Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
	Мистерията „Миша“



	Посвещава се на Доналд Хамилтън и неговото творение Мат Хелм (истинският Мат Хелм, а не холивудският вариант)




	Пролог

	__5 март 1953 година__
	__Арктическата част на Канада__

	Островът бе абсолютно необитаем. Нищо не можеше да оживее.
	Нащърбеният хребет на груба, обрулена от бурите скала стърчеше от леда и мразовитите води на Северния Ледовит океан на съвсем кратко разстояние от магнитния полюс на Земята. Едва подаващ се сърп, дълъг дванайсет мили, той изтъняваше от две мили широчина в най-обширната си част до четвърт миля в заострените си краища, а в най-западния му край имаше нещо като заливче. От неговата тясна, осеяна със скални отломки крайбрежна равнина се издигаха две забележителни възвишения, свързани със запълнена от глетчер седловина.
	Лишеи и няколко туфи от закърняла, прогорена от студа морска трева упорито защитаваха оскъдното си съществуване между пукнатините на камъка. По време на краткото арктическо лято се случваше на зъберите да кацнат няколко чайки и буревестници. От време на време някой тюлен или морж се измъкваше на чакълестите й плажове и рядко срещаната царствена полярна мечка стъпваше на меките си лапи като привидение сред мразовитите му мъгли.
	Но в действителност тук нищо не живееше.
	Островът беше една от безбройните отломки на континента, разпръснати между северния бряг на Канада и полюса. Наричаха ги с общото име архипелаг Кралица Елизабет и всеки от тях беше толкова суров и обрулен от снежните виелици, колкото и следващият.
	Въпреки че представляваше огромна грамада, островът беше неизвестен и на него не беше стъпвал човешки крак. Някой инуитски ловец може и да беше зървал върховете му, подаващи се над морските изпарения на далечния хоризонт. Дори да го беше виждал, потребността да оцелее и той, и племето му беше предотвратила всяко по-нататъшно изследване.
	А може би някой арктически изследовател от викторианската епоха, предприел безплодно търсене на Северозападния пасаж, е скицирал острова върху нескопосаната си карта, нахлузил ръкавици с един пръст. Ако е така, негов е бил един от изгубените в ледовете кораби, които никога не се завърнаха.
	Островът и неговите сестри не участваха в разправиите на човечеството, докато не дойде времето на уместно наречената студена война. Архипелагът Кралица Елизабет беше фотографиран в края на 40-те години от американските военновъздушни сили като подстъп към изграждането на далечната радарна система за ранно предупреждение на северноамериканската въздушна отбрана. Тогава островът се сдоби с име. Отегченият военен картограф, който го добави към морските карти на света, го кръсти Уензди*, защото някак трябваше да се казва и защото неговото топографско измерване беше минало през бюрото му по средата на седмицата.
	[* Сряда (англ.). — Бел. прев.]
	Не след дълго остров Уензди прие първото си посещение.
	Откъм полюса, през гъстия мрак на арктическата зима, се изви внезапен силен порив на вятъра, вихрите му пищяха около върховете на острова, издухвайки снега от северната им страна, и оставяха черния базалт оголен в бурята.
	Вероятно затова островът остана незабелязан, докато не стана твърде късно.
	От север едва-едва долитаха звуците на мощни самолетни двигатели, които се носеха с вятъра и постепенно се усилваха. Но нямаше кой да чуе техния тътен, когато прелетяха ниско над островния бряг. Твърде ниско. Ревът на двигателите изведнъж се усили и премина в силен, безнадежден вой.
	Внезапно воят секна в пронизителния, раздиращ трясък на метал, ударен в леда, а вечните ветрове триумфално запищяха.
	Остров Уензди престана да е обект на тревоги за още половин век.


	1

	__В днешни дни__
	__Полярната част на Канада__

	Облечени в светлоотразителни жилетки и костюми за сняг, трите свързани с въжета фигури се опираха на своите пикели и се насилваха да изкатерят последните няколко метра до своята цел. Бяха се покатерили по южния склон на хребета, чиято грамада ги защитаваше от повсеместния вятър. Но сега, докато се бореха да преодолеят ръба на малкото, оголено скално плато на върха, безпрепятствените пориви на полярните, устремени надолу по склона ветрове ги брулеха, а сковаващите вихри сриваха ефективната температура от малко под точката на замръзване до цели градуси под нулата.
	Беше приятен есенен следобед на остров Уензди.
	Бледата, хладна топка на слънцето се търкулна по южния хоризонт и изпълни света със странното сивкаво сияние на дългия седмици наред арктически здрач.
	Погледнеше ли човек надолу към океана, трудно беше да различи острова от морето. Паковият лед обграждаше Уензди, а новият, жив лед плаваше отгоре и се трупаше по бреговете. Единствените канали от свободна, тъмна вода можеха да се видят зад плаващите айсберги на хоризонта, защото устояваха на вледеняващия напор на идващата зима.
	На изток, в далечния край на острова, вилнеещите ветрове бяха докарали снежна буря и превръщаха втората, по-висока планина в злокобна тъмна купчина, загатната зад парцалива завеса от мъгли.
	Отдалеч пейзажът беше като ад със затворени пещи, макар че тримата негови свидетели бяха от порода, която смяташе подобни гледки за ободряващи.
	Водачът на групата отметна глава назад и предизвика вятъра с див вълчи вой:
	— Претендирам за тази планина по право на завладяване и затова я наричам… Как, по дяволите, ще я кръстим и бездруго?
	— Ти първи се качи горе, Иън — отбеляза най-дребният от тримата катерачи, а гласът й се губеше в защитната маска. — Така че според правилата трябва да се казва планина Ръдърфорд.
	— А, не! Не би трябвало! — запротестира третият член на катераческата група. — Нашата прекрасна мис Браун е първата дама, която изкатери този страховит връх. Трябва да се казва планина Кейла.
	— Това е много мило, Стефан, но все пак това няма да ти спечели повече от ръкостискане долу в станцията.
	Иън Ръдърфорд, специализант по биология в Оксфорд, се подсмихна.
	— Мисля, че няма какво да се тревожим за това. Както и да я наречем, в крайна сметка пак ще й викаме Южното възвишение, както винаги досега.
	— Страдаш от прекомерен реализъм, Иън — ухили се в дебелия вълнен шал, който покриваше долната част на лицето му, Стефан Кропоткин от програмата за космически лъчения на „Макгил“.
	— Мисля, че в момента имаме нужда от малко реализъм — Кейла Браун учеше геофизика в университета „Пърдю“. — Вече изоставаме с един час от разписанието си, а и доктор Крестън не беше много доволен, че ще идваме тук.
	— Още един човек с липса на романтизъм в душата — избоботи Кропоткин.
	— Все пак имаме достатъчно време за няколко снимки — отвърна Ръдърфорд, като сваляше раницата си. — Крести със сигурност няма да има нищо против.
	Видяха го, докато внимателно се движеха в периметъра на тясното плато, и то зоркият поглед на дребната бъдеща геофизичка от Индиана направи откритието.
	— Хей, момчета, какво е това? Там, долу, на глетчера.
	Ръдърфорд се втренчи в седловината между върховете. Долу имаше нещо, едва забележимо през снежната мъглявина. Той вдигна очилата си и извади бинокъла от калъфа. Като внимаваше мразовитият метал да не докосне кожата на лицето му, той надзърна през него.
	— Дяволите да го вземат! Там, долу, има нещо! — Той прехвърли бинокъла към приятеля си. — Какво мислиш, Стефан?
	Източноевропеецът дълго се взира. После свали бинокъла.
	— Това е самолет — каза той озадачено. — Самолет върху леда.


	2

	__Военен тренировъчен център__
	__в планината Хъкълбери Ридж__

	Подполковник Джонатан „Джон“ Смит от американската армия, доктор по медицина, застана с гръб към ръба на скалата и се огледа за последно наоколо.
	Тук, горе, беше красиво. От това място човек можеше да погледне на юг, към западния склон на Каскадните планини, с тяхната каменна синьо-сивкава верига, покрита със заскрежено бяло и планинско зелено. Ивици мъгла властно се носеха над по-ниските склонове, а златистата светлина на изгрева струеше през зъберите на хребета. Като изви още повече глава, той успя да обхване в полезрението си и далечния разтрошен конус на планината Сейнт Хелън — лека мъгла се беше скупчила над зиналия кратер на вулкана.
	Тя напомни на Смит за отдавна отминалите лета в Йелоустоун, за детинската гордост и трепет, когато за първи път отидоха в дивата пустош с баща му и чичо Иън.
	Особено въздухът, мразовит, сладостен и пълен с живот. Той пое последна дълбока глътка от него, вдиша с наслада и пристъпи назад, отвъд ръба на пропастта.
	Хоризонтът се завъртя плавно на деветдесет градуса и алпинистката седалка уверено го прегърна, а дебелото зелено найлоново въже, оплетено през карабинерите му, пое напрежението. Като удържаше тежестта си на протриващото съоръжение и грайферните подметки на планинските обувки „Данър Форт Луис“, закрепени върху нашарения с лишеи черен базалт, той застана на отвесната повърхност на скалата. Все още твърде неопитен за подобно преживяване, Смит се ухили развеселен. Боже мой, това беше по-хубаво от лабораторната работа!
	— Добре, подполковник — отекна усиленият от високоговорителя глас на инструктора в основата на скалата. — Оттласквай се полека.
	Отгоре съкурсниците на Смит, облечени в същия горски камуфлаж, който носеше и той, надникнаха от ръба на скалата. Това беше голямото слизане, петдесетметровото спускане на рапел. Провисът на въжето се свлече под Смит и той за последно го отметна. После опъна рязко крака, като се отблъсна от скалата и позволи на въжето да мине през десандьора.
	В непрекъснатите усилия на Смит да уравновеси необузданите и разнообразни страни на живота си — войник, учен, лекар и шпионин — този военен високопланински курс беше огромен успех.
	През последните три седмици се беше хвърлил в предизвикателството на програмата с нарастващ ентусиазъм, кали тялото си с развиващия мускули тренировъчен режим на пустошта и проясни мисленето си след дългите дни, които беше прекарал погребан в лабораториите на „Форт Детрик“ в Изследователския институт по заразни болести на американската армия.
	Възстанови атрофиралите си бойни умения и придоби нови: ориентиране по пресечен терен, оцеляване при сурови климатични условия, камуфлаж, прецизна стрелба под висок ъгъл. И се запозна с изкуството на алпинизма. Смит се научи как да използва котки, клинове, геоложко чукче и по-важното — как да се доверява на въжето и алпинистката седалка, как да накара инстинктивните човешки страхове от падане и височини да бездействат.
	Рапелното въже профуча със свистене през стоманените скоби, дланта на дебелата му ръкавица се загря и обувките му се оттласнаха от скалата на седем метра надолу по отвесната стена. Усети очите си присвити, а лицето изопнато, когато вълната адреналин го блъсна. Отново се оттласна и се спусна още метър и половина надолу.
	— По-полека, сър — предупреди гласът отдолу.
	Той се отблъсна за трети път силно, като се остави рязко да падне надолу, въжето изпращя, а рапелът започна да пуши.
	— Полека, подполковник… Спокойно… Спокойно! Казах по-полека, дяволите да го вземат!
	Смит спря трудно, забавяйки падането си. Като се издърпа в изправено положение, той се спусна последните няколко метра с обувките напред до прогнилите борови иглички в основата на скалата. Смит слезе заднишком от долния край на въжето, измъкна парещата си нагорещена ръка от ръкавицата и я потри върху изтощеното си бедро.
	Пред него изникна набит сержант рейнджър с барета в песъчлив цвят.
	— Моля подполковника да ме извини, сър — раздразнено каза той. — Но дано осъзнавате, че един офицер може да си съдере тук задника толкова лошо, колкото и всеки редник или сержант.
	— Ще ви се доверя по въпроса, шефе — ухили се Смит.
	— Тогава, след като кажа „ПОЛЕКА, СЪР“, значи това имам предвид, мамка му!
	Инструкторът по катерене от двайсет години беше ветеран на Седемдесет и пети рейнджърски полк и на прославената Десета планинска дивизия. По тези причини беше доста привилегирована личност дори за един подполковник.
	Смит изтрезня и откопча под брадата си ремъка на каската.
	— Прав сте, сержант. Малко се поувлякох там, горе. Кофти идея. Следващият път ще стане като по учебник.
	Умилостивен, инструкторът кимна в отговор.
	— Окей, сър. Като изключим, че беше малко налудничаво, спускането се получи добре.
	— Благодаря, шефе.
	Инструкторът се върна да наблюдава спускането на следващия курсист, а Смит се оттегли до края на сечището в подножието на скалата. Гой свали каската и коланите си, извади широкопола камуфлажна шапка от големия страничен джоб на панталона си и я изтръска да възвърне формата си, преди да я сложи върху тъмната си, късо подстригана коса.
	Джон Смит изглеждаше добре за годините си — малко над четирийсет: с широки рамене, тесен кръст и стегнати мускули — и заради сегашния тренировъчен курс, и заради активния си начин на живот. Имаше сурова, мъжествена красота, линиите на загорялото му лице бяха загладени, напрегнати и някак неподвижни — лице, което добре пазеше тайни. Очите му, необикновена отсянка на тъмносиньо, бяха в състояние да пронизват наоколо с остра проницателност.
	Като си пое още една дълбока глътка от чистия планински въздух, Смит потъна под клоните на дугласката*. Някога беше живял в този свят. В по-ранен етап от своята кариера, преди да се заеме с проучвания в Медицинския изследователски институт за заразни болести на американската армия, той беше правил преход като военен лекар с предните отряди на американските специални части. Беше хубаво време, време на предизвикателства и другарство. Беше също време на страхове и отчаяние, но все пак добро.
	[* Дугласка ела — род иглолистни еднодомни дървета от семейство Борови — Бел. moosehead]
	Една произволна мисъл пъплеше из съзнанието му през последните няколко дни: защо пак да не заложи на тактиката, може би за още една разходка със специалните части? Защо пак да не се върне в истинската армия за малко?
	Смит си призна, че това е само случайно хрумване. Вече имаше прекалено висок чин, за да ходи на бойното поле. Най-доброто, с което можеше да се справи, беше работата зад бюро, пост в щаба, вероятно пак в рамките на Вашингтон.
	Освен това трябваше да признае, че постигаше успехи в сегашната си изследователска работа, а тя беше от огромно значение. Секретният Военномедицински изследователски институт за инфекциозни болести беше първата защитна линия на Америка както срещу биотероризма, така и срещу глобално разрастващия се болестотворен басейн, а Смит беше ключова фигура в тази отбрана. Безспорно важна служба.
	И най-вече съществуваше другото му задължение, което не беше посочено в официалното му служебно досие, а бе родено от мегаломанския кошмар, наречен проектът „Хадес“ и смъртта на доктор София Ръсел — жената, която беше обичал и за която възнамеряваше да се ожени. Не биваше да отхвърля това задължение, не и ако искаше да се помири със себе си.
	Смит се облегна и се отпусна върху обраслия с мъх ствол на елата и се загледа към съкурсниците си, които се редуваха на дългото въже. Все пак днес беше хубав ден да си войник.


	3

	__Президентското убежище „Кемп Дейвид“__

	Президентското убежище „Кемп Дейвид“ се намираше на около седемдесет мили от Вашингтон, в грижливо изолирана област от почивната зона на планината Катоктин.
	Произходът му се губеше в бурните времена на Втората световна война, когато, загрижени за безопасността на президентската яхта „Потомак“, американските тайни служби изискали Франклин Делано Рузвелт да намери ново, по-сигурно място за отдих и почивка в района на Вашингтон.
	Подобно място имало в обраслите с гори хълмове на щата Мериленд, летен лагер за федералните служители, построен в средата на трийсетте години от цивилните охранителни корпуси като пилотен възстановителен проект за труднообработваемите пустеещи земи.
	Като наследство от дните на „Потомак“, лагерът бил обслужван от военноморските сили на САЩ, традиция, продължила до наши дни, и първоначалното му кодово название било „USS Шангри Ла“. Убежището получило името „Кемп Дейвид“ през петдесетте години, когато го прекръстили в чест на внука на президента Айзенхауер.
	Редица важни дипломатически и държавнически ходове бяха предприемани в това убежище — едно от тях бе историческото мирно споразумение от „Кемп Дейвид“ между Египет и Израел. Но между всички срещи и конференции, предавани от националните медии, имаше и неотразени, забулени в най-дълбока тайна.
	Облечен небрежно в памучни панталони, поло и пуловер за голф, президентът Самюел Адамс Кастила се загледа в един хеликоптер „Мърлин“ в тъмносините и златисти цветове на президентската ескадрила, който се доближи предпазливо над площадката за кацане, а витлото му отвя алените листа от върховете на дърветата. Извън периметъра на неизбежната дебнеща охрана от морски пехотинци и тайни агенти на пост, Кастила чакаше сам. Не беше планирано официално дипломатическо посрещане. Нямаше барабани и тържествени речи. Нямаше членове на наблюдаващата преса от Белия дом.
	Гостът на Кастила така беше поискал.
	Този гост сега слизаше от работещия на празен ход хеликоптер — нисък и набит мъж, с късо подстригана прошарена коса и син раиран костюм с европейска кройка. Беше износен така, сякаш не му е по мярка, сякаш собственикът му е привикнал към друг вид облекло. Инстинктивният маниер, по който понечи да отвърне на козируването на морския пехотинец в долния край на стълбичката на хеликоптера, подсказа какво може да е това друго облекло.
	Кастила, бивш губернатор на Ню Мексико, прехвърлил петдесетте, но все още висок, строен и с изправени рамене, тръгна напред с широки крачки и протегната ръка.
	— Добре дошъл в „Кемп Дейвид“, генерале — поздрави той, надвиквайки воя на турбините.
	Дмитрий Баранов, командващ генерал от Трийсет и седма стратегическа военновъздушна армия на Руската федерация, отвърна със здраво, сухо на допир ръкостискане.
	— За мен е чест да съм тук, господин президент. От името на моето правителство още веднъж ви благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен при тези… изключителни обстоятелства.
	— Няма защо, генерале. Нашите народи споделят много взаимни интереси в последно време. Консултациите между правителствата ни винаги са добре дошли.
	„Или поне необходими“, добави негласно Кастила.
	Новата несъветска Русия поставяше пред Съединените щати почти толкова предизвикателства, колкото и бившият СССР, но по друг начин. Раздирана от корупция, политически нестабилна и с икономика, която още се бореше да се съвземе от останките на комунизма, новородената руска демокрация непрекъснато заплашваше или отново да се поддаде на тоталитаризма, или напълно да рухне. И двата изхода не бяха изгодни за Съединените щати и Кастила се беше заклел през неговия мандат да не се случи нищо подобно.
	Със значителен отпор от страна на старите бойци от студената война и конгресмените, орязващи бюджета, Кастила беше прокарал през Конгреса серия от леко прикрити сметки за чуждо подпомагане, като работеше с президента Потренко да запуши някои от най-критичните пролуки в руския държавен кораб. В момента се водеха дебати за още една такава сметка и решението още беше под въпрос.
	Последното нещо, от което имаше нужда администрацията на Кастила, беше ново усложнение в Русия. Въпреки това предишната вечер във военновъздушната база „Андрюс“ беше кацнал руски дипломатически самолет. На него беше Баранов и носеше запечатано писмо от президента Потренко, който сочеше генерала за свой личен представител и го упълномощаваше да преговаря с президента Кастила по „спешен въпрос от взаимно национално значение“.
	Кастила се опасяваше, че този сценарий може да означава само неприятности. Баранов потвърди страховете му.
	— За съжаление информацията, която нося, може да не бъде приета радушно, господин президент. — За миг очите на генерала се стрелнаха към заключеното куфарче, което носеше.
	— Разбирам, генерале. Ако нямате нищо против да ме придружите, поне можем да го обсъдим на спокойствие.
	Екипите на тайните служби ненатрапчиво променяха позициите си за наблюдение, докато Кастила водеше госта си около опасания с каменна облицовка рибарник към „Лепен Лодж“, президентската резиденция в „Кемп Дейвид“.
	Няколко минути по-късно двамата мъже седяха на широката веранда на резиденцията край маса в стил адирондак. Опитен и дискретен стюард от флота им поднесе горещ чай в руски стил, във високи чаши със сребърен филигран.
	— Благодаря за гостоприемството, господин президент — каза Баранов.
	Кастила, който в топлия есенен ден вероятно би предпочел изстудена бира „Корс“, кимна в знак на признателност.
	— Разбирам, генерале, че въпросът не търпи отлагане. Как бихме могли да съдействаме на вас и на Федерацията?
	Баранов извади малко ключе от джоба на жилетката си. Като постави куфарчето на масата, той щракна ключалките и извади една папка. Бавно постави серия фотографии върху плота.
	— Предполагам, господин президент, че ще ги разпознаете.
	Кастила вдигна една от снимките. Навъсено нагласи очилата си с титанови рамки и се загледа във фотографията.
	Тя представляваше увеличен кадър, на който се виждаше вкочанено, сковано в лед поле, вероятно повърхността на глетчер. В центъра на изображението се виждаха останките на огромен четиримоторен самолет. Като цяло непокътнат, но едното му дълго, право крило беше усукано и огънато назад от силата на удара. Кастила беше достатъчно голям експерт по авиация и определи останките като тежкия бомбардировач „Боинг В-29“, същият вид самолети, които се използваха за бомбардировки над Японската империя в последните дни на Втората световна война и които пуснаха първите атомни оръжия срещу Хирошима и Нагасаки.
	Или поне приличаше на такъв.
	Някои медийни канали го наричаха „мистериозния самолет“. Други му казваха „Лейди, бъди милостива“*. Научна експедиция на изолиран остров в канадската част на Арктика беше забелязала останките върху планина над своята база и тези фотографски изображения бяха профучали из целия свят по интернет и глобалните новинарски мрежи.
	[* Lady-Be-Good — така наричали американския бомбардировач B-24D, изчезнал мистериозно през 1943 г. и намерен по-късно в Сахара без екипаж. — Бел. прев.]
	Това беше горещото събитие на деня и светът вече изобилстваше от спекулации за падналия самолет и неговия екипаж.
	— Снимката ми е позната — внимателно каза Кастила. — Но съм любопитен как този стар самолет може да е обект на загриженост за нашите две нации.
	Кастила вече знаеше, че мистериозният самолет е тревожен въпрос за руснаците. В последните доклади по национална сигурност се споменаваше като странен обект в полезрението на Агенцията за национална сигурност.
	През последните няколко дни руското правителство беше обезумяло по въпроса за така наречения мистериозен самолет. Интернет регистрите на Агенцията за национална сигурност отбелязаха масивен скок в активността на определени разузнавателни отдели на Руската федерация, които проверяваха стотици пъти световните информационни сайтове, отразяващи новината за катастрофата. Още стотици посещения бяха генерирани на сайтовете, свързани с международната научна експедиция, открила останките, и на сайтовете с исторически справки за американските военновъздушни сили и архивите им с операции в Арктика.
	Кастила щеше да остави руснаците да дадат собствено обяснение, макар че и той, и неговите съветници по разузнаването имаха своите подозрения.
	Руснакът оставаше с поглед, прикован във фотографиите на масата.
	— Преди да отговоря, господин президент, трябва да ви задам един въпрос.
	Кастила повдигна филигранните си очила.
	— Моля, заповядайте.
	Баранов потупа една от снимките.
	— Какво научи правителството на Съединените щати за този самолет?
	— Научихме, че това не е американска „летяща крепост“ — отвърна Кастила, като отпи глътка от чая си. — Архивите и на американските военновъздушни сили, и на гражданската авиация бяха внимателно проучени. Макар че наистина сме изгубили малък брой бомбардировачи В-29 и техните производни В-50 над Арктика, всички тези свалени самолети са били локализирани. Всъщност всичките „Боинг В-29“, водени на служба в инвентара на Щатите, са ликвидирани.
	Кастила остави чашата си.
	— Осемдесет и седем „летящи крепости“ са били предоставени и на Великобритания през 1950 година. Кралските военновъздушни сили ги наричат „Вашингтон“. Консултирахме се с британското Министерство на отбраната и стана ясно, че никой от техните самолети „Вашингтон“ не е бил изгубен, нито пък изобщо е летял над канадска Арктика и в края на краищата всички бомбардировачи са били върнати в Съединените щати.
	Кастила погледна косо през масата.
	— Това отговаря ли на въпроса ви, генерале?
	Дълго време Баранов не вдигаше очи.
	— За съжаление отговаря, господин президент. Освен това трябва с неохота да ви уведомя, че този самолет най-вероятно е наш. Най-вероятно е руски. И ако е така, възможно е да представлява категорична заплаха за нашите две нации и за света като цяло.
	— Как така, генерале?
	— Този самолет може би е „Туполев Ту-4“, стратегически бомбардировач, с кодово име „Бик“, дадено от НАТО. Това е летяща крепост, много… подобна на вашата В-29. Използвани са от нашите авиационни сили с голям радиус на действие или по-скоро от съветските авиационни сили през първите години на студената война. На пети март 1953 година един такъв бомбардировач с радиопозивна „Миша 124“, изчезва по време на тренировъчно упражнение над Северния полюс. Съдбата на този самолет не ни беше известна. Беше изгубен всякакъв радио и радарен контакт с бомбардировача, а останките така и не бяха локализирани.
	Баранов си пое въздух дълбоко и бавно.
	— Опасяваме се, че този мистериозен самолет може да е онзи „Миша 124“.
	Кастила се навъси.
	— И защо съветски бомбардировач, изгубен на тренировъчно упражнение преди повече от петдесет години, трябва да се счита за нещо повече от реликва от студената война?
	— Защото „Миша 124“ не е бил обикновен бомбардировач; бил е стратегическа платформа за биологични оръжия и по време на изчезването си е бил изцяло въоръжен.
	Независимо от топлия ден и студения чай, който беше изпил, Кастила усети да го полазват ледени тръпки по гърба.
	— Какво е било веществото? — поиска да разбере той.
	— Антракс, господин президент. Под формата на биологично оръжие. Като се имат предвид неотдавнашните тревоги на вашия народ по този въпрос, сигурен съм, че разбирате катастрофалния изход.
	— Съвсем ясно, генерале — намръщи се Кастила. Мегаломанът с примитивната биологична лаборатория и илюзии за божественост; облачето прах, което се пръсва от отворения плик — такива картини често витаеха в мислите на президента.
	— „Миша 124“ е оборудван със суха аерозолна разпръскваща система — продължи Баранов. — Биоагентът е пренасян в запечатан резервоар от неръждаема стомана, монтиран в бомбения отсек в предната част на самолета. Ако по време на полет се случи нещо непредвидено, стандартната процедура за действие е резервоарът да се изхвърли в открито море или, в този случай, върху полярния паков лед. Но от снимките, с които разполагаме, е невъзможно да се определи дали тази процедура е била проведена успешно. Резервоарът и неговият агент още може да са в разбития самолет.
	— И още да представляват опасност?
	Баранов вдигна безпомощно ръце.
	— Много е вероятно, господин президент. Като се има предвид полярната среда с нейните отрицателни температури, възможно е спорите днес да са толкова смъртоносни, колкото и по време на зареждането им в самолета.
	— Мили Боже.
	— Спешно искаме съдействието на Съединените щати по този въпрос, господин президент. Първо, за да се убедим дали този… проблем наистина съществува, и после, ако е така, за да се справим с него.
	Ръцете на руснака се заровиха из снимките на масата.
	— Господин президент, вярвам, че разбирате защо моето правителство счита секретността по този въпрос за наложителна. Разкритието, че на северноамериканския континент е намерена активна и опасна система за биологично оръжие на бившия Съветски съюз, може още повече да обтегне отношенията между Руската федерация и Съединените щати в този критичен момент.
	— Меко казано — потъна в мрачни мисли Кастила. — Съвместният руско-американски пакт за противодействие на тероризма може директно да се разпадне. Освен това всяка терористична група или враждебна нация на планетата, щом научи за катастрофата на „Миша“, ще подскочи при възможността да се сдобие с арсенал от биологично оръжие просто като го вдигне от земята. И между другото, генерале, за какво количество активен агент говорим? За колко фунта или по-скоро килограма?
	— Тонове, господин президент — Изражението на руснака беше смразяващо. — „Миша 124“ е носел два метрични тона зареден антракс.


	Хеликоптерът „Мърлин“ на морската пехота с ръмжене се отдалечи над короните на дърветата, за да върне генерал Баранов в Руското посолство във Вашингтон, а Самюел Адамс Кастила бавно се върна в „Аспен Лодж“. Неговият охранител от тайните служби го покриваше отдалеч. За ръководителя на екипа беше ясно, че президентът на Съединените щати желае единствено компанията на собствените си мисли.
	Край масата на верандата седеше нова фигура: възнисък мъж на около шейсет години, с прошарена коса и заоблени рамене. Анонимна личност, която работеше упорито зад своята анонимност, Натаниел Фредерик Клайн изобщо не напомняше на класическия тип супершпионин. В най-добрия случай можеше да го сбъркаш с оттеглил се от активна дейност бизнесмен или гимназиален учител. Но той беше и закален в службата си ветеран от ЦРУ, и директор на секретна група за разузнаване в западното полукълбо.
	По-рано, в първия си мандат, президентът Кастила се беше сблъскал с така наречената програма „Хадес“, безжалостна биотерористична кампания, която беше причинила смъртта на хиляди хора по света и която беше на косъм да унищожи милиони. Когато правеше оценка на инцидента след кризата, Кастила стигна до определени зловещи заключения за способността на Америка да се справя с подобни заплахи.
	Американските разузнавателни и контраразузнавателни части, в пълния потенциал на своята отговорност, ставаха все по-тромави и обременени от бюрокрация. Жизненоважната информация излизаше през „комина“ и не успяваше да стигне до предназначението си. Дребнави боричкания между отделите създаваха излишни спънки, а все по-голям брой професионални политически чадъри задушаваха оперативната инициатива, отслабвайки способността на Америка да реагира на рязко променящата се ситуация в света.
	Администрацията на Кастила винаги е действала с необичайни методи и също толкова необичаен беше отговорът му на инцидента „Хадес“. Беше избрал Фред Клайн, стар и доверен семеен приятел, да създаде изцяло нова агенция, изградена с малко, лично подбрани специалисти — военни и цивилни — извън постоянната общност на националното разузнаване.
	Тези оперативни агенти бяха внимателно подбрани заради изключителните си, необичайни умения и поради липсата на лични пристрастия и обвързване. Те отговаряха само пред Клайн и Кастила. Финансиран от националните „черни“ авоари извън общоприетата бюджетна примка на Конгреса, Първи секретен отдел беше личният механизъм за действие на президента на Съединените щати.
	Ето защо Кастила държеше Клайн наблизо по време на разговора си с руския генерал.
	Близо до масата беше придърпана количка с питиета, а от двете й страни бяха поставени две чашки, едната пълна с кехлибарена течност, а другата с вода.
	— Бърбън и изворна вода, Сам — каза Клайн, като вдигна своята чаша. — Малко е рано, но помислих, че ще имаш нужда от едно питие.
	— Благодаря, че се сети — отвърна Кастила и потъна в стола си. — Всичко ли чу?
	Клайн кимна.
	— Микрофонът пушка е много чувствителен.
	— Какво мислиш?
	Клайн се усмихна без настроение.
	— Вие сте главнокомандващият, господин президент. Вие ми кажете.
	Кастила направи физиономия и вдигна питието си.
	— Както изглежда, настанала е бъркотия. И ако не сме извънредно внимателни и с невероятен късмет, бъркотията ще стане още по-голяма. Поне е сигурно, че ако сенатор Гренбауър се намеси, съвместният антитерористичен пакт ще стане на пух и прах, както и всяка честна игра. Дявол да го вземе, Фред, руснаците имат нужда от помощта ни и ние трябва да им я дадем.
	Клайн повдигна едната си вежда.
	— По същество говорим за американска военна подкрепа за бившия Съветски съюз, във финансово и консултативно отношение. Това все още не е изгодно за много хора.
	— Една размирна като Балканите Русия също не ни устройва! Ако Руската федерация се разпадне, каквато участ я грози, може да се окажем пред лицето на втора Югославия!
	Клайн отпи глътка уиски.
	— Убеждаваш вече съгласните, Сам. Руският дявол, който наистина познаваме, е по-добър от няколкото дузини, които не познаваме. Въпросът отново е как искаш да действаме.
	Кастила сви рамене.
	— Ще действаме с ескардрила „Орли“*, въоръжени с прецизно насочвани термични бомби. Изпепеляваме проклетата железария там, където си стои, заедно с всичко, което може да е в нея. Но вече е твърде късно за това. Световните медии знаят, че бомбардировачът съществува. Ако просто унищожим самолета, без съответното обяснение, всеки международен репортер на планетата ще почне да се рови. Преди да се усетим, ще застанем пред разследване на Конгреса — а точно това не искаме нито ние, нито руснаците.
	[* Американските изтребители F-15 Strike Eagle. — Бел. прев.]
	Клайн замести вкуса на уиски с глътка изворна вода.
	— Мисля, че разследването ще е първата стъпка, Сам. Поне нашето разследване. Тук всеки би надминал себе си — ти, аз, руснаците. Те може изобщо да не са проблем.
	Кастила повдигна едната си вежда.
	— Какво имаш предвид?
	— Аварийната процедура, която съветският екип е трябвало да извърши: изхвърлянето на резервоара с биоагента. Защото, каквото и да си говорим, този зареден антракс може да се разлага на дъното на Северния Ледовит океан вече половин век.
	— Намирането на останки от петдесетгодишен съветски бомбардировач на арктически остров, дори ако той е бил оборудван като платформа за биологично оръжие, няма да е непреодолима трудност. Както отбеляза ти, самият самолет ще е просто един куриоз от студената война. Онова, което изостря проблема, е вероятното наличие на антракса. Трябва да разберем дали още е на борда на самолета. Трябва да го разберем първи и незабавно — преди някой запален по военните птички или любител на екстремния туризъм да реши да надникне в останките. Ако биоагентът не е на борда, тогава всички можем да си отдъхнем и да препратим целия въпрос до музея на въздухоплаването и космоса към института „Смитсониън“.
	— Какво е вашето предложение, господин директор? — Сега Сам Кастила не беше Сам Кастила. Той беше президентът на Съединените щати.
	Клайн отвори тъничката папка с документи, която лежеше на масата до него. Тя съдържаше снимки от микрофилм, свалени от базата данни на Първи секретен отдел няколко минути след заминаването на Баранов.
	— Според информацията, предоставена от ръководителя на научната експедиция на острова, никой в действителност още не е стигнал до мястото на сблъсъка. Само са го фотографирали от голямо разстояние. Това може да се окаже невероятен късмет и за тях, и за нас.
	— Господин президент, предлагам да внедрим малка група за действие от Първи секретен отдел, екипирана за планински и арктически операции. Включваме специалист по биологично оръжие, експерт по оръжейни системи от съветската епоха и съответния помощен персонал. Пращаме ги да преценят ситуацията и да ни обяснят с какво точно си имаме работа. Щом имаме солидно разузнаване, с което да взаимодействаме, можем да изработим валиден сценарий за отговор.
	Кастила кимна.
	— На мен ми звучи смислено. Кога ще включим Отава? Този остров — мисля, че се казва Уензди — е в канадската част на Арктика. На тяхна територия. Имат право да знаят какво става.
	Клайн сви замислено устни.
	— Нали знаеш какво казват старите хора, Сам. „Двама души могат да пазят тайна, стига единият от тях да е мъртъв.“ Ако искаме да се отнесем сериозно към секретността на този въпрос, трябва да ограничим разгласяването.
	— Не може да се отнасяме така със съседите, Фред. Имали сме разногласия с господата на север, но все пак те са наш стар и ценен съюзник. Не искам да рискувам с допълнително подкопаване на отношенията ни.
	— Тогава да опитаме следното — отвърна Клайн. — Обясняваме на Отава, че руснаците са ни уведомили за вероятността сваленият мистериозен самолет да е съветски. Казваме, че не сме сигурни дали е така. Че още има шанс да е един от нашите самолети и искаме да внедрим съвместен руско-американски проучвателен екип, за да установи на кого точно принадлежи бомбардировачът. И че ще ги държим в течение на разкритията.
	Клайн извади друга разпечатка от папката.
	— Националната администрация по океаните и атмосферата и щатската брегова охрана осигуряват логистична подкрепа за международната научна експедиция на острова. Ръководителят на екипа е канадец и той вече действа на мястото като представител на канадското правителство. Можем да предложим и ние да го използваме като човек за свръзка. Освен това може да помолим ръководителя на експедицията да държи хората си достатъчно далеч от катастрофиралия бомбардировач до пристигането на нашия екип, за да се предотврати нарушаването на целостта на… да кажем… историческата ценност и следствените улики.
	— Това ще убие няколко заека с един куршум — съгласи се Кастила.
	— Правителствените охранителни ресурси на Канада са разпределени много рехаво по арктическите й граници — продължи Клайн. — Допускам, че ще са много доволни, ако уредим този дребен въпрос вместо тях. Ако няма проблем с антракса, тогава онова, което те не знаят, не може да ни навреди. Ако има проблем, тогава може да привлечем канадския министър-председател във фазата за разработване на резолюция.
	Кастила кимна.
	— Мисля, че това ще е приемлив компромис. Ти спомена съвместен руско-американски екип. Смяташ ли, че това е благоразумно?
	— Подозирам, че ще е неизбежно, Сам. Те биха искали да вземат дейно участие във всичко, което се отнася до тяхната национална сигурност — в миналото, сега или в бъдеще. Още щом уведомим Баранов, че предприемаме разследване на катастрофата, обзалагам се, че той ще настоява с нашите хора да има и руски представител.
	Кастила глътна останалото уиски и изкриви лице от парливия му вкус.
	— Това ни изправя пред следващия голям въпрос. Дали руснаците ни дават достоверна информация по проблема? Знаем със сигурност, че нямаха нищо общо в инцидента с биоапарата.
	Дълго време Клайн не отговаряше.
	— Сам — каза накрая той. — Дали служи на цар, премиер или президент, руснакът си е руснак. Дори след рухването на Берлинската стена още имаме работа с нация, при която конспирацията е инстинктивна, а параноята е механизъм за оцеляване. В момента съм готов да се обзаложа с теб на бутилка от този хубав бърбън, че не са ни разказали цялата история.
	Кастила се подсмихна.
	— Облогът не се приема. Ще работим с презумпцията, че в ход е пуснат алтернативен дневен ред. От твоите хора ще зависи да разгадаят точно какъв е той.
	— Вече имам предвид двама първокласни тайни агенти, но може да се наложи да внедря поне един външен специалист, за да ги подкрепя.
	Президентът кимна.
	— Имаш своя редовен непопълнен чек, Фред. Събери екипа си.


	4

	__Военен тренировъчен център__
	__Хъкълбери Ридж Маунтин__

	През цялата сутрин из алпийските ливади и обраслите с дървета хълмове на Каскадните планини се вихреше малочислено сражение. Издрани от скалите, ожулени от дяволския опопанакс и с лица, боядисани в камуфлажни цветове, набраздени от потни струи, Джон Смит и другите трима членове на неговото учебно пехотно отделение се снижиха за прикритие зад един прогнил елов дънер.
	Планинският хребет се намираше на около петдесет метра нататък, над тяхната позиция, в зоната, над която не растяха дървета, нагоре по оголен склон, осеян с призрачно бледи стърчащи дънери и обрасъл с ниски шубраци. Зад този хребет се намираше друг оголен хълм и друга зона, над чиято височина не растяха дървета, и много вероятно — друго пехотно отделение, подобно на тяхното. Група съкурсници, определени за деня като част от Червената сила — врагът.
	Нищо не помръдваше, освен няколкото изсъхнали стръка трева, развени от ветреца. С очи, приковани в билото на хребета, Смит се бореше да се измъкне от коланите на раницата си.
	— Ще се върна след миг, ефрейтор. Искам да видя дали нямаме компания отсреща.
	— Какво искате да направим, сър? — поинтересува се неговият помощник-водач на екипа: млад, длъгнест парашутист от Осемдесет и втора въздушнодесантна. Той и другите двама членове на бойния патрул лежаха на разстояние един от друг в нападалите листа до дънера.
	— Само стойте кротко — отвърна Смит разсеян. — Няма смисъл и друг да нарушава прикритието.
	— Както кажете, сър.
	Смит се плъзна над горния край на дънера. Хванал пушката в ръце, той почна да пълзи по корем нагоре към хребета. Вече беше набелязал накъде ще лази през оголения терен, избрал беше криволичещ маршрут, за да се възползва максимално от най-буйните храсталаци и най-големите повалени дънери и да се скрие възможно най-добре.
	Смит не бързаше. Планира и набеляза наум всеки сантиметър от пълзенето, а също и как неговите движения ще повлияят на всяко едно надвиснало клонче или вейка. Ловуващият питон би нарушил повече покоя, докато се прокрадва към върха на хребета.
	Достигна целта си. Пред него се разкри далечният край на хребета. Още гъсти храсталаци, още обвеяни от бурите дънери и още една линия от вечнозелена растителност, под чиито ниски клони се таяха плътни сенки. Притиснат към земята, Смит отпусна карабината SR-25 пред себе си. Отвори защитните капачки на телескопичния мерник и се промъкна до последните трийсетина сантиметра, определяйки обсега си за стрелба.
	В оръжието му имаше известни подобрения, откакто последния път беше служил в екипите. Творение на оръжейния майстор Юджин Стоунър, SR-25 спадаше към тактическите снайперистки карабини. С телескопичен мерник, стреляща с натовските 7,65-милиметрови патрони чрез полуавтоматичен механизъм, тя се захранваше от двайсетпатронен кутиевиден пълнител. Със значително по-голям обхват, точност и стопираща сила, SR беше също така достатъчно лека и удобна да се носи като основно оръжие, поне от човек с размерите на Джон Смит.
	През последните две седмици Смит беше пожелал да носи допълнителен товар и по-дълго оръжие, като любезно убеждаваше своите другари в предимствата на SR. Сега възнамеряваше да приведе качествата му в действие.
	Смит бавно проследи през визьорния кръст линията на дърветата в подножието на билото. Всяка потенциална мишена вероятно беше толкова загрижена за прикритието си, колкото и той.
	Някога, в рицарските времена, санитарите, фелдшерите и военните лекари се смятаха за цивилни. Не се допускаше да носят оръжие и да участват активно в сражението, освен това бяха закриляни от теоретичните правила на войната, според които бяха невалидни мишени на бойното поле.
	Но с настъпването на асиметричната война се появи и нова вражеска порода — такава, която се подчиняваше само на законите на варварството и според която лентата на Червения кръст представляваше отлична мишена. В подобна обстановка девизът на морските пехотинци „Всеки човек е стрелец“ стана въпрос на необходимост и здрав разум.
	Смит завърши първия преглед на обхвата без резултат. Като ругаеше наум, той проследи района отново. Тези копелета трябваше да са някъде там, долу.
	Ето ги! Мигновено движение в основата на онзи кедър. Глава, която се поклати, вероятно за да се отърси от онези вездесъщи оси. Смит вече различаваше точно очертанията на половин маскирано лице, което се оглеждаше около ствола.
	Един-два метра по-нататък пред погледа на Смит се избистри друга добре замаскирана фигура, легнала под заплетения храсталак. Трябваше да има и други членове на отделението, но тези двамата бяха достатъчни. Дебнеха го така, както той дебнеше тях. Време беше да стреля и да бяга!
	Мъжът зад кедъра беше по-трудната мишена. Смит щеше да повали първо него. Кръстчето на визьора подскочи обратно към обреченото чело на войника и пръстът на Смит натисна спусъка.
	Карабината „Стоунър“ произведе само един изстрел, но единственото нещо, което прониза набелязаната траектория, беше незабележим светлинен импулс. Синхронизиран с шума и отката на халосния патрон, лъчът от лазерната тръба се стрелна зад тънката цев на карабината и се плъзна навън, маркирайки сензорите МИЛС върху униформата на набелязания човек.
	МИЛС, Множествена интегрирана лазерна система за тренировки, беше средството на американската армия да отбелязва точките в своите зловещи, реалистични военни игри. Под кедровото дърво засия ослепителна мигаща светлина, обявявайки на света, че някой току-що е „умрял“.
	Под близкия обрасъл храсталак се усети внезапно движение и Смит измести целта, като прати три последователни откоса. Втора мигаща светлина обяви поредното елиминиране.
	Смит се изтъркаля надолу по склона. Достатъчно добър за правителствени цели. А сега да изчезва…
	Линията на гората под него избухна в автоматична стрелба и сините светлинки на МИЛС заблестяха в сянката на дървото.
	Беше се забавил твърде много! Някой беше обградил отзад останалите от неговия патрул! Смит се понадигна, като опитваше да прецени ситуацията. Престрелката, изглежда, се водеше в гората точно под него. Той буквално можеше да иде на хребета и да се оттегли… Не, по дяволите! Там, долу, беше неговият екип!
	Като наруши прикритието си с вдигната карабина, Смит хукна надолу по хълма към линията на дърветата. Нечие учебно автоматично оръжие изтрещя продължително и без прекъсване и светлинките на МИЛС върху униформата на Смит започнаха да мигат; звуковото предупреждение го обяви за мъртъв.
	Смит се изправи, напълно отвратен от себе си.
	Халосните изстрели утихнаха и от дърветата се появи човек: същият сержант, който беше тренирал със Смит дългото спускане с двойно въже. Той беше един от инструкторите наблюдатели, които следяха тази фаза на дневните упражнения.
	— Вие сте мъртъв, подполковник — провикна се той. — Да спрем за обяд.
	Предстоеше рейнджърски обяд — енергийна вафла с фъстъци и дълго смучене на възтопла вода от бутилка в раницата. Убийците и жертвите, изнемощели, лягаха да почиват един до друг под дърветата.
	Но не беше съвсем почивка. Подобна концепция беше чужда на програмата. Трябваше да се почистват оръжията и оборудването, чантите за амуниции да се зареждат с още халосни патрони, трябваше да се изучават картите и да се търпи критика за сутрешната тренировка. Но това беше възможност да свалят каските, да разхлабят униформите и да седнат на сянка, шанс да облекчат парещите си дробове и болезнените мускули за няколко безценни минути. Лукс, на който обаче Смит отказваше да се наслаждава.
	Той мрачно разпъна пончо на горската поляна, не за себе си, а за карабината. Като извади принадлежностите за почистване на оръжие, той започна да разглобява карабината и да сваля нагара от частите й. Беше пуснал само два изстрела, но така имаше възможност да прави нещо, докато се ядосваше на себе си.
	Инструкторът на рейнджърите отиде до мястото, на което Смит седеше с кръстосани крака върху пончото, и сам седна на един близък пън.
	— Подполковникът ще си направи ли труда да ми каже как се прецака, сър?
	Смит промуши смазания шомпол надолу в цевта на карабината.
	— Не успях да си опазя гърба, шефе. Докато се фиксирах върху целта в далечния край на онзи хребет, оставих частите на Червените сили да дойдат зад мен. Това беше глупост, елементарна глупост.
	Сержантът се навъси и поклати глава.
	— Не, сър. Не схващате. Беше още по-голяма глупост. Не разрешихте на хората от вашия взвод да ви пазят гърба, нито да пазят своя.
	Смит вдигна поглед.
	— Какво имате предвид?
	— Имам предвид, че не използвахте своя отбор, сър. Не ги разгърнахте по наблюдателни позиции; само им казахте да стоят по местата си. Можеше да избегнете това с опитен сержант, какъвто е вашият помощник-командир на екипа. Той веднага щеше да определи отбранителен периметър, без да се налага да му заповядвате. Но вие разсъждавахте като младок и сметнахте, че по-висшият офицер трябва да мисли за всичко. Не взехте под внимание качествата на своя взвод. Това беше втората ви грешка.
	Смит кимна в знак на съгласие.
	— Какво друго?
	— Горе, на хребета, можехте да използвате още един чифт очи освен своите. Щяхте да определите целта по-бързо.
	Смит нямаше намерение да оспорва забележките. Човек не спори, когато знае, че е сбъркал.
	— Всички забележки се приемат, шефе. Изпросих си ги.
	— Да, сър. Така е. Но е важен начинът, по който си ги изпросихте… — Сержантът се поколеба. — Моля подполковника за извинение, но мога ли да говоря неофициално?
	В гласа на рейнджъра се долавяше скованост, характерна за сержантите при поставяне на деликатен въпрос пред по-висшестоящ.
	— Тук съм, за да се уча.
	Инструкторът измери Смит със замислени, присвити очи.
	— Вие сте оперативен, нали, подполковник? От истинските гадняри, а не само екскурзиант, на когото подпечатват билета.
	Смит се забави, леко смазвайки разглобения затвор на карабината, като обмисляше отговора си.
	Първи секретен отдел не съществуваше. Смит не беше член на подобна организация. В това нямаше съмнение. Но този прошарен командир на специални операции несъмнено се оказваше майстор в разпознаването на гадостта. Освен това Смит беше дошъл тук, за да се учи.
	— Казвам ви, че не съм такъв, шефе — отвърна той, като внимателно подбираше думите си.
	Рейнджърът кимна.
	— Разбирам.
	Сега беше ред на инструктора да замълчи замислено.
	— Вие, изглежда, имате доста опит — продължи най-после той.
	— Какво ви кара да смятате така? — внимателно попита Смит.
	Рейнджърът сви рамене.
	— Набива се на очи във всичко, което правите, сър. В много отношения сте добър. Имам предвид, дяволски добър. Изпълнихте всички индивидуални задачи безупречно. Рядко съм виждал по-добри показатели. Но става въпрос само за вашите ходове. Все се опитвахте да свършите всичко сам.
	— Ясно — отвърна бавно Смит, като си припомни наум упражненията от сутринта.
	— Да, сър. Забравяте хората си, забравяте да мислите за хората си — продължи сержантът. — Ситуацията, която разиграхте на хребета тази сутрин, вероятно щеше да свърши чудесна работа за един човек, но там имаше и други хора освен вас. Не знам какво точно правите в тази армия, но каквото и да е то, ви кара да забравяте как се командва.
	Да забравя как се командва? Това беше груба оценка за всеки офицер — всъщност брутална. Имаше ли вероятност да е реална?
	Стряскаща мисъл, но напълно възможна, като се имаха предвид особеностите на кариерата му досега.
	Военномедицинският изследователски институт за инфекциозни болести не беше стандартна армейска единица. Мнозинството от персонала й се състоеше от цивилни, като покойната му годеница доктор София Ръсел. Да ръководиш изследователски проект във „Форт Детрик“ означаваше по-скоро да работиш в някой голям университет или корпоративна лаборатория, отколкото във военна база. Човек се чувстваше равен сред равни, а това изискваше повече такт и умения в света на бюрокрацията, отколкото командни умения.
	Що се отнася до другата особена част от живота му, според самата природа и структура на работата, оперативните агенти под прикритие често действаха сами. Откакто го вербуваха за Първи секретен отдел заради кризата „Хадес“, Смит беше работил с редица свои колеги в тази област, но не беше носил тежестта директно да отговаря за тях.
	Едно беше да направиш погрешна стъпка и да се погубиш. Но съвсем друго, когато тази погрешна стъпка можеше да причини смъртта на някой друг. Смит разбираше това. Имаше такъв случай преди много години в Африка, преди Първи секретен отдел, когато Смит направи подобна погрешна стъпка. Отражението в личния му живот и болката от онова решение оставаха и до ден-днешен. То беше една от причините, които насочиха Смит към изтънчения свят на медицинските изследвания.
	Той плъзна смазания затвор обратно към цевта на карабината. Този ход да не би да беше форма на малодушие? Възможно е. Заслужаваше си дълго и внимателно да се вгледа в него.
	— Разбирам какво имате предвид, шефе — отвърна Смит. — Да кажем, че скоро не се е налагало да изпълнявам точно това изискване.
	Инструкторът поклати глава.
	— Сигурно е така, сър, но ако продължавате да носите тези дъбови листа*, ще се случи. Може да заложите задника си.
	[* Дъбовите листа на униформата са отличителни знаци на военноморските медицински корпуси. — Бел. прев.]
	Или нечий друг задник.
	Смит още размишляваше над думите на инструктора, когато външен шум наруши горската тишина — притъпеното пърпорещо ръмжене на мощен двуцилиндров двигател. Иззад дърветата се показа маскиран високопроходим четириколесен мотор, който подкопаваше пътеката от базовия лагер на Хъкълбери Ридж.
	Младата военнослужеща спря всъдеходното возило в горичката недалеч от курса по планински бойни действия. Тя слезе и бавно тръгна към тях.
	Щом куриерът се приближи, Смит и сержантът станаха на крака.
	— Подполковник Смит? — попита тя, като отдаде чест.
	— Пред вас, ефрейтор — отвърна Смит, отвръщайки на поздрава.
	— Имаше телефонно обаждане за вас в базовия лагер, сър, от дежурния офицер в „Мейн Пост“. — Тя извади бял лист хартия от бележник от горния джоб на бойната си униформа. — Трябва да се обадите на този номер възможно най-бързо. Той отбеляза, че е много важно.
	Смит прие подадената бележка и я погледна. Само това се изискваше. Смит отдавна беше запаметил този номер. Означаваше не толкова телефонен номер, колкото идентификация и повик да се яви на служба.
	Смит сгъна обратно листчето и го прибра в джоба си, а по-късно щеше да го изгори.
	— Трябва да се върна във форта — каза той с равен глас.
	— Вече е уредено, сър — отвърна куриерът. — Може да вземете мотора до базовия лагер. Там ще ви чака автомобил.
	— Ние ще се погрижим за принадлежностите ви, полковник — намеси се инструкторът.
	Смит кимна. Най-вероятно нямаше да се върне.
	— Благодаря, шефе — каза той, като протегна ръка към сержанта. — Програмата е хубава. Научих много неща.
	Сержантът отвърна на здравото ръкостискане.
	— Надявам се да ви е от помощ, сър… някой ден. Всичко хубаво.


	Магистралата в посока към „Форт Луис“ лъкатушеше из обраслите с дървета подстъпи на Каскадните планини и минаваше през редица градчета, които преживяваха икономическо преустройство и от сечене на трупи преминаваха към туризъм. Шестото по големина военно укрепление в Съединените щати — „Форт Луис“ — служеше като средство за първична организация на американските отбранителни ангажименти в северната част на Тихия океан и като основна база за високотехнологичните армейски бригади „Страйкър“. Огромен брой от масивните осемколесни бронетранспортьори можеше да се видят как запълват автомобилния парк на укреплението и как с грохот се движат по достъпните пътища към полигоните.
	Фортът служеше и за база на частите от Пети специални сили, от Втори батальон, на Седемдесет и пети боен отряд и на ескадрила от 160-и специален въздушен полк. Следователно членовете на базовия състав бяха добре запознати с изискванията и нуждите на секретните операции.
	Когато Смит се представи в сградата на командването, дежурният офицер не зададе никакви въпроси. Бяха го предупредили да очаква този изгорял от слънцето, брадясал непознат, облечен в потна камуфлажна униформа. Освен това от най-високо ниво му беше заповядано да окаже на Джон Смит всякакво съдействие.
	Накратко, Смит се озова седнал сам в кабинета на командването, със секретна комуникационна платформа на бюрото пред себе си. Набра номера, без да се консултира с листчето, което му бяха дали. На източния бряг на Съединените щати, в съоръжение, което обществеността мислеше за частен яхтклуб в Анакоста, Мериленд, звънна телефон.
	— Да — отсреща отвърна делови женски глас.
	— Обажда се подполковник Джон Смит — каза той предпазливо не заради човека от другия край на линията, а заради системата за гласова идентификация, която следеше обаждането.
	Преценката на устройството трябва да е била благоприятна, защото Маги Темпълтън заговори отново, а в гласа й вече се усещаше значително повече топлота и оживление.
	— Здравей, Джон. Как е във Вашингтон? Тоест в столицата.
	— Целият е в зеленина, Маги, поне половината, която съм видял. Предполагам, че ти и шефовете имате нещо за мен.
	— Така е. — Професионализмът отново завладя гласа й. Маргарет Темпълтън беше повече от изпълнителна асистентка на Фред Клайн. Вдовица на агент от ЦРУ, самата тя ветеран след години, прекарани в Ленгли, елегантна, побеляваща блондинка, тя щеше да бъде следващият командир на Първи секретен отдел. — Господин Клайн иска да те уведоми лично. Имаш ли устройство да получиш разпечатка?
	Смит хвърли поглед към лазерния принтер на бюрото, свързан към секретната платформа, и забеляза неговите светещи зелени лампички.
	— Да.
	— Ще почна да ти изпращам данните за мисията. Сега те свързвам с господин Клайн. Да се пазиш.
	— Опитвам се, Маги.
	Щом настолният принтер започна да пърпори и да съска, телефонът прещрака и Смит видя как връзката прескочи от комбинираната работна станция кабинет с внушителна редица от компютърни и комуникационни устройства на Маги към втората, по-малка и по-празна стая.
	— Добро утро, Джон — гласът на Фред Клайн беше тих и овладян. — Как върви обучението?
	— Много добре, сър. Остават ни три дни до края на курса.
	— Не, подполковник. Курсът за теб завърши току-що. Ще трябва веднага да приложим обучението на практика. Появи се проблем, с който единствено ти си способен да се справиш.
	Смит се подготвяше за това, откакто получи бележката с номера. Все пак му се наложи да потисне внезапно потръпване. Това отново се случваше, случваше се толкова често след смъртта на Софи. Отново някъде нещо ужасно се беше объркало.
	— От какво естество е, сър? — поиска да разбере Смит.
	— По твоята специалност, биологично оръжие — отвърна директорът на Първи секретен. — Само че в този случай условията са малко необичайни.
	Смит се намръщи.
	— Как може биологично оръжие да не се смята за необичайно?
	Отсреща се чу сподавен, горчив смях.
	— Признавам, че сбърках, Джон. Нека да го нарека тогава извънредно необичайно.
	— Как така, сър?
	— От една страна, заради местоположението — канадската част на Арктика. А, от друга, заради нашите работодатели.
	— Работодатели?
	— Точно така, Джон. Това е дълга история, но този път, изглежда, ще работим за руснаците.


	5

	__Пекин__

	Ранди Ръсел седна в кантонския ресторант, който гледаше срещу най-голямото и някак вехто лоби на хотел „Пекин“, като поръча зелен чай и закуска.
	Беше работила в комунистически Китай по редица случаи за ЦРУ и странно, но смяташе тази среда за сравнително лесна за действие.
	Огромната държавна машина за сигурност на Народна република Китай неизменно присъстваше, бръмчеше и прещракваше в национален мащаб. Тя беше „идоуай“, чужденка, и всяко пътуване с такси или влак, което Ранди предприемаше, се регистрираше. Всяко телефонно обаждане на далечно разстояние се проследяваше, всеки имейл се четеше. Всеки екскурзовод, преводач, управител на хотел или туристически агент, с когото влизаше в контакт, отговаряше пред народната въоръжена полиция.
	Този механизъм беше до такава степен разпространен, че всъщност започна да работи против себе си. Като агент Ранди никога не се изкуши да измами своя ескорт или да се отнесе небрежно към прикритието си, защото винаги знаеше, че е под наблюдение.
	Тази сутрин нейните наблюдатели щяха да следят несъмнено привлекателна бизнес дама, наскоро навършила трийсет години, облечена в елегантна бежова плетена рокля и чифт скъпи лачени обувки с много високи токове. Къса, разрошена златисторуса коса обрамчваше лицето й и върху откритите й черти на фермерско момиче се забелязваше съвсем лек грим — прашинки пудра върху луничките на носа й.
	Само друг представител на професията й можеше да забележи, че има нещо нередно, и то при съсредоточен поглед в тъмнокафявите й очи. Там можеше да се види отсянката на вътрешна пустота и на инстинктивна, постоянна предпазливост към света около нея — знак на човек, който е едновременно преследван и преследвач.
	Днес тя преследваше или поне дебнеше.
	Ранди внимателно беше избрала масата си в кафенето, за да може непрекъснато да наблюдава през фоайето на хотела участъка между вратите на асансьорите и главния вход. Тя ги следеше само с ъгълчето на окото си. Докато отхапваше и отпиваше, вниманието й изглеждаше приковано единствено върху отворената папка на масата пред нея.
	От време на време поглеждаше часовника на ръката си, сякаш отброяваше минутите до някаква среща.
	Нямаше такава среща. Но някой друг може би имаше. Предишната вечер тя беше научила наизуст разписанието на пекинския трафик за „Ер Корио“, севернокорейските авиолинии.
	Ранди покриваше фоайето вече почти два часа. Ако нищо не се случеше в следващите петнайсет-двайсет минути, друг член от ядрото на ЦРУ, причислен към хотела, щеше да поеме наблюдението и Ранди щеше да се оттегли преди прекаленото й забавяне да пробуди подозрения.
	Но сега тя беше на смяна и засече двама мъже, които прекосяваха фоайето.
	По-дребният, по-слаб и по-нервен от двамата беше облечен в сини джинси и измачкано, светлокафяво непромокаемо яке и държеше в ръка износена чанта за лаптоп.
	Вторият мъж, по-висок, по-едър и по-възрастен, носеше зле скроен черен костюм и във вида му имаше сурова непреклонност. Ранди Ръсел знаеше, че са корейци. Мъжът в костюма беше агент на Севернокорейските държавни сили за сигурност. Мъжът с якето беше Франклин Сун Чок, трето поколение американец от корейски произход, завършил университета „Бъркли“ в Калифорния, служител на лабораториите „Лорънс Ливърмор“ и изменник.
	Той беше причината Ранди и цялата специална група от агенти на ЦРУ да се разположат по протежението на Тихия океан — да следят неговото предателство и ако е необходимо, да му съдействат да го осъществи.
	Без да бърза, Ранди затвори папката и я пъхна в чантата си. Извади химикалка и написа номера на стаята си върху сметката на масата. Изправи се, прекоси фоайето и се спусна след двамата мъже.
	Навън пиколото на хотела настаняваше опашка от гости в множество таксита, които се трупаха да излязат на покрития със смог и задръстен от коли булевард „Дунчанан’дзие“.
	Сун Чок бързо влезе първи в таксито. Севернокорейският таен агент спря, преди да го последва, като хвърли последен поглед към входа на хотела. Ранди усети как смразяващият му поглед мина край нея.
	Докато таксито с корейците се отдалечи, тя гледаше настрани. Като се имаше предвид темпото, с което се движеха, Ранди знаеше накъде може да са се запътили. Една-две минути по-късно, използвайки услугите на колеблив китаец, владеещ езика доста по-зле от нея, тя инструктира шофьора на своето такси да я закара до главното летище на Пекин.
	Докато малкият фолксваген седан се бореше да премине през истеричното задръстване в района на Забранения град, Ранди взе мобилния си телефон и набра запаметен номер.
	— Здравейте, господин Данфорт. Таня Стюарт се обажда. Отивам да посрещна господин Белърман на летището.
	— Много добре, Таня — отвърна Робърт Данфорт, управителят на пекинския офис на Калифорнийския тихоокеански консорциум. — Би трябвало да пристигне с полет деветнайсет на „Катей Пасифик“. Но няма гаранции. Знаеш какви са от офиса в Лос Анджелис.
	— Разбирам, сър. Ще ви държа в течение. — Ранди затвори телефона си.
	Робърт Данфорт всъщност беше по-старшият агент, отговарящ за пекинския клон на ЦРУ, а Калифорнийският тихоокеански консорциум служеше за фасада, използвана да прикрива приходящи агенти, които действаха в Северен континентален Китай. Що се отнася до господин Белърман, той съществуваше само като име за оправдание, включено в обичайния бизнес трафик на консорциума през последните няколко дни.
	Обаждането по мобилния телефон имаше две цели. От една страна, щеше да обясни действията на Ранди на китайската държавна сигурност, в случай че събуди любопитството им. От друга, щеше да подскаже на началниците й, че двете години внимателно контраразузнаване скоро щяха да дадат резултат.
	Когато Франклин Сун Чок за първи път беше засечен на екраните на ЦРУ, току-що беше завършил физика в „Бъркли“ и беше нает в огромния комплекс лаборатории „Лорънс Ливърмор“ в залива на Сан Франциско. Усърден и крайно задълбочен младеж, неговите интереси след работно време включваха етническото му наследство и международното разоръжаване.
	Нито едно от двете не беше неуместно за млад американски учен, но като се имаше предвид секретният характер на по-голямата част от работата в „Лорънс Ливърмор“, това го причисли към внезапно проверяваните от лабораторната охрана хора. Включиха се сигналите за тревога.
	Сун Чок се оказа в близки отношения с малка група корейски националисти в кампуса на „Бъркли“, група, която на висок глас подкрепяше обединението на Корея и изтеглянето на американските военни части от полуострова. Освен това беше определена като организация за прикритие на севернокорейския шпионаж в Съединените щати.
	Колата на Ранди се нареди на дългата колона от автомобили, които се процеждаха през будките за плащане на такса, на път за магистралата към летището. Може би на десетина коли пред тях тя забеляза таксито, което возеше Сун Чок и неговия охранителен ескорт. Още беше по дирите им.
	Сун Чок беше поставен под интензивно наблюдение. Проследяваха го, претърсваха и подслушваха апартамента му, записваха разговорите му по телефона и движението му из интернет. Накратко, беше потвърдено, че той действително шпионира за севернокорейското правителство.
	Доказателствата представляваха достатъчно основание за арест, но вместо това се взе алтернативно решение. Предателството на Франклин Сун Чок щеше да им е от полза.
	Ранди погледна часовника си и се намръщи. Ако това задръстване не се разсееше скоро, и тя, и корейците щяха да загазят. После си каза да не се държи глупаво. Следващият самолет до Пхенян нямаше да излети, докато на борда не се качат всичките ВИП пътници.
	За наслада на неговите севернокорейски контрольори, Франклин Сун Чок получи повишение в структурата на „Лорънс Ливърмор“ заедно с щедро повишение на заплатата, личен кабинет, асистент и по-голям достъп до тайните на лабораториите. В действителност попадна в технологична страна на фантазиите, създадена от ЦРУ.
	Повече от една година Сун Чок беше захранван с внимателно подбрана, убедителна, валидна, долнокачествена информация: пробиви в изследванията, които така или иначе щяха да бъдат публикувани в научните списания през идните месеци, и маловажни военни тайни, които щяха да са секретни само до следващия кръг на бюджетното обсъждане в Конгреса.
	Нетърпелив и наивен като малко птиче, налапало предложения червей, той беше предал тази информация на хората, с които беше в контакт, и така изгради у тях убеждението, че е достоверен източник.
	Когато американските разузнавателни части, които следяха севернокорейските вътрешни програми за изследване и развитие, забелязаха, че подадената информация се използва, разбраха, че на Сун Чок може да се вярва. Време беше кинжалът да се забие докрай.
	Главното пекинско летище изглеждаше някак по-различно от модернистичните летища по света.
	Ранди спря пред входовете за заминаване и само за миг зърна корейците, докато влизаха в терминала. Но точно това искаше. Ако тя не можеше да ги вижда, те също не можеха да я видят.
	С изключение на обичайния брой полицаи от народната въоръжена полиция, носещи автомати, охраната на аерогарата всъщност беше по-лека от тази по американските летища. Разрешиха на Ранди достъп до залите само след една проверка на дамската й чанта през рентгеновия апарат. Тук нямаше за какво да се тревожи. Не носеше нито оръжия, нито някоя от джунджурийките на Джеймс Бонд. За тази задача не й бяха необходими.
	След като куката здраво беше пъхната в севернокорейската уста, Франклин Сун Чок беше „уреден“ на още по-високо секретно ниво и му възложиха работа по нов важен проект, включващ националната антибалистична отбранителна мрежа с голям обсег на действие. През бюрото на Сун Чок започна да минава информация, която правеше примамливи намеци за възможни контрамерки срещу системата.
	Вечерта преди Сун Чок да излезе в годишен отпуск от лабораторията, той остана до късно в своя кабинет, „за да подреди бюрото си“. Както наблюдателите на ЦРУ видяха по кибернетичен път, Сун Чок си осигури достъп и изтегли дълга серия от файлове със секретни данни за антибалистичната мрежа с голям обсег на действие.
	Без да подозира, всеки негов незаконен компютърен достъп беше пренасочен към внимателно подправена алтернативна серия файлове, подготвена точно за този момент. После, вместо да се отправи към Лас Вегас, както беше казал на колегите си, Сун Чок тръгна на север към канадската граница.
	Ранди тръгна през тълпата. Тук беше почти незабележима, тъй като главното летище поемаше целия международен трафик за Пекин и много от туристите и бизнесмените около нея сега бяха европейци или американци.
	„Катей Пасифик“ бяха избрани като предпочитания превозвач за митичния господин Белърман, защото неговите контролно-пропускателни пунктове бяха разположени веднага след тези на „Ер Корио“. Като прекоси залата към зоната за чакащи на „Катей Пасифик“, тя седна на място, което й даваше периферен поглед към севернокорейския пропуск.
	Полетът на Сун Чок през Тихия океан беше дълъг и заобиколен: от Ванкувър до Филипините, от Филипините до Сингапур, от Сингапур до Хонконг и от Хонконг до Пекин. До Пхенян не се стигаше лесно. По време на пътуването севернокорейските агенти на два пъти се свързаха с Франклин Сун Чок и му предаваха подправени паспорти и фалшиви визи, а в Хонконг той получи и ескорт от силите на тяхната държавна сигурност.
	На всяка спирка Сун Чок се сдобиваше и със сянка от ЦРУ. За да се покрият основните разклонения на тихоокеанското пътуване, беше разгърната мрежа от американски агенти, които следяха транзитните преминавания на изменника. В Сингапур местният началник на аерогарата дори беше принуден бързо да се намеси в работата на властите, когато небрежно подправеният документ едва не доведе до ареста на Сун Чок.
	Ранди Ръсел щеше да е последната брънка в тази верига. Тя щеше да надзирава окончателното преминаване на Франклин Сун Чок в небитието.
	Тя тайно разгледа младия предател. Той продължаваше да хвърля скришни погледи назад към множеството. Да не би да се страхуваше от някакво преследване в последния момент? Или може би мислеше за залива на Сан Франциско, за апартамента, живота и семейството, които никога вече нямаше да види? Привързаността към дадена политическа идеология беше нещо хубаво, но съвсем друго беше да живееш в нейната реалност.
	Ранди Ръсел много добре знаеше каква е тази реалност. Тя беше прекарала известно време в тази среда, вътре в последния „работнически рай“. Това преживяване още я караше от време на време да се буди обляна в студена пот.
	Чудеше се дали младият мъж няма да промени решението си. Възможно ли беше модерното му, интелектуално презрение към Съединените щати да започне да отслабва? Дали сега усещаше призрака на онова, което беше накарало родителите му да избягат в западния свят?
	И така да е, подобни разсъждения се появяваха твърде късно. Още една делегация от севернокорейци в черни костюми стоеше до изхода на „Ер Корио“ — секретен екип от посолството на Северна Корея в Пекин. Те обградиха Сун Чок, размениха няколко груби думи и американецът беше изтикан в ръкава до чакащия самолет покрай китайския полицай, който внимаваше да не види нито него, нито неговия ескорт.
	Той се обръщаше за последен път и Ранди улови погледа му, а после изчезна.
	Тя затвори очи и дълго време седя неподвижно. Мисията беше изпълнена.
	Тя знаеше какво ще се случи след това. Информацията, съдържаща се в лаптопа на Франклин Сун Чок и в главата на самия Сун Чок, щеше да се излее в севернокорейската балистична програма с голям обсег на действие. Информацията обещаваше следи в посока на опростена система за контрамерки, която можеше да порази американските противоракетни установки и да остави градовете по западното американско крайбрежие открити за атака.
	Но една след друга всички следи щяха да стигнат до технологична безизходица, и то след като са погълнали значителен процент от севернокорейския военен бюджет и хиляди също толкова ценни часове човешки труд за проучване и разработка.
	Накрая на севернокорейците щеше да им стане ясно, че са ги измамили, че техният разузнавателен удар всъщност е бил бомба със закъснител, заложена от Съединените щати в тяхната програма за въоръжаване.
	„Скъпите вождове“ на Северна Корея нямаше да са доволни. Особено от Франклин Сун Чок.
	Ранди рязко отвори очи. Ако не внимаваше със спомените си, нощите, облени в ледена пот, щяха да се върнат.
	От прозорците на залата тя проследи как остарелият реактивен самолет „Илюшин“ се издигна от летището към финалния етап от последното пътуване на Сун Чок. След като се върна на мястото си, тя изчака следващият самолет на „Катей Пасифик“. Хората слязоха, а после тя се обади.
	— Господин Данфорт. Обажда се Таня Стюарт от главното летище. Господин Белърман не пристигна с този полет. Какво да направя сега, сър?
	В превод шпионските двусмислици означаваха: пратката успешно беше предадена.
	Данфорт театрално въздъхна.
	— Лос Анджелис отново ни удариха! Ще проуча въпроса, Таня. Междувременно най-добре е да се върнеш тук. Има задача за теб.
	— Каква?
	— Искат да отидеш в Щатите колкото се може по-скоро. В сиатълския офис.
	Ранди се намръщи. В Щатите колкото се може по-скоро? Това беше отклонение, и то радикално. След изпълнението на тази задача тя трябваше да излезе в почивка извън Китай за няколко дни, като продължи да поддържа прикритието си на бизнес дама. А какво, по дяволите, имаше в Сиатъл?
	— Вече подготвям пътуването ти — продължи Данфорт. — Ще летиш тази вечер с „Азиана“ до Сеул, а оттам с Японските авиолинии. Имаш резервация в хотел „Сийак Дабълтри“.
	— Разбирам, господин Данфорт. Да намина ли през офиса?
	— Да, билетите ти ще са при мен и ще обсъдим новия проект. В Сиатъл ще те посрещне някой си господин Смит. Той отговаря за една от нашите фирми съдружници и ще работиш заедно с него.
	Ранди се намръщи. Господин Смит? Агенцията никога не би използвала подобно име за прикритие. Сигурно е истинското му име.
	Стана още по-мрачна. Не може да бъде. Не отново.


	6

	__Заливът на Сан Франциско__

	Болният мозък, познат в залива като „изнасилвача от ферибота“, се настани отново на седалката си и потъна в сладостно съзерцание на поредната жена, която щеше да унищожи. Големият транзитен пътнически ферибот през залива тъкмо се изтегляше от терминала на „Маркет Стрийт“. Той разполагаше с цели петнайсет минути да размишлява, преди да пристигнат във Вайехо. Доставяше му удоволствие, че тя вече е негово притежание, а още нищо не подозира.
	Системите за обществен транспорт на залива бяха неговата лична територия, на която вилнееше, и както при всичките му предишни шест нападения това също щеше да е произведение на изкуството, като начало и изпълнение, като изплъзване от полицията, щеше да е много красиво. Всъщност самото унижение на жертвата му щеше да е апетитната глазура, поставена върху тортата от майстор сладкар.
	Никога не използваше една и съща самоличност два пъти. В този случай щеше да бъде пътуващ за работа през залива бизнесмен, който наскоро се е преместил от града във винарския район северно от залива. Фалшивата му самоличност щеше да подпомогне скалъпената история, както и подходящия вид, който беше приел: прошарена коса на слепоочията и очила с метални рамки, пуловер, спортни панталони и луксозно вълнено сако с велурени кръпки на лактите, обувки „Биркенщок“ и тъмни чорапи. Всичко щеше да пасне с въображаемия образ в съзнанието на всеки глупав полицай или охранител, който можеше да го разпитва.
	Дори съдържанието на хартиения плик, който държеше на коленете си, щеше да бъде оправдание пред която и да е случайна полицейска проверка: две метални кутии, малки четки за боядисване, няколко картонени опаковки с винтове, гайки и дръжки за шкафове.
	В такава компания ролката изолационно тиксо и скалпелът щяха да са напълно незабележими.
	Беше се погрижил по същия начин и за предишните си нападения. При последното беше мръсен, умствено изостанал бездомник, а в по-предишното — немарлив шофьор и така нататък. Полицаите нямаха ясна представа кого точно преследват.
	Жалко някак, че не можеха да му се възхищават на майсторството и гения.
	Фериботът прекоси залива в посока североизток. Докато се спускаше мъгливият здрач, по брега се появяваха блещукащи светлинки. Това беше курсът в осем часа, последният за деня, и три четвърти от широкото пътническо помещение на ферибота с неговите многобройни редици беше празно.
	Жената, която беше удостоил с вниманието си, седна на първата редица отляво. Спокойно дъвчеше хрупкава ябълка, купена от павилиончето на ферибота, вниманието й беше погълнато от книгата върху прибраните й колене. Беше красива, каквито бяха всичките му дами — в края на краищата изнасилвачът беше ценител. Висока брюнетка, слаба, но с едри гърди, а дългата й гарвановочерна коса беше прибрана на кок. Бе на около трийсет години, с безупречна кадифена кожа, леко загоряла.
	Очите й бяха сиви и проблясваха, издавайки добро настроение, докато се закачаше с продавача в павилиончето. Беше редовна пътничка. Всеки вторник и четвъртък тръгваше от Вайехо със сутрешния курс в десет часа и се връщаше с последния ферибот за вечерта.
	Той не беше наясно какво прави тя в града. Но очевидно бе модерна и състоятелна жена. Дрехите й винаги бяха с превъзходен стил и качество. Тази вечер носеше елегантен дамски костюм с панталони от сиво рипсено кадифе, който отиваше на очите й, и черни ботуши с тънки токчета.
	Можеше да й позволи да задържи тези ботуши, след като унищожи останалата част от облеклото й; те щяха да добавят нещо към преживяването.
	Тя винаги четеше по пътя през залива; вадеше книга от куфарчето, което неизменно носеше. През седмиците, в които я наблюдаваше преди атаката, той преднамерено се настаняваше така, че да вижда заглавията на книгите — като начин да проникне в ума й и да увеличи предимството си.
	Но онова, което видя, го беше объркало: „Въздушнодесантните оръжия на Запада“, „Грийнвилски военен наръчник на основните бойни танкове“ на Антъни М. Торнбъро и такива подобни. Книгата тази вечер беше с пожълтели страници на някой от германските езици. Съдейки по илюстрациите, описваха се кавалерийски сражения. Подобни теми бяха необясними за такава изискана и съвършено женствена личност и напълно неподходящи. Той щеше да я накаже за интереса й към тях.
	Фериботът забави скорост, докато насочваше носа си през пристанищния канал на Меър Айлънд, после щеше да завие надясно към ярките светлини на град Вайехо и разпръснатите сводове на работните помещения на старата военноморска корабостроителница в Меър Айлънд, за да хвърли котва. Огромните дизелови двигатели с турбозареждане отекнаха на празен ход. Завиваха към кейовете, а прожекторите на фериботния терминал заслепяваха през предното стъкло.
	Изнасилвачът се напрегна. Беше време за последното действие.
	Той се възпря, само държеше жертвата си под око, докато слизаха по рампите от борда и минаха покрай голямата осмоъгълна сграда на терминала. Знаеше точно къде отива тя. Неговият нает миниван вече беше паркиран до нейния гълъбовосив „Линкълн LS“ седан на далечния паркинг извън терминала. Встрани от светлините на гарата, той спря, за да премести бързо скалпела и лепенката в джобовете на сакото си, а хартиения плик изхвърли в кофа за боклук. Остави касовата бележка в плика. Нека полицията търси това пътуващо за работа юпи; той щеше да изчезне в рамките на следващите няколко часа.
	Може би следващия път щеше да се превърне в адвентист от седмия ден.
	Жертвата му сега прекосяваше обширното асфалтирано пространство на опразнения паркинг. Единственото нещо, което можеше да забави хода на съдбата й, беше присъствието на някой неочакван свидетел наоколо. Но не, обстановката бе напълно спокойна. По близките улици профучаха няколко автомобила, а малка група уморени работници се струпаха на автобусната спирка една пряка по-нататък. Вероятно дори на писък никой нямаше да реагира.
	Той ускори крачки в стремително движение, което щеше да скъси дистанцията, щом тя стигне до автомобила си. За броени мигове тя щеше да се озове в сенчестата пролука между нейната кола и микробуса и щеше да тършува в дамската си чанта за ключовете, разсеяна, напълно уязвима. Няколко мига по-късно, със залепени с тиксо китки, уста и глезени, щеше да се намира на пода на неговия автомобил, покрита с одеяло.
	Но тогава високата брюнетка подмина шофьорската врата на линкълна. Като се обърна рязко до предната броня, тя облегна гръб на бетонната преграда на паркинга. Остави куфарчето и дамската си чанта да се смъкнат на земята и застана с лице към него, а ръцете й отпуснато се скръстиха на корема. В полумрака изглеждаше така, сякаш на лицето й е изписана горчива, подигравателна усмивка.
	— От морална гледна точка би трябвало просто да оставя природата да следва своя ход — каза тя, а контраалтовият й тембър беше изпълнен със същата горчива насмешка. — Но всъщност не се нуждая от подобно усложнение. — Гласът й спадна с една октава. — Затова ще го кажа само веднъж. Върви си и ме остави на мира.
	Тя… го… подценяваше. Гледаше на него, на цялото му майсторство и усилия като на недоразумение, което трябва да се пропъди. Неговата първична ненавист кипна и помете извратените му претенции.
	Ръката му потъна в джоба и острието на скалпела с щракване се отвори, докато го изваждаше. Пристъпи напред, изплювайки първия си гнусен епитет.
	Тя помръдна, а ръката й изгуби очертания в директен, нечовешки бърз замах. Нещо рязко го удари в корема с глух, притъпен звук. За момент усещаше само шок от сблъсъка; после се появи непоносимата изгаряща болка. Той инстинктивно изпусна скалпела и се вцепени в агония, а пръстите му се свиха около тъничката метална дръжка на нож, забоден в корема му.
	Това… не беше… по план.
	Краката му се огънаха и той падна на колене върху натрошения асфалт. Парченцата чакъл го порязваха през крачолите — бледи отражения на агонията в средата на тялото му.
	Парализиран от болката, той чу как се приближават отмерени стъпки.
	— Извинявай — каза същият този ироничен, сега извънредно ужасяващ глас. — Но смятам, че това е моя собственост.
	После токът на ботуша опря в рамото му, рязко го блъсна и го просна по гръб. Избухна последният, непоносим болезнен взрив, докато ножът излизаше със завъртане от перфорирания му стомах, после той изгуби съзнание.
	Минути по-късно някой набра номера за спешни повиквания от крайбрежен обществен телефон и попита за полицейския участък. Диспечерът, който отговори на обаждането, чу как един приятен контраалтов глас каза:
	— Ще намерите наскоро пенсионирал се изнасилвач на паркинг C до фериботния терминал. Отчаяно се нуждае от линейка. Ако направите ДНК сравнение с нападателя от ферибота, може да останете приятно изненадани.
	Валентина Метрас, професор по история, доктор от „Радклиф“ и Кеймбридж, затвори телефона и се върна до колата си на тротоара. Докато лъскавата лимузина шумолеше към „Редууд Паркуей“, тя пусна диск в уредбата и от многобройните колони приятно се разнесоха композиции на Хенри Манчини.
	На четиринайсет мили навътре във винарския район на Северния залив лимузината се отклони от пътя и спря пред защитен със стоманена решетка портал, вграден в измазана с пепеляворозов цимент обиколна стена. Встрани от портала беше монтирана незабележима бронзова табелка:
M	frame
	ОРЪЖЕЙНА КОЛЕКЦИЯ „САНДОВАЛ“
	Работно време на музея:
	10:00-17:00, от вторник до събота

	Лекото докосване с шифрована карта отмести вратата и предостави достъп на професорката. Тя спусна колата през входа надолу по извитата пътека, покрай реактивния изтребител „F2H Банши“, наклонен върху своя пиедестал до портала, и покрай пехотния танк „Матилда“ върху неговата бетонна плоча, към разклонението, което водеше до нейното жилище.
	Началото на оръжейната колекция „Сандовал“ беше поставено в края на предишния век като хоби на богат потомък на една от старите калифорнийски фамилии. Колекцията представляваше една от най-големите исторически сбирки на оръжие и военни атрибути в Съединените щати.
	Заедно с престижната кураторска дейност на музея имаше и множество странични възможности за доходи като спретнатото калифорнийско мисионерско бунгало зад разпръснатите сгради на изложбения комплекс, библиотеките и лабораториите за реставрация. След като паркира под навеса за коли, Метрас спря за кратък техноритуал, преди да премине през плъзгащите се стъклени врати, които водеха към кухничката. Множеството контролни лампички от охранителни системи на музейния комплекс светнаха в зелено.
	Тя включи страничното осветление на кухничката и остави куфарчето и дамската си чанта върху плочките на кухненския плот. Хубаво беше да си вкъщи, дори и след усложнения. С въздишка смъкна от раменете си сакото и изхлузи еластичната лента на скрития полиетиленов калъф над лявата й китка. Като извади от калъфа тъничкия метателен нож с черно острие, тя огледа блещукащите краища на острието за кости и резки от токата на колана.
	Захапа долната си устна и се замисли. Не можеше просто да остави превъзходното малко оръжие в неговата мишена; беше го изработила ръчно и балансирала сама в работилницата си. Освен това, както при всички ножове, които изработваше, инициалите й бяха инкрустирани със сребро върху острието. Несъмнено суета от нейна страна.
	Беше го избърсала в сакото на своя нападател, но това изобщо не беше адекватно на съвременните средства за разследване на убийства. Ако го накисне за цяла нощ в съд, пълен с бензин, щеше да премахне следите от ДНК по ножа, а калъфът можеше да иде в огъня, но ако нейният някогашен изнасилвач не направеше на света огромна услуга да умре от кръвоизлив, преди спешната помощ да стигне до него, можеше да даде на полицията описанието й и номера на колата.
	Тя отново въздъхна. Нямаше как да заобиколи това. Ако нападателят решеше да я наклевети, трябваше се свърже със своя шеф, за да се защити. Прокурорите от залива понякога се държаха много особено, дори в случаи на очебийна самозащита. Можеше да предположат, че е трябвало да отиде на психиатрична консултация със своя нападател, преди да му забие четириинчовия стоманен нож в дванайсетопръстника.
	Господин Клайн въобще нямаше да е доволен, ако този инцидент се разчуеше. Като професор по история тя беше длъжна само да познава оръжията, а не да ги използва.
	Остави ножа и калъфа върху плота и прекоси коридора до кабинета си. Там държеше частната си колекция. Вграден шкаф с оръжия заемаше една цяла стена. Много други стоманени остриета блещукаха на фона на тъмната черешова облицовка. Някои от остриетата бяха с нейния сребърен подпис. Полираният рог на голяма антилопа се извиваше като сабя над бюрото в мисионерски стил.
	Цялостната атмосфера на стаята би трябвало да излъчва мъжественост, но не беше така. В нея витаеше едва доловима стилна женственост — едва доловима, но все пак динамична и дълбоко индивидуална.
	Като хлътна ниско зад бюрото, професорката откри, че на телефонния секретар свети лампичката на записано съобщение: номер, който не беше записан в списъка с телефоните. Тя натисна копчето за проверка на повикванията и там просветна кодът на Анакоста, щата Мериленд. Повдигна вежди. Нямаше нужда да се свързва с Първи секретен. Нейните работодатели се опитваха да се свържат с нея.


	7

	__Руският щаб на авиационните сили с далечен радиус на действие__
	__Руски тихоокеански крайбрежни райони__

	Майор Григорий Смислов подпря ръка върху таблото на командирската газка, оставена върху прокарания черен път. Като погледна през набраздения от водни струйки страничен прозорец, той се навъси срещу далечния пейзаж от порутени казарми и изоставени експлоатационни сгради на фона на оловносивото небе. Да служиш тук наистина трябва да е било голяма работа… някога.
	Комплексът на огромната военновъздушна база се беше превърнал в призрак на онова, което е бил навремето. Само няколко от стотиците стоянки, наредени пред своите широки заходни полоси, още бяха заети. Там, където някога бяха спирали цели рояци от лъскави „Сухой“ и „Туполев“ със стреловидни крила, сега стояха в готовност само една-две изнемощели ескадрили и нервно наблюдаваха китайската граница.
	Останките от необятното съоръжение дори не бяха прикрити, а просто изоставени на вятъра, гниенето и ръждата.
	Смислов беше от новите руснаци. Той успя да разпознае основните заблуди на комунизма, които бяха довели до разпадането на СССР, и все още се надяваше да види през двайсет и първи век евентуалния успех на една свободна и демократична Русия. Но можеше да разбере и огорчението в сърцата на някои от старите управници. Те помнеха дните на власт, на респект — дните, в които не бяха посмешище в очите на света.
	Командирската кола спря пред щабната сграда на Тихоокеанските военновъздушни сили — масивен бетонен бастион без прозорци, покрит с ръжда и просмукан от влага. Смислов слезе и освободи шофьора си. Придърпа яката на балтона си, за да се защити от ледените дъждовни капки, и закрачи по осеяната с локви алея към главния вход.
	Малко преди големите бронзови врати той спря и коленичи, като вдигна каменна отломка от паважа. Беше малко парче бетон, наскоро откъртило се от фасадата на щаба. Повечето стари съветски сгради се разпадаха. Смислов приложи натиск и бетонът се разтроши между пръстите му, облечени в ръкавица. Руският офицер мрачно се усмихна и отърси влажните, песъчливи останки.
	Очакваха го. След като потвърди самоличността му, почтителният караул пое униформената му шапка и балтона, а втори дежурен го поведе навътре в сърцето на щаба. Дори тази сграда изглеждаше само отчасти обитаема — много от кабинетите й бяха тъмни, а кънтящите й сиви коридори — почти празни.
	Пропуснаха Смислов през втори контролен пункт и караулът го предаде на напрегнат щатен офицер, който го отведе навътре до светая светих на комплекса.
	Облицованият с дървена ламперия кабинет принадлежеше на генерала, командващ целите Тихоокеански авиационни сили с далечен радиус на действие, но човекът, разположен зад масивното бюро от тъмен махагон, имаше дори по-голяма от тази власт.
	— Майор Григорий Смислов от Четиристотин четиридесет и девети специален военновъздушен секретен полк се явява по заповед.
	Генерал Баранов отвърна на поздрава.
	— Добър ден, майоре. Както несъмнено са ви уведомили, вие никога не сте получавали подобна заповед. Вие не сте тук. Аз не съм тук. Тази среща никога не се е състояла. Ясно ли е?
	— Разбирам.
	Студените сиви очи на Баранов се впиха в неговите.
	— Не, майоре, не разбирате, но скоро ще разберете. — Генералът махна към стола, поставен пред бюрото. — Моля, седнете.
	Щом Смислов седна в посочения стол, генералът извади изпод подвързаната с черна кожа преса на бюрото папка, дебела два-три сантиметра, и я отвори. Смислов разпозна своята собствена „записка“ — служебното си досие. И знаеше какво пише на първата му страница:

	Име: Смислов, Григорий Андреевич
	Възраст: 31
	Височина: 199 сантиметра
	Тегло: 92 килограма
	Очи: Зелени
	Коса: Руса
	Място на раждане: Березово, Уралски хребет, Руска федерация

	Снимката, прикрепена към първата страница, показваше ярка, не неприятна смесица от плавни и ъгловати черти и много добродушни очи.
	Какво друго може да се съдържа в „записката“, Смислов не знаеше. Сигурно животът му, но това беше грижа на военновъздушните сили.
	Генерал Баранов прелисти няколко страници.
	— Майоре, вашият полкови командир има високо мнение за вас. Той смята, че вие сте един от най-добрите офицери под негово командване, ако не и един от най-добрите в нашите войски. Като гледам досието ви, склонен съм да се съглася.
	Генералът прелисти друга страница от папката, като не гледаше в нея, а в очите на Смислов, сякаш се опитваше да напасне онова, което току-що беше прочел, с мъжа зад описанието.
	— Благодаря, господин генерал — отвърна Смислов, като внимателно държеше гласа си в неутрална интонация. — Винаги съм се старал да съм добър офицер.
	— И сте успели. Затова сте тук. Сигурен съм, че вашият полкови командир ви е информирал по въпроса за „Миша 124“ и за вашите задължения, свързани с него.
	— Да, господин генерал.
	— И какво ви каза?
	— Че ще бъда прикрепен към съвместен руско-американски разследващ екип, който ще замине на мястото на катастрофата на „Миша“. Ще действам с някой си подполковник Смит от американската армия и с няколко други американски специалисти. Трябва да разследваме сваления бомбардировач и да установим дали на борда му е останало някакво активно биологично оръжие. Освен това трябва да проверим каква е била съдбата на екипажа на „Миша“ и да открием телата им. Всички подробности на тази мисия трябва да се пазят в най-висока степен на секретност.
	Баранов кимна.
	— Наскоро се върнах от Вашингтон, където определих параметрите на мисията и уредих да ви прикрепят към американската разследваща група. Какво друго ви каза?
	— Нищо, господин генерал. Само ми нареди да дойда тук… — Крайчецът на устата на Смислов потрепна. — … На тази среща, която няма да се състои, за последни инструкции по поръчението.
	— Много добре. Така и трябваше — отмерено кимна Баранов. — Кажете ми, майоре, чували ли сте някога за Събитието от пети март?
	Пети март? Смислов навъсено се замисли. Когато учеше в академия „Гагарин“, познаваше едно момиче, червенокосата сервитьорка с големи гърди. Дали нейният рожден ден не беше на пети март? Но нямаше вероятност това да интересува генерала, командващ Трийсет и седма стратегическа въздушна армия.
	— Не, господин генерал. Нямам представа за какво говорите.
	Баранов отново кимна.
	— Така си и мислех.
	Генералът се надигна иззад бюрото и прекоси кабинета до втора врата.
	— Моля, елате с мен, майоре.
	Втората врата водеше към малка стая за съвещания без прозорци, в чийто център имаше сива стоманена маса за военни карти. В средата на масата беше сложена една-единствена папка. През сивата корица на папката се спускаше диагонална оранжева лента, както и друга, кървавочервена ивица, залепена в средата на подвързията.
	Като секретен офицер Смислов веднага разчете шифъра на документа: свръхсекретно. Достъп само с одобрение от президента.
	На Смислов му се щеше да не бе свалял балтона си. Кабинетът и малката заседателна зала изведнъж му се сториха по-студени.
	Баранов посочи към папката.
	— Това е Събитието от пети март. Вероятно то е единствената най-важна държавна тайна, пазена в родината ни. Всяко неупълномощено разкриване на съдържанието на тази папка означава автоматична смъртна присъда. Това ясно ли е?
	— Да, господин генерал.
	— Сега ви е разрешен достъп. Прочетете я, майоре. След малко ще се върна.
	Баранов излезе и заключи заседателната зала след себе си.
	Смислов обиколи масата, а стаята ставаше все по-студена. Като потъна в стола от сива стомана, той придърпа папката към себе си, а умът му препускаше. Пети март? Пети март? В тази дата имаше още нещо, което той не можеше съвсем да извика в съзнанието си, вероятно от часовете по история. Нещо като предчувствие.
	Той отвори неозаглавената папка.
	Генералът даде на по-младия офицер четирийсет и пет минути. Папката не беше обемиста, но Баранов си спомни, че когато на него му предоставиха достъп, беше прегледал документите два пъти, смаян и невярващ на очите си.
	Когато дойде време, Баранов отново стана от бюрото и отключи вратата на заседателната зала. Майор Смислов още седеше на масата, а папката лежеше затворена пред него. Лицето му беше пребледняло и той не вдигна поглед. Устните му се раздвижиха в шепот:
	— Боже мой… Боже мой.
	— Почти същото стана и с мен, Григорий Андреевич — каза меко Баранов. — В цяла Русия има може би още трийсет души, запознати с пълното съдържание на тази папка. Вие и аз сме трийсет и първият и трийсет и вторият.
	Генералът затвори, заключи звукоизолираната врата зад себе си и седна на стола срещу Смислов.
	По-младият мъж се овладя и вдигна очи.
	— Какви са заповедите за мен, генерале? Истинските заповеди за мен.
	— Първо, майоре, вече мога да ви кажа, че резервоарът с антракс е още на борда на самолета. Очевидно така и не е бил изхвърлен. Но това далеч не е основната ни грижа в тази история. А Събитието от пети март е!
	Смислов повдигна вежди.
	— Напълно ви разбирам, господин генерал.
	— Прикрепен към американската разследваща група, вие ще бъдете нашият човек на пост на остров Уензди — продължи Баранов. — Ще бъдете нашите очи и уши. Ще разчитаме на вас да овладеете ситуацията там. Но няма да действате сам. Военноморски взвод със специално назначение, обучен и екипиран за арктически бойни действия, е изпратен на острова с ядрена подводница. Ще стъпят на острова скоро след вашето пристигане и ще се разгърнат, като останат под прикритие. Ще ви предоставят средства за комуникация с тях и те ще чакат сигнал от вас.
	— Какъв… сигнал трябва да дам, генерале?
	— Относно Събитието от пети март, майор. Политкомисарят на „Миша 124“ е получил заповед да ликвидира всяко доказателство за събитието на мястото на катастрофата. Но той е трябвало също така да унищожи бомбардировача и оръжието с антракс. Това явно не е било осъществено. А и всяка връзка с остров Уензди се губи, преди да е получено каквото и да е потвърждение за стерилизацията.
	— Значи екипажът на „Миша 124“ така и не е бил спасен? — попита с тих глас Смислов.
	— Невъзможно е било да се осъществи — отвърна Баранов с отблъскваща лекота. — Най-голямата ни надежда е да са елиминирали всички доказателства за Събитието от пети март преди… Вашата мисия е да потвърдите, че това е било осъществено. Ако случаят е такъв или ако сам можете успешно да ликвидирате това доказателство, тогава съвместната мисия с американците за унищожаване на антракса може да се проведе, както официално е планирана.
	— Но какво ще стане, ако това доказателство не е или не може да бъде унищожено, господин генерал, или ако този полковник Смит и неговите хора стигнат първи до него?
	— Ако американците научат за Събитието от пети март, майоре, тогава няма да напуснат острова живи. Вие и взводът спецназовци ще се погрижите за това.
	Смислов стана от стола си.
	— Вие се шегувате, генерале.
	— Нито дума за Събитието не бива да стига до останалия свят, майоре, при никакви обстоятелства.
	Смислов търсеше подходящи думи, други възможности.
	— Генерале… напълно разбирам значението на ситуацията, но защо спецназовците да не влязат първи и веднага да се справят с това доказателство, преди американците да пристигнат?
	— Защото тук стъпваме по острие на бръснач! Американците знаят за съществуването на „Миша 124“. Научили са, че това е един от нашите „Туполев-4“. Вече знаят, че е бил стратегическа платформа за биологично оръжие. Ако пратим нашия спецназ екип сега, те няма да помогнат, а ще повредят мястото на катастрофата! Американците ще разберат, че сме ги изпреварили. Ще започнат да се съмняват! Ще узнаят, че сме се опитали да прикрием нещо. Ще започнат да задават въпроси, които не трябва да се задават!
	Баранов вдигна обезсърчено ръце.
	— Светът се е променил, майоре. Американците са ни нужни като съюзници, а не като врагове. Ако научат за Събитието от пети март, отново ще станем врагове.
	— Моля генерала за извинение, но няма ли убийството на техния състав от нашите военни да постигне същия резултат?
	Дланта на генерала се стовари върху стоманения плот на масата.
	— Елиминирането на американците трябва да се счита за абсолютно крайно средство в непредвидена ситуация, последен вариант за предотвратяване на тотално бедствие! Ще разчитаме на вас, майоре, да гарантирате, че тази възможност няма нужда да се използва!
	Баранов изпусна въздишка на уморен старец и се облегна на стола си.
	— Но ако трябва да се направи, значи трябва да се направи. Това е въпрос на пропорция и перспектива, Григорий Андреевич. Ако се окажем отново скарани със Съединените щати, Руската федерация може да оцелее. Но ако светът и нашият собствен народ научат за Събитието от пети март, с нацията ни е свършено!


	8

	__Анакоста, Мериленд__

	Голямата дизелова яхта се материализира от мъглите на Потомак и застана пред яхтклуба, пренебрегвайки яркожълтите надписи „Частна собственост — не преминавайте“, поставени в краищата на мостовите подпори. Двама служители на яхтклуба, незабележими дългокоси младежи с мокасини, работни комбинезони и непромокаеми якета, застанаха отстрани, за да поемат въжетата на яхтата, докато тя провираше нос покрай тях.
	Нищо нередно не подсказваше, че и двамата помощници на кея носят автоматични пистолети под якетата си или че кормчията на яхтата има картечен пистолет, поставен на скришно място под ръба на кабината.
	Боботенето на двигателите премина във вой на празен ход, щом перките на витлото се изключиха и носът и линиите на кърмата застанаха на съответното място за пристан. Наредиха няколко дъсчени подпори и от аеродинамичната кабина на яхтата се появи единственият й пътник.
	С кимване към помощниците Фред Клайн слезе и тръгна по подгизналите от влага дъски на дока. Като прекоси обширното чакълесто пространство на сухата складова зона, покрай притихналите, покрити с брезент очертания на увеселителни плавателни съдове, изтеглени на брега върху ремаркета и стойки, Клайн продължи към постройка, която изглеждаше като голям склад без прозорци.
	Тъмнозелената сграда от готови сглобяеми елементи изглеждаше като нова. Така трябваше. Преди две години я нямаше на това място. По всяка вероятност след още една година тя — или поне нейното съдържание — щеше да бъде преместена някъде другаде.
	Това беше щабът и оперативният център на Първи секретен отдел.
	Скритите камери проследиха приближаването на Клайн и магнитните ключалки щракнаха да се отворят, щом той застана пред тежката стоманена огнеупорна врата.
	— Добро утро, сър. — Дежурният „портиер“ пое шапката и палтото на Клайн и внимателно ги закачи до висящата лека картечница. — Днес навън е влажно.
	— Така е, Уолт — дружелюбно отвърна Клайн. — Маги в магазина ли отиде?
	— Преди около половин час, сър.
	— Някой ден ще я изпреваря — измърмори Клайн, както беше по ритуал. Той продължи по протежение на излъскания като в институция централен коридор. Никой не се размина с него, но от време на време от сивите врати долиташе шепот или глухо бръмчене на електроника и подсказваше за дискретните функции на щаба.
	В далечния край на коридора се намираха командните помещения.
	Външният кабинет беше технобърлогата на Маги Темпълтън. Цялата стая представляваше компютърна работна станция, управлявана от голямо бюро с не по-малко от три двайсет и един инчови плоскоекранни монитора, поставени върху него. В отсрещната стена на кабинета беше вградена втора серия от широкоекранни дисплеи. Любимото дръвче бонзай и фотографията на починалия й съпруг в сребърна рамка бяха единственото, което напомняше за човешката същност на Маргарет Темпълтън.
	Блондинката вдигна очи от своя главен монитор и се усмихна, щом Клайн премина с картата си през защитения вход.
	— Добро утро, господин Клайн. Надявам се, че плаването днес е било спокойно.
	— За мен никога няма да е съвсем спокойно, Маги — изсумтя Клайн. — Някой ден ще заловя садиста, който роди блестящата идея да превърне щаба с най-лошия моряк на света в яхтклуб.
	Тя се подсмихна.
	— Трябва да признаете, че отлично служи за прикритие.
	— Не съвсем; ако през цялото време съм позеленял и ме мъчи морска болест, може всичко да издам. Какво имаме тази сутрин?
	Темпълтън веднага превключи на работен режим.
	— Внедрената „Примамка Браво“, изглежда, работи добре. Ръководителят на екипа докладва, че неговият персонал и оборудване са на територията на Мианмар и че неговият човек за свръзка успешно е установил контакт с ръководството на Националния съюз на Карен.
	Клайн кимна. Извади носна кърпичка от джоба си и избърса няколко капчици влага от очилата си.
	— Нещо ново за операцията на остров Уензди?
	— Джон ще се присъедини към американските членове от неговия екип в Сиатъл довечера и с руската връзка в Аляска утре. Цялото оборудване е предварително доставено на място, а хеликоптерът е осигурен от „Пол Стар“.
	— Някакви проблеми с Ленгли да изпрати мис Ръсел при нас?
	— Само обичайното пъшкане, вайкане, роптаене и оплакване — Маги вдигна поглед от екраните си. — Може ли да изразя мнение, сър? В близко време президентът Кастила наистина ще трябва да вземе определени решения за работните взаимоотношения с бившите ни работодатели.
	Клайн въздъхна и намести очилата си.
	— Много е вероятно, Маги, но както казва безсмъртната Скарлет О’Хара, „Утре ще мисля за това“. Нещо друго за днес?
	— Съвещание с Южноамериканската оперативна група точно в десет. Може би искате да видите папката „На вашето внимание“. Събрала съм списък от известни търговци на незаконно оръжие, за които се смята, че имат и потенциален интерес, и необходимите ресурси да се справят сами със ситуацията на остров Уензди. Заслужава си да го прочетете. Освен това сигнализирах за тези хора и за организациите им на всички наши разузнавателни източници. Всяко необичайно действие от тяхна страна ще се докладва.
	— Много добре, Маги, както винаги.
	Всеки директор трябва да има изпълнителен асистент, който може да чете мисли и да предвижда бъдещето.
	Неговият кабинет — по-малък и далеч не така претрупан — се намираше зад този на Маги. Малкото украшения от личен характер — рамкираната, голяма колкото плакат снимка на Земята от орбита, копията на карти от елизабетинската епоха, големият глобус от осемнайсети век — служеха да му напомнят за неговата зона на отговорност.
	На средноголямото му бюро имаше само един компютърен монитор, а до него — табла с чаша за кафе, димящ термос от неръждаема стомана и едно английско кексче с масло в покрита чиния.
	Клайн се усмихна. Свали сакото на костюма си и го метна внимателно върху облегалката на стола. Настани се зад бюрото, наля си първата чаша кафе и натисна клавиша за интервал на клавиатурата си, за да събуди монитора.
	Докато отпиваше, по екрана преминаха светещите заглавия на серия от файлове. Маги беше подредила файловете по значимостта на приоритетите.

	ПОЗНАТИ ТЪРГОВЦИ НА НЕЗАКОННО ОРЪЖИЕ — МЕЖДУНАРОДНО УЧАСТИЕ В ТЪРГОВИЯТА С ОРЪЖИЯ ЗА МАСОВО ПОРАЗЯВАНЕ
	ГРУПАТА КРЕТЕК
	АНТОН КРЕТЕК

	Следваше снимка — компютърно увеличена и явно направена с дълъг телескопичен обектив. На нея имаше мъж — едър, с червендалесто лице, — който, изглежда, стоеше на палубата на огромна частна яхта и гледаше свъсено в посока към фотоапарата.
	Много противоречия се таяха у Антон Кретек. Неговата оредяваща ръждивочервеникава коса контрастираше с диво избуялата му сивкава брада. Имаше явна сила в широките му рамене и жилавите, дълги мускулести ръце, които противоречаха на косматия, подут и отпуснат корем, изпъкнал над завързаните тесни бански, и макар че около очите му се събираше гъста мрежа от бръчки от смях, тези очи бяха студени и непроницаеми като на качулата кралска кобра.
	Клайн помисли, че този човек може наистина много често да се смее, но вероятно на неща, които повечето нормални хора не смятат за забавни.
	Следваше едно от кратките резюмета на Маги Темпълтън, пресяване на най-същественото от документацията за Кретек. Нейният професионален усет се прицелваше в онова, от което Клайн всъщност има нужда и желае да разбере за човека и неговата организация:

	Интерпол и другите западни разузнавателни агенции, които издирват Антон Кретек, не са сигурни дали това е истинското име на контрабандиста на оръжие или е псевдоним. Данните са изгубени в хаоса на разпадащата се Югославия. Знае се, че е хърватин, роден някъде близо до италианската граница с този изстрадал народ.
	В заплетения евгеничен лексикон на Балканите „хърватин“ на теория е южен славянин — римокатолик, който използва латинската азбука, за разлика от „сърбин“, който е южен източноправославен славянин и използва кирилица.
	Кретек, според най-запознатите, не следва принципите на никоя организирана религия. Търговецът на оръжие е рядкост сред дълбоките расови, религиозни, политически и национални страсти на Средна Европа. Той, изглежда, е напълно освободен от расови предразсъдъци, антирелигиозно настроен, аполитичен и без никакво чувство за принадлежност към общност. Що се отнася до криминалната му същност, собственото оцеляване и благополучие, изглежда, са единствената му грижа. До този момент усилията му дават забележителни успехи в това отношение.
	Кретек се хвали, че дейността му е започнала с един-единствен багажник на кола, пълен с патрони, откраднати от склад на югославската армия. От това скромно начало, за период от петнайсет години, той превръща Групата „Кретек“ в контрабандно предприятие за милиони долари, въвлечено в доставката и поддръжката на всеки значителен и незначителен въоръжен конфликт в Близкия изток и Средиземноморския басейн.
	Групата „Кретек“ е аморфна — като октопод, който постоянно сваля и регенерира своите пипала. Знае се, че има някакъв ръководен състав — здраво сплотен, доверен команден състав, обединен около самия Кретек — и постоянно променяща се мрежа от наемници, посредници и подчинени престъпници, въвлечени в кръга, които се употребяват за няколко акции, а после се изхвърлят.
	Аморфният характер на Групата „Кретек“ е предпазна мярка. Освен това за хората, осигуряващи свръзка и контакт между тези „подизпълнители“ и основните кадри на Кретек, има шокираща хроника на мъчителна смърт и внезапно изчезване, които правят съдебноприложимата верига от улики за Кретек и неговите отделни операции трудна, ако не и невъзможна за установяване.
	Освен това Групата „Кретек“ няма фиксиран център на управление. Както много деспоти той е усвоил способността да оцелява чрез мобилност. Командването на групата му е в постоянно движение из по-слабо контролираните и нестабилни балкански държави и никога не представлява неподвижна мишена. Макар че поначало действа от позицията на грубата сила, Кретек се е научил да цени и използва съвременните бизнес телекомуникации, за да държи под контрол начинанията си по далечните флангове.
	Трупът на родната му Югославия осигурява на Кретек доходоносна ранна жътва. В района на Косово сръбските милиционери и албанските партизани се избиват един друг с артилерийски оръдия, осигурени без предразсъдъци от Групата „Кретек“ и за Кретек се говори, че е бил главният посредник в тайните оръжейни сделки между диктатурите на Слободан Милошевич и Саддам Хюсеин.
	След свалянето на Милошевич от власт и налагането на принудителен мир от НАТО на различните воюващи балкански страни Кретек разширява своя обсег на действие. Неговите нови основни клиенти стават воюващите фракции от гражданската война в Судан и терористичните групи от Близкия изток.
	По-сериозна и непосредствена опасност представляват сигналите, че Кретек вече не се задоволява с възможностите за печалба от конвенционални боеприпаси. Напоследък се появяват индикации, че Групата „Кретек“ търси да влезе на пазара с ядрено, биологично и химическо оръжие. Опасенията са, че в това ново поле на действие Антон Кретек може да постигне същия успех, какъвто е имал и с другите си престъпни начинания.

	В края на обясненията беше маркиран кратък откъс.

	Лични бележки до директора:
	А. По мнението на изпълнителния асистент Групата „Кретек“ е отличен пример за такъв тип организация, която ще види в „Миша 124“ златна възможност. Те са подвижни, силно приспособими, поемат рискове и са напълно безскрупулни.
	Б. Извън рамките на конкретната ситуация на остров Уензди трябва да се отбележи, че Групата „Кретек“ понастоящем е с „еднолична“ дейност. Елиминирането на Антон Кретек по всяка вероятност ще доведе до директното разпадане на Групата „Кретек“ и до повишена стабилност в редица области на безпокойство за САЩ. Отново по мнение на изпълнителния асистент това прави Антон Кретек възможен обект за наказателна операция — в случай че някога се установи точното му местоположение и в случай че се даде заповед за мокра поръчка.

	Клайн мрачно се усмихна — женският екземпляр от вида беше по-смъртоносен от мъжкия. Маги Темпълтън вероятно беше права. Това бе лицето на потенциалния враг. Хора като Антон Кретек щяха да погледнат на два тона изпуснат антракс като на блестяща възможност.
	Маги сигурно беше права и за още нещо. Светът много вероятно щеше да стане по-добро място без своя Антон Кретек.


	9

	__Източният бряг на Адриатическо море__

	Отливът беше започнал, морето се беше отдръпнало, а звездите просветваха през парцалив облак над широка ивица тъмен, мокър пясък. Над плажа се простираха дюните, закотвени от рошавите, четинести избуяли треви и осеяни с множество грубо изработени бетонни бункери. Отдавна оставени на гнездящите морски птици, напуснатите укрепления бяха физическо изражение на параноичните заблуди на отминалото и неоплакано управление на Енвер Ходжа.
	Отвъд дюните лежаха мрачните, обрасли с гори хълмове на Албания.
	В тъмнината усилено превключваха предавки и два автомобила — един по-стар камион „Мерцедес“ с плоска предница и друг по-малък и по-нов „Рейндж Роувър“ бавно се тресяха надолу по набраздения път до плажа, като караха на слаби габаритни светлини.
	Когато стигна до разклонението, малкият конвой спря и двама мъже в провисналите панталони и якета от груба кожа на албанската работническа класа скочиха от задната врата на камиона и заеха позиции, за да покриват пътя. Всеки от тях носеше картечен пистолет „Аграм“ — хърватско производство, с тежък цилиндричен заглушител, завинтен към късата цев.
	Беше много малко вероятно някой да се осмели да дойде на това пусто място от крайбрежието в малките часове на нощта. Но ако го направеше — независимо дали е полицай или селянин, — щеше да умре.
	Камионите продължиха още половин миля до най-широкия и най-прав участък от плажа и спряха. Още половин дузина въоръжени мъже слязоха от роувъра и кабината на камиона и се заловиха с дълго тренирана дейност.
	Щом двама от мъжете се забавиха зад капака на паркирания роувър, загледани в небето, другите се разгърнаха като ветрило и оформиха писта за кацане.
	Счупиха химически светлинни пръчки и ги разтресоха да светнат, а дебелият им край беше поставен в къси медни тръби. После мъжете забиха пръчките в пясъка на определено разстояние в дълга двойна редица. След минути лумналата в нощта пътека на специалната писта вече излъчваше бледа синьо-зелена светлина, която не се виждаше иззад дюните, но беше съвсем забележима за всеки, минаващ отгоре.
	Мъжете се върнаха в автомобилите и зачакаха с пръст върху спусъка на своите картечни пистолети.
	Когато стрелките на часовниците пропълзяха до уречения час, се чу бръмченето на самолетни двигатели и над тях успоредно на плажа се понесе крилата сянка със загасени навигационни светлини. Водачът на групата, едър мъж с червена брада, панталони от рипсено кадифе и дебел пуловер с шотландски мотиви, насочи сигнална лампа и светна към самолета. Две кратки просветвания, пауза и после още две кратки.
	Това беше още един от механизмите за оцеляване на Антон Кретек: да отиде на място и лично да надзирава колкото се може повече от своите операции. Беше добър начин да разбереш на кого да имаш доверие и кого да очистиш.
	Транспортният самолет „Дорниер 28D Скайсървант“ за късо излитане и кацане с два мотора и високо крило направи още един кръг над временното пясъчно летище и кацна. С двигатели, задавени от забавеното темпо, той светна и се настани между редиците светещи пръчки, а блокираният му колесник остави тънка, свистяща следа мокър пясък.
	Кретек отново насочи и запали своята сигнална лампа, като насочи самолета да спре до камионите. Перките на самолета продължиха да просветват над тях, но страничният му капак за товари се отвори и изхвърли само един човек.
	Той беше дребен, тъмен, слаб и ужасно нервен. Арабин от Палестина. Очите му трескаво се въртяха, защото нямаше доверие нито на обстановката, нито на компанията си.
	— Добър вечер, приятелю, добър вечер — надвика звука на самолетните двигатели по-едрият мъж. — Добре дошъл в красива Албания.
	— Ти ли си Кретек? — поиска да разбере палестинецът.
	— Често ме обвиняват за това — отвърна Антон Кретек, като остави лампата върху капака на роувъра.
	Арабинът не беше във весело настроение.
	— Носиш ли материала?
	— Затова и двамата сме тук, приятелю — Търговецът на оръжие тръгна към мерцедеса. — Ела сам да погледнеш.
	В светлината на един-единствен фенер от задната част на камиона бяха разтоварени тежки кашони от тъмен, промазан с восък картон. Кашоните бяха надписани на кирилица и върху тях беше отпечатан международният предупредителен знак с експлодираща бомба за мощни експлозиви. Като посочи, че един кашон трябва да се остави настрана, Кретек щракна и отвори сгъваем ловен нож и сряза жълтата полиетиленова облепваща лента.
	Отвори капака и вътре се показаха здраво опаковани блокчета колкото тухла, увити във восъчна хартия. Разгърна опаковката и отвътре изникна плътен, гладък, подобен на маджун материал с цвят на маргарин.
	— Пластичен взрив „Семтекс“ с военно качество — посочи към пакета Кретек. — Тук има хиляда и двеста килограма, всичкият е на по-малко от три месеца и напълно стабилен. Гарантирано убива евреи и праща вашите самоотвержени доброволци при техните седемдесет и две девици с усмивка на лицето.
	Главата на арабина рязко се изметна, а в тъмните му, изразителни очи проблесна гняв. Гневът на фанатик в стълкновение с дребния търговец.
	— Когато говориш за свещените воини на Мохамед и за освободителите на палестинския народ, ще говориш с уважение!
	Очите на контрабандиста станаха хладни и непроницаеми.
	— Всеки освобождава нещо, приятелю. Що се отнася до мен, аз освобождавам пари. Ти получаваш стоката си, а аз ще получа парите си — а Мохамед и палестинският народ да си гледат работата!
	Арабинът кипна, но после забеляза кръга от мрачни славянски лица, който се събираше около светлото петно на лампата. Той враждебно извади дебел плик от вътрешната страна на якето си и го пусна върху отворения кашон експлозиви.
	Кретек хвана плика. Като го отвори, той преброи прилежно стегнатите пачки с евро и потвърди стойността им.
	— Всичко е наред — каза накрая той. — Товарете.
	Тон и половина мощни експлозиви бяха качени на борда на товарния самолет, а екипажът на „Дорниер“ закрепи и пристегна смъртоносния товар. За броени минути беше натоварен и последният кашон и арабинът, който плати, се покатери след него без прощална дума или поглед назад. Вратите на фюзелажа се затръшнаха и витлата на самолета се забързаха, докато набираше скорост за излитане, издухвайки върху търговците на оръжие пясъка от попътната струя.
	Самолетът отново се засили по слабоосветената пътека. Като се издигна в черното небе, той изпълни възходящ завой над Адриатическо море, а двигателите му се чуваха все по-слабо в далечината.
	Хората на Кретек отново се разпръснаха, за да съберат светещите клечки. След един-два часа всички доказателства за кацането щяха да бъдат изтрити от настъпващия прилив.
	Кретек и неговият помощник отново се качиха в роувъра.
	— Не съм сигурен дали това ми харесва, Антон — каза Михаил Влахович, като метна своя „Аграм“ през рамо. По-дебел и по-плешив от Кретек, бившият офицер от сръбската армия с грозни черти беше един от най-елитните членове на Групата „Кретек“, на когото беше разрешено да се обръща към търговеца на оръжие по малко име. — Играеш рискована игра с тези хора.
	Освен това Влахович беше сред наистина малцината, които имаха върховната привилегия да поставят под въпрос някое от командирските решения на Антон Кретек, без да бъдат убити заради това.
	— За какво да се притеснявам, Михаил? — Кретек се изкикоти дебелашки, като плесна помощник-командира си по свободното рамо. — Посрещнахме техния самолет. Доставихме стоката, както бяхме обещали. Получихме договорената сума и те си заминаха. Изпълнихме договорката си докрай. А какво ще стане после? Кой може да каже?
	— Но това ще е втората им изгубена пратка. Арабите ще станат подозрителни!
	— Пфу! Арабите винаги са подозрителни. Убедени са, че всички тях преследват. Това може да се окаже добре. Можем да извлечем полза.
	Кретек спря до пътническата врата на роувъра. Посегна през сваленото стъкло и отвори жабката.
	— Когато договаряме следващата серия оръжейни доставки за Джихада, просто ще прехвърлим вината там, където по право й е мястото. Ще им кажем, че на Балканите действат израелски агенти на Мосад и опитват да се намесят в потока на оръжията, пътуващи за Близкия изток. Освен че мразят всички, арабите най-вече мразят евреите. С удоволствие ще обвинят тях за своите изгубени боеприпаси.
	Кретек се изправи, взел в ръка сива метална кутия с размерите на пакет цигари. Той изтегли телескопична антена от горната част на кутията, натисна копче за включване и в отговор светна зелена лампичка.
	— Ще им кажеш за евреите ли, Антон? — скептично попита Влахович.
	— А защо да не им кажа? То си е истина, нали? Евреите са виновни. Нашите приятели, терористите, са отлични клиенти. Плащат ни добри пари срещу оръжията и експлозивите, които им продаваме. Заслужават да знаят истината… — Кретек дръпна предпазното устройство нагоре и го извади от централното копче на предавателя. — … Но не чак цялата истина. Няма нужда да споменаваме всички добри пари, които Мосад плаща, за да е сигурно, че тези оръжия и експлозиви никога няма да пристигнат.
	Кретек натисна с мазолестия си палец. Навън в нощта приемник детонатор, внимателно поставен във фалшивата пратка семтекс, реагира на електронния импулс.
	Над Адриатика лумна яркочервена светлина и се чу далечен тътен на мощна експлозия, докато самолетът „Дорниер“ и неговият екипаж се превръщаха в прах.
	— Това е тайната на добрия бизнес, Михаил — каза Кретек със задоволство. — Винаги трябва да даваш всичко от себе си, за да угодиш на колкото се може повече клиенти.


	Старинната селска къща с каменни стени беше построена преди да се роди Наполеон и в нея от три века насам постоянно живееха поколения от едно и също семейство.
	В Съединените щати подобна къща щеше да се смята за историческа забележителност. В Албания това я правеше просто още една схлупена и грохнала, прекалено дълго използвана сграда върху прекалено изтощена земя.
	За последните петдесетина години няколко правителства бяха обещавали на обитателите й електричество „скоро“, но то се появи едва сега, под формата на ръмжащите генератори „Хонда“ от щаба на Групата „Кретек“.
	Сламениците и грубите, самоделни мебели бяха изнесени от една от влажните спални, заменени със сгъваеми полеви бюра, сателитни телефони и цивилни приемо-предавателни устройства на странични честоти от комуникационния слой. Охранителният отряд си беше направил квартира от плевнята и камуфлажните им покрития бяха изолирали фермата от останалия свят — отвътре и отвън, а транспортната секция прикриваше превозните средства в другите външни постройки.
	Членовете на щаба бяха свикнали с подобно временно настаняване. Никога не оставаха на едно и също място за повече от седем поредни дни. Една седмица в курортна вила на румънското крайбрежие, следващата заемаха цял етаж на върха на луксозен хотел в Прага, третата — на борда на риболовен траулер, кръстосващ Егейско море, или, както сега, в усойна селска къща в Албания.
	Никога не ставай неподвижна мишена за врага си — това беше още едно от правилата за оцеляване на Антон Кретек. Изкушението да се отпусне и да се отдаде на хубав живот, осигурен от успехите му, беше силно, понякога почти непреодолимо, но търговецът на оръжие смяташе, че това е път, който води до гибел.
	Освен това за момчетата беше полезно да виждат, че старецът още има зорко око и железен юмрук и че не се страхува да го окървави. Беше полезно за дисциплината.
	— Как мина, Антон? — попита шефът на комуникациите на Кретек, когато търговецът на оръжие бутна ниската врата и влезе в комбинираната кухня и всекидневна на къщата.
	— Без затруднения, приятелю — дружелюбно изръмжа Кретек. — Може да се свържеш с палестинците и да им кажеш, че тяхната пратка пътува. Дали ще пристигне… — Кретек погледна безучастно и повдигна широките си рамене.
	Мъжете, седнали около грубата маса в средата, знаеха, че трябва да се засмеят.
	Като изключим единствената ярка крушка от автомобилен фар, окачена на една греда отгоре, стаята сама по себе си можеше да бъде музейна възстановка от осемнайсети век със своя нисък таван, с мизерните варосани каменни стени и широката камина, която служеше и за готвене, и за отопление. В опушеното огнище тлееше огън от горящи лозови пръчки. Дъсченият под беше излъскан от стъпките векове наред, а отвън се влизаше през ниска, „чупеща глави“ врата с висок праг, предвидена да забави нападенията на разбойници и врагове на семейството.
	Тя обаче не служеше за защита срещу бандитите, поканени в къщата. Собственикът на къщата и неговата четиринадесетгодишна дъщеря стояха притихнали близо до камината и разчитаха на древната селска отбрана чрез ненатрапчивост.
	— А, Глешка, скъпа моя, ти дочака завръщането на своя рицар. И то с горещ чай. Точно това ми е нужно в студената сутрин.
	Без да проговори, момичето вдигна чайника от камината и го занесе до масата, като напълни една мръсна чаша със силен, двойно запарен черен чай. Кретек седна на свободния стол до чашата и стисна задника на момичето през евтината памучна пола.
	— Благодаря ти, любов моя. Ще се постопля с горещия ти чай, а след малко, когато си свърша работата, ще стопля теб.
	Със свирепо подигравателно ръмжене той я придърпа и зарови лице в почти плоските й гърди, като изтръгна поредния изблик на вулгарен смях от хората си. В очите на баща й, седнал до камината, проблесна огънят на безпомощен гняв, който веднага беше прикрит. Той бе поласкан да даде под наем фермата си на тези хора за повече пари, отколкото можеше да спечели за пет години тежък труд. Тогава не знаеше, че ще даде под наем и единственото си дете — Глешка. Но той беше албанец и познаваше правилото на оръжието. Хората с пушките определят правилата, а тези хора имаха ужасно много пушки. Момичето щеше да оцелее и те щяха да оцелеят, както оцеляваха албанските селяни — с търпение.
	Като пусна момичето, Кретек сложи в чая си захар от нащърбената купичка на масата.
	— Нещо ново случи ли се, докато доставях пратката, Кренкльо?
	— Само един имейл, сър. — Шефът на отдела за комуникации подаде разпечатан лист през масата. — До личния ви адрес, на домашния код.
	Кретек разгърна листа и разгледа съобщението. През руното на брадата му бавно се показа вълча усмивка.
	— Добри новини от семейството, приятели — каза накрая той. — Наистина много добри новини.
	Престорената веселост изчезна и той вдигна хладен и съсредоточен поглед.
	— Кренкльо, съобщи на хората ни в Канада, че арктическата операция е в ход и че трябва да започнат незабавна подготовка. Обади се на избрания силов отряд и уреди среща на мястото на заминаването ни от Виена. Михаил…
	— Да, сър — дрезгаво отвърна неговият изпълнителен офицер. Беше ясно, че старият вълк отново е по следите на нещо, този път за най-голямата плячка в историята на групата. Няколко дни по-рано, когато за първи път чу за арктическия план, Влахович се беше поколебал. Изглеждаше му екстремен, безумен далечен изстрел. Но ако можеше да се осъществи, печалбата щеше да е космическа. Сега дори мрачният сърбин почваше да се поддава на треската.
	— Информирай всички секции на щаба да товарят и да се приготвят за тръгване. Искам да съм на път след… — Кретек замълча и очите му светнаха по посока на камината и тъничката, притихнала фигурка, която стоеше до нея. Албанската раса никога не се беше славила с големи красавици сред жените си и това момиченце също не правеше изключение, но тя беше тук, беше млада и за това й се плащаше. — … След час и половина.
	Можеше дори да си вземе заслуженото от Глешка, преди тя и другите от семейството й да загинат от трагичен пожар в къщата.


	10

	__Международно летище Сиатъл-Такома__

	Есента означаваше мъгла в тихоокеанския северозапад. Сигналните светлини на реактивните пътнически самолети, които профучаваха по пистите, се врязваха като бавни комети през надвисналите мрачни облаци и върховете на хотелите покрай ивицата на летището и се губеха в небитието на сгъстяващия се сумрак, а светещите прозорци се размиваха в мъглата от златисто сияние.
	Докато хидравличният параден асансьор се изкачваше по кулата на хотел „Дабълтри“, Джон Смит гледаше как острите ръбове и архитектурните елементи се изгубват в нощта. Той носеше зелен войнишки панталон с безупречни ръбове и в момента беше сам. Скоро това щеше да се промени. Предстоеше му да се свърже с останалите от своя екип — единият — непознат, а другият — не точно приятел.
	Не можеше да обвинява Фред Клайн за подбора на състава му. Изборът на директора беше логичен. Джон бе работил с Ранди Ръсел и преди. Заедно бяха преминали през няколко мисии и съдбата едва ли не опърничаво оплиташе житейския път на двамата. Смит я призна за първокласен оператор: опитна, всеотдайна и високоинтелигентна, с необикновено разностранни дарби и ценна способност за тотална безпощадност, когато беше необходимо.
	Но тя дойде с наказание.
	Вратите на асансьора се разделиха и с тропот се разтвориха и Смит прекрачи прашния, облицован в розово и бронз вход на панорамния кафе-ресторант. Разпоредителката погледна с очакване от своя подиум.
	— Казвам се Смит. Идвам за партито на Ръсел.
	Веждите на жената се повдигнаха и за момент тя открито и с любопитство го преценяваше.
	— Да, господине. Оттук направо, моля.
	Тя поведе Смит през слабоосветения салон. Приглушени от постлания килим, стъпките им не нарушиха шепота от едва доловимите разговори и тихата музика. И тогава Смит разбра внезапното любопитство на управителката.
	Ранди беше избрала маса в хлътналия страничен край на ресторанта, изолирано сепаре, донякъде скрито от останалите посетители с преграда от декоративни растения. Маса, предназначена за усамотение, удобна за предстоящото обсъждане на плана.
	Но беше и много подходящо място за любовна среща, а Смит щеше да се види не само с една изключително красива жена, а с две.
	Смит се усмихна горчиво на себе си. Надяваше се разпоредителката да се наслаждава на фантазията си за тройка любовници. Тя нямаше никаква представа колко много греши.
	— Здравей, Ранди — поздрави той. — Не знаех, че можеш да управляваш хеликоптер.
	Тя вдигна поглед от масата и хладно кимна.
	— Много неща не знаеш за мен, Джон.
	Първите няколко секунди никога не бяха лесни. Още се усещаше старото свиване в стомаха. Макар че доктор София Ръсел беше по-голямата сестра, тя и Ранди бяха като близначки. С течение на времето приликата между двете беше станала почти свръхестествена.
	Понякога той се чудеше какво вижда Ранди, когато го погледне. Вероятно нищо приятно.
	Тази вечер Ранди беше облечена в черни велурени дрехи — яке, пола и ботуши, които подхождаха на великолепната й външност и допълваха многобройните златисти нюанси в косата й. Тъмните й очи се приковаха в неговите за част от секундата, после се стрелнаха встрани.
	— Подполковник Джон Смит, това е професор Валентина Метрас.
	Погледът й сивееше под лъскавия бретон гарвановочерна коса. Очите й, спокойни и любопитни, с проблясващо чувство за хумор някъде дълбоко в тях, срещнаха неговите очи. Професорката също беше облечена в черно, във вечерна сатенена рокля, която покриваше слаба, но все пак приятно заоблена фигура и подсказваше, че отдолу не носи кой знае какво.
	— Сигурно е ужасно да отседнете в мотел — отбеляза тя, докато му подаваше ръка. Тембърът й беше нисък, с отсянка на британски акцент.
	Подаде ръката си с дланта надолу, не за ръкостискане, а само за леко докосване на изящните пръсти, както чистокръвна аристократка би приела допира с придворен.
	Беше очевидно, че Валентина Метрас е привлекателна жена, която изцяло се наслаждава на своята привлекателност и се радва да напомня на мъжете за този факт.
	Напрежението се стопи и Смит пое за момент подадената ръка.
	— Полезно е да диктувам първото си име буква по буква — отвърна без следа от вълнение той.
	Смит си поръча бира, за да е в тон с бялото вино на Ранди и мартинито на професор Метрас.
	— Добре — каза той, снижавайки глас, така че да не се чува на съседната заета маса. — Ето каква е заповедта. Утре излитаме оттук в осем и четирийсет и пет с „Аляска Ерлайнс“ за Анкоридж. Екипировката и хеликоптерът ни вече са доставени там. Освен това ще се съберем с нашия руски офицер за свръзка, някой си майор Григорий Смислов от военновъздушните сили на Федерацията.
	От Анкоридж ще отлетим за Ситка. Там имаме среща с американския кораб „Алекс Хейли“, ледоразбивачът на бреговата охрана, който ще ни отведе в радиуса на остров Уензди.
	— Кои сме ние? — поиска да знае Ранди — въпрос, свойствен за всеки, който не беше в техния занаят.
	— Историята за прикритие, изфабрикувана за тази операция, ще ни позволи до голяма степен за запазим собствената си самоличност — отвърна Смит. — Като подполковник Джон Смит, доктор по медицина, аз ще бъда патологът на мисията, прикрепен към регистрите на смъртните случаи в Министерството на отбраната. Главната ми грижа ще бъде получаването и съдебномедицинската идентификация на телата от екипажа.
	Професор Метрас също като цяло ще бъде такава, каквато е — цивилен консултант по история, който работи на договор с Министерството на отбраната. Както се предполага, нейната работа ще е да идентифицира самия самолет, в случай че останките са на американския бомбардировач В-29. И, от друга страна, както се предполага, майор Смислов ще изпълнява същото задължение, ако се докаже, че самолетът е руският Ту-4. Ще поддържаме версията, че произходът на бомбардировача още не е известен, поне докато не стигнем на мястото на катастрофата.
	Ти си сложният случай, Ранди. Засега си цивилен чартърен пилот, който лети за Националната океанографска и метеорологична администрация. Експедицията на остров Уензди е международен научен проект, а Националната океанографска и метеорологична администрация и американската брегова охрана му оказват логистична подкрепа. Това включва добавяне и отстраняване на персонал. Ти и „Алекс Хейли“ сте изпратени там да изведете експедицията преди настъпването на полярната зима. Твоето лично име вероятно е запазено и заедно с оборудването ще ти предоставят подходящо оформени документи.
	Втренченият й поглед за миг се отклони към масата.
	— Има ли възможност да науча за кого всъщност работя?
	Смит съжали за отговора, който трябваше да й даде.
	— Ти си цивилен чартърен пилот, който лети за Националната океанографска и метеорологична администрация.
	Той усети, че нервите на Ранди се опъват до край. Досега началниците й вече трябва да са предположили, че в игрите на тайни операции има и нов участник. Нова елитна група, която работи извън пълномощията на Ленгли, но с привилегията да разполага с ресурсите на ЦРУ когато поиска. От предишния си опит Ранди също така трябва да е предположила, че Смит е част от тази нова организация. Ако държаха някой ветеран оператор в неведение по този начин, това щеше да го гложди. Но Джон нямаше избор по въпроса. Първи секретен отдел оставаше „необходимо е да се знае“, а да си кажем направо, за Ранди Ръсел не беше необходимо да знае, само да се подчинява.
	— Разбирам — продължи високомерно тя. — Доколкото схващам, в тази операция ще получавам заповедите си от теб.
	— От мен или от професор Метрас.
	Ранди отметна глава да погледне Метрас. Тъмнокосият оперативен агент само повдигна една вежда и чашата си и отпи последна глътка от своето мартини.
	Ситуацията просто ставаше все по-приятна и по-приятна. Да бъде младши член на екипа, само още повече щеше да наежи бодлите на Ранди. Какво го беше предупредил предния ден неговият планински военен инструктор — че забравя как се командва? Ами, за Бога, по-добре щеше да е да си спомни веднага.
	— Професор Метрас е мой помощник-офицер в тази операция. Ако аз не съм на разположение, тя има пълните права да взима решения по всички аспекти на мисията. Ясно ли е?
	Безизразните очи на Ранди отново се срещнаха с неговите.
	— Напълно, подполковник.
	Сервираха вечерята им, която те изядоха почти в мълчание. Смит си поръча сьомга, а Ранди Ръсел предпочете лека салата. Единственият човек, който, изглежда, изцяло се наслади на храната си, беше Валентина Метрас, защото омете своя стек и печени картофи като лакомство, с безгрижна ожесточеност.
	Тъкмо тя се върна отново към въпроса за мисията, докато пиеха кафето си след вечерята.
	— Един от нашите шпионски разузнавателни сателити е имал възможност да заснеме при ясно време мястото, където се е разбил „Миша“ — каза тя, като извади от дамската си чанта серия фотографии. — Те ни дават много по-добър поглед върху това, с което си имаме работа, отколкото наземните снимки, направени от научната експедиция.
	Смит се навъси при вида на своето копие, показващо гледката отгоре. Ясно можеше да се види, че катастрофиралият бомбардировач действително е точно копие на В-29. Тънкият, приличен на торпедо корпус и липсата на усилена пилотска кабина не можеха да се сгрешат.
	— Сигурна ли си, че този е техен? — попита Ранди, изговаряйки мислите на Смит.
	Историчката кимна.
	— Ъ-хъ. По-голямата част от боята на отличителните знаци е била олющена от бурите, но червената звезда може да се различи в края на дясното крило. Няма съмнение — това е Ту-4 „Бик“. По-специално това е вариантът Ту-4А стратегически самолет, предназначен за пренасяне на ядрено или биологично оръжие. Нещо повече, този самолет е бил бомбардировач за Америка.
	Смит вдигна поглед.
	— Бомбардировач за Америка ли?
	— Самолет, специално конфигуриран за нападение на цели в континенталната част на Съединените щати. Бил е опростен и олекотен, за да се увеличи максимално обсегът му на действие. — Като се протегна през масата, Валентина прокара лакиран пръст надолу по гръбнака на самолета. — Можеш да видиш как всички отбранителни оръдейни кули, освен огневите установки на опашката, са били премахнати, а лафетите — демонтирани. По-голямата част от бронята също трябва да е била премахната и в крилата и опашния бомбен отсек да са инсталирани допълнителни резервоари с гориво.
	Тя вдигна поглед от снимката.
	— Дори и така модифициран, самолетът Ту-4 е имал доста ограничения като междуконтинентална преносима система. И да са предприели нападение над полюса от най-близките съветски бази в Сибир, трудно са могли да достигнат набелязаните цели в северните щати. И всички мисии са щели да бъдат еднопосочни. Нямало е да им стигне горивото за обратен полет.
	— Управляеми ракети с хора в тях — замисли се Смит.
	— В същността си да, но с това е разполагал Сталин тогава.
	— А как изобщо се е добрал до тях? — попита объркана Ранди. — Доколкото знам, това са били нашите най-добри бомбардировачи през Втората световна война. Със сигурност не сме ги дали ей така на Съветския съюз.
	— Дали сме ги, но не умишлено — отвърна историчката. — По-рано, по време на стратегическата бомбена кампания срещу островите от Японския архипелаг, три самолета В-29 кацнали принудително във Владивосток заради повреди при сражение или авария в двигателите. Екипажите и самолетите били интернирани от руснаците, които по онова време пазели неутралитет спрямо нашата война срещу Япония. Накрая пуснали екипажите да се приберат, но така и не върнали бомбардировачите.
	Вместо това Сталин наредил на Андрей Туполев, един от най-великите руски самолетни конструктори, да изработи точно копие на В-29 за съветската авиация с далечен радиус на действие.
	Тя печално се усмихна.
	— Това е бил най-невероятният инженерен проект в историята. Специалисти по авиация, които са имали възможност отблизо да разгледат образци от съветския „Бик“, все се чудели на една малка кръгла дупка, пробита във водещия ръб на лявото крило. Така и не успели да отгатнат за какво е. Когато попитали руснаците за нея, те заявили, че също не знаят за какво служи. Просто си била там, на корпуса на В-29, който разглобили, за да свалят частите му за копиране.
	Оказва се, че вероятно е била дупка от куршум, направена от картечниците на някой японски изтребител. Но Сталин изрично бил казал, че иска точно копие на „летящата крепост“, а каквото искал чичко Йосиф, го получавал!
	Пръстът й продължи да следва очертанията на крилата на разбития бомбардировач.
	— Явно се е ударил хоризонтално и се е плъзнал върху глетчера по корем. И като се има предвид начинът, по който са извити витлата, в мига на удара всичките му двигатели още са работели.
	Смит се навъси.
	— Ако двигателите му са били в изправност, какво го е накарало да падне?
	Валентина поклати глава.
	— Аз и експертите, с които се консултирах, нямаме представа. Няма индикации за структурни повреди във въздуха, за щети по време на бой или за сблъсък. Всички управляеми повърхности са налице и в изправност и няма следи от пожар преди или след удара. Най-вероятното предположение е, че са привършвали горивото и пилотът се е снижил над острова, докато все още е имал мощност за контролирано спускане и приземяване.
	— Не са ли имали достатъчно време да изпратят сигнал за помощ, преди да се приземят? — попита Ранди.
	Професор Метрас сви тъничките си рамене.
	— Логично е да си го помислим, нали? Но условията за радиовръзка около полюса понякога са трудни. Може да са попаднали в магнитна буря или мъртва зона, която е сринала връзката.
	Тяхната тиха дискусия прекъсна, щом сервитьорката се приближи и напълни отново чашите им с кафе. Когато стана безопасно да продължат, Ранди попита за екипажа на самолета.
	— Били са живи, поне известно време — Валентина пак посочи снимката. — Приземяването е било съвсем благоприятно за оцеляване. Екипажът трябва да е излязъл навън. Дори има доказателства за това. Капотажът на десния периферен двигател е бил махнат. Може да го видите, че лежи на леда до крилото. Вероятно са постъпили така, за да източат маслото от картера на двигателя и да го използват за сигнален огън.
	— Но какво се е случило с тях? — настояваше Ранди.
	— Както казах, мис Ръсел, би трябвало да са оцелели за известно време. Сигурно са имали спални чували, полярно облекло и хранителни запаси. Но накрая… — Професорката пак сви рамене.
	До тях мъглата зад прозореца на ресторанта се сгъстяваше на кълбета и се усещаше как студът пулсира през стъклото. Смъртта им сигурно не е била приятна. Захвърлени в неизменния, безкраен полярен мрак. Но, от друга страна, Смит знаеше няколко подходящи начина да се умре.
	— Колко голям може да е бил екипажът?
	— За олекотен Ту-4, поне осем души. В носа стои командирът на самолета, помощник-пилотът, артилерийският офицер, който може би е изпълнявал и длъжността политкомисар на самолета, навигаторът, бордовият инженер и радистът. После, в опашната част стоят операторът на радиолокационната станция, вероятно един-двама наблюдатели и артилеристът на опашната оръдейна кула.
	Зад стоманеносивите очи на Валентина за миг се завъртя една мисъл.
	— Ще ми се да надзърна в склада за муниции на тези опашни оръдия — промърмори тя почти на себе си.
	— Ще имате възможност, професоре — отвърна Смит.
	— Наричайте ме, Вал, моля — каза усмихнато тя. — Използвам „професор“ само когато се опитвам да впечатля някоя комисия за отпускане на средства.
	Смит кимна в знак на признателност.
	— Добре, Вал, има ли някакви белези, че антраксът още е на борда?
	Тя поклати глава.
	— Не е възможно да се каже. В един зареден с биологично оръжие Ту-4А резервоарът би трябвало да е монтиран вътре, в предния бомбен отсек. Както виждате, фюзелажът е непокътнат. Самият контейнер със съдържанието би трябвало да е направен от неръждаема стомана и да е конструиран с бомбена обшивка, достатъчно устойчива, за да издържи поне на умерено силен сблъсък.
	— Може ли да е протекъл? — попита Ранди. — Имам предвид резервоара. Възможно ли е екипажът да е бил изложен на антракс по време на полета? Може би това ги е принудило да кацнат?
	Смит поклати глава.
	— Не. Едва ли е било така. _Бацилус антрацис_ е сравнително бавнодействащ патоген. Дори при вдишване на антракс с висока концентрация в затворена среда инкубационният период все още е най-малко от един до шест дни. Антраксът освен това реагира добре на мощни дози профилактични антибиотици. През 1953 година руснаците би трябвало вече да са имали достъп до пеницилин. Един екипаж при биологична война трябва да е разполагал с оборудване и да е в състояние да се справи при случаен контакт с биоагента. Антраксът действа ужасно само ако не си бил подготвен да се справиш с него или ако не го разпознаеш.
	— Колко ужасно!
	— Много. Без незабавно лечение степента на смъртност при вдишване на антракс е от деветдесет до деветдесет и пет процента. Щом веднъж покълналите спори се размножат в лимфните възли и почнат да изработват токсини, дори със силни антибиотици и допълнително болнично лечение има около седемдесет и пет процента вероятност да доведе до смърт.
	Смит се облегна на стола си.
	— Не нужно да казвам, че ще нося в чантата си доксициклин, достатъчен да излекува малка армия, както и серум, който може да осигури краткотраен имунитет. Освен това като служител на Медицинския изследователски институт за инфекциозни болести съм ваксиниран срещу антракс. А вие?
	Двете жени го погледнаха с широко отворени очи, като клатеха глави.
	Смит мрачно се усмихна.
	— О, добре, ако видите някакъв фин, сивкавобял прах, разпръснат наоколо, по-добре оставете тая работа на мен.
	Валентина Метрас повдигна своите елегантно изписани вежди.
	— Не бих и помислила да ви откажа, полковник.
	— При предварителните ми разяснения стана ясно, че на борда на самолета може да има два метрични тона от веществото — каза Ранди. — Значи повече от четири хиляди фунта, Джон. Как се измерва това в ефективност върху дадена площ?
	— Да го кажем така, Ранди. Ти можеш да побереш достатъчно спори антракс в портмонето си, за да заразиш цял Сиатъл. Зарядът на „Миша 124“ е колкото да покрие цялото Източно крайбрежие.
	— Тоест ако планът за разпространение се изпълни перфектно — намеси се професор Метрас. — Това винаги е бил проблемът на всяко биологично или химическо оръжие. Те гледат да ударят теб, а ти накрая прахосваш деветдесет процента от него.
	Твърде модерният външен вид на историчката силно контрастираше с нейната тема на разговор, но абсолютната увереност, с която говореше, оставяше малко съмнения в експертното й мнение.
	— В Ту-4А руснаците са използвали суха аерозолна система за разпръскване. Като цяло бомбардировачът е бил огромна пръскачка на препарати. Нагорещеният въздух в капотажите на двигателите се отвежда и сгъстява попътната струя, като я канализира през въздуховодите към резервоарните колектори. Там въздушният поток издухва спорите на прах от съда и ги разпръсва през отворите под крилата.
	Нескопосана система с лош измервателен контрол в сравнение с водното разпръскване, но е имала предимствата, че е проста и сравнително лека като товар. В зависимост от височината на спускане и преобладаващите ветрове ивица земя, широка около дванайсет и дълга няколкостотин мили, може да се окаже необитаема за десетилетия.
	— За десетилетия? — стреснато погледна Ранди.
	Валентина поклати глава.
	— Спорите на антракса са малки упорити гадове. Обичат органична, богата на азот среда като обикновената кал в градините и остават болестотворни за противно дълго време.
	Тя млъкна, за да отпие от кафето си.
	— Имаше един малък остров срещу крайбрежието на Шотландия, върху който Великобритания експериментира с антракс като биологично оръжие по време на Втората световна война. Едва наскоро беше обявено, че този остров е безопасен за повторно заселване на хора.
	Малки пространства, например отделни сгради, могат да се обеззаразят чрез използване на химически вещества. Обикновеният избелващ хлорен разтвор от магазина прави чудеса срещу антракса. Но за големи площи, като цял град или селскостопанска земя… — Историчката поклати глава.
	— Ако антраксът още е на борда на самолета, вероятно е изгубил силата си на действие след половин век — добави Смит. — Но, от друга страна, е бил запечатан в контейнер и оставен на полярния студ. Всъщност е бил замразен в суха среда без кислород, а това са идеалните условия за дългосрочно съхранение, на които може да се надявате. Не мога да кажа в какво състояние може да се намират тези спори.
	Валентина Метрас още веднъж си послужи със своите изразителни вежди.
	— Едно нещо мога да кажа, подполковник. Не бих искала аз да бъда човекът, който трябва да издърпа тапата и да погледне вътре.


	Смит се спускаше с асансьора към фоайето на хотела, а нощта с нейните неизброими светлини от улици и сгради рязко се проясни, щом тумбестата стъклената кабина изскочи от мъгливия слой.
	Искаше му се и той да може да проясни мислите си така лесно. Тази предстояща операция изглеждаше предизвикателна, но ясна — такава, с която човек можеше да се справи, ако просто е достатъчно внимателен и разсъдлив, за да не прави грешки.
	Но все пак имаше усещането, че се намира в средата на облак. Всичко в непосредствена близост беше ясно и чисто, но имаше също и стена, през която не можеше да погледне, и усещане за нещо скрито.
	Какво му беше казал директорът Клайн? „Имай предвид, че и други планове се задействат. Бъди нащрек за тях.“
	Трябваше да е подготвен за всичко, което можеше да изскочи от мъглата.
	Поне щеше да има добри хора зад гърба си. Валентина Метрас беше… интересна. Определено нямаше такива професори по времето, когато той беше в колежа. Имаше какво да научи за нея. И като един от оперативните агенти на Клайн тя сигурно беше изключително добра в онова, което умееше.
	И отново срещна Ранди. Свирепа, храбра и самодостатъчна, никой не можеше да се съмнява в нея. Като изключим всичката лична болка или гняв, тя нямаше да го провали. Щеше да направи всичко, което й е наредено, или щеше да умре, докато се опитва.
	И това беше неговият проблем. Смит бе видял как толкова много от живота и света на Ранди Ръсел умира и понякога имаше усещането за предопределеност да стане свидетел и на нейната смърт. Или да е отговорен за нея. Това беше личен кошмар, който се разиграваше всеки път, когато попадаха заедно в някоя операция.
	Той гневно тръсна глава. Не трябваше да се поддава точно на този страх. Ако трябваше да се случи, значи щеше да се случи. А през това време имаха да вършат работа.
	Вратата на асансьора звънна и се разтвори. Неговият нает „Форд Експлорър“ беше оставен на предния паркинг на хотела и докато Смит преминаваше през фоайето, за момент се отклони. Влезе в остъкленото павилионче за вестници, в което се продаваха и сувенири, и купи два вестника — „Ю Ес Ей Тъдей“ и „Сиатъл Таймс“ — като част от инстинкта му на агент да бъде в час със заобикалящата го среда.
	Върна се във фоайето, спря, за да прочете заглавията, и шпионската му коса настръхна.
	Този ден трябва да е имало само скучни новини. На първа страница на „Таймс“ бе поместено кратко съобщение от Министерството на отбраната. То се отнасяше до съвместния руско-американски разследващ екип, изпратен до мястото на катастрофата на мистериозния полярен самолет, и обявяваше времето на заминаване от Сиатъл, маршрута и средствата за придвижване.
	Новинарската статия беше напълно подходяща за прикритие на мисията; дадената информация беше рутинна. Ако пропуснеха да съобщят на медиите за операцията, това щеше да събуди съмнения у тях.
	Но за Смит това бе крясък в тъмнината и нямаше начин да се разбере кой може да го чуе.


	В хотелската си стая Ранди Ръсел се отпусна на края на леглото. Тя безцелно прокарваше ръка по златистите нишки на покривката, а мислите й се лутаха между миналото и бъдещето.
	Да му се не види, тя беше много добър пилот или поне свестен, но бе твърде далече от броя на летателните часове, необходими, за да я причислят към компетентните авиатори, способни да маневрират над безлюдните арктически зони. Винаги имаше такъв проблем с Управлението. Признай, че можеш да поправиш протеклото кранче на чешмата, и те ще допуснат, че знаеш как да управляваш проект за контрол на наводненията.
	Сложната част на уравнението, разбира се, беше гордостта, която винаги задушаваше думите „Не, не мога да се справя“.
	И най-вече не можеше да се реши да каже тези думи на Джон Смит.
	Какво проклятие я обвързваше с този човек?
	Винаги щеше да помни най-лошия скандал, който някога преживя с по-голямата си сестра, ледения бяс, който беше усетила, когато София се появи с годежния пръстен от Смит на пръста си, и грубите предателски думи, които беше изсипала върху Софи, преди горделиво да си тръгне от апартамента й.
	Най-лошото беше, че тогава София отказа да се съпротивлява.
	— Джон съжалява за това, което ти е причинил, Ранди — беше казала тя с онази нейна усмивка на по-голямата сестра. — Съжалява повече, отколкото някога ще можеш да разбереш или поне ще поискаш да разбереш.
	Ранди никога нямаше да разбере, вече не.
	Тя беше почнала да смъква ципа на единия си велурен ботуш, когато на вратата се чу тихо почукване. Издърпа ципа обратно нагоре, отиде до вратата на стаята и внимателно провери през шпионката на вратата.
	Насреща чифт присвити сиви очи отвърнаха на погледа й.
	Ранди издърпа лоста и предпазната верига и премести подгизналата от влага кърпа от прага на вратата.
	— Нещо не е наред ли, професоре? — попита тя, докато отваряше.
	— Не съм сигурна — отвърна Валентина Метрас с хладен тон. — Затова съм дошла, да разбера. Трябва да поговорим, мис Ръсел, по-специално за вас.
	Малко стресната, Ранди отстъпи назад и историчката се шмугна край нея в стаята.
	— Тук безопасно ли е? — попита безцеремонно тя.
	— Проверила съм за бръмбари — отвърна Ранди, като затвори и заключи отново. — Чисто е.
	— Добре. Тогава може да минем на въпроса. — Валентина застана в средата на стаята със скръстени ръце. Внезапно се обърна с лице към Ранди. — Какво нередно има между теб и Смит, по дяволите?
	С непринудената си приветливост по време на вечерята професор Метрас не беше направила впечатление, че е такава застрашителна личност. Но сега в позиция на атака очите й бяха стоманени и Ранди беше наясно, че дори без токчетата си брюнетката беше с няколко сантиметра по-висока.
	— Нямам представа за какво говорите, професоре — резервирано отвърна Ранди. — Между подполковник Смит и мен няма проблеми.
	— О, моля ви, мис Ръсел. Атмосферата на масата беше толкова напрегната, че можеше да я засече гайгеров брояч. Никога преди не съм работила нито със Смит, нито с вас, но доколкото разбирам, в миналото вие сте работили с подполковника. Освен това предполагам, че и двамата сте сравнително компетентни членове на клуба, иначе нямаше да сте тук. Но също така е видно, че нещо между вас се е объркало.
	По дяволите! А Ранди се гордееше с начина, по който сдържа емоциите си и не издава нищо от личния си живот.
	— Няма за какво да се тревожите, професоре.
	Метрас нетърпеливо тръсна глава.
	— Мис Ръсел, аз съм професионалистка в тази игра. Това означава, че не работя с хора, на които не вярвам, а в момента не вярвам на никого. Преди да направя и една следваща крачка в тази операция, искам да знам какво точно става между евентуалните ми колеги — с подробности!
	Ранди успя да разпознае гамбита в играта: състояние на война, вероятно фалшиво и внезапно стремително нападение. Метрас не просто изискваше информация. Тя изпробваше, тестваше реакцията на Ранди.
	Служителката на ЦРУ потисна инстинктивно избликналия си гняв.
	— Предлагам да обсъдите въпроса с подполковник Смит.
	— О, със сигурност смятам да го направя, скъпа. Но той в момента не е на разположение, а ти си тук. Освен това Смит, изглежда, се справя с тези истории по-добре. Явно ти си тази, която е завързала връзките си на възел. Осветли ме.
	Тази жена изглеждаше все по-разярена или поне такава беше пожелала да е в момента.
	— Мога да ви уверя, че каквито и отношения да съм имала с подполковник Смит в миналото, те няма да се отразят по никакъв начин върху сегашната ни задача.
	— Аз ще отсъдя дали е така — безизразно отвърна Метрас.
	Ранди усети как самоконтролът й се пропуква.
	— Тогава може да отсъдите, че това изобщо не е ваша работа!
	— Да пазя кожата си е моя работа, мис Ръсел, а й отделям много обич и внимание. А в момента надушвам неприятен екип и прекратена мисия преди още да е започнала заради проблеми между личния състав. Аз съм един от специалистите в мисията, следователно крайно необходима. Подозирам, че подполковник Смит също. Остава късата клечка да се падне на малкото момиче с хеликоптера. Уверявам те, че можеш да бъдеш заменена, скъпа. Ей сега излизам оттук и ще те сменя!
	Конфронтацията приближаваше критичната си точка. Но и двете жени признаваха, че ако някоя нанесе удар, нямаше да е само скубане и драскане между котки; едната, другата или и двете щяха да са мъртви или фатално осакатени за секунди.
	Накрая Ранди на пресекулки си пое дълбока глътка въздух. Майната й на тази жена, майната му на Джон Смит, майната ми и на мен. Но ако щяха да действат заедно, Метрас имаше правото да пита, а Ранди беше длъжна да отговори.
	— Преди десет години един млад офицер, в който бях много влюбена, служеше в мироопазващите сили на Сомалийския полуостров. Щяхме да се оженим, щом той се прибереше. Но той се зарази с нещо от африканския болестотворен басейн, нещо, което медицината едва започваше да разпознава. Евакуираха го на военноморски болничен кораб и го поставиха под наблюдението на военен лекар, който в момента служеше на борда.
	Валентина, общо взето, се отпусна.
	— Подполковник Смит?
	— Тогава беше капитан. Постави погрешна диагноза. Предполагам, че всъщност грешката не е била негова. Само неколцина специалисти по тропическите болести откриваха тази болест по онова време. Но моят годеник почина.
	Тишината отново завладя стаята. Ранди пак си пое дълбоко въздух и продължи.
	— Малко по-късно майор Смит се запозна с по-голямата ми сестра София. Тя също беше лекар и микробиолог изследовател. Влюбиха се и смятаха да се оженят, когато той я убеди да отиде да работи с него в американския Медицински институт за инфекциозни болести. Помните ли чумата „Хадес“?
	— Разбира се.
	Ранди беше приковала поглед в скучните мотиви на тапетите.
	— Военномедицинският изследователски институт за инфекциозни болести беше една от първите агенции, повикана, за да се опита да изолира болестта и да намери лекарство. Докато работеше с чумата, сестра ми се зарази.
	— И тя също е починала — тонът на Валентина Метрас съчувствено омекна. Тестът беше приключил.
	Ранди вече можеше да погледне другата жена в очите.
	— Оттогава се е случвало да работя с Джон Смит по няколко различни задачи. По някаква причина ние все се засичаме — тя продължи с горчива усмивка. — Стигнала съм до извода, че той е добър оперативен агент и като цяло добър човек. Освен това признавам, че това, което се случи в миналото, е… минало. Обещавам ви, професоре, че няма да има проблеми да работя с него като мой ръководител в екипа. Той си знае работата. Просто когато се срещаме, в началото винаги се налага да се справям с някои спомени.
	Валентина кимна.
	— Разбирам.
	Тя тръгна към вратата, но спря на средата на пътя.
	— Госпожице Ръсел, искате ли утре да закусвате с мен, преди да се качим в самолета?
	Въпросът сякаш не предполагаше избор.
	Този път Ранди открито се усмихна в отговор.
	— С удоволствие, професоре. Можете да ме наричате Ранди.
	— А мен Вал. Извинявам се, че така рязко те притиснах. Не бях много сигурна каква е историята. Чудех се дали няма да попадна в разпадането на някаква бивша любовна връзка.
	— Между Джон и мен? — Ранди мрачно се подсмихна. — Няма вероятност.
	На лицето на другата жена се появи още по-широка усмивка.
	— Хубаво.
	След като Валентина Метрас си тръгна, Ранди помръкна. Нямаше причина чернокосата историчка да изглежда толкова доволна от последния отговор, който беше получила.


	11

	__Над пролива Хуан де Фука__

	Полет 737–400 на „Аляска Еърлайнс“ профуча над осеяната с острови ивица вода, която разделяше полуостров Олимпик и Съединените щати от остров Ванкувър и Канада. Самолетът зави под ъгъл на северозапад, а парцаливите облаци докосваха корема му. Когато боингът се снижи на своята крайцерска височина, Джон Смит откопча колана на седалката си. Сутрешният полет по средата на седмицата до Анкоридж беше наполовина празен и той имаше двойния лукс да пътува без спътник до него и място на широката редица „А“ точно зад преградата на пилотската кабина.
	За първи път от седмици той беше в цивилни дрехи, заменил униформата си с дънки „Ливайс“ и доста поизносена памучна фланелка. Промяната беше приятна. Хвърляйки поглед назад към седалките, можеше да види Ранди Ръсел и професор Метрас разположени по-назад в салона.
	След предишната нощ Ранди беше възвърнала самообладанието си в негово присъствие. Вдигна очи от наръчника за управление на хеликоптери, който четеше, и му прати бегла усмивка.
	Професорката също четеше с нос, заровен в мащабно, осеяно с отметки изследване върху военновъздушните сили на Варшавския договор.
	Професорка. Още му звучеше особено.
	Неговото куфарче беше сложено под седалката, пълно с най-нова информация от Института за инфекциозни болести по бързо диагностициране и разпознаване на разновидностите на антракса и тяхното лечение. Скоро щеше да ги прегледа, но засега се чувстваше добре, облегнат назад, с опънати крака и с очи, притворени срещу топлото сутрешно слънце, което струеше през прозорчето на салона. Скоро нямаше да има нито време, нито възможност да се разтовари до такава степен.
	— Имаш ли нещо против да седна до теб, Джон?
	Той се откъсна от полудрямката, в която беше потънал. На пътеката стоеше Валентина Метрас, в ръката й димеше чаша кафе, а лицето й беше някак весело.
	Смит също се ухили в отговор.
	— Защо не?
	Тя се шмугна край него и се сгуши на седалката до прозореца. Професорката явно беше от жените, които предпочитат да са елегантни при всякакви случаи. Тази сутрин носеше черен пуловер с орнаменти и ски гащеризон, а косата й беше повдигната на лъскав кок, който, изглежда, й беше любим. За момент Смит осъзна, че се чуди колко далеч може да стигнат тези черни, лъскави къдрици, ако ги пусне да падат свободно по гърба й.
	Независимо от приятното разсейване, той все пак стрелна бързо поглед наоколо, за да провери обстановката. Редиците с места от другата страна и зад тях още не бяха заети и това им предоставяше възможност за уединение.
	Валентина също беше предпазлива. Когато говореше, държеше гласа си снижен под воя на двигателите.
	— Помислих си, че можем да използваме тази възможност да поговорим, преди човекът за връзка да се присъедини към нас. Кажете ми, подполковник, как смятате да се държите с нашия галантен руски съюзник?
	Това беше уместен въпрос.
	— До доказване на противното ще трябва да приемем, че всички братя са доблестни, а всички сестри — целомъдрени — отвърна Смит. — Докато виждаме, че руснаците играят честно с нас, и ние ще се отнасяме така с тях. Но оперативната дума е „виждаме“. Нашите инструкции са да действаме така, сякаш са ни подготвили изненада. Трябва да допуснем, че руснаците имат и друг залог в тази история.
	Метрас отпи глътка от кафето си.
	— Мисля, че можем да наречем това заслепяващата светкавица на очевидното.
	Трябваше да се наведат по-близо един към друг, за да говорят, и Смит не можа да не забележи, че неговият помощник-офицер ухаеше приятно на „Алпийски цветя“ на Герлен.
	— Така че ако руснаците се опитат да ни заблудят — Смит преплете пръсти върху корема си, — защо ще го правят? Какво не виждаме ние?
	— Бих казала, че ще е по-добре да формулираме въпроса: какво не искат те ние да видим — отвърна тя. — Откакто излезе тази новина, си общувам по мрежата с няколко от моите приятели — любители на историята, и открих нещо доста интересно за катастрофата на „Миша 124“.
	След края на студената война има широка… предполагам, че може да я наречем гласност, която съществува между военните историци от двете страни на конфликта. Без да е необходимо да се тревожим за ограниченията за сигурност, ние питаме защо е било направено това, къде и от кого. В повечето случаи получаваме отговор.
	До днес нашите колеги отсреща, в Руската федерация, бяха забележително отзивчиви, дори за големите си военни гафове като потънали атомни подводници и разпръснат нервнопаралитичен газ.
	Но не и по този въпрос. Преди да бъде открито мястото на падналия „Миша“, в никой от архивите на бившите съветски военновъздушни сили, до които ни е предоставен достъп, не беше споменато за никаква ескадрила Ту-4, която да е изгубила бомбардировач през март 1953 година, в никакъв вид рутинно изпитание, никъде.
	— И не се споменава за биологично оръжие в Арктика, състоящо се от два тона антракс? — подсказа й Смит.
	Тя тръсна глава, после отметна назад кичур гарвановочерна коса, паднала на челото й.
	— Нито дума, докато руснаците не повдигнаха въпроса пред нашия президент.
	Информацията за товар с биологично оръжие, носено от специфичен изтребител, много вероятно е била класифицирана по съображения за сигурност. Но точно този „Бик“ и целият му екипаж са били напълно изтрити от цялата редовна документация на червените военновъздушни сили. Спешно са искали да го накарат напълно да изчезне. И мисля, че единствената причина Руската федерация сега да признава за съществуването му е, защото той седи там, пред Бог и всички останали хора.
	Докато смилаше информацията, Смит за момент погледна покрай Валентина навън през яркоосветения прозорец.
	— Това е интересно — провлачено отвърна той. — Ето за какво се чудех аз. На мен ми изглежда много странно, че някой ще рискува да натовари живо биологично вещество като част от тренировъчно упражнение. Здравият разум би диктувал за изпитания да се използва някакъв вид безвредно, неактивно съединение.
	Валентина сви рамене.
	— Така си мислите вие, така мисля и аз. Но все пак ние не сме руснаци. Те са склонни да вършат нещата по различен начин.
	Вземете злополуката в Чернобил — продължи тя. — Ние не бихме построили голям, захранван с електричество реактор, с лесно възпламенимо графитно ядро, но руснаците го направиха. Ние няма да построим голям ядрен реактор без подходящ удържащ го купол, но руснаците го направиха. И ние не бихме провели серия от тестове за екстремен срив в системата върху голям, незапечатан реактор с графитно ядро, но руснаците определено го направиха. Не мисля, че можем да даваме каквито и предположения по този въпрос.
	Смит кимна.
	— Тогава няма да го правим. А сега да преминем към нещо друго. Познавам състоянието на сегашната програма за биологично оръжие на Руската федерация, но вие сте нашият експерт по старите съветски системи. Каква е вероятността бомбардировачът да носи нещо друго освен добрия стар антракс?
	Тя въздъхна.
	— Трудно е да се каже. „Миша 124“ е самолет, който може да е бил използван за еднопосочна трансполярна бойна мисия срещу стратегически цели в Съединените щати. Като се има предвид това и след като знаем, че самолетът е бил въоръжен, трябва да е носел някакъв вид боеприпаси: ядрени, биологически или химически. Руснаците не биха позволили бомбардировач с далечен радиус и елитен екипаж да пренася нещо по-маломощно.
	Тя отпи още глътка от кафето си и се изви, за да го погледне право в очите.
	— Що се отнася до специфичния агент, онези времена са преди екзотичните подобия на ебола и преди напредналото генно инженерство. Налагало се е да се задоволяват с това, което дава майката природа. Голямата тройка, с която всички си правели шеги, била антракс, едра шарка и бубонна чума. Антраксът бил предпочитан, защото се произвеждал лесно и евтино в големи количества и военните го контролирали.
	Смит навъсено се замисли.
	— Ако там има чума или едра шарка, най-вероятно няма за какво да се притесняваме. Патогените сигурно отдавна вече не са активни. Но защо да лъжат за тях? Който и да е от трите варианта, е еднакво неприятен, а и щом стигнем до мястото, така или иначе ще разберем за тях.
	— Точно така — потвърди Валентина, накланяйки глава. — Ето защо не може да е просто заради наличието на самия биоагент. Те вече си признаха за него. Трябва да има намесен и някакъв извънреден фактор, който ние не разбираме. Освен казаното стоящият пред вас свидетел не знае нищо друго. Но определено съм сигурна в едно нещо.
	— Какво е то?
	Тя пак отпи от кафето си.
	— Когато влезем в онзи самолет, ще се случи нещо много странно.


	12

	__Анкоридж, Аляска__

	Три часа след като беше излетял от Сиатъл, „Боинг 737“ спусна задкрилките и въздушните спирачки и започна спускането си в низината на Анкоридж. Покритите със сняг извивки на хребетите и металносините води на пролива Кук минаха като панорама край прозорците на самолета, докато се спускаше по спирала в американския тип град от двайсет и първи век, разположен в сърцето на самата пустош.
	Като се опря на колесниците си, малкият боинг се насочи към южния терминал на международното летище „Тед Стивънс“. Униформен полицай на щата Аляска от дежурната летищна охрана беше застанал да чака Смит и неговите хора в началото на коридора.
	— Добре дошли в Аляска, подполковник Смит — важно произнесе щатският полицай. — Отвън на полицейския паркинг ви чака автомобил. — Той подаде на Смит връзка ключове. — Колата е бял немаркиран „Краун Вик“. Просто го оставете на „Мерил Фийлд“. Ще пратим някой да го прибере.
	Беше очевидно, че невидимото, но убедително присъствие на директора Фред Клайн е оказало влияние тук и е утъпкало пътя им.
	— Благодаря, сержант — отвърна Смит, като взе ключовете. — Оценяваме това.
	Освен това полицаят му подаде и малък, тежък куфар от черна шагренирана изкуствена кожа.
	— Това също беше изпратено за вас, подполковник. Явно някой мисли, че ще имате нужда от него.
	Смит отвърна на доста явната усмивка на полицая.
	— Може и да грешат.
	Бяха се ограничили само до ръчни чанти, затова нямаше нужда да влизат в битката около лентите с багаж. Смит изведе своя екип от сградата на терминала и попаднаха в студения следобед на Аляска. Слънцето, застанало под особен ъгъл, излъчваше топлина, но въздухът в сенките беше хладен, а околните върхове на голямата планинска верига Чугач бяха посипани с пресен сняг, а това явно загатваше, че времето им за престой на Север изтичаше.
	Както им бяха обещали, ги очакваше „Форд“, нашарен с кални струйки и регистрационни номера на щата Аляска. След като прибраха багажа си в просторния багажник на седана, Смит подхвърли ключовете на Ранди. Тя се вмъкна зад волана, Смит седна на седалката до шофьора, а Валентина — отзад. След това се въоръжиха.
	Смит взе оръжейното куфарче в скута си, щракна страничните закопчалки и отвори капака.
	След като влезе в тази професия, Смит си изработи теория за предпочитаните оръжия. Имаше си лично становище за индивидуалното оръжие и начина, по който то е свързано с потенциално враждебния свят. Освен това представляваше абсолютна реалност, защото на него човек поверяваше живота си.
	Той подаде на Ранди чантичка за кръста от черна кожа и полиестер и наблюдаваше, докато тя отлепваше здравите велкроленти, обърна портмонето надолу и извади скрития вътре кобур за колан. Показаха се също ръкохватката от палисандрово дърво и покритието от неръждаема стомана на „Смит и Уесън“, модел 60, дамският вариант на „Магнум“, ергономично приспособен за жена стрелец. Със сръчни, отработени движения тя пъхна сменяем барабан калибър .357 в пълнителя на револвера.
	Тезата му беше доказана. Ранди Ръсел беше дама и носеше дамски пистолет. Но тъй като бе много сериозна дама, носеше много сериозен дамски пистолет.
	Той просто ползваше оръжие по военните спецификации, втора партида на Министерството на отбраната, „Зиг-Зауер“ с голямо количество 9-милиметрови пълнители, раменен кобур „Бианчи“ и патрондаш. Въоръжените сили бяха изразходвали страшно много време и усилия, за да докажат, че зиг-зауерът е ефективно и ефикасно лично огнестрелно оръжие. Смит не намираше причина да оспорва тяхното решение.
	Накрая имаше малко, продълговато пакетче, увито в мек черен плат.
	— Какво е това? — попита Ранди и Смит го извади от куфарчето.
	— Това е за мен — отвърна Валентина, като облегна брадичка на кръстосаните си върху облегалката ръце. — Вижте го.
	Смит отвори пакетчето. Там имаше пристегнати метателни ножове, но такива той не беше виждал преди. Заинтригуван, Смит издърпа един от хлъзгавия му найлонов калъф.
	Само осем инча дълъг и едва достигащ дебелината на безименния му пръст, това беше наполовина дръжка, наполовина острие. Самото острие беше почти като шип, със загладен, ромбовиден профил, а точките на свързване на четирите лъскави фасети бяха наточени до блестящо острие. И лекарят, и войникът у Смит бяха впечатлени. Както рапирата или някой от старите окопни ножове с триъгълно острие, той щеше да произведе прободна рана — истински ужас за този, който се опита да я затвори.
	Нямаше предпазно устройство, но прикрепена защитна ръкохватка опасваше върха на нашарената с квадрати дръжка. И ножът не беше сглобен; беше излят, изкусно изрязан с технология за студена обработка от едно-единствено парче изключително тежък метал.
	Ножът имаше известна прилика с метателните остриета тонки, използвани в японските бойни изкуства, и когато Смит го постави върху изпънатия си пръст, за да изпробва баланса му, откри, че той е перфектен. Освен ръбовете на острието и миниатюрните сребърни букви „В.М.“, изписани върху една от фасетите на острието, ножът беше с лъскав черен цвят.
	— Красив е — прошепна Ранди с искрено възхищение. Така беше. Малкият нож даваше усещане за дизайн и съразмерност, които освен оръжие го правеха произведение на изкуството.
	— Благодаря — отвърна Валентина Метрас. — Това е стомана DY-100 — ужасна за работа, но невероятно твърда и ако успееш да я изработиш, е вечна.
	Смит погледна назад към нея.
	— Ти ли си ги правила?
	Валентина скромно кимна с глава, за да потвърди.
	— Това ми е хоби.
	Ранди снизходително се усмихна, докато пристягаше колана на чантичката около кръста си.
	— Хубави са, професоре, но ако възникне ситуация, може да поискате нещо малко по-масивно.
	— Никога не подценявай острието и резеца, скъпа — Валентина пое ножовете от Смит. — Ножовете са убили повече хора от всичките бомби и куршуми, които някога са били произведени, и продължават да го правят с неотслабваща ефикасност.
	Един от метателните ножове изчезна в левия ръкав на пуловера на историчката, а другият — в горната част на ботуша.
	— Моите малки животинчета са тихи, не заяждат и се прикриват много по-лесно от пистолет. Никога не се притесняваш, че ще ти свършат мунициите, и могат да намушкват тялото през мека защитна броня, която би спряла стандартния пистолет направо без проблем.
	Ранди окончателно намести колана с кобура си и запали двигателя на „Краун Виктория“.
	— Ще се придържам към револвера, благодаря.
	— Да се надяваме, че никой вид оръжие няма да ни е необходим в тази работа, дами.
	— Да се надяваме ли, Джон? — повтори Ранди, като изкарваше колата от мястото й на заден ход.
	— Ами, това са подробности.
	Следващата стъпка беше да се обади на номер, който беше запаметил тази сутрин, преди да напуснат Сиатъл. Докато си проправяха път през паркинга на летището, Смит набра номера по мобилния си телефон. Отвърна дълбок глас, който говореше с лек акцент, но на перфектен английски:
	— Майор Смислов.
	— Добър ден, майоре, обажда се подполковник Смит. Ще ви вземем пред вашия хотел след около петнайсет минути. Бял „Форд“ седан с регистрация от Аляска, Сиера… Танго… Танго… три… четири… седем, един мъж, две жени. Цивилни дрехи.
	— Много добре, подполковник, ще чакам.
	Смит затвори телефона. Това щеше да е неговият следващ важен непознат. В състава на неговия отбор вече бяха станали няколко интересни обрата. Какво щеше да добави последният член към вече екзотичната компания?


	Облечен в анорак, жълтеникавокафяви спортни панталони и катерачески ботуши, майор Григорий Смислов стоеше пред входа на фоайето на „Арктическа странноприемница“. Пътната чанта беше в краката му, а мислите му следваха тези на Джон Смит.
	Беше уведомен да очаква военен лекар, историчка и цивилен пилот на хеликоптер. Но кои щяха да са те всъщност? Смислов вече имаше чувството, че ще са нещо повече. Начинът, по който Смит беше установил контакта и запознанството, отчетливите идентификационни номера, които му даде — тези неща убедително намекваха за опитен полеви оперативен сътрудник.
	Той нетърпеливо запали с евтина газова запалка цигара „Кемъл“ с филтър, но не беше в настроение да се наслаждава на превъзходния американски тютюн. Скоро представлението му щеше да започне.
	Смислов вече не харесваше работата си. От нея се носеше зловонието на безнадеждност, вонеше на нещо много типично за руските правителствени кръгове напоследък. Някой някъде в московската бюрокрация не мислеше, а само реагираше.
	Той силно дръпна от цигарата. Не беше в позиция да решава тези неща.
	Белият автомобил, който му казаха да чака, зави по улицата и се полюшна, преди да спре под хотелския навес, а регистрационният му номер и пътниците съвпадаха с описанието. Смислов хвърли цигарата на земята, като предпазливо я смачка с тока на ботуша си. Скоро щеше да научи или поне да добие представа какво знаят американците и какво подозират.
	Вдигна чантата си и тръгна към колата.
	В следващите пет минути Смислов наистина научи и всяка надежда, че американците може наивно да приемат руската версия за катастрофата на „Миша 124“, безвъзвратно изчезна. Както той размахваше фалшив флаг, така го правеха и останалите.
	Двете жени може и да приличаха на американски топмодели, но най-вероятно бяха нещо друго.
	Мълчаливата, бдителна блондинка, която караше колата, на теория „пилот на хеликоптер“, поддържаше шпионски тип наблюдение над ситуацията, както и явно по-спокойната, оживена брюнетка, „професор по история“. Щом се облегна на задната седалка до него и свободно заговори за климата в Аляска, погледът й започна да следи наоколо по определен шаблон, като проверяваше успоредното на тях движение и подскачаше от едното огледало за задно виждане към другото — нащрек за евентуална опашка.
	Смислов прецени, че са от ЦРУ или някоя от сродните му разузнавателни агенции, които заедно оформяха така наречения от американците „Клуб“.
	Той се зачуди дали удивителната привлекателност на двете агентки е чисто съвпадение или едната, или и двете може би включват разпита чрез съблазняване като част от своя арсенал.
	Това можеше да се окаже смущаващо.
	Що се отнася до ръководителя на екипа, може и да беше американски военен лекар, но освен това беше американски спецназ, вероятно прикрепен към тяхната разузнавателна агенция по отбрана. Усещането за бдителност, съсредоточеност и увереност, които се излъчваха от него, не можеше да се сбърка, както и размерът на военния калибър автоматично оръжие под якето му. Най-малкото, което са могли да направят, е да дадат на човечеца поносимо име за прикритие. Джон Смит, как не!
	Както той ги беше подушил, така и те най-вероятно го бяха усетили. Когато Смит се обърна назад през седалката да се здрависа със Смислов, дълбоко в прозорливите му тъмносини очи беше просветнала насмешка, споделена цинична шега: „Ш-шт, ще играем играта, докато и ти я играеш.“
	Лудост!
	Смислов се изтръгна от мислите си.
	— Какво казахте, подполковник?
	— Само питах дали вашите хора са открили нещо ново по обстоятелствата около катастрофата — каза дружелюбно Смит, като още веднъж погледна назад над облегалката. — Имате ли по-точна представа какво го е свалило на наша територия?
	Смислов поклати глава, усещайки трите чифта очи, които го гледаха, два чифта директно, а един в огледалото за обратно виждане.
	— Не. Проучихме отново записите си и разпитахме част от служителите, които са работили в Сибир по време на изпитателния полет на „Миша 124“. Комуникациите са се изгубили някъде между два рутинни рапорта за местоположение и не е бил чут сигнал за помощ. Имало е някакви данни за радиосмущения в района над полюса. Смятаме, че това е обяснението.
	— Каква е била последната стабилна връзка, която са имали с него? Координатите на самолета например?
	Значи се започваше.
	— Не знам наизуст точната ширина и дължина, подполковник, ще трябва да погледна в документацията си, но са били някъде на север от острови Анжу.
	— Чудехме се какво е правел толкова далеч над нашата част от полюса на тренировъчно упражнение — професорката (Метрас ли беше?) плавно пое потока на разпита. — От това, което знаем за типа бомбардировачи В-29 — Ту-4, една катастрофа на остров Уензди трябва да е довела вашия бомбардировач почти отвъд точката, от която не може да се върне в сибирските ви бази.
	Смислов стисна зъби за момент и повтори като папагал отговора, който беше инструктиран да даде:
	— Изпитателният полет изобщо не е имал за цел да се приближи до северноамериканското крайбрежие на нито един етап. Нашата теория е, че бордовите жирокомпаси са се объркали. Като се имат предвид трудностите на въздушната навигация близо до полюса, екипажът трябва неочаквано да е поел обратен курс към Канада вместо назад към Сибир.
	— Това е смешно — измърмори почти на себе си жената зад волана, докато сръчно маневрираше около един тежко натоварен СУВ.
	— Какво има, Ранди? — каза Смит почти небрежно.
	— През март около полюса още е тъмно, а В-29 е бил стратосферен самолет. Би трябвало да е летял доста по-високо от всяко облачно покритие. Дори да са изгубили жирокомпасите си, чудя се защо навигаторът не е бил в състояние да изстреля осветителна ракета и да се ориентира.
	Смислов усети как под анорака му почва да избива пот. Сега вече знаеше какво е да си мишка под ноктите на сборище от изключително хитри и садистични котки.
	— Не знам, мис Ръсел. Вероятно ще научим повече от мястото на катастрофата.
	— Сигурен съм, майоре — каза Смит с любезна усмивка. Това… беше… лудост!


	13

	__„Мерил Фийлд“, Анкоридж__

	Дори през двайсет и първи век Аляска като цяло още беше пустош с минимален брой пътища и рехава железопътна мрежа. Полетите свързваха необятния щат в едно цяло, а „Мерил Фийлд“ и неговото сродно съоръжение за кацане на хидроплани в Лейк Худ, бяха две от най-големите летища на гражданската авиация в света, възлови точки в обучението на опитни пилоти на малки самолети.
	Голям брой хангари бяха наредени покрай местата за излитане и стотици леки самолети заемаха акри от настилката на стоянките. Неспирно бръмчаха двигатели, а схемата на движение постоянно се запълваше с кацащи и излитащи самолети.
	Щом Смит и неговият екип спряха пред офиса на „Поул Стар Аеролизинг“, откриха, че от близкия хангар вече е изваден един лъскав, оранжев, светлоотразителен хеликоптер. Качен върху няколко полярни понтона от пресована пяна, той стоеше на видно място и беше готов за излитане.
	— Добре, Ранди — каза Смит. — Ето я твоята част от екшъна. Какво мислиш?
	— Става — отвърна тя, откровено доволна. — Това е „Бел Джет Рейнджър“, разширеният вариант „206L Лонг Рейнджър“ с двойка турбини. Той е горе-долу толкова здрав, колкото може да е един хеликоптер. Според документацията трябва да е напълно способен на полет по прибори и подготвен за атмосферните условия на полярните операции.
	— Тогава мога да допусна, че е приемлив във всяко отношение, нали, мис Ръсел?
	Тя му хвърли поглед, придружен с половинчата усмивка.
	— Май да, подполковник Смит. Ще ви кажа със сигурност, когато приключа обиколката си наоколо.
	Смислов се загледа през прозореца си в рейнджъра с онзи особен вперен поглед на пилот и Смит си помисли, че руският офицер от военновъздушните сили наистина беше руски офицер от военновъздушните сили.
	— Имате ли часове на хеликоптер, майоре? — попита той.
	— Малко — отвърна той, като се огледа ухилен. — В Камовск и Свидник, но не на такъв красавец.
	— Ранди, значи имаш помощник-пилот. Дай му работа.
	Ранди му отправи колеблив поглед. Смит отвърна с едва забележимо кимване. Всички братя бяха доблестни, а всички сестри целомъдрени… до доказване на противното. Освен това светлокосият руснак щеше да се вози в хеликоптера заедно с останалите, а Смислов не направи впечатление на Смит да има открито самоубийствени намерения.
	Като остави зареждането и предварителната подготовка на Ранди, Смит влезе в офиса да се обади. Там имаше малко работа за него; невидимото, но силно присъствие на Фред Клайн беше оказало влияние и тук.
	— Погрижили сме се за цялата документация, подполковник — каза застаряващият управител. — Птичката ви е инспектирана и пълна догоре с гориво. Позволих си да ви съставя летателен план до Кодиак. Имате условия за полет — таван и видимост неограничени — по целия път, а времето над пролива Кук и подстъпите, изглежда, ще е хубаво през следващите дванайсет часа. Шефът на въздухоплаването на борда на „Хейли“ ви очаква и вие директно ще кацнете на кораба. Ще го уведомя, когато излетите.
	Смит знаеше от своите инструкции, че „Поул Стар“ осигурява летателни машини за множество търговски и правителствени изследователски проекти в Арктика, а вероятно и за други цели.
	Управителят на офиса явно беше бивш служител на ВВС. Върху покритата с хвърчащи листчета стена на офиса беше монтиран голям щит с герб на Първа въздушна кавалерия, а на бюрото се мъдреше модел на „АН-1 Хю Кобра“. Старо пилотско яке от времето във Виетнам беше провесено на облегалката на стола. Смит подуши, че самият старец също може да е бил член на Клуба навремето или да е работел в неговата периферия.
	— Благодаря за обслужването — каза Смит, като протегна ръка към управителя. — Ще се опитаме да го върнем цял-целеничък.
	— Напънете го. Подсигурен е — ухили се в отговор старият авиатор и пое ръката на Смит в здрава, мазолеста хватка. — Не знам какви заповеди изпълнявате, подполковник, но ви желая късмет и си пазете гърба. Хората имат значение. А не хеликоптерите.
	— Това е най-хубавата мисъл за деня.
	Смит излезе от офиса и плъзна поглед наоколо. Небето беше синьо и почти безоблачно, а вятърът — лек, хладен полъх в лицето му. След броени минути щяха да са във въздуха. Екипът му беше събран. Нищо неприятно не се беше случило при полета от Анкоридж или на летището. Никой не ги беше проследил дотук. Никой не се виждаше, с изключение на неговите хора и един-двама облечени във вълнени ризи местни, които човъркаха голяма бяла „Чесна“ в хангара срещу лизинговата агенция.
	Защо мислеше, че нещо не е наред?


	Островът и пристанището Кодиак се намираха на около 270 мили от сушата на Аляска, югозападно от Анкоридж, надолу по протежението на пролива Кук и през пролива Шеликов — поносимо разстояние за един хеликоптер.
	Ранди Ръсел държеше „Лонг Рейнджър“ малко по-далече от крайбрежието и следваше курс покрай гъсто обраслия с гори бряг на Кенайския полуостров. Градската цивилизация бързо се изгубваше зад тях и вместо нея се появи върволица от селца, разположени по крайбрежната магистрала „Стърлинг“ като мъниста на огърлица.
	Ранди беше благодарна за възможността да разучи своя летателен апарат. Повечето от летателните й часове бяха на хеликоптери от типа „Бел Рейнджър“, но имаше съвсем малко на големи от серията 206. Вече усещаше как да влияе на управлението на „Лонг Рейнджър“ и проучваше как по-големият размер и тежест на машината и дърпането на понтоните се компенсираха от увеличената мощ на двойката двигатели. Очите й скоро откриха и се напаснаха към схемата за несъзнателно наблюдение на опитния пилот: измервателните уреди — хоризонтът — измервателните уреди — хоризонтът.
	С изключение на рибарската общност в Хоумър и извивката на залива Качемак, дори крайбрежните села останаха назад и „Лонг Рейнджър“ се отправи над подстъпите на пустите проливи Кенеди и Стивънсън към остров Кодиак. Случайната далечна диря на рибарска лодка, която прекосява студените сини води, послужи като последно, протяжно напомняне за човечеството.
	След първия час във въздуха непоколебимият вой на турбините и ритмичното туптене на двигателите застрашаваха да се превърнат в приспивателно и Ранди се усети, че трябва да се бори с умората от часовата разлика през Тихия океан. Случайните въпроси на майор Смислов, който седеше на мястото на помощник-пилота, за контрола и управлението на „Лонг Рейнджър“ бяха добре дошли и й даваха стимул.
	В средата на пътническите места професор Метрас се беше предала. Сгушена в своето кожено яке с яка от норка, тя беше заспала. Като погледна към огледалото за обратно виждане в кабината, Ранди не можа да не забележи начина, по който главата на Метрас дружелюбно беше клюмнала върху рамото на Джон.
	Значи Ранди не си беше въобразила онова в Сиатъл. Валентина Метрас очевидно нямаше нищо против да съчетае работата с удоволствието и явно също се интересуваше от Смит.
	Добре, този мъж не просто я привличаше. Но, по дяволите, трябваше ли така наречената „историчка“ да го прави толкова очебийно? И винаги ли трябваше да се разхожда наоколо като героиня от „Джеймс Бонд“?
	Ранди се погледна, видя удобно протритите си дънки и яке и потисна едва доловима женска въздишка.
	А какво смяташе Джон по въпроса, Ранди не можеше да каже. Но все пак тя винаги е имала подобен проблем с него. Смит беше от малкото познати на Ранди, чиито мисли тя не можеше да чете. Никога не беше напълно сигурна какво се случва зад тези красиви, неподвижни черти.
	Същото беше дори когато й признаваше колко съжалява за годеника й или й разказваше за София.
	Но едно нещо можеше да усети — предпазливостта на Смит. Дори с такава приятно ухаеща съседка по място, сгушена до него, в главата му се въртяха бавни, повтарящи се размишления, а съсредоточените му сини очи като на боен пилот постоянно се движеха и наблюдаваха.
	Със сигурност знаеше нещо, което не беше казал, а може би го усещаше? Да му се не види, какво ставаше тук?
	Вероятно причината беше просто във времето и обстановката. Ако някой поискаше да създава проблеми сега, над открито море, когато Кенайският полуостров и остров Кодиак бяха просто мъгляви очертания на хоризонта отпред и зад тях, щеше да има отлична възможност.
	Внезапно потокът от мисли в главата на Смит спря и като оръдейна кула, която прихваща целта, той прикова поглед в нещо от лявата им страна.
	— Ранди — тихо каза той в микрофона на слушалките си. — Успоредно на нас има движение. На осем часа височина.
	Ранди изруга наум, че е оставила собствената си бдителност над ситуацията да й се изплъзне. Извита около седалката на пилота, тя погледна надолу към ориентирите. Там имаше нещо. Слънчев отблясък, който просветваше в предното стъкло на друг летящ обект.
	— Засякох го.
	Всички в кабината на „Лонг Рейнджър“ застанаха нащрек. Валентина се изправи, погледът й беше така прояснен, че Ранди се зачуди дали изобщо е спяла. Групата наблюдаваше как натрапникът се промъкна по-близо — голям, с високо разположени крила, едномоторен моноплан.
	— Това е директният курс на полетите от Анкоридж за остров Кодиак — отбеляза Смислов, като предложи друга версия. — Има логика тук да се видят и други самолети.
	— Може би — отвърна Ранди. — Но това прилича на „Чесна Турбо Центурион“. Той има доста по-висока крейсерска скорост от нас. Защо ще стои така близо на пост?
	— Ранди — каза Смит, без да откъсва очи от дебнещия самолет, — завий под ъгъл и се отклони от директния маршрут за Кодиак.
	— Разбрано. Изпълнявам.
	Тя разклати лоста за управление и хеликоптерът се измести в леко отклоняващ се курс. Минута и половина по-късно Смислов тихо промълви:
	— Обръща заедно с нас.
	Руснакът затегна колана на седалката си — жест на военен пилот, който инстинктивно застава в готовност.
	— Отново, Ранди — тонът на Смит стана по-рязък. — Изгони го!
	Тя се подчини без въпроси. Обърна опашката на хеликоптера към чесната. Като смени курса и се отдалечи на северозапад, тя се опита да увеличи дистанцията.
	Чесната рязко се наклони към опашката. За повече от една минута небето около хеликоптера остана чисто. После лекият самолет пак се появи, като отново изпълзя в зрителното им поле на половин миля вляво от тях. Той ускори и се издигна в доминантна позиция до лявата предна част на „Лонг Рейнджър“ — тъмен силует на фона на ослепително синьото небе. И отново започна да се приближава.
	— Явно харесва нашата компания — отбеляза Валентина Метрас, като извади плоско спортно бинокълче от вътрешния джоб на якето си. Отвори го и го фокусира върху натрапника.
	— Вратата на дясното товарно отделение е махната — докладва тя. На борда има един пилот и, изглежда, един пътник, който е коленичил пред отворения изход. Регистрационните номера са ноември… девет… пет… три… седем… фокстрот.
	— Значи е той — гласът на Смит върна обичайния си уверен тон. — Това е същият самолет, който беше паркиран срещу лизинговата агенция, когато взехме хеликоптера. Ранди, свържи се с базата на бреговата охрана в Кодиак. Кажи им, че може да имаме нужда от малко помощ.
	— Разбрано. — Ранди посегна към комуникационното табло отгоре и превключи слушалките си от интерком на радио. — Брегова охрана Кодиак, брегова охрана Кодиак. Тук е Нан едно девет шест алфа шест, подавам сигнал за бедствие, подавам сигнал за бедствие, край.
	Тя вдигна пръста си от копчето на предавателя. Внезапно в ушите й се забиха режещи електронни звуци, а слушалките се изпълниха с пронизителни електронни писъци.
	— По дяволите! Гадост! — Тя удари превключвателя.
	— Какво има, Ранди?
	— Заглушиха ни! Някой някъде току-що включи мощен каскаден предавател за смущения!
	— Спуска се към нас отляво! — извика Смислов. — Завива към нас!
	Крилото на „Центуриона“ подскочи и се вдигна. Като ускори в полегато пикиране, самолетът пресече траекторията на хеликоптера от ляво на дясно. В тъмния правоъгълник на отворената товарна врата червендалест мъжага подскачаше и бръщолевеше нещо. Бледи ивици светлина проблеснаха покрай кабината.
	Преследвачи!
	— Обръщане наляво! — изкрещя Ранди, като блъсна силно лоста за управление до край и настъпи педала на руля.
	„Лонг Рейнджър“ се издигна на един носещ винт и се изви в несравним пикиращ завой, като се стрелна под чесната. Машините профучаха една край друга като остриета на две рапири.
	Издигането и мощта отслабнаха, а Ранди изви ръчката за корекция на горивото докрай и стабилизира хеликоптера по новия му курс.
	— Къде е той? — попита тя, като вбесена се оглеждаше за нападателя.
	— Набира височина на четири часа — отвърна Смит, като гледаше назад през страничните прозорци. — Изглежда, ще направи кръг и ще се опита да застане отново зад нас. Можеш ли да му избягаш?
	Тя незабавно прецени няколко неща наум и не остана доволна от резултата.
	— Вероятно не. Няма как да набера височина над открито море по този начин. Той е с цели шейсет възела по-бърз от нас. Освен това може да набере по-голяма височина от нас.
	— Възможности?
	— Ограничени! С тази картечница, която ни обстрелва от страничната му врата, той има много ограничен огневи сектор. Когато се приближи и ни нападне, мога да му избягам, като се обърна и се снижа под него, както направих току-що. Но това ще ни върши работа само докато запазим височина! Щом ни притисне надолу към водната повърхност, може да кръжи над нас, както апахите са обикаляли около влакове в прерията. Ще ни нареже на парчета.
	Гребените на вълните просветваха под понтоните на „Лонг Рейнджър“. Не летяха на голяма височина и първото бягство им костваше голямо усилие спрямо наличните възможности. Ранди беше накарала хеликоптера да се тресе при издигане на пълна мощност, но в тази игра на кой първи ще му свършат картите във въздуха тя нямаше как да си върне онова, което доста бързо беше изразходила.
	— Пробвай радиовръзката — изкомандва Смит. — Опитай да се свържеш с някого.
	— Не е добра — мрачно го прекъсна Смислов. Беше се заел с комуникационното табло. — Заглушителят на този самолет пресича целия диапазон на честотите ни. Докато той действа, никой няма да чуе и да ни каже нищо в радиус от двайсет километра.
	— Сигурен ли си? — попита Смит.
	Смислов направи измъчена, иронична гримаса.
	— За съжаление да. Разпознавам модулационната схема на смущенията на апарата. Това нещо е от нашите! Това е руска бойна тактическа електронна система.
	— Ето го! — извика Валентина Метрас от своята страна на хеликоптера. — Отново се върти около нас!
	Ранди усети ръка, която се пресегна към облегалката и издърпа нейния дамски магнум от кобура. Нямаше нужда да се обръща назад, за да види чия е ръката.
	— Това няма да направи кой знае какво, Джон — отбеляза тя.
	— Знам. — В отговора му имаше мрачна следа от насмешка. — Но с това разполагаме. — Ранди чу фученето на вятъра, щом се отвори задният пасажерски прозорец и усети на тила си ледения порив от попътната струя.
	— Внимавай да не улучиш роторите — изкрещя Ранди, надвиквайки все по-силното бучене на вятъра.
	— Ако имам късмет изобщо да улуча нещо!
	— Неприятел на осем часа, голям ъгъл на атака! — изрецитира Смислов. — Неприятелят е на девет часа, още се издига. Неприятелят на десет часа… Прави вираж! Завива! Този път се приближава по-бързо!…
	Струята на преследвача профуча през предното стъкло и Ранди отново завъртя хеликоптера в невероятното му, мимолетно убежище. Щом хеликоптерът се заклати на една страна, за миг видяха застинал образ на атакуващата „Чесна“, която профучаваше край тях. Артилеристът на самолета наполовина висеше извън товарната врата.
	Като артилерист на хеликоптер от Виетнамската война той се държеше на ремъци през гърдите, закачени за рамката на вратата. Към тялото му беше прикрепена някаква картечница среден калибър, чийто пълнител се захранваше от горен магазин и го правеше жив, подвижен оръжеен лафет. Като погледна надолу, той изсипа смъртоносен порой върху снижаващия се хеликоптер, а на лицето му проблесна развеселена, озъбена усмивка.
	Зад нея пистолетите гърмяха. И двата стреляха едновременно — автоматичното оръжие на Смит — с пронизителен пукот, а нейният револвер — с по-силен трясък. Изхвърленият месинг проблясваше из кабината и Ранди усети пушечния мирис, докато Смит изразходи половин дузина патрони, преди да подминат целта.
	— Никакъв шанс! Пропуснах го копелето! — Беше един от редките случаи, в които чуваше Смит да ругае.
	Тя стабилизира хеликоптера под роторния му диск и провери измервателните уреди.
	— Можем да го направим още веднъж — докладва тя. — После отиваме във водата.
	Това беше просто изложение на фактите.
	— Под всяка седалка има спасителна жилетка, а под фюзелажа има закачен спасителен сал — Смит беше също толкова прагматичен в отговора си, докато се пресягаше да вземе още един бързосменяем барабан от чантичката на Ранди. — Когато тръгнем, ще се заема със спасителния сал. Всички останали да плуват колкото се може по-далеч от хеликоптера и колкото може по-бързо. Останете заедно и не надувайте жилетките си веднага. Той ще ни обстрелва и ще се наложи да се гмуркате, за да му избягате.
	Даваше рутинните заповеди само формално. Времето им за оцеляване в ледените води на пролива можеше да се измери с броени минути.
	— Това може да е чудесен момент за импровизиран остроумен коментар — сухо добави професор Метрас. — Има ли доброволци? — В огледалото на кабината лицето на историчката изглеждаше пребледняло, но по свой начин тя пазеше самообладание. Ранди се усмихна. Вкусът й към мъжете може и да беше съмнителен, но дори Ранди трябваше да признае, че Валентина Метрас има стил.
	Зад прозорците отляво тя видя как чесната отново се издига в атакуваща позиция.
	— Последен шанс — каза Смит. — Някакви предложения?
	— Може би има някакъв… — разнесе се из интеркома разсеяното мърморене на Смислов.
	— Майоре, имате ли идеи?
	— Може би, подполковник, но съществува минимален шанс…
	— Минимален шанс е по-добре от никакъв, майоре — отсече Смит. — А засега с това разполагаме. Давайте!
	— Както кажете, сър! — Зад слънчевите си очила Смислов също беше приковал поглед във вражеския самолет. — Мис Ръсел, когато той започне следващия си заход, трябва да задържите курса, точния курс, трябва да го оставите да стреля в нас!
	Ранди му спести мигновения си невярващ поглед.
	— Искате да кажете да му дадем ясна цел?
	— Да. Точно така! Трябва да го оставим да стреля по нас. Трябва да държите курса до последната възможна секунда; после не трябва да обръщате и да се снижавате. Трябва да се издигнете! Да пресечете директно неговата траектория!
	Това беше пълна лудост.
	— Ами ако той не ни свали, ще се блъснем в него!
	Смислов можеше само да кимне в съгласие.
	— Много вероятно, мис Ръсел.
	Чесната направи вираж, после пикира в нападение.
	— Ранди, направи го! — звънна в ушите й командата на Смит.
	— Джон!
	Гласът му омекна.
	— Аз също не знам какво има предвид той, но ти го направи така или иначе.
	Ранди прехапа устна и задържа курса. Усети как ръката на Смислов се спусна на рамото й.
	— Изчакай го — каза руснакът, като следеше кривата на преследвача и изчисляваше скорост и дистанция. — Изчакай го!
	Крайчецът на преследвача профуча край „Лонг Рейнджър“, като лъкатушеше и налучкваше къде е хеликоптерът.
	— Изчакай го! — непреклонно повтаряше Смислов, а пръстите му се бяха заровили в ключицата й. — Изчакай…!
	Корпусът потрепери, щом в структурата му с голяма скорост се заби метал. Един страничен прозорец се изпълни със звезди и избухна навътре, а смъртта свистеше из кабината.
	— Сега! Издигай се! Издигай се!
	Като дръпна контролните лостове докрай, Ранди издигна „Лонг Рейнджър“ през траекторията на „Чесна Центурион“. За миг цялото пространство от лявата страна се запълни от носа и трептящата арка на витлата на спускащия се самолет, като остана само на някакви си стъпки от тяхната роторна арка. И в този застинал миг предното стъкло на „Чесната“ се строши навътре.
	После се разминаха, а хеликоптерът подскачаше и занасяше неудържимо в сцеплението на турбуленцията. Ранди се бореше да възстанови управлението, а от устните й се изплъзна тих, предизвикан от адреналина вик, докато се трудеше над ъгъла на наклон и управлението на тягата и се стремеше да не натегне фатално корпуса. Ако успееше да измъкне „Рейнджър“ с Божия помощ от това, значи можеше да лети с него навсякъде.
	„Рейнджър“ реагира и се стабилизира, като се разтресе за последен път. Още имаха читав хеликоптер. Още бяха живи.
	— Къде е той? — изпъшка Ранди.
	— Там, долу — отвърна Смит.
	Бялата чесна падаше надолу под тях с полегато въртене, а от кабината й излизаше тънка струя дим. Миг по-късно коремът й се блъсна в морето и изчезна от погледите в експлозия от пяна.
	— Добра работа, Ранди — продължи Смит. — И за вас се отнася, майор Смислов. Изключително добре свършена операция.
	— Напълно съм съгласна — почтително добави Валентина Метрас. — Ако беше мъж, скъпа моя Ранди, щях да съм твоя, стига да го искаш.
	— Благодаря, но няма ли някой да ми каже какво точно направих току-що? Какво стана с онзи човек?
	— Беше… ах, каква е думата… — Смислов се прегърби на седалката си с отметната назад глава и затворени очи. — … фиксиране в целта. Артилеристът придържаше картечницата си с предпазни ремъци около тялото. Нямаше стабилен оръдеен лафет с механизми за ограничение на стрелбата, които да го предпазват да не стреля към своя корпус. След като се прицели в теб, той се съсредоточи да те следи и да стреля. Когато ти мина пред носа му, той се завъртя заедно с теб и обърна цевта на оръжието си право в своята пилотска кабина.
	— И преди да се махне от спусъка, вече беше убил своя пилот и застреля себе си — довърши Смит. — Бърза мисъл, майоре.
	Смислов вдигна ръце.
	— Най-обикновен спомен, полковник. Един път над Чечня попаднах на някакъв мужик, стрелец със свински мозък. Едва не ми отвя тила.
	Ранди въздъхна и погледна руснака.
	— Радвам се, че не е улучил.


	14

	__Кодиак, Аляска__

	„Лонг Рейнджър“ се плъзна в пристанището на Кодиак, а обраслите със смърчове склонове на планината Баромитър се оглеждаха във водите на залива Сейнт Пол. Като завиваше косо между траулерите, струпани по доковете на рибарския пристан, хеликоптерът се насочи към базата на бреговата охрана. Американският кораб „Алекс Хейли“ стоеше закотвен до кея на базата. Големият ледоразбивач беше готов да ги приеме. Неговият собствен хеликоптер беше свален и вратите на хангара му зееха отворени. Човек с палка стоеше на палубата откъм кърмата върху площадката за хеликоптери, за да ги качи на борда.
	„Хейли“ беше единак, единствен по рода си сред бялата флотилия на бреговата охрана. Здрав и непоклатим бивш военноморски спасителен кораб, той изпълняваше задължения и като налагаща закона напаст върху огромната рибарска „флота“ на остров Кодиак, и като неин милостив ангел спасител. Плаващ по примера на легендарни предшественици като „Беър“ и „Нортлънд“, той представляваше закона на север от Алеутските острови. Освен това с мощните си двигатели и укрепен за лед корпус той беше един от съвсем малкото кораби, които се осмеляваха да щурмуват Северозападния пасаж посред страховитата зима.
	Ранди предпазливо спусна „Лонг Рейнджър“ на борда, като компенсира ефекта на земното влияние, докато внимателно се промъкваше над палубата на кораба. Понтоните се отъркаха в черната зърниста настилка с високо сцепление и тя спря подаването в двигателя. Докато воят на турбините затихваше, Смит и неговите хора се наслаждаваха на абсолютната стабилност на корабната палуба. После екипажът от авиацията на кораба се наведе под замиращата роторна арка и от търбуха на хангара се приближиха двама офицери в шумолящи светлокафяви дрехи.
	— Подполковник Смит, аз съм капитан Уил Джоргансън — Издръжлив и як като кораба си, Джоргансън беше здрав, оплешивяващ мъж на средна възраст с напрегнати, повехнали от морето сини очи и силно ръкостискане. — Това е лейтенант Грундиг, моят помощник-капитан. Очаквахме ви. Добре дошли на борда на „Хейли“.
	— Нямате представа колко се радваме, че сме тук, капитане — отвърна Смит с известна ирония. След тясното, затворено пространство на хеликоптера откритото небе и довятата от вятъра волност на тази площадка му се сториха чудесни.
	— Това е моят помощник-ръководител в екипа — професор Валентина Метрас. Моят пилот — мис Ранди Ръсел, и моята руска връзка — майор Григорий Смислов от военновъздушните сили на Руската федерация. Имам два въпроса, на които трябва веднага да отговорите, капитане. Първият и най-важен е: колко бързо може да задвижите този кораб и да тръгнете на север?
	Джоргансън се навъси.
	— По разписание отплаваме утре сутринта в шест часа.
	— Не попитах кога е планирано да отплаваме — каза Смит и погледна капитана в очите. — Попитах колко бързо може да тръгнете.
	Погледът на капитана на ледоразбивача стана още по-мрачен.
	— Страхувам се, че не разбирам, подполковник.
	— Аз също, капитане. Затова трябва да се махнем оттук веднага. Разчитам, че сте получили специални нареждания от командира на Седемнайсети район на бреговата охрана, касаещи моите пълномощия в тази мисия при определени обстоятелства?
	Джоргансън настръхна.
	— Да, сър.
	— Тези обстоятелства са налице и аз се позовавам на своите пълномощия. А сега кажете колко бързо можем да отплаваме?
	Джоргансън наистина беше получил своя пакет със запечатани нареждания, касаещи евакуацията на остров Уензди и подписът с две звезди отдолу беше изключително впечатляващ.
	— Корабът е пълен с гориво и зареден с провизии, подполковник. Имам хора на сушата, които трябва да повикам, а екипажът на машинното отделение ще има нужда от време да загрее инсталацията. Един час, сър.
	Смит кимна.
	— Много добре, капитане. Вторият ми въпрос обяснява причината за всичко това. Хората ви на борда по поддръжка на авиацията подготвени ли са да оценяват и ремонтират повреди на летателни машини при бойни действия?
	Това окончателно разтърси стоицизма на Джоргансън.
	— Повреди при бойни действия?
	Смит кимна.
	— Точно така. Докато пътувахме към вашия кораб, някой стреля по нас и се опита да ни свали. Над Пасажите пътя ни пресече лек самолет, оборудван с военен клас радиозаглушител и картечница. Ако не беше блестящата идея на майор Смислов и отличният пилотаж на мис Ръсел, сега щяхте да отплавате в търсене на свален хеликоптер.
	— Но…
	— Не знам, капитане — търпеливо повтори Смит. — Но някой явно се опитва да попречи на екипа ми да стигне до остров Уензди. Мисля, че сме длъжни да се доберем до там колкото се може по-бързо.
	— Ще се погрижим за това, сър — кимна Джоргансън, а професионалното му спокойствие се възвръщаше. — Същото се отнася за хеликоптера ви. Каквото трябва, ще бъде направено.
	Той се обърна към чакащия помощник-капитан.
	— Господин Грундиг, повикайте обратно всички членове на екипажа и направете всички приготовления за отплаване. Незабавно! Поставете своята морска и котвена вахта и кажете на главния механик Уилкирсън, че ще бъде готов да завърти валовете след четиридесет и пет минути!
	— Слушам, сър! — Помощникът изчезна през една херметическа врата в боядисания с бяло салон на горната палуба.
	Командирът на бреговата охрана отново погледна към Смит.
	— Имате ли някакви инструкции за доктор Троубридж, подполковник?
	— Троубридж? — Смит затърси името из паметта си.
	— Да, сър, той е директорът от разстояние на университетската изследователска програма на Уензди. В момента е настанен в „Кодиак Ин“. По план трябваше да тръгне с нас за възстановяване на експедицията.
	Сега вече Смит си спомни името и разгледа възможностите. Доктор Розен Троубридж беше в списъка като председател на организационния комитет за научната програма на остров Уензди — той набираше средствата и беше университетски администратор, а не изследовател. От една страна, той щеше да бъде още едно усложнение в ситуация, която и без това все повече се усложняваше.
	От друга страна, той можеше да се окаже полезен източник на информация за хората, базата и обстановката на Уензди.
	— Ако успее да пристигне до времето, в което ще сме готови да отплаваме, може да дойде.


	15

	__Извън полуостров Аляска__

	С ярки, леденокристални звезди на небето и някоя случайна светлина от далечния бряг вдясно американският кораб „Алекс Хейли“ се понесе в настъпващата есенна нощ, а двигателите му боботеха в стабилен, бърз курс. Големият ледоразбивач трябваше да измине четиристотин мили югозападно по крайбрежието на Аляска, преди да може да се обърне на север при остров Унимак за истински дългото разстояние нагоре през Берингово море.
	Неговото тясно радиоапаратно помещение миришеше на озон и цигарен дим и вътре беше задушно от остатъчната топлина, идваща от шаситата на оборудването. Протритият от използване сив стоманен стол скърцаше под тежестта на Смит и люшкането на кораба, а слушалките на закодирания сателитен телефон бяха хлъзгави от пот. Смит беше сам в апаратното помещение, а редовният на радиовахта беше излязъл заради свръхсекретния разговор.
	— Как са ни забелязали? — поиска да разбере Смит.
	— Не е трудно да се досетим — отвърна далечният глас на Фред Клайн. — „Поул Стар Аеролизинг“ осигурява хеликоптери и леки транспортни самолети за редица изследователски и научни операции в арктическата част на Канада и Аляска, включително и за проекта на остров Уензди. Когато съобщението за вашата експедиция до катастрофата на „Миша“ излезе в медиите, враговете трябва да са обградили най-вероятните източници на оборудване. Били сте хванати във въздушна версия на стрелба в движение.
	— Тогава и някой друг трябва да знае за антракса на борда на „Миша 124“.
	— Много вероятно, Джон — гласът на директора Клайн беше все така овладян. — Знаем още от самото начало, че бойният заряд на „Миша“ би бил голямо щастие за всяка терористична група или враждебна нация. Това може да обясни атаката по вашия хеликоптер. Но то е само едно от възможните обяснения. Не знаем достатъчно, за да изключим някои възможности за този инцидент.
	Смит прокара ръка през подгизналата си от пот тъмна коса.
	— Допускам. Но как е излязла информация? Откъде е изтекла?
	— Не знам, но подозирам, че от руската страна. Ние държим цялата информация за „Миша 124“ строго класифицирана. На практика единствените хора в САЩ, които знаят цялата история, сме президентът, аз, Маги и членовете на твоя екип.
	— И след като моите хора едва не ги убиха в това пресрещане, мисля, че със сигурност може да ги извадим от списъка с предателите.
	Тонът на Клайн охладня.
	— Казах, че не можем да изключим нито една възможност, Джон.
	Смит схвана предупреждението. Смислов… Професор Метрас… Ранди. Той се съпротивляваше на инстинктивното отричане. Клайн беше прав. Фразата „Това е невъзможно!“ представляваше чудесна комбинация от известни предсмъртни думи.
	Директорът продължи:
	— Другата възможност, която остава, е да сме имали изтичане на място, чрез някой от членовете на самия екип на остров Уензди. Увериха ни, че никой от експедицията не е посещавал сваления бомбардировач. Някой може да лъже. Това също се налага да го разследваш, Джон.
	— Разбрано, сър. Връщаме се към въпроса кой е по петите ни.
	— Само мога да кажа, че работим по този проблем с всички възможни средства — отвърна Клайн. — Регистрационните номера на самолета, който ви атакува, са на „Чесна Центурион“, собственост на някой си Роджър Р. Уейнрайт, отдавна жител на Анкоридж. ФБР и родната агенция за сигурност са проверили мъжа — той няма криминално досие и не е известно да има връзки с никоя екстремистка организация. Човекът е сравнително преуспял предприемач и претендира да е стабилен гражданин. Но когато от службата на ФБР в Анкоридж го прибрали за разпит, той признал, че от време на време дава незаконно самолета си под наем на други хора. След това спрял да говори и почнал да вика за адвокат. ФБР още се занимават с него.
	— Ами хангарът срещу „Поул Стар Аеролизинг“? Кой го е наел?
	— Името в документацията е Стивън Борски. Хората от офиса на „Мерил Фийлд“ си спомниха безличен мъж на средна възраст с определено руски акцент. Вероятно руски емигрант — при тях по тези въпроси идват много такива. Платил в брой за месечен наем на хангара. Адресът и телефонният номер, дадени в документите, се оказаха фалшиви.
	— Бил ли е на борда на самолета, който ни удари?
	— Не е ясно, Джон. Бреговата охрана е намерила зона с плуващи отломки на мястото, където е паднала чесната, но тела не са открити. Би трябвало още да са в самолета, а той е на дъното на пролива Кенеди. Като се имат предвид дълбоките води и бързите течения, ще мине известно време, ако изобщо успеят да засекат и да извадят останките.
	От безсилие Смит чукна с пръст върха на конзолата. Дори Аляска беше включена в конспирацията.
	— Още нещо води към руснаците. Майор Смислов смята, че военната електронна система, използвана да повреди радиото ни, е произведен в Русия военен комуникационен заглушител.
	Смит наклони стола си назад до пантите и леко настръхна от пронизителното скърцане.
	— Но защо, по дяволите, руснаците ще искат да ни спрат? Те започнаха това!
	— Има руснаци и руснаци — меко отвърна Клайн. — Ние работим с федералното правителство. А друг може би не. Служителите на ФБР в Анкоридж казват, че им прилича на руската мафия или нещо подобно, но това е само инстинктивна реакция от тяхна страна и няма с какво да я докажат. Руските връзки може да са чисто съвпадение или да са местни наемници, прикриващи някой друг.
	Които и да са, изглежда, имат достъп до широк спектър от източници. Този заблуден куршум, намерен във вашия хеликоптер, беше патрон калибър 7.62 — натовски стандарт, а полицейската лаборатория на щата Аляска идентифицира нарезните полета по гилзата като изстреляни от американската армия — от картечница M-60.
	Боже, Смит се подсмихна на себе си. Едва тази сутрин казваше, че в тази работа не би трябвало да има стрелби.
	— Какво ще наредите, сър?
	— Разговарях с президента, Джон. Смятаме, че мисията и нейните секретни протоколи още са необходими, сега дори повече от преди, ако някой друг се интересува от антракса. Освен това все още сме на мнение, че твоят екип е най-доброто средство, с което разполагаме, за да се свърши работата. Въпросът е какво мислиш ти по въпроса.
	Смит разглеждаше сноповете с кабели над главата си цели десет секунди. Ако беше забравил как се командва, значи беше забравил и за тежестта, която носеше със себе си това командване. Сега живо си спомни за нея.
	— Съгласен съм, сър. Екипът още е добър и операцията още е в сила.
	— Много добре, Джон — в гласа на Клайн пропълзя малко топлота. — Ще предам за това на президента Кастила. Той е заповядал да ви се осигури известна подкрепа. Специален въздушнодесантен отряд командоси е разположен във военновъздушната база „Айлсън“ близо до Феърбанкс. Ще бъдат в готовност да долетят на остров Уензди, ако имате нужда от тях. Освен това работим по идентифицирането на вашите нападатели.
	— Много добре, сър. Има още един въпрос: нашата връзка, майор Смислов.
	— Проблем ли има с него, Джон?
	— Не със самия човек. Днес той ни спаси. Но след днешните събития съм напълно убеден, че той не ни смята за обикновена групичка военни лекари и правителствени служители на договор. И ако трябва да бъдем честни, пределно ясно е, че майор Смислов не е най-обикновен руски офицер от военновъздушните им сили.
	Клайн сухо се засмя.
	— Мисля, че може спокойно да зарежете тия предположения, Джон. Операцията става опасна и вече имате общ враг. Може да е в реда на нещата да сложите още няколко карти на масата. Като ръководител на екипа оставям това на твоята преценка. Топката е в теб.
	— Благодаря, сър. Има ли нещо друго?
	— В момента не, Джон. Ще те държим в течение. Късмет.
	Връзката на сателитния телефон се разпадна.
	Смит пусна телефона обратно в гнездото му и се навъси. Можеше да се приеме, че Съединените щати и Русия наистина имат общ враг в тази история. Но това правеше ли ги непременно приятели?
	— Добре, началник, за малко ти се махам от главата — каза Смит, докато излизаше от апаратното.
	— Няма проблеми, сър — толерантно отвърна радистът на вахта. Старецът вече беше дал тихите си разпореждания. Военният и хората му трябваше да се смятат за много важни особи и не биваше и да помислят да им задават въпроси.
	Смит се спусна едно ниво под палубата в каюткомпанията и тръгна към кърмата по боядисан в сиво коридор. Бяха минали няколко години, откакто за последно беше усещал трептящите полутонове на истински кораб в морето, бръмченето на въздуха през тръбопроводите, туптенето на двигателите и постоянното скрибуцане на корпуса, който се носеше по вълните. Не след обучението към морската пехота на борда на болничния кораб „Мърси“. Пътуването, на което годеникът на Ранди…
	Той рязко изтръгна съзнанието си от тази мисъл. Миналото беше мъртво и нямаше време за съживяване. Той и неговият екип имаха задача.
	Смит се приведе и влезе през вход със завеса в каюткомпанията на „Хейли“, малко жилищно пространство с надраскана, имитираща дърво ламперия на преградите и колекция от износени тръбни мебели с кожена дамаска. Ранди седеше свита наполовина на едно от канапетата с крака, подвити под нея.
	— Добър вечер, подполковник — каза тя, като вдигна поглед от книга с меки корици на Джаки Колинс и така му напомни за присъствието на човек, който нямаше нужда да знае, че си говорят на малко име.
	Другите двама обитатели на каютата седяха на голямата обща маса в средата: Валентина Метрас и мъж на средна възраст във войнишки пуловер от дебела вълна и плътни карго панталони, а пред тях бяха разпръснати отворени папки.
	Заоблените рамене на мъжа го правеха по-скоро нисък, отколкото набит, а лекият скреж от посивяваща коса върху черепа му контрастираше с прецизно подстригана, примесена с черно и бяло брада. Върху чертите му беше изписано изражение на инстинктивна раздразнителност, а в погледа му — автоматично неодобрение, и носеше непретенциозните си дрехи като че ли бяха зле скроен костюм.
	— Подполковник Смит, не мисля, че сте имали възможност да се запознаете с моя колега учен, доктор Розен Троубридж. Доктор Троубридж, това е ръководителят на нашия екип, подполковник Джон Смит — Зад думите на професор Метрас прозвуча преднамерена приветливост.
	Смит любезно кимна. Той също беше уловил и отбелязал вибрациите, които този човек излъчваше. — Добър вечер, докторе. Още не съм имал възможност да ви се извиня за внезапната промяна в часа на отплаване. Надявам се, че не ви е причинила прекалено неудобство.
	— Всъщност ми причини, подполковник — Троубридж изрече чина на Смит с отсянка на отвращение. — И, честно казано, не съм доволен, че не се консултирахте с мен за това. Експедицията на остров Уензди беше най-щателно планиран изследователски проект и засега той е успешен за участващите университети. Нямаме нужда от никакви усложнения на този късен етап.
	Смит извади подходяща съчувствена усмивка.
	— Напълно ви разбирам, професоре. Самият аз също съм участвал в редица изследователски проекти.
	„Достатъчно, че да си ми ясен, приятелю“ — продължи наум Смит, скрит зад усмивката си. „Искаш да кажеш, че твоите хора на терен са направили добро проучване, докато ти си седял в топличкия си кабинет, подписвал си документите и си трупал похвали от бюрократичната машина. Сега може би си уплашен до смърт, че някой ще ти обърка плановете, преди да успееш да пробуташ името си в заключителния доклад.“
	— Прав сте, докторе — Смит се настани на един стол срещу Метрас и Троубридж. — Трябваше да ви се обадя, но въпросът не търпеше отлагане. Има известна тревога за климатичните условия, с които може да се сблъскаме на остров Уензди. С приближаването на зимата изглежда, че колкото по-бързо стигнем до острова, толкова по-добре. Сметнах, че като спестим малко повече време и отплаваме по-рано от базата, разследването на моя екип при мястото на катастрофата е по-малко вероятно да попречи на изтеглянето на вашите хора и тяхното оборудване.
	— Е, в това има известен смисъл, подполковник — отвърна Троубридж, недоволен, че го успокояват. — Но все пак още много можеше да се желае от начина, по който беше направено това. Бих искал да се допитвате до мен, преди да предприемате други промени.
	Смит сключи ръце върху полирания плот на масата.
	— Напълно ви разбирам, докторе — излъга той. — И обещавам, че изцяло ще обсъждаме с вас всички следващи събития. В интерес на всички е да работим заедно по въпроса.
	— Не мога да не се съглася с това, подполковник. След като се признае, че университетската експедиция е отишла там първа и че ние имаме предимство.
	Смит поклати глава.
	— Това не е точно така, докторе. Други хора са били на остров Уензди много преди вашата експедиция да пристигне. Работата на моя екип е да ги идентифицира и да ги върне там, откъдето са дошли. Мисля, че им се полага известно внимание.
	Смит откри, че думите му само наполовина извъртат нещата. Там, на леда, имаше хора. Хора, които са престояли там дълго време. Бяха служили под друг флаг, но и те бяха войници също като Смит. Освен това бяха изоставени и забравени от света. Съдбата на съветския екипаж навярно беше по-маловажна от политическата целесъобразност, но след половин век те още заслужаваха да си отидат вкъщи.
	Смит задържа погледа си прикован в Троубридж, докато ученият не се предаде.
	— Разбира се, че сте прав, подполковник. Сигурен съм, че ще сме в състояние да настаним всички участници.
	— Сигурен съм, че ще го направим.
	— Преглеждах разположението на лагера на Уензди с доктор Троубридж — каза Валентина. — И списъка на личния състав, просто за да видим с какво ще се наложи да се справяме. Мислех си, че някои от членовете на експедицията може да ни помогнат в разследването на катастрофата.
	— Ако това не пречи на официалните им задължения към университетската експедиция — прибързано се намеси Троубридж.
	— Разбира се.
	Смит поиска папката с участниците и я отвори. Всъщност Смит нямаше намерение да допуска никой от тези хора близо до „Миша 124“. Но това не означаваше, че някой от тях вече не беше направил незаконно посещение на бомбардировача. Изтичането на информация за заряда на „Ту-4“ трябва да беше дошло отнякъде. Можеше ли да е дошло от източника? И дали беше неумишлено или преднамерено?
	Беше виждал тези папки и лица преди, но сега ги разгледа отново в тази нова светлина.
	Доктор Брайън Крестън, Великобритания, метеоролог и водач на експедицията. Според снимката — едър, усмихнат мъж, приличен на мечка, с къса кестенява коса и червендалесто лице на летовник. Признат полеви изследовател, той беше участвал в редица експедиции и на Северния, и на Южния полюс.
	Доктор Адаран Гупта, Индия, климатолог и помощник-ръководител на експедицията. Сухо, смугло лице на високообразован човек се взираше в Смит от снимката в папката. „Много път си изминал от Ню Делхи дотук, докторе.“
	— Климатология и метеорология? — отбеляза Смит. — Предполагам, че глобалното затопляне и топенето на арктическия паков лед са били главният повод за притеснение?
	— Точно така, подполковник.
	Смит кимна и обърна на другата страница.
	Кейла Браун, САЩ, докторант, геофизика. Хубава, крехка, почти неземна. Тя трудно се вписваше в класическия образ на закоравелия полярен изследовател. Но явно имаше гръб и умения да си пробие път в тази експедиция пред вероятно няколкостотин мъже кандидати.
	Иън Ръдърфорд, специалист по биология от Англия, красив, от типа „симпатичното съседско момче“, особено ако случайно съседи са ни хора от Британските централни графства.
	Доктор Кеико Хасегава, Япония, втори специалист по метеорология. Сдържана, прилежна, възпълничка. Вероятно беше компенсирала оскъдния си социален живот с изключителна отдаденост към своето поприще.
	Стефан Кропоткин, Словакия, астрономия на космическите лъчения, длъгнест, тъмнокос, с леко крива дружелюбна усмивка и малко по-възрастен от другите докторанти. „Вероятно ти обръщаш най-голямо внимание на мис Браун, независимо дали тя го желае или не.“
	Смит затвори папката. Не можеше да прави каквито и да е предположения относно националност, раса, пол или евентуални политически убеждения. Това беше изгубена кауза, защото алчността и фанатизмът можеха да имат всякакво лице. Първи секретен отдел и различни други разузнавателни и прилагащи закона агенции сигурно здраво работеха, за да анализират миналия живот на тези шест души. Когато той пристигнеше на остров Уензди, щеше да е негово задължение да анализира как живеят в момента.
	Почувства, че го наблюдават, вдигна поглед и видя, че доктор Троубридж и професор Метрас са вперили очи в него. От изражението на Троубридж личеше, че е объркан. От усмивката на Валентина и иронично повдигнатата й вежда се виждаше, че е заета да чете мислите на Смит.
	Смит върна папката на масата.
	— Професор Метрас, виждали ли сте майор Смислов?
	— Мисля, че е отвън на палубата да глътне малко никотин — отвърна тя.
	— В такъв случай, ако ме извините, налага се да говоря с майора по няколко въпроса.


	Устремът на ледоразбивача през морето тласкаше студения вятър по притъмнелите му палуби. Григорий Смислов щракна газовата запалка в шепата си и докосна с огънчето върха на цигарата. Той си дръпна веднъж силно и остави дима бавно да се процежда през стиснатите му зъби.
	Трябваше да се свърже с генерал Баранов. Трябваше да разбере какво, по дяволите, ставаше! Имаше секретен телефонен номер, който щеше да се пази от военното аташе на Руската федерация в посолството във Вашингтон, но заповедта на Смит за незабавно потегляне този следобед не му беше дала шанс да се обади.
	И дори да имаше достъп до явен телефон, можеше ли да се довери на човека от другата страна? Някой знаеше! Някой извън конспирацията знаеше!
	Но колко? За „Миша 124“ ясно. Освен това би трябвало да знаят, че антраксът още е на борда на самолета. Това щеше да е минимумът, който евентуално оправдаваше опита за убийство във въздуха този следобед. Но какво друго можеха да знаят?
	Смислов отново дръпна силно от цигарата. Антраксът и рискът той да попадне в ръцете на терористична група щяха да са достатъчно лошо развитие на нещата. Ами ако имаше нещо повече? Ами ако знаеха за Събитието от пети март?
	Това беше кошмар, който си струваше да се обмисли. Ами ако някой извън кръга от тридесет и двама знаеше за Събитието и за възможността доказателството за него още да съществува на борда на катастрофиралия самолет? Ами ако се бореха да предотвратят унищожението на това доказателство и да си го присвоят?
	Ами ако някоя организация или даден човек получи възможност да шантажира влиятелна ядрена сила? Това щеше да направи нищожна дори заплахата от самолет, зареден с антракс.
	Изгубен в тези мрачни мисли, Смислов се стресна, щом някакъв глас наблизо му заговори.
	— Като лекар от мен се изисква да ви предупредя, че пушенето е вредно за вашето здраве.
	Силуетът на Джон Смит се отдели от сенките по палубата и дойде да се облегне на парапета до Смислов. — И след като вече изпълних това задължение, може да ми кажете да вървя по дяволите.
	Смислов сухо се изсмя и хвърли светещия фас през борда.
	— В Русия още не сме изобретили рака на белия дроб, подполковник.
	— Просто исках да ви кажа още веднъж благодаря за това, което направихте днес.
	Смислов се спря, преди да посегне и отново да извади запалката и пакета с цигари.
	— Всички се возехме в един хеликоптер.
	— Така е — съгласи се силуетът. — Е, майоре, какво мислите?
	— Да ви кажа честно, подполковник, не знам какво да мисля. — И това беше истина.
	— Имате ли изобщо някаква представа кой може да стои зад нападението?
	Смислов поклати глава. Сега пак щеше да лъже.
	— Никаква. Някой трябва да е научил, че „Миша 124“ е платформа за биологично оръжие. Сигурно действат по предположението, че антраксът може още да е на борда на самолета и се опитват да ни попречат да стигнем първи до мястото на катастрофата. Само това звучи смислено.
	— Логично е — замисли се Смит. — Но някой определено хвърля много средства заради това предположение. — Той обърна глава и погледна Смислов направо. — Властите в Аляска също имат предположение — за възможна намеса на руската мафия.
	Добре. Смислов пак можеше да каже истината.
	— Това е напълно възможно, подполковник. Ще е глупаво да отричам, че определени престъпни елементи в моята страна са придобили огромна власт и влияние в нашето правителство.
	Смислов направи гримаса.
	— Представителите на подземния свят у нас имат значително предимство пред останалия народ. Те бяха единствената брънка от руското общество, която комунистите не контролираха.
	Смит сподавено се засмя в тъмното и двамата се загледаха за момент в притъмнелите гребени на вълните, заслушани в свистенето на корпуса, който пореше водата.
	Накрая Смислов се обади:
	— Подполковник, може ли да ми кажете дали моето правителство е уведомено за днешното нападение?
	— Наистина не мога да знам със сигурност — отвърна Смит. — Моите шефове са информирани за ситуацията и ми казаха, че използват всички налични ресурси, за да идентифицират нашите нападатели. Ще предположа, че това включва и руските ресурси.
	— Разбирам.
	Смит се поколеба, после продължи:
	— Майоре, ако искате да говорите директно със своите началници за инцидента, мога да го уредя. Ако се тревожите за… сигурността, давам ви думата си, че ще можете да говорите свободно. Комуникациите ви няма да се следят.
	Смислов се замисли за момент. „Какво мога да кажа спокойно и на кого?“
	— Не, няма да се наложи.
	— Както искате. Предложението остава — омекна гласът на Смит. — Е, кажете ми, майоре, хартс, бридж или покер — коя е вашата игра?


	16

	__Близо до Рейкявик, Исландия__

	В друг океан, от другия край на света, потегли втори кораб.
	Капитанът на дълбокоокеанския траулер „Сифсдотар“ си беше мислил, че дългият период лош късмет на неговия кораб най-после е свършил. Вече не беше толкова сигурен.
	Риболовът в северноатлантическите райони беше западащ отрасъл от дълго време, а икономиите и бавенето от страна на собствениците на траулери изобщо не улесняваха нещата. Накрая, както неизбежно става, занемарената поддръжка си каза думата и тук. „Сифсдотар“ беше прекарал по-голямата част от миналия сезон задържан в пристанището с продължителни и скъпи поредици от аварии в машинното отделение. Собствениците, както неизбежно правят, сметнаха, че е по-лесно да обвинят кораба, а не себе си.
	„Сифсдотар“ щеше да бъде нарязан за скрап, а капитанът и екипажът му щяха да останат на брега, когато се случи някакво чудо и присъдата беше отменена в последния момент — едномесечен чартър от филмова компания за достатъчно пари, които щяха да покрият и ремонтите, и слабия сезон. Само трябваше да отплават незабавно, за да се спази срокът на продукцията.
	По изключение собствениците и екипажът бяха единодушни. С удоволствие щяха да услужат.
	Но когато „кинаджиите“ се качиха на борда, се оказа, че са банда от двайсет извънредно яки на вид мъже дори за стандартите на закоравелия екипаж на траулера. Освен това снимачната техника категорично липсваше. Носеха обаче доста електроника и радиооборудване.
	И оръжията. Бяха ги скрили. Показаха се чак когато корабът отплава. Двама от „кинаджиите“ се изтегнаха в задната част на мрачната кабина на щурвала, като всеки носеше автоматичен пистолет, втъкнат в колана.
	Не предложиха обяснение и хората от траулера решиха, че е благоразумно да не питат.
	Шефът на „кинаджиите“, висок, широкоплещест мъж с червена брада, който даваше командите си на английски със странен акцент, беше задал курс на запад-северозапад, а посоката им представляваше серия от безименни GPS координати далеч навътре в залива Хъдсън. Освен това беше наредил радиото на траулера да бъде извадено от строя. Неговите хора щяха да държат всички комуникации по време на пътуването „по служебни причини“.
	Капитанът на „Сифсдотар“ вече силно подозираше, че неговите собственици са взели още едно лошо делово решение. Но докато мигащата светлина от фара на най-западното парче суша от Исландия преминаваше покрай десния борд, той подозираше също, че вече може да направи много малко по въпроса. Вместо това той се отдаде на древен исландски механизъм за оцеляване: безусловен, упорит неутралитет и надежда за най-доброто. Този механизъм беше превел Исландия през няколко световни войни, общо взето, недокосната. Може би и тук щеше да свърши работа.


	В подпалубните помещения Командният отдел беше завзел каюткомпанията за оперативен център. Седнал на голямата столова маса, Антон Кретек плисна в тумбеста чаша три пръста „Аквавит“. Той отпи шумна глътка и изкриви лице. Този исландски алкохол беше боклук, но такъв боклук имаше подръка.
	— Имаш ли вече сведенията от Канадската секция? — попита раздразнено той.
	— В момента ги свалям, господин Кретек — отвърна от своя лаптоп главният офицер по комуникациите. — Ще отнеме малко време да ги дешифрирам.
	Интернет се беше оказал благодат за бизнесмена с международни връзки, а също и за престъпника, защото му осигуряваше незабавни, сигурни комуникации от точка до точка навсякъде по планетата. Сателитен телефон с чиния, голяма колкото съд за основно ястие, поставен в надводната част на траулера, ги свързваше с глобалната телекомуникационна мрежа и най-съвършената сред комерсиалните криптиращи програми скриваше съобщенията им по интернет от любопитни очи.
	Портативният лазерен принтер засъска и изплю няколко разпечатани листа. Като бутна стола си назад от бюрото с компютъра, шефът на комуникациите подаде през рамо документите на чакащия Кретек.
	Търговецът на оръжие взе малка, прилична на торпедо датска пурета от пепелника, дръпна от нея и зачете, а гъстият тютюнев дим се смеси с обичайния мирис на дизел и рибно масло в каютата.
	Кретек се навъси. В съобщенията имаше и добри, и лоши новини. Опитите да разтурят съвместното руско-американско разследване се бяха провалили. Кретек поначало не беше хранил големи надежди в това начинание. Човекът им на предни позиции в Аляска е бил принуден да наеме и оборудва когото е имал подръка за такъв кратък срок — в този случай местен уличен боклук от руската мафия.
	Специалният самолет, пратен да унищожи хеликоптера на разследващите, не беше успял да се върне. Тъй като не бяха публикувани новини за нападение срещу правителствената експедиция или за изгубен самолет, вероятно беше паднал в морето или в дивата пустош в случаен сблъсък.
	Така да бъде. Нека разследващият екип пристигне. Ако го изпревареха на мястото, щеше да разчита на своя агент на острова и на шоковия ефект от пристигането на основните му сили. Ако няколко запалени историци им дотегнеха в неудобен момент, това щеше да е техен проблем. Разчетът на времето, планирането и метеорологичната обстановка щяха да са техни съюзници срещу външния свят.
	Кретек пак дръпна от пуретата, а после прочисти гърлото си с глътка алкохол. Освен ако, разбира се, разследващият екип не бе нещо повече от това, което изглеждаше. Възможно ли беше замесените държави да знаят за невероятната премия, която още стоеше на борда на самолета?
	Това не изглеждаше вероятно. Ако се знаеше истината, американците щяха да побързат да сложат охрана на самолета с всички възможни средства и националните им медии щяха да изпаднат в истерия за заплахата от антракс. Руснаците трябва да са ги убедили, че полезният товар на бомбардировача е бил изхвърлен, ако изобщо са го споменали. Бившите съветски експерти по оръжията в Групата „Кретек“ бяха уверили своя лидер, че това е стандартната процедура за действие.
	По някаква причина стандартната процедура за действие не беше приложена на борда на този самолет и Антон Кретек смяташе изцяло да се възползва от този факт.
	Второто съобщение, от Влахович и Канадската група, беше много по-приятно. Бяха прекарали подходящ самолет през канадската митница и бяха осигурили надежден екипаж. Бяха установили база A за презареждане на гориво и проучваха местата за бази B и C. Много благоприятни условия. Наистина много благоприятни.
	Последното съобщение запазваше доброто настроение на оръжейния търговец. То беше от остров Уензди и твърдеше, че не е вдигната тревога. Персоналът в станцията се готвеше за пристигането на специалистите по авиация и за своето зимно изтегляне. Не се споменаваха проблеми. Работата продължаваше.
	След като планът вече беше в ход, Кретек щеше да е в състояние да изпрати изчисление на приблизителното време на пристигане и инструкциите си за финалната фаза на остров Уензди. Ако всичко продължаваше да се развива толкова добре, колкото досега, срещата им накрая щеше да бъде много приятна.
	Кретек се ухили и си наля още един пръст алкохол в чашата. Вкусът на питието му се струваше все по-хубав.


	17

	__Откъм източния край на остров Уензди__

	Звездите пробиваха през пролуките на облачната покривка, а светлината им се пречупваше и се отразяваше от разпилените ледени блокове, като предоставяше видимост за ловуване на огромната, тромава грамада, която се придвижваше като призрак между тях.
	Полярната мечка беше още сравнително млада, само около четиристотин килограма от вълнообразни мускули и непрестанен глад, плътно покрити с лъскава бяла козина. Инстинктите й я тласкаха на юг, да следва гребена на настъпващото заледяване. Но беше спряла за известно време в района на остров Уензди. Напорът на леда около острова беше разтворил пролуки и отвори за дишане на мудна популация от пръстенови и ушати тюлени и предлагаше благодатна почва за лов на полярната мечка.
	Мечката беше убивала два пъти през последната седмица, разбивайки черепите на жертвите си с внезапни, прецизни удари на масивните си лапи, а мощните й челюсти оглозгваха трупа на тюлена от богатите тлъстини, които й бяха нужни, за да зареди биологичната си фурна срещу пронизващия студ на арктическата среда. Но зимата се задаваше и тюлените бягаха далеч от нея. Мечката също трябваше да се предаде на своето влечение към юга. Или трябваше да изследва възможностите на единствения си друг евентуален източник на храна: странните, категорично неморски животни, които обитаваха острова и ходеха изправени на два крака.
	Полярната мечка не познаваше тези създания, но вятърът беше довял до нея мириса на тяхната сладка, гореща кръв, а насред леда месото си беше месо.
	Мечката тупна от ледения блок върху тънката гладка повърхност на скоро замръзнала пукнатина. Тук, където ледът беше още крехък и податлив, тя можеше да намери по-традиционно ядене: тюлен, който прегризва пътя си към повърхността за глътка въздух. Като пристъпи тихо до средата на зейналата пукнатина, бялата мечка спря, с глава, приведена ниско до ледената кора, и наостри сетивата си, усещанията и слуха дори за най-беглия намек за звук или вибрация отдолу.
	Ето! Там под леда сякаш нещо се движеше.
	И тогава дойде колосалният шок. Нещо откъсна мечката от леда и я запрати във въздуха. Подобни унижения просто не биваше да се случват на повелителите на Северния полюс! Тя се строполи тежко на леда. Като се пребори да стъпи на крака, мечката побягна, изпълнена с унизителен страх, и изрева своето възражение към безучастната нощ.
	Грамадно черно острие на секира блъсна отдолу, под повърхността на замръзналата пукнатина, а разтрошеният лед хрущеше и се разбиваше във форма на цвете, докато се разтваряше около нея. Гигантската атомна подводница клас „Оскар“ си проправи грубо път през ледените късове и щом се стабилизира на повърхността, люковете върху корпуса й с трясък се отвориха. От тези люкове се изсипаха мъже — смугли, със загрубели лица, които контрастираха с белия цвят на тяхното арктическо камуфлажно облекло. Някои от тях се плъзнаха пъргаво долу на леда, като използваха стъпалата на подвижни стълби, прикрепени отстрани в контролната кула на подводницата. Щом се спуснаха на повърхността на процепа, те се разгърнаха и свалиха от рамо автомати АК-74, докато установяваха своя охраняем периметър.
	Другите се съсредоточиха да издигнат оборудването си и да го извадят от осветения в червено корем на подводния съд: натоварени раници, бяла екипировка и пълни с провизии брезентови чували, сгъваеми, ръчно теглени шейни от фибростъкло и сандъци с амуниции и експлозиви. Всичко, от което щяха да се нуждаят, за да живеят, да се бият и да унищожават в полярна среда за продължително време.
	Двамата командири — на флотския спецназ взвод и на подводницата — се изкачиха последни по стълбата до мостика на подводницата.
	— Да му се не види, колко е студено — измърмори командирът на подводницата.
	Лейтенант Павел Томашенко от специалните части на морската пехота се ухили с чувство на превъзходство и повтори старата поговорка: „В такова време цветята по улиците на Пинск цъфтят.“
	Командирът на подводницата не беше впечатлен.
	— Трябва да се потопя колкото може по-скоро. Искам да дам на тази пукнатина шанс да замръзне отново, преди да мине следващият американски сателит. — Като всеки добър подводничар той беше нервен и нещастен на повърхността. И имаше причина за това. Намираше се в канадски териториални води, в зона, забранена за чужди разузнавателни подводници. И макар че канадските военноморски сили бяха напълно негодни да наложат тази забрана, ударните атомни подводници на американския флот също охотно и редовно пренебрегваха това ограничение.
	— Не се тревожи, капитане, след още няколко минути ще сме далеч — отвърна Томашенко, като погледна надолу към хората си, товарещи шейните. — Ние също трябва да сме под прикритие до времето на следващото преминаване. Няма да има проблеми.
	— Да се надяваме — изсумтя подводничарят. — Ще се постарая да се придържам към комуникационното разписание, но трябва да ти напомня, лейтенант, че не мога да обещая. Зависи от това дали ще намеря пукнатини под водата, за да разположа радиомачтите. Ще се връщам на тези координати веднъж на двайсет и четири часа и ще слушам за вашите звукови трептения и транспондера през леда. Повече не мога да направя.
	— Съвсем достатъчно, капитане. Предоставяш много ефикасни таксиметрови услуги. Досвидания.
	Томашенко се преметна през ръба на мостика и се спусна по замръзналата стълба.
	Капитанът на подводницата измърмори отговора си шепнешком. Оскърбително беше да търпи такова нахалство от един обикновен нахакан лейтенант, но тези спецназовци се мислеха за богопомазани. За съжаление точно този пример идваше с кратка серия запечатани заповеди от Тихоокеанското военноморско управление, които направо поставяха командира и неговата подводница на пълно подчинение и повикване от Томашенко. Да пренебрегне волята или характера на тези заповеди щеше да бъде изключително лош късмет в стопяващата се руска флота.
	Капитанът на подводницата гледаше, докато Томашенко и неговият отряд се изтегляха — тъмни очертания върху леда, които с мъка вървяха към мрачния силует на остров Уензди. Беше доволен, че си тръгват. Душата и корабът му отново бяха негови за известно време. Освен това беше доволен, че точно това снаряжение се махна от палубите му. Хората на Томашенко сигурно бяха част от най-коравосърдечните екипи, които капитанът някога беше срещал. И като се имаха предвид двайсетте години служба в руската армия, за него това имаше значение.
	— Разчистете мостика! — командирът на подводницата повиши глас на сподавения шум долу. — Всички наблюдателни постове долу!
	Щом моряците му профучаха край него по стълбата, той натисна месинговия бутон до водоустойчивия интерком.
	— Контролна зала, тук мостикът. Подгответе се да я спуснете!


	18

	__Американският кораб „Алекс Хейли“__

	Ранди Ръсел побутна яркорозов пластмасов диск с нокътя на пръста си.
	— Дама — каза тя, като се втренчи над игралната дъска със съсредоточената напрегнатост на пума, която се готви за скок.
	Като си мърмореше под мустак на руски, Григорий Смислов взе един пул от малката си купчинка трофеи и го хлопна там, където беше посочено.
	— Загазил си, Григорий — каза Валентина Метрас, докато дъвчеше чипс от купата, поставена до полесражението на масата.
	— Дамата е детска игра — каза Смислов през зъби. — Детска игра. И не ме затруднява!
	— Ние я наричаме чекърс, майоре — захили се Смит, който седеше до Ранди. — И все пак си загазил.
	— Дори на великия Морфи* щеше да му е трудно да се концентрира заради някакви хора, които непрестанно хрупат бисквитки в ухото му!
	[* Пол Морфи (1837–1884) — американски шахматист, най-големият майстор на своето време и неофициален световен шампион. — Бел. прев.]
	— Това е чипс тортила, за да бъдем по-точни — каза Валентина, докато се радваше на поредното вкусно парченце. — Но твоят проблем всъщност е, че се опитваш да вкараш логика в играта, сякаш играеш шах. Чекърс прилича повече на фехтовката: въпрос на изключително остър нюх.
	— Така е — внезапно нападна Смислов и чукна един от червените пулове на Ранди с черен. — Казах ви, не ме затруднява.
	Париращият удар беше унищожителен — току-що изкованата дама на Ранди изчисти дъската от черни пулове с бърза финална тройна атака.
	— Най-добре четири от шест? — попита тя с едва доловима усмивка.
	Смислов плесна с длан челото си.
	— Да му се не види, затова ли дойдох от Сибир!
	Смит се ухили на руснака.
	— Не се отчайвай, майоре. Аз също никога не съм бил Ранди на дама. Не мисля, че е възможно. Кой ще играе бридж?
	Смислов вдигна глава и почна да събира убитите си войници.
	— Защо не? Да те изтезават с нагорещено желязо едва ли е по-лошо от това да ти изтръгнат ноктите.
	Ледоразбивачът беше на четири дни път от Ситка. След като заобиколи Пойнт Бароу, сега той неуморно се носеше на североизток към архипелага Кралица Елизабет. Само определена част от тези дни можеше да се ползва за инструктаж и сесии с импровизирано обсъждане какво може да открият на остров Уензди. Оставаше им много време за губене и като външни хора за сплотената моряшка общност на „Хейли“ Смит и неговите хора бяха оставени сами да се оправят с положението.
	Смит беше доволен от този механизъм. Изграждането на екип не беше просто въпрос на тренировка и дисциплина. Идеята беше постепенно да се опознаят един друг. Как мислят. Как действат и реагират. До съвсем дребните неща — например как обичат да си пият кафето. Всичко това се събираше в един фокус — как този човек би реагирал в дадена кризисна ситуация. Безценна информация.
	Фрагмент по фрагмент той разширяваше файловете в главата си.
	Ранди Ръсел: нея познаваше отпреди. Имаше основа, върху която да гради мнение за нея. Беше стабилна, неминуемо стабилна. Но някъде на ръба на възприятията винаги се усещаше онази смътна, ужасяваща следа от „изобщо не ми пука“. Никога относно мисията, а само за Ранди.
	Григорий Смислов: очевидно добър войник, но също и много мислещ човек. И от настроенията, които Смит улавяше от време на време, той не беше щастлив в своите размисли. Руснакът се опитваше да вземе решение. Какво можеше да е това решение, беше нещо, върху което Смит трябваше да помисли.
	Валентина Метрас: тя беше друга храна за размисъл. И по-специално — какво се таеше зад ярката, излъскана до блясък черупка на историчката. Там, вътре, имаше някаква друга същност. В продължителните му разговори с нея той беше доловил само много лек полъх от това второ аз. Не ставаше дума толкова за смъкване на маска, колкото за проследяване на покритите с камуфлаж бойници на кораб, който прилича на търговски. „Експерт по оръжията“ можеше да значи всякакви неща.
	Не че видимата й личност не беше интересна сама по себе си.
	Говорителят над главите им в каютата се включи:
	— Каюткомпания, тук мостикът. Обадете се, моля.
	Смит се изправи и отиде до вътрешния телефон близо до стълбището.
	— Тук каюткомпания. Говори подполковник Смит.
	— Подполковник Смит, тук капитан Джоргансън. Вие и хората ви може би ще искате да дойдете на палубата и да погледнете ляво на борд. Минаваме покрай нещо, което може да се нарече местна забележителност.
	— Идваме — Смит върна телефона в гнездото му. Другите вдигнаха поглед към него от местата си около масата. — Капитанът предлага да разгледаме някои забележителности.
	Вятърът на палубата сега беше пронизващ и сковаваше оголената кожа за няколко секунди. Пронизващо беше и оловносиньото море. Небето имаше същия цвят и го помрачаваха само няколко перести облака. Това ярко контрастираше с чисто бялата форма, прилична на замък, която бавно се носеше покрай кърмата на ледоразбивача, а под повърхността на океана грамадата на айсберга изглеждаше като зелена потрепваща буца. Това беше само първият съпровождащ ги от множеството. На север, от другата страна на носа, хоризонтът блещукаше със замъглена металическа светлина, която арктическите моряци наричаха „леден отблясък“.
	Смит усети как някой леко го докосва по лакътя. Валентина Метрас беше застанала близо до него и той усети, че тя трепери. Доктор Троубридж също се беше показал от каютата и стоеше до парапета на няколко крачки встрани, без да говори или да гледа към екипа на Смит. Други членове от екипажа на ледоразбивача също се качваха горе, за да гледат преминаването на бледото морско привидение.
	Първият враг се беше появил. Скоро битката щеше да започне.


	19

	__Остров Уензди__

	— Проби ледена сърцевина, серия М?
	— Проверени.
	— Проби ледена сърцевина, серия Р?
	— Проверени.
	— Проби ледена сърцевина, серия РА?
	Кейла Браун вдигна поглед от отворения пластмасов куфар с пробите, до който беше коленичила.
	— Всичките са тук, доктор Крестън — отвърна търпеливо тя. — Също като вчера.
	Доктор Брайън Крестън се подсмихна и затвори бележника си.
	— Имай търпение към стария човек, дете. Виждал съм господин Нещата-се-объркаха да се отбива в последния момент на много експедиции. Не бива да ставаме немарливи точно преди да си заминем.
	Кейла щракна ключалките на куфара и пристегна защитния полиетиленов ремък около него.
	— Разбирам ви, докторе. Не искам нищо утре да застава между мен и този толкова красив хеликоптер.
	— Наистина ли? — Крестън вдигна лулата си от счупената химическа реторта, която използваше за пепелник, и леко се наведе да погледне навън през един от малките, ниско поставени прозорци на лабораторната постройка. — Всъщност по-скоро това място ще ми липсва. Подейства ми… успокоително.
	За момента имаше пролука в облачното небе над острова и ниско плъзгащото се слънце беше запалило бял пожар над натрупалия сняг. Научната станция на остров Уензди се състоеше от три малки зелени сглобяеми постройки — лабораторията, спалното помещение и бараката със склада и генератора — подредени една до друга на разстояние от около трийсет метра, за да се избегне рискът от разпространение на пожар.
	Създадена близо до брега на малкия замръзнал залив в западния край на Уензди, станцията беше предпазена от порива на господстващите северни ветрове от издатина в централния хребет на острова. Затова всяка от хижите с плоски покриви беше само наполовина заровена от навяванията.
	Кейла Браун се изправи и изтупа колената на ски панталона си.
	— Беше страхотно преживяване, докторе, и за нищо на света не бих го пропуснала, но както казват по нашите места: „Може ли вече да престанем да се забавляваме?“
	Крестън се засмя.
	— Ясно, Кейла. Няма ли да се качиш с екипа, разследващ катастрофата, когато пристигнат? В края на краищата ти първа забеляза останките.
	Лицето на младата жена посърна.
	— Не, не смятам. Мислих за това и сигурно ще е интересно, но… хората на борда на самолета може да са още там, горе. Ще пропусна тази част.
	Крестън кимна. Като се облегна върху голямата работна маса в средата на лабораторията, той безгрижно започна да пълни лулата си от стопяващите се запаси в торбичката му с тютюн.
	— Добре те разбирам. Може и да не е най-приятното преживяване. Но трябва да призная, почва да ми става много любопитно за този стар бомбардировач, особено като се има предвид как продължават да ни нареждат да стоим далеч от него. Карат човек да подозира, че в тази история има малко повече, отколкото разкриват.
	Кейла Браун сложи ръце на кръста си и завъртя очи, издаващи женска прагматичност.
	— Е, стига, докторе! Знаете какви са историците и археолозите. Мразят разни аматьори да тършуват из разкопките и да объркват нещата. На вас нали няма да ви е приятно, ако някой разхвърля пробите на сърцевините или балоните с радиосонди?
	— Така е. — Крестън запали клечка кухненски кибрит. Поднесе я към вдлъбнатата част на лулата си и смукна експериментално. — Но само жена може да убие цялата загадъчност във всичко.
	В този момент Иън Ръдърфорд плъзна вратата хармоника в преградната стена, която разделяше главната лаборатория от малката радиокабина, заемаща единия край на бараката.
	— Получих последната метеорологична прогноза, докторе — каза той, като вдигна разпечатания лист.
	— Каква е, Иън?
	Младият англичанин театрално изкриви физиономия.
	— Може да се каже, че е смесена. Към нас идва умерен фронт. Вероятно ще се задържи на разстояние утре, но след ден, ден и половина ще имаме формации с резки изменения.
	— Колко големи формации, друже?
	— Променлив северен вятър най-много до пета степен. Ниска облачност. Периодични снежни вихрушки.
	Кейла отново се ококори.
	— О, чудесно! Идеално време за полет!
	— И това е само началото — продължи младият англичанин. — Предупреждават ни за слънчеви изригвания. Комуникациите също ще бъдат нестабилни.
	— Боже мой. — Доктор Крестън въздъхна с облаче ароматен дим. — Някой да сложи чайника. Мисля, че чувам господин Нещата-се-объркаха да идва по пътечката.
	— Е, хайде, докторе — ухили се Ръдърфорд. — Няма да е чак толкова зле. Плановете ще се прецакат най-много за един-два дни.
	— Знам, Иън, но само си спомни кой ще ни чака на кораба. Добрият стар Троубридж Преброй-си-стотинките ще е сигурен, че аз преднамерено съм забъркал вихрушка по време на изтеглянето, само и само да надвиши той бюджета.
	Някъде навън пред постройката на лабораторията се чу вик, заглушен от плътните, изолирани стени. На затрупания със сняг вход тежко изтропаха ботуши, вътрешната врата с трясък се отвори и Стефан Кропоткин влетя в лабораторията, а от арктическата му екипировка се посипаха парченца слепнал сняг.
	— Доктор Хасегава и професор Гупта върнаха ли се? — изпъшка той, като отметна назад качулката на шубата си.
	Крестън се изправи от ръба на работната маса и остави лулата си обратно в ретортата пепелник.
	— Не, не са. Какво се е случило?
	Словакът си пое дъх.
	— Не знам. Изчезнаха.
	Крестън се навъси.
	— Какво значи изчезнаха?
	— Не знам! Просто ги няма! Бяхме на южния плаж, на около три километра оттук. Професор Гупта искаше да погледне за последно степента на натрупване на леда по брега, а ние му асистирахме. Професорът ми каза да фотографирам някои от образуванията и те двамата с доктор Хасегава продължиха напред. Изгубих ги от поглед — Кропоткин пак си пое дъх на пресекулки. — Когато тръгнах след тях, вече ги нямаше.
	— Да му се не види! Казах на Адаран веднъж, казах му сто пъти. Дръж хората си заедно! Имаха ли двупосочна връзка?
	Кропоткин кимна.
	— Професорът носеше радиостанция.
	Крестън погледна Ръдърфорд.
	— Чу ли нещо на местните канали?
	Англичанинът поклати глава.
	— Тогава сядай на приемника. Обади им се.
	— Веднага! — Англичанинът изчезна през вратата на радиокабината.
	Кропоткин се отпусна на една табуретка, като смъкваше тежките си защитни ръкавици. Кейла Браун неспокойно му подаде бутилка вода.
	— Продължих още един километър нататък — продължи той, след като отпи. — Виках ги, но никакъв отговор. Никаква следа. Почнах да се тревожа и побързах да се върна тук. Помислих си, че може някак да са ме подминали.
	— Сигурно по някаква причина са се отдалечили от брега навътре в сушата или извън нея, на някой леден нанос — посърна Крестън.
	— Няма отговор на местния канал, докторе! — извика Ръдърфорд от радиокабината.
	Кропоткин погледна от доктор Крестън към Кейла, а на лицето му беше изписана смесица от тревога и ужас.
	— Имаше и нещо друго по-нататък от мястото, на което изчезнаха. Наполовина изяден тюлен на плажа. Убит от бяла мечка. Скорошен.
	— Сигурен ли се, че беше тюлен? — попита Кейла с разтреперан глас.
	Той кимна.
	— Този път да.
	— Дръжте се, хора. Най-вероятно напразно вдигаме шум — отривисто изрече Крестън. — Но все пак скоро ще се стъмни. Иън, ти вземи другата портативна радиостанция, а аз ще нося медицинския комплект. Ще вземем една от ръчните шейни, палатка и аварийно-спасителен комплект. Кейла, искам да стоиш до радиостанцията в случай, че искаме да кажем на „Хейли“ за проблема.
	— Но… — Момичето се овладя. Не беше моментът да нервничи. — Да, сър.
	Кропоткин отново си сложи ръкавиците.
	— Ще взема пушката от спалното.


	20

	__Американският кораб „Алекс Хейли“__

	Джон Смит се взираше сънено в пружините на горното легло, а от слушалките на айпода струеше веселият рок фолк на Ал Стюарт „Пясък в обувките ти“. Утре мисията щеше да започне. Сън не го хващаше. Най-после успя да се унесе.
	Настоятелното почукване на вратата на каютата го изтръгна от полусънното състояние. Той седна в леглото и смъкна слушалките.
	— Да?
	Гласът на Валентина Метрас долетя през ярките процепи на вратата.
	— Имаме неприятности на остров Уензди, Джон. Изглеждат сериозни.
	Той се изтърколи от леглото и включи осветлението.
	— Добре. Идваме.
	Смислов вече се беше смъкнал от горното легло и припряно се обличаше. Смит навлече войнишки комплект дрехи за студено време и ботушите си и след броени минути двамата мъже изкачваха стълбата към радиокабината.
	Явно началото на мисията нямаше да чака до утре.
	Щом късове от айсберги удареха корпуса, през скелета на „Хейли“ неравномерно отекваше стържене и скрибуцане. Освен това от време на време в ритъма на витлата имаше и силно раздрусване, ако носът на ледоразбивача се отплеснеше в тънко парче замръзнала вода — звуци и усещания, които се появяваха все по-често.
	През последните три дни „Алекс Хейли“ си проправяше път все по-навътре в уплътняващия се паков лед на архипелага Кралица Елизабет, като се придържаше към пукнатините със свободна вода, при възможност разбиваше плаващите ледници и отбягваше застрашителните айсберги и обрулените скалисти острови при необходимост.
	Капитан Джоргансън беше вложил всичките си умения на арктически моряк, за да спечели преднина по пътя към целта, но темпото, с което напредваха, се забавяше с всяка миля на север. Пролуките в леда ставаха все по-тесни, а ледените блокове се трупаха все по-нагъсто. През изминалите четирийсет и осем часа Ранди на два пъти летя с хеликоптера, като взимаше със себе си един от ръководителите на „Хейли“, за да правят оглед на леда и да търсят пролуки в лаковете, където да се вмъкне ледоразбивачът.
	Зимата побеждаваше.
	Когато Смит и Смислов тръгнаха да си проправят път между сивите стоманени шасита на оборудването, малката корабна радиокабина вече беше претъпкана. Дежурният радист седеше пред мощния еднолентов предавател и поддържаше честотата и настройките на избирането, а капитан Джоргансън се беше надвесил над рамото му. Ранди Ръсел и Валентина Метрас също бяха там. Личеше, че се бяха събудили набързо. Професор Метрас не беше имала време да повдигне косата си на кок и Смит забеляза, че лъскавата й черна опашка стигаше почти до кръста. Един от въпросите му получи отговор.
	Доктор Троубридж беше избутан назад в отдалечен ъгъл на кабината. Както и всички останали, той изглеждаше разтревожен, но също и вбесен, сякаш поводът за това притеснение беше нещо, което не трябваше да му се случва.
	— Какво става? — попита Смит.
	— Не сме съвсем сигурни — отвърна Джоргансън. — Малко преди да падне нощта, са установили, че двама членове на научния екип липсват. Водачът на експедицията ни уведоми, че се организира издирване, но още не обявява тревога. После напълно изгубихме станцията за около пет часа.
	— Нещо случило ли се е с комуникационните им системи?
	— В известен смисъл, подполковник. — Джоргансън погледна нагоре. — Ако не беше облачната покривка, тази вечер щяхме да видим великолепно Северно сияние. Слънчевото изригване обърква абсолютно всичко. Дори сателитните телефони заглъхват.
	— И?
	— И когато отново се свързахме, дежурният на радиостанцията даваше сигнал за бедствие — продължи командирът на бреговата охрана. — Групата издирващи не се беше върнала, нито пък тя се беше свързала с тях.
	— Тя?
	— Става дума за докторантката Кейла Браун. Явно само тя е останала.
	Радистът допря слушалките си по-близо и заговори в микрофона до устните си:
	— КГВИ, тук СГАХ. Чуваме ви. Повтарям, чуваме ви. Изчакайте. — Дежурният радист вдигна поглед. — Отваря се нова пролука, капитане. Отново се свързахме с нея.
	— Включи я на говорителя — заповяда Джоргансън.
	— Слушам.
	Отгоре се чуваше силен шум и пукот от смущенията и през тях достигна тъничък женски глас.
	— „Хейли“, „Хейли“, тук е станцията на остров Уензди. Те още не са се върнали! Никой! Сигурно нещо се е объркало. Кога можем да получим помощ? Край.
	Капитан Джоргансън вдигна конзолния ръчен микрофон от клипса.
	— Тук е капитанът на „Хейли“, мис Браун. Разбираме в каква ситуация сте и идваме да ви помогнем с възможно най-голяма скорост.
	Джоргансън вдигна палеца си от спусъка на микрофона.
	— Проблемът е, че може да ни отнеме няколко дни да прекараме кораба през тези последни сто мили паков лед до Уензди. Може и изобщо да не успеем, като се има предвид как настъпва заледяването. Ще трябва да разчитаме на вашия хеликоптер, за да окажем каквато и да е незабавна помощ, подполковник.
	Смит на свой ред погледна към пилота.
	— Ранди, можем ли да излетим сега?
	Ранди Ръсел прехапа долната си устна, докато планираше и преценяваше.
	— Едва се приближаваме до максималната далечина на полета с връщане от Уензди — каза тя след няколко секунди. — Но температурата на въздуха е изключително ниска и има потенциални условия за заледяване, а радиовръзката е лоша. Трябва да кажа, че условията са на предела на възможностите ни. Не ми е приятно, но трябва да изчакаме дневната светлина.
	Смит прие мнението й без въпроси.
	— Може ли микрофона, капитане?
	Джоргансън го подаде.
	— Мис Браун, казвам се подполковник Джон Смит. Аз съм водач на екипа, пратен да разследва катастрофиралия бомбардировач. Би трябвало да успеем да стигнем до вас утре, скоро след развиделяване. Опасявам се, че ще трябва да издържите дотогава. Може ли да ни кажете повече за ситуацията? Край.
	— Аз съм тук, в лагера, и съм добре — отвърна тя. — Но всички останали сигурно са загазили — загазили са лошо, иначе доктор Крестън щеше да каже поне една дума в отговор и… и аз не мога да направя нищо! Край!
	— В момента правите всичко по силите си, мис Браун. Ние ще се погрижим за останалите, когато стигнем там. А сега трябва да ми отговорите на няколко въпроса. Край.
	— Давайте, подполковник… ъм, край.
	— Дали вие или други хора от вашата група сте виждали следи от някой друг на острова? Светлини, дим, стъпки, нещо подобно?
	В отговор гласът прозвуча стреснато:
	— Някой друг? Няма начин! Освен вас, момчета, няма никой друг в радиус от хиляда мили!
	— Сигурна ли сте, мис Браун? Че не е имало никаква следа?
	— Какви ги говори той? — изтърси доктор Троубридж от своя ъгъл в радиокабината. — Ако се опитва да обвини Инуит…
	— Тихо — сопна му се Валентина Метрас.
	— Не — отвърна гласът сред смущенията. — Никой нищо не е споменал. Край.
	— Забелязали ли сте нещо друго необичайно? — продължи да опитва Смит. — Самолет? Кораб? Каквото и да е?
	— Не. Виждаме от време на време инверсионната следа на пътнически самолет, който минава над полюса, но цяло лято нищо друго не сме виждали. Защо? Край.
	Троубридж опита да се приближи по-плътно до радиото.
	— Аз искам да знам същото, подполковник. Какво означава…
	По дяволите, сега той нямаше време за странични приказки! Рухваха и последните стени от прикритието на мисията му и беше време да направи преход от свръхсекретност към просто прикритие. Смит насочи пръст към Троубридж, после рязко изви палец към вратата на радиокабината.
	— Капитане, изведете го оттук.
	Смаян, Троубридж изхълца.
	— Какво! Нямате право да…
	— Напротив, има — тихо каза капитан Джоргансън. — Моля, напуснете радиокабината, докторе. Надявам се, че няма да е необходимо да ви придружават до изхода.
	Троубридж беше човек, свикнал да дискутира. Тръгна да формулира първата вълна на своето възражение, но студените вторачени погледи около него потиснаха чувството му за непогрешимост. Отново усети как губи почва под краката си. Като се овладя и измърмори „Това е недопустимо“, той боязливо си проправи път до изхода на кабината.
	Смит отново насочи вниманието си към радиостанцията.
	— Мис Браун, отново е подполковник Смит. Имам още един въпрос. С този отговор няма да вкарате в беля никого, но е много важно да кажете точно. Някой от членовете на вашата експедиция посещавал ли е мястото на катастрофата? Някой по някаква причина? Край.
	— Не!… Поне доколкото аз знам. Доктор Крестън не би го позволил. Защо? Тоя стар самолет има ли нещо общо с изчезването на приятелите ми? Край.
	Смит се поколеба, преди да отговори.
	— Не сме сигурни, мис Браун. Моля, изчакайте.
	— Какво имаш предвид, Джон? — попита тихо Ранди. — Може ли контейнерът да е паднал от бомбардировача? Може ли да е заради антракса?
	Смит стисна с ръка конзолата и разпалено тръсна глава.
	— Не! Той не действа така! Антраксът не покосява хората ей така, без инкубационен период и прогресивна симптоматика.
	Той рязко се изправи и се обърна с лице към Смислов.
	— Григорий, заради това момиче и хората на онзи остров сега е моментът да застанем пред Господ! Имаше ли нещо друго на борда на бомбардировача освен антракс?
	Смислов усети как тези леденосини очи се впиват в него.
	— Джон, кълна ти се, доколкото знам аз, единственият биологичен заряд на борда на „Миша 124“ е бил антракс. Ако е имало нещо друго, не са ме уведомили за него!
	Смислов беше благодарен, че успя да се скрие зад завесата на тази полуистина, защото подозираше, че знае какво може да се случва на Уензди.
	Тези проклети спецназовци! Възможно ли е да не са успели да се прикрият? Ами ако някой член на експедицията е имал лошия късмет да попадне на техния лагер? Ако командирът на взвода е някакъв безскрупулен каубой, той можеше да погледне на това като на извинение да „стерилизира“ експедицията в името на секретността.
	За съжаление точно такъв безскрупулен каубой беше типът водач, който висшето командване на Федерацията би изпратило на подобна работа!
	Още дори кракът им не беше стъпил на острова и нещата вече излизаха от контрол! Ако научната експедиция беше прочистена, от това следваше, че екипът на Смит също щеше да бъде елиминиран. Неговият екип! Хората, които харесваше и уважаваше.
	Лудост!
	— Каква е оценката ти за ситуацията, майоре? — попита Смит с безизразен тон.
	Смислов също изтласка емоциите.
	— Трябва да предположим, че някоя враждебна сила е успяла да кацне на Уензди, вероятно същата група, която се опита да ни попречи да стигнем до острова. Освен това трябва да предположим, че според тях зарядът с антракс е още на борда на „Миша 124“ и смятат да го присвоят.
	Смит изгледа продължително руснака, преди да му отговори.
	— Това вероятно е точно предположение — той отклони вниманието си, за да включи и другите в радиокабината. — И сега какво ще правим?
	— Според мен най-належащият проблем е какво ще правим с нея — кимна капитан Джоргансън към радиото.
	Това беше отличен въпрос. Какво ще направиш за една уплашена млада жена, сама в тъмното и по-изолирана от всеки друг човек на планетата?
	Смит отново включи микрофона.
	— Мис Браун, в списъка на вашата екипировка има ловджийска пушка дванайсети калибър. Какво стана с нея? Край.
	— Пушката за мечки? Издирващите я взеха със себе си. Защо? Край.
	— Има ли някакви други оръжия в лагера ви? Край.
	— Не. Защо?
	— Ние… преценяваме ситуацията, мис Браун. Изчакайте.
	Смит пусна копчето на микрофона и изчака някой да каже нещо.
	— Измъкни я оттам, Джон! — изтърси Ранди. — Кажи й да грабва спалния чувал и да се маха! Кажи й какво става и да се скрие някъде, докато стигнем до нея!
	— Не — рязко се намеси Валентина. — Кажи й да стои плътно до радиото.
	— Тези постройки са направени да пазят от студ, а не от хора! — възрази Ранди. — Ако на тоя остров има враждебно настроени и дойдат да я търсят…
	— Ако на тоя остров има враждебно настроени, мис Ръсел, тогава ще я хванат когато си поискат. — Отговорът на историчката беше толкова студен и сив, колкото и очите й. — Логично е да допуснем, че досега вече са покрили изследователската станция. Ако видят, че тя се опитва да се спаси, няма да измине и десет метра. Но ако я държим до радиото, може да ни служи като разузнавателен източник. Има шанс да успее да се обади, когато дойдат за нея. Може да успее да ни даде някаква представа с кого си имаме работа.
	— Значи смяташ, че може да я ползваме за жертвено агне — горчиво каза Ранди.
	Валентина тръсна глава.
	— Не — отвърна меко тя. — Смятам, че тя вече е станала жертвено агне.
	Ранди се умълча.
	По време на този последен разговор Смит беше следил руския член на екипа с ъгълчето на окото си.
	— Какво ще кажеш ти, майоре? Нещо да добавиш?
	Смислов припряно измъкна цигара „Честърфийлд“ от смачкан пакет и я запали с газовата си запалка.
	— Не, подполковник — каза той, процеждайки първата си струйка дим. — Нямам предложения.
	— СГАХ, тук КГВИ — жално се обади в тъмнината попукващият със смущенията глас. — Още чакам.
	Смит включи радиомикрофона.
	— Мис Браун, пак е подполковник Смит. Както казах, ще дойдем при вас утре сутринта, скоро след като изгрее слънцето. Искаме да стоите до радиото, докато стигнем там. Ще проверяваме тази честота постоянно и ще правим контролни обаждания на всеки петнайсет минути през цялата нощ. Ако се чуете с другите членове на вашата експедиция или ако видите и чуете нещо необичайно, трябва веднага да ни се обадите. Повтарям, обадете ни се веднага. Разбирате ли? Край.
	— Да, подполковник… Разбирам… подполковник, нещо друго е станало там, нали? Не просто са се изгубили, нали?
	Какво можеше да й каже, за да й окаже поне малко помощ или да я успокои?
	— Ще ви обясним всичко, когато пристигнем, мис Браун. Ще намерим хората ви и ще оправим нещата. Не сте сама. Ще дойдем при вас. Тук СГАХ на изчакване.
	— Разбрано — гласът от другия край на линията опита да прозвучи смело. — Тук КГВИ на изчакване.
	Смит върна ръчния микрофон на радиста.
	— Стой на тази честота, моряко. Чу, че казахме позиви на всеки петнайсет минути. Ако някой дори докосне копчето на микрофона, искам да знам за това.
	— Слушам, сър — отвърна служителят на бреговата охрана и отново намести слушалките си.
	— Капитан Джоргансън, имаме нужда от всяка миля към остров Уензди, която може да спечелите преди изгрев.
	— Имате я, полковник — отвърна командирът на „Хейли“. — Ще бъда на мостика, ако ви трябвам.
	— Ще бъда в хангара, за да подготвя хеликоптера за полет — каза отсечено Ранди и тръгна към вратата на радиокабината.
	— Аз ще ти помогна, Ранди — обади се Смислов и я последва навън.
	Смит леко поклати глава с насмешка към себе си. Дяволите да го вземат! Не можеше да не излезе кучи син в очите на Ранди Ръсел!
	— Вал, ще излезем от прикритие. Оставям на теб задачата да обясниш на доктор Троубридж каква е ситуацията. Аз трябва да се свържа с директора. Ще има нужда от новата информация.
	— Не се тревожи за моя колега академика. Мога да се погрижа за него. — Високата брюнетка погледна Смит и се усмихна, не весело, но съпричастно. — Да караш проклетия влак не е най-лесното нещо, нали, подполковник?
	Смит се насили да придаде поне малко изражение на лицето си.
	— Казаха, че такава ми е работата, професоре.


	21

	__Вашингтон__

	Това беше подредена и самотна спалня на мъж от преуспяващата средна класа в скромна градска къща, в спокойно, порядъчно предградие на Вашингтон. Съвсем обикновена, с изключение на купчината телефони с цветни кодове на модерното датско нощно шкафче.
	Пронизителният писък на сивия телефон на агенцията взриви съня на Фред Клайн, а интегралното електрическо осветление запали златисто оцветената нощна лампа до леглото при първото позвъняване. Клайн хвана телефона в ръка още преди да се беше събудил.
	— Клайн слуша.
	Гласът от другата страна на линията глъхнеше и се насичаше от смущенията.
	— Обажда се Джон Смит, сър, от борда на „Хейли“. Ситуацията се усложни.
	Клайн седеше на края на леглото и слушаше, без да проговори, докато Смит го въвеждаше в събитията с няколко стегнати изречения.
	— От това, което виждам, сър, някой друг е отишъл първи там и действа, за да си осигури полезния товар на „Миша“.
	— Ако е така, би трябвало да е дошъл по въздуха или с подводница и много умело успява да се прикрие — отвърна Клайн. — Последното преминаване на разузнавателен сателит на Агенцията за национална сигурност над архипелага Кралица Елизабет показва, че няма други кораби на повърхността в радиус от петстотин мили около Уензди и никаква видима активност на самия остров.
	— Разбрано, сър. Втората възможност е, че ставаме свидетели как влиза в ход някаква част от „алтернативната“ руска програма.
	— Имаш ли вече представа каква може да е тя? — попита Клайн. — От наша страна не показваме нищо.
	— Не съм сигурен, сър, но според мен от майор Смислов се излъчват странни вибрации — отвърна Смит. — Подозирам, че той или лъже за нещо, или не ни разказва цялата история.
	— Смяташ ли, че Смислов е риск за мисията, Джон?
	Последва пауза, сякаш сигналът прекъсна.
	— Потенциално да. Но въпреки това го оставям в екипа. Изглежда добър офицер, свестен тип и досега е бил полезен. Освен това сякаш издава противоречиви сигнали. Ако наистина имат алтернативен план за действие, не смятам, че той е доволен от него. Действаме ли правилно спрямо Смислов, може би ще продължава да е полезен.
	— Пази си гърба с него, Джон. Свестните типове са хората, които могат най-лесно да те убият.
	— Разбрано, сър. Взимам съответните предпазни мерки.
	Клайн изтри остатъците от съня от очите си и непохватно затърси очилата си на масичката с лампата.
	— Какви са намеренията ти в момента?
	— Да продължа операцията, както е планирана, сър. Ще кацнем на Уензди утре още щом се разсъмне.
	— При тези обстоятелства смяташ ли, че е разумно, Джон? Сега разполагаме с арктическия взвод рейнджъри и спешния екип за справяне с биологични оръжия, които изчакват във военновъздушната база „Айлсън“ заедно с две въздушнодесантни части и танкер MC-130, който да ги докара. Можем да ги пратим на помощ.
	— Не, сър, не сега. — Отговорът беше решителен. — Не съм подготвен за тях. Ако целта на тази мисия е да предотврати международен инцидент, още не можем да се разкрием напълно. Не знаем достатъчно, за да ги извикаме.
	Може би антраксът още е на борда на „Миша 124“, а може и да не е — продължи Смит. — Вероятно е на Уензди да има враждебни елементи, а може би групата по издирването е заклещена на някой глетчер, със счупено радио и чака да се изтегли, щом се разсъмне. Не знаем. Но едно нещо можем да кажем със сигурност. Ако влезем с пехотата, конницата и артилерията сега, операцията ще се провали необратимо. Всяка възможност за контрол над ситуацията ще изчезне. Ще стане почти непосилно да я запазим от общественото внимание.
	Въпреки себе си Клайн сухо се изсмя.
	— Аз трябва да държа тази реч, Джон. Но какво ще стане, ако кацнете на Уензди и там наистина има враждебни елементи?
	— Ами, сър, ще пуснем мерника и тогава ще знаете със сигурност. — Клайн можеше да види смътната, горчива усмивка, която вървеше с тези думи. — Мисията е завършена.
	— Действай, Джон, и успех.
	— Ще ви държим в течение, сър.
	Връзката прекъсна. Клайн върна сивия телефон в гнездото му и вдигна жълтия до него — директната линия до въоръжените мъже в малкия охранителен комуникационен център в мазето на градската къща.
	— Моля, пригответе колата ми и очаквайте да тръгнем всеки момент. Местя се в щаба. После ми дайте пет минути и ме свържете с главнокомандващия нацията.
	Директорът на Първи секретен отдел стана и почна да се облича.


	22

	__Американският кораб „Алекс Хейли“__

	Дръпнаха вратата на хангара и хората от авиационния екип на ледоразбивача преминаха през отблясъка на ивицата луминесцентно осветление над тях и заскрежената мъгла на собствения си дъх. „Лонг Рейнджър“ с неговите понтони, прикрепени към помощни колела и нагревателни кабели, втъкнати в лъскавите му хълбоци, стоеше готов да го изтеглят на площадката за излитане. На югоизток, зад корабната кърма, се простираше хоризонтът, очертан от тънка, металносива ивица, която леко се поклащаше с притиснатото от леда разлюляно море.
	Нощта беше дълга и безсънна, насечена от петнайсетминутни интервали между проверките на радиовръзката с остров Уензди; палубите потръпваха и подскачаха под краката им, докато капитан Джоргансън организираше последната атака срещу паковия лед. Хубаво беше, че най-после предприеха действия.
	Като се имаше предвид теглото и обемът на „Лонг Рейнджър“, освободиха вътрешността му от всичко, с изключение на двете пилотски места. Джон Смит ръководеше сигурното прикрепяне на оборудването на екипа върху пода на кабината: четирите раници и рамки, натоварени с принадлежности за катерене и оцеляване, преносимия едноканален предавател със система за наземно-авиационна връзка и алуминиевия транспортен куфар с подсилени ръбове, пълен с медицински принадлежности и пособия за полеви тестове.
	Двама матроси от бреговата охрана довлякоха последния елемент в търбуха на хангара: тъмнозелена, продълговата като наденица торба, изработена от дебел найлон.
	— Тази е последната, сър — неловко каза един от матросите, докато наместваха торбата на пода. Вероятно тази неловкост идваше от ясно забележимите надписи на торбата:
	АРМИЯ НА САЩ — ПОГРЕБАЛНА СЛУЖБА — ЧУВАЛИ — ТЕЛА — 12 БРОЯ.
	— Благодаря, моряко. — Подпечатаният етикет още стоеше на място върху ципа на торбата. Камуфлажният надпис беше свършил добра работа: на никого не му хрумваше да се рови в съдържанието на торбата.
	Като пристъпи към нея, Смит скъса етикета и дръпна ципа. Под трезвите погледи на екипа в хангара Смит започна да вади истинското съдържание на торбата — оборудване, от което един екип за рутинно разследване на катастрофа и издирване на тела не би имал нужда.
	Бели камуфлажни комбинезони и панталони за сняг. Поясни чанти, съдържащи предпазни военни костюми и филтърни маски за специални мисии при опасност от биологично и химическо нападение. И оръжията.
	— Виждам, че си голяма почитателка на великото училище по автоматична стрелба — измърмори професор Метрас, докато Ранди проверяваше леката картечница „Хеклер и Кох MP-5“.
	— На мен ми върши работа — кратко отвърна Ранди, като изчисти дулото и с щракване отвори късия сгъваем приклад на малкото оръжие. — Муниции?
	— Шест пълнителя — отвърна Смит, докато й подаваше заредените паласки. Като вдигна следващия омекотен калъф от торбата, той отвори ципа и изръмжа от задоволство. Бяха му осигурили тактическия снайпер SR-25, който беше поискал. Върху визьорите на пушката бяха прикрепени защитни капачки за лещите, а около сложния приклад и предната ръкохватка беше омотана бяла камуфлажна лента.
	В усещането точно за това оръжие имаше нещо странно познато и Смит провери серийния му номер. Нямаше грешка; това беше същият SR-25, през който беше гледал и носил по време на планинския военен курс. Педантичността на Фред Клайн отново се беше проявила.
	Веждите на Валентина Метрас се повдигнаха, докато преценяваше като познавач.
	— Великите умове работят по подобен начин, Джон. И аз подозирах, че това ще е планинска задача.
	Последното оръжие от торбата беше цивилна спортна пушка и контрастите в нея заслужаваха проучване. Мощната оптика, монтирана върху пушката, беше нова, всъщност произведение на изкуството, а самото оръжие издаваше, че за него се полагат най-щателни грижи. Но въпреки това надрасканият орехов приклад носеше патината на дълго ползване и старост.
	— Какво е това? — поиска да разбере Смит, докато Валентина издърпваше оръжието от мекия калъф.
	— Нещо от собствената ми колекция — отвърна тя, като перна затвора в отработена проверка на предпазителя. — Това е „Уинчестър“ модел 70, оригинален механизъм отпреди 1964 година, съчетан с един от първите барабани от неръждаема стомана на „Дъглас“.
	Тя плавно вдигна старата елегантна пушка до рамото си и тества визьора към изгрева през отворените врати на хангара.
	— Мерникът е „Шмит и Бендер“, увеличение от три до дванайсет, а престрелката е за патрони калибър .220 „Суифт“. Началната скорост на експанзивен куршум със зърно шестдесет и пет е над хиляда и двеста метра в секунда, а точността може да бъде описана само като свръхестествена и снижението на траекторията на куршума просто е нещо, което се случва на някой друг. Както се казва, вече не правят такива.
	— Оръжие за дребни хищници — изсумтя Ранди.
	— Всичко зависи от това какво имаш предвид под „дребни хищници“, скъпа — мрачно отвърна Валентина. — Да вкараш един суифт в гърдите на човек е все едно да го удариш със светкавица. Но изстреляй такъв куршум в рамото му и няма да получиш дупка, а размазана ампутация. Вкарах метална сачма направо в мозъчната кутия на един мъжки крокодил от триста метра с това старичко момиче, а крокодилите имат много дебели черепи и много малки мозъци.
	Беше ред на Смит да повдигне вежда.
	— Наистина имаш много интересни хобита, професоре.
	Валентина загадъчно се усмихна, докато пълнеше островърхи патрони в патрондаша, пристегнат около приклада на уинчестъра.
	— Даже идея си нямаш, скъпи ми подполковнико.
	— Имате ли нещо и за мен вътре? — попита Смислов, докато наблюдаваше растящото въоръжение.
	— Не сме опаковали нищо, майоре — каза Смит. — Но съм съгласен, че вероятно ще имаш нужда от зъби. — Той погледна към Валентина. — Всъщност помолих професора да се погрижи за това.
	Тя кимна в отговор и метна винтовката си през рамо. Като пристъпи към отворената врата на хеликоптера, тя извади от пилотската седалка колан за пистолет, кобур и чантичка за пълнители.
	— Нищо кой знае колко секси или екзотично, майоре, стандартно оръжие на бреговата охрана, но трябва да ти свърши работа.
	Смислов измъкна пистолета „Берета 92F“ от кобура. Като претегляше голямото автоматично оръжие в ръката си, той експериментално задвижи затвора.
	— Да, това ще свърши работа — отвърна той замислен.
	Последното нещо в торбата беше стандартна аптекарска кутия от стиропор, в чиито прегради имаше дузина големи, затворени с бели капачки шишета с таблетки.
	— Това са лекарствата ни за всеки случай, дами и господа — каза Смит, като подаваше шише с антибиотици на всеки от колегите си, преди да заключи останалото в медицинския си комплект. — Сега вземете по три като начална доза, после по две на всеки дванайсет часа на гладно. Подходящи са за това, което може да ви нападне.
	— Може ли и аз да получа малко от тях, подполковник?
	Навлечен с анорак, Троубридж стоеше в дъното на хангара с другите, които гледаха как екипът на Смит се въоръжава. Пристъпи напред.
	— Идвам… — той понечи, после се спря. — Бих искал да дойда с вас на острова.
	— При тези обстоятелства не смятам, че е приемливо, докторе — предпазливо отвърна Смит. — Не знаем какво ще намерим там, когато отидем. Положението може да е опасно.
	Ученият придоби непоколебимо изражение.
	— Аз също не знам какво ще намерите. Затова трябва да дойда. Не знам защо се случва подобно нещо или защо е било позволено да се случи, но аз си имам отговорности. На този остров са моите хора! Аз помогнах да се организира и финансира тази експедиция. Аз подбрах членовете на екипа. Каквото и да се случва, нося отговорност!
	„Моите хора“. Смит започваше да разбира тези думи доста добре. Той тъкмо беше отворил уста, за да отвърне, когато през вратата на хангара влезе член от екипажа и на бегом отиде до хеликоптера.
	— Моля за извинение, полковник, но капитан Джоргансън иска да ви уведоми, че станцията на остров Уензди пропусна последната контролна радиовръзка.
	Смит рязко вдигна китката си и нави ръкава на якето, за да погледне часовника си.
	— Преди колко време?
	— Десет минути, сър. Радиокабината прави постоянни позиви, но отговор няма.
	Част от арктическия студ прониза Смит в корема. По дяволите! Кейла Браун почти беше успяла да издържи до новия ден.
	— Благодаря. Може да уведомиш капитан Джоргансън, че веднага излитаме. — Смит се обърна пак към Троубридж. — Три капсули сега — каза той, като отваряше медицинския комплект. — После по две на всеки дванайсет часа на гладно.


	23

	__Над Северния Ледовит океан__

	Слънцето вече пламтеше зад „Лонг Рейнджър“ — алено-златиста лента по протежение на южния хоризонт. То представляваше ярък контраст, вмъкнат между скованите черни води, белия лед на пропукания пак и снижаващата се сивилка на облаците. Изгревът от юг беше леко смущаващ, в разрез с естествения ред на нещата, и подчертаваше колко чужд е светът, в който навлизаха.
	— Червено небе сутрин… — измърмори първата част на стария израз за времето Валентина Метрас. След като бяха извадили пътническите седалки от хеликоптера, тя, Смит и Троубридж се справяха както можеха, приклекнали сред екипировката, прикрепена на пода.
	Смислов се отчая да опитва радиопанела над главата си.
	— От станцията — нищо. Досега трябваше да сме влезли в обсега на близките им честоти.
	— Ами смущенията от Северното сияние? — попита Смит.
	— Отново се появяват, но корабът още има връзка с нас. А ако корабът ни чува, ние би трябвало да чуваме Уензди.
	— Защо не ни казаха? — внезапно проговори доктор Троубридж. — Това е престъпление! Да оставят членовете на експедицията ни изложени на биологично оръжие без нито дума предупреждение! Това е направо престъпление!
	— Хората ви бяха предупредени да стоят далеч от мястото на катастрофата — отвърна Смит. — Неведнъж ги предупреждавахме, както ще покажат регистрите от съобщенията. От вашия кабинет ни увериха, че те го изпълняват. Освен това, каквото и да е поразило хората ви, не е било антракс.
	— Толкова ли сте сигурен, полковник? — предизвика го Троубридж.
	— Да, сигурен съм — търпеливо отвърна Смит. — Нека ви напомня, докторе, че аз съм лекар, който има определена компетентност в тази област. През последните години установих много близки служебни отношения с Бацилус антрацис и каквото и да се е случило, не е той причината.
	Смит се обърна, втренчи се в очите на доктор Троубридж от разстояние четиридесет сантиметра и мина в нападение.
	— Докторе, ако вие и вашите хора прикривате нещо, което става на острова, сега е идеалният момент да изясним въпроса.
	За момент челюстта на учения беззвучно увисна.
	— Аз? Какво може да прикриваме ние?
	— Не съм сигурен. Там е проблемът. Може ли членовете на вашата експедиция да са направили незаконно посещение до катастрофиралия бомбардировач? Може ли да са научили за вероятния му заряд с биооръжие? Може ли да са препредали откритието си на някой друг извън острова?
	Троубридж придаде много добро впечатление на човек, напълно слисан от тази идея.
	— Не! Разбира се, че не. Ако имахме представа, че нещо подобно се случва на острова, щяхме… щяхме…
	— Да почнете да търсите купувач в „Ибей“? — елегантно блокира Троубридж Валентина Метрас. Щом ученият се извърна срещу нея, дойде нейният ред да го смрази с поглед.
	— Докторе, мога да ви назова половин дузина враждебни държави, които с радост ще изпразнят националната си съкровищница, за да притежават свой собствен биологичен арсенал, и е удивително какъв ефект може да има седемцифрена банкова сметка в швейцарска банка върху морала.
	— Затова Съединените щати и Руската федерация не искаха евентуалният товар на този бомбардировач да става обществено достояние — добави Смит.
	— За съжаление, докторе, явно е станало — още веднъж нападна Валентина. — Може да е бил някой руснак, може да е бил някой от нашите, а може и някой от вашите. Както и да е, някой знае за гадостта, натоварена на борда на самолета, и сега е отишъл да си я прибере. Аз и моите колеги едва не загинахме. Вашите хора на остров Уензди може да са умрели заради това. Със сигурност невинният живот на милиони хора е поставен в опасност!
	Валентина Метрас се усмихна. Ако историчката имаше зъби на кръвопиец, сега щяха да проблеснат.
	— Може да разчитате, скъпи ми Троубридж, ние ще разберем кой точно се е полакомил. И когато това стане, той или тя ще бъде много, много обмислено наказан.
	Троубридж нямаше какво да отговори, но тръпки го побиха.
	— След „Хадес“ и „Лазар“ и редица противни случаи правителствата по света приемат тези проблеми много на сериозно — допълни Смит. — Аз също, както и останалите членове на този екип. И сега, след като ви оказахме нашето доверие, докторе, очакваме — не, зарежете това, — изискваме и вие да направите същото. Ясно ли е?
	— Да.
	Хеликоптерът внезапно се наклони в опит да се обърне по порива на вятъра.
	— Малко подскача — коментира Ранди по вътрешната връзка. — Мисля, че пред нас има снежна вихрушка.
	— Ще успеем ли да стигнем до острова? — попита Смит.
	— Мисля, че да. Всъщност… — тя млъкна за момент, като се взираше през обсипаното със скреж предно стъкло. — Вече сме там.
	Оттатък носа на „Лонг Рейнджър“, по замъгления от морски пари хоризонт, се материализира скалисто очертание — по-обширно от айсбергите, над които прелитаха; белият цвят на ледовете беше набразден от сивотата на камъка, а заострените краища на двете отличителни възвишения се губеха в мрачната облачна покривка.
	Остров Уензди. Бяха пристигнали.
	Професор Метрас се наведе съсредоточено напред.
	— Можем ли да кацнем директно на мястото на сблъсъка? Ще отнеме само пет минути на земята, за да се уверим има ли оръжеен заряд.
	Смислов погледна назад през рамо.
	— Не съм сигурен, полковник. Небето на север от острова изглежда неприятно. Мис Ръсел е права, към нас се приближава буря. Може би снежна. Със сигурност ще духа вятър. Тук винаги ще духа вятър!
	— Той е прав, Джон — намеси се Ранди. — Седловината е много лошо място за кацане, когато времето се разваля.
	Смит сам виждаше това; смрачаващите се облаци от другата страна на острова се приближаваха пред очите му. Надпреварваха се да стигнат базата, преди промяната в арктическия климат да ги застигне.
	— Добре, Ранди. Уведоми „Хейли“, че ще кацнем при научната станция. Ще се качим до мястото на катастрофата пеша.
	Валентина тихо изстена.
	— Боже, няма ли наистина да е забавно!
	Пет минути по-късно кръжаха над изследователската база на остров Уензди. Мъдрото решение да кацнат тук вече ставаше очевидно. „Лонг Рейнджър“ започваше да подмята бурна вихрушка над гребена на хълма, а двете възвишения се превръщаха в сенки сред снежната мъгла.
	Никой не излезе от постройките при шума на хеликоптерните двигатели.
	Лагерната площадка за кацане се намираше на около осемдесет метра северно от къщичките. Там снегът беше наскоро събран и утъпкан, а върху него беше отбелязана с оранжев спрей буквата „Н“. Освен това от снежни блокове беше построена оформена като ъгъл защитна преграда срещу вятъра, за да може отчасти да приюти кацнал летателен апарат. Като подравни „Лонг Рейнджър“, Ранди се спусна на площадката. Снежната вихрушка се завъртя за последен път и понтоните тупнаха на земята.
	Смит моментално скочи от пътническата врата на хеликоптера с карабината си диагонално върху гърдите. Приведен ниско, за да стои под перките, бързо отиде до края на преградата, от която се откриваше гледка към хижите. Той вдигна качулката на белия комбинезон, отпусна се на едно коляно и се долепи до края на стената от сняг с вдигната и насочена карабина.
	Нищо не помръдна, не се чу звук, освен воя на вятъра и затихващото поскърцване на моторите.
	— Няма движение зад прозорците на хижите — докладва един глас на няколко стъпки разстояние. Гъвкава като снежен леопард, Валентина Метрас легна в позиция за стрелба, а дулото на пушката й се люлееше в деликатни извивки, докато проверяваше за цели през мощния визьор на уинчестъра.
	— Никъде няма движение — отбеляза Ранди Ръсел до него и остави дръжката на своя MP-5 върху снежната стена.
	— Така изглежда — Смит стъпи на крака. Като метна през рамо карабината си, той извади бинокъла от чантичката и направи бавна панорама на запад по замръзналата долчинка и през хребета над станцията. Докъдето можеше да види, нямаше никакви други следи от плъзгане или спирачки на кацнал хеликоптер, никакво движение на хора. Абсолютно нищо живо.
	Смит усети около очите си ужилването на първите бръснещи снежинки от настъпващата виелица.
	— Майор Смислов — каза той, като върна в чантичката бинокъла. — Остани там с доктор Троубридж и пази хеликоптера. Установете интервалите си, дами. Да видим има ли някой вкъщи.
	Ботушите им хрупаха и проскърцваха по зърнистия сняг върху дирята, докато се придвижваха към станцията.
	Според картата на местността, която им бяха дали, най-северната от трите хижи беше постройката за складиране и общо ползване и от нея се разклоняваха по-къси следи към временните складове на лагера за лесно възпламеними въглища, газ и керосин.
	Пред вратата на хижата Смит нямаше нужда да дава заповеди или изобщо да говори. Той само зае прикриваща позиция до вратата. Валентина изви изпъкналата дръжка на оптичната приставка „Пахмейр“ на своя модел 70, като бутна визьора настрани, за да освободи мерника за близко разстояние на пушката, а Ранди издърпа назад затвора на своя MP-5. След като носеше „късото оръжие“, на нея се падаше да влезе първа вътре. Смит и Валентина прикриваха от двете страни на навятия сняг, а Ранди влетя през външната и вътрешната врата в хижата.
	Последва миг мълчание, после каза:
	— Чисто.
	Смит направи свой собствен бърз оглед във вътрешността на неотоплената постройка. Там се намираше само помощният газов генератор на лагера и рафтове, подредени с екипировка и запаси. Резервите бяха някак поизчерпани след цял сезон на терен, но все пак оставаше значително количество аварийни запаси. Открай време правеха така за всеки случай при полярни експедиции. Ако имаш един сезон престой, се запасяваш за два.
	Централната хижа беше комбинирана лаборатория и радиокабина. Наблизо пърпореше ветрогенератор, монтиран върху къса, здраво обтегната мачта, и произвеждаше електроенергия. Втора, по-висока стоманена подпорна греда, на която стоеше антената за комуникации, стоеше на върха на ниско, покрито с лед хълмче на около стотина метра от района на лагера.
	Последните думи на Кейла Браун бяха дошли от радиокабината.
	Екипът отново повтори упражнението с влизането.
	Отново: „Чисто!“
	Със свалени по-ниско оръжия, Смит и Валентина влязоха в хижата след Ранди. Опушен, топъл въздух удари Смит в лицето, докато буташе вътрешната защитаваща от сняг врата. Тази постройка още пазеше следи от живот. Лабораторните пособия блещукаха недокоснати по работните места и централната маса. На пода лежаха куфари с проби и оборудване — някои затворени и обезопасени, готови за товарене. Други бяха отворени и в процес на напълване.
	Топлината в хижата идваше от малка печка с въглища, поставена в средата на северната стена. Като отиде до печката, Метрас вдигна капака и откри светещата оранжева жар.
	— Чудя се колко време такова нещо може да поддържа огън — замисли се тя, докато добавяше няколко бучки лъскави черни антрацитни въглища от кофата.
	— Може би известно време — коментира Смит, като се оглеждаше из лабораторията. — Няма следи от борба, а тук има много крехки неща, които да се счупят.
	— Ъ-хъ — съгласи се Валентина и посочи към редичка празни закачалки близо до вратата на изхода. — Мис Браун сигурно е имала възможност да си облече топлите дрехи. Явно е излязла оттук при контролирани обстоятелства.
	Смит продължи нататък и влезе в радиокабината. Със свалени ръкавици и отметната назад качулка, Ранди, намръщена, седеше в стола на оператора на страничните честотни ленти. Радиостанциите още бяха включени. Контролните лампи светеха в зелено и от говорителите идваше слабото свистене на носеща честота. Докато Смит оглеждаше, тя натисна бутона за трансмисия в основата на настолния микрофон.
	— ЦГАХ „Хейли“, ЦГАХ „Хейли“, тук КГВИ остров Уензди. Това е проверка на свръзката. Това е проверка на свръзката. Чувате ли ме? Край.
	Носещата честота напразно свистеше.
	— Какво мислиш, Ранди?
	— Не знам. — Тя поклати глава. — На тази честота сме и предавателят показва, че излъчваме. — Тя нагласи входа на приемника и захранването на предавателя и повтори пробното повикване без резултат. — Или те не ни чуват, или ние не чуваме тях.
	В далечния край на конзолата имаше сателитен телефон и система за предаване на данни. Смит заобиколи Ранди и вдигна слушалката, като набра кода на „Хейли“.
	— И тук нищо — докладва след малко той. — Няма достъп до сателита.
	— Може ли да е от антените?
	— Вероятно. Ще трябва да ги проверим по-късно. Да тръгваме.
	Последната хижа в редицата беше спалното помещение. Предният фронт на снежната буря беше обвил станцията и видимо посивяваше, докато екипът наближаваше постройката.
	Те отново повториха начина си на влизане. От двете страни на вратата, защитаваща от снега, Смит и Метрас слушаха, докато Ранди си проправяше път към спалното помещение. След малко я чуха как възкликна на висок глас:
	— Това вече е прекалено странно!
	Смит и историчката се спогледаха и се сбутаха, за да влязат в спалното помещение.
	Вътре цялостното разпределение беше подобно на лабораторията. Имаше две групи легла и малка печка с въглища до северната стена на хижата. В южната част имаше кухненски принадлежности и плот за приготвяне на храната, а по средата — обща маса за хранене. В далечния край на хижата беше отделено помещение за жените, пред което имаше наполовина отворена плъзгаща се врата хармоника.
	Спалното помещение беше изпълнено изключително с лични вещи — различни фотографии, свалени от мрежата разпечатани листове, рисунки, хумористични или не, забодени или залепени по стените.
	Ранди беше застанала до масата за хранене и се взираше в чиния с наполовина изяден сандвич с осолено говеждо месо и полупразна стъклена чаша чай.
	— Съгласна съм, мис Ръсел — каза Валентина Метрас, като се присъедини към огледа на сандвича. — Това наистина минава границата.
	Ранди сложи пистолета си на масата.
	— Чувствам се така, сякаш току-що съм се качила на борда на „Мари Селест“*.
	[* Бригантина, открита през 1872 г. да плава в Атлантическия океан без хора на борда. Обстоятелствата по мистериозното им изчезване така и не са разкрити. — Бел. прев.]
	Ранди свали едната от вътрешните си кожени ръкавици и докосна с два пръста отстрани чашата.
	— Още е топла — каза тя.
	Като погледна нагоре, потропа с нокът по ръба на чашата.
	Джон Смит знаеше, че в момента наистина има работещ екип. Не се налагаше никой от тримата в спалното помещение да казва и една дума, за да се разбере смисълът.


	Преносимият едноканален предавател със система за наземно-авиационна връзка пищеше и стържеше и от него излизаше смътна прилика на откъслечна човешка реч, доловима през трясъка на разделящия се слой на Хевисайд*. Дори с осемнайсетфутовата антена с разширен диапазон, опъната върху ската на лабораторната хижа, усилията бяха безсмислени.
	[* Слой Хевисайд-Кенели или слой E на йоносферата между 90 и 150 км над земната повърхност, който отразява електромагнитното лъчение, в частност радиочестотното лъчение. — Бел. прев.]
	Смит рязко загаси радиото.
	— Мисля, че „Хейли“ може би получават сигнала ни и сигурно се опитват да потвърдят позива ни, но не бих разчитал на повече от това.
	— Същото е и с апаратурата на „Рейнджър“ — добави Ранди. — Докато сме на земята, няма достатъчно мощност да пробие през слънчевите смущения. Може да имаме повече късмет с голямата станция на една странична честота, но още не мога да разбера какво не й е наред.
	След като разтовари оборудването и покри хеликоптера с брезент и го завърза за защита срещу бурите, кацналата от „Хейли“ група се събра в лабораторната хижа и за да направи безсмислен опит да се свърже с кораба-майка, и да изработи схема за действие.
	— Какво ще правим сега, подполковник? — попита Смислов.
	— Ще правим това, за което дойдохме: ще огледаме мястото на сблъсъка. — Смит погледна през прозореца на лабораторията. Снегът беше позатихнал за малко, но вятърът още фучеше тревожно. — Остава ни достатъчно от светлата част на деня, за да стигнем до седловината. Майоре, Вал, вие идвате с мен. Съберете заедно екипировката си и се пригответе за нощуване на леда. Доктор Троубридж, както се изразихте, тази станция е ваша отговорност. Мисля, че е най-добре да останете тук. Ранди, би ли излязла с мен навън за малко? Трябва да поговорим.
	Те се облякоха и си проправиха път навън през преградата, защитаваща от снега, като устояха на прехода от задържаната в хижата топлина към пронизващия студ навън. Смит поведе Ранди нагоре по утъпканата снежна диря между хижите, докато вече нямаше начин да ги подслушват.
	— Добре — каза той, като се обърна към нея. — Имаме проблем.
	Ранди се усмихна накриво с намазаните си с балсам устни.
	— Поредният проблем?
	— Може и така да се каже — отвърна Смит, а мъглата от дъха му се изви около лицето. — Ето какво е положението. Ще трябва да направя нещо, което не бих искал. Трябва да разделя силите си, доколкото ги имам, за да покрия и станцията, и бомбардировача. Майор Смислов и Валентина Метрас ще са ми необходими и двамата на мястото на катастрофата. Това означава, че ще се наложи да те оставя тук сама. Това не ми харесва, но съм принуден.
	Лицето на Ранди помръкна.
	— Благодаря много за гласуваното доверие, подполковник.
	В изражението на Смит се появи раздразнение.
	— Не се заяждай с мен, Ранди. Нямам нужда от това. Подозирам, че най-малкото, с което ще се сблъскаш тук, долу, е масов убиец. Единственото ти подкрепление ще е професор Троубридж, който, подозирам, ще е толкова безполезен в евентуален сблъсък, колкото и резервна кофа с вода на потъващ кораб. Ако не смятах, че ти си най-способният да оцелее член на този екип, нямаше дори да обмислям подобен вариант. При това положение смятам, че ти имаш най-голям шанс да излезеш жива от тази история. Напълно ясен ли съм по този въпрос?
	Студените думи и смразяващата съсредоточеност на тъмносините му очи моментално я блъснаха в гърба. С тази част от Джон Смит Ранди не се беше сблъсквала преди — нито когато той беше заедно със София, нито в случайните им срещи след това. Сега говореше пълнокръвният войник, боецът.
	— Извинявай, Джон, изпуснах си нервите. Ще държа нещата под контрол тук вместо теб, няма проблеми.
	Изражението на лицето му се стопи — Смит се усмихна с една от онези свои редки широки усмивки и веднага сложи ръка на рамото на Ранди.
	— Никога не съм се съмнявал в това, Ранди. В много отношения тази работа ще е по-трудната. Ще трябва да потвърдиш подозренията ни за това какво се е случило тук, докато си пазиш гърба, за да не се случи и на теб. Освен това трябва да разбереш как е изтекла информацията от острова и на кого е предадена. Троубридж може да ти помогне в това отношение. И поради тази причина го взех тук. Каквото успееш да научиш за самоличността, източниците и намеренията на враждебните елементи, може да е жизненоважно.
	Тя кимна.
	— Имам някои идеи по въпроса. И ще се опитам да поправя голямото радио.
	— Много добре — изражението на Смит пак се стопи. — Но докато се занимаваш с това, помни, че трябва да останеш жива, чу ли?
	— Доколкото не противоречи на мисията — отвърна тя. После се опита да оживи малко изказването си. — И докато си там, в планината, съветвам те да пазиш и своя гръб от онази потайна брюнетка. Мисля, че крои планове за теб.
	Смит отметна глава назад и се разсмя и за момент Ранди успя да види какво у него беше очаровало сестра й.
	— Арктическият глетчер едва ли е подходящ за романтична пауза, Ранди.
	— Където има воля, има и начин, Джон Смит, а според моето предчувствие тази дама има силна воля.


	Застанала пред лабораторната хижа, Ранди гледаше как трите смаляващи се фигури с мъка вървят по маркираната с флагчета пътека, която водеше на изток покрай брега към централните възвишения. Снегът, общо взето, беше спрял, но мъглата, едва ли не постоянният „морски дим“ на полюсите, се сгъстяваше. Арктическият камуфлаж, който другарите й носеха, ги сля със средата, докато внезапно не изчезнаха.
	— А сега какво? — Доктор Троубридж стоеше до нея под стрехата на хижата, крещящо видим в оранжевия светлоотразителен костюм за студено време, предназначен за научната експедиция. Ранди усещаше, че ученият започва да съжалява за моментния си пристъп на отговорност на борда на „Хейли“.
	Той беше човек, принадлежащ на отоплените аудитории и уютните кабинети в университетското градче, а не на дивите, студени и опасни зони на света. Тя усещаше как ужасът и самотата на това място се просмукват в него. Така щеше да е и без допълнителните усложнения с „Миша“.
	Освен това той поставяше под съмнение своя единствен придружител, тази чужденка с автомат, провесен на рамото й.
	Ранди усети как в нея за миг нахлува презрение към учения. После, разгневена, отхвърли тази мисъл. Розен Троубридж не можеше да направи нищо, че е такъв, какъвто е, както и тя не можеше да направи нищо, че е станала такава вълчица. Нямаше право да съди кой кого превъзхожда.
	— Към сателитния телефон беше прикрепена система за предаване на данни, нали?
	Троубридж примигна в отговор.
	— Да, по този начин повечето открития на експедицията се предаваха на университетите участници в проекта.
	— Членовете на експедицията имаха ли разрешен достъп до системата с данни?
	— Разбира се. Всички членове на експедицията имаха личен компютър и им се даваха по няколко часа достъп до интернет на седмица за изследванията им по проекта и за лично ползване — електронна поща и други подобни.
	— Добре — отвърна Ранди. — Това ще свърши работа. Първото, което ще направим, докторе, е да съберем лаптопите.


	24

	__Южната част на Западния връх__

	След първия час бяха принудени да се пристегнат с котки и пикелите им се превърнаха в нещо повече от подпори за ходене. Обезопасяващото въже, което ги свързваше заедно, също се беше превърнало повече в удобство, отколкото в тежест.
	— Ето го. Последният флаг. Край на пътеката. — Смит хвърли поглед към планинския склон над тях, като проверяваше за нестабилни скални образувания и снежни козирки. — Да си отдъхнем малко.
	Той и другарите му измъкнаха рамене от рамките на раниците и хлътнаха долу с гръб към отвесната стена на широката издатина, по която вървяха. Самото изкачване на практика не беше голямо предизвикателство. Не се включваше използването на питони и въже, но студът, ледът под краката и на места парчетата отчупена скала изискваха физически усилия.
	Изкачваха се сред облаци, сивкавата мъгла ги обгръщаше и ограничаваше света им до радиус от петнайсет метра. Видимостта някак се подобри в посока надолу от издатината. Можеха да видят крайбрежието на Уензди, но едва правеха разлика между покритата с лед земя и покритото с лед море.
	— Хидратация, хора. — Със смъкната надолу снежна маска и вдигнати очила, Смит отвори ципа на своето яке и извади манерка от някакъв вътрешен джоб, където топлината на тялото му пазеше течността.
	С инстинкт на лекар той гледаше как другарите му следват указанията.
	— Още малко, Вал — посъветва я той. — Това, че не усещаш нужда от вода в тази среда, не означава, че не ти е нужна.
	Тя направи физиономия и неохотно изпи още една глътка.
	— Не се притеснявам за входящото количество, а за неизбежното изходящо. — Валентина завинти капачката на своята манерка и се обърна към Смислов: — Това му е неприятното да имаш постоянно лекар вкъщи, Григорий. Ходи насам-натам и настоява да се наслаждаваш на доброто здраве.
	Руснакът печално поклати глава.
	— Разяжда те като вода, която капе върху скала. Копелето ме ограничи до десет цигари на ден, и то като се чувствам виновен за тях.
	— Ако почне да ни орязва шоколада и шампанското, ще му забия лопатка за торта между плешките.
	— Или водката — съгласи се Смислов. — Няма да му позволя да атакува националната ми идентичност.
	Смит се изкикоти на диалога им. Скоро нямаше защо да се тревожи за духа на екипа си. Нито пък за възможностите на своите спътници.
	Смислов очевидно беше преминал същия вид планинско бойно обучение и тренировки, каквито и Смит. Познаваше и можеше да прилага простите, ефективни основни елементи без ненужни обяснения. Валентина Метрас беше начинаеща, но с много стремителна крива на заучаване. Беше бърза, държеше очите си отворени и беше готова и склонна да приема инструкции — от типа хора, които можеха да се заемат и да схванат бързо което и да е умение. И въпреки цялата шлифована в изискана среда изтънченост у това слабо, издължено тяло имаше стряскащ резерв от сила и издръжливост.
	За тази жена имаше да се учат интригуващи неща, мислеше Смит. Откъде беше дошла? Акцентът й беше странна комбинация от американски и британски. И как беше развила противоречивата си комбинация от дарби, които я правеха таен агент?
	Щом беше един от агентите на Фред Клайн, и тя като Смит трябваше да е човек без лични ангажименти или близки отношения. Какво нещастие я беше оставило самотна?
	Смит си наложи да върне мислите си обратно към непосредствените грижи. Като откопча чантичката с картата, той извади ламинирана фотокарта със секторите на остров Уензди, сканирана от полярна орбита.
	— Това е най-далечната точка, до която наземната част на експедицията е стигнала. Поне официално. Оттук катераческата група, която откри бомбардировача, е започнала да се изкачва директно нагоре по склона към върха. Ние ще продължим около планината до точка над глетчера в седловината.
	— Как изглежда предстоящият маршрут, полковник? — попита Смислов.
	— Не лошо, ако тази карта изобщо показва нещо. — Смит подаде фотокартата на руснака. — Издатината, която следваме, изглежда, продължава още около половин миля. Щом свърши, можем да се спуснем в глетчера. Може да се наложи да поработим с въжето, но не би трябвало да е трудно. Мястото на сблъсъка е почти в основата на източното възвишение, на около миля — миля и четвърт по леда. Без размотаване би трябвало да успеем да стигнем доста преди да се стъмни.
	Той погледна Метрас. Тя седеше с гръб към скалната стена, с притворени за момент очи.
	— Добре ли си, Вал?
	— Прекрасно — отвърна тя, без да отваря очи. — Само ми кажи, че там, където отиваме, ще ме чакат димящ, бълбукащ топъл извор, пращяща камина и кварта горещ маслен ром и всичко ще ми е наред.
	— Опасявам се, че не мога да ти предложа нищо, освен спален чувал и солидна доза медицинско уиски в порцията ти готово кафе.
	— Далечно бъдеще, но се приема. — Тя отвори очи и отвърна на погледа му с озадачена усмивка на лицето. — Мислех, че според вас, докторите, консумацията на твърд алкохол при температури под нулата е още едно биологично не-не.
	— Още не съм толкова здрав, професоре.
	Усмивката й прерасна в одобрение.
	— За теб още има надежда, подполковник.


	25

	__Станцията на остров Уензди__

	— Не трябва ли да имате разрешително или нещо подобно? — внезапно попита доктор Троубридж.
	Ранди разсеяно вдигна поглед от редицата с шест еднакви лаптопа „Дел“ върху лабораторната маса.
	— Какво?
	— Тези компютри съдържат лични документи и информация. Не трябва ли да имате някакъв вид разрешително, преди да почнете да се ровите из тях?
	Ранди сви рамене и пак се обърна към компютрите, като натисна поредица клавиши.
	— Откъде да знам, докторе.
	— Ами, вие сте някакъв вид правителствен… агент.
	— Не помня да съм казвала това.
	Шестте екрана светнаха и започнаха цикъл на зареждане. От шестте само два изискваха парола за достъп: този на доктор Хасегава и на Стефан Кропоткин.
	— Все пак, преди да мога ви позволя навлизане в личното пространство на хората от експедицията, трябва да има някакво…
	Ранди въздъхна и впи гибелен поглед в Троубридж.
	— Първо, докторе, няма откъде да взема разрешително. Второ, няма на кого да представя разрешителното и, трето, изобщо не ми пука! Ясно?
	За момент Троубридж притихна, разгневен от поражението, и се обърна, загледан през прозореца на лабораторията.
	Отново насочила внимание към компютрите, Ранди методично зареди и провери първо четирите достъпни системи, като преглеждаше електронната поща и списъците с адреси. Нищо от складираната кореспонденция не й се наби на очи. Професионални и лични занимания, писма от съпруги, роднини и приятели. Англичанчето Иън явно беше в много добри отношения с поне три различни момичета, а американката Кейла подготвяше сватба с годеника си.
	Никой, изглежда, не бъбреше открито с никаква позната терористична групировка и не разменяше официални писма със сирийското Министерство на отбраната. Това, разбира се, беше безсмислено. В интернет изобилстваха безброй много прикрити контакти и препредаващи пунктове за подобни организации, точно както имаше безброй прости променливи кодове и шифри, след които скъсваш листчето с възможно приложение, да маскират тайна комуникация. Но в наши дни имаше по-добри начини да се справиш с нещата.
	Ранди продължи нататък, като втори път провери контролните панели, програмните прозорци и свободната памет на лаптопите. Онова, което търсеше, можеше да е скрито, но пък можеше да погълне значителна част от мястото върху диска.
	Отново нищо не й направи впечатление. Така оставаха заключените лаптопи.
	Като стана от табуретката, която използваше, за момент тя се протегна и отиде до раницата си, която беше довлякла от хеликоптера. Отвори я, извади кутия за софтуер и измъкна номериран компактдиск. Върна се до лабораторната маса, отвори дискдрайва на първия заключен компютър и пъхна сребристия диск.
	Защитеният лаптоп даде грешка, докато проверяваше идентификацията на пъхнатия диск, и след секунди усъвършенстваната разбиваща програма на Агенцията за сигурност завладяваше операционната му система. Излезе началният поздрав на екрана, заключващите протоколи на системата бяха изтрити и заменени.
	Ранди започна да повтаря същия процес с втория лаптоп.
	— Доктор Троубридж, моля ви, не заставайте така зад мен — измърмори тя, без да отмества очи от екраните. — Изнервям се.
	— Извинете — отвърна той и стъпките му се отдалечиха към табуретката в ъгъла на лабораторията. — Просто си мислех да отскоча до спалното за чаша кафе.
	— Предпочитам да не ходите. На шкафа до печката с въглища има буркан с разтворимо кафе, чаши и кана за загряване на вода.
	Гласът на учения също загря.
	— Значи да смятам, че аз също съм заподозрян в нещо, така ли?
	— Да, разбира се.
	— Абсолютно нищо не разбирам! — развика се той.
	Боже, тя пък нямаше време за това! Завъртя се на лабораторното столче.
	— Ние също, докторе! Там е въпросът! Не разбираме как информацията за антракса е излязла от тук. Нито пък кой може да идва за него. Докато не разберем, ще бъдем ужасно подозрителни към всички! Но това, което вие явно не схващате, е, че животът на цели народи сега е заложен на карта!
	Тя се обърна към компютрите. В далечния край на стаята настана дълго мълчание, последвано от потракването на приборите за кафе.
	Доктор Хасегава използваше на своя компютър японската писменост канджи и не беше трудно да научиш голямата тайна, която тя срамежливо беше скрила от света. Метеороложката беше и начеваща романистка. Ранди, която беше наясно с канджи и още няколко други езика, прегледа една-две страници от бурната и доста страстна историческа любовна драма, развиваща се в дните на шогуната. Всъщност беше чела и по-лоши.
	Що се отнася до компютъра на Стефан Кропоткин, той спокойно използваше английски и в системата му нямаше нищо нередно, освен неголямо количество свалено от мрежата порно.
	Но неговата територия се отличаваше с едно. Почти нищо от потока на личната електронна поща не беше запазено.
	— Доктор Троубридж, какво знаете за Стефан Кропоткин?
	— Кропоткин? Блестящ младеж. Първа специалност физика в университета „Макгил“.
	— Това беше в досието му заедно с факта, че има словашки паспорт и е в Канада със студентска виза. Знаете ли нещо за семейството му? Правена ли му е някакъв вид проверка на произхода?
	— Какъв вид проверка на произхода трябваше да направим? — Троубридж тихо изруга, докато се бореше с капака на буркана кафе на гранули. — Това беше чисто научна изследователска експедиция. Що се отнася до семейството му, няма такова. Момчето е бежанец, останало сирак през войната, от бивша Югославия.
	— Наистина? — Ранди седна обратно на столчето си. — Тогава кой плаща обучението му?
	— Получава стипендия.
	— Каква стипендия?
	Троубридж сипа с лъжичката кафени гранули в чашата си.
	— Била е учредена от група загрижени бизнесмени от Централна Европа специално за заслужили млади бежанци от балканските конфликти.
	— И нека позная: тази стипендия е била учредена малко преди Стефан Кропоткин да кандидатства за нея и засега той е единственият заслужил млад бежанец, който я получава.
	Троубридж се поколеба, а лъжичката му застина над димящата чаша.
	— Ами, да. Как разбрахте?
	— Да го наречем предчувствие.
	Ранди пак се концентрира върху лаптопа на Кропоткин. Онова неотчетено пространство върху диска, което тя търсеше, отново го нямаше.
	Прехапа устна. Добре, някой пак се е изхитрил. Не беше скрито в никой от компютрите, трябваше да е някъде другаде. Къде можеше да е?
	Тя затвори очи с ръце, отпуснати върху бедрата. „Да кажем, че е бил много, много хитър и много внимателен. Къде би го скрил?“
	В личните си вещи? Не, там щеше да е рисковано. Същото като да го носи у себе си. Трябваше да е някъде другаде.
	Може би там, където влизаше в употреба.
	Ранди се смъкна от стола. Като отиде до връхните си дрехи на закачалката, тя извади от джоба на якето вътрешните си ръкавици от тънка кожа. Докато ги надяваше, профуча край Троубридж, прекоси лабораторията и пак влезе в радиокабината.
	Беше малко по-голяма от обширен килер и съдържаше само радиоконзолата, един въртящ се стол, малък шкаф за разпечатки и още едно шкафче с инструменти и електронни резервни части.
	Не трябваше да е вътре в радиошасито или в шкафчетата, просто защото и други хора можеше да имат причина да тършуват наоколо.
	Подът, таванът, външните стени и вътрешната преграда бяха солидни плочи от фиброматерия; прозорецът — запечатан двоен стъклопакет. Никакви скришни места. Но там, където панелите на стените и тавана се свързваха, имаше тясна издатина, може би два сантиметра дълбока. Ранди внимателно започна да опипва по продължението й.
	Когато върховете на пръстите й най-после застанаха върху него, тя каза на глас:
	— Пипнах те!
	— Какво е това? — Троубридж беше наблюдавал действията й от безопасно разстояние.
	Ранди внимателно вдигна сиво пластмасово устройство с размерите на дъвка.
	— Преносим компютърен харддиск. Някой го е скрил тук, където е удобно и подходящо.
	Ранди се върна на лабораторната маса. Като измъкна капачето на малкия харддиск, тя го пъхна в USB порта на най-близкия компютър и поиска бърз достъп до преносимия диск.
	— Пипнах те! — повтори тя с още по-голяма възбуда. Ранди се завъртя и видя, че доктор Троубридж се опитва да види какво има на екрана. — Заповядайте, докторе — каза тя, като се отмести.
	— Какво е това? — повтори той, докато се взираше в надписа на монитора.
	— Това е защитна интернет програма — отвърна Ранди. — Използва се да кодира електронни писма и интернет файлове, които не искате останалият свят да успее да прочете. Тази тук е много усъвършенствано и скъпо произведение, абсолютен шедьовър. Достъпна е на пазара, но обикновено човек може да види нещо подобно само в ръцете на много загрижена за сигурността бизнес компания или правителствена агенция.
	Пръстите на Ранди, облечени в ръкавиците, танцуваха по клавиатурата известно време.
	— Вътре има и защитен файл. Но дори и с програмата не мога да го отворя без личната кодирана парола. Това ще бъде работа на друг.
	За първи път тя се огледа за Троубридж.
	— Защо някой в тази станция ще има нужда от подобно нещо?
	— Не знам — каза Троубридж, а всяка следа от предишната му войнственост беше изчезнала. — Не би трябвало да има причина. Изследването беше изцяло публично. Нищо секретно не са правили тук.
	— Доколкото знаете вие. — Ранди внимателно извади минидиска от компютъра и го пусна в найлонов плик за веществени доказателства.
	— Мислите ли… — той се поколеба. — Мислите ли, че това има нещо общо с изчезването на членовете на експедицията?
	— Мисля, че по този начин е излязла информацията за биологичния заряд на борда на „Миша 124“ — отвърна Ранди. — Но това ни поставя пред още по-интересен въпрос.
	— Какво е това, мис Ръсел? — За момент, в лицето на разкритието, те се бяха помирили.
	— Този остров е бил напълно изолирана среда в продължение на повече от шест месеца. Някой е донесъл това нещо много преди бомбардировачът изобщо да бъде открит, по някаква съвсем различна причина. Използването му в тази ситуация е съвпадение, а не мотив.
	Троубридж запротестира:
	— Но ако не е за бомбардировача, защо на някой ще му е нужно…
	— Както казах, докторе, това е много интересен въпрос.
	Розен Троубридж нямаше отговор. Вместо това той се обърна към малката печка с въглища с малката кана вода, която кипеше отгоре й.
	— Бихте… бихте ли пийнали чаша кафе, мис Ръсел?


	26

	__Глетчерът в седловината__

	Смит проучи редичката от светещи в зелено цифри върху светодиодния екран на малкото олекотено GPS устройство.
	— Не ме цитирайте за това, но мисля, че сме близо — каза той, като извиси глас над бученето на вятъра.
	Каквото и време да идваше към остров Уензди, на глетчера между двете възвишения се падаше най-лошото, защото планините канализираха полярните ветрове между тях. Този следобед морският дим и облачната покривка се бяха смесили и се изпаряваха през пролома между планините във виеща се река от мъгла, пресичана от жилещите атаки на идващи от въздуха ледени кристали, които бяха прекалено твърди и пронизващи, за да се наричат сняг.
	Както Смит се беше надявал, слизането с двойно въже надолу по планинския склон към повърхността на глетчера не се оказа кой знае колко трудно, но прекосяването на самия глетчер се превърна в бавно, болезнено пълзене. Видимостта варираше от лоша до несъществуваща и опасността от дълбоки пукнатини в леда беше наложила да се придвижват предпазливо с помощта на въжето и постоянно да пробват с пикелите. Далеч от защитата на планината, непрестанните ветрове теглеха и прогаряха; проникваха дори през тяхното висококачествено предпазно арктическо облекло. Измръзването и хипотермията скоро щяха да станат фактор.
	Още не бяха загазили, но Смит знаеше, че хората му почват да се уморяват. Усещаше го по себе си. Нощта също бързо настъпваше. Скоро трябваше да прекъснат търсенето на самолета и да започнат да търсят подслон, ако изобщо съществуваше подобно нещо тук, горе.
	Тази мисъл беше решаваща. Ако мислеше, че ще е „скоро“, значи трябваше да стане „сега“, докато още им оставаха някакви резерви. Трябва да запази силата и издръжливостта на екипа си. Времето беше от критично значение, но да го прахосва, като се лута наоколо в този вледеняващ мрак, нямаше да доведе до нищо.
	— Така — каза той. — Да спираме. Ще се окопаем за през нощта и утре ще се надяваме на по-добра видимост.
	— Но, Джон, ти каза, че сме близо — излезе от снежната маска приглушеният протест на Валентина. — Би трябвало почти да сме стигнали!
	— Стои тук от петдесет години, Вал. И утре ще е тук. Просто трябва да сме сигурни, че и ние ще сме тук, за да го намерим. Майоре, ще се опитаме да прекосим до Източното възвишение. Това ще е най-добрият ни шанс да намерим някакво прикритие от вятъра. Разбрахте ме. Да тръгваме.
	— Да, подполковник — Смислов покорно се обърна и с мъка тръгна прегърбен, като пробваше пред себе си със заострения край на катераческия пикел и при всяка стъпка удряше котките си в полирания от вятъра лед.
	„Какво ще кажеш за тази команда, сержант?“ Смит се ухили на себе си, докато пращаше мисълта си към своя далечен боен планински инструктор.
	В седловината преобладаващият вятър беше полезен като компас. Само трябваше да се придържат към лявото си рамо, за да успеят накрая да стигнат далечния край на глетчера. Последен на обезопасителното въже, Смит беше съсредоточил вниманието си върху другите двама членове на екипа си, готови да се подкрепят и задържат, ако някой изведнъж пропадне в скрита пролука в леда. Затова му отне малко време да разбере защо Григорий Смислов така внезапно спря.
	— Вижте! — Развълнуваният вик на руснака беше отнесен от порива на вятъра. — Вижте там!
	Почти направо пред тях се беше появило внушително, подобно на перка очертание като призрак в димящата мъгла: вертикалният стабилизатор на самолет, голям самолет. Очертанията на изтрита от бурите червена звезда още слабо се виждаха.
	— Да! — Валентина Метрас вдигна победоносно юмрук.
	Не ставаше ли винаги така? Когато не търсиш нещо, го намираш.


	27

	__Станцията на остров Уензди__

	Ранди Ръсел с мъка вървеше по дирята към хълмчето, издигащо се над станцията. Спираше на всеки няколко стъпки и изтегляше дългия водонепромокаем коаксиален кабел, който водеше до радиомачтата, като отделяше някаква дължина от него и я повдигаше от снежната покривка. Тя внимателно прокарваше всяка видима част от кабела през облечените си в ръкавици ръце и проверяваше за прекъсване или срязване.
	Трябваше да е от антените. Беше проверила всичко друго и на сателитния телефон, и на странично лентовия предавател. Малкият едноканален предавател за наземно-авиационна връзка, който бяха донесли, беше безполезен. Просто нямаше мощност да преодолее слънчевите изригвания, които сриваха комуникациите. Още щом изгубиха пряка видимост, тя изобщо не беше в състояние да установи връзка с Джон и с другите, търсещи самолета.
	Беше сама. Възможно най-сама. Нетърпеливо поклати глава, недоволна от този пристъп на самота, който се беше разгорял в нея. Като окачи картечницата на рамото си, тя твърдоглаво изора още няколко стъпки напред по дирята от утъпкан сняг.
	Като стигна в основата на покритата с лед радиомачта, Ранди застана на колене и проследи последните няколко сантиметра от кабела, който влизаше в кутията на усилвателя в долната част на кулата. Беше непокътнат и всички конектори още бяха здраво завинтени. Обезсърчена, тя падна назад на петите си. Радиостанциите трябваше да работят. Но след като не работеха, значи пропускаше нещо. Ранди подозираше саботаж, но ако случаят беше такъв, значи е използвана някаква много изкусна тактика.
	Някой се беше оказал много, много хитър и тя се надяваше, че скоро ще има възможност да го накара да си плати за това.
	Изправена, Ранди извади бинокъла си от чантичката на колана. От позицията си на хълмчето имаше ясна видимост непосредствено към падината. Градус по градус, до предела на мъглата и гаснещата дневна светлина, тя направи още един оглед на околността, а погледът й се задържаше върху разхвърляните купчини натрупан сняг покрай брега и върху сенките и извивките на преспите в основата на централния хребет.
	Сега този хитър човек беше тук, някъде наблизо, вероятно дори я наблюдаваше. Той изчакваше може би подкрепление, а може би тя да направи своята грешка. За да го победи, тя трябваше да се окаже малко по-хитра от него.
	Ранди имаше едно непосредствено предимство. Да се движиш в тази покрита със сняг среда значеше да оставяш явни и незаличими следи. Изследователската станция стоеше в средата на разпиляна във всички посоки, разпръсната мрежа от отбелязани с флагчета снежни дири, които се преплитаха между постройките, сервизните бараки и по-далечните места за опити и изследвания. Ранди насочваше бинокъла си надолу към всяка следа, за да търси скорошно минаване по повърхността, следи от снегоходки или ботуши, които да се отклоняват от обичайните маршрути на придвижване.
	Откри една. Обезсърчаващо тя беше почти точно под нея и се отклоняваше от общата следа към хълмчето, до което Ранди беше отишла само преди няколко минути, за да се изкачи до радиомачтата. Докато настойчиво бе проучвала комуникационния кабел, не беше обърнала внимание на късото странично отклонение от разтрошен сняг, което водеше до малка, неравна пряспа. Сега тя отиде и по гърба й полазиха ледени тръпки, които нямаха нищо общо със спадащите нощни температури.
	Ранди забърза надолу по склона към разклонението и вървя по следата около дванайсет метра, като риташе снега по пътя си и заравняваше повърхността. Откри това, от което се боеше: сняг с червени петна, заринат отгоре и прикрит. Щом стигна края на следата, тя падна на колене и започна да рови в пряспата. Не й отне много време да открие облеченото в шуба тяло.
	Кейла Браун нямаше да се прибере при годеника си в Индиана. Ранди нежно изтри снега от лицето на младата жена. Беше умряла от силен удар в слепоочието с някакъв тежък, остър предмет, вероятно пикел. Върху лицето на студентката бяха застинали следи от шок и ужас — последното й изражение.
	Коленичила до тялото на момичето, Ранди Ръсел реши, че няма да е подходящо този хитрец да страда. Той щеше да умре и за нея щеше да е удоволствие да му стане екзекутор.
	Ранди отново зарови тялото с няколко замаха на ръката си. Нямаше да каже на Троубридж за това откритие. При всяко положение не веднага. Кейла Браун щеше да остане тук за известно време, поне докато Ранди успееше да уреди нейното отмъщение.
	Ранди продължи към редицата хижи. Светлините в спалното вече бяха запалени. Доктор Троубридж беше предложил да приготви вечеря. Като спря на основната следа, която минаваше покрай входовете на хижите, тя прецени ъглите на видимост и разстоянията. Близо до предната част на спалното помещение Ранди излезе от утъпканата диря и си проправи път през неотъпкания сняг в продължение на няколко метра.
	После, като падна в снега, тя се зарови, започна да се търкаля и утъпка яма, достатъчно дълбока и голяма, за да може да легне в нея по гръб почти слята със заобикалящата повърхност. Това й навя нежелани детски спомени — как правеха ангели от сняг горе на Беър Лейк. Сега обаче намеренията й бяха доста различни.
	Доволна от усилията си, тя се изправи на крака, изтърси скрежа от дрехите си и влезе да вечеря.


	28

	__Мястото на катастрофата на „Миша“__

	— Според мен много хора ще се чувстват ужасно глупаво, ако влезем вътре и открием, че през изминалите петдесет години контейнерът е лежал на дъното на океана. — Индивидуалният костюм за защита при мисии с биохимична опасност беше проектиран да пасва върху екипировката за студено време и Джон Смит подозираше, че много е заприличал на човечето на „Мишлен“.
	— Това е глупост, с която бих могъл да живея — отвърна Смислов, докато му подаваше слушалките за тактическата радиостанция „Леприкорн“.
	— Аз също — Смит отметна качулката на якето си и намести слушалките, потръпвайки малко от пронизващия студ, който моментално защипа оголените му уши. — Проверка на свръзката.
	— Улавям те. — Валентина Метрас клекна долу на леда до Смит с втори чифт тактически слушалки на ушите. — Поне сме добре на разстоянията по линия на пряката видимост.
	Екипът се беше установил на около петдесет метра от мястото на сблъсъка, срещу посоката на вятъра, зад оскъдния параван, който можеха да си позволят да носят в раниците, и тясна издатина от изтикан лед. Свечеряваше се, но нямаше нищо подобно на залез; сивотата около тях просто изглеждаше по-тъмна, а вятърът — по-студен. Времето и обстановката ставаха опасни.
	— Добре, хора, това ще е бързо влизане и излизане, за да разберем дали антраксът още е на борда на самолета и да видим влизал ли е вътре някой друг. — Смит свали защитните пластмасови покрития от филтърната маска на костюма. — И двамата знаете какво трябва да търся и ще ме насочвате накъде. Не би трябвало да има никакви проблеми, но сега въвеждам едно абсолютно правило. Ако по някаква причина нещо се обърка — ако не изляза или ако изгубим връзка, — никой да не влиза вътре след мен. Ясно ли беше това?
	— Джон, не ставай глупав… — запротестира Валентина.
	— Ясно ли е? — изрева въпроса Смит.
	Смит погледна Смислов.
	— Ясно ли е, майоре?
	Смит успя да види в сянката на качулката, че зад каменните черти на руснака бушуват някакви емоции — вълнение, което Смит беше забелязал няколко пъти през последната седмица. Смислов отново се бореше с нещо постоянно свиващо стомаха му.
	— Подполковник, аз… Разбрано, сър.
	Смит нахлузи предпазващата от заразяване качулка на главата си и нагласи лентите на маската и самозалепващите краища. Пое първата си глътка пропит с мирис на каучук, филтриран въздух и дръпна горните ръкавици на костюма.
	— Добре — думите му звучаха приглушено дори в собствените му уши. — Тъп въпрос на деня: как да вляза вътре?
	— Корпусът на самолета изглежда, общо взето, непокътнат — пропука гласът на Валентина по радиоканала. — А единственият път към предния бомбен отсек е през предната кабина на екипажа. За съжаление стандартните люкове за достъп се намират в нишата на носовия колесник и в самия преден бомбен отсек, но и двете са блокирани. Другите ти варианти са през прозорците от лявата и дясната страна на пилотската кабина, но ще е трудно да се провреш през тях в това облекло, или по тунела за достъп на екипажа до опашната част. Последният е най-добрият ти избор.
	— Тогава как да отида до опашната част?
	— В опашката има люк за достъп точно пред хоризонталния стабилизатор, от дясната страна. Ще трябва да си проправиш път оттам през херметическите помещения за екипажа.
	— Ясно. — Смит се изправи непохватно и се заклати към мрачните очертания на катастрофиралия бомбардировач.
	Лявото крило на Ту-4 беше откъснато и увиснало при сблъсъка и сгънато назад, почти се беше залепило за фюзелажа, но достъпът от дясната страна на самолета беше открит. Докато Смит обикаляше около голямата алуминиева плоча на хоризонталните стабилизатори, усети, че е леко удивен. Дори и в епохата на внушителен военен транспорт и огромни реактивни пътнически лайнери това нещо изглеждаше грамадно. И действително са пилотирали тези чудовища по време на Втората световна война.
	Смит приближи голямото цилиндрично тяло и прокара ръка по покрития с леден слой метал.
	— Добре, тук съм и намерих входа. Има дръжка със секретно заключване, но изглежда така, сякаш е била избита.
	— Аварийното освобождаване трябва да е дръпнато отвътре — отвърна Валентина. — Трябва да се отвори, но може би е нужно да я поразкъртиш малко.
	— Добре.
	Смит носеше малък комплект инструменти, закачен за колана му, и извади оттам тежка отвертка с дълга дръжка. Като прокара върха на заострения край в запечатаната със скреж цепнатина около вратата, той стовари възглавничката на ръката си върху дебелата дръжка на инструмента. След един-два удара се чу пронизително скърцане от пропукването на ледената спойка. След още известно време напъване с лоста вратата увисна навън, вятърът я подхвана и остави мрачна правоъгълна пролука в корпуса.
	— Беше права, Вал. Отвори се. Сега влизам вътре.
	Като се приведе ниско, той се промуши през малката врата.
	Вътре в корпуса беше тъмно, само с остатъци от оскъдната външна светлина зад гърба му. Смит извади фенерче от комплекта инструменти и го включи.
	— Да му се не види — измърмори той. — Изобщо не съм очаквал това.
	— Какво виждаш, Джон? — поиска да разбере Валентина.
	Смит обиколи с лъча на фенерчето из вътрешността на корпуса. Вътре не беше влязъл почти никакъв сняг, но ледените кристали блещукаха навсякъде като фина инкрустация по сивите обшивки на бронирания самолет, по кабелите и тръбопроводната система.
	— Невероятно е. Никъде няма признаци на корозия или разпадане. Това нещо може вчера да е излязло от завода.
	— Естествено съхранение на студено! — възкликна историчката по радиото. — Това е страхотно. Продължавай!
	— Добре, има тясна пътечка, която води назад покрай две големи плоски правоъгълни кутии към кръгъл вдлъбнат люк точно при опашката на самолета. Люкът е затворен и в средата му има монтиран кръгъл прозорец. От всяка страна е сложено по нещо, което прилича на транспортер за подаване на боеприпаси. Мисля, че това трябва да е мястото на стрелеца в опашната кула.
	— Точно така. Има ли още нещо забележително там?
	— Има нещо като стойка или поставка с два свободни кабела, които висят от нея. Сякаш някаква част от оборудването е била свалена.
	— Това трябва да е генераторът на устройството за допълнителна мощност — замисли се историчката. — Доста интересно. Сега точно надясно от теб трябва да има преграда с още един херметически люк в средата й, който да води направо.
	— Ето го. Затворен е.
	— Семейството на В-29 и Ту-4 са от първите военни самолети, проектирани специално за височинни полети. Редица от отделенията им са херметизирани, за да позволят на екипажите им да оцеляват без нужда от кислородни маски. Ще ти се наложи да преминеш през няколко от тези херметически люкове.
	— Разбрано — Смит се затътри към люка и се опита да надникне през дебелото стъкло към лявата страна, но разбра, че цялото е покрито със скреж. — Какво трябва да има в следващото отделение?
	— Трябва да е помещението за почивка на екипажа по време на полет.
	— Ясно. — Смит хвана заялата дръжка на люка и я завъртя. След известно съпротивление лостът започна да отстъпва.
	— Джон, чакай!
	Смит рязко дръпна ръката си от дръжката, сякаш тя беше нажежена до червено.
	— Какво?
	Смит чу на заден фон в слушалките мърморене.
	— О, Григорий само казваше, че е много малко вероятно да има клопки по люковете или нещо подобно.
	— Благодаря ви и на двамата, че го споделихте с мен, Вал.
	Смит отново се облегна на лоста и накрая той поддаде. Люкът се отвори навътре и Смит огледа с фенерчето.
	— Да, помещението за почивка на екипажа. Има няколко разгъваеми койки от всяка страна, има дори и джон* — не правя асоциации — в ъгъла. Кабината, изглежда, е била опразнена. Върху койките няма дюшеци, нито завивки и виждам няколко празни, отворени шкафчета.
	[* John (англ.) — клозет. — Бел. прев.]
	— Това е разбираемо. — Валентина звучеше замислено, явно разсъждаваше върху нещо. — Следващото отделение трябва да е кабината за радарно наблюдение. Да видим какво ще намериш там.
	Като си проправи път напред, Смит се вмъкна през нисък, нехерметизиран люк. Тук слабо проникваше светлина отвън. Изпъкнали плексигласови прозорци, обвити в лед и помътнели от десетилетия брулещ вятър, бяха поставени върху лявата и дясната преграда, и на тавана. Скелети на столове гледаха към двата странични купола, а върху повдигната основа под астрокупола в тавана на корпуса беше сложена трета седалка. Смит си представи, че в бомбардировач, оборудван с пълното му отбранително снаряжение, това са били позициите на стрелците за определяне на целта за контролираните от разстояние оръдейни кули. Щом описа мястото, Валентина потвърди предположението.
	— Това отделение също е било изпразнено — докладва Смит. — Доста празни чекмеджета и дори подплънките са били извадени от седалките.
	— Сигурно са взели всичко налично за оцеляване, както и всяко нещо, което би служило за изолация. Там, срещу предната преграда, трябва да има и голяма електронна конзола.
	— Ето я — потвърди Смит. — Шаситата са напълно изтръгнати.
	— Това е локационната станция на радиометриста. Частите й са им били нужни — загадъчно завърши Валентина.
	— Освен това в предната преграда има две кръгли врати или изходи — един над друг. По-големият долен изход е затворен с херметически люк. Към горния води къса алуминиева стълба.
	— Долният люк се отваря към задния бомбен отсек. Там няма да има нищо, освен резервоари с гориво. На теб ти трябва горният изход. Това е проходът, по който екипажът пълзи. Минава над бомбените отсеци и свършва в предната част.
	Смит прекоси кабината и надникна в тунела с алуминиеви стени. Беше проектиран достатъчно широк, за да може човек в обемисто зимно летателно облекло да се справи, затова той не трябваше да има проблем със защитния си костюм.
	— Продължавам.
	Той стъпи с върха на ботуша си върху стълбичката и се вмъкна в тунела, като тромаво се изтегляше и избутваше по пътя си към кръгчето бледа светлина в далечния му край.
	Пълзенето на разстояние метър и половина по хлъзгавата от леда тръба му се стори цяла вечност. Отчупените ледени кристали валяха около него на всеки сантиметър, който изминаваше. Стресна се, когато най-накрая пъхна главата си в сравнително по-широкото пространство на предната част.
	Остатъците от външната светлина чезнеха през астрокупола на навигатора и полусферичния, покрит с лед нос на стария бомбардировач и Смит отново се смая колко е запазено всичко. Самолетът беше застинал във времето, както и в температурата. Върху контролните уреди, които не бяха помръдвали от десетилетия, имаше обков от ледени диаманти, които проблясваха върху наредените измервателни прибори, замръзнали в последните си стойности.
	— В пилотската кабина съм — докладва той на микрофона пред устните си, като леко се задъхваше от усилието.
	— Много добре. Там има ли много повреди от сблъсъка?
	— Няма поражения, Вал. Изобщо не е зле. Някои от прозорците в долната извивка на носа са били сплескани. Около позицията на бомбардира има натрупан малко сняг и лед. Около носа, изглежда, се е образувала пряспа. Освен това всичко друго е в доста добро състояние, макар че някое неприятно копеле е прибрало стълбата от тунела. Един момент, нека да сляза оттук.
	Смит се обърна по гръб и използва перилото, монтирано над входа, за да се измъкне от тръбата.
	— Добре, на пода съм.
	— Отлично, Джон. Преди да проучиш бомбения отсек, може ли да провериш едно-две неща заради мен?
	— Разбира се, стига да не отнеме много време.
	— Не би трябвало. Първо, искам да огледаш мястото на бордовия инженер. Това трябва да е обърнатата назад седалка и конзола зад мястото на помощник-пилота.
	— Добре. — Смит пак включи фенерчето си. — Тук е много по-просторно, отколкото си представях.
	— В стандартния Ту-4 много от пространството в носовата част ще бъде заето от арматурата на предната връхна оръдейна кула. Тези оръжейни лафети бяха извадени от американските бомбардировачи.
	— Да. — Смит вдигна качулката си от лицето. — Виждам шарнирната основа на кулата отгоре. Пак виждам опразнени чекмеджета и меката част на седалките, както и парашутите ги няма. Като погледна напред към носа, има нещо от лявата ми страна, което прилича на навигационната маса, а отдясно пак са изтръгнати електронни шасита.
	— Това е била станцията на радиооператора. Подозирам, че екипажът на самолета си е построил спасителен лагер някъде наоколо, на място, което би им дало малко повече защита от корпуса на разбития самолет. Би трябвало да са пренесли там всичко, необходимо за оцеляване, както и радиооборудването заедно с резервния електрогенератор на самолета.
	— Лагерът ще е следващото нещо, което ще търсим. — Смит се затътри към мястото на бордовия инженер и прокара лъча на фенера по измервателните уреди и панела, покрит с ключове. — Добре, намирам се на мястото на инженера. Какво да търся?
	— Добре, там трябва да има три блока с по четири лоста по дъното на конзолата — голям, среден размер и един малък — татко мечок, майка мечка и меченце. Големите са дроселите. Те трябва да са издърпани изцяло назад, предполагам, до позиция затворено. Другите са контролите върху пропелерите и смесването на горивото. В каква позиция са те?
	Смит потри лице и тихо изруга към мъглата, когато се оказа, че мъглата е и вътре. — И двете някак си са по средата.
	— Много интересно — размишляваше историчката по радиовръзката. — Не е имало причина да се занимават с тях след сблъсъка. Добре, има още един лост, който искам да провериш, Джон. Той би трябвало да се намира на контролния пулт, встрани от мястото на пилота. Няма начин да не го забележиш. Дръжката на края му ще има форма, подобна на крило.
	Смит се обърна на пътеката между уредите за контрол на полета и мъчително се втренчи над гърба на пилотската седалка.
	— Търся го… Има ужасно много лостове по цялото това нещо… Добре, намерих го. Целият е нагоре, напред, както там се казва.
	— Това е контролът на задкрилките — измърмори Валентина. — Това се връзва… Почва да звучи смислено… — По канала за момент настъпи мълчание, после историчката внезапно продължи: — Джон, внимавай! Антраксът още е на борда на самолета!
	— Откъде си сигурна? — попита Смит.
	— Дълго е да ти обяснявам. Просто ми имай доверие. Екипажът така и не е изхвърлил резервоара на биологичното вещество. Още е вътре!
	— Тогава по-добре да го погледна. — Смит се изправи и се върна към входа на предния бомбен отсек.
	В огледален образ на задната част, това беше кръгъл, вдлъбнат херметически люк с кръгъл прозорец в средата и се намираше точно под тунела за пълзене. Смит коленичи.
	— Добре, намирам се при бомбения отсек — докладва той. Спря за момент, за да си поеме дъх, и посегна към незаключения лост. — Отварям лю… — Думите му заглъхнаха.
	— Джон, какво има?
	— Ето защо е преместена стълбата от тунела. Някой е бил тук, Вал, и то скоро. Всичко тук е покрито със скреж. Всичко освен дръжката за отваряне на люка. Избърсана е. Мога да видя пръстовите отпечатъци.
	Смит се изви и рязко освети с фенерчето пилотската кабина. Сега, след като знаеше какво търси, можеше да забележи петната и драскотините върху заскрежената обвивка от движението на друг из кабината.
	— Влязъл е през прозореца от страната на пилота.
	— Ходил ли е в бомбения отсек?
	— Ще знаем след секунда.
	Смит хвана заключващия лост и го завъртя. Люкът се отключи и увисна отворен с обезкуражаваща лекота. Като приклекна още по-ниско, Смит надникна в тъмния отвор.
	Дъхът му заседна в гърлото му.
	Изпълваше цялата горна половина на бомбения отсек: голям стоманен контейнер с ромбовидна форма, прикрепян от мрежа носещи опори и скоби, а заледеното му тяло проблясваше. От вътрешността му нашепваше потенциалната смърт на цели градове, милиарди и милиарди смъртоносни спори на болестта дремеха в ледено бездействие, чакаха да се събудят, чакаха да ги освободят.
	Да се сблъсква с подобни ужаси беше част от професията на Джон Смит, но още му се налагаше да потиска потръпването.
	— Вал, ти беше права. Тук е. Дай ми майор Смислов. Ще имам нужда от него.
	Докато чакаше руснакът да дойде на линия, той претърси вътрешността на отсека с лъча на фенера, като оглеждаше за повреди по тялото на контейнера или за смъртоносно издайническо сивкавокафяво петно от протекли спори. След известно време филтрираният глас на Смислов изпълни слушалките.
	— Разбрах, че имаме улов, подполковник.
	— Със сигурност, майоре — отвърна Смит. — Сега оглеждам резервоара. От тази страна поне изглежда, че добре е понесъл сблъсъка. Вратите на бомбения отсек са частично огънати, но обшивката не изглежда да е засегната. Стойките и скобите също вероятно са непокътнати. Вал каза ли ти, че поне един човек си е пъхал носа в самолета?
	— Да, подполковник.
	— Идвал е и тук. Върху предната част на резервоарната обшивка, точно срещу мен, има табелка с инструкции. Скрежът върху нея е бил изтрит. Виждам символ на съветските военновъздушни сили, емблемата със сърп и чук и много яркочервени надписи. Не съм добър в четенето на кирилица, но предполагам, че е предупреждение за биоагента.
	— Съвсем точно, полковник. То казва на любопитния всичко, което трябва да знае за заряда.
	— В такъв случай мисля, че намерихме мястото, от което е изтекла информацията. Сега, майоре, контейнерът и системата за разпръскване на антракса са ваши продукти. Обяснявай ми какво да търся.
	— Много добре, подполковник. Ако обшивката е непокътната, тогава трябва да провериш тръбопровода на системата за разпръскване, за да се уверим, че ръчните клапани на контейнера върху херметизираните канали още са затворени и запечатани. Клапаните не би трябвало да се отварят и системата да се зарежда, докато бомбардировачът не достигне целта, но…
	— Наистина но. От схемите, които ми показа, тези клапани на контейнера трябва да са точно над главата ми.
	С глава и рамене, пъхнати в бомбения отсек, Смит внимателно се обърна по гръб и се озова с лице под плетеница от стоманени тръби с голям диаметър.
	— Добре, гледам нагоре към разклоненията на тръбопровода. Виждам два големи клапана с лостове точно над мен. Последователността на клапаните, изглежда, просто е отбелязана с червени и зелени зони.
	— Точно така. Това са предните клапани на контейнера. В какво положение са те?
	— Лостовете са обърнати изцяло наляво или надясно и стрелките им сочат към зелените зони. Оказа се, че и на двата клапана има непокътнати метални пломби, а полепналият скреж не е бил докосван.
	— Много добре — с облекчение прозвуча гласът на Смислов. — Клапаните на контейнера още са затворени. Системата никога не е била зареждана за пръскане. Сега, точно от дясната ти страна, като погледнеш назад, близо до входния люк, трябва да видиш още два лоста, маркирани и запечатани като горните клапани. Те контролират клапаните на разпръсквателните вентили в задната част на резервоара.
	Смит се завъртя и се подпря на лявото си рамо.
	— Добре, виждам ги. Поставени са вертикално, към зеленото, и металните им пломби още са на мястото си.
	— Отлично! — възкликна Смислов. — Всичките са ножови клапани „метал към метал“ с еднократни оловни уплътнения. Нищо не преминава през тях. Резервоарът още е пълен.
	— На теория. Влизам в бомбения отсек, за да направя инспекция на цялата система със собствените си очи, за да сме сигурни.
	В другия край на връзката последва тупкане и мърморене, а после гласът на Валентина заглуши този на Смислов:
	— Джон, мислиш ли, че това е разумно?
	— Трябва да се направи и ако го направя сега, няма да ми се налага да се връщам по-късно — Смит се опита да звучи безцеремонно по темата.
	Всъщност не беше сигурен, че може да си наложи да се върне пак втори път. Да пълзиш по корем в смразяващата тъмнина под толкова концентрирана масова смърт беше изключително трудно. Трябваше да го направи още сега, веднага, иначе щеше да получи нервен срив.
	— Влизам в отсека — кратко каза той.
	Като извади заднишком раменете си от входния люк, той пъхна краката си вътре и тупна върху намачкания метален под на отсека. Застана ниско на ръце и колене и почна да се върти из бомбения отсек, като плътно притисна дясната си страна в преградата, за да се възползва от пространството, освободено от извивката на контейнера.
	Дори и по този начин пълзенето беше крайно клаустрофобично и се усложняваше от смачкания при удара алуминий на вратите на отсека. Смит трябваше внимателно да планира всяко движение, докато минаваше над разкъсания метал, и се бореше да опази защитния си костюм. Не можеше да не потръпва всеки път, когато рамото му се опреше в надвисналата маса на пълната със спори обшивка.
	Лицевата част на качулката пак се запотяваше и му пречеше да вижда и донякъде Смит трябваше да опипва пътя пред себе си. Посегна напред… и замръзна. Много бавно вдигна глава, като се опитваше да наднича по ръбовете на шлема.
	— Майоре — каза предпазливо той. — Дясната ми ръка се оплете в жица. Жицата е свързана със серия правоъгълни метални кутии, закрепени с нещо като метална скоба отстрани на резервоара. Кутиите са с размери около трийсет на десет на осем сантиметра. Виждам и още шест, поставени върху близката до мен част от обшивката. Не мога да кажа дали друга такава серия е монтирана симетрично от другата страна. Не изглеждат като неразделна част от резервоара. И кутиите, и жиците са покрити със скреж и недокосвани. Стоят си така от известно време.
	— Напълно си прав, полковник — кратко отвърна Смислов. — Напълно си прав. Това са термични запалителни заряди. Те са част от аварийното оборудване на бомбардировача. Били са предназначени да унищожат антракса, за да предотвратят залавянето му, ако самолетът бъде свален на вражеска територия.
	— Хубаво. Какво да правя с тях?
	— Нищо не трябва да правиш, полковник. Зарядите са стабилни. Би трябвало да се запалват чрез магнитно-електрическа кутия или от акумулаторна батерия, но ако има някакви акумулатори на борда, те отдавна са изтощени от студа.
	— Благодаря, че ми каза — Смит измъкна ръката си и спря задъхан за момент.
	— Това е странно — каза Смислов. — Екипажът на бомбардировача трябва да е прикачил запалителните устройства след кацането с намерението да унищожи бойния заряд. Чудя се защо не са ги задействали.
	— Ако бяха го направили, щяха да спестят много неприятности на всички.
	Смит продължи да пълзи към задната част на отсека. Не страдаше от клаустрофобия, но бомбеният отсек го влудяваше, и то страшно. Студените метални стени все повече го обгръщаха и му се струваше, че диша все по-трудно. Освен това почваше да го боли главата, а ударите на сърцето му пулсираха в слепоочията. Насила трябваше да се съсредоточи върху проверката на обшивката, обстойно, сантиметър по сантиметър, за пукнатини или други повреди, или за изтичане на спори.
	Преодоля последния метър от задната част на отсека, за да провери и от другата страна резервоара и разклоненията на тръбопровода. Стъклото на шлема му все повече се замъгляваше, а светлината на фенерчето, изглежда, отслабваше. Главата му изведнъж сякаш се взриви и той опита да си поеме въздух, като тихо изруга. Това не беше хубаво! Трябваше да се маха оттук!
	— Джон, какво има? — пак се обаждаше Валентина.
	— Нищо. Добре съм. Просто… тук е тясно. Контейнерът не е засегнат. Тръгвам обратно.
	Той се опита да се завърти и да се обърне в ограниченото пространство. Изглежда, нямаше да може. Продължаваше да се закача за неща, които преди ги нямаше там, и паниката, която беше потискал, внезапно се разгоря. Изпусна фенерчето и щом то се търкулна далеч, Смит пак изруга.
	— Джон, добре ли си? — този път думите на Валентина бяха резки, изискващи.
	— Да, по дяволите! — Той се отказа да търси фенерчето и опита да се изтегли към неясната пролука светлина в далечния край на отсека.
	В очите му пареше студена пот, а ръцете му сякаш бяха обвити с втвърдяващ се бетон. Дъхът му свистеше през стиснатите зъби. Заповяда на тялото си да се движи. Само че то отказа да се подчини.
	И тогава в помътнения му ум изникна мисъл. Не беше добре. Беше мъртъв.
	— Махайте се от самолета! — извика изнемощял той и дробовете му изведнъж се подпалиха.
	— Джон, какво има? Какво става?
	— Самолетът е опасен! Заразих се! Тук има нещо друго! Не е антракс! Прекратете мисията! Махнете се оттук!
	— Джон, чакай! Обличаме костюмите. Идваме при теб!
	— Не! Костюмите не са добри! То прониква! Антибиотиците също не го спират!
	— Джон, не можем просто да те оставим! — Зад обърканите думи на Вал той чуваше и настойчивите въпроси на Смислов.
	— Забравете! — Трябваше да се насилва за всяка дума заедно с мъчителните глътки въздух. — Заразен съм! Вече умирам! Не тръгвайте след мен! Това е заповед!
	Рано или късно непременно щеше да се случи. Избегна биологичния куршум на „Хадес“, на „Касандра“ и „Лазар“. Рано или късно трябваше да поеме отговорността. Онази частица от неговото разпадащо се съзнание, която представляваше изследователя и учения, си проправи път напред. Можеше да направи една последна услуга на онези, които щяха да го последват в тази черна дупка, за да проучват и да се борят с това нещо.
	— Вал, слушай… слушай! Респираторно е. Удря през дихателните пътища. Изгаря дробовете и бронхиалните ми тръби… Няма натрупване или плавно засилване… Няма белодробна парализа… но не мога да си набавя кислород… пулсът ускорен… зрението отслабва… губя… сили… Изчезвайте… Това е… заповед.
	Нямаше с какво повече да диша и да говори. Викаха го по радиото, говореха нещо за предпазния костюм. Не можеше да чува над зашеметяващите удари на сърцето в ушите си. Така ли е било при София накрая, да се удави в собствената си кръв? Не. Поне София не беше толкова самотна. Той направи последно усилие да се завлече до светлината, просто за да не умре на това отвратително място. После светлините изчезнаха и тъмнината изцяло го погълна.
	Мина цяла вечност, а може би само секунда.
	Смит започна откъслечно да осъзнава… Движения… Докосване… Гласове… Натиск върху гърдите си… Устни — меки, топли, живи — се притиснаха в неговите настойчиво, но без страст.
	Усещанията му се върнаха. Повдигането на гърдите му; въздух — студен и чист — се изливаше в дробовете му като вода от охладена кана. Усети парещото ухапване на живота, който струеше от една точка във всички посоки. Можеше да диша. Можеше да диша! Лежеше там в изведнъж приятната хладна тъмнина и почти като в оргазъм се наслаждаваше на всяко вдишване.
	Малка ръка без ръкавица отметна назад косата му и същите устни пак се притиснаха в неговите. Нежно този път и приятно се забавиха.
	— Мисля, че дишането е напълно възстановено, професоре — отбеляза удивен глас с акцент.
	— Само проверявам — отвърна втори, по-весел глас.
	Смит осъзна, че под главата му е подложен навит спален чувал. Като отвори очи, той видя Валентина Метрас коленичила до него, качулката на якето й беше отметната назад, а върху черната й коса като звезди проблясваха ледени кристалчета. Тя му се усмихна и изви една от изразителните си вежди.
	Смислов надничаше през рамото й и също се хилеше. Смит осъзна, че лежи на пода на предното отделение в бомбардировача. За момент не беше наясно какво всъщност правят всичките тук; после паметта му с трясък напълно се възвърна.
	— По дяволите, Вал! Какво си мислиш, че правиш?
	И двете вежди се повдигнаха.
	— Че се наслаждавам на работата си?
	— Нямам това предвид! — възкликна той, като се мъчеше да стане. — Този самолет е опасна зона! Има зараза…
	— Полека, Джон, полека — отвърна историчката, като нежно го задържа легнал с ръце върху раменете му. — Няма зараза. Ти си наред, ние сме наред и самолетът е наред.
	— Вярно е, полковник — кисело се намеси Смислов. — Казах ти и преди, с изключение на двата тона антракс под формата на оръжие на този самолет няма нищо поне малко опасно.
	Смит отново се отпусна и откри, че още е с по-голямата част от защитния си костюм. Освен отблясъка на електрическия фенер, чиито лъчи изпълваха кабината, той видя през прозореца и гаснещата дневна светлина. Трябва да е бил в безсъзнание само няколко минути.
	— Тогава какво, по дяволите, стана с мен?
	— Предпазил си се почти до смърт. — Смислов вдигна качулката на защитния костюм. — Тук е студено. Влагата от дишането ти се е кондензирала и е замръзнала върху филтрите на дихателната ти маска. Така подаването на въздух постепенно е спряло.
	Валентина кимна.
	— Нещо подобно стана в Израел по време на първата война в Залива. По време на бомбардировка с ракетите СКЪД, когато имаше опасения, че Саддам ще използва нервнопаралитичен газ, редица израелски граждани се задушили, защото забравили да махнат капачките върху филтрите на противогазите си. Ти дишаше отново собствения си въглероден двуокис. Само че при теб ефектът трябва да е настъпил толкова постепенно, че не си забелязал натрупването.
	Смит се върна към своите проясняващи се спомени.
	— Да, когато започнаха дихателните ми проблеми, първо реших, че имам силен пристъп на клаустрофобия. След това си помислих…
	— Знаем какво мислеше — меко каза Валентина. — Започна да докладваш симптоматиката на собствената си смърт. Но когато тръгна да ни даваш много добро клинично описание на човек, умиращ от задушаване, разбрахме какво става. Опитахме се да ти кажем да си свалиш маската, но ти беше твърде замаян, за да ни разбереш.
	Тя кимна към остъкления нос на бомбардировача.
	— Влязохме през прозореца на пилотската кабина, а Григорий се пъхна в бомбения отсек и те издърпа отвън. Малко реанимация уста в уста и ето те пак тук.
	Смит направи физиономия.
	— Извинете ме, но се чувствам невероятно глупаво.
	— Аз не бих се чувствала така, Джон — сериозно отвърна Валентина. — Не мога да си представя какво ти е било да се покатериш в тази стая на ужасите. Само като погледнах през люка и беше достатъчно да ме полазят тръпки. — Историчката тръсна глава в крайно отвращение. — Обичам прецизните оръжия, но това… нещо… не е оръжие, то е кошмар.
	— Няма да споря по въпроса — усмихна й се Смит. — Вероятно трябва да смъмря и теб, и майора, че не се подчинявате на заповедите ми, но, изглежда, ми липсва ентусиазъм. Благодаря ти, Вал.
	Той протегна покрай нея ръка към Смислов.
	— Благодаря и на теб, майоре.
	Руснакът здраво я стисна.
	— Добрият подчинен е длъжен да посочва факторите в ситуация, по вероятност пропусната от неговия началник — цитира той, все още ухилен.
	Смит пак се опита да седне и този път успя със съвсем малко замайване. Силите му, изглежда, бързо се възвръщаха.
	— Е, имаме една добра новина и една лоша. Лошата е, че още имаме антракс, с който да се занимаваме. Добрата е, че контейнерът изглежда незасегнат и неповреден. За всеки случай ще продължим с антибиотиците, но не мисля, че трябва да се сражаваме с някакво изтичане на спори. Вал, как…
	Тя рязко се изправи, като силно, но, изглежда, случайно удари Смит.
	— Слава Богу поне за това — продължи да бърбори тя. — Мислиш ли, че е безопасно да се укрепим в корпуса за през нощта? По звуците отвън разбирам, че времето малко се е влошило.
	— Да… мисля, че това ще е добра идея — отвърна Смит. — Подозирам, че ще се чувстваме малко странно да лагеруваме върху купчина антракс, но смятам, че ще е съвсем безопасно. Какво ще кажеш, майоре?
	Смислов сви рамене.
	— Мисля, че и тук ще е страшно студено, но пък ще е по-добре от палатка отвън, върху ужасния глетчер. Но все пак смятам, че ще ни е по-добре в задната част.
	— Прекрасно! — каза Валентина, като подаде ръка на Смит. — Да си събираме оборудването и да си поиграем на къща. Мога да си капна малко от онова медицинско уиски, което обеща.
	Смит пое ръката й и се надигна от пода.
	— Сега като спомена за него, аз също бих си капнал.
	Седнал върху голите пружини на една от койките, Смит се мръщеше на портативната радиостанция.
	— Станция остров Уензди, станция остров Уензди. Тук мястото на сблъсъка, тук мястото на сблъсъка. Ранди, чуваш ли ме? Край.
	Малката тактическа радиостанция „Леприкорн“ изсъска в отговор и злобно изтрещя насреща му.
	— Винаги става така, нали? — с отвращение каза Смит. Той затвори слушалката и сгъна обратно антената в кутийката. — Можеш веднага да се свържеш с най-отдалеченото кътче на света, освен ако действително нямаш нужда да говориш с някой.
	— Между нас и станцията има цяла планина.
	Седнала с кръстосани крака до мъничката походна печка, Валентина внимателно пусна топка силно смачкан сняг в тенджерката с вода, която се изпаряваше отгоре. Освен да разтопи кръг, голям колкото стъпка, в скрежа по тавана на спалното помещение, малката горелка, поддържана с гориво на гранули, не беше в състояние значително да повлияе на температурата в отделението, но можеше да осигури гореща вода за пакетираната храна и да напълни отново манерките на екипа.
	За да пестят батериите, единственото осветление в помещението идваше от две химически пръчки, закрепени за рамките на леглата, и меката, изпълваща всичко светлина даваше усещането за затопляне.
	Корпусът поне осигуряваше неподвижна въздушна защита от вятъра, който пищеше из глетчера. Обстановката в разбития самолет щеше да е поне търпима за през нощта.
	— Кое легло искаш, професоре? — попита Смислов, докато откачаше спалния си чувал от рамката на раницата. — Дамите първи избират.
	— Благодаря ви, любезни господине — отвърна Валентина. — Но моля, разполагайте се. Аз ще съм на пода.
	— Аз също — добави Смит и отпи последната глътка кафе от походната си чаша. — В онези дни явно авиаторите са били с малки размери.
	— Както искате. — Смислов почна да развива спалния си чувал върху долната койка отляво. — Сега вече знаем, че имаме антракс. Как ще действаме с него?
	— Ами, мисля, че вашите хора са имали вярната идея. Ние просто ще идем една крачка по-нататък. След като още сме с пълен резервоар, смятам, че просто трябва да доведем отряд сапьори, които да опаковат фюзелажа с един-два тона термит и бял фосфор. И правим на пепел цялата проклета машинария.
	— Определено не бива! — възкликна Валентина, вдигайки поглед от печката.
	— Защо не? — объркан попита Смит. — Ако успеем да концентрираме достатъчно топлина около обшивката, би трябвало да изгорим всички спори, преди да се появи каквато и възможност да се разпространят.
	— О, мили Боже! Слепите, които няма да видят! — Тя изразително размаха ръка из помещението. — Като се има предвид превъзходното състояние на самолета, той е историческа ценност! Да дойде пролетта, ако успеем да докараме тук ледоразбивач и хеликоптер кран, можем да го вдигнем от глетчера, общо взето, непокътнат! Може да се реставрира. Всъщност…
	Идеята блесна в очите й.
	— Всъщност с частите от тази катастрофа и онзи Ту-4, който е изложен в института „Гагарин“, се обзалагам, че можем да сглобим един напълно нормален самолет.
	Тя се обърна с лице към Смислов, внезапно развълнувана като ученичка с ново колело.
	— Ти си ходил в института! Виждал си „Бика“ в авиационния музей! Какво мислиш?
	Руският офицер вдигна очи смаян.
	— Наистина няма как да знам, професоре, но съм сигурен, че ще отидат страшно много пари.
	— Ти остави набирането на средства на мен, Григорий! Познавам няколко заможни маниаци по военните птички, които ще дадат и крака си, и ръката си, за да видят как „Фифи“, паметната летяща крепост, прелита ниско заедно с оригинален руски В-29. Само Шамплейн ще даде поне четвърт милион!
	Смит нямаше как да не се впечатли от нейния бликащ ентусиазъм. Валентина Метрас очевидно беше човек, който до последно държи на своето. Той тихичко подсвирна и посочи с палец напред към бомбения отсек.
	— Опасявам се, че все пак още имаме някои други приоритети тук.
	Валентина безгрижно махна с ръка.
	— Подробности, подробности! Не ме интересува какъв вид бактерии ще трябва да чистим. Никой не може ей така да драсне клечката на този самолет, ако аз имам да казвам нещо за него. Та той е история!
	— Това ще го решат великите сили, Вал — усмихна се Смит. — А не аз, с голямо удоволствие мога да кажа.
	С напрегнато изражение Смислов погледна през рамо към Смит.
	— Какво ще правим след това, подполковник?
	— Знаем, че антраксът съществува и все още е фактор, затова приоритетът е да докладваме за него. — Смит остави празната походна чаша на пода. — Утре сутринта, ако времето е поносимо, смятам да направим бърз оглед около мястото на сблъсъка, за да потърсим спасителния лагер на екипажа на „Миша“. После тръгваме към научната станция. Ако не можем да установим радиовръзка с външния свят от станцията, тогава ще пратя Ранди с хеликоптера до ледоразбивача, за да докладва.
	Смит внимателно гледаше гърба на Смислов, докато руснакът развиваше спалния си чувал върху койката.
	— Освен това ще поверя на отряда за подкрепление да охраняват острова, майоре. Това значи, че ще включим и канадците в играта и, общо взето, цялата ситуация ще ескалира. Знам, че обещахме на вашето правителство да се опитаме да я запазим в мълчание, но сега, след като трябва да се справяме и с антракса, и с изчезналия екип на станцията, нямаме избор, освен да се разкрием.
	— Напълно разбирам, подполковник. Наистина няма друг избор.
	Отговорът на Смислов беше безучастен и Смит се запита дали руснакът беше съгласен с думите му, или говореше с някаква задна мисъл.
	— О, Боже! Всичко това е в списъка с тревоги за утре — каза Валентина, като хвърли поглед на люка, монтиран в задната преграда. — През това време искам да видя нещо друго.
	— Не може ли да почака до сутринта? — попита Смит.
	Тя погледна към Смит така, че мигновеното килване на главата й и повдигането на веждата да останат скрити от Смислов. — Не е нищо особено. Няма да отнеме и секунда.
	Като грабна едно фенерче, тя се изправи и тръгна назад. Отвори херметическата врата и приведена се вмъкна през нея. Последваха най-различни удари и блъскане, докато си проправяше път до самата опашка на самолета, а след това — няколко минути неясна тишина.
	— Това вече е интересно — гласът й отекна като в метална кухина. — Джон, може ли да ми помогнеш малко тук, моля те?
	— Идвам.
	Смит последва Валентина в тъмния проход. Историчката се беше привела над отвора между пълнителите с муниции на опашната оръдейна кула. Насочила фенерчето към лицето си, тя беззвучно раздвижи устни:
	— Затвори люка.
	— Да му се не види, Вал. Да не си отгледана в плевня! Тук дори е още по-студено.
	Той дръпна херметическата врата да се затвори и завъртя затягащия лост до заключено положение. Като се придвижи заднишком до пълнителите, той се спусна на едно коляно до Валентина. Между облечените си в ръкавици пръсти тя отново и отново подхвърляше снаряд на автоматично оръдие.
	— Какво е това? — попита Смит, надвиквайки воя на вятъра, който фучеше около повърхността на опашката.
	— Съветски 23-милиметров снаряд. От пълнителите на опашното оръдие — отвърна тя.
	— Добре. Какво става?
	— Нещо странно, Джон. Нещата не се връзват или по-скоро се връзват по много особен начин. Затова те срязах така в пилотската кабина днес следобед.
	— И аз така си помислих — отвърна той. — Какво виждаш?
	— Този самолет е бил напълно въоръжен за бойни действия. Освен че е носел заряда с антракс на борда си, отбранителното му въоръжение също е било напълно заредено. Нещо повече, този самолет тук не е извършил аварийно кацане. Било е случаен сблъсък.
	Смит не беше съвсем наясно каква е разликата.
	— Сигурна ли си?
	— До голяма степен. Бомбардировачът не е бил настроен за аварийно кацане, когато се е ударил в леда. Помниш ли, когато те питах за контролните уреди на витлата и смесването на гориво в пилотската кабина? Оставени са на крайцерски режим. Освен това те питах за лоста на механизацията. Задкрилките не са били спуснати, както би следвало при всякакъв вид преднамерено кацане.
	Валентина почука върху кожуха на пълнителя с кокалчетата си.
	— И, накрая, не са извадили пълнителите с муниции на оръдейната кула. В една летяща крепост В-29 или в Ту-4 „Бик“ това би било стандартна процедура в случай на принудително или аварийно кацане.
	— Тогава какво е станало, по дяволите?
	— Както ти казах, куриозен сблъсък, абсолютна злополука — продължи тя. — Според картите на остров Уензди глетчерът има постепенен низходящ наклон в северна посока. Бомбардировачът трябва да е заходил от север. Освен това трябва да са летели през нощта, ниско и на уреди, защото изобщо не са знаели, че тук има остров. Влезли са между върховете и теренът внезапно е изникнал под самолета. Преди пилотите да разберат какво става, са се ударили в земята или по-точно в леда. Трябва да са летели с пълна крайцерска скорост, доста по-бързо отколкото при стандартно приземяване, но както неизбежно става, по това време повърхността на глетчера трябва да е била относително гладка, без някакви ръбове или пукнатини, които да заклещят самолета. Така че са се ударили на равно и са се плъзгали без препятствия.
	Има подобни катастрофи и на Северния, и на Южния полюс — продължи шепнешком тя. — Когато екипажите са губили ориентация заради трудноразличимия релеф в тези условия. За да приключа темата, този самолет не е бил в извънредно положение, когато е паднал. Не са били изгубени и не са се приземявали. Били са в контролирана крайцерска конфигурация и са отивали някъде другаде.
	— Щом е така, не трябва ли да са видели острова на картите си? — попита Смит.
	— Спомни си, че през 1953 година подробната навигационна информация за тази част от света просто не е съществувала. Възможно най-точната карта е била американска военна тайна. На всичкото отгоре остров Уензди е нещо като забележителност. Той е една от най-високите точки в архипелага Кралица Елизабет. По онова време този, който е планирал полета на самолета, е нямал представа, че една адски голяма планина ще им се изпречи насред Северния Ледовит океан.
	— Не е чак толкова високо — размишляваше Смит. — Тук сме само на 760 метра надморска височина. Това не е ли доста ниска крайцерска височина за херметически самолет като този?
	— В голяма степен — съгласи се тя. — Всъщност Ту-4 или В-29 би следвал толкова ниска траектория на полета само по една причина: екипажът му се е тревожил да не го засече радар с далечен радиус на действие.
	Джон се насили да изиграе адвокат на дявола.
	— Нямаше ли да видят острова на своя навигационен радиолокатор?
	— Само ако са го използвали. Ами ако са поддържали пълна радиоелектронна маскировка и всичките им радиолокационни и радарни предаватели са били умишлено изключени, за да не бъдат засечени?
	Ако това беше възможно, изглежда, ставаше още по-неприятно.
	— И какво мислиш, професоре? — попита Смит.
	— Не знам какво да мисля, подполковник — отвърна тя. — Или по-скоро не знам какво искам да мисля. В едно съм сигурна. Утре сутринта трябва да намерим екипажа на този самолет. В по-цялостната картина на ситуацията това може да е по-важно от антракса.
	— Мислиш ли, че това може да има нещо общо с алтернативния план на руснаците?
	Смит видя как тя кимна.
	— Много вероятно. Подозирам, че когато открием спасителния лагер, ще разберем.
	— Подозирам, че дотогава ще разберем и за майор Смислов — мрачно отвърна Смит.


	С ъгълчето на окото си Смислов наблюдаваше как Смит изчезва в опашката. Цяла вечер беше чакал възможност да действа, поне за момент, когато другите се занимаваха с нещо или бяха разсеяни. Това можеше да е най-добрият му шанс, ако не и единственият.
	Той тръгна към тунела за пълзене, който водеше в предната част, и се заизвива по протежението му колкото можеше по-бързо и по-безшумно. Знаеше точно какво да търси и точно къде трябва да е то. Освен това имаше връзка петдесетгодишни ключове в джоба си.
	По-рано през деня, когато бяха в пилотската кабина със Смит и Метрас, не беше посмял да търси. Не можеше да рискува и да привлече вниманието им към официалната документация на „Миша 124“, докато не се увери в статуса й.
	Легнал по корем в предното отделение, той извади джобно фенерче от якето си. Стисна го между зъбите си, спусна се на едно коляно долу до навигаторското място и прати тъничкия пронизваш лъч по касата за карти под масата. Извади връзката ключове и припряно почна да изпробва ключалката на касата.
	Това беше съветски бомбардировач, а в бившия Съветски съюз картите бяха военна тайна, крита от всички, освен от упълномощените служители.
	След известно съпротивление механизмите на ключалката се завъртяха за първи път от половин век насам. Смислов отвори малката тежка врата.
	Нищо! Касата беше празна. Навигационните карти и програмираните цели, които е трябвало да бъдат използвани от радиометриста, ги нямаше.
	Без да губи време, той затвори и отново заключи касата. Следваха бордовият дневник на бомбардировача и заповедите на командира на полета. Като се придвижи напред към лявата страна на пилотската седалка, Смислов пъхна втория ключ в ключалката на пилотската каса, поставена под седалката. След като отвори малкото плоско сандъче, руснакът затърси пипнешком из него. Пак нищо!
	Значи оставаше касата на политкомисаря. Най-критичната от трите. Той се провря между пилотските места към позицията на бомбардира в самия нос на самолета. Тук стъклото на недокоснатата от стъпки оранжерия беше вдлъбнато от удара. Вътре беше навалял сняг и после беше замръзнал. Самия механизъм за насочване на бомбите го нямаше — не е бил нужен за тази мисия — и останалата част от кабината беше погребана под втвърден полулед. Като измъкна ножа от колана си, той прокопа път до монтираната в пода каса.
	Проклятие! Заключващият механизъм здраво беше замръзнал. Като ругаеше шепнешком, руснакът свали ръкавиците си. Извади запалката от джоба си и поднесе малкото газено огънче към мястото на заключване. Изгори пръстите си и пак изруга нещо, мърморейки, после отново пробва да отключи. Упоритият механизъм неохотно поддаде.
	Нямаше ги. Снимките на целите и картите. Заповедите за действие. Бордовият дневник на политкомисаря, инструкциите за непредвидени ситуации и планът за действие на екипажа след мисията — всичките бяха изчезнали.
	Смислов пак заключи вратата на касата, утъпка и заглади снега върху нея, като се опитваше да заличи следите от своето вмешателство. Изправи се и отново сложи ръкавиците си, а мислите му препускаха. Всичко беше изчезнало. Цялата документация на мисията. Така и трябваше да бъде. Политкомисарят на „Миша 124“ е имал заповед да унищожи и последното парченце от доказателствата относно мисията на бомбардировача от Събитието на пети март.
	Но на политкомисаря е било заповядано да унищожи също и самолета, и неговия товар. Термитните запалителни устройства в бомбения отсек бяха доказателство, че тъкмо това е правел, когато са го прекъснали. Но какво е станало с документите? И тях ли са му попречили да унищожи?
	И какво е станало с хората? Утре Смит щеше да иде да търси екипажа на бомбардировача. Какво ще е останало там за него?
	Смислов дръпна надолу ципа на якето и прибра фенерчето писалка. Извади и запалката от джоба на ризата си. Не малката пластмасова с газ, която беше купил от магазина на летището в Анкоридж, а другата — стил „Ронсън“ резервоарна запалка, която беше донесъл със себе си от Русия. Балансираше с нея в дланта си, а умът му препускаше през бързо стопяващите се възможности, останали пред него.
	Можеше да се успокоява с мисълта, че повечето решения, които трябваше да се взимат, лежаха на неговите плещи. Ако руските спецназовци бяха убили персонала на научната станция, значи съдбата трябваше да следва неумолимия си ход. Той нямаше да е отговорен за предстоящата конфронтация между Съединените щати и Русия.
	Трябваше да се тревожи само за предателство. Днес беше спасил живота на приятел в тази странна, студена метална стая. Утре може да се наложи да убие същия този приятел като враг. И опровержението, че нямаше да е по вина на Смислов, отекваше ясно.
	— Хей, майоре, добре ли си там, горе? — отекна гласът на Смит в тунела откъм задното отделение.
	— Да, подполковник — отвърна Смислов, а пръстите му се вкопчиха в малката сребърна кутийка. — Просто… си изпуснах запалката.


	Няколкостотин метра нагоре по лицевата страна на източното възвишение, върху издатина, от която се виждаше и глетчерът, и мястото на падналия „Миша“, през една пукнатина в изкусно замаскиран камък и заслон от снега надничаше голямата леща на мощен прибор за фокусиране на точкови цели. Двама мъже лежаха под заслона, предпазени от покрит с ледени кристалчета бял брезент, разстлан и прикрепен над главите им. Независимо от защитата, студът върху открития планински склон беше пронизващ. Въпреки това двамата наблюдатели упорито търпяха — единият се взираше през фотоувеличителния прибор за нощно виждане, прикрепен към визьора, а другият напрегнато слушаше малкия радиоприемник, който му бяха дали.
	На определени интервали двамата мъже изпълняваха ритуал за оцеляване — свободните им ръце се движеха между краката, подмишниците и лицата, пренасяйки телесна топлина до изложената си на студа кожа, и се пазеха от зловещото, разрушително измръзване.
	Като се плъзгаше по корем, сякаш е гущер, пропълзя трети, облечен в яке, мъж и отиде при двамата зад заслона.
	— Нещо да докладваш, сержант?
	— Нищо важно, лейтенант — изсумтя мъжът зад визьора. — Разположиха лагера си в останките на самолета. Може да видите светлини през прозорците на задното отделение. А от време на време и в предното.
	— Дай да погледна — каза лейтенант Томашенко.
	Сержантът спецназ се търкулна встрани, за да направи място на взводния си командир, и Томашенко се намести зад прибора за нощно виждане, надничайки в зеленикавосивкавия свят, който той разкриваше. Бомбардировачът лежеше върху глетчера под наблюдателния пост като заседнал на брега кит. Бледите струйки светлина, които се процеждаха през илюминаторите на падналия бомбардировач, едва доловими с просто око, се усилваха до яркозелено от фотоувеличителя. От време на време ярката светлина почваше да пулсира, докато някаква фигура се движеше покрай изпъкналите прозорци.
	— Очевидно спорите антракс не са разпилени из самолета — измърмори Томашенко. — Това поне е нещо.
	Томашенко и хората му не бяха посмели да се доближат до падналия Ту-4 и изобщо не бяха стъпвали върху глетчера. Заповедите на взвода бяха специфични и строго ограничени. Да държат мястото на катастрофата и разследващия екип под наблюдение от далечно разстояние. Да замаскират присъствието си на острова. На всяка цена да избегнат разкриването си. Да чакат издаването на алфа командата от определения агент, прикрепен към американската страна. Да се позиционират така, че да се намесят веднага при излъчването на споменатата заповед. Да са готови да се изтеглят към подводницата, ако заповедта не бъде издадена.
	Томашенко понечи да пита радионаблюдателя дали не е чул нещо, но се спря. Ако сигналът беше излъчен, той щеше да го чуе. Дотогава трябваше да чакат.


	29

	__Станцията на остров Уензди__

	Ранди Ръсел тихо лежеше в тъмното. Зад преградата, в главната стая на спалното помещение, тя чу тежкото, спокойно дишане на доктор Троубридж — звукът, който беше чакала.
	Час по-рано тя и Троубридж бяха усилили огъня в спалното. В женската част Ранди само се беше опънала напълно облечена върху леглото на Кейла Браун и отказваше да заспи. Сега, като безшумно се завъртя и стъпи на крака, тя почна да се приготвя за излизане навън. Натъпка три чифта чорапи в белите термопластични защитни ботуши. После дойде ред на якето и предпазните горни панталони с дамския „Магнум“ и бързо сменяемите барабани, пъхнати в джоба на кобура. Сложи вътрешните ръкавици „Номекс“ и външните от кожа, както и бялата защитна маска, а най-накрая снежния камуфлаж.
	Действаше в пълна тъмнина. Преди да изгаси осветлението за лягане, тя внимателно беше поставила всичко, което ще й е необходимо, и наум беше разчертала всяко движение, което щеше да направи.
	Като пристъпи до мястото, на което беше оставила раницата си, извади малък найлонов плик от един външен джоб. После, като окачи торбичките с патроните и картечния си пистолет, тя извади сгънато одеяло „Хъдсънс Бей“ от горното легло на спалното помещение.
	Плъзна вратата на преградата, за да я отвори, и прекоси по дължина спалното помещение до външната врата, като се водеше безпогрешно от по-бледочерните правоъгълници на прозорците и светлите контури на острия край на маса или плота на шкаф и безшумно правеше всяка своя стъпка по пода. Когато се промъкна през снежната преграда, Троубридж още спеше дълбоко.
	Приведе се на ръце и колене и пропълзя през външната врата, като се снишаваше ниско по снежната просека, която излизаше от входа. Пълзеше по утъпканите пътеки. Проправяйки си път до лисичата дупка, която беше издълбала за себе си, за да наблюдава спалните помещения. Там си построи ловното скривалище.
	Тежкото одеяло „Хъдсънс Бей“ постла под себе си — за изолация между тялото й и леда. Съдържанието на найлоновия плик сложи отгоре си. Това беше спасително одеяло от сребристо фолио, невероятно топло въпреки лекотата си. Но за разлика от обичайния цвят на подобни одеяла, гърбът на това не беше в яркооранжево, а в полярно камуфлажно бяло.
	Като се покри с него, Ранди се сля със заобикалящата я среда и се превърна в извивка от снежната пелена.
	Тук, в защитената от вятър част на острова, през нощта всичко беше почти неподвижно, макар че слабо се чуваше как вятърът удря и блъска над подслоняващия ги хребет. Дори с нейното привикнало към тъмнината зрение Ранди едва можеше да отдели трудноразличимите сенки в мрака около нея, плътните геометрични контури на хижата върху сивкавото черно на снежната покривка. Постепенно, докато минутите и часовете минаваха, тя започна да забелязва леко полюшване сред тези нощни сенки. Известно време се чудеше на това, после разбра, че северните светлини сигурно се движат някъде отгоре и през облачната покривка над острова се процежда оскъдна следа от блясъка им.
	Беше мразовито. Силният, пронизваш студ постепенно проникваше през защитата й от одеяла и дебели дрехи. Все пак, безшумна, търпелива и невидима като полярна лисица, Ранди чакаше и дишаше колкото е възможно по-леко, за да намали до минимум облачето пара от дъха си.
	Под защитното одеяло тя прегърна картечния пистолет по-плътно не за да защити назъбеното оръжие — то беше покрито със синтетична защита при всякакви условия срещу полярните температури, — а за да пази батериите на тактическото бойно устройство за усилване на светлината, прикачено под цевта, топли и заредени.
	Времето се влачеше като един от глетчерите на острова. Тя още чакаше. Щом на нея й беше студено, значи и на него му беше студено, а той знаеше къде има топлина и разгорян от въглищата огън и удобно легло, което го чака вътре, затова нямаше начин да не ги потърси.
	Най-после Ранди чу първото съвсем слабо издайническо проскърцване на стъпка от ботуш върху снега. Палецът й помръдна на сантиметър и бутна предпазителя на основното оръжие от „безопасен“ на „автоматичен“ режим.
	По пътеката от другата страна на лагера бавно се движеше аморфно тъмно петно. То постепенно се оформи в изправена фигура на мъж, който носеше по един тънък издължен предмет във всяка ръка. Като се придвижваше предпазливо, сякаш дебне дивеч, той се доближи до входа на спалното помещение.
	Палецът, който беше изключил безопасния режим на картечния пистолет, се отмести до бутона на дръжката му.
	Фигурата спря за момент пред снежната преграда и хвърли последен продължителен поглед наоколо, като пропусна изпъкналото хълмче в снега на няколко метра разстояние. После опря издължения предмет в дясната си ръка в касата на вратата и прехвърли другия предмет от лявата си ръка в дясната. С освободената лява ръка той посегна към дръжката на вратата.
	Ранди отметна настрани термоодеялото и се изправи на колене, като вдигаше на рамото си пистолета. Палецът й натисна копчето на тактическото светлинно устройство и тъничкият синкавобял лъч изскочи, като задържа и парализира човека, който стоеше на вратата на хижата с наполовина вдигнат пикел.
	— Здравейте, господин Кропоткин — каза Ранди с глас, студен като цевта на насочения картечен пистолет. — Сега ли да те срежа на две или да го отложим за по-късно?


	Картечният пистолет лежеше на масата за хранене в хижата, а дулото му сочеше към смуглия, неизбръснат младеж, седнал на леглото до стената. Ръката на Ранди Ръсел се намираше на съвсем късо разстояние от спусъка на пистолета. И двамата бяха свалили дебелите си горни дрехи и тя беше използвала чифт пластмасови еднократни белезници, за да завърже ръцете на Кропоткин зад гърба му. Сега гледаше в мъжа с напрегнатите си абаносови очи.
	— Къде остави телата на другите членове от научния екип?
	— Тела? — Кропоткин се обърна към третия човек в стаята. — Доктор Троубридж, моля ви. Не знам за какво говори тази луда жена! Дори не знам коя е!
	— Аз… също, наистина — Троубридж с усилие примигна на блясъка на газената лампа и приглади назад смачкания си от съня прошарен бретон. Облечен в дълго термобельо и чорапи, той се беше събудил с неприятно чувство само няколко минути преди Ранди да натика Кропоткин вътре през снежната преграда.
	— Не се тревожи коя съм аз — хладно каза Ранди. — Засега дори не се безпокой, че ще те разследват за убийство. Съсредоточи се върху това да останеш достатъчно дълго жив, че да те предадат на властите. Най-добрата ти възможност е да отговаряш на въпросите. Е, на кого докладваш? Кой идва за антракса?
	— Антракс? — очите на словака пак се стрелнаха към единствения му потенциален съюзник в стаята. — Доктор Троубридж, моля ви, помогнете ми! Не знам какво става тук!
	— Моля ви, мис Ръсел. Не мислите ли, че малко прибързваме със заключенията? — Ученият припряно намести очилата на носа си.
	— Не мисля — категорично отвърна Ранди. — Този човек хладнокръвно е убил другите членове на вашата експедиция, другарите, с които е живял и работил над шест месеца. Заколил ги е всичките, сякаш са овце, и се обзалагам, че единствената причина е заради пари.
	Челюстта на Кропоткин увисна.
	— Другите… мъртви? Не го вярвам! Не! Това е лудост! Аз не съм убиец! Докторе, кажете й! Кажете на тази жена кой съм аз!
	— Моля ви, мис Ръсел! — тонът на Троубридж стана по-твърд при възражението. — Нямате основания да предявявате подобни… драстични обвинения. Още нямаме реално доказателство, че някой е бил убит.
	— Напротив, имаме, докторе. Снощи намерих тялото на Кейла Браун на хълма под радиокулата. Някой е използвал пикел, за да я удари. Подозирам, че е този. — Ранди кимна към пикела, който лежеше на масата до картечния пистолет, пикела, който беше донесъл Кропоткин. — Не се съмнявам, че ДНК тестът ще докаже това твърдение. Освен това сигурно ще открият кървави следи и от доктор Гупта и доктор Хасегава. Погубил си Крестън и Ръдърфорд по друг начин, нали, Кропоткин?
	Докторантът се поизправи от леглото, като разтягаше найлоновите връзки около китките си.
	— Казвам ви, не съм убивал никого!
	Ръката на Ранди покри дръжката на пистолета. Дулото кривна на сантиметър и се насочи право в гърдите на Кропоткин.
	— Сядай.
	Той застина и се отпусна на леглото.
	Троубридж стоеше и наблюдаваше тази картина със слисано изражение. Откриването на трупа на Кейла Браун беше поредното нещо, което не биваше да му се случва, поредният камък в засилващата се лавина, която помиташе живота и внимателно подредената му кариера и ги превръщаше в скандал и хаос. Единствената му възможност за бягство се таеше в отричането.
	— Нямате доказателство, че някой от членовете на експедицията е отговорен за всичко това — дрезгаво възрази той.
	— Опасявам се, че имам. — Като се облегна на стола си, Ранди сграбчи ловната пушка „Уинчестър“ модел 12, която Кропоткин беше носил — защитата на лагера от полярни мечки. — Тази ловна пушка има вместимост на магазина три патрона. Логично е да предположим, че в нея е имало три патрона, когато е изнесена от лагера.
	Тя няколко пъти плъзна помповото презареждане на модел 12, но оттам изпадна само една-единствена сачма с голяма мощност и изтрополи върху масата.
	— Три патрона в пушката, когато е изнесена от лагера. Трима души излизат с тази пушка, когато е изнесена от лагера. Един от тях се връща. Направете сметка.
	— Изстрелях тези патрони, за да сигнализирам, докторе, там, върху паковия лед! Ще накарате ли тази жена да ме чуе?
	— Момчето има право — запротестира Троубридж още по-разгорещено. — Поне има право да бъде изслушано.
	Студеният поглед на Ранди изобщо не слизаше от лицето на Кропоткин.
	— Добре. Нямам нищо против. Да го изслушаме. Къде е бил? Какво е станало с другите?
	— Да, Стефан — намеси се почти нетърпеливо Троубридж. — Кажи ни какво стана.
	— Не можах да се измъкна от проклетия паков лед две денонощия, чудех се какво е станало с другите! — Той си пое дълбоко дъх на пресекулки и се овладя. — Доктор Крестън, Иън и аз търсехме доктор Гупта и доктор Хасегава. Мислехме, че са излезли върху ледените блокове да взимат проби или за да заобиколят струпания по брега лед. Когато стъпихме на блоковете, аз се оказах отделен от другите. Ледът близо до острова е много неравен, има доста ледени хълмове и хребети.
	После вятърът смени посоката и в леда се отвори канал. Пътят ми до острова беше отрязан! Не можах да се върна на брега. Виках за помощ! Стрелях. Никой не дойде! — Кропоткин затвори очи и главата му клюмна на гърдите. — Нямах храна. Не съм ял от два дни. Никаква топлина. Никакъв подслон, само лед. Мислех си, че ще умра там.
	Ранди не се впечатли. Тя вдигна от масата единствения патрон от пушката.
	— Стандартният сигнал за помощ от огнестрелно оръжие е три изстрела във въздуха.
	Кропоткин рязко отметна глава.
	— Там видяхме следи от полярна мечка! Пазех единия патрон за нея. Не исках да ме разкъса до смърт!
	— И как се върна? — безизразно продължи да пита Ранди.
	— Тази вечер пукнатината в леда се затвори. Вятърът сигурно е променил посоката си и аз успях да стигна до брега. После се върнах право в лагера. Исках само пак да се стопля!
	— Това е странно — каза Ранди. — Тази вечер и аз бях навън и вятърът, струва ми се, духаше все от север, както си е през цялото време.
	— Тогава е било от прилива, от течението или заради Дева Мария — един Господ знае колко молитви казах! Не знам! Само знам, че когато най-после се добрах до лагера, някой ми пъхна автомат в лицето и ме обвини, че съм убил приятелите си. — Кропоткин тромаво се извъртя на леглото и пак погледна Троубридж. — Дяволите да го вземат, професоре! Вие ме познавате! Посещавал съм лекции при вас. Вие бяхте в комисията, която ме избра. И вие ли сте част от тази лудост?
	— Аз… — за момент Троубридж заекна. После подпухналите му от съня черти решително се изопнаха. Не можеше чак толкова да се е заблудил. — Не, не съм! Мис Ръсел! Протестирам. Този човек очевидно е преживял сериозно изпитание! Не можете ли да отложите инквизицията поне докато той си почине и получи топла храна?
	Очите на Ранди все така не се откъсваха от Кропоткин, а леката й усмивчица носеше мразовития повей на полярните ветрове.
	— Отлична идея, докторе. Той трябва да хапне нещо.
	Тя се изправи и извади десантен нож от тесния джоб на скиорските си панталони и натисна с палец копчето, което отвори извитата като кука резачка за парашутни колани.
	— Освободете го, докторе. — Тя сложи отворения нож в средата на масата. — Сам може да си приготви ядене.
	Троубридж вдигна ножа.
	— Аз ще го приготвя вместо него — каза той с разколебан от лицемерие глас.
	— Казах той да си приготви сам яденето, докторе! — сопна се Ранди и грабна пистолета. — Просто срежете белезниците и не блокирайте линията ми на стрелба. После идете до леглото си, обуйте си панталона и стойте настрана.
	Без да продума, но със зачервено от гняв лице, Троубридж сряза белезниците от китките на Кропоткин. Като държеше студента под прицел, Ранди прибра ножа и издърпа стола си до най-далечния ъгъл на спалното. С гръб към стената, тя пак седна и пъхна приклада на оръжието под мишница, с насочена цев.
	— Добре, господин Кропоткин, сега можеш да станеш и да си приготвиш нещо за ядене. Но не се занасяй. Би било много лоша идея.
	Стаята притихна, чуваше се само воят на вятъра и тракането на съдове и прибори. Кропоткин загря консерва задушено овнешко и чайник с вода на примуса в спалното. От време на време той хвърляше поглед в посока към Ранди, но всеки път откриваше, че цевта на картечния пистолет го следи, сякаш беше насочвана с радарно управление. Нещо тегнеше във въздуха… очакване, но искрящите й очи бяха абсолютно непроницаеми и потайни.
	— Може ли да взема нож и да си отрежа парче хляб? — попита той с хаплива любезност.
	— Ако направиш движение, което не ми харесва, веднага ще разбереш.
	В далечния край на спалното Троубридж приключи с обличането и заедно с панталоните възвърна и своята помпозност.
	— Мисля, мис Ръсел, че е време да изясним някои неща…
	— А аз мисля, докторе, че е по-добре да млъкнете.
	Тонът на учения започна да се повишава.
	— Не съм привикнал да ми се говори по този начин!
	— Ще свикнете.
	Троубридж нямаше друг избор, освен да притихне.
	Кропоткин сложи чиниите си на масата за хранене и се нахвърли върху чая, овнешкото и хляба, като ядеше бързо и гледаше между Троубридж и жената, която безмълвно го държеше на прицел.
	Ранди го остави да изяде половината ядене, преди да проговори:
	— Добре, да приключваме с това. Името ти е Стефан Кропоткин, ти си гражданин на Словакия от югославски произход и учиш в университета „Макгил“ със стипендия и студентска виза.
	— Сигурно докторът ви е казал това — каза Кропоткин през пълната си с хляб и маргарин уста.
	— Така е. Освен това ми каза, че си блестящ студент и много способен човек. Така си издействал да заминеш с тази експедиция. — Ранди се наведе напред. — Сега, да се върнем към онова, което казваш. Според теб си бил на проучване с други двама членове на вашата експедиция, професорите Гупта и Хасегава, когато внезапно и двамата изчезват. Идваш тук и докладваш за тяхното изчезване. После тръгваш да ги търсиш заедно с доктор Крестън и Иън Ръдърфорд. Докато сте търсили, сте стигнали до ледените блокове. После доктор Крестън и Ръдърфорд също се изпаряват. Ти си заклещен на леда от отворена във водата пукнатина. Просто случайно ти си човекът с пушката и съвсем случайно ти си изстрелял два патрона от нея.
	Оставаш върху леда почти две цели денонощия; после пукнатините в леда се затварят и ти успяваш да се върнеш в лагера едва преди около час. Нямаш представа какво е станало с Гупта, Хасегава, Крестън или Ръдърфорд и идея си нямаш кой може да е убил Кейла Браун тук, в лагера. Това ли е твоят разказ в общи линии?
	— Да, защото това е истината — враждебно отвърна Кропоткин, след като отпи глътка чай.
	— Не, не е — сухо каза Ранди. — Ти си лъжец и убиец и вероятно още куп отвратителни неща, за които ще разберем.
	Тя бавно стана от стола си.
	— Първо, името ти не е Стефан Кропоткин. Всъщност не знам какво е, но няма значение. Други хора в момента разнищват фалшивото ти минало и те ще разберат. Ще научат и за „бизнесмените“ от Централна Европа, които спонсорират образованието ти. Това също ще се окаже интересно.
	Кропоткин внимателно се вторачи в нея, а върхът на езика му се раздвижи заедно с напуканите устни.
	— Подозирам, че си дошъл в Канада, в университета и на остров Уензди по други причини, а не заради по-доброто обучение — Ранди продължи, като бавно крачеше между масата за хранене и кухненския плот. — Академичните кули от слонова кост може да се окажат подходящо убежище за човек, който се крие. На такова място полицията и службите за безопасност не биха търсили, стига да не си пъхаш носа в обичайните радикални сдружения в кампуса. Както казах, ще научим повече за това по-нататък.
	Но ти все пак си искал да имаш сигурно средство за комуникация със своите поддръжници, докато се спотайваш, просто за всеки случай. Ето защо си взел това със себе си.
	Ранди плъзна ръка в джоба на скиорския панталон и извади прозрачния найлонов плик с доказателството — малкия харддиск. — Намерих го там, където го беше скрил в радиокабината. Файловете с кореспонденция трябва да са много интересни. Освен това се хващам на бас, че си бил доста немарлив и си оставил пръстови отпечатъци.
	Ранди върна харддиска в джоба си.
	— Също така се обзалагам, че си бил доста любопитен и лично си отишъл до мястото, където е паднал „Миша 124“. Моите приятели, които са там сега, ще разберат дали е така. Може да е било чисто любопитство, а може и да си надушил нещо, когато са предупредили експедицията да стои далеч от останките. Както и да е, ти си отишъл на борда на стария самолет и си разбрал какво има там. Оценил си, че биологичното оръжие на борда на бомбардировача струва няколко състояния, ако се предложи на подходящите хора, и някак си знаел как да се свържеш с тези подходящи хора.
	Кропоткин беше забравил за яденето си.
	— Казал си им за антракса и те са те включили в сделката. Трябвало е да си техният човек за свръзка на Уензди. Наредено ти е било да елиминираш другите членове на експедицията, за да осигуриш достъп до антракса, преди да пристигнат твоите партньори!
	— Отричам това! — избухна славянинът.
	Ранди направи крачка към масата.
	— Отричай колкото искаш, но това е истината. Твоите нови партньори още не са били в състояние да си приберат пратката, но корабът за изтегляне на експедицията и екипът за разследване на катастрофата вече са пътували насам. Нямал си друг избор, освен да започнеш с елиминирането! Трябвало е да намалиш броя на свидетелите на Уензди, преди шансовете да се влошат!
	Думите й се лееха — точни, непоколебими и студени, — обвиняваха, после подкрепяха с доказателства и обвинителят се приближаваше до смъртната присъда.
	— Така че когато си бил отвън на леда с Гупта и Хасегава, ти си ги убил и си скрил телата им. После си дошъл тук с измислена история за тяхното изчезване. И когато групата за издирване е тръгнала след тях, ти си направил така, че да носиш единственото оръжие на острова. Завел си Крестън и Ръдърфорд в пустошта и си ги застрелял с два от патроните, които са били в тази пушка!
	Кропоткин мачкаше парчето хляб в ръката си, трохите и маргаринът се размазваха между пръстите му.
	— После си се върнал тук за Кейла Браун и щом си огледал лагера, си я намерил да седи в лабораторната постройка до включената радиостанция и да говори с „Хейли“. Усложнение. Първо е трябвало да извадиш радиостанцията от строя, за да не каже Кейла нещо, което не трябва. Свършил си това и после си се заел с нея. Завел си я на хълма и си разбил мозъка й с пикела.
	Ранди потропа върху масата с дулото на своя MP-5.
	— После си се върнал в спалното помещение, седнал си на тази маса и си направил сандвич. Солено говеждо с много горчица.
	Но закуската ти е била прекъсната от пристигането на нашия хеликоптер и е трябвало да се махаш. Бил си навън целия следобед и си ни държал под око. Видял си как приятелите ми тръгват към мястото на сблъсъка, гледал си как си лягаме да спим. После си изпълзял от дупката си и си дошъл до тази хижа с намерението да убиеш с пикела доктор Троубридж и мен, както спим в леглата си.
	Троубридж се втренчи в Кропоткин, сякаш току-що му бяха поникнали рога.
	— Нямате доказателство! — слабо изграчи Троубридж, който вече губеше търпение. Не можеше толкова да е сбъркал. Не можеше да е седял на банката срещу такова чудовище.
	— О, имам доказателство, докторе — толкова тихо отвърна Ранди, че и двамата мъже трябваше да млъкнат, за да я чуят. — От една страна, да разгледаме положението, в което се намираха лабораторната хижа и радиокабината, когато ги открихме. Бяха абсолютно непокътнати. Нямаше следи от борба. От никаква съпротива. После, да вземем предвид състоянието на тялото на Кейла Браун. Тя беше напълно облечена — с цялата си полярна екипировка. Било й е позволено да се екипира и да напусне тази хижа при контролирани обстоятелства, когато е тръгнала да изкачва онзи хълм. Нямаше признаци, че е бързала или побягнала. Нямаше следи от паника. Накратко, не е била уплашена.
	Ранди погледна към Троубридж.
	— Вие бяхте в радиокабината на борда на ледоразбивача онази нощ, докторе. Говорихме с една много нервна и разстроена млада жена. Тя знаеше, че нещо на този остров страшно се е объркало. Съмнявам се, че би напуснала лабораторната хижа сама и силно се съмнявам, че така случайно би тръгнала с непознат. Подозирам, че е била с човек, който познава и на когото вярва. С човек, когото е смятала за приятел. С него.
	Цевта на картечния пистолет бе насочена към Кропоткин.
	— Не — процеди словакът.
	Ранди мръдна до ръба на масата, точно срещу Кропоткин.
	— След това стигаме до неговата история как е заседнал върху плаващите ледени блокове. Тя е напълно изфабрикувана. Не е стоял гладен цели две нощи. Хапнал е някъде и е дъвкал спешните запаси от спасителната раница, която групата за издирване е взела със себе си.
	— Откъде разбрахте? — прошепна доктор Троубридж, заинтригуван въпреки волята си.
	— От ужасните му маниери на масата — отвърна Ранди. — Някога бил ли сте гладен, докторе? Много гладен? Гладен в продължение на няколко дни в толкова враждебни климатични условия? Аз съм била няколко пъти. Когато най-после се добереш до ядене, ти не излапваш храната, както направи този джентълмен. Ядеш така, сякаш храната е най-прекрасното преживяване на света. Ядеш бавно и се наслаждаваш възможно най-много на всяка хапка. Личен опит.
	И докато сме на темата за храната… — Ранди се надвеси над масата. — Когато влязохме в тази хижа, намерихме наполовина изядената храна, която господин Кропоткин беше оставил на масата. Сандвич със солено говеждо и чай. Горещ чай.
	В погледа, който Кропоткин й отправи, проблясваше омраза.
	— Не беше мой! — изфуча той.
	— О, напротив — гласът на Ранди беше почти хипнотизиращ. — Имаше нещо по-различно в начина, по който беше сервиран онзи чай. Разбирате ли, беше в стъклена чаша. На този остров имахме група от англосаксонци, двама азиатци и един славянин. Когато някой с азиатски или англосаксонски произход си приготвя горещ чай, той го пие от порцеланова чаша или от канче, автоматично, като културна норма. Само арабин или славянин би пил горещ чай в стъклена чаша… — В другия край на масата цевта на картечния пистолет се олюля, леко потропа по ръба на димящата чаша от страната на Кропоткин и от нея се разнесе ясен звън.
	— А на този остров няма никакви араби.
	Кропоткин сграбчи подканващата цев на оръжието. Ранди, която беше предвидила и очаквала отчаяния жест, рязко издърпа пистолета назад, после удари с дулото Кропоткин право в лицето, като го събори по гръб от пейката.
	Кропоткин с крясък изпсува и скочи на крака, но Ранди вече се беше търколила върху масата и се изпречи насреща му, преди той да се осъзнае. Пред очите на сащисания доктор Троубридж тя се движеше във вихър от златни коси. За две секунди тя стовари три удара с пистолета; хоризонтален с две ръце през челото с рамката; още един безжалостен удар в слабините с дулото и накрая — с приклада по тила, докато Кропоткин се превиваше в агония. Ранди внимаваше да нанесе последния удар така, че да не строши съвсем гръбнака.
	Кропоткин рухна като взривен мост.
	Като се свлече на колене до словака, Ранди първо провери дишането му, после изви ръцете му зад гърба и му сложи нов чифт еднократни белезници.
	— Помогнете ми да го върнем пак на леглото, моля ви, докторе.
	Троубридж само гледаше вторачено в нея и в докторанта, проснат с окървавено лице на пода.
	— Не мога да повярвам — смотолеви той. — Не мога да повярвам, че някой може да убие толкова много хора просто така.
	— Не предполагате, но наоколо има повече от един такъв човек, докторе — Ранди потърка очи, изведнъж много уморена. — Седите в една стая с двама такива.


	30

	__Мястото на катастрофата на „Миша“__

	Постепенно Джон Смит осъзна, че над горния астрокупол се зазорява. Също разбра, че има дисбаланс в топлината около него — тя беше подчертано от лявата му страна и доста приятна. Последва съвсем недвусмислено сгушване.
	Замръзващата пара на дъха му задращи по повърхността на спалния чувал „Йегер“, щом Смит вдигна глава, за да се огледа из радиолокационната кабина. Втори зает спален чувал се беше прилепил плътно до неговия. Валентина Метрас, която ценеше удобството, колкото всяка котка, се беше приближила до него през нощта.
	Смит не можа да не повдигне веждата си. Ранди се беше оказала права. Там, където имаше воля, със сигурност имаше и начин.
	Дълго време женската компания отсъстваше в живота на Смит. Отначало, като резултат от смъртта на София, идеята му се струваше прекалено болезнена, много му приличаше на изневяра. След време емоционалните връзки започнаха да му се струват усложнения във вече прекалено трудния му живот. Но сега точно тази жена, изглежда, ясно заявяваше по стотици незабележими и не чак толкова незабележими начини, че смята да влиза в живота му.
	Но защо, Смит бе неспособен да разбере. Той винаги беше гледал на себе си като на откровено прозаичен тип. Всяко любовно увлечение, което можеше да поддържа, беше само отражение на неговите професии и вероятно погрешно тълкувано. Той винаги се беше чувствал голям късметлия, че е спечелил любовта на една красива и интелигентна жена. А да се окаже, че втора смела, загадъчна и несъмнено привлекателна жена преднамерено влиза в неговия живот, беше неочаквано събитие.
	Той усети, че главата на Валентина се вдига. Тя отметна качулката на спалния чувал, като се взираше в Смит само от няколко сантиметра.
	— С радост и без минутка колебание бих убила човек — измърмори тя. — За дълго киснене в гореща вана и смяна на бельото.
	— Мога да ти услужа с малко кърпички за дезинфекция — отвърна той.
	— Твоите контрапредложения стават все по-трогателни, но предполагам, че не мога да откажа.
	Тя отпусна глава на рамото му и няколко секунди двамата лежаха заедно в малкото чудато кътче интимност, която бяха открили върху заледения под на стария бомбардировач. Вятърът навън беше утихнал и се чуваше само едва доловим неравномерен шепот. В задната част на кабината на екипажа се чуваше как Григорий Смислов тихо похърква в леглото си.
	Предишната нощ Смит внимателно беше подредил тяхната екипировка, за да направи място за спане на пода. Подпря пълната си раница на люка между отделенията, сложи снегоходките си отгоре и така направи безшумния достъп до радиолокационната кабина невъзможен. Необходимостта от това действие и усещането за ръбестия револвер под ватираната купчина на якето, пригодено за възглавница, временно прекратиха размислите му за Валентина Метрас.
	— Какво е то, Вал? — каза той шепнешком. — Какво крият руснаците? Ти имаш някакви идеи, нали?
	Тя се поколеба; после той усети как поклаща глава и меката й коса докосна брадата му.
	— Не съм съвсем готова да кажа, Джон. Историкът в мен се ужасява от идеята да прокарва недостойна история, а шпионинът — да предлага лошо разузнаване. Но трябва да намерим лагера на оцелелите. Ако ще търсим някакви несъмнени отговори, там ще ги намерим.
	— Мога да го разбера. Но това е една част от отговорите. Руснаците са само един фактор от нещо, което започва да ми се струва като уравнение с три неизвестни. Другите две неизвестни са кой е на острова сега и кой може да дойде за антракса. Оставих Ранди да виси там като стръв за онези, които може да са там сега.
	— Не бива да се тревожиш, Джон. На всеки, който се постарае да лапне нашата мис Ръсел, бързо ще му се пригади от нея…
	— Знам. Тя може да се грижи за себе си.
	— Но ти пак ще се обвиняваш, ако нещо й се случи. Както още се обвиняваш за смъртта на сестра й и годеника й.
	Смит погледна навъсено над главата й.
	— Как, по дяволите, разбра за това?
	— Двете с Ранди те обсъждахме доста усилено една вечер — отвърна Валентина. — В нещо като момичешки разговор. Освен това мъничко те изучавах и стигнах до определени изводи. Ти си едно от онези клети момчета, заседнали по средата — достатъчно издръжлив, за да взимаш хладнокръвно решения, но с достатъчно останала ти човечност, която те изяжда. Такъв баланс трудно се поддържа. Това те превръща в рядкост и си струва човек да те задържи. Ето защо, когато му дойде времето, ще станем любовници.
	Смит не можа да сдържи тихото покашляне от смях.
	— Разбирам. Не трябва ли и аз да кажа нещо по въпроса?
	Валентина пак се сгуши и мушна глава под брадичката му.
	— Не, всъщност не. Сега не се тревожи за това, Джон. Аз ще се справя с всички подробности.
	Сигурно се шегуваше по обичайния си чудат начин. Но в гласа на тази спокойна и уверена жена имаше нещо, което не се връзваше с подобно тълкуване. Той не можа да не си спомни дълго останалата топлина върху устните му от нейните устни и усети внезапно желание пак да почувства тази топлина.
	Тогава неясното мърморене и раздвижване на майор Смислов в съседното помещение пукна крехкия сапунен мехур и ги върна към мрачната действителност на остров Уензди.


	Над глетчера в седловината се разкриваше бледосивкав свят. Матово осветените облаци скриваха най-горните части на върховете и забулваха северния и южния хоризонт в смътна мъгла. Снегът и ледът на повърхността също изглеждаха сиви и бяха изгубили блясъка си. Само тъмната оголена скала, която преграждаше планината, изпъкваше на преден план с преувеличена триизмерност в опушената белота на пейзажа. Непосредствената видимост около падналия бомбардировач и трите човекоподобни точици, които стояха до него, беше добра, макар че трудно се различаваха. Насред бледите контрасти беше трудно да се определят размери и разстояния и от време на време ги завладяваше чувство, подобно на световъртеж.
	Джон Смит усети този ефект, докато правеше панорамен оглед с бинокъла си в инстинктивно бавно завъртане и не видя нищо — нито искано, нито нежелано.
	— Добре, мадам, господине, къде са те? — попита той. — Къде са отишли след катастрофата?
	— Предполагам, че са се спуснали към брега, полковник — бързо отвърна Смислов. — Имали са нужда от храна, а тук е нямало нищо. Покрай брега са щели да намерят тюлени и мечки. А и по-добри възможности за подслон. Времето тук горе, на глетчера, може да бъде много неприятно.
	Валентина поклати покритата си с качулка глава.
	— Не, не съм съгласна, Григорий. Направили са лагера си тук, горе; вероятно от него се е виждал и самолетът.
	— Ако е така, скрили са се много добре — Смит върна бинокъла в кутията му. — И майорът определено има право за храната. Как стигна до това заключение, Вал?
	— По ред причини — отвърна тя. — От една страна, заради опразнения самолет. Би им коствало много усилия и много пъти връщане, за да изнесат всичкия този материал от останките. Едва ли са го пренесли далеч. От друга страна, не са били притеснени за храната. Сигурно са имали запаси поне за две седмици, а едва ли са имали намерение да останат тук толкова дълго.
	— Имали ли са голям избор?
	— Така са предполагали, Джон. Тези хора не са планирали да се заселват тук. Смятали са да се приберат вкъщи. Помниш ли, че са извадили радиостанцията и радарните системи от самолета, както и резервния агрегат? Имали са всички необходими части и познания, за да сглобят един невероятно мощен радиопредавател, който може да се свърже с половината свят и със сигурност с Русия. Това е още една причина да поискат да останат тук, горе. По-голямата височина би увеличила обхвата им на излъчване и приемане.
	— Тогава защо не са го използвали? — попита Смит.
	— Не знам — Смит отгатна думите, които историчката не искаше да изкаже на глас. Той се обърна към Смислов.
	— Какво мислиш, майоре?
	Руснакът поклати глава.
	— Не мога да се съглася, полковник. Ако са сглобили такава радиостанция, щяха да се обадят за помощ. Очевидно не са успели.
	Този, който беше избрал Григорий Смислов, беше направил една съществена грешка. Той можеше да лъже добре с думи, но не и с очите или езика на тялото. Думите на руснака само подчертаха леката промяна, която беше пропълзяла в динамиката на екипа последната нощ. Сюжетната линия пак се оформяше по схема „ние против тях“ и в нея Смислов беше сам.
	И все пак, размишляваше Смит, ако всичко се свеждаше до „ние против тях“, защо Смислов просто не го остави да се задуши в бомбения отсек предния следобед? Беше получил картбланш да го убие.
	— Трябва да разберем кой от двама ви е прав, и то бързо — продължи Смит. — Знаем, че антраксът е в останките. Наясно сме, че и други знаят за него. Трябва да предположим, че тези индивиди идват да го приберат. Като имаме предвид, че враждебно настроените вече действат на острова, трябва да предположим също, че може би имаме само броени часове, преди основната им група да пристигне.
	Смислов рязко заговори:
	— Подполковник, като се има предвид ситуацията, не трябва ли веднага да се върнем в базовия лагер? Наш приоритет трябва да е възстановяването на връзката с началниците ни.
	Нямаше никакво съмнение. Смислов не искаше да намери този спасителен лагер толкова спешно, колкото Валентина искаше да го открие, и вероятно имаше определена причина.
	— Правилно, майоре, но ние все пак ще потърсим лагера на екипажа тук, горе. — Смит протегна ръка и я простря от север на юг, покривайки източния ръб на глетчера. — Ако приемем, че професор Метрас е права, най-добрият вариант на екипажа да си намери подслон би трябвало да е някъде там, в основата на Източното възвишение.
	— Лагерът може би е затрупан със сняг през последните петдесет години — добави Валентина, като провеси модел 70 на рамото си. — Затова предлагам да търсим очертания, особено с прави линии, под повърхността на снега.
	— Разбрано. Някакви други въпроси? Добре, да тръгваме.
	Щом почнаха мъчителния преход по леда, Смит също хвана своето оръжие в ръце.
	Смит действаше на север, като зави под ъгъл през седловината до мястото, където глетчерът се разтрошаваше на противна купчина от късове разтрошен лед, миниатюрен Биърдмор*, който се свличаше надолу по лицевата част на острова към тясната крайбрежна ивица. От това място според плана те се върнаха през пролома. Като напредваха в редица един до друг, на интервали от около двайсет метра, те проучиха неравната скална повърхност и ледовете в пролуките й в основата на източното възвишение.
	[* Име на един от най-големите глетчери в света. Намира се в Антарктика. — Бел. прев.]
	Валентина се придържаше към вътрешната пролука, като кръстосваше по дъното на наклона с жадната напрегнатост на куче птичар. Смит обхвана централната част на редицата, а Смислов остана на външния фланг. Освен че гледаше повърхността на глетчера, Смит се усети, че покрива Вал, докато тя работеше и държеше под око планинските склонове отгоре заради няколко потенциални заплахи: снежни корнизи, улеи на лавини и вероятността от наблюдатели в камуфлаж.
	Освен това осъзна, че от време на време гледа Григорий Смислов с крайчеца на окото си. Дали руснакът не търсеше нещо друго под останките на изгубения самолет? Кого чакаше той и кой беше бутонът, който щеше да го пусне в ход? И какъв щеше да е този ход?
	Те подминаха мястото на сблъсъка и изкачиха последните няколкостотин леко полегати метра до централния хребет на седловината. За момент Смит спря мъчителното придвижване, за да разгледа околността.
	Морските пари отново се сгъстяваха около остров Уензди, мъглите се диплеха по краищата му, поглъщаха хоризонтите и усилваха чувството за неземна самота. За миг седловината буквално стана остров в небето, притисната в слой прозрачност между мъглата и облаците. Колко време щеше да е така, не се знаеше.
	Всъщност нямаше чак такова значение. Скоро трябваше да прекратят търсенето и да тръгнат към станцията. И може би така беше по-добре. Ако Вал беше права, да намерят лагера на падналия екипаж можеше да се окаже точката, в която се задейства руският план. Може би щеше да е по-мъдро да изядат ябълката хапка по хапка и да запазят Смислов като съюзник. Първо да се справят с въпроса за антракса; после да се впускат в конфронтация.
	Смит се обърна и после се препъна, защото дясната му котка за момент се закачи. Той машинално погледна надолу към препятствието.
	Заостреният преден край на полярния ботуш беше ритнал и разкрил малка част от жица, чиято черна изолация се ронеше от времето и студа.
	Смит се поколеба. Щеше да е много лесно да остърже малко сняг с върха на ботуша и да я зарие и просто да продължи. Но от друга страна — неведението беше в сърцето на тази криза още от самото начало. Преднамерено да поощрява незнанието сега вече нямаше никакъв смисъл. Смит прехвърли оръжието си в лявата ръка и вдигна дясната над главата си, а първата подви в сигнал за сбор.


	— Съветски е — потвърди Смислов, като коленичи до оголената жица. — Буксируема антена. Такава, която може да се закачи зад самолета за комуникации с далечен обхват.
	— Опъването на изолирана антена през леда е хитрина в комуникациите, използвана и преди в полярните области — съгласи се Валентина.
	— Но къде е радиостанцията? — попита Смислов, като се изправи на крака. — Къде е лагерът? Няма нищо, освен жицата.
	— Най-лесният начин да решим този въпрос е да я проследим — Смит посочи към основата на източното възвишение. — Нататък.
	Антената се беше сляла със заледената повърхност като нишка през кубче лед, но непрестанното брулене на вятъра я беше задържало само на няколко сантиметра отдолу. Докато вървяха и вадеха антената, те откриха, че тя прави лека извивка, понесена от движението на ледника. На едно място натискът беше скъсал тънката жица, но откъснатият край се намираше само на няколко крачки по-нататък. Изненадващо тя водеше до почти абсолютно гладка стена от базалт, която в основата си се губеше във висока до раменете пряспа от силно пресован сняг.
	— Какво е това?
	Валентина Метрас безстрашно свали раницата и пушката си и извади ножа от колана си. Като застана на колене, тя започна да копае тунел в пряспата, сякаш е багер. След минута Смит и Смислов се присъединиха към нея.
	Бързо стана ясно, че навятият сняг е пресована издатина в черната скала, вдлъбнатина, остъргана в планинския склон от непрестанното раздиращо свличане на глетчера. И тогава Смит забеляза, че структурата на снега се променя. Ставаше все по-плътен и сякаш върху него беше приложен някакъв модел.
	— Това са снежни блокове! — възкликна Валентина.
	Беше вярно. Някой бе използвал блокове плътен сняг за строеж както при иглу, за да построи стена в издатината. През изминалите десетилетия блоковете се бяха споили от студа в монолитна, подобна на стъкло маса, която устояваше на пробождащите остриета на ножовете, но накрая поддаваше и рухваше.
	— Брезент! Тук е! Това е пещера!
	Снежната стена и старият защитен брезент зад нея паднаха в тъмното. И от ледения мрак вътре ги лъхна застоял въздух.
	Смит извади големия електрически фенер от раницата си и насочи лъча в гърлото на кухината. Тунелът беше може би два метра широк и доста нисък, така че дори Валентина трябваше да се наведе, за да влезе. Таванът на пещерата беше обсипан с малки, назъбени сталактити от черна скала.
	— Тунел, прокопан от лава — коментира Смит.
	— Ами, да, след като сме на вулканичен остров — съгласи се Валентина. — Вижте на пода.
	Антенният кабел и нещо, което приличаше на маркуч, продължаваха изпод малката лавина сняг и лед, която се получи от копаенето, и се извиваха по разклонение в тунела на около три метра нататък.
	— Това трябва да е — повтори Валентина. Тя се прегърби и продължи навътре в тунела.
	— Един момент — Смит подаде на историчката пушката й, после вдигна своя SR-25. — Да приберем оборудването вътре и далеч от погледите, просто за всеки случай.
	— Аз ще се погрижа за него, подполковник — обади се Смислов.
	— Добре, ще те изчакаме, ако намерим нещо интересно — Смит извади две ръчни сигнални ракети от раницата си и потъна в пещерата след Валентина.


	Смислов пренесе раниците в пещерата, после спря за момент на входа й, като хвърли за последно поглед наоколо.
	Другите, хората от охраняващата част на Спецназ, бяха тук. Не беше видял никакъв белег за присъствието им, но това не беше изненадващо. Мъжете, избрани за тази задача, вероятно бяха снежни дяволи, невидими в този побелял свят, и не оставяха никакъв знак, че присъстват или са минали оттук.
	Но те присъстваха. Смислов го усещаше. Бяха им наредили да държат мястото на катастрофата и околностите под строго наблюдение. Сега вероятно гледаха Смислов и чакаха единствената заповед, която той беше в правото си да даде. Командата, която щеше да ги задейства да убиват.
	„Ах, само проклетият политкомисар да си беше свършил работата!“
	Тогава може би всичко можеше някак да се поправи. Тогава може би той щеше да си възвърне контрола над ситуацията и щеше да спре по-нататъшна ескалация. Но трябва да е готов да потърси и алтернативата. Трябва да е готов да изпълни дълга си.
	Смислов разкопча пипа на якето си и премести стоманената запалка в един от външните джобове. После дръпна на кръста си придържащата велкролента на кобура и издърпа пистолета „Берета“ модел 92, който му бяха дали американците. Като пренебрегна иронията на това, че зарежда оръжие, за да го използва срещу собствениците му, той провери пълнителя с бутване на дланта срещу долния край на ръкохватката. Издърпа назад затвора и ръчно зареди патрон в гнездото на пистолета.
	Махна предпазителя и върна беретата в кобура. Скоро щеше да разбере дали има нужда от нея.
	— Добре са се подредили — измърмори Валентина.
	Зад разклонението в тунела бяха намерили резервния агрегат, донесен от бомбардировача. Опънатият маркуч водеше от входа на пещерата до ауспуха на мотора. Точно зад генераторното устройство, свързан с него чрез серия от акумулатори и захранващи кабели, стоеше сглобен от различни части, но впечатляващ на вид радиоапарат.
	Неизменният скреж покриваше откритите му повърхности от старомодни вакуумни лампи и контролния панел. Около устройството бяха струпани инструменти и електронни части, а пред него на маса от парче дърво лежеше трансмитерен ключ заедно с чифт слушалки, свалени от радиста преди половин век.
	— Знаех си — продължи да шепне тя. — Беше ясно от момента, в който видях извадените шасита в бомбардировача!
	Дуралуминиевият стол на радиста беше взет от самолета и Валентина седна на него. Вдигна ръце, но, изглежда, се страхуваше да пипне каквото и да е.
	— Тук има молив, Джон. Има молив, но няма лист. Това е пулт за комуникации. Трябва да има листове! И изобщо някакви бележки!
	Смит прокара широкия лъч на фенера около вътрешността на прохода.
	— Чакай малко… — Светлината падна върху опушена кофа, сложена до скалната стена. — Ето ги.
	Той вдигна кофата за ръба и я сложи до стола.
	— Какво е това? — попита Валентина, като погледна вътре.
	— Това е тенекиена печка — отвърна Смит, клекнал зад кофата. — Била е наполовина пълна с натрошена пемза. Защото тя действа като дренаж, като пясък. Плисваш малко гориво вътре, запалваш и ще имаш постоянен огън за топлене и готвене.
	Валентина кимна.
	— А те са имали на разположение няколко хиляди галона самолетно гориво.
	— Но тук е изгорено нещо друго — Смит издърпа ножа си и разрови овъглената скална маса. — Виждаш ли тук? Това е пепел от хартия, доста е. Обзалагам се, че това е дневникът на радиста и може би няколко бележника с кодове.
	— Някой е почистил къщата.
	Очите им се срещнаха на светлината от фенера и в миг се разбраха без думи. Нямаше причина този радиоапарат да не е работел. Нямаше причина този захвърлен екипаж да не е комуникирал със света. Нямаше причина да не повикат помощ.
	Григорий Смислов бавно зави зад ъгъла на тунела откъм външния му край и включи своя фенер.
	— Всичко е прибрано, подполковник.
	Смит удържаше лицето си невъзмутимо като играч на покер.
	— Добре, да вървим нататък.
	Той се обърна и продължи по тунела. Няколко метра по-нататък прокопаният от лавата канал, в който се намираха, водеше към втора, по-широка и по-ниска галерия. Пластовете базалт бяха грубо изравнени, за да образуват серия от неравни стъпала надолу по нащърбен, срутен слой. Порестата черна вулканична скала просто изпиваше светлината на фенерите и тъмнината все така властваше. Чак когато Смит и екипът му предпазливо се спуснаха до пода на галерията, осъзнаха, че не са сами.
	Смит чу как близо до него Валентина изпъшка, а Смислов тихо изруга на руски. Лъчът на фенера се разходи върху натрупаните вещи от спасителната екипировка, върху всевъзможните остатъци от обитаван някога лагер и накрая — по задната стена на кухината, където имаше редица сгушени неподвижни фигури в спални чували с горен слой от брезент.
	Тяхното търсене на екипажа на „Миша 124“ беше приключило.
	Смит извади сигналната ракета от джоба на якето си и я запали. От нея се разгоря великолепен червен огън и прогони тъмнината. Той пъхна долния край на ракетата в пукнатина в стената.
	— Какво ли ги е довършило накрая? — обади се тихо Валентина почти на себе си.
	— Не мисля, че е бил студът — отвърна Смит. — Изглеждат доста добре подготвени за него.
	Спалните чували бяха тежки полярни модели и хората бяха добре изолирани от пода на пещерата с дебели подплънки от омекотителите на седалките, с животоспасителна материя и парашутна коприна — всички материали, свалени от падналия самолет. Освен това по пода на кухината с големина на къща имаше разположени няколко тенекиени печки, а в един ъгъл бяха складирани два бидона с гориво. Беше очевидно, че екипажът на бомбардировача е знаел правилата за оцеляване.
	— И от глад не е било — Валентина пристъпи до първото от телата и посочи отворена тенекиена кутия със сухи бисквити от спешните запаси и половин парче шоколад, закрепени на малка издатина в скалната стена.
	Историчката погледна тялото в краката си и се навъси.
	— Джон, ела тук. Виж това.
	Смит отиде до нея и веднага забеляза какво я тревожи.
	Преди да си легне да спи преди около петдесет години, обитателят на спалния чувал беше дръпнал парче парашутна коприна над лицето си, за да го пази от скрежа. В средата на плата прецизно беше пробита малка кръгла дупка.
	Смит подпря оръжието си на стената и застана на едно коляно, като отметна набръчканата от леда коприна. Разкри се лицето на млад мъж с приятни черти — бледно, спокойно заспало, застинало във времето. Очите бяха затворени, а в средата на челото имаше друга малка кръгла дупка, изцапана с няколко капки кръв, които още изглеждаха червени на потрепващата светлина на огъня.
	— Ами сега — измърмори Смит. — Ръчно огнестрелно оръжие, среден калибър, ниска скорост. Стреляно е от близко разстояние, но не от упор. Няма следи от изгорял барут.
	— Калибър 7,65 дозвуков, сигурна съм — съгласи се Валентина, като се наведе с ръце, подпрени на коленете. — Вероятно е изстрелян през заглушител.
	— Вероятно — Смит се изправи и заобиколи до следващото тяло. — И тук същото. Един изстрел, в слепоочието. В стил екзекуция.
	— На това прилича — съгласи се Валентина, като бавно вървеше покрай редицата от спални чували. — Те са спели и някой просто е минал надолу по редицата и е ликвидирал екипажа един след друг… но не всичките.
	— Защо го казваш, Вал?
	— Тук има само шест души, Джон. Минималният състав на американския бомбардировач би бил осем. — Тя прокара лъча на своето фенерче по притъмнелите ъгли на пещерата, отвъд пламъка на сигналната ракета. — Трябва да има поне още двама… А, ето ги.
	Тя продължи навътре в пещерата, като си проправи път между няколко големи колкото маси отломки базалт. Смит тръгна след нея. Никой от тях не забеляза, че Григорий Смислов се промъкна назад към входа на тунела, прокопан от лавата.
	Върху черния каменен под на тунела лежеше мъж, облечен в бежов мъхест панталон и шуба. Предната част на дрехата му беше черна от кръв и надупчена от многобройни куршуми. Сгърчен в застинала предсмъртна поза, устните на мъртвеца бяха изпънати назад и от половин век оголваха зъбите му. На няколко сантиметра от протегнатата му ръка лежеше малък автоматичен пистолет, а на цевта му беше завинтен дългият цилиндър на заглушител.
	Смит вдигна лъча на фенера зад седмия човек и намери осмия.
	В задната стена на пещерата се откриваше ниша. Вътре в нея имаше два спални чувала, единият — празен. По гръб лежеше по-възрастен офицер от авиацията, наполовина излязъл от втория спален чувал, а в средата на гърдите му имаше застинало петно кръв, голямо колкото длан. В юмрука си още стискаше боен пистолет, съветския модел „Токарев“.
	Убиецът явно беше научил прекалено късно, че на човек с куршум в сърцето може да му остават още четиринайсет секунди живот и съзнателна мисъл.
	Валентина се приближи до седмия мъж. Като се наведе, тя разкопча горното копче на шубата му и проучи отличителните знаци върху яката на авиаторската униформа отдолу. — Артилерийски подофицер и политкомисар.
	Тя се изправи, отиде до осмия човек и повтори проучването си.
	— Командирът на екипажа.
	— Очевидно е имало срив сред горните ешелони.
	— Очевидно — тя погледна назад към Смит. — Изглежда прекалено праволинейно. Вечерта са легнали да спят и политкомисарят или е бил на пост, или пък е станал, след като другите са заспали. Минал е по редицата и е убил другарите си от екипажа. После се е върнал тук да убие командира. Проблемът е, че ефективността на заглушителя намалява с всеки куршум, който преминава през него, и последният изстрел може да е бил по-шумен.
	— Но, Вал, защо, по дяволите?
	— Заповед, Джон. Би трябвало да е по заповед, дадена на човек, който така неистово е бил отдаден на волята на комунистическата партия, че да извърши и масово убийство, и самоубийство.
	Веждите на Смит подскочиха.
	— Самоубийство?
	— Ъ-хъ — кимна историчката. — Почти съм сигурна, че заповедта е включвала да използва последния патрон в пълнителя за себе си. Смея да твърдя, че не е имал голям избор, защото е очевидно, че никой не е щял да дойде да ги спаси. Предполагам, че другата част от плана му е била да подпали останките, а може би едновременно с него и този материал. — Тя протегна върха на ботуша си и потупа покрит с брезент бордови дневник и купчина дебели платнени пакети, които лежаха до спалния чувал на командира и част от които още носеха на капака секретните печати на съветските военновъздушни сили.
	— О, как ми се иска да знаех руски.
	— Ранди знае — отвърна Смит и поклати глава. — Но да заповядат техен екипаж да бъде екзекутиран така? В това няма никакъв смисъл!
	— За теб няма смисъл, Джон. За мен също, но за сталинистите — има. Спомни си баражните батальони на КГБ, които са следвали частите на Съветската армия в боя. Целта на тяхната мисия не е била да стрелят не по врага, а по всеки съветски войник, който отказва да умре за славата на пролетарската революция. Ако е било въпрос на държавна сигурност, и окото им не е мигнало.
	— Но какво, по дяволите, са се опитали да прикрият?
	— Честно да си кажа, беше ме страх да мисля за това… Ехо, какво имаме тук?
	Тя застана на колене и измъкна нещо от бордовия дневник. Смит видя, че това е мъжки портфейл. С фенерче, непохватно пъхнато между бузата и рамото й, Валентина почна да разглежда портфейла. Изведнъж тя застина, а фенерчето се изплъзна и подскочи на каменния под.
	— Боже мили!
	Смит бързо застана зад нея.
	— Вал, какво има?
	Без да продума, тя бутна портфейла в ръцете му. Смит закрепи фенера върху един скален блок, подпря се на коляно и започна да разглежда съдържанието.
	Пари, американски пари: половин дузина двайсетачки, две по пет и още десет долара. Протрити, много използвани банкноти. Шофьорска книжка с регистрация от Мичиган, 1952 година, издадена на Оскар Олсън. Карта за библиотека в град Маркет и карта за социално осигуряване — и двете издадени на същото име. Два кочана билети за автокино. Касова бележка за осемдесет и седем цента от бакалница „Бромбъргс Корнър“.
	— Вал, какво означава това?… Вал?
	Историчката стоеше до него с озадачено, абсолютно слисано изражение на лицето. Без да продума, тя се свлече на колене до тялото на командира и разкъса отпред униформата на отдавна умрелия човек. Копчетата изскочиха, докато я разтваряше, и отдолу се показа конопена риза на черни и червени карета. Тя яростно се вкопчи в яката, като се бореше с противодействието на вкочанения, замръзнал труп. Съдра плата и извади етикета на производителя иззад врата.
	— „Монтгомъри Уорд“! — Тя почти захвърли етикета към Смит. После запълзя по пода на пещерата и отиде до тялото на политкомисаря на „Миша“. Със сила разтвори шубата и униформата и под тях откри сако на цивилен.
	— „Сиърс и Рьобък“ — прошепна тя. — Сиърс… и… проклетият… Рьобък! — гласът й се повиши до сподавен вик. — Смислов, кучи сине! Къде си?
	— Тук съм, професоре.
	Смит стана и се обърна по посока на тихия глас, после замръзна. Смислов беше дошъл зад тях. Той стоеше очертан от светлината на огъня, който Смит беше оставил в основната част на кухината, а яркочервеният пламък се отразяваше в насочената към тях автоматична берета в ръката на Смислов.
	— Вдигнете ръце. И двамата. Моля, не предприемайте нищо. Скоро ще дойдат още руски части.
	— Какво, по дяволите, е това, майоре? — попита Смит, докато бавно вдигаше ръце на нивото на раменете.
	— Много непростима ситуация, подполковник. Ако не се съпротивлявате, няма да пострадате.
	— Това е лъжа, Джон — спокойно каза Валентина, която се изправяше до Смит и вече беше овладяла гласа и гнева си. — Резервният план на руснаците вече е в пълен ход. Те не могат да ни позволят да напуснем тази пещера живи.
	Цевта на беретата кривна в нейна посока.
	— Това не е… Може нещо да се измисли… някаква алтернатива… — процеди Смислов през стиснатите си зъби.
	— Няма такава — думите на Валентина бяха пълни с разбиране, почти благи. — Знаеш това. Политкомисарят на „Миша“ е оплескал работата си. Прекалено много е останало за нас да видим и ти не можа да ни попречиш да го намерим. Аз знам, Григорий, и ако дадем на подполковник Смит един-два справочника, той също ще го проумее. Ние трябва да умрем точно както тези клети нещастници в пещерата е трябвало да умрат. Няма друг начин да запазите тайната.
	Смислов нищо не отговори.
	— Вече проумявам, но какво ще кажете да ми обясните сега? — попита Смит с очи, приковани в притъмнелите в сенките очи на руснака.
	— Наистина, защо не? — отвърна Валентина. — Всичко води назад към доктрините за нападение на съветските военновъздушни сили с далечен радиус на действие в началото на студената война…
	Дулото на пистолета се вдигна.
	— Мълчете, професоре!
	— Няма смисъл да оставяш подполковника да умре в неведение, Григорий — тонът на Валентина беше почти закачлив, но в него имаше и хаплива нотка. — В края на краищата скоро ще му вкараш куршум в мозъка.
	Тя погледна към Смит.
	— Помниш ли, Джон, когато ти казах как всички мисии на американските бомбардировачи трябва по необходимост да са еднопосочни? Ту-4 „Бик“ едва е имал летателния диапазон да достигне цели в северните щати, като прелети над полюса, но е нямал гориво, за да се върне обратно. Екипажите на самолетите е трябвало да скочат над Съединените щати, след като пуснат бомбите си.
	Като се има предвид това, руснаците решават, че въпросът е да няма излишно разточителство, да няма недостатъци. Екипажите на бомбардировачите за Америка преминават специално обучение. Учили са ги как да говорят богат на идиоматични изрази английски. Минават през модел на КГБ за американски град, за да се адаптират към нюансите на западния начин на живот, обучават ги в шпионаж и техники за саботаж.
	Било е предвидено оцелелият съветски екипаж на самолета да се смеси с тълпите бежанци, които ще се струпат след масирано ядрено, химическо и биологично нападение срещу Съединените щати. Щом попаднат на такова място, членовете на екипажите ще шпионират, ще разпространяват пораженска пропаганда и ще ръководят саботажи, като съдействат за по-бързото настъпване на съветската победа. Правилно ли го обясних, Григорий?
	Отговор пак не последва.
	— А портфейлът, цивилните дрехи? — подсказа Смит.
	— Всичко е част от плана, Джон. КГБ са били педанти в тези подробности. На екипажите се раздавали произведени в Америка и купени от там дрехи, истинска американска валута и превъзходно фалшифицирани документи за самоличност, в комплект с незначителните дребни неща, които човек поначало носи в портфейла или в джоба си.
	Но имало един проблем — гласът на Валентина продължи да се лее почти хипнотичен. — Бясната параноя, която бушувала в сталинистка Русия. Партията и Президиумът на Върховния съвет знаели, че голяма част от тяхното население, включително и членовете на най-елитните им военни части, не искали нищо друго от живота, освен комплект цивилни дрехи, документи, които ги определят като всякакви други, но не и съветски граждани, и безпрепятствено бягство през неохранявана граница.
	Съветските военни може и да натоварят истински биологичен заряд на борда на бомбардировача с далечен обсег на действие за обикновено тренировъчно упражнение, но никога няма да дадат на екипажа документите за американска самоличност. Смятало се е, че вероятността за отстъпничество е твърде голяма.
	Валентина пъхна ръка в портфейла, който Смит още държеше.
	— Дрехите и документите за самоличност са били раздавани само за действителна бойна операция. За истинското нещо!
	Смит усети, че стои втренчен в портфейла, който държеше.
	— Да не казваш това, което си мисля, че казваш, Вал?
	— О, да, Джон — Тонът й се повишаваше и стана по-рязък. — Ето защо руснаците бяха толкова покъртени от откриването на стария бомбардировач. Затова е и цялата шизофрения на управляващите по този въпрос. Проклетият антракс е бил последна грижа за тях през цялото време. Това, от което действително са се страхували, е да не научим истината! Че „Миша 124“ е бил водещият самолет за стратегическа бомбена атака с всички средства срещу Съединените щати, с използване на ядрени, биологични и химически оръжия! Пърл Харбър на третата световна война!
	Тя остави думите да увиснат за момент в мразовития въздух на пещерата; после наклони глава и директно се обърна към Смислов:
	— Какво ще кажеш, Григорий? Предизвиквам те да кажеш, че греша.
	Те чуха как Смислов рязко издиша и мъглата от дъха му се завъртя около главата в светлината на пламъка отзад.
	— Народите правят грешки, професоре. Вашият народ е правил грешки. Ние сме правили своите, които може би са по-големи. Можете ли да ни обвините, задето се опитваме да скрием факта, че едва не сме унищожили света?
	— Сега допускате още една грешка, майоре — каза Смит. — Ако ни убиете, това няма да оправи нещата.
	— Моля ви, подполковник — В отговора на Смислов имаше искреност. — Давам ви дума! Ще се свържа с началниците си. Ще положа всички усилия, за да защитя вас, професор Метрас и мис Ръсел. Ще накарам да променят заповедта! Ще намерим… някакъв друг начин!
	— Ще отворите нов гулаг само за нас? — Смит се усмихна и поклати глава. — Не мисля така. — Той свали ръце и пъхна портфейла в един от джобовете на якето. — Свали оръжието, майоре. Всичко свърши. Разбрахме това, за което бяхме дошли.
	Цевта се вдигна, злокобно насочена в гърдите на Смит.
	— Не ме принуждавайте да действам, подполковник. Може да съжалявам за ситуацията, но още съм руски офицер.
	— А това е американско оръжие, дадено ти от нас. Повярвай ми, майоре, това няма да свърши никак добре за теб.
	В гласа на Смислов пропълзя весела нотка.
	— Вярвам, няма да опитате такива детинщини, като да ми кажете, че сте махнали ударната игла.
	— А, не — каза Валентина и също свали ръце. — Може би си забелязал, че липсва ударник. Но автоматичният пистолет „Берета“ серия 92 има предпазител със заключваща преграда с цел предотвратяване на случаен изстрел. Ако си поиграеш малко с него, може да се нагласи да пречи и на умишлени изстрели. Да, Григорий, в добавка към безчетните ми таланти и чар аз съм и много способен оръжеен майстор.
	Смислов даде най-разумния и смислен отговор, който човек в неговото положение можеше да даде. Ударникът на свалената берета изпадна, щом той натисна спусъка — глухо, безполезно изщракване, което тихо проехтя в кухината.
	— Сега виждам, професоре.
	— Не беше въпрос на доверие, майоре. — Смит направи крачка към руснака. — Въпросът беше да сме разумни.
	— Напълно разбирам, подполковник. — Ръката на Смислов замахна назад и той запрати безполезния пистолет направо в лицето на Смит, а после стремително се хвърли срещу него.
	Смит беше напълно подготвен за нападението и се сниши, като остави хвърления пистолет да отскочи от присвитото му рамо. Все пак връхлитащият Смислов удари ниско Смит и с трясък го събори по гръб на пода на пещерата, като се приземи върху него.
	За да се усложни още повече ситуацията, пламъкът, който осветяваше централната галерия на пещерата, точно в този момент загасна и ги потопи в мрак, накъсан само от ивицата светлина на електрическото фенерче.
	За миг Смит загуби ориентация, но усети как тежестта на Смислов се измести и мускулите му се стегнаха, щом ръката му се вдигна назад за удар. Смит изви глава настрани, почувства как юмрукът профучава покрай брадата му и чу звучната ругатня, щом ръката на Смислов се стовари върху каменния под на пещерата.
	Смит се опита да отблъсне Смислов, но не успя — движенията му бяха ограничени от дебелото, увито около него полярно облекло. Оказа се, че дрехите пречат и на Смислов. Той заби нокти, като търсеше очите на Смит, но разбра, че хватката му не е ефективна заради дебелите пръсти на ръкавиците. Опита отново да хване Смит за гърлото, докато той опипваше да намери колана си и ножа на него.
	Ръката на Смит се вдигна и се вкопчи в яката на якето на Смислов, като освободи обсег и позиция; после удари с опакото на дясната си ръка и улучи под брадата на руснака. Ударът отметна главата на Смислов назад и унищожително се стовари върху лицето му.
	Лъчът на фенера се залюля наоколо и освети двамата вкопчени мъже, а миг по-късно се чу притъпеният звук на глух, тежък удар. Смислов внезапно се отпусна.
	— Отне прекалено много време — изръмжа Смит и търколи изгубилия съзнание руснак на пода.
	— Исках да съм сигурна кой е отгоре, Джон — отвърна Валентина, докато сваляше обърнатата нагоре с приклада пушка. — Не исках да съм като Бени Хил и да те халосам по погрешка.
	— Оценявам това. — Смит се изправи на колене и прегледа проснатия руснак. Като махна ръкавицата си, той провери пулса на сънната артерия. — Още е между нас. В безсъзнание е, но не много дълбоко.
	— Това добре ли е, или е зле според теб? — попита Валентина.
	— Бих казал добре. Има да ни казва още някои неща. Освен това горкото копеле има право — той е руски офицер, който просто изпълнява заповед. И междувременно може да е поканил приятели. Може ли да удържиш входа на пещерата, докато аз тук обезопася майора?
	— Никакъв проблем — Тя забърза към началото на тунела.
	На светлината на фенера Смит изрови от джобовете си спасително одеяло „Майлар“ и два чифта еднократни белезници. Като завърза глезените и китките на Смислов, той търколи руснака върху изолационната материя на одеялото. Смит се огледа наоколо и забеляза доста голям остатък от свещ, залепена в стената на нишата със собствения си восък. Половинвековна или не, тя все пак се разгоря, щом Смит я запали и осигури осветление за още известно време в пещерата.
	Пак коленичи и отново провери жизнените показатели на Смислов. Силен пулс, нормално дишане, а лекият оток отзад на тила му показваше, че подутината от удара с приклада на Валентина нараства. Щеше да живее и скоро да дойде в съзнание. Макар че Смислов беше се обявил за член на противниковата страна и беше натиснал спусъка, Смит не изпитваше лична злоба. Смислов беше войник на служба при своя народ, точно какъвто беше и Смит. Такива бяха случайностите на войната, а сега вече — изглежда — бяха във война, в която нямаше гаранции коя страна ще победи.
	Смит вдигна своето оръжие и тръгна към входа на пещерата.
	Валентина лежеше по очи зад замръзналите отломки от снежната стена и използваше телескопичния мерник на модел 70, за да наблюдава глетчера.
	— Някакво движение? — Смит се спусна до нея и издърпа затвора на SR-25.
	— Още нищо не съм видяла — отвърна тя, като вдигна лице от визьора на пушката. — Разбира се, това може нищо да не значи.
	Смит разбра какво имаше предвид тя. Както и нинджите от средновековна Япония, и воините апахи от Американския югозапад бяха доказали, беше напълно възможно да си невидим на голо поле. Просто трябваше да знаеш как да го направиш.
	— Но пък намерих това точно пред пещерата — Валентина вдигна сребърна запалка.
	— На Смислов ли е?
	— Така смятам. Виж… — Тя обърна запалката надолу и натисна някакво скрито капаче. Чу се леко тропване на освобождаваща пружина и от онова, което беше изглеждало като затвор на резервоара, изскочи къса заострена антена. — Ретранслатор, излъчващ сигнал за насочване на налична честота. Приятелят ни Григорий само е трябвало да натисне копчето, за да извика вълците.
	— Това е много малък предавател — отвърна Смит, като вадеше бинокъла си. — Трябва да са някъде наблизо. Чудя се какво ги задържа.
	— Може би чакат своята черна овца да им даде знак. — Валентина натисна антената да се прибере в запалката предавател, после пак се настани зад мерника на пушката си. — Чудя се защо се опита сам да ни ликвидира. За демонстрация?
	— Има някаква малка вероятност да ни е защитавал от убийство, Вал — отвърна Смит.
	— Наистина ли? Така ли мислиш?
	— Харесва ми да поддържам положителен мироглед.
	Изпод закрилата на мрачните недра двамата дълго и мълчаливо наблюдаваха подходите до гърлото на пещерата. По леда, изглежда, нищо не помръдваше, освен случайни вихрушки сняг, раздухвани край тях от вятъра. После проследяващата цев на модел 70 спря и застина като ловджийско куче, привлечено от птица.
	— Джон — тонът на Валентина беше непринуден. — На два часа, на около двеста и петдесет метра, точно до онова малко възвишение.
	Смит извъртя бинокъла си към споменатата цел. Отне му няколко минути да улови леката изпъкналост върху повърхността на глетчера. Там нямаше нищо, което да прилича на човек. Но имаше малка пряспа, натрупана в основата на гребена. В натрупания сняг нямаше нищо изключително. Нищо забележително. Но в същото време се забелязваше нещо нередно. Контурите на пряспата не пасваха съвсем на останалите извивки като цяло.
	— Мисля, че там има нещо — каза накрая Смит. — Но не мога да съм сигурен.
	— Нито пък аз. Затова нека… просто… да разберем.
	Чу се изстрел с пронизително камшично плющене, когато злобният малък 220-милиметров патрон изпищя по пътя си. „Снежната пряспа“ потрепери при удара на свръхскоростния куршум с вдлъбнат връх. После, когато Смит погледна, върху бялата повърхност ясно се видя цветна точка. Уголеми се и стана петно — червеното на разливаща се кръв, потъмняла от надвисналите облаци.
	Валентина щракна затвора на уинчестъра, като извади изразходения месинг.
	— Е, сега разбрахме.
	— Да, наистина — бавно кимна Смит. — Вероятно е един от техните спецназ взводове с по четиринайсет души. Ако е нещо по-голямо, нашите сателити щяха да го забележат.
	— Ъ-хъ. — Тя извади нов патрон от паласката и го притисна в магазина на уинчестъра. — На бас, че са от гарнизона във Владивосток — или са монголски сибиряци, или са от якутските племена под командването на руски офицер. В съветски времена са ги използвали да пазят лагерите. Съвършено адаптирани са към полярната среда и като цяло е гадно да ти се изпречат на пътя. Вещи стрелци. Мисля, че можем да очакваме автомати АК-74 и поне три леки картечници РПК-74. На този терен ще са с леко походно снаряжение, затова не мисля, че ще видим РПГ гранатомет.
	— Но ще имат винтовъчни гранати. — Смит погледна от другата й страна. — Предполагам, че разбираш в какво положение сме ние.
	Валентина повдигна една вежда.
	— Много добре. В момента ние ги държим на прицел. Докато можем да ги държим там с далекобойните пушки, ще сме добре. Но след като падне нощта или времето се влоши и видимостта намалее, те ще могат да се приближат, да речем, до седемдесет метра и тогава сме просто мъртви.


	31

	__Базата на остров Уензди__

	— Базата на остров Уензди вика „Хейли“. Чувате ли ме? Край. — Ранди повтори повикването за десети път. Като вдигна палеца си от копчето на предавателя, тя се опита да се вслуша в смущенията, които бушуваха в говорителя на малкия радиопредавател.
	За миг сърцето й подскочи. Отвъд електронната ярост на слънчевото изригване тя чу едва доловим глас, който отговаряше с нещо, подобно на позивния сигнал на „Хейли“. После улови повтарящия се такт на трансмисията. Не беше отговор. Беше въпрос.
	Тя погледна часовника на ръката си. Беше уреченият час и радистите на „Хейли“ викаха остров Уензди, като се опитваха да установят връзка от своя страна според разписанието. И ако това беше най-доброто, което мощните трансмитери на ледоразбивача можеха да направят в тази хаотична комуникационна среда, тогава нямаше надежда нейната малка преносима радиостанция да бъде чута.
	Тя гневно завъртя копчето на честотите на тактическия канал и пак вдигна микрофона.
	— Базата на остров Уензди до групата на самолета. Базата на остров Уензди до групата на самолета. Джон, чувате ли ме? Край.
	Тя вдигна палец и нетърпеливо се заслуша, като й се искаше да изкрещи в отговор на неравномерния статичен грохот, който идваше от говорителя.
	— По дяволите, Джон, тук е Ранди! Чуваш ли ме? Край.
	Не долови нищо.
	Дали имаше слънчеви изригвания или не, тя трябваше да чува останалите. Досега те трябваше да са тръгнали обратно и планината да не е пречка. Какво, по дяволите, ставаше горе? Ранди все по-силно усещаше, че нещата бързо вървят към някаква взаимозависимост, че ситуацията ще се стовари върху нея по начин, по който тя не можеше и нямаше как да разбере.
	— Какво ще стане, щом не ни чуват? — попита Троубридж.
	Ранди си възвърна съзнанието за обстановката около нея. След безсънна нощ, прекарана в бдение над Кропоткин, тя беше преместила местоположението им в лабораторната хижа и беше прекарала сутринта в постоянни безплодни проверки на голямата радиостанция на една странична лента, на сателитния телефон и също толкова безплодни позивни на резервния им предавател.
	— Не се безпокойте, докторе. Ако не могат да се свържат с нас в определен срок, в ход ще влезе резервен план. — Ранди затвори предавателя и върна микрофона на клипса. — Ще ни окажат всякаква помощ, от която се нуждаем.
	— Добре, вероятно тук ще дойдат и други, не само Гестапо.
	Ранди не обърна внимание на Кропоткин. С вързани зад гърба ръце, той седеше на табуретка в далечния ъгъл на лабораторията. От време на време подкупващо разговаряше с доктор Троубридж, предимно за незначителни неща, но към нея пазеше враждебно мълчание, с изключение на тази случайна хаплива забележка.
	Но той слушаше, очите му напрегнато следяха всичко. Ранди почти го чуваше как мисли. Усещаше някакво очакване у него. Кропоткин знаеше, че нещо ще се случи.
	Ранди се отпусна на друга табуретка и опря лакти на лабораторната маса. Боже, колко беше уморена. Не беше спала и дори не се беше отпускала цели две нощи. В медицинския си комплект носеше малката кутийка със стимуланти, но тя не харесваше прекалената самонадеяност, която предизвикваха. Освен това знаеше, че когато действието на препарата премине, тя ще се превърне в напълно безполезна вещ.
	Потърка парещите си очи и погледна през замъглените от скреж прозорци на хижата. Надяваше се да види как Джон се връща в лагера. Искаше й се да прекъсне бдението си само за малко. Да затвори очи само за една-две минути.
	— Мис Ръсел, добре ли сте? — предпазливо попита доктор Троубридж.
	Ранди внезапно се изправи. Очите й се бяха затворили за момент и тя се беше олюляла на табуретката.
	— Да, докторе, добре съм. — Стана на крака и наум се зашлеви, за да се събуди.
	В ъгъла видя как Кропоткин самодоволно й се усмихва, защото усещаше нарастващата й уязвимост.
	— Добре — каза тя, като рязко се обърна към него. — Време е някой да ни каже как саботира голямата радиостанция.
	— Нищо не съм направил на радиото! Изобщо нищо не съм направил. — Думите му излизаха на каша от насинените и подпухнали устни. — На никой. — Щом кръстоса поглед с Ранди, отмъстителният блясък се задържа по-дълго в очите му, но думите звучаха жаловито. — Доктор Троубридж, може ли да държите тази луда далеч от мен, докато ме предадат на истинската полиция? Не горя от желание пак да ям бой.
	— Моля ви, мис Ръсел — отегчено и монотонно започна Троубридж. — Ако представителите на властта са на път, не може ли това да се отложи…
	Ранди нетърпеливо тръсна глава.
	— Добре, докторе. Ще престана.
	Цяла сутрин Троубридж се движеше и говореше като човек, хванат в кошмар, в който Ранди играеше главното чудовище. Съвременен, изискан представител на урбанизирания свят, той живееше в свят, в който насилието и смъртта бяха предимно абстракции — нещо, за което да кудкудяка в парченцата новинарски емисии или косвено да му се наслаждава в медийните шоупрограми. Сега се сблъскваше с оригиналната версия, съвсем отблизо и лично. И също като жертва на жестока автомобилна катастрофа или природно бедствие ученият все по-неотклонно и дълбоко потъваше в състояние на емоционален травматичен шок. Ранди разпозна симптомите.
	По-лошо — тя беше мъчителят в сценария. Досега се беше показала като източника на насилие. В попкултура, обхваната от манията на изпипани конспиративни теории и страхове от тайни досиета, тя беше символ на „жената в черно“.
	Стефан Кропоткин представляваше нормалното. Той беше почтеният студент, жадното за знания лице на първата редица в университетската аудитория, познатото и вдъхващо спокойствие име от листовете с тестове и списъка на експедицията. Ранди беше „агентът, който работи за сенчестата правителствена организация“, въплъщение на плашилото на двайсет и първи век.
	Тя виждаше страха в очите на Троубридж всеки път, щом той я погледнеше. Виждаше и как Кропоткин се възползва от този страх. Всеки неин опит да отрича сценария щеше да е безсмислено действие.
	Боже, каква абсолютна каша!
	Като вдигна пистолета, тя влезе в радиокабината. Настани се пред отворената конзола и провери частите и настройките в голямото устройство на странична лента за стотен път и както винаги накрая направи безсмисленото движение да го включи, за да чуе тихото съскане, което идваше от него.
	Ранди затвори очи и зарови лице в шепите си.
	Трябваше да е заради антените! Електрическите вериги на приемателя бяха наред, но не улавяха трясъка на магнитната буря. При подобно улавяне смущенията трябваше да откъртват говорителите от стените.
	Когато Кропоткин е извадил от строя устройството, би трябвало да го е направил отвън. Пак антените. Но нямаше нищо по-лесно от това просто да отреже проводниците. Тя най-щателно беше проследила и проверила кабела между лабораторията и радиомачтата за скъсвания. Беше прехвърлила всеки сантиметър от кабела през ръцете си, за да търси стария саботьорски номер, при който проводникът се дава на късо, като пъхнеш карфица през изолацията. Беше се уверила, че всесезонните конектори са здраво завинтени…
	Ранди внезапно се изправи на табуретката. Конекторите.
	Секунда по-късно тя беше в главното помещение на хижата и колкото се може по-бързо навличаше върху себе си тежката зимна екипировка.
	— Какво има? — попита Троубридж, като стана от мястото си до печката с въглища.
	— Може би нещо, което ще доведе до положителна промяна, докторе — отвърна Ранди, докато вдигаше ципа на якето и нахлузваше ръкавиците. — Ще знаем след няколко минути. През това време дръжте Кропоткин под око, докато съм навън.
	Тя погледна към внезапно застаналия нащрек младеж в ъгъла.
	— Като стана въпрос, просто не се приближавайте до него по никакъв повод, докато не се върна. Няма да се бавя.
	През лицето на Троубридж премина онова изражение на изпълнена с възмущение грубост и устата му се отвори за автоматично възражение.
	— Казах да не го доближавате! — сопна се тя.
	Ранди отдели време да се увери, че пластмасовите еднократни белезници, увити около китките на Кропоткин, още са здраво стегнати, а после, като нарами автомата, излезе навън през снежната преграда.
	Тя забърза нагоре по хълмчето зад лагера. В ранните сутрешни часове беше паднал нов сняг и натрупал около петнайсет сантиметра, после вятърът отвя и задръсти утъпканите следи, като направи изкачването до основата на радиомачтата мъчителна битка. Тя стигна до целта си и се свлече на колене в подножието на мачтата. Като изрина настрани огромното количество навят сняг с нахлузените ръкавици, тя оголи кутията на антенния усилвател. Показаха се и защитените от влага конектори, които свързваха кабела от радиокабината към усилвателя. Дебелият основен кабел се разклоняваше и влизаше в два различни входа — за сателитния телефон и за приемо-предавателното устройство на странични честоти.
	Всеки конектор беше високоустойчив резбован елемент, напълно защитен от влага и изработен от сплав в златист цвят. Ранди се бореше с тях, но те упорито не поддаваха. Като ругаеше тихичко, тя издърпа ръкавиците си и напъна конекторите с тънките си долни ръкавици. Изведнъж първият конектор отстъпи.
	На снега отлетя откъснато парченце найлон. Сега Ранди видя простия механизъм на саботажа. Кропоткин беше развинтил конекторите и беше увил тънкия найлон около издадения край, като внимателно беше покрил централния зъб. След съединяване на женската част над непроводимата пластмаса беше получил изолационна бариера, която беше прекъснала съединението. След като излишната пластмаса беше премахната, вече нямаше друг външен намек за вмешателство.
	Ранди пак изруга — и срещу Кропоткин, и срещу себе си. Отвори конектора за сателитния телефон и също го почисти. Отново ги сглоби, после седна да си почине за миг с гръб към радиомачтата.
	Беше свършила своята работа или по-скоро, своите задачи. Разбра какво е сполетяло екипа на научната станция и задържа престъпника, отговорен за това, а също така възстанови контакта им с външния свят. Можеше да уведоми кораба какво става тук и да ускори пристигането на тяхното подкрепление.
	В случай че времето се окажеше благоприятно. Ранди усети как студът сковава ръцете й и пак нахлузи горните ръкавици с един пръст. Ставаше все по-студено, ледените кристали се кондензираха и падаха от бързо снижаващата се облачна покривка. Едва доловимо в далечината тя чу как вятърът над хребета се усилва и бучи.
	След броени минути здраво щеше да ги удари. Ако климатичните условия продължаваха да се влошават, Джон и другите можеше и да не успеят да слязат от седловината тази вечер, да не говорим за очакваната помощ от Аляска.
	Но всеки облак, дори и тези от полярната буря, си имаше и добра страна. Ако добрите не можеха да стигнат до остров Уензди, тогава и лошите нямаше да успеят. Вероятно трябваше да завърже Троубридж и Кропоткин за леглата им тази вечер и малко да поспи.
	Даже мисълта за това й действаше сънотворно. Миниатюрните отронващи се снежинки, изглежда, натежаваха върху клепачите й и ги затваряха и дори тук, върху покрития с лед хълм, главата й започна да клюма към гърдите.
	И тогава смътно, отвъд глухия тътен на вятъра от другата страна на планината, Ранди осъзна, че има нещо друго. Главата й рязко се вдигна. В началото не беше точно звук, по-скоро силни вибрации във въздуха. Усили се постепенно и накрая се превърна в приглушен грохот, който кънтеше между земята и надвисналите облаци.
	Ранди пропълзя и стъпи на крака и й се стори, че островът около нея потрепери. Като скорпион, който инстинктивно вдига опашка, тя смъкна автомата от рамото си и го хвана в ръце.
	От морските пари се материализира грамадна фигура. Два огромни газотурбинни двигателя „Тумански“ ревяха върху голям фюзелаж, с лъскав стъклен нос и с размерите на пътнически самолет. Моторни витла от по метър и половина цепеха въздуха и създаваха ритмичното туптене в ребрата, което Ранди усети в гърдите си.
	Приближи се ниско от юг и се промъкна под облачната покривка; свирепата въздушна струя на роторите завихри торнадо от раздухан сняг и накара Ранди да се наведе и покрие лицето си, защото чудовището мина точно над главата й на оскъдните три метра височина.
	— О, Боже мой — прошепна тя. — Това е „Хало“!
	Хеликоптерът Ми-26 на конструкторското бюро „Мил“, кръстен от НАТО „Хало“, беше създаден през осемдесетте години под старата дизайнерска доктрина на съветските военни „Ако е по-голям, значи ще е по-добър“. Това беше най-големият и най-мощен хеликоптер, произведен някога и който вероятно изобщо щеше да бъде построен.
	След рухването на СССР летателната машина беше преминала в областта на търговските услуги и сега можеше да се види впрегната като повдигач в много страни по света. Този гигант имаше канадски граждански регистрационни номера върху червената си светлоотразителна опашна конзола, а контролната кабина на лебедката — издатина от лявата страна — го определяше като модификация летящ кран.
	Спонсорите на Кропоткин бяха дошли за него и за антракса и пристигаха с пълна сила.
	Щом огромната летяща машина започна да се готви за кацане от другата страна на лагера, Ранди излезе от шока и вцепенението, които я бяха парализирали. Имаше само две възможности. Веднага да хукне да бяга или да се опита да стигне до поправените радиостанции. Избра радиостанциите. Такава беше мисията. Затова беше дошла тук — да направи разузнаване и да докладва.
	Тичаше към лабораторната хижа с ужасно усилие — пресният сняг я завличаше при всяка нейна стъпка като мек бетон. Докато бягаше, наум съчини обаждането, което щеше да направи — компактно съчетание от максимално количество информация в минимален брой думи. Щеше да го изпраща, докато не получи потвърждение; после, ако й останеше време, щеше да се опита да избяга, като вземе и Троубридж със себе си. Не трябваше да забравя да вземе комплекта за оцеляване от лабораторната хижа и преносимата радиостанция, преди да излязат навън. Освен това щеше да гръмне Кропоткин, ако не по друга причина, то поне за свое собствено удовлетворение.
	Ако нямаше достатъчно време, тогава щеше да опре гръб в стената и да поеме колкото се може повече от тях. Може би това щеше да има значение за Джон и Валентина, ако не за някой друг.
	Един път падна, докато заобикаляше хижата. Като полази и се изправи на крака, а белите й дробове горяха, тя се втурна през защитените от снега врати и първата от предвидената серия команди напираше в гърлото й. Но инстинктите й разпознаха и реагираха на заплахата, преди разумът да успее, и тя рязко свали картечния пистолет от рамото си, преди да разбере точно в какво се цели.
	Стефан Кропоткин се свиваше в далечния ъгъл на лабораторията и държеше доктор Троубридж пред себе си, а върху гърлото на учения проблясваше скалпел за дисекции. Троубридж се олюляваше и едва се държеше на крака, по лицето му шуртеше кръв от разбития нос и порязванията на счупените му очила.
	Никой не проговори. Не беше и нужно. Сцената сама говореше за себе си абсолютно красноречиво. На пода на лабораторията лежеше чифт срязани еднократни белезници. Коварството на Кропоткин беше подвело Троубридж в неговата своенравност и изначална хуманност.
	Ранди беше бясна на себе си. Никога не трябваше да оставя двамата мъже заедно сами. „Глупачка! Глупачка! Глупачка!“ Но сега не ставаше дума за това. Тя трябваше да стигне до това радио. Дори ако се наложеше да мине през труповете и на двамата.
	— Не мърдай! — изтърси Кропоткин. — Свали оръжието или ще го убия!
	Отвън Ранди чуваше гласове, които надвикваха затихващия писък на хеликоптерните двигатели. Да заповяда на Кропоткин да свали ножа щеше да е безполезно. Всички залози бяха на негова страна и той го знаеше!
	„Жалко, докторе.“
	Тя се ожесточи и натисна приклада на автомата по-плътно в рамото си, а пръстът й се стегна върху спусъка. Троубридж видя, че краят наближава, и от устните му излезе немощен вопъл на отрицание. Кропоткин също го видя и се сниши зад човешкия си щит.
	Тогава погледът на Ранди се плъзна край двамата мъже и през вратата на радиокабината. Кропоткин също не си беше губил времето. Шаситата на трансмитера лежаха отворени и напълно разбити.
	Ранди бавно остави дулото на пистолета да се смъкне на пода, а в гърлото й се разливаше горчилката на абсолютното поражение. Нищо ценно не можеше да постигне сега. Нямаше причина да цапа ръцете си с кръвта на Троубридж. Зад прозорците на хижата пробягаха сенки. В лагера нахлуваха въоръжени мъже. Но още преди да влязат с трясък през вратата зад нея, тя беше оставила пистолета на работната маса.
	С вдигнати ръце тя сключи пръсти зад тила си, докато цевите на оръжията се забиваха в гърба й.


	32

	__Глетчерът в седловината__

	Покрай гърлото на пещерата ниско над земята плавно се търкулна снежна дипла, понесена от все по-силния порив на вятъра.
	— Давам монетка, за да чуя мислите ти, Джон — тихо каза Валентина.
	Смит хвърли кос поглед на север към притъмняващото небе.
	— Друг фронт идва към нас.
	— Интересно кое ще изпревари — лошото време или залезът. Искаш ли енергийна вафла?
	— Не, благодаря.
	Подполковникът и историчката лежаха един до друг в сенчестия заслон на входа и гледаха подходите през глетчера. След началното разпознаване и ликвидиране на първия от групата спецназовци на леда нищо не помръдваше. Имаше го само усещането за активност, породено от факта, че срещу тях стои вражеска сила, враг, който няма да бездейства и няма да им позволи да останат живи.
	Смит погледна през рамо към чудатата половинка от своята пехотна група, докато тя дъвчеше закуската си с явно задоволство. Иззад качулката на якето нейните фино изваяни, доста екзотични черти бяха спокойно отпуснати.
	— Добре ли си? — попита той.
	— О, да. Съвсем добре. — Тя огледа черните вулканични стени и покрива на тунела. — Не е точно Канкун, но виждам чудесен потенциал за развитие на зимните спортове.
	Смит тихичко се засмя и отново насочи вниманието си към подстъпите до пещерата. Забележителна жена.
	— Нещо против да ми отговориш на един въпрос? — попита той.
	— Защо не?
	— Какъв е този твой акцент? Не е точно английски, нито пък съвсем австралийски. Не мога да определя.
	— Той е от страна, която вече не съществува — отвърна Валентина. — Родена съм в Родезия — не в Зимбабве, ако нямаш нищо против, а в Родезия. Баща ми беше държавен служител по контрола над дивеча там, преди Мугабе да вземе властта.
	— А майка ти?
	— Американка, почти зоолог. Била е докторант и изследвала дивите животни в Африка, но след като се омъжила за баща ми, така и не се върнала в Щатите да си довърши научната степен.
	Валентина за миг се намръщи от някакъв изникнал спомен.
	— Това всъщност ми осигури двойно гражданство, което се оказа доста удобно, когато нещата окончателно се превърнаха в ад у дома. Успях да избягам в Америка и да живея със семейството на майка ми след…
	— Разбирам. И как стигна до там?
	Тя го погледна, замислено стиснала устни.
	— Този въпрос не влиза ли в класифицираната информация за оперативните агенти или нещо такова? Също като „онзи въпрос, който не можеш да задаваш“ в Чуждестранния легион?
	Смит повдигна рамене.
	— Откъде да знам. Но ти сама каза, че сме предопределени да станем любовници. Въпросът сигурно пак ще изникне.
	— Правилно предположение — съгласи се тя и пак погледна към леда. — Това е дълга и доста криволичеща история. Както казах, баща ми беше служител по контрола над дивеча и командир на нашата местна териториална военна част — ловец, учен и войник, който сигурно щеше да е много по-щастлив, ако беше съвременник на Сесил Родс и Фредерик Селус. Аз съм родена във военна зона и съм отгледана в дом, където оръжията бяха и факт, и жизнена необходимост. Най-ранните ми спомени са звуците от престрелка над двора около къщата ни. Дадоха ми пушка на възраст, в която повечето малки момиченца в Америка още получават кукли Барби, и застрелях първия си леопард, докато се опитваше да се покатери през прозореца на стаята ми.
	Тя погледна накриво Смит.
	— Да кажем, че най-малкото съм израснала с някак по-различен мироглед от нормалния.
	Той наведе глава и кимна в знак на благодарност.
	— Разбирам как е могло да се случи това.
	— Баща ми обичаше историята и се интересуваше как се е стигнало до сегашното положение на нещата — продължи тя. — Казваше: „За да научиш къде отиваш, трябва да знаеш откъде си дошъл.“ Той ми вдъхна тази обич и в колежа специализирах световна история. Докторантурата ми беше със заглавие „Ръбът на острието: технологиите за въоръжаване като водеща сила в обществено-политическата еволюция“. По-късно я разширих и написах първата си книга.
	— Темата е впечатляваща.
	— О, да, и е доста актуална — гласът на Валентина придоби лекторски ентусиазъм. — Помисли колко различна можеше да бъде днес Европа, ако английският лък категорично не беше доказал, че превъзхожда френския арбалет в битката при Аженкур. Или как щеше да се развие Втората световна война, ако японците не бяха усъвършенствали покривалата, пускани в плитки води за своите въздушни торпеда, което позволява атаката на Пърл Харбър. Или как Съединените щати никога нямаше да съществуват, ако британската армия беше взела на въоръжение пушката с магазин в задната част на цевта на майор Фъргюсън по време на Войната за независимост…
	Смит тихо се засмя и вдигна ръката си, облечена в ръкавица.
	— Приемам доводите, но още се интересувам от твоята история.
	— Ох, извинявай, рефлекс на Павлов. Във всеки случай, след като станах доктор, открих, че не мога да получа свястно преподавателско място. В определени кръгове моите виждания се смятаха за нещо като политически некоректни. И за да отложа гладуването, станах експерт по автентичността, оценител и доставчик на редки и исторически ценни оръжия за музеи и частни колекционери. Оказа се твърде доходна професия и аз тръгнах да скитам по целия свят, като преследвах различни находки за моите клиенти. Накрая станах куратор на оръжейната колекция „Сандовал“ в Калифорния.
	— Чувал съм за нея. Но как дойде тук? — кротко я подтикна Смит, като потупа магазина на насочената си карабина върху пода на пещерата.
	За миг тя прехапа леко устната си, а дълбоко в очите й се четеше погледът назад във времето.
	— Това е… малко по-езотерично. Сигурно вече си се досетил, аз съм твърд привърженик на философията „ако си струва да се направи, си струва да се престараеш“.
	— Имах някакви подозрения — усмихна се Смит.
	— Докато вървеше обучението ми, открих, че не ми е достатъчно просто да уча за оръжията. Исках да разбера как да ги използвам, да видя и усетя как се прилагат — продължи тя. — Изучавах фехтовка и кендо. Усвоих уменията на ловките стрелци от Дивия запад от шампионите на Обществото по неавтоматична стрелба. С подкупи се добрах до филипинските затворнически килии, за да обсъждам техники с майсторите на ножа пеперуда — балисонг. Преди да умре преждевременно, седях в краката на легендарния Бялото перо, големия снайперист от морската пехота сержант Карлос Хачкок, и учих точна стрелба по време на бой. Огнестрелни оръжия, ножове, експлозиви, тежки военни оръжия: научих се как да ги изработвам, да ги поддържам и да ги използвам. Всичко — от каменната брадва до водородната бомба.
	Тя вдигна ръка от механизма на модел 70 и сви пръстите си, скрити в черните ръкавици, като ги разглеждаше.
	— Открих, че се превръщам в необикновено смъртоносна личност, изцяло на чисто теоретична основа, разбира се. Но после отидох в Израел, за да проследя таен склад в „гаражна фабрика“ на оригинални автомати „Стен“ от тяхната война за независимост. И един път излязох на вечеря с мой колега историк от университета в Тел Авив.
	Гласът на Валентина затихваше.
	— Той беше невероятно обаятелен човек, който не само преподаваше история, но я беше преживял. Беше оцелял след Холокоста и беше станал свидетел на първите три израелски войни за национална независимост.
	Вечеряхме на открито в малък ресторант близо до университета. Помня, че обсъждахме традиционните близкоизточни еврейски общности като възможен мост между европейските евреи и арабските култури. Току-що бяха сервирали яденето ни на масата. Бях си поръчала бифтек и вдигах ножа си, когато елегантно облечената арабска двойка на съседната маса стана и започна да убива хората.
	Смит слушаше и изучаваше неуловимите емоции, които пробягваха по лицето на Валентина. Усещаше, че тя не си припомня страха или прелома, а прави поредно абстрактно проучване на решителен момент от живота си. Време и място, на което тази жена преди се беше връщала много пъти.
	— Чух изстрели, бях опръскана от кръвта и мозъка на човека, с когото вечерях; беше уцелен с куршум в главата. После терористката бутна пистолета си в лицето ми и изкрещя „Бог е велик…“
	Гласът на историчката заглъхна.
	Смит нежно сложи ръка на гърба й и остави жестът да прерасне в ласка.
	— А после?
	Валентина дойде на себе си.
	— А после стоях над накълцаните тела на двамата хамаски терористи. Бях потънала в кръв, без да съм проляла своя, а онзи нож още беше в ръката ми. На професионален жаргон бях „натиснала копчето“ — с грандиозно представление, макар да нямам спомен как е станало. Изследванията ми вече не бяха абстрактни, а в голяма степен приложени на практика.
	Сега Смит разбираше искрата, която беше прехвръкнала между тях; подобните се бяха разпознали. Той беше преживял своите решителни моменти, своите мигове, в които е натискал копчето.
	— Как се чувстваше след това?
	— Там е работата, Джон — размишляваше тя. — Нищо не „чувствах“. Те бяха мъртви, а аз бях жива и бях много доволна от този изход. Единственото, за което съжалявах, беше, че не съм реагирала достатъчно бързо, за да спася своя приятел и другите хора в ресторанта. Казаха ми, че притежавам ума на перфектния стрелец. Мога рационално да се отделя от емоционалната травма на физическото насилие.
	Тя сви рамене и направи физиономия.
	— Във всеки случай, ако поработя малко над това.
	— И този инцидент насочи вниманието на Първи секретен отдел към теб?
	— Този и два поверителни проекта за проучване и придобиване, които бях изпълнила за министерствата на отбраната и правосъдието. Господин Клайн, изглежда, мислеше, че моите доста езотерични дарби може да се окажат полезни за малката му организация. Така и стана. Сега смятам, че вървя по стъпките на баща си. Аз съм служител по контрола над дивеча и ликвидирам подивелите животни и човекоядците от джунглата на нашето общество. Може би накрая ще компенсирам това, че действах бавно онази вечер в Тел Авив.
	— Фред Клайн знае как да подбира хората си — усмихна й се Смит. — Радвам се, че ви познавам, професор Метрас.
	— Благодаря, сър — кимна тя. — Удоволствие е да те оценят. Някои мъже почват да се оглеждат за чесън и светена вода, след като се поровят малко по-дълбоко в миналото ми.
	Смит се усмихна, без да му е смешно, и погледна над цевта на SR-25.
	— Не твърдя, че имам морално превъзходство.
	— Това е облекчение. А сега, полковник Джонатан Смит, какво ще кажеш за себе си?
	— За мен?
	— Имам ясна представа как си дошъл при господин Клайн, но всъщност кой си ти? Откъде идваш?
	Смит присви очи към небето. Облаците надвисваха все по-плътно и ниско.
	— Моята биография изобщо не е толкова интересна колкото твоята.
	— Лесно се впечатлявам.
	Докато Смит обмисляше отговора си, от ръба на козирката се търкулна малка бучка откъртен сняг и леко тупна пред тях.
	— О, Боже — промърмори Валентина, а очите й се разшириха.
	Смит моментално сви крака под тялото си. После се втурна стремително и се изстреля навън от гърлото на пещерата. Приземи се по корем, завъртя се по гръб, като изви дългата цев на автомата си в дъга, за да покрие скалната повърхност над пещерата.
	Войникът от спецназ в полярен камуфлаж беше като блед израстък върху набраздения от лед базалт. Той крадешком се беше промъкнал по почти несъществуващата издатина до положение на около метър над гърлото на пещерата. Пръстите на едната му ръка, покрити с ръкавици, бяха вкопчени в една скална пукнатина, а пръстите на другата здраво стискаха предмета, който носеше.
	Щом погледна надолу и видя внезапното изникване на Смит от пещерата, устата на руснака се отвори да извика. Звукът от крясъка беше заглушен от монотонното трещене на SR-25, докато Смит изстрелваше половин дузина патрони калибър 7,62 колкото бързо можеше да дърпа спусъка, а куршумите с медно покритие изблъскаха врага от лицето на скалата.
	Безжизненото тяло на руския войник падна почти върху Смит, като рухна на половин метър от лявата му страна с размекнат, глух звук на мъртво месо. От дясната му страна се чу второ, по-леко тупване. Смит се обърна и видя, че до главата му лежи ръчна граната с плътна обвивка от подобен на маджун пластичен експлозив, обвит около сферичното й тяло, за да усили взривния ефект.
	За секунда сърцето на Смит спря да бие; после той разбра, че иглата на гранатата и предпазната халка още са на мястото си.
	Миг по-късно беше забравил ужаса от гранатата.
	Разхвърча се натрошен лед — автоматичните оръжия почнаха да обстрелват глетчера около него. Мъртвият войник от спецназ спаси живота на Смит. В гротескни гърчове пое куршумите, предназначени за него. Валентина крещеше нещо и той чу пронизителните изстрели на модел 70, докато тя отвръщаше на огъня.
	Невидими неща зловещо се устремяваха към Смит, докато той се виеше по корем и се изтегляше обратно към пещерата като уплашен омар. Успя да се скрие зад ниската снежна стена напречно на входа. Обгърна с ръка Валентина и я придърпа до себе си. Двамата се притискаха един към друг, докато бушуващата стрелба за отмъщение искреше и пищеше по стените на тунела.
	Отвън на глетчера пълнителите се изпразниха и оръжията замлъкнаха. Върна се глухото, призрачно стенание на вятъра.
	— Вал, добре ли си?
	— Не съм улучена. Ами ти?
	Смит забеляза едно-две разкъсвания по отпуснатия плат на камуфлажния си комбинезон.
	— За малко, но никой не спечели пурата.
	— Кубинска без съмнение — Валентина се изви да се освободи и леко погледна над снежната стена. — Да му се не види, колко са добри тези! Изобщо не ми хрумваше, че са там, докато не се активизираха и не видях блясъка на дулата им. Държат ни на прицел от поне шест различни позиции.
	Смит беше получил живо доказателство за това. Гърлото на пещерата беше покривано от пълен огневи сектор. С неизбежното спускане на нощта, докато търпеливите, смъртноопасни мъже допълзяваха през леда все по-близо, този сектор щеше да се стеснява. Връхната точка щеше да е концентрирана и съкрушителна вълна от мощни експлозиви и автоматичен взрив, връхлитаща входа на тунела.
	Двамата с Валентина можеха да се оттеглят по-дълбоко в пещерата, но просто щяха да се превърнат в плъхове, които навлизат все по-дълбоко в капана, за да бъдат методично изличени с ръчни гранати. Да се предадат, изглежда, също не беше изход.
	Трябваше да има друг начин. Трябваше да има!
	— Можеш ли да удържаш крепостта за малко, Вал? Искам да вляза и да проверя няколко неща.
	— Мога да се справя — отвърна тя, докато зареждаше с палец магазина на пушката си. — Не мисля, че засега ще са в настроение да си правят повече шеги. — Тя кимна към трупа, проснат пред входа на пещерата.
	— Така е.
	Той й остави своя SR-25 и лентата с патрони и тръгна към извивката на тунела на четири крака. Зад извивката спря и включи джобното фенерче. За момент взе предвид генераторното устройство и руската радиостанция, после отхвърли идеята. Акумулаторите се бяха изтощили преди десетилетия, а наличното гориво се беше превърнало във восък и лустро. Дори да успееха да задействат устройството, на кого щяха да се обадят, за да промени нещата? Единственият изход от тази бъркотия беше да се справят сами.
	Смит се спусна в главната кухина и с усилие се запъти към малкото светло петно, идващо от свещта, която беше оставил запалена.
	— Подполковник?
	— Аз съм, майоре.
	Смислов беше буден и се беше изправил до седнало положение върху спасителното одеяло. Смит застана на колене и закрепи с една ръка вързания мъж.
	— Как се чувстваш? Някакво замайване? Двойни образи?
	— Нищо лошо.
	— А студът? Напада ли те? Кръвообращението ти нарушено ли е някъде?
	— Не. Не е зле.
	— Искаш ли малко вода?
	— Да, моля.
	Смит даде на Смислов една глътка от своята манерка. Руснакът се изжабурка и изплю парче съсирена кръв на една страна.
	— Благодаря. Цигара?
	— Против моите принципи е, но при тези обстоятелства… — Смит затършува из джобовете на Смислов, докато намери нещата за пушене на руснака. — Тази какво прави? — попита той, като вдигна газовата запалка.
	— Пали цигари — лаконично отвърна Смислов.
	— Добре. — Смит пъхна края на филтъра между устните на Смислов и запали цигарата.
	— Благодаря — каза руснакът, обвит в дим. — Какво стана? Чух стрелба.
	— Твоите хора опитаха да ни ударят — отвърна Смит, докато връщаше манерката в съответния джоб.
	— Професорката добре ли е?
	— Да. Но от вашите загубиха двама дотук.
	Смислов затвори подпухналите си очи.
	— По дяволите! Това не трябваше да става!
	— А какво трябваше да стане, майоре?
	Смислов се поколеба.
	— Да му се не види, цялата работа вече се разкри! — каза настойчиво Смит. — Допускам вероятността, че тук става нещо, което никоя от държавите ни всъщност не иска да се случва. Дай ми нещо, за което да се хвана, и може да успеем да спрем това!
	Смислов поклати глава.
	— Не, подполковник, съжалявам, но вече е твърде късно. Ескалацията е започнала. Вече е неизбежно.
	— Тогава ми отговори на един въпрос. Защо?
	Смислов тежко въздъхна.
	— Моето правителство винаги е знаело, че „Миша 124“ е паднал на остров Уензди. Освен това знаеха, че и антраксът още е на борда на самолета, а екипажът е оцелял при сблъсъка. Успели са да установят радиовръзка с нашите сибирски бази. Обадили са се за помощ. Но от Политбюро сметнали, че спасителната мисия ще представлява… трудност. По онова време не са имали атомни подводници. Уензди е бил извън радиуса на действие на ски самолетите, които са били на разположение тогава, а да се опитват да достигнат острова с ледоразбивач, е щяло да привлече вниманието на канадските и американските военни. Страхували се, че Съединените щати може да научат за осуетеното нападение над Северна Америка и че вие ще отвърнете със свой собствен първи ядрен удар. Следователно политкомисарят на „Миша“ получил заповед да ликвидира всички доказателства за мисията на бомбардировача.
	— Включително и екипажа?
	Смислов кимна, без да поглежда Смит в очите.
	— Да. Смятали, че екипажът най-много застрашава сигурността. Опасявали се, че щом екипажът разбере, че от Съветския съюз няма да дойде никаква помощ, може да опита да се свърже със западните сили за спасение. Студът и гладът не са приятен начин да умреш. Политкомисарят на „Миша“ е бил инструктиран да… се справи с тази потенциална заплаха за страната.
	— Включително и със себе си?
	Смислов сви рамене.
	— Той е бил политкомисар на стратегическите нападателни сили на Съветския съюз. Такива хора бяха членове на партията — фанатици. Според него да умре за славата на майка Русия и социалистическата революция е била най-голямата чест, дори ако тази смърт идва от собствената му ръка по поръчка на партията.
	— Но командирът на самолета явно не е приел много добре цялата тази идея за славна смърт.
	Смислов почти се усмихна.
	— Явно. Съветското правителство започнало да се страхува да не би нещо да се е объркало, след като не получава последно потвърждение от политкомисаря с уверението, че е изпълнил дълга си, но нищо повече не можели да направят. Както се казва, избрали са „да оставят спящите кучета на мира“. Надявали са се останките просто никога да не бъдат открити.
	— Но ги откриха.
	— Да, и то съвсем невредими. Моето правителство знаеше, че самолетът ще се разследва. Прикрепиха ме към вашия екип, за да науча дали политкомисарят е успял да унищожи доказателствата за мисията на „Миша 124“. Ако не, от мен се изискваше аз да ги унищожа. Но и аз, и политкомисарят се провалихме. Сега в ход е алтернативен план, който да гарантира, че истината никога няма да стигне до външния свят.
	Смит по-силно стисна рамото на Смислов.
	— Можеш ли да наредиш на войските отвън да се отдръпнат? Или да се свържеш с някой, който има властта да отмени тази бъркотия, преди да сме дали още жертви?
	— Де да можех, полковник. Но спецназовците получават заповеди от по-високо ниво, а аз съм извън тяхната командна верига. Сега остров Уензди трябва да се прочисти. Всяка улика за мисията на „Миша“ трябва да се унищожи, включително и екипът разследващи. За моето правителство заплахата от антракс е по-малка, отколкото заплахата, която идва от истината за мисията на „Миша“.
	— Но защо? — искаше да разбере Смит. — Защо е всичко това, за нещо, което е станало преди повече от петдесет години?
	Докато отговаряше, в гласа на Смислов се прокрадна тъжна ирония.
	— У нас бихме казали „само преди петдесет години“. Вие, американците, сте еднодневки. Бързо прощавате и забравяте. Един ден воювате с някоя нация, а на следващия й пращате помощи и уреждате туристически обиколки. В Русия не е така, както и при народите около Русия. Спомените ни се пазят дълго, а горчивите — подхранваме.
	Ако беше излязла и дума, че Русия е била на косъм да отприщи ядрено унищожение на света, дори след половин век пак щеше да има реакция: гняв, страх, отмъщение — неща, от които моето правителство няма нужда и не желае. Във вашата страна има политически лидери, които ще си спомнят студената война и ще работят за прекъсване на помощите, които получаваме от вас. Дори сред нашите хора ще избухне ярост, вероятно достатъчна, за да подклажда по-нататъшно отцепничество и окончателно рухване на държавната ни власт.
	— И вашето правителство смята, че след като убият екип американски агенти и група невинни цивилни учени, това няма да даде отражение? — попита Смит.
	Смислов поклати глава.
	— Няма да опитвам да съдя действията на моята страна пред теб, подполковник, но нашите ръководители се страхуват, а уплашеният човек понякога не реагира разумно.
	— Боже! — Смит се залюля върху петите на ботушите си.
	— Надявам се, че ще повярваш на думите ми, подполковник — съжалявам, наистина съжалявам, че ти и другите сте въвлечени в това.
	— И аз съжалявам, майоре. — Смит вдигна фенерчето и се изправи на крака. — Но аз съм като командира на бомбардировача. Нямам намерение да си лежа и да умра в името на майката родина.
	— Разбирам. Ние двамата сме войници. Всеки прави каквото е длъжен да прави.
	Смит освети с лъча лицето на Смислов.
	— Можеш ли поне да ми кажеш защо нападението е било предприето, а после е отменено в последната секунда?
	— Не мога да направя това, подполковник. — Макар че Смислов примигваше на светлината, лицето му беше невъзмутимо. — Това е държавна тайна, дори по-голяма и от тази за „Миша 124“.
	Смит отстъпи назад от пленника си. Тук нямаше какво повече да получи, а времето му изтичаше.
	Имаше още една възможност, която трябваше напълно да разучи. Смит започна бавен и обмислен преглед на стените в пещерата, като осветяваше с лъча на фенерчето безбройните пукнатини и пролуки в грапавата вулканична скала. Почти се беше отчаял, че ще намери нещо, но високо горе върху порутения заден наклон на пещерата, оттатък вдлъбнатината, в която бяха намерили телата на командира и политкомисаря, той съзря бледо сияние.
	Смит се покатери върху разхвърляните базалтови блокове близо до тавана на пещерата. Бледото нещо беше парче двойна парашутна коприна, прикрепена и затисната на мястото с клиновидни каменни късове.
	Преграда срещу вятъра.
	Смит измъкна камъните, дръпна плата настрани и усети ледената, усойна струя въздух върху лицето си. Каналът, прокопан от лавата, продължаваше оттатък кухината на спасителния лагер! Някога в миналото там бяха пропаднали скали и бяха създали естествена отвесна преграда в тунела. Но оставаше една пролука, достатъчно голяма, за да може човек да пропълзи през нея до следващата широка част, която лежеше от другата страна.
	Смит се промъкна през пролуката и си проправи път по наклона от вътрешната страна. Насочи фенера напред и лъчът му се изгуби в мрака. В долната си част каналът се разширяваше до размерите на автомобилен тунел и, изглежда, продължаваше на известно разстояние. Като извади компас от джоба си, Смит го отвори и провери излъчващия светлина циферблат. Ориентира се, изчисли наум корекциите за близост на магнитния полюс и прецени, че тунелът върви горе-долу успоредно на външната повърхност на планината.
	Може би… само може би. Зависеше от това колко продължава тунелът и дали има втори изход. Той предпазливо тръгна да си проправя път по-навътре в тунела, като се опитваше да определи ъгъла на наклона. Къде беше — над или под повърхността на глетчера?
	Придвижването ставаше бавно и опасно. Тъмнозелени локви хлъзгав, прозрачен, полиран лед лежаха неподвижно около големи колкото мебели отломки от базалт. Подът на тази част от тунела беше по-разбит и неравен, отколкото в кухината на лагера, вероятно знак, че освен това е и по-нестабилен. Смит нямаше нито време, нито намерение да се тревожи за това. Сто метра… двеста метра…
	Ето! Ивица бяло на фона на черната скала, сняг, посипал се надолу по стената на тунела!
	Смит се покатери по гладкия наклон на миниатюрния ледник до мястото, където плътният сняг пробиваше в канала, прокопан от лавата. Беше на около осем крачки над тавана на пещерата и заемаше площ с размерите на масичка за кафе. Като се закрепи с крак на здрава каменна издатина, той изключи фенерчето и изчака очите му да свикнат. След две минути можеше да различи и най-слабата светлина, прозираща отвън през снежната запушалка. Дневна светлина!
	Смит издърпа байонета си и започна да копае, като внимателно си пробиваше път към външния свят. Светлината ставаше все по-ярка и Смит осъзна, че копае през друга втвърдена снежна пряспа — такава, каквато бяха открили да покрива входа на първия тунел, прокопан от лава. Това беше задната врата, която търсеше.
	Внезапно Смит замръзна на място. Още нещо освен светлината се процеждаше вътре откъм външния свят.
	Гласове — едва доловими, приглушени и не говореха на английски.
	Смит продължи да копае, но действаше бавно, тихо и безкрайно предпазливо, за да не пробие пряспата. Прокара ножа за последен път през ледената обвивка и направи един-единствен, широк колкото острието, хоризонтален пробив навън. Дневната светлина проблесна, ярка за Смит дори през плътните облаци. Той присви очи през тесния наблюдателен процеп, който беше направил.
	Този втори вход се отваряше към незначителна вдлъбнатина в повърхността на скалата. Само на четирийсет крачки две въоръжени фигури в снежен камуфлаж се свиваха зад изпъкналата част на вдлъбнатината и надничаха иззад ъгъла към главния вход на пещерата.
	Като човек, който се движи върху яйца, пълни с нитроглицерин, Смит се изтегли назад от снежния тунел и слезе на пода на пещерата, като внимаваше при всяка крачка и проверяваше всяка стъпка и задържане с ръка. Беше намерил вариант.


	33

	__Станцията на остров Уензди__

	Ранди видя как приближава и беше готова. Ударите връхлитаха с отворени длани, но не бяха обикновени шамари. Тя отпусна врата си и мускулите на раменете и се понесе със злостното ляво-дясно-ляво на ударите, като намали до минимум ефекта им. Въпреки това зад очите й святкаха звезди, а кожата й гореше.
	Нямаше причина за насилието. Ранди не беше казала и дума на нападателя си, нито пък той на нея. Това беше само предсказуемото начало в процеса на изпитване и пречупване, заявление от страна на нейните похитители, че ни най-малко не се колебаят да причиняват болка и страдание. Ранди вече беше съвсем наясно с този факт. Тя се отърси от въздействието, изправи се и срещна погледа на своя нападател с предизвикателно безразлично изражение.
	Знаеше от обучението си в бягство и спасение, че това е лоша тактика. Трябваше да държи очите си сведени в режим смирение. Като се имаше предвид животинската психология на терориста, да го погледнеш в очите беше заплашителен жест, който можеше да отключи насилническа, ако не и смъртоносна реакция.
	Но пък да му се не види, те така или иначе щяха да я убият.
	Мъжът, който я беше удрял, беше с гигантски размери, а височината и масивната му фигура изглеждаха още по-големи от защитното полярно облекло. От отворената яка на шубата му извираше оплетена, посивяваща червеникава брада, а изпод рунтави вежди със същия цвят надничаха присвити бледосини очи — кървясали и съсредоточени.
	Тези очи дълго изучаваха лицето на Ранди; после бръчките от смях се събраха около тях и той се закиска дълбоко в гърдите си. Това не успокои Ранди. Гневът на този човек най-вероятно беше по-жалостив от чувството му за хумор.
	— Това е една малка нахалница — избоботи грамадният човек. — Какво знаеш за нея, Стефан?
	— Че е някакъв американски държавен агент, чичо — отвърна Кропоткин с тежка злоба в думите. — И че кучката ми е длъжница.
	„Чичо“, помисли мрачно Ранди — значи всичко това беше семейна работа. Някакво невероятно търкулване на зарчета с произволни шансове беше поставило лисицата Кропоткин вътре в кокошарника на научната експедиция. Службите за безопасност по света бяха оставени изцяло в милостивите ръце на подобни случайности.
	Бяха в хижата на лабораторията: Ранди, професор Троубридж, Кропоткин, червенокосият гигант и още двама от бандата му — зорки славянски типове с каменни лица. Обезоръжиха Ранди, претърсиха я, свалиха якето и дебелите й защитни панталони, а китките й закопчаха с добрата старомодна стоманена разновидност на белезниците.
	Единият от гардовете веднага застана зад нея и от време на време тя усещаше как дулото на автомата се опира между плешките й.
	— А той какъв е? — попита гигантът, като кимна към доктор Троубридж.
	Плоските, тъмни очи на Кропоткин леко се присвиха към учения — човекът, когото беше молил за подкрепа и който го беше защитавал срещу обвиненията на Ранди.
	— Той е учител. Не е нищо.
	Троубридж, с ръце зад гърба също с белезници, достигаше връхната точка на своя кошмар наяве. Беше толкова пребледнял, че кожата му имаше зеленикав оттенък и Ранди се опасяваше, че на този човек всеки момент ще му спре сърцето. Той стоеше на краката си само заради ударите и ритниците, които бяха последвали, след като коленете му омекнаха. Панталоните му от рипсено кадифе бяха мокри между крачолите.
	Ранди искаше да му поговори, да му каже някоя окуражителна или успокоителна дума, но не посмя. В интерес на Троубридж тя трябваше да поддържа поза на абсолютно безразличие към него. Ако покажеше дори намек за съчувствие към учения, техните похитители можеше да решат, че системното му изтезание е средство да пречупят нея.
	— Хайде сега, Стефан — весело каза големият мъж. — Никой не е нищо. Всеки е нещо. — Той се обърна към Троубридж. — Хайде, сега, приятелю, ти си нещо, нали?
	— Да! Да, аз съм… аз съм доктор Розен Троубридж, административният директор на научната програма на остров Уензди. Канадски гражданин съм. Аз… не съм… военен! Цивилен съм! Нямам нищо общо с… с тези, другите хора!
	— Виждаш ли, Стефан? — Големият мъж прекоси лабораторията до стената близо до печката, където се свиваше Троубридж. Той леко плесна доктора по рамото. — Той е доктор. Учен човек. Интелигентен.
	Погледна назад към Ранди.
	— А ти, моя хубавице? И ти ли си интелигентна?
	Ранди не отговори. Тя се взираше покрай него навън през прозорците на лабораторията. Блуждаещият й поглед автоматично улавяше движенията на другите мъже, слезли от борда на огромния хеликоптер, отбелязваше припасите, които разтоварваха, опитваше се да определи къде може да сложат своите постове и охраняваща стража около периметъра на лагера.
	— Х-м, може би дамата не е така интелигентна като вас, докторе. Коя е тя? За каква агенция работи?
	Езикът на Троубридж докосна устните му, докато се опитваше да не гледа към Ранди, докато се опитваше да не гледа към нищо.
	— Както каза Стефан, тя е нещо като американски правителствен агент. Не знам за нея нищо повече от това.
	— Приятелю — гласът на червенокосия гигант стана заплашително мек. — Не преставай да бъдеш интелигентен човек.
	Той замахна с голяма космата ръка, която потъна в предницата на пуловера на Троубридж. Като завъртя закопчания с белезници човек, водачът на терористите го преви над печката в лабораторията, докато голата плът по ръцете и китките на Троубридж не зацвърча върху нагорещения капак.
	Ранди стисна челюсти толкова силно, че задните й зъби едва не се строшиха.
	След като Троубридж спря да крещи, започна да говори, а думите извираха от него като скимтящ брътвеж. Нямаше нужда червенокосият гигант да провежда разпит. Той само водеше потока от думи, като от време на време задаваше по някой тих, подтикващ въпрос, а понякога правеше кръстосана проверка на отговора с Кропоткин.
	Троубридж всичко изпя: за Джон, Валентина, Смислов, кораба „Хейли“, мисията. Докторът не беше обучен агент. Ранди не можеше да очаква злочестия, ужасен човек да направи нещо друго.
	Докато Троубридж говореше, Ранди мислеше. Умът й препускаше, използвайки всяка спечелена безценна секунда, за да развие някаква хитрост или подход, който можеше да спаси живота на доктора и нейния. Беше се озовавала в подобни ситуации и преди, където си беше издействала време да оцелее с умело измислена лъжа или история за прикритие. Но да му се не види, тази ситуация не й оставяше място да маневрира!
	Тези хора просто знаеха твърде много. Тя нямаше какво да продава, за какво да се пазари или с какво да блъфира. В ръцете и очите на врага тя и Троубридж бяха неуместни и за еднократна употреба.
	В другия край на стаята словесният поток на Троубридж пресъхваше. Ранди като обезумяла се опитваше да му предаде съобщение по телепатия. „Продължавай да говориш! За Бога, измисли нещо! Каквото и да е! Само продължавай да говориш!“
	Той не чу настойчивата й мълчалива молба. Думите му заглъхнаха с окончателното, почти нашепнато:
	— Това е всичко, което знам… Съдействам ви… Аз съм канадски гражданин.
	Големият мъж се обърна към нея, а бледосините му очи обмисляха нещо.
	— Е, хубавице? Имаш ли нещо да добавиш?
	Ранди прочете какво се таи в очите му и разбра, че вече му е ясна. Той я разбираше, разбираше, че каквото и да каже тя, ще е просто военна хитрост, приложена, за да отложи неизбежното. Тя отвърна на погледа му невъзмутимо като статуя на Венера, а гордостта и инстинктивната й дисциплина блокираха отчаянието и гнева й.
	— Ти си абсолютно права, хубавице моя. Няма смисъл да си губим времето.
	Огромният червенокос мъж пак се обърна към Троубридж, като извади голям автоматичен пистолет CZ-75 от страничния джоб на якето си.
	— Благодаря ти, приятелю доктор. Ти много ни помогна.
	Той вдигна пистолета. С леко тръсване на главата посочи на гарда, който покриваше Троубридж, да стои настрана.
	Троубридж улови значението на жеста и по лицето му се четеше възможно най-големият страх.
	— Не! Чакайте! Казах ви всичко, което знам! Нали ви съдействам! Нямате причина да ме убивате!
	— Прав е! Той не участва в това! — изтърси Ранди. Трябваше да говори, да възрази поне веднъж, макар да знаеше с ужасна сигурност, че е безполезно, съвсем безполезно. — Нямате причина да го убивате.
	Насоченото дуло на пистолета потрепери.
	— Това е самата истина. — Огромният мъж се извърна към нея и се усмихна. — Нямам причина да го убивам… Но също така нямам причина да го държа жив.
	CZ-75 изрева. Единственият 9-милиметров куршум се заби в преградата на радиокабината, заобиколен от разплискана кръв, парченца кост и хомогенизирана мозъчна тъкан. Безжизнено, тялото на Троубридж рухна в ъгъла на лабораторията.
	Ранди затвори очи и никой освен, нея и вселената, не чу скръбния й, отчаян вопъл. „Троубридж, съжалявам! Джон, съжалявам! Не бях достатъчно добра!“
	Тя пак отвори очи и видя, че червенокосият гигант заобикаля работната маса, за да застане лице в лице с нея. Значи това беше то. Мястото, на което щеше да умре. Знаеше, че някой ден ще застане на него. Точно това място не беше особено приятно, но малцина от нейната порода имаха хубав край. Беше си част от професията.
	CZ-75 се насочи към корема й.
	— Е, хубавице, имам ли причина да не те убивам?
	Мъжът зад оръжието задаваше реторичен въпрос. Ранди чувстваше, че вече е решил. Той знаеше, че тя за нищо не му е нужна. Каквато и тактика да опита сега, каквато и сделка да предложи или да пробва с отвличане на вниманието, щеше да бъде сметнато за извъртане. Ранди пак потъна в мълчание.
	— Не, предполагам, че не. — Пистолетът се вдигна и се насочи в лицето й.
	— Чакай.
	Говореше Кропоткин. Стоеше до рамото на чичо си и от него се излъчваше самодоволна жестокост. Плоските му тъмни очи пробягаха по тялото й и се вмъкнаха под дрехите.
	Проблесна едва доловима надежда.
	— Трябва ли толкова да бързаме с тази? Чака ни дълга, студена нощ, чичо. Ще е прахосничество.
	Тази слаба искра надежда се разгоря, щом в очите на гиганта пропълзя сянка на размисъл. Дулото на пистолета се снижи пред гърдите на Ранди и леко опря в тъканта на пуловера й, като бавно следеше очертанията.
	Ранди знаеше, че е привлекателна, дори красива жена. Сексът и съблазняването бяха полезни инструменти в професионалния й комплект на агент и тя нямаше проблем с използването им. Но сега всяко явно кокетство от нейна страна би взривило крехката възможност. Този човек не беше глупак. Все пак Ранди бавно и дълбоко вдиша глътка въздух, който повдигна и изкусно подчерта пълните й гърди.
	— Да, Стефан. С тази може и да си струва да се позабавляваме малко — измърмори червенокосият.
	Ранди много внимателно отмери отсянка на страх в изражението си, обещанието за пукнатина в железния й самоконтрол. Страхът и уязвимостта щяха да са афродизиак за хора като този. Щяха да реагират по начина, по който реагира акулата на капка кръв във водата. Може би единственият шанс щеше да е тактиката на бодливия храст.
	„Хайде, копелета! Искате го! Чукайте ме, преди да ме убиете!“
	Съществуването се крепеше върху острие на бръснач.
	— Да, прахосничество. — Пистолетът слезе от гърдите й и изчезна в джоба на якето. — Възможностите за развлечение категорично липсват на тази жалка скала. Помни това, Стефан. Винаги трябва да се грижиш за духа на своите служители. Хората ни няма да ни простят, ако им откажем компанията на тази чаровна дама. — Гигантът посегна и игриво потупа насинената буза на Ранди. — Върнете я в спалното и я охранявайте до довечера. Първо работата, после удоволствията.
	Ранди се престори на разстроена и придоби крайно ужасено изражение. А вътрешно ликуваше. Помислиха с жлезите си вместо с мозъците. В края на краищата те бяха само банда главорези. Вероятно главорези от световна величина, но само това. Бяха направили грешка, каквато истински професионалисти никога нямаше да допуснат. Бяха допуснали друг професионалист да остане жив. Сега тя трябваше да ги накара да си платят за това безразсъдство.


	Станцията на остров Уензди преживяваше бум от пренаселеност. Антон Кретек беше довел с това „Хало“ двайсет души охрана и технически персонал. Сега екипът му здраво работеше да опази огромния хеликоптер от метеорологичните условия и да установи периметър за постовете.
	След като уреди проблемите вътре в лабораторията, Антон Кретек направи обиколка, за да инспектира и да се увери, че подробният му план за действие се изпълнява буква по буква. Още можеше да успее в това начинание — беше сигурен, че е така, дори при дразнещата намеса на западните агенции за сигурност — но нямаше място за грешки.
	Синът на покойната му сестра вървеше до него по скриптящия сняг. Кретек беше доволен как се подредиха нещата с него. Преди няколко години Стефан беше съвсем необуздан. Кретек вече се беше отчаял от момчето. Никаква дисциплина. Никакъв здрав разум, също като повечето младежи напоследък.
	Не беше достатъчно, че Стефан намушка с нож онзи германски студент заради някаква туристка в Белград, ами преряза гърлото и на момичето. Това нямаше как да се поправи. Кретек беше изразходвал много време и усилия, за да изведе момчето извън Европа и да го установи под нова самоличност в Канада.
	Но момчето му се беше отплатило с този сполучлив удар. Беше се справило добре и може би в края на краищата за него щеше да има място в бизнеса. Като наследник.
	Стефан присвиваше очи пред все по-силната вихрушка на довеяния от вятъра сняг.
	— Тук сме изложени на показ, чичо. Американските шпионски сателити може да забележат, че има движение.
	Кретек кимна на себе си, доволен. Момчето мислеше. Да, беше извървяло дълъг път.
	— Нека гледат каквото искат. Това беше една от причините, по които отложихме пристигането си. Трябваше да преценим точно момента спрямо развалянето на времето. Промъкнахме се точно преди да връхлети поредната буря. Сега условията за полет са невъзможни навсякъде между нас и канадския бряг. Никой не може да стигне до тук.
	— Но по някое време ще се проясни.
	— Точно така, Стефан. Всъщност ще има затишие утре сутринта. Но в тази част на света времето утихва откъм север. Ще успеем да излетим първи. Довел съм най-добрите специалисти по експлозиви и те имат лентови заряди, вече срязани, за да паснат на стените на Ту-4. Освен това се снабдих с комплект схеми за биологична оръжейна система и имам специално пригодено устройство, за да вдигнем резервоара с антракс.
	Утре сутринта ще отлетим до мястото на катастрофата и ще отворим самолета като стрида. После отскубваме перлата и тръгваме. Би трябвало да отнеме само половин час, може би най-много четиридесет и пет минути. Докато дойдат властите, ще сме заминали.
	— Къде отиваме след това, чичо?
	— Установил съм три места за презареждане в изолирани райони из Северна Канада. Ще минем през тях, докато стигнем залива Хъдсън и ще летим над върховете на дърветата, за да избегнем радара на северноамериканската военновъздушна отбрана. В залива Хъдсън ще се срещнем с исландския траулер. Хеликоптерът отива на дъното на морето, а ние отплаваме към средата на Атлантическия океан. Там ще прехвърлим резервоара на един от корабите на нашата група и ще се отървем от траулера и екипажа му. След това сме свободни и чисти. Ще трябва само да решим дали да продадем целия трофей на един купувач или ще изкараме повече пари, ако го раздробим на малки порции.
	Кропоткин се засмя и потупа Кретек по рамото.
	— Старият вълк винаги има план.
	— Да, но този път острият нюх на вълчето надуши плячката — Кретек внимателно се вгледа в очите на по-младия мъж. — Сигурен ли си, че разследващият екип не е имал възможност да докладва по радиостанцията за ситуацията тук?
	— Сигурен съм. Предавателят, който донесоха със себе си, нямаше достатъчно мощност, за да пробие през слънчевите изригвания, а аз бях саботирал радиото в станцията. Почти успяха. Бяха много близо, но не предадоха съобщение.
	Кретек кимна.
	— Това е добре. Доколкото знае останалият свят, разследващият екип и групата от научната станция може да са още тук, в лагера. Американците няма да рискуват с крилати ракети или радарни бомби по време на бурята, ако тя може да убие врага. Това е последното нещо, за което трябваше да се тревожим.
	— Не съм чак толкова сигурен, чичо. — Кропоткин погледна назад към хижата на лабораторията. Един от гардовете на Кретек извличаше тялото на доктор Троубридж отвън на снега. Втори побутваше Ранди Ръсел с белезници на ръцете към спалните помещения. — Другите членове на американския разследващ екип още са на свобода из острова. Ако са като тази кучка, може да създадат проблеми.
	Кретек сви рамене.
	— Тц, тц, тц! Те са само трима. Притеснявай се само за това, за което си струва. Ако се върнат разнебитени в лагера довечера, ще ги убием. Ако и утре сутринта още са горе на мястото на катастрофата, ще ги убием там. Ако решат да се скрият от нас някъде на острова, нека се крият. Те са нищо, докато не ни се пречкат.
	— С изключение на тази — кимна към Ранди Кропоткин. — За мен тя е нещо. — Гласът му беше твърд и студен като полярните ветрове.
	— Разбирам те. Ти ще си първи при нея довечера. Заслужи си го. — Кретек тупна племенника си с юмрук по рамото. — Само гледай да оставиш достатъчно и за нас — продължи необуздано той. — Помни, че сега си член на фирмата. Значи, справедлив дял за всеки.
	Двамата мъже топло се разсмяха.


	34

	__Глетчерът в седловината__

	Черната скала на Източното възвишение беше надвиснала над бледата повърхност на глетчера и започваше да се слива с настъпващата нощ. В основата й започна окончателното настъпление. От качулките на шубите надничаха тъмни лица с груба като подметка кожа и тъмни, присвити очи, които преценяваха нарастващата сила на вятъра и плътността на снега, навят преди него. При всеки порив, който заличаваше директната видимост между тях и целта им, войниците от спецназ пропълзяваха напред още няколко метра, като се възползваха от всяка прикриваща ги падина и вдлъбнатина в леда и безмилостно затягаха своя полукръгъл периметър около гърлото на пещерата.
	Бяха от племената на сибирските якути, древен родоначалник, от който бяха произлезли индианците, вещ в оцеляването сред такава свирепа ледена пустош. Можеха да пренебрегват вятъра, който блъскаше през полярната им екипировка, като превръщаха обветрената страна от телата си в почти умъртвена болка. Бяха привикнали към изгарящото вцепенение на измръзването, което разяждаше лицата им. След това струпеите и раните ставаха отличителни белези на честта, свидетелство за тяхната способност да оцеляват и да се сражават в среда, която би унищожила по-слабите и мекушави мъже.
	Тази нощ, ако изобщо имаха чувства, изгаряха от гняв. Пламъците на отмъщението горяха ярко за другарите им, които бяха загинали заради онези в пещерата. Надяваха се враговете им да не умрат бързо при първата атака. Според техния мироглед отмъщението беше нещо, което си струва да погълне цялото ти време.
	Лейтенант Павел Томашенко предпазливо надникна иззад купчина покрити със сняг хлъзгави камъни. Той и неговият сержант помощник-командир на взвода си бяха проправили път по повърхността на надвисналата скала и сега бяха на петдесет метра от целта. През монокъла си за нощно виждане той успя да различи тялото на редник Улух, проснато на леда пред гърлото на пещерата. То му даваше нужния обхват.
	Да се опитват да хвърлят вътре граната този следобед беше грешка, но той се беше ядосал заради това, че снайперът уби разузнавача Тойон. Беше станал нетърпелив и това му струваше двама души вместо един.
	Значи общо ставаха трима, за които да отмъщава. Сигналът за атака от радиопредавателя, носен от майор Смислов, се оказа последният им контакт с техния агент от американския разследващ екип. Сигурно американците някак бяха научили за истинските намерения в мисията на Смислов и го бяха убили. Това беше нещастие, но пък и един фактор по-малко, за който да се тревожи в предстоящото нападение.
	Мъжът и жената в пещерата, мислеше Томашенко, бяха добри. Вероятно от специалните части на американската армия или от ЦРУ. Когато той и неговите войници тръгнеха след тях, щеше да е като преследване на чифтосана двойка сибирски тигри. Трябваше със сигурност да убият и двамата.
	Настана пълен мрак, началото на шестнайсетчасова полярна нощ. Томашенко още веднъж присви очи през монокъла. Фотоувеличителят помагаше срещу липсата на светлина, но не и срещу все по-обилния сняг, а сега и батерията падаше от студа. Хората му бяха получили своите заповеди и взводът щеше да бъде на позиция. Нямаше смисъл да протакат.
	— Бъди готов, сержант.
	Сержант Виляйски изръмжа в потвърждение и измъкна сигналния пистолет от кобура, закопчан за коланите му.
	Томашенко извади граната РГН-86 с ограничено разпръскване от патрондаша си и издърпа свирка изпод шубата си. Отначало, когато го прехвърлиха в сибирския гарнизон, веднъж беше допуснал грешката да остави свирката да се вее на верижката си отвън на гърдите му. Металът на мундщука беше обелил веднага кожата от устните му.
	— Освети!
	Сержантът помощник стреля, като плъзна трасиращата ракета ниско по леда, за да се приземи близо до гърлото на пещерата и да я покаже в синкавобелия блясък на горящия магнезий. Томашенко вдигна свирката и наду дълго и пронизително.
	Около периметъра леките картечници РПК-74 избълваха дълъг, съсредоточен откос, а трасиращите им снаряди се събраха при гърлото на пещерата. Секунда по-късно там се удариха половин дузина винтовъчни гранати и запратиха тялото на редник Улух настрани в гротескно премятане. Една от гранатите отбеляза точно попадение във входа на тунела и от барикадата пред отвора се разхвърчаха пръски сняг и лед.
	Томашенко изсвири два пъти — сигнал за прекратяване на огъня и нападение. После скочи на крака и хукна към входа на пещерата. Заради собствената си гордост и надмощието на неговия взвод той трябваше да е начело на атаката.
	Хората му връхлетяха пещерата от всички ъгли — бледите им призрачни фигури се изправяха от леда с вдигнати оръжия. Но Томашенко пристигна първи.
	— Пази се от гранатата!
	Той измъкна иглата от ръчната граната РГН-86 и остави предпазната халка да отскочи от малката смъртоносна сфера. Отброи два удара на препускащото си сърце, преди да метне гранатата в гърлото на тунела и да се притисне плътно до лицевата страна на скалата.
	Мощният тътен на взрива силно отекна в тунела, прокопан от лавата. От него пак изригнаха ударни вълни и сняг. Като измъкна своя автомат „Калашников“ изпод мишницата, Томашенко се завъртя пред входа на пещерата и изпразни трийсетзарядния пълнител с един дълъг откос. Сержант Виляйски беше от едната му страна и избълва втора серия, а искрите, изскочили от рикоширалите куршуми, танцуваха из гърлото на кухината.
	Нямаше ответен огън.
	Щом останалите от взвода се разгърнаха по двете страни на входа, Томашенко и Виляйски включиха тактическите светлини, прикрепени под цевта на оръжията им.
	Нищо. Освен завихрената мъгла от пемза на прах и пари на пикринова киселина тази първа отсечка от тунела беше празна. Американците сигурно се бяха оттеглили по-дълбоко в пещерата преди нападението.
	Томашенко сложи нов пълнител в автомата си.
	— Младши сержант Виляйски. Ти и твоята огнева група оставате да покривате подходите към пещерата. Останалите, след мен!
	Не беше привлекателна заповед, но трябваше да се изпълни. Приведени и в нишка един зад друг, те трябваше внимателно да си проправят път покрай купчина старо радиооборудване, смачкано от избухналата граната. И тук нямаше признаци нито за живот, нито за смърт, но отпред дълбока пукнатина в пода на тунела отблъсна проследяващите лъчи на тактическите светлини — спускане към по-голям, по-нисък коридор. Това трябваше да е естествена преграда и място за засада.
	— Светлина — промълви Томашенко.
	Сержантът щракна нов патрон в прожектора. Заедно, с крайна предпазливост, те стигнаха до входа на по-ниската кухина, като се движеха толкова тихо, колкото могат добре обучените бойци.
	— Сега!
	Сержант Виляйски изстреля светлинния патрон в търбуха на мрака и Томашенко рязко дръпна автомата от рамото си, готов да праща куршуми напред.
	Светлинният патрон се удари, отскочи в задната част на кухината и пламна.
	„Боже мой! Нали бяха само двама!“
	На пода в пещерата имаше половин дузина тела, полуосветени от пулсиращия пламък зад тях.
	— Назад! Връщай се назад! — Томашенко изстреля неудържим откос и се хвърли встрани от входа на кухината. Заби нокти в патрондаша и хвърли още една ръчна граната, а сержант Виляйски правеше същото като в огледало.
	Томашенко метна гранатата долу в кухината и металната топка с дрънчене отскочи от камъка. Избухна с трясък и ударната вълна блъсна в ушите им. Спецназовците се снишиха, докато шрапнелите свистяха и стенеха между стените на кухината. Последва втора граната, трета. Въздухът се изпълни с пушек и лава на прах, а от тавана на тунела се откърти парче скала колкото юмрук и отскочи от рамото на Томашенко.
	— Достатъчно! — извика той, внезапно уплашен. Можеше да се срути цялата планина. — Прекратете огъня!
	Кънтящото ехо и смътното, зловещо стържене на скала в скала затихнаха. В трапа на по-ниската кухина беше съвсем тихо. А също и тъмно, защото изсипаните ръчни гранати бяха загасили пламъка.
	— Още светлина, сержант! — изкомандва Томашенко.
	Светлинното оръжие пак се покашля и прати още една блестяща топка, която заподскача из вътрешността на пещерата.
	— Пипнахме ги, лейтенант! — възкликна Виляйски. — Край с копелетата!
	Те усилиха осветлението с тактическите светлини и прокараха лъчите по струпаните върху пода на кухината тела.
	— Нали видяхме само двамата американци. Откъде се взеха тези другите?
	— Не знам, сержант. Внимавайте. Може да има и още.
	Имаше нещо странно в скования начин, по който лежаха телата. И тогава Томашенко разбра. _Нямаше кръв! Не бяха убили никого! Тези хора тук бяха умрели преди петдесет години!_
	Като псуваше, Томашенко поведе хората си по наклонения път на лавата към пода на тунела. Бяха хвърлили във въздуха вкочанените, замръзнали тела на собствените си хора! Мъртвите членове на екипажа на „Миша 124“ бяха окачени като кукли на конци по мрежа от катераческо въже, оплетено на кръст между питоните, забити в стените на пещерата.
	Все по-разярен, Томашенко разпозна средството за задържане, сръчно нагласено от някой добре запознат с психиката и инстинктите на военна част в операция за прочистване на пещера. И той, Павел Томашенко, беше реагирал точно както врагът му се беше надявал. От самите американци нямаше и следа. Нито пък имаше някаква улика за съдбата на майор Смислов.
	Томашенко долови тревожно мърморене, което се носеше сред редниците и сержантите от неговия взвод. Те бяха войници на Руската федерация, но бяха и якути, запознати с магиите и суеверията на своя народ.
	— Разпръсни се и търси! — изрева Томашенко и отново ги хвърли в действие. — Трябва да има и друг изход от тази галерия! Друг тунел! Намерете го!
	Отне им няколко минути претърсване, за да намерят прохода към следващата част на тунела. Той беше блокиран с късове базалт, натрупани вътре от другата страна.
	Американците опитваха да печелят време. Но докога? Все пак бяха като плъхове, приклещени в отходна тръба. Освен ако…
	— Напред! След тях! Движи се!
	Томашенко безразсъдно се вмъкна през пролуката към следващата част на тунела. Не трябваше да им дава повече време и възможност да организират други маймунски хитрини. Той имаше числено превъзходство и огнева мощ. И щеше да се възползва.
	— Светлина! Освети това място!
	Напред се посипаха залпове от светещи топки и изпълниха тунела с алената светлина на ада, а химическите изпарения от горенето им замърсяваха въздуха и изгаряха дробовете. Тази част от пътя на лавата беше широка колкото шосе и висока колкото двуетажна сграда. Взводът напредваше бързо и коварно, като се провираше през нащърбените, разхвърляни скални отломки по пода на пещерата и хората прескачаха един пред друг, за да следят за врага и собствената си безопасност — половината се движеха, докато другата половина ги покриваше, готова да избълва порой от изстрели при първия признак на живот или сигнал за съпротива.
	Но нямаше нищо подобно и докато напредваха по проточилия се тунел, страховете на Томашенко ставаха все по-основателни. И тогава я видяха — плътна купчина от блед, пресован сняг, който се сипеше от лявата страна на тунела. Каменният под беше хлъзгав от чист, втечнен лед, но това идваше от външната страна. Проклятие, имаше втори изход и американците го бяха намерили! В повърхността на ледения водопад бяха издълбани няколко стъпала. Сержант Виляйски се покатери по наклона, за да погледне отблизо.
	— Тук има тунел в снега! Сигурно са избягали през него, а после са го срутили след себе си.
	Американците логично бяха предположили, че Томашенко ще затегне охранителния периметър около главния вход на пещерата, докато се готви за нападението. Те просто бяха изчакали неговото ограждение да се свие покрай замаскираната им спасителна пролука; после се бяха измъкнали, оставяйки серия от средства за забавяне и отвличане на вниманието, за да спечелят време за бягство.
	— Сержант! Веднага отворете този тунел и тръгвайте след копелетата! Дръж отделението на сержант Отосек при себе си. Аз ще взема останалия взвод с мен обратно при главния вход! Американците сигурно се връщат към научната станция. Вие ги проследете, а ние ще пробваме да им отрежем пътя. Движение!
	— Слушам, лейтенант — отвърна сержантът якут и стоически извади своя шанцов инструмент. — Ти, редник Амаха, довлечи си задника тук и ми помогни!
	След секунди двамата спецназовци връхлетяха снежната запушалка. Томашенко се обърна и тръгна да пришпорва останалите от взвода обратно по пътя, откъдето бяха дошли.
	Внезапна мисъл накара Томашенко да се усъмни. Американските копелета бяха умни. Ами ако…
	Редник Амаха заби шанцовия инструмент в буцата ронлив сняг, която блокираше пътя навън. Докато изгребваше изкопаното настрани, усети силно дръпване. Погледна надолу на светлината от пламъка и видя тънък шнур, закачен върху края на лопатата му. За миг се втренчи в него, без да схваща; после разбра и изкрещя.
	Усилената с пластичен експлозив ръчна граната, която редник Улух беше опитал да хвърли във входа на пещерата по-рано същия ден, изпълни предназначението си.
	Концентриран от ограниченото пространство на тунела, взривът хвърли Томашенко по лице на каменния под. Усети вкуса на кръв, горчивината на мощния експлозив и металния примес на базалта. Над бучащото дрънчене в ушите си той слабо дочу стоновете и горчивите ругатни на другите паднали войници от взвода. Изправи се на крака и се втренчи през розовата мъгла на осветения от пламъка прахоляк, която изпълваше кухината.
	Изходът навън беше отворен от взрива, а телата на сержант Виляйски и редник Амаха бяха запратени на отсрещната стена на тунела и залепени там като дървеници, смазани от палеца на раздразнен спящ човек.
	Нямаше толкова мощна ругатня, която да компенсира гледката.
	Томашенко се затътри обратно по тунела и с мъка се изкатери нагоре до опушената пролука в скалата, отворена и изпразнена от експлозията.
	Той погледна навън в бурната нощ и не можа да повярва какво е открил. Изходът от пещерата се отваряше в същата вдлъбнатина на планинския склон, която беше използвал като команден пост целия следобед. Този Смит сигурно беше пропълзял на двайсет крачки от него, гледал го е и го е слушал, а Томашенко изобщо не беше разбрал! Изобщо никакъв знак за присъствие!
	След такъв позор кариерата му не можеше да оцелее!
	— Тръгвайте след тях! — изрева той. — Тази нощ ще умрат!


	35

	__Базата на остров Уензди__

	Ранди Ръсел лежеше по гръб върху долното от двете легла в женското спално помещение, ръцете й бяха над главата, заключени с белезници около вертикалната подпора на леглото. От отворената врата в тъмната стая влизаше ивица светлина, идваща от газовия фенер в главното помещение. От време на време въоръженият дневален, седнал на масата за хранене, поглеждаше в нейна посока.
	За дневалния тя лежеше явно неподвижно, вероятно дори беше заспала. Той не можеше да види в сенките в горния край на леглото, където пръстите на Ранди бавно се прегъваха и свиваха постоянно като на котка, която мачка лапите си. Тя не трябваше да позволява на ръцете си да се подуят и да се схванат.
	Дори докато я блъскаха и натикваха обратно в спалното помещение този следобед, тя продължи да крои своите планове. Когато похитителите й я заключваха с белезниците за леглото, за момент тя привидно оказа съпротива и си заслужи още един нетърпелив шамар през лицето. Но в едва забележима ловка промяна на позата си тя успя да направи така, че щом белезниците отново щракнат на дясната й китка, пръстенът да се затвори върху ръкава на пуловера и дългото дебело термобельо, което носеше отдолу.
	Сега беше измъкнала тъканта изпод белезниците и така ги разхлаби. Освен това внимаваше да държи юмруците си здраво стегнати, когато ги закопчаваха и си спечели още съвсем мъничко безценно място за действие.
	Леко се извъртя на леглото, сякаш искаше да се намести по-удобно. Под прикритието на това движение тя пак намери спойката в рамката на леглото и успя да заклещи в нея мястото, където се съединяваха белезниците. После сви пръстите си колкото можеше по-силно и опита да дръпне. Нямаше да е много приятно, но щеше да стане.
	Очите й изследваха полумрака, докато преценяваше нещата, които евентуално можеше да са й необходими. Колко голям беше прозорецът на външната стена на стаята и колко дебело беше термостъклото? Помнеше ли как е поставен големият портативен касетофон върху шкафа срещу отсрещната стена. Колко дълбок беше наветият до хижите сняг и как щеше да понесе теглото й ледената кора върху него? Слушаше вятъра и преценяваше какво е времето и каква видимост ще има навън. Ами предпазно облекло за навън? Предполагаше, че нейната защитна екипировка още е в хижата на лабораторията. Трябваше да импровизира, щом моментът настъпи.
	През часовете, в които чакаше затворена, тя направи пълна умствена и физическа подготовка. За останалото трябваше да се довери на търпението, късмета и сексуалните наклонности на славяните.
	Мирис на сготвена храна изпълни спалното помещение и все по-голям брой сенки минаваха пред рамката светлина, която струеше от вратата. Главният контрабандист — Кретек, както беше чула да го наричат — хранеше екипа си на смени. Мирисът на топла храна рязко напомни на Ранди, че не е яла нищо, освен набързо погълнатата закуска. Малко храна щеше да й дойде много добре сега, но не посмя да поиска нищо за ядене от страх да не съсипе сценария, който беше изградила.
	Тя разпозна гласовете на Кретек и Кропоткин. Бяха в хижата на спалните помещения и вечеряха. Руски беше универсалният език, който се говореше в групата, макар че Ранди долови още половин дузина балкански езици и произношения. По време на вечерята професионалните разговори се въртяха около операцията на следващия ден: как ще отворят с взрив фюзелажа на „Миша“ и ще вдигнат с лебедката резервоара с антракс, и за предпазните мерки, които трябва да се вземат, когато си имаш работа със смъртоносния биологичен агент.
	Обсъждаха също Джон, професор Метрас и майор Смислов. Доколкото Ранди разбра, досега не бяха влизали в контакт с нейните колеги. Предлагаха се планове как да ги заловят.
	Дрънченето и тракането на приборите за хранене стихна. Тя надуши дим от лула и острата миризма на запалени балкански цигари. Разговорът стана по-сърдечен, по-често се чуваше смях. Мъжете се отпускаха след вечерята, шегуваха се, говореха за жени и секс.
	Вече не оставаше много.
	Ранди чу как мучащият глас на Кретек каза:
	— Е, Стефан, по-добре се захващай. Тук има много хора, които чакат на опашка за дажбата си.
	Значи щеше да е Кропоткин.
	Тя чу как бившият студент смутено се засмя, а после от цялата маса се разнесоха гръмогласни шеги, посипаха се дебелашки предложения и съвети.
	— Само не обезобразявай хубавичкото й лице, момчето ми.
	— Защо се притесняваш за лицето й, Белинков? Какво ще правиш? Да не й рисуваш портрет?
	— Какво да ви кажа? Имам романтична душа.


	Сянка препречи светлината. Той беше на прага и я гледаше. Тя чуваше стържещото му дишане, все още затруднено от носа му, който беше счупила. Чуваше тътренето на ботушите му по пода, подушваше гранивата миризма на тялото му.
	Кропоткин пристъпи в женското спално помещение… дръпна вратата хармоника, за да я затвори след себе си, и потопи и двамата в мрак.
	„Падна ми, кучи сине!“
	Ако Кропоткин беше фукльо или ако групата на Кретек искаше да участва в групово изнасилване на общата маса, Ранди знаеше, че ще загази. Но тя се беше забърквала както в любовни, така и в професионални сексуални отношения с руснаци и преди. Тя знаеше, че в много от славянските култури още действаше силното влияние на наследен срам. Явният сексуален ексхибиционизъм все още често задействаше реакция на вина и срам. На това разчиташе тя.
	Сега Кропоткин коленичеше до леглото и ръцете му бяха върху гърдите й, като ги стискаше и мачкаше с грубо детинско нетърпение.
	— Сега нещата стоят различно, нали, мис Ръсел? — Той изрече злобно името й като обидна дума. — Дължиш ми обезщетение за много неща. За много. Можеш да почнеш да ми се молиш за извинение по всяко време. Дано те чуя.
	Тя успяваше да различи силуета му в ивицата светлина, която проникваше през ръба на вратата, и да види червените искри, които проблясваха в очите му. Тя заговори директно на тези искри с тих шепот, доловим само за него:
	— Просто да си знаеш, все пак ще те убия.
	Кропоткин изплю истинска ругатня в отговор на ледените тръпки, които пропълзяха по гръбнака му. Той се изправи и смъкна дрехите си. Щеше да развали магията, която тази смъртноопасна, красива вещица беше направила на душата му, като я опозори.
	В следващия момент той я разсъбличаше, смъкваше скиорския й панталон, термобельото и бикините до глезените. Без да си прави труда да маха дебелите дрехи през ботушите й, той беше съгласен да я чука и с тях. После избута пуловера на Ранди и горната част на дългото бельо над главата й и остави стегнатото й бледо тяло голо, с изключение на сутиена. Него разкъса с гневен, болезнен замах и не остави нищо върху нея.
	Тя пак не проговори, не опита да се съпротивлява, дори и в най-малка степен. Просто гледаше в лицето му, а тъмните й очи просветваха. Сякаш онова, което щеше да й причини, просто нямаше значение. Сякаш нямаше нищо общо, сякаш вече беше мъртъв, изчезнал.
	Но макар че това го плашеше, то му действаше и възбуждащо. Щеше да накара кучката да го забележи. Щеше да я подчини, да я пречупи, щеше да я накара да крещи и да плаче. Застана на леглото върху нея, прегърбен под пружините на горния матрак, и влезе в нея, усещайки как гръбнакът й се изви от болката на сухото проникване. Тя или щеше да се пречупи, или да умре.
	Ранди преодоля първоначалния, яростен пристъп на болката. Можеше да чуе как Стефан Кропоткин диша със свистене през стиснатите си зъби; чуваше също смеха и съветите, с които се провикваха другите контрабандисти на оръжие само на няколко метра от другата страна на тънката като хартия врата. Усети как ръцете на Кропоткин се придвижват от натъртените й гърди към гърлото.
	Над главата й веригата на белезниците изтрака, щом заседна в плитката бразда на тръбната подпора, и пръстите на лявата й ръка се вкопчиха в дрехите, втъкнати около дясната й китка, за да може да освободи дясната си ръка.
	Кропоткин безжалостно се заби в нея, а болката и яростта й достигнаха връхната си точка и експлодираха. Кожата й се разкъса, когато измъкна дясната си ръка от разхлабения пръстен на белезниците.
	Изгубен в чувствената мекота на поваленото тяло под него и в жестокостта, че го изнасилва, Кропоткин не разбра какво означаваха конвулсивните движения на Ранди. Тя напълно се освободи от пуловера и горната част на бельото си и ги остави да паднат на пода. После лявата й ръка, още пламтяща от белезниците, рязко замахна и сграбчи провисналата коса на Кропоткин, като отметна главата му назад.
	— Казах ти.
	Този шепот беше последното нещо, което той чу. После опакото на дясната й ръка с все сила замахна косо под носа на Кропоткин, заби синусовия хрущял в предните дялове на мозъка му и моментално го уби.
	Ранди усети бликналата кръв върху ръката си и предсмъртния спазъм, който разтресе тялото на Кропоткин. Тя го избута на пода, като го сграбчи в непохватна прегръдка, за да притъпи звука от строполяването. Да се освободи от белезниците и да убие така наречения си изнасилвач не беше голям проблем. Но да се измъкне след това, с половин дузина въоръжени мъже само на някакви си метър-два зад паянтовата незаключваща се врата, беше проблем. Бе само въпрос на време, съвсем малко време, преди да разберат, че нещо в спалното не е наред. Тя имитира обиден, скимтящ вик, за да си спечели още малко секунди, докато бършеше кръвта от ръката си. Припряно нахлузи дрехите си. Нямаше достатъчно облекло за навън. Без съмнение на закачалката до вратата имаше и друга екипировка, но нямаше време да рови из нея в тъмното.
	В основното помещение смеховете заглъхваха и някой, може би Кретек, се провикна с въпрос към Кропоткин.
	Ранди вече трябваше да се маха. Кропоткин беше облечен в дебела фланелена риза и върху нея пуловер с качулка. С привикналите си към нощно виждане очи тя успя да различи къде ги беше захвърлил на пода. Трябваше да свършат работа. За част от секундата тя се замисли дали да вземе няколко от спалните чували на леглата. По-добре не. Бяха прекалено обемисти. Щяха да я забавят в първите няколко критични минути от бягството.
	Въпросът от другата стая се повтори по-настойчиво. Ранди грабна дрехите на Кропоткин и посегна към дръжката на портативния касетофон върху шкафчето. Като го размаха с всичка сила, тя строши тежкото термостъкло на прозореца в спалното.
	Столовете около общата маса изтрещяха на пода.
	Ранди хвърли ризите над долния ръб на прозоречната рамка като защита срещу острите стъкла и се прехвърли отвън. Зад нея вратата на женското помещение с трясък се разтвори.
	Тя усети как хвърчащите ледени игли се забиват в лицето й и външният студ я връхлетя. Сега всичко зависеше от този студ. Ако през нощта снежната кора беше достатъчно здраво замръзнала, за да издържи на тежестта й, тя щеше да живее. Ако кората се пропукаше и Ранди затънеше в пряспа, щеше да умре. Тя пропълзя и се изправи на крака, здраво вкопчена в ризите, и хукна, за да може тъмнината да я спаси.
	Чу разярени викове и започна да лъкатуши и да заобикаля встрани, докато бягаше. Лъч от фенер прониза въздуха зад нея и някой изпразни пистолет през прозореца. Долитащите куршуми разпръсваха снега под краката й. Молеше се никой да не е взел автомат!
	Върхът на ботуша й проби през снежната кора и в един момент тя с ужас се препъна; после се задържа и продължи да бяга. Извън обсега на светлината тя рязко смени посоката и тръгна наляво. Автомат „Аграм“ затрещя бясно като пишеща машина, но стрелецът се целеше на сляпо и като обезумял засипваше мрака.
	Ранди пак свърна встрани и се отдалечи от лагера, а светлините на хижите бързо се стопяваха в снежната вихрушка. Беше свободна! Спря задъхана и почна да се бори с откраднатите блузи — разплете ги, изтърси счупените стъкла и ги нахлузи, като увеличи топлите си дрехи. Вече чувстваше попарващия студ. Те нямаше да й осигурят достатъчна защита за през нощта навън. Изобщо не бяха достатъчни.
	Тя разпори края на фланелената риза и я уви около лицето си като специална снежна маска и вмъкна вече изтръпналите си от болка ръце в прекалено дългите ръкави на блузите. Огледа се наоколо в суровия, почти катранен мрак. Вятърът щеше да й служи за компас. Щеше да върви на север и да се опита да намери Джон и Валентина.
	Единственият начин, по който Ранди трябваше да действа, единственият й шанс беше да продължи да се движи и да открие другите. Щеше да разчита на предположението, че са слезли от мястото на сблъсъка и са видели станцията на остров Уензди окупирана. При това положение по-нататък щеше да приеме, че ще се отклонят и ще покрият централния хребет на острова, където можеха да намерят и подслон, и да държат лагера под наблюдение. Доколкото познаваше Джон, той щеше да опита да се приближи през нощта, за да установи самоличността на кацналата група и да научи какво е станало с нея и Троубридж.
	Шансовете не бяха добри. Ако нейните хора не бяха слезли от мястото на катастрофата или ако не успееше да ги намери, значи щеше да умре преди съмване. Но смъртта тук, навън, изглеждаше по-чиста и по-достойна, отколкото онази вътре. Ранди се загърна, за да опази телесната си топлина, и започна мъчителния преход през засилващата се виелица.


	Студът нахлу през счупения прозорец и изпълни спалното помещение като смъртно докосване. Под яркия бял пламък на газовия фенер голото тяло и окървавеното, съсипано лице на Стефан Кропоткин изглеждаха изключително противно и уродливо. Кретек смъкна спалния чувал от леглото и покри племенника си.
	Хората му неловко стояха до него с безизразни лица, но с потулен проблясък на страх в очите. Някой беше взел нещо от водача им. Той не реагираше добре на такива постъпки, даже за много по-маловажни въпроси.
	Кретек се взираше в загърнатата купчина пред краката си. Единствената връзка, която му беше останала с така нареченото му семейство. То беше нишка, която минаваше дълбоко през балканските култури, дори през почернена душа като неговата.
	Оказа се глупак. Беше допуснал грешка, като сметна блондинката не за заплаха, а за почерпка, за парченце шоколад, което хапваш мимоходом. А тя беше бомба със закъснител, която чака благоприятен момент да избухне.
	Можеше да разтълкува следите. В избрано от самата нея време тя се е освободила, размазала е Стефан като хлебарка и е избягала. Беше професионалистка във възможно най-смъртоносния смисъл на думата; с красивото си лице и хубавите си цици беше заслепила Кретек.
	Ръката на Стефан се подаваше изпод спалния чувал, пръстите му бяха свити в настоятелна молба, просеха отмъщение.
	— Намерете тази курва — думите на Кретек излязоха с ръмжащ хрип. — Излезте и я намерете. Единственият начин някой от вас да си тръгне от острова е да ми я доведете жива. Чухте ли? Жива!
	Влахович, шефът на персонала, се поколеба само за миг, преди да заговори:
	— Ще бъде изпълнено, Антон. Хайде, всички останали. Да спретнем едно залавяне. Тя няма да стигне далеч в това време. Движение!
	Антон Кретек повече нищо не каза, докато хората му се екипираха да започнат търсенето. Мислите му се рееха далеч — кроеше планове какво ще направи, когато му доведат жената със златната коса.


	36

	__Глетчерът в седловината__

	Джон Смит чу тътена на експлозията зад тях — слаб на фона на връхлитащия вятър. Този вятър духаше направо от полюса, релефът не го обуздаваше и студът от него изгаряше. Все пак тази вечер Смит смяташе вятъра и ледените стружки, довети от него, за съюзници. Щяха да отрежат видимостта на техните преследвачи и да заличат следите от котките на неговата група от повърхността на глетчера.
	Но да не забравяме и подсъзнателния човешки инстинкт да търси по-лесния път и да избягва директен сблъсък с тази река от замръзващ огън, да си пази гърба. Следователно Смит щеше да остави инстинкта на своите врагове, а той и хората му щяха да се гмурнат в бурята.
	— Нашите приятели си взеха обратно ръчната граната — отбеляза Валентина. Тя беше сянка в края на обезопасителното въже, а думите й глъхнеха в снежната маса.
	— Така изглежда — отвърна Смит. — По-добре да продължаваме да се движим. Сега няма много да ни се зарадват.
	— Те и преди не си падаха много по нас, Джон. Виждам, че продължаваме да завиваме към северозапад. Не трябва ли да се обърнем на юг, за да хванем маршрута на флагчетата към станцията?
	— Няма да се върнем по маршрута. Вероятно руснаците знаят за него. Ще се придвижат, за да ни отрежат пътя, или поне се надявам така да постъпят.
	— Тогава накъде се движим?
	— Към станцията. Но ще минем по панорамния път. Ще излезем от седловината откъм северната страна на острова или ще следваме заобиколния маршрут по крайбрежието.
	— Ъъ, Джон, извинявай, ама това не означава ли, че първи в историята ще направим спускане от шестстотин метра по разтрошен леден водопад и стръмна отвесна скала през нощта и по време на адска снежна фъртуна?
	— Общо взето, да.
	Валентина повиши глас.
	— И смяташ да го направиш с един абсолютен новак в катеренето, тоест с мен, и един пленник със завързани ръце?
	Третият член на групата нямаше какво да добави. Майор Смислов стоеше мълчаливо до тях, ръцете му бяха завързани отпред, а обезопасителното въже беше стегнато на възел за коланите на раницата.
	— Гледай оптимистично на нещата, Вал — отвърна Смит. — На руснаците никога няма да им хрумне, че ще опитаме.
	— И съвсем основателно!
	— Нямаме голям избор. Вал, ти имаш опорна точка, а аз ще заема централната пролука. Колкото по-надолу слизаме от северната страна на седловината, толкова по-разтрошен и коварен ще става ледът. Ако под теб се отвори пукнатина, мога да притегна въжето и да те издърпам.
	— Добре, но дяволите да го вземат мъж, който се извинява с „първо дамите“.
	Смит се обърна лице в лице срещу своя пленник.
	— Майоре, разчитам на теб да не се държиш така самоубийствено, както политкомисаря на „Миша“. Ще отбележа обаче, че ако ти хрумне да опиташ някакъв раменен блокаж отзад на каквито и да е пукнатини или ръбове в скалата… — Смит рязко дръпна обезопасителното въже. — Накъдето отиваме ние, натам отиваш и ти.
	— Разбрано, подполковник. — Лицето на Смислов не можеше да се види в сянката на качулката, а в отговора му нямаше и следа от емоция.
	— Добре, да се махаме.
	Започнаха бавно и предпазливо придвижване през глетчера. Видимостта в снежната нощ беше направо невъзможна. Валентина опипваше пътя пред себе си внимателно и обмислено, стъпка по стъпка, и постоянно изследваше леда с острия край на пикела си. Смит се придържаше в определената посока със светещия в зелено екран на GPS устройството, а между фиксираните точки носеше ценното апаратче допряно до кожата си, за да пази батериите заредени.
	Както предполагаха, щом спускането надолу по лицевата страна на глетчера стана по-стръмно, деформираният, натрошен лед изглеждаше все по-нестабилен и опасността от пукнатини нарастваше. Скоростта, с която пълзяха, се забави още повече, когато бяха принудени да заобиколят нарастващ брой по-големи от човешки бой пукнатини в ледената повърхност. Накрая неизбежното се случи.
	Валентина си проправяше път надолу, а на около четирийсет метра напред в по-малката сянка на глетчера се открои друго очертание. После изведнъж тя просто изчезна, а около предишната й позиция изригна грамадно снежно кълбо. Смит усети тежкото срутване на снежния мост, което отвори пролуката, и веднага се хвърли назад, като риеше с котките си в леда. Почувства разтърсването и опъването на въжето, което се изопна, когато го притягаше, но го беше скрепил внимателно и не й беше оставил луфт да падне далеч.
	Притягането се получи добре и протриващото съоръжение на Смит издържа. С една ръка, здраво увита около въжето, той напипа фенерчето на колана си и напълни дробовете си, за да я попита дали е добре. Но почти веднага усети яростно движение в другия край на въжето.
	Включи фенерчето и прокара лъча надолу по въжето до точката, в която то изчезваше под ръба на пукнатината. Дойде точно навреме, за да види как островърхият пикел на Валентина изскача над леда. След секунди тя се изтласка нагоре и вече изпълзяваше на повърхността.
	— Това беше… доста интересно — запъхтяна изтърси тя и се срути до Смит.
	Смит вдигна очилата си за сняг на челото и насочи фенерчето към лицето й.
	— Добре ли си?
	— Като изключим краткия експеримент, когато се сковах от страх, съм добре. — Валентина също вдигна очилата си и дръпна за малко настрани снежната маска, за да си поеме дълбоко въздух. — Какво чудесно изобретение е адреналинът! Тази проклета раница тежи колкото Стареца от планината* на гърба на Синдбад, но когато се опитвах да се измъкна от ужасната дупка, може би тежеше колкото пакет носни кърпички!
	[* Игра на думи със Стареца от морето, който Синдбад среща при петото си пътешествие и трябва да носи на гърба си. — Бел. прев.]
	Тя пак си пое огромна глътка въздух и се овладя.
	— Джон… подполковник… скъпи… не искам да се оплаквам, но тук започна да става малко разнебитено.
	— Знам — той непохватно се пресегна и стисна рамото й. — Трябва да намерим някаква скала под себе си. Според фотографските карти има едно място малко по-нататък, където можем да слезем от глетчера и да се прехвърлим върху лицевата страна на Западното възвишение. Оттам има стъпаловидна издатина, която води надолу до плажа. Не би трябвало да е толкова зле.
	Смит запази за себе си факта, че фотографските карти изобщо не бяха толкова подробни, че да се направи истински точна преценка за спускането. Това беше още един урок как да се държи командирът. Добрият командир винаги трябваше да изглежда сигурен в себе си и в решенията си, дори когато не е.
	Смит изключи фенерчето, пак се намести под товара на раницата си и стана, като подаде ръка на Валентина. После се обърна назад към Смислов и му помогна също да се изправи на крака. Когато снежният мост рухна, Смит усети как въжето зад него се опъва. Смислов също го беше подпомогнал.
	— Благодаря, майоре. Оцених подкрепата.
	— Както каза, подполковник… — гласът на руснака беше все така безизразен. — Накъдето отивате вие, натам отивам и аз.


	37

	__Военновъздушната база „Айлсън“,__
	__Феърбанкс, Аляска__

	Двата въздушнодесантни конвертоплана „MV-22 Оспри“ на командосите бяха пребоядисани в полярен камуфлаж на бели и сиви петна. Крилете и пропелерите ротори бяха сгънати назад, а дългите им сонди за презареждане стърчаха напред. Нападателните транспортни системи за вертикално излитане и кацане бяха полегнали под блясъка от лампите на хангарния свод като двойка изтегнали се на брега нарвали, а наземните им екипажи се суетяха около тях.
	До една от стените на хангара седяха или се излежаваха рейнджъри от армията и специалисти по ядрено, химическо и биологично оръжие, също облечени в полярен камуфлаж. Някои четяха евтини книжлета, други играеха на джобни видеоигри или се опитваха да подремнат върху студения бетон — всичките флегматично заети в традиционните забавления на войниците между бързането и чакането.
	Отвън, върху осветената настилка на плаца за товарене, беше кацнал един „MC-130 Комбат Талон“ и под широкото му ляво крило силно туптеше спомагателен електрически агрегат. Над зеления отблясък на измервателните уреди в пилотската кабина отегченият инженер на полета поддържаше двигателите на големия транспортен самолет в готовност за излитане.
	В командното бюро в задната част на хангара летателните екипажи на въздушните командоси се бяха струпали около едно бюро и гледаха с благоговение как командирът им със специално предназначение говореше по телефона.
	Майор Джейсън Зондърс, широкоплещест ветеран от Специалните операции с буйна коса, изрева в отговор на телефонната слушалка.
	— Не, сър! Няма да пусна в ход тази мисия, преди да имаме подходящо време за нея… Да, сър, напълно съм осведомен, че там има наши хора в голяма беда. Аз искам да стигна до тях също толкова спешно, сър. Но да изгубим спасителната сила, защото сме излетели преждевременно, няма да донесе на никого нищо добро!… Не, сър, не става въпрос само за времето на остров Уензди или за времето тук. А на какво ще се натъкнем помежду им… Единственият начин да стигнем до този остров е да използваме презареждане във въздуха… Да, сър, обучени сме за това, но да долееш „Оспри“ от самолет танкер е сложно и при най-добрите условия. Турбуленцията и заледяването са главните проблеми. Да го правим през нощта и в центъра на действащ полярен въздушен фронт повишава рисковете до самоубийство. Ако не успеем да заредим гориво в конвертопланите, може да изгубим и тях, и десантните части над ледниците. А ако се сблъскаме във въздуха, ще изгубим цялото проклето въоръжение, танкер, всичко и никога няма да видим острова.
	Майорът си пое дълбоко въздух, за да се овладее.
	— Според моята професионална преценка се опитваме да се справим с невъзможен сценарий за действие в този момент. Няма да хвърля хората си и машините в безполезно действие! Дори и да ми заповядвате!… Да, сър, разбирам… държа всички в готовност за излитане и получаваме нови метеорологични данни на всеки четвърт час. Гарантирам ви, че ще бъдем във въздуха до пет минути след като времето… Метеоролозите казват, че малко след развиделяване, сър… Да, сър, господин президент. Много добре разбирам. Ще ви държим в течение.
	Зондърс върна телефона в гнездото му и се сгромоляса по лице върху бюрото. С притъпен от скръстените му ръце глас той заговори на хората си от ескадрилата:
	— Господа, заповядвам ви никога вече да не ме оставяте да правя подобно нещо!


	38

	__Анакоста, Мериленд__

	Кабинетът без прозорци не предлагаше директен контакт със света навън и само цифровият часовник на бюрото му и умората в костите напомняха на директора на Първи секретен отдел, че е среднощ. Клайн побутна очилата към челото си и потърка парещите си очи.
	— Да, Сам — обади се той на червения телефон. — Свързах се с капитана на „Хейли“. Успял е да се приближи на петдесет мили от остров Уензди, преди да се сблъска с непроходим паков лед, прекалено твърд, за да може корабът да премине. Бил е принуден да се оттегли заради силната буря, но смята да опита отново, щом времето се подобри.
	— Получили ли са някакъв сигнал от Смит и неговите хора? — попита президентът Кастила и по гласа му личеше, че е толкова изтощен, колкото и Клайн.
	— Радиовахтата на „Хейли“ докладва, че тази сутрин може и да са уловили вероятни следи от трансмисия от мобилния предавател на острова, но нищо, което да се декодира. Явно Смит не е бил в състояние да възстанови големия предавател на станцията или сателитния телефон. Това може би значи нещо, а може би не. В този смисъл имаме една добра новина. Космическото командване на ВВС докладва, че слънчевата активност е достигнала връхната си точка и йоносферните условия се подобряват. До утре вече трябва да имаме поносими комуникации.
	— А стратегическото разузнаване? — попита Кастила.
	— След като Смит и неговият екип отидоха там, над Уензди е минал един наш сателит, а тази вечер над острова е прелетял военноморски патрулен самолет „Орион“ от „Дъч Харбър“. И двата подхода са били неубедителни. Има прекалено много сняг в облаците и това не ни позволява ясна видимост към земята нито с инфрачервени детектори, нито с термографски уреди. По разписание имаме още един сателит, който трябва да мине по-късно утре сутринта, след като времето се проясни.
	— От всички чувам само това изречение — огорчено каза Кастила. — „След като времето се проясни.“
	— Все пак не сме пълни господари на съдбата си, Сам. В този свят има сили, с които не можем дори да започнем да се борим.
	— И това е съвсем очевидно. — Откъм връзката с Белия дом настъпи мрачно мълчание. — Какво стана с разследването на ФБР на инцидента с пресрещането в Аляска? Има ли вече някакви предположения кой може да стои зад това?
	— Стигнаха буквално до задънена улица, господин президент. Със сигурност знаем, че сме попаднали на звено от руската мафия, но то явно е изпълнявало външна за тях поръчка. Що се отнася до самоличността на истинските подстрекатели, още нямаме представа кои са. Единствените хора, които можеха да ни кажат, загинаха в катастрофата.
	По линията пак настъпи мълчание.
	— Фред — каза накрая Кастила. — Реших да изпратя на остров Уензди поддържащите сили. Смит и неговият екип може би наистина изпитват трудности с комуникациите, но аз имам лошо предчувствие за ситуацията там.
	Клайн потисна въздишката си на облекчение.
	— Сам, напълно съм съгласен с това решение. Всъщност седях тук и се чудех как да формулирам същото искане. Мисля, че там сигурно е възникнал някакъв инцидент. Ако не е попаднал в беда, досега Смит да ни е докладвал за ситуацията — независимо дали комуникациите са лоши или не.
	— За нещастие, както всичко друго, поддържащите сили са в изчакване, докато това безбожно време не се оправи! — Кастила се разгорещи. — Просто се надявам там да е останало нещо за поддържане.
	— Информирахте ли руснаците за решението си, господин президент?
	— Не, нито пък смятам да го правя, Фред. Това е една от причините, поради които избрах да проведа операцията явно. Генерал Баранов, нашата руска връзка, беше на линия и чакаше от самото тръгване към Уензди. Буквално не мърдаше от телефона. А сега, от последните девет часа насам, вече „не е на разположение“ и неговият адютант не е упълномощен да казва нищо, освен „ало“, когато вдига телефона. Започвам да надушвам нещо крайно нередно.
	— От самото начало подозирахме, че руснаците крият нещо, свързано с катастрофата на „Миша“. Може би Смит го е открил.
	— По дяволите, те дойдоха при нас! Те ни помолиха за помощ!
	Клайн въздъхна и свали очилата на носа си.
	— Пак ти казвам, Сам, имаме си работа с руското правителство. За руския политически лидер конспирацията е като дишането, тя е механизъм за оцеляване. Освен това си имаме работа и с руската култура. Помниш ли как ги нарича Чърчил: „Ориенталци със запасани ризи“. Да предполагаме, че логиката и мотивите им винаги ще бъдат като нашите, е погрешно.
	— Но защо ще рискуват и ще отблъскват моята администрация сега, след като сме сложили толкова неща на масата между държавите ни?
	— Трябва да е заради нещо… — За момент Клайн млъкна, докато търсеше подходяща дума — … изключително. Пуснах моите хора в Руската федерация да проучат катастрофата на „Миша“ още в началото на тази операция и всичко, което са в състояние да установят засега, е, че информацията е абсолютно засекретена. Освен това са попаднали на израза „Събитието от пети март“.
	— Събитието от пети март? Какво е това?
	— Засега нямаме представа. Това е евфемизъм за някакъв по-голям сценарий на бившия съветски режим. Катастрофата на „Миша 124“ явно е само една част от по-големия план. Изразът предизвиква почти ужас в сегашното руско правителство.
	— Дай ми повече подробности — потиснато каза Кастила.
	— Вече работим по въпроса, но може да отнеме известно време. На тази тема руснаците държат капака херметически затворен.
	— Ясно — тонът на Кастила спадна заплашително с цяла октава. — През това време ние се излагаме на смъртна опасност, за да може президентът Потренко да се чувства по-удобно. Ако ни забива нож в гърба по каквато и да е причина, ей Богу, ще се разкайва за деня…
	— Предлагам да изчакаме доклада за ситуацията на полковник Смит, господин президент — тихо го прекъсна Клайн. — Той ще ни даде по-добра представа в какво положение сме.
	— Само се надявам да е в състояние да докладва, Фред. Ще чакам в Белия дом.
	— Аз оставам тук, в главния щаб, докато имаме развръзка, господин президент. Ще ви държим в течение.
	— Разбрано, Фред. До сутринта ни остава дълга нощ.


	39

	__Южната страна на остров Уензди__

	Полярните условия изискват да се поддържа рисковано равновесие. Енергичните движения и упражнения могат да задържат студа на разстояние, поне за известно време. Но не бива да са толкова енергични, че да предизвикат изпотяване. Влажността унищожава топлоизолацията. Може да замръзне и да стане проводник на температурните крайности. Потта може да ви убие.
	Ранди Ръсел разбираше този процес и внимаваше да не напряга прекомерно сили, докато заобикаляше отдалеч научната станция и си проправяше път към хребета. Движеше се бързо, но не твърде бързо. Докато напредваше през мрака, тя мрачно преценяваше възможностите си.
	Не изглеждаха обещаващи. Дали се движеше или не, беше й студено. Пластовете дрехи, които беше облякла, бяха подходящи да избегне моментална хипотермия и да се предпази от измръзване, но не за дълго време. Излагането на студа щеше да стане критичен фактор в следващите два часа. Нещо повече, за да задържи топлината, тя трябваше да продължава да се движи, но усети, че силата и запасите й от енергия вече бяха изключително оскъдни.
	Освен това двайсет изключително противни мъже на този остров я търсеха, за да я убият. При други обстоятелства и с малко по-апатични охранители можеше да се надява преследването да бъде разумно отложено до сутринта. Но след като току-що беше ликвидирала племенника на техния работодател, щяха неотклонно да вървят по петите й.
	Внезапно небето по посока на научната станция се запали — в облаците се гмурна мъглява топка светлина. Беше парашутна осветителна ракета, и то голяма.
	Ранди не се разтревожи особено. Снегът, който хвърчеше, и морските пари станаха по-плътни и погълнаха светлината на ракетата, а вятърът я понесе на юг, далеч от Ранди. Това просто доказваше факта, че усилено я преследваха.
	В известен смисъл това й помогна. Предоставяше нови възможности. Ако отвън на леда след нея имаше хора, изникваше шанс тя да причака някого от засада и да го убие за дрехите и оръжието му.
	Макар че Ранди не можеше да разчита на това. Сигурно бяха видели Кропоткин. Знаеха на какво е способна. Сега щяха да се страхуват от нея и страхът им щеше да ги направи по-бдителни и по-опасни.
	Друго беше сигурно. Ако Джон се намираше някъде в околността, щеше да разбере, че става нещо. Ако усетеше, че има преследване, щеше да познае кого гонят и щеше да дойде за нея.
	Ранди спря и започна джогинг на място, щом в умореното й съзнание се стрелна случайна, странна мисъл.
	Джон щеше да дойде за нея.
	У нея се беше натрупала горчивина към Смит и винаги беше чувствала, че той не е помогнал на годеника й и сестра й, че някак си не е направил достатъчно, за да ги спаси. И все пак от всичко, което беше научила и отсъдила за него при случайните им срещи през последните няколко години, Ранди знаеше без никаква следа от съмнение — ако Джон Смит разбере, че тя е в беда, ще дойде да я спаси, независимо от всички несъгласия или заповеди и без да щади собствения си живот. Просто такъв беше той.
	Щеше ли, можеше ли да направи по-малко за Майк и Софи?
	Сега тя нямаше време да размишлява за миналото. Стори й се, че различава слаби проследяващи лъчи светлина в бурята. Мощни ръчни фенери обхождаха снега — преследваческата група от лагера вървеше след нея. И студът я измъчваше, караше я неконтролируемо да трепери. Трябваше пак да тръгва. Ранди се обърна с лице към вятъра, който нахлуваше откъм хребета, и пак започна да се катери. Може би щеше да намери лавина и да я събори върху тези копелета.


	40

	__Северната страна на остров Уензди__

	Смит огъна една химическа светлинна пръчка и счупи вътрешната капсула. Разтърси и събуди зелената й светлина и я закачи за един от външните големи джобове на снежния си комбинезон. Само можеше да се надява, че никой от спецназовците няма пряка видимост към тях. За следващата си маневра трябваше да могат да виждат.
	Щом Валентина запали друга химическа пръчка, в снежната вихрушка се появи втори бледозелен призрак. В съчетанието на двете светлинки успяха само да различат неравния ръб на една ледена пропаст на няколко метра от тях.
	Бяха стигнали промеждутъка. Повече не можеха да се спускат по разтрошения, срутен лед на глетчера. Ако планината ги допуснеше, трябваше да се прехвърлят върху здравата скала на Западното възвишение.
	Смит изхлузи раницата си и извади осветителна ракета и леден клин от страничните й джобове.
	Той коленичи и заби клина в повърхността на глетчера, като го насочи под ъгъл встрани от ръба. Прекара въжето през дупката и се изправи, като се намести внимателно върху нестабилната ледена издатина. Запали ракетата и запрати съскащата огненочервена топка в черната бездна под себе си. Гледаше как тя подскача и пращи надолу по ръба на разтрошения леден водопад, докато не се закачи за една издатина на около сто и двайсет метра под тях. На яркочервената светлина той различи тъмния базалт, повърхността на възвишението. Но под издатината зееше бездната на друг, още по-дълбок и стръмен наклон.
	— Фотографските карти се оказаха точни — надвика вятъра Смит. — Там, долу, има издатина.
	Валентина се промъкна до него с ръка на обезопасителното въже.
	— Не е кой знае каква издатина, а?
	— Разширява се навън и се спуска, колкото по на запад отиваме, така е и откъм южната страна. Просто съм доволен, че има солиден преход, по който можем да преминем, за да я стигнем. Не бях сигурен, че има.
	Качулката на Валентина се извъртя към него.
	— Какво щеше да направиш, ако нямаше?
	— Да кажем само, че съм доволен, задето не възникна такъв проблем. Щом веднъж стигнем до тази издатина, не би трябвало да е трудно да се спуснем до крайбрежната ивица.
	— Движещата дума в това изречение, Джон, е „веднъж“.
	— Ще успеем — Смит пак насърчаваше своята самоувереност, докато оглеждаше склона. На това място ледът от глетчера започваше финалното си спускане надолу по почти вертикалната северна стена на централния хребет — замръзнал водопад, който леко се подаваше от лицевата страна на планината. С малко късмет можеше да си проправят път надолу до издатината в свързващия ъгъл между скали и лед.
	— Ще те спусна първа, Вал, после раниците, после Смислов. Аз ще се спусна на рапел последен.
	Той видя как Валентина хвърли поглед на руснака, който непокорно стоеше завързан на няколко крачки встрани.
	— Джон, може ли да разменим няколко думи насаме?
	— Разбира се.
	Те стъпиха встрани от ръба на глетчера и се придвижиха надолу по задната част на дирята, докато не стигнаха зад Смислов. Беше трудно да се познае в тъмното и с дебелите дрехи, но руснакът като че ли настръхна, щом минаха край него.
	Валентина вдигна очилата си и свали напластената със сняг предпазна маска, а лицето й беше огряно от светлинната пръчка.
	— Имаме проблем — каза тя, като контролираше силата на гласа си точно над воя на вятъра.
	— Само един? — отвърна Смит с мрачна насмешка.
	Тя наклони глава към гърба на Смислов, без да се усмихва.
	— Сериозно говоря, Джон. Трябва да сме в състояние да се движим. Той ни забавя и усложнява и без това трудната ситуация.
	— Знам, но нямаме кой знае какъв избор. — Той също свали маската и очилата си и й предостави възможност да чете изражението на лицето му. — Не можем просто да го освободим. Ако се присъедини към спецназовците, ще е много ценна придобивка за тях, а картите вече са раздадени не в наша полза.
	— Напълно съм съгласна, Джон. Не можем да му позволим да се върне при руските си приятели. — От нея се излъчваше арктически студ също като обстановката наоколо. — Но не можем и да го държим като домашен любимец. Тъй като нямаме удобен военнопленнически лагер, където да го пуснем, ни остава само една възможност…
	— Която още не съм склонен да обмислям.
	Тя се намръщи.
	— Джон, цивилизацията е прекрасна, но бъди практичен. Изправени сме до стената — буквално! Ако става дума за Хипократовата клетва, тогава аз мога да се справя. Григорий и аз може да идем на кратка разходка, да се насладим на пейзажа…
	— Не — категоричен беше Смит.
	— Джон, не можем да си позволим…!
	— Още не съм сигурен дали той ни е враг, Вал.
	— Джон — повиши глас Валентина в знак на протест. — Бях там този следобед, когато болшевишкото копеле се опита да стовари чука върху теб! Значи не се брои за приятел!
	— Знам. Имай ми доверие за това. Нещо ми подсказва, че самият Смислов още не е сигурен какъв е. Искам да му дам шанс да избере. Това е решение на командира, Вал. Не подлежи на обсъждане.
	— Какво ще стане, ако реши, че е с тях, а не с нас?
	— Тогава, както се казва в книгите, ще преразгледаме ситуацията и ще предприемем необходимите действия съобразно тактическите условия.
	— Ами ако задържим Смислов и той ни убие, Джон?
	— Тогава значи генерално ще съм прецакал работата и провалът на мисията ще падне изцяло върху мен.
	Тя понечи да отговори разгорещено, поколеба се, после кисело се усмихна.
	— Е, след като смяташ да си признаеш — каза тя, докато вдигаше отново маската си. — Но ако допуснеш да ни убият, преди да си ме вкарал в леглото, както се полага, поне веднъж, ще се пръсна от гняв и няма да ти проговоря цяла седмица.
	Смит се засмя напук на себе си и ситуацията, в която се намираха.
	— Благодаря ти, че ме мотивираш така, Вал — отвърна той и леко я стисна за раменете. — Тогава първо да приключим с това спускане.


	41

	__Южната страна на остров Уензди__

	Ранди отчаяно искаше повече сняг и вятър. Както се беше опасявала, бурята не беше достатъчно силна, за да прикрие стъпките й. Като се обърнеше назад, виждаше как светлинните пръчки и лъчите на фенерите следват наполовина заличените й дири. Сигурно бяха поне шестима и я тласкаха неотклонно все по-нагоре по лицевата страна на хребета.
	Още не се налагаше да бяга от изстрели. Това беше добре. Означаваше, че нямат видимост до нея. Но тя не можеше да предвиди нищо на повече от метър-два пред себе си и започваше да губи ориентация в бурната нощ. Ранди вече не можеше да определи местоположението си спрямо останалия остров. Намираше се някъде на централния хребет. Беше само въпрос на време да се озове в капана на внезапно свършваща издатина или в падина без изход.
	Трябваше да намери скала, гола скала насред свят от лед и сняг, за да изгубят следите й. После трябваше да намери нещо като подслон. Чувстваше се уморена, страшно уморена. Препъна се в покрита със сняг купчина отломки и падна, като удари рамото си в масивен скален блок.
	Не, не скален блок. Прекалено масивен беше. В отвесната част на скала. Боже, само да можеше да види къде е! Ако можеше просто да полегне за секунда и да затвори очи… „По дяволите, Джон, къде си?“
	Тя рязко отвори очи и се насили да застане на ръце и колене. „Движи се, глупава кучко! Не помниш ли? На света няма никой, на когото да разчиташ, само на себе си. Всички други около теб умират. Движи се! Губиш време и дистанция! Светлините приближават.“
	Ранди се изправи на крака и продължи, а дясната й ръка докосваше повърхността на скалата за ориентир. Как, по дяволите, изглеждаше светът около нея? Виждаше само различни сенки и тъканта на мрака.
	Вече бяха доста над изследователската станция. Лицевата част на скалата беше от дясната й страна, значи вървеше на запад. От лявата й страна, общо взето, не трябваше да има нищо, освен полегатия склон. Колко стръмно щеше да е спускането освен оттук? Някак си го „усещаше“ като друг край на скалата. Значи тогава се намираше върху издатина или ръб. Какво имаше отпред? Беше невъзможно да разбере, но издатината, изглежда, се накланяше навън под зловещ ъгъл.
	Нямаше защо да се обръща назад. Знаеше какво има зад нея.
	Ранди беше сигурна само в едно. Нямаше да я хванат. Ако стигнеше до място без изход, трябваше да направи така, че преследвачите й да я убият.
	Чу трещенето на автоматични изстрели и инстинктивно се хвърли по очи върху издатината, преди да разбере, че около нея няма дупки от куршуми. Още не бяха толкова близо. Някой отзад почваше да стреля безразборно.
	Облекчението на Ранди продължи само секунда. Някъде над нея тя чу и усети силен, почти експлозивен удар. Ехтенето от стрелбата беше отчупило снежна козирка. Лавина! Къде? Пред нея? Зад нея? Отгоре й? Беше невъзможно да познае, освен да каже „приблизително“. Тя се сви и скри с ръце лицето си.
	Чу се бърз, шумолящ тътен и издатината потрепери. Погълнаха я пухкави стълбове посипан сняг, но нямаше смазващ удар, не я завлече надолу замръзнал потоп. След моментен пристъп на паника и напрежение тя се отпусна и свали ръцете си. Оказа се малка лавина. Най-много няколко тона отприщен сняг — и беше минал на няколко метра пред нея. Тя отърси снега, който я засипа, и пак се изправи на крака.
	Сега въпросът беше дали ще може да мине над могилата натрупан сняг, който щеше да се е свлякъл върху издатината, без да падне от другата страна. Много лошо, че лавината не падна между нея и търсачите. Иначе можеше да й бъде от полза.
	Умът на Ранди за момент блокира, после пак запрепуска. Свличането й беше донесло малко добро. Вероятно й беше дало шанс.
	Ами ако преследвачите видеха, че стъпките й водят нагоре към ръба на стръмнината и после спират? Ще помислят ли, че е била пометена? Те също едва ли бяха доволни, че са навън в такава нощ. Може би имаха нужда единствено от извинение, за да прекратят търсенето.
	Тя направи две-три крачки напред, за да стигне до ръба на рохкавия паднал сняг. Това беше решението. От това място трябваше да се изкачи право нагоре по склона и нямаше значение каква беше челната повърхност на скалата, дори и да можеше да я види.
	После се появи другият проблем: тя нямаше ръкавици. Досега можеше да пази ръцете си вътре в прекалено дългите ръкави на горните блузи, които носеше. Но ръцете щяха да й трябват за изкачването. Колко време имаше, преди кожата й да почне да се разпада при тези температури? Две минути? Три?
	Имаше едно хубаво нещо. Повърхността точно над нея може и да не беше толкова висока. Падащият сняг беше стигнал издатината само за една-две секунди. Тя погледна през рамо. Светлините ставаха по-ярки. Трябваше да действа веднага!
	Ранди дръпна ръкавите, извади ръцете си и скочи напред колкото може по-далеч. Ноктите й задраскаха по покритата с лед скала; един се счупи с режеща болка; после тя намери къде да се задържи с ръка. Дъхът й свистеше през стиснатите зъби. Тя се издърпа нагоре само със силата на ръката си, без да позволява ботушите й да докосват или да оставят знак по повърхността на скалата. Като се придържаше за малко с лявата си ръка, тя замахна с дясната нагоре и милостивата вселена я остави да намери друго място за хващане.
	Пак се издърпа нагоре, а мускулите на рамото й щяха да се пръснат. Вече беше достатъчно високо, за да може да стъпи с ботуши, без да оставя явни следи — сега можеше пак да търси места, където да се закрепи с върха на крака си. И преди беше участвала в скално катерене — за удоволствие, — но в това нямаше нищо приятно. Ръцете й вече пламтяха от студа.
	„Хайде, Ранди! Просто стоиш със затворени очи, защото слънцето на Юта е прекалено ярко. В националния парк «Зион» е трийсет градуса, ти носиш къси панталони и блузка с презрамки, усещаш как седалката здраво те държи и те пази. Имаш още само няколко метра и ще стигнеш върха. Тогава можеш да провесиш крака над ръба, да се засмееш и да пийнеш студено диетично пепси от хладилната чанта.“
	Само още няколко метра.
	Тя откри хоризонтал на пролука, на която успя да застане за момент и удари юмруците си в скалата, за да ги почувства отново. Още не можеше да ги остави да се вкочанят напълно. Трябваше да е в състояние да усеща пътя си нагоре!
	Гласове! Отражения на светлини. Търсачите! Ранди като мида се залепи за повърхността на скалата. Бяха стигнали свлечената лавина. Бяха върху издатината точно под Ранди.
	Сега щеше да стане ясно. Дали щяха да повярват в случайната й смърт или щяха да заподозрат хитрината? Дали лъчът на някой фенер нямаше да пробяга по скалната повърхност, последван от порой куршуми или само от един добре насочен изстрел?
	Ръцете й! Мили Боже! Ръцете й!
	Долу започнаха да спорят. „Хайде! Хайде! Преди да падна и да се стоваря отгоре ви!“ Кой щеше да спечели? Уморените или преданите? „Мъртва съм, дявол да го вземе! Погребана съм под лавината! Вашият проклет червенокос шеф би трябвало да е доволен!“
	Те се движеха. Връщаха се обратно. Тръгваха си. Тръгваха си след цяла вечност. И никой не беше погледнал нагоре.
	Ранди трябваше да продължи изкачването и трябваше да се моли наистина да е останало малко разстояние до края. От китките надолу не усещаше нищо и нямаше да се измъкне оттук, докато не паднеше мъртва или не изгубеше ръцете си.
	„Само още няколко метра.“
	Пак затърси къде да се закрепи с крак. Вече не я беше грижа дали ще е стабилно или не. Повдигна треперещото си тяло още една стъпка нагоре, втора стъпка, отново… и отново… Пак се пресегна и намери нещо, за което да закачи безчувствените си нокти. Нещо… меко. Скоро натрупан сняг, следи по ръба на отчупената козирка. Върхът! Последен напън и тя се зарови като червей в пряспата на ръба на скалата. Беше стигнала до горе. Беше успяла!
	Ранди се повдигна на колене. Като опипваше, без да усеща нищо, тя пак прибра изтръпналите си ръце в ръкавите на горните ризи. Кръстоса ръце върху гърдите си вътре в ризите и пъхна пръсти под мишниците си. Трепереше, тресеше се на място и с ужас чакаше. Бавно, много бавно започна да усеща болка, ужасната пареща болка на възвръщащото се кръвообращение. Беше прекрасно! Дълго стоя така, подпряна на колене, наслаждаваше се на агонията, а по лицето й се лееха сълзи.
	Но усети как сълзите замръзват. Щом животът се върна в ръцете й, тя пак осъзна бездънния, вездесъщ студ, който пропълзяваше в нея. Вятърът тук, горе, беше по-силен, по-пронизващ и навяваше снега по-упорито от преди.
	Това трябваше да означава нещо за нея, но за гаснещото съзнание на Ранди то не значеше нищо. Гибелната, безмълвна хипотермия вече я докопа.
	Да се движи. Трябваше да се движи. Като впрягаше последните остатъци от енергията си, тя се насили да стане на крака. С ръце, все така кръстосани под блузите, опита да си проправи път напред през навеяните преспи. Защо вятърът тук беше толкова силен? Зашеметена, тя се хвана за тази мисъл. Разбира се, сигурно беше точно на върха на хребета. Вече нямаше никаква преграда, която да възпира вятъра.
	Но какво означаваше това? Защо беше важно?
	Ранди с мъка измина още един метър, направи още една крачка в борбата със снега и мрака. После изведнъж под левия й ботуш нямаше нищо. Тя чу трясъка на друга рухваща козирка и снегът около нея оживя. Падаше заедно с него, потъваше и се давеше в него.
	Но защо беше важно това?


	42

	__Северната страна на остров Уензди__

	Алпинисткото въже се размота, изви се навън и тръгна надолу към набелязаната криволичеща издатина, очертана от пламъка на хвърлената светлинна ракета.
	— Ще те спусна на двойно въже — Джон Смит усука възел на въжето през карабинер на седалката на Валентина Метрас. — Ще поддържам по-голямата част от теглото ти на обезопасителното въже. — Той щракна второто въже на мястото му. — Всичко, което трябва да правиш, е да се отдръпваш от бергшрунда и да държиш главното въже да не се усуква, докато подхранва.
	— Добре. Никакъв проблем. Какво е бергшрунд?
	Смит търпеливо се усмихна на светлината на химическите пръчки.
	— Това е разделът между планината и ледника. Потъмнялото му от брадата лице изглеждаше уморено, но и уверено, сякаш беше абсолютно сигурен, че тя може да издържи това. На Валентина й се искаше да чувства същото.
	— Вярвам ти. А после?
	— Ще използвам главното въже, за да смъкна раниците и пушките до теб. Издърпай оборудването далеч от повърхността на глетчера. Изглежда малко нестабилно и може един-два пъти да се срути лед.
	Тя усети как очите й се ококорват и погледна към ръба на глетчера.
	— Да се срути лед?
	Уверената усмивка пак се появи.
	— Може и да не се срути. Но бъди готова да се свиеш, просто за всеки случай.
	— Бъди спокоен! — Валентина знаеше, че насмешката не е подходяща в момента, но я използваше като ефективно прикритие на личните си колебания и страхове от толкова дълго, че трудно можеше да се откаже от този навик.
	— След това ще пратя долу Смислов. Гледай той също да е далеч от повърхността на ледника. И, Вал, помни, той е затворник.
	Валентина почувства как я обзема гняв, но се спря. В края на краищата тя беше човекът, който породи тези притеснения.
	— Това вече е даденост, Джон.
	— Много добре. След това аз ще се спусна на рапел при вас на издатината. После се махаме оттук и продължаваме.
	Валентина подозираше, че при всичката увереност на Смит вероятно нямаше да е чак толкова лесно.
	Мрачното спускане надолу покрай браздата между камъка и леда, с брулещия вятър и нищо зад гърба й освен дългото падане, направо беше едно от най-ужасяващите неща, които беше правила, а нейният живот изобилстваше от ужасяващи моменти. Въпреки това тя успя да си представи процеса почти абстрактно. Валентина Метрас отдавна се беше научила да залоства страховете си, като ги заключваше в тяхна собствена въображаема клетка, докато останалото й същество се занимаваше с нуждите на оцеляването. Можеше да прави същото с болката, съчувствието и с всякакви други емоции, щом се наложеше. Що се отнася до изтънчения й хумор, тя смяташе, че е полезен механизъм.
	Все пак сто и двайсет метра можеше да означават стогодишно спускане. На два пъти отчупени ледени късове пропаднаха под краката й, хрущяха и трополяха надолу и се разбиваха в издатината отдолу. Всеки път тя спираше, поемаше си бавно и равномерно дъх и продължаваше.
	Накрая пак застана на скала. Оставаше още много път до набелязаната издатина. В края си откъм глетчера скалата беше горе-долу широка колкото човешки ръст и хлъзгава от полирания лед. Все пак беше по-добре от клатушкането в края на въжето. Като се притисна с гръб към скалата, тя се откачи от главното въже и го дръпна, за да сигнализира. То се плъзна обратно нагоре към ръба на глетчера и се скри от светлината на химическата й пръчка.
	Валентина затвори очи в раздирания от сняг и ветрове мрак на нощта и отдели един момент, за да отблъсне пищящия, разплакан глас в главата си.
	Няколко минути по-късно първата от раниците се плъзна надолу към издатината. Като сигнализира за по-голям провис на обезопасителното въже, тя изтегли екипировката към по-широка част от издатината, по-далеч от досега с лавина според нейната преценка. Методично повтори процеса с другите раници и прибраните в калъфи оръжия, щом се спуснаха. Тя спря и за момент огледа струпаната екипировка и оръжията. Това не беше особено благоприятна среда за контролиране на враждебно настроен и потенциално опасен затворник.
	— Да му се не види, Джон — измърмори тя. — Можеше да е много по-лесно — просто щрак и край, и приключваме.
	Тя извади питон и геоложко чукче от купчината екипировка и заопипва да намери цепнатина в скалата на височината на ръста. Намери пролука и пъхна питона в нея. Извади малка намотка свободно въже от едната раница и го прокара през стабилната халка на питона, като направи примка и хлабав възел от единия край.
	Като погледна нагоре, Валентина видя на върха на глетчера две зелени светлини. Химическата пръчка на Джон и втора, която започваше спускането от ръба на ледника и се движеше бавно и мъчително. Смислов беше тръгнал надолу. Като поддържаше пълното тегло на руснака, Смит захранваше въжето през точката на притягане с раздрусване, на интервали от по няколко метра.
	Вал пак мислеше за двамата мъже, особено за Джон Смит. Професионалните й инстинкти за оцеляване й подсказваха, че Смит се заблуждава за руснака, че Смислов е глупав риск, който поемат. И все пак може би това беше едно от нещата, с които Джон я привличаше. Скрупулите по необходимост бяха рядкост в тяхната професия. Може би той беше достатъчно силен, за да не действа само по целесъобразност.
	С трополене на откъртени ледени трески Смислов се спусна с гръб към повърхността на глетчера и стъпи на издатината, а завързаните му ръце стискаха главното въже. Валентина метна обезопасителното си въже настрани и застана зад руснака.
	Тя измъкна универсален нож M7 байонет от калъфа на седалката си и леко притисна върха на тежкото острие в кръста на Смислов.
	— Точно зад теб съм, Григорий. Сега ще те откача от основното въже и малко ще те избутам от пътя. Подполковник Смит иска да те задържи жив, затова нека и двамата да следваме тази цел, става ли?
	— Съгласен съм — отвърна руснакът с безизразен тон. — Какво мислиш по въпроса?
	— Мисля, че съм под командването на подполковник Смит — Тя предпазливо използва свободната си ръка, за да се пресегне пред Смислов и да откачи въжето от седалката му. — Но няма да насилвам въпроса. Сега ще пристъпя близо до скалата, а ти ще се завъртиш бавно, с лице навън и ще минеш покрай мен. Моля те, помни, че има още много път до долу и аз съм човекът на обезопасителното въже. Добре, да действаме.
	Те изпълниха маневрата като предпазлива танцова стъпка и Смислов мина по издатината покрай Валентина. Като хвана седалката му с едната си ръка, тя го последва, а ножът беше закрепен и сочеше в основата на гръбнака му.
	Валентина улови металния отблясък на питона, който беше забила в скалата. Остави Смислов да се придвижи под него.
	— Спри… С лице към скалата… Сега леко.
	Смислов се подчини. Валентина бързо закачи хлабавата примка на китките му, завързани с еднократни белезници. Като издърпваше свободния край на въжето, тя вдигна китките му до питона. Намота втора примка около свръзката на белезниците и затегна и двете, като сряза въжето.
	— Това трябва да те пази от пакости — каза тя, докато прибираше ножа си.
	— Защо? — попита Смислов с равен глас.
	— Какво защо?
	— Защо да минавате през всичко това? Защо просто не ме убиете?
	— Трябва да ти призная, Григорий, появи се такава мисъл — отвърна тя и се облегна върху скалата за момент. — Но Джон по някаква причина не харесва идеята. Когато ти извика твоите приятели от спецназ при нас този следобед… Едва този следобед ли беше?… И когато се опита да застреляш Джон в пещерата, за мен беше напълно достатъчно, но не и за нашия подполковник. Той, изглежда, мисли, че ти не си окончателно изгубен. Или може би той просто не играе по този начин.
	— Той е добър човек — промърмори Смислов по-силно от воя на вятъра.
	— Може би по-добър от теб или от мен, или от който и да е на този остров — в отговора й неволно пропълзя копнеж. — Някой ден ще умре, защото е добър човек. Добре. Скоро ще се върнем към теб. Наистина се надявам, че не възразяваш да повисиш тук известно време. Тя се промъкна обратно по ръба на издатината към разделителната граница, бергшрунд, както я беше нарекъл Смит. Тогава си спомни последната му инструкция. Върна се назад при багажа за втори питон. Като стигна до глетчера, тя застана на колене върху издатината и затърси опора. Не беше лесно; източникът й на светлина беше слаб, а издатината изглеждаше солиден скален пласт. Накрая тя намери тясна цепнатина близо до ръба на издатината и се постара да вкара питона колкото се може по-дълбоко. Без да иска да се отвързва от обезопасителното въже, тя щракна карабинер през халката на питона и затегна въжена примка през него, като си остави достатъчно провис за свободно движение. Пак се изправи, мина под лицевата страна на глетчера и сигнализира с дръпване на главното въже.
	На върха на глетчера видя топката зелена светлина, която показваше, че Джон Смит започва спускането си покрай разсипания лед.
	Не след дълго щеше да е при нея. Още сто метра… седемдесет… петдесет…
	Валентина чу скърцане и скрибуцане. Огромна по размер неорганична материя поддаде, последвана от шумни пропуквания. Тя се хвърли обратно към лицето на скалата, като притисна гръб в камъка, точно когато целият вертикален ръб на глетчера се разцепи и профуча в бучаща каскада от разхвърлян, натрошен лед.
	Вал разбра за удара и пропадането на ледените късове, но никой от тях не беше прекалено голям, за да я покоси или отнесе. Големите отломки, пластовете с размери на коли и камиони, се накланяха навън, а тежестта и инерцията им ги отнасяха далеч от профила на скалата. Тогава на път към забравата край Валентина профуча мълниеносна зелена светлина и тя смътно чу собствения си вик на отрицание над стържещия грохот на ледения водопад. После нещо я сграбчи с неистова сила, спъна я и я запрати върху издатината. Главата й се блъсна в камъка; пред очите й бликна бяла светлина, после я завладя тъмнина.


	Съзнанието й върна глас с чуждо произношение, който я викаше по име. Тя се намери просната по очи върху скалата, опасно близо до ръба и с неприятна пробождаща болка в стомаха. Главата й кънтеше от удара, но дебелата качулка на якето беше запазила черепа й от счупване. Не смяташе, че е била дълго в безсъзнание, но студът от камъка и вятърът вече се просмукваха в нея. Замаяна, тя се опита да стане, но разбра, че не може. Сякаш беше залепена за издатината. След минута объркано проучване разбра защо.
	Беше заради обезопасителното въже, а това, което я пробождаше толкова неприятно, беше питонът и закаченият за него карабинер. Опънато до край, въжето тръгваше от седалката й, минаваше през карабинера и над ръба на издатината. Паметта на Валентина се възвърна и тя си спомни свличането и как химическата пръчка на Смит прелетя край нея.
	— Джон!
	Нямаше никакъв отговор от черната бездна до нея. Спасителното въже висеше неподвижно и в края му беше провесено мъртво тегло. Тя се напъна и се сгърчи в опит да се издърпа назад от ръба въпреки безжалостната хватка на въжето, но разбра, че не може да помръдне дори на сантиметър.
	Беше безсмислено. При идеални условия може би щеше да е в състояние да изтегли близо осемдесетте килограма, които висяха в края на въжето, поне на кратко разстояние, но условията бяха далеч под идеалните. Беше просната върху полиран от леда скален пласт и нямаше нищо, за което да се хване или да й даде опорна точка. Беше безнадеждно прикована.
	Пак чу, че някой вика името й. На десетина метра по-надолу по издатината успя да види Смислов, който се опъваше назад върху белезниците си и се опитваше да разбере какво става.
	— Тук съм, Григорий, и както изглежда, няма да ходя никъде.
	— Какво се случи?
	За момент тя се поколеба, после съобрази, че списъкът с налични средства и помощници е зловещо кратък. Обясни ситуацията в няколко сбити изречения.
	— Не трябваше да подсигуряваш спасителното въже така — каза той.
	— Да ми беше казал — изрева Валентина и пак се опъна срещу дърпането на въжето.
	— Подполковникът добре ли е?
	— Не мисля. Не ми отговаря, а аз не усещам никакво движение в другия край на въжето. Надявам се просто да е изгубил съзнание при падането на леда.
	— Трябва да го издърпаш нагоре и да го махнеш оттам, професоре — викна в отговор Смислов.
	— Знам, но не мога да осигуря достатъчно провис на обезопасителното въже, за да го развържа! Ако го отрежа, Джон заминава!
	— Значи трябва да забиеш втори питон и да подсигуриш седалката си на него. Тогава ще можеш да я свалиш, без да изгубиш подполковника.
	Валентина престана да се бори със спасителното въже.
	— Това е отлична идея. Само че нямам втори проклет питон!
	— Тогава използвай острието на геоложкото чукче.
	Тя се огледа наоколо, докъдето можеше да се протегне и й позволяваше светлината от пръчката, и пак изруга.
	— Успях да изгубя и него.
	— Професоре, той може би е ранен или умира!
	— Знам, по дяволите!
	Смислов не каза нищо повече. Задъхана, Валентина сложи на една страна главата си върху замръзналия камък. Всички щяха да умрат, ако тя не направеше нещо. Ако останеха заклещени тук, бурята и неминуемият, безжалостен студ щяха да ги довършат.
	Имаше решение, разбира се — явно, просто и лесно изпълнимо.
	Можеше да се освободи, като среже обезопасителното въже.
	Но както Джон се беше изразил, още не беше готова да мисли за такъв вариант.
	При нея бяха ножовете й, три на брой: универсалният на колана и двата метателни ножа в меките калъфи, пристегнати към горната част на ръцете й. Сигурно можеше да използва един от тях като специален питон. Но нямаше чукче, за да забие острието здраво, а и дръжките не бяха предвидени за такава цел. Едно изплъзване или несполучлив опит и Джон щеше да умре — ако още беше жив.
	При това положение оставаше Смислов — човекът, който тя с готовност би убила. Но как се беше изразил Джон? „Още не съм сигурен дали той ни е враг, Вал.“
	Логиката показваше, че е точно такъв. Но същата тази логика показваше, че единствените й възможности са да среже обезопасителното въже на Джон или да допусне и тримата да загинат на този планински склон.
	— Григорий, според теб подполковникът добър познавач на човешката природа ли е?
	— Мисля, че много добър — отвърна руснакът, объркан от въпроса.
	— Надявам се да си прав. Ще ти хвърля нож.
	По-лесно беше да формулираш тази задача, отколкото да я изпълниш. Мятането на бойни ножове беше едно от най-трудноусвоимите бойни изкуства. Ако за него се даваха колани, Валентина Метрас лесно щеше да стане майстор с червен колан. Въпреки това дори легендарният Уилям Гарвин щеше да е подложен на изпитание от тази постановка: силни пориви на вятъра, оскъдно осветление, лош ъгъл на хвърляне и дебели, неудобни дрехи. И най-важното, нямаше нищо, в което да потъне ножът.
	Най-добрата тактика беше да плъзне ножа по повърхността на издатината в краката на Смислов, но от начина, по който го беше завързала към лицето на скалата, той не можеше да се наведе и да го вземе.
	Валентина изхлузи горните и долните си ръкавици. Легна настрани, завъртя се около питона, за да застане с лице към Смислов и от движението краката й излязоха над ръба на скалата от коленете надолу. Тя извади универсалния нож от калъфа на колана си и прецени метателния му баланс.
	— Ето как ще стане, Григорий. Ще се опитам да пратя ножа към скалата точно над главата ти. Ще трябва да го хванеш, когато се плъзне надолу край теб. Разбра ли?
	— Разбрах, професоре. Ще чакам.
	— Добре, приготви се. Хвърлям на три. Едно… две… три!
	Тя хвърли, като повлия на въртенето на ножа така, че да се удари с дръжката напред. Въпреки вятъра чу как стоманата се блъсна със звън. После чу гневната ругатня на Смислов.
	— Изпуснах го! Отскочи настрани над рамото ми.
	Вероятно заради проклетата пластмасова дръжка. Няма как да се удари и да падне право надолу.
	— Добре — каза тя с овладян спокоен глас. — Ще опитаме пак.
	Извади първия от своите ръчно изработени метателни ножове — стоманата на миниатюрното оръжие беше стоплена от тялото й.
	— Готов ли си? Пак над главата ти. Хвърлям натри. Едно… две… три…
	Ръката й замахна назад и напред и олекоти мятането в подхвърляне вместо в забиване. Стоманата пак звънна върху камъка и тя видя как силуетът на Смислов се приведе, докато се опитваше да закрепи плъзгащия се нож между тялото си и скалата зад него. Той пак изруга, щом похабеният нож се приземи в краката му.
	— Съжалявам, професоре. Отново го изпуснах.
	Оставаше един-единствен шанс. Валентина духна в събраните си длани, като свиваше и притискаше изтръпналите си от болка пръсти, за да върне топлината и чувствителността им.
	— Още веднъж, Григорий, само че този път ще го направим малко по-различно.
	— Както кажеш, професоре.
	Тя измъкна втория метателен нож от калъфа в ръкава си.
	— Добре. Този път се наведи.
	— Да се наведа?
	— Точно така. Наведи се колкото можеш с ръце, протегнати напред. Увисни на питона.
	Смислов се подчини и наклони тялото си далеч от отвеса на скалата.
	— Така ли? — попита той.
	Известно време тя разглеждаше очертанията му на светлината на пръчката.
	— Да, точно така, идеално. Сега стой неподвижно, съвсем неподвижно… И, Григорий, още едно нещо.
	— Какво е то?
	— Извинявай за това.
	Тя чу стреснатия вик на Смислов, когато стоманеното острие се заби в ръката му точно над китката.
	— Отново ти се извинявам, Григорий, но само там можех да накарам проклетото нещо да се задържи.
	Тя гледаше как руснакът кръстосва завързаните си китки и с мъка издърпва ножа от изцапания с кръв ръкав. Острият като бръснач нож набързо сряза и въжето, и пластмасовите белезници. Сега той беше свободният, а тя завързаната.
	Независимо от всичко, поне един от тях щеше да си тръгне от издатината жив тази нощ. Джон би бил доволен. С ножа на Валентина в ръка Смислов сега се надвеси над нея, а лицето му беше невъзмутимо. Това, което щеше да се случи след това, не зависеше от нея. Тя уморено опря буза в издатината и затвори очи.


	Смит чувстваше, че се носи по течението, но не беше приятно като плуването на сън. Тялото му беше усукано, изкривено и го пробождаха най-различни болки. Усещаше все по-силно студа и се вкочаняваше. Не можеше така. Трябваше да реагира.
	Очите му се отвориха, но видя само обсипаната със сняг чернилка. Като вдигна глава, успя да различи заплетено кълбо от въжето и седалката, която го държеше, очертана в зелено от химическата светлина. Около него нямаше нищо друго, нищо. Висеше закачен с главата нагоре на седалката си, завърташе се леко от поривите на вятъра и над него се опъваше едно-единствено тънко въже, напълно неподвижно.
	Паметта му се задейства отново. Спускаше се на рапел надолу към издатината, когато цялата вертикална лицева част на глетчера се разпадна под него. Под силен натиск ледът беше поддал като взривен и сигурно по чиста случайност е бил издухан навън, а не е бил ударен и завлечен надолу под лавината. Нито пък се беше ударил в издатината. Вероятно висеше някъде под нея.
	Той предпазливо се протегна наоколо, като изследваше заобикалящото го пространство и се опитваше да намери нещо стабилно. С края на пръстите на дясната ръка едва допря скална повърхност. Лицевата страна на планината под издатината сигурно беше леко вдлъбната. Не можеше да каже колко далеч под ръба виси. Нито пък знаеше колко празно пространство има под него — може би метър, може би шейсет метра.
	Смит направи бърз преглед на физическото си състояние. Беше натъртен и ударен, но, изглежда, всичко в тялото му се движеше. Сигурно се беше плъзнал по външния край на лавината и еластичността на изкуственото катераческо въже беше поела част от сътресението при падането. Въпреки това студът и умората бързо побеждаваха Смит.
	За нещастие възможностите му незабавно да реагира, изглежда, бяха ограничени — да се извлече по обезопасителното въже, като се набира на ръце, а той нямаше двете помощни въжета прусик.
	Ами другите? Вал и Смислов бяха ли завлечени от лавината? Като примижа нагоре през снега, той успя да различи яркочервено петно светлина, което очертаваше ръба на издатината над него. Първата светлинна ракета, която бяха пуснали на издатината, беше изгаснала. Някой горе сигурно беше запалил втора. Някой сигурно беше оцелял. Като се бореше с конструкцията на седалката си, той опита да си поеме дъх и да извика.
	Тогава в неговия осветен район се появи нещо, което се плъзгаше по неподвижния отвес на обезопасителното въже. Още едно въже, с примка, усукана в края му, беше прикрепено към обезопасителното с карабинер. Примката за крака на спасително съоръжение със Z-ролка.
	Смит хвана новото въже. Освободи го и закачи примката на единия си ботуш. Като се извлече нагоре по обезопасителното въже, той се изправи на примката и дръпна спасителното въже за изтегляне. Спасителното съоръжение се изопна и някой на издатината започна да го тегли нагоре на все по-силни тласъци, като провисът на обезопасителното въже също се поемаше.
	Докато го повдигаха към издатината, Смит имаше достатъчно време да се пита какво ще намери там. Едно беше сигурно: Валентина Метрас нямаше алпинистките познания да нагласи устройство със Z-ролка.
	Той стигна тавана на издатината и се разсея от тази мисъл, защото трябваше да се измъкне от отвеса на скалата. Затова ръбът на издатината го изненада. Изведнъж нечии ръце се пресегнаха и сграбчиха седалката му и така помогнаха да се вдигне над тавана.
	Да стъпи на твърда скала под краката си беше едно от най-прекрасните усещания, които беше изпитвал от много време насам. Няколко секунди той остана опрян на колене и ръце и се наслаждаваше на нейната стабилност. Тогава си позволи да се разтрепери, но се пребори с повтарящата се вълна, която пак заплашваше да го връхлети. Тръсна глава като ранена мечка и се огледа по издатината. На пращящата червена светлина от полуизгорялата ракета той успя да различи многобройните анкерни болтове и преплитащи се примки на Z-съоръжението и проснатите тела на Валентина и Смислов — и двамата изглеждаха също толкова съсипани, колкото и Смит.
	Той вдиша глътка леден въздух.
	— Хидратация и енергийни вафли — каза той с пресипнал глас. — Сега!
	Те се скупчиха заедно на издатината и жадно поглъщаха ту големи глътки затоплена от телата им вода, ту обогатен с витамини шоколад, а метаболитните им пещи наваксваха за критичния товар, който бяха понесли.
	Смит забеляза черните кървави петна по ръкава на снежния комбинезон на Смислов:
	— Лошо ли е ударена ръката ти?
	Руснакът поклати глава.
	— Не лошо. Сложих й тампон от превързочния комплект.
	— От свличането на леда ли е?
	Смислов хвърли ироничен поглед към Валентина.
	— Не точно. Сложно е. Ще ти обясня по-късно.
	— Щом казваш — отвърна Смит. — Сега, след като нападението приключи, сигурно трябва да питам кой на кого е пленник в момента.
	Смислов поклати глава. Гримасата на самоирония все още стоеше върху зачервеното му от студа лице.
	— Разказа ми се играта.
	— Аз самата съм малко объркана по този въпрос — намеси се Валентина. — Но може ли да предложа засега просто да слезем от тази проклета планина. Може да обсъдим дребните подробности на сутринта.
	— Звучи ми разумно, майоре. Какво ще кажеш?
	— Съгласен съм, подполковник, това е съвсем разумно.
	— Тогава движение, хора. Тази планина изобщо не се скъсява.
	Като се надигна въпреки натъртените си, схванати мускули, Смит се изправи на крака. Вал му помогна да стане и спря за момент, сложила облечените си в ръкавици ръце на гърдите му.
	— Изглежда, в края на краищата има нещо свястно в тази история със скрупулите — каза тя.
	— Всеки път може да се окажеш приятно изненадан.


	43

	__Северната страна на остров Уензди__

	Ранди Ръсел се беше изправила на крака и пак се движеше още преди да дойде напълно в съзнание. Нямаше спомен как се е освободила от лавината. Нито пък знаеше къде се намира и къде отива. Всичко сега се свеждаше до рефлекса на умиращото животно.
	Вече не се чувстваше особено неприятно и не изпитваше страх. Фалшивата топлина на хипотермията я беше сграбчила и малко по малко Ранди се откъсваше от света. Още беше подвластна на безапелационното решение да не спира да се движи, но дори и то замираше. Паднеше ли отново, щеше да е за последен път.
	Нямаше определени посоки, в които да върви из тъмната, черна пустош около нея. Движеше се надолу към брега просто защото това беше най-лесната посока и теренът беше най-благосклонен към нея.
	Ранди не осъзна значението на разхвърляните купчини ледени блокове, с които започна да се сблъсква. Това беше натрошеният пръстен на струпания до морето лед по северния бряг на остров Уензди. Тя съвсем смътно разбираше, че нещо пречи на брулещия, смъртоносен вятър, и се обърна успоредно на призрачните отломки, като се препъваше по покрития със сняг чакъл на плажа.
	Призраците вече властваха над нея — звуци, гласове, видения от миналото й, приятни или не, — повтаряха се на произволни откъслеци. Санта Барбара, Кармел, университетът в Калифорния, Ирак, Китай, Русия, по-маловажните места между тях. Хора, които беше познавала. Преживени неща.
	Опита да се държи за приятните спомени: как играе на плажа пред дома на родителите си, как заговорничат през щастливото детство със сестра си София, как Майк я разсъблича и я слага на меката трева онзи първи път, изпълнен с трепет.
	Но студът и мракът все й натрапваха другите случаи: как стои до София и разпръсват праха на родителите си. Страшната болка пред зеещия гроб в Арлингтън и как свири тръбата в чест на храбрата, усмихната половина от нея. Гневът и нуждата да удари нещо, каквото и да е, които я бяха превърнали от лингвист анализатор на ЦРУ в полеви агент за мокри поръчки. Лицето на първия човек, който беше принудена да убие. Как стои пред втория гроб на гробището „Айви Хил“ в Александрия и последният любим човек, който й беше останал, също я напускаше.
	Ботушите на Ранди се изкривиха върху някакъв замръзнал камък. Тя не направи усилие да се задържи, докато падаше. Слаб глас дълбоко в съзнанието й ядосано й викна да става, но беше прекалено усилие да го послуша. Тя изпълзя няколко метра, намери завет до една ледена грамада и се сгуши, пестейки последните чезнещи остатъци телесна топлина, а снегът продължаваше да се сипе отгоре.
	Тук щеше да умре. Ранди не можеше да се бори повече. Нямаше смисъл. Тя се предаде на призраците и пред очите й отново премина избледнелият, накъсан калейдоскоп на паметта й.
	Споменът за София беше особено ярък и на Ранди й стана приятно. Пак беше със сестра си.
	Но Софи все я водеше на погрешни места. Обратно към смъртта на Майк. Обратно да застане срещу другия висок, сдържан войник с черна барета. Обратно към единствения истински сериозен спор, който някога бяха водили със сестра си. Обратно към единственото непростимо нещо, което София изобщо й беше причинявала.
	— Ще се омъжа за Джон, Ранди — отново каза Софи.
	— Не!
	— Джон съжалява за това, което ти е причинил, Ранди. Повече, отколкото някога ще узнаеш или ще поискаш да разбереш.
	— Не искам от него да съжалява! А да беше те спасил! — извика в отговор Ранди. Спорът им се разгаряше, по-суров и болезнен от всякога.
	— Никой не можеше да ме спаси, Ранди. Нито Джон, нито дори ти.
	— Трябваше да има някакъв начин!
	Сега очите на София изпълниха вселената й.
	— Ако имаше някакъв начин, Джон щеше да го намери. Точно както ти би намерила.
	— Не!
	— Кажи името на Джон заради мен, Ранди.
	— Няма! Не искам!
	Гласът на София стана настоятелен.
	— Кажи името му, Ранди!
	Ранди не можеше да й откаже.
	— Джон — изхлипа тя.
	— По-силно, Ранди — очите на Софи бяха пълни с обич, уплашени, настойчиви. — Кажи го по-силно!
	— Джон!
	Защо го правеше сестра й? Ранди искаше само да поспи. Да отплува.
	София нямаше да го позволи. Сега тя се навеждаше над нея и я разтърсваше.
	— Пак, Ранди! Извикай го! Изкрещи! Изкрещи името на Джон!
	— ДЖОН!


	Смит спря да върви и погледна нагоре, заслушан в нощта.
	— Какво беше това?
	— Кое какво беше? — попита Валентина, като се приближи зад него. Смит беше на предна позиция и проправяше пътя за Валентина и Смислов, които следваха обезопасителното въже. След ледения водопад съдбата се беше обърнала в тяхна полза и остатъкът от спускането към северния бряг беше минал лесно и бързо. Упорито вървяха покрай брега, без да губят време в подслона на пресования лед, и тогава Смит долови далечните глъхнещи звуци, които надвикваха бурята.
	— Не знам. Сякаш някой ме викаше по име.
	— Едва ли — Валентина вдигна очилата си за сняг. — Кой може да е тук и да те вика?
	— Ранди! Кой друг? — Смит се откачи от обезопасителното въже и включи фенерчето, прикрепено за колана му. — Осветете и се разпръснете! Започнете да търсите! Движение!
	Намериха я за пет минути.
	— Джон! Ето тук! Бързо!
	Коленичила в един прорез на стената от пресован лед, Валентина бършеше снега от сгушената фигура. Смит застана на колене до тях само след секунди, като се бореше да се освободи от ремъците на раницата си. Смислов дойде зад тях миг по-късно.
	— Ти беше прав! — възкликна Валентина. — Да му се не види, какво прави тук облечена така?
	— Бягство и спасение — сопна се в отговор Смит. — Спецназовците сигурно са ударили изследователската станция.
	— Не е възможно — запротестира Смислов. — На острова беше внедрен само онзи взвод, същият, който ви нападна горе при катастрофата.
	— Значи е дошъл някой друг. — Смит разгърна на снега спасително одеяло и нежно премести Ранди върху него. Изхлузи горните и долните си ръкавици, плъзна ръка под смесицата от несъразмерни и неуместни дрехи, които тя носеше, като търсеше сърдечен ритъм.
	— Здраво е загазила — отбеляза Валентина, като се облегна на рамото на Джон.
	— Тя умира — рязко отвърна Смит. — В раниците има затоплящи химически възглавнички. По две във всяка. Извадете ги. Всичките.
	Валентина и Смислов се задействаха колкото могат по-бързо и пречупиха затоплящите възглавнички, за да провокират топлинната реакция.
	— Пъхнете ги в долната част на ръкавите и крачолите — нареди Смит. — Щом започнем да я местим, смръзналата кръв в крайниците ще тръгне да циркулира към средата на тялото и шокът може да я убие.
	— Джон. Виж това — Валентина беше извадила лявата ръка на Ранди изпод прекалено големия анорак. Около китката й имаше заключени белезници.
	— Негодник! Това обяснява протриванията по другата й китка. Тя е била в плен.
	— Но на кого?
	— Не знам, Вал. Ако не са спецназовците, тогава трябва да са другите. Онези, които се опитаха да стрелят по нас в Аляска.
	— Колко зле е тя, подполковник? — попита Смислов иззад другото рамо на Смит.
	— Ако не я заведем на закрито и не я стоплим бързо, си заминава. — Смит уви плътно спасителното одеяло около Ранди. Бяха направили всичко, което можеха тук навън.
	— Аз ще я нося, подполковник — предложи Смислов.
	— Добре. Аз ще взема раницата ти. Да тръгваме.
	Руснакът внимателно вдигна новия си товар.
	— Всичко е наред, девушка — промърмори той. — Вече си с приятели. Не ни оставяй сега.
	Валентина взе двете пушки.
	— Трябва да предположим, че научната станция или е завзета, или е унищожена. Къде можем да отидем?
	— Трябва да намерим друга пещера или да построим заслон — отвърна Смит, като прокарваше лъча на фенерчето по купчините пресован лед с човешки ръст, струпани покрай брега. — Дръж си очите на четири за всяко място, което изглежда добре.
	— Хубаво. Освен всичко друго може би ще ни паднат и батериите. Боже, изглежда, страшно си е изпатила.
	— Знам — тонът му беше суров като нощта. — Може би най-после успях.
	Валентина се почувства объркана от думите на Смит, но усети, че сега не е моментът да разпитва за това.
	Когато Смит откри триъгълната пролука в ледената стена, неговият разузнаващ светлинен меч вече гаснеше от студа. Смит приклекна и освети пролуката.
	Ето това търсеше. На брега беше изтласкана голяма отломка морски лед, а ръбът й се повдигаше от друго, следващо рамо на леден блок — така се получаваше синкавобяла триъгълна кухина, шест метра дълбока и по-малко от два метра широка, достатъчно висока, за да стои приведен в нея висок мъж.
	— Това е! Тук ще се укрепим! Майоре, занеси Ранди в задната част на кухината. После ела тук и почни да вдигаш стена пред входа със сняг и ледени блокове. Вал, ти ела с мен.
	Смит използва последната от химическите пръчки, за да освети малката ледена пещера със смътно зелено сияние и отдели малко време, за да извади и запали малката им походна печка. И за нея не беше останало много гориво, но ако не можеше да затопли подслона им, то поне можеше да го направи по-малко мразовит. Докато работеше с печката, подаваше команди.
	— Вал, разстели две спасителни одеяла на пода; после закопчай с циповете твоя и моя спален чувал.
	— Слушам.
	Те преместиха изпадналата в летаргия Ранди върху комбинираните спални чували.
	— Добре, Вал, слагам те вътре с нея. Докато аз събличам Ранди, ти махни своите дрехи. Всичко трябва да свалиш.
	— Разбрано — отвърна тя, като дръпна ципа на якето си. — Но се надявах да чуя тази заповед при съвсем различни обстоятелства.
	Докато събличаше Ранди, той използва фенерче, за да направи много бърз преглед на тялото и на бяла светлина, като проверяваше за явни поражения от измръзване. Слава Богу, поне беше обута с полярните ботуши. Бяха запазили краката й — най-уязвимото място.
	Валентина неспокойно се гърчеше, докато сваляше дебелите си защитни дрехи. Като си пое дълбоко и бавно въздух, тя рязко дръпна пуловера и горната част на термобельото си над главата. Последваха ги сутиенът и чорапите, както и прикрепените към ръцете калъфи. Постави ножовете на ръка разстояние близо до горната част на леглото, после наблъска скиорския панталон, долното термобельо и пликчетата си в общ, омотан куп. Гола, тя се изтегна до Ранди, а под главата си подложи раница. Студът изгаряше кожата й.
	— Готова съм — каза тя със стиснати зъби, за да не тракат.
	Смит ръководеше сгушването на двете голи, с цвят на слонова кост тела — Валентина трепереше, а Ранди беше неподвижна като мъртвец. Той опакова термалните възглавнички около жените, после затвори с ципа спалните чували. Разгъна отворения чувал на Смислов върху тях и отгоре ги зави със свалените дрехи.
	Валентина се уви около тялото на другата, несъзнаваща жена и придърпа главата на Ранди върху меката възглавница на гърдите и рамото си. Ранди помръдна, тихо изхленчи и опита да се сгуши още по-близо до източника на топлина.
	— Студена е като лед, Джон — промърмори Валентина. — Дали това ще е достатъчно?
	— Не знам. Много зависи дали е така заради обикновено изтощение и доколко е от студа. Хипотермията може да е много гадна и много коварна. — Смит притисна върха на пръстите си върху гърлото на Ранди и премери пулса на сънната артерия. — Натъпкана е с ударна доза антибиотици. Те ще помогнат при евентуални белодробни усложнения. Освен това е държала ръцете и лицето си покрити. Не мисля, че е измръзнала много лошо.
	Смит поклати глава и леко погали бузата на Ранди с опакото на ръката си.
	— Ако вътрешната й температура не е спаднала прекалено, може и да успее да прескочи трапа. Тя е издръжлива, Вал, невероятно издръжлива. Ако температурата й е паднала прекалено ниско… не знам. Можем само да я топлим и да чакаме.
	Валентина донякъде се усмихна.
	— Много държиш на тази дама, нали?
	Смит затъкна отвора на спалния чувал по-плътно до двете жени.
	— Аз съм отговорен за нея. И за това, че е тук, и за това коя е тя.
	— Отговорен си за всички нас, Джон — отвърна Валентина, като погледна към него. — И ако мога да отбележа, в момента това е много успокояваща мисъл.
	Смит се ухили в отговор и леко поглади назад тъмната й коса.
	— Надявам се това доверие да не е незаслужено. Опитай да поспиш малко.
	Като взе своята SR-25 и медицинския комплект, Смит се придвижи към входа на пещерата. По пътя спря, за да напълни алуминиева тенджерка с парчета лед, и я закрепи върху походната печка.
	Смислов беше привършил зазиждането на входа и остави само отдушник отгоре. След като елиминираха мразовития вятър, полярното им облекло вече имаше шанс да се справи с температурата на неподвижния въздух и така малката кухина щеше да изглежда по-топла.
	— Как е ръката ти, майоре?
	Смислов сви рамене.
	— Не ми е проблем.
	— Така или иначе ще я погледна. Имаш ли ваксините против тетанус?
	— Добре съм.
	Двамата бяха застанали с гръб към противоположните страни на пещерата. Смит се зае с ръката на Смислов. Като нави изцапаните с кръв ръкави на руснака, той махна нескопосната първа превръзка. Изчисти и дезинфекцира раната, поръси я с антибактериална пудра и постави нов бинт, предпазващ от студ и влага.
	— Имаш късмет — отбеляза Смит. — Това е хубав, чист пробив. — Той повдигна вежда към руснака. — Всъщност изглежда като причинен от някой нож на Вал.
	Смислов направи физиономия.
	— Така беше, но с мое съгласие.
	— Какво стана всъщност на онази издатина, докато висях в другия край на обезопасителното въже?
	Смислов описа накратко поредицата събития от ледения водопад до спасяването на Смит.
	— Благодаря за помощта — кимна Смит. — Оцених я много високо. Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос?
	— Давай, подполковник.
	— Защо просто не сряза гърлото на Вал и въжето?
	Известно време Смислов мълча.
	— Това щеше да е в съответствие с постоянните заповеди, които получих от моето правителство — отвърна накрая той. — Но вие в американската армия имате израз за ситуацията, в която аз се намирам. Означава нещо като „оплескал нещата непоправимо“.
	Смит сложи и последната хирургическа лепенка.
	— Така е.
	— Такова е сегашното ми положение — продължи руснакът. — Бях прикрепен към екипа ви, за да предотвратя изпадането на Русия в неудобно положение пред международната общност и влошаване на отношенията между нашите народи. Спецназовците бяха внедрени на острова със същата цел. Но сега всичко се обърка непоправимо. Дори да бях избрал да ви убия с професора в планината, пак нямаше да има реален начин да предотвратя това неудобно положение и изолация. Нещата вече прекалено излязоха от контрол. Станаха твърде хаотични. Твоето правителство ще започне разследване и истината накрая несъмнено ще излезе наяве. Вероятно е било така от самото начало. Наложи се да призная това и не исках да убивам своите… другари безсмислено.
	Смислов пак се усмихна горчиво.
	— Виждаш ли? Не всички сме като политкомисаря на „Миша“.
	Смит свали над новата превръзка изцапания с кръв ръкав на якето.
	— Вече съм стигнал до този извод, майоре.
	Той затвори медицинския комплект и се облегна върху зеленикавата ледена стена на пещерата, а автоматът беше подпрян до него.
	— Освен това стигнах до заключението, че си прав за нападението над научната станция. Сметките не излизат, ако са спецназовците. Трябва да допусна, че на острова вече е третата страна и като се има предвид как са се отнесли с Ранди, присъствието им е опасно и застрашително.
	— Съгласен съм, подполковник.
	— Тогава, след като твоята мисия да прикриеш истината за първото нападение на Съветския съюз действително е непоправимо прецакана, ще се съгласиш ли, че пак имаме обща цел в нашата мисия — да предотвратим биологичното оръжие на „Миша“ да не попадне в ръцете на който не трябва?
	Смислов се усмихна без настроение.
	— Моите началници вероятно не са съгласни, но лично аз не искам да се издъня съвсем. Този антракс може да стигне до чеченските бунтовници или до друга наша терористична групировка. Може да го използват срещу Москва или Петербург толкова лесно, колкото и срещу Ню Йорк или Чикаго. Това е важното сега.
	Смит протегна ръка.
	— Добре дошъл отново, майоре.
	Руснакът прие ръкостискането.
	— Радвам се, че се върнах, подполковник. Какви са заповедите ти?
	Смит погледна към задната част на пещерата.
	— Нашият най-добър разузнавателен източник относно новата фракция в момента не е на разположение. Когато и ако можем да говорим с нея, тогава ще правим някакви планове. А сега какво ще кажеш за чаша чай?
	Няколко минути по-късно двамата мъже се приведоха над канчетата и оставиха топлината да проникне през пръстите им.
	— Трябва да призная, майоре — каза Смит, — че един въпрос още ме гложди. Това е другата половина от уравнението за пети март: защо съветската атака е била отменена в последния момент.
	Смислов поклати глава.
	— Съжалявам, не мога да ти кажа, подполковник. Трябва да зачитам последните останали вехтории от националната ни сигурност.
	— Спокойно можеш да му кажеш, Григорий — долетя гласът на Валентина от купчината спални чували. — Досетих се и за тази част.
	Главата на Смислов рязко се извърна.
	— Как би могла?
	Въздишката на Валентина изпълни ледената хралупа.
	— Аз съм историчка, а и много ме бива да играя на „свържи точките и ще получиш фигура“. „Миша 124“ се разбива на остров Уензди на пети март 1953 година. Съветският съюз е на косъм от началото на трета световна война на пети март 1953 година. На тази дата става още едно значимо обществено-политическо събитие, свързано със Съветския съюз. Логиката подсказва, че то трябва да е свързано с другите две.
	— И какво е било то? — поиска да разбере Смит.
	— Пети март 1953 година е датата, на която умира Йосиф Сталин — Валентина се извъртя, за да може да различават бледия овал на лицето й. — Или по-скоро датата, на която е убит. Вашите хора довършиха това копеле, нали, Григорий?
	Дълго време единственият звук беше дразнещият вой на вятъра.
	— Винаги сме подозирали — продължи Валентина. — Както историята напоследък свидетелства, Сталин е повален от масивен мозъчен кръвоизлив през нощта на двадесет и осми февруари, докато е в резиденцията в Кремъл. Както се предполага, ударът го е извадил от строя, той изпада в полукоматозно състояние и остава така до смъртта си на пети март. Но светът е изненадан. Считали са, че има нещо „смешно“ в доста повърхностното описание на смъртта му, дадено от съветското правителство. Освен това дъщерята на Сталин Светлана прави доста очевидни намеци, че истинската история за кончината на баща й не е разкрита.
	Историчката промени позата си, като се опитваше да не размества Ранди.
	— Разбира се, около смъртта на всеки противоречив държавен глава гъмжи от слухове и от конспиративни теории. Нека го наречем „синдром на тревистото хълмче“*. Но като имаме предвид прословутия характер на Сталин и характера на тогавашния съветски режим, тази конспиративна теория изглежда малко по-стабилно обоснована от повечето други.
	[* The grassy knoll syndrome (англ.) — Изразът става известен заради тревистото хълмче на Дийли Плаза, Далас, зад което се предполага, че се е криел втори убиец на президента Кенеди, и множеството хипотези и противоречиви показания на свидетели, стояли наоколо. — Бел. прев.]
	— Сега вече с истината за „Миша 124“ и отмененото първо съветско нападение въпросът пак ще се повдигне с пълна сила. Съжалявам, Григорий, но тук няма как да се направи правдоподобно опровержение и всичко, което предположим, вероятно ще е по-лошо от самата действителност.
	Възмутен, Смислов вдигна поглед към тавана на пещерата.
	— По дяволите! — Той затвори очи и известно време мълча, преди да отговори. — Напълно си права, професоре. Както казваш, Сталин получава удар, но не изпада в кома. Бил е частично парализиран, но остава в съзнание, нащрек и в състояние да дава заповеди. А заповедите му са за незабавно предприемане на явна унищожителна атака срещу западните демокрации.
	Кой знае защо? Вероятно умствените му способности са били засегнати от удара. Вероятно е предвиждал неминуемата си смърт и е искал, преди да умре, да стане свидетел на окончателната победа на пролетарската революция. А може би просто е искал светът да свърши с него. Както и да е, други членове на Политбюро смятали подобна атака за национално самоубийство.
	— Възможно ли е това?
	— През пролетта на 1953 година — да — отговори Валентина. — Западът е щял да има решително превъзходство при всякаква размяна на ядрени удари. По онова време Съединените щати и Великобритания притежават няколкостотин атомни оръжия и дори два прототипа на водородни бомби. Съветският съюз има в арсенала си само около двайсет и пет маломощни ядрени бомби като тази от Хирошима. Дори с предимството, че първи нанасят удар, подсилен с биологични и химически оръжия, не би било достатъчно да унищожат НАТО.
	Още по-важно, Западът има по-съвършени системи за доставка. Съветският съюз има само своите окаяни стари B-29, а Съединените щати разполагат с големия B-36 „Миротворец“ с достатъчен радиус на действие, че да удари всяка цел в СССР. Първото поколение натовски реактивни изтребители B-47 и „Канбера“ също влизали на въоръжение в големи количества.
	— Западна Европа е щяла да стане на пълна каша — заключи Валентина. — А Съединените щати щяха да са лошо ударени. Но Русия и страните от Варшавския договор щяха да са разрушени от ядрени бомби и да се превърнат в радиоактивна пустош.
	Смислов се намуси и отпи от чая си.
	— Както казах, една клика в Политбюро напълно признавала тази реалност. Освен това разбирали, че има само един начин да се отстрани диктатор като Сталин. Със съжаление ще ти кажа, професоре, че историята никога няма да узнае името на човека, който е задържал възглавницата върху лицето на Сталин, докато той не спрял да се бори. Съвсем грижливо не е било документирано.
	— Всичко е наред, Григорий. Бил е един от само трима възможни и аз мога да направя логично предположение.
	Смислов сви рамене.
	— Кликата не е била в състояние да действа и да вземе властта, докато на практика не излита първата вълна на нападение и самолетите вече не са на път към целта. Това са били американските бомбардировачи, способни да прелетят най-далечно разстояние през полюса. Атаката е успешно отменена, преди да бъде засечена от северноамериканската въздушна отбрана, и всички самолети се връщат благополучно в базите. Всички, освен една платформа с биологично оръжие — „Миша 124“.
	Смислов изпи чая си.
	— Тогава започва голямата конспирация на мълчанието относно Събитието от пети март и продължава до наши дни.
	— Защо е трябвало да го държат в тайна? — попита Смит. — Нали току-що са спасили света от ядрено унищожение, а и едва ли някой нормален човек би пролял крокодилски сълзи за Йосиф Сталин дори и в Съветския съюз.
	Смислов поклати глава.
	— Не разбираш руския начин на мислене, подполковник. Ако убийците на Сталин бяха истински освободители, така щеше да стане, но те са били просто тирани, които убиват друг тиранин, за да спасят собствения си живот и да си осигурят собствена властова позиция. Освен това съветската държава още съществувала, а нейната идеология изисквала Сталин да се почита като герой на революцията. Дори и след като Съветският съюз се разпадна, неговите страхове и параноя останаха.
	Устните му печално се разкривиха и той остави празната си чаша настрани.
	— Освен това ние, руснаците, имаме нещо като социален комплекс за малоценност. Гордеем се, че сме изключително цивилизовани, а да убиеш държавния си глава на смъртното му легло просто не е културно.


	Смит се сепна и се събуди. Протегна се до ледената стена от приведената поза, в която дремеше. Без да обръща внимание на масираната атака от многобройните си натъртвания, той се заслуша и наостри всичките си сетива.
	Не знаеше колко дълго е спал; сигурно поне два часа, но в отдушника на входа още се виждаше петно пълна тъмнина. Слънцето още не беше изгряло, но вятърът беше спрял. Единственият звук отвън беше далечното скърцане и пропукване на подвижните ледени блокове. Вътре в малката хралупа можеше да чуе дълбокото, уморено дишане на своите спящи другари.
	И тихо стенание:
	— Софи?
	Смит пропълзя до задната част на кухината. Като включи фенерчето, той прокара лъча до качулките на съединените спални чували, които увиваха Ранди и Валентина.
	На светлината на фенерчето лицето на Ранди беше спокойно, а кожата й бе възвърнала цвета си, като изключим едно бледо петно от измръзване на едната вежда и сенките под очите й. Ужасяващата мрачна отпуснатост вече я нямаше. Дишането на Ранди беше леко и без затруднения и когато Смит леко докосна гърлото й, сърдечният й ритъм беше равномерен и силен, а плътта й топла.
	Както се беше надявал, Ранди Ръсел прескочи трапа.
	Когато я докосна, тя леко промърмори, а очите й рязко се отвориха, отначало невиждащи, после питащи, после пълни с изненада, че още е жива.
	— Джон?
	По него се разля чувство на облекчение. В края на краищата нямаше да е днес.
	— Ти успя, Ранди. Вече си с нас и всичко ще е наред.
	Тя го погледна почти объркана и надигна глава.
	— Джон… аз виках.
	— И аз те чух.
	Объркването се задържа още малко в тъмните й очи. После се усмихна.
	— Явно е така.
	Валентина се прозя и се протегна, после се надигна на лакътя си.
	— Добро утро на всички. Очевидно някой се е върнал при нас.
	Стресната, Ранди се извъртя в спалния чувал, като осъзна, че е гола и не е сама.
	— По дяволите, какво е това? — изскимтя тя.
	— Всичко е наред, скъпа — отвърна Валентина и подпря глава на тънката си китка. — Вече никой не чака първо да се ожени.


	44

	__Белият дом, Вашингтон__

	Президентът Кастила стана от председателското място на дългата махагонова заседателна маса.
	— Господа, извинете ме за момент, трябва да отговоря на телефона.
	Кастила излезе с широки крачки от заседателната зала, като последва своя военноморски адютант. Офицерите за свръзка от ЦРУ, от военното разузнаване, ФБР и от министерството за вътрешна сигурност размениха безмълвни погледи, като се чудеха какво може да е толкова критично, че да измести сутрешното съвещание на националното разузнаване.
	В Овалния кабинет Кастила вдигна вътрешния телефон от вилката, без да си прави труд да сяда зад голямото мескитово бюро.
	— Кастила слуша.
	— Господин президент, тук е оперативната зала. Трябва да ви уведомим, че мисията за подкрепление на остров Уензди е в ход и в момента самолетите излитат.
	Кастила погледна часовника на бюрото си. И двайсет. Майор Зондърс сигурно беше получил метеорологичните сведения, които идваха при него на петнайсет минути, и както беше казал, вдигна екипажите във въздуха за пет минути.
	— Директор Клайн беше ли уведомен?
	— Да, господин президент. Той наблюдава ситуацията.
	— Имаме ли приблизително време на пристигане?
	— Около шест часа в зависимост от метеорологичните условия, с които се срещнат по пътя — Оперативният офицер звучеше леко оправдателно. — Трябва да прелетят две хиляди мили, сър.
	— Разбирам, майоре. Остров Уензди е едно от местата, до които не можеш да стигнеш оттук. Дръжте ме в течение за развитието на нещата.
	— Ще ви информираме, господин президент. Трябва да ви уведомя, че руската специална връзка за операцията на остров Уензди още е в неизвестност. Искате ли да информираме руснаците за подкрепленията?
	Кастила се навъси срещу ивиците сутрешна светлина, които минаваха през наситените червени и сини шарки на навахския килим, постлан в кабинета.
	— Не, майоре. Очевидно нямат какво повече да ни кажат — ние също нямаме какво да им кажем.


	45

	__Северната страна на остров Уензди__

	Ранди Ръсел не беше сигурна има ли място, наречено „рай“. Но ако такова място наистина съществуваше, тогава тя беше убедена в две неща: там ще е топло и няма да си сам.
	— Добре, опитай това — каза Джон Смит, като се олюля на петите си.
	Тя експериментално сви пръстите на дясната си ръка. Джон леко ги беше превързал, след като ги намаза с фин слой антибиотичен крем. По нейно настояване беше сложил бинт на всеки пръст поотделно, за да може тя да ползва изцяло ръката си.
	— Не е зле — отвърна Ранди. — Малко ме сърбят и изтръпват, но не е нетърпимо.
	Смит кимна и изглеждаше доволен.
	— Това е добре. Мисля, че здраво си измръзнала, докато си катерила онази скала, но не смятам, че ще имаш трайни увреждания.
	— Явно още ще можеш да броиш до десет и без да си сваляш обувките.
	Валентина седна в двойния спален чувал и се зае с белезниците върху лявата китка на Ранди. Даже облечена в термобельо и с незакопчано яке, метнато върху раменете й, професорката пак излъчваше някаква разпусната елегантност.
	Ранди откри, че не може да се подразни. Всъщност в малката пещера от лед атмосферата беше почти празнична. Нямаше логична причина за това. Още бяха на остров Уензди, още се криеха и бяха заобиколени от врагове, но екипът пак беше цял.
	Валентина деликатно завъртя за последен път заключалката и осморката на белезниците щракна отворена.
	— Готова си, скъпа. Връщам ти китката.
	— Благодаря — усмихна се Ранди. — Оценявам го.
	— Като изключим ръцете, как се чувстваш? — продължи Смит и докосна бузата й с опакото на голата си ръка, като следеше за симптоми на треска.
	— Добре съм — автоматично отговори Ранди.
	Той продължи да я наблюдава със смущаващо директен поглед и с най-бледата от всички познати й усмивки.
	Ранди въздъхна.
	— Добре — отвърна тя. — Чувствам се като стар кухненски парцал, който са изцеждали прекалено много пъти. Сякаш никога вече няма да ми е топло отвътре и никога вече няма да се чувствам бодра, и искам само да спя хиляда години. Доволен ли си?
	Сдържаните черти на Смит омекнаха в една от онези негови момчешки усмивки, озаряващи цялото му лице — усмивката, за която беше говорила Софи.
	— Добре звучи — отвърна той. — Не откривам никакви белодробни насядания и, изглежда, телесната ти температура се е върнала където й е мястото, затова мисля, че си по-скоро съборена от обикновено изтощение, отколкото от дълбоко вътрешно измръзване. Все пак стой на топло.
	— Няма да споря — Ранди с благодарност се зарови още по-дълбоко в спалния чувал. Тя пак беше облякла дългото си термобельо. Походната печка и общата им телесна топлина бяха довели температурата на пещерата до точката на замръзване, но не беше съвсем уютно. — Все пак чувствам се доста по-добре от снощи.
	Усмивката върху лицето на Смит изчезна и той малко неодобрително се намръщи. Ранди усети, че Джон се сърди на себе си.
	— Съжалявам за това, което се е случило в станцията, Ранди. Не трябваше да те оставям така. Грешката е моя.
	— Аз също имам вина, Джон. Никога не трябваше да оставям това лайно Кропоткин да ме измами така. — Тя се усмихна кисело, после тъжно. — От мен се иска да съм много способна. Може би ако бях малко по-способна, щях да успея да измъкна Троубридж.
	— Според мен не можеш да живееш с пропуснатите възможности, Ранди. Всички трябва да се задоволим с най-доброто, което сме могли да направим.
	Смислов прегърбен се приближи от входа на пещерата и клекна, подпрян на пети, при групата до спалните чували.
	— Навън няма вятър и не вали сняг. Морските пари са много гъсти, но вярвам, че скоро ще се вдигнат. Изглежда, ще бъде чудесен ден, поне за осемдесетия паралел.
	— В момента, в който небето се проясни, Кретек ще иде за антракса — каза Ранди.
	Над бързата закуска с чай и енергийни вафли тя и другите бяха разменили основна информация за събитията при останките на „Миша“ и в научната станция. Най-после имаха цялостна картина на това, пред което бяха изправени. Само че не беше никак красива.
	Валентина отвори комплекта за почистване на оръжие и сложи модел 70 върху коленете си.
	— Какво ще правим, Джон? — каза тя, като отвори затвора и изсипа патроните от магазина.
	— Честно казано, това е отличен въпрос. Имаме две вражески групировки отвън — и двете ни превъзхождат по въоръжение, и двете имат безусловен интерес да ни убият на място.
	Смит затвори тежкия цип на медицинския комплект и отпусна гръб на ледената стена.
	— Едната логична стратегия е да не правим нищо. Тук имаме добро прикритие и подслон, а снощната буря трябва да е заличила следите ни. Освен това от много време сме извън контакт. В Аляска чакаха мобилни части за нападение от въздуха, които вероятно вече са на път. Ако стоим мирно и кротко през следващите няколко часа, вероятно няма да ни намерят, преди да дойде кавалерията.
	Ранди се повдигна на лакът.
	— Но това присъжда антракса на Кретек. Той очаква пристигането на части отвън. Съгласувал го е с плановете си. Чух как хората му го обсъждат. Изчислил е промяната на времето спрямо разстоянията за полет и смята, че може да стигне до останките на самолета, да извади резервоара с биоагента и да се махне, преди да му попречат. И като се има предвид как е оборудван, смятам, че има много голям шанс да го осъществи.
	Смит кимна.
	— Ще се съглася с тази оценка. Ако някой ще спира Кретек, това трябва да сме ние.
	Смит промени позата си и случайно измъкна нещо сребърно от джоба си — запалката радиопредавател на Смислов.
	— Майоре, имам въпрос към теб. Можеш ли да доведеш твоите спецназовци до нас? Пред опасността антраксът да попадне в ръцете на терористите можеш ли да ги накараш да ни помогнат срещу Кретек и неговите хора?
	Върху лицето на Смислов се изписа изражение, близко до отчаянието.
	— Аз също мислих за това, подполковник. Но в очите на моето правителство биологичните оръжия на борда на „Миша“ са изцяло второстепенни спрямо секретността на Събитието от пети март. Това ми беше съвсем ясно обяснено, когато ме инструктираха за мисията. Взводният командир на спецназовците без съмнение е получил специфични заповеди от висшето командване. Не съм упълномощен да променям тези заповеди и той ще е наясно с това. Ще гледа на вас и онова, което знаете, като на основната заплаха, а не на антракса.
	— Какво мислиш, дали да променим тези заповеди? — настояваше Смит.
	Руснакът поклати глава.
	— Не е възможно за времето, с което разполагаме, и вероятно е напълно невъзможно. Трябва да се свържа със спецназовците, после трябва да уговоря среща с подводницата, която ги докара тук, за да получа достъп до комуникации на далечно разстояние. После ще трябва да убедя началниците си да преобърнат петдесетгодишна политика за сигурност. — Смислов изкриви лице в горчива усмивка и сви рамене. — Дори някак си да извърша такова чудо, антраксът ще е заминал много преди да успея да променя заповедите. По всяка вероятност и ти, и момичетата отдавна ще сте мъртви.
	— Какво ще кажеш да действаме на тактическо ниво и да не намесваме правителството ти? Какви са ни шансовете да убедим вашия взводен командир, че в интерес на всички замесени е да се съсредоточим върху заплахата от антракс?
	Смислов пак поклати глава.
	— При командирите на специални части във вашата армия може и да има такава степен на гъвкавост, подполковник, но не и в моята. В руската армия добрите младши офицери не мислят, те се подчиняват, а този взводен командир сигурно е много добър младши офицер.
	— Ами ти, майоре? — намеси се Валентина, като прокарваше шомпол в цевта на уинчестъра. — Ти мислиш.
	Смислов уморено се усмихна и сви рамене.
	— Мила госпожице, мисля, че може би не съм чак толкова добър руски офицер. Освен това вчера вие разказахте играта на този спецназовски взвод и унижихте командира му. Той няма да гледа на вас благосклонно.
	— Мога да му съчувствам — Смит случайно отвори капачето на запалката, натисна го с палец да се затвори, а очите му се рееха из осветената в зелено вътрешност на ледената кухина, докато преглеждаше наличните възможности.
	На свой ред Ранди също правеше инвентаризация наум. Два автомата, един пистолет, може би двеста и петдесет бойни патрона и четирима бойци, единият от които беше негоден заради студа и изтощението, а другият — парализиран от конфликт на интереси.
	Не беше кой знае колко впечатляваща армия.
	— Добре. — Тя чу, че Смит си мърмори под носа. — Ако сега успея, предполагам, ще кажеш, че съм се научил да командвам.
	— Какво каза, Джон? — попита Ранди объркана.
	— Нищо — повтарящото се щрак-щрак, щрак-щрак от капачето на запалката кънтеше в кухината.
	Валентина плъзна обратно затвора на модел 70.
	— Ето ви една прекрасна мисъл — каза тя: — Може би когато Кретек и компания пристигнат при останките на самолета, ще се натъкнат на руска засада точно като нас.
	— Прекрасна мисъл наистина — отвърна Смит. — Само че нашите приятели от останките сигурно вече са на километри от самолета и преследват нас.
	Мълчанието се върна, с изключение на щракането на запалката. После то спря. С все така изпънат палец, Смит дълго време седя неподвижен като мъртвец и напрегнато се взираше в нищото.
	— Джон, какво има?
	Капачето на запалката щракна и се затвори окончателно, а лицето на Смит пак стана съсредоточено и неподвижно.
	— Ранди, мислиш ли, че ще можеш да се движиш?
	Тя седна в спалния чувал.
	— Мога да ида където поискаш.
	— Добре тогава. Майоре, хайде да съберем екипировката. Искам да се махнем оттук след десет минути. Предстои ни известно позициониране. Дами, една услуга, моля. Когато се обличате, разменете дрехите си — тези на Ранди за тези на Вал. Разбрахте ли?
	— Ти имаш план, скъпи мой подполковнико — обяви Валентина с очи, блеснали от любопитство.
	— Само вероятен, скъпа моя професорке. Библията казва, че човек не може да служи на двама господари едновременно. Но абсолютно нищо не казва за това дали не може да се бие едновременно с двама врагове.


	46

	__Над Северния Ледовит океан__

	Късовете паков лед отдолу и разгневените кълбести облаци отгоре бяха заскрежено бели, а морето и небето светеха в метално синьо. От време на време конвертопланът „MV-22 Орел“ подскачаше нагоре и се тресеше като тежко натоварен камион по разбит път. Бурният фронт беше преминал, но турбуленцията от срещата с него остана.
	Танкерът „Комбат Талон“ държеше курс напред и над „Оспри“ и майор Зондърс издебна зареждащата система, която се подаваше от върха на крилото на по-големия самолет. Това беше изключително прецизна летателна технология. Със завъртени в хоризонтално положение моторни отсеци на върха на крилото, опасността острият като перце за бадминтон край на презареждащата система да влезе през свода на някой от големите пропелери ротори на „Оспри“ беше съвсем реална. Резултатът, меко казано, щеше да е впечатляващ.
	Периодичното раздрусване от турбуленцията в ясното небе и предпазителите на датчиците за гориво, които се потапяха в нищото, само утежняваха предизвикателството. Зондърс беше дал на пилота на следващия самолет първи да мине през танкера и на този конвертоплан беше отнело двайсет минути да се закачи, което изгори повечето от оскъдните запаси гориво на Зондърс.
	Дългата сонда за презареждане висеше над пилотската кабина на „Оспри“ като рог на някакъв техноеднорог. За дванайсети път командирът на полета го изравни с подскачащото, развяващо се гърло на отвора, както ловец от ледниковия период би забивал копие. Кокалчета на пръстите му бяха побелели върху джойстика и клапаните. Той чакаше мига, в който целта му ще застане неподвижно. Моментът дойде и той бутна регулаторите напред.
	Този път сондата се плъзна гладко в отвора и се блокира, свързвайки жадния за гориво конвертоплан с неговия танкер. Под крилото на големия MC-130 командните светлини промениха цвета си в зелено.
	— Имаме блокиране, налягане и обмен — обяви помощник-пилотът на Зондърс.
	Зондърс с облекчение издиша. След като подсигуриха клапата и керосинът се изливаше в горивните им резервоари, той можеше да си отдъхне за около минута.
	— Навигатор, как се движим? — подвикна той през рамо към офицера, приведен над GPS конзолата.
	— Все едно танцуваме, сър — отвърна навигаторът. — Сега излизаме от опашката на този фронт и на следващата точка от маршрута ще завием под ъгъл на изток.
	— Приблизително време до пристигане на обекта?
	— Може би още три часа до кацане, сър, в зависимост от ветровете.
	— Цели три часа.
	— Установих връзка с ледоразбивача преди няколко минути, майоре — отбеляза помощник-пилотът на Зондърс. — Бреговата охрана докладва ясно небе, но още нищо не са чули от острова. Чудя се какво ще намерим.
	— Може би абсолютно нищо, Барт. Ето това ме тревожи.


	47

	__Глетчерът в седловината__

	Като пропълзя в гърлото на пещерата, руският специалист по взривни устройства разгледа тавана от застинала лава и експлозивите, които беше заложил, като по два пъти провери местата им. Беше получил изрични заповеди. Трябваше да взриви входа по начин, наподобяващ вида на естествено скално срутване. Беше интересно техническо предизвикателство, особено разбъркването на отломките, така че скалите, които нямат следи от взрива, да гледат навън. Не можеше да остави забележими химически следи. Лейтенант Томашенко твърдо настояваше на това, а днес не беше подходящ ден да проваля взводния си командир.
	Доволен, сапьорът коленичи и нагъна електрическа взривна капсула към края на оплетения сноп фитили. Някои от тях водеха до експлозивите над главата му; други се проточваха по-дълбоко в пещерата под планината.


	Павел Томашенко усети как студената пот се стича през средата на гръбнака му под якето. Знаеше, че е само отчасти заради златния диск на слънцето, който туптеше на южния хоризонт. Беше на ръба да провали мисията си. Като хокеен вратар, който вижда как шайбата се плъзва отвъд неговия обхват, можеше само да опита да се протегне и да достигне този последен, критичен милиметър.
	Той, неговият радист и вторият член от групата сапьори стояха отвън на глетчера, на около петдесет метра от гърлото на пещерата, която екипажът на „Миша“ беше използвал за спасителен подслон, а американците — за крепост.
	Дори да стоят на открито върху глетчера посред бял ден, означаваше, че признават безизходното си положение. Както всеки друг отряд командоси, спецназовците обикновено действаха със спотайване и прикритие. Но Томашенко беше изгубил и прикритието на нощта, и на лошите метеорологични условия спрямо по-критичния фактор на времето. Сега трябваше да действа решително и да използва остатъците, с които разполагаше. С проясняването на небето външният свят щеше да стигне до остров Уензди.
	— Успя ли да се свържеш с подводницата? — сопна се Томашенко, после мълчаливо се укори, че си е изпуснал нервите. Ако неговият радист беше успял да установи връзка, веднага щеше да докладва.
	— Не, лейтенант — отвърна безчувственият якут, надвесен над своя тактически предавател. — Вече няма никакви смущения, но няма и отговор. Сигурно не са намерили пукнатина в леда за антената.
	— Така да бъде — Томашенко насили гласа си да звучи нормално. — Ще опитаме пак през обедното разписание. — Така беше по-добре. Щеше да му даде два допълнителни часа да разчисти бъркотията и да прикрие провала си. — Свържи ме с отряд „Бяла птица“.
	— Веднага, лейтенант.
	Да използват радиото толкова безразборно беше друг знак за бедствието, както и разделянето на оскъдния състав. Но всъщност Томашенко нямаше избор. Трябваше да оправи нещата тук, при останките на самолета, а едновременно с това — да намери и ликвидира онези проклети американски агенти!
	В основата на Източното възвишение старшият сапьор се появи от гърлото на пещерата. Като влачеше детониращия проводник след себе си, той се оттегли през огряната от слънцето повърхност на глетчера към временния команден пост на Томашенко. Вторият сапьор взе детонаторната кутия от шейната с експлозивите и почна да я настройва.
	— Лейтенант, водачът на „Бяла птица“ е на линия.
	Томашенко отметна качулката на якето си. Надвеси се до радиста и пое слушалките и микрофона.
	— Бяла птица, тук Червена птица. Докладвай!
	— Червена птица — прошепна през слушалките промененият от връзката глас. — Нямаме контакт. Претърсихме южните склонове и главните утъпкани пътеки за втори път. Няма и помен от тях. Не са на глетчера и не са се спуснали долу от тази страна на хребета. Сигурно са слезли от северната страна, лейтенант.
	Същото спускане, за което предишната нощ Томашенко беше казал, че е невъзможно.
	— Много добре, Бяла птица — рязко каза той в слушалката. — Започвайте претърсване в западния край на острова и при научната станция. При контакт нападайте. Скоро ще се присъединим към вас. Червена птица, край.
	— Разбрано. Изпълняваме. Бяла птица, край. — Томашенко подаде обратно слушалките и микрофона.
	Американците сигурно се бяха насочили към станцията. Нямаше къде другаде да отидат. Ако беше така, значи още имаше шанс да ги пипнат и ликвидират. Дори ако това му костваше още една трета от състава, тайната на Събитието от пети март щеше да бъде запазена.
	Групата на сапьорите вече беше свързала захранването на зарядите с детонаторната кутия и електричарят раздвижваше ключето.
	— Готови сме за взрив, лейтенант.
	— Давайте. Издухайте я.
	Сапьорът сложи облеченият си в ръкавица палец върху взривния бутон и се поколеба, като погледна през рамо към взводния си командир.
	— Лейтенант, тези хора в пещерата… Сержант Виляйски и нашите хора. Не трябва ли да кажем нещо… някоя дума?
	— Мъртвите са глухи, сержант. Огън!
	Индукторът на детонаторната кутия изсвистя и дълбоко в недрата на пещерата се чу оглушителен грохот. Натрошиха се десет хиляди тона базалт, разместиха се и си намериха ново място, запечатвайки екипажа на „Миша 124“ и четиримата загинали от спецназовския взвод във вечността на черната скала. За кратко от гърлото на пещерата изригна лава на прах, но веднага беше затрупана от пороя лед и сняг, който прииждаше надолу от страната на Източното възвишение и заличаваше последните следи. Дори онези, които бяха влизали в тунела, прокопан от лавата, щяха много трудно да го намерят пак.
	След като снежната мъгла от лавината се разнесе, водачът на сапьорите проговори с равен глас:
	— Вашите заповеди, лейтенант?
	— Прибирай детонаторното захранване и да се изнасяме. Искам да се присъединим към групата на търсачите възможно най-скоро.
	Сапьорът посочи към останките на „Миша 124“ на половин миля от другата страна на седловината.
	— Ами самолетът?
	— Оставяме го както си е. Американците знаят за него и ако го взривим сега, само ще повдигне още въпроси. Да тръгваме!
	В този миг радистът замръзна. Той килна глава и притисна слушалките по-близо до главата си.
	— Лейтенант, чувам сигнал от цикъла на предавателя! Това е радиостанцията за проследяване, която носеше майор Смислов!
	Томашенко се надвеси над рамото на радиста.
	— Сигурен ли си?
	— Това е същата честота и същата кодова комбинация. Трябва да е неговото устройство.
	— Определи местоположението! — Смислов сигурно още беше жив и вероятно им указваше пътя до своите похитители. Щом радистът включи радарната линия за определяне на посоката в своя уред, Томашенко приклекна на леда. Разгърна карта на острова и приготви компас и правоъгълна линийка от комплекта с картите.
	— Местоположение на сигнала приблизително два шест шест градуса! Сила на сигнала пет!
	Моливът на Томашенко изскърца през картата. Малко по на югозапад. Това местоположение поставяше Смислов или на върха на Източното възвишение, или на южния бряг между тази позиция и научната станция. Значи беше научната станция! При сила на сигнала пет вероятно беше на разстояние около шест километра. Може би късметът на Томашенко се връщаше.
	— Радист! Свържи се с водача на „Бяла птица“! Кажи му, че врагът е на южния бряг и се насочва към станцията! Кажи му да ги преследва с пълна скорост! Сержант, прибери и запечатай радиото и другото тежко оборудване, ускори крачка! Леко походно снаряжение! Само оръжия и муниции! Все пак ще пипнем тези копелета!


	48

	__Станцията на остров Уензди__

	— На тръгване унищожаваме станцията — нареди Кретек. — Цялата да изгори.
	— Необходимо ли е? — Михаил Влахович вдигна поглед от папката с данни, която преглеждаше. Той не беше човек на науката и не разбираше колонките от грижливо отбелязани метеорологични измервания. Но не беше и стръвен по природа.
	— Това ще размъти водата и ще унищожи уликите, Михаил. Освен това хората, които са надраскали всичко това, са мъртви. Какво значение има за тях?
	— Без съмнение си прав. — Влахович пусна папката върху лабораторната маса. В този момент беше по-мъдро да се съгласява с работодателя си.
	През прозорците на лабораторната хижа можеше да се видят хора, заети с работа — сиви сенки, които се движеха из бързо изтъняващата мъгла. Бяха в ход приготовленията за заминаване и за финалната голяма задача. Долу на площадката около моторните отсеци на хеликоптера бяха повдигнати нагреватели, които предварително затопляха турбините на тежкотоварната машина за полета. Механиците свързваха дебелата полиетиленова лента на товароподемната примка с опорната точка на корема, а специалистите по експлозиви залагаха своите лентови заряди по снега, като проверяваха съединенията и възпламенителите.
	— Как мислиш, ще успеем ли с времето, Антон? — попита пак Влахович.
	— Казах ти, имаме достатъчно — раздразнено отвърна Кретек. — Те са на път, но ако ние не правим повече грешки, ще сме тръгнали много преди те да пристигнат.
	— Трябва да сме готови да включим двигателите в следващите петнайсет минути. — Влахович се поколеба. — Антон, какво желаеш да направим с тялото на момчето?
	— Оставете го в спалното помещение. Ще е излишен товар, а и когато го открият, ще обърка нещата още повече.
	Избухналият семеен гняв на Кретек беше преминал и професионалната му обективност се възвръщаше. С удоволствие щеше да затрие убийцата на племенника си, но пръста си нямаше да мръдне за неговия труп.
	— Никой няма да узнае какво точно е станало тук — продължи търговецът на оръжие. Той се втренчи в лицето на своя помощник-командир; ледените му очи се присвиха. — Поне никой няма да узнае, ако това момиче наистина е мъртво.
	Влахович прокара език по напуканите си устни — не харесваше усещането от този настойчив, студен поглед.
	— Казах ти, Антон, беше пометена от лавина.
	— Сигурен ли си?
	— Така изглеждаше.
	— Може и така да е изглеждало, Михаил, но това ли стана всъщност? Не сте видели тяло!
	— Как да видим? — повиши глас Влахович. — Беше на дъното на шестметрова скала, в тъмното, насред снежна фъртуна! Освен това, ако тогава не е умряла, значи е умряла по-късно. Снощи не би могла да оцелее така облечена.
	Кретек задържа вледеняващия си поглед още малко, после се усмихна и потупа силно Влахович по рамото.
	— Пфу, пфу, пфу, без съмнение си прав, приятелю. Какво значение има кога е умряла, след като кучката е мъртва? Ела да се заемем с текущата работа.
	Двамата мъже се екипираха за студа, като закопчаха шубите, надянаха ръкавиците и взеха оръжията си. Кретек си беше присвоил картечния пистолет MP-5, който блондинката беше носила. Не го е хвърлил, не му е потрябвал. „Хеклер и Кох“ беше фино оръжие и категорично превъзхождаше хърватските „Аграми“, които беше раздал на хората си. Все пак, когато премяташе ремъка на автомата на рамото си, един мускул в брадясалата му челюст трепна. Не обичаше да му отнемат нищо — нито хора, нито пари, нито възможности.
	Кретек помете един рафт, пълен с разпечатани документи и папки, на пода в лабораторната хижа. Протегна крака си, обут в ботуш, към печката и я събори от стойката. С дим и трополене на падащи кюнци тя се килна на една страна и от нея се разхвърчаха горящи въглени. Между разхвърляните листове се втурна бразда от огнени езици. Двамата мъже излязоха през снежната преграда и оставиха завещаното в станцията на остров Уензди да гори.
	Навън стихналият вятър създаваше усещане за меко време в сравнение с вчерашните настървени вихри. Точно над тях синевата на ясното небе си проправи път през мъглата и местността около станцията бързо възвръщаше своите очертания и цвят. Както често се случваше, сутрешните морски пари се разпръскваха така бързо, както се бяха появили. Гласовете на мъжете се усилиха от повишеното настроение и движенията им се забързаха в отговор на показалото се слънце.
	Кретек и Влахович тъкмо тръгваха по уморителния път към хеликоптерната площадка, когато един от постовете по периметъра извика тревога.
	Върху хълмчето с антената стоеше фигура — малка, слабичка фигура, облечена в червени скиорски панталони и увиснало, прекалено голямо зелено яке с качулка, вдигната на главата. Тя погледа още малко надолу към станцията и нейните стреснати обитатели, после се обърна и вече я нямаше, изчезна от погледите надолу по далечния склон на хълма. След нея без резултат се изсипа гневен порой изстрели.
	Кретек се обърна към Влахович, а масивните му юмруци погълнаха предницата на лейтенантската шуба. За момент Влахович помисли, че вече е мъртъв.
	— Значи, ако не е умряла тогава, трябвало да умре по-късно! — Свирепият поглед на Кретек стана огненочервен от съсредоточения бяс на нападащ нерез. — Този път я искам мъртва, Михаил! Със сигурност! Сега! — Той преобрази хватката си в бутане. — Тръгвайте след нея!
	— Веднага, сър! Лаело! Пришкин! — Влахович повиши глас в полузадавен вик. — Вие и вашите стрелкови отряди, след мен! Движение, копелета! Движение!
	Влахович свали автомата си, побягна с всички сили и започна гонитбата, като изнемогваше нагоре по хълма към мястото, където беше изчезнала фигурата. Човек просто не можеше да провали Антон Кретек по толкова катастрофален начин и да оцелее. Дори сега да успееше да залови и убие момичето, шансовете да си тръгне от остров Уензди жив не бяха добри. Но ако не сполучеше да донесе главата й обратно, шансове изобщо не съществуваха.


	Валентина Метрас се придържаше към добре утъпканите и отбелязани с флагчета пътеки на станцията. Да се въргаля в меките, недокоснати преспи щеше да е равносилно на бавна смърт. По дъното на утъпканите улеи имаше няколко сантиметра пресен сняг, но краката и дробовете й бяха в състояние да се справят. Поддържаше се в добра форма, като пробягваше по две или повече мили на ден, и то не просто дълго бягане, а ориентиране с препятствия по пресечен терен. В действителна акция тя можеше да покрие старата норма на ловците на слонове — двайсет мили ходене от изгрев до залез и подтичване, докато носи лека раница и тежкокалибрена пушка.
	За този преход обаче тя беше леко екипирана: дрехи, ножове, едно бяло камуфлажно спасително одеяло и стоманено сигнално огледало. То повишаваше степента й на подвижност спрямо нейните по-тежко натоварени преследвачи.
	След като позволи да я видят, Валентина беше свърнала косо надолу по главната диря покрай южния бряг на острова. Насочи се на изток и редуваше леко подтичване с бързо ходене, като внимателно поддържаше дишането, безопасността на позицията и запасите си от енергия. И тук имаше предимство. Знаеше колко път трябва да измине, колко бързо трябва да стигне до там и какво щеше да се случи, щом пристигнеше.
	Остана съсредоточена върху дирята пред себе си, като внимаваше при всяка стъпка и се придържаше към най-лекия, безопасен и пряк път. За момента единственото, от което се опасяваше, беше да не падне и да изкълчи глезен.
	Да се обръща назад през рамо щеше да е загуба на енергия и разстояние. В началото беше взела добра преднина от стотина метра и докато нейните изненадани преследвачи стигнеха върха на хълма, за да видят следите й, щеше да я увеличи още.
	Освен това мъжете, които идваха зад нея, щяха да са запъхтени от изкачването и щяха да имат нужда да си поемат дъх. Още време и дистанция в нейна полза. Докато продължаваше да се движи, имаше малка вероятност да се приближат на разстояние пистолетен калибър, преди да ги е изтеглила до набелязаната зона. Само трябваше да стои в зрителното им поле и да ги кара да я преследват, а не да мислят.
	Разбира се, всичко това се основаваше на плана на Джон и наблюденията на Ранди, че контрабандистите на оръжие не са донесли снайпер със себе си. Ако някой от тях грешеше… Нямаше смисъл да се тревожи за това. Ако бяха донесли, скоро щеше да разбере. Докато бягаше покрай обърнатия към сушата ръб на струпания крайбрежен лед, тя показа с три пръста момичешкия скаутски поздрав на скалистото парче земя една миля пред нея.


	49

	__Южният бряг на остров Уензди__

	— Как се справяш? — Смит хвърли поглед към скривалището от плътен сняг.
	— Пак ти казвам, добре съм! — сопна се в отговор Ранди. — За Бога, Джон, не ме закриляй!
	— Ставаш сприхава — каза доволно Смит. — Това е добър знак.
	— Не съм… — Тя се спря, после смутено се ухили. — Наистина съм добре. Ти си способен лекар.
	Бяха се укрепили върху парче земя, което се подаваше навън от южната страна на острова — позиция, която им осигуряваше и прикритие, и поглед отвисоко към бреговата ивица на изток и на запад. През последните няколко дни ледените блокове се бяха сковали по-здраво и сега морето и брегът се различаваха единствено по това, че морският лед беше по-натрошен и неравен.
	Той повдигна вежди.
	— Мерси. От известно време не съм практикувал и се опасявах, че съм позабравил малко технологията.
	Ранди вдигна ръка от приклада на Валентининия модел 70 и сви облечените си в ръкавица пръсти.
	— Още нито един не е паднал.
	— Все пак искам да те види добър дерматолог, когато се махнем оттук. Може да смъкнеш малко кожа и ръцете ти трябва да се наблюдават за инфекция.
	Ранди въздъхна във вихрушка от пара.
	— Джон, повярвай ми, изобщо не си забравил технологията. И ти като всички лекари вдигаш пушилка! София щеше да се гордее с теб.
	За момент настъпи мълчание; после Ранди излезе от неловкото положение с още една усмивка.
	— Наистина щеше, да знаеш.
	Разговорът им беше прекъснат от дращене на ботуши и ръкавици по леда. Григорий Смислов се шмугна до тях в лисичата дупка, като се придържаше ниско до земята и пълзеше на ръце и крака. Руснакът беше установил втори наблюдателен пост по-навътре в позицията и така имаше по-добра видимост на изток.
	— Планът проработи — каза той малко задъхан. — Спецназовците. Идват към нас по крайбрежната диря.
	— Къде са те?
	— На около километър, в долния край на пътеката, идват откъм подножието на Западното възвишение.
	Смит първо погледна часовника си, а после хвърли поглед към снежен насип в края на прикритието. Запалката предавател стоеше върху насипа с извадена антена.
	— Работи. Привличаме ги. И синхронът май се получава. Колко са?
	— Шестима. Явно пак са се разделили на две.
	— Да му се не види! Надявах се на целия взвод. — Смит се пресегна и прибра предавателя. Прибра антената и го сложи в джоба си. Беше изпълнил предназначението си.
	— Другите сигурно идват след тях — добави Смислов.
	— Може би, но вероятно няма да стигнат навреме, за да направят услуга на нас или на себе си. Дай ми бинокъла.
	Смислов откачи чантичката на бинокъла и я подаде на Смит. Той се повдигна на колене и насочи бинокъла на запад към научната станция, като проследяваше пътя на маркираната с флагчета крайбрежна диря.
	— Виждаш ли я вече, Джон? — попита Ранди.
	— Още не… Чакай малко. Да! Ето я. Бяга.
	През увеличителното стъкло той можеше да види как Валентина подтичва по пътеката с привидна лекота, а червените и зелени цветове на дрехите й, по-точно дрехите на Ранди, я открояваха на фона на огряната от слънцето снежна повърхност. И отново синхронът се получаваше така, както Смит се бе надявал. Той насочи бинокъла по-далеч и успя да различи хълмчето с антената, което гледаше към научната станция. Иззад хълма сякаш се издигаше дим, а от отсамната страна срещу тях идваха фигури, големи колкото мухи. Мъжете, разгърнати в линия, бързаха надолу към брега в преследване на другата малка цветна точица, която се движеше към позицията на Смит.
	— Вал придвижва нейния дял! Пет… шест… осем — по дяволите, и тук не са толкова, колкото ми се иска.
	Смит се извъртя по оста на 180 градуса и проследи източния бряг. Там беше другата половина от уравнението, частта на спецназовците. Само един човек следваше утъпканата пътека. Другите пет се бяха разгърнали от двете й страни и се тътреха със снегоходки. Руснаците бяха по-близо от групата, която идваше от научната станция, но те пък се движеха по-бавно. И засега с позицията, която блокираше тяхната пряка видимост, никоя от двете приближаващи сили не беше разбрала за другата. Смит изчисли наум времето и дистанциите. Да. Щеше да се получи точно толкова добре, колкото имаха право да очакват.
	— Дами и господа — каза той, сваляйки бинокъла. — Пресрещат се. Ранди, дай знак на Вал.
	Ранди за последен път набързо полира с ръкава си стоманеното сигнално огледало. Като надникна през малкия визьор в средата, тя улучи точката на Валентина Метрас в снега. Изви под ъгъл огледалото и предизвика един-единствен отблясък, който, ако не го търсиш специално, можеше да се сбърка със слънчев лъч, отразен от снега.
	След няколко секунди преследваната точка просветна в отговор.
	— Тя потвърди — докладва Ранди.
	— Така. Само това можем да направим тук. Да се изтегляме.
	— Това не ми харесва, Джон — разпалено зашепна Ранди. — Тази част изобщо не ми харесва!
	— И аз не съм очарован от нея. — През бинокъла той виждаше Вал вече като човешка фигура, която без усилие се движеше, сякаш беше излязла на сутрешен крос. „Да водиш своите войски в битка е лесно. Но ако трябва да ги оставиш там сами, е наистина много тежко.“
	— Тя дори няма оръжие, мамка му!
	— Не мислеше, че ще й потрябва. — Смит тръшна бинокъла обратно в чантичката.
	— Много се надявам да разбираш, че тази жена е просто безнадеждна фукла — каза Ранди, като пристягаше своите подобни на мечешки лапи снегоходки.
	— О, да, абсолютно категорично. И като говорим за оръжия… — Смит извади своя револвер от кобура в джоба на якето си и подаде оръжието на Смислов с приклада напред. — Може да ти е от полза днес, майоре. Този работи, гаранция.
	Смислов се ухили, прие пистолета и го прибра в джоба си.
	— Приятно ми е да го чуя. Неотдавна имах крайно разочароваща случка с американско оръжие.

	Валентина Метрас беше хищник и ловджийка и по вроден инстинкт, и по лично предпочитание. Но като преуспял хищник тя разбираше какво е нужно, за да преуспяваш, тоест да оцеляваш като плячка.
	Да оставаш жив, когато периодично си в ролята на преследвано животно, даваше възможност не само да знаеш кога да бягаш, но кога, къде и как да се криеш и моментът, в който тя трябваше да прекъсне следите си и да изчезне, почти беше настъпил.
	Единственият отблясък на огледалото от върха на позицията й беше съобщил, че планът на Джон Смит е в ход. Спецназовците се придвижваха към смъртоносната зона от другата страна на прикритието. Две просветвания щяха да значат отмяна, а за нея — да продължава да се движи и да изтласка преследвачите си под огъня на дългоцевните пушки от върха на укреплението.
	Както изглеждаше, техните неподозиращи съюзници, спецназовците, вероятно щяха да свършат работата вместо тях.
	Смит беше организирал добре своето сражение. На страната откъм брега, над стеснен, осеян с големи скални блокове плаж се издигаше десетметрова скала, докато откъм морето мястото действаше като нос на кораб — трупаше силно нащърбена и разхвърляна купчина ледени блокове. Това беше естествено природно стеснение и превъзходно място да се избият, защото не оставяше пространство на никоя сила да маневрира или успешно да се изтегли.
	Сега тя само трябваше да се провре и да избяга изпод кръстосания огън, а струпаните ледени блокове представляваха чудесен лабиринт, в който можеше да изчезне.
	Валентина вече започна да поглежда назад. Мъжете, които я преследваха, бяха вероятно на четвърт миля зад нея и бавно се приближаваха. Тя умишлено беше забавила крачка и така им позволи да я настигнат, като с тази примамка висеше на косъм от вероятността да влезе в обсега им на стрелба.
	Стратегията й действаше.
	Валентина нямаше ясна представа колко близо са спецназовците, затова не посмя да губи време. В мига, в който заобиколи заострения край на позицията и прекъсна пряката видимост на преследвачите си, тя свърна настрани към леда в морето и се покатери върху високия колкото човешки ръст леден хребет в края на плажа.
	Като прекрачваше от утъпкания път, Валентина внимателно обмисляше всяка своя стъпка и опиране с ръка и скачаше от един леден блок, поръсен със сняг, на друг — като човек, който прекосява поток по нападалите камъни — и се стремеше да оставя възможно най-малко следи. Беше невъзможно да не остави никакви следи. Преследвачите й щяха да видят къде свършват дирите от ботушите й върху основната пътека, но тя се опитваше да ги обърка, за да задържи тази част от врага в смъртоносната зона до пристигането на другата част.
	Проправи си път на около двайсет метра от брега и пак кривна на запад — като хитър белоопашат елен, който се върти зад дебнещия го ловец. Тук, над морето, ледът беше живо същество — по-мек, със зеленикав оттенък; измяташе се и се трошеше с покачването на водата при прилив и потъваше със спадането при отлив, а теченията отдолу го влачеха. Като дръпна спасителното одеяло, което носеше, Валентина го наметна като камуфлажна пелерина с бялата страна навън. Сниши се и запълзя на четири крака, като оставаше под външния ръб на ледените блокове.
	Тя се движеше безшумно, но веднъж едва не изскимтя от страх, когато пред нея изригна кашкава смарагдова локва от ледени кристали и Валентина се озова буквално нос срещу нос със също толкова потресен пръстенов тюлен. Тюленът изпръхтя в лицето й и се гмурна обратно през дупката си за дишане, като остави Валентина да успокои своето дишане.
	Тогава тя чу гласовете откъм брега. Преследвачите й бяха стигнали до края на следата. До тук беше. Времето за тичане беше свършило. Като придърпа бялото предпазно покривало по-близо, тя се сля с една вдлъбнатина между струпаните ледени блокове. Прибра краката си плътно към брадичката, обви ръце около коленете си и зае позата _пу нинг му_ или „да се криеш като камък“ на бойното изкуство нинджуцу. Освен това издърпа деколтето на анорака върху устата и носа си и задиша вътре в дрехите, за да разсее струйката пара от дъха си. Валентина Метрас се превърна в още един леден блок.
	Паковият лед под нея проскърцваше и въздишаше. Гласовете заглъхнаха в случайно откъслечно мърморене. Досега контрабандистите би трябвало да са се досетили какво е направила и къде е отишла. Досега някой би трябвало да стои върху ледените блокове и да обхожда с бинокъл.
	Той щеше да гледа за цветове и движение. Ако лишеше ловците си и от двете, щеше да остане невредима, поне за известно време. За съжаление Ранди Ръсел се беше изплъзнала на тези хора по съвсем подобен начин. Съмнително беше, че ще се откажат втори път просто ей така. Те щяха да търсят. Щяха да мислят. Щяха да го обсъдят за минута. Ще започнат да се оглеждат за нея из леда в морето.
	Поне докато руснаците не налетят на тях.
	Валентина се съсредоточи в дишане без движение на гърдите. Не беше по-лошо, отколкото да чакаш в засада като леопард, само че не можеше да вижда, а точно нея търсеха. Тя изтласка другите си сетива извън втората кожа на спасителното одеяло, като се ослушваше за стържене от напрегнато дишане или вибрациите на стъпки върху леда. Пръстите й се преместиха към ръкава на анорака, върховете им докоснаха дръжката на ножа, прикрепен под лакътя й.
	Джон и другите трябваше да имат вече голяма преднина. Щяха да се придвижват към станцията покрай подножието на хребета. С количеството оръжия, които ще вземат и теоретично ще присвоят от спецназовците, щяха да имат по-голям шанс, когато започнат да обстрелват със снайперистки огън станцията и площадката за кацане. Разделяй и владей. „Добра стратегия, Джон.“
	Тя преглътна и й се прииска да можеше да сложи в уста шепа сняг. Да видим какво ще прави, ако спецназовците не се появят. Не биваше да чака да се натъкнат на нея. Трябваше да скочи и да намушка най-близкия човек. Да събори втория до нея с удар. Да задигне автомат и муниции. Да държи прикритието си зад ледените блокове, да увеличи жертвите и да спечели време за Джон и Ранди.
	Е, и това беше някакъв план.
	Къде, по дяволите, се губеха проклетите руснаци? Не ставаше ли винаги така? Наоколо никога няма болшевик, когато ти е нужен.
	Някой наблизо извика стреснато и изтрещя картечен пистолет. Валентина моментално се вцепени, после осъзна, че не е имало сътресение от удар с куршум. Отвърна друго автоматично оръжие — по-острият и по-пронизителен трясък на малокалибрен автомат. Тя разпозна „Калашников АК-74“. Спецназовците току-що бяха пристигнали!
	Последваха още викове. Един крясък заглъхна. Размяната на изстрели внезапно се разрази.
	Валентина си позволи истинска, дълбока глътка въздух. Като примигна за момент към пречупената от снега слънчева светлина, тя се измъкна изпод камуфлажното одеяло. Като измъкна един от ножовете си, тя започна да се плъзга по корем през деформирания лед, като се движеше към сърцето на разгарящия се огън.
	Заповедите на Джон бяха недвусмислени. Щом враговете им се срещнеха, тя трябваше да отстъпи и да се оттегли веднага. Но Валентина беше избрала по-свободно тълкуване на „веднага“. Имаше намерение малко да се забави, да окаже военна помощ и на двете страни от конфликта.


	При първия грохот от автоматична стрелба Джон Смит рязко спря и се обърна назад. После, когато някой отвърна на огъня и грохотът стана по-силен, Смит съумя да се ухили. Това беше битка, не екзекуция.
	Те се движеха с ускорена крачка покрай подножието на централния хребет и внимаваха да останат скрити от пътеката по брега. Вървяха със снегоходки и се затрудняваха, но вече бяха изминали голяма част от разстоянието до научната станция. Сега, само ако успееха да заемат висока позиция над площадката за излитане и хеликоптера на Кретек, без да ги видят, щяха да имат шанс да осуетят неговите намерения.
	Въпросителните бяха Вал и Ранди. Щеше ли Вал да се отърве и да се върне при тях и можеше ли Ранди да издържи на темпото? Ранди се беше отпуснала върху Смислов със затворени очи, а загриженият руснак наполовина я поддържаше, докато тя си поемаше въздух. Ранди не носеше нито раница, нито оръжие и той не можеше да се съмнява в нейната твърдост. Но да тичаш със снегоходки беше убийствено дори за човек, който още не е довършен от хипотермия.
	— Ранди?
	Тя вдигна поглед, а потъналите й в сенки очи бяха свирепи.
	— Върви! — прошепна тя. — Просто върви!


	Три стълба дим се издигаха над станцията на остров Уензди. Сега и трите хижи горяха. Останалите охранителни групи се бяха изтеглили плътно до хеликоптера, пилотите и сапьорите бяха на борда, а затоплящите калорифери около двигателите бяха съборени. Кретек крачеше предпазливо до голямата летателна машина, а безпокойството му нарастваше.
	Погледна надолу към автомата, който носеше. MP-5 беше професионално оръжие и жената, която го беше носила, беше ненадминат професионалист. Ами другите, за които му бяха казали? Тази професорка по история, руският и американският офицер? И те ли бяха от същата порода като фаталната малка блондинка? Ами водачът на екипа, този Джон Смит? Очевидно името му беше най-нескопосното прикритие. Кой беше той всъщност?
	За хиляден път погледът на Кретек профуча по височината над станцията. Вкуси кръвта на напуканите си от студа устни. Надушваше и друго освен дима от горящите хижи. Надушваше зловонието на загниваща акция.
	Това беше грешка. Реагира, без да мисли, когато прати Михаил след момичето. Да се появи над лагера беше прекалено удобно и той беше налапал пуснатата стръв прекалено бързо. Някой кроеше нещо.
	В обичайната си работа, във всяка друга работа, щеше да прекрати акцията и да бяга. Но това беше най-важната работа. Вече никога нямаше да има такава възможност.
	Изведнъж той спря да крачи и изкрещя нагоре през отворената врата във фюзелажа на хеликоптера:
	— Пригответе се да запалите двигателите.
	Един от специалистите по експлозиви се надвеси от вратата.
	— Още не съм нагласил дистанционния детонатор на другия хеликоптер, сър.
	Понеже беше близо до кацналото „Хало“, по-малкият „Джет Рейнджър“ не можеше да бъде взривен, докато те не се вдигнеха във въздуха.
	— Тогава се заемай с него! — нетърпеливо се сопна в отговор Кретек. — Излитаме.
	— Ами Влахович и другите?
	В този момент над хълмчето отекна глуха вълна от далечни изстрели — множество автоматични оръжия си разменяха изстрели.
	Всички замръзнаха на място, заслушани. Тогава Кретек разби вцепенението с крясък.
	— Всички на борда! Всички на борда веднага! Запалвайте проклетите двигатели! Изчезваме оттук!
	Газовите турбини се задвижиха с глух стон, а огромните роторни витла изсвистяха над тях. Охранителният периметър се сви до хеликоптера, мъжете мятаха оръжията си през отворената врата и пропълзяваха след тях. Кретек последен се качи на борда, когато раздуханият сняг започна да се издига като торнадо около гигантския летящ кран.
	Кретек се втурна към пилотската кабина.
	— Вдигайте ни във въздуха! — изкрещя той, като се облегна между пилотските седалки. — Водете ни на мястото на катастрофата!
	Пилотът се извърна от мястото си и погледна назад към своя работодател.
	— Не тръгваме ли след другите? — Той беше бивш канадски военноморски пилот, уволнен заради малтретиране на жена си. Може да беше морално пропаднал, но още помнеше как се правеха едно време нещата.
	— Морето е замръзнало — каза Кретек със свиреп поглед през предното стъкло. — Могат да се върнат и пеша.


	Бяха на половин миля преди станцията, когато видяха проблясващото червено туловище на „Хало“ да се издига иззад хълмчето с антената. Грамадната машина увисна успоредно на хребета, като се издигаше на пълна мощност. Смит и другите инстинктивно легнаха по лице на снега и камуфлажите им се сляха с фона. Хеликоптерът профуча почти директно над тях и се насочи към централните възвишения и седловината между тях.
	— По дяволите! — побесня Смит, като се изправи на крака, втренчен в отлитащия хеликоптер. — Надявах се, че като ги разделим, ще ги държим притиснати! Изоставят своите хора!
	Ранди поклати глава, докато се изправяше на колене.
	— Изобщо не им пука, Джон. Те са престъпници, а не войници. Съвсем искрено и сериозно пет пари не дават.
	— Какво ще правим сега, подполковник? — попита Смислов.
	— Минаваме на план Б.
	— Какъв е план Б?
	— Зависи какво е останало в станцията. Да вървим!


	Михаил Влахович напипа и извади малката белгийска ръчна граната от джоба на якето си, като чувстваше, че куршумите удрят от другата страна на ледения блок, зад който беше пропълзял. Извади иглата, перна предпазната халка да се освободи, преброи до две и метна гранатата над главата си. Изчака да чуе глухия гръм на детонацията, после се измъкна зад ледения къс, като се заклати през замръзналия плаж, за да застане под ъгъл на хората, стреляли в него.
	Влахович се надигна на колене, видя ранен спецназ, който се свличаше до друг ударен войник, и насочи аграма, като изпразни автомата в един-единствен продължителен откос като осморка, който погълна и ранения, и умиращия.
	Щом затворът щракна и отвори празния патронник, Влахович усети тишината. Той беше стрелял последен. Единствените звуци, които се чуваха, бяха проскърцването и воят на ледените блокове и свистенето на собствения му дъх. Като се олюляваше, той се изправи на крака и издърпа нов пълнител от торбичката с патрони на колана си.
	Руснаците бяха изникнали от нищото, докато вниманието на Влахович и хората му беше отвлечено в търсене на жената. Очевидно спецназовците също бяха толкова изненадани от присъствието на контрабандистите, колкото и те самите. Това беше неочакван сблъсък, неизбежно най-хаотичната и свирепа битка.
	— Лаело — изрева той, като изхвърли празния пълнител и блъсна за презареждане пълния в магазина. — Лаело!… Врасек!… Пришкин! При мен!
	Никой не отговори. По леда се стичаше кръв. Разхвърляните тела лежаха неподвижно. Техните хора и неговите.
	— Лаело!… Пришкин!
	Той бавно се обърна, оглеждайки се. Разгромът беше пълен. Взаимно избиване. Той беше единственият оцелял и от двете страни.
	— Лаело?
	Тогава чу далечното ритмично туптене на двигателите. Беше тяхното „Хало“. Не можеше да го види от своята позиция, но проследи шума от полета. Насочваше се към глетчера. Кретек беше тръгнал за антракса и Влахович знаеше с абсолютна сигурност, че той няма да се върне.
	И Влахович накрая призна нещо друго, което дълго време беше таил дълбоко в себе си: че Антон Кретек рано или късно ще го предаде и изостави ето така.
	— Кретек, копеле мръсно! — Той едва не пръсна гърлото си с крясъка.
	— Действително не е много мил човек. — Гласът беше приветлив, женски и идваше точно зад него.
	Влахович се извърна и видя, че жената стои на около шест метра от него. Преди няколко секунди я нямаше, но сега беше там и се бе появила тихо като дебнеща котка. Беше обута в червения скиорски панталон, носен от блондинката, която бяха заловили предния ден, и зеленото яке с прекалено дълги ръкави, което тя беше свалила от мъртвия племенник на Кретек. Но това не беше русата американка с кафяви очи. Отметнатата назад качулка на якето откриваше високо вдигната гарвановочерна коса и смразяващи сиви очи, а в говора й имаше слаб британски акцент. Тя стоеше отпусната, с ръце, свободно скръстени на корема.
	— Но и ти всъщност не си много мил човек — продължи тя. И тогава се усмихна.
	Странен, неудържим ужас се надигна у Влахович. За този ужас нямаше оправдание. Той беше мъж със зареден автомат в ръцете, а тя — невъоръжена жена. Въпреки това се тресеше от страха, който изпитва осъденият на смърт затворник, когато чува приближаващите стъпки на своя палач. Той вдигна аграма, като се опитваше да издърпа затвора, а ужасът го правеше непохватен.
	Първият хвърлен нож потъна в дясното рамо и парализира ръката му. Вторият удари в средата на гърдите проникна през гръдната кост и се заби в сърцето му.
	Валентина Метрас си позволи онази единствена, дълбока, бавна въздишка. Врагът беше мъртъв, а тя и приятелите й — живи. И така трябваше да бъде. Тя застана на колене до тялото на Влахович и си взе обратно ножовете. Изчисти всяко острие с шепа сняг и ги избърса в дрехите на контрабандиста, преди да ги прибере обратно в калъфите.
	Беше почнала да прибира оръжието на мъжа и останалите муниции, когато се намеси нов фактор. От това място тя имаше ясна видимост надолу по източната страна на позицията. Изправи се, закри очи срещу все по-яркото слънце и се взря към откритата част от дирята край брега.
	— О, Боже — промърмори тихо тя.


	50

	__Станцията на остров Уензди__

	— Джон, гледай! — възкликна Ранди, сочейки. — Не са подпалили хеликоптера!
	От своята позиция върху хълмчето с антената можеха да видят развалините на научната станция. И трите сглобяеми къщи горяха, но от другата страна на лагера, на площадката, „Лонг Рейнджър“ стоеше очевидно незасегнат под защитното покривало от заснежени платнища.
	Смит откачи снегоходките и свали от рамото си автомата.
	— Ако не са го повредили по някакъв друг начин, може още да сме в играта. Да вървим, но внимавайте да не е останал някой в засада.
	С оръжия, готови за стрелба, те се спуснаха от хълма в района на станцията. Димът, който се стелеше ниско, вонеше на изгоряла пластмаса и нажежен метал. В него имаше и слаб дъх на печено свинско, който всички разпознаха, но нищо не казаха.
	Отне им само няколко минути предпазливо проучване, за да се уверят, че руините на станцията са изоставени.
	— Изтеглили са се — отбеляза Ранди и свали винтовката на Валентина. — С целия си багаж.
	— Сигурно са отпрашили, когато чуха престрелката. Осъзнали са, че тук става нещо повече, отколкото са смятали. — Смит погледна към нея. — Как мислиш, Ранди? Какви са шансовете да прекратят акцията?
	Тя поклати глава.
	— Мисля, че онзи, който организира представлението, Кретек, на този етап би рискувал всичко освен антракса. Смятам, че сега е минал в режим „слон в стъкларски магазин“. Отива да прибере антракса.
	— Тогава и ние отиваме. Да погледнем хеликоптера.
	Трябваше да заобиколят отдалеч пламтящата лабораторна хижа. Докато вървяха, Смит едва не падна върху фигура, полузаровена в снега.
	— О, по дяволите!
	Беше тялото на професор Троубридж, небрежно изхвърлено встрани от пътеките на лагера и силно вкочанено в лишена от достойнство поза. Смит беше доволен, че предната нощ снегът беше покрил лицето на мъртвеца и не се налагаше сега да поглежда в пълните с укор очи на Троубридж.
	— Съжалявам, Джон — тихо проговори Ранди и застана до него. — Доста оплесках нещата тук.
	— Не е твоя грешката. Аз предизвиках тази ситуация. Оставих го да дойде с нас.
	„Последният урок. Когато командваш, не живееш с решенията си само днес, а завинаги.“
	— Той поиска да дойде, Джон — каза тя, като гледаше в неподвижната фигура. — И той трябваше да подаде сигнал. Никой от нас не знаеше какво ни чака тук.
	— Вероятно е точно така. — Той вдигна очи към нея и по лицето му пробяга мрачна полуусмивка. — От това чувстваш ли се по-добре?
	Тя поклати глава.
	— Всъщност не.
	Продължиха нататък.
	Когато стигнаха до площадката, откриха следи само от един човек, които водеха до „Лонг Рейнджър“ по пресния сняг. Намериха и грозен пакет с размерите на тухла, пристегнат върху едно опорно устройство с изолационна лепенка. Смит и Смислов замръзнаха на място, щом го видяха, но Ранди се свлече на колене до понтона и съсредоточено разгледа заряда.
	— Пластичен е — докладва тя след малко. — И не е свързан. Подай ми нож.
	Смит й подаде байонета.
	— Вероятно престрелката им е попречила.
	Тя внимателно преряза лепенката, свързваща заряда с хеликоптера. Изправи се и метна експлозива колкото се може по-далеч зад насипа. — Логично е, че ако са смятали да взривят хеликоптера, не биха си правили труда да го повреждат предварително.
	— Оставям на теб и майора да проверите това. — Смит погледна назад към горящия лагер. Къде, по дяволите, беше Вал? След като беше изиграла ролята си на примамка, трябваше да се върне при тях. — Колко време ще ти отнеме да вдигнеш този кораб във въздуха?
	Ранди се намръщи и отметна качулката на якето си.
	— Седи тук от два дни изложен на студа. Според наръчника при тези климатични условия са необходими поне два часа за затопляне, подготовка и предстартова проверка.
	— На този остров наръчникът не съществува.
	— Така е. Ще видя какво мога да направя. Майоре, помогни ми да сваля платнищата и покритията на двигателите.
	Смит завъртя дръжката на страничния люк на „Лонг Рейнджър“. Плъзна го да се отвори и надникна вътре в кабината. Всичко изглеждаше непокътнато, включително големият алуминиев куфар с лабораторно оборудване, който бяха привързали към пода. Голяма полза имаше от него, няма що.
	Той свали раницата си и я метна в кабината, като сложи модел 70 на Валентина до багажа. Като видя оръжието, отново се сети за притежателката му.
	Тя беше толкова сигурна, че може да им се изплъзне и да избяга сама. Ами ако беше сгрешила? Смит усети как стомахът му се свива. Не искаше и тя да се превръща в един от онези провали, с които беше принуден да живее.
	— Подполковник, гледай! — Смислов хвърли настрани едно от покривалата на двигателите и посочи. Зад горящите хижи се беше появила дребна фигурка, която заобикаляше хълма и бягаше — не, залиташе — по пътеката от плажа. Смит грабна своето оръжие и хукна да я пресрещне, а Смислов го следваше на няколко крачки отзад.
	Засякоха я малко преди хижите.
	— Добре ли си? — попита Смит, а Валентина почти рухна в ръцете му.
	— Добре съм. — Тя едва си пое дъх с хриптене и опря ръце в коленете си. — Само съм задъхана… но имаме… усложнения, Джон… Усложнения.
	— Какво става?
	Тя направи усилие да се изправи и продължи да се дави от бързото бягане.
	— Нашата засада проработи прекрасно… почти ударихме джакпота. Забавих се да поразчистя и ако мога да взема едно-две излишни оръжия… но ме… прекъснаха… и трябваше да се махам.
	— От?
	— Другата част на спецназовците. Само шест човека заминаха в престрелката с контрабандистите. Още четирима идват зад мен и подозирам, че не са доволни от последните събития.
	— Забелязаха ли те? — попита Смит.
	— Не съм сигурна. Може би.
	— Колко време имаме?
	— Спряха да проверят своите убити. Мисля, че имаме около десет минути.
	— Боже! Сега пък те! — Смит спря да разтърка подпухналите си очи, като се чудеше дали някога ще се отърси от изтощението. — Добре, майоре, ти и Ранди трябва да приготвите хеликоптера за полет. Вал, твоята пушка е прибрана в „Рейнджър“. Искам да покриваш подстъпите към хеликоптера оттам. Аз ще остана тук и ще държа пътеката под обстрел.
	Валентина отметна от веждата си подгизнала от пот къдрица.
	— Джон, тези приятелчета, изглежда, знаят стария номер на германските пехотинци как се запазва огневата поддръжка на частта. Оцелелите ще заменят своите щурмови карабини с автоматичното оръжие на убитите. Може и да са изгубили седемдесет процента от военната сила на взвода, но още държат осемдесет процента от неговата огнева мощ.
	— Затова искам хеликоптера готов, преди да стигнат дотук.
	— Джон, говорим за три гадни картечници!
	— Това е даденост, Вал. Тръгвай!
	— Подполковник — каза бавно Смислов. — Може ли да предложа алтернатива?
	— Разбира се, майоре.
	— Нека отида да ги пресрещна. Нека им наредя да останат на място.
	Смит присви очи.
	— Мислех, че според теб нямаш власт да им даваш заповеди.
	— Нямам, но мога да опитам. Може пък да успея да ги убедя. — Смислов сви рамене и се усмихна огорчено. — Или дори само да ги заблудя. Дори да се проваля, може да спечеля достатъчно време и вие с момичетата да се махнете оттук.
	— Тези спецназовци може и на теб да не се зарадват в момента, майоре.
	Лицето на руснака пак стана сериозно.
	— Подозирам, че в момента цялото ми правителство не е особено доволно от мен, подполковник, но ние трябва да попречим на Кретек да вземе антракса. И може би по този начин няма да се наложи да загиват още руски войници.
	Смит се поколеба. Сега не беше време да се съмнява в думите му.
	— Вал, ти помогни на Ранди с хеликоптера. Аз ще се оттегля и ще дойда при вас, когато стартирате двигателите. Ако не съм дошъл до момента, в който сте готови да излетите, вдигайте се във въздуха при всички положения. Това е заповед! Твой абсолютен приоритет е да докладваш за ситуацията на остров Уензди. След това действай както намериш за добре. Тръгвай!
	Валентина го погледна умоляващо, но премълча възражението си. И послушно хукна към площадката.
	Смит се обърна пак към Смислов.
	— Късмет, майоре! Надявам се, че днес си сладкодумен дявол.
	— Ще се опитам да стана такъв, сър. — Той измъкна револвера на Смит от джоба си и му го върна. — А ако не стана, ти може да имаш по-голяма полза от него, отколкото аз.
	Смислов отстъпи крачка назад и застана мирно, а европейският начин, по който удари пети, заглъхна в снега и ръката му прецизно се стрелна нагоре да отдаде чест. — Подполковник, искам да кажа, че за мен беше привилегия да служа под твое командване.
	Вкочанените пръсти на Смит докоснаха слепоочието му в отговор.
	— Във всеки момент и навсякъде, майоре. Привилегия беше и за мен.


	Ранди се отърси от моментното замайване, когато се наведе да влезе в моторния отсек. Умствената затормозеност от предишната нощ заплашваше да се върне и тя се насили да остане съсредоточена, докато пристягаше главите на акумулаторните проводници.
	По пътя насам тя се беше запознала с „Лонг Рейнджър“ отблизо и знаеше, че е „поляризиран“ от компанията собственик във възможно най-голяма степен. Всички уплътнения и спойки бяха от студоустойчиви пластмаси и сплави. Смазките бяха от синтетични материали с голям вискозитет, разработени за арктически условия. Горивото беше силно обогатено с антижелиращо вещество, а всички акумулатори бяха предназначени за свръхтежък режим, със заряди, дълбоко под гелообразни опаковки — най-добрите на пазара.
	Но не беше достатъчно.
	Трансмисията и механизмите за управление на малкия хеликоптер трябваше да се топлят под загряващо покритие няколко часа, за да се доведат отново до задоволителна работна температура, а акумулаторите да се подсилят с бързо зареждане.
	Но покритието, нагревателите и зарядното горяха в складовата постройка, а и без това нямаше да има време за тях.
	Тя се огледа за последен път за проверка из акумулаторния отсек, после хлопна външната врата и се насили да обърне специално внимание на всяка от сглобките на Дзус*.
	[* Сглобка, изобретена от Уилям Дзус през 1930 г. за закрепване на панели върху корпусите на самолети. — Бел. прев.]
	От другата страна на хеликоптера се приближиха леко подтичващи стъпки и се показа Валентина Метрас.
	— Какво става? — попита Ранди.
	— Последната партида спецназовци идва насам. Може би след пет минути ще са тук. Григорий отиде да ги увещава, но не мисля, че ще успее. Джон изцяло се жертва за нас и се готви да изпълни номера си „Хорацио на моста“. Заповяда ни да подкараме това нелепо изобретение веднага!
	Гаденето, което се надигаше в Ранди, не се дължеше изцяло на скорошното й премръзване. Тя преглътна студената слюнка в устата си и се насили да проясни своя ум.
	— Добре. Направи оглед. Изтегли платнищата по-надалеч и се увери, че около нас няма никакви чужди предмети, които могат да бъдат всмукани през вентилацията.
	— Добре. — Нямаше време за страх или безпокойство.
	Ранди се шмугна покрай пилотската врата и се вмъкна в пилотската кабина, а замръзналата кожа на седалката попари бедрата й. Тя подпря списъка за предстартова проверка на предното стъкло — не посмя да се довери на паметта си. После включи главните бутони. Зад заскрежените стъкла на таблото стрелките на приборите помръднаха и лениво се вдигнаха.
	Трябваше да се преодолеят три критични момента. Първо, трябваше да има достатъчно останала мощност в акумулаторите, за да накара студените двигатели да се запалят и задвижат. Второ, в момента на запалването замръзналите, чупливи елементи на двигателното устройство или щяха да се завъртят и ускорят, или щяха да се натрошат и избухнат.
	Третият и последен критичен момент щеше да настъпи след издигането, когато контролните уреди на хеликоптера или щяха да проработят, или да угаснат и да ги изхвърлят от небето.
	И при всяка криза щяха да имат само по един шанс.


	Лейтенант Павел Томашенко се движеше в равномерния тръс на воин зулу или боец от специалните сили, а автоматът му се крепеше пред гърдите. Очите му обследваха напред като автоматизирана радарна система за проследяване и търсеха следващата засада. Останалата част от разсъдъка му се давеше в гняв.
	Дори той беше склонен да признае падението си като офицер и войник. Отново беше позволил хората му да попаднат в клопка. По-голямата част от взвода му беше изличена, а той даже не беше близо до боя. С него беше свършено. Не можеше да очаква нищо, освен разжалване и военен съд. Много по-добре беше да умре поне с челюсти, впити в гърлото на враговете, които го бяха опозорили.
	Натоварени с леките картечници на отделението и преносимите им боеприпаси, двамата войници от сапьорския отряд и радистът на взвода се тътреха след него и упорито не задаваха въпроси. Те бяха спецназовци.
	Отпред Томашенко видя дима от горящите постройки, който се издигаше от района на научната станция. Не знаеше какво може да се случва там. Нито пък разпознаваше самоличността на странните въоръжени мъже, които бяха помели неговата предна разузнавателна част и почти бяха пометени от нея. Нито пък имаше представа откъде бяха дошли. Но през своя бинокъл Томашенко беше видял как последният оцелял враг бяга в тази посока.
	Когато заобиколиха хълма с радиомачтата, Томашенко забави техния ход до бодра крачка и разпръсна хората си с безмълвни резки движения. Хижите на научната станция бяха обгърнати в пламъци и към студеното синьо небе се стелеха мръсни, гъсти кълба пушек.
	А от подножието на димните струи в тяхна посока вървеше човек с ръце, вдигнати на височината на раменете.
	Томашенко вдигна ръка и спря придвижването. Като прехвърли ремъка на автомата си така, че оръжието да стои насочено на кръста му, командирът на спецназовците изчака с ръка, обвита около спусъчния механизъм на автомата. Отляво и отдясно войниците му се проснаха по очи и се прегърбиха в снега с насочени двуноги оръжия.
	Мъжът с вдигнатите ръце ги пресрещна на около сто метра от горящата станция. Качулката на неговото яке беше отметната назад и се виждаше русата му коса. Томашенко го разпозна от снимките, които му бяха показали. Това беше Смислов, офицерът от военновъздушните сили, от който се очакваше да подрива действията на американската разузнавателна група отвътре. Човекът, който досега трябваше да е мъртъв. Очите на Томашенко блеснаха.
	Смислов се приближи на около три метра и спусна ръце.
	Аз съм майор Григорий Смислов от Военновъздушните сили на Руската федерация — хладно обяви той. — Трябва да сте уведомени за присъствието ми. А вие сте?
	— Лейтенант Павел Томашенко от Специалните сили на морската пехота. Информираха ме за вас, майоре. Радвам се, че сте се спасили.
	— Не е въпрос на спасение, лейтенант — отвърна офицерът от военновъздушните сили. — Параметрите на тази мисия се промениха и вашите първоначални заповеди относно американския разузнавателен екип вече не са уместни.
	— Не съм получил инструкции от моите командири по този въпрос.
	— Нашите командири не са наясно с истинската ситуация тук. Като по-висшия офицер от двама ни променям вашите заповеди на своя отговорност, лейтенант. Вие ще прекъснете тази операция незабавно. Ще ви придружа обратно до подводницата, където ще предам доклада си и ще уредя да променят заповедите ви спрямо последните данни.
	— Майоре, моите заповеди относно американския разузнавателен екип дойдоха от възможно най-високо държавно равнище. Както би трябвало да знаете, те поставиха важни държавни тайни в опасност. Трябва да бъдат спрени на всяка цена.
	— А аз казах, че тези заповеди вече не са уместни, лейтенант! — Смислов направи още една крачка напред. — Вие няма, повтарям, няма да пречите повече на американците. Вие и хората ви ще се върнете в подводницата.
	Гласът на Томашенко стана дрезгав.
	— Те убиха хората ми!
	— Инцидентът при мястото на катастрофата беше… непростим — отвърна Смислов и продължи да се приближава. — Що се отнася до сражението, което току-що се състоя, мога спокойно да ви уверя, че вашите хора паднаха достойно в боя с враговете, с истинските врагове на Русия.
	— Питам се кои са всъщност истинските ни врагове, майоре — Томашенко злобно произнесе ранга на Смислов.
	— Уместен въпрос, лейтенант. — Зелените очи на Смислов се впиха в неговите. — Сега задръжте хората си и ще ви кажа.
	— Не, майоре, ще спазвам постоянните заповеди и ще приключа с американците! После ще обсъдя с моите командири няколко въпроса, включително и измяна!
	— Сигурен съм, че ще е много интересна дискусия, лейтенант. Но засега ще се подчинявате на моите заповеди и ще отстъпите! — Смислов протегна ръка напред, за да спре спецназа. Пръстът на Томашенко, вече свит около спусъка на неговия провесен автомат, се стегна. От „Калашников АК-74“ изтрещя само един изстрел.
	Майор Григорий Смислов се преви и падна неподвижно върху снега на остров Уензди.
	Офицерът от спецназ имаше не повече от секунда или две да огледа победоносно тялото на убития мъж. Тогава сковаващият удар дойде миг преди звука от втория, далечен изстрел. Томашенко сведе очи и видя голямо колкото длан яркочервено петно в средата на гърдите си. Странното беше, че последното чувство, което изпита, преди мракът да го погълне, бе огромно облекчение. Никога нямаше да се наложи да отговаря за това, че е разочаровал майката родина.


	На сто метра разстояние, коленичил в браздата на пътеката до спалните помещения, Джон Смит свали димящия SR-25 и изруга с горчиво безсилие по правителства, тайни и лъжи. После се хвърли по очи, щом пороят куршуми вдигна във въздуха бразда от снежни струи до пътеката.
	Втора лека картечница откри огън и още куршуми изсвистяха ниско над главата му, докато обстрелваха позицията му. Като влачеше пушката след себе си, той се изтегли на лакти няколко метра назад по пътеката и плътно се прилепи към оскъдното убежище на утъпкания сняг. Пак се надигна на колене и мярна движението на един спецназ, който пълзеше към станцията. Смит пусна два бързи изстрела, преди покриващите стрелци да открият огън по новата му позиция.
	Смит разпознаваше кога сценарият е на път да се провали. Батареята от леки картечници, срещу която стоеше, можеше просто да изхвърли прекалено много олово прекалено бързо. Като използваха редуващ се огън с наблюдение на позициите, руснаците можеха да го държат приклещен, докато действаха да неутрализират позициите по своите флангове. Беше само въпрос на време.
	Григорий Смислов беше изтъргувал живота си за няколко безценни минути от тази стока. Сега беше ред на Смит. Трябваше да задържа стрелбата встрани от хеликоптера. Трябваше да протака смъртта си достатъчно дълго, за да даде на Вал и Ранди техния шанс.


	Двете жени чуха внезапния, непрестанен трясък на стрелба зад станцията.
	— Ранди?
	— Влизай!
	Щом Валентина се хвърли на пода зад пилотските седалки, Ранди хвърли едно око за последно на контролните уреди. Не й харесваше това, което вижда, особено нивата на акумулаторите. Но нищо нямаше да се подобри. Тя нагласи позицията за приток на гориво и запали стартера.
	Отгоре, в силовия агрегат, турбините мудно започнаха да се завъртат въпреки дърпането и инерцията на студения метал. Едно роторно витло бавно се полюшна край нея, прекалено бавно. Ранди застави стрелките на тахометъра да се вдигнат в зелената зона на запалване. Амперажът на акумулатора просветна злокобно, докато разходът нарастваше.
	— Гадост! Гадост! Гадост! — Тя изключи стартера, преди последните остатъци от мощност в акумулатора да се изпарят.
	Валентина подаде глава и рамене над пилотската седалка.
	— Мис Ръсел, както се казва, провалът тук не е опция!
	— Знам, по дяволите! Остави ме да мисля!
	Трябваше да има начин. Но нямаше да е споменат в наръчника. Според написаното беше невъзможно да се вдигнат във въздуха при тези обстоятелства. Според него всички те щяха да умрат на земята. Трябваше да има някакъв друг начин. Един виц разказваше за особеностите на хеликоптерите от фамилията „Бел Рейнджър“. Какъв беше той? Какъв беше той?
	— Завърти опашния ротор! — изкрещя Ранди.
	— Какво?
	— Завърти опашния ротор на ръка, докато аз го запалвам! Свързан е с директен карданен вал към трансмисията. Ще поеме част от натоварването на стартерния мотор!
	— Какво, по дяволите, е това! — извика Валентина в отговор, докато се измъкваше от отворената странична врата.
	В огледалото за странично виждане в пилотската кабина Ранди гледаше как Валентина се намества в края на опашната част на фюзелажа, с ръце, стегнати около малката, вертикално монтирана перка на опашния ротор.
	— Готова съм! — извика историчката.
	— Така! Сега запалвам!
	Стартерът още веднъж изстена. Щом опашният ротор започна да се върти, Валентина го притисна с цялото си тегло, като го буташе да се върти. Като промени хватката си, тя повтори движението отново и отново. Щом скоростта на завъртане се увеличи, тя започна да движи перките с една ръка, като добавяше силата си към електрическия стартер.
	В пилотската кабина Ранди наблюдаваше тахометрите, докато усилията на Валентина се увеличаваха от трансмисията. Стрелката се вдигна нагоре, не съвсем до степента на запалване. Не съвсем. Не съвсем. Стрелките на амперметъра започнаха да вибрират.
	— Спирай! — изкрещя тя. — Спирай! — По-добре не можеше да стане.
	Ранди видя как Валентина се хвърля назад и изчезва от огледалото, а тя бутна стартерния ключ в запалването. Огънят проблесна в гърлата на двигателя. Тих, засилващ се шум като от прахосмукачка заглуши воя на стартера и уредите за измерване на температурата в двигателя застанаха нащрек.
	— Да! — Ранди изви ръчката за общо управление на стъпката и турбините изпищяха в отговор, главният ротор изгуби очертания в туптящия си ритъм и „Лонг Рейнджър“ се съживи.
	Валентина пропълзя в кабината, смеейки се. Обви ръце около пилотската седалка и подари на Ранди ликуваща прегръдка.
	— Какви бяха заповедите на Джон? — извика Ранди през рамо.
	— О, каза много неща! Да идем да го измъкнем!


	Смит усети разликата между топлината, която пулсираше по гърба му, и студа под корема му. Беше легнал по очи до горящия скелет на хижата със спалните помещения и използваше кълбетата дим за прикритие. Двама от оцелелите спецназовци още бяха някъде пред него и пускаха кратки откоси. Третият беше от дясната му страна, на около два часа и упорито търсеше наоколо позиция за енфилада. Скоро третият щеше да е в позиция да залегне и да приложи смазваща стрелба и тогава първите двама можеха да се придвижат по-близо.
	Като се търколи на една страна, Смит безцеремонно изстреля половин дузина куршуми към третия, като изпразни пълнителя и накара руснака да залегне моментално. Смит се промъкна един-два метра, намери друга плитка вдлъбнатина в снега и презареди.
	Почваше да става гадно. След още една минута щеше да му се наложи да отстъпи към хижата на лабораторията и димното покритие щеше да започне да работи в полза на спецназовците.
	В екшън филм това щеше да е отличен момент над хоризонта с грохот да се появят подкрепленията. Но Смит вече не вярваше в Холивуд. Той постепенно вдигна глава и надникна наоколо, като преценяваше терена. Не, като поразмисли, нямаше да се оттегля повече. Ако руснаците стигнеха първата хижа, щяха да добият пряка видимост и да стрелят по хеликоптера. Щеше да остане тук.
	Интересно, забеляза той, колко абстрактно човек можеше да избере мястото, на което да умре. Ученият и диагностикът у него казваха, че се дължи само на сковаващото въздействие на шока и емоционалното претоварване. Психологически той всъщност не схващаше идеята за собствената си смърт.
	Романтикът и войникът възразиха, че в действителност животът на един човек не е чак толкова важен в по-мащабната картина на света и ако може да го отдаде за спасяването на нещата и хората, на които човек държи, жертвата не е толкова мъчителна.
	Зад себе си Смит чу усилващия се металически вой на хеликоптерни двигатели. „Добро момиче си, Ранди, винаги успяваш.“ Това копеле там, на два часа, щеше да има най-добрия ъгъл за обстрел на излитащ хеликоптер, затова Смит опря буза в ледения приклад на SR-25. Като насочи мерника към буцата сняг, зад която се свиваше руснакът, той започна да събаря парченца от нея.
	Воят на турбините се смеси с бръмченето на издигащите се ротори. Това беше. Хората му бяха извън обсег и непокътнати.
	И тогава Смит осъзна, че бръмченето не се отдалечава; идваше по-близо. Той се извъртя и изруга нещо несвързано.
	Като увисна в зоната на влияние на земята, на някакви си три метра височина, „Лонг Рейнджър“ се плъзгаше към тях над станцията, а снегът и димът се завихряха в изтласкания въздух. От отворената странична врата се подаваше тънка цев на оръжие и злъчното прещракване на уинчестъра на Валентина ехтеше, докато тя обстрелваше позициите на спецназовците.
	Да беснее, да се съмнява или даже да мисли означаваше всички да умрат. Единият край на лабораторията още не беше изцяло потънал в пламъци; покривът там още не гореше. Като се повдигна на крака, Смит тръгна заднишком към хижата, но само за да задържи погледите на враговете надолу за няколко крайно важни секунди.
	Затворът се затръшна в празния патронник, Смит се обърна и спринтира последните няколко метра. Той хвърли оръжието си на покрива и пак изруга, когато то се отблъсна и се смъкна долу. Нямаше време да се занимава с него. Той подскочи да се хване за ръба на покрива, и с опънати ръце се хвана за неизгорялата част. Оказа се, че тя изобщо не е толкова стабилна, колкото изглеждаше, и пламъците го докоснаха.
	Ранди го беше забелязала и „Лонг Рейнджър“ се приближи, като намали покрай кулата на ветрогенератора, а десният понтон си проби път през пушека по-наблизо.
	Пометена от вятъра жарава прогори лицето на Смит и надупчи дрехите му. Той пак подскочи и преметна ръце над понтона, а хеликоптерът силно се разтресе, щом пое теглото му. Куршумите на леките картечници се нахвърлиха върху пресованата пяна до него. „Тръгвай! Тръгвай! Т…“ Викът му заглъхна, щом Валентина сграбчи качулката на якето му, като ожесточено дърпаше да го изтегли вътре през вратата.
	Центробежните сили провесиха краката му навън, щом Ранди завъртя „Лонг Рейнджър“ по оста около колонката на носещия винт и обърна опашката му към врага. Носът се наклони, когато тя максимално подаде гориво и с пълна мощност се отдалечи от престрелката.
	Смит стъпи с крак на понтона, шмугна се в кабината на хеликоптера и се строполи на пода. Валентина се строполи до него, сияеща.
	— Не започвай с това, че се върнахме за теб, Джон! — надвика тя усилващия се рев на вятъра. — Само не започвай с това!


	Последните двама членове на взвода спецназовци, радистът и младшият сапьор, гледаха как малкият оранжев хеликоптер с бръмчене се вдига над централния хребет. Старшият сапьор беше загинал зрелищно в последните минути на битката. Както беше изправен да стреля срещу хеликоптера, главата му експлодира като спукан балон, ударена от куршум, полетял с някаква безбожна скорост.
	Нищо не можеше да се направи за него, а и двамата оцелели не бяха сигурни какво могат да направят за себе си. В момента те бяха едни от най-безпомощните хора на света: руски войници без офицер, който да им дава заповеди. Размениха няколко тихи думи на родния си якутски език, после се затътриха обратно към мъртвото тяло на лейтенант Томашенко и непознатия, който той беше убил.


	Прорязаните с каменни и снежни ивици склонове на централния хребет се виеха покрай „Лонг Рейнджър“. Ръцете на Ранди я боляха, но тя можеше да се справи с това. Много по-важно беше, че въпреки студения старт и картечната стрелба всички измервателни уреди сочеха там, където трябва.
	— Как ти изглежда положението? — попита Смит и се пъхна между пилотските седалки.
	— Изглежда, „Бел“ произвеждат много добри хеликоптери. Накъде искаш да се насоча, Джон?
	— Към катастрофата на „Миша“, закарай ни там колкото можеш по-бързо.
	— Натам пътуваме. Какво ще правим, когато отидем?
	Нямаше смисъл да не й казва истината.
	— Нямам представа, Ранди. Ще трябва да видим с какво ще се сблъскаме.
	Валентина се издърпа нагоре зад него.
	— Какво стана с Григорий?
	Смит не можеше да понася звука на собствения си глас — студен и равен.
	— Неговите хора го застреляха.
	— Боже, а аз самата исках някога да го убия. — Валентина опря глава на гърба на пилотската седалка. Когато се изправи, нейният глас също беше изстинал. — Щом се оправим с кашата при останките на самолета, искам да се върна там и да поразчистя някои неща.
	— Няма да ти се наложи. Разбрахме се по този въпрос.
	„Лонг Рейнджър“ заобиколи Западното възвишение и нащърбените склонове отстъпиха място на мръсния, сивкаво-бял цвят на глетчера.
	— Остани на голяма височина, Ранди. Долу може да има оръжия.
	— Разбрано. Трябва да е там, в отсрещния край на седловината, нали?
	— Да, трябва да минем над него всеки момент.
	И тогава го видяха.
	— Копелета такива! — изкрещя с безпомощна ярост Валентина и заби юмруци в пода на кабината. — Кирливи, гадни копелета!
	Долу на леда лежаха разпилените парчета на „Миша 124“. Цялата предна част от фюзелажа на стария бомбардировач беше разцепена — първо чрез кумулативни експлозивни заряди, а после с огромния подемен лостов механизъм на летящия кран на Кретек. Късове от обшивката на самолета и преградните стени лежаха разхвърляни като зарязани опаковки от коледни подаръци и от хеликоптера успяха да погледнат в предния бомбен отсек на „Ту-4“.
	Резервоара с биоагента го нямаше, беше вдигнат над останките като яйце от смачкано алуминиево гнездо.
	Ранди остави „Лонг Рейнджър“ да увисне над мястото на катастрофата.
	— О, Боже, взел го е! — възкликна отчаяно тя.
	Два метрични тона антракс във вид на биологично оръжие. Смъртоносната доза за половин континент беше в ръцете на човек, за когото човешкият живот не означаваше абсолютно нищо.
	Смит извърна поглед от останките към застрашения свят и в далечината мярна едва забележимия, периодичен проблясък на витлата срещу слънцето.


	51

	__Над Северния Ледовит океан__

	— Тук „Черен кон галоп“ вика всяка станция на остров Уензди. „Черен кон галоп“ вика станцията на остров Уензди. Чувате ли ме?
	Майор Зондърс беше повторил позива толкова пъти, че той беше изгубил смисъл за него. Бяха завършили последното си скачване с танкера и в товарния отсек на „Оспри“ десантниците и специалистите по ядрени, химически и биологични оръжия затягаха ремъците и правеха последна проверка на екипировката си. Скоро щяха да стигнат своя обект. За първи път от много дни радиочестотите бяха чисти от магнитни смущения. Но Зондър започваше да подозира, че там няма никой, който да отговори.
	— Тук „Черен кон галоп“…
	— „Черен кон галоп“, тук пункт остров Уензди — ясно пропука отривист, делови глас в слушалките на Зондърс. — Тук подполковник Джон Смит. Кодово име Шифър Венгър Пет. Чувате ли ме, „Черен кон“?
	Палецът на Зондърс блъсна бутона върху джойстика на предавателя.
	— Чуваме ви, подполковник, много добре. Ние сме вашата мобилна ударна команда. Каква е вашата ситуация?
	— Излетяхме от остров Уензди и в момента сме във въздуха. Ситуацията на острова е критична и нестабилна. Какво е вашето приблизително време до пристигане, „Черен кон“, и имате ли прикрепени бойни ресурси?
	— Ние сме приблизително на двайсет и пет минути от Уензди. Нямаме бойни средства; разполагаме само с кран и танкер.
	— Това няма да ни донесе нищо добро тогава — отговори гласът. — Информираме ви, че остров Уензди трябва да се счита за потенциално гореща зона за кацане. Вражеските елементи може да включват руски спецназовци. Освен това ви уведомяваме, че основният товар е потвърден. Повтарям, основният товар е потвърден. Също така основният товар е извън острова и се извозва с товароподемна примка от „Мил 26“, който е Мери… Индия… Лима… две… шест, тежкотоварен хеликоптер „Хало“, канадска гражданска регистрация, Голф… Кило… Танго… Алфа. Сега „Хало“ се насочва на юг-югоизток от остров Уензди с приблизително деветдесет възела. В момента ги преследваме. Изискайте незабавно изстрелване на изтребител. Нападение и унищожение на „Хало“ на всяка цена. Повтарям, нападение и унищожение на „Хало“ на всяка цена!
	— Разбрано, пункт Уензди. Ще предадем искането за изтребител, но ще отнеме известно време. Дори на реактивните самолети им трябват два часа, за да стигнат толкова далеч.
	— Прието, „Черен кон“, разбрахме. — В отговора имаше фатализъм. — Ще направим каквото можем, докато дойдат тук.


	Антон Кретек надникна от кабината за управление на крана от лявата страна на „Хало“. На два метра под огромния хеликоптер ромбовидният контейнер бавно се завъртя в края на своето тежко въже „Кевлар“. Разкъсани кабели и част от тръбопровод като дрипи се вееха от двете страни на сребристия резервоар, а товароподемната примка не беше толкова подсигурена, колкото е необходимо, но перлата беше открадната от стридата.
	Това беше мъчна, немарлива акция, но какво значение имаше? Беше последната. Беше му струвала няколко от най-добрите му хора, включително и командира на състава, но може би така беше най-добре. Михаил така или иначе трябваше да бъде ликвидиран в подходящ момент. Той просто знаеше твърде много. Сега беше съвсем подходящо време да приключи с това.
	Разбира се, имаше шанс да го заловят на острова, а той беше наясно с останалата част от операцията за отърваване от антракса, но Кретек се беше подготвил дори за тази възможност.
	А оставаше и неотмъстената смърт на племенника му, но, пфу, проклета да е тази жена. Момчето беше мъртво. Каква полза да се безпокои за това сега?
	Кретек затърси в джоба на якето си балканската марка цигари и запалката, после си спомни за наполовина празния мехур от дебела гума с реактивно гориво, който изпълваше товарния отсек на хеликоптера. Като каза на гладните си за никотин нерви да изтърпят още няколко часа, той тръгна напред от кабината на крана към пилотите.
	Сапьорите и оцелелите членове на охранителните части седяха приведени на пода на товарния отсек, главите им почиваха върху коленете или се бяха изтегнали върху мехура и го ползваха като водно легло. В кабината канадският пилот беше поел контролните уреди, а неговият беларуски помощник-пилот периодично долепяше глава до наблюдателното изпъкнало стъкло в страничния прозорец на кабината и проверяваше състоянието на висящия товар.
	— Има промяна в плановете — повиши глас Кретек, за да заглуши тропота на роторите. — Няма да се връщаме на траулера. Ще се обърнем директно на юг към второто депо за презареждане.
	— Както кажете — отговорът на пилота беше лаконичен. — Накъде се насочваме?
	— Ще ви дам GPS координатите по-късно.
	— Както искате.
	Кретек одобряваше този човек. Истински професионалист — не задаваше въпроси. Ако Кретек оставаше в бизнеса, щеше да помисли дали да не го задържи при себе си. Такива хора бяха полезни. Но при това положение канадецът, неговият екипаж и хеликоптерът щяха да свършат на дъното на самотно канадско езеро вместо в Хъдсън Бей.
	Що се отнасяше до антракса, щеше да го остави добре замаскиран близо до път за извозване на трупи в канадските северозападни територии. След няколко месеца, след като суматохата утихнеше и след като договори продажбата на стоката, тя можеше да бъде изтеглена с камион. Това беше вторият план, за който не знаеше дори Михаил Влахович. Това означаваше да жертва и хората, които беше оставил на траулера, но така се случи. Той и от тях нямаше повече нужда. За момент устата на Кретек се разтегна в усмивка. Как го наричаха, „корпоративно съкращение“?
	Търговецът на оръжие се облегна отстрани на кабината и се задържа срещу периодичната турбуленция от малката височина и пак потуши желанието си за цигара. Търговията по-скоро щеше да му липсва, но с продажбата на антракса нямаше да е разумно да продължава. Щеше да е прекалено богат, прекалено безучастен. Умният човек знаеше кога да каже стига.
	Помощник-пилотът на „Хало“ изведнъж грубо изруга, докато гледаше през левия прозорец на кабината. Вече не бяха сами в небето. Успоредно на техния курс се движеше друг летателен апарат, на половин километър зад тях. Малкият светлоотразителен оранжев хеликоптер — същият, който бяха оставили на острова. Същият, който от прекалено бързане не унищожиха.
	Кретек също изруга след помощника. Вече трябваше да си плаща за самодоволството.
	Търговецът на оръжие се вмъкна обратно в товарното помещение. Като завъртя механизма за отваряне на аварийния изход от лявата страна, точно зад пилотската кабина, той се вкопчи за един парапет и с ритник изкърти вратата от рамката й.
	— Да дойдат двама с картечници тук! — изрева той над фученето на въздушната струя. — И още по двама на всяка от другите врати. Размърдайте се, копелета! Движение!


	„Лонг Рейнджър“ внимателно се придържаше към хълбока на тежкия летателен кран. Забавен от разклатения под корема му зловещ цилиндричен предмет, не беше трудно да настигнат „Хало“.
	— Все едно куче преследва автомобил — размишляваше Валентина, докато оглеждаха гигантския хеликоптер руско производство. — След като веднъж хванеш проклетата машина, какво правиш с нея?
	По-големият летателен апарат неотклонно продължаваше трудното си отстъпление от остров Уензди. Югоизточно на хоризонта се издигаха покритите с облаци очертания на следващата група полярни острови.
	— Това не е хубаво, Джон — продължи тя и опря колене в пода до отворената странична врата. — Ако той се спусне на пределно ниска височина из архипелага, линията за далечно радарно проследяване никога няма да успее да го прихване сред плетеницата от острови и протоци. Ще е сляп късмет, ако изтребителите успеят да го намерят.
	— Знам. Затова трябва да останем с него.
	Ранди погледна назад през пилотската седалка.
	— Само да ти кажа, Джон, че нямаме чак толкова голям запас от гориво.
	— И това го знам.
	Пак нямаха достатъчно възможности, а всяка минута и миля ги отвеждаше все по-навътре в заледената пустош на архипелага Кралица Елизабет, все по-далеч от съюзници и помощ.
	— Внимавай! — възкликна Валентина. Във фюзелажа на „Хало“ внезапно се беше появил черен правоъгълник, а изкъртената врата се въртеше из въздуха надолу към паковия лед. — Отваря бойниците!
	През отворената врата затанцуваха искри от пламък на дула и струйки дим се понесоха край хълбоците на тежкия кран. Ранди отговори, като рязко дръпна „Лонг Рейнджър“ встрани. Като се издигна и се наклони, тя постави своята по-малка, по-подвижна машина отгоре и зад защитата на хеликоптерните перки, като установи такава позиция, че стрелците на Кретек да не могат да стрелят, без да повредят собствените си ротори.
	Под тях „Хало“ мудно се промъкваше, сякаш слон размахва бивните си към дебнещия го лъв, а контейнерът се олюляваше като махало в края на въжето.
	— Няма ли да е чудесно, ако просто им се изплъзне и вземат, че го изтърват? — отбеляза Валентина.
	— Хубава мисъл, но не можем да разчитаме на това — отвърна Смит. — Ранди, какви са шансовете ни да простреляме един от техните двигатели?
	Блондинката поклати глава.
	— Изобщо не са добри! Този хеликоптер е изработен по руски военни спецификации. Той е летящ танк, проектиран да поема много поражения в битка.
	— Трябва да има някакво уязвимо място! — настояваше Смит.
	Ранди навъсено се замисли.
	— Може би стягащата гайка, която крепи главния ротор към хеликоптера. Ако успеете да прекъснете тягата на осовата предавка или да отчупите шарнирна връзка на перка, това може да свърши работа.
	— Вал, пушката е твоя. Какво мислиш?
	Историчката погледна с подозрение своя стар уинчестър.
	— Не знам. Калибър .220 „Суифт“ е отличен убиец на хора, но не става за поразяване на техника. Има прекалено голяма скорост, но недостатъчно проникване.
	— Можеш ли да го направиш? — настоя Смит.
	— Поне мога да опитам. Обаче не обещавам. Ранди, закарай ни колкото можеш по-близо и по-стабилно.
	Тя се намести на пода за стрелба от легнало положение. Като уви ремъка на модел 70 под лакътя си, тя се прицели през страничната врата, долепена до мерника.


	Наредени почти един върху друг, „Лонг Рейнджър“ и „Хало“ се носеха с грохот в полярното небе, сякаш врана безмилостно тормозеше лешояд. В пилотската кабина на „Хало“ подът под краката на Кретек злокобно се олюляваше, а дъгообразното клатене на контейнера в края на въжето силно придърпваше летящия кран.
	— Те стрелят по нас! — изрева контрабандистът в ухото на пилота. — Направи нещо! — Заради зейналите аварийни изходи във вътрешността на големия хеликоптер беше настанала бъркотия от бученето на вятъра и писъка на двигателите.
	— Не мога да направя маневра с окачен товар — извика в отговор пилотът. — Единственият начин да ги избегнем е като прережем въжето!
	В ръката на Кретек се появи автоматичен пистолет.
	— Само опитай и ще те убия.
	Както пилотът на „Хало“ добре знаеше, заплахата не беше фиктивна. Но заплахата, която идваше от онази щръклица с перки, също не беше фиктивна. В горната част на фюзелажа се чу удар от куршум и стържене.
	— Издигай се, копеле! — сопна се Кретек. — Качи се над тях, за да им отвърнем!
	Със стиснати зъби пилотът изви своя лост за управление на максимална бойна мощност, като натовари газовите турбини „Тумански“ до техния предел и изстреля показателите на тахометрите и температурните нива до червените им зони.


	Ранди Ръсел накара „Лонг Рейнджър“ да танцува, като поддържаше неговата позиция и дистанция от тромавия „Хало“, сякаш беше свързан с него чрез невидим теглич. Пазеше се зад невидимия щит на роторното поле и отказваше да стане мишена на вражеската артилерия.
	Валентина Метрас също стигна до предела на своите умения. С изкривени устни, озъбена от напрежение да се концентрира, тя работеше с модел 70 като с автомат, проследяваше целта, дърпаше затвора да изхвърли празните гилзи и стреляше мигновено, щом картината във визьора се нормализираше. Три пъти направи пауза, за да зареди нови патрони в пушката, но щом изпразни третия пълнител, тя свали оръжието, като клатеше глава.
	— Не е добре, Джон — извика тя. — Улучвам, но проклетите куршуми просто се пръсват, щом ударят. Скоростта е много голяма. Няма да стане.
	— Какво друго можем да опитаме?
	Тя погледна нагоре към него от пода.
	— Ще опитаме с пилотите. Макар че и там има същия проблем със скоростта и проникването. Първо ще трябва да гръмна предното стъкло и после да стрелям през дупката, за да стигна до хората.
	— Ако това са възможностите ни, да действаме.
	— Има още един проблем. — Тя пъхна ръка в джоба на якето си. Когато пак я извади и отвори пръсти, в дланта на ръкавицата й блещукаха три тънки, островърхи патрона. — Това е всичко. После кранчето секва.
	— Както казах, щом това са възможностите ни… Ранди, вдигай ни нагоре.
	Тя беше дочула разговора.
	— Ще трябва да се спусна под роторната арка, за да ти дам линия към целта в пилотската кабина. Ще започнат да ни обстрелват.
	— Пак ще повторя — ако това са възможностите ни…


	— Къде са те? — попита пилотът на „Хало“, като гледаше в огледалата за странично виждане. — Къде отидоха проклетниците?
	— Не знам. — Помощник-пилотът се извъртя на седалката си и се втренчи през наблюдателното стъкло. — Спуснали са се зад нас.
	— Какво има? — обади се Кретек над рамото на пилота.
	— Не знам — кратко отвърна пилотът. — Връщат се на шест часа от нас. Опитват нещо.
	Тогава усети вибрациите през контролните си уреди — втора ударна роторна струя се обърка с неговата. Над пилотската кабина надвисна сянка и понтоните на „Лонг Рейнджър“ внезапно прехвърчаха на някакви си метри над тях в полегато, ускоряващо пикиране. Като се изтегли на около шест метра напред, малкият хеликоптер се наклони във въздуха и показа своята отворена странична врата на „Хало“.
	— Какво по…
	Лявата страна на предния прозорец в кабината избухна в градушка от парченца стъкло. Помощник-пилотът изкрещя несвързано и сграбчи нарязаното си лице. После викът му внезапно секна — втори смъртоносно прецизен куршум улучи беларусина в гърлото и почти го обезглави.
	Инстинктите на боец взеха надмощие и пилотът застопори контролните си уреди. Носът на „Хало“ се извъртя — тромаво, но достатъчно бързо, за да мине третият куршум покрай рамото му, а не да улучи главата.
	„Хало“ продължи своя безумен завой, като се тресеше, роторите му щяха да блокират заради загубата на скорост. Пилотът чуваше как стрелецът на вратата бълва откоси в отговор на нападението, а той самият се бореше с общото управление на стъпката и цикъла, като се опитваше да не напряга повече опасно претоварената конструкция на „Хало“. Ръката му се премести към Т-образната дръжка за аварийно откачане на примката.
	— Не! — Дулото на пистолета на Кретек се заби в гърлото на пилота. Освирепял като подгонен глиган, търговецът на оръжие се напъха между пилотските седалки, а лявата му ръка беше станала на кървава пихтия от свръхскоростния куршум, който не улучи пилота. — Не!


	Ранди неотклонно удържаше хеликоптера, докато не чу как пушката на Вал изстреля последния патрон. Големият „Хало“ се обръщаше към тях като кораб и показваше широката си странична част, а от отворите му се сипеше дъжд от автоматична стрелба. Куршумите на автоматите надупчиха едната страна на „Лонг Рейнджър“. Предното стъкло също беше осеяно с дупки; Ранди вдигна скоростта и се гмурна под летящите куршуми.
	В товарния отсек Смит заклещи едната си ръка около подпора за седалка, а другата около Валентина, защото мощното извъртане заплашваше да ги изхвърли и двамата от потапящия се хеликоптер. За част от секундата успяха да видят как резервоарът с антракс бясно се люлее в края на въжето и се заканваше да връхлети върху тях като чука на бог Тор. После се разминаха с него и се гмурнаха невредими отдолу и под „Хало“.
	Смит подаде глава на въздушния поток от винта, като следеше съдбата на ударения летящ кран и се надяваше, молеше се да види как въжето на примката се къса или големият хеликоптер с въртене пада от небето. Няколко пълни с оптимизъм секунди „Хало“, изглежда, наистина се олюля и беше на косъм да изгуби управление. После се стабилизира и възстанови своето безжалостно бръмчене на югоизток.
	По-отдалечените острови на архипелага сега се простираха съвсем наблизо.
	Ранди се завъртя зад по-големия хеликоптер още веднъж, като се издигна да заеме позиция. Когато извика към тях, тонът й беше безгрижен.
	— Не знам за вас, приятели, но на мен ми е достатъчно. Сега просто ще се кача там и ще лепна единия понтон в роторите му. Ще се приземим малко накривени, но няма нищо.
	Това беше обичайното изявление на камикадзе. Ако пробиеха ротора на „Хало“ с един от плувците на „Рейнджър“, наистина щяха да довършат започнатото. Но шансове „Лонг Рейнджър“ да оцелее в последващата кинетична експлозия и разхвърчаните изпочупени парчета от перките почти не съществуваха.
	Ранди знаеше това много добре. А също Валентина и Смит. Чернокосата историчка иронично му се усмихна и леко го смушка в рамото. Такава им беше професията. На първо място винаги работата, и то да си свършат работата. Оцеляването не беше задължително, особено ако от това зависеше животът на хиляди други.
	Нямаше смисъл да протакат въпроса. Ранди отново беше заела позиция отгоре и зад тромавия „Хало“, стабилизирана за удар. Преди да даде команда, Смит за последно се огледа из вътрешността на „Лонг Рейнджър“, като търсеше някакво средство, някаква възможност, която може да е пропуснал.
	Там просто нищо не беше останало. Само големият алуминиев куфар с лабораторно оборудване и полупразната раница на Смит, от която висяха няколко примки от доста използвани алпинистки въжета.
	И тогава Джон Смит се усмихна. С напрегната, безрадостна, варварска усмивка.


	— Какво правят сега? — Ставаше все по-трудно да надвикват двигателите. Кретек усети как слабостта го завладява. Грубият турникет на раздробената му ръка само забавяше нарастването на локвата кръв в краката му.
	— Откъде да знам, по дяволите? — изрева в отговор пилотът и хвърли пълен с копнеж поглед на ръчката за освобождаване от товара. — Пак висят зад нас.
	— Поддържай курса. — Кретек се затътри обратно към кабината на крана в средата на хеликоптера. Хората му се притискаха сгушени до отворените врати и той усети погледите им върху себе си. Започваха да се провалят; почваха да се страхуват от смъртта повече, отколкото се страхуваха от Антон Кретек. И самият Кретек също усети първата сянка на този страх.
	Как можеше да го победи човек, наречен Джон Смит?
	По някакъв начин търговецът на оръжие знаеше, че се е върнал точно водачът на американския екип от остров Уензди. Мъжът, за когото професорът от колежа беше разказал, но с когото той, Кретек, никога не се беше срещал лице в лице. Кой беше той? Кой беше този анонимен човек с банално име, че да слага край на толкова много мечти и планове?
	Изтощен от болка, Кретек се довлече в заобиколената от стъклени стени кабина на крана и погледна назад.
	Ето къде е! „Лонг Рейнджър“ пак беше качен почти върху тях и пикираше като нападащ ястреб. И този път от по-малкия хеликоптер нещо висеше.
	Сякаш имитираше „Хало“ и неговия окачен на примката антракс, на въже под един от понтоните на „Лонг Рейнджър“ се люлееше сребриста метална кутия. А към страничната врата на „Рейнджър“ беше привързан мъж, който спускаше въжето от ръба. Кретек остана с впечатлението за тъмна коса, сплескана от струята на ротора, и сурови, фино изваяни черти с присвити, напрегнати очи, които пронизваха разстоянието между двамата като студен, синкав гибелен лъч. Значи това беше Смит. Това беше неговият екзекутор. От Кретек се изтръгна безмълвен вик на отрицание, гняв и ужас.


	Тежкият куфар с оборудване се спусна в роторния вихър на „Хало“. Смит усети как краят на алпинисткото въже се изплъзна изпод ръкавиците му, когато върхът на една от перките смачка куфара и го изхвърли настрани.
	Смит се търколи обратно в товарното отделение на „Лонг Рейнджър“, а Валентина му помагаше да се провре през страничната врата.
	— Ранди — изкрещя той. — Да се махаме оттук!


	Свирепа, шумна вибрация удари като с пневматичен чук конструкцията на „Хало“, докато Кретек се тътреше обратно към пилотската кабина. Пилотът се бореше с омазаните с кръв контролни уреди, мъртвият му помощник продължаваше да го гледа, а почти откъснатата му глава язвително се поклащаше.
	— Това е! — изкрещя пилотът. — Трябва да изхвърлим товара и да се приземим!
	— Не! — прибягна Кретек до заплахата на своя насочен пистолет. — Продължавай нататък.
	— Ти си тъп кучи син! Току-що получихме фатален удар в перката! Целият шибан роторен механизъм се разпада! Ако не кацнем сега, всички ще пукнем!
	Пилотът сграбчи ръчката за освобождаване от товара, а Кретек използва последните си сили да смаже с приклада на оръжието си посягащата ръка.
	— Не!
	Тогава времето за дебати свърши. Изтерзаната трансмисия на „Хало“ гръмна като куршум на гаубица. Центробежната сила запрати почти двуметровите ротори като летящи остриета на мечове и „Хало“ се прекатури и започна гибелното си гмуркане. Белият лед и черната вода на пака отдолу изпълниха натрошеното предно стъкло, щом носът се стовари върху тях.
	Антон Кретек изпищя като животно в капан и точно това беше. Като изпразни пистолета си в пилота, той отказа на канадеца една или две секунди повече живот.


	Те гледаха как от двигателните отсеци на „Хало“ изригват пушек и електрически искри; после роторният механизъм се разпадна, разпръсна се и масивният хеликоптер доби летателната динамика на чекмедже.
	Като се катурна на носа си, хеликоптерът полетя право надолу към морския лед. Без гравитационното напрежение от въжето на примката резервоарът с биоагента сякаш плаваше до пропадащото негодно тяло на тежкия кран. Осакатената машина и нейната метална кутия на смъртта се сплетоха в общ танц, бавен като насън.
	После се удариха, а от огромната дупка, пробита в леда, изригна и се разрасна гъба от черни и алени пламъци.
	— Какво ще стана с антракса, Джон? — попита Валентина, като гледаше огнената топка.
	— Пламъци и морска вода — отвърна Джон. — Не можем и да мислим за други, по-пагубни унищожители на спорите.
	— Значи, това е?
	— Това е. — Смит погледна напред в пилотската кабина. Гърлото му беше продрано от викане, а дробовете му горяха от студа. Щом запасите му с адреналин изгоряха, той внезапно почувства болезнените контузии от ледения водопад миналата нощ. Ставаше все по-трудно да изрича думите. — Ранди, мислиш ли, че можеш да намериш „Хейли“ оттук?
	— След като радиостанциите работят, не би трябвало да е такъв проблем.
	— Тогава ни заведи обратно до кораба. Някой друг може да събере останалото на Уензди.
	— Разбрано!
	Смит затръшна страничните врати и се срина с гръб, опрян на пилотските седалки. Без да иска, очите му се затвориха и той само смътно усещаше топлината до себе си: Валентина леко беше опряла глава на рамото му.


	52

	__Остров Възнесение__

	В южната част на Атлантическия океан беше ранна пролет, но с изгрева пристигна и буря. Призрачно сините, бързо нарастващи светлини на летище „Уайдауейк Фийлд“ проблясваха през воднистата мъгла и дъждът се стичаше от крилете на двата огромни реактивни самолета, които чакаха един до друг на най-изолираната местостоянка от съвместното американско-британско въздушно съоръжение. Единият, „Боинг 747“, носеше ливреята в синьо и бяло на президентската ескадрила; другият, „Илюшин 96“ — съответната символика на Руската федерация.
	Светът като цяло не знаеше за присъствието на двата самолета тук, нито пък за срещата между двамата държавни глави, които бяха дошли с тях. Докато въоръжените постове обикаляха подгизналата площадка, на борда на „Еър Форс Едно“ в звукоизолирана, електронно защитена заседателна зала ставаше сблъсък без протоколи и свидетели.
	— Признавам, че понякога се налага един президент да лъже своите избиратели — каза хладно Самюел Кастила на слабоватата, аристократична фигура, седнала на конферентната маса срещу него. — Но изобщо не ми харесва да злоупотребявам с тази привилегия. А най не ми харесва да лъжа хората как са загинали членовете на семействата им. Оставя противен вкус в устата ми.
	— Какъв друг избор имаме, Самюел? — търпеливо отвърна президентът Потренко. — Да отворим заздравяващата рана от студената война? Да върнем сближаването между нашите народи назад с десетилетия? Да предизвикаме хардлайнерите и от двете страни, които казват, че Съединените щати и Русия са обречени да бъдат вечни врагове?
	— Вие изработвате тази линия много лесно, Юри, същото правят моите съветници и Държавният департамент, но дори и да я приема, пак няма да я харесвам.
	— Мога да разбера това, Самюел. Знам, че си човек с високо съзнание и чест — ъгълът на устата на руснака се накриви. — Вероятно в твърде голяма степен за реалностите на нашата професия. Но на нас ни трябва повече време. Трябва да оставим повече от участниците в студената война да умрат и трябва да изтласкаме страха още по-назад в миналото. Но вие поне ще имате утехата, че истината най-накрая ще излезе наяве.
	— О, ще излезе, Юри. Можеш да разчиташ на това. Споразумяхме се, че след двайсет години цялата документация за инцидента на остров Уензди и за Събитието от пети март ще бъде разсекретена. И двете правителства ще извършат пълно съвместно разкритие.
	— Споразумяхме се.
	Кастила настоя енергично:
	— Споменатият пакт да бъде узаконен с нашите подписи и при положение, че двамата поемаме цялата отговорност за секретната изолация и замаскиране.
	Очите на Потренко пробягаха по повърхността на масата; после той кимна.
	— Споразумяхме се. До този ден членовете на научната експедиция на остров Уензди са загинали в трагичен пожар на склада за гориво, който е обхванал станцията. Членовете на нашия отряд спецназовци са се изгубили в тренировъчна злополука. Екипажът на „Миша 124“ просто не е бил намерен, а изчезването му е още една от мистериите на Северния полюс. А самият самолет е бил разрушен, когато на борда внезапно избухва стар експлозивен заряд. Всички събития са потулени.
	— Съмнявам се, че ще е чак толкова лесно — сухо отвърна Кастила. — При лъжите това рядко се случва. Няма спор, че остров Уензди ще се превърне в поредната конспиративна теория, витаеща из интернет. Може би трябва да вземем по една страница от Джон Камбъл и Хауърд Хоукс и да обвиним някоя летяща чиния.
	Кастила отпи глътка от чашата изворна вода, която стоеше до него, и му се прииска и чашката бърбън да беше тук.
	— Защо не можа да ми кажеш истината в началото, Юри? Щяхме да го нагласим някак си. Никой нямаше да умре. И нямаше да стигнем на косъм да изгубим антракса някъде по света.
	Потренко продължи да изучава облицованата с тъмночервена кожа повърхност на масата.
	— Без съмнение нещата можеше да се уредят… по-ефикасно. Но не мога да се извинявам, че съм част от руската бюрокрация или за протоколите, установени от моите предшественици. До голяма степен ние всички сме все още „роби на държавата“ и, изглежда, такива ще останем още известно време. Мога да се извиня само, че позволих тази ситуация да се изплъзне от контрол. Определени… личности в правителствените и военните командни вериги са направили лоша преценка. С тях е приключено.
	— Смея да кажа, че е така — отвърна Кастила. — Има още един въпрос, който трябва да обсъдим. Когато нашите подкрепления окупираха остров Уензди, тялото на един човек не е било намерено, това на майор Грогорий Смислов, руският офицер за свръзка, прикрепен към нашия разследващ екип. Имате ли някаква информация за него?
	Потренко се навъси.
	— Няма нужда това да става предмет на безпокойство, господин президент.
	— Подполковник Смит, водачът на нашия екип на Уензди, изглежда, е на друго мнение, когато говорих с него, той специално поиска да се поинтересувам от съдбата на майор Смислов. Склонен съм да подкрепя молбата му. Какво стана с него, Юри?
	— Майорът беше… ранен по време на събитията на острова, но оцеля. Беше евакуиран до нашата подводница. Сега е задържан за съдебен процес по редица обвинения.
	— Произтичащи от факта, че застана на страната на подполковник Смит и срещу вашето правителство? — в тона на Кастила се прокрадна зловеща нотка. — Това не е допустимо, господин президент. Вие ще се погрижите всички обвинения срещу майор Смислов веднага да бъдат оттеглени и всички негови звания и привилегии да бъдат възстановени без ущърб на правата му. Ако смятате, че това е невъзможно, ще предадете майора на нашия посланик в Москва за репатриране в Съединените щати. Ако не го искате, ние с удоволствие ще го приемем.
	— Това е невъзможно! — отсече Потренко. — Майор Смислов е обвинен в метеж и в тежко неспазване на държавната сигурност. Това са много сериозни неща! Предупреждавам ви, господин президент, това са строго вътрешни работи на Руската федерация!
	Кастила се усмихна безрадостно в отговор, но с известно удоволствие.
	— И аз много мразя да се намесвам във вътрешните работи на Руската федерация, Юри, но, от друга страна, днес трябва да направя още много други неща, които не ми харесват. Какво е едно в повече?
	— Този човек е руски гражданин и офицер от армията на Федерацията!
	— Подполковник Смит, изглежда, смята, че майорът е още член на неговия екип и както казах, в момента съм склонен да изпълня молбата на подполковника!
	— Този въпрос не е отворен за дискусии!
	— Тогава забравете! — Кастила стана от стола си. — Цялото споразумение се проваля! След завръщането си във Вашингтон ще свикам пресконференция и ще разглася публично цялата история: за отменената ядрена война, убийството на Сталин, антракса, нападението над нашия разследващ екип, потулването — ще изстрелям всички патрони на всеослушание!
	Лицето на Потренко стана бяло като тебешир.
	— Вие сте луд! Няма да направите това! Няма да предизвикате катастрофа между нашите правителства само заради съдбата на един човек!
	Кастила потъна обратно в стола си.
	— Юри — каза той, като хладно се взираше в Потренко над рамките на очилата си. — Ситуацията, в която се намирам, не ми е приятна. Развесели ме.


	53

	__Международно летище Сиатъл-Такома__

	Таксиметровият шофьор погледна в огледалото за обратно виждане към високия мълчалив мъж в зелена военна униформа и черна барета. От 11 септември насам той беше возил много войници до летището — някои от тях на път за вкъщи, други — на път за някъде. От множеството нашивки върху куртката на този мъж се виждаше, че е бил много пъти „някъде“, а от изтощението, издълбано в лицето му, личеше, че до неотдавна пак е бил. Но като повечето от най-добрите той не говореше за това.
	Шофьорът се усмихна на себе си, докато се връщаше към своите собствени „някъде“, а сред тях — оризовото поле южно от базата „Беър Кат“, където замени дясната си ръка за метална кука.
	Жълтата „Краун Виктория“ зави около голямата, извита платформа за посрещани на летището и намери незаета пролука сред лъкатушещите потоци от автомобили. Войникът слезе, като издърпа своята мешка и куфарчето от задната седалка. Приближи се към предния прозорец и посегна за портфейла си.
	Шофьорът се пресегна с протезата си и нулира брояча.
	— Забрави, подполковник. Този път заведението черпи.
	Високият войник се поколеба, после се усмихна.
	— Щом настояваш.
	— Точно така, настоявам — извика в отговор таксиджията и се гмурна в трафика с ревящ клаксон. — Единайсета моторизирана, през шейсет и седма. Всичко хубаво, сър.
	Началник-смяната нямаше да има нищо против. Той беше бивш морски пехотинец, и той беше ходил на някои места.


	Джон Смит мина през стъклените врати на терминала към кабините за билети, проверката на багажа и тромавото тътрене на опашките за преглед от охраната. Чакането не го отегчи особено. В момента не бързаше.
	Разпознаваше този феномен — комбинация от бурната реакция на екстремното напрежение предишната седмица и обичайния психологически срив след мисия. Щеше да премине. След последното разискване от далечно разстояние с Фред Клайн директорът му беше казал да се укроти и да си вземе малко от натрупания отпуск. Директорът дори размаха вълшебната си пръчица и уреди това да стане.
	Проблемът беше, че на Смит не му се ходеше никъде и не му се правеше нищо определено. А там, в „Бетесда“, беше само къщата, която така и не получи шанс да се превърне в дом.
	„Отърви се от него, Смит. Нямаш нужда от отпуск. Трябва да се върнеш на работа.“
	Но това пораждаше друга причина за безпокойство. Каква точно беше неговата работа сега? Когато беше приел своята позиция в Първи секретен, виждаше себе си като изследовател микробиолог, който изпълнява случайно специално поръчение за Фред Клайн. Сега обаче все повече му се струваше, че е отдаден оперативен служител, а мястото му в института по заразни болести е само допълнение.
	Не беше ли се захванал с тази изследователска пролука специално, за да може да работи със София? За да бъдат заедно? След чумата на „Хадес“ това вече нямаше да се случи. Тази илюзия беше изчезнала завинаги. Защо, по дяволите, още минаваше през тези импулси?
	На драго сърце се разсея покрай рентгеновата машина и претърсването на охраната, макар че униформата и правителствената идентификация го слагаха в числото на най-беглите инспекции. Беше подранил за полета си до Дълс. Може би имаше достатъчно време да си вземе чаша кафе, преди да се качи на борда. Не питие, за да подобри настроението, в което се намираше, а чаша кафе.
	— Джон, хей, Джон! Чакай!
	Ранди Ръсел припкаше към него и влачеше багажа си на проскърцваща количка. Белите дамски ръкавици, които носеше, контрастираха с нейните доста протрити дънки. Тя спря и му се усмихна с открита, щастлива, доволна усмивка, много различна от онази, с която се бяха видели преди седмица отсреща в „Дабълтри“.
	— Ходих при дерматолога, който ти препоръча — обясни тя и вдигна да покаже ръкавиците. — Той каза, че отсега нататък може да са малко чувствителни към студа, но не смята, че ще останат някакви белези.
	Смит усети, че и той се усмихва.
	— Радвам се да го чуя, Ранди. Накъде си тръгнала?
	Тя направи физиономия.
	— Не мога точно да кажа. Знаеш правилата.
	Той кимна.
	— Знам ги. Радвам се, че поне успяхме да се сбогуваме. Беше хубаво, че пак работихме заедно и изобщо беше хубаво, че те видях пак.
	— И при мен е така. — Тя се поколеба за миг, като се оглеждаше из другите бързащи пътници в множеството и тогава, изглежда, взе окончателно решение по някакъв обмислян въпрос. — Можеш ли да дойдеш с мен за секунда?
	— Разбира се. Защо не?
	Тя го изведе до малко, закътано пространство зад една рекламна будка.
	— Надявах се да имам шанс да ти кажа нещо, Джон — каза тя. — Нещо, което се случи на острова. Малко ми е странно да говоря за това. Но след като мислих за него известно време, смятам, че трябва да го знаеш.
	— Какво е то?
	Тя се поколеба още миг, после се втренчи в лицето му със спокойни тъмни очи.
	— Помниш ли онази нощ на северния плаж, когато почти измръзнах до смърт? Нали се сещаш, когато ме намери, след като те бях извикала?
	— Разбира се.
	— Това е странното. Аз не бях… сама там, Джон. София беше с мен. Знам, че звучи налудничаво и сигурно съм луда, но за момент София… се върна. Тя ми каза да те повикам. Тя ме накара да викам. Ако не го беше направила, ти никога нямаше да ме намериш.
	Тя сведе очи.
	— Ето, сега вече кажи, че съм луда.
	Смит се навъси.
	— Защо да го правя? София много те обичаше. — Той леко опря ръце на раменете й. — Ако си била в беда и ако е имало някакъв начин тя да ти помогне, би го направила. Не мисля, че е налудничаво, Ранди. Дори не съм кой знае колко изненадан.
	Ранди вдигна поглед и смутено се усмихна.
	— Е, тя и теб страшно много те обичаше, Джон Смит. Затова не се изненадвай, ако някой път се появи и заради теб.
	Той кимна замислено. Не беше неприятна идея.
	— Може би това обяснява защо с теб все попадаме един на друг. Свързани сме чрез нея.
	— Сигурно има някакво значение. — Тя се надигна на пръсти и леко докосна с устни бузата му. — Трябва да тичам. Обявиха моя полет. Да се пазиш, Джон, до следващия път.
	— До следващия път! — А той знаеше, че ще има такъв.
	Смит усети, че раменете му се изправят и настроението му се оправя, щом стигна до пропуска. То се подобри още повече, когато видя, че още някой го чака пред „Юнайтед Джетуей“.
	Валентина Метрас носеше обувки с токчета и приятно прилепваща сива плетена рокля, която отиваше на очите й, и няколко от другите мъже пътници хвърлиха недоволни погледи на Смит, щом тя се усмихна и застана да го посрещне.
	— Здравей, подполковник.
	— И ти здравей, професоре. — Той остави куфара си долу до нейната купчинка ръчен багаж. — Във Вашингтон ли отиваш?
	— Не, с удоволствие мога да кажа — Тя кимна към множеството. — Аз пътувам със „Саутуестърн“ два изхода по-нататък. Отивам в Палм Спрингс за няколко дни. Мисля, че имам нужда да разтопя малко остатъчен лед от душата си.
	— Палм Спрингс — замислено кимна Смит. — Сигурно там е хубаво по това време на годината.
	— О, да, уверявам те. Знам за един басейн под сянката на истински палми, захранван от един от истинските палмови извори. През деня мисля да лежа до него по бански костюм или не съвсем, а през нощта ще пия шампанско и ще спя в сатенени чаршафи. Животът ще бъде много красив.
	Тя му подаде ръка.
	— Мислех си… че ще е хубаво да го споделя с някого.
	В поканата нямаше кокетност, нито предизвикателство, нито дръзко предложение, само загатнат копнеж, ехо от самотното съществуване на шпионина, което Джон познаваше и разбираше.
	Той се поколеба за последно. Вал щеше да е различна, толкова много по-различна от всяка жена, която някога беше познавал. Различни щяха да са и всички пътища, по които можеше да тръгнат заедно. Но различното не беше непременно нещо лошо.
	— Първо трябва да видя нещо — отвърна той.
	— Какво?
	Той придърпа Валентина към себе си. Като пъхна ръка в нейната гъста, буйна коса, той я целуна, като удължи целувката, изучавайки мекотата на устните й, деликатно примесените извивки на лицето й.
	Очите на Вал се затвориха по време на целувката и когато пак се отвориха, той видя, че и тя е доволна от резултата. Тази беше различна от целувките на София, но и нея си я биваше.
	Време беше. Крайно време за страшно много нови неща.
	Смит отиде да смени билета си.


	Епилог

	__Анакоста, Мериленд__

	Операцията на остров Уензди стигна своя край в осветения от екраните сумрак на кабинета на Маргарет Темпълтън и приключи на фона на тихо мъркащите вентилатори в компютрите.
	— Успяхме да предадем полуистината и на канадските власти, и на Интерпол — каза Темпълтън от своята работна станция. — А именно, Антон Кретек и хората му са били замесени в някаква спекулация с контрабанда на оръжие, чийто конкретен характер остава неизяснен, когато наетият от тях хеликоптер е паднал в залива Хъдсън. Няма оцелели, но останките са били намерени.
	— Хванаха ли се? — попита Фред Клайн, като опипваше с пръст почвата на бонзая.
	— Засега. Според общото мнение, изглежда, този човек не е голяма загуба за никого. Освен това установихме и прочистихме неговите депа за презареждане на гориво.
	Клайн разсеяно кимна, като пръсна струйка вода от пластмасово шише на малкото растение. Беше седнал до бюрото на Маги и гледаше редицата плоскоекранни монитори на отсрещната стена в кабинета. Чертите му се смекчаваха от леко наболата прошарена брада, а вратовръзката му беше разхлабена един-два сантиметра повече от обичайното.
	— Ами избягалият траулер?
	— Успешно се справихме с него, сър. Американският кораб „Макинтайър“ откара отряд тюлени на борда на съда. На исландския екипаж беше оказана първа помощ. Вероятно Кретек е смятал да ги ползва за еднократна употреба. Не са знаели нищо за истинския характер на операцията на остров Уензди. Съответно са били предадени на исландските власти.
	— А хората на Кретек?
	Невъзмутимото лице на Маги Темпълтън беше достойно за маса на шампионат по покер.
	— Оперативен инцидент. Докато са ги извозвали към изтребителя, спасителната корабна лодка с контрабандистите на оръжие се преобърнала от една бурна вълна. Охраната и кормчията носели защитни костюми и спасителни жилетки и били спасени; хората на Кретек — не. Заливът Хъдсън е много опасен воден басейн, сър.
	— Самата истина, Маги. Да се надяваме, че няма да ни се налага отново да работим по този начин в скоро време. — Клайн пак затегна вратовръзката си. Той и Маги щяха да довършат това и тогава със сигурност щяха да приключат за тази вечер. — Как се справят нашите хора?
	Ръцете на Маги затанцуваха по клавиатурата и снимките от файловете на Джон Смит и Валентина Метрас изскочиха на мониторите.
	— Физически се възстановяват от изтощението, студа и редица незначителни наранявания. Психологически изглеждат стабилни и оперативната работа още им се нрави. След разумен период на почивка и възстановяване смятам, че отново ще са на линия. По мое мнение и Джон, и професор Метрас продължават да са действащи оперативни агенти.
	Клайн кимна.
	— Съгласен съм. Харесва ми начинът, по който, изглежда, са се сработили. Винаги съм се тревожел малко за Метрас, понякога е склонна да се държи като каубой. Мисля, че Джон й оказва влияние. Химията помежду им е добра.
	В отражението на екрана устните на Маги кривнаха в лека усмивка.
	— В няколко отношения. Прекарали са последната седмица заедно в Палм Спрингс.
	— Така ли? — Клайн се навъси не неодобрително, но замислено. — Обикновено не ми харесва сприятеляването на най-добрите ни агенти извън мисиите, но в този случай мисля, че ще направим изключение. Ако Джон е подходящ за Метрас, тогава може би Метрас е подходяща за Джон.
	— Съгласна съм, сър. Сега има още един личен въпрос, който искам да повдигна.
	— Какъв е той, Маги?
	Пръстите на изпълнителната асистентка пак затракаха по клавиатурата и светна трети стенен екран, показващ портрета на Ранди Ръсел.
	— Мисля, че е най-добре да обявим тази млада дама за радиоактивна. Мисля, че не трябва повече да я взимаме като външно средство.
	— Защо така, Маги? Според доклада на Джон действията на мис Ръсел са били за пример. Тя има редица успешни операции с него.
	— Да, сър, но тя е от ЦРУ, а Агенцията сега знае, че Първи секретен съществува. Още не знаят точно кои сме или какви сме, но не харесват нашата власт и начина, по който им отмъкваме служителите. Започват да душат наоколо и да дебнат по следите ни. Мис Ръсел може директно да посочи двама от нашите първокласни агенти и чрез нея донякъде да ни разкрият. Мисля, че трябва да я държим настрана за в бъдеще.
	Клайн поклати глава.
	— Не съм съгласен. Вярвам, че имаме друга възможност.
	— Каква е тя, сър?
	— Няма да я държим настрана. Ще я погълнем. Ще я въведем изцяло.
	Маги повдигна вежда.
	— Вербуваме я като оперативен агент?
	— Защо не? Мис Ръсел има всички необходими достойнства. И отличен набор от умения. Има опит и няма никакви връзки или пристрастия.
	— Освен към Агенцията.
	— Можем да заобиколим това. — Клайн се усмихна на себе си като фехтовач, който огъва нова рапира. — Всъщност може да извлечем полза от това.
	— Както желаете, сър. — Маги изглеждаше разколебана. — Искате ли да подготвя предложение за вербуване?
	— Не… не още. Но нека я държим под око. Отбележи файла й със сребърен флаг и отново я обозначи като специален резерв. После я сложи под отслабено наблюдение за преценка. Ще чакаме друга възможност да я съберем в един екип със Смит и Метрас и тогава… ще видим какво ще стане.
	— Много добре, сър.
	Около снимката на Ранди Ръсел се появи сребриста рамка. Фред Клайн се наведе напред от стола си със сключени ръце и напрегнато изражение.
	— Добре дошла във фирмата, мис Ръсел — промърмори той към портрета на блондинката.


	$source = Моята библиотека
	$id = 37048
	$book_id = 7779

	__Издание:__
	Робърт Лъдлъм, Джеймс Коб
	Мистерията „Миша“

	Редактор: Калоян Игнатовски
	Художник на корицата: Веселин Цаков
	Коректор: Станка Митрополитска

	ИК „Прозорец“, 2008 г.