спомни колко пъти бе подавал молба за работа и колко пъти му отказваха. Не подлежи на по-нататъшно издигане. _Това бе етикетът, който му лепнаха_, и колкото да се мъчеше, никога не го свалиха от него. Като самозалепващ се стикер — опитваш се да го махнеш, но лепилото все си остава. Хората само като го погледнеха, и го забелязваха.

Сега Калахан нямаше сили дори да си фантазира, че е някъде другаде. Той беше там… където беше.

Беше вкочанен от студ, подгизнал от вода, не можеше да диша, уплашен, съзнанието му постепенно се губеше, замъгляваше се, само няколко последни мисли.

Помисли си: _Всеки ще умре. Но никой не бива да умре по този начин._

Помисли си: _Едва ли ще продължи дълго, няма как да продължи дълго._

И накрая си помисли: _Защо?_



ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА



Бъртуик Хаус, която руснакът нарече „моята скромна обител“, се оказа огромна къща от червени тухли точно до парка „Риджънтс“. Триетажна сграда с капандури върху абсидния покрив и три комина. Мерките за сигурност бяха едновременно дискретни и открити. Четириметровата черна метална ограда се състоеше от пръти, заострени на върховете като пики. Алеята за автомобили се наблюдаваше с видеокамера в метална кутия, закачена високо. До портата имаше малка кабинка с пазач, който махна към малиново-червеното бентли на Берман с нужното уважение.

Просторният салон за гости беше боядисан в червен цвят и наблъскан с копия на старинни мебели. Кресла с извити крака, скринове с чекмеджета и масички за шах в стил Шеридън и Чипъндейл*: само че бяха полирани с дебело покритие на шеллак и докарани в особения, оранжевиникав оттенък на старинните мебели. Две огромни ловни сцени в позлатени рамки се набиваха на очи още като се влезеше в салона, и отдалеч приличаха на платна от осемнайсети век, но погледнати отблизо, създаваха впечатлението, че са купени от някой универсален магазин. Имаха вид на копия, нарисувани набързо от студент по живопис.

[* Известни дизайнери на мебели от XVIII в. — Бел. прев.]

— Харесва ли ти? — попита Берман със самодоволен вид, показвайки с ръка сбирщината, резултат от англофилските му мераци.

— Нямам думи — отговори Янсън.

— Прилича на реквизит за филм, а? — добави руснакът и още веднъж обходи с ръка пространството.

— Да.

— Мебелите наистина са филмов реквизит — каза Берман със задоволство, пляскайки с ръце. — Григорий се появи в последния снимачен ден на филмовата продукция „Търговецът на слонова кост“, написа чек на продуцента и купи всичко. Отнесе го у дома. Сега живее сред реквизита на „Търговецът на слонова кост“. Всички казват, че „Търговецът на слонова кост“ пресъздава най-сполучливо живота на английската висша класа. Висша устройва Григорий Берман.

Последва самодоволна усмивка.

— От Григорий Берман не може да се очаква нещо по-малко.

Сега му стана ясно. Всичко беше в повече, преувеличено, тъй като бе предназначено за филм и съобразено със светлините, обективите и филтрите.

— Имам и иконом. Аз, Григорий Берман, беден московчанин, прекарал детството си по опашки в универсалния магазин ГУМ, имам иконом.

Мъжът, за когото говореше, стоеше тихо в дъното на салона, облечен в черен редингот и колосана риза от пике. Имаше гръден кош като варел, беше снажен, с гъста брада и изтъняваща, гладко сресана коса. Розовите му бузи придаваха известна приветливост на иначе мрачното му изражение.

— Това е господин Джилс Френч — каза Берман. — Джентълменът на джентълмените. Господин Френч се грижи за удобството ни.

— Това истинското му име ли е?

— Не, не е истинското. Истинското му име е Тони Туейт. На кой му пука? Аз не харесвам истинските имена. Избрах му името от най-хубавия американски телевизионен сериал.

Обраслият в растителност слуга се поклони тържествено.

— На вашите услуги — каза той угоднически.

— Господин Френч — обърна се към него Берман, — донесете ни чай. И… — Замисли се или защото не знаеше какво му се иска, или защото се мъчеше да си спомни какво се сервира с чай. — Севруга — гласът му прозвуча колебливо и молбата му бе посрещната с почти недоловимо поклащане на глава от иконома. — Не, чакай — коригира се Берман. Отново засия: — Сандвичи с краставички.

— Веднага, сър — отговори икономът.

— Още по-добра идея. Донеси ни кифлички. От онези с бита сметана и ягодов конфитюр.

— Отлично, сър. Веднага, сър.

Берман стана лъчезарен като дете, на което предстои да си играе с екшънгерой, когото боготвори. За него Бъртуик Хаус беше като детска къщичка, в която бе пресъздал фантастична пародия на английския начин на живот, при това с изобилие от лош вкус, в който обаче имаше нещо много симпатично.

— Кажи ми честно, какво ти е мнението? — попита отново Берман, сочейки наоколо.

— Нямам думи.

— Не може да се опише с думи, това ли искаш да кажеш? — Берман се пощипа по бузата. — Нямаш предвид това. Сладурче! Трябва да те представя на Людмила. По това си приличате като две капки вода. Тя ще ти покаже как се пътува, без да ставаш от леглото.

Минавайки покрай малка стая встрани от главния коридор, Янсън се спря пред огромна, лъскава машина с внушителен вид, с вграден монитор, клавиатура и черни квадратни решетки от двете страни. Той кимна възхитено.

— Това ли е РС/6000?

— Това? Това е машина за караоке. Компютърната система е в мазето.

Берман го поведе по криволичещо стълбище до помещение, където имаше няколко компютъра. От топлината, която излъчваха, в стаята без прозорци беше задушно. Два малки електрически вентилатора проветряваха въздуха. Икономът дойде с чая и кифличките, подредени върху чинии от бристолски порцелан. Постави ги върху малка ъглова масичка заедно с две керамични купички с бита сметана и конфитюр. След това се изниза.

След като изгледа лакомо кифличките, Берман седна пред една от клавиатурите и започна да активира серия програми за пробиване на защитата. Провери резултата за няколко минути и се обърна към Янсън.

— Кажи сега на Григорий къде искаш да го отведеш.

Янсън помълча известно време, двоумейки се, преди да му разкаже основните елементи на затрудненото си положение. Бъбривци като Берман можеха понякога да мълчат като гроб в зависимост от мотивацията и той много добре го знаеше. Григорий го изслуша без коментар или видима реакция, след това вдигна рамене и напечата алгебрична матрица в програмата, с която работеше.

Минаха няколко минути. Обърна се към Янсън.

— Григорий не е обнадежден. Ще оставим програмата да действа и ще чакаме.

— Колко време?

— Машината ще търси двайсет и четири часа, после ще се свърже със световни паралелни процесорни мрежи от други компютри, а тогава може би… — Берман свали погледа си от него. — Осем месеца? Не, мисля, че по-скоро девет месеца. Като при раждането на бебе.

— Ти се шегуваш.

— Искаш ли от Григорий да направи нещо, което другите не могат? Тогава му кажи числата, които другите не знаят. Знаеш открития код на сметката, нали? Ако го използваме, ще сме с предимство. Иначе ще се върнем към правенето на бебе — девет месеца.

Неохотно Янсън му издиктува открития код — кода, който банката използваше за получаване на информация. Той беше известен само на банката и на титуляра на сметката.

Десетина секунди след като руснакът вкара открития код, екранът се изпълни с цифри, които вървяха по монитора като заключителните надписи на филм.

— Числата са без стойност — каза Берман. — Сега трябва да внимаваме за пеперуда.

— Да открием пеперуда — подчерта Янсън.

— Пфу-у. Ти, мой друг, си като Аляска, огряна от слънце, отвън разтопена и мека, а отвътре твърда и студена. Б-р-р! Б-р-р!

Обгърна с ръце тялото си, разигравайки арктически студ. Но в следващите пет минути Берман се съсредоточи върху редиците от цифри и се изключи напълно от околния свят.

Най-накрая той прочете на глас цифрите.

— Ето я пеперудата — 5464–001–0087. Това е пеперуда.

— Тия числа не ми говорят нищо.

— Но на мен ми говорят — отговори Берман. — Числата говорят за красиви блондинки и мръсни канали, кафенета, където може да се пуши хашиш, също за жени от Източна Европа, изправени до витрини като манекенки.

Янсън примигна.

— Амстердам. Искаш да ми кажеш, че това е трансферният код на Амстердам.

— Да! — потвърди Берман. — Трансферният код на Амстердам — появява се многократно, за да е съвпадение. Твоята фея кръстница използва банка в Амстердам.

— Можеш ли да кажеш коя?

— Ти го пускаш под одъра, той се качва отгоре — заяви укорително Берман. — Невъзможно е да открия точната сметка, освен ако… Нет, невъзможно!

— Освен какво?

— Личният ти код? — Берман се отдръпна, сякаш очакваше Янсън да го цапардоса, задето изрече тия думи. — Цифрите са като отварачка за консерва. Въртиш, въртиш, въртиш. Много мощно.

За да се преведат или теглят пари от нечия сметка, беше нужен личен код, поредица от цифри, известни само на титуляра на сметката. Кодът не се появяваше никога при прехвърлянето. Тази уникална, ултразащитена дигитална пътека пазеше и клиента, и банката.

— Ти очакваш от мен да ти доверя личния си банков код?

— Нет — отговори той и вдигна рамене.

— Мога ли да ти се доверя?

Сияйна усмивка.

— Разбира се, че нет! За какво ме мислиш? За скаут? Личният код трябва да си остане личен и да не се съобщава на никого. Затова не се използват имена. Всички хора са смъртни. Григорий е най-смъртен от всички. — Той погледна Янсън. — Моля те, не ми казвай кода си.

Янсън замълча за миг. Берман обичаше да казва, че може да устои на всичко друго освен на изкушение. Ако му кажеше личния си код, наистина щеше да го изправи пред грандиозно изкушение — можеше да източи парите с няколко натискания върху клавиатурата. Но какво щеше да спечели? Той харесваше живота си тук. Знаеше, че ако Янсън му стане враг, ще изложи на риск всичко, което имаше и което беше постигнал. Не беше нужно дори да го заплашва. Това не обясняваше ли нежеланието му да узнае кода, тъй като бе наясно, че не може да си позволи да се остави на изкушението, но не искаше да се събуди на другия ден с ужасната мисъл, че е позволил да му се изплъзнат купища пари.

Янсън продиктува кода от петнайсет цифри и наблюдаваше как Берман го печата. Лицето на руснака бе напрегнато, явно се бореше със себе си. За няколко секунди той успя да установи връзки с десетки финансови институции, използвайки като изходна точка вътрешната мрежа на банка „Монте Верде“, за да открие дигиталните подписи, идентифициращи участниците във всяка транзакция.

Минаха няколко минути, тишината се нарушаваше единствено от ударите върху клавишите и тихото бръмчене на вентилаторите. Най-накрая Берман се изправи.

— Да! — каза той. — Ай Ен Джи, което е съкращение от „Интърнашънъл Недърландс Груп Банк“. Най-вероятно ти е била известна под името „Недерландсхе Миденстандсбанк“.

— Какво знаеш за нея?

— Красива нова централа в Амстердам. Изключително енергична и ефективна. Не всеки може да издържи да работи там. Втората по големина банка в страната. А жените в Амстердам са най-красивите в света.

— Григорий — започна Янсън.

— Трябва да те запозная с Гретхен. Ще ти се завие свят, гарантирам ти, че ще паднеш по гръб. Или тя на нейния. Гретхен е приятелка на Григорий. Приятелка на всички, които копнеят за пътешествия. Приема само обаждания от вън, но цените са разумни. Кажи й, че си приятел на Григорий. Ще ти дам нейния телефонен номер. Много по-лесно се помни от кодовете за връзка с Ай Ен Джи. Ха!

— Не съм убеден, че сме ударили на камък. След като успя да идентифицираш банката, не можеш ли да стесниш кръга още повече?

— Много трудно — отговори Григорий, отхапвайки внимателно от кифличката си, сякаш тя можеше да го захапе. След това добави с доверителен тон: — Тия кифлички не ги приготвя готвачката. Тя твърди обратното. Но аз знам, че ги купува от „Сейнсбъри“. Веднъж видях опаковката в кофата за смет. Но не й казах нищо. Всеки човек на света трябва да се чувства победител, иначе никой няма да е щастлив.

— Нека се съсредоточим към това аз да се почувствам щастлив. Казваш, че да се проследи от чия сметка са прехвърлени парите ще е „трудно“. Но трудно не означава невъзможно. Няма ли някой, който би могъл да се справи?

Приличащият на мечок домакин се засегна.

— За Григорий няма невъзможни неща. — Той се огледа, след това загреба с лъжичката си щедро количество ягодов конфитюр и го разбърка в чая си. — Така руснаците си пият чая. Господин Френч не би го разбрал. Ще се шокира.

Янсън присви очи. Горкичкият Берман, пленник на собствената си прислуга.

— Опасявам се, че нямам време — подкани го той.

С обидено изражение Берман се изправи и се върна с тежка походка до компютъра.

— Много е досадно — каза той като възрастно хлапе, откъснато насила от играчките си, за да научи таблицата за умножение.

Междувременно Янсън установи директна връзка с банка „Монте Верде“ чрез своя PDA.

След петнайсет минути Берман, който се бе изпотил от зор, вдигна глава и се обърна.

— Всичко е готово. — Забеляза уреда в ръцете на Янсън. — Сменяш личния си банков код ли?

Янсън натисна едно копче и направи точно това.

— Слава Богу! — Берман скочи на крака. — Иначе можех да откача и да направя беля — днес, утре, идния месец, посред нощ, ходейки насън! Кой може да каже кога? Да знаеш нечий личен банков код и да не се възползваш е като…

Той си нагласи панталоните.

— Да, Григорий — прекъсна го Янсън. — Наясно съм, общо взето, с това. Сега ми кажи какво стана. Откри ли кой е платецът?

— Голям цирк — отговори Берман с усмивка.

— Какво искаш да кажеш? — попита Янсън, видимо разтревожен.

— Проследих източника на парите. Много трудна операция дори с ножче за отваряне на консерви. Поиска няколко кода, които се самоунищожават, за да ме вкара през задната врата. Като в американско поппарче „Какво ли не бих направил от любов“. — Изтананика няколко ноти, докато Янсън го зяпаше. След това се върна към темата. — Реверсен асиметричен алгоритъм. Софтуерна програма, която изравя заглушени сигнали. Много сложно…

— Григорий, приятелю, не е нужно да ми разказваш „Война и мир“. Спести ми подробностите, моля те.

Берман вдигна рамене и се нацупи леко.

— Една мощна компютърна програма извършва дигиталната операция, която се равнява на цяло състезание по триатлон на олимпийски игри. Е, без помощта на стероиди от Източна Германия. Но успя да идентифицира сметката на платеца.

Янсън усети как сърцето му бие лудо.

— Ти си гений!

— Голям цирк — повтори Берман.

— Какво искаш да кажеш?

Усмивката на руснака стана още по-широка.

— Мъжът, който ти е платил да убиеш Питър Новак, е самият Питър Новак.



Когато пристигна с малкия си конвой в тренировъчния лагер, Ахмад Табари изпита голямо облекчение. Знаеше от собствен опит, че пътуването съвсем не е прехваленото преживяване, криещо изненади. Макар да прекара дълги часове в транс, медитирайки, се умори от дългия път. Халифа първо отиде със самолет в Асмара, Еритрея. На никой нямаше дори да му хрумне да търси лидера на Фронта за освобождение на Кагама там. После със скутер по северното крайбрежие на Червено море стигна до Нубийската пустиня в Северен Судан. Няколко часа след като излязоха на сушата, суданските му водачи го откараха по дългия и неравен път през пустинята до лагера на границата с Еритрея. Мека беше само на няколкостотин километра на север, Медина в същата посока, малко по-далеч. Много го болеше от това, че е толкова близо до свещените места, а не можеше да отиде там, където бе стъпвал Пророкът, да бъде благословен, докато е бил на земята. Но той както винаги се примиряваше с волята на Аллах и черпеше сила от правотата на своята кауза. Въпреки неотдавнашните неуспехи в провинция Кена Халифа не се отказа да ръководи борбата срещу развалата на Запада, срещу бруталния и грабителски световен ред, който Западът смяташе за напълно „естествен“. Молеше се с всяко свое решение и всяко свое действие да доближи страната си до деня, когато народът му ще стане част от имма, народа на Исляма, който Халифа щеше да води не само на думи.

В лагера го посрещнаха голобради момчета и мъже с посивели бради. Той почувства силните братски връзки с единоверците си. Изсушената сивкава земя се различаваше коренно от неговата родина с буйна тропическа растителност и все пак пустинните му братя притежаваха такъв мощен плам и вяра, с които мнозина от последователите му кагамци не можеха да се мерят. Безплодна земя наистина, но земя. Лидерите от пустинята бяха впримчени в своите собствени битки, в битките в Чечения, в Казахстан, в Алжир, на Филипините. Те знаеха, че всяка от тези битки бе схватка от една по-голяма борба. Той знаеше, че те ще му помогнат, както той им бе помагал в миналото. С Божията воля, работейки заедно, един ден те щяха да завладеят цялата земя за Аллах.

Първо трябваше да позволи на своите домакини да го впечатлят с тренировъчния лагер. Беше чувал, че такъв е редът. Всеки лидер от световното им братство знаеше за този университет по терор. Докато правителството в Хартум си затваряше очите, тук членовете на това тайно братство изучаваха техниките на новия вид война. В бункери, издълбани в скалите, компютри съхраняваха планове на ядрени централи, петролни рафинерии, летища, железопътни линии, военни бази в десетки страни. Всеки божи ден те търсеха в световната мрежа още и още от откритите тайни на Запада, който така небрежно ги правеше леснодостъпни. Тук човек научаваше върху модел на американски град как да блокира пътища, да превзема сгради. Тук се усвояваха също уменията на търпеливото наблюдение, методи за покушение, стотици начини за приготвяне на експлозиви с материали, достъпни във всяка американска железария. Докато го развеждаха из лагера, той се усмихваше студено. Отнасяха се с него като към висопопоставен посетител по начина, по който се отнасяха към президента на Судан по време на тайните му визити. И те като него знаеха, че той е определен от съдбата да ръководи родината си. Беше само въпрос на време.

Чувстваше се уморен, разбира се. Но нямаше време за почивка. Вечерната молитва беше свършила. Настана часът за срещата.

В една от шатрите се настаниха върху възглавниците, наредени на постлания върху земята килим, и пиха чай от обикновени глинени съдове. Разговаряха сърдечно, но не и по същество. Всички знаеха изключително тежката ситуация на Халифа — удивителните му успехи в последно време, както и факта, че бойците му бяха подложени на непрестанни атаки от войските на Република Анура. Имаше и унизителни обрати. И щеше още да има, ако не му окажеха външна подкрепа. Многократните опити на ФОК да получи помощ от Посредника срещнаха отказ. Посредникът не само отклоняваше исканията да предостави необходимата подкрепа, но и настояваше все повече и повече Халифа да се откаже от намеренията си за мъст! Вероломството на неверника! Всичките по-нататъшни усилия на Халифа да възстанови контактите с Посредника, за да го убеди в неумолимата си воля за справедливост, се провалиха, напълно и мистериозно. Ето защо Халифа бе тук.

Най-после дочуха бръмченето на военен хеликоптер и въртенето на перките му. Лидерите на лагера се спогледаха.

Беше посетителят, когото очакваха. Мъжът, когото наричаха ал-мусташар, съветника.

Полковник Ибрахим Магхур беше известна фигура и връзките му с въстаниците из лагерите се пазеха в тайна. В края на краищата той беше високопоставен служител от либийското разузнаване, а Триполи официално бе обявил, че не поддържа връзки с терористи. В същото време редица влиятелни членове на режима хранеха симпатии към своите братя, борещи се срещу западния империализъм, и правеха каквото можеха, за да им оказват дискретна подкрепа. Ибрахим Магхур бе един от тях. При честите си визити в лагера той донасяше ценна информация от либийското разузнаване. Предоставяше сведения за местонахождението на враговете и дори предлагаше конкретни техники за ликвидирането им. Беше снабдил борците за свобода с ценни карти и подробни сателитни снимки, които им даваха важно стратегическо предимство. Пращаше им също сандъци с артилерийски оръдия и леко стрелково оръжие. За разлика от мнозина корумпирани и развратени представители на елита в Либия Ибрахим Магхур беше истински правоверен. Беше ги насърчавал в миналото да постигат целите си, ако трябва с цената на живота си, щеше да го прави и в бъдеще.

Полковникът слезе от хеликоптера, измъкна се от изкуствено предизвиканата пясъчна вихрушка и се поклони на ръководителите на „Ислямски джихад“, които го посрещнаха на крака.

Очите му срещнаха погледа на Ахмад Табари и той отново се поклони, преди да му подаде ръка.

Погледът на либиеца беше едновременно проницателен и изпълнен с уважение.

— За мен наистина е чест да се запозная с теб — каза той.

— Пророкът сигурно се радва, че ние двамата най-после се срещнахме — отвърна Табари.

— Вашите военни успехи са поразителни, невероятни, достойни да бъдат описани в учебниците — заяви полковникът. — Аз съм човек, който се учи от историята.

— Аз също се уча от историята — отговори кагамският бунтовнически лидер. Скулестото му лице изглеждаше черно като въглища сред вечерния мрак на пустинята. — Според моите уроци териториите се превземат бързо, но и бързо се губят. Какво казват твоите уроци?

— Казват ми, че историята се прави от велики мъже. А нещо у теб ми подсказва, че ти си велик мъж — истински Халиф.

— Пророкът е щедър — отговори кагамецът, който разполагаше с твърде малко време да се преструва на скромен.

— Но великите мъже имат големи врагове — каза полковникът от либийското разузнаване. — Трябва да си много внимателен. Наистина трябва да си предпазлив. Ти си заплаха за сили, които няма да се спрат пред нищо, за да те унищожат.

— Предпазливостта обаче може да направи човека бездеен — възрази Табари.

— Вярно е — съгласи се либиецът. — Но тази опасност се отнася за по-малките хора. Твоята смелост е тази, която те прави велик и която гарантира сигурността и оцеляването на вашата кауза, крайната победа. Вашият халифат ще го бъде. Но всичко зависи от времето и целите — той огледа замечтаните лица на петимата най-високопоставени лидери на „Ислямски джихад“ и после се обърна към легендарния водач на Фронта за освобождение на Кагама. — Ела — подкани го той. — Да се поразходим, Халифе. Само двамата.

— Съветите на ал-мусташар са безценни — увери един от домакините Ахмад Табари. — Последвай го.

Докато двамата мъже крачеха из района на лагера в пустинята, задуха хладен вятър, който издуваше широката, дълга дреха на Халифа.

— Мога да те уверя, че вашите неуспехи ще са само временни — каза тихичко либийският полковник. — Има много неща, с които съм в състояние да ви помогна, както и съюзниците ни в Ислямска република Мансур. Много скоро вашата кауза ще изплува.

— И в какво ще плува? — попита островитянинът с мрачна усмивка боеца на пустинята.

— Много просто — отвърна Ибрахим Магхур със сериозно изражение. — В кръв. В кръвта на неверниците.

— Кръвта на неверниците — повтори Халифа.

Думите бяха едновременно изпълнени с вяра и високопарност.



— Откъде, по дяволите, си сигурен? — настоя Янсън.

— Засякох данните от две места — отвърна Берман, разбърквайки енергично конфитюра в чашата с чай. — Първоначалните кодове не може да са измислени.

— Повтори.

— Шестнайсет милиона долара са прехвърлени от сметка на името на Питър Новак.

— Как? Къде?

— Където казах. Амстердам. „Интърнашънъл Недерландс Груп“. Къде се намира централата на фондация „Свобода“?

— В Амстердам.

— В такъв случай няма нищо чудно.

— Искаш да ме убедиш, че докато Питър Новак е бил затворен в тъмницата на Анура, е позволил да бъдат прехвърлени шестнайсет милиона долара на мое име? Как стават тия работи?

— Може да го е направил предварително. Предварително е възможно. Следварително не е възможно.

— Не ми е до шеги, Григорий. Това е лудост.

— Просто ти съобщих първоначалния код.

— Възможно ли е някой друг да е сложил ръка на сметката на Новак и да я контролира по някакъв начин?

Руснакът вдигна рамене.

— Първоначалният код показва само чия е сметката. Що се отнася до достъпа до нея, има много варианти. Това не бих могъл да ти кажа. Тази информация не върви от модем на модем. Институцията следва законовата процедура. Банката в Амстердам действа по инструкции на собственика. Разширението на сметката показва, че тя е свързана с фондация. Документация в банката, документация в централата.

Берман произнесе думата документация с отвращението, което изпитваше към по-старите финансови инструменти като указания и договори, които не можеха да се сведат до редици от цифри и нули.

— Няма никаква логика.

— Но има долари! — каза весело Берман — Ако някой внесе шестнайсет милиона долара в сметката на Григорий, Григорий няма да настоява да идентифицира зъбите на дарителя. — Той вдигна ръце. — Бих искал да ти кажа повече, но не мога.

Дали Питър Новак бе предаден от някой свой приближен или скъп за него човек? Ако е така, от кого? Високопоставен служител на организацията му? Марта Ланг? Тя говореше за него, както му се стори, с истинска привързаност и уважение. Но какво доказваше това, да не говорим, че можеше да притежава актьорски талант. Единственото неоспоримо нещо бе, че който и да е предал Новак, се е ползвал с доверието му. А това означаваше, че човекът е майстор на лъжите, виртуоз в изкуството на хитруването, измяната и дебненето. Но с каква цел?

— Ела с мен — каза Берман. — Ще те разведа из къщата. — Той прегърна през рамо Янсън и го поведе нагоре по стълбите в просторната светла кухня. Сложи показалеца си на устните. — Господин Френч не обича да се влиза в кухнята. Но за нас, руснаците, тя е сърцето на дома. Берман се доближи до блестящата мивка от неръждаема стомана, над която се намираше прозорецът с красива гледка към розовата градина. — Той измъкна струйника от чешмата и го вдигна пред устата си като микрофон: — Някой е забравил кифличките под дъжда — запя той с дебел руски бас. — Не мисля, че мога да го преживея….

Приближи се плътно до Янсън и се опита да направи с него дует. Вдигна изразително ръката си във въздуха като оперен певец на сцената.

Чу се пукване на стъкло и Берман спря да пее, издавайки хриптене. След миг се просна на пода.

Малка червена дупка едвам личеше отпред на ръката му. В горната лява част на гърдите му имаше още една рана от куршум с оцветени в червено ръбчета.

— Мили Боже! — извика Янсън.

Времето сякаш спря.

Янсън погледна към Берман, който лежеше смаян и неподвижен върху облицования със сиви плочки под, а след това през прозореца. Навън не се забелязваше никакъв признак за безпокойство. Следобедното слънце огряваше добре подрязаните розови храсти, чиито розови и бели цветове се показваха измежду гъстите листа. Небето беше синьо, осеяно тук-таме с малки ивички бели облаци.

Изглеждаше абсурдно, но се бе случило и мозъкът му се мъчеше да проумее смисъла на всичко това. Чу стъпките на иконома, който явно се бе стреснал от неговия вик. Още с влизането икономът изтегли проснатото тяло извън обсега на прозореца, плъзгайки го по пода. Беше правилна реакция. Той също провери гледката през прозореца, държейки в едната си ръка пистолет П7. Ако беше аматьор, сигурно щеше да стреля един-два пъти през прозореца, но не го направи. Той видя същото, което преди него бе видял и Янсън. Размениха си погледи, от които стана ясно колко е смаян. Минаха две секунди, преди двамата да се изтеглят в коридора на безопасно разстояние от прозореца. Откъм пода Берман издаваше хриптящи звуци, докато дъхът му си проправяше път през наранената трахея. Пръстите му започнаха да ровят в раната на гърдите.

— Мамка ти — каза той сподавено. — Твоя мать!

Пръстите на дясната му ръка трепереха от усилието, с което руснакът опипваше раната си със забележително самообладание. Търсеше куршума. Поемайки с мъка въздух, той измъкна смачкано парче месинг и олово.

— Вижте — обърна се Янсън към иконома. — Знам, че сте шокиран, но трябва да се успокоите, господин…

— Туейт. Работил съм петнайсет години в САС. И двамата знаем, че куршумът не е изстрелян отблизо. Търсим нещо друго.

— САС, виж ти.

— Господин Берман може да е откачен, но не е глупак. Човек като него има врагове. Бяхме подготвени за подобно нещо. Но този изстрел дойде от неизвестността. Нямам обяснение.

Как се бе случило?

Главата на Янсън бе сякаш празна, но постепенно започна да се изпълва с елипсовидни криви и прави ъгли. Ужасната сцена на кръвопролитието, която се разигра пред очите му, се превърна в геометрична диаграма.

Нужен му бе всеки наличен факт. Свърза точката на проникване върху протегнатата ръка на Берман с горния ляв квадрант на гръдната рана. Отклонение от около трийсет и пет градуса спрямо хоризонталата. Но не се виждаше нищо в околността под този ъгъл.

Явно куршумът не бе изстрелян отблизо.





Парчето, което Берман измъкна от раната си, го доказваше. Беше изстрел от далечно разстояние, а куршумът бе стигнал в крайната точка на траекторията си. Ако беше изстрелян от стотина метра, щеше да проникне в тялото на Берман и да причини изходна рана. Деформацията и размерът на куршума съдържаха нужната информация.

Наведе се и го вдигна. Какъв ли беше? Трийсет-четирийсет грама, със зърнест строеж и месингово покритие. Проникването беше около пет сантиметра, ако беше улучил главата на Берман, смъртта щеше да настъпи мигновено. Но и кръвоизливът в белия дроб най-вероятно щеше да доведе до фатален изход. Каква ли бе силата на удара — един-два килограма на сантиметър?

Поради съпротивлението на въздуха силата на удара намаляваше обратно пропорционално на изминатото разстояние. Колкото по-голяма беше скоростта, толкова по-голямо бе съпротивлението на въздуха, т.е. обратната сила, следователно нямаше правопропорционална зависимост. Съотношението скорост-разстояние можеше да се изчисли с диференциално уравнение от първа степен и числото на Рейнолдс — нещо, което Димаръст можеше да реши наум. Вероятно и Берман, но разчитайки на интуицията и опита си, Янсън прецени, че бе стреляно от около километър.

Янсън си припомни високите сгради в околността, островърхия покрив на джамията в центъра на Лондон… и минарето, високата и тясна кула с малък балкон, използван от ходжата да събира вярващите за молитва. Най-вероятно минарето не се охраняваше и професионалист нямаше да срещне никакви проблеми да проникне там. Ако грубите изчисления на Янсън бяха верни, точно това се бе случило.

Сатанинска работа. Снайперистът се бе разположил на балкона на минарето, което откъм Бъртуик Хаус приличаше на малка точица, изчаквайки мишената да се появи на прозореца. Сигурно е разполагал с достатъчно време, за да изчисли ъглите и траекториите. Но колцина бяха способни на такъв изстрел? Дали имаше и четирийсет в света? Двама руснаци. Един норвежец, които спечелиха първо място на световното състезание в Москва предната година. Двама израелци с техните 7,62-милиметрови пушки „Галил“. Шепа американци.

Майсторът снайперист притежаваше изключителни умения, но и изключително търпение. Трябваше да е в състояние да реагира на всяко непредвидимо усложнение. При изстрел от голямо разстояние дори неочакван лек ветрец можеше да отклони траекторията на куршума. Целта можеше да помръдне неочаквано. В този случай Берман бе вдигнал нагоре ръката си, след като изстрелът бе произведен. Снайперистът трябваше да се съобразява с подобни възможности и да е много търпелив.

И все пак коя бе мишената?

Икономът предположи, че е неговият работодател Берман. Естествено предположение. И опасно. Припомни си, че Берман го прегърна през рамото и го придърпа към себе си. Куршумът, който улучи руснака, мина само на трийсетина сантиметра от главата на Янсън.

Трийсет сантиметра. Неконтролируемо отклонение от километър разстояние. Независимо дали бе поразил целта, или бе пропуснал истинската мишена, точността на изстрела бе невероятна. Но интуицията му подсказваше, че именно той бе мишената.

Дочу сирената на линейката, която Туейт извика. Усети леко докосване по крака. Берман се опитваше да му привлече вниманието.

— Янсън — прошепна той, сякаш устата му бе пълна с вода.

Закръгленото му лице бе станало мъртвешки бледо. От ъгълчето на устата му изтичаше тънка струйка кръв. Въздухът се процеждаеше през раната на гърдите му и той я притисна с дясната си ръка. След това повдигна леко лявата си ръка, облята в кръв, и поклати показалеца си.

— Кажи ми истината. Съсипаха ли ми ризата „Търнбул енд Асър“?

Вместо обичайния кикот се чу задавена кашлица. Поне единият му бял дроб се бе напълнил с кръв и скоро щеше да колабира.

— Изглеждала е и по-добре — каза му Янсън нежно в изблик на обич към жизнерадостния, ексцентричен мошеник.

— Ще намериш копелето, което направи това, нали? — попита Берман.

— Непременно — обеща без колебание Янсън.



ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА



Туейт дръпна Янсън настрана и му заговори тихичко:

— Който и да сте, господин Берман явно е имал доверие у вас, иначе нямаше да ви покани тук. Но искам да ви помоля да изчезвате — каза той и го изгледа накриво. — Чупката.

Янсън тръгна бързо по дъбовия паркет, покрай френската дървена ламперия, която някоя от наследничките на Улуърт бе сложила преди десетилетия, и се измъкна през задния вход. След няколко минути се промъкна през желязната ограда и се шмугна в парка „Риджънтс“.

— Две хиляди и четиристотин акра в центъра на Лондон, колкото е задният ми двор — му бе казал Берман.

_Беше ли безопасно?_

Нямаше никакви гаранции. Освен че бе единственото място, откъдето смяташе да се измъкне. Снайперистът на минарето можеше лесно да се прицели във всеки, който излезеше от другите входове на Бъртуик Хаус. Височината на къщата затулваше гледката към повечето райони на парка.

Освен това Янсън познаваше това място. Докато следваше в Кеймбридж, имаше приятел, който живееше в Мерилбоун, и двамата често се разхождаха из огромната зелена площ, която бе три пъти по-голяма от Сентръл Парк в Ню Йорк. Част от парка се виждаше откъм великолепните неокласически сгради на улица „Ханоуър“ с техните аристократични интериори и кремави фасади със сини фризове. Но паркът сам по себе си бе истински свят. Водните канали завършваха с езера, населени с редки птици, внесени от чужбина. На някои места бяха обградени с бетонни прегради, на други преливаха в гъстата мочурлива растителност. Върху асфалтираните алеи гълъби се състезаваха с лебедите кой пръв да изкълве трохите. По-навътре редици от подкастрен жив плет осигуряваха гъста зелена преграда. Над малка дървена барака се вееше червеното знаме на спасителната служба.

За него тази огромна площ с дървета и трева, игрища и тенис кортове винаги бе изглеждала като убежище. Езерото с лодките се разстилаше като амеба, стеснявайки се в поток, който бе обграден от двете страни с цветни лехи и течеше под моста „Йорк“ към южната част на парка. В средата се намираше градината на кралица Мери с екзотични растения и редки птици — светилище за диви птици и самотни хора. „Риджънтс Парк“ беше проектиран от кралския архитект Джон Наш, който се бе опитал да създаде една идилична версия на Англия, каквато тя никога не е била, в сърцето на метрополията, едновременно естествена и внимателно оформена.

Янсън стигна на бегом до езерото с лодките покрай дърветата, опитвайки се да въведе ред в мислите си и да разбере смисъла на шокиращото нападение. Докато тичаше, внимателно оглеждаше околността.

_Беше ли безопасно?_

Дали си имаше работа само с един снайперист? Едва ли. При такава старателна подготовка сигурно бяха изпратили стрелци, покриващи различни ъгли към къщата. Нямаше никакво съмнение, че единственото сигурно място бе това, което бе посочил Туейт. Но местността предлагаше ограничена защита срещу майсторска стрелба от далечно разстояние.

Ако снайперистите бяха наблизо, къде биха се разположили?

И _кои_ бяха те?

Само мисълта за наличие на заплаха на това идилично място се струваше на Янсън като сквернословие. Той забави ход и се загледа в огромната върба пред себе си, чиито клони падаха в езерото с лодките. Това дърво вероятно бе на сто години. Сигурно го бе видял и преди двайсет и пет години, когато посети парка за първи път. То беше надживяло и лейбъристки, и консервативни правителства. Беше надживяло Лойд Джордж и Маргарет Тачър, бомбардировките на нацистите над Лондон и купонната система по време на войната, епохи на величие и падение.

Янсън тъкмо доближи дървото, когато от дебелия дънер изхвърча бяло парче, а преди това се чу мек, приглушен звук от удар на олово в напуканата кора.

Изстрел, който едва не го улучи и отново бе въпрос на сантиметри. Непогрешимата точност на снайперска пушка.

Извиваше врата си, докато бягаше, но не забеляза нищо. Единствено звукът от удара на куршума в дървото, без придружаващата експлозия в патронника на оръжието. Вероятно бе използван заглушител. Но дори при наличие на заглушител летящият със свръхзвукова скорост куршум издаваше шум, когато излизаше от дулото — не силен, но все пак шум, като свистене на камшик. Янсън познаваше добре този шум. Фактът, че не го долови, подсказваше, че изстрелът отново бе произведен от далечно разстояние. Ако стрелецът беше на повече от сто метра, звукът се заглушаваше от шумоленето на листата и на останалите шумове в парка. Налагаше се изводът, че си има работа с изключително добър преследвач.

Или екип преследвачи?

Къде да намери безопасно място? Беше невъзможно да се каже. Стомахът му се сви.

На няколко стъпки от него се заби нов куршум в земята. Нов пропуск. Изстрелът беше дошъл от голямо разстояние, а мишената се движеше.

Ако куршумът бе стигнал на десетина метра от него, щеше да е впечатляваща техника, а той се заби само на няколко стъпки. Беше нечувано. И ужасяващо.

„Продължавай да се движиш“ — си каза Янсън. Когато човек е изправен пред невидими преследвачи, единственото, което може да го направи трудна мишена, е движението. Но то само по себе си не е достатъчно. Скоростта му не биваше да е равномерна, защото опитният стрелец можеше да изчисли мястото, до което би стигнал след определено време. Беше фасулска работа да стреляш по мишена, която се движи в определена посока с равномерна скорост. Имайки предвид разстоянието и скоростта, просто изчисляваш няколко градуса вляво от целта и стреляш там, където тя ще се намира при пристигането на куршума, а не където е била при дърпането на спусъка.

Имаше още едно важно условие — позицията на снайпериста. Страничното движение беше едно. А движението, при което целта се приближава или отдалечава от снайпера, практически нямаше значение, при всички случаи това нямаше да попречи на куршума да я застигне.

Янсън не беше наясно колко снайперисти бяха заели позиции и къде бяха тези позиции. Така че нямаше как да знае в каква посока се движи. Правилата на фланкиращия и продолния огън изискваха аксиално придвижване. Опитни стреци като тези бяха наясно, че има опасност заблуден куршум да удари член на екипа или случаен минувач.

Къде ли се намираха снайперистите? Последните два изстрела бяха дошли откъм югозапад, където не виждаше нищо освен дъбове.

Започна да бяга, а очите му шареха наоколо. Нормалността бе най-зловещото в цялата работа. Паркът не беше препълнен с хора, но не беше и празен. Ето един младеж, който се кълчеше на музиката от своя уокмен. Там две жени се разхождаха и си говореха, бяха приятелки, което личеше от начина, по който се гледаха. Долавяше виковете на децата от водните колела, които се возеха в ограденото със стена езеро. Както можеше да се очаква, влюбени двойки се разхождаха, хванати за ръце, между дъбовете и белите брези. Те бяха в своя собствен свят. Янсън беше в своя. Само използваха същия терен, без дори да подозират, че нещо не е наред. Как можеха?

В това се състоеше хитростта на операцията. Стрелбата бе почти безшумна Слабите експлозии в торфа или в кората на дърветата не биха привлекли вниманието на случайни хора, които не бяха обучени да забелязват подобни неща.

„Риджънтс Парк“ — това царство на спокойствието — бе превърнат в бойно поле, без никой да подозира.

С изключение естествено на потенциалната жертва.

Къде да открие безопасно място? Въпросът завладя съзнанието на Янсън, напираше със своята неотложност.

Той разполагаше с единствената възможност да действа, изпреварвайки противодействието. Само той знаеше каква ще е следващата му стъпка. Те трябваше да се съобразяват с онова, което той предприемаше. Ако допуснеше те да определят правилата, да го принудят да действа, съобразявайки се с техните действия, щеше да изгуби предимствата си.

Той се щураше насам-натам в посока, която според предположението му бе перпендикулярна на позициите на снайперистите.

— Тренираш ли? — подвикна му шеговито беловлас старец с прическа като на римски император. — Добре изглежда. Някой ден може да те вземат в „Манчестър Юнайтед“.

Подобни закачки обикновено хората отправяха към себеподобни, които смятаха за не съвсем с всичкия си. Как по друг начин можеха да се обяснят странните движения на Янсън ту наляво, ту надясно, които сякаш бяха напосоки и изглеждаха безсмислени. Приличаше на зигзагообразното пърхане на колибрите.

Изведнъж увеличи скоростта и се шмугна в тълпата пешеходци, които вървяха към моста „Йорк“. Мостът го прикриваше: щеше да му осигури прикритие срещу снайперистите.

Тичаше по брега на езерото с лодките, мина покрай възрастна жена, която ронеше трохи на ненаситните гълъби. Огромният орляк птици литна нагоре, когато мина по средата му. Приличаше на експлозия от пера. Един от гълъбите, който летеше на няколко метра пред него, изведнъж падна като камък и тупна почти в краката му. Кървавото петно върху гушката на птицата му подсказа, че тя е била простреляна с куршум, предназначен за него.

И пак никой нищо не забеляза. За всички останали, освен за него, това бе един прелестен ден в парка.

Шепа трески се разхвърчаха на равнището на кръста му, когато нов куршум уцели желязната релса на дървения мост и цопна във водата. Майсторството на стрелбата беше забележително. Беше въпрос на съвсем кратко време да го застрелят.

Направи грешка, когато тръгна към моста „Йорк“: двата изстрела го доказваха. Това означаваше, че от позицията на убийците му беше променил посоката, но не и ъгъла на движението, който те трудно можеха да коригират. Това бе допълнителна информация, от която трябваше да се възползва, ако искаше да остане жив още някоя и друга минута.

Сега обиколи от двете страни тенис кортовете, които бяха отделени с обща ограда. Пред него имаше осмоъгълен белведер, направен от пресован дървен материал и с издигната платформа, която изглеждаше груба и стара. Беше възможност, но криеше също риск. Ако той беше снайперист, щеше да предвиди, че обектът ще потърси временно убежище там и щеше да насочи стрелбата в тази посока. Не биваше да стига до там директно. Заобиколи го, отклонявайки се от него, и след като се отдалечи на известно разстояние, се стрелна обратно и се скри под платформата. Можеше да я използва като щит между себе си и гората, където се намираха стрелците.

На по-малко от метър от него в тревата се заби нов куршум. _Невъзможно!_

Всъщност беше напълно възможно. Той се бе заблудил, смятайки, че снайперистите ще се ограничат до дърветата зад плавателното езеро. Беше логично да се разположат там. Професионалните стрелци обичаха слънцето да е зад гърбовете им, отчасти за да виждат добре целта си, но преди всичко да не допуснат да бъдат заслепени. Гейзерът от кал предполагаше, че куршумът е пристигнал приблизително от същото разстояние, само че от обратната посока. Белведерът го прикриваше поне от стрелците сред дърветата. Огледа хоризонта с чувство на отчаяние.

Зад него, доста далеч зад него, забеляза стълбата на двайсет или трийсететажен кран от строежа на „Росмор Роуд“. Разстояние около километър.

Исусе. Възможно ли бе това?

Видимостта беше пряка. С добри оптически уреди беше възможно, стига стрелецът да е шампион. Побягна обратно към белведера, но знаеше, че това бе само временно убежище. Колкото по-дълго останеше тук, толкова по-добра позиция щеше да заеме снайперистът и щеше да го застреля в мига, в който се опита да се измъкне. Сега целият екип знаеше точното му местонахождение. Щяха да чакат. Не че бе необходимо. Можеха да се свържат по радиостанцията и да повикат пешеходец, както наричаха в техния занаят онези, които се маскираха като обикновени минувачи. Пешеходец със сако от туид и обикновен пистолет със заглушител можеше да го гръмне, да скрие оръжието и да продължи разходката си, без никой да забележи. Не, тази позиция изглеждаше измамно безопасна.

_Мисли!_ Трябваше да действа. В душата му се надигаше чувство на раздразнение. Умори се да го използват като мишена, мамка му! За да увеличи максимално шансовете си да оцелее, трябваше да рискува в следващите минути. Неподвижността бе сигурна смърт. Нямаше да позволи да умре прикрит зад белведер в парка, превръщайки се в сигурна жертва от въздуха или земята.

Преследваният трябваше да се превърне в преследвач. Сърната трябваше да се преобрази в хищник или да умре. Това бе единствената възможност.

Фактите: стрелците бяха изключително добри, но разположени по такъв начин, че уменията им бяха подложени на изпитание. Всички изстрели бяха от далечно разстояние и колкото и да е печен снайперистът, имаше десетки фактори, които не се поддаваха на контрол — лек ветрец, развяно клонче. Тези неща можеха да отклонят куршума от траекторията му. На такива разстояния и най-дребните фактори можеха да се окажат решаващи. А и стрелбата не беше безразборна. Те очевидно се стараеха да избягват случайните минувачи. На Берман без съмнение бяха гледали като на негов съучастник. Смъртта му можеше да се окаже без значение, но можеше да е и от полза за мисията.

Въпрос: защо екипът се държеше на толкова голямо разстояние от него? Онова което правеше преследването му така изнервящо, бе, че не виждаше преследвачите си. Те се пазеха. Но _защо_?

Защото те или хората, които ги контролираха, не искаха да рискуват. _Защото се страхуваха от него._

Мили Боже. Беше вярно. Това бе причината. Явно им бяха наредили да избягват пряк досег с него на всяка цена. Обектът бе оценен като напредвидим и опасен отблизо. Щяха да го ликвидират отдалече. Заключението се налагаше от само себе си: увеличаването на дистанцията между него и нападателите му бе грешен отговор.

Трябваше да пипне враговете си, да се _доближи_ до нападателите. Имаше ли начин да го направи и да остане _жив_?

В центъра на градината една жена с дънкова пола подаде бинокъл на малко момиченце. Кожата на лицето й беше бледа, но на червени петна, заради които в тийнейджърската й възраст нейните ухажьори вероятно са я наричали „английска роза“, но с годините бяха загрубели и останали за постоянно.

— Видя ли онази със синьото на крилото? Това значи, че е синя птица.

Момиченцето, което изглеждаше на седем години, погледна неразбиращо през бинокъла, който беше автентичен с размери 10 на 50. Явно жената бе истинска любителка на птиците като повечето британци и искаше да запознае детето си с чудесата на птичия свят.

— Мамо, не виждам нищо — провикна се момиченцето.

Майката с крака като диреци се наведе и нагласи бинокъла, доближавайки окулярите.

— Сега опитай пак.

— Мамо! Ето я птичката!

Появи се още един спасителен фактор. Задуха лек ветрец, който разклати листата на дърветата. Далечният стрелец винаги се съобразява с вятъра, особено когато той духа с непостоянни пориви, знаейки, че може да наруши траекторията. При стрелба в такива условия има начини за „изчисляване на вятъра“. Оценяването на скоростта му на око следва строги правила. При шест километра в час вятърът се усеща по лицето. Между седем и половина и десет километра в час листата на дърветата се клатят постоянно. При петнайсет километра в час се разклащат малките дръвчета. Трябваше да се има предвид и ъгълът на духане. Насрещният вятър се срещаше рядко. По-често духаше под непостоянен ъгъл спрямо посоката на стрелбата. Освен това често в зоната на вятъра скоростта в далечния край се отличаваше от скоростта в близост до стрелеца. Така че беше почти невъзможно да се направят необходимите изчисления, преди вятърът да промени посоката и скоростта си. Така неизбежно точността на стрелбата намаляваше. Ако имаха избор, а те имаха, стрелците щяха да изчакат да утихне.

Янсън приближи до майката и дъщерята, а сърцето му биеше силно. За да остане жив, трябваше да разчита на самообладанието на снайперистите. Стрелците от такъв калибър се гордееха със своята точност и за тях бе проява на аматьорство да убият случаен минувач. Освен това и вятърът не бе утихнал.

— Извинете, госпожо — обърна се той към жената. — Чудех се дали ще ми услужите с вашия бинокъл.

Той намигна на малкото момиченце, което моментално избухна в сълзи.

— Не, мами! — запищя то. — Той си е мой, мой, _мой_!

— Само за минутка — усмихна му се Янсън, потискайки нетърпението си.

За него секундите бяха изключително ценни.

— Не плачи, съкровище — каза майката и замилва зачервеното лице на девойчето. — Мама ще ти купи захарно петле. Не е ли чудесно! — След това се обърна към Янсън: — Виола е много чувствителна — предупреди го тя хладно. — Не виждате ли, че я разтройвате?

— Съжалявам…

— Тогава, ако обичате, ни оставете на мира.

— А ако ви кажа, че е въпрос на живот и смърт? — отговори Янсън и пусна усмивка на победител.

— Боже, вие, янките, си въобразявате, че владеете шибания свят. Отговорът ми е „не“ и точка.

Прекалено много секунди се бяха изнизали. Вятърът бе утихнал. Янсън си представяше снайпериста, когото не можеше да види. Прикрит зад листата или в клоните на някое голямо дърво, или зад телескоп върху рамото на строителен кран, чиято метална конструкция и хидравлична основа свеждаха до минимум възможността за разклащане. Където и да се намираше снайперистът, най-важното му прикритие беше да остане незабелязан.

Янсън познаваше от собствен опит манталитета на снайпериста. Той бе получил солидна подготовка в Литъл Крийк, а след това бе изпробвал наученото на терен. Беше прекарал дълги следобеди със своя „Ремингтън“ 700 върху два чувала с пясък, без да има на какво да опре цевта, дебнейки за трепването в оптичния мерник, което щеше да му подскаже, че целта се е появила. Все още чуваше в слушалката гласа на Димаръст, който го поучаваше, увещаваше, успокояваше.

— Ще я почувстваш, преди да я видиш, Янсън. Остави се на усета си. Довери се на интуицията си.

После не можеше да се начуди на себе си, когато удареше мишената. Никога не бе достигнал нивото на стрелците, които сега го преследваха, но въпреки това се справяше добре, защото се налагаше. Но сега, когато се намираше от другата страна на мерника, се чувстваше много по-изнервен. Знаеше какво виждат. Знаеше какво си мислят.

Светът на снайпериста се свеждаше до образа в кръглото прозорче на оптичния мерник, а после до връзката между движещата се цел и разграфения екран. Оръжието беше или „Ремингтън“ 700, или „Галил“, или М40А1. Трябваше първо да засече целта, после да намери пресечната точка между приклада и лицето си. Така пушката щеше да се превърне в продължение на тялото му. След това да поеме дълбоко дъх и да го изпусне докрай, после още веднъж и да го изпусне наполовина. Лазерен търсач щеше да му съобщи точното разстояние, а той да нагласи мерника така, че да компенсира спада при освобождаването на куршума. Кръстчето върху екрана щеше да се фиксира върху правоъгълника, който представляваше тялото на жертвата. Щеше да изпусне още малко въздух, остатъка да задържи и пръстът да погали спусъка…

Янсън клекна до плачещото момиченце.

— Хей — каза му той. — Всичко е наред, успокой се.

— Ние не ви харесваме — отвърна детето, но не уточни дали не харесваше него или американците като цяло.

Кой можеше да разгадае какво си представя едно седемгодишно хлапе.

Янсън хвана внимателно бинокъла, измъкна каишката от раменете му, след което бързо побягна.

— _Мами_! — изписка момиченцето.

— Какво, по дяволите, правите? — извика жената, а лицето й бе почервеняло от гняв.

Стискайки бинокъла, Янсън се отдалечи на бегом към дърветата. Всеки път, когато сменяше позициите си, снайперистите нагласяха отново мерниците. Жената го подгони, задъхвайки се. Остави детето си само и се втурна след него с флакон, който извади от ръчната си чанта.

Аерозолна опаковка с лютив спрей. Носеше се към него с изражение, което едновременно издаваше неодобрение и гняв — Мери Попинс, болна от луда крава.

— Върви по дяволите! — крещеше тя. — Върви по дяволите!

Имаше безброй британки като нея, обути в ботуши за езда и с наръчници за птици в бездънните им чанти. Те неизменно събираха връвчици, ядяха масло „Мърмайт“ и миришеха на препечени филии.

Обърна се и видя да държи флакона с лютивия спрей на една ръка разстояние от него. Чертите й се бяха събрали в злобна усмивка, докато се готвеше да пръсне в лицето му от лютивия втечнен газ.

В този миг се чу леко дрънчене, флаконът се пръсна в ръката й и лютивият аерозол се разпръсна от пробитата метална кутия.

Не можеше да повярва, никога не й се бе случвало куршум да пробие метален контейнер под налягане. Облакът с лютивия газ се вдигна към лицето й.

— Предполагам, че е дефектна — каза Янсън.

От очите й рукнаха сълзи. Жената си плю на петите и побягна назад, кихайки и кашляйки, дишайки тежко като при бронхиална астма. После се хвърли в езерото с надеждата да облекчи изгарящата лютивина.

_Пук._ Нов куршум се заби в едно от дърветата съвсем близо до него. Това бе най-точният удар досега.

Снайперистите, които използваха оръжия с високопрецизни уреди, стреляха рядко за сметка на точността. Янсън допълзя до близката дървена естрада, пред която бяха наредени празни пластмасови столове за предстоящия вечерен концерт.

Издигнатата платформа не можеше да го спаси от куршумите, но щеше да затрудни прицелването. И да му спечели малко време, от което в момента се нуждаеше най-много.

Започна да върти бинокъла, пробвайки различни точки за фиксиране, опитвайки се да избегне заслепяването от късното следобедно слънце.

Беше влудяващо. Слънцето огряваше силно крана като пламък от кибрит. Осветяваше и пространството над дърветата.

Дърветата, дърветата. Дъбове, брези, кестени, ясен. Короните им бяха неравномерни, листното покритие също. Кои бяха най-високите и най-гъстите? Първият оглед спря погледа му на две-три дървета. Янсън уголеми на максимален образ бинокъла и внимателно ги огледа.

Листа. Вейки. Клони И…

Движение. Косата му настръхна.

Духаше вятър и люлееше листата, както и тънките клончета, естествено бе да има движение. И все пак трябваше да се довери на инстинкта си. Скоро разумът му разгада онова, което бе доловил с интуицията си. Клонът, който се помръдна, бе дебел, твърде дебел, за да реагира на вятъра. Но се помръдна. Защо? Дали някое животно не бе натежало? Катеричка? Или човек? Или защото не беше никакъв клон? Ярката светлина му пречеше да различи подробностите. Макар да настрои максимално бинокъла, обектът си остана дразнещо неясен. Той се опита да си го представи мислено — стар трик, който бе усвоил, докато служеше при „дяволите“ на Димаръст. Клон с вейки и листа. Възможно, но не и задоволително. А дали не беше пушка, маскирана с растителност? Когато сравни образа от бинокъла с мисления образ, всичко си дойде на мястото. Оптическа измама.

Клонът изглеждаше неестествено прав, защото не беше клон, а пушка. Вейките бяха прикачени към нея с метална жица. Тъмната точка в края на клона не беше запълнена със смола дупка в дървесината, а дулото на пушката.

На петстотин метра от него някакъв мъж се взираше през оптичния мерник, готов всеки момент да го убие.

„Идвам за теб — помисли си Янсън. — Няма да ме видиш, когато стигна при теб, но аз ще дойда.“

Група футболисти се носеха към игрището. Той се шмугна сред тях, съзнавайки, че отдалече трудно можеха да го различат сред тълпата от високи, атлетични мъже.

Езерото се стесняваше в поток и точно когато мъжете преминаваха дървения мост, той се гмурна във водата. Дали снайперистите го забелязаха? Възможността да не са го видели бе голяма. Изпусна всичкия въздух от дробовете си и заплува в тинестата, застояла вода, придържайки се към дъното. Ако бе успял да ги заблуди, снайперистите все още трябваше да оглеждат тълпата спортисти. Високочувствителните оптични мерници имаха тясно зрително поле. Беше невъзможно да следват групата футболисти и едновременно да държат околноста под око. Но след колко ли време щяха да разберат, че го няма там?

Доплува до южния бряг на езерото, изкачи се през бетонната преграда и се шмугна в участък, залесен с букове. Дори да им се бе изплъзнал, убежището му бе временно. И най-малката грешка можеше да му струва живота. Това бе най-гъсто залесената част на „Риджънтс Парк“. Напомни му за тренировките сред тропическата растителност край Тхон Док Кин.

Беше проучил формата на дърветата предварително и бе определил най-високото от тях. Сега трябваше да пренесе мислено картата отдалеч върху самия терен под краката си.

Беше онзи час от деня, когато паркът се обезлюдява. В това имаше и предимства, и недостатъци, но той бе длъжен да използва всичко като предимство. Нямаше избор. Оптимизмът бе единственият му шанс. Всяка трезва преценка на вероятностите можеше да го подтикне към пораженчество, да парализира волята му и така да ускори нежелания изход.

Побягна към едно от дърветата, след това до друго. Стомахът му се свиваше. Дали се придвижваше достатъчно тихо?

Ако инстинктът му не го лъжеше, той вече бе под дървото, на което се намираше поне един от снайперистите. Техният занаят изискваше максимална концентрация, която на свой ред изключваше периферното зрително поле, както знаеше от собствен опит. Трябваше да се възползва от това.

Футболистите тъкмо пресякоха моста и минаха покрай червена тухлена сграда, колежа „Риджънтс“, баптистка институция. Ако беше част от екипа на стрелците и бе забелязал, че обектът не е в тълпата, щеше да си помисли, че се е вмъкнал незабелязано в сградата. Това не беше причина за безпокойство, щяха да го изчакат.

Стрелците щяха да огледат внимателно всеки квадратен метър от парка в обсега на мерниците им. Но никой нямаше да гледа в крака си. Освен това снайперистите щяха да поддържат радиовръзка с командирите си, което щеше да намали чувствителността им към околните шумове. Така че съществуваха елементи в негова полза.

Започна да се катери по дървото. Тихо. Напредваше бавно, но сигурно. След като измина три-четири метра, видя нещо, което го шашна. Не само пушката със снайпера беше съвършено замаскирана. Короната от клони, върху която се бе разположил стрелецът, също бе изкуствена. Изработката беше съвършена като восъчните фигури на мадам Тюсо. Но отблизо личеше, че е изкуствена конструкция, прикрепена към дървото с помощта на метални скоби, въжета, халки и болтове, боядисани в зелено. С подобни съоръжения разполагаха само няколко служби. Една от тях бе Отделът за консулски операции.

Протегна се и с бързо движение освободи централния болт. Металната жица се освободи и цялото гнездо се размърда.

Дочу приглушена псувня, а миг по-късно гнездото падна надолу, прекършвайки клони, докато се свличаше на земята.

Янсън забеляза облеченото в зелена униформа тяло на снайпериста. Беше строен младеж, явно вундеркинд, но изглеждаше стъписан от неочакваното падане. Янсън скочи върху него, притискайки го плътно към земята, след което измъкна пушката от ръцете му.

— По дяволите — прошепна снайперистът.

Беше с висок тембър.

Янсън стисна пушката, която бе прекалено тежка, за да се използва отблизо. Модифицирана версия на М40А1 със снайпер, ръчна изработка. Правеха ги в оръжейната на морската пехота в Куонтико.

— Сменихме ролите — каза тихичко Янсън.

Протегна се и хвана снайпериста за яката, стискайки я яко около врата му, след това изтръгна слушалката. Още бе проснат по очи. Янсън забеляза късата кестенява коса, слабите крайници и ръце. Не беше от най-едрите екземпляри на мъжката порода. Опипа внимателно тялото на снайпериста и измъкна от колана му малък пистолет „Берета Томкет“, тридесет и втори калибър.

— Махни си смрадливите ръце от мен — изсъска снайперистът и се преобърна, хвърляйки на Янсън убийствен поглед.

— Исусе — извика неволно Янсън. — Ти си…

Поклати глава. Снайперистът се опита да се изправи и той го притисна към земята. След това погледите им отново се срещнаха.

Снайперистът бе с тънко тяло, но учудващо силен. Освен това се оказа… жена.



СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА



Тя отново се вкопчи в него като диво животно, опитвайки се да изтръгне беретата от ръката му. Янсън бързо отстъпи назад и придърпа затвора с палеца си.

Погледът й продължаваше да се връща към пистолета.

— Превъзхождаме те, Янсън — каза тя. — Никое посолство няма да те приюти вече. Виж, този път си направиха труда да изпратят най-добрите.

Носовият й глас издаваше, че е родена някъде из Апалачите, и макар да се опитваше да звучи разговорно, напрежението й личеше.

Дали тирадата бе предназначена за него, или за самата нея? Дали се мъчеше да го деморализира, или да си вдъхне кураж?

Усмихна й се мило.

— Сега нека ти направя разумно предложение. Или приемаш, или те убивам.

Тя изсумтя.

— Да не си мечтаеш за номер четирийсет и седем, старче?

— Какви ги дрънкаш?

— Че ще съм четирийсет и седмата ти бройка — Той не отговори и тя продължи: — Досега си ликвидирал четирийсет и шест души, нали? Имам предвид на терена.

Лицето на Янсън стана сериозно. Бройката, от която той не се гордееше и която се бе превърнала в повод за угризения, беше точна. Малцина я знаеха.

— Да караме поред — каза й той. — Коя си ти?

— А ти как смяташ? — отговори снайперистката.

— Не искам игрички — предупреди Янсън и притисна дулото на нейната М40А1 в диафрагмата й.

Тя се закашля.

— Същата като теб. Какъвто беше.

— Консулски операции — предположи Янсън.

— Позна.

Той провери теглото на М40А1. С дължината си от метър и половина и тежина над седем килограма беше твърде голяма и неудобна пушка, ако се налагаше стрелецът да сменя позициите си. Беше предназначена за неподвижен стрелец.

— Значи си от снайперисткия екип „Ламбда“.

Жената кимна.

— А „Ламбда“ никога не пропуска.

Тя казваше истината. И можеше да означава само едно: бяха им наредили да го ликвидират на всяка цена. Отделът за консулски операции беше възложил заповедта на елитна група специалисти, заповед за убийство. Ликвидация без предразсъдъци.

Пушката бе поддържана много добре и по свой начин красива. Магазинът побираше пет пачки. Отвори патронника и извади патрона. След това подсвирна.

Мистерията му се изясни. Патронът беше „Уиспър“ 458, произведен от „ССК Индъстрис“, с куршум „Уинчестър магнъм“ с влакнест строеж и много ниско съпротивление. Тоя тип куршуми, специална изработка, губеха скоростта бавно и задържаха максималната ударна сила дори на разстояние над километър и половина. Ниското съпротивление се дължеше на това, че се изстрелваха със свръхзвукова скорост. То елиминираше свистенето, а малкото съдържание на барут намаляваше вътрешната детонация. Оттук и името на куршума — „Уиспър“*. В радиус от няколкостотин метра не се чуваше нищо.

[* Whisper (англ.) — шепот. — Бел. прев.]

— Добре, не се опъвай — каза Янсън, впечатлен от нейното хладнокръвие. — Трябва да ми съобщиш местоположението на останалите. И не ме будалкай.

С няколко бързи движения Янсън извади магазина на пушката и го хвърли високо в сплетените клони, където той застана така, че в очите на обикновен наблюдател щеше да изглежда като клонче. След това опря беретата в главата й.

Вторачи се в него. Той отвърна на погледа й напълно безизразно: щеше да я убие, без да му мигне окото. Само късметът му й бе попречил да го застреля.

— Има още един тип — започна тя.

Янсън я погледна изучаващо. Беше негов противник, но с повече шанс можеше да я използва като щит и източник на информация. Тя знаеше къде бяха укрепените позиции и разположението на останалите членове на снайперисткия екип.

Беше също нагла и безочлива лъжкиня.

Притисна още по-силно пистолета към главата й.

— Да не започваме отношенията си с лъжи, скъпа — каза й той. — От моя гледна точка ти си убийца. Едва не ме застреля и освен това застраши живота на невинни хора.

— Глупости — отговори тя провлачено. — През всичкото време бях наясно с възможното отклонение. Около метър и половина от центъра на тялото ти във всички посоки. Нито един от изстрелите ми не излезе извън този периметър, а и теренът бе чист при всяко дръпване на спусъка. Никой не беше застрашен освен теб.

Описанието й съвпадаше напълно с неговите наблюдения и можеше да се приеме, че тя казва истината. Но да се постигне подобна точност от повече от половин километър беше наистина чудо. Феномен.

— Добре. Кръгово разположение. Знам, че би било разхищение на човешка сила още един стрелец да стои на петдесетина метра от теб. Но знам също, че има поне още трима в околността. Без да включвам онзи върху строителния кран „Уилмът-Диксън“… Плюс още двама, които използват дърветата като прикритие.

— Щом казваш.

— Възхищавам се на дискретността ти — продължи Янсън. — Но ако не си ми от полза жива, не мога да си позволя да те оставя да се мотаеш наоколо.

Той вдигна нагоре беретата, а пръстът му изпробва съпротивлението на спусъка.

— Добре, добре — съгласи се тя. — Ще ти сътруднича.

Прекалено бързо отстъпи.

— Забрави, маце. Не ти вярвам.

Той вдигна дулото още веднъж и сложи пръста си върху спусъка. — Готова ли си за последния си път?

— Не, почакай — каза тя, а словоохотливостта й се изпари. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Ако излъжа, ще разбереш и тогава може да ме убиеш.

— Аз определям правилата на играта. Съобщаваш ми местоположението на най-близкия снайперист. Доближаваме. Ако грешиш, умираш. А ако стрелецът е променил позицията, без да уведоми екипа, много лошо. Пак умираш. Ако се опиташ да избягаш, отново умираш. Запомни, познавам цялата система, правилата, процедурите. Поне половината съм ги измислил аз.

Тя се изправи, олюлявайки се.

— Добре, човече. Играта е твоя, правилата също. Първото, което трябва да знаеш, е, че работим поединично. Изискванията за прикритие изключват партньорството, така че всеки покрива собствен периметър. Второто нещо е, че има един човек на покрива на Ханоуерската тераса.

Той хвърли поглед на величествената неокласическа постройка срещу парка, където се намираха домовете на много от видните английски граждани. Боядисаният в бяло и синьо фриз, белите колони и кремавите стени. Стрелците трябваше да се прикрият зад балюстрадата. Дали бе вярно? Не, още една лъжа. Досега щеше да е мъртъв.

— Продължаваш да ме баламосваш, маце — сопна й се той. — Ако зад балюстрадата имаше снайперист, досега да ме е уцелил. Освен това ще бъде изложен на показ пред строителите, които ремонтират покривите на „Къмбърленд“. Сигурно сте обсъждали местоположението, но сте го отхвърлили.

Отново я притисна здраво и тя отстъпи няколко крачки назад.

— Две измислици. Още една и стрелям.

Тя наведе глава.

— Не можеш да обвиняваш едно момиче за това, че поне е опитало да излъже.

— Има ли някой на „Парк Роуд“?

Тя бе наясно, че той знае. Щеше да е глупаво да шикалкави.

— Единият е на минарето — призна тя.

Той кимна.

— А вляво от теб?

— Вземи телескопа — предложи му тя. — Така и така не ми вярваш, виж сам. Стрелец Бе е на позиция триста метра на северозапад. — Беше ниска постройка с телекомуникационни съоръжения на покрива й. — Височината не е оптимална. Затова още не е стрелял. Но ако бе опитал да се измъкнеш през „Джубили Гейт“, щеше да си мъртъв. Има стрелци на улица „Бейкър“, „Глостър“ и на „Йорк“. Пешеходци. Двама стрелци покриват канала „Риджънтс“. Един мъж на покрива на колежа „Риджънтс“. Надявахме се да се опиташ да се скриеш вътре.

_Надявахме се да се опиташ да се скриеш вътре._ За малко да го направи.

Янсън си представи мислено местата, които тя му изброи. Имаше логика. По същия начин и той би разположил снайперистите.

Стискайки здраво пистолета в ръка, той погледна през телескопа й „Сваровски“ 12 на 50, с двоен обсег. Бетонният бункер, за който тя спомена, беше от типа сгради, които се сливат с околната среда и които хората не забелязваха. Дали наистина имаше някой там? Нямаше почти никаква видимост през гъстия листак, но все пак мярна няколко сантиметра бетон. Снайперист? Увеличи образа, докато различи нещо. Ръкавица? Част от кубинка? Беше невъзможно да се определи.

— Идваш с мен — съобщи й Янсън и я дръпна за китката.

Колкото повече време минаваше, толкова по-голяма ставаше вероятността стрелците да преоценят ситуацията. Ако стигнеха до извода, че той е напуснал периметъра, който в момента покриваха, щяха да сменят позициите си.

— Разбрах — каза тя. — Като при операцията в лагера на „Хамас“ в Сирия. Взе един от постовите като заложник и го принуди да ти разкрие местоположението на останалите. Повтори и потрети. И така за двайсет минути обезвреди охраната.

— Кой, по дяволите, ти е разказал тия неща? — попита Янсън, после се сети.

Подробностите по операцията бяха широко известни дори на хора извън организацията.

— О, учуден си, че знам много неща за теб — каза тя.

Отправи се по пътеката между дърветата, теглейки я след себе си. Тя стъпваше шумно, при това умишлено.

— Върви безшумно или ще си помисля, че не искаш да ми сътрудничиш — предупреди я той.

Тя веднага започна да стъпва внимателно, избирайки местата, където нямаше нападали листа и клони. Беше обучена как да върви тихо. Всички членове от екипа й бяха минали такава подготовка.

Наближавайки края на парка „Риджънтс“, чуваха все по-силно шума от уличното движение и усещаха миризмата на изгорелите газове. Намираха се в сърцето на Лондон, на зелено островче, създадено преди повече от два века и поддържано с много любов и грижи. Дали идеално подстриганата трева щеше да се напои с кръвта му?

Стигнаха до бетонния бункер и Янсън сложи пръст върху устите си.

— Нито звук — прошепна той, стискайки здраво беретата.

Той се наведе и й даде знак да направи същото. На покрива на ниската постройка стрелецът бе заел легнало положение. Задният край на пушката придържаше с лявата си ръка. Никой снайперист не подпира цевта на оръжието си върху каквото и да било. Иначе се деформираше откатът и изстрелът губеше от точността си. Беше образец на съсредоточеност. Наблюдаваше през оптичния мерник, използвайки левия си лакът като опорна точка, докато местеше бавно зрителното поле. Раменете му бяха в изправено положение, прикладът на пушката бе опрян леко на ключицата. Самата пушка стоеше във V-образно положение спрямо левия му палец и показалеца, а теглото й поемаше дланта. Перфектна стойка.

— Виктор! — извика ненадейно жената.

Стрелецът трепна при звука, вдигна пушката и стреля. Янсън отскочи встрани, дръпвайки жената. След това се хвърли към бункера и със светкавично движение изтегли пушката откъм цевта от ръцете на стрелеца. Докато той посягаше към пистолета на хълбока му, Янсън го удари по главата с приклада на пушката. Той се просна по корем, както го завариха, но сега бе в безсъзнание.

Жената се метна с всичка сила към ръката, в която Янсън държеше пистолета. Искаше да му измъкне беретата, така всичко щеше да се промени. За част от секундата Янсън се изплъзна от протегнатата й ръка. Тя обаче го хвана за сакото и заби коляното си в слабините му. Докато той извиваше назад таза си, за да се предпази, тя стегна ръката си и с помощта на китката си изби беретата. Пистолетът излетя във въздуха.

И двамата отстъпиха назад.

Жената зае класическа бойна поза: изнесе лявата си ръка перпендикулярно на тялото като бариера срещу нахвърляне. Саблен удар върху ръката щеше да нарани само кожата и да рикошира от коста. Най-важните мускули, артерии и сухожилия бяха от вътрешната страна, предпазени от атака. Дясната й ръка висеше надолу и държеше малка кама. Явно е била скрита в обувката й, а той не забеляза кога я бе извадила. Беше добра, по-бърза и по-гъвкава от него.

Ако се нахвърлеше върху нея, от позата й личеше, че ще прободе с камата ръката му — ефективен контраудар. Като по учебник.

Беше добре обучена, а това му подейства, колкото и да бе странно, успокоително. В следващите десет секунди разигра наум възможните й ходове, подготвяйки се за контраатака. Нейната тренираност бе и слабостта й. Той знаеше на какво я бяха учили. Самият той бе учил достатъчно хора на същите маневри. Но след двайсет и пет години на терена той разполагаше с много по-богат репертоар, опит и рефлекси. В това бе неговото предимство.

— Командирът обичаше да казва никога да не носим нож, когато борбата е с огнестрелно оръжие — каза тя. — Но аз не исках и да знам. Никога не съм имала нищо против да разполагам за всеки случай с кама.

Тя държеше ножа като лък на цигулка, свободно, но здраво. Явно знаеше как да го използва като оръдие за съсичане.

Ненадейно той падна напред, хвана протегнатата й ръка. Тя вдигна ръката си с ножа, както бе предвидил, и той нанесе съкрушителен удар върху китката й. Средният нерв беше уязвим около два и половина сантиметра откъм основата на дланта. Точният му удар накара пръстите й да се разтворят неволно.

Сега той изтръгна ножа й, но в същия миг другата й ръка се стовари с всичка сила върху рамото му. Тя заби палеца си дълбоко в трапецовидния нерв и парализира временно ръката и рамото му. Янсън усети неистова болка. Бойните й умения бяха невероятни. Триумф на тренировките над инстинкта. Сега той изрита дясното й коляно, причинявайки й силна болка и дестабилизирайки стойката й. Тя се претърколи назад, но му подложи крак и той се строполи върху нея.

Усети биенето на сърцето й под запотеното тяло, стегнатите мускули. Тя се извърна и го преметна като професионален борец. С мощните си бедра той притисна краката й, но ръцете й бяха свободни и с тях можеше да го нарани сериозно. Усети удара й върху снопа от нерви, които отиваха от рамото към прешлените на врата. Изнесе напред лактите си и притисна ръцете й към земята, разчитайки на по-голямото си тегло и сила.

Лицето й, само на няколко сантиметра от неговото, беше разкривено от яд и както му се стори, от погнуса за това, че му бе позволила да я надвие.

Видя как се раздвижиха мускулите на врата й и разбра, че се кани да разбие носа му с челото си. Затисна челото й със собственото си чело и я обездвижи. Усещаще топлия й дъх върху лицето си.

— Ти наистина искаш да ме убиеш, нали — каза Янсън развеселен.

Не беше въпрос.

— Мамка му, не — отвърна с остър сарказъм. — Това е просто загрявка, що се отнася до мен.

Борейки се с всички сили, тя се гърчеше под него и той едвам задържаше позата.

— И така, какво са ти казали за мен?

Тя вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои.

— Ти си мръсник — каза му тя. — Човек, продал всичко, което е било смисълът на живота му, човек, който убива за пари. Човек от най-долен вид.

— Глупости.

— Ти си глупости. Прецакал си всичко и всеки, до когото си се докопал. Продал си службата си, страната си. Добри агенти са мъртви заради тебе.

— Наистина? А казаха ли ти защо станах лош?

— Защото, мамка ти, си откачил. А може би винаги си бил лайно. Няма значение. Докато ти си жив, животът на всички ни е в опасност.

— Това ли ти казаха?

— Самата истина е — Тя се изплю. Направи още един опит да преобърне тялото си — Лайно. Добре поне, че не смърдиш. Трябва да съм благодарна за това. Е, какви са плановете ти? Ще ме убиеш ли или не си в настроение да убиваш в момента?

— Не се самозалъгвай — каза той. — Толкова ти сече пипето, а им вярваш — Той измърмори: — Не е срамно. Аз също им вярвах някога.

Челата им бяха притиснати здраво едно в друго, носовете и устите им също: странна интимност между двама смъртни врагове.

Тя присви очи.

— Имаш друга версия? Слушам те. И без това не мога да правя друго.

Но все пак направи нов опит да го преобърне.

— Слушай тогава. Служих в Консулски операции две десетилетия. Виж, стори ми се, че знаеш много неща за мен. Опитай се да разбереш дали онова, което са ти казали, отговаря на истината.

Тя замълча за миг.

— Изложи ми фактите. Ако не си извършил нещата, за които се твърди, че си извършил, ми дай факти, за да се убедя, че казваш истината. Давам си сметка, че не съм в позицията да преговарям. Искам само да чуя истината.

За първи път гласът й не звучеше враждебно или язвително. Дали нещо в тона му й бе въздействало и я бе накарало да се замисли дали наистина бе извергът, за когото го представяха?

Пое дълбоко дъх. Гърдите му се впиха в нейните. Отново странна, нежелана близост. Почувства как тя се отпуска под него.

— Добре — каза тя. — Стани от мен. Няма да бягам. Знам, че ти пръв ще стигнеш до оръжието. Искам само да чуя разказа ти.

Той се увери, че тялото й бе напълно отпуснато — съдбоносно решение, миг на доверие посред смъртоносна битка, — и се изтърколи от нея с рязко движение. Предварително си бе наумил да вземе беретата, която досега лежеше захвърлена под дървото. Грабна пистолета и го вмъкна в колана на панталона си.

Жената се изправи на крака, гледайки все още колебливо и недоверчиво. След това се усмихна хладно.

— Ей, това в джоба ти пищов ли е или…

— В джоба ми има пищов — отряза я той. — Слушай. Някога бях като теб. Оръдие. Насочвано и използвано от някой друг. Въобразявах си, че имам собствен мозък в главата си и взимам сам решенията си. Но истината бе друга. Бях оръдие в ръцете на други хора.

— Само врели-некипели, бих казала. Искам конкретни факти — възрази тя.

— Добре. — Пое дълбоко дъх, преди да се зарови в спомените си. — В Стокхолм бяха заподозрели, че има проникване…

Представи си много добре мъжа. Тъповато, топчесто лице, мекушав. И уплашен, толкова уплашен. Тъмните торбички под очите му бяха признак за безсъние и изтощение. През бинокъла на Янсън тези черти говореха за притеснение. Субектът издаваше тихи, пукащи звуци с устните си — абсурден нервен тик. Защо ще е толкова уплашен, ако наистина беше агент? Той беше виждал много агенти, хора, които правеха поредния голям удар, двайсетия или трийсетия за годината, с отегчени и празни лица. Лицето на този човек бе различно — издаваше страх и отвращение. А когато шведът се обърна към другия мъж, предполагаемата му руска връзка, в изражението му не личеше алчност, а погнуса.

— Стокхолм — каза тя. — Май 1983 година. Ти си наблюдавал субекта как влиза в контакт с агент на КГБ и си го ликвидирал. За неспециалист е бил сносен изстрел от покрива на жилищна сграда до пейка в парка, на която са седели двама души.

— Би ли млъкнала — прекъсна я той. — Все едно четеш от доклада ми. Откъде мислиш съм знаел, че е агент? Така ми казаха. Познах лицето му, но и тази информация получих от оперативния щаб. Ами ако е била невярна?

— Искаш да кажеш, че не е бил от КГБ?

— Всъщност беше. Казваше се Сергей Кузмин. Но човекът, който се срещна с него, е бил заплашван и изнудван да се яви на срещата. Той не е имал никакъв интерес да предоставя на КГБ сведения, които да са от полза. Възнамерявал е да убеди руснака, че няма какво да предложи, че дипломатическият му ранг е твърде нисък, за да е ценен агент. Отишъл е с намерението да скъса с тях, без да му пука за последиците.

— Откъде знаеш?

— Говорих с жена му. Нямах инструкции за това.

— Но това е твърде несигурно. Откъде знаеш, че тя е казала истината?

— Просто го направих — отвърна той и вдигна рамене. Никой опитен оперативен агент нямаше да зададе подобен въпрос. — Тренирана интуиция го наречи, ако искаш. Не е сто процента сигурно, но е достатъчно надеждно.

— А как така този момент е изпуснат от доклада ти?

— Тъй като не беше новина за онези, които ръководеха операцията — каза той студено. — Техният замисъл е бил друг. Преследвали са две цели. И двете бяха постигнати. Първо, да послужи като предупреждение към членовете на дипломатическия корпус, че всяко заиграване с врага може да им струва скъпо. Аз просто трябваше да демонстрирам каква е цената.

— Каза, че целите са били две. Коя е втората?

— Младият швед вече беше доставял информация на КГБ. С ликвидирането му бе изпратен сигнал, че сме взели на сериозно изтичането на сведения, с други думи, че информацията е била ценна. Всъщност беше фалшива. Внимателно подготвена дезинформация. Но с кръвта на дипломата един вид бе потвърдена и аналитиците на КГБ я приеха за чиста монета.

— Това също е било удар.

— Да, в строго определени граници. Кузмин получи повишение. Но ако се върне назад човек, си задава въпроса какъв е смисълът? КГБ беше подведен в този конкретен случай, но каква е ползата от всичко това, ако въобще има? Струваше ли си да се отнеме човешки живот? Човекът имаше жена. Ако бе останал жив, вероятно щяха да имат деца, а после и внуци. Десетки коледи и ваканции в ски курорти и на морето… — Янсън млъкна. — Извинявай — каза той. — Не исках да те обременявам. Тези неща едва ли имат значение на твоята възраст. Но има случаи, когато инструкциите, които получаваш, се основават на куп лъжи. Понякога дори човекът, който издава заповедите, не е наясно с фактите. В нашия случай нещата стоят по този начин.

— Господи — каза тя тихо. — Мисля, че разбирам. Искаш да кажеш, че са ти заповядали да убиеш онзи човек, без дори да ти съобщят истинските причини за акцията.

— Накараха ме да убия човека, който се свърза с Кузмин, като част от една манипулация. Аз също бях сред манипулираните. Какво съдържа заповедта е едно нещо, а каква е целта й — съвсем различно.

— Господи, от това ми се зави свят повече, отколкото от шибаното кроше.

— Не исках да те обърквам, а да те накарам да мислиш.

— Все тая — отвърна тя — Но защо? Защо искат да те ликвидират?

— Да не смяташ, че аз не си задавам същия въпрос?

— Ти беше легенда в Консулски операции, особено за младите. Нямаш представа, Янсън. Нямаш представа колко деморализиращо ни подейства, когато ни казаха, че си станал предател. Едва ли е било прищявка от тяхна страна.

— Прищявка? Не, те никога не действат по този начин. Повечето хора лъжат, за да спасят собствените си кожи. Или се доверяват на идеи, които не споделят, или прехвърлят вината от себе си върху други. Или не разсъждават и си мислят, че просто това им е работата. Този тип лъжа не ме тревожи. Тревожи ме „благородната лъжа“. Лъжата, която се разпространява в името на по-висши цели. Жертването на хора заради възвишени идеи. — Той говореше с огорчение. — Лъжците, които мамят в името на висшето благо или това, което определят за висше благо.

— Чакай малко — каза тя и подсвирна. — Направо ме шашкаш. Ако някой иска да те принесе в жертва, трябва да има основания за това.

— Те смятат, че имат основания и че могат да се разпореждат с нас, както намерят за добре.

— Виж — каза тя. — Преди това говорехме за досието ти. Знам много неща. Но си прав. Нещо в тая история не е наред. Или не си бил толкова добър, колкото се предполага, че си бил, или не си бил толкова лош, колкото се говори, че си.

Тя пристъпи към него.

— Нека те попитам нещо. „Ламбда“ има ли официално позволение за операцията от Уайтхол?

— Не беше подходящ моментът за уреждане на дипломатическите подробности. Операцията е екстериториална.

— Ясно — каза Янсън. — Тогава трябва да решиш.

— Но заповедта ни е…

— Става дума за моя живот, разбира се. Това засяга мен. Но засяга и твоя живот. Това е нещо, което научих от горчивия си опит.

Изглеждаше объркана.

— Добре, погледни през телескопа. Снайперист номер три е на високото дърво близо до Примроуз Хил Гейт.

Когато вдигна телескопа „Сваровски“ пред очите си, за да огледа листака, в ушите му прокънтяха думите на Ангъс Фийлдинг: „Сигурен ли си, че собственото ти правителство не е замесено?“ В това имаше известна логика. Ами ако Консулски операции бяха организирали убийството на Новак с помощта на свой агент сред персонала му? Това не обясняваше ли официалния отказ на Америка да участва в операцията за спасяването? Но тогава кой е прехвърлил шестнайсетте милиона в банковата му сметка? Ако Консулски операции или друга правителствена агенция на САЩ е организирала убийството на Новак, с каква цел? Защо смятат Новак за най-важния елемент на загадката — загадка, която той трябваше да разреши не само заради чувството си за справедливост, но и заради физическото си оцеляване.

Мислите му бяха прекъснати от неочакван удар по главата му. Той се олюля назад зашеметен и изненадан.

Беше жената, която държеше в ръка парче желязо от онези, които се използват в бетонните конструкции. В единия край бе изцапано със собствената му кръв. Беше го измъкнала от купчината строителни материали зад бункера.

— Както казват дамите, всеки инструмент може да послужи като оръжие, стига да знаеш как да го използваш.

Още един удар, този път зад ухото. Желязото го цапардоса с глухия звук, който се получава при съприкосновение с кост. Зави му се свят.

— Предупредиха ни за лъжите ти — изръмжа тя.

Погледът му се замъгли, но разпозна безпогрешно израза на лицето й: неприкрита омраза. По дяволите! Точно когато трябваше да си отваря очите на четири, й позволи да го забаламоса с лъжите си, с престореното си съчувствие. Тя просто е печелела време, изчаквайки удобен момент. Направи го на глупак.

Проснат на земята, той чуваше как кръвта пулсира в главата му като парен локомотив. Протегна се за беретата. Желязото му бе причинило поне мозъчно сътресение. Щяха да минат няколко минути, преди да успее да се изправи на крака. А дотогава тя щеше да избяга.

Повдигаше му се. Почувства празнота. На кого да се довери? Кой бе вдигнал оръжие срещу него?

На чия страна беше той?

На този етап можеше да каже само, че е на своя страна. Можеше ли да разчита на нечия подкрепа? Заслужаваше ли да има съюзници? Снайперистката смяташе, че е виновен. Ако беше на нейно място, щеше ли да постъпи по друг начин?

Погледна си часовника, опита се да стане й му причерня.



— Проверка на радиовръзката.

— Всичко е наред. Край.

Във Виетнам рядко биваше тихо. Бойните полета представляваха каскади от звуци и гледки. Артилерийска стрелба, сигнални ракети, които свистят, озарявайки небето като стотици светулки, светещите дири от трасиращи снаряди, бученето на хеликоптерите, мигащите светлини на изтребителите. Скоро всичко това преставаше да прави впечатление, както никому не правят впечатление клаксоните на автомобилите и бученето на двигателите по улиците в най-натовареното време. Командирът им обаче бе-успял да развие у тях чувство за необичайните неща.

Оглеждайки с бинокъла блатистата местност и палмите, Янсън забеляза ясно двама виетнамци, които клечаха пред запален огън и готвеха нещо. Дали бяха заложили на пътя сигнални ракети? Преди три дни Мендес бе закачил една. Само за секунди ракетата се изстреля автоматично, магнезият се възпламени със съскащ звук и освети цялата група. Янсън се свърза с Димаръст по радиостанцията и му съобщи, че са засекли поне двама виетнамци на триста метра от тях. Попита за инструкции.

Чакам инструкции.

Чакам инструкции.

Слушалката изпука и гласът на Димаръст се чу по линията:

— Искам да пипате внимателно. Доведете ми ги и двамата, но ги искам чисти като кристал. Никакви счупвания, никакви рани и драскотини. Ще се справиш ли?

— Сър?

— Да ги плениш чисто, лейтенант. Не говориш ли английски? Мога да ти го кажа още на седем езика, ако предпочиташ.

— Не, сър. Разбрано, сър. Но не съм сигурен, че ще мога…

— Ще намериш начин, Янсън.

— Поласкан съм от доверието ви, сър, но…

— Никакво но. Виж, знам, че аз бих намерил начин. А както вече ти казах, имам чувството, че двамата с теб си приличаме.



Пръстите му разровиха земята: градинска трева, не тропическа растителност. Насили се отново да отвори очи, забеляза зеленината на парка „Риджънтс“ и си погледна часовника. Бяха минали две минути. Възстановяването на съзнанието му щеше да му струва огромно усилие, но се налагаше да се напъне.

Мислите, които минаваха през главата му, бяха заменени от една-единствена: „Няма време.“

Снайперистите със сигурност бяха разбрали, че нещо не е наред, най-малкото заради изгубената радиовръзка. Скоро тук щяха да се появят другите стрелци. Всичко пред очите му играеше, главата му щеше да се пръсне, но все пак успя да се промъкне край конусовидните тисове и да си проправи път до изхода.

На улицата бе спряло черно такси, от което слизаха двама възрастни. Бяха американци и се туткаха.

— Не — мръщеше се кисело жената. — Не трябва да оставяш бакшиш. Тук е Англия. Тук не дават бакшиши.

Крещящото оранжевочервено червило на устните й подчертаваше вертикалните бръчки на лицето.

— Не може да не оставят бакшиш — изрепчи се съпругът й. — Какви ги дрънкаш? Какво знаеш ти? Нищо не знаеш. Винаги се месиш там, където не ти е работа — Той немощно ровеше в портфейла си и се взираше в непознатата валута съсредоточено и внимателно като археолог, който проучва древен папирус. — Силвия, имаш ли банкнота от десет лири?

Жената си отвори чантата и бавно започна да ровичка.

Янсън ги наблюдаваше с нетърпение, тъй като наоколо нямаше други таксита.

— Хей — каза той на американците. — Аз ще платя.

Двамата старци го изгледаха с искрена подозрителност.

— Наистина — потвърди Янсън. Американците му се размазваха пред очите. — Няма проблем. Днес съм в щедро настроение. Само ми направете път.

Двамата си размениха погледи.

— Силвия, мъжът каза, че ще плати…

— Чух какво каза мъжът — отговори заядливо жената. — Благодари му.

— Каква е уловката? — попита възрастният мъж и почти се нацупи с тънките си устни.

— Уловката е да слезете веднага.

Двамата се затътриха до тротоара, застанаха там и запримигваха. Янсън се вмъкна в широката кола, която бе класическо такси, произведено от „Манганиз Бронз Холдингс“.

— Момент — провикна се жената. — Торбите ми. Носех две пазарски торби. — Говореше бавно и раздразнително.

Янсън намери торбите с логото на „Марк енд Спенсър“, отвори вратата и ги хвърли в краката й.

— Накъде ще караме, началство? — попита шофьорът, след това погледна Янсън в огледалото за обратно виждане и изтръпна. — Ей, имаш рана на главата.

— По-зле е, отколкото изглежда — измърмори Янсън.

— Гледай да не ми изцапаш тапицерията — намръщи се таксиджията.

Янсън му подаде банкнота от сто лири.

— Така е по-добре — каза шофьорът с изцяло променен тон. — Където кажеш, там карам. Ти си шефът.

Янсън му съобщи двете места, където трябваше да спрат.

— Гледай сега какво може чичо ти — отговори шофьорът.

Главата го цепеше така, все едно че го удряха периодично с чук. Янсън извади от джоба си носна кърпа и я върза около черепа си, опитвайки се да спре кървенето.

— Няма ли да потегляме?

Той погледна през задното стъкло, което изведнъж се напука като паяжина в долния ляв ъгъл, близо до главата му. Куршумът остана заклещен в ламинираното стъкло.

— Мама миа — извика шофьорът.

— Тръгвай — нареди Янсън и се снижи надолу.

— Чичо ти си знае работата — отговори шофьорът и натисна газта до дупка.

— Щом казваш — каза Янсън и му подаде още една стотачка.

— Ще имаме ли още проблеми? — попита шофьорът, поглеждайки подозрително банкнотата.

— Ни най-малко — увери го Янсън. — Повярвай ми. Ще е като разходка в парка.



Тя го наблюдаваше. Не можеше да повярва.

Кацуо Ониши огледа полупразния задимен бар и после се вторачи в дебелата два и половина сантиметра пяна в халбата с бира пред себе си. Изглеждаше зашеметяваща — дълга руса коса, чипо носле, пакостлива усмивка. Какво ли правеше сама в бара?

— Кац, онова сладуранче на бара теб ли мярка?

Явно беше истина, след като и приятелят му Дакстър забеляза.

Ониши се захили.

— Какво чудно има? — каза той самодоволно. — Момичетата разпознават расовия бик, щом го зърнат.

— Сигурно затова последните десетина пъти, когато сме били тук, се прибираше все сам вкъщи — каза Декстър Филмор, очилат чернокож мъж, чийто късмет с жените не беше по-голям.

Двамата се познаваха още от политехническия институт в Калифорния. Никога не обсъждаха работата си, тъй като онова, което вършеха, беше секретно. Но що се отнася до сърдечните проблеми, почти нямаха тайни.

— Аз съм добра партия за женитба, печеля добре и жените би трябвало да ме търсят непрекъснато по телефона — оплакваше се често Ониши.

— А номерът ирационален ли е или въображаем? — бъзикаше се Филмор.

Този път май му се отвори парашутът.

Жената му хвърли за трети път поглед.

— Викай рефера — каза Ониши. — Някой иска да ни нокаутира.

— Стига, нали винаги казваш колко е важен за тебе характерът на момичето — пошегува се Декстър. — Как разбра какъв й е характерът отдалече?

— А, характерът й е страхотен — отговори на шегата му Ониши. — Веднага си личи.

— Да, бе. Обзалагам се че най-много ти харесва как характерът й изпълва тесния пуловер.

Жената тръгна към тях, носейки изящно питието си. Определено можеше да се каже, че късметът му се променяше.

— Свободно ли е? — попита тя, посочвайки празния стол до Ониши. Настани се и постави коктейла си до неговата халба с бира, след това даде знак на сервитьорката да й донесе ново питие. — Добре, обикновено не правя така, но чаках бившия си приятел, който отново се оказа, че е зает, ако разбирате какво искам да кажа. Кълна се, че барманът е започнал да се чуди. Имам предвид да се чуди какво правя тук сама.

— Нямам представа — каза Ониши с невинно изражение. — Е, и къде е приятелят ти?

— Бившият — натърти тя. — Току-що ми се обади по клетъчния телефон да ме уведоми, че се появила спешна работа. Както винаги. Повярвайте ми, въобще не съм очаквала, че ще дойде. Мисля, че единственият начин да спре да ми досажда, е, като си намери нова приятелка. — Тя се обърна към Ониши и му пусна закачлива усмивка. — Или ако аз си намеря нов приятел.

Декстър Филмор си допи бирата и се закашля.

— Ще изляза да си купя пакет „Кемъл“. Вие искате ли нещо?

— Донеси и на мен един — отговори Ониши.

След като Филмор излезе, блондинката се обърна към Ониши и му направи физиономия.

— Ти пушиш „Кемъл“?

— Не съм голям пушач, а?

— Няма значение. Ще ти предложа нещо много по-добро от тия лайна. Опитвал ли си „балкански букет“? Това е цигара.

— Какво?

Тя отвори чантата си и извади отвътре метална табакера с наредени в нея черни цигари без филтър.

— Току-що докарани с дипломатическа поща — каза тя и му подаде една. — Опитай.

В ръката й се появи и запалка.

„Момиче със сръчни ръце“, помисли си Ониши, вдишвайки дълбоко. Не беше зле. Чувстваше облекчение, че тя още не бе попитала с какво се занимава. Той винаги отговаряше, че работи в държавната администрация. Обикновено не задаваха повече въпроси, но имаше отговор за всеки случай, а именно, че е експерт в Министерството на транспорта. Но истинската причина, поради която се радваше, че тя не го попита за работата му, бе, че не му се мислеше за нея. За истинската му работа. Напоследък беше толкова напрегнато, че още с влизането в кабинета го заболяваше главата. Какъв шибан късмет. Направо не беше за разправяне. Толкова пот, толкова години бачкане, а проклетата програма „Мобиъс“ се разкапваше. Имаше нужда да му се случи нещо хубаво в живота. По дяволите, заслужаваше малко късмет.

Красивите очи на блондинката го милваха, докато изпълваше дробовете си с гъстия дим. Нещо у него я привличаше. В ушите му зазвуча песента от оня нов филм за Втората световна война. Ониши много я харесваше. За миг си помисли, че ще литне от щастие.

Закашля се.

— Силничка е — каза той.

— Това е истинска цигара — отговори тя. Говореше с лек акцент, но той не можеше да определи какъв. — Бъди мъж. Дръпни яко.

Той отново дръпна.

— Специална е, а? — попита тя.

— Малко е остра — отговори той колебливо.

— Не е остра, а хубава. Сигурна съм, че в американските цигари има хартия за пишеща машина.

Ониши кимна, но ако трябваше да бъде честен, малко се замая. Явно беше силен тютюн. Започна да се поти.

— О, горкото момче, я се погледни — каза блондинката. — Май че имаш нужда от чист въздух.

— Няма да ми се отрази зле — съгласи се Ониши.

— Ела — каза тя. — Да излезем да се поразтъпчем.

Той се опита да си извади портфейла, но тя пусна една двайсетачка на масата, а той се чувстваше твърде премалял да възрази. Декстър имаше да се чуди какво е станало. Щеше да му обясни по-късно.

И след като излязоха навън, не го напусна сънливостта.

Тя протегна ръка и го хвана под ръка. На уличното осветление изгледаше още по-красива, освен ако не му се струваше така заради замаяността му.

— Не те държат краката, а? — попита тя.

— Не — призна той, давайки си сметка, че е направил глупава физиономия, но не можеше да се контролира.

Тя зацъка с език.

— Толкова яко момче, а го свали един „балкански букет“.

Блондинката го смяташе за як, това беше обнадеждаващо. Най-после една добра новина за пълната каша, която представляваше сексуалният му живот. Захили се още по-тъпо.

Даде си сметка, че мислите му блуждаят някак странно, а също, че не му пукаше особено.

— Да влезем в колата ми за една разходка — каза тя, а гласът й сякаш се чуваше от километри разстояние.

Някакъв вътрешен глас му нашепваше: „Това не е добра идея, Кац“, но той не можа да каже нищо друго освен „да“.

Щеше да тръгне с красивата непозната. Щеше да направи каквото тя поиска. Щеше да бъде неин.

Съвсем смътно виждаше как тя сменя плавно скоростите на синия си спортен автомобил и как шофира съсредоточено с премерените движения на човек, който трябва да се вмести в определен график.

— Ще ти покажа какво е животът, Кацуо — каза му тя и притисна дюкяна му, докато се протягаше да заключи вратата.

В съзнанието му проблясна мисълта: „Не съм й казвал името си.“ Тя бе последвана от още една: „Нещо не е наред с мен.“ След това всичките му мисли потънаха в тъмната бездна, в каквато се превърна съзнанието му.



ТРЕТА ЧАСТ



ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА



Хасидът* стискаше неспокойно очукания си куфар с твърди стени и вървеше покрай парапета на горната палуба, влачейки краката си, както правят повечето старци. Погледът му издаваше неопределен страх, който по-скоро се дължеше на характера му, отколкото на обстановката на „Стена Лайн“. Гигантският двукорпусен ферибот стигаше за четири часа от Харуич до Хьок ван Холанд, откъдето специални влакове отвеждаха пътниците до централната гара на Амстердам. Високоскоростният кораб правеше каквото може да осигури удобно пътуване. На борда му имаше няколко бара, два ресторанта, магазини и киносалон. Еврейският духовник с очукания куфар нямаше вид на човек, който би се възползвал от тези забавления. Беше от предвидимия тип хора, в когото никой не би се усъмнил. Като търговец на диаманти, който не би проявил интерес към скъпоценности, тъй като сам ги доставя, или въздържател, от когото никой не очаква да произвежда спиртни напитки. Останалите пътници му хвърляха по едно око и отстраняваха погледите си. Нямаше нищо за гледане. Никой не искаше да оставя грешно впечатление у еврейския духовник.

[* Поклонник на еврейски религиозен култ. — Бел. прев.]

Свежият бриз рошеше дългата бяла брада и огромните бакенбарди на мъжа, черното му вълнено палто и панталони. Кръглата черна шапчица бе здраво закрепена на главата му и не помръдваше, докато той продължаваше да се взира в оловното небе и сивозелената морска шир. Гледката не беше вдъхновяваща, но той сякаш намираше утешение в нея.

Янсън знаеше, че фигура като него остава незабележима именно благодарение на това, че изпъкваше. Ако бузите те сърбят от лепилото, а от вълнените дрехи ти е възтопло, не е никак трудно да пресъздадеш леката загриженост, която произтича от ролята ти. Остави се на бриза да го разхлади и да изсуши потта му. Нямаше никаква причина за съмнение, че е точно този, за когото го представяше паспортът му. От време на време изваждаше малка снимка в найлонова подвързия с лика на покойния равин Шнеерсон, смятан от мнозина хасиди за месия, и я съзерцаваше с любов. Тоя тип подробности имаха значение, когато човек пресъздава нечий образ.

Обърна се бавно, тъй като дочу нечии стъпки да приближават. Стомахът му се сви, когато видя мъж с кръгла шапчица и строги черни дрехи. Беше хасид — _истински_. Хасид колега, каза си той настойчиво. _Ти си този, за когото се представяш_ — това бе закон на честта в шпионското изкуство. Макар че друг закон гласеше да не се правиш на идиот.

Другият мъж, по-нисък от Янсън, в началото на четиридесетте години, му се усмихна.

— Воос хурст зих*? — каза той и направи лек поклон с глава.

[* Как сте? — Бел. прев.]

Косата му бе червеникава, очите прозрачносини под очилата с пластмасови рамки, каквито раздаваха от националната здравна служба. Под мишницата му бе пъхната малка кожена папка.

Янсън му кимна, стисна още по-здраво куфара и му пусна предпазлива, приятелска усмивка, която се затрудняваше от залепените върху лицето му изкуствени атрибути. Как да му отговори? Имаше хора с невероятна дарба за чужди езици, които научаваха да говорят безупречно. Алън Димаръст бе един от тях. Янсън обаче не спадаше към тази група, макар да бе научил прилично немски и френски в студентските си години и да поназнайваше чешки от своята майка чехкиня. Напъна си мозъка да си спомни някой израз на иврит. Трябваше да предвиди подобна възможност.

Вместо да рискува да се преструва, поздравявайки го с „шалом“, беше по-безопасно да отклони всякакъв разговор. Имаше развинтена фантазия как да се отърве от неудобен натрапник. Само след миг посочи към гърлото си и поклати глава.

— Ларингит — прошепна той с приблизителния акцент, характерен за Ист Енд*.

[* Работнически квартал в източен Лондон. — Бел. прев.]

— Ир филт зих бесер*? — попита мъжът любезно.

[* Зле ли се чувствате? — Бел. прев.]

Беше самотна душа и нямаше нищо против да установи контакт с човек, когото взе за свой духовен събрат.

Янсън силно се разкашля.

— Съжалявам. Много съм болен — прошепна той.

Човекът отстъпи притеснено няколко крачки. Отново се поклони и стисна ръцете си.

— Шалом алейхем. Бъди благословен и мир тебе — каза той и му махна за довиждане, оттегляйки се любезно, но без да губи време.

Янсън се остави отново на хладния вятър. „Знаем повече, отколкото си мислим, че знаем“ — обичаше да напомня Димаръст. Янсън смяташе, че в конкретния случай беше самата истина и че щеше да постигне напредък, стига да успее да съедини правилно данните, с които разполагаше.

Знаеше, че тайна служба на американското правителство се опитва да го убие. Че крупна сума е депозирана в банковата му сметка чрез сложни електронни манипулации с идеята да се създаде впечатлението, че му е платено да убие Новак.

Дали можеше да използва тези пари по някакъв начин? Вътрешен глас го предупреди да не го прави — още не.

Не и докато точният произход на парите не бъде установен, което щеше да му предостави важни доказателства. А и не бе изключено това да е някакъв високотехнологичен капан, за да могат неговите врагове да разберат местонахождението му, ако изтегли пари. Което отново го върна към въпроса кои са тия врагове?

_На чия страна си, Марта Ланг?_ Преди да се качи на ферибота, опита пак да се свърже с нея, без успех. Дали тя бе част от заговора за убийство? Или я бяха отвлекли, дори убили? Жертва на интрига, която бе коствала живота на Питър Новак? Янсън се обади на стар приятел в Манхатън, ветеран от разузнаването, сега пенсионер, и го помоли да следи дали тя ще се появи в представителството на фондация „Свобода“ в Ню Йорк. Доколкото успя да разбере, постоянната месторабота на Ланг беше там. Досега нямаше признаци да е влизала в сградата на Четирийсета улица. Все някъде трябваше да се намира, но къде?

Освен това, подобно на Фийлдинг, Янсън смяташе за странно, че новината за смъртта на Новак все още не е разгласена. Широката публика не знаеше нищо за отвличането и убийството. Дали беше умишлено, част от план с участието на вътрешни хора от фондацията, които смятаха, че моментът не е подходящ да се оповести огромната трагедия? И все пак колко дълго си въобразяваха, че могат да крият подобно нещо? Янсън бе чувал слухове, че смъртта на Дън Сяопин е била укривана повече от осем години, докато се реши въпросът за неговия наследник, тъй като режимът е смятал, че не може да позволи, дори за кратко, несигурност в обществото. Дали нещо подобно не се случваше и във фондация „Свобода“? Огромното богатство на Новак беше обвързано вече с фондацията, следователно не бе ясно дали смъртта му би засегнала пряко нейните финанси. В същото време Григорий Берман му каза, че транзакцията е била направена от Амстердам, и то от сметката на Питър Новак. Кой от фондацията би могъл да уреди подобно нещо?

Новак беше влиятелен човек, следователно и враговете му трябваше да са влиятелни. Трябваше да приеме, че враговете на Новак са и негови врагове. А най-неприятното в цялата работа бе, че врагът можеше да е всеки. Преди да се обърне срещу него, Фийлдинг се изказа остро за опонентите на Новак. Не беше изключено „олигарсите“ от корумпираните плутократски режими, особено в Източна Европа, да са намерили общи интереси със заговорници в Съединените щати, които са гледали на растящото влияние на Новак с ужас и завист. „Запитвал ли си се защо Америка е толкова мразена“ — му каза Андрос. Отговорите бяха сложни и обхващаха злобата и ненавистта на онези, които се чувстваха изместени от нейното господство. Но и самата Америка не беше беззъба и невинна. Понякога усилията й да опази световното си надмощие бяха наистина безмилостни. Представители на дипломатическите й кръгове наистина можеха да се чувстват застрашени от действията на една искрено благодетелна фигура просто защото тези действия бяха извън техния контрол. Припомни си думите на Фийлдинг: „Всеки знае, че той се отнасяше с презрение към ходовете на Америка, че беше разгневил външнополитическите й кръгове с независимото си поведение. Единственото му мерило бе неговата съвест.“ Кой можеше да предвиди докъде стига умопомрачението на плановиците от Вашингтон, на тези късогледи унилатералисти, заслепени от жаждата за контрол, която те погрешно взимаха за патриотизъм? Това не бе истинският образ на Америка, още по-малко те бяха истинските ангели хранители на нейната същност. Но беше пълна наивност да се смята, че тези хора не са способни на подобни действия. Лейтенант Алън Димаръст смяташе себе си за истински американец. Янсън отдавна бе стигнал до извода, че това е плод на самоизмама с пагубни последици. Ами ако хората като Димаръст бяха прави? Ако те представляваха не точно Америка, но част от нея, една Америка, с която чужденците в размирните райони се сблъскваха най-често? Янсън притвори очи, но не успя да изгони натрапчивите живи спомени, които го пронизваха и спохождаха дори сега.



— Не, не ги води — нареди лейтенантът на Янсън, който долови в слушалката звучащия хорал. — Сам ще дойда.

— Сър — отговори Янсън. — Не е необходимо. Здраво са вързани, както наредихте. Затворниците са недокоснати, но обездвижени.

— Което е изисквало малко да се понапрегнеш. Не съм учуден, че си се справил с предизвикателството, Янсън.

— Транспортирането им няма да е проблем, сър — настоя Янсън.

— Знаеш ли какво — каза му Димаръст. — Заведи ги в Кендъл Бог.

Американците бяха кръстили Кендъл Бог сечище в джунглата на четири изстрела северно от главния лагер на армията. Три месеца по-рано там бе станала престрелка, когато американски караул се натъкна на наблюдателници и трима мъже, които се оказаха куриери на Виетконг. Единият от американците загина при стрелбата. Тримата виетконгци в крайна сметка бяха убити. Ранен американски войник изопачи виетнамското име на района Куан Хо Бок в Кендъл Бог и прозвището много пасваше.

Транспортирането на пленниците до Кендъл Бог отне два часа. Димаръст ги очакваше, когато пристигнаха. Беше в джипа заедно със своя помощник Том Биуик, който караше.

Янсън разбра, че пленниците са жадни и тъй като ръцете им бяха завързани, поднесе манерката си до устните им, разделяйки съдържанието между двамата. Виетнамците бяха уплашени, но приеха водата с благодарност. Той им позволи да седнат на земята.

— Отлично, Янсън — похвали го Димаръст.

— Хуманно отношение към пленниците, както повелява Женевската конвенция — отвърна Янсън. — Ако и врагът следваше нашия пример. Благодаря, сър.

Димаръст се захили.

— Ти си смешен, момче. — Обърна се към помощника си:

— Том, ще им… засвидетелстваш ли нашата почит?

Светлокафявото лице на Биуик изглеждаше като издялано от дърво, с грубо изрязани цепки вместо очи и уста. Носът му бе малък, тесен и сякаш подострен. Ефектът се подсилваше от неравномерния му тен, който напомняше за линии на дърво. Движенията му бяха бързи и точни, по-скоро резки, отколкото плавни. Янсън имаше чувството, че Биуик е творение на Димаръст.

Биуик се доближи до пленниците, извади голям нож и разряза въжетата, с които бяха вързани.

— Трябва да се чувстват удобно — обясни Димаръст. Много скоро обаче се оказа, че целта на Биуик не беше точно удобството им. Помощник-офицерът завърза стегнато с найлоново въже китките и глезените на пленниците и после го прекара през централния дирек на всяка от наблюдателниците. Телата им бяха леко извити, ръцете разтворени като крила, крайниците им изпънати навън от стегнатото въже. Бяха напълно безпомощни и го съзнаваха. Усещането за безпомощност бе замислено за психологически ефект.

Стомахът на Янсън се сви.

— Сър? — започна той.

— Не говори — прекъсна го Димаръст. — Само гледай. Гледай и се учи. Старо правило.

Сега Димаръст застана до пленника, който лежеше върху земята откъм по-близкия край. Той погали по бузите младежа и каза:

— Той мен бан. — Притисна двете длани към сърцето си и повтори на английски: — Харесваш ми.

Двамата виетнамци изглеждаха шашнати.

— Говориш ли английски? Всъщност няма значение, защото аз говоря виетнамски.

— Да — каза единият с напрегнат глас.

Димаръст го възнагради с усмивка.

— Знаех си, че говориш. — Той прокара показалеца си по челото на мъжа, после по носа и го спря върху устните му.

— Харесваш ми. Вие, момчета, ме вдъхновявате. Защото наистина ви пука. Това за мен е много важно. Имате идеали и ще се биете за тях до последен дъх. Колко нгой ми сте убили, а? Колко американци?

Другият пленник се обади.

— Ние не убивали!

— Не сте убивали, защото сте селяни, нали така? Почтени, обикновени, отрудени рибари, така ли?

— Дунг. Правилно.

— Или може би сте земеделци?

Двамата се спогледаха смутено.

— Не сме Виетконг — каза първият умолително.

— Той не е твой боен другар, така ли? — попита Димаръст, сочейки към лежащия до него виетнамец.

— Просто приятел.

— О, той е твой приятел.

— Да.

— Той те харесва. Вие си помагате.

— Помагаме си.

— Вие, момчета, сте страдали много, нали?

— Много страдали.

— Като нашия спасител Исус Христос. Знаете ли, че той е умрял заради греховете ни? Искате ли да научите как е умрял? Да? Защо не казахте по-рано. Ще ви разкажа. Не. Имам по-добра идея. Ще ви покажа.

— Моля?

Димаръст се обърна към Биуик.

— Биуик, направо е нецивилизовано да държиш тия клети момчета на земята.

Биуик кимна и пусна усмивка върху дървеното си лице. След това с помощта на пръчка затегна още по-здраво въжето и повдигна пленниците от земята. Тежестта на телата им падаше върху яко вързаните китки и глезени. И двамата извикаха уплашено.

— Ксин Лой — каза Димаръст. — Съжалявам.

Те агонизираха, крайниците им бяха свръхразтеглени, ръцете им щяха да изскочат от раменните стави. Положението на телата им затрудняваше неимоверно дишането, изисквайки огромни усилия. Да движат гръдния си кош и диафрагмата — усилия, които допълнително опъваха крайниците им.

Янсън се зачерви от гняв.

— Сър — викна той с остър тон. — Може ли да поговорим, насаме?

Димаръст се доближи до него.

— Може да се наложи да свикнеш с тази гледка — каза му той тихичко. — Но няма да те товаря с изпълнението.

— Вие ги изтезавате — възмути се Янсън.

— Смяташ това за изтезание? — Димаръст поклати глава с отвращение. — Лейтенант Биуик, младши лейтенант Янсън е разстроен. За негово добро ти заповядвам да го успокоиш, както намериш за добре. Нещо против?

— Не, сър — отвърна Биуик и опря пистолета си в главата на Янсън.

Димаръст отиде до джипа и натисна копчето „плей“ върху касетофона. Разнесе се нежен хорал.

— Хилдегард фон Бинген — каза той неясно на кого. — Прекарала по-голямата част от живота си в манастир, който сама основала през дванайсети век. Един ден, когато била на четирийсет и две години, й се явил Бог и оттогава тя се превърнала в един от най-големите композитори на своето време. Всеки път, преди да седне да твори, тя се самобичувала, докато болката я докара до халюцинации. Тогава от нея извирали антифони, черковни напеви и религиозни трактати. Болката карала света Хилдегард да твори. Болката я карала да пее — той се обърна към втория пленник, който бе плувнал в пот и дишаше на пресекулки като умиращо животно. — Мислех си, че музиката ще ви успокои — каза му Димаръст и се заслуша в черковния напев:



Sanctus es unguendo

Perculose fractos:

Sanctus es tergendo

Fetida vulnera.*



[* Свещен си, когато помазваш

опасно сломените духом,

свещен си, когато очистваш

зловонните рани.]

След това застана до другия пленник.

— Погледни ме в очите — нареди му Димаръст. Той извади от калъфа на колана си малка кама и резна корема на мъжа. Кожата и тъканта под нея веднага се разтвориха от напрежението на въжетата. — Болката ще те накара да пееш.

Мъжът заквича.

— Ето това е мъчение — каза Димаръст на Янсън. — Какво искаш да ти кажа? Че и мен ме боли, колкото тях ги боли? — След това се обърна към пищящия виетнамец: — Мислиш си, че ще бъдеш герой в очите на сънародниците си, като се съпротивляваш срещу мен? Никакъв шанс. Дори да си герой, ще се погрижа никой да не научи за това. Героизмът ти ще отиде на вятъра. Знаеш ли, аз съм много лош човек. Мислиш си, че американците са мекушави. Мислиш си, че можете да ни устройвате засади? Мислиш си, че можете да ни се присмивате, докато ние се балтавим с тъпите си бюрократични разпоредби като гиганти, омотани в собствените си кълчища? Но ти си мислиш така, защото досега не си се сблъсквал никога с Алън Димаръст. От всички сатанински форми на лъжа и измама най-голямата е да убедиш някого, че не съществува. Погледни ме в очите, рибарю мой, тъй като аз съществувам. Рибарче мило. Рибарю на човешки души.

Алън Димаръст беше луд. Не, всъщност бе по-лошо. Беше с разума си, контролираше напълно действията си и техните последствия. В същото време бе напълно лишен от най-елементарно чувство за съвест. Беше чудовище. Умно и харизматично чудовище.

— Погледни ме в очите — повиши тона Димаръст и се наведе близо до лицето на мъжа, който агонизираше неописуемо. — С кого трябваше да се свържете? Коя е южновиетнамската ти връзка?

— Аз земеделец! — прошепна мъжът, едвам дишайки. Очите му бяха кръвясали, бузите му влажни. — Не Виетконг!

Димаръст смъкна панталоните му, излагайки половите му органи.

— Извъртането се наказва — каза той отегчено. — Време е да включим проводниците.

На Янсън му се доповдига, наведе се напред, от гърлото му изригна пареща струя и той повърна на земята пред себе си.

— Няма нищо срамно, синко. Като хирургическа операция е — успокои го Димаръст. — Първия път, като го видиш, е малко шокиращо. Но после се свиква. Както е казал Емерсон, когато човек се сблъска с трудности, когато се измъчва и търпи поражения, натрупва опит.

Обърна се към Биуик.

— Отивам да включа мотора, погрижи се за проводниците. Даваме му шанс да говори. Щом не иска, ще умре по най-мъчителния начин.

Димаръст погледна Янсън, който имаше измъчен вид.

— Не се притеснявай — продължи той. — Другарчето му ще оставим живо. Много е важно да оставиш някого жив, за да разкаже на другите от Виетконг, та да знаят, че това ги очаква, когато се ебават с нгой ми.

После намигна на Янсън, сякаш го канеше да участва в тая поквара. Колко ли войници, претръпнали и закоравели от дългото време, прекарано на бойното поле, бяха отвръщали положително на тази покана и се бяха превърнали в негови последователи, изгубвайки душите си? Някъде в главата му прозвуча познат рефрен. _Къде отиваш? Хайде, не искаш ли да дойдеш?_

Не искаш ли да дойдеш?



„Принсенграхт“, една от най-елегантните улици с канали в старата част на Амстердам, датираше от седемнайсети век. Фасадите на сградите на пръв поглед приличаха на нагънати като хармоника хартиени замъци. Когато човек се вгледаше по-отблизо, забелязваше, че все пак всяка от високите и тесни тухлени къщи се различава от съседната. Фронтонът в горната част на всичките бе старателно проектиран: стъпаловидни фронтони, от зигзагообразни до плоски фронтони, редуващи се с триъгълни и четириъгълни фронтони. Тъй като вътрешните стълбища бяха тесни и стръмни, повечето от къщите имаха издадени площадки, които позволяваха мебелите да се качват до по-горните етажи с помощта на скрипец. Много от сградите се гордееха с корнизите и сложните си антаблементи. Обикновените тухли бяха украсени с гирлянди. Зад къщите се криеха дискретни хофйес или вътрешни дворове. Доколкото бюргерите от златната епоха на Амстердам са се гордеели със своята семплост, семплостта стигаше до показност.

Янсън вървеше по улицата, облечен в яке с цип и дебели панталони като повечето минувачи. Беше пъхнал ръце в джобовете си, а очите му внимателно оглеждаха наоколо. Дали някой го следеше? Досега не бе забелязал никакъв признак за това. Но знаеше от опит, че ако са го открили, много бързо могат да съберат и изпратят екип. „Винаги трябва да имаш резервен план“ — поучаваше го Димаръст и колкото и противен да бе източникът на тази максима, тя му служеше добре. Запомни това предписание като една от тайните на Чингис хан.

На две преки от така наречената златна дъга мярна струпаните едно до друго корабчета къщи, закотвени в ръждивата на цвят тинеста вода на канала. Тези плаващи домове бяха характерна особеност за Амстердам от петдесетте години и резултат от недостига на жилища. Няколко десетилетия по-късно градският съвет ги забрани, но съществуващите бяха оставени на доизживяване и властите проявяваха търпимост, когато собствениците им си плащаха годишната такса.

Янсън си отваряше очите на четири и внимателно огледа всяко от тях. Най-близкото приличаше на продълговато бунгало от кафяви дъски с малък кръгъл комин от червен нагънат метал на покрива. Следващото изглеждаше като висока плаваща оранжерия. От вътрешната страна стъклените панели бяха покрити с пердета, които осигуряваха на обитателите някаква интимност.

Карабчето къща до него имаше перила от дървени решетки със сложни плетеници около кабина с плосък покрив. Чифт фенери стърчаха от нещо, което приличаше на каменни хранилки за птици. Сандъчета с мушкато говореха за грижовен стопанин.

Накрая стигна до познатата боядисана в синьо кабина със запуснат вид. Саксиите и сандъчетата за цветя бяха предимно празни. Прозорците — малки и зацапани. На палубата до кабината имаше дървена пейка, излъскана от употреба. Дъските на долната широка палуба бяха изкорубени и неравни. Корабчето бе закотвено точно до малък вълнолом. Докато Янсън доближаваше, сърцето му заби силно. Много години минаха, откакто беше тук за последен път. Ами ако имаше нов собственик? Долови характерния мирис на канабис и веднага разбра, че не е нов. Стъпи на борда и влезе през вратата на кабината. Както очакваше, не беше заключено.

В единия ъгъл на помещението мъж с дълга мръсносива коса се бе надвесил над голямо парче картон. Държеше пастелите и в двете си ръце и шаркаше върху хартията ту с единия, ту с другия. Цигара марихуана димеше до червена ароматизирана свещ.

— Замръзни, кучи сине — каза тихичко Янсън.

Бари Купър се обърна бавно, хилейки се на нещо свое. След това позна своя посетител и поизтрезня.

— Хей, ние сме върхът, а? Двамата с теб сме върхът, нали?

На лицето му бе застинала леко тъповата усмивка, но във въпроса му имаше нещо като изненада.

— Да, Бари, ние сме върхът.

Облекчението му бе видимо. Разтвори широко ръцете си, които бяха изцапани с боя.

— Покажи ми малко обич, бейби. Покажи ми малко обич. Откога не сме се виждали? Хип-хип.

Речта на Купър от край време представляваше странна смесица от рокерски и ученически жаргон, а това, че американецът живееше в чужбина вече четвърт век, служеше като езикова спойка.

— От много дълго — отговори Янсън, — а може би недостатъчно дълго. Как мислиш?

Историята на познанството им бе сложна. Никой от двамата не разбираше напълно другия, но се разбираха достатъчно за делово сътрудничество.

— Мога да ти направя кафе — каза Купър.

— Едно кафе ще ми дойде добре — отвърна Янсън и се настани на изтърбушен кафяв диван, след което се огледа.

Почти нищо не се бе променило. Купър беше остарял, но точно както можеше да се очаква от него. Вързаната му на опашка кестенява коса беше посивяла. Под очите му имаше огромни торбички, ъглите на устните и носа се съединяваха с тънки бръчици. Разстоянието между веждите му бе набраздено с дълбоки вертикални бръчки, а челото с хоризонтални линии. Но беше Бари Купър, същият Бари Купър, малко боязлив и донякъде смахнат, но нито едно от двете изцяло. В младостта му съотношението беше друго. В началото на седемдесетте години той скъса с колежанския радикализъм и премина към по-суровата, по-грубата действителност и накрая стана член на тайната организация „Време“. Лозунгът й „Да смачкаме системата!“ се бе превърнал в нещо като поздрав. Мотаейки се из студентския град Мадисън в щата Уисконсин, той бе попаднал на по-умни и по-убедени от него хора, които бяха приели неосъзнатото му недоволство от политиката на властите за чист екстремизъм. Невинните лудории, замислени като предизвикателство към силите на реда, повлякоха след себе си по-крайни действия.

Един ден в Ню Йорк се бе озовал в къща в Гринич Вилидж по време, когато взривно устройство, подготвено от негов съмишленик, гръмна преждевременно.

В този момент той беше под душа. И както бе още мокър и насапунисан, но невредим, избяга и известно време се кри, преди да бъде арестуван. Пуснаха го под гаранция, но полицията установи, че пръстовите му отпечатъци съвпадат с отпечатъците, открити на мястото на друг бомбен атентат в университетската лаборатория в Евънстън. Експлозията бе станала през нощта и нямаше жертви, но това бе по-скоро късмет, тъй като на мястото спокойно е можело да има пазач. Обвиниха го в опит за убийство и участие в конспирация и отмениха освобождаването под гаранция. По това време обаче Купър бе успял да избяга в чужбина, отначало в Канада, а после в Западна Европа.

В Европа започна нова глава в смахнатата му кариера. Преувеличените слухове, разпространявани от властите по негов адрес, бяха взети за чиста монета от радикалните групировки на европейската левица. По-специално от кръговете, свързани с Андреас Баадер и Улрике Майнхоф, известни официално като фракция „Червена армия“, а неофициално като бандата „Баадер-Майнхоф“. Също и от близката до нея организация, наричаща себе си Движение 2 юни, и от „Червените бригади“ в Италия. Отровени от романтизма на революционното насилие, тези екстремисти сметнаха рошавия американец за съвременен вариант на радетеля за революция след Джеси Джаксън. Те го приеха в своите редици и дискусионни клубове и му искаха тактически и технически съвети. Бари Купър беше доволен от вниманието, но същевременно се чувстваше малко притеснен. Беше много сведущ по разните видове марихуана, като например по какво се отличава Мауи сенсимила от Червено Акапулко, но нито познаваше, нито му пукаше за практическите аспекти на революцията. Той бе твърде далеч от престъпните намерения, които му приписваше Интерпол, най-обикновен наркоман, отдаден единствено на секса и наркотиците. Непрекъснато бе друсан, за да е в състояние да разбере жестокостта на новите си приятели, да схване, че онова, което той смяташе за студентски лудории, за тях бе прелюдия към насилствено сваляне на съществуващия ред. Криеше тази подробност от революционерите зад дидактически отговори. Неговата сдържаност и липса на интерес към тяхната дейност ги притесняваше. Мислеха си, че американецът не им се доверява или не ги взима на сериозно за революционен авангард. В отговор те му доверяваха своите амбициозни планове, опитваха се да го впечатлят, като му разкриваха подробности за своите човешки и материални ресурси: за тайната квартира в Източен Берлин, за организацията в Мюнхен, която ги финансираше, за офицера в националната гвардия на Федерална република Германия, който снабдяваше своята любовница радикалистка с огромно количество секретна военна информация.

С течение на времето Бари Купър се чувстваше все по-неловко не само заради маскарада. Нямаше нерви да слуша подробните им описания за насилието. Един ден малко след атентата в метрото в Щутгарт, организиран от „Революционни ядра“, той видя списъка на жертвите във вестниците. Посети майката на една от жертвите на терористичния акт, като се представи за репортер. Непосредственият му досег с човешките измерения на славното революционно насилие го разтърси и отврати.

Янсън го посети не след дълго. Опитвайки се да установи контакти със сенчестия свят на терористичните организации, той издирваше техни представители, чиято чувствителност към цивилизоваността не бе ерозирала напълно и които не бяха изцяло изстинали за така наречения буржоазен морал. Винаги бе смятал връзките на Бари Купър с тези организации за странни. Познаваше подробно досието му и знаеше, че той е по-скоро чешит, фукльо и клоун, а не убиец. Тип, който я караше ден за ден и който случайно се бе озовал в лоша компания.

Купър се бе установил по това време в Амстердам в същото корабче къща и си изкарваше прехраната, като продаваше на туристите цветни графики на стария град. Имаше вид на човек, който бе пушил трева твърде дълго. Дори когато не беше друсан, изглеждаше разконцентриран и простодушен. Двамата не се харесаха от пръв поглед, а и не беше възможно да си представи човек две души, толкова различни една от друга. Накрая обаче Купър оцени по достойнство факта, че представител на американското правителство нито се опита да му се мазни, нито да го заплашва. Приличаше на тежкар, но не се правеше на такъв. Янсън реши да не увърта и премина направо на въпроса. Купър се опита да отклони разговора към неравенството на Запад, а Янсън, който беше печен в политологията, с готовност се съгласи с него. Той без колебание призна, че много неща в западните демокрации търпят критика, но веднага след това разобличи нечовешкия характер на тероризма, с думи право в целта. _Нашето общество върши измяна към човечеството винаги когато не се придържа към собствените си идеали. А какъв свят искат да създадат твоите приятели? Свят, който върши предателство към човечеството винаги когато се придържа към идеалите си._ Толкова ли е трудно човек да направи избор?

— _Дълбокомислено_ — каза Бари Купър искрено. — _Дълбокомислено_, не е за тъпоумни.

Но ако Купър беше тъпоумен, неговото тъпоумие го бе предпазило от най-опасните изкушения на революционната левица. А сведенията, които му предостави, се оказаха пагубни за десетки революционни ядра. Тайните им квартири бяха затворени, лидерите им вкарани в затвора, източниците на финансиране прекъснати. И всичко това стана с помощта на тая откачалка от синьото корабче къща. В едно отношение коравосърдечните позьори на революционния авангард се оказаха прави: понякога малкият човек може да допринесе за нещо голямо.

Като отплата Държавният департамент тихомълком се отказа от опитите си да иска екстрадицията му.

Янсън отпи горещо кафе от канчето, по което имаше следи от блажни бои.

— Знам, че не си дошъл току-така — каза му Купър. — Нещо ще искаш от мен.

Беше намек за първите им разговори преди четвърт век.

— Хей — възрази Янсън. — Не мога ли просто да се отбия за малко?

— _Mi casa es su casa, amigo._ Моята къща е и твоя къща, приятел — отговори Купър. Той поднесе малката цигара от марихуана към устните си. Янсън не беше сигурен дали тревата все още действаше на Купър, или обичайната доза просто го връщаше към състоянието, което минаваше за нормално. От пушека гласът му стана дрезгав. — Ще се възползвам от компанията ти да споделя с теб, че Дорис ме напусна. Казах ли ти?

— Никога не си ми казвал, че Дорис е живяла при теб — отговори Янсън. — Бари, нямам представа коя е Дорис.

— О-о-о — каза Купър и смръщи чело, опитвайки се да се концентрира. Явно се мъчеше да се сети за последователността на събитията. — _Значи… значи… значи._ — Мозъкът му работеше трескаво, но нищо не се получаваше. Накрая вдигна показалеца си. — В такъв случай… няма значение.

Той вероятно бе стигнал до заключението, че човек, когото не бе виждал осем години, едва ли би се интересувал от прекъсването на една шестседмична връзка. Купър бе видимо доволен, че е успял да съобрази. Облегна се назад и се захили.

— Хей, човече, наистина ми е приятно да те видя — Тупна Янсън по ръката. — Съквартирант — каза той. — Все едно, че отново си имам съквартирант. Феликс и Оскар.

Янсън потрепна, ръката го болеше от боя в парка „Риджънтс“.

— Добре ли си, човече? — Очите на Купър станаха загрижени.

— Добре, всичко е наред — отговори Янсън — Но този път посещението ми ще си остане между нас. _Comprende?_

— _Comprando mio maximo_ — отговори Купър на любимия си език, който бе миш-маш между испански, италиански и латински, но с наклонения, глаголни времена и словоред негово собствено изобретение. Янсън понякога си мислеше, че той бе много подходящ герой за приключенските разкази на Хънтър С. Томсън. В някои отношения се бе променил, но в други се бе съхранил същия.

— Да се поразходим — предложи Янсън.

— Върхът — отвърна Купър.

Уличните лампи светеха ярко, отпъждайки вечерното небе, докато двамата мъже вървяха по улица „Херенграхт“. Някога тя е била любимият адрес на корабостроителите и търговците, които бяха просперирали преди триста години в златната епоха на Амстердам. Повечето от разкошните огромни къщи сега принадлежаха на банки, музеи, издателства, консулства. Окъпани от сребристата светлина, тези постройки от седемнайсети век сякаш сияеха с особен отблясък, който подчертаваше разликите между тях. Ето една къща с подчертано френско влияние, чиято фасада от пясъчник бе украсена с листа от акант и волути. Една друга пък бе мрачна на глед, от тъмни тухли, а единствената й декорация бе фронтонът. Накъдето и да се насочеше погледът, попадаше на заоблени корнизи, декоративни подпори под стрехите, шпилове, декоративни конзоли и кръгли прозорчета с безчет дупки и цепки, от които можеше да се възползва скрит наблюдател.

— Значи всеки ден си по тия улици — каза Янсън.

— Всеки ден, човече — отвърна Купър. — Изкуството ми. Рисувам онова, което виждам. Но на различни места. Улични сцени, къщи, църкви. Туристите наистина си падат по църкви.

— Може ли да си поръчам картина?

Купър го погледна развълнувано.

— Наистина ли, човече?

— Има една къща на „Принсенграхт“, на ъгъла с „Лайдзестраат“. Сещаш ли се за коя става дума?

— Имаш добър вкус. Истинска красавица.

Сградата се състоеше от три отделни къщи, но фасадата й бе реконструирана така, че създаваше впечатлението за едно цяло. Осем колони с канелюри в коринтски стил подпираха фронтона. Седем еркерни прозореца гледаха към улицата. Ивици от червена зидария се редуваха с декоративен камък. Централата на фондация „Свобода“ имаше богата история, изписана върху всяка тухла.

— Ще я нарисуваш ли веднага? Колкото можеш по-подробно.

Край тях профуча велосипедист в обратната посока на еднопосочната улица и едва не ги бутна.

— Бре! Никога не съм си представял, че се интересуваш от работата ми. Винаги си бил някак безразличен. Дори си мислех, че не си падаш по рисуването.

— Колкото можеш по-подробно, Бари — подчерта Янсън. — Опитай също и задната част. Би трябвало да има видимост откъм „Лайдзедварсстраат“.

— Ще си взема новите пастели — отговори му Купър. — Заради теб.

Велосипедистите и уличните художници никога не се набиваха на очи в старата част на Амстердам. Купър можеше да застане на тротоара точно срещу сградата и никой нямаше да му обърне внимание. Той го правеше от десетилетия. Губеше се сред пейзажа, тъй като беше част от него.



Час по-късно в корабчето къща на Купър Янсън разглеждаше рисунките. Не остана обнадежден. Много бяха местата, откъдето можеше да се проникне, но нито едно не беше защитено от външни погледи. Освен това сградата със сигурност се наблюдаваше с камери. А тъй като задната й част гледаше към улица „Лайдзедварсстраат“, нямаше таен излаз и от там.

Като правило имаше два начина да се гарантира сигурността. По-често срещаният беше да се избере изолирано място, например някой замък върху планински склон. При другия се разчиташе на публичността. Когато сградата е обществено достъпна, всяко съмнително проникване се изключва от само себе си. В случая с фондация „Свобода“ най-хитрото бе, че вместо да разчита единствено на мерки за сигурност, тя превръщаше стотиците минувачи — и местни, и гости на града — в охранители. Тя бе защитена просто защото изцяло се набиваше на очи.

Янсън се ядосваше на себе си. Как можеше да мисли с клишета. Решенията, които си беше наумил, му бяха вършили работа в миналото, сега обаче не бяха подходящи. Трябваше да погледне на нещата по различен начин.

Спомни си съветите на Димаръст. _Не виждаш начин да се измъкнеш, а? Опитай се да видиш нещата по друг начин. Виж двата бели лебеда, вместо единия черен. Гледай към отрязаното парче кейк вместо към кейка с отрязаното парче. Изнеси лактите напред, не назад. Усъвършенствай движенията, ще се чувстваш свободен._

Затвори очи за няколко секунди. Трябваше да мисли като тях. По тяхната логика публичността и излагането на показ бяха най-ефикасните щитове срещу подмолни действия. Същата логика трябваше да възприеме и Янсън. Тайното промъкване бе нещо, срещу което бяха взели защитни мерки. Тогава нямаше да се промъкне тайно. Щеше да влезе вътре открито, и то през главния вход. Тази операция не изискваше дискретност, а безочливост.

Янсън мерна постланите на пода вестници.

— Имаш ли вестник?

Купър се затътри до ъгъла и победоносно се върна с последния брой на „Де Фолксрант“. Първата страница беше изпоцапана с бои и пастели.

— Нещо на английски?

— Холандските вестници са на холандски, мой човек — отговори той със забавен говор под въздействието на марихуаната. — Макар че така се преебават.

— Ясно — отвърна Янсън.

Той огледа заглавията и благодарение на познанията си по английски и немски успя да схване смисъла. Обърна на другата страница, където вниманието му привлече малка статия.

— Ето — каза Янсън, почуквайки с пръст. — Ще ми преведеш ли това?

— Няма да ме иззори, човече. — Купър напрегна всичките си сили да се съсредоточи. — Не е на музикална тема, каквато аз бих избрал. Я чакай малко. Веднъж май ми каза, че майка ти е чехкиня.

— Беше. Почина.

— Не е моя работа, но е ужасно, нали? А внезапно ли стана?

— Умря, когато бях на петнайсет, Бари. Имах известно време да го преживея.

Купър помисли за миг, опитвайки се да асимилира фактите.

— Върхът — каза той. — Мама почина миналата година. Не можах да отида дори на проклетото погребение. Това ме съсипа. Бях закопчан в затвора и нямаше как. Но бях съсипан.

— Съжалявам — каза му Янсън.

Купър започна да чете статията, мъчейки се да я преведе на английски заради Янсън. Не че беше кой знае колко интересна. Чешкият външен министър, който беше на посещение в Холандия за разговори с правителството, щеше да дойде в Амстердам. Тук щеше да се срещне с представители на борсата и водещи фигури във финансовите среди, за да обсъди с тях смесени холандско-чешки проекти. Поредното безсмислено пътуване на човек, чиято работа е да пътува, с надеждата да увеличи нивото на чуждите инвестиции в страна, която силно се нуждаеше от тях. Холандия беше богата. Чехия не. Беше пътуване, което можеше да се състои и преди век, дори преди два или три века, и вероятно се бе състояло. Човек спокойно можеше да се обзаложи, че то няма да реши проблемите на Чешката република. Но щеше да реши проблемите на Янсън.

— Да отидем на пазар — каза Янсън и стана.

Внезапната смяна на темата ни най-малко не смути Купър. Той беше толкова отнесен от канабиса, че животът бе за него непредвидим като хвърлянето на заровете.

— Върхът — каза той. — Кльопачка?

— Дрехи. Елегантни. Последна мода.

— О — каза той разочаровано. — Добре, има едно място, което никога не посещавам, но знам, че е много скъпо. На „Нювезайдс Воорбургвал“ на няколко преки от канала.

— Отлично — каза Янсън. — Ще дойдеш ли с мен? Ще имам нужда от преводач.

Истинската причина бе, че ако някой го следеше, нямаше да очаква да се движи с компания.

— Ще ми е приятно — отговори Купър. — Но всеки разбира от „Мастър Кард“.

Сградата на площада „Магна“ беше построена преди сто години като пощенска станция, макар че богатата декорация, извитите тавани, пиластрите, первазите, корнизите и арковидните галерии не я правеха много подходяща за целта. След като бе превърната в търговски център, прекалената й натруфеност вече си идваше на мястото. Сега тя приютяваше четирийсет бутика. В един от луксозните магазини за мъжко облекло Янсън пробва костюм номер петдесет и три. Беше марка „Унгаро“ и етикетът му сочеше цена две хиляди долара. Янсън имаше правилно телосложение и готовите дрехи му ставаха. Костюмът му бе по мярка.

Продавач със зализана с гел коса се понесе леко по лъскавия под и тутакси се лепна за американския си клиент.

— Ако позволите, трябва да ви кажа, че ви стои отлично — каза той.

Беше мазен и учтив, което можеше да се очаква при такива цени.

— Платът е с изключително качество. Красив костюм. Много елегантен, меко казано.

Като повечето холандци той говореше английски с почти недоловим акцент.

Янсън се обърна към Купър. Кръвясалите очи и разсеяният му поглед подсказваха, че мъглата в мозъка му още не се бе разсеяла.

— Казва, че ти стои добре — каза Купър.

— Когато ми говорят на английски, Бари, няма нужда да превеждаш — напомни му Янсън. След това се обърна към продавача. — Предполагам, че приемате пари в брой. Ако можете да направите подгъва сега, вземам го. Ако не, няма да го купя.

— Всъщност имаме тук ателие, но шивашките услуги ги правим другаде. Утре ще ви го изпратим…

— Съжалявам — каза Янсън и тръгна към вратата.

— Почакайте — викна продавачът, виждайки как му се изплъзва процентът от продажбата. — Ще го направим. Ако почакате, ще го отнеса. На отсрещната страна на улицата е. Както казвате вие в Щатите, клиентът винаги е прав.

— Тези думи са балсам за сърцето на един янки.

— Да, знаем, че при американците е така.



# Вашингтон, окръг Колумбия



Едрият мъж с жълтеникава вратовръзка спря таксито на ъгъла на улиците „Осемнайсета“ и „М“ близо до закусвалня с неонова табелка на витрината, която рекламираше някаква газирана напитка. Таксиджията имаше на главата си тюрбан и държеше радиостанция. Новият му клиент беше добре облечен, малко широкичък в кръста и пълен в бедрата. Тежеше поне сто и двайсет килограма, но явно обичаше да си похапва и да си пийва бира, а и не виждаше защо трябва да си променя навиците. Биваше го в това, което работеше, не бе получавал оплаквания, а и нямаше намерение да става манекен.

— Ще ме откараш до парка „Кливланд“ — каза той. — Улица „Макоум“, трийсет и четири.

Шофьорът сикх повтори адреса, запомни го и потегли. Оказа се, че на този адрес има нефункциониращ супермаркет, заграден и пуст.

— Сигурен ли сте, че това е мястото? — попита шофьорът.

— Да — отговори той. — Ще имаш ли нещо против да минеш през паркинга и да завиеш отзад? Трябва да взема нещо.

— Няма проблем, сър.

Докато таксито заобикаляше ниската сграда от тухли и стъкло, сърцето на пътника заби по-силно. Трябваше да свърши работата без усложнения. Всеки можеше да го направи. Той обаче можеше да го направи чисто.

— Тук е добре — каза той и се наклони напред.

Със светкавично движение той прехвърли въженцето през главата на шофьора и стисна здраво. Сикхът започна да се задушава, очите му изскочиха, а езикът му надебеля. Скоро щеше да загуби съзнание, както добре знаеше пътникът, но той не можеше да спре дотук. Още малко стягане и щеше да се задуши.

Прибра въженцето в горното си джобче и измъкна отпуснатото тяло на шофьора от колата. Отвори багажника и го пъхна между резервна гума, електрически кабели и изненадващо много одеяла. Тялото трябваше да се махне веднага от шофьорското място. Знаеше го от горчив опит. Понякога при внезапна смърт седалката можеше да се изцапа. Не му беше до това в момента.

Радиостанцията му „Блекбъри“ запращя във вътрешния джоб на сакото. Съобщаваха му новите координати на субекта.

Нямаше много време.

Субектът още по-малко.

Гласът в слушалката му даде точното местонахождение на субекта, докато пътникът, който сега стана шофьор, потегляше с таксито към „Дюпон Съркъл“. Редовно го информираха за движението й. Изборът на момента бе от съществено значение за успеха.

Пред магазина нямаше много хора. Субектът носеше тъмносиньо сако, златист копринен шал, вързан хлабаво около врата, и пазарска торба с елегантното лого на луксозен магазин в едната си ръка.

Единственото, което го интересуваше сега, бе фигурата на чернокожата жена, която ставаше все по-голяма и по-голяма, докато форсираше таксито. Изведнъж завъртя волана рязко надясно.

Когато таксито се качи на тротоара, писъци на изненада изпълниха пространството, а гласовете се съчетаваха така, че се получи нещо като хорова музика.

Каква странна интимност се създаде, уплашеното лице на жената приближаваше все повече и повече към неговото, както любима се навежда за целувка. Когато предницата се блъсна в нея — той караше с близо осемдесет километра в час, — тялото й се притисна към предното стъкло на таксито и чак когато натисна спирачките, литна в обратна посока, преметна се във въздуха и се пльосна върху асфалта на натоварената улица, където пикап „Додж“, макар да удари спирачки, остави следи от гуми върху натрошеното й тяло.

Таксито бе намерено по-късно същия ден, изоставено в югозападен Вашингтон. На една алея, върху която се въргаляха стъкла от счупени бутилки бира, празни ампули от наркотици и пластмасови спринцовки. Местната младеж се отнесе към изоставеното такси като към намерена вещ. Преди полицията да открие колата, тя бе лишена от фаровете, регистрационните табели и радиото. Само тялото в багажника си стоеше необезпокоявано.



ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА



Като се изключеше разположението й от другата страна на улицата срещу централата на фондация „Свобода“, почти нищо друго не привличаше погледите към малката къща на брега на канала, или _воорхюйз_. Вътре Ратко Павич гледаше на мебелировката в чисто практически план. Долавяше се слаба, но натрапчива миризма от кухнята. Май от грахова супа. Явно бе останала от предната вечер, но се бе просмукала навсякъде. Смръщи нос с отвращение. Тук вече никой нямаше да готви такива неща. Сети се за двете тела във ваната на горния етаж, кръвта им изтичаше бавно в канала. Не се терзаеше от това, което направи. Двамата възрастни, които се грижеха за къщата, докато собствениците й са в Корфу, просто му се изпречиха на пътя. Без съмнение бяха вярна прислуга, но се наложи да ги очисти. При това в името на важна кауза. Разположен до малък квадратен прозорец в затъмнената стая, Ратко Павич имаше идеална видимост към отсрещната сграда, а с помощта на два параболични микрофона подслушваше разговорите в преддверието с поносима чуваемост.

И въпреки всичко това си беше една досадна утрин. Администрацията и обслужващият персонал пристигнаха между осем и трийсет и девет и трийсет. Посетителите, които имаха предварителни уговорки, идваха в уречения час. Високопоставен служител на холандското външно министерство бе последван от холандския заместник-министър на образованието, културата и науката. След върховния комисар на ООН за бежанците направиха визити директорът на Програмата на ООН за устойчиво развитие и висшестоящ чиновник от Икономическата й комисия за Европа. Останалите от екипа на Ратко също имаха чудесна видимост. Един от тях, Симич, се бе разположил на покрива, три етажа по-нагоре. Никой не бе забелязал до този момент и следа от Пол Янсън. Не беше учудващо. Той едва ли щеше да се опита да проникне през деня, макар че агентът бе известен с непредвидимостта на действията си. Предприемаше неочакваното просто защото беше неочаквано.

Работата беше досадна, тъй като през всичкото време трябваше да се крие, но пък го устройваше най-добре, откакто го белязаха. Грапавият белег от дясното му око до брадичката, който се зачервяваше, когато си позволеше да се вълнува, се запомняше много лесно, за да се захваща с работа на открито. Беше белязан. Тази мисъл не му даваше мира, още повече че нападателят му го подреди така с най-обикновен нож за чистене на риба. По-непоносима от притъпената вече болка от наранената плът беше мисълта, че вече никога нямаше да участва в операции под прикритие. Като стрелец, разбира се, бе невидим колкото заглушената снайперистка пушка „Вейм“, която държеше в готовност да пусне в действие всеки момент. Докато часовете се изнизваха, той започна да се чуди дали въобще такъв момент ще дойде.

За да не му е скучно, Ратко редовно наблюдаваше миньонката на рецепцията, гледаше как бедрата на червенокоската се раздвижват всеки път, когато тя мърдаше, и усещаше топлина в сърцето и слабините си. Желаеше я и още как я желаеше. Спомни си босненките, с които той и другите войници се забавляваха преди няколко години, припомни си лицата им, изкривени от омраза, а той си представяше, че от сексуално желание. Изискваше се съвсем малко въображение. Когато ги обладаваше, най-силно го възбуждаше пълната им безпомощност. Беше преживяване, което не бе изпитвал с други жени. Нямаше значение дали дъхът и тялото му воняха, тъй като те просто не можеха да направят нищо. Знаеха, че ако не се примирят, родителите, съпрузите или децата им ще получат куршум в главата пред очите им, преди самите те да бъдат заклани.

Настройвайки бинокъла си, той си представяше как червенокоската е вързана и притисната към леглото с облещени очи, а бледата й мекота следва поривите на сръбската му плът.

В този случай Ратко не се нуждаеше от бинокъл, за да види малкия конвой от три черни автомобила „Мерцедес Бенц“, които тържествено се носеха по „Стадехоудерскаде“, а после завиха по „Лайдзестраат“ и спряха пред централата на фондация „Свобода“. Униформен шофьор излезе от дългата лимузина, отиде до задната врата и я отвори. Мъж в тъмен костюм, очила с рогови рамки и шапка с периферия се измъкна отвътре и застана за миг до колата, любувайки се на великолепието на „Принсенграхт“. После мъжът с униформата, както изглеждаше, личен довереник на министъра, натисна звънеца на богато резбованата врата. След десет секунди тя се отвори.

Униформеният се обърна към жената на входа.

— Госпожо, министърът на външните работи на Чешката република — каза той. — Ян Кубелик.

Макар че говореха между двата микрофона, гласовете се чуваха добре.

Външният министър каза няколко думи на чешки на своя помощник и го отпрати. Униформеният се обърна и се върна в лимузината.

— Изглежда, не сте ме очаквали — каза мъжът в елегантния тъмносин костюм на жената от рецепцията.

Очите й се разшириха.

— О, няма такова нещо, господин Кубелик. Толкова се радваме да ви приемем.

Ратко се ухили, припомняйки си паниката, в която изпадна обслужващият персонал на фондацията, когато им съобщиха, че назначеният отскоро министър ще спази уговорката за среща с изпълнителния директор. Шашнатите чиновници започнаха да ровят из бележниците си, тъй като предстоящата среща не беше отбелязана никъде. Никой не искаше да си признае, че е допуснал грешка, но все някой бе проявил небрежност. През бинокъла „Шмидт и Бендер“ Ратко видя ясно смаяния поглед на миньонката с червена коса. „Само преди две седмици беше вписала два пъти срещата с шведския външен министър и с представителя на Комисията на ООН по разоръжаване“ — скара се червенокоската на младата секретарка от горния етаж. Тя възрази, че грешката не е нейна, но го направи някак колебливо, което бе равносилно на признание. Друга секретарка се намеси в нейна защита, настоявайки, че издънката вероятно се дължи на чешките чиновници. Но щеше да е в разрез с протокола да им го съобщят.

Ратко гледаше сега как червенокоската от рецепцията придружи министъра до луксозното преддверие, където картината и звукът се влошиха. Сърбинът завъртя копчето за електронна настройка на светлината и превключи микрофона на специална честота за подслушване на звука, за да се подобри качеството на приемане и да се елиминират страничните шумове.

— Нашият изпълнителен директор ще ви приеме всеки момент — чу той гласа на червенокоската, след като сигналът по ефира се възстанови.

— Много сте любезни — отвърна чешкият дипломат вежливо и свали шапката си. — Каква красива сграда. Ще имате ли нещо против, ако я разгледам?

— Сър, за нас ще бъде чест — отговори тя, все едно го издекламира наизуст.

Глупав бюрократ — искаше после да има какво да разкаже на жена си. Щеше да се върне в президентския дворец в Прага и да описва пред приятелите си лукса в амстердамското леговище на Питър Новак.

Ратко беше участвал в учения на Варшавския договор с чешки войници още докато служеше в югославската армия, дълго преди шестте републики на Югославия да се отцепят и да се обърнат една срещу друга. Чехите имаха голямо самочувствие. Той не споделяше мнението им. Вниманието му привлече човек, който се разхождаше бавно пред къщата. Дали Янсън щеше да е толкова дързък? Човекът, явно турист, застана до парапета на канала и внимателно разтвори карта.

Ратко насочи бинокъла към него. Ъгълът не беше идеален, но след като забеляза слабото телосложение и късата коса на туриста, разбра, че се е излъгал. Както и да се маскираше Янсън, не можеше да мине за жена на около двайсет години.

Ратко отново почувства прилив на топлина в слабините си.

Очите на Янсън се плъзнаха из красивата приемна. Картини от холандски майстори от Ренесанса бяха закачени по средата на квадрати, оформени с гипсови рамки с педантична симетричност. Камината беше от издълбан в сложни форми мрамор със сини жилки. Всичко бе точно в стила на холандско имение — далече от любопитните погледи на публиката прехваленият идеал за холандската умереност не важеше.

Дотук добре, помисли си той. Купър се бе изкъпал и след като облече смешната униформа, се държеше, без да създава впечатление за пародия. Движенията му бяха сдържани и официални. Придаваше си северната помпозност на усърден помощник, който е отдаден изцяло в услуга на важна клечка. Янсън разчиташе най-много на предположението, че никой не знае как изглежда чешкият външен министър. Човекът бе на този пост едва от две седмици. А страната му не бе в списъка с размирните райони на фондацията.

Липсата на маскировка беше най-добрата маскировка. Малко сиво на косата, чифт очила в стила, който бе модерен в Източна Европа, костюм, какъвто носят повечето дипломати на континента… и държание, което беше ту любезно, ту властно. Фактът, че майката на Янсън беше чехкиня, бе естествено от полза, тъй като можеше да придаде на своя английски лек чешки акцент. Би било нормално чешки дипломат да говори на английски в страна като Холандия.

Янсън погледна към червенокосата жена от рецепцията над кръглите си очила с рогови рамки.

— А Питър Новак? Той тук ли е?

Дребната жена се засмя замечтано.

— О, не, сър. Той прекарва по-голямата част от времето си на път, прелитайки от едно място на друго. Понякога не го виждаме цели седмици.

Когато дойде, Янсън не знаеше дали във фондацията щеше да тегне печал. Но явно казаното от Ангъс беше вярно. Те действително нямаха идея какво се бе случило с техния почитаем основател.

— Е — отвърна Янсън. — Нали целият свят е в краката му.

— Може да се каже, сър. Но съпругата му е тук днес. Сузана Новак. Тя участва в ръководството на Програмата за подпомагане на развитието.

Янсън кимна. Новак по принцип държеше семейството му да е далече от общественото внимание, опасявайки се явно от отвличания. Неговата публичност беше необходима за успеха на дейността му. Той с неохота допускаше журналистите да отразяват работата му поради тази причина. Но той не беше холивудска звезда и държеше да не закачат семейството му. Това бе посланието му от години и волю-неволю пресата се съобразяваше с тези правила. Фактът, че постоянното му местожителство бе в Амстердам, го улесняваше. Бюргерската чувствителност на града служеше като прикритие за личния живот на известна личност.

Уединеност пред погледите на всички.

— А онова там какво е? — попита той и посочи към вратата вляво от преддверието.

— Кабинетът на господин Новак. Ако беше в града, той щеше да настоява за срещата — Тя отвори вратата и му показа платно върху отсрещната стена. — Това е картина на Ван Дайк. Забележителна, как смятате?

Беше портрет на благородник от седемнайсети век, издържан в бледи кафяви и сини тонове и същевременно много жив.

Янсън включи осветлението и тръгна към платното. Заразглежда го отблизо.

— Изключително — каза той. — Това е един от любимите ми художници между другото. Живописното наследство в Чешката република е богато наистина, но между нас да си остане, не разполагаме с подобно нещо в Прага.

Той бръкна в джоба си и натисна един от бутоните на своя клетъчен телефон „Ериксон“. Беше програмирал предварително номера върху него. Номерът беше на ре-цепцията.

— Ще ме извините ли — каза тя, след като чу телефона да звъни.

— Разбира се — отговори Янсън.

Докато тя бързаше към телефона, той прегледа документите, наредени старателно върху бюрото на Новак. Бяха главно от известни институции със силно присъствие на холандските министерства. Едно писмо обаче предизвика някакъв далечен спомен за товарен кораб, който почти не се забелязва в мъглата. Не краткото съдържание на телеграмата, а заглавката на бланката. „УНИТЕК лимитид“. Името на компанията му напомняше за нещо, но дали бе свързано с консултанта по сигурността Пол Янсън или с Пол Янсън, бившия агент от Консулски операции? Още не можеше да каже със сигурност.

— Господин Кубелик? — каза женски глас.

— Да? — Янсън вдигна очи и видя пред себе си висока руса жена, която се усмихваше.

— Аз съм съпругата на Питър Новак. Бих искала да ви приветствам с добре дошли от негово име. Нашият изпълнителен директор все още разговаря с посланика на Холандия в Обединените нации. Няма да продължи дълго.

Тя говореше с неутрален американски акцент.

Жената бе красива, от типа на Грейс Кели, едновременно чувствена и аристократична. Начервените влажни устни не й придаваха делови вид, но й отиваха, както й стоеше добре бледозеленият костюм, който очертаваше контурите на тялото й малко по-отчетливо, отколкото бе необходимо.

Това не бе жена в траур. Явно не знаеше нищо. Но как беше възможно?

Янсън се доближи до нея и се поклони леко. Дали чешки дипломат би й целунал ръка? Реши, че ръкуване ще е достатъчно. Но не можеше да свали очи от нея. Нещо му се струваше познато. По натрапчив начин. Синьозелените й очи, дългите, елегантни пръсти…

Дали я беше виждал някъде наскоро? Напъваше мозъка си. Къде? В Гърция? Англия? Дали не я бе зърнал случайно и просто да е запечатал образа й в подсъзнанието си? Беше влудяващо.

— Вие американка ли сте? — попита Янсън.

Тя вдигна рамене.

— Аз съм откъде ли не — отговори тя. — Като Питър.

— А как е великият човек? — Леко се запъна, докато й задаваше този въпрос.

— Както винаги — отговори тя след кратка пауза. — Благодаря, че попитахте, доктор Кубелик.

Погледът й бе почти игрив, на границата на флиртуването, можеше да се закълне. Без съмнение това бе просто начинът, по който някои жени бяха свикнали да разговарят със световни знаменитости.

Янсън кимна.

— Както ние, чехите, обичаме да казваме, по-добре да си един и същ, отколкото по-лош. В това има известен народен реализъм според мен.

— Елате — каза тя. — Ще ви придружа до конферентната стая.

Вторият етаж не приличаше толкова на палат, имаше повече интимност. Таваните бяха високи четири метра, не шест, а и мебелировката не беше така бомбастична. Конферентната зала гледаше към канала, а късното утринно слънце падаше косо през прозореца, който се състоеше от множество части, и хвърляше златни паралелограми върху дългата полирана маса от тиково дърво. Янсън бе посрещнат от висок мъж с грижливо сресана сива коса.

— Аз съм доктор Тилсен — представи се мъжът. — Титлата ми неофициално е изпълнителен директор за Европа. Малко подвеждащо, а? — Засмя се сдържано. — Нашата програма за Европа, ако трябва да бъда точен.

— С доктор Тилсен ще сте в сигурни ръце — каза Сузана Новак. — Много по-сигурни от моите — добави тя, оставяйки на посетителя да гадае дали има подтекст в забележката й.

Янсън се настани срещу администратора с блед тен. За какво да говори с него?

— Предполагам знаете защо пожелах да се свържа с вас — започна той.

— Да, мисля, че се досещам — отговори доктор Тилсен. — През годините чешкото правителство подкрепяше до голяма степен някои наши усилия, други по-малко. Ние съзнаваме, че нашите цели не винаги съвпадат с целите на конкретните правителства.

— Така е — потвърди Янсън. — Почти така. Но аз се чудя дали моите предшественици не са били прибързани в преценките си. Вероятно е възможно развитието на по-хармонично сътрудничество.

— Би било чудесно, ако го постигнем — каза доктор Тилсен.

— Разбира се, ако вие ме запознаете в най-едри щрихи с вашите проекти в страната ми, аз бих могъл да ви съдействам по-ефективно пред моите колеги и сътрудници. Наистина съм тук сега да ви изслушам.

— В такъв случай ще си позволя да ви кажа няколко думи по този въпрос — каза доктор Тилсен.

Той се усмихна като за начало. Говоренето бе неговата сила и в следващите трийсет минути Тилсен показа онова, на което е способен, изброявайки цял поменик от инициативи, програми и проекти. Само за няколко минути се изля словесен порой от любимите на всички професионални идеалисти тъпи клишета и лозунги като: неправителствени организациии… вдъхване на нов живот на институциите на осъзнатата демокрация… ангажимент за поощряване на ценностите, институциите и функционирането на отвореното и демократично общество… Излиянията му бяха подробни и многословни и Янсън усети, че очите му се затварят. Със застинала на устните си усмивка той кимаше на интервали, но умът му блуждаеше. Дали жената на Питър Новак имаше нещо общо със заговорниците? Дали не бе организирала лично покушението срещу съпруга си? Хипотезата не звучеше убедително, но иначе как да обясни поведението й?

Ами този господин Тилсен? Изглеждаше искрен, без въображение, добронамерен и малко самонадеян. Можеше ли такъв човек да участва в престъпен заговор за ликвидирането на най-значимия застъпник на прогреса, който този несигурен свят притежаваше? Наблюдаваше го как говори, наблюдаваше малките му, разрушени и пожълтели от кафетата зъби, самодоволния вид, с който придружаваше монолога си, начина, по който кимаше одобрително на собствените си позиции. Това ли бе лицето на злото? Изглеждаше трудно за вярване.

На вратата се почука. Беше червенокосата миньонка от долния етаж.

— Ужасно се извинявам, доктор Тилсен. Търсят ви от кабинета на министър-председателя.

— Разбира се — отговори Янсън.

Останал сам, той проучи внимателно сравнително оскъдната мебелировка на стаята, после се доближи до прозореца и погледна към канала.

Побиха го студени тръпки, сякаш го поляха с леден душ.

Защо? Какво го смути? Той отново реагираше инстинктивно на някаква аномалия, преди да е в състояние да я анализира с разума си или да я опише.

_Каква?_

О, Боже! Зад камбановидния фронтон на отсрещната къща имаше сянка на човек, приведен върху плътно наредените аспидни керемиди. Позната грешка: когато слънцето промени позицията си, се появяват сенки там, където не ги е имало, издавайки прикрития наблюдател… или снайперист. Кое от двете? Отблясъкът от стъклото на оптичния мерник не бе отговор на въпроса.

Очите му зашариха по корнизите и еркерните прозорци на къщата в търсене на нещо необичайно. Ето там. Малка част от огромния двукрилен прозорец беше почистена от някой, който е искал да има по-ясна видимост. Нещо не беше както трябва с рамото, на което се заканваше скрипецът. След миг разбра. Не беше никакво рамо за скрипец, а дуло на пушка.

Или развинтената му фантазия превръщаше въбражаемите образи в реални и сенките в заплахи, както децата възприемат декоративните стълбци на леглата си като нокти на чудовища? Раната отстрани на главата му пулсираше от болка. Дали не му се привиждаха духове?

Точно в този миг едно от стъклата на прозореца се пръсна и се чу звук от разцепване на дърво, тъй като куршумът се заби в паркета на пода. Още едно стъкло се пръсна, после още едно и върху заседателната маса се изсипа дъжд от натрошени стъкла.

Мазилката на стената срещу прозореца се напука от куршумите. Още едно от стъклата на прозореца се пръсна, нов куршум разтроиш мазилката. Този път куршумът мина на сантиметри над главата му. Залегна на пода и залази към вратата.

Изстрели без гърмежи: бяха дошли от оръжие със заглушител. Досега трябваше да свикне.

В следващия миг откъм улицата се чу проглушителен гърмеж като контрапункт на безшумната стрелба. Чу се и още нещо: пищене на автомобилни гуми. Отвори се врата на автомобил и после се затвори.

От всички посоки в сградата се понесоха писъци на уплаха.

Лудница!

Завърза се престрелка и смъртоносни куршуми засвистяха във въздуха, някои се удряха в стъклата, други летяха необезпокоявани през вече счупените прозорци. Забиваха се в стените, таваните, подовете. Блъскаха се в полилея и рикошираха в непредвидими посоки.

Слепоочията му пулсираха толкова силно, че трябваше да се напъне яко, за да фокусира зрението си.

_Мисли!_ Трябваше да мисли! Нещо се бе променило. Какво означаваше нападението, как да си обясни контраста между оръжията и подхода?

_Престрелката се водеше между две групи. Два независими един от друг екипа._

Явно го бе издала госпожа Новак. Да, беше сигурен в това. Тя е знаела за него през всичкото време и е разигравала театър, играела си е с него. Това обясняваше закачливото изражение. Тя бе една от тях.

Единственото спасение от стрелбата бе вътрешността на сградата, някоя от вътрешните стаи. Те обаче щяха да се досетят и да го открият, което означаваше, че се намираше на възможно най-опасното място.

Позвъни на Бари по ериксона.

Купър беше неописуемо шашардисан.

— Ама че работа, Пол! Какво, по дяволите, става? Прилича на битката за Мидуей.

— Виждаш ли някого?

— Хъм-м-м, искаш да кажеш дали виждам някои от тях? От време на време се мярка по някой. Двама във военни униформи. Тия момчета не се шегуват с оръжията, Пол.

— Слушай, Бари. Когато наехме лимузината, изрично я поискахме с бронирани стъкла. Стой вътре. Там ще си в безопасност. Бъди готов да обърнеш веднага щом ти дам сигнал.

Янсън се стрелна към вратата и затича по стълбите към първия етаж. Когато стигна до площадката, видя как човекът от охраната насочи оръжието си през прозореца. Почти в същия миг пистолетът му падна на пода. Той зяпна, а над лявата му вежда се появи червено кръгче. Кръвта бликна и се изля върху немигащото му око. За известно време мъжът се задържа в изправено положение, все едно че се бе превърнал в статуя. Бавно като при танц на мъртвите краката на мъжа се олюляха, после се подгънаха и той рухна върху китайския килим. Янсън се втурна към него и измъкна пистолета му „Глок“.

— Министър Кубелик — извика червенокосата от рецепцията. — Наредиха ни да се изтеглим към задната пристойка. Нямам представа какво става, но…

Изведнъж тя отстъпи назад, слисана от гледката на високопоставен правителствен министър, който стреля, като едновременно с това се придвижва, прикляквайки.

Янсън стигна до входната врата и остана в клекнало положение. Така бе по-бързо, отколкото да лази, а в този момент скоростта бе решаваща.

— Хвърли ми шапката.

— Какво?

— Хвърли ми шапката, за Бога — викна Янсън и после добави по-тихо: — На метър от лявата ти ръка е, хвърли ми я.





Уплашената жена се подчини, както човек се подчинява на заповед на опасен луд, и после избяга към задната пристройка.

Почистеното пространство върху двукрилия прозорец. Снайперистът трябваше да е там.

Трябваше да използва дебелата дървена врата като подвижен щит. Скочи, завъртя топката и отвори.

Два изстрела. Куршумите се забиха във вратата. Ако беше излязъл навън, щяха да ударят него.

Остави вратата открехната само около четирийсет сантиметра, което беше достатъчно да се прицели добре.

С малко късмет можеше да улучи и с пистолет стрелеца през почистената част от стъклото.

Враговете му се виждаха през оптичния мерник. Него нямаше да го видят, защото колкото по-голямо бе увеличението на образа, толкова повече се стесняваше зрителният периметър. А и бяха нужни десет-двайсет секунди да се пренастрои оптичният мерник, когато мишената си смени местоположението рязко.

Долази до убития охранител върху светлосиния килим, който сега бе потъмнял от кръв, и придърпа тялото до фоайето, разчитайки на дебелия тухлен перваз под прозореца за прикритие. Извади носна кърпа и бързо избърса кръвта от лицето на мъжа. Намъкна върху трупа сакото от костюма си и му нахлупи шапката с периферия. Сграбчи го за косата откъм тила и нагласи главата му в изправено положение. Със светкавично движение мушна главата през открехната врата и я раздвижи, симулирайки движение на човек, който се оглежда.

Два страховити откоса потвърдиха най-лошите му подозрения. В главата на убития мъж се забиха тежкокалибрени куршуми от две посоки.

Щяха да минат една-две секунди, преди автоматичното оръжие да е готово отново за стрелба. Янсън се изправи. Оптичните мерници на снайперистите щяха да са насочени към мястото, където се бе появила главата на пазача. Янсън щеше да се появи на няколко стъпки по-високо. Трябваше почти едновременно да се премери и да стреля.

Показа се, откри почистената част от стъклото и изстреля три куршума. Ако имаше късмет, би трябвало поне да е повредил уредите на снайпериста. Пистолетът отскочи в ръката му при стрелбата. Янсън веднага се прикри зад дебелата врата.

Порой от ругатни се чуваше през счупеното стъкло, което му подсказа, че е улучил нещо. Може би беше обезвредил една от позициите за стрелба. Още колко ли имаше? Разгледа внимателно другите две рани на главата на пазача. Единият от куршумите беше долетял отвисоко, вероятно от отсрещната къща. Другият беше влязъл през горната част на бузата му под остър ъгъл, което подсказваше, че е от снайперист вдясно от мъртвия.

Можеше да накара Купър да спре лимузината плътно пред входа, но няколкото стъпки от вратата до нея щяха да са смъртоносни. Поне един от стрелците бе насочил оръжието си към прага.

Янсън повдигна трупа и го раздвижи пред вратата на предната стая, за да провери реакцията. Изстрел направи на парчета онова, което беше останало от прозореца, последван от няколко откоса, които бяха заглушени, но същевременно смъртоносни. Колко ли бяха? Колко пушки бяха насочени към къщата? Колко стрелци чакаха да се появи? Най-малко пет, а нищо чудно и повече. О, мили Боже! Срещу щаба на Питър Новак беше в ход пълномащабна атака. Дали той я бе предизвикал с появата си? Не беше изключено, но тогава всичко си губеше смисъла. Беше сигурен единствено в това, че трябваше да се измъкне от къщата и че за целта не може да използва вратите. Взе на бегом стълбите до горния етаж, а от там още по-бързо стигна до третия, където се намери пред затворена врата. Имаше ли време? Трябваше да се измъкне, да си осигури време. Натисна дръжката. Беше заключена. Янсън отвори със силен ритник и се намери в нечий кабинет.

Бюро. Шкаф, пълен с квитанции от изключително надеждната и изключително скъпа служба за експресни доставки „Каслън Куриърс“. До шкафа имаше черна метална кутия. Беше заключена, но той лесно се справи. Вътре имаше доклади за неправителствени организации и библиотеки в Словения и Румъния, както и кореспонденция с „Унитек Лтд.“ Съдържанието на писмата не беше нищо особено. „Унитек“, да, напомняше му за нещо, но сега нямаше време да мисли за това. Единствената му задача бе да оцелее и върху това трябваше да се съсредоточи. Забави се трийсет секунди. Изкачи на бегом следващите два етажа и се изкатери по груба дървена стълба, която водеше до таванското помещение. Беше много задушно, но трябваше да има изход към покрива, където можеше да се прикрие зад еркерните прозорци. Беше единственият му шанс. След минута го откри, излезе на покрива и залитна. Беше по-стръмно, отколкото очакваше. Хвана се за близкия комин, сякаш беше огромно дърво в джунглата, предлагащо защита. Но не беше нищо такова. Огледа съседните покриви за стрелци.

Върху покрива щеше да е извън обсега на заетите от тях позиции.

Но не на всички.

По диагонала вдясно от него върху по-висок покрив бе залегнала убийствената брюнетка от парка „Риджънтс“. Там го бе пропуснала от голямо разстояние. Сега обаче бе само на двеста метра от него. Нямаше начин да не го улучи. Не бе пропуснала нелепото чучело, което той направи от мъртвия пазач. Вече знаеше, че единият от изстрелите бе дошъл от нея.

Обърна глава и за свой ужас установи, че на съседния покрив, на стотина метра вляво от нея, имаше още един снайперист. Той явно бе дочул съпките му върху хлъзгавия покрив и сега насочваше оръжието си срещу него.

Предупредена от стрелеца в бозавосив костюм, убийствената брюнетка нагласяше оптичния мерник на равнището на покрива. Раненото му слепоочие го преряза с почти парализираща болка.

Беше сгащен между двама снайперисти само с пистолет за защита. Забеляза как жената гледа през мерника, видя черната дупка в кухото дуло на пушката. Гледаше собствената си смърт.

Нямаше начин тя да пропусне.



ДВАДЕСЕТА ГЛАВА



Насили се да се съсредоточи в лицето на убийцата си. Искаше да гледа смъртта в очите.

Но онова, което видя, бе объркване, изписано на физиономията й. Тя премести оръжието си няколко градуса наляво и натисна спусъка.

Стрелецът на съседния покрив се олюля назад и се катурна от покрива.

_Какво, по дяволите, ставаше?_

Незабавно последва проглушителен тътен на автоматично оръжие, насочено не срещу него, а срещу нея. От декоративния корниз, зад който тя се бе прикрила, се отчупи парче, оставяйки след себе си облак прах.

Да не би някой да го спасяваше от убийцата от парка „Риджънтс“?

Опита се да разгадае сложната ситуация. Явно имаше два екипа. Единият използваше американско снайперистко оборудване, екипът от Консулски операции. А другият? Някакъв странен вид оръжие. Нередовни войници. Наемници. Ако се съдеше по куршумите и екипировката, източноевропейски.

Кой ги бе наел?

_Врагът на моя враг е мой приятел._ Ако старата поговорка бе вярна в този случай, онзи, за когото работеха, наистина не беше неприятел. Но беше ли вярно?

Мъжът с автомата, руски модел АКС-74, сега се показваше над парапета и се опитваше да си осигури по-добър ъгъл към жената.

— Хей — викна му Янсън.

Мъжът — Янсън беше достатъчно близо, за да забележи грубите му черти, присвитите очи и брадата му на два дни — му се ухили и се обърна към него.

Пусна в действие автомата.

Когато огънят застигна покрива, Янсън се претърколи и полетя по наклонения плочник. Отломък от камък профуча край ухото му, а мястото, откъдето се премести миг преди това, бе пометено от мощна стрелба. Изподра челото си на разкъртената мазилка и поряза дланта си върху нащърбена керемида. Накрая тялото му се блъсна в балюстрадата. Целият се разтресе и му прималя. И все пак можеше да е и по-лошо — да се пльосне от високия покрив право върху асфалта.

Дочу викове от всички посоки. Замаяният му мозък се напъваше да асимилира звуците, които ту кънтяха, ту заглъхваха.

Какво се случи? Жената го държеше на мушката си. _Беше й в ръцете._

Защо се отказа да стреля?

А другият екип, кои бяха хората в него? Ангъс Фийлдинг спомена за сенчестите врагове, които Новак си бе създал сред корумпираните източноевропейски олигарси. Дали не беше частна милиция? Всички признаци говореха за нещо подобно.

Той беше тяхна мишена. Но същото се отнасяше за екипа от Консулски операции. Как беше възможно това?

Не разполагаше с никакво време. Промуши пистолета между богато украсените перила от варовик и даде два бързи изстрела. Мъжът с АКС-74 се олюля и издаде гърлен звук. Единият от куршумите бе пробил гърлото му, от което бликна като фонтан артериална кръв. Той падна върху керемидите, а с него падна и оръжието, закачено с пластмасов ремък през рамото му.

Автоматът можеше да се окаже спасението за Янсън, стига да успееше да го достигне.

Сега Янсън се изправи върху балюстрадата и прескочи късото разстояние до съседната къща. Имаше цел. АКС-74: смъртоносен автомат. Не успя да стъпи добре на краката си и през левия му глезен премина болка като електрически ток. Куршум прелетя през въздуха само на сантиметри от главата му и той се хвърли върху керемидите на няколко стъпки от човека, когото току-що бе застрелял. Блъсна го познатата миризма на кръв. Протегна се и измъкна автомата, като преряза ремъка с джобно ножче. Без да променя позицията си, проточи шия, за да се огледа и да се намести по-добре. Геометричната структура на покривите беше измамна, както вече разбра. Върховете се издигаха перпендикулярно един спрямо друг, но ъглите не бяха наистина прави. Парапетите изглеждаха паралелни, но не бяха паралелни. Стрехите изглеждаха на едно ниво, но не бяха на едно ниво. Корнизите и балюстрадите, строени и престроявани през вековете, се бяха слегнали или изместили тук-таме, което не се забелязваше на пръв поглед. Янсън знаеше, че човешкият мозък има силната нагласа да пренебрегва подобни несъвършенства. Зрителното възприятие обикновено се адаптираше според представите. Но когато нещата опрат до траекторията на куршум, незначителните несъвършенства можеха да се окажат решаващи. Интуицията трябваше да се превъзмогне отново и отново с безпристрастните данни на оптичните уреди.

Янсън опипа мъртвия мъж, докато откри и измъкна от джоба му малък прибор с две огледала под ъгъл, прикачени към продълговат телескоп, който приличаше на антена за транзистор. С тях си служеха командосите при градски условия. Нагласи внимателно огледалата и изтегли нагоре металната пръчка. Издигайки я над корниза, той щеше да прецени какви други заплахи го дебнат, без да излага себе си на опасност.

Оръжието, което Янсън държеше в ръцете си, трудно можеше да се определи като прецизно, тъй като не беше лазерно, а помпа.

Онова, което видя, не беше окуражаващо. Убийствената брюнетка не бе мръднала от позицията си. Стрехите, върховете и подпорните греди го прикриваха засега, но тя щеше да реагира на всяко движение и той не можеше да смени местоположението си, без да се покаже.

Един куршум се заби в комина, откъртвайки парче от вековните тухли. Янсън завъртя наподобяващия перископ прибор, за да разбере откъде е дошла стрелбата. През един покрив с карабина М40, притисната към раменете му, бе заел позиция негов бивш колега от Консулски операции. Позна го по широкия нос и живите очички: специалист от старата школа на име Стивън Холмс.

Янсън се придвижи внимателно, прикривайки се от жената зад стърчащия тухлен фронтон, докато пълзеше по наклонения покрив. Трябваше да изпълни следващата стъпка прецизно, иначе щеше да е мъртъв. Държейки главата си приведена, той издигна дулото на АКС-74 над покрива. Разчиташе на паметта си за видяното през перископа, когато изстреля един откос към дългата цев на пушката. Метален звук, предизвикан от удара на куршум върху цев, направена от твърда сплав, му подсказа, че е успял.

Сега повдигна главата си над равнището на покрива и стреля отново, като този път се прицели по-точно. Куршумите със стоманени върхове се забиха в цевта на карабината М40 на Холмс и тъмнозелената тръба се раздроби на парчета.

Холмс беше беззащитен и когато очите му срещнаха очите на Янсън, имаше отчаяния поглед на човек, който е сигурен, че ще умре.

Янсън поклати глава с отвращение. Холмс не му беше враг, дори той да си мислеше обратното. Янсън се обърна и надникна през една от пролуките в полукръглия фронтон. Забеляза брюнетката по диагонал на срещуположната страна. Дали щеше да приложи един от своите специалитети, двоен изстрел? Беше видяла всичко и знаеше, че колегата й е обезвреден и сега трябва да покрива по-голям периметър. Дали щеше да изчака, докато той се измъкне от прикритието си? Приличащата на цепнатина пролука беше твърде тясна и дълбока, за да позволява точен изстрел от диагонал. Налагаше се да чака. Времето беше най-добрият приятел на снайпериста, както и негов смъртен враг.

Той присви очи и взе лицето й на фокус. Тя не беше в позиция за стрелба. Беше се отместила от мястото, където преди това лежеше като прикована, и гледаше неспокойно към колегата си. Миг по-късно Янсън долови някакво движение зад нея, а после видя как една от капандурите на тавана се отвори с трясък и отвътре изкочи грамаден мъж. Той удари брюнетката по главата с нещо, което Янсън не можа да различи. Вероятно с приклада на пушката си. Тъмнокосата жена се отпусна безжизнено върху парапета, явно в безсъзнание. Гигантът грабна снайперската й пушка и стреля два-три пъти вдясно от себе си. Пронизителният писък откъм съседния покрив му подсказа, че поне единият от изстрелите бе улучил целта — Стивън Холмс.

Янсън хвърли едно око и му призля от това, което видя. Изстрелите му се бяха сторили напосоки, но се оказа, че са били точно премерени. Тежкокалибрените куршуми бяха отнесли челюста на Холмс. От разбитата долна част на лицето му кръвта се стичаше върху куртката му. Последният му дъх се изтръгна като шумна гаргара, полукашлица, полустон. Холмс се свлече и се търкулна по наклонения покрив, докато накрая се блъсна в парапета. През богато украсения каменен парапет безжизнените му кафяви очи се вторачиха в Янсън.

Всичко, което Янсън знаеше, бе, че гигантът не е негов спасител. Той стреля продължително в посока на огромния мъж, който се бе изправил на мястото на снайперистите от Консулски операции. Така щеше да го принуди да заеме отбранителна поза поне за кратко. После, използвайки каменните орнаменти като дръжки, Янсън бързо слезе от покрива откъм страната на къщата, която бе извън обсега на стрелбата. Скочи върху сенчестата асфалтова алея възможно най-безшумно, скри се зад два метални контейнера за смет и огледа вниматено улицата пред себе си.

Гигантът се оказа бърз, а ловкостта му бе учудваща за човек с неговите размери. Той вече се измъкваше през предната врата на сградата, влачейки изпадналата в безсъзнание брюнетка като торба. Мъжът имаше върху бузата си противен, грапав белег, спомен от неспокойно минало. Сините му очички бяха малки и гледаха мръсно.

Още един мъж, облечен в същата униформа, се появи изневиделица и Янсън ги чу да разговарят. Езикът му бе непознат, но не изцяло. Напъна се и успя да разбере част от репликите им. Беше славянски, по-точно сърбохърватски. Далечен братовчед на чешкия, но достатъчно близък, за да схване най-важното.

В тоя миг се появи малък, мощен автомобил седан и след още една размяна на реплики двамата мъже се мушнаха на задната седалка. В далечината се чуха сирените на полицейски коли.

Напуснаха полесражението, тъй като насам идваше полиция. Още няколко униформени стрелци скочиха в друг автомобил седан и също отпрашиха.

Целият изподран и изпоцапан с кръв, Янсън се промъкна в страничната уличка, където Бари Купър го чакаше зад волана в бронираната лимузина, плувнал в пот и облещен.

— Трябва да отидеш в болница — каза разтревожен Купър.

За миг Янсън остана безмълвен и затвори очи. Напъна се да си спомни думите, които бе чул. _Корте Принсенграхт… централната гара… Вестердок… Оостердок…

— Карай към централната гара — каза Янсън.

— Половината ченгета в Амстердам ще тръгнат след нас.

Ръмеше леко и Купър включи чистачките.

— Газ до дупка.

Купър кимна и потегли на север по „Принсенграхт“, гумите свистяха по гладкия асфалт. Когато стигнаха моста над Броуверсграхт, се убедиха, че не ги следва полиция. Но дали имаше други преследвачи?

— Сръбски нередовни войници — измърмори Янсън. — Напоследък служат като наемници. Но на кого?

— Сръбски наемници? Не ме шашкай, мой човек. Все едно не съм чул.

Корте Принсенграхт бе отделен от Вестердок, където се намираха огромни изоставени складове, от изкуствен остров, върху който бе издигната централната гара. Но не за там се бяха запътили гигантът и приятелите му. Сигурно отиваха към огромните депа на юг от гарата, които бяха скрити от външни погледи. Нощно време наркоманите ходеха там да се боцкат, но през деня бе почти празно.

— Продължавай напред! — викна Янсън.

— Нали каза да карам към централната гара…

— Вдясно от нея има депа, на около шестстотин метра по-надолу. Точно срещу кейовете на Оостердок. Сега _влизай_.

Лимузината мина покрай паркинга пред гарата и сви по натрошената настилка на изоставения железопътен парк, където преди много години тук бе процъфтявала търговията. Сега търговските пристани се бяха изнесли в северен Амстердам, а тук бяха останали само купчини тухли, бетон и ръждясали железа.

Пред тях неочаквано се изпречи телена ограда със заключени врати. Купър спря колата и Янсън излезе. Оградата беше стара и ръждясала, но ключалката, монтирана върху голяма четириъгълна пластина, блестеше, явно бе нова.

В далечината се чуваха гласове.

Янсън извади светкавично малък шперц от джоба си и се залови за работа. Вмъкна края на шперца в ключалката, след което рязко го натика до края и превъртя с едно-единствено непрекъснато движение. Скоростта на завъртането бе решаваща. Ключът трябваше да се превърти, преди пружината на ключалката да притисне най-горния щифт.

Усети с пръстите си, че най-горният щифт се бе повдигнал достатъчно високо и бе останал свободен, което означаваше, че той бе улучил частицата от секундата, при която редиците от щифтове се бяха разместили. Вратата се отвори.

Махна на Купър да вкара колата вътре и да паркира на стотина метра зад изоставен вагон.

През това време Янсън се втурна към огромен метален навес и ослушвайки се, бързо се отправи в посоката, от която идваха виковете.

Накрая видя в полумрака нещо, от което му се повдигна.

Жената от Консулски операции беше завързана за циментов стълб с дебели корабни въжета, а дрехите й бяха грубо разкъсани.

— Мръсно копеле — крещеше тя, но в очите й не бе трудно да се прочете страх.

Пред нея гигантът с гадния белег се хилеше. Той я удари с ръка и главата й се блъсна в цимента. Извади нож и разкъса бельото й.

— Не ме докосквай, мамицата ти — викаше тя.

— И какво ще ми направиш? — гласът му беше ужасно противен.

Гигантът се заливаше от смях, докато си откопчаваше колана.

— Не бих дразнил Ратко, ако бях на твое място — каза другият мъж, който държеше дълъг тънък бръснач, който проблясваше в мрака. — Предпочита ги живи, но не държи на това чак толкова.

Жената издаде писък, който можеше да смрази кръвта на човек. Животински страх? Янсън подозираше, че има и още нещо, тя се надяваше някой да я чуе.

Но вятърът и грохотът от баржите в далечината заглушаваха всички останали звуци.

От мрака на депото той забеляза очертанията на седана, с който беше потеглила втората група мъже, моторът постепенно загасна.

Мъжът отново я удари, след това ударите станаха ритмични. Целта му не беше да я накара да говори. Явно беше част от сексуален ритуал, осъзна Янсън с ужас. Панталоните на мъжа паднаха и половият му орган се очерта в мрака. Смъртта на жената щеше да бъде предшествана от изнасилване.

Янсън замръзна, когато чу тих глас със силен сръбски акцент зад себе си:

— Хвърли оръжието.

Янсън се обърна и се намери лице в лице със слаб мъж с очила със златни рамки над орловия му нос. Беше облечен в зелени панталони и бяла риза, добре изгладени. Доближи се плътно до него и опря револвера в челото му.

_Беше подкрепление._

— Пусни оръжието — повтори мъжът.

Янсън пусна пистолета си на цимента. Плътно притиснатият револвер към челото му изключваше всякакви пазарлъци. Още един пронизителен писък прокънтя във въздуха, този път придружен с треперене, което говореше за ужасен страх или гняв.

Мъжът с очилата със златни рамки се захили.

— Американската кучка пее. Ратко обича да ги чука, преди да ги убие. Писъците го възбуждат. Това, което очаква теб обаче, няма да е толкова приятно. Сам ще се убедиш в това. Той скоро ще приключи. Тя също. Ако имаш късмет, ти също.

— Защо? За Бога, защо? — попита Янсън с тих, настойчив глас.

— Типичен американски въпрос — отговори мъжът, чийто глас бе по-култивиран от гласа на гиганта, но еднакво безизразен. Вероятно той беше ръководителят на операцията. — Въпросите ще задаваме ние. И ако не отговориш задоволително, ще умреш по възможно най-болезнения начин, преди тялото ти да изчезне във водите на Оостердок.

— А ако ви отговоря?

— Смъртта ти ще бъде по-бърза и по-милостива. О, извинявай. Да не би да си очаквал да имаш по-голям избор? — Тънките устни на мъжа се изкривиха от презрение. — Вие, американците, винаги искате онова, което го няма в менюто, нали? Никога не сте доволни от избора. Само че аз не съм американец, господин Янсън. Предлагам ви само един избор. Смърт с агония или смърт без агония.

Спокойният му тон имаше ефект на леден вятър.

Жената нададе нов писък, а Янсън изкриви лицето си от ужас.

— Моля ви — каза той, почти хленчейки. — Ще направя каквото поискате.

Янсън отстъпи по-навътре и започна да трепери.

Доволна, садистична усмивка се появи върху лицето на мъжа с очилата със златни рамки.

Изведнъж треперещите колене на Янсън се олюляха и той падна върху тях, задържайки тялото си изправено. В същия миг сграбчи с дясната си ръка мъжа за китката.

Усмивката му изчезна, когато Янсън издърпа със сила ръката му и я изви под остър ъгъл към лакета. От разтягането сухожилията се скъсаха и мъжът изрева от болка, но Янсън беше безмилостен. Отстъпи крачка назад с левия крак и свали нападателя на земята. Отново издърпа ръката му с всичка сила. Чу се пукане, когато раменната става излезе от легенчето си. Мъжът изрева отново не само от болка, но и защото не можеше да повярва, че всичко това се случва. Янсън се хвърли върху него и съсредоточвайки цялата си тежест върху дясното си коляно, притисна гръдния кош на мъжа. Чу как се счупиха поне две ребра. Мъжът започна да се задушава, а под очилата със златни рамки рукнаха сълзи. Счупените ребра направиха дишането му изключително болезнено.

Дочувайки приближащите стъпки на своите хора, мъжът се обнадежди и се опита да си освободи ръката с оръжието, въпреки че ставата му бе изкълчена. Янсън обаче я притисна между гърдите му и лявото си коляно, след което го сграбчи с дясната си ръка за гърлото и започна да удря главата му в пода, докато той се отпусна безжизнено. След миг Янсън стана, държейки пистолети и в двете си ръце.

Изстреля два куршума — единия срещу мъж с груби черти, който тичаше срещу него с автоматичен пистолет, а втория срещу брадат мъж на няколко крачки зад първия с полуавтоматична пушка под мишница. И двамата се проснаха на пода.

Янсън се отправи към мястото, където се намираше мъжът, на когото викаха Ратко, но го пресрещна флангови огън от АКС-74. Върху циментовия под се сипеше порой от искри, придружени от миниексплозии. Стрелбата идваше от металните конструкции над него и препречваше пътя му към Ратко, който бързо бе вдигнал панталоните си и тъкмо се обръщаше с лице към Янсън. Пистолетът, четирийсет и пети калибър, изглеждаше прекалено малък в огромната лапа на сръбския гигант.

Янсън се прикри бързо зад един от циментовите стълбове. Както можеше да се очаква, над главата му мъжът с полуавтоматичната пушка сега се опитваше да заеме удобна позиция за стрелба срещу него. Така обаче се показа и Янсън за миг успя да зърне от прикритието си нисък, набит мъж с кръгло като луна лице, който държеше пушката АКС-74 така, сякаш беше част от него. Колоната, зад която се бе скрил, бе обсипана с дъжд от куршуми. Янсън изви ръката си покрай нея и стреля напосоки. Чу как куршумът се удари в една от металните релси и разбра, че не е улучил. Бързи стъпки по металната конструкция му помогнаха да установи местонахождението на мъжа и той даде още три изстрела.

Отново пропусна. По дяволите, какво си бе въобразявал? Нямаше как да разбере къде е мъжът с полуавтоматичното оръжие, без да се изложи на смъртоносния огън.

В депото изведнъж нахлу светлина, тъй като някой отвори една от страничните врати.

Нов автоматичен откос на АКС-74, насочен не срещу Янсън, а срещу новодошлия.

— О, мамка му! О, мамка му!

Беше гласът на Бари Купър.

Не можеше да повярва. Бари Купър се бе промъкнал в изоставеното депо.

— Бари, какво, по дяволите, правиш тук? — извика му Янсън.

— И аз си задавам същия въпрос. Чух стрелбата, докато бях в колата, уплаших се и побягнах насам да се скрия. Ужасно глупаво, нали?

— Истината ли искаш да чуеш? Да.

Нов автоматичен откос разпръсна искри по циментовия под.

Янсън отстъпи назад от колоната и видя какво става. Бари Купър се бе скрил зад огромен метален бидон, а мъжът върху металната конструкция сменяше местоположението си.

— Не знам какво да правя — извика Купър, почти разплакан.

— Бари, прави това, което аз ще направя.

— Разбрах.

Чу се изстрел и ниският, набит мъж над главите им изведнъж замлъкна.

— Точно така, бейби. Прави любов, не война, кучи сине — извика Купър и изпразни пълнителя си в стрелеца.

Сега Янсън излезе иззад колоната и веднага стреля срещу спътника на Ратко, който бе насочил нож срещу завързаната жена.

— Сранье! Лайно! — изкрещя мъжът.

Куршумът бе засегнал рамото му и той изпусна ножа. Мъжът се свлече на земята, стенейки.

Янсън видя как жената изви едното си стъпало към ножа и го придърпа към себе си. След това го подхвана с двете си пети и постепенно го вдигна от земята. Краката й трепереха от усилието.

Сърбинът гигант се колебаеше между две мишени, Купър и Янсън.

— Пусни пистолета, Ратко — викна му Янсън.

— Да ти еба майката! — изкрещя сърбинът, изплю се и стреля по Бари Купър.

— По дяволите! — изпъшка Купър.

Куршумът бе пронизал ръката и долната част на гръдния му кош. Оръжието му падна на земята и той се промъкна с усилие зад редицата метални варели близо до страничния вход.

— Добре ли си, Бари? — извика Янсън, прикривайки се зад другата колона.

— Ще се оправя, Пол — отговори той едва-едва. — Боли, мамка му. Чувствам се така, сякаш съдбата ме е изоставила. Изглежда, трябва да стана вегетарианец, та кармата ми да бъде поправена.

— Добър изстрел беше. Да не е от времето на нелегалната ти дейност?

— От летните ученически лагери — отговори Купър.

— Можеш ли да шофираш?

— Състезателен автомобил „Инди“ 500 едва ли, но мисля, че с друго ще се справя.

— Успокой се и ме изслушай. Влизаш в колата и отиваш в болница. Веднага!

— Ами ти…

— Не се безпокой за мен! Веднага си вдигай задника!

Куршумът от пистолета на сръбския гигант изсвистя в огромното пространство и парче цимент падна съвсем близо до краката на Янсън.

Останаха само двамата.

Двама мъже, които нямаше какво друго да загубят освен живота си.

Янсън не посмя да стреля напосоки, за да не би да улучи пленничката. Остъпи няколко крачки назад, докато си осигури ясна видимост към целта. Ратко държеше пистолета пред очите си с двете ръце и се прицелваше с гръб към жената. Проблясване на метал подсказа на Янсън, че тя не бе толкова безпомощна, както сърбинът си мислеше.

Със свободната си ръка тя се присегна, колкото можа, и докопа дръжката на ножа, който с невероятни усилия бе успяла да повдигне до средата на бедрата си. После го вдигна високо, внимавайки острието да е хоризонтално, за да избегне ребрата, и…

Заби го в гърба на гиганта.

Изненада замени заплашителното изражение върху лицето му с противен белег. Янсън пристъпи напред, а през това време гигантът даде още един изстрел, но по-високо, отколкото трябваше. На Янсън му бе останал само един патрон. Не можеше да си позволи да пропусне. Той зае удобна позиция и изпрати единствения куршум в сърцето на мъжа.

— Да ти еба майката — избуботи сърбинът и се строполи като отсечено дърво мъртъв на земята.

Янсън се доближи до жената. Обзе го гняв и възмущение, когато видя разкъсаните й дрехи, наранената плът, червените белези от пръсти, които бяха мачкали и драскали нейната плът, все едно че е глина за моделиране.

Без да продума, Янсън измъкна ножа от гърба на сърбина и разряза въжетата, за да я освободи.

Тя се свлече на земята, опря се с гръб към колоната. Явно не можеше да стане. После се сви и обгърна с ръце колене, притискайки ги към тялото си, след което отпусна глава върху ръцете си.

Янсън изчезна за малко, след което се върна с бялата риза и зелените панталони на мъжа с очилата със златни рамки.

— Облечи ги — каза й той.

Най-после тя вдигна глава и той забеляза, че очите й са влажни от сълзи.

— Не разбирам — каза тя едва.

— Има генерално консулство на САЩ на „Музеумплейн“. Ако можеш да стигнеш до там, ще се погрижат за теб.

— Защо ме спаси? — попита тя със странен глас. — Дойде за мен. Защо, по дяволите, го направи?

— Не дойдох за теб — прекъсна я той. — Дойдох за тях.

— Недей да лъжеш — каза тя. — Моля те, недей да ме лъжеш. — Гласът й трепереше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне, но продължи да говори през сълзи, опитвайки се отчаяно да се придържа към останките на своя професионализъм. — Ако искаше да ги разпиташ, можеше да хванеш някой жив и да си тръгнеш с него. Но не го направи. Не го направи, защото иначе щяха да ме убият.

— Добери се до консулството — каза й той. — Напиши си доклада. Знаеш правилата.

— Отговори ми, за Бога!

Тя избърса сълзите от лицето си отчаяно, неистово с дланите на двете си ръце. Колкото и наранена и съсипана да беше, изпитваше ужасен срам от своето безсилие и уязвимост. Опита се да се изправи на крака, но мускулите й се разбунтуваха и тя отново се свлече на земята.

— Защо не ликвидира Стив Холмс? — попита тя, дишайки тежко. — Видях какво се случи. Ти не го уби. Трябваше да го убиеш. Стандартна бойна практика, просто очистваш човека. А ти само го обезоръжи. Защо? — Тя се закашля и се опита да се усмихне, но се получи само леко трепване. — Никой не прилага бойни хватки по време на престрелка.

— Може да съм пропуснал. Може да не съм имал патрони.

Лицето й пламтеше. Тя бавно поклати глава.

— Мислиш си, че не мога да схвана истината? Е, не знам дали мога. Знам само, че не желая да слушам повече лъжи.

— „Музеумплейн“ 19 — повтори Янсън.

— Не ме зарязвай тук — помоли се тя, а гласът й трепереше от уплаха и смущение. — Страх ме е, разбираш ли? Тия копелета не влизаха в първоначалните сметки. Не знам кои са, какво искат и откъде са. Знам само, че имам нужда от помощ.

— В консулството ще ти помогнат — каза й Янсън и понечи да си ходи.

— Не ми обръщай гръб, Пол Янсън! Едва не те убих на три пъти. Дължиш ми поне обяснение.

— Връщай се на работа — отговори Янсън. — Върши си работата.

— Не мога. Не разбираш ли? — Гласът й прегракна. Жената, която се опитваше да го убие, се задави. — Моята работа, моята работа е да те ликвидирам. А не мога да го направя в момента, не мога да си свърша работата — каза тя с горчива усмивка.

Бавно, бавно успя да се изправи на крака, подпирайки се на колоната.

— Чуй ме. Срещам един американец в парка „Риджънтс“ и той ми разказва налудничавата история, че в момента от Консулски операции са ни оплели в някаква голяма… манипулация. Че лошото момче, което са ни наредили да очистим, всъщност не е лошо. Не се вслушах, тъй като иначе всичко щеше да се обърне с главата надолу за мен. Разбираш ли? Ако не можеш да вярваш на хората, които ти дават заповедите, тогава всичко става безсмислено. По-късно им предадох доклад за разговора, както изискват правилата, и ми се обажда не прекият ми шеф, а неговият шеф. И ми напомня, че Пол Янсън е гениален лъжец и ме подпитва дали не съм се поддала на лъжите му. А сега треперя в тоя изоставен от бога склад и си мисля, че ако искам да разбера нещо на тоя свят, едва ли ще го разбера от моите шефове. Сега вече смятам, че единственият, който може да ми обясни какво става, е човекът, когото преследвам. — Треперейки, тя започна да облича дрехите, които той й донесе. — Същият тип, когото се опитвам да утрепя през последните четирийсет и осем часа.

— Току-що преживя голяма травма. Не си на себе си. Това е всичко.

— Не съм свършила с теб, Пол Янсън.

Тя облиза напуканите си устни. Раните върху лицето й бяха започнали да се зачервяват.

— Какво искаш от мен?

— Нуждая се от помощ. Нуждая се… да разбера какво става. Искам да знам кое е лъжа и кое не. — Очите й отново се напълниха със сълзи и тя ги избърса. — Трябва да стигна до безопасно място.

Янсън примигна.

— Искаш да си в безопасност? Тогава стой далеч от мен. С мен не е безопасно. В това съм сигурен. Искаш ли да те закарам в болница?

Хвърли му гневен поглед.

— Ще ме открият там. Ще ме намерят и още как.

Янсън вдигна рамене безпомощно. Тя беше права.

— Искам да ми кажеш какво, по дяволите, става. — Походката й бе несигурна, но тя пристъпи няколко крачки към него.

— И аз се опитвам да разбера същото.

— Мога да ти помогна. Не можеш да си представиш колко много знам. Познавам хората, плановете, лицата, знам кои са пратени да те убият.

— Не влошавай още повече положението си — каза й Янсън с доста мил тон.

— Моля те — извика жената, гледайки го безнадеждно в очите.

Имаше вид на човек, който никога не бе изпитвал колебание в кариерата си до този момент, който нямаше представа как да се справи с несигурното положение, в което бе изпаднал.

— Забрави — каза Янсън. — След минути ще ми се наложи да открадна кола. Това е незаконно, а всеки, който е с мен в момента на кражбата, се смята за съучастник. Харесва ли ти подобна перспектива?

— Аз лично ще открадна кола за теб — отговори тя без колебание. — Виж, не знам къде отиваш. Не ми пука. Но ако ме изоставиш, никога няма да узная истината. Искам да разбера кое е истината и кое не.

— Отговорът ми е не — отряза я Янсън.

— Моля те.

Слепоочието отново го преряза. Ако я вземеше със себе си, щеше да е лудост, очевидна лудост.

Но пък вероятно в лудостта имаше смисъл.



— О, Исусе! О, Исусе! — нареждаше като над умрял Крейтън Акърли, човекът от Дирекцията за операции на ЦРУ, а безопасната телефонна линия ни най-малко не намаляваше ужаса в гласа му. — Те, мамка му, са решили да ни очистят.

— За какво говориш? — попита Дъглас Олбрайт. Тонът му бе рязък, но неспокоен.

— Не знаеш ли?

— Чух за Шарлот. Ужасно. Ужасен инцидент и ужасен удар.

— Не знаеш!

— Успокой се и ми го кажи на английски.

— Санди Хилдрет.

— Не!

— Извадиха лимузината му от дъното на Потомак. Шибаната бронирана лимузина. Бил е на задната седалка. Удавен!

Последва дълга тишина.

— О, Исусе! Не е възможно.

— В момента чета полицейския доклад.

— Да не би да е катастрофирал все пак? Някакво ужасно, нелепо съвпадение?

— Катастрофа? Със сигурност са искали да изглежда така. Шофьорът карал с превишена скорост, очевидци са видели как колата се е преобърнала през моста. Като при Шарлот Ейнсли. Някакъв си шофьор изгубил контрол. Удря я и се измъква. А сега и Ониши.

— _Какво?_

— Намерили са тялото на Кац тази сутрин.

— Мили Боже.

— На ъгъла на „Четиринайсета“ и улица „Д“ в североизточния район.

— Какво, по дяволите, е правил там?

— Според доклада на патолога в кръвта му е имало фенциклидин. Това е нещо като райски газ. Официално е умрял от свръхдоза на улицата точно пред къща, пълна с наркомани. „Всеки ден сме свидетели на подобни случаи.“ Това казва един от градските полицаи.

— Кац? Това е _лудост_!

— _Разбира се_, че е лудост. Но е направено да изглежда така. Истината е, че трима от най-важните участници в програмата ни са убити само за двайсет и четири часа.

— Боже, вярно е, те ни трепят един след друг. Кой ли е следващият? Аз? Ти? Дерек? Държавният секретар? Самият президент?

— Говорих с тях по телефона. Всички се опитват да не изпадат в паника и да не го превръщат в трагедия. Но истината е, че са ни нарочили всичките. Току-що са ни включили в списъка на застрашените видове.

— Но няма логика! — избухна Олбрайт. — Никой не знае кои сме. Нищо не ни свързва! Нищо освен една от най-строго пазените тайни в САЩ.

— Да бъдем по-точни. Дори никой друг да не знае кои са участниците в програмата, той знае…

— Чакай малко…

— Знаеш за кого говоря.

— Исусе. Искам да кажа, какво сме направили? Какво сме направили?

— Той не само реже конците. Убива всеки, който ги е дърпал.



ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА



Слънцето проникваше през черниците и високите борове, които разстилаха защитните си корони над хижата. Докато влизаше вътре в нея, Янсън установи със задоволство, че тя се слива с околността невероятно добре. Току-що се бе върнал пеша от малкото селце на няколко мили надолу от планината, носеше покупки и цяла купчина вестници: „Пиколо“, „Кориере деле Алпи“, „Република“. Вътре в хижата аскетичният каменен екстериор се компенсираше от полирана дървена облицовка и мекотата на теракотените подове. Фреските и изрисуваните тавани сякаш принадлежаха на друга епоха и различен начин на живот.

Янсън влезе в спалнята, където жената все още спеше, и сложи на челото й студена, влажна кърпа. Треската й намаляваше. Времето и антибиотиците бяха дали резултат. Времето бе оказало лечебен ефект и върху него. Шофирането до Ломбардия отне цялата нощ и голяма част от сутринта. Почти през всичкия път тя не бе в съзнание с изключение на последните няколко километра. Гледката бе като от картинка, на която е сниман селски пейзаж в Северна Италия — жълтите полета с изсъхнали царевични стебла, дъбравите от кестени и тополи, старите църкви с модерни куполи, лозята, ломбардските замъци сред чукарите. Зад тях сивосиният силует на Алпите се извисяваше на хоризонта като стена. Когато пристигнаха, стана ясно, че жената е пострадала много по-сериозно, отколкото си мислеше в началото.

Наглеждаше я, докато спи, и всеки път виждаше жена, която се върти и мята в прегръдките на неспокоен и смущаващ сън. От време на време простенваше и размахваше ръце.

Натопи кърпата в студената вода и я сложи на челото й. Тя се помръдна леко, а от гърлото й се изтръгна слабо стенание. Не след дълго тя се закашля и отвори очи. Той бързо наля чаша вода от каната до леглото и я накара да я изпие. Предния път, когато й даде вода, тя веднага след това потъна отново в дълбок и неспокоен сън. Този път обаче очите й останаха отворени. Гледаше втренчено.

— Още — прошепна тя.

Наля още една чаша вода. Тя я изпи съвсем сама, без негова помощ. Постепенно силите й се възстановяваха. Насочи погледа си към него.

— Къде? — попита тя не без усилие, макар въпросът да се състоеше само от една дума.

— Намираме се в къщата на мой приятел — отговори той. — В Ломбардия. Провинция Брианца. Лаго ди Комо е на петнайсетина километра оттук. Мястото е напълно изолирано и наоколо няма никой.

Докато й говореше, забеляза, че раните й, макар да изглеждаха още по-грозни, заздравяваха. Но дори синкаво-червените подутини не можеха да скрият красотата й.

— От кога съм… тук?

— От три дни — каза той.

Очите й се изпълниха с недоверие, тревога и страх. После лицето й придоби по-спокоен вид и тя отново изгуби съзнание.

След няколко часа той отново се върна до леглото й и се загледа в нея. _Тя се чуди къде е. Чуди се защо е тук._ Трябваше да зададе същия въпрос и на себе си. Защо я взе? Решението му бе придружено с угризения. Студеният, здравият разум му бе гарантирал досега оцеляването. Без съмнение жената можеше да се окаже от полза за него. Но студеният, здравият разум му подсказваше също, че присъствието й можеше да се окаже фатално и че бе действал по-скоро под влияние на чувствата. Чувства, които можеха да струват нечий живот. Какво му пукаше, че щяха да я открият в Амстердам? В края на краищата няколко пъти тя се бе опитала да го убие. „Искам да знам кое е лъжа и кое истина!“ — каза тя и той бе наясно, че не го излъга.

Жената бе преживяла голямо сътресение, което се подсилваше от самозаблудата й, че е неуязвима. Познаваше това чувство, познаваше го от собствен опит. Онова, което я притесняваше, не бе толкова нараненото й тяло, а чувството, че не знае това коя е.

Смени компреса на челото й и тя отново се размърда. Този път тя прокара пръсти по лицето си и опипа подутите рани. В очите й се четеше срам.

— Предполагам, че нямаш спомени за онова, което се случи след Амстердам — каза Янсън. — Съвсем нормално е след преживените контузии и сътресения. Не помага нищо друго освен времето.

Подаде й чаша вода.

— Чувствам се отвратително — отвърна тя и изпи водата на един дъх.

— Виждал съм и по-лоши неща — успокои я той.

Тя покри лицето си с ръце и се обърна с гръб към него, сякаш се притесняваше да я гледат. След няколко минути попита:

— С лимузината ли дойдохме до тук?

— Не. Остана в Амстердам. Не помниш ли?

— Сложихме й уред за проследяване — обясни тя.

Очите й обходиха тавана, върху който имаше натруфена барокова рисунка на летящи херувимчета сред облаци.

— Предположих — каза Янсън.

— Не искам да ни открият — прошепна тя.

Янсън я докосна нежно по бузата.

— Напълно те разбирам.

Тя помълча известно време. После бавно се надигна в седнало положение. Нараненото й лице излъчваше гняв.

— Те излъгаха — промълви тихо. — Те излъгаха — повтори тя и този път в тона й имаше решителност.

— Лъжи винаги ще има — каза Янсън.

— Копелетата ме прецакаха — добави тя, треперейки от студ или от гняв.

— Не, смятам, че аз съм прецаканият — опита се да я успокои Янсън.

Той отново напълни чашата, а после я наблюдава как тя я поднесе към напуканите си устни и изпи водата на един дъх.

— Става дума за едно и също нещо — възрази тя. Гласът й сякаш идваше отдалече. — Когато собствените ти хора ти сторят нещо такова, може да се нарече само с една дума. Предателство.

— Чувстваш се предадена, така ли?

Тя покри лицето си с ръце и заговори:

— Накараха ме да те убия, но някак си не се чувствам виновна. По-скоро се чувствам… ядосана. Толкова съм ядосана. — Гласът й пресипна. — И толкова засрамена. Като шибана глупачка. Започвам да се съмнявам във всичко, което си въобразявам, че знам. Да се чудя кое е истина и кое не. Имаш ли представа какво е това чувство?

— Да — отвърна Янсън.

Тя млъкна и след известно време пак проговори:

— Гледаш ме, сякаш съм ранено животно.

— Може би и двамата сме точно това — каза нежно Янсън. — И няма нищо по-опасно.



Докато жената си почиваше, Янсън се усамоти на долния етаж в стаята, която собственикът на къщата Аласдър Сиуфт използваше за кабинет. Пред него имаше купчина от статии, които беше извадил от електронните страници на редица вестници и списания. Отнасяха се за живота на Питър Новак — стотици случки от живота и делото на големия филантроп.

Янсън четеше внимателно, търсейки нещо, което предварително знаеше, че вероятно няма да намери — ключ, знак, късче от информация, която да е от значение. Нещо, каквото и да е то, което да му подскаже защо бяха убили този велик човек. Нещо, което да стесни кръга. Търсеше дума, някакъв детайл, който за повечето хора нямаше да означава нищо, но пък можеше да събуди нещо, което подсъзнанието му беше запечатало. „Знаем повече, отколкото си мислим, че знаем“ — обичаше да казва Димаръст. Мозъкът ни възприема факти, които често не можем да осмислим. Янсън се остави на възприятията си. Не се опитваше да разгадае проблема, а просто да долови нещо, каквото и да е то, без предварителна идея или очаквания. Да направи асоциация с някаква прикрита враждебност във финансовите среди или международната общност. С конфликт, в който да са замесени негови сътрудници. Някой неподозиран враг. Той не знаеше точно какво търси и не искаше предварително да прави предположения, тъй като те можеха да го направят сляп за нещо, което трябваше да забележи.

Враговете на Новак бяха негови врагове. Дали не се самоласкаеше да мисли така? Ако това бе вярно, какво друго ги обединяваше? _Знаем повече, отколкото си мислим, че знаем._ Но колкото повече четеше — очите му започнаха да парят, — Янсън имаше чувството, че знае все по-малко и по-малко. От време на време подчертаваше някоя подробност, макар че подробностите се различаваха поразително малко една от друга. Имаше безброй съобщения за финансовите успехи на Питър Новак, сума ти разкази за детството му в Унгария по време на войната, безчет хвалби за хуманитарните му благодеяния. Във „Фар Истърн Икономик Ривю“ прочете:



През декември 1992 година той оповести поредната си амбициозна програма, дарявайки сто милиона долара в подкрепа на учените от бившия Съветски съюз. Програмата му имаше за цел да намали изтичането на мозъци от страната и да разколебае съветските учени да приемат по-добре заплатената работа на места като Ирак, Сирия и Либия. Няма по-добър пример за начина, по който Новак действа. Докато Европа и Съединените щати чупят ръце и се чудят какво да направят, за да спрат изтичането на талантливи учени от бившата свръхсила, Новак просто го прави.

„За мен е много по-лесно да печеля пари, отколкото да ги харча, ако трябва да си призная честно“ — казва Новак с широка усмивка. Той се задоволява с най-обикновени неща. Всяка сутрин започва деня си със спартанска закуска, която се състои от купичка каша, и умишлено избягва луксозните курорти и начина на живот, предпочитан от плутократите.



Дори дребните, ексцентрични навици като неизменната каша за закуска се повтаряха във всяко писание, нещо като постоянна утайка от личен „колорит“ в журналистическото речно корито. Тук-таме се споменаваше за разследването на дейността на Новак след „Черната сряда“ във Великобритания, а резултатът от него се резюмираше с казаното от шефа на МИ-6, което бе цитирал и Фийлдинг: „Единственият закон, който този приятел е нарушил, е законът за разпределение на загубите.“ В друг цитат, който се повтаряше често, Питър Новак обясняваше относителната си сдържаност по отношение на журналистите: „Да си имаш работа с журналист е като да танцуваш с доберман. Никога не знаеш дали ще те близне по лицето, или ще ти прегризе гърлото.“ Във всяка статия имаше оценки от стари държавници за ролята му в изграждането на гражданското общество и в решаването на редица конфликти. Цели абзаци от статиите се препокриваха. Цитатите се повтаряха отново и отново с малки разлики, все едно че бяха извадени от чиния с варени зеленчуци. Ето какво пишеше лондонският „Гардиън“:



„Имаше време, когато Питър Новак можеше да се пренебрегне — казва Уолтър Хороуиц, бивш посланик на САЩ в Русия. — Сега той е играч, при това от големите. Действа напълно самостоятелно. Просто решава нещо и го прави. И е доста нетърпелив към правителството. Той е единственото частно лице, което води собствена външна политика.“ Хороуиц обръща внимание на тенденция, която се споделя все повече сред външнополитическите кръгове, а именно, че тъй като правителствата не разполагат с ресурсите и волята да предприемат някои видове инициативи, вакуумът ще се запълва от представители на частния сектор като Питър Новак.

Заместник генералният секретар на ООН, който отговаря за политическите въпроси и за Съвета за сигурност, Яако Турвалдс казва: „Същото е като да работиш с приятелска, миролюбива, независима общност, макар да не е правителство. В ООН се опитваме да координираме подхода си към различните райони с Германия, Франция, Великобритания, Русия и с Питър Новак.“



В „Нюзуик“ също можеха да се прочетат подобни оценки:



С какво се отличава унгарският магнат? Като начало с огромната си самоувереност и абсолютна решителност, които се забелязват и в поведението му, и в неговите изявления. „Аз не се занимавам с държавни дела заради тръпката“ — казва Новак, чийто изискан гардероб не отвлича вниманието от физическата му енергичност. Той така често печели битките си със световните пазари, че играта за него не е никакво предизвикателство. В усилията да се подпомогне изграждането на гражданско общество в нестабилни райони като Босна или Централна Азия има обаче толкова голямо предизвикателство, на каквото никой човек не може да се надява, дори Питър Новак.



След няколко часа дочу леки стъпки от боси крака върху теракотения под. Жената, облечена в кафяв памучен халат, най-после се бе измъкнала от леглото. Янсън се изправи, в главата му бе пълна каша от имена и дати, мъгла от факти, от които все още не бе извлякъл онова, което щеше да му помогне да открие истината.

— Доста тежкарско място — каза тя.

Янсън се зарадва, че го откъсна от заниманията му.

— Преди три века тук е имало планински манастир. По-късно бил разрушен, а мястото обрасло с гора. Моят приятел купи земята и хвърли доста пари да превърне останките в колиба.

На Янсън му харесваше не толкова къщата, колкото местоположението й, това, че бе в дълбоката провинция. През предните прозорци се виждаше скалист планински връх, който се издигаше иззад близката гора. Ивици от сив, гол камък прекъсваха нейната зеленина. Разстоянието правеше дърветата да изглеждат като залепнал към камъка мъх. И всичко това на фона на синьото небе, където малки черни птички се издигаха, кръжаха и се спускаха надолу с координирани движения, които обаче изглеждаха безцелни. Желязна пергола, обрасла с рози, се виждаше недалеч от старата няколко века камбанария, една от малкото останки от някогашния манастир.

— Там, откъдето идвам, не викаме на това нещо колиба — каза тя.

— Е, той откри доста фрески по време на обновлението. Сложи и някои картини, които купи от съседни вили. Малко се изсили с рисунките на таваните.

— През цялото време сънувах прилепчета.

— Трябвало е да бъдат ангелчета. Мисли за тях по този начин. По-успокоително е.

— Кой е тоя приятел?

— Бизнесмен от Монреал. „Приятел“ е малко пресилено. Ако ми беше близък приятел, нямаше да припаря до тук, тъй като рискът щеше да е огромен. Аласдър Суифт е човек, на когото съм правил услуги. Отдавна ме кани да отсядам тук, когато имам път към Северна Италия. Прекарва по няколко седмици в къщата през юни, иначе през останалото време е празно. Мисля, че ще свърши работа. Оборудвано е с всякакви комуникации. Сателитна чиния, високочестотна интернет връзка, всичко, от което се нуждае един съвременен бизнесмен.

— Всичко без кафе — каза тя.

— Има пакет кафе в кухнята. Защо не направиш по една чаша?

— Повярвай ми. Идеята ти не е добра.

— Не съм придирчив.

Тя го погледна накриво.

— Не готвя и не правя кафе. Не поради феминистки принципи. Истината е, че не мога. Не ме бива. Сигурно се дължи на това, че мама почина, когато бях малка.

— Това не те ли накара да се научиш да готвиш?

— Не знаеш какъв беше баща ми. Не ми даваше да му се бъркам в кухнята. Приемаше го като неуважение към паметта на мама може би, нещо такова. Научи ме само как да пъхам полуфабрикати в микровълновата фурна и след това да изваждам съдържанието от опаковката и да го слагам в чинии.

Той вдигна рамене.

— Гореща вода. Смляно кафе. Какво толкова.

— Обаче — продължи тя с пламнали бузи — съм дяволски добра с пушката. Освен това всички казват, че ме бива в тактиката на терен, вие му викате наблюдение. Така че, ако имаш поне малко ум в главата, можеш да се възползваш от мен. Вместо това се държиш така, сякаш нямаш нищо друго в главата освен бръмбари и шушулки от фъстъци.

Янсън избухна в смях.

Тя не очакваше подобна реакция.

— Така ми говореше татко — обясни младата жена смутено. — Но всичко, което ти казах, го мисля. Не ме подценявай. Може да ти дотрябвам. Много добре знаеш.

— Дори не те познавам.

— Казвам се Джесика Кинкейд — отговори тя и му подаде ръка. — Защо не направиш по едно кафе и ще седнем да си поприказваме като хората.

След като цяла кана кафе се намери в чашите, а после в стомасите им заедно с пържени яйца и селски хляб, отчупен от кръгъл самун, Янсън научи някои подробности за своята провалила се екзекуторка. Беше отраснала в Ред Крийк, щата Кентъки, селище в планината Кюмбърланд, където баща й бил собственик на единствената бензиностанция в околността. Харчел парите си главно за ловджийски принадлежности.

— Винаги си бе мечтал да има син — обясни тя. — И често забравяше, че аз съм момиче. Заведе ме на лов, когато бях още на пет или на шест години. Мислеше си, че трябва да спортувам, да умея да поправям автомобили и да застрелям патица само с един куршум, а не с цяла пачка патрони.

— Малката Ани Оукли*.

[* Сираче от Охайо, която стреля безпогрешно. Веднъж тя простреляла пепелта от пурата на кайзер Вилхелм Първи, докато пушел. — Бел. прев.]

— Стига — каза тя с усмивка. — Точно така ми викаха момчетата в гимназията. Знаеш ли, те се притесняваха от мен.

— Представям си. Някоя кола се разваля, гаджето ти започва да се тюхка и тръгва да търси телефонна кабина на шосето, а през това време ти се справяш с карбуратора и двигателят забръмчава.

— Нещо такова — отговори тя, усмихвайки се на спомените, които неговите думи съживиха у нея.

— Надявам се да не се обидиш, ако ти кажа, че не си стандартният тип от Консулски операции.

— Не бях от стандартните и в Ред Крийк. Завърших гимназия на шестнайсет години. На следващия ден свих дебела пачка от касата на бензиностанцията, качих се на автобуса и тръгнах. Носех със себе си сак, пълен с романи за агенти на ФБР и подобни щуротии. Слязох чак в Ленсингтън. Можеш ли да повярваш, че никога не бях ходила там? Никъде не бях пътувала, баща ми не ми позволяваше. Най-големият град, който бях виждала. Отидох право в офиса на ФБР. На пропуска седеше една дебелана. Забаламосах я със сладки приказки и тя ми даде да попълня молба за постъпване на работа. Представи си, аз съм една глупава тийнейджърка, само кожа и кости, главно кости. Появява се млад агент, а на мен ще ми изтекат очите. Пита ме дали съм повикана за интервю. А аз му отговарям, че нямам нищо против да ме разпита и че ако ме вземат на работа, няма да сбъркат. — Тя се изчерви, докато си припомняше този епизод. — Ами, бях млада. Дори не знаех, че за да станеш агент, трябва да си завършил колеж. Та той заедно с още един в тъмносин костюм започнаха да се бъзикат с мен, за да убиват времето, а аз им казвам, че мога да стрелям безпогрешно. За майтап ме заведоха на стрелбището в мазето. През всичкото време ми говорят, че се опитвам да ги метна, но главно се шегуват с мен. И така застанах аз пред мишените, сложих си предпазните очила и заглушителите на ушите. Ти правил ли си някога двайсет и две?

— И не ми казвай, че си пропуснала.

— Глупости. Един изстрел — в центъра на мишената, четири изстрела — четири пъти в центъра на мишената. Няма празно. Зяпнаха. Продължаваха да слагат нови и нови мишени, а аз продължавах да стрелям без грешка. Увеличиха разстоянието, дадоха ми пушка и аз им показах какво мога.

— И така отличният стрелец получава работа.

— Не съвсем. Взеха ме на обучение. Трябваше да завърша колеж. Изчетох цял куп книги. Не беше толкова трудно.

— Не и за такова умно момиче със смазка под ноктите и барут по косата.

— А в Куонтико беше песен. Никой не можеше да се изкачи по въже по-бързо от мен. Катерене по стена, промъкване през трудни места, прехвърляне през ограда, каквото се сетиш. Никой не можеше да се мери с мен на футболното игрище. Подадох молба в Отдела за национална сигурност на Бюрото и ме взеха. След няколко години някакъв шпионин от Консулски операции ме забелязал и така ме взеха.

— Като Лана Търнър*, дето я открили в дрогерията в Шуоб — каза Янсън. — А защо ми се струва, че пропускаш най-интересното?

[* Известна американска актриса. — Бел. прев.]

— Да, ами добре, подробностите са гадни — отговори тя. — Заела съм позиция за стрелба със снайперистка пушка в Чикаго. Засада. Смешна случка беше, корпоративен шпионаж, но шпионинът работи за Китайската народна република. Акцията е на Консулски операции, но местните от ФБР ни помагат. Задачата ми е само да наблюдавам. Но нещата излизат от контрол. Оня тип успява да се изплъзне. Носи у себе си микрофилми и ние естествено не искаме да го изпуснем. Някак си успя да се измъкне от фоайето и бърза към колата си. Ако успее да се вмъкне в колата, ще ни избяга, тъй като не сме предвидили следене с автомобили. Никой не беше очаквал, че той ще стигне толкова далече. И така, искам разрешение да стрелям в дръжката на колата. Оперативният началник категорично забранява. Смятат, че е опасно, че може да улуча субекта и да стане международен скандал. Аз обаче знам какво мога с пушката. Рискът е нулев. Началникът не ме познава и ми казва да не стрелям. Само да стоя. Да си трая.

— Ти обаче стреля въпреки всичко.

— Треснах един откос и дръжката на вратата се пръсна. Той вече не смее да се доближи до колата, гипсирал се е от шубе и си казва молитвите на председателя, а нашите момчета го гепват. Откриха у него микрофилми, технически спецификации за всякакво телекомуникационно оборудване, каквото се сетиш.

— И така спасяваш операцията.

— И за благодарност ми го зачукаха. „Неизпълнение на заповед“, някаква такава простотия. Отстраниха ме за шейсет дни, а после дисциплинарно наказание. Въпреки това ония шпиони дойдоха при мен и ме попитаха дали ще ми хареса да пътувам и всякакви там приключения.

— Мисля, че се досещам какво следва — каза Янсън и това бе вярно.

Нещо подобно бе станало и с него. Знаеше от собствен опит, че в Консулски операции първо са проверили досието й и докладите за работата й на терен. Явно са били много впечатляващи, тъй като хората от Консулски операции имаха като цяло лошо мнение за федералните. След като я бяха оценили като талант, някой от отдела най-вероятно беше пуснал връзките си във ФБР и беше уредил да я отстранят, за да стане по-лесно прехвърлянето. Когато в Консулски операции искаха да привлекат някого, го постигаха. Без съмнение бяха наредили така нещата, че предложението им за назначаването да бъде прието с готовност. Сценарият, който Джесика Кинкейд му разказа, звучеше правдоподобно, но не беше пълен.

— Това не е всичко — каза тя донякъде срамежливо. — Преминах тежка подготовка, след като постъпих в Консулски операции. Всеки от класа трябваше да подготви курсова работа за нещо или някого.

— А, да, курсова работа на шпионска тема. И ти кого избра? Мата Хари?

— Нищо подобно. Легендарен оперативен агент на име Пол Янсън. Направих цялостен анализ на техниките и тактиките, които е използвал.

— Шегуваш се.

Янсън стъкми камината. Под дървата накъса част от италианските вестници. Сухите подпалки пламнаха веднага и огънят бързо се разгоря.

— Ти си голяма работа, трябва да ти призная. Но открих и някои грешни ходове, които си допуснал. Известни… слабости.

Погледът й беше игрив, но не и гласът.

Янсън отпи от горещото кафе.

— Малко преди Рик Фрейзър да изиграе мача с Майкъл Спринкс през 1986 година, треньорът на Фрейзър уведоми света на бокса, че е установил „слабите места“ в играта на Спринкс. Последваха много коментари и спекулации на тази тема. След това Фрейзър излезе на ринга. След два рунда бе нокаутиран. — Усмихна се. — Какво ще кажеш за слабите места сега?

Джесика Кинкейд се нацупи.

— Затова избраха мен. Имам предвид за стрелбата.

— Защото си била истинска ученичка на Пол Янсън. Човек, който би предвидил действията ми по-добре от всеки друг. Да, има логика. Представям си директора по операциите как се смята за много умен, че го е измислил.

— Без съмнение. Между другото идеята за къщата на Григорий Берман беше моя. Бях сигурна след това, че ще те открием в Амстердам. Повечето хора смятаха, че ще се върнеш в САЩ. Без мен.

— Разбира се, че без теб. С твоя истински докторат по Янсъновите науки.

Тя се умълча и се загледа в чашата с кафето.

— Винаги съм искала да ти задам един въпрос.

— Казвай.

— Нещо, за което винаги съм се чудела. През 1990 година хващаш дирите на Джамал Наду, терорист от голям калибър. Разполагаш с надеждна информация от собствени източници, добираш се до тайната му квартира в Аман и автомобила, с който ще пътува. Парцалив, мърляв просяк се доближава до колата, гонят го, а той пада на колене и моли за милостиня, после се пръждосва. Този просяк не е никой друг, а Пол Янсън, самият доктор Янсън, който успява да пъхне експлозив под колата, докато се мотае.

Янсън я изгледа безизразно.

— Час по-късно Джамал Наду наистина влиза в колата. Но заедно с него се вмъкват и четири мадами — йордански курви, които е наел. Уведомяваш за промяната на обстановката. Заповедта обаче е да действаш. В доклада си пишеш, че си се опитал да взривиш колата, но детонаторът не се е задействал. Операцията се проваля по технически причини.

— Случва се.

— Не и при теб — прекъсна го тя. — Виж, това е причината, поради която не се доверявам на официалните доклади. Винаги си бил перфекционист. Детонаторът е бил направен от теб собственоръчно. Два дни по-късно Джамал Наду се връща от среща с група либийци, когато ненадейно мозъкът му изтича върху яката на ризата, тъй като някой го е уцелил в главата само с един точен изстрел. Пишеш доклад, че по всяка вероятност го е застрелял някой от съперниците му в „Хамас“.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че е много ясно какво се е случило. Четири жени в колата. На агента сърце не му е дало да ги убие. Сигурно е решил, че не е необходимо да ги жертва. Помислил си е, че след като е по петите на онова копеле, ще намери друг начин да го премахне, без да отнема живота и на други. Но явно в отдела за планиране не са мислели по този начин. Те са искали убийството да стане веднага и не им е пукало за курвите. Но ти си действал така, както си смятал, че трябва да се действа.

— Ти обаче си била на друго мнение, нали?

— По-интересното според мен е друго. В света на тайните операции ликвидирането на супергадняр като Наду е нещо, от което зависи кариерата на много хора. Какъв трябва да е човек, за да направи подобно нещо и след това да не се възползва?

— Ти ми кажи.

— Може би някой, който не желае шефът му да натрупа точки.

— Кажи ми нещо друго, щом толкова знаеш. Кой ръководеше операцията?

— Директорът Дерек Колинс — отговори тя. — По онова време той оглавяваше сектора за Близкия изток.

— В такъв случай, ако имаш някакви въпроси по процедурите, можеш да се обърнеш към него.

Тя му показа среден пръст.

— Как ли пък не — каза тя начумерено. — Истината е, че ми беше трудно да те разбера.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е една от причините, поради която историята с Джамал Наду беше загадка. Трудно е да се каже какво те мотивира. Има разминаване между онова, което съм видяла и което чувам. Без съмнение не си хрисимо ангелче. И съм чувала доста брутални истории за нещата, които си вършил във Виетнам…

— Повечето от онова, което дрънкат, са глупости — прекъсна я той рязко, установявайки с почуда, че в гласа му се прокрадна гняв.

— Добре де, искам да кажа, че се носят доста противни слухове. Представят така нещата, сякаш наистина си забъркан в лайната там.

— Хората си измислят какво ли не — каза Янсън, опитвайки се да говори спокойно, но не успя. Така и не разбра защо.

Тя го погледна учудено.

— Добре, човече. Вярвам ти. Ти си единственият, който знае какво точно се е случило, нали така?

Янсън разрови огъня с ръжена, боровите клони започнаха да пукат и да свистят. Слънцето залязваше зад далечния планински връх.

— Надявам се, че няма да се разсърдиш, ако те попитам на колко си години, мис Кинкейд? — каза той, наблюдавайки как мрачното й изражение се разсея на светлината на камината.

— Можеш да ме наричаш Джеси — каза тя. — На двайсет и девет години съм.

— Можеш да ми бъдеш дъщеря.

— Хей, човек е на толкова, на колкото се чувства.

— Да не съм от ония новооткрити организми, които не остаряват.

— Възрастта е само едно число.

— В твоя случай, но не и в моя. — Той отново разрови с ръжена червената жарава, от която се вдигаше пушек, и от нея избухнаха жълти пламъци.

— Един въпрос. Чувала ли си за компания на име „Унитек Лтд.“?

— Разбира се. Това е една от нашите фирми. Предполага се обаче, че е независима.

— Но се използва от Консулски операции.

— Независима е колкото кучешки крак — каза тя и прокара длан по късата си, остра коса.

— Или като котешка лапа*. — Смътните спомени се върнаха. Компанията „Унитек“ бе играла през годините известна роля в няколко начинания. Понякога я използваха за създаване на легенда на някой таен агент, снабдявайки го с фалшиво удостоверение за местоработата му. Понякога чрез нея прехвърляха пари на лица, вербувани за някоя операция. — Някой от „Унитек“ си кореспондира с изпълнителния директор на фондация „Свобода“, предлагайки подкрепа за образователните й програми в Източна Европа. С каква цел?

[* Игра на думи, изразът означава „маша“, „оръдие на чужди интереси“. — Бел. прев.]

— Хвана ме натясно.

— Да си представим, че някой, някаква организация, иска да се добере до Питър Новак. Да разбере къде се намира.

— Някой? Искаш да кажеш Консулски операции са му видели сметката. Моите работодатели.

— Организирали са онова, което се случи, ако трябва да бъдем по-точни. Организирали са обстоятелствата около ликвидирането му.

— Но защо? — попита тя. — Защо? Няма никакъв смисъл?

Малко неща имаха. Дали наистина от Консулски операции бяха организирали убийството на Новак? И защо нямаше съобщение за смъртта му? Ставаше все по-странно. Хората, които бяха негови близки сътрудници, не знаеха нищо за трагичната случка.

— Какво четеше? — попита Джеси, сочейки към купчината принтове.

Янсън й обясни.

— Наистина ли смяташ, че може да се открие нещо ценно в статиите за него?

— Не се самозаблуждавай за тайнството на „разузнавателните сведения“. Половината от нещата, които се съдържат в докладите от чужбина, са преписани от местните вестници.

— Така кажи. Но ти имаш само две очи…

— Това казва жената, която искаше да ми пробие трето.

Тя не се хвана на шегата.

— Не можеш да прочетеш всичко това сам. Дай да ти помогна. Ще прегледам част от тях. Още един чифт очи не са излишни. Няма да навредят.

Двамата четоха, докато той усети, че умората го наляга. Трябваше да поспи, едвам различаваше буквите върху плътно принтираните страници. Изправи се и се протегна.

— Мисля да си легна — каза той.

— През нощта става студено. Сигурен ли си, че не искаш грейка? — попита тя. — Тя протегна ръцете си. Тонът й предполагаше, че се шегува, но очите й показваха друго.

Той повдигна вежди.

— Ще ми трябва много повече от грейка да стопля тия кокали — отговори й той. — Мисля, че трябва да вървя.

— Да. Най-добре ще направиш. В гласа й имаше известно разочарование. — Всъщност аз смятам да поостана още малко и да почета.

— Добро момиче — отговори той и й намигна, след което се завлече горе.

Беше уморен, толкова уморен. Щеше да заспи лесно, но сънят му нямаше да е спокоен.



В джунглата имаше база. В базата — кабинет. В кабинета — бюро. До бюрото седеше един мъж.

Неговият командващ офицер. Мъжът, който го бе научил на почти всичко, което знаеше.

Мъжът, когото гледаше в очите.

Песен от дванайсети век се носеше от колоните на осемпистовия магнетофон на лейтенанта.

Света Хилдегард.

— За какво искаш да ме видиш, синко?

Изражението върху месестото лице на Димаръст беше любезно. Той изглеждаше така, сякаш наистина нямаше представа защо Янсън бе тук.

— Ще подам рапорт — каза Янсън. — Сър.

— Разбира се, както правим винаги след операция.

— Не, сър. Рапорт за вас. С изложение за лошо поведение в нарушение на член петнайсет — три, свързан с отношението към военнопленниците.

— А-а-а. Това ли било — Димаръст млъкна за миг. — Мислиш, че съм малко грубичък с „Виктор Чарли“*.

[* Прякор, с който американците наричат движението Виетконг. — Бел. прев.]

— Сър? — В гласа на Янсън пролича недоверчивост.

— И не можеш да си обясниш защо, така ли? Е, давай. Имам си достатъчно грижи в момента. Докато ти попълваш формулярите, аз трябва да измисля как да спася живота на шестима мъже, които виетнамците заловиха. Шестима мъже, които ти познаваш много добре, тъй като те са под твое командване или бяха.

— Какво говорите, сър?

— Опитвам се да ти кажа, че членовете на твоята група са заловени в околностите на Лон Дък Тхан. Бяха на разузнавателна мисия заедно със специалните части на морските пехотинци. Сякаш всичко се повтаря, както виждаш. Това място е прокълнато.

— Защо не съм уведомен за операцията, сър?

— Никой не успя да те намери цял следобед — нарушение на член петнайсети. Времето и събитията не чакат никого. Накрая се появяваш и единственото, което те интересува, е да намериш най-близката острилка за молив.

— Позволете да говоря свободно, сър.

— Искането отхвърлено — тросна се Димаръст. — Можеш да правиш каквото си щеш, по дяволите. — Но твоите хора са пленени, мъже, които повериха живота си в твоите ръце, а ти си човекът, който трябва да организира освобождаването им. Или би трябвало, ако ти пукаше за тях. О, ясно, ти си мислиш, че съм безчувствен, нехуманен към Виктор Чарлитата в джунглата. Но каквото правя, си има причини. Изгубих вече много хора заради изтичане на информация между северновиетнамската армия и нейните братовчеди от Виетконг. Помниш ли какво ти се случи при Нок Ло? Засада по твоите думи. Причакване. Точно така е било, по дяволите. Операцията беше докладвана на военното командване за Виетнам (ВКВ), стандартна процедура, и пътьом някой подшушва на Чарли. Случва се отново и отново и всеки път, когато се случи, някой умира. Ти самият стана свидетел на смъртта на Хардуей, нали така? Държеше го в ръцете си, докато кръвта му изтичаше в джунглата. Хардуей беше застрелян само няколко дни преди да се уволни. Разкъсаха го на парчета пред очите ти. Кажи ми, войниче, как се чувстваш при подобна ситуация? Уютно, свежо, стабилно? Или ти прекипява? Случайно да имаш чифт топки или си ги загубил, докато си играел футбол в Мичиган? Може да си забравил, но ние сме контраразузнаването, Янсън, и аз няма да позволя куриерите на Виетконг, които са превърнали ВКВ в шибана телеграфна служба на Ханой, да се ебават с моите хора! — Димаръст никога не повишаваше тон, когато говореше, но това още повече подсилваше ефекта от думите му. — Първото задължение на офицера е да се грижи за живота на хората под негово командване. А когато животът им е изложен на опасност, аз лично съм готов да направя всичко — всичко в рамките на мисията ни, — за да ги опазя. Не ми пука въобще какви формуляри ще попълваш, но ако си войник, ако си мъж, първо ще спасиш хората си. Твой дълг е. След това може да се захванеш с дисциплинарните процедури, които сърцето ти на бюрократ желае. — Той скръсти ръце. — Е?

— Очаквам да получа координатите, сър.

Димаръст кимна мрачно и подаде на Янсън лист синя хартия с напечатани върху него данни за операцията.

— Хеликоптер „Хюи“ вече чака. — Той погледна големия кръгъл часовник на стената срещу себе си. — Екипажът е готов да замине в петнайсет часа. Надявам се да се продъниш в ада.



Гласове.

Не, _един_ глас.

Тих глас, който не искаше да бъде чут. И въпреки това долови шептящите звуци.

Янсън отвори очи, тъмнината в стаята се разсейваше благодарение на ломбардската луна. Обзе го безпокойство.

Посетител? В Генералното консулство на САЩ в Милано имаше оперативно звено на Консулски операции — на улица „Амадео“, само на петнайсет минути път с кола от тук. Дали Джеси не се бе свързала по някакъв начин с тях? Стана и си взе сакото, опипа джобовете за клетъчния си телефон. Нямаше го.

Сигурно го е взела, докато е спял. А да го е оставил долу? Навлече халата от банята, измъкна пистолета изпод възглавницата и тръгна по посока на гласа.

Гласът на Джеси. На долния етаж.

Слезе до средата на каменното стълбище и се огледа. В кабинета светеше, а светлинният контраст щеше да му осигури прикритието, от което се нуждаеше — ярката светлина вътре и тъмнината отвън. Слезе още няколко стъпала. Сега вече виждаше Джеси, която стоеше в кабинета с лице към стената и с клетъчния му телефон, притиснат до ухото й. Говореше тихичко.

Усети стягане под лъжичката, сякаш се бе уплашил.

От откъслечните думи, които различаваше през отворената врата, разбра, че говори със свой колега от Консулски операции във Вашингтон. Доближи се още малко до стаята и вече чуваше гласа й по-отчетливо.

— Значи, още е в сила заповедта за незабавно ликвидиране. В момента, в който бъде забелязан.

_Тя проверяваше дали заповедта за неговото убийство продължава да важи._

Тръпки го полазиха по гърба. Нямаше друг избор, освен да направи онова, което отдавна трябваше да направи. Да убие или да бъде убит. Жената беше професионален убиец. Тя имаше професията, която той бе имал някога, работодателите й бяха негови работодатели някога. Нямаше друг начин, освен да се отърве от нея. Емоциите и самозаблудата, както и нейните сладки приказки бяха отклонили вниманието му от тази проста истина.

Докато нощният ветрец разнасяше скрибуцането на щурците, в кабинета се отвори прозорец. Той премести пистолета в дясната си ръка и започна да следи крачещата й фигура с дулото. Мисълта за онова, което трябваше да направи, го изпълваше с отвращение. Но нямаше друг начин. Убиваш или те убиват. Това бе ужасната истина за живота, който той се бе надявал да остави в миналото. Тя ни най-малко не смекчаваше по-голямата истина, единствената истина на кариерата му: да убиеш или да бъдеш убит.

— Какво казват разузнавателните сведения? — питаше тя. — Последните данни какви са? Само не ми разправяйте, че работите на сляпо, момчета.

Янсън наблюдаваше хладнокръвно жената с дребно телосложение, закръглени бедра и гърди, които компенсираха стегнатите мускулести очертания. По свой начин беше наистина красива. Беше наясно на какво е способна, сам стана свидетел на поразителното й майсторство в стрелбата, изключителната й сила, сръчност и пъргавост, на остротата на нейния ум. Беше създадена да убива и нищо не можеше да я разколебае.

— Момчетата заели ли са позиция, илй си седят на задниците? — говореше тихо, но разпалено, почти надуто. — Господи! Няма никакво извинение за това. Така всички изглеждаме смешни. Мамка му, хората правилно говорят, че на вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата. Искам да кажа, че точно така се чувствам в момента. Къде отиде ефективността на екипа?

Поредният глух и бездушен изстрел и нечий череп е пробит, нечий живот е отнет, затрит, превърнат във вонящата плът, от която е произлязъл. Това не беше напредък, а точно обратното. Спомни си за Тео и другите, които загинаха, и за какво? Част от гнева, който го изпълни, бе насочен и към самия него, да. Но какво от това? Жената щеше да умре в планинския имот за пет милиона долара в алпийската част на Ломбардия, земя, която тя виждаше за първи път през живота си. Щеше да умре в неговите ръце — първата и последната проява на близост между тях.

— _Къде е той? Къде?_ По дяволите, само това мога да ти кажа — Джеси Кинкейд отново говореше на невидимия си събеседник след известна пауза. — Големи сте тъпанари. Никога ли не ви е минавало през ума? Монако, човече. Нямам никакво колебание за това. Както знаете, Питър Новак има там къща. — Последва нова пауза. — Янсън не го каза с толкова много думи. Но го чух да се шегува с малкия си приятел, че ще играят бакара. Сам си направи изводите. Хей, момчета, след като работите в разузнаването, се предполага да сте интелигентни.

Тя лъжеше.

Лъжеше заради него.

Янсън върна пистолета обратно в кобура и въздъхна с облекчение. Силата на напрежението му го озадачи. Питаха я дали знае местонахождението му, а тя излъга, за да го предпази. Тя бе избрала на чия страна е.

— Не — продължаваше да говори тя, — не казвай на никого, че съм се обадила. Това е личен разговор, разбра ли? Само между мен и теб, глупчо. Не, можеш да си припишеш заслугите, нямам нищо против. Кажи им, че съм в кома някъде из Холандия и че здравната им каса е поела скъпоструващото ми лечение, тъй като не са открили у мен документи. Кажи им го и те въобще няма да бързат да ме върнат в Щатите.

След няколко минути тя затвори, обърна се и се сепна, когато видя Янсън на прага на вратата.

— Кой е „глупчото“? — попита той с отегчен глас.

— Мътните да те вземат — избухна тя. — Шпионираш ме, а? Прочутият Пол Янсън се оказва най-обикновен любопитко.

— Дойдох да си взема мляко — каза той.

— Пълни глупости — изсъска тя нечленоразделно. Накрая каза: — Той е дебелогъз писарушка в Държавния департамент, Бюрото за анализи и разузнаване. Сладък тип. Мисля, че ме харесва, защото когато съм до него, езикът му работи, както Майкъл Джордан дриблира. Странни неща, нали? Но най-странно е онова, което ми каза за Пума.

— Пума?

— Псевдоним на Питър Новак. Между другото ти си Сокол. Но информацията за Пума е наистина шокираща. Те смятат, че не е умрял.

— Какво, да не би да чакат некролог в „Ню Йорк Таймс“?

— Твърди се, че си взел пари да организираш убийството му, но си се провалил.

— Видях го как умира — каза Янсън натъжено, поклащайки глава. — Бог ми е свидетел, че ми се иска да беше истина. Не мога да опиша с думи колко много ми се иска.

— Какво, да не би да искаш да си припишеш заслуги за убийството му?

— Страхувам се, че връзката ти или иска да те преметне, или по-вероятно не разполага с доказателства.

— Спомена, че днес са го показали по новините на Си Ен Ен. Хваща ли се тук Си Ен Ен? Вероятно пак ще го покажат в повторението на водещите новини.

Тя отиде до телевизора с огромен екран и включи на Си Ен Ен. След това пъхна празна видеокасета в свързания с телевизора видеорекордер и натисна ЗАПИС.

Специален репортаж за намаляващото влияние на Федералния резерв. Подновяване на напрежението между Северна и Южна Корея. Последните новости в модата, по които японските младежи са полудели. Протести срещу генетично модифицираните храни във Великобритания. Записа близо четирийсет минути. Най-после пуснаха репортаж за индийка, която отворила клиника за болни от СПИН нейни сънародници. Някой я определи като доморасла майка Тереза. И поводът за репортажа — церемонията в чест на усилията на жената. Мъж с познато лице й връчи специална награда за заслуги в хуманитарната област. Същият мъж, който бе финансирал отварянето на клиниката.

Питър Новак.

Покойният велик Питър Новак.

Янсън наблюдаваше огромния телевизионен екран с нарастващо учудване. Или беше техническа измама, или най-вероятно репортажът беше заснет доста по-рано.

По-внимателното разучаване щеше да помогне да се изясни.

Заедно с Джеси върнаха обратно видеозаписа. Наистина беше Питър Новак, с познатата фигура, нямаше никаква грешка. Усмихваше се и говореше пред микрофон.

— Любимата ми унгарска поговорка е: Сок киши сокра меги. Което значи: и малките неща могат да допринесат за успеха. За мен е привилегия да поздравя тази забележителна жена, която чрез безброй малки прояви на милосърдие и състрадание предостави на света нещо наистина голямо…

Трябваше да има някакво обяснение. Трябваше.

Изгледаха репортажа отново и отново, кадър по кадър.

— Спри тук — каза Джеси в един момент.

Бяха върнали записа за трети път. Тя посочи към списание, което се виждаше върху сергия, докато Новак даваше интервю след церемонията. Изтича до кухнята и донесе броя на „Икономист“, който Янсън беше купил предния ден.

— Същият брой — каза тя.

Върху корицата се виждаше същият образ, а от датата ставаше ясно, че броят изтича следващия понеделник. Записът, който излъчиха, не беше стар. Беше направен, нямаше друг начин, след катастрофата в Анура.

Ако Питър Новак беше жив, кой беше загинал в Анура?

А ако Питър Новак беше мъртъв, кого бяха снимали?

Янсън усети, че главата му се замайва.

_Беше някаква лудост!_



Кого бяха видели? Близнак? _Самозванец?_

Дали Новак беше убит и… заменен с двойник? Беше сатанинско, почти невъобразимо. Кой би направил подобно нещо?

Кой друг знаеше? Протегна се за клетъчния телефон и се опита да се свърже със служителите на Новак в Ню Йорк и в Амстердам. Спешно съобщение за Питър Новак. Свързано със собствената му сигурност.

Използва всяка дума, по която можеше да се съди, че е близък с Питър Новак — никаква полза. Все един и същ отговор: ще му оставим съобщение; не знаем кога ще се върне. Нито дума за местонахождението на господин Новак. Марта Ланг, ако въобще това бе истинското й име, оставаше все така неуловима.

След петнайсетина минути Янсън усети, че си блъска мозъка, опитвайки се да въведе в ред разхвърляните си мисли. Какво бе станало с Питър Новак? Какво ставаше със самия него? Когато вдигна очи, забеляза, че Джеси Кинкейд го наблюдава с поглед на наранен човек.

— Искам да те помоля само за едно — каза тя. — Знам, че е прекалено, но моля те, не ме лъжи. Чух вече достатъчно лъжи, по дяволите, и аз изрекох твърде много лъжи. За това, което е станало в Анура, знам само от теб. Кажи ми на какво да вярвам? — Очите й бяха влажни и примигваше с мъка. — На кого би трябвало да вярвам?

— Знам само онова, което видях — каза й нежно Янсън.

— Така ставаме двама — отговори му тя и кимна с глава към телевизора.

— Какво искаш да ми кажеш? Че не ми вярваш?

— Искам да ти повярвам. — Пое дълбоко дъх. — Искам да вярвам на някого.

Янсън мълча доста дълго.

— Добре — каза той накрая. — Не те обвинявам. Слушай, ще извикам такси да те откара до секцията на Консулски операции в Милано. Ще се върнеш. Повярвай ми, такъв печен стрелец като теб ще е добре дошъл за тях. Ще се зарадват да те видят. А докато екипът им дойде тук, аз ще съм се измъкнал.

— Задръж топката — каза рязко тя. — Спокойно.

— Мисля, че така ще е най-добре.

— За кого?

— За двама ни.

— Няма нужда да говориш от името на двама ни. Говори само от свое име. — Тя млъкна и се заразхожда из стаята. — Добре, шибано копеле. Видял си каквото си видял. Привидял ти се е Христос на сал. — Усмихна се саркастично. — На това му викам да ти го начукат в мозъка. Само не го прави при първа среща, иначе няма да те уважават на сутринта.

Янсън се бе унесъл в собствените си мисли. _Питър Новак:_ кой беше тоя човек жива легенда, който се появи от неизвестността като метеор и се прочу в целия свят? Въпросите напираха в главата му, но бяха въпроси без отговори. Стомахът му се сви. Янсън метна чашата с кафето в камината и тя се строши върху твърдия камък. Почувства се по-добре, но само за миг.

Седна в стола от мачкана кожа до камината и отпусна върху него смачканото си тяло. Джеси се изправи до него и започна да му разтрива гърба.

— Мразя да подсилвам напрежението — каза тя, — но ако искаме да разберем какво, по дяволите, става, трябва да се махаме оттук. Колко време смяташ ще им отнеме на Консулски операции да ни открият? Те разполагат с всичката информация на света и повярвай ми, в момента денонощно техни специалисти се трудят да открият колата ти и други начини да те намерят. От моя приятел узнах, че засега не разполагат с никакви сведения, само фалшиви сигнали, но не след дълго ще ни пипнат. Ще пуснат в действие агентите си в цяла Европа, ще проследят хиляди нишки, ще изгледат записите от камерите по шосетата и граничните пунктове. И рано или късно ще открият нещо, което ще ги доведе тук.

Беше права. Сети се за любимата унгарска пословица на филантропа, че малките неща допринасят за големите. Спомни си и думите на Фийлдинг: _Ще откриеш най-големите му почитатели и най-големите му врагове в Унгария._ Също думите на Ланг: _За добро или лошо, Унгария го е направила това, което е. А Питър не е от хората, които забравят своя дълг._

Тя го е направила онова, което е.

А кой бе онзи мъж?

Унгария. Това бе посоката, в която трябваше Янсън да тръгне.

Това бе най-добрият му шанс да открие смъртните врагове на Питър Новак — най-отдавнашните и вероятно най-големите.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си взел някакво решение — каза му Джеси почти плахо.

Янсън кимна.

— Ами ти?

— Що за въпрос е това?

— Обмислям следващите си действия. А твоите? Ще се върнеш ли в Консулски операции?

— Ти как мислиш?

— Ти кажи.

— Нека те светна. Отивам при моя шеф и му казвам, че искам да напусна терена поне за година, а може би завинаги. Веднага ще ме подложат на продължителни разпити. Знам как работи системата. Това ме чака и не ме разубеждавай. Но това не е най-големият проблем. По-големият проблем е как ще живея в свят, в който не знам кое е истина и кое не. Знам твърде много, но не и достатъчно. Поради двете причини няма да се върна. Мога само да продължа. Това е единственият начин да живея със себе си.

— Да живееш със себе си? Не увеличаваш ни най-малко шансовете си да живееш, ако се мотаеш близо до мен. Вече те предупредих.

— Виж, всичко си има цена — каза тя спокойно. — Ако ми позволиш, ще дойда с теб. Ако не ми позволиш, ще направя всичко възможно да те открия.

— Ти дори не знаеш къде смятам да ходя.

— Сладурче, това няма никакво значение. — Джеси протегна тънкото си и гъвкаво тяло. — И къде смяташ да вървиш?

Той се поколеба за миг.

— В Унгария. Където всичко е започнало.

— Където всичко е започнало — повтори тя.

Янсън се изправи.

— Щом искаш да дойдеш с мен, ела. Но помни, ако направиш опит да се свържеш със службата си, си загубена и не от мен. Ако решиш да тръгнеш с мен, ще следваш моите правила. Иначе…

— Готово — каза тя, прекъсвайки го. — Стига приказки, всичко разбрах.

Изгледа я хладно, преценявайки я като войник и агент. Истината бе, че се нуждаеше от помощ. Никой не знаеше какво ги очаква. Ако работеше за него само с половината от усърдието, с което работеше срещу него, наистина щеше да се окаже смъртоносно оръжие.

Трябваше да се обади на много хора, преди да си легне, да възкреси редица легенди. Трябваше да си подготви пътуването.

Докъде щеше да го доведе, никой не можеше да каже. Но какво друго му оставаше? Каквито и да бяха рисковете, това бе единственият начин да проникнат в тайната, която представляваше Питър Новак.



ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА



Той залагаше капан.

Мисълта за това съвсем не успокои нервите му, тъй като Янсън знаеше колко често в капаните се улавяха онези, които ги поставят. На този етап главното му оръжие беше собственото му самообладание. Така че трябваше да се пази от уловките на страха и свръхувереността. Едното водеше до бездействие, другото — до необмислени действия.

И все пак, ако се налагаше да се заложи капан, не можеше да измисли по-подходящо място. Мишколц — Лилафюрд 3517, „Ержебет сетани“ 1, се намираше на две мили западно от Мишколц и беше единствената забележителна сграда в курортната област Лилафюрд. Хотел „Палас“, както го наричаха сега, се издигаше близо до гористите брегове на езерото Хамори, сред зеленина, която напомняше за някогашна феодална Европа с нейните паркове и дворци. От мястото лъхаше носталгия, което бе замисълът. Преправеният през двайсетте години на двайсети век ловен замък по проект на режима на адмирал Хорти бе монумент на националната историческа слава. Ресторантът носеше името на крал Матяш, борец за независимост на Унгария, който бе водил народа си по пътя на величието, извоювано с кръвта на враговете. В посткомунистическата епоха мястото бе възстановило предишното си предназначение. Сега то привличаше курортисти и бизнесмени от цялата страна. Проект, плод на имперско славолюбие, се бе сродил с още по-мощна сила — търговията.

Пол Янсън мина през луксозното фоайе и слезе в ресторанта в приземието. Стомахът му бе свит и храната беше последното нещо, за което си мислеше. Но не биваше с нищо да издава напрежението си.

— Аз съм Адам Кързуейл — информира той управителя на ресторанта с добре отработен трансатлантически акцент. Това бе литературният английски, който говореха образованите хора в британската общност — Зимбабве, Кения, Южна Африка, Индия, а също европейците, които го бяха учили в езикови училища. „Кързуейл“ беше облечен в раиран костюм и пурпурна вратовръзка и се пъчеше като бизнесмен, който е свикнал да му угаждат.

Управителят във вечерен фрак, с намазана с брилянтин черна коса, сресана на лимби, измери Янсън с остър, преценяващ поглед, след което лицето му се разтегна в професионална усмивка.

— Вашият гост вече е тук — съобщи той и се обърна към по-млада жена до него. — Тя ще ви покаже масата.

Янсън кимна.

— Благодаря — каза той.

Масата бе разположена дискретно в едно от ъгловите сепарета, както най-вероятно бе пожелал гостът му. Мъжът, с когото имаше среща, беше съобразителен и предпазлив, иначе нямаше как да оцелее толкова дълго, като се имаше предвид с какво се занимаваше.

Докато вървеше към масата, Янсън се съсредоточи върху ролята, която щеше да играе. Първите впечатления бяха най-важните. Мъжът, който го очакваше, Шандор Лакатош, щеше да е подозрителен. Затова Кързуейл трябваше да демонстрира още по-голяма подозрителност и от неговата. Той знаеше много добре, че това е най-ефикасната контрамярка.

Лакатош се оказа нисък, прегърбен човек. Извитият му гръбнак накланяше главата му странно напред, все едно че криеше брадичката си. Имаше кръгли бузи, а носът му приличаше на патладжан. Провисналата му гуша се съединяваше с челюстта, придавайки на главата му крушовидна форма. Беше пример за разгулен живот.

Беше също един от най-големите контрабандисти на оръжие в Централна Европа. Богатството му нарасна неимоверно по време на оръжейното ембарго срещу Сърбия, когато тя бе принудена да търси през алтернативни канали онова, което не можеше да си достави по законен път. Лакатош беше започнал кариерата си с товарни превози, отначало на хранителни продукти, а после алкохол. Не се наложи да прави кой знае какви промени в организацията на бизнеса си, за да се пренасочи към търговията с оръжие. Това, че се съгласи въобще да се срещне с Адам Кързуейл, се дължеше на неговата изключителна, ненаситна алчност.

Използвайки отдавна изоставена легенда на шеф на канадска охранителна фирма — нещо като частна милиция, — Янсън се свърза с неколцина бизнесмени, които отдавна се бяха оттеглили от бизнеса. Всички съобщения бяха еднакви. Някой си Адам Кързуейл, представлявайки клиент, чието име не може да разкрие, търси доставчик на огромна доходна пратка. Канадецът — легенда, която Янсън бе създал за себе си, без да уведоми Консулски операции — се помнеше с добро, особено неговата дискретност, и това, че за дълги периоди се покриваше. Въпреки това хората, с които се свърза, реагираха сдържано. Всички бяха предпазливи, бяха забогатели и прогресирали. И все пак Янсън знаеше, че в ограничените среди на тези търговци новината за поява на сериозен купувач бързо се разчува. Онзи, който успееше да уреди успешна сделка, можеше да очаква комисиона. Янсън нямаше да търси Лакатош, а онези около него. Когато един от бизнесмените, с които разговаря, жител на Братислава, чиито връзки с властите го предпазваха от разследване, го попита защо тоя Адам Кързуейл не се свърже с Лакатош, му бе обяснено, че Кързуейл е недоверчив и не използва хора, за които няма лични препоръки. За Кързуейл Лакатош бил човек, който не заслужава доверие. Той и клиентите му не можели да се излагат на риск заради един непознат. Освен това този Лакатош не беше ли прекалено дребна риба за такава крупна сделка?

Както Янсън предполагаше, надменното му отношение достигна до унгареца, който яко се бе наежил от това, че се отнасяха към него пренебрежително. Не заслужавал доверие? Неизвестен? Лакатош не бил достатъчно надежден за тоя мистериозен посредник Адам Кързуейл? Към гнева се прибавяха и тънките сметки. Не биваше да допуска да петнят репутацията му по този начин. А единственият ефективен начин да заличи позора бе, като се докопа до изплъзващата се сделка.

И все пак кой беше тоя Кързуейл? Канадският инвеститор проявяваше предпазливост и явно не желаеше да каже всичко, което знае.

— Мога да кажа само, че той е един от най-добрите ни клиенти.

Не минаха и няколко часа и мобилният телефон на Янсън зазвъня. Заваляха препоръки в полза на унгареца, който явно се ползваше с благоразположението на останалите. В крайна сметка канадецът кандиса. Кързуейл имал път през района на Мишколц, където се намираше домът на Лакатош. Не било изключено да се навие да се срещнат. Но всички трябвало да са наясно: Кързуейл бил недоверчив човек. Ако откажел, никой не трябвало да го приема като обида.

Въпреки приложената тактика на резервираност нетърпението на Янсън срещата да се състои граничеше с отчаяние. Той знаеше, че един от сигурните начини да достигне до някогашните и сегашните врагове на Питър Новак бе чрез унгарския търговец на смъртта.

Разположен върху висок кожен стол във фоайето на хотела, Янсън забеляза появата на Лакатош и изчака десетина минути, преди да се присъедини към него. Докато вървеше към масата в ресторанта, физиономията му излъчваше самодоволен вид. Лакатош го изненада, като се изправи и го прегърна.

— Най-после се срещаме! — каза унгарецът. — Какво удоволствие!

Той притисна гърдите си към Янсън и го потупа с възпълните си потни ръце по гърба и после по кръста. Едва ли можеше да се нарече хитър номер, но прегръдката служеше един вид като мярка за сигурност. Ако имаше кобур, той щеше да е под мишниците или на кръста.

След като се настаниха около масата, Лакатош, без да се прикрива, измери с очи своя гост. Алчността му не можеше да вземе връх над собствената му подозрителност. Търговецът знаеше от опит, че отворилата се възможност бе прекалено хубава, за да е истинска. Трябваше да се прави разлика между плода, който расте ниско, и отровната стръв.

— _Либамай рощон_, печеният гъши дроб, е отличен. Същото важи за _брошон апропечене_, задушеното свинско — каза Лакатош задъхано и с леко напевен глас.

— Аз лично предпочитам _бакони шертишхуш_ — отговори Янсън.

Унгарецът замълча.

— В такъв случай познавате това място много добре — заяви той. — Казаха ми, че много пътувате по света, господин Кързуейл.

— Каквото и да са ви казали, се прекалили — отряза го той с твърда нотка в гласа въпреки полуусмивката на лицето си.

— Ще ме извините, господин Кързуейл. Но както знаете, нашият бизнес се основава на доверието. Ръкостисканията и репутацията заменят писмените договори и всякакви документи. Както е било в миналото. Моят баща цял живот е произвеждал масло и яйца. Десетилетия наред малките му бели камиони обикаляха из планинските райони на Земплен. Започна през трийсетте години, но и когато дойдоха комунистите, откриха, че е по-лесно да поверят тези малки доставки на някой, който познава пътищата. В юношеските си години той самият е бил шофьор на камион. Така че когато неговите работници му кажели, че тази или онази трудност — спукана гума, пробит радиатор — може да забави пътуването с половин ден, той е бил по-наясно от тях. Знаел е точно колко време е нужно да се отстранят повредите, тъй като го е правел със собствените си ръце. Хората около него са го проумели. Знаели са, че не могат да се справят без него. Това обаче не е предизвиквало ненавист, а уважение. Мисля, че и при мен нещата стоят по този начин.

— Често ли хората разчитат единствено на вас?

Лакатош се засмя, показвайки порцелановите си зъби, неестествено бели и равни.

— Малцина са толкова безразсъдни — отвърна той. — Повечето съзнават рисковете.

Тонът му издаваше нещо средно между заплаха и себелюбие.

— Никой не е просперирал, подценявайки унгарския народ — каза Янсън тържествено. — Само че езикът и културата ви са нещо, което малцина от нас биха имали претенциите да разбират.

— Неразгадаемият маджарски език. Той е служел добре на страната във времена, когато други са се опитвали да господстват над нея. В някои епохи не ни е служил толкова добре. Но смятам, че онези от вас, които работят в условия на, да го наречем, предпазливост, го оценяват по достойнство.

Появи се сервитьор и напълни чашите им с вода.

— Бутилка „Марго“ от деветдесет и осма — поръча Лакатош. След това се обърна към Кързуейл. — Неотлежало вино е, но е изключително свежо. Освен ако не пожелаете да опитате местния специалитет „Бича кръв“. Някои видове вина от тази марка са незабравими.

— Мисля, че бих опитал.

Лакатош щракна с двата пръста на сервитьора.

— Вместо „Марго“ бутилка „Егри Бикавир“, осемдесет и втора. После отново погледна госта си. — А сега ми кажете харесва ли ви Унгария?

— Изключителна страна, която е дала на света изключителни хора. Толкова много Нобелови лауреати, музиканти, композитори, писатели. Но има един изтъкнат унгарец, който — как да се изразя учтиво — кара част от клиентите ми да се чувстват некомфортно.

Лакатош го изгледа озадачено.

— Заинтригувахте ме.

— _Свободата_ за един човек е тирания за друг, както гласи известната поговорка. По същия начин _фондациите_ за свобода може да бъдат фондации за тирания.

Замълча за миг, за да се увери, че намекът му е бил разбран.

— Колко вълнуващо — каза Лакатош, преглъщайки трудно. Той се присегна за чашата с вода.

Янсън се прозя.

— Извинете ме — промърмори той. — Полетът от Куала Лумпур беше твърде дълъг, колкото и удобно да е пътуването. — В действителност седемчасовото возене от Милано до Егер в друсащата каросерия на товарния камион, натъпкан с месни консерви, беше неудобно и изнервящо. Докато той вечеряше с оръжейния търговец, Джеси Кинкейд щеше да наеме кола за следващия ден с помощта на фалшив документ за самоличност и кредитна карта и да уточни внимателно маршрута им. Надяваше се тя да е намерила малко време да си почине. — Но пътуването е моят живот — добави Янсън високопарно.

— Предполагам — каза Лакатош със светнали очи.

Сервитьорът с черна вратовръзка се появи с бутилка местно вино без хартиен етикет. Името на винарската изба беше изписано направо върху стъклото. Виното беше тъмно, гъсто и непрозрачно, както му се стори, докато келнерът го наливаше в кристалните чаши. Лакатош отпи яка глътка от виното, задържа го в устата си и обяви, че е отлично.

— Егер е изключителен лозарски район, ако не друго. — Той вдигна чашата. — Нищо не се вижда през виното — добави той, — но аз ви уверявам, господин Кързуейл, че за парите си ще получите качествена стока. Направихте добър избор.

— Радвам се да го чуя — отговори Янсън. — Още едно доказателство за маджарската непроницаемост.

Точно в този момент мъж в небесносин костюм без вратовръзка се доближи до масата, явно беше американски турист, при това пиян. Янсън го погледна и в главата му прозвуча тревожен сигнал.

— Мина доста време — каза мъжът, заваляйки леко думите. Той опря косматата си ръка върху бялата ленена покривка до панера с хляб. — Знаех си, че си ти. Пол Янсън на живо. — Мъжът изсумтя шумно, преди да се обърне и да си отиде. — Казах ли ти, че е той — обърна се мъжът към жената, която стоеше на неговата маса в другия край на помещението.

Мамка му! Това, което си случи, винаги се смяташе за теоретична възможност при тайните операции, но досега Янсън бе имал късмет. Имаше един случай в Узбекистан, когато се срещаше със заместника на техния министър на петрола в качеството си на посредник на голяма нефтохимическа корпорация. В кабинета нахълта американец, клиент на „Шеврон Ойл“, който го познаваше под друго име и в друг контекст, свързан с петролните и газовите находища в Азербайджан. Погледите им се срещнаха, мъжът му кимна, но не каза нищо. По коренно различни причини той също имаше основания Янсън да не разкрие самоличността му, както Янсън не желаеше да бъде разкрита неговата самоличност. Не размениха нито дума и на Янсън му стана ясно, че той няма намерение да го разобличава. Тук обаче му се случи възможно най-лошият сценарий, очна ставка, с която всеки таен агент се надява никога да не се сблъска.

Янсън се опита да овладее ускореното си сърцебиене и се обърна към Лакатош с невинно изражение.

— Ваш приятел? — попита той. Мъжът не бе показал ясно към кого са насочени репликите му. „Адам Кързуейл“ не беше допуснал, че се отнасяха до него.

Лакатош изглеждаше учуден.

— Не познавам този човек.

— Наистина ли? — каза небрежно Янсън, опитвайки се да разсее подозренията, като постави оръжейния търговец в отбранителна позиция. — Е, няма значение. На всекиго се случва. Под влияние на алкохола и при слабото осветление можеше да ви обърка и със самия Никита Хрушчов.

— Унгария винаги е била място, гъсто населено от духове — отвърна Лакатош.

— Някои с местен произход.

Лакатош сложи чашата си върху масата, пренебрегвайки забележката.

— Простете, ако проявявам любопитство. Но никога не бях срещал името ви.

— Радвам се да го чуя — каза Янсън и отпи дълга глътка от местното спасително вино. — Или се самозаблуждавам за своята дискретност? Прекарах по-голямата част от живота си в Южна Африка, където не бих казал, че присъствието ти може да остане незабелязано.

Лакатош заби брадичката си дълбоко в тлъстината, която представляваше вратът му, в знак на съгласие.

— Зрял пазар — констатира той. — Не бих казал, че съм имал много оферти от там, но съм сключил някоя и друга сделка с южноафриканци. Винаги съм ви смятал за изрядни търговски партньори. Знаете какво искате и не се скъпите да платите за нещо, което си струва.

— Доверието се възнаграждава с доверие. Честността с честност. Моите клиенти са щедри, но не прахосници. Те очакват да получат срещу парите си нещо равностойно. Както казвате вие, качество срещу пари. Но искам да ме разберете правилно. Те не търсят само материалното. Те се интересуват и от нещо, което не се намира в сандъци. Те търсят съюзници. Човешки капитал, ако предпочитате.

— Не бих искал да ви разбирам погрешно — каза Лакатош, а лицето му бе като маска.

— Както искате го разбирайте. Те знаят, че има хора, сили на тази земя, които споделят интересите им, и желаят да получат подкрепата на тези хора.

— Да получат подкрепата им… — повтори Лакатош внимателно.

— И обратното, искат да предложат подкрепата си на тези хора.

Той си пое дълбоко дъх.

— В случай, че тези хора се нуждаят от допълнителна подкрепа.

— Всеки може да има полза от допълнителна подкрепа — Янсън се усмихна хитро. — Има твърде малко сигурни неща на този свят. Това е едно от тях.

Лакатош се протегна и го потупа по китката, усмихвайки се.

— Мисля, че ми харесвате — каза той. — Вие сте философ и джентълмен, господин Кързуейл. Не като швабската измет, с която често си имам работа.

Сервитьорът им поднесе пържен гъши дроб, обявявайки, че ги черпи собственикът, а Лакатош се нахвърли лакомо върху порцията си.

— Надявам се, че разбирате за какво ви говоря? — продължи да го притиска Янсън.

Американецът в светлосиния костюм се върна, тъй като явно си бе наумил нещо.

— Не ме познаваш, така ли? — попита мъжът войнствено.

Този път беше невъзможно за Янсън да се прави, че не разбира на кого говори.

Янсън се обърна към Лакатош.

— Колко забавно. Излиза, че ви дължа извинение — каза той, след което погледна враждебния американец с безизразен вид, лишен от интерес. — Изглежда, сте се припознали — каза той с трансатлантическо произношение.

— По дяволите. Защо, мамка му, ми говориш по тоя смешен начин? Опитваш се да се скриеш от мен? Така ли? Опитваш се да ме метнеш? Не бих те обвинил за това.

Янсън се обърна към Лакатош и вдигна рамене, правейки се, че не го засяга. Полагаше огромни усилия да контролира пулса си.

— Понякога ми се случва, явно имам такава физиономия. Миналата година в Базел една жена в бара на хотела ми беше убедена, че сме били заедно в Гщад — той се ухили, а после прикри усмивката си с ръка, сякаш сконфузен от спомените си. — И знаете ли, имахме любовна връзка след това.

— Между вас и нея?

— Е, между нея и мъжа, за когото ме взе. Честно казано, беше доста непочтено. Но аз се изкуших да я заведа в стаята си и, да речем, продължихме от там, където я бе зарязал приятелят й. Съжалих, че го направих, но предполагам, че в един момент и тя е осъзнала, че е станала грешка.

Той се засмя безгрижно, съвсем не насила, но когато се огледа, видя, че американецът все още стоеше там с пиян поглед.

— Е, нямаш какво да ми кажеш, така ли — изръмжа той.

Жената от неговата маса, която почти сигурно бе негова съпруга, се приближи и го задърпа по ръката. Беше пълна и облечена в неподходяща лятна рокля.

— Дони — каза тя, — не досаждай на този мил човек. Той е вероятно на почивка като нас.

— Мил човек ли? Заради това лайно ме уволниха. — Лицето му бе пламнало от гняв. — Да, точно така. Директорът те доведе да ни удариш балтията, нали така, Пол? Това копеле Пол Янсън пристига в „Амкон“ като консултант по сигурността. И първото нещо, което прави, е да натопи мен за назначенията и кражбите на служителите. И шефът ме изритва, защото съм позволил да се случи всичко това. Двайсет години работих в тая компания. Някой беше ли те уведомил за това? Давах всичко от себе си. Бачках като идиот.

Поруменялото му лице излъчваше едновременно самосъжаление и омраза.

Жената хвърли на Янсън неприятелски поглед. Макар да изпитваше неудобство от поведението на съпруга си, присвитите й очи ясно показваха, че е чувала доста неща за външния консултант по сигурността, който бе станал причина нейният Дони да си загуби работата.

— Когато изтрезнеете и ви се прииска да се извините, моля, не се самоукорявайте — каза хладнокръвно Янсън. — Приемам извиненията ви предварително. Подобни грешки стават.

Какво друго му оставаше да направи? Как би реагирала жертвата на недоразумение като това? Ще се учуди, ще й стане смешно, а после ще се ядоса.

Разбира се, в този случай съвсем не ставаше дума за препознаване. Янсън си спомняше много добре кой беше Дони Уелдън. Старши мениджър по сигурността в една строителна фирма в щата Делауер, самодоволен дългогодишен служител, който назначаваше на работа свои братовчеди, племенници и приятели, превръщайки отдела по сигурността в източник на синекурни длъжности. Тъй като не се случваше нищо обезпокоително, никой не го закачаше и не поставяше под съмнение неговата компетентност и честност. Междувременно кражбите от страна на служителите и систематичните фалшиви компенсации на работниците се бяха превърнали в невидимо бреме за бюджета. Освен това вицепрезидентът Доналд Уелдън си докарваше още цяла заплата, издавайки поверителна информация на конкурентна фирма. От опит Янсън знаеше, че провинилите се служители никога не обвиняваха себе си и собствените си прегрешения при подобни уволнения, а неизменно хвърляха вината върху онзи, който ги е разкрил. В интерес на истината Доналд Уелдън трябваше да му е благодарен, че му се размина само с уволнение. В доклада си Янсън беше посочил ясно, че някои от фалшифицираните искания за компенсации са направени с негово съучастие. Той предостави и достатъчно доказателства за пред съда, които можеха лесно да доведат до затвор. Препоръката на Янсън обаче беше само да уволнят вицепрезидента Уелдън, без да го дават под съд, за да се спестят на компанията допълнителни неудобства и да не се допусне по време на следствието да се появят разкрития, които биха могли да й навредят. „Дължиш ми свободата си, корумпиран кучи сине“ — помисли си Янсън.

Сега американецът размаха пръст пред носа на Янсън.

— Ах, ти, шибан задник, ще си го получиш някой ден.

Докато жена му го отвеждаше обратно на местата им през няколко маси, нестабилната му походка подсказа, че беше избухнал под въздействие на алкохола.

Янсън се обърна с лъчезарна усмивка към своя домакин, но го обзе чувство на ужас. Лакатош изглеждаше сериозен. Той не бе глупак и поведението на пияния американец го направи подозрителен. Очите на унгареца изглеждаха твърди като малки черни мраморни топчета.

— Не си пиете виното — каза Лакатош, сочейки с вилицата си, и пусна хладнокръвната усмивка на убиец.

Янсън знаеше как разсъждават такива хора. Преценяваха вероятностите, но обикновено предпазливостта ги караше да приемат за истина негативните изводи. Янсън знаеше също, че възраженията му едва ли са го разубедили. Той изгоря, беше разобличен, разбра се, че не е човекът, за когото се представяше. Мъже като Шандор Лакатош се страхуваха най-много от измама. Сега Адам Кързуейл беше не възможност, а опасност. И колкото и мъгляви да бяха мотивите, тази опасност трябваше да се премахне.

Ръката на Лакатош изчезна във вътрешния джоб на огромното му вълнено сако. Едва ли търсеше оръжие, щеше да е твърде грубо за човек с неговото положение. Ръката му мърдаше странно, явно натискаше някакво устройство, автоматичен пейджър или по-вероятно изпращаше SMS с мобилния си телефон.

В същия миг търговецът погледна към отсрещния край на помещението, където се намираше кабинетът на управителя. Янсън проследи погледа му и забеляза двама мъже в тъмни костюми, които седяха незабележимо до дългия бар. Внезапно те скочиха на крака. Оръжейният трафикант едва ли щеше да отиде на среща с непознат, без да вземе подобни елементарни мерки за сигурност.

Разменените погледи му подсказваха, че телохранителите вече имаха нова задача. От обикновени охранители те се бяха превърнали в убийци. Разкопчаните им сака висяха свободно около телата. Непредубеден наблюдател би си помислил, че леката издутина малко над десните им джобове е от цигарена кутия или мобилен телефон. Янсън обаче знаеше от какво е. Кръвта му се смрази.

На Адам Кързуейл нямаше да се остави възможност да напусне жив района на хотел „Палас“. Янсън си представяше много добре какво ще последва. Щяха бързо да приключат с вечерята, след това щяха да излязат заедно от фоайето, придружени от двамата бандити. На удобно разстояние от тълпата щяха да го гръмнат с пистолет със заглушител в тила и щяха да изхвърлят тялото му в езерото или да го пъхнат в багажника на някоя кола.

Трябваше да направи нещо. Веднага.

Протегна се към чашата и бутна с лакът вилицата си на пода, вдигна рамене извинително и се наведе да я вземе. Докато се навеждаше, той повдигна маншета на панталона си, откопча кобура, закачен на глезена му, и си осигури достъп до малкия пистолет „Глок“ М26, с който се бе снабдил в Егер. Под масата бързо използва вдлъбнатините за пръстите, за да нагласи ръката си върху дръжката. Сега оръжието се намери в скута му. Шансовете му се промениха леко.

— Разходихте ли се край езерото? — попита Шандор Лакатош. — Толкова е красиво през този сезон.

Отново показа порцелановите си зъби.

— Вярно, много е красиво — съгласи се Янсън.

— Бих ви поканил да се разходим след вечеря.

— Не е ли малко тъмно?

— О, не знам. — Но ще можем да останем насаме, а това е най-добрият начин да се опознаем. — Очите му блестяха като въглени.

— Нямам нищо против — отговори Янсън. — Ще ме извините ли за минутка?

— Бъдете мой гост.

Унгарецът даде знак с очи на двамата костюмирани телохранители на бара.

Янсън мушна своя глок в колана на панталона си, преди да се изправи и да тръгне към тоалетните, които се намираха в края на малък коридор откъм далечния край на ресторанта. Докато отиваше натам, усети силен прилив на адреналин. Пред него вървеше още един мъж в тъмен костюм със същата стойка като на двамата от бара. Той не беше нито клиент, нито служител на ресторанта, а още един от телохранителите на Лакатош, поставен там за всеки случай.

Янсън влезе в тоалетната с мраморен под. Мъжът, който беше висок и широкоплещест и имаше отегчено изражение, го последва. Когато Янсън се обърна към мивките, чу, че мъжът заключи вратата. Това означаваше, че двамата са сами. Незаглушен изстрел щеше да доведе и другите двама, които също бяха въоръжени. Пистолетът на Янсън не му даваше преимуществото, на което се бе надявал. Изискването да бъде скрит от външни погледи надделяваше над изискването да е безшумен: големината на пистолет със заглушител не позволяваше да бъде укрит в кобур за глезен. Янсън се отправи към писоарите. Върху лъскавите батерии на чешмите виждаше разкривеното отражение на плещестия мъжага. Той забелязваше също продълговатото цилиндрично очертание на оръжието му, което беше със заглушител.

Нямаше да се наложи да чакат Янсън да напусне хотел „Палас“. Щяха да се оправят с него още тук.

— Колко ти плащат? — попита Янсън, без да се обръща. — Ще удвоя сумата.

Охранителят не отговори нищо.

— Да не би да не говориш английски? Обзалагам се, че разбираш от долари.

Изражението на бодигарда не се промени, но той свали пистолета. Безпомощната позиция на Янсън му подсказа по-добър метод. Сега мъжът извади тънко въже с миниатюрни пластмасови дискове в двата края, които служеха като дръжки.

Янсън се напъна да долови лекото като шепот шумолене на сакото, което щеше да се чуе, когато мъжът се протегне да прехвърли примката през врата му. Въжето щеше да гарантира не само безшумно убийство, но и убийство без проливане на кръв. Като се имаше предвид колко яко пиеха в Централна Европа, нямаше да предизвика никакви подозрения да измъкне тялото му навън от заведението. Телохранителят можеше дори да го влачи малко или повече в изправено положение, държейки го здраво под мишниците. Една подигравателна усмивка щеше да убеди околните, че гостенинът се е почерпил малко повече със „Свак Уникум“, специалитета на хотел „Палас“.

Янсън се наведе ниско, подпирайки челото си на облицованата с мрамор стена. После се обърна, прегърбеното му тяло изглеждаше отпуснато като на пиян човек. Внезапно той се изправи рязко нагоре и надясно. Телохранителят се олюля от удара и докато бе още замаян, Янсън заби с всичка сила коляното си в слабините му. Мъжът изохка и се отдръпна, но прехвърли примката през раменете на Янсън и започна да прави неистови опити да го издърпа към врата му. Янсън усещаше как въжето се забива в плътта му, причинявайки му пареща болка. Нямаше друг начин, освен да продължи напред. Вместо да се оттегли, Янсън се притисна още по-плътно към нападателя си и заби брадичката си в гърдите на своя противник. С бързи движения на ръката измъкна от кобура под мишницата му дългия пистолет със заглушител. Нападателят не можеше да освободи ръцете си и в същото време да задържи натиска на въжето. Трябваше да избере едно от двете. Мъжът пусна примката и със саблен удар изби пистолета от ръката на Янсън. Оръжието се плъзна по мраморния под.

С рязко движение Янсън блъсна с глава долната му челюст. Чу как зъбите му изтракаха, удряйки се един в друг. Едновременно уви с десния си крак издадения напред крак на мъжа и го задърпа с всичка сила, докато широкоплещестият бодигард падна по гръб върху мраморния под. Охранителят беше добре трениран и заби крака си в стъпалото на Янсън, който също се строполи на пода. Гръбнакът му изпука от удара, но Янсън успя отново да скочи на крака, спусна се към мъжа и го изрита в слабините, забивайки крака си между бедрата му. С дясната си ръка издърпа левия крак на охранителя, а с лявата сви другия му крак към коляното, извъртайки го така, че глезенът се опря върху другото му коляно. В очите на мъжа се четеше гняв и страх. Той започна да се мята, опитвайки се да се освободи от хватката, блъскайки с ръце Янсън. Знаеше какво се опитва да направи Янсън и беше готов на всичко да го предотврати. Янсън обаче не можеше да бъде спрян. Следвайки хладнокръвно усвоеното от тренировките, той повдигна изпънатия крак на мъжа, опря го върху собственото си коляно и с всичка сила го изви, докато чу как ставата се счупи. Поради обвивката от мускулна тъкан звукът не беше като при кършене на дървен клон, а по-скоро глух пукот, придружен от осезаемото усещане как връзките на сложната става се разкъсват непоправимо.

Мъжът отвори уста, сякаш се канеше да извика. Непоносимата болка се подсилваше от съзнанието, че е осакатен за цял живот. Коляното му бе счупено и никога вече нямаше да се възстанови напълно. Травмите от ръкопашния бой обикновено боляха най-силно по-късно. Ендорфините и хормоните на стреса потискаха до голяма степен болката в момента на нараняването. Но приложената хватка на заклещване на краката постигна своя ефект и Янсън знаеше, че болката от счупването често бе достатъчна, за да предизвика загубване на съзнание. Но телохранителят не беше обикновен екземпляр и силните му ръце продължаваха да се вкопчват в Янсън, макар да се гърчеше от болка. Янсън приклекна рязко и притисна с колене лицето на мъжа, използвайки цялата тежест на тялото си. Беше удар чук и наковалня. Янсън чу как мъжът изпусна дъха си и изпадна в безсъзнание.

Докопа пистолета със заглушител и чак сега забеляза, че беше CZ75, много ефективно оръжие чешко производство. Набута го с мъка във вътрешния джоб на сакото си.

На вратата се почука и той смътно си спомни, че и преди това някой беше тропал, но тъй като умът му беше зает с друго, не обърна внимание. Дочу мърморене на унгарски, явно бяха гости на ресторанта, които спешно имаха нужда да се облекчат. Янсън вдигна от земята едрия телохранител, нагласи го внимателно върху една от тоалетните чинии и му смъкна панталоните до глезените. Горната част на тялото му се килна към стената, но само долните крайници щяха да се забелязват от посетителите. Той заключи вратата отвътре, промъкна се под процепа и се изниза от тоалетната, кимайки извинително към четирима почервенели от гняв клиенти.

Обемният пистолет го притискаше неудобно по гърдите. Янсън закопча най-долното копче на сакото си. От края на коридора видя другите двама телохранители до бара. От изражението им — недоумение, преливащо в смразяваща омраза, разбра, че те са очаквали да помогнат на колегата си при извеждането на „пияния“ от ресторанта. Когато сви към ресторанта, единият от тях, по-високият, му препречи пътя. Продълговатото и с остри черти лице на мъжа остана напълно безизразно, когато заговори на Янсън тихичко на английски със силен акцент.

— Предполагам, че нямаш нищо против да кротуваш. Моят партньор е насочил към тебе пистолета си. Много мощен и съвсем безшумен. В Унгария смъртността от сърдечен удар е много висока. И все пак, ако се наложи да те гръмнем тук, това ще привлече внимание. Предпочитам да го избегнем. Има по-елегантни начини.

Откъм ресторанта долитаха радостни викове и звучеше популярната в цял свят песничка „Честит рожден ден“. _Болдог сюлетишнапод!_ Песничката не губеше нищо от това, че я изпълняваха на унгарски. Той си спомни голямата маса с десетина празнично облечени гости, върху която стояха четири изстудени бутилки шампанско.

Със смразен от ужас поглед Янсън сви театрално ръце пред гърдите си уж от страх. Същевременно той пъхна лявата си ръка под сакото и крадешком хвана дръжката на пистолета.

Изчака един миг, за да се чуе звънът, който съпровожда всяко празненство не само в Унгария — от отварянето на шампанско. Много скоро гръмна тапата на първата от четирите бутилки. При отварянето на втората бутилка Янсън натисна спусъка.

Мекият пукот се изгуби сред шумното веселие. Сега върху лицето на бодигарда се изписа ужас. Янсън си представи едва забележимата дупка и разкъсаните вълнени нишки върху сакото на мъжа, който се свличаше на земята. Рана в корема сама по себе си не би могла да стовари на земята професионалист, както се случи. Моменталната загуба на съзнание можеше да означава само едно — куршумът беше пробил горната част на корема и се бе забил в гръбнака. Резултатът е незабавно спиране на нервните импулси и парализа на всички мускули на тялото от кръста надолу. Янсън познаваше симптомите на пълната катаплексия и вдървяване и знаеше какво причиняват те на бойците, дори най-коравите — печал. Те започваха да скърбят за безвъзвратно изгубената си физика, забравяйки понякога да вземат мерки, за да спасят живота си.

— Извади си ръката от джоба или ти си следващият — каза той шепнешком на втория телохранител.

Властният му тон беше в този миг по-ценно оръжие и от пистолета в ръката му. На теория бяха в положение на мексиканска двойка, двама мъже с пръсти върху спусъците един срещу друг. Нямаше логика другият телохранител да отстъпи. И все пак Янсън знаеше, че ще го направи. Действията му бяха неочаквани, както и самообладанието му. Много фактори определяха неговата увереност, а не можеха да се преценят точно. Дали Адам Кързуейл беше убеден, че ще натисне пръв спусъка? Дали не носеше бронежилетка под ризата си? Две секунди не бяха достатъчни да се направи точна преценка. А всяко грешно предположение се наказваше. Янсън забеляза как мъжът оглежда неподвижния си партньор с пребледняло лице… и локвата урина около тялото му. Загубата на рефлекса за задържане на урината показваше, че са засегнати кръстните нерви вследствие на раняване в средната или в долната част на гръбнака.

Мъжът изглеждаше отвратен, унизен и уплашен.

„Ако врагът ти има добра идея, открадни я“ — обичаше да повтаря неговият командир лейтенант Алън Димаръст, имайки предвид коварните капани, които им залагаха враговете от Виетконг. Янсън си спомни още по-мрачна мисъл: „Който копае гроб другиму, сам пада в него.“ Онова, което бяха замислили срещу него, той щеше да използва срещу тях, включително заглушения пистолет CZ75 на плещестия охранител.

— Не стой така — прошепна Янсън в ухото на мъжа. — Нашият приятел току-що получи сърдечен удар. Тъкмо ми обясняваше, че във вашата страна често се случвало. Сега ще го вдигнеш, ще го подпреш с тялото си и всички заедно ще излезем от ресторанта. — Докато говореше, Янсън закопча сакото на мъжа, за да прикрие петната от кръв. — И ако не виждам и двете ти ръце, ще разбереш, че болестта му е заразна. Може да сменим диагнозата на тежко отравяне с храна и вие двамата да прекарате остатъка от живота си в инвалидни колички.

Онова, което последва, беше тромаво, но ефектно. Някакъв мъж извеждаше своя компаньон от ресторанта. Когато завиха зад ъгъла, Янсън забеляза, че Шандор Лакатош го нямаше на масата. Опасност.

Янсън внезапно смени посоката и се шмугна през двойната врата в кухнята на ресторанта. Шумът беше невъобразим: цвърчене на месо, което се пържи в гореща мазнина, врящи тенджери, звукът от кълцане на лук и домати, от начукване на телешки котлети, миене на чинии. Той почти не обърна внимание на мъжете и жените с бели престилки, докато минаваше тичешком през кухнята. Знаеше, че някъде трябва да има служебен вход. Беше невъзможно доставките за кухнята да минават през луксозното фоайе.

В най-далечния край откри ръждива метална стълба, която водеше над приземието. Янсън се качи по нея и усети свежия нощен въздух, който му се стори хладен след горещината в кухнята.

Той затвори металната врата тихо, колкото може, и се огледа. Намираше се зад хотел „Палас“, близо до паркинга. След като очите му свикнаха с тъмнината, видя на двеста метра пред себе си високи дървета и тревна площ — осигуряваха прикритие, но не и защита.

Долови някакъв звук — стържещ звук. Някой се придвижваше с гръб опрян към стената, а стъпалата му бяха прилепени плътно към земята. Някой приближаваше към него. Човекът знаеше, че той е въоръжен и се пазеше, доколкото бе възможно.

Парчета от тухли и мазилка го удариха в лицето, преди да чуе задавения звук от пистолета. Убиецът се бе прицелил в него. Изчисли, че има на разположение четири секунди, за да заеме легнало положение. Четири секунди.

Янсън се хвърли надолу, подпирайки се на коленете си, и протегна напред лявата си ръка, за да омекоти падането, след което легна на земята. После протегна напред ръката, с която държеше пистолета, и я подпря на земята, превъртайки се върху дясната си страна. Сега можеше да постави ръката, с която се подпираше, на оръжието с плътно опряна длан върху земята. Това щеше да му осигури солидно положение за стрелба. Той вкара пръста си в спусъка на CZ75. Чешкият пистолет не можеше да се скрие надеждно, но това се компенсираше с огневата мощ и точността. Той щеше да му гарантира по-точна стрелба от собственото му оръжие с размерите на дланта.

Разпозна мишената си — костюмирания охранител, когото току-що бе оставил долу, и даде два изстрела. Бяха заглушени, но откатът му напомни каква сила криеха. Единият пропусна целта. Другият го улучи по шията и мъжът рухна на земята, целият облян в кръв.

Приглушена експлозия дойде някъде иззад гърба му. Янсън се напрегна, преди да осъзнае, че беше от гумата на автомобил на десетина крачки от него, която явно бе ударена от куршум. Оказа се, че го дебнеше и втори стрелец, а посоката на стрелбата и формата на сградата му подсказаха приблизително къде се е притаил.

Все още в легнало положение, Янсън се извърна на около трийсет градуса и видя самия Шандор Лакатош, който държеше деветмилиметров пистолет „Глок“ с лъскава никелирана дръжка. „Надут паун“ — помисли си Янсън. Лъскавият метал отразяваше светлината от паркинга и го правеше по-лесна мишена. Янсън нагласи пистолета по посока на закръгленото тяло на мъжа и усети ритането, след като даде още два изстрела.

Лакатош отвърна на огъня, а просветването на дулото заслепи Янсън в тъмната нощ. Той чу как единият от куршумите на унгареца удари твърдата настилка на няколко сантиметра от десния му крак. Оказа се опасен враг. Дали Янсън беше пропуснал? Или мъжът имаше бронежилетка?

В този миг чу, че Лакатош диша тежко и се задушава, падайки бавно на земята. Янсън го бе уцелил в долната част на гръдния кош и беше пробил белите му дробове, които сега бавно се пълнеха с кръв. Търговецът на смъртта не беше глупак, за да не знае какво точно става с него: давеше се в собствената си кръв.



ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА



— По дяволите, Пол Янсън — хокаше го Джеси Кинкейд. Той караше взетата под наем кола малко под позволената скорост, докато тя държеше под око картата. Бяха се запътили към Националния архив в Будапеща, но по обиколни пътища, избягвайки главните шосета. — Трябваше да ме вземеш със себе си. Трябваше да бъда там.

След като с триста зора успя да разбере подробностите за случилото се предната нощ, тя се ядосваше и го кореше.

— Нямаш представа какви подводни камъни има понякога на подобни срещи — каза й търпеливо Янсън, който редовно следеше в огледалото за обратно виждане дали няма да се появи нежелана компания. — Освен това срещата беше в ресторант в приземие, без никаква възможност за прикритие. Може би щеше да си оставиш пушката М40А1 върху бара или в тоалетната?

— Вероятно вътре нямаше да съм ти от полза. Но отвън е друго. Наоколо е пълно с дървета и храсти. Това е игра на късмет, знаеш го най-добре от всеки. Признай си, щеше да е важна предохранителна мярка. Но ти не я взе.

— Беше излишен риск.

— Точно така.

— За теб, искам да кажа. Нямаше причина да те излагам на опасност.

— И вместо това изложи себе си на опасност. Това не ми изглежда особено професионално. Искам да ти кажа — използвай ме. Гледай на мен като на партньор.

— Партньор? Наистина ли? Ти си на двайсет и девет. Била си на терена колко години? Не ме разбирай погрешно, но…

— Не казвам, че сме равни. Всичко, което ти казвам, е, научи ме. Ще съм най-добрата ти ученичка.

— Искаш да си мое протеже?

— Много ми харесва, когато говориш на френски.

— Нека ти кажа нещо. Имал съм едно-две протежета. По едно нещо си приличат.

— Нека позная. Всички са мъже.

Янсън поклати глава.

— Всички са мъртви.

В далечината островърха църква от деветнайсети век стърчеше над жилищни блокове от съветската епоха: символи на домогвания, които бяха надживели самите домогвания.

— Идеята ти е, че като ме държиш настрана, ще ме запазиш жива. — Тя се обърна в седалката си и застана срещу него. — Не съм съгласна.

— Всички са мъртви, Джеси. Това е моят принос в развитието на кариерата им. Става дума за великолепни хора. По дяволите, изключителни. Надарени, колкото можеш да си представиш. Тео Кацарис. Имаше потенциал да е по-добър от мен. Само че колкото си по-добър, толкова по-висок е рискът. Не съсипах само собствения си живот. Съсипах живота и на други хора.

— „Всяка операция с благоприятни изгледи крие и потенциални рискове. Изкуството на планирането й се състои в това да се съчетаят тези две зони на неизвестности.“ Това си го писал ти в един от докладите си.

— Поласкан съм от начина, по който си чела писанията ми. Но явно си пропуснала някоя и друга глава: протежетата на Пол Янсън имат гадния навик да бъдат убивани.



Националният архив се помещаваше в дълга неоготическа сграда. Тесните й прозорци с витражи със сложни рисунки бяха разположени под арки като на катедрала, ограничавайки силно достъпа на слънчева светлина до документите във вътрешността. Джеси Кинкейд бе взела присърце идеята на Янсън да започнат от самото начало.

Тя бе съставила списък на липсващата информация, която можеше да им помогне да разгадаят мистерията около унгарския филантроп. Бащата на Питър Новак, граф Ференци-Новак се страхувал до лудост за безопасността на сина си. Фийлдинг му разказа, че графът имал врагове, за които бил убеден, че ще се опитат да си отмъстят на неговия наследник. Не се ли бе случило точно това половин век по-късно? Думите на кеймбриджкия учен прозвучаха проницателно: „Старият благородник може да е страдал от параноя, но дори параноиците имат врагове.“ Тя искаше да проследи пътуванията на графа през онези съдбоносни години, когато унгарската власт беше преживяла такива смутни времена. Дали разполагаха с архив за визи, които можеха да покажат частните пътувания на бащата на Новак със или без сина му? Но най-важната информация, до която можеха да се доберат, беше родовата. За Питър Новак се говореше, че много се грижел за оцелелите си роднини, което беше обичайно за хора, преживели такова нещастие в най-крехката си възраст. И все пак кои бяха тия родственици? Братовчеди, с които поддържаше връзка? Семейната история на граф Ференци-Новак беше обгърната в мъгла, но все някъде из националните унгарски архиви трябваше да има нещо. Само да знаеха имената на тези неизвестни роднини и да можеха да ги открият, вероятно щяха да разбулят най-важната загадка: беше ли жив Питър Новак, или беше мъртъв.

Янсън я остави пред сградата на Националния архив. Той искаше да свърши някои други неща. От годините, прекарани на терен, си бе създал инстинкт да открива черноборсаджиите на фалшиви документи за самоличност и други инструменти, в случай че му дотрябват. Късметът можеше да му се усмихне, но можеше и да не му се усмихне, каза й той, но реши поне да опита.

Джесика Кинкейд, облечена в джинси и тревистозелено поло, влезе във фоайето и започна да разглежда указателя с притежанията на архива, който висеше до ужасно дълъг списък с отделите.



_Архиви на унгарските дипломатически представителства (1414–1848) I. „В“_

_Документация на правителствените органи между 1867 и 1945 г. II. „L“_

_Правителствени органи на Унгарската съветска република (1919) II. „М“_

_Документи на Унгарската работническа партия (УРП) и на Унгарската социалистическа работническа партия (УСРП) VII. „N“_

_Съдебен архив (XIII век — 1869) I. „Р“_

_Семейни архиви, корпорации и институции (1527-ХХ век)._



Списъкът продължаваше.

Джеси влезе през следващата врата, която водеше до огромно помещение, пълно с каталози, маси и десетина гишета. На всяко гише имаше архивар, чиято работа бе да обслужва гражданите и изследователите. Над едно от тях беше закачена табелка, че е предназначено за англоезични посетители. Пред гишето имаше малка опашка и тя наблюдаваше как отегченият чиновник с груби черти обслужваше своите клиенти. В повечето от случаите, забеляза тя, „информацията“ се състоеше от обяснения защо търсените документи не може да бъдат предоставени.

— Казвате, че прадядо ви е бил роден в Секешфехервар през 1870 година — говореше той на англичанка на средна възраст във вълнено карирано сако. — Колко хубаво. За съжаление обаче по онова време в Секешфехервар е имало повече от сто и петдесет енории. Данните, които ми предоставяте, не са достатъчни да открием регистрите.

Англичанката се отдалечи с дълбока въздишка.

Нисичък, закръглен американец загуби всякаква надежда по същата съкратена процедура.

— Роден в Тата през осемдесетте или деветдесетте години на деветнайсети век — повтори чиновникът с провлачен глас. — Искате да прегледаме всички регистри от 1880 до 1889 година? — Язвителностга му премина в обида едва ли не. — Това е просто невъзможно. Неразумно е да се очаква нещо такова. Имате ли представа колко километра материали съхраняваме? Не можем да направим проучване, без да разполагаме с по-конкретни данни.

Когато на Джеси й дойде редът, тя просто му подаде лист хартия, върху който беше написала четливо конкретни имена, места, дати.

— Не очаквам да ми отговорите, че ще се затрудните да откриете тези регистри — каза му тя и му се усмихна ослепително.

— Нужните данни са тук — призна чиновникът, след като прочете написаното. — Позволете да отида да проверя.

Той изчезна в съседното помещение и се върна след няколко минути.

— Съжалявам — каза той. — Не са в наличност.

— Какво искате да кажете? — протестира Джеси.

— За съжаление има някои… липсващи документи. Към края на Втората световна война пожар унищожи част от архивите. После някои от тях, за да се запазят, бяха складирани в криптата на църквата „Свети Стефан“. Предполагаше се, че мястото е безопасно и голяма част от документите останаха там десетилетия наред. За жалост в криптата имало много влага и повечето материали бяха съсипани от мухъл. Огънят и водата са най-големите ни врагове. — Чиновникът закърши ръце, показвайки колко много съжалява. — Документите на граф Ференци-Новак са сред унищожените архиви.

Джеси продължи да настоява.

— Няма ли някакъв начин да проверите още веднъж? — Тя му написа телефонен номер върху листа и го подчерта. — Ако откриете нещо, ще ви бъда толкова признателна… — Пусна му още една ослепителна усмивка. — Много признателна.

Чиновникът омекна изведнъж. Явно не можеше да устои на чара на жена.

— Разбира се. Но аз лично не храня голяма надежда, вие също не трябва да имате големи очаквания.

След три часа чиновникът й се обади. Той призна на Джеси, че песимизмът му е бил донякъде преждевременен. Обясни й, че тъй като усетил колко важно е това за нея, решил да провери допълнително дали наистина документите са се загубили. Поради огромния обем от документи в Националния архив не било необичайно да стане и грешка.

Джеси слушаше многословните излияния на чиновника с нарастващо нетърпение.

— Да не искате да кажете, че сте ги открили и имаме достъп до тях?

— Не точно — отговори чиновникът. — Много странно. По някаква причина документите са преместени в специална секция. Закритата секция. Достъпът до там е строго регламентиран. Не може обикновен посетител просто така да ги прочете. За това са необходими цял куп разрешения от разни министерства и други държавни органи.

— Но това е направо тъпо — каза Джеси.

— Разбирам ви. Вие се интересувате от родословието си и изглежда абсурдно подобни регистри да се смятат за държавна тайна. Самият аз си мисля, че е станала някаква грешка при категоризацията.

— Значи, съм била толкова много път напразно — завайка се Джеси. — Не можете да си представите колко ще ви бъда признателна, ако намерите начин да ми помогнете.

Тя произнесе думата признателна с обещаващ тон.

— Мисля, че съм твърде мекушав — заувърта чиновникът. — Всички ми го казват. Това е най-голямата ми слабост.

— Веднага го разбрах — каза му Джеси сладникаво.

— Една жена от Америка сама в този непознат град, сигурно е доста смущаващо.

— Ех, ако имаше някой местен да ме разведе и да ми покаже забележителностите. Истински унгарец.

— За мен да помагам на хората не е просто работа. — В гласа му имаше топлота. — Това е моята същност.

— Разбрах го в момента, в който ви срещнах.

— Наричайте ме Ищван — каза чиновникът. — Сега да видим. Как ще стане най-лесно. Имате кола, нали?

— Разбира се.

— Къде е паркирана?

— В гаража срещу архивите — излъга Джеси.

Пететажният гаражен комплекс беше масивна конструкция от бетон, чиято грозота контрастираше ярко с великолепието на сградата, в която се помещаваше Националният архив.





— На кое ниво?

— Четвърто.

— Да се срещнем след час? Ще донеса копия от документите с куфарчето си. След това може да се поразходим с колата. Будапеща е много специален град. Ще разберете колко е специален.

— Вие сте специален — каза Джеси.



Вратата на асансьора се отвори със скърцане на етаж, две трети от който бе запълнен с автомобили. Един от тях бе жълтият фиат, който тя паркира половин час по-рано. Пристигна малко преди уговореното време. Наоколо нямаше жив човек.

Или имаше някой?

Опита се да си припомни къде остави колата. Този път дойде с друг асансьор откъм обратния край на паркинга. Докато оглеждаше наоколо, долови с периферното си зрение някакво движение. Някой дебнеше и тя го разкри само за части от секундата. Беше признак за липса на професионализъм да те забележат, докато се мъчиш да останеш незабелязан. Дали не си въобразяваше? Не беше изключено да е обикновен крадец, който се опитва да открадне капак от колело или радио. Такива кражби бяха обичайни в Будапеща.

Но да разчиташ на предположения беше неуместно. Да подценяваш рисковете означаваше да ги увеличаваш. Трябваше да се измита от тук, бързо! Как? Вероятността някой да наблюдава асансьорите беше голяма. Трябваше да се измъкне с друга кола.

Тръгна спокойно между редиците от автомобили и изведнъж рязко се спусна към земята, омекотявайки падането с ръце. Започна да лази едновременно с ръцете и краката, прикривайки се зад гумите. Плътно прилепнала към пода, тя се промъкна между две коли и стигна до съседната редица, след което бързо запълзя към мястото, където забеляза дебнещия мъж. Сега се озова точно зад него и виждаше добре слабата му фигура. Не беше чиновникът, а вероятно някой друг, изпратен на негово място. Мъжът стоеше изправен и наблюдаваше. На лицето му се четеше объркване. Очите му шареха напрегнато от входните рампи до вратите на асансьорите. След това присви очи, мъчейки се да види нещо през преднато стъкло на жълтия фиат.

Беше наясно, че е изигран и че ако не успееше да си върне предимството, ще си тегли последиците.

Тя скочи, хвърли се върху него и го просна върху бетона. Притисна като с менгеме врата му. Чу се пукот, когато челюстта му се удари в пода.

— Още някой чака ли ме? — попита тя.

— Сам съм — отговори мъжът.

Джеси замръзна. Беше американец. Обърна го по гръб и опря дулото на пистолета си до дясното му око.

— Къде са другите?

— Двама на улицата, точно отпред — каза той. — Престани! Моля те! Ще ослепея.

— Още не сме стигнали до там — заплаши го тя. — Когато ослепееш, ще го разбереш. Сега ми ги опиши.

Мъжът не отговори и тя притисна дулото по-силно.

— Единият е с къса руса коса. Едър мъж. Другият… с кестенява коса, къса подстрижка, квадратна брадичка.

Тя отслаби натиска. Отвън чакаше екип. Джеси разбра намеренията им. Слабият мъж явно бе дошъл с кола до тук. Задачата му беше да я проследи, след като излезе от гаража, щеше да кара след нея на дискретно разстояние.

— Защо? — попита Джеси. — Защо го правите?

— Янсън знае защо, знае какво е направил. Не сме забравили Меса Гранде.

— О, Боже. Нещо ми подсказва, че не разполагаме с време да навлизаме в тия глупости точно сега. Ето какво ще направим. Влизаш в колата си и ме извеждаш оттук.

— Каква кола?

— Нямаш кола? Щом не шофираш, значи не ти трябва зрение.

Тя притисна отново пистолета към дясното му око.

— Синьото рено — каза той задъхано. — Моля те, престани.

Джеси се настани на задната седалка на седана, а той седна зад волана. Тя се наведе, за да не се вижда, но държеше беретата насочена срещу него. Той знаеше, че куршумът лесно ще пробие през седалката и следваше инструкциите й. Потеглиха на скорост по спираловидната рампа и стигнаха до стъклената будка и дървената бариера, боядисана в оранжево.

— Мини през нея! — извика тя. — Прави каквото ти казвам!

Колата изби с лекота бариерата и изскочи на улицата. Тя дочу стъпките на тичащи мъже.

През огледалото за обратно виждане Джеси успя да разпознае единия от тях — къса подстрижка, квадратна брадичка, точно както й го описа. Беше на отсрещната страна на улицата. Когато колата профуча край него, Джеси забеляза, че се свързва с някого по радиостанцията.

Внезапно предното стъкло се спука под формата на паяжина и колата започна да криволичи безконтролно. Джеси надзърна между двете предни седалки и видя огромен мъж с руса коса на няколко метра пред тях на тротоара с револвер в ръка. Той току-що бе стрелял два пъти.

Американецът зад волана беше мъртъв. От главата му се стичаше тънка струйка кръв. Явно бяха разбрали, че планът им се е объркал, че слаботелесният е взет за заложник, и бяха решили да прибягнат до крайна мярка.

Останала без управление, колата се носеше напосоки по натоварената улица и всеки момент щеше да се забие в насрещното движение. Последва оглушителна какофония от клаксони и резки спирачки.

Трактор с ремарке, който надуваше свирката като параход, се размина на косъм с колата.

Ако колата продължеше напред по този начин, Джеси рискуваше сериозен сблъсък с автомобилите от насрещното движение. Ако се опиташе да се изкачи на шофьорското място и да овладее автомобила, щеше да получи куршум.

След няколко секунди колата забави ход, мина през кръстовището по четирите платна и се блъсна леко в паркиран автомобил. Джеси си отдъхна, когато усети как гърбът й се удря в задната седалка, тъй като това означаваше, че колата е спряла. Тя отвори вратата откъм страната на улицата и побягна по тротоара, смесвайки се с тълпата пешеходци.

Минаха петнайсет минути, преди да се убеди напълно, че са я изгубили. В същото време изискването за оцеляване беше прецакало възможността за разследване. Да, те я бяха загубили, но и обратното беше вярно, тя също ги бе загубила.



Срещнаха се отново в спартанската стая в хотел „Гриф“, който представляваше префасонирано работническо общежитие на улица „Бела Барток“.

Джеси носеше със себе си някакъв том, който бе отмъкнала по време на перипетиите си. Беше нещо в чест на Питър Новак. Текстът беше на унгарски, но това нямаше голямо значение, тъй като материалът в по-голямата си част беше снимков.

Янсън го разлисти.

— Изглежда, е за почитатели, готови да умрат за него — каза той. — Книга за Питър Новак по време на сутрешното кафе. Е, какво откри в архивите?

— Ударих на камък — отговори тя.

Погледна я внимателно и забеляза напрежението в очите й.

— Изплюй камъчето — подкани я той.

Запъвайки се, тя му разказа какво се бе случило. Стана им ясно, че чиновникът е подкупен от хората, които се опитваха да ги спрат, и че ги бе предупредил.

Слушаше я с растяща тревога, граничеща с гняв.

— Не трябваше да ходиш сама — скара й се Янсън, опитвайки се да запази спокойствие. — Среща като тази крие рискове и ти би трябвало да го знаеш. Не може да действаш на своя глава, Джеси. Твърде опасно е, по дяволите…

Янсън млъкна, мъчейки се да се овладее.

Джеси подръпна ухото си.

— Ехо ли чувам?

Янсън въздъхна.

— Спираме до тук.

— И така — каза тя след малко, — какво е Меса Гранде?

— Меса Гранде — повтори той и в главата му нахлуха образи, които никога нямаше да забрави.

_Меса Гранде:_ военният затвор със специален режим, разположен в източните планински райони на Калифорния. На хоризонта се белееха белите склонове на планината Сан Бернардино, на фона на която ниските тухлени постройки изглеждаха като джуджета. Затворникът беше облечен в тъмносини дрехи с кръг от бял плат, закачен с безопасна игла по средата на гърдите му. Специалният стол с леген, за да капе в него кръвта, и с окови, поставени свободно около врата му. Зад него струпани чували с пясък, за да приглушат гърмежите и да предотвратят рикоширането на куршумите. Пред Димаръст имаше стена, на около метър от него. Преграда с отвори зад дулата на пушките за шестимата членове на наказателния взвод. Той протестира най-много против нея. Димаръст настоя да бъде екзекутиран чрез разстрел и желанието му бе удовлетворено. Той поиска също да вижда лицата на екзекуторите си, но му отказаха.

Янсън пое дълбоко дъх.

— Меса Гранде е място, където един лош човек завърши зле.

Завърши зле, но и дръзко. Тъй като през всичкото време Димаръст гледаше дръзко, дори нещо повече, възмутено, докато дръпнаха спусъците и белият кръг се напои с кръвта му.

Янсън пожела да присъства на екзекуцията по причини, които и за него останаха смътни. Молбата му бе удовлетворена, макар и неохотно. И до ден днешен Янсън не беше наясно дали решението му беше правилно. Но вече нямаше значение. Меса Гранде бе част от онова, което беше и в което се превърна.

За него представляваше миг на отплата. Миг на победа на справедливостта над несправедливостта. За други, както се оказа, бе по-различно.

Меса Гранде.

Дали последователите на чудовището се бяха събрали, за да отмъстят за смъртта му след толкова години? Идеята звучеше налудничаво. Но това не означаваше, че може да се отхвърли. Дяволите на Димаръст: вероятно тия ветерани бяха сред наемниците, които враговете на Новак бяха мобилизирали. Какъв по-добър начин да се справиш с ученик на Димаръст с помощта на друг ученик?

_Лудост!_

Знаеше, че Джеси иска да научи повече, но не му се говореше. Всичко, което успя да каже, бе:

— Утре ще ставаме рано. Трябва да се наспим.

А когато тя сложи ръка на рамото му, той я изблъска.

Обърна се и усети, че го спохождат призраците, от които не можеше да се отърве, колкото и да се мъчеше.

Докато беше жив, Димаръст отне голяма част от неговото минало. Сега, когато бе мъртъв, дали нямаше да му отнеме бъдещето?



ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА



Случи се преди три десетилетия, а сякаш се случваше сега. Уж в далечна джунгла, а все едно ставаше тук.

Все същите шумове: минохвъргачният огън бе по-далечен и по-приглушен от всякога, тъй като следата ги отведе на много мили извън бойната зона. Жуженето на комарите и на другите жилещи насекоми се долавяше по-ясно от детонациите от тежката артилерия. По земята дебнеха евтини железни капани и плътно наредени бамбукови пръчки със заострени върхове, скрити в трапове в очакване някой невнимателен да падне вътре.

Янсън погледна още веднъж компаса, за да се увери, че следата ги води в правилната посока. От гъстата растителност в джунглата винаги беше полумрачно, дори когато грееше слънце. Шестимата мъже от екипа се движеха по двойки на прилично разстояние една от друга, за да избягнат опасността от фланкиращ огън на вражеска територия. Само той вървеше без партньор.

— Магайър — обади се тихичко по радиостанцията.

Така и не получи отговор. Вместо това чу автоматичния огън, насечената, поривиста стрелба едновременно от няколко карабини, произведени в Източния блок.

После долови писъците на своите хора и лаещите команди на хората от вражеския патрул. Тъкмо се протегна за автомата си Ml6, когато някой го удари по тила. После не чувстваше нищо.

Намираше се на дъното на дълбоко черно езеро и се носеше бавно из тинята като шаран. Можеше да си остане там завинаги, заровен в мътната чернилка, вкочанен и неподвижен, но нещо започна да го тегли към повърхността далеч от успокоителния и безшумен подводен свят. От светлината го заболяха очите, кожата го засмъдя, а той се бореше да остане долу, но силите, които го теглеха, бяха неустоими, дърпаха го нагоре, все едно беше закачен върху кука. Отвори очи, за да види още един чифт очи, втренчени в него като отвори на цев. Разбра, че водният свят бе отстъпил място на море от болка.

Опита се да седне, но не успя. Предположи, че е от слабост. Отново опита и разбра, че е вързан, прикрепен с въжета към носилка, груб брезент, опънат между два кола. Бяха му свалили панталоните и туниката. Главата му се въртеше, погледът му се размазваше. Стана му ясно, че е ранен в главата и че е безпомощен.

Бърза размяна на реплики на виетнамски. Очите принадлежаха на офицер или от северновиетнамската армия, или от Виетконг. Бяха го пленили, нямаше две мнения по въпроса. От далечината се носеше пращене на радиостанция, като настройване на цигулки. Шумът се усилваше и намаляваше, докато най-после разбра, че не звукът се променяше, а съзнанието му ту идваше, ту си отиваше. Войник в черна униформа му донесе купичка ориз и напълни пресъхналата му уста. Колкото и абсурдно да беше, почувства благодарност. В същото време разбра, че те го смятаха за потенциален източник на информация. Работата им бе да измъкнат от него информация, а неговата работа бе да не позволи това да стане, като едновременно запази живота си. Освен това знаеше, че когато разпитите водеха аматьори, те разкриваха повече информация, отколкото успяваха да измъкнат. Каза си, че трябва да напъне всичката си сила, за да се концентрира… когато се върнеше. В случай, че се върнеше. Парче от оризовата каша заседна на гърлото му и той усети, че е буболечка, попаднала в купичката. Върху лицето на войника, който го хранеше, се появи полуусмивка — унижението да храниш янки се компенсираше с унижението от това с какво го храниш. На Янсън обаче му бе все едно.

— Ксин лой — каза войникът безмилостно.

Беше една от малкото виетнамски фрази, които Янсън разбираше: _Съжалявам за това._

Ксин лой. Съжалявам за това: беше война на празните приказки. Съжаляваме, че ви разрушихме селото, за да го спасим. Съжаляваме, че изгорихме с напалм семейството ви. Съжаляваме, че изтезавахме тези военнопленници. _Съжаляваме за това_ — фраза, подходяща за всякакви случаи. Фраза, в която никой не влагаше смисъл. Светът щеше да е много по-добро място, ако някой можеше да я произнесе, имайки точно това предвид.

Къде се намираше? Някаква планинска хижа ли? Увиха главата му с мръсен парцал, развързаха го и започнаха да го теглят надолу, не към дъното на езерото от съня му, а в тунел, изкопан под корените на дърветата. Дърпаха го, докато най-сетне той започна да лази, за да предпази плътта си от още наранявания. Тунелът се извиваше ту в една, ту в друга посока. Издигаше се нагоре и после слизаше надолу, пресичаше се с други тунели. Гласовете се чуваха отблизо, после отдалеч. Миришеше на катран и на керосин, носеше се воня на гнилоч и на нечисти мъже. Когато се намери сред симфонията от жуженето на насекомите в джунглата, което му подсказа, че са напуснали мрежата от тунели, го вързаха отново върху стол. Махнаха парцала от главата му и той пое дълбоко от влажния въздух. Въжето беше грубо, от тези, които използваха да привързват речните салове за бамбуковите докове, протриваше китките и глезените му. Дребни насекоми кръжаха над раните и драскотините, с които бе покрито тялото му. Фланелката и долните му гащи — това бе всичко, което му оставиха — бяха изпоцапани от мръсотията в тунелите.

Едрококалест мъж с очи, които изглеждаха съвсем мънички под очилата с телени рамки, се доближи до него.

— Къде… другите — попита Янсън.

— Членовете на твоя взвод на смъртта ли? Мъртви са. Само ти остана жив.

— Ти от Виетконг ли си?

— Не е правилен термин. Ние представляваме Централния комитет на Националния фронт за освобождение.

— Национален фронт за освобождение — повтори Янсън, а напуканите устни му пречеха да изговаря думите.

— Защо нямаш нашивки?

Янсън вдигна рамене, спечелвайки си моментално удар с бамбукова пръчка по гърба и врата.

— Може да съм ги загубил.

От двете страни на намръщения човек, който го разпитваше, стояха двама войници. Те имаха автомати АК-47 и по един патрондаш през гърдите. От коланите им висяха деветмилиметрови пистолети „Макаров“. Единият си беше закачил и боен нож, каквито носеха „тюлените“ от ВМС на САЩ. Петнайсетсантиметровото острие блестеше. Янсън позна знаците върху дръжката, беше неговият нож.

— Лъжеш! — извика онзи, който го разпитваше.

Очите му се насочиха към мъжа зад гърба на Янсън, който не го виждаше, но усещаше миризмата и топлината от тялото му дори през горещината на влажния въздух в джунглата. Болезнен удар се стовари върху Янсън. Досети се, че беше приклад на пушка.

Прониза го ужасна болка.

Трябваше да се съсредоточи не върху разпита, а върху нещо странично. През бамбуковите подпори на колибата забелязваше огромни плоски листа, от които капеше вода. Той беше листо. Каквото и да капне върху него, щеше да изтече като водна струя.

— Чуваме, че командосите ви не носят нашивки?

— Командоси? Бих искал — Янсън поклати глава. — Не. Изгубил съм ги. Паднах върху трънлив храст, докато търсех следата.

Виетнамецът изглеждаше раздразнен. Примъкна стола си по-близо до Янсън и се наведе. Потупа го по лявата ръка, а после по дясната.

— Можеш да избираш. Коя от двете?

— Коя от двете какво? — попита Янсън смаян.

— Да не избереш — каза намусено кокалестият — е равносилно на избор. — Погледна мъжа зад Янсън и му каза нещо на виетнамски. — Ще ти счупим дясната ръка — уведоми той Янсън почти загрижено.

Ударът се стовари със силата на ковашки чук. Приклад, свален от картечница, послужи като оръдие. Китката и лакетът му бяха вързани върху бамбуковия стол, а долната част на ръката му стоеше изпъната. Прекърши се като сухо дърво. От удара костта се раздроби. Разбра го от мекия хрускащ звук, който по-скоро почувства, и от ужасяващата болка, която го остави без дъх.

Сви пръстите си, за да разбере дали все още се подчиняват. Движеше ги. Бяха счупили коста, без да засегнат нервите. Но така или иначе сега ръката му беше неизползваема.

Триене на метал в метал го разтревожи, тъй като не знаеше какво ще последва. През тежките железа около глезените му промушиха тръба с дебелина около пет сантиметра. После мъчителят му, когото не виждаше, завърза за тръбата въже, преметна го през раменете на Янсън и му издърпа главата между коленете, ръцете му останаха вързани за стола. Прегънатите рамене бяха източник на растяща агония, която се добавяше към пулсиращата болка на счупената ръка.

Чакаше следващия въпрос. Но минутите се изнизваха, а никой не нарушаваше тишината. Мракът се превърна в тъмнина. Дишането му бе силно затруднено, тъй като диафрагмата му се притискаше от превитото тяло. А раменете му сякаш бяха в менгеме, което се затягаше все повече и повече. Янсън изгуби съзнание, а когато то се върна, се състоеше само от болка. Навън беше светло. Утрото ли бе настъпило? Или беше пладне? Все още беше сам. Беше в полусъзнание, когато усети, че развързват въжето. Наляха в устата му каша от бамбук. Долните му гащи сега ги нямаше а под стола бяха пъхнали ръждива метална кофа. После въжетата пак се затегнаха, въжетата, които пристискаха раменете му към глезените и държаха главата му между коленете, които заплашваха да изтръгнат ръцете му от ставите. Повтори си поговорката: Чисто като вода, студено като лед. Раменете му горяха и той си спомни седмиците, които прекара като дете в Аляска, където ловяха риба в леда. Мислеше за капките като смарагди върху огромните листа в джунглата, за начина, по който се стичаха, без да оставят нищо след себе си. По-късно привързаха с канап две дъски към счупената му ръка, направиха нещо като шина.

От глъбините на мозъка му изплуваха думите на Емерсон, които Димаръст толкова често цитираше: _Докато човек се излежава върху удобното ложе на своите преимущества, му се доспива. Когато го притискат, когато го изтезават, когато му нанасят поражение, той има шанс да научи нещо._

Мина още един ден. И още един. И още един.

Вътрешностите му се бяха парализирали. От пълната с мухи каша получи дезинтерия. Отчаяно се опитваше да изчисти червата си с надеждата да се отърве от агонията, която го разкъсваше отвътре, но червата му не функционираха. Пазеха алчно болката си. Врагът отвътре — мислеше си Янсън саркастично.

Беше вечер или сутрин, когато отново чу английска реч. Разхлабиха въжетата и го изправиха в седнало положение. Промяната на стойката първоначално накара нервните му окончания да крещят от болка.

— Сега по-добре ли е? Скоро всичко ще е наред, обещавам.

Човекът, който щеше да го разпитва, беше нов. Досега не го бе виждал. Беше дребен с живи, интелигентни очи. Английският му бе разговорен, акцентът силно изразен, но произношението ясно. Образован човек.

— Знаем, че ти не си империалистически агресор — продължи той. — Ти си оръдие на американските агресори. — Виетнамецът се доближи плътно. Янсън си даваше сметка, че вонята, която се носеше от него, беше противна и за двама им, но виетнамецът не се издаде. Докосна Янсън по обраслата с брада буза и му заговори тихичко: — Но ти демонстрираш неуважение, когато се отнасяш към нас като към будали. Разбираш ли това?

Да, беше образован, а Янсън бе неговата специална задача. Това го разтревожи, тъй като предполагаше, че действително не го смятат за обикновен войник.

Янсън прокара език по зъбите си. Бяха обложени, сякаш бяха чужди, сменени с комплект зъбци, изрязани от някаква смолиста материя. От устата му се изтръгна някакъв звук на съгласие.

— Задай си въпроса как беше пленен.

Мъжът се разхождаше около него, крачейки като учител в класна стая.

— Знаеш ли, ние всъщност много си приличаме. И двамата сме офицери от разузнаването. Ти си изпълнявал своя дълг смело. Надявам се, същото да важи и за мен.

Янсън кимна. За миг през главата му мина мисълта: „При какви ненормални обстоятелства изтезаването на беззащитен пленник може да се смята за мъжество?“ Но той бързо я прогони. Тя едва ли щеше да му е от полза сега. Само можеше да замъгли самообладанието му, да го настрои бунтарски.

_Чисто като вода, студено като лед._

— Казвам се Фан Нгуен и мисля, че за нас е наистина привилегия да се запознаем. Твоето име е…

— Редник Кевин Джоунс — каза Янсън. В миговете, когато идваше в съзнание, той си съчини цяла житейска история, свързана с това име. Пехотинец от Небраска, известни проблеми със закона след гимназията, бременна приятелка вкъщи, бригадата му се загубила, тъй като се отклонила от пътя. Образът му изглеждаше почти реален, макар да бе сглобен от черти на герои от популярни романи, филми, разкази от списания и телевизионни сериали. От хилядите американски истории можеше да се съчини нещо, което да звучи по-истинско и от най-истинската американска история. — От пехотата на САЩ.

Дребосъкът скочи внезапно и го цапардоса по дясното ухо, а то забуча и започна да боли.

— Младши лейтенант Пол Янсън — каза Фан Нгуен. — Не си усложнявай положението.

Откъде знаеха истинското му име и звание?

— _Всичко_ си каза. _Забрави ли?_ Докато си бил в делириум. Така мисля. Така мисля. Често се случва.

Беше ли възможно? Янсън погледна Нгуен в очите и двамата разбраха, че подозренията им са верни. Лъжеха се взаимно. Янсън не беше разкрил нищо, поне досега. Нгуен пък разбра от реакцията му, не на страх или смут, а на гняв, че това беше истинската му самоличност.

Янсън нямаше какво да губи.

— Сега ти лъжеш — изръмжа той.

Усети остра, пареща болка от бамбуковата пръчка по горната част на тялото си. Но ударът бе повече за назидание, отколкото нещо друго. Янсън се бе научил вече да разпознава дребните разлики в градациите.

— Ние на практика сме колеги, ти и аз. Нали това е думата? _Колеги?_ Така мисля. Така мисля. — Очевидно бе, че Фан Нгуен употребяваше често фразата Така мисля, мънкайки под носа си. С нея правеше разлика между въпросите, които не изискваха потвърждение, и онези, които изискваха потвърждение. — Сега ще си говорим любезно като колеги. Ще спреш с лъжите и измислиците от страх, че… ще стане страшно. — Той изглеждаше доволен от знанията си по английски език. — Знам, че си смелчага. Знам, че можеш да понасяш голяма болка. Може би желаеш да проверим колко голяма, само като експеримент?

Янсън поклати глава, гадеше му се. Изведнъж се наведе и повърна. Малко количество повръщано падна на земята. Приличаше на зърна от кафе. Клиничен симптом за вътрешен кръвоизлив.

— Не? Точно сега нямам намерение да те притискам да ми отговаряш. Искам сам да си зададеш въпросите. — Фан Нгуен седна и започна да го наблюдава съсредоточено със своите умни и любопитни очи. — Искам да се запиташ как стана така, че те пленихме. Знаехме къде да те открием. Сигурно си се озадачил? Онова, на което стана свидетел, не беше реакция на учудени мъже, нали? Знаеш, че това, което казвам, е точно така.

На Янсън отново му се доповдига. Онова, което Фан Нгуен казваше, бе вярно. Може и да бе облечена в измама, но истината си оставаше, непоклатима, мъчно смилаема.

— Казваш, че не ти си ни съобщил данните за своята самоличност. Но това повдига още по-тревожен въпрос за теб. Ако не си ти, кой? Как стана така, че пресрещнахме твоя екип и пленихме офицер от легендарната част към легендарното американско контраразузнаване, „Морските тюлени“? Как?

Наистина как? Имаше само един отговор. Лейтенант Алън Димаръст беше подхвърлил информация на северновиетнамската армия или на съюзниците й от Виетконг. Беше нагласил всичко така, че да изглежда, сякаш изтичането на информация е станало неумишлено. Сигурно е било много лесно. Данните са били съобщени „по невнимание“ на някой от командването, за когото е знаел, че поддържа връзки със северновиетнамската армия. Може да е била „скрита“ в чанта с документи, изоставена „небрежно“ в пост в джунглата, който е трябвало набързо да се евакуира заради вражески огън. Подробностите може да са били съобщени чрез код или радиочестоти, известни на врага. Димаръст е искал да се отърве от Янсън. И се е погрижил за това по най-добрия начин, както само той може. Цялата мисия е била шибан капан, хитрост, скроена от майстора на хитростите.

_Димаръст го беше натопил!_

А сега без съмнение лейтенантът си седеше в кабинета и слушаше Хилдегард фон Бинген, а Янсън беше вързан за стол в лагер на Виетконг с гнойни рани от въжетата и с разбито тяло, а главата му се въртеше, главно от мисълта, че мъките му едва сега започват.

— Е — каза Фан Нгуен, — трябва да признаеш, че разузнаването ни е супер. Знаем толкова много за вашите операции, че е безсмислено да увърташ. Все едно да лишиш океана от една сълза. Да, така мисля. Така мисля.

Той се отдалечи за малко, каза нещо на един офицер, после се върна и седна на стола си.

Очите на Янсън се спряха на стъпалата му, които не стигаха до земята, и забеляза големите американски обувки с връзки, тънките му като на дете прасци.

— Трябва да свикнеш с мисълта, че никога няма да се върнеш в САЩ. Скоро ще ти разкажа историята на Виетнам. Ще започна с Чунг Чак и Чунг Ни, двете кралици на Виетнам, които изгонили китайците от нашите земи през трийсет и втора година след Христа — да, преди толкова векове! Преди император Хо живели сестрите Чунг. А къде е била Америка през трийсет и девета година след Христа? Скоро ще разбереш колко безполезни са усилията на твоето правителство да лиши виетнамския народ от правото му на национално самосъзнание. Имаш да учиш доста уроци и аз ще ти ги налея в главата. Но и ние очакваме да ни кажеш много неща. Споразумяхме ли се?

Янсън не отговори нищо.

Виетнамецът даде знак с очи и върху лявата страна на Янсън се стовари карабина. Нова болка премина през него като електрическа дъга.

— Може да започнем с нещо по-леко и след това да преминем към по-сериозните теми. Ще поговорим за теб. За детството ти. За богатата попкултура на Америка.

Янсън мълчеше. Не след дълго обаче дочу стърженето на метал върху метал. Отново промушваха дебелата тръба между оковите на краката му.

— Не — изкрещя той. — Не!

И Янсън започна да говори. Разказваше какви филми прожектират по телевизията и в киносалоните. Фан Нгуен се интересуваше по-специално кое се смята за щастлив край и кой край беше допустим. Янсън му разказа за детските години в Кънетикът. Разказа за живота на баща си като застрахователен агент. Идеята заинтригува Фан Нгуен, той стана съсредоточен и сериозен и подкани Янсън да му обясни цялата концепция, разнищвайки понятията риск и вероятност с почти конфуцианска тънкост. По същия начин Янсън можеше да заплени някой антрополог с разкази за ритуала на обрязване, извършван от жителите на остров Тробриан.

— А твоят баща водеше ли истински живот на американец?

— Той смяташе, че да. Печелеше добре. Притежаваше хубава къща, красива кола. Можеше да си купи каквото пожелае.

Фан Нгуен се облегна на стола си, а широкото му и грубо лице стана напрегнато.

— И това дава смисъл на живота ви? — попита той. Скръсти малките тънки ръчички като на дете пред гърдите си и поклати глава. — Х-м-м? Това дава смисъл на живота ви?

Задаваше този въпрос отново и отново. Нгуен отказваше да го определят като човек, който води разпити. Той настояваше, че е „учител“. С всеки изминал ден позволяваше на Янсън все по-голяма свобода на движение. Той можеше да обикаля около бамбуковата колиба, разбира се, под зоркото око на охраната. Един ден, след като се посмяха, разговаряйки за американския спорт (Нгуен предполагаше, че в капиталистическите общества класовата борба намира въображаем израз на спортния терен), дадоха на Янсън да подпише документ. В него се твърдеше, че Националният фронт за освобождение се е отнасял добре с него, предоставил му е медицинска помощ. Бойците от фронта бяха наречени борци за свобода и демокрация. В него се призоваваше САЩ да се откажат от империалистическата си агресия. Пъхнаха писалка в ръката му, красива перодръжка, френско производство, явно останала от някой от старите колониални владетели. Когато отказа да подпише документа, го биха, докато изпадна в безсъзнание.

А когато отново се съвзе, се намери окован в тясна бамбукова клетка висока метър и петдесет и широка осемдесет сантиметра. Не можеше да стои прав, не можеше да седне. Не можеше да се движи. Нямаше какво да прави. До краката му имаше купичка с почти черна вода с животински косми и умрели насекоми. Беше птица в клетка, която чака само да я нахранят.

Предстоеше му дълго чакане.

— _Ксин лой_ — каза му пазачът. — _Съжалявам за това._



ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА



Молнар. Село, което историята бе заличила.

Молнар. Където всичко бе започнало.

Сега изглеждаше последната им надежда да открият някаква връзка с произхода на Питър Новак. Последната им надежда да разплетат мрежата на измамата, в която бяха впримчени.

Какво друго, ако въобще нещо им оставаше?

Пътят, по който тръгнаха на следващата сутрин, заобикаляше големите градове и магистрали, а ланчията им се задавяше и подскачаше, докато се изкачваха по склоновете на хълма Бюк в Североизточна Унгария. Джеси изглеждаше притеснена през повечето време.

— Имаше нещо смущаващо около тримата мъже от вчера — каза най-после тя. — В начина, по който действаха.

— Триъгълната конфигурация? Съвсем стандартно. Така постъпваш, когато разполагаш само с трима души. Наблюдение и блокиране. Точно като по учебник — отговори Янсън.

— Тъкмо това ме смущава. Че беше като по нашия учебник.

Янсън помълча няколко секунди.

— Явно са обучавани в Консулски операции — предположи той.

— И аз имах такова усещане — съгласи се Джеси. — Точно това усещане. А като видях как действа русият тип…

— Все едно, че е разгадал какво ще предприемаш и е отвърнал на контраудара ти, така ли?

— Нещо такова, да.

— Много стабилно от тактическа гледна точка. Каквито и да са били съображенията му, е трябвало да ликвидира и теб, и заложника ти. И почти е успял. Това, че е застрелял колегата си, означава, че не е искал да рискува да изтече информация.

— Трябва да ти призная, че това ме тревожи — каза Джеси. — Въобще участието на Консулски операции. Все едно всички са се съюзили срещу нас. А може би е по-сложно. Може би е като онова, което влечугото от архивите разказа за начина, по който са били унищожени документите. От огън и вода, които са врагове помежду си.

Теренът ставаше все по-планински. Още щом панелните комплекси от съветската епоха се скриха от погледите им, те знаеха, че наближават крайната си цел. Село Молнар се намираше край реката Тиса, между Мишколц и Ниредихаза. На стотина километра на север беше Словашката република. На стотина километра на изток — Украйна, а точно под него — Румъния. В различни периоди от историята всички те са били експанзионистки сили, геополитически хищници. Планините правеха път на реката, а също и на всяка армия, която би пожелала да премине от източния фронт към сърцето на Унгария. Природата беше измамно красива със смарагдовозелени хълмове, полегати склонове, синеещи планини в далечината. Тук-там някой хълм се извисяваше като връх с лозя по склоновете, разположени терасовидно, и гори като маскировъчно покритие по високите части. И все пак пейзажът беше белязан и визуално, и по начини, които не се виждаха.

Минаха по малък мост над Тиса, който някога бе свързвал двете половини на село Молнар.

— Не е за вярване — каза Джеси. — Селището е изчезнало. Все едно някой е махнал с магическа пръчка.

— Де да беше така — прекъсна я Янсън.

Беше чел, че в един зимен ден на 1945 година Червената армия се спуснала по тези планини, а една от Хитлеровите дивизии й устроила засада. Артилерийските оръдия тъкмо минавали по пътя край Тиса, когато германците и войниците на „Кръстосаните стрели“* се опитали да ги отблъснат без успех, но Съветите дали много жертви. Червената армия сметнала, че жителите на Молнар са знаели за засадата. Земеделското население в района трябвало да си получи заслуженото. И то платило с кръвта си. Селото било изгорено, а жителите му — избити.

[* Унгарско фашистко движение. — Бел. прев.]

Докато Джеси проучваше картите на местността, откри, че на мястото, където преди войната се е намирало малкото село, сега не бе отбелязано нищо. Джеси бе разгледала картите с лупа и чертожна линия. Нямаше никаква грешка — отсъствието бе по-красноречиво от всякакво присъствие.

Спряха до крайпътна кръчма. Вътре двама мъже седяха на дългия бар и пиеха бира. Бяха облечени мизерно. С дрипави и изпоцапани с кал памучни ризи и сини дочени панталони или някаква тяхна стара съветска версия. Никой от двамата не погледна към пристигналите американци. Съдържателят ги проследи безмълвно с очи. Носеше бяла престилка и бършеше халби с кърпа, която изглеждаше мръсна. Оплешивяващата му коса и тъмните торбички под очите го състаряваха.

Янсън се усмихна.

— Говорите ли английски? — обърна се той към кръчмаря.

Мъжът кимна.

— Вижте, двамата със съпругата ми разглеждаме наоколо. Но правим също нещо като проучване на родовите корени. Разбирате ли ме?

— Семейството ви унгарско ли е? — английският на кръчмаря беше с акцент, но разбираем.

— Семейството на жена ми — отвърна Янсън.

Джеси се усмихна и кимна.

— Точно така — потвърди тя.

— Наистина ли?

— Според семейните архиви нейните предци са били родени в село Молнар.

— Вече не съществува — обясни кръчмарят. Сега Янсън видя, че беше по-млад, отколкото предположи от пръв поглед. — А фамилното име как е?

— Фамилното име е Киш — отвърна Янсън.

— Киш е унгарското съответствие на Джоунс. Страхувам се, че това няма да помогне много на проучването ви — тонът му беше студен, официален, резервиран.

Не е типичен селски кръчмар, реши Янсън. Когато се отмести от бара, върху бялата му престилка лъсна мръсна хоризонтална ивица на мястото, където големият му корем се бе опрял о ръба на плота.

— А дали някой друг си спомня за предишните времена? — обади се Джеси.

— Може би… един от онези господа — кръчмарят посочи към единия с брадичката си. — Той дори не е унгарец, а палок и говори на много стар диалект. Едвам му разбирам. Той знае обаче нашата дума за пари, а аз тяхната за бира. Така че се разбираме. Повече не ми трябва. Той хвърли поглед към другия. — А този е рутенец. — Вдигна рамене. — Повече не знам. И неговите форинти са като на останалите. — Беше уж демонстрация на демократично мислене, но се получи обратният ефект.

— Ясно — каза Янсън, чудейки се дали думите на съдържателя бяха проява на отзивчивост, или просто го отряза. — И няма никой наоколо, който да си спомня за миналите времена?

Мъжът зад бара промуши мръсната кърпа в халбата, оставяйки по нея мъх.

— Миналите времена? Преди 1898? Преди 1956? Преди 1944? Преди 1920? Според мен тези са миналите времена. Говори се, че сега времената са нови, но аз не споделям напълно това мнение.

— Слушам ви — каза Янсън дружелюбно.

— От Америка ли идвате? В Будапеща има много хубави музеи. А на запад — красиви селища. Много живописни. Точно като за хора като вас, американски туристи. Тук не е най-подходящото място за посещения. Не разполагаме с пощенски картички. Доколкото знам, американците не си падат по места, за които няма пощенски картички.

— Не всички американци — увери го Янсън.

— Всички американци си мислят, че са различни — каза мъжът кисело. — Това е един от многото, многото начини да бъдеш като останалите.

— Това е явно унгарска констатация — възрази Янсън.

Мъжът му се усмихна и кимна:

— Така е. Но хората тук са страдали твърде много, за да са добра компания. Това е истината. Ние не сме добра компания дори за себе си. Някога хората са прекарвали вечерите пред огнището. Сега гледаме телевизия.

— Електронното огнище.

— Точно. Хващаме дори Си Ен Ен и МТВ. Вие, американците, се оплаквате от контрабандата на наркотици в Азия, а същевременно наводнявате света с техния електронен еквивалент. Нашите деца знаят имената на рапърите и кинозвездите ви, но нито дума за героите на нашия народ. Знаят кой е Стивън Кинг, но не знаят кой е крал Щефан — основателя на нашата нация — Поклати съжалително глава. — Това е невидима инвазия, със сателити и предаватели вместо с артилерия. А вие сте тук за какво? Защото ви е писнало от еднообразния ви живот. Идвате да търсите корените си, защото ви се ще да изглеждате екзотични. Но където и да отидете, откривате собствените си следи. Змийската отрова е навсякъде.

— Господине — прекъсна го Джеси, — да не сте пиян?

— Имам диплома по английски език от университета в Дебрецен — продължи той. — Вероятно това опира до същото нещо. — Усмихна се горчиво. — Учудени сте? Синът на кръчмар учи в университет. Това е от славното комунистическо минало. Завършилият висше образование кръчмарски син не може да си намери работа. Това е от славното капиталистическо настояще. Синът работи за баща си. Това е от славното унгарско семейство.

Джеси се обърна към Янсън и прошепна:

— Там, откъдето идвам, хората казват, че ако до десет минути не откриеш кой е пияният около масата, значи си ти.

Янсън не промени изражението си.

— Тази кръчма още ли е на баща ви? — попита той мъжа с големия корем.

— Все още — отвърна синът внимателно.

— Чудя се дали не си спомня…

— А-а-а, мъдрият стар маджарин, който жули ракия и върти кинолентата като в нямото кино? Баща ми не е местна туристическа атракция, за да го използвате за забавление.

— Знаете ли, ще ви кажа нещо — прекъсна го Джеси. — Някога и аз работех в бар. В моята страна се смята, че това е бизнес за гостоприемство. — В гласа й прозвуча слаба нотка на раздразнение. — Съжалявам, че мечтаното от вас образование не ви е осигурило мечтаната работа и направо ще се разплача, че вашите деца предпочитат МТВ пред вашата унгарска телевизия, но…

— Скъпа — намеси се Янсън с предупредителен тон, — по-добре да си хващаме пътя. Става късно.

Хвана я за ръката и я придружи през вратата. Когато излязоха на слънце, видяха старец върху люлеещ се брезентов стол на верандата. В очите му личеше учудване. Дали е бил там, когато пристигнаха? Вероятно. По някакъв начин мъжът се сливаше с обстановката, все едно беше някаква мебел без име.

Възрастният мъж се потупа по главата и направи с ръка знак, с който искаше да каже, че синът му е побъркан. Очите му сякаш се смееха.

— Моят син е откачен — каза той спокойно. — Иска да ме разори. Видяхте ли му клиентелата. Рутени. Не им се налага да слушат вечните му оплаквания. Никой унгарец няма да стъпи вече тук. За какво да му слушат простотиите. — Лицето му не беше набръчкано, а имаше характерния за някои възрастни хора порцеланов вид, който се дължи на изтънялата кожа и им придава особено деликатно изражение. Голямата му глава бе покрита с бяла коса, по-скоро рядка, а очите му бяха небесносини. Люлееше се напред-назад със стола с неизменната усмивка на уста. — Но Дьорд е прав в едно нещо. Хората тук са страдали твърде много, за да са цивилизовани.

— С изключение на вас — изчетка го Джеси.

— Харесвам американците — каза старецът.

— Вие сте сладур — отговори Джеси.

— Словаците и румънците най-добре да вървят да се обесят. Също германците и руснаците.

— Предполагам, че сте преживели тежки времена — заяви Джеси.

— В кръчмата ми никога не са влизали рутени, когато аз се оправях с нея. — Той смръщи нос. — Тези хора не ги обичам — добави меко. — Те са мързеливи и не правят нищо друго, освен да се оплакват по цял ден.

— Трябва да сте слушали какво говорят за вас — каза тя, приближавайки се до него.

— Те?

— Обзалагам се, че кръчмата ви е била пълна, когато вие сте я обслужвали, и че са идвали много жени.

— Защо смятате така?

— Такъв хубав мъж като вас. А освен това ми се струва, че все още си имате куп главоболия с жените — Джеси клекна до стареца.

Той се усмихна още по-широко. Такава близост с красива жена не беше за вярване.

— Харесвам американците все повече и повече — каза старецът.

— Американците също ви харесват — отговори Джеси и го погали нежно по ръката. — Поне един от тях.

Той пое дълбоко дъх, вдишвайки парфюма й.

— Скъпа, ухае като токайско вино за императори.

— Сигурна съм, че говорите по този начин на всички момичета — закани му се тя с пръст.

За миг стана сериозен.

— Не — увери я той и отново се усмихна. — Само на красивите.

— Обзалагам се, че сте познавали някое и друго красиво момиче в Молнар навремето.

Той поклати глава.

— Отраснах по-нагоре по Тиса. Близо до Шарошпатак. Преместих се тук през петдесетте години. Молнар вече го нямаше. Само скали, камънаци и дървета. Моят син принадлежи на поколението на разочарованите. Чалодоттак. Хора като мен, оцелели при Бела Кун, Милош Хорти, Ференц Салаши и Матиаш Ракоши, знаят какво е благодарност. Ние никога не сме хранели големи надежди. Затова и не можем да изпитаме голямо разочарование. Моят син продава по цял ден бира на рутените, да забелязвате да се оплаквам?

— Наистина трябва да тръгваме — прекъсна го Янсън.

Джеси не изпускаше от очи стареца.

— Толкова по-различно са стояли тогава нещата. По тия земи не е ли живял някой унгарски благородник?

— Граф Ференци-Новак. Земите му са се простирали чак до склоновете на планината — той посочи с ръка.

— Трябва да е било хубава гледка. Замък и всичко останало?

— Много отдавна — отговори той разсеяно. — Замък и всичко останало.

— А дали все пак има някой, останал жив от онова време, да познава графа. Ференци-Новак, така ли беше?

Старецът замълча, чертите му изглеждаха почти азиатски.

— Е — каза той, — има една старица, баба Гита. Гита Бекеши. Също говори английски. Научила го като момиче, докато работела в замъка. Нали знаете как е било — руските аристократки са държали да се говори на френски, а унгарските — на английски. Хората винаги искат да са това, което не са.

— Бекеши ли казахте? — повтори Джеси.

— Не е много добра идея. Повечето хора казват, че тя живее с миналото. Не мога да ви обещая, че е с всичкия си. Но е истинска унгарка. А това е повече от всичко, което може да се каже за някого. — Той се засмя флегматично. — Живее в стара ферма, втората вляво и после още веднъж вляво. След завоя.

— Може ли да й кажем, че вие ни изпращате?

— По-добре недейте — отговори той. — Не искам да ме кълне. Тя не обича непознати. — Той отново се засмя. — Меко казано.

— Е, нали знаете какво казваме в Америка? — Джеси го погледна дружелюбно. — Тук няма непознати, има само приятели, с които още не сме се срещнали.

Синът, все още с бялата пристилка, завързана около корема му, излезе на верандата и ги изгледа с неприкрита ненавист.

— Има още нещо, което е много характерно за вас, американците — измърмори той. — Имате неизчерпаема самоувереност.



Разположена по средата на пътя, който слизаше по полегатия хълм, старата двуетажна селска къща от тухли приличаше на хилядите други, разхвърляни из околността. Можеше да е на един век или на два, на три века. Някога тя вероятно е била обитавана от заможен селянин и семейството му. Но колкото повече я доближаваха, ставаше ясно, че времето се е отнесло доста безмилостно към нея. Покривът беше заменен с ръждясали тенекета. Наоколо растяха на воля дървета и асми и затулваха прозорците. Малките кръгли прозорчета под покрива бяха затъкнати с пластмаса, която бе започнала да се разпада от слънцето. Няколко големи пукнатини минаваха от основите до средата на фасадата. Боята по външните капандури се беше изполющила. Не беше за вярване, че някой живееше тук. Янсън си припомни присмехулния поглед на стареца и се запита дали не си беше направил някакъв унгарски майтап с тях.

— На това му се вика последна грижа — каза Джеси.

Спряха ланчията встрани от пътя. Път едва ли бе най-точната дума, тъй като настилката беше разбита и цялата на дупки. Продължиха пеша по пътеката, която някога е служела за изкарване на добитъка. Сега беше почти непроходима, обрасла цялата с буренак. Къщата на около миля надолу по склона беше пример за запуснатост.

Докато доближаваха портата, Янсън чу някакъв шум. Тихо ръмжене. След миг позна, че ръмжеше куче. После се чу гърлен лай.

През тясното стъклено прозорче на вратата той забеляза бялата фигура, която се въртеше неспокойно. Беше кувас, древна унгарска порода кучета, отглеждани за пазачи, отпреди повече от хиляда години. Породата бе неизвестна на Запад, но на Янсън му бе добре позната. Преди две години си бе имал работа с едно подобно създание. Като другите домашни кучета, използвани главно като пазачи — мастиф, питбул, алзасец, доберман, — те пазеха ревностно стопаните си и бяха агресивни към непознати. През петнайсети век един от унгарските крале се доверявал само на кучета от порадата кувас, но не и на хора. Животните бяха със знатна осанка, издължен гръден кош, силна мускулатура, дълга муцуна и дебела бяла козина. Янсън беше виждал подобна бяла козина, изцапана с човешка кръв. Знаеше много добре на какво е способен един кувас, когато бъде насъскан. Зъбите му бяха остри, захапката силна, а когато се нахвърлеше, бързоногото животно се превръщаше в кълбо от мускули и зъби.

Кучето на Гита Бекеши не приличаше на гигантското създание, за което се разказваше, че живеело в древността. Беше високо около метър и тежеше шейсетина килограма, изчисли Янсън. В момента беше враждебно настроено. Малко същества бяха така опасни, както настървен кувас.

— Госпожо Бекеши? — викна Янсън.

— Махайте се! — отвърна разтреперан глас.

— Това е кувас, нали? — попита Янсън. — Какво красиво животно! Няма друго като него.

— Това красиво животно само чака да си забие зъбите в гърлото ви — каза старата жена с малко по-решителен глас.

Чуваше се през отворения прозорец. Тя самата остана в сянката.

— Затова ли бихме толкова дълъг път — обади се Джеси. — Чак от Америка. Вижте, моят дядо е пристигнал от село Молнар. Хората казват, че вие сте единствената, която може да ни разкаже нещо за това място.

Последва дълга тишина, като се изключеше ръмженето на настръхналото куче.

Джеси погледна Янсън и прошепна:

— Това куче е наистина страшно.

— Напомни ми да ти разкажа някой път за Анкара 1978 година — отговори Янсън тихичко.

— Знам за Анкара.

— Повярвай ми, нищо не знаеш.

Най-накрая жената наруши мълчанието.

— Как се казва дядо ти?

— Фамилията му е Киш — отговори Джеси и повтори нарочно избраното доста разпространено име. — Но аз се интересувам по-скоро от мястото, от света, в който е отраснал. Не точно от него. Наистина, искам просто да запазя някакъв спомен…

— Лъжеш — викна жената. — Ти лъжеш! — Гласът й беше като стон — Появяват се разни непознати и лъжат. Трябва да се засрамиш. А сега се махайте! Махайте се, иначе ще ви се случи нещо, което наистина ще запомните. — Чуха познатия звук от зареждане на пушка.

— Мамка му — прошепна Джеси. — Сега какво?

Янсън вдигна рамене.

— Когато нищо не се получава, опитваш с истината.

— Хей, госпожо — каза Джеси. — Да сте чували за граф Янош Ференци-Новак?

Възцари се пак дълга тишина. С прегракнал глас жената най-после наруши мълчанието:

— Кои сте вие?



Ахмад Табари бе изумен от експедитивността, с която действаше шефът на разузнаването. Срещаха се едва за трети път, а ал-мусташар вече вършеше чудеса.

— Работим на етапи — уведоми го либиецът със светнали очи. — Пратка огнестрелно оръжие дори в момента пътува към твоите хора в Непура. — Той имаше предвид пристанището в северозападния край на Кена. — Не беше лесно да се уреди. Надявам се да не бъде засечена. Анурийските военни съдове ви създават понякога проблеми, нали?

Отговорът на воина от Кагама беше предпазлив.

— Човек отстъпва назад, за да продължи напред. Дори борбата на Пророка не е била безметежна. Иначе нямаше да е борба. Спомни си примирието от Худайбия.

Той имаше предвид споразумението, което Мохамед сключил с жителите на Хайбар, недалеч от Медина.

Ибрахим Магхур кимна.

— Едва след като войските на Пророка станали силни, той нарушил споразумението, погазено от управниците на Хайбар, и изгонил неверниците от Арабия. — Очите му блестяха. — Твоите войски достатъчно силни ли са?

— С твоя помощ и с помощта на Аллах ще станат.

— Ти си истински Халиф — обяви полковник Магхур.

— Когато се запознахме, ти ми каза, че историята се прави от великите мъже — отбеляза кагамецът, след като помълча известно време.

— Това е моето убеждение.

— От това следва, че историята може да бъде погубена от велики мъже. Мъже с власт и известност, чиито имперски амбиции са маскирани под формата на състрадателност. Мъже, които се опитват да попречат на съпротивата на правоверните с хитри ходове и проповеди за мир, които са готови на всичко, за да предотвратят насилието, което е основен принцип на борбата за справедливост.

Магхур кимна бавно.

— Твоята проницателност и тактически гений ще ти гарантират място в книгите по история и крайна победа в борбата ти в името на умма. Разбирам за кого говориш. Той наистина е враг на революцията. Уви, досегашните ни опити да се справим с него бяха безуспешни.

— Не мога да забравя, че в един момент беше мой пленник.

— Но успя да ти се изплъзне. Той умее да се изплъзва като змия в градината.

Ахмад Табари се намръщи при спомена. Всичките му несполуки се дължаха на този унизителен удар. Перлата в короната му бе отмъкната от крадци в тъмната нощ. Дотогава нищо не бе помрачавало славния му триумф и непоколебима увереност. Последователите му вярваха, че самият Аллах благославя всеки ход на Халифа. Но само дни преди ислямския празник Аид ал-Кабир се случи изненадващото нахлуване в новозавзетата крепост на Халифа и бягството на легендарния пленник. От този момент нататък нищо не вървеше както трябва.

— Змията трябва да бъде уловена и убита, за да тръгне всичко отново — каза Магхур.

Погледът на Табари беше замечтан и далечен, но умът му работеше трескаво. Движение като неговото се нуждаеше от вяра в крайната победа. Събитието беше разклатило усещането за неизбежността на успеха. От спадането на духа се възползва армията на Република Анура и всяко нейно успешно действие разклащаше увереността на последователите на Халифа. Беше порочен кръг, който трябваше да се прекъсне със смела акция. Либиецът разбираше това много добре.

Табари го изгледа съсредоточено:

— Ще ни окажете ли подкрепа?

— Положението, което заемам в моето правителство, е такова, че се налага да действам прикрито. Триполи не бива да се свързва с вашите действия. Има други страни, чието гостоприемство ще ви бъде от полза.

— Отново имаш предвид Ислямска република Мансур — каза проницателният бунтовнически лидер.

Мансур се беше отцепил от Йемен, а сепаратисткото движение се ръководеше от харизматичен молла. Йеменската армия не реагираше бурно, тъй като не беше изгубено нищо ценно. Разположена главно в границите на пустинята Руб ал-Хали с нейните движещи се пясъци, Мансур беше бедна страна. Поминъкът на населението й се състоеше предимно от производство на хат и дребно занаятчийство. Правителството нямаше какво друго да предложи на своите граждани освен шиитската версия на шериата: почит към средновековните порядки. Ако материалните й ресурси обаче бяха нищожни, Република Мансур бе прочута като износител на радикалния ислям с неговия революционен патос.

Ибрахим Магхур се усмихна.

— По няколко повода свещените мъже на Мансур са споделяли с мен притесненията си, свързани с тяхната сигурност. Позволих си да ги осведомя, че съм открил един човек, който е отдаден на Аллах и същевременно голям специалист в тази област. Ще ме придружиш до Хартум, а там ще уредя въздушен транспорт за теб. Ще те приемат в града в пустинята, който наричат своя столица, а ти ще разбереш, надявам се, че са наистина гостоприемни хора. Но сам избирай.

— И те ще ми помогнат да открия змията?

Магхур поклати глава.

— Аз ще ти помогна да откриеш змията. Ще поддържаме връзка, ти и аз. Домакините ти в Мансур само ще те снабдят с официални документи за самоличност, за да можеш свободно да се придвижваш. С две думи, Мансур ще е твоето укритие.

Порив на пустинния вятър развя свободно падащите им дрехи.

— Говори се, че ако се прицелваш в краля, трябва да го убиеш — каза замислено Халифа.

— Твоите врагове много скоро ще разберат тази истина — съгласи се либиецът. — Чрез своите продажници Питър Новак се опита да те удари, но не успя да те убие. Сега ти ще го удариш…

— И ще го убия — думите бяха изречени като свършен факт.

— Разбира се — изрази увереност Магхур. — Справедливостта на Аллах го изисква. Но времето не чака, тъй като апетитът на твоите революционни последователи е голям.

— А какво ще задоволи този апетит?

— Кръвта на неверника — каза Магхур. — Тя ще потече като сока от най-сладкия нар и ще подхрани вашата кауза.

— Кръвта на неверника — повтори Халифа.

— Въпросът е на кого можеш да се довериш, за да я… изцедиш?

— Доверие? — Халифа примигна бавно.

— Кого ще изпратиш за свой заместник?

— Заместник? — Кагамският боец изглеждаше изненадан. — Това не е задача, която може да се повери на друг. Спомни си, че проповедникът сам поведе хората в битката за Хайдар.

Очите на либиеца се разшириха от огромното уважение, което изпита към бунтовническия лидер.

— Кръвта на неверника наистина ще се пролее — каза Халифа и протегна ръце. — Тези длани ще се напоят с кръвта на Питър Новак.

— С благословията на Аллах — либиецът се поклони. — Ела с мен. Да оседлаем коня. Мансур те очаква, Халифе.



ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА



С огромно нежелание най-накрая Гита Бекеши се съгласи да ги пусне вътре в разпадащата се селска къща, където тя живееше сам-самичка с кръвожадното куче. Враждебността на кучето все още бе голяма, макар че то се отдръпна послушно, но от напрегнатата му поза личеше, че е готово при най-малкия сигнал от старицата да се нахвърли върху посетителите с настръхналата си козина и остри зъби.

Старицата беше грохнала като къщата си. Кожата й висеше свободно от черепа. През оредялата й коса се провиждаше бледата и суха кожа на главата. Очите й бяха хлътнали, безчувствени и празни зад гънките като ивици на змийска кожа. Ако възрастта бе омекотила чертите, които са били остри, в същото време бе изострила чертите, които са били меки. Бузите й бяха измършавели и хлътнали, а устата се бе свила и й придаваше злобно изражение.

Беше лице на оцелял човек.

От многото статии, които прегледа, Янсън знаеше, че Питър Новак е бил осемгодишен през 1945 година, когато войските под командването на Хитлер и особено на Сталин ликвидирали земеделското селце Молнар, родното му място. Населението на Молнар било малобройно — под хиляда души в началото на четирийсетте години. Всички загинали. Дори да не се смяташе възрастта й, човек едва ли можеше да преживее подобен катаклизъм и той да не остави траен отпечатък върху него.

В огромната дневна печката беше запалена. Върху дървения рафт над нея от стара снимка в потъмняла сребърна рамка гледаше красива млада жена. Гита Бекеши на младини — яка селска мома, пращяща от здраве, и още нещо, закачлив поглед. Гледаше ги така, сякаш се присмиваше на опустошенията, нанесени й от възрастта.

Джеси се приближи до снимката.

— Каква красавица сте била — каза тя откровено.

— Красотата понякога е проклятие — отбеляза старицата. — За щастие не е вечна.

Тя цъкна с език и кучето се настани до нея. Протегна се и го погали по козината с кокалестите си ръце.

— Разбрах, че някога сте работили за графа — обади се Янсън. — Граф Ференци-Новак.

— Избягвам да говоря за това — отряза го тя грубо. Седеше върху очукан стол. Седалката беше наполовина разпрана. На стената точно зад гърба й висеше стара пушка. — Живея сама и единственото, което искам, е никой да не ме безпокои. Предупреждавам ви, че само си губите времето. Е, пуснах ви вътре. Сега можете да разказвате, че сте били при старицата и сте й задавали въпроси. След което да уведомите всички, които ги вълнува, че Гита Бекеши не говори нищо. Само едно ще ви кажа: в Молнар не е живял никой с фамилията Киш.

— Чакайте малко, казахте „който се вълнува“. Кого имате предвид?

— Не себе си — отговори тя, след което млъкна и се загледа пред себе си.

— Това кестени ли са? — попита Джеси, забелязвайки купа върху малката масичка до жената.

Бекеши кимна.

— Може ли да си взема? Толкова е невъзпитано от моя страна, но виждам, че току-що са опечени, защото цялата къща ухае на печени кестени и направо ми потекоха лигите.

Бекеши погледна купата и кимна.

— Още са горещи — отвърна тя одобрително.

— Напомня ми за баба. Когато ходехме при нея, тя ни печеше кестени… — Джеси засия при този спомен. — И всеки ден беше като Коледа. — Тя обели един кестен и го излапа лакомо. — Вкусно. Много вкусни кестени. Само заради тях си струваше петчасовото шофиране.

Жената кимна, а настроението й видимо се промени.

— Стават прекалено сухи, когато ги препечеш.

— Но пък остават твърди, ако са недопечени — отбеляза Джеси. — Но тези са докарани като по учебник.

Върху лицето на старицата премина слаба усмивка.

— Всички свои гости ли черпите с кестени? — попита Джеси.

— Аз не приемам никого.

— Абсолютно никого? Трудно ми е да повярвам.

— Много рядко.

Джеси кимна.

— А как се оправяте с шумните посетители?

— Преди няколко години пристигна един журналист от Англия — заразказва старицата. — Задаваше толкова много въпроси. Пишеше нещо за Унгария през войната и след нея.

— Наистина ли? — попита Янсън с напрегнат поглед. — Ще ми се да прочета онова, което е написал.

Старицата въздъхна.

— Той нищо не написа. Само няколко дни, след като ме посети, загина при катастрофа в Будапеща. Тук стават много катастрофи.

Докато тя говореше, напрежението в къщата сякаш спадна.

— Но винаги съм се чудила…

— Че ви е разпитвал за графа ли? — прекъсна я Джеси.

— Вземи си още кестени — предложи й старицата.

— Може ли? С удоволствие.

Жената кимна доволна. След малко продължи.

— Той беше нашият граф. Човек не можеше да живее в Молнар и да не го познава. Земята, която обработвахме, беше негова. Потомък на древен род, чиито корени водеха до едно от седемте племена, създали през 1000 година Унгария. Тук бе родовото му имение, макар че прекарваше повечето време в столицата — жената впери малките си тъмни очи в тавана. — Казват за мен, че живея в миналото. Може и така да е. Живеехме в размирна земя. Ференци-Новак съзнаваше това за разлика от мнозина други.

— Наистина? — попита Джеси.

Тя я изгледа мълчаливо за момент.

— Ще пийнете ли с мен по чашка палинка?

— Благодаря, не искам, госпожо.

Гита Бекеши смръщи вежди, но не каза нищо, очевидно обидена. Джеси и Янсън се спогледаха.

— Е, ако и вие пийнете.

Старата жена стана от мястото си и отиде, клатушкайки се, до бюфета. После вдигна огромно шише, пълно с безцветна течност, и наля по малко в две чашки.

Джеси взе едната. Старицата седна на стола и започна да наблюдава Джеси, докато тя отпиваше от ракията. Изведнъж тя изплю питието. Беше съвсем неволна реакция.

— Боже, извинявам се! — каза тя със задавен глас.

Старицата се подсмихна весело.

Джеси още се мъчеше да си поеме дъх.

— Какво беше това… — каза Джеси, едвам дишайки и с насълзени очи.

— В тоя край сами си варим ракията — обясни жената. — Осемдесет градуса. Малко силничка е за тебе.

— Малко — призна Джеси.

Старицата погълна остатъка от ракията и като че ли стана по-спокойна, отколкото беше.

— Всичко опира до договора от Трианон през 1920 година и загубените територии. Наложи се да се простим с три четвърти от земите си в полза на румънците и югославяните. Представяте ли си какво е това?

— Нещо като ампутация — предположи Янсън.

— Така е. Имахме усещането, че част от нас е там и не е там. Нет, нет соха! Това се превърна в национален лозунг. Означава _„Не, не, никога!“_ Така всички отговаряха на въпроса: „Ще позволим ли нещата да останат по този начин?“ На всяка гара беше изписано с цветя „Справедливост за Унгария!“. Но никой в света не взимаше на сериозно жаждата ни по изгубените територии. Никой освен Хитлер. Такава лудост. Все едно да яздиш тигър. Правителството в Будапеща се сприятели с тоя човек и скоро попадна в търбуха на звяра. Беше грешка, заради която страната ни пострада много. Но никой не страда колкото нас.

— А вие бяхте ли тук, когато…

— Всички къщи бяха подпалени. Хората, които живееха в тях, чиито деди бяха работили тази земя от векове, бяха изведени от леглата, от полето, от масите, докато закусвали. Събраха ги и под дулата на пушките ги накараха да вървят по леда на Тиса, докато ледът се счупи и те паднаха във водата. Цели семейства, вървейки, хванати за ръце, само за минута се издавиха, измръзнаха в ледените води. Казват, че чупенето на леда се е чувало чак до лозята. Аз по това време бях в замъка, който беше под обстрел. Мислех си, че стените ще се срутят върху нас. Значителна част от него беше разрушена. Но ние бяхме в мазето в безопасност. Един ден по-късно дойде армията и аз се върнах в родното си село, единствения дом, който съм имала. Не беше останало _нищо_.

Гласът й заглъхна и тя започна да шепти.

— Нищо освен разрушения. Бяха оплячкосали всичко. Овъглени руини, черни въглени. Само тази къща на хълма беше оцеляла. Но село Молнар, което беше преживяло нашествието на римляните, татарите и турците, го нямаше. А в реката плуваха толкова много трупове. А сред тях бяха голите, подпухнали и посинели тела на собствените ми родители. — Тя се хвана за челото. — Когато видиш какво човешките същества могат да направят с други човешки същества, те е срам да живееш.

Двамата американци се умълчаха за известно време.

— Как се озовахте в замъка? — попита след малко Янсън.

Жената се усмихна при спомена за това.

— Янош Ференци-Новак беше чудесен човек, а също и неговата Илона. Да им служа бе за мен привилегия, никога няма да ги забравя. Вижте, моите родители и техните родители, и родителите на техните родители обработваха земите им. Бяха селяни, но с течение на времето благородният човек им раздаде малки парцели земя. Отглеждаха картофи, грозде, ягоди, малини. Хранеха за мен надежди. Аз бях малко момиченце. Вярно е. Смятаха, че ако работя като прислужница в замъка, ще понауча това-онова. Надяваха се графът да ме заведе някой ден до Будапеща и там да срещна жених. Майка ми си мечтаеше за неща от тоя род. Познаваше една от жените, които работеха на Ференци-Новак, представи ме на нея и така накрая се срещнах със самия господар, граф Ференци-Новак и красивата му синеока жена Илона. Графът прекарваше повечето време в Будапеща в правителствените кръгове на регента Хорти. Беше близък с Миклош Калай, който след това стана министър-председател. Калай го взе като министър в правителството. Графът беше образован. Кабинетът се нуждаеше от такива хора като него, а и той имаше много силно чувство за обществен дълг. Но и при това положение прекарваше по няколко седмици в имението в Молнар. Малко селце. Кръчмар, бакалин, евреин от Ходжмежовашархели, но предимно земеделци и дървари. Скромни хора, които си изкарваха прехраната на бреговете на Тиса. Дойде денят, когато мама ме отведе в замъка на хълма. Някога като деца си представяхме, че той е част от планината.

— Аз трудно бих си спомнила нещо, което се е случило преди толкова време — призна Джеси.

Старицата поклати глава.

— Вчера ми се губи. Но онова, което се случи преди шест десетилетия, си го спомням, все едно се случва сега. Дългата пътека покрай конюшните, каменната рамка на портата с изронени ръбове. А вътре стръмното стълбище с излъскани стъпала. Задъхвах се по него. Говореше се, че пияни гости падали по стъпалата. По-късно, когато станах част от прислугата, слушах графиня Илона да разказва подобни случки. Толкова беше забавна. Не харесваше еленовите рога по стените, но можеше ли замък да мине без тях? Картини на Тениерс, по-младия Тениерс. „Като във всеки замък в Централна Европа“ чух веднъж да казва графинята. Мебелите бяха от „късния Франц Йосиф“, казваше също тя. В салона беше много тъмно. Не искаха да дупчат фреските, за да прокарат електричество. Така че осветлението беше от свещи. В салона имаше огромно пиано от палисандрово дърво. С красива дантелена покривка отгоре и сребърни свещници, които лъскахме внимателно всяка неделя. Отвън също беше много красиво. Примрях от вълнение, когато се разходих за първи път из английската градина зад къщата. Там растяха дървета каталпа с надвиснали клони и нападали от тях шушулки, подкастрени акации и орехи. Графинята много се гордееше със своята жарден англе. Учеше ни да наричаме всичко с точните имена. На английски, да, английски. Една от жените ме научи на този език. Илона се наслаждаваше да говори с хората на английски, сякаш живеехме в британско имение, така че го научихме. — Тя изглеждаше учудващо спокойна. — Та от тази английска градина се носеше ухание на прясно окосена трева, аромат на рози и на сено. Чувствах се като в рая.

Хората говорят за мен, че живея е миналото, но това беше минало, в което си струваше да се живее.

Янсън се сети за руините, които бяха видели в подножието на хълма. От огромното имение бяха останали само порутени стени, които стърчаха само на няколко стъпки от земята и едвам се забелязваха през избуялата трева. Тухлени купчини от някогашните високи камини се провиждаха през шубраците. Замъкът, който се бе издигал гордо векове наред, се бе превърнал в развалини, ни повече, ни по-малко в каменна градина. Изгубен свят. Старицата някога бе влязла в красива градина. Сега живееше в сенките на нейните руини.

Дърветата в печката пукаха и пращяха тихичко, а за минута всички се умълчаха.

— А шляпането на малки крачета? — попита накрая Джеси.

— Имаха само едно дете. Питър. Още малко _палинка_?

— Много сте мила, госпожо, но благодаря — каза Джеси.

— Питър, казахте — повтори Янсън небрежно. — Кога беше роден?

— Кръстиха го в първата събота на октомври 1937 година. Толкова красиво момченце. Красиво и умно. Сякаш беше орисан да стане забележителен човек.

— А стана ли?

— Още си го представям как тича напред-назад из огромния хол с огледала в моряшкото си костюмче и моряшка шапка. Обичаше да се оглежда между две от огледалата, които бяха закачени едно срещу друго. — Усмихна се и лицето й стана като решетка от бръчки. — Родителите му бяха толкова привързани към него. Напълно обяснимо. Раждането беше трудно и след него графинята не можеше да има повече деца. — Старицата се бе пренесла на друго място, в друг свят. Свят, загубен за всички останали, но не и за нея. — Един ден точно след обяда Питър излапа няколко сладки, които готвачката беше приготвила за следобедния чай, както правят непослушните деца, и тя му се скара. Графинята се случи наблизо и я чу. „Никога не разговаряйте по този начин с детето ни“ — предупреди я тя. Докато изричаше тези думи, от устата й сякаш падаха ледени висулки. Бетина, така се казваше готвачката, пламна цялата, но нищо не каза. Прояви разбиране. Ние всички проявявахме разбиране. Не беше като другите деца. Но не беше и разглезен, не ме разбирайте погрешно. Слънчево дете като първи юли, както казваме ние, унгарците. Когато беше доволен, пускаше такава широка усмивка, сякаш лицето му щеше да се разцепи всеки момент. Беше благословено дете. Вълшебно. От него можеше да излезе всичко. Абсолютно всичко.

— За тях Питър е бил всичко на този свят — каза Джеси.

Старицата започна да гали отново кучето.

— Такова прекрасно момченце.

Очите й се озариха за кратко, сякаш зърна пред себе си момченцето в моряшкото му костюмче и моряшката шапка да се оглежда между двете огледала в салона, а отражението му да се отдалечава бавно към безкрайността.

Старицата затвори очи, опитвайки се да задържи образа в съзнанието си.

— Треската му беше ужасяваща. Гореше като чайник и се мяташе в леглото. Имаше холерна епидемия, както знаете. Така пареше, че не можеше да се пипне. И изведнъж изстина. Аз бях една от тези, които седяха край леглото му. — Тя сложи двете си ръце върху главата на кучето, сякаш получаваше утеха от огромната сила на това същество. — Никога няма да забравя онази утрин, когато намериха тялото му изстинало, бледите устни, восъчните бузки. Сърцето да ти се скъса от мъка. Беше само на пет годинки. Какво по-тъжно има от това? Да умреш, преди да си имал възможност да живееш.

Янсън се смути и съвсем се обърка. _Питър Новак беше умрял като дете?_ Как така? Да не би да имаше някаква грешка? Да не би старата жена да описваше друго семейство, _друг_ Питър?

Но основните факти от биографията на филантропа съвпадаха. Питър Новак, многообичаният син на Янош Ференци-Новак беше роден през октомври 1937 година и отраснал в опустошеното по време на войната село Молнар. Така поне пишеше в официалното му досие.

Ами после?

Нямаше никакво съмнение, че старицата разказва истината такава, каквото тя си я спомняше. Какво означаваше това?

_Питър Новак: човекът, който никога не го е имало._

Напълно объркан, Янсън започна да подрежда и пренарежда известните факти.

Джеси разкопча ципа на сака си, извади албума със снимки на Питър Новак и го отвори на голяма цветна фотография. Показа я на Гита Бекеши.

— Виждате ли този мъж? Името му е Питър Новак.

Старата жена разгледа снимката и после вдигна очи към Джеси.

— Не следя новините. Нямам телевизор, не чета вестници. Съжалявам. Но мисля, че съм чувала за този човек.

— Същото име като на момчето на графа. Не може да е той, нали?

— Питър, Новак — често срещани имена у нас — каза тя, вдигайки рамене. — Но това не е синът на Ференци-Новак. Той умря през 1942 година. Вече ви казах. — Очите й се върнаха към снимката. — Освен това този мъж е с кафяви очи. Очите на малкия Питър бяха сини като водите на Балатон. Сини като на майка му.



Напълно шокирани, двамата тръгнаха обратно към ланчията, която бяха оставили на близо километър и половина от хълма. След като се отдалечиха от къщата, се решиха да заговорят и започнаха да обсъждат колебливо задълбочаващата се мистерия.

— Ами ако е имало друго дете? — попита Джеси. — Дете, за което никой не е знаел, което е взело името на брат си. Може би таен близнак.

— Старицата изглеждаше напълно убедена, че той е бил единственото им дете. Не е лесно да се скрие подобно нещо от прислугата. Но ако граф Ференци-Новак е бил параноикът, за когото го представят, са възможни всякакви хитрости.

— Но защо? Той не е бил луд.

— Не е бил луд, но отчаяно се е страхувал за детето си — каза Янсън. — Политическата обстановка в Унгария е била изключително експлозивна. Спомни си какво си чела. Бела Кун взима властта през март 1919 година и управлява сто трийсет и три дни. С терор. След като бил свален, последвало още по-ужасяващо клане на хората, които му помогнали преди това да дойде на власт. Цели семейства са били избити. Това е известният „бял терор“ по времето на адмирал Хорти. Репресиите и контрарепресиите са били начин на живот по онова време. Графът сигурно е съзнавал, че никоя власт не е трайна. Че връзките му с премиера Калай са можели да се превърнат в смъртна присъда не само за него, но и за семейството му.

— Страхувал се е от комунистите?

— И от фашистите, и от комунистите. Стотици хиляди хора са били избити от края на 1944 до началото на 1945 година, след като „Кръстосаните стрели“ взимат властта. Не забравяй, че според привържениците на „Кръстосаните стрели“ Хорти е бил прекалено мек. Доморасли унгарски фашисти. След като Червената армия установява контрол над страната, следват нови чистки. Стотици хиляди хора отново са избити. Врагове на революцията, един вид. Хора като Ференци-Новак са били притиснати в менгеме. Колко други страни са преживели подобни идеологически превратности — от крайно дясно до крайно ляво, а между тях нищо.

— Пак се връщаме на стария въпрос. Как може да се отгледа дете в такъв свят? Може би тези хора са смятали, че е невъзможно. Че трябва да скрият детето си.

— Мойсей в кошницата — промърмори Янсън. — Но това повдига още много въпроси. Новак заявява пред целия свят, че това са били неговите родители. Защо?

— Защото е истина.

— Не е достатъчно убедително. Едно такова дете е възпитано да се страхува от истината, да гледа на нея като на заплаха. За Бога, то дори може да не узнае истината. С децата нещата стоят по този начин — не можеш да им забраниш да говорят. В нацистка Германия, когато християнско семейство укривало евреин, на децата не казвали нищо. Рискът бил твърде голям. Те можели да се изпуснат пред съучениците си, пред учителите. Единственият начин да се опази тайната бил, като се скрие истината от децата. Чак след като детето пораснело, му я казвали. Освен това, ако родителите на Новак са тези, за които той твърди, че са, Гита Бекеши щеше да знае. Сигурен съм в това. Не мисля, че са имали и друго дете. Мисля, че тя ни каза истината: Питър Новак, единственият син на графа, е умрял още като дете.

Слънцето се скри зад далечния връх и се спуснаха сенки като дълги, тесни ивици. Само за няколко минути окъпаната в злато местност стана сива. В планината залезът идва бързо и без предупреждение.

— Тая история ще се окаже проклет салон с огледала като онзи, за който разказа баба Гита. Вчера се питахме дали някой не е откраднал самоличността на Питър Новак. Сега се оказва, че самият Питър Новак е откраднал нечия самоличност. Мъртво дете, унищожено село, идеална възможност.

— Кражба на самоличност — намеси се Янсън. — Красиво изпълнение.

— Гениално, като се замислиш. Избираш село, изличено изцяло по време на войната. Това ще рече, че никой няма да си спомня за твоето детство. Всички архиви — кръщелни, смъртни актове, са унищожени, когато мястото е било опожарено.

— Да се представи за син на аристократ е добър ход — каза Янсън. — Помага да се намерят отговори на много от въпросите, свързани с произхода му. Никой няма да се чуди как е получил толкова добро образование, при това без да има документи в което и да е училище.

— Точно така. За какво да ходи на училище, след като е имал частни учители, дете на граф, нали така? Защо е бил извън светлините на прожекторите? Защото този аристократ, Янош Ференци-Новак, е имал цял тон врагове и основателни причини да се страхува. Всичко пасва.

— Като дъски, закачени с винт. Плътно прилепнали. Прочува се като голям борсов играч.

— Мъж без минало.

— Напротив, има минало. Просто никой не знае за него.

Спомни си изписаните с курсив бели букви върху тъмносиния корпус на самолета „Гълфстрийм“: _Шок киси шокра меди._ Същата унгарска поговорка, която Новак непрекъснато повтаряше пред медиите. Малките неща могат да допринесат за големите. Това бе мисъл, която се свързваше с благотворителността му. Тя му служеше също за измама. Янсън си припомни и думите, които Марта Ланг му каза в самолета, и го побиха тръпки: _Новак доказа кой е всъщност, отново и отново. Човек на всички времена и на всички народи._

И все пак кой бе той?

Джеси прескочи с лекота огромен клон, паднал върху пътеката.

— Непрекъснато си задавам въпроса защо? Защо е нужна тази измама? Всеки го обича. Той е шибан герой на нашето време.

— Дори светците имат какво да крият — каза Янсън, избирайки пътя си по-внимателно. — Ами ако произхождаше от семейство, свързано с жестокостите на „Кръстосаните стрели“? Не трябва да се забравя, че в тази страна хората имат дълга памет. Тук „репресия“ е нарицателно име. Тук са били избити или депортирани цели семейства, включително децата и внуците, тъй като са били на обратната страна. Това циклично отмъщение е било главната движеща сила в унгарската история през двайсети век. Ако в миналото ти е имало такова зло, е нормално да искаш да се отървеш от него, да го загърбиш с всички възможни средства. Баба Гита едва ли е единствената, която живее с миналото. Само помисли. Представи си, че този човек произхожда от семейство, свързано с „Кръстосаните стрели“. Той може да не е направил нищо, но непрекъснато ще му го натякват, във всяко интервю, разговор, обсъждане.

Джеси кимна.

— Бащите са яли кисело грозде, а децата им имат скомина — каза тя. — Както е казано в книгата на Йеремия.

— Мотивът може да е и толкова обикновен — посочи Янсън, но съмненията му, че работата не е толкова проста, си останаха.

Нещо — не точно идея, а неясно подозрение — се прокрадна в съзнанието му, влезе му в главата като муха, която не можеш да изгониш, но чието присъствие усещаш.

Смътно, почти неуловимо, но все пак е там.

Само да можеше да се концентрира, да се абстрахира от всичко останало и да се съсредоточи.

Минаха няколко секунди, преди да разпознае звука, който се чу откъм хълма. Беше далечен и неуловим, но той напъна слуха си и разпозна източника. Сърцето му се сви.

Беше писък на жена.



ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА



О, Боже, _не_!

Тръните и избуялите лозя го удряха и драскаха по лицето, докато Янсън бягаше по криволичещата пътека. Внимаваше само къде стъпва, докато прескачаше камъните и препускаше през храстите. Само една стъпка накриво и можеше да си изкълчи крака или по-лошо. Нареди на Джеси да се върне в ланчията възможно най-бързо. Щеше да е истинско бедствие, ако враговете им я изпревареха. Тя тичаше като газела, макар да беше нанагорнище, и скоро щеше да стигне.

Само след няколко минути, съвсем запъхтян, Янсън пристигна в разнебитената къща на старицата. Писъците бяха спрели, но мъртвата тишина беше още по-зловеща.

Вратата беше открехната, а вътре завари гледка, която никога нямаше да забрави. Благородният кувас лежеше на едната си страна изкормен. Вътрешностите му изсипани на чергата като лъщяща червена купчина, от която излизаше пара в студената стая. В люлеещия се стол се бе отпуснала безжизнено Гита Бекеши, жената, която бе преживяла червения и белия терор, ужасите на две световни войни, танковете от 1956 година, превратностите и бичовете на човешкия род и на природата. Лицето й бе скрито от роклята й от груб плат, която бе вдигната нагоре и метната върху главата, разкривайки слабото й тяло и неописуемите ужаси, които го бяха сполетели. Малки прободни рани с червени ръбове покриваха бледата й плът в странен ред. Нападателите я бяха наръгали с ножовете си десетки пъти. Върху разголените ръце и крака се виждаха червени петна от пръсти. Дали са искали от нея някаква информация? Или просто са я наказали по садистичен начин заради информацията, която бе дала на него?

Какви чудовища биха могли да извършат подобно нещо?

Янсън се беше вцепенил от ужас. Огледа се и видя незасъхналите капки от кръвта на мъртвата жена върху пода и стените. Жестокостта явно бе извършена само преди няколко минути. Нападателите са били колкото жестоки, толкова и бързи.

А къде ли бяха сега? Едва ли далече. Дали не го бяха набелязали за следващата си жертва?

Сърцето на Янсън биеше силно, но със забавен ритъм. Възможността от сблъсък не го изпълваше с безпокойство, а със странно чувство на злорадство. Старата жена се бе оказала лесна плячка, но който и да беше извършителят на злодейството, щеше да открие, че това не се отнася до него. У него се надигна болезнен гняв — познато чувство, което му подейстава успокоително именно защото му бе познато. Щеше да намери удовлетворение.

Спомни си полупрезрителните думи на Дерек Колинс: „Насилието е нещо, в което те бива най-много, Янсън… Твърдиш, че си отвратен от убийствата. Но ще ти кажа нещо, един ден ще откриеш, че те са единственото, което те кара да се чувстваш жив.“

Сега това бе самата истина. От години бягаше от природата си. Днес нямаше да бяга. Огледа пак касапницата и през главата му мина мисълта, че причинителите на това страдание сами ще узнаят какво е страдание.

_Къдели бяха?_

Близо. Съвсем близо. Защото го търсеха. Сигурно бяха горе на хълма. Дали Джеси е стигнала навреме до ланчията?

Трябваше да се качи нависоко, за да огледа добре терена за операцията. Къщата беше издигната в двор под традиционната L-образна форма, като жилищните и работните помещения бяха под един покрив. Под прав ъгъл към къщата имаше голям навес с плевня над него, а в съседство беше конюшнята. Изтича в двора и се качи по дървена стълба до високата плевня отсреща. През капандурата излезе на островърхия покрив и се добра до най-високото място.

На четвърт миля нагоре по хълма видя малка група въоръжени мъже, които си проправяха път към Джеси Кинкейд. Фигурите им трудно се различаваха в сумрака, но по изпочупените клони и утъпканата трева личеше откъде са минали. В тоя миг Янсън видя как ято врани излетяха от храст съвсем наблизо със силно грачене. Нещо ги бе изплашило. В следващия момент забеляза движение сред дърветата и храстите около старата къща и осъзна за какво става дума.

_Беше попаднал в капан!_

Мъжете бяха разчитали той да чуе писъците на старицата. Бяха потърсили начин да го примамят да се върне в старата селска къща.

И той бе точно там, където го искаха. Вените му се изпълниха с адреналин, който изостри до краен предел сетивата му.

Къщата сама по себе си бе укритие, но въоръжените мъже я бяха обградили от четирите страни. Показаха се от укритията си зад храстите и нахлуха в двора. Явно го бяха видели да влиза в къщата, издебвайки го, за да му се нахвърлят. Нямаше начин Янсън да се измъкне незабелязано. Щяха да пресрещнат Кинкейд по пътя, а него да заловят или убият в къщата, която сега се бе превърнала за него в затвор.

Фенерчетата им осветяваха дома на старицата от всички посоки. Янсън виждаше ясно карабините им. Щяха да стрелят при първа възможност. В момента Янсън беше лесна мишена. Нямаше да мине много време, преди да насочат светлината към плевнята и покрива над нея и да очертаят силуета му с дупки от куршуми.

Янсън скочи от покрива максимално бързо и незабелязано. След това се спусна от плевнята върху мръсния под. Преследвачите му още не бяха нахълтали вътре само защото не знаеха дали е въоръжен. Нямаше закъде да бързат, щяха да действат внимателно и да го ликвидират, без да му позволят да убие някого от тях.

Янсън се стрелна през вътрешния двор и бързо се шмугна в дневната. Пламъците в огнището хвърляха призрачна светлина върху касапницата. Но той нямаше друг избор, освен да се върне там. Старицата май имаше пушка.

Пушката беше изчезнала. Естествено. Това не беше предмет, който да убегне от вниманието им, а и разоръжаването на осемдесетгодишната жена едва ли ги бе затруднило. Но след като жената притежаваше пушка, значи имаше и патрони, прибрани някъде.

Движещ се сноп от жълта светлина блестеше през прозореца в дневната на жената в търсене на някакво движение, на признак за неговото присъствие. Янсън се притисна плътно към пода. Искаха да го открият, да стеснят възможностите му да се придвижва. Веднъж да узнаеха в коя постройка се е скрил, можеха да напънат със сила вратата към вътрешния двор и да обкръжат неговото убежище. Несигурността им беше негов съюзник.

Янсън залази към кухнята, като се пазеше да не го забележат. Къде ли беше скрила старицата патроните? Сами по себе си те бяха безполезни като оръжие срещу преследвачите му, но той можеше да измисли някакъв начин да ги използва. Беше жив само защото те още не знаеха местоположението му. Но това не бе достатъчно. Можеше да ги победи само ако превърне несигурноста им в грешка.

Провери няколко чекмеджета в кухненския бюфет, в едното намери прибори, в другото — бурканчета с подправки и сушени треви. До кухнята имаше малък килер и там откри каквото търсеше, при това доста по-голямо количество, отколкото очакваше. Десет кутии с по двайсет патрона десети номер „Байро Сюпър“. Взе две пачки и се върна лазешком в дневната.

Чу отвън викове на език, който не разбираше. Но и без да знае езика, разбра какво означаваше — пристигаха още мъже и заемаха позиции наоколо.

В железния тиган над огнището, в което по-рано през деня жената беше изпекла кестените, Янсън сложи шепа от дългите патрони с месингови капачета от двата края, свързани посредством цилиндрична пластмасова тръбичка. Вътре имаше оловен куршум и барут. Макар да бяха конструирани така, че детонацията да се предизвиква от ударника на огнестрелното оръжие, достатъчно количество топлина можеше да произведе подобен ефект.

Огънят тлееше, а тиганът беше на няколко стъпки над него. Дали можеше да разчита на това?

Янсън добави малко цепеници в огъня и се примъкна към другия край на кухнята. Сложи върху стара поне няколко десетилетия електрическа печка чугунена тенджера и разпръсна на дъното й още една шепа патрони. Включи котлона на средна температура. Щяха да минат няколко минути, преди да се затопли дъното на тежката тенджера.

После отвори фурната, пъхна останалите петдесет патрона върху решетката на трийсетина сантиметра от източника на топлината и включи на най-силно. Най-бавно щяха да се загреят патроните във фурната. Беше наясно, че изчисленията му са груби в най-добрия случай. Но съзнаваше също, че няма алтернатива.

Промъкна се в двора, покрай конюшните и отново се качи по стълбите в плевнята.

И зачака.

Известно време чуваше гласовете на мъжете, които идваха все по-близо и по-близо, заемаха позиции на безопасно разстояние от прозорците и се свързваха помежду си с кратки команди и светлините на фенерчетата. Ненадейно тишината се наруши от взрив, последван почти веднага от още три. После Янсън дочу ответния огън от автомат и звук на строшени стъкла. Старите изкорубени рамки на предните прозорци сигурно бяха станали на трески и прах.

За Янсън поредицата от гърмежи имаше точно определен смисъл. Първо бяха избухнали патроните над огнището, както се бе надявал. Стрелците направиха съответното предположение. Стрелба с оръжие откъм дневната, насочена срещу тях. Бяха намерили това, което търсеха. Точното му местоположение.

Само че беше грешно.

Веднага последваха викове, които подканяха останалите мъже да се включат в престрелката пред къщата. Серия от слаби експлозии подсказа на Янсън, че патроните в тенджерата на електрическата печка се бяха загрели до точката на детонацията. През цепката между гредите на плевнята той видя самотен стрелец с автоматично оръжие, който бе останал зад къщата. Партньорите му бяха изтичали от другата страна, за да се включат в нападението.

Янсън извади малката берета и през същата цепка се прицели в плещестия мъж в зелена униформа. Още не биваше да стреля, за да не го чуят останалите и така да издаде убежището си. Чуваше да тропат из къщата тежките стъпки на мъжете, които стреляха напосоки, търсейки укритието му. Янсън изчакваше взрива на петдесетте патрона във фурната, преди да дръпне спусъка. Изстрелът му щеше да се изгуби сред експлозията и очакваната суматоха.

Стреля точно в този момент.

Плещестият мъж падна по очи. Тялото му не издаде почти никакъв звук, когато се просна върху покритата с листа земя.

Вече никой не пазеше тази позиция. Янсън бутна вратата и се приближи до убития мъж, знаеше, че никой няма да го види. За миг се замисли дали да не изчезне в тъмните дебри на хълмистата област. Можеше да го стори, беше изчезвал на подобен терен при други случаи. Беше сигурен, че е в състояние да се изплъзне от преследвачите си и да се появи след ден-два в някое от околните планински селца.

Точно тогава си спомни закланата жена, нараненото й по жесток начин тяло и мисълта за бягство се изпари. Сърцето му заби лудо и му се стори, че дори сенките на вечерта се процеждаха през червена завеса. Забеляза, че куршумът беше пробил черепа на стрелеца в горния край на челото му и само струйката кръв, която се стичаше надолу по лицето, разкриваше смъртоносния му ефект. Вдигна автомата на мъжа и преметна патрондаша през собственото си рамо.

Нямаше време за губене.

Екипът убийци се бе събрал в къщата. Те претърсваха всяка педя и стреляха. Куршумите летяха към бюфети и гардероби и към всяко място, където някой можеше да се скрие. Оловото разцепваше дървото, търсейки човешка плът.

Сега обаче те бяха в капан.

Заобиколи тихичко къщата, теглейки трупа на убития мъж зад себе си.

На мъждукащата светлина от фенерите той разпозна едно от лицата, второ, после трето. Кръвта му се смрази. Това бяха корави лица. Жестоки лица. Лицата на хора, с които бе работил в Консулски операции преди много години и които още тогава не харесваше. Бяха груби мъже, не по маниери, а като душевност. Мъже, за които насилието не беше крайно, а основно средство, за които цинизмът не беше продукт на разочарованието от идеализма, а на чиста проба хищничество и алчност. Такива хора нямаха място в правителствена служба. По мнението на Янсън само с присъствието си те петняха нейното име. Техническите умения, с които вършеха работата си, се обезсмисляха от липсата на истинска съвест и неспособност да проумеят, че понякога легитимни цели изискваха оспорвани тактики.

Намъкна сакото си върху мъртвия мъж и го закрепи зад клонестия орех. С връзките на обувките му завърза фенерчето за безжизнената ръка. Подпря клепачите му с тънки клечици от паднал клон и очите му се разтвориха в оцъклен поглед. Мъжът заприлича на чучело, но в мрака щеше да свърши работа поне на пръв поглед, а това бе всичко, от което Янсън се нуждаеше. Сега Янсън изстреля един откос през счупения прозорец. Трима от стрелците се олюляха, тъй като куршумите пробиха диафрагма, корем, аорта и бели дробове. В същото време изненадващата стрелба привлече вниманието на останалите.

Янсън се изтърколи до ореха, включи фенерчето, вързано за ръката на мъртвия мъж, тихичко се прикри зад големия объл камък на десетина метра от дървото и зачака в мрака.

— Ето там — извика един от тях.

Чучелото привлече вниманието им само след секунди. Но всичко, което виждаха, бе светлината от фенерчето. Лъчът най-много да осветяваше сакото в бозав цвят и донякъде изцъклените очи на присвитата фигура. Изводът бе направен мигновено — той бе източникът на смъртоносната стрелба.

Отговорът беше такъв, какъвто очакваше — четирима командоси насочиха автоматите си към трупа. Едновременното трещене на мощните оръжия беше оглушително. Мъжете изстреляха стотици куршуми в своя бивш колега.

Шумът и яростното им съсредоточаване към трупа беше за Янсън предимство. С малкия пистолет „Берета Томкет“ той изпрати четири внимателно премерени изстрела в бърза последователност. Разстоянието беше само десетина метра. Точността му бе безпогрешна. И четиримата паднаха безжизнено на земята и автоматите им замлъкнаха.

Остана само един. Янсън забелязваше профила му през завесата на горния етаж. Беше висок, с късо подстригана коса, леко къдрава, с яка стойка. Той бе един от хората, чиито лица Янсън си спомни, а сега го разпозна по походката, по стегнатите и решителни движения. Беше лидер. Беше техният лидер, командващият офицер. Янсън го бе установил и преди това от начина, по който разговаряха с него.

Сети се за името му — Саймън Черни. Оперативен агент от Консулски операции, специалист по тайни нападения. Пътищата им се бяха пресичали повече от веднъж в Салвадор през осемдесетте години и още тогава Янсън го смяташе за опасен човек, който можеше да направи много поразии заради това, че не зачиташе живота на цивилните.

Янсън нямаше да го убива засега. Не и преди да си поговори с него.

Но мъжът щеше ли да му позволи? Беше по-умен от другите. Беше разгадал номера, който Янсън им скрои, по-бързо от тях. Пръв разбра за капана и се опита да ги предупреди с викове. Имаше остри инстинкти за тактика. Човек като него не би се изложил без нужда на опасност, а щеше да изчака да му се отвори добра възможност.

Янсън не можеше да му позволи този лукс.

Командирът на екипа вече не се виждаше и бе извън обсега за стрелба. Янсън притича към къщата, видя разпръснатите стъкла, разхвърчалите се сажди от огнището при експлозията на патроните, разпилените сачми, счупения бюфет.

Накрая забеляза огромната стъклена дамаджана с ракията, отровната палинка.

Пукнатина колкото косъм минаваше от едната й страна, явно от металните сачми, но не беше счупена. Янсън знаеше какво да направи. Пребърка единия от убитите стрелци и извади от дрехите му запалка „Зипо“. След това изля близо стоградусовия спирт из стаята, направи пътечка до вратата и запали течността. Само за секунди из стаята плъзнаха сини пламъци. Скоро към тях се присъединиха жълти пламъци, тъй като огънят обхвана завесите, вестниците и камъшитените столове. Не след дълго щяха да пламнат и останалите мебели, а после и подът, таванът и горният етаж.

Янсън чакаше, а през това време пожарът се разрастваше. Пламъците се издигаха стремително, превръщайки помещението в море от синьо и жълто. Вълни от дим се носеха към горния етаж.

Командирът Саймън Черни трябваше да избира, макар че на практика нямаше избор. Ако останеше вътре, пожарът щеше да го погълне. Не можеше да се измъкне и от задната страна към двора, тъй като Янсън беше взел мерки. Единственият му път беше по стълбите и през входната врата.

Но Черни беше съвършен професионалист и знаеше, че Янсън ще го чака отвън. Щеше да вземе мерки.

Янсън долови тежките стъпки на мъжа дори по-рано, отколкото предполагаше. Когато стигна до прага, Черни изпрати дъжд от куршуми в диапазон от почти сто и осемдесет градуса. Който и да го дебнеше отпред, щеше да бъде пометен от бясната стрелба на автомата. Янсън оцени по достойнство действията на Черни, наблюдавайки въртящото се тяло на стрелеца откъм гърба му.

Той се надигна от мястото, където се криеше — зад парапета на стълбището, което водеше към обхванатия от пожар долен етаж, в опасна близост до пламъците. Нападателят му дори не беше предположил, че може да е там.

Тъкмо когато Черни започна да обстрелва отново района пред входната врата, Янсън скочи върху него, обви с едната си ръка шията му, а с другата му изтръгна оръжието. Черни се съпротивляваше яростно, но гневът бе направил Янсън необуздаем. Заби с всичка сила дясното си коляно в бъбреците на Черни и го измъкна върху циментовата тераса.

После стъпи с крак върху китката на мъжа и изви врата му, причинявайки му непоносима болка.

— Двамата с теб сега ще си поговорим — прошепна Янсън в ухото на Черни.

С нечовешко усилие Черни успя да се обърне и да отблъсне Янсън от себе си. Побягна през двора далече от горящата къща. Янсън се хвърли след него и го събори с мощен удар по рамото върху каменистата земя. Черни изохка силно, когато Янсън изви едната му ръка назад, така че я изкълчи, и едновременно с това го обърна по гръб. Сграбчи го за гушата и се надвеси над него.

— И така, докъде бях стигнал? Точно така: ако не ми кажеш това, което искам да знам, повече никога няма да можеш да говориш. — Янсън измъкна бойния нож от калъфа върху коляното на Черни. — Ще ти разпоря кожата, така че и майка ти няма да те познае. Ясно ли е? Още ли работиш в Консулски операции?

Черни се изсмя.

— Нещастни скаути, това са те. Би трябвало да продават сладки от врата на врата. Само за това ги бива.

— Ами ти по какво се различаваш от тях?

— Я ми кажи как, мамка му, се понасяш? Ти си едно лайно и винаги си бил. Говоря за тогава. Мръсен предател. Един човек се опита да ти помогне, един истински герой, а ти как му се отплати? Предаде го, изправи го пред наказателния взвод. Ти трябваше да си на неговото място в Меса Гранде, ти, кучи сине, теб трябваше да застрелят.

— Ти си мръсно копеле! — избухна Янсън, отвратен и смаян. Притисна ножа откъм широката страна към леко обраслата с брада буза на мъжа. Заплахата не беше абстрактна. — Да не си от някоя група за отмъщение?

— Сигурно се шегуваш.

— За кого работиш? — попита Янсън. — Мамка ти! _За кого работиш?_

— А ти за кого работиш? — Мъжът се закашля. — Дори не знаеш за кого работиш. Програмиран си като шибан компютър.

— Време е да запееш — прекъсна го Янсън със спокоен тон. — Или ще останеш без лице.

— Така са ти объркали представите, че дори не знаеш кое е горе и кое долу, Янсън. И никога няма да разбереш.

— Замръзни! — Ненадейната команда дойде някъде над него. Янсън погледна нагоре и видя шкембестия кръчмар, с когото разговаряха по-рано през деня.

Сега той беше свалил бялата си престилка. Огромните му зачервени ръце стискаха пушка с двойна цев.

— Нали така казват в тъпите ви американски филми за ченгета? Казах ти, че не си добре дошъл — заяви мъжът с рунтави вежди. — А сега ще ти покажа колко си нежелан тук.

Янсън долови стъпки на бягащ човек, който прескачаше трънаците и храстите и се носеше направо през гъсталака. Още отдалече позна жилавата и пъргава фигура. Секунди по-късно се появи Джеси Кинкейд със снайперистката си пушка през рамо.

— Хвърли проклетата антика! — изкрещя тя, държейки пистолет в ръка.

Унгарецът дори не се обърна да я погледне, а зареди пушката от времето на Втората световна война.

Джеси натисна спусъка и го простреля в главата. Мъжът с огромния корем падна назад като отсечено дърво.

Янсън грабна пушката и се изправи.

— Търпението ми се изчерпва, Черни. А ти вече нямаш съюзници.

— Не разбирам — измърмори Черни.

Кинкейд поклати глава.

— Забих четири копелета горе на хълма. — Тя коленичи на земята до Черни. — Твоите момчета, нали? Така си и знаех. Не ми хареса как се държат.

В очите на Черни се прокрадна страх.

— Погледни внимателно онзи кръчмар, ей там. Човек ще си помисли, че някой го е приспал.

— Добър изстрел — каза Янсън и й подхвърли пушката.

Джеси вдигна рамене.

— Не ми хареса от самото начало.

— Скаути! Светът гори, а те събират значки за заслуги — изсъска Черни.

— Питам те за последен път: за кого работиш? — настоя Янсън.

— За същия човек, за когото и ти.

— Не ми се слушат глупости.

— Всички работят за него. Но само част от нас го знаят. — Той се захили. — Мислиш си, че си победител? Заблуждаваш се.

— Опитай, де — каза Янсън и стъпи върху врата на Черни, без да го притиска, но давайки му да разбере, че може да го убие всеки момент.

— Глупак! Цялото правителство върти на малкия си пръст. Сега той диктува играта! Но ти си невеж, за да го разбереш.

— Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?

— Нали знаеш как са те наричали винаги: робот. Все едно, че не си човек. Но има една особеност при роботите. _Те правят само онова, за което са програмирани._

Янсън го изрита в ребрата доста силно.

— Дай да се разберем. В момента не си играем на „Стани богат“, а на „Истината или последиците“.

— Ти си като ония японски войници в пещерите на Филипините, които не разбрали, че войната е свършила и че са загубили — каза Черни. — Всичко свърши. Ти загуби.

Янсън се наведе и опря острието на ножа в лицето на Черни и изрисува черта под лявата му буза.

— За кого работиш?

Черни примигна с мъка, очите му се навлажниха от болка и от мисълта, че няма кой да го спаси.

— Разпори го, бейби — обади се Джеси.

— Ще си кажеш рано или късно — процеди през зъби Янсън. — Много добре знаеш, че ще си кажеш всичко… или ще останеш без лице.

Черни затвори очи, а върху лицето му се изписа решителност. С рязко движение той докопа дръжката на ножа. Янсън се отдръпна назад от острието, а Джеси се хвърли напред с насочен пистолет, но никой от двамата не предвиди следващото действие на мъжа.

Той заби силно ножа в собственото си гърло и го преряза. За по-малко от две секунди разкъса вените и артериите и изгуби съзнание. Гейзер от кръв се издигна на височина половин стъпка, след което спря, тъй като от шока и органът, който го изпомпваше, спря.

Черни се самоуби, предпочете да пререже собственото си гърло, за да не бъде подложен на разпит.

За първи път през последния час гневът, който бе завладял Янсън, утихна и отстъпи място на недоумението. Не можеше да повярва на очите си. Но спектакълът, който се разигра, му подсказа, че Черни предпочете смъртта, за да отнесе със себе си онова, което знаеше. Това говореше, че тези мародери спазваха ужасяваща дисциплина и че ръководителите им упражняваха своята власт с терор.

Милиони в банковата му сметка на Кайманите. Заповед от Консулски операции да бъде ликвидиран. Питър Новак, който не съществуваше, който беше умрял и после възкръснал. Като пародиен месия. Като някакъв унгарски Христос.

Или Антихрист.

И тези мъже, бивши агенти на Консулски операции. Янсън ги познаваше смътно, но нещо проблесна в спомените му. Кои бяха тия убийци? Наистина ли бяха бивши агенти на Консулски операции. А дали не бяха действащи?



ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА



Шофирането до Шарошпатак продължи само два часа, но това бяха два часа, изпълнени с напрежение. Янсън през всичкото време наблюдаваше дали някой не ги следи. В града минаха покрай гимнастическия салон „Арпад“, който беше част от местен колеж и имаше сложна дъговидна фасада. Накрая спряха пред превърната в хотел къща, или както тук ги наричаха, _кащей салода_, принадлежала някога на дребен дворянин.

Регистраторът, мъж на средна възраст с хлътнал гръден кош и обратна захапка, почти не ги погледна, дори не провери документите им.

— Имаме една свободна стая — уведоми ги той. — С две легла.

— Идеално — отговори Янсън.

Чиновникът му подаде от стария вид хотелски ключове с месингова плочка с гумени ръбове. — Закуската е от седем до девет. Добре дошли в Шарошпатак.

— Страната ви е много красива — изчетка го Джеси.

— И ние така смятаме — отговори регистраторът и се усмихна механично, без да покаже зъбите си. — Колко време ще останете?

— Само една нощ — осведоми го Янсън.

— Сигурно ще пожелаете да посетите замъка Шарошпатак, госпожо Пимслър — обърна се той към Джеси така, сякаш я забеляза за първи път. — Крепостната стена е впечатляваща.

— Забелязахме това, когато минавахме край нея — съгласи се Янсън.

— Отблизо усещането е различно — увери ги той.

— Това важи за много неща — отговори Янсън.

В семпло обзаведената стая Джеси прекара двайсет минути с клетъчния телефон на Янсън. Тя държеше листче, на което той бе написал имената на тримата бивши агенти от Консулски операции, които разпозна. След като изключи телефона, тя го погледна видимо объркана.

— Е — подкани я Янсън, — какво ти каза твоят приятел за статута им — бивши ли са или действащи?

— Приятел? Ако го видиш, няма да ревнуваш.

— Ревност? Не си въобразявай.

— Виж — каза Джеси, — работата е там, че не са активни.

— Пенсионирали са се?

— Не са се пенсионирали.

— Тогава какво?

— Според официалните досиета са умрели преди близо десет години.

— Умрели? Това ли ти казаха?

— Помниш ли експлозията в Кадал, в Оман?

В Кадал имаше база на Морската пехота на САЩ. Там се намираше също щабът на разузнаването за Персийския залив. В средата на деветдесетте години терористи взривиха базата и причиниха смъртта на четирийсет и трима американски войници. Десетки „аналитици“ от Държавния департамент също изчезнаха при атентата.

— Една от „неразкритите трагедии“ — спомни си Янсън.

— Да, според архивите трите момчета, за които спомена, са умрели при взрива.

Янсън повдигна вежди, опитвайки се да асимилира информацията. Терористичният акт в Оман явно е бил прикритие. Той е помогнал на целия екип от Консулски операции да изчезне по много удобен начин и след това да възкръсне най-вероятно под нечия друга власт. За кого ли работеха? Каква тайна би могла да мотивира един силен мъж като Черни да пререже собственото си гърло? Дали актът му бе резултат от страх или убеждения?

Джеси се заразхожда из стаята.

— Те са мъртви, но всъщност не са, нали така? А има ли начин — някакъв начин — онзи Питър Новак, когото видяхме по Си Ен Ен, да е същият Питър Новак? Без значение какво е рожденото му име. Възможно ли е — чудя се — той да не е бил в самолета, който избухна? Да се е качил в него и после по някакъв начин да е изчезнал, преди машината да излети?

— Бях там, видях всичко… Не виждам как би могло да стане! — Янсън поклати глава бавно. — Мислил съм го неведнъж и дваж. Не си го представям.

— Това, че не можеш да си го представиш, не значи, че е невъзможно. Все има някакъв начин да докажем дали е същият мъж.

Върху дървената масичка Джеси разхвърля снимки на Новак от последната година, които бе източила от Интернет във вилата на Аласдър Суифт в Ломбардия. Едната беше от сайта на Си Ен Ен и показваше филантропа на церемонията в чест на жената от Калкута, която бяха гледали по телевизията. Тя извади златарската лупа и линията, с които се бе снабдила, за да анализира картата на планината Бюк, и започна да разглежда с тях снимките пред себе си.

— Какво се опитваш да направиш? — попита я Янсън.

— Досещам се какво си мислиш, че си видял. Но трябва да има начин да ти докажа, че си имаме работа със същия човек. Пластичната хирургия не е достатъчна.

След десет минути тя наруши продължителната тишина.

— Исусе! — възкликна Джеси.

Обърна се да го погледне, а лицето й бе пребледняло.

— Е, трябва да се имат предвид неща като размазване на образа от лещата и отначало си помислих, че в това е проблемът. Но има нещо друго. В зависимост от снимките има малка разлика в ръста на тоя човек. Незначителна, около сантиметър и половина. Ето го тук, застанал до директора на Световната банка. Тука също, по друг повод, стои до същия човек. Обувките изглеждат същите и на двете фотографии. По принцип може да е от подметките, нали така? Но съвсем, съвсем малко — и все пак има разлика в дължината на ръцете. А и съотношението между дължината на ръката до лакътя и дължината на бедрата… — Тя показа една от снимките, на която се виждаше как той върви до министър-председателя на Словения. През сивия му панталон личеше извивката на коляното, както и линията, където горната част на бедрото прави извивка към ханша. Посочи подобна конфигурация на друга снимка. — Същите стави, но съотношенията се различават — каза тя и вдиша дълбоко въздух. — Нещо не е наред.

— Какъв е изводът?

Тя прегледа целия албум със снимки, който бяха купили в Будапеща, и отново поработи здраво с линията. Накрая проговори:

— Същите различия в съотношението между дължините на пръстите. Може да има изкривяване на образа, но не вярвам да си сменя ръката, на която е брачната му халка.

Янсън се надвеси над наредените върху масата снимки. Потропа с пръст на няколко места.

— Трапецовидната кост към китката. Това е друг индекс. Провери го. Изпъкналата част на лопатката се вижда през ризата. Да видим и това съотношение.

С помощта на лупата и линията тя продължи да търси и да открива несъответствия. Дължината на показалеца в съотношение със средния пръст, дължината на ръцете, точното разстояние между брадичката и адамовата ябълка. Скептицизмът се стопи след като примерите станаха много.

— Въпросът е кой е този човек? — Тя поклати глава замислено.

— Струва ми се, че искаш да попиташ „Кои са тези мъже?“.

Джеси заразтрива слепоочията си с върховете на пръстите си.

— Добре, да поразсъждаваме. Да кажем, че искаш да отнемеш всичко, което притежава този човек. Убиваш го и заемаш мястото му, тъй като по някакъв начин изглеждаш досущ като него, почти. Сега неговият живот става твой живот. Всичко негово е твое. Гениално. И за да си сигурен в успеха си, участваш в някои публични прояви, правейки се на него. Нещо като генерална репетиция.

— А истинският Питър Новак не е ли подушил?

— Може да е подушил, може и да не е. Да предположим, че имаш преимущество пред него, знаеш за някоя тайна, която той се е опитал да погребе… така че можеш да го изнудваш. Има ли логика?

— Когато няма добро обяснение и лошите вършат работа и ти изглеждат все по-добри.

— Предполагам — Джеси въздъхна.

— Да пробваме друг вариант. Не можем да се доберем до Питър Новак или както там му е името. Познаваме ли някой, който има достъп до него?

— Сигурно не са хората, които се опитват да те спрат, а онези, които дават заповедите.

— Точно така. И силно подозирам, че знам кой е той.

— Говориш за Дерек Колинс — досети се тя. — Директорът на Консулски операции.

— Групата „Ламбда“ никога не действа без директна заповед от него — напомни й той. — Да не говорим за останалите екипи, на които се натъкнахме. Мисля, че е време да го посетя.

— Слушай — притесни се Джеси. — Трябва да се пазиш от този човек. Ако Колинс те иска мъртъв, не разчитай, че ще напуснеш компанията му жив.

— Познавам го — успокои я Янсън. — Знам какво правя.

— Аз също. Ти искаш да си пъхнеш главата в устата на лъва. Даваш ли си сметка, че е лудост?

— Нямам избор — призна Янсън.

— Кога тръгваме — попита Джеси, въздишайки тежко.

— Не „ние“. Отивам сам.

— Смяташ, че не ме бива достатъчно.

— Знаеш, че не е така — възрази Янсън. — Търсиш потвърждение ли? Ти си много добра, Джеси. Най-висока класа. Това ли искаш да чуеш? Е, вярно е. Умна си, бърза си, приспособяваш се лесно, разумна си. Може би си най-добрият командос, когото съм срещал. Но това не променя нещата. Отивам сам. Не можеш да дойдеш с мен. Не е необходимо да поемаш такъв риск.

— Не е нужно да поемаш такъв риск — повтори тя. — А ти отиваш в клетката на лъва без камшик.

— Довери ми се, ще е като разходка в парка — успокои я Янсън с лека усмивка.

— Кажи ми, че не ми се сърдиш повече за Лондон. Защото…

— Джеси, нуждая се от услугите ти да разузнаеш представителството на фондация „Свобода“ в Амстердам. Ще се присъединя към теб скоро. Не можем да пренебрегнем възможността нещо или някой да се появи там. Що се отнася до Дерек Колинс, мога да се справя. Всичко ще е наред.

— Аз пък си мисля, че не искаш да ме излагаш на опасност — каза Джеси. — Бих определила това като липса на професионализъм.

— Какви ги дрънкаш, Джеси?

— По дяволите. Може и да си прав. — Тя млъкна за миг и отклони погледа си. — Може би не съм готова за това. — Изведнъж забеляза малко петно кръв върху дясната си ръка. След като го разгледа внимателно, сякаш й призля. — Какво направих днес на оня хълм…

— Направи каквото трябваше. Убиваш или те убиват.

— Знам — отвърна тя, но от тона й пролича, че се чувства тъпо.

— Никой не очаква от теб това да ти харесва. Не е срамно да се чувстваш по този начин. Да отнемеш нечий живот е висша отговорност. Отговорност, от която бягах през последните пет години. Но има още една истина, която трябва да помниш. Понякога смъртоносната сила е единствената, с която можеш да победиш друга смъртоносна сила. Направи това, което трябваше, Джеси. Ти спаси живота ми. — Усмихна й се насърчително.

Тя се опита да му върне жеста.

— Няма нужда от благодарности. Ти спаси моя живот. Сега сме квит.

— Ти какво си, снайперист или госпожица?

Тя се усмихна тъжно, но погледът й се върна към петното от засъхнала кръв. Известно време не каза нищо.

— Изведнъж ми мина през главата, че тези момчета си имат майки и татковци.

— Ще се научиш да не мислиш за това.

— А това помага ли?

— Понякога — каза Янсън, преглъщайки с мъка. — Понякога е необходимо.

Джеси се отправи към банята и дълго стоя под душа.

След като най-после излезе, около тънкото й, но с меки извивки тяло бе увита хавлиена кърпа. Тя се отправи към леглото до прозореца. Янсън беше удивен колко женствена изглеждаше в момента оперативната агентка.

— Значи ме изоставяш сутринта — каза след известна пауза.

— Не бих го формулирал така — отговори Янсън.

— Чудя се дали въобще някога ще те видя отново — натъжи се тя.

— Стига, Джеси. Не си мисли подобни неща.

— Най-добре да се възползваме от деня, по-точно от нощта. Да наберем рози или нещо такова. — Можеше да се обзаложи, че се страхуваше за него, а и за себе си. — Имам добро зрение. Знаеш го. Не ми е нужен оптичен мерник, за да виждам онова, което е пред лицето ми.

— И какво е то?

— Виждам как ме гледаш.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Я стига, прояви смелост, войниче. Кажи ми колко ти напомням за жена ти.

— Между другото, това е истина.

Тя се замисли за миг.

— Карам те да се чувстваш неспокоен, признай си.

— Не мисля, че е така.

— Оцелял си след осемнайсет месеца мъчения и разпити от Виетконг, но трепериш целият, когато се приближа до теб.

— Не — възрази той, но устата му бе пресъхнала.

Тя се изправи и отиде до него.

— Очите ти се разширяват, лицето ти светва и сърцето ти започва да бие. — Тя се протегна, хвана ръката му и я притисна до шията си. — Същото е и с мен. Не усещаш ли?

— Един оперативен агент не бива да се поддава на изкушения — каза Янсън, но чувстваше под нейната топла и мека кожа пулса й, който биеше в ритъм с неговия.

— Спомням си нещо, което беше писал за сътрудничеството между тайните служби на отделните държави. „За да работим като съюзници, е необходимо напрежението да бъде преодоляно чрез свободна и открита размяна на мнения.“ — В очите й имаше смях. А после се появи нещо по-меко. Нещо като топлина. — Затвори очи и мисли за страната си.

Тя се приближи още повече и свали хавлията от себе си. Гърдите й бяха като два великолепно оформени глобуса, зърната набъбнали от възбуда. Притисна се в него и покри лицето му с ръце. Погледът й бе топъл и непоколебим.

— Готова съм за дипломатическата ти мисия.

Докато събличаше ризата му, Янсън й напомни:

— Правилникът забранява побратимяването.

Тя впи устните си в неговите и всичките му колебания изчезнаха.

— Наричаш това побратимяване? Хайде, всеки знае, че си дълбокопроникващ агент.

Той усети нежната арогантност на тялото й. Устните й бяха меки и влажни, те обходиха лицето му и стигнаха до устата му, приканвайки я към нейната. Пръстите й нежно докосната бузите, скулите, ушите му. Усещаше гърдите й, гладки и твърди, притиснати към неговите гърди, краката й, притиснати към неговите крака.

В този миг неочаквано тя се разтрепери, от гърлото й се изтръгнаха ридания, макар че продължаваше да го прегръща, дори още по-силно Той нежно дръпна назад главата й и забеляза, че бузите й са мокри от сълзи. Видя болката в очите й, болка, която бе предизвикана от страха и от унижението, че той стана свидетел на нейния страх.

— Джеси — промълви нежно той. — Джеси.

Тя поклати безпомощно глава и след това я опря в мускулестата му гръд.

— Никога не съм се чувствала така самотна — призна тя. — Толкова уплашена.

— Ти не си сама — успокои я Янсън. — А страхът е онова, което ни помага да сме живи.

— Ти изобщо не знаеш какво е страх.

Целуна я нежно по челото.

— Много грешиш. През всичкото време изпитвам страх. Както ти казах, това е причината да съм тук сега. Затова сме заедно.

Тя го притисна към себе си с дива страст.

— Искам да правим любов — каза тя. — Искам да чувствам онова, което ти чувстваш. Искам да го почувствам сега.

Две прилепнали тела се търкулнаха върху леглото, пламнали от почти отчаяна страст, извиваха се и тръпнеха в очакване да се слеят в едно.

— Не си сама, любов моя — прошепна Янсън. — Никой от нас не е. Никога вече.



Орадея, която се намираше в най-западната точка на Румъния, беше на три часа път с кола от Шапошпатак. Както в редица градове на Източна Европа, и там красотата беше нещо като компенсация за бедността след войната. Великолепните минерални бани и високохудожествените сгради от деветнайсети век бяха запазени само защото не е имало средства да бъдат разрушени и заменени с постройките, към които в комунистическия блок имаха предпочитания. За да разбере човек какво му липсва на града, беше достатъчно да види безличния, еднообразен индустриален вид на летището, което приличаше на стотици други из целия континент.

На него обаче щеше да му свърши работа.

Там, на петия терминал, мъжът в жълто-синя униформа притискаше към тялото си папката с документите да не се разпилеят от вятъра. Товарният самолет DHL, префасониран за целта „Боинг“ 727, се подготвяше за директен полет до летище „Дълес“ и инспекторът придружи пилота до кабината. Списъкът с проверките, които трябваше да се направят, беше дълъг: дали бяха завинтени добре капачките на резервоара за горивото, дали беше наред отделението за двигателите; дали върху перките не беше попаднал някакъв чужд материал. Добре ли бяха завинтени болтовете на колесниците; нормално ли бе налягането в гумите; в добро състояние ли бяха елероните, предкрилките и задкрилките, и кормилната вилка…

Накрая инспектира товарното отделение. Останалите членове на летищния персонал отидоха да проверят друг самолет, който се използваше за пренасяне на колети от различните области на Румъния и Орадея. След като пилотът получи разрешение за излитане, никой не забеляза, че мъжът в жълто-синята униформа остана вътре в самолета.

Чак когато машината набра височина, Янсън свали шушляковото инспекторско яке и се настани за пътуването. Летецът, който седеше до него, включи на автопилот и се обърна към своя стар приятел. Бяха минали две десетилетия, откакто Ник Милеску беше служил като военен летец в американските специални части, но обстоятелствата, при които се запознаха с Янсън, предопределиха изграждането на силна и трайна връзка на лоялност. Янсън не му обясни причината да прибегне до подобна хитрост, а Милеску не го попита. За него беше привилегия да услужи на Янсън по всякакъв начин. Това не компенсираше изцяло неговия дълг, но беше по-добро от нищо.

Никой от двамата не забеляза — нямаше как да забележат — мъжа с широкото лице в камиона за хранителни доставки, който киснеше на една от товарните рампи, и чийто напрегнат, бдителен поглед не съответстваше на отегчения и изтормозен вид, който си придаваше. Нямаше как да чуят, че мъжът звънна по клетъчния си телефон веднага щом самолетът излетя. Визуално идентифициране: потвърдено. _Плановете за полета: изпратени и уточнени. Дестинация: проверена._

— Ако ти се спи, зад нас има легло — уведоми Милеску Янсън. — Когато летим с помощник-пилот, го използваме понякога. От Орадея до „Дълес“ полетът е десет часа.

От „Дълес“ обаче щеше да стигне с кола за нула време при Дерек Колинс. Може би Джеси бе права, че той нямаше да си тръгне жив от срещата. Но беше риск, който се налагаше да поеме.

— Бих подремнал малко — призна Янсън.

— Тук сме само двамата с теб и няколко хиляди корпоративни документа. Не се задава буря, така че нищо няма да наруши съня ти. — Милеску се усмихна на своя стар приятел.

Янсън му върна усмивката. Пилотът нямаше представа колко грешеше.



Часовият от Виетконг сигурно си помисли тази сутрин, че американският пленник е умрял.

Янсън се беше отпуснал на земята с клюмнала в неестествено положение глава. Около носа и устата му кръжаха мухи без никаква реакция от страна на измършавелия затворник. Очите му бяха леко отворени, както беше виждал на много трупове. Дали недохранването и болестите не си бяха казали накрая думата?

Часовият отключи клетката и побутна силно затворника с крак. Никакъв отговор. Наведе се и попипа с ръка шията му.

Как само се шокира и ужаси, когато пленникът, тънък като вейка, внезапно обви с крака кръста му като в любовна прегръдка, измъкна пистолета от кобура му и го удари с дръжката по челото. Мъртвият беше възкръснал. Още веднъж, по-силно, той тресна оръжието върху черепа на часовия, който загуби съзнание. Янсън бързо се шмугна в джунглата. Изчисли, че разполага с около петнайсет минути преднина, преди да вдигнат тревога и да пуснат кучетата. Можеше пък кучетата да се затруднят да се движат из гъстата тропическа растителност като него самия в момента, макар да си прокарваше път с ножа и да се движеше като автомат. Чудеше се как въобще се движеше, как успяваше да се задържи на краката си, без да припадне, но умът му не искаше да признае физическата немощ.

Стъпка по стъпка…

Знаеше, че пленническият лагер на Виетконг се намира в района на Чи Чиен, в Южен Виетнам. Долината на юг гъмжеше от бунтовници. От друга страна, представляваше тясна ивица земя и разстоянието до границата с Лаос на запад и до морето на изток не надхвърляше повече от двайсет и пет километра. Трябваше да се добере до крайбрежието. Ако стигнеше до брега на Южнокитайско море, можеше и да се измъкне жив.

Можеше да стигне у дома.

Изстрел от далечината? Не беше свързан с него. Никой не идваше за него. Знаеше го.

Почвата под краката му започна да потъва по някое време на следващия ден, намираше се на брега на широка река. Започна да крачи в тинестата, топла като в баня вода и откри, че стигаше с крака дъното дори на най-дълбокото място. На половината път той забеляза виетнамско момче на отсрещния бряг. Янсън затвори очи уморено и когато ги отвори, видя, че момчето го нямаше.

Халюцинация? Да, вероятно беше така. Сигурно си е измислил момчето. А какво друго си въобразяваше? Наистина ли беше избягал или сънуваше, вероятно мозъкът му се разпадаше заедно с тялото му в мизерната клетка? Може би сънят беше единственото му бягство, на което някога ще се наслади — защо да свършва?

Воден стършел кацна на рамото му и го ужили. Заболя го, доста при това, но същевременно му донесе странно чувство на облекчение. Щом го заболя, значи не сънуваше. Отново затвори очи и ги отвори, погледна към брега на реката и видя двама мъже, не, трима, единият беше въоръжен с автомат АК-47 и изстреля в тинестата вода пред себе си предупредителен откос. Налегна го умора, сякаш го помете вълна, и той бавно вдигна ръце. В очите на стрелеца нямаше милост, нито любопитство, изглеждаше като земеделец, който е уловил плъх.



На кораба „Музеумбоот“ Джеси Кинкейд изглеждаше като всички останали пътници или поне така се надяваше. Както можеше да се очаква, корабът със стъклен покрив беше пълен с пасажери, които си бъбреха, мотаеха се и щракаха с видеокамерите, докато плаваха по калните канали на Амстердам. Стискаше в ръка шарената брошура за „Музеумбоот“, който „те отвежда до най-значимите музеи, търговски улици и места за отдих и забавления в центъра на Амстердам“. Кинкейд въобще не се интересуваше от пазаруване или музеи, разбира се, но тя забеляза, че маршрутът на кораба включваше и „Принсенграхт“. Какъв по-добър начин за наблюдение, без да те забележат, освен да се присъединиш към група хора, чието занимание бе наблюдението.

Корабът зави и къщата се показа: къщата със седемте еркерни прозореца, централата на фондация „Свобода“. Изглеждаше толкова безвредна и същевременно отблъскваща, сякаш беше залята с помия.

От време на време тя вдигаше пред очите си тридесет и пет милиметрова камера с увеличителни лещи, предназначена за аматьори ентусиасти. Това, разбира се, беше като за начало. Трябваше да измисли начин да стигне по-близо, без да я открият. Но за момента се налагаше да се задоволи с онова, което бе възможно.

Точно зад нея двама неконтролируеми тийнейджъри периодично я побутваха. Родителите им корейци изглеждаха изтощени до смърт. Майката държеше пазарска торба с изрисувани слънчогледи и сувенири от музея „Ван Гог“. Съпругът й със занесен поглед слушаше сказката на туристическия гид на корейски език. _Отляво виждате… Отдясно…_ Тийнейджърите, момче и момиче, непрекъснато се закачаха, побутваха се и периодично се блъскаха в нея. Извиняваха се, но техните хилещи се гласове звучаха най-малкото нахално. Родителите изглеждаха прекалено уморени, за да се чувстват неудобно. А децата небрежно пренебрегваха стрелкащите й погледи.

По едно време си помисли, че сбърка, като не се качи на кораба „Редери Лавърс“, който обещаваше на пасажерите си „незабравима любовна вечер с меню от пет ястия“. Перспективата не беше идеална за сама жена, но тя не знаеше, че е трябвало да избира дали да е прицел на непознати мъже или на непознати деца. Джеси фокусира отново погледа си през камерата.



Тя не виждаше мъжа, който се поотмести малко от позицията си върху високия покрив над „Принсенграхт“. Чакаше вече твърде дълго, непоносимо дълго, но вече имаше причина да смята, че не е било напразно. Да — ето там, в кораба със стъкления покрив. Тя беше. Нагласи оптичния мерник и всякакви подозрения отпаднаха.

Лицето на американката се виждаше съвсем ясно в обектива. Различаваше дори острата й кестенява коса, високите й скули, чувствените устни. Издиша половината въздух и задържа дъха си, когато кръстчетата на екранчето се застопориха върху горната част от тялото на жената.

Без да трепне, погали спусъка.



ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА



На по-малко от час с кола от „Дълес“ Янсън караше по забутани, криволичещи пътища, които минаваха през най-спокойната част от източното крайбрежие. Измамно спокойна. Припомни си предупреждението на Джеси: „Ако Колинс те иска мъртъв, не разчитай да напуснеш компанията му жив.“ Джеси смяташе, че той поема голям риск, отивайки на среща със смъртен враг. Огромна ярост подтикваше Янсън към тази стъпка. Освен това Дерек Колинс издаваше заповеди, а не ги изпълняваше. Обратното би било под достойнството му. Никога не би изцапал ръцете си с дълги пръсти. Не и докато имаше кой да му върши мръсната работа.

Заливът Чесапийк обхващаше крайбрежна ивица с дължина две хиляди и двеста мили, дори още повече, ако се брояха и делтите на сто и петдесетте реки с техните скалисти заливчета и притоци. Самият залив беше плитък. Янсън беше чувал, че там живеят най-различни животински видове: воден плъх и нутрия, лебеди, гъски, патици, дори орел рибар. Голият орел пък обитаваше низините на окръг Дорчестър, подобно на големия рогат бухал. Изобилието от диви животни правеше района привлекателен за ловците.

Янсън също бе тръгнал на лов.

Мина през моста на река Чоптанк при Кеймбридж, излезе на път номер Тринайсет, после продължи на юг по друг мост и накрая по дългата ивица земя, вдадена в морето, известна като Фипс Айланд. Докато караше наетото камри по тесния път, виждаше водата през растителността на соленоводното мочурище и отражението на слънчевите лъчи върху повърхността й. Рибарски платноходи се носеха бавно из залива и дърпаха мрежите, заложени на син рак, херинга и скална риба.

След няколко мили по-надолу по пътя той навлезе в самия Фипс Айланд. Сега разбра защо Дерек Колинс бе избрал това място за вилата си, далеч от напрежението на Вашингтон. Макар да се намираше сравнително близо до Вашингтон, то бе усамотено и спокойно, а също и сигурно от гледна точка на разположението. Докато приближаваше крайморската вила на заместник държавния секретар, Янсън се чувстваше в опасност. Продълговатата и тясна ивица земя се свързваше с главния полуостров и правеше практически невъзможен тайния достъп по суша. Достъпът по море пък се възпрепятстваше от плиткостта на водата около сушата, част от която съвсем скоро беше погълната от ерозията. Дървените кейове за плавателни съдове продължаваха доста навътре, където дълбочината беше безопасна за навигация. Самата дължина на кейовете правеше уязвими потенциалните нарушители. Колинс бе избрал място, където природата предлагаше защита и нямаше нужда да разчита на електронни мерки за сигурност.

„Не разчитай да напуснеш срещата жив.“ Директорът на Консулски операции беше опасен и решителен човек. Янсън бе разбрал това от собствен опит. Е, така ставаха двама. Изпод гумите на седана хвърчеше мръсотия — морски пясък и засъхнала сол, — докато се носеше по светлосивия път, който се бе изпружил като кожа, от която току-що се бе освободила змия. Дали Колинс щеше да направи опит да го убие, преди да разговарят? Като нищо, ако сметнеше, че Янсън е смъртна заплаха за него. По-вероятно бе да извика подкрепление от базата „Оушиейна“ на Военноморската авиация край Вирджиния Бийч. Те можеха да пратят двойка хеликоптери Х-3 „Сий Кинг“ до Фипс Айланд за петнайсет минути, а ескадрила от Ф-18 „Хорнет“ щеше да пристигне още по-бързо.

Но най-важните фактори бяха психологически, а не технически. Дерек Колинс беше стратег. Така Янсън наричаше хората като него, които се изтягаха удобно в кабинетите си с климатици, докато изпращаха подчинените си на мисии, обречени на неуспех, в хода на някаква шахматна партия, която наричаха стратегия. Местиш една пешка, взимаш една пешка. В представите на мъже като Колинс „човешките ресурси“ се свеждаха до пешки. Янсън беше изцапал ръцете си с кръвта на петима бивши агенти от Консулски операции, а сега му предстоеше да се сблъска с човека, който ги бе наел, обучил, направлявал и ръководил, човека, който искаше да контролира съдбата му, все едно че той беше дървена фигурка върху шахматна дъска.

Да, Колинс бе решителен. Но и Янсън не му отстъпваше, при това го ненавиждаше с цялото си сърце и душа. Той напусна Консулски операции именно заради Колинс. Твърдоглав, коравосърдечен кучи син, Дерек Колинс имаше едно голямо предимство: съзнаваше какво представлява и не си правеше почти никакви илюзии. Беше изкусен бюрократ и политик, коварно копеле, което не се спираше пред нищо. Хора като него винаги процъфтяваха в каменната джунгла, която представляваше столицата. Янсън се дразнеше най-много от самодоволната му увереност, че целта винаги оправдава средствата. Янсън бе свидетел докъде можеше да доведе това, сам го бе изпитал на гърба си, и направо му призляваше.

Спря колата встрани от пътя, набутвайки я в къпиновите храсталаци и блатни върби. Остатъка от една миля щеше да извърви пеша. Ако информаторите на Джеси се окажеха благонадеждни, Колинс трябваше да е сам във вилата си. Вдовец, Колинс бе свикнал да живее сам, но имаше и още нещо — беше неконтактно копеле, макар да притежаваше невероятни умения да създава контакти.

Янсън мина през крайбрежната трева и тръгна по самата брегова линия, назъбена и изгоряла от слънцето ивица от скали и изпочупени мидени черупки. Обувките му бяха с дебели подметки, но той стъпваше внимателно и се мъчеше да не вдига шум. Вилата на Колинс беше построена в ниското, което я правеше неуловима за погледите на хора с неприятелски намерения. По същата причина обаче, докато вървеше по бреговата ивица, Янсън оставаше незабележим за хората вътре.

Слънцето прежуряше врата му, а бялата му памучна риза бе подгизнала от пот и от солените пръски, които бризът разнасяше. Периодично, когато отливът намаляваше равнището на водата, забелязваше силуета на сложната плетеница от мрежести заграждения на късо разстояние от брега, които се задържаха на повърхността с помощта на малки шамандурки. Мерките за сигурност бяха дискретни, но не биваше да се омаловажават, тъй като без съмнение загражденията бяха снабдени със сензори. Достъпът откъм морето беше невъзможен, без да се задейства алармената система.

Дочу тежки стъпки върху дъсчената скара на около пет метра от него. Там земята оформяше нещо като корона към най-високата част на плажа. Видя млад мъж в зелено-черен камуфлаж, с натъпкани в кубинките панталони и колан за оръжие. Беше от националната гвардия, ако се съдеше по униформата. Подметките му се бяха отпечатали върху дъсчената пътека на плажа като татуировка. Беше охранител, който си вършеше работата, а не човек, разтревожен от присъствието на нарушител.

Янсън продължи да крачи тихо по мокрия пясък на брега.

— Ей, ти! — младият часови го бе забелязал и отиваше към него. — Не видя ли знаците? Нямаш право да влизаш тук. Риболовът е забранен, също събирането на миди и тям подобни.

Лицето на мъжа бе зачервено от слънцето. Явно отскоро служеше тук и все още не бе свикнал с дългото излагане на атмосферните въздействия.

Янсън се обърна, погледна го и се прегърби леко, за да изглежда по-стар и по-смачкан. Местен морски човек. Как би реагирал тукашен? Припомни си разговори отпреди години с един от тях, рибар.

— Имаш ли представа кой съм, млади човече? — Янсън се бе смръщил и говореше с леко треперещ глас, който намекваше за старческа немощ, и с характерния за източното крайбрежие акцент. — Аз и семейството ми живеем тук от времето, когато ти си ходел прав под масата. Тук съм преживял и тежки, и добри времена. Крайбрежието тук е публична собственост. Снаха ми е от пет години в Комисията по културно наследство на източния бряг. И ти искаш да ми кажеш, че аз не мога да ходя където законът ми позволява? Знам си правата.

Войничето се нацупи, но му стана забавно от бръщолевенето на стария морски вълк, а и не беше недоволен, че то поразсея за малко скуката от висенето. Но не отстъпи.

— Фактът остава. Достъпът до района е забранен и има най-малко десет табелки, на които го пише.

— Искам да знаеш, че моите предци са били тук още докато юнионистките войски са се намирали в Солсбъри, и че…

— Слушай, татенце — прекъсна го войничето, почесвайки се по зачервения нос, — ако трябва, ще ти закарам задника до федералния затвор с насочено оръжие — младежът му препречи пътя. — Ако имаш оплаквания, пиши до конгресмена си — той изпъчи гърди и сложи ръка върху кобура на хълбока си.

— Я се погледни колко си застрелян, бе — Янсън махна пренебрежително с ръка, показвайки, че не го е страх. — Вие, парковите надзорници, не можете да различите пръчка от дърво.

— Паркови надзорници? — изсумтя войникът, клатейки глава. — Мислиш, че сме паркови надзорници?





Внезапно Янсън се нахвърли върху него, изви дясната му ръка пред устата, а лявата зад врата. Паднаха на земята, звукът от тупването се заглуши от пясъка. Скърцането се загуби сред крясъците на чайките и шумоленето на вълните. Още преди да се изтърколят долу, Янсън успя да промуши ръката си в кобура и да измъкне пистолета М9.

— Никой не си пада по умните задници — каза той тихо, вече без акцент и притискайки беретата М9 към трахеята му. Очите на младежа се разшириха от ужас. — Получаваш нова заповед и ще е най-добре да се подчиниш. Само един звук и си мъртъв, новобранец.

С бързи движения Янсън свали колана на войника и върза с него китките и глезените му. После раздра няколко ивици от камуфлажната риза и ги пъхна в устата му, най-накрая подсигури запушкалката с връзките от кубинките на войника. Прибра в джоба си пистолета и радиостанцията „Моторола“, повдигна на ръце младежа и го скри в един от храстите.

Янсън продължи напред, а когато плажът свърши, тръгна през тревата. Трябваше да има поне още един патрул — явно вилата на заместник държавния секретар се използваше за представителни цели, — но пък с помощта на радиостанцията „Моторола“ Т6220 сигурно щеше да разбере, ако откриеха някакви нередности.

След пет минути на бърз ход Янсън стигна до южната страна на пясъчна дюна с рядка трева, но вилата още не се виждаше. Вървежът му се забави, тъй като обувките му започнаха да затъват в мекия пясък. Добре, че оставаше малко.

Огледа се отново и забеляза спокойните води на залива Чесапийк — подвеждащо спокойни, тъй като в тях кипеше невидим живот. В далечината, на няколко мили на юг, се виждаха очертанията на остров Танджайър. През 1812 година по време на единствената в историята на страната война, когато чужди войски са стъпвали на територията на САЩ, той е бил база за британски операции. Корабостроителниците на Сейнт Майкълс бяха наблизо, край пристанището кръстосваха ветроходи. Янсън си спомни част от историческите събития. Именно в Сейнт Майкълс беше извършена една от най-големите хитрости във военното дело през деветнайсети век. Чувайки за предстоящата британска атака, жителите от околността запалили фенерите си високо по дърветата. Британците стреляли срещу града, но били заблудени от светлините и се прицелили прекалено високо. Снарядите им отишли напразно, отнасяйки само върховете на дърветата.

Такова бе източното крайбрежие: ведрината прикриваше толкова много кръв. Три века на конфликти и на спокойствие. Много подходящо място бе избрал Дерек Колинс за вилата си.

— Съпругата ми Джанис много обичаше това място. — Познатият глас прозвуча изненадващо и Янсън се обърна, за да види Колинс.

Янсън сложи пръста си върху спусъка на пистолета М9 в джоба, за да изпробва напрежението, докато се взираше в своя враг.

Единствено облеклото на висшия чиновник беше необичайно. Вместо в тъмносиния или бежовокафяв костюм Дерек беше облечен в зелени панталони, шарена риза и мокасини — като за уикенд.

— Поставяше статива си там, където си ти в момента, изваждаше водните бои и се опитваше да хване светлината. Тя винаги казваше, че се опитва да хване светлината. — Очите му бяха замъглени, обичайният хищен и пресметлив поглед беше заменен с мрачно и уморено изражение. — Страдаше от полицитемия. Нали знаеш какво е, а може би не знаеш. Заболяване на гръбначния мозък, вследствие на което се произвеждат твърде много кръвни клетки. Джанис беше втората ми жена, предполагам знаеш. Ново начало и неща от тоя род. Няколко години след женитбата тя започна да получава сърбежи след гореща баня и това бе един от първите симптоми. Не е ли странно? Прогресираше бавно, но накрая дойдоха главоболието, сънливостта и чувството на немощ. Тогава й поставиха диагнозата. Към края повечето време прекарваше тук, на Фипс. Непрекъснато седеше пред статива и се опитваше да нарисува с акварелите си залеза. Бореше се с цветовете. Често казваше, че й изглеждат кървави. Сякаш нещо вътре в нея се мъчеше яростно да излезе. — Колинс стоеше само на десет крачки от Янсън, но гласът му се чуваше отдалеч. Беше с ръце в джобовете и наблюдаваше притъмняващия залив. — Тя обичаше да гледа също птиците. Не смяташе, че може да ги нарисува, но все пак ги наблюдаваше. Виждаш ли оная там, на портокаловото дърво? Перленосиво, бяло отстрани, черна маска като домино около очите?

Беше с размерите на червеношийка и скачаше от едно клонче на друго.

— Морска сврака — каза Колинс. — Една от местните видове птици. Смяташе, че е красива. _Lanius Ludovicianus._

— По-известна като сврака месар.

Птицата изпя своята песен от два тона.

— Може да мисли, знаеш ли? — продължи Колинс. — Необикновена е, защото ловува други птици. Но само гледай. Въобще няма нокти. Това е най-забавното. Тя използва околната среда — подмамва плячката си на трън или бодлива тел, преди да я разкъса. Не се нуждае от големи нокти. Знае, че светът е пълен с изкуствени нокти. Използва подръчни средства.

Птицата издаде остър писък и отлетя.

Колинс се обърна и погледна Янсън.

— Защо не влезем вътре?

— Няма ли да ме претърсиш? — попита Янсън с безразличен тон. Той бе учуден от това, че Колинс изглежда толкова спокоен, но се опитваше да не му отстъпва. — Да ме претърсиш за оръжие?

Колинс се засмя и за миг наруши официалностите.

— Янсън, ти самият си оръжие — каза той. — Какво мога да направя? Да ти отрежа крайниците и да те сложа във витрина ли? — Поклати глава. — Забравяш колко добре те познавам. Освен това стоя срещу човек, който си е напъхал ръцете в сакото и тази издутина на четирийсет сантиметра под рамото е най-вероятно пистолет, насочен срещу мен. Предполагам, че си го отнел от Амброуз. Младо момче, прилично обучено, но не е най-острият нож в чекмеджето.

Янсън не отговори нищо, но не свали пръст от спусъка. Куршумът щеше да излезе съвсем лесно през плата на сакото му. Колинс бе на едно дръпване с пръст от смъртта и бе наясно с това.

— Ела — каза той. — Ще вървим заедно. Ще бъдем миролюбива двойка, свързана чрез уязвимост. Двоен пример за взаимно гарантирана гибел и за успокоението, което може да донесе балансът на страха.

Янсън си замълча. Колинс не беше оперативен агент, но не беше по-малко смъртоносен, макар и по косвен начин. Затътриха се заедно по дъсчената пътека от излъскан потъмнял кедър и влязоха в къщата. Беше класическа морска вила от началото на двайсети век с малки спални на втория етаж. Нищо не привличаше вниманието, поне не от пръв поглед.

— Вилата ти е подсигурена с федерална охрана — каза Янсън. — Добър ход.

— Да, обект с подсигурена охрана клас „А“ — четири е целият код. След издънката с Джон Дойч никой не желае да бъде сгащен, докато си е занесъл работа вкъщи и е заредил секретни файлове на персоналния си компютър в спалнята. Затова реших да превърна къщата в офис.

— Това обяснява охраната от Националната гвардия.

— Две хлапета патрулират в района. Днес следобед са дежурни Амброуз и Бамфорд. Внимават никой да не лови риба, където не му е мястото, общо взето, това им е работата през повечето време.

— Тук си съвсем сам, така ли?

Колинс се усмихна мрачно.

— Подозрителен човек би възприел въпроса като заплаха. — Той отиде до кухнята, която блестеше с долапи от неръждаем метал и супермодерни уреди. — Но, да, предпочитам да съм сам. Така мисля по-добре.

— От собствен опит знам, че колкото повече мислят хората като теб, толкова повече неприятности създават — заяде се Янсън.

Беретата все още беше в дясната му ръка, а пръстът — на спусъка.

Когато Колинс се скри зад отдушника на готварската печка „Викинг“, Янсън смени местоположението си. Колинс никъде не можеше да се скрие от деветмилиметровия пистолет в ръката му.

Сега Колинс поднесе черно кафе на Янсън. Движенията му бяха премерени, така че да не носят заплаха. Чаша с гореща течност можеше да бъде оръжие. Той внимаваше посетителят му да не си извади грешния извод, че се кани да плисне кафето в лицето му, а той съответно да предприеме контрамерки. По такъв начин се отнасяше с уважение към госта си и си спестяваше евентуално насилие. Колинс се бе издигнал през десетилетията до върховете на една от елитните разузнавателни служби, без дори да си нарани пръста. Явно се стараеше да не наруши това правило.

— Когато Джанис подреди всичко това — Колинс показа с ръка мебелировката, — доколкото си спомням, го нарече „приятно кътче“. Кът за вечеря или за закуска или нещо от тоя род. — Настаниха се заедно пред плота от черен полиран гранит върху високи метални столове с кожени седалки. Колинс отпи от кафето. — Суперавтоматичната кафеварка „Фийма“ на Джанис. Измишльотина от неръждаем метал с мощност, по-голяма от мощността на лунния модул, и всичко това изчислено за направата на две чаши кафе. Нямаш ли чувството, че Пентагонът има пръст в тая работа? — През големите слънчеви очила светлосивите му очи изглеждаха едновременно питащи и весели. — Вероятно си задаваш въпроса защо не те помолих да махнеш пистолета. В подобни ситуации хората обикновено казват: „Махни пистолета и да поговорим“, нещо такова.

— Винаги искаш да си умникът в класа, нали?

Погледът на Янсън беше напрегнат, докато отпиваше кафе. Колинс се бе погрижил да налее кафето пред очите му, за да не би да си помисли, че е добавил вътре алкохол или отрова. По същата причина, когато остави чашите върху плота, изчака Янсън сам да избере едната. Янсън трябваше да признае, че действията на бюрократа бяха изчислени до последната подробност, за да разсеят всяка проява на параноя от страна на бившия му подчинен.

Колинс не обърна внимание на язвителната забележка.

— Истината е, че като държиш пистолета насочен срещу мен, ще се чувстваш по-спокоен. Убеден съм, че това ще ти действа много по-успокоително от всяка дума, която аз бих могъл да изрека. Съответно така се намалява вероятността да действаш грубо — той вдигна рамене. — Както виждаш, споделям с теб тактиката си. Колкото по-откровени сме един с друг, толкова по-спокоен ще се чувстваш.

— Интересен начин на мислене — измърмори Янсън.

Заместник държавният секретар явно бе решил, че е по-вероятно да се отърве от телесни повреди, като даде да се разбере ясно и недвусмислено, че животът му е в ръцете на агента. _Ако можеш да ме убиеш, защо да ме нараняваш_ — това бе логиката, която Колинс следваше.

— В събота си позволявам по едно ирландско — каза Колинс и си наля бърбън в чашата с кафето — Искаш ли? — Янсън се намръщи и Колинс продължи: — Знам. Ти си на работа, нали така?

Той си сложи също малко сметана.

— Винаги е на твоята, а?

Колинс пусна смирена полуусмивка.

— Свраката, която видяхме преди малко, всъщност е ястреб, който се мисли за пойна птичка. Смятам, че и двамата не сме забравили един предишен разговор в тоя дух. Един от разпитите при напускането ти. Казах ти, че си ястреб. Не пожела да чуеш. Мисля, че ти се бе приискало да станеш пойна птичка. Но никога не си бил и няма да бъдеш. Ти си ястреб, Янсън, защото това е в природата ти. Същото като при свраката. — Отпи от чашата. — Един ден идвам тук и заварвам Джанис пред статива й, опитва се да рисува. Тя плачеше. Хълцаше. Помислих си, всъщност не знам какво си помислих. Оказа се, че въпросната пойна птичка, тя така си мислеше за нея, примамила малко птиче върху един от бодливите храсти и го зарязала там да виси. По-късно се върнала и започнала да го разкъсва с клюна си. Птицата месар направила онова, което прави една птица месар, от клюна й капела червена кръв от плътта на друга птица. За нея е било ужасна гледка, покъртителна. Нещо като предателство. Някак си тя не можеше да се примири със закона на природата. Възприемаше света по друг начин. Какво можех да й кажа? Че ястреб, който пее, си остава ястреб.

— А може да е и двете, Дерек. Не пойна птица, която претендира, че е ястреб, а ястреб, който е също и пойна птица. Пойна птица, която се превръща в ястреб, когато е наложително. Защо трябва да избираме?

— Защото трябва. — Той блъсна чашата си върху гранитния плот и дрънченето на дебела керамика върху камък подчерта промяната в тона му. — Ти също трябва да избираш. На чия страна си?

— А ти на чия страна си?

— Никога не съм се променял — отговори Колинс.

— Опита се да ме убиеш.

Колинс поклати глава:

— Е, и да, и не — каза той, а равнодушието му обърка Янсън още повече, отколкото ако бе започнал да отрича.

Никакво ежене, никакво оправдаване. По същия начин Колинс щеше да обсъжда факторите, допринасящи за ерозията на брега.

— Радвам се, че си толкова мек — каза Янсън с леден глас. — Петима от убийците ти приключиха кариерата си в долината на Тиса, но не изглеждаха така философски настроени.

— Не са били моите — отговори Колинс. — Виж, това наистина е странно.

— Не искам да се чувстваш задължен да ми даваш обяснения — Янсън говореше със смразяваща ярост — за Питър Новак. За мен. За причините, поради които искаш да ме убият.

— Виж, беше грешка, че изпратихме хората от „Ламбда“, и се чувстваме ужасно заради заповедта за ликвидиране на всяка цена. Грешка, грешка, грешка. Но на каквито и вражески действия да си се натъкнал в Унгария, те не са от нас. Само веднъж го направихме. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Значи да смятам, че всичко е пито-платено — каза Янсън саркастично.

Колинс си свали очилата и примигна няколко пъти.

— Не ме разбирай погрешно. Сигурен съм, че бихме постъпили отново така. Виж, аз не съм издал заповедта, просто не й се противопоставих. Всички оперативни служби — да не говорим за шпионите от ЦРУ и другите агенции — сметнаха, че си станал предател, че си взел подкуп от шестнайсет милиона и прочие. Искам да кажа, че доказателствата бяха ясни като бял ден. За известно време и аз мислех така.

— След това си размислил.

— Само че не можех да отменя заповедта, без да дам обяснения. В противен случай хората ще си помислят, че или аз съм загубил, или че някой ме е подкупил. Не може да стане, без да се компрометира тайна от най-висш порядък. Тайна, която при никакви обстоятелства не бива да се компрометира. Ти едва ли ще можеш да погледнеш обективно на подобно съображение, тъй като става дума за собствения ти живот… Но моята работа е свързана с приоритетите, а когато има приоритети, си принуден да правиш жертви.

— Жертви? — прекъсна го Янсън с присмехулен тон. — Искаш да кажеш, че се налага да пожертваш мен. Че аз съм проклетата жертва. — Той се наведе напред, а лицето му се бе изкривило от гняв.

— Можеш да отместиш клюна си от разкъсаната ми плът. Аз не споря.

— Смяташ ли, че аз съм убил Питър Новак?

— Знам, че не си.

— Нека да ти задам простичък въпрос — започна Янсън. — Питър Новак мъртъв ли е?

Колинс въздъхна.

— Отново отговорът ми е и да, и не.

— Мамка му! — избухна Янсън. — Искам отговор.

— Казвай — прекъсна го Колинс. — Или да перефразирам: питай.

— Да започнем с едно мое смущаващо откритие. Проучих десетки снимки на Питър Новак в най-големи подробности. Нямам намерение да интерпретирам данните, а само да ти ги съобщя. Имаше разнобой, незначителен, но подлежащ на измерване, имам предвид във физическите размери. Съотношението между дължините на пръстите, между трапецовидната кост и лопатката. Дължината на ръката. Разстоянието между брадичката и адамовата ябълка.

— Изводът: на снимките не се вижда един и същи човек.

— Посетих родното му място. Имало е Питър Новак, син на Янош и Илона Ференци-Новак. Умрял е пет години след като се е родил, през 1942 година.

Колинс кимна и отново липсата на реакция беше по-смразяваща, отколкото би била каквато и да е реакция.

— Отлична работа, Янсън.

— Кажи ми истината — настоя Янсън. — Не съм луд. _Видях с очите си един човек да загива._

— Така е — отвърна Колинс.

— Не кой да е човек. Става дума за Питър Новак — жива легенда.

— Бинго! — Колинс цъкна с език. — Сам го каза. Жива легенда.

Янсън усети как му се свива стомахът. Жива легенда. Измислена от служители на разузнаването.

_Питър Новак беше легенда на службите._



ТРИДЕСЕТА ГЛАВА



Колинс се изхлузи от стола и се изправи.

— Искам да ти покажа нещо.

Заведе го до кабинета си, който гледаше към залива. Върху груби дървени лавици бяха наредени стари копия на „Лекции по разузнаване“, секретно списание на американските тайни служби. Монографии за международни конфликти бяха мушнати между популярни романи и разръфани книжки на списание „Форин Афеърс“. Компютърна система „Сън Майкросистемс Ултра СПАРК“ беше свързана към цяла редица сървъри.

— Помниш ли „Вълшебникът от Оз“? Обзалагам се, че са те питали за него, докато си бил в плен. Предполагам, че северновиетнамците са били обсебени от американската попкултура.

— Не им се уреди — отбеляза Янсън.

— Разбира се, ти си бил твърд като задник и не си проронил нито дума. Не си искал да застрашиш националната сигурност по този начин… Извинявай. Това беше глупаво. Има едно нещо, което ни отличава. Каквото и да се случи, ти ще си останеш герой от войната, а аз винаги ще си бъда цивилна писарушка, а според някои хора това те издига над мен. Иронията е, че между тези хора съм и аз. Завиждам ти. Аз съм от ония, дето винаги им се е искало да са страдали, без да се подлагат на страдания. Същото като да ти се иска да си написал книга, но да не ти се налага да пишеш.

— Може ли да караме по същество?

— Виж, винаги съм си мислил за момента, когато губим своята невинност. Там горе е великият и всесилен Оз, а долу под завесата тъпакът. Но не е само той, а всички проклети измишльотини, машинариите, шумовете, лостовете, парните дюзи, дизеловите двигатели и какво ли още не. Мислиш си, че е лесно всичко това да се сглоби и да се задвижи? А когато тръгне, няма никакво значение кой е зад завесата или така поне мислехме. Машинката, а не човекът е от значение.

Директорът на Консулски операции дрънкаше празни приказки. Безпокойството, което той никъде другаде не си позволяваше да проявява, го правеше необикновено словоохотлив.

— Подлагаш на изпитание търпението ми — предупреди го Янсън. — Един съвет. Никога не се опитвай да изкараш от търпение човек, който държи оръжие.

— Всеки момент ще стигнем до _най-важната сцена_ и не бих искал да пропуснеш вълнението. — Колинс посочи към тихо бръмчащата компютърна система. — Готов ли си? Защото стигаме до нещо, с което знам, че ще те убия.

Янсън нагласи мерника на пистолета М9 точно между очите на Колинс и директорът на Консулски операции бързо добави:

— Нямам предвид _буквално_. Минахме този етап — имам предвид онези от нас, които са в програмата. Сега играем друга игра. Той също.

— Започва да придобива смисъл — процеди Янсън през зъби.

— Дебела работа — Колинс отново посочи с глава компютърната система. — Може да се каже, че това е Питър Новак. Това и още стотина свързани една с друга компютърни системи с максимално ниво на защита. Питър Новак в Действителност е смесица от байтове и битове, както и дигитално преносими сигнали без начало и без край. Питър Новак не е човек. Той е проект. Измислица. Легенда, да. И за дълъг период от време доста успешна.

Умът на Янсън се замъгли, все едно че попадна в ненадейна пясъчна буря, но почти веднага след това нещата започнаха да му се изясняват.

Беше лудост — лудост, в която обаче имаше ужасяваща логика.

— Моля, продължавай — подкани той тихичко високопоставения чиновник.

— По-добре да седнем другаде — каза Колинс. — Системата е така подсигурена и има толкова много капани и уловки, че само да духнеш срещу нея, се включва моментално автоматично изтриване. Веднъж на екрана беше кацнал молец и това ми струваше няколко часа работа.

Двамата се преместиха в дневната. Мебелите бяха тапицирани с онази дамаска на цветчета, която през седемдесетте години сигурно беше наложена със закон като задължителна във вилите.

— Виж, идеята беше гениална. Толкова гениална, че дълго време хората се бореха кой да си припише заслугите за нея. Нали знаеш, като спора кой е открил радиото. Само че броят на хората, които знаят за нея, е много малък, нищожен. Иначе няма как. Без съмнение моят предшественик Даниъл Конгдън е имал много общо с нея. Също и Дъг Олбрайт и неговото протеже Дейвид Абът.

— За Олбрайт съм чувал, но кой е Абът?

— Оня тип, който в края на седемдесетте години измисли операцията „Каин“, за да подмами Карлос. Подобно мислене бе и в основата на „Мобиъс“. Има конфликти, при които държави са изправени срещу индивидуални актьори. Неравностойни, но не по начина, по който си го представяш. Представи си слон и комар. Ако комарът пренася енцефалит, слонът ще умре и никой не може да му помогне. Проблемът с индивидуалните актьори е подобен. Голямото прозрение на Абът бе, че наистина можеш да мобилизираш лесно всяко нещо, което не е тромаво като държавата, срещу лошите. Противодействаш с подобаваща хитрина: измисляш индивидуални актьори, които в рамките на широки пълномощия се радват на значителна степен на автономност.

— „Мобиъс“?

— Програмата „Мобиъс“. Отначало всичко започва с ограничен екип в Държавния департамент. Скоро излиза извън департамента, тъй като без взаимодействие с други служби не може да стане на практика. В института „Хъдсън“ имаше един дебеланко, който отговаряше за оперативния сектор във военното разузнаване. Неговата идея беше продължена, след като умря. От Дъг. Компютърно генийче от Централното разузнаване. Посредник между Овалния кабинет и Съвета за национална сигурност. Но преди седемнайсет години наистина всичко бе ограничено до малка група в Държавния департамент. Всеки започва да дава идеи и така се стига до сценария. Какво лошо има в това да събереш малък таен екип от аналитици и експерти, който да създаде въображаем милиардер чужденец? Колкото повече обмислят идеята, толкова повече им се струва изпълнима. Може да се направи. След това започват да мислят как да я осъществят на практика, тя става неустоима. Могат да направят много добрини. Могат да прокарат американските интереси по начин, по който Америка не би могла. Могат да направят от света по-добро място. Всички печелят. Така се ражда програмата „Мобиъс“.

— „Мобиъс“ — повтори Янсън. — Като примка, но външният край е отвътре.

— В този случай външният човек е вътрешен. Магнатът се превръща в независима фигура в очите на света, без връзка със САЩ. Нейните врагове не са негови врагове. Те могат да му бъдат дори съюзници. Той може да посредничи за решаване на конфликти на места, където ние не сме в състояние да припарим. Но първо трябва да създадеш биография на този човек. Това беше истинско предизвикателство. За родно място хората от програмата избраха малко унгарско селце, ликвидирано напълно през четирийсетте години.

— Защото са били избити всички жители и унищожени всички архиви.

— Молнар беше като Божи дар. Искам да кажа, макар да бе преживяло онова ужасно клане, селото пасна идеално с целите на програмата, особено като се прибави към всичко останало нерадостната съдба на граф Ференци-Новак. Беше идеално като замисъл нашият човек да е преживял смътни детски години. Всичките му роднини са мъртви. Баща му се е страхувал, че неговите врагове може да му отнемат сина, поради което го е криел, наемал е частни учители. Малко ексцентрично наистина, но достоверно.

— Но все някъде трябва да е работил? — намеси се Янсън. — Само че това е лесно разрешим проблем. Ограничавате „кариерата“ му до няколко организации, които можете да контролирате.

— Когато някой задава въпроси, винаги се намира шеф на отдел с побеляла коса, вече пенсиониран, който да каже: „О, да, спомням си младия Питър. Блестящ финансов аналитик. Работеше толкова добре, че нямах нищо против да върши работата си вкъщи. Беше малко затворен, но при такова тежко детство човек не може да го обвинява.“ Неща от този род.

Янсън знаеше, че мъжете и жените, които пускаха по някоя и друга лъжа пред любопитните журналисти, бяха щедро компенсирани. Е, те нямаше как да са наясно, че телефоните им се подслушват двайсет и четири часа в денонощие, че ги следят, но това не можеше да ги притесни, защото не знаеха за него.

— А това сензационно издигане? Как се обяснява?

— Да, тук нещата малко загрубяват. Но както ги казах, имаше много печен екип от експерти към програмата „Мобиъс“. Те — би трябвало да кажа ние, макар че аз участвам едва от седем години — подготвиха почвата. И ето, получи се човек, който отговаря за цяла империя. Човек, който манипулира световните събития, както ние не бихме могли.

— Манипулира…? Какво означава това? — попита Янсън.

— Мисля, че знаеш. Фондация „Свобода“. Идеята за решаване на конфликти. За „направляваната демокрация“. Всичко това.

— И така този велик хуманист финансист, „умиротворител“…

— За първи път му лепнаха това прозвище в телевизионното предаване „60 минути“ и то стана популярно. Умиротворителят създаде фондация с представителства в почти всяка столица в света.

— Ами невероятната хуманитарна помощ?

— Нашата страна не е ли най-щедрата? И не е ли истина, че колкото и добрини да правим, мнозина по света ни мразят в червата си. Да, налагаше се да предложим някаква утеха за най-размирните места в света. До Световната банка, както знаеш, се прибягва в краен случай. Докато този приятел е заемодател от първа ръка, което му осигурява огромно влияние сред правителствата по целия свят. Питър Новак: странстващият посланик за мир и стабилност.

— Нещо като балсам за душата.

— Скъп балсам, не се заблуждавай. Но „Новак“ можеше да посредничи, да разрешава конфликти, което ние не бяхме в състояние да правим открито. Поддържаше ефективни и тайни контакти с режими, които ни смятат за Големия сатана. Той беше човекът външна политика. И онова, което му помагаше да постига невероятни резултати, беше фактът, че не е свързан с нас.

На Янсън му се зави свят, в главата му прокънтяха познати гласове — доверителни, предупредителни, заплашителни. Никос Андрос: „Вие, американците, не можете да проумеете антиамериканизма. Вие толкова държите да ви обичат, че не можете да разберете защо изпитват към вас толкова малко обич. Човек ходи с тежки обувки и се чуди защо мравките под краката му го мразят.“ Ангъс Фийлдинг: „Едно от нещата, което вие, американците, няма да разберете никога, е колко е дълбок антиамериканизмът…“ Сърбинът с очилата със златни рамки: „Вие, американците, винаги искате онова, което го няма в менюто, нали? Никога не сте доволни от избора.“ И унгарският кръчмар: „Вие, американците, се оплаквате от контрабандата на наркотици в Азия, а същевременно наводнявате света с техния електронен еквивалент… Където и да отидете, откривате собствените си следи. Змийската отрова е навсякъде.“

Какофонията се сля накрая в един-единствен рефрен, друг вид църковно песнопение:

_Вие, американците._

_Вие, американците._

_Вие, американците._

_Вие, американците_.

Янсън едвам не се разтрепери.

— Но кой е — беше — Питър Новак? — попита той.

— Нещо от сорта на „Човек за шест милиона долара“: „Господа, ние можем да го преправим, разполагаме с технологията за това. По-добър. По-силен. По-бърз.“ — Той млъкна за момент. — Във всеки случай, по-богат. Всъщност трима агенти поеха тази роля. На първо място, и тримата си приличаха по структура и ръст. А с помощта на пластичната хирургия станаха дяволски еднакви. Бяха използвани всякакъв род компютърни измервания — много изтощителна процедура. Но се нуждаехме от копия, имайки предвид огромните инвестиции, не можехме да позволим да го бутне автобус или да умре от сърдечен удар. Затова се подсигурихме с трима души.

Янсън погледна Колинс странно.

— И кой би се съгласил на подобно нещо? Да бъде заличена самоличността му, да бъде мъртъв за хората, с които е бил близък, и да промени външния си вид…

— Някой, който няма друг избор — отвърна Колинс със задгробен глас.

Янсън се изпълни с гняв. Той знаеше, че хладнокръвието, което Колинс демонстрираше, беше само повърхностно, но безсърдечието на аргументите казваше всичко: стратезите бяха проявили чудовищна арогантност. Представителите на стратегическите елити със старателно изрязаните кожички от ноктите и безгрижна самоувереност, че онова, което е на хартия, може да се приложи в истинския свят, гледаха на света като на шахматна дъска, забравяха, че хора, направени от плът и кръв, страдат от последиците на техните планове. Не можеше да гледа бюрократа пред себе си и очите му се отместиха към великолепния залив и рибарското корабче, което се носеше зад забранената зона, простираща се на половин миля от брега и обозначена с предупредителни шамандури.

— Някой, който няма избор? — Поклати глава. — Искаш да кажеш по начина, по който аз нямам избор, след като съм нарочен да бъда убит.

— Това също. — Колинс примигна. — Както ти казах, ако отменя заповедта за ликвидирането ти, ще възникнат много въпроси. Каубоите в ЦРУ имат сведения, че Новак е убит и че ти имаш пръст в това. В Консулски операции получихме същите сведения. Последното нещо, което някой от нас в „Мобиъс“ би искал да се разчуе. Но човек играе с картите, с които разполага. Освен това направих онова, което смятах за най-добро. — Думите, които изрече, бяха само думи, без да изразяват жестокост или съжаление.

За миг погледът на Янсън се замъгли: кое беше по-голяма обида, да бъдеш екзекутиран като предател или да те жертват като пешка? Рибарското корабче отново привлече вниманието му, но този път гледката предизвика у него усещане за опасност. Беше твърде малък съд, за да е за лов на раци, и прекалено близо до брега, за да преследва пасажи от скални риби или костур.

А и дебелият прът, който стърчеше откъм развяващото се платно на палубата, не беше рибарски.

Янсън виждаше, че устните на Колинс мърдат, но вече не слушаше какво говори, защото цялото му внимание бе насочено към непосредствената и смъртна опасност. Да, вилата на Колинс бе построена върху тясна ивица земя с дължина две мили, но чувството за сигурност от нейната изолираност беше илюзия.

Илюзия, която стана на пух и прах още с първия артилерийски изстрел, който разтресе дневната на Колинс.



Прилив на адреналин изостри сетивата на Янсън до краен предел. Снарядът разби прозореца и проби отсрещната стена, а из стаята се разхвърчаха трески, откъртена мазилка и стъкла. Взривът беше толкова силен, че ушите им го възприеха не като звук, а като болка. Черен дим се разнесе наоколо и Янсън разбра, че са се спасили по една щастлива случайност. Гаубиците, както знаеше, имаха скорост на въртене триста оборота в секунда. Вследствие на силата и бързината на въртене снарядът се бе забил дълбоко в стената, преди да се взриви. Единствено това им бе спестило смъртоносното избухване на някой шрапнел. Съзнавайки, че всяка частица от секундата е от значение, Янсън си даде сметка, че първите няколко снаряда от артилерийското оръдие обикновено се изстрелваха за маркиране на мишената. Вторият снаряд нямаше да мине на два метра над главите им, ако останеха на мястото, където бяха в момента, и нямаше да имат възможността да изчисляват скоростта на въртене или времето за детонация.

Старата къща с дървена конструкция не можеше да им предложи защита.

Янсън скочи от дивана и се втурна към гаража. Беше единствената му надежда. Вратата беше отключена и той скочи върху циментовия под, където бе паркиран малък жълт автомобил „Корвет“ последен модел.

— Чакай малко — извика Колинс, останал без дъх. Лицето му бе почерняло от саждите от експлозията. Беше се запъхтял, следвайки спринта на Янсън. — Това е моят автомобил. Ето, ключовете са у мен — Той ги вдигна с многозначителен жест, изтъквайки превъзходството на собствеността.

Янсън ги грабна от ръката му и скочи зад волана.

— Приятелите никога не оставят своите приятели да карат пияни — отговори той, избутвайки шашнатия заместник държавен секретар от пътя си. — Ако искаш, идвай с мен.

Колинс бързо мина от другата страна, натисна дистанционното за вратата на гаража и се настани бързо до Янсън, който пришпори двигателя на задна и изхвърча от гаража на милиметър разстояние от все още плъзгащата се врата.

— За малко се разминахме, а — каза Колинс, целият плувнал в пот.

Янсън не отговори нищо.

Използвайки последователно спирачките, волана и амбриажа с бързината и ловкостта на органист, Янсън направи остър завой и форсира колата по тесния асфалтиран път.

— Мисля, че това не беше най-умният ход — каза Колинс. — Сега сме изцяло на мушка.

— Мрежестите заграждения опасват целия остров, нали така?

— Около половин миля, да.

— Тогава използвай мозъка си. Тези заграждения ще оплетат всеки, който се опита да мине през тях. Така че за да си осигури удобна позиция за стрелба, корабът трябва да измине известно разстояние и тъй като е бавен, няма да успее да ни догони. Освен това къщата ще ни служи за прикритие.

— Разбрах — каза Колинс. — Но сега, ако обичаш, завий към моторната лодка надясно. Там ще сме извън полезрението им. Освен това ще стигнем до крайбрежието по-бързо — гласът му беше спокоен и заповеднически. — Виждаш ли тясната пътека вдясно? Завий по нея. Сега.

Янсън я отмина.

— По дяволите, Янсън! — изкрещя Колинс. — Беше най-добрият ни шанс.

— Най-добрият шанс да станем на парчета. Да не си въобразяваш, че те не са предвидили подобна възможност? Няма начин да не са сложили експлозив с дистанционно.

— Обърни! — кресна отново Колинс. — По дяволите, Янсън. Познавам това място, живея тук, чуваш ли какво ти казвам…

Силна експлозия зад тях заглуши края на изречението му. Скутерът бе вдигнат във въздуха. Част от гумената лодка излетя нагоре и после падна отстрани на пътя.

Янсън натисна газта до дупка и колата се понесе по тесния път доста по-бързо, отколкото бе безопасно. При сто и двайсет километра в час високата трева и бодливите храсти удряха стъклата. Бученето на двигателите се засили, сякаш педалът щеше да излезе от строя. На Янсън му се струваше, че плават в залива, тъй като ивицата земя се стесни до два метра и половина. Пътят беше покрит с ниска растителност и пясък, който намаляваше движещата сила, и той започна да кара по-бавно.

Бученето на двигателя обаче не намаля.

_Не беше от колата им._

Янсън погледна надясно и видя всъдеход, военен модел.

Носеше се над водната повърхност на залива, а мощната перка го държеше съвсем леко над водата и над загражденията от мрежи. Нищо не можеше да го спре.

Янсън се почувства така, сякаш бе погълнал лед. Ниските брегове на Чесапийк бяха идеални за възможностите на всъдехода. Земята не можеше да им осигури убежище: за разлика от лодката всъдеходът се движеше еднакво добре и над сухи, и над водни повърхности. А мощният му двигател позволяваше да следва по петите корвета. Беше много по-опасен враг от корабчето, а сега ги доближаваше! Шумът от перката беше оглушителен, а малкият спортен автомобил се люлееше нестабилно от вихрушката.

Хвърли отново поглед към машината. Отстрани приличаше много на яхта с малка, изнесена напред остъклена кабина. В срещуположния край се издигаше мощна перка. По диаметралата на корпуса бяха прикрепени въздушни възглавници. Докато се носеше над спокойния океан, всъдеходът създаваше впечатление за невероятна лекота.

Янсън натисна газта, но още в същия миг забеляза с ужас, че всъдеходът не ги следваше със същата скорост, той ги задминаваше. А от лявата му страна, точно под обвивката на задната перка, беше застанал човек със слушалки на ушите и се прицелваше с нещо, което приличаше на картечница М60.

Янсън извади пистолета М9 и изпразни пълнителя, но неравномерното движение на колата и на мишената правеше невъзможна точната стрелба. Куршумите просто се удариха в масивните метални остриета на перката.

Не му останаха никакви муниции.

Лентата с патроните тракаше тихо, а звукът напомняше на квичене и Янсън си спомни, че във Виетнам наричаха картечницата М60 „прасето“. Той се наведе максимално ниско на седалката, без да загуби контрол над автомобила. Върху бронята се сипеше дъжд от олово, който я удряше като с пневматичен чук, по двеста 7,62-милиметрови куршума в минута.

Последва пауза, сигурно бяха свършили патроните в лентата. А може би бе прегряла цевта? Беше нормално тя да се сменя след всеки петстотин изстрела. Но този превъзбуден стрелец явно не беше наясно колко бързо цевите се нажежаваха. За малко си отдъхнаха. Пилотът се възползва от прекъсването, за да смени посоката. Всъдеходът намали скоростта си дори под тази на корвета, после се насочи към плажа, а от там — към пътя.

Беше само на няколкостотин метра зад тях и мощните му перки сякаш всмукваха малката спортна кола. Дочу нов шум като думкане върху тъпан. Това можеше да означава само едно, че помощният двигател „Ротекс“ и изтласкващата перка току-що бяха включени. В огледалото за обратно виждане Янсън наблюдаваше с ужас как пластмасовите перки се завъртаха все по-силно и как всъдеходът, който досега се носеше съвсем близко над земята, започна да набира височина и да се издига все по-високо! Ревът на двигателите „Ротекс“ се смени със свистенето на въздуха, а зад тях се изви пясъчна вихрушка.

Дишането щеше да става все по-трудно, ако не запушеше решетката на отдушника. Всъдеходът се скри отчасти от пясъчната пелена, но през задното стъкло той успя да мерне як мъж с очила.

Забеляза също, че мъжът се хилеше.

Сега всъдеходът сякаш подскочи с още един метър във въздуха, вдигна рязко предницата си като кон, който се изправя на задните си крака, и острите върхове на шейната, към която бяха прикачени въздушните възглавници, се забиха в задната броня на колата. Янсън разбра ужасния замисъл. _Опитваше се да се изкачи върху тях._

Погледна вдясно от себе си и видя Колинс, който се бе свил на две върху седалката с притиснати длани към ушите, опитвайки се да заглуши ужасния трясък.

Всъдеходът отново се издигна и после се килна напред, а въртящите се остриета превръщаха въздуха в силна струя като вода от водно оръдие. В огледалото за обратно виждане през вихрушката от пясък Янсън мерна въртящите се спомагателни изтласкващи витла на всъдехода. Убийците искаха да им подскажат, че ако стрелбата от картечницата М60 не свършеше работа, лесно можеха да снижат машината и с помощта на мощните витла на долната перка да пометат колата като с гигантска косачка за трева и да обезглавят обитателите й.

Докато всъдеходът се насочваше към задната част на корвета, Янсън завъртя рязко волана наляво и колата сви извън асфалтовата настилка, гумите забуксуваха върху пясъка и треволяка и машината загуби скорост.

Всъдеходът прелетя покрай тях с лекотата на хокейна шайба, после спря и рязко смени курса, без да се обръща.

Беше брилянтна маневра. За първи път мъжът с картечницата имаше директна видимост към шофьора и неговия спътник. Докато наблюдаваше как пъха нова лента с патрони в стрелящия механизъм на М60, Янсън дочу бученето на още една машина — моторна лодка, която се доближаваше шеметно към брега.

_О, Боже, не!_

А от лодката стърчеше фигура в позиция за стрелба и пушка, насочена срещу тях.



ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА



Моторната лодка явно беше съоръжена със самолетен турбодвигател, тъй като се носеше поне със сто и петдесет мили в час. Тя се плъзгаше по водата, оставяйки след себе си двойна диря от пяна. Малката лодка ставаше постепенно все по-голяма. Беше като хипнотизиращ танц на смъртта. На две мили от вилата нямаше повече заграждения с мрежи. Нищо не можеше да ги спаси от връхлитащия стрелец. Нищо.

Къде да се скрие? _Къде беше безопасно?_

Янсън обърна корвета и отново излязоха на пътя. Шасито скърцаше, автомобилът се измъкваше от размекнатата пръст върху твърдата настилка. Дали да не удареше силно всъдехода, натискайки до дупка педала на газта, и да пробва да пробие корпуса му от олекотено фибростъкло с железната броня на корвета? Само че почти нямаше шанс дори да се доближи до машината, преди картечницата М60 да надупчи двигателя и него.

Приведен под перката, стрелецът се хилеше злобно. Лентата с патроните вече бе нагласена и оставаха секунди, преди да ги засипе с дъжд от смъртоносно олово. Изведнъж мъжът увисна напред с отпуснато тяло, а главата му клюмна върху картечницата с патронната лента.

Мъртъв.

Откъм водите на залива Чесапийк се чу слаб екот като от отваряне на тапа, а после още един и всъдеходът спря само на няколко метра от колата между пътя и банкета. Никой не паркираше нарочно всъдеход по този начин.

Както на повечето бойни машини и механизми, уредите за управление явно бяха конструирани така, че да изискват непрекъснат натиск, простичко казано, човешка ръка върху лоста. Ако в бойна обстановка войникът, който я управлява, бъде убит, безконтролната машина — подобно на самострелящо оръжие — може да нарани случайно не когото трябва. Всъдеходът спря, двигателите угаснаха, витлата на перките се въртяха все по-бавно и по-бавно, а шейната се застопори плътно върху земята. Янсън забеляза, че пилотът също се бе отпуснал безжизнено върху предното стъкло.

Два изстрела, двама убити.

Откъм водите на залива Чесапийк се чу вик, когато моторната лодка спря да буботи.

— _Пол!_ Добре ли си?

Глас на жена, която ги спаси. Джесика Кинкейд.



Янсън излезе от колата и забърза към брега. Видя Джеси в лодката само на десетина метра навътре. Това бе най-близкото разстояние, на което моторната лодка можеше да се доближи до брега, без да заседне.

— Джеси! — извика той.

— Кажи ми, че се справих страхотно! — изфука се тя триумфално.

— Два изстрела в главите им, и то от движеща се лодка? Това, мамка му, е достойно за книгата за рекорди! — похвали я Янсън. Изведнъж се почувства олекнал. — Е, естествено аз държах всичко под контрол.

— Да бе, забелязах — отвърна тя шеговито.

Дерек Колинс се появи. Дишаше тежко, а по потното му лице бяха полепнали пясък и сажди и му придаваха вид на мумия.

Янсън се извърна бавно и погледна лице в лице своя враг.

— Идеята за тази шега твоя ли беше?

— _Какво?_

— Ония двамата от твоите хора ли бяха? Или отново ще ме убеждаваш, че нямаш нищо общо с това?

— По дяволите, наистина нямам нищо общо. Как можа да си го помислиш? Те едва не ме убиха, за Бога! Толкова ли си сляп да видиш истината, която е пред теб? Опитаха се да убият и двама ни!

Той повиши тон, а гласът му издаваше същия неукротим ужас, както и цялото му тяло. Вероятно казваше истината, реши Янсън. Но ако беше така, тогава кой стоеше зад опита за убийство?

Нещо в държанието на Колинс притесни Янсън. Въпреки откровеността му той все пак криеше нещо.

— Може и така да е. Но имам чувството, че знаеш кои са нападателите.

Колинс отмести поглед.

— По дяволите, Колинс. Ако имаш нещо да казваш, кажи го сега!

Янсън отново почувства отвращение, докато наблюдаваше уплашения и все пак коравосърдечен чиновник, човека с калкулатор вместо душа. Нямаше как да забрави онова, което Колинс му разказа — че е стоял безучастно, докато са взимали решението за ликвидирането му, без да му пука, че ще жертва пешка в името на голямата игра. Но нямаше никакво желание за саморазправа с този човек.

— Ти изгуби — каза спокойно Янсън. — Отново. Ако ме искаш мъртъв, ще трябва да се потрудиш по-здраво.

— Казах ти, Янсън. Това беше преди. Сега е различно. Планът на играта е променен. Затова ти разказах за програмата, мамка му, съобщих ти една от най-опасните тайни в САЩ. Нямам право да ти разкривам повече.

— Повече от твоите глупости ли? — изсумтя Янсън.

— Не, вярно е. Не мога да ти съобщя повече, но има много неща, които трябва да знаеш. За Бога, ела с мен до Вашингтон да се срещнеш с екипа на „Мобиъс“. Имаме нужда от теб да се присъединиш към програмата.

Той сложи ръката си върху рамото на Янсън. Но Янсън го изблъска.

— Искаш ме в програмата? Нека да те питам нещо. Но искам верен отговор, защото веднага ще разбера, ако излъжеш.

— Казах ти, не съм упълномощен да разкривам…

— Не е въпрос по същество. Само детайл. Каза ми, че екип от опитни хирурзи е извършил три пластични операции на агенти. Чудя се какво ли е станало с тия доктори? Къде са сега?

Колинс примигна с мъка.

— Майната ти, Янсън. Задаваш ми въпрос, чийто отговор знаеш.

— Искам да го чуя от теб.

— Секретността на операцията е от най-висш порядък. Хората, които знаят за нея, се броят на пръстите на двете ръце. Всеки е бил проверен за благонадеждност и е получил одобрение от най-високо равнище.

— Но сте се нуждаели от високопрофесионални пластични хирурзи. Екип от външни хора, по неволя.

— Защо го обсъждаме? Разбираш логиката отлично. Сам каза: всеки един от тях беше нужен за успеха на програмата. Всеки един, което се разбира от само себе си, беше потенциален риск. Това не можеше да се допусне.

— И така програмата „Мобиъс“ спази протокола. Стратезите ви поръчаха да ги убият. Всички до един.

Колинс кимна мълчаливо.

Нещо у Янсън кипна, макар че Колинс само потвърди подозренията му. Сигурно бяха изчакали около дванайсет месеца, преди да ги ликвидират. Едва ли е било трудно. Автомобилна катастрофа, случайно удавяне, може би неочаквано смъртоносно падане на някоя ски писта — повечето известни хирурзи си падаха по спортуването. Не, въобще не е било трудно. Агентите, които са инсценирали смъртта им, без съмнение са смятали предварително задачата си за изпълнена. Поредното зачеркване в списъка с бъдещите жертви. _Човешкото_ измерение — тежката загуба за съпругите, близките, синовете; дъщерите, разбитите семейства, помраченото детство, съкрушителните последици от мъката и отчаянието — това не бяха фактори, които си струваше да се взимат предвид от хората, издали заповедите.

Янсън впери очи в очите на Колинс.

— Малките жертви в името на голямото добро, нали? Не, Колинс, нямам намерение да участвам в програмата ви. Не и във вашата програма. Знаеш ли, Колинс? Ти не си нито пойна птичка, нито ястреб. Ти си змия и винаги си бил.

Янсън погледна към Джеси Кинкейд в лодката, видя как бризът рошеше косата й и изведнъж усети, че сърцето му ще се пръсне. Вероятно Колинс казваше истината, а можеше и да лъже. Единствената истина обаче бе, че Янсън не му вярваше. _Има много неща, които трябва да узнаеш. Ела с мен._ По този начин Колинс искаше да го примами към смъртта му.

Янсън отново погледна към тихо бръмчащата моторна лодка на десет метра от брега. Изборът не беше труден. Внезапно той тръгна към плажа, без да поглежда назад, потопи се във водата и заплува към Джеси и лодката. Водата нахлу под дрехите му и охлади тялото му.

Когато се изкачи в лодката, Джеси се протегна към него и хвана ръката му.

— Ей, мислех, че си в Амстердам — каза Янсън.

— Да кажем, че ми омръзна. Особено след като две хлапета едва не ме събориха от кораба, но така ми спасиха живота.

— Разказвай.

— Дълга история. По-късно.

Той я прегърна и почувства топлината й с тялото си.

— Добре, въпросите ми може да почакат. Ти сигурно също имаш въпроси.

— Ще започна с един от тях — каза тя. — Партньори ли сме?

Той я притисна силно към себе си.

— Партньори сме.



ЧЕТВЪРТА ЧАСТ



ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА



— Ти нищо не разбираш — каза куриерът, хърбав младеж в края на двайсетте си години, с ромбоидни очила без рамки. — Може да си загубя работата заради това и да ме дадат под съд. — Той посочи значката върху тъмносиньото си сако с красиво изписаното лого на своята компания: „Каслън Куриърс“, изключително скъпа, престижна и сигурна куриерска служба, на която определени лица и корпорации поверяваха секретни документи. Нейната репутация за безпогрешна благонадеждност и дискретност й бяха спечелили доверието на специалната й клиентела. — Тия братлета не се шегуват.

Седеше на малка маса в „Старбъкс“ на ъгъла на Трийсет и девета улица и „Бродуей“ в Манхатън, а мъжът с посивяла коса, който се присъедини към него, настояваше учтиво. Обясни, че бил старши служител във фондация „Свобода“, а жена му работела в нейния офис в Манхатън. Молбата му наистина била нередна, но не знаел какво друго да направи. Имал основания да подозира, че жена му получавала пратки от ухажор.

— А аз дори не знам кой е тоя тип.

Куриерът се чувстваше видимо все по-неловко, докато Янсън не започна да вади стотачки. Когато банкнотите станаха двайсет, очите на куриера се оживиха под очилата.

— Около шейсет на сто от времето си прекарвам на път и разбирам много добре причината, поради която тя кръшка — заобяснява мъжът с посивялата коса. — Но не мога да се преборя с някого, когото не познавам, схващаш ли? А тя няма да си признае. Виждам, че получава малки подаръци, а твърди, че сама си ги купува. Но аз много добре знам за какво става дума. Това не са неща, които човек купува сам. Това са неща, които един мъж подарява на жена. Самият аз съм го правил. Съвсем не искам да кажа, че съм изряден или нещо такова. Но искам двамата с жена ми да си изясним отношенията. Виж, не мога дори да повярвам, че правя това, което правя в момента. Не съм такъв човек, повярвай ми.

Куриерът кимна съчувствено и после си погледна часовника.

— Знаеш ли, това, което ти казах за съдебното преследване, е самата истина. Предупреждават ни още като постъпим на работа по десетки начини. Подписваме разни договори и декларации и ако те хванат в нарушение, ти изпържват задника.

Богатият рогоносец се държеше на положение и беше много внимателен.

— Няма да разберат. Не те карам да свиеш нещо или да направиш нещо лошо. Всичко, което искам от теб, е да погледна фактурите. Не да ги получа, а само да ги видя. И ако открия нещо, ако тоя тип е онзи, когото подозирам, никой никога няма да научи как съм разбрал. Но те умолявам да ни дадеш на двамата с Марта още един шанс. А това е единственият начин.

Куриерът кимна енергично.

— Ако не тръгна веднага, ще изостана с графика. Какво ще кажеш да се срещнем в преддверието на „Сони“ на Петдесет и пета и „Медисън“ след четири часа?

— Постъпваш правилно, приятел — увери го мъжът разпалено, без да спомене за двете хилядарки, които даде като подкуп на куриера. Щеше да е под достойнството и на двамата.

След няколко часа в преддверието на „Сони“, седнал върху тръбен стол близо до циментов фонтан, той най-после можа да прегледа фактурите. Оказа се, че е бил прекален оптимист. На доставките не бяха отбелязани адресите на изпращачите, а само пощенските кодове. Но той продължи да упорства, търсейки някакъв модел. Имаше десетки пратки, които пристигаха в повечето случаи от очаквани места — градовете, в които фондация „Свобода“ имаше клонове. Но няколко пакета бяха адресирани до Марта Ланг от място, което нищо не му говореше. Защо ли „Каслън Куриърс“ доставяха редовно пратки от малко градче в планината Блу Ридж?

— Да — сподели той с погребален тон с куриера. — Точно както предполагах. — Огледа разсеяно мястото — градски терариум с растителност и вяли водопади, аранжирани в остъклено „публично пространство“, за което явно някоя от комисиите по благоустройството беше настояла, за да разреши повече етажи. — Уж ми се кълнеше, че са скъсали, но очевидно е било за кратко и сега са подновили връзката си. Е, както изглежда, ще трябва да се върнем към семейните консултации.

С опечалено изражение Пол Янсън подаде ръка, а в дланта му имаше още една пачка банкноти с голям номинал. Куриерът я пое с готовност.

— Съчувствам ти, човече — каза му той.

Малко допълнително проучване — няколко часа в обществената библиотека в Ню Йорк, свърши работа. Милингтън, щата Вирджиния, се оказа най-близкото селище до огромно живописно имение, построено от Джон Винсънт Астър през 1890 година, място, което с няколко допълнителни архитектурни намеси съперничеше по елегантност и изпипаност до най-малката подробност на легендарното имение в Балтимор. Някъде през петдесетте години негов собственик беше станал Морис Хемпъл, таен магнат от Южна Африка, до смъртта му. А сега кой ли беше собственикът? Кой ли живееше в него?

Налагаше се едно-единствено заключение — човекът, известен на света като Питър Новак. Сигурен факт? Съвсем не. И все пак имаше логика в предположенията, които насочиха вниманието му към това отдалечено място. Ако този последен оцелял „Новак“ все още управляваше империята си, той трябваше да поддържа връзка със заместниците си. Хора като Марта Ланг. Планът на Янсън предвиждаше проникване в каналите за връзка. Ако проследеше отделните нишки в мрежата, можеше да стигне и до паяка.



След като прекара следващата сутрин на път, Янсън започна силно да се съмнява в предположенията си. Възможно ли бе да е толкова лесно? Опънатите му нерви съвсем не се отпуснаха от монотонното шофиране. През по-голямата част от пътя поддържаше постоянна скорост, избягвайки шосетата с бариери за събиране на такси, отбелязани със знак „Шосе Клас А“. Караше по страничните пътища, които опасваха като мрежа Блу Ридж и приличаха на реки, прокарани от човешка ръка. Зелените земеделски площи отстъпиха място на синкавозелени гледки с издигащи се хълмове, хребети и падини зад хоризонта. Разположени откъм безветрената страна, образите пред очите му се отличаваха с банална красота. Изпочупени предпазни парапети ограждаха местата с оголени сиви скали, покрити с мъх. Самият път беше неравен, с дупки, запълнени грубо с черен асфалт, със зигзагообразни следи от спирачки, прекъснати бели линии, на места изтрити от пороите.

На няколко мили след изхода от къмпинга Янсън видя отбивка, а табелката му показа, че води към градчето Кастълтън. Той знаеше, че Милингтън е малко по-нататък. „Гараж Джед Сипърли — Купете си следващата кола от тук“ — гласеше надписът пред крайпътен гараж. Беше изписан с бяла и синя автомобилна боя върху метална табела, закачена върху висок стълб. По ъглите тук-таме имаше следи от ръжда. Янсън спря на паркинга.

За втори път, откакто тръгна на път, щеше да смени колата. В Мериленд си купи последен модел „Алтима“ направо от собственика. Смяната на превозните средства беше стандартна процедура по време на дълги пътувания. Беше сигурен, че не го следяха, но винаги имаше възможност да го наблюдават отдалече — пасивна система за наблюдение, при която агентите имаха задължението само да отбелязват местонахождението на обекта, а не да го следват по петите. Млада жена с ловджийска пушка, която пътуваше в джип „Дожд“, отмести за миг поглед от вестника си към регистрационните табели. Дебел мъж беше спрял прегрелия си автомобил край шосето, явно чакаше пътна помощ. Беше сигурен, че бяха случайни хора, но никога нямаше гаранции. Наблюдението отдалече, без да е кой знае колко ефективно, имаше предимството, че трудно може да се установи. Така че периодично се налагаше да сменя автомобилите. Ако някой следеше маршрута му, това щеше да го затрудни.

Огромно куче се хвърли няколко пъти към телената ограда, когато Янсън слезе от своята „Алтима“ и се отправи към приличащия на ремарке офис. Върху витрината имаше надпис „ПРИЕМАМЕ ВСЯКАКВИ ОФЕРТИ“. Огромното животно — беше смесена порода, чиито предци включваха по всяка вероятност питбул, доберман и мастиф — беше вързано в единия ъгъл на паркинга и още веднъж се хвърли към оградата. Като се изключеше размерът, клетият мелез беше пълен антипод на древния и чистокръвен кувас с бяла козина, помисли си Янсън. Но вероятно животните се различаваха, подобно на стопаните, на които служеха.

Трийсетинагодишен мъж с цигара в ъгъла на устата се измъкна от ремаркето и подаде ръка на Янсън доста неочаквано. Малко остана Янсън да му нанесе съкрушителен удар по главата, но пое ръката му и се здрависа с мъжа. Притесняваше се, че рефлексите му се проявяваха и в чисто житейски ситуации, но все пак именно те му бяха спасявали живота безброй пъти. Насилието, когато се проявяваше извън съответния контекст, често беше неуместно. Но важното бе, че Янсън контролираше напълно тези вътрешни импулси. Нямаше намерение да просне младия мъж върху асфалта и да го остави да се превива от болка. Щеше да му достави удоволствие, като сключи изгодна за него сделка и му напълни джоба с пари в брой.

— Аз съм Джед Сипърли — представи му се мъжът и раздруса малко силничко ръката му.

Вероятно някой му бе казал, че здравото ръкостискане подтиква към доверие. Лицето му бе месесто, но строго под кичурите сламеноруса коса. Зачервена от слънцето ивица кожа минаваше от върха на носа му нагоре към веждите и продължаваше от двете страни точно под очите. Вероятно беше шофирал дълго срещу слънцето, но Янсън си представи на какво щеше да прилича търговецът след няколко десетилетия. Месестите устни и издутите му бузи щяха да провиснат. Изложените на слънце контури на лицето щяха да станат на бразди. Това, което сега изглеждаше като здравословна руменина, щеше да загрубее и да се превърне в мрежа от подкожни капиляри като пресечени щрихи на гравюра. Жълтеникавата му коса щеше да побелее и да опада около темето и слепоочията в типичната шушулкообразна форма.

Върху масата, имитация на дърво, в сенчестия офис Янсън забеляза отворена бутилка бира „Будвайзер“ и почти пълен с фасове пепелник. Тези неща също щяха да допринесат и да ускорят промените, които в интерес на истината бяха започнали.

— Какво мога да направя за вас? — попита Джед. Дъхът му миришеше на бира, а когато дойде по-близо, слънцето освети ясно радиалните бръчки около очите. Кучето отново се хвърли срещу оградата и я разтърси цялата.

— Чиба, Бъч — каза мъжът. — Мисля, че му харесвате. Ще ме извините ли за момент?

Джед Сипърли излезе отвън до телената ограда и се наведе да вдигне от асфалта парцалена кукла. Хвърли я в заграденото пространство. Оказа се, че точно от нея се бе интересувало кучето. То клекна до нея, сграбчи я между големите си лапи и с дългия си розов език изблиза прахоляка от направените от копчета очи на парцалената кукла.

Джед се върна при клиента си и извинително вдигна рамене.

— Виж само как се лигави с нея. Толкова е привързан към куклата, че нямам думи — каза той. — Предполагам, че всеки има нужда от някого. Добро куче пазач, само дето не лае. Което понякога е за предпочитане. — Джед пусна професионална усмивка. Устните му се разтегнаха безизразно, а погледът му остана напрегнат и безчувствен. По този начин търговците се усмихват на клиентите си. — Този „Нисан-Алтима“ твой ли е?

— Мисля да го заменя — отговори Янсън.

Джед го изгледа леко засегнат, все едно че му бяха поискали да даде нещо с благотворителна цел.

— Имаме доста от тези коли. Аз лично си падам по тях. Но повечето хора не харесват японските коли, особено този модел. На колко мили е?

— Петдесет хиляди — отвърна Янсън. — Малко над.

Още едно примигване.

— В такъв случай й е дошло времето да я продадеш, защото тоя тип нисани започват да ти създават проблеми след шейсет. Нищо не струва. Всеки ще го потвърди.

— Благодаря за информацията — каза Янсън, кимайки в знак на съгласие с лъжите на търговеца на коли втора употреба. Имаше нещо много мило в начина, по който той се опитваше да го метне.

— Аз лично ги харесвам, нищо, че се развалят често. Имам предвид, че ги харесвам външно. А и ремонтът не е проблем за мен, тъй като имаме техник на повикване. Ако търсиш нещо надеждно, мога да ти предложа един-два модела, които ще те надживеят — той посочи към бежов седан. — Виж оная таврия. Направо е бижу. Някои от най-новите модели имат всякакви измишльотини и които човек никога не използва. Колкото повече измишльотини екстри, толкова повече проблеми. Тази тук е пълен автоматик, има радио, климатик, върви безупречно. Сменяш маслото на три хиляди мили, пълниш с безоловен и пееш. Караш и пееш, приятелю.

Янсън се направи на благодарен за това, че търговецът го оскуба, като му пробута раздрънкана таврия срещу чисто нов модел алтима и на всичкото отгоре го накара да доплати още четиристотин долара.

— Много изгодна сделка — увери го Джед Сипърли. — Просто имам слабост към алтимата, като Бъч към своята кукла. Неразумно е, но в любовта няма разум, нали така? Идваш тук с една от тях, а аз те пускам с една от най-хубавите си коли в гаража. След това всички ще ми кажат: „Джед, ти си луд. Това японско тенеке не струва дори колкото купето на таврията.“ Е, сигурно съм луд — Той мигна малко пресилено. — Давай да сключваме сделката, докато не съм си променил мнението. Или ще съжаляваш.

— Благодаря ти, много си щедър — каза Янсън.

— Чуй какво ще ти река — продължи търговецът, подписвайки квитанцията, — даваш ми една петачка и можеш да вземеш проклетото куче — След което се заля от смях. — Или може би аз трябва да ти платя да ме отървеш от него.

Янсън се усмихна и докато влизаше в седемгодишната таврия, чу съскащия звук от отварянето на нова бутилка „Будвайзер“ — този път за отпразнуване на сделката.



Съмненията, които Янсън изпитваше, се засилиха, след като пристигна. Районът около Милингтън беше неравен, безличен и лишен от красота. Въобще не приличаше на място, което милиардер би избрал за къща в провинцията.

По на север имаше още градове, като например Литъл Вашингтон, встрани от шосе Двеста и единайсет, където туризмът се бе превърнал в основен поминък. Това бяха селища музеи, селища, чиито белосани селскостопански сгради бяха натъпкани с двойно маркирани порцеланови съдове от „колониално време“, „автентични“ кани за мляко и стъкленици, както и с „местни“ свещници, произведени във фабрика в Трентън. Фермите бяха превърнати в ресторанти с безбожни цени. Дъщерите на дървосекачи и фермери, онези, които все още не се бяха изселили, облечени в дантелени рокли от „колониалната епоха“, посрещаха посетителите с думите: „Казвам се Линда, тази вечер ще бъда вашата сервитьорка.“ Местните поздравяваха туристите със заучени усмивки и сърдечност, които се подхранваха от тяхната алчност. _Какво мога да направя за вас?_

Модата на екотуризма още не бе достигнала до Милингтън. На Янсън не му трябваше много време, за да обиколи мястото. Макар че трудно можеше да се определи като нещо по-различно от село, беше твърде истинско, за да е живописно. Разположено върху скалистия склон на планината Смит, то гледаше на природата като на нещо, което трябва да бъде победено, а не пакетирано и продадено срещу естетическата му стойност. Никой в околността не предлагаше легла и закуска. Най-близките мотели бяха обичайните дървени бунгала от народен тип, които се обслужваха главно от имигранти от индийския субконтинент. Клиентелата им се състоеше главно от шофьори на тирове, които се отбиваха за по една нощ. Тук никой не търсеше да наеме помещение за „конференция на бизнесмени“. Беше селище, където в десет часа всички гасяха лампите. Единствените светлини, които се виждаха, идваха откъм долината на десетки мили по-надолу, където град Монтвейл блестеше като лъскава и развратна метрополия. Най-големият работодател тук беше бивша хартиена фабрика, която сега произвеждаше стъклени тухли и като допълнителен бизнес преработваше нерафинирани минерални отпадъци. Десетина мъже прекарваха работното си време в духане на поташ. Малко по-далеч имаше още една, по-малка фабрика, специализирана в декоративна дърворезба. Закусвалнята в центъра, на ъгъла на улиците „Мейн“ и „Пембълтън“, предлагаше яйца, пържени картофи и кафе през целия ден, а ако човек си поръчаше и трите неща наведнъж, му се полагаше безплатен доматен или портокалов сок, макар и в малка чашка. Към бензиностанцията имаше павилион, по чиито рафтове бяха наредени опакованите в целофан закуски, предлагани по всички пътища на САЩ. Горчицата в местната бакалия беше два вида — жълта френска и кафява холандска. Нищо едрозърнесто или с добавка от естрагон не обременяваше рафтовете с подправките като в големите градове, с които Янсън беше свикнал.

И все пак, ако сметките му излезеха верни, някъде скрито сред хълмовете трябваше да се намира голямо имение, частна резиденция, за каквато човек само може да си мечтае — и в юридическо, и във физическо отношение. Беше ли възможно „Новак“ — миражът, който се наричаше така — да бъде наблизо? Янсън го стегна главата само при мисълта за това.

По-късно същата сутрин той влезе в закусвалнята на ъгъла на „Мейн“ и „Пембълтън“ и се заговори със съдържателя, чието изпъкнало чело, тесни очи и квадратни скули издаваха азиатски произход. Когато започна да говори обаче, се оказа учудващо умен.

— Значи мислите да се установите тук някъде? — съдържателят доля още кафе в чашата на Янсън от кана „Силекс“. Нека отгатна. Спечелили сте пари в големия град и сега търсите спокойствието и тишината в провинцията?

— Нещо такова — отговори Янсън.

На стената точно над тезгяха беше закачена табела с бели букви в курсив на черен фон: _Кафенето на Кени: тук властват качеството и доброто обслужване._

— Не вярвам да търсите място, което да не отговаря на високата ви класа. Има една жена, която се занимава с продажби на недвижими имоти на „Ламбъртън“, но не съм сигурен, че ще откриете в района къща, каквато търсите.

— Мисля да строя — уведоми го Янсън.

Кафето киселееше, тъй като явно бе престояло дълго в каната термос. Той се загледа с празен поглед в покривката на тезгяха, която към средата беше доста избеляла, тъй като там най-често слагаха тежките чинии и чаши.

— Звучи като развлечение. Ако може човек да си позволи такова нещо.

Афтършейвът на мъжа, явно купен от бакалията, смесваше неприятно тежкия си аромат с миризмата на свинска мас и масло.

— Иначе няма смисъл.

— Не, няма смисъл — съгласи се съдържателят. — Моето момче си въобразяваше, че може да забогатее лесно с нещо като точка-ком. Опитваше се да стане човек от средната класа, като продава дреболии по интернет. Месеци наред говореше за „бизнес планове“, „добавена стойност“, „електронна търговия“ и подобни щуротии. Казваше, че номерът в новата икономика бил в „скъсяването на разстоянията“. Нямало значение къде се намираш. Ние всички сме били само точки и тирета в световната мрежа, независимо дали сме в Милингтън, или в Роуаноук, или Далас. Заедно с двама приятели от гимназията изпукаха всичко, което имаха в банката, до декември, след което се върнаха и сега кръстосват шосетата. Жена ми казва, че това трябва да им послужи като обеца на ухото. Успокоява ме и вика да съм доволен, че не е започнал да взима наркотици. Казвам й, че не съм много сигурен в това. Че не всеки наркотик е нещо, което се пие или пуши. Парите или жаждата за тях също може да е наркотик.

— Да спечелиш пари е едно нещо, а съвсем друго да ги харчиш — каза Янсън. — Тук има ли възможност да се строи?

— Както казват хората, навсякъде може да се строи, дори на луната.

— Ами транспортът?

— Е, нали си стигнал до тук?

— Така е.

— Пътищата тук са в добро състояние.

Очите на съдържателя се извърнаха към някаква гледка на улицата. Млада руса жена миеше тротоара пред железарията. Когато се навеждаше, полата й разголваше бедрата и й се виждаше чаталът. Явно това бе събитието на деня.

— Летище има ли? — попита Янсън.

— Най-близкото се намира в Роуаноук.

Янсън отпи от кафето, което залепна на езика му като олио.

— Истинско летище? Някакви други няма ли по-наблизо?

— Не. Е, имаше някога през четирийсетге и петдесетте години. Малко военно летище. На около три мили нагоре по пътя за Кландъртън и след това вляво. Обучаваха пилотите как да летят из планините на Румъния, когато отиват да бомбардират петролните полета. Така че тъдява летяха самолети. По-късно неколцина души от дърводобива го използваха за известно време, но индустрията им замря. Така че в момента едва ли е останало нещо повече от писта. Човек не пренася строителен материал със самолет, а с камион.

— И какво стана с пистата? Използва ли се някога?

— Някога? Никога? Аз не използвам такива думи. — Той не сваляше очи от блондинката с късата пола на тротоара отсреща.

— Причината да те питам е един мой стар бизнес партньор, който живее наблизо и ми спомена нещо такова.

Съдържателят изглеждаше неспокоен. Янсън бутна празната чаша, за да я долее, но мъжът нарочно се разсея.

— Тогава по-добре да попиташ него, нали така? — каза мъжът и отново насочи поглед към недостижимия рай оттатък улицата.

Бакалницата се намираше малко по-надолу на същата улица. Янсън влезе вътре и се представи на собственика, приятен на вид човек със светлокестенява коса. Янсън му разказа същото, което току-що бе споделил със съдържателя на закусвалнята. Бакалинът явно намери перспективата за новопришълец примамлива, така че направо го окуражи.

— Това е великолепна идея, човече — каза той. — Тези хълмове тук са много красиви. Изкачваш се само на няколко мили в планината, а там природата е непокътната. Има къде да отидеш на лов, риболов и… — Той спря, тъй като явно не можеше да измисли повече аргументи. Не очакваше този човек да се интересува от бойлинг или от видеотеката, която отскоро беше отворил във вестибюла до касовия апарат. В края на краищата в града хората бяха преситени от тоя род неща.

— А нещо за всеки ден? — подръчна го Янсън.

— Имаме видеотека — осмели се той да го каже. — Пералня. В съседния магазин. Изпълнявам и някои специални поръчки за редовни клиенти.

— Имаш ли такива поръчки?

— О, да. Наоколо има всякакви. Има някаква рядка птица — никога не сме го виждали, но изпраща през няколко дни свой помощник да пазарува. Притежава къща някъде в планината. Хората виждат малък самолет да излита и да каца почти всеки ден. Но иначе пазарува при нас. Какъв живот, а? Някой друг да напазарува вместо теб.

— И ти изпълняваш за него специални поръчки.

— Да, разбира се — отговори бакалинът. — Може да го е шубе да не го отрови някой — Той се захили при тази мисъл. — Каквото и да поиска, не е проблем. Поръчвам го и камион от Сиско докарва доставката. Човекът му идва да си я получи и въобще не го интересува колко струва.

— Наистина ли?

— Мога да се закълна. Както обичам да казвам, падам си по специалните поръчки. Майк Нюджънт във видеотеката също може да ти достави каквото пожелаеш. Не е никакъв проблем. Тук ще си прекарваш чудесно. Няма друго място като това. Е, понякога младежите са буйни, но, общо взето, повечето хора са приятелски настроени. Ще си прекарваш чудесно наистина, ако се установиш тук. Искаш ли да се обзаложим. Никога няма да пожелаеш да си тръгнеш.

Жена с посивяла коса до хладилната секция го викаше:

— Кейт, Кейт, скъпи.

Мъжът се извини и отиде при нея.

— Тази риба прясна ли е или замразена? — попита тя.

— Прясно замразена — обясни Кейт.

Двамата подхванаха сърдечен разговор за това дали указанието означаваше, че рибата е прясна или замразена. Янсън се разходи до дъното на бакалията. Вратата на склада беше отворена и той се вмъкна вътре съвсем спокойно. Върху метална маса имаше купчина сини фактури от Сиско. Прехвърли ги набързо и стигна до специалните поръчки. Към края на списъка със стоките с дебел флумастер бе включена поръчка за овесени ядки.

Минаха няколко секунди, преди да включи. От овесените ядки се правеше каша. Янсън усети прилив на възбуда, когато си спомни, че сред хилядите редове от вестниците и списания, които изчете, имаше следното изречение: „Всяка сутрин той започва деня със спартанска закуска, която се състои от купичка каша…“ Незначителен детайл сред десетките други като „изискан гардероб“, „аристократични обноски“… _Всеки ден закусва каша…_

Следователно беше вярно. Някъде в планината Смит живееше човек, известен на света под името Питър Новак.



ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА



В сърцето на Манхатън просякинята ровеше в металната кофа за смет в „Брайънт Парк“ със старанието на пощаджия в пощенска кутия. Дрехите й като на повечето бездомници бяха изпокъсани, мръсни и прекалено дебели за сезона. Трябваше да са достатъчно дебели, за да я предпазват нощно време от студа по алеите в парка. Топлите слънчеви лъчи не бяха причина да се разсъблече, тъй като дрехите и торбата, пълна с бутилки и консервени кутии, бяха единственият знак за нейната самоличност. По китките и глезените й изпод износено дънково облекло се подаваха разръфаните ръбове на кирливо ватирано бельо. Беше обута във възголеми маратонки с изпокъсани подметки и връзки, съединени след това с небрежни възли. Ниско над челото й беше нахлупена изподупчена бейзболна шапка, която не рекламираше спортен тим, а фалиралия година по-рано инвестиционен фонд „Силикън Али“, който преди това бе хвърчал нависоко. Не изпускаше от ръце мърлявата си торба, сякаш вътре имаше съкровище. Здравото стискане беше израз на основния повик на професията: Това е всичко, което имам на този свят. Това е мое. Това съм аз. За хора като нея времето се измерваше с нощите, в които се бе отървала невредима, с консервите и бутилките, които бе събрала и продала срещу дребни монети, с малките ценни неща, които случайно намираше — недокоснат сандвич, все още мек и предпазен от целофановата опаковка, оцелял от плъховете. На ръцете си имаше памучни ръкавици, които сега бяха сиви и мръсни, но някога може би бяха принадлежали на дама от висшето общество, а докато ровеше из пластмасовите бутилки и целофанови опаковки, бананови и ябълкови кори и смачкани рекламни листовки, те ставаха все по-мръсни.

Очите на Джесика Кинкейд обаче не гледаха към отпадъците. Те бяха насочени към малкото огледалце, което беше пъхнала пред кофата за смет и което й позволяваше да наблюдава кой влиза и кой излиза от офисите на фондация „Свобода“ оттатък улицата. След няколко дни на безплодно следене приятелят на Янсън — Корнелиъс Ивс — му звънна предната нощ да го осведоми, че Марта Ланг най-после се е появила.

Джеси сама се убеди, че той не се е припознал. Сред хората, които пристигнаха сутринта, имаше жена, отговаряща на подробното описание, което Янсън бе дал за заместник-директорката Марта Ланг. Докараха я с автомобил „Линкълн“ със затъмнени стъкла точно в осем сутринта. В следващите часове от нея нямаше ни вест, ни кост, но Джесика не биваше да рискува да напуска поста си. Дегизирана като клошарка, Джесика не привличаше вниманието, тъй като отдавна жителите на града се бяха научили да не забелязват подобни несретници. Периодично тя се преместваше до намиращите се наблизо две кофи за отпадъци, където също имаше видимост към сградата на Четиринайсета улица, но всеки път се връщаше до най-близкостоящата. Към обед двама работници от службата за поддържане на парка „Брайънт“ се опитаха да я изгонят, но без да се престарават, тъй като минималните им заплати не ги вдъхновяваха да служат безрезервно на интересите на парка. По-късно уличен търговец от Сенегал със сгъваема сергия и фалшиви ролекси се опита да се установи близо до нея. Тя обаче два пъти „случайно“ се бутна в сергията му, разпилявайки стоката на земята. След втория инцидент той реши да премести бизнеса си на друго място, като преди това пусна по неин адрес няколко цветисти псувни на своя език.

Наближаваше шест часа, когато елегантната белокоса жена се появи отново през въртящата се врата на фоайето. Лицето й бе като непробиваема маска. Докато жената се качваше на задната седалка на линкълна, който потегли към кръстовището на Пето авеню, Джесика запомни номера на регистрационните табели. Тихичко се обади на Корнилиъс Ивс, който чакаше в жълто такси със загасена лампичка пред хотел в края на улицата.

Ивс не знаеше каква е целта на задачата му, но беше наясно, че не му е работа да пита дали мисията е официална. На свой ред Джесика си траеше и не даваше никакви обяснения дали двамата с Янсън преследваха лично отмъщение, или изпълняваха строго секретна задача, изискваща привличане на таланти на свободна практика. Ивс, който се бе оттеглил от активна служба преди няколко години и сега се нуждаеше от нещо, с което да запълва времето си, не искаше и да знае. Това, че Янсън го извика лично, му бе достатъчно, а също и изражението върху лицето на младата жена, нейната увереност, че върши нещо важно.

Джесика се мушна в таксито на Ивс, където свали от себе си шапката и парцалите и се преоблече във всекидневни дрехи: тесни дънки, памучен пуловер в пастелен тон и евтини маратонки. Тя изчисти мръсотията от лицето си с тоалетни кърпички, среса косата си и след няколко минути придоби приличен вид или по-точно казано, неподозрителен.

След десетина минути вече разполагаха с адрес: Пето авеню 1060. Това бе строена преди войната жилищна сграда, чиято бяла фасада бе станала сивкава от мръсния въздух в града. Зеленикав навес се издигаше над входа, който не беше откъм улицата, а зад ъгъла, на Осемдесет и девета улица. Погледна си часовника.

Изведнъж се сепна. _Часовникът!_ Беше на ръката й, докато стоеше на наблюдателния си пост в „Брайънт Парк“. Много добре знаеше, че охраната на фондацията щеше да се разтревожи от всяка аномалия, всеки детайл, който не пасва. Часовникът беше елегантен „Хамилтън“, принадлежал някога на майка й. Никоя клошарка не би носила такъв часовник. Обзе я дълбоко безпокойство, когато се опита да си представи как е изглеждала отстрани и дали пазач с бинокъл би забелязал лъскавия предмет на китката й. На негово място тя щеше да забележи. Трябваше да приеме, че и на тях им е направило впечатление.

Тя си представи как тършуваше с протегнати ръце из кофата за смет като археолог… Видя образа на ръката си в ръкавица, разръфаните маншети на фланелата с дълги ръкави. Да, ръкавите бяха с няколко номера по-дълги, така че китката с часовника е била покрита. Възелът в стомаха й се поотпусна. Щом няма щети, няма фал, нали така? И все пак си даваше сметка, че подобни грешки по невнимание бяха последното нещо, което можеха да си позволят.

— Завий покрай кооперацията, Корн — каза тя. — _Бавно_.



Янсън караше бежовата таврия по криволичащия планински път, известен като „Клангъртън Роуд“, и след известно време намери немаркираното отклонение, за което му спомена съдържателят на закусвалнята. Сви вляво по него, след няколко мили спря колата, колкото бе възможно встрани от пътя, и я мушна в естествената зелена пещера от храсти и фиданки. Не знаеше какво да очаква, но предпазливостта диктуваше пристигането му да остане незабелязано.

Навлезе в гората, под краката му почвата беше рохка, покрита с опадали борови иглички и клонки. После свърна към малката полянка, покрай която мина на идване. Въздухът беше изпълнен със смолистия аромат на стара борова гора, аромат, който по нищо не приличаше на дезинфектантите и освежителите, които се опитваха да го имитират. Гората изглеждаше недокосната от човешка ръка, напълно девствена. През такива гори именно европейските заселници бяха пътували преди четири века и се бяха установили върху девствената територия, отвоювайки я с помощта на кремъклийки, мускети и ножове от местните племена, които ги бяха превъзхождали както по брой, така и по познания за тайните на тия земи. Така бе възникнала страната, която впоследствие се бе превърнала в най-мощната сила на планетата. Днес местността изглеждаше приказно красива и колкото по-малък бе отпечатъкът от онези, които я населяваха, толкова по-красива изглеждаше.

Точно в този миг той се натъкна на пистата. Представляваше изсечен участък от гората и беше смущаващо добре поддържана: храсталаците и буренаците бяха подрязвани скоро, а тревата върху продълговатата и с форма на овал писта беше старателно окосена. Наоколо не се виждаше никой и беше празна с изключение на автомобил, покрит с брезентово платнище. Как автомобилът се бе озовал тук, беше загадка, тъй като нямаше друг достъп освен по въздуха.

Самата писта бе добре скрита от гъстите гори, които я заобикаляха. Дърветата можеха да осигурят на Янсън подходящо скривалище.

Той се разположи зад стар бор и се прикри зад дебелия му ствол и буйните надвиснали към земята клони с борови иглички. Закрепи бинокъла си върху малък клон и зачака.

Часовете се изнизваха, а единствените посетители бяха комарите и по-рядко гъсеници.

На Янсън едва ли му правеше впечатление колко време е минало, тъй като в момента той играеше ролята на снайперист. Умът му, по-точно част от него, блуждаеше из зоната на полусъзнателното мислене, макар че част от съзнанието му оставаше в състояние на остра бдителност.

Беше убеден, че днес ще има полет не само заради това, което му бе споменал бакалинът, но и защото бе наясно, че за пълния контрол не можеше да се разчита само на електронното предаване на информация. Тук трябваше да идват и да си отиват също пратки, куриери, хора. Ами ако грешеше и само си губеше времето, което му беше толкова ценно?

Не беше сгрешил. Отначало дочу нещо като жужене на насекомо, после шумът се усили и той веднага разбра, че над пистата кръжи самолет и захожда за приземяване. Всеки нерв и всяко мускулче на тялото му се напрегна.

Самолетът беше нов модел „Чесна“, серия 340, с два двигателя, а от плавното и грациозно приземяване му стана ясно, че пилотът е изключително печен професионалист, а не селски летец, който разпръсква препарати срещу вредители на реколтата. Пилотът в бяла униформа се измъкна от кабината и слезе по шестте алуминиеви стъпала. Слънцето блестеше върху лъскавия фюзелаж и пречеше на Янсън да вижда добре. Всичко, което можа да забележи, бе, че от самолета се измъкна бързо пътник и заедно с втория пилот, който носеше синя униформа, се отправи към автомобила. Помощник-летецът отметна брезента, под който се показа джип „Рейндж Роувър“ — брониран, предположи Янсън, тъй като забеляза, че купето падаше ниско над шасито. Помощникът отвори задната врата за пътника и няколко мига по-късно джипът потегли.

_По дяволите!_ Янсън се напрягаше през бинокъла, за да разбере кой е пътникът, но слънцето блестеше и тъмнината в колата осуети всичките му усилия. У него се надигна чувство на безсилие като живачен стълб в прегрял термометър. Кой беше тоя човек? „Питър Новак“? Някой от помощниците му? Беше невъзможно да се каже.

Освен това джипът изчезна.

_Къде?_

Сякаш потъна вдън земя. Янсън се измъкна от скривалището си и огледа с бинокъла околността от различни ъгли, преди да разгадае какво се бе случило. Черният път, който бе точно толкова широк, че да позволи на джипа да мине по него, се губеше между дърветата под тъп ъгъл, а околната растителност го правеше невидим. Замисълът беше гениален, тъй като не само не се забелязваше, но и никой не би заподозрял за съществуването му от пръв поглед. Двигателите на самолета „Чесна“ отново зареваха, той обърна, потегли и почти веднага започна да се издига. Докато изгорелите газове се разнасяха из гората, Янсън се промъкна към пътя. Беше широк около три метра с надвиснали над него клони, на около два метра над земята, което позволяваше на рейндж роувъра да минава спокойно. Тройно закътаният път за коли беше асфалтиран неотдавна — шофьор, който го познаваше, можеше да си спести много време, при това без някой да го забележи отгоре.

Той обаче трябваше да разузнае пеша.

Задачата на Янсън беше да следва пътя, без да излиза от него. Вървеше паралелно на около десет метра разстояние, за да не задейства алармено съоръжение, монтирано на платното. Пътят беше дълъг, а не след известно време се оказа и уморителен. Наложи се да прескача остри скали, да минава през гъсти шубраци и по стръмни ерозирали склонове. След двайсетина минути мускулите му започнаха да се съпротивляват, но той не си позволи да забави ход. Когато сграбчи поредния клон за опора, болката му подсказа, че ръцете му, някога по-твърди от гьон, се бяха изнежили от прекалено дългото висене в кабинета. Боровата смола лепнеше върху дланите му като клей. Под кожата му се забиваха иглички и тресчици от кората на дърветата. От напрягането му стана толкова горещо, че плувна целият в пот. Опитваше се да не обръща внимание и се съсредоточаваше в следващата стъпка. Стъпка след стъпка, това бе единственият път напред. В същото време се опитваше да се движи максимално безшумно, като избираше оголените камъни вместо горската почва, за да избегне пукота от счупени съчки. Колата отдавна беше изчезнала, разбира се, и той вече имаше предчувствие докъде ще го изведе дългият път, но нищо не можеше да замени прякото наблюдение. Стъпка след стъпка. Скоро движенията му станаха автоматични и той се унесе в мислите си.



Стъпка след стъпка.

Приличащият на скелет американец наведе глава, докато се предаваше в ръцете на новите си похитители. Явно се бе разчуло из околността, че е избягал военнопленник, тъй като и планинците, и другите селяни знаеха кой е и къде да го отведат.

С огромна мъка бе вървял из джунглата цели два дни, напрягайки всяка фибра на тялото си, и за какво? Толкова близо и всъщност толкова далеч. Сега всичко започваше отначало, само че по-лошо. Бягството на затворник от лагера означаваше позор за командира. Сега офицерът щеше да го изкорми с голи ръце, за да укроти гнева си. Дали Янсън въобще щеше да оживее при първата среща, зависеше от това колко е бесен командирът. Янсън започна да се поддава на отчаянието, което го заливаше като мощно течение на река.

_Не!_ Не и след всичко, което преживя. Не и докато Димаръст е жив. Няма да му отстъпи победата.

Двамата бойци на Виетконг водеха Янсън по калната пътека с насочени оръжия. Единият вървеше пред него, другият — отзад, нямаше никакъв шанс. Селяните се блещеха, като го видяха, и сигурно се чудеха как е възможно някой толкова изтощен и измършавял все още да е в състояние да ходи. Самият той се чудеше. Но не можеше да знае предела на силите си, докато не ги надхвърлеше.

Може би нямаше да окаже съпротива, ако двамата виетнамци не му бяха закопчали окова на врата, изнервени, че се движи твърде бавно. Това унижение му дойде в повече, на Янсън му причерня, не издържа и се остави на инстинктите си да го водят. „Твоят ум не се ръководи от някакъв свой ум“ — му казваше Димаръст по време на тренировките им. По този начин той искаше да подчертае, че трябва да упражнява пълен контрол над съзнанието си. След многото тренировки обаче обучените рефлекси взимаха връх над обикновените инстинкти.

Янсън се обърна, стъпалата му се плъзнаха по пътеката като върху лед, и извъртя задните си части надясно, без да помръдва рамене, за да не разбере пазачът какво ще последва: саблен удар с пръстите на ръката, изпънати и силно доближени един до друг, а палецът притиснат към дланта. Превърнатата в острие ръка потъна в гърлото на виетнамеца, прекърши хрущяла на трахеята и главата му клюмна назад. След това Янсън погледна през рамо другия пазач и се възползва от ужаса и объркването му. Подскочи леко и го изрита с всичка сила със стъпалото си в слабините. Силата на удара дойде от скоростта, а и опитът на виетнамеца да му се нахвърли го направи по-ефективен. Виетнамецът се преви на две, а Янсън го изрита с дъговидно движение на крака отстрани по главата. Когато кракът му се удари в черепа на мъжа, по цялата му дължина премина вибрираща болка и Янсън си помисли, че е счупил собствената си кост. После грабна автомата АК-47 от ръцете на виетнамеца и го заудря с него, докато той се отпусна безжизнено на земята.

— _Ксин лой_ — измърмори Янсън. — Съжалявам.

Втурна се към джунглата и реши, че няма да спре да се бори, докато не стигне до брега. Вече не беше сам, имаше автомат, чийто приклад беше изпоцапан с кръвта на друг човек. Щеше да продължи напред стъпка след стъпка и ако някой се опиташе да го спре, щеше да го убие. Никаква милост за враговете му, само смърт.





И нямаше да съжалява за това.



Стъпка след стъпка.

Мина още един час, преди Янсън да изкачи последната скалиста тераса и да види имението в планината Смит. Да, беше точно такова, каквото очакваше да бъде, и все пак от гледката остана без дъх.

Беше обло плато, покрито с поне хиляда акра трева, зелена като на игрище за голф. Извади бинокъла. Земята потъваше леко надолу от терасата, на която бе застанал, после образуваше няколко хребета, които опираха в отвесното каменно лице на планинския връх.

Веднага разбра какво е видял Морис Хемпъл и защо мястото е неустоимо за човек, който обича уединението толкова, колкото богатството.

Скрито от чужди погледи, почти недостъпно по обичайните пътища, там се издигаше великолепно, бляскаво имение, по-компактно от това в Балтимор, но също така изящно проектирано. Мащабите на мерките за сигурност предизвикаха у Янсън истинско страхопочитание. Сякаш естествените препятствия, заобикалящи къщата, не стигаха, ами бяха добавени и високо технологични пречки, които правеха невъзможно всякакво проникване.

Точно пред него имаше веригообразна ограда, която беше висока близо три метра и не приличаше на обикновените. Самото й съществуване разколебаваше всеки, който би дръзнал да я прескочи. Янсън забеляза хитроумно вградените детектори за натиск в оградата, които биха отблъснали и най-ловкия нарушител. През брънките бяха опънати и жици, които се свързваха към цяла редица контактни кутии. Тук имаше комбинация от две системи — детектори за засичане на нарушители и детектори за вибрации. Сърцето му щеше да изскочи. Оградите, които имаха само детектори за вибрации, можеха да се преодолеят с помощта на клещи и малко търпение. Системата от жици обаче правеше достъпа невъзможен.

Зад барикадата от вериги забеляза редица от стълбове. На пръв поглед бяха най-обикновени стълбове, високи около метър и двайсет, които нямаха нищо общо помежду си. С по-внимателно вглеждане обаче можеше да се установи какво беше предназначението им. Всеки от тях приемаше и предаваше микровълнови сигнали. При по-простите системи беше възможно да затиснеш с пръст върха на стълба и просто да се изкачиш над него, заглушавайки невидимите вълни. За нещастие тези бяха разположени зигзагообразно и вълните им се препокриваха, което ги защитаваше само по себе си. Просто не съществуваше физически начин да се избегне микровълновият поток.

А в тревната площ зад стълбовете? Там имаше невидими препятствия и Янсън огледа много внимателно терена с максималната яркост на бинокъла, докато забеляза малката кутия близо до чакълестата пътека с логото на компанията „Трайстар Секюрити“. Точно под земята се намираше най-голямото препятствие — закопан сензорен кабел. Не можеше да се заобиколи, нито да се доближи. Дори да успееше да преодолее другите пречки, сензорите щяха да останат.

Проникването беше невъзможно. Това подсказваше логиката. Свали бинокъла и изпълзя обратно до скалистата тераса. Седна на тревата и се замисли. Обзе го чувство на безпомощност и отчаяние. Толкова близо и все пак толкова далече.

Беше мръкнало вече, когато се върна обратно при бежовата таврия. По дрехите му имаше останки от листа и борови иглички. Подкара колата към Милингтън, а след това на север по шосе Петдесет и осем, наблюдавайки внимателно дали някой не го следи.

За малкото време, с което разполагаше, трябваше да се отбие на няколко места и да се снабди с куп неща. От крайпътен магазин купи миксер, макар че му трябваше само електромоторчето. По-надолу по шосето на открита сергия намери евтин клетъчен телефон и няколко нескъпи аксесоара. От бакалията в Милингтън се сдоби с голяма кръгла метална кутия, пълна със сладки, макар да му трябваше само кутията. Следващата спирка беше железарията на улица „Мейн“, откъдето си купи лепило, кутийка въглен на прах, ролка изолирбанд, голяма ножица, пръскачка под налягане и механизъм за дърпане на завеси.

— Сръчно момче, а? — попита го блондинката в тъмносиня спортна фланелка, докато маркираше на касата покупките му. — Много си падам по такива момчета — добави тя и му хвърли приканваща усмивка. Представи си как съдържателят на закусвалнята надничаше под полата й.

Последната му спирка беше на шосе Петдесет и осем. Той пристигна в гаража на Сипърли малко преди да затвори. От физиономията му стана ясно, че търговецът на коли втора употреба не беше очарован да го види отново. Огромният пес наостри уши, но когато разбра кой е дошъл, се успокои и се върна при налигавената си парцалена кукла.

Сипърли дръпна яко от цигарата си и се приближи до Янсън.

— Нали знаеш, че рекламации не се приемат? — каза му той сърдито.

Янсън извади пет долара от портфейла си.

— Идвам за кучето — отговори той.

— Какво?

— Нали каза, че мога да взема кучето за петак — припомни му Янсън — Ето ти петак.

Сипърли прихна да се смее, след което видя, че Янсън е напълно сериозен. Върху месестата му физиономия се изписа алчност.

— Добре, шегата настрана, аз наистина съм привързан към кучето — окопити се той. — То наистина няма равно на себе си. Отличен пазач.

— Само дето не лае — припомни му Янсън.

— Е, вярно, че в това отношение проявява резерви. Но е добро куче. Не знам дали мога да се разделя с него. Доста сантиментален съм.

— Петдесет.

— Сто.

— Седемдесет и пет.

— Продадено — каза Джед Сипърли с ухилена под въздействието на бирата физиономия. — Без рекламации. Запомни това. И не забравяй тая мърлява кукла. Само с нея може да го прилъжеш да влезе в колата.

Помиярът подуши Янсън няколко пъти и загуби интерес към него, но наистина влезе в колата чак когато хвърли куклата на задната седалка. Беше малко тясно за огромното животно, но то не се оплака.

— Благодаря ти — каза Янсън. — А между другото знаеш ли откъде мога да си купя радар?

— Ей, не знаеш ли, че тия неща са незаконни в щата Вирджиния? — отговори му Сипърли с престорена строгост.

Янсън се сконфузи.

— Но ако се интересуваш от изгодна сделка, мога да ти кажа само, че си се обърнал към подходящия човек.

Сипърли се усмихваше, както се усмихва някой, който е осъзнал, че това е щастливият му ден.

Свечеряваше се, когато най-накрая Янсън се върна в стаята си в мотела, а докато събра екипировката в сака, стана тъмно. Наложи се заедно с кучето да вървят на лунната светлина. Вероятно поради силното напрежение този път му се стори, че измина разстоянието по-бързо, макар че носеше тежък сак.

Преди да се изкачат на каменната тераса, Янсън свали каишката от кучето и го погали нежно по главата и по врата. След това размаза няколко шепи кал върху и без това мръсната му козина. Промяната беше незабележима. Без каишка кучето сега изглеждаше бездомно, малко по-голяма версия на планинските песове, които понякога обитават склоновете. След това взе парцалената кукла и я хвърли през оградата. Кучето се втурна нататък, а през това време Янсън се скри в гъсталака и зачака да види какво ще последва.

Песът се хвърли срещу оградата и падна назад, и после се хвърли пак, активирайки сензорите. Те имаха праг на чувствителност, който изключваше възможността да се задействат от полъх на вятъра или катеричка. Силата, с която огромният пес блъскаше по оградата, надхвърляше този праг. Чрез електронен датчик и двете системи регистрираха присъствието на нарушителя и съответният сегмент от оградата се освети. Янсън дочу шум от движеща се миникамера, закачена на висок стълб в очертанията на двора. Тя се спускаше към мястото на нарушението. Силен халогенен прожектор освети оградата там, където Бъч продължаваше атаките си. Дори от прикритието си зад дърветата Янсън забеляза, че светлината беше ослепително ярка, многократно по-силна от слънчевата. От момента на засичането до насочването на камерата имаше интервал от четири секунди. Янсън бе принуден да признае, че беше силно впечатлен от охранителната система.

Междувременно обърканото куче продължаваше да скача срещу оградата, блъскайки с лапи кабелите. То се интересуваше само от любимата си кукла. Когато очите на Янсън привикнаха към светлината, той забеляза, че обективът на камерата се отдалечава. Явно я направляваха дистанционно от охранителните постове. След като засякоха нарушителя, операторите го бяха идентифицирали не след дълго.

Халогенната светлина угасна и камерата се върна в първоначалната си позиция, с обектив насочен към алеята за автомобили.

Янсън чу отново дрънченето на оградата, тъй като кучето се бе хвърлило пак. Бъч продължаваше да атакува. Дали си въобразяваше, че така ще може да си върне куклата? Беше ли това някакъв начин да й покаже колко много я обича? Психологията на звяра беше неразгадаема, за Янсън бе от значение предвидимостта на поведението му.

Както и поведението на онези, които направляваха системите за сигурност. Голямото предимство на скъпата няколко милиона долара система беше това, че спестяваше изпращането на физическа охрана в случай като този. Тя даваше възможност да се направи подробна инспекция от разстояние. Този път след поредния набег на кучето срещу оградата не светнаха никакви лампи. Секторът беше дезактивиран, за да се сложи край на фалшивите сигнали за тревога. Янсън знаеше какви изводи си бяха направили пазачите. Без съмнение кучето преследваше катеричка или полска мишка и скоро щеше да се откаже.

При следващото хвърляне на Бъч Янсън метна сака с оборудването през оградата и на бегом стигна до нея. Засили се от няколко метра и скочи високо във въздуха, както правеше кучето. С петата на единия си крак я разтегна навътре, колкото можа, промуши върха на обувката на другия си крак в една от брънките на веригата и се хвана за оградата с две ръце. Движейки едновременно и ръцете, и краката си, той бързо се изкачи до върха й, а тя се раздрънча. Янсън знаеше, че за да се преметне, трябваше да задържи центъра на тежеста си над върха й, преди да се прехвърли. За целта си представи, че оградата е с метър или повече по-висока от реалното, и се повдигна над въображаемата точка. Обърна се с главата надолу, задържа с всичките си пръсти за кратко едно от разклоненията на веригата и усука тялото си през оградата, използвайки като опорна точка пръстите на ръцете си. Пусна краката си надолу и се изправи и след това скочи върху тревата.

Падна върху нещо меко, куклата. Янсън я хвърли през оградата, кучето я захапа нежно в муцуната си и избяга към дърветата.

След няколко минути чу звука на движението на камерата, която си сменяше местоположението. Халогенният прожектор отново светна. Към него ли се насочваше камерата? Дали не беше задействал някаква друга алармена система?

Притисна тялото си към земята, сърцето му биеше силно. Беше със защитно облекло, което го предпазваше в тъмнината, но на светлината на прожектора то можеше да го издаде върху яркозелената трева. След като очите му свикнаха със светлината, разбра, че не беше обектът на наблюдението. От играта на сенките стана ясно, че отново оглеждаха частта, през която току-що се бе прехвърлил. Пазачите проверяваха дали всичко е наред, преди да активират сегмента. След четири секунди ослепителната светлина угасна и отново се възцари мрак, а с него се върна и облекчението. Слабо светещите диоди показваха, че сензорите за вибрации отново работят.

Сега Янсън се отправи към стълбовете. Разгледа още веднъж конфигурацията им и се обезсърчи. Познаваше модела и бе наясно, че е безупречна система за охрана. Върху всеки от яките стълбове под алуминиев капак бяха закачени по един предавател и приемател. Те бяха нагласени на петнадесет гигахерца, една от възможните честоти в късовълновия обхват. Системата можеше да анализира данните на всяко нарушение — размер, плътност и скорост, и да ги изпрати към сложните комуникационни модули в централната си мрежа.

Двойните сензори бяха разположени зигзагообразно, както забеляза и преди това, така че потоците се наслагваха. Не можеше да се изкачи по някой от стълбовете, за да избегне потока, тъй като той беше двоен на мястото, където стояха стълбовете: ако човек се изкачеше над едното поле, попадаше в средата на другото.

Янсън погледна назад към оградата. Ако късовълновата бариера се задействаше, което най-вероятно щеше да стане, трябваше да се прехвърли обратно през оградата, преди да се появи охраната и да започне стрелбата. При това щеше да действа под светлината на прожектора, чието предназначение освен всичко друго беше да заслепи нарушителя и по този начин да го обездвижи. Ако се наложеше да се оттегли, щеше да се оттегли, но това нямаше да е малко по-безопасно.

Янсън дръпна ципа на сака и извади полицейския радар. Беше модел „Фантом“, предназначен за шофьори, които си падат по високите скорости и не обичат да си плащат глобите за нарушение. Ефективността му се дължеше на обстоятелството, че беше едновременно детектор и заглушител, за да не може шофьорът да разбере, че колата му се следи. Работеше, като прехващаше сигнала и го връщаше обратно към уреда. Преди това Янсън отстрани пластмасовия капак, скъси антената и прикачи допълнителен кондензатор, за да смени радиочестотата му към късовълновия обхват. С помощта на лепенка прикрепи уреда към по-близкия край на дългата пръчка на телескопа. Ако проработеше, както се надяваше, можеше да се възползва от присъщата на всички външни алармени системи особеност, че те предвиждаха известен толеранс за аномалии, причинени от животни или атмосферни условия. Една алармена система е безполезна, ако непрекъснато изпраща фалшива тревога. Външните късовълнови системи използват сигнален процесор, който разпознава нарушителя човек от хиляда други фактори, които могат да предизвикат деформиране на сигнала — люлеенето на клон от вятъра, пробягване на животно.

И въпреки това той поемаше голям риск, от което стомахът му се бе свил. При други обстоятелства, които не са така спешни, той щеше да изпробва първо хипотезата си, преди да си заложи живота на нея.

Още веднъж проучи конфигурацията на стълбовете. Двойните сензори по принцип се монтираха на около двеста метра разстояние един от друг. Тук те бяха поставени на трийсетина метра — доста разточителен подход, който явно бе зарадвал онези, които бяха получили парите да инсталират системата. Разстоянието между сензорите всъщност беше фактор в полза на Янсън. Колкото по-раздалечени бяха те, толкова по-голям периметър покриваха. При разстояние двеста и петдесет метра периметърът на действие щеше да се разширява под формата на овал, който да достига в средата между двата сензора ширина около дванайсет метра. При трийсет метра разстояние покривната площ щеше да е по-свита и съответно с ширина не повече от два метра и половина. Това бе едно от нещата, на които Янсън разчиташе.

Както бе очаквал, стълбовете от втората зигзагообразно разположена редица насочваха вълните към следващия стълб от редицата, която бе по-близо до него и обратно. Точката, където двата потока се пресичаха, беше и най-тясната част от периметъра на покритие. Всеки стълб се намираше на метър и двайсет вляво и осемдесет сантиметра по-назад от другия с по трийсет метра разстояние от двете страни. Конфигурацията се повтаряше. Янсън начерта мислено линия, съединяваща двойките съседни стълбове, след това свърза въображаемата линия със следващата двойка. По средата между тези две паралелни линии трябваше да е мястото, където обхватът на покритие беше минимален. Янсън се премести до въпросното място или там, където интуицията му подсказваше, че се намира то. С помощта на желязна пръчка той доближи радара „Фантом“ до него. Системата трябваше веднага да улови появата на предмет, но веднага след това щеше да установи, че данните не съответстват на модела за проникване на човек. Така че нямаше да реагира, докато Янсън не решеше да прескочи бариерата. А това щеше да е моментът на истината.

Дали заглушителното устройство на радара щеше да деформира сигналите и по този начин да попречи на датчиците да регистират присъствие на човешки нарушител, а именно Пол Янсън?

Той дори не беше сигурен дали фантомът работи. Като предпазна мярка Янсън беше откачил дисплеите му, за да не светят червените индикатори. Трябваше да приеме, че работи, на юнашко доверие. Той продължаваше да държи фантома пред себе си в изправено положение и започна да се промъква през късовълновата бариера.

И …премина.

_Успя да премине._

Беше на безопасно разстояние от другата страна, което не означаваше, че на самото място е безопасно.

Докато Янсън вървеше по леко издигащия се път към къщата, косата му бе настръхнала, предчувствайки инстинктивно, че най-големите опасности предстоят.

Погледна слабо светещия дисплей LCD на черния волтметър „Телтек“, прикривайки го в ръцете си. Не беше от стандартните уреди, каквито използваха агентите на терена, но щеше да свърши работа.

Не регистрира нищо. Никаква активност.

Мина още четири метра. Чертичките върху дисплея започнаха да се издигат. Направи още една крачка и те се извисиха рязко.

Доближаваше мястото с вкопаните в земята сензори. Чрез волтметъра установи, че кабелът е малко по-вътре и разбра, че електромагнитният поток от сензорите „Трайстар“ върху вкопания кабел създава поле на засичане с около два метра и половина ширина.

Данните върху волтметъра му подсказаха, че е близо до активното поле. На двайсетина сантиметра под земята „пропускливият“ коаксиален кабел беше изработен така, че външният проводник имаше пролуки, които позволяваха на електромагнитния поток да изтича към паралелен кабел, който минаваше през същата изолация. Така се получаваше волюметрично поле около коаксиалния кабел с височина около трийсет сантиметра и широчина два метра. Но както и при останалите видове алармени системи за монтиране на открито, и тази беше снабдена с микропроцесори, чиято задача бе да различават отделните нарушители. Десеткилограмово животно не активираше системата, но момче с тегло четирийсет килограма щеше да включи алармата. Атмосферните фактори като сняг, градушка, падащи листа, температурни промени също се регистрараха, но паметта на системата филтрираше тези шумове.

За разлика от късовълновата система, тази не можеше да бъде „излъгана“. Вкопаните кабели бяха недостъпни, а и системата „Трайстар“ имаше допълнителна защита и всеки опит да бъде прекъсната се улавяше и включваше алармата. Имаше само един начин да мине. И това беше над нея.

Янсън разпъна пръчката на радара, завъртя двата сегмента в посока, обратна на часовниковата стрелка, и я застопори в максимално разпъната позиция. Върна се малко назад към стълбовете, засили се, държейки металната пръчка в изправено положение, и си представи, че невидимото сензорно поле е физическа бариера.

Тичайки, той подпря края на пръчката на земята точно до мястото, където предполагаше, че са заровени кабелите, изнесе високо и напред дясното си коляно и скочи, повдигайки нагоре бедрата си. Ако беше изчислил всичко точно, инерцията трябваше да го изтласка и да се преземи на безопасно разстояние от кабелите. Не беше необходим чак овчарски скок, а просто трябваше да е по-дълъг, а тялото му да е на няколо стъпки над земята. Волюметричният детектор щеше да регистрира смущения само на мястото, където бе опрял пръчката, но далеч под параметрите за човешко присъствие. Вперил поглед в мястото на тревата, където се надяваше да се приземи на достатъчно разстояние от вкопаните сензорни кабели, той изведнъж усети, че металната пръчка се изкриви под тежестта му.

_О, Боже, не!_

По средата на скока, пръчката се огъна и той падна тежко на земята само на няколко стъпки от мястото, където предполагаше, че са заровени кабелите.

Беше твърде близо!

Или не? Нямаше как да е сигурен, а пълната несигурност беше едно от най-изнервящите неща.

Студена пот изби върху тялото му, докато се измъкваше от зоната. Всеки момент щеше да разбере дали е задействал сензорите. Прожекторът щеше да светне и камерата — да се задвижи. А когато хванеха образа му на фокус, щяха да се появят тежковъоръжените телохранители. Алармените системи и оградата щяха да направят бягството му невъзможно.

Затаи дъх и зачака, а с всяка изминала секунда изпитваше все по-голямо облекчение. Сега и трите системи за сигурност бяха зад гърба му.

Стоеше и наблюдаваше бляскавата къща пред себе си. Отблизо великолепието й беше ослепително. От двете страни на централната част се издигаха конусовидни кули. Външните стени бяха оформени с пясъчник от Брайър Хил. Покривът беше обточен със сложна балюстрада и завършваше с още една по-малка на върха. Сградата беше съчетание на бомбастични архитектурни стилове. Но какъв бе смисълът на тази показност, след като никой не я виждаше?

Прозорците бяха тъмни с изключение на мъжделивия отблясък вероятно от осветление, което включваха нощно време. Дали обитателите бяха в задните стаи? Беше твърде рано да са си легнали. Нещо в обстановката смущаваше Янсън, но нямаше време да огледа.

Пропълзя в левия край на сградата до тесен страничен вход.

Върху каменната фасада близо до тъмната богато резбована врата имаше електростатичен екран с бутони. Като на сметачните машини. С въвеждането на цифрите от кода алармената система се деактивираше. Янсън извади от сака малкия пулверизатор и пръсна върху устройството струйка финосмлян въглен. Ако всичко минеше добре, прахообразният въглен щеше да залепне за отпечатъците от пръстите и така Янсън щеше да разбере цифрите от кода. В зависимост от това колко ясни щяха да са отпечатъците, той можеше също да узнае колко често се използва.

Нищо не се получи. Не се показа никаква ясна схема. Както се опасяваше, алармата използваше видеодисплей, на който знаците се появяваха разбъркано в произволен ред, който никога не се повтаряше.

Чувстваше главата си празна. _Толкова близо и въпреки това толкова…_ Не, нямаше да се предаде. Изключването на алармата щеше да му е от полза, но той не беше изчерпал всичките си резервни планове. На вратата имаше аларма и толкова. Трябваше да го приеме. Ако системата не регистрираше, че вратата се отваря, нямаше да задейства и алармата. С помощта на фенерче писалка Янсън внимателно разгледа боядисаната в тъмен цвят врата, докато накрая откри миниатюрни болтчета в най-горната част — белег за превключвател. В рамката на вратата връзките на ферометалния превключвател бяха съединени в електрическа верига чрез магнит, вдълбан в горния край на вратата. При затворена врата магнитът притискаше бутало в рамката на вратата и така завършваше електрическата верига вътре в превключвателя. Янсън извади мощен магнит от сака и с помощта на бързо съхнещо цианоакрилно лепило го закрепи в долната част на рамката.

После се зае с ключалката. Имаше още една лоша новина: нямаше дупки за ключ. Вратата се отваряше с магнитна карта. А дали просто да не я насили? Не. От вътрешната страна не беше изключено да има тежка метална решетка и заключваща система с многобройни щифтове в рамката на вратата. Тоя тип врати трябваше да бъдат помолени да се отворят. Освен ако човек не решеше да разруши част от сградата, насила не можеше да се отвори.

Беше възможност, която той предвиди. Но с инструментите „направи си сам“ шансовете бяха по-малки, отколкото с вида инструменти, с които бе свикнал да работи. Без съмнение магнитният му шперц не вдъхваше голямо доверие, както го бе омотал с изолирбанд и епоксидна смола. Беше извадил ядрото от соленоида и го бе заменил с метална пръчка. В единия й край беше прикачил правоъгълна пластина, която изряза от металната кутия за сладки с помощта на ножицата. Електронната част — звукогенератор, беше най-проста верига от транзистори, които извади от клетъчния телефон „Рейдио Шак“. Когато към алармата се свържеха чифт батерии, се образуваше бързотрептящо магнитно поле, чиято задача бе да атакува сензорите, докато се активират.

Янсън мушна металната пластина в прореза и зачака. Секундите вървяха бавно.

Нищо не се получаваше.

Преглъщайки огромното си безсилие, той провери дали батериите са добре свързани и отново пъхна металната пластинка. Минаха още няколко дълги секунди и изведнъж чу щракване. Собственият соленоид на ключалката се бе активирал. Щифтовете и резетата на вратата бързо се прибраха.

Той издиша бавно и я отвори.

Ако в къщата имаше хора, фотоклетките на вътрешната алармена система трябваше да са деактивирани. Ако преценката му беше погрешна, щеше да му отнеме дълго време да я открие. Янсън тихичко затвори вратата след себе си и тръгна през тъмния вестибюл.

След няколко крачки видя светлина. Тя се процеждаше през прага на една от вратите вляво от него.

От пръв поглед установи, че е обикновена врата без ключалки и аларма. Какво ли бе това помещение? Кабинет? Конферентна зала?

Вътрешностите му се парализираха от страх. Всеки животински инстинкт, който притежаваше, се бе изострил до краен предел.

_Нещо не беше наред._

Но връщане назад нямаше, каквито и да бяха рисковете. Извади пистолета си от кобура на хълбока и влезе в стаята.

За очите му, които се бяха пригодили към мрака, осветлението беше заслепяващо — светеха лампи на пода, настолни лампи и огромен полилей на тавана. Огледа стаята. Беше в средата на великолепен салон, обзаведен с богато резбовани дървени мебели, столове с красива дамаска и кожени кресла. _А в стаята седяха осем мъже и жени и го гледаха._

Янсън усети как кръвта се дръпна от лицето му.

Те го чакаха.

— Защо се забавихте толкова дълго, господин Янсън? — въпросът прозвуча невероятно любезно. — Колинс ни убеждаваше, че ще влезете не по-късно от осем часа. Всъщност вече е осем и половина.

Янсън примигна към човека, който му зададе въпроса, но изражението му не се промени.

Пред него седеше президентът на Съединените щати.



ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА



Президентът на Съединените щати. Директорът на Консулски операции. Ами останалите?

Янсън имаше чувството, че кръвта му е замръзнала от шока. Както седеше закован на място, умът му трескаво се бореше със себе си.

_Не можеше да е истина._ И все пак беше.

Мъже в костюми и вратовръзки го очакваха в луксозната къща, а Янсън познаваше повечето. Тук беше държавният секретар, човек с цветущо здраве, което не изглеждаше в момента толкова цветущо. Заместник-министърът на финансите, отговарящ за международните връзки, закръглен, завършил икономика в Принстънския университет. Заместник-директорът на военното разузнаване, плещест мъж, който вечно пиеше чай. Имаше още няколко безлични, но с нервни погледи технически сътрудници. Той веднага ги позна.

— Седни, Пол. — Да, беше Дерек Колинс, тъмносивите му очи гледаха студено през очилата с кокалени рамки. — Чувствай се като у дома си. — Той посочи наоколо. — Ако това може да се нарече дом.

Стаята беше едновременно просторна и натруфена, с гипсова мазилка и облицовки по стените в английски стил от седемнайсети век. Покритията от полиран махагон върху стените лъщяха под фин кристален полилей. Подовата настилка беше издържана в два вида дърво — по-светло и по-тъмно, дъб и абанос.

— Извинения за неточните указания за мястото.

— Куриерът е ваш човек.

Колинс кимна.

— И на нас ни мина същата мисъл — че ще се опиташ да получиш достъп до кореспонденцията. Веднага щом куриерът ни съобщи, че си влязъл в контакт с него, разбрахме, че ни се отваря златна възможност. Виж, бяхме наясно, че няма да се отзовеш на пряка покана. Това беше единственият начин да те примамим.

— _Да ме примамите!_ — Възмущението задави думите му.

Колинс и президентът си размениха погледи.

— А и беше най-добрият начин тези хора да се убедят, че все още те бива — добави Колинс. — Да видят, че способностите ти отговарят на славата, която се носи за теб. Мамка му, проникването ти тук наистина беше впечатляващо. И преди да се сърдиш и да се цупиш, по-добре да разбереш, че хората в тази стая са единствените, които останаха и които знаят истината за „Мобиъс“. За добро или зло, сега ти си част от тази отбрана група. Което означава, че сме изправени пред ситуация, в която Чичо Сам има нужда от теб.

— Върви по дяволите, Колинс! — той върна пистолета в кобура върху хълбока си. Целият бе обладан от гняв.

Президентът се прокашля.

— Господин Янсън, ние наистина зависим от вас.

— Моите уважение, сър — отговори той, — но вече чух достатъчно лъжи.

— Внимавай какво говориш, Пол — намеси се Колинс.

— Господин Янсън? — президентът го гледаше в очите с прословутия си сияещ поглед, от типа, който можеше да означава и печал, и задоволство. — Лъжите са най-често срещаното нещо в устите на хората от Вашингтон. Лъжи има наистина и сигурно ще продължава да ги има, когато доброто на страната го изисква. Но бих искал да разберете следното. Намирате се в свръхсекретен, суперохраняван федерален обект. Нищо не се записва, не остават никакви документи. Какво означава това? Означава, че сме на място, където можем да открием напълно картите си и точно това ще направим. Тази среща е неофициална. Тя въобще не се е състояла. Аз не съм тук и вие не сте тук. Това е лъжата, която ни служи за прикритие, лъжата, която ще ни помогне да разкрием истината. Тъй като сме се събрали тук и сега, за да си кажем истината — на вас и на себе си. Не става дума за някаква сензация. Но е крайно наложително да ви информираме за ситуацията, свързана с програмата „Мобиъс“:

— Програмата „Мобиъс“ — повтори Янсън. — Вече ме информираха. Най-великият филантроп и хуманист в света, този странстващ посланик, „умиротворител“, е шибана измислица, която са ви пробутали вашите приятели от Вашингтон. Този светец на съвремието е пълна измислица… на кого? Специален екип от стратези?

— Светец? — намеси се председателят на Националния съвет за разузнаване. — Няма нищо религиозно в него. Ние винаги сме се стремели да избегнем подобно внушение.

— Слава Богу — каза Янсън с леден глас.

— Страхувам се, че има много неща, които не знаеш — продължи държавният секретар. — А като се има предвид, че става дума за най-експлозивната тайна в историята на републиката, ще проявиш разбиране, ако сме били малко уплашени.

— Ще ви изложа основната линия — каза президентът. Беше ясно, че той ръководи заседанието. Човек, свикнал да командва, не се нуждаеше да демонстрира властта си. — Нашето създание стана — е, не е вече наше създание. Загубихме контрола си върху него.

— Пол — обади се Колинс. — Седни наистина. Ще отнеме известно време.

Янсън се отпусна върху най-близкото кресло. Напрежението в стаята беше осезаемо.

Погледът на президента Бъркуист се премести към прозореца, който гледаше към задната градина на имението. На лунната светлина не беше трудно да се забележат градината в италиански стил с права редица подкастрени тисове и жив плет. — Ако цитирам един от предшествениците си, бихме могли да кажем, че направихме от него господ, преди да сме завладели рая. — Той погледна към Дъглас Олбрайт, представителя на военното разузнаване. — Дъг, защо не започнеш ти?

— Предполагам, че вече си запознат в общи линии с програмата. В такъв случай знаеш, че възложихме на трима агенти задачата да изпълняват ролята на Питър Новак. „Пренаселеността“ беше наложителна.

— Да, да. Много пари сте вложили, за да позволите вашият чичко Добричко да бъде бутнат от такси — прекъсна го Янсън язвително. — Ами съпругата му?

— Друга американска агентка — отговори човекът от ДИА. — Тя също легна под ножа, за да не я познае някой, с когото е работила преди.

— Помниш ли Нел Пиърсън? — попита тихичко Колинс.

Янсън остана като гръмнат. Сега му стана ясно защо нещо у жената на Питър Новак му се стори познато. Аферата му с Нел Пиърсън беше кратка, но запомняща се. Залюбиха се няколко години след като той постъпи в Консулски операции. Също като него неговата партньорка беше неомъжена, млада и неуморна. Двамата работеха заедно под прикритие в Белфаст като съпруг и съпруга. Не им трябваше много време, за да добавят реалистичен елемент към легендата. Връзката им беше гореща, възбуждаща, повече плътска, отколкото сърдечна. Завладя ги като треска и след това се оказа мимолетна като треска. Но явно нещо от нея се бе запазило в съзнанието му. Дългите й елегантни пръсти, нещо, което не може да се промени. И очите, които му подсказаха нещо дори в Амстердам.

Янсън потръпна, като си спомни как жената, която познаваше, бе променена безвъзвратно със студения хирургически скалпел номер две.

— Какво имате предвид, като казвате, че сте загубили контрол — попита той.

Последва неловка тишина, преди заместник-министърът на финансите да вземе думата.

— Да започнем с оперативните предизвикателства. Как се осигурява огромното финансиране, нужно, за да се поддържа илюзията за магната филантроп от световна класа? Излишно е да споменаваме, че за програмата „Мобиъс“ не може просто да се заделят средства от бюджета на разузнаването, който е под строг контрол. Възможно е само да се отпускат дребни суми, но нищо повече. Така че програмата трябва да разполага със собствен фонд, чието създаване се основава на данните, които разузнаването прехваща…

— Исусе, вие говорите за „Ешелон“! — възкликна Янсън. „Ешелон“ беше сложна система за събиране на разузнавателна информация чрез шпионски спътници в ниска орбита около Земята. Тяхното предназначение беше да подслушват международните телефонни разговори и всяка форма на комуникация, осъществявана чрез сателитна връзка. Огромното количество информация се записваше, анализираше и съхраняваше от специално звено под контрола на Агенцията за национална сигурност. Системата беше в състояние да подслушва всички телефонни линии в света. Агенцията отричаше слуховете, че използва информация за цели извън националната сигурност. Но сега прозвуча шокиращо признание за нещо, което дори най-конспиративно мислещите скептици не биха заподозрели. Заместник-министърът на финансите, който имаше огромни челюсти, кимна навъсено.

— „Ешелон“ ни дава достъп до поверителна информация за решенията на централните банки по света. Кога „Дойче банк“ смята да девалвира марката. Дали Малайзия е решила да укрепи валутата си. Дали на „Даунинг Стрийт“ десет имат намерение да оставят лирата да загуби от стойността си. Нашето творение беше захранвано с вътрешна информация, тъй като най-отбраната част от разузнаването беше поставена на негово разположение. Чрез него направихме няколко много големи финансови удара и за нула време двайсетте милиона долара станаха двайсет милиарда, а после още повече. Така създадохме легендарния финансист. И никой дори не подозираше, че невероятната му интуиция и инстинктите му бяха всъщност резултат от…

— Злоупотреба от страна на американското правителство с разузнавателна информация — прекъсна го Янсън.

— Така е — призна мрачно президентът Бъркуист. — Напълно справедлив укор. Излишно е да споменавам, че програмата беше в ход дълго време преди аз да поема поста. По необичаен начин програмата „Мобиъс“ създаде един милиардер с осезаемо физическо присъствие… Но ние не отчетохме човешкия фактор, възможността достъпът и контролът върху това огромно богатство и влияние да се окажат огромно изкушение поне за един от нашите агенти.

— Вие, хора, никога ли не си взимате поуки? — избухна Янсън. — Законът за непредвидимите последици, не сте ли чували за него? Той обаче със сигурност ви познава. — Той изгледа последователно всички присъстващи. — Историята на американското разузнаване изобилства от примери как добронамерени планове завършват с лоши последици за света. Чак сега сте се сетили за „човешкия фактор“, сякаш не е останало място за него в проклетите ви планове. — Янсън се обърна към Колинс: — Когато се видяхме, те попитах кой би се съгласил да играе подобна роля, да бъде сменена самоличността му. Какъв човек би се съгласил на подобно нещо?

— Да — каза Колинс, — отговорих ти, че това може да е човек, който няма избор. Истината е, че ти познаваш този човек. Мъж на име Алън Димаръст.



ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА



Кръвта във вените на Янсън замръзна и за миг пред очите му се появи лицето на бившия му командир. Алън Димаръст. Догади му се и главата му започна да пулсира.

_Беше лъжа!_

Алън Димаръст беше _мъртъв_! Екзекутиран от държавата. Мисълта за възмездието беше единственото нещо, което правеше спомените му поносими.

След като Янсън се уволни, подаде подробен рапорт и получи уверения, че Димаръст ще бъде предаден на правосъдието. Свикаха таен военен трибунал. На най-високо равнище решиха, че общественият дух е уязвим, за да се разгласят публично престъпленията на Димаръст, но че правосъдие ще има. Димаръст беше обвинен само след няколкочасови съдебни разисквания и осъден на смърт. Човекът, когото един от агентите на контраразузнаването нарече „господин Кърц от Кейсан“, беше екзекутиран от военен наказателен взвод. _И Янсън видя всичко._

Меса Гранде. В подножието на планината Сан Бернардино. Белият кръг от плат пред сърцето му стана аленочервен.

Янсън се бе втренчил безмълвно в Колинс и усещаше как на челото му пулсира вена.

— Човек, който няма избор — повтори неумолимо Колинс. — Той беше идеалният, идеалният човек, при това с блестящ ум. Както ти самият установи, беше извършил безспорни прегрешения. Нуждаехме се от някой с неговите способности. Освен това лоялността му към страната не беше поставена под съмнение, само методите му.

— Не — каза Янсън почти шепнешком. Поклати бавно глава. — Не може да бъде!

Колинс вдигна рамене.

— Халостни патрони, бутафория. Показахме ти онова, което искаше да видиш.

Янсън се опита да каже нещо, но не можа.

— Съжалявам, че те лъгахме през всичките тези години. Ти смяташе, че Димаръст е осъден за военни престъпления и екзекутиран. Така ти бе казано и показано. Жаждата ти за справедливост беше напълно разбираема, но ти нямаше как да погледнеш на нещата от по-широк ъгъл, не и по начина, по който ги виждаха стратезите от контраразузнаването. Такъв материал не се среща често, не и в нашата област. Така че взехме решение. В края на краищата беше въпрос на човешки ресурси.

— Човешки ресурси — повтори безчувствено Янсън.

— Излъгахме те, тъй като това бе единственият начин да те задържим. Самият ти беше забележителен материал. Единственият начин за теб да забравиш всичко бе да те убедим, че Димаръст си е получил заслуженото наказание. Така беше по-добре за теб, по-добре и за нас, тъй като означаваше да продължаваш да правиш онова, за което те е създал Господ. Така всички бяха доволни. Всичко, което стратезите планираха, изглеждаше логично. На Димаръст беше предложено да избира. Или военен трибунал, или екзекуция, която нямаше да му се размине въз основа на планината от доказателства, които ти предостави. Така че той прие да ни отдаде живота си и да действа по усмотрение на онези, които го контролират, в замяна на живота си. Той се съгласи да изпълнява всяка задача, която му бъде възложена, тъй като нямаше избор. Така се превърна в… необикновен агент.

— Димаръст жив! — Янсън изрече с мъка думите — Вие сте го вербували за работата.

— По начина, по който той вербува теб.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Вероятно „вербуваш“ е прекалено меко — каза Колинс.

Обади се човекът от ДИА.

— Логиката при привличането му беше непоклатима.

— По дяволите! — извика Янсън.

Сега си представи всичко. Димаръст беше първият Питър Новак: _primus inter pares_ — пръв между равни. Останалите бяха нагодени по неговото тяло. Той беше първият заради неоспоримата му дарба за чужди езици, на актьор, невероятна находчивост. Димаръст бе най-добрият, с когото са разполагали. Дали въобще им бе минала мисълта, че има рискове да се възложи отговорност на човек, напълно лишен от съвест — на _социопат_?

Янсън затвори очи и образите нахлуха в главата му. Ненадмината жестокост. За него предизвикването на болка беше просто като две и две равно на четири. Янсън си припомни миризмата на изпържена плът, когато прикачените към слабините на виетнамския пленник проводници предизвикаха искри, а плътта зацвърча. Спомни си спокойния тон, с който Димаръст разпитваше младите рибари.

— Погледни ме в очите — повтаряше той с любезен глас. — Погледни ме в очите.

Пленникът умря, виейки като животно. През това време Димаръст слушаше любимите си хорали. После се доближи до другия пленник.

— Погледни ме в очите — каза му Димаръст, извади малко ножче от калъфа на колана си и резна мъжа по корема. Кожата и плътта под нея цъфнаха от пристягането на въжетата. Мъжът пищеше.

Пищеше ли пищеше.

Янсън чуваше писъците му дори в този момент. Те закънтяха в главата му дори още по-силно, след като разбра, че този човек е бил избран да бъде най-влиятелният в света.

Дерек Колинс обходи с поглед останалите в стаята, сякаш искаше потвърждение.

— Да минем към същината. Димаръст успя да сложи ръка на фондовете, създадени за финанасиране на програмата „Мобиъс“. Без да навлизам в подробности, мога да ти кажа, че е сменил всички банкови кодове, успявайки да пробие всички защитни мерки, които бяхме взели. А те бяха много сериозни. Всичко беше кодирано така, че да изисква одобрение от хората, които отговарят за „Мобиъс“, при транзакции на големи суми. Кодовете се сменяха непрекъснато, бяха поделени между тримата титуляри, за да не може никой индивидуално да установи контрол над всички фондове — защитна стена след защитна стена. Мерките за сигурност се смятаха за непробиваеми.

— Но той ги проби.

— Да. И сложи ръка.

Янсън поклати глава, гадеше му се от това, което чуваше.

— С две думи: огромната империя на фондация „Свобода“ и финансовите й лостове, всичките, са под контрола на един опасно нестабилен индивид. С две думи, не вие контролирате него, а той контролира вас.

Не последва нито едно възражение.

— И Съединените щати не могат да го разобличат, без да разобличат себе си — каза държавният секретар.

— И кога смятате, че се е случило това? — попита Янсън.

Двамата експерти се размърдаха неспокойно върху фотьойлите „Луи Петнайсети“, заплашвайки да счупят дървените им рамки с тежестта си.

— Преди няколко дни — отговори Колинс. — Както ти казах, програмата „Мобиъс“ беше подсигурена надеждно. Виж, привлякохме едни от най-големите умове. Не си мисли, че сме действали необмислено, тъй като не е вярно. Мерките за контрол бяха страховити. Чак в последно време той успя да ги пробие.

— Ами Анура?

— Най-големият му удар — каза председателят на Националния съвет за разузнаване. — Станахме жертва, всички, на добре изпипан заговор. След като чухме, че нашият човек е бил пленен, се паникьосахме и направихме онова, на което Димаръст е разчитал, че ще направим. Поверихме му втория набор от кодове, които бяха първоначално под контрола на човека, пленен от бунтовниците и когото те имаха намерение да екзекутират. Решихме, че е наложително, за да се запълни дупката. Онова, за което не сме се досетили, е, че Димаръст бе организирал пленяването. Стана ясно, че е използвал свой помощник на име Биуик като посредник, когото Халифа е познавал под прозвището „Посредник“. Всичко е било, как да се изразя, много чисто.

— Господи!

— По същата причина не успяхме да осъзнаем, че той е отговорен за смъртта и на третия агент година по-рано. Мислехме си, че дърпаме конците, а сега знаем, че не е било така.

— Сега е твърде късно — каза Янсън, забелязвайки по напрегнатите лица на мъжете и жените в стаята, че приемат неговия укор като неоспорим. — Въпрос: Защо Димаръст ме въвлече в тая работа?

Колинс пръв взе думата.

— Иска ли питане? Той те ненавижда, обвинява те, че си му съсипал кариерата, свободата, живота, като си го предал на правителството, на което той е смятал, че служи всеотдайно. Той не само иска да те види мъртъв. Той иска да бъдеш обвинен, унизен, скапан, ликвидиран от собственото си правителство. Каквото повикало, такова се обадило — той така разсъждава.

— Иска ти се да кажеш: „Аз ви предупредих, нали“? — обади се президентът Бъркуист. — Имаш пълно основание. Прочетох копия на докладите ти от 1973 година за лейтенант Димаръст. Но трябва да ни влезеш в положението. Димаръст елиминира не само двойниците си, но и започна втора, по-смъртоносна фаза.

— Каква е тя?

— Марионетката ликвидира господарите на марионетката — каза Дъг Олбрайт. — Унищожава програмата. Заличава „Мобиъс“.

— И кои са тия кукловоди?

— В момента са пред теб. Всички ние в стаята.

Янсън се огледа.

— Май, че трябваше да има представител от Съвета за национална сигурност? — попита той.

— Убит.

— Кой е авторът на системата?

— Истински вундеркинд от ЦРУ. Убит.

— И… О, Господи…

— Да, съветникът на президента по националната сигурност — каза Олбрайт. — Шарлот я прегази кола и я погребахме днес. Клейтън Окърли официално се самоуби, намерихме го в колата му с включен двигател и заключена врата. А Димаръст не си поплюва. Има списък и проверява всичко по два пъти…

— На този етап повечето от хората, запознати с истината за Питър Новак, са елиминирани — каза държавният секретар, пресипнал от напрежение.

— С изключение на мъжете и жените в тази стая — обади се Колинс.

Янсън поклати бавно глава. Задаваше се световен катаклизъм, а за живота на хората в стаята без съмнение смъртната опасност беше непосредствена. Докато Димаръст продължаваше да контролира империята на Новак, всички присъстващи трябваше да се молят да останат живи.

— Съжалявам, Пол, твърде късно е — каза Колинс уморено.

— За Бога, Дерек — обърна се Янсън към заместник държавния секретар с неприкрит гняв, — много добре знаехте какъв човек е Димаръст.

— Имахме основание да смятаме, че ще бъде под наш контрол.

— А сега той има основание да смята, че може да контролира вас — прекъсна го Янсън.

— Явно е, че Димаръст е планирал преврата от години — намеси се държавният секретар. — По последни данни той е създал своя частна милиция, вербувайки десет свои бивши колеги, които използва за охрана и за свои цели. Това са агенти, които познават в тънкости работата ни на терен. А и корумпираните магнати от бившите комунистически страни, които привидно са негови врагове, всъщност са в съюз с него. Те също са му предоставили своите центуриони.

— Използвахте термина „преврат“ — каза Янсън. — Той не се ли отнася за сваляне на държавни глави?

— По свой начин фондация „Свобода“ е мощна почти колкото държава — отговори държавният секретар. — А не след дълго може да стане и още по-мощна.

— Истината е — обади се президентът, карайки по същество, — че Димаръст има доказателства за всичко, което сме направили. Може да ни изнудва и да ни принуждава да правим каквото той пожелае. Искам да кажа, Исусе, ако светът научи, че САЩ са манипулирали тайно събитията в света, да не говорим за използването на „Ешелон“ за подкопаване на валутите на други страни, ударът ще бъде съкрушителен — призна той. — Конгресът ще обезумее, разбира се, но това е най-малката беда. Из третия свят ще станат революции в стил „Хомейни“. Ще загубим всичките си съюзници — ще се превърнем в неблагонадеждна страна. НАТО ще се разпадне…

— Също и Пакс Американа — измърмори Янсън.

Беше самата истина. Налице бе толкова експлозивна тайна, че историята щеше да се пренапише, ако излезеше наяве.

Президентът продължи да говори.

— Изпратил ни е телеграма с искане да му прехвърлим контрола над „Ешелон“. И това е само началото. Доколкото сме осведомени, после ще поиска ядрените кодове.

— Какво му отговорихте, господин президент?

— Отказахме естествено. — Размениха си погледи с държавния секретар. — Отказахме, мамка му. Противно на онова, което ме убеждаваха всичките ми съветници. Няма да вляза в историята като президента, предал Съединените щати в ръцете на маниак!

— И сега той ни постави ултиматум — намеси се Колинс.

— А стрелките на часовника се навъртат.

— И вие не можете да го очистите.

— О, какво гениално прозрение — каза Колинс иронично.

— Да съберам банда гневни братя с горелки и клещи и да му прогорим задника като в Средновековието. Как не се сетихме. Момент, сетихме се. По дяволите, Янсън, ако можехме да пипнем кучия син, вече щеше да е мъртъв, независимо колко добре го пазят. Аз лично ще му изтръгна сърцето. Но не можем.

— Опитваме по всякакъв начин — каза председателят на Националния съвет по разузнаването. — Опитахме се да го примамим, да му устроим капан, но нищо не става. Станал е невидим.

— Което не е изненадващо — обади се Колинс. — Димаръст се научи да играе ролята на плутократа отшелник и в това отношение има предимство пред нас. Освен това, посвещавайки още хора в тайната, се излагаме на риск за допълнително изнудване. Не можем да си позволим да разширим броя на участниците. Оперативната логика го изключва. Разбираш ли? Ние сме единствените.

— И ти — додаде президентът Бъркуист. — В теб ни е надеждата.

— Ами хората, които се противопоставят на „Литър Новак“, легендарния хуманист? Истината е, че той има врагове. Няма ли начин да бъдат мобилизирани някакви фанатици, групировка…?

— Предлагаш заговор отвътре? — каза Колинс. — Харесва ми начинът ти на мислене.

— Сега е моментът да му кажем истината — обърна се президентът към Колинс с предупредителен поглед. — Кажи му истината.

— Истината е, че опитахме.

— И…?

— Нищо не се получи, тъй като, както ти казах, е невъзможно да го локализираме. Не можем да го открием. И шантавият крал на терора също не може да го открие.

Янсън погледна злобно.

— Халифа? Господи!

— Схвана — отговори Колинс.

— Човекът иска отмъщение — продължи Янсън. — Живее и диша само заради това. Фактът, че най-прочутият му заложник е избягал, е за него огромно унижение. Загуба на уважение пред последователите му. Загуба на уважение, което може да доведе до загуба на власт.

— Мога да ти покажа дебел анализ, в който се прави същият извод — уведоми го Колинс. — В това отношение сме на една и съща страница.

— Но как успяхте да го подтикнете към това въобще? За него всички западняци са сатани.

Държавният секретар се прокашля.

— Откриваме си пред теб картите — повтори президентът. — Нищо, което се говори в тази стая, не бива да излиза извън нея.

— Добре — каза Колинс. — Работата е деликатна. Има един човек в либийското разузнаване, който… работи за нас понякога. Ибрахим Магхур. Кофти човек, а? Официално го искаме мъртъв. Известно е, че е замесен в атентата в германската дискотека, при който загинаха двамата американски войници. Свързан е също с атентата срещу самолета на „ПанАм“ над Локърби. Съветва и осигурява финансиране на всякакви терористични организации.

— Но работи и за американците — прекъсна го Янсън. — Исусе, човек да е горд, че е войник.

— Както те предупредих, работата е деликатна. Подобна на историята с Али Хасан Саламех.

Янсън усети как го полазват тръпки. Али Хасан Саламех беше организаторът на клането по време на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 година. В продължение на няколко години той беше също агент на ЦРУ в Организацията за освобождение на Палестина. По онова време Съединените щати не признаваха групировката. Но връзките с палестинеца опазиха живота на мнозина американци в Ливан. Когато в Бейрут предстоеше бомбен атентат или убийство, изтичаше информация и така бе спасен животът на мнозина американци. Схемата вършеше работа, но така или иначе си беше сделка със самия дявол. Янсън си спомни цитат от Библията: „Какво общо може да има между праведното и греховното, между светлината и тъмнината“?

— И така този либиец — нашият либиец — напътства Халифа? — попита Янсън, преглъщайки с мъка. — Каква ирония, един от най-върлите терористи на планетата се оказва тройно манипулиран.

— Знам, че звучи абсурдно, но се хванахме за сламка — отговори Колинс — И все още се държим, по дяволите. Искам да кажа, ако намериш начин да се докопаш до него, действай. Но проблемът е, че никой не знае къде се крие Димаръст.

— За разлика от нас обаче, той ни държи под око всички — намеси се единият от експертите с топчесто лице.

— Ти си единствената ни надежда, Пол — каза президентът.

— Ти беше неговият най-голям любимец, Пол — припомни му Колинс. — Не отричай. Работил си с него дълго време, знаеш как мисли, знаеш и най-дребните черти на характера му. Той беше първият ти учител. И, разбира се, няма по-добър от теб на терена, Янсън.

— Четките няма да помогнат — процеди Янсън през зъби.

— Това е истинското ми убеждение, Пол. Професионалната ми оценка. Няма по-добър от теб. Никой не е по-находчив и по-вещ от теб.

— Освен… — започна да изказва на глас опасенията си Дъг Олбрайт, след това помисли и си замълча.

— Да? — настоя Янсън.

— Освен Алън Димаръст — продължи човекът от ДИА с безмилостен поглед.



ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА



Красивият западноафриканец с добре подстригана сребриста коса и златни копчета за маншети, които блестяха на слънцето, гледаше замислено през прозореца от трийсет и осмия етаж, очаквайки телефонен разговор. Беше генерален секретар на Организацията на обединените нации от пет години и онова, което му предстоеше да направи, щеше да шокира хората, които го познаваха. Но беше единственият начин да съхрани онова, на което бе посветил живота си.

— Хелга — каза Матю Жинсу, — очаквам телефонно обаждане от Питър Новак. Моля те, да отклониш всички останали разговори.

— Разбира се — отговори дългогодишната сътрудничка на генералния секретар, изпълнителна датчанка на име Хелга Лундгрен.

Беше онази част на деня, когато мебелировката в кабинета му се отразяваше в прозореца. Обстановката не бе променяна от години. Щеше да е кощунство да се сменят модернистичните мебели, проектирани специално за сградата от финландския архитект Ееро Сааринен. Жинсу беше добавил само няколко текстилни пана, традиционни за родината му Бенин, за да й придаде лек индивидуален привкус. Освен това на стратегически места бяха изложени подаръци от различни емисари, останалите бяха складирани и ги изваждаха, когато представител на съответната страна идваше на посещение. Ако финансовият министър на Индонезия имаше среща с него, веднага се появяваше маска от Ява на стената, където по-рано през деня японски украшения от слонова кост бяха посрещнали министъра на външните работи на Япония. „Декорацията като прийом в дипломацията“ — обичаше да се шегува Хелга Лундгрен.

Кабинетът му беше разположен така, че да е далеч от шума на Манхатън. През прозрачните отражения върху стъклата той виждаше отвъд Ист Ривър изоставената индустриална зона Уест Куинс: приличащата на хамбар фабрика от тухли на „Шуорц Кемикъл Къмпъни“ с четирите огромни комина, които отдавна не пушеха. Останките от неизвестно чий склад от жълти тухли. Няколко облачета се стелеха над Хънтърс Пойнт, най-близкия район на Уест Куинс, където стар неонов надпис на „Кока-кола“ все още светеше, както бе правил неизменно още от 1936 година, на върха на затворена вече фабрика за бутилиране. Беше като амулет, който я пази срещу нашествия на врагове, по-специално на търговците за недвижими имоти, но видимо без успех.

Гледката не беше красива, макар че понякога генералният секретар Жинсу я намираше за странно хипнотизираща. Старинен месингов телескоп върху дъбова поставка на пода бе насочен под ъгъл към прозореца, но той рядко го използваше. И с невъоръжени очи се виждаше всичко, което можеше да се види. Каменна гора от някогашните промишлени концерни. Индустриални вкаменелости. Археологията на съвремието, полупогребано, полуразкопано. Залязващото слънце се отразяваше в Ист Ривър, проблясваше от хромираните излезли от употреба знаци. Това бяха отблъскващите останки на отминали индустриални империи. Ами собствената му империя в сърцето на Манхатън? Дали и тя не бе орисана да се превърне в купчина исторически отпадъци?

Слънцето се бе снижило още по-надолу на хоризонта, придавайки на Ист Ривър розовиникав оттенък, когато сътрудничката на генералния секретар го уведоми, че Питър Новак е на телефона. Той веднага грабна слушалката.

— Скъпи Матю — каза гласът с кристална чистота, което се дължеше явно на сериозната намеса на дигиталната телефонна техника.

Той без съмнение говореше по сателитен телефон, върхово постижение на индустрията. Генералният секретар го бе помолил двамата с Новак да разговарят само по кодирана линия, а допълнителните мерки за сигурност вероятно допринасяха още повече за неестествено безшумното качество на сигнала. След размяна на любезности Матю Жинсу започна с подмятания за онова, което си бе наумил.

Обединените нации, каза западноафриканецът на великия мъж, е великолепен товарен кораб, на който му свършва горивото, с други думи, парите. Така стояха нещата.

— В много отношения нашите ресурси са огромни — продължи генералният секретар, — тъй като разполагаме с хиляди войници под наше командване, гордо носещи сините си каски. Имаме представителства във всяка столица, които се обслужват от експерти с посланически статут. Осведомени сме за всичко, което става в тези страни на всяко равнище. Знаем военните им тайни, плановете им за развитие, икономическите им схеми. Едно партньорство с фондация „Свобода“ би било напълно в реда на нещата — сдружение на ресурси и компетенции.

Това все още беше въведение.

— Служителите на ООН работят свободно в почти всяка страна на планетата — продължи Жинсу. — Свидетели сме на страданията на народи, жертва на некомпетентността и алчността на своите лидери. Но не можем да променим политиката им. Нашите правила и регулации, законите ни и системите за контрол ни връзват ръцете и обезсмислят работата ни. Успехите на фондация „Свобода“ засрамиха Обединените нации. А и финансовата криза ни парализира във всяко отношение.

— Всичко това е вярно — каза Питър Новак, — но не е ново.

— Така е — съгласи се Жинсу. — Не е ново. И можем да продължаваме да чакаме, както в миналото, и да не предприемаме нищо. След десет години ООН ще обеднее, колкото подопечните си. Ще стане изцяло неефективна — нищо повече от дискусионен клуб на заядливи емири и деспотчета, дискредитирани и пренебрегвани от развитите страни в света. Ще се превърне в кит, изхвърлен на брега на историята. Другият вариант е да започнем да действаме, докато не е станало твърде късно. Току-що бях избран за втори петгодишен мандат с почти единодушната подкрепа на Общото събрание. В състояние съм да взимам решителни, едностранни решения. Разполагам с достатъчно популярност и доверие за това. И трябва да го направя, за да спася организацията.

— Винаги съм смятал, че репутацията ти на далновиден човек е напълно заслужена — каза Новак. — Но ти си известен и със стратегическата си двусмисленост, мой скъпи приятелю. Бих искал да разбера по-ясно какво предлагаш.

— Казано просто, за нас няма друго спасение освен партньорство с твоята фондация. Можем да основем съвместен орган между фондация „Свобода“ и ООН, който да се посвети на икономическото развитие. С времето все повече и повече институционални ресурси и отговорности на ООН ще се прехвърлят към този съвместен орган. Ще го превърнем в мощен, невидим директорат в рамките на ООН. Аз бих могъл да служа като мост между двете империи, твоята и моята. ООН ще продължи да изпълнява функциите си, разбира се, но фондация „Свобода“ ще може да използва безграничните й човешки ресурси.

— Заинтригува ме, Матю — отговори Новак. — Но и двамата сме наясно с правилата на бюрократичната инертност. Казваш, че ми завиждаш и се възхищаваш на изключителната ефективност на фондация „Свобода“ и аз ти благодаря за любезните думи. Но за успехите ни има една причина, фактът, че аз винаги съм държал в ръцете си абсолютния контрол от горе до долу.

— Знам това — каза генералният секретар. — И когато говоря за „партньорство“, искам да разбереш ясно какво имам предвид. „Стратегическата двусмисленост“, както я наричаш, е нещо, което много често изисква ролята ми в ООН. Но по един въпрос не може да има двусмисленост. Пълния контрол ще упражняваш ти, Питър.

Последва дълга тишина и Жинсу дори се зачуди дали телефонът на Новак не е изключил. Най-накрая той проговори.

— Ти наистина си човек с визия. Много е приятно да срещнеш някой себеподобен.

— Това е огромна, чудовищна отговорност. Готов ли си да я поемеш? — Жинсу не изчака отговора, а продължи да говори разпалено, красноречиво и настойчиво, излагайки подробно идеята си.

Двайсет минути по-късно човекът, който наричаше себе си Новак, продължаваше да проявява необяснима въздържаност.

— Имаме да обсъдим толкова много неща — каза в заключение Жинсу, — че това може да стане само на четири очи. Може да прозвучи малко пресилено, но аз наистина смятам, че бъдещето на света зависи от нас.

Накрая от другия край на линията се чу тъжен смях.

— Звучи така, сякаш ми предлагаш да купя Обединените нации.

— Надявам се да не съм го казал по този начин — възкликна Жинсу. — Това е съкровище, което няма цена. Но, да, мисля, че се разбрахме.

— И в краткосрочна перспектива моите хора от фондация „Свобода“ ще имат посланически ранг и дипломатически имунитет?

— ООН е като корпорация със сто шейсет и девет представителства по света. Едва ли е възможно това да стане веднага, но да, уставът, който ще предложа, ще бъде недвусмислен в това отношение — отговори генералният секретар.

— Ами ти, скъпи Матю? Ще завършиш втория си мандат, а после? — Гласът по телефона като че ли стана по-приятелски — ти служиш на организацията предано от толкова години.

— Много си любезен — отговори генералният секретар, разбирайки го накъде бие. — Личният елемент е на второ място. Истинското ми безпокойство е свързано с оцеляването на институцията. Но ще бъда откровен. ООН не плаща много. Пост като, да речем, директор на новосъздаден институт на фондация „Свобода“… със заплата и условия, които подлежат на договаряне, би бил идеалният начин да продължа да работя за международния мир. Извинявай, че съм толкова директен. Сложността на онова, което ти предлагам, изисква да сме напълно откровени един с друг.

— Мисля, че започвам да разбирам и че ме заинтригува — каза мъжът, който се представяше като Питър Новак. Сега вече гласът му звучеше по-спокойно.

— Защо не вечеряме заедно? Нещо интимно. В моята резиденция. Колкото по-рано, толкова по-добре. Готов съм да го вместя в ангажиментите си.

— Скъпи Матю — отговори мъжът с неприкритото задоволство на човек, комуто току-що бе предложена Организацията на обединените нации. Тя щеше да е последният орнамент в страховитата му империя, при това много подходящ. Изведнъж той каза: — Ще ти се обадя.

След това телефонът прекъсна.

Генералният секретар подържа още малко слушалката, преди да я сложи на мястото й.

— А сега? — обърна се той към Пол Янсън, който седеше в ъгъла на затъмнения кабинет.

Оперативният агент гледаше опитния дипломат с искрено възхищение.

— Сега ще чакаме — отговори Янсън.



Дали щеше да лапне въдицата? Беше смело предложение, при това съдържаше много истински елементи. Финансовото състояние на ООН наистина беше отчайващо. Матю Жинсу имаше действително големи амбиции за организацията. Славеше се като далновиден човек. За пет години начело на ООН той я преобрази така, както никой друг генерален секретар не си бе представял дори. Беше ли подобна стъпка нелогична?

Идеята за заговора му подсказа случайна реплика на Ангъс Фийлдинг. Янсън си припомни разговора от предния ден с човека, който не много отдавна го заплаши с пистолет. Но явно бе модерно съюзници и врагове да минават в другия лагер. Отначало разговорът тръгна неловко. Фийлдинг бе видял Новак по Си Ен Ен и беше объркан, озадачен и унизен, непривични чувства за ректора на „Тринити“. Намеквайки само за експлозивната тайна, Янсън успя да насочи пъргавия ум на учения към въпроса как човек може да стигне до милиардера отшелник.

Имаше още един елемент, който според сметките на Янсън трябваше да придаде достоверност на сценария. От години Жинсу се славеше със склонноста си към корупция, макар и не в големи мащаби. Като млад служител в ЮНЕСКО той беше уредил договорът с една фармацевтична компания да бъде прекратен и прехвърлен към друга корпорация. Ощетените конкуренти го обвиниха, че е получил за услугата „известни компенсации“ в тайна сметка. Обвинението беше безпочвено, но в някои среди хвана дикиш. Полузабравените намеци за корпупцията щяха по ирония на съдбата да направят предложението по-убедително.

Но най-важното в случая бе човешката психология: Димаръст щеше да пожелае да е истина. Голямото желание оставя винаги сериозен отпечатък върху склонноста да повярваш в нещо. Хората вярват повече на онова, което им се иска да е истина.

Янсън отиде до бюрото на Жинсу и извади от огромната уредба касетка със записания разговор, за да го анализира по-късно.

— Направо ме шашнахте — призна Янсън.

— Приемам това като обида — отговори генералният секретар с лека усмивка.

— Смятате това за намек, че очакванията ми не са били толкова големи? Тогава се изразих зле. Приемете го като доказателство, че в тази стая има един истински дипломат.

— Съдбата на света не може да зависи от пропуск в етикета. Но имам усещането, че в този случай може да се окаже именно така. Преценихте ли всичко както трябва?

— Имам пълно доверие у вас — възрази Янсън.

— Израз на доверие, който аз намирам за смущаващ. Аз вярвам в себе си, но не абсолютно. И вие не би трябвало да ми имате пълно доверие. Говоря, разбира се, по принцип.

— Принципи — каза Янсън. — Абстрактни неща.

— Капризи, искахте да кажете — отговори му Матю Жинсу, а върху устните му заигра лека усмивка. — Не е време за това. Сега е време за конкретизация. Ето една: вашият план изисква да се предвиди как ще реагира един човек, който е непредвидим.

— Съгласен съм, че не е възможно да се предвиди нещо сто процента. Но има модели на поведение, има правила, към които се придържа дори този човек, който не признава правилата. Аз го познавам много добре.

— До вчера щях да твърдя същото. Срещал съм се с Питър Новак неколкократно. Веднъж на вечеря в Амстердам. Веднъж в Анкара след резолюцията за Кипър, която той договори — чисто церемониално събитие. Тогава поднесох поздравленията на ООН и обявих изтеглянето на миротворческите сили на организацията от разделителната линия. Сега, разбира се, съм наясно, че съм се срещал с фантом. Вероятно всеки път с различен човек. Вероятно в програмата „Мобиъс“ пазят архиви, от които може да се провери. Но признавам, че го намерих за харизматичен и непринуден. Привлекателна комбинация.

— Комбинация, която приписват и на вас — каза Янсън внимателно.

Жинсу каза нещо на неразбираемия език, който говореше племето на баща му. Баща му беше издънка от кралския род на Дахомей, някога значима западноафриканска империя.

— Това е една от любимите поговорки на моя чичо, върховния вожд, която той често повтаряше на подлизурковците около себе си. В свободен превод означава: „Колкото повече ми лижеш задника, толкова повече имам усещането, че се опитваш да ме подхлъзнеш.“

Янсън се засмя.

— Вие сте дори по-мъдър, отколкото се говори…

Жинсу му размаха пръст, заканвайки му се наужким.

— Не мога да спра да мисля дали Питър Новак повярва и думичка на онова, което му казах, или беше игра от негова страна? Питам от наранена гордост, разбира се. Самата мисъл, че някой може да ме заподозре, че съм готов да продам организацията, на която съм посветил живота си, наранява собственото ми самолюбие. — Жинсу си играеше с дебела писалка „Монблан“. — Но у мен в момента говори гордостта.

— Лошите хора са склонни да смятат, че и другите са лоши. Освен това, ако се получи, ще имаме обилни основания за гордост. Това би било едно от най-големите постижения в кариерата ви.

В стаята настъпи неловка тишина.

Жинсу не беше по природа самотник. След като бе прекарал десетилетия наред в бюрокрацията на ООН, речите и консултациите се бяха превърнали в негова втора природа. Дипломатическите му умения бяха изцяло впрегнати в потушаване на кофликти между отделните агенции на самата Организация — успокояване на враждите между хората от Комитета по миротворческите операции и този по хуманитарните въпроси, за да не се допусне проява на съпротива от служителите или от техните ръководители в главните представителства. Той познаваше хиляди начини, чрез които бюрократите могат да спрат изпълнението на едно решение, тъй като в дългогодишната си кариера самият той се бе възползвал понякога от тия техники. Методите на вътрешните борби между бюрократите бяха не по-малко изобретателни и сложни от техниките за нападение на бойното поле. На собствените си успехи в подобни битки той дължеше бързото си издигане толкова високо. Освен това бюрократичната битка можеше да се спечели само ако на загубилите бъде внушено, че по някакав начин победата е тяхна. Жинсу беше стигнал до извода, че да си генерален секретар на ООН е като да дирижираш оркестър от солисти. Задача, която изглежда непостижима и все пак възможна. Когато беше във форма, Жинсу можеше да накара някой комитет да стигне до консенсус по въпрос, чието решение той предварително е планирал. Умело прикриваше собствените си предпочитания. Дори понякога привидно симпатизираше на позиции, които тайно в себе си не приемаше. Използваше съществуващи напрежения между специалните представители и членовете на комитетите, като ловко ги обединяваше във временна коалиция срещу омразни съперници, после насочваше дискусиите чрез рикошети и сблъсъци като играч на билярд, който постига сложна поредица от предварително планирани удари с внимателно премерена билярдна топка. Накрая, когато комитетът стигнеше до позициите, към които той го бе насочвал, пускаше безпомощна въздишка, демонстрирайки отстъпчивост и великодушие, и казваше, че останалите в залата са успели да го убедят в правотата си. Имаше бюрократични играчи, чието его непременно изискваше да се чувстват победители. Но истинската власт принадлежеше на онези, които се стремяха да печелят в действителност, а не привидно. Определен кръг хора възприемаха любезното и възпитано поведение на Жинсу буквално и не схващаха колко силен ръководител беше той. Те бяха губещите, които си въобразяваха, че са победители. Някои от онези, които подкрепяха Жинсу, го правеха само защото си мислеха, че могат да го контролират. Други, по-умните, го подкрепяха, защото знаеха, че той е най-ефективният лидер, който ООН бе имала от десетилетия, и че организацията се нуждаеше отчаяно от такъв лидер. Това бе печеливш съюз за Жинсу и за организацията, на която той бе посветил живота си.

Сега обаче виртуозът за фабрикуване на съгласие трябваше да действа съвсем сам. Тайната, която му довериха, беше толкова експлозивна, че той не смееше да я довери на никого. Никакви разговори, никакви консултации, речи, истински или нагласени. Само с американския оперативен агент, на когото той не се доверяваше изцяло. Онова, което ги свързваше, не беше само страшната тайна, а съзнанието, че замислените от тях контрамерки можеха да завършат с провал. Така наречената доктрина „Жинсу“, както я наричаха в печата, предполагаше само намеси с реални изгледи за успех. Тази не отговаряше на условията.

И все пак имаше ли алтернатива?

Най-после Янсън наруши тишината.

— Нека да ви разкажа някои неща за човека, когото познавам. Става дума за човек, чийто ум е забележителен инструмент, способен да анализира ситуациите за отрицателно време. Той може да е личност с непреодолим чар и с още по-голяма жестокост. Бившите ми колеги от разузнаването биха могли да потвърдят, че хора като него се смятат за ценни кадри дотогава, докато са силно ограничени от обстоятелствата, при които са поставени. Грешката на създателите на „Мобиъс“ е, че са поставили този човек в контекс, който не само позволява, но и подтиква към свободни импровизации. Контекст, при който огромно богатство и власт са на една ръка разстояние от него. Той е играл ролята на най-мощния плутократ в света. Само правилата на играта са го предпазвали да се въплъти наистина в този човек. Така че се е опитал да се освободи от ограниченията на програмата. И в крайна сметка е успял.

— Не са предвидили тази възможност.

— Не и създателите на „Мобиъс“. Невероятни технически способности, съчетани с пълно неразбиране на човешката природа — типично за породата им. Не, не е било предвидено, но е било предвидимо.

— От вас.

— Разбира се. Но не само от мен. Подозирам, че вие също щяхте да прозрете рисковете.

Генералният секретар Жинсу отиде до огромното си бюро и седна.

— Това чудовище, този мъж, който ни заплашва, вие може да го познавате толкова добре, колкото си мислите, че го познавате. Но мен не ме познавате. Така че съм озадачен. Извинете ме, но вашето доверие към мен подкопава моето доверие към вас.

— Не е много дипломатично от ваша страна, не мислите ли? Оценявам откровеността ви, но може да откриете, че ви познавам малко по-добре, отколкото си представяте.

— Ясно, разузнавателните ви доклади, изготвени от агенти, които си мислят, че хората може да бъдат сведени до наръчници, по същата логика, която е в основата на вашата програма „Мобиъс“.

Янсън поклати глава.

— Не претендирам, че двамата с вас се познаваме в буквалния смисъл. Но под натиска на световните събития през последните две десетилетия ние с вас се намерихме на едно и също размирно място. Аз знам какво точно се случи в Сиера Леоне през онази декемврийска седмица, защото бях там и наблюдавах всички комуникации от щаба на умиротворителните сили на ООН в региона и на специалната делегация, назначена да координира операцията на световната организация. Не е нужно да ви припомням, че миротворчеството не помогна кой знае колко. Кървавата гражданска война бушуваше и излезе извън контрол. Специалният делегат Матю Жинсу беше натоварен да предаде в Ню Йорк рапорта на командващия и молбата за интервенция. Длъжностното лице беше представител на Върховния комисариат на ООН, който след това трябваше да връчи рапорта в Съвета за сигурност, чиито представители щяха да възпрепятстват намесата.

Генералният секретар го погледна, но нищо не каза.

— Ако нещата се развиеха по този начин — продължи Янсън, — вие знаехте, че щяха да загинат поне десет хиляди невинни хора.

Не беше необходимо Янсън да разказва в подробности последвалите събития. В района бяха засечени складове с огнестрелно оръжие, притежание на търговец от Мали. Командването на ООН на място разполагаше с надеждна информация, че бунтовническият лидер възнамерява да се възползва от оръжието, за да си разчисти сметките с друго племе. В малките часове на следващия ден бойците му щяха да нахлуят в района на Байокута, за да избият враговете си, подпалвайки селата и осакатявайки децата. Това можеше да се предотврати, като се унищожат нелегалните оръжейни складове с бърза намеса, която не носеше голям риск. Моралната и военната преценка не подлежеше на съмнение. Но същото важеше и за бюрократичните процедури.

— Сега става най-интересното — продължи Янсън. — Какво прави Матю Жинсу? Той е завършен бюрократ — всеки ще го потвърди. Човек на идеалната организация. Привърженик на правилата. Но е и хитра лисица. След един час вашето представителство изпраща до Върховния комисариат за умиротворителни операции сто двадесет и три доклада и планове за действие, всяка хартийка която ви е под ръка, предполагам. Под номер деветдесет и седем сред купчината от документи е и докладът, в който подробно е изложена замислената операция на ООН и точното време, за което ще бъде изпълнена. Между другото е спомената и фразата: „Освен ако не издадете друга заповед.“ Междувременно уведомявате генерала, чиито сили са разположени в околностите на Фрийтаун, че Централното командване на ООН е уведомено за плановете му и не е изпратило възражение. В буквалния смисъл на думата е абсолютно вярно. Вярно е също, че персоналът на Върховния комисариат забелязва вашия доклад чак три дни след операцията.

— Не разбирам накъде биете — прекъсна го Жинсу с досада.

— Тя вече е история, впечатляващ успех, нападение без нито една жертва, което предотвратява смъртта на хиляди невъоръжени цивилни. Кой не би пожелал да си припише заслугите за това? Малодушен представител на Върховния комисариат гордо казва на своите колеги естествено, че той лично е одобрил операцията, дори намеква, че идеята е била негова. И след като получава поздравления, не може да не е благоразположен към Матю Жинсу.

Жинсу изгледа Янсън втренчено.

— Генералният секретар нито отрича, нито потвърждава. Но бих добавил, че една такава случка не е доказателство за способност да се предвижда човешкото поведение.

— Точно обратното. По-късно започнах да разпознавам личния ви почерк в размирни райони като Ташкент, Мадагаскар и Коморите. Забелязах, че притежавате невероятната дарба да се възползвате и от най-неблагоприятната ситуация. Забелязвах нещо, което другите не виждаха — че не сте от хората, които следват правилата чак толкова стриктно, по-скоро правехте така, че правилата да следват вас.

Той вдигна рамене.

— В моята страна имаме поговорка, която в свободен превод звучи така: „Когато паднеш в дупка, спри да копаеш.“

— Разбрах също, че сте изключително дискретен човек. Имате доста основания да се самоизтъквате, но никога не го правите.

— Всичките ви думи предполагат неоправдана, агресивна и неуместна степен на наблюдение.

— Това само потвърждава, че са самата истина.

— Вие сте човек на дълга, Янсън. Признавам това.

— Нека да ви попитам нещо. Какво ще предложите на човек, който притежава всичко?

— Няма такъв човек — отговори Жинсу.

— Точно така. Димаръст се блазни от властта. Властта е нещо, което никой не смята, че притежава в достатъчна степен.

— Отчасти защото властта носи поквара — Генералният секретар се замисли. — Това е един от уроците на така наречения американски век. Да притежаваш мощ означава да си по-мощен от другите. Никога не подценявай силата на омразата в световната история. Най-силното нещо у слабия е неговата омраза. — Той се облегна на стола си и за първи път от години съжали, че е отказал цигарите. — Но аз виждам накъде биете. Смятате, че този мъж е мегаломан. Човек, който никога не е доволен от властта, която притежава. И именно това е капанът, който му залагате — власт.

— Да — потвърди Янсън.

— Един от известните ми предшественици обичаше да казва: „Нищо не е по-опасно от една идея, ако тя е единственото нещо, което имаш.“ Вчера доста красноречиво разкритикувахте идеята в програмата „Мобиъс“. Внимавайте да не възпроизведете грешката. Вие изграждате модел на този човек…

— Димаръст — прекъсна го Янсън, — но можем да го наричаме засега Питър Новак.

— Всъщност вие изграждате модел на този човек и наблюдавате как едно хипотетично създание действа по този или онзи начин. Но дали поведението на истинския човек ще съвпадне с вашия модел? Онези, които вие гневно нарекохте „стратезите“, са действали именно по такъв начин. А вие? Колко основателна е вашата увереност?

Янсън се вгледа в кафявите очи на генералния секретар, видя сдържания израз, с който той посрещаше стотици държавни глави. Забеляза излъчването на човек, който владее положението, и все пак при по-внимателно взиране се четеше и още нещо, което бе прикрито само наполовина, страх.

По това също си приличаха, тъй като този страх се дължеше чисто и просто на техния реализъм.

— Убеден съм само, че лошият план е за предпочитане пред липсата на план — каза Янсън. — Ще действаме на колкото се може повече фронтове. Може да успеем. Може и да не успеем. Позволете да цитирам един от моите учители: „Благословени са гъвкавите, тъй като никога не губят формата си.“

— Харесва ми — плесна с ръце Жинсу. — Този, който ви го е казал, е умен човек.

— Най-умният, когото някога съм срещал — отговори мрачно Янсън. — Човекът, който сега нарича себе си Питър Новак.

Последва отново продължителна ледена пауза.

Генералният секретар се обърна със стола си към прозореца, преди да заговори.

— Тази организация беше създадена от свят, преживял една жестока война.

— Дъмбъртън Оукс, 1944 година — каза Янсън.

Жинсу кимна.

— Колкото и да се разшириха пълномощията й впоследствие, централната й роля винаги е била опазването на мира. Винаги има и съпътстваща ирония. Знаете ли, че на това място, където се издига тази сграда, навремето е имало кланица. Докарвали добитъка с баржа по Ист Ривър, след това го водели в градската кланица именно на това място. Често си го напомням: това място някога е било кланица. — Обърна се и погледна американеца в очите. — Не трябва да допускаме да се превърне отново в касапница.



— Погледни ме в очите. — Високият чернокос мъж говореше със спокоен тон. Високите скули му придаваха почти азиатски вид. Мъжът, който наричаше себе си Питър Новак, се наведе над възрастния учен, който лежеше проснат върху специална хирургическа маса. Тя представляваше полупрозрачна платформа, която поддържаше гръдния кош и бедрата, докато коремната област висеше свободно. Беше стандартно оборудване за хирургически операции на гръбначния стълб, тъй като позволяваше на кръвта да се оттича от областта на гръбнака и така се намаляваше кървенето.

В лявата му ръка се вливаше венозно някаква течност. Масата беше нагласена така, че главата и раменете на стария учен бяха повдигнати нагоре, за да може мъжът, който наричаше себе си Питър Новак, да го гледа в лицето.

Звучеше църковно песнопение. Бавни, високи гласове в хармония. Думи на екстаз, но на Ангъс Фийлдинг му приличаше на погребална песен.



О ignis spiritus paracliti,

Vita vite omnis creature,

Sanctus es vivificando formas*

[* О, огън, дух на утешението,

живот за живота на цялото сътворение,

свещен си ти, когато съживяваш формите.]

Върху гърба на възрастния човек, точно по средата, имаше разрез около петнайсет сантиметра, а метални скоби държаха разтворени мускулите на гърба, разкривайки оцветените в слонова кост кости на гръбначния стълб.

— Погледни ме в очите, Ангъс — повтори мъжът.

Ангъс Фийлдинг го погледна, нямаше как да не погледне, но очите на мъжа бяха почти черни, без грам милост. Не приличаха въобще на човешки очи. Изглеждаха като кладенец, пълен с болка.

Чернокосият мъж беше изоставил придобития унгарски акцент. Произношението му беше изцяло американско.

— Какво точно ти каза Пол Янсън? — попита той още веднъж, а крехкият възрастен учен потрепери от ужас.

Чернокосият даде знак с глава на млада жена, която беше специалист ортопед. Огромен, островръх троакар* с размерите на кука за плетене се заби през влакнестата обвивка около мекия диск, който отделяше петия от шестия гръден прешлен. След по-малко от минута жената кимна към него: троакарът беше поставен на място.

[* Хирургически инструмент. — Бел. прев.]

— Добри новини — вътре сме.

После тънка медна жичка, изолирана с изключение на върха, бе прокарана през троакара чак до гръбнака, откъдето минаваха нервните импулси на цялото тяло. Димаръст свърза жиците към устройство и пусна малко количество ток. Реакцията бе незабавна.





Ученият започна да вие — силен, смразяващ кръвта вой, докато не му остана дъх.

— Усещането е невероятно, нали? — попита Димаръст, прекъсвайки притока на ток.

— Казах ти всичко, което знам — задъхваше се ученият.

Димаръст отново пусна тока.

— Казах всичко — извика Ангъс, а болката заля цялото му тяло и предизвика конвулсии на агония. — Казах ти!

Трепкащи и неземни, радостните звуци на хорала се носеха далече над агонията, която го поглъщаше.



Sanctus es unguendo

Periculose fractos:

Sanctus es tergendo

fetida vulnera.



Не, нямаше никаква милост в черните бездни, които представляваха очите на мъжа. В тях се четеше само параноя: убеждението, че враговете му са навсякъде.

— Говориш така — каза му Димаръст, — говориш така, защото си мислиш, че болката ще спре, ако успееш да ме убедиш, че си ми казал цялата истина. Но болката няма да спре, защото знам, че не е така. Янсън те потърси. Потърси те, защото е знаел, че си му приятел. Че си му предан. Как да те накарам да разбереш, че дължиш лоялност на мен. Боли те, нали? А това значи, че си жив, нали така? Това не е ли дар? Цялото ти съществуване ще се превърне в усещане за болка. Мисля, че ако успея да те убедя в това, ще постигнем напредък.

— О, мили Боже, не! — изкрещя ученият, когато през тялото му премина нов поток електричество.

— Изключително, а? — попита Димаръст. — Всяка нишка в тялото ти, всеки нерв, пренасящ болка, завършва в този нервен възел, който стимулираме в момента. Мога да прикача електроди по цялото ти тяло, но те няма да предизвикат толкова силна болка.

Из стаята прокънтя още един ужасен писък, който спря само защото и дъхът му бе свършил.

— Искам да знаеш, че болката не е същото като изтезанието — продължи Димаръст. — Като учен се надявам да правиш разлика. Изтезанието изисква елемент на преднамереност. Трябва да има смисъл. По-простичко казано, да бъдеш изяден от акула не е изтезание, освен ако някой умишлено не те е хвърлил в устата на акулата, тогава е изтезание. Може да възразиш, че това е подробност, но аз бих те помолил да правиш разлика. Измъчването изисква също субектът на изтезанието да разпознава тази умисъл. Ти трябва да разбереш, че имам намерение да ти причиня болка. Още по-точно, трябва да разбереш, че аз искам от теб да разбереш, че имам намерение да ти причиня болка. Ситуацията трябва да отговаря на тази схема на регресивно признаване. Ти как мислиш, това условие налице ли е?

— Да — изкрещя възрастният мъж. — Да! Да! Да!

Вратът му започна да се извива във всички посоки, тъй като нов прилив на електрически ток нахлу в тялото му. Болката го разкъсваше, имаше чувството, че всяка фибра на тялото му е нарушена.

— Или ще предложиш друг анализ?

— Не — изстена Фийлдинг от болка.

Агонията му беше невъобразима.

— Знаеш ли какво е казал Емерсон за големия човек: „Когато го притискат, когато го изтезават, когато му нанасят поражение, той има шанс да научи нещо. Тогава проявява своята съобразителност, своето мъжество. Обогатява познанията си. Разбира своето невежество. Избавя се от своята самонадеяност.“ Съгласен ли си?

— Да! — крещеше ученият. — Да! Не! Да!

Конвулсиите на мускулите, които вървяха на вълни по гръбнака му, увеличаваха и без това непоносимата болка.

— Любопитен ли си да узнаеш колко болка можеш да понесеш? Как въобще съзнанието ти е в състояние да приема болка с такива мащаби? Хубаво е да проявяваш любопитство. Онова, което не е зле да запомниш, е, че днешните човешки същества не се отличават по нищо от предшествениците си преди двайсет хиляди години. Усещанията за удоволствие и болка не са се променили. Така може да стигнеш до извода, че няма разлика в това да бъдеш измъчван до смърт по време на, да речем, испанската инквизиция и онова, което аз мога да ти предложа. Може да си го помислиш, нали? Но ще сгрешиш. Обикновено човешкият организъм притежава нещо като защитна клапа: когато болката достигне определено ниво, произвежда ендорфини, които притъпяват болката. С други думи, изпада в безсъзнание. Господ ми е свидетел, че се вбесявам, когато се случи подобно нещо. Та, феноменологията на болката е ограничена. Подобно на яркостта. Човек може да понесе само определена степен яркост. След като ретината бъде стимулирана до краен предел, усещането за яркост не се променя. Но по отношение на болката съвременната неврология може да промени всичко. Това, което вливаме във вените ти, допринася за този ефект, Ангъс. Ти го знаеш, нали? Слагаме ти субстанция, известна под името налтрексон. Това е опиат антагонист — блокира естествените убийци на болка в мозъка ти, легендарните ендорфини. Така обичайните граници на болката може да бъдат увеличавани. Не до естествено състояние.

Нов писък на агония, почти пронизителен, прекъсна беседата му, но Димаръст не се обезпокои.

— Само помисли — продължи той, — заради налтрексона, който ти вливаме, ще можеш да понесеш равнище на болка, каквото никое човешко тяло не познава. Равнище на болка, каквото никой от предците ти не си е представял, дори да е имал нещастието да бъде разкъсан жив от тигър с остри зъби. Тази субстанция наистина може да повиши равнището неограничено. Единственото ограничение е търпението на мъчителя. Правя ли ти впечатление на търпелив човек? Аз мога да бъда много търпелив, Ангъс. Сам ще се увериш. Мога да бъда много търпелив, когато се налага.

Ангъс Фийлдинг, изтъкнатият ректор на „Тринити Колидж“, започна да прави нещо, което не бе правил, откакто е бил осемгодишен: разплака се.

— О, скоро ще копнееш да изпаднеш в безсъзнание. Но системата съдържа също психостимуланти — внимателно подбрана комбинация от дексметилфенидат, атомоксетин и адрафинил, които ще те държат буден до безкрайност. Няма да пропуснеш нищо. Онова, което тялото ти ще изпита, ще е изключително, невероятно. Мислиш си, че вече си издържал непоносима, немислима агония. Но аз мога да я увелича десетократно, стократно, хилядократно. Това, което усети досега, не е нищо в сравнение с онова, което те очаква. Ако, разбира се, продължиш да упорстваш. — Ръката на Димаръст се протегна към устройството за електрически ток. — За мен наистина е важно да получа задоволителни отговори.

— Всичко — изхълца Фийлдинг, а бузите му бяха мокри от сълзи. — _Всичко._

Димаръст се усмихна, а черните му очи се вторачиха в ректора.

— Погледни ме в очите, Ангъс. Погледни ме в очите. А сега се изповядвай. _Какво каза на Пол Янсън?_



ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА



— Ето виж, имам един човек, който наблюдава входа — каза Джесика Кинкейд на Янсън от задната седалка на жълто такси, което задигнаха малко преди това. — Той си мисли, че е нещо като тренировка. Но ако тя реши да се отправи към някой от частните им самолети в Тийтърбъро, можем да й загубим следите завинаги.

Джеси беше облечена в памучна тениска с логото на телефонната компания „Върайзън“.

— Добре ли проучи обитателите?

— Цялата сбирщина.

Наистина поредица от дискретни телефонни обаждания потвърдиха наблюденията и тя узна дори повече, отколкото й бе необходимо. Обитателите на жилищната сграда включваха асове на финансовия капитализъм, директори на фондации и разни типове от Ню Йорк, известни като филантропи, но с незнаен произход на богатството си, което им позволяваше да се изживяват в такава роля. Дребни душици с бляскава външност, които горяха от желание да харчат новоспечелените пари, готови да живеят в апартамент, ако ще и на последния етаж, в някой от палатите на Доналд Тръмп, където всяка повърхност беше лъскава и блестеше. На Пето авеню 1060 асансьорите все още бяха с вратите хармоники от 1910 година, а облицовките — от тъмна кожа и дърво. Собствениците на кооперацията съперничеха на хунтата в Бирма по липса на гъвкавост и по авторитаризъм. От тях можеше да се очаква да отхвърлят молбата на всеки кандидат, който искаше да се настани там, ако го намереха за „скандален“, любимата дума за уронен престиж. На Пето авеню 1060 приемаха с отворени обятия благодетели на изкуството, но не и артисти. Приемаха спонсори на операта, но не и оперни певци. Онези, които спонсорираха културата, водени от своя цивилизован дух, бяха почитани. Създателите на културата — отбягвани.

— На етажа над нея живее някоя си Агнес Камерън — каза Кинкейд. — Участва в борда на музея за изящни изкуства „Метрополитън“, в социално отношение безукорна. Обадих се в дирекцията и се представих като журналистка. Първо ми съобщиха, че е на заседание. Но аз реших да се уверя и пак звъннах и някаква противна жена ме уведоми, че било невъзможно, тъй като госпожа Камерън била в момента в Париж.

— Най-добрият кандидат ли е?

— Така изглежда, според сведения от телефонната компания има високоскоростна интернет връзка, инсталирана миналата година.

Тя подаде на Янсън памучна тениска с черно-бялото лого на „Върайзън“, точно като нейната.

— Оказа се, че твоят приятел Корнелиъс има брат, който работи във „Върайзън“ — обясни тя. — Уредих с него всичко.

После Джеси му подаде кожен колан с инструменти да го закопчае на кръста си и накрая яркооранжев телефон за проби, който беше най-обемната част от оборудването.

Когато доближиха портиера, заговори Джеси Кинкейд.

— Имаме клиентка, доколкото знам тя е извън страната в момента, но интернет връзката й не е наред и ни помоли да я оправим, докато я няма. — Тя измъкна ламинирана карта за самоличност и му я показа. — Името на клиентката е Камерън.

— Агнес Камерън, на осмия етаж — потвърди портиерът с албански акцент, както установи Янсън. Бузите му бяха покрити със слаби белези от акне, а шапката му с козирка седеше високо върху къдравата му кафява коса. Той влезе вътре и се консултира с охраната. — Техници от телефонната компания. Дошли са за госпожа Камерън.

Последваха го в елегантното фоайе с гипсови корнизи с овални орнаменти в дорийски стил и облицовка в черен и бял мрамор на жилки.

— С какво мога да ви помогна? — попита вторият портиер, плещест мъж също от албански произход, който седеше върху кръгъл тапициран стол и разговаряше с охраната. Той стана на крака. Явно беше по-старши от другия и искаше да стане ясно, че решенията се взимат от него.

Няколко мига той ги оглеждаше внимателно, мръщейки се. После вдигна стар бакелитен телефон и натисна няколко копчета. Янсън изгледа Кинкейд: госпожа Камерън се предполагаше да е извън страната. Тя вдигна леко рамене.

— Техници от „Върайзън“ — каза той. — „Върайзън“. За телефонната линия. Защо? Не знам защо.

Той закри слушалката с ръка и се обърна към двамата посетители.

— Прислужницата на госпожа Камерън пита защо не дойдете, когато се върне. Другата седмица.

Джеси театрално се опули.

— Изчезваме — каза Янсън през зъби. — Една услуга, съобщете на госпожа Камерън, когато я видите, че едва ли ще можем да дойдем по-рано от няколко месеца.

— Няколко _месеца_?

— Четири вероятно — потвърди Янсън с непреклонно професионално хладнокръвие. — Може и по-рано, може и по-късно. Опашката е невероятна. Опитваме се да обслужим всички максимално бързо. Но когато някой клиент се откаже от насрочения час, отива в края на списъка. Казаха ни, че тя много държала да оправим проблема, докато се върне в града. Шефът каза, че са се обадили за нея от три-четири места. И той й направи специална отстъпка. А вие казвате да се чупим. На мен не ми пука, но да не забравите да обясните на госпожа Камерън, че вината не е моя.

Досада и наранена гордост си съперничеха в гласа на претрупания с работа телефонен техник. Той работеше за ужасна бюрокрация, която ужасно ненавиждаше, и беше свикнал да хвърлят върху него вината за издънките в системата. Беше свикнал, но това не означаваше, че се е примирил.

„Вината не е моя.“ Старши портиерът се сепна. Ами ако нещата наистина опрат до търсене на виновник? По-добре да се избегне такава ситуация. Той отново заговори в слушалката.

— Знаеш ли какво? Мисля, че е по-добре да пуснем тия хора да си свършат работата. — После кимна в посока на асансьорната площадка. — По коридора и после вляво. Осмият етаж. Прислужницата ще ви отвори.

— Сигурен ли си? Тъй като имах тежък ден и нямам нищо против да приключвам вече.

— Тръгвайте към осмия етаж, тя ще ви пусне — повтори портиерът, а под безизразното му уж изражение прозираше молба.

Янсън и Кинкейд тръгнаха по лъскавия под към асансьорите. Старата врата хармоника беше непокътната, но кабината вече не се обслужваше от специален човек. Нямаше също камера за наблюдение — при наличието на двама портиери и охрана във фоайето не беше необходимо. Съветът на кооперацията явно беше отхвърлил допълнителните мерки за сигурност като натрапчив и излишен технически способ за наблюдение в жилищна сграда, построена от господин Тръмп. Мъж и жена би трябвало да могат да разменят по някой закачлив бърз поглед в асансьора, без да се притесняват от досадни зрители.

Натиснаха копчето за осмия етаж. Изчакаха нетърпеливо малката кабина да се издигне и после бавно да спре, клатушкайки се. Имайки предвид състоятелността на наемателите в сградата, това, че асансьорите не бяха обновени, говореше за нещо като привързаност.

Накрая вратите се отвориха бавно точно срещу площадката пред апартамента.

Къде ли беше Марта Ланг? Дали беше чула как се отваря и затваря вратата на асансьора? Янсън и Кинкейд пристъпваха тихо в коридора, ослушвайки се.

Дрънчене на порцелан, но в далечината.

Наляво от края на тъмния коридор извито стълбище водеше към долния етаж. Вдясно имаше още една входна врата, която водеше вероятно към спалня или няколко спални. Главният етаж изглеждаше да е този под тях. Ланг трябваше да е там. Провериха внимателно района за камери и нещо друго, което да говори за наблюдателно оборудване. Не откриха нищо.

— Добре — прошепна Янсън. — Сега да действаме по учебник.

— Чий учебник?

— Моя.

— Готово.

Ново потракване на порцелан — на чаша върху чинийка. Янсън надникна през стълбището. Не се виждаше никой, а и слава Богу, стълбите бяха от мрамор, а не със скърцащо покритие, което би послужило като непреднамерена алармена система.

Янсън даде знак на Джеси да остане зад него. После бързо слезе по стълбите, притискайки гръб към стената. В ръката си държеше малък пистолет.

Пред него се откри огромна стая с дебели спуснати завеси. Вляво имаше още една стая, нещо като двоен вестибюл. Стените бяха облицовани с боядисано в бяло дърво. Картини и гравюри, не особено изящни, висяха на еднакво разстояние една от друга. Мебелите изглеждаха така, сякаш бяха предназначени за човек, който само понякога пребивава в Ню Йорк, например бизнесмен от Токио, елегантни и скъпи, но без индивидуалност. Янсън бързо сведе мислено пространството около себе си до разположение на врати и нива — едното беше свързано с излагане на опасност, другото — с измъкване и прикриване.

Придвижвайки се плътно опрян към стените, Янсън бавно напредваше през двойния вестибюл. Върху пода имаше лакиран паркет, покрит почти изцяло с огромни килими в пастелни тонове. Килимите обаче не премахваха изцяло лекото скърцане на паркета под краката му. Внезапно нервите му се изопнаха, сякаш през тях мина електрически ток, тъй като видя пред себе си прислужница в памучна бледосиня престилка.

Тя се обърна към него, държейки в ръка старомодна пръчка с пера за обиране на прах. Беше като вцепенена, а на закръгленото й лице имаше застинала усмивка. Може би от страх.

— Пол, внимавай!

Гласът на Джеси. Не беше чул кога е слязла, но стоеше точно зад него.

Изведнъж гърдите на прислужницата се оцветиха в алено и тя падна върху килима, чиято мека вълнена материя притъпи шума.

Янсън се извърна и видя в ръката на Джеси пистолета със заглушител, от чийто перфориран цилиндър излизаше тънка струйка барутен дим.

— Господи — промълви Янсън ужасено, — съзнаваш ли какво направи?

— А ти?

Джеси се приближи до тялото и разрови с крак перата за обиране на прах, които бяха останали в ръката на прислужницата. Не беше никакъв инструмент за почистване на къщата, безобиден в буквалния смисъл. Между перата беше скрит изкусно пистолет „Зиг Зауър“, закрепен към ръката на мъртвата жена с ластик.

Джеси съвсем правилно беше решила да стреля. Затворът на автоматичния пистолет беше освободен, а в цевта имаше патрон. Беше се разминал на косъм от смъртта.

Марта Ланг не беше сама и без охрана.

Дали все още не подозираше за присъствието им? В края на втория вестибюл имаше още една врата, която най-вероятно водеше към столовата.

Отново се чуха стъпки откъм вътрешността.

Янсън се притисна към стената до рамката на вратата и вдигна беретата пред себе си, готов да натисне спусъка или да нанесе удар, според ситуацията. Як мъжага с пистолет влетя през вратата, изпратен явно да провери какво става. Янсън го удари с беретата по тила. Той се олюля, а Джеси го прихвана, помагайки на тялото да падне тихо върху килима.

Янсън се ослуша за миг, възвръщайки самообладанието си. Неочакваното насилие го беше изкарало от равновесие и трябваше да се съсредоточи.

Изведнъж прокънтя серия от силни изстрели и вратата стана на дупки от няколко патрона магнум. Наоколо се разхвърчаха трески. Дали самата Марта Ланг не беше стреляла? Имаше предчувствие, че е била точно тя. Янсън погледна към Кинкейд да се увери, че и тя като него е извън обсега на стрелбата, встрани от входа.

За миг се възцари тишина, а после отново се чуха стъпки. Янсън се досети какво правеше Марта Ланг или онзи, който беше в стаята, и какво той самият трябва да направи. Тя щеше да надзърне през дупките, които оръжието й бе пробило в дървената врата, за да оцени загубите. Беше си осигурила пространство за стрелба. Едва ли някой щеше да дръзне да стои там, където току-що бяха летели куршуми.

Всичко беше въпрос на време и Янсън не можеше да си позволи да се мотае. Сега! С всичка сила той се обърна и се хвърли към вратата с раменете напред. Това беше неговото оръжие — стенобойна машина. Вратата се отвори лесно, но след това се блъсна в някого, изпращайки го в другия край на стаята.

След като вратата зейна, видя, че това наистина беше Марта Ланг. Беше я изблъскал върху маса за хранене в стил „Хепълуайт“. Тежкото автоматично оръжие беше отхвърчало, удряйки се в масата на няколко сантиметра от ръката й.

С ловкостта на котка Ланг скочи на крака, заобиколи масата и се протегна за черното лъскаво оръжие.

— Дори не си го помисляй — предупреди я Джеси.

Марта Ланг погледна в посока към гласа и видя Джеси, заела идеална позиция за стрелба, държейки пистолета си с двете ръце. Позата й подсказваше, че не би пропуснала. Изражението й показваше, че няма да се поколебае да стреля.

Дишайки тежко, Ланг остана безмълвна известно време, сякаш не знаеше какво да стори. Най-после тя се изпъна и хвърли един поглед към оръжието си с крайчеца на окото.

— С вас не е интересно — промълви тя. Долната част на лицете й бе зачервена от удара в масата. — Никога ли не поемате рискове, за да стане по-интересно?

Янсън тръгна към нея и в момента, в който тялото му се изпречи между двете жени, Ланг с бързо движение на ръката докопа оръжието си. Янсън бе предвидил действията й и веднага го изби.

— Финландска помпа. Впечатляващо. Имаш ли разрешително за тая играчка?

— Нахлухте в дома ми — каза тя, — причинихте телесни повреди на персонала ми. Бих го нарекла самоотбрана.

Марта Ланг прокара пръсти през бялата си коса, сресана в идеална прическа. Янсън се напрегна в очакване, но ръцете й се върнаха празни. Откри нещо различно у нея. Говорът й беше по-равен, липсваше финесът. Какво всъщност знаеше за тази жена?

— Не ни губи времето и ние ще се опитаме да не губим твоето време — предупреди я Янсън — Знаем истината за Питър Новак. Няма смисъл да се опъваш. Той е мъртъв. Всичко свърши, по дяволите!

— Нещастен мускулест идиот — изрепчи се Марта Ланг. — Мислиш си, че всичко става, както си наумиш. Но и преди смяташе така, нали? Това не те ли кара да се замислиш?

— Откажи се от него, Марта — процеди Янсън през зъби. — Това е единственият ти шанс. Взели са му мерника. Заповедта е лично на президента на Съединените щати.

Белокосата жена го погледна презрително.

— Питър Новак е по-силен от него. Президентът на САЩ е само лидер на свободния свят. — Тя замълча, за да позволи да асимилират думите й. — Схващаш ли цялостната картина или чакаш да ти я покажат на видео?

— Ти си заблудена. Той е успял по някакъв начин да те оплете в собствената си лудост. И ако не се осъзнаеш, си загубена.

— Тежки думи от шибаняк, който е напълно зависим. Погледни ме в очите, Янсън. Ще ми се да разбера дали вярваш в това, което казваш. Сигурно вярваш, толкова по-зле за теб. Хей, както пееше оная дебелана, свободата е само още една дума за „нямам какво да губя“. Съжалявам те, знаеш ли? Няма свобода за хора като теб. Някой винаги те манипулира. Ако не съм аз, ще е друг с по-малко въображение. — Тя се обърна към Джеси — Вярно е. Твоят приятел е като пиано. Най-обикновена мебел, докато някой не засвири на него. А винаги някой свири на него. — На лицето й се появи нещо средно между усмивка и гримаса. — Никога ли не ти е идвало наум, че той винаги е бил три крачки пред теб? Ти си толкова предвидим. Предполагам, че на това му викат характер. Той знае точно как да те задейства, какво можеш да правиш и точно какво ще направиш. Цялото ти бабаитство в Каменния дворец беше под негов контрол, той си играеше с теб като дете с кукла на екшън герой. Наблюдавахме те през всичкото време естествено. Следяхме всяка твоя стъпка. Знаехме всеки елемент от плана ти и се бяхме подготвили за всеки възможен вариант. Естествено Хигинс — това бе мъжът, когото ти спаси — беше инструктиран да настоява да измъкнеш и американката. Знаехме, че ще отстъпиш мястото си на дамата. Какъв кавалер си само. Напълно предвидим. Не е нужно да уточнявам, че в самолета имаше взривно устройство с дистанционно управление. Питър Новак на практика размахваше диригентската палка. Той направляваше цялата шибана операция. Както виждаш, Янсън, той те направи, не ти него. Той дърпаше конците преди, дърпа конците и сега. И винаги ще ги дърпа.

— Позволявате ли да гръмна кучката, сър — попита Джесика и козирува с лявата си ръка като нетърпелив кадет.

— Задай си въпроса по-късно — каза й Янсън. — Има толкова много възможности в света, Марта Ланг. Впрочем това ли е истинското ти име?

— Какво значение има името? — попита тя с тон на човек, който е обръгнал на всичко. — Докато той приключи с теб, ще си мислиш, че това е твоето име. Нека да те попитам нещо. Мислиш ли, че когато ловът продължи твърде дълго, лисицата не започва да си въобразява, че тя преследва хрътките?

— Ти как смяташ?

— Този свят е на Питър Новак. Ти само живееш в него.

Тя пусна странна, неземна усмивка. Когато Янсън се срещна с нея в Чикаго, тя изглеждаше като еталон за високообразован чужденец. Акцентът й сега определено беше американски.

— Няма никакъв Питър Новак — намеси се Джеси.

— Спомни си, скъпа, какво говорят за Дявола. Най-големият му номер е да убеди хората, че не съществува.

Някакъв спомен замъчи Янсън. Той се вгледа внимателно в Марта Ланг, внимавайки за проява на колебание.

— Алън Димаръст — къде е той?

— Тук. Там. Навсякъде. Би трябвало да го наричаш Питър Новак все пак. Иначе е доста грубо.

— Къде е, по дяволите?

— Не казвам — отговори тя спокойно.

— По какъв начин те е обсебил? — избухна Янсън.

— Тъжно ми е да го кажа, но ти не знаеш какво приказваш.

— Той те притежава по някаква причина.

— Ти не разбираш нищо — отвърна тя със смразяващ глас. — _Питър Новак притежава бъдещето._

Янсън погледна гневно.

— Ако знаеш къде е, Бог ми е свидетел, че ще изтръгна тази информация от теб. Вярвай ми. След няколко часа на система със скополамин няма да знаеш кога говориш и кога изричаш на глас мислите си. Каквото и да ти мине през главата, излиза през устата. Ако е в главата ти, ще го изтръгнем. Ще узнаем още много гадости. Предпочитам да ти спестя намесата на химията. Но по един или друг начин ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем.

— Много си сигурен — каза тя и се обърна към Джесика. — Хей, няма ли да ме защитиш? Няма ли да проявиш малко женска солидарност? Не си ли чувала колко силно е сестринството? — После доближи лицето си само на няколко сантиметра от неговото. — Пол, наистина съжалявам, че приятелите ти бяха гръмнати в небето над Анура. — Тя изимитира с пръстите си летене и със злобен глас добави: — Знам как те съсипа смъртта на малкото ти гръцко приятелче — пусна ехидна усмивка. — Какво да ти кажа? Случва се.

Янсън усети как запулсира вената на челото му. Знаеше, че лицето му се е зачервило от гняв. Представи си как смачква физиономията й, счупените лицеви кости, как с къс саблен удар натиква костите на носа й в мозъка. Но почти толкова бързо гневът му отмина.

— Не ти предлагам три възможности — напомни й той. — Само две. Ако не решиш сама, аз ще реша вместо теб.

— И колко време ще отнеме? — продължи да го дразни тя.

Янсън си даде сметка, че някъде от дъното на стаята звучи хорова музика. Хилдегард фон Бинген. Косата му настръхна.

— „Химн на екстаза“ — каза той. — Дългата сянка на Алън Димаръст.

— А? Аз го научих да слуша тази музика — уведоми го тя, вдигайки рамене. — Докато бяхме малки.

Янсън се вторачи в нея, сякаш я виждаше за първи път. Изведнъж няколко малки подробности си дойдоха по местата. Начинът, по който движеше главата си, внезапните, озадачаващи промени в настроенията и тона, възрастта й, някои черти.

— Мили Боже — възкликна той. — Ти си…

— Негова сестра близнак. Казах ти, че сестринството е нещо силно — започна да масажира лявото си слепоочие. — Прословутите близнаци Димаръст. Двойна беля. Тероризирахме всички във Феърфийлд, докато растяхме. Ония слабоумници от „Мобиъс“ дори не знаеха, че Алън ме е включил в играта — докато тя говореше, разтриваше все по-силно и по-силно главата си, сякаш нещо я сърбеше под кожата. — Ако си въобразяваш, че аз ще го предам, както се изрази, по-добре си помисли още веднъж.

— Нямаш избор — напомни й Янсън.

— Какво прави тя? — попита Джесика тихичко.

— Винаги имаме избор. — Движенията на Ланг станаха по-леки, по-съсредоточени. С пръстите си тя започна да рови нещо в областта на ключицата си. — А — каза тя, — ето го. Така е по-добре.

— Пол! — изкрещя Джесика и се намеси в момента, в който реагира и той. — Спри я!

Беше късно. Чу се отчупването на подкожна ампула и после жената отпусна назад главата си, все едно изпадна в екстаз, а лицето й стана кървавочервено. Издаде леко гърлен звук, който прерасна в хъркане. После очите й се изцъклиха и изпод полузатворените клепачи се показа само бялото.

От тонколоните призрачните гласове пееха:



Gaudete in ilio,

Quem no viderunt in terris multi,

Qui ipsum ardenter vocaverunt.

Gaudete in capite vestro.*



[* Радвайте се в Илион,

който мнозина не видяха на земята,

и който пламенно зовяха.

Радвайте се във вашата столица.]

Янсън сложи ръка върху дългата шия на Марта Ланг да провери за пулс, макар да знаеше, че няма да намери. Симптомите на отравяне с цианид се набиваха на очи. Тя избра смъртта пред отстъплението и Янсън се затрудняваше да определи дали беше израз на смелост или на страхливост.

_Винаги имаме избор_ — им каза мъртвата жена. _Винаги имаме избор._ Друг глас, от преди десетилетия, се обади в главата му. На човек от Виетконг, който го разпитваше, човека с очила с метални рамки: _Да не вземеш решение е равносилно на решение._



ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА



Телефонната конзола на бюрото на генералния секретар звънна. Гласът на Хелга.

— Извинете за безпокойството, но господин Новак ви търси отново.

Матю Жинсу се обърна към върховния комисар за бежанците, бивша ирландска политичка, чийто буен нрав се съчетаваше с прекалена бъбривост. Тя беше в конфликт със заместник генералния секретар по хуманитарните въпроси, който водеше подмолни битки с непреклонна и нехуманна страст.

— Мадам Маккейб, ужасно съжалявам, но имам много важен разговор по телефона. Мисля, че разбрах притесненията ви, свързани с Отдела по политическите въпроси. Вярвам, че можем да се справим _с обща воля_. Помолете Хелга да насрочи среща на шефовете.

Той стана и направи лек поклон с глава, отпращайки я любезно. После вдигна телефона.

— Моля, говорете с господин Новак — каза женски глас.

Последваха няколко щраквания и елекронни сигнали и до него достигна гласът на Питър Новак.

— _Скъпи_, Матю — започна той.

— _Скъпи_, Питър — отвърна Жинсу, — твоята щедрост не подлежи на _обсъждане_ и е достойна за уважение. Откакто Рокфелер дариха земята, върху която беше построен комплексът на ООН, никой частен индивид не е предлагал…

— Да, да — прекъсна го Новак. — Страхувам се обаче, че се налага да отклоня поканата ти за вечеря.

— О-о-о?

— Имам нещо _по-церемониално_ предвид. Надявам се да се съгласиш с идеята ми. Ние нямаме тайни, нали? Прозрачността винаги е била водеща ценност на ООН.

— Е, казвай, Питър.

— Ще ти предложа нещо, а ти ще ми кажеш дали е разумно.

— Моля.

— Разбрах, че ще има заседание на Общото събрание този петък. Моя отдавнашна мечта е да говоря пред този внушителен орган.

— Разбира се, че не е разумно — бързо отговори Жинсу. — Много малко са частните лица, които са говорили от тази трибуна…

— Не вярвам на някой да му се свиди да ми предостави това право и привилегия. Мисля, че мога да го заявя с пълна увереност.

— _Разбира се._

— Като се има предвид, че ще присъстват мнозина държавни глави, равнището на сигурност ще е високо. Може да ме наречеш параноик, но го намирам за успокоително. Ако присъства президентът на САЩ, без съмнение ще има охрана от Сикрет Сървис. Вероятно ще ме придружава кметът на Ню Йорк, който винаги е бил толкова приятелски настроен към мен.

— В такъв случай ще се покажеш съвсем явно и ще попаднеш под светлините на прожекторите, а това не е в твоя стил — каза Жинсу. — Далеч от уединението си?

— Точно това предлагам — отговори гласът. — Знаеш какъв е основният ми принцип: карай другите да гадаят.

— Ами нашият… диалог? — Обзе го смут и безпокойство, но се опита да ги прикрие.

— Не се притеснявай. Мисля, че никой не може да си осигури по-голямо уединение от това да е на публично място.



— По дяволите — извика Янсън, прослушвайки записа с телефонното обаждане на Димаръст.

— Какво друго можех да направя? — попита Жинсу, а гласът му издаваше страх и самообвинение.

— Нищо. Ако бяхте настоявали, у него щеше да се породи подозрение. Той страда от дълбока параноя.

— Как намираш искането му? Не е ли озадачаващо?

— Много находчиво — отговори рязко Янсън. — Тоя тип има повече резервни ходове и от Боби Фишер.

— Но ако някой реши да го очисти?

— Мислил е за това и е взел мерки. Той знае, че враговете му са с вързани ръце. Няма начин истината да бъде доверена на Сикрет Сървис. Той ще използва собствените ни хора като щит. И това не е всичко. Ще се движи из сградата на ООН с кмета на Ню Йорк под ръка. Всеки опит за посегателство срещу живота му ще изложи на опасност известни политици. Ще бъде в район с невероятно строги мерки за сигурност. Към всички световни лидери ще бъдат прикрепени агенти с орлови погледи. По всяко време ще е заобиколен от сили за охрана, равняващи се на цяла армия. Ако американски агент се опита да го застреля, ще последва скандал до небето. Докато е на заседанието на Общото събрание, не можем да го пипнем. Не можем. Само помисли, ще е заобиколен от тълпи. Имайки предвид неговата щедрост, присъствието му ще бъде сметнато за чест от международната общност.

— Да посрещнем човека, който е светлина за всички народи — каза Жинсу, правейки гримаси.

— Типично в стила на Димаръст. „Скрит на открито“ беше един от любимите му изрази. Обичаше да казва, че понякога най-доброто скривалище е да си пред очите на всички.

— На практика точно това ми каза — измърмори Жинсу. Той погледна писалката си, опитвайки се да я превърне в цигара със силата на мисълта си. — А сега какво?

Янсън отпи от хладкото кафе.

— Или ще измисля нещо…

— Или?

Погледът му беше напрегнат.

— Или няма да мога.

Той излезе от кабинета на генералния секретар, без да промълви нито дума повече, оставяйки дипломата сам с мислите му.

Жинсу чувстваше стягане в гръдния кош. В интерес на истината не можеше да спи добре, откакто бе информиран за кризата от президента на Съединените щати, който неохотно отстъпи пред настояването на Янсън. Жинсу все още не можеше да повярва. Как бе възможно Съединените щати да са толкова безразсъдни? Всъщност не точно Съединените щати, а малката съзаклятническа група създатели на програмата. Стратези, както ги наричаше Янсън. Тайната е била предавана от една президентска администрация на друга, подобно на кодовете за ядрените арсенали на страната, при това не по-малко опасна от тях.

Жинсу познаваше лично повечето държавни глави като никой друг на земята. Той знаеше, че президентът подценява ужасната врява, която щеше да се вдигне, ако истината за програмата „Мобиъс“ излезеше наяве. Представи си премиерите, президентите, партийните секретари, емирите и кралете на измамената планета. Целият ред, установен след войната, щеше да рухне. В размирните райони по света десетки договори и харти за решаване на конфликтите щяха да бъдат отменени, тъй като техният автор щеше да бъде демаскиран като измамник, агент на американците. Мирното споразумение, договорено от Питър Новак в Кипър, щеше да бъде скъсано на парчета за няколко часа след взаимни обвинения между турците и гърците. Всяка от страните щеше да обвини другата, че е знаела истината през всичкото време. Договор, смятан някога за безпристрастен, щеше да се интерпретира като облагодетелстващ врага. Ами в другите райони?

_Ами валутната криза в Малайзия? Ужасно съжаляваме, стари приятелю. Ние я предизвикахме. Ами обезценяването на английската лира преди няколко години, в резултат на което Великобритания загуби няколко процента от брутния си вътрешен продукт? Да, това, че се възползвахме, влоши още повече положението. Ужасно съжаляваме, просто не знаем какво сме си представяли…_

Ерата на относителен мир и благоденствие щеше да рухне. Ами представителствата на фондация „Свобода“ в развиващите се страни и в Източна Европа? Щяха да бъдат разобличени като прикритие за американски разузнавателни операции. Много правителства, които сега бяха готови да сътрудничат, нямаше да преглътнат унижението. Други, за да опазят доверието на гражданите си, щяха да прекъснат връзките си със САЩ и да заклеймят бившия си съюзник като враг. Собствеността на американските бизнесмени, дори на онези, които не са свързани с фондация „Свобода“, щеше да бъде отнета от правителствата, а авоарите им — замразени. Световната търговия щеше да понесе унищожителен удар. Междувременно онеправданите и бедните на планетата щяха да получат основание за война. Подозренията щяха да намерят катализатор. И сред официалните политически кръгове, и в средите на съпротивителните движения разкритието щеше да послужи като обединителна кауза срещу американския империализъм. Полуобединена Европа най-после щеше да стане едно цяло пред лицето на общия враг — Съединените щати.

Кой би ги защитил? Кой би дръзнал? Това бе страна, измамила своите най-близки и верни съюзници. Страна, която тайно бе манипулирала властите по цялата планета. Страна, която щеше да си навлече гнева на милиарди. Дори организации, посветили себе си на международното сътрудничество, щяха да попаднат под подозрение. Най-вероятно всичко това щеше да доведе до разпадане на ООН, ако не веднага, то в краткосрочен план, тъй като организацията щеше да бъде повлечена от вълната на омраза и подозрение.

А това щеше да направи, както се изразяваха американците, света размирен.



Халифа прочете още веднъж телеграмата, която току-що получи, и го обзе приятно предчувствие. Сякаш небесата се бяха разтворили, за да го озарят с чистия лъч на слънчевата светлина. Питър Новак щеше да говори на годишната сесия на Общото събрание на ООН. Този човек, а той не беше нищо повече от един човек, щеше да се покаже най-после. Щяха да го посрещнат с блудкави благодарности, почести и акламации. И ако Халифа успееше да изпълни намеренията си, и с още нещо.

Той се обърна към министъра на сигурноста на Мансур, който не беше нищо повече от жалък търговец на килими въпреки помпозната титла, и му заговори с тон, който беше едновременно любезен и заповеднически.

— Тази среща на международната общност ще се превърне във велик момент от историята на Ислямска република Мансур — каза той.

— Разбира се — отвърна министърът, малко, грозновато човече с най-обикновен бял парцал на главата.

За всичко, което не се отнасяше до правоверността на исляма, ръководството на тази малка, нещастна страна, лесно можеше да бъде впечатлено.

— Вашата делегация ще бъде оценявана по професионализма, обноските и дисциплината. Не бива да се допуска нито една грешна стъпка, дори пред лицето на неизвестни и неочаквани зложелатели. Ще са необходими най-строги мерки за сигурност.

Мансурският министър поклати глава. Той знаеше, че за него това бяха дълбоки води. Трябваше да му се признае, че дори не се опитваше да претендира за обратното, не и в присъствието на един от най-големите тактици.

— Затова аз ще придружа делегацията. Вие само трябва да ми осигурите дипломатическо прикритие и аз лично ще гарантирам, че всичко ще мине, както подобава.

— Слава на Аллах — каза дребното човече. — Не можехме да се надяваме на по-добро. Твоята отдаденост ще е вдъхновение за останалите.

Халифа кимна бавно, приемайки хвалебствието.

— Онова, което правя — потвърди той, — просто трябва да се направи.



Тясната градска къща беше елегантна, но не биеше на очи — сграда от кафяви тухли като стотици други в нюйоркския квартал Търтъл Бей. Малката веранда беше сиво-кафява с черни постелки на диагонални черти върху стълбите. Те предпазваха от подхлъзване, когато валеше дъжд или сняг, а електронните сензори под тях издаваха присъствието на посетители. Слънчевите лъчи се отразяваха от дебелите стъкла на всекидневната. На външен вид те изглеждаха като декорация, но всъщност не можеха да се пробият дори от тежкокалибрени куршуми. Заместник-директорът на военното разузнаване нарече къщата „стерилен дом номер седем“. Беше тайна квартира, използвана понякога от стратезите на програмата „Мобиъс“, една от десетината из страната. Янсън щеше да е в безопасност в нея, както го увериха. Еднакво важно бе и обстоятелството, че щеше да има достъп до комуникационното оборудване, включително пряка връзка с огромната база данни на разузнавателните служби на Съединените щати.

Янсън седеше в кабинета на втория етаж и четеше от жълт бележник. Очите му бяха кръвясали от безсъние, главата го цепеше от умора. Той под държаше постоянна връзка с оцелелите от програмата „Мобиъс“. Никой не беше оптимист, нито се правеше на такъв.

Ако Новак наистина пристигнеше в страната, как щеше да го направи? Какви бяха шансовете да бъдат уведомени от граничния контрол за пристигането му? До всички летища, частни и държавни, бяха разпратени предупреждения. Служителите им бяха уведомени, че тъй като има сведения за „заплахи“ за живота на Питър Новак, беше от изключителна важност да се съобщава за местонахождението му на специалните сили за охрана на дипломатически величия под ръководството на Държавния департамент.

Той звънна на Дерек Колинс, който беше на остров Фипс с утроена охрана. В слушалката се чу дрънчене на кучешки нашийник.

— Трябва да ти кажа, че Бъч вече свиква с къщата — съобщи му Колинс. — Започвам да се привързвам към нещастния помияр. На фона на всичко, което се случва, ми действа някак успокоително. Е, вчера имаше работници да поправят някои неща и той като че ли не ги хареса. През всичкото време ги наблюдаваше, все едно че бяха храна. Но се обзалагам, че ми звъниш по друг повод.

— Нещо ново?

— Добрата новина е, че кобрата е на път, сигурни сме. Лошата новина е, че тялото на Нел Пиърсън е било намерено вчера. Госпожа Новак. Предполага се, че е самоубийство. Прерязала си е вените във ваната.

— Господи — възкликна Янсън. — Мислиш ли, че са я убили?

— Не, било вик за помощ. Разбира се, че е била убита. Но никой никога няма да може да го докаже.

— Каква ужасна загуба — измърмори Янсън с леден глас.

— Продължаваме да следим, но никой не е мернал досега Пума. Получиха се четири съобщения, но бяха опровергани. Изглежда, ще се окаже, че нашият приятел няма да пристигне от чужбина. Най-вероятно е в страната. А и за него ще е детска игра да се появи инкогнито. Страната ни е огромна, пренаселена, с повече от петстотин летища. Границите ни са поначало високопропускливи. Не е нужно да ти припомням всичко това.

— Не е време да говорим за невъзможните неща, Дерек — отвърна му Янсън.

— Благодаря за успокоителните думи, старче. Да не мислиш, че всички ние не се изтрепваме да работим по това? Никой не знае кой ще е следващата жертва. Но ако все пак искаш да поговорим за невъзможни неща, сигурно ще ти е любопитно да узнаеш какво мислят във Фоги Ботъм.

След пет минути Янсън остави слушалката с противоречиви чувства.

Почти веднага след това металносивият телефон върху покритото със зелена мушама бюро отново звънна съвсем тихичко, което правеше обаждането да изглежда още по-важно. Беше пряката линия с Белия дом.

Той вдигна слушалката. Обаждаше се президентът.

— Слушай, Пол. Двамата с Дъг премисляме отново и отново всичко. Това обръщение на Димаръст пред Общото събрание може да съдържа косвен ултиматум.

— Сър?

— Както знаеш, той поиска кодовете на системата „Ешелон“. Отказах му.

— Отказахте?

— Отрязах го и сега си мисля, че ни изпраща завоалирано послание. Ако не получи онова, което иска, ще се появи пред Общото събрание и ще предизвика експлозия. Ще разкрие всичко пред целия свят, който вярва на всяка негова дума. Това е само предположение. Може да грешим. Но колкото повече мислим, толкова повече го намираме за реална опасност.

— И какво ще правим?

— Надявам се Господ да го порази с мълния, преди да произнесе речта си.

— Звучи като истински план.

— Като изключим това, реших да се срещна с него предварително. Да капитулирам. Да удовлетворя искането му.

— Вие ще говорите ли пред Общото събрание?

— Засега не съм поемал твърд ангажимент. Държавният секретар ще присъства на сесията заедно с постоянния представител, търговския представител и останалите служители, които обикновено пращаме. Но ако решим да изтъргуваме мълчанието, ще трябва да го направя лично. Аз единствен имам подобни пълномощия.

— Така ще се изложите на опасност.

— Пол, аз вече съм се изложил на опасност. Ти също.



ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА



Ню Йорк Таймс

Предстои сесия на Общото събрание на ООН

Стотици държавни лидери от цял свят

ще се съберат за „диалог между цивилизациите“

От Барбара Корлет



НЮ ЙОРК — У повечето местни нюйоркчани пристигането на стотици чуждестранни държавни глави и високопоставени служители буди сериозно безпокойство. Дали автомобилните кортежи ще предизвикат още по-големи задръствания? За Държавния департамент на САЩ и за дипломатическите среди, от друга страна, грижите са от по-възвишено естество. Възлагат се големи надежди, че Петдесет и осмата сесия на Общото събрание ще доведе до съществени реформи и по-високо равнище на международно сътрудничество. Генералният секретар на ООН Матю Жинсу прогнозира, че сесията ще се превърне във „вододел“ в историята на изпадналата в затруднение организация.

Очакванията бяха подсилени и от слуховете, че на трибуната на Общото събрание може да се появи почитаният филантроп и хуманист Питър Новак, чиято фондация „Свобода“ се сравнява по влияние в света и дори по дипломатически постижения с Обединените нации. Към ООН са задлъжнели с милиарди долари редица страни членове, включително Съединените щати, и генералният секретар не крие, че дължащите се на това ниски заплати и икономии затрудняват набирането на висококвалифицирани служители. Господин Новак, за чиято щедрост се разказват легенди, може да излезе с конкретни предложения как да се облекчи финансовата криза на ООН. Високопоставени служители на организацията намекнаха също, че директорът на фондация „Свобода“ може да предложи да обедини усилията си с ООН в координирането на помощта за засегнатите от бедност и конфликти райони. Господин Новак, който обича уединението, не беше открит за коментар.

_Продължава на страница В4._



Всичко щеше да се случи на следващия ден, а какво точно щеше да се случи, зависеше от това колко добра е подготовката им.

_Стъпка след стъпка._

Янсън, който бе нает официално от изпълнителното бюро на генералния секретар като външен консултант по сигурността, прекара последните четири часа, обхождайки комплекса на Обединените нации. Какво ли бяха забравили? Янсън се опитваше да се съсредоточи, но умът му бе отнесен.

Беше спал съвсем малко през последните дни, поддържайки се с чисто кафе и аспирин. Стъпка след стъпка. Това беше цивилната разузнавателна мисия, от която зависеше всичко.

Комплексът на ООН се простираше покрай Ист Ривър от Четирийсет и втора до Петдесет и осма улица и беше сам по себе си нещо като остров. Сградата на Секретариата се издигаше на трийсет и девет етажа високо в небето над града. Прочути постройки като Крайслер Билдинг и Емпайър Стейт Билдинг бледнееха в сравнение с нея като дървета, изправени до планина. Онова, което отличаваше сградата на Секретариата, не беше толкова височината, колкото широчината, която заема цяла градска улица. Фасадата и задната стена на сградата приличаха на завеси от синьозелено стъкло и алуминий, а всеки етаж бе маркиран с черна редица от ниши, чиято симетрия се нарушаваше само от неравномерно разположените решетки на етажите с техническо предназначение. Двете странични стени бяха облицовани с мрамор от Вермонт, припомни си Янсън, по настояване на бившия вермонтски сенатор, който председателстваше консултативната комисия в щаб-квартирата и беше постоянен представител на Америка в ООН. В една по-невинна епоха Франк Лойд Райт беше нарекъл Секретариата „суперщайга за пренос на провали по пътя към ада“. Тези думи сега звучаха заплашително далновидно.

По-ниската сграда на Общото събрание, разположена северно от Секретариата, беше по-разчленена като дизайн. Тя представляваше странно извит правоъгълник с чупка в средата, който се разширяваше в двата края. В центъра на покрива също като отстъпка пред сенатора имаше неуместен купол, който приличаше на огромна клапа на турбина. В момента сградата на Общото събрание беше празна и той се възползва да я обиколи неколкократно, като всеки път очите му оглеждаха внимателно педя по педя. Южната стена беше изцяло от стъкло, правейки светло и просторно фоайето за делегатите, над което се издигаха широки бели балкони в три редици. Заседателната зала в центъра на сградата представляваше огромен полукръгъл атриум с тапицирани в зелена кожа седалки, подредени около централния подиум, който приличаше на голям олтар от зелен мрамор, на върха — черен. Над него върху огромна позлатена стена се издигаше кръглото лого на ООН — двете гирлянди от пшеница под стилизирано земно кълбо. По някаква причина логото със своите паралели и меридиани му се видя като образ в центъра на разграфен мерник: земята като мишена.



— „Някои хора искат да напълнят света с глупави любовни песни“ — изтананика фалшиво руснакът.

— Григорий? — извика Янсън в клетъчния телефон. Разбира се, че беше Григорий. Янсън огледа огромния атриум, спирайки погледа си върху големите видеоекрани от двете страни на трибуната. — Добре ли си?

— Никога не съм бил по-добре — отговори Григорий Берман без колебание. — Вече съм вкъщи. Имам частна сестра на име Ингрид. От два дни непрекъснато изпускам термометъра, за да я наблюдавам как се навежда. Какви бедра има само тази млада кобилка — Венера в бели одежди. Ингрид, викам й аз, защо не поиграем на сестри? А тя ми отговаря шокирана: „Меестър Берман, та аз съм сестра.“

— Слушай, Григорий. Имам една молба към теб. Ако не си съгласен, само ми кажи — Янсън му изложи подробностите за няколко минути. Останалото зависеше от Берман.

Руснакът помълча известно време, след като Янсън спря да говори.

— Сега Григорий Берман е шокиран. Това, което предлагаш, господине, е неетично, неморално и незаконно. Това е драстично нарушение на стандартите и практиката в международната банкова система — последва пауза. — Обичам те.

— И аз така мислех — въздъхна с облекчение Янсън. — Ще се справиш ли?

— „Ще се справя с малко помощ от моите приятели“ — изтананика отново Берман.

— Сигурен си, че ще се справиш?

— Попитай _Ингрид_ на какво е способен Григорий Берман — отговори той възмутено. — Какво може Григорий? Какво не може Григорий?



Янсън изключи ериксона и продължи да крачи из залата. Разходи се зад трибуната от зелен мрамор, където стояха ораторите, когато произнасяха речите си, и погледна към редиците от седалки, където щяха да се съберат делегатите. Главните представители на отделните страни щяха да заемат първите петнайсет реда от столове и маси. Върху кръглите маси бяха поставени плакарди с имената на държавите, изписани с бели букви на черен фон. От едната страна бяха подредени табелките с имената на: Перу, Мексико, Индия, Салвадор, Колумбия, Боливия и други, които той не успя да прочете заради сумрака. От другата страна: Парагвай, Люксембург, Исландия, Египет, Китай, Белгия, Йемен, Обединеното кралство и прочие. Редът изглеждаше произволен, но плакардите продължаваха ли продължаваха, знаци на един безкрайно разнообразен и безкрайно разпокъсан свят. Върху дългите маси имаше бутони, които делегатите можеха да натиснат, за да изразят желанието си да вземат думата, както и аудиоустройства за слушалки, по които се осигуряваше симултантен превод на всякакви езици. Зад масите на официалните делегации бяха разположени хоризонтално редиците със седалки за останалите членове на дипломатическите екипи. На тавана от вдлъбнат овал висяха множество лампи, заобиколени от прожектори. Извитите стени бяха облицовани с дърво и изрисувани със стенописи от Фернан Леже. Малък часовник беше закачен точно под балкона, за да се вижда от онези, които говорят. Над балкона имаше още редове със седалки. А зад тях, дискретно отделени със завеси, бяха разположени серия стъклени клетки за преводачите, техниците и членовете на сигурността.

Приличаше на величествен театър и в много огношения беше точно такъв.

Янсън излезе от залата и тръгна към стаите, които се намираха непосредствено до подиума: кабинет на разположение на генералния секретар и „апартамент“ за ръководството. Имайки предвид разположението на охраната и мерките за сигурност, беше невъзможно да се извърши нападение в тези пространства. При третия обход Янсън забеляза нещо, което приличаше на рядко използван параклис или както напоследък го наричаха, стая за медитация. Беше малко тясно помещение със стенописи на Шагал и се намираше надолу по коридора след главния вход на конферентната зала.

Накрая Янсън обиколи западния край на сградата, откъдето щяха да прииждат делегатите. Сигурността беше впечатляваща. Огромните размери на самия Секретариат служеха като щит и предлагаха защита от всички ъгли. Околните улици се затваряха за неофициално движение. Само акредитираните журналисти и членовете на дипломатическите мисии можеха да припарват в района.

Алън Димаръст не можеше да избере по-безопасно място, та дори да се окопаеше в бункер на Антарктида.

Колкото повече проучваше обстановката, толкова повече Янсън се възхищаваше на гениалната тактика в плана за отмъщение. Трябваше да се случи нещо наистина извънредно, за да бъде осуетен, което означаваше, че те разчитаха на нещо, което не можеше да се предвиди.

„Какво общо може да има между праведното и греховното, между светлината и тъмнината“?

Но Янсън съзираше основанието за подобна връзка по-ясно от всеки друг. За унищожаването на този майстор на лъжата и измамата се изискваше нещо повече от хладнокръвни, пресметнати действия и контрадействия от страна на стратезите. Изискваше се необузданата, неутолимата, безумната и, да, безграничната омраза на истински фанатик. По този въпрос спор не можеше да има: най-добрият им шанс да сразят Димаръст беше да прибягнат към единственото, което не можеше да се контролира.

Със сигурност стратезите си въобразяваха, че могат да контролират това нещо. Но те нямаха контрол над него и не можеха да имат. Играеха си с огъня и трябваше да са готови да изгорят.



ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА



Автоколоните започнаха да пристигат на площада пред ООН в седем часа на следващата сутрин, ескортирайки хора с всякаква културна и политическа принадлежност. Лидери на военни режими в парадни униформи крачеха към входа така, сякаш правеха преглед на войските си, чувствайки се защитени и овластени от пагоните и нашивките, с които сами се бяха удостоили. Те гледаха на хърбавите лидери на така наречените демокрации като на нищо повече от надути банкери: тъмните костюми и стегнатите им вратовръзки не бяха ли сигнал за вярност по-скоро към меркантилните класи, отколкото към величието на националния дух? На свой ред избираемите ръководители на свободните демокрации се отнасяха към шарените символи, с които тези генерали бяха окичени, с презрение и неодобрение: тези каудильо* заграбваха властта благодарение на бедността и социалната изостаналост. Мършавите лидери наблюдаваха дебелите лидери и си мислеха, че им липсва всякакъв самоконтрол, нищо чудно, че бяха натрупали огромни външни дългове. Яките лидери на свой ред смятаха своите слаботелесни западни колеги за безцветни и студени висшистчета, по-скоро административни сухари, отколкото истински лидери мъжкари. Такива мисли се криеха зад широките усмивки. Като молекули рояците от хора се смесваха и отблъскваха, събираха се и се разминаваха. Празнословни закачки заместваха сърцераздирателните оплаквания. Топчест президент на централноамериканска държава прегърна дългурестия германски външен министър, като и двамата бяха наясно какво означава прегръдката им: _Не можем ли да побързаме с преструктурирането на дълговете? Защо трябва да ми го начукваш да обслужвам заемите на моя предшественик? В края на краищата аз го застрелях!_ Безвкусно натруфен властелин от Централна Азия поздрави премиера на Великобритания с ослепителна усмивка и мълчалив протест: _Граничният спор с войнствения ни съсед не е международен проблем._ Президентът на преживяваща смутни времена страна от НАТО, която някога е била част от огромна империя, издири своята пълна противоположност от стабилната и просперираща Швеция и си размени с него салонни приказки за неотдавнашното си посещение в Стокхолм. Неизреченото послание беше: _Действията ни срещу кюрдските села в границите на държавата ни може да притесняват вашите разглезени правозащитници, но ние нямаме друг избор, освен да се защитим от сепаратистките сили._ Зад всяко ръкостискане, прегръдка и потупване по гърба се криеше несправедливост, тъй като несправедливостта бе гръбнакът на международнатна общност.

[* Вождове (исп.). — Бел. прев.]

Сред членовете на делегациите се мотаеше мъж с кафийе, дълга брада и слънчеви очила — типичната премяна за представителите на управляващата класа в арабските страни. С други думи, той изглеждаше като стотиците дипломатически представители от Йордания, Саудитска Арабия, Йемен, Мансур, Оман и Обединените арабски емирства. Мъжът имаше хладнокръвен и леко самодоволен вид. Без съмнение се радваше, че е в Ню Йорк и се надяваше да мръдне към „Хари Уинстън“ или по-простичко казано, да огледа сексуалната чаршия на големия метрополис.

Всъщност рунтавата брада имаше двойно предназначение: тя не само променяше външността на Янсън, но и служеше за укритие на малкия микрофон, който се активираше с устройството в предния джоб на панталоните му. За всеки случай беше поставил микрофон и на генералния секретар. Той беше скрит в яката на ризата му и изцяло под четворния възел на вратовръзката.

Продълговатата рампа водеше до пешеходна алея, свързана непосредствено със сградата на Общото събрание, където през седем входа се влизаше във вътрешността на ниската мраморна сграда. Янсън продължаваше да се движи сред пристигащите тълпи, като през всичкото време се правеше, че е забелязал свой стар приятел. Погледна часовника си. Петдесет и осмата годишна сесия на Общото събрание щеше да започне след пет минути. Дали Алън Димаръст щеше да дойде? Въобще имал ли е такова намерение?

Първият сигнал за пристигането на легендата дойде от баража от фотографските светкавици. Телевизионните екипи, които надлежно снимаха до този момент пристигането на величия и знаменитости, управници и пълномощници, сега насочиха видеокамерите, микрофоните и прожекторите към неуловимия благодетел. Беше много трудно да го хванат в стълпотворението от хора, които го заобикаляха. До него наистина вървеше кметът на Ню Йорк, прегърнал през рамо хуманиста, докато му шепнеше нещо, което явно забавляваше плутократа. От другата му страна се носеше сенаторът на щата Ню Йорк, който беше заместник-председател на Сенатската комисия по външните работи. Малък антураж от старши съветници и граждански знаменитости ги следваха плътно. Агентите на Сикрет Сървис бяха разположени на стратегически места, за да следят за снайперисти или други потенциални злодеи.

След като човекът, известен на света като Питър Новак, влезе в западното фоайе, той бързо бе отведен от антуража му в апартамента на ръководството на ООН зад конферентната зала. Отвън подметките и токчетата на стотици скъпи обувки закънтяха върху пода от италиански мрамор, докато фоайето се изпразваше, а залата се изпълваше.

Това подсети Янсън да се оттегли в централната кабина на хората от сигурността, разположена в дъното на главния балкон в конферентната зала. Редици от малки квадратни монитори заобикаляха огромен монитор. Те показваха залата от различни ъгли. По настояване на Янсън скрити камери бяха разположени и в помещенията зад подиума. Консултантът по сигурността на генералния секретар искаше да държи под око всички лидери.

Нагласявайки контролния панел, той размести камерите така, че да наблюдава масата, на която щеше да седи делегацията от Ислямска република Мансур. Не се наложи да чака дълго.

Ето там, точно до пътеката, се настани красив мъж в дълга дреха, която приличаше на онези, които носеха останалите членове на делегацията от Мансур. Янсън натисна няколко бутона върху конзолата и образът се появи върху големия монитор в центъра, измествайки кадъра със залата в широк план, гледана отгоре. Той уголеми още повече образа, с помощта на дигиталната апаратура изчисти сенките и се загледа, почти хипнотизиран, в огромния плосък екран на монитора, изпълнен с образ, когото Янсън не можеше да сбърка.

Ахмад Табари. Човекът, когото наричаха Халифа.

През тялото на Янсън премина ярост като електрически ток, докато се взираше внимателно в скулите на абаносовото лице, орловия нос и силната, изваяна брадичка. Халифа излъчваше чар дори когато бе в покой.

Янсън натисна няколко бутона и централният екран се изпълни с образите, които излъчваше скритата камера в апартамента.

Различно лице, различен вид харизматичност: харизматичността на човек, който не се домогва, човек, който има всичко, без бял косъм на главата, с високи скули и елегантен костюм — Питър Новак. Да, той се бе превърнал в мъж на име Питър Новак и Янсън трябваше да мисли за него по този начин. Беше седнал в единия край на жълтеникавата дървена маса близо до телефон, свързан пряко с телефонната система на мраморния подиум в конферентната зала, както и с кабините на техническия персонал. Мониторът в ъгъла даваше възможност на важните персони в апартамента да наблюдават какво става в залата.

Вратата се отвори и двама членове на Сикрет Сървис с навити жици, които излизаха от слушалките в ушите им, влязоха, за да инспектират стаята.

Янсън натисна друг бутон, сменяйки ъгъла на камерата.

Питър Новак се изправи. Усмихна се на своя посетител.

Президентът на Съединените щати.

Този човек, който обикновено излъчваше самоувереност, сега бе пребледнял. Нямаше аудиовръзка, но явно президентът поиска от охраната да излезе и да ги остави насаме.

Без да промълви, президентът извади запечатан плик от предния джоб на сакото си и го подаде на Питър Новак. Ръцете му трепереха.

Психологически двамата бяха пример за пълна противоположност. Единият, лидерът на свободния свят, изглеждаше сломен и унижен, а другият — самоуверен и триумфиращ.

Президентът кимна и погледна за миг, сякаш искаше да каже нещо, но явно премисли.

После си излезе.

Камера номер две. Новак пъхна плика в джоба на сакото си. Този плик, както Янсън вече знаеше, можеше да обърне света с главата надолу.

И това бе само началото.



Халифа си погледна часовника. Времето беше всичко. Металните детектори правеха невъзможно да се внесе огнестрелно оръжие. Но да се снабди с такова оръжие беше елементарна задача. В сградата имаше стотици, притежание на хората от сигурността на ООН и от другите служби за охрана. Той не се притесняваше от тях. Нито от уменията им. Халифа се бе сблъсквал с най-страховитите бойци в света. Проявеното лично от него безстрашие му бе спечелило вечната почит на неговите парцаливи и невежи последователи. Владеенето на идеологията или на стиховете от Корана не беше достатъчно само по себе си. Тези хора имаха потребност да знаят, че лидерите им притежават физически кураж, не само духовна, но и физическа сила.

Славата му за непобедимост, която помръкна след оная ужасна нощ в Каменния дворец, щеше да се върне, дори да се удвои, ако изпълнеше дръзкия си план. Нямаше да се поколебае да го извърши, а сред суматохата, която щеше да настане, щеше да избяга с моторна лодка, завързана на доковете на Ист Ривър, само на стотина метра от сградата на ООН. Светът щеше да разбере, че не може да пренебрегва праведната им кауза.

Да, да се докопа до оръжие щеше да е почти толкова лесно, колкото да го свали от рафта в склада. Предпазливостта изискваше да изчака до последния момент, преди да се снабди с него. Колкото по-дълго време минеше след като го отнеме, толкова по-дълго щеше да е изложен на опасност. В крайна сметка осигуряването на оръжие означаваше да се обезвреди притежателят му.

Според предварителния дневен ред, за който бе уведомен посланикът на Мансур в ООН, Питър Новак щеше да започне изказването си след пет минути. Налагаше се да отиде набързо до тоалетната. Той бутна незаключената врата, през която се излизаше от залата, и свърна към параклиса.

Халифа вървеше много бързо, сандалите му отекваха по мраморния под. Накрая привлече вниманието на агент от американската Сикрет Сървис с квадратна брадичка и къса подстрижка. Дори беше за предпочитане пред служител от охраната на ООН, тъй като оръжието му щеше да е по-качествено.

— Сър — обърна се той към агента в тъмен костюм. — Охранявам лидера на Ислямска република Мансур.

Агентът на Сикрет Сървис се направи на разсеян. Чуждестранните държавни глави не му влизаха в задълженията.

— Получихме сведение, че някой се укрива ей там! — Той посочи към параклиса.

— Ще се обадя да проверят — каза американецът равнодушно. — Не мога да напускам поста сй.

— Съвсем близо е. Аз самият смятам, че там няма никой.

— Преди няколко часа обърнахме надолу с главата цялата сграда. Склонен съм да се съглася с вас.

— Но ще погледнете, нали? Трийсет секунди работа. Съобщението без съмнение е безпочвено, но ако грешим, и двамата ще бъдем притиснати яко да обясним защо не сме направили нищо.

Агентът въздъхна недоволно.

— Покажете ми пътя.

Халифа отвори малката дървена врата към параклиса и изчака, докато човекът от Сикрет Сървис влезе вътре. Параклисът представляваше тясно и дълго помещение с нисък таван и слабо осветление от двете страни. В дъното му аплик осветяваше боядисан с черен лак сандък, покрит отгоре с лъскаво стъкло — някакво хрумване на дизайнер, свързано с представата му за нещо като светска религиозност. Върху стената срещу вратата имаше стенопис с полумесеци, кръгчета, квадрати, триъгълници, които се преплитаха в амалгама от вероизповедания. Тази пълна измишльотина беше толкова типично западна и приличаше на украса върху сандвич „Биг Мак“. Не беше нужно да се уточнява, че тази духовна хармония можеше да съществува единствено под неоспоримата протекция на западното благоволение. В другия край близо до входа бяха наредени пейки с плетени седалки. На пода имаше мозайка на неправилни триъгълници.

— Тук няма къде да се скрие — каза мъжът. — Няма никой.

Тежката, шумоизолирана врата се затвори зад него, заглушавайки врявата във фоайето.

— Какво значение има — отвърна Халифа. — И без това нямате оръжие. Ще сте безпомощен срещу убиец.

Агентът от Сикрет Сървис се подсмихна и разтвори тъмносиньото си сако, сложи ръце на кръста си, за да покаже револвера с дълга цев в кобура под мишницата му.

— Извинявам се — каза Халифа и се обърна с гръб към американеца, правейки се, че е заинтригуван от стенописите. След това отстъпи назад.

— Губите ми времето — оплака се американецът.

Халифа рязко изви назад главата си и я заби в брадичката му. Плещестият агент се замая и Халифа се възползва да измъкне от кобура под мишницата му револвера „Магнум“, модел „Руджер“ SP101, снабден с четириинчов барабан за увеличаване на точността. Удари агента по главата с дръжката, за да е сигурен, че самодоволният неверник ще е в безсъзнание поне няколко часа.

После пъхна оръжието в коженото си куфарче и изтегли отпуснатото тяло на американеца зад лакирания дървен сандък, където никой нямаше да го забележи.

Беше време да се върне в конферентната зала. Време да отмъсти за униженията. Време за правене на история.

Щеше да докаже, че е достоен за титлата, с която неговите последователи го дариха. Той беше истински Халиф.

И нямаше да се провали.



В апартамента лампичката върху черния телефон започна да свети. Това бе знак за оратора, че скоро му идва редът на трибуната — стандартна процедура, с която го уведомяваха няколко минути преди да се изправи пред насъбралите се световни лидери.

Новак се протегна за телефона и отговори:

— Благодаря.

Докато го наблюдаваше, Янсън усети някакво жегване.

_Нещо не беше наред._

Той бързо натисна копчето за пренавиване и пусна последните десетина секунди от видеозаписа.

Лампичката на телефона светна, Новак се протегна за телефонната слушалка и я вдигна до ухото си…

_Нещо не беше наред._

Но _какво_? Подсъзнанието на Янсън биеше тревога, но той беше уморен, толкова уморен, че от изтощение умът му бе замъглен.

Пусна още веднъж последните десет секунди от записа.

Светещата лампичка върху вътрешния телефон.

Питър Новак, пазен от цяла батарея охранители, но в момента съвсем сам в апартамента на ръководството, вдига слушалката, за да чуе инструкциите кога да се покаже пред света.

Вдига слушалката с дясната ръка.

Питър Новак доближава слушалката до ухото си.

Дясното ухо.

Изведнъж Янсън се смрази, сякаш кожата му се покри с ледена кора. С ужасна, болезнена яснота в главата му нахлуха каскади от образи. Беше влудяващо, лица и гласове, които се смесваха. Димаръст на бюрото си в Кхе Сан, вдига телефона. _Тия съобщения са безполезни!_ Държи слушалката до ухото си дълго време. Накрая казва: _Много неща може да се случат в зоната за свободна стрелба._

Димаръст на блатистия терен близо до Хам Луонг, вдига радиотелефона, слуша внимателно, изрича серия от команди. Протяга _лявата_ си ръка, държи слушалката до _лявото_ си ухо.

Алън Димаръст беше левак. Спор нямаше. Категорично.

Човекът в апартамента не беше Алън Димаръст. _Всесилни Боже!_ Янсън усети, че кръвта му нахлу в главата, слепоочията му започнаха да пулсират.

Беше изпратил двойник. Янсън непрекъснато предупреждаваше останалите да не подценяват опонента си. А ето че самият той го бе направил.

А и стратегическият замисъл пасваше. „Ако врагът ти има добра идея, открадни я“ — го съветваше Димаръст на смъртоносните бойни полета във Виетнам. Сега стратезите на програма „Мобиъс“ бяха врагове на Димаръст. Той бе извоювал свободата си, ликвидирайки двойниците си, явно бе планирал удара си от години. През всичкото това време той си беше създал привърженици и съюзници, беше създал свой собствен двойник, който беше под негов контрол.

Защо Янсън не се сети по-рано за тази възможност? Измамникът, който седеше в апартамента, не беше Питър Новак, а работеше за него. Да, това бе точно в стила на Димаръст. Той винаги… обръщаше нещата в своя полза. _Виж двата бели лебеда, вместо единия черен. Гледай към отрязаното парче кейк, вместо към кейка с отрязаното парче. Усъвършенствай движенията._

Мъжът, който всеки момент щеше да говори пред Общото събрание, беше жертвено агне, което ги водеше към собственото им заколение. Той беше машата, с чиято помощ щеше да ги изиграе.

След няколко минути този човек, копие на копието, този двоен ерзац Новак, щеше да застане на зеления мраморен подиум.

И щяха да го застрелят.

Това нямаше да е гибелта на Новак, а тяхната собствена гибел. Алън Димаръст щеше да потвърди параноичните си подозрения: щеше да нанесе удар на враговете си, щеше да разбере, че поканата наистина е била заговор.

В същото време те щяха да унищожат последната си пряка връзка с Алън Димаръст. Нел Пиърсън беше мъртва. Марта Ланг, както тя наричаше себе си, също беше мъртва. Всяка човешка нишка, която можеше да ги отведе до него, беше прекъсната с изключение на мъжа в апартамента. Този човек явно бе прежалил половин година от живота си, за да се възстанови след пластичната операция. Беше жертвал — доброволно или недоброволно — самоличността си за гениалния маниак, в чиито ръце бе бъдещето на света. Ако го убиеха, Янсън щеше да се лиши от единствената връзка с Димаръст.

Ако се изправеше на подиума, щяха да го убият.

Планът, който бяха пуснали в действие, не можеше да се спре. Беше извън техния контрол. В това се състоеше най-голямото му предимство, а вероятно и най-голямата опасност за провал.

Янсън бързо насочи камерата към делегацията от Мансур. Ето я седалката до пътеката, на която седеше Халифа.

Празна.

_Къде ли беше отишъл?_

Янсън трябваше да го открие. Това бе единствената възможност да предотврати катастрофата.

Той включи микрофона и се свърза с генералния секретар.

— Трябва да отложите речта на Новак. Нуждая се от десет минути.

Генералният секретар седеше на високата мраморна пейка зад подиума, усмихваше се и кимаше.

— Невъзможно — прошепна той, без да промени изражението си.

— Направете го! — настоя Янсън. — Вие сте генералният секретар, по дяволите! Вие решавате.

После той бързо затича по стълбището към фоайето. Трябваше да открие онзи фанатик от Анура. Това убийство нямаше да спаси света, щеше да го обрече.



ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА



Янсън в обувки с гумени подметки тичаше по облицования с бял мрамор коридор. Халифа беше изчезнал от конферентната зала, което означаваше, че най-вероятно е отишъл да прибере оръжието, внесено по някакъв начин от него или от негов съучастник преди сесията. Южното фоайе, великолепно осветено от огромната стъклена стена, беше празно. В гигантския асансьор нямаше жива душа. Отправи се към салона за делегатите. Върху бял кожен диван се бяха разположили две блондинки, унесени в задълбочен разговор. От пръв поглед личеше, че са прикрепени към някоя от скандинавските делегации, които бяха установили, че местата не достигат за тях. Иначе нямаше нищо друго особено.

Къде ли бе отишъл? Янсън трескаво обмисляше различни възможности.

_Задай въпроса по друг начин: Ти къде би отишъл, Янсън?_

В параклиса. Продълговатото, тясно помещение почти никога не се използваше, но бе непрекъснато отворено. Намираше се в съседство с апартамента на генералния секретар срещу конферентната зала. Едно от помещенията в сградата, където човек можеше да остане незабелязан.

Янсън си плю отново на петите и макар гумените му подметки да не вдигаха шум, се задъхваше от притеснение.

Той бутна тежката шумоизолирана врата и видя мъж в бели одежди да се навежда зад огромен полиран сандък. Вратата тракна и мъжът се обърна.

Халифа.

За миг Янсън бе обзет от такава омраза, че едвам дишаше. Но си придаде изражение на приятелска изненада.

Халифа заговори пръв.

— _Хайф халяк я ахи._

Янсън си спомни, че е с огромна брада и арабски дрехи и се насили да се усмихне. Знаеше, че мъжът му каза нещо на арабски, вероятно го поздрави, но можеше само да предполага. На възможно най-добрия оксбриджки английски* — един арабски монарх, който най-вероятно е получил образованието си в подобна институция, обикновено възприемаше нейните традиции — той отговори:

[* Литературен език, който се говори в университетите в Оксфорд и Кеймбридж. — Бел. прев.]

— Братко мой, надявам се да не съм прекъснал заниманията ти. Имам толкова ужасна мигрена, надявах се да пообщувам със самия Пророк.

Халифа се доближи до него.

— Но и двамата съжаляваме за пропуснатото от заседанието, предполагам — гласът му приличаше на съскането на змия.

— Предположението ти е правилно, братко мой — отвърна Янсън.

Докато Халифа вървеше към него, изучавайки го внимателно с поглед, кожата на Янсън започна да настръхва. Той идваше все по-близо и по-близо, докато накрая спря на крачка от него. Янсън си спомни, че при различните култури допустимата физическа дистанция при социалното общуване се различаваше — за арабите беше типично да застават съвсем близо един до друг за разлика от западняците. Халифът потупа Янсън по рамото.

Беше любезен, приятелски жест от човека, който бе убил жена му.

Неволно Янсън се дръпна.

В главата му нахлуха спомените: разрушената, рухнала сграда в центъра на Калиго, телефонното обаждане, с което го уведомиха за смъртта на жена му.

Халифа изведнъж стана резервиран.

Янсън осъзна, че се е издал.

_Убиецът разбра всичко._

Дулото на револвер с дълга цев се опря в гърдите на Янсън. Халифа беше решил да не допусне посетителят да избяга.



Матю Жинсу огледа ред по ред препълнената зала и забеляза, че повечето от тези облечени във власт жени и мъже се отегчаваха вече до смърт. Обеща, че встъпителните му думи ще са кратки, а на практика се получи нетипично разпокъсано и досадно изказване. Но той нямаше друг избор освен да протака. Видя как посланикът на САЩ в ООН се спогледа със своя колега постоянен представител. Как бе възможно такъв майстор на дипломатическото ораторско изкуство да е толкова скучен?

Генералният секретар погледна към листовете с предварително нахвърляното изказване. Четири абзаца, които вече прочете. Нямаше повече подготвен текст, а в момента беше толкова напрегнат, че не му идваше в главата никаква идея какво още да каже. Човек трябваше да го познава отблизо, за да забележи, че кръвта се бе отдръпнала от тъмнокафявото му лице.

— Напредък бе постигнат по целия свят — каза той високопарно, а думите му прозвучаха неудобно банално. — Видяхме значителни постижения в развитието на Европа, от Испания до Турция, от Румъния до Германия, от Швейцария, Франция и Италия до Унгария, България и Словакия, да не говорим за Чехия, Словакия, разбира се, Полша. Истински прогрес беше отбелязан също в Латинска Америка — от Перу до Венецуела, от Еквадор до Парагвай, от Чили до Гвиана и Френска Гвиана, от Колумбия до Уругвай и Боливия, от Аржентина… — Докато говореше, той надраска върху празен лист: _Ще изкараш страните в Южна Америка най-малко сто, човече._ Генералният секретар местеше погледа си от плакард на плакард. — Разбира се_, Суринам!_ — Чувство на облекчение просветна у него като светулка. — Събитията в Суринам са най-насърчителни, най-насърчителни наистина.

Още колко ли можеше да продължи в същия дух? Какви ги вършеше Янсън?

Жинсу прочисти гърлото си. Той много рядко се потеше, но сега бе плувнал в пот.

— Разбира се, би било несправедливо да не обърна вниманието ви върху прогреса, който постигнаха страните от Тихоокеанския регион…



Янсън се бе вторачил в човека, който ограби щастието му, човека, който открадна съкровището на неговия живот.

Той присви леко крака, разкрачвайки ги на разстояние, отговарящо на ширината на раменете му.

— Май те обидих — каза Янсън съжалително.

Внезапно той изблъска Халифа в дясното рамо с левия си лакът и стисна здраво китката на ръката му, в която бе оръжието. После го повали с крак на пода. Халифа го заудря с лявата си ръка по главата. Ако се отдръпнеше, за да се предпази, Янсън щеше да му даде възможност да се откопчи от хватката му, така че се опита да издържи на болезнените удари. Единственият начин да се отбранява беше нападението. Стисна силно китката на ануриеца и изви дланите му нагоре. Халифа последва посоката на натиска и насочи револвера към тялото на Янсън.

Само миг го делеше от смъртоносното натискане на спусъка.

Янсън бързо притисна към пода ръката, в която ануриецът стискаше оръжието, причинявайки му болка. То се изплъзна от пръстите му. С мълниеносно движение Янсън го грабна и скочи на крака. Ануриецът се отпусна върху излъскания каменен под.

_Оръжието сега бе в ръцете на Янсън._

Той веднага включи микрофона и уведоми генералния секретар:

— Заплахата е неутрализирана.

После усети зашеметяващ удар изотзад. Гъвкавият като кобра убиец беше скочил от пода. Той стисна Янсън за гърлото, изкарвайки въздуха му. Янсън се дърпаше яростно, извиваше се и му нанасяше удари, надявайки се да се откопчи от по-младия и по-лек мъж, но терористът беше като кълбо мускули. Янсън се почувства тромав и бавен в сравнение с него, като мечка, заплашена от пантера.

Сега, вместо до продължи опитите да се освободи от ръцете на Халифа, той притисна по-плътно гърба си към тялото му. После го изрита с всичка сила и го повали на земята, просвайки се тежко върху него и омекотявайки ефекта от падането в тялото на убиеца.

Усети дъха на Халифа във врата си и разбра, че врагът му се е ударил при падането.

Янсън изви тялото си и успя да се преобърне, след което се опита да се изправи на крака. Халифа също се изправи с невероятно усилие и се хвърли към него, сграбчвайки го с ръцете си като в менгеме.

Ако разстоянието между телата им беше по-голямо, Янсън щеше да отскочи назад, но беше невъзможно. Липсваше му бързина. Липсваше му гъвкавост.

_Мечка._

Така да бъде. Хвана го с двете си ръце като в прегръдка, напъна всичките си сили и стисна здраво тялото на Халифа, сключвайки ръцете си около гърдите му. Здраво. По-здраво. Още по-здраво.

Но дори докато го стискаше, убиецът продължаваше да му нанася силни удари по врата. Янсън знаеше, че той няма да издържи дълго. Мълниеносно го освободи от хватката си и го повдигна хоризонтално във въздуха, а той се заизвива като змиорка. После със светкавична бързина клекна, опря лявото си коляно в пода, а дясното повдигна нагоре под ъгъл и блъсна в него тялото на ануриеца.

Гърбът на Халифа изпука силно, а от устата му се изтръгна нещо като стон.

Янсън го сграбчи за раменете и го заудря в пода. Отново и отново. Главата на Халифа се отпусна, тъй като гръбнакът му се бе счупил. Очите му се обърнаха и погледът му стана безжизнен. Смяташе се, че очите са прозорецът към душата на човека, този човек обаче нямаше душа. Вече не.

Янсън пъхна револвера в кобура под мишницата си, пооправи брадата си, огледа се в малко огледалце за следи от кръв. После излезе от параклиса и се върна в конферентната зала.

От години си мечтаеше да убие човека, който бе убил жена му. Сега желанието му се бе сбъднало.

Но той се чувстваше зле.



Чернокосият мъж стоеше на подиума и произнасяше реч за предизвикателствата пред новия век. Янсън изучаваше всяка гънка и контур по тялото и лицето му. Беше досущ като Питър Новак. Щяха да го възприемат като Питър Новак. Но все пак му липсваше самоувереността, характерна за легендарния хуманист. Гласът му бе тънък и треперещ. Изглеждаше нервен, като в небрано лозе. Янсън знаеше какъв ще е коментарът след това: Много съдържателна реч, но горкият господин Новак изглеждаше малко уморен, не мислите ли?

— Преди половин век — говореше мъжът на подиума — земята под нозете ни, мястото, на което се издига сградата на ООН, беше дарена от семейство Рокфелер. Историята на частното подпомагане на тази най-прозрачна организация в света води началото си от самото зараждане на институцията. Ако и аз мога да дам своя скромен принос, ще бъда безкрайно благодарен. Хората говорят за „връщане към общността“. Моята общност винаги е била общността на нациите. Помогнете ми да ви окажа помощ. Покажете ми как мога да допринеса по най-добрия начин. За мен това би било удоволствие и чест, нещо повече, мой дълг. Светът винаги е бил добър към мен. Надявам се да мога да му отвърна със същото.

Думите отговаряха на класата на Новак, едновременно омайващи и чепати, смирени и арогантни, но като цяло обаятелни. Но начинът, по който ги произнесе, беше нетипично колеблив и нерешителен.

Но само Янсън знаеше защо.

Майсторът на измъкването отново бе успял да се измъкне. Никога не си бе представял, че ще може да надиграе своя велик учител. „Ръцете ти са твърде къси, за да се биеш с Господа“ — му каза веднъж Димаръст полу на шега. Но в това имаше неприятна истина. Протежето се перчеше срещу наставника си. Ученикът изпробваше своя ум срещу учителя си. Само суетата не му бе позволила да разбере, че провалът е предопределен.

След като мъжът на подиума приключи изказването си, всички в залата станаха на крака и заръкопляскаха. Липсата на стил при произнасянето се компенсира напълно от риториката в съдържанието. Освен това в подобни случаи на кого ще му досвидее да не отдаде заслуженото на един велик човек? Янсън излезе от залата с каменно изражение, а шумът от овациите стихна чак след като затвори вратата след себе си.

Ако Димаръст не беше в ООН, тогава къде можеше да е?

Генералният секретар се отдалечи от подиума заедно с бурно аплодирания оратор. Двамата щяха да се оттеглят в стаята зад залата по време на двайсетминутната почивка.

Янсън се сети, че слушалката му се бе откачила по време на схватката с Халифа. Той я нагласи отново и дочу откъслеци от разговор. Спомни си за скрития микрофон в яката на ризата на генералния секретар.

— Не, благодаря. Но аз бих искал да осъществим срещата на четири очи, за която спомена. — Гласът бе слаб, но все пак се разбираше.

— Разбира се — отвърна Жинсу, чийто глас бе по-ясен, тъй като говореше близо до микрофона.

— Защо не се качим в кабинета ти в Секретариата?

— Имаш предвид веднага?

— Времето ме притиска и мисля, че сега моментът е подходящ.

Жинсу замълча за миг.

— Тогава ме последвайте. Трийсет и осмият етаж. — Янсън се зачуди дали генералният секретар не конкретизира заради него.

Нещо ставаше. Но какво?

Янсън забърза към източното крило на сградата на Общото събрание и от там бързо се измъкна към Секретариата. Дясното му коляно го болеше при всяко стъпване, а раните по тялото му бяха започнали да се подуват и да смъдят. Ударите на ануриеца бяха не само яки, но и добре премерени. Но сега трябваше да изтрие всичко това от съзнанието си.

Вътре в сградата на Секретариата той показа картата си за самоличност, която му бяха подготвили, и охраната му махна да влиза. Той натисна копчето за трийсет и осмия етаж и потегли. Матю Жинсу и човекът на Алън Димаръст, който и да беше той, щяха да го последват след минути.

Докато се изкачваше към върха на небостъргача, сигналът в слушалката му заглъхна. Металният асансьор го блокираше.

Минута по-късно асансьорът спря на трийсет и осмия етаж. Янсън си припомни плана. Асансьорната площадка се намираше по средата на дългия четириъгълен етаж. Кабинетите на заместник генералния секретар и на специалните заместници бяха подредени на срещуположната стена. На север се намираха две големи конферентни зали без прозорци. На юг — тясна библиотека. Кабинетът на генералния секретар беше на източната стена. Заради сесията на Общото събрание етажът бе напълно безлюден. Всички сътрудници бяха заети с делегациите.

Янсън свали перуката и брадата и зачака в ъгъла зад асансьорната площадка. Скрит в коридора, който водеше към библиотеката, той можеше да наблюдава площадката и коридора към кабинета на генералния секретар.

Знаеше, че няма да му се наложи да чака дълго.



Асансьорът спря.

— Това е нашият етаж — каза Матю Жинсу, докато вратите се отваряха. Той махна с ръка към човека, когото светът смяташе за Питър Новак, да го последва.

Дали Янсън беше прав, чудеше се Жинсу. Или напрежението си бе казало думата и американският агент, който се бе нагърбил с отговорност, каквато никой човек на света не бе поемал, се бе объркал?

— Трябва да ме извиниш, тъй като всичките ми сътрудници, които обикновено се въртят около кабинета ми, са в сградата на Общото събрание. Или по други задачи. Годишната сесия на Общото събрание е нещо като официален празник за персонала на ООН.

— Разбира се, давам си сметка за това — отвърна безразлично събеседникът му.

Жинсу отвори вратата на кабинета си и остана силно изненадан, когато забеляза човешка фигура, седнала зад собственото му бюро.

_Какво ставаше, по дяволите?_

Обърна се към събеседника си.

— Не знам какво да кажа. Изглежда, имам неочакван посетител.

Мъжът зад бюрото на Жинсу стана и пристъпи към тях, а генералният секретар зяпна от недоумение.

Гъста черна коса, само тук-таме посивяла, високи, почти азиатски скули. Лицето беше известно на света като Питър Новак.

Жинсу се обърна към мъжа до себе си.

Същото лице и все пак имаше някаква разлика, помисли си Жинсу, не физическа. Имаше разлика в излъчването и в осанката. У мъжа до него се усещаше някаква колебливост и предпазливост. Мъжът срещу него излъчваше непреклонност и високомерие. Господарят на марионетките. На Жинсу не му се зави свят само защото Янсън се бе досетил и го бе предупредил.

Мъжът до Жинсу подаде плик на мъжа, който бе негов огледален образ.

Леко кимване.

— Благодаря, Ласло — каза човекът, който ги бе очаквал. — Можеш да тръгваш вече.

Измамникът до Жинсу се обърна и си излезе, без да пророни нито дума.

— _Скъпи мой_, Матю — каза мъжът, който стана и му подаде ръка. — _Скъпи приятелю._



ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА



Янсън чу съвсем ясно Жинсу в слушалката:

— Мили Боже!

В същото време забеляза Питър Новак, който не беше Питър Новак, да натиска копчето на асансьора за слизане.

Той си отиваше.

В слушалката на Янсън прозвуча друг мъжки глас:

— Трябва да се извиня за объркването.

Янсън забърза към асансьора и влезе вътре. Мъжът, който не беше Питър Новак, изглеждаше притеснен.

— Кой си ти _всъщност_? — попита Янсън.

Отговорът му бе леден и надут:

— Срещали ли сме се?



— Не разбирам нищо — каза генералният секретар.

Другият мъж беше магнетичен, самоуверен, спокоен.

— Трябва да ме извиниш за извънредните мерки за сигурност. Това беше моят двойник, както вероятно вече си се досетил.

— Изпратил си свой _двойник_?

— Чувал си за ролята, която играел „сутрешният Сталин“? Съветският диктатор пращал на някои публични прояви човек, който приличал на него, за да държи враговете си в напрежение. Страхувам се, че имаше слухове за готвено покушение в Общото събрание. Достоверни сведения от моите хора. Не можех да рискувам.

— Разбирам — отговори Жинсу. — Но ти вероятно знаеш, че руският премиер и премиерът на Китай също имат врагове. Те обаче говориха пред Общото събрание. Президентът на САЩ също ни удостои с присъствието си днес. Институцията се ползва със славата за абсолютна сигурност, най-малкото на това парче земя край Ист Ривър.

— Оценявам това, скъпи Жинсу. Но моите врагове са съвсем различни. Държавните глави, за които спомена, поне са сигурни, че генералният секретар не участва в заговор срещу тях. Не ми убягна, че първият, който обитаваше твоя кабинет и заемаше този пост, беше човек на име Лъжа.

Кръвта във вените на Жинсу замръзна. След напрегнат миг на мълчание той каза простичко:

— Съжалявам, че мислиш така.

Питър Новак потупа Жинсу по рамото и се усмихна подкупващо.

— Разбра ме погрешно. Вече не мисля така. Но трябваше да се уверя.

Върху челото на генералния секретар избиха капки пот. Всичко, което се случи, бе неочаквано и не по плана.

— Желаеш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Аз ще си поръчам — отговори Жинсу и се протегна към телефона.

— Предпочитам да не си поръчваш.

— Добре — каза Жинсу, без да отмества погледа си. — Чай тогава? Защо не извикам Хелга да й поръчам…

— Знаеш ли, предпочитам да не звъниш по телефона и да не разговаряш с никого. Може да ме сметнеш за параноик, но не разполагаме с много време. След няколко минути ще си тръгна с хеликоптер от покрива. Всичко е уредено.

— Разбирам — каза Жинсу, макар да не разбираше нищо.

— Така че нека да си свършим работата — подкани го елегантният мъж с лъскава черна коса. — Ето инструкции как да се свързваш с мен. — Той подаде на генералния секретар бяла визитка. — След като позвъниш на този номер, час по-късно ще ти се обаждам. Както се развиват плановете, ще се наложи да сме в постоянен контакт. Ще откриеш, че в швейцарската ти сметка вече има известна сума като аванс срещу бъдещата ни съвместна работа, която ще уточним по-късно. Всеки месец ще получаваш пари, докато партньорството ни продължи.

Жинсу преглътна с мъка.

— Много добре измислено.

— Просто за да се успокоиш, тъй като е много важно да съсредоточиш енергията си към съществените въпроси и да не предприемаш погрешни стъпки.

— Разбирам.

— Важно е да го разбереш. В речите си непрекъснато подчертавам, че има много тънка граница между цивилизованост и диващина. Да не подлагаме тази теза на изпитание.



Янсън държеше крака си до вратата на асансьора в обсега на електронната клетка, пречейки му да потегли.

— Дай ми плика — нареди той.

— Не разбирам за какво говорите — отговори мъжът, чийто унгарски акцент не убягна на Янсън. Думите бяха предизвикателни, но тонът загрижен.

Янсън събра пръстите на дясната си ръка и му нанесе удар в гърлото. Мъжът падна на пода, давейки се безпомощно, и той го измъкна от асансьора. Мъжът замахна, но ударът му бе неточен. Янсън избягна юмрука му и в същия миг го удари с револвера по слепоочието. Мнимият Новак се отпусна в безсъзнание. Бързо претърсване установи, че пликът не беше у него.

Янсън се отправи към кабинета на Жинсу и поспря пред вратата. Чуваше разговора и през слушалката, и през вратата.

В ушите му прозвуча ясният, звънлив глас на Жинсу:

— Всичко това е малко неочаквано.

Янсън завъртя топката на бравата, отвори вратата и се втурна вътре с насочено оръжие. Реакцията на Димаръст беше незабавна и ловка: той застана непосредствено зад Жинсу. Нямаше начин някой да стреля, без да улучи генералния секретар.

Въпреки това Янсън стреля напосоки. Три изстрела над главите им. Куршумите се забиха в прозореца и цялото стъкло рухна на пода, счупвайки се на малки парченца.

Пълна тишина.

— Алън Димаръст — извика Янсън, — много ми харесва косата ти.

— Лошо попадение, Пол. Посрами учителя си. — Гласът на Димаръст, едновременно плътен и стегнат, прокънтя из стаята по начина, по който бе кънтял в спомените му в продължение на години.

Студен порив на вятъра разпиля купчина жълти листове хартия от бюрото на генералния секретар, сякаш за да напомни какво е да няма стъкла на трийсет и осмия етаж, а само алуминиева дограма. Шумът от автомобилния трафик долу се смесваше с писъка на чайките, които летяха на равнището на очите им. Носеха се тъмни облаци, скоро щеше да завали.

Янсън гледаше към Алън Димаръст, който надничаше зад Жинсу, опитвайки се да запази самообладание, и успяваше, както друг на негово място не би могъл. Под черните бездни, на каквито приличаха очите на Димаръст, той забеляза дулото на пистолет „Смит енд Уесън“, четиридесет и пети калибър.

— Пусни генералния секретар — каза Янсън.

— Политиката ми винаги е била да наказвам машите — отвърна Димаръст.

— Имаш пистолет, аз също. Неговото място не е тук.

— Разочароваш ме. Очаквах да си по-страшен враг.

— Жинсу! Излез! Веднага! _Махай се оттук!_ — инструкциите на Янсън бяха отсечени. Генералният секретар го погледна и след това се отмести, оставяйки един срещу друг двамата смъртни врагове. След това Янсън се обърна към Димаръст: — Ако го застреляш, аз ще застрелям теб. Няма да пропусна _тази възможност_. Вярваш ми, нали?

— Да, Пол, вярвам ти — Димаръст говореше напълно спокойно.

Янсън изчака с насочен пистолет, докато вратата се хлопна.

Погледът на Димаръст беше неумолим и едновременно насмешлив.

— Треньорът по футбол Уди Хейс беше запитан веднъж защо неговите отбори толкова рядко подават топката към центъра. Той отговори: „Ако подхвърлиш топката във въздуха, може да се случат три неща и две от тях са неприемливи.“

Ни в клин, ни в ръкав Янсън си спомни любопитството, което Фан Нгуен проявяваше към американския футбол.

— Ти ме прати по дяволите — каза той. — Мисля, че е време да ти върна жеста.

— Защо си толкова ядосан, Пол? Откъде толкова много омраза в сърцето ти?

— Знаеш откъде.

— Някога нещата стояха по друг начин. Някога нещо ни свързваше, нещо дълбоко. Можеш да отречеш, ако желаеш. Но знаеш, че е вярно.

— Не мога да твърдя вече, че знам кое е вярно. Дължа го на теб.

— Дължиш ми много неща. Аз те направих това, което си. Не си забравил, нали? Никога не бих отрекъл, че ти беше моят любимец. Беше толкова умен, смел и съобразителен. Схващаше невероятно бързо. Беше създаден да станеш нещо голямо. Ти обаче… — Той поклати глава. — Можех да направя от теб нещо изключително, ако ми бе позволил. Разбирах те както никой друг. Бях наясно на какво си способен. Може би затова ме отхвърли. Отхвърляйки мен, ти отхвърли и себе си, отхвърли истинската си същност.

— Така ли смяташ наистина? — попита Янсън.

— Ние с теб сме по-различни от другите, и двамата. Знаем истини, които останалите не осъзнават. Скитите са го казали най-добре: Законите са като паяжините — достатъчно силни, за да ловят на тях слабите, но твърде слаби, за да хващат силните.

— Това са глупости.

— Ние сме силни. По-силни от другите. А заедно щяхме да сме още по-силни. Ще ми се да признаеш пред себе си истината за това кой си. Затова те примамих в Анура и те въвлякох в последната за мен мисия. Огледай се, Пол. Помисли само в какъв свят живееш. Погледни истината в очите. И ти като мен не можеш да понасяш посредствеността, самодоволните бюрократи, тромавите писарушки, които никога не пропускат възможността да пропуснат всяка възможност. Посредствените люде, на които позволихме да ръководят света. Съмняваш ли се в собствените си способности да се справиш по-добре от тях, да взимаш по-добри решения? Обичаш страната си, нали? Аз също я обичах, Пол. Но и ти като мен би трябвало да си разбрал за какво става дума. Само помисли, Пол. Ти жертва по-голямата част от живота си в служба на правителството, на което бяха достатъчни пет секунди да реши, че трябва да бъдеш убит. Трябваше да ти демонстрирам това. Трябваше да ти покажа истинското лице на твоите работодатели, на правителството, за което едва не даде живота си. Трябваше да ти покажа, че те не биха се поколебали да те ликвидират. И го направиха. Някога ти настрои американското правителство срещу мен. Единственият начин да те накарам да разбереш истината беше, като направя същото с теб.

На Янсън му се повдигаше от начина, по който той извъртя нещата, но сякаш думите не му достигаха.

— Изпълнен си с омраза. Разбирам те. Господ изостави собствения си син в Гетсиманската градина. Аз също те предадох. Ти се нуждаеше от помощ, а аз те предадох. През повечето време всички ние живеем в свой собствен свят, всеки, зает със собствените си грижи, и когато ти имаше нужда от мен, аз не се отзовах. И ти се смути. Ти толкова бързо схващаше, че аз се заблудих. Опитах се да те науча на неща, за които не беше готов. И те оставих да си отидеш. Ти сигурно си си помислил, че съм заслужил онова, което получих от теб.

— И какво е то?

— Предателството — Димаръст присви очи. — Ти си въобрази, че можеш да ме съсипеш. Но те имаха нужда от мен. Те винаги са се нуждаели от хора като мен. Както винаги са имали нужда от хора като теб. Направих каквото трябваше. Винаги съм правил каквото трябва. Понякога хора като мен се възприемат като пречка и тогава се предприемат съответни действия. Аз се превърнах в пречка за теб. Пречех ти, защото ти виждаше у мен себе си. И как можеше да е другояче? Аз те научих на всичко, което знаеше. Дадох ти умения, които ти спасиха живота десетки пъти. _Какво те накара да си въобразиш, че можеш да ме съдиш?_ — Най-после в монотонния му глас се прокрадна нотка гняв.

— Ти злоупотреби с правата, които имаше, чрез собствените си действия — каза Янсън. — Видях какво вършеше. Видях какво представляваш. Чудовище.

— О, моля те. Показах ти какво представляваш, но на теб не ти хареса.

— Не.

— Ние бяхме еднакви, ти и аз, но ти не можа да го приемеш.

— Никога не сме били еднакви.

— О, бяхме. В много отношения все още сме. Не си мисли, че не съм следил какво правеше в следващите години. Наричаха те „машина“. И знаеш ли какво пропускаха да добавят: „машина за убиване“. Защото ти беше именно това. И още как. И си въобрази, че можеш да ме съдиш. О, Пол, наистина ли не знаеш какво те подтикна да ме унищожиш? Наистина ли си лишен от възможността да си направиш самооценка? Колко ли е самоуспокоително да си казваш, че аз съм чудовище, а ти си светец. Ти се страхуваш от онова, което ти показах.

— Да — един изцяло разстроен индивид.

— Не се самозаблуждавай, Пол. Говоря за теб, за онова, което ти представляваш. Ние с теб бяхме еднакви.

— Не! — Лицето на Янсън пламна от гняв и възмущение. Насилието наистина беше нещо, към което прибягваше. То обаче не беше за него цел само по себе си, по-скоро насилието бе крайното средство да се сведе до минимум по-голямо насилие.

— Както често ти казвах, ние знаем повече, отколкото си мислим, че знаем. Наистина ли си забравил какво правеше във Виетнам? Наистина ли си успял да изтриеш спомените с магическа пръчка?

— Не ме будалкай с твоите извъртания — изръмжа Янсън.

— Прочетох показанията ти срещу мен — продължи Димаръст самодоволно. — В тях някак си си пропуснал да споменеш за собствените си деяния.

— Значи ти си онзи, който разпространява лъжите за мен — всичките тия изопачени истории.

Димаръст запази хладнокръвие.

— Твоите жертви са все още там, някои от тях сакати, но все пак живи. Защо не изпратиш някой при тях да ги разпита. Те още те помнят. Помнят те с ужас.

— _Това е лъжа! Гнусна лъжа!_

— Сигурен ли си? — Въпросът на Димаръст му подейства като електрически ток. — Не, не си сигурен. Въобще не си сигурен. — Замълча за миг. — Сякаш част от теб никога не си е отишла от там, защото си обладан от спомени. Не е ли вярно? Повтарящи се кошмари?

Янсън кимна, не можеше да се овладее.

— През всичките десетилетия след това и сега разтройват съня ти. И кое прави тези спомени така натрапчиви?

— Какво те интересува?

— Дали пък не е чувството за вина? Вгледай се в себе си, Пол, погледни вътре в себе си и изнеси всичко на повърхността.

— Млъкни, копеле.

— _Какво ти казват спомените, Пол?_

— Престани! — кресна Янсън, но гласът му трепереше. — Нямам намерение да слушам повече.

Димаръст повтори въпроса си, само че по-тихичко.

— Какво ти казват спомените?



Образите отново го споходиха, този път като застинали мигове във времето, не с плавността на запомнените движения, а кадър по кадър. Те бяха обгърнати в призрачна нереалност и се наслагваха върху онова, което виждаше пред себе си.

Още една измината със зор миля. Още една. Още една. Провирайки се през джунглата с помощта на нож, избягвайки села и паланки, където симпатизанти на Виетконг можеха да пратят всичките му усилия на вятъра.

Преминавайки една сутрин с мъка през изключително гъсто сплетени лозя и дървета, за да попадне на изгорен участък.

Миризмите му подсказаха какво се бе случило — не толкова смесицата от миризми на рибен сос, огнище и гниещи екскременти от човешки същества, крави и пилета, колкото нетърпимата смрад на изгоряло от напалм.

Въздухът бе просмукан с нея. Навсякъде пепел и сажди и остатъци от химически пожар. Мина бавно през обгорената земя, а нозете му станаха черни от пепелта. Сякаш Господ бе надвесил огромна лупа над това място и го бе изпепелил с лъчите на слънцето. А когато свикна с миризмата на напалм, усети още по-ужасната миризма на опечена човешка плът. Когато изстинеше, щеше да се превърне в храна за животни, птици и насекоми. Но още не беше изстинала.

От овъглените останки успя да разбере, че някога на това място е имало дванайсет колиби със сламени покриви. А точно пред тях по някакво чудо недокоснат от пламъците, стоеше кухненски навес, покрит с палмови листа, с ястия, приготвени не повече от трийсет минути преди това. Огромна камара ориз. Задушени скариди и юфка. Пържени банани на колелца с къри. Купа с плодове. Не бяха всекидневни ястия. След няколко мига се досети.

Сватбено пиршество.

На няколко метра по-нататък лежаха телата на младоженците и на техните роднини, а от тях се вдигаше пушек. По щастлива случайност яденето беше оцеляло. Той остави автомата АК-47 на земята и се нахвърли върху храната, тъпчейки с ръце ориз и скариди в устата си. Отпиваше затоплена вода от тенджера, в която е трябвало да приготвят още ориз. Ядеше, повръщаше и пак ядеше, а после се отпусна тежко върху земята. Колко странно — от него беше останало толкова малко, а се усещеше толкова тежък.

След като възстанови част от силите си, продължи напред през необитаемата джунгла. Стъпка по стъпка. Само така можеше да се спаси, като върви, без да мисли, като се движи машинално, без да разсъждава.

И изведнъж в съзнанието му просветна ясна мисъл, нахлу в главата му заедно с полъха на вятъра.

Морето!

Той усещаше мириса на морето!

Зад следващия растителен пояс беше бреговата ивица. А след това свободата, тъй като американски кораби патрулираха в този район съвсем близо до брега, а той го знаеше. А надолу по брега, недалеч от мястото, където се намираше, имаше малка база на флота, това също му бе известно. Щом стигнеше до брега, щеше да е свободен. Щяха да го посрещнат неговите събратя от флота, да го приберат, да го отведат у дома, на безопасно място.

Свободен!

_Така мисля, Фан Нгуен, така мисля!_

Дали не халюцинираше? Дълго време, твърде дълго време бе минало, преди да успее да намери вода за пиене. Зрението му често се замъгляваше и беше нестабилно, симптом на обезводняване. Недохранването също бе притъпило сетивата му. Но той вдиша дълбоко и дробовете му се напълниха с въздух с мирис на сол, морски водорасли и слънце. Беше сигурен. Свободата му беше съвсем близо.

_Никога вече няма да се срещнем, Фан Нгуен._

Вървеше по полегатия склон, растителността ставаше все по-рядка, земята се оголваше и изведнъж се стресна.

Недалеч от него се стрелна фигура. Животно? Убиец? Зрението му изневеряваше. Всички сетива му изневеряваха, и то в неподходящ момент. Беше близо, толкова близо. Мършавите му пръсти се вкопчиха в спусъка на полуавтоматичната пушка. Да бъде погубен от враговете си, когато е толкова близо до дома, беше невъобразимо.

Отново нещо помръдна. Той стреля три пъти. Три куршума. Откатът и звукът от стрелбата му се сториха по-силни от всякога. Втурна се напред, за да провери какво е уцелил.

Нищо. Нищо не виждаше. Облегна се на разклоненото мангово дърво и се заоглежда, проточвайки шия. Не видя нищо. После погледна надолу и разбра какво се бе случило.

Голо до кръста момченце. С износени кафяви панталонки и тънки сандали на краката. Държеше в ръка бутилка „кока-кола“, чието пенесто съдържание се изливаше в земята.

Беше около седемгодишно. В какво се състоеше престъплението му? Че си бе играло на криеница или бе гонило пеперуда?

Момченцето лежеше проснато на земята. Красиво дете, най-красивото, което някога Янсън бе виждал. Изглеждаше странно спокойно, като се изключеха трите дупки върху гърдите му, от които изтичаше животът му.

Погледна към мършавия американец, меките му очички не помръдваха.

И се усмихна.

_Момчето се усмихна._

Образите нахлуха в съзнанието на Янсън, нахлуха за първи път, защото той винаги ги пропъждаше, на следващия ден и във всички следващи дни. Но дори изхвърлени от паметта му, те го притискаха, тежаха му, понякога го приковаваха. Помисли си за малкото момче на стълбите в подземието на Каменния дворец, за собствената си ръка, която замръзна на спусъка, и проумя силата на потискащите го спомени.

Сега всичко се избистри пред очите му.

Спомни си как се наведе и взе детето в ръце, прегръдка между мъртвец и полумъртвец, жертва и убиец. _Какво общо може да има между праведното и греховното, между светлината и тъмнината?_

И направи нещо, което никога не бе правил. Заплака. От спомена, който последва, нямаше как да се избави. Родителите на детето скоро дойдоха, привлечени от стрелбата. Виждаше сломените им лица, скръбта им бе толкова силна, че заглушаваше дори гнева. Те поеха детето от ръцете му, мъжът и жената, мъжът ридаеше, ридаеше… Майката клатеше глава, клатеше глава така неистово, сякаш за да отпъди истината. И както държеше безжизненото тяло на детето си, се обърна към измършавелия войник, но каквото и да кажеше, щеше да е без значение. Единственото, което промълви, беше: _Американци такива._

Образите избледняха, остана само напрегнатият поглед на Алън Димаръст.

Димаръст говореше.

— Миналото е друга страна. Страна, която никога не си напускал изцяло.

Беше вярно.

— Не — каза Янсън със сподавен шепот.

— За какво е всичко това? Та връзката между нас беше истинска. Беше силна. „Противоположностите се привличат“, казва Уилям Блейк. Ех, Пол, преживяхме заедно толкова неща. Спомените не те ли преследват?

Янсън не отговори.

— Един ден правителството на Съединените щати ми връчи ключовете за царството, позволи ми да създам империя, каквато светът не е виждал. Би било естествено тя да стане моя. Но колкото и съкровища да притежава човек, не винаги е лесно да уреди сметките си. За мен беше важно да установя истината между мен и теб. Аз те направих, Пол. Моделирах те от кал, както Господ е създал човека.

— Не — думата се изтръгна като стон някъде от дълбоко.

Пристъпи една крачка.

— Време е да бъдеш честен спрямо себе си — каза той нежно. — Между нас двамата винаги е имало нещо. Нещо близко до обич.

Янсън го загледа внимателно, мислено наслагвайки чертите на Димаръст върху популярния образ на легендарния хуманист, и забеляза приликите дори върху преобразеното лице. Потрепери.

— И нещо още по-близко до омраза — отговори най-после той.

Очите на Димаръст го изгаряха като въглени.

— Аз те направих и нищо не може да промени този факт. Приеми го. Приеми истината за себе си. Когато го направиш, всичко ще се промени. _Кошмарите ще престанат_, Пол. Животът ще стане изведнъж по-лек. Вземи пример от мен. Аз винаги спя спокойно. Само си представи — това малко ли е, Пол?

Янсън пое дълбоко въздух и усети, че отново се съсредоточава.

— Аз не го желая.

— Какво? Не желаеш да се отървеш от кошмарите? Лъжеш себе си, _лейтенант_.

— Не съм ти никакъв лейтенант. И няма да изтъргувам кошмарите си за нищо.

— Никога не се излекува, защото не пожела да се излекуваш.

— На това ли му казваш лечение? Спиш добре, защото нещо у теб — наречи го душа или каквото ти харесва — е мъртво. Нещо се е случило и един ден то е издъхнало, а може би никога не си го притежавал, но това нещо ни прави човеци.

— _Човеци?_ Искаш да кажеш _слаби_. Хората бъркат тези две думи.

— Моите кошмари са това, което съм — каза Янсън с ясен, спокоен глас. — Налага се да живея с онова, което съм направил на тази земя. Не е задължително да ми харесва. Направил съм добрини, направил съм и злини. Що се отнася до злините, не желая да се помирявам със злото. Твърдиш, че мога да се отърва от болката? Тази болка ми казва кой съм и кой не съм. _Тази болка ми показва, че не съм като теб._

Изведнъж Димаръст се хвърли върху него и изби пистолета от ръката на Янсън. Оръжието падна с трясък върху мраморния под.

Димаръст изглеждаше почти опечален, когато насочи своя пистолет.

— Опитах се да те вразумя. _Опитах се да стигна до теб._ Направих толкова много да стигна до теб, да те върна към твоята същност. Всичко, което исках от теб, беше да признаеш истината — истината за нас двамата.

— Истината? Ти си чудовище. Ти трябваше да умреш в Меса Гранде.

— Невероятно е колко много знаеш и колко много не знаеш. Колко си силен и колко си безпомощен. — Той поклати глава. — Мъжът убива нечие дете, а не може да защити собственото си…

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Атентатът срещу посолството в Калиго не промени ли твоя свят? Предполагах, че ще го промени, когато го замислих преди пет години. Прости ми, но идеята да имаш дете не ми харесваше. Пол-младши, не, не можех да си го представя. Въобще не е трудно да се организира нещо такова с помощта на местни таланти, онези въстаници с диви погледи, които си мечтаят за Аллах и девиците в рая. Страхувам се, че съм единственият, който може да оцени възхитителната ирония, постигната с една бомба от изкуствена тор. Но наистина какъв баща щеше да излезе от теб, от убиец на деца като теб?

Янсън имаше чувството, че се е превърнал в камък.

Димаръст въздъхна тежко.

— За мен е време да тръгвам. Имам големи планове за света, както знаеш. Истината е, че ми писна да се занимавам само с решаването на конфликти. _Предизвикването_ на конфликти е новият дневен ред. Човешките същества обичат битките и кръвопролитията. Остави човека да бъде човек, казвам аз.

— Това не се отнася за теб — каза Янсън, а думите му излизаха с мъка.

Той се усмихна.

— _Carpe diem_ — възползвай се от деня. _Carpe mundum_ — завладей света.

— Те направиха от теб Господ — спомни си Янсън думите на президента, — без да притежават рая.

— Раят е дори извън моите възможности. Защо не подадеш оплакване, когато отидеш там? Ще чакам доклада ти до свети Петър при Небесните порти. — Без да издава емоциите си, той доближи пистолета до челото на Янсън. — Приятно пътуване — каза той, а пръстът му се изви около спусъка.

В същия миг Янсън усети струя топла течност върху лицето си. Примигвайки, забеляза, че тя извираше от огнестрелна рана върху главата на Димаръст. Снайперският изстрел беше прецизен като стрелба от упор.

Янсън се протегна и хвана главата на Димаръст, задържайки го в изправено положение.

— _Ксин лой_ — излъга той. — _Съжалявам._

Само за миг лицето на Димаръст стана безизразно Сякаш медитираше, или сияеше дълбоко.

Янсън го пусна и той рухна на пода безжизнено.



Янсън погледна през старинния телескоп на генералния секретар и забеляза Джеси, която продължаваше да стои на мястото, където я бе изпратил: отвъд Ист Ривър с пушка, опряна върху покрива на стария завод за бутилиране, точно под огромните неонови букви. Тя тъкмо бе започнала да разглобява оръжието си с ловки, отработени движения. Вдигна очи към него, сякаш усети погледа му. Изведнъж Янсън бе обзет от чувство, по-ефирно и по-леко от въздуха, че всичко ще е наред.

Отмести се от телескопа и продължи да гледа с невъоръжени очи, вятърът разхлади лицето му. „Хънтърс Пойнт“, ловджийски пункт. Името пасваше идеално.

Над неговата любима огромният надпис на кока-кола разпръскваше червена светлина сред настъпващия мрак. Янсън погледна надолу и забеляза отражението от неоновата светлина върху искрящата повърхност на водата. За миг му се стори, че в реката тече кръв.



ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА



— Искам да ви благодаря за това, че ни помогнахте, господин Янсън — заяви президентът Чарлс У. Бъркуист от председателското място на овалната маса.

Шепата хора около масата, главно старши служители и аналитици от разузнавателните служби на страната, бяха пристигнали поотделно в ослепително красивата сграда на Шестнайсета улица, използвайки страничния вход, към който имаше достъп през частна алея, гарантираща, че лицата, които влизаха и излизаха, ще останат незабелязани. Никакви записи, никаква документация. Това беше поредната среща, която официално не се бе състояла.

— Страната ни ви дължи огромна благодарност, но никога няма да узнае за това. Аз обаче знам. Не вярвам някой да се изненада от това, че ще получите поредния медал за приноса ви в разузнаването.

Янсън вдигна рамене.

— Може би трябва да се насоча към търговията със скрап.

— Искам също да ви съобщя още една добра новина. Благодарение на вас ще можем да възкресим програмата „Мобиъс“. Дъг и останалите ми изложиха аргументите за това и успяха да ме убедят.

— Наистина ли? — попита безпристрастно Янсън.

— Не изглеждате учуден — добави президентът Бъркуист малко напрегнато. — Предполагам, че сте предвидили тази възможност.

— Когато си имаш работа с бюрократи толкова дълго като мен, преставаш да се учудваш на комбинацията от интелигентност и простотия.

Президентът се намръщи, недоволен от тона на оперативния агент.

— Говорите за някакви необикновени хора, доколкото разбирам.

— Да. Необикновено арогантни — Янсън поклати бавно глава. — Но забравете за това.

— Въпросът е къде си се научил да разговаряш по този начин с един президент — намеси се Дъглас Олбрайт, заместник-директорът на военното разузнаване.

— Въпросът е дали вие, момчета, въобще някога си вадите поуки — отряза го Янсън.

— Много неща научихме — отговори Олбрайт. — Няма никога да повторим грешките си.

— Вярно е. Грешките ще са различни.

Думата взе държавният секретар.

— Да се откажем от програмата на този етап, ще е равносилно да зачеркнем десетки хиляди часове човешки труд, както казва Дъг. Да не говорим, че за света Питър Новак все още съществува.

— Можем да го възкресим, да го извадим на сцената, като вземем допълнителни мерки за сигурност — обади се Олбрайт и хвърли на държавния секретар окуражителен поглед. — Има стотици начини да не допуснем да се повтори онова, което Димаръст направи.

— Не ти вярвам — каза Янсън. — Преди няколко дни всички бяхте на мнение, че сте извършили колосална грешка. Лоша преценка от политическа и морална гледна точка. Разбрахте или поне изглеждаше, че сте разбрали, че един план, основан на огромна измама, е обречен на провал. И че никога не може да се предвиди какво точно ще се случи.

— Бяхме паникьосани — отговори държавният секретар. — Не мислехме разумно. Искахме всичко това да приключи. Но Дъг ни отвори очите и обсъдихме всичко отново спокойно. Потенциалът на програмата е огромен. Като при ядрената енергия — винаги има риск от случайна злополука. Никой от нас не оспорва това. И все пак потенциалните облаги за човечеството са огромни — докато говореше, гласът му ставаше все по-спокоен. Гласът на човек, свикнал да говори на пресконференции и пред телевизионните камери. Въобще не приличаше на уплашения човек от имението Хемпъл. — Да обърнем гръб на програмата само _заради нещо, което дори не се случи_, е равносилно да абдикираме от отговорностите си на политически лидери. Разбираш ли? До една и съща страница ли сме стигнали?

— Ние не четем една и съща проклета книга!

— Успокой се — озъби се Олбрайт. — Вярно е, че дължим всичко на теб, ти се справи чудесно. Ти си човекът, който направи възкресението възможно. — Не беше нужно да обяснява, че от сградата на Секретариата бяха изнесени набързо двама мъже, покрити в чаршафи, но в различни посоки. — Дубльорът се възстановява бързо. Държим го в една от тайните ни квартири, където го лекуват. Както сам можеш да се досетиш, той е уплашен и е готов да ни сътрудничи безусловно. Димаръст не му е доверил кодовете, разбира се. Но всичко е наред. Без Димаръст да ни се пречка наоколо, нашите техници успяха да проникнат в системата. Сега контролираме всичко.

— Грешката ви е била, че сте си въобразявали, че вие контролирате всичко — възрази Янсън, поклащайки бавно глава.

— Установихме пълен контрол върху двойника на Димаръст — обади се техникът със сивкав тен, когото Янсън си спомняше от имението Хемпъл. — Човек на име Ласло Кошич. Преподавал английски в техническо училище в Унгария. Минал под ножа преди осемнайсет месеца. Положението е като при моркова и тоягата. Ако продължи, ще получи десет милиона долара. Ако откаже, семейството му ще бъде ликвидирано. Няма особено силна воля. Съгласи се с нас.

— Както сам можеш да предположиш — каза човекът от ДИА, — ще му предложим малък остров в Карибско море. Ще отговаря напълно на отшелническия му живот. Ще е нещо като затворник в позлатена килия. Няма да може да напуска острова. Екип на Консулски операции ще го наблюдава денонощно. Използвахме част от парите на фондация „Свобода“, за да уредим всичко.

— Но да не навлизаме в подробности — прекъсна го президентът с усмивка. — С една дума, всичко е наред.

— И програмата „Мобиъс“ отново функционира — каза Янсън.

— Благодарение на вас — отговори Бъркуист. — Благодарение на поуките, които си извлякохме.

— По-добре от преди — обади се Олбрайт.

— Разбираш ли логиката на позицията ни? — попита държавният секретар.

Янсън се огледа и видя онова, което президентът виждаше: самодоволните физиономии на мъже и жени, събрани в „Меридиън Интърнешънъл Сентър“ — високопоставени държавни служители и аналитици, представители на официален Вашингтон. Останките от програмата „Мобиъс“. Те бяха най-добрите и най-умните, винаги са били. От детските си години бяха свикнали да получават отлични оценки. Цял живот бяха получавали похвали от началниците си. Не вярваха на нищо по-велико от самите себе си. Смятаха, че целта оправдава средствата. Бяха убедени, че вероятностите може да се изчислят, че неяснотите може да се сведат до точно определелен риск.

И въпреки обстоятелството, че редиците им бяха оредели вследствие на непредвидими обрати на човешката природа, не бяха научили нищо.

— Играта е моя, правилата също — каза Янсън. — Господа, програма „Мобиъс“ приключи.

— По чия заповед? — изсумтя президентът.

— По ваша.

— Какво ти става, Пол? — попита той, а лицето му помръкна. — Да не си откачил?

— Съвсем в ред съм — отговори Янсън, гледайки го право в очите — Нали знаете любимата поговорка във Вашингтон: Няма постоянни съюзници, има само постоянни интереси. Тази програма не е измислена от вас. Вие сте я наследили от предшественика си, който я е наследил от своя предшественик и така нататък…

— Това се отнася до редица други неща, от отбранителната програма до валутната ни политика.

— Сигурно. За това се полагат специални грижи.

— Нужно е да се мисли в перспектива — отговори президентът, вдигайки рамене.

— Един въпрос, господин президент. Току-що сте получили и сте приели незаконно дарение от един и половина милиона долара. — Докато говореше, Янсън си представяше как Григорий Берман се кикоти в Бъртуик Хаус. Той изпитваше неизразимо удоволствие да прави подобни пакости. — Как ще обясните това пред Конгреса и пред американския народ?

— Какво говорите, по дяволите?

— Говоря за грандиозен скандал — десет пъти по-голям от „Уотъргейт“. Говоря за това, че ще наблюдавам как политическата ви кариера изчезва в пламъците. Обадете се на банкера си. Седемцифрена сума е била прехвърлена в личната ви сметка от сметка на Питър Новак в „Интърнешънъл Недърландс Груп Банк“. Електронните подписи не могат да се подправят — или поне не е лесно. Така че, както изглежда, чужд плутократ ви е подкупил. Някой подозрителен член на опозицията може да започне да се чуди дали не е свързано по някакъв начин със закона за банковата тайна, който подписахте неотдавна? Дали не е свързано с много други неща. Достатъчни да създадат работа на специален прокурор за години. Още сега мога да прочета заглавието на статия от пет колони във „Вашингтон Поуст“: ПРЕЗИДЕНТЪТ ПОЛУЧАВА ПОДКУПИ ОТ ПЛУТОКРАТ. ПРЕДСТОИ СЛЕДСТВИЕ. Нещо от тоя род. Да не говорим за жълтите медии, на които ще им капне мед на сърцето. Ще се вдигне такъв шум, че няма да сте в състояние да чуете собствения си глас.

— Това са измислици — избухна президентът.

— И всички ще се радваме да чуем обяснението ви пред Конгреса. Подробностите ще бъдат изпратени утре с електронна поща до Министерството на правосъдието и съответните комисии в Камарата на представителите и Сената.

— Но Питър Новак…

— Новак? Не бих насочвал вниманието към него, ако бях на ваше място. Не мисля, че някой от присъстващите тук ще се отърве с неопетнена репутация.

— Ти ме будалкаш — каза президентът.

— Обадете се на банкера си — повтори Янсън.

Президентът се вторачи в Янсън. Неговите лични и политически инстинкти го бяха издигнали на най-високата позиция. Те му подсказаха сега, че Янсън не блъфира.

— Правиш огромна грешка — каза Бъркуист.

— Мога да я поправя — отговори Янсън. — Още не е късно.

— Благодаря.

— Макар че не след дълго ще бъде. Ето защо трябва да вземете решение за програмата „Мобиъс“.

— Но…

— Обадете се на банкера си.

Президентът излезе от стаята. След няколко минути се върна и си седна на мястото.

— Смятам, че това е под достойнството ми. — Лицето му със скандинавски черти почервеня от гняв. — А също и под твоето достойнство! Господи, ти винаги си служил на страната си с безрезервна лоялност.

— И затова бях възнаграден със заповед за ликвидиране на всяка цена.

— Вече говорихме за това — каза Бъркуист. — Онова, което предлагаш, намирисва на изнудване.

— Да не се увличаме в подробности — отряза го Янсън.

Президентът се изправи, лицето му бе мъртвешки бледо, примигваше с усилие. Без да промълви нито дума, отново седна. И преди беше разговарял с непокорни опоненти, но с помощта на своя неустоим чар бе успявал да убеди недоволните и да ги привлече на своя страна. Биваше го за това.

— Посветих живота си в служба на страната — обърна се той към Янсън, плътният му баритон бе преизпълнен с искреност. — Благото на страната е моят живот. Искам от теб да го разбереш. Решенията, които взимаме в тази стая, не са безотговорни и цинични. Когато положих клетва при встъпването си в длъжност, обещах _да пазя и защитавам_ народа си — същата клетва даде и моят баща преди двайсет години. Това е дълг, към който се отнасям изключително сериозно…

Янсън се прозя.

— Дерек — каза президентът, обръщайки се към директора на Консулски операции, единствения човек на масата, който досега не се бе обадил. — Поговори с твоя човек. Накарай го да разбере.

Заместник държавият секретар Дерек Колинс свали тежките си слънчеви очила и разтри червените белези, които те бяха оставили върху носа му. Имаше вид на човек, който се кани да направи нещо, за което вероятно щеше да съжалява.

— Опитах се да ви накарам да разберете, че не познавате този човек — започна Колинс. — Никой от вас.

— Дерек? — Гласът на президента бе умоляващ.

— Да пазите и защитавате — продължи Колинс. — Тежки думи. Тежко бреме. Красив идеал, който понякога изисква да се правят грозни неща. Тежка е царската корона, нали? — Той погледна към Янсън. — В тази стая няма нито един светец, не се заблуждавай. Но да проявим уважение към основните идеали на демокрацията. В тази стая има един човек, който е запазил у себе си някакви останки от разум и почтеност. Той е едновременно упорит кучи син и истински патриот…

— Благодаря, Дерек — каза президентът Бъркуист, без да скрие задоволството си.

— Говоря за Пол Янсън — прекъсна го заместник държавният секретар, гледайки го право в очите. — И ако не се вслушате в онова, което ви казва, господин президент, ще се окажете по-голям глупак и от баща си.

— Заместник държавен секретар Колинс — избухна президентът, — ще бъда щастлив да приема оставката ви.

— Господин президент — отговори Колинс със спокоен тон, — ще бъда щастлив да приема вашата оставка.

Президентът Бъркуист замръзна на място.

— По дяволите, Янсън. Видя ли какво направи?

Янсън се вторачи в Колинс.

— Хубава песен като за ястреб — каза той полуусмихнат. После се обърна към президента: — Нали знаете правилото: „Прецени източника.“ Съветът, който са ви дали, е свързан повече с онова, което засяга съветниците ви, отколкото вас. Вие наистина трябва да прецените кой какъв интерес преследва. Същото важи и за вас, господин държавен секретар. — Той погледна към държавния секретар, който имаше вид на човек, готов всеки момент да повърне, и отново се обърна към президента. — Както вече споменах, за повечето присъстващи вие само минавате от тук. Те са били тук преди вас и ще останат и след вас. Вашите непосредствени, лични интереси не ги вълнуват ни най-малко. Те просто очакват от вас да „мислите в перспектива“.

Бъркуист мълчеше. Прагматик по душа, той явно се мъчеше да пресметне трезво от какво зависи политическото му оцеляване. Всичко останало бе второстепенно за собствената му аритметична сметка. По челото му избиха капчици пот. Усмихна се насила.

— Пол — каза той, — страхувам се, че срещата не започна добре. Наистина бих искал да те послушам.

— Господин президент — протестира Дъглас Олбрайт, — това е изцяло погрешен ход. Обсъдихме всичко толкова подробно, отново и отново…

— Добре, Дъг. А можеш ли да ми кажеш как да предотвратя онова, с което ме заплаши Пол Янсън? Не чух никой тук да се е загрижил по този проблем.

— Двете неща са несравними — избухна Олбрайт. — Говорим за дългосрочни геополитически интереси, а не за славата на втората администрация на Бъркуист. Не може да се прави никакво сравнение. Програмата „Мобиъс“ е по-голяма от всички ни. Има само едно правилно решение.

— И какво е то? Грандиозен политически скандал?

— Трябва да го преглътнете, господин президент — каза Олбрайт спокойно. — Съжалявам, сър. Но се налага да го смелите. Това е нещо, в което вие, политиците, специализирате, нали така? Намалявате данъци, водите благоприлични кампании срещу Холивуд, обявявате война на Колумбия, правите каквото ви кажат имиджмейкърите. Американците много си падат по преструвките. Извинявам се за своята прямота, но ще ви кажа, че не можете да жертвате програмата върху олтара на политическите си амбиции.

— Винаги ми е било любопитно да чуя какво според теб мога да правя и какво не мога да правя, Дъг — отговори Бъркуист и се наведе напред. — Но смятам, че за днес каза достатъчно.

— Моля ви, господин президент…

— Би ли млъкнал, Дъг — прекъсна го Бъркуист. — В момента мисля. Обмислям важни президентски решения.

— Говорим за съживяване на перспективи за глобална политика — повиши тон Олбрайт, а гласът му трепереше от възмущение. — Вие обаче мислите за шансовете си за преизбиране.

— Съвсем правилно си схванал. Ако искаш ме наречи боклук, но аз мисля за сценария, при който ще продължавам да изпълнявам президентските функции. — После се обърна към Янсън: — Играта е твоя, правилата също.

— Отличен избор, господин президент — каза Янсън с неутрален тон.

Бъркуист му хвърли усмивка, която беше едновременно властна и умолителна:

— А сега ми върни проклетото президентство.



# Ню Йорк Таймс

# Питър Новак се отказва от фондация „Свобода“

# Милиардерът филантроп предава фондацията на

# международен попечителен борд.

# Новият директор е Матю Жинсу

# От Яасон Стайнхарт



АМСТЕРДАМ — На пресконференция в централата на фондация „Свобода“ в Амстердам легендарният финансист и хуманист Питър Новак обяви, че се отказва от фондация „Свобода“, световната организация, която създаде и ръководи повече от петнайсет години. Същевременно той изтъкна, че фондацията няма да има никакви финансови проблеми, тъй като й прехвърля всичките си капитали, които ще бъдат реорганизирани в публичен тръст. Международен директорски борд ще поеме управлението и в него ще участват изтъкнати личности от цял свят начело с генералния секретар на ООН Матю Жинсу. „Свърших своята работа“ — заяви господин Новак, четейки от предварително подготвен текст. — „Фондация „Свобода“ е по-голяма от всяка отделна личност и затова реших да делегирам контрола върху организацията на обществен борд, чиито директори да имат широки пълномощия. Сега, когато фондацията навлиза в нов етап, главният принцип ще стане прозрачността.“

Реакциите бяха като цяло положителни. Някои наблюдатели изразиха изненада, но други казаха, че са очаквали подобна стъпка. Източници, близки до господин Новак, казаха, че неотдавнашната смърт на съпругата му е изиграла решаваща роля за решението му да се оттегли от фондацията. Други посочиха, че склонността на финансиста към уединение противоречи на прекалената публичност, която работата във фондацията изисква. Новак не пожела да разкрие какви са плановете за бъдещето му, но негови помощници казаха, че той възнамерява да се оттегли изцяло от общественото полезрение. „Питър Новак няма да се мотае повече в краката ви“ — пошегува се един от заместниците му пред журналистите шеговито. Но тъй като тайнственият плутократ има вкус към неочакваното, онези, които го познават, предупреждават да не бъде отписван изцяло. „Ще се върне“ — заяви Ян Кубелик, външният министър на Чехия, който е в града за конференцията на Г-7. — „Бъдете сигурни. Вие още не сте видели на какво е способен Питър Новак.“



ЕПИЛОГ



Гъвкавата жена с остра кафява коса лежеше по очи напълно неподвижно, дългата й пушка беше подпряна върху чували с пясък по цялата й дължина. Сенките, които камбанарията пускаше, я правеха напълно незабележима от всякакво разстояние. Когато отмести очи от мерника, градският пейзаж на Дубровник й се стори странно еднообразен. Покривите с червени керемиди пред погледа й приличаха на късчета от антична керамика. Под камбанарията, където се бе разположила от няколко часа, се виждаше море от физиономии, което стигаше до издигната на няколкостотин метра от нея дървена платформа в центъра на стария град.

Това бяха вярващите, отдадените на Бога. На никого от тях не бе убягнало, че папата е решил да започне посещението си в Хърватия с обръщение към жителите на Дубровник, който се бе превърнал в символ на страданията на народа. Бяха изминали повече от десет години, откакто югославската армия обсади адриатическия пристанищен град, но споменът за нападението бе още жив у неговите жители.

Мнозина от тях носеха снимки на любимия Свети отец. Обичта към него не се дължеше само на това, че той винаги казваше истината, а на непреодолимия му чар и преди всичко състрадание. Той не само осъждаше насилието и тероризма от безопасно разстояние във Ватикана. Той отнасяше посланията си за мир на място, там, където има конфликти и сепаратизъм. Беше се разчуло, че папата смята да говори за исторически събития, които повечето хървати предпочитаха да забравят. В този древен конфликт между католицизма и православието имаше много място за разкаяние и от двете страни. Освен това Светият отец смяташе да се изправи очи в очи с бруталното фашистко наследство от усташкия режим по време на Втората световна война.

Макар да се очакваше хърватското ръководство и видните граждани да реагират смутено, духовната му смелост, както изглеждаше, му бе спечелила още повече привърженици. Тя бе станала също причина — подозренията на Янсън се потвърдиха от негови източници в столицата Загреб — за внимателно организиран заговор за убийство. Озлобеното, сепаратистки настроено движение на сръбското малцинство щеше да отмъсти за своите страдания, като ликвидира фигурата, почитана от тази преобладаващо католическа нация. Техни негласни съучастици бяха крайните хърватски националисти, които се стахуваха от реформистката политика на папата и които търсеха повод да изтребят коварните малцинства, пуснали корени сред тях. След подобна чудовищна провокация — а каква по-голяма провокация от убийството на многообичания папа — никой нямаше да им се изпречи на пътя. Дори обикновените хора щяха да се присъединят към кървавата им кауза за етническо прочистване на Хърватия.

Като всички екстремисти обаче те не можеха да предвидят последиците от действията си извън осъществяването на целите си. Сръбският убийствен акт щеше наистина да бъде отмъстен хилядократно с кръвта на етническите сърби. Но тези кланета неизбежно щяха да подтикнат сръбското правителство да се намеси със сила. Дубровник и останалите хърватски градове отново щяха да бъдат бомбардирани от сръбските сили, което на свой ред щеше да подтикне Хърватия да обяви война на своя сръбски враг. В този нестабилен ъгъл на Европа отново щеше да пламне пожар, разделяйки съседните страни на съюзници и врагове, а какъв щеше да е крайният резултат, никой не можеше да предвиди. Един световен конфликт веднъж бе избухнал след убийство на Балканите. Можеше да се случи отново.

Лек ветрец проникваше през средновековните сгради на стария град, а по улица „Божардар Филипович“ крачеше мъж с най-обикновена външност и къса сива коса. Никой не се обръщаше да го погледне втори път.

— Четири градуса встрани от медианата — каза той тихичко. — Жилищната сграда в средата на улицата. На горния етаж. Имаш ли видимост?

Жената отговори лаконично и нагласи своя бинокъл „Сваровски“ 12 на 50: стрелецът, който лежеше в очакване, изпълни екрана. Набразденото лице й бе познато от албума със снимки: Милич Павлович. Не беше от средите на сръбските фанатици от Дубровник, а професионален, изключително опитен убиец, който им бе спечелил доверието.

Терористите бяха изпратили най-добрия. Но същото се отнасяше и за Ватикана, който пожела убиецът да бъде ликвидиран, без светът да научи за това.

Охранителният бизнес беше само формално ново занимание за Янсън и Кинкейд. По тази причина само формално можеше да се нарече бизнес. Както Джесика обичаше да казва, Янсън си бе заслужил милионите в сметката на Каймановите острови. Ако той не ги заслужаваше, тогава кой? Янсън обаче възразяваше, че са твърде млади да се оттеглят. Той веднъж опита, опита се да избяга от себе си. Но това не бе отговор за него, а и за двама им. Беше го осъзнал. Той се бунтуваше срещу лицемерието и арогантността на бюрократите. За добро или за лошо, и двамата не бяха създадени да си живуркат кротко. Парите на малкия карибски остров им позволяваха да си подбират клиентелата и да не се скъпят за разходите по операциите.

Кинкейд заговори съвсем тихичко, тъй като знаеше, че чувствителният микрофон насочваше думите й право в ухото на Янсън.

— Проклета бронирана жилетка — каза тя и протегна стройното си тяло. Тя винаги се оплакваше, че умира от жега, и се чувстваше адски неудобно, когато той настояваше да носи противокуршумната дреха. — Признай, не ме ли прави дебела?

— Очакваш да ти отговоря, докато държиш в ръцете си пушка?

Тя зае позиция, когато забеляза, че убиецът освободи затвора на дългата си пушка.

Папата щеше да се появи след няколко минути.

Дочу гласа на Янсън в слушалката:

— Всичко наред ли е?

— Като по часовник.

— Ще внимаваш много, нали? Не забравяй, че вторият убиец е в склада на местоположение „Бе“. Внимавай да не те надушат, тъй като си в неговия обсег.

— Аз съм над тях — каза тя със спокойствието на стрелец, заел перфектна позиция.

— Знам — отговори той. — Само те моля да внимаваш.

— Не се безпокой, любов моя — успокои го тя. — Ще е като разходка в парка.