antique Робърт Дж. Мразек Valhala bg Робърт Дж. Мразек calibre 2.8.0 4.5.2017 55ecf915-4ad3-46f7-a4dc-e5ede422a051 1.0 0101                          На Мартин Андрюс И ето там виждам баща си. И ето там виждам майка си, сестрите и братята си. И ето там виждам предците си от самото начало. И ето, те ме зоват. Приканват ме да заема мястото си сред тях в залите на Валхала. Там, където храбрите живеят вечно.                                           Викингите, „Тринайсетият воин“ Прелюдия Вече не издържаше мъчителния студ. Вечния мрак. Неспирно виещия вятър. Беше последният оцелял. Парченца лед жилеха бузите му, докато насинените му, болезнени пръсти се трудеха върху последната си задача. Представи си останалите, празнуващи с купи сладка медовина в залите на Валхала. Скоро щеше да се присъедини към тях. Спасителният отряд щеше да пристигне през пролетта. Щяха да видят какво е направил през последните часове от земния си живот. Щяха да отнесат историята у дома и да я споделят с другите. Гриндъл щеше да разбере какво е сторил. И винаги щеше да се гордее. И те щяха да научат за святото място. И да отидат там. I РУНИТЕ НА БОГОВЕТЕ 1. 8 ноември Ледник Хелхайм Гренландия -      За екипажа на „Мартенски заек“! - извика Джон Лий Хенкок над виещия вятър, вдигна тенекиената си чаша от Военновъздушната академия и пресуши трите пръста „Дом Периньон“, реколта 1942. - Тази нощ ще разкрием тайните му. Хап Арнолд, петдесеткилограмовата бяла немска овчарка на Хенкок, се размърда в краката на господаря си, когато дванайсетте други членове на експедицията се присъединиха към наздравицата. Отвън вятърът духаше с над шейсет километра в час и платнището на командната палатка плющеше като писто- летни изстрели. -      На борда ще се качим само двамата със Стив, но вие ще виждате всичко на мониторите тук - каза Джон Лий. През декември 1942 г. току-що кръстеният „Мартенски заек“, бомбардировач В-17 „Летяща крепост“, с десетчленен екипаж излетял от Гуз Бей, Лабрадор, за да се присъедини към Осма бомбардировъчна част в Англия, но изчезнал във виелица над ледената шапка на Гренландия. Поради суровите климатични условия десетки военни самолети били изгубени над острова по време на войната, но „Мартенски заек“ бил уникален. Вместо бомби той карал десет дървени сандъка с коледни подаръци от президента Франклин Делано Рузвелт за европейските му почитатели, включително за крал Джордж VI, британския премиер Уинстън Чърчил, европейските монарси в изгнание и върховното командване на съюзниците. В манифеста се споменаваха лично надписани от президента книги и писма, куп възпоменателни златни монети и марки от личната му колекция, маслени картини на Томас Харт Бентън и Грант Ууд в стил „Новият курс“, стари накити от тюркоаз на индианците навахо, ръчно изработени дървени пъзели и десетки щайги бърбън „Олд Форестър Кентъки Стрейт“. „Мартенски заек“ привлече интереса на Хенкок и той незабавно отдели петстотин хиляди долара за откриване на изгубената военна птичка. Основател на „Аншуц Интернешънъл“, технологичен пионер в добива на петрол и газ, Хенкок се сочеше като осемдесет и втори по богатство човек в света и вълнуващите приключения му бяха хоби. При последната радиовръзка със самолета радистът съобщил, че са попаднали в силна виелица и че пилотът се опитва да приземи машината някъде покрай суровото и скалисто източно крайбрежие на Гренландия. Съобщението било прието от метеорологична станция недалеч от Кулусук. Съдейки по силата и посоката на сигнала, от Команчи Бей бил изпратен спасителен екип в района на крайбрежното селище Ангмагсалик. Поради лошото време и ветровете, достигащи скорост от сто и шейсет километра в час, спасителите не открили нито следа от „Мартенски заек“ и десетчленния му екипаж. Самолетът така и не бил намерен. На експедицията на Хенкок ѝ бяха нужни само четири дни за локализирането му. Въз основа на летателния план и предвид силата и посоката на последния радиосигнал екипът реши да започне търсенето на самолета на ледника Хелхайм, западно от Ангмагсалик. Експедицията на Хенкок разполагаше с два хеликоптера „Бел 206 L4 Лонг Рейнджър IV“, които започнаха да летят по успоредни линии с дължина двайсет километра, на километър един от друг. След като приключваха, птичките започваха да летят в същия квадрант, но перпендикулярно на първите курсове. Всеки хеликоптер бе оборудван с дълбочинен радар QUESTON (V), чиито антени можеха да изпращат и приемат широк спектър импулси, които проникваха на дълбочина над триста метра в леда и създаваха ясна виртуална картина на всичко в него. След четири дни издирване радарът на единия хеликоптер засече цел в ледника. Намираше се на по-малко от петнайсет километра от брега. Вторият хеликоптер също дойде на място и двете машини се приземиха, за да направят по-подробни заснемания. Виртуалните изображения показаха, че пилотът на „Мартенски заек“ е направил истинско чудо, приземявайки самолета между два назъбени върха. Бомбардировачът си стоеше на колесниците там, където бе спрял, но сега бе затворен в твърда ледена гробница на четиресет метра под повърхността. -      Слизаме при него - обяви Хенкок на водачите на експедицията. 2. 9 ноември Ледник Хелхайм Гренландия Опитът да достигнат самолета през ноември беше пресметнат риск, но Хенкок бе рискувал през целия си живот, като се започне от въздушните сражения, в които бе участвал като летец изтребител в „Пустинна буря“, до основаването на „Аншуц Интернешънъл“ с петдесетте хиляди долара, които бе спечелил на покер в Килгор, Тексас. Разполагаха само с шест светли часа на ден. На 22 ноември те щяха да се стопят на три. На 1 декември ледената шапка щеше да се покрие с пълен мрак и слънцето нямаше да се появи цели четиресет и пет дни. Хенкок нямаше намерение да чака шест месеца, за да стигне до самолета. Хората и оборудването бяха готови. В най-лошия случай щеше да им се наложи да се откажат и да се върнат през пролетта. Хенкок каза на заместника си Стив Маколи да направи всичко възможно да постигнат целта си, независимо от цената. Ден по-късно на леда се появи базов лагер „Хенкок 1“. Два „Хевиленд DHC-6 Туин Отър“ бяха модифицирани в товарни самолети, които на следващия ден започнаха да докарват продоволствие и оборудване, включително два термични генератора, помпи, сондажна техника, дизелови генератори, резервни части, система за сателитна комуникация, напълно комплектована лагерна кухня, два булдозера и контейнери, натъпкани с месо, зеленчуци и други храни. Мъжете бързо издигнаха малък комплекс изолирани арктически палатки в кръг около определеното за сондаж място. Беше разчистена вертолетна площадка със сигнални светлини. От Кулусук беше доставена цистерна за дизел с вместимост дванайсет хиляди литра и до всички палатки и модулната баня бяха прокарани захранващи тръби. Опитите да стигнат до „Мартенски заек“ започнаха на втория ден. Над мястото на бъдещата сондажна шахта бе издигната стоманена платформа с термичен генератор. Известен като „Язовец“, той бе с диаметър три метра и шейсет сантиметра и можеше да топи леда и да прокопае кръгла шахта до самолета. Членовете на експедицията пресметнаха, че при скорост на разтопяване около шейсет сантиметра на час ще са им нужни около три дни, за да получат достъп до „Мартенски заек“. Още в самото начало на работата започна силен снеговалеж и откъм Атлантическия океан задухаха силни ветрове. Палатките бяха почти затрупани от първата виелица, но снегът осигуряваше добра изолация, а булдозерите на експедицията разчистваха пътеките между комплекса и вертолетната площадка. Температурата падна доста под двайсет градуса под нулата и остана така. Онези, които не бяха на смяна, влизаха в арктическите си спални чували, за да се стоплят. Четири дни след началото на сондажа „Язовец“ достигна дълбочина четиресет метра. Хенкок и Маколи планираха да влязат в „Мартенски заек“ през долния люк в предното отделение. Тъй като на самолета може би имаше тленни останки, Маколи бе уредил почетна стража от погребалния център към военновъздушната база „Довър“, която да прибере телата в родината. Термичният генератор беше изваден и сменен със стоманена асансьорна кабина, задвижвана с макара. В шахтата бяха спуснати двама души с маркучи с пара под налягане, които започнаха да пробиват тунел в леда до люка. Веднага щом стигнаха до самолета, двамата бяха издигнати на повърхността, където Хенкок и Маколи, облечени в херметични термални костюми и изолиращи гумени ботуши, вече чакаха да се спуснат. Маколи беше взел със себе си лека камера с висока резолюция и мощно увеличение, пригодена за работа в затворени пространства. Хенкок носеше силен прожектор. В шлемовете и на двамата бяха вградени предаватели, чиито микрофони се активираха с глас. -      Хей... вижте това - извика един от механиците до входа на платформата. Снеговалежът бе спрял и черното небе бе изпълнено с пулсиращи виолетови, червени и яркозелени вълни. -      Богиня Аврора се опитва да ни каже нещо - разсмя се Маколи. По време на „Пустинна буря“ Маколи беше командир на ескадрилата на Хенкок. Сега ролите им бяха сменени. В някои отношения двамата едва ли можеха да са по-различни. Винаги готовият да се разсмее Маколи бе висок и строен, добродушен по природа. Хенкок бе дребен, набит и напрегнат. -      Да тръгваме - каза Хенкок. Когато стигнаха дъното на шахтата, той влезе пръв в тунела към „Мартенски заек“. От ледения свод над главите им капеха едри капки. Когато стигнаха лъскавия стоманен люк под предното отделение, Хенкок посегна да завърти дръжката му. -      Добре... влизаме - докладва той на повърхността. 3. 13 ноември Ледник Хелхайм Гренландия Дъхът на Хенкок се виеше като дим от цигара в ледения въздух. Той насочи лъча на прожектора към мястото на мерача на носа. Маколи проследи светлината с камерата. Отделението бе празно. Кожената чанта за документи на мерача беше оставена до единия от завинтените в пода крака на седалката му. На ремъците на мерника бе окачена бейзболна шапка на „Ред Сокс“. -      Няма мерник - отбеляза Хенкок. -      По онова време „Норден“ е бил свръхсекретен - обясни Маколи. - Мерачите получавали такъв чак когато пристигали в Англия. Мястото на щурмана също беше в предната част и на металното му бюро беше разстлана топографска карта на Гренландия. Той бе отбелязал маршрута на самолета от излитането му от Гуз Бей. Начертаната с молив линия свършваше над Гренландия. Никъде наоколо не се виждаха следи от ръжда или разложение. Картечниците бяха смазани и готови за стрелба, месинговите гилзи блестяха като чисто нови. Двамата се качиха в кабината, където бяха местата на пилота и втория пилот. Тя също бе празна. Може би всички са напуснали самолета, помисли си Маколи. Но къде са отишли? Той се настани в пилотското кресло. В края на таблото, до лостовете за управление, беше оставен отворен пакет „Лъки Страйк“. Уредите изглеждаха в готовност да бъдат включени. Маколи си помисли, че екипът по реставрация в Лъбок няма да има много работа. Двамата с Хенкок минаха покрай горната картечна кула и продължиха към кърмата и бомбения отсек. Като се изключи стърженето на котките им по стоманата, тишината бе като в гробница. Бомбеният отсек бе пълен с дървени сандъци без означение, все още застопорени на място с яки въжета. В тях бяха скрити коледните подаръци на президента Рузвелт за европейския елит. Хенкок посочи една купчина в задната част на отсека. Всеки сандък носеше надпис „Олд Форестър Кентъки Стрейт Бърбън“. Един от тях беше отворен. Следваше радиокабината, която бе пуста като останалите. Радиостанцията ВС-348 бе монтирана на мястото си. Върху нея беше оставен комикс „Дик Трейси“. Предавателят ВС-375 от другата страна бе още включен. В задното картечно отделение двамата намериха отговора на загадката. Екипажът изобщо не беше напускал самолета. И деветимата лежаха в отсека, който очевидно бе превърнат в последен редут срещу убийствения студ. Екипажът бе затворил люковете на картечниците и бе събрал всичките си дрехи и одеяла, за да се стопли. Повечето бяха облечени в пилотските екипи, с ботуши от овча и заешка кожа. Всички бяха загинали от измръзване. Хенкок освети лицата им едно по едно и Маколи ги засне с камерата. Израженията бяха смес от тъга, примирение, объркване и отчаяние. -      Не е най-лошият начин да си отидеш, Стив. -      Лично аз не бих избрал да ме погребат жив. Картечарят Дик Слезак изглеждаше невъзможно млад за човек, който сега щеше да наближава деветдесетте, ако бе преживял войната. Щеше завинаги да си остане на осемнайсет. -      Тед Морган липсва - каза Маколи, след като огледаха деветте тела. Морган беше пилотът, извършил невероятното приземявана във виелицата. Тогава е бил на двайсет и три, от Лексингтън, Вирджиния - родния град и на Маколи. Малко след Пърл Харбър Морган се оженил за военна медицинска сестра на име Чери Картър. Година по-късно тя родила момиче. Чери бе още жива, деветдесетгодишна баба. Омъжила се отново седем години след изчезването на Тед. Откриха го в картечното отделение на опашката. Лежеше по гръб и се взираше към повърхността на ледената шапка, сякаш се опитваше да избяга с поглед от гробницата им. Маколи помнеше лицето му от личното досие на пилота. Морган му напомняше на самия него - строен, с четвъртита челюст, леко наперен. Луда глава, винаги искал да бъде летец изтребител, а вместо това получил назначение на бомбардировач. Сега от напереността му не бе останало нищо. Отворената бутилка „Олд Форестър“ беше оставена до него на пода. На дъното оставаха три пръста уиски. До протегната му ръка лежеше дневник с кожена подвързия. Маколи го отвори и прелисти последните няколко страници. Морган оцелял почти две седмици. Умрял последен. 28 декември '42. Направих добро приземяване в снега на тъмно. Всички са живи и здрави. Радиото не работи, но Джеф се надява да го оправи скоро и да съобщи приблизителното ни местоположение. Едва ли сме на повече от петнайсет километра от брега. 5 януари ’43. Снегът не е спрял да вали откакто се приземихме. Слезак си проби път от люка и прокопа близо два и половина метра сняг над горната кула. Редуваме се и излизаме на повърхността със сигнален пистолет. Ако някой чуе самолет, трябва да пусне ракета. Горе е свирепо. Никой не може да издържи повече от десет минути. 8      януари ’43. Джейкъбс изстреля всички си гнални ракети, каза, че чул самолет. По-нататък почеркът на Морган ставаше нечетлив. 9 януари ’43. Вече не можем да стигнем до повърхността. Слезак се опита, но се отказа след два и седемдесет. В капан сме... Хранителните запаси са изчерпани. Горивото свърши. Фенерите са изтощени. Пълен мрак. Топлината от прожектора на Хенкок започна да стопява ледената патина по лицето на Морган. Част от нея се събра в ъгълчетата на очите му, сякаш плачеше. 11 януари ’43. Останах само аз. Ако някой ни намери, моля да се обади на Чери и да ѝ каже, че съм я обичал докрай. Прости ми. Маколи подаде дневника на Хенкок. - Горкият нещастник - въздъхна Хенкок, след като прочете последните редове. Морган се беше прострелял в сърцето с личното си оръжие. Маколи вдигна отворената бутилка „Олд Форестър“, отпи дълга глътка и я подаде на Хенкок. -      Както каза горе, Джей Ел... за екипажа на „Мартенски заек“. Двамата допиха уискито. 4. 14 ноември Ледник Хелхайм Гренландия След като членовете на екипажа на „Мартенски заек“ бяха извадени на повърхността, телата им бяха временно положени в ледена могила и екипът се събра за кратка мемориална служба. Маколи неволно се запита как ли щеше да реагира съпругата на Тед Морган, след като види двайсетгодишното му лице. Вече беше пратил имената в погребалния център на военновъздушната база „Довър“. Оттам щяха да изпратят почетна стража, която да ескортира телата до дома. -      Имам нужда от Мелиса - сподели Хенкок с Маколи, когато всичко приключи. -      Разбира се, Джей Ел - с усмивка отвърна заместникът му. Час по-късно от летището край Кулусук долетя хеликоптер „Бел“, който докара стройна едрогърда млада жена с ярка шапка за ски, слънчеви очила с позлатени рамки и прилепващ по тялото скиорски костюм. Маколи я посрещна на площадката за кацане. Жената бе бясна. -      Цяла седмица живея в колиба от дзифтова хартия край онова, което наричат летище в тази затънтена страна - нацупено се оплака. Мажоретката на „Далас Каубойс“ бе една от любимките на Джон Лий за месеца. Той ѝ беше купил ново „Порше 911 Карера“, както бе направил и за другите си любимки. Автокъщата във Форт Уорт вече му предлагаше автомобилите по цени на едро. Той оставяше всяко момиче да си избере само цвета. Колата на Мелиса беше неоново розова. -      От всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска - каза ѝ Маколи прямо. -      Какво трябва да означава това? - остро попита тя. -      Притчата за верния слуга, Мелиса - обясни той. - Лука 12:48. Мелиса го изгледа, сякаш си е изгубил ума. -      Къде е? - попита тя. Маколи посочи палатката на Хенкок и тя тръгна към нея, понесла малкия си кожен куфар. Няколко минути след като влезе вътре, немската овчарка на Хенкок Хап Арнолд се измъкна навън. Час по-късно Мелиса се появи отново, качи се на хеликоптера и отлетя. След като си замина, Хап промуши глава в палатката на Хенкок, за да види дали е добре дошъл, и после влезе да прави компания на господаря си. През следващите два дни с помощта на маркучи и гореща пара разтопиха просторна пещера над и около летящата крепост. Един от механиците на експедицията стигна до заключението, че ако „Мартенски заек“ беше на повърхността, биха могли само да сменят акумулаторите, да заредят гориво и направо да отлетят. Но вместо това се налагаше да изнесат бомбардировача на части. Маколи беше в оперативната палатка и разглеждаше логистичния план за транспортирането на компонентите, когато един от пилотите на хеликоптери, Томи Спаркс, влезе с объркана физиономия. -      Стив, сутринта случайно включих дълбочинния радар на птичката и получих нещо много шантаво... Имаме друг силен сигнал за метал под „Мартенски заек“. -      Колко под него? - попита Маколи. -      Не съм сигурен. Джордж в момента пренастройва радара, за да е сигурен, че не ми се привиждат разни неща. Скоро би трябвало да получи картина. Джордж Кабът беше бивш офицер от военновъздушното разузнаване и технически експерт на екипа. Той пристигна няколко минути по-късно с изображенията, червената му като морков коса бе щръкнала. Хенкок също дойде. -      Това определено е интересно - каза техникът. -      Възможно ли е да е някакво рудно находище? - попита Хенкок. -      Прекалено е малко - поклати глава Кабът. – И в разположението му има някаква закономерност. Той постави снимките на масата. -      Погледнете тук. Виждате ли тези точки? Намират се почти точно на една стъпка разстояние една от друга и вървят по почти прави линии... А тези четири се пресичат. -      И какво може да означава това? - попита Хенкок. -      Ако трябва да предполагам, бих казал, че ми прилича на дълги редици железни нитове - рече Кабът. -      Кораб? - обади се Маколи. -      Възможно е... Каквото и да е, това нещо е почти трийсет метра дълго и четири и половина широко в средата. Нитовете като че ли се събират в двата края. Онези по средната линия може да са на кила, а другите - на ребрата и седалките. Маколи се загледа в изображенията. -      Между другото - добави Кабът, - има и друг метален импулс, идващ от основната скала под това нещо... Нямам представа какво може да е. -      Как е възможно кораб да се е озовал толкова далеч от брега? - учуди се Маколи. -      Кой знае? В Северния Атлантик са наблюдавани шейсетметрови вълни... или пък може да е бил довлечен дотук. Знам само, че лежи на основната скала, което ще рече, че е там от много време. -      На каква дълбочина? - поинтересува се Хенкок. Кабът погледна втората снимка. -      На повече от сто и петдесет метра - отговори той. -      Това е три пъти повече от дълбочината на „Мартенски заек“ - пресметна Маколи. -      Да, твърде дълбоко е - съгласи се Кабът. Хенкок още гледаше възможните редици от нитове. -      Вече сме слезли на четиресет метра - каза той. -      И ще ни трябват най-малко още четири дни да извадим самолета и да го транспортираме. „Язовецът“ определено е твърде бавен. Да включим и „Невестулката“. -      Значи искате да стигнем до него? - попита Кабът и почеса рижата си глава. -      Така и така сме тук... Какво пък, може и да е забавно - усмихна се Хенкок. „Невестулката“ беше по-малкият вариант на термичния генератор, проектиран и построен от инженерите му. С диаметър само деветдесет сантиметра, той можеше да стопява леда със скорост метър и половина на час, което бе почти три пъти по-бързо от „Язовеца“. Можеха да проникнат през оставащите сто и петдесет метра лед за около три дни. Час по-късно „Невестулката“ вече работеше. 5. 16 ноември Ледник Хелхайм Гренландия Вече разполагаха с малко повече от три часа мътна светлина всеки ден или поне в онези дни, в които слънцето успяваше да надникне иззад оловносивите облаци. След две седмици щеше да настъпи пълен мрак. Един от екипите започна да реже с ацетиленови горелки „Мартенски заек“ на части, така че да минат през широката три и шейсет шахта. Втори екип товареше частите на самолетите, които ги пренасяха до бивша американска военновъздушна база край Нарсасуак. Трети екип с помощта на „Невестулката“ продължаваше да дълбае надолу към мистериозната цел. Когато почетната стража пристигна да прибере телата на екипажа на „Мартенски заек“, работата бе спряна за кратко, за да могат членовете на експедицията да участват в церемонията с националното знаме. Ден по-късно последните части на „Мартенски заек“ бяха качени на повърхността. Същия следобед най-неочаквано се разрази нова зимна буря. Плътен сняг с дебелина метър и осемдесет затрупа палатките и се наложи полетите да се прекратят, докато пистата бъде разчистена с булдозера. Малко след полунощ Маколи дремеше на походното легло в оперативната палатка, когато го събудиха да му съобщят, че „Невестулката“ е стигнала до основната скала на повече от сто и петдесет метра под ледената шапка. - Да вървим - каза Маколи и отиде да събуди Хенкок. Джордж Кабът ги чакаше при новата шахта на четиресет метра под повърхността. Вече бяха монтирали лебедка, с помощта на която можеха бавно да се спускат един по един със стремена, закрепени за метален кабел. -      Преди час изпратих долу двама мъже с парни маркучи - съобщи им Кабът. -      Още ли не искаш да слезеш, Джордж? - попита с усмивка Маколи. -      Може и да съм дребен, но не съм глупав, Стив - каза Кабът, пафкайки с лулата си от морска пяна. - Нямам желание да слизам по четиресететажна сграда в шахта колкото отходен канал. -      Не е нужно да слизаш сам, Джордж - обади се Хенкок. - Просто затваряш очи и лебедката ще те спусне за двайсет минути. Пък и са само още четиресет етажа. Вече сме слезли на четиринайсет. -      Не, благодаря - отвърна Кабът. - Ще се задоволя с данните на уредите. Маколи се загледа в дупката. Беше широка колкото улична шахта. -      Няма ли осветление? - попита Хенкок. -      Заради маркучите няма достатъчно място да сложим лампи - съобщи им Кабът. - Ще се наложи да използвате фенери. Радиостанциите им неочаквано изпращяха. -      Боже мой, трябва да видите това - извика един от работещите на дъното на шахтата. Кабът включи лебедката и Хенкок пъхна крак в стремето. Секунди по-късно изчезна от поглед. Маколи бързо го последва. Докато ги гледаше как потъват в пълния мрак, Кабът се прекръсти. В тясната шахта Маколи не можеше да помръдне ръце, без да закачи ледените стени. Въпреки термалния костюм усещаше как студът се просмуква в костите му, докато се спускаха все по-дълбоко. Не беше физически страх. Като дете беше преживял ужасната автомобилна катастрофа, убила родителите му. Бе оцелял и при принудителното кацане във водите на Персийския залив, след като бе свалил втория си МИГ по време на „Пустинна буря“. Но тук беше различно. Беше ирационално. Каквото и да имаше долу, то го изпълваше с ужас. След като стигнаха дъното, те се освободиха от стремената и се обърнаха в посока към светлината. Двамата работници бяха насочили мощните си фенери към нещо на по-малко от шест метра от тях. Маколи едва не ахна. Парните маркучи бяха разкрили предната част на стар кораб. Бушпритът се издигаше нагоре и назад от заобления корпус в дъга, която се завиваше и приличаше на главата на морска змия. Външната страна на планширите беше покрита със сложни гравюри, изобразяващи оръжия и бойни сцени. Маколи се качи на едно ледено стъпало и надникна вътре в корпуса. При самия нос имаше голям сандък с обков от сребро или калай. Зад него бяха разкрити три пейки за гребци. -      Виждал съм рисунки на подобни кораби, използвани от финикийците преди хиляди години - рече той. -      Викингите са заимствали и адаптирали дизайна от финикийците - отбеляза Хенкок. - Корабите им са се задвижвали с платно или с гребла, също като този. Той извади сгъваемия си нож. -      Ще взема малко дърво за радиовъглеродно датиране. -      Джордж твърди, че имало друг метален импулс под кораба - каза Маколи. Двамата работници насочиха парните маркучи към леда под корпуса. Няколко минути по-късно се разкри основната скала с малък черен отвор в нея. Хенкок нареди на мъжете да изключат маркучите и освети дупката с фенера си. -      Прилича на пещера - каза той. Разшири отвора с ръце и пропълзя вътре. От ледения тунел Маколи гледаше как лъчът на фенера на Хенкок се върти във всички посоки. След по-малко от минута той се измъкна навън. Зашеметената му физиономия беше красноречива. -      Запечатайте го отново - нареди той. - Никой да не слиза тук. 6. 17 ноември Езеро Остлунд Солем, Минесота Александра Воан преживяваше най-вълнуващия ден в живота си. Всичко започна три години по-рано, когато един стар фермер, разчистващ камениста нива край Солем, откри счупена брадва при блатистите притоци на езерото Остлунд. По краищата ѝ имаше странни гравюри и фермерът я бе пратил за анализ в Историческото дружество на Минесота в Сейнт Пол. Александра тъкмо беше завършила доктората си по скандинавска археология в „Харвард“. Вече на трийсет, тя заемаше щатна длъжност в археологическия отдел на дружеството. Брадвата се озова на бюрото ѝ. Само да държи сечивото в ръце беше достатьчно да изпита тръпки от вълнение. Беше виждала идентични брадви в колекцията на скандинавско оръжие в Датския национален музей в Копенхаген. Без да обръща внимание на виелицата, тя се качи в стария си лендровър и потегли за Солем. След разговора с фермера беше сигурна, че човекът казва истината как и къде е попаднал на находката. Седмица по-късно радиовъглеродното датиране потвърди, че брадвата е била изработена преди повече от седемстотин години. Александра докладва за откритието си на шефа на археологическия отдел д-р Бенчли и предложи да проведат мащабни разкопки в района на Солем. След като разгледа набързо папката с материалите, той ѝ се изсмя. -      Лекси, та това е поредният Кенсингтънски камък. 11 Абсолютен фалшификат. Викингите никога не са стъпвали в Минесота. Онзи фермер сигурно е купил брадвата от някой братовчед от Норвегия. Човекът просто търси своите петнайсет минути слава. -      Все още се водят спорове за Кенсингънския камък - разгорещено възрази Лекси. - И лично аз смятам, че надписът е истински. Точно затова се захванах с археология. -      Добре - кимна подигравателно той. - Така и така си започнала, защо не потърсиш и саскуоч? 21 Току-виж си го намерила. Твърдо решена, тя прекара двуседмичната си отпуска по нивите и каменистите склонове край мястото, където фермерът бе направил откритието си. Районът беше много отдалечен и се наложи да прекоси два потока с джипа си, за да стигне до него. Първоначално усилията ѝ не доведоха до нищо. Може би беше просто инат, но инстинктът ѝ казваше, че ще намери нещо важно, стига да търси достатъчно дълго и настойчиво. Лекси посвети на това начинание почти цялото си свободно време и през следващите две години се върна шест пъти при езерото Остлунд, като накрая претърси района със сонди и металотърсач. На шестото идване разшири търсенето по един скалист склон, покрит с трепетлики и гъст храсталак. Докато пресичаше един хребет, тя забеляза малка падина в пръстта, покриваща края на скално стъпало. Прекара металотърсача над стъпалото и получи сигнал. Започна да копае. На дълбочина метър и осемдесет усилията ѝ бяха възнаградени - попадна на цепнатина в иначе солидната скала. След като разчисти трийсетина сантиметра пръст от нея, достигна до първата си находка. Плоско парче метал с вдлъбнатини по него, вероятно част от щит. Отнесе находката в историческото дружество и я подложи на радиовъглеродно датиране. Беше на седемстотин години. Вече бе сигурна, че е попаднала на викингски гроб и че погребаният там е бил положен с оръжията си, с които да пътува до Валхала, митичния дом на скандинавските богове. При следващото си посещение на мястото откри още една брадва, а след това и дръжка на меч с дъговидно извит железен напречник. Типичен викингски меч. Беше виждала подобни в Музея на викингите в Хедебю, най-голямото викингско селище от онази епоха. Именно това откритие я накара да приеме работата в Минесота и да се откаже от престижните места в Лондон и Истанбул. Лекси беше потомка на норвежци по майчина линия. Някои от най-ранните ѝ спомени бяха скандинавски истории, разказвани от баба ѝ и дядо ѝ. Викингите бяха в кръвта ѝ. На връщане към Сейнт Пол джипът ѝ заседна в единия от потоците и се наложи да използва лебедката и да завърже въжето за едно дърво на отсрещния бряг, за да го изтегли. Когато приключи, ботушите, панталонът и аноракът ѝ бяха оплескани с кал. На един час път до Сейнт Пол спирачките започнаха да отказват. Докато минаваше през портала на историческото дружество, педалът хлътна и се наложи да използва ръчната, за да спре колата на паркинга за служители. Взе сандъка с находките и използва електронния си ключ, за да влезе в лабораторията в сутерена, като мина напряко през помещенията, в които се реставрираха знамена на Минесота от времето на Гражданската война. Някакъв висок мъж стоеше пред витрината с бойното знаме на 28-и полк от Вирджиния, заловено при атаката на Пикет при Гетисбърг. Беше небръснат, облечен в смачкан сиво-кафяв панталон и тъмносин блейзер. -      Доктор Воан? - попита Маколи, докато тя минаваше покрай него на път към археологическата лаборатория. -      Тук не се допускат посетители - каза Лекси. - Експозициите са горе. Погледна назад и видя, че той е тръгнал след нея. -      Какво искате? - попита тя и се обърна с лице към него. Виолетовите очи на момичето накараха Маколи да съжали, че не се е бръснал от три дни. Напомняше му за жена му Даяна... Същото интелигентно и красиво лице и, въпреки калните дрехи, повече от намек за чувствено сексапилно тяло. -      Можем ли да поговорим за няколко минути? - помоли той. -      Точно сега нямам време - сряза го тя, без да забавя крачка. -      Доктор Бенчли ми каза, че според него бихте могли да ми отделите малко време - настоя той. Лекси спря. Не искаше да дразни Марвин Бенчли повече, отколкото вече го бе раздразнила. Мъжът ѝ подаде визитка и тя я погледна. Цветно лого около думите АНШУЦ ИНТЕРНЕШЪНЪЛ . Отдолу беше изписано името: БРИГ. ГЕНЕРАЛ СТИВЪН МАКОЛИ, ВВС НА САЩ (ОТ ЗАПАСА). Тя го погледна отново. Гъстата му кафява коса едва-едва започваше да посивява, лицето му бе слабо и изсечено, с кафяви очи и волева брадичка. -      Изглеждате твърде млад, за да сте генерал - скептично отбеляза Лекси. -      На тавана си имам портрет, който е поел остаряването. Чували ли сте за човек на име Джон Лий Хенкок? -      За петролния милиардер, чиято основна житейска философия е да сондира за нефт и газ във всеки природен резерват ли? -      Да кажем просто, че е застъпник за енергийна независимост. -      Не се съмнявам, че е застъпник и за истината, справедливостта и американския начин на живот, но точно сега съм заета - заяви тя и използва другия си електронен ключ, за да отвори вратата на лабораторията. -      Пет минути - каза Маколи. Лекси си помисли отново за Бенчли. -      Влезте - покани го тя. Голямото помещение с висок таван бе чисто като операционна. Дървени шкафове със стъклени врати заемаха три от стените и по рафтовете на всеки бяха подредени десетки предмети. Лекси остави кутията на една маса под хирургически лампи и му даде знак да седне на стола до бюрото ѝ. -      Направихме интересно откритие и вашите познания и експертиза могат да ни бъдат от полза - започна той. -      Къде? - попита тя. -      В Гренландия. Видя първия намек за интерес в очите ѝ. -      Отидохме там, за да извадим от леда един бомбардировач от Втората световна война. Джей Ел... господин Хенкок... е основател на „Кактус Лиджиън“ и е открил и запазил доста редки птички от времето на войната по целия свят. -      Радвам се, че вярва в запазването на нещо. Маколи пропусна саркастичната ѝ забележка покрай ушите си. -      Докато вадехме самолета, открихме нещо друго много по-надълбоко в леда. Оказа се, че е викингски кораб. -      С такелажа ли? -      Не зная - отвърна Маколи. - По-голямата част още е скована в леда. -      Никой досега не е откривал викингски кораб с целия такелаж. Корабът от Гокстад, открит през 1880 г., е почти непокътнат, но от такелажа и платното му не е останало почти нищо. Така че може и да сте се натъкнали на голяма находка. -      Бихте ли дошли да ни помогнете да определим важността ѝ? -      Неотдавна и аз направих откритие и смятам, че то може да е далеч по-важно за археологията. Ще докаже, че викингите са стигнали до тази земя двеста години преди Колумб. -      Само двеста? - шеговито се учуди Маколи. -      Няма как да знаем. -      Вчера направихме радиовъглеродно датиране на част от кораба и се оказа, че дърветата, от които е построен, са били отсечени преди повече от хиляда години - подхвърли той. -      Това не е изненадващо - рече тя. - Ерик Рижия, бащата на Лейф Ериксон, е основал първото си селище на югозападния бряг на Гренландия през 982 г. Вашата находка може да е един от неговите кораби, доставящи продоволствие. -      Ами ако добавя, че освен кораба открихме и нещо друго? -      Какво? -      Боя се, че не мога да ви кажа, докато не дойдете на място. -      Съжалявам - категорично отсече тя. - Това ли е всичко? -      Сроковете ни притискат, доктор Воан. В Гренландия вече е зима и времето се разваля. Разполагаме само с три часа светлина в денонощието. -      Казах ви, че не мога да дойда. -      Поканихме още трима археолози - продължи Маколи. - Може би сте чували за тях - професор Хялмар Йенсен от Норвегия, сър Дориън Сейнт Джордж Бонд от Англия и Роб Фалконър от „Бъркли“. -      Сър Дориън е автор на основен труд за мореплаването на викингите - каза тя. - Йенсен е водещ авторитет по скандинавска генеалогия. Фалконър е блестящ, макар и малко безмилостен. В добри ръце сте. Лекси не спомена, че Фалконър навремето ѝ беше любовник. Бе успял почти да я излекува от интереса към мъже. -      Бихме искали да дойдете и вие. -      Защо? -      Професор Финчъм, вашият научен ръководител от „Харвард“, ми каза вчера, че когато става дума за рунология, никой няма по-голяма дарба и усет от вас в превеждането на ранни скандинавски надписи. Нарече ви „разбивач на кодове“. Тя се разсмя. -      Барнаби знае за руните много повече, отколкото аз бих могла да науча някога. Трябвало е да вземете него. -      Всъщност той бе първият ни избор - призна Маколи. - За съжаление, в момента се възстановява от сърдечна операция и не би издържал на суровите условия на ледената шапка. Препоръча вас. -      Много съм поласкана, но отговорът си остава отрицателен - каза тя. - Имам работа, генерал Маколи, и вече използвах цялата си отпуска. -      Доктор Бенчли с готовност се съгласи да дойдете - изтъкна той. - Много е благодарен за дарението, което господин Хенкок направи току-що за дружеството. Мога да ви предложа и още един стимул. Ако се съгласите да дойдете с мен, ще прехвърля петдесет хиляди долара в сметка номер едно-едно-четири-пет-шест-три в „Пайлът Гроув Сейвингс Банк“, преди да сме излезли от тази стая. Това беше номерът на разплащателната ѝ сметка. -      Как можете да го направите? Той извади смартфона си. -      Банковата ви информация вече е записана. Лекси никога не беше смятала парите за важни. Не ги смяташе и сега, макар че мисълта за развалените спирачки на джипа и закъснелите с шест месеца вноски на заема ѝ за обучение я накараха да се замисли. -      Доктор Воан, на летището ни чака „Лиърджет“ и след четири дни ще ви върна, за да продължите работата си. -      Това е лудост. -      Нека ви кажа нещо за много богатите. Те са различни от вас и мен - рече той. -      Значи имате време да четете и Фицджералд. -      Преди много време. Лекси се надяваше, че няма да съжалява за решението си. -      Трябва да отида до жилището си - каза тя. - Да взема душ и да си събера нещата. -      Няма проблем. -      Колата ми е повредена. -      Имам кола под наем. 7. 18 ноември Международно летище „Жан Лесаж“ Квебек Сити, Канада Самолетът на Хенкок едва се изкачи на височина седем хиляди и шестстотин метра над Сейнт Пол, когато млада жена в копринена роба се доближи до креслото на Лекси и ѝ връчи изписано на ръка меню. Лекси си спомни, че последното, което бе яла, бе някакво топено сирене със сухар снощи на задната седалка на джипа. Изведнъж се почувства прегладняла. След чашата пино гриджо тя се наслади на миди соте с дребен лук в сметанов сос и аспержи винегрет. Маколи се присъедини към нея на масата от полирано тиково дърво, докато довършваше крема брюле. Беше се избръснал и взел душ, след като се качиха на самолета, и сега носеше джинси и синя памучна риза. Освежен, той изглеждаше още по-млад. В крайчетата на уморените му кафяви очи имаше бръчки, резултат от смях или стрес. Беше се порязал по време на бръсненето. -      Как получихте разрешение за излитане? - попита го тя. -      Светът работи по неведоми начини - отвърна той и си поръча сухо мартини. Когато пристигнаха на летището в Минеаполис, имаше силен снеговалеж и началникът на частния терминал уведоми Маколи, че всички кацания и излитания са отменени до подобряване на видимостта. Очакваше се полетите да бъдат отменени и на следващия ден. Чакалнята на малкия терминал беше претъпкана със заседнали пътници, които се мъчеха да наемат коли и да намерят къде да отседнат. Маколи заръча на Лекси да го изчака там, докато се върне. Минутите се заточиха и Лекси започна да се чуди дали цялата история не е някакъв витиеват номер. Импулсивно се обади в клона на банката си в Сейнт Пол. След като даде личните си данни, касиерът ѝ каза, че текущият ѝ баланс по сметката е петдесет хиляди и осемдесет и два долара и трийсет и шест цента. Двайсет минути по-късно Маколи се върна. -      Да вървим - подкани. -      Обратно в Сейнт Пол ли? -      Навън към самолета - уточни той. - Трябваше да се уверя, че ледът е махнат, преди да излетим. -      Но началникът каза, че всички полети са отменени - започна тя, но той вече я водеше навън. След по-малко от десет минути бяха във въздуха. -      Ще ни гонят ли? - попита тя, докато Маколи задъвка първата си хапка ребърца алангле. - Кои? -      Въздушната полиция... Откъде да знам, по дяволите? Нарушихте закона. -      С основателни причини - изтъкна той. Кацнаха в Квебек, за да уредят митническите формалности. -      Какво да посоча като цел на посещението? - прошепна му тя, докато приближаваха гишето. -      Забавление - каза той. - Само забавление. Петнайсет минути по-късно отново бяха във въздуха. Когато самолетът се издигна на крайцерска височина, Маколи помоли момичето да донесе две чаши от стогодишния арманяк на Хенкок. Лекси намери първата глътка за разтапяща. -      Ще направя предположение защо ме помъкнахте със себе си - каза тя. -      Давайте - насърчи я Маколи. -      Освен на викингския кораб, вероятно сте попаднали на някаква плочка, свитък или нещо друго с руни по него. -      Добро предположение - рече той и отпи с наслада глътка бренди. -      Е, колко разбирате от рунология? - попита тя. -      Горе-долу толкова, колкото вие сигурно знаете за мисиите на Осма военновъздушна част в Швайнфурт през четиресет и трета - подхвърли той с ленива усмивка. -      Август и октомври - каза тя. - Шейсет летящи крепости били изгубени при първата атака, а при втората били свалени седемдесет и седем. Втория път предприели и бомбардировки за отвличане на вниманието, но Шпеер вече бил преместил производствените мощности. Той я зяпна за няколко секунди. -      Ще се омъжите ли за мен? Тя се разсмя. -      Дядо ми е бил пилот на В-17. Изчезнал над Берлин през четиресет и четвърта. Чували ли сте някога за камъка от Кенсингтън? -      Доктор Бенчли ми обясни, че бил някаква стокилограмова плоча, уж покрита с викингска писменост, и че ви била идея фикс. Добави също, че бил фалшификат и че би било голяма грешка да ви водим на малката си забава. Предложи самият той да дойде. -      Ще ви докажа, че е автентичен - заяви тя и извади няколко листа от стара кожена чанта. Постави първия на масата пред него. -      Това е надписът върху Кенсингтънския камък. Маколи погледна странните символи, букви, знаци и нещо като схематични фигурки, подредени плътно в подобие на отделни редове текст. Не беше спал от две нощи и му беше трудно да се съсредоточи. Умората му се подсилваше от въздействието на брендито и тази смущаваща млада жена. -      Малко ми приличат на йероглифи - каза той. -      Много добре, генерале - усмихна се тя. - Скан- динавците са използвали същия принцип в руническата си азбука. Най-ранните рунически надписи са отпреди почти две хиляди години и преди навлизането на латинския и латиницата чрез християнските монаси през единайсети век, руническата азбука е била използвана за записване на всички важни събития. Тя е сравнително проста, най-често са се използвали именно тези шестнайсет знака. По-късно основните знаци били допълнени с така наречените руни с точки. Маколи вдигна поглед и видя, че големите ѝ виолетови очи го гледат внимателно. На светлината на лампата зад нея забеляза проблясък на старо злато в гъстата ѝ кестенява коса. Тя бе определено привлекателна, но точно сега последното, което му трябваше в живота, бе още една жена. Не и след Даяна. -      Повечето рунически камъни от единайсети век са предимно мемориали на починали, семейни саги или разкази за прочути експедиции. Били са изработвани от опитни каменоделци. Преди две години преведох един рунически камък от 1050 г., открит в Норвегия. В него се разказва за откриването на Добрата земя Винланд от Лейф Ериксон петдесет години по-рано. -      Къде е тази Винланд? - попита Маколи. -      Различните теории я поставят от Нова Скотия до Кейп Код, но никой досега не е намерил археологически доказателства за това. -      А какво е станало с Ериксон? -      Никой не знае. Лекси постави пред него друг лист. -      Това е транслитерация ред по ред на руните от Кенсингтънския камък - развълнувано каза тя. - Искате ли да ви го преведа на английски? Маколи погледна объркващите неразбираеми букви. Последното нещо, което му се искаше, беше да слуша обясненията ѝ. 8 : göter : ок 22 : nоrrmеn : ро : ...о : opbagelsefard : fro : vinland: of : vest : vi : hade : läger : ved : 2 : skLär : en : dags : rise : nor : fro : peno : sten : vi: var : ok : fiske : en : dagh : äptir : vi: kom : hem : fan : 10 : man : rode : af: blod: og : ded: AVM : frälse : äf : illü. -      Как започнахте да се интересувате от всичко това? - попита той. -      Половин норвежка съм - отвърна тя. - Баба ми по майчина линия беше археолог любител и се запалих покрай нея. Маколи не издържа и се прозя. -      Хайде да починем - предложи. - След няколко часа ще кацнем в Гуз Бей да заредим, после имаме още четири часа път до остров Кулусук при източното крайбрежие на Гренландия. За щастие, там няма да се наложи да минаваме през митницата. Смятат, че щом хората са достатъчно луди, за да идват на онова място, няма смисъл да си правят труда да ги проверяват. -      Няма да е зле да поспим - съгласи се тя. -      Можете да се настаните в каютата на Джей Ел - каза той. - Ще намерите най-комфортното легло на височина десет хиляди метра. Оказа се прав. 8. 20 ноември Летище „Кулусук“ Източна Гренландия Утрото надничаше зад завесите на прозорчето в малката каюта, когато на вратата леко се почука. Тя се отвори бавно и лицето на момичето се появи в отвора. -      Ще кацнем след половин час. Желаете ли да закусите с генерал Маколи? Лекси долови аромата на прясно сварено кафе и откри, че отново е гладна. -      Веднага идвам. Облече дрехите, с които излизаше на терен - широки кадифени панталони, вълнена риза на шотландски карета и кожени ловджийски ботуши с гумени подметки. -      Ще трябва да навлечете зимната си екипировка, когато стигнем - каза Маколи, когато тя седна на масата за закуска. Той вече беше нападнал порция омлет и пиеше кафе и портокалов сок. Тя си поръча същото. -      Свързах се по радиото с базовия лагер на ледника. Тримата ви колеги вече са пристигнали - уведоми я той. - Там има виелица, но се надявам да успеем да стигнем с някой от хеликоптерите. Загледана през прозореца към безкрайната шир от лед и скали, Лекси изпита силно чувство на самота заради огромните мащаби на всичко тук. Нейни предци бяха дошли в тази земя преди повече от хиляда години. Маколи проследи погледа ѝ. -      На някои места ледът е дебел три километра - подхвърли той. - Кой знае какви тайни крие в себе си? Лекси видя на хоризонта назъбения край на гигантски айсберг, който се носеше спокойно в сивото като олово море. Изглеждаше достатъчно голям, за да могат да кацнат на него. Докато самолетът бавно се спускаше към пустия бряг, минаха над малко инуитско селище. Простите колиби бяха ярко боядисани в червено, синьо и жълто. Край селището някакъв мъж тичаше зад шейна, теглена от кучета. Минути по-късно се приземиха на дълга, оградена от лед писта. -      Добре дошли в Кулусук - каза Маколи. - В славните си дни това място е било част от старата радарна система за ранно предупреждение за евентуална съветска атака. След изтеглянето ни доста е западнало. До пистата имаше малка група стари паянтови постройки. На площадка до два двумоторни самолета стоеше транспортен хеликоптер „Бел 412ЕР“. Всички машини носеха логото на „Аншуц Интернешънъл“. Веднага щом двигателите затихнаха, Лекси чу воя на вятъра. -      Времето може да ви се струва лошо, но мога да управлявам хеликоптера в такива условия - увери я Маколи. - Преди да тръгнем, ще трябва да облечете нещо по-топло. Има достатъчно дрехи в хотел „Четири сезона“ в Кулусук. Лекси слезе от самолета и свирепият вятър я нападна. Ледени частици жилеха лицето ѝ, докато Маколи я водеше към най-голямата постройка. Вътре във фоайето вятърът продължаваше да вие почти толкова силно, колкото и отвън. Миришеше на пържен бекон. -      Стив! - раздаде се измъчен вик от малкия бар в другия край на лобито. -      О, не - изстена Маколи, когато Мелиса се затича към него. -      Слава богу - рече тя, докато го обгръщаше в обятията си и в изпарения от бърбън. - Трябва да се махна оттук, Стив. Слънцето едва е изгряло и после отново настъпва нощ. Трябва да кажеш на Джей Ел, че ако не му трябвам повече, искам самолетът да ме закара обратно в Далас. -      Ще му кажа - обеща Маколи. -      Сериозно, скъпи, направо ще умра тук - изхленчи тя и по белите ѝ като мляко бузи се търкулнаха сълзи. - Той обича проклетия си пес повече от мен. Очите на Мелиса се вторачиха в Лекси. -      А тази коя е? - остро попита тя. -      Доктор Воан е археолог - обясни Маколи. - Ще я откарам до базовия лагер. -      Защо тя отива там, а аз не мога? -      Важно е, Мелиса. -      Тя е новата на Джей Ел, нали? -      Не - твърдо заяви той. -      Не ме оставяй тук, Стив. Кълна се, вече не издържам. -      Казах ти, че ще говоря с Джей Ел - увери я Маколи. - Само се дръж още малко. Той поведе Лекси по стълбите да ѝ намерят зимно облекло. -      Какво означаваше всичко това? - попита тя, докато обличаше термален костюм върху дрехите си. -      Какво ще кажете за чисто ново „Порше Карера 911“? -      Не разбирам. -      Наша си шега - каза той. - Джон Лий харесва компанията на красиви жени и предпочита да са му на разположение, но не му се случва често, когато тръгне на някакво приключение като това. Както и да е, обикновено им подарява ново порше. -      Така значи. Десет минути по-късно отново бяха навън и вървяха към хеликоптера. Това беше основната транс- портна машина на експедицията. Наземният екип на Хенкок беше завършил прегледа и загряваше двата двигателя „Прат & Уитни“. Хеликоптерът беше двупилотен и Маколи даде знак на Лекси да седне на съседната седалка. Тя вече усещаше как машината се люлее от силните пориви на вятъра, преди още да са се отделили от земята. -      Не се безпокойте - успокои я той. - Ще подруса, но пътуването ще ни отнеме само петнайсетина минути, освен ако не попаднем в сериозна снежна буря. Полетът продължи половин час и през повечето време Лекси имаше чувството, че всеки момент ще ѝ прилошее. Комбинацията от възходящи и низходящи потоци беше убийствена. В един момент се понасяха нагоре, а в следващия летяха устремно надолу. За първи път през живота си Лекси разбра какво означава сърцето ти да се качи в гърлото. Изпита първата тръпка на истински страх, когато попаднаха в снежната буря. Всичко стана напълно бяло и Лекси изгуби всякакво чувство за ориентация къде е планинската верига, към която се приближаваха. Явно летенето в мляко не беше достатъчно лошо, защото бяха подети от поредния порив на вятъра и отново се спускаха надолу. Лекси се вкопчи с всички сили в стоманената рамка на седалката си. Всеки път, когато поглеждаше Маколи, той сякаш не забелязваше кошмара около себе си и оставаше напълно спокоен и отпуснат, докато управляваше големия хеликоптер в коварната обстановка. Когато най-сетне излязоха от бурята, Лекси видя, че приближават малък палатков град върху ледената шапка. Маколи кацна на вертолетна площадка, означена със светлини. -      Добре се справихте - похвали я той, след като изключи двигателя. - Изобщо не беше забавно да се лети в онази супа. Лекси не каза нищо. Беше благодарна, че не е оповръщала цялата кабина. Все още замаяна, тя слезе от хеликоптера и го последва към най-голямата палатка в комплекса. Вътре имаше десетина мъже, пръснати около маси с електронно оборудване. Един стоеше пред дъска за инструктаж. Другите седяха на маси, подредени в груб кръг около два дизелови калорифера. Всички се обърнаха да погледнат новодошлите. -      Разбивачката на кодове е тук - извика един от тях. Беше Роб Фалконър. 9. 20 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия Джон Лий Хенкок стана от мястото си начело на масата и тръгна към нея. -      Аз съм Джон Лий - представи се той, стискайки ръката ѝ. Лекси не бе имала представа какво да очаква и остана леко изненадана, че мъжът е по-нисък от нея, с прошарена коса, сресана назад, и с открито, гладко избръснато лице. Тъмнокафявите му очи под леко отпуснатите клепачи я гледаха напрегнато. -      Простете, че го казвам, но ми изглеждате малко не във форма - каза той, без да пуска ръката ѝ. - Да ви предложа нещо да се подкрепите? -      Добре съм... наистина - отвърна тя. - Но да, бих приела с удоволствие. Пак без да пуска ръката ѝ, той я поведе към една от масите, където до поднос с чаши стоеше отворена бутилка. Имаше старомоден етикет и Лекси успя да прочете думите „Олд Форестър“ над пръстите му, докато ѝ сипваше един пръст от питието. Тя изпи тъмния, ухаещ на дим еликсир на една дълга глътка. Вкусът бе изумително мек. -      Много е добро - усмихна се Лекси - чувствам се като нова. Един мъж се приближи от другата ѝ страна. -      Мисля, че се срещнахме в Лондон преди три години - рече той. Лекси се обърна и видя сър Дориън Сейнт Джордж Бонд, чието характерно лице бе все така короновано от познатата непокорна сребриста коса. На осемдесет години, той си оставаше гигант в археологията, бе човекът, последвал Хауърд Картър в Долината на царете в Египет, а след това бе оставил своя диря в науката с трудовете си върху тайните на ранното скандинавско мореплаване. -      Благодаря, че сте ме запомнили - каза тя. -      Докладът ви беше блестящ. При предишната им среща сър Дориън беше силен и изправен. Сега в сивите му очи още блестеше остър интелект, но тъмните петна под тях изглеждаха като синини. Беше свалил най-малко двайсет и пет килограма и беше едва ли не мършав. Лекси се зачуди защо се е съгласил да рискува здравето си на това място. Хялмар Йенсен бе следващият в малката опашка, наредила се да я поздрави. Петдесетгодишният норвежки антрополог бе учил в „Оксфорд“, след което бе участвал в екипа, открил мястото на Омирова Троя южно от Дарданелите. Сега водещ експерт по биология на неандерталците и еволюцията на човека в Европа, той бе първият, извлякъл успешно ДНК от древни скандинавски човешки фосили. -      Приятно ми е да се запознаем, доктор Воан - каза той с пленителна усмивка и твърд норвежки акцент. - Подобно на сър Дориън, аз също останах впечатлен от работата ви. С очилата без рамки, кацнали на малкия му нос, той ѝ напомни за мистър Роджърс от телевизионното предаване, което обичаше да гледа като малка. Норвежецът се дръпна, за да направи място на Роб Фалконър. Силен и стегнат, с телосложението на състезател по ски спускане, Роб все така носеше косата си дълга до раменете и черна брада, а поразителните му очи с цвета на блед кехлибар бяха точно толкова арогантни, колкото ги помнеше. -      Не е нужно да се запознавам с този археолог - заяви той с присъщия му провлечен акцент от Южна Каролина. След защитата на доктората в „Бъркли“, Роб бе специализирал подводна археология и си бе спечелил световна слава с откриването на останките от лагера на Хенри Хъдсън край река Отава, където разбунтувалият се екипаж го изоставил при последното му пътуване. Лекси се бе влюбила в него, след като се запознаха в Месопотамия през лятото на последната ѝ година в „Харвард“. Той много се различаваше от често лишените от чувство за хумор археолози, които познаваше. Роб беше крайно непочтителен и дори бе споделил с нея, че се интересува от „археология в стила на Индиана Джоунс“. -      Бяхме страхотен екип - каза Фалконър на останалите. - Още не знам защо реши да ме изостави. Бяха живели заедно два месеца. Тя буквално го боготвореше, докато една нощ той не проникна в компютъра ѝ и не открадна половината от дипломната ѝ работа върху руните с точки от дванайсети век, за да завърши собствения си докторат. Тя искаше да го изобличи, но научният ѝ ръководител Барнаби Финчъм я посъветва да не го прави. „Ще се получи грозно и няма да постигнеш нищо - казал ѝ бе той. - Не се безпокой. Ще постигнеш своето.“ -      Деляхме много малка палатка - продължи Фалконър. - Може и да съм хъркал. Лекси видя как погледът на Маколи се втвърди. Хенкок покани всички да седнат и застана срещу тях пред редицата компютри и свързочна техника. Когато се настаниха край калориферите, бялата немска овчарка отиде при Йенсен, завъртя се в кръг и се сви в краката му. Норвежецът се наведе да почеше кучето между ушите. -      Бива ви в общуването с кучета, професор Йенсен - каза очевидно впечатленият Хенкок. - Старият Хап рядко се присламчва към друг освен мен. Йенсен се усмихна, без да престава да чеше кучето. -      Ще ми се да имах същия успех с другия пол - подхвърли той. -      След като всички пристигнахте - започна Хенкок, - вече сме готови за първото си спускане до викингския кораб и пещерата под него. Трябва да знаете, че сте тук с една-единствена цел, да ми кажете мнението и заключенията си, след като видите какво съм открил. За всички ви ще има щедри награди, както професионални, така и финансови. Много добре знам, че археологията не носи печалби като добиването на нефт и газ. Правеше всичко по силите си да омаловажи самия себе си. -      Ето основните правила - продължи той. - На този етап сигурността е от първостепенна важност. Щом видите онова, което е долу, ще разберете защо. Настоявам да няма никакво водене на бележки, никакви дневници, никакви моливи и химикалки. Няма да носите фотоапарати, телефони или друга електроника. Няма да докосвате нищо, докато сме долу, освен ако не ви разреша. -      А какво имаме право да правим? - вметна Фалконър. -      Да наблюдавате - ехидно отвърна Хенкок. - Плаща ви се, за да наблюдавате. Лекси се огледа и видя, че членовете на експедицията на Хенкок едва се държат на крака. Напрежението от заниманията им през предишните дни и седмици ясно си личеше по сивкавите лица и зачервените очи. -      Всеки от вас ще трябва да се съгласи да бъде набързо обискиран, преди да облечем костюмите и да слезем долу - продължи Хенкок. - Ако това не ви харесва, кажете ми още сега и веднага ще ви върна обратно там, откъдето ви взех. Никой не каза нито дума. -      Ще останем долу около трийсет минути. Загрижени сме относно прекаленото вкарване на топлина на обекта, така че вместо прожектори ще трябва да ползвате мощни фенери. Той се обърна към дъската за инструктаж и посочи скицата на двете шахти в леда. -      Най-напред ще слезем с асансьор. В кабината има достатъчно място за всички ни. Втората шахта е почти сто и двайсет метра по-дълбока и ще се спуснем в нея един по един с лебедка. Ще стъпите в стремена и ще се държите за веригата, докато не стигнете дъното. Втората шахта е широка само деветдесет сантиметра. Надявам се, че никой от вас не страда от клаустрофобия. Стомахът на Лекси се сви. Помисли си дали да не се обади и да признае, че изпитва страх от тесни затворени пространства. На десетгодишна възраст беше пропаднала през прогнилите дъски, покриващи един изоставен кладенец във фермата на баба ѝ и дядо ѝ. Намериха я чак след десет часа. Тя бе прекарала мъчителна нощ в тинестата вода долу, като се справи само защото бе затворила очи и си представяше, че е във ваната у дома. Отвори уста да заговори, но видя, че останалите приемат вестта ако не с вълнение, то поне спокойно. Като единствена жена, не искаше да се набива на очи, като оповести страховете си. -      Аз ще сляза пръв - каза Хенкок. - Останалите ще ме последвате на интервали от три метра. Редът на спускане е следният: аз, сър Дориън, Фалконър, професор Йенсен, доктор Воан и накрая генерал Маколи. Маколи посрещна археолозите в палатката, определена за столова, един по един, за да ги обискира набързо, след което те облякоха защитните костюми и се върнаха при Хенкок. Фалконър беше единственият, който му създаде проблем. Настоя да вземе със себе си джобния си бележник, защото се страхувал някой да не му го открадне. Когато Маколи му каза, че тогава може да остане горе, той предаде бележника. Лекси беше последна. -      Направо се обличайте - подкани я Маколи. - Все пак трябва да имам доверие на някого. Отново валеше сняг, когато влязоха в асансьора и започнаха първото спускане. В крайна сметка няма да е толкова трудно, помисли си Лекси, докато потъваха бавно в голямата, добре осветена шахта. Трийсет минути по-късно стигнаха пещерата на „Мартенски заек“. Огромната, пуста кухина в леда беше ярко осветена и приличаше на декор от работилницата на Дядо Коледа във филм на Дисни. Дребният като джудже Джордж Кабът ги чакаше при лебедката над по-малката шахта. Маколи му нареди да включи двигателя и лебедката силно задрънча, все едно спуснаха котвена верига на кораб. Без да губи никакво време, Хенкок стъпи в първото стреме. Няколко минути по-късно изчезна в дупката. След три метра Кабът спря лебедката и закачи втори стремена. Сър Дориън стъпи в тях без проблем, но ръцете му бяха твърде слаби, за да се задържи за веригата. Отказа се след два опита. -      Вържете ме за проклетото нещо - настойчиво рече той. Кабът намери въже и го уви два пъти около гърдите на сър Дориън, след което го завърза с моряшки възел. Пусна отново лебедката и осемдесетгодишният учен се плъзна надолу в мрака, като едва успя да се напъха в дупката. Фалконър и Йенсен заеха местата си и се спуснаха без никакъв проблем. Дойде ред на Лекси. Тя изпита първия пристъп на ужас, когато застана над малкия отвор. Затвори очи и се насили да си напомни, че долу я чака нещо невероятно важно, нещо, което е чакала едва ли не през целия си живот. Когато отвори очи, дупката ѝ се стори още по-тясна. -      Не съм сигурна... - смънка тя. -      Какво става там горе, по дяволите? - извика Хенкок някъде отдолу. Маколи видя тревогата ѝ. -      Не се безпокойте - успокои я той. - Просто си представете как се спускате в тъмен кладенец. -      Точно... това е проблемът - каза тя. -      Добре, тогава ще се спуснем заедно - реши той. Накара Кабът да закрепи още един комплект стремена малко под първия и стъпи в тях. -      Елате - подкани я. -      Один да ни е на помощ - промълви Лекси и стъпи в горните стремена. Маколи я прегърна през кръста и даде знак на Кабът да пусне лебедката. Дрънченето започна отново и се спуснаха надолу. -      Добър ход, генерале - подвикна Кабът, докато изчезваха в мрака. След двайсет минути спускане Лекси започна да си представя, че черната стена лед се затваря над тях, и се разтрепери неудържимо. Протегна ръце назад и придърпа Маколи към себе си. -      Прощавай - прошепна тя. -      Простено ти е - отвърна той. 10. 20 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия Когато Лекси и Маколи стигнаха дъното, останалите четирима стояха в сводестия тунел, проправен с парните маркучи в края на шахтата. Лъчите на фенерите им бяха насочени в една и съща посока. Йенсен беше зяпнал нещо с увиснало чене. Лекси се обърна да погледне. На ярката светлина на фенерите ѝ се стори, че древният викингски кораб се появява от ледена мъгла и се носи право към нея. Той бе живо въплъщение на нещо, което бе виждала единствено на рисунки от единайсети век. Пристъпи по-близо и се възхити на сложните гравюри по върха на бушприта, извит като глава на морска змия. Познаваше дизайна и бе сигурна, че кърмата на кораба, все още скована в леда, има подобна украса. -      Както е казал великият бард - обади се сър Дориън с внушителния си глас, - „ти би изслушал разказ, от чиято най-слаба дума младата ти кръв се би смразила, мозъкът - побъркал, очите ти - изхвръкнали безумно от своите орбити като звезди“. 31 Лекси разглеждаше гравюрите по големия сандък в носовата част, когато Хенкок я заговори за първи път. -      Ще имате предостатъчно възможности да изследвате тайните на кораба. Но сега имаме по-важна находка, която искаме да ви покажем. Давай, Стив. Маколи пристъпи към леда под кила на кораба и започна да го разбива в кръг с брадвичка. След няколко минути разкри отвор, който беше достатъчно голям, за да минат през него. Лекси изпълзя на четири крака в пещерата и изчака няколко секунди, докато очите ѝ свикнат с тъмното. Отляво имаше покрита с лед повърхност на гладка базалтова скала. На около шест метра навътре пещерата започна да се разширява и да става все по-висока. Всички, с изключение на Маколи, вече можеха да стоят изправени. След още три метра Хенкок спря и насочи лъча на фенера си към скалния под покрай стената. -      Невъзможно - промълви сър Дориън. Лъчът осветяваше идеално запазено тяло на мъж. Той лежеше по гръб със скръстени на гърдите ръце в церемониалната поза на мъртвите. След него лежеше друг мъж, чиито ботуши бяха на сантиметри от главата на първия. И той беше положен по същия начин. Лекси видя, че редицата тела продължава покрай стената. -      Колко са? - попита Фалконър, който влезе последен. -      Деветима - отвърна Маколи. Сър Дориън достигна деветото тяло в редицата. -      Вижте го само - посочи той. Гъстата руса коса на викинга беше дълга близо метър, внимателно прибрана под масивните му ръце. Главата му бе положена върху навита постелка за спане от овча кожа. Личеше си, че покритата му с лед кожа е много светла. Отворените очи бяха стряскащо сини. -      Обърнете внимание на долихоцефалния череп - почти благоговейно рече Йенсен. - Типичен северняк. Истински млад тевтонски бог на своето време. Наметалото на мъжа беше обточено с плетка в червено и златно. -      И е един от лидерите - допълни Лекси. -      Можем ли да разгледаме облеклото им? - попита Фалконър. - То би могло да ни подскаже какви са били и откъде са дошли тук. Не можем да го направим, без да ги докосваме. -      Давайте - съгласи се Хенкок. Фалконър коленичи до втория в редицата. Главата и раменете му бяха покрити от кожен шлем с качулка, който предпазваше ушите и бузите. Наметалото бе стегнато в кръста с тънък кожен колан. От едната му страна бе закрепен дълъг нож и кожена кесия. Фалконър с усилие успя да отвори кесията и извади от нея огниво. -      Едва ли е било от полза, след като дървата са свършили - отбеляза той. Наметалото на викинга беше замръзнало. То покриваше тялото от раменете до коленете. Плътната вълнена материя бе изрязана при дясната му лопатка. -      Дясната ръка винаги е била свободна, за да върти меча - каза Фалконър. Той разкопча колана и разтвори замръзналото наметало. Под него викингът беше облечен с ленена туника с копче и връв за стягане при врата и два джоба на кръста. Под туниката викингът носеше широк кожен панталон. Платнени навуща защитаваха краката му от коленете до кожените ботуши. Фалконър бръкна в джобовете на кръста, но не намери нищо. -      По-навътре има още едно тяло - каза Хенкок. Десетият викинг лежеше настрани край стената. В лявата си ръка стискаше длето. На пода до него имаше двуглав чук. -      Този е бил каменоделец - посочи сър Дориън и коленичи до тялото. - Вижте в какво състояние са ръцете му. Лъчът на Лекси освети каменна плоча, облегната на базалтовата стена и покрита с лед. Беше квадратна, със страна около деветдесет сантиметра. Повърхността ѝ бе покрита с едва видими знаци, повечето също покрити с лед. -      А това трябва да е сагата му за експедицията - каза тя. Знаците бяха подредени в дванайсет реда, всеки с десетки символи. Горните седем вървяха в права линия от ляво на дясно. Трите долни започваха да се извиват надолу, отразявайки намаляващите сили на каменоделеца. Последният вървеше почти отвесно. -      Може каменоделецът да е бил пиян - обади се Фалконър. -      Умирал е - изтъкна Лекси. - Ръцете му едва са можели да държат чука и длетото. -      И е работил в пълен мрак - добави сър Дориън и вдигна най-близкия мангал. Подобно на останалите на пода, той лежеше катурнат настрани. Маколи си спомни последните думи от дневника на Тед Морган, след като екипажът свършил горивото и останал затворен в същия лед хиляда години след тези мъже. И Морган, и този каменоделец бяха оставили последните си мисли за спасителите, които така и не дошли. -      Можете ли да разчетете нещо? - обърна се Хенкок към Лекси, която бе клекнала пред надписа. Плочата беше покрита с близо три сантиметра лед, който правеше невъзможно прочитането на знаците, макар че някои райони по краищата се виждаха по-ясно. -      Написано е на стар футарк, което би трябвало да означава, че е преди дванайсети век - каза тя. Първите символи на горния ред се виждаха отчетливо. За един лаик те представляваха неразбираеми фигури от прави линии, но Лекси ги разпозна с лекота. Прочитането им я накара да потръпне от вълнение. Написаното число беше 1016. Насочи лъча към другите различими знаци по краищата и разчете още една дума в началото на петия ред. Каменоделецът беше написал „Винланд“. В края на следващия ред се четеше думата „Лейфр“. Последните символи на един от долните неравни редове се превеждаха като „свещеното място“. Останалата част от сагата бе скрита под леда. -      Колко можеш да преведеш? - попита Фалконър, който не можеше да види добре плочата заради другите. Лекси понечи да отговори, когато върху качулката ѝ капна капка. Тя бе бързо последвана от още две. Йенсен освети с фенера си тавана на пещерата. Ледът се топеше. -      Ако не се махнем веднага, телата ще започнат да се разлагат - каза той. Норвежкият му акцент се беше засилил от вълнение. - И това ще бъде огромна загуба за науката. Хенкок ги поведе навън. Щом стигнаха при шахтата, той каза на Стив Маколи да затвори входа с големия леден блок, вече изсечен за целта. Когато се върнаха на повърхността, Хенкок се обърна към Джордж Кабът. -      Изключи асансьора и лебедката долу. И гледай да си останат изключени. -      Дадено, шефе. 11. 21 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия Излязоха от асансьора и се озоваха в жестоките обятия на поредната буря. -      Температурата отново пада - извика Маколи на Хенкок. Арктическият вятър бе толкова силен, че бяха принудени да вървят приведени, докато пресичаха малкото открито пространство. В оперативната палатка двама от свързочния екип бяха заспали пред радиостанциите и другото комуникационно оборудване. Трети гледаше „Изкуплението Шоушенк“ на лаптопа си, докато чакаше съобщения. Лекси се насочи направо към машината за кафе. Маколи отиде при нея. -      Разчете част от надписа, нали? - каза той, преминал на „ти“. - Видях изписаното по лицето ти вълнение. -      Толкова ли беше очевидно? - попита тя. Останалите се присъединиха към тях. Хенкок добави в чашата си щедра доза арманяк. Сър Дориън пък си сипа само от коняка. Над тях покривът на палатката се тресеше от напорите на вятъра. -      Е, какво научихме дотук? - попита Хенкок, след като всички се настаниха по-близо до калориферите. Сър Дориън заговори пръв. Лекси ясно виждаше, че слизането в пещерата е изчерпало почти всичките му сили. Личеше си болката в очите му, докато отпиваше дълга глътка коняк. -      Уверен съм, че радиовъглеродното датиране ще потвърди, че мъжете в пещерата са от началото на единайсети век - каза той. -      Успяхте ли да разчетете нещо от надписа? - обърна се Хенкок към Лекси. -      Първите символи в една сага отбелязват датата - отвърна тя. - Годината е 1016. Думите ѝ бяха посрещнати с изумено мълчание. -      Освен това успях да разчета две други малки части по краищата на текста. Те включваха думите „Лейфр“, „Винланд“ и „свещеното място“. Йенсен се вторачи в нея. Беше потресен. -      Ако това е истина... - започна той и млъкна. -      Кое ако е истина? - поинтересува се Хенкок. -      Може би е време за малко история - намеси се сър Дориън и погледна Хенкок. - През 982 година викингът Ерик Рижия, който се възприемал от мнозина едва ли не като божество и бил прогонен от Исландия за убийство, стигнал до това пусто място и го нарекъл Гренландия. Годината 982 е първата сигурна дата за стъпването на европейци в Америка. -      Имате предвид в далечния север - уточни Хенкок. -      Наричайте го както искате - отвърна сър Дориън. - Разстоянието до континента не е по-голямо от разстоянието от Америка до Бахамите, до които стигнал Колумб при плаването си петстотин години по-късно. -      Но Колумб пръв е стигнал до континента - заяви Хенкок. -      Може би - рече Йенсен. -      След като изследвал тези води - продължи сър Дориън, - Ерик Рижия основал селище на югозападния бряг на Гренландия близо до Кейп Феъруел. После отплавал обратно за Исландия и организирал флотилия, която да откара още стотици заселници до новия му рай. -      Но това е станало трийсет години преди нашият каменоделец долу да изсече надписа си - каза Хенкок. -      Точно така - съгласи се сър Дориън. - Искам да кажа, че онези първи заселници и хилядите, които дошли по-късно, бързо открили, че тук няма дървесина, с която да построят домове за семействата си и навеси за добитъка. Зимите били свирепи, както ще се убедим сами, ако останем още тук. Затова всички копнеели да изследват водите на юг, където е по-топло. Сякаш за да потвърди думите му, единият прът на палатката, подпиращ покрива, внезапно се пречупи със силен пукот. Сър Дориън, който вече не можеше да скрие болката си, се намръщи, докато се опитваше да се намести по-удобно в стола си. Още една глътка арманяк временно повдигна духа му. -      С което стигаме до Лейф Щастливеца или Лейф Ериксон, сина на Ерик Рижия - продължи той. - Доктор Воан ни каза, че е прочела буквите ЛЕЙФР в надписа в пещерата. Лейфр е старото норвежко изписване на английската версия на името Лейф. -      Може да е имало повече от един Лейф - възрази Хенкок. - Името сигурно е било доста често срещано в Норвегия и Исландия. -      Не - възрази сър Дориън. - Заедно с годината и няколкото други думи, разчетени от доктор Воан, става дума за норвежко божество и може би за последната му експедиция. -      Какво всъщност знаем за него? - попита Маколи. - Истината, не легендите. -      Роден е през 980 г. - каза сър Дориън. - Едва на деветнайсет прекосил Северния Атлантик от Гренландия до Норвегия, разстояние от почти три хиляди километра, с малка открита лодка. Никой друг не го е правил преди. Той е бил най-добрият мореплавател на времето си. -      Как са се ориентирали преди хиляда години? -      Ранните норвежки мореплаватели не са имали начин да определят географската дължина - обясни сър Дориън, - но са се научили да определят ширината с помощта на примитивни уреди, подобни на слънчеви часовници, представляващи пръчка или игла в центъра и концентрични окръжности около нея. Било грубо, но ефективно устройство. Не бих се изненадал, ако открием такова и на кораба долу. -      Не ми изглежда много точен уред - усъмни се Хенкок. -      Бил е достатъчно точен, за да стигнат до Волга в Русия и до Нил в Египет - изтъкна Фалконър. -      Ериксон е бил на двайсет и три, когато повел експедиция на юг от Гренландия и открил земя, която нарекъл Винланд - продължи с обясненията сър Дориън. - Според „Флатеярбок“... -      Кое? - не разбра Хенкок. -      „Флатеярбок“ е средновековен ръкопис, в който са записани най-важните събития от скандинавската история, например откриването на нови земи - обясни сър Дориън. - В него има и описание на Винланд. -      И къде е била тя? - попита Хенкок. -      Никой не знае със сигурност - отговори Лекси. - В сагите се описва като място, където реките били пълни със сьомга и се срещал разнообразен дивеч. Гроздето растяло в изобилие. Скандинавците много обичали вино. Очите на сър Дориън проблеснаха. -      Дивата лоза е била много рядка в Нова Скотия и дори на юг до Мейн и Ню Хемпшър - добави той. - Обаче се е срещала в изобилие по крайбрежието на Масачузетс. -      Да не искате да кажете, че според вас Винланд е Масачузетс? - попита Хенкок. -      Няма никакви доказателства - сви рамене сър Дориън. - Иначе щяхте да празнувате не Деня на Колумб, а Деня на Лейф Ериксон. Имаме обаче добра представа за курса на Ериксон, който е описан два пъти в сагите. Той е плавал два дни на югозапад от Маркланд, или Нова Скотия, както я наричаме ние, преди да види суша. За тези две денонощия с лекота би могъл да измине около четиристотин и осемдесет километра. След това е продължил на запад между голям остров и някакъв нос, за да стигне мястото, на което прекарал зимата. Само две места пасват на това описание - полуостров Кейп Код и Нантъкет. -      Може пък да е попаднал в буря през тези два дни. И да е изминал само сто и петдесет километра - скептично отбеляза Хенкок, докато двама от хората му се мъчеха временно да закрепят покрива на палатката. -      И още нещо - каза сър Дориън. - Ериксон и хората му прекарали зимата във Винланд. Отсекли дървета, за да си построят къщи, и събрали дървесина, която да откарат в Гренландия, където не растат дървета. Но когато дошла пролетта, той заминал без дървения материал. Можем само да предположим, че е смятал да се завърне. -      Тогава защо не го е направил? - попита Хенкок. -      Когато се прибрал в Гренландия, баща му Ерик Рижия бил мъртъв - намеси се Йенсен. - В селищата върлувала треска. Лейф станал водач на оцелелите. Така или иначе, няма сведения да се е връщал във Винланд. -      И само с това ли разполагате? - попита видимо разочарованият Хенкок. -      За съжаление, няма сигурни доказателства - заключи Лекси. -      Освен ако не се намират на сто и петдесет метра под нас - вметна Роб Фалконър. В настъпилата тишина нов мощен порив на вятъра разкъса северния край на палатката и събори металната стойка с машината за кафе. Един от членовете на екипа грабна платнище и излезе навън в мрака. -      Знаем ли кога е умрял Ериксон? - поинтересува се Маколи. -      Знаем, че през 1015 г. е бил все още жив - каза Йенсен, който бе експерт по скандинавска генеалогия. - В сагите не се споменава нищо за смъртта му. -      Какво според вас е имал предвид каменоделецът, когато е писал за свещеното място? - попита Хенкок. - Възможно ли е да става въпрос за Валхала... за дома на скандинавските богове? -      Мисля, че надписът ще ни каже, че той е в свещеното място - каза Лекси. -      Кой? - попита Хенкок. -      Лейф Ериксон - отвърна тя. -      Какво ви кара да смятате така? Досега Лекси не беше мислила за това. Хрумна ѝ просто на момента. Може би бе доловила нещо, но без да го забележи. За заключението ѝ нямаше реални основания. -      Наречете го инстинкт - каза тя. -      Да се надяваме, че ще намерим отговора на този и на много други въпроси, когато разчетем и останалия надпис - намеси се сър Дориън. -      Добре - каза Хенкок. - Ще се наложи да действаме бързо. Довечера ще извадим викингите в чували и ще ги поставим в хладилник, за да спрем разлагането, докато уредим транспортирането им. След това ще вземем инструментите, оръжията и другите им лични вещи, ще каталогизираме всичко, след което ще го приберем, за да го пратим в Тексас. Докато се прави това, доктор Воан ще слезе в пещерата и ще започне да разчита останалите руни върху плочата. Нея трябва да извадим особено внимателно. Друг екип може да разчисти леда от викингския кораб. Ясно е, че не можем да го изнесем точно сега, но в него може да има ценни неща. -      Господин Хенкок - прекъсна го сър Дориън и повиши тон. - Трябва да възразя... -      Освен това ще ми трябват препоръки за лабораториите, които са най-добре оборудвани за научно и медицинско изследване на напълно запазен човек отпреди хиляда години - продължи Хенкок. - „Тексас Агис“ ще са готови да ми целуват задника, за да се доберат до някое от онези момчета. Маколи стана от стола си. -      Джей Ел, нека да обмислим по-добре положението - предложи той. - Хората ни са изтощени. Само се огледай. Едва се държат на краката си. Хенкок погледна към мъжете, дремещи пред комуникационните уреди. -      Само след седмица ще настъпи пълен мрак, Стив - изтъкна той. -      Американските военновъздушни сили са воювали тук четири години в разгара на зимата - напомни Маколи. - Можем да останем тук толкова дълго, колкото е необходимо. Но ако притискаме прекалено много хората си, ще се стигне до инцидент или по-лошо. -      Добре - отстъпи най-сетне Хенкок. - Ще се наспим хубаво и ще започнем на сутринта. Сър Дориън обаче не беше завършил. Той се извиси над Хенкок, покритите му с петна бузи се бяха зачервили от гняв. -      Трябва категорично да възразя срещу подобни прибързани и необмислени действия - заяви той. - Това може да се окаже едно от най-важните археологически и научни открития в историята и заслужава много по-внимателно планиране от онова, което предлагате. -      Благодаря за мнението ви, сър Дориън - каза хладно Хенкок. - Но ние сме доста опитни в тези въпроси. -      Нищо не ви пречи да се върнете с екипа си след няколко месеца и да свършите работата през пролетта, с всички необходими протоколи - не отстъпваше старецът. Хенкок се разсмя. -      Да не мислите, че ще успеем да запазим откритието в тайна през следващите четири месеца? Половината страни на света ще намерят начин да предявят претенции върху всичко, което сме намерили долу. Бъдете благодарни, че откритието е дело на екипа на Хенкок. Знаем какво да правим. -      Не бива да го правите - настоя сър Дориън и погледна към другите археолози, надявайки се на подкрепата им. -      Господин Хенкок - поде Йенсен. - Трябва да призная, че доводите на сър Дориън са разумни. В зависимост от надписа на плочата, откритието може да се окаже равностойно на гробницата на Тутанкамон в Долината на царете. Не можете просто да приберете всичко в контейнери и да го пратите в Тексас. -      Защо не в Тексас? - заяде се Хенкок. - Нужно ли е да напомням на вас и на сър Дориън, че Британският музей в Лондон е претъпкан с артефакти, плячкосани от древни цивилизации от целия свят? Нищо не пречи тази находка да се озове в Далас. Вътрешно Лекси подкрепяше сър Дориън. Разграбването на пещерата ѝ се струваше едва ли не светотатство, но реалността на модерната археология бе, че вече нямаше никакви свещени канони. На повечето големи разкопки, в които беше участвала, се разгаряше брутално съперничество между археолозите кой да спечели славата и къде да отидат находките. Канеше се да заговори, когато Хенкок стана. -      Приключихме - заяви той. - Лягам си. Лекси се върна в палатката си и видя, че температурата продължава да пада. Макар че калориферът беше пуснат докрай, дъхът ѝ излизаше на пара в светлината на газената лампа. Бутилката вода, която беше оставила до походното си легло, беше замръзнала. Трябваха ѝ десет минути да се справи с влагата в спалния чувал, като го изсуши на калорифера. Преди да се пъхне в него, за да се стопли, тя прибра вътре фенера, закачи дебелите ръкавици от еленова кожа на въжето над леглото и изгаси лампата. Бавно се унесе в сън сред воя на вятъра и постоянното бръмчене на дизеловия генератор, който захранваше по-голямата част от лагера. Сънува, че се намира в търбуха на огромен космически кораб, носещ се сред безкрайния междузвезден мрак. 12. 21 ноември Шлос Фалкенберг Кобленц, Германия След като изслуша гласовото съобщение, записано на защитения телефон в кабинета му, принц Йоханес Карл Ерих Мария фон Фалкенберг, деветият принц от кралската фамилия Фалкенберг, се изпълни с въодушевление. Загледа се през високия прозорец, обърнат към северния бруствер на замъка му над река Рейн, и по бледите му бузи бавно се търкулнаха сълзи на неподправена радост. Няколко минути продължи да гледа как мекият мокър сняг тихо се сипе върху външните бойници, осветени от прожекторите, наредени в рова около защитните стени. Неороманският замък, който се издигаше величествено над могъщата река, се намираше на ръба на дълбока клисура. През вековете той бе издържал обсади и атаки на французи, италианци, а в по-новата история и на американците в края на Втората световна война. От 1215 г. той бе родовият дом на кралската фамилия Фалкенберг. Обслужващият персонал на принц Фон Фалкенберг се бе оттеглил преди часове и кабинетът му бе изпълнен с тишина, ако не се броеше пукането на огъня в огромната камина. Над мраморната ѝ лавица покойната му съпруга Ингрид го гледаше от масления портрет, поръчан малко след сватбата им. Принцът отново поклати невярващо глава. Новината бе изумителна и той мислено отправи благодарствена молитва, че още е жив, за да види въздействието ѝ върху света. Удостоен с Рицарски и Железен кръст за героизма си като млад танков командир на Източния фронт, той бе преживял ужасите там само за да се върне у дома и да стане свидетел на унищожението на повечето индустриални активи на фамилията от съюзническите бомбардировачи и на изнасилването и убийството на съпругата му Ингрид и на трите им дъщери в имението в Кьонигсберг от мародерстващи руски войници през 1945 г. Единствено трескавата непоколебима вяра му беше помогнала да преживее онези времена. Тя бе в корена на съществото му откакто беше момче и единствената истинска кауза, която бе почитал някога. Той и семейството му бяха изпитвали единствено презрение към Хитлер и главорезите му. Без да се ожени повторно, той посвети много десетилетия на възстановяването на семейното състояние, преди да си възвърне мястото на един от най-богатите хора в Германия. На деветдесет и пет беше още строен и в добра форма, с гъста, макар и побеляла коса и тънък орлов нос. Облече син халат от китайска коприна върху копринената си пижама, седна зад бюрото и записа основните елементи от телефонното съобщение върху лист с монограм, след което добави инструкциите. Когато приключи, позвъни на личния си прислужник Щайгер. -      Моля, събудете Ернст - каза му, когато Щайгер се появи минута по-късно. - Искам да кодира това съобщение и да го изпрати незабавно на Сьоренсен в Рейкявик. Да го отбележи като спешно. -      Веднага, хер хауптман 41 - отвърна Щайгер, използвайки военния чин на Фон Фалкенберг. В битката при Курск в Русия през 1943 г. Щайгер бе спасил живота на принца при картечен обстрел и се бе прибрал в Германия без лява ръка и ляв крак. Тъй като не можеше да работи, бе изпаднал до просяк по изровените от бомби улици на Берлин. Фон Фалкенберг го намери след войната и му предложи място в личното си домакинство до края на живота му. Докато излизаше от кабинета със съобщението, Щайгер се зачуди какво ли е станало, за да върне блажената усмивка на лицето на хауптмана, което от толкова години беше безизразна маска. 13. 22 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия Лекси се събуди стреснато. Електронният часовник на стойката до леглото показваше 02:07. Воят на вятъра и бръмченето на генератора си бяха абсолютно същите, но тя усети присъствието на друг човек. Бавно свали ципа на спалния чувал, извади фенера и го включи. Роб Фалконър се взираше в нея, дългата му черна коса бе покрита със сняг. По брадата му имаше малки висулки. Беше коленичил в края на походното ѝ легло, стиснал единия ѝ ботуш в лявата си ръка. В дясната държеше малкия ѝ кожен бележник, който тя винаги прибираше в ботуша си преди лягане. Ухили се и малките висулки по брадичката му паднаха. Той вдигна бележника като фокусник, изпълняващ познат трик, внимателно го пъхна обратно в ботуша, който остави до другия край калорифера. -      Всичко си е на мястото - каза той. -      Последната ти кражба няма да ти донесе награда, Роб - отбеляза тя. - Още не съм си записала нищо в бележника. -      Не бях сигурен дали не криеш нещо от мен - подхвърли той и седна на ръба на леглото ѝ. -      Само ти можеш да мислиш по този начин - рече тя. -      Моята сладка секси Лекси - промърмори той и се наведе към нея. - Има ли място и за мен? Бледите му кехлибарени очи блестяха весело на светлината на фенера. -      Какво си направил? - попита тя. -      Нищо не съм направил... засега - отвърна той. -      Познавам те - заяви тя. - Гледаше по същия начин и след като открадна дипломната ми работа от компютъра ми. Той се разсмя. -      Ще пренапиша историята. И съм склонен да бъда убеден да ти дам място под слънцето. От него се носеше лека миризма на нафта и Лекси забеляза мазно петно на гърдите на термалния му костюм. -      Къде си бил? -      Мога ли да ти имам доверие? -      Никога не си се доверявал на никого - изтъкна тя. -      Нека ти покажа - предложи той и се наведе да я целуне. Лекси го халоса с фенера по главата и Фалконър падна на пода. -      Мътните да те вземат - изсъска той. -      Махай се от палатката ми или ще пищя чак до Валхала, а после ще трябва да обясняваш на Джон Лий Хенкок какво си търсил тук. Той стана и отстъпи назад, като разтъркваше слепоочието си. Лекси държеше лъча насочен към него, докато той не излезе през двойното платнище на палатката във виелицата навън. Лекси си помисли дали да не се облече и да събуди Стив Маколи, но бе смъртно уморена от дългото пътуване и всичко случило се след това. Реши да изчака до сутринта. Дръпна отново ципа на чувала и потъна в дълбок сън. Пронизителни звуци проникнаха в съзнанието ѝ. Секунди по-късно тя изплува от мъглата на съня и се събуди напълно. От мрака навън се чуваха викове. Въздухът в палатката бе леденостуден, бръмченето на генератора не се чуваше. Лекси свали ципа на спалния чувал, обу още чифт дълги чорапи и навлече термалния костюм, ръкавиците и ботушите. Излезе отвън и видя няколко души от екипа да тичат из лагера с фенери в ръце. Отиде до оперативната палатка, където завари Хенкок, Кабът и Маколи пред неработещото комуникационно оборудване. Калориферите тук също не работеха. Единственото осветление се осигуряваше от две малки газени лампи. -      Някой е саботирал основния генератор - обясни ѝ Маколи. - Опитваме се да възстановим захранването от двата по-малки. Хенкок си оставаше спокоен и уверен. -      В момента топлината и комуникациите са основен приоритет, дори да се наложи да прекратим работата по изваждането. Стив, ако не възстановим отоплението, ще трябва да откараш екипа до Кулусук с транспортния хеликоптер. -      Какво става тук, по дяволите? - промърмори Кабът, докато излизаше да открие причината на проблема. -      Не знам - сви рамене Хенкок. - Но мисля, че ни трябва подкрепление. -      Очевидно някой в лагера се опитва да ни попречи - каза Маколи. - Въпросът е кой. Лекси бързо им разказа за посещението на Фалконър в палатката ѝ и как го е хванала, докато се опитвал да открадне бележника ѝ. -      Кога стана това? - попита Маколи. -      Преди около три часа. -      Защо не събуди някого от нас? -      Съжалявам... Помислих си, че не е толкова важно. -      Било е - натърти Хенкок. - Ако не беше съсипал сателитния телефон, можел е да го използва. И сега щеше да е на път към брега. Маколи изпрати доктор Калахан да претърси палатката на Фалконър. Лекарят се върна след няколко минути с новината, че личния багаж на археолога го няма. -      Един от снегомобилите също е изчезнал - добави той. -      Трябва да е свързано с викингската находка - предположи Хенкок. - Някой трябва да слезе долу. Някой от хората, които са видели всичко. Маколи погледна Лекси. -      Аз ще отида - предложи. -      Трябваш ми тук, Стив. Може да се наложи скоро да превозваш хора, а хеликоптерът също трябва да се провери дали не е саботиран. Колкото до другите... -      Аз ще сляза - каза Лекси с надеждата, че първият пристъп на страх не се е изписал на лицето ѝ. 14. 22 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия -      Може да пратим доктор Калахан с нея - предложи Маколи, който знаеше, че Джон Лий няма представа за клаустрофобията ѝ. -      Ще се оправя - каза тя. -      Добре. - Хенкок се обърна към един от свързочния екип. - Веднага щом възстановим захранването, искам да се свържете с Далас под тревога. Кажете им, че искам пълна охрана за следващите дванайсет часа. Не ми пука как ще я осигурят. -      Използвай уоки-токито, ако загазиш - прошепна Маколи на Лекси. - Веднага ще сляза. -      Слушам, генерале - отвърна тя и отдаде насмешливо чест. -      Погрешно обръщение - подхвърли той зад гърба ѝ. Лекси се спусна с асансьора в компанията на Джордж Кабът. Когато стигнаха първата пещера, той въведе кода, за да включи втората лебедка, след което закрепи стремената за кабела. Лекси погледна малката черна дупка и осъзна, че вече не се страхува от спускането. Може би защото вече бе слизала долу или заради вълнението, че ще види отново находката. Каквато и да бе причината, беше благодарна за спестените ѝ силни емоции. Канеше се да пъхне крак в стремето, когато погледна нагоре и видя нещо мазно да капе от лебедката върху кабела. Кабът проследи погледа ѝ. -      Не се безпокойте - каза той. - Тези неща постоянно протичат. Докато се спускаше бавно надолу, Лекси държеше лъча на фенера насочен към ледената стена пред нея. Започна да забелязва повтаряща се поредица от бразди, разделени от малки кръгли дупки в леда на всеки дванайсет или петнайсет метра. Беше се занимавала малко със скално катерене и дупчиците ѝ заприличаха на следи от котки. После си спомни, че Роб беше опитен катерач. Лесно би могъл да скалъпи ремъци. Трябвало му е единствено достатъчно здраво въже, за да се спусне в шахтата. Лъчът най-сетне освети дъното под нея. Лекси слезе от стремето и пристъпи в страничния тунел. Викингският кораб ѝ изглеждаше недокоснат, но тя видя, че някой е бил тук от миналия път. Леденият блок, с който Стив Маколи беше затворил входа на пещерата, бе избутан настрани и дупката зееше. Вътре ледът продължаваше да се топи и да капе от тавана, макар че телата изглеждаха все още непокътнати. Когато погледна светлорусия викинг, чиито горни одежди бяха обшити в червено и златно, тя видя, че наметалото му е разтворено, а джобовете са откъснати. Каквото и да е имало в тях, вече беше изчезнало. В дъното на пещерата каменоделецът все така лежеше на мястото си, но когато насочи лъча към камъка с руните, Лекси откри, че слоя лед вече го нямаше. Разбра как го е направил Роб. При първото им идване железните мангали на викингите лежаха празни до тях. Сега два бяха изправени в основата на камъка. До тях имаше празна пластмасова бутилка от кока-кола. Лекси я подуши. Миришеше на нафта. Ръцете ѝ трепереха, докато коленичеше пред камъка и оглеждаше горния ред на надписа на светлината на фенера. Някои от символите бяха така грубо изсечени, че не успя веднага да разпознае отделните знаци и съответно, значението на думите. Други символи ѝ бяха непознати и отразяваха идиом, който никога не бе срещала при разчитането на други стари текстове. Бързо заключи, че пълният превод на сагата ще изисква часове проучване, както и анализ на всички ранни скандинавски фрази и символи, които бе каталогизирала в Сейнт Пол. Успя да разчете достатъчно знаци, за да си даде сметка, че ако каменоделецът е записал истински събития, това е най-важната археологическа находка след откриването на свитъците от Мъртво море. „Дойдохме през бурята и оцеляхме“ - прочете тя. Инстинктът ѝ се оказа верен. Викингите наистина бяха част от последната експедиция на Лейф Ериксон до Винланд през 1016 г. На връщане към Гренландия се натъкнали на нещо страховито и могъщо на някакъв остров, на който били принудени да потърсят убежище. В сражението с чудовището Ериксон бил убит и погребан там. „Той лежи в свещеното място...“ Гласът я стресна. Идваше от слушалките на радиостанцията ѝ. -      Лекси, трябва веднага да се качиш горе - каза Стив Маколи. -      Добре - отвърна тя, но умът ѝ неволно продължаваше да превежда символите на следващия ред. Текстът по-нататък трябваше да е указание за нова експедиция, която да открие гроба на Ериксон и онова, което е било погребано с него. Каменоделецът бе записал описания на ориентири, които да им помогнат да намерят пътя - места, съществували преди хиляда години. „Под опашката“ - прочете тя на следващия ред. -      Джордж казва, че още не си стъпила в стремето - разтревожено се обади Маколи. - Случило ли се е нещо? -      Идвам - каза тя и с неохота пресече пещерата обратно към тунела. След като върна ледения блок на мястото му, тя се обади на Джордж Кабът, че е готова. След секунди лебедката задрънча отново и тя започна да се издига. Макар че бе седем сутринта, горе нямаше никакъв намек за дневна светлина. След спускането ѝ вятърът бе утихнал до тих стон, но снегът продължаваше да вали. Чу кучешки лай в далечината, докато вървеше към оперативната палатка. Звуците бяха дълбоки и ритмични, повтаряха се на всеки няколко секунди. Сигурно беше немската овчарка на Хенкок. В палатката сър Дориън се беше свлякъл до калориферите, почти скрит от планината одеяла. Очите му бяха мътни и нефокусирани. Йенсен му помагаше да изпие някакви хапчета с чаша вода. Маколи и Хенкок стояха при комуникационното оборудване и пиеха кафе. -      Хап намери нещо преди малко - каза Хенкок. - Може би ще можете да ни помогнете да го идентифицираме. Той я поведе към изхода, когато Хялмар Йенсен и доктор Калахан препречиха пътя му. Йенсен изглеждаше разтревожен. -      Сър Дориън получи нещо като сърдечен пристъп или удар. Трябва час по-скоро да бъде откаран в болница. -      Така е - потвърди лекарят. - Симптомите отговарят на исхемичен инсулт, при който се запушва мозъчна артерия. При запушена артерия невроните не получават достатъчно енергия и в един момент мозъкът ще престане да функционира. -      Ще го откараме с хеликоптера веднага щом се върнем - каза Хенкок. Навън той се качи в снегомобил и махна на Лекси да седне до него. Маколи ги последва с втора машина по тъмното ледено поле. Лекси забеляза, че следват дебел пожарникарски маркуч, с който изпомпваха разтопената вода от шахтите. Когато стигнаха пукнатината в леда, където маркучът свършваше, Хенкок спря машината и слезе. Някой бе монтирал захранван от акумулатор прожектор на стоманена тринога, който светеше надолу. На ръба на пукнатината стоеше член на експедицията, държащ на ремък развълнуваната немска овчарка. -      Хап го надуши и дойде тук да провери - каза Хенкок. Лекси пристъпи напред и погледна през ръба. Трупът лежеше по очи в средата на склона. Беше чисто гол и тялото бе посиняло от студа. Главата бе замръзнала в леда. Не можеше да го разпознае на мътната светлина. -      След още час трупът ще бъде затрупан от снега и стопения лед - изтъкна Хенкок. -      Смятаме, че помпата още е работила, когато са го хвърлили долу - обади се Маколи. - Главата е замръзнала след това. -      Има само един отличителен белег по тялото - каза Хенкок. - Татуировка. Лекси пристъпи по-близо до тялото. Торсът приличаше на мъжки манекен от витрина. На лявата буза на задника му имаше татуировка. -      Това е Роб Фалконър - заяви тя. -      Сигурна ли си? - попита Маколи. -      Татуировката... на санскрит е. -      Какво означава? -      Не е важно - отвърна тя, а зъбите ѝ започнаха да тракат. -      Нека аз реша това - настоя Хенкок. Лекси се поколеба няколко секунди, след което погледна Маколи. -      Написано е името Александра. 15. 22 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия Лампите в оперативната палатка изведнъж светнаха и Лекси чу нестройни радостни възгласи от другия край на лагера. Няколко минути по-късно Джордж Кабът дойде да докладва, че са осигурили достатъчно енергия за калориферите от двата по- малки генератора. -      Трябвало е да изглежда като авария, но някой нарочно е превърнал големия „Кохлер“ в скрап - каза той. - При това доста находчиво. Използвал е предпазния клапан, за да излее три и половина литра моторно масло в туба, след което е сипал на негово място керосин. След около половин час лагерите са станали на нищо и моторът е спрял. Междувременно той вече е бил далеч. Намерих тубата с машинно масло зад палатката. Маколи се взираше в комуникационното оборудване покрай стената. Двете мощни многочестотни радиостанции, предназначени за военни кораби и инсталации, им бяха осигурявали пряка връзка с всяка станция по света. Още не работеха. -      Само не ми казвай... - изстена Хенкок, докато Кабът отиваше към тях. -      Тук всичко изглежда наред - промърмори техникът, след като огледа превключвателите и интерфейсните модули. Коленичи и изпълзя зад тежката стоманена маса на радиостанциите. Минута по-късно се появи отново и се изправи, държейки в ръка нещо като голяма спринцовка за подкожни инжекции. -      Радиоапаратура за двеста хиляди долара е направена на боклук с това нещо - отвратено рече той с източния си акцент. - Просто така. Маколи поднесе спринцовката към носа си. -      Киселина? -      Именно - потвърди Кабът. - Изтеглил е сярна киселина от някой акумулатор и я е инжектирал през вентилаторите в задната част на радиостанциите. Изпържил е всички платки. -      Какво е това нещо? - попита Маколи. -      Прилича ми на шприц за сметана - обади се Лeкси. - За украсяване на торти. -      Къде е готвачът? - ядосано попита Хенкок. Когато готвачът норвежец Торвалд пристигна, му показаха с какво са били съсипани радиостанциите. -      Имаме такъв шприц в кухненското оборудване... разбира се - каза той видимо озадачен. - Не знам обаче как се е озовал тук. Хенкок незабавно взе следващите си решения. -      Джордж, провери всеки квадратен сантиметър от хеликоптера за евентуален саботаж. След като приключиш, постави стража при него. -      Дадено - отвърна Кабът и тръгна към изхода. Хенкок се обърна към Маколи. -      Скоро ще се съмне, Стив - поне за няколко часа. Ще имаш време да отлетиш до Кулусук за резервната радиостанция. Междувременно се обади на директора по сигурността на „Аншлуц“ в Далас и му кажи, че спешно ни трябва охрана с пълно бойно снаряжение. Да сключи договор с фирма, която може най-бързо да прати хората си тук. Не ми пука за цената. -      Ами Фалконър? - попита Маколи. -      Изкушавам се да пратя тялото му с теб, но не искам да пипам местопрестъплението - каза Хенкок. - Седалището на гренландската полиция е в Нуук. Свържи се с тях и им обясни какво е станало. Сигурен съм, че ще пратят следовател и екип криминалисти. Дотогава няма да докосваме нищо. -      Тялото му ще бъде покрито с половин метър лед, докато дойдат - изтъкна доктор Калахан. -      Това е техен проблем. Половин час по-късно транспортният хеликоптер беше проверен внимателно от техническия екип и загряваше на площадката. Вятърът временно бе утихнал и на изток като че ли бе станало малко по-светло. -      Машината е чиста - докладва Кабът на Маколи. - Лично проверих всеки квадратен сантиметър. -      Благодаря, Джордж - кимна Маколи. -      Доведи кавалерията, Стив - с крива усмивка каза Хенкок. Стиснаха си ръцете и загледаха как носят сър Дориън на импровизирана носилка от оперативната палатка до площадката. Хялмар Иенсен, Лекси и Калахан вървяха зад него. Когато пристигнаха на площадката, сър Дориън още беше в съзнание. -      Съжалявам, че ви създадох грижи - каза той на Хенкок и се помъчи да се усмихне. - Моля ви да постъпите отговорно с откритието, господин Хенкок. Не заслужава по-малко. -      След всичко случило се вече споделям мнението ви - отвърна Хенкок, докато качваха археолога в хеликоптера и закрепваха носилката на стоманения под. Лекси и Хялмар Йенсен се качиха да се сбогуват набързо и норвежецът остави сака му до носилката. -      С нетърпение очаквам да се видим отново в Лондон, сър Дориън - каза Лекси, докато Калахан му биеше успокоително, което да го отпусне по време на полета. Хенкок и останалите стояха край площадката, докато Стив Маколи внимателно издигна големия хеликоптер във въздуха. Лекси му помаха енергично и той вдигна ръка в отговор, след което полетя на север към Кулусук. 16. 23 ноември Гренландия Маколи се издигна на триста метра и увеличи скоростта на сто и деветдесет километра в час. Двата мощни двигателя „Прат & Уитни“ работеха с познатия си гърлен рев. При липса на турбулентност и с видимост почти три километра щеше да види светлините на пистата в Кулусук след около петнайсет минути. Беше благодарен на Кабът за внимателния преглед на птичката. Маколи никога не бе имал доверие на хеликоптери. Той беше летец изтребител. Доверяваше се на крилете. Беше преживял няколко катастрофи, защото крилете му бяха позволили да остане във въздуха достатъчно, за да напусне безопасно поразения самолет. Когато организираше въздушния парк на Хенкок преди няколко години, Маколи се бе погрижил на всички хеликоптери на компанията да бъдат монтирани специални седалки, които да поемат всеки сериозен удар. Те ограничаваха потенциалното натоварване върху екипажа и защитаваха уязвимия врат и гръбнака. Освен това бе настоял да се монтират врати и прозорци, които лесно да бъдат отстранявани, както и запечатващи се сами резервоари, намаляващи риска от пожар след падане. Докато летеше над пустата ледена шапка, мислите му все се връщаха към събитията, случили се през последните двайсет и четири часа. Ясно беше, че някой е достатъчно отчаян, за да убива с цел да осуети работата им. Не можеше да повярва, че някой от дванайсетте членове на експедицията е отговорен за убийство и саботаж, но неколцина от тях бяха нови, включително и готвачът Торвалд, както и двамата местни инуити от поддържащия персонал. Ако не беше човек от експедицията, подозренията трябваше да паднат върху един от четиримата археолози. Но Фалконър беше мъртъв, а Маколи отказваше да повярва, че Лекси би могла да има пръст в това. Оставаха Хялмар Йенсен и сър Дориън. Спомни си страстния апел на сър Дориън към Джон Лий да преустанови плановете си за вадене на викингите от дълбоката пещера. Хрумна му, че старият англичанин може да се преструва на болен с цел да се върне, за да предупреди някого за откритието им. Маколи се обърна да го погледне. Очите на стареца бяха затворени и изглеждаше заспал. Така или иначе, ремъците прикрепваха носилката здраво към пода и той нямаше да може да помръдне, докато не стигнат Кулусук. Секунди по-късно проверяваше показанията на уредите, когато внезапно зад него нещо експлодира. Усети първата вълна изпепеляваща жега да минава през кабината, тя посипа каската му с парчета метал и пластмаса и разби предното стъкло. Само подсиленото пилотско кресло го спаси от убийствения удар. Обърна се назад към източника на експлозията. Взривът беше станал под роторите и трансмисията. Без работеща трансмисия перките вече не получаваха енергия, за да се въртят. Падаха. Маколи гледаше с ужас как сър Дориън, все така завързан за носилката, избухва в пламъци. Сивата му коса се подпали заедно с одеялата, покриващи тялото му. Нямаше начин да го спаси. Никое от предпазните му нововъведения нямаше значение, ако падането бе прекалено бързо. Спускаше се с десет метра в секунда и трябваше да забави скоростта, като накара роторите да се въртят в автоматичен режим. Ако успееше да стабилизира птичката за няколко секунди, естественият въздушен поток щеше да осигури достатъчно енергия, за да завърти перките и да позволи сравнително контролирано спускане. Минималната височина за автоматично въртене беше около сто и двайсет метра и той се надяваше, че е все още над този праг. Разполагаше с десетина секунди да се приготви за сблъсъка. Пламъците приближаваха кабината и той усещаше нагорещената палуба през подметките си. Сложи си ръкавиците, за да предпази ръцете си. Погледна нагоре и видя, че роторите са спрели и хеликоптерът е в режим на свободно падане. Посегна наляво и дръпна лоста, който изхвърляше прозореца на кабината до пилотското място. Седалката му имаше и закрепващи се на пет места предпазни ремъци с общ механизъм за освобождаване. Щом усетеше, че плъзгачите на хеликоптера докосват леда, щеше да задейства механизма и да се опита да се измъкне. Когато машината се стовари върху ледената шапка, Маколи бе ослепен от избухване на магнезиево бяла светлина. Заобиколен от огнен гейзер, той чуваше измъчения писък на разкъсван метал, докато хеликоптерът се разпадаше около него. Десет секунди по-късно пламъците достигнаха до единия от продупчените резервоари и мощният „Бел 412ЕР“ избухна в огнено кълбо. 17. 23 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия Лекси, която си миеше зъбите в банята от фибростъкло в края на лагера, спря и се заслуша в боботещия рев на приближаващия хеликоптер. Първата ѝ мисъл бе, че Стив се връща от Кулусук. Но той бе напуснал лагера само преди час. Изглеждаше малко вероятно да се прибере толкова бързо, освен ако не се е сблъскал с някакъв проблем. Седящият зад бюрото в палатката си Джон Лий Хенкок позна по звука на двигателите, че това не е Стив. Когато боботенето се усили, той бързо си даде сметка, че хеликоптерът не е един. Първата му мисъл бе, че вероятно пристигат полицейските служители от Нуук. Джордж Кабът гледаше как машините приближават от изток, летейки ниско над леда, на не повече от петнайсет метра височина. На бледата светлина на утрото не можеше да види никакви отличителни белези. Понечи да включи светлините на площадката, когато видя, че единият прилича на военен щурмови хеликоптер. Другите два бяха транспортни. Радиовръзката не работеше и нямаше начин да се свърже с тях, докато летяха право към базовия лагер. Когато пристигнаха над площадката за кацане, пилотите на транспортните хеликоптери включиха четири мощни прожектора, монтирани на търбусите, и осветиха целия лагер. По-малкият щурмови хеликоптер продължи да кръжи отгоре, а двата транспортни започнаха да се спускат. Хенкок стоеше с немската овчарка пред палатката си и ги наблюдаваше. Забеляза, че машините са боядисани в бяло, за да се сливат с ледения ландшафт. И трите хеликоптера бяха военни машини, произведени от „Юрокоптер“. Нямаха никакви опознавателни знаци и номера. Кои са тези кучи синове? - запита се трескаво той. Какво правят тук? Дали не бяха дошли да откраднат находката му? Загледа как петима членове на експедицията, сред които и доктор Калахан, приближават края на площадката, когато транспортните хеликоптери кацнаха. Първият, който излезе, беше командирът на мисията. Висок и слаб, със светлоруса коса, той имаше блестящи сини очи и овладяно, винаги сериозно лице. Името му бе Иоахим Халворсен, но обикновено го наричаха Риса. Ветеран от норвежките специални сили, Риса отделяше огромно внимание и на най-малката подробност от операцията, с която бе натоварен. Предварителните данни за тази мисия бяха съвсем оскъдни и погледът му вече обхващаше разположението на лагера, всяка палатка и отделна постройка, всеки човек, който бе излязъл навън. Винаги беше готов за неочакваното, за стъпките, които трябва да предприеме незабавно, ако някой окаже съпротива или заплаши успеха на мисията. На шейсет метра над него третият хеликоптер продължаваше да кръжи над лагера, готов да прехване всеки, който се опита да се измъкне от кордона. Подобно на четиринайсетте командоси, които скачаха от транспортните хеликоптери зад него, Риса беше облечен в бял термален костюм и лека защитна броня. Носеше чешки автомат „Скорпион Ево III“, 9-милиметров полуавтоматичен „Глок 19“ и колан с резервни пълнители и за двете оръжия. Роторите на машините бавно спряха. -      Вдигнете ръце и няма да пострадате - извика той над затихващия вой на двигателите. Четирима от петимата мъже на площадката за кацане се подчиниха. Петият, доктор Калахан, реагира гневно. -      Нямате право да ни заплашвате с оръжия. Тук сме по покана на... Риса го застреля в главата. Докторът се строполи на леда. Норвежкият готвач Торвалд беше излязъл от кухненската палатка да погледне какво става. Щом видя как доктор Калахан пада, веднага разбра, че трябва да се защити. В палатката имаше набор смъртоносни ножове. Беше станал експерт с тях по време на службата си в армията. Риса забеляза движението му с периферното си зрение и прецени разстоянието на двайсетина метра. С едно плавно движение опря приклада на автомата на рамото си и стреля само веднъж. Куршумът улучи Торвалд в гърдите и го уби на място. Лекси бе чула първия изстрел и открехна вратата на банята навреме, за да види как Торвалд пада на земята. Русият убиец даде заповед на хората си. Един от тях подкара първите четирима пленници към асансьора на шахтата. Останалите се разгърнаха и тръгнаха към лагера. Джордж Кабът разбра, че са загазили в мига, когато видя трите хеликоптера. Още преди да кацнат, той тръгна право към навеса, под който държаха снегомобилите на експедицията. Щом чу първите два изстрела, затича към „Арктическите котки“. Те бяха най-бързите снегомобили в лагера и можеха да вдигнат до сто и шейсет километра в час. Това нямаше да е достатъчно да избяга на щурмовия хеликоптер, но по ледената шапка имаше много пукнатини и пещери, където би могъл да се скрие. Всяка алтернатива бе по-добра от перспективата да умре като хванато в капан животно. Запали двигателя на белия снегомобил с надеждата, че той ще се слее със снега на слабата утринна светлина. Секунда по-късно излетя от навеса и се понесе към края на лагера, насочвайки се на изток към брега. В продължение на повече от минута щурмовият хеликоптер като че ли не го забеляза. За това време той вече се беше приближил към една падина, която изглеждаше идеална за скривалище. В далечината се задаваше снежна буря, която щеше да направи откриването му още по-трудно. Почти се беше измъкнал. Понесе се с главоломна скорост нагоре по ледения шелф, стигна върха и се изстреля над широката падина, прелитайки десет метра, преди снегомобилът да тупне тежко върху леда. Чуваше как щурмовият хеликоптер наближава, докато бавно намаляваше скоростта, за да спре под надвисналия леден корниз над падината. Точно от такова скривалище се нуждаеше, докато видимостта стане нулева по време на бурята. Изведнъж усети как ледът под него се раздвижва. Започна да осъзнава, че това не е никаква падина. Беше се приземил на нестабилен леден мост. Секунди по-късно ледът започна да поддава под тежестта на снегомобила. -      Ох, мамка му - промърмори Кабът, докато летеше надолу в пропастта, която сякаш нямаше дъно. 18. 23 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия Когато видя как фалангата командоси се разгръща в лагера, Лекси затвори вратата на банята и затърси подходящо скривалище. Малката постройка от фибростъкло бе модулна. Имаше две душкабини, четири умивалника и два малки шкафа, вградени в задната стена. Дори катерица не можеше да се скрие тук. Отделението с тоалетните се намираше над изкопана дупка в леда, постлана с дебел полиетилен, който да задържа отпадъците от отходните тръби. Лекси знаеше, че ще претърсят всяка клетка в тоалетната. Единственото възможно скривалище бе дупката под нея. Тя влезе в последната кабинка, вдигна задната част на тоалетната чиния и хвърли кожената си чанта с тоалетните принадлежности в дупката. Пристъпи към отвора и погледна надолу. На метър и осемдесет под нея имаше купчини замръзнали екскременти, покриващи полиетилена. Отворът изглеждаше твърде малък, за да се провре през него, но това бе единственият ѝ шанс. Чу викове отвън, докато нападателите продължаваха да подбират членовете на експедицията. Всеки момент щяха да отворят вратата на банята. Лекси събра крака и се плъзна през дупката, но спря, когато бедрата ѝ опряха в ръбовете. Разбра, че ако се опита да се провре със сила, само ще се заклещи. Отново проехтя изстрел. Ужасена от мисълта, че ще я заловят, Лекси се измъкна от отвора, разкопча термалния си костюм и го свали. Миг по-късно външната врата се отвори с трясък и тя чу гърлените гласове на двамата командоси, които влязоха в постройката. Пусна термалния костюм през дупката и отново се плъзна в отвора. Макар че бедрата ѝ отново се заклещиха, тя хвана задната част на тоалетната чиния и се избута надолу. Успя да се провре и падна на четири крака върху замръзналата купчина. Погледна нагоре и видя лицето на мъжа, който бе влязъл в кабинката, насочил напред автомата си. Ако погледнеше надолу през дупката, със сигурност щеше да я види. Лицето му изчезна. Лекси чу как външната врата на тоалетната се затвори, когато двамата излязоха да продължат претърсването на лагера. Без защита тялото ѝ вече започваше да става безчувствено от мъчителния студ. Лекси седна и бързо навлече костюма. Във всеки ъгъл на постройката имаше малък отдушник, на няколко сантиметра над ръба на ямата. Лекси се изкатери по замръзналите екскременти и надникна през отдушника, гледащ към лагера. Командосите водеха двама членове на експедицията към асансьора. Други шестима вече чакаха под стража при кабината. Лекси чу познатото дрънчене на лебедката и асансьорът бавно започна да се спуска в шахтата. 19. 23 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия В другия край на лагера Джон Лий Хенкок чакаше зад вътрешното платнище на палатката си. Немската овчарка долови напрежението му и заръмжа при звука на приближаващите стъпки. Хенкок държеше бейзболната бухалка, подарена му от собственика на „Тексас Рейнджърс“, след като бяха спечелили шампионата на Американската лига. След като видя как убиха доктор Калахан и Торвалд, не се съмняваше какво ще сторят с него, ако го хванат. Но защо? Разбираше, че викингската находка има голяма финансова стойност и че ще донесе огромна слава на учените, ако тайните на пещерата наистина са толкова важни, колкото твърдеше сър Дориън. Но кой би тръгнал да избива хора заради това? Просто нямаше логика. Видя, че навън вече започва да се смрачава. След по-малко от час щеше да настъпи непрогледна тъмнина. Трябваше само да избегне залавянето дотогава, след което да се измъкне от лагера в мрака. Вътрешното платнище на палатката се повдигна и се появи цев на автомат. Командосът влезе. Изненадан за момент от озъбеното куче, готово да се хвърли към него, той насочи оръжието си надолу, за да стреля по Хап. Хенкок замахна с всички сили с тежката бухалка и халоса мъжа по тила. Когато командосът се строполи, Хенкок го удари отново и счупи врата му под каската. Сега вече имаше шанс. Командосът беше горе-долу с неговия ръст. С костюма и каската му можеше да излезе незабелязано и да се измъкне. Хенкок бързо съблече своя костюм с логото на „Аншлуц Интернешънъл“. Докато сваляше бронята на командоса, забеляза червена емблема на гърдите на туниката му, над сърцето. Приличаше на малка изправена котва с отрязани краища. Може би са от някаква военноморска част, помисли си Хенкок, докато навличаше термалния костюм на командоса. На врата на мъртвия имаше малък златен медальон. Беше със същата форма като червената емблема. След като сложи бронята и каската, Хенкок взе автомата и излезе навън. Нападателите водеха трима от хората му към асансьора на голямата шахта. След всичко случило се Хенкок предположи, че пътуването им ще бъде еднопосочно. Помисли си какво би могъл да направи, за да им помогне. Една от силните му черти през зрелия му живот бе вградената способност да вижда възможността и да я използва винаги, когато се появи. Щом видя, че пилотът на единия транспортен хеликоптер отново включва двигателя, Хенкок бързо състави план за действие. Машината беше готова за полет. В кабината имаше радиостанция. Трябваше само да се задържи достатъчно дълго във въздуха, за да извика помощ и да съобщи местоположението си. Транспортният хеликоптер не можеше да избяга от щурмовия, но след като съобщеше за атаката, нападателите щяха да бъдат принудени да потърсят прикритие. Подобно на Стив Маколи, Хенкок имаше богат опит с хеликоптерите. Германският „Юрокоптер“ не можеше да е много по-различен от американските военни модели. Трябваше само да се качи на борда, да обезвреди пилота и да се вдигне във въздуха. После щеше да мисли за щурмовия хеликоптер. Тръгна към площадката с чешкия автомат в ръце. Пилотът го видя и му махна. Хенкок му махна в отговор. Люкът на пътническия отсек зееше отворен. Хенкок влезе и тръгна към кабината. Погледна навън и видя, че Хап го е последвал от палатката. Миг по-късно кучето скочи през отвора при него. Пилотът в кабината ядеше сандвич и нагласяше оборотите. Хенкок стовари приклада на автомата по врата му и мъжът се килна напред. Хенкок го измъкна от седалката и зае мястото му. Погледът му се плъзна по уредите. Оказа се по-лесно, отколкото си мислеше. Бавно премести лоста напред, за да излети. В същия миг някой опря автомат в тила му. -      Казват, че кучето било най-добрият приятел на човека - каза Иенсен. - Боя се, че в случая твоето ти струваше свободата. 20. 23 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия Риса огледа палатковия лагер на ярката светлина на прожекторите. Всичко дотук бе минало гладко, макар че бе получил заповед за операцията преди по-малко от дванайсет часа. Мисията му бе да овладее лагера и да прибере всичко, което Йенсен сметнеше за достатъчно важно, за да бъде взето. Йенсен го уведоми, че вече е елиминирал две от мишените, като е заложил бомба в хеликоптера им. Водачът на експедицията Хенкок в момента се намираше в по-голямата пещера заедно с всички останали освен двама. Единият се беше опитал да избяга със снегомобил, но стрелецът от щурмовия хеликоптер докладва, че е паднал в тристаметрова пропаст. Другото липсващо лице беше жена. Йенсен му бе казал, че иска тя да бъде заловена невредима. -      Може да се окаже много важна за нас в бъдеще - обясни той. Риса се зачуди дали мотивите на Йенсен са лични, или професионални. На два пъти му се беше случвало да убива жени (одобрени екзекуции) и бе изпитал особена тръпка, когато гледаше последните им движения и реакции - и двете нямаха представа какво смята да направи до мига, в който сложи край на живота им. Хората му бяха претърсили няколко пъти всяка палатка и постройка в малкия лагер. Йенсен твърдеше, че тя определено е тук. Единствената оставаща възможност бе да се е спуснала долу при пристигането им и да се е скрила в някоя цепнатина или ниша. Командосите му сега претърсваха стените на ледените шахти и пещерите. Риса нямаше представа какво са направили тези хора, за да заслужат да бъдат елиминирани, но не му и пукаше. Вече беше съобщил на командосите си, че лично ще извърши екзекуциите, защото не иска те да се чувстват виновни, че убиват невъоръжени и беззащитни хора. По реакциите им беше ясно, че сега му се възхищават още повече заради направената „жертва“ от негова страна. В действителност той с нетърпение очакваше екзекуциите. Знаеше, че е различен от останалите. Желанието му да убива беше дълбоко и първично. Отново щеше да поеме Божията власт, да изпита вълнението да стои до изпълнен с живот човек и да го прати във вечната бездна. Къде се беше дянала тази жена? През малкия отдушник под тоалетната Лекси бе гледала как залавят и последните членове на експедицията един по един. След това всички бяха качени в асансьора и свалени долу. В един момент с потрес видя как Хялмар Йенсен, облечен в същия термален костюм като тези на нападателите, лично предава Джон Лий Хенкок в ръцете им. Норвежкият археолог вече не ѝ приличаше на мистър Роджьрс от детството. Сега очите му ѝ се сториха студени и безмилостни. Малко след като пленниците бяха свалени долу, мародерите започнаха да изнасят на повърхността куп предмети и бързо да ги товарят в транспортните хеликоптери. Вече никой не заплашваше нападателите и те бяха свалили броните си. Лекси забеляза червената емблема над сърцата на костюмите им. От това разстояние ѝ приличаше на котва и ѝ бе смътно позната. Първите неща, натоварени в хеликоптерите, бяха черни чували за трупове, носени от по двама души. Преброи десет чувала и заключи, че в тях се намират викингите от дълбоката пещера. Следващият товар се състоеше от големи метални сандъци, повече от десет на брой. Явно бяха тежки, защото ги носеха двама души. Когато последва втората серия сандъци, вече се спускаше мрак. Пилотите включиха прожекторите на хеликоптерите, за да осветят лагера, докато работата продължаваше. На няколко пъти прекъсваше наблюдението си, когато командосите използваха тоалетната. За да остане скрита, беше издигнала стълб от замръзнали екскременти до отдушника, който не позволяваше да я видят през дупките на чиниите. По-малко от два часа след пристигането им товаренето на металните сандъци и другите неща спря за няколко минути. После Лекси чу как двигателят на единия булдозер оживя, последван бързо от втория. По-голямата машина се насочи тежко към тоалетната. 21. 23 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия Хенкок стоеше с останалите пленници в пещерата на „Мартенски заек“ на четиресет метра под повърхността. Ръцете им бяха вързани отзад с пластмасови белезници, пазеха ги двама командоси с автомати. През изминалите два часа гледаше как Йенсен и останалите ограбват долната пещера. Бяха изнесли десетте тела и почтително ги прибраха в чували, за да ги отнесат горе. След това дойде ред на няколко богато украсени сандъка, сред които и онзи на носа на кораба. Оръжията на викингите, личните вещи и екипировката бяха извадени и внимателно прибрани в здрави метални сандъци, преди да бъдат натоварени в асансьора. Последното, което измъкнаха, беше голямата каменна плоча с руните. Двама командоси я увиха в няколко дебели одеяла и я отнесоха на ръце до асансьора. Външно все така спокоен, Хенкок си спомни собственото си вълнение, когато двамата със Стив Маколи стояха на почти същото място и се канеха да влязат в носовото отделение на „Мартенски заек“. Сега му се искаше изобщо да не бе нареждал да продължат към второто откритие. Даваше си сметка, че това решение щеше да му струва живота. След като всичко важно бе извадено от пещерата, Риса нареди на четирима да останат, останалите да се върнат на повърхността. Хенкок безстрастно загледа как русокосият убиец зарежда патрон в цевта на глока си. Ненавиждаше мисълта, че времето му на този свят трябва да приключи тук. Винаги беше живял на ръба и бе поемал достатъчно рискове, за да знае колко тънка е нишката на живота. Именно затова се беше научил да се наслаждава максимално на всеки даден му ден. Като фаталист, той бе сигурен, че няма отвъдно, че няма да прекара вечността в някакъв небесен палат. Ако имаше рай и ад, те бяха тук, на земята. Беше опитвал и двете. Двама от войниците принудиха първия пленник да падне на колене. Русокосият убиец пристъпи бързо зад него, сграбчи го за косата, опря дулото на пистолета със заглушител в тила му и стреля. Човекът политна напред и войниците пристъпиха към следващия пленник. Той се опита да се измъкне от хватката им и завика за помощ. Хенкок изпита съжаление за две неща. За това, което можеше да направи през живота си, за жените, с които можеше да се срещне, за местата, които да изследва, за загадките, които да разреши. Вече нямаше да има този шанс. Единственото му друго съжаление бе, че няма да бъде жив, за да види унищожаването на тези кучи синове. С радост би им видял сметката лично. Двама командоси го принудиха да коленичи. Усети студеното дуло на пистолета в тила си, след като Риса застана зад него. -      Защо? - извика Хенкок към Йенсен, който стоеше до асансьора. Не очакваше отговор. И не получи. Чуваше как Хап Арнолд вие като побеснял в горния край на шахтата. Последната му съзнателна мисъл, преди куршумът да пръсне мозъка му, бе надеждата, че Йенсен ще пощади живота на старата немска овчарка. 22. 23 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия Течеше последният етап на операцията. Двата светли часа в субполярния район бяха изминали и последната част от мисията трябваше да се изпълни на светлината на мощните прожектори на транспортните хеликоптери. След като екзекутира пленниците, Риса се върна на повърхността и нареди на командосите си да заличат всяка следа от експедицията на Хенкок, останала върху ледената шапка. По-малкият булдозер започна да поваля палатките на комплекса, като избутваше всичко по пътя си към шахтата, след което се върна и остави втора широка следа от унищожение, повличайки оперативната палатка, снегомобилите, кухнята и столовата, както и пилона, на който все още се развяваха американското знаме и фамилният флаг на Хенкок. По-големият булдозер, „Катерпилар D10R“, се зае с изравняването на по-масивните постройки и с избутването на останките в шахтата. За десет минути големият генератор стана на парчета, които изчезнаха в широкия отвор. Лекси с ужас гледаше от скривалището си и слушаше как ръмженето на булдозера преминава в рев, докато веригите му приближаваха към модулната тоалетна от фибростъкло. Виждаше смътните очертания на човека в затворената кабина над стоманеното гребло, което стигна до предната стена и я смачка, сякаш беше от картон. След това булдозерът се издигна над нея като някакво колосално чудовище и веригите му потънаха на няколко стъпки в замръзналата тиня, докато профучаваше покрай скривалището ѝ с оглушителен рев. Дясната гъсеница мина само на педя разстояние от нея. Ужасена, Лекси си помисли дали да не се изкатери от ямата и да побегне в мрака, но лагерът бе окъпан от светлината на прожекторите и веднага щяха да я заловят. След като отнесе разбитите останки от тоалетната в шахтата, шофьорът бързо обърна багера и забута купчина сняг и лед пред себе си, за да запълни отходната яма и да заличи следите от човешка дейност тук. Легнала по корем, на Лекси не ѝ оставаше друго, освен да издърпа черния полиетилен върху горната половина на тялото си, за да се скрие. Секунди по-късно булдозерът стовари малка лавина от лед в ямата и я погреба под нея, след което продължи към следващата си цел. Хялмар Йенсен гледаше безстрастно заличаването на лагера на Хенкок. Отнемането на човешки живот не му доставяше удоволствие, но в този случай ставаше въпрос за най-важната кауза за него. Само след няколко дни щяха да изпратят издирващ отряд, който да открие останките на Хенкок и хората му на четиресет метра под повърхността. Това щеше да повдигне безброй въпроси, но нямаше да има никой жив, който да знае за по-дълбоката пещера и важността ѝ. Риса дойде при него, докато последните постройки в лагера се превръщаха в развалини. Забеляза, че бялото куче поради някаква причина се бе лепнало за Йенсен и сега го следваше. Не харесваше кучета и не познаваше навиците им, но му се стори любопитно, че животното е привлечено от човека, който бе наредил убийството на господаря му. -      Жената все така липсва - съобщи Риса. -      Жалко, но не можем повече да я търсим - реши Йенсен. - Вече изоставаме с графика. Уверихте ме, че няма къде да се скрие на повърхността. Щом не е там, значи трябва да е долу. Ако още не е мъртва, скоро ще умре. Сякаш в потвърждение на думите му чуха приглушена експлозия дълбоко под повърхността. Сапьорите бяха заложили експлозиви в пещерата, която през изминалите хиляда години бе последен дом на викингите. Не биваше да остане нито следа от нея. Няколко минути по-късно силна втора експлозия отбеляза срутването и унищожаването на пещерата на „Мартенски заек“. Тонове лед затрупаха всички останки от лагера и труповете на членовете на експедицията. Издирващите трябваше да положат много усилия и да са добре екипирани, за да ги открият и после да се опитат да разберат какво се е случило. Дотогава на разследването щяха да бъдат подхвърлени множество заблуждаващи следи, първата от които щеше да е намек, че случилото се е дело на международна терористична организация. След като по-големият булдозер избута по-малкия в шахтата, Риса нареди последните експлозиви да бъдат взривени в горната ѝ част и да я срутят. След това катерпиларът изравни останалата падина с околния терен. Йенсен обиколи за последен път мястото, на което доскоро се намираше лагерът. Макар навсякъде да имаше следи от булдозерите, на повърхността не беше останало нищо, говорещо за човешка дейност. Отново валеше сняг. Само след няколко часа ледената шапка щеше да изглежда девствена. Всичко бе минало добре, като се има предвид колко малко време бе минало от откритието. Беше хванал и убил археолога Фалконър, опитал се да оскверни гробницата. Успешно бе саботирал комуникационното оборудване и бе изработил грубия експлозив, свалил хеликоптера на Маколи и сър Дориън Бонд. Освен това бе наредил на щурмовия хеликоптер да последва курса на Маколи от базовия лагер до Кулусук. Пилотът бе докладвал, че от голямата транспортна машина е останала само овъглена черупка. Само двама от командосите бяха изгубили живота си - младият швед, който бе имал глупостта да влезе в палатката на Хенкок без подкрепление, и датският пилот, когото Хенкок бе убил при опита си да избяга. Най-важното бе, че находката от дълбоката пещера бе в безопасност. Беше уверен, че след като дешифрира указанията в сагата на каменоделеца, ще могат да постигнат крайната си цел. За момент мислите му се върнаха към изчезналата жена, д-р Воан. Тя можеше да им бъде от голяма помощ при разчитането на плочата. След Барнаби Финчъм тя бе най-надареният специалист по руни, когото бе срещал някога. Валеше силно, когато командосите закрепиха с кабели катерпилара за единия хеликоптер. Щяха да го откарат до брега и да го изхвърлят в океана недалеч от кораба, който ги очакваше при нос Ловенорн. Риса се ръкува с всеки член на екипа си, докато хората му се прибираха в хеликоптерите. Беше първият, който стъпи на леда в началото на мисията, и последният, който щеше да се качи на борда. Точно преди да влезе, се обърна и видя бялата немска овчарка. Кучето очакваше с надежда в снега и скимтеше от желание да последва Йенсен. Риса извади глока си и се прицели в главата на животното. -       Ikke skyte ham 51 - извика Иенсен отвътре. Риса прибра пистолета в кобура, качи се в хеликоптера и затвори вратата. За него нямаше значение дали немската овчарка ще живее или не. Още мислеше за жената. Йенсен гледаше кучето през прозореца, докато хеликоптерът се издигаше. -       Gä tilbake til vill, min venn - тихо рече той. Върни се в дивото, приятелю. 23. 23 ноември Базов лагер „Хенкок 1“ Гренландия Маколи клечеше в мрака, изгарящ от ярост. Също така знаеше, че трябва да я преодолее, за да оцелее и да помогне на другите. Кроткият и добродушен на вид Йенсен се беше опитал да го убие. Сигурен беше. Нямаше друга възможност, след като Кабът бе проверил хеликоптера и го беше обявил за чист. Йенсен бе сложил експлозива в сака на сър Дориън. Беше истинско чудо, че не бе последвал англичанина и не бе станал част от топящите се останки от машината. Докато летяха надолу към леда, той се съмняваше, че ще оцелее при катастрофата. След като дръпна лоста, изхвърлящ прозореца до пилотското място, беше изчакал да усети допира на плъзгачите в леда, след което освободи предпазните ремъци. Пламъците сякаш го преследваха, докато се мяташе през отворения прозорец навън от горящата машина. Почти беше минал, когато огромното туловище на хеликоптера се стовари върху леда и заклещи стъпалата му вътре. Ако машината се прекатуреше към страната на пилота, с него щеше да е свършено. Ако се обърнеше на другата страна, имаше шанс. Когато усети, че останките го понасят нагоре, успя да измъкне краката си и запълзя на лакти и колене по-далеч от разбития хеликоптер. Десет минути по-късно резервоарът се взриви. Ударната вълна го изхвърли на шест метра във въздуха, но не беше улучен от разхвърчалите се парчета метал. Докато хеликоптерът продължаваше да гори, Маколи оцени положението си. Коленете му бяха натъртени и имаше кървяща рана на челото, но иначе се беше измъкнал цял от огнения ад. Знаеше, че трябва веднага да се махне оттук. Пожарът се виждаше отдалеч, а той нямаше представа кой още може да участва в заговора освен Йенсен. Стана, за да изпробва коленете си, и видя някакъв метален прът, изхвърлен от взрива. Беше дълъг около метър и осемдесет и щеше да поеме част от натиска върху коленете му. Дали да опита да стигне до Кулусук, или да се върне в базовия лагер? Реши да се върне - ако не друго, да спипа Йенсен и да му попречи да направи още някакъв саботаж. Беше прелетял десетина километра на север. Постави си за цел да се върне в лагера за два часа. На светлината на пожара погледна военния си часовник „Сунто Кор“. Освен точен висотомер и термометър той имаше и цифров компас. Маколи извика курса, по който летеше към Кулусук, и просто го обърна, за да му показва правилната посока към лагера. Започна да върви. Според часовника температурата беше петнайсет градуса под нулата, почти меко за това време на годината. Благодарение на термалния костюм, ръкавиците и качулката нямаше да има проблем със студа. Малко след пладне се стъмни. Вървеше в почти пълен мрак след първите три километра. От север духаше студен пронизващ вятър и температурата отново падна. Започна лек снеговалеж. Час по-късно чу ниското ръмжене на хеликоптер. Провери компаса и видя, че идва откъм базовия лагер. Тъй като наоколо нямаше други приятелски хеликоптери, Маколи се просна на леда. Погледна нагоре и видя, че машината прилича на военен щурмови хеликоптер с прожектор отдолу. Белият му термален костюм се сливаше с леда и прожекторът го пропусна. Хеликоптерът изчезна на север и Маколи продължи да върви. Двайсет минути по-късно хеликоптерът се върна с изключен прожектор и мина над него на път към лагера. Маколи поддържаше бързо темпо, като от време на време правеше справка с компаса. Прецени, че е на не повече от километър и половина от базовия лагер, когато светлината на още прожектори го накара да спре. Бяха четири и всички осветяваха мястото, където би трябвало да е лагерът. Падащият сняг му пречеше да види какво точно става. Маколи продължи бавно напред, като внимаваше да стои далеч от отразените светлини. Ако имаше сили да ги нападне, щеше да го направи, но целият му арсенал се състоеше от тенекиена манерка с „Джак Даниелс“, две шоколадчета с бадеми, ръчен часовник и сгъваем нож „Стокман“, подарък от баща му за дванайсетия му рожден ден. Клекнал в една плитка падина, Маколи гледаше как трите хеликоптера отлитат един след друг и се насочват на изток към брега. Единият от транспортните беше помъкнал катерпилара на експедицията. Опита се да намери смисъл във всичко това, докато вървеше в мрака. Ясно беше, че не са дошли да крадат булдозер. Знаеше, че трябва да е свързано с викингската находка. Всичко започна да се обърква след нея - първо саботажът, а после и двете убийства. Когато пристигна на мястото, от което бяха излетели хеликоптерите, не видя никакви познати белези наоколо. Знаеше къде се намира лагерът спрямо площадката, но той сякаш беше изчезнал безследно. Тръгна по разширяващи се кръгове в снежния мрак. Постепенно започна да осъзнава, че всичко е изчезнало. Опита се да проумее значението на това заключение. Къде можеха да скрият всичко? Само малка част от лагера би могла да се побере в трите хеликоптера. Изглеждаше невъзможно да са заровили всичко с булдозерите за краткото време, през което беше отсъствал. Хрумна му, че горната шахта може да е достатъчно голяма да побере останките, но всичко бе изравнено и нямаше никаква представа къде се намира тя. Мислите му бяха прекъснати от тих вой, различен от стоновете на вятъра. В тъмното нямаше представа какъв може да е източникът му, нито откъде идва. По-скоро долови, отколкото видя как нещо се носи към него по леда, и се приготви за атаката. Миг по-късно Хап Арнолд скочи на гърдите му и го събори по гръб. Голямата немска овчарка явно умираше от радост да го види жив, тикаше в него муцуна и джафкаше развълнувано. Маколи погали кучето по гърба и несигурно се изправи. Де да можеше да говори, помисли си той. Клише, но ужасно вярно в случая. Оставаше му само да приеме, че неканените гости са взели със себе си Лекси, Джон Лий и останалите членове на експедицията. Часовникът започна да вибрира на китката му. Устройството имаше сензор за приближаващи бури, който се беше задействал. Температурата беше паднала до двайсет и пет градуса под нулата, а вятърът се засилваше с всяка минута. Реши да тръгне към брега. Най-близката точка на Датския проток се намираше на петнайсетина километра на югоизток от мястото, на което се намираше. Покрай брега имаше няколко малки инуитски селища и Маколи знаеше, че датското правителство поддържа редица заслони за закъсали моряци. Може би щеше да извади късмет и да намери помощ в някой от тях. Беше готов да тръгне, когато осъзна, че кучето се е запиляло нанякъде в мрака. -      Хап - извика той в засилващия се вятър. Отговор нямаше. Бурята приближаваше и Маколи не можеше да си позволи да чака още. Кучето трябваше да го намери само по миризмата. Провери за последен път посоката на компаса и тръгна в мрака. Не измина и петнайсет метра, когато чу отново кучето. Този път то не скимтеше. А лаеше с пълна сила, по същия начин, по който лаеше, когато откри трупа на археолога Фалконър. Маколи тръгна към звука, докато не различи смътните очертания на кучето на белия фон. Немската овчарка ровеше ожесточено с предните си лапи. Маколи се отпусна на колене и напипа краищата на малката дупка. За разлика от околния лед, тя не бе плътна, а сякаш запълнена с натрошен лед и сняг. Започнаха да дълбаят заедно, като Маколи избутваше изкопаното с дъното на манерката си. Кучето залая по-силно, докато дупката постепенно ставаше по-дълбока и широка. Бяха стигнали почти на шейсет сантиметра дълбочина, ала все още не откриваха нищо. Маколи беше на път да се откаже. Кучето сигурно се беше върнало на мястото, където бяха погребали Фалконър. Нямаше смисъл да изкопават мъртвец. И точно тогава напипа нещо твърдо и гладко с лявата си ръкавица. Изчисти още сняг и лед. Вече можеше да напипа края на дебело полиетиленово платнище. Издърпа ръба, бръкна в тясната кухина отдолу и напипа качулка на термален костюм. Човекът лежеше неподвижно по корем. Маколи изчисти леда, който покриваше гърба и краката, след което обърна тялото. Лицето беше скрито под дебел вълнен шал, увит около качулката. Маколи внимателно го махна. На слабата светлина на часовника си разпозна Лекси. Той свали дясната си ръкавица и докосна челото ѝ. Бе студено като лед. Усети как очите му се пълнят със сълзи. Беше сигурен, че е мъртва. Изправи се, взе я на ръце и се обърна с гръб към вятъра, за да я предпази. Бръкна в джоба си и отви капачката на манерката. Разтвори устните ѝ, леко натисна езика ѝ с пръст и изля мъничко уиски в устата ѝ. Нямаше реакция. Маколи изля още малко и в следващия миг тялото ѝ се сви в спазъм и тя повърна. Маколи я притисна към себе си, изпълнен с радост при мисълта, че тя още е жива. Кучето се присламчи от другата му страна. Маколи си сложи ръкавицата, за да защити пръстите си, и започна да разтрива ръцете и краката ѝ, за да възстанови кръвообращението. Лекси очевидно страдаше от хипотермия, но дебелият полиетилен и термалният ѝ костюм бяха осигурили достатъчно изолация, за да остане жива. Нямаше какво друго да прави, освен да се опита да я стопли колкото се може по-добре. Изля още малко уиски в гърлото ѝ и тя го глътна. Този път не го изхвърли. Минута по-късно Лекси най-сетне заговори. -      Кой сте вие? - попита. Не можеше да го види в тъмното. -      Стив Маколи - каза той. -      Стив - глухо повтори тя, все още дезориентирана. Мина още минута, през която той продължи да я прегръща и да гали краката ѝ със свободната си ръка. -      Господи, Стив - изплака тя. - Всички са мъртви. II ПЪЛНО УНИЩОЖЕНИЕ 24 . 24 ноември Гренландия Докато Маколи я държеше в прегръдките си, Лекси със запъване разказа какво е видяла от тоалетната след кацането на хеликоптерите и как членовете на експедицията били подбрани и свалени в шахтата, за експлозиите и унищожаването на лагера от командосите. -      Хялмар Йенсен е от тях - завърши тя. -      Знам - заяви Маколи. Едва успя да ѝ каже, че Иенсен е заложил бомба на хеликоптера, когато сензорът за буря на часовника му отново се активира. Предстоеше поредната силна виелица. -      Когато открият останките от хеликоптера само с едно тяло, ще дойдат да ме търсят - каза той. - Ще тръгнем към брега. С малко късмет ще стигнем недалеч от някое инуитско селище и оттам ще се свържа с отдела ни за сигурност в Далас, за да уредя защитата ни. -      Не съм сигурна, че съм в състояние да вървя - отбеляза тя. Когато се опита да се изправи на крака, Лекси се олюля. За Маколи беше очевидно, че тя не може да измине и един километър, какво оставаше за петнайсетте или шестнайсетте до брега. Телесната ѝ температура сигурно бе под трийсет и два градуса и си личеше, че е дезориентирана. -      Надявам се, че това може да ти помогне - рече тя и извади малко фенерче от джоба на костюма си. -      Безценно е - изтъкна той, докато го вземаше. Прегърна я отново, след което я положи върху полиетилена. За да оцелее, бе жизненоважно да остане колкото се може по-затоплена по пътя, който им предстоеше. Накара я да изяде половината от едното му шоколадче и да пийне още една глътка уиски, след което уви отново лицето ѝ в дебелия вълнен шал. Трескаво се мъчеше да измисли някакъв план за действие. Налагаше се да я мъкне, което означаваше, че трябва да скалъпи някакво подобие на носилка. Погледна към Хап. Немската овчарка определено приличаше на куче, способно да тегли шейна. Надяваше се, че нещо от древното му потекло се е запазило. Заедно може би щяха да успеят да теглят Лекси по дългия път. Насочи лъча на фенерчето към мястото, където доскоро се бе намирал базовият лагер. По изровения лед не беше останало нищо. Налагаше се да направи носилка от полиетилена. Лъчът освети края на найлоновото въже, с което закрепваха краищата на полиетилена за повърхностния лед. Изчисти го от леда и снега и с помощта на ножа си го наряза на няколко парчета. Нужни му бяха десет минути да снади парчетата в два груби хомота, един за кучето и един за себе си. След това освободи част от полиетилена с размери около метър и осемдесет на метър и осемдесет и го отряза. Междувременно Лекси отново бе изгубила съзнание. Тя най-сетне реагира на гласа му, след като той свали за кратко шала ѝ. Наложи се да крещи, за да надвика засилващия се вой на вятъра. - Ще те увия като в одеяло. Ако ти трябва нещо, извикай. Помисли си дали да ѝ сложи вълнената си маска. Тя покриваше цялото му лице освен очите и устата, но си даде сметка, че ще му е нужна по пътя. Накара я да изпие още една глътка уиски, после стегна качулката на термалния ѝ костюм и отново-покри откритите части на лицето ѝ с шала. Постави ръцете ѝ на гърдите и я уви два пъти в полиетилена, след което го върза с найлоновото въже. Смяташе да я тегли по гръб, като главата и горната половина на тялото ѝ са повдигнати към него. Той щеше да я дърпа с по-дългото въже на хомота, като се надяваше кучето да му помага с по-късото. Ако успееха да намерят добър ритъм, комбинираната им сила можеше да им даде шанс да успеят. След като сложи хлабаво хомота на гърдите на кучето, Маколи прокара края на въжето през една от металните халки на полиетилена. Тялото на Хап беше много по-близо до земята и затова въжето му беше по-късо. Маколи прекара своето въже под мишниците си и го промуши през друга халка. Бяха готови за път. Преди да тръгнат, Маколи постоя няколко секунди мълчаливо, за да отдаде почит на Джон Лий Хенкок и останалите. Беше виждал смърт в най-различни форми, но винаги в сражение. Това беше различно. Това беше клане. Маколи мислено се закле, че когато всичко приключи, ще се върне на това пусто място. Определи посоката с компаса на часовника си и направи първите няколко крачки напред. Без никакво подканяне или заповеди немската овчарка го последва. Бързо се появи проблем, когато Хап се задърпа напред да изпревари Маколи - кръвта на кучето очевидно настояваше да върви напред, за да проверява пътя. Маколи си помисли дали да не го остави да тегли само носилката, но усилието несъмнено щеше да е прекалено голямо за него предвид дългото разстояние. След няколко минути Хап като че ли разбра, че са екип, и тръгна по-спокойно до него. Бяха изминали не повече от няколкостотин метра, когато северната виелица ги връхлетя отляво, докато бавно се движеха на югоизток. На всеки няколко минути Маколи трябваше да проверява компаса, за да е сигурен, че все още държат правилната посока. Опита се да не мисли за отчаяното им положение, като се съсредоточи върху всичко, което се бе случило. Трудно му бе да си представи, че Джон Лий е мъртъв. Той бе природна стихия, гигант във всяко отношение, способен на всичко, за да получи онова, което иска, но и в много случаи бе готов да прояви добрина и щедрост. При Джон Лий всичко вървеше и в двете посоки. На Маколи щеше да му липсва като брат. Щеше да накара Йенсен и другите да си платят за стореното. Но първо трябваше да оцелее. След около час спря за почивка, като седна на ръба на леден корниз и се обърна с гръб към вятъра. Кучето се сгуши до него. Маколи извади манерката от пазвата си и отпи малка глътка, за да се съживи. Свали дясната си ръкавица, пъхна пръсти под полиетилена и докосна сънната артерия под челюстта на Лекси. Кожата ѝ още бе неестествено студена, но долови пулс. Погледна часовника си. Беше пет сутринта. След около четири часа щяха да видят първия намек за зазоряване. След това щяха да разполагат с около час светлина, за да открият селище - стига да стигнат дотам. Температурата се бе повишила до минус двайсет градуса, което поне им даваше известен шанс. Обикновено нощем падаше до трийсет под нулата и не биха могли да оцелеят на подобен студ в комбинация с безмилостния вятър. Потеглиха отново. Ландшафтът постепенно се променяше. Сравнително равната ледена шапка се смени с хаотични хребети и вълни в леда. Маколи разпозна новия терен като саструги - феномен, причинен от вятъра, който създаваше резки и често назъбени неравности по леда. Ходенето стана много по-трудно поради стръмните падини и издигащи се маси, подобни на замръзнали пясъчни дюни. Имаше чувството, че е попаднал на някаква друга планета на милиони километри от Земята. В шест сутринта вятърът смени посоката си и задуха от изток, право в лицето му, като щипеше очите и устните. Можеше само да наведе глава и да продължи да върви, сетивата му се бяха ограничили до слаби сигнали, докато слушаше множеството настроения на вятъра. Той бе като живо същество - в един момент надаваше писък, а след това сякаш стенеше от болка. Затвори очи, жилен от ледените частици. За миг в съзнанието му се появи образът на Даяна - от добрите години, от ранните години, когато всеки ден заедно бе ден на откритие и все по-дълбока любов. Последваха още образи. Даяна в зашеметяващ бански костюм при басейна на офицерския клуб в Травис. Застанала гордо в преддверието на първата ѝ изложба в Манхатън. Великолепната нощ, през която заченаха бебето си. Продължи напред, неспособен да заличи следващите картини - спомена от „Уолтър Рийд“, когато ѝ сложиха диагноза първична прогресираща множествена склероза; изгарящия образ на лицето ѝ, когато изгубиха нероденото си дете; и деня, в който ослепя завинаги. Последната картина бе с Джон Лий, когато го отведе настрани при Ал Хардж по време на затишието преди „Пустинна буря“, за да му каже, че Даяна е отнела живота си в клиниката, в която я бяха настанили. Изпита познатата смазваща вина, че не е бил там, при нея. С нея. Вина за всички онези пъти, когато я беше разплаквал. Рождените дни, които бе пропуснал, защото се намираше някъде по света. Ако беше по-чувствителен, можеше да подаде оставка. Можеше да намери начин да не излиза зад граница. Можеше да направи много неща. Но не ги направи. И тя беше умряла сама. По-късно намери утеха в надеждата, че му е простила и че бди над него като някакъв ангел пазител, който го пази от зло. Отправи мислена молитва да е намерила покой на небето. -      Още съм тук, Даяна - каза на глас, но вятърът издуха думите му. Продължаваха да вървят напред. Маколи се беше превил и стъпваше бавно с треперещи крака. Всяко поемане на дъх беше като пламък в гърлото му, сякаш се задушаваше. Вече не мислеше за нищо, нито за Даяна, нито за Джон Лий, нито за дома, за топлина, храна или любене, за нищо освен за следващата стъпка, следващата падина, следващото изкачване по леда. Изпитваше непреодолимо желание да заспи, да даде покой на измъчените си мускули, като просто легне на мекия, приканващ сняг. Но да легне, означаваше да заспи. А да заспи, означаваше да умре. Само за час натрупалият се върху него сняг щеше да се превърне в твърд лед. Няколко часа по-късно от тях нямаше да има и следа. В един момент се подхлъзна на една замръзнала дюна и падна тежко по гръб. Претърколи се и се разхлипа от безсилие. Сълзите замръзваха по бузите му. Спри и си почини, започна да му напява някакъв вътрешен глас. Страстен и приканващ глас. Спри и си почини. Направи достатъчно. Единствено настойчивото побутване на муцуната на кучето го накара да стане отново. Продължиха напред. Увита в полиетилена, Лекси изобщо не осъзнаваше отчаяното им пътуване. Мозъкът ѝ сякаш бе под упойка, което бе всъщност облекчение. Искрицата на разума бавно угасваше, очите й бяха затворени под вълнения шал, увиващ лицето ѝ. Сънуваше деветте свята на скандинавските богове. Асгард, дома на Одиновата Валхала, и ейнхе- ряр, душите на най-великите воини, подбрани от валкириите да пируват в рая. И световното дърво Игдрасил, чиито корени гризеше драконът Нидхьог. Нидхьог придоби форма в трескавия ѝ ум. Драконът беше русият убиец. Ледът започна да кристализира по клепачите на Маколи и той започна да се бои, че може да ослепее. Ако това се случеше дори временно, нямаше как да намерят някое крайбрежно селище. Щеше да е в състояние само да се клатушка напред като пиян. Всяка минута му се струваше като час. А всеки час беше като ден. Маколи от време на време поглеждаше голямата немска овчарка. Великолепното животно не бе трепнало нито веднъж през целия път, но когато започна тихо да скимти, Маколи спря да го огледа. На светлината на фенерчето видя, че найлоновото въже е ожулило кожата на гърдите му. Хап кървеше на няколко места под бялата си козина. Маколи отряза част от края на полиетилена и го уви няколко пъти около гърдите на кучето, за да омекоти триенето на въжето. Продължиха напред. Носеният от вятъра сняг жилеше като разярени пчели, намираше начин да проникне през отворите около очите и устата на вълнената му маска, бодеше голата кожа като малки иглички, докато тя не стана безчувствена. Нямаше представа колко му остава до измръзването и вероятността да изгуби носа или устните си. Трябваше да масажира засегнатата кожа, за да възстанови кръвообращението, но това бе невъзможно. Започна да забелязва пукнатини в неравната ледена кора. Макар че не искаше да изтощава батериите на джобното фенерче, Маколи се нуждаеше от слабата му светлина, за да подбира пътя си. В осем часа вече можеше само да брои крачките си в безкрайния мрак. Залиташе няколко стъпки напред, с олюляване правеше още няколко, отброяваше двайсет и започваше отначало. Не беше дори сигурен, че брои правилно, но това му помагаше да продължи. В осем и половина снегът внезапно спря да вали и вятърът започна да утихва. В един момент шибаше жестоко лицето му, а в следващия изчезна. Маколи провери термометъра на часовника си. Петнайсет градуса под нулата. Почти сауна. След още половин час щеше да има светлина. Беше сигурен, че се намират някъде близо до брега. След изгрева щяха да разполагат с около час дневна светлина да намерят помощ, преди отново да се спусне мрак. Долови новата заплаха, когато немската овчарка заръмжа заплашително. Замаян от умора, Маколи се зачуди каква ли може да е причината, когато чу вой някъде от сумрака пред тях. Той бе бързо последван от друг, този път отляво. Маколи спря. Хап продължаваше да ръмжи, загледан напред в тъмното. Когато освети с фенера от ляво надясно, Маколи зърна за момент някакво движение, което изчезна в сенките. Беше вълк. Маколи знаеше, че вълците често се срещат на глутници по леда. През зимата обикновено стояха близо до брега, където ловуваха дребен добитък или домашни любимци край селищата на инуитите. Помисли си, че може би се намират близо до такова селище. Вълците бяха най-малко два, може би три, и кръжаха около тях, като стесняваха разстоянието. Веднага щом Маколи освободи Хап от хомота, кучето се наежи и носът му се сбърчи в очакване. В следващия миг се втурна напред. Маколи се опита да го проследи с фенерчето, но Хап бързо излезе извън обхвата на лъча. Маколи успя да преброи до петнайсет, преди до него да долетят първите яростни звуци на битката. Чуваше свирепия вой на Хап, подчертаван от яростните писъци на животните, вкопчени в смъртоносна борба. Ниското гърлено ръмжене бе несъмнено на немската овчарка, а пронизителните крясъци бяха на един от вълците. Маколи свали хомота, извади сгъваемия нож и се затича през мътния сумрак към битката. Докато приближаваше, чу силно щракане на челюсти, последвано от вой на болка. Крясъците станаха по-ожесточени, после бесни. Различи смътните форми на три животни, които се мятаха заедно, разделяха се за миг и отново се нахвърляха едно върху друго, оголили зъби да нанесат смъртоносна рана. Единият от вълците беше ранен. Маколи видя как се опитва да избяга, но накрая рухна на земята насред битката. Гърлото му беше разкъсано, но още бе жив и го гледаше свирепо с озъбена муцуна. Ожесточената схватка продължаваше, немската овчарка и вторият вълк търсеха предимство и непрекъснато се нахвърляха един върху друг и отскачаха назад. Маколи се запрепъва към тях с надеждата, че ще стигне навреме, за да помогне. Внезапно Хап падна на леда и продължи да се съпротивлява по гръб, докато другият вълк се надвесваше над него и челюстите му се сключваха около гърлото на кучето. Маколи замахна да наръга вълка с ножа си, когато Хап изквича от болка. Усетил присъствието на Маколи, вълкът пусна гърлото и отскочи настрани. Хап лежеше на хълбок, кръвта течеше от раните по гърлото, гърдите и краката, и снегът под него бавно почервеняваше. Маколи започна да чеше ушите му, спомняйки си първия път, когато го видя. Караха през военновъздушната база „Елмендорф“ в Анкоридж, когато Хенкок видя как кучето изскочи от мрака на пътя и една кола го удари. Едната му предна лапа бе счупена и немската овчарка се мъчеше да изпълзи от шосето. Хенкок спря колата, взе го в ръце и го откара във ветеринарна лечебница да наместят счупената кост. След това двамата станаха неразделни. Хап престана да диша. Слънцето бавно изгряваше на изток, осветявайки ландшафта наоколо. В далечината Маколи видя тъмния, застрашителен океан. Огледа бреговата линия от север на юг. Навсякъде, докъдето му стигаше погледът, виждаше черни скални формации. Разполагаше само с един час да намери помощ, преди отново да се стъмни. Върна се с мъка до носилката, вдигна хомота и го сложи на гърдите си. Можеше да върви или на север, или на юг покрай брега. Решението бе лесно. Почти изпаднал в делириум, реши да тръгне на юг към топлината на Флорида Кийс. Докато влачеше носилката по новия сняг, си спомни как беше посетил дома на Хемингуей и десетките му котки. Нямаше никакъв признак, че човешки същества са посещавали някога тази част от света. Първоначалният му оптимизъм отстъпи пред отчаянието, когато видя как слънцето започна да потъва на запад. И тогава видя спасението - малка барака, не по-голяма от външен клозет, кацнала на скалист нос над каменист плаж, с олющени и изподрани от неуморния вятър дъски. Това бе един от заслоните за изгубени моряци, пръснати по суровия бряг. Е, той определено беше изгубен, макар и да не бе моряк. Маколи сряза полиетилена, вдигна Лекси на ръце и я понесе към колибата. Вратата не беше заключена. Той я бутна и влезе със залитане. 25 . 25 ноември Вашингтон, окръг Колумбия Ситуационна стая на Белия дом Джесика Бърдуел, втори съветник по вътрешна сигурност към Белия дом, вдигна картата си за достъп към охранителната камера над стоманената врата с фалшиво орехово покритие и изчака да чуе сигнала, който я отключваше. Прекрачи прага и продължи по подземния тунел, свързващ най-малката от трите звукоизолирани стаи в разузнавателния център под Западното крило. Шефът ѝ Айра Дюсънбъри, помощник-съветник по националната сигурност на президента, вече беше тук и говореше с един от дежурните офицери. На конферентната маса до неизменната чаша кафе беше разтворена сутрешната сводка на президента, съдържаща най-новия списък с инциденти, потенциално застрашаващи националната сигурност. -      Добро утро, Джес - поздрави я той, докато тя отваряше куфарчето си, за да извади своя „Макбук Про“. Трийсет и шест годишният Дюсънбъри имаше оредяваща кафява коса и открито добродушно лице. Дребен и набит, той бе с раменете на борец по сумо и още по-широк в кръста. Току-що бе участвал в сутрешния брифинг на президента и инструктираше дежурния офицер за приоритетните въпроси, които се нуждаеха от внимателно наблюдение. Очите му обаче оставаха насочени към Джесика. Висока, слаба, с тъмноруса коса, тя беше облечена с бяла блуза и тъмносива пола, семплият тоалет подчертаваше широко разположените ѝ сини очи. Както винаги, тя изглеждаше сериозна и делова, не недружелюбна, просто учтива и сдържана. Не за първи път Дюсънбъри се запита дали си има любовник. -      Адисън току-що се обади да каже, че идва - съобщи той, след като освободи дежурния. -      Какъв е спешният случай? - поинтересува се тя. -      Мисля, че е по-добре да изчакаме Ад - отвърна той и отпи от кафето си. -      Нещо ново в сутрешната сводка? - попита тя. -      Същата досадна литургия за неравност, греховност и злосторничество - каза той с обичайния си сарказъм. - Руснаците издирват свой полковник с достъп до ядрен материал, тръгнал към Иран. Нова бомбена заплаха в Джакарта, току-що пръкнал се бомбаджия в Гърция, тайна група, опитваща се да изолира автоимунен ген и да затрие африканската раса, китайски хакери, създали вирус за разбиване на най-тайните ни кодове, планове за отравяне на водоизточниците в Южна Калифорния и терористичен заговор за отвличане на леви и десни телевизионни водещи с цел откуп. - Да се надяваме, че поне последното ще се осъществи - обяви Адисън Кингшип, директорът по национална сигурност от ФБР, докато влизаше в стаята и мяташе голямата си колкото куфар кожена чанта на масата. Красив по класически начин, с тъмнокафява коса и тънък орлов нос, завършилият „Принстън“ Кингшип беше получил сегашния си пост след като беше оглавявал елитна специална част на ФБР, предотвратила поне десетина сериозни атаки срещу американски обекти по целия свят. Джесика се вгледа в дълбоките бръчки около сивите му очи. Циничната страна на Вашингтон определено го изморява, помисли си тя и се запита колко ли още ще остане в този врящ казан. Айра Дюсънбъри затвори сводката. -      Съжалявам за спешното събиране, но имаме извънредна ситуация. Ад, ако не беше горе, вече щеше да си инструктиран. Още е твърде рано да гадаем за всички възможни последици, но се нуждая от мнението ти... Първо, трябва да отбележа, че въпросът не попада точно в нашата област. Кингшип започна да клати глава. -      Не е нищо незаконно, Ад - изтъкна Дюсънбъри. - А само политически деликатно. -      Да бе - скептично подхвърли Кингшип. -      Свързано е с група американци, които в момента се намират в приятелска държава - поясни Дюсънбъри, - но може би са станали мишени на терористична организация. -      Работа на въпросната приятелска държава е да разследва инцидента, ако е извършен на нейна суверенна територия - посочи Джесика. -      Протоколът изисква да помогнем само ако ни помолят. -      Да... е, един от въпросните американци е Джон Лий Хенкок - хвърли бомбата Дюсънбъри. По израженията им стана ясно, че са разбрали. Хенкок беше близък приятел на президента и най-активният му поддръжник от енергийната индустрия. Може би единственият. -      Президентът уведомен ли е? - попита Джесика. -      Да - потвърди Дюсънбъри и след кратка пауза добави: - Неофициално. -      И какво? - остро попита Кингшип. -      Неофициално той се надява, че можем да разгледаме положението и евентуално да осигурим средства и логистична помощ - отговори Дюсънбъри. -      Отвлечен ли е бил? -      Не знаем. -      Това би могло да е добър претекст за по-активната ни намеса - отбеляза Кингшип. -      Все още никой не е сигурен какво точно е станало - каза Дюсънбъри. - Случило се е в много отдалечен район в Гренландия, която, както знаете, все още е част от Дания. Макар че гренландците имат автономия, функции като отбрана и сигурност се осигуряват от датчаните. Достатъчно е да се каже, че при повече от два милиона квадратни километра лед и камъни там няма съществени сили за сигурност. -      И какво всъщност знаем? - попита Джесика и започна да си води бележки на лаптопа. -      В шест и дванайсет сутринта Марк Девлин, шефът на отдела за сигурност на „Аншуц Интернешънъл“, се обадил в местния офис на ФБР в Далас да съобщи, че са изгубили връзка с Хенкок и че не могат да я възстановят - каза Дюсънбъри. - После се обади тук. Той напълни празната си чаша от термоса на масата. -      Ето и предисторията - продължи той. - Една от фондациите на Хенкок се нарича „Кактус Лиджиън“ и се занимава с обикаляне по света и откриване на изгубени военни самолети от Втората световна война. Според Девлин Хенкок и екипът му успешно извадили бомбардировач В-17 „Летяща крепост“, погребан под леда, и после го изпратили на части в Тексас. След това поради някаква причина Хенкок решил да остане на място с хората си. Сега са изгубили всякаква връзка с него. -      Условията там по това време на годината сигурно са ужасни - каза Джесика. - Може радиостанциите му да са излезли от строя. -      Това вече беше разисквано, Джес - сряза я Дюсънбъри. - Девлин твърди, че Хенкок имал най-новото сателитно и високочестотно оборудване с пълно резервно осигуряване и че всичко е работило идеално. Айра им даде преписи от друг разговор. -      В девет и двайсет сутринта - продължи той - британски спасителен самолет, кацнал на стар военен обект на име Кулусук на източния бряг на Гренландия, съобщил за забелязани останки от голям хеликоптер, който се е разбил и изгорял. След приземяването бил изпратен спасителен отряд със снегоход, който открил силно обгорено тяло в пътническия отсек. Машината е била „Бел 412 ЕР“. Хенкок е имал такъв в корпоративната си въздушна флотилия. -      И никаква следа от пилота ли? - попита Кингшип. Айра поклати глава. -      Намерили са само едно тяло. -      Къде е била експедицията на Хенкок? - попита Джесика. -      На десетина километра от мястото на катастрофата - отговори Дюсънбъри. - След претърсването на останките спасителният отряд използвал джипиеса си, за да се опита да стигне до екипа на Хенкок, но не открил нито следа от базовия лагер. -      Може да са разполагали с неверни координати - предположи Кингшип. -      Възможно е - съгласи се Айра. - Плюс това имало арктическа виелица и видимостта била силно намалена заради нея и тъмнината. Той им подаде втори препис. -      А ето и последната новина, която е доста шантава - каза той. - Това е препис на разговора ми преди трийсетина минути с Девлин, както и имейл, който получил от организация, поела отговорност за вземането на Хенкок и хората му за заложници. -      Експлоататор на исляма? - учуди се Кингшип, докато четеше преписа. -      Доколкото разбирам, компанията на Хенкок е един от консорциумите, възстановили добива на петрол и газ в Ирак след войната - каза Дюсънбъри. -      Не знам какви са интересите му сега в Персийския залив. -      Арабски командоси в Гренландия? - възкликна Джесика. - Звучи ми малко нереално, но в наши дни всичко е възможно. -      Възможно е също Хенкок да си е създал сериозни врагове в Залива - подхвърли Кингшип. - Може би става въпрос за уреждане на стари сметки. Ако наистина са се целили в него, може би са решили, че точно там той ще бъде най-уязвим. -      Твърде рано е да се отговори на тези въпроси - заяви Дюсънбъри. - Първата ни работа е да опитаме да открием Хенкок и да установим дали е в безопасност, а засега отговорите на гренландското правителство едва ли може да се нарекат ясни. В отговор на искането ни в района незабавно да бъде изпратен спасителен екип, службата по сигурност в Нуук се съгласи да командирова полицейски детектив, след като успеят да му уредят транспорт. Адисън Кингшип стана и взе чантата си. -      Трябва да се връщам горе - кисело рече той. -      Горещо препоръчвам да вдигнем в пълна готовност отряд от Съвместното командване на специални операции и да се опитаме да разположим един МН-60 колкото се може по-близо до района на мисията, може би в Халифакс, където няма да бият на очи - предложи Джесика. - Обяснението може да бъде, че готвим спешна мисия за осигуряване на медицинска помощ за някого от експедицията на Хенкок. -      Съгласен - кимна Кингшип. -      Добре - съгласи се и Дюсънбъри. - Ще помоля държавния секретар да се обади на датския външен министър в Копенхаген с молба за съдействие да изпратим медицински екип. През следващите два часа ще имаме и сателит с инфрачервени камери на координатите, които ми даде Девлин за лагера на Хенкок. Да се надяваме, че той ще може да ни осигури някаква представа какво има там. Следобед ще ви съобщя новините - добави, докато излизаше след другите двама от стаята. Час по-късно Риса беше събуден в каютата си на кораба от един от старшите моряци, който му каза, че трябва да се яви в командния център. Йенсен го чакаше с разшифрованото съобщение, което бе получил току-що. -      Генерал Маколи не е загинал при катастрофата на хеликоптера - каза той. - Предполага се, че е все още жив някъде на ледената шапка. 26. 25 ноември Източен бряг Гренландия Маколи се събуди от рева на морето през прозорците на колибата. Погледна часовника си и видя, че е девет часът. В тъмното беше лесно да изгуби представа за времето, но би трябвало да е вечерта. Беше спал дванайсет часа. Веднага щом влезе в постройката, първата му работа бе да огледа единственото помещение на светлината на фенерчето. При задната стена имаше разположени едно над друго легла и той остави Лекси на долното, върху натъпкания със слама дюшек. До съседната стена имаше стара желязна печка. Щайгата за дърва до нея беше празна. Маколи беше твърде скован от умора, за да излезе да я напълни. Имаше само една мисъл, преди да се предаде на съня, и тя бе да започне да възстановява телесната температура на Лекси, докато не е получила трайни увреждания от хипотермията. Разкопча термалния ѝ костюм и сложи ръка върху сърцето ѝ. Туптенето му се стори неравномерно, а тялото ѝ бе неестествено студено. Прерови стаята в опит да намери нещо, с което да я стопли. Като се изключат одеялата, нямаше нищо. Маколи ги разстла върху нея, свали тънкия дюшек от горното легло и го постави отгоре им. После се пъхна под завивките до нея. Докато слушаше прибоя, смътно си припомни проучванията, които бе чел по време на последните си курсове в Пентагона за методите за подобряване шансовете за оцеляване на пилоти, свалени в морето. Спомни си, че контактът кожа до кожа се смята за най-ефективен, макар и не най-бърз начин за възстановяване на телесната температура на принципа на топлообмена. Техниката изискваше човекът с хипотермия да се долепи до спасителя, след като и двамата са свалили дрехите си. Маколи отметна завивките, събу ботушите ѝ, съблече термалния костюм, фланелата и панталоните ѝ, като през цялото време се мъчеше да измисли какво ще ѝ обяснява, когато тя се събуди. Беше твърде уморен, за да се тревожи за порядъчността. След като я съблече по бельо, свали собствените си дрехи и се мушна под завивките до нея. Долепи леденото ѝ тяло до своето и започна да разтрива ръцете и гърба ѝ, за да възстанови кръвообращението. Лекси беше още в безсъзнание, когато умората най-сетне надделя и той заспа. Сега, вече напълно буден, Маколи се замисли. Тялото го болеше от главата до петите и не бе в състояние да продължава да върви пеша. Лекси още беше в безсъзнание или спеше дълбоко и беше ясно, че също не може да върви. Маколи леко докосна сънната ѝ артерия и откри, че пулсът ѝ е станал по-силен и равномерен. Тялото ѝ също се бе стоплило. Стана от леглото и облече фланелата, панталоните и термалния костюм, след което обу ботушите си. С помощта на фенерчето намери газена лампа на масата до кухненската ниша и туба с газ. Напълни резервоара, запали фитила и сложи стъкленицата. На меката светлина на лампата видя как дъхът му излиза на пара, но прецени, че температурата вътре е над нулата. Започна да претърсва помещението. Намираха се в една от спасителните бараки, построени от датското правителство по бреговете на Датския проток - голяма стая със стени от трупи и дървена обшивка, груби борови дъски за под и четири малки прозорчета. Кухненската ниша имаше печка за дърва и грубо сковани рафтове с малък набор тенджери, тигани и чинии. Вместо умивалник имаше леген и метална кана. Никой не бе стъпвал тук от доста време. Всяка повърхност беше покрита с дебел слой прах. Маколи видя късовълнова радиостанция на масата до отсрещната стена. Беше датски модел, може би отпреди петдесет години. Батерията до нея бе с големината на хляб. Когато свърза жиците, се оказа, че е изтощена. Олтари оскъдния запас от храна в шкафа под кухненските рафтове. Състоеше се от няколко консерви, чиито етикети отдавна бяха станали на прах, и няколко здраво затворени метални кутии с твърдо като камък брашно, изсушени чаени листа и сол. Първата му задача бе да запали огън - за топлина и за да може да разтопи сняг за питейна вода. Погледна през единия от прозорците, гледащи към морето. Макар навън още да бе тъмно и стъклото да бе зацапано от солените пръски, успя да различи големите разпенени вълни, разбиващи се в скалите около тесния каменист бряг. Излезе навън на засилващия се вятър, който предвещаваше поредната буря. Освети с фенерчето и видя нисък дървен навес до едната стена, под който сигурно пазеха дървата за горене. Под навеса нямаше дърва, но откри нещо друго. Бе покрито с голямо платнище. Маколи повдигна края и видя, че е стар каяк. Започна да претърсва каменистия плаж за дърва. Тук-там имаше отделни плавеи, чиито краища бяха замръзнали в леда. Нямаше намерение да губи време да ги отскубва. Върна се при навеса и започна да откъртва дъските му. Снегът валеше по-силно, когато се върна в бараката. Зареди печката и се огледа за подпалки. До един от столовете се търкаляше шведско жълто списание от 1952 г. със снимка на млад боксьор на име Ингемар Йохансон на корицата. Смачканите страници горяха добре. След като накладе огъня, взе желязната маша и голяма тенджера от кухненския рафт и излезе навън да натроши лед. Новият сняг вече бе заличил следите му от сутринта. Върна се в колибата и сложи тенджерата на печката. Лекси още не беше помръднала под одеялата. Като внимаваше да не я събуди, Маколи провери жизнените ѝ показатели. Дишаше нормално и цветът на кожата ѝ бе много по-добър. Двайсет минути по-късно разполагаше с вода. Изпи три чаши, задели около два литра за пиене, а останалата остави да се топли на печката. На стената на кухненската ниша имаше петнайсет-сантиметрово метално огледало. На светлината на лампата Маколи видя измършавял непознат с едноседмична брада, който се взираше в него. Рошавата му кафява коса бе мръсна и сплъстена. На челото му имаше дълга неравна рана там, където се бе ударил в таблото при разбиването на хеликоптера. От нея още сълзеше кръв. Тънкият му нос бе бял като корема на риба. Маколи го потърка и усети докосването, което означаваше, че като по някакво чудо измръзването му се е разминало. Общо взето, се бе оказал голям късметлия. Намери древен калъп сив сапун в кухнята, а също бръснач и кожен ремък. Съблече се и изми тялото си с топлата вода, след което се избръсна. Нямаше кърпи и се наложи да застане до печката, за да изсъхне. Едва не подскочи, когато чу гласа ѝ. -      Май и аз съм почти гола - каза тя и надникна над завивките. Смутеният Маколи побърза да си облече бельото, фланелата и панталоните, без да казва нито дума. Докато той се обличаше, Лекси видя, че стегнатото му тяло е покрито със синини. После забеляза раната на челото му. -      Добре ли си? - попита тя. -      Разбира се - отвърна той. - Здрав съм като бяла мечка. -      Къде сме? - бе следващият ѝ въпрос. -      В спасителен заслон на Датския проток - каза той. Сложи чаени листа в чайника, добави гореща вода и изчака да се накиснат, след което сипа чая в две чаши и добави по лъжичка захар. Отнесе чашите до леглото и ѝ даде едната, след което седна на ръба. -      Май си спомням как ме мъкнеше дълго време - каза тя, усещайки как горещият силен чай я стопля отвътре. - През повечето време май бълнувах. Маколи ѝ разказа за пътя им през ледената шапка, за нападението на вълците, които бяха убили немската овчарка, и за малкото чудо с намирането на заслона през кратките часове дневна светлина, преди отново да се стъмни. Опитваше се да ѝ обясни теорията зад контакта кожа до кожа като средство за борба с хипотермията, когато тя го прекъсна. -      Разбирам... Правил си го в интерес на науката - рече с усмивка. -      Нещо такова - съгласи се той. -      Е... получило се е, Стив. Благодаря ти, че съм жива. Той изпита почти отчаяно желание да я прегърне. Смутен от мисълта, стана от леглото и отиде в кухненската ниша. -      Следващият етап от възстановяването ти е да хапнеш топла храна - каза ѝ и взе една консерва с неизвестно съдържание. Отвори я с ножа си и видя, че съдържа пушен бекон, който още става за ядене. Във втората консерва имаше нещо, което приличаше и имаше вкус на варени сини сливи. Запали спиртника и сложи бекона да се пържи в тиган, междувременно сипа брашно и вода в една купа. Само по бельо, Лекси стана от леглото и бавно отиде на несигурните си крака до печката. След като се наслади на топлината няколко минути, използва останалата топла вода в тенджерата да се изкъпе като Маколи. След като се изсуши до огъня, тя си облече фланелата, панталоните и нахлузи кожените ботуши. Дотогава храната беше готова. -      Лагерни питки с бекон и варени сини сливи - обяви Маколи, докато сервираше на масата до печката. - По рецепта на Джулия Чайлд. -      Възхитително - възкликна тя и се нахвърли върху храната. -      Много си непретенциозна за срещи. Напомни ми да те заведа на едно място в Антарктида - подхвърли Маколи, докато вятърът виеше през цепнатините на дъските. -      Как така стана генерал? - попита тя. -      Дълга история. -      Имам предвид, защо си решил да посветиш по-голямата част от живота си на военните? -      Това е още по-скучна история - каза той. -      Слушам те. Маколи помълча доста време, преди да отговори. -      Сигурно е свързано с това, че съм от онези, които ценят живота, свободата и стремежа към щастие - равенство за всички и тъй нататък. Не само за някои. За всички. Мисля, че си заслужава да се бориш за такова нещо. -      Съгласна - заяви тя и му се усмихна. - Не беше много красноречиво, но схванах смисъла. Благодаря. -      Може и да успеем след около хиляда години - каза той. След като се нахраниха, Маколи излезе да вземе още дърва. Когато се върна, двамата седнаха пред откритата печка и се насладиха на животворната ѝ топлина. Той извади манерката си и раздели последния пръст уиски в двете чаши. -      Опитваш се да ме напиеш - обвини го тя. -      Не и с това количество - възрази Маколи. - Иска ми се да имах бутилка от онова уиски, което намерихме в „Мартенски заек“. Думите му го накараха отново да осъзнае огромните мащаби на всичко случило се. -      Защо трябваше да убиват всички? - въздъхна Лекси. -      Сигурно за да не остане никой, който да разкаже за откриването на викингската пещера - предположи той. - Но защо унищожиха пещерата? -      Защото взеха от нея всичко, което им е трябвало. Ти си видяла да вадят големи сандъци от шахтата наред с чувалите за тела. Трябва да са взели и плочата с руните. -      В такъв случай имат всичко, което искат - заключи Лекси. -      По-точно? -      Указанията за най-голямото археологическо откритие на нашето време - обясни тя. - Ако съм права, надписът на плочата сочи къде се намира гробът на Лейф Ериксон, вероятно някъде по брега на Нова Англия... Масачузетс, Ню Хемпшър или Мейн. -      Нима това заслужава живота на дванайсет души? - горчиво рече Маколи. -      Очевидно не знаеш много за света на археологията. -      Съмнявам се систематично да избивате хора заради подобно откритие, дори да е такова, че да променя познатата ни история - възрази Маколи. - Това бяха добре обучени командоси, извършващи сложна военна мисия. А не някакви подивели археолози. Трябва да има нещо повече... Въпросът е какво. -      Вероятно никога няма да разберем. Сега те разполагат с всичко. -      Аз ще разбера - закани се Маколи. - Разпозна ли някого от мъжете освен Йенсен? -      Не. Всички бяха с шлемове освен лидера им, онзи русия. Той уби доктор Калахан и готвача. -      Какво друго си спомняш? -      Двама от тях бяха норвежци. -      Откъде си сигурна? - попита я Маколи. -      Казах ти, че баба ми и дядо ми по майчина линия са норвежци. Научих езика като малка - отвърна Лекси. - Двамата разговаряха помежду си, докато използваха тоалетната. -      Какво си казаха? -      Само това, че мисията била заповядана в последния момент. Разбрали за нея само няколко минути преди да напуснат кораба. -      Какъв кораб? -      Не знам. Маколи добави още дъски в огъня. Пламъците за момент забълваха от отворената вратичка. -      Разкажи ми за Фалконър - подкани той. Лекси потръпна неволно. -      Грешка от миналото - каза. -      Нямах предвид това. Кажи ми за посещението му в палатката ти, преди да се отприщи адът. Лекси повтори поредицата събития, като започна с усещането си, че някой е влязъл в палатката, и как включи фенерчето. Описа Фалконър с бележника ѝ, който беше извадил от ботуша. -      Роб знаеше, че винаги държа бележника в ботуша си при разкопки. -      Защо му е било да краде бележника ти, щом вече е слизал в пещерата и е видял руническия надпис? -      Не знам. Маколи още се взираше в огъня, когато очите му оживяха от вълнение. -      Може да ти е носил нещо - предположи той. - След като е фотографирал плочата, сигурно е решил, че има вероятност да го хванат и че ако това стане, ще го претърсят внимателно. Може да е решил, че ти си единствената, която би могъл да използва, за да скрие нещо малко като карта памет. -      Ако е така, вече го няма - сви рамене Лекси. - Бележникът беше в палатката ми, която беше изравнена от булдозера заедно с останалите. -      Точно затова Йенсен го е съблякъл - отбеляза Маколи. -      Не разбирам. -      Йенсен го е убил - обясни Маколи. - Почти сигурно, защото е разбрал, че Фалконър се е добрал до тайните в пещерата. След като го е убил, го е съблякъл, защото си е мислел, че може да е скрил нещо в дрехите си, а не е имал време да го претърси внимателно. Лекси едва държеше очите си отворени. -      Трябва да почиваш - рече Маколи. - Ще донеса достатъчно дърва за цялата нощ. Май ще е по-добре утре сутринта да потегляме. Той облече термалния костюм и отиде отново при навеса. Снегът валеше като плътна бяла завеса. Побеснялото чудовищно море се нахвърляше върху скалите. Реши, че никой не би могъл да ги намери в такова време. Когато се върна в заслона, Лекси вече си беше легнала. Очите ѝ го гледаха като две виолетови луни. След като подхрани огъня, той затвори вратичката на печката. Когато отиде до масата да угаси газената лампа, тя вече спеше. 27. 26 ноември Изследователски кораб „Лайтщерн“ Северен Атлантически океан Ярмут, Нова Скотия Дъждът валеше косо и шибаше плексигласовото стъкло на пилотската кабина, докато хеликоптерът „Агуста Вестланд AW139“ бавно се спускаше в мрака към ярко осветената площадка за кацане. Корабът се люлееше в бурното черно море, но пилотът беше ветеран в спасителни мисии в Северния Атлантик и майстор в работата в лоши зимни условия. Това бе последният етап от дългото пътуване за Негово кралско височество принц Йоханес Карл Ерих Мария фон Фалкенберг, който бе напуснал замъка си на Рейн ден по-рано, за да долети с частния си самолет през Атлантика до Халифакс, Нова Скотия, след което се качи на италианския хеликоптер, за да стигне дотук. Разкошните кожени кресла в хеликоптера бяха проектирани за максимален комфорт, но не можеха да облекчат изгарящата болка ниско долу в корема на принца. Щайгер седеше до него с ампула морфин в ръка; беше готов да му бие инжекцията, ако болката станеше нетърпима. Когато хеликоптерът кацна, Риса се втурна през площадката към пътническия отсек, за да помогне на принца да слезе. Твърдо решен да се справи сам, Фон Фалкенберг излезе на оглушителния рев на ледения вятър, който едва не го отвя. Риса го подбра с мощните си ръце, отиде до най-близкия люк и го внесе вътре. -       Danke , mein Sohn - каза принцът. - Благодаря, синко! Скрит от вятъра и свирепия дъжд, Фон Фалкенберг се окопити бързо и отново стъпи на крака. Сведе за момент глава и се замоли наум. Вотан, 61 дай ми сила да премина през това и да видя с очите си моя бог. Брадат мъж в спретната морска униформа и характерната бяла капитанска фуражка дойде при тях по коридора. Петер Бьорклунд беше на четиресет и седем, бивш капитан от норвежкия флот. За първи път се бе срещнал с принца преди преоборудването на кораба в Стокхолм миналата година. -      Желаете ли да починете малко, Ваше височество? - попита Бьорклунд. -      Няма време - отговори принцът. - Водете ме при маркиза Дьо Вилие, ако обичате. Докато вървяха по коридора, принцът надникна в поредицата добре обзаведени каюти, украсени в топли и приканващи пастелни цветове. Щайгер го следваше с медицинския комплект в кожената си чанта. Риса водеше, без да пропуска нито едно движение пред себе си. -      Не са жалени никакви средства за посрещане на предизвикателствата, които очертахте - изтъкна капитан Бьорклунд. - „Лайтщерн“ е готов за всяка непредвидена ситуация. Проектиран като изследователски съд за института по океанология „Лудендорф“ в Бремерхафен, сто и двайсет метровият „Лайтщерн“, или „Полярна звезда“, беше построен за работа в Антарктида. Имаше двоен корпус, способен да разбива лед с дебелина метър и половина. На долните палуби на кораба сега имаше сателитен комуникационен център, лечебница и три напълно оборудвани лаборатории за биологични, генетични и химически изследвания. След като „Лайтщерн“ бе купен от холдинг, контролиран от принц Фон Фалкенберг, изследователският кораб бе подложен и на други промени. Сега той бе оборудван с модерна оръжейна система, включваща маскирани пускови съоръжения за крилати ракети, батарея ракети против кораби и подводници, както и модерни картечници тип „Гатлинг“. Наред с оръжейния арсенал корабът бе станал оперативен щаб на цяла рота елитни командоси, известна като „Чукът на Тор“, и имаше шест щурмови и военни транспортни хеликоптери. Капитан Бьорклунд ги въведе в блестящо бяло помещение. Жена, седнала на заседателна маса от полиран дъб, пишеше съобщение на мобилно устройство. Тя стана и се поклони, когато видя Фон Фалкенберг. Пухкава като херувим, с буйни бели вежди и пурпурна коса, подобна на победен венец, шейсет и пет годишната французойка може и да приличаше на женска версия на мистър Пикуик на Дикенс, но бе един от най-блестящите и влиятелни дипломати в Европа. Маркиза Антоанет Селест дьо Вилие в момента беше комисар по здравеопазването на Европейския съюз. Двамата с Фон Фалкенберг бяха приятели и колеги от четиресет години. -      Всичко готово ли е? - задъхано попита Фон Фалкенберг. -      Първа фаза ще започне по график - каза Дьо Вилие. - И за нас е удоволствие, че сте тук и че ще можете да гледате лично изпълняването ѝ. 28. 27 ноември Източен бряг Гренландия Маколи се събуди. Беше изнервящо тихо. Призрачната светлина на утрото проникваше в помещението. Вятърът отвън беше утихнал. Той стана тихо и отиде до предните прозорци. Океанът бе черен и спокоен, с леки вълни, които се плискаха на каменния плаж. Погледна часовника си. Беше почти девет. Бяха спали още десет часа. Усещаше как силите му бавно се завръщат, докато обмисляше следващите стъпки от пътуването им. След като откриеха, че при катастрофата е умрял само сър Дориън, те - които и да бяха - щяха да го търсят. Може би вече дори го правеха. Снежната буря беше заличила следите му по леда, но преследвачите със сигурност разполагаха с модерно проследяващо оборудване на хеликоптерите си и щяха да съобразят, че не би могъл да отиде далеч пеша. Време беше да тръгват. Маколи не беше съвсем сигурен къде точно се намират по брега, но според маршрута, по който се бе движил във виелицата, знаеше, че са южно от Кулусук - най-близкото място, разполагащо със сателитна връзка. Щом стигнеха там, щеше да се свърже с ,,Аншуц“ в Далас, а те да предупредят ФБР. След като разкажеха историята си на властите, животът на двамата с Лекси вече нямаше да е изложен на опасност. Възможно беше по пътя на север да попаднат на някое инуитско селище и някой от местните да има снегомобил или друг транспорт, с който да ги закара до целта. Но ако скалистият ландшафт наоколо можеше да послужи за някакъв пример, щяха да имат сериозни проблеми с вървенето пеша. Помисли си за каяка под навеса. Ако не течеше, биха могли да стигнат до Кулусук по вода. Не искаше да мисли какво би се случило, ако щурмовият хеликоптер ги открие в морето. След като стъкна отново огъня, той си сложи термалния костюм и излезе до навеса. Вдигна платнището на каяка и го изтегли, за да го огледа по-внимателно. Повечето каяци, които бе виждал, бяха плоскодънни, но корпусът на този бе V-образен и бордовете му се издигаха и събираха при носа и кърмата. Дълъг около три и шейсет, с три отвора за сядане; палубата и корпусът изглеждаха изработени от някаква животинска кожа. Маколи я прегледа сантиметър по сантиметър с фенерчето, но не откри никакви пукнатини и дупки. Под навеса намери и две дълги гребла. Ако старият каяк се окажеше годен за плаване и океанът останеше спокоен, сигурно биха могли да се придвижват със скорост пет или шест километра в час. Маколи реши, че лодката им дава най-добри шансове за успех. Той се върна в колибата и завари Лекси да стои при печката. -      Лагерни питки с мазнина от бекон - оповести тя и му се усмихна. - По рецепта на Джеймс Биърд. -      Дано са добри - каза той. Помещението бе топло и тя бе облечена само в дългата си фланела, която покриваше гащетата ѝ. Краката ѝ бяха обути в ботушите. Маколи с неохота потисна идеята да ѝ помогне да махне фланелата и да я помъкне обратно към леглото. Докато се хранеха, той сподели плана си да продължат с каяка. В отговор тя вдигна крак върху крак и започна да събува ботуша си. Маколи го зяпна така, сякаш виждаше крак за първи път. -      Ботушите ти - промърмори. -      „Ел Ел Бийн“ - обясни тя. - Имам ги от години. -      Нямам предвид марката - поклати глава Маколи. - Фалконър е знаел, че винаги слагаш бележника си в единия ботуш. Ами ако е решил да скрие паметта, или каквото там е имал, в твоя бележник, а ти си го изненадала, преди да го е направил? Може просто да го е пъхнал в ботуша, който е държал. Ами ако картата е в ботуша, а не между страниците на бележника? Той взе ботуша от ръцете ѝ и започна да маха белите връзки, докато тя сваляше другия. Маколи затърси някакъв процеп или отвор в подплатата, но не откри нищо необичайно. Ботушът имаше гумена стелка. Той я махна и провери под нея, после освети с фенерчето петата. -      По дяволите - изруга. - Няма нищо. -      Не, има - обяви Лекси и извади ръка от другия ботуш. Между пръстите ѝ имаше малък чип от пластмаса и метал. Двамата впериха погледи в него. -      Пак сме в играта - каза Маколи. Излезе навън и взе полиетилена, с който бе мъкнал Лекси през леда, и отряза три кръгли парчета, всяко с диаметър около деветдесет сантиметра. На бързо отслабващата светлина двамата с Лекси изтеглиха каяка до водата. -      Ще вляза навътре, за да проверя дали шевовете държат - каза той. Вкара краката си в най-задния отвор и тя бутна каяка във водата. Маколи загреба и направи обиколка на заливчето. Лекси го гледаше притеснено как се връща до брега и слиза. -      Шевовете изглеждат наред - съобщи той. - Няма да се отдалечаваме от брега. Започне ли да пропуска, веднага се насочваме към сушата. Взе едното кръгло парче и го използва да затвори средния отвор. После сряза другите две в средата и показа на Лекси как да се пъхне на предното място и да сложи парчето на кръста си, за да закрие отвора. -      Ако морето се развълнува, парчетата ще пречат на вълните да напълнят каяка - обясни ѝ, докато сядаше отзад. Погледна към спускащия се над водата мрак и видя, че приближава мъгла. Усети как тя бавно ги обгръща - студена, гъста, скриваща почти всичко. Идеално прикритие, стига да се задържеше. Изминаха с гребане петдесетина метра и Маколи погледна компаса, за да се насочи на север. От юг духаше слаб вятър, който им помагаше. Не след дълго влязоха в бавен, равномерен ритъм. През редките пролуки в мъглата Лекси зърваше безкрайните скали по суровия бряг. В един момент се наложи да заобиколят плаващ лед, чиято синкава сърцевина ги заплашваше непосредствено под повърхността. Според преценката на Маколи бяха изминали километър и половина или малко повече, когато чуха бавно засилващия се рев на хеликоптер. Идваше от север и се движеше покрай брега. Той погледна нагоре и видя как отразеното сияние на мощните прожектори се мъчи да пробие мъглата. Хеликоптерът мина точно над тях и грохотът едва не ги оглуши. После шумът постепенно заглъхна, докато голямата машина продължаваше на юг. -      Търсят мен - каза Маколи. - Не биха могли да знаят, че си още жива. Морето започна да се вълнува. Лекси се разтревожи, когато парчета лед започнаха да минават през тясната палуба. Усети как морската вода влиза през полиетиленовите парчета и мокри краката ѝ. Секунди по-късно попаднаха във водовъртеж, където две течения се срещаха, и каякът започна да се върти. Двамата не можеха да направят нищо, освен да седят безпомощно, докато лодката се въртеше и едва не бе пробита от силата на вълните. Закачиха с греблата една отчасти потопена скала и се понесоха покрай нея. След три часа Лекси беше принудена да спре да гребе. Палубата на каяка беше покрита с лед, студът се бе просмукал в цялото ѝ тяло. Усещаше как умът ѝ се вцепенява отново, когато ѝ се стори, че чува звън. Летаргичният ѝ мозък реши, че чува побъркан доброволец от Армията на спасението, биещ яростно коледна камбанка. -      Сигнална шамандура - каза Маколи, който се взираше някъде напред. Мъглата започна да се разпръсва, докато бавно гребеше към звука. Звъненето се засилваше, когато внезапно бе заглушено от кресчендото на още един хеликоптер. Този път идваше от юг. Маколи си помисли, че сигурно е същият, който бе прелетял над тях по-рано. Мощните му прожектори превърнаха дванайсетметровата ивица пред тях в същински ден, когато машината приближи. Маколи загреба яростно към мъглата, но каякът остана открит, когато хеликоптерът се озова над тях. Лекси се извърна от ослепителната светлина, докато лодката им най-сетне се плъзна в мъглата. Маколи не знаеше колко очи горе продължават да оглеждат морето. Зачака в мрака да чуе как ревът на двигателя се променя и хеликоптерът завива обратно към тях. Но машината продължи по курса си на север, докато почти изчезна от поглед. Маколи още следеше траекторията му, когато лъчите на прожекторите угаснаха, за да се сменят със зелените сигнални светлини за приземяване. Докато хеликоптерът се спускаше, теренът около него внезапно блесна в ярки бели, жълти и червени светлини. Маколи веднага ги разпозна като светлини на писта. -      Това е Кулусук - извика той на Лекси, която се беше отпуснала на мястото си. Загреба към тясното заливче до „Четири сезона“ и стигна каменистия бряг. Измъкна Лекси от предното място, изправи я на крака и я поведе към хотела. Главният вход бе ярко осветен от разноцветни коледни лампички. Отвътре се чуваха гласове и смях. През единия от прозорците на лобито видя малка тълпа при бара. Неколцина бяха в униформи. Прозорците на първия етаж в задната част на сградата бяха тъмни. Вратата на задния вход не беше заключена и водеше към кухнята на хотела. На мът- ната светлина на голата крушка над миялната машина Маколи намери сервизното стълбище, водещо към стаите за гости на втория етаж. Хенкок беше резервирал четири стаи за срока на експедицията и първата, до която стигна Маколи, беше отключена. Вкара Лекси вътре и ѝ помогна да си легне. Зави я с одеяла и отиде до прозореца, гледащ към летището. На пистата до хотела имаше спасителен самолет с отличителните знаци на Кралските ВВС. Маколи затърси хеликоптера и най-сетне го видя в другия край на площадката. Беше на оградено място. Група мъже се движеше около него. Лекси вече беше заспала. Маколи реши да слезе долу и да се опита да се свърже с централата на „Аншуц“ в Далас. Заключи вратата след себе си и тръгна към предното стълбище. -      Странно е да видиш генерал в такова затънтено място - разнесе се зад него глас с ясен британски акцент. Маколи се обърна към мъжа, който тъкмо излизаше от една от стаите. Беше облечен в пилотски костюм с английското знаме на гърдите и нашивките на полковник на яката. Щом позна имперския мустак и огненочервената коса, Маколи поклати глава и му се усмихна уморено. -      Радвам се да те видя, Хари - поздрави той. -      Да не ставаме блудкаво сантиментални, господин генерал - каза англичанинът. - Едно ръкостискане ще е достатъчно. Подобно на Маколи, Хари Тъбшоу беше командир на ескадрила по времето на „Пустинна буря“. Двамата бяха изпитвали уважение един към друг по време на въздушните битки. Тъбшоу беше свален над Багдад и прекара известно време в иракски затвор. Маколи не беше го виждал от двайсет години. -      Грозен си като винаги - подхвърли Маколи. -      Това си е комплимент от скапан хуй като теб - отвърна Тъбшоу. -      Онази спасителна щайга твоя ли е? - попита Маколи. Тъбшоу кимна. -      Някакви задръстеняци от Кралското географско дружество закъсали зад Полярния кръг. Измъкнахме ги, но после бяхме принудени да останем тук два дни заради проблем с двигателя. Наложи се да чакаме да домъкнат резервни части от Нарсасуак. Готов ли си да се освиним долу? -      Точно сега не мога - отклони поканата Маколи. - Трябва да се обадя до Щатите. Тъбшоу поклати глава. -      Няма сателитна връзка - каза той. - Някакъв кретен съсипал цялото оборудване в нощта, когато пристигнахме. -      Някаква представа какви са онези типове в другия край на пистата? - попита Маколи. -      Нямам идея - отвърна Тъбшоу. - В днешни дни всеки дребен властелин и олигарх си има собствена кавалерия. Въоръжени, пътуват. Имат поне три птички там... Излитат и кацат непрекъснато. Сигурно са на някакво зимно учение. -      Някой от тях отседнал ли е тук? -      Не се смесват с долните класи - изхили се Тъбшоу, докато слизаха по стълбите. - Но пък си имаме една сладка красавица. Тук е от седмици... много сговорчива... тексаско момиче. Маколи погледна през лобито към бара. Един от хората на Тъбшоу седеше на висок стол и пресушаваше халба бира. Мелиса се бе сгушила в скута му като голяма котка. -      Заслужава малко утеха от англичанин - отбеляза Маколи. -      Дрън-дрън - отвърна Тъбшоу. -      Кога тръгваш, Хари? - попита Маколи. -      Излитаме за Нарсасуак след три часа, стига времето да го позволява. Задръстеняците от КГД изгарят от нетърпение да се върнат на слънчевите острови. -      Можеш ли да вземеш двама пътници до Нарсасуак? - попита Маколи. Тъбшоу се вгледа по-внимателно в него. -      Това е много непривично, старче - рече той. - Напълно против правилата. Маколи кимна. -      Къде е напереният ти приятел? - попита Тъбшоу. - Мислех си, че проклетият Хенкок си има собствени въздушни сили. -      Мъртъв е - отговори Маколи. - Беше убит от онези хора там. Тъбшоу видя болката в очите му. И не попита за подробности. -      Имам два допълнителни пилотски костюма... ако случайно гледат - каза той. 29. 28 ноември Западното крило на Белия дом Вашингтон, окръг Колумбия Когато Айра Дюсънбъри се върна от мача на „Редскинс“ в Ландоувър, по прозорците на кабинета му плющеше студен дъжд. Той бе кисел, след като гледа как „Каубоите“ за пореден път ги пердашиха, тъй като новият им защитник направи пет успешни подавания. Помощник-съветникът по националната сигурност на президента събу мокрите си обувки, изтри замръзналите си стъпала в дебелия килим и разкопча панталона си, за да даде повече пространство на подутия си корем. Въпреки че се бе зарекъл да поддържа здравословна диета, той уталожи раздразнението си от мача с три италиански наденички с пипер и лук, прокарани с пет-шест бири. Някой силно почука на вратата му и отвори. На прага стоеше Адисън Кингшип, чието палто в стил Богарт беше мокро от дъжда. -      Дано да е важно - изръмжа Дюсънбъри. Кингшип свали палтото, окачи го на закачалката зад вратата и седна в един от кожените фотьойли. През прозорците зад бюрото на Дюсънбъри се виждаше паметникът на Вашингтон, окъпан в светлината на прожектори. Джесика Бърдуел пристигна няколко секунди по-късно. Изглеждаше така, сякаш дъждът като че ли не можеше да достигне до нея или тя успяваше да се провира между капките. Спокойна и невъзмутима както винаги, тя носеше коктейлна рокля с цвета на слонова кост, спускаща се почти до коленете ѝ. -      Гледахте ли проклетия мач на „Скинс“? - попита Дюсънбъри, докато Джесика се настаняваше в другия фотьойл. -      Изобщо не ми пука, Айра - изръмжа Кингшип, който навремето бе защитник в отбора на „Принстън“. - Кажи ни какво става. Дюсънбъри скришом свали лявата си ръка под масивното бюро и започна да разтрива измъчващия го корем. -      Трябва да ви информирам за положението с Джон Лий Хенкок - поде той. - На връщане от Лендоувър ми се обади Марк Девлин, шефът на охраната на „Аншуц“ в Далас. Тъкмо бе разговарял по телефона със Стивън Маколи, който е вторият човек в компанията след Хенкок и участник в експедицията в Гренландия. Та Маколи му казал, че Хенкок бил убит заедно с повечето други от някаква елитна военна част, разполагаща с щурмови хеликоптери. -      Откъде се е обадил? - попита Кингшип. -      В момента се намира в бивша американска военновъздушна база в южната част на Гренландия, в Нарсасуак - каза Дюсънбъри. - Маколи твърди, че Хенкок открил нещо в леда, което довело до избиването на експедицията. Единственият друг оцелял е една археоложка, която довели да документира находката. Маколи помоли от ФБР или от „Вътрешна сигурност“ да го чакат, когато кацне в Бангор. -      Трябва да отзовем специалния си екип в Халифакс - вметна Джес. - Те чакат в пълна готовност. -      Съгласен - рече Дюсънбъри. -      За какво откритие става въпрос? - поинтересува се Кингшип. Дюсънбъри поклати уморено глава. -      Не се смейте - рече той. - Нещо, свързано с викинги. Джес го погледна озадачено, сякаш си е изгубил ума. -      Вчера бяха арабски командоси - изтъкна Кингшип. - Днес са проклетите викинги. Цялата тази работа ми прилича на измишльотина, с която Хенкок си търси своите петнайсет минути слава. -      Не е в стила му - възрази Дюсънбъри. - И трябва да приемем, че става дума за истинска заплаха. Каквото и да е станало там, очевидно е струвало живота на много хора, и президентът ще иска да знае защо. -      Маколи как ще стигне до Бангор? - попита Кингшип. -      Един от малките самолети на Хенкок бил оставен в Нарсасуак, за да извози членовете на експедицията. Маколи е бригаден генерал от резерва на военновъздушните сили. Ще отлети веднага щом времето се оправи. Според Девлин, той и археоложката нямат никакви документи и паспорти. Изгубили всичките си вещи. Той иска федерална защита за себе си и за археоложката веднага щом пристигнат. -      Откъде да сме сигурни, че не е кривнал? - попита Джес. - Случвало се е. -      Нямам представа - отвърна Дюсънбъри. -      Имаме сателитен филиал на ФБР в Портланд - каза Кингшип, който продължаваше да гледа скептично. -      Ако някое от твърденията на Маколи е вярно, ще ни трябват повече хора от екипа на регионалния отдел - отбеляза Джес. -      Съгласен - каза Дюсънбъри. -      Какво ще кажете за някой старши агент от новата спецчаст за борба с вътрешен тероризъм? - предложи Джес. - Може би Джим Лангдън. -      Мой човек е от две години - подкрепи я Кингшип. - Първа класа. Спецчастта беше създадена наскоро, за да обедини антитерористичната дейност на девет различни федерални агенции, сред които ФБР, военното разузнаване и отдела по вътрешна сигурност. Лангдън беше бивш офицер от пехотата, постъпил във ФБР при Кингшип и по-късно отишъл във „Вътрешна сигурност“. -      Идеално - съгласи се Дюсънбъри. - И още нещо, Ад. Не е зле да предупредиш сателитния филиал в Портланд. Могат да осигурят подкрепление. 30. 28 ноември Регионален филиал на ФБР У ест Тауър Портланд, Мейн Специален агент Емън Галахър-младши огледа небето на Портланд през панорамния прозорец на заседателната зала и за първи път през четиригодишната си кариера във ФБР изпита истинско вълнение и възбуда. Емън беше единственият специален агент, останал в офиса този ден, поради което бе получил приоритетното секретно комюнике, пристигнало току-що от централата на ФБР във Вашингтон. В него се потвърждаваше, че Джеймс Лангдън от вътрешната антитерористична спецчаст към президента ще пристигне на летището на Портланд след по-малко от час и се нуждае от подкрепление от местния филиал на ФБР за разпита на двама американци, които щели да пристигнат от Гренландия и са разкрили вероятен терористичен заговор. Емън бързо свали досието на Лангдън от базата данни на „Вътрешна сигурност“. Лангдън беше завършил „Уестпойнт“ и бе напуснал армията като майор след три мисии в Ирак. Награждаван на два пъти със „Сребърна звезда“. Двайсет и девет годишният Емън нямаше метър и седемдесет и не приличаше на герой, поне за самия себе си. Въпреки това копнееше да бъде такъв. Именно затова постъпи във ФБР. На 11 септември 2001 г. работеше като счетоводител във фирма за данъчни консултации, когато атакуваха Световния търговски център. Баща му беше един от първите пожарникари, изчезнали в червения прахоляк. Загубата промени живота на Емън. След като помисли какво може да направи, за да почете паметта му, той откри бъдещето си на уебсайта на ФБР. „Стани специален агент - призоваваше го интернет банерът. - Ще срещнеш предизвикателства. Вълнение. Заслужени награди. И всеки ден ще имаш шанс да спасиш страната си.“ -      Емън, трябваш ни в счетоводството - каза му координаторът, след като завърши с почти пълно отличие курсовете в Академията на ФБР . Следващите три години седя във Вашингтон и преглеждаше разходите. Всеки път, когато кандидатстваше за оперативен агент, шефът му го дръпваше настрана да му обясняваше, че върши много по-важна работа с електронните си таблици. Накрая го прехвърлиха в регионалния филиал в Портланд. Преди да излезе, Емън провери пистолета в кобура на бедрото. С малките си ръце така и не свикна с големия „Глок 21“. Затова носеше малък 9-милиметров „Глок 26“. Беше стрелял с него само на стрелбището. На летището Емън показа служебните си документи на охраната на чартърния терминал. Вървеше към рецепцията, когато някой извика зад него: -      Специален агент Гаскинс? Емън го позна от снимката в базата данни. -      Дон беше извикан на друга задача - обясни той, протягайки му ръка. - Аз съм Емън Галахър. -      Джим Лангдън - представи се едрият мъж. Приличаше на действащ войник, як и със силен загар, с гъста и преждевременно прошарена коса. -      От „Андрюс“ идват хора - съобщи Лангдън. - Исках да съм сигурен, че ще разполагаме с охрана в Бангор, когато пристигне генерал Маколи. -      Имате пълното ни съдействие и подкрепа - увери го Емън, докато вървяха към самолета. -      Предполагам, че знаете защо съм тук - каза Лангдън. -      Четох комюникето - отвърна Емън. -      Доста мътна работа - отбеляза Лангдън. - Според един доклад става въпрос за арабска терористична група, атакувала експедиция на Джон Лий Хенкок в Гренландия, а според друг има някаква викингска връзка. Тук сме, за да разберем какво е станало. По време на краткия полет от Портланд до Бангор на Емън му бе трудно да сдържа вълнението си. В един момент затвори очи и се съсредоточи върху дишането си. Когато ги отвори отново, Лангдън се взираше в него. Емън се чудеше как е получил Кръста за бойни заслуги, но не искаше да го попита направо. -      Как беше в Ирак? - поинтересува се той. Мина цяла минута. -      Предателство - процеди Лангдън. За миг в съзнанието му изникна обезобразеното лице на Джейк Наш, както изникваше всеки ден от момента, когато настигна поредицата от изоставени коли и освети с фенерчето задната седалка на хъмфито. Лангдън беше ротен командир, когато от генерал-губернатора на тяхната провинция дойде искане да осигурят охрана на някакъв шиитски религиозен празник. Двамата с Джейк Наш бяха пратени с отряд, който пазеше на смени. Щабът им заедно с иракската полиция, в близост до офиса на губернатора, се пазеше от електронен охранителен кордон. Лангдън тъкмо бе предал командването на Джейк и излезе от щаба, когато конвой от осем джипа, пълен с мъже в американски униформи, беше пуснат през портала. Нападателите се изсипаха от колите, и започнаха да стрелят с автомати. Петима американци бяха убити. Други четирима, сред които и Джейк, бяха отведени живи, докато иракските полицаи стояха отстрани и гледаха. Последва безумна нощна гонитба на север от града, която завърши час по-късно на пустеещ път. Джейк и двама други войници вече бяха мъртви, с вързани отзад ръце. Лангдън се надяваше, че и четвъртият ще умре бързо. Подобно на другите, очите му бяха избодени с ножове. Нападателите бяха отрязали топките на мъжете и бяха напъхали пенисите им в устите. През следващите дни разузнаването установи, че генерал-губернаторът има пръст в атаката. Една от колите бе регистрирана на името на жена му, а криминалистите откриха отпечатъци на негов бодигард в колата, в която беше убит Джейк. Лангдън попита кога убийците ще бъдат арестувани. -      Ръцете ми са вързани, Джим - каза батальонният командир. - Губернаторът е член от вътрешния кръг на премиера. Наложи се да му се извиня, че сме осуетили религиозния празник. Забрави за станалото и си върши работата. След като последната американска част се изтегли от Ирак през 2001 г., Лангдън се върна в Багдад като агент от новата антитерористична спецчаст към президента. Целта на посещението му бе да научи повече за присъствието на „Ал Кайда“ в региона. Прекара в страната четири дни. В деня, в който се върна във Вашингтон, Лангдън прегледа ежедневното комюнике на ЦРУ. В него се съобщаваше, че бившият генерал-губернатор бил открит мъртъв рано сутринта на пустеещ път северно от града, а по тялото му имало следи от ужасни изтезания, преди да бъде убит. Докато се спускаха към Бангор, Лангдън погледна през прозореца на пътническия самолет и видя, че вали сняг. Отправи мислена молитва за прошка и милост. 31. 29 ноември Международно летище „Бангор“ Бангор, Мейн Като летеше по уреди, Маколи се спусна през гъстите облаци, докато машината най-сетне не излезе от тях на височина сто и петдесет метра. Седяща до него в седалката на втория пилот, Лекси се събуди от дълбокия си сън и загледа завесата от мокър сняг, който шибаше предното стъкло, докато приближаваха земята. -      В Гренландия ли се върнахме? - попита тя. -      Почти стигнахме в добрите стари Щати - уморено отвърна Маколи. -      Радвам се, че още сме живи, за да ги видим - рече Лекси. -      Говорих с Марк Девлин от „Аншуц“, преди да отлетим - уведоми я Маколи. - Той ме увери, че от ФБР ни чакат. Ще бъдем поставени незабавно под тяхна закрила. Докато маневрираше, от контролната кула му казаха да спре самолета при охранявания портал до общия терминал. Минаха покрай ярко осветената основна сграда, няколко тъмни хангара и мястото за дългосрочно паркиране. На перона имаше десетина малки самолета, всички покрити със сняг. При портала Маколи спря машината и изключи двигателите. Двамата с Лекси излязоха от кабината. Тя започна да трепери веднага щом стъпиха на заледената писта. В далечината видя четири коли на бангорската полиция с мигащи светлини, спрели при задните входове на терминала. Чакаха ги двама мъже с дебели палта под бетонната козирка. Единият беше висок, другият - доста дребен. -      Добре дошли у дома - извика дребният. Вътре в терминала нямаше жива душа, лампите на тавана осветяваха голяма чакалня със стари кожени кресла и дивани около пустееща рецепция. -      Всички чартърни полети са отменени заради лошото време - обясни Лангдън. - Помолих полицията да отцепи терминала, ако вестта за пристигането ви по някакъв начин е стигнала до неподходящи уши. Маколи поиска да види документите им. По-високият, Лангдън, беше от вътрешната антитерористична спецчаст към Белия дом. Приличаше на бивш военен. По-дребният, Емън Галахър-младши, беше регионален агент на ФБР. Приличаше на счетоводител. -      Уредих да поговорим в кабинет на втория етаж - каза Лангдън. Коридорът на втория етаж също пустееше. Дъската за обяви на боядисаната бетонна стена оповестяваше, че служител на месеца е Серена Лопес от отдела по чистота. Лангдън ги заведе в добре осветена заседателна зала с кожени кресла. Когато той свали палтото си, Маколи забеляза лентата на Сребърна звезда на ревера на сакото му. -      Втората война в Залива ли? - попита той. Лангдън кимна. -      Операция „Иракска свобода“, както я нарекоха. -      Бях там през първата - рече Маколи. -      Сигурен съм, че и двамата сме изгубили приятели там, генерале - каза Лангдън. Той ги покани да седнат на двете места срещу видеокамерата, поставена до заседателната маса. -      Знам, че и двамата сигурно сте уморени, но се нуждаем от показанията ви колкото се може по-скоро - поде той, докато отваряше куфарчето си и вадеше от него айпад. - Веднага щом приключим, ще изпратим електронен запис на разговора. В наши дни нищо не се прави на едно място. До утре сутринта петдесет агенции от различни служби ще работят по случая. Засега трябва да научим всичко, което е станало, за да можем да подгоним онези, които са го направили. Докато Лекси сядаше, дребният постави пред нея пластмасова табла, след което донесе втора за Маколи. -      Най-доброто в Мейн - каза с усмивка той. Тя зяпна рулцето от раци, пълнено с парченца месо и заобиколено от нарязан на колелца лук и пържени картофи. В чинията имаше и ръчно изпечена шоколадова бисквита. -      Помислих си, че може да сте гладни - обясни Емън. -      Направо умирам от глад - призна Лекси, докато той им донасяше две чаши кафе. Докато се хранеха, Лангдън включи камерата и я нагласи. -      Откъслечните сведения, които получихме за случилото се там, са доста нелепи - изтъкна той. - Първото съобщение беше за арабски командоси, а второто за някакви викинги. - Няма никакви араби - отвърна Маколи, докато допиваше кафето си. - Някой ви е пратил за зелен хайвер. -      Добре - рече Лангдън. - Да започваме. Лекси започна първа и описа пристигането си в лагера, откриването на викингите в дълбоката пещера, плочата c руни и последвалите събития, включително идването на нападателите, изнасянето на всички артефакти и унищожаването на лагера. -      Значи казвате, че всички членове на експедицията, с изключение на генерал Маколи са мъртви - уточни Лангдън. -      Да - потвърди Лекси. След това думата взе Маколи и описа какво се бе случило след убийството на Фалконър, саботирането на хеликоптера от Йенсен, връщането до унищожения базов лагер и прехода през леда до морския бряг. -      Сигурен съм, че продължават да ни търсят - завърши той. -      Несъмнено - съгласи се Лангдън. - Извадили сте невероятен късмет. Въпреки страховитото естество на описаните събития Емън слушаше като омагьосан. Именно затова бе постъпил във ФБР - за да предаде на правосъдието гадни терористи като тези. -      Е, май това е всичко - каза Лангдън, изключи камерата и извади голям кафяв плик от куфарчето си. Отвори го, прерови снимките в него и подаде една на Лекси. -      Познавате ли този човек? - попита той. -      Да, това е Хялмар Йенсен. -      А този? -      Сър Дориън Бонд - отговори тя. -      Ами този? - попита Лангдън и ѝ подаде трета снимка. Беше русият водач на командосите. -      Откъде...? -      Името му е Йоахим Халворсен. Наричат го Риса - рече Лангдън. - Бивш командос от норвежките специални части. -      Значи вече знаете кои са те - заключи Лекси. - Олекна ми. Лангдън кимна. -      Ще можете ли да разпознаете някого от нападателите, освен тези двамата, ако ги видите отново? -      Определено - потвърди Лекси. Докато Лангдън прибираше снимките, тя забеляза долния край на малка татуировка на гърба на китката му. По-голямата част от нея бе скрита под часовника му, но изображението някак ѝ се стори познато. -      Казахте, че другият археолог, господин Фалконър, е бил убит от професор Йенсен, защото се е добрал до ценна информация за откритието, нали така? - попита Лангдън. -      Карта памет от фотоапарат „Никон“ - каза Маколи. - Предполагаме, че е заснел руническата плоча, съдържаща сагата за последното плаване на Лейф Ериксон, както и мястото на гроба му някъде по Източния бряг. -      Това би променило представите ни за историята - обади се Емън. -      Къде е тази карта? - попита Лангдън. Лекси изпитваше растящо чувство за тревога. Опита да привлече вниманието на Маколи, като го сръчка в коляното, но той вече отговаряше на въпроса на агента. -      У нас - каза Маколи. -      Добре - кимна Лангдън. - Значи разполагаме с всичко, което ни трябва. Колкото по-скоро занесем картата във Вашингтон, толкова по-скоро ще можем да започнем разчитането на тайните ѝ и ще разберем по-добре защо находката е била достатъчно важна, за да струва живота на четиринайсет души. -      Не виждам причини да я пращам в бюрократичния лабиринт - намеси се Лекси с надеждата да спечели време. - Никой не е по-способен от мен в дешифрирането на онези знаци. Аз бих била сред първите, към които ще се обърнат за превод. Маколи усети промяната в нагласата ѝ. -      Може и да е така - рече Лангдън, - но тук става въпрос за национална сигурност и картата трябва да попадне в ръцете на хора, които могат да преценят цялостната ѝ важност. -      Вече прецених важността ѝ - изтъкна тя. - Стига генерал Маколи и аз да се ползваме с федерална защита, всички въпроси ще бъдат разрешени. -      Моля, дайте ми картата - настоя Лангдън. -      Не - отвърна Лекси, а Маколи продължаваше да се взира в нея. Лангдън бръкна в коженото си куфарче. Дясната му ръка се показа отново с полуавтоматичен „Хеклер & Кох Р2000“. Към цевта му бе закрепен заглушител. -      Съжалявам за това, Емън - каза Лангдън. Той насочи пистолета към агента на ФБР и изстреля куршум в гърдите му. В очите на Емън се изписаха шок и болка, докато се свличаше на пода зад заседателната маса. Лекси впери поглед в безжизненото му тяло. Гъста кървава локва започна да се разпълзява по покрития с линолеум под. -      Картата ми трябва - заяви Лангдън и насочи пистолета към Маколи. -      Защо да го правим лесно за теб? - попита Маколи. - Така и така ще ни убиеш. -      Заповедта ми е да убия само един от вас - каза Лангдън. Погледът му допълни кого точно. - Не изпитвам удоволствие от отнемането на живот, особено на хора като Емън, който не заслужаваше да умре, но съм пратен на мисия, която е свещена. Трябва да изпълня онова, което се изисква от мен. От всички нас се очаква да се борим, да се жертваме, да умрем, ако е необходимо. -      Защо трябваше да го убивате? - попита Лекси. -      Никой не бива да научава за това откритие, поне засега - отвърна Лангдън, като продължаваше да държи пистолета насочен към тях. - Залогът е бъдещето на света. Зная, че това няма да ви донесе утеха, но аз съм част от движение, решено да спаси бъдещето. Трябва да взема картата памет. -      Не - твърдо заяви Лекси. -      Тъй като тя очевидно е у някого от вас и аз не зная у кого, ще трябва да ви помоля да свалите дрехите си и да ми ги предадете през масата. -      Ти си побъркан - възмути се Маколи. -      Светът е побъркан - отвърна Лангдън. - Без повече бавене. Лекси разбираше, че единствената им надежда е да спечелят повече време. Картата памет още се намираше в ботуша ѝ и той беше последното нещо, което смяташе да предаде. Междувременно някой, може би от полицаите навън, би могъл да дойде да провери къде са се дянали и да сложи край на кошмара. Маколи предаде ризата си. Лангдън я разпъна на масата и с лявата ръка провери джобовете и подплатата, като с дясната продължаваше да държи пистолета насочен към тях. След това дойде ред на фланелата на Лекси. Тя свали сутиена си и го метна през масата. -      Искате ли да проверите и това? - попита предизвикателно. -      Не - отвърна Лангдън, като наблюдаваше Маколи. Докато се навеждаше да развърже ботушите си, Лекси видя едва доловимо движение с периферното си зрение. Дребният агент лежеше на една страна, извърнат от нея, но пръстите на дясната му ръка мърдаха през разширяващата се локва кръв. Те спряха за няколко мига и после отново се раздвижиха, докато той губеше съзнание и идваше отново на себе си. Тя остави ботушите си на пода и се изправи да събуе панталона. След като го остави на масата, погледна отново надолу. Ръката на агента сега беше върху кобура на кръста му. Лангдън приключи с претърсването на панталона на Маколи. -      Ботушите - каза той. Маколи му ги даде. Пистолетът вече беше в ръката на дребния агент. Лекси леко смушка Маколи в ребрата в опит да му даде знак, че предстои да се случи нещо. Той я погледна, мъчейки се да разгадае мислите ѝ. Емън беше на път отново да изгуби съзнание, този път завинаги. Господи, колко кръв имаше по пода. Не беше подозирал, че побира толкова в себе си. Едва ли беше останало много. Имаше само един шанс да спаси другите. Замаян от болка, той виждаше краката на Лангдън от другата страна на масата. Помисли дали да не стреля нагоре през масата и да се опита да го улучи в гърдите. Но ако пропуснеше? Коленете му бяха на по-малко от метър и половина от него. Трудно би могъл да пропусне от такова състояние. Но първо трябваше да вдигне оръжието от пода. -      А сега вашите ботуши, доктор Воан - чу той гласа на Лангдън. Дръжката на малкия глок беше хлъзгава от кръв и сякаш тежеше половин тон. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да вдигне цевта на няколко сантиметра от пода. Краката на Лангдън ту се размазваха, ту се фокусираха, когато пристъпите на гадене минаваха през него. -      Благодаря, доктор Воан - каза Лангдън, докато вадеше картата памет от ботуша ѝ. - Приключихме. Сега ако ми обещаете... Когато изтрещя изстрелът, Маколи видя как лицето на Лангдън се изкривява от болка, преди той да залитне назад и да стреля три пъти през масата със заглушения си пистолет. Третият куршум улучи Емън в челото и пръсна мозъка му. Но Маколи вече се беше хвърлил през масата, сграбчи дясната ръка на Лангдън и го събори на пода. Двамата се бореха за оръжието, като пъшкаха от отчаяните усилия. Макар и с куршум в коляното Лангдън бе по-силен и далеч по-опитен в ръкопашния бой. Уловен в душеща хватка, Маколи гледаше как дулото на пистолета се обръща към корема му. Изтрещя нов изстрел и Лангдън се отпусна в ръцете му. Маколи изтръгна пистолета и го захвърли настрани. Погледна и видя Лекси, застанала над двамата с оръжието на другия агент в ръка. Лангдън се претърколи по гръб. Куршумът бе улучил гръдния му кош отстрани и бе разкъсал белия му дроб. На устата му изби кървава пяна. Дишането му се превърна в накъсано спазматично хриптене, докато се взираше в тях. -      Валхала - извика той и очите му се обърнаха навътре в черепа. Маколи докосна сънната му артерия. -      Мъртъв е - каза той. Лекси клекна до Лангдън и вдигна дясната му ръка. Свали часовника и огледа татуировката на ярката светлина на лампите. Не бяха краища на котва. Тя разпозна моментално символа. -      Съмнявам се полицията отвън да е чула изстрела ти от този вятър - каза Маколи, докато се обличаше. - Но скоро ще разберем. Той излезе в коридора и се заслуша за движение на първия етаж. Като се изключеше воят на вятъра, не чу нищо. Когато се върна в заседателната стая, Лекси вече беше облечена и се взираше в тялото на дребния агент. - Благодаря, Емън - рече тя. Мислите на Маколи препускаха. Беше си мечтал, че вече ще се излежава в джакузи с „Джак Даниелс“ в ръка и ще очаква с нетърпение да се наспи като хората. А вместо това двама федерални агенти лежаха мъртви в краката им. Всичко това бе твърде голямо и твърде сложно, за да започне да го проумява. Отвори куфарчето на Лангдън и извади федералните му документи. -      Ако не са фалшиви, а аз се съмнявам, че са, този тип е бил пряко подчинен на президента - каза той. -      Ако Белият дом е част от тази работа, каквато и да е тя, кой знае колко далеч стигат пипалата? Едно е сигурно, който и да го е пратил, няма да се поколебае да изпрати заместник. -      Ако не останем да разкажем нашата версия, ще си помислят, че ние сме ги убили - изтъкна Лекси. -      Ако останем, може да се наложи да разказваме на друг екзекутор - отвърна той, докато се оглеждаше. - Както и да е, добър екип криминалисти би могъл да установи какво се е случило тук. Пък и имат видеозаписа. -      Но той изключи камерата, преди да ни покаже снимките и да застреля Емън. -      Никой, който види записа, няма да си помисли, че сме възнамеряваме да убиваме когото и да било. -      Как можеш да си сигурен, че онзи, който стигне пръв тук, няма да унищожи записа? - попита Лекси. -      Права си - съгласи се той. Наистина беше уморен. - Засега единственото, което можем да направим, е да се покрием, докато не открием някого, на когото можем да се доверим. -      Къде да се покрием? - попита Лекси. -      Всяко нещо по реда си - каза Маколи, извади твърдия диск на камерата и го прибра в куфарчето на Лангдън заедно с документите му и снимките, които още лежаха на масата. Лекси забеляза, че айпадът на Лангдън е паднал на пода. Вдигна го. -      Трябва да вземем и това - рече тя. - Може в него да има нещо, което ще обясни какво се крие зад всичко това. Докато тя прибираше устройството в куфарчето, Маколи претърси труповете и извади портфейлите им. Лангдън имаше шейсет долара, а дребният агент десет. Той прибра парите и върна портфейлите там, където ги беше намерил. -      Оставяме всичко друго така, както е - каза той. -      Отпечатъците ни са по пистолетите - изтъкна Лекси. -      Както и навсякъде другаде - отвърна Маколи, докато гасеше лампите. Слязоха на първия етаж и Маколи видя, че стълбището продължава надолу. Слязоха по него и стигнаха до два пресичащи се коридора. Единият водеше към серия подземни офиси, а краят на втория се губеше в мрака. Той извади фенерчето от джоба си и двамата изминаха трийсетина метра по втория коридор, докато не стигнаха до друго стълбище, водещо нагоре до стоманена врата с автоматично резе. Маколи я отвори и пристъпи в малка електроцентрала за аварийни случаи. В центъра на помещението имаше два големи дизелови генератора. -      Сигурно осигуряват аварийното захранване за терминала - каза той. Вятърът носеше към прозорците сняг. Той погледна навън. Не видя никаква следа от полицейски кордон, но предположи, че полицаите още са разположени около терминала. До малката постройка имаше дългосрочен паркинг и това му даде идея. Той взе метален лост от работата маса до отсрещната стена. -      Чакай тук. Отвори външната врата, излезе и я остави да се затръшне зад него. Пресече бързо паркинга и огледа първата редица коли и пикапи. Всички бяха покрити с повече от стъпка сняг. Във втората редица имаше „Форд Рейнджър“ с няколко пръста сняг върху него. Предположи, че ако собственикът току-що е оставил колата си тук, има голяма вероятност да не се върне веднага. С помощта на лоста проби малка дупка в задното стъкло от страната на шофьора и бръкна вътре да отключи вратата. Качи се и освети с фенерчето запалването. Нямаше никакъв проблем с жиците. Много преди да се влюби в изтребителите, страстта на Маколи бяха бързите коли. С помощта на ножа той отпра пластмасовото покривало на запалването. Системата беше стандартна - пет жици, свързани със задната част на запалването. Маколи издърпа червената за захранването и кафявата за стартера. Щом ги свърза, двигателят оживя. Включи отоплението до последно и се върна за Лекси. Пет минути по-късно двамата караха към изхода. В будката при портала нямаше никого и бариерата бе вдигната заради снегорините. Маколи видя, че охранителната камера на покрива на будката е затрупана от снега. -      Късметлии сме - каза той. - Поне няма да знаят как и кога сме се махнали. Имаме добри шансове да изминем голямо разстояние преди съмване. Той подкара пикапа към Шосе 95 и поеха на юг в бурята. 32. 29 ноември Бауърс Планината Катоктин Лийсбърг, Вирджиния Подполковник Томас Еверет Сомървил IV (от запаса) дремеше на кожената кушетка в облицования с орехова ламперия кабинет. Събуди се и погледна през прозореца към снежния пейзаж. На бледата светлина на утрото видя, че трикраката кошута и новото ѝ сърне дъвчат жълъди под белия дъб. Изпитваше удоволствие при мисълта, че е оцелял още една година в този свят на стрелци през уикендите. Напоследък всичко, което се движеше в планината през ловния сезон, рискуваше да бъде застреляно. Вече не спеше през цялата нощ. Рядко се наслаждаваше на нещо, наподобяващо истински сън денем или нощем. Нужни му бяха само няколко часа дрямка, за да е във форма. Взе айпада си и продължи да чете внимателно уебсайта. Направо се изумяваше колко нов материал се добавяше на всеки двайсет и четири часа - буквално стотици нови следи, които можеше да изследва. Мобилният му телефон зазвъня и той вдигна. -      Мег е. Долови раздразнението в гласа ѝ. - Заместник-директорът иска да ви види в кабинета си в десет часа. - Ще дойда - каза той и затвори. Беше благодарен, че все още е в играта след цялостната чистка на отдела за тайни операции миналата година. Стари и уважавани служители си отидоха. На тяхно място дойдоха млади и дръзки. Макар че сега имаше съвсем мъничък кабинет в мазето на библиотечното крило на ЦРУ, рядко минаваше седмица, без да се консултират с него по някой въпрос, изискващ човек със спомени за институцията. Трийсет и няколко годишната Мег го бе заместила начело на тайните операции. Прекалено амбициозна да успее, нея очевидно я гризеше, че той все още има достъп до онези на върха. Пръстите му летяха плавно по копчетата на айпада, сякаш бяха продължение на нервната му система. Обикновено прекарваше поне час в този сайт, натискаше едни и същи икони на тьрсачката, търсеше идеалния кандидат. Ламперията на една от стените беше покрита със снимки, които отразяваха дългия му път от Екзитър до „Иейл“, годините му като летец изтребител, още пет години в Пентагона, десетилетия служба в ЦРУ и последното му издигане до статута на мъдрец. На шейсет и четири той изглеждаше като груба версия на Тенеси Уилямс, с бяла коса, дълъг тесен нос и тъмни петна по бузите от пустинното и тропическото слънце. Все още носеше елегантен костюм, запазената му марка, независимо от сезона и континента. През годините бе служил на някои от най-горещите за ЦРУ места - Бейрут, Атина, Москва, Багдад и Пекин. Междувременно се беше простил с половината си бял дроб заради навика да пуши по три кутии на ден и защото бе надупчен с поне десетина парчета шрапнел при бомбена атака в Либия. Сега се намираше в пословичното злачно пасище. Това му даваше предостатъчно време за любимото му занимание - да се наслаждава на интернет смесицата на красиви млади мъже от цял свят. След два пропаднали брака и безброй връзки беше открил, че мрежата осигурява цялата възбуда, която му бе нужна в личния му живот. Така бе много по-добре от потната реалност и остатъчното чувство за вина заради инциденти като кашата в Бейрут, която едва не му струва кариерата. Сега можеше да получи насладата си във виртуалната реалност на компютърния екран. Телефонът отново зазвъня. Той вдигна. -      Томи? Имаше усет за гласове. Този беше на пилот. От първата война в Залива. -      Скъпо момче, нали ти казах никога да не ми се обаждаш тук - скастри го и се засмя. - Хората ще започнат да приказват. -      Правят го от двайсет години - отвърна Стив Маколи. - Поради което съм изумен, че още си там. -      ЦРУ е напълно наясно с наклонностите ми - каза Сомървил. - И ги използва добре в името на Бог и страната. -      Не съм те питал. И не си ми казвал - отвърна Маколи. -      Напоследък си станал много твърд, макар да не споделяш моята искрена и страстна обич. Маколи надникна от телефонната кабина на мястото за почивка на магистралата, когато як млад мъж в пуловер на „Пейтриътс“ влезе, понесъл малко дете на ръце. Насочи се към мъжката тоалетна, без да го погледне. -      Трябва ми помощта ти, Томи - рече Маколи. -      Слушам те - подкани Сомървил. -      Вероятно ме търсят за две убийства - каза Маколи. - Или най-малкото такава ще бъде версията. Беше при самозащита. - Кой те преследва? - Половината шпионски свят. - Какво си направил, момчето ми? -      Ние... аз убих старши агент от вътрешната антитерористична спецчаст към президента и полеви агент на ФБР. -      Лошо. -      Старшият агент се канеше да ме застреля и очевидно следваше заповеди на някой по-нагоре по хранителната верига. -      Колко нагоре? -      В екипа за национална сигурност на Белия дом трябва да има къртица - каза Маколи. - И може би повече от една. Някой трябва да разбере. Не знам на кого друг да се обадя. Още ли си в тайните операции? Сомървил погледна екрана на айпада си. Строен млад пакистанец забавляваше свой състудент от английски университет. -      Повече или по-малко - отговори той. -      Името на агента беше Джеймс Лангдън. Бивш военен, ако това може да бъде от полза. Искаше да се добере до карта памет от фотоапарат, която донесох от Гренландия. На нея има снимки на стар викингски надпис, който може би посочва мястото на гроба на Лейф Ериксон. -      Нищо не разбирам, Стивън. -      Знам, че звучи смахнато. Лангдън беше част от норвежка религиозна група, наречена Стария път. Оказва се, че гледат на Лейф Ериксон като на някакъв бог. -      Сблъсквал съм се с някои от тях в Париж преди години... корави момчета... гледат сериозно на работата си. -      Затриха цялата ни експедиция в Гренландия. Джон Лий също е мъртъв. Лекси излезе от дамската тоалетна и отиде при него. -      Боже мой - тъжно отрони Сомървил. - Винаги съм го смятал за неуязвим. -      И още нещо. Мисля, че разполагат с военен кораб. Сериозен военен кораб. - Колко сериозен? -      Достатъчно, за да е екипиран с щурмови хеликоптери. Маколи отново се обърна, когато щатски полицай с шапка с мечето Смоуки влезе и тръгна към машината за кафе. Пъхна банкнота от един долар и зачака напитката си. -      Трябва да затварям - каза Маколи. -      По отношение на къртицата, имаш ли някаква идея за пол, минало или каквото и да било друго? -      Никаква - отвърна Маколи, като прикри слушалката с длан. - Който и да е той или тя, има достъп до мазето на Белия дом. -      Ще се опитам да помогна - каза Сомървил. - Дискретно, разбира се. Как мога да се свържа с теб? -      Засега нямам представа. -      Обади ми се довечера, ако можеш - предложи Сомървил. - Ще ти кажа какво съм открил. -      Кой беше този? - попита Лекси, след като се качиха в откраднатия пикап. -      Приятел от Лангли, който може да ни помогне да разберем кой от Белия дом е замесен в това - отвърна Маколи. - Работех с него в Пентагона. Познава добре територията. Трябва ни някакво място, където да се скрием за известно време. -      Мислех си по въпроса. Знам къде можем да идем. Томи Сомървил с неохота затвори уебсайта и изтри историята на браузъра. После вдигна телефона си и набра номер. -      Томи е - каза той. - Будна ли си, скъпо момиче? -      Как мислиш? - отвърна раздразнен глас. - Още ли следиш войнствени религиозни организации? 33. 30 ноември Братъл Стрийт Харвард Скуеър Кеймбридж, Масачузетс Барнаби Финчъм излезе от дълбините на съня и отвори едното си око. Котката Тованда, завещана от втората му жена, се беше свила на леглото между него и Делия Гланц, една от докторантките по археология, на която бе научен ръководител. Двайсет и две годишната Тованда беше последната от менажерията, която бе минала през живота му, откакто емигрира от Англия, за да започне преподавателската си дейност във факултета в „Харвард“. И трите му жени си падаха по домашни любимци, включващи коне, кучета, котки, костенурки, миди, екзотични рибки, дебели прасенца, теленца и една лама. Тованда си бе спечелила място в циничното му сърце, след като тя и сестра ѝ бяха вързани в чувал и хвърлени от бившия им собственик в дълбокото езеро до лятната му вила в Кейп Код. Барнаби и втората му жена Барбара се връщаха през дюните от вечеря, когато чуха мяученето им. Секунди по-късно тя се гмурна във водата с вечерната си рокля, за да ги спаси. След като занесоха котетата у дома, Барбара ги кръсти Иджи и Тованда на двете героини от любимия ѝ тогава роман „Пържени зелени домати“. Няколко години по-късно Иджи изчезна при една от нощните си разходки. Тованда още си беше жива и здрава. Барнаби се загледа в изящната симетрия на голите гърди на Делия. Тя бе невероятно пламенна любовница, макар че наполовина написаната ѝ дисертация върху скотовъдците номади в шумерския град Ериду през периода Урук показваше ясна липса на въображение и оригинална изследователска работа. Но пък компенсираше тези недостатъци в леглото, при това с лихвите. На Барнаби беше престанало да му пука дали студентките му лягат с него заради ума му, или заради оценките. На шейсет и осем, той просто бе благодарен, че може да се буди до красива млада жена като тази и да не му се налага да се тревожи, че ще трябва да ѝ плаща издръжка. Открай време не бе създаден за святото тайнство на брака. Винаги се бе придържал към строга политика да не прелъстява студентките си. От друга страна, ако някоя от тях се опитваше да го прелъсти и беше достатъчно привлекателна, защитите му можеха да паднат бързо. Макар да наближаваше седемдесетте, Барнаби беше открил, че телесните му сокове продължават да текат във всички посоки, макар че неотдавнашната сърдечна операция за слагане на байпас бе сложила прът в здравото му либидо. Въпреки това той се беше заклел никога да не прибягва до хапчета за потентност, на които разчитаха толкова много от колегите му, за да задоволят съпругите и приятелките си. Обърна се по гръб и протегна масивното си, дълго близо два метра тяло. Изпитваше неподправена радост, че може отново да се буди сутрин, без да изпитва болка. Инфарктът го беше разтърсил до мозъка на костите му. След профилактичния преглед докторът бе казал, че нивото на добрия му холестерол е най-високото, което е виждал някога, и че ако умре, няма да е от сърдечно заболяване. Две седмици по-късно Барнаби получи инфаркта, последван от операцията. Сега той четеше само един курс лекции в „Харвард“ за произхода на цивилизацията и чакащите да се запишат бяха стотици. Курсът му отнемаше само три часа всеки понеделник сутрин и му позволяваше да посвети останалата седмица на другата си страст освен секса - изучаването на руните. След като завърши с отличие в „Кеймбридж“, англичанинът бе обикалял почти четири десетилетия Европа в лов на заровени, откраднати и изгубени рунически камъни и гравюри, които да добави към събраните си материали, и сега беше на път да завърши дебелия хиляда страници ръкопис, който подробно каталогизираше развитието на езика през вековете. Макар да знаеше, че утрото настъпва, отвън още бе тъмно. Чуваше как дъждът блъска по прозорците и му бе хубаво да е тук с Делия, топла и изтощена от секс в удобното легло. Телефонът в кабинета му зазвъня. Барнаби винаги държеше звънеца му намален до последно. Делия сигурно не можеше да го чуе заради дъжда, но настойчивото звънене започна да го дразни. Нямаше телефонен секретар, защото номерът му бе известен само на шепа хора. След две минути разбра, че който и да се обажда, е твърдо решен да говори с него. Стана от леглото с намерението да скастри досадника и отиде гол в кабинета си. Докато вдигаше слушалката, погледна през прозореца, гледащ към Харвард Скуеър. Заради проливния дъжд тротоарите и улиците пустееха. Гласът от другата страна бе развълнуван и разстроен. Барнаби си помисли, че сигурно третата му бивша жена Бонита се обажда заради неполучените издръжки, когато гласът каза: -      Барнаби, Александра е. Познаваше само една Александра. Онази Александра. -      Там ли си? - настойчиво попита тя със същия страхотен глас, който помнеше така добре. -      Александра, утрото още не е настъпило - изръмжа той. - А аз още се възстановявам от инфаркт. -      Трябва ми помощта ти, Барнаби - каза тя. - Бягам. -      Бягаш - ехидно рече той. - Май си спомням една реплика от „Високата сиера“. Ида Лупино казва... -      Свързано е с гренландската експедиция, за която ме препоръча - прекъсна го тя. - Всички са мъртви. Барнаби се сети. -      Къде си? - попита той. -      Намираме се пред млечния бар на една пресечка от теб. Значи не беше сама. Виждаше светлините на заведението от прозореца на кабинета си. -      Дай ми десет минути - помоли той. Върна се в спалнята и нежно събуди Делия Гланц. -      Изникна нещо - каза той. - Стар приятел е в беда. Личеше си, че е раздразнена, защото го гледаше с каменно лице, докато се обличаше. Неведнъж беше ставал свидетел на подобни сцени. Нямаше смисъл да ѝ обяснява, че става въпрос просто за приятелство и отговорност. Зачака да му каже, че е безсърдечен кучи син. Вместо това тя спря при вратата със сълзи в очите. - Вие сте най-чудесният преподавател, когото съм познавала някога, доктор Финчъм. На Барнаби веднага му се прииска да ѝ каже да свали отново дрехите си и да я върне в леглото, но бе твърде късно. Когато тя си тръгна, той отиде до прозореца и погледна надолу към улицата. Две фигури крачеха бързо по Братъл от ъгъла на Чърч Стрийт. Едната беше на Александра. Другата бе на някакъв мъж. Беше я прегърнал през рамото, сякаш я закриляше. В другата си ръка носеше куфарче. Барнаби отиде в банята и пусна горещата вода да напълни голямата вана. Докато ваната се пълнеше, мислите му се върнаха назад към времето, когато бе научен ръководител на Александра. От самото начало беше разбрал, че е забележителна студентка, силно мотивирана и изгаряща от желание да остави следата си в нордическите изследвания - област, която повечето хора от света на археологията смятаха за задънена улица. В крайна сметка тя стана най-добрият специалист по руни, когото бе обучавал някога, с природен, почти инстинктивен дар да превежда мъртвия език от всеки период. Почти толкова добра, колкото бе и самият той. Наричаше я разбивачката на кодове. Единственото му разочарование произтичаше от факта, че през годините, през които работеха заедно, тя така и не прояви сексуален интерес към него. В един момент дори си бе помислил да отстъпи от политиката си да не сваля студентки, но накрая се сдържа - беше сигурен, че ако се опита, тя ще го отблъсне. Отношенията им си останаха отношения на маестро и ученик. Барнаби изчака до прозореца в кабинета си, докато не стигнаха до каменните стъпала на къщата му и спряха под навеса да натиснат копчето на домофона над пощенската му кутия. Той натисна бутона, който отваряше външната врата. Секунди по-късно чу стъпките им на площадката на втория етаж, докато продължаваха нагоре. Отвори вратата на апартамента си точно когато пристигнаха. На светлината на лампата във фоайето в очите на мъжа се четеше предпазливост и недоверие. Макар и мокра до кости, Александра си оставаше толкова чудесна, колкото я помнеше, дори по-красива сега, когато беше на трийсет и няколко и активният начин на живот бе оставил отпечатъка си върху лицето ѝ. В същото време, докато я приемаше в обятията си, той откри, че е много по-слаба, отколкото я помнеше, а кожата на носа ѝ се белеше. Щом ги видя как се прегръщат, Маколи веднага изпита неприязън към професора. Барнаби ги отведе в дневната и веселия огън, който бе запалил в камината предишната вечер. Докато слагаше нова цепеница, Александра представи мъжа като Стивън Маколи. На Барнаби той му приличаше на бивш военен, но не без капка мозък в главата, вероятно в края на четиресетте, с грубата, недодялана красота на холивудски звезди от старото поколение като Грегъри Пек. По начина, по който грейваха очите му всеки път, когато погледнеше Александра, беше ясно, че е хлътнал по нея. -      Как стигнахте дотук? - попита Барнаби. -      Откраднах един пикап от дългосрочния паркинг на летището на Бангор и след като стигнахме в Бостън, го оставихме на дългосрочния паркинг в „Логан“ - обясни Маколи. - После взехме такси до Харвард Скуеър. - Много находчиво - отбеляза Барнаби. Маколи не беше подготвен за огромните размери на възрастния мъж. Самият той беше метър и осемдесет, ала домакинът се извисяваше над него. С широки гърди и посивяла лъвска грива, която се спускаше до средата на гърба му. Носът му изглеждаше чупен неведнъж и бе прошарен с фини червени капиляри. Беше облечен в пижама с размерите на палатка. Барнаби отиде до шкафа от орехово дърво и извади бутилка. Отвори я и напълни две чаши със силното питие. -      Изпийте това. Лекси изпи своето на една дълга глътка, спомняйки си огнената топлина от минали церемониални случаи у Барнаби. -      Калвадос - обясни тя на Маколи. - Ябълкова ракия от Нормандия. -      Трябва да свалите тези мокри дрехи - каза Барнаби. - Напълнил съм ваната с гореща вода и ще се опитам да намеря какво да облечете, докато дрехите ви се сушат в сушилнята. След всичките си години във военновъздушните сили Маколи имаше добро ухо за акцентите. Гласът на мъжа звучеше типично по английски, при това на човек от висшето общество. Долавяше се слабото ехо на арогантната управляваща класа. Петнайсет минути по-късно се присъединиха към домакина си в кухненския бокс. Лекси беше увита в гигантска хавлиена роба, а Маколи почти се губеше в една от пижамите му. Барнаби вече беше приготвил кафе и сега бъркаше яйца в голям тиган. Ароматът на храната напомни на Маколи, че не се хапвали нищо, откакто агентът на ФБР ги беше почерпил с рулца от раци. -      И защо бягате? - попита Барнаби, докато им наливаше кафе. Маколи започна със случилото се след пристигането им на летището в Бангор. Когато завърши краткия си разказ, професорът попита: -      Сигурни ли сте, че онзи Лангдън е бил наистина агент от антитерористичната спецчаст на Белия дом? Маколи донесе куфарчето на Лангдън от дневната и го отвори. -      Това са документите му - каза той. - А това са снимките, които ни показа. Дискът съдържа запис на показанията ни за всичко, което се случи с експедицията на Хенкок на ледената шапка. Той спести подробността за картата памет. -      Вместо да повтаряте историята отново, просто ми дайте диска и снимките - предложи Барнаби. - Ще прегледам записа, докато закусвате. Той взе кафето си, отиде в кабинета и затвори вратата след себе си. -      Защо не му каза за картата памет? - попита Лекси. -      Защото вече не знам на кого можем да се доверим - отвърна Маколи. -      Можем да имаме доверие на Барнаби - трескаво рече тя. - И ще ни е нужен, за да преведем надписа, стига наистина да го има на картата. -      Ще видим - отвърна той. След като се нахрани, Маколи се разходи из апартамента, за да се опита да си създаде по-ясна представа за професора. Беше очевидно, че Лекси му вярва сляпо, но това можеше да е просто продукт от култа към героя от миналото ѝ. Или може би от нещо повече. Апартаментът приличаше на ергенска бърлога със светлата си скандинавска мебел, вътрешни щори на прозорците вместо завеси и маслените картини с платноходи. Издигащите се до тавана рафтове в дневната бяха отрупани с книги. Прегледа заглавията и му се стори странно, че нито едно не бе свързано с норвежците, с които уж старецът би трябвало да си изкарва хляба. Върна се обратно в кухнята, отвори хладилника и видя, че е пълен с червено месо, кафяви яйца, вино, кубински пури и вносна бира. Това също изглеждаше странно за човек, който уж се възстановяваше от сърдечна операция. Барнаби се появи в кухнята и видя, че Маколи изучава съдържанието на хладилника му. Погледна го развеселено и някак разсеяно, когато отгатна мислите му. -      Живеем този живот само веднъж - каза той. - А аз не смятам да прекарвам моя в ядене на водорасли и обезмаслени храни. После ги отведе обратно в дневната и се настани на канапето. Лекси и Маколи седнаха на фотьойлите срещу него. -      Имаме си работа с древното проклятие - каза Барнаби и сивите му очи погледнаха Маколи като главите на огромни пирони, отразяващи светлината на огъня. 34. 30 ноември Братъл Стрийт Харвард Скуеър Кеймбридж, Масачузетс -      Древното проклятие ли? - учуди се Лекси. -      Приемало е много форми през различните епохи - поясни Барнаби, - но за него има една дума и тя е религия, опитът на човека да разгадае причината, естеството и смисъла на вселената, като придава на битието си божествено начало. -      Не съм сигурен, че разбирам - призна Маколи. -      Приличате на бивш военен - рече Барнаби. - Сигурен съм, че не е нужно да ви изброявам всички безсмислени войни, водени през хилядолетията под знамето на големите религии. Любимата ми е онази, когато Годфроа дьо Буйон завладява Йерусалим под знамето на християнския свят по време на Първия кръстоносен поход през 1099 г. Тъй като не можел да определи със сигурност кои от населението на града са християни и кои може да са мюсюлмани или евреи, той наредил да избият всички, след което коленичил с окървавения си меч и отправил благодарствена молитва към спасителя си Исус Христос, че му е позволил да освободи светия град от неверниците. -      Какво общо има това със случилото се в Гренландия? - остро попита Маколи, който вече бе сигурен, че старецът е поредният харвардски самохвалко. Барнаби взе тестето снимки, обърна втората и я вдигна пред тях. -      Хялмар Йенсен - каза Лекси. -      Хялмар е истински вярващ още откакто го познавам - изтъкна Барнаби. - А аз го познавам от доста отдавна. -      Истински вярващ в какво? - не разбра Лекси. -      В Ордена на Стария път... божественото откровение на скандинавските богове - обясни Барнаби. - Днес християнството го разглежда като езичество, но скандинавската религия е стара почти колкото самото човечество. И би трябвало да знаеш, че последователите на скандинавската вяра не споделят посланието за обич, проповядвано от дърводелеца от Галилея. Те вярват в... -      Чука на Тор - довърши Лекси. -      Да - съгласи се Барнаби. - Тор... древното божество на гръмотевицата, мълнията и бурите, но също така носител на свещената сила да защитава човечеството. Бил е почитан като бог през цялата писана история, дори по времето на римската окупация на Германия много преди раждането на Исус. Разбира се, той е само един от скандинавските богове. -      Извинете, но това звучи абсолютно нелепо - намеси се Маколи. -      О, нима? - вдигна вежди Барнаби. - Вие вярващ ли сте, господин Маколи? -      Не - отвърна Маколи. -      Е, аз също не препускам с Божията кавалерия - саркастично подхвърли Барнаби, - но една трета от американския народ отхвърля теорията за еволюцията, която е фундамент в биологията. Те вярват, че Бог е създал човека през последните десет хиляди години. Не мислите, че скандинавските богове изглеждат приемливи, така ли? Да погледнем другите така наречени приемливи религии. Барнаби стана от канапето и се извиси над Маколи. -      Днес петнайсет милиона души са прегърнали религия, създадена само преди двеста години от един многоженец от Ню Йорк, който си изкарвал хляба като иманяр и продавал акции от начинанието си с твърдението, че открил магически камък, с чиято помощ можел да вижда под земята и намерил две златни плочи, заровени в щата Ню Йорк. Разбира се, само той можел да разчете надписа върху тях, който бил невидим за всички останали. Преводът бил публикуван като „Книга на Мормон“. Когато през 1844 г. бил застрелян от въоръжена тълпа, докато лежал в затвора за държавна измяна и многоженство, последните думи на Джоузеф Смит били „Господи, Боже мой“. Далеч не са толкова въздействащи като „Отче, прости им, понеже те не знаят какво правят“, но когато ги е изрекъл, в тялото на Смит вече имало пет куршума. -      Мисля, че разбирам - каза Маколи, но Барнаби не беше свършил. -      Или да вземем следната идея за религия - продължи той, впил поглед в Маколи. - Тя била създадена след Втората световна война от психически нестабилен човек, преживял нервен срив, след като му било отнето командването на патрулния му катер, а по-късно бил арестуван и осъден за кражба, докато се отдавал на така наречените ритуали със сексуална магия с приятелите си. След като написал няколко фантастични разказа в караваната си, която му служела за дом, той казал на приятелите си, че писането за един цент на дума било загуба на време и че може да направи милион, като създаде своя религия. След като се оженил за втората си жена, без да се разведе с първата, той основал религия, почиваща на твърдението, че преди седемдесет и пет милиона години някакъв междугалактичен диктатор изпратил милиарди човешки същества на Земята с космически кораб, след което всички те били избити с водородни бомби и се превърнали в тета-същества, източник на живота. Разбира се, това откровение било достъпно единствено на онези членове на църквата му, които дарявали големи суми. - Барнаби замълча за момент и добави: - Днес сциентологията има осем милиона последователи. -      Добре... схванах - каза Маколи, сякаш са го скастрили. -      Има нещо, което не съм ви казвала и на двамата - намеси се Лекси. - Лангдън имаше малка татуировка на китката си. Беше Мьолнир. Мьолнир беше избродиран и на униформите на мъжете, които ни атакуваха на ледената шапка. -      Какво е Мьолнир? - попита Маколи. -      Чукът на Тор - отвърна Барнаби. - В скандинавската митология това е страховито оръжие, описвано понякога като брадва, което никога не пропуска целта си. -      Явно е техен амулет - каза Лекси на Маколи. - Еквивалент на кръста или на египетския анкх. -      Очевидно - подхвърли Барнаби и отиде в кухнята да си налее още кафе. Погледна през тъмния прозорец и видя, че на забранената за паркиране зона от другата страна на улицата е спряла кола. За момент от нея проблесна пламъчето на запалена цигара. -      В какво всъщност вярват тези хора? - попита Маколи, когато Барнаби се върна и отново застана пред огъня. - Какво искат? -      Подобно на юдеите, християните и мюсюлманите, едноверците на Хялмар са убедени, че са избраните, натоварени с отговорността да спасят човечеството, като запазят северната раса и я превърнат в господари на света. Според техния катехизис скандинавските богове са започнали съществуването си като смъртни, като хора, които чрез необикновените си постижения са си спечелили почитта, дължима на богове, и тъй като са били призовавани в молитвите на следващите поколения, когато са били сполетявани от бедствия като глад, наводнения или война. -      Иначе казано, не само Бог е бил на тяхна страна, но и те са станали богове - обобщи Лекси. -      Именно - кимна Барнаби. - За тези хора Лейф Ериксон е божество. Ако намерят вечния му дом, той ще стане еквивалент на Божи гроб в Йерусалим за християните. За хора като Хялмар приятелят ви Хенкок е бил осквернител. Представете си как биха реагирали ислямските фундаменталисти, ако някой неверник реши да разкопае гроба на Мохамед в Медина. -      Колко са тези вярващи? - попита Маколи. -      Кой може да каже? - сви рамене Барнаби. - В началото на деветдесетте двамата с Хялмар копаехме заедно на място на име Скяк, където е била построена една от първите норвежки църкви. Повече от седмица ни валя сняг. По онова време не бях такъв циник, какъвто съм сега, и Хялмар реши, че може да ми помогне да спася вечната си душа. Сподели с мен, че е практикуващ вярващ във Форн Сьор, Стария път, и че конгрегацията му в Осло наброява хиляди. Увери ме, че много богати и влиятелни негови едноверци са започнали да проникват в най-високите кръгове на властта в Европа и че посланието на църквата му достига до Америка и дори до Русия. -      Пак ли историята с господарската раса? - намръщи се Маколи. -      Не - каза Барнаби. - Те са различни... по-умни. Сигурен съм, че възприемат целите си като добри, дори когато извършват безжалостни действия, за да ги постигнат. Те се опитват да спасят свят, който според тях доближава все повече и повече хаоса. Хялмар ми каза, че църквата му имала блестящ екип от скандинавски генетици, работещи за тях. Честно казано, заприлича ми на „Момчетата от Бразилия“. 71 Маколи беше чул достатъчно. -      Трябва да знаете, че картата от фотоапарата на Роб Фалконър е у нас - съобщи той. - Лекси смята, че той е снимал руническия камък във викингската пещера, преди Йенсен да го убие, и че надписът разкрива тайната за гроба на Лейф Ериксон. В очите на Барнаби се изписа истинско изумление. -      През целия си живот съм очаквал това - каза той и в същия миг светлините угаснаха. -      Сигурно е поредната повреда - промърмори Барнаби и отиде в кухнята да провери бушоните. След като видя, че са наред, понечи да се върне обратно, но надникна през прозореца и видя, че прозорците на сградата отсреща светят. Погледна надолу към улицата. Колата, която бе спряла в забранената за паркиране зона, беше изчезнала. На нейно място имаше други две. Различи смътните очертания на хора на предните седалки. Обхванат от известно любопитство, Барнаби отиде в спалнята, която гледаше към уличката зад сградата. Колата, която преди беше паркирана на Братъл Стрийт, сега блокираше задната порта, водеща от сградата към уличката. Някакъв мъж в шлифер стоеше до нея и гледаше нагоре към апартамента му. Втори мъж приближаваше към входа с къса пушка в ръце. Барнаби се върна в дневната и застана до огъня. -      Изглежда, че сме заобиколени - каза той. 35. 30 ноември Братъл Стрийт Харвард Скуеър Кеймбридж, Масачузетс Някаква жена започна да крещи някъде от долните етажи. Безумните ѝ писъци замлъкнаха десет секунди по-кьсно. -      Имате ли оръжие? - попита Маколи. -      Защо ми е притрябвало? - изсумтя Барнаби. Лекси изтича при сушилнята, извади дрехите им и бързо облече своите. Бяха още влажни и за момент се запита дали някога ще изпита истинска топлина. В кухнята Маколи напъхваше в джобовете си съдържанието на куфарчето на Лангдън, включително картата памет на Фалконър, снимките и айпада. Наметнал шлифер върху пижамата, Барнаби взе фенерче от кухнята и ги поведе към една от спалните. Отвори килер, извади от него сгъваема дървена стълба и я постави под правоъгълен капак в тавана. Качи се на стълбата, вдигна капака и изчезна през отвора в подпокривното пространство над таванските греди. След като последва Лекси горе, Маколи издърпа стълбата и затвори капака. По-навътре Барнаби вече беше отключил подсиления капак, от който се излизаше на покрива. -      По дяволите - изруга Маколи. -      Какво има? - разтревожено попита Лекси. -      Забравих диска с показанията ни в Бангор. -      У мен е - успокои го Барнаби, докато отваряше капака. -      Аз ще изляза пръв - каза Маколи. -      С удоволствие - отвърна Барнаби. Маколи бавно показа глава през отвора и се огледа. Не видя никакво движение по другите покриви. Всички сгради от тази страна на улицата бяха горе-долу еднакви на височина и почти се допираха. В едната посока сградите свършваха в края на парк с много дървета. В другата до последната сграда се издигаше по-голяма, която не успя да разгледа добре в сумрака. Реши да тръгне натам. Помогна на Лекси и Барнаби да излязат през отвора, затвори капака и ги поведе през ниския тухлен парапет, който отделяше сградата на Барнаби от съседната. След две крачки една не падна в плитък басейн, чиято мазна на вид повърхност бе покрита с гниещи листа. Бързо отиде до следващия покрив. Барнаби вървеше последен. На този покрив имаше миниатюрна къщичка с колони отпред. Маколи чу гукане отвътре и осъзна, че е гълъбарник. Следващият покрив имаше градина на тераси, а на онзи след него бе монтирано скеле и нови покривни шинди. Докато минаваше покрай строителните материали, Маколи погледна назад към сградата на Барнаби. Все още нямаше движение над отвора в покрива. Стисна зъби, когато стигна до последния покрив. Нямаше противопожарна стълба, а съседната сграда беше най-малко на три метра разстояние. В края на покрива лежеше дъска, дебела пет и широка двайсетина сантиметра, но Маколи прецени, че дори да може да стигне до перваза на следващата сграда, тя не би издържала тежестта на Барнаби. -      Да ви се е случвало да се спускате с въже? - попита Маколи, когато другите го настигнаха. - Ние сме археолози - каза Барнаби, сякаш отговорът обясняваше всичко. Маколи се затича обратно към строителните материали. Взе навито въже, огледа се за работни ръкавици, но трябваше да се задоволи с платнището, използвано за заковаването на шиндите за скарата. -      Няма време да правим застопорител - каза той, докато пускаше въжето през ръба. - Увийте с плата дланите си, преди да се спуснете. Височината ми се вижда към дванайсет метра. Барнаби не се поколеба. Веднага щом Маколи върза другия край на въжето около комина, той се прехвърли през ръба, опрял крака на стената на сградата. За огромното си туловище беше изненадващо пъргав и стигна до земята само с четири отскока назад. Лекси бе следваща. Маколи я изчака да стъпи на земята, след което веднага се прехвърли през ръба. Докато го правеше, чу трясъка на разбито стъкло. В пространството между двете сгради видя как един от прозорците се пръска от улучилия го куршум. Погледна назад към сградата на Барнаби и видя мъж при отвора с пушка със заглушител. Маколи се спусна под ръба на покрива, преди онзи да е стрелял отново. Слезе долу и се затича след Барнаби и Лекси, които почти бяха стигнали до следващата пресечка. Едно такси идваше бавно по улицата към Братъл. Барнаби излезе пред него, за да го спре. Видя страха в очите на шофьора с тюрбан, но успя да го накара да спре и даде на Лекси времето, нужно да стигне до вратата и да я отвори. Секунди по-късно всички бяха в колата и Барнаби нареди на ужасения шофьор да направи обратен завой и да се маха от Братъл Стрийт. Докато набираха скорост, Маколи погледна назад и видя трима мъже, които се събираха от двете страни на улицата. Единият вдигна оръжието си, но междувременно таксито се вля в оживения трафик на Джей Еф Кей. -      До метростанцията на Стейт Стрийт - каза Барнаби на шофьора, който продължаваше да се взира напред, сякаш отказваше да приеме за истинска огромната фигура, седнала на мястото до него. Слязоха пред метростанцията и Барнаби се обърна към Маколи. -      Имате ли някакви пари? -      Към двайсетина кинта - каза Маколи и му ги даде. -      Достатъчно са - отвърна Барнаби. - Имам предостатъчно там, където отиваме. Барнаби загледа как таксито изчезва в трафика. -      Реших, че ако се доберат до доскорошния ни шофьор, той трябва да разполага с колкото се може по-малко информация - изтъкна той. -      Мъдро решение - съгласи се Маколи. - Учиш се. Барнаби купи билети и се качиха на влака по синята линия. Никой от пътниците сякаш не забеляза, че е по пижама, пантофи и шлифер. Все пак бяха в Бостън. Когато пристигнаха на Ню Ингланд Акуериъм, Барнаби стана от мястото си и ги поведе навън. Лекси забеляза, че надписът на изхода гласи ПАРК ХРИСТОФОР КОЛУМБ. Нямаше как да не се усмихне на иронията. На трийсетина метра от станцията стигнаха до пешеходна алея, която свързваше старите кейове по пристанището. Барнаби пое по нея, като поддържаше бързо темпо. Минаха край някакъв туристически ресторант, после хотел „Бостън Мариот Лонг Уорф“, после още ресторанти. Пред тях пристанището бе тъмносиво. Лекси забеляза яхтклуб от лявата им страна. Декември наближаваше и повечето от съдовете пустееха. До носа ѝ достигна вонята на риба. -      Джон Сингълтън Копли е израснал тук - посочи Барнаби, докато минаваха покрай митницата. Маколи се изнервяше все повече. Искаше да се махнат от улицата, за да планират следващия си ход. Минаваха покрай някаква сграда от гранит и тухли, приличаща на малък склад, когато Барнаби неочаквано зави към нея и се спусна по няколко каменни стъпала. Долу ги посрещна яка стоманена врата без дръжка. Барнаби извади връзка ключове от гънките на пижамата си и пъхна един в ключалката на резето. Отключи и отвори, после ги поведе навътре. Каменно стълбище се изкачваше през сводест тухлен коридор до горното ниво. Барнаби продължи до третия етаж, след което тръгна по друг коридор без прозорци, докато не стигна до друга стоманена врата и пъхна втори ключ в нея. -      Личното ми леговище - обяви той, докато прекрачваше прага. Вътре беше тъмно като в гробница, докато не включи няколко лампи, които окъпаха огромното помещение с тухлени стени в ярка светлина. С размери около петнайсет на петнайсет метра, то имаше висок шест метра таван с грубо оформени дъбови греди. Прозорците, които някога са гледали към пристанището, бяха покрити с железни кепенци. -      Това място трябва да струва цяло състояние - рече Лекси. - Втората ми жена беше Карнеги - подчерта Барнаби. - Бълваше пари от утробата си. Аз не бях важен за нея. Когато ми поиска развод, това беше подаръкът ѝ за сбогом. -      Ако това място е на твое име, онези, които ни проследиха до апартамента ти, ще ни проследят дотук - посочи Маколи. - В момента преравят всичките ти лични данни. Разполагат с ресурсите на охраната на Белия дом и сигурно имаме с не повече от десет минути да се разкараме оттук. -      Спокойно - вдигна ръка Барнаби. - Още се води на нейно име наред с други стотина имота. Така и не си направих труда да го прехвърля, а между тези стени не е стъпвала жива душа през последните десет години. Служи ми единствено като място, където да работя, без да ме разсейват. Няма дори телефон. Няма да ни намерят. Една четвърт от помещението беше жилищно пространство. Кухненската част бе оборудвана с всички възможни уреди и гранитен плот с мивки и места за приготвянето на храна. От желязна рамка висяха медни тенджери и тигани. Наблизо имаше издигната платформа за спане, изградена от груби греди, които минаваха покрай външната страна, и украсена с постелки от овча кожа. Под нея имаше врата, водеща към малка спалня за гости. -      Викински сламеник - с възхищение отбеляза Лекси. Това беше не просто леговище, помисли си тя. В много отношения то можеше да е леговището на викинг от миналото. Следващата част приличаше на обединени лаборатории на учен и патолог, с традиционните бунсенови горелки, вани с киселини и стъкленици с различни химикали, както и форцепс, менгеме, бургии за кост и длета, подредени на дълга работна маса. Третата четвърт се състоеше от фотографска и компютърна лаборатория с принтери, фотоапарати, камери и друго оборудване, разположено под монитор с диагонал седемдесет и два инча. Маколи вече разбираше защо в апартамента на Братъл Стрийт нямаше нищо свързано с викингите. Всичко беше тук. Последната част се заемаше от библиотеката на Барнаби с най-различни документи, книги, дневници и кожени папки, натрупани почти до тавана. На стените бяха окачени викингски мечове, сечива, щитове, ножове и друга екипировка. Лекси започна да разглежда един от ръкописите върху велум, а Барнаби отведе Маколи обратно с кухнята и напълни един чайник със студена вода. Отиде до фризера, извади от него три стека и ги сложи на гранитния плот да се размразят. -      Можем да изкараме цял месец тук в пълни удобства, без да е нужно да излизаме - каза той. После повиши глас, за да бъде чут в другия край на помещението. - Да се захващаме за работа, доктор Воан. 36. 30 ноември Капитолий Вашингтон, окръг Колумбия Когато телефонът на Джесика Бърдуел започна да вибрира на колана ѝ, като втори съветник по вътрешна сигурност тя правеше свръхсекретен доклад пред председателя на Сенатската комисия по разузнаването в неговия кабинет в недрата на Капитолия. -      Обажда се Айра Дюсънбъри, сенаторе - извини се тя. - Трябва да вдигна. -      Джес - каза вече в телефона. -      Къде си? - остро попита Дюсънбъри. - Отприщил се е същински ад. -      В Капитолия - отговори тя. -      И аз - изръмжа Дюсънбъри. - Ад Кингшип идва от сградата на ФБР. Среща в заседателната зала на лидера на мнозинството в Сената час по-скоро. -      Разбрано - каза тя и затвори. Извини се, че се налага да прекъсне брифинга, и тръгна нагоре през лабиринта от подземни коридори. Дюсънбъри и Кингшип я чакаха в кабинета на лидера на мнозинството. -      Джим Лангдън е бил застрелян - съобщи Дюсънбъри без никакви встъпления. -      Боже мой - промълви Кингшип. -      Как... Какво...? - смотолеви Джесика. -      Джим и един млад агент от филиала ни в Портланд отишли в Бангор да посрещнат самолета с Маколи и някаква археоложка на име Александра Воан - обясни Дюсънбъри. - В отговор на искането на Джим за защитен кордон от окръжното шерифство отцепили частния терминал. Четиримата се качили в заседателната зала за показания. Нататък може само да се предполага. Два часа след като се качили, старшият заместник-шериф почукал на вратата на заседателната зала, но никой не отговорил. -      Защо е трябвало да чака толкова дълго? - попита Джес. -      Частният терминал е бил затворен заради снежната буря и пуст. Джим наредил на заместник-шерифа да чакат, докато не вземат всички показания, което според него можело да отнеме време. Когато полицаят най-сетне решил, че нещо може да не е наред, и влязъл в стаята, Джим и другият агент, Галахър, лежали мъртви на пода. Маколи и Воан били изчезнали. Все още нямаме балистична експертиза, но изглежда, че Джим е бил прострелян два пъти с пистолета на Галахър, а Галахър е бил убит от оръжието на Джим. -      Това означава, че стрелците не са били те - повиши глас Кингшип. -      Така е - съгласи се Дюсънбъри. -      С какво друго разполагаме? - попита Джес. -      На масата била монтирана видеокамера за записване на показанията, но дискът ѝ липсва - каза Дюсънбъри. - Изчезнали са също служебните документи и айпадът на Джим. Предполага се, че са били взети от убиеца им. -      Кой води разследването в момента? - поинтересува се Джес. -      ФБР - отвърна Кингшип. - Ние ще го поемем, тъй като засяга националната сигурност и наш екип криминалисти може да стигне там за два часа. До утре трябва да имаме приемлива реконструкция на случилото се. -      Трябва да направим незабавно и подробно проучване на Маколи и археоложката - предложи Джесика. - Знам, че е генерал от запаса от военновъздушните сили, но може да страда от някакъв посттравматичен стрес, да е психопат или какво ли не, включително и масов убиец. -      Какъв мотив би могъл да има да убива наши агенти? - попита Дюсънбъри. - Той самият поиска федерална защита от хората, които са затрили експедицията на Хенкок в Гренландия. -      Засега единственото, с което разполагаме, е версията, която Маколи е съобщил на Марк Девлин от „Аншуц“ в Далас - намеси се Кингшип. - Ами ако тази история е лъжа? -      Значи засега не можем да изключим нито една версия - заключи Дюсънбъри. - Освен това е възможно хората, които са нападнали експедицията, по някакъв начин да са научили за пристигането на Маколи и Воан в Бангор и да са се опитали да се доберат до тях, като междувременно са убили Джим и агента на ФБР. Възможно е вече и Маколи да е мъртъв. -      Има още една информация, която може да е свързана с тази работа - каза Кингшип. - От филиала ни в Бостън съобщиха, че рано тази сутрин група мъже, въоръжени с щурмови пушки със заглушители, са нахлули в жилищна сграда близо до Харвард Скуеър и са тероризирали неколцина от обитателите. Изглежда, целта им е била харвардски професор, живеещ на горния етаж. -      Половината улични банди в страната са въоръжени с щурмови пушки и автомати - изтъкна Джесика. -      Професорът се оказа английски имигрант на име Барнаби Финчъм, смятан за водещ авторитет по викингска археология. Александра Воан е защитила доктората си върху скандинавска археология в „Харвард“. Дюсънбъри се замисли. -      Къде е този Финчъм сега? - попита Джесика. -      Никой от жертвите не знае какво е станало с него. Въоръжените мъже са били вътре за по-малко от десет минути, колкото да претърсят апартамента и да изнесат компютър и няколко кашона с неизвестно съдържание. -      Разполагаме ли с описание на мъжете? -      Били са маскирани. Според един свидетел двама от тях говорели с европейски акцент. -      Голяма помощ, няма що. -      Е... какво ни казва всичко това? - попита Дюсънбъри. -      Една от възможностите е да отвличат или убиват известни археолози, специалисти по скандинавска история - предположи Джесика. - А това ни връща към въпроса какво е станало на ледената шапка на Гренландия. -      В момента имаме екип там - каза Дюсънбъри. -      Стигнали са координатите, дадени от „Аншуц“, и са открили следи от лагер. Работят в пълен мрак и поискаха повече оборудване за разширяване на издирването. Съобщих на президента и той ми даде пълномощия да направя всичко необходимо, за да открием Хенкок и групата му -      Има и друга възможност - изтъкна Кингшип. - Маколи и Воан са избягали от случилото се в Бангор. Не са знаели на кого могат да се доверят и са отишли в Бостън да търсят убежище при научния й ръководител, Финчъм. -      Или пък са отишли в Бостън да отстранят Финчъм - контрира Джесика. -      Това също е възможно - съгласи се Дюсънбъри. -      Възможно е да става въпрос просто за спор около археологическо откритие - каза Джесика. - Знам, че Джон Лий Хенкок е бил приятел на президента, но това не би трябвало да предизвиква същата реакция като откриването на атентатор самоубиец с ядрена бомба в куфара си. -      Така или иначе, трябва да ги открием - подчерта Дюсънбъри. - Някакви предложения? Кингшип погледна айпада си. -      Мога да обявя Маколи и Воан като оперативно интересни за всички служби в Нова Англия - каза той. - ФБР може да състави списък на техни роднини, приятели и колеги, ако се опитат да се свържат с тях. Освен това ще съберем данни за кредитните им карти, мобилните телефони и банкова информация. -      Ако бягат, едва ли ще използват кредитните си карти, за да ни помогнат да ги проследим - посочи Джесика. -      Все някъде ще сгафят - настоя Кингшип. - При всичките технологии за наблюдение, с които разполагаме, в наши дни не е лесно да изчезнеш. -      Веднага щом приключим тук - каза Дюсънбъри, - ще наредя на Агенцията за национална сигурност да изиска от Транспортна сигурност видеозаписите от всички транзитни обекти в Нова Англия за последните двайсет и четири часа и ще разположа агенти на АНС със снимки на заподозрените на летища, чакални, гари, автогари и метростанции. Всички тези обекти имат камери със застъпващ се обхват. Случайно някой да си е направил труда да поиска видеозаписите от частния терминал в Бангор или от паркинга му? Ако камерите не са били покрити със сняг, може и да успеем да научим номера на колата, с която са напуснали летището. Нещо друго? -      Ако Маколи и Воан са се укрили в района на Бостън, Финчъм може да се окаже ключът за откриването им - изтъкна Кингшип. - Бих препоръчал да установим и издирим всичките му роднини, приятели и колеги... както и всичките му студенти, или поне сегашните му. -      Вероятно са стотици - възрази Джесика. - Това ще отклони огромни човешки ресурси от други приоритетни задачи. -      Ако вие нямате човешки ресурси, ние имаме - заяви Кингшип. - И много от тях си клатят краката. Ако не друго, ще се пораздвижат. След като разполагаме с имената, ще следим мобилните им телефони, имейли, обяви във Фейсбук и всичко останало. -      Става въпрос за стотици хора, които нямат връзка с това - настоя на своето Джесика. - Ами правата според Първата поправка? -      Можем да действаме по силата на раздел 215 от Пейтриът акт - намеси се Дюсънбъри. - За нас тримата заподозрени са извършили действия, отговарящи на изискванията за започване на разследване за тероризъм. Да вървим. 37. 30 ноември Лонг Уорф Бостън, Масачузетс Барнаби завъртя копчето, включващо редицата монитори в компютърната му лаборатория. След като вкара картата памет на Фалконър в порта на четеца, той свали файловете на два лаптопа на работната маса. Лекси седна пред единия, а той започна да пуска снимките на седемдесет и два инчовия монитор, монтиран на тухлената стена над масата. Лекси очакваше да види серия снимки на викинг- ската пещера, но първо попадна на видеозапис от хотелска стая с някаква червенокоса жена, правеща секс с мъжа, държащ камерата. -      Предполагам, че това е нашият доктор Фалконър в образа на покоен млад Казанова - подхвърли Барнаби. -      Да продължаваме нататък - рече Лекси. Последваха фотографии, направени от Фалконър на хеликоптера по време на полета към базовия лагер. Имаше импровизирани снимки на сър Дориън и Хялмар Йенсен, последвани от няколко на Хенкок и Маколи. Последната серия започваше с изглед от покрития с леден блок вход на дълбоката пещера. -      Точно това търсим - посочи Лекси. Фалконър бе заснел в близък кадър лицата на всички викинги, после бе снимал екипировката и облеклото им, след което имаше повече от десет фотографии на руническата плоча, направени от различни ъгли. -      Личи си, че е искал да е сигурен, че разполага с всичко - рече Барнаби. За Маколи грубите рунически символи приличаха просто на фигурки от пръчки, примесени с хоризонтални черти и кръгове. Бяха разположени в дванайсет реда, всичките пълни с неразгадаемите знаци. Барнаби седна при Лекси на масата пред мониторите и затрака яростно на клавиатурата на лаптопа си. Секунди по-късно на големия екран над тях се появи кристално чисто изображение на пълния текст от надписа на каменоделеца. Под големия монитор бяха монтирани три по- малки. Барнаби продължи да пише и на екрана отляво потекоха английски думи. -      Ще използвам този за първия си опит за превод на всеки ред - каза Барнаби на Лекси. - Ти получаваш средния монитор. След като стигнем до съгласие за точния превод на реда, ще го пуснем на третия екран. Маколи загледа с интерес как двамата започнаха да разменят мисли за възможни дефиниции и значения на символите от първия ред. Лично за него знаците със същия успех можеха да са отпечатъци от подкови в калта някъде в Тексас. -      Определено са от началото на единайсети век - отбеляза Барнаби. - Старият футарк с няколко добавени заврънкулки. -      Заврънкулки? - попита Маколи. -      Всеки ранен каменоделец е имал свой уникален стил, характерен за обучението и опита му - обясни Барнаби. - Също като ранните телеграфисти, докато са овладявали морзовия код. -      Първите редове са впечатленията му от Винланд - обади се Лекси. -      Да - съгласи се Барнаби и двамата продължиха да пишат преводите си. „Дивите зверове се бояха от нас“ - бяха първите думи, появили се на третия екран. -      Защо му е било да пише това? - учуди се Маколи. -      Означава, че животните във Винланд вече са били обект на лов и са се страхували от човека - обясни Барнаби. - Което сочи, че там вече е имало други ловци. В Гренландия при първото пристигане на викингите дивите животни не се страхували от тях. До неотдавна същият феномен е бил наблюдаван и на Галапагос. На всеки няколко минути Лекси или Барнаби ставаха от конзолата да отидат до библиотеката и да се консултират с някой от ръкописите на голямата орехова маса. -      На третия ред започва сагата за пътуването към дома - каза Барнаби около половин час по-късно. „Минахме през вихрушката и оцеляхме“ - написа той на екрана си. -      Не е съвсем точно - възрази Лекси. - Вихрушка или tempest идва от вулгаризираната латинска дума tempesta , което е изменение на сезона tempestas . От тринайсети век. „Минахме през бурята и оцеляхме“ - написа тя на своя екран. -      Съгласен - одобри Барнаби. След това на последния екран се появиха думите „Вълни като планини... повреден корпус“, последвани от „спряхме на малък остров“. „Klief” - написа Лекси. -      Старонорвежки - съгласи се Барнаби. - Брегова линия с отвесни скали. Маколи гледаше двата екрана, когато усети как подът под краката му започна да трепери, а през дебелите като крепостни стени проникна гръмовен тътен. -      Хеликоптер - каза той. - Лети много ниско покрай брега. -      Колко е часът? - поинтересува се Барнаби. Маколи му каза. -      Може да е всеки, от бившия кмет, развеждащ перспективни японски инвеститори, до телевизионен екип - каза Барнаби. -      Може и да са нашите приятели - отбеляза Маколи, докато грохотът затихваше. „Сражавахме се със странно същество с огромна мощ и сила“ - написа Лекси на екрана си. -      Почти ми се струва, че „странно“ може да се преведе и като „чуждо“ - добави тя. -      Може би - кимна Барнаби. -      Определено става дума за нещо, което не са виждали преди - заключи Лекси. -      Извънземно? - предположи Маколи. Барнаби го погледна подигравателно. -      Същество, различно по природата си заради огромната си мощ и сила - каза той. - Може би става дума за някакво едро четириного. „Лейфр лежи в свещеното място с убития противник“ - написа Лекси. -      Гризли? - предположи Маколи. -      Защо не си намериш занимание в кухнята? - предложи Барнаби. - В хладилника има приготвено пиле с вино. И прелей в гарафа две бутилки банфи сентино, в килера са. -      Както заповядате, сир - с дълбок подигравателен поклон отвърна Маколи и тръгна към кухнята. -      Каза ми, че бил генерал от запаса - изпуфтя Барнаби с английския си акцент. - Сега разбирам защо. 38. 1 декември Изследователски кораб „Лайтщерн“ Северен Атлантически океан Нова Скотия Хялмар Йенсен се обърна с гръб към двете млади жени в бели лабораторни престилки, когато вратата на компютърната лаборатория се плъзна зад него, и вътрешно потрепери, когато видя кой е. -      За мен е голямо удоволствие да ви видя отново, професор Йенсен - каза Фон Фалкенберг, докато влизаше, подпрян на ръката на Щайгер. Йенсен изпита същото необяснимо опасение, което го обземаше винаги в присъствието на принца, сякаш самата смърт му идваше на гости. Стресна се, когато видя физическата промяна у него от последната им среща само преди няколко месеца в Стокхолм. Раменете на принца бяха станали мършави като крилете на пуйка. В очите му обаче, насочени към Йенсен, все още гореше огромна сила. -      Вашето откритие в Гренландия беше най-големият подарък, който съм получавал от раждането на първата ми дъщеря през двайсет и седма - добави Фон Фалкенберг. Йенсен се опита да се усмихне. -      За мен също е огромен подарък, Ваше височество. Спомни си, че някой му беше казал какво са направили руснаците с жената и трите дъщери на Фон Фалкенберг в края на Втората световна война. -      Разчетохте ли вече руническия камък? - попита принцът, докато заставаше до тях пред компютърните екрани. Единият показваше пълния текст на сагата, а на другия бяха вече преведените откъси. -      Имаме добър напредък - отвърна Йенсен. - Макар че някои части си остават неразбираеми, както и може да се очаква след хиляда години. -      Кои части? - поинтересува се Фон Фалкенберг. Йенсен се обърна към двете млади жени. -      Позволете да ви представя доктор Круса и фройлайн Йохансон - каза той. - И двете са експерти в областта на руните. Д-р Круса леко кимна. -      Първите редове на сагата са сравнително прости - нервно поде тя, когато принцът насочи сините си очи към нея. - В тях се казва, че експедицията се връщала от Винланд в Гренландия, когато внезапна буря ги отнесла от курса до малък скалист остров. Докато поправяли кораба, били нападнати от нещо странно и много могъщо. В последвалата битка Лейфр Ериксон бил смъртно ранен и бил погребан заедно с убития враг. След това останалите продължили за Гренландия. Там още по-силна буря ги отнесла до последното им място в пещерата, където са били открити. -      А останалата част от надписа? -      Съдържа упътвания за бъдеща експедиция за откриването на точното място на гроба на Ериксон - обади се фройлайн Йохансон, - но те са съществували преди хиляда години, така че ще е много трудно да се идентифицират. В момента сваляме топографски карти на островите покрай североизточния бря1 на Америка. За съжаление, те са хиляди. „Лежи под сянката на изгрева“ - прочете принцът на един от екраните. -      Казвате, че са се сражавали с нещо странно и могъщо? - попита той. -      Да - потвърди фройлайн Йохансон. - Някаква чужда форма на живот, поне според техните представи. -      Напълно е възможно преводът „чуждо същество“ да е точен - съгласи се д-р Круса. - Вероятно става въпрос за нещо от друг свят. Принцът се изсмя, но смехът му замря секунди по-късно. Той даде знак на Йенсен да го последва и се отдалечи в другия край на помещението, по-далеч от двете жени. -      Хер Йенсен, живея на този свят от деветдесет и пет години и съм обиколил всеки континент - каза той с опит за усмивка. - Единствените извънземни същества, на които съм попадал, бяха сибирските главорези на Жуков при Москва през четиресет и първа. Иначе не вярвам в извънземни. Гласът му беше студен като руска зима. -      Трябва да работите по-добре - сериозно добави той. - Имам голяма вяра във вас като човек, който може да ни помогне да върнем великата слава на Стария път, да донесем една нова зора за общите ни корени. С това откритие вие сега носите огромен товар на раменете си. В ДНК на Лейфр се съдържа истинската Божия частица. -      Разбирам, Ваше височество - отвърна Йенсен. -      Надявам се да не съм сгрешил с вярата си - каза принцът. Йенсен забеляза едва доловима промяна в очите му, когато принцът намекна, че в един момент може и да няма нужда от него. -      Освен това си давам сметка, че вероятно и други разполагат със същото знание като нас - продължи Фон Фалкенберг, - Не можем на допуснем някой да ни изпревари. -      Както знаете, не съм специалист по руните - със запъване каза норвежецът. - Доктор Круса и фройлайн Йохансен са много полезни, но... Той млъкна, сякаш не бе сигурен дали да продължи. -      Кажете го - настоя Фон Фалкенберг. -      Трябва да отбележа, че щяхме да се радваме на по-бърз успех, ако доктор Финчъм или доктор Воан можеха да бъдат убедени да работят с нас - каза Йен- сен. - Те са най-добрите на света в тази област. -      Нашите приятели в момента ги издирват, за да ги доведат при вас - съобщи му принцът. - Дотогава ще трябва да направите всичко по силите си. Времето не е на наша страна. Той внезапно се преви, сякаш беше получил стомашни спазми. Щайгер пристъпи да го задържи. -      Ще направя всичко по силите си, Ваше височество - увери го Йенсен, докато гледаше как лицето на стареца става бяло като платно. 39. 1 декември Лонг Уорф Бостън, Масачузетс Барнаби надигна масивното си туловище от масата. -      Много добре беше стоплил пилето с вино, генерале - каза той, докато отиваше към кутията си за пури. - Мисля, че мога да ти се доверя и за измиването на съдовете. -      Ще се постарая да докажа, че съм достоен, господарю - отвърна с насмешлива усмивка Маколи. Леговището на Барнаби наистина се оказа добро временно убежище, но той знаеше, че рано или късно ще бъдат открити. Несъмнено вече ги търсеха стотици хора с модерно оборудване за наблюдение и събиране на информация и скоро щяха да попаднат на нужната им следа. -      Вече знаем, че Ериксон и хората му са се сражавали с нещо странно и могъщо на малкия остров - поде Лекси. - И че Ериксон е бил погребан там в подземна гробница. -      Къде там? - попита Маколи. -      Точно това е въпросът. Трябва да разгадаем старите указания и да ги поставим в съвременен контекст - каза тя. - Но ще го направим. -      Затова Лангдън е имал заповед да не те убива - посочи Маколи. - Искат да им помогнеш в разчитането на плочата. -      Което обяснява и защо дойдоха за Барнаби, преди още да са разбрали, че сме там - добави тя. - Ако успеем да намерим отговорите преди тях, ще имаме шанс да ги спрем. -      И сега какво? - попита Маколи. -      От Масачузетс до Мейн има десет хиляди острова - намеси се Барнаби. - За да стесним района на търсене, първо трябва да определим отправната точка на отпътуването от Винланд. Каменоделецът пише, че са плавали цял ден и част от нощта, преди да ги връхлети бурята. Това означава, че са били в морето най-малко осемнайсет часа, преди бурята да ги отнесе на острова. Ако знаем откъде са тръгнали, това до голяма степен ще стесни района. -      В Гренландия сър Дориън обясняваше на господин Хенкок, че Винланд е някъде по крайбрежието на Масачузетс - припомни си Лекси. - Но не мисля, че успя да го убеди. -      Нито пък мен - заяви Маколи. - Имало лози в изобилие, а добитъкът можел да си намира храна през цялата зима, защото тревата не изсъхвала. Това може да се отнася за всяко място на североизток. Защо отправната точка да не е била Ню Хемпшър или Мейн? -      Най-старите оцелели сведения за местоположението на Винланд са от Descriptio insularum Aquilonis , написана от Адам Бременски седемдесет и пет години след откритието на Ериксон - каза Барнаби. - Но неговите описания очевидно не са те убедили. -      Както и повечето други археолози, доколкото разбирам - отбеляза Маколи. - Много неща зависят от тези въпроси, не на последно място и животът ни. -      Най-убедителното доказателство за местоположението на Винланд е чисто научно - каза Барнаби. - Смятах да изнеса доклад за откритията си следващия месец пред Британското археологическо дружество. -      Слушам те. -       Sol hafdi par dagmalastad ok eyktarstad um skamdegi - цитира Барнаби. Маколи го погледна неразбиращо. -      Това са точните думи от сагата за първото плаване на Ериксон до Винланд и се превеждат в общи линии така: През най-късия ден на зимата слънцето вече беше изгряло, когато те изядоха своята dagmalastad , или закуска, и още не беше залязло, когато ядяха своята eyktarstad , или вечеря. -      Откъде знаем кога проклетите викинги са вечеряли преди хиляда години? - попита изгубилият търпение Маколи. - Може да са били ранни птички и да са се хранели точно в пет. -      Не е много смешно, но въпросът е добър - каза Барнаби. - Викингите са нямали часовници, затова са издигали каменни грамади, които да показват коя част от деня е. Имали са конкретни маркери за dagmalastad и eyktarstad . Според най-ранния исландски църковен кодекс eykt е, когато utsudrs - ett се раздели на три и слънцето е минало през две деления и му остава още едно до залез. -      Това го знаехме - отбеляза саркастично Маколи. -      То има смисъл и си заслужава да се опитам да ти го обясня - изръмжа Барнаби. Лекси се помъчи да обясни по-просто. -      Викингите разделяли хоризонта на осем части, всяка от които е дъга от четиресет и пет градуса - каза тя. - Utsudr - ett е осминката, намираща се югозападно от средата, а дъгата се пада между двайсет и два и половина градуса и шейсет и седем и половина градуса. Eyktarstad е азимутът, когато слънцето е минало през две трети от тази осминка и му остава още една трета. Сега разбираш ли? -      Също като Розетския камък - измърмори той, клатейки глава. Лекси взе един от пергаментите от библиотеката. -      Астрономът Геелмуйден е изчислил, че през първата половина на единайсети век ширината, на която слънцето ще залезе на eyktarstad през най-късия ден на годината, е четиресет и девет градуса и петдесет и пет минути. -      Май вече започвам да схващам - каза Маколи. -      В първата сага за Ериксон пише, че слънцето още не е залязло по време на eyktarstad , а още е светело - отново взе думата Барнаби. - Това означава, че самият залез е настъпил няколко градуса след неговия eyktarstad . Ако се приеме разлика от пет градуса в азимута, което е много консервативно очакване, ширината, на която е залязвало слънцето във Винланд през 1005 г., би трябвало да е някъде към четиресет и два градуса. Знаеш ли какво се намира на четиресет и втория паралел? -      Япония - отвърна Маколи. - Бях командирован там за две години. -      Много добре, генерале. В онова полукълбо се пада остров Хокайдо. Ами за нашето полукълбо? -      Масачузетс? - предположи Маколи. -      Отлично. Кейт Код, ако трябва да сме по-точни - каза Барнаби. -      Добре, предавам се - рече Маколи. - Лейф и момчетата му са отплавали от Кейп Код. Сега вече разбирам. -      Трябва да разгледаме останалите указатели - изтъкна Барнаби. -      Ще се съсредоточа върху нещо не по-малко важно, като миенето на чиниите - предложи Маколи. -      Всеки според таланта си - отвърна Барнаби. Десет минути по-късно Маколи ги слушаше как двамата отново работят. -       Hvalr , ако не се лъжа - каза Лекси. -      Става - съгласи се Барнаби. - Получавам „под гърбицата“... Не... „под опашката“. -      Да не би да е умрял в сражение с кит? - попита Лекси. -      Викингите са виждали много китове в морето - отвърна Барнаби. - Едва ли някой кит ще им се стори странен. Да опитаме следващия откъс. „Квадрат пет на пет“ - написа Лекси на екрана си. -      Дали са познавали формулата за корен квадратен? - попита Барнаби. Лекси кимна. -      Тя е поне толкова стара, колкото древноиндийската „Сулба Сутра“ - каза тя. - Египтяните са изчислявали квадратни корени преди четири хиляди години. Маколи сложи измитите чинии да се сушат и избърса ръцете си. Погледна часовника си, влезе в килера под викингската спалня и извади яке с качулка. Повече не можеше да чака - улиците щяха да се опразнят, а искаше да се смеси с тълпата. Най-безопасният начин да се обади на Томи Сомървил бе да открадне мобилен телефон, но винаги имаше риск да бъде видян и дори сниман от някой минувач. Покрай приближаващата Коледа някой мол щеше да му осигури по-добро прикритие. Реши да потърси телефон някъде по-далеч от леговището. Зачуди се дали да им каже, че излиза, но реши, че така само ще разтревожи Лекси. А тя трябваше да се съсредоточи върху руническата плоча. Маколи взе ключовете на Барнаби и тихо се измъкна през стоманената врата. 40. 1 декември Мол „Бенджамин Франклин“ Бостън, Масачузетс Маколи бързо огледа ярко осветената вътрешна променада. Молът вече имаше коледна украса и бе пълен с купувачи, предимно жени и деца, които се точеха в двете посоки с пакети и торби в ръце. От тонколоните се лееше рап версия на „Джингъл бел рок“. Беше извървял повече от четиресет преки от Лонг Уорф и никой не му беше обърнал внимание. С изключение на един клошар, който се опита да изпроси пари, докато разваляше десет долара на монети на една автомивка на самообслужване, никой не го заговори. Подплатената с козина качулка на якето покриваше по-голямата част от лицето му и нямаше как да бъде идентифициран по някоя охранителна камера. След като влезе в мола, той се смеси с тълпата, докато не стигна до малка редица телефони срещу магазин на „Норт Фейс“. Набра номера на мобилния на Томи Сомървил и пусна необходимата сума, поискана от записания глас. Сомървил седеше зад бюрото си в малкия си кабинет в библиотечното крило на ЦРУ в Лангли, четеше последните сводки и чакаше обаждането. Той остави чашата с кафе и вдигна на второто позвъняване. -      Аз съм - каза Маколи. -      Определено си разръчкал гнездото на осите, момчето ми. -      Много ли е зле? -      Прилагат Пейтриът акт към теб - съобщи Сомървил. - Издирват те наред с доктор Воан и професор Финчъм във връзка с разследване на международен тероризъм. Всички са се включили... ФБР, Вътрешна сигурност, местни правоприлагащи органи, дори частни агенции. Без да броим другата страна. -      Нещо друго? -      Повечето им сили са съсредоточени в района на Бостън - отвърна Сомървил. - Наблюдават летища, паркинги, гари и метростанции. Ако още си там, намери сигурен транспорт и се махайте, преди да са ви открили. Маколи се обърна да огледа променадата. Забеляза сред безформената тълпа някакъв висок мъж с добро телосложение, сребриста коса и палто от камилска вълна, чакащ на опашка пред магазин на „Виктория Сикрет“. Като че ли гледаше към него, но побърза да извърне очи. -      Разбра ли кой е наредил на Лангдън да ни посрещне в Бангор? -      Решението е дошло от смесен екип по на- ционалната сигурност към Белия дом. Начело с Айра Дюсънбъри... Говори се, че ще бъде следващият съветник на президента по въпросите на на- ционалната сигурност. Другите двама са Адисън Кингшип и Джесика Бърдуел. Кингшип е старши служител от ФБР. Навремето Лангдън му е бил подчинен. Бърдуел е изгряваща звезда във Вътрешна сигурност. Ако има къртица, най-вероятно става въпрос за един от тях. -      Опитай да разбереш - помоли Маколи. - Ще се опитам, момчето ми. Бих ти предложил тайна квартира, но не мога да издавам картите си, докато им гледам под полите. -      Разбирам - каза Маколи. -      Трябва да знаеш, че мой човек от Париж предполага, че онези от Стария път са замислили нещо голямо - добави Сомървил. - Засега няма представа какво точно. Работя и в тази посока. Маколи отново погледна към променадата. Опашката купувачи беше изчезнала в магазина. Мъжът с палтото от камилска вълна още бе там и говореше по мобилен телефон. -      Мисля, че някой ме забеляза, Томи - каза Маколи и затвори. Смеси се с бавно движещия се поток купувачи на променадата и се отдалечи от наблюдаващия го мъж. Ускори крачка, мина покрай две млади жени с детски колички и погледна назад. Високият мъж го следваше, като надигаше глава над тълпата. Маколи влезе в магазин на „Патагония“ и тръгна към задната му част. Погледна назад, когато приближи пробните. Мъжът се движеше бързо, за да скъси разстоянието. След кабинките имаше стоманена врата с червен знак над нея, на който пишеше САМО ПРИ СПЕШНИ СЛУЧАИ. Бутна я и се включи аларма. Маколи погледна надолу към стълбището с железен парапет, водещо до рампа за товарене и разтоварване на стоки. Затвори отново вратата, шмугна се в последната кабинка и дръпна завесата. След малко алармата запищя отново, когато някой друг отвори вратата. Маколи се измъкна от кабинката. Високият мъж стоеше с гръб към него в рамката на вратата. Държеше полуавтоматичен пистолет със заглушител и гледаше надолу към стълбището. Маколи нанесе саблен удар по китката на дясната му ръка, като в същото заби рамо в гърба му Пистолетът падна, докато мъжът политаше с главата напред по стълбището. Маколи взе оръжието и го затъкна в колана си, след което затвори вратата. Докато вървеше обратно към пробните, управителката на магазина се изпречи на пътя му. -      Какво става тук? - гневно попита тя. - Вече се обадих на полицията. -      Долу на рампата има въоръжен човек - отвърна той и видя как гневът ѝ преминава в тревога. - Не отваряйте, докато не дойде полицията. Излезе отново на променадата и огледа минаващите покрай него лица в търсене на някое, което не беше на мястото си, като през цялото време се усмихваше мрачно на минувачите, за да покаже, че е в коледно настроение. 41. 1 декември Изследователски кораб „Лайтщерн“ Северен Атлантически океан Срещу Любек, Мейн Принцът лежеше свит в леглото си, докато Щайгер му биеше доза морфин. В каютата беше неприятно топло, но въпреки това Фон Фалкенберг го побиваха ледени тръпки. Ракът, който бе държал изкъсо в продължение на три години, сега разяждаше органите му и някогашната му жизненост гаснеше като примигващо пламъче на свещ. Той се надигна от леглото и се загърна по-плътно в халата си от пурпурен и червен сатен. На вратата леко се почука и Щайгер отиде да отвори. Висок мъж в бяла лабораторна престилка стоеше в коридора до Риса, който пазеше каютата. -      Мога ли да поговоря за няколко минути с Негово височество? - попита мъжът. -      Заповядайте, Пер - покани го Фон Фалкенберг, докато ставаше и го приканваше с жест да влезе. - Винаги ми е ириятно да ви видя. Всъщност църквата беше огромен длъжник на д-р Пер Ларсен и изследователския му екип, състоящ се от Юргенс, Глаус и британеца Ейнсли, чиито родители бяха убити от „Хизбула“ в Бейрут. Без неоспоримия гений на Ларсен започването на операция „Тшико“ нямаше да е възможно. Принцът си спомни първата си среща с безпа- ричния млад генетик в неотоплената му лаборатория над автосервиза в Осло преди петнайсет години. Посещението бе уредено от един специалист по наследствена биология, който изпълни заповедта му след първоначалния пробив на Пер при експериментиране с маймуни резус. Благодарение на последвалите му проучвания сега разполагаха със средствата да оформят бъдещата съдба на човечеството. Дори предвид собственото си състояние, видът на Пер изненада принца. От последната им среща преди шест месеца косата му бе почти изцяло посивяла, а под очите му имаше торбички. -      Мисля, че прекалявате с работата, докторе - укори го меко той. - Трябва да отделяте време за необходимата почивка. Разчитаме на вас за напредъка на „Тшико“. -      Дойдох, за да ви помоля за голяма услуга, Ваша светлост - каза Ларсен. - Разбира се - кимна старецът. - Всички сме ви длъжници. Моля, седнете. Желаете ли кафе? Или нещо по-силно? -      Не, Ваша светлост - отказа той, докато сядаше на масата. - Дойдох, за да ви помоля да спрете операция „Тшико“. -      Но защо? - изненада се Фон Фалкенберг. - Да не би да имате някакви съмнения в науката ви? -      Не, Ваша светлост - отвърна ученият и млъкна, за да събере мислите си. - А заради... размерите на това, което се каним да направим. -      Съвестта ли ви гризе? - попита принцът. Ларсен кимна. Фон Фалкенберг видя как очите на учения се насълзяват. -      Измъчвам се, че това ще бъде краят на милиони неродени деца... и че причина за това ще е моят труд. Принцът се замисли как да отговори. Пер Ларсен беше добър, много почтен човек. Как можеше да му обясни, че добротата сама по себе си не може да сложи край на човешката поквара и бруталност? Помисли си командоса на име Йоахим, който пазеше вратата му. Онзи, когото наричаха Риса. Същински звяр. Без капка добрина в него. Бяха необходими хора и от двата типа в предстоящата битка за човешката раса. -      Знаете ли защо операцията е наречена „Тшико“? - попита Фон Фалкенберг. Ученият поклати глава. -      Тшико е името на един северен смърч в планините на Швеция, за който се смята, че е най-старото дърво на света. -      Боя се, че не разбирам, Ваша светлост - каза Ларсен. -      Виждали ли сте някога последиците от горски пожар? - продължи Фон Фалкенберг. - Пълно унищожение там, където е имало зелена и здрава на вид гора? Най-грозното нещо, което може да си представи човек, но всички гори стигат до момент, когато се нуждаят от обновяване, и единственият естествен начин да се постигне това е чрез всепоглъщащия огън. Отначало гледката е отвратителна, но скоро отново се появяват нови и здрави фиданки и гората отново е на път да стане силна и изпълнена с живот. Ние запалваме същия огън, за да очисти един покварен свят. -      За запалването на пожара ще бъде използван моят труд, Ваша светлост - изтъкна Ларсен. - Изобщо не очаквах подобно нещо, когато открих ключа за генетичното пробиване на автоимунната система на отделна раса. Фон Фалкенберг разбра, че не е достигнал до сърцето му. Може би беше невъзможно. -      На колко сте години, докторе? - попита той. -      На трийсет и седем. -      И сте женен, предполагам. -      Да, Ваша светлост. Имаме три дъщери. -      Както и аз някога - въздъхна принцът. - В какъв свят бихте искали да израснат дъщерите ви? -      В сигурен - отвърна ученият. - В мирен свят. -      Същото искам аз и всички онези, които следват Стария път - каза Фон Фалкенберг. - Нашата цел е да построим този свят за вашите дъщери и за идните поколения на фамилията Ларсен. Това е залогът, Пер. Самият свят. -      Но въпреки това изпитвам вина заради онова, което ще направим - съкрушено отвърна Ларсен. -      Напълно разбираемо - кимна Фон Фалкенберг. - Изпитвате същите чувства, които са изпитвали мнозина от учените, освободили за първи път енергията на атома. Всяко важно нещо върви с огромна отговорност. -      Това е отговорност, която не желая да нося - заяви Ларсен. - Мога само да ви помоля да не допуснете да се случи. -      Как мога да ви убедя да бъдете горд със себе си? - попита принцът. - Постигнахте нещо, което ще гарантира повратна точка в историята на човека. Подобно на вас, аз също съжалявам за животите, които ще бъдат изгубени, но нашата единствена и вярна цел, Пер, е да спасим човечеството от самоунищожение. Ние не сме фанатици... А се борим да спасим човешката раса. За първи път Ларсен кимна, сякаш започваше да разбира. -      Огледайте се, Пер. В Европа сме свидетели на бурно разрастване на гъмжащи коптори в градове като Берлин, Париж, Стокхолм и Лондон, наред с растящо беззаконие, насилие по улиците, самоубийствени атентати и анархия. Из цяла Европа и в Съединените щати ислямски фанатици избиват невинни хора като онези, които загинаха при атаката срещу Световния търговски център. И същите тези фанатици работят за създаването на атомни оръжия, с които да унищожат така наречените неверници. -      Съгласен съм, че трябва да бъдат спрени - каза Ларсен. - Но... -      Ами екваториална Африка? От стотици години там се пролива кръвта на милионни невинни хора в безкрайни междуплеменни войни, геноцид, систематично изнасилване на безброй жени, невежество, робство и алчност. Кажете ми, какво се е променило? Нищо. Абсолютно същото става и сега с това изключение, че африканската раса разпространява покварата си из целия свят. Ученият като че ли го гледаше с известно разбиране. -      Иде дълга зима, Пер. Зима, която може да бъде катастрофа за света, какъвто го познаваме - продължи Фон Фалкенберг. - Планетите също могат да умрат, както умираме всички ние. Всяка ясна нощ гледаме смъртта на звезди, светили милиарди години. Нищо не е вечно освен мястото ни във Валхала. Внезапна болка прониза корема му, но за принца бе важно да завърши. -      Напълно естествено е да се боите от онова, което предстои, но то в никакъв случай не е прецедент. През шести век Юстиниановата чума е убила двайсет и пет милиона души. През 1347 г. Черната смърт, донесена от бълхи по плъховете, е избила една трета от населението на света. Оттогава други милиони са били убити от едрата шарка и туберкулозата. -      От думите ви всичко изглежда толкова благородно, Ваша светлост - каза Ларсен. -      „Тшико“ ще бъде насочена срещу онези, които спъват човешкия прогрес, вместо да го задвижват - подчерта Фон Фалкенберг. - Целта ни не е масово избиване, а предприемане на премерени, но важни стъпки за въздействие върху раждаемостта на расите, които биха ни унищожили, като в същото време даваме на нашите хора шанс да оцелеят в бъдеще. Ученият кимна отново, този път по-уверено. -      Трябва да продължите да имате вяра в Стария път, Пер. Вярата, че работим за избавянето на човечеството от катастрофално унищожение и за създаването на бъдещ свят за вашите деца до деня, когато ще поемем към звездите по същия начин, по който Лейф Ериксон някога е тръгнал към неизвестното тук, на Земята. Това е съдбата ни - изтъкна принцът, докато болката отново го заливаше. -      Нордическата раса - промълви ученият. -      От която вие сте жизненоважна част, Пер - завърши Фон Фалкенберг. - Благодарение на вас човешката раса ще премине през изпитанията и ще излезе още по-силна. Засега ученият изглеждаше въодушевен, но времето щеше да покаже докога. -      Ще говорим отново след вечерния брифинг на екипа по операция „Тшико“ - предложи принцът, докато ставаше от масата. -      Да, Ваша светлост. Благодаря, че ми отделихте от времето си - каза Ларсен, поклони се на стареца и тръгна към вратата. -      Донесете ми бренди - заповяда Фон Фалкенберг, след като ученият излезе. 42. 1 декември Лонг Уорф Бостън, Масачузетс Беше почти полунощ, когато Маколи се върна. Никой не се шляеше около входа на сградата на Барнаби, нито на стълбището до коридора на третия етаж. Тъкмо пъхаше ключа в ключалката на вратата, когато някой отключи отвътре и вратата се отвори. Лекси стоеше на прага и във виолетовите ѝ очи се четеше смес от ярост и страх. Барнаби се извисяваше зад нея с викингска брадва в ръка, а сивата му патриаршеска грива стърчеше на всички страни. Явно го бяха видели през шпионката. -      Къде беше? - остро попита Барнаби. Маколи се усмихна при вида на стареца с брадвата. - Препаратът за миене на чинии беше на свършване - отвърна той. Помисли си, че Лекси ще го цапардоса. В следващия миг тя се хвърли в обятията му. -      Ти си идиот - промърмори тя. Докато Лекси правеше кафе, Маколи им разказа за случката в мола. -      Е, сега вече знаят, че още сме в Бостън - каза Барнаби, когато разказът свърши. - Дано да си е струвало. -      Така или иначе сутринта трябваше да се махнем - изтъкна Маколи. - Имате ли напредък с превода? -      Краткият отговор е, че търсим остров някъде в средната част на крайбрежието на Мейн - отвърна Лекси. - Лейф Ериксон е погребан в гробница, запечатана с пчелен восък в пещера на остров. -      Пчелен восък ли? - повтори Маколи. -      Да, пчелен восък - потвърди Барнаби. - Ако не се пипа, той е толкова добър изолатор, колкото оловото или циментът. Неотдавна откриха счупен зъб на човек от неолита, пълен с пчелен восък. Отпреди шест хиляди години. Много е траен. -      Откъде викингите ще имат пчелен восък? - учуди се Маколи. -      Може да са го карали към Гренландия наред с меда, който са събрали във Винланд - предположи Лекси. -      Изумително - рече Маколи. -      Викингите са били изобретателни - посочи Барнаби. - И са имали време да изградят крипта. Ако тялото на Ериксон е било екссангвинирано през раните му, то може да се е мумифицирало и да се е запазило и до днес. -      Обезкръвено - преведе Лекси, преди Маколи да успее да попита какво означава непознатата дума. -      Как разбрахте, че островът е в средната част на крайбрежието на Мейн? - поинтересува се Маколи. Барнаби го отведе в компютърната лаборатория. На големия монитор имаше морска карта на Северна Англия от Масачузетс до Нова Скотия. -      Ериксон и хората му трябва да са плавали около двеста и четиресет километра, преди да ги връхлети бурята - каза Барнаби. - От Кейп Код до Портланд в Мейн разстоянието е двеста двайсет и пет километра. Предполагаме, че бурята се е движела на североизток. Обикновено викингите следват брега заедно с Гълфстрийм, така че най-вероятно ги е завлякла на остров някъде тук - посочи той средния бряг на Мейн. -      Значи наистина напредвате - отбеляза Маколи. -      В Мейн има четири хиляди и шестстотин острова - каза Лекси и натисна едновременно няколко копчета на лаптопа си. Картата се смени с десетки контурни изображения на крайбрежни острови. -      Свалихме карти с релефни профили и панхроматични изображения - продължи тя. - После създадохме програма, която да направи кръстосан анализ на нещата, които знаем за острова, с което драстично намалихме възможните кандидати. Тя погледна списъка на критериите за търсене. -      Каменоделецът говори за „малък остров“ - изтъкна тя. - Решихме, че трябва да е достатъчно малък, за да го виждат целия от морето, с диаметър не повече от километър и половина. Знаем, че викингите са „напълнили буретата си“, преди да напуснат острова, което означава, че на острова има водоизточник. Освен това се споменават отвесни скали, така че включихме минимална височина трийсет метра. Барнаби изведнъж усети същото треперене в сърдечната област, каквото бе усетил преди инфаркта. Зави му се свят и той пое няколко пъти дълбоко дъх, преди треперенето бавно да изчезне. -      Добре ли си? - разтревожи се Лекси. -      Просто съм уморен - отвърна той. -      Тези критерии отсяха само двайсет възможности - продължи Лекси и зареди нови изображения, показващи тъмни цепнатини в иначе плътните отвесни скали. - И накрая знаем, че на острова трябва да има някаква естествена пещера, където тялото е можело да остане на сигурно място до идването на следващата експедиция, която да го отнесе у дома. Затова последният критерий бе островът ни да има най-малкото една пещера. На екрана се появиха три очертани форми, всяка с географските си координати. -      И трите са особено добри възможности - каза Лекси. - Онзи отляво е остров Рагед, в Каско Бей южно от Харпсуел. Отговаря на всичките ни критерии. Островът в центъра е Монеган, на двайсетина километра навътре от Бутбей Харбър и с най-високите отвесни скали на Източното крайбрежие. Капитан Джон Смит основал там селище през 1614 г., отчасти заради наличието на прясна вода. Третият и последен остров е Грейт Дък, който е по-нагоре, край Френчмънс Бей. На него също има отвесни скали и много прясна вода. -      Предлагам да започнем с Рагед - обади се Барнаби. - Той е най-близкият. -      И какво ще правим, като стигнем там? - попита Маколи. -      Ще впрегнем колективните си два и половина мозъка, за да обсъдим ландшафта и да интерпретираме другите насоки - отвърна Барнаби. -      Ще ни трябва кола - каза Маколи, без да обръща внимание на сарказма му. - Както и лодка, разбира се. -      Нямам кола - с гордост заяви Барнаби, - но имам предостатъчно пари за всичко необходимо. -      Колата не бива да бъде проследявана до нас - изтъкна Маколи. -      Защо пак не отмъкнем някоя от летището? - предложи Лекси. -      В „Логан“ навсякъде има камери, които се наблюдават. Ще ни разпознаят, преди да сме се добрали до паркинга. -      Познавам някого, който може да ни помогне с кола - каза Барнаби. - Никой не знае за нашето... приятелство. -      Ако ще тръгваме сутринта, няма да е зле да починем малко - отбеляза Лекси и погледна загрижено възрастния мъж. -      Добра идея - съгласи се Маколи. Докато Барнаби се качваше по стъпалата към спалната си платформа, той изгаси светлините в ком- пютърната част и се върна в кухнята. Лекси си наливаше чаша мляко. -      Караш на твърдо гориво - подхвърли той. -      Току-що разкри поредната ми тайна - каза тя и пресуши чашата на един дъх. - Пристрастена съм към млякото. -      А аз към теб -- промърмори той, докато я прегръщаше. Запита се нервно дали тя няма да се извърне, когато опита да я целуне. Не се извърна. Целувката се проточи. -      Има добри и лоши пристрастявания - усмихна му се Лекси. - Направи добър избор. А сега да поспим. Когато Маколи изгаси навсякъде и влезе в спалнята, Лекси вече се беше пъхнала под завивките и очите ѝ сияеха на светлината на лампата. -      Предвид пристрастеността ти и в интерес на науката мисля, че се нуждаем от още пряк кожен контакт - каза тя. -      Нали каза, че трябва да поспим - прошепна той. Вече се беше възбудил. -      Не можеш да загърбиш науката - укори го тя. Загледа го как се освобождава от дрехите си. -      Ела тук - дрезгаво и настойчиво прошепна тя. Когато Лекси отметна завивките, Маколи видя, че е гола. Тя разпери ръце да го прегърне. Миг по-късно устните им се сляха. 43. 2 декември Изследователски кораб „Лайтщерн“ Северен Атлантически океан Срещу Бар Харбър, Мейн -      Двайсет градуса дясно на борд! Направо! Постоянна скорост! - извика капитан Петер Бьорклунд на кормчията, докато хеликоптерът се издигаше от предната площадка. Бьорклунд погледна и видя, че следващият хеликоптер чака на трийсет метра над тях да кацне. Постоянният поток важни гости не секваше и Бьорклунд бе благодарен, че капризният Северен Атлантик се бе укротил като никога. Погледна от мостика към площадката. От току- що кацналата машина слезе мъж във френска военна униформа и бързо се насочи към главния люк. Бьорклунд бе намерил личното си спасение чрез Стария път, след като изгуби жена си и децата си при самолетна катастрофа. Напусна норвежкия военноморски флот, когато принцът лично го покани да поеме командването на „Лайтщерн“. Зачуди се какво е наложило събирането да се състои в медицинската амфитеатрална зала на кораба две палуби под мостика, но знаеше, че не е разумно да пита. Ясно му бе дадено да разбере, че единствената му отговорност е командването на кораба. Погледна нагоре към черното като въглен небе. Почти се сливаше с хоризонта. -      Съобщение, сър - докладва един куриер. Бьорклунд взе съобщението и бързо го прочете. -      Наближава силна буря - съобщи той на другите на мостика. Мислено я виждаше как идва със свирепи ветрове и вероятно сняг или киша. Надяваше се събралите се долу гости да са си отишли, когато се стовари върху тях. Две палуби по-долу генералният секретар по здравеопазване на Европейския съюз маркиза Антоанет Селест дьо Вилие изпита тръпка на очакване, докато гледаше нагоре към лицата на мъжете и жените, които я заобикаляха в амфитеатъра. Предишния ден морската болест едва не я повали, но наскоро успокоилото се море възвърна както чувството ѝ, че е добре, така и ентусиазма от всичко, което предстоеше да се развие. -      Добре дошли на всички - поздрави тя с широка усмивка. Дьо Вилие бе срещала повечето от присъстващите през десетилетията си служба в международната дипломатическа общност, но бе изумена да открие колко много от тях са последователи на Стария път. На първите четири реда разпозна петима посланици, трима старши служители от Световната здравна организация, неколцина европейски генерали и адмирали и неколцина министри. На заемащия цялата стена монитор зад тях бяха изписани думите: ОПЕРАЦИЯ „ТШИКО“ -      За онези от вас, които чуват за първи път подробности за операцията, ще обявим, че целта ни е не друго, а възстановяване на стабилността на планетата - каза Дьо Вилие. Седнал на горния ред, принц Йоханес Карл Ерих Мария фон Фалкенберг се питаше колко ли още ще издържи болката, която разкъсваше вътрешностите му, без да изкрещи. Седеше превит над бастуна си и стискаше отчаяно гравираната му дръжка. -      Първата фаза на операция „Тшико“ ще започне след два дни и въздействието ѝ ще се почувства почти навсякъде по света - каза маркиза Дьо Вилие и натисна копче на дистанционното. На огромния екран зад нея се появи подробна цифрова карта на света, показваща всички континенти, страни и по-големи градове. -      Както виждате, градовете и регионите, включени в първата фаза, са означени в червено - посочи тя. - Районите от фаза две са отбелязани в синьо, а на трета - в жълто. В градовете от първата група в главните източници на питейна вода ще бъде пуснат вирус, създаден от нашия изследователски екип. В районите, в които населението е по-разпръснато, като в Близкия изток и Китай, ще бъдат хвърлени разпространяващи се по въздуха вируси. Фон Фалкенберг знаеше, че няма да доживее да види плодовете на свещения си принос за бъдещите поколения на расата си. Не искаше да умира. Въпреки всичко, което бе изтърпял през Втората световна война, включително загубата на жена му и дъщерите му, жизнената сила все още бе силна в него. Още можеше да се наслаждава на спонтанния смях, на удоволствието от хубава книга, на безметежната пролет по бреговете на Рейн. Помисли си за огромното състояние, което бе придобил, за да направи операция „Тшико“ реалност. Не беше лесно, особено в ранните години, когато трябваше да обяснява на дарителите, че бъдещето принадлежи на генома. Малцина вярваха, че подобно нещо е възможно, и отговаряха, че начинанието им прилича на научна фантастика. -      Да видим какво ще се случи в Германия - каза Дьо Вилие и отново натисна копче на дистанционното. Картата на света се смени с подробна карта на Германия, показваща гъстотата на населението по райони и градове, както и концентрацията на различни расови и етнически групи. -      Както ще забележите, сегашното население на Германия се характеризира със спадаща раждаемост сред представителите на бялата раса и много висока плодовитост сред представителите на другите раси. Макар че Германия е на шестнайсето място в света по брой на населението, тя е на трето място по брой на имигранти, почти двайсет милиона души. През 1965 г. едно от всеки седемдесет и пет деца в страната е било на социални издръжки. Днес съотношението е почти едно на всеки четири. Огромното мнозинство от тях са представители на други раси, като най-бър- зо растящата група е тази на африканците наред с турци, араби, кюрди, китайци и латиноамериканци. На следващата графика ще видите, че процентът на извършителите на престъпления отразява същата пропорция, особено в Берлин. Подобно положение е непоносимо. Фон Фалкенберг успя да се усмихне слабо, докато си представяше бъдеще, в което татковината ще възвърне полагащото ѝ се място на лидер в обществото на нациите, маяк на надежда за света. -      Казано най-просто, вирусните агенти, които ще пуснем в Германия и в другите региони от първа фаза, са проектирани да пробият генетичните защити на майките, които не принадлежат към бялата раса. Макар че измерването на потенциалното въздействие не може да е точно, според преценките ни около половината от всички жени от другите раси няма да бъдат способни да зачеват, след като са изложени на вирусите. При онези, които вече са бременни, ще има висока вероятност от помятане. В някои случаи новородените също ще пострадат. На екрана се появи графика, показваща бъдещите темпове на раждаемост. -      В градове като Берлин, Париж, Лондон и Ню Йорк резултатът ще бъде драстично намаляване на раждаемостта на жените извън бялата раса - продължи Дьо Вилие. - В рамките на две години очакваме масова миграция от тези градове на другите раси. Един от представителите на СЗО вдигна ръка. -      Как са защитени белите? Кои всъщност имат имунитет към вируса? - попита той. -      Използвайки генетичните строителни блокове, изолирани от доктор Ларсен и екипа му, с оглед на операция „Тшико“ дефинирахме бялата раса като съставена от четири подкатегории - нордическа раса, динарска или епирска раса, алпийска раса и средиземноморска раса или всяка комбинация в рамките на тези категории - обясни Дьо Вилие. - Никой друг няма вроден генетичен имунитет към вирусните агенти, които използваме. -      Ами онези бели, чиято кръв е смесена с кръвта на други раси, може би в далечното минало? - попита един посланик. -      Както казах, имунитет ще имат единствено перспективните майки, чийто геном произлиза изцяло от тези четири категории - повтори Дьо Вилие. -      Защо вирусът няма да засегне възрастните от другите раси? - поинтересува се един от министрите. -      Ще трябва да зададете този въпрос на доктор Ларсен - отвърна Дьо Вилие. - Той е човекът, открил ключа за генетичното разбиване на автоимунната система по раси, и той и екипът му съставиха формулите за постигане на поставената задача. Ние не сме масови убийци. Надяваме се да сведем до минимум загубата на живот. Фон Фалкенберг нямаше да доживее да го види, но знаеше, че оставя света едно по-добро място. И когато земният му живот свършеше, го очакваха залите на Валхала. И Ингрид щеше да е там с трите им дъщери. Копнееше да види отново лицето й такова, каквото бе последния път, когато я видя, преди руските животни да я насилят. Отново се замоли да живее достатъчно, за да коленичи пред безсмъртните останки на Лейфр Ериксон, неговото лично божество в пантеона герои от Бърки до Хагбард, Рагнар Лодброк и Сигурд Ринг и да знае, че в бъдеще гените на Лейфр ще завършат генетичната карта на наследниците му. Маркизата пристъпи към събралите се лидери. -      Когато се почувства действието на първата фаза, то ще изглежда като поредното въздействие от дългата поредица вируси, които винаги са измъчвали човечеството, подобно на СПИН - каза тя. - В историята ужасни епидемии и вируси са поразявали населението и са отнемали живота на милиони, преди да бъдат овладени. Днес някога катастрофални болести, като дребната и едрата шарка, са просто незначителни неразположения. Ние обаче ще пуснем вирус, срещу който няма противодействие. Светът ще започне да се пита откъде се е появило това заболяване. Ние подготвяме поредица от симптоми, които ще покажат, че болестта произлиза от спора, донесена от метеоритен дъжд, засегнал много части от света. -      Защо Конго е избрано като една от първите цели? - попита Де Рюйтен от СЗО, загледан в първата карта. - Там се избиват помежду си и без вируси. -      Конго беше избрано по лична молба на принц Фон Фалкенберг, благодарение на когото стигнахме до този ден - отговори Дьо Вилие. Мнозина от високите гости се обърнаха да погледнат стареца на горния ред. -      Смятаме това за милост - продължи маркиза Дьо Вилие. - Както знаете, размерите на постоянните междуплеменни кланета там са просто ужасни. Стотици хиляди жени бяха изнасилени само през миналата година. Не мога да ви кажа колко нощи не съм спала заради злините, извършвани там. Да, наистина ще бъде милост. -      Няма ли да се стигне до война между расите? - поинтересува се швейцарският външен министър. - Ако белите майки не бъдат засегнати от вируса, това няма ли да предизвика ярост срещу нас? -      Отличен въпрос - каза Дьо Вилие. - Отговорът е, че подобна реакция само ще потвърди върховенството на бялата раса. Никой от нас няма да ликува отстрани, докато другите раси се стопяват по света. Тъкмо обратното, ние публично ще се ангажираме да впрегнем всичките си ресурси, за да помогнем. След като измине достатъчно време, ще предложим нещо, което по същество ще е противоотрова. Дотогава онези от другите раси, които не са били поразени от вируса, отчаяно ще търсят лекарство, което да им позволи да имат здрави бебета, имунизирани срещу болестта. Изправени пред модерната чума, ние ще предложим лекарството безплатно. Разбира се, вече няма да има значение какви са гените на родителите. Ще инжектираме генетична секвенция в зародиша, от която ще се роди бяло бебе. -      Генетично прекрояване на света - със страхопочитание промълви един от генералите. -      Именно - съгласи се Дьо Вилие. - Преди да се разделим на групи и да продължим с индивидуалните задачи, бих искала да използвам момента и да изкажа сърдечната ни благодарност към човека, който е най-отговорен за това, което ще постигнем. Разбира се, имам предвид доктор Пер Ларсен. Ученият седеше в края на първия ред. Когато всички станаха като един, за да го поздравят с овации, той се изправи и погледна нагоре към ликуващите лица. Пребледнял, Ларсен се обърна кръгом и закрачи към изхода на амфитеатъра. Когато се опита да стане и да го последва, Фон Фалкенберг откри, че не е в състояние да се надигне от мястото си. Даже по-лошо - откри с отвращение, че е изцапал гащите си. 44. 2 д екември Лонг Уорф Бостън, Масачузетс Барнаби преброи парите, с които разполагаше в брой. Почти петнайсет хиляди долара. Раздели ги на три пачки и връчи по една на Лекси и Маколи. -      Ако случайно се разделим - обясни той. Десет минути по-късно Маколи стоеше спуснал качулката пред сутеренния вход на леговището, когато Делия Гланц спря яркочервения си джип „Лексъс LX“. Барнаби и Лекси чакаха до самата врата, а багажът им бе натрупан на каменното стълбище. Лекси деликатно бе помолила Барнаби да се облече така, че да не бие много на очи. След известно цупене и мусене той с неохота скри част от косата си под карирана барета и облече тъмносин работен комбинезон с подплата от овча кожа. -      Колата е почти толкова незабележима, колкото Барнаби - отбеляза Маколи, докато даваше знак на Делия да паркира джипа между четирите контейнера за отпадъци край сградата. Барнаби я дръпна настрани, а Лекси и Маколи започнаха да товарят багажа в багажника. -      Сигурен ли сте, че не мога да дойда с вас, доктор Финчъм? - попита Делия. -      Съжалявам. -      Зная, че се намирате в опасност - рече тя. - Чух по радиото, че са нахлули в дома ви и се водите изчезнал. -      Сама виждаш, че не е вярно - отвърна той. Лекси седна зад волана, а Маколи се настани до нея. Когато запали отново двигателя, тя видя, че километражът не е навъртял и сто и петдесет километра. -      Делия, искам да направиш нещо много важно за мен - каза Барнаби. - Обещай ми да не казваш на никого, че си ми заела колата си. Абсолютно на никого... Не бива да се обаждаш или да пишеш имейли на родителите си, на приятели и на никого от колегите си за мен. Разбираш ли? -      Разбирам - кимна тя и се вдигна на пръсти, за да го целуне за довиждане. Барнаби усети как решимостта му започва да отслабва, но Маколи натисна копчето за сваляне на прозореца и извика: -      Трябва да тръгнем, преди да е дошъл краят на света, доктор Финчъм. Барнаби се качи намусено отзад и затвори вратата. Делия го гледаше, докато Лекси превключваше на скорост и потегляха покрай кея. -      На това ли му казват менторство на студенти? - поинтересува се Маколи. -      Я по-добре млъкни - сопна се Лекси. Маколи се зачуди дали тя и Барнаби навремето са имали подобни отношения. Опита се да пропъди мисълта, докато минаваха през малкото задръстване на Северна Вашингтон Стрийт и излизаха на Шосе 95 в посока север. Лекси поддържаше постоянна скорост от сто и двайсет километра в час и около час по-къс- но прекосиха моста на река Пискатакуа при Портсмът, Ню Хемпшър, и продължиха към Мейн. -      Първата ни цел е остров Рагед - каза Барнаби, който четеше данните от айпада си. - Намира се в края на Каско Бей, на около пет километра източно от остров Бейли, и е с площ трийсет хектара. Навремето е принадлежал на поетесата Една Сейнт Винсънт Мили и е традиционно място за гнездене на гаги. Има питейна вода, овощни дървета, пасища, няколко пещери и скалисти възвишения. -      Една Сейнт Винсънт Мили - повтори Маколи. - Това може и да е следа. -      Според проверката ми най-близкото място за наемане на лодка е на южния край на полуостров Харпсуел - продължи Барнаби. - Мястото се нарича яхтклуб „Потс Харбър“ и дават рибарски лодки под наем. „Капитан Майк Гръб, на вашите услуги“. Той съобщи адреса на Маколи, за да го въведе в джипиеса. -      Ще купя карта, когато стигнем Мейн - каза Маколи. - Джипиесът може да се проследи. Между другото, не ми се вярва да работи по това време на годината. Колко хора според вас ще наемат рибарска лодка през декември? -      Остави това на мен - отвърна Барнаби. Барнаби заспа, докато минаваха през Брунсуик. Модерните удобства на китайски ресторанти, бензиностанции и мотели бързо се смениха с оставени на угар поля и мъгливи пасища на слабата утринна светлина, когато завиха на юг по второстепенен път. И в двете посоки нямаше никакъв трафик. Лекси се загледа в редицата добре поддържани двуетажни къщички, чиито градини бяха покрити с водорасли за зимата. В алеите на някои имаше лодки, завити с платнища. От комините на някои се издигаше пушек. Но много от къщите бяха летни вили, затворени до настъпването на сезона. Барнаби продължаваше да спи и дишането му ставаше все по-тежко. Лекси се обърна да го погледне. Лицето му бе много бледо, а под очите му се бяха появили тъмни сенки. -      Май не биваше да му позволяваме да идва е нас - прошепна тя на Маколи. - Ами ако получи още един инфаркт? -      Можеш ли да намериш гробницата без него? - попита той. Докато тя мислеше върху въпроса, в колата нахлу мирисът на море. След малко Барнаби се размърда на задната седалка. -      Александра - каза той, - мислех върху някои от указанията. Маколи се канеше да отбележи, че по-скоро е хъркал, но се сдържа. Барнаби отвори превода на руническия надпис. -      „Лежи под сянката на изгрева“ - прочете на глас той. - Островът, който търсим, по изгрев-слънце е наполовина в сянка и наполовина осветен от слънцето. Мисля, че в началото на деня мястото, където се намира входът на пещерата, е в сянка. Разбира се, през зимата слънчевите лъчи падат под по-различен ъгъл, отколкото през пролетта, когато бурята ги е изхвърлила там, но едва ли разликата е чак толкова голяма. -      Ако приемем, че слънцето изобщо се вижда през облаците по това време на годината - вметна Маколи. -      Не бъди такъв песимист, генерале - каза Барнаби. -      Ами онова „квадрат пет на пет“ и „отгоре и отдолу“? - попита Лекси. -      Мислих и върху това. Според мен оцелелите викинги са запечатали отвора на пещерата със скални плочи, всяка изсечена приблизително като квадрат със страни пет стъпки. Отгоре и отдолу предполага, че плочите са били поставени една върху друга за по-добра защита. -      Вертикално или хоризонтално? - попита Лекси. -      Лежат на плоската си страна - отвърна Барнаби, който съсредоточено беше затворил очи. - Ако са поставени вертикално, правилната им форма би събудила любопитството на доста хора през последните хиляда години. Сега плочите сигурно са се слели почти напълно с околните скали или може би са под вода, под пръстта или под храсталаци. Но ако се оголят, страните им ще бъдат приблизително успоредни. -      Мисля, че пристигнахме - обяви Маколи. Сушата постепенно се стесняваше, докато бреговата линия приближаваше към тях от двете страни. Отпред южният край на полуострова завършваше с дълъг скален корниз. Силният вятър заблъска джипа, докато Маколи намаляваше и спираше до дървена табела край пътя, на която пишеше ЯХТКЛУБ „ПОТС ХАРБЪР“. Над нея имаше друга табела, на която на ръка бе написано ЗАТВОРЕН ЗА СЕЗОНА. -      Нали ви казах? - рече Маколи. -      Дребна спънка, невернико такъв - изсумтя Барнаби. На самия бряг, в края на кафява поляна, се издигаше двуетажна постройка с кедрови шинди на покрива. През единия прозорец на долния етаж се лееше светлината на гола електрическа крушка. -      Чакайте тук - каза Барнаби, слезе и се протегна. Солените пръски измокриха лицето и комбинезона му. Напълно ободрен, той закрачи към предния вход. Зад постройката се виждаше дървен кей в малко заливче, защитено от скалите. За кея беше завързан традиционен източен траулер с дължина десетина метра, с широк и дълбок корпус. Надстройката му бе покрита с бяло платнище. Над вратата на къщата имаше червен банер с надпис ГОРД ГРАЖДАНИН НА ДЪРЖАВАТА НА „РЕД СОКС“. Преди Барнаби да успее да почука, вратата отвори мъж в комбинезон, който му махна да влиза и затвори зад него. -      Не е нужно да будите цял Мейн - изръмжа той. -      Видях ви да идвате. Кого търсите? -      Капитан Майк Гръб - отвърна Барнаби. -      Намерихте го - каза мъжът. Барнаби предположи, че човекът е на около петдесет. Дребен и жилав, с тясно разположени малки очи и моржови мустаци, покриващи почти напълно устата му. Той отведе Барнаби до печката на дърва в дневната и седна на един фотьойл, като направи знак на Барнаби да се настани на другия. В стаята миришеше неприятно. -      Мястото не се продава - заяви Майк Гръб. Справям се отлично. Масичката до печката беше отрупана с останките на огромен омар и шест празни кутии канадско пиво. До задната стена се бе килнала изкуствена коледна елха. -      Не търся недвижими имоти, капитан Гръб - каза Барнаби. - Бих искал да наема лодката ви за една бърза екскурзия до остров Рагед. -      Бившата ми жена Грета се занимава с резервациите - отвърна той. - Ще се върне от Флорида през април. -      Имам предвид сега - поясни Барнаби. - На момента. -      „Дороти Б.“ е в леглото си за зимата - заяви дребният капитан и отвори още една кутия пиво. Не предложи на Барнаби. -      Моля ви да я събудите - настоя Барнаби. - Ще ви платя добре. Гръб отпи голяма глътка и втренчи очи в посетителя. -      Да не сте от цирка или нещо такова? - попита той. - Всъщност съм пенсиониран гинеколог - каза Барнаби. - И ако нямате някаква важна работа в момента, бих искал да ме откарате с приятелите ми до острова. -      Да не ви търси полицията? -      Да ви приличам на човек, търсен от полицията? - отвърна с въпрос Барнаби, като сваляше баретата си. - Ще ви кажа истината. Гледали ли сте шоуто „Невероятната надпревара до остров Измъкване“? -      Май да - промърмори Гръб и почеса късата си коса. -      Ние сме един от отборите - обясни Барнаби. - Победителят ще прибере голяма награда. Ще ви дам две хиляди в брой, за да ни закарате дотам. Гръб разръчка огъня с желязна маша и погледна през задния прозорец на дневната към бурното черно море. Пресегна се към ключа на стената до фотьойла и включи лампите на дока, за да освети траулера. -      „Дороти Б.“ е с класически източен дизайн, с широк корпус и е стабилна в бурно море като това в момента. Развива шестнайсет възела за нула време и... -      Не искам да купувам лодката, капитан Гръб - прекъсна го Барнаби. - Искам да ви платя царски, за да я наема за следобеда. Времето ни притиска. Има и противников отбор, който се опитва да ни изпревари. Човек на действието ли сте, или ще се мотаете? Хитрият капитан продължи да клати глава. -      Дотам са осем километра - каза той. - Но ще трябва да заобикалям на юг около Бейли, преди да изляза в открито море. Няма да го направя за по-малко от три хиляди. -      Хиляда и петстотин сега и останалото като се върнем - обяви Барнаби и извади пачка от джоба на гърдите си. -      На отиване ще е малко гадно, но на връщане вълните ще ни помагат - каза Гръб, докато броеше парите. Барнаби пресичаше двора към колата, когато изгаряща болка го прободе в гърдите, сякаш някой внезапно го беше стиснал в менгеме. Лекси стоеше край пътя и го гледаше как приближава. Той видя ужасеното ѝ лице, докато се свличаше. Дойде на себе си и откри, че се намира във фотьойла на капитан Гръб до огъня, завит с одеяло. Чувстваше се ужасно уморен, сякаш току-що е пробягал петнайсет километра. Усещаше устата си пресъхнала, с вкус на горчиви бадеми. Беше истинско предизвикателство да държи очите си отворени. Маколи поднесе към устните му малка чаша кехлибарена течност и той я погълна. Топлината на уискито се разля в тялото му. През прозореца видя, че капитан Гръб сваля платнището на траулера. -      Трябва да те откараме в болница - каза Лекси. Барнаби поклати глава. -      Просто ме оставете тук - отвърна той. - Донесете ми лекарствата от сака и ще се оправя. Когато Маколи отвори вратата да отиде за сака му, Лекси чу как двигателят на лодката заработи. Барнаби ѝ направи знак да седне до него. -      Когато стигнете острова, опитай се да си представиш как бурята изхвърля на брега Ериксон и хората му. Представи си изгряващото слънце. Използвай инстинкта си. Имаш нещо като шесто чувство за тези неща. Ако изглежда обещаващо, елате да ме вземете и ще потърсим заедно. Капитан Гръб влезе през вратата на верандата. -      Кога ще дойдат онези от телевизията? - попита той. 45. 3      декември Белият дом Вашингтон, окръг Колумбия Президентът се обърна към батареята телевизионни камери покрай стената на Източната стая и натисна копчето, за да запали светлините на петметро- вата елха, украсена със стотици ръчно изработени играчки и пъстроцветни украси, изпратени от ученици от цялата страна. -      Като навлизаме в този радостен сезон - започна тържествено той, - нека покажем благодарността си към всички наши войници, които ще прекарат предстоящите празници извън страната, рискувайки всекидневно живота си, за да защитят свободите, които смятаме за така скъпи. Застанала зад него под масления портрет на президента Джордж Вашингтон, Джесика Бърдуел поведе аплодисментите. Айра Дюсънбъри, който се намираше в другия край на Източната стая до бюфета, гледаше с копнеж малката планина от стриди и металните плата с пушена сьомга. Те обаче трябваше да почакат. Имаше мисия. Когато президентът завърши речта си, Дюсънбъри си запробива път през тълпата аплодиращи гости към Джесика. -      Джес, трябва да говоря с теб, ако сенатор Фаулър може да ни отпусне две минути - каза той. Отведе я в Червената стая и двамата седнаха на едно от канапетата в стил ампир. -      Вчера вечерта генерал Маколи още е бил в Бостън, което означава, че и доктор Воан също е там - поде той. - Управителката на магазин на „Патагония“ в един мол в центъра съобщила на полицията, че мъж, отговарящ на описанието на Маколи, е участвал в сблъсък късно снощи. Някакъв клиент в една от пробните видял другия участник в сблъсъка да носи нещо като автоматичен пистолет. Когато полицията пристигнала, и двамата били изчезнали. На свидетелите била показана снимка на Маколи и двамата потвърдили, че е той. -      А знае ли се кой е бил другият мъж? - попита Джес. -      Изчезнал е, преди полицията да пристигне, и се предполага, че не е от нашите - каза Дюсънбъри, докато в Червената стая влизаше възрастен мъж и сядаше на друго канапе. Човекът имаше месесто лице с тънки мустаци и смътно му напомняше за някого. -      Изпратихме екип в мола - продължи Дюсънбъри. - Срещу магазина на „Норт Фейс“ има телефони и направиха проследяване на всички изходящи обаждания от тях по времето, когато Маколи е бил там. Влязоха двама сервитьори в бели униформи, единият с поднос с мезета, а другият с вино и шампанско. Дюсънбъри си избра три - с пачи крак, панчета и чесън. -      И какво? - попита Джесика, след като той лапна наведнъж първото лакомство. -      И едно обаждане изглежда интересно - съобщи той и прокара сандвича с глътка червено вино. - До мобилен телефон на ЦРУ. Самоличността на ползващия го е секретна. -      Дори за нас? -      Ще се наложи да отправим официално искане до ЦРУ. Ще отнеме дни и вероятно ще ни докара в задънена улица. -      А ти какво смяташ да предприемеш? - попита Джесика. Айра отново погледна мъжа с месестото лице, който сякаш се беше зазяпал в портрета на Джон Джей Одюбон, висящ на стената над тях. Тенеси Уилямс. Приличаше на Тенеси Уилямс от последните му години. -      Маколи има приятел в ЦРУ - каза Дюсънбъри. - Това не е проблем за нас. Може би Управлението ще ни помогне да го открием. -      Познаваш ли онзи човек? - прошепна тя, докато Дюсънбъри довършваше третия сандвич. -      С летен костюм на райе през декември - прошепна ѝ в отговор той. - Сигурно е някой от хората, които движат кампанията на президента. Всичките са смахнати. Двамата станаха и тръгнаха обратно към Източната стая. -      Дръж ме в течение за нещата при теб - заръча той и тръгна към бюфета. Джесика тъкмо бе взела палтото си от красив млад морски пехотинец във фоайето, когато телефонът започна да вибрира от вътрешната страна на бедрото ѝ. Отговори на повикването в малка тоалетна надолу по коридора. -      Джес, Марк е - каза безтелесният глас. -      Как е при теб? - попита тя, снижавайки гласа си. Беше се запознала с Марк Гудрич малко след назначаването ѝ във Вътрешна сигурност. Той вече беше светлокосо момче в Бюрото и сега водеше съвместната спецчаст, която издирваше Маколи, Финчъм и Воан. -      Наблюдаваме около триста души, имащи някакъв, дори далечен контакт с харвардския професор Финчъм - съобщи Гудрич. -      Да - каза тя. - Ние поискахме междуведомствената операция. -      Добре. Е, ударих печалбата. -      Слушам те - подкани тя с блеснал поглед. -      Според едно от хилядите дребни сведения, записвани от хората ми, някаква докторантка на име Делия Гланц, чийто научен ръководител е Финчъм, е регистрирала чисто нов джип „Лексъс“ в Бостън. -      Какво му е необичайното на това? -      Нищо - отвърна той. - Но днес следобед е отишла в клона на „Херц“ в Кеймбридж и е наела кола. Когато се появи информацията, нямаше нищо друго. Нещо ми подсказа да я посетя и го направих преди три часа. Показах ѝ фалшива полицейска карта и ѝ казах, че разследваме смъртен случай. Прекрасно момиче, между другото... -      Казвай какво стана - прекъсна го Джесика. -      Добре - въздъхна той, засегнат от тона ѝ. - Личеше ѝ, че е нервна, затова подхвърлих, че джипът ѝ е попаднал в ужасна катастрофа и се опитваме да идентифицираме жертвите. Тя направо се срина, разплака се и промълви, че трябвало да бъде с него. Попитах я с кого. С доктор Финчъм, отвърна ми тя. -      Страхотна работа, Марк - възкликна Джесика. -      Имам и още една добра новина - добави Гудрич. - Чисто новият ѝ „Лексъс“ е оборудван с проследяващо устройство против кражба. -      Фантастично. Къде е колата сега? -      В Саут Харпсуел, Мейн. Джипиес координатите показват, че е в някаква фирма за лодки под наем. Проследяващото устройство дава сигнал на всеки десет секунди. Колата не е помръдвала от два часа. -      Прати ми всички данни за колата на закътания ми имейл. -      Дадено. -      Трябва да споделя с теб нещо жизненоважно - още по-тихо заговори Джесика. - В Белия дом има пробив в сигурността. Знаем, че къртицата, който и да е той, трябва да е свързан с чужда организация, отговорна за убийството на Джим Лангдън. Тази информация трябва да бъде пазена в тайна и да не попада в неподходящите ръце. Налага се да вкарам чист оперативен екип. -      Разбрано - каза Гудрич. - Ти и Ад Кингшип давате заповедите. Само не забравяй кой намери следата, когато се раздават наградите. -      Не се безпокой - отвърна Джесика и затвори. Следващото ѝ обаждане бе до защитен автоматичен телефонен секретар. -      Обажда се Фрея. Ще изпратя подробната информация по електронен път, но разполагам с местоположението на Финчъм и Воан. 46. 4 декември Изследователски кораб „Лайтщерн“ Северен Атлантически океан Срещу Рокланд, Мейн -      Имаме добър напредък, Ваше височество - каза Хялмар Йенсен. Фон Фалкенберг беше направил още една неочаквана визита, за да види как върви преводът. Беше довел със себе си и Пер Ларсен. Верният Щайгер помогна на принца да се настани в мекото кресло. -      По-подробно, ако обичате - настоя Фон Фалкенберг. -      Благодарение на отличната работа на доктор Круса и фройлайн Йохансон стеснихме търсенето само до двайсет и пет малки острова по крайбрежието на Мейн - докладва Иенсен. - Сега ще бъде необходимо да се изберат екипи, които да посетят всеки от тях и да съберат допълнителната информация, която може да стесни търсенето още повече. Лицето на принца стана като буреносен облак. -      Това е неприемливо - изтърси грубо той. - Искам решение на въпроса незабавно. Йенсен се опита да овладее нервите си. -      Ще продължим да правим всичко по силите си, Ваше височество - измънка той. Фон Фалкенберг се обърна към Пер Ларсен. Радваше се да види, че ученият като че ли се е посъживил. -      След като открием гробницата, виждате ли някаква причина да не можем да извлечем божествената ДНК? -      Палеогенетиката не е моя специалност, Ваша светлост - каза Ларсен, - но се запознах със сегашното състояние на науката по отношение на древната ДНК и морфологичното ѝ запазване. Колегите ми вече копираха ДНК от мумифицирани човешки образци на възраст няколко хиляди години. Професор Йенсен твърди, че гробът се намира в пещера. Ако приемем, че не е повреден от морето, при наличието на мумифицирана тъкан, кости, коса и зъби не би трябвало да срещнем трудности при изпълнението на задачата. Фон Фалкенберг виждаше във въображението си свещената гробница. Беше толкова близо. Отново се замоли мислено да му се даде шанс да види личното си божество, преди да влезе в залите на Валхала. Помисли си за избраниците, които ще бъдат подсилени с ДНК на Ериксон, за да станат пионери на нова раса, основаваща се на кръвна линия, скрита зад завесата на времето. Унесът му беше прекъснат от един от младшите офицери на Бьорклунд, който се появи с разпечатано съобщение. Принцът го прочете бързо и се усмихна на Йенсен. -      Изглежда, че сме много по-близо до откриването на нашия остров - каза той, докато ставаше и тръгваше с помощта на Щайгер към изхода. - Кажете на Риса да се яви в каютата ми. Водачът на командосите се появи малко след като Фон Фалкенберг получи поредната си инжекция морфин. -      Вие ще имате честта да съберете групата за залавянето на двама американски археолози, които очевидно са открили целта ни. Риса прочете разпечатаното съобщение. -      Аз и професор Йенсен ще ви следваме и ще изчакаме на безопасно разстояние - продължи принцът. - Искам да ми доведете археолозите физически и психически непокътнати. Разбрахте ли? -      Да, Ваша светлост - отвърна Риса и си спомни жената, която се беше измъкнала на ледената шапка. - Непокътнати. -      Ако е необходимо, елиминирайте всеки, който се опита да попречи на успеха на мисията. Но не бива да забравяте, че Мейн не е Гренландия - добави принцът. - Не можете да вилнеете безнаказано и без страх да бъдете открити. -      Разбирам, Ваша светлост. -      Един от транспортните хеликоптери ще закара вас, хората ви и две превозни средства на място на няколко километра от целта ви. Нататък действате сами. -      Да, Ваша светлост. -      Никой не бива да научава, че сте били там. -      Да, Ваша светлост. -      Не се проваляйте - каза принцът. -      Няма да се проваля, Ваша светлост - увери го Риса. 47. 4 декември „Дороти Б.“ Северен Атлантически океан Недалеч от остров Бейли, Мейн Господи, Северният Атлантик е неприветлив през зимата, помисли си Маколи, докато лодката се спускаше по една огромна вълна и се издигаше към върха на следващата. Отначало, докато минаваха през Мерикониг Саунд, водата бе относително спокойна, но щом заобиколиха върха на остров Бейли и продължиха към открито море, попаднаха в двуметрови вълни. Бейли отдавна бе изчезнал зад тях. Отпред се стелеше плътна гъста мъгла. Не бяха видели нито един друг съд през целия път. -      Би трябвало да се изясни, когато приближим до острова - надвика Гръб шума на двигателите. Плаваха вече близо час. След като влязоха в мъглата, капитанът включи радарната система и насочваше лодката с помощта на електронната апаратура. „Дороти Б.“ не бе екипирана за зимни условия. Въпреки защитата на покрива над щурвала бяха изложени на студения вятър и той пронизваше до кости все още слабата Лекси. Без да сваля ръкавиците си, тя се държеше за топлия ауспух от машинното отделение и се взираше напред в гъстата мъгла. Мислите ѝ още бяха насочени към Барнаби и тя се надяваше, че си почива удобно в къщата. Щом се върнат, трябваше да го заведат на лекар - ако имаха късмет, след като намерят гробницата. Няколко минути по-късно от мъглата се материализираха очертанията на острова. Макар още да бе късен следобед, светлината вече намаляваше, докато Гръб насочваше „Дороти Б.“ към каменистия плаж на западния бряг. -      Моля, откарайте ни до другата страна - каза Лекси. -      Мислех си, че трябва да слезете на сушата, за да намерите наградата - отвърна той. -      Аз ще ви кажа, ако и къде искам да сляза - хладно отбеляза тя, загледана в гребените на вълните. Отначало искаше да усети острова като цяло, особено източната му страна, където предполагаха, че са били изхвърлени викингите на Ериксон. Гръб обърна на север, като се държеше на около двайсет и пет метра от брега. Лекси избърса с кърпичка бинокъла и започна да оглежда разкриващия се ландшафт. Западният край на острова бе нисък и се състоеше предимно от скалист корниз, върху който растеше смърч. Откъм северната страна скалите ставаха по-високи, сякаш много отдавна островът беше издигнал собствена защитна бариера срещу силните бури в Северния Атлантик. Лекси видя редица черноклюни гаги, накацали тихо като стражи над острите скали. Морето под отвесната стена сякаш въздишаше като огромен звяр, спящ зимния си сън. „Дороти Б.“ започна да се люлее по-силно, докато обикаляха покрай източния край. Друга линия стари смърчове се извисяваше над набраздените на ивици древни скали. Зад бреговата линия Лекси различи малка горичка от чепати овощни дръвчета и нещо като останки от селище. -      Какво търсиш? - попита Маколи, когато обиколиха половината остров. -      Не знам - отвърна Лекси. В действителност очакваше познатия подсъзнателен сигнал, интуитивното разпознаване на нещо в ландшафта, което да съответства на онова, което си представяше след разчитането на руническия текст, момента, когато нервните ѝ окончания ще оживеят от възбуда. Маколи загледа една самотна чайка, която започна да следва лодката на около пет метра над тях. Птицата очевидно се надяваше да ѝ подхвърлят храна. Заобиколиха южния край на острова и започнаха да наближават каменистия плаж, от който Гръб беше започнал обиколката. Лекси свали бинокъла. -      Няма смисъл да слизаме - каза тя на Гръб. - Да се връщаме. -      Ама ще си получа парите, нали? - попита той. -      Разбира се - отвърна тя. Викингите никога не бяха стъпвали тук. Това не беше правилното място. Сигурна бе. Щеше да го почувства вътрешно. -      Ще полегна в каютата - каза тя, спускайки се надолу. - Какво ѝ става? - попита Гръб, докато обръщаше „Дороти Б.“ на югозапад и поемаше обратно към Саут Харпсуел. - Не я бива в загубите ли? Маколи само поклати глава и продължи да гледа напред. Барнаби беше заспал във фотьойла на Майк Гръб в сгъстяващия се мрак на къщичката. Плаваше с викингски кораб през зеленикавожълта мъгла. Миризмата около него бе противна и отблъскваща, вонеше на нещо гадно. Зад борда в море от кръв се носеха труповете на отдавна удавили се мъже. Под мътната повърхност се криеше нещо ужасно, невъобразимо, което неотклонно се издигаше към тях. Нечий глас го изтръгна от трескавия му сън. -      Къде са останалите? - попита Риса. Барнаби се събуди и погледна русата коса и пронизващите сини очи. -      Безсмислено е да ме лъжете, хер Финчъм = изтъкна мъжът. - Знам, че са с вас. Беше точно такъв, какъвто го беше описала Лекси - хладнокръвен, безжалостен лидер на командо- сите, избили експедицията на Хенкок в Гренландия. Вече не беше облечен в термалния костюм с кръста Мьолнир на гърдите. Сега приличаше на модел от каталог на „Ел Ел Бийн“. Само пистолетът на кръста и автоматът в дясната му ръка потвърждаваха самоличността му. Барнаби погледна през прозореца към падащия здрач и видя още двама въоръжени мъже на светлината на лампите на дока. Единият влизаше в малката рибарска барака, в която капитан Гръб държеше екипировката си, а вторият изчезна по някаква стълба в края на кея. -      Заминаха - каза Барнаби. -      И са ви оставили тук? Той кимна. -      Ще ги изчакаме да се върнат - заяви Риса. Огънят в печката беше угаснал и в стаята бе станало много студено. Барнаби се загърна по-добре с одеялото, а русият отиде до прозореца и се загледа в морето. Барнаби провери пулса си. Въпреки здравото натоварване, на което бе подлагал сърцето си близо седемдесет години, то биеше равномерно и уверено и той не изпитваше остатъчна болка или дискомфорт от пристъпа. Реши, че е готов за всичко, каквото и да е то. Наостри уши, когато чу шума на двигател в далечината. Отначало си помисли, че е кола, но звукът идваше откъм прозореца, някъде от морето. И постепенно се засилваше. Беше почти сигурно, че лодката на капитан Гръб се връща от острова, и ако не ги предупредеше по някакъв начин, те щяха да попаднат в същия капан. Барнаби изобщо не се съмняваше какво ще стане с тях, щом станат ненужни след откриването на гробницата. Риса продължаваше да стои до прозореца и да гледа към морето. Беше разположил хората си навсякъде из района, а двама чакаха на кея. Той вкара патрон в цевта на чешкия си „Скорпион Ево III“. Барнаби огледа голата дневна с надеждата да намери някакъв начин да ги предупреди. Погледът му мина покрай оклюмалата коледна елха, редицата празни бирени кутии, двете препълнени кошчета за боклук и няколко рибарски мрежи покрай стената. Чудеше се как да използва мрежите като оръжие, когато погледът му се спря върху копчетата за осветление над фотьойла на Гръб. Той беше натиснал едното, за да запали лампите на дока. Барнаби чуваше как двигателят на лодката намалява обороти, докато приближаваше кея в мъглата. Отметна одеялото и шумно се опита да стане от мястото си. -      Какво правите? - остро попита Риса и насочи автомата към него. -      Вода - изхриптя Барнаби, сякаш се беше задавил, и показа шишенцето с хапчета. - Сърцето ми. -      Останете на мястото си или ще ви убия - каза онзи и бързо мина през отворената врата на кухнята. Барнаби чу течащата вода, докато се пресягаше и натискаше копчето. Докът потъна в мрак. В следващия момент Риса се върна и му подаде чашата. Трябваха му само няколко секунди да забележи, че лампите на дока не светят. -      Какво направи, жалка дърта свиньо? - остро изсъска той, изби чашата от ръката на Барнаби и завря дулото на автомата в ухото му. -      Това не ми харесва - каза Майк Гръб зад щурва- ла на „Дороти Б.“ -      Какво има? - попита Маколи. -      Някой току-що изключи светлините на дока. Сигурно е онзи английски циркаджия. -      Може токът да е спрял - предположи Маколи. -      В къщата още свети - опроверга го Гръб. - Искам да разбера какво става. -      Спри двигателите - заповяда Маколи. Трябваше да предположи най-лошото. По някакъв начин са ги проследили по целия път от Бостън до Мейн. Барнаби беше или мъртъв, или техен пленник. И в двата случая с Лекси трябваше да се опитат да се измъкнат. -      Влизам - обяви Гръб. - Плащате ми дължимото и пито-платено. - Казах да спреш двигателите - повтори Маколи. -      Майната ти - процеди Гръб и продължи към тъмния кей. Маколи извади пистолета със заглушител и го насочи към него. Гръб дръпна двата лоста и лодката запълзя. -      Никога не съм виждал шоу като това - промърмори капитанът. -      Остави ни нагоре по брега - нареди Маколи. - След това можеш да ходиш където си искаш. Хайде обръщай. Гръб обърна. -      Пълен напред - заповяда Маколи и капитанът се подчини. 48 4 декември Ийгълс Клефт Сийл Харбър Остров Маунт Дезърт, Мейн Барнаби седеше на задната седалка на джипа. Върху голямата му глава бе метната черна качулка с дупки за дишане на носа и устата. От двете му страни седяха мъже, за да му попречат да се опита да се добере до вратата. Беше изумен, че още е жив - бе сигурен, че водачът на командосите ще го убие в къщата, когато лодката на Гръб обърна и изчезна в нощта. Дясното му ухо още кървеше от силата, с която онзи бе натикал цевта на оръжието си в него. Барнаби бе видял как лицевите мускули на норвежеца потрепват, докато се мъчеше да се овладее. Накрая се отдръпна и се обади по мобилния си, като поиска на норвежки незабавно да изпратят хеликоптер, който да открие лодката на Гръб. Искането очевидно беше отказано, защото след разговора ко- мандосът разби всичко, до което можа да се добере, включително прозорците на дневната. Седнал в притихналото купе на джипа, Барнаби се запита как са успели да ги открият толкова бързо и заключи, че Делия трябва да е разкрила информацията, почти със сигурност неволно. Все още слаб от пристъпа, той задряма и се събуди отново, когато колата започна да подскача върху някакъв изровен от дупки път. Един от пазачите му го сръчка да се изправи в седалката. -       Langsamer du Narr 81 - изръмжа глас на немски, нарушавайки тишината. Няколко минути по-късно колата спря. Когато го изкараха на голото поле, навън отново беше започнало да вали. Обувките му потъваха в меката блатиста почва, а докато прекосят полето, дрехите му бяха подгизнали. Барнаби чу ниския вой на вертолетен двигател, работещ на празни обороти. Някой му помогна да се качи в машината и го закопча с предпазен колан. Двигателят изрева и Барнаби усети как машината се издига. Около половин час по-късно отново започнаха да се спускат. След още един кратък преход с кола той чу тихото хрущене на чакъл под гумите, след което спряха. Отвън миришеше на дъжд и борови иглички. Мъжете от двете му страни го вкараха в някаква сграда и го поведоха по стъпала. Барнаби долови миризмата на горящо дърво и чу как вратата зад него се затваря. Някой махна качулката от главата му. Млада червенокоса жена в ален костюм е панталон го посрещна с дружелюбна усмивка. Бяха сами в спалня с висок таван, обзаведена с изящна стара английска борова мебел, с широки дъски по пода и голяма камина, в която гореше огън. Дъждът трополеше по стъклата на прозорците. -      Принцът смята, че може би ще желаете гореща вана и нещо за освежаване след трудното ви пътуване - каза тя. -      Нямаш представа колко трудно, скъпа моя - отвърна той. - Кажи на принца, който и да е той, че и двете идеи звучат адски добре. И спокойно можеш да ми правиш компания. Тя се изчерви силно и го остави сам с чаша бренди. Барнаби отиде до прозореца и погледна навън в дъждовната нощ. В далечината се виждаше въртящият се лъч на морски фар. Бурни вълни се нахвърляха върху скалистия бряг. Най-накрая започна да му става ясно защо все още не е ликвидиран. Хялмар Йенсен не е бил в състояние да разчете руническия надпис или да разтълкува указанията му. Явно единствената им надежда бързо да открият търсеното бе той или Лекси. Но защо толкова бързат? И кой беше онзи принц? Когато излезе от джакузито, на леглото го чакаше копринена пижама, дебел халат и меки пантофи. В стаята явно имаше скрита камера, защото веднага щом се облече, на вратата се почука. Прислужник с бяла вратовръзка го поведе надолу по махагоново стълбище към огромен салон с камина, в която буйно гореше огън. Двама от командосите, които бе видял в къщата на Гръб, стояха на стража при входа. Руса жена в черна коктейлна рокля бе застанала пред огъня с възрастен мъж в син костюм. Когато приближи, Барнаби видя, че жената е най-малко на шейсет. Природата или пластичната хирургия бе запазила лицето ѝ неестествено изпънато, с широки скули и пълни устни. Фигурата ѝ още бе стройна и атлетична. Мъжът бе много по-стар, с тънък, дълъг нос и аристократично лице, покрито с бръчки от тревога или болка. Кожата му бе като деликатен пергамент. Двамата държаха коктейлни чаши. -      Добре дошли в Ийгълс Клефт - каза жената, без да представи официално себе си или стареца. Барнаби беше сигурен, че никога не ги е виждал, но лицето на жената му беше някак познато. Прислужникът попита Барнаби дали желае някакво питие и той помоли за още едно бренди. -      Казаха ми, че насила са ви завързали очите, преди да ви докарат тук, доктор Финчъм - заговори старецът. - Това бе ужасна грешка на прекалено усърден подчинен. Акцентът му несъмнено бе немски. Старецът говореше изтънчено, като аристократ. -      Приех, че това означава по-добър шанс за мен да преживея нощта - отвърна Барнаби. Над камината бе окачена огромна маслена картина на имението. Беше от онези къщи, които Асторовци и Рокфелеровци навремето са наричали лятна вила - четиресет квадратни километра крайбрежен разкош, високи пет метра тавани, камини, подходящи за човешки жертвоприношения, и стъклени стени с изглед към морето. Барнаби си спомни коя е жената. Една от телевизионните наследници на Джулия Чайлд, която бе използвала интелигентността и магнетичната си усмивка, за да създаде лична империя за маркови домакински пособия, дрехи, мебели и украси. Много години бе трудно да включиш телевизора, без да видиш лицето ѝ. След това бе изчезнала. -      Разбрах, че сте виден специалист по викингска археология, доктор Финчъм - поде тя с лъчезарната усмивка, която помнеше. - И вие ли следвате Ордена на Стария път? -      Винаги съм странял от организираната религия - отвърна Барнаби. -      Съжалявам ви - рече тя. - Никога няма да познаете спасението във Валхала. -      Много сте възприемчива - подхвърли той. -      Доктор Финчъм е истински скептик - намеси се Фон Фалкенберг. - Но вярвам, че двамата с него имаме много общи черти. -      Сериозно? - повдигна вежди Барнаби. -      И двамата споделяме дълбока и трайна любов към нордическата култура, нейните богове и благородници, оформили нашия свят. -      За нордическата култура сте прав - кимна Барнаби, докато прислужникът се връщаше с брендито му. -      Позволете да бъда директен - продължи принцът. - Ще ви бъда дълбоко благодарен, ако ми помогнете да открия вечното жилище на личното ми божество, Лейфр Ериксон. - Не се и съмнявам - подсмихна се Барнаби. - Колегата ми Хялмар Йенсен очевидно не е успял да интерпретира указанията. -      Доктор Йенсен наистина е един от нас. -      Той ми разказа доста за вашата църква - подхвърли Барнаби. - Тогава останах с впечатлението, че почитате светия граал на Йозеф Менгеле. -      Опитвам се да спася света от самоунищожение - заяви Фон Фалкенберг. -      Не света, а само избраните - поправи го Барнаби. - Преди няколко часа се сблъсках с един от последователите ви. Напомни ми за едно момче, което познавах като малък. Галеше котета с едната си ръка и ги поливаше с бензин с другата, след което ги подпалваше, за да се наслаждава на агонията им. -      Боя се, че сте несправедлив към каузата ни - каза Фон Фалкенберг и на бледото му лице се появиха първите признаци за цвят. - Пък и той не е някой от нашите водачи. -      Имате вид на човек, който е водил привилегирован живот - отбеляза Барнаби. - Мен ако питате, това е чиста проба късмет. Микросекунда по-късно и сте можели да се родите в просешко семейство в Калкута. Такива са възгледите ми за расовото превъзходство. -      Тъкмо обратното е - възрази принцът. - Това беше моето предопределение. Колкото до расовото превъзходство, вашата нова родина беше водеща в насърчаването му. Вашите бащи основатели още от самото начало са видели заплахата от туземците и са реагирали на предизвикателството, като продавали на индианците одеяла, заразени с едра шарка. Заличили осемдесет и пет процента от племената на Северна Америка за по-малко от сто години. -      Аз не оправдавам подобно зло - подчерта Барнаби. -      Освен това Америка беше начело на евгениката през миналия век - продължи старецът. - Нима не сте чели за Лигата за човешко подобряване и нацио- налната кампания за стерилизация на милиони американци от малцинствата? Един от гордите спонсори на кампанията бил господин Гембъл от „Проктър и Гембъл“. -      Оттогава светът е постигнал голям прогрес - изтъкна Барнаби. - Който включва и стъпкването на Хитлер и националсоциализма във вашата страна. -      Какво разбирате под прогрес, доктор Финчъм? В този момент милиони млади африкански хищници лежат в затворите ви - процентно десет пъти повече, отколкото в останалия свят. И са там, защото поддържат същата култура, която са донесли предците им от Африка, да убиват властимащите и да превръщат жените им в курви. Това прогрес ли е? -      Очевидно никога не сте чели Шекспир - отвърна Барнаби. - Той го е обобщил преди четиристотин години. При всичките ни човешки недостатъци, у всеки от нас има възможност, за добро или лошо. Никоя раса не е недосегаема или висша. -      Благодаря, че ме просветлихте - хладно произнесе Фон Фалкенберг и покритата му с белези, силно набръчкана ръка се разтрепери, докато вдигаше чашата си. -      Не ви остава много време, нали? Виждам го по лицето ви - рече Барнаби. - Затова се нуждаете от помощта ми. -      Ако изберете да не ни сътрудничите, ще бъда принуден да помоля доктор Ларсен да извлече информацията - каза Фон Фалкенберг, мъчейки се да запази цивилизован тон. - Ще бъде жалко, ако се наложи, защото, след като приключи, едва ли ще си спомните някога кой сте. -      Явно ще стане така - сви рамене Барнаби. - Няма да ви помогна. Фон Фалкенберг даде знак на един от стражите, който незабавно излезе. Секунди по-късно принцът като че ли залитна напред. Някакъв покрит с белези, стар белокос мъж се втурна към него със силно куцане от сенките от другата страна на камината. Русата жена от хайлайфа обърна студените си сини очи към Барнаби. -      Моля се да умрете - изсъска тя. 49. 4      декември Недалеч от остров Ор с Мейн -      Ще ти дам още две хиляди долара да ни откараш по-нагоре по брега - предложи Лекси, като внимаваше да не разкрива крайната им цел. Майк Гръб посочи индикаторите на резервоарите, които приближаваха към нулата. -      От тук до Томас Бей няма място, където да заредим гориво - съобщи той. - Май не е останало дори да се върна обратно. -      Послушай съвета ми. Тази вечер не се прибирай - каза Маколи. -      Защо? - попита Гръб. Маколи се замисли колко да му разкрие. -      Ще ти кажа само, че животът ти ще бъде в опасност. Довери ми се. -      Да ти се доверя? - повтори Гръб и погледна за- тъкнатия в колана на Маколи пистолет. - По-скоро бих се доверил на бившата си жена Грета. -      Къде сме сега? - попита Лекси. Гръб погледна монитора на джипиеса. -      На около половината път до Орс - каза той. -      Имаш ли карта на тези води? - попита Лекси. -      В шкафчето за карти - посочи й Гръб. Под палубата Лекси разгъна зацапаната морска карта на тезгяха на камбуза. -      Най-близкото място, откъдето можем да стигнем до остров Монеган, е Бутбей Харбър – заключи тя и посочи едно крайбрежно селце. - Намира се на петнайсетина километра на север. Маколи се вгледа в картата. -      Тази пунктирана линия от Бутбей до Монеган показва, че има ферибот - извика той високо, за да надвика двигателите. - Но сигурно не работи по това време на годината. Лекси погледна през отворения люк и видя, че Майк Гръб е застанал така, че да ги гледа, като в същото време продължаваше да управлява лодката. Тя се дръпна и закри с тяло картата. -      Дори да имахме гориво, ще ни отнеме много време да стигнем до Бутбей с лодка - прецени Маколи. - Трябва да намерим кола. От остров Орс бихме могли да стигнем за около час. Той се върна на палубата и каза на Гръб веднага да ги остави на брега. Капитанът намали скоростта, включи прожектора и го насочи към сушата. В далечината Маколи различи дълъг кей, издаващ се от една от крайбрежните къщи. Гръб се насочи към него. Докато приближаваха, Маколи извади радиостанцията „Моторола СМ200“ от стойката ѝ над щурвала и преряза кабела с ножа си. -      Извинявай, но залогът е твърде голям - каза той. -      Проклети телевизионни предавания - промърмори Майк Гръб и го изгледа кръвнишки. Веднага щом двамата стъпиха на кея, капитанът форсира двигателите на задна и изчезна в мъгливата нощ. Ръмеше, докато пресичаха имота. Капаците на прозорците бяха затворени. Маколи се канеше да потърси гаража, но от верандата на съседната къща внезапно се разлая куче. Двамата продължиха напред и тръгнаха на север по двулентовия път. Маколи се замисли върху следващите им възможни стъпки. Нямаше представа колко агенти са по петите им, но очевидно бяха успели да ги проследят до Харпсуел без особена трудност. Реши, че в джипа сигурно е имало проследяващо устройство и се ядоса на себе си, че не беше предвидил подобна възможност. Трябваше да намерят превозно средство, което не можеше да се проследи. Ако откраднеше кола или пикап от някой от обитаваните домове по пътя, това със сигурност щеше да бъде съобщено веднага на полицията. Трябваше да намерят кола, чието отсъствие няма да бъде забелязано, което означаваше никакви вземания-давания е други хора. Бяха изминали близо километър, когато край пътя се извиси силуетът на поредната тънеща в мрак лятна вила. Маколи се промъкна до прозореца на гаража и светна е фенерчето. Беше празен. Беше проверил четири летни вили със същия резултат, когато забеляза дълга алея с дървета от двете ѝ страни, която се отклоняваше от пътя. От препълнената пощенска кутия, на която бе написано името ГРУВЪР КОНЪЛ, стърчеше мокър вестник. Маколи го извади и го освети с фенерчето. Вестникът бе от 31 август. В края на алеята се издигаше стара викторианска къща, заобиколена от веранда и обърната към морето. Маколи пристъпи до вратата на кухнята и започна да оглежда за кабели на аларма. -      Това е Мейн - каза Лекси. - Тук не използват охранителни системи. Тя се усмихна, завъртя дръжката на отключената врата и влезе вътре. В кухнята беше по-студено, отколкото отвън. Маколи намери алкохолния запас на семейството в килера заедно с чашите и наля два скоча „Лафройг“. -      Трябват ни сухи дрехи - каза той, докато вървяха през дневната, украсена с фотографии на четири поколения Конъл - фамилията, притежаваща това място. -      Чувствам се като нарушител - промърмори Лекси. -      Такива сме - отвърна Маколи, докато се качваха по централното стълбище към спалните на втория етаж. Десет минути по-късно той носеше дочена риза, работни панталони и пуловер от ирландска вълна. Лекси намери две пелерини в антрето. Двамата се срещнаха отново при стената с фамилните снимки. Лекси се загледа с възхищение в новото поколение внуци Конъл. -      Не искам да разрушавам илюзиите им, че това място е сигурно убежище - рече тя. -      Ако оцелеем, обещавам, че ще се върнем и ще ги обезщетим напълно - зарече се Маколи, който бе взел бутилката уиски. Гаражът представляваше отделна двуетажна постройка, отговаряща по цвят и стил на основната къща. Сърцето на Маколи се сви, когато погледна вътре. Нямаше кола, пикап или друго превозно средство на четири колела. В едното отделение имаше катер „Крис-Крафт“ с цвят на полиран махагон, закрепен за автомобилно ремарке. Няколко велосипеда бяха окачени на куки на стената наред с водни ски и каяци. Маколи бързо обмисли идеята да използват скутера, но той сигурно харчеше гориво като ламя. Освети с фенерчето един тъмен ъгъл и видя нещо голямо, покрито с платнище. Вдигна покривалото и откри стар мотоциклет, който сигурно е бил антика още по времето на президента Кулидж. Пред волана имаше телена кошница и малък кош отстрани. Моторът бе стар, но някой го беше реставрирал с много любов. Боята изглеждаше свежа. За изумление на Маколи, малкият двигател оживя още при първия опит. Той изкарваше мотора от гаража, когато часовникът му започна да вибрира. Сензорът предупреждаваше, че през следващите шест часа ще връхлети нова буря. Излезе при Лекси на алеята, след като затвори вратата на гаража. -      Моля да седнете на новия си трон, милейди - каза той, посочвайки коша. -      А ти каза, че Барнаби бил съмнителен - подхвърли тя, докато се качваше и се загръщаше с коженото наметало срещу вятър. -      Нощта е тъмна - отвърна Маколи, докато потегляха. Умореният Майк Гръб завърза въжетата на носа и кърмата за кея под къщата си. Беше извадил късмет, че успя да се прибере. Наложи се да превключи и двата двигателя на минимални обороти, за да пести горивото; единият замлъкна малко преди да стигне до кея. Искаше му се само да отвори една от дванайсетте кутии „Сам Адамс“ и да си поръча трийсетсантиметрова пица от „Домино“ в Брунсуик. В джоба си имаше трийсет и две стотачки, доста добре за един следобед работа, макар че трябваше да сменя захранващия кабел на радиостанцията. Ако не полудееше отново по високите залози на бингото във Фолмаут, парите щяха да му стигнат до завръщането на Грета. Беше изкарал шантав ден, започнал с посещението на смахнатия циркаджия и идиотското пътуване до остров Рагед. С нетърпение очакваше да разкаже на Грета как участниците в телевизионни състезания вече използват и оръжия. Тя ги гледаше всичките. Докато се качваше към къщата, забеляза, че джипът, с който бяха пристигнали, е изчезнал от предния двор. Спомни си предупреждението на онзи тип за някаква опасност и за всеки случай взе куката за изтегляне на лодки. Върхът й бе остър като връх на кама. Приближи къщата и видя разбитото панорамно стъкло на дневната. В дървената рамка бяха останали само неравни парчета стъкло, останалото се бе пръснало по двора. Отвори задната врата и нахълта вътре, вдигнал пред себе си куката като копие. На слабата светлина на единствената крушка в кухнята видя, че някой е преобърнал къщата му наопаки. Мебелите бяха съборени и най-ценното му притежание, огромната риба меч, която бе хванал при Сейнт Джордж Банк, лежеше на парчета на пода. Той опря куката на стената и отиде да я вземе. -      Добре дошъл у дома - поздрави Риса, седнал в любимия му фотьойл до печката. Гръб се опита да го различи в полумрака. Този тип говореше с някакъв чужд акцент. -      От противниковия отбор ли си? - попита той. -      Противников отбор ли? -      От телевизионното шоу - поясни Гръб. Вместо отговор Риса извади автоматичния си пистолет. -      Всички в това състезание сте въоръжени. Това част от играта ли е? -      Имаш само един шанс да спасиш живота си - каза Риса и взе куката. - Кажи ми къде отиват. -      Кои къде отиват? - обърка се Гръб. -      Мъжът и жената, които заминаха е лодката ти. -      Ще си получа ли спасителното въже? - подхвърли Гръб с многозначителна усмивка. -      Какви ги говориш? - остро попита Риса. -      Винаги ти дават да потърсиш помощ от приятел. -      Добре, аз съм спасителното ти въже. -      Не става така. Трябва да е онзи, който аз си избера. -      Аз съм въжето на бесилката ти - изръмжа Риса. - Ако не отговориш правилно на следващия ми въпрос, ще те прострелям в коляното. Щом другите състезатели бяха готови да му дадат три хилядарки, за да ги закара до острова, помисли си Гръб, колко ли щеше да струва този въпрос? -      Пет хиляди - каза той. - Окончателната ми цена. Заглушеният куршум пръсна коляното му и той рухна на пода. Онемял от болка, Гръб зяпна втрещено съсипания си крак. Риса стана от фотьойла и застана над него с куката за лодки. -      Нямам повече време - тихо изсъска той. -      Откъде да знам... че няма да ме убиеш, дори да ти кажа? - попита Гръб. -      Ще трябва да повярваш на думата ми. Имаш пет секунди. -      Бутбей - промълви Майк Гръб. - Чух мъжа да споменава Бутбей Харбър. -      Благодаря - каза Риса и заби куката в сърцето му. 50 . 4 декември Бутбей Харбър Мейн Маколи беше надул газта до последно. Максимал- ната скорост, която можеше да вдигне моторът, нямаше и шейсет километра в час. За щастие, по малкия двулентов път нямаше никакъв трафик, а движението по крайбрежното шосе бе слабо. Те бавно пърпо- реха покрай поръбени с лед пристанища, миризливи тресавища, оставени при отлива, и притихнали крайбрежни села. Откъм морето се надигна силен вятър, понякога дори заплашваше да издуха мотоциклета в насрещното платно. Когато дъждът премина в су- грашица, Маколи се принуди да наведе защитената си с качулка глава, за да се пази от жилещите снежинки. Спряха веднъж да напълнят малкия резервоар на една денонощна бензиностанция. Управителят, стар индиец с тюрбан, ги гледаше е нескрито любопитство през прозореца. Бяха минали през село Уискасет и пресичаха нисък мост над крайбрежните тресавища, когато Маколи чу засилващ се рев зад себе си. Погледна назад и видя огромен камион с осемнайсет колела, който ги настигаше. Мантинелата не му позволяваше да излезе от пътя, затова той дръпна мотора колкото се може повече вдясно. Шофьорът на камиона караше е най-малко сто и десет километра в час и не видя малкия фар и стоповете на мотоциклета, докато не се озова над тях, зави наляво в последния възможен момент и едва не преобърна камиона, преди да го овладее. Докато изчезваше пред тях, той наду гневно клаксона, за да им покаже недвусмислено, че за такива като тях няма място на магистралата. След Уискасет видяха табелата за Бутбей Харбър и отбиха по друг двулентов път. Петнайсет минути по-късно стигнаха мъничкия търговски център на селото, пълен с галерии, бутици, антикварни магазини и ресторанти, всички затворени за зимата. Странична улица ги отведе до пустеещо пристанище. Зад него Лекси различи през суграшицата няколко рибарски и увеселителни лодки, завързани на бруления от вятъра кей. -      По-разумно е да се отървем от мотора, в случай че някой ни е видял - каза Маколи. - И после трябва да намерим лодка, с която да стигнем до острова. Пръстите му бяха почти замръзнали в свито положение от стискането на дръжките, усещаше дланите си като ледени блокове. Той избута мотора до края на неосветения кей, огледа се във всички посоки и го бутна през ръба. Моторът полетя от трите метра височина и цопна шумно във водата, след което изчезна под повърхността. Суграшицата преминаваше в сняг, докато се връщаха обратно към селото. В една странична улица Лекси видя табела, олюляваща се на вятъра под светеща лампа. На нея пишеше РАКОВИНАТА, ОСН. 1782. В кръчмата имаше изподраскан бар от орехово дърво покрай едната гола тухлена стена. Покрай другата бяха сгъчкани дъбови сепарета. В дъното се виждаше открита кухня. Помещението бе с нисък таван с издялани на ръка, почернели от пушека греди. Беше възхитително топло и Лекси долови аромата на печен хляб и прясно сварено кафе. Невидимо радио бе настроена на джаз станция. -      Гадна нощ - подхвърли барманката, докато се настаняваха на бара. - Добре дошли в „Раковината“. Жената беше на петдесет и няколко, с вързана на дълга опашка коса и приятно, набръчкано лице. По-нататък на бара седяха двама мъже е джинси и дънкови якета и пиеха бутилирана бира. Иначе заведението беше празно. Лекси погледна часовника зад бара и видя, че минава десет. -      Сервирате ли още храна? - попита тя. -      Това е „Раковината“ - отвърна жената. - Щом е отворено, значи сервираме, но след вечерната тълпа не остана много... Мога да ви предложа само омар потофьо с чесън, подправки, моркови, праз и лук. Има и от моите бисквити с кисел крем и ябълков десерт. Боя се, че това е всичко. -      Дошли сме на правилното място - каза Маколи и си поръча двойно уиски. Барманката тръгна към кухнята. Беше единайсет, когато завършиха основното ястие. Междувременно другите двама посетители бяха дошли при тях. И двамата работеха като моряци на местни рибарски траулери. Маколи ги почерпи по една бира. -      За колко време се стига с ферибота до Монеган? - небрежно попита той. -      За около час, но „Балми Дейс“ спря да прави курсове от Деня на Колумб - обясни единият от рибарите. - Няма да работи до Възпоменателния ден 91 . -      Надявахме се да наемем лодка колкото се може по-скоро, за да стигнем дотам - въздъхна Лекси. - Дори още сега. Двамата се разсмяха. -      Само пълен глупак ще рискува да излезе в морето при североизточен вятър - изтъкна първият рибар. За момент настъпи тишина, после барманката и вторият рибар изрекоха едновременно „Крис“. -      А той би трябвало скоро да дойде. -      Кой е Крис? - попита Маколи. -      Крис Пакала... Живее на Монеган - обясни барманката, чието име бе Сю. - Той е... малко различен. -      Не е единственият - подхвърли единият от рибарите. Лекси довършваше десерта, когато вратата се отвори. Мъжът, който мина през нея, беше почти толкова широк, колкото и висок, с яки рамене и дебел врат. Изглеждаше в края на трийсетте, с дълга до раменете руса коса и воднистосини очи. Беше небръснат, облечен с опърпана мушама и с бяла кърпа за ръце на врата. -      Крис, би могъл да помогнеш на тези хора - каза Сю, когато той дойде при тях на бара. Лекси долови аромат на лула да се разнася от него, примесен с приятна естествена мускусна миризма, когато той се приближи. В следващия момент усети ръката му върху задника си, последва кратко дискретно натискане, после ръката се махна. Тя погледна надолу и видя,че е бос. -      „Гинес“ - поръча той. -      Към Монеган ли ще плавате? - попита го тя. Той се ухили и кимна. Лекси видя, че предните му два долни зъба липсват. После ръката му отново се озова върху задника ѝ. И остана там, докато тя не се извърна. -      Ще бъде забавно плаване - отбеляза той. - Но не се плашете от бурята. До утре сутринта няма да е много силна. -      Не винаги е точен в прогнозите си - намеси се Сю. - Трябва да знаете, че изгуби две лодки през последните три години. -      Това не зависеше от мен - сви рамене Крис и изпи бирата си на една дълга глътка. -      Ще ни вземете ли? -      Така и така трябва да ходя - отвърна той. - Трябва да работя по покрива на Вик Лорд. -      Ще има много работа по покриви след тази буря - вметна единият от рибарите, плати сметката си и си тръгна. През отворената врата Лекси чу как стоновете на вятъра преминаха в силен писък, преди тя да се затвори отново. -      Защо искате да ходите там? - поинтересува се Крис и си поръча втора бира. Лекси се замисли какво да отговори. В този човек имаше нещо стихийно, първично и силно. Сигурно много жени изпитваха привличане към него заради намека за опасност. Същевременно се долавяше и нещо порядъчно, придържане към някакви принципи, каквито и да бяха те. Реши да му каже истината, или поне част от нея. -      Аз съм археолог - започна. - Надявам се да намеря следи от старо селище там. -      Имате предвид викинги ли? - попита той. Лекси не успя да скрие изненадата си. -      Да, имало е наистина - потвърди той с поредната си беззъба усмивка. -      Откъде знаете? - попита тя. -      Има надписи - отвърна Крис. - Изсечени в камъка. Виждал съм ги. -      Но откъде знаете, че са викингски? - не мирясваше Лекси. -      Пише го в книгите - изтъкна той. - Джон Кабът ги е описал през хиляда шестстотин и някоя си. Рей Филипс също е писал за тях. Пък и аз съм финландец. Викингите са мои хора. -      Кой е Рей Филипс? - поинтересува се Лекси. -      Островният отшелник - отвърна Крис. - Беше прочут по цялото крайбрежие. -      Но аз мислех, че на Монеган има селище. -      Има - съгласи се Крие. - Старият Рей не живееше на Монеган. А на Манана. Точно там са викингските надписи. -      Къде е Манана? - попита Лекси. Маколи я погледна. -      Това е малкият остров южно от Монеган - опашката на кита. Сърцето ѝ се разтуптя. -      Какъв кит? -      Северният край на Монеган прилича на главата на гърбат кит - обясни Крис. - Капитан Джон Смит го описал като кит, когато стигнал там през хиляда шестстотин и четиринайсета. Оттогава е имал много имена. През тялото на Лекси премина тръпка. -      А Рей Филипс? -      Живя на Манана близо четиресет години със стадо овце и любимия си гъсок. Беше построил куп бараки от плавеи, за да живеят заедно. Все твърдеше, че викингите са дошли тук първи. -      Писал ли е някога, че е откривал следи от тях? - намеси се Маколи. Едва сега Крис го погледна за първи път. Явно не го хареса. -      Знаеше как да чете и пише, ако това питаш подхвърли той малко злобно. - Рей не беше глупак. Казват, че Първата световна война му разбъркала главата. Снимките и вещите му са в музея при фара. Маколи чу вратата да се отваря отново. Обърна се и видя двама мъже в кафяви палта, застанали на прага, да оглеждат заведението. Той плъзна ръка под пуловера си и стисна дръжката на пистолета. Отпусна се едва когато мъжете излязоха на светло. И двамата бяха закръглени, прехвърлили петдесетте, с папийонки. Единият поиска менюто с вината и Сю му го донесе. Юристи, реши Маколи. -      С радост ще ви платим, за да ни откарате дотам - каза той на Крис. -      Не ми трябват парите ви - отвърна морякът, сякаш предложението го обиждаше. -      Виждам, че не носите обувки - рече Маколи. Крис му се ухили. -      Никога не усещам студ. -      Ще ми се и аз да имах такава дарба - вметна Лекси. -      Отвлякоха ме, когато бях малък - каза Крис, сякаш това обясняваше всичко. -      Ужасно съжалявам - рече Лекси, а барманката завъртя очи. -      Нищо не ми направиха - продължи той, довършвайки третата си бира. - Взеха ме, за да правят опити с мен... нали се сещаш, сексуални. Върнаха ме с кораба си, когато приключиха. -      Хванаха ли ги? - поинтересува се тя. -      Бяха извънземни - тихо каза той и сините му очи я погледнаха предизвикателно, сякаш очакваше да му се присмее. Лекси нямаше представа дали се шегува, или говори сериозно. Ако не се шегуваше, какво говореше това за верността на всичко друго, което ѝ бе казал? Растящото ѝ вълнение бързо започна да отслабва. -      Разбирам. Единият от юристите на бара повиши глас. -      Дръж си морския риболов. Аз предпочитам езерата и потоците. -      Какво ловиш? - попита вторият. -      Костур, те са добри противници. Големите стигат до три кила, много са вкусни - изтъкна първият. -      А какво използваш за стръв? -      Жаби... винаги използвам жаби. Сините очи на Крис станаха студени като лед. Той бавно тръгна покрай бара и спря пред първия, който го изгледа неуверено и едва не се разтопи под изгарящия му поглед. -      Никога не използвай жаби за стръв - каза Крис. Мъжът го гледаше като хипнотизиран, не можеше да отговори. -      Защо? - попита вторият. -      Виждал ли си някога жабите, когато ги закачиш за въдицата? Двамата мъже поклатиха отрицателно глави. -      Хващат кордата с дланите си - каза Крис. - Сега разбирате ли? Те имат длани. Първият още не можеше да говори. -      Сега разбираш, нали, Нърв? - обади се вторият. Първият бавно кимна и ченето му увисна. Крис се върна на бара. -      Готови ли сте за тръгване? 51. 5 декември ЦРУ Библиотечно крило „Макнамара“ Лангли, Вирджиния Томи Сомървил погледна през бюрото си към Роджър Кроуел и Джун Коркоран. Никой от тях не бе спал през последните две нощи. Седемдесетгодишното лице на Джун вече приличаше на спаружен ботуш. Торбичките под очите на Роджър бяха като гнезда на оси. Томи бе взел две хапчета амфетамин от сутринта и бе минал през познатите етапи на еуфория и прилив на енергия до мудност и сънливост. Копнееше за услугите на любимото си заведение в Банкок. Също като него, другите двама агенти бяха преместени в мазето на библиотечното крило. Кабинетът на Томи бе колкото килера му в Лийсбърг, но беше най-големият от трите. Официално те бяха в златната си възраст - почетно определение, измислено от директора като награда за приноса им през годините. За всички други бяха изкопаеми - агенти, на които отдавна им беше минало времето, но нямаха благоразумието и такта да напуснат. Поне през последните четиресет и осем часа той ги бе извадил от отпадъците и временно ги бе направил полезни. Палещата цигара от цигара Джун бе главен книжен плъх от почти четиресет години. Ако съществуваше някое досие, тя щеше да го намери. Шейсет и седем годишният Роджър навремето бе най-добрият агент по проникването, експерт в инсталирането на устройства за аудио- и видеонаблюдение, които на практика не можеха да бъдат засечени. Техническите му таланти бяха помогнали за залавянето на предателя Олдридж Еймс. Томи можеше да разчита, че ще пазят абсолютна тайна, но те бяха далеч от разрешаването на загадката около къртицата в Белия дом, нито успяха да разберат какви са плановете на Стария път. Той беше научил достатъчно от контактите си в Европа, за да смята, че предстои нещо голямо в международен мащаб, но нямаше идея какво е то. Времето изтичаше. Джун бе съставила по документи досиета на Джесика Бърдуел, Айра Дюсънбъри и Адисън Кингшип, включващи свидетелства за раждане, сведения от учебни заведения, военни досиета, доклади за здра- вословното им състояние и атестации за работата им. Беше работила върху тях по шестнайсет часа и бе проследила всяка възможна диря. -      Няма нищо - въздъхна тя. - Чисти са. -      Нищо, което би могло да направи някого от тях уязвим? - уточни Сомървил. -      През втората си година в „Иейл“ Дюсънбъри откраднал пълнена пуйка от столовата - каза Джун. - Някой го видял и той възстановил откраднатото. -      И това ли е всичко? - попита Сомървил. Тя кимна. -      Ами наблюдението? - поинтересува се Сомървил. -      Бърдуел не се е връщала в апартамента си, откакто монтирах микрокамерата преди два дни - докладва Кроуел. - Сложих също малък микрофон в чантата ѝ. Прекара последните две нощи в Белия дом. -      Кингшип? - попита Сомървил. -      Женен е за една от онези опърничави жени, които биха превърнали и Били Греъм в атеист. Намира утеха в обятията на петдесетгодишна юристка, занимаваща се с международно право в Министерството на правосъдието. -      Юристка? - повтори Сомървил. -      Съжалявам - отвърна Кроуел. - Жена е. -      Ами Дюсънбъри? -      Сложих камера в апартамента му в Уотъргейт. Спи само по три часа на нощ. През останалото време работи. Единственото странно е, че като се прибере у дома, приготвя двайсет хотдога в голям тиган и ги изяжда всичките, докато гледа старите серии на „Полдарк“. Сомървил се замисли. Въпреки че нямаше убедителни доказателства, той все пак бе сигурен, че един от тримата не е чист. Беше плувал дълги години в сладката помийна яма и просто го знаеше. Един от тримата беше къртицата в Белия дом е достъп до почти всяка тайна на тази страна. -      Не става въпрос за пари - отбеляза той. - А за вяра. -      Предполагам, че това елиминира хотдога. -      Може би - рече Томи. - Трябва да е нещо в миналото. Не сме копали достатъчно дълбоко. Да се върнем по-назад. -      До някой предишен живот ли? - саркастично подхвърли Джун през облака цигарен дим. Сомървил я погледна и кимна. -      Именно. 52. 5      декември Северен Атлантически океан Мейн Тъмнината бе абсолютна. Непрогледният мрак на гробница. Не можеше да е мъртъв. Болезненото туптене в главата бе истинско, както и студеният въздух, който го обгръщаше. И постоянното люлеене, от което му прилошаваше. Лежеше по гръб. Помъчи се да размърда ръце и крака, но бяха приковани. Когато се опита да вдигне глава, тя се блъсна в нещо твърдо на по-малко от педя над него. Да не беше погребан жив? Изруга на глас, но слабото отекване на гласа му подсказваше, че е затворен в стомана. В един момент се потеше, а в следващия трепереше. Опита се да си спомни всичко, което се бе случило. Беше в пищната дневна на имението със стария немец, после го бяха отвели в друга стая и му бяха направили инжекция. След това не помнеше нищо. Колко дълго е бил в безсъзнание? Беше изгубил представа за време. Веществото, с което го бяха упоили, би могло да заличи минути, часове, дори седмици. Спомни си, че немецът говореше нещо за серум на истината. Знаеше за така наречените наркотици на истината, като скополамин, натриев амобарбитал и натриев пентотал. Имаше ги открай време. Може би кучите синове бяха подобрили коктейла. Проработил ли беше серумът? Притежаваха ли ума му? Беше ли вече издал информацията за оставащите два острова? Немецът бе казал, че веществото ще изтрие паметта му. Опита се да си спомни няколко случки от детството си. Като че ли всичко си беше на мястото. Реши да прехвърли списъка на жените, с които бе спал през живота си, като започна с непалското момиче в малката къщурка над Катманду. И те бяха тук - всички, включително и първата му жена, която се бе заклел да забрави. Най-вероятно са му били силен седатив, който временно е притъпил мозъка му. Започна да се унася, като се будеше от промяната в звука на двигателите. Опита се да разгадае люлеенето. Движението беше напред и назад, допълнено с гадно клатушкане настрани. Значи се намираше на борда на лодка, може би на кораб. Глухият, тежък звук на мотора по-скоро сочеше кораб. Какъвто и да беше съдът, вълните го подмятаха достатъчно силно, за да предизвика морска болест. Помъчи се да я овладее и постепенно успя. Откри, че е много жаден и се зачуди дали и кога някой ще дойде да го провери. Защо беше още жив? Трябваше да има някаква причина. Ако им беше дал всичко, което са искали, щеше да е мъртъв. Значи все още имаха нужда от него. Чу стърженето на метал в метал и пространството се изпълни е ослепително ярка светлина, която го накара да затвори очи за няколко секунди. Когато ги отвори, над него стоеше човек в бяла лабораторна престилка. Барнаби лежеше по гръб в малко помещение със стоманена преградна стена. Широки платнени колани опасваха гърдите, корема, бедрата и краката му. Човекът в престилката затвори плъзгащата се врата зад себе си. -      Аз съм доктор Пер Ларсен - каза той. За доктор изглеждаше доста болнав, с преждевременно посивяла коса и отпуснати торбички под очите. Лявата му ръка трепереше. -      Не ме познавате, доктор Финчъм, но книгите ви за моите нордически прадеди бяха вдъхновение за мен като момче - поде той. - Много исках да се срещна с вас. Гърлото на Барнаби бе твърде сухо, за да отговори. -      Вода - изграчи той. Ларсен отиде до малък метален умивалник, монтиран на вътрешната стена, и наля студена вода в пластмасова чашка. После внимателно повдигна главата на Барнаби и търпеливо му помогна да я изпие цялата. -      Съжалявам, че нямам властта да ви освободя - каза той. - Мога само да се моля да имате добър късмет през следващите дни. -      Къде съм? -      На борда на изследователски съд „Лайтщерн“ - отвърна Ларсен. - Трябва да знаете, че принцът успя да установи острова, на който вероятно се намира гробницата на Лейфр Ериксон, без вашата помощ. -      Тогава защо съм още жив? - попита Барнаби. -      Принцът смята, че може да сте му от полза след проникването в гробницата, ако се появят неочаквани проблеми - обясни Ларсен. - Поне аз подхвърлих тази мисъл. -      Благодаря. -      Това почти няма значение предвид размерите на онова, което сторих - изстена Ларсен. По бузите му започнаха да се стичат сълзи. -      „Лайтщерн“ е командният център на операция „Тшико“, която по график трябва да започне след дванайсет часа. -      Дървото тшико в Швеция ли? -      Да. Операцията е кръстена на най-старото дърво на света 101 - каза Ларсен. - В случай че с мен стане нещо, бих искал да ви кажа какво ще стане по целия свят. 53 . 6 декември Бутбей Харбър Мейн -      Вятърът духа от югоизток и би трябвало да ни помага - каза Крис, след като лодката му излезе от пристанището. - Североизточният ще удари Монеган чак утре сутринта, когато вятърът се обърне. Веднага щом напуснаха завета на пристанището, Маколи твърдо реши, че финландецът е сбъркал с прогнозата. Лодката така се подмяташе, че му беше трудно да си представи, че може да бъде и по-лошо. Освен че гигантските вълни ги връхлитаха на всеки петнайсет секунди, вятърът духаше на свирепи, шибащи пориви, които носеха снега странично под платнения навес зад кабинката на щурвала. Маколи бе благодарен за предпазното облекло, което Крис им бе дал, преди да тръгнат. Когато се качиха на борда в Бутбей, не беше особено впечатлен от лодката. Името „Различен барабанист“ беше прясно изписано на кърмата. Това бе единствената прясна боя по целия съд. Той представляваше риболовен траулер, очевидно използван здравата. Рамките на прозорците бяха мръсни и ръждясали. Едното дебело предно стъкло бе пукнато, нитовете на корпуса и самият корпус бяха покрити с ръжда, а по дървенията на надстройката имаше безброй драскотини и белези. -      Току-що я купих - изръмжа Крис, когато забеляза киселата физиономия на Маколи. - До пролетта ще стане хубавица. При запалването на двигателя Маколи малко се окуражи. Звукът бе гладък и мощен. Реши да остане с Крис в кабинката на щурвала, а Лекси слезе долу. Кабината, която вонеше на риба и машинно масло, представляваше ужасяваща бъркотия от полуотворени чекмеджета, пълни с какво ли не, петнайсетлитрови кофи с части от двигател и инструменти, одеяла, спасителни жилетки, пояси и въже. Лекси си намери място до малкия нагревател, монтиран на стената, и се загърна с одеяло. След като излязоха в открито море, свирепият рев на вълните, които се разбиваха над главата ѝ, едва не заглуши ниското, постоянно ръмжене на двигателя, но тя не усети и намек за морска болест. След всичко, през което бяха минали двамата с Маколи, сегашното положение ѝ се струваше почти тривиално. Спомни си как като момиче беше яхнала буен кон и бе препускала диво през насечения, неравен терен. Сега не беше много по-различно. Положението само засилваше вълнението ѝ от потенциалното откритие, което я очакваше. Мислите ѝ отново се върнаха към Барнаби. Къде ли беше той в тази нощ? Молеше се да е в безопасност, жив и здрав, искаше ѝ се да е с тях, когато влязат в гробницата. Запита се дали след изминалите хиляда години находката ще промени историята. Извади бележките, които си бе водила, докато двамата разчитаха руническия надпис в леговището му на Лонг Уорф. Квадрат пет на пет. Опита се да си го представи, точно както я бе учил Барнаби. Представи си как викингите запечатват отвора на пещерата с дебела плоча, изсечена грубо като квадрат със страна пет стъпки. Как ли щеше да изглежда плочата след хиляда години? Как би могла да я различи от околните скални формации? Ами ако се намираше под вода или под пръст и храсталаци? Лежи под сянката на изгрева. С приближаващия североизточен вятър едва ли на Монеган щеше да има истински изгрев. Дали изобщо щеше да има намек за сенки? Може би имаше нещо полезно в книжата на Рей Филипс в музея при фара, за които спомена Крис. Трябваше да погледне първо тях. Мислите ѝ отново се насочиха към Барнаби, след което заспа неспокоен сън. Маколи се взираше в бурната нощ през пукнатото стъкло. -      С дамата ходите ли? - почти рязко попита Крис. Маколи не беше чувал този израз от гимназията и се усмихна при спомена. Крис се обиди на реакцията му - прие, че му се присмива. -      Мога да изтрия проклетата усмивка от физиономията ти - заплаши той. -      Виж, знам, че сигурно ядеш щанги за обяд и би предпочел дамата да е само за теб, но да, двамата с нея ходим и да, спим заедно - каза Маколи. - Това проблем ли е за теб? Крис се позамисли и се загледа напред в мрака, като пуфтеше е лулата си. -      Не - отвърна накрая. Звучеше примирено. - Никога не чукам чужда жена. -      Да пием за дамите - предложи Маколи. Отвори бутилката „Лафройг“, която бе отмъкнал с мотоциклета, и му я подаде. Крис отпи дълга глътка. Маколи направи същото. -      Пиячката си я бива - одобри Крис. - Благодаря. Когато слезе долу, Маколи се изуми, че Лекси спи насред целия грохот. След петминутно тършуване из кофите намери туба течност за палене на въглища и чисти парцали. Извади пистолета, свали заглушителя и пълнителя и почисти добре оръжието. Лекси се събуди от една вълна, която едва не я изхвърли от койката. -      Ериксон и хората му сигурно са стигнали до брега в нощ като тази - подхвърли Маколи. -      Крис би казал, че това е нищо - рече тя и отвърна на усмивката му. - Ще трябва да му се доверим. -      Защо? - изненада се той. -      Мислих доста - отвърна тя. - Ако намерим каменната плоча, няма да можем да я отместим сами. Знам, че той изглежда странен в някои отношения, но ми се вижда много силен и способен. Пък и нямаме друг избор. Вратата на едно шкафче внезапно се отвори и погледът на Маколи бе привлечен от тънък предмет с дължина около шейсет сантиметра, закачен на кука за харпун. На Лекси с заприлича на оръжие играчка. -      Какво е това? - ахна тя, докато той разгъваше сгъваемия приглад. -      „Стен“ - каза Маколи. - Английски деветмилиметров автомат... от Втората световна война... прост дизайн, много надежден и много незаконен в наши дни. -      Мислиш ли, че още работи? Маколи извади три пълни пълнителя от шкафчето. -      Предполагам - отвърна той. - Изглежда ми в идеално състояние. Остави автомата на койката и двамата се качиха горе. Лекси видя, че кърмата и кабинката на щурвала са покрити с петсантиметров слой сняг. -      Сякаш бурята не беше достатъчна - промърмори тя. - Няма да видим нищо, ако времето се задържи такова. Секунди по-късно чу глухия звън на шамандура. -      Това е Манана, почти право напред - извика Крис, а лодката за пореден път се наклони диво. - А онази светлина, дето мига на всеки петнайсет секунди, е от фара на Монеган зад Манана. Вълнението малко поотслабна, когато наближиха първата тъмна маса суша. -      Знаеш ли как да използваш оня автомат долу? попита Маколи. Крис се обърна. Отначало го изгледа с подозрение, но после кимна. - Бил е на дядо ми, когато се е сражавал вън финландската съпротива - обясни той. - Научи ме как да стрелям по време на рачешките войни на Монеган, но съм се целил само по доматени консерви. -      Може да ни потрябва срещу доматени консерви, които отвръщат на огъня - подхвърли Маколи. -      Крис, искам да знаеш как стигнахме дотук - започна Лекси и му разказа, че бягат от организация, избила десетки невинни хора в опита си да научи жизненоважна тайна, която очевидно е част от таен план за постигане на световно господство, а част от тази тайна може да е скрита в пещера на остров Манана. Още докато говореше, тя си даде сметка, че цялата история изглежда абсолютно налудничава. Само глупак би ѝ повярвал. Крис продължаваше да се взира напред и да дими с лулата си, докато тя му обясняваше, че се надява да намери насоки в книжата на Рей Филипс в музея. Когато приключи, той дори не я попита каква е тайната. Завъртя глава да я погледне; воднистосините му очи вече горяха от вълнение. -      Очаквах нещо такова - заяви той, сякаш открай време е знаел за Стария път. - Само ми кажете, че сме от страната на добрите. -      От страната на добрите сме - потвърди Маколи. - И залогът е голям. Може би светът такъв, какъвто го познаваме. -      Мисля, че входът на пещерата е затворен с голяма каменна плоча - каза Лекси. - Вероятно квадратна, с дължина на страната около пет стъпки. Ще ни трябва помощта ти да я махнем. Крис отново се усмихна. -      При строежите на Монеган местех по десет тона камъни на ден - изтъкна той. - С лост и с подходяща опорна точка мога да вдигна всичко. -      Трябва да знаеш, че хората, за които говорим, няма да се поколебаят да ни убият - предупреди Маколи. -      Дамата вече каза, че е опасно - отвърна Крис, докато тъмната маса на остров Манана се появяваше от мрака пред тях. - Монеган е след южната страна - посочи той. - Ще ви оставя на кея. Докато сте в музея, ще стегна лодката. Можем да се срещнем в рибарската ми хижа на брега. Очертанията на Манана се сториха някак зловещи на Лекси - островът се издигаше сурово от бурното черно море, напълно лишен от дървета и много първобитен на вид. -      Малките бараки на стария Рей бяха точно там - каза Крис и махна с ръка към някакви отломки и боклуци по най-близкия склон. - Повечето изгоряха преди двайсетина години. Той беше насочил лодката към малкото пристанище зад Манана, когато навлязоха в гъст сив облак, спуснал се ниско над водата. Застанала на откритата палуба, Лекси изпита парене като от коприва по лицето си, докато минаваха през мъглата. Въздухът в облака бе ужасно студен. -      Морски пушек - поясни Крис. - Разстила се над морето, когато студеният въздух се сблъска с по-топла вода. Леденото присъствие около тях ѝ се струваше мистериозно и безвременно, древно като хилядолетната загадка, която се надяваше да разреши. Сякаш се връщаше у дома. 54. 6 декември Остров Монеган Мейн Маколи се взираше в тъмния, брулен от вятъра нос над кея на Монеган. - Музеят е на върха на хълма с фара - извика им Крис, след като ги остави на брега. - Завийте наляво по главната улица. От кея започваше камениста пътека, която се изкачваше стръмно към вътрешността. Тя минаваше покрай редица летни вили със спуснати капаци на прозорците. Изкачиха носа и минаха покрай опасана с веранда триетажна сграда, гледаща към морето. Беше затворена за зимата. На табелата до нея пишеше АЙЛЪНД ИН, ОСН. 1816. След стотина метра стигнаха до главната улица. Трябваше да е главната улица, защото пътят свършваше тук, но нямаше тротоари и осветление. Улицата представляваше обикновен черен път с ширина четири и половина метра, който се виеше нагоре по поредния хълм. -      Трябва да побързаме, Стив - каза Лекси, докато минаваха покрай поредица къщички от кедрово дърво и спретнати купчини капани за омари. Бяха останали почти без сили, когато изминаха последните метри по покрития с лед път. От върха Маколи погледна надолу и видя оградено гробище на едно малко плато, осеяно със стари надгробни камъни. Под него беше селището и пристанището. Забеляза лодката на Крис да пълзи бавно към защитеното място, но бяха твърде далеч, за да чуят двигателя ѝ. Всички къщи в селището бяха тъмни. От няколко комина в снежното небе лениво се издигаше пушек. Маколи завидя на жителите, спящи в уютните си легла в сурова нощ като тази. От двете страни на каменната кула на фара имаше две дъсчени постройки. Маколи светна с фенерчето си и прочете табелата, която обозначаваше първата като музей на Монеган. Яката врата беше заключена. Той отиде до един от прозорците, като се надяваше, че музеят няма алармена система, която да пази ценните му експонати. С помощта на фенерчето счупи едното стъкло и успя да стигне до дръжката. Озова се в тесен коридор, който свързваше музея с фара. След като се блъсна в месингова компасна будка на пиедестал до стената, той отиде до вратата и дръпна резето, за да влезе и Лекси. Обиколиха постройката помещение по помещение. Бяха повече от десет на двата етажа и във всяко имаше реликви, снимки, картини и експонати, свързани с различни аспекти от четиристотингодишната история на острова. В една от залите попаднаха на черно-бели фотографии, от които ги гледаха лицата на отдавна мъртви ученици, посещавали училището на острова. Друга бе посветена на служителите на фара, а трета - на капитан Джон Смит от историята за Покахонтас. Най-голямата бе пълна със стара екипировка за лов на риба и омари, както и с останки от корабите, разбили се по скалистите брегове. На втория етаж Лекси откри мъничката стая на Рей Филипс. Мъжът се оказа поразително фотогеничен с дългата си бяла коса и брада. На една от снимките пушеше лула и държеше новородено агне пред постройките от плавеи, които построил на Манана. На следващата бе запечатана спалнята му със сламеник и ръчно скована маса, на която имаше старо радио на батерии и газена лампа. Последната снимка показваше почернелите останки на бараките след пожара, който ги унищожил много след смъртта му. -      Но къде са книжата ви, господин Филипс? - попита на глас Лекси, след като претърси без успех чекмеджетата на дървените мебели. През следващите двайсет минути обиколиха останалите помещения, като търсеха методично книжата, за които им бе казал Крис, но останаха с празни ръце. -      Трябва да се е объркал нещо - рече Маколи. - Може да са ги преместили. Лекси откри архива на музея в дъбови чекмеджета, хитроумно вградени в стълбището, водещо към втория етаж. Папките бяха подредени по азбучен ред и така бързо намериха материалите на Рей Филипс. Неговата папка бе разочароващо тънка и се състоеше предимно от изрезки от вестниците, съобщаващи за смъртта му. Сред няколкото оригинални документи имаше писмо от Администрацията на ветераните, с което го уведомяваха за повишаването на месечната му пенсия за участието му в Първата световна война. Имаше също и документ за закупуването на имота му на остров Манана срещу седемдесет и пет долара. -      Слушай този разказ за смъртта му - каза Лекси и зачете на глас една изрезка: - „Според Кол Ганън, жител на острова, в нощта на смъртта му било много студено. Ганън разказа, че погледнал от прозореца си и видял, че фенерът в къщата на Филипс не свети, както било обичайно. На следващата сутрин Доналд, любимият гьсок на отшелника, бил видян да плува към Монеган, сякаш търсел помощ. Когато отишъл с лодката си до Манана, Ганън открил Филипс мъртъв на леглото в дома си.“ -      Не виждам как това ни помага - сви рамене Маколи. -      Никак не помага - съгласи се Лекси. Маколи погледна часовника си. -      Крис спомена, че тази сутрин слънцето изгрява в седем и четиринайсет - каза той. - След четири минути. Къде трябва да бъдем? -      Преди хиляда години не е имало фар, а ние вече се намираме на най-високата точка на острова - съобрази Лекси. - Можем да гледаме изгрева от предните прозорци. Докато минутите се изнизваха, двамата впериха поглед в по-малкия остров в очакване първите лъчи да осветят повърхността му. Манана бавно се появи от сумрака, но върху тъмната му маса не се видя ясно очертана сянка. -      Няма смисъл - каза Лекси и се приготви за тръгване. - Ще трябва да изчакаме до утре. Немощната утринна светлина бавно пълзеше в помещението до предния вход, в което се пазеха експонати и реликви от общата история на острова и жителите му. -      Може би не - съгласи се Маколи и я поведе към една маслена картина на отсрещната стена. Творбата бе окачена над стъклена витрина с различни върхове на стрели от местните племена, обитавали острова преди хилядолетие. Дело на художник на име Алисън Хил, картината показваше съвременния ландшафт. -      Боже мой - промълви Лекси, когато прочете името. - „Изгрев“. Художникът е стоял на хълма с фара, когато е уловил първите лъчи на утрото над Монеган. Селището оставаше в сянка, както и пристанището след него. Горните две трети на Манана бяха окъпани в светлина. -      Виж тук - каза Лекси, сочейки района в сянка. В гласа ѝ се долавяше разочарование. Сенчестата част изпълваше целия долен край на склона от север на юг, който бе изцяло покрит с гъст храсталак. -      Ще ни е нужна малко помощ свише - отбеляза Маколи. 55. 6 декември Изследователски кораб “Лайтщерн“ Северен Атлантически океан Недалеч от Мейн Застанал в откритата част на мостика, капитан Петер Бьорклунд нареди корабът да бъде обърнат по вятъра, преди да даде разрешение хеликоптерът AW139 да отлети от площадката на задната палуба. Трийсет секунди по-късно от предната площадка отлетя втори хеликоптер. Увиснали високо над „Лайтщерн“, две други машини чакаха да кацнат. Мисията им бе да вземат останалите участници в първата фаза на операцията и да ги доставят на сушата. Бьорклунд беше благодарен, че капризното време по тези ширини бе спомогнало за излитането. Североизточният вятър щеше да достигне пълната си мощ след няколко часа. Според съобщенията по радиото се очертаваше чудовищна буря. Скрита от яростта на вятъра в защитения мостик, маркиза Антоанет Селест дьо Вилие отправи мислена благодарствена молитва за първия успешен етап на първата фаза. Въпреки черното кожено палто и дрехите под него, тя не можеше да спре да трепери. Завиждаше на издръжливостта на Бьорклунд, който беше излязъл на открития мостик, облечен само в униформената си куртка и лек вълнен пуловер. -      Поздравления, капитане. Вие и екипажът ви отново се справихте великолепно - каза му тя, когато той се върна. - Всички излетяха. -      Къде отиват, ако позволите да попитам? -      Да изпълнят Божията работа - отвърна Дьо Вилие. Бьорклунд прояви благоразумието да не задава повече въпроси. Стюард поднесе горещо какао и Дьо Вилие отпиваше от чашата си, загледана към мрачния хоризонт. Седемдесет и двата ѝ екипа се отправяха към всеки континент, от Китай до Близкия изток, Европа и Съединените щати. Веднага щом приключеха с първата фаза, те щяха да се съберат в Осло, за да се подготвят за следващата. Беше се постарала да се срещне с всеки двучленен екип за няколко минути в каютата си и да им каже, че трябва да се чувстват почетени и смирени, че са избрани за свещената мисия. -      Серумът, който носите в тези туби, ще промени завинаги света. Пазете го с цената на живота си и изпълнявайте дословно заповедите, когато пристигнете на местоназначението - заръча им тя е почти задавен от силните чувства глас. Застанал на долната палуба до площадката, Пер Ларсен гледаше как последният хеликоптер изчезва в сумрака, след което се върна вътре и тръгна по коридора към отделението по поддръжката и каютата на надзирателя. Завари го седнал в кабинета си и масажиращ подутите си глезени. Старшина Ван Лоон беше на петдесет и няколко, уволнил се от холандските военноморски сили и постъпил в екипажа. Щом видя д-р Ларсен, той незабавно скочи и застана мирно. -      Моля, седнете - с принудена усмивка каза Ларсен. - Погрижете се за глезените си. -      Какво мога да направя за вас, докторе? - попита старшината. -      Трябва да свърша няколко дребни задачи - обясни Ларсен. -      За мен ще е чест да ви помогна. -      Просто ще ви помоля да ми заемете един работен комплект. -      Комплект ли? - озадачи се Ван Лоон. -      От онези, които носят вашите хора - обясни Ларсен. - С основните инструменти. -      Нека пратя някого от техниците да ви помогне - предложи Ван Лоон. - Всеки би бил благодарен за такава възможност. -      Засега приключих с работата си и ми се иска да поработя по един мой малък проект - рече Ларсен. - Нали ме разбирате? -      Мисля, че да - кимна Ван Лоон. Той се обу, отведе учения в склада и извади една от червените метални кутии от шкафа. Постави я на масата и я отвори. -      Има ли всичко, от което се нуждаете? - попита той. Горните две тави съдържаха отвертки, клещи, гаечни ключове и различни винтове и пирони. Останалото място се заемаше от бормашина, тръбни ключове, лепенки, лепила, гланциращо вещество и смазочно масло. -      Ще свърши идеална работа - каза Ларсен, като постави тавите на местата им и затвори кутията. Когато той си тръгна, Ван Лоон се върна в кабинета си, все още зачуден от посещението. Учените, които бе срещал на кораба, му се струваха, меко казано, особени, но ако д-р Ларсен имаше нужда от поправка в лабораторния комплекс, трябваше да се обърне към него. Всяко действие на борда на „Лайтщерн“ се изпълняваше в рамките на строги процедури. Заповедите си бяха заповеди. Той извади радиостанцията и набра номера на третия офицер. 56. 6 декември Остров Монеган Мейн Маколи и Лекси гледаха през мръсните прозорци на бараката на Крис разпенените вълни, нахвърлящи се яростно върху скалите на Манана. Макар че слънцето отдавна беше изгряло, небето си оставаше мрачно. С приближаването на бурята температурата се бе покачила над нулата и снегът отново премина в дъжд. -      Поне ще можем да виждаме какво има на земята - рече Лекси. -      Да, но ако вятърът се засили още, ще бъде невъзможно да стигнем дотам с гребане - отбеляза Маколи. Крис им беше посочил бараката, преди да ги остави на кея. Разположена на съвсем малък плаж, тя бе е размерите на голям градински навес с двускатен покрив и обшивка от кедрови дъски. Бе обзаведена е легло, маса за хранене и два стола. Нямаше баня, нито отопление. Беше много студено. По стените бяха забодени няколко снимки. Едната показваше Крис като момче, застанал до някаква жена, вероятно майка му. Иначе помещението бе пълно с рибарски такъми и земеделски инструменти. За да се стопли, Лекси беше свалила ботушите си, бе легнала и се бе завила с двата юргана. Погледна нагоре към гнилия дъсчен покрив и наброи десетина теча. Под по-големите Крис беше сложил тенджери и купи, събиращи дъждовната вода. От купчините такъми се измъкна петниста котка и скочи на леглото. -      Мислиш ли, че той живее тук, Стив? -      Ако живее, трябва наистина да обича този остров - каза Маколи, докато се събуваше и се пъхаше при нея под юрганите. -      Защо не ни позволи да му платим? -      Явно парите нямат значение за него. После я прегърна и я придърпа към себе си. Котката бавно се сви на кълбо между краката им. -      През лятото наемът тук сигурно е хиляда долара на седмица - предположи той. Котката вдигна глава и започна да мие предните си лапи. Когато Крис се появи няколко минути по-късно, вятърът затръшна вратата зад него. Той ги погледна и се ухили извинително. -      Съжалявам, но трябва да тръгваме. Вятърът се обърна. Навлякоха отново предпазните дрехи и излязоха навън. Крис беше изтеглил лодката на брега и вълните се разбиваха в нея. Той каза на Лекси да седне на носа, а Маколи на кърмата. Хвана греблата, бутна лодката във водата и седна на централното място. На дъното имаше навита въжена стълба, кирка, лопата, въже и два дълги лоста, както и няколко водонепроницаеми фенера и друга екипировка. Крис подаде на Маколи херметично затворената чанта с автомата и няколко резервни пълнителя. -      Ще имам нужда и от двама ви да изчерпвате водата - извика той. - Очертава се да е гадно. След като минаха вълнолома, лодката заподскача като коркова тапа. Морето бе на не повече от петнайсет сантиметра под бордовете и водата нахлуваше вътре при люлеенето. Лекси и Маколи се захванаха да изчерпват водата с кофите, но морето като че ли печелеше. Когато ледената вода стигна до глезените ѝ, Лекси наведе глава - не искаше да гледа напред към онова, което тепърва ги чакаше. Загледан напред, Маколи се съмняваше, че ще стигнат, без да се преобърнат. Крис обаче продължаваше да поддържа курса въпреки вятъра и вълните, буквално ги влачеше през водата и това беше свидетелство за силата на едрия мъж и уменията му на гребец. От сенките бавно изникна малък дървен кей на северния нос на Манана. Заради бурното море беше почти напълно потопен. Докато носът на лодката приближаваше първите колове, Маколи видя, че силното вълнение може всеки момент да ги запрати към покритата с водорасли отвесна скала до кея. В последния момент Крис загреба наобратно с едното гребло и завъртя лодката странично спрямо края на кея. С изумителна за размерите си пъргавост той скочи на дъските и измъкна лодката от морето заедно с двамата пътници в нея. След като я върза за един дървен кол, Крис се зае да разтоварва. Раздели инструментите и екипировката между тримата и започна да се катери по напречните траверси на тясна въжена линия, за която каза, че навремето свързвала кея с изоставената станция на бреговата охрана в южния край на острова. Стотина метра нагоре по склона стигнаха до барака със стара макара ръждив кабел, задвижвала някога вагона. Вратата на бараката липсваше, но клекнаха вътре и успяха да намерят временно убежище от жестокия дъжд. -      Намираме се почти точно над останките от бараките на Рей - съобщи им Крис. - Днес от тях е останала само купчина отломки. -      Онова, което търсим, вероятно е скрито от всичките тези храсталаци - каза Лекси, загледана в гъстата растителност. -      Това е пълзящ тис - обясни Крис. - Много е як... Расте навсякъде по острова. Маколи си припомни засенчения район от картината в музея и предложи да започнат от подножието на склона при южния край на острова, после да продължат нагоре и на север. Двамата с Крис щяха да застанат на четири стъпки един от друг и да използват железните пръти като сонди, за да пробият храсталаците по трасето. Лекси щеше да върви пред тях и да се оглежда за нещо, напомнящо на положена хоризонтално каменна плоча. -      Ако страната на плочата е дълга около пет стъпки, би трябвало да я улучим едновременно с прътите - посочи Маколи. Тръгнаха по склона на първия курс, като забиваха прътовете на всеки пет стъпки и продължаваха нататък. Навсякъде точно под повърхността попадаха на скала. На едни места тя беше на шейсет сантиметра дълбочина, на други - на по-малко от трийсет. Никъде обаче не откриха на хоризонтална скала. След като се изкачиха достатъчно по склона, приключиха с първата ивица и обърнаха обратно по следващата. В един момент Маколи погледна надолу към оловното море. Вече нямаше начин да се върнат. Трябваше да останат тук до утихването на бурята. Склонът бе стръмен и застрашителен. Беше и коварен, в скалата имаше малки цепнатини, от които растеше прещип и скриваше острите им ръбове. Лекси падна на няколко пъти, докато ги водеше. На Маколи му беше трудно да върви дори с туристическите ботуши и се зачуди как Крис успява да се справи бос, но финландецът крачеше по неравния терен като планинска коза. Час по-късно спряха търсенето и отново се скриха в изоставената барака. Крис беше донесъл бутилка „Саутърн Комфорт“ и всички пийнаха по глътка, за да се съвземат. -      Мисля, че претърсихме около половината от засенчения район - каза Маколи. -      Може да е къде ли не - въздъхна обезкуражената Лекси. - Може дори да не е тук. Дъждът и вятърът се засилиха, когато продължиха търсенето нагоре по склона. По средата на третия курс се натъкнаха на три големи купчини отпадъци, останки от малкия комплекс на Рей Филипс. Една от купчините бе значително по-голяма от другите две. -      Това е била къщата му - каза Крие. Следите от огъня, унищожил постройките, още можеха да се видят по няколко овъглени покривни греди. Всичко беше оставено на произвола на стихиите. До гредите лежаха листа гофрирана ламарина наред с ръждясала печка и различни остатъци от мебели. Продължиха нататък, докато не стигнаха южния край на сектора, след което отново се закатериха нагоре по склона. -      Само още два курса - извика Маколи на Лекси, която оглеждаше земята пред себе си. Бяха на половината на последния седми курс, когато Лекси погледна надолу и отново забеляза купчините останки от бараките на отшелника. Внезапно се сети за снимката на интериора, която бе видяла в музея - със сламеника, масата, радиото и газената лампа. -      Леглото на отшелника! - извика тя, сякаш споходена от откровение. -      Какво за него? - учуди се Крис. -      Видях негова снимка в музея - каза тя, докато вървеше обратно. - Беше сламеник. Върху какво е бил поставен? Крис бе осенен от същото откровение. -      Върху пиедестал - произнесе той, а дъждът се стичаше на поточета по усмихнатото му лице. - Върху пиедестал от плосък камък. 57. 6 декември Остров Монеган Мейн Нужни им бяха минути да разчистят отломките на най-голямата могила. Под купчината отпадъци имаше твърда скала. Силният дъжд помогна с премахването на последните боклуци от пиедестала, използван от отшелника за легло. Лекси се отпусна на четири крака и започна да го оглежда внимателно. Първата цепнатина, която откри, минаваше хоризонтално и едва се отличаваше от естествената скала над нея. Тя проследи правата като цяло линия, която се оказа дълга почти колкото бе нейната височина, някъде около пет стъпки и половина. След това цепнатината срещаше друга, която вървеше леко извита, перпендикулярно на първата. Лекси заключи, че извивката може да се дължи на стремежа на каменоделците да напаснат плочата с околния терен. Вълнението ѝ постепенно се засилваше, докато проследяваше третата цепнатина. Тя вървеше успоредно на първата. Лекси вече бе сигурна, че линиите не биха могли да се образуват по естествен начин. -      Е? - попита Маколи, когато тя се изправи. -      Мисля, че го намерихме - каза Лекси, мъчейки се да запази спокойствие. Докато тя продължи да изучава плочата, Крис започна да събира павета и плоски камъни от другите купчини и ги натрупа в горния край на пиедестала. -      Какво правиш? - учуди се Маколи. -      Намирам си убежище от бурята - загадъчно отвърна той. Финландецът клекна пред средата на горната страна на плочата, напипа с пръсти цепнатината и пъхна в нея широко седем и половина сантиметра стоманено длето. Взе чукче и заудря по дръжката. Разхвърчаха се парченца камък. Силното чукане бе поето от вятъра. Без да спира, едрият мъж вдигаше и стоварваше чукчето, докато между ръба на плочата и околната естествена скала не се появи видима дупка. Крис спря, когато стигна дълбочина десетина сантиметра и клекна да огледа резултата от труда си. -      Още не сме стигнали - обяви той и продължи работата си. На дълбочина петнайсет сантиметра удари длетото за последен път и то изчезна някъде долу. Крис стана и отиде да вземе един от железните прътове. Постави голям плосък камък до дупката и вкара плоския край на лоста в цепнатината под камъка. -      Няма да откажа помощ - обърна се той към Маколи, който застана до него при другия край на лоста. Двамата натиснаха е цялата си тежест. Горният край на плочата се издигаше бавно и равномерно, докато не се отдели на няколко сантиметра от околната скала. Междувременно лостът беше почти успореден на земята. -      Пъхни по един камък в двата края на плочата - каза Крис на Лекси. Тя намери два подходящи камъка и ги пъхна под краищата. Когато Крис дръпна лоста от отвора, плочата си остана повдигната. Той взе още по-голям плосък камък за нова опорна точка. На няколко последователни етапа вдигнаха плочата на петнайсет сантиметра, после на трийсет и накрая на шейсет. Маколи светна с фенерчето в черния отвор. -      Не виждам дъното - каза той. - Но изглежда, че земята се спуска надолу. Крис взе навито въже и закрепи единия му край за плочата, като пусна останалото в отвора. -      Кой слиза пръв? - попита. -      Аз - отвърна Лекси, но първо бързо целуна Крис по устните. - Благодаря - каза тя в мокрото му от дъжда лице. Той се ухили на Маколи, сякаш току-що беше спечелил Нобелова награда. Крис ѝ подаде един от жълтите фенери, преди тя да се пъхне под плочата в дупката. Както и беше предположил Маколи, тунелът се спускаше под стръмен ъгъл надолу. Щом се озова вътре, тя видя, че това е естествена цепнатина в скалата, с неравномерен отвор с размери приблизително три на четири стъпки. Спусна се внимателно през назъбените ръбове. След около три и половина метра тунелът се изравни, а после започна леко да се изкачва. Лекси запълзя напред, вдигнала високо фенера пред себе си. Тунелът продължи още три метра и отново тръгна надолу, като постепенно ставаше по-широк. Сърцето ѝ се разтуптя силно, докато гледаше как тясната черна пустота бавно се разширява в нещо като голяма катакомба. -      Добре ли си? - извика Маколи. - Не виждаме светлината ти. -      Да, тук е - извика в отговор тя. - Вземете другите фенери и инструментите. Лекси беше толкова развълнувана, че едва дишаше. Изправи се и направи крачка напред. Подът на катакомбата беше някак мек под подметките ѝ, а във въздуха се носеше воня на разложено. Тя вдигна фенера, за да освети по-добре залата. Внезапно нещо изпърха в косата ѝ и мракът около нея се задави от множество пляскащи криле. Лекси откъсна мембранното създание, заплело се в косата ѝ до ухото, и видя, че е кафяв прилеп. Свирепият плясък заплашваше да я оглуши, затова тя пусна фенера и вдигна ръце, за да защити очите и лицето си. Залитна напред и падна на каменния под, а дивите писъци на създанията отекваха в ушите ѝ. Ужасното пляскане постепенно затихна. Лекси си даде сметка, че явно катакомбата има и друг отвор, защото прилепите бяха изчезнали, без изобщо да влизат в тунела, от който беше дошла. Маколи я намери да лежи на пода до мъртвия прилеп. Няколко останали от колонията прилепи още висяха от тавана и стените и тихо потръпваха на светлината на другите фенери. Той ѝ помогна да се изправи. Лекси трепереше цялата. -      Ухапаха ли те? - попита Маколи. Тя поклати глава и вдигна фенера си. Макар че вече бяха и тримата, пещерата се оказа твърде голяма, за да могат да я осветят напълно, но онова, което виждаше, потвърждаваше, че написаното от каменоделеца в Гренландия е истина. До най-близката стена имаше изящно украсен сандък, подобен на онзи, който бе видяла във ви- кингския кораб. Капакът му беше пропаднал. Съдържанието му, каквото и да е било, се бе превърнало в прах. Друг дървен сандък с размерите на саркофаг и с метални нитове, лежеше в средата на залата. -      Мислиш ли...? - започна Маколи, докато Крис отиваше при сандъка, оставяйки ясни следи в килима прилепово гуано, покриващ пода на пещерата. Лекси отвори уста да му извика да не го докосва, когато той постави длан върху обкования с метал капак. В следващия миг цялата предна част на сандъка се разпадна на трески и прах, повличайки със себе си и горната част. -      Исусе Христе - промълви Крис. Те насочиха лъчите на фенерите си към вътрешността на масивния сандък. Първото, което видя Лекси, бе богато украсената дръжка на широк викингски меч. До него имаше железен шлем. Беше от типа шпангелхелм, с предпазител за лицето. В сандъка имаше и две бойни брадви е инкрустирана изящна сребърна украса. На задната стена бе подпрян кръгъл щит до желязна ризница, защитаваща гърдите. Под нея лежаха два кинжала с костени дръжки и няколко върхове на копия, чиито дървени дръжки се бяха разпаднали преди векове. -      Стар оръжеен склад? - попита Крис. -      Няма смисъл да има такъв тук - отвърна Лекси. -      Това са оръжия и бойни доспехи на викингски лидер. Брадвите са инкрустирани със сребро. Дръжката на меча не прилича на нищо, което съм виждала. Качеството на изработката е било символ на огромен престиж. Мисълта, че вещите може би са принадлежали на Ериксон, остана неизказана. Лекси освети с лъча на фенера си всеки ъгъл на пещерата. Не откри нищо друго, представляващо евентуален интерес, с изключение на купчина парчета черен камък с различни размери. Някога са били поставени в кошница или нещо подобно, но то отдавна беше изгнило. До купчината видя нещо, покрито с гуано, и Лекси се наведе, за да го разгледа по-добре. Приличаше на две големи ивици животинска кожа, или с козината, или обработена. Към всяка лента бяха закрепени метални халки, за които бе свързано парче проядено от червеи дърво. Растящото ѝ вълнение бе почти осезаемо. Крис стоеше при входа на катакомбата. -      Чухте ли това? - попита той и се дръпна назад в тунела. - Прилича ми на двигател. -      Хеликоптер ли? - отзова се Маколи. Крис поклати глава. -      Не... мисля, че е лодка. -      В разгара на бурята? - учуди се Маколи. Двамата се спогледаха. -      С Крис ще идем да проверим - каза Маколи. Финландецът взе чантата с автомата и тръгна по тунела. Маколи отиде до сандъка с оръжията и грабна единия кинжал. На дългото трийсет сантиметра острие имаше гравирани спирали. -      Нарича се сеакс - каза Лекси, сякаш това можеше да му помогне в евентуална битка. Той тръгна към коридора след Крис. -      Стив - повика го тя. Той спря и Лекси се хвърли в обятията му. -      И да се върнеш при мен - прошепна му тя. -      Аз съм неуязвим за куршуми - увери я той. 58. 6 декември Остров Манана Мейн Вятърът удари с пълна сила Крис в лицето, когато той излезе от тунела и погледна към Монеган. Облиза солените пръски от устните си и видя, че всички лодки от рибарския флот на острова са завързани. В пристанището не се движеше нищо, но въпреки това той чуваше слабия звук на двигател. Можеше да идва само от другата страна на Манана. Отвори торбата и сложи пълен пълнител в автомата. Дръпна затвора назад и вкара първия патрон в цевта. Маколи се появи под каменната плоча, извади полуавтоматичния глок от колана си и провери пълнителя. -      Имам само пет патрона - каза той. - Да се надяваме, че е Дядо Коледа. Двамата тръгнаха нагоре по склона към хребета. Оловното небе се спускаше ниско над тях, докато изпълзяваха по корем последните няколко метра. Маколи внимателно разтвори гъстия храсталак и надникна към другата стена. Недалеч от брега беше спрял спасителен катер. Маколи бе виждал няколко такива по време на „Пустинна буря“. Дълги двайсетина метра, те приличаха на торпедни катери и бяха предназначени да спасяват пилоти и въздушни екипажи, паднали в морето. Макар че катерът се люлееше силно, островът го пазеше от още по-високите вълни на откритото море. Маколи осъзна, че Манана скрива от Монеган какво правят хората от катера. Катерът вече беше успял да свали на брега шестима души с гумени лодки „Зодиак“. Маколи разпозна униформите им от летището на Кулусук в Гренландия. Носеха същите термални зимни костюми и автомати със заглушители. Трима от тях бяха преполовили склона и напредваха към хребета, като бавно въртяха оръжията си насам-натам, сякаш се оглеждаха за евентуални мишени. Поне няма как да ни обградят, помисли си Маколи, докато оглеждаше хребета в двете посоки. Нямаше висока растителност, която да скрие движението им. Трябваше да се качат по склона и щяха да попаднат на засадата им. -      Само за сведение - каза Маколи. - Тези типове не вземат пленници. Крис кимна, сложил пръст върху спусъка, докато заемаше позиция за стрелба в гъстия храсталак. -      Освен това горната част на тялото им е защитена от броня - добави Маколи. - Цели се в краката. Докато тримата командоси приближаваха, някой изстреля към брега малка ракета от предната палуба на катера. Зад нея имаше тънък кабел и ракетата се заби в торфа на петнайсетина метра нагоре по склона. Един от командосите се зае да закрепи кабела за скалата. -      Май пускат кабел, за да свалят по него нещо на сушата - отбеляза Крис и надигна за секунда глава, когато другите трима командоси бяха на по-малко от пет метра от хребета. Единият долови движението и изстреля откос, който разкъса клонките и листата над него. Маколи му даде знак да отстъпи по-нататък покрай хребета, а самият той се премести в обратната посока. -      Сега! - извика, когато и двамата заеха новите си позиции. Двамата се надигнаха само колкото да стрелят през гъсталака. Без да обръща внимание на съвета на Маколи, Крис се целеше в главите им и изстреля три кратки откоса, като уби и двамата пред себе си. Присвил очи, за да ги предпази от дъжда, Маколи вдигна глока с двете си ръце и стреля в десния крак да третия командос, улучвайки го в бедрото. Мъжът се завъртя и падна назад. Крис се изправи и изстреля още един откос, след което отново залегна. Командосът повече не помръдна. -      Напомни ми да се упражнявам по доматени консерви - извика му Маколи и му даде знак да минат на нови позиции по хребета. Приближаваха още двама командоси, които се бяха разделили на голямо разстояние един от друг. Маколи чу отново резкия гърлен трясък на автомата, докато Крис изпразваше пълнителя си. Командосът пред него се затъркаля надолу по склона. Маколи стреля по другия и също го свали. Крис отново се изправи за няколко секунди да го довърши. Единственият останал противник още работеше по кабела. Маколи видя как от катера пускат нова лодка, която заподскача по вълните към брега. В нея имаше още четирима командоси. Легнал по корем зад хребета, Крис ги изчака да изпълзят от брега до подножието на склона и да се разгърнат за следващата атака. Все още бяха накуп, когато той изстреля дълъг откос по тях. Само един се строполи, а вторият падна в морето. Другите двама се затичаха на зигзаг нагоре. Когато приближиха на десетина метра от хребета, Маколи изстреля последните си три патрона в главата на първия, но командосът беше почти залегнал и бе невъзможно да го види. Крис се надигна на колене за по-добър ъгъл, но когато дръпна спусъка, автоматът му не се обади. Двамата командоси спряха, прицелиха се и стреляха по него. Три куршума се забиха в тялото му почти едновременно и го проснаха по гръб, докато Маколи бързаше към него зад хребета. Когато стигна, Крис още стискаше автомата в дясната си ръка. Беше улучен два пъти в корема и веднъж в белите дробове и се мъчеше да спре кръвотечението от корема с лявата си ръка. -      Засече - изхъхри той с изкривено от болка лице. Маколи взе автомата. Дръпна затвора, изхвърли дефектния патрон и вкара нов. Прицели се през храстите и изстреля къс откос надолу по склона, без да се цели. Ответният огън разкъса клонките над него. Маколи вдигна глава колкото да види, че командосите са от другата страна на хребета и очевидно го дебнат да се покаже. После помогна на Крис да седне. Само за секунди ръцете му се покриха с топлата кръв от изходната рана на гърба. -      Ако още можеш да се движиш, връщай се към пристанището - посъветва го Маколи. - Аз ще те прикривам. Крис рязко се изсмя и от устата му потече тънка струйка кръв. Погледна със свити от болката очи викингския кинжал, затъкнат в колана на Маколи откъм лявото му бедро. -      Това ще ти трябва ли? - попита. Маколи извади ножа и му го подаде. -      Супер - каза Крис и изкашля кръв. Маколи внимателно разтвори храстите и надникна над хребета. Двамата командоси бавно пълзяха по корем към тях, насочили оръжията си напред. -      Идват - съобщи той. Крис се надигна на колене и застана в клекнало положение. -      Стреляй пак - каза. Маколи пъхна цевта през храстите и отново стреля. В следващия миг Крис се хвърли през хребета. На Маколи му се стори, че се движи в забавен кадър, докато се носеше надолу по склона. Двамата командоси се изправиха и откриха огън по него, докато той летеше към тях, размахвайки късия си меч. Отвличането на вниманието помогна на Маколи да открие огън и той повали първия противник с дълъг откос. Куршумите се забиваха в Крис, но той не падаше. Вторият командос беше захвърлил празния си автомат и вадеше пистолета от кобура, когато Крис връхлетя върху него и заби кинжала в слабините му. Писъкът от болка проехтя над рева на вятъра, когато Крис разпра с острието корема му. Двамата мъже рухнаха заедно на земята и повече не помръднаха. Маколи се скри отново зад хребета, когато последният командос при въжето откри огън по него. Седеше и дишаше дълбоко, докато силният дъжд отмиваше кръвта от ръцете му. Провери пълнителя на автомата. Беше празен. Вдигна глава над хребета и видя друга лодка да се отделя от катера. В нея имаше само един командос. Но и един беше достатъчен. Патроните му бяха свършили. Поне имаше време да се върне в пещерата и да изведе Лекси. С известен късмет биха могли да слязат до кея и да стигнат с лодката до пристанището. После щеше да се опита да убеди някого от селището да им помогне. -      Обърни се - изрече глас зад него. - Бавно. Маколи се обърна назад, с гръб към хребета. Риса беше вир-вода след падането в морето, но силните вълни го бяха изхвърлили от другата страна на острова, сякаш се беше качил в някакво карнавално влакче. После бе изкатерил без никакви трудности северния склон. Маколи понечи да се изправи, но русият мъж насочи глока си към него. -      Не си прави труда - каза Риса и го застреля в главата. Над острова се бе събрал орляк чайки, които кръжаха с крясъци в небето. Риса се запита дали са привлечени от шума, или от миризмата на кръв. 59. 6 декември Остров Манана Мейн Барнаби слезе на брега в кожения клуп на опънатия кабел, масивното му тяло се люшкаше над бурното море, докато моторизираното съоръжение го теглеше от катера до макарата на сушата. Беше чул в каютата си спорадичната стрелба, но люкът му не можеше да се отваря. Нямаше представа за касапницата, докато кабелът не го пренесе покрай редицата мъртъвци в бели термални костюми, очакващи да бъдат откарани обратно. Когато коженият клуп се върна на катера, принц Йоханес Карл Ерих Мария Фон Фалкенберг излезе от каютата си, облечен в арктически екип с качулка. Верният Щайгер му помогна да се настани в устройството. Само пепелявото лице на принца надничаше от защитното топло облекло, докато се носеше по клупа към острова. На следващия курс Щайгер се присъедини към него на брега, следван от Хялмар Йенсен. Освен Риса бяха останали живи само двама командоси от контингента, качил се на катера от „Лайтщерн“ предишната вечер. Барнаби гледаше как те отнасят поредния труп в бяла униформа надолу по склона. Риса беше приготвил платнен стол с два къси пръта. След като настаниха принца в него, той и Щайгер хванаха прътите и бавно се заизкачваха нагоре. Барнаби и Йенсен тръгнаха след тях. Двамата оцелели командоси вървяха последни с насочени напред оръжия. Когато приближиха хребета, Барнаби мина покрай първото тяло, което не беше облечено в бял термален костюм. Мъжът лежеше по очи в прещипа, дългата му до раменете руса коса бе изцапана с кръв и по широкия му гръб имаше най-малко десетина дупки от куршуми. Барнаби не го разпозна. До тялото лежеше къс меч. Барнаби изпита възбуда, когато видя инкрустираната украса по дръжката и острието. Това оръжие е било носено преди хилядолетие от високопоставен вожд на викингите. Когато пресякоха хребета, той трепна при вида на следващия труп. Тялото лежеше на едната си страна и също не бе униформено, но Барнаби го позна по дрехите и ботушите. Под мократа от дъжда коса маската от съсирена кръв покриваше онова, което доскоро бе Стив Маколи. По-надолу по склона Барнаби видя частично повдигната каменна плоча сред околната скална формация. Изглеждаше точно както си я беше представял, със страни около пет стъпки и поставена на мястото си с изумителна точност от скандинавските каменоделци. Можеше само да заключи, че Маколи и другият мъж са открили гробницата на Ериксон и са загинали, докато са я защитавали. Но къде беше Александра? При мисълта, че и тя може да е убита в престрелката, му призля от мъка. Изпита известна утеха, когато по склона не видя още трупове. -       Die Wikinger waren hier - каза принцът на Щайгер, когато стигна при каменната плоча. Викингите са били тук. Фон Фалкенберг се изправи с лице към вятъра и огледа голия ландшафт наоколо. Почти нищо не се бе променило за изминалите хиляда години. Това беше последният път, когато поглеждаше суровата красота на земята. Риса нареди на единия командос да се спусне пръв, след което Щайгер помогна на принца да мине под плочата в тесния проход. Йенсен го последва развълнуван, изгарящ от нетърпение да види какво се крие долу. Риса даде знак с пистолета си на Барнаби да слезе след Йенсен и нареди на последния си командос да остане на пост при отвора. -       Vaer arbaken - заповяда той, преди да се спусне. Отваряй си очите на четири. За пристигането на принца в края на тунела вече бяха инсталирани две мощни халогенни лампи. Фон Фалкенберг бавно пристъпи в ярко осветената зала, изпълнен с онова радостно очакване, с което християнски свещеник влиза в църквата на Божия гроб. Щайгер му помогна със събличането на защитния екип. Под него той носеше за най-важния случай в живота си официален копринен фрак и раирани панталони, бяла жилетка и риза и папийонка от бяло пике. Два реда ленти и медали украсяваха гърдите му, всички получени от старейшините на Стария път за службата му на църквата. Сред тях имаше и голям златен Мьолнир на червена копринена лента. Когато Барнаби стигна края на тунела, първото нещо, което видя, бе Александра в другия край на залата, застанала сама и невредима до огромен сандък, с вързани отзад ръце. Когато тя го забеляза, лицето ѝ се озари от усмивка на облекчение. Беше се почувствала толкова безсилна, след като стрелбата замлъкна. Нямаше къде да се скрие. Когато най-сетне чу някой да идва, се замоли да е Стив. Не беше. Позна веднага русия командос, който бе убил най-хладнокръвно Торвалд и д-р Калахан, преди да унищожи базовия им лагер на ледената шапка на Гренландия. Потръпна неволно, когато си спомни с какво удоволствие я беше претърсил в залата, преди да върже ръцете ѝ. След миг Барнаби я прегърна и я притисна към себе си. -      Къде са Стив и Крис? - настойчиво попита тя. -      Съжалявам, Александра - прошепна той. Когато се дръпна от нея, по бузите ѝ се стичаха сълзи. -      Нужно ли е доктор Воан да остава вързана като робиня? - извика той на принца и се изуми, когато го видя с фрак и папийонка. -      Веднага я освободете - нареди Фон Фалкенберг и изгледа свирепо Риса, докато командосът изпълняваше заповедта му. Без да обръща внимание на вековния килим от гуано на пода на пещерата, Йенсен коленичи пред сандъка с викингската броня и оръжията и се загледа е благоговение в съдържанието му. -      Били са негови - каза той. - Подобно на древните египтяни, традицията на викингите повелявала великите воини да бъдат погребвани с оръжията си, за да ги вземат със себе си в следващия живот. Вдигна меча и заразглежда как инкрустираната украса танцува на светлината. -      Значи и Лейфр е тук - промълви той. -      И къде по-точно? - обади се Барнаби. -      Да, къде, професор Йенсен? - остро попита принцът. -      Все още не зная, Ваша светлост - отвърна скастреният Йенсен и незабавно се зае да търси указания по неравните стени и тавана на залата. -      Гробницата му е тук - каза принцът. - Той е тук... Усещам с душата си присъствието му. -      Изненадан съм, че имате такава - вметна Барнаби. Фон Фалкенберг се затътри към него. Барнаби виждаше, че краят на стареца е съвсем близо. Той видимо се беше смалил през часовете от първата им среща в онова имение. -      Как мога да убедя вас и доктор Воан да ми помогнете? - попита той; очевидно се съмняваше в способността на Йенсен да разреши загадката. -      Можете да се закълнете най-тържествено, че доктор Воан ще бъде пощадена, когато това приключи - каза Барнаби. -      Кълна ви се в свещената си вяра, че ще бъде направено - едва чуто рече старецът. - Предлагам същото и на вас. -      Ще ни оставите ли живи? -      Разбира се - потвърди принцът. - Онези, които изберат да не последват вярата ни, могат да живеят и да работят на обектите ни. -      Имате предвид като затворници - уточни Лекси. - Доживотни. -      Идва денят, когато няма да има причина да не ви освободя - каза Фон Фалкенберг. - И той ще настъпи по-скоро, отколкото си мислите. Барнаби я погледна в очакване на сигнал. -      Трябва ли да ви демонстрирам алтернативата, ако не ни съдействате? - попита принцът. Лекси не се съмняваше, че той ще изпълни заплахата си. На стареца му оставаха само часове живот и той не би спрял пред нищо, за да осъществи мечтата си. Имаше и още нещо. През целия си зрял живот тя бе подхранвала нереалната надежда някой ден да докаже, че викингите са стигнали първи в Америка. -      Приемам клетвата ви - заяви тя. Двамата с Барнаби взеха по един фенер и без да обръщат внимание на двата сандъка, в продължение на петнайсет минути систематично огледаха стените на просторната зала, а след това и всяка педя от неравния ѝ таван. -      Метаморфична - каза професорът, докато оглеждаше жилите в скалата. - Виж тук. Тя проследи погледа му до малките каменни халки, изсечени в тавана, след което поведе Барнаби до малката купчина черни камъни, която бе забелязала по-рано. Той освети с фенера си двете ленти животинска кожа до тях и малките метални халки и парчето проядено от червеи дърво. Вдигна един от черните камъни и го завъртя в ръцете си. -      Какво мислиш за това, Хялмар? - попита, подавайки го на Йенсен. -      Дървени въглища? - предположи норвежецът и Барнаби кимна. -      Едно от най-древните създадени от човека горива - изтъкна той. Барнаби се обърна към Фон Фалкенберг. -      Викингите са използвали дървените въглища като основно гориво по време на плаванията си. Ефективни са почти като дървото, но са три четвърти по-леки от него. -      Но защо са тук? - учуди се Йенсен. - С каква цел? -      Точно това е въпросът - подчерта Барнаби и му се ухили почти жестоко. - Изненадан съм, че не знаеш отговора, Хялмар. Принц Фон Фалкенберг заслужава по-добра работа от галеника си археолог. Йенсен го изгледа с нескрита омраза, след което хвърли предпазлив поглед към принца, а после към Риса. Когато Лекси започна да разглежда кожения предмет, Барнаби се присъедини към нея. -      Какво е раздуваща се торба, състояща се от две дъсчени дръжки около въздухонепроницаема кухина с вентил, позволяващ излизането на въздух под налягане? - попита тя. -      Духало или мях, както са го наричали - отговори Барнаби. - За бързо разпалване на огън. -      С каква цел? - не се сдържа да попита отново Йенсен. Лекси стана и взе лопатата и торбата с инструменти за копаене, които Крис и Маколи бяха донесли по-рано в пещерата. Върна се при разпадналото се духало и внимателно почисти гуаното в района. После се отпусна на колене и започна да опипва разчистения район с пръсти, като натискаше и побутваше неравните жили по скалата. -      Ето го - каза най-сетне тя. Приличаше просто на обезцветяване с формата на малък кръг. Лекси взе длетото на Крис и остърга малко парче от него. Поднесе го към носа си и започна да го мачка с пръсти. После взе чука на Крис, опря длетото над обезцветеното петно и удари силно. Пълнежът изчезна някъде долу, оставяйки кръгла дупка с диаметър около пет сантиметра. -      Восъчна тапа - оповести тя, а отдолу я лъхна студен застоял въздух. - Използвали са духалото да разпалят огън в залата под тази. След това са запечатали гробницата с пчелен восък и са използвали дупката, за да изкарат повечето въздух с ръчна помпа. Когато огънят погълнал повечето кислород в долната зала, са запушили дупката към залата под нас, в която са погребани останките. -      Но как можем да влезем в гробницата? - попита принцът и се облегна уморено на Щайгер. Усещаше как си отива, волята му за живот и силите му почти се бяха изчерпали. Тук, на това свещено място, той можеше само да се моли да остане жив достатъчно дълго, за да види е очите си възвишеното същество под него. -      Махнете сандъка от центъра на залата - нареди Лекси. Когато двамата командоси се опитаха да преместят сандъка, той се разпадна. Йенсен им помогна да извадят съдържанието му от купчината останки, след което разчистиха дебелия пласт гуано. В центъра на залата имаше друга каменна плоча, почти със същите размери като онази, която покриваше входа към тунела. „Отгоре и отдолу“ - спомни си Лекси указанията от руническия надпис. 60. 6 декември Остров Манана Мейн Викингите бяха направили две малки вдлъбнатини в противоположните ъгли на плочата, всяка с каменна халка, през която да се прокара въже. Лекси посочи тавана точно над тях. -      Точно отгоре ще видите подобни халки - каза тя. - Ще ни трябват две здрави въжета. Риса и командосът завързаха краищата на въжетата за халките на плочата и прекараха другите краища през онези на тавана. Когато дръпнаха заедно, краят на плочата бавно се отдели от пода. Лекси чу тих пукот, когато втвърденият запечатващ восък се отчупи от камъка. Щом плочата бе вдигната на метър и двайсет, Риса и командосът завързаха краищата на въжетата за халките на тавана. Барнаби извика да насочат лъчите на фенерите в криптата. Принцът изстена, когато видя, че тя е празна. Каменният под на долната зала се намираше на около три метра под тях. Лекси отиде до купчината инструменти, донесени от Крис и Стив, и взе въжената стълба. Риса закрепи единия ѝ край за плочата и я пусна долу. Лекси се прехвърли през ръба и бавно се спусна. -      Залата продължава в тази посока - посочи тя, обърна фенера напред и изчезна от поглед. -      Трябва да сляза долу - каза Фон Фалкенберг. Риса се спусна пръв и му помогна. Фон Фалкенберг тръгна в мрака след Лекси, която най-сетне бе стигнала до стената на залата. Тя вдигна фенера и го обърна към нещо, което стърчеше от стената. -       Main Gott - прошепна Фон Фалкенберг. Каменният саркофаг бе изработен от гладка сива шистова скала, дълъг около метър и осемдесет и широк около седемдесет и пет сантиметра. Главата беше до стената, а самият саркофаг бе перпендикулярен на нея. При краката на пода лежеше нещо също толкова масивно и увито в обработена кожа. Щайгер, Йенсен, Барнаби и Риса приближиха в колона по един, като всеки носеше фенер. На ярката светлина Лекси видя, че капакът на саркофага е дебел пет сантиметра и е положен върху страничните панели. Подобно на плочата горе, той бе запечатан с пчелен восък. Върху капака беше гравирана глава на викингски воин, заобиколена от по-малки гравюри на рога на Один, символа Мьолнир и вълчи кръст. Викингът беше изобразен с гъста коса и къса брада. -      Сигурно си спомняте, че в руническия надпис се споменава за странно и могъщо същество, с което се сражавал Ериксон - каза Лекси. - Можем да предположим, че именно то е увито в животинските кожи на пода. -      Искам да го видя - заяви принцът. Йенсен намери външния край на кожите и се зае да го разпори с ножа си. Риса започна да реже от другия край. Когато двамата се срещнаха по средата, Барнаби внимателно разтвори кожите. Скелетът беше почернял от времето, но изненадващо запазен след хиляда години. Щом го видя, първата мисъл на Лекси беше за великана от „Джак и бобеното зърно“. От скелета личеше, че човекът е бил висок почти два метра и десет. До тялото лежаха останките от боен лък и няколко върхове на стрели в разпаднал се кожен колчан. Лекси си спомни за древните върхове на стрели, които бе видяла в музея в Монеган. -      Това е скерлинг - рече тя. -      Скерлинг? - повтори обърканият принц. -      Така викингите са наричали туземните жители, обитавали тези места преди хиляда години - обясни Барнаби. - Размерите и силата на този мъж определено го правят странен и могъщ. -      И са го погребали като куче в краката на победителя - с арогантна усмивка добави Йенсен. -      Моля, махнете капака, покриващ нашия възвишен - каза Фон Фалкенберг. - Трябва да го видя... без никакви закъснения. Риса и Йенсен махнаха с ножовете си восъчния печат, след което застанаха в единия край на саркофага, а Щайгер и Барнаби заеха позиция в другия. Много бавно всеки вдигна своя ъгъл. Когато освободиха плочата, те я отнесоха до каменната стена и я подпряха на нея. Върнаха се е фенерите при саркофага и осветиха вътрешността му. Фон Фалкенберг погледна тленното тяло на Лейф Ериксон и ахна. Маколи изплува от мрака в чиста агония. Главата му бе нажежена до бяло пещ от болка и беше сляп. Дишането му бе накъсано и неравномерно, а някой наблизо стенеше. Осъзна, че това е собственият му глас. Спомни си къде беше, или поне какъв бе последният му спомен. Намираше се на покрития е храсталаци хребет над каменната плоча. Опитваше се да се изправи, когато русият командос го застреля в главата. Но как бе възможно още да е жив? Заповяда на лявата си ръка да се размърда и тромаво да се повдигне към главата, сякаш бе ръка на механична играчка. Докосна сънната си артерия. Равномерният пулс го убеди, че наистина трябва да е жив. Докосна лицето си и се опита да намери очите си в лепкавата маса. Те бяха покрити със съсирена кръв. Изтри я, доколкото можа. Някакво призрачно присъствие бавно изплува пред него - клонка на храст, само на сантиметри от носа му. Беше пропита с рязката миризма на морска сол. Когато бавно се обърна по гръб, почувства безжалостния дъжд по лицето си. Вдигна ръка и усети топлината на новата кръв, потекла върху очите му. Куршумът го беше улучил под остър ъгъл в челото и вместо да пръсне мозъка само беше одраскал черепа. Маколи внимателно опипа областта над очите си и откри, че голямо парче кожа виси свободно. Напипа джоба на якето си и успя да измъкне памучния парцал, с който бе почистил пистолета си на лодката на Крис. След няколко секунди почивка сгъна парцала и вдигна ръце да го увие около главата си. Превръзката задържа кожата на място и попречи на кръвта да тече в очите му Трябваше да открие Лекси. За последен път я беше видял в пещерата. Когато се опита да се обърне по корем, припадна. Вятърът и дъждът го свестиха отново. Нямаше представа колко време е минало. Знаеше, че трябва да се размърда. Започна да лази на четири крака надолу по склона към каменната плоча, навел глава, за да вижда пред себе си, напредваше сантиметър по сантиметър през храсти и камъни, местеше се наляво или надясно, за да избегне дълбоките цепнатини, когато му се изпречваха по пътя. Отново погледна напред и остана с чувството, че изобщо не се е доближил до плочата. Нещо по-лошо, налегна го силна умора. Студеният дъжд продължаваше да изсмуква жалките резерви сила, които му бяха останали. Спря да си почине, когато назъбена мълния озари за миг оловното небе. Десет секунди по-късно гръмотевичният тътен изпълни въздуха. Маколи изпита безумен подтик да се разсмее. Сякаш вятърът и дъждът не бяха достатъчни. За момент му мина смахнатата мисъл, че скандинавските богове здравата са се разгневили. Яркият образ на очакващата го в пещерата Лекси го накара да се раздвижи отново. Докато пълзеше бавно напред, той забеляза, че разстоянието до тунела най-сетне е започнало да се скъсява. Помисли си колко хубаво ще се почувства, когато се озове под плочата, далеч от ужасното време. Намираше се на не повече от двайсет стъпки от целта си, когато надуши цигарен дим. Беше само лек полъх, но нямаше грешка. Спря и се загледа в тъмния отвор под плочата. Тънка струйка дим се издигна и изчезна, подета от вятъра, последвана секунди по-късно от глава с каска. Командосът бе с гръб към Маколи и гледаше надолу по склона, положил автомата на скалата до себе си. Ако се обърнеше да погледне нагоре, веднага щеше да го види. Маколи запълзя към него, като отчаяно се оглеждаше за нещо, което би могло да му послужи като оръжие. Взе един от камъните, които Крис беше събрал, за да подпре плочата. Като се молеше командосът да си остане под навеса, Маколи преодоля оставащото разстояние и изпълзя върху плочата, като бавно продължи до вдигнатия ѝ край. Когато командосът отново подаде глава да погледне надолу, Маколи беше готов. Щом каската се подаде над плочата, той замахна с всички сили и халоса с камъка тила на мъжа. Командосът се свлече някъде надолу и Маколи изпълзя встрани от плочата и се шмугна в тунела. Мъжът беше мъртъв, главата му беше извита под неестествен ъгъл спрямо раменете. Маколи беше толкова слаб, че дори не можеше да вдигне автомата му. Запълзя навътре в тунела. -      Би трябвало да знаете по-добре от всеки извън нашата вяра защо тази тайна не може да бъде споделена със света, доктор Финчъм - каза Фон Фалкенберг. -      Имате планове за неговата ДНК - предположи Барнаби. - И сигурно не искате това място да се превърне в поредната отвратителна версия на „Дисни уърлд“. -      Прав сте и по двете точки - кимна принцът. Лекси още зяпаше в саркофага. Беше изумена колко добре запазен е Лейф Ериксон след хиляда години в запечатаната зала. Беше изгубил повечето, ако не и цялата си кръв в битката със скерлинга, но състоянието му беше свидетелство и за мерките, предприети от хората му да запазят тленните му останки. Лицето му изглеждаше като от обработена кожа, но си оставаше красиво, с орлов нос, пълни устни, руса коса и брада. Битката трябва да е била като между Давид и Голиат, помисли си Лекси. Лейф Ериксон не беше по-висок от метър и седемдесет. -      През идните векове това ще стане най-святото място на нашата вяра - изтъкна принцът, - тук ще идват да се покланят достойните да носят кръвта му. -      А вие къде ще бъдете? - попита Барнаби. -      Тук, до него - отвърна Фон Фалкенберг. - Няма да се връщам с вас... Ще остана завинаги тук. -      Искам да остана с вас - намеси се Щайгер и пристъпи напред с насълзени очи. -      Тъй да бъде - съгласи се Фон Фалкенберг. - Доктор Воан, ще ви бъда благодарен, ако вие и доктор Финчъм ни оставите. Барнаби и Лекси се върнаха при въжената стълба, а принцът направи знак на Йенсен да отиде при него до саркофага. -      При завръщането си на „Лайтщерн“ ще уведомите доктор Ларсен, че сме изпълнили задачата си - тихо рече той. - Когато е безопасно да се върнете, той да ръководи извличането на ДНК. Вече има инструкциите ми как да я използва в бъдеще. Освен това съм се погрижил за малката могила, която ще приюти моите останки и тези на ефрейтор Щайгер. -      Да, Ваша светлост. -      Бог да е е вас - каза принцът. - А сега искаме да останем сами. -      Ами те? - попита Йенсен и посочи Барнаби и Лекси. -      Заклех им се - отвърна принцът. - Може да се окажат полезни в подземния ни комплекс в Тромсо. Погрижете се. -      Да, Ваша светлост. Принцът внезапно залитна напред, сякаш беше изпитал ужасна болка в корема, и рухна на каменния под. Щайгер се втурна да му помогне да се изправи на колене. Двамата започнаха да се молят. Фон Фалкенберг най-сетне можеше да напусне този свят. Получи видение за ейнхеряр, чист и великолепен, в райския дворец Валхала. Беше постигнал всичко, което си беше поставил за цел. Йенсен отиде при другите при въжената стълба. Риса вече планираше какво да направи с двамата археолози, след като запечатат гробницата. Особено с жената. За разлика от принца той не беше давал клетва, а Йенсен нямаше и да гъкне. Йенсен беше страхливец. Риса прати командоса пръв да се качи по стълбата. Когато той изчезна в горната зала, се обърна към Барнаби. Този няма да излезе от залата, реши той и му даде знак да се качва. Барнаби погледна русия мъж в очите. Знаеше със сигурност какво ще се случи с тях, след като принцът остане затворен в гробницата. Той бавно започна да се катери по въжената стълба. -      Ти си следваща - каза Риса и постави ръка върху бедрото на Лекси, докато тя чакаше Барнаби да се качи. - Хорст, излизаме - извика на командоса, който беше оставил на пост при входа на тунела. Йенсен стоеше зад него и чакаше реда си. Докато Лекси се качваше по стълбата, Риса зачака отговор от подчинения си. Такъв не дойде. Нещо не беше наред. Усещаше го, както винаги. -      Стой! - извика той на Лекси, когато тя приближи горната част на стълбата. Оттласна се от каменния под и скочи на четвъртото стъпало, откъдето се пресегна и сграбчи левия ѝ глезен. Тя изпищя, когато той извади глока от кобура си и продължи нагоре. Щом се качи, видя командоса да лежи на една страна, а мъртвите му очи се взираха в него. Мъжът, когото си мислеше, че е убил на хребета, беше коленичил на каменния под с кървава превръзка на главата, държеше жената за ръцете и я теглеше. Все така стиснал глезена ѝ, Риса насочи пистолета за втори път в главата на мъжа и се усмихна. Този път нямаше да пропусне. Застанал зад него, Барнаби замахна с брадвата на Лейф Ериксон и сряза двете въжета, които държаха тежкия каменен капак повдигнат на метър и двайсет над отвора. Двестакилограмовата плоча се стовари обратно на мястото си. Хлипаща от радост, че Маколи е още жив, Лекси се сгуши в прегръдките му, а отрязаната глава на Риса се търкулна по пода и спря. Празните му сини очи се взираха сляпо в нищото. 61. 8 декември Белият дом Вашингтон, окръг Колумбия Джесика Бърдуел прекоси бързо чакалнята на Овалния кабинет, неспособна да скрие радостта си. Президентът току-що ѝ беше предложил мястото на Айра Дюсънбъри, след като Айра се бе изкачил нагоре по стълбицата до главен съветник по националната сигурност. Докато слизаше към центъра за управление на информацията да сподели новината за повишението си, тя едва не се сблъска с някакъв мъж, който излезе от един от кабинетите по коридора на втория етаж. -      Надявах се, че ще имате няколко минути да поговорим, скъпо момиче - каза той. Първата ѝ мисъл бе, че мъжът прилича на някакъв опърпан гробар от Мисисипи. Бузите му бяха покрити с тъмни петънца и носеше измачкан костюм от тънък плат на ивици и жълта папийонка. Джесика нямаше представа кой е той и защо я заговаря. -      Съжалявам, но точно сега бързам - безцеремонно го сряза тя и мина покрай него. - Обадете се на секретарката ми да ви запише час. Той продължи да върви до нея, докато тя крачеше по коридора. В него имаше нещо смътно познато, но не помнеше откъде и защо. Определено не приличаше на човек, чието място е в Белия дом. -      Сега е най-добрата възможност да поговорим, скъпа - настоя той с дядова усмивка. Едва сега Джесика забеляза другите двама, които вървяха след него. У тях нямаше нищо опърпано. Изглеждаха като военни или бивши военни, на около трийсет и пет и в отлична форма. -      Това да ви е познато, скъпа? - попита мъжът, показвайки ѝ златен медальон. Джесика спря да го погледне. Медальонът висеше на тънка златна верижка. Тя имаше подобен в тайно скривалище в пода на спалнята си. В следващия миг с ужас осъзна, че медальонът е нейният. Нейният Мьолнир. -      Всичко приключи, Фрея - каза мъжът. Само най-висшият ешелон на Стария път знаеше истинското ѝ име. Нима беше възможно след толкова години да са разкрили истината? Почти смразена от обзелите я лоши предчувствия, Джесика се опита да запази самообладание. -      Не съм сигурна кого търсите, но моето име е Джесика Бърдуел - със спокоен глас каза тя. - И закъснявам за среща. -      Джесика Бърдуел е изчезнала на седемгодишна възраст, когато торнадо е унищожило дома ѝ в Топека, Канзас - уточни той. - Така и не била намерена, докато не сте приели нейната самоличност преди трийсет и една години. Не беше лесно да проследим следата, но можете да ни дадете по-пълна картина в идните дни. -      Трябва да говоря с президента - заяви тя и се обърна кръгом в пълния с хора коридор. -      Президентът в момента научава за истинската ви самоличност - уведоми я Томи Сомървил. - Никога повече няма да го видите. Той даде знак на двамата мъже зад него и те застанаха от двете ѝ страни. -      На южния вход ни чака кола - каза Сомървил. -      Къде ме отвеждате? - остро попита тя. -      На място, където ще можете да оцените по-простите удоволствия - отвърна Сомървил. - Някога да сте се наслаждавали на залеза над Гуантанамо Бей? Тамошните залези са наистина прекрасни, скъпо момиче. И ще бъдете в чудесна компания. 8 декември Изследователски кораб „Лайтщерн“ Северен Атлантически океан Бурята от североизток най-сетне изгуби свирепата си сила и палубата вече не вибрираше от огромните вълни, които се бяха разбивали над стоманените перила на мостика и дори огънали ги на няколко места, преди да се укротят. Макар че вятърът беше утихнал почти до шепот, зимата беше настъпила с пълна сила и надстройката на кораба блестеше от леда. Въоръжен с чукове и маркучи, екипажът се мъчеше да го разчисти. -      Летателни апарати от юг-югозапад - докладва един от дежурните на мостика. Капитан Петер Бьорклунд погледна радара и видя нещо, което приличаше на цяла въздушна армада, насочила се към кораба. За момент се запита дали не са се натъкнали на голямо военно учение. През следващите минути дежурните в бойния информационен център регистрираха пристигането на цяла ескадрила американски F/A-18 „Супер Хорнет“, следвани от четири ЕА-6В „Праулър“ за електронно воюване. След тях приближаваше рояк хеликоптери МН-60 „Сийхоук“ и дежурните на мостика докладваха, че са въоръжени с изстрелвани от въздуха торпеда и ракети „Хелфайър“. Двайсет минути по-късно сонарът засече ядрена подводница клас „Лос Анджелис“. Застанала до Бьорклунд на мостика, маркиза Антоанет Селест дьо Вилие знаеше отлично защо се случва всичко това. Два часа по-рано беше получила кодирано съобщение от Матисен, капитана на катера, който бе откарал принц Фон Фалкенберг и групата му на малкия остров Манана срещу брега на Мейн. Матисен бе съобщил, че всеки момент на борда ще се качат хора от американската брегова охрана. Преди връзката да прекъсне, той повтори, че няма вест от Фон Фалкенберг след прехвърлянето му на острова и че всички командоси от мисията заедно с командира им майор Йоахим Халворсен са или убити, или изчезнали. Археологът Хялмар Йенсен, който съпровождаше принца, както и личният му прислужник Щайгер също бяха изчезнали. След като прочете съобщението, Дьо Вилие нареди на капитан Бьорклунд да поеме незабавно курс към Фредрикста, Норвегия. „Лайтщерн“ вече се намираше отвъд границата от двайсет морски мили, очертаваща териториалните води на Съединените щати според Конвенцията на ООН за морското право, но Дьо Вилие нямаше намерение да рискува. Докато самолетите и хеликоптерите кръжаха заплашително в небето, две фрегати на бреговата охрана се материализираха от мъглата пред тях и препречиха пътя им. Офицерът на мостика връчи на капитан Бьорклунд радиосъобщение, пратено току-що от американския командващ на надводните сили на Атлантическия флот, с което заповядваше на капитана на „Лайтщерн“ незабавно да спре двигателите и да се предаде. -      Нямат законно право да се качат на този кораб - каза маркиза Дьо Вилие на Бьорклунд. - Вече сме извън териториалните им води. Игнорирайте съобщението. Дьо Вилие вече беше предупредила ключови фигури от европейските правителства, че „Лайтщерн“ може скоро да бъде преследван от американските военноморски сили, и те бяха готови с официални протестни ноти до Вашингтон. Бьорклунд уведоми екипажа, че всеки момент може да бъдат атакувани. Без да се отклонява от курса, той продължи право към корабите на бреговата охрана. Когато сблъсъкът изглеждаше почти неминуем, двете фрегати се дръпнаха и го пропуснаха да мине. -      Както си и мислех - ликуващо рече Дьо Вилие. - Не искат да предизвикат международен скандал. Пер Ларсен седеше зад бюрото в каютата си две палуби под мостика и завършваше писмото до жена си. Ако всичко минеше добре, тя нямаше да го получи, но така поне имаше възможност да излее всичките си измъчени мисли. Следващата им среща щеше да е във Валхала. Той свали бялата си лабораторна престилка и облече зеления комбинезон на техниците, отмъкнат сутринта от пералнята. Тъй като на кораба беше обявена пълна тревога, всеки член на екипажа трябваше да носи шлем и надуваема спасителна жилетка. Шлемът допълнително скри лицето му. Той взе червената кутия с инструменти и излезе от лабораторния комплекс. Хора от екипажа бързаха в двете посоки покрай него, докато той вървеше целенасочено по коридорите и стълбищата, водещи към долните палуби. Никой не го погледна, когато завъртя колелото, за да отвори херметичния люк към отделението е главните двигатели на кораба. „Лайтщерн“ се захранваше от две нови газови турбини LM2500 на „Дженеръл Илектрик“ с мощност четиресет и една хиляди конски сили, разположени една до друга в центъра на отделението. Всяка от тях тежеше дванайсет тона и беше закрепена за стоманена платформа на четиресет и пет сантиметра над палубата. След като влезе, Ларсен завъртя колелото да затвори люка и тръгна по мостчето между двете гигантски турбини. Беше много горещо и ревът им бе зашеметяващ. Стигна до другия край на мостчето и се спусна на палубата. Двама техници със защитни слушалки на ушите проверяваха дюзите за гориво, докато отиваше към ъгъла. Те също не го забелязаха. Между машинното отделение и морето бяха само долната обшивка, скелетът на кила и самият стоманен корпус. Скрит от матросите, той коленичи и отвори червената кутия. Извади от нея смазочно масло и нагласи алармата на цифровия часовник в кутията да звънне след пет минути. Затвори я и я напъха колкото можа по-навътре под стоманената платформа на турбината. После се изправи и разля маслото по палубата. Когато единият от техниците се появи, той видя човек от поддръжката на колене да попива с парцал малкото разлято петно. Застанал на мостика, капитан Бьорклунд гледаше как щурмовата ескадрила се насочва на югозапад, следвана от хеликоптерите и другите машини. Над тях остана само един наблюдателен самолет. -      Очаква ни спокойно плаване до Фредрикста - каза маркиза Дьо Вилие, когато слънцето надникна между разкъсалите се облаци. Бьорклунд тъкмо бе обявил край на тревогата, когато пластичният експлозив, направен от Пер Ларсен с материали от лабораторията, експлодира под дясната газова турбина на „Лайтщерн“. Насочената нагоре ударна вълна изхвърли дванайсеттонния двигател на четири и половина метра до горната палуба. А от насочената надолу вълна в стоманения корпус зейна шестметрова дупка. Дванайсет минути по-късно изследователски кораб „Лайтщерн“ беше изчезнал. Капитан Бьорклунд бе единственият офицер сред дванайсетте членове на екипажа, спасени в ледените води от американската ядрена подводница „Тимбървил“. 8 декември Медицински център на щата Мейн Портланд, Мейн -      Наричайте ме Айра - каза новият съветник по националната сигурност, докато прекосяваше стаята към леглото на Маколи и стискаше ръката му. - Президентът ме помоли да дойда и да изразя личната му благодарност за важната роля, която изиграхте в помощ на страната - заяви с тържествен тон, сякаш правеше официално обръщение. - И да предам пожеланията му да се възстановите напълно. Главата на Маколи беше омотана в бял бинт, който покриваше трийсет и двата шева на скалпа му, и той още се чувстваше замаян след всичко, през което бе преминал през последната седмица. Животът преди Гренландия му се струваше далечен спомен. Усмивката на Дюсънбъри бързо се смени със скръбна физиономия. -      Разбира се, президентът бе дълбоко натъжен, когато научи за смъртта на приятеля си Джон Лий Хенкок, която бе потвърдена от нашия спасителен екип в Гренландия. Той ще бъде погребан с пълни военни почести в Арлингтън. Барнаби погледна Дюсънбъри и си помисли, че той му прилича повече на пропаднал турски борец, отколкото на старши президентски съветник. Макар че в стаята беше направо мразовито, Дюсънбъри се потеше обилно, а копчето на панталона му беше разкопчано, сякаш току-що е излязъл от състезание по надяждане. Айра се обърна към него. -      А благодарение на вас, доктор Финчъм, ние арестувахме четиринайсет от куриерите, носещи контейнерите с вирусите към мишените от първата фаза. Някои от тях вече бяха изпразнили съдържанието им във водоемите, но въз основа на уверенията ви, че доктор Ларсен е сменил вирусите с безвредни, решихме да ги оставим да си мислят, че са изпълнили целта си. Когато нищо не се получи, началниците им ще приемат, че вирусите не са подействали. -      Блестящо - каза Барнаби. -      Моят екип искаше да ви попитам дали доктор Ларсен не е оставил някакви лабораторни записки и клинични данни за тези генетични формули - продължи Дюсънбъри. - Не бихме искали тези тайни отново да попаднат в неподходящи ръце. А само в ръцете на нашите учени, помисли си Барнаби. -      Ларсен беше истински откривател - каза той, - но по-важното е, че беше порядъчен и съвестен човек. Не можа да понесе какво бяха направили с откритията му и според него те са твърде важни, за да бъдат притежавани от някоя група или правителство. Сподели, че е унищожил формулите си. Дюсънбъри не успя да скрие разочарованието си. -      Нима твърдите, че научните му открития са умрели с него? -      Точно така, но тъй като говорим за важността на научните открития, двамата с доктор Воан се каним да обявим нашето откриване на гробницата на Лейф Ериксон наред с неопровержими доказателства, че той е стигнал до бреговете на Масачузетс през хиляда и пета година. Дюсънбъри извади тубичка с хапчета против киселини и метна четири в устата си. Секунди по-късно прочувствената му физиономия се появи отново. -      Със съжаление трябва да ви уведомя, доктор Финчъм, че сме принудени да наложим пълно информационно затъмнение относно всичко, свързано с откриването на гробницата. -      И защо? - остро попита Барнаби. -      Поради съображения, свързани с националната сигурност - отвърна Айра. -      Националната сигурност ли? - повиши тон Барнаби. - Та той е мъртъв от хиляда години. -      Всичко свързано с ордена на Стария път и плановете му трябва да остане потулено. В момента се опитваме да открием кои лидери сред европейските ни съюзници са негови членове. Оказа се, че дори мой колега от Белия дом е членувал в тази организация. Айра си спомни последния път, когато видя Джесика, докато я извеждаха с белезници от Белия дом. Запазила спокойствие, тя му се стори по-прекрасна от всеки път. Погледна отново към Лекси и си помисли, че археоложката е замесена от същото тесто. -      Вече знаете, че Стария път има мрежа от влиятелни последователи по целия свят - продължи той. - Те вярват, че Ериксон е бог. Ако го обявите за човека, открил страната ни, това ще им даде още по-голяма власт и влияние. -      Майтапите се - каза Барнаби. -      Тъкмо обратното - увери го Айра. - Тази сутрин секретарят на Вътрешна сигурност изрази силната си тревога, че огласяването на тази информация ще доведе до голям смут в цялата страна. -      За секретар Анунцио ли става дума? - поинтересува се Барнаби. -      Да, разбира се. -      Иначе казано, президентът не иска да изгуби гласовете на американците от италиански произход на следващите избори. -      Това е скандално твърдение - изтъкна Дюсънбъри. - Надявам се, че сте готов да се извините. -      Поредната проява на кураж по бреговете на Потомак - обади се Маколи от леглото си. -      Моля, благодарете на президента от наше име - намеси се Лекси и тръгна да изпрати Дюсънбъри до вратата. -      Веднага щом се оправите, генерале, бихме искали да уговорим посещение в Овалния кабинет, за да може президентът лично да изрази благодарността си - каза Айра. -      Между срещите с Кралицата на розите и носителя на медал за най-розово прасе - промърмори Барнаби. -      Приятно пътуване - пожела Лекси, като почти избута Айра навън и затвори след него. -      Е, това беше - въздъхна Маколи и отпи глътка вода през сламка. -      Вместо да споделя най-голямото археологическо откритие на нашата епоха, ми заповядват да си затварям устата - възнегодува Барнаби. -      Няма да продължи вечно - успокои го Лекси. Маколи се усмихна на Барнаби. -      Междувременно имате задължения като научен ръководител - подхвърли той. -      Да, така е - съгласи се Барнаби. - Чувал ли си се с приятеля си от ЦРУ Сомървил, откакто те върнахме на Монеган? Маколи кимна. -      Екипът му чистачи е пристигнал, преди бурята да утихне напълно. Томи твърди, че заличили всичките ни следи. Всичко е така, както си беше, преди да отидем. -      Ами Крис? - попита Лекси. -      Версията е, че е изчезнал в бурята - отвърна Маколи. - Ще бъде погребан тази седмица в гробището на острова. -      Аз ще отида - заяви Лекси. -      Аз също - присъедини се Маколи. -      Значи криптата отново е запечатана и скрита - рече Барнаби. -      Да - потвърди Лекси. -      За още хиляда години? - предположи Маколи. -      Ще видим - промърмори Барнаби. 25 декември Лагер „Делта“ Център за задържане в Гуантанамо След пристигането си в лагер „Делта“ в Центъра за задържане в Гуантанамо на 8 декември Фрея бе поета от екип жени от съвместните спецчасти, получи затворническо облекло и беше настанена в килия в отделението е най-строга охрана. Малкото единично помещение се наблюдаваше денонощно е камера. Началният разпит започна на следващата сутрин. Състоеше се от две тричасови сесии, разделени от трийсетминутна обедна почивка в килията. Разпитът се водеше от две опитни в работата си жени. Фрея не изрече нито дума през първите шест часа. През следващите дни върху нея бяха приложени различни техники на разпитване, целящи да предизвикат интелектуални или емоционални реакции. Фрея продължаваше да мълчи. След десет дни разпитите бяха прекратени. Прибягнаха до услугите на млад агент, който бе постигал успех в установяването на емоционални и романтични отношения с няколко калени дейци на „Ал Кайда“, да се опита да създаде приятелски контакт с нея. Когато усилията му се провалиха, агент от женски пол, добре владееща техники за психологически натиск и заплашване, в продължение на няколко дни се мъчеше да пробие защитната ѝ черупка. За разлика от другите новодошли в центъра, чиито емоции варираха от открита омраза към Съединените щати до войнственост и депресия, Фрея упорито отказваше да покаже каквато и да било емоция, независимо от провокациите. На третата седмица от затварянето ѝ се взе решение да се прибегне към допълнителни техники, одобрени от Министерството на правосъдието, сред които лишаване от сън и добавяне на малки дози мидазолам, триквинуклидинил бензилат и темазепам в храната ѝ. Това бе последвано с пускане на силна рап музика в килията, промени на температурата и два- найсетчасови разпити без прекъсване. Никоя от техниките не постигна успех. Тя продължаваше да мълчи. Според разпитващите единствените видими емоции бяха описвани като „спокойствие, сдържаност, почти безметежност“. В Лангли започнаха пълно разследване, което трябваше да установи коя е тя и как е приела самоличността на дете, загинало при торнадо в Канзас през 1982 г. Успяха да проследят хората, приели ролята на нейни родители, докато е растяла в Мерсед, Калифорния. Двамата уж загинали при инцидент с лодка, докато Фрея учела в „Корнел“, но телата им така не били открити и агентите подозираха, че смъртта им е сложна постановка. Разследването продължаваше. Без непосредствена заплаха за националната сигурност от страна на Ордена на Стария път беше решено затворничката да не бъде подлагана на специалните техники за разпит в центъра, включващи давене, хипотермия и пози, усилващи стреса. Не ѝ беше позволено да общува с другите задържани и остана в единичната си килия. На Бъдни вечер Томи Сомървил седеше сам в кабинета си в Лийсбърг, Вирджиния, когато му се обади заместник-директорът и го помоли да се качи на самолета до Гуантанамо. -      Вече не знаем какво да правим - каза той. Сутринта на Коледа Сомървил отлетя от военновъздушната база „Андрюс“ и след два часа и половина кацна в Гуантанамо. Поиска да се срещне със задържаната Фрея в някаква по-ведра среда от затворническата ѝ килия. Час по-късно се срещнаха на обяд в офицерския клуб на базата. Фрея беше съпровождана от двама стражи, които останаха прави на три метра от масата им. Тя беше облечена с дочен комбинезон, прясно колосан и изгладен. През големите панорамни прозорци с изглед към морето Томи виждаше как вълните галят нежно пясъка на плажа. Точно под тях свободният от смяна персонал плуваше в олимпийския басейн на клуба. До масата им се появи чернокож сервитьор със сребърен поднос с пресни скариди, риба тон и миди. -      Как ти харесва престоят тук, скъпо момиче? - попита Сомървил. Широко разположените ѝ сини очи бяха почти трескаво ярки, лицето ѝ му напомняше за портретите на Пиер-Огюст Реноар, които бе виждал в Париж. Беше отслабнала, пищните вечери в ресторантите на Джорджтаун се бяха стопили, оставяйки фигурата ѝ стройна и изваяна. Тя не отговори на въпроса му. Той направи още няколко опита да подхване разговор, докато се хранеха. През повечето време тя гледаше към морето. Когато изпи последната си глътка кафе, стражата пристъпи напред да я отведе обратно в килията ѝ. -      Сбогом, скъпо момиче - рече Сомървил. - Много съжалявам. Фрея му се усмихна, след като стана да си върви. -      Защо? - попита тя. Бележки [ ←1 ] 1 Каменна плоча с рунически текст, открита в Минесота през 1897 г. и обявена за фалшификат. - Б. пр. [ ←2 ] 1 „Голямата стъпка“, човекоподобно същество от северноамериканския фолклор, подобно на йети. - Б. пр. [ ←3 ] 1 Шекспир, Хамлет. 1:5. Превод Валери Петров. - Б. пр. [ ←4 ] 1 Офицерски чин в германската армия, отговарящ на капитан. - Б. пр. [ ←5 ] 1 Не го убивай (норвежки). - Б. пр. [ ←6 ] 1 Вариант на името Один. - Б. пр. [ ←7 ] 1 Филм (с Грегъри Пек в главната роля) по едноименната книга на Айра Левин за укриващи се в Бразилия нацисти след Втората световна война, извършващи генетични опити. - Б. пр. [ ←8 ] 1 По-бавно, глупако. - Б. пр. [ ←9 ] 1 Денят на Колумб - вторият понеделник на октомври (в САЩ); Възпоменателен ден - последният понеделник на май. - Б. пр. [ ←10 ] 1 Смърчът тшико (Tjikko) не е отделно дърво, а т.нар. клонингова колония или генет - дървета, които се размножават вегетативно и затова всички представители на колонията имат един и същи генетичен код, като на практика са едно и също дърво. Възрастта на колонията е определена на около 9550 години. - Б. пр.