[Kodirane UTF-8]

|	Робърт Лъдлъм, Филип Шелби
|	Пактът „Касандра“


A>
	Новите технологични реалности пораждат и нови отношения в света. Но някои неща са неизменни. Строгият контрол над конвенционалните оръжия води до създаването на нови.
	В свръхсекретна лаборатория в Русия се пази изолиран вирус, който след генетични преобразувания може да се превърне в биологично оръжие, което да унищожи половината човечество за четвърт час. А когато са замесени глобални корпоративни интереси и обикновена човешка алчност — една крачка дели света от Апокалипсиса.
	Конспирацията добива такъв размах, че земното кълбо се оказва тясно. Единственият шанс неизбежното да бъде спряно остава… откритият космос.
	_Източник:_ http://www.books.bg/book.php?ISBN=9547332058
A$


>	Предговор

C>
@@	НЮ ЙОРК ТАЙМС,
@@	вторник, 25 май 1999 г.
@@	Раздел D: Наука; страница D-3
@@	От Лорънс К. Олтман, магистър

	Едрата шарка, или вариолата, тази древна болест, е унищожена преди 20 години. Вирусът на едрата шарка е умъртвен и замразен в две строго охранявани лаборатории в Съединените щати и Русия…
	Вчера с подкрепата на Русия и други правителства Световната здравна организация официално даде нов живот на вируса…
	… Изследванията върху вируса могат да допринесат за създаването на лекарства срещу болестта или подобряване на ваксините срещу нея. Всъщност те ще бъдат ненужни, освен ако някое непочтено правителство не извади на бял свят скрити запаси от вируса на едра шарка за унищожителна биологична атака — перспектива, която вече не ни се струва невероятна.
	По искане на Световната здравна организация руски и американски учени начертаха схеми на пълните ДНК вериги на вариолата. Според организацията подобна информация би предоставила достатъчна научна основа за бъдещи изследвания и за сравняване на вирусите, разпространявани от терористи…
	Но някои учени оспориха тази гледна точка, като казаха, че само ДНК веригите няма да бъдат достатъчни за определяне податливостта на вируса към лекарства.
	Като става дума за непредсказуемите резултати от изследването, доктор Фоси (Национален институт за изследване на алергиите и инфекциозните заболявания) каза: „Може би никога няма да извадим вируса от замразителя, но все пак го имаме.“
C$


>	ГЛАВА ПЪРВА

	Пазачът на гробищата се сепна, когато чу скърцането на чакъла под тежестта на автомобилните гуми. Небето беше притъмняло, а той току-що си бе направил кафе и не му се ставаше от леглото. Все пак любопитството надделя. Посетителите на Александрия рядко стигаха до гробищата на Айви Хил; историческият град на реката Потомак имаше достатъчно други, по-привлекателни и забавни места, с които да привлече живите. Колкото до местните жители, рядко някой се отбиваше тук през почивните дни; още по-малко в късния следобед, когато от небето се изливаше пороен априлски дъжд.
	Пазачът надникна през прозорчето на портата и видя един мъж да слиза от обикновена на вид лимузина. От правителството ли беше? Стори му се, че посетителят бе малко над четиридесетте, висок и жилест, облечен в непромокаемо яке, тъмни панталони и работнически ботуши.
	Пазачът видя как човекът се отдалечи на една-две крачки от колата и огледа наоколо. Не беше от правителството — може би военен. Надзирателят отвори вратата и застана под навеса. Посетителят стоеше неподвижно, гледаше през портите на гробището и не обръщаше внимание на дъжда, който мокреше тъмната му коса. _„Може би това е първото му идване тук“_ — помисли си пазачът. Първия път всички се колебаеха, сякаш не смееха да влязат на място, което свързваха с мъка, печал и загуба. Той хвърли поглед към лявата ръка на посетителя и видя, че на нея няма халка. Дали беше вдовец? Опита се да си спомни дали наскоро са погребвали млада жена.
	— Здравейте.
	Гласът на мъжа изненада пазача. Беше твърде нежен за толкова едър човек и тих, сякаш поздравът бе произнесен от вентрилоквист.
	— Добър ден. Ако желаете да влезете, мога да ви услужа с чадър.
	— Ще ви бъда задължен, благодаря — отговори мъжът, но не помръдна.
	Пазачът протегна ръка към поставката, направена от стара градинарска лейка. Издърпа чадъра за стърчащата дръжка и пристъпи към мъжа, като се вгледа в гладко избръснатото лице и поразителните му морскосини очи.
	— Казвам се Барнс. Аз съм пазачът. Ако ми кажете при кого идвате, бих могъл да ви спестя излишното лутане.
	— София Ръсел.
	— Ръсел ли казахте? Нищо не ми говори. Чакайте да проверя. Няма да отнеме повече от минута.
	— Не си правете труда. Мога да се оправя и сам.
	— Все пак ще трябва да ви запиша в книгата за посетителите.
	Мъжът разтвори чадъра.
	— Джон Смит. Доктор Джон Смит. Знам къде да я открия. Благодаря ви.
	На пазача му се стори, че гласът на мъжа потрепери. Вдигна ръка, за да му махне, но посетителят вече се отдалечаваше с големи и отмерени крачки, като войник, докато накрая потъна в сивата пелена на дъжда.
	Пазачът продължи да гледа след него. Ледени тръпки пробягаха по гръбначния му стълб и той потрепери. Прибра се в бараката до входа, затвори вратата и здраво я заключи.
	Взе книгата за посетителите от бюрото си, отвори я на днешна дата и записа името на посетителя и часа на пристигане. После му хрумна да отгърне на края на книгата, където имаше списък на погребаните по азбучен ред.
	Ръсел… София Ръсел. Ето я: ред 17, гроб 12. Погребана… точно преди една година! Сред тримата опечалени, подписали се в регистъра, беше и Джон Смит, лекар.
	Но защо не беше донесъл цветя?

	* * *

	Докато вървеше по пътя през Айви Хил, Смит беше благодарен на дъжда. Беше като покривало, метнато върху спомените, които все още със същата сила го пронизваха и изгаряха — спомени, които неизменно го бяха съпътствали през цялата изминала година, които шепнешком му напомняха за себе си денем и нощем, присмиваха се на сълзите му, подтикваха го отново и отново да съживява в съзнанието си онзи ужасен миг.
	Той оглежда бездушната бяла стая в болницата на Института за медицински изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати /ИМИИЗАСАЩ/ във Фредерик, Мериленд. Вижда как София, неговата любима, бъдещата му съпруга, мъчително се задъхва под кислородната маска. Той стои само на сантиметри от нея и не може да й помогне. Крещи на медицинския персонал, виковете му отекват в стените и се връщат обратно към него, за да му се присмеят. Лекарите не знаят какво й е. И те са безпомощни.
	Изведнъж от гърдите й се изтръгва вик — писък, който Смит и сега чува в кошмарите си и всеки път се моли да е за последно. Гръбнакът й, извит като лък, се огъва в неописуем ъгъл; потта се лее от нея, сякаш се мъчи да пречисти тялото й от отровата. Лицето й е пламнало от треска. За миг застива неподвижно. После изведнъж се отпуска. От носа и устата й бликва кръв. От дълбините на гръкляна й се изтръгва предсмъртен хрип, следва лека въздишка, сякаш душата й, най-сетне свободна, напуска измъчения си затвор…
	Смит потрепери и бързо се огледа. Не беше забелязал, че е спрял на едно място. Дъждът продължаваше да барабани по чадъра, но като че ли беше забавил ритъма си. Стори му се, че може да чуе удара на всяка капка върху найлона.
	Не знаеше откога стои неподвижно, като изоставена, забравена от всички статуя. Не разбра и какво го накара най-накрая да тръгне. Не помнеше кога се е озовал на пътеката, която водеше към гроба й, нито как е стигнал до него.

S>
	СОФИЯ РЪСЕЛ
	ПОЧИВА В БОЖИЯТА ОБИТЕЛ
S$

	Смит се наведе и прокара пръсти по гладката повърхност на гранитната плоча.
	— Знам, че трябваше да идвам по-често — прошепна той. — Но все не намирах сили да го направя. Мислех, че ако дойда тук, ще трябва да призная, че съм те изгубил завинаги. Не можех да го сторя… досега. „Проектът Хадес“ — така нарекоха онова ужасно нещо, което те отне от мен. Ти никога не си виждала лицата на хората, замесени в него; Бог ти спести това. Но искам да знаеш, че платиха за престъпленията си. Търсех отмъщение и вярвах, че така ще намеря покой. Но не го открих. Месеци наред се питах как да стигна този покой; отговорът всеки път беше един и същ.
	От джоба на сакото си Смит извади малка кутийка за бижута. Отвори я и се загледа в шесткаратовия диамант в платинена обкова, който бе купил във „Ван Клееф & Арпел’с“ в Лондон — венчалния пръстен, купен за жената, която щеше да стане негова съпруга.
	Смит приклекна и зарови пръстена в меката земя до самия надгробен камък.
	— Обичам те, София. Винаги ще те обичам. Душата ти е светлината на моя живот. Но вече е време да продължа напред. Не знам накъде ще поема, нито как ще стигна дотам. Но трябва да вървя.
	Допря пръсти до устните си, после докосна хладния камък.
	— Нека Бог те благослови и винаги бди над теб.
	Взе чадъра, отстъпи и се загледа в плочата, сякаш искаше завинаги да запечата картината в паметта си. После чу тихи стъпки зад гърба си и рязко се обърна.
	Там стоеше жена с черен чадър, около тридесет и пет годишна, висока, с ослепителна червена коса, подстригана на венец. Носът и високите й скули бяха обсипани с лунички. Щом видя Смит, морскозелените й очи се разшириха.
	— Джон? Джон Смит?
	— Мегън…?
	Мегън Олсън бързо се приближи, хвана ръката му и я стисна.
	— Ти ли си? Боже мой, мина…
	— Доста време.
	Мегън погледна зад него, към гроба на София.
	— Толкова съжалявам, Джон! Не знаех, че ще има някой тук. Не исках да те безпокоя.
	— Няма нищо. Вече свърших онова, за което бях дошъл.
	— Предполагам, че и двамата сме дошли с една и съща цел — тихо каза тя.
	Заведе го на сухо под един голям дъб и го погледна изпитателно. Бръчките на лицето му бяха станали по-дълбоки, отколкото си го спомняше, а се бяха появили и нови. Можеше само да гадае каква е била последната година за Джон Смит.
	— Съжалявам за загубата ти, Джон — продължи. — Искаше ми се да ти го кажа по-рано — тя се поколеба. — Съжалявам, че не бях наблизо, когато имаше нужда от някого.
	— Опитах да се свържа с теб, но не те намерих — отговори той. — Работата…
	Мегън кимна мрачно.
	— Нямаше ме — неопределено каза тя.
	София Ръсел и Мегън Олсън бяха израснали в Санта Барбара, заедно бяха ходили на училище, а после и в колежа на Южнокалифорнийския университет в Лос Анджелис. След колежа пътищата им се разделиха. София продължи да учи и получи докторска степен по клетъчна и молекулярна биология, а след това започна работа в Института за медицински изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати. След като стана магистър по биохимия, Мегън прие пост в Националния институт по здравеопазването. Но само след три години се прехвърли в отдела за медицински изследвания на Световната здравна организация. София получаваше картички от нея от всички краища на света и ги подреждаше в един албум, за да не изгуби следите на пътешестващата си приятелка. Ето че сега Мегън се бе завърнала без предизвестие.
	— НАСА — каза тя, за да отговори на неизречения въпрос на Смит. — Уморих се от номадския живот, кандидатствах в школата за космонавти и ме приеха. Сега съм първа в списъка за следващата космическа мисия.
	Смит не можа да скрие учудването си.
	— София винаги е казвала, че не знае какво да очаква от теб. Честито.
	Мегън се усмихна едва забележимо.
	— Благодаря. Предполагам, че никой от нас не знае какво да очаква. Ти още ли си в армията, в института?
	— Аз съм художник на свободна практика — отговори Смит.
	Не беше съвсем вярно, но все пак близо до истината. Той смени темата:
	— Ще останеш ли във Вашингтон? Може би ще намерим време да се видим.
	Мегън поклати глава.
	— С удоволствие, но довечера трябва да се връщам в Хюстън. Все пак не ми се иска да губим връзка, Джон. Още ли живееш в Търмонт?
	— Не, продадох къщата. Навява ми твърде много спомени.
	На гърба на една визитна картичка той записа адреса си в Бетесда и последния си телефонен номер.
	Подаде й картичката и каза:
	— Обаждай се.
	— Ще се обаждам — отвърна тя. — Пази се, Джон.
	— Ти също. Радвам се, че се видяхме, Мегън. Успех в мисията.
	Джон Смит излезе на дъжда и потъна във водната пелена. Мегън го проследи с поглед.
	„Аз съм художник на свободна практика…“
	Никога не си бе представяла Смит като човек без цел и посока в живота. Все още размишляваше над загадъчната му забележка, докато вървеше към гроба на София, а дъждът барабанеше по чадъра й.


>	ГЛАВА ВТОРА

	В Пентагона работят близо двайсет и три хиляди души — военни и цивилни. Помещават се в уникална сграда на площ почти четири хиляди квадратни метра. За всеки, който търси сигурност, анонимност и информация за най-сложните комуникационни системи в света плюс достъп до силовите структури във Вашингтон, по-подходящо място от това не може да се желае.
	„Съоръжения под наем“ заема съвсем скромна част от офисите в блок Е на Пентагона. Както се вижда от наименованието му, отделът се занимава с намиране, поддръжка и охрана на сгради и земя за армията — всичко от складовите бази в Сейнт Луис до пространствата на пустинята Невада, използвани за експериментални полигони на въздушните сили. Поради безславното естество на работата в „Съоръжения под наем“ работят повече цивилни, отколкото военни. Идват на работа в девет сутринта, чинно изпълняват задачите си за деня и си тръгват в пет. Събитията от световен мащаб, които приковават колегите им към бюрата дни наред, нямат никакво значение за тях. Повечето от тях харесват този начин на работа.
	Натаниъл Фредрик Клайн също го харесваше, макар и по съвсем други причини. Офисът му се намираше в самия край на един от коридорите, сгушен между врати с надпис „ЕЛЕКТРИЧЕСКА ИНСТАЛАЦИЯ“ и „ПОДДРЪЖКА“. Само че зад тях нямаше сервизни помещения, а бравите им не се отключваха и с най-съвършената кодова карта. Тези стаи бяха част от тайния офис на Клайн.
	На вратата на кабинета му нямаше табелка, само вътрешен номер на Пентагона: 2Е377. Ако някой попиташе за него, малкото му колеги, които го бяха виждали, биха го описали като мъж малко над шестдесетте, среден на ръст, невзрачен, без каквито и да било особени белези, с изключение на дългия нос и очилата с метални рамки. Вероятно някои биха се сетили да споменат строгите му, вечно смачкани костюми, а може би дори навика бегло да се усмихва, докато върви по коридора. Сигурно бяха чували, че понякога викат Клайн при началниците или пред конгресната комисия. Но това лесно се обясняваше с високата му длъжност. Някои може би знаеха също, че му е поверено да се грижи за имотите, от които Пентагонът притежава дял или наема по целия свят. На това можеше да се дължи фактът, че рядко го виждаха да се мярка наоколо. Всъщност не беше лесно да се каже кой е Натаниъл Клайн или с какво се занимава.
	В осем часа вечерта Клайн все още седеше на бюрото в скромния си офис, който по нищо не се отличаваше от останалите в крилото. Той го беше доукрасил с няколко лични вещи: карти на света, тъй както са си го представяли картографите през XVI век; антикварен глобус върху поставка и голяма снимка на Земята от Космоса, поставена в рамка.
	Макар малцина да го знаеха, но вкусът на Клайн към световните мащаби идваше пряко от настоящата му длъжност: да бъде очи и уши на президента. От своя офис без табелка на вратата той ръководеше организация със свободна структура, известна като Приют Едно. Създадена от президента след ужасяващия проект „Хадес“, Приют едно играеше ролята на предупредителна алармена система и възможност за таен отпор на държавния глава.
	Тъй като Приют едно работеше извън обсега на обичайната за военното разузнаване бюрокрация и далеч от зоркия поглед на Конгреса, тя нямаше нито официална организация, нито щаб. Вместо акредитирани оперативни служители Клайн наемаше мъже и жени, които наричаше „променливи числа“ — доказани специалисти в своите области, по някакво стечение на обстоятелствата изпаднали от оборота на обществения живот. Повечето — но със сигурност не всички — притежаваха известна военна подготовка, бяха носители на множество отличия и награди, но поради търкания с началството бяха предпочели да подадат оставка. Имаше и цивилни: бивши следователи — държавни и федерални; лингвисти, говорещи свободно по десетина езика; лекари, обиколили света и свикнали с най-тежки условия на живот. Най-добрите от тях — като полковник Джон Смит — принадлежаха към двата свята.
	Всички притежаваха едно качество, чиято липса бе накарала Клайн да отхвърли доста от потенциалните служители: животът им беше само техен. Имаха малко или никакви роднини, малко отговорности и професионална репутация, която би задоволила и най-строгите изисквания. Това бяха неоценими предимства за човек, изпратен в опасна мисия на хиляди мили далеч от дома.
	Клайн затвори папката с доклада, който четеше, свали очилата си и потърка уморените си очи. Възнамеряваше да се прибере у дома, където да го посрещне неговият кокер-шпаньол Бък и с наслада да обърне един пръст малцово уиски, след което да хапне от вечерята, оставена във фурната от прислужницата. Тъкмо се канеше да стане, когато вратата между кабинета му и съседната стая се отвори.
	— Натаниъл?
	Беше елегантна жена, няколко години по-млада от него, със светли очи и прошарена руса коса, прибрана на кок. Носеше син делови костюм, чиято строгост се подчертаваше от перлена огърлица и филигранна златна гривна.
	— Мислех, че си си отишла, Маги.
	Маги Темпълтън беше негова секретарка през десетте години, откак работеше в Агенцията за национална сигурност.
	— Кога за последен път съм си тръгвала преди теб? — Тя вдигна старателно изскубаните си вежди. — Добре, че не го направих и сега. Ела да видиш нещо.
	Клайн я последва в съседната стая — голяма компютърна зала, пълна с монитори, сървъри и периферни устройства, снабдени с най-модерния правителствен софтуер. Клайн се възхити на сръчността и бързината, с която Маги работеше върху клавиатурата. Приличаше на виртуозно изпълнение на концертиращ пианист.
	Освен президента единствено Маги Темпълтън беше наясно с какво точно се занимава Приют едно. Тъй като знаеше, че ще има нужда от опитен и сигурен човек за своя дясна ръка, Клайн бе настоял тя да започне работа с групата от самото начало. Маги беше работила за него в Агенцията за национална сигурност и имаше над двадесетгодишен опит като главен администратор в ЦРУ. Но най-важно за Клайн бе, че тя е част от семейството. Маги беше сестра на Джудит, неговата съпруга, която бе починала от рак преди години. Самата Маги бе изстрадала достатъчно: мъжът й, таен агент на ЦРУ, не се завърна от мисия в чужбина. Съдбата беше отредила Маги и Клайн да останат единствените роднини.
	Маги почука по екрана с елегантно оформения си нокът.
	„ВЕКТОР ШЕСТ.“
	Двете думи примигваха в средата на екрана като уличен светофар на безлюдна пресечка в провинциално градче. Клайн усети как косъмчетата по ръцете му настръхват. Отлично знаеше кой е Вектор шест; лицето на мъжа изплува в съзнанието му толкова ясно, сякаш стоеше пред него. В редките случаи, когато се появяваше на екрана на компютъра, кодовото име Вектор шест действаше като предупредителен сигнал за Клайн.
	— Да отворя ли съобщението? — спокойно попита Маги.
	— Да, ако обичаш…
	Тя докосна няколко клавиша и на екрана изникна шифровано съобщение от букви, символи и цифри. Натисна други няколко клавиша, за да активира програмата за разшифроване. След секунди се появи и текстът на съобщението:

C>
	Вечеря — твърда цена — 8 евро
	Специалитет: Морски дарове
	Бар-специалитет: „Белини“
	Заведението затваря между 2 и 4 часа
C$

	Дори ако по някакъв начин трето лице успееше да декодира съобщението, това меню на безименен френски ресторант беше безсмислено и подвеждащо. На последната си среща с Вектор шест Клайн беше въвел простичък код. Смисълът на съобщението нямаше нищо общо със средиземноморската кухня. Беше сигнал за екстремна ситуация, молба за незабавно изтегляне.
	Клайн не се поколеба.
	— Моля те, изпрати следния отговор: „Резервация за двама“.
	Пръстите на Маги затракаха по клавиатурата, за да напечатат отговора. Краткото изречение полетя към два военни сателита и след това се върна отново на Земята. Клайн не знаеше къде се намира Вектор шест в момента, но имаше ли достъп до лаптопа си, можеше да свали и да дешифрира съобщението.
	„Хайде! Обади се!“
	Клайн провери часа на изпращане на съобщението: оттогава бяха минали осем часа. Как беше възможно?
	Часовата разлика! Вектор шест действаше на осем часови пояса разстояние в източна посока. Клайн погледна часовника си: всъщност съобщението бе изпратено преди по-малко от две минути.
	На екрана се появи отговор: „Резервацията потвърдена.“
	После екранът стана черен и Клайн въздъхна. Вектор шест не се задържаше в Интернет повече, отколкото бе необходимо. Контактът беше установен, маршрутът предложен, приет и потвърден. Вектор шест нямаше повече да използва този канал за свръзка.
	Когато Маги излезе от мрежата, Клайн седна на единствения друг стол в помещението и започна да се пита какви обстоятелства бяха накарали Вектор шест да потърси връзка с него.
	За разлика от ЦРУ и другите разузнавателни агенции Приют едно не поддържаше мрежа от чуждестранни агенти. Въпреки това Клайн имаше множество контакти с чужбина. Едни от тях беше установил по времето, когато работеше в агенцията; други бяха резултат от случайни срещи, прераснали в отношения, основани колкото на доверие, толкова и на взаимен интерес.
	Контингентът от чуждестранни агенти беше разнороден: египетски лекар, сред чиито пациенти бе и по-голямата част от политическия елит на страната; компютърен предприемач в Ню Делхи, който доставяше оборудване и поддържаше компютрите на правителството; банкер в Малайзия, специализиран в прехвърляне, укриване и изтегляне на офшорни фондове по цял свят. Тези хора не се познаваха помежду си. Нямаха нищо общо освен приятелството си с Клайн и компютърните лаптопи, които им бе раздал. Клайн им се бе представял като бюрократ средна ръка, но всички знаеха, че всъщност е нещо много повече. И приемаха да му служат вместо очи и уши не само от приятелски чувства и вяра в институцията, която той представляваше, но и защото разчитаха да получат помощ от него, в случай че родните им държави се превърнеха в опасно място за живеене.
	Вектор шест бе един от многото.
	— Нейт?
	Клайн обърна поглед към Маги.
	— Кой ще отговори на обаждането? — попита тя.
	„Добър въпрос…“
	Когато излизаше в чужбина, Клайн винаги използваше картата си на служител на Пентагона. Ако трябваше да се среща със свръзка, гледаше да е на обществени и безопасни места. Най-подходящи бяха официалните служби в посолствата на Съединените щати. Но Вектор шест не се намираше в близост до посолство. Беше в движение.
	— Смит — каза накрая Клайн. — Моля те, Маги, свържи ме с него.

	* * *


	Смит сънуваше София, когато дочу настоятелното звънене на телефона. Двамата седяха на брега на река, в сянката на огромни постройки. В далечината се виждаше голям град. Въздухът беше горещ, изпълнен с аромат на розово масло и на София. Кайро… намираха се при пирамидите на Гиза, в покрайнините на Кайро.
	Секретната линия…
	Смит бързо седна на кушетката, където беше заспал с дрехите, след като се прибра от гробищата. Зад мокрите от дъжда прозорци вятърът стенеше, тъмните облаци се сгъстяваха. Като бивш военен интернист и хирург, работил на бойното поле, Смит бе развил способността да се събужда и разсънва мигновено. Това се бе оказало полезно, когато работеше в ИМИИЗАСАЩ, където често открадваха по малко време за сън между дългите часове изтощителна работа. Щеше отново да му се налага да се възползва от тази способност. Изтощен и измъчван от спомени, се бе прибрал у дома, беше си стоплил супа, после, излегнат на кушетката, се бе заслушал в шума на дъжда и бе задрямал.
	Погледна часовника в долния десен ъгъл на монитора: минаваше девет. Беше спал два часа. Само един човек можеше да го търси на тази линия. Каквито и да бяха новините, скоро нямаше да помирише възглавница.
	— Добър вечер, господин Клайн.
	— Добър вечер и на теб, Джон. Надявам се, че не съм прекъснал вечерята ти.
	— Не, сър. Вече хапнах.
	— В такъв случай кога можеш да дойдеш във военновъздушна база Андрюс?
	Смит пое дълбоко дъх. Клайн обикновено бе спокоен и делови. Рядко говореше така рязко и по същество.
	А това означаваше, че нещо се е случило — и то внезапно.
	— След около четиридесет и пет минути, сър.
	— Добре, Джон, и си вземи багаж за няколко дни — после затвори.
	Смит загледа втренчено безмълвната слушалка в ръката си.
	— Да, сър.
	Сред неизкоренимите навици, добити по време на подготовката му, беше и стягането за път. Смит го правеше машинално: три минути за душ и бръснене; две минути за обличане; още две за последна проверка и прибавяне на едно-две неща към вече приготвената пътна чанта, която стоеше в килера. На излизане включи алармената система, изкара колата си на алеята и затвори металната врата на гаража с дистанционното.
	Заради дъжда пътуването до военновъздушна база Андрюс продължи повече от обичайното. Смит не спря пред главния вход, а сви към черния вход за камионите на доставчиците. Пазач, облечен в пончо, разгледа ламинираната му карта за самоличност, провери дали името му фигурира в списъка на персонала и му махна да влезе.
	Смит бе излитал много пъти от база Андрюс и я познаваше добре. Не му беше трудно да намери хангара със самолетите на ескадрилата, които в повечето случаи се използваха от офицерите. Остави колата на паркинга, далеч от самолетните писти, извади от нея багажа си и тръгна към огромния хангар.
	— Добър вечер, Джон — поздрави Клайн. — Отвратително време, нали? А вероятно и още ще се влошава.
	Смит остави чантата си на земята.
	— Да, сър. Но само за хората от флота.
	Този път Клайн дори не се усмихна на изтърканата му шега.
	— Извинявай, че те измъкнах от къщи в такава вечер. Случи се нещо непредвидено. Ела с мен.
	Смит се огледа и тръгна след Клайн към кафенето. В хангара имаше четири самолета „Гълфстрийм“, но не се виждаше никой от персонала. Предположи, че Клайн им е наредил да излязат, за да останат двамата насаме.
	— Зареждат един самолет с резервоари с голяма вместимост — обясни началникът му, като погледна часовника си. — Ще приключат след десет минути.
	Подаде на Смит стиропорова чаша, пълна с черно кафе, от което се вдигаше пара, и го погледна изпитателно.
	— Джон, става въпрос за едно изтегляне. Затова бързаме толкова.
	„И се нуждаем от променливо число.“
	Благодарение на армейското си минало Смит добре познаваше термина „изтегляне“ в смисъла, в който го използваше Клайн. Това означаваше да се измъкне някой или нещо от място или ситуация максимално бързо и незабелязано — обикновено в принудителни обстоятелства и при много строго разписание.
	Но Смит знаеше също, че има хора — военни и цивилни, които са специалисти в този вид работа.
	Когато изказа последното на глас, Клайн му отвърна:
	— В този случай имам известни съображения. Не бих желал да замесвам никоя друга служба — поне засега. Освен това познавам човека — ти също.
	Смит трепна.
	— Извинете, сър?
	— Човекът, с когото ще се срещнеш и когото ще изтеглиш, е Юрий Данко.
	— Данко…
	В съзнанието на Смит изникна образът на едър, мечешки тромав мъж, няколко години по-възрастен от него, с приятно кръгло лице, осеяно с белези от някогашно юношеско акне. Юрий Данко, син на миньор от Добнец, роден с един увреден крак, се беше издигнал до чин полковник в Медицинската изследователска дивизия на Руската армия.
	Смит не успя да скрие изненадата си. Знаеше, че преди да подпише тайния договор, чрез който стана член на Приют едно, Клайн беше изследвал под лупа целия му живот. Значи Клайн бе наясно, че Смит познава Данко. Но никога по време на кратките срещи шефът му дори не беше намеквал, че самият той има някакви връзки с руснака.
	— Данко член ли е на…?
	— На Приют едно? Не. И ти не бива да споменаваш, че членуваш. Данко знае само, че му изпращам един приятел да го изтегли. Това е всичко.
	Смит не повярва на думите му. Клайн никога не разкриваше обстоятелствата докрай. Но в едно беше сигурен: шефът му никога не би изложил на опасност оперативен агент, като му спести информация, която е необходимо да знае.
	— При последната ни среща — продължи Клайн — двамата с Данко установихме прост код, който да се използва само при спешни случаи. Беше меню от ресторант. Цената — 8 евро — посочва датата, 8 април, след два дни. Или след един, според европейското време. Специалитетът е морски дарове, което говори за начина на придвижване на Данко: по море. „Белини“ е коктейл, който е бил приготвен за пръв път в „Харис бар“ във Венеция. Времето, в което ресторантът е затворен — между два и четири следобед, посочва часа, в който свръзката трябва да бъде на уреченото място.
	Клайн направи пауза.
	— Прост, но много ефективен код. Дори ако някой разгадае шифъра и прихване съобщението, ще му бъде невъзможно да открие някакъв смисъл в менюто.
	— Щом като Данко може да дойде на срещата едва след двадесет и четири часа, за какво е тази паника? — попита Смит.
	— Защото Данко се е паникьосал — отговори Клайн, видимо разтревожен. — Може да пристигне във Венеция преди уреченото време, а може и да закъснее. Ако се окаже първото, не бих искал да чака напразно.
	Смит кимна, докато отпиваше от кафето си.
	— Разбирам. А сега дойде ред на най-важния въпрос: защо Данко иска да го изтеглим?
	— Само той може да ни обясни съображенията си. Повярвай ми: аз също искам да ги чуя. Данко заема изключително важна позиция. Никога не би се изложил на риск…
	Смит вдигна вежди.
	— Освен ако…
	— Освен ако не е бил принуден.
	Клайн остави чашата си с кафе.
	— Не мога да твърдя със сигурност, Джон, но мисля, че Данко се е сдобил с информация. Ако е така, значи смята, че трябва да ми я съобщи.
	Той погледна над рамото на Смит към един сержант от въздушната полиция, който влезе в хангара.
	— Самолетът е готов за излитане, сър — енергично доложи сержантът.
	Клайн хвана Смит за лакътя и двамата се отправиха към вратата.
	— Тръгвай за Венеция — тихо каза той. — Срещни се с Данко и виж с какво разполага. И побързай.
	— Ще го направя. Сър, има нещо, което ще ми трябва във Венеция.
	След като излязоха навън, Смит вече нямаше нужда да понижава глас. Барабаненето на дъжда заглуши думите му. Само от кимването на Клайн пролича, че Смит изобщо е казал нещо.


>	ГЛАВА ТРЕТА

	В католическа Европа, Страстната седмица е време за поклонение и събирания. Бизнесцентровете и училищата затварят вратите си, влаковете и хотелите са претъпкани, а жителите на живописните градове на Стария свят се приготвят за щурма на чуждестранните туристи.
	Венеция е едно от най-популярните места за онези, които търсят да съчетаят свещеното и светското. Серенисима е пъстър гоблен от църкви и катедрали, достатъчни да задоволят духовните нужди и на най-ревностния богомолец. Но тя е и хилядолетно място за развлечения, чиито тесни улици и павирани алеи, приютили множество заведения, са способни да задоволят и най-изтънчените земни желания.
	Вече трети ден, точно в два без петнайсет, Смит премина между редиците маси, разположени пред „Кафе Флориан“ на площад „Сан Марко“. Винаги избираше една и съща маса близо до малък подиум, на който стоеше роял. Пианистът щеше да пристигне след няколко минути и точно половин час в заведението щеше да се разнася музиката на Моцарт или Бах, примесена с глъчката на стотиците туристи, които се стичаха на площада.
	Сервитьорът, който обслужваше Смит през последните два дни, забърза към клиента си. Американецът — не можеше да бъде друг с този специфичен акцент — беше добър клиент; тоест такъв, който не разбираше от качество на обслужването и даваше щедър бакшиш независимо от работата на келнера. Съдейки по елегантния пепелносив костюм и обувките ръчна изработка, сервитьорът бе стигнал до заключението, че клиентът му е проспериращ бизнесмен, който, след като е приключил със сделките си, е решил да се отдаде на няколко дни туризъм за сметка на компанията.
	Смит се усмихна на келнера, поръча обичайното кафе с мляко и сандвич с пушено филе и заразлиства днешния брой на „Интернешънъл хералд трибюн“, докато попадна на страницата за бизнес.
	Късната му следобедна закуска пристигна точно в мига, когато пианистът удари началните акорди на една Бахова кантата. Смит пусна две бучки захар в кафето си и започна усърдно да го разбърква. Отвори вестника и заоглежда пространството от своята маса до Палата на дожите.
	През повечето време площад „Сан Марко“ с постоянните си тълпи бе съвършеното място за среща с човек, който бяга. Но беглецът закъсняваше с един ден. Смит се запита дали Юрий Данко изобщо е успял да напусне Русия.
	Когато се срещнаха за пръв път, Смит работеше в ИМИИЗАСАЩ. Данко беше негов колега от Медицинската изследователска дивизия на Руската армия. Това се случи в луксозния грандхотел „Виктория-Юнгфрау“ край Берн. Там на неофициална конференция се бяха събрали представители на двете държави, за да обменят информация относно напредъка в постепенното съкращаване на програмите си за биологическо оръжие. Срещите се провеждаха паралелно с официалните посещения на международни наблюдатели.
	Смит никога не се бе занимавал с вербуване на агенти. Но подобно на всички останали членове на групата от Съединените щати той беше подробно осведомен от служителите на контраразузнаването в ЦРУ за това как другата страна може да направи постъпки и опити за вербуване. През първите няколко дни на конференцията Смит неусетно се сприятели с Данко. Макар че постоянно бе нащрек, високият тромав руснак му стана симпатичен. Данко не криеше, че е патриот. Но както сподели със Смит, тази работа бе от голямо значение за него, защото не желаеше децата му да живеят със страха, че някой луд човек може да пусне биологическо оръжие, за да упражнява терор или да си отмъщава.
	Смит отлично си даваше сметка, че такава вероятност — и то не малка — наистина съществува. Русия се намираше в период на промени, криза и несигурност. Междувременно продължаваше да разполага с огромен арсенал от биологическо оръжие, складирано в ръждиви контейнери под недотам строгия надзор на изследователи, учени и военни, на които в повечето случаи не плащаха достатъчно и които не успяваха да изхранят семействата си. Тези хора можеха и да не устоят на изкушението да продадат нещичко на черно.
	Смит и Данко започнаха да се срещат извън редовното време на конференцията. Когато дойде време групите участнички да се завърнат в родните си страни, между двамата вече се бе породило приятелство, основано на взаимно уважение и доверие.
	През следващите две години те се срещаха многократно — в Санкт Петербург, Атланта, Париж и Хонконг — всеки път в рамките на официални конференции. Но при всяка следваща среща Данко изглеждаше все по-потиснат. Той не употребяваше алкохол, но въпреки това понякога езикът му се развързваше и Данко заговаряше за лицемерието на своите военни началници. Намекваше, че Русия нарушава спогодбите си със Съединените щати и останалия свят. Привидно се водеха преговори за съкращаване на програмите за биологическо оръжие, но всъщност изследванията в тази област продължаваха с ускорен ход. И — което беше най-лошото — все повече руски учени и техници изчезваха от страната и не след дълго се появяваха в Китай, Индия и Ирак, където имаше повишено търсене и неограничени средства за прилагане на техните умения.
	Смит беше проницателен изследовател на човешката природа. След поредното мъчително откровение на Данко той му каза:
	— Аз мога да ти помогна в тази работа, Юрий. Ако наистина го искаш.
	Данко реагира като покаял се грешник, който най-после се е освободил от бремето на греха си. Съгласи се да предостави на Смит информацията, която според него би заинтересувала Съединените щати. Условията му бяха само две: да контактува единствено със Смит и с никого другиго от американското разузнаване; и второ: Смит да обещае, че ако с Данко се случи нещо, той ще се погрижи за семейството му.
	— Нищо няма да ти се случи, Юрий — каза американецът тогава. — Ще умреш в собственото си легло, заобиколен от внуци.
	Сега, като гледаше тълпите, които излизаха от Палата на дожите, Смит си припомни тези думи и се замисли. Беше искрен, когато ги казваше. Но Данко закъсняваше с двадесет и четири часа и сега мисълта за казаното го изпълваше с горчивина.
	„Но ти нито веднъж не си ми споменавал за Клайн — помисли си Смит. — Не си ми казвал, че вече имаш свръзка в Съединените щати. Защо, Юрий? Да не би Клайн да е твоят таен коз?“
	Нови тълпи прииждаха с гондоли и катери, които акостираха на кейовете пред лъвовете на площад „Сан Марко“. Повечето туристи излизаха с блеснали очи от внушителната базилика, заслепени от разкоша и величието й. Смит се вглеждаше в лицата им: на младите двойки, които се държаха за ръце, на бащите и майките, които водеха децата си, групите, скупчени около своите гидове, които се опитваха да надвикат гълчавата на десетки различни езици. Той държеше вестника на нивото на очите, но погледът му безспирно блуждаеше над ръба му, изучавайки хората в търсене на познатото лице.
	„Къде си? Какво толкова ужасно си открил, заради което е трябвало да издадеш тайните си и да си рискуваш живота?“
	Тези въпроси го измъчваха. Тъй като Данко беше прекъснал всякаква връзка, нямаше как да получи отговори на тях. Според Клайн руснакът щеше да дойде през разтърсваната от война Югославия, трябваше да се крие и да си проправя път през хаоса и мизерията в този район, докато достигне крайбрежието. Там щеше да се качи на кораб, който да го откара през Адриатическо море до Венеция.
	„Само стигни дотук и си в безопасност.“
	„Гълфстрийм“ чакаше в готовност на венецианското летище „Марко Поло“; на кея до Палацо Приджиони на Рио ди Палацо беше швартован бързоходен катер. Смит щеше да качи Данко на борда три минути след като го забележи. Час по-късно щяха да излетят.
	„Къде си?“
	Смит тъкмо понечи да отпие от кафето си, когато мярна нещо с периферното си зрение: едър мъж, присламчил се към опашката на туристическа група. Можеше да бъде един от туристите. Носеше непромокаемо найлоново яке и шапка за голф; гъстата брада и огромните слънчеви очила скриваха лицето му. Но в този човек имаше нещо необичайно.
	Смит продължи да наблюдава и изведнъж го забеляза: леко накуцване с левия крак. Левият крак на Юрий Данко по рождение беше по-къс с около два сантиметра от десния. Дори специално изработената подметка на обувката не можеше напълно да скрие накуцването.
	Смит се завъртя на стола си и нагласи вестника, така че да следи действията на Данко. Доста ловко използваше прикритието на туристите, беше се присламчил достатъчно близо, за да го помислят за част от групата, и същевременно стоеше дотолкова встрани, че да не привлича вниманието на гида.
	Групата остави базиликата и тръгна към Палата на дожите. За по-малко от минута туристите стигнаха до външната редица от маси на „Кафе Флориан“. Неколцина се отделиха от групата и се отправиха към малкия снекбар, чийто вход беше до вратата на кафенето. Бъбрейки оживено, те минаха покрай масата на Смит. Той не помръдна. Вдигна поглед едва когато Данко се изравни с него.
	— Столът е свободен.
	Данко се обърна. Явно беше познал гласа му.
	— Джон?
	— Аз съм, Юрий. Хайде, сядай.
	Руснакът се настани на стола. На лицето му се четеше смущение.
	— Но господин Клайн… Теб ли изпрати? Да не би да работиш…
	— Не тук, Юрий. Да, аз дойдох да те изтегля.
	Данко поклати глава и махна на преминаващия сервитьор, за да си поръча кафе. Извади цигара и я запали. Въпреки брадата лицето на Данко беше съвсем измършавяло. Докато се мъчеше да запали цигарата си, ръцете му трепереха.
	— Още не мога да повярвам, че те виждам…
	— Юрий…
	— Всичко е наред, Джон. Не ме проследиха. Чист съм — Данко се отпусна в стола си и се загледа в пианиста. — Страхотно, нали? Имам предвид музиката.
	Смит се наведе напред.
	— Добре ли си?
	Данко кимна.
	— Вече съм добре. Не ми беше лесно да стигна дотук, но…
	Той прекъсна думите си, когато келнерът донесе кафето.
	— В Югославия беше много трудно. Сърбите са параноици. Бях с украински паспорт, но въпреки това пак ме проверяваха много старателно.
	Смит се бореше със стотиците въпроси, които напираха в главата му и се мъчеше да се съсредоточи върху следващата стъпка.
	— Има ли нещо, което трябва да ми кажеш или да ми дадеш веднага?
	Данко сякаш не го чу. Вниманието му бе приковано в двама карабинери — италианската милиция, които бавно се разхождаха сред туристите с провесени на гърдите автомати.
	— Много полиция — промърмори той.
	— Празник е — отговори Смит. — На празник винаги пускат допълнителни патрули. Юрий…
	— Трябва да кажа нещо на господин Клайн, Джон — Данко се наклони през масата. — Това, което смятат да направят… не е за вярване. Това е лудост.
	— Какво смятат да направят? — настоятелно попита Смит, като се стараеше да контролира гласа си. — Кои са те?
	Данко нервно се огледа наоколо.
	— Уредил ли си всичко? Можеш ли да ме измъкнеш оттук?
	— Можем да тръгнем веднага.
	Докато бъркаше в джоба, за да извади портфейла си, Смит забеляза двамата карабинери, които вървяха между масите. Единият се смееше, сякаш другият току-що му беше разказал виц. После се отправиха към бара със сандвичи.
	Смит отброи няколко лири, после ги остави на масата. Тъкмо се готвеше да стане от стола си, когато сякаш цялата вселена експлодира.
	— Джон!
	Викът на Данко беше прекъснат от оглушителния шум на автоматични откоси. След като бяха подминали масата им, двамата карабинери неочаквано се бяха обърнали и сега стреляха с автоматите си. Смъртоносното олово от двете дула надупчи тялото на Данко, което от силата на куршумите се бе прилепило към облегалката на стола. Столът се прекатури.
	Смит нямаше време да разсъждава върху случилото се; мигом се хвърли към малкия подиум. Куршумите свистяха край него и откъртваха парченца камък и дърво. Пианистът направи фатална грешка: опита да се изправи. Един откос го разкъса на две половини. Секундите се точеха бавно, сякаш бяха мед. Смит не можеше да повярва, че убийците действат така невъзмутимо, със смъртоносна безнаказаност. Едно знаеше със сигурност: че лъскавото черно тяло на рояла, чиито бели клавиши страховито летяха във всички посоки, пазеше живота му, като поемаше върху себе си армейските куршуми залп след залп.
	Убийците бяха професионалисти; разбраха, че времето им е изтекло. Хвърлиха автоматите си, приклекнаха зад една обърната маса и свалиха военните си якета. Отдолу бяха облечени в сиви и жълтокафяви анораци. От джобовете си извадиха рибарски кепета. Като се възползваха от всеобщата паника, те се втурнаха към „Кафе Флориан“. Влетяха през главния вход и единият от тях закрещя:
	— Убийци! Убиват всички! За Бога, викайте полиция!
	Смит вдигна глава точно навреме, за да види как убийците се шмугват в крещящата тълпа от посетители. После погледна Данко, който лежеше възнак, а гърдите му бяха надупчени. От гърлото му се изтръгна приглушен животински рев. Скочи иззад подиума и с лакти си запробива път. Тълпата го повлече към служебния вход и алеята отзад. Задъхан, Смит бясно се заозърта във всички посоки. Вляво зърна за секунда сиви якета, които изчезваха зад ъгъла.
	Убийците много добре познаваха района. Те прекосиха две лъкатушещи алеи и стигнаха до тесен канал, където за каменен кей беше привързана гондола. Единият скочи вътре и грабна веслото, другият отвърза въжето. След секунди се понесоха по канала.
	Онзи, който гребеше, спря за момент, за да запали цигара.
	— Днешната работа беше доста лесна — каза той на партньора си.
	— Наистина, твърде лесна за двайсет хиляди долара — отговори вторият. — Но трябваше да убием и другия. Швейцарският шеф нареди съвсем ясно: мишената и всеки, който осъществи контакт с нея.
	— Баста!* Изпълнихме договора. Ако швейцарският шеф иска…
	[* Стига (итал.). — Бел. прев.]
	Думите му бяха прекъснати от възклицанието на гребеца:
	— По дяволите!
	Вторият стрелец се обърна в посоката, в която сочеше неговият приятел. При вида на приятеля на жертвата, който тичаше по алеята край канала, челюстта му увисна.
	— Застреляй тоя кучи син! — изкрещя той.
	Гребецът извади големокалибрен пистолет.
	— С удоволствие.
	Смит видя как гребецът вдига ръка, пистолетът се насочва, а гондолата се олюлява. Осъзна глупостта си — преследваше въоръжени убийци, без да има дори нож. Но образът на Данко караше краката му да тичат сами. Оставаха му по-малко от петдесет метра. Гребецът не можеше да се закрепи неподвижно, за да стреля.
	Двадесет фута.
	— Томазо…
	Гребецът Томазо тайно си пожела партньорът му да млъкне. Виждаше, че обезумелият непознат приближава, но какво значение имаше това? Очевидно не носеше оръжие, иначе досега щеше да го е използвал.
	После забеляза нещо друго, което се виждаше между подовите дъски на гондолата: приличаше на батерия с разноцветни жици… такива, каквито самият той често бе използвал.
	Викът на Томазо бе прекъснат от експлозия. Огненото кълбо погълна гондолата и я подхвърли на шейсет метра във въздуха. За миг не се виждаше нищо друго освен черен, задушлив пушек. Смит се удари в стената на една стъкларска фабрика. Не видя нищо след експлозията, но усети мириса на горящо дърво и обгорена плът, които заваляха на късове като дъжд от небето.

	* * *


	Всред ужаса и страха, които се възцариха на площада, един мъж остана спокоен. Стоеше скрит зад постамента на един от гранитните лъвове на „Сан Марко“. На пръв поглед приличаше на петдесетгодишен, но вероятно мустаците и козята брадичка го състаряваха. Носеше спортен костюм френска кройка на едри карета, с изкуствено жълто цвете на ревера. Около врата му бе вързана мека вратовръзка. Случайният наблюдател би го сметнал за конте, вероятно пожизнен академик или пенсионер с вкус към старомодния шик.
	Само че се движеше прекалено бързо. Ехото от стрелбата на площада едва заглъхна и той се запъти по посока на бягащите стрелци. Трябваше да направи избор: да тръгне след тях и американеца, който ги гонеше, или да отиде при ранения мъж. Изобщо не се поколеба.
	— Доторе!* Направете път! Аз съм лекар!
	[* Лекар (итал.) — Бел. прев.]
	Треперещите туристи мигновено реагираха на перфектния му италиански. За секунди той коленичи до разкъсаното от куршуми тяло на Юрий Данко. Един поглед беше достатъчен, за да му покаже, че Данко вече не се нуждае от никаква помощ освен, разбира се, от Божията. Въпреки това притисна два пръста до врата му, сякаш търсеше пулс. В същото време другата му ръка бе заета с якето на Данко.
	Хората бяха започнали да се изправят, да се оглеждат. И да го забелязват. Неколцина тръгнаха към него. Макар и още да бяха в шок, те все пак можеха да задават въпроси, които той би предпочел да избегне.
	— Ей, ти там! — каза рязко докторът на един младеж, който приличаше на студент в колеж. — Ела тук и ми помогни.
	Той дръпна студента и го накара да хване ръката на Данко.
	— Сега стискай… Казах, стискай!
	— Но той е мъртъв! — запротестира студентът.
	— Идиот! — сопна се докторът. — Още е жив. Но ще умре, ако не почувства малко човешка топлина!
	— Но вие…
	— Трябва да потърся помощ. Ти стой тук!
	Докторът си проправи път през тълпата, струпана около убития мъж. Не го беше грижа за погледите, отправени към него. Известно беше, че повечето свидетели са неблагонадеждни и при най-добрите обстоятелства. В подобни условия нито един от присъстващите не би могъл да го опише точно.
	До слуха му достигна воят на първата полицейска сирена. След минути целият площад щеше да бъде ограден с кордон и да гъмжи от карабинери. Щяха да бъдат набелязани потенциалните свидетели; разпитите щяха да се проточат с дни. Докторът нямаше да се остави в този капан.
	С изненадваща бързина стигна до Моста на въздишките, прекоси го, мина покрай сергиите, където амбулантни търговци предлагаха сувенири и щамповани фланелки, и се вмъкна във фоайето на хотел „Даниели“.
	— Добър ден, хер доктор Хумболт — поздрави го портиерът.
	— Добър ден и на теб — отговори мъжът, който не беше нито лекар, нито Хумболт. За малцината, на които бе необходимо да знаят истинското му име, то беше Питър Хауъл.
	Хауъл не се изненада, че новината за касапницата още не е стигнала до оазиса от августовско спокойствие на „Даниели“. Малка част от външния свят успяваше да проникне в този дворец от XIV век, строен за дожа Енрико Дандоло.
	Хауъл зави към разкошната гостна и се отправи към малкия бар в ъгъла. Поръча си бренди и когато барманът му обърна гръб, за секунда затвори очи. Беше виждал много мъртъвци през живота си, бе предизвиквал и сам бе ставал жертва на крайно насилие. Но това хладнокръвно, безмилостно убийство на площад „Сан Марко“ бе успяло да го разтърси.
	Изпи половината бренди на една глътка. Когато алкохолът проникна в кръвта му, Хауъл усети как се отпуска. Бръкна в джоба на сакото си.
	Бяха изминали десетки години от времето, когато бе започнал да изучава джебчийския занаят. Той усети как пръстите му напипаха листа хартия от джоба на Данко и му стана приятно, че не е изгубил ловкостта си.
	Прочете изречението веднъж, после втори път. Въпреки че резултатът можеше да се предвиди, беше се надявал, че нещо от написаното на листа ще му даде отговор на загадката защо Данко е бил убит. И кой би могъл да извърши това. Но думите не му говореха нищо, освен една: „Биоапарат.“
	Хауъл сгъна листа хартия и го прибра. Пресуши останките от брендито си и направи знак на бармана за още едно.
	— Всичко наред ли е, синьоре? — попита барманът загрижен, когато му поднесе питието.
	— Да, благодаря.
	— Ако имате нужда от нещо, аз съм на ваше разположение.
	При вида на безизразното изражение на Хауъл барманът се оттегли.
	„С нищо не можеш да ми помогнеш, старче. Не ти си човекът, който ми е нужен.“

	* * *


	Когато отвори очи, Смит се стъписа при вида на гротескните лица, които се взираха в него. Понечи да се отдръпне и откри, че е подпрян на вратата на някакъв магазин. Бавно се изправи на крака и инстинктивно започна да проверява дали не се е наранил. Нямаше нищо счупено, но лицето му пареше. Прокара ръка по бузата си и пръстите му се обагриха с кръв.
	„Поне съм жив.“
	Не можеше да каже същото за убийците, които се бяха опитали да избягат с гондолата. Експлозията, която беше раздробила лодката на парчета, бе убила и седящите в нея. Дори ако полицията намереше очевидци, от тях нямаше да има полза: професионалните убийци често бяха майстори на дегизировката.
	Мисълта за полицията накара Смит да се раздвижи. Тъй като бяха почивни дни, всички магазини покрай канала бяха затворени. Наоколо не се виждаха хора. Но воят на полицейската сирена ставаше все по-силен. Явно властите бяха свързали убийството на площад „Сан Марко“ с взрива на канала. Сигурно свидетелите им бяха казали, че убийците са побягнали в тази посока.
	„И тук ще се натъкнат на мен… Същите свидетели ще ме свържат с Данко.“
	Полицията щеше да се заинтересува от отношенията между Смит и мъртвия човек, защо са се срещали и за какво са си говорили. Щяха да разкрият факта, че Смит е бил офицер в Американската армия. По-нататък разпитът щеше да се задълбочи още повече. Но в крайна сметка Смит не би могъл да им каже нищо, което да обясни убийството.
	Изправи се на крака, избърса лицето си, доколкото можа, и изтупа костюма си. Направи няколко колебливи крачки, после тръгна бързо. Пресече моста и потъна в сенките на оградено секеро, работилница за гондоли. Преполови разстоянието между двете близки пресечки и влезе в малка църква, сгушена сред сенките. Излезе през вратите от другата страна. След няколко минути се озова на алеята до Канале Гранде и се изгуби в тълпата, която неуморно сновеше край брега.
	Когато излезе на площад „Сан Марко“, той беше опасан от полицейски кордон. Карабинери с мрачни лица държаха автоматите на гърдите си и създаваха жива бариера между гранитните лъвове. Европейците и особено италианците са добре обучени как да се държат след инцидент, който представлява явна терористична атака: гледат право пред себе си и не спират, за да позяпат. Така направи и Смит.
	Мина по Моста на въздишките, влезе през въртящите се врати на хотел „Даниели“ и се запъти право към мъжката тоалетна. Наплиска лицето си със студена вода и дишането му постепенно стана равномерно. Погледна в огледалото над умивалниците, но видя само тялото на Данко как отскочи назад, когато куршумите се забиха в него. Чу виковете на минувачите, крясъците на убийците, когато го видяха да тича към тях. После — ужасяващата експлозия, която ги хвърли във въздуха…
	И всичко това в град, който се смяташе за един от най-безопасните в Европа. Какво, за Бога, бе донесъл Данко със себе си, заради което го бяха унищожили?
	Смит изчака още няколко секунди, след това излезе от тоалетната. Във фоайето нямаше жива душа, освен Питър Хауъл. Беше се свил на една маса зад голяма мраморна колона. Без да каже и дума, Смит взе чашата си с бренди и пресуши съдържанието й. Хауъл го гледаше с разбиране.
	— Вече започвах да се чудя какво става с теб. Хукна да гониш онези мръсници, нали?
	— Чакаше ги гондола — отговори Смит. — Мисля, че планът им е бил да се впишат в местния пейзаж. Никой не би ги потърсил в гондола.
	— Освен…
	— Освен онзи, който ги е наел да убият Данко. Нямал им е доверие и не е бил сигурен, че ще си затварят устата. Гондолата беше взривена със С-4 с прикрепен часовников механизъм.
	— Идеята е била да се предизвика силен взрив. Чу се чак на площада.
	Смит се наведе към събеседника си.
	— А Данко?
	— Действали са безпогрешно — отвърна Хауъл. — Съжалявам, Джон. Пристигнах на мястото максимално бързо, но…
	— Направил си това, за което те бях повикал — да ме прикриваш, докато изтеглям Данко. Нищо повече не би могъл да сториш. Данко ми каза, че е чист, и аз му повярвах. Беше нервен, но не защото е предполагал, че го следят. Имаше друго. Намери ли нещо?
	Хауъл му подаде листа хартия. По всичко личеше, че беше откъснат от евтин бележник. Той погледна изпитателно събеседника си.
	— Какво има? — попита Смит.
	— Нямах намерение да шпионирам — каза Хауъл. — А и съм позабравил руския. Разбрах само една дума — той направи пауза. — Никаква представа ли нямаш какво може да е донесъл Данко?
	Смит заразглежда ръкописното съобщение. И той като Питър Хауъл забеляза първо думата „биоапарат“. Това беше руският център за изследвания, проектиране и произвеждане на биологическо оръжие. Данко често говореше за него, но доколкото Смит знаеше, работата му никога не го бе отвеждала там. А може би не беше така? Възможно ли беше да е ходил в „Биоапарат“? Дали не бе открил нещо ужасно и единственият начин да го извади оттам не беше да го донесе сам?
	Хауъл следеше реакцията на Смит.
	— И мен ме изплаши до смърт. Има ли нещо, което би желал да споделиш с мен, Джон?
	Смит погледна през масата към дребничкия англичанин. Питър Хауъл бе прекарал целия си живот в служба на Британската армия и разузнаване — първо в Специалните служби на Военновъздушните сили, а след това в МИ 6. Той беше опасен хамелеон, чиито действия винаги оставаха в сянка. „Пенсионира“ се, но не изостави изцяло професията си. Мъже като Хауъл бяха необходими навсякъде и онези, които го търсеха — правителства или частни лица, знаеха как да го намерят. Той можеше да си позволи да подбира задачите си, но имаше едно желязно правило: на първо място винаги стояха услугите за приятели. Беше помогнал на Смит да издири създателите на програма „Хадес“. И този път не се поколеба да прекъсне почивката си в Хай Сиера в Калифорния, когато приятелят му го помоли да подсигурява изтеглянето във Венеция.
	Понякога Смит протестираше срещу ограниченията, които Клайн му налагаше в качеството му на променливо число. Например нямаше право да издава на Хауъл каквато и да било информация, свързана с Приют едно — нито че такава група съществува, нито че самият той членува в нея. Не се съмняваше, че Питър има известни подозрения. Но тъй като беше професионалист, Хауъл предпочиташе да ги запази за себе си.
	— Това може да се окаже нещо голямо, Питър — тихо каза Смит. — Налага ми се да се върна в Щатите, но трябва да науча нещо и за двамата убийци — кои са и, което е по-важно, за кого са работили.
	Хауъл го погледна замислен.
	— Както ти казах, дори и най-беглият намек за „Биоапарат“ е в състояние да ме държи буден няколко нощи подред. Имам приятели във Венеция. Ще видя какво мога да науча — той направи пауза. — Твоят приятел Данко имаше ли семейство?
	Смит си припомни снимката на красива тъмнокоса жена с дете, която Данко му бе показал веднъж.
	— Да, имаше.
	— Тогава направи каквото трябва. Аз знам как да те намеря, ако е необходимо. И — за всеки случай — ето ти адреса на мястото край Вашингтон, където отсядам понякога. Снабдено е с всички възможни средства за сигурност. Човек никога не знае кога ще му се наложи да остане на спокойствие.


>	ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

	В новия тренировъчен лагер на НАСА в покрайнините на Хюстън покрай останалото имаше и четири огромни хангара, всеки с размери на футболно игрище. Въздушната полиция патрулираше по външния периметър; вътре оградата „Циклон“, двигателните сензори и камерите допълваха мерките за сигурност.
	В сградата, обозначена с кода G-3, стоеше модел на последното поколение космически совалки в естествена величина. Построена като типичен летателен симулатор, използван за тренировки на летците, тя даваше възможност на екипажа на совалката да придобие опит от първа ръка, който беше необходим при полетите в Космоса.
	Мегън Олсън се намираше в дългия тунел, който водеше от средната палуба на совалката към задната част на помещението за полезен товар. Облечена в широки сини панталони и памучна риза, тя се носеше в частично безтегловната среда с лекотата на перце.
	В слушалките й отекна глас:
	— Изглежда, страшно се забавляваш.
	Мегън се улови за една от гумените ръкохватки, които стърчаха от стената на тунела, и се завъртя с лице към камерата, която записваше движенията й. Червената й коса, вързана на конска опашка, се озова пред очите й и тя я отметна настрана.
	— Това е любимата ми част от цялата тренировка — каза през смях. — Прилича на гмуркане с водолазен костюм, само рибите ги няма.
	Мегън доплува до един монитор, на който видя лицето на д-р Дилън Рийд, ръководител на биомедицинската изследователска програма на НАСА.
	— Вратите на лабораторията ще се отворят след десет секунди — предупреди я той.
	— Тръгвам.
	Мегън се придвижи надолу под ъгъл четиридесет и пет градуса към кръгъл люк. Щом докосна лоста, чу изсвистяване на компресиран въздух, който освободи закопчалките на цилиндъра. Бутна вратата и тя плавно се отвори.
	— Вътре съм.
	Мегън се намести върху специалния линиран под и усети как подметките й засмукват велкроматериала. Сега стоеше стабилно на краката си. Затвори вратата, след това набра кода на клавиатурата от букви и цифри. Вратата отново се залости.
	Тя се обърна и застана с лице към космическата лаборатория, разделена на десетина модула. Всеки с размерите на килер, проектиран да обслужва различни функции или експерименти. Мегън предпазливо мина по централния коридор, който беше с ширината на раменете й, задмина Съоръжението критична точка и КФЕ (Космически физиологичен експеримент) и стигна до своя модул — Биоизпитания.
	Подобно на останалите модули, Биоизпитания беше построен от титан и приличаше на тръба от климатик, четири фута широк, седем фута висок. Плотът беше дълъг два фута и наклонен под ъгъл тридесет градуса към потребителя. Необходимостта налагаше такъв дизайн, тъй като цялата лаборатория се помещаваше в голям цилиндър.
	— Днес имаме китайско меню — пошегува се Рийд. — Избери едно от колонка А и едно от колонка В.
	Мегън се закрепи пред Биоизпитания и натисна бутона за включване. Пръв забръмча най-горният модул, фризерът. След това в посока от горе на долу се включиха охладителят, инкубатор А, жабката и инкубатор В. Тя провери захранването и контролното табло, после и двигателя, който се намираше на нивото на коленете й. Биоизпитания, или Бърни, както бяха кръстили съоръжението, функционираше безупречно.
	Мегън погледна минималния общ показател на данните за експериментите, които трябваше да се извършат. Както Рийд се бе пошегувал, това беше китайско меню на опциите.
	— Мисля, че ще започна с грип, а след това ще добавя една подправка — легионната болест.
	Рийд се подсмихна.
	— Звучи добре. Ще включа часовника, веднага щом започнеш работа в жабката.
	Жабката беше съоръжение с размерите на кутия за обувки, което стърчеше на десет инча от Биоизпитание. Моделирано по образец на много по-големите съоръжения за съхраняване на посевки, които се намират в повечето лаборатории, то беше напълно обезопасено. За разлика от земните си събратя, тази кутия беше проектирана да се използва в условията на микрогравитация. Това позволяваше на Мегън и нейните колеги учени да изучават организмите по начин, който би бил невъзможен при други условия.
	Тя пъхна ръцете си в плътни гумени ръкавици, които влизаха в кутията. Изолацията между ръкавиците и кутията беше с дебелина два инча, от твърда гума, метал и кефлекс — дебело нечупливо стъкло. Дори ако нещо се разлееше, то щеше да остане в кутията.
	„Това също е добре“ — помисли си тя, като се имаше предвид, че ще се занимава с легионната болест. Макар че ръкавиците изглеждаха дебели и неудобни, всъщност с тях се пипаше много леко. Мегън докосна контролния монитор, разположен вътре в кутията, и бързо набра трицифрена комбинация. Почти мигновено един от петдесетте дисплея, не по-големи от кутия за компактдиск, се плъзна напред. В гнездото вместо диск имаше стъклен поднос с кръгла форма с диаметър три инча и четвърт инч дълбочина. Дори без микроскоп Мегън видя сиво-зеленикавата течност вътре: легионната болест.
	Научната й подготовка и практическият й опит в областта на биохимията бяха създали у нея дълбоко уважение към посевките, с които работеше. Дори в условията на най-голяма сигурност нито за миг не забравяше с какви рисковани материали работи. Тя много предпазливо постави стъкления поднос върху плота. След това свали капака, излагайки бактерията на влиянието на атмосферата.
	В слушалките си чу гласа на Рийд:
	— Часовникът работи. Помни, в условията на частична безтегловност имаш само тридесет минути за всеки експеримент. На совалката ще трябва да се вместваш в тези рамки.
	Мегън се радваше, че работи с такъв професионалист. По време на експериментите Рийд никога не разсейваше колегите си учени с празни приказки. След като отвори посявката, тя продължи да работи сама. Придърпа микроскопа, закрепен за капака на жабката, и пое дълбоко дъх. Започна да разглежда пробата. И преди беше работила с легионната болест; имаше чувството, че се среща със стар приятел.
	— Добре, приятелче — каза Мегън на глас. — Да видим дали можеш да действаш, когато тежиш по-малко.
	Натисна копчето за включване на видеозаписа и се залови за работа.

	* * *

	Два часа по-късно Мегън Олсън изплува от космическата лаборатория обратно към средната палуба, където бяха разположени местата за спане, шкафчетата с храна, тоалетните и складовите помещения. Оттам се изкачи по стълбата на летателната палуба, която сега беше пуста, и се придвижи към интеркома.
	— Добре, момчета. Пуснете ме да изляза.
	Когато налягането на въздуха в симулатора се уравновеси, Мегън се отпусна. След като бе прекарала половин ден в условията на частична безтегловност, усещаше тялото си непоносимо тежко. Това беше чувство, с което Мегън така и не можа да свикне. Трябваше да се увери, че тежи точно 54 килограма, повечето от които отлично тренирана мускулна маса.
	Когато налягането достигна необходимата стойност, люкът на командната кабина се отвори. Струята хладен въздух от климатика, който я лъхна на излизане, залепи дрехите за кожата й. Първата й мисъл след тренировка беше винаги една и съща: „Слава Богу, че мога да си взема истински душ.“ На борда на симулатора Мегън се упражняваше в обтриване с кърпа.
	„Ако изобщо полетиш, ще свикнеш с обтриванията“ — напомни си тя.
	— Справи се много добре.
	Дилън Рийд, висок мъж с внушителна външност, около петдесетгодишен, поздрави Мегън на излизане от симулатора.
	— Имаме ли разпечатка на резултатите? — попита тя.
	— Докато ние с теб си говорим, компютрите тракат.
	— Това е третият тест, който правим с легионната болест. Обзалагам се на една вечеря в „Шерлок“, че резултатите ще бъдат същите като при предишните два експеримента: Легионната болест се размножава с бясна бързина дори в условията на слабо приспособяване към гравитацията, които успяхме да създадем. Представи си какво ще стане, когато проведем експериментите в условията на микрогравитация.
	— Мислиш ли, че бих заложил срещу теб? — попита Рийд през смях.
	Мегън тръгна след него през платформата към асансьора, който ги свали на ниво 0. Когато излезе, тя замълча и се обърна, за да погледне към симулатора. Беше внушителен на светлината на хилядите прожектори.
	— Сигурно точно така изглежда и в Космоса — тихо каза Мегън.
	— Един ден ще полетиш и сама ще видиш — увери я Рийд.
	Гласът на Мегън заглъхна.
	— Един ден…
	Като член на дублиращия екипаж Мегън знаеше, че вероятността да замине в следващата мисия, насрочена за след седем дни, беше равна на нула. Групата учени на Рийд бяха в отлична форма. Трябваше някой да си счупи крака, за да може тя да го замести.
	— Полетът в Космоса ще почака — каза Мегън, докато вървяха към тренировъчния лагер. — Сега се нуждая от горещ душ.
	— За малко да забравя — обади се Рийд. — Има един човек, когото ми се струва, че познаваш.
	Тя се намръщи.
	— Не очаквам посещение.
	— Това е Джон Смит. Пристигна преди малко.

	* * *

	Два часа след като „Гълфстрийм“ се издигна от летище „Марко Поло“ във Венеция, пилотът влезе в кабината със съобщение за Смит.
	— Ще има ли отговор, сър?
	Смит поклати глава.
	— Не.
	— Промяната в курса от Андрюс към Хюстън ще удължи полета ни с два часа. Ако желаете, можете да поспите.
	Смит благодари на пилота, след това се насили да хапне няколко парчета студено месо и плодове от бюфета. Съобщението от Клайн беше кратко. Предвид кървавите събития във Венеция и естеството на материалите, които Данко беше донесъл, Клайн искаше среща на четири очи. Освен това искаше да бъде близо до президента, който в момента беше на посещение в Хюстън, за да окаже подкрепа на космическата програма, в случай че информацията на Смит трябваше веднага да бъде доведена до знанието му.
	След като привърши закуската си, Смит подготви своя доклад до Клайн. Нахвърля предложенията си какво да се предприеме по-нататък и изложи аргументите си. Преди да се усети, самолетът вече летеше над Мексиканския залив и приближаваше към полигона на НАСА.
	Когато грандиозното съоръжение се появи пред погледа му, Смит внезапно се сети за Мегън Олсън. При мисълта за нея на устните му се появи усмивка. Изведнъж страшно му се прииска да я види отново. След кръвопролитията и смъртта, на които беше станал свидетел през последните двадесет и четири часа, той се нуждаеше от спокойствие, дори само за кратко.
	Пилотът приземи самолета и го подкара към зоната за сигурност, където се намираха Въздушни сили едно. Смит слезе по стълбата. Посрещна го въоръжен сержант от въздушната полиция, който го откара в центъра за посетители. В далечината Смит видя трибуните и тълпите от служители на НАСА, които слушаха обръщението на президента. Съмняваше се, че Клайн ще е някъде близо до центъра на внимание.
	Сержантът го въведе в малък кабинет, далеч от главните експонати. Вътре имаше само стандартното бюро на правителствен служител и няколко стола. Клайн затвори свръхмодерния лаптоп, на който работеше, и се приближи към Смит.
	— Слава Богу, че си жив, Джон.
	— Благодаря, сър. Повярвайте ми, споделям чувствата ви.
	Клайн никога не преставаше да го изненадва. Тъкмо когато започнеше да му се струва, че шефът на Приют едно има вода с лед вместо кръв във вените си, той проявяваше искрена загриженост за променливото число, което бе изпратил да рискува живота си.
	— Президентът ще отпътува след по-малко от час, Джон — уведоми го Клайн. — Кажи ми какво стана, за да имам време да преценя дали да го информирам, или не.
	Когато забеляза, че Смит се оглежда из стаята, той добави:
	— Тайните служби претърсиха кабинета за подслушвателни устройства. Можеш да говориш спокойно.
	За няколко минути Смит разказа с подробности за случилото се от мига, в който бе забелязал Данко на площад „Сан Марко“. Забеляза как Клайн потреперваше, докато му описваше стрелбата. След като спомена за „Биоапарат“, шефът му остана потресен.
	— Данко каза ли ти нещо, преди да умре? — попита Клайн.
	— Нямаше възможност. Но носеше това — и Смит му подаде изписания на ръка лист, намерен в джоба на Данко.
L>
	„«Биоапарат» не е в състояние да премине от стадий едно към стадий две. Това не е въпрос на финансиране, а на непригодни съоръжения. Все пак се носят слухове, че стадий две ще бъде завършен, но не тук. Един куриер ще достави «Биоапарат» не по-късно от 4/9 заедно с товара.“
L$

	Клайн хвърли поглед към Смит.
	— Кой е куриерът? Мъж ли е, или жена? За кого работи? Тази неизвестност ме подлудява! И какви са тези стадии едно и две?
	— Обикновено става дума за вируси, сър — отвърна Смит, после добави: — Аз също бих искал да знам какво ще носи този куриер. И закъде ще пътува.
	Клайн отиде до прозореца.
	— Няма смисъл. Защо Данко ще иска да бяга, ако ни е донесъл само това?
	— Същия въпрос си задавам и аз, сър. Възможно е, докато се е навъртал край „Биоапарат“, Данко да се е натъкнал на информация за куриера, да е започнал разследване и да се е добрал до нещо, което не е трябвало. Някой го е заподозрял и му се е наложило да бяга. Но няма възможност — или не се осмелява — да запише всичко, което е научил. Ако Данко изобщо е разкрил самоличността на куриера, съдържанието на товара или местоназначението на доставката, тази информация е умряла заедно с него.
	— Не мога да повярвам, че е загинал за нищо — тихо отбеляза Клайн.
	— Не искам да вярвам в това — разпалено каза Смит. — Мисля, че Данко държеше да се свърже с нас, защото каквото и да изнасят от Русия, то идва насам.
	— Искаш да кажеш, че някой се кани да внесе руско биологическо оръжие в тази страна? — попита Клайн.
	— Като се имат предвид обстоятелствата, бих казал, че е много вероятно. Какво друго би могло да изплаши Данко така?
	Клайн почука кокалчето на носа си.
	— Ако съществува такава възможност — или дори само подозрение, трябва да предупредя президента. Трябва да се вземат някакви мерки — той помълча малко. — Проблемът е как да се защитим, когато не знаем какво ни заплашва? Данко не остави нищо, което да ни подскаже.
	Нещо в думите на Клайн накара Смит да се замисли.
	— Може да не е така, сър. Може ли?
	Той махна към компютъра „Дел“, който стоеше на бюрото.
	Смит влезе в мрежата на ИМИИЗАСАЩ и мина през многобройните пароли и мерки за сигурност, докато попадна в библиотеката, най-голямата и изчерпателна световна колекция от литература върху биологическото оръжие. Влезе в Стадий едно и Стадий две и нареди на компютъра да извади имената на всички вируси, чието развитие протичаше на два ясно разграничими етапа.
	Машината му предложи тринадесет възможности. Тогава Смит поиска от компютъра да съпостави тези тринадесет възможности с вирусите, за които имаше данни, че се разработват, произвеждат и складират в „Биоапарат“.
	— Може да бъде марбург или ебола — каза Клайн, който надничаше над рамото му. — Две от най-смъртоносните зарази в света.
	— Стадий две представлява реконфигурация, съединяване на гени или друга форма на промяна — съобщи Смит. — Марбург, ебола и други могат да се „развият“ сами по себе си. Те съществуват в природата — и, разбира се, в лабораториите за производство на биологическо оръжие. С наличието на такива вируси трябва само да се проектират ефективни системи за разпръскването им по бойното поле.
	Изведнъж усети, че се задушава.
	— Но с това… с това може да се експериментира. Знаем, че руснаците се занимават с него от години. Опитват се да го променят, за да създадат по-опасна разновидност. Трябваше вече да са закрили лабораториите, но…
	Клайн слушаше, но не можеше да откъсне очи от екрана, където на белия фон зловещо примигваха черни букви: ВАРИОЛА.

C>
	Думата virus произхожда от латинската дума за отрова. Вирусите са толкова микроскопични, че съществуването им е било неизвестно до края на XIX век, когато Дмитрий Ивановски, руски микробиолог, се натъква на тях, когато изследва епидемия на болест по тютюневите насаждения.
	Едрата шарка принадлежи към семейство шарки. Най-ранният документиран случай на едра шарка датира от 1122 година пр.н.е. в Китай. Оттогава тя неведнъж променя хода на човешката история, като покосява цели народи в Европа през XVIII век и коренното население на Северна и Южна Америка.
	Variola major атакува дихателната система. След инкубационен период от пет до десет дни болестта протича с висока температура, повръщане, главоболие и изтръпване на крайниците. След седмица се появява сърбеж, отначало локализиран, след това се разпространява по цялото тяло и предизвиква изприщване. Появяват се корички, после падат и оставят белези, които служат като инкубационни легла за нова зараза. Смъртта може да настъпи след две-три седмици или — в случай на червена или черна шарка — след броени дни.
	Едва през 1796 година медицината прави опит да се пребори с вируса. Британският лекар Едуард Дженър открива, че доячките, заразени с лека форма на вируса на шарка от кравите, като че ли придобиват имунитет към болестта. Като взема проби от пораженията у една доячка, Дженър заразява малко момче и то преживява епидемията. Дженър нарича откритието си vaccinia — ваксина.
	Последният известен случай на заболяването е документиран и излекуван в Сомалия през 1977 година. През май 1980 година Световната здравна организация обявява едрата шарка за победена. Освен това организацията нарежда да се прекратят имунизационните програми, тъй като няма реална необходимост да се подлагат хората и на най-малкия риск, свързан с ваксинацията.
	Към края на 80-те години на Земята остават само две проби на variola major: в Центъра по контрол на заболяванията в Атланта и в Ивановския институт по вирусология в Москва. Последната проба на вируса впоследствие е преместена в „Биоапарат“, близо до град Владимир, на 350 километра югоизточно от Москва.
	Съгласно условията на международен договор, подписан от Съединените щати и Русия, вирусите трябва да се съхраняват в строго охранявани лаборатории под международен надзор. Никоя от пробите не бива да се използва за каквито и да било експерименти без присъствието на наблюдатели от Световната здравна организация.
	Така стоят нещата, поне на теория.
C$

	— На теория би трябвало да присъстват наблюдатели — каза Смит. Погледна към Клайн. — Никой не знае това по-добре от нас.
	Клайн изсумтя.
	— Руснаците са омаяли бюрократите от Световната здравна организация, като са им демонстрирали модернизираните съоръжения във Владимир, и глупаците са им позволили да преместят вируса на едрата шарка. Изобщо не им е хрумнало, че руснаците са им показали само част от „Биоапарат“ — онова, което наблюдателите са искали да видят.
	Това беше вярно. С помощта на дезертьори и доносници, предоставяли информация години наред, Съединените щати бяха успели да сглобят солидна мозайка, която даваше представа за реалното положение на нещата в комплекса „Биоапарат“. Международните наблюдатели бяха видели само върха на айсберга — съоръженията за съхраняване на вируса, които бяха получили тяхното одобрение. Но имаше и други сгради, за които се знаеше, че са лаборатории за посяване и оплождане на вируса, останали скрити от света. Клайн разполагаше с достатъчно доказателства, които да предостави на Световната здравна организация и да поиска пълно отваряне на „Биоапарат“. Но политиката създаваше пречки за това. Настоящата администрация не желаеше да враждува с Русия, където съществуваше заплаха от завръщане на комунизма. Освен това голяма част от наблюдателите на Световната здравна организация не бяха склонни да се доверят на доказателства, поднесени им от американци. А и не можеше да се разчита на дискретността на наблюдателите. Американските разузнавателни служби се страхуваха за живота на онези, които им бяха предоставили въпросните доказателства, защото вярваха, че ако руснаците научат с каква информация разполага Западът, ще проследят нишката и ще открият откъде е излязла.
	— Нямам избор — мрачно отбеляза Клайн. — Трябва да съобщя на президента.
	— И ще настроите две правителства едно срещу друго — изтъкна Смит. — Тогава възниква въпросът имаме ли достатъчно доверие на руснаците, за да проследим източника на информация и куриера? Не знаем с кого от „Биоапарат“ си имаме работа, каква длъжност заема и кой му нарежда. Възможно е да не става дума за корумпиран учен или изследовател, който иска да спечели някой долар, като достави пратка в Ню Йорк. Това може да има пряка връзка с Кремъл.
	— Искаш да кажеш, че ако президентът разговаря с руския премиер, можем да подхвърлим информацията не на когото трябва. Съгласен съм, но можеш ли да ми предложиш алтернатива?
	За три минути Смит изложи резервния план, който бе съставил по време на полета. Забеляза скептичната физиономия на Клайн и се приготви да спори с него, но шефът му го изненада.
	— Съгласен съм. Това е единственото, което можем да предприемем веднага, и да се надяваме на успех. Но ще ти кажа едно: президентът няма да ни отпусне много време. Ако не постигнеш резултати скоро, той няма да има друг избор, освен да подходи направо и да притисне руснаците.
	Смит пое дълбоко дъх.
	— Дайте ми два дни. Ще ви информирам на всеки дванадесет часа. Ако закъснея с повече от шестдесет минути, това ще означава, че повече няма да се обаждам.
	Клайн поклати глава.
	— Това е страшен залог, Джон. Не обичам да изпращам хората си само с благословия.
	— В момента благословията е единственото, с което разполагаме, сър — сериозно каза Смит. — Има още нещо, което може би ще поискате да съобщите на президента. Преди години спряхме производството на ваксина срещу едра шарка. Сега разполагаме само със сто хиляди ваксини — те са в Института за медицински изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати и са предназначени за целите на армията. Не можем да ваксинираме дори малка част от населението — той направи пауза. — Имам още едно по-неприятно предположение: ако някой е откраднал вируса на едрата шарка поради това, че в Русия не може да се достигне стадий две, той иска да го докара при нас, защото тук това е възможно. Значи тук вече са подготвени и очакват куриера. Ако е така и целта е не само да се създаде разновидност мутант, но и тя да се разпространи в страната, ние сме беззащитни. Можем да произведем всички ваксини на света, но никоя от тях няма да бъде ефективна срещу нова разновидност на вариолата.
	Клайн прикова поглед върху Смит. Когато заговори, гласът му беше рязък и дрезгав:
	— Върви и разбери какъв адски вирус са пуснали руснаците. И то бързо!


>	ГЛАВА ПЕТА

	Токчетата на Мегън отчетливо отекнаха по гладкия бетонен под, когато тя мина през огромния хангар и излезе на дневна светлина. Макар да беше в Хюстън от два месеца, все още не бе свикнала с местния климат. Вече беше април, а въздухът беше влажен. Тя се радваше, че тренировките й няма да продължат чак до лятото.
	Новият център за посетители бе притиснат между сградите G-3 и G-4. Мегън мина покрай паркинга с автобуси на НАСА, които караха туристите от главния вход до сградата, и влезе във фоайето. От гредите на тавана висеше макет на совалката в мащаб 1:2. Наоколо се разхождаха групи ученици, които го гледаха със зяпнали уста. Тя ги подмина и се запъти към службата на охраната. Имената на посетителите в НАСА, както и целта на посещението им, бяха въведени в компютър. Мегън се чудеше къде може да открие Джон Смит и в този момент го забеляза да се разхожда под макета на совалката.
	— Джон!
	Смит се изненада, като чу да го викат по име, но когато видя Мегън, намръщеното му изражение омекна.
	— Мегън… така се радвам да те видя отново!
	Тя се приближи към него и го хвана за ръка.
	— Приличаш ми на човек, който изпълнява мисия — толкова си сериозен. Не ми казвай, че дори не си възнамерявал да ми се обадиш.
	Смит се поколеба. Наистина, мисълта за Мегън Олсън му бе дошла на ум, но не беше подготвен да се натъкне на нея случайно.
	— Нямаше да се сетя откъде да започна да те търся — чистосърдечно призна той.
	— А уж си съобразителен човек — подразни го тя. — Какво те води насам? С групата на президента ли си дошъл?
	— Не съвсем. Имах среща. Изникна ненадейно, в последния момент.
	— А-ха. И сега бързаш да си тръгнеш. Имаш ли време поне за едно питие или чаша кафе?
	Макар че бързаше да се върне във Вашингтон, Смит реши, че не би било добре да буди подозрения, а и Мегън като че ли бе приела мъглявото обяснение за присъствието му в НАСА.
	— Бих пийнал нещо — каза той, после добави: — Търсеше ли ме, или си въобразявам?
	— Търсех те — отговори тя и го поведе към асансьорите. — Всъщност един твой приятел, Дилън Рийд, спомена, че си тук.
	— Дилън… разбирам.
	— Откъде се познавате?
	— Работихме заедно, когато НАСА и Институтът за медицински изследвания модернизираха биохимичната програма на совалката. Беше доста отдавна. Оттогава не сме се виждали.
	„Което ме навежда на въпроса как, по дяволите, Рийд или който и да било друг е могъл да разбере, че съм тук?“
	Тъй като въздушното пространство около НАСА беше с ограничен достъп, пилотът на „Гълфстрийм“ можеше да е докладвал за състава на екипажа пред контролните постове, а те да са предали информацията на охраната. Но тази информация би трябвало да остане поверителна — освен ако някой не следеше пристигащите самолети.
	Мегън пъхна кодовата си карта в процепа на стъкления асансьор и той ги понесе нагоре към трапезарията на персонала. После тръгнаха по коридор с високи прозорци с панорамен изглед към тренировъчните съоръжения в центъра. Мегън не можа да сдържи усмивката си при вида на КС-135, преустроен въздушен танкер, който се движеше тромаво по пистата.
	— Скъпи спомени, а? — попита я Смит.
	Мегън се засмя.
	— Само в ретроспекция. Този сто тридесет и пет е преустроен специално за предварителни изпитания на различни експерименти и екипировка за условията на ниска гравитация при полетите със совалка. Набира височина плавно, докато ускорението достигне две G, после пада свободно и създава безтегловна среда за двадесет или тридесет секунди. Когато летях за пръв път на него, нямах представа какво силно влияние оказва намалената гравитация на вътрешните системи на тялото — тя се усмихна. — Тогава разбрах защо на борда на сто тридесет и пет има такова изобилие от торбички за повръщане.
	— И защо го наричат Повръщателната комета — добави Смит.
	Мегън остана изненадана.
	— Качвал ли си се на такова нещо? — попита тя.
	— Не съм си го и помислял.
	Седнаха на маса до прозореца. Мегън си поръча бира, но Смит предпочете портокалов сок, тъй като след малко отново щеше да лети. Когато напитките им пристигнаха, той вдигна чашата си.
	— Пожелавам ти да достигнеш звездите.
	Мегън срещна погледа му.
	— Надявам се.
	— Сигурен съм, че ще стане.
	Те вдигнаха погледи и забелязаха, че до масата им стои д-р Дилън Рийд.
	— Джон, приятно ми е да те видя отново. Очаквах посетител и случайно видях името ти в списъка на пристигащите.
	Смит отговори на силното му ръкостискане и го покани на масата. Рийд придърпа един стол и седна.
	— Още ли работиш в института? — попита.
	— Още поддържам контакт с него. А ти откога си тук — от три години?
	— От четири.
	— Ще летиш ли в следващата мисия?
	Рийд се усмихна.
	— Закъде без мен? Вече съм пристрастен към совалката.
	Смит отново вдигна чаша.
	— Да пием за благополучен, успешен полет.
	След тоста Рийд се обърна към Мегън.
	— Никога не си ми разказвала как сте се запознали.
	Усмивката й помръкна.
	— Със София Ръсел бяхме приятелки от детинство.
	— Съжалявам — извини се Рийд. — Чух за смъртта на София, Джон. Ужасно съжалявам.
	Смит изслуша как Рийд и Мегън обсъдиха сутрешната тренировка в симулатора и забеляза с каква топлота той се отнася към нея. Запита се дали между тях няма нещо повече от професионални отношения.
	„Дори и да има, това не е моя работа.“
	Изведнъж усети парене в тила, сякаш някой го наблюдаваше. Небрежно се завъртя на стола си, така че да вижда отражението на цялата стая в прозорците. До количката на сервитьорката стоеше мъж на около четиридесет години, леко пълен, среден на ръст. Главата му беше гладко избръсната и темето му блестеше на светлината. Дори от разстояние Смит можеше да забележи, че мъжът стои с полуотворена уста и гледа право към него.
	„Не те познавам, така че защо се интересуваш от мен?“
	— Дилън!
	Смит махна с ръка в посока на количката. При това движение непознатият опита да се скрие, но неуспешно.
	— Очакваш ли някого?
	Рийд се обърна.
	— Да, това е Адам Трилор, главен медицински експерт на мисията — той махна на непознатия. — Адам!
	Смит видя как Трилор неохотно тръгна към тях. Тътреше крака като дете, което викат на масата за вечеря.
	— Адам, запознай се с д-р Джон Смит, от Института за медицински изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати — каза Рийд.
	— Приятно ми е — обади се Смит.
	— На мен също — промърмори Трилор с ясно доловими останки от английски акцент.
	— Срещали ли сме се преди? — любезно попита Смит.
	Не можа да разбере защо учтивият му въпрос накара Трилор да опули яйцевидните си очи.
	— О, не мисля. Щях да си спомня — отговори и побърза да се обърне към Рийд: — Остава да минем последния физически тест с екипа. А пък аз трябва да отида на онази среща със Стоун.
	Рийд поклати глава.
	— Денят на излитане наближава и обстановката става все по-трескава — обясни той на Смит. — Боя се, че ще трябва да ме извиниш. Джон, много се радвам, че те видях. Надявам се, че отсега нататък ще се виждаме по-често.
	— Със сигурност.
	— Мегън, ще се видим в три часа в биолабораторията.
	Смит проследи с поглед двамата мъже, които се преместиха в сепаре в отдалечения край на салона.
	— Трилор е малко странен — отбеляза Смит.
	„Особено като се има предвид, че иска да обсъжда физически тестове, а не носи със себе си никакви медицински досиета.“
	— Да, така е — съгласи се Мегън. — Иначе Адам е сред най-добрите лекари. Дилън го отмъкна от „Бауер-Зермат“. Само че е ексцентричен.
	Смит сви рамене.
	— Разкажи ми за Дилън. С какво точно се занимава? Спомням си, че беше много стриктен.
	— Ако имаш предвид, че е изцяло отдаден на работата си, така е. Но винаги ме мотивира, кара ме да мисля по-интензивно и да работя по-добре.
	— Радвам се, че ти се е паднало да работиш с такъв човек. — Смит погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.
	Мегън стана заедно с него.
	— Аз също.
	Когато слязоха с асансьора на първия етаж, тя докосна ръката му.
	— Радвам се, че се видяхме, Джон.
	— И аз, Мегън. Следващия път, когато дойдеш във Вашингтон, пиенето е от мен.
	Тя се усмихна.
	— Ще се погрижа да не забравиш.

	* * *

	— Не ги зяпай!
	Адам Трилор тръсна глава, изненадан от строгия тон на Рийд. Не можеше да повярва, че събеседникът му успява да запази такова хладнокръвие. На лицето му се мъдреше безгрижна усмивка.
	С периферното си зрение Трилор видя как Джон Смит и Мегън Олсън тръгнаха към асансьора. Когато кабината пристигна на етажа, се чу тихо иззвъняване. Той въздъхна облекчено. Взе салфетка и избърса с нея лицето и темето си.
	— Знаеш ли с какво се занимава Смит? — попита с дрезгав глас.
	— Всъщност да — спокойно отговори Рийд. — Познаваме се от години.
	Той се отдръпна и се облегна назад с надеждата да избяга от киселата миризма, която като че ли следваше Трилор неотлъчно навсякъде. Явната грубост на този жест не го безпокоеше; никога не бе крил своята неприязън към главния медицински експерт на мисията.
	— Щом знаеш с какво се занимава, обясни ми какво търси тук — настоя Трилор. — Той беше човекът с Данко във Венеция!
	Рийд плъзна ръка по масата като змия и с всичка сила стисна лявата му китка. Трилор завъртя очи, отвори уста и изпъшка.
	— Какво знаеш за Венеция? — тихо попита Рийд.
	— Ами… чух те да говориш за това! — успя да произнесе Трилор.
	— Тогава забрави всичко, което съм казал, ясен ли съм? — промърмори Рийд с кадифения си глас. — Случилото се във Венеция не е твоя работа. Смит също не те засяга.
	Той пусна китката на Трилор и изпита удоволствие при вида на болката в очите на лекаря.
	— Просто ми се струва, че не може да бъде случайно съвпадение — първо Смит се озовава във Венеция, а сега и тук — каза Трилор.
	— Повярвай ми, той не знае нищо. Няма никакви доказателства. Данко беше премахнат, преди да успее да каже нещо. А що се отнася до присъствието на Смит във Венеция, обяснението е просто. Данко и Смит са се познавали от международни конференции. По всичко личи, че са били приятели. Когато Данко решава да избяга, Смит е човекът, на когото смята, че може да се довери. В това няма нищо необяснимо и страшно.
	— Значи за мен е безопасно да пътувам?
	— Напълно — увери го Рийд. — Всъщност какво ще кажеш да пием по още едно и да уговорим подробностите?

	* * *

	Питър Хауъл изчака няколко часа, преди да излезе от хотел „Даниели“. Тръгна към Рио дел Сан Мойзе, където убийците бяха намерили смъртта си в експлозията. Както и предполагаше, там имаше само неколцина карабинери, които патрулираха на местопроизшествието, за да попречат на случайни разходки на туристи наоколо.
	Човекът, когото очакваше, разглеждаше овъглените останки от гондолата на убийците. Зад него водолази продължаваха да претърсват канала за нови улики.
	Един от карабинерите препречи пътя на Хауъл.
	— Бих искал да разговарям с инспектор Дионети — каза англичанинът на добър италиански.
	Хауъл зачака. Полицаят се приближи към нисък, елегантно облечен мъж, който замислено поглаждаше козята си брадичка, докато разглеждаше парче почерняло дърво.
	Марко Дионети, инспектор от Държавната полиция, вдигна глава и примигна, когато позна Хауъл. Свали гумените си ръкавици, изтръска въображаемо влакънце от ревера на шития си по поръчка костюм, отиде при Хауъл и го прегърна.
	— Пиетро! За мен е удоволствие да те видя отново — Дионети огледа Хауъл от главата до петите. — Поне се надявам, че ще бъде удоволствие.
	— И аз се радвам да те видя, Марко.
	В периода на разцвет на тероризма в средата на 80-те години Питър Хауъл беше в Специални служби на ВВС и бе работил съвместно с италианската полиция върху няколко случая с отвлечени граждани на Великобритания. Един от хората, с които се запозна, събуди у него възхищение и уважение. Това беше аристократът Марко Дионети, тих, но непоколебим млад служител в Държавната полиция, на когото предстоеше блестяща кариера. Двамата с Хауъл не бяха загубили връзка през всичките тези години. Англичанинът все още не бе удовлетворил поканата на Дионети при някое от посещенията си във Венеция да му гостува във фамилния му замък.
	— Значи си пристигнал в Серенисима, без да ми се обадиш и без да ме удостоиш с честта да бъдеш мой гост — засегна се Дионети. — Къде си отседнал? Обзалагам се, че в „Даниели“.
	— Извини ме, Марко — отговори Хауъл. — Пристигнах едва вчера и имах малко работа.
	Дионети погледна към останките, разпилени по кея.
	— Малко работа? Разбира се, пословичната британска сдържаност! Ще се осмеля да те попитам дали не знаеш нещо за това безчинство.
	— Нямам нищо против. И с удоволствие ще ти отговоря. Но не тук.
	Дионети подсвирна оглушително. Почти моментално пред стълбите, които водеха от кея към водата, спря синьо-бял полицейски катер.
	— Ще говорим по пътя — каза инспекторът.
	— Къде отиваме?
	— Ама че си, Пиетро! Отиваме в управлението. Би било неучтиво от моя страна да ти задавам въпроси, без самият аз да съм отговорил на твоите.
	Хауъл последва инспектора към кърмата на катера. Двамата изчакаха да излязат от Рио дел Сан Мойзе и да тръгнат по Канале Гранде.
	— Кажи ми, Пиетро — заговори Дионети, като се мъчеше да надвика бръмченето на двигателите, — какво знаеш за онази малка експлозия, която смути нашето порядъчно градче?
	— Не ръководя операция — увери го Хауъл. — Но в инцидента беше замесен мой приятел.
	— А дали случайно този твой приятел не е тайнственият господин от площад „Сан Марко“? — попита инспекторът. — Онзи, когото са видели с жертвата и който е подгонил убийците, а после е изчезнал?
	— Същият.
	Дионети изпусна театрална въздишка.
	— Кажи ми, че това не е тероризъм, Пиетро.
	— Не е.
	— У жертвата открихме украински паспорт, но и още нещо. По всичко личеше, че пътуването му е било изморително. Целта на пристигането му тук засяга ли интересите на Италия?
	— Италианските власти нямат причини за безпокойство. Преминавал е транзит.
	Дионети се съсредоточи върху движението по реката: водните таксита и автобуси, шлеповете, които събираха боклука, и елегантните гондоли, които се люлееха на вълните от преминаващите по-големи превозни средства. Канале Гранде беше главната артерия на любимата му Венеция и той ясно долавяше нейния пулс.
	— Не искам неприятности.
	— Тогава ми помогни — помоли Хауъл. — Аз ще се погрижа неприятностите да изчезнат — той направи пауза. — Събра ли достатъчно улики, за да идентифицираш убийците и да разбереш как са намерили смъртта си?
	— Бомба — лаконично отвърна Дионети. — По-мощна, отколкото е необходимо. Някой е искал да ги премахне така, че да не остави следа. Все пак, ако това е било намерението му, той се е провалил. Намерихме достатъчно материал, за да ги идентифицираме — особено като се има предвид, че и двамата имат досиета при нас. Скоро ще разберем всичко.
	Катерът стигна до Рио ди Ка Гадзони и забави ход. После бавно влезе в дока пред Кестура, седалището на Държавната полиция.
	Дионети и Хауъл минаха покрай въоръжената охрана, която стоеше пред замъка от XVII век.
	— Някога тук е живяло достойно семейство — каза инспекторът през рамо. — Изгубили са замъка за неплатени дългове. Когато попада в ръцете на правителството, се превръща в луксозно полицейско управление.
	Той поклати глава.
	Хауъл тръгна след него по широк коридор. Влязоха в стая, която имаше вид на някогашен рисувателен салон. Под прозорците имаше градина, оставена на волята на природата.
	Дионети заобиколи бюрото си и почука по клавиатурата на компютъра. Принтерът затрака.
	— Братята Рока — Томазо и Луиджи — каза той, като подаде на Хауъл отпечатаните листа.
	Англичанинът разгледа снимките на двама яки мъже, около трийсетте.
	— Сицилианци ли са?
	— Точно така. Наемници. Отдавна подозирахме, че са отговорни за убийството на федерален прокурор в Палермо и на един съдия в Рим.
	— Колко са взимали?
	— Скъпо. Защо питаш?
	— Защото само човек с пари и връзки би наел такива хора. Били са професионалисти. Едва ли са имали нужда от реклама.
	— Но защо ще убиват някакъв украински селянин — ако наистина е бил такъв?
	— Не знам — откровено призна Хауъл. — Но трябва да разбера. Имаш ли представа къде са живели тези двамата?
	— В Палермо. Родния им град.
	Хауъл кимна.
	— А какво знаеш за експлозивите?
	Дионети се върна на компютъра.
	— Да… в предварителния доклад от лабораторията по съдебна медицина е посочено, че това е С-дванайсет, около кило и половина.
	Хауъл рязко вдигна глава.
	— С-дванайсет? Сигурен ли си?
	Дионети сви рамене.
	— Може би си спомняш, че нашата лаборатория е отлично оборудвана, Пиетро. Бих приел заключението им без никакви съмнения.
	— Аз също — отговори Хауъл замислен.
	„Но откъде убиецът на двамата сицилианци се е сдобил с най-модерните експлозиви на Армията на САЩ?“

	* * *

	Домът на Марко Дионети представляваше четириетажен замък от XVI век, построен от варовик, гледаше към Канале Гранде и се намираше на един хвърлей от Академията. От стените на просторната трапезария, където имаше камина, изваяна от Морета, гледаха строгите лица на предците на Дионети, рисувани от майстори на Ренесанса.
	Питър Хауъл довърши последната си хапка сепиолине и се облегна назад, докато възрастната прислужница прибираше чинията му.
	— Браво на Мария. Сепията й беше превъзходна — точно каквато я помня.
	— Непременно ще й предам — отвърна Дионети.
	Той си взе една от бисквитите с аромат на канела и замислено отхапа.
	— Пиетро, разбирам нуждата ти от дискретност. Но и аз имам началници, на които трябва да давам обяснения. Нищо ли не можеш да ми кажеш за украинеца?
	— Работата ми беше само да прикривам свръзката — отговори Хауъл. — По нищо не личеше, че ще има кръвопролития.
	Дионети облиза пръсти.
	— Предполагам, бих могъл да кажа, че братята Рока са имали поръчка и при изпълнението са объркали жертвата, и че човекът, когото са видели да бяга от площада, всъщност е трябвало да бъде убит.
	— Това не обяснява защо са взривили братята Рока — изтъкна Хауъл.
	Дионети махна.
	— Братята имаха много врагове. Кой може да каже дали някой от тях не е успял най-после да си разчисти сметките?
	Хауъл допи кафето си.
	— Ако можеш да нагласиш нещата така, Марко, ще ти бъда благодарен. А сега не искам да се проявя като неучтив гостенин, но трябва да хвана самолета за Палермо.
	— Катерът ми е на твое разположение — каза Дионети, докато вървеше с Хауъл по централния коридор. — Ако намерим още нещо, ще ти се обадя. Обещай ми, че когато свършиш с работата си, ще се отбиеш на път за вкъщи. Ще отидем в „Ла Фениче“.
	Хауъл се усмихна.
	— С най-голямо удоволствие. Благодаря ти за помощта, Марко.
	Дионети видя как англичанинът прекрачи планшира и махна с ръка. Катерът се понесе по Канале Гранде. Едва когато беше абсолютно сигурен, че Хауъл не може да го види, дружелюбното изражение на лицето му изчезна.
	— Трябваше да ми кажеш повече, стари приятелю — промърмори той. — Може би щях да те оставя жив.


>	ГЛАВА ШЕСТА

	На осем хиляди мили на запад, на Хавайския остров Оаху, спокойните води на Пърл Харбър се греят на горещото тропическо слънце. Над пристанището се намираха административните сгради и командно-контролният щаб на флота. Тази сутрин в Нимиц Билдинг допускаха само служители със специално разрешение. Въоръжени брегови патрули сновяха отвън и отвътре, по дългите прохладни коридори и пред затворените врати на залата за съвещания.
	Залата беше с размерите на гимнастически салон и лесно можеше да побере триста души, но сега само трийсет, които заемаха първите няколко реда пред подиума. Необходимостта от засилена охрана се налагаше от медалите и лентите, които украсяваха униформите на присъстващите. Те представяха всички родове войски от армията; това бяха висшите офицери от тихоокеанския боен театър, които отговаряха за установяване и премахване на всяка заплаха по бреговете на океана от Сан Диего до Тайванския пролив в Югоизточна Азия. Всеки от тях беше доказан в битките ветеран, участвал в множество сражения. Те не търпяха политици и теоретици, което означаваше, че не любезничеха с празноглавци. Разчитаха на собствения си опит и инстинкти и уважаваха само онези, които бяха доказали себе си на бойното поле. Затова сега всички очи бяха приковани към човека на подиума — генерал Франк Ричардсън, ветеран от Виетнам и войната в Персийския залив, а също и от дузина други конфликти, за които американският народ отдавна бе забравил. Но не и тези мъже. За тях Ричардсън, председател на съвета на началник-щабовете, беше истински боец. Когато имаше да каже нещо, всички го слушаха.
	Ричардсън се държеше с две ръце за катедрата. Висок, възпълен мъж, той изглеждаше не по-малко внушителен, отколкото в славните си дни в Уест Пойнт. Със стоманеносивата си късо подстригана коса, невъзмутимите зелени очи и изпъкналата долна челюст генералът беше мечта за всеки специалист по връзки с обществеността. Само че Ричардсън мразеше буквално всеки, който не бе проливал кръв за страната си.
	— Господа, да обобщим — каза генералът, като обхвана с поглед аудиторията си. — Не руснаците ме тревожат. През повечето време е трудно да се определи кой управлява тази проклета страна — политиците или мафията. Не можеш да кажеш кои са играчите, без да знаеш резултата.
	Ричардсън направи пауза, за да се наслади на смеха, предизвикан от малката му шега.
	— Но докато майка Русия клечи в тоалетната — продължи той, — не може да се каже същото за китайците. Предишните администрации така копнееха да си легнат с тях, че така и не успяха да забележат истинските намерения на Бейджин. Продадохме им най-модерната си компютърна и сателитна технология, без да си дадем сметка, че те вече са проникнали в главните ни съоръжения за ядрени изследвания и производство. За тези момчета Лос Аламос е като заведение за бързо хранене. Непрекъснато говоря на тази администрация — както и на предишната, че Китай не може да се удържи само с ядрена сила.
	Ричардсън впери поглед в дъното на залата. Там стоеше мъж с русолява коса, малко над четиридесетте, в цивилен костюм. Беше се облегнал на стената и кръстосал ръце на гърдите. Генералът долови едва забележимото му кимване и побърза да смени темата:
	— Но китайците не могат да се надяват, че ще ни уплашат, като цакат с ядрената карта. По-важното е, че имат алтернатива: химическо-биологическа война. Пускат зараза в някое от най-големите ни населени места и в командно-контролните ни системи и хоп! — моментален хаос. И най-невинно отричат каквото и да било участие в това. Затова, господа, е наложително вашите патрулни, контролни и разузнавателни постове да съберат максимално количество информация относно китайската програма за биологическо оръжие. Битките в следващата война няма да се водят на бойното поле или по море — поне в началото. Те ще се водят в лабораториите, където числеността на врага ще се измерва в трилиони, разположени на върха на медицинска игла. Само ако знаем как се създават, хранят и отглеждат тези батальони, как са произведени, можем да разгърнем ресурсите си и да ги премахнем.
	Ричардсън направи пауза.
	— Благодаря ви за отделеното време и внимание, господа.
	Мъжът в дъното на залата не се включи в мощните аплодисменти. Не помръдна, когато другите наобиколиха генерала, за да го поздравят и да го обсипят с въпроси. Антъни Прайс, шеф на Агенцията за национална сигурност, винаги предпочиташе да изказва забележките си на четири очи.
	След като офицерите се разотидоха, Ричардсън се приближи към Прайс, който в този миг си мислеше, че генералът много прилича на надут петел.
	— Господи, обичам тези момчета! Миришат на война.
	— На мен ми мирише на провал, Франк — сухо отговори Прайс. — Ако не бях привлякъл вниманието ти, щеше да им разкажеш всичко, както си е, от игла до конец.
	Ричардсън го стрелна с унищожителен поглед.
	— Имай ми малко доверие, а? — бутна вратата и я отвори. — Хайде. Изоставаме от графика.
	Излязоха навън. Беше хубав безоблачен ден. Тръгнаха с бърза крачка по посипаната с чакъл алея, която се виеше около сградата.
	— Един ден, Тони, политиците ще трябва да проумеят — заговори Ричардсън, — че да се управлява страна чрез допитване до общественото мнение е равносилно на убийство. Само кажи, че искаш да складираш антракс или ебола, и виж как рейтингът ти ще започне да пада. Това са глупости!
	— Това е минало, Франк — отвърна Прайс. — Не бива да забравяш, че най-големият ни проблем са доказателствата. И ние, и руснаците се съгласихме биохимичните ни програми да се следят от международни наблюдатели. Лабораториите, съоръженията за изследване и производство, системата за доставки — всичко беше изложено на показ. Така че политиците няма какво да „проумяват“. За тях биологическото оръжие е решен въпрос.
	— Само че като дойдат да ги сритат в задниците — саркастично каза Ричардсън, — ще започнат да викат: „А къде е нашето оръжие?“
	— Ти можеш да им отговориш, нали? — рече Прайс. — С малко помощ от добрия доктор Бауер.
	— Слава Богу, че има хора като него — процеди Ричардсън през зъби.
	Зад сградата имаше малка кръгла площадка за приземяване. Там ги чакаше туристически хеликоптер „Джет Рейнджър“ с цивилни означения. Витлата му мързеливо се въртяха. Когато пилотът забеляза пътниците си, започна да загрява турбините.
	Прайс понечи да се качи в отделението за пътници, но Ричардсън го спря.
	— Онази работа във Венеция — започна той, като се опитваше да надвика нарастващия шум от двигателите — добре ли мина?
	Прайс поклати глава.
	— Всичко мина по план, но накрая събитията придобиха неочакван обрат. Очаквам всеки момент да получа нова информация.
	Ричардсън изсумтя, качи се в кабината и закопча колана си. Колкото и да уважаваше Бауер и Прайс, все пак те бяха цивилни. Само войникът знае, че винаги има неочаквани обрати.

	* * *

	Гледката на Биг Айлънд от две хиляди фута височина винаги вълнуваше Ричардсън. В далечината се виждаше великолепният Кона Коуст с грандхотелите, наредени като големи океански лайнери по бреговата ивица. По-навътре в сушата се чернееха долините, покрити с втвърдена лава, зловещи като лунен пейзаж. В средата на тази привидно мъртва пустош имаше признаци на живот: кратерът на вулкана Килауеа бе обагрен в златисточервено от магмата, извираща дълбоко от земните недра. Сега вулканът спеше, но Ричардсън бе виждал как изригва. Сътворението, образуването на нов релеф на планетата, беше гледка, която нямаше как да забрави.
	Когато хеликоптерът се понесе над ръба на обгореното от лавата поле, пред очите му изникна някогашният Форт Хауърд. Той се простираше на няколко хиляди акра между полето и океана и представляваше основната база за медицински изследвания на армията, специализирана в изнамиране на лекарства за тропически заболявания, сред които и проказата. Преди няколко години Ричардсън бе направил постъпки за затваряне на базата. Беше спечелил за съюзник един сенатор опортюнист от Хавай и с помощта на малко задкулисни игри бе успял да прокара чрез него проект за нова медицинска база в Оаху. Чрез този проект политикът си спечели голяма популярност. За да върне услугата на Ричардсън, сенаторът, който беше в Комисията за финансиране на армията, подпечата молбата на генерала за закриване на Форт Хауърд и продажбата му на частни лица.
	Ричардсън вече имаше купувач, който чакаше да купи базата: биохимическата фирма „Бауер-Зермат“ АД със седалище Цюрих. След като двеста хиляди акции на компанията бяха прибрани в сейфа на сенатора, той се погрижи комисията да не приема повече кандидатури за закупуване на базата.
	Ричардсън каза на пилота по микрофона:
	— Направи един кръг около базата.
	Хеликоптерът зави и пред генерала се откри панорамен изглед на базата. Дори от тази височина се виждаше новата ограда — десет фута висока, тип „Циклон“, покрита отгоре с бодлива тел. На четирите поста стояха хора, които приличаха на военни. Това впечатление се засилваше от камионите, паркирани пред всеки от постовете.
	Самата база изглеждаше странно пуста. Сглобяемите военни бараки и складови помещения стояха на припек под тропическото слънце, наоколо не се виждаше жива душа. Само старата сграда на щаба, прясно пребоядисана, с няколко джипа отпред, изглеждаше обитаема. Външното впечатление подсказваше, че това е закрита военна база, все още извън строя, необитаема с изключение на няколко сервизни сгради, които обслужваха работещия там минимален персонал.
	Но външният вид заблуждаваше. В действителност бившият Форт Хауърд сега се намираше на три нива под земята.
	— Готови сме за кацане, генерале — уведоми го пилотът.
	Ричардсън хвърли последен поглед през прозореца и видя малък силует, подобен на играчка, който проследяваше полета на хеликоптера.
	— Приземявай — нареди той.

	* * *

	Беше нисък мускулест мъж малко над шейсетте, със сресана назад прошарена коса и грижливо подстригана козя брада. Стоеше разкрачен, изпънат като струна, стиснал ръце зад гърба — кален в битките офицер.
	Д-р Карл Бауер проследи как хеликоптерът се сниши, задържа се малко над поляната за приземяване и кацна. Знаеше, че пристигащите ще му зададат някои трудни въпроси. Докато витлата забавяха ход, той внимателно обмисляше какво и колко да им каже. Господин докторът не обичаше да дава обяснения и извинения.
	От близо сто години компанията, основана от прапрадядото на Бауер, бе сред първите в областта на химическите и биологическите технологии. „Бауер-Зермат“ АД притежаваше множество патенти, които до ден днешен бяха несекващ източник на печалба. Учените и изследователите на компанията бяха създали хапчета и сиропи, задължителни за всяка домашна аптека; в същото време бяха извадили на пазара лекарства с тайни формули, спечелили за фирмата международни награди.
	Но при всичките лекарства и ваксини, които разпространяваше сред здравните работници в Третия свят, „Бауер-Зермат“ имаше и тъмна страна, за която скъпо платените рекламни агенти и лъскавите брошури на компанията никога не споменаваха. През Първата световна война тя бе разработила особено вредна разновидност на иприта, която бе причинила бавната смърт на хиляди войници на съюзниците. Четвърт век по-късно фирмата снабдяваше германски компании с някои химикали, които после се смесваха и така се създаваше газът за камерите в лагерите на смъртта из цяла Източна Европа. Тя следеше отблизо зловещите експерименти на д-р Йозеф Менгеле и други нацистки лекари. В края на войната, когато други престъпници и техните съучастници бяха осъдени и обесени, „Бауер-Зермат“ се премести в Швейцария и под прикритието на анонимността спокойно продължи медицинските изследвания, започнати от нацистите. Собствениците и ръководните кадри на компанията твърдяха, че нямат представа какво става с техните продукти, след като напуснат границите на страната.
	През втората половина на XX век д-р Карл Бауер не само запази мястото на семейната фирма в челните редици на законните фармацевтични изследвания, но разшири тайната й програма с разработване на биохимически оръжия. Подобно на скакалец, той нападаше най-плодородните полета: Либия на Кадафи, Ирак на Хюсеин, племенните диктатури в Африка и непотистките режими в Югоизточна Азия. Бауер предоставяше най-добрите учени и най-модерното оборудване, а в замяна беше щедро обсипван с пари, които по компютърен път отиваха право в трезорите под Цюрих.
	В същото време поддържаше и засилваше контактите си с военните както в Съединените Щати, така и в Русия. Прозорлив анализатор на глобалната политическа ситуация, Бауер успя да предвиди разпадането на Съветския съюз и неизбежния упадък на нова Русия, която се бореше за демокрация. Когато се сблъскаха двете тенденции — на руската безпътица и американското надмощие, той пусна въдицата.
	Бауер пристъпи, за да поздрави посетителите си.
	— Господа.
	Тримата мъже си стиснаха ръцете, после тръгнаха заедно към двуетажната сграда в колониален стил, където се намираше щабът. От двете страни на изисканото фоайе, облицовано с дървена ламперия, бяха кабинетите на грижливо подбраните служители на Бауер, които се грижеха за административните дела на базата. По-нататък започваха тесните помещения, където с пот на чело се трудеха помощниците на учените. Те записваха данните от лабораторните експерименти. В дъното имаше два асансьора. Единият беше скрит зад врата, която можеше да се отвори само с кодова карта. Асансьорът беше високоскоростен и свързваше подземните лаборатории с щаба. Вторият асансьор имаше месингови решетки и приличаше на клетка за птици. Тримата мъже влязоха в него и за няколко секунди се озоваха в личния офис на Бауер, който заемаше целия втори етаж.
	Помещението вероятно бе принадлежало на колониален губернатор от XIX век. Старинни ориенталски килими красяха полирания дървен паркет; по стените бяха наредени махагонови лавици за книги и статуетки от южното крайбрежие на Тихия океан. Масивното бюро на Бауер стоеше пред прозорците, които стигаха от тавана до пода. През тях се виждаше цялата база и океанът под скалите, чак до почернелите от лава поля в далечината.
	— Направил си някои подобрения от последното ми посещение.
	— По-късно ще ти покажа стаите на персонала, работните кабинети и местата за почивка — отговори Бауер. — Животът тук е като на нефтена платформа: моите хора почиват веднъж месечно, и то само по три дни. Удобствата, които предлагам тук, си струват.
	— Колкото до отпуските — заговори Ричардсън, — как пускаш хората да излизат оттук?
	Бауер тихо се изсмя.
	— Не ги пускам, генерале. Изпращаме ги в луксозен курорт. Там ги следи охрана, но те не забелязват това.
	— От една златна клетка в друга — отбеляза Прайс.
	Бауер сви рамене.
	— Досега никой не се е оплакал.
	— Като знам колко им плащаш, не се учудвам — каза Прайс.
	Бауер се приближи до количката с напитки.
	— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
	Ричардсън и Прайс избраха пресен ананасов сок с лед. Бауер, както винаги, предпочете минерална вода.
	След като седнаха, той зае мястото си зад бюрото.
	— Господа, позволете ми да обобщя. Проектът, на който сме посветили пет години от живота си, е почти готов да донесе плодове. Както знаете, по време на администрацията на Клинтън едрата шарка, която трябваше да бъде унищожена през 1999 година, бе помилвана. Понастоящем в света има само две проби: едната се намира в Центъра по контрол на заразните заболявания в Атланта; другата — в Централна Русия, в „Биоапарат“. Целият ни план беше изграден върху възможността да се сдобием с проба от вируса на едрата шарка. Усилията да получим тази проба от Центъра в Атланта се оказаха безплодни; просто мерките за сигурност там са твърде строги. Но в „Биоапарат“ е друго. Предвид крайната нужда на руснаците от твърда валута успях да направя необходимите уговорки. За мен е удоволствие да ви съобщя, че до няколко дни от Русия ще тръгне куриер с проба от вируса.
	— Твоите руснаци гарантират ли доставката? — попита Ричардсън.
	— Разбира се. Ако случайно куриерът не успее да се срещне с нашите хора — което е малко вероятно, няма да получат втората част от уговорената сума.
	Бауер млъкна и прокара език по острите си дребни зъби.
	— Ще има и други, по-трайни последствия. Уверявам ви, че руснаците са съвсем наясно с това.
	— Но все пак има проблем, нали? — безцеремонно изтъкна Ричардсън. — Случката във Венеция.
	Бауер не отговори. Вместо това пъхна един диск в DVD плейъра. Синият фон на екрана се смени с подскачащи картини, после се появи поразително чисто изображение на площад „Сан Марко“.
	— Този запис е направен от италиански журналист, който прекарвал деня в разходка със семейството си — обясни той.
	— Някой друг разполага ли с него? — веднага попита Прайс.
	— Не. Моите хора моментално се свързаха с журналиста. Освен че няма да му се наложи да похарчи и цент за образованието на децата си, спокойно може да се оттегли — всъщност той вече го направи.
	Бауер посочи екрана.
	— Мъжът отдясно е Юрий Данко, офицер с висок чин от Медицинската дивизия на руската служба за сигурност.
	— А този отляво е Джон Смит — добави Прайс и погледна към Ричардсън. — Франк и аз познаваме Смит от намесата му в проекта „Хадес“. Преди това е работил в ИМИИЗАСАЩ. Носеше се слух, че е близък с някого от Медицинската дивизия на Руското разузнаване. Агенцията за Национална сигурност искаше да се свърже с този човек, но Смит отказа. Твърдеше, че няма такъв източник.
	— А сега виждате кой е бил този източник: Данко — продължи Бауер. — Преди месец започнах да получавам сведения, че Данко души около „Биоапарат“ в качеството си на инспектор по сигурността. С наближаването на деня, в който нашият куриер трябваше да тръгне, Данко офейка. Но толкова бързаше, че прояви небрежност. Руснаците откриха, че е избягал, и предадоха тази информация на мен.
	— И в този момент ти си се свързал с наемните убийци — каза Ричардсън. — Да беше си дал парите за по-добри.
	— Хората бяха първокласни убийци — хладно отговори Бауер. — Използвал съм ги и преди и резултатите винаги ме удовлетворяваха.
	— Не и този път.
	— По-добре щеше да бъде, ако бяхме спрели Данко още в Източна Европа — призна Бауер. — Само че нямаше възможност. Той се движеше прекалено бързо и много добре прикриваше следите си. Венеция беше най-добрият ни шанс. Когато хората ми докладва, че са видели Данко да осъществява контакт, веднага разбрах, че трябва да премахнем и този човек.
	— Но не го направихте — каза Прайс.
	— Това беше грешка, която ще поправим — отвърна Бауер. — Тогава все още нямахме представа с кого ще се срещне Данко. По-важното е, че последната му инспекция е била в „Биоапарат“, а сега е мъртъв. Каквото и да е знаел, е умряло с него.
	— Освен ако не е успял да го каже на Смит — прекъсна го Ричардсън.
	— Прегледайте записа — предложи Бауер. — Обърнете внимание на времето.
	Той пусна диска отначало. Ричардсън и Прайс внимателно се загледаха в екрана. Касапницата на „Сан Марко“ продължи само секунди.
	— Пусни го пак — поиска Прайс.
	Този път двамата мъже се съсредоточиха върху самата среща на Данко със Смит. Ричардсън бе извадил хронометър и отброяваше секундите, като следеше ръцете на Данко. Нищо не бе разменено между руснака и Смит.
	— Прав си — каза Прайс. — Данко пристига, настанява се, поръчва кафе, двамата със Смит разговарят…
	Бауер извади две копия от транскрипцията и даде по една на двамата мъже.
	— Накарах човек, който чете по устните, да подготви това. Водят незначителен разговор. Нищо повече.
	Ричардсън проучи страниците.
	— Изглежда, си прав: Данко не е имал възможност да каже каквото и да било. Но бъди сигурен, че Смит няма да скатае палатката и да изчезне в нощта. Той ще копае настървено и дълбоко.
	Генералът направи пауза.
	— Кой знае какви други контакти има в Руската армия.
	— Наясно съм с това — отговори Бауер. — Повярвайте ми, нямам намерение да подценявам д-р Джон Смит. Това е една от причините да ви поканя тук. Трябва да вземем решение как да действаме оттук нататък.
	Прайс, който си играеше с дистанционното и забавяше образите на екрана, стопира един кадър.
	— Вижте този човек, Добрия самарянин. Изглежда ми познат.
	— Според моите източници се е представил за италиански лекар.
	— Полицията разпитала ли го е?
	— Не. Изчезнал е в тълпата.
	— Какво не е наред, Тони? — попита Ричардсън.
	Клетъчният телефон на Прайс иззвъня. Той го отвори с изщракване, каза името си, после погледна другите и вдигна пръст.
	— Здравейте, инспектор Дионети. Радвам се, че се обадихте. Исках да ви задам няколко въпроса относно другия мъж на записа…
	Седнал в своя елегантен, претрупан с книги кабинет, Дионети съзерцаваше една етруска статуетка.
	— Казахте, че искате да ви информирам, ако някой се върти наоколо и разпитва за братя Рока — каза той.
	— И какво?
	— Един стар приятел — Питър Хауъл, някога работеше за Специалните служби на ВВС…
	— Знам кой е — прекъсна го Прайс. — Какво искаше?
	Дионети описа срещата си с англичанина и накрая каза:
	— Съжалявам, не беше възможно да получа повече информация. Ако задаваш прекалено много въпроси…
	— Какво казахте на Хауъл?
	Дионети облиза устни.
	— Попита дали сме идентифицирали телата. Казах му, че са братята Рока. Нямах избор. Хауъл има и други контакти във Венеция. Ако не бях му казал, другите щяха да го направят.
	— Какво друго? — настоя Прайс.
	— Той видя резултатите от експлозията…
	— И вие, без да ви е питал, му казахте, че това е С-дванадесет.
	— Какво друго можех да направя? Хауъл е бил военен. Той разбира от тези неща. Чуйте ме, Антонио. Хауъл пътува към Палермо, откъдето пристигнаха Рока. Пътува сам. Лесна мишена е.
	Прайс се замисли върху това.
	— Добре — каза той накрая. — Но ако ви се обади от Палермо, бих искал да го науча.
	След като затвори, Прайс погледна лицето на екрана.
	— Това е Питър Хауъл — обяви той на останалите.
	Предаде им казаното от Дионети и набързо описа кариерата на Хауъл.
	— Какво може да прави такъв човек с Джон Смит?
	— Да прикрива гърба му — мрачно каза Ричардсън. — Смит не е глупак. Не би отишъл сам да се срещне с Данко — генералът се обърна към Прайс. — Този кучи син Дионети има голяма уста. Можем ли да му имаме доверие?
	— Щом му плащаме — отговори Прайс. — Без нас Дионети е на крачка от разорението. Петстотин години семейна традиция… — той щракна с пръсти — ще си отидат! Просто така! И е прав: по един или друг начин Хауъл щеше да разбере за братята Рока и С-12.
	— Явно Смит не е единственият, когото сме изпуснали — обобщи Бауер.
	— Така е — съгласи се Ричардсън. — Но Палермо е опасно място — дори и за човек като Питър Хауъл.


>	ГЛАВА СЕДМА

	След като пристигна от Хюстън, от Андрюс Джон Смит потегли право към дома си в Бетесда. Изкъпа се, приготви дрехи за една седмица и нае кола с шофьор, който да го откара до летище Дълес.
	Тъкмо включваше алармената система, когато звънна секретният телефон.
	— Обажда се Клайн, Джон. Уреди ли всичко необходимо?
	— Имам резервация за полета на „Делта“ за Москва, сър. Самолетът отлита след три часа.
	— Добре. Говорих с президента. Той даде зелена улица на Приют едно. Можем да действаме, както намерим за добре, но бързо.
	— Разбрано, сър.
	— Ето информацията, от която ще имаш нужда…
	След като му съобщи подробностите, Клайн добави:
	— Джон, знам, че между теб и Ранди Ръсел имаше някои недоразумения. Не позволявай това да ти попречи в събирането на необходимата информация.
	Смит овладя гнева си. Тактичността не беше от силните качества на Клайн.
	— Ще ви докладвам на всеки дванадесет часа, сър.
	— Тогава късмет. Да се надяваме, че какъвто и да е проблемът, руснаците имат начин да се справят с него.

	* * *

	Когато „Делта L-1011“ се издигна в нощното небе, Смит се намести на удобната седалка в салона бизнескласа. Хапна малко и заспа. Спа през целия път до Лондон. След като презареди, самолетът продължи на изток и кацна в Шереметиево рано сутринта. Тъй като пътуваше с военния си документ за самоличност, Смит нямаше проблеми с митническите и имиграционните власти. След четиридесет и пет минути път с такси той пристигна в новия хотел „Шератън“ близо до Червения площад.
	Окачи на вратата си табелка „Не ме безпокойте“, отми прахоляка от пътуването и поспа още четири часа. Като повечето войници отдавна бе овладял изкуството да почива, когато може.
	Малко след обяд излезе. Облъхна го хладният пролетен московски въздух. Смит извървя пеша разстоянието между шестте пресечки до покрита арка пред сграда от XIX век. По пътя имаше луксозни магазини, които предлагаха всичко: от кожи и парфюми до безценни икони и сибирски „сини“ диаманти. Продавачите изглеждаха заможни хора и Смит се запита кои от магазините са собственост на новия бизнеселит и кои — на обикновени престъпници. В нова Русия границата между двете категории се размиваше.
	Почти подмина арката, когато забеляза адреса, който Клайн му беше дал. Надписът със златни букви — на кирилица и латиница — гласеше: „БЕЙ ДИДЖИТАЛ КОРПОРЕЙШЪН“.
	През стъклото на витрината Смит забеляза административно гише, а зад него няколко бюра с компютри, не по-малко модерни от тези, които могат да се видят на Уолстрийт. Елегантно облечени мъже и жени вършеха работата си енергично и ефективно, но вниманието му бе привлечено от една служителка над трийсетте, висока, с късо подстригана златиста коса. Имаше същия прав нос и издадена брадичка като друга жена, която някога бе познавал, същите тъмни очи… като тези на София.
	Смит пое дълбоко дъх и влезе. Понечи да се представи на служителката зад гишето, когато русокосата жена вдигна глава. За миг му се стори, че се задушава. Сякаш София се беше върнала в света на живите.
	— Джон?
	Ранди Ръсел не можа да скрие учудването си, което привлече любопитните погледи на останалите служители. Тя се запъти с бърза крачка към административното гише.
	— Да влезем в кабинета ми — предложи, като се стараеше да запази делови тон.
	Смит я последва в малък, но уютно обзаведен офис, изпълнен с акварелни пейзажи от крайбрежието на Санта Барбара, поставени в рамки. Ранди Ръсел затвори вратата и огледа госта си от главата до петите.
	— Не мога да повярвам… — каза тя и поклати глава. — Кога? Как…?
	— Радвам се да те видя отново, Ранди — спокойно заговори Смит. — Съжалявам, че не те предупредих за пристигането си. Реших да пътувам в последната минута.
	Ранди присви очи.
	— Ти не решаваш нищо в последната минута, Джон. Как разбра къде да ме намериш?
	Смит знаеше, че след трагедията, причинена от проекта „Хадес“, Ранди бе заминала за Москва като полеви агент на ЦРУ. Но Клайн трябваше доста да се порови, за да получи точна информация за прикритието й и мястото, където можеше да бъде открита.
	Смит огледа помещението.
	— Можем ли да говорим тук?
	Ранди посочи нещо, което приличаше на DVD плейър.
	— Най-модерната техника за засичане на подслушвателни устройства. Впрочем нашите „чистачи“ претърсват стаята всяка нощ.
	Смит кимна.
	— Добре. Първо, знаех, че си в Москва, но нямах представа къде да те търся. Други хора ми помогнаха за това. Второ, имам нужда от помощта ти, защото един човек — добър човек — е мъртъв и аз трябва да разбера защо.
	Ранди помисли върху думите му. Можеше да познае кога някой я лъже, дори ако човекът беше професионалист в тази област. Инстинктът й подсказваше, че Смит говори истината — или поне част от нея, доколкото му бе позволено.
	— Слушам те, Джон.
	Смит нахвърли някои данни за Данко, после подробно разказа за срещата си с руснака. Не спести зловещите детайли от кръвопролитието на площад „Сан Марко“. Ранди беше привикнала към насилието.
	— Сигурен ли си, че убийците не са търсели теб? — попита тя.
	— Ако аз бях главната мишена, вече щях да съм мъртъв — мрачно отговори Смит. — Целта им беше Данко и те се погрижиха да го премахнат. Чак след това се захванаха с мен.
	Ранди поклати глава.
	— Да те спаси някакъв роял! Боже мой! Не мога да повярвам, че си хукнал след тях невъоръжен. Имаш късмет, че някой друг те е изпреварил — тя пое дълбоко дъх. — Какво точно искаш, Джон — да отмъстиш за Данко или да проникнеш в „Биоапарат“?
	— Юрий жертва живота си, за да ми донесе секретна информация — отвърна той. — Ако я науча, ще открия кой го е убил. Но мисля, че каквато и да е тя, убиецът или убийците също са свързани с „Биоапарат“.
	— Какво искаш от мен?
	— Най-ценните ти познанства в Русия — хора с авторитет, на които може да се вярва.
	Тя се загледа в акварелите.
	— Олег Киров, генерал-майор от Руската федерална служба за сигурност. Той много прилича на Данко, както ми го описа: реалист, благонадежден, патриот. Негов помощник е Лара Телегина. Много умна, политически грамотна, изключително квалифицирана в своята област.
	— Помня, че съм се срещал с Киров, докато работех в института — каза Смит. — Но не го познавам достатъчно добре, за да му се обадя направо. Можеш ли да ми уредиш среща с него?
	— Разбира се. Но Киров ще иска да знае дали работиш за някоя официална организация. Аз също трябва да знам.
	— Не работя нито за института, нито за разузнавателна агенция. Това е истината.
	Ранди Ръсел го изгледа иронично.
	— Ти го казваш — тя вдигна ръце, за да спре протестите му. — Хей, знам как стоят нещата в агенциите. И Киров е наясно.
	— Това означава много за мен, Ранди.
	Ранди Ръсел махна с ръка на благодарностите му и между тях се възцари неудобно мълчание.
	— Имам да ти казвам някои неща — каза Смит накрая. — От личен характер.
	Той й разказа за посещението си на гроба на София.
	— След погребението чувствах, че има неща, които ти и аз трябва да си кажем, но така и не го направихме. Просто се разотидохме и повече не се видяхме.
	Ранди го погледна.
	— Разбирам какво имаш предвид. Но тогава все още те обвинявах за случилото се със София. Трябваше ми дълго време, за да го преодолея.
	— Още ли ме обвиняваш?
	— Не. Ти не можеше да направиш нищо, за да й помогнеш. Не знаеше нито за Тремон и екипа му от убийци, нито, че София представляваше заплаха за тях.
	— Имах нужда да чуя това от теб — призна Смит.
	Ранди погледна снимката в рамка, която стоеше на бюрото. На нея бяха двете със София в Санта Барбара, много преди зловещите събития. Бе изминала почти година, а Ранди все още не можеше да си прости, че не беше близо до сестра си, когато тя най-много се нуждаеше от помощта й. Докато София умираше в болничното легло, Ранди се намираше на хиляди мили от нея, в Ирак, където работеше под дълбоко прикритие и подпомагаше съпротивата срещу режима на Саддам Хюсеин. Научи за убийството на София със седмици закъснение, когато Джон Смит изникна в Багдад ненадейно, като джин от бутилка.
	Всред опустошението на скръбта Ранди успя да намери спасителна сламка, за която да се улови. Но чувствата й към Смит останаха неопределени. Беше му благодарна, че е бил до София в последните мигове от живота й, че не я е оставил да умре в самота. Но колкото повече разплиташе мрежите на проекта „Хадес“, толкова по-често си задаваше въпроса дали Смит не е могъл да предотврати по някакъв начин убийството на сестра й. Отговорът беше нееднозначен и това я подлудяваше. Знаеше, че любовта му към София бе искрена и че той никога не би застрашил живота й съзнателно. И все пак, когато се изправяше пред гроба на сестра си, Ранди продължаваше да вярва, че Смит е можел да направи нещо, за да спаси София.
	Пропъди последната мисъл и се обърна към него.
	— Ще ми трябва малко време, за да ти уредя среща с Киров. Искаш ли да се видим по-късно и да пийнем по нещо?
	— С голямо удоволствие.
	Уговориха си среща във фоайето на хотел „Шератън“, след като Ранди свърши работа.
	— Какво точно представлява „Бей Диджитал“? — попита Смит. — И какво правиш ти тук?
	— Искаш да кажеш, че хората, които са те изпратили, не са ти споменали за това? — каза Ранди и се усмихна. — Джон, не мога да повярвам. Аз съм управител на московския клон на преуспяваща финансова компания, която търси да инвестира в перспективни руски открития в сферата на високите технологии.
	— Само че средствата не идват от частни инвеститори или съмнителни фондове — отбеляза Смит.
	— Откъдето и да идват, в Русия за хората с пари всички врати са отворени. Аз имам връзки, които се простират от Кремъл и армията до руската мафия.
	— Винаги съм казвал, че имаш недостойни приятели. И нима в тази страна има такова нещо като високи технологии?
	— Ако щеш вярвай. Руснаците нямат нашето оборудване, но дадеш ли им всичко необходимо, те ще блеснат с възможности — Ранди докосна ръката му. — Наистина ми е приятно, че те виждам отново, Джон, независимо какви причини са те довели тук. Има ли нещо, от което се нуждаеш в момента?
	Смит си представи вдовицата и детето на Данко.
	— Кажи ми, какво носят руснаците, когато отиват на гости у жена, току-що изгубила съпруга си — без дори още да го знае?


>	ГЛАВА ОСМА

	В 7:36 хюстънско време д-р Адам Трилор се качи на самолет на Британските авиолинии, който летеше директно през Атлантика до лондонското летище „Хийтроу“. С пристигането му го придружиха до фоайето за транзитно преминаващи, където в качеството си на пътник от първа класа се остави на грижите на масажистка. След бърз душ Трилор взе току-що изгладения си костюм от камериера и се запъти към изход шестдесет и осем, където му посочиха пътя към предния салон на друг самолет на Британските авиолинии, този път за Москва. Двадесет и осем часа след началото на пътешествието си Трилор мина през руските митнически и имиграционни власти без каквито и да било усложнения.
	Той се придържаше стриктно към разписанието, което двамата с Рийд бяха съставили. След като таксито го остави пред новия хотел „Нико“ на отсрещния бряг на Москва река с изглед към Кремъл, Трилор се регистрира и даде на носача щедър бакшиш, за да занесе багажа му до стаята. След това излезе от хотела и нае друго такси, което го откара на гробищата на проспект „Михалчук“. Старата жена, която продаваше цветя на входа, се изненада при вида на банкнотата от двадесет американски долара за букет повехнали маргаритки и слънчогледи. Трилор тръгна по алея с относително пресни гробове, разположени успоредно на ред брези. Остави цветята под внушителен православен кръст, който бележеше последната обител на майка му, Хелън Трилор, с рождено име Елена Святославовна Бунина.
	Когато Трилор кандидатстваше за поста главен медицински експерт, агентите на ФБР, разследвали миналото му, надлежно бяха отбелязали, че майка му е родена в Русия. Но никой не вдигна шум около този факт. НАСА, която се състезаваше с частния сектор по набиране на способни медицински специалисти, можеше само да се радва, че е привлякла капацитет като Адам Трилор, дошъл да работи в агенцията след петнадесетгодишен стаж в „Бауер-Зермат“ АД. Никой не се поинтересува защо Трилор се е отказал от високия си пост в такава престижна фирма, нито защо се е съгласил да получава заплата, с 20 процента по-ниска от предишната. Вместо това Агенцията за космически изследвания прие на доверие безупречните му препоръки и каза на бюрото да побърза с разследването на миналото му.
	След края на Студената война пътуването до Русия стана много по-лесно отпреди. Хиляди американци можаха да посетят роднините си, които в повечето случаи бяха виждали само на снимка. Адам Трилор също отпътува за Русия, за да види майка си, която след развода се бе завърнала в родната Москва. През следващите три години той летеше дотам всяка пролет, за да прекара една седмица с нея.
	Преди две години Трилор уведоми началниците си в НАСА, че майка му има последен стадий на рак. Те му изказаха съчувствието си и му позволиха да ползва отпуск по лични причини, колкото и когато пожелае. Като грижовен син той увеличи пътуванията си до три пъти годишно. Миналата есен, когато Елена Бунина почина, Трилор се върна в Москва за цял месец, по всяка вероятност да уреди необходимите формалности.
	Той не се съмняваше, че ФБР следи пътуванията му до Москва. Но също така знаеше, че както всички бюрократи, и те се успокояват, щом намерят обяснение за дадено явление, особено ако това явление е постоянно. През годините Трилор беше създал точно такова явление, което променяше само в случаите, когато имаше сериозно основание за това. Тъй като се навършваха шест месеца от смъртта на майка му, би било неуместно да не посети гроба й.
	Докато пътуваше с такси обратно към хотела, Трилор премисли свършеното дотук. Шофьорът от летището, носачът в хотела, старицата на гробищата, другите шофьори на таксита — всички щяха да го запомнят заради щедрите бакшиши. Ако някой дойдеше да разпитва, нямаше да се усъмни в целта на пътуването му. А сега нямаше нищо по-естествено от това да прекара няколко дни в Москва, преди да потегли обратно. Но лекарят на НАСА бе включил в плана си и други точки освен разглеждане на забележителности.
	Трилор се прибра в стаята си и поспа няколко часа. Когато се събуди, над града се беше спуснала нощ. Взе душ, избръсна се, облече чист костюм и загърнат в топло палто, излезе на разходка из тъмния град.
	Докато вървеше, в главата му нахлуваха неканени мисли. Колкото повече го завладяваха, толкова повече му се струваше, че никога няма да се отърве от тях. Затова се предаде, остави ги да го обсебят и задъхан зачака да се разсеят.
	Адам Трилор вярваше, че е белязан от съдбата подобно на Каин. Беше прокълнат, завладян от ужасяващи стремежи, които не можеше нито да контролира, нито да пропъди. Те бяха причината да пропилее кариерата си в „Бауер-Зермат“.
	Някога Трилор беше най-блестящият кадър на отдела по вирусология в „Бауер-Зермат“. Радваше се на уважението на колегите и ласкателствата на подчинените си — особено на един, черноок фавн, толкова красив, че Трилор не можа да устои на изкушението. Но фавнът се оказа козел, вързан за един от съперниците на „Бауер-Зермат“. Козелът беше изпратен да постави капан на лековерния ухажор, да го компрометира и да го принуди да се подчини на волята на съперника.
	Трилор нито за миг не заподозря клопката; имаше очи само за красавеца. Но по-късно, когато в апартамента му нахлуха непознати хора и му пуснаха порнографски записи, в които той играеше главната роля, прозря доста неща. Предложиха му труден избор: пълни разкрития или сътрудничество. Поради частния характер на изследователската работа, провеждана в „Бауер-Зермат“, всеки служител трябваше да подпише стриктно съставен договор, чиито положения включваха и морална клауза. След като пуснаха записите, изнудвачите на Трилор недвусмислено му я припомниха. Принудиха го да осъзнае факта, че има малко алтернативи: да предоставя информация за изследванията на компанията или да се изложи на публично опозоряване. Разбира се, нещата нямаше да приключат само с това. Щеше да последва публично обвинение в шпионаж. И след заклеймяването пред очите на цялото общество, гражданските — а може би и криминалните — обвинения щеше да бъде безполезно да си търси друга работа в която и да било компания, занимаваща се с медицински изследвания.
	Дадоха му четиридесет и осем часа да обмисли възможностите си. Първите двадесет и четири Трилор посвети само на това. После, като надникна в бъдещето и видя там само развалини, той осъзна, че изнудвачите му са паднали в собствения си капан: бяха го поставили в положение, в което нямаше друг избор, освен да нанесе ответен удар.
	Благодарение на високата длъжност, която заемаше в „Бауер-Зермат“, Трилор успя да си уреди лична среща с д-р Карл Бауер. В елегантната обстановка на офиса на Бауер в Цюрих той изложи обстоятелствата и начина, по който го изнудваха. Предложи да поправи случилото се с всички средства, на които е способен.
	За учудване на Трилор Бауер ни най-малко не се смути от неочакваните събития, връхлетели неговия неблагоразумен служител. Той изслуша разказа му, без да коментира, и след това нареди на Трилор да дойде пак на другата сутрин.
	Злополучният служител така и не разбра какво се случи. На следващата сутрин, когато отиде при Бауер, му бе съобщено, че никога повече няма да чуе за изнудвачите. Свидетелствата за прегрешенията му никога нямаше да видят бял свят. И нямаше да има никакви слухове за тях.
	Но от него се искаше да плати за стореното. Бауер го уведоми, че за да запази бъдещето си в сферата на медицинските изследвания, Трилор трябва веднага да напусне компанията. Щяха да му предложат работа в НАСА и той трябваше да приеме. На колегите трябваше да обясни, че му се предоставя възможност да участва в изследвания, с които не би могъл да се занимава в „Бауер-Зермат“. Щом пристигнеше в НАСА, трябваше да предложи услугите си на д-р Дилън Рийд. Рийд щеше да го напътства и да му нарежда, а Трилор трябваше да се подчинява безпрекословно.
	Той си припомни хладнокръвието и точността, с които Бауер произнесе присъдата му. Спомни си гневната искра в очите на Бауер, сменена с учудване, когато Трилор боязливо попита с какъв род изследвания ще се занимава в НАСА.
	— Работата там няма да бъде основната ви грижа — отговори началникът му. — Интересува ме вашата връзка с майка ви, с Русия. Мисля, че ще се виждате редовно с нея.
	Трилор присви рамене от студа и закрачи срещу вятъра, от ярките светлини на площад „Горки“ към тъмните улички, които водеха към „Садовое колцо“. Баровете ставаха по-долнопробни, бездомните и пияниците — по-агресивни. Но това не беше първото идване на Трилор в района на „Садовое“ и той не се боеше.
	Малко по-нататък той зърна познатия неонов надпис: „КРОКОДИЛ“. След секунда почука на тежката врата и зачака шпионката да се отвори. Чифт черни очи го огледаха подозрително, после някой дръпна резето и вратата се отвори. На влизане Трилор даде на гигантския монголец двадесетдоларова банкнота.
	С рязко движение на раменете свали палтото си и усети как последните тежки мисли го напускат под влияние на ярките светлини и оглушителната музика. Непознати лица се обърнаха към него, множество погледи се впиха в чуждестранния му костюм. Подскачащи тела се заблъскаха в него, повече умишлено, отколкото случайно. Управителят — пъргаво дребно създание, подобно на пор, се завтече да посрещне клиента чужденец. За секунди в ръката на Трилор се появи чаша водка и го поведоха към края на дансинга, където имаше сепарета с дивани с кадифена тапицерия и меки табуретки.
	Той се отпусна на диваните и въздъхна. От топлината на алкохола, която се разля в тялото му, връхчетата на пръстите му изтръпнаха.
	— Да ви доведа ли компания? — прошепна подобното на пор същество.
	Трилор кимна доволно. Затвори очи и се остави на шумната музика да го обгърне. Усети леко докосване по бузата и трепна.
	Пред него стояха две русокоси момчета с ясносини очи и безупречно телосложение. Не бяха на повече от десет години.
	— Близнаци ли са?
	Дребосъкът кимна.
	— И, което е по-хубаво, девствени.
	Трилор ахна.
	— Но са много скъпи — предупреди го дребосъкът.
	— Няма значение — отвърна Трилор с дрезгав глас. — Донеси ни някакви мезета. И безалкохолни за моите ангелчета.
	Той потупа дивана от двете си страни.
	— Елате при мен, ангелчета. Дайте ми да вкуся от Рая…

	* * *

	На шест километра от „Крокодил“ се извисяваха три многоетажни сгради. Мястото беше известно като площад „Дзержински“. До началото на 90-те години там се помещаваше щабквартирата на комунистическата организация КГБ; след демократизацията комплексът беше зает от новосформираната Руска федерална служба за сигурност.
	Генерал-майор Олег Киров, скръстил ръце зад гърба, стоеше пред прозорците на кабинета си на петнадесетия етаж и се взираше в московското небе.
	— Американците пристигат — промърмори той.
	— Какво казваш, любов моя?
	При тези думи Киров чу почукването на токчетата по паркета, усети как тънки пръсти се плъзват по гърдите му, долови мириса на топлина и сладникав парфюм. Той се обърна, прегърна красивата червенокоса жена и жадно я целуна. Почувства, че тя отговаря на страстта му, когато езикът й докосна неговия, а ръцете й се плъзнаха към колана му и по-надолу.
	Киров се отдръпна и надникна в предизвикателните зелени очи, които го гледаха изкусително.
	— Де да можех — тихо каза той.
	Лейтенант Лара Телегина, адютант на Киров, сложи ръце на хълбоците си и изгледа изпитателно любовника си. Дори в невзрачната военна униформа тя приличаше на дефилиращ модел.
	— Обеща ми, че днес ще вечеряш с мен — нацупи се Телегина.
	Киров не можа да сдържи усмивката си. Лара Телегина бе първенец на класа във Фрунзенската военна академия. Беше отличен стрелец; същите тези ръце, които страстно го галеха, можеха да отнемат живота му за секунди. Но освен професионалист тя бе предизвикателна жена без задръжки.
	Той въздъхна. Две жени в едно тяло. Понякога не можеше да каже коя е истинската. Но и двете му носеха наслада, на която не можеше да се насити. На тридесет години Лара едва започваше кариерата си. Несъмнено щеше да се издигне в йерархията, а някой ден да стане и командир. Киров, който беше с двадесет години по-възрастен от нея, бе неин любовник, кръстник — или, както обичат да казват американците, „равин“, който защитаваше интересите на любимката си.
	— Не си ми казал за американеца — заговори Лара с абсолютно делови тон. — Кой е той? Напоследък посрещаме много американци.
	— Не ти казах, защото цял ден те нямаше и аз трябваше сам да се занимавам с отвратителната бумащина — промърмори Киров.
	Той й подаде компютърна разпечатка.
	— „Д-р Джон Смит“ — прочете тя. — Много обикновено и много познато — Телегина се намръщи. — ИМИИЗАСАЩ?
	— Нашият д-р Смит е всичко друго, но не и обикновен — сухо отбеляза Киров. — Срещал съм се с него, когато работеше във Форт Детрик.
	— „Работеше“? Мислех, че още работи.
	— Според Ранди Ръсел той все още е свързан с института, но е в безсрочен отпуск. Тя ми се обади, за да ме пита дали бих се съгласил да се срещна с него.
	— Ранди Ръсел… — Лара не довърши изречението.
	Киров се усмихна.
	— Не ставай злобна.
	— Ставам злобна, само когато имам сериозно основание — рязко отговори Лара. — Значи тя помага на Смит… който, както пише тук, е бил сгоден за сестра й.
	Киров кимна.
	— Тя беше убита заради проекта „Хадес“.
	— А Ръсел, която, както подозираме, работи за ЦРУ, ще може ли да гарантира за него? Да не би двамата да участват в някаква операция? Какво става, любов моя?
	— Мисля, че американците имат проблем — важно каза Киров. — Или ние сме засегнати, или те се нуждаят от помощ. При всички случаи скоро ще разберем. Ще се срещнем със Смит тази вечер.

	* * *

	В късния следобед Смит излезе от жилищната сграда на улица „Марково“. Вдигна яката си, за да се предпази от вятъра, и се втренчи в мрачната бетонна фасада на блока. Някъде зад невзрачните прозорци на дванадесетия етаж Катерина Данко бе изправена пред непосилната задача да обясни на шестгодишната си дъщеричка Олга, че никога повече няма да види баща си.
	За самия Смит разговорът с роднините на загинал човек беше най-болезненото преживяване. Подобно на всички съпруги и майки, Катерина разбра защо е дошъл още в мига, в който отвори вратата и го видя. Но тя имаше железен характер. Бореше се със сълзите и не ги остави да надделеят. Попита Смит как е загинал Юрий Данко и дали е страдал. Смит й каза каквото можа, после й съобщи, че вече е уредил останките на Данко да бъдат пренесени със самолет в Москва, веднага щом властите във Венеция приключат с формалностите.
	— Разказваше ми много за вас, господин Смит — промълви Катерина. — Казваше, че сте добър човек. Виждам, че е бил прав.
	— Искаше ми се да мога да ви кажа повече — призна Смит.
	— С какво ще ми помогне това? — попита Катерина. — Знаех с какво се занимава Юрий — за секретността, за мълчанието. Но той вършеше тази работа, защото обичаше страната си. Гордееше се със службата си. Единственото, за което се моля, е смъртта му да не е била напразна.
	— Обещавам ви, че няма да бъде.
	Смит се върна в хотела и прекара следващия час в размисъл. След като се видя със семейството на Данко, той осъзна колко неотложна е мисията му. Разбира се, щеше да се погрижи Катерина и дъщеря й да бъдат добре обезпечени. Но това не беше достатъчно. Сега повече от всякога имаше нужда да разбере кой е убил Данко и защо. Искаше да може спокойно да погледне вдовицата му в очите и да каже: „Не, мъжът, когото обичахте, не е умрял напразно.“
	С падането на нощта Смит се запъти към бара във фоайето. Там вече го чакаше Ранди, облечена в тъмносин костюм.
	— Изглеждаш ми блед, Джон — побърза да каже тя. — Добре ли си?
	— Ще се оправя. Благодаря ти, че дойде.
	Те си поръчаха водка и мезета — мариновани гъби, херинга и други неща за хапване. След като сервитьорката се отдалечи, Ранди вдигна чаша.
	— За отсъстващите приятели.
	Смит повтори тоста й.
	— Говорих с Киров — каза Ранди и му съобщи подробностите около предстоящата среща. Тя погледна часовника си. — Трябва да тръгваш. Мога ли да направя още нещо за теб?
	Смит отброи няколко рубли и ги остави на масата.
	— Да видим как ще тръгнат нещата с Киров.
	Ранди се приближи и пъхна в ръката му визитна картичка.
	— Адресът и телефонният ми номер — за всеки случай. Имаш секретна връзка, нали?
	Смит се потупа по джоба.
	— Последно поколение дигитално кодиран клетъчен телефон.
	Той й издиктува номера.
	— Джон, ако откриеш нещо, което трябва да знам… — тя не довърши мисълта си.
	Смит стисна ръката й.
	— Разбирам.

	* * *

	Джон Смит бе посещавал Москва няколко пъти, но никога не му се бе удавал случай да посети площад „Дзержински“. Сега, докато стоеше в подобното на пещера фоайе на сградата Замат 3, си припомни всички истории, които бе чувал от участниците в Студената война. Мястото беше невзрачно и бездушно и прясната боя не можеше да скрие това. По лакирания паркет сякаш отекваха стъпките на осъдените — мъже и жени, които още от зората на комунизма са минавали оттук на път към стаите за разпит в мазетата. Смит се запита как хората, които работят тук, се справят с витаещите наоколо призраци. Дали долавяха присъствието им? Или бързаха да забравят миналото от страх, че то може да се завърне?
	Смит тръгна след съпровождащия го младши офицер към асансьора. Когато кабината се понесе нагоре, той прехвърли в ума си всички подробности, които Ранди му бе съобщила за кариерата на генерал-майор Олег Киров и за тази на неговата помощничка Лара Телегина.
	По всичко личеше, че Киров бе от онези войници, които осъществяваха връзката между миналото и бъдещето. Израснал при комунистическия режим, той се бе отличил в битките в Афганистан, руския Виетнам. След това бе застанал на страната на реформаторите. Когато крехката демокрация дойде на власт, новите управници дадоха на Киров пост в новосформираната Федерална служба за сигурност. Реформаторите хвърлиха всички сили в разрушаването на старите структури на КГБ и прочистването на редиците си от бивши агенти. Единствените хора, на които можеха да поверят това прочистване, бяха доказани в битките войници като Киров, чиято лоялност към нова Русия не подлежеше на съмнение.
	Ако Киров беше мост към бъдещето, Лара Телегина бе сред най-добрите надежди на това бъдеще. Получила образованието си в Русия и Англия, Телегина олицетворяваше новата прослойка руски технократи: тя говореше няколко езика, имаше съвременни възгледи за света, беше специалист в областта на високите технологии и умееше да борави с Интернет и Windows по-добре от повечето хора на Запад.
	Но Ранди бе подчертала, че когато става дума за националната сигурност, руснаците продължаваха да бъдат потайни и подозрителни. Можеха да пият с вас цяла нощ, да споделят с вас своите най-интимни и съкровени преживявания, но зададете ли им неподходящ въпрос на неподходяща тема, моментално биха ви се обидили и доверието им към вас би изчезнало.
	„«Биоапарат» е точно такава болна тема — помисли си Смит, докато го водеха към кабинета на Киров. — Ако Киров не приеме казаното от мен както трябва, ще се кача на първия самолет за дома.“
	— Доктор Джон Смит!
	Гласът на Киров прогърмя в стаята. Той се приближи и стисна ръката на Смит. Беше висок, с широк гръден кош, силно прошарена коса и лице, сякаш слязло от гърба на римска монета.
	— Радвам се да ви видя отново — каза той. — Последния път се видяхме… в Женева, преди пет години. Прав ли съм?
	— Да, така беше, генерале.
	— Позволете ми да ви представя моя адютант, лейтенант Лара Телегина.
	— За мен е удоволствие, докторе — каза Телегина и огледа Смит с нескрито любопитство, видимо одобрявайки видяното.
	— Удоволствието е изцяло мое — отговори Смит.
	Помисли си, че Лара Телегина е типичната изкусителна героиня от руски роман от деветнадесети век; сирена, която омайва иначе разсъдливите мъже и ги отвлича в своята обител. Киров посочи към бюфета.
	— Мога ли да ви предложа питие, доктор Смит?
	— Не, благодаря.
	— Много добре. В такъв случай, както вие, американците, обичате да казвате: Какво сте си наумили?
	Смит погледна към Лара Телегина.
	— Не искам да ви засегна, лейтенант, но въпросът е строго поверителен.
	— Не се засягам, докторе — невъзмутимо отговори тя. — Все пак имам достъп до материали от най-високо ниво на секретност, от онези, които вие бихте занесли на президента. Впрочем, разбрах, че вие не идвате тук от името на която и да било официална институция. Така ли е?
	— Лейтенантът се ползва с пълното ми доверие — добави Киров. — Можете да говорите свободно, докторе.
	— Отлично — отговори Смит. — Ще приема, че този разговор не се записва и че мястото е проверено.
	— Можете да го приемете — увери го Киров.
	— „Биоапарат“ — произнесе Смит.
	Тази единствена дума предизвика очакваните реакции: изненада и загриженост.
	— Какво ще ни кажете за „Биоапарат“, докторе? — тихо попита Киров.
	— Генерале, имам сериозни основания да вярвам, че има пробив в сигурността на комплекса. Ако вече не липсва материал, в ход е план за кражбата на някои от пробите, които се съхраняват там.
	— Това е нелепо! — избухна Лара Телегина. — „Биоапарат“ е снабден с най-модерните системи за сигурност в света. И преди сме чували подобни твърдения, доктор Смит. Честно казано, понякога Западът смята, че ние сме нещо като палави ученици, които си играят с опасни играчки. Това е обидно и…
	— Лара!
	Гласът на Киров беше тих, но ясно пролича заповедният тон.
	— Трябва да извините лейтенанта — обърна се той към Смит. — Тя не понася покровителственото или бащинско отношение на Запада към нас — каквото той наистина демонстрира от време на време. Не сте ли съгласен с мен?
	— Генерале, не съм дошъл да критикувам вашите системи за сигурност — отговори Смит. — Нямаше да бия целия този път, ако не смятах, че имате сериозен проблем — или ако не се надявах, че поне ще ме изслушате.
	— Тогава моля ви, разкажете за нашия „проблем“.
	Смит събра мислите си и пое дълбоко дъх.
	— Най-вероятно става въпрос за вашите проби от вируса на едрата шарка.
	Киров пребледня.
	— Това е лудост! Никой разумен човек не би се опитал да открадне такова нещо!
	— Никой „разумен човек“ не би се опитал да открадне каквото и да било от „Биоапарат“. Но ние имаме информация, че се подготвя такава кражба.
	— Кой е източникът ви, докторе? — настоятелно попита Телегина. — Доколко е надежден?
	— Много надежден, лейтенант.
	— Ще ни го съобщите ли, за да можем да се уверим в надеждността му?
	— Източникът е мъртъв — отвърна Смит, като се постара гласът му да не трепне.
	— Много удобно — отбеляза тя.
	Смит се обърна към Киров.
	— Моля ви, изслушайте ме. Не казвам, че вие или руското правителство сте замесени в това. Кражбата е дело на трета страна, която до този момент ни е неизвестна. Но получаването на проба от Русия изисква сътрудничеството на хора, работещи в структурата на „Биоапарат“.
	— Предполагате, че е замесен или изследователският персонал, или охранителната служба? — каза Киров.
	— Може да бъде всеки, който има достъп до пробите на едрата шарка — Смит направи пауза. — Не искам да съдя вашите хора или охраната ви, генерале. Знам, че повечето от работещите в „Биоапарат“ са също толкова лоялни, колкото и хората, които работят в нашите комплекси. Но ви казвам, че имате проблем, който скоро ще стане наш проблем, а може би и на целия свят, ако тези проби излязат оттам.
	Киров запали цигара.
	— Изминали сте толкова път, за да ми кажете това? — бавно произнесе той. — Но сигурно имате и план, нали?
	— Затворете „Биоапарат“ — каза Смит. — Незабавно. Обградете го с военен кордон. Нищо да не влиза — разбира се, нищо и никой да не излиза. На сутринта лично проверете пробите от вируса. Ако са там, добре, в безопасност сме и вие ще можете да хванете „къртицата“.
	— А вие, доктор Смит? Къде ще бъдете вие през това време?
	— Бих ви помолил да ми осигурите статут на наблюдател.
	— Нямате ли ни доверие? Не ви ли е достатъчно да ви кажем, че всички проби са непокътнати, докторе? — подразни го Телегина.
	— Това не е въпрос на доверие, лейтенант. Ако ситуацията беше обратната, вие нямаше ли да искате да присъствате на място в нашия комплекс?
	— Все още ме безпокои вашият източник — напомни му Киров. — Разберете, докторе. За да направим това, за което ни молите, аз трябва да отида лично при президента. Разбира се, мога да гарантирам за вас. Но ще ми трябва много сериозна причина, за да го събудя. Ако знам името на вашия източник, ако мога да проверя досието му, това до голяма степен ще придаде тежест на всичко, което ми казахте.
	Смит се обърна. Знаеше, че може да се стигне дотук: да изтъргува самоличността на Юрий Данко в замяна на сътрудничеството на Киров.
	— Човекът има семейство — каза той накрая. — Трябва да ми обещаете, че те няма да пострадат и че ако пожелаят, могат да напуснат страната.
	Смит вдигна ръка, за да изпревари отговора на Киров.
	— Този човек не беше предател, генерале. Той беше патриот. Обърна се към мен само защото не знаеше до какво ниво се простира конспирацията. Пожертва всичко, което имаше, за да не обвинят Русия, ако нещо се случи.
	— Разбирам това — отговори Киров. — Уверявам ви, че семейството му няма да пострада. Нещо повече, единственият човек, с когото ще разговарям, е президентът Потренко. Освен ако не смятате, че и той по някакъв начин е замесен.
	— Не вярвам, че случаят е такъв — каза Смит.
	— Тогава се споразумяхме. Лара, обади се на дежурния офицер в Кремъл. Кажи му, че е спешно и че пътувам натам.
	Той се обърна към Смит.
	— А сега ми кажете името, моля.

	* * *

	— Мисля, че имате голямо доверие на американеца — каза Лара Телегина, когато двамата с Киров влязоха в подземния гараж и тръгнаха към колата му. — Може би прекалено голямо. Ако се окаже лъжец или още по-лошо — провокатор, ще ви се наложи да отговаряте на някои неудобни въпроси.
	Киров отвърна на поздрава на шофьора и отстъпи крачка встрани, за да направи път на Лара.
	— Неудобни въпроси — повтори той, след като седнаха в колата. — Само това ли?
	Тя хвърли поглед към преградата, която отделяше шофьора от пътниците в колата, и се увери, че е вдигната догоре. Подобни навици бяха дълбоко вкоренени у нея, резултат от обучението й във военното разузнаване.
	— Знаеш какво имам предвид — каза. — Имаш крайно прогресивни възгледи за военен. С тях си създаваш много врагове.
	— Ако под „прогресивен“ разбираш, че искам Русия да влезе в XXI век, тогава се признавам за виновен — отговори Киров. — И ако трябва да се нагърбя с непосилния риск тези възгледи да надделеят срещу неандерталците, които искат да ни върнат обратно към банкрутирала политическа система, тъй да бъде.
	Той стисна дръжката на вратата и колата се стрелна по широкия булевард покрай площад „Дзержински“.
	— Чуй ме, Лара — продължи Киров. — Хора като Джон Смит не хвърлят думите си на вятъра. Можеш да бъдеш сигурна, че той не изпълнява някаква налудничава мисия. Онези, които заемат високи постове в американското правителство, са сметнали информацията за достатъчно важна, за да изпратят Смит тук. Разбираш ли какво имам предвид? Фактът, че са му позволили, че са му казали да направи това — защото инициативата не е негова, потвърждава, че американците вярват в тази информация.
	— Вярват в думите на един предател — горчиво каза Лара.
	Бяха й необходими двадесет минути, за да извърши проверка и да се увери, че Юрий Данко е изчезнал и че следите му са изгубени.
	„Само американците, дявол ги взел, знаят, че е мъртъв!“
	— На пръв поглед Данко е предател — съгласи се Киров. — Но нали виждаш каква е неговата дилема: ако беше отишъл при прекия си началник или по-високо в йерархията и се окажеше, че този човек е част от „конспирацията“? Пак щеше да е мъртъв, но ние нямаше да знаем нищо.
	Той се загледа през бронирания прозорец в уличните светлини, които профучаваха край тях.
	— Повярвай ми, бих искал американците да грешат — тихо каза той. — Най-много от всичко бих искал да докажа на Смит, че охраната на „Биоапарат“ е абсолютно сигурна и че той е станал жертва на дезинформация. Но засега не мога да го направя, затова трябва да приема съмненията му за основателни. Разбираш ли, любов моя?
	Тя стисна ръката му.
	— По-добре, отколкото си мислиш. В края на краищата, имам предимството да се уча от майстора.
	Голямата лимузина мина през Спаската порта на Кремъл, като спря само на поста, където охраната провери самоличността на пътниците. След няколко минути Киров и Телегина влязоха в онази част на Кремъл, където се помещаваше президентският апартамент и личният му работен кабинет.
	— По-добре да изчакам тук — каза Телегина, когато спряха в просторното сводесто фоайе, построено от Петър Велики. — Очаквам да получа нова информация за Данко.
	— Ще я получиш — Смит ще ни я съобщи — отговори Киров. — Но сега смятам, че е настъпил подходящият момент да се научиш да общуваш с цивилните си началници.
	Телегина с мъка прикриваше учудването и трепета си, докогато вървяха след дежурния офицер по двойното стълбище. Той ги въведе в изящно обзаведена библиотека, където край запалена камина седеше човек, загърнат в дебел халат.
	— Олег Иванович, надявам се, че имате основателна причина да измъкнете един старец от леглото посред нощ.
	С достолепието на патриций Виктор Потренко стана да стисне ръката на Киров.
	— Позволете да ви представя моя адютант, лейтенант Лара Телегина — каза Киров.
	— Лейтенант Телегина — промърмори Потренко. — Чувал съм добри неща за вас. Заповядайте, седнете.
	На Лара й се стори, че Потренко задържа ръката й по-дълго от необходимото. Може би слуховете за седемдесет и пет годишния президент бяха верни — че има слабост към млади жени, особено балерини.
	След като седнаха, Потренко продължи:
	— А сега ми кажете каква е цялата тази история с „Биоапарат“.
	Киров набързо изложи най-важното от разговора си със Смит. В заключение каза:
	— Мисля, че трябва да приемем това на сериозно.
	— Така ли? — попита Потренко замислен. — Лейтенант Телегина, вие как смятате?
	Лара изведнъж разбра, че от следващите й думи зависи цялата й бъдеща кариера. Но също така знаеше, че двамата мъже до нея познават до съвършенство нюансите на гласа и интонацията. Те забелязваха лъжата и двуличието, тъй както сокол — плячката си.
	— Боя се, че трябва да застана в ролята на адвокат на дявола, господин президент — каза тя, след което обясни резервите си по отношение на думите на Смит.
	— Добре казано — похвали я Потренко и се обърна към Киров: — Гледайте да не я изгубите — той направи пауза. — Е, какво ще правим? От една страна, американците нищо не печелят, като всяват ненужна паника. От друга страна, трудно е да приемем, че кражба в такъв мащаб може да се извърши под носа ни — без ние изобщо да разберем.
	Потренко стана и пристъпи към камината, за да стопли ръцете си. Сякаш измина цяла вечност, преди да заговори:
	— Край Владимир има тренировъчен лагер на специалните части, нали така?
	— Така е, господин президент.
	— Обадете се на командира и наредете незабавно да постави „Биоапарат“ под карантина. А вие, лейтенант Телегина, и доктор Смит ще отлетите натам рано сутринта. Ако е извършена кражба, ще ме уведомите незабавно. При всички случаи искам подробен доклад за процедурите за сигурност.
	— Да, господин президент.
	— Олег?
	— Господин президент?
	— Ако липсва дори грам от вируса на едрата шарка, незабавно уведомете нашите ловци на вируси. След това арестувайте всички в комплекса.


>	ГЛАВА ДЕВЕТА

	След като кацна на летището в Неапол, Питър Хауъл взе такси до доковете, където се качи на кораб с подводни криле за трийсетминутно пътешествие през пролива Месина. През големите прозорци на кораба той видя как от водите постепенно изникна Сицилия: първо се показаха кратерите на Етна, а после и Палермо, сгушен под варовиковата грамада на Монте Пелегрино, която стърчеше насред равно плато на височината на морето.
	Основана от гърците, завладявана от римляни, араби, нормани и испанци, Сицилия от векове е била спирка по пътя на войници и наемници. В качеството си на един от тях Питър Хауъл бе посещавал острова и като турист, и като боец. След като слезе от кораба, той тръгна към сърцето на града — Куатро чентри, или Четирите ъгъла. Настани се в малък пансион, който предлагаше храна и квартира и където бе отсядал и преди, далеч от туристическото оживление, но в близост до местата, които трябваше да посети.
	По стар навик проучи предварително онези райони на града, където трябваше да отиде. Не се изненада, когато откри, че нищо не се е променило от последното му идване и картата, която бе запечатал в паметта си, му свърши добра работа. Върна се в пансиона и спа до късен следобед. След това отиде до Албергерия — лабиринт от тесни улички в занаятчийския район на Палермо.
	Сицилия се славеше с майсторите си на ножове и с качеството на техните изделия, така че за Хауъл не представляваше проблем да намери добре наточен нож с десетинчово острие и дръжка от твърда кожа. Сега, когато се бе снабдил с оръжие, той тръгна към доковете. Районът гъмжеше от таверни и къщи със стаи под наем, за които не се споменаваше в нито един туристически справочник.
	Хауъл знаеше, че барът се казва „Ла Претория“, макар че никъде по каменните стени не се виждаше надпис. Той представляваше просторно помещение, претъпкано с хора. По пода имаше дървени стърготини, таванът беше на гредоред. По дългите маси седяха рибари и корабостроители, механици и моряци и пиеха грапа, бира или изстудено сицилианско вино. Облечен в кадифени джинси, стар моряшки пуловер и плетена шапка, Хауъл не привличаше внимание. Той си взе от бара две грапи и ги отнесе на една маса в дъното.
	Срещу него седеше нисък и набит мъж с небръснато, набраздено от вятъра и слънцето лице. Студените му сиви очи фиксираха Хауъл през мъгла от тютюнев дим.
	— Изненадах се, като ми се обади, Питър — каза той с дрезгав глас.
	Хауъл надигна чашата си с грапа.
	— Салуте,* Франко.
	[* Наздраве (итал.). — Бел. прев.]
	Франко Грималди, някога член на Френския чуждестранен легион, а сега професионален контрабандист, остави цигарата си и също вдигна чаша. Не можеше да го направи другояче, защото имаше само дясна ръка; лявата му бе отсечена от меча на тунизийски въстаник.
	Двамата мъже гаврътнаха чашите си и Грималди отново пъхна цигарата между устните си.
	— Е, стари приятелю, какво те води в моята „приемна“?
	— Братята Рока.
	Дебелите устни на италианеца се разтеглиха в гримаса, която погрешно можеше да бъде взета за усмивка.
	— Чух, че работите им във Венеция не потръгнали — той погледна изпитателно Хауъл. — А ти идваш точно оттам, нали?
	— Рока са свършили работа за някого, а после той е свършил с тях — отговори англичанинът със студен, безизразен глас. — Искам да разбера кой е бил.
	Грималди сви рамене.
	— По-добре стой настрана от делата на братята Рока, нищо, че са вече мъртви.
	Хауъл плъзна по масата пачка американски долари, навити на руло.
	— Трябва да разбера, Франко.
	Сицилианецът прибра парите в дланта си с ловкостта на фокусник.
	— Чух, че имали някаква специална поръчка — каза той и поднесе цигарата към устата си.
	— По-подробно, Франко, моля те.
	— Не мога да ти кажа. Обикновено Рока не държаха делата си в тайна — особено след няколко чашки. Но за тази работа не обелиха нито дума.
	— А ти откъде знаеш за нея?
	Грималди се усмихна.
	— Спя със сестра им, а тя чистеше къщата на братята си. Знаеше всичко, което става между стените й. Освен това е огън-жена, а и обича да клюкарства.
	— Мислиш ли, че можеш да използваш чара си, за да научиш нещо повече?
	Сицилианецът се усмихна още по-широко.
	— Няма да е лесно, но щом е за приятел… Мария — така се казва — сигурно още не е чула новината. Аз ще й я кажа, после тя ще поплаче на рамото ми. Нищо не развързва езика повече от скръбта.
	Хауъл му съобщи името на пансиона, където беше отседнал.
	— Ще ти се обадя по-късно вечерта — каза Грималди. — Чакай ме на обичайното място.
	Докато гледаше как приятелят му си проправя път между масите към вратата, Хауъл забеляза двама мъже, седнали на една от по-малките маси до бара. Бяха облечени като местните хора, но телосложението и късо подстриганите им коси издаваха, че са войници.
	Хауъл познаваше голямата американска база край Палермо. Докато работеше за Специалните служби на ВВС, няколко пъти му се бе налагало да я използва като тренировъчен лагер за подготовка на съвместни операции с американските „Тюлени“. От съображения за сигурност по-голямата част от персонала живееше близо до базата. Когато излизаха из града, обикновено се движеха на групи от по шест и повече души и посещаваха само най-оживените клубове и ресторанти. Нямаше причина тези здравеняци да седят тук, освен ако…
	С-12.
	Експлозивите, използвани в убийството на братята Рока, бяха разработени от американци. Намираха се под строг контрол. Но със сигурност ги имаше в една от най-големите бази на Съединените щати в Южна Европа.
	Дали шефът на братята Рока — може би същият, който ги бе наел да убият Данко, не беше поставил взрива и в тяхната гондола?
	Хауъл стана от масата и хвърли последен поглед към двамата американци.
	„А дали това е било военна операция от самото начало?“

	* * *

	Точно преди полунощ сънливият портиер на пансиона почука на вратата на Питър Хауъл, за да му съобщи, че го търсят по телефона. С изненада забеляза, че гостът е облечен и готов за излизане.
	Хауъл проведе кратък разговор по телефона, даде бакшиш на портиера и се изгуби в нощта. Луната светеше високо в небето и къпеше в блясък затворените дюкяни на пазара Викура. Хауъл прекоси пустия площад в посока към Пиаца Белини, после тръгна по Виа Виторио Емануеле, главната артерия на града. На Корсо Калатофини зави надясно. Сега от крайната му цел го деляха само стотина ярда.
	Над Виа Пиндемонте се извисява Конвенто деи Капучини — катакомбите на монасите капуцини. Манастирът е поразителен паметник на средновековната архитектура, но най-интересната му част лежи под земята. В катакомбите, които го ограждат, са погребани около осем хиляди тела както на миряни, така и на религиозни лица. Съхранени чрез различни химически процедури, те са положени в ниши по цялото протежение на коридорите и са облечени в дрехите, които още приживе сами са приготвили за смъртта си. Онези тела, които не бяха подредени в редица покрай студените влажни варовикови стени, почиват в стъклени ковчези, наредени един върху друг от пода до тавана.
	Макар че през деня са отворени за туристи, катакомбите от векове са любимо място за укриване на контрабандистите. Те имат десетки входове и изходи и Питър Хауъл, който грижливо бе изучил разположението на катакомбите, ги познаваше всичките.
	Когато наближи портите, разположени срещу подобния на парк главен вход на манастира, той дочу приглушено изсвирване. Престори се, че не забелязва как Грималди се измъква от сенките, чак докато контрабандистът не доближи на няколко крачки. На лунната светлина в черните очи на Грималди танцуваха отблясъци.
	— Какво откри? — запита Хауъл.
	— Нещо, за което си струва човек да стане посред нощ от леглото — отговори контрабандистът. — Името на човека, наел братя Рока. Уплашен е. Мисли, че той е следващият. Иска пари, за да напусне острова и да се скрие на континента.
	Хауъл кимна.
	— Парите не са проблем. Къде е той?
	Грималди направи знак на англичанина да го последва. Заобиколиха оградата от ковано желязо, като се придвижваха в сенките на високите манастирски стени. Контрабандистът забави крачка и приклекна пред малка врата, изрязана в оградата. Пръстите му сръчно заработиха по ключалката, когато Хауъл забеляза, че има нещо нередно.
	Вратата вече беше отключена.
	Хауъл запристъпя безшумно, като привидение. Веднага щом Грималди бутна вратата, той стовари юмрук върху главата му. Ударът имаше за цел да го зашемети, не да го убие. Грималди изпусна дълбока въздишка и падна в безсъзнание.
	Хауъл не спря. Шмугна се през вратата и тръгна покрай живия плет, който оформяше коридор към входа на катакомбите. Не забеляза нищо, което означаваше, че…
	Капанът е заложен извън оградата, а не вътре!
	В мига, в който се обърна, Хауъл чу как пантите на вратата изскърцаха. Две сенки се спуснаха към него. Луната освети лицата им за част от секундата и той позна войниците от таверната.
	За миг ножът се озова в ръката му. Не помръдна от мястото си до последната възможна секунда, след това се завъртя като матадор и остави първия войник да профучи покрай него. Замахна с ножа нагоре и по диагонал. Острието разряза тялото на мъжа.
	Хауъл не изчака да види как убиецът пада. Симулира движение надясно, но тръгна в противоположната посока, това обаче не заблуди втория войник. Той чу тихо изпукване, като от заглушен автоматичен изстрел. Горещата струя въздух пред куршума почти докосна слепоочието му. Хауъл се хвърли на земята, ритна и заби тока си в капачката на убиеца.
	Бързо изтръгна пистолета му, но преди да успее да го насочи към войника, видя как Грималди се изправя на крака. Куршумът, предназначен за непознатия, мина през гръкляна на контрабандиста и го повали на земята. Вторият войник побягна, Хауъл затъкна пистолета на колана си, изтича към Грималди и с влачене го вкара през вратата към входа на катакомбите. Както беше очаквал, тази врата също се оказа отключена.
	Няколко минути по-късно Хауъл се озова дълбоко в лабиринта от тунели на манастира. Светлината от лампата, която намери, му позволи да огледа мястото, където щеше да прекара нощта. Грималди лежеше до широк кладенец с бетонни стени и разбит катинар на капака. Раненият войник седеше подпрян на метър и половина високия бетонен пръстен. Якето му отпред беше изцапано с кръв.
	— Име.
	Войникът дишаше неравномерно, лицето му беше посивяло от загубата на кръв. Той бавно вдигна глава.
	— Върви по дяволите!
	— Претърсих джобовете ти — каза Хауъл. — Нямаш нито портфейл, нито документи за самоличност, нямаш дори етикети по дрехите. Само хората, които имат много тайни, стигат чак дотам. Ти какво криеш?
	Войникът се изплю, но Хауъл беше бърз. Стана и избута капака на кладенеца. След това изправи пленника си на крака.
	— Ти ли уби манастирските пазачи? — настоятелно попита той. — Как се отърва от тях — тук ли ги хвърли?
	Сграбчи войника за врата и го надвеси над ръба на бетонния пръстен.
	— И мен ли щеше да хвърлиш тук?
	Войникът изкрещя, когато Хауъл го хвана за якето и го надвеси над зеещата черна дупка на кладенеца. От стоте метра дълбочина се разнесе мирис на застояла вода.
	Англичанинът се загледа в червеникавите петна, които се виждаха вътре.
	— Плъхове. Сигурно водата е достатъчно, за да не се пребиеш при падането. Но те ще те убият. Бавно.
	Той дръпна войника назад.
	Пленникът му облиза устни.
	— Нали няма…
	Хауъл се вгледа в него.
	— Ранен си. Приятелчето ти избяга. Дай ми това, което искам, и ти обещавам, че няма да пострадаш. Слушай…
	Той го събори на земята, после отиде до неподвижното тяло на Франко Грималди и го вдигна. Отнесе го до кладенеца и без следа от колебание го хвърли в дупката. След секунда се чу мощен плясък, а после и писъците на плъховете, които се нахвърлиха върху жертвата си.
	Войникът ококори очи от ужас.
	— Име?
	— Никълс. Травис Никълс. Старши сержант. Партньорът ми се казва Патрик Дрейк.
	— От специалните части ли сте?
	Никълс кимна и едновременно с това изстена от болка.
	— Кой ви изпрати да ме следите?
	Войникът загледа втренчено Хауъл.
	— Не мога…
	Хауъл го сграбчи и го доближи до кладенеца.
	— Чуй ме. Дори и да оживееш, ще бъдеш само ненужна нишка, която трябва да се отреже. Особено след като разберат, че съм останал жив. Единственият ти шанс е да ми кажеш истината. Направи го и аз ще ти помогна.
	Никълс се облегна на бетонната стена. Когато заговори, при всяка дума от устата му излизаха яркочервени мехурчета.
	— Двамата с Дрейк служехме в специален взвод. Вършехме мръсна работа. Свързваха се с нас, като се обаждаха по телефона и казваха, че са сгрешили номера. Това беше знакът. Отивахме до пощата. Там бяхме наели пощенска кутия. Поръчките ни чакаха.
	— Писмени поръчки? — подозрително попита Хауъл.
	— На малък лист хартия. Име или адрес, нищо повече. След това се срещахме със свръзка и той ни съобщаваше подробностите.
	— Този път свръзката е бил Грималди. А каква беше поръчката?
	— Да те убием и да се отървем от трупа.
	— Защо?
	Никълс вдигна поглед към Хауъл.
	— И ти, и ние вършим едно и също. Знаеш, че в тази работа никой не ти обяснява причините.
	— Кой е този „никой“?
	— Поръчките могат да идват от десетина места: Пентагона, военното разузнаване във Франкфурт, Агенцията за национална сигурност. Избери си. Но в този тип работа се знае, че поръчителят е някой високопоставен човек, много важна клечка. Виж, и при плъховете да ме хвърлиш, не мога да ти кажа име. Знаеш как стават тези работи.
	Хауъл наистина знаеше.
	— Името Дионети говори ли ти нещо?
	Никълс поклати глава. Очите му блестяха.
	Хауъл знаеше, че никой освен Марко Дионети — човека, който беше отворил вратите на дома си за него и му бе предложил приятелството си, нямаше представа, че англичанинът отива в Палермо. Дионети… трябваше да си поговори с него на четири очи.
	— Как сте се разбрали да докладвате, че поръчката е изпълнена успешно? — обърна се той към Никълс.
	— Трябва да пуснем съобщение в друга пощенска кутия най-късно до утре на обяд. Номер шестдесет и седем. Някой ще мине… о, Боже, боли!
	Хауъл доближи лице до устните на Никълс. Искаше да му зададе последен въпрос и се молеше войникът да има достатъчно сили, за да му отговори. Напрегна слуха си, за да чуе най-съкровените му тайни. От гърлото на войника се изтръгна последен бълбукащ хрип.
	Без да взема лампата със себе си, Хауъл стана и събра мислите си. Накрая вдигна тялото и го пусна в кладенеца. После бързо, за да не чува писъците на плъховете, върна тежкия капак на мястото му.


>	ГЛАВА ДЕСЕТА

	На пръв поглед комплексът „Биоапарат“ можеше да се сбърка с малък колеж с червените си тухлени сгради, покриви от каменни плочи и павирани алеи между тях. Старомодни улични фенери осветяваха декоративните тревни площи, блеснали от росата. В малките градинки имаше каменни пейки и маси, където служителите можеха да обядват или да поиграят на шах.
	През деня атмосферата не изглеждаше толкова пасторална. Тогава се виждаше бодливата тел, която опасваше горния край на високата дванадесет фута бетонна ограда около комплекса. Както и сега, навсякъде се виждаха охранителни патрули с автомати и добермани. В някои от сградите имаше по-съвременни и сложни системи за сигурност.
	Причината да не се отделят средства за външния вид на „Биоапарат“ беше, че комплексът е отворен за международни наблюдатели на програмата за унищожаване на биологическото оръжие. Консултантите психолози препоръчваха уютната, старомодна атмосфера, която да внушава спокойствие и да не буди съмнения. Бяха обмислени много варианти; накрая се спряха на типичната за колежите архитектура. Психолозите изтъкваха, че повечето от наблюдателите са бивши или настоящи преподаватели и биха се чувствали добре в подобна среда, създадена сякаш да обслужва само и единствено безкористната научна дейност в полза на човечеството. Почувстваха ли се наблюдателите сигурни и спокойни, по-лесно щяха да се оставят да бъдат подведени и нямаше да се правят на медицински детективи.
	Психолозите се оказаха прави: многонационалните екипи, които посещаваха „Биоапарат“, се впечатляваха както от атмосферата, така и от свръхмодерните съоръжения. Илюзията се засилваше от познатата обстановка. Почти цялото оборудване на „Биоапарат“ беше дошло от Запада: американски микроскопи, френски пещи и лабораторни лампи, германски реактори и японски ферментатори. Наблюдателите свързваха тази апаратура с провеждането на специфични изследвания, главно върху Brucella melintensis, бактерия, която напада добитъка, и млечния протеин, наречен казеин, който стимулира бързия растеж на семената. Голям брой работници в колосани бели престилки се трудеха в чисти лаборатории и създаваха желаното впечатление. Привидните ред и усърдие приспиваха бдителността на наблюдателите и те бяха готови да приемат видяното в блок 103 за чиста монета.
	Блок 103 се намираше в Зона две, построена като кукла матрьошка. Ако се свалеше покривът, отдолу се откриваше комплекс от няколко сгради една в друга. Най-външната беше предназначена за административния персонал и охраната, които носеха пряка отговорност за пробите от вируса на едра шарка. Първата от двете вътрешни сгради беше „опасен“ район; там имаше клетки с животни, лаборатории, специално оборудвани за работа с патогени и гигантски ферментатори с вместимост шестнадесет тона. Втората вътрешна сграда представляваше ядрото на комплекса. Там беше не само подобният на трезор хладилник, където се съхраняваше вирусът на едрата шарка, но и редици от центрофуги, сушилни и мелачки от неръждаема стомана. Тук се провеждаха експериментите, които трябваше да разкрият загадката на Variola major. Естеството на изпитанията, тяхната продължителност, количеството вирус и резултатите — всичко беше въведено в компютър, до който имаха достъп само екипите от чуждестранни наблюдатели. Тези мерки за сигурност целяха да предотвратят неправомерното използване на вируса за експерименти като делене на гени или клониране.
	Екипите на наблюдателите нито веднъж не откриха доказателства за това, че в блок 103 се провеждат други изследвания освен одобрените от тях. В докладите си те хвалеха руските учени за опитите им да открият дали във вируса на едрата шарка се съдържа ключ към други болести, от които човечеството продължава да страда. Накрая оглеждаха модерните системи за сигурност, които се основаваха предимно на електронно и видеонаблюдение и по този начин свеждаха до минимум намесата на човешкия фактор, екипите гарантираха надеждността на блок 103. В края на краищата никога не откриваха липса на повече от грам вариола.

	* * *

	Руският президент Потренко позвъни по телефона в тренировъчния лагер на Специалните части край Владимир в 1:03 през нощта. Шест минути по-късно един от дежурните офицери почука на вратата на къщичката, където беше настанен полковник Василий Кравченко. В един и половина полковникът вече седеше в кабинета си и слушаше подробните инструкции на Потренко за поставянето на „Биоапарат“ под карантина, която да откъсне комплекса от външния свят.
	Кравченко — нисък и набит мъж — беше ветеран от войните в Афганистан, Чечения и други места, където го бяха изпращали като командир на Специалните части. След раняване по време на акция той беше освободен от активна военна служба и изпратен във Владимир да следи подготовката на новите наборници. Обаждането на Потренко дойде тъкмо навреме: полковникът разполагаше с двеста войници, които наскоро бяха завършили полевата си подготовка. С тяхна помощ той можеше да затвори целия Владимир, да не говорим за комплекса „Биоапарат“.
	Кравченко бързо и ясно отговори на въпросите на Потренко, като го увери, че до един час хората му ще заемат позиции, без никой в комплекса или в града да разбере.
	— Господин президент — каза той, — какво да предприема, в случай че някой се опита да излезе от „Биоапарат“ след поставянето му под карантина?
	— Можете да отправите едно предупреждение, полковник. Само едно. Ако окаже съпротива или се опита да избяга, имате разрешението ми да използвате оръжие. Няма да ви припомням защо.
	— Няма нужда, господин президент.
	Кравченко беше отлично запознат с естеството на страшните проби, които се пазеха под строга секретност в „Биоапарат“. Освен това бе виждал с очите си последиците от използване на химическо оръжие в Афганистан и това се бе запечатало завинаги в паметта му.
	— Ще изпълня заповедта ви, като следвам строго инструкциите, господин президент.
	— А аз очаквам да ми съобщите, когато войниците заемат позиции, полковник.

	* * *

	Докато Кравченко и Потренко привършваха телефонния си разговор, лейтенант Григорий Ярдени от Отдела за сигурност на „Биоапарат“ (ОСБ) седеше в кабинета си в блок 103. Взираше се в редицата телевизионни екрани на охранителната система, когато мобилният телефон в джоба му иззвъня.
	Гласът беше изменен от синтезатор и звучеше като сподавен шепот.
	— Направете го веднага. И се пригответе да пуснете в ход втория вариант. Разбрахте ли?
	Ярдени с мъка успя да произнесе:
	— Втория вариант.
	Остана за миг неподвижен, зашеметен от чутото преди малко. Толкова нощи си беше представял този разговор, че сега, след като го бе провел, му се струваше нереален.
	„Цял живот си чакал този шанс. Възползвай се!“
	В зони едно и две имаше шейсет камери, свързани с видеомагнетофони. Техниката се пазеше в огнеупорен шкаф, снабден с часовников механизъм. Шкафът се отваряше само в края на смяната, единствено от началниците на Ярдени. Освен това видеомагнетофоните бяха защитени срещу отваряне. Ярдени отдавна си бе дал сметка, че няма много варианти за извършването на кражбата.
	Лейтенантът беше едър млад мъж, висок над шест фута, с къдрава руса коса и правилни черти. Беше любимец на публиката в кабарето „Литъл бой блу“, мъжки стриптийз-клуб във Владимир. Всеки вторник и четвъртък Ярдени и още няколко офицери от ОСБ намазваха мускулестите си тела с бебешко масло и танцуваха пред тълпа крещящи жени. За няколко часа печелеха повече, отколкото за цял месец работа на държавната си служба.
	Но Ярдени винаги бе мечтал за повече. Той беше фанатичен поклонник на екшън-филмите. Личният му герой бе Арнолд Шварценегер, макар че напоследък остаряваше. Лейтенантът не виждаше причина човек с неговата външност и физика да не измести Шварценегер от занаята. Беше чувал, че Холивуд е Меката на силните и красивите млади хора с амбиции.
	През последните три години Ярдени кроеше планове как да замине на Запад. Проблемът, както и за хиляди руснаци, бяха парите. Трябваха му не само за твърде скъпите визи и самолетни билети, но и за да преживее на първо време. Ярдени беше виждал снимки на Бел Еър; нямаше никакво намерение да пристигне в Лос Анджелис без пукната пара и да живее в гетото на руските имигранти.
	Лейтенантът погледна часовника над бюрото си и стана. Военната му куртка се изпъна на гърдите. Минаваше един. По това време на нощта тялото се намира в най-дълбока дрямка и е най-уязвимо. С изключение на дежурните хора и кучета, които патрулираха отвън, и охраната вътре, целият комплекс спеше.
	Ярдени прегледа списъка от процедури, който вече знаеше наизуст, приготви се и отвори вратата. Докато прекосяваше Зона едно, се замисли за човека, който бе потърсил връзка с него преди около година. Запознаха се в „Литъл бой блу“. Отначало лейтенантът реши, че мъжът — един от малкото мъже сред публиката — е обратен. Тези подозрения се разсеяха, веднага щом човекът разкри колко много неща знае за живота на Ярдени. Описа родителите и сестра му, разказа с подробности за годините му в гимназията и кариерата в армията, за това как преди години е бил шампион по бокс на дивизията, как по-късно е бил понижен в чин, защото в пристъп на гняв за малко да убие друг войник с голи ръце. Мъжът твърдеше, че каквото и да направи Ярдени, цял живот ще си остане служител на „Биоапарат“, където само ще мечтае за това какво би могъл да постигне и ще охранява онези, които имат възможност да пътуват по света и да се радват на живота.
	Разбира се, човек винаги може да промени съдбата си…
	Като се стараеше да не мисли за видеокамерите, Ярдени тръгна към Зона две по така наречения санитарен коридор. Всъщност това бе редица от малки стерилни помещения, отделени от врати, които се отключваха с кодови карти. Отключването не затрудни Ярдени; той имаше карта и знаеше кодовете.
	Когато влезе в първата кабина — стаята за преобличане, свали дрехите си и натисна червения бутон в стената. Обгърна го фина мъгла. Това беше процедурата за обеззаразяване.
	В следващите три кабини имаше отделни елементи от защитния костюм: сини чорапи и бельо с дълги ръкави и крачоли; качулка и памучен комбинезон; респиратор, маска, ботуши и предпазни очила. Преди да премине в последната кабина, Ярдени взе нещо, което бе сложил в шкафче още в началото на процедурата: лъскав алуминиев контейнер с размерите на манерка, подобен на термос.
	След като си сложи ръкавици, взе контейнера. Той бе чудо на техниката. Отвън изглеждаше като скъпа западна глезотия, функционална, но ненужно екстравагантна. Дори ако човек отвинтеше капака и надникнеше вътре, нямаше да види нищо особено. Само след завъртане на дъното по посока обратно на часовниковата стрелка контейнерът разкриваше своята тайна.
	Ярдени внимателно завъртя дъното, докато чу изщракване. Между двойните стени имаше дребни кутийки, пълни с азот. При отварянето на съда те изпуснаха съдържащия се в тях газ. Контейнерът моментално стана студен като чаша, пълна с кубчета лед.
	Ярдени го пъхна в джоба на защитния си костюм и отвори вратата на лабораторията. Мина покрай работните маси от неръждаема стомана и стигна до устройството, което работещите тук шеговито наричаха „автомат за кока-кола“. Всъщност това беше хладилно помещение с врата от специално изработен плексиглас, която се затваряше херметически. Видът му винаги напомняше на Ярдени за бронираните прегради на касите в офиса на Америкън Експрес.
	Той пъхна кодираната си карта в процепа, набра комбинацията и се заслуша в продължителния свистящ звук, с който вратата плавно се отвори, а след три секунди се хлопна зад гърба му.
	Ярдени отвори едно от чекмеджетата и започна да разглежда редиците от ампули, изработени от калено стъкло. С бързи движения отвинти контейнера по средата и остави горната част настрана. На дъното имаше шест улея, които много приличаха на гнезда за патрони. Постави по една ампула във всеки улей, после взе горната част и здраво я завинти на мястото й.
	С помощта на кодовата си карта той излезе от „автомата за кока-кола“ и напусна лабораторията. Извърши обратната процедура в кабините за преобличане, като прибираше отделните части от облеклото си в чували, предназначени за изгаряне. След повторното обеззаразяване беше готов да се облече този път в дънки, тениска и широк анорак.
	След няколко минути Ярдени излезе от сградата и жадно вдиша нощния въздух. Цигарата го успокои. „Вторият вариант“ — беше казал гласът по телефона. Това означаваше, че нещо се е объркало. Вместо сам да избере подходящия момент за изнасяне на пробите вариола, беше принуден да го направи сега. И то бързо, защото по някаква причина в Москва бяха станали подозрителни.
	Ярдени знаеше всичко за операцията на Специалните части край Владимир. В бара беше завързал приятелства с някои от новобранците. Те бяха мускулести и тренирани — с такива момчета дори той не би искал да си има работа. Но с няколко водки успяваше да купи от тях ценна информация. Знаеше точно какви учения провеждат Специалните части и колко време трае подготовката.
	Ярдени смачка цигарата с ботуш и се отдалечи от блок 103 в посока към един от охранителните постове на комплекса. Тази нощ — както всяка друга — дежуряха негови другари от бившата му дивизия. Ярдени щеше да им каже, че смяната му е свършила; те щяха да се пошегуват, че ще успее за късния номер в „Литъл бой блу“. Никой не си правеше труда да провери графика в компютъра. Щяха да го пуснат.

	* * *

	От петдесет минути насам Кравченко работеше бързо и безшумно. В тренировъчния лагер не светна нито една лампа, не се чу вой на сирени. Войниците му бяха вдигнати от леглата и строени отвън под прикритието на нощта. Веднага щом приключиха с проверката първите бронетранспортьори излязоха през портите. Кравченко нямаше как да заглуши рева на двигателите и реши да не обръща внимание. Гражданите на Владимир и служителите на „Биоапарат“, които работеха нощна смяна, бяха привикнали към късните военни учения.
	Кравченко се качи в командния бронетранспортьор и поведе колоната си по двулентовата магистрала, която излизаше от тренировъчния лагер. Заповедите бяха ясни: ако в комплекса има предател, той трябва да бъде обкръжен. Като крайно практичен човек Кравченко можеше да гарантира със сигурност само за едно: че никой няма да наруши карантината.

	* * *

	— Григорий?
	— Аз съм, Олег.
	Ярдени се приближи към тухлената будка. Отвън стоеше негов колега охранител от ОСБ и допушваше цигарата си.
	— Смяната ти свърши ли?
	Ярдени се престори на отегчен.
	— Да. Аркадий застъпи рано. Длъжник ми е от миналия месец. Сега ще се прибера у дома и да поспя.
	Аркадий беше облекчение за Ярдени. Лейтенантът предполагаше, че в момента спи до дебелата си съпруга и ще дойде на работа едва след четири часа. Но Ярдени беше надхитрил компютъра така, че да показва друго.
	— Изчакай един момент, ако обичаш.
	Ярдени се обърна по посока на гласа, който идваше през отворения прозорец на будката. Вътре седеше пазач, когото не беше виждал досега. Той погледна към приятеля си.
	— Не си ми казал, че Алексей почива тази нощ.
	— Болен е от грип. Това е Марк. Обикновено работи дневна смяна.
	— Хубаво. Ще му кажеш ли да ме пусне? Студено е.
	Когато Олег отвори вратата, Ярдени разбра, че вече е твърде късно: другият пазач вече проверяваше в компютъра.
	— Работното ви време е отбелязано тук, лейтенант, но не се споменава за промяна в графика — каза новият. — Технически погледнато, вие оставяте поста си без надзор.
	Обвинителният тон на пазача подтикна Ярдени към следващата стъпка. Приятелят му Олег стоеше с гръб към него. Така и не видя как Ярдени уви ръка около врата му, усети само силна болка и костта изпращя.
	Вторият пазач посягаше към кобура с пистолета си, когато Ярдени заби юмрук в трахеята му. Пазачът падна на колене, като отчаяно се мъчеше да си поеме въздух. Сега му беше лесно да го убие, като счупи врата му.
	Ярдени изхвърча от будката и затръшна вратата. Инстинктът и дългите години обучение си казаха думата. Той тръгна, като си повтаряше наум припев от стара детска песничка: „Единия крак пред другия и пред другия, и пред другия…“
	Когато излезе зад бетонната ограда, Ярдени видя светлините на Владимир. Чу самотната свирка на отдалечаващ се влак. Този звук го върна към реалността и му припомни какво още трябва да направи. Отклони се от пътя и навлезе в гората, която ограждаше „Биоапарат“. Беше се разхождал там с часове и затова не му беше трудно да намери правилната пътека на лунната светлина. Вървеше с бърза крачка и скоро се отдалечи.
	Докато бързаше, в главата му нахлуваха мисли за бъдещето. Свръзката трябваше да го чака. Щеше да му даде паспорт, в който да пише, че Ярдени е канадски бизнесмен на делово посещение в Русия. Трябваше да получи и самолетен билет за полет на „Еър Канада“, а също и дебела пачка американски долари, с които да стигне до Торонто и до банката, където го чакаха останалите пари и нови документи за самоличност.
	„Забрави за Олег! Забрави за другия пазач! Вече си почти на свобода!“
	След като навлезе дълбоко в гората, Ярдени забави крачка и накрая спря. Пъхна ръка в джоба на анорака си и пръстите му напипаха студения алуминиев контейнер. Бъдещият му живот беше подсигурен.
	Тогава чу далечен рев на тежки машини, които приближаваха. Движеха се в посока запад, към комплекса. За Ярдени не беше трудно да ги познае по звука: бронетранспортьори на специалните части. Но той не се паникьоса. Беше наясно с това какви процедури ще последват. Ако успееше да излезе от периметъра на кордона, щеше да е в безопасност. Лейтенантът отново побягна.

	* * *

	На половин миля от града Кравченко видя прожекторите, които къпеха в бяла светлина района около „Биоапарат“. Той нареди на колоната да слезе от магистралата и насочи машините по второстепенни и коларски пътища, докато бронетранспортьорите оформиха непробиваем стоманен пръстен около комплекса. Всички пътни артерии, които водеха към и от комплекса, бяха блокирани. На тридесет метра от оградата, през петдесет метра бяха поставени наблюдателни постове. На тях бяха разположени снайперисти с инфрачервени обективи за нощно виждане. В 2:45 през нощта Кравченко се свърза с президента по сателитен канал и го уведоми, че кордонът е поставен.
	— Другарю полковник?
	Кравченко се обърна към своя заместник-командир.
	— Кажете, номер Две.
	— Другарю полковник, някои от хората се… питат. Какво става вътре? Извънредно произшествие ли има?
	Кравченко извади пакет цигари.
	— Знам, че някои от хората имат семейства в града. Кажи им да не се тревожат. Само това можеш да им кажеш — засега.
	— Благодаря, другарю полковник.
	Кравченко изпусна дима с тихо свистене. Беше добър командир и знаеше, че трябва да си искрен с хората, които командваш. Нищо друго не вършеше работа. Но в този случай не намираше за благоразумно да им казва, че докато говори с тях, един военнотранспортен Ил на отдела за биологична защита се готви да излети от Москва. Ако се наложеше да излети, наистина щеше да има основания за тревога.

	* * *

	Пътническият влак, който пристигна във Владимир точно в три часа през нощта, беше тръгнал от Урал и пропътувал 1200 мили на запад.
	Владимир беше последната му спирка, след която оставаха три часа до Москва.
	На влизане в гарата машинистът гледаше през прозореца на своя локомотив. Той изсумтя при вида на самотния пътник, който стоеше на платформата. Единствената причина, поради която Владимир беше включен в разписанието, бяха войниците, които пътуваха за Москва, за да прекарат отпуската си. Тази нощ машинистът реши, че може да скъси престоя с няколко минути.
	Високата фигура, загърната в шинел не помръдна, когато влакът профуча край нея. Мъжът, застанал на няколко крачки от ръба на платформата, продължи да се взира в тъмнината над слабите прожектори на перона.
	Иван Берия, роден в Македония преди тридесет и осем години, беше търпелив човек. Израснал в огнище от етническа омраза и кръвопролития, каквото представляваха Балканите, той от личен опит знаеше цената на търпението. Дядо му беше разказвал как албанците бяха избили по-голямата част от семейството му. Беше слушал тази история толкова много пъти, че вече му се струваше, че събитията, разказани в нея, са се случили едва вчера. Затова когато му се предостави възможността за отмъщение, той се улови за нея с две ръце — с ожесточението на човек, който е стиснал врага си за гушата.
	Беше дванадесетгодишен, когато за пръв път уби човек. Продължи да убива, докато отмъсти за последната капка кръв, пролята от семейството му. На двадесет години вече си бе създал репутация на убиец. Други семейства, чиито синове или съпрузи бяха убити или осакатени, се обръщаха към него и предлагаха всичко, което притежаваха, в замяна на услугите му.
	Постепенно Берия се издигна от помощник в уреждането на семейни сметки до наемен убиец, от чиито услуги се ползваха високопоставени личности, най-често от КГБ. Когато епохата на комунизма залезе, службите за сигурност започнаха все по-често да търсят услугите на наемни убийци, за да могат после да се разграничат от тях. По времето, когато в Русия започнаха да навлизат западни инвестиции, същите капиталисти, дошли да правят бизнес, проявяваха интерес и към по-екзотични капиталовложения. Те търсеха хора, каквито поради световната компютризация на връзките между полицията и разузнавателните агенции все по-трудно се намираха на Запад. Посредством контактите си с КГБ Берия откри, че джобовете на американските и европейските предприемачи са много дълбоки, особено когато стане дума за сплашване или премахване на конкурент.
	За около пет години Берия отвлече десетина души. Някои от тях бяха убити поради неизпълнение на условията за откупа. Една от жертвите му беше високопоставен служител в швейцарска фирма на име „Бауер-Зермат“. При плащането на откупа Берия с изненада забеляза, че сумата е двойно по-голяма от тази, която бе поискал. Беше му поставено условие не само да освободи служителя, но и с всички сили да попречи на конкурента на „Бауер-Зермат“ да заеме позиции в региона. Берия с удоволствие се подчини и това сложи началото на дългото му и много полезно сътрудничество с д-р Карл Бауер.
	— Ей, вие! Ще се качвате ли? Ние гоним разписание.
	Берия огледа дебелия червендалест кондуктор в провиснала и измачкана униформа, с която сигурно беше спал. Дори на свежия нощен въздух от него се носеше киселата миризма на алкохол.
	— Имате още три минути престой.
	— Този влак потегля, когато аз кажа, а ти върви по дяволите!
	Кондукторът понечи да се качи във влака, когато най-неочаквано се залепи за металната стена на вагона. Гласът в ухото му беше тих като съскане на змия.
	— Има промяна в разписанието!
	Кондукторът напипа нещо в ръката си. Когато събра смелост да погледне надолу, видя в дланта си пачка американски долари, навити на руло.
	— Дай на машиниста колкото трябва — прошепна Берия. — Ще ти кажа кога да потеглим.
	Той блъсна кондуктора пред себе си и проследи пътя му до локомотива. Човекът тичаше, като току се препъваше. Берия погледна часовника си. Човекът от „Биоапарат“ закъсняваше; дори рушветът нямаше да успее да задържи влака по-дълго време.
	Берия беше във Владимир от няколко дни. Шефът му бе наредил да очаква мъж от „Биоапарат“ и да се погрижи човекът и товарът му да стигнат невредими до Москва.
	Берия чакаше търпеливо, като през повечето време седеше в студената тясна стаичка на най-добрия хотел в града. Очакваният телефонен разговор се проведе едва преди няколко часа. Шефът му каза, че има промяна в плана и че Берия трябва да импровизира. Той го изслуша и обеща, че ще уреди всички непредвидени обстоятелства.
	Погледна часовника си. Влакът трябваше да е тръгнал преди пет минути. От локомотива се показа дебелият кондуктор и тромаво забърза към него. Той също гледаше часовника си.
	Берия си спомни за колоната от бронетранспортьори, която беше видял по-рано през нощта. Благодарение на шефа си той знаеше всичко, свързано със задачата на Специалните части — накъде са тръгнали и защо. Ако човекът от „Биоапарат“ не беше успял да се измъкне…
	Берия чу тежки стъпки на войнишки обувки по платформата. Ръката му се плъзна в джоба на балтона и стисна дръжката на 9-милиметровия „Таурус“. Пръстите му се отпуснаха, когато силуетът излезе на светло. Той разпозна чертите на лицето, което му бяха описали.
	— Ярдени?
	Лейтенантът усещаше тежест в гърдите си.
	— Да! А вие сте…
	— Онзи, с когото ви е наредено да се срещнете. Иначе откъде щях да знам името ви? А сега се качвайте. Закъсняваме.
	Берия блъсна младия лейтенант във вагона. Когато кондукторът се приближи запъхтян, той размаха под носа му нова пачка банкноти.
	— Това е лично за теб. Искам дискретност. И ако стане нещо непредвидено по пътя за Москва, ще ми кажеш веднага. Разбра ли?
	Кондукторът грабна парите.
	Влакът потегли. Берия пришпори Ярдени по тесния коридор и го вкара в купе на първа класа. Седалките бяха направени на легла. Имаше малки мръсни възглавници и овехтели одеяла.
	— Носиш ли ми нещо? — попита Берия, след като заключи вратата и дръпна пердетата.
	Ярдени за пръв път разгледа свръзката си. Да, погребалният глас по телефона можеше да принадлежи само на такъв човек. Изведнъж му стана много приятно, че е по-млад, по-едър и по-силен от този подобен на монах силует в черни дрехи.
	— Казаха ми, че ти трябва да ми донесеш нещо — отговори той.
	Берия извади запечатан плик и проследи с поглед как Ярдени го отвори и прегледа съдържанието му: канадски паспорт, билет за самолет на „Еър Канада“, пари, няколко кредитни карти.
	— Всичко наред ли е? — попита наемникът.
	Ярдени кимна, после бръкна в джоба на якето си и извади алуминиевия контейнер.
	— Внимавай. Много е студен.
	Берия сложи ръкавици и едва тогава пое цилиндъра. Задържа го пред очите си, тъй както лихвар претегля в дланта си шепа златен прах, после го остави. Извади същия контейнер и го подаде на Ярдени.
	— Какво е това? — попита младият лейтенант.
	— Пази го. Това е всичко, което трябва да знаеш засега — Берия помълча малко. — Кажи ми какво стана в „Биоапарат“.
	— Нищо не стана. Влязох, извадих материала и излязох.
	— През цялото време ли си бил пред камерите?
	— Нищо не можех да направя с тях. Казах и на твоите хора…
	— Кога ще гледат записите?
	— В началото на новата смяна, след около четири часа. Какво значение има? Няма да се връщам там.
	— Имаше ли проблем на излизане?
	Ярдени беше изкусен лъжец, но просто не знаеше с какъв човек си има работа.
	— Никакви.
	— Разбирам. И си успял да се измъкнеш, преди да пристигнат Специалните части.
	Ярдени не можа да скрие учудването си.
	— Нали съм тук? — възкликна той. — Слушай, уморен съм. Имаш ли нещо за пиене?
	Берия мълчаливо извади бутилка бренди и я подаде на Ярдени, който заразглежда етикета.
	— Френско — отбеляза и скъса печата на капачката.
	Надигна бутилката, отпи голяма глътка и въздъхна. След като развърза войнишките си обувки, Ярдени свали анорака си и го нагъна като възглавница. Когато се изпъна на леглото, Берия стана.
	— Къде отиваш? — попита лейтенантът.
	— До тоалетната. Не се тревожи. Като се върна, няма да те събудя.
	Берия излезе в коридора, заключи вратата зад гърба си и отиде до края на вагона. Отвори един прозорец, точно колкото да мине антената на мобилния му телефон. След секунди се свърза с Москва. Гласът в слушалката беше толкова ясен, сякаш човекът стоеше до него.


>	ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

	Почукването на вратата разбуди Смит от леката дрямка. Той посегна към нощната лампа, когато в стаята нахлуха двама милиционери, следвани от Лара Телегина.
	— Какво става, по дяволите? — попита той възмутен.
	— Докторе, елате с мен, моля — каза Телегина. Тя се приближи и понижи глас. — Случиха се някои неща. Генералът иска да ви види незабавно в кабинета си. Ще ви изчакаме отвън.
	Смит бързо се облече и тръгна след Телегина към асансьора, който вече ги чакаше.
	— Какво се е случило?
	— Генералът ще ви осведоми — каза Телегина.
	Минаха през безлюдното фоайе и се запътиха към лимузината, която ги чакаше отвън край бордюра. Пътуването до площад „Дзержински“ продължи по-малко от десет минути. Смит не забеляза нищо необичайно в сградата, докато не пристигнаха на петнадесетия етаж. Коридорите бяха пълни с униформени служители, които притичваха от кабинет в кабинет с телеграми в ръце. В тесни кабини седяха мъже и жени, надвесени над клавиатурите на компютрите си и говореха тихо по микрофони със слушалки. Атмосферата беше напрегната.
	— Доктор Смит, не знам дали да ви поздравя с „Добро утро“, след като то в никакъв случай не е такова. Лара, затвори вратата, ако обичаш.
	Смит изгледа Киров и остана с впечатлението, че и него са измъкнали наскоро от леглото.
	— Какво има?
	Киров му подаде чаша чай във филигранна метална поставка.
	— Преди няколко часа президентът Потренко нареди на контингента от Специални части край Владимир да обкръжи комплекса „Биоапарат“ и да постави санитарен кордон. Заповедта е изпълнена без произшествия. Първите няколко часа всичко е било спокойно. Но преди тридесет минути един от патрулите е докладвал, че двама пазачи са намерени мъртви — убити — на поста си.
	Смит усети хладина дълбоко в стомаха си.
	— Специалните части забелязали ли са някой да излиза?
	Киров поклати глава.
	— Не. И никой не се е опитвал да влезе.
	— А охраната вътре в комплекса — по-конкретно, в блок 103?
	Генерал-майорът се обърна към Телегина.
	— Пусни касетата.
	Тя насочи дистанционното към вграден в стената екран.
	— Това е запис от охранителните камери в блок 103. Обърнете внимание на часа, отбелязан в долния десен ъгъл.
	Смит се загледа в черно-белите картини на екрана. Едър униформен пазач вървеше по един от коридорите, влизайки в Зона две. Други камери го засякоха от кабините за преобличане в района за обеззаразяване.
	— Спрете кадъра!
	Смит посочи контейнера, който пазачът — вече в защитен костюм — държеше в лявата си ръка.
	— Какво е това?
	— Ще разберете сам след минута. Лара!
	Записът продължи. Смит гледаше слисан как пазачът влиза в хладилния сейф и започва да вади ампулите.
	— Кажете ми, че това не е едрата шарка.
	— Де да можех! — отвърна Киров.
	Крадецът в защитен комбинезон свърши работата си и се върна в първата от кабините за преобличане.
	— Къде са допълнителните мерки за сигурност? — попита Смит. — Как, по дяволите, може да влиза просто ей-така?
	— По същия начин, по който охраната във вашия институт може да влезе в засекретените ви помещения — отсече Лара Телегина. — Нашата система за сигурност е почти точно копие на вашата, докторе. И ние като вас разчитаме предимно на ключалки с кодове и електронни средства, за да намалим до минимум участието на човешки фактор. Но в края на краищата винаги се стига до човек — тя направи пауза. — Пазачите в „Биоапарат“ преминават през процедура на щателно разследване. И все пак не можете да надникнете в човешката душа, нали?
	Смит отново заби поглед в екрана, на който се виждаше лицето на Григорий Ярдени в близък план.
	— Не се притеснява, че камерата го записва. Сякаш знае, че с нищо не може да попречи на това.
	— Точно така — каза Киров и набързо обясни защо дежурните охранители не могат да направят нищо със записите, направени по време на дежурството им.
	— Ако не бяхме инсталирали тази апаратура, щеше да ни отнеме много време да идентифицираме крадеца. А сега…
	— А сега знаем, че никога няма да се върне. Как, по дяволите, е успял да се промъкне през карантината?
	— Моля, обърнете внимание на времето — каза Киров, като посочи ъгъла на екрана. — Кражбата е извършена, преди Специалните части да заемат позиция. Този тип има дяволски късмет: успял е да се измъкне буквално минути преди полковник Кравченко да разгърне частта си.
	— Затова ли е убил пазачите на поста — защото е бързал?
	— Не съм сигурен — Киров го погледна внимателно. — Накъде биете, докторе?
	— Този тип трябва да е имал солиден план — каза Смит. — Добре знае, че камерата ще го заснеме. Не му пука; а би трябвало да вземе някакви мерки срещу това. Но не вярвам, че е планирал да убие пазачите. Няма смисъл. Защо да рискува? Телата могат да бъдат намерени, преди да е успял да се измъкне. Мисля, че му се е наложило да извърши кражбата по-рано, отколкото е предполагал; знаел е, че Специалните части пътуват към комплекса. Знаел е и защо.
	— Предполагате, че е имал информатор, съучастник отвън? — попита Телегина.
	— А вие как мислите, лейтенант? — отвърна й Смит.
	— Бихме могли да обсъдим това по-късно — каза Киров. — Сега трябва да проследим този Григорий Ярдени. Количеството едра шарка, което е взел…
	Смит затвори очи. Ако се разпределеше равномерно, една стотна от това количество, можеше да зарази население от милион и повече души.
	— Какви контрамерки предприехте?
	Киров натисна един бутон на бюрото си и част от стената се отмести, за да разкрие огромен екран. Представяната акция протичаше в реално време.
	Той посочи една червена точка.
	— Военнотранспортен самолет Ил на Медицинската разузнавателна дивизия — нашите ловци на вируси — е на път за Владимир. Те ще бъдат единствените, които ще влязат в „Биоапарат“. Никой друг.
	Генералът посочи син кръг.
	— Това е карантинната зона, установена от Специалните части. Тук — той махна към три жълти точки — очакваме подкрепления от Сибирск, които вече летят натам. Това е един батальон в бойна готовност, който ще затвори кордона около Владимир.
	Той поклати глава.
	— Нещастните хора ще се събудят и ще открият, че са затворници.
	Смит се обърна към монитора, който все още показваше тромавата фигура в защитен костюм.
	— А той?
	Пръстите на Телегина затанцуваха по клавиатурата и на екрана се появи кадрово дело. Докато тя стартираше превеждащия софтуер, Смит получи ясна снимка на Ярдени. После текстът на кирилица премина в английски.
	— Не е от хората, от които се очаква да извършат нещо подобно — промърмори той. — Като изключим това.
	Той посочи параграфа, който описваше проявите на насилие у Ярдени.
	— Така е — съгласи се Киров. — Но освен сприхавостта му няма нищо, което да подсказва, че Ярдени е способен на такова предателство. Помислете само: няма роднини или приятели в чужбина. Приел е работата в „Биоапарат“ като начин да се покае и да възстанови предишния си чин в армията.
	Той погледна Смит.
	— Вие познавате „Биоапарат“, особено системите му за сигурност. За разлика от другите ни комплекси той не отстъпва по нищо на съоръженията на Запад, включително и на Центъра по контрол на заболяванията в Атланта. Международните наблюдатели — сред които и американци, останаха напълно удовлетворени от нашите системи за сигурност.
	Смит разбра какво се опитва да направи Киров: да го превърне в техен адвокат. Руснаците не са допуснали небрежност. Системите им за сигурност са добри. Това е вътрешен саботаж, който не би могъл да се предскаже или предотврати.
	— Всички сънуваме еднакви кошмари, генерале — каза Смит. — Вие просто още не сте се събудили от един такъв.
	Насили се да отпие малко от чая.
	— Кога Ярдени е напуснал комплекса?
	Телегина отвори медицинския доклад.
	— Според военния хирург на Специалните части пазачите са убити около три часа през нощта.
	— Преди около три часа… За това време може да е изминал дълъг път.
	Лара Телегина смени картината на големия екран. Сега на него се виждаха концентрични кръгове — оранжев, зелен и черен.
	— „Биоапарат“ е в центъра. Най-малкият кръг — черният — представлява разстоянието, което човек с нормално телосложение може да измине при марш на скок. Оранжевият кръг обхваща разстоянието, което Ярдени би изминал с кола или мотоциклет.
	— Какви са онези триъгълници? — попита Смит.
	— Пропускателни пунктове, поставени от местната милиция. Изпратихме им по факс снимката и описанието му.
	— Какви са заповедите им?
	— Да стрелят без предупреждение, но да не го убиват — тя забеляза смаяното изражение на Смит. — Нашата директива го описва като извършител на две убийства. Освен това сме им казали, че е HIV позитивен. Повярвайте ми, докторе, никой милиционер няма да докосне Ярдени с пръст, след като го повали.
	— Повече ме тревожи онова, което носи. Ако някой куршум разбие контейнера…
	— Разбирам загрижеността ви за контейнера, но ако Ярдени бъде забелязан някъде, не можем да го оставим да се измъкне.
	— Какъв е последният кръг?
	— Най-лошата вероятност: Ярдени да има съучастник със самолет, който да го чака на летището във Владимир.
	— Имало ли е полети?
	— Няма нито един регистриран, но това не означава нищо. В демократична Русия има излишък от опитни пилоти, повечето от които бивши асове на Военновъздушните сили. Те могат да кацнат на магистрала или насред полето, да вземат товара си и за минути да излетят.
	— Президентът Потренко нареди в района да се изпратят изтребители — добави Киров. — Те ще установяват контакт с всеки по-малък самолет. Ако той не се подчини на инструкциите, ще бъде незабавно свален.
	Смит не можеше да откъсне очи от екрана на стената. Той приличаше на живо същество, което непрекъснато се изменяше; картините примигваха и се движеха. Но Смит усети, че въпреки строгите мерки, предприети за залавянето на офицера предател, нещо липсваше. Отиде до екрана и прокара пръст по една бяла линия, която водеше началото си източно от Владимир и продължаваше на запад към Москва.
	— Какво е това?
	— Железопътната линия между Урал и Москва — отговори Киров. Той погледна към Телегина. — Тази нощ не трябваше ли да има влак през Владимир?
	Телегина се надвеси над клавиатурата и затрака.
	— Имало е — обяви тя. — Пристигнал е във Владимир в три и тридесет и седем.
	— Прекалено рано, Ярдени не би могъл да го хване.
	Телегина се намръщи.
	— Не се знае. Съгласно разписанието влакът има престой само няколко минути. Но тази вечер не е потеглил навреме. Останал е на гарата още дванадесет минути.
	— Защо? — попита Киров.
	— Тук не е посочена причина. Всъщност влакът спира само когато на гарата има войници в отпуск, които пътуват за Москва.
	— Не е имало войници, нали? — каза Смит.
	— Правилно, докторе — отвърна Телегина. — Никой не е излизал в отпуск.
	— Тогава защо машинистът се е забавил?
	Киров отиде до компютъра. Часът на убийството на двамата пазачи беше изписан срещу часа на потегляне на влака от Владимир. Те бяха съпоставени с количеството време, необходимо на един човек да стигне от „Биоапарат“ до гарата.
	— Може да е успял! — прошепна Киров. — Може да е хванал влака заради забавянето.
	— Влакът се е забавил, защото някой го е задържал! — неистово възкликна Смит. — Ярдени е избрал най-очевидния път. Този кучи син е знаел, че магистралите ще бъдат блокирани. Не е имал самолет на разположение. Имал е съучастник — някой, който в случай на необходимост би задържал влака достатъчно дълго, за да може крадецът да се качи.
	Той се обърна към Телегина.
	— А след това единственото, което му е оставало да направи, е да закара пробите в Москва.
	Тя бясно затрака по клавиатурата, след това вдигна глава.
	— Шестнадесет минути — каза с дрезгав глас. — Влакът пристига в Москва след шестнадесет минути!

	* * *

	Влакът направи завой и Иван Берия се олюля. През останалото време беше седял неподвижно.
	Не сваляше очи от Григорий Ярдени. Стресът от кражбата и последвалото бягство в комбинация с брендито бяха си казали своето. Охранителят от „Биоапарат“ беше заспал няколко минути след потеглянето на влака от Владимир.
	Наемникът се надвеси над него. Ярдени лежеше така неподвижно, че приличаше на умрял. Берия наостри уши и долови лекото му дишане. Лейтенантът спеше много дълбоко. Не би било трудно да го накара да заспи още по-дълбоко.
	Той го плесна два пъти по бузите.
	— Почти пристигнахме. Време е да ставаш.
	Берия погледна през прозореца. Влакът минаваше през гигантска разпределителна станция. В отражението на прозореца видя как Ярдени се прозина, протегна се и завъртя глава насам-натам, за да раздвижи схванатите мускули на врата. Гласът му прозвуча сънено:
	— Къде отиваме?
	— Всеки по пътя си — отговори Берия. — Аз ще те преведа през гарата и ще те кача на такси. Оттам нататък ще се оправяш сам.
	Ярдени изпъшка и тръгна към вратата.
	— Къде отиваш? — настоятелно попита Берия.
	— До тоалетната — ако ми позволиш.
	— Сядай. Всички във вагона са се запътили натам. Ще трябва да чакаш на опашка. Ще дадеш възможност на всички добре да те огледат, а това не е необходимо, нали?
	Ярдени помисли, после седна. Опипа с ръка един от джобовете на анорака си, за да се увери, че документите и парите са там, където ги е оставил. Успокои се и реши, че може да изчака с ходенето до тоалетна, докато пристигнат на гарата.
	Когато влакът влезе в тунела между разпределителната станция и гарата, лампите в купето примигнаха, угаснаха за малко, после отново светнаха.
	— Да тръгваме — каза Берия.
	Коридорът се изпълваше с народ. Благодарение на високия си ръст на Ярдени не му беше трудно да следва Берия с поглед дори на мъждивата светлина. Без да обръща внимание на мърморенето и ругатните около себе си, той си проправи път с лакти до изхода.
	Влакът влезе в коловоза, подскочи и спря. Кондукторът вдигна платформата, която покриваше стълбите. Берия и Ярдени слязоха първи и бързо тръгнаха към вратите, които водеха към чакалните на гарата.

	* * *

	Големият микробус се носеше с ръмжене по все още безлюдните московски булеварди. В него пътуваха Смит, Киров и Телегина, седнали на столове, завинтени за пода. Телегина седеше пред монитор, който показваше данни за движението по улиците; на всеки няколко секунди тя разменяше информация с шофьора по микрофон със слушалки.
	На главата на Киров също имаше слушалки. Още след потеглянето от площад „Дзержински“ той поддържаше постоянна връзка с елитна част на Федералната служба за сигурност.
	Генерал-майорът се завъртя на стола си и се обърна с лице към Смит.
	— Влакът влиза в гарата — за ваше сведение, точно по разписание.
	— Колко път ни остава дотам?
	— Тридесет секунди, може би по-малко.
	— А подкрепленията?
	— Пътуват натам — Киров направи пауза. — Чували ли сте за нашите моторизирани отряди? — след като Смит поклати глава, той продължи: — За разлика от вашите специални части на ФБР ние предпочитаме да изпращаме нашите под прикритие. Те се обличат като търговци, зарзаватчии, улични работници — когато успееш да ги разпознаеш, вече е късно.
	— Да се надяваме, че не е.
	През огледалното стъкло на прозореца Смит видя гарата — масивна сграда от XIX век. Той се стегна, когато шофьорът направи остър завой и рязко спря пред главната сграда. Скочи на крака, докато микробусът още се люлееше.
	Киров го хвана за ръката.
	— Щурмовият отряд има снимката на Ярдени. Ако е възможно, ще го заловят жив.
	— Имат ли и моята, за да не ме застрелят погрешка?
	— В интерес на истината — да. Но при всички случаи стойте близо до мен.
	Тримата минаха тичешком под галерията с колони, украсени с орнаменти, и влетяха в чакалнята. Интериорът напомни на Смит музей — всичко беше от полиран гранит, имаше барелефи и три масивни стъклени купола. Неколцина пътници стояха наоколо, но шумът от стъпките напомняше далечен тропот на стадо. В средата имаше обширно пространство, запълнено с редици от пейки; отстрани бяха разположени магазинчета за сувенири, щандове за безалкохолни напитки и будки за вестници. Повечето още бяха затворени. Смит погледна към голямото черно табло с разписанието на пристигащи и заминаващи влакове, което висеше от тавана.
	— Колко са пристигналите влакове?
	— Имаме късмет — отговори Лара Телегина. — Този е единственият. Но след двадесет минути пристигат влаковете от близките градчета. Гарата ще се изпълни с народ.
	— На кой коловоз е нашият влак?
	Тя посочи надясно.
	— Ето там. На седемнадесети.
	Те се затичаха към вратите, които водеха към коловозите.
	Смит се обърна към Киров и каза:
	— Не виждам никого от вашите хора тук.
	Киров почука по пластмасовата слушалка в ухото си.
	— Повярвайте ми, тук са.
	Въздухът по платформите тежеше от дизелови изпарения. Смит и останалите профучаха край електрически локомотиви в оранжево и сиво, които стояха на коловозите си. Насреща им се движеше поток от хора. Те отстъпиха встрани и започнаха да се вглеждат в лицата.
	— Отивам да потърся някой кондуктор — каза Телегина. — Може би ако му покажа снимката на Ярдени, ще си го спомни.
	Смит продължи да се взира в минувачите, които бързаха край него. Лицата им бяха подути от сън, раменете — увиснали под тежестта на куфарите и пакетите, овързани с ремъци и въжета.
	Той се обърна към Киров.
	— Пътниците са малко. Тези трябва да идват от последните вагони. Онези, които са пътували в първите, са вече в гарата!

	* * *

	Иван Берия стоеше пред будка за вестници, която току-що бе отворила. Остави няколко копейки в чинийката и взе един вестник. Облегна се на една от колоните и зае позиция, така че да наблюдава входа към мъжката тоалетна.
	Като се вземеха предвид ръстът и теглото на Ярдени, а също така дозата бавно действаща отрова, която се съдържаше в брендито, Берия сметна, че едрият охранител няма да излезе жив от тоалетната.
	Очакваше всеки момент някой да изтича навън и да изкрещи, че вътре има мъж, на когото му е прилошало.
	Но нищо подобно: Ярдени излезе от тоалетната с доволно изражение и като последния селяндур опипа ципа на панталоните си, за да провери дали го е затворил.
	Берия пъхна ръка в джоба на палтото си и стисна своя деветмилиметров „Таурус“, когато вниманието му бе привлечено от мъж, облечен в престилка на чистач, който изсипваше едно кошче за боклук в количката си. Проблемът беше, че в мига, в който забеляза Ярдени, забрави изцяло за боклука.
	„Щом има един, има и повече.“
	Берия се завъртя около колоната, за да се скрие от погледа на Ярдени, и бързо огледа гарата. След няколко секунди забеляза още двама, които сякаш не бяха на мястото си: един товарач, който влачеше каси с хляб, и друг, който се преструваше на електротехник.
	Берия доста се интересуваше от Федералната служба за сигурност. Не се съмняваше, че интересът е взаимен. Но не можеше да повярва, че са дошли тук за него. Явно обектът на вниманието им беше Ярдени.
	Берия си припомни какво му беше казал Ярдени за безпроблемното си измъкване от „Биоапарат“. Той изруга. Охранителят щеше да плати скъпо за лъжата си.
	Берия го видя да си проправя път между пейките към будките за вестници. Тримата преоблечени агенти го последваха като оформиха триъгълник зад него. Единият говореше по микрофон, закачен на китката му.
	Тогава Берия забеляза висок мъж да влиза през вратата откъм коловозите. Не беше руснак, но онзи, който го следваше, със сигурност беше. Лицето на генерал-майор Киров бе оставило неизличима следа в паметта на Берия.
	Той видя, че гарата става по-оживена. Добре. Имаше нужда от максимално прикритие. Берия се показа иззад колоната и остана достатъчно дълго, за да може Ярдени да го забележи с периферното си зрение. Берия не вярваше, че преследвачите на лейтенанта са разбрали какво го е накарало да тръгне в тази посока, но със сигурност щяха да го последват.
	Изчака няколко секунди, после отново надникна иззад колоната. Ярдени беше на по-малко от петнадесет крачки от него. Той сложи ръка на пистолета, готов да го измъкне, когато най-неочаквано Ярдени спря, олюля се и се строполи на земята. Преследвачите моментално го наобиколиха.
	— Помогнете ми…
	Ярдени нямаше представа какво става с него. Първо усети парене в гърдите, сякаш вътре бушуваше пожар; сега му се струваше, че е попаднал между челюстите на гигантско менгеме, което безжалостно изстискваше живота му.
	Когато се сгромоляса на студения мраморен под, зрението му започна да се замъглява. Но все пак успя да различи чертите на човека, който го беше докарал до тук. Той инстинктивно протегна ръце към него.
	— Помогни ми…
	Берия не се поколеба. Като надяна на лицето си маска на загриженост, той тръгна право към падналия мъж и агентите под прикритие.
	— Кой сте вие? — попита един от тях. — Познавате ли този човек?
	— Запознахме се във влака — отвърна Берия. — Може би ме е запомнил. Божичко, погледнете го! Той е в делириум!
	Под въздействие на отровата от устата на Ярдени бликна пяна и погълна думите му. Берия се приближи до него и коленичи.
	— Ще трябва да дойдете с… — започна един от агентите.
	Но не довърши. Първият изстрел на Берия разкъса гръкляна му. Вторият прониза другия агент в слепоочието. След миг и последният падна, пронизан в сърцето.
	— Застреляйте го!
	Оглушителният глас стресна Берия. Той се изправи и забеляза, че всички пътници лежат по пода или търсят прикритие под пейките. На вратата стоеше Киров, сочеше към него и крещеше на млада жена, застанала откъм страната, в която на Берия му беше неудобно да стреля.
	— Лара, застреляй го!
	Берия се извърна и видя Лара Телегина, която беше насочила пистолет към него. С периферното си зрение забеляза още трима души, които тичаха към тях.
	— Бягай! — тихо произнесе тя.
	Берия не се поколеба. Шмугна се зад жената и хукна към изхода.
	След като се увери, че Берия е в безопасност, Телегина зае класическата поза за стрелба. Спокойно, сякаш беше на стрелкови полигон, тя застреля останалите членове на групата под прикритие. След това се обърна с лице към Киров, който не можеше да повярва на очите си.
	За част от секундата Смит осъзна, че предателството на Телегина е заварило генерала неподготвен. Без да се замисля, той се хвърли към руснака и в същия миг чу изстрел. Киров извика и двамата със Смит паднаха.
	Смит скочи на крака и бързо стреля. Куршумите се забиха в Телегина, тя изкрещя и се блъсна в една колона. За миг остана така, с глава, увиснала на една страна. После пистолетът й падна на пода, коленете й поддадоха и Телегина се плъзна надолу, безжизнена като счупена кукла.
	Смит се обърна към Киров, който стоеше подпрян на една врата. С рязко движение разкопча куртката му, свали единия ръкав и огледа окървавената плът на мястото над лакътя, където се бе забил куршумът на Телегина.
	Киров стисна зъби.
	— Куршумът е излязъл от другата страна. Ще оживея. Вървете при Ярдени.
	— Телегина…
	— Да върви по дяволите! Надявам се само, че не сте добър стрелец. Имам много въпроси към нея.
	Смит се шмугна през развълнуваната тълпа и заобиколи телата на убитите агенти. Когато стигна до Телегина, веднага му стана ясно, че тя повече няма да отговаря на никакви въпроси. Бързо се обърна към Ярдени и видя, че и с него беше същото.
	Гарата се изпълни с милиция. Киров вече стоеше на крака, макар и несигурно. Болеше го, но имаше достатъчно сили да издава заповеди. За броени минути пътниците бяха изведени от чакалнята.
	Киров избута един лекар, отиде при Смит и се надвеси до двата трупа.
	— Пяна около устата…?
	— Отровен е.
	Генерал-майорът се вгледа в изцъклените очи на Лара Телегина, протегна се и затвори клепачите й.
	— Защо? Защо е работила с него?
	Смит поклати глава.
	— С Ярдени ли?
	— Вероятно и с него. Но имах предвид Иван Берия.
	Тогава Смит си припомни мъжа с черното палто, от когото вече нямаше и следа.
	— Кой е той?
	Лекарят сложи Киров да седне и се зае с раната му. Генералът изтръпна от болка.
	— Иван Берия. Сръбски наемен убиец. Има дълга и кървава кариера на Балканите — той се поколеба. — Освен това беше любимец на КГБ. Напоследък от услугите му се ползваха мафията и някои заинтересувани западни бизнесмени.
	Смит долови странна нотка в тона на Киров.
	— Чувствате се лично засегнат, нали?
	— Двама от най-добрите ми агенти, внедрени в мафията, бяха убити по особено жесток начин — отговори Киров. — Навсякъде открихме отпечатъци на Берия. Ще го обявя за издирване…
	— Не, не го пипайте! — изкрещя Смит, когато лекарят протегна ръка към тялото на Ярдени.
	Той пристъпи към трупа и внимателно опипа джобовете на анорака.
	— Документи за пътуване — каза, като извади паспорта и самолетните билети на Ярдени.
	Пръстите му продължиха да шарят из анорака. Изведнъж докоснаха нещо леденостудено.
	— Дайте ми ръкавици! — извика на лекаря.
	След няколко секунди Смит внимателно извади лъскавия метален контейнер и грижливо го остави на пода.
	— Трябва ми лед!
	Киров се приближи, за да го разгледа по-добре.
	— Непокътнат е, слава Богу!
	— Можете ли да разпознаете дизайна на контейнера?
	— Стандартен контейнер на „Биоапарат“ за транспортиране на ампули от сейфа до лабораториите.
	Киров каза няколко думи в микрофона си, след това погледна Смит.
	— Отделът за биологическа защита ще пристигне след няколко минути.
	Докато генерал-майорът издаваше заповеди за затваряне на гарата, Смит постави контейнера в кофа с лед, която лекарят бе успял да намери. Азотът в термалния слой поддържаше температурата в контейнера с няколко градуса по-висока от точката на замръзване, като запазваше вируса неактивен. Но Смит нямаше представа за колко време може да стигне азотът. Слагането на контейнера в лед осигуряваше известна безопасност до пристигането на отряда за биологична защита.
	Изведнъж Смит забеляза колко е тихо на гарата. Огледа се и видя, че милицията се е изтеглила, като е отвела със себе си последните пътници и работници от гарата. Бяха останали само той, Киров и мъртвите тела.
	— Участвали ли сте в сражение, доктор Смит? — попита Киров.
	— Наричайте ме Джон. Да, участвал съм.
	— Тогава познавате тази тишина… след стрелбата и крясъците. Само оцелелите могат да разберат какво са изгубили — той направи пауза. — Само оцелелият може да благодари на човека, спасил живота му.
	Смит кимна.
	— Знам, че и вие бихте направили същото. Разкажете ми по-подробно за Берия. Какво общо има той с това?
	— Берия е само изпълнител, съучастник. Ако искате да внесете или да изнесете нещо от страната, той е човекът, който може да ви гарантира доставката.
	— Нали не мислите, че той и Ярдени — с помощта на Телегина — сами са планирали и извършили кражбата?
	— Извършили — да. Планирали — не. Стратегията не е силното място на Берия. Той е — как да го нарека? — пряк изпълнител. По всяка вероятност работата му е била да отведе Ярдени след излизането му от „Биоапарат“.
	— Къде да го отведе?
	Киров вдигна канадския паспорт.
	— Американско-канадската граница се минава лесно. Ярдени не би имал никакъв проблем да прехвърли вируса във вашата страна.
	При мисълта за това Смит настръхна.
	— Искате да кажете, че Ярдени е бил крадецът и куриерът?
	— Човек като Ярдени няма необходимите средства, за да си набави нов паспорт, още по-малко да плати за услугите на Берия. Но някой го е направил. Някой, който е искал да се добере до вируса и е бил готов да плати щедро за него.
	— Съжалявам, че трябва да ви задам този въпрос, но какво общо има Телегина с това?
	Киров отмести поглед встрани. Изглеждаше съсипан от предателството й.
	— Не ми приличате на човек, който вярва в случайности, Джон. Помислете: Ярдени работи в комплекса от дълго време. Но шефовете му избират точно този момент, за да го използват. Защо това съвпада с вашето пристигане в Москва? Знаели ли са, че идвате? Ако е така, вероятно са решили, че това е последната им възможност да откраднат вируса от „Биоапарат“. И защо Ярдени е побързал да извърши кражбата? Защото някой му е пошушнал, че Специалните части пътуват към комплекса.
	— Телегина е предупредила Ярдени?
	— Кой друг би могъл да го направи?
	— Но тя не е действала самостоятелно…
	— Мисля, че Лара е била очите и ушите на човека, планирал това. Веднага щом е научила, че сте в Москва, тя се е свързала с него, а той й е казал да нареди на Ярдени да извърши кражбата. Не биха си позволили да рискуват възможността, която им се е предоставила в лицето на охранителя.
	Той млъкна и погледна към трупа на любовницата си.
	— Помислете върху това, Джон. Защо Лара би рискувала всичко — кариерата, бъдещето… любовта си — ако наградата за това не е била неустоимо висока? Никога не би могла да се радва на такова благоденствие в Русия.
	Киров вдигна поглед към вратите на гарата. Те се отвориха и през тях влязоха хората от отряда за биологична защита, облечени в пълни защитни костюми. За броени минути контейнерът, заради който бяха загинали Телегина и Ярдени, беше запечатан в кутия от неръждаема стомана и откаран в брониран камион до най-известния московски изследователски институт — Сербски.
	— Ще наредя да започнат издирването на Берия — каза Киров, когато двамата със Смит излязоха от гарата.
	Смит видя как камионът на ловците на вируси потегли, ескортиран от мотоциклетисти.
	— Вие казахте нещо, генерале: че Берия е изпълнител. Ами ако Ярдени не е бил основната му задача?
	— Какво имате предвид?
	— Ярдени е бил важен — от първостепенна важност — в качеството си на вътрешен човек. Той е трябвало да влезе и да вземе пробите. Но каква полза би имало от него след това? По-вероятно е да е бил пречка за крадците. Ярдени не е умрял от огнестрелна рана. Берия го е отровил.
	— Накъде биете?
	— Искам да кажа, че задачата на Берия е била да пази вируса, а не Ярдени.
	— Но пробите бяха у Ярдени. Видяхте контейнера.
	— Наистина ли, генерале? Видях някакъв контейнер. Не искате ли да разберете какво има вътре?

	* * *

	Автобусът от гарата пътуваше през нарастващия поток от коли по московските улици. Поради ранния час Иван Берия беше един от шестимата пътници в него. Седнал до задната врата, той видя редицата милиционерски коли, които профучаха с включени сирени по булеварда към гарата, и се заслуша в предположенията на останалите пътници по повод случилото се.
	„Само ако знаеха…“
	Берия не се тревожеше от това, че могат да спрат автобуса. Дори генерал-майор Киров, който бе обявил награда от сто хиляди рубли за главата му, не би могъл да организира толкова щателно претърсване за такова кратко време. Първата работа на Киров щеше да бъде да разпита шофьорите на таксита. Полицаите на гарата щяха да показват на всички негова снимка и да разпитват дали човек, отговарящ на това описание, се е качил в нечий личен автомобил. Киров би могъл и да се сети за автобуса, но не достатъчно бързо, за да успее да реагира.
	Автобусът изтрополи по трамвайните релси, след това с мъка се изкачи по една стръмна улица и пое по булеварда с формата на пръстен, който огражда града. Берия бръкна в джоба си, за да се увери, че контейнерът, който беше взел от Ярдени, е на мястото си. Объркването и заблудата работеха за него: щеше да спечели време, което му беше необходимо. След като Киров претърсеше трупа на Ярдени, щеше да намери контейнера, който Берия му бе дал. Щеше да повярва, че вътре са пробите от едра шарка, откраднати от блок 103. Първата му грижа щеше да бъде да ги откара на сигурно място, но нямаше да се сети да надникне в контейнера. Докато се извършеше проверка, вирусът вече щеше да бъде изпратен на Запад.
	Берия се усмихна и отново погледна през прозорците. Пред него се простираше летище „Шереметиево“.

	* * *

	Ескортът се отдели, когато бронираният камион, който пренасяше контейнера на Ярдени, влезе в подземния гараж на Института „Сербски“. Лимузината с Киров и Смит спря достатъчно близо, за да могат двамата мъже да наблюдават разтоварването на сейфа от неръждаема стомана.
	— Ще го отнесат в лабораториите на ниво Четири два етажа по-долу — каза Киров на Смит.
	— Колко време ще мине, докато разберем какво има вътре?
	— Тридесет минути — Киров направи пауза. — Бих искал да стане по-бързо, но трябва да се спазват процедурите.
	Смит не можа да възрази срещу това.
	Придружавани от новопристигналата част на Федералната служба за сигурност, те взеха асансьор до втория етаж. Директорът на института — слаб мъж, който напомняше на птица, замига объркано, когато Киров го уведоми, че кабинетът му става централен команден пункт.
	— Уведомете ме незабавно, когато излязат резултатите от теста — каза му Киров.
	Директорът грабна лабораторната си престилка от закачалката и бързо се изнесе.
	Киров се обърна към Смит.
	— Джон, при така възникналите обстоятелства смятам, че е време да ми кажете за какво точно дойдохте тук и за кого работите.
	Смит обмисли думите на генерала. Съществуваше възможност руснаците да не успеят да заловят крадеца на вируса в границите Русия. Той нямаше друг избор, освен незабавно да се свърже с Клайн.
	— Можете ли да ми осигурите телефонна връзка?
	Киров посочи телефонната централа на бюрото.
	— Всички линии са секретни сателитни връзки. Аз ще изчакам отвън…
	— Не — прекъсна го Смит. — Трябва да чуете разговора.
	Той набра номера, който по някакъв чудодеен начин винаги го свързваше с Клайн. Гласът от другата страна прозвуча ясно и отчетливо.
	— Клайн на телефона.
	— Сър, аз съм. Намирам се в директорския кабинет на Института „Сербски“. До мен е генерал-майор Киров. Трябва да ви осведомя за последните събития.
	— Продължавай, Джон.
	За десет минути Смит изложи подробен разказ за събитията.
	— Сър, очакваме резултатите от теста след… — той погледна часовника си — петнадесет минути.
	— Джон, включи говорителя, ако обичаш.
	Секунда по-късно гласът на Клайн изпълни стаята.
	— Генерал-майор Киров?
	— Да?
	— Казвам се Натаниъл Клайн. Върша същата работа, която Валерий Антонов върши за вашето правителство. Между другото с Валерий се познаваме много добре.
	Смит видя как лицето на Киров смени цвета си.
	— Генерале?
	— Да, слушам ви… Аз… разбирам какво имате предвид, господин Клайн.
	Киров разбираше твърде добре. Валерий Антонов беше по-скоро призрак, отколкото жив човек. Говореше се, че е най-довереният съветник на Потренко, но никой не го беше виждал на събрания на съвета. Всъщност малко хора изобщо го бяха виждали. Въпреки това влиянието му бе неоспоримо. Самият факт, че Клайн знаеше за съществуването на Антонов — особено че се познаваше с него „много добре“ — говореше достатъчно.
	— Генерале — каза Клайн, — препоръчвам ви, докато не съберем повече информация, да не уведомявате никоя от държавните организации за сигурност. Споменете ли думата „зараза“, ще се вдигне паника, която само може да бъде от полза на Берия.
	— Съгласен съм, господин Клайн.
	— Тогава моля да приемете следващите ми думи като проява на добра воля: има ли нещо, с което аз или някоя от агенциите на Съединените щати можем да ви помогнем?
	— Благодаря ви най-искрено за предложението — отговори Киров. — Но засега това е въпрос, който засяга вътрешните работи на Русия.
	— Смятате ли да предприемете някакви допълнителни мерки?
	Киров погледна към Смит, който поклати глава.
	— Не, господине. Поне засега.
	В този момент иззвъня втора линия на централата.
	— Господин Клайн, моля да ме извините за момент.
	Киров вдигна слушалката и внимателно се заслуша. След като каза няколко думи на руски, той се обърна към Смит.
	— Проверката на съдържанието на първата ампула е приключила — каза генералът с равен глас. — В нея има чай, а не едра шарка.
	Въздишката на Клайн отекна в стаята.
	— Колко ампули има вътре?
	— Пет. Нямаме основания да смятаме, че резултатите от проверките на останалите ампули ще бъдат различни.
	— Берия е разменил контейнерите! — възкликна Смит. — Взел е този на Ярдени и му е дал друг — той направи пауза. — Затова го е отровил. Искал е да намерим контейнера у него и да повярваме, че сме заловили крадеца.
	— Звучи разумно — отбеляза Киров. — Ако първоначалният план на Берия се беше увенчал с успех, щяхме да разберем за кражбата с голямо закъснение. Дотогава Ярдени щеше да е мъртъв, но идентифицирането на трупа щеше да отнеме време. Парченцата от пъзела щяха да бъдат разпилени из цяла Москва. Берия щеше да има достатъчно време, за да доведе мисията си докрай.
	— Каква точно е мисията му? — обади се Клайн.
	— Да изнесе вируса от страната — бавно произнесе Смит.
	Киров се обърна към него.
	— Летището! Берия е взел вируса и е тръгнал право към Шереметиево!
	Разговорът секна. Всички си даваха сметка какво означава това.
	Вирусът на едрата можеше да отпътува на борда на пътнически самолет в неизвестна посока… Това беше лудост!
	— Защо към Шереметиево, генерале? — попита Смит.
	— Това е единственото логично място. Откъде другаде би могъл да изнесе вируса от страната?
	— Боя се, че той е прав, Джон. Генерале, има ли някакъв шанс да заловите Берия, преди да е стигнал до Шереметиево?
	— Като се има предвид преднината му — никакъв. Най-доброто, което мога да направя, е да се обадя на президента Потренко и да го накарам да затвори летището.
	— Предлагам ви да го направите незабавно. Ако самолетът с Берия на борда излети, очаква ни холокост!

	* * *

	Автобусът спря пред входа за заминаващи пътници на международния терминал и Иван Берия слезе. Поради часовата разлика между Москва и западните столици повечето самолети излитаха рано сутрин. Хората, които пътуваха по работа до Цюрих, Париж, Лондон и дори Ню Йорк, можеха да пристигнат точно по времето, когато търговията в тези градове се съживяваше.
	Берия огледа внимателно униформените патрули, които се разхождаха безцелно край гишетата за проверка на документите. Като не забеляза необичайно раздвижване или увеличена охрана, той влезе в голямата зала срещу чейнджбюрата и магазините за подаръци. По пътя забави крачка, за да хвърли един поглед на таблото, на което бяха обявени сутрешните полети. Пътниците тъкмо бяха повикани за полета, който му бяха казали да търси.
	Берия отиде до витрината на валутния магазин и се престори, че разглежда изложените парфюми и пури. Лека-полека се приближаваше към входа и се оглеждаше за мъжа, с когото трябваше да се срещне. Изниза се една безкрайно дълга минута, през която в магазина влизаха и излизаха пътници. Берия започна да се чуди дали свръзката му не е вътре. Нямаше как да провери, тъй като без бордова карта не можеше да влезе вътре.
	После видя това, което търсеше: лъскаво плешиво теме, стърчащо над тълпата. Когато се приближи по-близо, той забеляза и другия отличителен белег: характерните очи с яйцевидна форма, които придаваха на Адам Трилор вечно объркан, леко учуден вид.
	— Дейвид — тихо произнесе той.
	Трилор, който се въртеше около входа на магазина, за малко не припадна, когато чу кодовото име. Огледа се, като се мъчеше да открие човека, който го е произнесъл, и в същия миг усети докосване по рамото.
	— Дейвид, вече си мислех, че съм те изпуснал.
	Трилор се вгледа в безизразните тъмни очи на мъжа, който стоеше пред него. Тънката усмивка, която имаше за цел да го успокои, му заприлича на рана, прорязана от бръснач.
	— Закъсня! — прошепна Трилор. — Чаках те…
	Той чу как Берия се подсмихва, после изпъшка, когато убиецът стисна ръката му с невероятна сила. Берия го помъкна към щанд за безалкохолни напитки и го принуди да седне в края на бара. Трилор не оказа съпротива.
	— Портокали и лимони — каза Берия с напевен тон.
	За миг умът на Трилор изключи. Той отчаяно се мъчеше да си спомни думите, с които трябваше да завърши фразата.
	— Кажи… Кажи „Камбаните на Свети Антоний“!
	Берия се усмихна.
	— Дай ми чантата си.
	Трилор взе малката кожена чанта, която стоеше в краката му, и я постави на бара.
	— Бутилката.
	Той извади малка бутилка бренди, която беше купил от магазинчето на хотела.
	Берия отвинти капачката, поднесе бутилката към устните си и се престори, че пие. Подаде я на Трилор, който повтори движенията му. В същото време Берия извади контейнера от джоба си и го сложи на бара.
	— Усмихни се — непринудено каза той. — Ние сме двама приятели, които си поделят бутилка бренди, преди единият да отпътува — Трилор ококори очи, когато Берия отвори контейнера. — И понеже не можем да довършим бутилката, аз ти сипвам остатъка, за да си пийваш по време на пътуването.
	Той грижливо преля известно количество бренди в контейнера.
	— Сега ако митничарите решат да направят проверка, ти ще го отвориш и ще им дадеш да помиришат съдържанието му.
	Берия бутна стола си назад и стисна Трилор за рамото.
	— Успешно пътуване — той му намигна. — И забрави, че изобщо някога си ме виждал.

	* * *

	Полицейският бюлетин за Иван Берия стигна до охраната на Шереметиево точно когато Адам Трилор минаваше през металния детектор. Митничарят на скенера забеляза цилиндричен предмет в ръчния му багаж и помоли американеца да застане встрани. Друг митничар отвори чантата, извади контейнера и го отвори. След като долови характерната миризма, той се усмихна и затвори капачката.
	Върна го на Трилор и каза:
	— Брендито ви е прекалено студено. Много по-вкусно е, когато е топло.
	Когато отряд на милицията нахлу на международния терминал, Трилор вече се беше настанил удобно на мястото си в салона първа класа. Самолетът DC-10 на Американските авиолинии беше изтеглен от изхода точно когато охраната на летището започна да преглежда записите си от камерите за наблюдение в търсене на някого, който да прилича на Иван Берия.
	Полет 1710 на Американските авиолинии пътуваше до Лондон, откъдето правеше връзка с полет до летище „Дълес“ във Вашингтон, беше втори на пътеката за излитане зад самолет на „Ер Франс“, който летеше до Париж. Обаждането на министъра на отбраната завари ръководителя въздушно движение в контролната кула, след като службата за контрол на движението беше дала сигнал за излитане на 1710.
	— Затворете го! — изкрещя ръководителят по високоговорителя.
	Двадесет и двама души се обърнаха и го изгледаха така, сякаш беше луд.
	— Какво да затворим? — попита единият от диспечерите.
	— Летището, глупако!
	— Цялото ли?
	— Да! Никой да не излита!
	Цялата дейност в контролната кула се съсредоточи върху това да се изпратят съобщения за отказ на разрешение за излитане на самолетите, които заемаха позиция на активните писти или чакаха на изходите за пътници. Никой нямаше време да мисли за онези, които вече бяха излетели. По това време 1710 се беше издигнал над Москва и плавно набираше необходимата височина от 11 000 метра.


>	ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

	Поради часовата разлика между Москва и Източното крайбрежие на Съединените щати беше още нощ, когато Антъни Прайс наближи с колата си северния пропускателен пункт на Форт Белвоар, Вирджиния. След като компютърът сканира пропуска му, той продължи по алеята, настлана с натрошени мидени черупки, която водеше към щаба на генерал Ричардсън — великолепна викторианска сграда, заобиколена от грижливо подстригана морава. На третия етаж светеше, точно както Прайс бе очаквал.
	Шефът на Агенцията за национална сигурност намери Ричардсън в кабинета му. Лакираните етажерки бяха пълни с книги в кожени подвързии, снимки и почетни военни грамоти, поставени в рамка. Генералът стана иззад бюрото си и махна с ръка към подноса с кафе.
	— Извинявай, че те измъкнах от леглото, Тони, но исках да видиш това със собствените си очи.
	Прайс, който рядко спеше повече от четири часа в денонощие, си сипа кафе, после заобиколи бюрото и застана така, че да вижда компютърния екран.
	— Последното съобщение от Телегина — каза Ричардсън, като посочи разшифрования текст.
	Прайс прочете първите няколко изречения и вдигна глава.
	— Значи всичко в „Биоапарат“ е минало по план. Какъв е проблемът?
	— Прочети останалото.
	Прайс присви очи.
	— Джон Смит? Какво, по дяволите, прави в Москва?
	— Според Телегина си пъха носа в нашите работи. Изглежда, че замалко да предупреди Киров.
	— Но и Берия, и Трилор са се измъкнали… Нали така?
	Ричардсън потърка уморените си очи.
	— Тъкмо затова ти се обадих: не знам. Телегина трябваше да докладва, след като двамата избягат. Не е докладвала. Провери защо.
	Ричардсън натисна няколко клавиша и последните новини на CNN изпълниха екрана.
	— Проблем на железопътна гара в Москва — каза той. — Някой е решил да тренира стрелба. Руснаците бързо са овладели положението, затова подробностите са оскъдни. Но си струва да се запиташ: какво се е случило с Телегина?
	— Ако не ти се е обадила, значи е мъртва — отсече Прайс.
	— Или заловена. Ако Киров я е…
	— Не е! Телегина е професионалист. Никога не би се оставила да я заловят жива — той посочи към екрана. — Тук пише, че има поне петима убити — цялата охрана. Знам, че Берия си го бива, но за да избие толкова хора, някой трябва да му е помогнал. Мисля, че Телегина се е намесила.
	След няколко секунди мълчание Ричардсън каза:
	— Да приемем, че Берия се е измъкнал невредим. Но все още имаме проблем. Киров и Смит ще се захванат с Телегина — действия, контакти, информация. Може да е оставила отпечатъци.
	Прайс закрачи по ориенталския килим, чието място беше по-скоро в някой музей.
	— Ще отида във Форт Мийд. Стрелба на железопътна гара в Москва? По дяволите, това е терористичен акт от компетенцията на Агенцията за национална сигурност. Никой няма да се учуди, когато възложа на хора да работят по случая.
	— Какво ще правим със Смит? — попита Ричардсън.
	— Той е военен, така че ти ще направиш проверката. Сигурно работи за някого, а и доколкото разбирам, е завързал твърде много познанства. Първо се среща с Юрий Данко, сега се появява в Русия…
	— Ранди Ръсел е агент на ЦРУ. Работи под прикритие в Москва.
	— Не мисля, че Смит е прелетял седем хиляди мили, за да се разходи, Франк. Трябва да разберем кой му издава заповедите — тогава ще му подрежем крилцата!

	* * *

	Когато Ранди Ръсел изключи алармата и отвори вратата на „Бей Диджитал“, първото, което забеляза, беше, че не е сама. Макар че системата за сигурност не показваше, че някой е влизал, тя долови слабата миризма на тютюн с аромат на карамфил.
	— Морковче, ти ли си? — извика.
	— Тук съм, Ранди.
	Тя въздъхна и заключи вратата след себе си. Беше подранила с надеждата да се възползва от спокойствието и тишината, за да напише няколко доклада.
	— Къде „тук“?
	— В стаята с компютрите.
	— По дяволите!
	Ранди скръцна със зъби и тръгна към дъното на офиса. Стаята с компютрите всъщност беше просторен килер, където стоеше последното компютърно оборудване. На теория само тя трябваше да знае комбинацията.
	Ранди влезе в помещението с контролирана температура, където завари неканения гост да сваля последната компютърна игра от поверителните файлове на японска електронна компания.
	— Морковче, предупредих те — каза Ранди, като се опитваше да придаде на тона си по-голяма строгост.
	Саша Рубльов — по прякор Морковчето заради гъстата си рижа коса — й се усмихна обезоръжаващо. Висок и строен, с бистри зелени очи, които — Ранди не се съмняваше — подлудяваха момичетата, той беше само на седемнадесет години и бе може би най-големият компютърен гений в Русия.
	— Саша, много скоро ще задействаш някоя аларма и ще ми се обадиш от местното управление на милицията.
	Саша се престори на обиден.
	— Ранди, как изобщо може да ти хрумне такова нещо? Системата ви за сигурност е много добра, но…
	„… за такъв като теб е детска играчка.“
	Ранди откри Саша Рубльов на компютърен семинар, който „Бей Диджитал“ провеждаше за студенти от Московския университет. Високият младеж привлече вниманието й не само защото беше най-младият от всички присъстващи, но и защото тихомълком работеше на лаптоп и разбиваше системите на Руската централна банка, за да провери състоянието на златния резерв.
	Ранди веднага разбра, че Рубльов е неоткрит гений. Докато хапваха чийзбургери с кока-кола, тя с изненада научи, че този син на московски кондуктор от метрото притежава коефициент на интелигентност, който е извън схемите, но поради бюрокрацията продължава да бъде обвързан с остарялата гимназиална система. Накрая Ранди поиска разрешение от семейството на Саша да го вземе на работа в „Бей Диджитал“ за няколко часа в седмицата и през почивните дни. Привързаността между тях постепенно нарастваше и Ранди му осигури достъп до най-модерното оборудване в офиса в замяна на тържественото обещание на Саша да не злоупотребява с него. Но подобно на игриво малко кученце, момчето настояваше да й носи подаръци — информация, за чиито източници тя не искаше да знае.
	— Добре — каза тя. — Какво толкова важно се е случило, че не може да почака, докато дойда на работа?
	— Стрелбата на железопътната гара.
	— По пътя насам слушах новините. Та какво за стрелбата?
	Тънките пръсти на Саша затанцуваха по клавиатурата.
	— Казват, че било работата на чеченски терористи.
	— И какво?
	— Тогава защо ще затварят московското летище?
	Ранди надникна през рамото му и впери очи в екрана. Саша беше разбил защитата на Федералната служба за сигурност и четеше последния бюлетин за скоростното затваряне на летище Шереметиево.
	— Чеченците планират операция на летището? — попита той скептично. — Не ми се вярва. Случило се е нещо сериозно, Ранди. И Федералната служба за сигурност не иска никой да разбере.
	Ранди се замисли за миг.
	— Затвори линка — тихо каза тя.
	— Защо? Минавам през пет различни адреса. Дори ако прихванат проникването, ще мислят, че идва от Бомбай.
	— Саша…
	Той долови нотките в гласа й и бързо затвори лаптопа.
	— Ранди, струваш ми се разтревожена. Не се безпокой. Адресите са…
	— Не става дума за адресите, Саша. Ти го каза: защо ще затварят летището?

	* * *

	Процедурите по затваряне на голямо летище представляват поредица от кошмари. Когато пристигнаха, Смит и Киров завариха стотици объркани пътници, които се суетяха насам-натам. Тълпата беше обсадила гишетата за проверка на документи и настояваше да получи обяснение от изтормозените служители, които не знаеха какво да им кажат. Въоръжена милиция стоеше на всеки вход и изход и беше превърнала пътниците в затворници. Патрули от по трима души сновяха между магазините, тоалетните и багажните отделения, проверяваха багажа и районите за товарене, помещенията за служители и съблекалните, дори малкия параклис и детския център. Носеха се слухове, гневът нарастваше. Комбинацията от двете засилваше страха на хората, затворени в международния терминал.
	— Един човек в стаята за наблюдение мисли, че е видял Берия на записа — съобщи Киров на Смит, докато двамата си проправяха път през тълпата.
	— Надявам се наистина да е така — отговори Смит.
	Тръгнаха към командния пост на охраната на летището. Нахълтаха в стаята, която приличаше на голямо телевизионно студио. Пред двадесетфутова конзола седяха шестима техници и следяха работата на деветте камери, разположени на стратегически места из целия комплекс. Те имаха таймери и бяха с дистанционно управление. С няколко почуквания по клавиатурата техниците можеха да фокусират или да ги завъртят така, че да обхванат определена част от летището.
	Над конзолата имаше вградени екрани, които предлагаха на началник охраната обзор на терминала от птичи поглед в реално време. В потайна стаичка с контролирана температура се намираха видеомагнетофоните, които послушно записваха всичко, което камерите улавяха.
	— Какво открихте? — попита Киров.
	Началник охраната посочи един от екраните. Черно-бялото изображение показваше двама души, седнали на щанд за безалкохолни напитки.
	— Не се вижда добре — призна той. — Но ми се струва, че това е вашият човек.
	Киров се приближи, за да го разгледа.
	— Наистина е той — генерал-майорът се обърна към Смит. — Какво мислите? Вие го видяхте отблизо.
	Смит разгледа изображението.
	— Той е. Мислите ли, че разговаря с човека до себе си?
	Киров се обърна към началника.
	— Можете ли да увеличите картината?
	Началник охраната поклати глава.
	— Направих максималното с наличната апаратура.
	— Имате ли други кадри с тях двамата? — попита Смит.
	— Този е единственият. Камерите са с таймери. Уловили са само този кадър на Берия, преди да се преместят към друг сектор.
	Смит отведе Киров настрана.
	— Генерале, разбирам, че Берия е главната ни цел, но трябва да разберем кой е другият човек. Какво ще кажете служителите ви да сканират записа?
	Киров посочи неясните лица на екрана.
	— Вижте откъде пада светлината. И тази колона там — с нищо не можем да подобрим качеството на снимката. Не разполагаме с необходимия софтуер.
	Смит се насочи в друга посока:
	— Вие познавате Берия по-добре от всеки друг. Работил ли е някога с партньор?
	— Никога. Берия винаги е действал сам. Това е една от причините да не сме го заловили досега: не ни дава възможност да го свържем с когото и да било. Мисля, че в случая използва другия човек като прикритие.
	Имаше нещо в изображението, което не даваше мира на Смит. Той каза:
	— Генерале, може би ще успея да подобря качеството на записа.
	— Във вашето посолство ли? — попита Киров.
	Смит сви рамене.
	— Какво ще кажете?
	Киров помисли малко.
	— Много добре.
	— Телегина имаше ли лаптоп или мобилен телефон?
	— Имаше и двете.
	— Мога да проверя и тях.
	Киров кимна.
	— Ще наредя на служител от охраната да ви придружи до дома ми. И двете неща се намират в кухнята.
	— Това ме навежда на последния въпрос — каза Смит. — Ами ако Берия не е на терминала?
	Очите на Киров се разшириха, когато осмисли значението на думите му.
	— Имам нужда от данните за последните три самолета, излетели оттук преди затварянето на летището — нареди той на началник охраната.
	Смит погледна часа, обозначен на видеозаписа, после екрана, където се изписваше разписанието на полетите.
	— „Суисеър“ 101, „Ер Франс“ 612, „Америкън“ 1710. Берия би могъл да се качи на всеки от тях.
	— Дайте ми записите на камерите, които наблюдават изходите към тези полети — отсече Киров. — И списъците на пътниците.
	Директорът се отдалечи с бърза крачка, а генерал-майорът се обърна към Смит.
	— Възможно е Берия да се е качил на тези самолети, но не ми се вярва. По-вероятно е да е излязъл от летището, но да е още в града.
	Смит разбра какво има предвид Киров. Имаше три полета на различни авиолинии, с които близо хиляда души бяха потеглили към Западна Европа. Готов ли беше Смит да предизвика поредица от международни инциденти, само защото имаше вероятност Берия да бъде на борда на някой от тези самолети?
	— А ако обстоятелствата бяха противоположни, генерале? — попита Смит. — Ако направлението не беше Цюрих, Париж или Лондон, а Москва? Нямаше ли да искате да узнаете? Или щяхте да се примирите с „вероятностите“?
	Киров го изгледа, кимна и посегна към телефона.

	* * *

	Генерал-майорът беше по-близо до истината, отколкото предполагаше: Берия бе излязъл от летището и все още беше в Москва. Но не задълго.
	Той напусна летището по същия начин, по който бе пристигнал — с автобус. Само че този го откара на централната автогара.
	Берия влезе в студената олющена сграда и се запъти към касите, където си купи еднопосочен билет до Санкт Петербург. Тъй като имаше двадесет минути до тръгването на автобуса, той отиде до тоалетната, която миришеше на урина и промишлено средство за почистване, и наплиска лицето си с вода. Когато излезе, си купи няколко мазни пирожки от продавачката на един от павилионите, излапа ги и ги прокара с чаша чай. Усети прилив на сили и се присъедини към опашката от пътници, които чакаха на платформата.
	Берия огледа лицата на хората около себе си. Повечето бяха възрастни, някои от които, както му се стори, пътуваха с цялата си покъщнина, събрана в кашони или овързани пакети. Това му напомни за други времена и места, където като дете обикаляше с колоните от бежанци от едно село на друго. Беше пътувал върху платформи, теглени от трактори, а когато тракторите се разваляха, в каруци, теглени от дръгливи коне. След като заколеха конете — или за храна, или от изникнали ненадейно врагове, той вървеше пеша, километър след километър, ден след ден, в търсене на подслон, който все не можеше да намери.
	Берия се чувстваше удобно сред хората, които се качваха преди него. Съсипани от обстоятелствата, незабележими за новата класа от богаташи, те създаваха пълна анонимност. Никой милиционер не би си направил труда да проверява документите им, никоя камера не би записала отпътуването им. Но най-хубавото беше, че всеки бе сам за себе си, никой не желаеше да се товари допълнително с проблемите на другия.
	Берия се пъхна на задната седалка, която се простираше по цялата ширина на автобуса. Сви се в ъгъла и се заслуша в шума на трансмисията, когато шофьорът даде на заден ход. Скоро след това бръмченето на двигателя намаля, потокът от коли стана равномерен и той заспа.

	* * *


	На Смит и Киров бяха необходими тридесет минути, за да прегледат записите от изходите към трите самолета за Европа.
	— Четири възможности — каза Смит. — Това успях да открия.
	Киров кимна.
	— Не приличат на Берия; просто са лица, които не можахме да разгледаме добре.
	Смит погледна часовника в командния пост на охраната.
	— Първият самолет — „Суисеър“ 101 — ще пристигне в Цюрих след два часа.
	— Да се обадим по телефона — важно обяви Киров.
	Още от златната епоха на тероризма в началото на 80-те години имаше разработени планове не само за обезвреждане на престъпници, които носеха експлозиви, но и за въоръжените с химикобиологически оръжия. Киров се свърза с колегите си от Швейцарската служба за сигурност, френската Дьозием и английската МИ-5. Когато представителите на трите агенции бяха готови, той направи знак на Смит, който говореше с Натаниъл Клайн по друга линия. След това включи Клайн в конферентен разговор, без да съобщава на другите, че американецът ги слуша.
	— Господа — заговори Киров. — Имаме проблем.
	Той не се разпростря надълго и нашироко относно обстоятелствата, предизвикали кризисната ситуация; каза на събеседниците си само онова, което трябваше да знаят за момента. Всяка изминала минута намаляваше времето за подготовка.
	— Казвате, че е възможно, но в никакъв случай сигурно, че този Берия се намира на борда на наш самолет — обади се французинът. — Има ли някакъв начин да го потвърдите?
	— Бих искал да е така — отговори Киров. — Но ако не открия Берия през следващите два часа, трябва да работим по варианта, че се е качил на някой от тези самолети.
	— А досието му? — попита заместник-директорът на МИ-5. — Докладваха ми, че тук разполагаме с доста оскъдна информация за този човек.
	— Всичко, което имаме, е изпратено по сигурен път по електронна поща — отговори Киров.
	— Берия знае ли, че сте го проследили до летището? — попита швейцарецът. — Възможно е вече да подозира, че може да бъде заловен. Питам, защото за нас е наложително да знаем с какъв човек си имаме работа: дали няма да му хрумне да пусне това биологическо оръжие във въздуха?
	— Берия действа като куриер, не като терорист — обясни му Киров. — В негов финансов интерес е да достави откраднатото от „Биоапарат“. Не е нито идеолог, нито мъченик.
	Тримата европейци започнаха да обсъждат как най-добре да реагират срещу кризата, която заплашваше да ги сполети. Имаха няколко възможности, но не беше трудно да се предскаже какъв ще бъде изборът им.
	— Тъй като първият самолет ще кацне на наша територия, ние трябва да започнем операцията — каза швейцарецът. — Ще постъпим така, както бихме действали в условията на потенциална терористична заплаха и ще вземем необходимите мерки. Ако Берия е в този самолет, ще го обезоръжим с всички налични средства. Ще подготвим персонал и оборудване за обезопасяване на вируса — той направи пауза. — В случай на заразяване ще предприемем всичко, което можем. Ако, от друга страна, Берия не е на борда на самолета, ще уведомим останалите незабавно.
	— И по-бързо, ако можете, mon vieux* — обади се французинът. — Самолетът на „Ер Франс“ пристига в Париж седемдесет и пет минути след цюрихския самолет.
	[* Стари приятелю (фр.). — Бел. прев.]
	— Препоръчвам да установим отворена линия, за да следим събитията в хода на развитието им — намеси се англичанинът. — Така ще можем да елиминираме човека — ако го открием.
	— Искам да ви припомня нещо, Лондон — заговори Киров. — Полетът е до вашата столица, но екипажът е американски, самолетът — също. Длъжен съм да уведомя посланика.
	— Дано само не се стигне до счепкване по отношение на юрисдикцията — отговориха му от Лондон.
	— Сигурен съм, че няма да се стигне дотам — каза Киров. — А сега, ако няма повече забележки и предложения, препоръчвам ви да приключим разговора, за да имате време за разгръщане на ресурсите си.
	Никой не добави нищо. Един по един участниците в разговора затвориха телефоните си, докато на линията остана само Клайн.
	— Ще се прибираш ли у дома, Джон? — попита той.
	— Може ли да предложа нещо, сър?
	— Слушам те.
	— Мисля, че би било по-добре да остана на мястото на събитията. Ако генерал-майор Киров ми осигури транспорт, мога да излетя за Западна Европа, преди самолетът на „Суисеър“ да е кацнал. Мога да следя положението от въздуха и да насоча пилота натам, където кацне мишената. Така ще бъда в центъра на събитията и ще мога своевременно да изпращам и на двама ви доклади.
	— Какво мислите, генерале? — попита Клайн.
	— Идеята да имаме свой експерт по биологическите оръжия на мястото на събитията ми допада — отговори руснакът. — Веднага ще се заема с уреждането на транспорта.
	— И аз бих препоръчал същото. Късмет, Джон. Дръж ни в течение.

	* * *

	Двадесет минути по-късно Джон Смит отиде с ескорт до апартамента на Киров. Под бдителния поглед на човек от охраната той влезе в кухнята и намери лаптопа и мобилния телефон, принадлежали на Лара Телегина.
	Ескортът отведе Смит до посолството и изчака, докато американецът мина през охраната от морски пехотинци и изчезна зад вратите. След това отпътува и не видя как след секунди Смит излезе.
	Забърза към арката, която се намираше само на километър разстояние от посолството. Изпита облекчение, когато видя Ранди в офиса в такъв ранен час.
	— Странно, но очаквах да те видя днес — тихо каза тя.
	— Трябва да поговорим, Ранди.
	Появата на Смит предизвика учудените усмивки на персонала, особено на червенокосото момче, чийто поглед накара Ранди да се изчерви.
	— Мислят, че си ми любовник — обясни тя на Смит, когато влязоха в кабинета й.
	— О…
	Ранди се засмя. Беше го заварила неподготвен.
	— Не е най-лошото, което хората могат да си помислят за теб, Джон.
	— Всъщност съм поласкан.
	— След като изяснихме това, кажи какво мога да направя за теб.
	Смит извади видеокасетата, лаптопа и мобилния телефон.
	— Както вече сигурно си чула, на летището се случи нещо.
	— „Случи се“ това, че руснаците го затвориха.
	— Ранди, мога да ти кажа само, че търсят един човек. Повярвай ми, за нас е важно да го намерят.
	Той обясни проблема с видеокасетата.
	— Трябва да се подобри качеството на изображението. Руснаците просто не разполагат с необходимия софтуер и опит, за да го направят бързо.
	Ранди посочи лаптопа и мобилния телефон.
	— А тези неща?
	— Кръвопролитието на железопътната гара и случилото се на Шереметиево са преки последици от връзката между двама конспиратори — отговори Смит. — Не очаквам да получим кой знае каква информация от телефона. Но от лаптопа… Може да са си разменяли съобщения по електронната поща. Не знам.
	— Ако твоите конспиратори са професионалисти — а предполагам, че е така, те ще използват кодове и пароли. Ще ни отнеме време да ги разгадаем.
	— Ще ти бъда благодарен, ако опиташ.
	— Това ни отвежда до следващия проблем. Нали не мислиш, че мога просто ей-така да подхвърля материалите в посолството? Тук съм под неофициално прикритие. Не поддържам връзка с началника на местния отдел на ЦРУ. Трябва да се свържа с Ленгли, а те да уведомят Съвета за сигурност. В мига, в който го направя, всички ще поискат да разберат защо вдигам такава паника.
	Тя помълча малко.
	— Ако тръгна по този път, ти ще трябва да ми разкажеш много повече, отколкото искаш — и отколкото можеш.
	Смит поклати глава объркан.
	— Добре, разбирам. Мислех, че може би…
	— Не съм казала, че няма алтернатива.
	Ранди набързо му разказа за Саша Рубльов.
	— Не знам… — започна Смит.
	— Джон, знам какво си мислиш. Но имай предвид, че ФБР наема хакери тийнейджъри, за да проследява с тяхна помощ кибертерористи. А и аз непрекъснато следя какво прави Саша.
	— Толкова ли вярваш на хлапето?
	— Саша е част от нова Русия, Джон. Русия, която е отворена навън, към света, а не стои настрана. Колкото до политиката, за Саша това е най-отегчителното нещо на света. Впрочем предполагам, че не си намерил на пътя този лаптоп. Руснаците могат да го потърсят.
	Смит кимна.
	— Така е. Вярно е. Аз трябва да замина от Москва след около час. Имаш телефонния ми номер. Обади ми се веднага, щом гениалното ти хлапе открие нещо.
	Той й се усмихна.
	— Благодаря ти, Ранди. Много ти благодаря.
	— Радвам се, че мога да помогна, Джон. Но ще трябва да ми дадеш нещо в замяна. Ако ми се наложи да предоставя някаква информация…
	— Ще я научиш от мен, не от CNN. Обещавам ти.


>	ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

	Швейцарците разполагат с едни от най-добре организираните отряди за борба с тероризма в света. Превъзходно обучени, отлично екипирани, двайсетте души, известни под наименованието Група за специални операции, пътуваха към международното летище в Цюрих. Преди минути бяха получили сигнал за начало на операцията от министъра на отбраната.
	„Суисеър“ 101 трябваше да кацне след двадесет минути. Командосите бяха заели позиции. Половината бяха облечени в униформи на швейцарския граничен патрул, чието неизменно присъствие на летищата и железопътните гари не правеше впечатление на пътниците, привикнали да виждат около себе си представители на службите за охрана. Другата половина бяха облечени като механици, обслужващ персонал, носачи и снабдители — все хора, които обикновено можеха да се видят около кацнал самолет.
	Цивилният контингент, тежко въоръжен с автомати MP-5, димни и настъпателни гранати, щеше да нападне пръв, ако ситуацията прерасне в криза с вземане на заложници. Униформените патрули бяха вторият периметър, готови да действат, в случай че Берия успееше по някакъв начин да премине през невидимия кордон около самолета.
	Накрая имаше и трети периметър, съставен от армейски снайперисти, разположени по покривите на международния терминал и хангарите за поддръжка. Те щяха да имат добър изглед към самолета, след като се придвижеше към последния изход. Там щяха да направят опит да прикрепят изходния ръкав към фюзелажа. Опитът щеше да се провали. Капитанът щеше да обяви, че има повреда и да поиска да се постави подвижна стълба на първата врата.
	След като пътниците тръгнеха по стълбата, снайперистите щяха да забележат Берия и да се прицелят в него. Ако успееха, във всеки един момент най-малко трима души щяха да го държат на прицел. Съгласно плана цивилните командоси щяха да осъществят залавянето, като повалят Берия на земята и го неутрализират. Но ако поради някаква причина възникнеше проблем, снайперистите бяха готови да произведат няколко изстрела, като се целят в главата му.
	Облечен в широки бели дрехи на работник по снабдяването, командирът на групата незабележимо се свърза с контролната кула и получи последна информация: полет 101 приближаваше летището. Сведението бе предадено на останалите; предпазителите на оръжията бяха свалени.

	* * *

	Автобусът пристигна на автогарата в Санкт Петербург, точно когато „Суисеър“ 101 се приземи на летището в Цюрих. Иван Берия тръгна след тълпата в посока към чакалнята, където се насочи към багажните сейфове. Извади ключ, отвори един от сейфовете и издърпа оттам скъп куфар.
	Тоалетната беше в ужасно състояние, но бакшишът, който даде на човека на входа, му осигури относително чиста кабинка. Берия свали палтото, сакото и панталоните си и извади от куфара нов тъмносин пуловер, сиви панталони, спортна риза и удобни обувки. Освен това в куфара имаше и кожено яке, няколко найлонови торби със сувенири от Ермитажа и портфейл със самолетен билет, паспорт, кредитни карти и американска валута. Берия отвори паспорта и внимателно разгледа снимката си, на която беше с току-що облечените дрехи. Реши, че може да мине за някой си Джон Стрелников, натурализиран американски гражданин, работещ като строителен инженер за компания в Балтимор.
	Берия прибра старите си дрехи в куфара и излезе от тоалетната. В чакалнята спря до щанд за безалкохолни напитки, остави куфара на земята, купи си кока-кола и продължи. Като се имаше предвид броят на бездомните, които се шляеха по автогарата, куфарът щеше да изчезне, преди още Берия да е стигнал вратата.
	Отвън се качи в такси и предложи на шофьора десет американски долара над уговорената цена, ако стигнат до летището за тридесет минути. Пристигнаха с две минути по-рано.
	Берия знаеше, че по това време снимката и отличителните му белези вече са разпратени по всички по-големи транспортни възли в страната. Това не го безпокоеше. Той нямаше намерение да влиза в контакт с властите.
	След като мина през наскоро ремонтирания терминал, Берия стигна до мястото, предназначено за туристически групи, и се пъхна в тълпа от шейсет души, скупчени пред гишето на Финландските авиолинии.
	— Къде е значката ви? Трябва да имате значка.
	Берия се усмихна очарователно на изнервената млада жена, на чиято значка пишеше „ОМНИТУРС: СЪКРОВИЩАТА НА РУСКИТЕ ЦАРЕ“.
	Той подаде паспорта и билета си и промърмори:
	— Изгубил съм я.
	Жената въздъхна, грабна документите му и го отведе до едно гише, където извади хартиена значка.
	— Джон Стрел…
	— Стрелников.
	— Точно така. Ще напишем само „Джон“, може ли?
	Тя извади един маркер, написа името на значката, дръпна ивицата с лепило на гърба и здраво притисна листчето към ревера на якето му.
	— Гледайте да не я изгубите! — смъмри го жената. — Иначе ще имате проблеми на митницата. Искате ли да пазарувате нещо от валутния магазин?
	Берия каза, че би било добре.
	— Ще получите паспорта и билетите си след проверката на имиграционните служби — каза тя и се завтече да оправя други проблеми в групата.
	Берия разчиташе на това. Много по-добре беше да остави една изтощена американска екскурзоводка да се занимава с визите и самолетните билети.
	След като купи някакъв одеколон, който пъхна в плика със сувенирите от Ермитажа, Берия се нареди на опашката, която се влачеше покрай гишето на имиграционните служби. Видя как вътре двама отегчени служители удряха печати в паспортите, които екскурзоводката им беше занесла. След като чу името си, той пристъпи напред, взе паспорта си и тръгна към митническото гише във фоайето за заминаващи пътници.
	Берия седна до двойка на средна възраст, които казаха, че са от Сан Франциско. Извини се, че английският му не е добър, така че новите му приятели говориха през повечето време. Берия научи, че полетът на Финландските авиолинии до летище „Дълес“ във Вашингтон ще продължи близо десет часа и че вечерята може и да е прилична, но няма да бъде кой знае какво.

	* * *

	Служебният самолет Ил С-22 навлезе във въздушното пространство над Германия, когато Смит научи, че Берия не е бил на борда на „Суисеър“ 101.
	— Сигурно ли е?
	— Абсолютно — отговори Клайн по сателитния телефон. — Огледали са един по един всички пътници. Не е бил там.
	— Самолетът за Париж ще кацне след деветнадесет минути. Готови ли са?
	— Хората, с които говорих, ми казаха, че са готови. Иначе поверително ми съобщиха, че в правителството са изправени на нокти. Ако нещо стане и по-късно се разчуе, че са позволили на самолета да кацне… е, можете да си представите скандала.
	— Мислите ли, че правителството ще допусне да изтече информация?
	— Напълно е възможно. Във Франция ще има избори след две седмици. Опозицията търси всякакви начини да го злепостави.
	Смит се върна към идеята, която му бе хрумнала още в Москва, но не беше посмял да изкаже.
	— Сър, ами ако помогнем малко на французите?
	— Как?
	— Техните самолети не са оборудвани със сигурна факс-система. „Америкън“ 1710 може да получава секретни факсове по сателита. Можете да говорите направо с капитана, да го уведомите за събитията, да му изпратите по факса снимка на Берия.
	Смит млъкна и зачака. Той предлагаше нещо, което беше, меко казано, опасно. Ако приемеха предложението му и нещо се случеше с американския самолет, последиците можеха да бъдат направо катастрофални.
	— Изчакайте да направя една справка — каза Клайн накрая. — Ще ви се обадя.
	След няколко минути шефът му позвъни отново.
	— Говорих с директора на федералната служба за охрана във Форт Уърт, Далас. Казва, че на борда на 1710 има човек от службата за охрана на авиацията.
	— Още по-добре. Свържете се с него…
	— С нея, Джон.
	— Простете, направих погрешно предположение. Трябва да има начин пилотът да се свърже с нея. След като го направи, тя може да огледа самолета.
	— Трябва да допуснем възможността Берия да пътува инкогнито.
	— Киров не е споменавал, че Берия има навика да се дегизира. Може би защото никога не е излизал отвъд границите на страните, в които е живял. Добре обученият агент би могъл да го разпознае въпреки грима и протезите.
	— Да информираме ли Киров — или някого другиго?
	— Това е наш самолет, сър. Ако агентът го забележи, можем да сигнализираме на французите, че при тях е чисто и да предупредим англичаните, че пътува към тях. Всяка секунда преднина, която можем да им дадем, би била безценна.
	Последва ново мълчание.
	— Добре, Джон. Ще се погрижа да уредя нещата тук. Самолетът има още деветдесет минути път до Хийтроу. Остани във въздуха до второ нареждане.

	* * *

	Адам Трилор долови аромат на екзотичен парфюм и се размърда. Дочу тихо шумолене на коприна и в полезрението му се появи добре оформен задник. Сякаш уловила погледа му върху себе си, жената — червенокоса и дългокрака — се обърна. Трилор се изчерви, когато очите й се спряха върху него; смущението му се засили, когато тя се усмихна и вдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Ах ти, лошо момче!“ После жената тръгна и се скри в отделението, където се разпределяха храната и напитките.
	Трилор въздъхна. Жените не го интересуваха сексуално, но той ценеше красотата във всичките й форми. В някои части на Карибско море на частни яхти Трилор често беше срещал такава възхитителна красота, която се използваше с цел да стимулира апетитите на публиката.
	Гласът на пилота прекъсна размислите му:
	— Дами и господа, бихме желали да ви информираме, че последната прогноза за времето за Лондон съобщава за слаби превалявания и температура 62 градуса.* Движим се по разписание, до кацане остават един час и пет минути.
	[* По Фаренхайт. — Бел. прев.]
	„Каква досада“ — помисли си Трилор.
	Той все още разсъждаваше за нелепостта на подобни съобщения, когато жената отново се появи. Тя като че ли вървеше по-бавно, сякаш се възползваше от възможността да се поразтъпче. Когато мина покрай него, Трилор отново усети лекия полъх; руменината на лицето му се върна.
	Името на жената беше Елън Дифорио, тридесет и осем годишна, доказан експерт по бойни изкуства и шампион по стрелба. Това беше петата й година във федералната служба за охрана, втората — в отдела за охрана на гражданската авиация.
	„Ама че късмет! Последният ми полет — и да се случи такова нещо!“
	Петнадесет минути по-рано Дифорио мислеше как ще се срещне тази вечер с гаджето си, адвокат от Вашингтон. Мечтите й бяха прекъснати от безобидното на пръв поглед съобщение, че валутният магазин на борда предлага специална оферта — парфюм „Жан Пату 1000“. Кодовите думи рязко върнаха Дифорио в реалността. Тя отброи десет секунди, взе чантата си, стана от седалката в салона бизнескласа и се запъти към тоалетните. Оттам мина през салона на първа класа, заобиколи преградата към сервизното помещение, а после незабелязано влезе в пилотската кабина.
	Дифорио прочете съобщението на директора на федералната служба за охрана и внимателно разгледа изпратената по факс снимка. Заповедите бяха ясни: да провери дали този човек се намира на борда на самолета. Ако го забележи, да не осъществява никакъв контакт, нито да прави опит да го задържи. Вместо това незабавно да се върне в кабината, за да докладва.
	— Защо не става дума за оръжие? — обърна се тя към пилота. — Не се споменава дали носи оръжие или бомба. Не пише и за биологическо оръжие. Кой е този човек?
	Пилотът сви рамене.
	— Знам само, че британците са ангажирали момчетата от Специалните служби на ВВС. Значи е нещо сериозно. Ако човекът е на борда и ние кацнем благополучно, те ще го заловят на земята — той красноречиво погледна чантата й. — Направи ми една услуга: остави тук всички опасни играчки.
	Докато вървеше през салона първа класа, Дифорио забеляза смущението на странния мъж с очи като яйца.
	„Ама че клоун!“
	Тя беше съвсем наясно с впечатлението, което правеше на мъжете, и винаги намираше начин да го използва. Независимо дали бяха на седемнадесет или на седемдесет, те се заглеждаха по нея; едни тайно, други по-явно. Но ако пожелаеше, Дифорио можеше да ги принуди да я погледнат право в очите. Достатъчна беше една бегла усмивка, една игрива искрица в очите.
	Първа и бизнескласа бяха чисти. Не че очакваше да намери обекта там. Типове като този Берия обичаха да се крият в тълпата. Дифорио дръпна пердето и влезе във втора класа.
	В салона имаше три колони от по три седалки, разделени от две пътеки. Докато се преструваше, че разглежда списанията, тя огледа първите шест реда в лявата колона: пенсионери, колежани във ваканция, млади семейства, които пътуваха с минимум средства. Дифорио продължи огледа си.
	Няколко минути по-късно тя стоеше пред тоалетните в края на салона. Беше огледала добре всички пътници наоколо плюс още двама, които бяха излезли от тоалетните. Останалите седяха по местата си; никой от тях не приличаше на търсения човек.
	„А сега остава по-сложната част.“
	Дифорио се върна оттам, по същия път, по който беше дошла, влезе в бизнессалона, заобиколи преградата, след това се върна във втора класа. Като извиваше гръб, тя се преструваше, че се опитва да раздвижи схванатите си мускули. Любопитството в мъжките погледи се сменяше със съчувствие — и оценка, когато реверите на сакото й се раздалечиха и оголиха леко гърдите й. Тя окуражи зяпачите с лека усмивка и тръгна по дясната пътека. Погледът й блуждаеше, но никога не се спираше на отделни лица. Отново извади късмет. Всички седалки бяха заети; мъжете спяха, четяха или преглеждаха деловите си документи. Дифорио се радваше, че филмът е свършил и че повечето капаци на прозорците са вдигнати, за да пуснат слънчевата светлина вътре.
	Отново се озова в края на самолета. Мина покрай тоалетните, след това се върна по лявата пътека за повторна проверка, за да се увери, че не е пропуснала някого. След миг влезе в пилотската кабина.
	— Обектът липсва — докладва Дифорио.
	— Сигурна ли си?
	— В първа класа и бизнессалона го няма. Няма нито един човек, който да има и най-малката прилика с този тип. Във втора класа всички места са заети — двеста трийсет и осем души. Сто и седемнайсет от тях са жени и, повярвай ми, всички до една са истински. Има двайсет и две деца на възраст под петнайсет; четирийсет и трима са около двадесетгодишни. От шейсет и тримата мъже двайсет и осем са на възраст над шейсет и пет години и изглеждат на толкова. Други шестнайсет са около петдесетгодишни. Остават деветнайсет възможни — никой от тях не отговаря на описанието.
	Пилотът кимна към своя колега.
	— Дани ще те свърже с Далас. Кажи им какво си открила — или не си — той направи пауза. — Това означава ли, че мога отново да започна да дишам?

	* * *

	Средствата за комуникация на борда на С-22 позволяваха на Смит да се включва към канала на френската служба за сигурност. Той чу как агентите от бюро Дьозием докладват, че пътниците излизат от самолета 612 на „Еър Франс“. Три четвърти от тях бяха вече слезли и все още нямаше и следа от Берия. Смит насочи вниманието си към американския самолет, който имаше двадесет минути до пристигане на летището, когато мобилният му телефон изпищя.
	— Обажда се Клайн. Джон, току-що получих доклад от Далас. Служителката на охраната на 1710 докладва, че на борда няма човек, който да прилича на Берия.
	— Това е невъзможно! Французите току-що съобщиха за пристигналите си пътници. Там го няма. Трябва да е в американския самолет.
	— Не и според служителката на въздушната охрана. Тя е почти сигурна, че Берия не е в самолета.
	— „Почти“ не е достатъчно.
	— Осъзнавам това. Предадох думите й на англичаните. Благодарни са ни, но това няма да ги задоволи. Хората от Специалните служби на ВВС са заели позиции и ще изчакат на тях.
	— Сър, мисля, че трябва да помислим върху възможността Берия да се е качил на друг самолет или да използва друг начин, за да стигне до Щатите.
	Въздишката на Клайн се чу отчетливо в другия край на линията.
	— Мислиш ли, че е толкова дързък, за да направи това? Не може да не знае, че сме пуснали в ход всичко, за да го заловим.
	— Берия се е заловил с тази работа, сър. Убил е няколко души, за да я доведе докрай. Мисля, че е твърдо решен да стигне до Щатите — той направи пауза. — Москва е основното място, откъдето може да се лети на Запад, но не е единственото.
	— Санкт Петербург!
	— Там кацат много самолети от и за Скандинавските страни и Северна Европа. „Аерофлот“, Скандинавските аеролинии, Финландските авиолинии, „Роял Дъч“ — всички извършват редовни полети до и от там.
	— Киров ще получи инфаркт, когато му кажа, че Берия може да е стигнал чак до Санкт Петербург.
	— Стигнал е ужасно далеч. Той не бяга, а следва добре обмислен план. Затова винаги е с една стъпка преди нас.
	Смит дочу нещо по френския канал. Извини се, слуша няколко минути, след това се върна към разговора си с Клайн.
	— Париж потвърждава, че самолетът им е чист.
	— Каква е следващата ти стъпка, Джон?
	Смит се замисли за момент.
	— Лондон, сър. Там ще кацна.


>	ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

	Като изпускаше облаци син дим изпод гумите и миризма на нажежени спирачки, „Америкън“ 1710 кацна на лондонското летище „Хийтроу“. Съгласно инструкциите на командира на Специалните служби на ВВС, пилотът съобщи на пасажерите, че е открит механичен проблем с ръкава, който е определено да бъде закачен за вратата на техния самолет. Контролната кула ги пренасочва към друг участък от летището, където ще докарат подвижни стълби.
	Стюардите на самолета минаха през първа класа и бизнес-салона и успокоиха пътниците, че ще успеят да направят връзка с други полети.
	— А какво става с полета до „Дълес“? — попита Трилор.
	— Престоят ни на земята ще бъде възможно най-кратък — отговори му стюардът.
	Трилор се молеше човекът да е прав. Зарядите от азот в контейнера щяха да стигнат за още дванадесет часа. Обикновено престоят на „Хийтроу“ беше деветдесет минути; а полетът до „Дълес“ продължаваше шест часа и петнадесет минути. След минаване през митническите и имиграционните служби той се надяваше, че ще му останат три часа, за да откара вируса в хладилна камера. Имаше и още малко допълнително време за непредвидени обстоятелства.
	Когато стъпи на стълбата, Трилор откри, че самолетът е спрял близо до гигантски ремонтен хангар. Слезе надолу и видя багажни колички, натоварени с куфари и два автобуса на летището, които чакаха със запалени двигатели до вратите на хангара. В долната част на стълбите симпатичен млад митничар му предложи да влезе в хангара, подготвен за временно посрещане на пътниците и за чакалня за транзитно преминаващите.
	Когато Трилор и спътниците му небрежно се запътиха натам, те нямаха представа, че всяко тяхно движение се следи от зорки очи зад оптически прицели. Не биха могли да познаят в младите служители на митническите и имиграционните служби, а също така в носачите, шофьорите на автобусите и персонала по поддръжката тежко въоръжени агенти на Специалните служби на ВВС под прикритие.
	Точно преди да мине през вратата на хангара, Трилор чу оглушителен рев. Той се обърна и видя малък кокетен самолет грациозно да каца на пистата, която се намираше на двеста ярда от него. Предположи, че самолетът принадлежи на баснословно богат предприемач или на някой шейх. През ум не можеше да му мине, че в този Ил С-22 седи човек, който в същия миг получава подробното му описание от снайперист, държащ на прицел главата му.

	* * *

	— Британците казват, че 1710 е чист, сър.
	Гласът на Клайн отекна в слушалката на секретната линия:
	— И аз получих същите сведения. Трябваше да чуеш Киров, когато му го съобщих. Сигурно цяла Москва се е затресла от ругатните му.
	Смит седеше в рулирания Ил и продължаваше да следи оживлението около американския самолет ДС-10.
	— Има ли новини от Санкт Петербург?
	— Киров съставя списък на всички самолети, излетели досега от там. Мъчи се да се сдобие със записите от наблюдателните камери на летището, а също да изпрати хора, които да разпитат служителите.
	Смит прехапа устната си.
	— Всичко това ще отнеме много време, сър. С всеки изминал час Берия се отдалечава все повече и повече.
	— Знам. Но не можем да стреляме, без да сме открили целта — Клайн направи пауза. — Какъв е следващият ти ход?
	— В Лондон няма какво да правя. Помолих екипажа на 1710 да ме вземе и те се съгласиха. По разписание трябва да тръгне след седемдесет и пет минути. Ще пристигна във Вашингтон по-рано, отколкото ако разчитам на транспорт от военните.
	— Не ми допада идеята да пътуваш без секретна телефонна връзка.
	— Екипажът знае кой съм и че съм на борда, сър. Ако получите някакви новини от Москва, можете да се свържете със самолета.
	— При тези обстоятелства няма по-добро решение. Междувременно гледай да си починеш в самолета. Всичко едва сега започва.

	* * *

	Антъни Прайс седеше в просторния си кабинет на шестия етаж в сградата на Агенцията за национална сигурност, Форт Мийд, Мериленд. В качеството си на заместник-директор той отговаряше за всекидневните операции на агенцията. Точно сега това изискваше от него да ангажира хората си със ситуацията в Москва. До този момент руснаците се придържаха към версията, че кръвопролитието е предизвикано от чеченски терористи, което идеално устройваше Прайс. Това му даваше основателна причина да се занимава с инцидента. И колкото по-дълго руснаците преследваха въображаемите терористи, толкова по-лесно щеше да бъде за Берия и Трилор да се измъкнат незабелязани.
	На вратата се почука и Прайс вдигна глава.
	— Влез.
	Беше главният аналитик — пълничка млада жена с вид на библиотекарка.
	— Ето последните данни от нашите източници в Москва, сър — каза тя. — Изглежда, че генерал Киров е силно заинтересуван от някакъв запис на видеокамерите в Шереметиево.
	Прайс усети как сърцето му подскочи, но успя да овладее вълнението в гласа си:
	— Така ли? Защо? Какво има на този запис?
	— Никой не знае. Но по някаква причина руснаците са го иззели от охраната на летището. По всяка вероятност качеството не е добро.
	Прайс трескаво разсъждаваше.
	— Това ли е всичко?
	— Засега — да, сър.
	— Искам да следите какво става със записа. Всеки, който чуе и дума за това, да ме уведоми незабавно.
	— Да, сър.
	След като жената излезе, Прайс се обърна към компютъра и извика разписанието на полетите до „Дълес“. Имаше само една причина руснаците да проявяват такъв интерес към записите от видеокамерите на летището: Берия да е забелязан с някого. А този някой можеше да бъде само Адам Трилор.
	„Америкън“ 1710 трябваше да кацне по разписание след малко повече от шест часа. Руската техника за фотоанализ и увеличение трудно можеше да се нарече шедьовър. Щяха да минат часове, докато машините им подобрят изображението. Дотогава 1710 щеше да е кацнал, а Адам Трилор — в безопасност.
	Прайс се облегна на директорския си кожен стол, свали очилата си и почука с рамката по предните си зъби. Операцията в Москва заплашваше да завърши с провал. Бягството на Берия от кръвопролитието на гарата беше цяло чудо. Не по-малко учудващ беше фактът, че бе успял да стигне до Шереметиево навреме, за да предаде контейнера с вируса на Адам Трилор.
	Но камерите за наблюдение бяха запечатали връзката между двамата. Киров я беше уловил. Веднага щом успееха да подобрят качеството на изображението и да видят лицето на Трилор, генералът щеше да го разпространи по всички митнически и имиграционни служби. Щеше да разбере точно кога Трилор е влязъл и излязъл от Русия. Щеше да уведоми отделите на ЦРУ и ФБР в посолството.
	„Тогава ще трябва да се покрием Трилор, ако не за друго, то поне за това, че е бил видян с Берия… Но дали Киров подозира, че Трилор е истинският куриер?“
	Прайс не вярваше да е така. Все пак всичко подсказваше, че главната мишена е Берия. И руснаците свиваха обръча около него. Бюлетините, които пристигаха от информаторите на Агенцията за национална сигурност в Санкт Петербург, показваха засилена активност на контраразузнаването там.
	Прайс извика друг списък на пристигащи самолети. Ето това беше: полетът на Финландските авиолинии, на пет часа път от Дълес. Можеха ли руснаците да сверят информацията си и да установят със сигурност, че Берия е излетял от Санкт Петербург? И ако вдигнеха тревога, колко време щеше да е нужно на ФБР, за да заложи капана си на летище „Дълес“?
	„Не много.“
	— Само с толкова време разполагаш, приятелче — каза Прайс на компютъра си.
	Посегна към телефона и набра секретния номер на Ричардсън. В основния план присъствието на Берия в Съединените щати фигурираше като непредвидено обстоятелство. Но тъй като разкриването на Трилор беше неизбежно, този статут щеше да се промени.

	* * *

	Генерал-майор Киров не беше лягал почти цяло денонощие. Болкоуспокояващите, нечуваното предателство на Лара Телегина и неистовото желание да залови Иван Берия го държаха буден.
	Докато гледаше през прозореца как небето просветлява, Киров обмисляше ситуацията. Въпреки това, което беше казал на Клайн, търсенето на Берия все още бе съсредоточено в Москва. Той беше изслушал предположението на американеца и не скри скептицизма си по отношение на теорията му, че убиецът е заминал за Санкт Петербург, за да опита оттам да се измъкне от Русия. Киров вярваше, че провалът на железопътната гара напълно е объркало сложния план на Берия. Очевидно наблизо го е чакала свръзката, готова да вземе от него вируса на едрата шарка. Също така беше възможно стрелбата да ги е изплашила. Със сигурност е имало поне една провалена среща. Но освен милицията и службите за сигурност Киров бе изпратил още осем хиляди души да претърсват града за едно-единствено лице. Страховитият наемник от Балканите можеше да се придвижва само с цената на голям риск за себе си и свръзката си. Тъй като добре познаваше Берия, Киров вярваше, че престъпникът се укрива някъде в града. Ако беше така, залавянето му и връщането на пробите бе само въпрос на време.
	Но въпреки увереността си генералът бе достатъчно опитен, за да заложи всичко на една карта. За да изпълни обещанието, което беше дал на Клайн, Киров се обади на началника на Федералната служба за сигурност в Санкт Петербург. И службата, и полицията вече разполагаха с описание на Берия; обаждането от Москва удвои усърдието им. Киров инструктира командира на ФСС да съсредоточи ресурсите си върху железопътните гари и автогарите — местата, откъдето Берия най-вероятно беше проникнал в града, а също така върху летището. Междувременно списъците на пътниците и записите от камерите за наблюдение на летището бяха грижливо проверени. Ако имаше и най-малката вероятност Берия да е бил или още да се намира в града, Киров щеше да научи незабавно.

	* * *

	Два часа след излитането на „Америкън“ 1710 от Лондон Адам Трилор допи виното от вечерята си и прибра подноса от храната в страничния джоб на седалката си. Отиде до тоалетната, изми ръцете и зъбите си с нещата от пътническия несесер, който бе получил в самолета. На връщане към мястото си реши да се поразтъпче.
	Дръпна пердето и влезе в бизнескласата. Тръгна по лявата пътека на тъмния салон. Някои от пътниците гледаха филм на личните си видеоекрани; други работеха, четяха или спяха.
	Трилор измина целия път до дъното на втора класа, зави при тоалетните и се върна по дясната пътека. Когато отново влезе в бизнессалона, той рязко спря: нечий калкулатор падна до краката му. Наведе се, за да го вдигне и тъкмо го подаваше на пътника от крайната седалка, когато погледът му случайно се спря на човека до прозореца, който спеше.
	— Добре ли сте? — попита шепнешком мъжът до него.
	Трилор кимна и с бързи крачки се отдалечи. Скри се зад завесата и влезе в първа класа.
	„Невъзможно! Не може да е той.“
	Дишането му се учести. Той отчаяно се мъчеше да запази спокойствие. Човекът до прозореца спеше с лице към него. Това беше Джон Смит.
	— Мога ли да ви предложа нещо, господине?
	Трилор се втренчи в стюарда, който се беше приближил към него.
	— Не… благодаря.
	Забърза към мястото си, седна и се зави с одеяло.
	Спомни си запознанството със Смит в Хюстън. Беше допуснал грешката да се издаде пред Рийд, че го е чул да споменава Венеция и Смит. Тогава Рийд го предупреди, че това не го засяга. Увери Трилор, че няма причина да се страхува от Смит, защото никога повече няма да се срещнат.
	„Тогава какво прави тук? Дали не ме следи?“
	Въпросите нахлуваха един след друг в главата на Трилор. Той погледна ръчната си чанта, пъхната отстрани на седалката. В съзнанието си виждаше лъскавия контейнер, а вътре в него — ампулите със смъртоносната златистожълта течност. Не можеше да помръдне от паника, но се опита да я овладее.
	„Мисли логично! Ако Смит знаеше за вируса, щеше ли да те остави да продължиш полета? Разбира се, че не! Досега щеше да си окован с белезници. Значи той не знае. Присъствието му тук е случайно съвпадение. Няма друг начин!“
	Размислите му го успокоиха малко, но след като отговори на първата поредица от въпроси, веднага изникна друга: може би Смит знае, че Трилор носи вируса, но не е имал време да организира арестуването му в Лондон. Може британците да са отказали да се намесят. Възможно е и Смит да го остави да се прибере у дома, защото му е необходимо време, за да подготви нещата на летище „Дълес“. И щом слезе, да се нахвърлят върху него…
	Трилор придърпа одеялото към брадичката си. В слънчевата и безопасна обстановка на ресторанта в Хюстън планът на Рийд му се бе сторил лесен и съвършен. Разбира се, имаше риск, но той беше безкрайно нищожен в сравнение с онова, което щеше да получи като награда за усилията си. А преди риска го очакваха удоволствията, които Москва предлагаше.
	Трилор поклати глава. Припомни си какво трябваше да направи след пристигането си на летище „Дълес“. Но сега необяснимото присъствие на Смит превръщаше в пух и прах грижливо подготвения му план. Нуждаеше се от нечии напътствия, разяснения, успокоителни думи.
	Трилор извади ръце изпод одеялото и придърпа телефонния автомат на седалката. До този момент на операцията контактите бяха строго забранени. Но след като Смит беше само на няколко крачки от него, това правило бе вече неприложимо. Той извади кредитната си карта и я пъхна в процепа на слушалката. След секунди транзакцията беше одобрена и връзката се осъществи.

	* * *

	Стаята до кабинета на Ранди бе оборудвана като малък конферентен център, снабден с най-модерното аудиовизуално оборудване, плоски монитори и професионална видео/DVD апаратура, която не можеше да се сравни дори с тази в анимационния център на Дисни. През повечето петъчни следобеди служителите на фирмата се събираха в залата, хапваха сандвичи и гледаха последните филми на DVD, които се разпространяваха от Amazon.com.
	Ранди седеше до Саша Рубльов и гледаше как дългурестият тийнейджър използва софтуера, за да подобри замъгленото изображение на лицето, което се виждаше на записа. Саша седеше на компютъра от часове. Спираше само колкото да гаврътне кутия кока-кола и след това с нови сили се залавяше за работа.
	През цялото време Ранди мълчеше и наблюдаваше. Беше поразена от това как Саша оправяше пиксел след пиксел изображението, което приличаше на размазано петно. Малко по малко изображението на лицето стана фокусирано.
	Той натисна няколко клавиша на клавиатурата и завъртя глава, за да разкърши схванатия си врат.
	— Това е, Ранди — каза Саша. — По-добре не може да стане.
	Ранди стисна рамото му.
	— Справи се отлично.
	Загледа се в изображението на пълното лице, което изглеждаше още по-месесто от пухкавите бузи и дебелите устни. Очите бяха най-запомнящи се: големи и опулени, сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите.
	— Грозен мъж — отбеляза Саша и гласът му накара Ранди да трепне.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Прилича на трол. В него има нещо зло — той направи пауза. — Инцидентът на гарата…?
	— Не знам — откровено призна Ранди и припряно го прегърна. — Благодаря ти. Много ми помогна. Трябват ми две минути, за да довърша някои неща и после ще отидем да хапнем.
	Саша посочи лаптопа и мобилния телефон на масата за заседания.
	— А какво ще правим с тези неща?
	Ранди се усмихна.
	— Може би ще се заемем с тях по-късно.
	След като остана сама, тя установи секретна връзка по електронната поща с началника на службата за чужденци в посолството, който освен това беше и шеф на местния отдел на ЦРУ. Щом я разпозна, тя изпрати спешно съобщение с молба да получи цялата налична информация за човека, чиято снимка ще изпрати.
	Ранди пусна разпечатка на снимката по факса, погледна часовника си и пресметна, че отговорът ще пристигне след около тридесет минути. Взе чантата си и се сети за Джон Смит. Запита се защо ли този грозен мъж бе толкова важен за него.

	* * *

	— Успокой се, Адам. Само се успокой.
	Адам Трилор се беше свил в ъгъла на просторната си седалка до прозореца. Беше благодарен за удобствата на салона първа класа и боботенето на двигателите. Въпреки това говореше шепнешком.
	— Какво да правя, Прайс? — настоятелно попита той. — Смит е на борда на този самолет. Видях го!
	Антъни Прайс се завъртя на стола си и се обърна с лице към прозорците с бронирани огледални стъкла. Избра произволна точка в небето и се втренчи в нея. След това пропъди от главата си всички други мисли освен тази, която бе най-важна за момента.
	— Но той не те е видял, нали така? — каза той, като се мъчеше да звучи максимално убедително. — И няма да те види. Трябва само да внимаваш.
	— Но какво прави тук все пак?
	Прайс от все сърце желаеше да узнае това.
	— Не мога да ти кажа със сигурност — предпазливо произнесе той. — Веднага щом приключим разговора, ще проверя. Но помни: Смит не ти влиза в работата. И не виждам абсолютно никаква причина да се интересува от теб.
	— Не ме лъжи! — изсъска Трилор. — Мислиш, че не знам за намесата на Смит в проекта „Хадес“?
	— Смит вече не работи за института — отговори Прайс. — А и има нещо, което може би не знаеш: в проекта „Хадес“ загина годеницата му. Сестра й работи в Москва за някаква финансова компания.
	— Искаш да кажеш, че Смит е пътувал до Москва по лични причини?
	— Напълно е възможно.
	— Не знам… — промърмори Трилор. — Не обичам съвпаденията.
	— Но понякога те наистина стават — успокои го Прайс. — Адам, чуй ме. Ще уредя да те посрещнат на „Дълес“. Ще минеш набързо през митническите и имиграционните служби, а там един от нашите хора ще те чака с кола. Вече си у дома. Така че просто се отпусни.
	— А ти просто се погрижи нищо да не се обърка. Ако намерят…
	— Адам! — рязко произнесе Прайс. — Никой не иска това да стане.
	— Извинявай…
	— Обади ми се веднага, щом се качиш в колата. И не се тревожи.
	Прайс прекъсна връзката. Трилор от самото начало бе слабата брънка във веригата. Но също така беше незаменим. Той бе единственият участник в споразумението, който имаше причина да пътува редовно до Русия. Но това не пречеше на Прайс да го презира. Той не обичаше слабите.
	— Само се прибери, Адам — прошепна Прайс, загледан в небето. — Стигни дотук и със сигурност ще получиш достойно възнаграждение.


>	ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

	След като напусна пределите на Вашингтон, Натаниъл Клайн продължи пътя си по U.S.15, докато пристигна в Търмонт, Мериленд. Там пое по шосе 77, подмина Хейгърстаун и продължи по Хънтинг Крийк до Центъра за посетители на Катоктин Маунтийн Парк. Заобиколи къщата на горския пазач и сви по двулентовия асфалтов път. Стигна до табела, на която пишеше:

S>
	„ЗАБРАНЕНО СПИРАНЕТО, НАМАЛЯВАНЕТО НА СКОРОСТТА, ЗАВОИТЕ И ПАРКИРАНЕТО“.
S$

	Сякаш за да подсили ефекта от надписа, зад гърба на Клайн изтрополи военен камион, задмина го и му препречи пътя.
	Клайн спря своя „Буик“ без регистрационни номера, свали прозореца и подаде картата си за самоличност. Офицерът, който беше предупреден за пристигането му, разгледа картата. Удовлетворен от проверката, той каза на Клайн, че може да продължи. Веднага щом потегли, телефонът в колата му звънна.
	— Клайн на телефона.
	— Обажда се Киров от Москва. Как сте, господине?
	„По всичко личи, че съм по-добре от теб.“
	Но каза само:
	— Добре съм, генерале.
	— Имам информация.
	Последва кратко колебание, сякаш руснакът се мъчеше да намери подходящите думи. Накрая заговори припряно:
	— Берия е стигнал до Санкт Петербург, точно както предполагахте. Честно казано, не мога да проумея как е станало това.
	— Сигурен ли сте? — попита Клайн.
	— Напълно. На един от постовете по магистралата Москва — Санкт Петербург е бил спрян шофьор на автобус. Показали са му снимка на Берия и той го е разпознал.
	— На какво разстояние от Санкт Петербург е този пост?
	— Тук извадихме малко късмет: само на един час път. Незабавно мобилизирах ресурсите си в града, като се съсредоточих върху летището. До този момент не е излетял нито един американски самолет.
	Клайн задиша по-леко. Накъдето и да бе тръгнал Берия, не беше за насам.
	— Но има един полет на Финландските авиолинии, който е излетял преди почти десет часа — каза Киров. — На борда му е имало американска туристическа група.
	Клайн затвори очи.
	— И какво?
	— Служителят от имиграционните власти си спомни, че екскурзоводът на групата му предал купчина паспорти. Отнело му време да ги прегледа. Едно от имената привлякло вниманието му, защото било руско име в американски паспорт. Иван Берия сега се нарича Джон Стрелников. Ако финландският самолет се движи по разписание, ще кацне на „Дълес“ след петнадесет минути.
	Клайн погледна през прозореца и видя постройките в далечината.
	— Генерале, трябва да прекъсна разговора. Ще ви се обадя.
	— Разбирам. Господ да ви дава криле, господине.
	Клайн подкара колата покрай живописните вили и накрая забеляза най-голямата. Пред нея се виждаше малко езерце. Наближи и спря. Слезе от колата и се затича към предната врата. Натаниъл Клайн бе пристигнал в Аспен, президентската вила в Кемп Дейвид.
	Построен през 1938 година като място за почивка на Франклин Делано Рузвелт, районът, известен като Кемп Дейвид, бе наречен Образцова почивна зона Катоктин, която се ползваше от федералните служители и техните семейства. Това бяха сто двадесет и пет акра земя, заобиколена от ограда и обрасла с гъста гора, в която растяха дъбове, хикори, трепетлики и ясени. Вилите за гости — използвани от чуждестранни дипломати, приятели и роднини на президента и други посетители — бяха разположени на разстояние едни от други. С Аспен ги свързваше лабиринт от тесни пътеки.
	Клайн забеляза между дърветата „Марин Едно“ — президентския хеликоптер. При сегашните обстоятелства се радваше, че пътят от тук до Вашингтон е само тридесет минути.
	Вратата му отвори агент на тайните служби. Клайн влезе в малко фоайе с борова ламперия. Втори агент го придружи през уютната всекидневна до удобната просторна стая, която служеше на президента за кабинет.
	Президентът Самюъл Адам Кастила седеше зад бюро от борова дървесина и преглеждаше документи. Облечен в дънкова риза и плетена вълнена жилетка, бившият губернатор на Ню Мексико стана и подаде на Клайн едрата си груба ръка. Тъмносивите очи зад очилата го изгледаха изпитателно.
	— Обикновено казвам, че се радвам да те видя, Нейт — каза президентът. — Но след като спомена, че е спешно…
	— Съжалявам, че ви обезпокоих, господин президент, но работата не търпи отлагане.
	— Има ли отношение към онова, за което говорихме в Хюстън?
	— Боя се, че да.
	Президентът кимна към един от диваните.
	— Разкажи ми.
	Пет минути по-късно Кастила знаеше дори повече, отколкото би му се искало.
	— Какво ще препоръчаш, Нейт? — тихо попита той.
	— Да организираме „ОГНЕНА СТЕНА“ — отсече Клайн. — Никой от пътниците не бива да напуска терминала.
	Разработена в сътрудничество с Федералното авиационно управление, Федералното бюро за разследване и Пентагона, „ОГНЕНА СТЕНА“ беше мярка срещу нахлуване на терористи в Съединените щати. Ако получеха предупреждението навреме, всеки вход в страната щеше да бъде заварден от агенти на службите за сигурност в очакване да се появи човекът, с чието описание разполагат. Клайн знаеше, че вече е твърде късно да се предприеме подобна мярка на „Дълес“. Най-доброто, което можеше да направи, беше да уведоми всеки униформен и цивилен служител в комплекса и да започне ловът. Още докато агентите пътуваха към летището, Федералното авиационно управление можеше да изпрати по факс списък на пътниците до централния команден пост.
	Президентът го погледна, кимна и посегна към телефона. За секунди се свърза с Джери Матюс, шефа на ФБР, и му обясни какво трябва да се направи.
	— Нямам време да ти съобщя всички подробности, Джери. Просто нареди да се предприеме „ОГНЕНА СТЕНА“. Докато говорим, ще ти изпратя по факса описание на заподозрения.
	Президентът взе скицата, която Клайн му подаде, и я пъхна във факса.
	— Джери, истинското му име е Иван Берия. По националност е сърбин. Но се представя за Джон Стрелников и пътува с фалшив американски паспорт. Не е — повтарям — не е американски гражданин. Джери, това е ситуация от пето ниво.
	Пето беше най-високото ниво, което означаваше, че въпросното лице трябва да се смята не само за въоръжено и опасно, но и пряко застрашаващо сигурността на страната.
	Президентът затвори телефона и се обърна към Клайн.
	— Ще се обади веднага, щом операцията започне — той поклати глава. — Попита ме — с голямо уважение, имай предвид — кои са източниците ми.
	— Оценявам позицията ви, сър — отговори Клайн.
	— Това е едно от задълженията ми.
	След кошмара, предизвикан от проекта „Хадес“, когато бе избран, Самюъл Кастила се закле, че никога повече правителството на Съединените щати няма да бъде заварено неподготвено. Макар че уважаваше работата на съществуващите агенции, той сметна, че му е необходима нова група — малка, елитна, ръководена от един-единствен човек, който да не е публична фигура и да докладва само и лично на него.
	След продължителен размисъл Кастила избра Натаниъл Клайн за ръководител на групата, която щеше да стане известна под името Приют едно. Като използваше средства, предпазливо изтеглени от различни правителствени департаменти, и наемаше само най-способните и лоялни мъже и жени, Приют едно се превърна от безплътна идея в железен юмрук на президента.
	„Този път — помисли Кастила — имаме възможност да спрем чудовището, вместо да се мъчим да овладеем ужаса, който то ще причини.“
	Звънът на телефона прекъсна мислите му.
	— Да, Джери.
	Кастила се заслуша, после закри с ръка слушалката и се обърна към Клайн.
	— Забелязали са Стрелников. Имиграционните служби са го засекли осем минути преди началото на операцията „ОГНЕНА СТЕНА“ — той направи пауза. — Да оставим ли състоянието на готовност, Нейт?
	Изведнъж Клайн се почувства много остарял. Берия отново ги беше изиграл. Осем минути бяха цяла вечност за човек като него.
	— Сега започва съвсем друга игра, сър. Трябва да действаме по резервен план.
	Той бързо нахвърли онова, което му бе дошло на ум.
	Президентът се върна към телефонния разговор.
	— Джери, слушай внимателно…
	Още докато говореше с Кастила, директорът на ФБР се свърза с елитните отряди за борба с тероризма на бюрото, разположени в Бъзардс пойнт. Описанието на Берия беше изпратено до компютрите в колите им. След тридесет минути първите агенти щяха вече да разпитват шофьори на таксита, улични полицейски патрули, шофьори на лимузини — всеки, който би могъл да види или да влезе в контакт със заподозрения.
	— Уведомете ме веднага щом откриете нещо — каза Кастила и затвори телефона. Обърна се към Клайн: — Какво количество от вируса е откраднато?
	— Достатъчно, за да се предизвика епидемия по цялото Източно крайбрежие.
	— А нашите запаси от ваксина — освен количеството, което се пази в ИМИИЗАСАЩ за целите на армията?
	— Ще ни стигне, за да ваксинираме половин милион души. Изпреварвам следващия ви въпрос, господин президент: колко време ще е необходимо, за да се произведе достатъчно количество ваксина? Прекалено дълго — няколко седмици.
	— Въпреки това трябва да опитаме. А можем ли да купим от Великобритания, Канада, Япония?
	— Запасите им са по-малки от нашите, сър. И ще им бъдат необходими, за да защитят собственото си население.
	За миг се възцари мълчание.
	— Имаме ли някакво основание да смятаме, че Берия е пристигнал тук с намерението незабавно да разпръсне вируса? — попита президентът.
	— Не, сър. По ирония на съдбата това е единствената ни надежда. Берия никога не се е занимавал с друго освен с убийства по поръчка; той е наемен убиец, изпълнител. Политическите му интереси се въртят около цената на услугите в този бранш.
	— Изпълнител? Искате да кажете, че доставя вируса на някого тук?
	— Знам, че не звучи много приемливо, господин президент. В края на краищата, ако някой терорист е решил да подготви биохимическа атака срещу нас, много по-безопасно би било да „сглоби“ оръжието извън страната, отколкото вътре.
	— Но вирусът на едрата шарка е оръжие сам по себе си, нали?
	— Да, сър. Дори в суров вид той е изключително мощен. Достатъчно е да се пусне във водохранилището на Ню Йорк и ще се създаде криза от огромни мащаби, а ако вземете същото количество и го обработите така, че да може да се използва в аерозолна система за разпръскване, може да се обхване далеч по-голяма територия.
	Президентът изсумтя.
	— Искате да кажете, че няма защо да се хаби потенциал, който може да бъде увеличен.
	— Точно така.
	— Да приемем за момент, че Берия е куриер. Докъде може да стигне?
	— Надяваме се, че ще можем да го задържим в границите на федерален окръг Колумбия. Берия има два проблема: не говори добре английски и никога не е идвал в страната, още по-малко в този район. По един или друг начин ще привлече вниманието към себе си.
	— Така е на теория, Нейт. Но той едва ли ще се запише за екскурзия в Белия дом. Ще достави вируса и ще отпраши надалеч. Или поне ще се опита.
	— Сигурно очаква някой да му помогне в това — предположи Клайн. — Но все пак съществуват географски ограничения. Не бива да забравяме също, че хората, които използват Берия, ще изчакат най-подходящия момент, за да използват вируса. Това означава, че ще трябва да го съхраняват — на сигурно място. А за целта им е необходима отлично оборудвана лаборатория. Няма нужда да търсим в евтини жилищни сгради или изоставени складове, господин президент. Някъде наблизо трябва да има модерна лаборатория, създадена специално за тази цел.
	— Добре — каза накрая президентът. — Търсенето на Берия е вече в ход. Освен това ще започнем да издирваме тази лаборатория. Междувременно ще следим събитията. По въпроса има пълно медийно затъмнение. Това добре ли е?
	— Да, сър, относно медиите: Киров ни помогна, като потули събитията в Русия. Но ако отнякъде изтече информация, всичко ще излезе на повърхността. Предлагам да се обадите на президента Потренко и да го попитате какви стъпки предприема, за да запази медийното мълчание в Русия.
	— Ще го направя. А вторият човек, за когото споменахте — онзи, с когото Берия може да се е срещнал в Москва?
	— Там е слабото ни място, сър — тихо каза Клайн. — Ако разберем кой е, можем да го използваме, за да стигнем до Берия.

	* * *

	Щом дочу сигнала, който показваше, че самолетът е стигнал до изхода, Адам Трилор скочи от седалката си и тръгна към предната врата. Останалите пътници от първа класа го последваха и по този начин създадоха преграда между него и човека, който не биваше в никакъв случай да го забележи.
	Той барабанеше с пръсти по чантата си, като с нетърпение очакваше да се отвори шлюзът. Инструкциите му бяха точни. Той си ги повтаряше отново и отново, докато не ги запомни като молитва. Единственият въпрос беше дали ще успее да ги изпълни без нечия намеса.
	Люкът се спусна надолу и потъна в стената, стюардесата излезе навън и Трилор се втурна след нея. Тръгна с бърза крачка, премина през ръкава в ярко осветен коридор, който свършваше до един асансьор. Спусна се надолу и се озова при гишетата на имиграционната служба. Зад тях бяха багажните ленти и местата за митническа проверка.
	Трилор очакваше и би предпочел да има тълпи. Но летище „Дълес“ не е толкова натоварено, колкото „Кенеди“ или „Лос Анджелес“, а и нито един международен полет не беше кацнал по същото време или малко преди „Америкън“ 1710. Той застана пред едно празно гише и представи документите си на служителя, който провери паспорта му и зададе няколко безсмислени въпроса относно това къде е ходил. Трилор му каза, че е бил в Русия, за да посети гроба на майка си. Служителят кимна важно, драсна нещо върху митническия формуляр и му махна да минава нататък.
	Трилор имаше багаж, но не му се губеше време да чака появата му на лентата. По този въпрос инструкциите бяха пределно ясни: да излезе от терминала максимално бързо. Докато минаваше покрай лентата, той се осмели да погледне през рамо. В другия край Джон Смит бе застанал пред гишето за дипломати и екипажи на самолети. Защо там…? Разбира се! Смит беше от Пентагона. Би следвало да пътува с военна карта за самоличност, а не с цивилен паспорт.
	Като държеше личната си карта, Трилор се приближи до един митнически служител.
	— Нямате много багаж, господине — отбеляза митничарят.
	Като си спомняше инструкциите, Трилор обясни, че е изпратил багажа си със сигурна куриерска агенция, обслужваща богати пътници, които не обичат да се занимават с куфари. Тъй като познаваше този вид услуги, митничарят го пусна.
	С крайчеца на окото си Трилор зърна Смит да се отправя към същия митничар. Той зави надясно, за да не навлиза в полезрението му.
	— Не натам, господине — извика му агентът. — Трябва да тръгнете наляво.
	Трилор рязко се обърна и почти затича през тунела, който водеше към аерогарата.

	* * *

	— Доктор Смит?
	Той се обърна към митничаря, който се приближи към него.
	— Да?
	— Търсят ви по телефона, господине. Можете да говорите оттук.
	Митничарят отвори една стая, където разпитваха задържаните пътници. Като посочи телефона на бюрото, той каза:
	— Първа линия.
	— Смит слуша.
	— Джон, Ранди е.
	— Ранди!
	— Слушай. Нямам много време. Току-що получих сигурна идентификация на онзи тип от снимката. Това е Адам Трилор.
	Смит стисна слушалката.
	— Сигурна ли си?
	— Напълно. Изчистихме видеоизображението достатъчно, за да получим ясна снимка, която изпратих в посолството. Не се тревожи, където и да се намира котката, тя все още е в чувала. Направих предварително проучване на Трилор и поисках проверка на миналото му.
	— Какво откри?
	— Майка му е рускиня. Починала е неотдавна. Трилор идва доста често, предполагам, за да й отдаде почитта си. А, да — той е в същия самолет, с който пътува и ти: „Америкън“ 1710.
	Смит се смая.
	— Ранди, нямам думи да ти благодаря. Но трябва да бягам.
	— Какво да правя с лаптопа и мобилния телефон, които ми остави?
	— Можеш ли да накараш твоето гениално хлапе да поработи върху тях?
	— Ще видя какво мога да направя. Ще ти се обадя веднага щом открия нещо.
	Смит излезе от офиса, бързо се върна на гишето и намери митничаря, който го бе повикал за обаждането.
	— Имам нужда от помощ — настоятелно каза той, като показа военното си удостоверение. — Търся един пасажер от полет 1710. Можете ли да проверите дали вече е преминал митническия контрол? Името му е Адам Трилор.
	Митническият агент се обърна към компютъра си.
	— Минал го е точно на това гише. Трилор. Излезе преди около две минути. Искате ли…?
	Смит вече беше хукнал. Излезе от заградената зона и се запъти към чакалнята, като тичешком звънеше на Клайн.
	— Клайн на телефона.
	— Сър, Смит се обажда. Човекът, видян с Берия, е американец. Доктор Адам Трилор. Той е учен от НАСА и е пътувал в самолета Лондон — Вашингтон.
	— Можеш ли да го откриеш? — бързо попита Клайн.
	— Има две минути преднина, сър. Смятам, че бих могъл да го настигна, преди да е напуснал терминала.
	— Джон, аз съм в Кемп Дейвид с президента. Почакай малко, ако обичаш.
	Докато чакаше Клайн да се върне на телефона, Смит си проправяше път през тълпата в чакалнята.
	— Джон, слушай ме. Вече е издадена заповед за „ОГНЕНА СТЕНА“ заради Берия. Но той успя да се измъкне. Сега, когато знаем с кого е разговарял на летището в Москва, наложително е да намериш Трилор. В района имаме агенти на ФБР…
	— Не е добра идея, сър. Ще отнеме много време да ги включим в търсенето. Мисля, че аз имам най-голям шанс.
	— Тогава го използвай.
	Смит се затича по тунела. Познаваше отлично разположението на „Дълес“. След като минеха през митническите и имиграционните служби, пътниците влизаха в чакалнята за пристигащи и тръгваха към изходите за други полети или, ако Вашингтон бе крайната им цел, към мястото, където ги чакаха специалните транзитни автобуси. Те можеха да вдигат платформите си до височината на перона. След качването на пътниците шаситата се сваляха и автобусите потегляха през аерогарата към главния терминал. Там процесът на товарене и разтоварване се повтаряше, пътниците слизаха и се отправяха към изходите от летището.
	Смит тичаше край магазините и щандовете за вестници, стрелкаше се между пасажерите, като се напрягаше да зърне плешивото теме на Трилор. След като прекоси чакалнята, той се намери в обширна зала за насочване на пътниците. На едната стена имаше стъклена врата като на асансьор, през която пасажерите минаваха, за да хванат автобуса. На перона имаше само един спрял автобус. Смит си проби с лакти път през тълпата от двадесетина пътници, които се качваха в него. Без да обръща внимание на протестните викове, той си разчисти пътя до автобуса, като оглеждаше всички лица. Провери всеки пътник. Трилор не беше сред тях.
	Смит силно почука по преградата, която отделяше кабината на шофьора от салона. Към него се обърна стреснато лице на чернокож мъж. Той огледа него и картата за самоличност, която Смит бе залепил за стъклото.
	— Преди вас имало ли е друг автобус тук? — изкрещя той.
	Шофьорът кимна и махна с ръка към отдалечаващия се автобус, изминал повече от половината път между чакалнята за пристигащи и главния терминал.
	Смит се обърна и си проправи път сред нарастващата тълпа в салона. Забеляза авариен изход и се втурна към него. Отвори вратата с големия червен предупредителен надпис на стъклото и алармата запищя.
	Смит се втурна по пътеката, която водеше към останалите перони, и забеляза кола на охраната на летището, паркирана до редица колички за багаж. Рязко отвори вратата и скочи зад волана. Натисна с крак педала за скоростта и колата полетя направо по пистите, като замалко да се блъсне в приближаваща цистерна с гориво.
	Пътуването към пероните на главния терминал отне по-малко от тридесет секунди. Смит изостави колата и затича към автобуса. Тъй като шаситата бяха на височина осем фута от земята, той можеше да види само главите на пътниците, които слизаха от него.
	Той влетя през друг авариен вход и се озова във втора зала за насочване на пътниците, пълна с тълпи от хора, които чакаха да се качат. Обърна се и видя гърбовете на онези, които току-що бяха слезли от автобуса. Огледа морето от лица пред себе си. Трилор не можеше да се е измъкнал. Не и толкова бързо.
	Тогава го забеляза. Отначало само му се мярна голо теме. Но със сигурност беше Трилор. Беше вече зад плъзгащите се стъклени врати, които водеха навън към улицата, където чакаха таксита, лимузини и лични автомобили.
	Смит се втурна напред и мина през вратите навреме, за да види как Трилор се качва в черен линкълн със затъмнени прозорци.
	— Трилор!
	Той се устреми към него и видя ужаса в жабешките му очи, забеляза как притисна чантата към гърдите си.
	Трилор скочи в колата и тресна вратата. Смит стигна до линкълна и сграбчи дръжката на вратата. В този момент големият автомобил рязко се отлепи от бордюра и го запрати на тротоара. Смит падна на рамото си и се търкулна по инерция. Когато се изправи на крака, черният линкълн вече се бе влял в уличното движение.
	Двама полицаи от летището дотичаха и го сграбчиха за ръцете. Наложи му се да изгуби тридесет безценни секунди, за да се идентифицира. Накрая успя да се свърже с Клайн по телефона.
	— Запомни ли регистрационния номер? — попита Клайн, след като Смит му съобщи за колата.
	— Не. Запомних само последните три цифри. Имаше оранжева лепенка в долния ляв ъгъл. Сър, линкълнът е регистриран на името на американска правителствена агенция.


>	ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

	— Къде отиваме?
	Преградата от силно затъмнено стъкло между шофьора и задните седалки не позволяваше на Адам Трилор да види човека зад волана. Гласът му прозвуча дрезгаво от невидимите тонколони:
	— Няма защо да се тревожите, доктор Трилор. Всичко е уредено. Моля ви, разположете се удобно и се насладете на пътуването. Няма да разговаряме повече, докато не пристигнем.
	Очите на Трилор се стрелнаха към заключалките на вратите. Той натисна копчето, за да ги вдигне, но напразно.
	„Какво става тук?“
	Колкото и да се мъчеше да запази спокойствие, Трилор не можеше да пропъди от съзнанието си лицето на Смит: в самолета, пред митническото гише и после, когато го забеляза и по погледа му пролича, че го е разпознал. Беше истинско чудо, че автобусът бе потеглил, преди Смит да успее да се качи. Но това не го беше спряло. Приличаше на подивяла хрътка, която за нищо няма да се откаже от преследването. Трилор го забеляза на главния терминал, само секунди преди да мине през плъзгащите се врати. Но дори след това Смит замалко да го хване. Трилор си припомни как преследвачът му беше стиснал дръжката на вратата и отчаяно се мъчеше да я отвори.
	„Сега съм в безопасност — помисли си той, като полагаше усилия да се успокои. — Колата ме чакаше, както се бяхме уговорили. Там, където отивам, Смит няма да ме намери.“
	Размишленията го накараха да се почувства малко по-уютно, но в главата му се надигаха въпроси: Защо Смит го гонеше? Дали беше заподозрял, че Трилор носи вируса? Дали знаеше със сигурност?
	Невъзможно!
	Трилор добре познаваше процедурите, които следваха при подаването на сигнал за биологическа заплаха. Ако Смит имаше и най-малка представа, че Трилор е куриерът, никога не би го оставил да се измъкне от летището, без да бъде арестуван.
	Тогава защо го гонеше? Какво беше насочило Смит към него?
	Трилор се настани по-удобно на меката кожена седалка и се загледа в пейзажа отвън, който приличаше на нощен. Колата се движеше бързо по магистралата, която водеше от индустриалната зона около „Дълес“ към центъра на града. Шофьорът като че ли не се притесняваше, че могат да го спрат за превишена скорост.
	Трилор също не се безпокоеше за това. Колкото по-бързо пристигнеха, толкова по-скоро щеше да получи отговори на въпросите си.

	* * *

	Новината за измъкването на Адам Трилор не се хареса на Натаниъл Клайн.
	— Знам, че си направил всичко възможно, Джон — каза той по секретната телефонна линия. — Но сега трябва да търсим и Берия, и Трилор.
	Смит стоеше превит надве до една колона пред главния терминал.
	— Разбирам, сър. Но с Трилор имаме проблем. Регистрационните номера на колата, която го откара, са на правителството.
	— Докато говорим, ги проверявам — отговори Клайн. — Не разбирам само защо е заключил вратите на автомобила.
	— Защото е виновен, сър — хладнокръвно отбеляза Смит. — Няма причина Трилор да ме отбягва. Явно беше, че ме е запомнил след срещата ни в Хюстън. Тогава защо да бяга от мен? От какво има да се страхува? — той направи пауза. — И защо толкова бързаше? Дори не си прибра багажа.
	— Но ти каза, че е имал ръчна чанта.
	— И я стискаше така, сякаш беше пълна със скъпоценни камъни.
	— Почакай малко — каза Клайн. — Излиза информация за регистрационните номера.
	Смит чу звук на принтер, след това шефът му се върна на телефона.
	— Колата, която е чакала Трилор, е регистрирана на НАСА.
	Смит остана като вцепенен.
	— Добре. Трилор е достатъчно важна фигура там, за да го посрещат с кола и шофьор. Но това все още не дава отговор на въпроса защо му е трябвало да бяга.
	— Ако е бягал, Джон, защо тогава е използвал такъв очебиен транспорт?
	— Естествено, защото не е очаквал да ме види или да привлече нечие внимание — Смит направи пауза. — Да намерим колата и да го попитаме, сър.
	— Можем да направим нещо по-добро. Ще обявя Трилор за федерално издирване.
	Това, което Клайн предлагаше, беше много ефективно. Всеки служител на закона в радиус от сто мили около столицата щеше да получи описание на Трилор и заповед да го залови.
	— Междувременно — заключи Клайн — искам да дойдеш в Кемп Дейвид. Президентът очаква да бъде осведомен за Берия. Искам да получи сведенията от първа ръка.

	* * *

	Черният линкълн си проби път по Уисконсин авеню и сви в тиха уличка с дървета по тротоарите. Тъй като беше възпитаник на Медицинското училище към Университета „Джорджтаун“, Трилор разпозна района — Волта Плейс, квартал в близост до университетското градче, който постепенно, къща по къща, се превземаше от академичната общност.
	Заключалките на вратите подскочиха нагоре и шофьорът отвори вратата. Трилор се поколеба, след това взе чантата си и тромаво слезе от колата. За пръв път успя да разгледа шофьора, с телосложение на футболист и квадратно безизразно лице, както и мястото, където се намираха: красива, наскоро ремонтирана градска къща, с бели стени и черни врати и кепенци.
	Шофьорът отвори портала на оградата от ковано желязо, която заобикаляше малка полянка.
	— Очакват ви, господине.
	Трилор тръгна по алеята с каменна настилка и тъкмо посегна към чукалото с форма на лъвска глава, когато вратата се отвори. Той влезе в миниатюрно фоайе с ламперия от полирано дърво и ориенталски килим.
	— Адам, радвам се да те видя.
	Трилор замалко не припадна, когато чу гласа на Дилън Рийд.
	— Не се стряскай така — каза Рийд, като затвори и заключи вратата. — Не ти ли споменах, че ще бъда тук? Вече всичко е наред.
	— Не е наред! — избухна Трилор. — Не знаеш какво стана на летището. Смит…
	— Знам с подробности какво стана на „Дълес“ — прекъсна го Рийд. — Знам и за Смит — той погледна към чантата. — Тук ли е?
	— Да.
	Трилор му я подаде и тръгна след Рийд. Влязоха в малка кухня с изглед към вътрешния двор.
	— Отлично свършена работа, Адам — отбеляза Рийд. — Наистина.
	Взе една кърпа, извади контейнера от чантата и го постави във фризера.
	— Азотът… — понечи да каже Трилор.
	Рийд погледна часовника си.
	— Знам. Ще стигне за още два часа. Не се тревожи. Дотогава ще сме го занесли на сигурно място.
	Той махна към кръглата маса в ъгъла.
	— Защо не седнеш? Ще ти сипя нещо за пиене и ти ще ми разкажеш всичко.
	Трилор чу дрънчене от падането на кубчета лед в стъклена чаша. Когато се върна, Рийд носеше две високи чаши, пълни с лед, и бутилка качествен скоч.
	След като напълни щедро чашите, той вдигна своята.
	— Добре се справи, Адам.
	Трилор гаврътна питието си и гневно тръсна глава. Невъзмутимото спокойствие на Рийд го подлудяваше.
	— Казвам ти, че нищо не е наред!
	Думите бяха произнесени с ожесточение, подсилено от уискито. Започна да разказва, без да крие нищо, дори приключенията си в „Крокодил“. Не му пукаше, защото Рийд отдавна му бе дал да разбере, че знае за вкусовете му към подобен род развлечения. Разказа за всяка минута от пътуването си, за потока от мисли, който го бе връхлетял.
	— Не разбираш ли? — жално попита той. — Това, че Смит и аз пътувахме в един самолет, не може да е било съвпадение. Нещо се е случило в Москва. Свръзката ми сигурно е била проследена. Видели са ни заедно, Дилън. Могат да го свържат с мен! А и после на летището — Смит се опита да ме настигне. Защо? Освен ако не е знаел…
	— Смит не знае нищо — отсече Рийд и сипа на Трилор още скоч. — Не мислиш ли, че ако подозираха, половината ФБР щеше да те чака на летището?
	— Да, мислих за това! Не съм идиот. Но такова съвпадение…
	— Ти го каза: съвпадение — Рийд се наведе напред, на лицето му се четеше загриженост. — Мисля, че до голяма степен вината е била наша. Когато се обади от самолета, ние ти дадохме инструкции, които, както разбирам, си следвал буквално. Но очевидно сме допуснали грешка. Трябваше да те предупредим да не бягаш от Смит, ако тръгне след теб. Той си е спомнил запознанството ви в Хюстън и поведението ти е предизвикало любопитство у него. Нищо повече.
	— Повярвай ми, имаше нещо повече — отговори Трилор враждебно. — Ти не беше там.
	„Така е. Но нито за миг не си излизал от ума ми…“
	— Чуй ме, Адам — заговори Рийд, — вече си в безопасност. Направил си необходимото и си се прибрал у дома. Помисли си: какво могат да си кажат за теб? Отишъл си на гроба на майка си. Имаш достатъчно доказателства. Разгледал си Москва. Нищо необичайно. След това си се завърнал у дома. Случката на летището? Много си бързал. Нямал си време да прибереш куфара си. А Смит? Всъщност ти така и не си имал възможност да го разгледаш отблизо, нали?
	— Но защо тичаше след мен? — настояваше на своето Трилор.
	В този момент Рийд осъзна, че само част от истината би свършила работа.
	— Защото свръзката ти в Шереметиево е бил записан от видеокамерите — и ти заедно с него.
	Трилор изстена.
	— Изслушай ме, Адам! На записа се виждат двама души, седнали един до друг на щанда за безалкохолни напитки в чакалнята. Това е всичко. Няма разговор, няма нищо, което би могло да докаже, че между вас има връзка. Но тъй като знаят какво носи куриерът, оглеждат всички.
	— Те знаят за вируса! — каза тъпо Трилор.
	— Знаят, че е откраднат. И че е у куриера. Той е единственият, когото преследват, не преследват теб. Никой не те подозира в нищо. Просто се е случило така, че си седнал до този тип.
	Трилор избърса лицето си с ръка.
	— Не знам дали мога да понеса това, Дилън… Да ме разпитват.
	— Всичко ще бъде наред, защото ти нищо не си направил — отговори Рийд. — Дори да са те записали, какво можеш да им кажеш? Знаеш ли кой е мъжът, който седи до теб? Не. Срещал ли си го преди? Не. Свръзката съвсем спокойно би могла да бъде и жена.
	Трилор отпи още една глътка скоч. При мисълта, че на нещата може да се погледне и по този начин, се почувства по-добре. Имаше твърде много предположения, срещу които би могъл да възрази.
	— Изтощен съм — каза той. — Имам нужда да поспя малко някъде, където няма да ме безпокоят.
	— Вече е уредено. Шофьорът ще те откара до хотел „Четири сезона“, където сме ти резервирали апартамент. Почивай, колкото искаш. След това ми се обади.
	Рийд сложи ръка на рамото му и го изпрати до вратата.
	— Колата е отвън. Благодаря ти, Адам. Всички ти благодарим. Приносът ти беше безценен.
	Трилор хвана дръжката на вратата.
	— А парите? — попита той шепнешком.
	— В хотела ще те очаква плик. В него ще намериш два номера. Единият е на банковата сметка, другият е личният телефонен номер на директора на банката в Цюрих.
	Трилор излезе. Беше започнало да се здрачава. Вятърът се бе усилил и той потръпна. Погледна назад и видя само затворената черна врата.
	Колата не чакаше пред самата къща. Трилор се огледа нагоре и надолу по улицата и я забеляза на половин пресечка по-нататък. Стори му се, че разбира защо: тук нямаше място за паркиране.
	Докато вървеше по улицата и скочът затопляше стомаха му, той си повтаряше успокояващите думи на Рийд. Началникът му беше прав: всичко, случило се в Русия, беше зад гърба му. Никой нямаше каквито и да било доказателства срещу него. Освен това Адам знаеше твърде много за Рийд, Бауер и другите, така че те щяха винаги да го пазят.
	Мисълта за собствената му значимост го успокои. Трилор вдигна поглед от земята. Очакваше да види линкълна от лявата си страна. Вместо това колата се оказа по-нататък, на един хвърлей от Уисконсин авеню. Той поклати глава. Беше по-уморен, отколкото му се струваше. Вероятно не бе пресметнал правилно разстоянието. След това чу тихи стъпки и шумолене на кожа — някой се приближаваше.
	Трилор видя първо обувките, след това крачолите на панталон с идеално изгладени ръбове. Когато вдигна глава, човекът беше на по-малко от две крачки от него.
	— Ти!
	Трилор бясно се заозърта. Пред него стоеше Иван Берия.
	Берия бързо пристъпи към него. Трилор можеше да долови миризмата на дъха му, да чуе тихото свистене на въздуха, който излизаше от ноздрите му.
	— Домъчня ми за теб — тихо каза Берия.
	Трилор нададе слаб вик, когато усети острата болка в гърдите. За миг му се стори, че ще получи инфаркт.
	— Като малък не си ли пукал балони с игла? Това е същото. Все едно че пукаш балон.
	Трилор с абсурдна упоритост се улови за картината, изникнала в съзнанието му. Виждаше я, дори когато върхът на камата на Берия се заби в сърцето му. Въздъхна веднъж и усети как целият въздух в дробовете му излиза навън. Докато лежеше на тротоара, той виждаше минувачите, които вървяха по Уисконсин авеню, и Берия, който слезе от тротоара. Може би бе направил опит да извика, защото Берия се обърна и го погледна. След това очите му се затвориха. Затвори се и вратата на черния линкълн.

	* * *

	Доктор Дилън Рийд изхвърли Адам Трилор от главата си веднага след като затвори вратата зад гърба му. Тъй като лично се беше погрижил за всичко, той знаеше каква съдба очаква нещастния учен. Когато се върна в кухнята, там бяха доктор Карл Бауер и генерал Ричардсън, последният облечен цивилно.
	Ричардсън държеше в ръка мобилния си телефон.
	— Току-що се чух с Берия. Работата е свършена.
	— Значи трябва да тръгваме — отговори Рийд.
	Той хвърли поглед към Бауер, който вече беше извадил контейнера от фризера и го отваряше на кухненския плот. В краката му имаше лека кутия от титанова сплав с размерите на хладилна чанта за пикник.
	— Сигурен ли си, че искаш да направиш това тук, Карл?
	Бауер приключи с отварянето на контейнера и едва тогава отговори:
	— Ако обичаш, отвори кутията, Дилън.
	Рийд коленичи и свали закопчалките. Чу се леко изсъскване, когато пломбата се разтвори.
	Вътрешността беше изненадващо малка, но Рийд знаеше, че кутията представлява същият контейнер като донесения от Русия, но с по-големи размери. В дебелите стени бяха монтирани капсули течен азот, които след пълното им активиране щяха да поддържат във вътрешността постоянна температура от минус двеста градуса по Целзий. Разработена от „Бауер-Зермат“ АД, кутията беше стандартен модел, използван в случаите, когато се налагаше да се транспортират токсични култури.
	С помощта на специални дебели ръкавици Бауер извади вътрешното отделение, в което се намираха ампулите. Погледна ги и му хрумна, че приличат на миниатюрни ракети, наредени и готови за изстрелване. С тази разлика, че много скоро щяха да се превърнат в далеч по-мощно оръжие от всички ядрени ракети в американския арсенал.
	Макар че се занимаваше с вируси повече от четиридесет години, Бауер нито за миг не забравяше с какво си има работа. Увери се, че ръцете му са абсолютно неподвижни и че не е паднала нито капка върху плота или някъде по пода, и едва тогава бавно постави ампулите в специалното отделение на кутията. Затвори капака, набра комбинация от букви и цифри, за да я заключи, и нагласи температурата.
	Вдигна глава и каза:
	— Господа, часовникът тръгна.
	Къщите във Волта Плейс имаха един общ белег: към всяка имаше малък гараж в задния двор, който излизаше на алея. Рийд и Ричардсън отнесоха кутията в гаража и я поставиха в багажника на волво комби. Бауер остана още малко в къщата, за да се увери, че не са забравили нищо, което би могло да подскаже за присъствието на тримата в нея. Не се тревожеше за отпечатъци, влакна от дрехи или други подробности, които биха заинтересували следователите; след минути щеше да пристигне специален екип от Агенцията за национална сигурност, за да изчисти терена до основи. Агенцията държеше няколко такива къщи в района на Вашингтон. За чистачите това беше поредната спирка в натоварения им график.
	Когато влезе в гаража, Бауер чу вой на сирени, който идваше от посоката на Уисконскин авеню.
	— Изглежда, че на Адам Трилор предстои да изиграе последната си роля — промърмори той, когато тримата седнаха в комбито.
	— Жалко, че няма да може да чуе отзивите — каза Рийд и подкара колата по алеята.


>	ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

	Питър Хауъл стоеше на горното стъпало на широкото стълбище пред галерия „Реджионале“ на Виа Алоро. В най-престижната галерия в Сицилия бяха изложени картини на Антонело да Месина, както и великолепната фреска от XV век „Триумф на смъртта“ от Лорана, която особено се хареса на Хауъл.
	Като стоеше встрани от туристите, които се качваха и слизаха по стълбите, и си отваряше очите за всеки, който би могъл да проявява прекомерен интерес към него, Хауъл извади секретния си телефон и набра номера, даден му от Джон Смит.
	— Джон? Обажда се Питър. Трябва да поговорим.
	На 4500 мили от него Смит плавно се вписа в движението на шосе 77.
	— Слушам те, Питър.
	Като продължаваше движението по стълбището и около галерията, Хауъл разказа за срещата си с контрабандиста Франко Грималди, последвалото покушение върху живота му и сблъсъка със старши сержант Травис Никълс и партньора му Патрик Дрейк.
	— Сигурен ли си, че са били американски войници? — попита Смит.
	— Абсолютно — отвърна Хауъл. — Джон, поставих под наблюдение пощенската станция. Един офицер дойде да провери кутията, точно както Никълс ми беше казал. Но нямаше как да го заловя — а и по никакъв начин не бих могъл да го доставя в базата ви край Палермо — той направи пауза. — Какво кроят тези ваши момчета, Джон?
	— Повярвай ми, и аз бих искал да узная.
	Неочакваната поява на американски военни — войници в ролята на наемни убийци — придаде ново измерение на и без това сложното уравнение, което се нуждаеше от незабавно решение.
	— Ако Никълс и партньорът му са наемни убийци, някой трябва да им плаща — заключи Смит.
	— Съвсем същото мисля и аз — отговори Хауъл.
	— Имаш ли някакви идеи как да открием човека с парите?
	— Всъщност да — каза англичанинът, след това захвана да обяснява.

	* * *

	Десет минути по-късно Смит слезе от шосе 77. Стигна входа на Кемп Дейвид, където военен ескорт го придружи до Роузбъд — вилата за гости, която се намираше най-близо до Аспен. Намери Клайн седнал пред каменна камина с телефон в ръка.
	Той махна на Смит да седне, довърши едносричния си разговор и се обърна към него.
	— Беше Киров. Хората му разпитват всички в комплекса „Биоапарат“, като се опитват да проследят контактите на Ярдени. Дотук не са открили нищо. По всичко личи, че този кучи син не е бил от приказливите. Не са го виждали да харчи пари, каквито със сигурност е имал, нито да разправя, че скоро ще си живее като цар на Запад. Никой не помни да го е виждал с чужденци. Киров проверява телефонните разговори и пощата му, но не очаквам да стане чудо.
	— Значи който се е свързал с Ярдени, го е направил много предпазливо — отбеляза Смит. — Уверили са се, че е най-подходящият за тази работа — няма семейство, корумпиран е и може да държи езика си зад зъбите.
	— Предполагам, че е така.
	— С какво друго разполага Киров?
	— С нищо. И го съзнава — Клайн изсумтя. — Стараеше се да не издава облекчението си от това, че проблемът вече е изцяло наш. Все пак не го виня.
	— Но в дъното на проблема е руският вирус, сър. Ако изтече информация…
	— Няма да изтече — Клайн погледна часовника си. — Президентът очаква да му се обадя до петнадесет минути. С какво разполагаш?
	Смит заговори бързо и сбито, като описа всичко, което се бе случило в Русия, както и срещата си с Трилор на „Дълес“. Клайн вдигна вежди от учудване, когато Смит му спомена за участието на американските войници. След това изслуша предложенията му за по-нататъшни действия.
	Известно време Клайн размишляваше.
	— Повечето ти предложения ми допадат — каза той накрая. — Но едно-две неща могат да ни затруднят.
	— Не мисля, че имаме много възможности, сър.
	Клайн понечи да отговори, но секретарката му прехвърли телефонно обаждане и го прекъсна. Смит забеляза блясък в очите му, докато слушаше.
	Клайн сложи ръка на слушалката и прошепна:
	— Федералното издирване е намерило Трилор!
	Смит се наведе напред и видя как лицето на шефа му помръкна.
	— Сигурни ли сте? — попита Клайн. Последва пауза. — Никакви свидетели? Никой нищо не е видял?
	Той слуша още известно време, след това каза:
	— Искам незабавно да ми изпратите по факса докладите на детективите и снимки от местопрестъплението. И прекратете издирването.
	Слушалката падна с трясък върху вилката.
	— Става дума за Трилор — заговори Клайн и скръцна със зъби. — Полицаите във Вашингтон са го намерили във Волта Плейс, близо до Уисконсин авеню. Убит е с нож.
	Смит затвори очи и си спомни уплашеното изражение на плешивия мъж със странните очи.
	— Сигурно ли е?
	— В джобовете му са намерени паспорт и други документи за самоличност. Той е. Някой се е приближил плътно към него и го е наръгал с нещо, което според полицаите прилича на кама. Казват, че е било обир.
	— Обир… Намерили ли са нещо край тялото, чанта?
	— Нищо.
	— Откраднали ли са нещо?
	— Липсват пари и кредитни карти.
	— Но не и портфейлът и паспортът. Оставили са ги, за да помогнат при идентифицирането на трупа. — Смит поклати глава. — Берия. Онези, които са използвали Трилор, са знаели, че той е връзката. Слабото им място. Използвали са Берия, за да го премахне.
	— Кои са „те“?
	— Не знам, сър. Но доставката е извършена. „Те“ са взели вируса. Трилор е станал излишен.
	— Берия…
	— Затова е отишъл в Санкт Петербург, затова се е качил на самолета на Финландските авиолинии. Не е бягал. Дошъл е, за да премахне слабата брънка във веригата.
	— Всеки би могъл да го направи.
	— Убийството? Така е. Но не е ли по-добре да използват човек, когото не познаваме — или не познавахме? Имаме описание, но нямаме отпечатъци, не познаваме начина и методите му на действие. Берия е съвършеният избор, защото е анонимен, а това е важно за един убиец.
	— Значи все пак товарът е бил предаден на Шереметиево.
	Смит кимна.
	— Вирусът е бил у Трилор — той направи пауза. — А аз седях на тридесет фута от него.
	Без да сваля поглед от него, Клайн взе телефона.
	— Нека не караме президента да чака.

	* * *

	Смит се изненада, когато видя президента във всекидневно облекло и неофициална обстановка. След като Клайн го представи, Кастила каза:
	— Вашата репутация ви изпреварва, полковник Смит.
	— Благодаря ви, господин президент.
	— Е, какви са последните събития?
	Клайн заговори за убийството на Адам Трилор и за това как то се вписва в цялата ситуация.
	— Трилор — повтори президентът. — Има ли някакъв начин чрез него да проследите останалите конспиратори?
	— Повярвайте ми, сър, ще разгледаме живота му под лупа — отговори Клайн. — Но не възлагам големи надежди на това. Хората, с които си имаме работа, са много предпазливи в подбирането на сътрудници. Човекът в Русия — Ярдени — не остави никакъв ключ към онези, които са го наели. Същото може да се окаже и при Трилор.
	— Да се върнем на онези „хора“, за които говориш. Мислиш ли, че са чужденци? Чужди терористи като Осама Бин Ладен?
	— Не виждам следи от участие на Бин Ладен в това, господин президент. — Клайн погледна към Смит. — Фактът, че конспираторите действат на такава обширна територия — от Русия до НАСА в Хюстън — показва, че въпросът е много сложен. Това е някой, който познава много добре начина ни на действие, а също и този на руснаците, знае къде държим скъпоценностите и как ги пазим.
	— Искате да кажете, че някой в тази страна може да е организирал кражбата в Русия?
	— Вирусът на едрата шарка е тук, господин президент. Човекът, който го е откраднал, и онзи, който го е донесъл, са мъртви от ръцете на убиец, който доскоро е бил непознат на Запад. Тук няма арабско участие. Към това трябва да се прибави, че материалът е не само смъртоносен, но изисква сложна апаратура, за да се превърне в биологическо оръжие. Накрая, тук са замесени военни от Армията на Съединените щати, поне в периферията на събитията.
	— Военни? — попита президентът.
	Клайн се обърна към Смит, който изложи накратко пред президента случилото се в Палермо.
	— Ще се заровя в досиетата на тези двама войници, господин президент — каза Клайн, след това направи пауза. — Така че отговорът на въпроса ви е „да“ — много е възможно някой да дърпа конците оттук.
	Президентът помълча малко, за да обмисли чутото.
	— Чудовищно — прошепна той. — Невероятно и чудовищно. Господин Клайн, ако знаем за какво им е вирусът, дали това няма да ни подскаже какво смятат да правят с него и дори кои са?
	Тонът на Клайн издаде объркването му.
	— Ще ни подскаже, господин президент. Но въпросът „защо“ все още е без отговор.
	— Нека си изясним това. Съществува потенциален източник на зараза, който се намира някъде в окръг Колумбия. Освен това имаме убиец на свобода…
	— Господин президент — прекъсна го Смит, — всъщност може би убиецът е най-големият ни шанс.
	— Бихте ли се доизяснили, господин Смит?
	— Конспираторите премахнаха двамата души, до които можехме да се доберем. Доведоха тук убиец, нает специално за тази цел. Мисля, че го пазят за всеки случай, ако изникне още мръсна работа за вършене.
	— Каква е идеята ви?
	— Берия е последната ни връзка с конспираторите, господин президент. Ако го намерим и успеем да го заловим жив, той може да ни насочи в правилната посока.
	— С това усърдно издирване на убиеца не рискуваме ли да превърнем проблема в публично достояние? Така можем да го сплашим.
	— Възможно е, сър — намеси се Клайн. — Но забележете: Берия най-хладнокръвно е убил човек на улица във Вашингтон. Той не е терорист, а обикновен убиец. Ако го свържем с убийството, всички пазители на реда в пет щата ще се втурнат да го гонят.
	— Пак ви питам: това няма ли да го накара да се покрие?
	— Не съвсем, сър. Берия и хората, които му нареждат, ще си мислят, че знаят кои точно са преследвачите им. Ще се погрижат да им избягат. И ще решат, че са в безопасност, защото могат да предскажат следващата им стъпка.
	— Освен това, ако подгоним Берия, като избягваме всякаква публичност, и конспираторите не знаят какво смятаме да правим, може да решат, че заплахата от залавянето му е по-голяма, отколкото ползата от него — добави Смит. — В този случай Берия ще свърши като Ярдени и Трилор.
	— Схванах мисълта ви, господин Смит — съгласи се президентът. — Предполагам, че вече имате план за залавянето на Берия?
	— Така е, сър, имам — тихо отговори Смит и започна да излага плана си.

	* * *

	Инспектор Марко Дионети от венецианската полиция пъргаво слезе от полицейския катер на кея пред двореца си. Върна поздрава на уличния полицай и проследи с поглед катера до вливането му в движението на ярко осветените лодки по канала.
	На входната врата Дионети изключи алармената система и влезе. Готвачката и прислужницата му бяха възрастни жени, които принадлежаха към домакинството му от десетилетия. Нямаше никаква вероятност да откраднат нещо, но тъй като в двореца имаше достатъчно ценни предмети, за да се обзаведе малък музей, предпазните мерки бяха необходимост.
	Дионети взе пощата, която го очакваше във фоайето. Тръгна към бившия рисувален салон, настани се в един фотьойл и отвори писмото от Офенбах банк в Цюрих. Докато преглеждаше баланса на сметката си, отпиваше от аперитива и хапваше черни маслини. Американците можеха да имат много недостатъци, но никога не забравяха да платят.
	Марко Дионети не се интересуваше от събитията в широк мащаб. Не го беше грижа нито защо братята Рока е трябвало да убият някого, нито защо е трябвало да умрат. Вярно, че след като предаде Питър Хауъл, съвестта го глождеше. Но Хауъл замина за Сицилия и Дионети никога повече нямаше да чуе за него. Междувременно състоянието му в американски долари щеше да продължи да се увеличава.
	След освежителен душ Дионети вечеря сам на огромната маса, която можеше да побере тридесет души. След като му поднесоха кафето и десерта, той освободи прислужниците и те се прибраха по стаите си на четвъртия етаж. Потънал в размисъл, Дионети хапваше ягоди с коантро и мечтаеше как ще прекара почивката си, щедро финансирана от американците.
	— Добър вечер, Марко.
	Дионети се задави с ягодата. Не можеше да повярва на очите си. Питър Хауъл влезе в стаята спокойно, сякаш беше поканен, и зае мястото в другия край на дългата маса.
	Дионети бръкна във вътрешния джоб на изисканото си сако, извади оттам берета и я насочи през двадесетфутовата маса от черешово дърво.
	— Какво правиш тук? — попита с дрезгав глас.
	— Защо, Марко? Може би трябваше да съм мъртъв? Това ли ти казаха?
	Дионети отвори уста като риба на сухо.
	— Не знам за какво говориш!
	— Тогава защо си насочил пистолет към мен?
	Хауъл много предпазливо разтвори дланта си и постави на масата малко шишенце.
	— Вкусна ли беше вечерята, Марко? Ризото ди маре ухаеше великолепно. А ягодите вкусни ли са?
	Дионети се втренчи в шишенцето, след това премести поглед върху няколкото ягоди в дъното на купичката си. Опита се да пропъди мрачните мисли, които нахлуха в главата му.
	— Може би предполагаш, че по някакъв начин съм успял да отровя храната ти, така ли е, Марко? В края на краищата, минах покрай алармената ти система. Прислугата ти изобщо не подозира, че има друг човек в къщата. Не би било трудно да пусна малко атропин в десерта ти, нали?
	Когато Дионети осъзна какво казва Хауъл, пистолетът затрепери в ръката му. Атропинът беше органична отрова, която се извличаше от растения от семейството на беладоната. Без вкус и мирис, той убиваше, като атакуваше централната нервна система. Дионети трескаво се помъчи да си припомни след колко време действа отровата.
	— При твоя ръст и тегло мисля, че ще подейства до четири-пет минути — като се има предвид количеството, което ти сипах — осведоми го Хауъл. — Но имам и противоотрова.
	— Пиетро, трябва да разбереш…
	— Разбирам, че ме предаде, Марко — рязко отговори Хауъл. — Това е всичко, което трябва да разбера. И ако не ми кажеш това, което искам да знам, след малко ще умреш.
	— Но аз мога да те убия веднага — изсъска Дионети.
	Хауъл укорително поклати глава.
	— Ти взе душ, помниш ли? Остави кобура с пистолета до мивката в банята. Аз извадих патроните, Марко. Ако не ми вярваш, стреляй.
	Дионети натисна спусъка. Чу само изщракване, наподобяващо звук на нокти, които стържат по ковчег.
	— Пиетро, кълна се…
	Хауъл вдигна ръка.
	— Нямаш никакво време, Марко. Знам, че братята Рока са убити от американски войници. Ти помогна ли им?
	Дионети облиза устни.
	— Казах им как Рока възнамеряват да избягат.
	— И как разбра това?
	— Получих инструкции по телефона. Гласът беше електронно модулиран. Казаха ми първо да помогна на Рока, а после и на войниците, които ще дойдат.
	— А също и на мен.
	Дионети яростно тръсна глава.
	— И на теб — прошепна той.
	Устата му пресъхна. Гласът му зазвуча така, сякаш идваше от много далеч. Усети как сърцето му блъска в ребрата.
	— Пиетро, моля те! Противоотровата…
	— Кой ти плаща, Марко? — тихо попита Хауъл.
	Би било загуба на време да разпитва Дионети за американците. Те никога не биха му се разкрили. Най-сигурно щеше да бъде да проследи кървавите пари.
	Хауъл почука с шишенцето по масата.
	— Марко…
	— Хер Вайзел… Офенбах банк в Цюрих. За Бога, Пиетро, дай ми противоотровата!
	Англичанинът плъзна мобилния си телефон до другия край на масата.
	— Обади му се! Убеден съм, че клиент от твоя ранг има и домашния му телефон. Погрижи се да науча кодовете за достъп.
	Дионети взе телефона и зачука по клавишите. Докато чакаше да се свърже, не сваляше очи от шишенцето на масата.
	— Пиетро, моля те!
	— Всяко нещо с времето си, Марко. Всяко нещо с времето си.


>	ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

	„Лиърджет“ кацна на летище „Кона“ на Биг Айлънд, малко преди слънцето над Хавай да залезе. Под надзора на Бауер трима техници свалиха контейнера с вируса и го натовариха на чакащия военен камион. Пътуването до комплекса „Бауер-Зермат“ продължи четиридесет и пет минути.
	Доскоро комплексът беше военна база за медицински изследвания, така че бе строен съгласно определени изисквания. За да се избегне проникването на външни лица и случайното заразяване на населението на острова с изключително опасни вируси, в района между крайбрежните скали и обгорените от лава полета бяха изкопани тонове пръст. Гигантската вдлъбнатина беше залята с хиляди кубически метри бетон и приютяваше огромен многоетажен подземен комплекс. Впоследствие сградата бе разделена на три нива или зони. В най-долната част се помещаваха лабораториите, в които се изследваха най-опасните вируси. Когато Бауер стана стопанин на комплекса, всичко, от което се нуждаеше, вече беше подръка. След една година и вложение от сто милиона долара необходимият ремонт беше завършен и компанията започна да развива дейност.
	След като камионът влезе в масивния гараж, контейнерът беше разтоварен и поставен върху дрезина, която го откара до чакащия асансьор. Три етажа по-долу ги посрещна Клаус Яуних, ръководител на грижливо подбрания изследователски състав. Яуних и шестчления му екип бяха пристигнали по спешност от цюрихския клон на компанията, за да работят върху вируса на едрата шарка. Всички бяха служители на Бауер от години; благодарение на работата си за него се бяха облагодетелствали така, както не бяха си представяли и в най-смелите си мечти.
	„И всички са наясно, че аз знам за тях тайни, които могат да ги унищожат за миг“ — помисли си Бауер, докато се усмихваше на Яуних.
	— Радвам се да те видя, Клаус.
	— Удоволствието е изцяло мое, господин директор.
	Яуних беше едър и тромав като мечка, но с неочаквано тих глас. Кръглото брадато лице му придаваше вид на дървар, а като се усмихнеше, разкриваше ред ситни детски зъбки.
	Яуних направи знак на двамата си помощници в оранжеви защитни костюми, с които приличаха на космонавти. Те вдигнаха контейнера от дрезината и го внесоха в първата от четирите кабини за обеззаразяване по пътя към лабораторията.
	— Господин директорът желае ли да проследи процедурата? — попита Яуних.
	— Естествено.
	Той поведе Бауер към стъклен мецанин, който се издигаше над кабините за обеззаразяване и лабораторията. От този наблюдателен пункт Бауер проследи пътя на екипа, който последователно преминаваше от една кабина в друга. Тъй като процедурата по обеззаразяването беше необходима само при излизане от лабораторията, влизането в нея отне само няколко минути.
	Когато влязоха, служителите отвориха кутията. Бауер се наведе напред и заговори по микрофон:
	— Внимавайте много при прехвърлянето!
	— Да, господин директоре — отекна отговорът им в тонколоните, подобно на метален звън.
	Те потопиха ръце в облака от азот и бавно извадиха подобието на пистолетен барабан, където бяха поставени ампулите. Бауер се напрегна. Вратата на хладилния сейф, който не се отличаваше особено от „автомата за кока-кола“ в „Биоапарат“, се отвори.
	— Нямаме много време — промърмори Бауер. — Останалите от екипа готови ли са?
	— Напълно — увери го Яуних. — Целият процес ще приключи за по-малко от осем часа.
	— Започнете процедурата без мен — каза Бауер. — Ще се присъединя към вас на последните етапи от рекомбинирането.
	Яуних кимна. Очевидно директорът искаше да присъства на събитието, което впоследствие щеше да бъде ознаменувано като повратна точка в развитието на биохимичното инженерство. Но обстоятелствата, докарали вируса на едрата шарка в комплекса — каквито и да бяха те, явно бяха оказали силно въздействие върху стария учен. Преди да се гмурне в напрегнатата атмосфера на лабораторията, той се нуждаеше от почивка.
	— Бъдете сигурен, че всяка стъпка от процедурата ще бъде документирана на видеозапис, господин директор.
	— Така би трябвало и да бъде — отбеляза Бауер. — Това, което ще направим днес тук, не е правено никога досега. Руснаците не биха могли да го постигнат в условията на „Биоапарат“. Американците са твърде страхливи, за да опитат. Помисли, Клаус: това е първият опит за генетичното изменение на една от най-страшните болести на човечеството, началото на трансформация, която ще направи безсилни всички ваксини от миналото и настоящето! Какъв ще бъде резултатът? Съвършеното бойно оръжие!
	— За което има един-единствен лек — довърши Яуних. — Строга карантина.
	Очите на Бауер заблестяха от вълнение.
	— Точно така! Тъй като няма да има лекарство, всяка заразена страна ще трябва незабавно да затвори границите си. Вземи Ирак например. Багдад не обръща внимание на предупрежденията ни да се въздържи от определени действия. Взема се решение да ги нападнем. Пускаме нашата принцеса във водата или хранителните припаси. Хората се заразяват с болестта; смъртността нараства бързо и застрашително. Населението е отчаяно, втурва се към границите на страната, но те са затворени. Всеки иракчанин се смята за заразен. Онези, които опитват да избягат през планините, биват преследвани и убивани.
	Бауер разпери ръце като фокусник, който пуска гълъб.
	— Хоп! За нула време врагът е унищожен. Не може да се защитава, защото вече няма армия. Не може да се съпротивлява, защото инфраструктурата на страната се е сгромолясала. Не може да упражнява власт, защото онова, което е останало от народа, се е обърнало срещу него. Единственият му изход е безусловна капитулация.
	— Или търсене на ваксина — отбеляза Яуних.
	— Само че търсенето ще се окаже безплодно, защото ваксина не съществува — Бауер се наслаждаваше на думите си. — Или поне така ще му бъде съобщено — той се усмихна. — Но да караме подред: подгответе пробите за рекомбинация. Ако всичко мине добре, можем да помислим и за ваксина.
	Бауер сложи ръка на рамото на Яуних.
	— Оставям работата във вашите изключително способни ръце. Ще се видим след известно време.

	* * *

	Няколко часови пояса пт на изток, в Хюстън, Мегън Олсън вкара вишневочервения си мустанг в онази част от паркинга на НАСА, предназначена за екипа на космическата совалка. Заключи колата и бързо тръгна към административната сграда. Съобщението от Дилън Рийд бе прекъснало вечерята й с хубавичкия, но отегчителен космически инженер. Последната дума, която се изписа на пейджъра й, беше „СПЕШНО“.
	Мегън мина през охраната и влезе в асансьора, който бързо я отведе на шестия етаж. Макар че мястото беше ярко осветено, в коридорите цареше неестествена тишина. Вратата към кабинета на Рийд беше широко отворена. Мегън почука и влезе.
	Кабинетът беше разделен на работно пространство и много по-голяма част за съвещания, заета от дълга овална маса. Мегън примигна. На масата седяха пилотът на совалката Франк Стоун и командирът Бил Керъл, както и ръководителят на полета Хари Ландън и заместник-директорът Лорн Алънби. Последните двама изглеждаха уморени, костюмите им бяха смачкани, сякаш току-що се бяха завърнали от продължителен полет. Мегън реши, че по всяка вероятност е точно така. Тъй като до излитането на совалката оставаха по-малко от четиридесет и осем часа, Ландън и Алънби със сигурност бяха долетели от Кейп Канаверал.
	— Мегън — заговори Дилън Рийд, — благодаря ти, че дойде толкова бързо. Мисля, че познаваш всички тук.
	Тя промърмори няколко думи за поздрав и седна на свободния стол до пилота на мисията Франк Стоун.
	Рийд разтри задната част на врата си, след това се улови с две ръце за масата и погледна към Мегън.
	— Чу ли новината?
	Мегън поклати глава.
	— Каква новина?
	— Адам Трилор е бил убит тази вечер във Вашингтон — той направи пауза. — Грабеж с убийство.
	— Боже Господи! Как? Какво се е случило?
	— Полицията във Вашингтон няма какво да ни каже. Няма и достатъчно материал, за да продължи разследването — каза Рийд. — Адам тъкмо се връщал от Русия — майка му е погребана там. Имал резервация за хотел, така че може би е смятал да пренощува във Вашингтон и след това да отлети за Кейп Канаверал. Вървял към Уисконсин авеню — чувал съм, че районът не е опасен — и там кучият син го убил — Рийд прокара пръсти през косата си. — Един Господ знае какво се е случило. Никой нищо не е чул, нито видял. Когато случаен минувач го намерил и повикал полицията, Адам вече бил мъртъв — той поклати глава. — Каква нелепа загуба!
	— Дилън, всички сме потресени от случилото се — обади се Лорн Алънби, заместник-директорът на НАСА. — Но трябва да продължим работата си.
	Рийд махна с ръка. Обърна се към Мегън и тя почувства как сърцето й заби учестено.
	— Ти си резервата на Трилор. Поради възникналата ситуация ще преминеш към активен статус като един от участниците в мисията. Готова ли си, Мегън?
	Устата й пресъхна, но й се стори, че думите й прозвучаха силно и убедително:
	— Напълно. Не съм си представяла, че ще получа място на совалката по такъв начин, но съм готова.
	— Нямаш представа колко се радваме да чуем това — каза Рийд. Той огледа седящите около масата. — Имате ли въпроси?
	Франк Стоун, пилотът на мисията, се обади:
	— Нямаме въпроси. Имаме й доверие. Аз съм тренирал заедно с Мегън. Знам, че е готова.
	— Аз също — добави командирът Бил Керъл.
	— Ландън? — попита Рийд.
	Ръководителят на полета се размърда на стола си:
	— Чел съм докладите от тренировките. Знам, че Мегън може да проведе експериментите, които вие с Адам подготвихте.
	Той вдигна палци нагоре.
	— Радвам се да го чуя — каза Алънби. — Бюрократите от Конгреса следят под лупа мисията. След като сме им казали какво може да се получи от тези експерименти, аз ще трябва да им представя резултатите — той се обърна към Мегън. — Върнете се с нещо, което ще позволи на всички ни да се представим добре.
	Мегън леко се усмихна.
	— Ще направя всичко, което е по силите ми — тя огледа мъжете около масата. — Благодаря ви за доверието.
	— Добре тогава — каза Рийд. — Утре ще свикам останалите от екипа. Знам, че някои от вас са изтощени. Какво ще кажете сега да се разотидем и да се срещнем отново утре сутрин, преди да отлетим?
	Всички кимнаха с облекчение и стаята бързо се опразни. Останаха само Рийд и Мегън.
	— Ти си ръководителят на биомедицинската изследователска програма, Дилън — тихо каза тя. — С Трилор бяхте много близки. Как ще се почувстваш, когато аз заема мястото му на борда?
	— След този ден не мога да твърдя, че съм познавал Адам достатъчно добре. Знаеш го какъв беше — затворен, през повечето време мълчеше. Не беше от хората, които изпиват няколко бири след работа или играят софтбол в събота. Но все пак беше част от екипа — много важна част — и ще ми липсва — той направи пауза. — Що се отнася до теб, не бих могъл да намеря по-добър заместник.
	Мегън се опита да овладее противоречивите си чувства. Част от съзнанието й вече избързваше напред с всички подробности, които трябваше да се обмислят: подготовката на Кейп Канаверал, вписването в екипа и процедурата по изстрелването. Знаеше, че в нормална ситуация екипажът се поставяше под карантина седем дни преди излитането, макар че напоследък периодът беше скъсен. И все пак тя трябваше да премине през щателен медицински преглед, за да се знае със сигурност, че не е заболяла от нищо.
	Друга част от съзнанието й не можеше да пропъди спомена за странното лице на Трилор. Рийд бе прав: Трилор беше самотник. Тъй като не го познаваше отблизо, за нея бе по-лесно да приеме факта на смъртта му. Но начинът, по който беше умрял, я караше да настръхва.
	— Добре ли си? — попита Рийд.
	— Добре съм. Просто се опитвам да осмисля всичко това.
	— Хайде, ще те изпратя до колата ти. Постарай се да се наспиш добре. Утре те чака важна работа.

	* * *

	Мегън обитаваше малък апартамент в жилищна сграда, предназначена за служители на НАСА с краткосрочни ангажименти. След мъчителен, неспокоен сън тя стана и отиде до плувния басейн, преди да се е събрала тълпа. Когато се върна в апартамента си, на вратата намери бележка.
	След като преодоля първоначалната изненада, Мегън бързо се облече и слезе по стълбите. Тръгна с бърза крачка и за няколко минути стигна до кафенето на следващата пресечка. Поради ранния час заведението беше почти празно. Не й беше трудно да намери човека.
	— Джон!
	Той се надигна от масата в ъгъла.
	— Здравей, Мегън.
	— Боже мой, какво правиш тук? — попита тя и се отпусна на стола срещу него.
	— След минута ще ти обясня — Смит помълча малко. — Чух, че ще участваш в мисията. Заслужаваш го, независимо от обстоятелствата.
	— Благодаря ти. Естествено, не бих искала да стане по този начин, но…
	Дойде сервитьорката и двамата си поръчаха закуска.
	— Трябваше първо да ми се обадиш — каза Мегън. — След няколко часа заминавам за Кейп Канаверал.
	— Знам.
	Тя го изгледа изпитателно.
	— Не си бил целия този път, само за да ме поздравиш — макар че би ми се искало да е така.
	— Тук съм заради онова, което се случи с Трилор — каза Смит.
	— Защо? Според медиите вашингтонският отдел „Убийства“ вече се е заел със случая.
	— Така е. Но Трилор беше главен медицински експерт, важен член на екипа на НАСА. Изпратиха ме тук, за да проверя дали нещо в биографията и дейността на Трилор би могло да ни подскаже защо е бил убит.
	Мегън присви очи.
	— Не разбирам.
	— Мегън, изслушай ме. Ти зае мястото му на борда на совалката. Сигурно си работила с него. Всичко, което ми кажеш, ще ми бъде от полза.
	Сервитьорката се върна с поръчките им и двамата потънаха в мълчание. При мисълта за храна Мегън изведнъж усети, че й се повдига. Тя се стегна и събра мислите си.
	— Първо, по-голямата част от тренировките ми протече под наблюдението на доктор Дилън Рийд. Титлата главен медицински експерт донякъде е подвеждаща. Не е като да раздаваш аспирини или бинтове за превръзка. Задълженията ми са чисто изследователски. Като ръководител на биомедицинската изследователска програма Дилън работеше най-много с главния медицински експерт — Трилор. Той повтори експериментите с мен за всеки случай, ако се наложи да замествам Трилор. Така че всъщност никога не съм работила с Адам.
	— А личните му контакти? Беше ли близък с някого? Носеха ли се слухове за него?
	— Той беше самотник, Джон. Никога не съм чувала да излиза на срещи, още по-малко да има връзка. Мога да ти кажа само, че с него не се работеше особено приятно. Беше блестящ като интелект, но падаше сухар, никакво чувство за хумор, никакъв чар. Сякаш докато медицинският му гений се е развивал, останалата част от него е закърняла.
	Тя помълча малко.
	— Твоето разследване няма да се отрази върху полета, нали?
	Смит поклати глава.
	— Няма причини за това.
	— Най-доброто, което мога да направя за теб, е да ти дам имената на хората, които пряко работеха с Трилор. Може би те ще могат да ти кажат нещо.
	Смит беше убеден, че вече знае тези имена, а и други. Той бе прекарал половината нощ в преглеждане на документите за Адам Трилор, предоставени му от ФБР, Агенцията за национална сигурност и НАСА. И все пак внимателно изслуша имената, които Мегън изреди.
	— Това наистина е всичко, което знам — приключи тя.
	— Достатъчно ми е, за да работя. Благодаря ти.
	Мегън се усмихна.
	— Като се има предвид с какво се занимаваш, предполагам, че няма никакъв шанс да обядваме заедно? Мога да намеря отлично място.
	— Иска ми се — отговори той и наистина беше така. — Но може би ще се видим в Едуардс, когато кацнеш.
	Базата на ВВС в Калифорния беше основната писта за кацане на совалката.
	Помълчаха малко, после Мегън каза:
	— Трябва да тръгвам.
	Той се протегна през масата и здраво стисна ръката й.
	— Върни се жива и здрава.

	* * *

	Потънала в мисли, Мегън се връщаше в апартамента си. Адам Трилор беше убит, а Джон Смит изведнъж се появяваше в Хюстън. Той недвусмислено обясни защо са го изпратили. Умело я разпита, но не й каза нищо в замяна. Какво всъщност търсеше тук? Кого преследваше и защо? Имаше само един начин да разбере.
	Когато влезе в апартамента си, Мегън извади мобилния си телефон и набра номера, който отдавна знаеше наизуст.
	— Клайн на телефона.
	— Обажда се Мегън Олсън.
	— Мегън… Мислех, че вече пътуваш към Кейп Канаверал.
	— След малко тръгвам, сър. Случиха се някои неща, за които реших, че трябва да ви уведомя.
	Тя набързо разказа за разговора си с Джон Смит.
	— Беше, меко казано, потаен — каза Мегън. — Смятате ли, че трябва да предприема нещо спрямо него?
	— Не — бързо отговори Клайн. — Смит се интересува заради дългите си години работа в ИМИИЗАСАЩ.
	— Не разбирам, сър. Какво общо има това?
	Клайн направи пауза.
	— Слушай внимателно, Мегън. В Русия, в „Биоапарат“ е станал инцидент — той направи пауза и Мегън затаи дъх. — Беше открадната една посявка. Адам Трилор беше в Москва по същото време. Руснаците разполагат със запис, на който той седи до куриера, пренесъл материала. Трилор го е взел от него. Убедени сме, че той е внесъл вируса в страната. После, когато е станал ненужен, са го убили.
	— Какво е станало с вируса?
	— Изчезнал е.
	Мегън затвори очи.
	— Какво точно е внесъл Трилор?
	— Едра шарка.
	— Всемогъщи Боже!
	— Чуй ме, Мегън. Ти си в центъра на събитията. Предполагахме, че Трилор може да е бил замесен. Сега го знаем със сигурност. Въпросът е дали има съучастници в програмата на совалката.
	— Не знам — отговори Мегън. — Струва ми се невъзможно. Тук работят почтени хора. Не съм забелязала нищо подозрително. — Тя поклати глава. — Но все пак изпуснах Трилор, нали?
	— Всички го изпуснахме — каза Клайн. — Не се обвинявай за това. Най-важното сега е да намерим вируса. Приют едно работи върху предположението, че се намира някъде в границите на окръг Колумбия. Който и да е взел вируса, не би го транспортирал на излишно дълго разстояние. Освен това от Лондон Трилор би могъл да хване директен полет докъдето пожелае — Чикаго, Маями, Лос Анджелес. Той е избрал Вашингтон по някаква причина. Смятаме, че там е бил подготвен склад.
	— Все още ли искате да участвам в полета на совалката?
	— Задължително. Но докато не излетиш, не привличай вниманието към себе си. Ако забележиш нещо подозрително, обади ми се незабавно — той направи пауза. — И ако нямаме друга възможност да разговаряме, желая ти късмет и да се върнеш жива и здрава.
	Клайн прекъсна връзката и Мегън се втренчи в телефона. Много се изкушаваше да попита дали Джон Смит работи за Приют едно и дали това е била причината за неговата потайност. И той като нея нямаше ангажименти, поддържаше малко контакти и се беше доказвал като специалист в кризисни ситуации. Мегън си припомни деня, в който при едно от кратките й пътувания из страната Клайн се появи и спокойно й предложи да я направи член на специална, уникална организация, която да й даде усещане за цел и посока в живота. Спомни си как й каза, че най-вероятно никога няма да срещне друг член на Приют едно, че работата й до голяма степен ще бъде свързана с контактите в цял свят, които е изградила, с мъжете и жените, към които може да се обръща за информация, услуги, убежище.
	„Клайн никога не би ми казал… Както и Джон, ако е член на групата.“
	Докато правеше последна проверка на багажа си, Мегън се замисли за онова, което и Клайн, и Джон й бяха пожелали: да се върне жива и здрава. Но ако Клайн не откриеше вируса на едрата шарка, щеше ли да има тя къде да се върне?

	* * *

	Службата за сигурност на НАСА заемаше североизточния край на втория етаж на административната сграда. Смит подаде картата си на служител на Пентагона и зачака дежурният офицер да я провери на компютъра.
	— Къде е командващият ви офицер? — попита Смит.
	— Сър, съжалявам, но сега има почивка между смените. Полковник Брюстър излезе от сградата; полковник Рийвс закъснява поради… ъъъ, лични причини.
	— Не мога да го чакам. Пуснете ме.
	— Но, сър…
	— Лейтенант, какво пише на разрешителното ми?
	— „Достъп до секретна информация за космически изследвания“, сър.
	— Което означава, че мога да прегледам всичко в тази сграда, до последния доклад за физическа подготовка. Прав ли съм?
	— Да, сър.
	— Сега, след като изяснихме това, ето какво правим: изпълнявате всички стандартни процедури и ме пускате да вляза. Няма да споменавате за пристигането ми пред никого освен пред полковник Рийвс, с когото ще говорите на четири очи. Ако полковник Рийвс пожелае да разговаря с мен, кажете му, че ще бъда в архива.
	— Да, сър. Има ли нещо, което служителите на архива могат да направят за вас?
	— Просто им кажете да не ми обръщат внимание. А сега да вървим, лейтенант.
	След като премина през бронираните врати, Смит реши, че самонадеяното му поведение е постигнало желания ефект: подчиненият се държеше почтително, а полковник Рийвс, който имаше същия чин като неговия, щеше да демонстрира отегчение и любопитство, но щеше да бъде и предпазлив. Имаше основателна причина Рийвс да не разпитва за Смит.
	Технически погледнато, НАСА е цивилна организация. Но в началото на седемдесетте години, когато агенцията най-накрая решава от какъв вид совалка се нуждае и как да я изстреля, става ясно, че няма друга алтернатива, освен да се обърне за помощ към ВВС. Сключена е сделка с дявола: в замяна на това, че Пентагонът ще обяви совалката за „основна военна необходимост“, НАСА ще се използва за изстрелването на ракетите „Атлас“ и „Титан“ на ВВС, но ще бъде отпуснат доста щедър бюджет. Другата страна на медала беше, че агенцията трябваше да се съобразява с капризите и намесата на Пентагона. Полковник Рийвс заемаше висок пост в йерархията на НАСА, но онези, които влизаха с разрешителни от Пентагона, бяха истинските господари.
	Смит тръгна след лейтенанта по лабиринт от коридори, които свършиха пред огнеупорна врата. След като набра кодовете, офицерът дръпна вратата и отстъпи встрани, за да направи път на Смит. Стаята бе най-малко с десет градуса по-прохладна от останалите на етажа. Вътре цареше нетърпим шум от десетте най-бързи компютри, произвеждани някога, свързани към сървъри за съхраняване на данни, и персонални компютри, разположени на индивидуални бюра.
	Смит усети върху себе си погледите на служителите в архива, но любопитството им не трая дълго. Той последва офицера до едно бюро, което стоеше встрани от другите.
	— Това е бюрото на полковник Рийвс — обясни дежурният офицер. — Сигурен съм, че няма да има нищо против, ако го използвате.
	— Благодаря ви, лейтенант. Не вярвам да се бавя много — естествено, ако не ме безпокоят.
	— Разбрано, сър — той подаде на Смит мобилен телефон. — Когато свършите, само наберете три-нула-девет, сър. Ще дойда да ви взема.
	Смит се настани пред монитора, включи компютъра и вкара дискетата, която беше донесъл със себе си. След секунди бе преодолял всички защити и цялата мрежа на НАСА в Хюстън беше на негово разположение.
	Информацията относно Адам Трилор, която Смит бе получил от други федерални агенции, беше само отправна точка. Той бе дошъл в Хюстън, за да се порови за Трилор на мястото, където е живял и работил. Нуждаеше се от вътрешните и външните телефонни номера, на които Трилор бе звънял, адресите, на които беше пращал електронна поща — всичко, което би могло да се окаже следа. Тук можеше да научи как е живял убитият, с кого е разговарял, с кого се е срещал, колко често, къде и за какъв период. Щеше да разнищи живота му, докато открие онази аномалия, съвпадение или отличителен белег, които биха се оказали първата брънка във веригата, свързала Трилор с неговите съконспиратори.
	Смит натисна няколко клавиша и започна оттам, откъдето му се струваше най-логично: хората, които са знаели, че Трилор пътува за Русия. В паметта на чиповете, дебели колкото вафлена кора и в тънките оптични нишки се съдържаха инструкциите и имената, които вървяха с тях.

	* * *

	Когато Дилън Рийд пристигна в офиса си, нямаше как да знае, че Смит вече е започнал търсенето си. Беше толкова съсредоточен върху претоварения сутрешен график, че почти не обърна внимание на писукането на компютъра, който сигнализираше тревога. Той машинално набра поредица цифри и продължи да обмисля първата си среща за деня. Името, което се появи на екрана, моментално привлече вниманието му: Адам Трилор.
	Някой душеше наоколо!
	Ръката на Рийд се стрелна към телефона. След няколко секунди вече слушаше обясненията на дежурния офицер за присъствието на Смит в архива.
	Рийд се помъчи да запази спокойствие.
	— Не, всичко е наред — каза той на офицера. — Моля, кажете на полковник Рийвс, че посетителят ни не бива да бъде обезпокояван.
	„Посетителят ни!“ Натрапникът!
	Рийд си даде няколко секунди, за да се овладее. Какво, по дяволите, търсеше Смит тук? От Вашингтон им бяха съобщили, че полицията гледа на убийството на Трилор като на поредния обир, завършил с непредвидени последици. Дори новинарските емисии сметнаха историята за безинтересна, което само зарадва Рийд, Бауер и Ричардсън.
	Рийд удари с длан по кожената папка на бюрото. Този проклетник Смит! Спомни си колко уплашен, дори ужасен беше Трилор от Смит. Сега ужасът на Трилор се бе предал и на него.
	Рийд пое дълбоко дъх. Бауер беше прав, като му предлагаше да унищожи всички файлове, свързани с Трилор, в случай че някой дойде да души наоколо.
	И този някой наистина дойде…
	Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко се чудеше, че Смит е човекът. Той се ползваше с репутацията на голям инат, което превръщаше един и без това опасен човек в смъртоносна заплаха. Рийд се увери, че е овладял емоциите си, и набра номера на генерал Ричардсън в Пентагона.
	— Обажда се Рийд. Онзи потенциален проблем, за който говорихме… Вече е реалност — той направи пауза. — Изслушай ме, но мисля, че ще се съгласиш с мен: трябва да предприемем крайната мярка.


>	ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

	Когато Смит излезе от националното летище „Роналд Рейгън“, отпред го чакаше лимузина на тайните служби. На половината път към Кемп Дейвид телефонът иззвъня. Това беше обаждането, което очакваше.
	— Питър, как си?
	— Още съм във Венеция. Имам интересни новини за теб.
	Без да навлиза в подробности около разпита на Дионети, Питър Хауъл разказа на Смит за швейцарската връзка — хер Вайзел от Офенбах банк в Цюрих.
	— Искаш ли да си поговоря с този швейцарски гном, Джон?
	— По-добре изчакай да ти се обадя. Какво става с Дионети? Не искаме да вдига тревога.
	— Няма — увери го Хауъл. — Той е с тежка форма на хранително отравяне и ще остане в болницата най-малко седмица. Освен това знае, че притежавам информация за всичките му банкови сметки и мога да го унищожа с едно телефонно обаждане.
	Хауъл не сметна за необходимо да се впуска в подробности.
	— Ще чакам да ми се обадиш — каза той. — Ако се наложи, мога да стигна до Цюрих за два часа.
	— Ще те държа в течение.
	Шофьорът остави Смит пред Роузбъд, където го очакваше Клайн.
	— Радвам се, че се върна, Джон.
	— Благодаря, сър. Нещо ново за едрата шарка?
	Клайн поклати глава.
	— Не, но виж това — той подаде на Смит лист хартия, навит на руло.
	Скицата, нарисувана с мастило, приличаше на Берия, но не беше достатъчно точна, за да се идентифицира убиецът. Външният му вид беше невзрачен — голямо предимство за един наемен убиец. Рисунката изобразяваше лице, което би могло да принадлежи на всеки друг. Щеше да бъде чиста случайност, ако силите на реда се натъкнеха на него. Точно такава беше целта на Клайн — началниците на Берия да повярват в това. С няколко козметични промени на външността Берия беше в безопасност: онези, които го бяха наели, щяха дълго да вярват, че ползата от него е по-голяма, отколкото необходимостта да го премахнат.
	Смит нави листа на руло и почука с него по дланта си. Мислеше, че Клайн поема огромен риск: като не даваше достъп на силите на закона до истинската външност на Берия, той силно ограничаваше възможностите на издирването. Но на другата везна беше ползата: когато скицата се появеше по улиците и шефовете на Берия я видеха, щяха да се успокоят. Разследването на смъртта на Трилор можеше да се предвиди. Фактът, че случаен свидетел е дал на полицаите описание на убиеца, не будеше подозрения. Смит не смяташе, че онези, които са наели Берия, ще станат по-малко бдителни, но щяха да се отпуснат, защото нямаше да виждат непосредствена заплаха за дългосрочните си планове.
	— Как беше в Хюстън? — попита Клайн.
	— Трилор е бил доста предпазлив — каза Смит. — Каквито и контакти да е осъществявал, грижливо е прикривал следите си.
	— Въпреки това ти изпълни мисията си.
	— Размътих водите, сър. Който и да е давал нарежданията на Трилор, вече е разбрал, че се интересувам от него — той направи пауза. — Президентът съгласен ли е с предложението ви относно ваксината, сър?
	— Разговаря с фармацевтичните компании — отговори Клайн. — Те ще се присъединят към нас.
	Като се имаха предвид обстоятелствата, много важно беше основните фармацевтични компании да пренасочат производството си към изработване на максимално количество ваксини срещу едра шарка в минимални срокове. Дори ако откраднатата едра шарка беше генетично променена, настоящата ваксина можеше да има поне частичен ефект. Но за да се произведе необходимото количество, трябваше да се спре работата върху останалите продукти. Загубите от това щяха да бъдат катастрофални, а щеше да има загуби и от производството на ваксината. Това, че президентът се бе съгласил да гарантира загубите на компаниите, беше само половината от проблема. Компаниите щяха да искат да знаят откъде е тази спешна необходимост от ваксина и как се появил такъв огромен недостиг на пазара. Тъй като беше невъзможно да се запази в тайна такава информация — тя неизбежно щеше да намери своя път към медиите, мястото на предполагаемата епидемия трябваше да бъде отдалечено, но гъсто населено.
	— Решихме да използваме Индонезийския архипелаг — каза Клайн. — Вътрешният хаос в този регион до голяма степен е прекратил потока на движение натам и оттам. Вече не са останали туристи, а Джакарта изпъди чуждестранните медии от страната. Нашата версия е, че там е имало отделни огнища на едра шарка, които водят до възможността вирусът да се разпространи, ако не се вземат мерки. Оттам необходимостта от големи количества ваксина в такъв кратък срок.
	Смит се замисли.
	— Харесва ми — каза той накрая. — Настоящият режим в Индонезия е трън в очите на повечето правителства. Но когато се заговори за това, ще настане паника.
	— Не можем да я избегнем — отговори Клайн. — Онези, у които е вирусът, много скоро ще го пуснат в действие. Това е въпрос на седмици, ако не и на дни. След като открием и заловим конспираторите — и върнем вируса на мястото му, ще пуснем слуха, че първоначалните диагнози и твърдения са били погрешни и че това не е било едра шарка.
	— Моля се на Бога да се окаже вярно.
	Смит се обърна, когато в стаята влезе генерал-майор Киров, облечен цивилно. Появата на руснака го изненада.
	Стройният генерал на средна възраст се бе дегизирал като съмнителен тип със силно износен широк костюм. Вратовръзката и ризата му бяха изцапани с храна и кафе; обувките с протрити подметки бяха лошо издраскани, както и евтиният му куфар. Косата му, доста избуяла, беше рошава; гримът, поставен ловко и умерено, правеше очите му пиянски кървасяли и подсилваше тъмните кръгове под тях. Киров се бе въплътил в неприятна отрепка. Видът му създаваше впечатление за провал, разпадане и безнадеждност — качества, присъщи на неуспял търговски пътник, за чието съществуване умниците, които живееха и работеха в престижния район около Дюпон Съркъл, не искаха и да знаят.
	— Моите поздравления за дегизировката, генерале — каза Смит. — Дори на мен ми се наложи да ви огледам повторно.
	— Да се надяваме, че същото ще важи и за Берия — сериозно произнесе Киров.
	Смит се радваше да види едрия руснак. След провала в „Биоапарат“ и Москва Киров бе успял да убеди руския премиер-министър да го изпрати в Съединените щати, за да помогне за залавянето на Иван Берия. Клайн беше сметнал, че помощта на Киров, който бе живял една година във Вашингтон и добре познаваше етническите граници между районите, би била неоценима. Той дълго бе убеждавал президента, който от своя страна го съгласува с Потренко и така Киров получи разрешение да дойде в Съединените щати.
	Но в суровия поглед на блестящите му очи Смит видя истинската причина за идването на генерала. Киров беше предаден от жената, която бе обичал и на която беше вярвал. Тя бе подкупена от неизвестни сили, свързани с убиеца, когото той не беше успял да залови. Киров отчаяно се нуждаеше от реванш; искаше да възвърне честта си на военен.
	— Как предлагате да процедираме, Джон? — попита той.
	— Трябва да се отбием у дома — отговори Смит. — След като ви настаня, можем да отидем до Дюпон Съркъл.
	Тъй като никой от руското посолство не знаеше за присъствието на Киров в града, Смит бе предложил генералът да отседне в дома му и да използва къщата в Бетесда като база за операцията по издирването на Берия.
	— Сигурен ли сте, че не искате охрана от разстояние? — попита Клайн.
	Колкото и да вярваше в способностите и инстинктите на Киров, той все пак не беше съгласен да остави двамата мъже без охрана. Вярно, Смит беше ходил до Хюстън, за да търси следа, която Трилор би могъл да остави. Но истинските му намерения бяха да подръпне нишката, която все още свързваше Трилор с конспираторите, неговите началници. Като им дадеше да разберат, че е дошъл на мястото, където убитият е живял и работил, за да събира сведения, Смит се надяваше да предизвика реакция от тяхна страна и да ги накара да го подгонят… А това означаваше, че Берия ще излезе от скривалището си.
	— Не можем да рискуваме. Берия може да забележи охраната, сър — отговори Смит.
	— Господин Клайн — каза Киров, — разбирам и споделям загрижеността ви. Но ви обещавам, че няма да позволя нищо да се случи на Джон. Имам значително предимство пред всяка охрана, която бихте могли да му осигурите. Познавам Берия. Ако се е дегизирал, ще го разкрия. Има характерни белези и маниери, които не би могъл да скрие — той се обърна към Смит. — Имате думата ми. Ако Берия е наблизо, ако дойде за вас, ще го заловим.

	* * *

	Деветдесет минути по-късно Смит и Киров пристигнаха в подобната на ранчо къща в Бетесда. Докато Смит го развеждаше, Киров забеляза картините, гоблените по стените и предметите от различни култури по света. Американецът наистина доста бе пътувал.
	Докато Смит се къпеше и преобличаше, Киров се възползва от банята за гости. Срещнаха се в кухнята, където седнаха на кафе и внимателно разгледаха голямата карта на Вашингтон, като се съсредоточиха върху мултиетническия район около Дюпон Съркъл. Тъй като Киров познаваше района, бързо съставиха план.
	— Знам, че не сме го обсъждали с Клайн — каза Смит, когато се приготвиха за излизане. — Но…
	Той извади пистолет „Зиг Зауер“.
	Киров го погледна и поклати глава. Отиде в спалнята и се върна с обикновен на пръв поглед черен чадър. Вдигна го под ъгъл четиридесет и пет градуса, прокара палец по дръжката и неочаквано от върха му изскочи острие, дълго един инч.
	— Това е нещо, което донесох със себе си от Москва — небрежно каза Киров. — В острието се съдържа бързодействащо успокоително, което се използва за животни — ацепромазин. За секунди може да повали стокилограмов глиган. Освен това, ако по някаква причина полицията ви ме спре, не е трудно да обясня носенето на чадър. С пистолет би било далеч по-трудно.
	Смит кимна. Той щеше да бъде стръвта, но Киров щеше да свърши другата работа. Радваше се, че руснакът няма да застане пред Берия невъоръжен.
	Смит пъхна Зиг Зауера в кобура под мишницата.
	— Добре тогава. Давам ви четиридесет минути преднина, след което ще ви последвам.

	* * *

	Киров се движеше по улиците като призрак и изучаваше потока от хора, които минаваха покрай него. Подобно на другите райони близо до центъра на Вашингтон Дюпон Съркъл беше обновен. Но между модните заведения и бутиците на дизайнери имаше македонски пекарни, турски магазини за килими, сръбски пазари, на които се предлагаха стари медни и месингови сандъци за цветя, гръцки ресторанти и югославски кафенета. Киров знаеше колко силно е привличането на познатото за човек, попаднал в непозната обстановка, дори ако този човек беше хладнокръвен убиец. Тази етническа смес бе средата, в която Иван Берия би предпочел да се движи. Тук можеше да намери храната, с която е свикнал, да слуша музиката, с която е израснал, да чуе езиците, които знаеше. Киров, който знаеше няколко славянски езика, също се чувстваше като у дома на това място.
	Той се озова на открито площадче, заобиколено от магазинчета и будки. Седна на сянка под чадъра на една маса. Поръчката му взе една хърватка, която едва говореше английски. Руснакът трудно сдържа усмивката си, когато я чу да ругае собственика.
	Като отпиваше от силното сладко кафе, Киров наблюдаваше потока минувачи, като се заглеждаше по пъстрите блузи и поли на жените и широките панталони и кожени якета на мъжете. Ако минеше оттук, Берия щеше да бъде облечен в груби практични дрехи на югославски работник — може би с каскет, за да хвърля сянка върху лицето му. Но Киров не се съмняваше, че ще го познае. От опит знаеше, че онова, което един убиец не може никога да скрие, са очите.
	Разбира се, имаше голяма вероятност Берия също да го познае. Но убиецът нямаше как да предположи, че Киров е в Съединените щати. Основната му грижа сега беше да избягва полицията, колкото и нарядко да се виждаха патрули в този район. Не би очаквал да види лице от миналото на такова далечно разстояние от дома. Същото важеше и за Киров: той също не можеше да си представи как Берия ще влезе в близката пекарна да си купи закуска. Генералът можеше да предполага къде най-вероятно се навърта убиецът, но нямаше и най-малката представа къде е в момента.
	Като пазеше очите си с ръка от слънцето, Киров следеше промените в околната обстановка. Оглеждаше входовете и изходите на площадчето, през които хората се появяваха и изчезваха. Запомняше надписите върху витрините на магазините, които отбелязваха работното им време, и си правеше сметка кога да провери тесните улички около тях и входовете за доставки.
	Ако Берия трябваше да свърши още мръсна работа, това беше мястото, където би намерил удобно скривалище. Това би могло да му създаде усещане за безнаказаност, а самоувереният човек понякога се държи като слепец.

	* * *

	На около петстотин метра от мястото, където Киров наблюдаваше вероятното му свърталище, Иван Берия отвори вратата на своя тристаен апартамент, който се намираше на последния етаж на сграда, предназначена за кратък престой на приходящи чиновници.
	Пред него стоеше шофьорът на линкълна — едър мълчалив мъж с чупен няколко пъти нос и деформирано ляво ухо, което по форма приличаше на карфиол. Берия и преди беше виждал такива хора. Свикнали с насилие, дискретни, те бяха съвършените подчинени на началниците си.
	Берия направи знак на шофьора да влезе, заключи вратата и пое донесения от него плик. Разкъса го и бързо прочете написаното на сръбски. Отстъпи встрани и крадешком се усмихна. Шефовете никога не можеха да предвидят точния брой на хората, които трябваше да бъдат премахнати. В този случай Берия вече беше получил парите за руския охранител и американския учен. Сега го молеха да се погрижи за още един човек.
	Той се обърна към шофьора и каза:
	— Снимката.
	Шофьорът мълчаливо взе писмото и му подаде снимка на Джон Смит, извадена от камера за наблюдение. Човекът беше с лице към обектива, качеството на изображението беше много добро.
	Берия се усмихна замислен.
	— Кога?
	Шофьорът протегна ръка, за да вземе обратно снимката.
	— Колкото може по-скоро. Щом ти се обадят, тръгваш на минутата.
	Той вдигна вежди — мълчалив въпрос дали има нещо неясно. Берия поклати глава.
	След като шофьорът си тръгна, убиецът влезе в спалнята и извади от багажа си мобилен телефон. След миг се свърза с господин Вайзел от Офенбах банк в Цюрих. На сметката, от която се интересуваше, току-що бяха пристигнали нови двеста хиляди американски долара.
	Берия благодари на банкера и затвори.
	Американците очевидно бързаха.

	* * *

	Съблечен, д-р Карл Бауер излезе от последната кабина за обеззаразяване. На пейката в стаята за преобличане имаше бельо, чорапи и риза. На закачалката зад вратата висеше току-що изгладен костюм.
	След няколко минути Бауер беше облечен и се запъти към стъкления мецанин, където го чакаше ръководителят на изследователския състав Клаус Яуних.
	Яуних леко се поклони и протегна ръка.
	— Отлична работа, господин директоре. Никога не бях виждал подобно нещо.
	Бауер стисна ръката му и отговори на комплимента:
	— И едва ли някога отново ще видим.
	След като си почина, той се върна в лабораторията. Макар че беше работил почти цяла нощ, Бауер се чувстваше въодушевен и изпълнен с енергия. От опит знаеше, че това се дължи само на адреналина и че умората неизбежно ще се стовари върху него. И все пак Яуних бе прав: беше свършил отлична работа. Като впрегна цялата си концентрация, той приложи познанията и опита, които бе натрупал през дългия си живот, за да осъществи първите стъпки към трансформацията на един и без това смъртоносен вирус в опустошителен микроскопичен ураган. Сега се чувстваше донякъде измамен, защото нямаше да участва в последните етапи от този процес.
	— Знаехме го от самото начало, Клаус — изказа на глас мислите си Бауер. — Знаехме, че няма да видим с очите си целия процес на сътворението. Лекарите решиха да ми отнемат възможността за окончателен триумф. За да бъде доведен процесът до края, аз трябва да предам свършеното в други ръце — той помълча малко. — Сега Рийд ще направи онова, което ние не можахме.
	— Такова доверие на един-единствен човек… — промърмори Яуних.
	— Ще направи каквото му казахме — рязко отвърна Бауер. — И когато се върне, ще получим онова, за което досега можехме само да мечтаем.
	Той потупа едрия мъж по рамото.
	— Всичко ще бъде наред, Клаус. Ще видиш. А сега за транспорта…
	— Пробата е готова за транспортиране, господин директор. Самолетът ни очаква.
	Бауер плесна с ръце.
	— Чудесно! Тогава да полеем успеха, преди да тръгна.


>	ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

	На ослепителната светлина приличаше на скулптура, възвестяваща новото хилядолетие. От шест километра разстояние Мегън Олсън гледаше с възхищение космическата совалка, прикачена към гигантски външен резервоар и две не толкова големи, но солидни ракети.
	Беше два часът през нощта. Над Кейп Канаверал нямаше вятър и не грееше луна. Соленият въздух пощипваше носа на Мегън, нервите й бяха опънати в очакване. Обикновено екипажът ставаше към три часа, но тя спа докъм полунощ. Мисълта, че след по-малко от осем часа ще бъде на борда на совалката и ще лети към Космоса, я оставяше без дъх.
	Мегън се обърна и тръгна по пътеката, която водеше към приземния етаж на сградата. Там бяха настанени хората от екипажа. На стотина ярда по-нататък проблясваше бодливата тел над оградата около съоръжението. Тя чу далечното бръмчене на джип, който обикаляше комплекса. Охраната на Кейп Канаверал беше едновременно внушителна и ненатрапчива. Униформените въздушни полицаи привличаха като магнит телевизионните камери. Но освен тях имаше цивилни подразделения, които сновяха из комплекса двадесет и четири часа в денонощието, за да се уверят, че никой и нищо няма да попречи на излитането.
	Мегън се канеше да се връща в стаята си, когато чу приближаващи стъпки. Обърна се и видя как от сенките на сградата изникна нечий силует и тръгна към светлината.
	Дилън Рийд?
	Всички се шегуваха, че Рийд не само не чува будилника си, но ако го оставят, може да проспи и излитането. Тогава какво правеше навън в такъв ранен час, преди сигнала за събуждане?
	Мегън вдигна ръка, за да му махне, когато иззад ъгъла блесна ярка светлина на фарове. Тя инстинктивно се отдръпна, когато покрай мястото, където стоеше Рийд, профуча кола с емблемата на НАСА на вратата. Мегън застана в сенките и видя как от колата слезе възрастен мъж и тръгна към Рийд.
	„Чака някого. Кого? И защо нарушава карантината?“
	Карантината беше особено важна част от процеса на подготовката, макар и този път срокът й да бе съкратен поради необходимост. Фактът, че външен човек влиза в пряк контакт с член на екипажа, беше нечувано нарушение.
	Когато посетителят и Рийд се отдалечиха от нея и навлязоха в кръг от светлина, Мегън забеляза нещо, което висеше на врата на мъжа: здравен сертификат, което означаваше, че този човек е получил разрешение за влизане в комплекса от лекарите на НАСА.
	Успокоена от това, че събеседникът на Рийд е влязъл по законен път, тя понечи да се отдалечи. Но нещо дълбоко в съзнанието й я глождеше. Винаги беше разчитала на интуицията и инстинкта си; те неведнъж бяха спасявали живота й. И сега й нашепваха, че не бива да се подчинява на добрия тон и да се прибира в стаята си, като остави Рийд насаме с посетителя.
	Тъй като двамата мъже стояха с лице един към друг, тя не можеше да долови какво си говорят. Но безпогрешно успя да различи предмета, който непознатият предаде на Рийд: лъскав метален цилиндър, дълъг около осем сантиметра. Тя го зърна само за част от секундата, преди да изчезне в джоба на комбинезона му.
	Мегън видя как посетителят стисна рамото на Рийд, после се качи в колата и отпътува. Ръководителят на биомедицинската програма остана загледан в светлината от фаровете, докато те се превърнаха в две светещи точици. След това се обърна и тръгна към сградата.
	„И той е изнервен преди полета, точно както всички ние. Някой близък човек е дошъл да го изпрати.“
	Но това обяснение й се стори неубедително. Рийд беше ветеран от шест мисии на совалката и бе почти равнодушен към процеса на подготовка. Пък и това не можеше да бъде негов роднина. След поставянето им под карантина членовете на семействата на екипажа нямаха право да контактуват с близките си. За тях бе отреден специален наблюдателен пункт на шест километра от мястото на изстрелване.
	„Значи е някой от програмата. Някой, с когото никога не съм се срещала.“
	Преди да се запъти към столовата, където екипажът щеше да получи последната си истинска храна преди полета, Мегън се отби в стаята си. Чудеше се как да постъпи, можеше небрежно да подхвърли нещо пред Рийд. В края на краищата, той винаги я бе подкрепял още от пристигането й в НАСА; с течение на времето почти се бяха сприятелили. След това си спомни за Адам Трилор, за изчезналия вирус на едрата шарка и за отчаяното му секретно издирване, което вече беше в ход. Указанията на Клайн бяха недвусмислени: тя трябваше да докладва за всичко, което й се стореше подозрително. Мегън беше убедена в наличието на напълно невинно обяснение за поведението на Рийд, но въпреки това посегна към телефона.

	* * *

	В шест и тридесет екипажът влезе в стерилното помещение, за да се облече. Тъй като Мегън беше единствената жена, която участваше в мисията, за нея бе отредена отделна кабина. Тя затвори вратата и огледа критично летателния си костюм. Той беше направен по мярка, тежеше около 40 килограма и се състоеше от над петнадесет отделни части, сред които парашут, средство за придвижване при безтегловност, панталони за преодоляване на безтегловността и подлога. Мегън беше поставила под въпрос необходимостта от последното, но Рийд й бе обяснил какво налягане се упражнява върху тялото при влизане в орбита. Беше почти невъзможно да се контролира отделителната система.
	— Изглеждаш много шик, Мегън — отбеляза пилотът на мисията Франк Стоун, когато тя влезе в мъжкото отделение.
	— Най-много ми харесват емблемите — отговори Мегън.
	— Кажи го на жена ми — обади се командирът Бил Керъл. — Тя ги проектира.
	Всяка мисия имаше уникални емблеми, направени от членовете на екипажа или от близките им. Емблемата на настоящата мисия представляваше совалката, излитаща в пространството. В рамката на кръга бяха изписани имената на членовете на експедицията.
	Екипажът се раздели на двойки, за да проверят взаимно костюмите си и да се уверят, че всяка част е здраво закрепена и стабилна. След това Дейвид Картър, един от специалистите в мисията, събра групата и произнесе кратка молитва. Моментът помогна да се разсее мрачното настроение, предизвикано от безвременната смърт на Адам Трилор.
	Малко повече от три часа преди излитането те излязоха от помещенията си и застанаха под блясъка на светкавиците и камерите. Излизането им беше последната възможност за външните наблюдатели, които бяха внимателно проверени и носеха специални пропуски, да видят астронавтите. Докато минаваше през шпалира, Мегън махна на журналистите и се усмихна, един репортер извика:
	— Още една усмивка! Точно така.
	Пътят до асансьора към совалката в акумулаторния микробус отне само няколко минути. След като пристигна, екипажът се качи в кабината, която ги издигна на 195 фута над земята до бялата стая — последна спирка, където си сложиха парашутите, предпазните колани, скафандрите и ръкавиците.
	— Как се справяш?
	Мегън се обърна и видя до себе си Рийд облечен и готов.
	— Добре, предполагам.
	— Предполетна треска?
	— Това ли усещам в стомаха си?
	Той се приближи.
	— Не го споменавай пред другите, но и аз изпитвам същото.
	— Не може да бъде!
	— И още как!
	Може би нещо в погледа й го накара да попита:
	— Някакъв проблем ли има? Струва ми се, че искаш да ме питаш нещо.
	Мегън махна неопределено.
	— Предполагам, че е от напрежението. Мечтаеш, подготвяш се, работиш и един ден настъпва дългоочакваният момент.
	Рийд я потупа по рамото.
	— Ще се справиш отлично. Не забравяй какво каза Алънби: всички разчитаме на експериментите, които ти ще проведеш.
	— Дами и господа, моментът настъпи — обяви един от членовете на подготвителния екип.
	Рийд се обърна и Мегън въздъхна облекчено. По време на телефонния си разговор с Клайн — ръководителя на Приют едно — той й каза, че незабавно ще проучи тайнствения посетител на Рийд и след като установи самоличността му със сигурност, ще й се обади. Тъй като обаждане не последва, тя реши, че Клайн или още проверява, или е намерил напълно задоволително обяснение, което е решил да не споделя с нея.
	— Да се залавяме за работа — каза Рийд и кимна към Мегън. — След вас, госпожо.
	Мегън пое дълбоко дъх, приведе се и се пъхна през люка на полетната палуба. Отиде до стълбите и се спусна до средната палуба, където освен личните каюти, шкафовете с храна, складовите помещения и банята, имаше три специални стола, предназначени за нея, Рандъл Уолъс — другия специалист на мисията — и суперкаргото Дейвид Картър.
	След като се настани в стола, който щеше да бъде сгънат и прибран веднага след излитане, Мегън се озова легнала по гръб с колене към тавана.
	— Това ми е трета мисия и все още не мога да свикна с тези столове — промърмори Картър и се намести в стола до нея.
	— Това е, защото продължаваш да качваш килограми, човече — подразни го Уолъс. — И всичко заради домашно приготвената храна.
	— Поне имам дом — бързо отвърна Картър.
	Уолъс изтръска въображаемата си пура, имитирайки Гручо Маркс.
	— Това сигурно е любов.
	Закачките секнаха, когато подготвителният екип влезе и привърза астронавтите към седалките.
	— Как са микрофоните?
	Мегън изпробва своя и кимна, доколкото й позволяваха ремъците. След като колегите й също бяха вързани, тя се заслуша в работата на орбиталния екип, който правеше проверка на уредите с наземния контрол.
	След като свършиха, подготвителният екип излезе. Макар че не можеше да ги види, Мегън си представяше тържествените изражения на лицата им.
	— Дами и господа, Бог да е с вас. Очакваме ви живи и здрави.
	— Амин — промърмори Картър.
	— Да бях си взел книга за четене — обади се Уолъс. — Мегън, как се чувстваш?
	— Отлично, благодаря. А сега, момчета, ако нямате нищо против, аз също имам да правя проверка.

	* * *

	На неколкостотин километра североизточно от Кейп Канаверал Джон Смит допи втората чаша кафе и погледна часовника си. По това време Киров вече сигурно бе заел позиция в Дюпон Съркъл. На излизане Смит хвърли последен поглед към екраните, свързани с външните камери за наблюдение. Къщата му се намираше на ъгъла между две улици и беше оградена от високи дървета, които я пазеха от любопитните погледи на съседите. Задният двор представляваше тревна площ без храсти, в които някой неканен гост би могъл да се скрие. Сензорите за движение, вградени в каменните стени на къщата, постоянно следяха района.
	Ако някой успееше да мине покрай тях незабелязан, щеше да се сблъска със сложна алармена система, скрита в прозорците с двойни стъкла и бравите на вратите. Ако неканеният гост преодолееше и тях, щяха да се активират подовите сензори, които освен че издаваха мощен звук, изпускаха и газ. Изпитан във федералните затвори, газът поваляше жертвите за по-малко от десет секунди, поради което Смит държеше противогаз в нощното си шкафче.
	Макар че според него Берия нямаше да направи опит да го убие от разстояние, Смит реши, че е по-благоразумно да огледа около къщата. След като се увери, че всичко е наред, той се върна през кухнята, от която се влизаше право в гаража. Тъкмо се канеше да угаси малкия телевизор на плота, когато видя нещо, което го накара да се усмихне. След кратко колебание посегна към телефона.

	* * *

	Оставаха двадесет и една минути до излитането, когато в слушалките на членовете на екипажа отекна гласът на Хари Ландън.
	— Момчета — заговори той на оклахомското си наречие, — изглежда, е възникнало непредвидено обстоятелство.
	Макар и да знаеха, че триста души от наземния контрол чуват всеки техен звук, членовете на екипажа не можаха да сдържат общия си възглас на недоволство.
	— Само не ми казвайте, че пак трябва да повтаряме всичко това — измърмори Картър.
	— Какъв е проблемът, наземен контрол? — рязко попита пилотът.
	— Споменах ли нещо за проблем? Казах „непредвидено обстоятелство“ — последва кратка пауза. — Доктор Олсън, приключихте ли с проверката?
	— Да, сър — отвърна Мегън и сърцето й заби учестено.
	„Не ми казвай, че съм объркала нещо. Каквото и да е, само не това.“
	— В такъв случай искате ли да отговорите на едно обаждане?
	Мегън неволно опита да се изправи, но не можа да помръдне. Кой би могъл да й се обажда? О, Господи!
	— Хари — каза тя; в гласа й звучеше паника. — Не знам дали това е добра идея.
	— От какво се притесняваш? Ще го прехвърля само на теб.
	Последното нещо, което чу, преди да я свържат, беше възклицанието на Картър:
	— Ама че хора!
	— Мегън?
	Пулсът й се ускори.
	— Джон? Ти ли си?
	— Не можех да те оставя да отлетиш, без да ти пожелая късмет.
	— Джон, как…? Искам да кажа, как успя…?
	— Няма време за обяснения. Добре ли си? Готова ли си?
	— Да, готова съм. А дали съм добре… Опитвам се да свикна с мисълта, че седя върху тон течно гориво.
	— Исках да ти пожелая на добър път… Пази се.
	Мегън се усмихна.
	— Ще се пазя.
	— Извинявайте, момчета — чу се гласът на Ландън. — Време е.
	— Благодаря, Хари — каза Мегън.
	— Включвам те отново към останалите. Готова ли си?
	— Давай.
	Мегън понечи да изрече няколко любезни извинения, но останалите от екипажа бяха заети с това да си разменят последни инструкции. Тя затвори очи и започна да си повтаря шепнешком думи от двадесет и четвърти псалм. Тъкмо свърши и совалката леко помръдна. След миг процедурата по запалването на ракетите даде тласък и всичко потъна в оглушителен рев.
	Мегън чу мърморенето на наземния контрол и думите:
	— Хюстън, „Дискавъри“ излетя!
	Докато външният резервоар захранваше главните двигатели на совалката, Мегън се чувстваше така, сякаш е вързана за увеселително влакче — само че този път нямаше спирка. Две минути и шест секунди след излитането ракетите се отделиха от орбиталния кораб и паднаха в океана, откъдето щяха да бъдат извадени. Подхранвана от горивото във външния резервоар, което изпълваше главните й двигатели, „Дискавъри“ с всички сили се мъчеше да преодолее гравитацията. Колкото по-високо и по-бързо се изкачваше, толкова повече екипажът се приближаваше до максималното налягане от три атмосфери. Бяха предупредили Мегън, че усещането е такова, сякаш горила ти е стъпила на гърдите.
	„Не е вярно. Не е горила, а слон.“
	Шест минути по-късно на височина сто осемдесет и четири мили главните двигатели замлъкнаха. След като беше свършил работата си, външният резервоар се отдели и падна. Мегън остана поразена от внезапната тишина и от това как изведнъж движението на совалката стана много плавно. Тя обърна глава и разбра защо: зад тънкия кристал на прозореца, докъдето погледът й стигаше, блестяха звезди. Тя и „Дискавъри“ бяха в орбита.


>	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

	Предната вечер Иван Берия се бе срещнал с шофьора на линкълна пред станцията на метрото на Кю стрийт и Кънектикът авеню. Шофьорът му бе донесъл нова информация и по-нататъшни инструкции, които сега Берия разглеждаше в колата, докато пътуваше от града към Бетесда.
	Шофьорът му беше необходим, защото не можеше да рискува да го забележат по улиците и защото притежаваше съвсем елементарни умения в шофирането. Макар че беше хладнокръвен убиец, способен да заколи човек за секунди, Берия се чувстваше изгубен и объркан сред хаоса на уличното движение. Ако се случеше нещо непредвидено, той можеше да бъде сигурен, че ще успее да избяга. Колата имаше и друго предимство пред обществения транспорт: беше идеална за наблюдателен пункт. Вашингтон беше пълен със служебни коли. Тази щеше да изглежда съвсем на място в район като Бетесда.
	Когато наближи къщата на Смит, шофьорът намали скоростта, сякаш търсеше определен номер. Берия успя добре да огледа асиметричната постройка от селски тип, вдадена навътре в улицата. Забеляза редицата от дървета успоредно на фасадата и реши, че вероятно огражда имота и откъм задната му част. Прозорците светеха, но вътре не се мяркаха сенки.
	— Обиколи още веднъж — каза Берия на шофьора.
	При следващата обиколка той внимателно огледа останалите къщи наоколо. Пред повечето от тях се виждаха забравени играчки или велосипед на моравата, баскетболен кош на вратата на гаража, малка моторница на колесар, задръстил алеята. За разлика от тях къщата на Смит изглеждаше пуста и неприветлива, леговище на човек, който живее сам, защото така му харесва и защото работата му изисква усамотение и потайност. Подобна къща би трябвало да разполага с далеч по-сложна — непробиваема — алармена система, каквато охранителните фирми, чиито стикери бяха залепени по вратите на останалите къщи, не предлагаха.
	— Видях достатъчно — каза той на шофьора. — Ще се върнем утре. Рано сутринта.
	Малко след шест на другата сутрин, Берия седеше на задната седалка на линкълна, паркиран в далечния ъгъл на улицата на Смит. Шофьорът стоеше отвън и пушеше. За минувачите, които тичаха за здраве или разхождаха кучетата си, изглеждаше така, сякаш чака клиент.
	Докато седеше на спокойствие в колата, Берия прегледа цялата налична информация за Смит. Шефът му искаше бързо да премахне лекаря от пътя си. Но имаше някои пречки. Смит не ходеше на работа. По всичко личеше, че домът му се охранява добре. Следователно поръчката трябваше да се извърши на открито веднага щом се предоставеше такава възможност. Друг проблем беше, че действията му не можеха да се предвидят. Смит нямаше твърд дневен график и не се знаеше къде ще бъде в определен час. Това означаваше, че Берия трябваше да го следи от максимално близко разстояние и да търси сгоден случай. Благоприятно обстоятелство беше, че американецът се движеше без охрана и — доколкото бе известно на поръчителя на Берия — не носеше оръжие. Най-важното бе, че нямаше и най-малката представа, че е в опасност.
	Шофьорът седна зад волана и линкълнът се наклони на една страна.
	— Смит излиза.
	Берия надникна през предното стъкло към долния край на улицата, където една тъмносиня кола излизаше от гаража. Според шефа това беше автомобилът на Смит.
	— Да започваме — тихо каза Берия.

	* * *

	Докато караше към града, Смит постоянно поглеждаше в огледалото. След няколко минути забеляза черния линкълн, който сменяше платното веднага, след като го видеше да прави същото. Той позвъни на мобилния телефон на Киров.
	— Видях линкълна от летището. По петите ми е. Мисля, че Берия клъвна.
	— Готов съм — увери го Киров.
	Когато спря на светофара, Смит погледна в огледалото. Линкълнът все още беше през три коли от него.
	След като влезе в града, Смит започна да кара толкова бързо, колкото му позволяваше уличното движение, като сменяше платната и надуваше клаксона. Надяваше се, че Берия ще придобие впечатлението за човек, който закъснява за важна среща, занемарил е бдителността си и е лесна плячка. Искаше убиецът да се съсредоточи изцяло върху него, като се изключи за всичко и всички наоколо. Така нямаше да забележи приближаването на Киров.
	„Разбърза се — помисли си Берия. — Защо ли?“
	— Кара към Дюпон Съркъл — каза шофьорът, докато следеше движението.
	Берия се намръщи. Неговият апартамент се намираше в този район. Да не би Смит вече да го бе разкрил? Това ли беше целта му?
	На Кънектикът авеню лимузината увеличи скоростта, зави наляво по улица R, после надясно по Двадесет и първа улица.
	„Къде отива?“
	Колата забави, когато Смит наближи върха на триъгълника при улица S. Берия го видя да спира на един паркинг и да пресича Двадесет и първа улица. Този район с източноевропейските си ресторанти и магазини беше познат на убиеца. След пристигането си във Вашингтон това беше единственото място, което посещаваше и където се чувстваше удобно.
	„Тук е, защото се опитва да надуши следа. Или някой е видял портрета ми.“
	Берия също бе видял във вестника полицейския фоторобот. Помисли си, че описанието е неточно, изобщо не приличаше на него. Но може някой да го беше забелязал в района, а и той никога не напускаше апартамента си преди свечеряване.
	„Не. Ако подозираше, че съм тук, нямаше да дойде сам. Не е сигурен. Само предполага.“
	— Стой някъде, където да мога да те намеря — каза той на шофьора.
	Шофьорът посочи един ресторант, който се казваше „Дънс ривър фолс“.
	— Ще бъда на паркинга.
	Берия излезе от колата и претича през улицата точно навреме, за да види как Смит се шмугва в сводестия проход между един бар и магазин за пощенски картички. Сега знаеше точно къде отива плячката му: малкото площадче между Двадесет и първа и Флорида авеню. Берия помисли, че Смит постъпва наистина умно, като го търси на място, на което беше естествено да се навърта. Но Берия познаваше района и можеше да се скрие.
	Преследвачът потъна в прохода под свода, след това се скри под навеса на едно македонско кафене. На една от масите няколко старци играеха домино; от тонколоните долитаха протяжните звуци на македонска народна песен. А ето го и Смит — вървеше към фонтана в центъра на площадчето. Сега крачеше бавно и се оглеждаше, сякаш очакваше някого. На Берия му се стори, че долавя неудобството на Смит — характерното притеснение на човек, който усеща, че не е на мястото си. Берия бръкна в джоба на якето си и пръстите му стиснаха корковата дръжка на автоматичния нож.
	Смит направи няколко крачки и усети как пейджърът отзад на кръста му започна да вибрира.
	Киров сигнализираше, че Берия се намира в района, на около петдесет фута разстояние от Смит. Американецът още повече забави крачка и се запъти към сергия, на която висяха килими и черги. Спря, погледна часовника си, после се огледа, сякаш търсеше някого. В този час имаше клиенти — повечето хора, които отиваха да работят или да отварят магазините си, спираха да си купят кафе и закуска. Смит реши, че Берия не би видял нищо необичайно в среща с евентуален информатор на оживено място в такъв час.
	Пейджърът му отново избръмча — този път два пъти. Берия беше на по-малко от двадесет и пет фута. Когато мина покрай изложените килими, Смит почувства как по гърба му полазват ледени тръпки. Продължи да се оглежда, но не видя нито Берия, нито Киров. После чу тихи стъпки зад себе си.
	От удобната си наблюдателна позиция в преддверието на един затворен галантериен магазин Киров забеляза Берия, още когато убиецът мина под свода. Тръгна след него с безшумни стъпки. За това му помагаха обувките със специално изработени подметки.
	„Не се оглеждай, Джон. Не се обръщай. Довери ми се.“
	Сега Берия беше на десет крачки зад Смит и бързо се приближаваше към него. Когато извади ръка от джоба си, Киров зърна коркова дръжка, а после и блясъка на стоманата — убиецът беше натиснал механизма за изваждане на острието.
	Киров носеше най-обикновен на вид черен чадър. Когато скъси разстоянието до Берия, чадърът леко се залюля в ръката му. Точно в мига, когато убиецът вдигна крак, за да направи последната си крачка, Киров насочи чадъра надолу. Острият му връх проби плата на панталона, заби се в крака на Берия и направи неколкосантиметров разрез. Убиецът рязко се извъртя и острието на ножа му блесна на слънчевата светлина. Но Киров вече беше на две крачки от него. Берия го забеляза и очите му се разшириха от изненада. Беше виждал това лице в Москва! Това бе руският генерал от железопътната гара!
	Берия направи крачка към Киров, но десният му крак се огъна, ножът се изплъзна от ръката му и той политна напред. Наркотикът, с който беше напоен върхът на чадъра, се разливаше във вените му, замъгляваше погледа му, размекваше мускулите му.
	Берия падна на земята с изцъклени очи. Смътно усети как две силни ръце го вдигнаха. Киров го придържаше, усмихваше се и му говореше на сръбски, казваше, че е бил лошо момче и че го е търсил навсякъде. Берия отвори уста, но издаде само бълбукащ звук. Киров го повдигна още малко и му прошепна нещо. Усети докосване на устни до бузата му, после вик на сръбски. Някой обиждаше мъжествеността му.
	— Хайде, скъпи — каза тихо Киров. — Да те измъкнем оттук, преди да е станало неприлично.
	Берия се извъртя и видя как старците му правеха просташки жестове. После до него се появи Смит и го подхвана под другата мишница. Берия се опита да раздвижи краката си, но установи, че е в състояние само да ги влачи. Главата му увисна и той видя долната част на свода. Оттатък площадчето шумът от уличното движение беше като от гигантски водопад. Киров отвори плъзгащата се врата на един син микробус и извади оттам сгъваема инвалидна количка. Някой положи ръце върху раменете на Берия и го натисна да седне. Стегнаха китките и глезените му с колани. Той чу вой на електромотор и разбра, че инвалидната количка се движи по рампа, която се издига. После Киров блъсна количката в микробуса и застопори колелата й. Внезапно всичко изчезна, останаха само студените сини очи на руснака.
	— Дори не предполагаш какъв късметлия си, нагъл кучи сине!
	По-нататък Берия вече нищо не чуваше.

	* * *

	Бърлогата на Питър Хауъл се намираше на брега на езерото Чесъпийк, задната й час гледаше към спокойните води, в които се вливаше криволичещ поток. Беше късен следобед, почти осем часа след залавянето на Берия. Смит седеше до вратата и гледаше как двойка ястреби кръжи в търсене на плячка. Слънцето грееше в лицето му. Чу стъпките на Киров по скованите дъски.
	Смит нямаше представа кой е истинският собственик на живописната вила, но при срещата им във Венеция Питър Хауъл бе казал, че не само е усамотена, но и отлично обзаведена. Чиста и удобна, хижата имаше килер, пълен с хранителни запаси. В малък склад под дъските на най-голямата стая бяха скрити лекарства, оръжие и други необходими неща, от които се виждаше, че собственикът несъмнено се занимава със същото, с което и Хауъл. Зад хижата бе направен голям навес за инструменти. Там имаше нещо друго.
	— Време е, генерале.
	— Трябва да изчакаме още малко. Нали не искаме да повтаряме всичко отначало?
	— И аз четох същата медицинска литература като вас. Повечето хора се пречупват след шест часа.
	— Берия не е като повечето хора.
	Смит излезе навън и се облегна на парапета. От мига, в който двамата с Киров планираха операцията, те знаеха, че след като го заловят, Берия няма да проговори. Не и без малко помощ. Не можеха да използват примитивни средства като електрошок или гумени палки. Съществуваха сложни химикали, които в определени комбинации бяха много ефективни и сигурни. Но имаха и недостатъци. Никога не се знаеше дали няма да предизвикат неочаквана реакция, шок или нещо още по-лошо. С Берия не можеха да поемат такъв риск. Трябваше да го обработят чисто, сигурно и най-вече безопасно.
	Смит не се заблуждаваше. Независимо дали използваха електричество, химикали или друго — това беше равносилно на мъчения. Самата мисъл, че трябва да го направи, го отвращаваше — и като човек, и като лекар. Непрекъснато си повтаряше, че в този случай подобни средства са оправдани. Берия бе част от нещо, което застрашаваше живота на милиони хора. Много важно беше да получат информацията, която се съдържаше в главата му.
	— Да вървим — каза Смит.

	* * *

	Иван Берия се рееше в безгранична белота. Виждаше я, дори когато държеше очите си затворени.
	Когато дойде в съзнание, той откри, че се намира в дълбок цилиндричен контейнер, нещо като силоз. Стените бяха съвършено гладки, високи около петнадесет фута, измазани и боядисани, а след това покрити с нещо, което им придаваше блясък. Високо извън обсега му два големи прожектора хвърляха силна светлина. Всичко бе ярко осветено, нямаше и следа от сянка.
	Отначало на Берия му се стори, че това е някакъв временен карцер. Тази мисъл го успокои. Той добре познаваше затворническите килии. Но после откри, че диаметърът на силоза е широк точно колкото да побере раменете му. Можеше да се облегне на която страна поиска, но не можеше да седне.
	След известно време му се стори, че чува слабо бръмчене, сякаш далечен радиосигнал. С течение на времето сигналът сякаш се усилваше, а стените ставаха все по-бели. После започнаха да се приближават към него. Тогава Берия за пръв път затвори очи закратко. Когато ги отвори, белотата бе станала още по-ярка, ако това изобщо бе възможно. Повече не отвори очи. Слабото бръмчене бе прераснало в рев. Отвъд шума Берия долови нещо друго, нещо, което приличаше на човешки глас. Нямаше представа, че самият той крещи.
	Рязко отстъпи назад и падна през невидимата врата, която Киров бе отворил. Той сграбчи Берия за ръката, издърпа го от силоза и веднага нахлупи на главата му черна качулка.
	— Всичко ще бъде наред — прошепна генералът на сръбски. — Ще премахна болката, докрай. Ще пийнеш малко вода, после ще си поговорим.
	Изведнъж Берия с ожесточение стисна Киров така, както удавник се държи за парче дърво. Генералът не преставаше да му говори, да го успокоява, докато убиецът направи първите си несигурни крачки.

	* * *

	Смит остана потресен от вида на Берия — не защото беше уплашен или изпитваше болка, а тъкмо обратното: изглеждаше точно така, както последния път, когато американецът го бе видял.
	Но имаше и промени. Очите му бяха изцъклени и безизразни като на замразена риба. Гласът му звучеше монотонно, без нотки на емоция. Когато заговори, сякаш беше хипнотизиран.
	Тримата седнаха около малка маса до вратата. На масата имаше включен малък касетофон. Берия отпиваше вода от пластмасова чаша. До него седеше Киров и следеше всяко движение на убиеца. В скута му лежеше пистолет, скрит под парче плат. Дулото му сочеше към рамото на Берия.
	— Кой те нае да убиеш руския охранител? — тихо попита Смит.
	— Един човек от Цюрих.
	— Ходил си до Цюрих?
	— Не. Говорихме по телефона. Само по телефона.
	— Каза ли ти името си?
	— Представи се като Герд.
	— Как ти плати Герд?
	— Парите бяха депозирани в банкова сметка в Офенбах банк. Ръководи я господин Вайзел.
	Вайзел! Името, което Питър Хауъл бе изтръгнал от корумпирания италиански полицай Дионети…
	— Господин Вайзел… Срещали ли сте се?
	— Да. Няколко пъти.
	— А с Герд?
	— Никога.
	Смит погледна към Киров, който кимна, за да покаже, че според него Берия казва истината. И Смит мислеше така. Беше очаквал, че Берия работи с посредници. Швейцарските банкери бяха сред най-добрите в бизнеса.
	— Знаеш ли какво взе от руския охранител? — продължи Смит.
	— Микроби.
	Смит затвори очи. Микроби…
	— Знаеш ли името на човека, на когото предаде микробите на московското летище?
	— Мисля, че беше Робърт. Не беше истинското му име.
	— Знаеше ли, че ще трябва да го убиеш?
	— Да.
	— Герд ли ти каза да го направиш?
	— Да.
	— Герд споменавал ли е американци? Някога контактувал ли си пряко с американци?
	— Само с шофьора си. Но не знам името му.
	— Той говорил ли ти е някога за Герд или за някой друг?
	— Не.
	Смит направи пауза, за да овладее объркания поток на мислите си. Който и да провеждаше тази операция, явно беше издигнал непреодолима преграда между него и убиеца.
	— Иван, не искам да слушаш това.
	— Добре — Берия се обърна на другата страна. Лицето му беше безизразно.
	— Джон, той няма какво повече да ни каже — обади се Киров. — Можем да измъкнем още малко подробности, но не знам дали си струва — генералът разпери ръце. — Нещо ново за линкълна?
	— Това е кола на НАСА. Използват я десетки шофьори. Клайн все още проучва нещата — Смит направи пауза. — Трябваше да пипнем шофьора. Сега вече сигурно е съобщил, че Берия е изчезнал. Шефовете му ще стигнат до очевидния извод. Отсега нататък ще бъдат много по-предпазливи.
	— Говорихме за това — напомни му Киров. — Невъзможно беше сами да хванем Берия и шофьора. Щеше да ни трябва подкрепление.
	— Берия ни даде две имена: Офенбах банк и господин Вайзел — обобщи Смит и разказа на Киров за венецианската връзка.
	Руснакът вдигна глава.
	— Вайзел трябва да е работил с Герд. Може да са разговаряли, дори да са се срещали…
	Смит довърши мисълта му:
	— В такъв случай сигурно знае истинското име на Герд, нали?


>	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

	Когато Иван Берия не се появи в уреченото време, шофьорът на линкълна слезе от колата. В този квартал имаше голяма вероятност до два-три часа да я откраднат. След това щяха или професионално да я разглобят на съставните й елементи в магазин за авточасти, или дребни крадци да я нарежат на парчета. При всички случаи колата щеше да изчезне безследно.
	Дори ако властите по някакъв начин изпревареха кражбата, автомобилът нямаше да ги наведе на следа. Шофьорът беше карал само с ръкавици; едва ли щяха да намерят някакви улики, които да ги отведат при него. Името му не фигурираше никъде в документите на НАСА. Колата беше записана на името на шофьор, който понастоящем работеше в Пасадина, Калифорния.
	На станцията на метрото при Кънектикът авеню и Кю стрийт човекът се обади на началника си. Спокойно обясни какво се е случило и предположи, че убиецът е заловен. От другия край го инструктираха да отиде незабавно на летище „Дълес“. В един багажен сейф го очакваха два плика: единият с пари и документи за самоличност, другият с дрехи. Щеше да намери и билет до Канкун, Мексико, където трябваше да остане до второ нареждане.
	След като приключи разговора си със шофьора, Антъни Прайс се обади на доктор Карл Бауер, който се бе завърнал от Кейп Канаверал, Хавай, където се бе срещал с Дилън Рийд, за да му предаде променения вирус на едрата шарка.
	— Става дума за онзи проблем. Нали изпрати твоя човек да го разреши? — заговори той с рязък тон. — По-лошо е от миналия път.
	След като съобщи на Бауер всички подробности, Прайс добави:
	— Ако Берия е заловен, можем да се обзаложим, че това е работа на Смит. Накрая ще проговори — ако вече не го е направил.
	— И да го е направил, какво от това? — попита Бауер. — Не се е срещал с никого от нас. Не знае имената ни. Трилор е мъртъв. Следата свършва до него.
	— Следата трябва да свърши до Берия! — отсече Прайс. — Трябва да се заемем с него.
	— Докато е в ръцете на Смит? — попита саркастично Бауер. — Моля те, кажи ми как смяташ да се добереш до него.
	Прайс се подвоуми. Смит едва ли държеше Берия във федерален затвор или в някой арест. Вероятно го беше скрил някъде, където никой не можеше да го намери.
	— Тогава трябва да ускорим нещата — каза той. — Да отвлечем вниманието.
	— Ако направим това, ще изложим на опасност Рийд и целия проект.
	— Ако не го направим, ще изложим на опасност себе си! Чуй ме, Карл. Рийд трябва да започне експеримента вдругиден. Няма причина да не го започне сега.
	— Всички експерименти се провеждат по фиксиран график — отговори Бауер. — Ще изглежда подозрително, ако Рийд смени последователността им.
	— Предвид обстоятелствата смяната на графика ще е последното нещо, за което някой би се замислил. Въпросът е да доведем мутацията докрай колкото е възможно по-бързо и да покрием следите си.
	От другата страна на линията настъпи тишина. Прайс затаи дъх. Запита се дали старият учен не играе сам за себе си.
	— Много добре — каза накрая Бауер. — Ще се свържа с Рийд и ще му кажа да ускори графика.
	— Кажи му да работи колкото е възможно по-бързо.
	— Дотолкова, доколкото позволява предпазливостта.
	Търпението на Прайс беше на изчерпване.
	— Не ме баламосвай, Карл. Кажи му да приключва с това.
	Карл Бауер се загледа в замлъкналата слушалка. Помисли си, че Антъни Прайс е още един от бюрократите, заразени с наполеонов комплекс и отровени от привидно безграничната си власт.
	След като напусна офиса си, Бауер взе асансьор до подземния етаж. Там се намираше ядрото на комуникационния му център — стая с размерите на центъра за въздушен контрол, в който с помощта на три частни сателита технически екип следеше пулса на империята „Бауер-Зермат“. Имаше и четвърти сателит, който досега не бе използван. Бауер прекоси стаята, влезе в личния си кабинет и се заключи. Седна зад компютъра, включи екрана с висока резолюция и започна да пише на клавиатурата. Сателитът, изработен от китайци в Ксянпао и изстрелян в Космоса от Нова Гвиана от французи, оживя. От гледна точка на хардуера това бе относително просто съоръжение, създадено с една-едничка цел и кратък живот. След като свършеше работата си, заряд от експлозив щеше да премахне всички следи от съществуването му.
	Бауер се настрои на честотата на НАСА, приготви съобщението си за микровълново предаване. За няколко наносекунди съобщението бе качено на сателита, който на свой ред го препрати към совалката. След като изпълни задачата си, сателитът моментално се изключи. Дори ако включването му беше забелязано от някого, би било почти невъзможно да се проследи източникът му, както и точката на препредаване. Сега, когато сателитът вече не работеше, изглеждаше така, сякаш включването е било предизвикано от черна дупка в Космоса.
	Облегнат на стола си, Бауер разкърши рамене. Разбира се, нямаше да получи директен отговор от совалката. Единственият начин да се увери, че съобщението му е получено, беше да се включи към предаванията от совалката към НАСА. Щом чуеше гласа на Рийд, щеше да разбере.

	* * *

	Като се движеше със 17 500 мили в час на височина 500 километра, „Дискавъри“ обикаляше в своята четвърта орбита около Земята. Мегън Олсън прибра временната си седалка, измъкна се от летателния костюм и облече удобен комбинезон с джобове от велкроматериал. Забеляза, че лицето и горната половина от тялото й са подути. Всяка бръчица се беше изгладила, а талията й се бе увеличила с около пет сантиметра. Това се дължеше на ниската гравитация, поради която кръвта и секрециите не можеха да слязат надолу. След четири до шест часа излишната течност щеше да бъде изхвърлена от бъбреците.
	С помощта на колегите си Картър и Уолъс Мегън активира мощността, климатика, осветлението и комуникациите на совалката. Вратите на отсека за полезен товар бяха отворени, за да излезе топлината, натрупана от работата на ракетата и главните двигатели по време на излитането. Те щяха да останат отворени до края на мисията, за да помагат в регулирането на температурата в орбиталния комплекс.
	Докато работеше, Мегън се вслушваше в бъбренето на командира Бил Керъл, пилота Франк Стоун и наземния контрол. Това беше рутинна проверка на статуса, скоростта и положението на совалката. Изведнъж дочу озадачения глас на Бил Керъл:
	— Дилън, приемате ли?
	— Прието. Какво има?
	— Току-що пристигна нещо за теб. Но не е изпратено от наземния контрол.
	Мегън чу как Рийд се подсмихна.
	— Сигурно някой от момчетата в лабораторията си е сложил слушалките. Какво е съобщението?
	— Изглежда, че има промяна в реда на провеждане на експериментите. Мегън стои срещу номер четири. Ти поемаш първите три.
	— Хей, не е честно — обади се Мегън.
	— Подслушваш, а? — отвърна Рийд. — Не се тревожи, Мегън. Ще наваксаш.
	— Знам. Но защо е тази промяна?
	— Веднага ще проверя графика.
	— Качвам се.
	Мегън заплува в безтегловната среда към стълбата, която водеше нагоре към полетната палуба. Рийд висеше като парашутист зад пилота и командира и преглеждаше данните си.
	Вдигна глава и отбеляза:
	— Изглеждаш с десет години по-млада.
	— Нека бъдат пет. Чувствам се подута като балон. Какво става?
	Рийд й подаде бележника.
	— Направена е промяна в последната минута. Забравил съм да ти спомена. Първо ще направя тестовете на микробите, за да приключим с това. После цялата лаборатория е на твое разположение — можеш да останеш насаме с легионната болест.
	— Наистина се надявах това да е първият експеримент — отговори Мегън.
	— Да, знам. Първо пътуване, въодушевена си. Но ако бях на твое място, бих поспал малко. През това време аз ще се потрудя.
	— Имаш ли нужда от помощ за тестовете?
	— Оценявам предложението ти, но не, благодаря — Рийд отново взе бележника. — Добре, аз отивам да отварям Фабриката.
	„Фабриката“ беше наименованието, което членовете на екипажа бяха дали на космическата лаборатория.
	Мегън проследи на екрана пътя на Рийд до средната палуба. Оттам той влезе в тунела, който водеше към космическата лаборатория. Не можеше да се отърси от мисълта, че от леденото пространство на Космоса го деляха само стените на тунела и външната обшивка.
	Тя се обърна към Бил Керъл.
	— Кой е изпратил онова съобщение?
	Керъл погледна на екрана си.
	— Няма име, само номер.
	Мегън овладя вълнението си и надникна през рамото му. Шестцифреният номер й беше познат, но не можеше да се сети откъде.
	— Някой доста е бързал — лаконично отбеляза пилотът Стоун. — Може да е изпратено в последната минута от наземната лаборатория.
	— Но нали каза, че не идва от наземния контрол? — каза Мегън.
	— Имах предвид, че не е изпратено и потвърдено по обичайния ред. Но, по дяволите, Мегън, кой друг би могъл да го изпрати?
	Двамата мъже се върнаха към задълженията си и Мегън се оттегли. Нещо не беше наред. Беше си спомнила къде е виждала този номер. Това бе личният номер на Дилън Рийд в НАСА. Как би могъл да изпрати съобщение сам на себе си?
	След като влезе в космическата лаборатория, Рийд прекъсна захранването на наблюдателните камери, които записваха дейността в Биоизпитания. Отлепи велкрозакопчалката на един от джобовете на панталоните си и извади оттам късия титанов цилиндър, който Бауер му бе дал преди по-малко от двадесет и четири часа. Макар че контейнерът беше грижливо запечатан, Рийд създаваше, че си има работа с опасен материал, който твърде дълго е стоял незамразен. Отвори фризера и постави контейнера до пробите от царевични клетки и червеи нематоди, след това отново включи камерите.
	Облекчен, че вариолата вече е на сигурно място, Рийд започна да подготвя Биоизпитания за процедурите, които щеше да извърши. В същото време се опитваше да отгатне какво се е случило на Земята и защо Бауер е направил толкова съществени промени в графика. Последното, което знаеше, беше, че Берия е изпратен да премахне Смит. След като Бауер бе успял да предаде съобщението си и от наземен контрол нямаше никакви аварийни сигнали за необичайни обстоятелства, логичният извод беше, че Берия се е сблъскал с проблем — достатъчно сериозен, за да накара Бауер да реагира.
	Рийд знаеше, че Бауер не би се свързал повторно с него, освен ако не е абсолютно наложително. Пилотът и командирът на полета не биха заподозрели появата на едно съобщение, изпратено без обичайното потвърждение на НАСА; но второ такова би породило интерес и въпроси. Тъй като в момента Рийд нямаше начин да се свърже с Бауер, трябваше да разчита само на интуицията си и да довърши работата, която старият швейцарец беше започнал.
	Рийд би предпочел да изпълни задачата си така, както я бе замислил. При сегашните обстоятелства трябваше да се пребори с умората от излитането и да се настрои за изтощителна работа. Той пъхна краката си в ограничителите на пода пред Биоизпитания и пресметна колко време ще му отнеме работата. Ако изчисленията му бяха точни, когато свършеше, останалите от екипажа щяха да са отишли на вечеря. Всички щяха да са на едно място, точно както на него му се искаше.

	* * *


	Очите на Натаниъл Клайн гледаха сурово и хладно. Той седеше във всекидневната на вилата Роузбъд и мълчаливо слушаше разказа на Смит за залавянето на Берия и подробностите от последвалия разпит.
	— Значи, доказан убиец е свързан с швейцарска банка и с един от най-високопоставените й служители — промърмори той.
	Смит посочи касетата върху масичката.
	— Берия ни каза и много повече от това. Някои от най-влиятелните хора в Русия и Източна Европа са го наемали да им върши услуги срещу заплащане. Събития, които до този момент са ни се стрували случайни, могат да бъдат проследени и свързани с убийства и изнудвания, в които Берия има пръст.
	Клайн изсумтя.
	— Добре. Натрупали сме доста мръсотия и един ден тя може да ни бъде от полза. Но няма да дочакаме този ден, ако не открием едрата шарка. Къде са сега Берия и Киров?
	— На сигурно място. Берия е силно упоен. Киров го пази. Генералът има една молба към нас: иска да върне Берия обратно в Москва — тихо и кротко, колкото може по-рано.
	— Можем да уредим това без проблеми. Стига само да си сигурен, че няма какво повече да ни каже.
	— Сигурен съм, сър.
	— В такъв случай ще уредя полет от Андрюс.
	Клайн стана и закрачи пред панорамния прозорец.
	— За съжаление залавянето на Берия не решава нашия проблем. Знаеш, че швейцарците са пословични с това, че държат финансовите си операции в тайна. Президентът може и да ги принуди да се разприказват, без да разкрива защо се нуждаем от сътрудничеството на Офенбах банк, но това е малко вероятно.
	— Тази операция не може да се провежда на правителствено ниво, сър — спокойно отбеляза Смит. — Не разполагаме с необходимото време, а и аз като вас подозирам, че швейцарците няма да ни помогнат — той направи пауза. — Но господин Вайзел може да се окаже по-услужлив. Питър Хауъл е наблизо — във Венеция.
	Клайн погледна към Смит и разбра за какво точно намеква. Отне му няколко секунди, за да обмисли рисковете.
	— Добре — каза накрая. — Но се погрижи да му обясниш, че не бива по никакъв начин да разкрива кой го изпраща и не трябва да прекалява.
	Смит влезе в малката стая, превърнала се в кабинет на Клайн в Кемп Дейвид, и се обади по телефона.
	— Питър, заминавай за Цюрих.
	— Предполагах, че може да се наложи — отговори англичанинът. — Имам резервация за първия вечерен полет.
	— Питър, добрах се до Берия. Той ми каза за Вайзел, но само толкова. Трябва да науча името на поръчителя.
	— Ако Вайзел го знае, и ти ще го научиш. Ще ти се обадя от Цюрих, Джон.
	— Добре. Случайно да имаш подръка касетофон? Имам нещо, което може да ти бъде от полза…
	Смит се върна във всекидневната и съобщи на Клайн, че Хауъл пътува за Швейцария.
	— Открихте ли нещо ново за линкълна, сър?
	Клайн поклати глава.
	— Докато ти говореше, се свързах с мой познат в полицията на окръг Колумбия. Той вкара колата в списъците за издирване, като описа случая като обикновена кражба. Досега не е открил нищо. Няма нищо и за шофьора. — Той направи пауза. — Отначало си помислих, че има логично обяснение за това, че на колата е имало емблема на НАСА. Но сега…
	— Трилор работеше в НАСА — каза Смит. — Може просто да е поискал служебна кола да го вземе от „Дълес“. Едва ли е очаквал, че някой ще го преследва.
	— Но после същата кола преследваше теб, нали? — Клайн внимателно се вгледа в Смит. — Има и още една връзка с НАСА. Миналата нощ доктор Дилън Рийд е имал посещение от лице, което не успяхме да идентифицираме.
	Смит рязко се обърна към Клайн. Знаеше, че шефът му живее в свят, в който тайните се споделят само когато е абсолютно необходимо. В този момент ръководителят на Приют едно призна, че има източник в самото сърце на НАСА.
	— Мегън Олсън — каза Смит. — На този етап, толкова скоро преди излитането няма откъде другаде да научите. Трябваше да ми кажете, сър.
	— Нямаше нужда да знаеш за Мегън — отговори Клайн. — Като стана дума за това, тя не знае за теб.
	— А сега защо ми казвате?
	— Защото все още не разполагаме с никаква следа от вируса. Сигурно помниш, че смятах, че се намира в района на окръг Колумбия, защото Трилор избра да кацне точно там.
	— Така е. От Лондон можеше да отиде навсякъде другаде.
	— Сега си мисля, че може да има връзка между Трилор и Рийд.
	— Затова ли Мегън е там — да следи Рийд? — попита Смит.
	— Защо не ми кажеш дали не знаеш нещо за Рийд, което да подсказва, че е замесен в подобен заговор?
	Смит поклати глава.
	— Не познавам Рийд толкова добре. Но репутацията му в института беше безупречна. Искате ли да отида дотам и да видя какво мога да открия?
	— Няма време — отвърна Клайн. — Трябваш ми за друго. Ако разрешим тази загадка, ще разполагаме с достатъчно време да разследваме Рийд, когато совалката се върне.
	Клайн взе две папки.
	— Това са досиетата на двамата войници, с които Хауъл се е срещнал в Палермо.
	— Изглеждат доста тънки, сър — отбеляза Смит.
	— Нали? Данните са цензурирани. Дати, места, поръчки, йерархия на командване — много неща липсват. А телефонният номер, който Никълс му е дал, не съществува.
	— Какво означава това, сър?
	— Джон, неофициално ще ти кажа, че не се зарових повече, защото не знам с кого си имаме работа. Но трябва да открием накъде води тази армейска следа. Искам да направиш същото, което направи и в Хюстън: да залюлееш паяжината и да видиш какъв паяк ще изскочи оттам.

	* * *

	Три часа след като напусна Венеция, Питър Хауъл се регистрира в цюрихския грандхотел „Долдер“.
	— Има ли някакви съобщения за мен? — попита той служителя на рецепцията.
	Предадоха му дебел пергаментов плик. Когато го отвори, Хауъл намери лист ароматизирана хартия, на който беше написан адрес. Макар че писмото не бе подписано, той знаеше кой го изпраща — една осемдесетгодишна грандама, която работеше в шпионажа още от Втората световна война.
	„Как, по дяволите, Вайзел може да си позволи да вечеря на Лебедовата алея с банкерската си заплата?“ — запита се Хауъл и реши, че не би било зле да проучи това.
	След като се преоблече в делови костюм, Хауъл взе такси до центъра на финансовия район на града. Минаваше осем и наоколо нямаше признаци на живот, само няколко яркоосветени витрини на магазини и заведения. На вратата на едно от тях имаше златен лебед.
	Интериорът до голяма степен отговаряше на онова, което Хауъл бе очаквал: луксозно бирхале с лъскави тавани, хоросанова мазилка и масивни мебели. Сервитьорите бяха в официални ливреи, приборите от масивно сребро, а управителят озадачен от наглостта му на турист, който си въобразява, че може да вечеря в заведението му без резервация.
	— Аз съм гост на господин Вайзел — съобщи му Хауъл.
	— А, на господин Вайзел… подранили сте, господине. Масата на хер Вайзел е приготвена за девет часа. Моля, седнете във фоайето или на бара, ако предпочитате. Когато дойде, ще го упътя към вас.
	Хауъл се оттегли във фоайето, където след няколко минути се разговори оживено с млада дама, чиито гърди заплашваха да изскочат от деколтето на вечерната рокля. Въпреки това успя да забележи как управителят се приближи към току-що пристигналия млад човек и му посочи англичанина.
	— Познаваме ли се?
	Хауъл погледна през рамо към високия слаб мъж с пригладена назад коса и тъмни, почти черни очи. Предположи, че хер Вайзел е малко под четиридесетте, харчи цяло състояние за костюмите и фризьора си и гледа на по-голямата част от света с неприкрито презрение.
	— Питър Хауъл — представи се англичанинът.
	— Англичанин… Работите ли с Офенбах банк?
	— Не, имам работа с вас.
	Вайзел бързо замига.
	— Сигурно е станала грешка. Никога не съм чувал за вас.
	— Но си чувал за Иван Берия, нали, синко?
	Хауъл застана до Вайзел и стисна ръката му малко над лакътя. Устата на банкера започна да се криви от болка — англичанинът бе притиснал важен нерв.
	— В ъгъла има приятна спокойна маса. Защо не пийнем по нещо?
	Хауъл настани Вайзел в ъгъла на едно от сепаретата и седна до него, като по този начин го заклещи.
	— Не можете да постъпвате така! — възкликна банкерът задъхан, като потриваше лакътя си. — Има закони…
	— Не съм дошъл тук да се съобразявам със законите ви — прекъсна го Хауъл. — Интересува ни един от вашите клиенти.
	— Не мога да обсъждам поверителна информация!
	— Но името Берия ви се стори познато, нали? Обслужвате сметката му. Не ми трябват парите. Искаме само да разберем кой ги изпраща.
	Вайзел се огледа и видя как оживлението около бара нараства. Помъчи се да улови погледа на управителя.
	— Не си правете труда — каза му Хауъл. — Дадох му пари, за да не ни безпокои.
	— Вие сте престъпник! — обяви Вайзел. — Държите ме тук против волята ми. Дори да ви кажа онова, което искате да знаете, никога няма да ме оставите…
	Хауъл сложи на масата малък касетофон. Включи към него слушалка и я подаде на Вайзел.
	— Слушайте.
	Банкерът се подчини. След миг очите му се разшириха от учудване. Дръпна слушалката от ухото си и я хвърли през масата. Питър Хауъл помисли, че Джон Смит е проявил предвидливост, като му е изпратил тази част от разпита, в която Берия споменава Вайзел.
	— Е, споменава се името ми. Какво от това? Кой е този човек?
	— Познахте гласа му, нали? — тихо каза Хауъл.
	Вайзел нервно се размърда.
	— Може би.
	— И може би си спомнихте, че този глас принадлежи на човек, на име Иван Берия.
	— И така да е, какво?
	Хауъл се наведе към банкера.
	— Берия е убиец. Работи за руснаците. С колко пари на руснаци се занимавате, господин Вайзел?
	Последва красноречиво мълчание.
	— И аз така си помислих — продължи Хауъл. — Затова ще ви кажа какво ще стане, ако не ни сътрудничите. Ще се погрижа руснаците да научат, че сте много словоохотлив, когато стане дума за техните пари. Откъде идват, какво е движението им по сметките — всички тези дребни детайли, които руснаците мислят, че пазите в тайна, защото плащат щедро за вашата дискретност.
	Хауъл направи пауза, за да остави възможност на банкера да обмисли думите му.
	— А после — продължи той, — когато руснаците научат, ще бъдат много разстроени — и с основание. Няма да приемат никакви обяснения. Извиненията няма да ги трогнат. А загубите ли веднъж доверието им, скъпи мой Вайзел, с вас е свършено. Вие сте работили с много руснаци и знаете, че те никога не забравят и никога не прощават. Ще искат да ви отмъстят и прекрасните ви швейцарски закони и полиция няма да им попречат. Ясен ли съм?
	Вайзел почувства как стомахът му се преобръща. Англичанинът беше прав: руснаците бяха варвари, държаха се арогантно и се перчеха с новоспечелените си богатства. И всеки банкер искаше да получи част от състоянието им. Не им задаваха никакви въпроси. Напълно удовлетворяваха исканията им. Руснаците мърмореха срещу хонорарите, но накрая плащаха. А на посредници като Вайзел бяха дали ясно да се разбере, че изгуби ли доверието им, не може нито да избяга, нито да се скрие. Англичанинът приличаше на човек, който наистина би могъл да пошушне на клиентите му, че Вайзел ги е предал. И каквото и да кажеше или направеше банкерът, нямаше да промени мнението на руснаците, след като бяха повярвали в неговата измяна.
	— Бихте ли повторили името? — едва чуто попита Вайзел.
	— Иван Берия — отговори Хауъл. — Кой му внася парите?


>	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

	Изминаха пет часа, откак Дилън Рийд се бе усамотил в космическата лаборатория. През това време той следеше движенията и разговорите на екипажа чрез системата си за връзка. Два пъти Мегън Олсън го попита има ли нужда от помощ; друг път искаше да знае колко дълго Дилън ще работи. Нямаше търпение да започне собствените си експерименти.
	„Нямаше да припира толкова, ако знаеше какво става тук“ — недоволно си помисли Рийд.
	Учтиво, но твърдо каза на Мегън, че тя и останалите ще трябва да почакат, докато той приключи.
	Поради факта, че му се налагаше да следи екипажа, работата отне повече време, отколкото се бе надявал. Другото, което му пречеше, бяха постоянните разговори между екипажа и наземния контрол. Въпреки това Рийд работеше колкото можеше по бързо, като спираше само за да даде почивка на ръцете си, които, пъхнати в дългите гумени ръкавици в кутията, започваха да се схващат.
	Значимостта на това, което правеше, го завладяваше. През микроскопа наблюдаваше свят, невиждан от никого — освен от създателя му Карл Бауер. В своята лаборатория на Хавай швейцарският учен бе съумял да промени вируса на вариолата така, че да утрои размерите му и да му позволи по-нататъшен растеж. Но възможностите на Бауер бяха ограничени от гравитацията; същото не важеше за Рийд.
	Работата на швейцарския учен водеше началото си от една от първите мисии на совалката. Космонавтите бяха намерили плик със сандвичи, които бяха забравили да изядат. Пликът беше найлонов, добре запечатан и се носеше в безтегловната среда като надувна топка. Членовете на екипажа мислеха, че сандвичите стават за ядене, докато един от тях не отбеляза, че единствената причина пликът да се носи така във въздуха е бактериите в храната да са произвели газ, който е причинил издуването на плика.
	Това случайно наблюдение даде на учените неопровержимо доказателство за факта, че бактериите растат по-бързо и достигат по-големи размери в условията на микрогравитация.
	Когато Карл Бауер прочете доклада на НАСА за това явление, незабавно стигна до заключението, че това, което важи за бактериите, ще важи и за вирусите. Първоначалните изследвания доведоха до зашеметяващи резултати, но в условията на гравитация Бауер не можеше да стигне до окончателен извод. Трябваше да минат години, докато намери Рийд и измисли начин за провеждането на последните експерименти в Космоса.
	Сега Рийд наблюдаваше вариола, десет пъти по-голяма и мощна от всеки друг вирус на Земята. Протеиновите мехурчета, които на Земята нарастваха до ограничени размери, запазваха своята цялост и смъртоносна сила. В качеството си на оръжие тази разновидност на вируса нямаше да има равна на себе си. Рийд потрепери при мисълта за това с каква бързина можеха да бъдат унищожени цели народи, ако този мутант се поставеше в бомба с въздушно взривяване. Вариолата щеше бързо да си проправи път през дихателните пътища до лимфните възли, след това да стигне до далака, костния мозък и други лимфатични органи. Накрая щеше да проникне и в малките кръвоносни съдове в кожата. При заразяване с обикновения вирус на едрата шарка този процес отнемаше от пет до десет дни. Според изчисленията на Рийд инкубационният период и периодът на заразяване щяха да бъдат въпрос на минути. Тялото просто нямаше шанс да си създаде защита.
	Той извади ръце от жабката, избърса ги и подреди мислите си. След това включи микрофона на врата си.
	— Хей, момчета, почти приключих. Дойде ли време за вечеря?
	— Тъкмо се канехме да те повикаме — отговори Стоун. — Всички си поръчахме пържола с яйца.
	Рийд успя да се засмее.
	— Почакайте да видите как изглежда — той направи пауза. — Бих искал всички да се съберете в столовата, за да сверим графика.
	— Прието. Ще ти оставим пържола. До след малко.
	Рийд затвори очи и си заповяда да запази спокойствие. Изключи микрофона, но не и слушалките. Не му се искаше да слуша звуците, които хората от екипажа издаваха по време на хранене. В тях нямаше нищо човешко. Но за да засече времето на действие на вариолата, трябваше да слуша — нямаше друг начин.
	Върна се в Биоизпитания, отново пъхна ръце в гумените ръкавици и внимателно напълни малкия контейнер с променения вирус на вариолата. Затвори го добре, извади го от жабката през малък отвор с въздушна запушалка и го прибра във фризера.
	Като използваше ограничителите за крака, Рийд се придвижи към дъното на лабораторията и отвори едно шкафче. Вътре беше костюмът му за излизане в открития Космос. След като се пъхна в него, той посегна да вземе скафандъра, когато видя отражението си в маската му. Поколеба се. В лъскавия плексиглас видя лицата на колегите си от екипажа — хората, които бе подготвял и с които бе работил месеци, дори години наред. Рийд ги харесваше искрено, но не дотам, че да прояви състрадание или милост към тях.
	Видя лицата и на двамата си братя, убити по време на терористично нападение над посолството на Съединените щати в Найроби, и на сестра си, доброволец в Умиротворителните сили, отвлечена, измъчвана и накрая убита в Судан. Това, с което Рийд се занимаваше, нямаше за цел да му донесе по-голяма слава на научното поприще, а още по-малко обществено признание или одобрение. Този вирус мутант никога нямаше да види бял свят — освен ако обстоятелствата не наложеха използването му. Генерал Ричардсън и Антъни Прайс бяха от хората, които не се примиряваха със загуби като тези, които Рийд бе понесъл. За тях отмъщението се състоеше не в пускане на ракети над няколко бараки или бункера, а в бързо и пълно опустошаване от невидима, непобедима армия. Като им помагаше в създаването на тази армия, Рийд вярваше, че отмъщава за смъртта на роднините си и изпълнява обещание, дадено много отдавна: че саможертвата им никога няма да бъде забравена.
	След като сложи скафандъра си, той се върна в Биоизпитания. Включи маркуча за кислорода към независим източник, който членовете на екипажа използваха при излизане в открития Космос. Спокойно и напълно съзнателно разчупи печата на жабката. За броени секунди сушените частици вариола в лабораторния съд започнаха да образуват спори, миниатюрни като прашинки. Те безпогрешно си проправяха път към процепа на счупения печат на жабката, а оттам излизаха навън. Рийд гледаше като омагьосан как спорите сякаш увисват във въздуха. За миг го обзе ирационален страх, че ще го нападнат. Вместо това циркулационният поток ги подхващаше, завърташе ги и те се понасяха като миниатюрни комети към тунела, който свързваше космическата лаборатория с основното тяло на орбиталния комплекс.

	* * *

	— Идваш ли, Мегън? — попита Картър, след като и двамата приключиха с докладите си до наземния контрол.
	Като маневрираше покрай личните каюти на екипажа, Мегън викна през рамо:
	— Да, умирам от глад.
	В този момент чуха прещракване в слушалките си.
	— „Дискавъри“, тук наземен контрол. Доколкото разбираме, смятате да направите почивка за вечеря.
	— Положително, наземен контрол — отговори Картър.
	— „Дискавъри“, нашите уреди показват възможно спадане на налягането при въздушната камера на долната палуба. Ще ви бъдем много задължени, ако някой отиде да провери.
	В слушалките отекна гласът на Стоун:
	— Мегън, Картър, вие сте най-близо.
	Картър погледна Мегън. В очите му се четеше молба.
	— Наистина съм много гладен!
	Мегън влезе в една от каютите и извади изпод възглавниците колода карти. Разкъса целофана, грижливо размеси картите, за да не изтърве нито една, и подаде колодата на Картър.
	— Цепи. По-голямата печели.
	Картър завъртя очи, посегна към колодата и обърна десетка. Мегън обърна седмица.
	Картър се засмя и се насочи към столовата.
	— Ще ти оставя малко гарнитура! — извика той.
	— Разбира се, благодаря.
	— Имаш ли нещо против да свършиш работата, Мегън? — попита Стоун.
	Тя въздъхна.
	— Всичко е наред. Само се погрижи Картър да не излапа всичките телешки котлети или каквото е там.
	— Прието. Ще се видим след малко.
	Мегън знаеше, че „след малко“ означава поне един час. Проверката на въздушната камера изискваше да си сложи костюм за излизане в открития Космос.
	Тя се улови за ръкохватките и се спусна по стълбата на долната палуба. Зад каргото и оборудването, които совалката носеше, се намираше въздушната камера. Червената светлина над вратата примигваше — сигнал за възможна повреда.
	— Всичко е от проклетото захранване — промърмори Мегън и се отдалечи.

	* * *

	— Виж това.
	Картър разкъса пакетче портокалов сок, вдигна го и изстиска малко течност. Сокът образува мехурче и заплува пред Картър. Той го проби със сламка и започна да пие. След няколко секунди течността изчезна.
	— Страхотно — отбеляза Стоун. — Ела на рождения ден на сина ми да направиш няколко фокуса.
	— Охо, сосът ти се изплъзва! — извика Рандъл Уолъс.
	Стоун се обърна и видя, че докато е говорил с Картър, сосът от скариди бе загубил контакт с лъжицата му. Взе една царевична питка и се опита да го хване с нея.
	— Чудя се защо се бави Дилън — промърмори Картър с уста, пълна с пилешко месо, което ядеше направо от найлоновото пликче.
	— Дилън, приемаш ли? — каза Стоун в микрофона си.
	Отговор не последва.
	— Сигурно е в тунела — предположи Картър. — А това го използва за фасул. Може тайно да си е взел малко на борда.
	Фасулът, както броколите и гъбите, никога не влизаше в менюто на екипажа. В Космоса изпускането на газ беше далеч по-болезнено, отколкото на Земята, а и лекарите все още не знаеха как реагират газовете в условията на микрогравитация.
	Картър се закашля.
	— Ядеш прекалено бързо — смъмри го Стоун.
	Отговорът на Картър бе заглушен от нов взрив на кашлица.
	— Хей, може да се е задавил с нещо — каза Уолъс.
	Стоун тръгна към него. В този миг Картър неочаквано се вкопчи в раменете на командира Бил Керъл. Обзет от нов пристъп, той избълва кръв право във въздуха пред себе си.
	— Какво е това, по дяволите! — извика Стоун.
	Понечи да каже още нещо, но се хвана за гърдите и се опита да разкъса анцуга си. Струваше му се, че тялото му гори отвътре. Когато избърса лицето си, опакото на ръката му се обагри с кръв.
	Керъл и Уолъс гледаха ужасени как колегите им започнаха да се мятат, като размахваха ръце и крака, сякаш бяха полудели.
	— Върви на полетната палуба и се запечатай! — изрева Керъл.
	— Но…
	— Направи го!
	Докато буташе Уолъс към стълбата, в слушалките му прозвуча глас от наземния контрол:
	— „Дискавъри“, проблем ли има?
	— Има, и още как! — извика Керъл. — Картър и Стоун се скъсват от…
	Той усети спазъм в тялото си.
	— О, Господи!
	Преви се надве и от очите и ноздрите му потече кръв. Някъде в далечината чу притеснения глас на човека от наземен контрол.
	— „Дискавъри“, приемате ли?
	В съзнанието му се оформи отговор на въпроса, но преди да произнесе и дума, над очите му се спусна червена мъгла.

	* * *

	Докато работеше във въздушната камера на долната палуба, Мегън чу виковете и стенанията на останалите от екипажа. Тя рязко натисна бутона за предаване на костюма си.
	— Франк? Картър? Уолъс?
	Чу само припукване на статично електричество. Имаше повреда в устройството й за свръзка.
	Мегън изостави захранването, което проверяваше, и натисна дръжката на вратата на въздушната камера. За неин голям ужас тя не помръдна.

	* * *

	Дилън Рийд стоеше в космическата лаборатория и стискаше хронометър в покритата си с ръкавица ръка. Мутиралата вариола действаше със застрашителна бързина. Знаеше, че трябва да отчете точно за колко време е заразила и унищожила екипажа. Бауер твърдо държеше на мнението си, че единственият начин да се измери способността на новата едра шарка да убива е да се изпробва върху хора. Това беше и начин да се отърват от всички потенциални свидетели. Но за да го направи, Дилън Рийд трябваше да следи хронометъра. Налагаше му се да отвори очи — нещо, което не се осмеляваше да стори, защото тогава щеше да види лицата на хората, които крещяха.

	Далеч от него, в друг свят, ръководителят на мисията Хари Ландън лежеше в малък кабинет на един коридор разстояние от наземния контрол и наваксваше часовете изгубен сън, от който така се нуждаеше. Ветеран с двадесетгодишен стаж в НАСА, десет от които бе прекарал в напрегната работа на Кейп Канаверал, Ландън се бе научил да почива, когато му се отвори възможност за това. Умееше и да се буди на мига, бодър и готов за работа.
	Ландън усети как нечия ръка се доближава до рамото му, преди още да го е докоснала. Обърна се на другата страна и видя пред себе си лицето на млад механик.
	— Какво има? — попита той.
	— Проблем на борда на „Дискавъри“ — нервно отвърна механикът.
	Ландън се изтърколи от походното легло, грабна очилата, които бе оставил на един от шкафовете, и тръгна към вратата.
	— Какво не е наред — механиката, летателните прибори, какво?
	— Хората.
	Ландън не спря забързания си ход, само викна през рамо:
	— Какво искаш да кажеш? Как така „хората“?
	— Екипажът… — запъна се механикът. — Нещо става.
	Нещо наистина не беше наред — съвсем не беше наред. Ландън го усети още щом влезе в залата на наземния контрол. Всички се бяха надвесили над компютрите и нервно се мъчеха да установят контакт с „Дискавъри“. От малкото, което дочу, когато мина покрай тях, му стана ясно, че на борда никой не отговаря.
	Той отиде до командния си пост и изрева:
	— Дайте ми визуална връзка!
	— Не можем, сър — обади се някой в отговор. — Сигурно видеото им е изключено.
	— Тогава ми дайте аудиовръзка!
	Ландън сложи на главата си слушалки и опита да овладее гласа си.
	— „Дискавъри“, тук ръководител мисия. Моля, обадете се — в слушалките му изпука статично електричество и едва не го оглуши. — „Дискавъри“, повтарям: тук ръководител мисия…
	— Наземен контрол, тук „Дискавъри“.
	Сподавеният глас накара Ландън да изтръпне.
	— Уолъс, ти ли си?
	— Да, сър.
	— Какво става там, синко?
	Наложи му се да изчака поредния пукот. Когато Уолъс отново заговори, му се стори, че кашля.
	— Уолъс, какво не е наред?
	— Контрол… контрол, чувате ли ме?
	— Уолъс, само ни кажи…
	— Всички умираме…


>	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

	По време на първите полети със совалка — в началото на 80-те години — бяха въведени процедури за работа при евентуална злополука, повреда или трагичен инцидент. Те бяха записани в така наречената Черна книга и за пръв път бяха приложени на практика през януари 1986 година след злополуката с „Чалънджър 51-L“.
	В онзи ден Хари Ландън се намираше в наземния контрол. Още помнеше ужаса, изписан на лицето на ръководителя на мисията, когато совалката избухна седемдесет и три секунди след излитане. Видя как след това той със сълзи на очи взе Черната книга и започна да звъни по телефона.
	Пръстите на Ландън трепереха, докато търсеше ключа за чекмеджето, което винаги се бе молил да не се случи да отваря. Черната книга беше тънка папка, той я отвори, посегна към телефона, но се поколеба.
	Стана, включи слушалките и микрофона си към интеркома, който го свързваше с всички останали от персонала.
	— Дами и господа — мрачно заговори Ландън, — моля за малко внимание… Благодаря. Всички чухте последния ни разговор с „Дискавъри“. Ако сме разбрали правилно — а не знаем дали е така, тогава сме изправени пред истинска катастрофа. Най-доброто, което можем да направим за нашия екипаж, е да следваме процедурите и да бъдем готови да отвърнем на всяка молба за помощ. Продължавайте да следите всички аспекти на полета и състоянието на совалката. Ако забележите отклонение или нещо необичайно — колкото и незначително да ви се струва, искам да ми бъде съобщено. Искам при мен да дойде екипът с данните и да прегледаме всички записи, всеки разговор, всяко предаване. Каквото и да се е случило там, станало е бързо. Но все трябва да е започнало отнякъде. Искам да разбера откъде.
	Той помълча малко.
	— Знам какво си мислите и какво изживявате. Знам, че това, за което ви моля, е трудно. Но не бива да губим надежда, че на борда може да има оцелели. За тях ще работим. Колкото и хора да са останали, искаме да се върнат на Земята живи и здрави. Нищо друго няма значение.
	Ландън се огледа.
	— Благодаря на всички.
	Мълчанието, което се бе възцарило в залата, започна да се разсейва. Ландън изпита облекчение, когато забеляза, че мрачното изражение на повечето от лицата се смени с решимост. Винаги беше вярвал, че хората, с които работи, са най-добрите в своята област; сега те му доказваха, че е бил прав.
	Първият човек, на когото се обади, беше Рич Уорфийлд, научният съветник на президента. Физик по образование, Уорфийлд беше добре запознат с програмата на совалката. Той веднага осъзна мащабите на злополуката.
	— Какво да кажа на президента, Хари? — попита съветникът. — Той ще поиска да научи истината, без да го баламосват.
	— Добре — отговори Ландън. — Първо, от последното обаждане на Уолъс нямаме връзка с „Дискавъри“. Той каза, че хората от екипажа умират или са вече мъртви. Ще изпратя някого да ти донесе записа от разговора, в случай че президентът пожелае да го чуе сам. Колкото до совалката, изглежда стабилна. Няма промяна в курса на полета, скоростта или траекторията. Всички системи на борда функционират нормално.
	— Кажи ми какво е предположението ти, Хари — подкани го Уорфийлд.
	— Всички данни за въздушната среда са нормални — отговори Ландън. — Това означава, че няма отровни примеси. Няма пушек, няма огън, няма газове.
	— А какво ще кажеш за хранително отравяне? — предположи Уорфийлд. — Може ли да бъде нещо толкова обикновено?
	— Хората от екипажа трябва да са яли поне веднъж. Но дори цялата храна да беше развалена, не вярвам отровата да е подействала така бързо — и опустошително.
	— А полезният товар?
	— Това не беше специализиран полет. Космическата лаборатория превозваше обичайната менажерия — жаби, насекоми и мишки за експериментите…
	— Но…?
	Ландън отново прегледа графика на експериментите.
	— Мегън Олсън е трябвало да проведе първия експеримент върху легионната болест. Това е единственият микроб в програмата. Така и не е започнала работа.
	— Може ли микробът да се е измъкнал навън по някакъв начин?
	— Вероятността за това е десет хиляди на едно. Разполагаме с всички видове сензори за засичане на евентуално изтичане на материал от Биоизпитания. Но да допуснем, че е станало така. Легионната болест не действа толкова бързо. Ако нещо е убило екипажа, направило го е за минути.
	За миг се възцари мълчание.
	— Знам, че това не е от моята компетентност — заговори накрая Уорфийлд, — но като премислям всички възможности, все ми се струва, че някой микроб е излязъл от лабораторията.
	— Неофициално ще ти призная, че се изкушавам да се съглася с теб — отвърна Ландън. — Но не бих подхвърлил тази идея на президента. Засега просто не знаем нищо.
	— Президентът ще задава въпроси — многозначително произнесе Уорфийлд. — Мисля, че знаеш какъв ще бъде първият.
	Ландън затвори очи.
	— Такава е процедурата, Рич. По време на излитането отговорникът по безопасността следи работата на совалката. Пръстът му не слиза от бутона за взривяване. Ако нещо се обърка… Нали помниш „Чалънджър“? След като външният резервоар избухна и совалката се взриви, след тях тръгнаха и ракетите. Отговорникът по безопасността ги свали. Совалката има опция за унищожаване, която можем да активираме при завръщането й. Засега е все още достатъчно далеч, така че ако се наложи, имаме време да я взривим без какъвто и да било риск за населението долу.
	Той направи пауза.
	— Рич, когато говориш с президента за това, напомни му, че само той може да издаде такава заповед.
	— Добре, Хари. Нека му разкажа как стоят нещата засега. Не се учудвай, ако ти се обади лично.
	— Щом науча нещо повече, ще ти съобщя веднага — каза Ландън.
	— Хари, последен въпрос: можем ли да приземим совалката на автопилот?
	— По дяволите, така можем да приземим и 747*. Въпросът е дали искаме да го направим.
	[* Пътнически самолет „Боинг — 747“ — „Джъмбо джет“, най-големият пътнически самолет в света. — Бел. прев.]
	После Ландън се обади на отговорника по сигурността, който вече беше уведомен за спешния случай. Ландън му обясни ситуацията, доколкото можа, и добави, че първоначално планираната продължителност на полета е била осем дни.
	— Ясно е, че за осем дни вече и дума не може да става — каза той. — Въпросът не е дали, а кога ще я свалим.
	— След като влезе в обсег ли? — тихо попита отговорникът по сигурността.
	— Ще видим.
	Ландън продължи по списъка, който включваше генерал Ричардсън и Антъни Прайс. В качеството си на началник-щаб на ВВС Ричардсън беше също и командир на Дивизията за космическа сигурност, която беше длъжна да идентифицира и следи всичко, което се появеше на Земята или в околоземна орбита. Като глава на Агенцията за национална сигурност Прайс също беше включен в списъка, тъй като совалките понякога изпълняваха специални мисии, спонсорирани от АНС.
	Винаги когато приключеше някой разговор, Ландън се оглеждаше с надеждата, че някой от хората му ще донесе новини. Осъзна, че това е поведение на отчаян човек; при тези обстоятелства всеки разговор, който водеше, можеше да бъде прекъснат, ако контактът със совалката се възстановеше.
	През следващите два часа Ландън продължи да води телефонни разговори. Беше благодарен, че поне засега не му се налага да контактува с медиите. Мнозина в НАСА недоволстваха от факта, че полетите със совалка в днешно време се смятаха за нещо толкова обикновено, че пресата не им обръщаше особено внимание. При злополучното изстрелване на „Чалънджър“ CNN беше единствената телевизия, която предаваше на живо. Днес само камерите на НАСА бяха записали излитането на „Дискавъри“.
	— Доктор Ландън, четвърта линия!
	Ландън дори не си направи труда да провери кой го търси. Той се настрои на канала и през пукота на статичното електричество дочу слаб глас.
	— Наземен контрол, тук „Дискавъри“. Приемате ли?

	* * *

	Дилън Рийд все още беше в космическата лаборатория, облечен в своя костюм за излизане в открития Космос и поставил ботушите си в ограничителите на пода, които го задържаха пред допълнителното табло за комуникация. Няколкото часа съзнателно прекъсване на връзката му се бяха сторили цяла вечност. Беше изключил радиото, за да не му се налага да слуша отчаяните гласове, които долитаха от наземния контрол. Сега, за да пристъпи към следващата фаза на операцията, той трябваше да възстанови контакта.
	— Наземен контрол, тук „Дискавъри“. Чувате ли ме?
	— „Дискавъри“, тук ръководител мисия. Какъв е статусът ви?
	— Хари, ти ли си?
	— Дилън?
	— Аз съм. Слава Богу, Хари! Вече не се надявах, че отново ще чуя човешки глас.
	— Дилън, какво стана там?
	— Не знам. Аз съм в лабораторията. Един от костюмите за излизане в Космоса показваше дефект. Дойдох да проверя. Тогава чух… Боже мой, Хари, стори ми се, че някой ги души един по един. А комуникациите не работеха…
	— Дилън, дръж се, чу ли? Опитай да запазиш спокойствие. Има ли още някой с теб в лабораторията?
	— Не.
	— И нямаш връзка с останалите от екипажа?
	— Не. Хари, слушай. Какво…?
	— Не знаем, Дилън. Само толкова мога да ти кажа. Получихме неясно съобщение от Уолъс, от което не разбрахме какво се е случило. Трябва да е било нещо бързо и изключително смъртоносно. Смятаме, че някой микроб от лабораторията се е измъкнал. Имаш ли нещо такова на борда?
	„Всъщност цялата совалка сега е гореща зона“ — помисли Рийд.
	Но каза само:
	— За Бога, Хари! Какво говориш? Виж в програмата. Най-опасното, което носим, е легионната болест, а и тя е още във фризера.
	— Дилън, трябва да го направиш — заговори Ландън с умерен тон. — Трябва да се върнеш в орбиталния комплекс и да видиш… да ни кажеш какво виждаш.
	— Хари!
	— Дилън, трябва да знаем.
	— Хари, а ако всички са мъртви? Какво предлагаш да направя с тях?
	— Нищо, синко. Нищо не можеш да направиш. Но ние ще те върнем у дома. Никой няма да напусне поста си, докато не те върнем на Земята жив и здрав.
	Ландън беше готов да добави: „Обещавам ти“, но думите така и не излязоха от устата му.
	— Добре, Хари. Ще отида да проверя орбиталния комплекс. Искам да държиш линията отворена.
	— Трябва да провериш видеовръзката. Нямаме картина.
	„Защото застопорих камерите.“
	— Прието. Напускам лабораторията.
	Макар обемистият космически костюм да правеше движенията му тромави, Рийд премина през свързващия тунел, като внимаваше да не закачи някоя част от костюма си. Дори най-малкото разкъсване можеше да бъде фатално.
	От гледката на средната палуба му се повдигна. Стоун, Керъл и Картър се бяха превърнали в плаващи трупове, покрити с рани. Носеха се из въздуха или стояха неподвижно, закачени с ръка или крак за някоя част от оборудването. Като се стараеше да не гледа, Рийд си проправи път между тях до стълбата. Горе на полетната палуба той намери Уолъс, привързан за креслото на командира.
	— Наземен контрол, тук „Дискавъри“.
	Ландън веднага отговори.
	— Казвай, Дилън.
	— Открих всички с изключение на Мегън. Господи, не мога да ти кажа…
	— Трябва да знаем как изглеждат, Дилън.
	— Телата са подути, покрити с рани, с кръв… Никога не съм виждал подобно нещо.
	— Има ли някакви следи от причинителя на заразата?
	— Никакви. Но аз няма да свалям космическия си костюм.
	— Разбира се, не го сваляй. Можеш ли да ми кажеш какво са яли?
	— Аз съм на полетната палуба при Уолъс. Чакай да сляза долу.
	След няколко минути Рийд отново се обади. Всъщност той изобщо не беше напускал полетната палуба.
	— Изглежда са яли от всичко, което носим. Пиле, фъстъчено масло, скариди…
	— Добре, сега ще проверим източника на храната. Ако е била заразена, агентът трябва да е мутирал в условията на микрогравитация — Ландън направи пауза. — Трябва да намериш Мегън.
	— Знам. Отново ще проверя средната палуба, тоалетната… Ако не е там, трябва да е на долната палуба.
	— Обади се веднага щом я намериш. Край на връзката.

	* * *

	„Слава Богу!“
	Макар че бутонът й за свръзка все още не работеше, Мегън успя да чуе всяка дума между Рийд и Ландън. Тя се наклони напред и шлемът й се удари във вратата с въздушно закопчаване. В главата й се блъскаха хиляди въпроси: Как беше възможно останалите от екипажа да са мъртви? Какво ги бе убило? Дали не беше нещо, което бяха донесли от Земята? Нямаше и час, откакто за последен път бе видяла Картър и останалите. А сега те бяха мъртви!
	Мегън положи всички усилия да се успокои. Погледна кълбото от жици в отворената разпределителна кутия над вратата. Явно имаше преплитане на кабели. Като следваше инструкциите, отпечатани на капака на кутията, тя опита да размени чифт връзки, но не можа да открие повредената.
	„Успокой се — каза си Мегън. — Дилън ще слезе след няколко минути. След като не ме намери отвън, ще се сети да ме потърси тук. Ще отвори вратата откъм неговата страна.“
	Мегън потърси, доколкото бе възможно, успокоение в тази мисъл. Не страдаше от клаустрофобия, но усещаше как въздушната камера — не по-голяма от два съединени помежду си килера, я притиска от всички страни.
	„Само ако проклетият микрофон работеше!“
	Звукът на друг човешки глас в този момент би бил най-сладката музика за ушите й.
	„Оправи микрофона“ — каза си тя.
	В слушалките й отекна гласът на Дилън:
	— Ръководител мисия, намирам се на долната палуба. Все още няма следа от Мегън. Ще проверя в складовете.
	Макар и да знаеше, че в Космоса посоката на звука се променя, Мегън вдигна ръце и започна да блъска по вратата. Може би Дилън щеше да я чуе.
	— Ръководител мисия, проверих повечето от складовете. Все още няма нищо.
	В слушалките си Мегън чу гласа на Ландън:
	— Предлагам ти да провериш въздушната камера. Може да е влязла вътре.
	„Да, провери във въздушната камера!“
	— Прието, ръководител мисия. Ще прекъсна връзката, докато стигна въздушната камера.
	Когато се приближи до вратата, Рийд видя лицето на Мегън зад стъкления люк. От радостта и облекчението в очите й го заболя. Той включи предавателя си на режим „Интерком“.
	— Мегън, чуваш ли ме?
	Рийд я видя да кима.
	— Не чувам нищо. Предавателят ти не работи ли?
	Мегън кимна отново, след това се надигна нагоре и посочи предавателя на гърдите на костюма си. Обърна палци надолу и пак залепи лице за люка.
	Рийд я погледна.
	— Добре. Разбирам. Не че това има някакво значение.
	Мегън не беше сигурна, че го е чула правилно, и красноречиво сви рамене.
	— Не разбираш ли? — каза той. — Естествено, че не разбираш. Как би могла? Мегън… — Рийд се поколеба. — Не мога да ти помогна да излезеш оттам.
	Очите й се разшириха от ужас и изумление.
	— Ще ти разкажа какво стана тук, Мегън. Има вирус. Такъв, който никой на света не е виждал, защото не е от този свят. Родил се е на Земята, но започна живота си тук, в космическата лаборатория. Върху това работих допреди малко.
	Тя енергично поклати глава, устните й произнесоха беззвучно някакви думи.
	— Трябва да опиташ да се успокоиш — продължи Рийд. — Чула си ме да разговарям с наземен контрол. Те знаят, че всички са мъртви. Нямат представа какво е станало тук. И никога няма да разберат.
	Той облиза устни.
	— „Дискавъри“ се превърна в нещо като „Мари Селест“*, прокълнат призрачен кораб. Разбира се, има някои различия. Аз съм още жив, ти също — поне засега. НАСА може да приземи орбиталния комплекс на автопилот и ще го направи. Докато съм жив, няма да натиснат бутона за саморазрушаване.
	[* „Мари Селест“ (или „Мария Целеста“) била открита в безветрен ден в океана на хиляди мили от всякакъв бряг. Корабът бил в пълна изправност, на печката в кухнята все още се готвела храна, но екипажът бил изчезнал. Смята се за една от най-големите морски загадки. — Бел. прев.]
	Рийд помълча малко.
	— Няма да им се наложи.
	Мегън усети как по бузите й потичат горещи сълзи. Почти не осъзнаваше, че крещи. Това обаче не трогна Рийд. Изражението на лицето му остана студено и невъзмутимо като арктически лед.
	— Бих предпочел да беше някой друг вместо теб, Мегън — говореше той. — Наистина. Но Трилор трябваше да бъде премахнат, а негова резерва беше ти. Естествено, не очаквам да ме разбереш. Но тъй като аз те вкарах в програмата и ти дадох този шанс, смятам, че ти дължа обяснение. Разбираш ли, ние се нуждаем от силен арсенал биологическо оръжие. Всички онези договори, които подписахме — мислиш ли, че страни като Ирак, Либия и Северна Корея дават пет пари за тях? Разбира се, че не. Те са твърде заети с това да развиват своите оръжия. Е, сега ние разполагаме с нещо по-силно от всичко, което те могат да използват срещу нас. И никой освен нас няма да го има. Разновидността, която произведох, е толкова силна, че нищожно количество от нея е в състояние да сравни със земята всяка страна по света. Осъзнавам, че това изказване не подхожда на учен, но разбираш какво имам предвид. Ако не ми вярваш, виж какво стана тук, колко бързо действа едрата шарка, какви последици предизвика…
	Никога в живота си Мегън не се бе чувствала толкова безпомощна. Гласът на Рийд кънтеше в ушите й като в кошмар. Тя не можеше да повярва, че тези думи принадлежат на човек, когото си е въобразявала, че познава — колега, наставник, на когото имаше безгранично доверие.
	„Той е полудял. Не ми трябва да знам повече. А онова, което трябва да направя, е да се измъкна оттук!“
	Рийд сякаш прочете мислите й.
	— Това, че си се заключила тук, облекчава работата ми. Огънят ще довърши останалото. Не ти ли споменах? Е, когато совалката се приземи, всички страшно ще се засуетят. Единствената мисъл на наземния контрол ще бъде как да ме измъкне оттук. Ако след това нещо експлодира… — той сви рамене. — Ти вече влезе в историята, Мегън. Никога няма да те забравя — нито теб, нито другите.
	Без да откъсва очи от нея, Рийд докосна един бутон на комутатора си.
	— Ръководител мисия, тук Рийд. Приемате ли?
	Мегън чу гласа на Ландън:
	— Приемам, Дилън.
	— Имам нова информация. Аз… открих Мегън. Тя е мъртва… като останалите.
	В другия край последва мълчание.
	— Разбрано, Дилън. Толкова съжалявам. Слушай, правим всичко възможно, за да те върнем у дома. Можеш ли да стигнеш до полетната палуба?
	— Положително.
	— Нямаме нужда от помощ, но ако нещо се обърка…
	— Разбрано. Хари?
	— Да?
	— Отворили сте Черната книга, нали?
	— Да, Дилън.
	— Едно име не фигурира там. Доктор Карл Бауер. Той знае за вирусите повече от всеки друг на света. Мисля, че може би ще поискаш да се консултираш с него за карантината.
	— Прието. Ще доведем Бауер на площадката за кацане. В момента работим по сценариите за аварийно приземяване. Веднага щом изчислим твърда траектория, ще те уведомим.
	Рийд се усмихна едва забележимо и като гледаше право към Мегън, каза:
	— Прието, ръководител мисия. „Дискавъри“ прекъсва връзката.


>	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

	Хеликоптерът, който караше Джон Смит от Кемп Дейвид, се приземи на площадката за товарен транспорт във военновъздушна база „Андрюс“. Смит скочи на земята и затича през пистата към бялата линейка, паркирана до изящен малък самолет.
	— Здравей, Джон — каза генерал-майор Киров, докато наблюдаваше как санитарите сваляха носилка от линейката.
	— Всичко ли мина по план? — попита Смит.
	— Да — отговори Киров. — Тези хора — той посочи санитарите — пристигнаха у вас точно навреме. Бяха много бързи и сръчни.
	Когато носилката мина покрай него, Смит погледна към Иван Берия, завит с одеяло до брадичката.
	— Той добре ли е?
	— Успокоителните свършиха отлична работа — отговори Киров.
	Смит кимна.
	Когато носилката беше прибрана в самолета, генералът се обърна към американеца.
	— Благодарен съм ти — а също и на господин Клайн — за това, че ми позволихте да ви помогна. Иска ми се да можех да направя повече.
	Смит стисна ръката на руснака.
	— Ще те държа в течение, генерале. Мисля, че измъкнахме от Берия всичко, което можахме, но ако каже още нещо интересно…
	— Ти пръв ще го научиш — увери го Киров. — Довиждане, Джон Смит. Надявам се да се видим отново при по-приятни обстоятелства.
	Смит изчака Киров да се качи и да затвори вратата. Когато самолетът тръгна по пистата, той вече седеше в колата си, на безопасно разстояние от мястото на излитане. Насочи се към магистралата. Мисълта за свършеното отстъпи място на размисли за онова, което му предстоеше.

	* * *

	В Москва беше полунощ, но прозорците на офиса на „Бей диджитал корпорейшън“ още светеха.
	Ранди Ръсел седеше в залата за конференции, пиеше четвъртата си чаша кафе и гледаше как Саша Рубльов се мъчи да измъкне наличната информация от лаптопа, който Джон Смит им бе оставил. Заобиколен от хардуер, включен към лаптопа, Саша седеше пред клавиатурата от близо седем часа, като от време на време изпиваше кутийка кока-кола, за да поддържа тонуса си. Ранди вече три пъти му бе предлагала да спрат за през нощта, но той всеки път махваше с ръка на думите й.
	— Още малко ми остава — измърморваше Саша. — Само няколко минути.
	Ранди вече беше стигнала до извода, че момчето не измерва времето като останалите простосмъртни.
	Тя допи кафето си, загледа се в утайката и каза:
	— Добре, стига толкова. И този път говоря сериозно.
	Саша вдигна ръка, като с другата продължаваше да печата.
	— Изчакай…
	След като натисна последния клавиш, той се отпусна в стола си с победоносно изражение на лицето.
	— Виж — гордо произнесе младежът.
	Ранди не можеше да повярва на очите си. Големият монитор, на който цяла вечер се виждаха само нечетливи символи, изведнъж се изпълни с поредица от разкодирани електронни съобщения.
	— Саша, как…? — тя поклати глава. — Няма значение: и без това няма да разбера.
	На лицето му грейна ослепителна усмивка.
	— Човекът, на когото принадлежи този компютър, е използвал КАРНИВОР, последната програма за кодиране на вашето ФБР — Саша я изгледа проницателно. — Мислех, че никой извън Америка не разполага с нея.
	— И аз така мислех — промърмори Ранди.
	Като използваше мишката, тя прегледа съобщенията. Четеше и не вярваше на очите си.
	„Какво, по дяволите, е това споразумение «Касандра»?“

	* * *

	След като се завърна в Бетесда, Джон Смит си приготви бърза закуска и я отнесе в кабинета си. Навсякъде из къщата се носеше миризма на лекарства и болен човек. Смит отвори един от прозорците и седна да прегледа досиетата, които Натаниъл Клайн му беше дал.
	Травис Никълс и Патрик Дрейк… сержанти от Армията на Съединените щати. И двамата произхождаха от едно и също малко градче в централен Тексас, където младите мъже отиваха или да работят на нефтените находища, или да служат в армията. Калени в битките ветерани, те бяха участвали във военните действия в Сомалия, Персийския залив и — най-наскоро — в Нигерия.
	Смит остана заинтригуван от докладите за физическата им подготовка от сержантското училище във Форт Бенинг, Джорджия. Никълс и Дрейк бяха завършили първи и втори по успех в класа си — силни, непоколебими мъже, чието настървение е било допълнително изостряно от инструкторите им по бойни изкуства.
	„И после следите им се изгубват…“
	Сега Смит знаеше какво бе имал предвид Клайн, като беше казал, че „много неща липсват“. Във всяка от последните пет години имаше по няколко месеца, през които липсваха каквито и да било данни за войниците. Нямаше забележки от командващите офицери; нямаше никакви поръчки за превоз или транспорт.
	Воден от опита си като военен, Смит можеше да предположи къде бяха изчезвали Никълс и Дрейк. Във всички подразделения на армията съществуваха специални части. Най-известните сред тях бяха рейнджърите. Но имаше и други, чиито членове бяха набирани измежду най-опитните и калени в битки поделения. Във Виетнам те бяха известни като ПДР — патрули за дълбоко разузнаване; в други части на света нямаха име.
	Смит знаеше за съществуването на три такива части, но подозираше, че има и повече. Не познаваше никого от войниците в тях и не разполагаше с достатъчно време и средства, за да започне издирване по незначителна следа. Имаше само един начин: да тръгне от телефонния номер, който Питър Хауъл бе изтръгнал от устата на умиращия Травис Никълс.
	През следващия един час Смит обмисляше план след план. От всеки изваждаше по един или два детайла, които, събрани заедно, образуваха последователно цяло. След това започна да го разглежда от всички страни, да търси слаби места, да премахва излишните въпроси, да се стреми да получи максимална преднина. Знаеше, че в мига, в който се обади на този все още неизвестен човек, комуто принадлежеше несъществуващият телефонен номер, животът му щеше да зависи от всяка по-нататъшна дума и действие.
	Насекомите и птиците отвън започнаха нощния си концерт. Смит стана да затвори прозореца и в този миг телефонът звънна.
	— Джон, Ранди е.
	— Ранди! Колко е часът при теб?
	— Не знам. Изгубих представа за времето. Слушай, Саша разби защитите на лаптопа. Всички електронни съобщения — а и всичко останало — се чете.
	Той долови в тона й желание да получи обяснение.
	— Имам нужда от информацията, Ранди — спокойно каза Смит. — Не ми задавай въпроси. Не сега.
	— Джон, ти ме помоли да ти направя услуга. Аз я направих. От малкото, което прочетох, стигнах до извода, че това е взривоопасно. Споменава се „Биоапарат“ и нещо, наречено „Споразумението «Касандра»“.
	— Но аз не съм го видял — побърза да каже Смит. — Затова ми трябва: за да се опитам да разбера какво става.
	— Отговори ми на един въпрос — отвърна Ранди. — Тази „ситуация“, каквато и да е тя, в Русия ли е локализирана? Или по някакъв начин е излязла извън границите й?
	Смит и преди се беше сблъсквал с праволинейността на Ранди. Знаеше, че тя не търси слава; Ранди беше агент от разузнаването и се стараеше да си върши работата. Той трябваше да я убеди по някакъв начин, че интересите му съвпадат с нейните.
	— Нещо е излязло навън — каза.
	Тя млъкна. След малко отново заговори:
	— Не е като „Хадес“, нали, Джон? Не отново!
	— Изобщо не е като „Хадес“ — увери я Смит. — Възникна ситуация тук, у дома. Повярвай ми, този път ударихме всички спирачки. Заповедите идват от най-висока инстанция. Разбираш ли? От най-високата — той й даде време да осмисли думите му. — С това, което си направила, ми оказваш неоценима помощ. Моля те, повярвай ми: там, където се намираш, не можеш да направиш нищо повече. Поне не сега.
	— Да разбирам ли, че не искаш да уведомявам Ленгли?
	— Това е последното нещо, което бих искал да направиш. Моля те да ми вярваш, Ранди. Моля те.
	След миг колебание Ранди отговори:
	— Не става въпрос за доверие, Джон. Просто не искам… Не мога да понеса да възникне друга ситуация като „Хадес“ и аз да стоя безучастна.
	— Никой не може. И това няма да се случи.
	— Поне мога ли да се надявам, че ще ме държиш в течение?
	— Доколкото ми е възможно — искрено отговори Смит. — Тук нещата се развиват бързо.
	— Добре. Но помни какво си ми обещал.
	— Няма да го научиш от CNN.
	— Веднага ти изпращам материала. Какво искаш да направя с лаптопа?
	Смит обмисли вариантите. Редно беше да върне компютъра на Киров. Но ако Лара Телегина не беше единственият предател? Не можеше да рискува такива важни тайни да попаднат в ръцете на неподходящ човек.
	— Сигурен съм, че имаш сейф — каза той. — За предпочитане е с кодово заключване.
	— Имам един от най-новите модели, защитен с електрически ток. Всеки, който се опита да го отвори, ще се изненада неприятно.
	— Добре. И последно: мобилният телефон.
	— В паметта му имаше куп номера — всичките на руски армейски подразделения. Ще ти изпратя разпечатки.
	Смит чу сигнал и се обърна към компютъра си, точно когато на екрана се появиха пристигащите съобщения.
	— Получавам материала ти — каза той.
	— Надявам се, че е това, което ти трябва — Ранди се поколеба, после добави: — Желая ти късмет, Джон. Ще мисля за теб.
	Смит насочи вниманието си към екрана и прегледа съобщенията едно по едно. Изпращачът носеше кодовото име Сфинкс; получателят — Мефисто.
	Докато четеше, мащабите на така нареченото „Споразумение «Касандра»“ се разгръщаха пред очите му. Лара Телегина — Сфинкс — контактуваше с Мефисто от близо две години, като го снабдяваше със свръхсекретна информация за „Биоапарат“, персонала и охраната му. В последните съобщения се споменаваха по име Юрий Данко и Иван Берия.
	„На кого си доставяла тази информация? Кой е Мефисто?“
	Смит се заравяше все повече и повече в съобщенията. Изведнъж забеляза нещо и се върна назад. Беше поздравителна картичка. На Мефисто беше присъдена почетна грамота. Споменаваше се за церемония, състояла се на определена дата.
	„Денят на ветерана…“
	Като използваше кода си за достъп от института, Смит влезе в сайта на Пентагона и въведе датата. След миг се появиха подробности около церемонията, придружени със снимки. Имаше снимка на президента Кастила, който държеше в ръка почетната грамота. Там беше и военният, който щеше да я получи.

	* * *

	— Абсолютно ли си сигурен? — попита Клайн.
	На Смит му се стори, че гласът на Клайн звучи уморено, но може би беше просто от връзката.
	— Да, сър — отговори той. — В съобщението се споменава точната дата. Тогава се е състояла само тази церемония. Връчена е само една почетна грамота. Няма грешка.
	— Разбирам… При този нов обрат на събитията успя ли да си съставиш план за действие?
	— Да, сър.
	Беше отделил два часа за ревизиране на плана, който си беше съставил преди обаждането на Ранди Ръсел. Смит бързо запозна Клайн с детайлите.
	— Звучи ми изключително опасно, Джон — тихо отбеляза Клайн. — Бих се почувствал много по-добре, ако имаше кой да дойде с теб.
	— Повярвайте ми, и аз не бих имал нищо против Питър Хауъл да бъде някъде наблизо, но нямаме време да го докараме тук. Впрочем той е по-необходим в Европа.
	— И си убеден, че трябва да пристъпиш незабавно към действия?
	— Готов съм, веднага щом намерите всичко онова, за което ви говорих.
	— Смятай, че е уредено. Джон, ще носиш микрофон, нали?
	Смит погледна към мъничко парче оптична нишка, голямо колкото кръгла лепенка, от онези, които се слагат след порязване при бръснене.
	— Сър, ако нещо се обърка, поне ще знаете докъде съм стигнал.
	— Дори не си го и помисляй.
	След като затвори, Смит събра мислите си. Припомни си всичко, което се бе случило до този момент; всички хора, принесени в жертва на олтара на „Споразумението «Касандра»“. Пред очите му изникна Юрий Данко, който вървеше към него на площад „Сан Марко“… и вдовицата му Катерина.
	Без колебание той взе телефона, увери се, че скрамблерът е включен, и избра телефонния номер, който Питър Хауъл му беше дал. Ако някой се опиташе да проследи обаждането, щеше да открие, че скача от една връзка на друга из цялата страна.
	В другия край на линията телефонът иззвъня. Някой вдигна слушалката, електронно изменен глас отговори:
	— Да?
	— Тук е Никълс. У дома съм. Ранен съм. Трябва да дойда.


>	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

	Генерал Франк Ричардсън небрежно изтръска пепелта от пурата си в стъкления пепелник.
	— Повтори — каза той по телефона.
	Отговори му измъчен глас:
	— Тук е Никълс… Ранен съм… да дойда.
	Ричардсън стисна слушалката.
	— Иди в убежище Алфа. Повтарям: убежище Алфа. Разбра ли?
	— Разбрах.
	Връзката прекъсна.
	Ричардсън се загледа в телефона, сякаш очакваше отново да позвъни. Но тишината в кабинета му се нарушаваше единствено от тихото тракане на часовника на дядо му и далечния рев от камионите на патрулите около Форт Белвоар.
	„Никълс… Ранен…“ Невъзможно!
	Дръпна от пурата, за да се вземе в ръце. Тъй като беше опитен командир, Ричардсън бързо обмисли възможностите и взе решение. Първото му обаждане беше до бараките за подофицери в лагера. Отговори му рязък отчетлив глас.
	Второто обаждане на Ричардсън бе до заместник-директора на Агенцията за национална сигурност Антъни Прайс. Той също отсъстваше, но за щастие не беше заминал чак в Александрия, където живееше.
	Докато чакаше пристигането на двамата мъже, Ричардсън прослуша записа на разговора. Макар че секретният му телефон бе оборудван с най-модерната записваща техника, качеството на записа беше лошо. Ричардсън не можеше да каже дали обаждането е от близко, или от далечно разстояние. Не мислеше, че „Никълс“ се намира много далеч, не и ако беше готов да дойде на среща в убежище Алфа.
	Но Никълс беше мъртъв!
	Мислите на Ричардсън бяха прекъснати от почукване на вратата на кабинета. Посетителят му беше едър мускулест мъж на около тридесет и пет години, със сламеноруса, остригана почти до кожа коса и светлосини очи. Работните дрехи бяха здраво изпънати върху мощните му мускули.
	— Добър вечер, генерале — отсече сержант Патрик Дрейк.
	— Свободно — изкомандва Ричардсън.
	Той махна към бара с алкохолни напитки в ъгъла и каза:
	— Сипете си нещо за пиене, сержант. Повярвайте ми, ще ви бъде необходимо.
	Петнадесет минути по-късно Антъни Прайс влезе в стаята, придружен от адютанта на генерала.
	— Добър вечер, Тони.
	Прайс погледна към Дрейк и вдигна вежди.
	— Какво става, Франк?
	— Става ето това — отговори Ричардсън и рязко натисна бутона за включване на касетофона.
	Докато слушаха размяната на реплики, той следеше лицата на двамата мъже. Забеляза само искрено недоумение, у Прайс примесено с тревога.
	— Как, по дяволите, Никълс би могъл да се обади? — настоятелно попита Прайс и се обърна към Дрейк. — Ти, стори ми се, ни каза, че е мъртъв, войнико!
	— При цялото ми уважение, сър, трябва да повторя, че Никълс е мъртъв — безизразно отговори Дрейк и погледна към Ричардсън. — Генерале, видях как Никълс беше ранен с нож в корема. Знаете, че няма начин човек да оживее след такова нещо, освен ако не получи незабавна медицинска помощ, а наблизо нямаше.
	— Трябваше да се увериш, че е мъртъв — отсече Прайс.
	— Тони, стига! — намеси се Ричардсън. — Помня рапорта ви след акцията, сержант. Но може би трябва да съобщите някои подробности на господин Прайс.
	— Да, сър — Дрейк се обърна към Прайс. — Сър, нашата свръзка, Франко Грималди, прояви небрежност. Позволи на Питър Хауъл да забележи капана. Хауъл обезоръжи първо него, после ние с Никълс се приближихме и той се захвана с нас. Успя да вземе пистолета на Никълс и простреля Грималди. Тогава нямах друг избор, освен да се изтегля. Заповедта беше да проведем операцията в нелегалност. Ако нещо се объркаше, трябваше да се откажем и да изчакаме по-добра възможност.
	— Но тя не се е появила — саркастично отбеляза Прайс.
	— Такива са обратите на войната, сър — безизразно отговори Дрейк.
	— Стига сте се препирали! — отсече Ричардсън. — Дрейк изпълняваше заповеди, Тони. Това, че операцията е отишла по дяволите, не е по негова вина. Въпросът сега е кой се представя за Никълс!
	— Очевидно Питър Хауъл — отговори Прайс. — Изглежда, че Никълс е живял достатъчно дълго, за да му даде телефонния номер за свръзка.
	Ричардсън погледна към Дрейк.
	— Сержант?
	— Съгласен съм, че Никълс му е съобщил номера, сър. А също и мястото за срещи. Иначе този, който ви се е обадил, щеше да попита къде се намира убежище Алфа. Но не вярвам да е бил Хауъл.
	— Защо?
	— Хауъл не живее в тази страна, сър. Макар че вече се е оттеглил, отдавна подозирахме, че все още участва в отделни операции. Оказа се, че е работил със Смит срещу проекта „Хадес“. Мисля, че Хауъл би се включил в операция по негова молба, но би го направил само извън нашата страна. Затова той, а не Смит, беше в Палермо. Смятам, че Смит ви се е обадил, генерале.
	Ричардсън кимна.
	— Така мисля и аз.
	— Смит… — промърмори Прайс. — Пак стигаме до него. Първо ни се изпречи на пътя в Москва, после Берия изчезна. А сега е тук. Франк, трябва да се погрижиш за него и да го премахнеш веднъж завинаги.
	— Да — съгласи се Ричардсън. — Затова го инструктирах да отиде в убежище Алфа — той погледна Дрейк. — Там ще го чакаш ти.

	* * *

	Обут във високи ботуши и черни панталони, облечен в поло и тъмно найлоново яке, Джон Смит излезе незабелязано от къщи и се качи в колата си. Докато напускаше Бетесда, постоянно хвърляше поглед към огледалото. По тихите улици на предградието не го последва нито една кола. Нямаше опашка и по Белтуей.
	Смит прекоси Потомак и навлезе в областта Феърфакс, Вирджиния. По това време на нощта движението беше слабо и той караше бързо през страната на конете около Виена, Феърфакс, и Фолс Чърч. Южно от Александрия той отново излезе на реката и пое по нея чак до границите на областта Принц Уилям. Тук равният пейзаж отстъпи място на речни потоци, по чиито брегове растяха гъсти гори. Когато наближи границите на областта, пред очите му се появи убежище Алфа.
	Топлоелектрическа централа „Вирджиния“ беше построена през тридесетте години, когато въглищата бяха евтини, а здравеопазването не вълнуваше никого. Появата на нови, по-чисти съоръжения в съчетание с протестите на еколозите успяха да закрият централата в началото на деветдесетте. Оттогава всички опити съоръжението да бъде модернизирано срещаха препятствието на съображения от финансов характер. Затова централата продължаваше да стои на Потомак като тъмен, безжизнен скелет, подобен на изоставена фабрика.
	Смит слезе от двулентовия асфалтов път и като угаси фаровете, пое по второстепенния път. Паркира под няколко дървета на четвърт миля от входа, сложи раницата си на гръб и измина тичешком останалата част от пътя.
	Първото, което забеляза, когато се приближи, беше оградата тип „Циклон“, покрита с бодлива тел, която блестеше в тъмното. На тежката верига, окачена на главния портал, висеше голям катинар, по който нямаше следи от ръжда. Мястото беше добре осветено, халогенните лампи блестяха, сякаш сипеха зимен скреж върху пустия паркинг пред входа на съоръжението.
	„Някога използван, но вече излязъл от употреба…“
	Смит и преди беше виждал подобни сгради. Армията предпочиташе занемарените, изоставените и безстопанствените съоръжения, където можеше да осигури на специалните си части подготовка, която не би могла да им даде на военните полигони. Около топлоелектроцентралата „Вирджиния“ витаеше особената атмосфера на някога използвани, но вече излезли от употреба съоръжения.
	Идеално за убежище Алфа.
	Смит обиколи почти цялата централа, докато намери подходящото място за влизане — там, където оградата достигаше речния бряг. Като се изкачи по хлъзгавите скали, той си проправи път покрай оградата, после пробяга през пустия паркинг до най-близката стена. След като спря, за да се ориентира, Смит се огледа. Нищо не видя, нищо не чу, освен отдалечените звуци на нощни животни, които се носеха откъм реката. Но интуицията му го предупреждаваше, че не е сам. Обаждането му беше закачило паяжината, но не можеше да види паяка… още не.
	Като се прилепи за стената, Смит започна да се придвижва към предната част в търсене на място, откъдето да влезе.

	* * *

	Три етажа над главата му в тъмнината на един счупен прозорец сержант Патрик Дрейк го следеше през бинокъл за нощно виждане. Беше го забелязал веднага след като Смит бе прескочил оградата — логичен начин за проникване. Според съдържанието на досието, с което Дрейк се бе запознал, Смит постъпваше всякак, но не и нелогично. Това беше превъзходно качество за всеки войник, но го правеше предсказуем. А в този случай и фатално уязвим.
	Дрейк беше пристигнал в централата с хеликоптер. По-късно, след като свършеше работата си, щеше да го чака кола. Бързото придвижване дотам му беше дало възможност да се запознае с разположението на централата, да избере мястото, където да извърши убийството, и да заеме удобна позиция за наблюдение, за да види влизането на Смит. Сега Смит стоеше при вратата, която Дрейк се надяваше, че жертвата му ще намери, натисна дръжката… и я отвори.
	Дрейк се отмести от прозореца и прекоси празното помещение, в което някога бяха стояли помпите. Подметките му от натурален каучук стъпваха безшумно по прашния бетонен под. Като се промъкна до стълбищната клетка, той извади своя „Колт Уудсман“ със заглушител. Двадесет и две милиметровият пистолет беше оръжие на наемен убиц, предназначено за стрелба от близко разстояние. Дрейк искаше да види лицето на Смит, преди да го застреля. Може би ужасът в изражението му би уталожил донякъде болката, която Дрейк изпитваше от загубата на своя партньор.
	„А може първо да го прострелям в стомаха, за да разбере какво е преживял Травис.“
	Два етажа по-долу Дрейк спря на стълбищната площадка и внимателно блъсна вратата към другата помпена зала. Лунната светлина, която струеше през високите прозорци, освети изронения циментов под, сякаш го покри със слой лед. Като се придвижваше бързо от колона до колона, Дрейк зае позиция така, че да може ясно да вижда все още затворената следваща врата. Ако се имаше предвид откъде бе влязъл Смит, това беше единственият вход към залата. Като всеки добър войник Смит щеше да провери всяко помещение, което откриеше, за да се увери, че е сигурно и че няма да му поднесе изненада, когато му обърне гръб. Но в този случай никаква предпазливост нямаше да го спаси.
	Някъде извън помпената зала Дрейк чу стъпки. Свали предпазителя на уудсмана, насочи дулото към вратата и зачака.

	* * *

	Смит гледаше към вратата. По металната й обшивка се виждаха останки от стари петна червена боя. Убежище Алфа. Тук трябваше да дойде Травис Никълс, за да докладва. Тук щеше да го очаква човекът с електронно променения глас.
	Смит реши, че непознатият не би дошъл сам. Би довел със себе си подкрепление. Но от колко души?
	С рязко движение той свали раницата от гърба си. Бръкна вътре и извади малък кръгъл предмет с размерите на бейзболна топка. След това извади своя „Зиг Зауер“ и побутна вратата с върха на ботуша си.
	Снопът лунна светлина заслепи очите му, привикнали към тъмнината. Това го накара да примигне. Направи крачка навътре. Изведнъж нещо силно го удари в гърдите. Смит отстъпи назад и раницата падна от ръката му. Вторият удар го запрати към стената.
	Стори му се, че гърдите му горят. Задъхан, той опита да се задържи на крака, но коленете му се огънаха. Докато се плъзгаше надолу по стената, Смит видя как иззад колоната се подаде тъмен силует.
	Той дръпна с палец пръстена на заслепяващата граната. Леко замахна, хвърли я и бързо закри с ръце очите и ушите си.

	* * *

	Дрейк тръгна към Смит с увереността на ловец, който знае, че е улучил право в целта — с два изстрела. И двата куршума се бяха забили в туловището на Смит. Ако не беше вече мъртъв, скоро щеше да умре.
	Тази мисъл му достави удоволствие. Неочаквано видя черно кълбо дим, което пълзеше към него. Инстинктите и реакциите му бяха изключително бързи, но въпреки това не успя да закрие очите си навреме. Гранатата избухна като свръхнова и го заслепи. Шокът го повали на земята.
	Дрейк беше млад и отлично трениран. По време на огневата подготовка и на действителни мисии беше преживял достатъчно експлозии. Той се търкулна на пода и покри главата си с ръце, за да я предпази от осколки. Когато отвори очи и видя около себе си само ослепителен блясък, не се паникьоса. Блясъкът щеше да угасне за секунди. Все още стискаше пистолета си в ръка. Знаеше, че е улучил Смит и че жертвата е паднала. Трябваше само да изчака, докато нормалното му зрение се възвърне.
	Тогава Дрейк чу далечен вой на сирени. Изруга и скочи на крака. Макар че в стаята все още се стелеше мъгла, той успя да стигне до прозорците. Пред очите му се проясни достатъчно, за да забележи две червени точици, блещукащи между дърветата покрай второстепенния път.
	— По дяволите! — извика Дрейк, когато чу звукът на сирените да приближава. Смит беше довел подкрепление! Откъде? И колко души?
	След като зрението му почти се нормализира, Дрейк се втурна към мястото, където беше видял Смит да пада на пода.
	Но там го нямаше!
	Воят на сирените стана оглушителен. Като нареждаше ругатни, сержантът грабна раницата, която се въргаляше на пода, и тръгна към стълбището. Излезе от сградата тъкмо навреме, за да види как два джипа спират пред главния портал.
	„Нека влязат — помисли си той. — Ще намерят само един труп!“

	* * *

	Мегън Олсън разглеждаше жиците, които стърчаха от таблото, и се бореше с отчаянието си. Вече беше изгубила броя на комбинациите, които бе опитала, като свързваше проводниците с различни клеми. Дотук нямаше успех. Вратата на въздушната камера продължаваше да бъде затворена херметически.
	Единственото й утешение беше, че като че ли успя да оправи микрофона си. Но все още не искаше да го пробва.
	„Успокой се — повтаряше си тя. — Има начин да се излезе оттук. Трябва само да го откриеш.“
	Влудяваше я мисълта, че отвън, само на крачка от вратата, е лостът за аварийно отваряне. Дилън Рийд трябваше само да го дръпне.
	„Но вместо това ще те остави да умреш. Точно както останалите…“
	Колкото и да се мъчеше, Мегън не можеше да се отърси от ужаса, който предизвикваха у нея действията на Рийд. През последните няколко часа бе слушала постоянните му разговори с Хари Ландън от наземен контрол. В един от тях беше направил подробно описание на труповете. Според Мегън симптомите говореха само за едно: едра шарка или някаква нейна разновидност.
	Но откъде се беше сдобил с вируса?
	От Трилор!
	Клайн й беше разказал за кражбата в „Биоапарат“ и за това как Трилор бе помогнал да внесат руските проби от едра шарка в страната. Но кога бе успял да донесе вируса на площадката за излитане? Нали го бяха убили малко след като бе кацнал във Вашингтон?
	Тогава тя си припомни нощта преди излитането — как не можеше да заспи и излезе да се разходи в тъмното, как наблюдаваше совалката отдалеч, как видя Рийд… А после и анонимния посетител, който се приближи към него и му подаде нещо, а след това си тръгна. Възможно ли беше да са извършили предаването в последната минута? Сигурно така бе станало.
	Ако Рийд наистина беше получил едра шарка, тя би трябвало да остане стабилна до влизането на совалката в орбита. Вероятно Рийд я беше сложил в биофризера.
	Космическата лаборатория! Изведнъж Мегън си спомни съобщението, получено на полетната палуба. След няколко минути Рийд промени графика на експериментите, като измести Мегън и се зае сам с първия експеримент. Беше им дал такова невинно обяснение, че никой — дори тя — не го постави под въпрос.
	„Дори когато сама отиде при Стоун и той ти каза номера на съобщението. Личния номер на Рийд. Тогава ти се запита как би могъл да изпрати съобщение сам на себе си…“
	Мегън поклати глава. Всичко беше ясно от самото начало, а тя бе пропуснала да го забележи. Вместо това бе приела неочаквания развой на събитията като случайно съвпадение, бе избрала да повярва в почтеността на човека, довел я тук, при звездите.
	Измъчваше я въпросът защо Рийд би участвал в такъв варварски акт. Дори след като вече знаеше всичко, нямаше отговор на този въпрос. У Рийд имаше нещо, което тя бе пропуснала да забележи. А също и всички останали.
	Доскоро Мегън таеше крехката надежда, че Рийд ще се върне. Все още не можеше да повярва, че той би я убил така хладнокръвно. Но времето минаваше и докато слушаше разговорите му с наземен контрол, постепенно прие, че за него вече е мъртва.
	Продължаваше да се взира в разпределителната кутия. Тъй като имаше възможност да слуша разговорите с наземен контрол, тя знаеше как Хари Ландън възнамерява да приземи совалката и, което беше по-важно, кога ще стане това. Все още имаше време да намери начин за бягство. След като го направеше, щеше да се запъти право към допълнителното табло за комуникации на долната палуба.
	Но ако изгубеше повече време с проводниците, Мегън имаше още една, последна възможност, но трябваше да отвори вратата — нямаше друг начин. Но Мегън не беше убедена, че след като излезе от въздушната камера, ще оживее.

	* * *

	Смит се изправи на крака, свали якето си и дръпна ивиците от велкроматериал на бронираната си жилетка „Кевлар“. Тя беше проектирана да спира изстрели с всякакво оръжие до девет милиметра. Но макар че без проблем пое изстрелите от двадесет и два милиметровия пистолет на Дрейк, Смит се чувстваше така, сякаш в гърдите го бе ритнал кон.
	Когато се качи в колата, включи системата за глобално позициониране, вградена в таблото. На малкия екран се появи карта на област Феърфакс и синя светеща точка върху нея.
	Смит взе телефона.
	— Клайн на телефона.
	— Аз съм, сър — каза Смит.
	— Джон! Добре ли си? Получих сведения, че е имало експлозия.
	— Това беше моя работа.
	— Къде се намираш?
	— Точно пред централата. Обектът се движи — доколкото виждам, върви пеша. Не знам кого сте изпратили, сър, но свърши работа. Пристигнаха тъкмо навреме, за да сплашат Дрейк.
	— А той какво направи? Захапа ли стръвта?
	Смит погледна към пулсиращата синя точица.
	— Да, сър. Вече върви натам.

	* * *

	За пет минути сержант Патрик Дрейк измина пътеката между дърветата, дълга една миля, която разделяше централата от пустия увеселителен парк, където беше оставил колата си.
	Като се оглеждаше за преследвачи, Дрейк пропътува разстоянието до покрайнините на Александрия. Наближи паркинга на автомотел „Хауърд Джонсън“ и спря пред последното бунгало в редицата. Слезе, отвори вратата и видя вътре генерал Ричардсън и Антъни Прайс.
	— Докладвай, сержант — изкомандва Ричардсън.
	— Обектът е неутрализиран, сър — бързо отговори Дрейк. — Два изстрела в средата на туловището.
	— Сигурен ли си? — попита Прайс.
	— Какво искаш, Тони? — избухна Ричардсън. — Да ти поднесем главата на Смит на тепсия? — той се обърна към Дрейк. — Свободно, сержант. Справи се добре.
	— Благодаря, сър.
	Прайс кимна към раницата, която Дрейк носеше със себе си.
	— Какво е това?
	Дрейк я хвърли на едно от леглата.
	— Остана от Смит.
	Развърза вървите и изсипа съдържанието на раницата: две допълнителни пачки патрони, пътна карта, мобилен телефон, съвсем малък касетофон и малък кръгъл предмет, който привлече вниманието на Прайс.
	— Какво е това?
	— Заслепяваща граната, сър — отговори Дрейк, като се престори, че не забелязва уплахата, изписана на лицето му. — Всичко е наред, сър. Пръстенът е на мястото си.
	— Остави ни насаме, войнико — каза Прайс.
	Дрейк влезе в банята, а Прайс стисна ръката на Ричардсън.
	— Стига с тези хлапашки глупости, Франк. Нямаше нужда да идваме тук лично. Дрейк можеше да ни докладва за резултатите по телефона.
	Ричардсън отблъсна ръката му.
	— Аз не работя така, Тони. Изгубих един хлапак, както ти го наричаш, в Палермо. Той имаше име: Травис Никълс. И ако случайно си забравил, Смит вече е по петите ни — обади ми се във Форт Белвоар на линия, която според теб беше секретна!
	— Номерът беше секретен! — изкрещя Прайс в отговор. — Твоят човек им го е казал.
	Ричардсън поклати глава.
	— За човек, който се занимава с такива мръсни неща, не можеш да искаш ръцете ти да останат чисти, нали? Предпочиташ да издаваш заповеди и да пращаш други хора на смърт, а после да се осведомяваш за резултатите по телевизията, сякаш всичко това е само игра — Ричардсън се приближи към него. — Аз не играя игрички, Тони. Правя го, защото вярвам, че е необходимо. Правя го за страната си. А ти в какво вярваш?
	— В същото — отвърна Прайс.
	Ричардсън изсумтя.
	— Само че вече си се разбрал с „Бауер-Зермат“, нали? Веднага щом пуснем някъде по света нашия вирус, всички ще започнат да търсят лекарство. Тогава „Бауер-Зермат“ най-небрежно ще пусне слуха, че провежда изследвания върху евентуална ваксина и акциите й ще скочат до небето. Любопитен съм, Тони: каква част от акциите ти е дал Бауер?
	— Един милион — спокойно отговори Прайс. — И не ми ги е дал, Франк. Аз сам си ги спечелих. Не забравяй, че аз бях този, който намери Берия, който ти пазеше гърба и се грижеше никой да не надуши какво става на Хавай. Така че не се опитвай да ми натриваш носа с тези псевдогероични излияния!
	Той погледна нещата, които Дрейк бе извадил от раницата.
	— А сега да съберем всичко това…
	Думите му заглъхнаха.
	— Какво има? — попита Ричардсън.
	Прайс взе миниатюрния касетофон, огледа кутията отвън и отвори капака.
	— Кажи ми, че не е вярно — промърмори той.
	— Какво? — настоятелно попита Ричардсън. — Смит го е взел със себе си, като се е надявал да запише самопризнания.
	— Може би…
	Прайс извади касетата и издърпа едното от двете щифтчета, които я придържаха на мястото й. Прозрението го осени изведнъж.
	— А може би не! — лицето му почервеня от гняв. — Знаех си, че съм виждал това нещо и преди! Погледни, Франк.
	В дъното на отворилата се дупчица Ричардсън видя миниатюрен предавател.
	— Последното чудо на охранителната техника! — изсъска Прайс. — Момчето ти е било измамено! Смит е знаел, че ако нещо се случи и го убият, убиецът му ще вземе раницата. Някой е подслушал всяка наша дума!
	— Сержант! — изрева Ричардсън.
	Дрейк изскочи от банята с пистолет в ръка. Ричардсън направи няколко крачки към него и му показа разглобения касетофон.
	— Кажи ми отново, Смит мъртъв ли е?
	Дрейк моментално разпозна предавателя.
	— Сър, нямах представа…
	— Мъртъв ли е?
	— Да, сър!
	— Това означава само, че не може да ни каже къде е приемникът — каза Прайс и погледна към Ричардсън. — Вярващ ли си, Франк? Защото молитвата може да се окаже единственото, което ни е останало!

	* * *

	Вратата на бунгалото се отвори, Ричардсън, Прайс и Дрейк излязоха навън. С бърза крачка се запътиха към колите си.
	На петдесет крачки от тях Джон Смит ги наблюдаваше през прозореца на автомобила си.
	— Ричардсън, Прайс и Дрейк — каза той по телефона.
	— Знам — отговори Клайн. — Познах гласовете им — с изключение на този на Дрейк. Президентът също ги разпозна.
	Смит хвърли поглед към уреда за препредаване, поставен отстрани до предната седалка. С негова помощ думите на заговорниците бяха стигнали до Кемп Дейвид.
	— Ще потегля след тях, сър.
	— Не, Джон. Огледай се.
	Смит видя два черни джипа, които заемаха позиция на пътя пред главния вход на паркинга. Други два препречваха изхода от другата страна.
	— Кои са те, сър?
	— Няма значение. Ще се справят с Ричардсън и Прайс. Стой тихо и кротко, докато всичко свърши, а после бързо се омитай. Очаквам те рано сутринта в Белия дом.
	— Сър…
	В този миг прозорецът експлодира — един куршум счупи стъклото. Когато още два куршума влетяха в колата, Смит се хвърли по очи на седалката.

	* * *

	— Нали каза, че е мъртъв! — изкрещя Прайс.
	— Ще бъде — мрачно каза Ричардсън. — Влизай в колата. Сержант, този път се погрижи да стане както трябва!
	Дрейк не си направи труда да погледне назад. Забеляза колата още на излизане от бунгалото. Автомобилът на Смит стоеше в сянката на няколко дъмпстера — умен ход. Но лекарят беше забравил за луната. Студена и ярка, тя осветяваше вътрешността на колата и ясно очертаваше силуета му. Дрейк произведе първия изстрел, преди още Смит да го е забелязал. Сега сержантът вървеше напред, за да се увери, че изстрелът е бил точен.
	Беше на петнадесет крачки от колата, когато изведнъж блеснаха фаровете и го заслепиха. Дрейк чу рева на двигателя и осъзна какво става. Но дори той не бе достатъчно бърз, за да отскочи навреме от пътя. Хвърли се встрани, но в този миг два тона хладен метал го блъснаха, Дрейк се прекатури и падна зад колата.
	Смит се изправи на седалката зад волана и задържа крака си върху педала за скоростта. С периферното си зрение забеляза как тъмни силуети слизат от джиповете и оформят блокада, но това не го накара да спре. Той видя как Ричардсън и Прайс скочиха в една кола и бързо потеглиха на задна скорост. Завъртя волана и се опита да им препречи пътя. За част от секундата зърна лицето на Ричардсън през прозореца, след това усети силен удар, когато двете коли се залепиха една за друга.
	Смит не изпусна волана от ръцете си. Направи опит да притисне колата на Ричардсън към бордюра. После вдигна глава и видя двата джипа на страничния изход. Завъртя волана, натисна спирачките и съзнателно се плъзна встрани.
	Франк Ричардсън усети как колата му се олюля, когато автомобилът на Смит се отдръпна. След това и той забеляза блокадата.
	— Франк! — извика Прайс.
	Ричардсън удари спирачките, но твърде късно. Едва успя да закрие лицето си с ръце и колата се разби в предниците на разположените под ъгъл джипове. Миг по-късно едно назъбено парче метал разкъса гръкляна му, а самият той излетя през предното стъкло.
	Смит изскочи от колата и се затича с всичка сила. Приближи се достатъчно, за да види тялото на Ричардсън, проснато върху капака на колата. Усети как две силни ръце го стиснаха за раменете.
	— Твърде късно е, сър! — обади се нечий глас.
	Смит се съпротивляваше, но непознатият го дръпна назад. След секунди оглушителна експлозия го повали на земята.
	Като се давеше и кашляше, Смит се мъчеше да си поеме въздух. Вдигна глава от асфалта и видя как гигантско огнено кълбо обгръща трите коли. Бавно се изтърколи назад. Не обръщаше внимание на силуетите, които се сгъстяваха около него, на тревожните гласове, които разговаряха. Чифт ръце го вдигнаха на крака и той осъзна, че гледа право в продълговатото лице на млад мъж.
	— Мястото ви не е тук, господине.
	— Кой… сте вие?
	Човекът постави връзка ключове в дланта му.
	— Зад ъгъла има зелен шевролет. Качвайте се и потегляйте. И… господине, господин Клайн каза да ви напомня, че имате среща в Белия дом.


>	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

	Със схванати крайници и изтощен, Смит криво-ляво успя да докара колата до Бетесда. Той влезе, разхвърля дрехите си по пода на път за банята, после пусна душа и застана под парещата струя.
	Водата отмиваше писъците и експлозиите от изтеклата нощ. Но колкото и да се опитваше, Смит не можеше да изтрие от паметта си спомена за колата на Ричардсън, размазана в блокадата от джипове, изригналото огнено кълбо, видът на Ричардсън и Прайс и телата им, пламнали като факли.
	Смит влезе в спалнята и легна гол върху завивките. Затвори очи, нави в съзнанието си своя биологичен часовник — навик, останал от годините служба в армията, отпусна се и потъна в дълъг тъмен тунел. Сякаш се носеше в безтегловност като космонавт, осъден да се носи до безкрайност в открития Космос. После усети, че се е ударил в нещо, стресна се и се събуди, за да открие, че посяга към пистолета на нощната масичка.
	Смит отново взе душ и бързо се облече. Тръгна към вратата, но си спомни, че не е проверил съобщенията на секретния си мобилен телефон. Бързо прегледа списъка и намери бележка от Питър Хауъл. Имаше информация за него.
	Смит включи компютъра си, пусна програмата за декодиране и свали файла, който Хауъл му бе изпратил. Прочете го и остана зашеметен. След като копира файла, той го записа на сигурно място и изпрати бързо електронно съобщение на мобилния телефон на англичанина: „Добре свършена работа — дори повече от добре. Прибирай се у дома. Пиенето е от мен. Дж. С.“
	Когато слънцето изгря, Смит излезе от къщи и подкара по пустите улици до западния вход на Белия дом. Охраната провери в компютъра картата му за самоличност и го пусна да влезе. На портала го пое един морски офицер, който го придружи по тихите коридори на Западното крило до малък претъпкан офис, където го посрещна Натаниъл Клайн. Той се изправи, за да го поздрави. Видът на Клайн стресна Смит. Шефът на Приют едно беше небръснат, а дрехите му изглеждаха сякаш бе спал с тях. Клайн уморено му махна с ръка да седне.
	— Свършил си огромна работа, Джон — каза той тихо. — Дължим ти голяма благодарност. Виждам, че си се измъкнал цял и невредим.
	— Поочукан и понатъртен, но цял-целеничък, сър.
	Измъчената усмивка на Клайн се стопи.
	— Още не си чул, нали?
	— Какво да съм чул, сър?
	Клайн кимна.
	— Добре… Това е добре. Информационното затъмнение е пълно — той пое дълбоко дъх. — Преди осем часа Хари Ландън, ръководител мисия в Кейп Канаверал, е съобщил, че има инцидент на борда на „Дискавъри“. След като успял да възстанови връзката, научил, че… че всички членове на екипажа са мъртви, освен един.
	Той тъжно погледна Смит и треперенето в гласа издаде мъката му.
	— Мегън си отиде, Джон.
	Смит усети как тялото му отмалява. Опита се да каже нещо, но не можа да намери подходящите думи. Гласът, който излезе от гърлото му, сякаш не му принадлежеше.
	— Какво се е случило, сър? Пожар?
	Клайн поклати глава.
	— Не. Орбиталният комплекс е функционирал отлично. Но някакъв вирус е проникнал на кораба и е унищожил екипажа.
	— Кой е оцелелият?
	— Дилън Рийд.
	Смит вдигна глава.
	— Единственият оцелял? Сигурно ли е?
	— Рийд е обиколил целия кораб. Открил е всички. Съжалявам.
	Смит и по-рано беше губил хора, застигнати от внезапна, насилствена смърт. Знаеше, че подобна реакция е типична за човек, сблъсквал се със смъртта: в паметта му изникна последната среща с Мегън в кафенето до комплекса на НАСА в Хюстън.
	А вече я нямаше. Просто ей-така.
	— Ландън и останалите от НАСА си скубят косите — каза Клайн. — Все още не могат да схванат какво се е объркало.
	— Как е оцелял Рийд?
	— Бил е в един от онези костюми, които използват, за да излизат в открития Космос. Както изглежда, е провеждал някакъв експеримент.
	— А останалите от екипажа са били в обикновените си работни комбинезони — каза Смит. — Без защитни приспособления — той направи пауза. — Вие казахте, че не е имало пожар. Че някакъв вирус ги е нападнал.
	— Джон…
	— Мегън ти беше казала, че е видяла някого с Рийд точно преди излитането — прекъсна го Смит. — Ти вече подозираше, че съществува връзка между Трилор и Рийд… — той се замисли за миг. — Как са изглеждали телата?
	— Ландън казва, че по думите на Рийд са били подути, покрити с кървящи рани.
	Смит сглоби цялостната картина в главата си и потръпна.
	— Получих съобщение от Питър Хауъл — каза той на Клайн. — Имал е дълъг разговор с господин Вайзел. Изявил е такава готовност да сътрудничи, че е настоял да заведе Питър в дома си, откъдето през лаптопа му са проникнали в компютрите на Офенбах банк. Изглежда, че Иван Берия е имал дълги и плодотворни взаимоотношения с банката, особено поради честите услуги, които е вършил за един клиент: „Бауер-Зермат“ АД.
	Клайн беше смаян.
	— Фармацевтичния гигант?
	Смит кимна.
	— За последните три години компанията „Бауер-Зермат“ е превела пари по сметката на Берия общо десет пъти; два от последните три превода са направени точно преди руският охранител и Трилор да бъдат убити.
	— А третият превод? — заинтригува се Клайн.
	— Имал е поръчка да премахне и мен.
	Те помълчаха известно време, след което Клайн попита:
	— Имаш ли доказателства?
	Сякаш обявяваше мат в шахматна партия, Смит извади дискета.
	— Безспорни доказателства.
	Клайн поклати глава.
	— Добре. „Бауер-Зермат“ плаща — е плащал — на Берия за убийства, сред които и тези на руския охранител и на Трилор. Това свързва „Бауер-Зермат“ с откраднатата едра шарка. Но възникват два въпроса: за какво е необходима на „Бауер-Зермат“ едра шарка? И кой в компанията взема решенията за убийствата и плащанията? — той посочи дискетата. — Тук има ли име?
	— Няма име — отговори Смит. — Но не е трудно да се отгатне, нали? Само един човек би могъл да си позволи да наеме убиец като Берия: лично Карл Бауер.
	Клайн изпусна въздух и от ноздрите му се чу свистене.
	— Добре… Но да намерим отпечатъци на Бауер върху заповед за наемане на Берия или върху самите плащания е съвсем друго нещо.
	— Такива документи едва ли съществуват — рязко каза Смит. — Бауер е твърде предпазлив, за да остави толкова очевидна следа — той направи пауза. — Но какво е намислил да прави с едрата шарка? Да прави ваксина? Не. Това вече е направено преди него. Да си поиграе с нея? Да я измени генетично? Възможно е. Но защо? Едрата шарка се изследва от години. Не може да бъде използвана като биологично оръжие. Инкубационният й период е много дълъг. Ефектите не са стопроцентово предсказуеми. Тогава защо Бауер продължава да иска пробата? И да я иска толкова много, че да убива хора заради нея?
	Смит погледна към Клайн.
	— Знаете ли как умират хората от едра шарка? Първите симптоми са сърбеж около устата, който по-късно се разпространява върху лицето и раменете, а оттам и по цялото тяло. Излизат гнойни пъпки, образуват корички, отново загнояват. Накрая отвърстията започват да кървят…
	Клайн го изгледа втренчено.
	— Точно както е станало с екипажа! — прошепна той. — Умрели са така, както умират заболелите от едра шарка! Нима искаш да кажеш, че Бауер е качил откраднатия вирус на борда на „Дискавъри“?
	Смит стана. Опита се да пропъди представата за Мегън, за това как е умряла, за последните й ужасни минути.
	— Да. Това искам да кажа.
	— Но…?
	— В Космоса — в условията на микрогравитация — могат да се трансформират клетки, бактерии, буквално всичко, и то така, както не може да стане на Земята — той направи пауза. — Премахнахме едрата шарка, но оставихме две проби — едната тук, другата в Русия. На пръв поглед причината за това беше, че не можем да унищожим докрай един цял вид. Но истината е по-мрачна: не знаехме дали някой ден няма да ни потрябва. Може би сме смятали, че след години ще успеем да я използваме като оръжие. Или че ако някой друг го направи, ще разполагаме с достатъчно материал, за да произведем ваксина. Бауер не е искал да чака толкова време. По някакъв начин е открил процес за превръщане на вируса в оръжие. Вероятно е имал петдесет-шестдесет процента успех, но не е могъл да завърши процеса. Не е могъл да се увери в резултатите. Единственият начин да докаже, че е на прав път, е бил да уреди експеримент в единствената среда, където бактерията расте със скоростта на светлината. Имал е нужда да качи вируса на борда на совалката — Смит помълча малко и продължи: — И го е направил.
	— Ако си прав, Джон — произнесе Клайн напрегнато, — това означава, че Дилън Рийд е негов съучастник.
	— Той е единственият оцелял, нали? Ръководителят на медицинската изследователска програма на НАСА. Човекът, който за късмет е бил облечен в защитен костюм, точно когато се е разиграла трагедията.
	— Предполагаш, че Рийд е унищожил собствения си екипаж? — настоятелно попита Клайн.
	— Точно това имах предвид.
	— Но защо, за Бога?
	— По две причини: да премахне всички вероятни свидетели и… — гласът на Смит заглъхна. — И да тества експеримента върху хора, за да види с каква скорост ще ги убие вирусът.
	Клайн се сви на стола си.
	— Това е лудост.
	— Онзи, който го е замислил, е луд — каза Смит. — Не от буйстващите луди с пяна около устата. Неговата лудост е скрита, коварна. Но е лудост.
	Клайн го погледна.
	— Бауер…
	— А също и Ричардсън, Прайс, Трилор, Лара Телегина…
	— За да пипнем Бауер, ще ни трябват убедителни доказателства, Джон. Можем да се опитаме да проследим телефона му…
	Смит поклати глава.
	— Нямаме време. Ето как го виждам аз: да приемем, че на борда на совалката има биологическо оръжие, което се намира под контрола на Рийд. Бауер и съучастниците му ще искат да унищожат всички доказателства за случилото се там. Освен това съм убеден, че няма да намерим улики, доказващи дейността на Ричардсън или Прайс. Но за Бауер е важно совалката да се приземи цяла. Необходимо му е да измъкне оттам Рийд и вируса. Кога НАСА ще приземи орбиталния комплекс?
	— След около осем часа. Трябва да изчакат, докато се отвори атмосферен прозорец, за да я приземят във военновъздушна база „Едуардс“ в Калифорния.
	Смит се наведе напред.
	— Можете ли веднага да ми уредите среща с президента?

	* * *

	Два часа по-късно, след разговора с президента Смит и Клайн се озоваха в малка конферентна зала до Овалния кабинет. Докато чакаха президента да завърши срещата си, с Клайн се свързаха от Кейп Канаверал.
	— Господин Клайн? Тук е Хари Ландън от наземен контрол. Имам информацията, за която ме питахте.
	Клайн слуша известно време мълчаливо, после благодари на Ландън. Преди да затвори, попита:
	— Какъв е статусът на спускане?
	— Приземяваме я толкова плавно, колкото ни е възможно — отговори Ландън. — Трябва да ви кажа, че досега не сме правили такова нещо, освен в симулатора. Но ще върнем хората си долу. Имате думата ми.
	— Благодаря ви, господин Ландън. Ще поддържаме връзка.
	Клайн се обърна към Смит.
	— Ландън се е обадил на всички от Черната книга и на един, за когото Рийд лично е помолил.
	— Нека позная. Карл Бауер.
	— Право в целта.
	— Логично е — каза Смит. — Той ще иска да бъде там, когато Рийд се завърне с рожбата му.
	Клайн кимна и посочи тъмния до този момент монитор, който внезапно започна да показва картина.
	— Време е.

	* * *

	Въпреки паяжината от бръчки и бръчици около очите седналият зад бюрото си президент излъчваше авторитет и власт. Докато чакаше пристигането на последния член на работната група, той огледа лицата около себе си.
	ЦРУ беше представено от Бил Додж, хладен и неприветлив човек. Докато преглеждаше последните новини от НАСА, лицето му не издаваше никакви емоции.
	Марта Несбит, съветникът по националната сигурност, седеше до Додж. Ветеранът от Държавния департамент Марти, както всички я наричаха, беше известна с бързината, с която преценяваше ситуацията, взимаше решение и пристъпваше към действие.
	Срещу нея седеше държавният секретар Джералд Саймън, който се опитваше да махне невидимо влакънце от ръчно ушития си костюм — ритуал, който показваше състоянието му на мъчителна нерешителност.
	— Надявам се, че имахте време да съберете мислите си — каза президентът. — Защото при така възникналите обстоятелства ние трябва незабавно да вземем правилното решение.
	Той огледа групата.
	— По последни данни „Дискавъри“ ще достигне прозореца за навлизане в земната атмосфера след приблизително един час. След това трябва да минат още четири часа, за да започне спускането. След още седемдесет и пет минути ще се приземи на „Едуардс“. Пред нас стои следният прост въпрос: да оставим ли совалката да се приземи?
	— Аз искам да попитам нещо, сър — обади се Марта Несбит. — В кой момент разрушаването на орбиталния комплекс ще стане невъзможно?
	— Не съществува такава критична точка — отговори й президентът. — Фактът, че на борда на совалката се съдържа пакет от мощни експлозиви за саморазрушаване, по понятни причини никога не е бил правен публично достояние. С помощта на сателитни предаватели можем да активираме механизма във всеки момент от настоящото положение на совалката до самото й кацане.
	— Но, господин президент, пакетът всъщност е проектиран така, че да разруши орбиталния комплекс в Космоса — каза Бил Додж. — Целта е да не попаднат никакви вредни частици в нашата атмосфера.
	— Вярно е — съгласи се Кастила.
	— Но е вярно и това, че нямаме представа какво се е случило на борда на „Дискавъри“ — намеси се Джералд Саймън. Той огледа всички в стаята. — Петима достойни хора са мъртви. Не знаем нито как, нито защо. Но един е още жив. Ние винаги прибираме мъртъвците от бойното поле. А ако има и оцелял, на всяка цена трябва да го върнем.
	— Съгласна съм — каза Марти Несбит. — Първо, съгласно последната информация орбиталният комплекс е здрав от гледна точка на механиката. Второ, НАСА все още проверява каква би могла да е причината за смъртта на екипажа. С пълно основание са съсредоточили вниманието си върху храната, течностите и газовете. Знаем, че бактериите се развиват много бързо в условията на микрогравитация. Напълно възможно е нещо безобидно в земни условия да мутира по неподозиран начин и да причини поражения, преди жертвите да могат да реагират.
	— Но тъкмо затова не можем да рискуваме да приземим совалката, нали? — попита Джералд Саймън. — Аз съм длъжен да разглеждам ситуацията от перспективата на държавната сигурност. Знаем, че на совалката има нещо смъртоносно и все пак искаме да я приземим, така ли? На каква опасност излагаме себе си и останалия свят?
	— Може да няма никаква опасност — отговори Бил Додж. — Това не е щамът „Андромеда“, Джери. Нито серия от „Досиетата Х“ за извънземна зараза, проникнала по някакъв начин на борда на совалката. Каквато и да е причината за смъртта на тези хора, дошла е от Земята. Но тук очевидно не предизвиква същите смъртоносни последици. Излезе ли от безтегловната среда, проклетото нещо ще умре.
	— Искаш да заложиш страната на карта, за да докажеш една теория? — възрази му Саймън. — Или цялата планета?
	— Мисля, че преувеличаваш, Джери.
	— А аз мисля, че ти проявяваш прекалено безгрижие!
	— Дами и господа! — извика президентът и в стаята се възцари мълчание. — Дебати, въпроси, коментари — добре. Но не се карайте и не се заяждайте. Нямаме време за това.
	— НАСА има ли разумни основания да смята, че може да разбере какво се е случило там? — попита съветникът по националната сигурност.
	Президентът поклати глава.
	— Зададох същия въпрос на Хари Ландън. Отговорът е „не“. Макар че оцелелият — Дилън Рийд — е лекар, той не разполага нито с време, нито с необходимите средства и екип, за да проведе каквото и да било смислено разследване. Имаме общо описание на състоянието на труповете, но това със сигурност не е достатъчно, за да се определи причината за смъртта.
	Той огледа хората в стаята.
	— Едно мога да ви кажа със сигурност: Хари Ландън не вярва, че можем изобщо да обмисляме варианта за разрушаване на совалката. Затова нито той, нито който и да било от НАСА ще участва в нашата дискусия. След като ви казах това и след като всички имахте възможност да се запознаете с фактите, известни до момента, трябва да проведем предварително гласуване. Бил ще започнем от теб: спасяване или унищожаване?
	— Спасяване.
	— Марти?
	— Унищожаване.
	— Джери?
	— Унищожаване.
	Президентът разкърши пръсти. Тогава Бил Додж заговори:
	— Сър, не разбирам защо колегите ми гласуваха по този начин. Но не бива да пренебрегваме факта, че на борда има един оцелял.
	— Никой не пренебрегва този факт, Бил — обади се Марта Несбит.
	— Не съм довършил, Марти. Вярвам, че имаме решение на проблема — Додж се обърна към останалите от групата. — Както всички знаете, аз заемам няколко длъжности, едната от които е втори командир на Дивизията за космическа сигурност. Преди трагичната злополука с Франк Ричардсън той носеше тази отговорност наравно с мен. Ние предполагахме, че в даден момент може да възникне биологичен инцидент — ако това е, което е станало — на борда на пилотиран или безпилотен полет. Като имахме предвид преди всичко совалката, ние създадохме специално съоръжение за подобни ситуации.
	— И къде се намира това съоръжение? — попита Джералд Саймън.
	— На изпитателния полетен полигон до Грум Лейк — на шестдесет мили североизточно от Лас Вегас.
	— Какво точно представлява това? — попита президентът.
	Додж извади от куфарчето си видеокасета.
	— Най-добре е да го видите сами.
	Той пъхна касетата във видеокасетофона под телевизионния екран с висока разделителна способност и натисна бутона. Отначало се появиха снежинки, но последва ясно фокусирана картина от пустинята.
	— Не виждам нищо особено — отбеляза съветникът по Националната сигурност.
	— Това е целта — отговори Додж. — Заимствахме идеята от Израел. Предвид територията на Израел, там има малко места, където могат да се скрият изтребители. Затова са построили няколко подземни бункера с писти, които не приличат на такива — и имат уникални характеристики.
	На екрана онова, което приличаше на пустинен пейзаж, започна полека да се накланя, като ъгълът постепенно се увеличаваше. Додж замрази кадъра.
	— Ето тук на пръв поглед пистата свършва. Но под земята има система от хидравлични крикове. Пистата всъщност продължава още шестстотин ярда, като постепенно влиза в подземен бункер.
	Камерата следваше наклона на пистата. От двете й страни се появиха редици светлини. Камерата се спускаше по рампата и постепенно иззад светлините се появи огромен бетонен бункер.
	— Това е изолационната камера — обясни Додж. — Стените са от подсилен бетон и са дебели шест фута. Въздухът се пречиства от специални филтри, точно като тези, които се използват в лабораториите на Гражданската отбрана. Когато совалката влезе вътре, съоръжението ще се запечата. Специален екип ще чака доктор Рийд да излезе и ще го вкара в обеззаразяваща камера. Друг екип ще вземе проби от вътрешността на кораба, за да определи какво — ако изобщо има нещо — се намира вътре.
	— И ако открият нещо? — попита държавният секретар. — Нещо, което не искаме да запазим?
	— Тогава, след като измъкнем екипа, ще се случи това.
	На екрана изображението избухна в пламъци.
	— Създадохме еквивалент не на една, а на три авиационни запалителни бомби. Огънят и горещината изпепеляват всичко — и като казвам всичко, значи всичко.
	Представянето завърши и Додж изключи видеото.
	— Някакви въпроси, съображения? — попита президентът.
	— Това съоръжение преминало ли е изпитания, Бил? — попита Марта Несбит.
	— Никога не сме унищожавали совалка, ако това имаш предвид. Но армията е изгаряла танкове. А ВВС — цяла ракета „Титан“. Мога да ви уверя, че там нищо не оцелява.
	— На мен идеята ми харесва — обади се Джералд Саймън. — За нас е еднакво важно да върнем доктор Рийд и да разберем какво точно се е случило там. Ако имаме възможност да получим тази информация и можем да унищожим кораба в случай на необходимост, то аз съм готов да променя вота си.
	Останалите в стаята закимаха и замърмориха в знак на съгласие.
	— Трябват ми няколко минути да обмисля това — каза президентът и се изправи. — Ще ви помоля да останете тук. Няма да се бавя.
	В съседната стая президентът се срещна със Смит и Клайн. Като посочи монитора, той каза:
	— Чухте и видяхте всичко. Какво е вашето мнение?
	— Не е ли интересно съвпадение, че на Грум Лейк има съоръжение, което не само е специално проектирано за настоящата ситуация, но и никой не е чувал за него, сър? — попита Клайн.
	Президентът поклати глава.
	— Никога не съм подозирал за съществуването на такова място. Додж трябва да е намерил малко пари от „черния“ бюджет, за които не трябва да дава отчет пред Конгреса или от някой друг.
	— Това място е било проектирано и построено с една цел, господин президент: да се прибере совалката, да се измъкне пробата и да се унищожи комплекса — каза Смит.
	— И аз мисля така — добави Клайн. — Операцията на Бауер трябва да е разработвана от години, господин президент. Ричардсън е имал нужда от доста време, за да създаде това съоръжение. А Бауер не би започнал проекта, без да има съучастник, на когото да се довери напълно. Мнението на генерал Ричардсън относно договора за химическото и биологическото оръжие, който вие подписахте, е широко известно. Той ви се противопоставяше на всяка крачка.
	— И в крайна сметка престъпи границата между патриотизма и предателството — каза Кастила. Той погледна двамата мъже. — Чух вашия план. Но искам пак да ви попитам: продължавате ли да смятате, че трябва да приемем совалката на Земята?

	* * *

	Когато президентът се върна в Овалния кабинет, всички глави се вдигнаха и го погледнаха с очакване.
	— Дами и господа, благодаря ви за търпението — започна Кастила. — След внимателно обмисляне реших, че трябва да приземим совалката в Грум Лейк.
	Всички кимнаха в знак на съгласие.
	— Бил, очаквам да получа подробно описание на съоръжението и план за това как да се постъпи с орбиталния комплекс и товара на борда му.
	— Ще ги имате до един час, сър — бързо отговори директорът на ЦРУ. — Също така бих искал да напомня на всички, че доктор Рийд специално помоли доктор Карл Бауер да присъства на площадката за приземяване. Смятам, че това е разумно предложение. Доктор Бауер е световнопризнат авторитет в областта на химикобиологичните инциденти. В миналото е работил в тясно сътрудничество с Пентагона — включително по проекта за изграждане на Грум Лейк — и притежава разрешително за достъп до свръхсекретни съоръжения. Би могъл да ни окаже неоценима помощ като наблюдател и съветник.
	Последва шепот на одобрение от всички около масата.
	— Закривам заседанието — каза президентът. — Всеки от вас ще получава новата информация от този кабинет. След два часа Еър Форс едно отлита за Невада.


>	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

	След като изпрати на Дилън Рийд заповедта за промяна в графика, доктор Карл Бауер веднага се качи на самолета си и полетя на изток към разрастващия се комплекс на компанията в близост до лабораторията за самолетни изпитания в Пасадина, Калифорния.
	Тъй като знаеше, че совалката може да се приземи единствено на полигона в Грум Лейк, Бауер се бе постарал присъствието му в Калифорния да изглежда като случайно съвпадение. Полетът му бе вписан в графика на полетите от Хавай още преди три дни; персоналът в Пасадина беше предупреден да го очаква.
	Бауер седеше в кабинета си, чиито прозорци гледаха към далечните планини Сан Габриел, когато Хари Ландън му се обади за пръв път. Престори се на силно изненадан, а след това дълбоко загрижен, когато ръководителят на мисията му обясни естеството на злополуката, сполетяла екипажа на „Дискавъри“. Не можа да сдържи усмивката си, когато Ландън му съобщи, че Рийд специално е помолил докторът да присъства на приземяването в Грум Лейк. Бауер отговори, че непременно ще дойде. Предложи на Ландън да се свърже с генерал Ричардсън, който да потвърди разрешението му за влизане в такъв обект.
	След това ръководителят на полета с несигурен глас му каза, че Ричардсън и Прайс са загинали при автомобилна катастрофа. Изгубили управление над колата, в която пътували. Този път учудването на Бауер беше непресторено. Благодари на Ландън и незабавно влезе в сайта на CNN, за да проучи подробностите. По всичко личеше, че смъртта на Ричардсън и Прайс е била чисто и просто случайна катастрофа.
	А това означаваше с двама свидетели по-малко. Добре.
	Двамата мъже бяха изпълнили мисията си. Най-много му бяха помогнали в премахването на онзи натрапник Смит. Онова, което оставаше да се направи, Бауер щеше да свърши сам.
	Макар че беше далеч от главния си производствен комплекс на Хавай, Бауер все пак имаше възможност да слуша разговорите между НАСА и „Дискавъри“. В бюрото му имаше вградена малка, но мощна конзола за комуникации, свързана с лаптопа му. На екрана се изписваха настоящото местоположение и траектория на совалката; в слушалките си Бауер подслушваше в реално време разговорите между „Дискавъри“ и наземен контрол. НАСА реагираше точно така, както го бе предвидил. Докторът погледна часа и реши, че ако няма допълнителни усложнения, орбиталният комплекс ще влезе в земната атмосфера след малко повече от четири часа.
	Бауер свали слушалките от главата си, затвори лаптопа и изключи конзолата. След няколко часа щеше да държи в ръцете чисто нова форма на живот, която сам беше създал и която — ако се пуснеше на свобода — би могла да се превърне в най-страшното оръжие, заплашвало някога Земята. От тази мисъл му се зави свят. Не го тревожеше фактът, че никой — поне известно време — няма да свързва името му с новия вирус. Бауер разсъждаваше като колекционер на произведения на изкуството, който си купуваше шедьовър и след това го криеше от света. Радостта, тръпката, опиянението идваха не от паричната стойност на произведението, а от факта, че то бе уникално и че беше негово. Подобно на такъв колекционер, Бауер щеше да бъде единственият, който можеше да съзерцава новата вариола, да я тества, да изучава тайните й. И вече беше подготвил място за нея в специално хранилище в лабораторията на Биг Айлънд.

	* * *

	Шестстотин мили западно от Мисисипи Еър Форс едно продължаваше полета си на запад.
	Президентът и работната група от Овалния кабинет се намираха в залата за конференции на горната палуба и преглеждаха последните доклади от наземния контрол. В този момент „Дискавъри“ се приближаваше към прозореца, през който щеше да влезе обратно в земната атмосфера. Според Хари Ландън всички системи на борда на орбиталния комплекс функционираха нормално. Макар че Дилън Рийд седеше в стола на командира на полетната палуба, компютрите от наземен контрол бяха поели управлението на „Дискавъри“.
	Гласът на Ландън, долетял от невидими тонколони, изпълни помещението:
	— Господин президент!
	— Всички сме тук, господин Ландън — каза Кастила по говорителя на телефона.
	— Наближаваме прозореца, сър. На този етап трябва да уведомя отговорника по безопасността дали да отвори канала към пакета за саморазрушаване, или да започне спускане.
	Президентът огледа всички в залата.
	— Какво ще се случи, ако отворите канала?
	— Възможно е да причини някои… повреди, господин президент. Но ако каналът остане затворен, няма никаква вероятност пакетът да бъде активиран.
	— Ще се чуем след малко, господин Ландън. След минута ще получите необходимото разрешение.
	Кастила излезе от залата за съвещания, мина през салона на тайните служби и влезе в сърцето на Еър Форс едно — помещението за комуникации. На място с размерите на самолетна кухня пред компютри седяха осем специалисти и следяха оборудването, изпреварило със светлинни години всичко, което обикновените потребители можеха да си представят. Защитени срещу електромагнитни пулсове, машините можеха да изпращат и получават дигитално кодирани съобщения до и от всяко учреждение в Съединените щати, било то военно или гражданско, по целия свят.
	Един от тримата дежурни специалисти вдигна глава.
	— Господин президент?
	— Искам да изпратя съобщение — тихо каза Кастила.

	* * *

	Военновъздушната база „Едуардс“ се намира на седемдесет и пет мили североизточно от Лос Анджелес, на границата с пустинята Моджейв. Освен че беше място за прибиране на изтребители и бомбардировачи и служеше като обичайна площадка за приземяване на совалката, базата изпълняваше и друга, недотам обществена функция: беше един от шестте лагера в страната, където се намираха отрядите за бързо реагиране при химикобиологични инциденти.
	Тези отряди за бързо реагиране, неизвестни на широката общественост, бяха подобни на отрядите от специалисти, които търсеха изгубено или откраднато ядрено оръжие. Контингентът се помещаваше в нисък бункер в западния сектор на пистата, който приличаше на обикновена сграда. В съседния хангар стояха три хеликоптера „Команчи“ и един С-130. Те щяха да пренесат отрядите до зоната на евентуалния инцидент.
	Стаята за инструктаж беше постройка от черни тухли с размерите на баскетболно игрище. Покрай едната стена бяха наредени дванадесет кабини, разделени помежду си с пердета. Във всяка кабина имаше костюм от защитно ниво четири в комплект с противогаз, оръжие и амуниции. Единадесетте мъже, които съставяха местния отряд за бързо реагиране, спокойно проверяваха въоръжението си. И те като частите за специални военни операции носеха цял арсенал от оръжия, като се започне от щурмови карабини и пушки до най-различни видове револвери. Единствената разлика между тях и частите за специални военни операции беше липсата на снайпери. Работата на отряда за бързо реагиране беше близкият бой; отговорността за подсигуряване на района с оръжия с голям обсег падаше или върху армията, или върху федералните специални части.
	Дванадесетият човек — командирът Джак Райли — се намираше в импровизирания си кабинет в единия край на стаята. Той погледна през рамо към своя офицер за свръзка, седнал пред портативен уред за комуникации, след това отново се обърна към Смит.
	— Совалката почти се приземи, Джон — каза той. — Започваме да оформяме кордона.
	Смит кимна на високия слаб мъж, с когото бяха тренирали заедно в института, а по-късно участвали рамо до рамо в „Пустинна буря“.
	— Знам.
	Смит също не откъсваше очи от часовника. Двамата с Клайн бяха отпътували от Вашингтон два часа преди президента и останалите, които летяха с Еър Форс едно. По пътя към „Едуардс“ президентът се бе обадил на Райли и го бе осведомил за извънредната ситуация на борда на совалката, но му беше спестил подробностите. Освен това му бе съобщил, че Джон Смит пътува към базата и че Райли и отрядът му трябва да се подчиняват на заповедите на полковника.
	— Какво става с „Команчите“? — попита Смит.
	— Пилотите вече седят в кабините — отговори Райли. — Трябва само да ги предупредим две минути преди началото.
	— Сър, на телефона Еър Форс едно — каза офицерът за свръзка.
	Райли взе телефона, представи се и внимателно се заслуша.
	— Разбрано, сър. Да, тук е, до мен.
	Той подаде телефона на Смит.
	— Да?
	— Джон, обажда се президентът. Намираме се на шестдесет минути път до Грум Лейк. Какво е положението при вас?
	— Готови сме, сър. Имаме нужда само от плановете на съоръжението.
	— Вече пътуват към вас. Обади ми се, когато двамата с Райли ги прегледате.
	Когато Смит остави слушалката, офицерът за свръзка вече беше разстлал получените по факса планове на работната маса.
	— Прилича ми на промишлен крематориум — промърмори Райли.
	Смит се съгласи. На плановете се виждаше паралелепипед, дълъг петстотин метра, широк двеста и висок трийсет. Стените бяха построени от специално подсилен бетон. Част от тавана представляваше всъщност рампа, която щеше да се затвори и запечата, когато совалката влезе вътре. На пръв поглед приличаше на паркинг или склад, но при по-внимателно вглеждане Смит видя онова, за което намекваше Райли — в стените бяха вградени тръби, които, ако се съдеше по плановете, бяха свързани с газопровод. Смит можеше само да си представя какви адски пламъци щяха да бълват те, когато се запалеха.
	— Приемаме на доверие, че совалката е чиста отвън, нали така? — каза Райли. — Нищо ли не би могло да излезе навън?
	Смит поклати глава.
	— Дори и да можеше, горещината при приземяване ще изчисти външната обшивка на совалката. Не, опасната зона се намира вътре.
	— Нашият специалитет — каза Райли.
	— Да, само че този път ще го приготвим другояче — отговори Смит.
	Райли го дръпна настрана.
	— Джон, тази операция не следва точно нормалната процедура. Първо се обажда президентът и ми казва да приведа отряда в бойна готовност. Съобщава ми само, че ще ходим някъде в Невада. После се оказва, че това е някаква несъществуваща база в Грум Лейк, където совалката трябва да се приземи аварийно заради биохимичен инцидент. А сега ми се струва, че ти искаш да изгориш проклетото нещо.
	Смит отведе Райли по-далеч, така че останалите да не могат да ги чуят. Един от командосите смушка свой колега.
	— Виж го Райли. Гледа като отровен.
	Всъщност на Джак Райли му се искаше никога да не беше питал Смит какво има на борда на совалката.

	* * *

	Мегън Олсън се примири с факта, че вече беше изпробвала всички варианти. Разплитането на кълбото от проводници се оказа непосилна задача. Никоя от комбинациите не проработи. Вратата на въздушната камера не помръдваше.
	Тя отстъпи от вратата и се заслуша в размяната на реплики между Рийд и наземния контрол. Оставаха само няколко минути до влизането на совалката в атмосферата. С толкова разполагаше и тя, за да вземе решение.
	Мегън се насили да погледне към болтовете със заряд, поставени във всеки ъгъл на вратата. По време на обучението инструкторите й ги бяха показали, като й бяха обяснили, че те всъщност са излишни. Екипажът на совалката нямаше нужда от тях. Бяха монтирани, в случай че наземният екип на НАСА трябва да влезе в совалката по време на аварийна евакуация, след като орбиталният комплекс вече се е приземил.
	След като вече се е приземил — инструкторите особено наблегнаха на това. И само ако влизането през главните люкове по една или друга причина се окаже невъзможно. Бяха я предупредили, че зарядите имат закъснител, което би дало достатъчно време на наземния екип да се прикрие.
	„Тези неща създават контролирана експлозия — припомни си тя думите на инструкторите. — Но е по-добре да не се намираш на по-малко от петдесет фута разстояние, когато избухнат.“
	Мегън прецени, че в най-добрия случай е на четиринадесет, може би петнадесет фута от вратата на въздушната камера.
	„Ако ще го правиш, направи го сега!“
	От тренировките и полетите на Повръщателната комета Мегън знаеше, че спускането през земната атмосфера щеше да бъде още по-раздрусващо от излитането. Спомни си как Картър казваше, че това е като да яздиш бик на родео. Всичко и всички трябваше да бъдат здраво привързани. Ако останеше във въздушната камера, щеше да се блъска в стените, докато загуби съзнание — или по-лошо. Костюмът й със сигурност щеше да се скъса, така че дори ако оцелееше след навлизането в атмосферата, вирусът, който Рийд беше пуснал в кораба, щеше да я унищожи. Но имаше и алтернатива. Тя трябваше да се възползва от възможността да проникне в космическата лаборатория, да намери чудовищното творение на Рийд и да го унищожи, преди совалката да е наближила Земята.
	Мегън усети как я обзема спокойствие, въпреки че сърцето й блъскаше като пневматичен чук. Тя съсредоточи вниманието си върху шестоъгълните болтове, боядисани в червено с жълта точка в средата. Като се оттласна от стената, Мегън мина ниско над пода. Стигна до долния десен болт и натисна жълтата точка. Оттам изскочи миниатюрно контролно табло. Пред очите й блесна надпис: ЗАРЕДЕНО/НЕЗАРЕДЕНО. Тъй като ръкавицата от костюма пречеше на свободното движение на пръстите й, тя внимателно натисна ЗАРЕДЕНО.
	„По дяволите!“
	Таймерът моментално се настрои на шестдесет секунди — по-малко, отколкото Мегън бе очаквала. Тя се плъзна към следващия болт и бързо го нагласи. Оттласна се от пода, задържа се в горния край на вратата и активира горните два болта. След като свърши, й останаха двадесет секунди.
	Направи две крачки и след това се отдалечи на максимално разстояние от вратата. Макар че си беше сложила щита на предпазния шлем, все още виждаше четирите пулсиращи лампички на болтовете. Знаеше, че трябва да се обърне с гръб към вратата, или поне на една страна, така че експлозиите да не я блъснат в лицето. Секундите изтичаха, а тя не можеше да направи друго, освен да се взира в примигващите светлини.

	* * *

	Две нива над нея, на полетната палуба, Дилън Рийд получаваше последни напътствия от Хари Ландън и наземен контрол.
	— Право в целта — каза Ландън. — Влизането върви добре.
	— Не виждам брояча — съобщи Рийд. — Колко време остава до прекъсването на връзката?
	— Петнадесет секунди.
	Прекъсването на връзката беше естествено явление по време на преминаването през атмосферата. Прекъсването траеше три минути и въпреки опита с многото полети това бе най-изнервящият момент в цялата мисия.
	— Привързан ли си, Дилън? — попита Ландън.
	— Доколкото ми е възможно. Този костюм е доста обемист.
	— Само се дръж, а ние ще се постараем да приземим совалката максимално плавно и бързо — Ландън направи пауза. — Десет секунди… На добър час, Дилън. Ще говорим от другата страна на атмосферата. Седем, шест, пет…
	Рийд се облегна назад и затвори очи. Помисли си, че веднага след влизането и възобновяването на връзката с Ландън ще трябва да се върне в космическата лаборатория и…
	Совалката подскочи и силният тласък почти откъсна Рийд от седалката.
	— По дяволите! Хари!
	— Дилън, какво става?
	— Хари, имаше…

	* * *

	Гласът на Рийд секна внезапно. Колоните в наземен контрол изпълниха залата със слабо припукване на статично електричество. Ландън се обърна към стоящия до него техник.
	— Пусни записа!
	„По дяволите! Хари!“
	„Дилън, какво става?“
	„Хари, имаше…“
	— Експлозия! — прошепна Ландън.
	Работната група начело с президента все още седеше в залата за съвещания на Еър Форс едно, когато офицерът за свръзка влезе тичешком. Кастила погледна полученото съобщение и пребледня.
	— Сигурни ли сте? — попита той, като гледаше офицера.
	— Доктор Ландън е сигурен, сър.
	— Свържете ме директно с него. Веднага!
	Той огледа седящите около масата.
	— Нещо в совалката е избухнало.

	* * *

	Болтовете отхвръкнаха към Мегън, удариха се и се забиха в стените на въздушната камера. Но тъй като совалката подскочи поради навлизането в атмосферата, вратата, която иначе би полетяла право към нея, рязко отхвръкна наляво. Отскубна се от стената, килна се на инчове от Мегън и след това се залепи за другата стена.
	Като разсъждаваше трескаво, Мегън се оттласна и доплува до вратата, сграбчи я и я избута с две ръце. Задържа я за миг, след това охлаби хватката си и остави вратата да отплава.
	След като се озова на долната палуба, Мегън изкачи стълбите до средната палуба и се насочи към люка, през който се влизаше в тунела към космическата лаборатория.

	* * *

	„Взривила е болтовете! Кучката е взривила болтовете!“
	Рийд го разбра в мига, в който усети как цялата совалка се разтресе. Подозренията му се потвърдиха от мигащите светлини на екрана, които показваха повреда при вратата на въздушната камера.
	Той се освободи от коланите и си проправи път към стълбата. Подобно на плувец, който се гмурка във вода, Рийд се спусна по стълбата с главата надолу. Изчисли, че разполага с около две минути, за да намери Мегън. След това совалката щеше да се затресе прекалено силно и той щеше да бъде принуден да се откаже от преследването. Освен това връзката с наземния контрол щеше да се възстанови. Рийд не се съмняваше, че дори да не бяха чули експлозията, уредите в наземния контрол я бяха регистрирали. Хари Ландън щеше да го засипе с въпроси, да иска обяснения и нови данни.
	Докато се плъзгаше надолу по стълбата, Рийд мислеше за смелата постъпка на Мегън. Трябваше истинска смелост — каквато не бе предполагал у нея, за да се взриви вратата на въздушната камера. Но имаше вероятност и да е загинала. Рийд беше виждал последиците от експлозия на места, тесни колкото въздушната камера.
	Той стигна средната палуба и понечи да продължи надолу, когато с крайчеца на окото си долови движение.
	„Боже мой, тя е жива!“
	Рийд видя как Мегън, обърната с гръб към него, въртеше колелото на вратата към тунела. Той се приближи към шкаф за инструменти, отвори едно чекмедже и извади оттам трион със специална форма.

	* * *

	Седнал във водещия „Команчи“, Джон Смит огледа мрачните лица на агентите от отряда. В момента те бяха облечени в летателни комбинезони. Веднага след пристигането си в Грум Лейк щяха да ги свалят и да сложат костюмите си от защитно ниво четири. След това щяха да влязат в бункера.
	Той се обърна към Джак Райли и заговори в микрофона на полетната си каска:
	— На какво разстояние сме от целта?
	Райли вдигна пръст и попита пилота.
	— Четиридесет минути — отговори командирът на отряда. — Можеш да бъдеш сигурен, че радарът на Грум Лейк вече ни е засякъл. След още няколко мили те ще издигнат във въздуха свой хеликоптер, а може би дори един-два F-16, за да направят оглед.
	Той вдигна вежди.
	— Какво чака президентът? Еър Форс едно е кацнал преди около половин час.
	Сякаш в отговор на въпроса му в слушалките на Смит отекна друг глас:
	— Тук Синя птица вика Отряд едно.
	Смит отговори моментално:
	— Тук Отряд едно. Слушаме ви, Синя птица.
	Синя птица беше кодовото име на Натаниъл Клайн.
	— Джон?
	— Аз съм, сър. Чудехме се кога ще се обадите.
	— Тук възникна… ситуация. Президентът току-що заповяда вашият полет да получи разрешение за кацане. За целите на тази мисия ти и хората с теб ще бъдете зачислени към неговата група.
	— Да, сър. Споменахте за някаква ситуация, сър.
	Последва кратко колебание.
	— Наземен контрол докладва, че е разговарял с Рийд, точно преди орбиталният комплекс да навлезе в мъртвата зона. Последното, което Ландън е чул, е експлозия, а компютрите са я потвърдили.
	— Совалката цяла ли е? — попита Смит.
	— Ако се съди по показанията на уредите, „Дискавъри“ все още се движи по начертаната траектория. Експлозията е станала във въздушната камера. По някаква причина, която не ни е известна, болтовете са избухнали.
	— Въздушната камера… Къде е бил Рийд през това време?
	— На полетната палуба. Но Ландън не знае за степента на пораженията, не знае дори дали Рийд е още жив. Там никой отговаря, Джон.


>	ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

	Последното, което Мегън чу в слушалките, беше разговорът между Рийд и Хари Ландън секунди преди болтовете на вратата да избухнат. След като стигна до средната палуба, тя се сети, че Рийд ще слезе долу да огледа. Беше му необходимо да се увери, че е мъртва или ранена — и двете възможности го задоволяваха. След като не я откриеше във въздушната камера или на долната палуба, щеше да тръгне да я търси другаде.
	Мегън знаеше, че не може да се крие дълго. Просто орбиталният комплекс беше твърде малък. Имаше един-единствен изход за бягство. След като се озова на средната палуба, тя доплува до вратата, която водеше към тунела и космическата лаборатория. Стисна с ръце колелото и започна да го върти.
	Но нито за миг не забравяше, че е обърната с гръб към стълбата, която свързваше трите нива. Нямаше да чуе Рийд, ако я забележеше и се приближеше към нея откъм гърба. И сега малкото огледало, което бе закрепила в подножието на вратата към тунела, й спаси живота.
	В отражението Мегън видя как Рийд слезе по стълбата, поколеба се, след това я забеляза и се насочи към нея. Видя го да спира при шкафа за инструменти, да вади нещо като трион и да се придвижва към вратата.
	Тя бе успяла да завърти колелото докрай, но продължаваше да го стиска с ръце и да се преструва, че заяжда. Погледна надолу и видя как Рийд се приближи и протегна дясната си ръка към нея. Трионът в ръката му приличаше на носа на голяма риба.
	Мегън пусна лявата си ръка от колелото. Във вратата имаше бутон, с който тя се отваряше след пълното завъртане на колелото. Без да откъсва очи от огледалото, Мегън прецени разстоянието между нея и Рийд. Трябваше да пресметне времето с точност до секунди.
	Рийд видя как тя подскочи и с всичка сила се опита да завърти колелото. Вдигна триона и доплува още по-близо до нея. Тъй като стоеше изправена, той избра мястото между врата и рамото. Зъбите на триона щяха да срежат найлоновия й костюм. В резултат на това щеше да се получи моментално разхерметизиране. Въздухът от костюма щеше да излезе… а заразеният въздух около нея да проникне през скъсаното. Две-три вдишвания — и вариолата щеше да стигне до дробовете й.
	В условията на микрогравитация човек не може да се движи с реална скорост. Когато Рийд се опита да замахне надолу с триона, движението му се забави. Но Мегън се оттласна и се озова встрани от вратата. В същия миг натисна бутона за отваряне. С едва доловимо пневматично изсъскване вратата се отвори, точно когато Рийд се озова на мястото, което Мегън беше заемала само преди секунда. Тежката врата го удари право по шлема и го повлече, докато се отвори докрай. Вратът му отскочи назад, пръстите му охлабиха хватката си и той изтърва триона, който отплава надалеч.
	Зашеметен, Рийд се олюля, посегна да сграбчи Мегън, но тя го заобиколи и влезе в тунела. Вътре намери другия бутон, натисна го и видя как вратата започна да се затваря.
	„Хайде, хайде!“
	Вратата се приближаваше инч по инч към нея. Веднага щом докопа колелото, Мегън го стисна и започна да я дърпа.
	Видя как трионът проблесна в отвора, само на инчове разстояние от ръкава на костюма й. Рийд се отдръпна, за да нанесе поредния удар, но тя успя да затвори вратата и да завърти колелото. След като заключи, Мегън дръпна аварийния лост, за да застопори вратата.
	Дрезгавият глас на Рийд накара сърцето й да подскочи.
	— Умно момиче си ти, Мегън. Чуваш ли ме? Оправи ли микрофона си?
	Мегън натисна едно копче на костюма си и чу слабо припукване.
	— Чувам те как дишаш — каза Рийд. — Или, по-точно, как се задъхваш.
	— И аз те чувам, но не много добре — обади се тя. — Говори по-високо.
	— Радвам се, че не си изгубила чувството си за хумор — отбеляза той. — Много ловко се справи. Преструваше се на беззащитна, нали? И си ме дебнала…
	— Дилън… — Мегън не знаеше откъде да започне.
	— Мислиш, че си в безопасност, нали? — каза Рийд. — Докато вратата е застопорена, не мога да вляза. Но ако се замислиш, Мегън, ако преодолееш паниката и просто помислиш, това не е вярно.
	Мегън се мъчеше да разбере какво иска да й каже, но нищо не й идваше наум.
	— Каквото и да си въобразяваш, че можеш да направиш, няма да излезеш оттук жива — продължи Рийд.
	Тя потисна тръпката и отговори:
	— И ти няма да спечелиш, Дилън. Аз ще унищожа ужаса, който си създал.
	— Наистина ли? Та ти нямаш представа какво съм създал.
	„О, имам!“
	— Ще разбера!
	— За по-малко от шестдесет минути? Не мисля. Едва ли ще успееш да направиш нещо, когато навлезем в последния етап от полета. И знаеш ли, Мегън? Дори и да разбереш, какво ще направиш — ще го хвърлиш навън като боклук? Не е лоша идея — ако все още се намирахме в Космоса. Но като нямаш представа върху какво работя, как можеш да бъдеш сигурна, че след като попадне в земната атмосфера, ще умре? Да го изхвърлиш навън, би означавало да поемеш риска от вероятно разпръскване — той направи пауза. — Ти не си видяла телата, нали? И си имала късмет, наистина. Но ако беше ги видяла, и през ум нямаше да ти мине да изхвърлиш вируса навън.
	Рийд се подсмихна.
	— Мислиш, че това е грешка на езика? Не е. И сега сигурно се питаш: какъв ли е този вирус? Къде би могъл да го сложи? Как ли изглежда? Толкова много въпроси, а нямаш време да намериш отговорите. Защото тъкмо навлизаме в поредния неприятен етап от полета. Ако бях на твое място, щях да потърся нещо, за което да се хвана — и то бързо.
	Мегън чу изщракването на микрофона му, когато прекъсна връзката. След това усети как целият кораб започва да се тресе. Орбиталният комплекс се вряза в следващия слой от земната атмосфера. Без да поглежда назад, тя започна да се придвижва по тунела към космическата лаборатория.

	* * *

	Рийд се върна на полетната палуба и успя някак да се привърже за стола на командира, когато турбулентни вълни удариха совалката. Тя се затресе, след това се отклони от курса. Рийд погледна таблото с уредите и забеляза, че двигателят на системата за орбитално маневриране се е запалил и забавил движението на совалката достатъчно, за да може гравитацията да подейства. Ако всичко вървеше, както трябва, гравитацията щеше да извади „Дискавъри“ от орбита и плавно да я приземи.
	Трусовете се превърнаха в поредица от вибрации, когато скоростта на совалката падна от двадесет и пет до два пъти скоростта на звука. След това вибрациите съвсем изчезнаха и „Дискавъри“ влезе във въздушното трасе за приземяване. Връзката се възстанови и Рийд чу припрения глас на Ландън.
	— „Дискавъри“, приемате ли? Дилън, чуваш ли ме? — последва кратка пауза. — Уредите ни регистрираха експлозия на борда. Можеш ли да потвърдиш? Добре ли си?
	„Нямам време за това сега, Хари.“
	Рийд затвори канала за комуникации и погледна на таблото, докато намери онова, което търсеше. Беше казал на Мегън, че греши, като си мисли, че той не може да влезе през вратата на тунела. Чудеше се дали е разбрала защо. Вероятно не. Въпреки че беше умна и способна, Мегън все още беше новак. Нямаше откъде да знае, че едно копче на полетната палуба може да преодолее застопоряването на вратата към тунела.

	* * *

	В космическата лаборатория нямаше много неща, за които да се хване, затова Мегън беше принудена да импровизира. В средата на лабораторията имаше метален предмет, който приличаше на нещо средно между съвременен уред за изтезания и високотехнологичен люлеещ се стол. Техническото му наименование беше Космически физиологичен експеримент. Членовете на екипажа го наричаха „стол на плазове“. Там те, легнали по гръб и здраво привързани за стола, провеждаха изпитания за издръжливост на ставите и мускулите, за влиянието на гравитацията върху вътрешното ухо и очната ябълка и множество други експерименти.
	След като се върза за стола, Мегън успя да преодолее турбулентността. След това свали коланите и със значително усилие се изправи на крака. Веднага усети световъртеж, предизвикан от понижаване на обема на кръвта. Мегън знаеше, че трябва да минат поне няколко минути, докато обемът нарасне с приближаването на совалката към Земята. Щеше да ускори процеса, ако глътнеше няколко солни таблетки с вода.
	„Но не можеш. А и времето ти изтича!“
	Тя огледа десетките отделения, предназначени за провеждането на различни експерименти в космическата лаборатория.
	„Мисли! Къде може да го е сложил?“
	Погледът й се стрелна от системата за отчитане на космическото ускорение към уреда за маркиране на критичната точка. Не. Тръгна към модула за изпитания на вестибуларния апарат в условията на микрогравитация, но се спря.
	„Вирус… Рийд промени реда на извършване на експериментите. Извърши първия експеримент и зае моето място! Имал е нужда от Биоизпитания!“
	Мегън пристъпи към Биоизпитания и включи системите. Екранът беше празен.
	„Каквото и да е направил, в края е изтрил записите.“
	Погледна в жабката и откри, че е празна.
	„Тук си свършил работата си, кучи сине! Но къде си скрил резултатите?“
	Мегън прегледа и двата инкубатора, след това таблото за достъп, контролното табло и таблото за мощността. Последното работеше отдавна — още преди тя да включи оперативната система на Биоизпитания…
	„… защото охладителят работи!“
	Мегън отвори охладителя и провери съдържанието му. Всичко бе на мястото си. Нищо не беше извадено, нито добавено. Оставаше да се провери фризерът.
	Свали капака и бързо прегледа какво има вътре. Промяната щеше да се забележи от пръв поглед. Неудовлетворена от видяното, тя извади едно чекмедже, пълно със стандартни лабораторни епруветки, провери етикетите върху тях и върна чекмеджето обратно на мястото му. Повтори същото с още две чекмеджета. В третото намери епруветка без означения.

	* * *

	След като полетът на совалката се стабилизира, Рийд се отвърза от стола на командира. Вкара в компютъра отхвърляща програма, нагласи таймера и я стартира. Ако беше пресметнал правилно, щеше да стигне до вратата към тунела точно в момента, когато програмата щеше да освободи застопорените брави.
	Рийд се спусна надолу по стълбата, стигна средната палуба и си проправи път към вратата. Трябваше да изчака само няколко секунди, преди бравата да се отключи. Завъртя колелото, отвори вратата и започна да се придвижва по тунела. Когато стигна до края, блъсна вратата на космическата лаборатория. Мегън стоеше пред Биоизпитания и преглеждаше охладителя.
	Рийд мина зад нея. Прихвана я с дясна ръка през гърдите и я подсече през краката. Гравитацията довърши останалото. Мегън падна назад, като тежко удари рамото си и се претърколи.
	— Не си прави труда да ставаш — каза той в микрофона си. — Чуваш ли ме?
	Видя я да кима, след това отвори фризера и извади чекмедже с епруветки. Знаеше точно къде е оставил тази с вариолата. Тя беше на мястото си. Пъхна я в един от джобовете с велкрозакопчалка и отстъпи назад. Мегън се бе претърколила така, че можеше да го погледне.
	— Все още можеш да спреш това, Дилън.
	Рийд поклати глава.
	— Не можеш да върнеш джина обратно в бутилката. Но поне ще умреш със съзнанието, че това е наш собствен джин.
	Без да сваля поглед от нея, той заотстъпва към вратата. Влезе в тунела, затвори вратата и я заключи.
	Часовникът над главата му показваше двадесет минути до приземяването.


>	ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

	Измина малко повече от час, след като Еър Форс едно кацна в Грум Лейк, Невада. Ескортиран от два бързи изтребителя F-15 „Ийгъл“, той беше се приземил на същата писта, построена десет години по-рано за изпитания на бомбардировача B-2. След като президентската платформа бе поставена на земята, контингент на силите за сигурност на ВВС придружи Кастила и работната му група до съоръжението, където щеше да кацне совалката, на миля и половина от пистата.
	Въпреки жегата президентът настоя да извърви разстоянието по пистата, а оттам да се спусне по рампата в бункера. Заедно с работната група огледа вътрешността му. Гладките бетонни стени, от които стърчаха отворите на газовите тръби, му напомняха за гигантски крематориум.
	Всъщност той бе точно това.
	Президентът посочи една продълговата тръба с формата на пашкул, висока около седем метра и широка два, която излизаше от една стена и стигаше до средата на бункера. Приличаше на гигантска пъпна връв.
	— Какво е това? — обърна се към един лейтенант от въздушната полиция.
	Кастила чу тихо бръмчене на електрокар. В него седеше доктор Карл Бауер, придружаван от човек от охраната на ВВС. Когато електрокарът спря пред групата, Бауер слезе и като кимна на членовете на антуража, се запъти право към президента.
	— Господин президент — важно каза той. — Радвам се да ви видя отново. Макар че бих предпочел обстоятелствата да бяха по-приятни.
	Президентът знаеше слабото си място: това бяха очите. Те винаги издаваха настроенията и чувствата му. Като се опитваше да не мисли за онова, което му бяха казали Смит и Клайн, той се принуди да се усмихне и да стисне ръката на човека, когото някога бе уважавал и посрещал с почести в Белия дом. И който се оказа чудовище.
	Каза само:
	— Удоволствието е мое, доктор Бауер. Повярвайте ми, благодарен съм ви, че дойдохте тук. — Кастила махна към странната дебела тръба. — Може би ще ми обясните за какво служи това.
	— Разбира се.
	Бауер го поведе към края на тръбата. Президентът надникна вътре и видя, че последните метри са отделени с печат от останалата част и създаваха нещо като въздушна запушалка.
	— Тази тръба е продукт на моя собствен дизайн и производство — каза докторът. — Тя може да лети навсякъде по света, да се управлява часове наред, след което с помощта на дистанционно управление да се насочи към крайната цел. Единственото й предназначение е да изтегли даден човек от опасна зона, в която е трудно или невъзможно да се проникне — както е в настоящата ситуация.
	— Не можем ли да се приближим направо към совалката, докторе? Сигурен съм, че със защитни костюми това е възможно.
	— Да, възможно е, господин президент. Но не ви съветвам да го правите. Нямаме представа какво носи на борда си орбиталният комплекс. Сега имаме само един оцелял, доктор Рийд, който не се е заразил. Най-добре би било да го свалим от совалката и да премине процес на обеззаразяване, вместо да рискуваме, като изпратим някой друг да го измъкне. Ще има по-малка опасност от злополука и много бързо ще разберем какво се е случило.
	— Но доктор Рийд не знае какво се е случило — възрази президентът. — Не знае с какво си имаме работа.
	— Не можем да бъдем сигурни — отговори Бауер. — При тези обстоятелства не е необичайно хората да забелязват и запомнят повече, отколкото си мислят. Във всеки случай можем да изпратим в совалката робот, който да вземе проби. Тук разполагаме с цял лабораторен арсенал. До един час ще мога да ви кажа за какво става дума.
	— Междувременно совалката ще стои тук и ще разпространява зараза.
	— Със сигурност бихте могли да издадете заповед за незабавното й унищожаване — отговори Бауер. — Разбира се, там са телата на останалите членове на екипажа. Ако има някаква възможност да ги извадим оттам и да ги погребем, както подобава, мисля, че трябва да опитаме.
	Президентът се мъчеше да овладее нарастващия си гняв. Загрижеността на палача за жертвите му идваше в повече.
	— Съгласен съм. Моля ви, продължете.
	— След като съединим пашкула със совалката, аз ще вляза от другия край — иззад стената — обясни Бауер. — Ще вляза в малката камера за обеззаразяване, ще я прегледам и ще я запечатам. Едва след това доктор Рийд ще получи инструкции да отвори люка на „Дискавъри“ и да влезе направо в камерата за обеззаразяване.
	Бауер посочи PVC тръбите, които вървяха по тавана успоредно на пашкула.
	— По тях протичат токът и препаратите за обеззаразяване. Камерата е снабдена с ултравиолетово излъчване, което убива всички известни видове бактерии. Препаратът за обеззаразяване е допълнителна предпазна мярка. Доктор Рийд ще се съблече. Той, а също и костюмът му — след като вече сме взели проба от него, ще бъдат очистени едновременно.
	— Защо ни е да почистваме костюма?
	— Защото нямаме практическата възможност да го изхвърлим, господин президент.
	Президентът си спомни въпроса, който Клайн го бе помолил да зададе. Отговорът на Бауер беше от особено значение, но въпросът не биваше да събуди и най-малкото подозрение.
	— Ако костюмът трябва да се стерилизира, тогава как ще извадим пробата?
	— Камерата има специален отвор — обясни Бауер. — Доктор Рийд ще постави пробата на специален поднос. Аз ще издърпам подноса от другата страна и пробата ще падне в специална кутия. По този начин заразата през цялото време ще се намира в безопасна среда. Като използвам кутията, ще поставя пробата в сигурен контейнер, след това ще го извадя.
	— И ще направите всичко това сам.
	— Както виждате, господин президент, пространството в пашкула е доста ограничено. Затова ще работя сам.
	„За да не може никой да види какво вършиш.“
	Президентът отстъпи назад от дебелата тръба.
	— Всичко това е наистина впечатляващо, доктор Бауер. Да се надяваме, че ще работи точно както сте го замислили.
	— Така ще бъде, господин президент. Най-малкото ще можем със сигурност да спасим един от тези смели хора.
	Президентът се обърна към групата.
	— Мисля, че сме готови.
	— Предлагам ви да влезем в наблюдателния бункер — каза директорът на ЦРУ Бил Додж. — Совалката ще се приземи след петнадесет минути. Можем да я наблюдаваме на екраните.
	— Осъществихте ли контакт с доктор Рийд? — попита президентът.
	— Не, сър. Комуникациите все още не работят.
	— А знаете ли нещо за втория взрив?
	— Все още чакаме да получим повече подробности, господин президент — отговори Марти Несбит. — Но каквато и да е причината, полетната траектория на „Дискавъри“ не е засегната.
	Групата последва президента до входа на бункера. Кастила погледна назад.
	— Няма ли да дойдете с нас, доктор Бауер?
	Бауер надяна на лицето си подходящо мрачно изражение.
	— О, не, господин президент. Мястото ми е тук.

	* * *

	След като се хвана за системата за космическото ускорение, Мегън успя да се изправи на крака. Гърдите я боляха от удара на Рийд, а усещаше и силна болка в опашната кост, върху която беше паднала.
	„Времето ти изтича. Действай!“
	Мегън тръгна към стола за изпитания. Нямаше съмнение, че Рийд ще използва системата за саморазрушаване на „Дискавъри“, за да премахне всички следи от пъкленото си дело. Това беше единственият начин да се погрижи за собствената си безопасност. Затова не я бе убил на излизане от космическата лаборатория. Мегън погледна стола и разбра, че той е единствената й надежда.
	В космическата лаборатория нямаше уред за комуникации. Но по време на медицинските тестове членовете на екипажа бяха включени не само към системите за запис на борда на „Дискавъри“, но и към мрежа за свръзка, чрез която резултатите достигаха направо до лекарите в наземен контрол. Мегън се намести на стола, привърза краката и една от китките си. Със свободната си ръка включи един микрофон към уреда за свръзка на костюма си. Доколкото й беше известно, уредът изпращаше дигитални, не гласови, данни до наземен контрол. Но все пак никой не й бе казвал, че гласовата връзка е неосъществима.
	„Дано само някой ме чуе в другия край“ — молеше се Мегън, докато включваше инструменталното табло на стола.

	* * *

	— Нападател едно до Огледало, обадете се.
	Гласът на пилота на водещия „Команчи“ отекна в слушалките на Смит. След секунда той чу отговора от кулата в Грум Лейк.
	— Нападател едно, тук Огледало. Намирате се в ограничено въздушно пространство. Изисква се незабавно разрешение.
	— Разрешение от Висшия офицер — спокойно отговори Пилотът. — Повтори, Висш офицер.
	Висш офицер беше кодовото наименование, което тайните служби бяха дали на президента.
	— Нападател, тук Огледало — отговори авиодиспечерът. — Имаме потвърждение на самоличността ви. Разрешено кацане на писта R двадесет и седем L ляво.
	— R двадесет и седем L ляво, прието — каза пилотът. — Кацаме след две минути.
	— Къде е совалката? — попита Смит.
	Пилотът се включи на честотата на НАСА.
	— Каца след тринадесет минути.

	* * *

	В залата на наземен контрол Хари Ландън следеше движението на совалката през атмосферата на гигантски екран, където тя изглеждаше като плавно спускаща се червена точка. След няколко минути сателитите на ниска траектория щяха да предават картини. С приближаването на „Дискавъри“ разузнавателните самолети на ВВС щяха да насочат камерите си към нея.
	— Доктор Ландън?
	Ландън погледна към техника по комуникациите.
	— Какво има?
	— Не знам, сър — отговори техникът видимо объркан. Подаде на Ландън разпечатка. — Току-що пристигна това.
	Ръководителят погледна листа хартия.
	— Това са медицински данни от стола в космическата лаборатория — той поклати глава. — Сигурно има повреда. Рийд е на полетната палуба. За да пристигат данни, трябва да има още някой, който да седи на стола.
	— Да, сър — съгласи се техникът. Нямаше нужда да му напомнят, че трябва да има още някой жив.
	— Но вижте това. Уредите на стола са включени. Мониторът на сърце показва следи от активност — слаба, но все пак активност.
	Ландън смъкна очилата на носа си. Техникът беше прав: мониторът на сърце регистрираше жив организъм.
	— Какво е това, по дяволите?
	— Чуйте, сър — каза техникът. — Това са последните няколко минути от комуникационната касета. Въпреки всичко не сме я изключили…
	Ландън грабна слушалките.
	— Пуснете ми я!
	Откакто беше започнала тревогата, Ландън бе слушал толкова много предавания, че можеше да разчете съсканията и пуканията, които изпълваха ушите му. През пукането на статичното електричество той чу нещо, едва доловим, но несъмнено човешки… глас, който викаше от ефира.
	— Тук… „Дискавъри“… Космическа лаборатория… има жив… Повтарям, жив… Помогнете ми…

	* * *

	Джак Райли и неговият отряд за бързо реагиране започнаха да скачат на земята, още преди двигателите на „Команчи“ да заглъхнат. Смит погледна огромните хангари, подредени като праисторически костенурки, покривите, боядисани в мръснокафяво, за да се сливат с околния пейзаж. На юг и на запад се издигаха планински вериги; на североизток не се виждаше нищо друго освен пустиня. Въпреки шума на хората и машините, той долавяше призрачната тишина около базата.
	Групата прибра екипировката си в спрелия открит бордови камион и хората наскачаха вътре за краткия преход. Смит и Райли ги последваха с джип.
	Вътрешността на хангара беше разделена на части, за да предостави на хората от отряда възможност да се уединят, а Смит предполагаше, че имаше и нещо, което те не биваше да виждат. Както Райли беше обещал, имаше конзола за комуникации, която беше включена и работеше, а пред нея седеше млада жена офицер.
	— Полковник — каза тя. — Имате мълния от Синя птица.
	Смит слагаше слушалките на главата си, когато чу гласа на Клайн:
	— Какъв е статусът ти, Джон?
	— В момента обличаме костюмите от защитно ниво четири. Какво става със совалката?
	— Когато пристигнеш, тя ще се е приземила.
	— А Бауер?
	— Нищо не подозира. Вече се е облякъл и е готов да скачи пашкула със совалката.
	Смит беше виждал чертежи и снимки на творението на Бауер, но никога не беше влизал в него.
	— Джон, има нещо, което трябва да знаеш — и да чуеш — каза Клайн. — Преди няколко минути Ландън е получил съобщение от космическата лаборатория. Сигнал за помощ. В момента правим проверка. Не искам да ти давам напразни надежди, но ми се стори, че гласът е на Мегън.
	Смит беше обзет от силна радост. В същото време си даваше сметка, че този неочакван обрат може да има фатални последици.
	— Ландън казал ли е на Рийд за това?
	— Поне аз не знам. Комуникациите все още не работят. Но трябваше да кажа на Ландън да си трае, в случай че контактът бъде възстановен. Изчакай.
	Смит се опита да овладее внезапния изблик на емоции. Мисълта, че Мегън е жива, го изпълни с надежда. В същото време Рийд все още имаше възможност да я убие, преди да напусне совалката.
	— Джон? Всичко е наред. Ландън казва, че все още няма връзка. Доста го изплаших, като му наредих да не говори за това, в случай че връзката се възстанови, но ми обеща, че няма да каже на Рийд.
	— Имате ли резултати от гласовия анализ? — попита Смит.
	— Дотук са неубедителни.
	— Можете ли да ми пуснете записа?
	— Качеството е доста лошо.
	Смит затвори очи и се заслуша. След няколко секунди каза:
	— Тя е, сър. Мегън е жива.


>	ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

	— Огледало, тук Око. Чувате ли ме?
	— Око, чуваме те идеално. Какво виждаш?
	— „Дискавъри“ току-що премина през облаците. Състояние добро. Ъгъл на спускане добър. Скорост добра. Опитва се да извърши точно приземяване.
	— Прието, Око. Продължи наблюдението. Огледало край.
	Размяната на реплики между Око — водещия самолет на ВВС, който щеше да ескортира совалката, и контролната кула в Грум Лейк се слушаше внимателно от множество хора.
	В наблюдателния бункер президентът огледа останалите. Всички бяха приковали погледи към екраните, на които се виждаше как „Дискавъри“ се носи под облаците. На друг екран Кастила видя как доктор Карл Бауер се готви да излезе от камерата за обеззаразяване и се обажда в стаята за подготовка. Президентът пое дълбоко дъх. Скоро… много скоро.
	Облечен в костюм от защитно ниво четири, Бауер влезе в късия коридор между стаята за подготовка и масивната сводеста врата, през която щеше да влезе в пашкула. Когато стигна до нея, той вдигна поглед към монтираната в стената камера и кимна. Вратата започна бавно да се отваря и да открива отвор в бетонната стена. Единият край на пашкула беше свързан с отвора в стената, като ръбовете му бяха зазидани в бетона. Бауер пристъпи и вратата веднага започна да се затваря.
	Той видя пред себе си дълъг коридор, облян в синя светлина. Когато вратата се затвори и заключи, Бауер тръгна по покритата с гума пътека. Стените на пашкула бяха изработени от дебела полупрозрачна пластмаса. През тях докторът можеше да види смътните очертания на просторния бункер, осветен от гигантски прожектори. Докато вървеше към камерата за обеззаразяване вътре в пашкула, той чу плътно боботене. Рампата се спусна и бункерът се изпълни с още светлина. Бауер си представи, че някъде отвъд светлината бяха звездите.
	— Тук Бауер — каза той в микрофона. — Чувате ли ме?
	— Чуваме ви, сър — отговори един техник в наблюдателния бункер.
	— Совалката приземи ли се?
	— На земята е, сър.
	— Добре — отговори Бауер и продължи пътя си към камерата за обеззаразяване.
	В другия край на базата Смит слушаше тази размяна на реплики. Той се обърна към Джак Райли.
	— Да потегляме.
	Отрядът се качи в два камиона с брезентови покривала. Смит би предпочел да използва по-маневрените и скоростни военни камиони, но отрядът беше с обемисти защитни костюми и пространството беше проблем.
	Вратите на хангара се отвориха и малкият конвой с Райли в челния джип излезе навън в пустинната нощ. Като се клатушкаше на седалка в задната част на джипа, Смит се опитваше да задържи малкия джобен монитор максимално неподвижно. Совалката беше само на три хиляди фута над нивото на пустинята. Носът й беше леко повдигнат, а колесникът — спуснат. Колкото и да се опитваше, Смит не можеше да откъсне мислите си от Мегън. Първоначалният му инстинкт го караше да се втурне в орбиталния комплекс и да я намери. Но това само щеше да застраши живота й. Първо трябваше да стигне до Рийд и да го неутрализира. Чак след това можеше да тръгне да я търси.
	Смит си припомни възраженията, които Клайн изказа срещу намеренията му. Шефът на Приют едно споделяше загрижеността му за Мегън, но също така знаеше на каква опасност щеше да се изложи самият Смит.
	— Няма гаранции, че ще я намериш жива, Джон — каза той. — Преди да те изпратя вътре, първо трябва да знаем с какво си имаме работа.
	— Ще узнаем — мрачно му обеща Смит.
	Гласът на Райли изпълни слушалките му.
	— Джон, погледни на югоизток.
	Смит погледна през задния отвор на каросерията и видя ярки светли точици, които бързо се снишаваха. От двете страни се виждаха блещукащите светлини на ескорта на совалката. Той чу как Райли започна да отброява:
	— Петстотин фута… двеста… приземяване.
	Конвоят се движеше по писта, успоредна на тази, която използваше совалката. Смит видя как орбиталният комплекс се прилепи към земята и предният колесник пое тежестта. После изскочиха и се отвориха парашутите. Те убиха скоростта на кораба.
	— Кавалерията пристига — отбеляза Райли.
	Пожарни и аварийни коли се разгърнаха зад совалката, като пазеха дистанция от петдесет ярда.
	Смит ги видя да минават покрай тях и каза:
	— Добре, Джак. Да действаме.
	Камионите се вмъкнаха в съоръжението и последваха джипа на Райли, който зави по рульожката, а оттам по главната писта.
	— Стъпи на нея, Джак! — каза Смит, когато видя, че космическият кораб достигна рампата, която влизаше в бункера.
	Райли го послуша. Той форсира джипа и се изстреля на рампата, точно когато совалката изчезна вътре.
	— Джон!
	Но Смит вече бе скочил и тичаше към бункера. Беше изминал две трети от пътя, когато усети как рампата потръпна и започна бавно да се издига. Като тичаше с максималната възможна бързина, той стигна до края и видя, че се намира на десет фута от пода на бункера. Смит пое дълбоко дъх и скочи. Приземи се тежко, после се претърколи. Както лежеше по гръб, видя как рампата бавно се вдига и скрива небето, след това се затваря и запечатва.
	Смит стана на крака, обърна се и видя пашкула — огромен бял червей, осветен от прожекторите. Вътре се виждаше сянка, която замръзна на място и бавно се обърна към него.

	* * *

	Доктор Карл Бауер наблюдаваше приземяването на совалката. Погледна нагоре към рампата. За миг му се стори, че нещо пада от нея, но бързо пропъди тази мисъл, когато я видя да се затваря с трясък. Бункерът беше запечатан.
	— Контрол, тук Бауер.
	— Тук контрол, докторе — обади се техникът. — Всичко наред ли е?
	— Да. Започвам съединяване на пашкула с орбиталния комплекс. След като доктор Рийд излезе, ще запечатам люка. Разбрано?
	— Чухме ви, докторе. Желаем ви успех.

	* * *

	През пластмасата Смит видя как силуетът на Бауер става все по-неясен. Ученият се движеше напред по тръбата. Като внимаваше докторът да не го види, той тръгна към совалката и изведнъж забеляза идеално кръгло отвърстие в бетона. След това видя още едно. После много други. От тези дупки излизаха тръбите с газ, който щеше да подхрани пламъците.

	* * *

	На полетната палуба Дилън Рийд седеше привързан за стола на командира, докато светлината на конзолата му даде знак, че системите на орбиталния комплекс са изключени. Спускането беше изнервящо. На Кейп Канаверал Рийд бе виждал компютърни симулации на извънредни ситуации, в които НАСА приземяваше кораби — толкова точно, че можеше да ги приземи и върху монета, ако се наложеше. Спомни си как с усмивка на уста бе отбелязал колко хубаво е това. А наум си беше казал: „Да. Неколкостотин галона остатъчно високооктаново гориво на борда на десетгодишен кораб, построен с голяма икономия на средства.“ Все пак по някакво чудо и компютрите, и орбиталният комплекс се бяха справили отлично.
	Рийд се отвърза, стана от стола и тръгна надолу по стълбата към средната палуба. Хвърли бърз поглед към вратата на тунела към космическата лаборатория. Запита се дали Мегън Олсън по чудо не е останала жива. Но това нямаше значение. Тя вече никога нямаше да види Земята.
	По време на спускането Рийд бе оставил каналите за свръзка изключени. Не можеше да понесе жалните въпроси на Хари Ландън и демонстрациите на загриженост. Освен това, не искаше да го разсейват от предстоящата задача. Той застана пред изходния люк и набра кода за изхвърляне на болтовете. Но люкът трябваше да бъде отворен отвън.
	Рийд погледна към джоба на панталоните си, където бе прибрал шишенцето с вариолата. Изведнъж изпита силно желание да се отърве от него.
	„Хайде!“ — нетърпеливо си повтаряше той.
	Усети как совалката леко се наклони. След това още веднъж. Представи си, че чува свистенето при скачането на пашкула с орбиталния комплекс. Тревожно погледна дисплея над главата си. Появи се зелена светлина, която показваше, че скачването е приключило.
	Рийд тъкмо сменяше честотите на радиото в костюма си, когато изведнъж люкът се отвори, капакът се вдигна и той се озова лице в лице с облечения в защитен костюм доктор Карл Бауер.
	— Ти! — извика Рийд.

	* * *

	Според първоначалния план Бауер трябваше да изчака, докато Рийд мине през камерата за обеззаразяване. Но тъй като Ричардсън и Прайс вече ги нямаше, Бауер бе решил на своя глава да подобри схемата си. С помощта на лостовете в контролното табло на пода на пашкула той го повдигна така, че отвореният му край да се закачи за совалката. След като постави печатите, Бауер си даде една секунда, за да влезе в новата си роля, и отвори люка. Почти се усмихна, когато видя облекчението, изписано на лицето на Рийд.
	— Какво правиш тук? — попита Дилън Рийд. — Какво се е случило?
	Бауер му направи знак да отстъпи назад, за да може да влезе в совалката.
	— Ричардсън е мъртъв — направо заговори той. — Прайс също.
	— Мъртви? Но как…
	Бауер започна да плете лъжи.
	— Президентът знае за вируса.
	Дори през защитната маска се виждаше, че лицето на Рийд е пребледняло.
	— Това е невъзможно!
	— Вярно е — отговори Бауер. — Слушай ме сега. Все още има начин да се измъкнем. Слушаш ли ме?
	Рийд кимна и шлемът му подскочи.
	— Добре. А сега ми дай пробата.
	— Но как ще…
	— Ще се измъкнем? Чуй ме, Дилън. Нямам представа доколко са осведомени Кастила и хората му за Ричардсън и Прайс. Може би дори вече са те свързали с тях. Не можем да допуснем да ни се случи същото, което и на тях. Започнат ли да те претърсват, всичко е свършено. Но мен няма да посмеят да докоснат с пръст.
	— А с мен какво ще стане? — попита Рийд разтревожен.
	— Нищо. Имаш думата ми. След като всичко приключи, ти ще бъдеш герой, единственият оцелял след трагичния завършек на мисията. А сега ми дай пробата.
	Рийд внимателно бръкна в джоба си и му подаде шишенцето. Отскочи назад, когато Бауер спокойно го отвори и изсипа съдържанието му върху плоскост от неръждаема стомана.
	— Да не си полудял? — изкрещя той. — Та това е всичко, с което разполагаме!
	— Не съм казал, че ще останем без проба — отговори Бауер.
	Той извади малка керамична капсула с размерите на таблетка витамин. Надвеси се над локвата течност, която току-що бе разлял, топна пипетата вътре, отчупи върха и го запечата в капсулата. Рийд го наблюдаваше озадачен. Не можеше да разбере предназначението на капсулата.
	— Ще я изнесеш просто ей-така? — попита той. — А процесът на обеззаразяване?
	— Керамиката ще предпази пробата — отговори Бауер. — В края на краищата от същия материал са направени платките на корема на совалката, които я предпазват от прегряване при спускането. Не се тревожи, Дилън. Това е част от новия ми план.
	Рийд не се чувстваше особено сигурен.
	— Тогава аз какво…
	С крайчеца на окото си видя проблясването на скалпела, с който Бауер разряза костюма му чак до тялото.
	— Не! — извика той и отстъпи назад.
	— В новия ми план няма място за свидетели — каза Бауер. — Ако те оставя да излезеш, ще те засипят с въпроси. И тъй като по природа си слабохарактерен, ще проговориш. Но ако не оживееш, аз ще напиша последната част от историята на „Дискавъри“, колкото и тъжна да е тя.
	Рийд направи отчаян опит да го сграбчи, но Бауер просто отстъпи встрани. Рийд падна, търкулна се и започна неистово да трепери. Тялото му се тресеше в конвулсии, от които гръбнакът му се извиваше като лък. Като стоеше на безопасно разстояние, Бауер гледаше като омагьосан как творението му вършеше злокобната си работа. Не можеше да откъсне очи от Рийд за повече от няколко секунди, дори когато се зае да активира системата за саморазрушаване на совалката.


>	ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

	„Това не е газопровод. Нещо друго е… Какво?“
	Въпросите напираха в главата на Смит, докато пълзеше под лявото крило на совалката към шасито. Бауер или не знаеше, или бе подценил факта, че има и друг вход към совалката, не само през пашкула. Смит стъпи на гумите, след това се закатери нагоре. Отвори малък люк, бръкна вътре и издърпа една ръчна манивела. Вкара единия й край в отвора и започна да върти. Малко по-малко процепът на люка се разширяваше, докато капакът се отдели от совалката.
	Смит го отмести настрана и влезе в корема на отсека за полезен товар, който се намираше зад космическата лаборатория. Озова се между контейнери, в които се съхраняваха материалите за неизпълнените експерименти. Пред тях имаше овална врата като в подводница — задният вход към космическата лаборатория.

	* * *

	Вътре в лабораторията Мегън Олсън гледаше ужасена как колелото на задната врата се върти все по-бързо. Тя се облегна назад и почувства, че й се гади. Макар че беше завързана здраво за стола, вибрирането при спускането и се видя особено тежко. Струваше й се, че цялото й тяло е в синини.
	„Още не е късно. Все още мога да се измъкна.“
	Като се улови за тази мисъл, Мегън слезе от стола и тръгна към вратата, която свързваше лабораторията с тунела. Но след няколко минути неуспешни усилия осъзна, че или е твърде слаба, или вратата е заключена отвън.
	Като се бореше със сълзите, тя отчаяно се мъчеше да измисли друг начин за излизане. Тогава чу шум, който идваше от склада в отсека за полезен товар.
	„Защо Рийд се връща? И защо оттам?“
	Мегън бясно се заозърта за нещо, което би могло да й послужи за оръжие, но не намери. Чу изсъскване от счупването на печата. Вратата се отвори, тя отстъпи встрани и вдигна ръце над главата си. Изненадата беше единственото й оръжие срещу Рийд.
	Първо се показа крак, след това две ръце. Мегън видя шлема и понечи да нанесе удар с ръце. Тогава за част от секундата осъзна, че това не е космически скафандър, а защитен костюм за работа при биологични инциденти. Тя спря ръцете си и в този момент човекът я погледна.
	— Мегън!
	Мегън опита да се улови за Смит, но ръкавиците й се плъзгаха по костюма му. Той я хвана за раменете, допря шлема си до нейния и щитовете им се докоснаха. Тя не можеше да откъсне очи от неговите. Облегна се на рамото му и заплака за всичко, което само преди минути й се струваше изгубено завинаги, а сега се бе върнало. Отдръпна се назад, за да може да го погледне.
	— Откъде разбра, че съм жива?
	— В наземен контрол те чуха. Не успяха да разберат много, но беше достатъчно, за да им стане ясно, че си жива.
	— И ти дойде да ме измъкнеш…
	Те се спогледаха и Смит каза:
	— Хайде. Трябва да се махаме оттук.
	— Но Рийд…
	— Знам за него — прекъсна я той. — Работил е за Карл Бауер.
	— За Бауер?
	— Той е човекът, когото си видяла с Рийд в нощта преди излитането. Сега е на борда на совалката. Дойде да вземе мутиралата едра шарка, която Рийд е създал в условията на микрогравитация. Но няма да бърза да излезе оттук, Мегън. Трябва да унищожи всички доказателства за станалото тук.
	След това й разказа къде точно е приземена совалката и защо, каза й за бункера, който всъщност представлява гигантски крематориум.
	Мегън поклати глава.
	— Не, Джон — отговори тя. — Бауер ще постъпи другояче.
	— Какво искаш да кажеш?
	Мегън посочи един индикатор над главата си, който бе забелязала преди малко.
	— Това е системата за саморазрушаване. Активиран е и отброява. След активирането може да се изключи или да се пренагласи. Имаме по-малко от четири минути, преди совалката да експлодира.

	* * *

	Седемдесет секунди по-късно Смит и Мегън Олсън излязоха от совалката по същия начин, по който той бе влязъл.
	Тя потрепери, когато огледа подобния на пещера крематориум. Обърна се към Смит. Той затваряше люка, през който бяха излезли.
	— Какво правиш?
	— Искам да се уверя, че никой не ни преследва.
	Смит стъпи върху гумата на шасито, оттам скочи на земята.
	— Да вървим.
	Като се движеха максимално бързо, доколкото им позволяваха обемистите костюми, те заобиколиха крилото. Мегън ахна, когато видя пашкула, свързан с долния изходен люк, и отвърстието в далечната стена.
	— Оттук ли смяташ да излезем?
	— Това е единственият изход.
	Когато се приближиха към пашкула, Смит видя, че люкът на совалката е затворен. Бауер не се виждаше нито в пластмасовия тунел, нито в камерата за обеззаразяване. Той извади от костюма си сгъваем нож и с няколко удара проряза отвор в пашкула.
	— Минавай — каза на Мегън, след което я последва.
	Вътре тя се обърна, защото вече не усещаше ръката на Смит върху рамото си. Видя, че той гледа към люка.
	— Джон, нямаме време!
	В този момент забеляза студеното безмилостно изражение на лицето зад щита, мъката в очите му. Гневът му се предаде и на нея, след като си представи телата на останалите от екипажа, ужасния начин, по който бяха умрели. Веднага разбра какво възнамерява да направи Смит.
	— Тръгвай по тунела — каза той. — Не спирай. Не се обръщай. Точно зад вратата има камера за обеззаразяване.
	— Джон…?
	— Върви, Мегън.
	Смит не мислеше за това колко време му остава, за шансовете да излезе от бункера жив. Знаеше, че хора като Бауер — богати и влиятелни — рядко плащат за престъпленията си, особено ако онези, които биха могли да ги осъдят, са вече мъртви. Лошото беше, че Бауер щеше да опита отново да убива. Някъде, някога можеше да има ново споразумение „Касандра“.
	Смит се затича през малката камера за обеззаразяване с размерите на душ-кабина и стигна до люка. През квадратното отвърстие видя обезобразеното тяло на Дилън Рийд и Бауер, който правеше нещо с малка керамична капсула.
	„Той няма да излезе с цялата проба. Не му и трябва. Една капка би била повече от достатъчна. Една капка, която да скрие в костюма си; и от която да възстанови чудовищното си творение.“
	Смит приклекна, отвори таблото под люка и извади ръчната манивела. Точно когато се изправи, Бауер се обърна и на лицето му се изписа пълно недоумение.
	„Не може да бъде…!“
	Смит видя как устните на Бауер се раздвижиха, но не успя да чуе думите му. Той смени честотата на приемника в шлема си.
	— … правиш тук?
	Видя как Бауер натисна няколко бутона на таблото за отваряне, видя как недоумението му прерасна в ужас, когато люкът не се отвори.
	— Какво правиш тук? — изкрещя докторът. — Отвори този люк!
	— Не, докторе — отговори Смит. — Мисля, че най-добре да останете насаме с творението си.
	Лицето на Бауер се изкриви от страх.
	— Слушай ме…!
	Смит смени честотата на приемника си и започна да се отдалечава. Стори му се, че чува удари на юмруци по люка, но знаеше, че това е само плод на въображението му.
	— Контрол, тук Смит. Къде е Олсън?
	В ушите му се чу пукот на статично електричество, а след това познат глас:
	— Джон, тук Клайн. Мегън е в безопасност. Намира се в стаята за обеззаразяване. Каза ми, че е активирана системата за саморазрушаване.
	— Бауер го направи.
	— Къде е той?
	— Още е вътре.
	След миг колебание Клайн отговори:
	— Разбрано. Отваряме вратата на бункера, Джон. Но имаш само няколко секунди. Бързай!
	Смит видя как огромната врата в края на пашкула започва да се отваря. Потта се лееше от него, но той се насили да тича още по-бързо. Ето го отвора в стената в края на пашкула. Вратата спря и започна да се затваря. Оставаха му още поне петнадесет крачки до нея.
	— Какво става? — попита той.
	— Вратата се затваря автоматично — извика Клайн в отговор. — Ще се запечата пет секунди преди взрива. Джон, излизай оттам.
	Смит напъна всичките си мускули, за да се движи още по-бързо. Една крачка, втора крачка, една крачка, втора крачка…
	Вратата на бункера се затваряше неумолимо, като смаляваше процепа. Смит направи последно отчаяно усилие и се хвърли напред, удари се в прага на вратата, пъхна се през процепа, който се затвори и запечата зад гърба му.
	След няколко секунди нещо го събори на земята, сякаш гигантски юмрук се бе ударил във вратата.

	* * *

	Отвори очи, всичко наоколо беше бяло: тавана, стените, чаршафите. Ръководен от войнишките си инстинкти, Смит остана напълно неподвижен, след това бавно и внимателно раздвижи врата си, ръцете си, краката си. Чувстваше се така, сякаш се беше носил във водите на Ниагарския водопад, затворен във варел.
	Вратата се отвори и влезе Клайн.
	— Къде съм? — попита Смит със слаб глас.
	— В земята на живите, за щастие — отговори Клайн. — Докторът казва, че ще се оправиш.
	— Как…?
	— След като совалката се взриви, Джак Райли и отрядът му минаха през стаята за обеззаразяване, вкараха и теб, а след това те изкараха.
	— А Мегън?
	— Тя е добре. И двамата сте добре.
	Смит усети как мускулите му се превръщат в желе.
	— Всичко свърши — прошепна той.
	Някъде далеч чу Клайн да отговаря:
	— Да. Споразумението беше нарушено.

>	Епилог

	Според материалите в медиите генерал Франк Ричардсън и заместник-директорът на Агенцията за национална сигурност Антъни Прайс загинаха при автомобилна катастрофа, причинена от повреда на спирачките. Ричардсън беше погребан с почести на Националното гробище Арлингтън, докато Прайс намери покой в семейната гробница в Ню Хампшир. Президентът отсъстваше и от двете погребения, като се извини с пътувания в чужбина.
	Появиха се материали и за катастрофата на частен самолет над Тихия океан. Самолетът на фармацевтичната компания „Бауер-Зермат“, се беше разбил на шестстотин мили западно от Лос Анджелис на път за Биг Айлънд на Хавай. На борда е имало само един пътник: доктор Карл Бауер.
	Президентът Кастила водеше траурната церемония по случай най-голямата космическа трагедия след избухването на „Чалънджър“. Разследването показа, че на борда на совалката „Дискавъри“ е станала експлозия, причинена от проблеми с изпомпването на горивото по време на приземяването й във военновъздушна база „Едуардс“.

	* * *

	— Какво ще стане с Мегън? — попита Ранди Ръсел.
	Тя стоеше до Смит на малкото гробище, наречено Царское, над Москва и реката.
	— Тя вече не е Мегън — отговори той. — Има ново име, ново лице, нова самоличност — Смит направи пауза. — Оцеля, но накрая я обявиха за мъртва. Нямаше друг начин. Тя трябваше да се откаже от стария си живот, за да запази тайната на онова, което наистина се случи.
	Ранди кимна. Чрез контактите си в ЦРУ беше дочула, че един, а може би и повече от космонавтите на борда на совалката бяха оживели. Но не след дълго слуховете заглъхнаха. Когато Смит пристигна в Москва, тя го потърси, за да научи истината. Мегън Олсън беше дългогодишна приятелка на София… а също и нейна. Ранди чувстваше, че има право да знае дали Мегън все още е жива.
	— Благодаря ти, че ми каза за нея — промърмори тя.
	Смит погледна над редиците от надгробни плочи.
	— Без твоята помощ всичко щеше да завърши по друг начин — каза той.
	Пристъпи напред и положи цветя на гроба на Юрий Данко.
	— Закъде сме всички ние без смелите хора?


	КРАЙ
I>
	© 2001 Робърт Лъдлъм
	© 2001 Филип Шелби
	© 2002 Магдалена Куцарова, превод от английски

	Robert Ludlum, Philip Shelby
	The Cassandra Compact, 2001

	Сканиране и редакция: ???
	Форматиране: piki, 2008

	__Издание:__
	Робърт Лъдлъм. Пактът „Касандра“
	Първо издание
	ИК „Прозорец“
	Превод: Магдалена Куцарова-Леви
	Редактор: Василена Мирчева
	Художник: Буян Филчев
	Коректор: Соня Илиева
	Компютърен дизайн: Силвия Янева
	Печат: Инвестпрес АД
	ISBN 954-733-205-8

	Myn Pyn LLC, 2001

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/9233]
I$