СВИРЕПИЯ 14 ОТМЪЩЕНИЕ
Ричард Марчинко Джим де фелис Първо издание
 Преведе от английски Венцислав Градинаров 
 Корица - "Елзевир"
книга е издадена от "Атика" Предпечатна подготовка и печат "Атика". формат 32/84/108. 20 печатни коли. София, 2005
Всички права на българското издание са запазени за АТИКА, ЕТ "Ангел Ангелов".
тел. 0888 925482 e-mail: attika@tea.bg www.attika.dir.bg
ISBN 954-729-223-4 ISBN 978-954-729-223-9

Сканирал и обработил: Сергей Дубина

файлов източник: dubina.dir.bg

18 март 2008


Част първа
MOI?*
"Избегни атаката, освен ако нямаш предимство." фелдмаршал Морис Саксонски, "Размисли", 1757 г. **
------
* Аз ли? (фр.)- - Б. пр.
** Maurice Comte de Saxe (1606-1750) - френски пълководец. - Б. пр.

Посвещава се на 180 000 -те служители на Министерството на отбраната, които всеки ден се изправят пред нови предизвикателства, и на всички изпълнители на ответни мерки, които трябва да са готови за действие дори невинаги да успяват. Те напълно разбират изискването да се работи двадесет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата.
Глава
1
Това беше най-обикновен товарен влак - голям, бавен и грозен, и пищеше като свиня. Писъкът не притесняваше мирните жители на град Леназа на няколко мили от Канзас. Всъщност повечето от тях не се притесняваха за нищо, защото хъркаха в леглата си. Влакът постоянно присъстваше в сънищата им, тъй като минаваше оттук всяка нощ около 2 часа.
Тази нощ влакът малко изпреварваше разписанието. Но аз и момчетата щяхме да се погрижим за това.
Искам да кажа, момчетата и момичетата. Да не забравям Трейс Далгрен. Точно в този момент тя висеше от едната страна на хеликоптера "АН-6 Литъл Бърд", който се спускаше към въпросния товарен влак. Аз висях от другата страна и се стараех максимално да покажа, че съм от търпеливите. Това се налагаше, защото пилотът срещаше огромни трудности да лети със скоростта на влака - полезна предпоставка за предстоящата цел: да се прехвърлим върху покрива на локомотива. Влакът ускори по склона надолу и за да обърка нещата още мъничко, метеорулогът пак се беше оплескал и спокойната и ясна нощ, която поръчах, се оказа по-ветровита от ада и също толкова мъглива. Заклех се, че следващия път ако ми се прииска да се возя, ще се кача на влака като обикновен скитник.
- Можем ли поне да застанем над влака, бе? - ядоса се Трейс. - Оттук виждам само земята.
Обикновено надеждна и кристално ясна, нашата сис
тема за връзка с кодирани сигнали също имаше проблеми, защото бръмчеше, пукаше и изкривяваше гласа й.
Хеликоптерът се раздруса и рязко премина надясно от локомотивите, но вместо да зависнем над тях, се озовахме над една от цистерните с химически вещества. Скачането върху цистерна не е особено удобно - ако не се досещате защо, намерете някоя много голяма канализационна тръба и се разкрачете върху нея. Нашият пилот беше бивш летец от групата за специални операции към 106-и полк - таксиметровата служба за специални операции на армията, но това или е било много отдавна, или тази нощ не му вървеше.
Именно цистерните бяха поводът за нашето присъствие. По една случайност в тях имаше една и съща основна съставка - цианиден газ, или казано по-технически, хлорциан, което е другото име на цианогенхлорида. Сам по себе си хлорцианът е просто газ за разпръскване на тълпи -съсипва ти очите и те задушава, понякога до смърт. Загрей го, за да се разгради, и му позволи контакт с вода и получаваш циановодород, познат най-добре като газа, който нацистите са използвали в опитите си да унищожат една немалка част от човешката раса.
Точният ефект от взривяването на дузина цистерни с това вещество би зависил донякъде от късмета, защото, ако поставиш зарядите където и да е, ще получиш само много неприятен смог и екологична катастрофа, каквато не сме виждали от Чернобил насам. Ако знаеш какво правиш, като ги взривяваш, можеш да избиеш половината от населението на този щат.
Аз нямах за цел да ги взривявам. Не и в буквалния смисъл. Влакът имаше роля в едно учение на "Червената клетка", което измислих за проверка на процедурите за известяване на Службата за гражданска сигурност, както и на различните нейни зависими и недотам зависими агенции. Предполагаше се, че влакът се намира под тяхната охрана и власт, добре защитен от терористи и маниаци, а да не говорим за пътуващи по въздуха скитници с импровизирани взривни устройства и съответната умствена нагласа.
- Трябва да сме над първия локомотив - казах на пилота. - Преди тунела.
- Опитвам, скипере.
- Опитай пак.
Най-после хеликоптерът прехвръкна напред и под обувките ми се появи относително дълго плоско парче от дизелов локомотив. Отключих изискания френски карабинер на осигурителния колан и направих крачка напред така леко и естествено, сякаш слизах от ескалатор в магазин.
И ако мислите, че това е наистина толкова лесно, значи ще мога да ви пробутам морски курорт в Сахара.
Почувствах се като котка, скочила на седалката на мокър мотоциклет, който се движи с около сто километра в час. Краката ми тръгнаха нанякъде, но успях да се хвана за ръба на покрива, върху който скочих. А Трейс се спусна грациозно като дама, каквато си е. Гъвкава като котка, тя застана на крака, извърна се и ме погледна, сякаш за да попита "Е, какво толкова има?".
Локомотивите бяха три, насочени напред. Двамата с Трейс се намирахме на първия, точно пред вентилатора за спирачките, което е големият охладител по средата на машината. По принцип хората, които конструират локомотиви, не се замислят много за онези, които ще се возят отгоре им, а това означава, че придвижването по тях и слизането при скорости около сто километра в час не е особено лесно. Нещата ставаха още по-интересни поради намокрения от дъжда покрив. Трейс се подхлъзна и се пльосна разкрачена. Вместо да се радвам, както може би трябваше, аз я сграбчих за крака, за да я спасявам, и също се подхлъзнах. Успях да се хвана за някакво желязо на ръба на покрива. Точно когато влязохме с рев в тунела.
Ако не се бях държал на нокти за Трейс, останалото щеше да е лесно: леко пързаляне и щях да падна на двата си крака върху пътеката от външната страна на кабината. Но заради Трейс, вятъра в тунела и лигавата мръсотия по мократа решетка, на която стоях, открих, че мога да се пързалям във всяка друга посока освен желаната от мен. Ако някога сте опитвали да хванете кално прасе в локва, докато ви въргаля ураган, ще разберете какво искам да кажа. Трейс изведнъж се плъзна надолу. Тъй като реших, че пада, пуснах другата си ръка, за да я хвана, и отлетях от покрива.
Очаквам, че повечето, които четете тази книга, знаете по-добре и от самия мен кой съм, но нека направим кратък преглед за онези сладури, дошли в "Света според Свирепия воин" без карта, без памперси или, което е по-важно, без да са чели ЗАДЪЛЖИТЕЛНИТЕ ЗА МОМЕНТАЛНО ПРОЧИТАНЕ книги от "Свирепия" до "Жестоки мерки".
До вчера - е, на мен ми се струва, че сякаш беше вчера - ритах комунистически мърляви задници и режех гърла в джунглите на Виетнам. Там беше като в ада, както се вижда от "Свирепия". Превъртим ли лентата напред с висока скорост, ще преминем планини от лайна и бюрокрация и ще стигнем до онази част, когато създадох "ТЮЛЕН-група шест", или антитерористичната група на ВМС - нещо като "Делта форс", но с плавници и повече финес. След три години като командир на "Шестицата" най-после кипнах лайната на достатъчно хора и силните на деня по онова време намериха начин да ми го вкарат и да ме избутат в глуха линия. Не че останах дълго в тази поза -успях истински да ги ядосам с малката група, наречена "Червената клетка". Тя беше създадена като опит да ритнем Военноморските сили в задника - да предупредим всички, от лъскавите адмирали до моряците и командирите на кораби, за опасността, която представляват терористите. В наши дни е съвсем очевидно на какво са способни те, но през 1984 г. съвсем малко хора разбираха опасностите от вманиачените боклуци, които са убедени, че религията дава зелена светлина за убийства и хаос. Не че познаването на възможностите им по някакъв начин е подобрило сигурността, но това е тема за друг разговор.
"Червената клетка" привлече внимание по две причини - "взривяването" на ядрените подводници и президентския самолет бяха само началото. Привлеченото внимание неизбежно ядоса тъпаците и ме завряха по измислени обвинения в един федерален дом за такива като мен - абсурдно подценени.
След това нещата станаха истински интересни. Оказа се, че след като официално съм низвергнат, услугите ми са крайно необходими. Предполагам, че тайната на напредъка в живота е да те чука който трябва.
Майната му. Аз не вземам пленници и не бутам аван
ю
та. Тайната на моя успех е добрата стара американска рецепта: работи два пъти повече от другите. Но това е обяснено в другите ми книги и затова преминаваме към съвсем близкото минало, да кажем, трите седмици, които ме доведоха тук, в Леназа'.
През годините съм добил известно реноме и може би дори слава на човек, който з'нае цвета на лайното си, като стане дума за борба с терористи и за сигурност. И макар да признавам, че ядосвам известен процент хора - обичам да казвам, че съм страхотен психолог, но без никакви маниери, - друг процент хора разбира, че ако искаш да подобриш сигурността, трябва да викнеш Дик Разрушителя, чийто талант и частна фирма са на разположение срещу подходящо заплащане. Което накара Рич Армстед от Службата за гражданска сигурност да вдигне телефона една хубава пролетна сутрин и да позвъни като камбанка на истински вашия приятел във Вила "Свирепия". Обясни, че отделът му и няколко местни служби работят за подобряване на сигурността срещу тероризъм. Незабавно схванах картинката - Рич иска Дики да повтори "Червената клетка".
- Не - отговорих. - Вече не съм в бизнеса с ядосване на разни хора. Сега ги убивам, ако ми се пречкат.
Рич се засмя, но аз не се шегувах. Определено не и за проверката на системите за отбрана. Ако показваш на хората колко е калпава защитата им, само ще ги ядосаш и за съжаление обикновено това не ги кара да я подобрят.
Трябва да гледаме на тези неща така: ако организациите са достатъчно умни да поемат конструктивна критика, нямаше да са толкова осрани.
Но Рич не се предаваше. Пробута ми онези глупости, че страната се нуждаела от мен, след което пусна името на президента и настоя да говорим лице в лице. И за да е сигурно, че не съм забравил пътя, изпрати лимузина.
Е, именно нейният клаксон ме безпокоеше от улицата.
Рич се обади в особено лош ден за неговия офис и за връзките му с обществеността, защото един парцалив вестник на име "Ню Йорк таймс" пусна статия за пропуските в охраната на държавните железници. Рич истински се ядосваше, че новинарите всъщност са пуснали фактите точно
п
както са, тоест ако терористите са нямали план как да развалят деня от сутринта в САЩ, сега вече го имаха.
Той прикриваше чувствата си доста добре, като се усмихна и се ръкува с мен, и дори опита да ме поласкае, че изглеждам в отлична форма. Мисля си, че се издават именно като почнат да питат дали все още блъскаш гладиатора. (Аз го правя.) Усмихна се, кимна и мазен като уличен продавач взе да ми раздува сълзливата история колко били объркани нещата със сигурността в цялата страна. Естествено, това доведе до въпроса дали бих дал малко от себе си, за да ги оправим. От преддверието се чуваха цигулки и щом Рич спря, долових химна.
Може и да не съм по-мъдър, но определено съм по-стар от времето с "Червената клетка". Предлагах услугите си зад граница срещу подходящ хонорар, без задръжки и без въпроси. Винаги ме е бивало най-много да удрям боклуците в дома им и да отбивам неприятностите още в началото, поради което казах на Рич, че именно това има смисъл в дългосрочен и краткосрочен план, и във всякакъв план между тези две крайности. Щом Чичо Сам е решил, че трябва да сключим договор за разнообразни услуги, които по една или друга причина не могат да се изпълняват от службите, аз винаги с удоволствие върша каквото трябва за добрия чичко.
Рич се изправи, ухили се и стисна ръката ми, докато се договаряхме.
- Обади се, като си готов да започнеш - каза той.
- Не чакай до телефона.
Оставих го ухилен. Телефонните обаждания от стари приятели започнаха пет минути след като излязох от офиса му и продължиха безспир. Добре действаха: дълг и чест, отговорност, нужда по време на криза. Направо ме просълзиха. Най-силното беше петминутният разговор с президента на Съединените щати, който протече горедолу така:
- Трябваш ни, Дик.
- Да, сър.
И така, съгласих се. Пък и нямаше как. Толкова много звъняха, че не оставаше време да поръчам дори една пица по телефона.
Ние, свирепите воини, май никога не се научаваме. Сви
ках някои от обичайните заподозрени, направих планове за привличане на нови, взех карта на САЩ и тръгнахме.
Точно така се озовах кацнал като сърфист върху дизеловия локомотив, който летеше с рев през равнината около Мисури, и се преструвах на терористбокдук, решен да хвърли кал в лицето на единствената суперсила в света.
Или по-скоро отлетях от горепосочения дизелов локомотив с перспективата да се превърна в поредния боклук, каквито се срещат из тунелите.
Ударих с длан по корпуса на машината с надеждата да се хвана за тръбата, която минаваше към задната част. Видях се в мислите си да скачам като Тарзан на съседната платформа.
Това беше в мислите ми. В реалния живот пропуснах напълно. Гръдният кош и брадичката ми се блъснаха в машината. Ръката ми се удари в нещо друго, което стиснах отчаяно, сигурен, че най-после земното притегляне е намерило начин да срита задника ми.
За щастие, не успя, макар че ме нарита почти по всички други места. Хванал се бях за страничната опора на металната стълба на кабината и предмишницата ми висеше между едно от стъпалата и корпуса. Блъснах се в него близо двеста пъти, без да успея да се изправя, когато излязохме от тунела. След, струва ми се, адски много време успях да се набера по стълбата - вертикален, охлузен, но неперфориран.
А къде се намираше Трейс през цялото това време?
Смачкана като лайно в тунела?
Да, ама не. Успяла беше някак си да се промъкне зад кабината, да се претърколи върху мен и да се озове на малката площадка отзад, над устройството за скачване. Като всяка жена - спасяваш й задника, а тя после те мачка.
- Свърши ли, или още ще се ебаваш там? - изграчи тя в ухото ми, когато се срещнахме на обиколната пътечка около талията на локомотива.
- Готов съм - изгрухтях.
- Какво?
Това каза, но не я чувах, а и не виждах добре устните й в приглушената светлина. Моят микрофон се беше отчупил по време на прекатурването ми, въпреки че тогава не го
осъзнавах. Добрахме се до предния локомотив без нови приключения и застанахме близо до вратата на кабината.
Ако бяхме истински терористи, можеше да хвърлим зашеметяваща граната в кабината и да убием двамата машинисти. Или пък да ги очистим с автоматите си - трудно е да се каже какво щяха да измислят откачените ни мозъци. Но "Червената клетка" имитира само деликатни терористи и за да избегнем наранявания, се бяхме обзавели със спрей-пипер, а истинските оръжия криехме под черните си дрехи. Газът си беше безвреден за околната среда, одобрен за ползване от терористи от Министерството на околната среда, както и от еколози по цял свят. Дори "Грийнпийс" го одобряват.
Стиснах дръжката на вратата. Отвори се по-леко, отколкото очаквах. Трейс влетя през нея.
- Служба за гражданска сигурност - изкрещя тя. -Спирайте влака, мамицата ви!
В кабината имаше двама души. Първият изглеждаше сякаш ще получи удар.
Вторият извади револвер.
С гледката откъм неприятния край на огнестрелно оръжие никога не се свиква. Можеш да се тренираш и след време да свикнеш и да не се шокираш чак толкова, но пищовът си е пищов и смъртта си е смърт. От време на време се събират под формата на късче олово, задвижено с висока скорост. И затова, ако се случи, действаш веднага и не задаваш въпроси. Спреш ли, за да задаваш въпроси, може да не си жив да чуеш отговорите.
Затова Трейс реагира, реагирах и аз и всичко приключи с един много сълзлив машинист.
И така му се падаше, защото успя да стреля веднъж, задникът му със задник.
Полковник Джеф Купър - първокласен пистолетаджия и инструктор - обучава хората си на "интуитивна стрелба". Този метод гарантира успешен изстрел при близък бой или в много натопорчена ситуация. Ако машинистът беше изстрелял няколко милиона патрони с уважавания полковник, несъмнено нашият разказ щеше да завърши различно.
Но все пак трябва да му дадем няколко точки за опита. Първият куршум мина достатъчно близо до панталона ми. Втори не последва, защото двамата с Трейс затиснахме машиниста на пода. Чувствах се адски щастлив, че не ме удари рикоширалият куршум. Всъщност машинистът нямаше вина, че стреля. Ние не бяхме му казали, че правим учение, пък ако някой опита да се качи на моя влак посред нощ, вероятно ще сторя същото.
Е, не точно същото. Аз приемам много присърце съветите на полковник Купър.
И двамата машинисти получиха пълни дози спрей в лицето. Стрелецът започна да се мята по пода и да крещи като луд. Другият припадна. Това не попречи лицето му да се оцвети в пурпурен цвят и от очите му да рукнат сълзи, но дори и така, в тази ситуация, реакцията му вероятно беше съвсем логична.
След като ги осигурихме - вързахме им ръцете с пластмасовите опашки, каквито има навсякъде, - влакът премина под наш контрол. Представете си колко пари щяхме да си докараме с десетте цистерни, товара им и трите локомотива в eBay*. Но този месец нямах проблеми с паричните потоци и тъй като целта на учението не беше да крадем, проверих местоположението ни според сателитната позиционираща система, след което отпуснах газта и натиснах леко спирачките.
Трейс измъкна мобилния си телефон и изпрати сигнал до втората половина на нашия екип, който ни чакаше по-надолу по линията. След това извади от жилетката си бутилка вода и я даде на машиниста, който опита да ни убие, и му нареди да си изплакне очите. Очевидно за да намалим дискомфорта му и да не позволим да се нарани в опитите да се изправи, бяхме вързали ръцете му отпред.
- Провеждаме учение - каза му Трейс. Изсипа патроните от револвера "Колт" с къса цев, каквито някога предпочитаха детективите - и го завря в колана му. - Съжаляваме, че ви наранихме.
Той изръмжа нещо, което не разбрах заради писъка на спирачките, но схванах, че не приема извинението й докрай.
Като спряхме влака, Дани Барет и други двама членове на нашия екип вече бяха завили по близкия помощен път и идваха с пикапа покрай линията.

---
* Интернет сайт за продажби на търг. - Б. пр.

 Носеха дузина ИВУ, или импровизирани взривни устройства, задействани с малки радиоприемници. В други обстоятелства деловият им край щеше да се състои от експлозив С-4 или нещо подобно. С-4 е обикновен пластичен заместител на динамита и е толкова стабилен, че се кълна, и да го запалите, няма да избухне. Разбира се, не бих скачал върху него в опит да го загася. За да избегнем истински впечатляваща катастрофа, сложихме на мястото му по-слаби, но не по-малко ефектни фойерверки.
Знам какво си мислите: "Дик, та ти можеш да се сдобиеш с С-4. По дяволите, можеш да вземеш каквото си решиш. Изтичай до магазина в Агенция безименна, измъкни кредитната карта и с удоволствие ще ти напълнят количката." Знаете ли, прави сте. И за да покажа какво могат да сторят истинските танга - друга дума за терористи, -ние си бяхме взели С-4 предишния ден с любезното съдействие на екипа сапьори от една съседна полицейска служба, но ще я оставим без име от съображения, които скоро ще станат ясни. Посоченият по-горе сапьорски екип използваше истински експлозив С-4, за да осигурят малко реализъм при обучението на хората си. Това не е проблем, даже е похвално. Но държаха експлозива в участъка. От опит знам, че едно от най-несигурните места в повечето общини е местният полицейски участък и същото се случи и сега. Дани и още двама от нашия екип, Шон Мейко и Фред "Хълк" Годард, проведоха учение с голяма доза измама и почти никакви усилия - точно както Дани обича още от периода си като детектив във Вашингтон.
Шон и Хълк бяха новите стрелци, наети за пушечно месо от мен, с помощта и сътрудничеството на Дани и Трейс. Шон станал тюлен само на двадесет и две години -това не е рекорд, но е близо до него. Служил с "Тюлен две" и "Тюлен шест", след това започнал свободна практика за правоверните ни приятели - Християните в действие, или ЦРУ* - в Ирак и някъде в Централна Америка, даже и самият Шон не е сигурен къде точно е бил. Къде си работил не е непременно доказателство за характера ти,
но Шон се оказа идеален за "Червената клетка II" и изключително удобен в случая.
---
* Christians In Action от съкращението за ЦРУ (CIA - Central Intelligence Agency). - Б. пр.

 Преди да се присъедини към малкия ни екип, е работил с една тактическа група в Мисури и изпълнявал програма на посочените по-горе християни. Той не само знаеше какво представлява С-4, но и къде се намира.
Хълк е един от истинските бивши тюлени, който смята за смешно, че било време старите пръдльовци да отстъпят и да оставят играта на младите. Заплашвах да го сложа на коляно и да го напляскам по дупето с бейзболна бухалка, но първо трябва да го фрасна с нея по главата, защото е около два метра висок и ако тежи под сто и шестдесет кила, значи борецът, чието име му служи за прякор, носи женско бельо.
Дани и Хълк се представили в участъка като бояджии и казали, че предишния ден лейтенантът им заръчал да дойдат за оценка. Шон влязъл минутка след тях, за да се интересува за разрешителното си за оръжие, с което имал проблеми, но всъщност, за да им окаже помощ и да отклонява вниманието, ако се наложи.
Номерът с ремонта май е най-старият в Библията. Разбира се, същия ден лейтенантът беше в отпуск, но историята подбрахме много внимателно. В местния вестник имаше статия, че окръжните власти са решили да освежат сградата на участъка и приемат оферти. Дани беше се обадил предишния ден и оставил две съобщения "от бояджиите" на онзи на рецепцията и на секретарката на лейтенанта и ако някой зададеше въпроси, секретарката можеше да се почеше по главата и да каже:
- А, да, онези.
Но никой не задал въпроси. Дани извадил бележник. Хълк измъкнал лазерен метър и започнали да мерят, сякаш готвят оферта.
Трябвали им само пет минутки, за да стигнат до съблекалнята, където се пазели взривните материали. Иска ми се да кажа, че там ги е посрещнала въоръжена охрана, която е трябвало да преодолеят. Моите момчета надвили само заради силната си воля и кураж, след което взривили вратата на сейфа с оръжието и офейкали с играчките.
Иска ми се да го кажа, но, разбира се, това не е исти
на. Кражбата на експлозива С-4 включвала разходка до отворен метален шкаф, леко навеждане и изтребване на материалите в чантата с инструменти на Дани.
Когато Дани ми разказа всичко - а и го гледахме и на дигиталната миникамера, която носеха за документиране на операцията, - заяви, че тази операция е била най-опасната от всичко досега, защото такова навеждане лесно би му докарало болки в гърба.
Тъй като не искахме да объркаме бюджета на участъка, ние върнахме експлозивите след няколко часа, като ги оставихме на бюрото на шефа с малка бележка как сме ги взели. Тази част на нашата лудория изпълни най-красивата чистачка, която светът е виждал. Тя остави експлозивите и излезе с две лъскави полицейски значки - справедлива размяна, ако питате мен.
А за детонатори истинските терористи може да влязат в интернет, във веригата "Хоум шопинг за боклуци", и да си купят високотехнологични неща, но тъй като ние работехме за правителството, тръгнахме по евтиния път: в местния "Рейдиошак"* ни продадоха с удоволствие оборудването, като си мислеха, че ще използваме предавателите за самолетче с радиоуправление. Най-трудната част от сделката беше да запомним кой фалшив номер да дадем на онзи зад гишето, за да ни включи в списъка за продажби по телефона точно когато вечеряш.
Когато влакът спря, Дани и неговите момчета включиха видеокамерата от пикапа, за да снимат с цел обучение. След това изтичаха и се качиха на цистерните, за да залагат зарядите. Аз и Трейс заедно с двамата задържани от нас машинисти слязохме от локомотива и с маршова стъпка се отправихме към близкия търговски център от другата страна на помощния път. По време на разузнавателната мисия за събиране на данни бяхме открили един "Дънкин донътс" с маси за пикник до паркинга отзад. Не можех и да мечтая за по-добър полеви щаб. Купих кафе и вредни за сърцето понички на двамата машинисти, срязах пластмасовите белезници и ги сложих да седнат до една маса и да наблюдават остатъка от нашите действия. Половината от заведението представляваше магазин за сладолед "Баскин Робинс" и Трейс дойде, като облизваше фуния с много топки тъмен шоколадов сладолед.
---

* Верига магазини в САЩ за радиооборудване и електроника. - Б. пр.

- Това ще ти струва две мили повече утре сутринта - предупредих я.
- Струва си - измърка тя и прекара език по сладоледа. Усмихнах се на машиниста, чиито очи за малко не изпаднаха от местата си.
Вятърът утихна, облаците се разпръсваха и луната светеше достатъчно, та да не се налага да използвам очилата за нощно виждане. На три четвърти от кафето телефонът на колана ми започна да вибрира. Отворих го и се натъкнах на Ал "Док" Трембли, един от първите тюлени в "Червената клетка".
- Ей, куродъх педал, да ти го начукам - каза той.
Етикетът на нашето общуване включва подобно красноречие, но в случая ми казваше, че е забелязал първите аварийни коли, изпратени да проверят какво става.
Интересно ми е дали някой може да разкодира смисъла на думите му точно по този начин.
- Ясно - отговорих.
Прекъснах връзката и се обадих по радиостанцията на Дани да побърза. След половин минута пикапът вдигна прах край железопътната линия.
Двамата нещастни машинисти опитаха да се усмихнат при появата на първата червена лампа в далечината. Изпитвах малко жал за тях - не защото им го начукахме в очите, а защото сега щяха да ги майтапят седмици наред. Дани, Шон и Хълк пристигнаха точно навреме, за забавата. Направи ми впечатление поръчката на Хълк - взе си дузина понички, все с бостънски крем, и не ни предложи нито една.
Док пристигна с пикапа няколко минути по-късно и това беше цялата ни група. Мустаците, с които приличаше на морж, мърдаха при походката, позната ми отпреди двадесет години - тогава той имаше важна роля в първоначалната "Червена клетка". От онова време кучият му син е понатрупал малко килограми - малко, - а и поначало си беше кльощав. Предполагам, че жена му е основната причина да е в такава форма. Дона може да мотивира всеки мъж да се поддържа във форма, а как Док е извадил къс
мет да се събере с нея, си остава една от неразгадаемите тайни на вселената. Той дойде и се пльосна на пейката.
- Кой е заложил двеста тридесет и три долара? -запита той.
- Аз - отвърна Трейс.
- Не ми казвайте, че сте организирали наддаване за времето, за което ще реагират - обадих се.
- Не е за това - отвърна Док. - За фойерверките е.
- Повече не ми казвай. Не искам да се влияя. - Държах в ръка радиодетонатора и чаках момента да включа в най-благоприятния момент ИВУ - импровизираните взривни устройства, - ако сте нов в пиротехниката.
Тъкмо да натисна бутона, и Дани забеляза колата на полковник Ричард Тели на шосето. Тели беше регионалният директор на Службата за гражданска несигурност -на чиято територия пикаехме в момента - и не исках да пропусне развлеченията. Затова изчаках да спре до първата цистерна, за да запаля римските свещи*.
Зарята се оказа впечатляваща, нищо че го казвам аз.
Полковник Тели сигурно ще се съгласи. Знам, че и онези от химическото чистене биха потвърдили това.
Писъците и виковете се чуваха чак до нас. Все още се смеехме, когато след десет минути първата патрулна кола пристигна до заведението за понички с включени лампи и сирена. Преди да успея да предложа кафе, пристигнаха още две черно-бели коли.
- Май почти ни обградиха - изкикоти се Трейс.
- Хвърлете оръжието - заповяда един от полицаите по мегафона.
- Истински майтап - каза Док.
-Внимавайте, сладоледът ми е зареден - изсмя се Трейс.
Вратата на едната полицейска кола се отвори. Оттам се измъкна ченге с пистолет, насочен към нас.
"Берета" 9 мм е много добър пистолет, надежден и достатъчно точен в опитни ръце, а и относително евтин -все положителни точки при пазаруването за полицейски участък. Но има нещо като визуален проблем. Човек толкова много ги вижда, че губят онова готиното в себе си, което да впечатли лошите, а да не говорим за нахакания екип свирепи бойци.
---
* Фойерверк с пламтящи разноцветни топки. - Б. пр.
 Което може би обяснява причината Трейс да се засмее толкова силно, че чак си изпусна сладоледа.
- Е, ще трябва да си взема друг - каза през смях. Май не съм я виждал да се кикоти толкова силно и,
разбира се, тя разсмиваше всички още повече. Полицаите, доста объркани, излязоха бавно и се заоглеждаха, като съвсем очевидно се питаха дали не сме отвлекли цял товар амониева селитра за бомба.
Можеше да се смеем и сега, ако в същия миг до нас не спря с писък на гумите една кола "Краун Виктория". На таблото й мигаше малка червена лампа. Пристигна полковник Ричард "Дик" Тели (03).
Ако не бях привърженик на благоприличния начин на говорене, щях да предположа, че 03 значи олигофренясан задник, но пък така щях да обидя други съвсем добри, макар и умствено изостанали индивиди.
- Какво става тук, по дяволите, Марррчинко? - изрева той.
Много трудно се овладях и станах сериозен.
- Ами ти кажи, Дик - успях да изрека накрая.
Метнах настрани чашата от кафето и полицаите веднага вдигнаха пистолети в поза за стрелба. Можеха да ме арестуват за това, че правя боклук. Усмихнах се и вдигнах длани нагоре толкова незаплашително, колкото мога в три и половина през нощта.
- Марррчинко, имаш ли представа с какво се забъркваш, мамицата ти? - запита Тели.
- Ами ти кажи, Дик - повторих.
- Цицицианид - заекна той. - Знаеш ли какво можеше да стане, ако беше го взривил?
- Всъщност знам. До какви технически детайли искаш да обясня?
Устата на Тели се размърда, но от нея не излезе нищо.
- Цицицианид - повтори Трейс.
Когато иска, това момиче е истински дявол. Двадесет и осем годишна е, метър и осемдесет и пет и здрава като скала, но ахилесовата й пета е саркастичното чувство за хумор, което просто не знае кога да си трае.
Май затова я обичам толкова много.
- Е, да видим - казах на Дик в опит да придам малко
професионализъм на ситуацията. - Циановодородът и хлорцианът - съответно вагони едно и две - са от групата на така наречените кръвни газове. Не са безобидни като пръдня. Объркват тялото и то не може да усвоява кислорода, или с други думи, направо те удушват отвътре. Цианидът и сродните му съединения имат и особено неприятно въздействие върху централната нервна система, нещо като да изпиеш голямо количество евтин джин. Затова лично аз се придържам към "Бомбай сапфир". Съветвам и теб да правиш така.
Докато говорех, отидох при Тели, така че сега стояхме лице в лице, разделени от вратата на колата.
- Разбира се, какво точно може да се случи, зависи от няколко фактора - продължих, - включително дали сме решили само да взривим цистерните, или пък ако сме изтънчени, да намерим начин да смесим и малко сярна киселина и да превърнем града по-надолу по релсите в газова камера. Вятърът е слаб тази нощ - обясних, наведох се и откъснах няколко стръкчета трева. Метнах ги нагоре, сякаш да проверя накъде духа вятърът, макар да знаех със сигурност, че духа направо от тлъстия задник на Тели
- Слаб вятър. Може да разсее облака за няколко часа. Впрочем първите групи за реагиране са мъртви. Извинявам се, ако греша, но не забелязвам никакви камиони за работа с опасни материали или нещо подобно, нито пък хора с костюми за работа с химически вещества или поне дъждобрани. Полковник, доста задници трябва да ритате, за да вкарате хората си в режим. Но пък забелязвам фургони на телевизията - добавих. - Може би трябва да идеш там и да говориш лично с тях.
- Да ти го начукам, Марчинко. Да ти го начукам.
- Я, ама този наистина те сложи на място - отбеляза Док, когато полковник Тели Путьото се хвърли в колата си и излетя от паркинга.
- Цицицианид - подигра се Трейс отново и онези от нас, които не се смееха, направо изпаднаха в гърчове от кикот.
В Агенцията за гражданска сигурност има немалко усърдни, работливи и интелигентни хора - и изненадващо много от тях притежават всичките тези качества. Но ни
кой от тях не работи за Кажи го на хуя ми*. Той старателно е изгонил всеки по-умен от себе си, което обяснява малкия брой негови служители. Подозирах това преди срещата ни, но за да разбереш животното, най-добре е да го видиш в естествената му среда.
- Телевизионен фургон в посока два часа - обади се Дани, докато полицейските коли бързо запрашиха натам. Той посочи пътя, по който се движеше фургон със спътникова чиния.
- Време е да тръгваме - казах на групата. - Двамата с Шон ще вземем видеокамерите от моста и от прелеза. Ще се съберем в "Дигърс".
"Дигърс" е наш временен щаб (известен още като най-удобния бар в района), с маса за билярд и барманка щедра почти колкото бюста си.
Докато карахме към видеокамерите, оставени от нас да запишат събитията с учебна цел, Шон включи една малка камера "Сони", за да хване всичко от нов ъгъл. Да наречеш действията на местния екип осрани в невероятна степен си е проява на учтивост. Екипа за работа с опасни материали всъщност още го нямаше, нямаше и обезопасителен кордон и нито Кажи го на хуя ми, нито също толкова некомпетентните му подчинени бяха създали подходящ команден пункт. Ако тази катастрофа се случваше наистина, досега да са се изпотрепали сами, което, струва ми се, нямаше да е катастрофа.
Дани беше разположил камерите по-рано на малки триножници, отбелязани с колчета със знаменца и светло-отражатели, за да си ги намерим лесно. Камерите са по-малки от тези по магазините. Могат да снимат и съхранят над шест часа видеозапис, заснет при слаба светлина, и да се свързват към спътници или към радиостанции, а дори и към компютърни мрежи. Картината е малко зърнеста и накъсана, но нямахме намерение да показваме филмите в местното кино. Камерите са разработени от фирма на име "Технологии за силите на реда", от Колорадо спрингс, която ми ги предостави за изпитване. Освен покани за годишното барбекю на акционерите това е още една от ползите да участвам в управителния им съвет.
---
* Игра на думи по името Dick Telly - Tell me Dick (разговорно, кажи го на хуя ми), от жаргонното значение на думата Dick. - Б. пр.

 Мога да си вземам всичко, което ми трябва, без да минавам обичайните двеста шестдесет и седем интервюта, ревизии и мнения, необходими за държавна поръчка, нито пък да попълвам митническите споразумения за забрана на износ и проверки за сигурност, на каквито подлагат всяка частна фирма.
Когато Шон изскочи от автомобила и прибра първата камера, към нас се приближи предприемчива журналистка от телевизията и попита дали не сме част от операцията на Агенцията за гражданска сигурност.
- Потърсете полковник Тели - отговорих. - Той командва.
- Ами той май не знае нищо - каза журналистката. Не можех да оспоря мнението й и само свих рамене.
Тя ме погледна съчувствено и после екипът потегли към жп моста, на около четвърт миля от нас. Една от нашите камери се намираше там и затова и ние тръгнахме в същата посока. Полицаите със закъснение решиха да видят какво става тук и към нас пое полицейска кола.
Фургонът спря до рекичката, над която минаваше мостът, и журналистката и нейният шофьор/оператор излязоха от него. Ние с Шон решихме да проверим усиленото окачване на нашия "Форд" и пресякохме през линията, за да стигнем до камерата. Това съвсем не случайно ни постави далече от журналистката и ни даде възможност да се отправим директно към близкото шосе. Излязох от пикапа, спуснах се по насипа, сякаш отивам да се изпикая, и се приближих до моста, който представляваше стоманена конструкция от дебели греди с олющена боя. Док беше закрепил камерата към една от тях с дебела лепяща лента в количества, достатъчни да държат целия мост. Трябваше да я режа с ножа, за да освободя камерата. Докато режех, забелязах една змия, увиснала върху релсите. Половин секунда я зяпах, зачуден какво ли търси змия на моста.
След това схванах, че тя не се движи. И че май е една от най-дългите змии на света. Проследих я с поглед покрай линията до конструкцията от греди под нея. Изкачих се на моста и тръгнах по частта над реката. След няколко крачки осъзнах, че не става дума за змия, но трябваше да минат
още няколко секунди, преди да открия подривните заряди, нагласени да избухнат, когато влакът премине по моста.
Подривни заряди в торби, поставени както би го сторил някой, обучен в доброто старо време. Детонаторът беше свързан към дебела тел, опъната над релсите така, че стоманените колела на локомотива да я скъсат - нещо като обратното на прекъсвач, което хората, дето обичат такива неща, ще сметнат за хитро решение. Хитро или не, определено си беше готов да избухне, а пък не ние го бяхме сложили тук. Скокнах под моста, огледах с фенерчето на ключодържателя си и предпазливо го обезвредих.
Има два начина да обезвредиш бомба: а) буен, при който взривяваш гадината, надявам се не погрешка, или б) предпазлив. Ако б) не успее, виж а).
Междувременно полицаите и репортерката взеха да се карат близо до линията. Полицаят не харесваше изказването на журналистката за конституцията и нейните поправки, особено тези, дето позволяват на пресата да развали всяка веселба, за която се сети. На пръв поглед журналистката не изглеждаше кой знае колко добре, но извън фургона, където човек можеше да забележи късата й рокля и здрави крака, заоблените й гърди и дълга до раменете руса коса, и на мен ми се прииска да проведа разгорещен разговор с нея.
Всъщност тъкмо си мислех дали да не предложа услугите си на преговарящ, когато някой наблизо извика:
- Еба си майката!
Оказа се, че това е операторът, отишъл близо до реката от другата страна на моста, за да се изпикае. Аз прекосих линията и погледнах надолу към водата, където сочеше прожекторът на неговата камера.
Водата буташе едно тяло в камъните. Операторът имаше добър ъгъл, но ставаше ясно, че няма да използва много от заснетия материал. Тялото си беше там, обаче нямаше глава. Нито пък длани.
Глава
2
Всичко това забави значително пристигането ми в "Дигърс". Тели твърдеше убедено, че зарядите са част от моята операция въпреки уверенията ми за обратното. Струва ми се, че искаше да ми припише и тялото. Но се оказа, че безглавият и безрък мъж отклони вниманието от неговото малко фиаско. Местните телевизионни станции незабавно пуснаха в ефир новината, че "по време на учение на Службата за гражданска сигурност" е намерен труп, и не казаха нищо за влака.
За да ме накара да задействам "Червената клетка II", Рич Армстед не само възбуди чувството ми на патриотизъм и ми говори за удовлетворението от това да правиш нещо за стария Чичо Сам, но размаха пред очите ми и друг стимул: Карен Феърфийлд.
Карен ръководи Отдела за вътрешна сигурност (ОВС) на Службата за гражданска защита. С нея работихме заедно по осуетяването на един план, в който участваше ядрена бомба в куфар*. По време на работата развихме определени чувства един към друг, които се надявах да продължат и да се задълбочат. Карен е от малкото хора във Вашингтон, които разбират значението на думата "обещавам", и професионалните отношения с нея могат да възстановяват вярата в правителството и у най-големия циник. Възстановиха дори моята.
Личните ми отношения с нея... е, мога само да кажа "ДОЛУ РЪЦЕТЕ!!!"
Карен помогна при подготовката на операцията на "Червена клетка II" и осигури необходимата подкрепа в правителството, като изпълняваше ролята на защитна преграда. Ако трябваше да работя пряко с Рич Армстед, щях неизбежно да попадна под ударите на командната верига с нейните досадници, дребнави счетоводители и други лай-номозъчни бюрократи. Следата от документи след мен ще
* За цялата история виж "Жестоки мерки".
ше да расте постоянно, докато се удавя в папки и електронна поща. Щеше да е само въпрос на време да ми дадат собствен бюджет, кабинет, коли, разходни сметки, надзирател от правителството, човек за връзка с Конгреса, договор за поддържане на ливадката отпред и пенсионен влог към правителствен фонд.
Да имаш защитна преграда значи, че всичко, което правя, остава извън книжата и не се обременявам с бюрократични лайнарщини. А че преградата беше Карен, означаваше да работя с човек, на когото имам доверие. Това означаваше също, че мога да я събудя в четири сутринта без извинения.
- Къде си, Дик? - сънено запита тя.
Изразих съжалението си, че не съм до нея, а после я осведомих за случая.
- Отсекли са му главата? - запита, когато свърших.
- И дланите.
- Господи. И защо?
- Бих казал, че очевидната причина е да не позволят идентифицирането му. Местните полицаи не са убедени, че тялото има връзка с бомбите, които намерих, но ако са прави, то съвпадението е направо прекалено.
- Може да е минал случайно и да е видял нещо, което не е трябвало да вижда.
- Възможно е, но в такъв случай защо ще му режат главата и ръцете? Искат да не допуснат идентифициране. Не може да не е участвал по някакъв начин. Виж, Карен, даже един от ФБР ми разправяше, че нямат надеждна информация за активни терористични групи в този район. Смяташ ли, че са толкова некомпетентни?
- Може би. А може и да няма терористи. Струваше ми се, че май федералните ръбове повече
гледат да си пазят задника от Службата за гражданска сигурност, но не си правих труда да споря с нея.
- Аз трябваше да съм в Айова вдругиден, но мисля да остана тук и да видя дали няма да открием нещо - казах. - Можеш ли да го уредиш?
- Да, Дик. Каквото поискаш.
- Каквото поискам? Настъпи дълга пауза.
- Каквото поискаш - отговори тя накрая.
Помощникпрокурорът и един следовател почукаха на вратата на хотелската стая около шест сутринта, за да поговорим за видяното и да уредим среща с другите от екипа. Отнесох се възможно най-вежливо в този ранен час, дори предложих да потичат с мен за ФЗ, известна в някои среди като физзарядка, а в други като скапване от умора. Отказаха учтиво и аз се присъединих към Трейс за кросчето от две мили, целящо да раздвижи кръвта ми. Смятам, че много сгрешиха, дето не пожелаха да тичат с мен. Трейс в плътно прилепнало трико и подкъсен потник е гледка, която може да прибави години към живота на всеки, а на мен определено помогна да премина цялото разстояние в галоп. Да гледаш Трейс Далгрен, когато бяга с изопнати крака и приповдигнат бюст, означава да видиш осезаемо, неопровержимо доказателство, че има Бог.
Всеки, който е чел "Жестоки мерки", знае, че с Трейс в миналото имахме приятелски отношения. Но физическата връзка остана точно такава - минало. Нямаше начин да имаме физическа връзка и да работим заедно, един до друг, в свирепия екип стрелци, затова се споразумяхме да водим политика на неебане.
Казвам го не без съжаление, особено като се преоблича. Подложихме се на загрявка на ниво 5 като за тюлени в хотелския гимнастически салон и когато стигнахме до набиранията на лост, което означаваше, че сме към края, се потяхме като прасета. Загрявката на ниво 5 е типична за тюлените по време на базовото обучение. Когато си млад и палав, е почти лесно. Но стигнеш ли определена зрялост, се усмихваш и търпиш. Щом боли, значи е както трябва.
Повтаряйте горното отново и отново. Ако не успеете, значи не се напъвате достатъчно!
Трейс, изглежда, също беше уморена, защото наложи малко по-бавно темпо в бягането на четири мили за раздвижване на сърцето, с което свършваше тренировката ни. Взехме душ и се срещнахме с останалите от екипа в ресторанта на хотела в десет часа. Посрещна ни хор от стонове при новината, че ще прекараме следобеда в даване на отговори на въпросите на прокурора. Казах на хората си, че от тези разговори може и ние да измъкнем ин
формация. Дани, който преди да се хване с истински вашия аз, работеше като детектив по убийствата във Вашингтон, нямаше търпение да използва уменията си на полицай, както и Шон, и затова им дадох водещата роля по време на неформалното ни разследване.
Към края на срещата Док ме дръпна настрани.
- Не ти ли изглеждат малко странно зарядите на моста? - запита той.
- Всичко ми изглежда странно - отговорих. - Коя част точно имаш предвид?
- Зарядите. От твоето описание ми се струва, че са С-3. Прав ли съм?
- Такива бяха.
- Малко стар материал като за Канзас, а?
Имаше право. Позволете за секунда да се върна назад за новаците сред вас: С-3 е жълтеникав експлозив и повечето хора го смятат за по-ранна версия на С-4. Той е летлив, но е подходящ избор за водна среда. И все пак си е стар експлозив, какъвто дъртаци като мене или Док познават, но за по-младите от нас едва ли е предпочитаната пиратка. Всъщност дори аз не бих го използвал. С-4 и неговите по-скорошни братовчеди се намират много по-лесно и по принцип са по-безопасни за ползване. Но пък е истина, че средностатистическият терорист едва ли ще се притеснява да ползва старомоден материал в бомбите си. Важното е те да направят "бум", което онези заряди със сигурност щяха да сторят.
- Някой мераклия терорист може да си намери рецепта по интернет - обясних на Док едно от предимствата на С-3. - Не е трудно да го направиш. Можеш да си го приготвиш в най-обикновена кухня. Само като си готов, не го слагай в микровълновата печка... Ами тялото? Съучастник ли е?
- Според мен тялото няма връзка със случая - отговори Док. - Вероятно го е донесла водата.
Допуснах грешката да кажа, че аутопсията може да помогне, и Док отвърна със залп от информация за методите за аутопсия. Док не е истински доктор. Прякорът е заради уменията му като специалист по труповете (във Военноморските сили беше и снайперист). Предполагам, знае
толкова много за медицината, че ще може да направи трансплантация на сърце с джобно ножче и дъвка.
Преувеличавам. Ще му трябва поне боен нож.
Както и да е, кратката версия на лекцията му е следната: не се надявай да разбереш нещо от аутопсията, което вече не знаеш. Особено в този случай.
Двамата следователи от ФБР и местният детектив бяха горедолу на същото мнение, когато се срещнахме по-късно. От тях измъкнах само една информация: дланите и главата били отделени с нещо като малък верижен трион, вероятно преносим и лесен за използване. За останалото вече се досещах: едва ли убийството е извършено във водата и най-вероятно жертвата е била дрогирана, преди да я осакатят. Не е нужно да си завършил криминалистика, за да се досетиш за това, защото по брега на реката имаше кръв, а и рязането на телесни крайници в буйна река е най-малкото рисковано.
След като свършихме с размяната на информация, прекарах доста време в опити да убедя полицая, че нямам нищо общо с експлозивите на моста. Един от ФБР ме обвини най-открито, като каза, че съм имал "мотив и възможност".
Ето учтивата част на отговора ми:
- Да ти го начукам, но мотив имах.
- Това те оневинява - отвърна той.
Някои неща са толкова глупави, че можеш само да изсумтиш в отговор, и аз постъпих точно така.
- Дик Тели е побеснял - каза вместо поздрав Карен следобед, когато й позвъних. - Казва, че си убиец, сабо-тьор и престъпник и че си щял да унищожиш половината Канзас, защото за малко не си взривил една влакова композиция с цианид.
- Каза ли още, че плюя по бабички? - запитах.
- Може би. А какво е това за откраднатия хеликоптер от някакво поделение?
- Не сме го откраднали - казах. - Само се възползвахме от изпитанията за сертифициране на летателната му годност. Трябваше да лети по някое време този месец, а също и пилотът. Спестявах пари на бюджета. Знаеш ли колко щеше да струва да наема хеликоптер? Тези неща са
скъпи. А и повечето летци отказват да летят нощем без сериозен стимул, което означава двойна заплата и две бутилки джин. Освен това повечето летци са учили в колеж и не може да им пробуташ каквато и да е марка джин.
- Ти размахвал ли си пистолет, за да заставиш пилота да ви вземе?
Позовах се на петата поправка на конституцията. Всъщност не бях вадил пистолет, защото не се налагаше. Пилотът и техниците ни сътрудничеха в максимална степен, но измислихме една история за прикритие, ако ни натиснеха. Аз нямах проблем да им пазя задниците, защото може да ми потрябват отново.
- Е, какво толкова? - запитах Карен. - Нали разиграваме реалистична симулация. Ако това от снощи не е реалистично, следващия път ще задействам пластичния експлозив.
- Не слушаш какво ти казвам, Дик - отвърна тя умолително. - Тели беснее. Иска да се махаш от Додж*.
- Кой ще разследва бомбата на моста и тялото?
- ФБР, местната полиция, шерифската служба, щатската пътна полиция...
- Но кой ще го води истински?
- Това не е твой проблем, Дик. Честно, не е твой проблем. Задачата ти е да откриваш слабости.
- И само толкова?
- Да, само толкова. Защо не заминеш за Айова? Спазвай програмата.
- Карен, имаш ли представа какво би станало, ако снощи експлозивът на моста беше избухнал? Да кажем, че по някакво чудо не се образува газов облак. Знаеш ли какво щеше да стане с питейните води за града? Кладенците са на три метра от реката.
- Наши хора работят по случая. Ще подобрим сигурността. Ти свърши адски хубава работа. Рич смята така.
Изсумтях нещо в отговор. Дори тъпите словаци знаят, че ако някой ти се прави на приятел, и ти трябва да се направиш на приятел. И все пак има граници...
- Първоначалната ти мисия е много важна - каза Карен. - Това е първостепенното.
* Град от американските уестърни, известен с престрелки. - Б. пр.
- Добре. Ще се придържаме към първоначалния график. Само заради теб.
- Благодаря.
- Следващата седмица трябва да сме в Илинойс -казах. - И там е територия на Тели, нали така?
- Дотогава нещата може би ще се поуспокоят.
- Едва ли. Знам го що за лайно е.
- Дик. Моля те.
Когато Карен произнесе думата "моля"... е, остава единствено да смениш темата.
- Та как си ти? - запитах.
- Нуждая се от хубав масаж - отвърна тя. - И може би разговор на служебни теми в гореща вана.
- Бих искал да се погрижа и за двете неща незабавно. Хващай самолет и ела да се срещнем в град Канзас.
- Ех, ако можех.
Въздишката й изпълни стаята на хотела.
Моят човек за контакт от Айова се оказа една огън жена, ниска като пушка с рязана цев, на име Кордела Хънт, тъкмо поела длъжността командир на специална група за борба с терористи към щатската Служба за гражданска сигурност. Тя е от жените, които смятат, че трябва да псуват два пъти по-мръсно, да се бият три пъти по-гадно и да пият пет пъти повече от всеки срещнат мъж, просто за да докажат, че са в играта.
Да, мой тип момиче. Парила. Половин парашут, половин горила.
Хънт започнала трудовия си стаж в град Ню Йорк, където две години бачкала като пешеходен полицай, преди да се премести в централната част на страната заради работата на съпруга си. Изкрънкала назначение в щатската полиция, преместила се в участъка в Демойн, уредила си работа под прикритие, след което се отбила до взвода за тактически действия, минала през преговорите със заложници и се завърнала в следствения отдел. Станала специален агент към Службата за гражданска сигурност и после започнала работа с ФБР по някакви местни дела. Сигурно си мислите, че в хубав щат като Айова не може да има достатъчно престъпност, та жени като Кордела Хънт да изкарват редовна заплата, но ще се изненадате. Средна
Америка не е така спокойна, както изглежда на пръв поглед, и това се вижда от почетния списък на полицаите, загинали при изпълнение на служебния си дълг.
Срещнах Кордела в една най-обикновена сграда недалеч от студентското градче на Обществения колеж в Демойн. Прекалено безличните канцеларии имаха само табели на някаква фирма за създаване на изображения за интернет, с цел да объркат терористите, които не са си написали домашното. Охраната вътре беше доста добра и без да оценявам ситуацията подробно, смятам, че на "ТЮ-ЛЕН-група шест" ще се наложи да се забави цели десет минути, преди да влезе вътре незабелязана.
- Значи вие сте небезизвестният Свиреп Дик - каза за поздрав Кордела в своя кабинет.
Ръкувах се и се усмихнах самодоволно, както хората очакват. В наши дни всичко е шоубизнес, дори войната със специални методи.
- Май и вие не сте по-назад - отговорих.
- Да кажем, че славата ви изпреварва - отвърна жената и скръсти ръце. - Значи сте тук, за да ни представите в лоша светлина, а?
- Не, госпожо. Тук съм, за да ви наритам отзад, та да се отнесете сериозно към сигурността - казах. - Тук съм, за да помогна да вземете каквото ви е нужно от силните на деня, защото ще можете да им покажете списък с нещата, които трябва да се подобряват, а те могат да се подобрят само със сериозни ангажименти. Част от тях са под формата на пари, а друга - връзки и нахално отношение.
- Връзки имам доста. Отношение...
Кордела се намръщи и стана иззад бюрото си. Високата метър и шестдесет или шестдесет и пет жена май тежеше осемдесетина килограма, като много от тях се намираха около раменете и ръцете до лактите. Приличаше ми на някоя от онези жени, дето цял ден блъскат с мотика и гонят кравите, преди да си завържат престилката и да сготвят вечеря за семейството. Сърцата порода и е добре човек да не им се пречка.
- За съжаление около нас има доста хора, които не гледат сериозно на нещата. Световният търговски център и Пентагонът са далече от Айова.
- Не са чак толкова далече.
- Няма нужда да ми го казвате, господин Марчинко.
- Наричайте ме Дик. Или, ако решите, че е необходимо, може и с по-лоши думи.
Кордела най-после се усмихна.
- Харесва ми какво правите. Но трябва да кажа, че не ми се нрави идеята да ме наритате отзад.
- Добре. Значи ще е по-забавно. Тя протегна ръка.
- Люк Кокс казва, че сте свестен.
Кокс - каламбурът би бил прекалено елементарен, затова го пропускам* - беше също един от шефовете в Службата за гражданска сигурност. Той координираше вътрешните следствия. За заблуда на Конгреса, а може би и на терористите отделът му се наричаше "Данни за заплахи, изследване на общественото мнение и регистриране: ДЗИ-ОМР". Не знам дали това обърква терористите, но адски затруднява онези, с които работят, примерно ЦРУ, които искаха да знаят защо хора, изследващи общественото мнение, търсят секретна информация.
А за хората от Конгреса, е, по дяволите, те винаги са объркани.
- Познавате Люк? - запитах, сякаш двамата с Кокс сме стари приятели. Познанството ни се изчерпваше с махване на ръка за поздрав в коридорите. Той не ми се пречкаше и друго не ме интересуваше.
- Преди милион години работих в Бреговата охрана - каза тя. - След това ми дойде акълът. С Люк се чуваме от време на време, обикновено когато мисли, че организацията му има нещо, дето си струва да се види. Повечето от онова, което ми изпраща, не струва много, но той поне се старае.
Определихме правилата, което по принцип означаваше, че правила няма. Но екипът на "Червена клетка И" щеше да ограничи действията си в една конкретна географска зона, която самата Кордела щеше да назове. За нас това си беше приемливо. Дори и да знае някой къде ще ударим,
това не може да попречи на работата ни, а и до голяма степен не оставя почти никакъв повод за оплаквания.
---
* Игра на думи със значението на думата "Соск" (вулгарно за мъжки полов орган) и името "Сох". - Б. пр.

За да не унижаваме местните хора прекалено, нарекохме избраното от нея място "Хоумтаун, САЩ". Това е приятно градче с около двадесет и пет хиляди жители, уютен център, много зеленина и повече "добро утро" и "как сте" на квадратен километър от всяко друго място на земята. На този свят едва ли има по-безинтересно място за терористите.
Което, разбира се, го превръщаше в крайно вероятна цел.
Побъбрихме още малко, всъщност водехме словесен дуел, защото Кордела искаше да й кажа малко по-подробно какво ще правим. Най-накрая взех само да се усмихвам и да кимам мълчаливо. Тя схвана какво става и отстъпи, като се изправи и протегна широката си лопатеста длан.
- Благонавра ти, Дик - каза.
- И аз на теб, Кордела.
- Ще видим кой кого.
Има нещо в жените в униформа, от което кръвта ми се раздвижва, дори ако въпросната униформа е обикновена риза и отлично изгладен панталон в цвят каки. Но може би най-силно ме привличаше блясъкът в очите й.
- Виж какво, след като моите хора наритат задниците на твоите, можем да вечеряме заедно и прочие и да обсъдим неформално необходимите подобрения - казах.
- Забрави вечерята - отговори тя. - Направо ще минем на прочието, но след като моите хора наритат задниците на твоите.
Стиснахме си ръцете и не лъжа, като казвам, че преди да изляза, се наложи да преброя пръстите на ръката си.
Хоумтаун, САЩ, се намираше от двете страни на една река и спокойно можеше да го хвърлим в хаос, като унищожим един от трите моста над нея. Най-старият мост имаше завидно дебели и прекалено усилени опори, което означаваше, че за взривяването му ще трябва доста експлозив. Съмнявам се, че някой от другите два моста би оцелял дори и от пиратка, а да не говорим за сериозна бомба или пък камион с амониева селитра. Три камиона, три
моста - според вас подобен едновременен удар дали ще привлече вниманието на националните медии?
Добре, да кажем, че не харесвате мостовете. Същите експлозиви, същият брой камиони - само ще ги сложим в центъра на града. Хаосът от експлозията ще е повече от достатъчен да накара националните медии да довтасат. В Айова човек може да намери селитра без кой знае какви усилия и въпреки че след кошмара с Тими Маквей* от Оклахома се знае достатъчно за какво още се използва, тя много лесно може да попадне в неподходящи ръце.
Колкото и да се изкушавахме от идеята да блокираме всички пътища към и от града в онова, което тук минава за пиков час, решихме, че е прекалено лесно. Определено вярвам в стария принцип "прави нещата просто, глупако", но моите бойци са творчески натури и човек трябва да ги насочва. Прекарахме предиобеда на деня, когато пристигнахме, в ролята на туристи, като разглеждахме общината и други сгради на местната управа. Междувременно пристигнаха сума ти полицаи, а присъствието им получи необходимото внимание в местния вестник, който съобщи, че Службата за гражданска сигурност и нещо, което наричаха Група за информираност за борбата с тероризма, ще проведат тази седмица учение за проверка на готовността. Мисля, че нас наричаха Група за информираност за борбата с тероризма, макар аз да предпочитам "Червената клетка II".
Историята във вестниците си беше сериозно нарушение на правилата - учението не трябваше да става обществено достояние, - но фактът, че добрите граждани на Хоумтаун, САЩ, ще се отнасят с подозрение към всички непознати, работеше в наша полза. Така е, защото за разлика от допълнителните полицаи и разни хора на Службата за гражданска сигурност ние не изглеждахме пришълци. Носехме дънки и избелели ризи, както и изтъркани маратонки от най-обикновените. А пък нашата вечна дисидентка Трейс намери отлично прикритие - стана репортер от Изтока, дошла в града, за да отрази учението.
---
* Тимоти Маквей, убил 168 души, между които 15 деца от детски дом, и ранил стотици други с бомба от амониева селитра и нафта, взривена в град Оклахома. - Б. пр.

 Репортерите имат нужда от фотографи, така че Шон трябваше да заеме поста. Изфабрикуването на необходимите документи изискваше бърза визита до местната библиотека, където имаше цветен ксерокс, а после отскок до магазина, в който намерихме ламинатор на самообслужване. Всеки, който би си направил труда да набере телефонния номер на визитката, щеше да чуе телефонния секретар, нагласен да казва, че е част от националната новинарска служба на вестник "Вашингтон таймс". Никой не си направи този труд.
Предполагам, че част от заслугата за това се пада на краката на Трейс. Не са крака на терорист, но тероризират сърцата на много мъже.
Прикритието й позволи да получи информация от кухнята за защитата на града. След няколко часа тя вече беше обиколила всеки от постовете в града и ни снабди с дигитални снимки на всеки бастион на несигурността в градчето. Операцията започна точно в 22,00 часа същата вечер, когато двама подозрителни на вид типове си купиха две бири в една кръчма срещу полицейския участък и се усамотиха до масата за билярд. Разговорът им включваше предимно неразбираеми неща, но в един момент някой близо до тях чул думата "училище". По една случайност онзи с острия слух се оказал от полицията, седнал да поразпусне с хората си. Малко след като подозрителните на вид типове излезли от бара, капитанът се впуснал в действие и преди зазоряване училището се оказа обиколено от цяла рота полицаи. Когато училищните автобуси тръгнаха да събират децата, всеки возеше по двама души за охрана и беше следван от кола с две цивилни ченгета. По покрива на сградата имаше снайперисти. Два хеликоптера осигуряваха непрекъснато наблюдение от въздуха.
Децата много се радваха на всичко това.
В 5,55 - за разнообразие решихме да започнем късно - в местния полицейски участък се обадил мъж на средна възраст, който получил пристъп пред библиотеката. Когато линейката тръгнала, някакъв мустакат минувач спрял да окаже помощ. По щастлива случайност добрият самарянин се оказал лекар, който бързо диагностицирал болестното състояние не като пристъп, а като съвсем истински инфаркт. Получило се второ обаждане до линейката, коЯ
то вече пътувала. Пристигнала няколко минути по-късно, с виещи сирени и пищящи гуми. Както много други аварийни групи в малките градове, и тази нямала необходимото оборудване за овладяване на място на инфаркт. Ето защо мъжът бил качен в линейката под внимателния поглед на лекаря, който скочил в нея заедно с куфарчето си, за да помогне на екипажа в грижите за пациента.
Тридесет секунди след като вратите се затворили, пациентът станал от носилката. Не само възстановил цялата си енергия, но по някакъв начин дори се снабдил с оръжие - неприятен на вид "Хеклер и Кох" Р7И8.
Искаше ми се да имахме фотоапарат на борда. Док реши, че скоро ще си има работа с истински сърдечен удар, и затова бързо обясни на двамата санитари, че всичко е част от учението. Те се спогледаха, след което се засмяха. Нервно, но все пак се смееха. Шофьорът не разбра какво става заради преградата между задното отделение и кабината и освен това беше по-реалистично да я караме, както започнахме. След няколко минути вече паркирахме на заден ход до вратата в болницата, съвсем като при истински случай. Шон тъкмо куцукаше към вратата, защото травмирането му коляно се обадило преди няколко минути. Ако служителите от охраната ни създадяха проблеми, той щеше да налепи по главите им малки стикери, от които да стане ясно, че са мъртви. Не му се удаде тази възможност, защото хората от охраната се оказаха доста залисани по новата сестра, която току-що дойде на смяна - Трейс изпълва униформата на медицинска сестра по начин, който според предупреждението на министъра на здравеопазването е изключително опасен за здравето. Бедното момиче съвсем не можеше да се оправи с ключа за дамската тоалетна. Като се има предвид колко силно се навеждаше, за да го вкара в ключалката, определено двамата охранители трябваше да й помогнат.
Завзехме "Бърза помощ" за две минутки. Единственият проблем се състоеше в служителя, който вземаше информация за застраховките от пациентите, преди да ги пусне за лечение. Цели три лепенки трябваше да му сложим на устата, за да спре да пита за номера на медицинските ни застраховки.
Шон спря да накуцва и се срещна с Хълк при главния вход, където двамата служители от охраната получиха стикери и белезници, преди да успеят да вдигнат поглед от своите чаши за кафе. (Взели белезниците за шега, докато не опитали да се освободят от тях.) Последният от дежурните охранители се намираше в офиса, където трябваше да наблюдава картината от видеокамерите, но вместо това го откриха разгорещен в игра на карти с компютъра. Трейс го изненадала лесно с пистолета, който носеше заедно с поничките за него. Поради щедростта си го оставила сам да си сложи белезниците и да задържи поничките.
Можехме да направим упражнението много по-интересно, като отрежем телефонните линии и електричеството, но не искахме да изложим някого на риск. Оставихме и лекарите, и сестрите да си гледат работата, въпреки че тангата едва ли биха го сторили.
Но все пак се позабавлявахме. Въпреки белезниците хората от охраната след доста време се досетиха, че могат да използват телефоните си и да се обадят за помощ. Когато най-после се обадиха, Националната гвардия и полицията успяха да реагират след цели десет минути. Малка бомба избухна под първата кола и я обви в син дим. Червената избухна под втория автомобил, и - да, познахте -бялата гръмна под третия. Айова създаде патриотично настроение на Дики.
Димът изпъкна истински, когато нашите лазерни прицели започнаха да си пробиват път през него от симулираната картечница калибър 50, която разположихме на хълмчето близо до паркинга. Хълк и Шон бяха забелязали лазерната уредба в едно заведение предишната вечер и решихме да я заемем. Налагаше се да заемем и генератор. За щастие местният полицейски участък ни даде доброволно един генератор заедно с ремаркето и камиона, който го теглеше. В официалния доклад не се посочва дали бяха разбрали, че ни дават доброволно тези неща.
Докато бойците от групата за реагиране танцуваха танго, ние напуснахме сцената надолу по хълмчето и се отдалечихме от болницата, след като показахме, че можем да я завземем и да я задържим достатъчно време, за
да я взривим, или ако сме в истински перверзно и разрушително настроение - да я сравним със земята.
Имахме план за измъкване, ако се наложеше: Дани по-рано беше взел назаем една линейка, която стоеше сега пред главния вход. Но не се наложи да сме потайни. Просто отидохме до обществената пералня на другия край на малкото хълмче и изминаха цели осем и половина минути преди идването на първата полицейска кола, която загради изхода.
Да, наистина измерих времето. Имам го и на запис.
Кордела прие всичко мъжки. Честно казано, пропуските в сигурността не се оказаха по-лоши от останалите места в страната и ако бяхме решили наистина да атакуваме училището, а не болницата, е, трябва да кажа, че сигурно щяха да ни забавят към пет минути или може би шест. Представих неформалния доклад за някои от пропуските в организацията й, а след това си получих залога от нашия бас.
Глава
3
Пет сутринта е и сънуваш най-хубавия мокър сън в живота си, когато телефонът до леглото започва да звъни. Знаеш с абсолютна сигурност, че не трябва да вдигаш слушалката, но придобитата за цял живот военна дисциплина те заставя да се обърнеш, мамицата му, и да посегнеш към нея. Знаеш, че грешиш, в мига, в който я вдигаш. Но си казваш, че може би... може би е Карен... или някой... много... важен.
Ха!
- Това повече няма да се повтори - изкрещя полковник Кажи го на хуя ми. Изкрещя и разни други неща, но съзнанието ми все още се придържаше към съня и трудно успях да се съсредоточа върху същината на разговора.
- Колко е часът, Дик? - запитах, докато опитвах да фокусирам поглед върху ръчния си часовник.
- Кой го интересува колко е часът, по дяволите? Това няма да се повтори, Марчинко. Повече няма да ме излагаш така. Не ми пука дали Армстед ти е любовница или не. Повече това няма да се случи!
- Тук е тъмно, но ми се струва, че съм сам в леглото си - отговорих. - Какво няма да се повтори?
Тели повтори за трети път, че това няма да се повтори, а после ми прочете конско и ми нареди повече да не излагам местните хора. Казвам "прочете", но в случая трябва да разберете, че става дума за метафора. Ако Тели може да прочете нещо по-сложно от надписите върху паста за зъби, да пукна още утре.
Вижте, мене са ме дъвкали най-добрите дъвкачи, като се започне още от базовото обучение отпреди милион години. Адмирали са изковавали рала от мечовете си върху моя череп. И още по-лошо е било, защото по задните ми части са се разхождали косматите стъпала на разни старшини от Военноморските сили, за да ми наместят лайната. В сравнение с онова дъвкане на задника ми истерич
ните мрънкания на Кажи го на хуя ми бяха просто ухапване от комар по задника на носорог.
Но майната му, защото той е истински хуеглавец и ако ще ме събужда при двата удара на камбанката, както казват старите морски вълци, то поне нека да е за нещо важно, мамицата му. Освен ако мерките ви са бюст 91 см, талия 58 см и ханш 91 сантиметра, или нещо такова, и го правите лично.
- Знам, че си в Илинойс, Марчинко. Знам, че си там. Не се ебавай с мен. Това повече няма да се повтори.
- Е, кажи ми, Дик - рекох накрая, - откри ли вече кой е сложил експлозивите на моста?
- Не променяй темата, Марчинко.
- Ами нашето танго без горна част? Откри ли кой е
той?
- Казах, не променяй темата.
- Следващия път, когато онези планират операция, може да не сме там, за да я предотвратим - обясних.
- Занимавай се с шибаната си операцийка. Само не се ебавай с мен.
- Хей, благодаря, полковник - отговорих.
- Не ми благодари, задник такъв. Няма да излагаш местните сили, разбираш ли? Няма да излагаш нашата служба. Става дума за правителството на Съединените щати.
Продължаваше да дърдори и дърдори. Изпитах известна носталгия, сякаш пак съм във ВМС. Изчаках задникът да си поеме дъх и казах:
Нищо.
Нито дума. Не извиках, не изкрещях и не използвах нито една неприлична дума като неговите. Не ударих по стената и не захвърлих телефона през стаята. Не го заплаших, че ще му счупя главата или ще го удуша с телефонния кабел.
Само си поех дъх. Бавно. Много бавно.
- Да ти го начукам, Марчинко - изкрещя той накрая. - Да ти го начукам.
Представете си къде щях да съм сега, ако за всяко подобно изказване ми даваха по един долар.
Мислех си, че Кажи го на хуя ми си е настроил будилника специално, за да ме събуди, но по-късно се уста
нови, че не е така. Очевидно майсторът на Националната несигурност бил събуден час по-рано от някакъв льольо от предаването "Добро утро, Америка", който искал полковникът да изтича до студиото. Там щял да обясни на живо защо "Червената клетка П" провежда изследване на пропуските в сигурността на щатите от Средна Америка. Всеки вашингтонски играч с половин кило мозък - малко са, признавам - би се възползвал от тази възможност, за да лобира за повече от онова, от което и без това иска повече. Но Кажи го на хуя ми имаше само четвърт килограм мозък, поради което изкрещял "без коментар", кипял към половин час и после ме намерил. Това не беше особено трудно, защото предишния обед се бях обадил до канцеларията му, за да обясня, че сме на път за Спрингфийлд, Илинойс, и че ще подложим гражданите на терор при първата възможност, която позволява графикът ни.
В Илинойс законите срещу неприличните обаждания са много меки и затова аз просто поставих слушалката на мястото й, с което прекъснах Кажи го на хуя ми и поспах още малко, преди да започна деня си. Час по-късно леех пот на гладиатора в гимнастическия салон на мотела, когато мобилният ми телефон иззвъня. Обаждаше се Карен. Кажи го на хуя ми развалил и нейния сън и правел нелоши опити да съсипе и деня й.
- Това няма да ти хареса - каза тя, с което постави делово начало на разговора.
- В такъв случай не ми го казвай. Нали затова си наш параван.
- Дик!
Знаех какво предстои. Истината е, че тези глупости с ученията започваха да се поизтъркват. Макар да работехме вече няколко седмици и повечето местни хора реагираха по-скоро като Кордела, отколкото като Кажи го на хуя ми, продължавахме да се чувстваме желани колкото смрадливи порове. Не ме дразнеше реакцията на другите, а по-скоро фактът, че това, което правехме, е толкова лесно, по дяволите. Ако ще водиш война с тероризма, ВОДИ Я, МАМКА МУ! Предпочитам атаката пред отбраната - това е и цялата идея на войната със специални методи, но
стига, нека сме реалисти. Болницата, която превзехме, можеше да се превземе също така леко от клас ученици.
Стига проповеди. Накратко, Карен се обаждаше, за да обясни, че от този момент "Червената клетка И" трябва да представя плановете си за нападение предварително, точно както би постъпила всяка група шибани откачалки с манията да унищожат най-великата страна на света.
- Утре се връщам във Вашингтон - казах. Карен настоя да не пускам водата в тоалетната.
- Доколкото разбирам, тя вече е пусната - отговорих. - Виж, Карен, няма да си губя времето и парите на правителството. Накарай други да работят в Средния запад.
Карен ми изнесе лекция, че не трябва да очаквам симпатии от никого. Отговорих, че не чакам такова нещо. Както старият ми приятел и сътюлен Бумеранга казваше, симпатия е дума, която в речника е между лайно и сифилис*.
Но ме интересуваха и други неща.
- Хайде да се срещнем на летището и ще направим една хубава вечеря - предложих. Готвенето е една от нерекламираните ми тайни. - Скариди и вино.
- Не можеш да прекратиш операцията. Тези учения са важни. Хората от Айова са благодарни - каза Карен. -Успокой топката с Тели, а аз ще опитам да уредя останалото с Рич, когато успея да се срещна с него.
- Няма как да успокоя топката с Тели. Той иска нещо, с което да си оправи репутацията - обясних. - Карен, между нас казано, цялата ни страна е една предстояща катастрофа. Имам чувството, че никой не е научил нищо от 11 септември насам. Нищо.
- Именно за това си ни необходим.
- В такъв случай ще действаме по моя начин. Няма да търпя местните задници да командват парада - отговорих. - Аз се отнесох леко с хората в Айова. Леко се отнесох и с Тели онзи ден. Но ако искаш да му се наведа, да знаеш, че сапунисваш неподходящия задник.
- Голяма метафора, няма що.
Разменихме си още няколко общи лафа, защото и двамата искахме да употребим устните си за много по-добри цели.
---
* Става дума за английските думи shit и syphilis, между които се намира думата sympathy - съчувствие. - Б. пр.

За Свирепия воин щастието тази сутрин дойде под формата на много студен душ.
Екипът отговори с предсказуемите нецензурни думи, когато предадох разговорите от сутринта.
Всички освен Трейс. Очите й на индианка от апахите блеснаха и тя се ухили.
- Е, кога ще го изработим? - запита тя.
- Какво искаш да кажеш? - обади се Дани.
- Ами ще му кажем какво смятаме да правим, а след това ще го направим независимо от всичко.
Точно от книгата с игри на Свирепия воин. Ето защо я харесвам.
- Това ли мислиш, Дик? - запита Док.
Не мислех това, но в него имаше много смисъл. Пък и ни пасваше - да се изсерем още веднъж върху парада на онзи задник, преди да приключим операцията.
- Не виждам причина да не го сторим - казах. - "Червената клетка 1" играеше по правилата от време на време. Тук само ще им кажем часа и мястото и ще видим какво става. Ето това иска той.
- Колко предимство можем да им дадем? - запита Шон. Оказа се, че доста.
Тъй като Трейс даде идеята да му натрием носа, аз я накарах да иде на среща с Кажи го на хуя ми. Разсъждавах така: той няма да приеме аз да му поднеса маслинената клонка. И въпреки че съм дисциплиниран, съм калпав лъжец, особено когато става дума за лизане на задници. Да кажем, че имам проблем от типа "кокошо дупе" - устните ми просто отказват да заемат анална поза.
Трейс надяна парадната си униформа - тясна тениска, къса пола, токчета като ками - и замина на срещата с Кажи го на хуя ми в неговия щаб. Върна се и донесе задачата ни: да нападнем гараж за камиони в близкия град Мъдвил сутринта на следващия ден, точно в девет часа. Кажи го на хуя ми дори й дал карта на района. На нея се виждаше, че единственият достъп до гаража - на двадесетина акра площ - е откъм "Уотър авеню", една от двете улици в градчето със знак "Стоп".
Мъдвил - шефът на полицията там е доста свестен
човек и затова ще използваме измислено име за града му - е населен с хора от средната класа, на около десет минути път от Спрингфийлд, ако карате по шосето. Пълен е с къщи като за средната класа, каквито човек можеше да си позволи в годините, когато думите "Произведено в Америка" се виждаха не само върху антики. По онова време в центъра на градчето е имало голяма фабрика за прибори за хранене - ножове, вилици, такива работи - и повечето местни хора работели там или в тухларната до града. Между тези две фабрики имало работилници, няколко железарски магазина, ателие на един човек, който поправял радиоапарати, и банка, в която касиерите не само знаели името ти, но дори ти се обаждали по телефона, преди да изтеглиш с кредитната карта повече, отколкото имаш. Другите вече ги няма, но е останала банката, закупена от някаква фирма от Сингапур, която изкарва цяло състояние от лихвите по закъснели плащания и ги инвестира във фабрика за производство на картонени играчки в червен Китай. В Мъдвил всичко става толкова бавно, че банката отваря само във вторник и четвъртък. Има три банкомата, които ти вземат два долара и петдесет цента за всяка транзакция, освен ако не си клиент на банката, в който случай ползваш отстъпка от двадесет и пет процента.
Бизнесът с вилиците излетял през прозореца преди двадесет години. Част от фабриката била разрушена, а в другата се настанили магазини. Всеки четиринадесет или петнадесет месеца идвал някой нов, с мерак да продава свещи или бисквити, или пък дамско бельо, но единственият задържал се магазин е антикварната книжарница на ъгъла. В нея на една заглавна страница се намира и автографът на вашия верен Свиреп воин - казвам го само за сведение.
Знам за книжарницата, защото е на отсрещната страна на улицата срещу портала на гаража, който Кажи го на хуя ми искаше да проверим. Което значи, че оттам лесно можехме да наблюдаваме дежурния, който наблюдаваше Дани, който пък се правеше, че наблюдава района.
Дежурният трябва да го е видял с помощта на двете малки видеокамери на телефонните стълбове отпред. Тези камери подаваха сигнал по кабел към системата за наб
людение. Дежурният явно е бил относително буден. Дани успя да пресече улицата само два пъти, преди да изпратят човек да го провери. Две минути след като се показа човекът от охраната, се появи и втори в необозначена кола. Казвам необозначена, но колата беше тъмносин шевролет "Каприз" с две антени, които се мятаха като бичове отзад, и с прожектор отгоре, затова не си представям как може някой, освен ако не е Кажи го на хуя ми, да помисли, че колата е частна.
Междувременно джобният ми скенер на честоти хвана сигнала на системата за комуникация. Съобщението беше кодирано, но нямах за цел да подслушвам. Натиснах един от бутоните и записах честотата. Оборудването за компютърни маниаци, което ми дадоха моите приятелчета от "Технологии за силите на реда", щеше да ни помогне да разбием кода по-късно.
При условие че се наложи да вършим толкова много работа.
Целият район около гаража се наблюдаваше от телевизионни камери но стълбове, издигнати зад оградата с бодливата тел. На портала стояха двама часови, които проверяваха влизащите камиони. Днес си гледаха работата горедолу, но предполагах, че утре в девет сутринта - определения час за нашата поява - ще сложат и преносимия рентген, който пристигна по-рано на палети. За учението докараха и две роти от националната гвардия, за да засилят местната полиция и служби за охрана. Наблюдавах как ги пропуснаха, без дори да ги погледнат.
Дани, Шон и Хълк продължиха да проверяват охраната още няколко часа. Имаме си няколко начина да задействаме сензорите, за да видим как реагира охраната, но повечето от работата се свежда до наблюдаване и тълкуване. Колко часови на пост? Какво става, ако пристигнат два камиона? Колко са дупките в оградата? (Ще се изненадате.) Претърсват ли жените? Децата? И така нататък. Наблюдаване и мислене, мислене и наблюдаване. Успехът във войната със специални методи изисква да използваш най-силното оръжие в човешкото тяло - сивата материя над врата.
- Можем да влезем като гвардейци - предложи Док
на следобедната среща за планиране и пица, която проведохме към три часа. - През главния портал, нали така?
- Не, ще задържим униформите за излизането - отговорих. - За влизането съм измислил нещо по-интересно. Освен това утре може дори да преглеждат документите - на влизане, защото знаят, че идваме. Няма да ги проверяват на излизане.
Обърнах се към Дани.
- Настаниха гвардейците в мотела "Холидей ин" на шосето. Мислиш ли, че можеш да очароваш няколко гвардейци да ти дадат униформите си?
- Мога да опитам - отвърна Дани. - Ще изчакаме, докато идат да вечерят, и после да влезем в стаите им.
- Шон и Хълк ще ти помагат. Обърнах се към Трейс.
- Когато представи на полковник Кажи го на хуя ми нашия план, съгласи ли се да влезем през предната врата?
- Не съм казвала нищо. Той ми даде карта и ми показа портала.
- От наша страна няма съгласие да влизаме през портала?
- Не.
- Не разбирам как ще влезем в девет сутринта, щом ще ни очакват - заяви Шон.
- Кой казва, че ще влизаме в девет? Трейс, ти каза ли, че ще влизаме в девет?
- Тели каза, че ще ни чака в девет.
- Да, ще ни чака. И ние ще бъдем там. Дори ще преминем през портала в девет. Но ще излизаме. Ще скочим с парашути през нощта, ще заложим зарядите и ще излезем през портала. Трябва ни само самолет. Проблемът е, че в момента боядисват хангара на моя самолет С-130 - казах. - Може да се наложи да търсим помощ.
Всъщност най-близо намиращият се самолет принадлежеше на военновъздухарските сили от Тексас. Обмислях идеята да скочим от някой С-141В от военновъздушната база "Скот" (там по една случайност имаше такъв -бях проверил), но Кажи го на хуя ми забрани всякакви полети за мен и "Червената клетка П". Имам достатъчно приятели и връзки да уредя въпроса, но задниците на екипа
жите щяха да останат оголени, а гледката на голи задници от военновъздухарските сили не е от най-приятните.
Освен това Трейс се върна от срещата с Тели с неговата лична кредитна карта. Реших, че е справедливо да таксувам самолета на нея.
Според вас колко души могат да се съберат в самолет "Чесна стейшън еър"?
Е, според спецификацията са шест, но шест е много за всеки едномоторен самолет, особено ако излита от затревена писта, каквато се оказа тази в летище "Скай ей-кърс". И четири беше много, ако трябва да включиш и багажа, но според моя план ни трябваха трима пътници: Шон, Трейс и аз. Док употреби уменията си на пилот и бих казал, че преминахме над оградата в края на пистата с цели петнадесет сантиметра, освен ако не бяха двадесет.
- Следващия път ще вземем турбото - промърмори Док, който мислеше за луксозния модел. За съжаление лимитът на картата на Тели не ни позволи да го наемем.
Скоковете в населени места не са от най-лесните начини да прекараш нощта, дори ако скачаш от самолети С-141 или МС-130 с високотехнологично локационно оборудване и внимателно подбран екипаж. Фактът, че скачахме в безлунна нощ, означаваше, че хората от охраната долу нямаше да ни забележат лесно, но с това предимствата ни се изчерпваха. Експлоатационният таван на чесната е 4785 м според документацията. Док го насили чак до 5500 м, за да е сигурно, че няма да ни чуят от земята. За малки двигатели тази височина е проблем, но чесната се справи, несъмнено вдъхновена от мърморенето и ръмженето на Док.
Самолетът не беше предвиден за скокове, което изцяло затрудни излизането ни. Шон и Трейс се наведоха напред в поза, която можем да наречем крилата жаба, след което изчезнаха от кабината. Правили са и по-красиви скокове, но и така постигнаха основната цел - да се махнат от самолета. Аз ги последвах след около половината на половин секунда, надолу с главата и ръце, изпънати назад.
Като за скок 5000 метра не са точно голяма височина, но човек има време да помисли къде отива. Според скоростта, с която се движиш, разполагаш с около минута и
половина за свободно падане, което си е доста време за убиване. Някои са известни с това, че се обръщат по гръб и броят звездите, докато падат. С гравитацията се работи лесно, защото и пет лайна не дава дали задникът ти сочи нагоре или надолу, стига да падаш.
На около хиляда и петстотин метра се извъртях с лице към земята, за да се ориентирам. Гаражът за камиони се виждаше лесно, защото в тази част на щата единствено той имаше прожектори. Аз се намирах малко встрани от курса, но с още няколко маневри и леко свиване на рамене се озовах право отгоре, на около хиляда метра. На стотина метра под себе си забелязах да се отваря парашут. Обърнах се надясно, за да потърся втория парашут.
И само гледах. И гледах.
Но го нямаше и под мен. Или над мен, доколкото виждах.
Мамка му.
Успокоението ме заля като вълна, когато забелязах черна сянка на няколко метра над мен, което ме изненада, макар да не беше невъзможно. Вече се намирах на шестстотин метра и трябваше да издърпам халката на собствения си парашут. Сторих го и той се изпъна идеално. Но докато разглеждах камерите с малкото си фенерче, открих, че сянката над мен се движи прекалено бързо от дясната ми страна. Стори ми се, че въжетата или са се оплели, или се усукват. В тази ситуация е редно да опиташ да ги разплетеш до около 600 метра, а после да откачиш този парашут и да опиташ резервния.
Това трябва да сториш, ако си опитен парашутист и знаеш какво става. Шон нямаше никое от тези предимства и маневрите му ускоряваха падането към точката, в която не можеше да се освободи от парашута и да издърпа резервния.
Без да мисля колко ниско съм - по дяволите, изобщо не мислех, - се освободих от собствения си парашут и се засилих надолу. Възнамерявах да се спусна, да хвана Шон, да пусна резервния му парашут, после да се отдръпна и да пусна моя.
Това са доста думи, но все пак е по-лесно да ги кажеш, отколкото да действаш. Докато се наклоня под пра
вилния ъгъл, Шон беше ускорил толкова, че вече не го виждах. Когато най-после го забелязах, не мислех, че мога да го стигна.
След това осъзнах, че ще го стигна.
После преплетеният му парашут ме фрасна по лицето.
Хванах го под ръка, както морски пехотинец на патрул хваща пиян моряк. Той също ме сграбчи (после се кълнеше, че всъщност спасявал мен). Отне ми цяла вечност да го освободя от парашута и щях да го изпусна. Но ръката ми се беше увила около ремъка на гърдите му, та успях да пусна резервния му парашут. Всичко това стана за около триста метра полусвободно падане. Което в превод означава по-малко време, отколкото ти трябва, за да се изплюеш, ако смятам правилно.
Възможно е две глави да са по-добре от една, но това не е вярно за парашутите. Освободих се, отблъснах се настрани и пуснах резервния си парашут. Нямах възможност да погледна висотомера, но по удара в коленете си, когато се приземих, бих казал, че съм отворил парашута си на не повече от сто и петдесет метра, а може би и от два пъти по-малка височина. Управлението на парашута представляваше по-скоро молитва, отколкото дърпане на въжета, но тъй като съм набожен момък, приземих се точно в центъра на зоната за кацане.
Върху едно ремарке.
Металният покрив уби част от инерцията ми и аз се претърколих странично, така че нещата нямаше да са съвсем лоши, ако Шон не кацна право върху мен. Обувката му се приземи върху ребрата ми, а той се строполи върху моята глава в полет, контролиран толкова, колкото Бритни Спиърс е девствена. За раздяла, когато се завъртя, за да стъпи на крака, ме ръгна с лакът в ребрата.
Лакът, който тежи сто и нещо килограма.
- Какво правите бе, хомосексуалисти такива? - запита Трейс от земята.
- Танцуваме - отговорих. - Къде са часовите?
- Има само един, онзи до портала. Струва ми се, че си пазят силите за утре.
- Кучета?
- Вече спят - каза Трейс.
Посочи редицата паркирани ремаркета, където едното псе лежеше по корем. Доберманите са приятни, когато спят, особено ако дрямката им е предизвикана от хамбургер, подправен с приспивателно "Демерол".
Парашутите, които срязахме, отплаваха някъде в нощта, може би безвъзвратно. Не можехме да се тревожим за тях сега, затова двамата с Шон слязохме от ремаркето и се заловихме за работа, която включваше лепене на стикери по другите ремаркета и мятане на пиротехническите торби отгоре им.
Ако се чудите за видеокамерите, които бях видял сутринта, те, изглежда, още работеха и несъмнено правеха онова, за което са предназначени - наблюдаваха района около гаража. Никоя не сочеше навътре. Който е разработвал системата, не е мислел, че посред нощ ще идват много хора с парашути, което обясняваше и слабата светлина в централната част на гаража.
Страшно ли е? Не. Искате ли страшно? Идете в кухнята си и отворете шкафчето с храна или пък килера, или където си държите кльопачката. Отвори хладилника. (И докато си там, ми вземи една бира.) Според теб колко от всичко това се движи в един момент от маршрута си с камион?
Търсеният отговор би бил "почти всичкото".
Е, помислете какво би станало ако не Дик Разрушителя и неговата банда воини от "Червената клетка II" слагат димни бомби върху ремаркетата, а група напълно откачени индивиди подправят храната в камионите с вируси или бактерии? Ами ако отидем в камиона, който превозва триста и двадесет кашона аспирин, и ги подменим със свои собствени, които включват три произволно поставени стрихнинови хапчета, примесени с ацетизал? Или пък ако инжектираме пилетата в хладилния камион с ботулинов токсин?* Или пък да сменим уокмените с други, нагласени да избухнат точно след сто четиридесет и три часа?
Не съм Стивън Кинг и затова ще спра с ужасиите. Но уязвимостта на автотранспорта в Америка - онова, от което живеем - е огромна. И не говорим само за камионите
* Бактерията Clostridium botulinum, отравянето от която често има смъртен изход. - Б. пр.
или пратките с опасни отпадъци, или пък цистерните с химикали. Да, те са уязвими. Но са само черешката на тортата. В този гараж имаше триста тридесет и три ремаркета с товари. Представете си всяко да е снабдено с бомба с часовник, нагласен да я взриви три часа след тръгването на камиона. Не става дума за голяма бомба - само колкото да взриви ремаркето и цистерната, а може би и колите наблизо. Представете си задръстванията по междущатските шосета. Представете си градовете в пиковия час. Охраната на летищата обира всички заглавия, но осигуряването на националните пристанища, водни пътища, брегова линия и сухоземни обекти е важна част от мисията на Министерството на транспорта. Ето ви малко статистика, за да илюстрирам отговорностите в Съединените щати: имаме 3,9 милиона мили обществени пътища, 122 000 мили железопътни линии, 2,1 милиона мили тръбопроводи, които пренасят запалими материали като нефт, бензин и природен газ. Има 26 000 мили търговски плавателни води. Системата за обществени превози регистрира 9,1 милиарда пътувания в двете посоки годишно. Общо 11,2 милиона камиони и 2,2 милиона железопътни вагони влизат в страната всяка година и 7500 кораби с чуждестранен флаг акостират 51 000 пъти в 361 пристанища на страната. Има 104 ядрени електроцентрали, от които 63 могат да бъдат достигнати по вода. Всички тези цели карат всеки тюлен да се киска, особено ако е тюлен от "Червената клетка И".
Някои ремаркета имаха електронни брави, а други дори притежаваха модерни устройства за глобално позициониране, които можеха да пратят сигнал до дома, в случай че някой опита да направи нещо. Мразя електрониката, защото прави нещата скучни. В миналото човек можеше даже да си изцапа ръцете. А сега взломът в тези ремаркета си беше прост процес от две стъпки. Първо, Шон включи емулатор на сигнала, който можеше да комуникира със спътниковата следяща система или да блокира някой от сигнализаторите, в зависимост от това накъде ще премести превключвателя. (Някои следящи системи използват клетки като мобилните телефони, но тук не намерихме такива. За тях Шон имаше друга дрънкулка.) След това Трейс постави двойка магнитни щипки върху жиците от клавиа
турата на електронната ключалка и ги свърза към един управляващ модул, който да изпрати кода за отключване на вратите и спирачките. Процедурата отне грандиозните тридесет и пет секунди при всички освен първото ремарке, където Трейс спря да помилва спящото куче. В камионите сложихме малки кутийки от тип "изненада" - искаше ми се да са човечета на пружина, но се сетих твърде късно - и ги задействахме. Предполагам, че ако искахме, можехме дори да разместим камионите насамнатам за удоволствие. А колко хубаво щеше да е, ако в някое ремарке имаше от новите системи с инфрачервени камери на фирмата "Системи за подобряване на превозните средства" от Южна Каролина. Трудно е да устоиш на мисълта да покажеш задника си на шефа.
Слава богу, по вратите на няколко ремаркета все още имаше древни катинари. Не че представляваха по-сериозно предизвикателство. Просто видът на катинари, каквито се научих да отварям още в прогимназията, зарадва традиционалиста в мен. Когато всичко беше готово, часовникът ми показваше 5,30. Спряхме за почивка между два дизелови влекача, оставени на доизживяване върху трупчета. Трейс носеше термос с кафе и чашки и преди да минем към фаза две, поехме малко енергия.
Видеоекраните се намираха в малка кабина до металния склад в предната част на гаража. Там имаше един човек и никакви постове отпред, като изключим спящите кучета. Гвардейците се намираха в другия край на града, в свободните стаи на колежа. Не ги виня, че предпочитат дюшека пред чакъла, защото ако ще сънуваш мокри сънища, най-добре е да си на меко. За нас щеше да е съвсем малко по-трудно да напишем "изненада" отстрани на камиона, ако до него се намираха няколко мърморещи в съня си войници, предвид факта, че кутиите с така наречената невидима боя - видима само под виолетова светлина, като изсъхне - съдържаха малки метални сачми, дето вдигат адски шум, като ги разтърси човек.
Но пък еднадве роти заспали войници биха провокирали вандала в мен и щеше да се стигне до всевъзможни детинщини. Затова се задоволих да оставя съобщението си на вратата и се върнах в паркинга, където да чакам прис
тигането на сутрешния патрул. Сега беше 6,00 часът и тъй като бойният ни план изискваше да останем тук до 9,00 часа, ми се прииска да си намеря място за сън и да поспя няколко часа. Но преди да успея, Шон се върна от обиколката си и каза, че до склада става нещо, което трябвало да видя. Стигнахме там точно в момента, когато трима подобни на горили мъже се връщаха от едното ремарке и всеки носеше в ръцете си кашон. Товареха ги в друго ремарке. За разлика от първото това не беше прикачено към влекач.
- Кражба? - запита Трейс.
- Предлагам да ги спрем - обади се Шон. В него говореше полицаят.
Изчаках минутадве, докато онези се връщаха. Носеха тъмни дрехи и работеха без осветление, но имаше теоретична възможност да са складови работници, които просто местят стока от едното ремарке в другото.
Аз не съм голям теоретик, но такава възможност имаше.
Не.
- Дики казва да го сторим - прошепнах накрая, изправих се и изтичах към ремаркето, когато последният от триото се загуби зад ъгъла. Надзърнах отстрани, защото не бях сигурен дали нямат компаньон.
Имаха двама.
Този по-близо до мен не забеляза нищо. Другият може и да е забелязал, защото понечи да реагира, когато стиснах глезена на приятеля му и рязко го дръпнах наляво. Тъпак номер едно падна заднишком върху Тъпак номер две. Аз скочих и забих пета в лицето на онзи, когото препънах. Вторият се направи на умрял и аз се съгласих с ролята му, като нежно и с обич го фраснах в ребрата с бомбето на обувката си, преди да спра подметката на другата си обувка върху скулата му.
Казват, че извивката на крака е най-здравата част. Един ден ще направя експерименти и ще проверя. Мога да кажа, че ритникът ми вдигна топката високо. Тъпак номер две се вдигна цял половин метър от пода на ремаркето.
- Трябваше да ми оставиш някой от тях - обади се Шон, като се качи вътре, докато аз местех двамата навън.
Сложих пръст на устните си, защото не бях сигурен
дали останалите не са чули шумотевицата. Разтоварихме двамата разбойници и ги помъкнахме към предната част накамиона, където Трейс завърза ръцете им и натъпка в устата им парчета от собствените им панталони. Интересно - ползваха един и същи шивач. Дрехите им всъщност бяха тъмносини, а не черни, с малки емблеми на джобовете с името на гаража.
Двамата с Шон се върнахме отзад точно когато там стигна и водещата горила. Наричам ги горили основателно - такива бяха. Шон е доста голямо момче, а и аз не съм дребосък, но най-ниският от триото превъзхождаше моя човек най-малко с дватри сантиметра. Не че това би спряло Шон, когото го сърбяха юмруците да ги отърка в малко плът. Задържах го с надеждата да чуя какво си говорят онези.
Но не говореха. Вместо това продължиха да си работят както преди, без да обръщат внимание на отсъствието на двамата, които им помагаха. Сигурно са си помислили, че онези са отишли да пуснат по една вода или нещо такова. Може би маймуните не са толкова умни, колкото ги изкарват учените. Както и да е, изчаках триото да се раздалечи един от друг, след което се хвърлих върху последния. Задушаващата ми хватка и острият ритник в бъбрека, какъвто от доста време не бях забивал, го превиха мигновено.
Мигновено се оказа недостатъчно бързо. Двамата му приятели хвърлиха кашоните си на земята и се втурнаха назад. Аз вдигнах поглед в мига, в който онези завиваха зад ъгъла на три метра от мен.
Двама на двама щеше да е достатъчно честен бой. Имаха предимството на тежестта и ръста, но пък ги превъзхождахме по коефициент на интелигентност най-малко четири към едно.
Шансовете ни до известна степен се намаляваха от пистолета, който стискаше разбойникът от дясната страна.
Шон очевидно беше видял пистолета преди мен. Тъй като много обича оръжията, той скочи веднага натам, за да го разгледа по-отблизо. Пистолетът падна на земята заедно с горилата.
Което остави мен и Разбойник номер три за един валс.
Изглежда, беше учил таекуондо или друго подобно източно изкуство, защото нададе най-страшния писък, докато тичаше към мен. Издаде още по-лош звук, когато се отместих встрани и коригирах положението на топките му с коляно. Но трябва да призная едно на топките му. Той не падна веднага. Първо се издрайфа. Два тупаника по слепоочието го проснаха. Като вдигнах поглед, забелязах Шон изправен триумфално над Разбойник номер две да стиска пистолета в ръце.
- Пистолетът е незаконен - каза. - Можем да го съдим.
- Стига с тия либерални глупости. Не си ли чувал за Втората поправка на конституцията?*
Някъде в главата ми се въртеше мисълта дали тези торби с лайна не са просто крадци, а не терористи. Всички носеха униформи на работници в гаража. Ако аз бях терорист и се притеснявах да не ме хванат, можеше да облека точно такива дрехи, преди да разтоваря някой камион и да го натоваря с друга стока. Или пък ако бях истински прилежен, щях да проникна в организацията и да си кротувам няколко месеца, а после да направя мръсотията.
Да, има прилежни терористи.
Мислех за инцидента на железопътната линия, където аз и моята весела банда воини случайно осуетихме експлозия. Не че не стават такива работи и че не ми е адски приятно да се поклоня на мадам Случайност, но да кажа, че това съвпадение ме тревожеше, е все едно да кажа, че Големият каньон е канавка.
А имаше и съвпадение номер две. За нещастие нямаше начин да разберем кои са тези хора. Нашият квинтет може да бяха терористи или пък някой джазбенд, които работят нощем, за да си докарат още малко пари. Но по-вероятно беше да са обикновени крадци. Разпитите трябваше да почакат, докато дойдат в съзнание и си възвърнат мозъчните функции, колкото и ограничени да бяха те. Вързахме ги и ги преместихме до ремаркето, в което мъкнеха кашоните. Тежки копелета бяха, но за щастие боят ме ободри, иначе сигурно щях да си навехна нещо.
---
* Втората поправка на Конституцията на САЩ се отнася за правото на всеки гражданин да притежава оръжие за самоотбрана. - Б. пр.
А кашоните?
- Картички със снимки на бейзболисти - обяви Шон.
- Стига глупости, де - обади се Трейс, която скочи в ремаркето, за да види сама.
Но точно това си бяха. Кашони със снимки на бейзболисти. Разбихме канал на откачени спортни фенове.
- Тъкмо ядрените детонатори взеха да ми омръзват - обясних. Понякога на човек му остава само чувството за хумор.
Огледахме кашоните, за да е сигурно, че не съдържат и други неща. Не съдържаха. Часовникът показваше почти 7,00 и затова затворихме камиона и тъпаците, след което се върнахме към редовната си операция. Огледахме района, за да е сигурно, че не сме привлекли внимание, след което се промъкнахме към групата по-стари ремаркета до двата джипа "Хъмър".
След няколко минути и тримата се хвърлихме под едно от по-старите ремаркета, защото един "Хъмър" и два петтонни товарни шестколесни камиона М-809 приближиха и спряха наблизо. Дузина войници се измъкнаха от тях, тромаво заеха позиции на около петдесет метра от нас и тръгнаха натамнасам в нещо, което трябваше да наподобява патрул.
Сега идваше най-трудната част на мисията ни: да бездействаме почти час. Войната със специални действия изобилства с дълги паузи и прекарването им е нещо, което човек учи на място. Инструкторите може да те учат да плуваш в океана и да броиш мухите в джунглата, но истински трудната работа е да седиш до гумата на някой камион с часове, докато коляното ти се схваща, носът ти се пълни със сополи и прах и двамата въоръжени часови си разказват съвсем безвкусни вицове за блондинки на няколко крачки от теб - ето това трябва да научиш на място.
Друго щеше да е, ако вицовете си ги биваше.
Точно когато си мислех, че трябва да приложа безшумната си техника за справяне с врага, когато дойде един майор и им сдъвка задниците заради униформата, като енергично мяташе чене, обяснявайки, че големите шефове ще пристигнат всеки миг, и как трябва да се приведат в ред, защото във Вашингтон се интересуват от случая и
полковникът наблюдава точно теб, синко - да, теб! Големи глупости наистина. Но това са лайнарщините, които трябва да търпи съвременният воин - глупости от сорта, че ризата му не е загащена и колко важен е външният вид в голямата картина, и така нататък. Междувременно силните на деня не могат даже да осигурят смазката, с която войникът да си почисти оръжието.
Но проблемът на тези мърляви войници се оказа в наша полза. Майорът им заповяда да заемат по-добри позиции на петдесет метра встрани - вероятно за да може светлината да бляска в очите им по най-добрия начин, когато дойдат телевизионните камери, и ние с Шон и Трейс успяхме да раздвижим крака.
- Закопчайте всичките копчета и се приведете в ред - каза Трейс, - защото майорът ще ви смъмри.
Нямахме много време за смях. Обувките на майора със самодоволната походка още веднъж изскърцаха в посока към нас. Изтърколихме се на земята точно когато той дойде с цяла команда след себе си. Не знам как изглеждаха от коленете нагоре, но мога да ви кажа, че звучаха впечатляващо. Краката им удряха здраво и в синхрон и накрая тупнаха с крака на място и викнаха "Ура".
- Страхотно. Получи се. Благодаря - излая някой в далечния край. Звучеше подозрително много като нещо, излязло от устата на режисьор или новинархореограф.
Кажи го на хуя ми охраняваше гаража с взвод парадни войници. Не искам да кажа нищо срещу хората, на които е заповядано да маршируват, разберете ме правилно. Заповедта си е заповед, мамицата й, колкото и тъпа да е. Но каква е целта на тази строева подготовка? Сигурността ли? Или доброто представяне за новините в шест?
Глупав въпрос. Но не можах да не го задам.
Когато взводът си тръгна, Шон ме сръга леко по бъбрека, за да ми даде сигнал да минаваме към фаза три. След като възстанових дишането си - кокалчетата на юмруците му са от метал, - изпълзях иззад камиона и станах, като незабавно тръгнах към джипа до будката на часовия. Трейс и Шон ме последваха.
До джипа стояха двама часови. И двамата носеха пуш
ки. Изглежда, със закъснение бяха сложени да пазят будката. По-добре късно, отколкото никога, си мисля.
- Достатъчно - казах високо. Изчаках да установя зрителен контакт с един от войниците, а после направих кръгом. Униформата ми имаше от онези подобни на листа неща, които носят майорите, но ръмженето в гърлото ми се оказа много по-важно от званието.
- Къде сте, по дяволите? Мъкнете се като черва! След тези мои думи Трейс и Шон се спуснаха бързо
към мен. Надявам се, че бях изругал достатъчно добре като за армията. В различните части стандартите са различни, но все ми се струва, че за нецензурните думи можем да се разберем.
- Защо всеки път, когато съм готов да тръгна, хората ми са някъде на друго място?
- Сър, съжалявам - отговори Шон, като зае подлизурковска поза на редник с не повече от шест дни служба зад гърба си. Не мисля, че дори и в армейските части има толкова мазни войници, но Шон влезе ли в роля, е трудно да го извадиш от нея. Застана мирно и за малко не му изхвъркна някое копче. Униформата, която Дани му достави, се оказа малко тясна в гръдния кош.
- Ще караш ти, Далгрен. Мейко, ти се качвай в шибания джип. Веднага, боецо!
- Слушам, сър!
Копелето, изглежда, се мислеше за Брад Пит.
Обърнах се бавно, за да изгледам мръснишки двамата часови и да ги заставя да останат по местата си. Ако някой от двамата мислеше да ми каже нещо, загуби тази мисъл в същия миг. Обиколих наперено до мястото на пасажера, отворих вратата и седнах.
- Защо не е включен шибаният двигател, Трейс? -прошепнах и отново изгледах часовите.
- Нещо не е наред. Не мога да го запаля.
- Мислех, че си го проверила.
- Проверих го.
Трейс ритна нещо под таблото.
- Пали, бе!
Стигнахме онзи етап на операцията, който топли сърцето на всеки воин: СОБНП - ситуация осрана без надежда за почистване.
Вратата на фургона се отвори. Излязоха двама костюмари и майорът, когото видяхме преди, последвани от още шестима костюмари - до един с пистолети, ако можеше да се вярва на издутините под спортните им сака. През вратата преминаха още трима с военни униформи, сержанти и специалисти, а после и един полковник с двама лейтенанти. Не мога да си обясня как са се събрали толкова хора във фургона, сигурно е някакъв цирков номер.
Разгледах полковника, но от пръв поглед ми стана ясно, че не е Тели, защото този ходеше и говореше в същото време.
- Патрул в посока три часа - изсъска Шон от задната седалка. - Проверяват документите по списък.
- Може би ще успеем да вземем колата им назаем -казах.
Още не бях свършил, когато двигателят се събуди с рев. Трейс включи на задна така бързо, че го задави.
Ах, следващият етап на операцията: НСНО - нещата са наистина осрани. Вече се чувствах съвсем удобно.
В този момент бръмченето на малък самолет накара всички да вдигнат глави. Трейс отново запали джипа и потегли към портала.
- Док не го бива много с точността - каза тя.
- Лошо - отговорих. - Мислех да поканя полковника на закуска.
- Струва ми се, че трябва да понамали поничките -заяви Трейс.
- Добре го каза.
- Споменавала ли съм, че изглеждаш добре в униформа?
- Ще ти го върна.
Охраната на портала се беше увеличила с още няколко войници с всевъзможни високотехнологични дрънкулки. Тъй като знаеха, че трябва да търсят човек, който ще влезе в гаража, с удоволствие пропускаха всеки да излезе.
Преминахме през портала точно в 9,00,15 часа. Обичам точността и петнадесетте секунди ми причиниха истинска болка.
С останалите от групата се срещнахме в едно заведение на име "Ресторантът на Алис ', където сервираха най-дебелите боровинкови палачинки, които съм виждал извън Арканзас. С изненада забелязах Док в сепарето, все още облечен във взетата назаем униформа.
- Бързо се върна - казах.
- Какво искаш да кажеш?
- Това не беше ли твоят самолет?
- Снощи ли?
- Днес сутринта. Един малък самолет мина над гаража.
- Не бях аз - отвърна Док.
- Следващия път ще опитам да оплескам всичко само заради тях.
- Надявам се да го оценят.
Оставихме малко време на Кажи го на хуя ми да по-разиграе хората си и да поизкара излишната им енергия, преди да се върнем на мястото за проникване. Когато пристигнахме, Дани и Хълк седяха на капака на взетата под наем кола от другата страна на портала и зяпаха към неприятния край на едно оръдие калибър 25 мм. То седеше върху бойна машина "Брадли" - машинатамераклия да бъде танк, заменила бронираните таксита М-113, които армията ни използваше във Виетнам. Машината стоеше посред пътя до портала и определено беше по-силна от тойо-тата. На двадесетина метра зад нея се виеше колона камиони - Кажи го на хуя ми беше спрял цялото движение, очевидно като част от учението.
- Какво правиш, Марчинко? Отказа ли се вече? -изграчи той, когато най-после приближи с двете си болонки няколко минути след пристигането ни.
Кажи го на хуя ми се надуваше известно време и обясняваше колко добра е охраната му и как е нагласил всичко, и че аз съм просто един безперспективен неуспял ветеран от Виетнам, загубил няколко милиарда мозъчни клетки от дефолиантите, и който винаги е имал проблем с командването - такива неща. Не исках да споря с него, макар че щеше да е добре, ако можеше да каже всичко това, без да плюе. Ако ще се хвалиш, поне го прави сухо.
Когато накрая спря, за да си поеме дъх, на лицето му се изписа тревога, която се промъкна сякаш от очите му.
- Нищо не казваш - обади се той.
- Ти каза почти всичко - отговорих.
Сви очи, сякаш за да фокусира по-добре и да надникне в черепа ми.
- Е, какво, твоите хора ще нападат ли или не? - Погледна часовника си. - Вече е десет и половина. Операцията трябваше да започне в девет.
- Казахме ли да започнем в девет?
- Девет часа, да.
- Да започнем в девет?
- Е, не е задължително да е точно девет. Да започваме.
- Значи не трябва да започва в девет? - запитах отново, сякаш Кажи го на хуя ми току-що ми беше дал тайната рецепта за рязане на хляб на филийки. - Не е задължително?
- Не.
- Но би могла.
- Престани, по дяволите - каза полковникът и лицето му стана тъмночервено.
- Кажи ми, Дик - обадих се. - Как очакваш да нападнем, след като си сложил това "Брадли" точно пред нас?
- Имаме "Брадли", нали? Надменната нотка в гласа му се възвърна.
- Ти не очакваше "Брадли", нали?
- Честно мога да кажа, че е така. Ти си повече от хората, които предпочитат Б1А1.
Усмивката му заигра на устните, но само за секунда.
- Ти не планираш да правиш нещо, нали? Обърна се и се огледа.
- Мис Далгрен, какво става?
Трейс го изгледа и сви рамене с невинността на ученичка.
- Става?
Кажи го на хуя ми се върна при фалангата от гъзо-лизци, които го чакаха до портала, и издаде заповед да пропуснат камионите и ремаркетата.
- Кажи ми, Дик! - изкрещях, когато камионите тръгнаха да излизат. - Ти можеш да четеш, нали?
Предполагам, че не чу думите ми, защото се върна чак до мен.
- Вестника - казах. - Чете ли го?
- Разбира се.
- Чете ли го днес?
- От край до край.
- Погледни страница трета - посъветвах го и му подадох един вестник, който носех специално за случая.
Кажи го на хуя ми разтвори вестника и се загледа в рекламата върху цялата страница, която Трейс поръча предишния следобед веднага след нашата сесия за планиране. Тя не беше кой знае какво.
"Днешната операция на Службата за гражданска сигурност ще се проведе около или в 9 сутринта" - пишеше там.
Шрифтът на този ред беше 72 пункта, което си е доста. "Около или в 9 не означава започва" - продължаваше текстът.
Той стигаше 96 пункта, което е още повече.
"Всъщност - продължаваше рекламата - свършва, защото тогава ще излезем през портала."
Това вече беше написано със 104 пункта и хората от вестника казаха, че такъв шрифт не са използвали от края на Втората световна война насам.
Знам, че Дик четеше, защото устните му се мърдаха. Изглеждаше объркан, когато вдигна поглед. Мислех да питам коя дума не е разбрал, но в този момент през портала премина първият влекач. Монтираният от нас фойерверк на покрива му се задейства от приемо-предавателя в нашата тойота. Разлетяха се ракети и пиратки. Кажи го на хуя ми се хвърли на земята при разигралата се мелодия в стил "бамбам".
Чудни неща правят в наши дни с барута.
Вероятно щях да се засмея, но две секунди след края на песента зад мен се чу шумна експлозия. Когато ударната вълна ме събори, през главата ми минаха две неща.
Едното - че тази експлозия не е от нашите.
Другото - че някой току-що ме надсвирепя. Което ме накара да се чувствам още по-унизен.
Глава
4
Е, да те уволнят от банка си има и хубава страна: намалява се броят на потенциалните жертви, когато разни боклуци гръмнат куп експлозиви до банкомата. В този случай, ако банката работеше, бомбата щеше да убие мениджъра, чийто офис се намираше точно зад банкомата. Предполагам, че дали това е добре, зависи от мнението ви за банковия бранш.
С Дани и Трейс изтичахме до банката, за да видим дали няма ранени. Вмъкнахме се с извадени пистолети и закрили уста с длан, за да не дишаме прах. На вратата на шефа на банката висеше залепена моя снимка с размери 15 на 20 сантиметра. Приликата си личеше независимо от не съвсем доброто качество на снимката. Правена беше преди няколко дни в Айова, в болницата, където провеждахме учение. Авторът дори си беше направил труда да я дооправи и да оцвети предните ми зъби.
Аз не се вълнувам от такива неща. Но фактът, че снимката висеше от острието на нож, забит право през скулата ми, който разваляше гледката, ме ядоса малко.
Трейс посегна да извади ножа, но аз я спрях.
- Съмнявам се да има отпечатъци - казах. - Но нека да оставим криминалистите да поработят малко.
- Това - обади се Док, който държеше парче плат в ръка - е от торба за заряд. Много ми прилича на онези, които водолазите използваха едно време.
- Прилича ли, или е същото?
- Съмнявам се да е толкова стара - отвърна Док. -Не знам колко време издържат тези експлозиви, но се съмнявам, че ще са стабилни след тридесет години. В лабораторията може и да разберат. Според мен е като зарядите, които намерихме на железопътния мост. Само дето тази гръмна.
Докато се ровехме наоколо, Шон и Дани отидоха да предупредят местните ченгета за крадците, които завър
захме и оставихме в ремаркето. Дани включи чара си на полицай и се захвана с "интервюирането". Той умее да убеждава, което крадците определено оцениха, но едва ли имаха нещо общо с бомбата. Онези, дето имаха нещо общо, се занимаваха с много по-важни неща от бейзболните картички. Те се бъзикаха с мене или поне опитваха. Това не ме притесняваше - твърде стар съм, за да се психясвам от задници, които знаят да правят снимки или да взривяват старомодни експлозиви. Но фактът, че са се доближили достатъчно, без да разбера, и че очевидно знаеха много за операцията - това ме притесни адски.
Въпросът беше какво да правя, мамицата му.
Видеокамерите при банкомата не гледаха нагоре по улицата към банката. По информация на Дани, след като си побъбри с ченгетата, полицията разследваше идеята, че бомбата е поставена от някой местен човек за отмъщение. Веднага я отхвърлих. Местен жител не би ходил до Айова, за да ме снима. И въпреки че присъствието ми в Айова или тук не беше свръхсекретна информация, нападението над влака трябваше да е изненада. Бяхме казали само, че ще ударим в област от сто мили в щата. Колкото и да ми се искаше да обвиня полковник Хуй за изтичането на информация, ми се струваше, че тя е изтекла от някой от моите хора.
Можеше лошият да е някой от моите стрелци - моите стрелци. Не исках да мисля такива неща. Определено не смятах, че това са Док, Дани или Трейс. Първите двама проливаха пот с мен във всякакви лайна - кафяви, черни и пурпурночервени, така че нямаше начин те да ме продадат. Не познавах Трейс от толкова време, колкото другите, но пък я познавах по начин, по който не познавах останалите, затова изключих и нея. Същото важеше и за Карен, която и без това не знаеше подробностите за операцията.
Но на Шон и Хълк се налагаше да гледам като на най-вероятните кандидати. И двамата бяха преминали проверки за сигурност чак в дирника, и двамата са бивши тюлени, доказали се в боя. По моя преценка те не ставаха за предатели или шибаняци. Но мога ли да имам вяра на преценката си?
Отбележи, читателю, аз, Дик Разрушителя, Свирепия шибан воин, най-добрият в бойните действия със специални методи в света не само се съмнявах в хората си, но и оспорвах преценката си. Никой не е виждал повече лайна от мен през последните тридесет години - това не е хвалба, а просто факт от живота, момчета и момичета. Познавате служебната ми биография. Ако трябва някой да е сигурен в себе си, това съм аз. Но имах съмнения - недостатъчно, за да избягам и да се скрия, недостатъчно да проверя най-новите лекарства за объркани глави, но достатъчни да не знам на кого мога да имам доверие и как да действам. А точно това е смисълът на войната със специални методи. По тази причина човек не взривява склада в тила, а бърка в мозъка на врага. Това е върхът на копието.
Който и да се ебаваше с мен, си го биваше. Признавам, биваше си ги, минетчии такива.
Много неща исках да им сторя, но признавам, че ги биваше.
Ето интерпретацията на медиите за инцидента, очевидно въз основа на протокола от следствието:
"Учение на Службата за гражданска сигурност осуетява банков обир."
Имах чувството, че го е писал самият полковник Хуй, който обаче не познаваше буквите.
Петимата крадци, които открихме в гаража, се оказаха точно такива - кокошкари. Двама от тях имаха полицейски досиета дебели горедолу колкото тази книга, и всичките работеха в гаража. Не носеха униформите, за да се промъкнат през охраната, самите те бяха охраната. До един работеха за минимални заплати и изпълняваха и то-варо-разтоварни работи. Допълваха недостатъчните си заплати с присвояване на някой и друг кашон стоки. Единият разказа сълзлива история за майка си, която се нуждаела от операция. Направо щеше да ме разплаче. Очевидно тарторът им имаше шурей в Мичиган, който продавал разни неща по панаири из страната. Ако човек сумира коефициентите им за интелигентност, пак нямаше да превиши мак
сималната скорост, но истинският гений беше онзи, който ги е взел на работа, без да провери миналото им.
Още от самото начало схванах, че нямат връзка с инцидента в банката, нито пък че ще участват в някои от свирепите ми приключения, но разбирате какви хора охраняват вашата закуска и шампоани.
Дани изостана с надеждата да изрови малко информация за онази работа в банката. Ние, другите, се насочихме на изток съгласно първоначалното разписание, въпреки че от съображения за сигурност малко променихме маршрута. Не се възползвахме от резервацията си за самолета в летище"О'Хеър" и взехме коли под наем за пътя до Мисури, където Трейс откри друго летище с подходящи дестинации. Двамата с Док се отделихме по пътя, за да останем насаме и да поразнищим ситуацията.
- Кой ли би искал да те изпържи? - запита.
- Списъкът е адски дълъг. Започва във Виетнам и завършва с полковник Хуй. Към няколко милиона души.
Реално погледнато, списъкът беше много по-кратък. Много хора, които имаха основание да ме мразят в червата, отдавна ги нямаше или пък нямаха представа кой съм, дявол да ме вземе, особено онези в Югоизточна Азия. А и колкото да ме мразеха, съвсем малко хора от ВМС таяха истински маниакални намерения за убийство или пък волята да ги изпълнят. Може и да са искали да ме убият, но в повечето случаи уважението им към закона би попречило на желанието за отмъщение. Такъв е животът. Не моят, техният.
И все пак, ако изключим всички, които вече ги няма или които живеят твърде далече, или пък чието първо занимание за деня е да си почистят ноктите, биха останали над хиляда души. Предполагам, че това е проблемът на стареенето. Толкова много лайноглавци искат да те наритат отзад, че объркваш бройката.
- ИРА са вероятен кандидат - предположи Док. - Те обичат да взривяват разни неща. И носят карез.
Бях кръстосвал автомати с ИРА преди - за подробности виж "Отряд Браво", - но това не изглеждаше като тяхно дело. Те щяха да използват по-добри експлозиви.
Освен това не се будалкаха. Искат ли отмъщение, направо те очистват.
- Ние използвахме С-3 във Виетнам - обади се Док.
- Това искат да мислим - отговорих. - Прекалено очевидно е. Според мен опитват да ни заблудят.
- Ти си човекът, който живее на принципа на простите неща, и значи си прав.
- Така е.
- Мислиш ли, че си имаме доносник? - запита Док.
Ако човек работи достатъчно дълго време с други хора, започва да споделя мислите им - или поне параноичните им идеи. Но не ми се искаше да приема, че някой от моите хора е боклук.
- Може и да сме допуснали грешка и този, който е зад всичко това, да е разбрал какво сме намислили - отвърнах. - Неприятно е да го призная, но е възможно. От време на време се осирам, както е известно.
- А какво беше онова с парашута на Шон? Мислиш ли, че е саботиран?
Честно казано, до момента не бях се замислял за саботаж. Нямаше вероятност, но трябваше да го обмисля, та дори и просто за да го отхвърля.
Е, може и да имах причина да се съмнявам в себе си. Май ставах като Пинки, познат като контраадмирал Пинкни Прескът, чийто тлъст задник редовно ритах - образно казано, разбира се, - когато първата "Червена клетка" попадна под неговото теоретично командване. Тази мисъл много ме отрезви, мамицата й. Ако наистина е така, значи трябваше да се оттегля на някой стар кораб и да потъна с него.
Известно време гледах пътя, като проигравах в мисълта си събитията.
- Въжетата са се оплели - казах на Док. - Случва се. Ако не си опитен, можеш да свършиш зле.
- Шон е скачал нощем.
- Но отдавна. Защо да не прецакат мен?
- Сигурно искат да те дразнят известно време.
Ние сами опаковаме парашутите си, но всеки от екипа има достъп до тях. А и през миналата седмица имаше време, когато никой не ги наглеждаше. Катинарите се от
варят. Но ако ще се ебаваш с някой парашут, логично е да го объркаш истински - да претъркаш въжетата, за да се скъсат, или пък да объркат камерите. Преплетените въжета не гарантират фатален изход.
Освен това преплитания се случват. Не би трябвало, но се случват.
Може би Шон нарочно е разиграл ситуацията, за да отхвърли подозренията от себе си. Ако е така, значи е действал прекалено изтънчено - толкова, че чак можеше да не се получи. Но ако знаеш какво правиш и имаш резервен парашут, може би е най-добре да действаш изтънчено, нали така?
- Какво мислиш за Шон? - запитах Док.
- Свястно хлапе. Още е хлапе, ако ме разбираш. Ти го познаваш по-добре, Дик. Ти какво мислиш?
Аз смятах, че е човек на място.
- Ами Хълк? - запитах.
- По-едър и малко по-бавен. Иначе е горедолу същият тип. От по-младата порода. Мислят малко повече, преди да натиснат спусъка, ако ме разбираш. Това не е лошо. Просто ние действаме малко по-различно.
Съгласих се с него. Той просто потвърждаваше фактите.
- Те не са нашите минетчии, ако ме разбираш - добави Док.
- Да.
Аз също не мислех, че те са нашите боклуци, и знаех, че нямат нищо лично към мен, определено нищо, за което да желаят да ме гръмнат. Понякога се държа като задник и си го признавам. Много съм строг към хората си, но друг начин няма. На лично ниво обаче не е трудно да се разбере човек с мен, стига да не опитва той да дава нарежданията. Още помня какво е да си редник и гледам да улеснявам нещата, като не се занимавам с лайнарщини.
- Какво мислиш да поостанем малко и да видим дали има нещо ново за Конника без глава, който намерихме онази нощ в реката? - запитах Док. - Да поговорим с лекарите, със съдебните медици и да видим какво мислят. А и преди да заминем за Ню Джърси и Ню Йорк за ученията, трябва да се върна вкъщи.
След седмица ние с "Червената клетка II" трябваше да проведем учение в пристанище за контейнери в Ню Джърси и в ядрена електроцентрала на река Хъдсън, северно от Ню Йорк. Исках да действаме сякаш не смятам, че някой ми диша във врата. Ако имахме късмет, това щеше да накара онзи, дето опитваше да се ебава с мен, да се покаже. Тогава щях да го ковна точно между очите.
- Става - каза Док.
- Сигурен ли си, Док? - запитах. - Дона няма да ми прости, ако си счупиш нокът или нещо такова.
- Да ти го начукам, куродъх педал такъв.
- Нежните ти думи топлят сърцето ми.
- Да го начукам и на коня ти, каубой.
- Какво става, по дяволите?
Това излезе от устата на Карен в мига, когато ме посрещна на терминала на летище "Роналд Рейгън".
- И на мен ми е приятно да те видя - отговорих. Карен понечи да каже още нещо, но аз й показах, че
езикът може да се употреби за много по-приятни неща. Като разбра, че съм прав, но без да се съгласи с безусловните ми искания, тя ме опипа, за да провери нося ли оръжие.
- Липсваше ми - каза след обстойното претърсване. Измъкна се от ръцете ми и отново влезе в ролята на държавен служител. - Та какво става, по дяволите?
Накарах я да разбере, че летището не е най-доброто място за обсъждане на операции за проверка на сигурността в миналото или сега, и тя се съгласи да тръгнем към вила "Свирепия" за служебен разговор. Накарах Шон и Хълк да се качат в колата на Карен, а Трейс взех при себе си в колата под наем. Някак си стана така, че като дойде време да представям кредитната карта, от портфейла ми се измъкна картата на полковник Хуй.
Едно време вила "Свирепия" се намираше сред идилична природа. Къщата все още е на мястото си, но природата не е. Откакто купих имота, досега са монтирани девет нови светофара и ако за всеки булдозер, който съм виждал да карат на ремарке, ми даваха по един долар, сега щях да съм богат. Най-лошото на трафика е, че всеки ос
ми или девети шофьор мисли със задника си и иска цял свят да разбере за това. На около една миля от къщата един с "Хонда акорд" за малко не ни отнесе от пътя. Толкова близо до нас караше, че Трейс подскочи на седалката и вдигна своя пистолет "Берета".
- Не можеш да го застреляш - предупредих я. - В този щат неправилното престройване не е углавно престъпление.
- Май ме хваща параноята.
- Познавам това чувство.
Вече бях се свързал с някои стари приятели и ги накарах да засилят сигурността по пътя към вила "Свирепия". Поисках от един приятел от ВКР (Военно контраразузнаване или Видиотени копелета и ръбове) да проверят моите двама нови стрелци и да се убедят, че лайната им не миришат. Планирахме да вземем и нови хора, преди да тръгнем на север, и Трейс искаше да знае дали да продължава по план, предвид развитието на нещата.
- Определено да, ако не е проблем за тебе - казах.
- Предпочитам да работя другаде - отговори тя. - В случай че нещо се изтакова. Можем ли да наемем онази палатка в Куантико?
Куантико е голяма военноморска база, която почти опира във вила "Свирепия", ако не се броят пустошта и строителните терени помежду им. С командира на базата се познаваме - като за бурканоглавец е свестен - и фирма "Свирепия" беше използвала и преди терена му. Съгласих се с идеята и оставих Трейс да се занимава с подробностите. Тя може и да е млада, но е от старата школа. Дадеш ли й задача, няма да те занимава с нищо, докато не я изпълни, а и след това ще ти даде съвсем кратък отчет, който рядко се различава от фразата "дойдох, видях, победих".
Моите кучета ни посрещнаха с ентусиазъм, когато спряхме във вила "Свирепия". Нали са си песове, добре подушиха жените и излаяха предпазливо към мъжете. Не мога да кажа, че ги виня, но накрая трябваше да им наредя да се махнат от дамите, иначе никога нямаше да влезем в къщата.
След обемиста чаша с джин "Бомбай сапфир" вече бях информирал Карен за случилото се в Средния запад.
От своя страна тя ми разказа всичко за ситуацията в своята служба. Полковник Кажи го на хуя ми разправял на всички и навсякъде, че шибаният Дик Марчинко и неговата "Червена клетка П" са сериозна заплаха за живота и крайниците. Почти бяхме отровили един цял град и взривили банка и ако не ни спрат навреме, кой знае какви други неща ще сторим.
Група терористи успя да проникне на две места в щатите под негово ръководство, а аз съм му бил проблемът.
- Какви са новините за моя безглав терорист? - запитах, като си налях ново питие.
- ФБР смята, че става дума за местно разчистване на сметки - отговори тя.
- Разпознали ли са го?
- Не.
- Док мислеше, че оня може да е азиатец.
Док ми беше оставил съобщение на мобилния телефон, в което казваше, че има да говори с още много хора и смята да намери по-ясна информация.
- Ако това е вярно, теорията за местна разправа се обезсмисля. Не че и сега има нещо смислено.
- Дик, в Америка има азиатци - обясни тя учтиво. -Може да са някаква китайска банда.
- Ако бяхме в Калифорния, Ню Йорк, а дори и Вашингтон, можеше и да се съглася. Но колко азиатски банди действат в Средна Америка?
Не обичам да изтъквам очевидни факти, но все някой трябва да го стори.
- Ами какво ще кажеш за моста и експлозивите? Има ли нещо ново?
- Според ФБР вече издирват хора за разпити. Изпратили са екип специалистиконсултанти.
На бюроговор това означава "Нямаме абсолютно никаква шибана идея какво става".
- Вечерята е сервирана - обяви Трейс, която междувременно се засуети в кухнята над едни говежди филета.
Шон и Хълк се оказаха пъргави като кучетата отвън и два пъти по-гладни. Храната определено ги направи приказливи. Шон ни нагости с разкази за годините си в "ТЮ-ЛЕН-група две", която по една случайност е и моята алма
матер. Даже и Хълк се поотпусна и проговори. Трейс ни разказа някои неща за "шантавелите" - единствената група към "Делта форс", в която има жени (официално тя не съществува, но така е и със самата "Делта"). Настана истинска оргия от глупости, добре смазана с месо и алкохол.
Карен изрази необходимото количество професионална загриженост, когато описах снимката с образа ми в банката. Няколко часа по-късно също изрази загрижеността си, но не по толкова професионален начин, когато проведохме служебен разговор във ваната. Нищо не може да облекчи болежките след изпълнението на задача така добре, както горещата вана с още по-гореща жена. За да се облекчим още, направихме една гимнастика. След това прекарах най-добрата си почивка за цялата седмица. Когато се събудих сутринта, Карен вече беше облечена и готова за работа. Трябваше да се срещне за закуска на Капито-лийския хълм и дори моите способности да убеждавам не я накараха да промени плановете си в полза на определени маневри рано сутринта.
След като тя замина, аз проверих електронната си поща и своята интернет страница, за да видя дали пипалата за информация, които пуснах снощи, са донесли нещо. Резултатът се оказа следният - нищо. Твърде рано беше да се обаждам по телефона и затова, след като се потрудих на гладиатора отвън, взех своя пистолет "Хеклер и Кох Р7И8" и отидох да изпукам няколко патрона на стрелбището отзад. Отдавна притежавах това оръжие и въпреки убеждението ми, че пистолетът си е само пистолет и че в това няма нищо метафизично или романтично, познатият рязък откат при натискането на спусъка ми създаде някакво спокойствие. Миризмата на кордит и черно кафе е най-добрият начин да започнеш деня.
Дори и кучетата, изглежда, се радваха на присъствието ми, когато тичах с тях около оградата и проверявах всичко по-внимателно от обичайното. Имам си и други мерки за сигурност, но няма да ги обсъждам по очевидни причини, като смятам, че кучетата са по-надеждната част от системата. Обучени са да не се поддават на номера с отровеното месо и единственият начин за всеки натрап
ник да се справи с тях е да ги застреля. Но не съм сигурен, че и това би ги спряло.
Когато се върнах в къщата, включих миксера, за да си направя сок (ананас, портокал, ябълка, ягоди и банан за маймуната в мен), който излях в чаша и погълнах лакомо. Този коктейл звучи като нещо ново, дошло от някой индийски йога, но всъщност на него ме научи един младок от "ТЮЛЕН-група шест". Признавам, че са понаучили някои неща за храненето от времето на моята младост досега. Освен че е полезен, този сок е и много приятен.
Към осем Трейс дойде, за да направи малко гимнастика и да хапне. Когато влезе в кухнята, ме поздрави с думите:
- Я, още не си умрял.
Както винаги, сутрин е прекрасна.
Времето, което прекарах далеч от дома и различните бизнесчета, с които се занимавам, натрупа доста закъснения и трябваше да наваксвам. След гимнастиката и гладиатора, с които поддържах мускулите си, оставих Трейс сама и се оттеглих в кабинета, където започнах да работя по обезопасителната си мрежа - неофициалната разузнавателна система от връзки, която не само ме информираше какво става, по дяволите, но и не допускаше задникът ми да се опърли прекалено много от огнехвъргачките на тъпаците в Белия дом.
Айриш Кърнън започнал живота си в Ню Йорк. След това, за да покаже на света колко е печен, станал морски пехотинец. Уволнил се като полковник, но не можал да отвикне от държавната служба и се уредил във Военното разузнаване, където имаше задачата да събира информация и да пие бира, и то не непременно в този порядък. С него се запознах в щабния колеж на ВВС през 1978, и оттогава сме приятели.
- Хей, боклук такъв! - поздравих, когато най-после преодолях системата от менюта и го открих в офиса му, като самият той вдигна слушалката. Сигурно е помислил, че вдига химикалката си, а не телефона.
- Искаш ли да обядваме?
- Не мога. Хайде да вечеряме - отговори той. - По предварителна информация твоите хора са чисти. Изгот
вям списък на онези, които са работили с тях. Някои от приятелите християни казват, че Шон е спасил техен човек в Афганистан, като се спуснал да бяга направо през минно поле.
- Аз си знам, че хората ми са тъпи - отвърнах. -Просто искам да съм сигурен, че не са толкова тъпи, колкото си мисля.
- Ами това, че работят за теб, е достатъчно доказателство. Сега проучваме информацията, която Трейс ни изпрати. И за какво ти е всичко това?
Разказах му някои неща за операцията и за веселбата в Мисури и Илинойс, след което запитах дали той може да ми даде някаква информация. Никой от тези два щата не стоеше начело в списъците с различните преценки, оценки и класирания за заплаха, които минаваха през бюрото му. Двата щата не излизаха също и на радарите на другите двама мои източници. Повечето екшън и внимание се концентрираха по двете крайбрежия.
В разговора неведнъж изплува "Ал Кайда". Винаги е така. "Ал Кайда" е големият лош вълк, за който се говори, ако не можеш да измислиш друго.
- Вероятно финансирано от "Ал Кайда".
- Връзки със заподозрян член на "Ал Кайда".
- Начин на действие, който сочи към "Ал Кайда".
Не ме разбирайте неправилно. Онези боклуци с парцалите по главите са сред най-успешните терористични организации в света - добре финансирани, добре предвождани, изключително дисциплинирани. Освен това Бен Даден е психопат, но пък отличен психопат. И богат, което не пречи. И все пак вече е нещо като стандарт да обявяваш името на тази група при всеки слух в системата. Може би така служителите, които работят по случая, си издействат повишения, не знам. Но със сигурност така не се осигурява истинска информация.
В крайна сметка имаше над хиляда папки, където се говореше за предполагаема дейност на терористични групи в районите, където ние провеждахме учението си, но те си оставаха само предположения. Същото разбрах и от другите източници.
Тъкмо мислех да спирам и да изплавам на повърх
ността за глътка въздух, когато Док се обади с най-нова информация.
- Имаш ли познати в Белгия? - запита.
- Няколко души в Корпуса за Европа на НАТО - отговорих.
Вероятно знаете за НАТО. Корпусът за Европа е нещо като миниНАТО, съставено от французите и германците отначало като опит да заровят томахавката след Втората световна война тридесет години след края й, като тази организация сега се разви в нещо като група за бързо реагиране - бледа европейска версия на нашата 101-а въздушнодесантна дивизия, но без парашутите. Хората от Корпуса за Европа изглеждат добре на паради. Белгийците имат две механизирани бригади и са част от сили за бързо реагиране и последния път, когато проверих, командирът на военноморските части на Корпуса беше белгиец. Историята не е особено любезна към белгийците, чиято страна е разположена като идеална изтривалка през Първата и Втората световна война. Белгийците са се биели ожесточено, но въпреки това швабите са ги ритали до посиране.
- Познаваш ли някой от митническата служба на Белгия? - запита Док.
- Мога да поработя по въпроса. Защо?
Док обясни, че се смята, че трупът е на белгиец, но не от положително идентифициране, защото главата и дланите все още липсвали, а защото един неустрашим полицай, който проверявал мотелите из района, открил, че някакъв белгийски бизнесмен изчезнал от града, без да си плати сметката и без да си вземе дрехите. Док успял да се вмъкне в стаята и по негова преценка мъртвото тяло и липсващият белгиец ползват едно и също спортно яке размер 36. Убедил управителя на мотела да му покаже регистъра на телефонните обаждания и в момента отивал в местната пощенска служба, за да ги разгледа.
Напомних му как преди твърдеше, че човекът от реката е азиатец.
- Опитвам да мисля нашироко - отговори Док. Управителят на мотела му казал, че онзи имал вид на азиатец, но показал белгийски паспорт.
- Вид на азиатец?
- Работя по въпроса - отвърна Док. - Управителят каза, че онзи бил на около тридесет и пет години, но може и да е по-млад.
Дани се обади малко след Док. Прекарал последните двадесет и четири часа в разговори с полицаи и следователи. Обстановката беше позната - недостатъчно комуникация, недостатъчно ресурси, недостатъчно указания от Вашингтон. Последното ни накара да се засмеем - няма такова нещо като недостатъчно указания от Вашингтон.
За нас по-важното беше, че от следствената лаборатория потвърдили, че експлозивът наистина е С-3. Изглеждал направен в домашни условия, макар да нямах представа как специалистът от лабораторията го е установил. Предполагам, че отговорът е в примесите в химикалите. Който е смесвал материала, не го е филтрирал или размесвал така добре, както във фабриката. И така си гърмеше и следователно би свършил добра работа. Аз бих предположил също, че е направен в домашни условия, защото вече не се произвежда.
Полицията разполагаше с всевъзможни отпечатъци. Всъщност успяха да намерят отпечатъците на клиент на банката, който не си бил плащал издръжката за дете цяла година. Майната ти, задник. Но никой отпечатък не даде яснота за онези, които бяха заложили експлозива.
Дани ми разясни няколко идеи за белгийската връзка. Намерих време между гладиатора и огледа на охраната на къщата си да пораздвижа информационната мрежа, както паякът пробва своята паяжина. Имах чувството, че търся игла в купа сено, но когато наближи време за вечеря, бях стигнал до извода, че а) обезглавеният мъж е толкова белгиец, колкото съм и аз, и б) границите на Америка са също така пълни с дупки, както преди, и то в двете посоки.
И никое от тези две неща не е някакво велико откровение.
Но все пак след продължителни поздрави и въпроси от типа "как си" към стари приятели, които сега си вадеха хляба извън армията, успях да намеря човек от Службата по емиграцията, който следеше белгийците. Не мислех, че за това е нужен цял отдел - по дяволите, та тая страна е по-малка от щата Филаделфия, но се оказа, че в наши дни,
ако ти трябва фалшив паспорт, е добре да отидеш в Белгия. Не че трябва да идеш там наистина. Всъщност самите те предпочитат да не идеш. Малките кафяви документи се предлагат по улиците на Кайро и в една трета от баровете на Атина. В наше време европейските паспорти са особено желани, тъй като пораждат много по-малко подозрение от паспортите от всяка друга част на света освен САЩ и човек не получава и половината от надутите забележки, които предизвиква американският паспорт.
Начело на отдела за Белгия в Службата за емиграция и натурализация стоеше една жена с приятен глас на име Джули Бар. Каза, че ще може да ни представи списък на хората, дошли в САЩ от Белгия през последните няколко месеца, но ние сами трябва да си ги проверяваме. Казах й, че искам списъка. Тя каза, че за отпечатването му ще трябват няколко топа хартия.
Тъкмо поставих слушалката на място, когато телефонът звънна отново. От екрана разбрах, че се обажда Карен от джиесема си.
- И как си ти днес следобед? - запитах.
- Не съвсем добре, Дик. Но по-добре от теб. Изсмях се, след което се заслушах в обясненията й,
че Рич Армстед, изглежда, отива в нов отдел в Министерството на отбраната. За Рич това може да е хубава вест (без да съм сигурен), обаче определено не и за всички останали. И за да станат нещата още по-лоши, се носеха слухове, че Рич заминава за Централна и Южна Америка. Вече бил в самолета и нямало начин да се свържем с него.
Слуховете бяха създали пълен хаос, макар това да е типичното състояние. Междувременно наскоро назначеният заместник по въпросите на гражданската сигурност и обучението заел поста след няколко седмици "преход" -да се разбира платен отпуск от старата му работа - и сега разглеждал царството си. Очевидно лордът решил, че съм един от васалите му.
- Иска да се срещнете - каза Карен. - При първата удобна за теб възможност.
- Лесна работа. Нямам удобна възможност.
- По-добре е да се срещнете, Дик. Поне веднъж се представи като приятен човек.
- Ти имаш задачата да не допускаш никой до мен -отговорих. - Ти се срещни с него.
- Аз бих могла да му прережа гърлото - каза Карен. - Но той все пак иска да се срещнете. Формално погледнато, ти работиш за него, а не за мен. За дейността ти се плаща от определено перо в бюджета.
Карен говореше с онзи тон, с който жените ти казват, че е безсмислено да спориш с тях.
- Уреди срещата - казах.
- Уредена е. Утре следобед, в два часа.
Новата компютърна система във вила "Свирепия" е проектирана от най-главния италиански жабар, компютърен кретен и многознайник на име Пол Гуидо Фалконе, който от тук и до края ще бъде познат като Шунта. Шунта е с шунтирани чаркове в главата си. Те представляват метални плочки и са сложени в главата му, защото се родил с вода в черепа, но за мен са нещо като мозъчни олуци. Много е забавен по летищата, когато не си зад него на опашката и закъсняваш за самолета. Шунта опитал да излъже за метала в главата си и да се запише във Военноморските сили, но онези го разкрили някак си и той се пробвал в армията. Всички документи били готови и нашият човек тъкмо щял да се закълне в Бога и родината, когато сержантът забелязал, че компасът на бюрото му се държи много странно. Такъв шут му били, че се озовал в един колеж. Веднъж му казах, че Морската пехота с удоволствие би го взела, защото ще спести пари за каска. По физиономията му разбрах, че мисли как е пропилял последните десет години от живота си. За разлика от доста други мераклии Шунта е свестен пич, който се поддържа в добра форма, и може би - може би - щеше да завърши базовото обучение, ако ВМС не бяха обърнали внимание на постоянната антена в черепа му и замаяния поглед. От тяхната загуба печелех аз, защото той знае всичко за компютрите.
Между другото колежът, в който е учил, е Висшият технически институт на щата Масачузетс. Има три или четири научни степени, включително и онази от краткия си контакт с Агенция Несъществуваща, която за нас, дето официално не знаем нищо за нея, е известна като Агенци
ята за национална сигурност. (Е, сега, след като ви казах това, ще трябва да ви убия.) Не знам какво е правил Шунта за Агенция Несъществуваща, но предполагам, че не е плел кошници. В момента има консултантска фирма, но не бих се изненадал, ако се окаже, че повечето си пари е направил чрез разбиване на фирмени компютри и продажба на информацията за това как го е сторил. Не че е престъпник, съвсем не. Той просто, изглежда, прекарва повече време в занимание със своето хоби, отколкото в работа. Хобитата му включват каране на самолети и купуване на коне. Много го бива в първото - справя се с двумоторни реактивни самолети и по едно време притежаваше частично една "Чесна" - и силно куца във второто, което обяснява защо вече не притежава частично самолета. Или пък изцяло дома си.
Шунта се появи вечерта, за да направи някои проверки по системата. Преди да се захване за работа, настоя за обичайното си плащане веднага - две бири и кутия смокинови сладкиши. Изгълта бирите и се захвана за работа. След половин час напеви и щракане по клавишите - доста си говори сам, докато работи - стана от машината.
- Чист си, готин.
По някое време от кариерата си Шунта бе решил, че компютърните кретени трябва да наричат всички останали "готин".
- Чудесно, Шунт. И така ще остане, нали?
- О, да.
Натъпка няколко сладкиша в устата си и се наведе над клавиатурата.
- Филтърът работи - каза. Но от пълната му със сладки уста се чу нещо като "итъаауоуи". Оттам последва продължителна лекция относно злините на колебанията в захранването, които бяха убили един от рутерите ми преди няколко месеца. Очевидно малките колебания изпържват микрочиповете до посиране. Шунта, изглежда, много добре разбираше това заради метала в главата си.
- Значи сме супер, а? - запитах.
- Да, готин - каза той. - Вкарах няколко обновления. Започна да обяснява как е прибавил най-новия код за
безжични дефибрилатори или нещо такова. По средата аз вече заспивах.
- Мога да продължа утре.
- Отложи малко - казах. След това попитах как е братовчедка му.
Шийла е старши аналитик и шифровчик в Агенция НеСъществуваща. Това означава, че е особен математик, който разбива кодирана информация. Мога да изтъкна, че нещата, които "разбиват", вече не се наричат шифри, защото са авангардни математически формули, с които късове данни се превеждат от една форма в друга. Мислете за това така: Шийла и хората й не се интересуват от информацията, която твое приятелче от детството ти праща, за да я разшифроваш с тайния ви код. Тя ръководи един от най-добрите екипи дешифровчици и до голяма степен работата й изисква да наглежда и тълкува хакерите, които пък прекарват дните си в ядене на пица и пиене на диетична кола и в размисли дали там някъде, отвъд компютъра, наистина има нещо.
Освен това има невероятно добро оборудване отпред и откъм кърмата, а устните й трептят, когато се докоснат до твоите.
- Шийла е добре - отговори Шунта.
- Още ли е в отдела по вътрешни анализи?
- Готин, що не й се обадиш. Знам, че много ще ти се зарадва.
- Какъв й е телефонът тези дни? Или още по-добре, може ли ти да я набереш вместо мен?
Шийла си беше у дома. Примляска с устни още като каза "здравей", и веднага съжалих, че не отидох да говорим лично.
- Трябва ми услуга - казах след формалностите.
- Надявам се, че тя не включва нарушаване на правилата на агенцията - примляска отново тя.
- Никога не бих искал от теб да нарушаваш правилата - отговорих.
Разбира се, че не. Правилата на тази агенция са твърде секретни, за да ги разкриват на някого. Агенция НеСъществуваща има много строги правила за това, което служителите имат право да говорят и вършат, и Шийла не
съмнено нарушаваше някое от тях просто като говореше с мен. Агенцията си има своя бригада за наблюдаване на спазването на правилата, която наричат Мъже в черно. Те имат повече пълномощия от всяка правораздавателна служба в света и всъщност минават курсове за обучение, за да вършат работата си. Във ВМС единственият случай, когато имаш право да убиваш, е, ако защитаваш ядрено оръжие. Говори се, че Мъжете в черно могат да убиват всеки, за когото подозират, че представлява опасност за агенцията, а това включва всеки, който иска да влезе в района им във Форт Мийд. Веднъж гледах как взривиха една кола, паркирана не където трябва. Чисто ново БМВ, поради което беше интересно. Онези не схванаха шегата. В агенцията чувството за хумор е основание за незабавно уволнение.
- Какво искаш, Дики? - каза Шийла.
След това въздъхна. Само фактът, че обещах на Ай-риш да вечеряме заедно, ме спря да не отвлека един хеликоптер и да изтичам до Балтимор, за да продължа разговора очи в очи.
- Върша една работа за Агенцията за гражданска сигурност - казах, преди да се впусна в най-добрия си бюроречник. - Затруднени са да разберат с кое ниво на служители трябва да работят, за да получат информация за прехванати сведения относно Средния запад. Надявах се, че ти би могла да ме насочиш към човека, с когото трябва да се говори.
- Средния запад или Близкия изток?
- Запад. По-точно, щатите Илинойс и Мисури.
- О.
Изчаках малко, но не чух да прави нищо с устните си.
- Опита ли да говориш с Джордж Борланд?
- Ще опитам утре.
- Направи го както трябва, Дики.
- О, да, да.
Познавах Борланд. Той не би вдигнал телефона, още по-малко би ми дал информация. Ще се наложи да възложа тази задача на Карен.
- Дики, трябва да се видим.
- Знаеш, че много ще ми е приятно.
- Кажи довиждане на братовчед ми.
- Довиждане на братовчед ми.
Трейс се върна навреме за вечерята с Айриш и мен в един крайпътен ресторант наблизо. Като гледах как разтърсва косата си, разбирах, че нещо вълнува индианската й кръв.
- Коя е Тифани Александър, мамицата му? - каза тя, като седна.
- Добър ден и на теб - отвърнах.
- Тифани Александър - повтори Трейс и махна на Айриш. - Приятелка ли ти е?
- Познавам я, откакто беше на три години.
- От какъв зор ни трябва пиколо в екипа?
- Аз отивам да изпуша една цигара - извини се Айриш. - Веднага се връщам.
Само че той не пуши.
Прикрих самодоволната си усмивка зад чашата джин "Бомбай сапфир". Познавах Тифани и сестра й Бренди, откакто бяха на три и съответно на четири години. Да, Бренди Александър. Родителите й имаха чувство за хумор. Бренди отдавна е привикнала с шегите. Те са популярни сред мъжете на определена възраст и тя казва, че се радва на вниманието. В момента Бренди живее в Ню Йорк, в източния край, където прави онова, с което се занимават актрисите, докато чакат големия си шанс. Тя е талантлива млада жена и вече е имала няколко роли на сцена и в реклами. Бренди отиде да живее в Ню Йорк точно две седмици преди терористите да съборят двата небостъргача. Седмици наред дишала прахта и мразела всичко.
Тифани е съвсем различна, въпреки че също е красива. Винаги беше практично момиче, дори на три годинки. Насмешливата забележка за пиколото на Трейс ми напомни, че Тифани тъкмо завърши колежа и взе диплом за управител на хотел. Ако тя някога стане пиколо, ще е най-умното пиколо на света. Автобиографията й включва военно училище и шест години като съветник по програма за работа с деца с недъзи. Освен това беше спечелила няколко състезания по стрелба за младежи и мисля, че участваше и в женския олимпийски отбор по стрелба с лък.
- Значи Тифани е дошла? - запитах.
- Не ми пробутвай тези глупости. Тя каза, че си й обещал мястото. Ти си прегледал всички кандидати. Знам, че я познаваш.
- Казала е, че съм й обещал място?
- Индиректно.
- Бих се изненадал, ако е казала нещо различно от това, че иска възможност да участва в екипа - отговорих.
- Трябва ли да я взема?
- Разбира се, че не. Не й давай никакви преференции.
- Това означава, че трябва да я взема. Излезе първа във всяка от задачите, мамицата й.
Трейс не беше длъжна да включва Тифани в екипа. Това ни беше и уговорката. Всеки от предложените хора премина преглед пред мен, Док и Дани. Всички минаваха физически и психически тестове, както и обстойни проверки. Но това бяха само първите стъпки и Трейс, влязла в ролята на личен състав, можеше да отхвърли всеки, без да се налага да обяснява нищо на никого.
Признавам, че Тифани нямаше военния стаж като повечето от другите. Тя беше и по-млада с няколко години, а зрелостта е качество, което Богът на войната предпочита, тъй като мъдростта да не паднеш в лайната е също толкова важна, като и мъдростта да се измъкнеш от тях, след като си попаднал. Но очевидно Трейс виждаше в Тифани същото, което и аз.
Имаше и друго - Трейс я смяташе за предизвикателство, поставено от мен, и изпитание дали ще може да се справи с по-младо свое копие. Не че аз мислех по този начин за Тифани - двете жени се различаваха много независимо от физическите сходства. А Трейс не беше от хората, които бягат от предизвикателства. Нейните предци са преминавали пустинята, ритали мексиканците до посиране и после притеснявали американската армия над сто години. Трейс не би избягала от малко съревнование с друга жена.
- Трябваше да ми кажеш за нея, Дик.
Трейс вдигна поглед към приближаващата се сервитьорка и поръча газирана вода. Много строго се отнася към алкохола, най-вече от съображения, свързани с убеж
денията й на индианец, но това помага да поддържа стройната си фигура и своите шестдесет и два килограма тегло.
- Ако ти бях казал за Тифани, щеше да сметнеш, че ти заповядвам да я включиш в екипа - казах, след като сервитьорката си отиде. - И тъй като си инат, щеше да я изгониш веднага.
- Инат съм и още как, копеле такова. Заповядваш ли ми да я включа в екипа?
- Разбира се, че не. Ти си мама личен състав. Ти казваш да и не. Освен това всички старши членове на екипа имат право на вето. Това остава без промяна.
- Да ти го начукам - каза Трейс. - Ти я искаш в екипа. Иначе нямаше да е на интервю.
- Аз мисля, че тя ще е много ценна. Но такива са и всички други кандидати без изключение. И ако Тифани не се справи, или пък ти или Док имате възражения, тя изхвръква.
- Док няма какво да възразява. И той я познава.
- Както и Дани.
- Иди се чукай! - възкликна Трейс. - Заднишком. Така Тифани Александър влезе официално в стадото.
Към полунощ, когато проверявах последното съобщение по електронната поща, се обади Док с най-новата информация.
- Как си с френския? - запита.
- Allez-vouz/aire voir chez les Grecs - казах учтиво. Това на френски означава "иди да ти го начукат", или "яж в гръцки ресторант". Не съм съвсем сигурен.
- Има връзка между един от телефонните номера, на които се е обаждал моят белгиец, и френското министерство на черните дупки - каза Док. - Една от групите към министерството, която не съществува.
- Откъде намери информацията?
- Не съм - отговори Док. - Един от ЦРУ ме светна. Мисля си, че нашият безглав азиатец е французин, на когото плащат от министерството и който крие професията си с фалшив паспорт.
Министерството е Central Directorate Judicial Police, или централната полицейска служба на Франция. Те нямат
точен еквивалент в Америка, но ако можете да си представите кръстоска между Министерство на правосъдието и всяка щатска полицейска служба в страната, след което да включите и ЦРУ и Службата за гражданска сигурност, ще схванете за какво става дума. Жабарите нямат немския вкус за бюрокрация и затова всичко е нагласено като някоя от катедралите им - с ниши и стаички от единия до другия край. Central Directorate Judicial Police, създадена за борба предимно с организираната престъпност, има поне една (а може би и повече) национална бригада, специализирана в антитероризма. За нея говореше Док.
- Искаш да ми кажеш, че онзи е бил френски шпионин? - запитах.
- Нищо не казвам, Дик. Но има такава възможност.
- Струва ли си да я проучваме?
- Надявам се, че да. Имам среща в Париж вдругиден точно в тази връзка.
- Добре.
- Има само едно нещо. Не говоря жабарски. И ми трябва някой, на когото да имаме пълно доверие, Дик -добави Док, - тук ми намирисва много неприятно. Никой не иска да сътрудничи и не разбирам дали го правят, защото са невежи лайнари, които не разбират нищо, или им е казано да си затварят човките.
Най-вероятната причина бе първата, но му съчувствах.
- Какво ще кажеш за Тифани Александър? Тя говори френски.
- Тифани ще е супер, ако е на разположение - отвърна Док. И той я познаваше от времето, когато ходеше права под масата. Док и Дона известно време я гледаха заедно със сестра й, когато родителите им се разведоха, и той я следеше отблизо като почетен чичо и задочен съветник.
- Трейс я одобри - казах. - С нас е.
- Басирам се, че са хвърчали искри.
- Точно според твоята прогноза.
- Трябваше да я вземе, защото да я отхвърли е равносилно на признание, че е победена. Точно както ти каза.
- Е, невинаги съм прав - отговорих. - Но достатъчно като за държавен служител.
Дани се обади малко по-късно. Той действаше из полицейските барове и най-после успял да прецеди някои истини от кехлибарените вълни на течността, добита от житото в близките поля. Или поне изглеждаха като истини след много дълъг ден и много къси бири.
- Местни терористи - каза той. - Като Маквей. Но по-големи.
- По-голяма организация или по-големи хора, Дан?
- И двете. Един от местните ченгета подозира връзка с разни милиции, защото ги финансирали неизвестни хора. Неизвестните хора май са свързани с нашия полковник Бланчард.
Макс Бланчард беше не особено патриотично настроен американец. Всичко за него можете да прочетете в книгата "Жестоки мерки", но кратката версия е следната: сложил беше лапите си върху една ядрена бомба, която искаше да използва, за да реализира собственото си виждане за вечността. Аз го извадих от екшъна и доколкото знам, вечността си работи по свой график.
В края на онзи кошмар смятахме, без да можем да го докажем, че Бланчард получава помощ от други групи и че може би е подчинен на някой друг. Това, последното, се оказа изключително трудно за доказване, защото полковникът имаше религиозни убеждения от онези, които човек не чува в обичайната неделна проповед. Дани го харесваше по-малко и от мен, ако това изобщо е възможно, и прие версията за заговор. Само не можеше да разбере кой е заговорникът.
- Е, как се вписва Бланчард във всичко това? - запитах.
- Още не знам.
- Те споменаха ли името на Бланчард?
- Не - отговори Дани. - Това е само версия.
- Защо мислят, че са местни терористи?
- Защото смятат, че чуждестранните танга ще си проличат.
- В този бар работят ли мексиканци?
- Ами те са навсякъде, нали?
- Значи са мексиканци, но може да има и някой от Гватемала, нали? - запитах.
- Ъ, да, възможно е.
- Ами може ли да има някой от Югославия? Който не говори английски и е мургав.
- Разбирам - каза Дани.
- Ако онези са добре финансирани, защо ще използват С-3?
- За това си имам теория. Ебават се с теб, Дик. Искат да те накарат да си мислиш, че Виетнам се повтаря.
- Възможно е.
Очевидно е, че някой се ебаваше с мен. Но освен този други изводи не можех да направя - все още.
- Един от тукашните ченгета е душил за материалите, с които се прави експлозивът - каза Дани. - Може да сме стеснили кръга.
- Добре.
- Дик, може ли да те питам нещо?
- Стреляй с двете цеви.
- Какво ще направиш, ако изведнъж като гръм от ясно небе получиш съобщение по електронната поща от някой, който твърди, че ти е дъщеря?
- Бих изчакал призовката.
- Сериозно, какво би сторил?
Ако Дани седеше до мен в бара, бих му предписал малко джин "Бомбай сапфир", като всъщност бих напълнил две чаши с това най-добро лекарство. Аз си налях една, докато слушах разказа на Дани за седемдесетте години и времето, след като станал капитан от Морската пехота. Морските пехотинци имаха програма, според която на по-високите рангове се придаваше малко лустро в цивилния свят, и изпратили Дани в един колеж на Запад да учи за инженер. То си било по-скоро платен ебфест, защото нашият се озовал в леглото на едно момиче на име Сю Ли почти цял семестър. След изпитите си стиснали ръце и повече не се чули и видели.
След време тя получила изненада. Девет месеца по-късно изненадата отворила очи, не харесала видяното и изплакала. Нарекли я Мелани.
- Как те е намерила?
- Чрез полицейското управление в града, където жи
веят, в щат Вашингтон. Вторият й баща е заместникпрокурор.
Той направо изохка, като произнесе думите "втори баща".
- Малко подозрителна ми изглежда тази работа, ако трябва да съм честен - признах, макар да знаех, че не иска да чува това.
- Тя е точно на необходимата възраст. Защо ще й трябва да ме търси? Не иска пари, а и аз нямам. Изпраща ми съобщения по електронната поща. Онзи ден ми прати и снимка. Ще ти я препратя.
- Страхотно.
- Иска да се срещнем - каза той.
- Къде живее?
- В Ричмънд.
- Израснала е в щат Вашингтон, а сега живее в източните части?
- Това престъпление ли е?
Възможно е, или най-малкото може да се приеме като морална простъпка.
- Сигурно се крие от пътната полиция, за да не плати някоя глоба, а? - запитах.
Дани се засмя. Но насила.
- Аз бих задържал топката, докато свикна с мисълта - казах.
- Тя ми е дъщеря, Дик.
- Не споря по семейни въпроси - отговорих. - Само казвам, че ако питаш мен, най-добре е да изчакаш.
- Да - каза той и затвори. Е, поне джина си го биваше.
Глава
5
Разговорът ми с новия заместникшеф на Агенцията за гражданска сигурност мина точно както може да се очаква. Той започна да плюе в секундата, в която влязох в кабинета му, след което взе да сере.
Нямам против да ми ръмжат. По дяволите, ако някой задник не ми мърмори, през седмицадве отивам в местния магазин и заставам не където трябва просто за да поема малко обиди. Но младши - името му беше Релафорд Картуийл Конски Гъзмладши, или нещо подобно - не ме беше повикал, за да ме обижда. Спираше "Червената клетка И".
- Какво искаш да кажеш, мамицата ти? - запитах. Всъщност съмнявам се да съм попитал толкова учтиво, но не помня точните думи.
- Ти вече не си на работа към Агенцията за гражданска сигурност - излая Младши.
- Аз не съм на работа там, а с договор.
- Не ми пробутвайте тези правни глупости - каза той.
- Никакви правни глупости не ти пробутвам - отговорих. - Само изтъквам, че не мога да бъда уволнен. Ако искаш да прекратиш договора, то в него си има клауза.
Въпросната клауза предвиждаше пълно заплащане така или иначе. Жената, която ми урежда договорите, е печена филийка. Но вместо да отвори папката и да извади договора, Младши ми каза да се махам от кабинета.
- Рич Армстед одобрил ли е това?
- Господин Армстед няма да работи в нашата агенция много време - отговори онзи. - Издига се.
- Бих искал да чуя неговото мнение по този въпрос.
- Ще го чуете след две седмици, когато той се върне. Във всеки случай аз съм начело сега.
Карен ме чакаше в кабинета си.
- Как мина?
- Онзи задник ме уволни.
- Уволнил те е? Той няма право да го стори.
- Да бе. Къде е Армстед?
- На конференция по тероризма в Буенос Айрес. Казах ти го вчера. След това заминава за Бразилия, Коста Рика и Мексико. Няма да се върне преди края на следващата седмица.
- Значи мишките лудуват, докато котката я няма.
- Чете ли "Вашингтон пост" тази сутрин?
- Не. Защо?
Опитвам да крия факта, че използвам вестниците само като амбалаж, но в случая не се наложи да лъжа - просто нямаше как.
- Трета страница. В горната част.
Там пишеше, че едно учение за проверка на Агенцията за гражданска сигурност и на нейната командна и координационна инфраструктура - полковник Хуй и хората над него, включително новоназначения Младши - се оказало пълен провал, защото хората от агенцията били толкова тъпи, че дори не правели разлика между лакътя и стандартното мъжко оборудване малко по-надолу. Журналистката правилно плюеше и местните служби, но основното количество отрова насочваше точно към Агенцията за гражданска сигурност. В крайна сметка статията казваше, че непригодни дъртаци като полковник Хуй трябва да се изхвърлят където им е мястото.
Едно мога да кажа - като за дъщеря на тюлен това момиче умее да пише.
I - Ти не си източникът на информация, нали, Дик? -
! запита Карен.
- Източник?
- Неупоменатият източник от агенцията. I - Ясно е, че не съм аз, защото не съм от агенцията.
 - Досега са се обадили трима конгресмени, за да се
оплачат, и сигурно ще има още. Ако не те познавах, бих
 решила, че искаш договорът да се прекрати.
 - Не, по дяволите.
Не исках, но виждах, че Карен не ми вярва. Понякога  заради реномето си на бунтар човек не може да прави как
вото иска. Журналистката беше оставила съобщение. Аз й позвъних и тъй като познавах баща й, реших да й повярвам, че няма да използва името ми. А това, че моите отговори на нейните въпроси караха полковник Хуй да страда, си беше чисто съвпадение. Но не и идеята ми, че статията може да изкара на повърхността някой, дето таи убийствена злоба срещу Агенцията за гражданска несигурност.
- Ще те изритат. Рич не е всесилен - каза Карен.
- Все пак трябва да ми платят - отговорих. - Освен това вече ми доскучаваше. А и ми се струва, че те не се интересуваха особено как се справям.
- Трябва да играеш по правилата.
- Точно по правилата играя. Тя направи гримаса.
- Твоите правила.
- Те са същите, както на копелетата, които избиха толкова хора в небостъргачите и до Пентагона. Това са единствено валидните правила.
- Не, Дик, не са. А и тук не говорим за война.
- Точно за това говорим, Карен. Умират хора. Невинни хора. Работата ми е да го предотвратя. Обучението трябва да е възможно най-реалистично. Дори и футболистите го знаят.
- Обучението може да е реалистично, без да се злепоставят хора.
Обичам Карен, няма какво да крия. По този въпрос грешеше - много силно, - но въпреки това я обичам.
- Е, няма да ти платят. Замразяват ти чека.
- Ето къде грешиш, Карен. В сметката ми парите постъпиха вчера.
Старо правило на службата: струва си да се сприятелиш със счетоводителя на онзи, който ти плаща.
- Не ме карай да ида в банката и да ги изтегля обратно.
Свих рамене. Предвидил бях подобна възможност и накарах да прехвърлят парите в друга сметка, в друга банка, в друга страна. И собственият ми счетоводител не би я намерил.
Откъдето дошло, там и отишло. Типично по моряшки.
- Вместо да стърчиш така пред мен, опитай и да си откровен - каза тя.
Като правило обичам подобни закачки, но я подминах. Карен беше истински ядосана. Харесвам това в жените.
- Искам да ми направиш една услуга, преди да ме изхвърлиш от кабинета си - казах. - Има един от Агенцията за национална сигурност, от когото искам малко информация. Не съм сигурен, че знае каквото ми трябва, но ако някой знае нещо, то това е той, само дето не ми говори.
- Не, Дик, не.
- Джордж Борланд. Той е шеф на групата аналитици, които се занимават с едно прехванато съобщение. Може и с ФБР да говориш, но не съм сигурен, че ще помогнат.
- Това е извън възможностите ми, Дик - поколеба се Карен. - Поговори с Кокс във военноморската база.
- Чудесно. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
- Не.
- И гореща вана след това?
- Не.
- Значи ще се видим към единадесет. Карен ме изгледа, после се намръщи.
- Ако дойда за вечеря, какво ще сготвиш?
Секретарката на капитан Кокс ми каза, че той не е в кабинета си, но преди да успея да нахълтам вътре и да докажа, че греши, той се появи зад мен в коридора.
- Дик Марчинко, какво правиш тук, по дяволите? -каза той и протегна ръка. - Влизай да отмориш костите си. Как си, дявол да те вземе?
С Кокс бях се срещал може би три пъти досега и ако мерим дори с шантавите таймери на операторите на мобилни телефони, пак щеше да излезе, че не сме били заедно повече от пет минути. Но в Бреговата охрана, както и във ВМС шефовете се възпитават да са отчасти политици, отчасти мениджъри на човешките ресурси и очевидно Кокс беше карал курса два пъти. Неговият кабинет ясно разкриваше амбициите му. Зад бюрото стоеше дъска от типа "вижте ме" със снимки на Кокс и почти всеки конгресмен и административен служител от ниво министър нагоре. Стената отдясно беше обсипана с грамоти, които възхваляваха способностите му на брегоохранител. Имах чувство, че за всеки ден служба е получавал по една хартийка.
Това говореше за една слабост, за която трябваше да помага Агенцията за гражданска сигурност - тясната специализация. Единствените хартийки, които нямаха връзка с Бреговата охрана, прокламираха гръмко приноса му за организацията "Американци против хазарта в казината" и че е дал пари на някакво телевизионно предаване. (Странна комбинация, ако питате мен, но няма значение.) Кокс дори нямаше значка на клуба на ротарианците, с която да се похвали.
Библиотечната секция от лявата страна беше претрупана с книги по мениджмънт, като се почне от "Пътеводител към мениджмънта за тъпаци" (ето подходящо заглавие) до написаната от вашия покорен роб "Тайните на командоса".
Останах поласкан. Гърбът на книгата дори беше прегънат и значи може би е прочел страницадве. Но пък може да я е купил на старо.
Кокс ме запита какво става и аз открих огън с двете цеви, възползвайки се от приветливостта му.
- Това е разочароващо - каза, когато свърших с обяснението какво ми е снесъл Младши.
Нека преведа. За бюрократа от кариерата "разочароващо" значи "смуче лайна като прахосмукачка". Означава още "по-добре теб, отколкото мен", а също и "сайонара, шибаняк". Но Кокс не само продължи с очакваното "Ще те подкрепя, ако се наложи" - по принцип кухо обещание както на английски, така и на бюрократски, - но и със "с какво мога да окажа осезаема помощ?".
"Осезаем" е кодова дума за държавните служители от кариерата. Тя означава: "струва ми се, че тук май има един кон, дето ако го яхна, ще изпреваря другите". Нямам нищо против обърканите метафори, нито да помагам по неясен начин на други да успеят, ако те ми помогнат да изпълня мисията си. Затова се спуснах право напред. Кокс не мигна, когато му казах за Борланд в Агенцията за национална сигурност. Призна, че не познава много хора в Агенция НеСъществуваща - че кой ли познава много? -но щял да използва пълномощията си, за да извлече "значими данни" за мен. Благодарих му, като успях да се въздържа и да не му пожелая да стане мениджъртъпак.
Предупреждение: ако сте гнуслив, пропуснете няколко страници.
Само защото бях паркирал в уж охраняван паркинг, не означаваше, че някой не се е ебавал с колата ми. Преди да се кача в нея, извадих една удобна дрънкулка, получена от шефовете в "Технологии за силите на реда", и проверих за безжични предаватели и приемници. Дрънкулката прилича на тънък телефон "мида", само дето не се отваря и ако опиташ да се обадиш по него, винаги свързва с погрешен номер. Истински добрите модели могат да проследяват сигнали, но са малко големи и неудобни за носене в джоба, ако там има ключове и дребни монети. Важно е да запомниш, че трябва да се поотдалечиш, ако ще откриваш детонатори. Устройството действа, като пуска сигнал през целия спектър на радиочестотите. Ако намери детонатор, той прави бум.
Няма бум, няма проблем, както се оказа. Нямаше и микрофончета, или поне не такива, дето използват радиовълни.
Високотехнологичните играчки правят хората мързеливи и мъртви, ако разчитат на тях прекалено много, затова продължих с визуален оглед на колата, като коленичих и с малко сгъваемо огледало проверих за жици и бомби. Отдолу моят джип "Юкон" беше мърляв както винаги. Това е по проект - искам отгоре колата да е безупречна, а отдолу да е спечена от кал и прясна грес, което позволява да се види дали някой е бърникал по нея.
След като се уверих, че всичко е наред, запалих свирепомобила и се отправих към дома. Излязох на шосето и поех към вила "Свирепия", когато телефонът завибрира. Посегнах към колана си и натиснах бутона за разговор.
- Ей, боклук, следва те мотор "Хонда", на четвърт миля зад тебе е.
Обаждаше се Дан Капел. Капел е от първите в "ТЮЛЕН шест", както и в първата "Червена клетка". Вие, верните читатели, го познавате още като Ники Гръндъл (за биографията му вижте книгата "Истинският екип"). Постоянно разказва как ми е спасявал задника неведнъж и ще е неучтиво да му противореча. Пенсионира се като лекар
от ВМС, но пенсионирането за него е относително нещо. Той сега ръководи охранителна фирма за важни персони, купи си и рекламна агенция, за да упражнява артистичната страна на характера си, и притежава компания за бази данни, която работи за една фирма за кредитиране, както и за правителството.
Но да забравим всичко това. С левия си юмрук може да спре нападащ слон. За десния му не искам да говоря. Ако трябва да избирам някой да пази гърба ми - и се е налагало, - това е Дан Капел.
Пристигна със самолет предишния ден с шестима от най-добрите си оператори от охранителната служба, за да направи мрежа около вашия верен роб. Идеята беше, че ако, както изглеждаше от приключенията ми из Дивия Среден запад, някой ме следи, Капел и хората му ще го намерят и ще вкарат няколко евтини пирона в черепа му. При условие че остане череп, когато аз свърша с него. Капел ме следеше от летището, когато посрещнах Карен, и остана в сянка през целия път до дома. Като поклон пред параноята той препоръча да не го представям на никого от екипа и да не идва с хората си в къщата ми, докато не реши, че може.
Капел се возеше с един от хората си в малка "Тойота" след мотоциклета. Двама от другите караха непосредствено след мен в син микробус с достатъчно огнева мощ да победят два танка и в същото време да свалят ескадрила щурмови самолети А-10А.
При добрите операции за следене се използват няколко коли, които през определено време се приближават или изостават, за да не забележи субектът, че го бройкат. Също така, доколкото е практически възможно, колите се менят, за да са по-трудно забележими. Сега задачата ни беше да открием всички автомобили в операцията по моето следене.
Всъщност моята задача се състоеше само в това да карам. Измъкнах пистолета Р-7 и го сложих на седалката до себе си, готов за ползване. Проверих също и своите "Глокове", които носех като скрито оръжие. Глок26 е малък, но мощен пистолет и както всеки продукт на този производител е добре замислен и добре изработен инструмент
на стрелеца. Моите са почти стандартни, като основните подобрения са титановите ударници и усилените възвратни пружини. Модел 26 е малък, лесен за скриване, но много точен пистолет, защото стреля с патрони 9 мм. Носех единия в специален презраменен кобур под якето си. Леко поместих кобура, за да съм сигурен, че мога да измъкна пистолета, без да се гръмна в цицката.
Продължих по шосето още пет мили, след което завих на един от изходите, както се бяхме разбрали по-рано с Капел. Исках да ме следват и затова забавих на светофара, а после отбих в един "Макдоналдс". Микробусът след мен също отби. Мотоциклетистът мина край нас, когато си купувах кафе вътре. Тръгнах към джипа и извадих джиесема, като се вторачих в бутоните, сякаш избирам някой номер от телефонната книжка.
- Хей, боклук - казах на Капел.
- Досега само моторът.
- Не гледаш достатъчно внимателно.
- Ти не се преструваш достатъчно на будала.
- Трудно е да се бориш с биологията си.
- Остави телефона включен.
Качих се в джипа и излязох на шосето, като карах безгрижно. Мислех си, че ме следва повече от един човек, но дори Капел и обиграните му професионалисти не можаха да го или да ги открият до пресечката с междущатското шосе. Аз поех по него, което стори и мотоциклетистът.
- Може да е само един и да те наглежда, Дик - обади се Капел. - Нискобюджетна операция. Ти и толкова не струваш.
- Какво ще кажеш да го хванем? - предложих.
- Добре. Жп гарата или полето с балите?
- Гарата.
Вече бяхме разработили две различни места за засада. И двете имаха самотни пътища, които не се пресичаха с други. Човек, незапознат с района, веднага ще се почувства изолиран. Поех по следващия изход, свих през едно градче, пълно с магазини за антикварни стоки и художествени галерии, а после поех по един път почти без движение.
- Пак ми се струва, че тоя е сам - обади се Капел.
- Хайде да го хванем - казах, като забелязах завоя.
Почувствах прилива на адреналин. Нарекли бяхме това място жп гарата, но то представляваше голяма пречиствателна станция за отпадъчни води до изоставена глуха линия и някакви полуразрушени фабрични сгради. На всеки час минаваше по един влак, но иначе смрадта прогонваше всички освен чайките.
- Почваме - обади се Капел.
Забавих колата, когато минах покрай пречиствателната станция. В мига, когато Капел каза "вътре е", натиснах спирачката рязко и джипът поднесе. Мотоциклетистът, който със закъснение разбра какво става, даде газ и префуча край мен, преследван от Капел, микробуса и друга от нашите коли, която беше ме изпреварила, за да заеме позиция. Горедолу по същото време друг от хората на Капел вкара със своя "Ремингтън" един патрон в задната гума на мотоциклета. Той се хлъзна надясно и човекът върху него падна.
И после стана. Спусна се да бяга надясно, а ние всички хукнахме след него. Когато наближи една стара жп постройка, от нея изскочи последният от хората на Капел. Той може би излезе един миг по-рано. Както и да е, мотоциклетистът го видя и сви надясно.
Аз тичам всеки ден, минавам една миля за осем минути и пускам по някой спринт. Но този шибаняк беше бърз. Капел и микробусът свиха по пътя за достъп до линията, но се кълна, че кучият син успя да се измъкне и от тях.
Горедолу по това време осъзнах, че идва влак. И то как - в този участък влакът профучава с около деветдесет мили в час. Запъхтян свих наляво с надеждата, че мотоциклетистът ще стори същото. Той понечи да го направи, но после ме видя и опита да се върне.
Лош ход.
Носът на локомотива го блъсна и го метна право нагоре. Падна зад машината и сякаш се загуби. От мястото, където стоях, ми се струваше, че е паднал през покрива. Всъщност успял беше някак си да падне в тесния процеп зад локомотива и първия пътнически вагон. Вагонът го беше блъснал напред към локомотива и надолу. После той паднал. Първото колело отряза ръката му. Второто го обезглави.
Част втора
ПОТЪРПИ МАЛКО
"Аналитиците пишат за войната като за балет... сякаш е предварително режисирана и когато оркестърът засвири, всички излизат на сцената и изиграват ролята си.
Аз винаги казвам "Да, режисирана е и става така, че като засвири оркестърът, някой кучи син изскача от него с щик и ви погва из сцената. И хореографията изхвръква през прозореца."
Генерал Норман Шварцкопф, 5 февруари 1991 г. Интервю във "Вашингтон пост"
Глава
6
Може би се случи малко по-различно. Може би мотоциклетистът отскочи странно и шантаво и най-напред падна главата му, а ръката след това. Аз само видях как под влака плисна кръв на четвърт миля от мен. Когато стигнах дотам, видях, че трупът лежи на земята - десният крак беше отсечен, а от лявата длан липсваха няколко пръста. Главата стоеше надолу с темето няколко метра встрани, в основата на насипа от баластра.
Капел помести стъклото на шлема и вдигна отрязаната глава към мен.
- Познаваш ли го?
Очите ме гледаха, като клепачът на дясното беше леко спуснат. Изглеждаше европеец, малко мургав. Очите бяха кафяви. Лицето изглеждаше слабо и някак празно -но вероятно всички изглеждаме така, ако оставим някъде тялото си.
- Не съм го виждал преди - отговорих.
Безглаво танго номер две. Вече забелязвах тенденция. По пътя не можеше да няма и друг - хубавите неща се случват по три. Сериозно се замислих да занеса главата на този мъртъв кучи син вкъщи и да я забуча на някой кол на оградата, както са правели през средните векове. Нека го наречем върховния знак "Не безпокой". (Както много от вас знаят, на табелите около вила "Свирепия" пише "На
рушителите се застрелват. Оцелелите - също". И съседите го знаят от опит!)
Капел измъкна главата от шлема, след това я сложи на земята. Извади дигитален фотоапарат и направи няколко снимки, с които да опитаме да открием кой е мъртвецът. Не, това не ми изглеждаше ужасно. Дори сега, когато ви разказвам, пак не ми се струва ужасно. Гадна част от работата е наистина (и точно затова в книгите наричаме Капел Гадния Ники Гръндъл), но пък и самата работа е гадна - цялата при това. Не искам да захаросвам нещата за вас. Хората, срещу които сме изправени - и срещу които и самите вие сте изправени, въпреки че може и да не го признавате, - искат да ви убият, и то по гаден начин. Те искат останалите живи да дишат със спомена седмици наред. Искат случаят да се показва по телевизията непрекъснато. Не казвам, че трябва да се свиква с това, а че е редно да ви се гади. Но сгади ли ви се, направете нещо по въпроса. Ако някой те фрасне в стомаха, ти го ковни в топките. Отреже ли ти някой ръката, ти му смъкни главата. Бъди десет пъти по-голям гадняр от него. Или както казваше моят бащаморяк Рой Боъм: "Не връщай заслуженото. Връщай тъпкано."
Не го ли сторите, следващия път може вашата глава да лежи до релсите и да се мръщи пред фотоапарата.
- Няма документи, шефе - обади се един от хората на Капел, надвесен над тялото.
- И аз не мислех, че ще има. Друго?
- Мобилен телефон.
Е, това поне беше нещо. Момчетата на Капел се заеха да търсят изпуснати документи, радиостанция, оръжие или всичко друго, от което можехме да почерпим информация за вече обезглавения мотоциклетист, който дойде на среща с "Амтрак"*.
Аз се върнах назад да разгледам мотоциклета. Несъмнено щеше да е откраднат или със скрита по някакъв начин информация за собственика, но въпреки това си записах регистрационния номер. Тръгнахме си, преди да дойде полицията. Присъствието ни тук нямаше да им помогне, а пък и с цялото дължимо уважение към приятелите
ми в професията по спиране на престъпността това щеше да е загуба на време за нас.
---
* Името на американска жп компания. - Б. пр.
Капел не поемаше никакви рискове. Отново формирахме нашето наблюдателно формирование и се отправихме към вила "Свирепия". Когато стигнахме, пръстовите отпечатъци и номерът на мотоциклета вече бяха проверени в регистрите на ФБР. Никакви съвпадения нямаше -оказа се например, че такъв регистрационен номер изобщо не е издаван.
- Работил е сам - заяви Капел. - Според мен е трябвало да докладва къде отиваш, но без да се доближава прекалено много.
- Дали е професионалист?
- Щом си е уредил регистрационен номер, значи е имал някакви връзки, но все още не искам да говоря за опита му. Все пак го хванахме.
- Смяташ, че професионалист би ни избягал?
- Професионалистът щеше да ни затрудни малко повече.
Откровено казано, смятах, че онзи се справи добре, защото ако влакът не беше избрал такъв неподходящ момент да префучи, сега сигурно още да му дишаме прахта.
- Знаел е, че имам среща с Младши в Агенцията за гражданска сигурност - казах. - Освен ако не ме е проследил оттук.
- Не те е проследил оттук - отговори Капел. - Кой знаеше къде отиваш?
Никой от екипа ми не знаеше. Не бях казал нито на Шон, нито на Хълк, а и на Трейс. Само на Дани, който ми прати по електронната поща съвет кой още би могъл да говори с Борланд, и толкова. Е, изключвам Карен. И хората в Агенцията за гражданска сигурност. И Младши. И всички с достъп до графика му. А също и полковник Хуй.
Безкрайно приятно щях да се почувствам, ако се окажеше, че някой от тези боклуци ме е предал, но не смятах, че са достатъчно умни за това.
- Много хора могат да предположат, че ще ида там - казах на Капел.
Обсъдихме няколко теории и идеи какво да правим с мобилния телефон. Капел имаше многобройни връзки и
обеща да ми уреди пълен списък на обажданията от този телефон, както и информацията за откриване на абоната, и то на следващата сутрин. Освен това щеше да провери телефона за отпечатъци и да го сканира за органични материали и ДНК. Вече беше взел проби и за двете от мъртвеца и се надяваше да успее да открие някой негов съмишленик или шеф.
- Шансът да намерим нещо полезно е едно на милион - призна той. - Освен ако не е давал телефона на някой с мазни пръсти, който освен това се е изплюл върху апарата.
Наистина вероятността в случая беше нищожна, но разбирах, че заради мен Капел няма да се спре пред нищо. Благодарих му за това, както и че е изоставил всичко, за да дойде да ми пази задника.
- Все така космат е - изтъкна той.
- Можеш да го обръснеш, когато пожелаеш.
- Е, тук тегля чертата - отвърна Капел. - Дори приятелството си има граници. Освен това имаш да прекараш една седмица в Ню Йорк, където ще се озориш. Очаквам усмивка на лицето ти и мазоли по пръстите.
Съгласил се бях да се срещнем на една бизнес конференция. Капел работи в Ню Йорк и провежда доста семинари по охрана на ръководни личности. Когато се съгласих, смятах, че така или иначе ще бъда близо до града. Пристанището за контейнери се намираше отвъд река Хъдсън, в щат Ню Джърси, а ядрената централа - на четиридесет мили нагоре по реката.
Впрочем страхотно място за ядрена централа.
Стигнах във вила "Свирепия" все така нерадостен и със сигурност, без да съм научил нищо повече. Независимо от случилото се все още нямах никаква представа кой ме тормози. Правилно постъпихме да заловим онзи боклук. Ако не беше проклетият влак, сега да сме изстискали от него информацията. Но такъв е животът: може всичко да правиш както трябва, но въпреки това понякога ти го начукват.
Едно от първите обаждания беше до човек от ядрената централа "Уапино"* в Ню Йорк, за да им кажа, че учението се отменя.
- Мамицата му - отговори служителят по сигурността, приятен човек на име Джек Фърнес.
Разясних ситуацията, като обещах, че ще проведем учението след няколко месеца. Той каза, че това би било късно, след което обясни, че се надявал да използва това учение в своя полза. Неотдавна управлението на централата преминало в ръцете на нова корпорация. Новите шефове знаели какво правят, но както във всяка корпорация, и тук имало надпревара за пари. Фърнес се надявал, че такова учение би му помогнало в политически смисъл пред управлението на фирмата.
- Искам да съм откровен и ще ти кажа, че ще ви наритаме задниците - обясних.
Не съм виждал ядрена централа в тази страна, в която да не може да влезе решителна група бойскаутчета с необходимата нагласа, а да не говорим за бандата непоколебими хаососъздатели на Свирепия воин.
- Това не е проблем - отговори Фърнес и обясни какво има предвид. При прегледа на централата измислил план А, план Б и план В за подобряване на сигурността. Мислете за плановете като за "Шевролет", "Буик" и "Кадилак", или ако си падате по чуждите марки коли, "Мерцедес" С, Е и S класа. План А щял да повиши сигурността до стандартното за компанията ниво. Това било по-добре от нивото, изисквано за държавните обекти, въпреки че за мен не е кой знае какво. План Б бил още по-добър и с него централата щяла да стане най-сигурното предприятие на света - отново не е кой знае какво. Според план В, версията "Кадилак", централата трябва да стане по-сигурна от всяка друга ядрена централа или съоръжение в страната. На това ниво вероятно бойскаутчетата ще предпочетат да заслужат значките си за "Екологична катастрофа" другаде.
Шефовете на централата знаеха, че разположението й до град Ню Йорк означава потенциална заплаха за огромно на брой население, в случай че нещо се обърка. 
---
* Задницитеадвокати на издателите ме заставиха да използвам друго име. Егати и тъпите лайнари.

Знаеха също, че са пред погледа на най-голямата колекция отвратителни и тъпи репортери в света. Дори нещо, което само прилича на осиране, може да съсипе акциите им и да обърка печалбите. Затова предали въпроса на отдела за връзки с обществеността, който решил, че ако лансират "Уапино" като "най-сигурната централа на света", акциите им ще скочат двойно. Моливаджиите в счетоводството, които не рискуваха чак толкова много акции, искали план А и половина, но в крайна сметка фирменото ръководство застанало на страната на отдела за връзки с обществеността. В очакване Фърнес да пощурее от радост - та нали името му щяло да излезе във всички материали на фирмата, и то написано без правописни грешки, - те отлетели за Ню Йорк, за да му кажат добрата новина между разходката до Статуята на свободата и вечерното посещение на мач на стадиона на "Янките", където дори си уредили място в кабината на Джордж Стайнбренър*. Не проумявали защо Фърнес не се съгласил. Нима и той нямал акции?
Фърнес постъпил по най-лошия възможен начин - казал им истината. Прекарал последните няколко седмици в разглеждане на ситуацията и преценил, че първоначалната му оценка е прекалено оптимистична. Оказало се, че дори план В е прекалено елементарен. За нещастие казал им това в много напрегнат момент от бейзболния мач и никой не го чул. Потупали го по гърба, плеснали с ръце, поздравили го и си поръчали още шампанско.
Поради силния си мазохизъм Фърнес все още не се бил предал. Решил, че ще си уреди подкрепата на фирмата за план В чрез политически заговор, от който би се възгордял дори Макиавели: политиката на срама. Ако им наритаме задниците по време на учението, той щял да иде при шефовете и да им каже какво би могло да се случи в бъдеще. Даже направил графика, на която се виждало влиянието върху акциите.
Всичко това ме накара да го харесам - но пък аз и без това харесвам немалко млади идеалисти, преди да са наврели малките си остри главици в месомелачката на живота. - Сигурен ли си, че искаш да изглеждаш зле? - запитах.
---
* Известен коментатор. - Б. пр.

- Не. Но ако се случи, станалото - станало. Ако не, е, какво пък, ще се съглася с шефовете.
-Нали не мислиш да накараш хората си да се провалят?
- Твърде добри са, за да сторят такова нещо - отговори той. - Няма да се съгласят. Напротив, ще сме готови за вас като за световно. Ако ни нариташ задниците честно, добре. Ако ние наритаме твоите, е, значи ще имам сериозни основания да се хваля и даже да си издействам повишение. И в двата случая печеля.
- Няма да ни нариташ задниците - казах. - Но ние ще трябва да изчакаме, докато си издействаме заплати. Скъпо струва да закарам целия екип на север.
- Аз имам бюджет за обучение - каза Фърнес. - Колко пари ти трябват?
Я, идеалист с разходна сметка. Няма нищо по-опасно на света.
Поговорихме малко и накрая го помолих да почака. Трябваше първо да обсъдя ситуацията с хората си, но оставаше и по-важното - все още не знаех кой задник следи операциите ми. Не ми се искаше да рискувам и да показвам на тези задници как да облъчат град Ню Йорк.
- Нека да помисля и ще ти звънна - казах на Фърнес. - Ще се обадя до утре вечер.
- Ще чакам.
Проведох импровизирана среща на "Червената клетка II" след залезслънце, като на задната веранда създадох чудовищна обстановка. Имаше всичко - телешко и пилешко в двата големи грила, както и тенджера раци и миди, и всички зеленчуци, които Трейс успя да намери по местните сергии, както и достатъчно бира за три големи хладилника. Това наподобяваше донякъде барбекютата от тюленските ми години, само дето голямата разлика сега е, че аз плащам, а не ги муфтя. Муфтенето придава пикантен вкус на ястието и признавам, че адмиралският стек винаги е по-вкусен от месото от местния супермаркет, колкото и да го мариноват. Към 22,00 часа донесох един телефон с високоговорител и се обадих на Док и на Дани за импровизиран конферентен разговор. След като бях събрал цялата банда, изложих ситуацията: за момента поне "Червената клетка" е прекратена. Казах им, че засега са безработни и могат да си идат, да забогатяват, да се чукат, да се корумпират, да се изхитрят, или каквото смятат, че означава думата СВОБОДЕН. Свободен.
- И ти си свободен да се чукаш отзад - отговориха ми. Никой не искаше да ме остави, особено пък когато се намирах начело на списъка на някакъв откачен психар. Което наистина ме разчувства, защото псуваха и се хвалеха как не може някакъв ненормален задник да ги лиши от удоволствието самите те да очистят искрено вашия аз. Използваха всички цинични любезности, които знаех, и още малко. Аз само стоях усмихнат и си мислех как ще ги боли глава на сутринта.
След като изчерпахме този въпрос, описах идеята за следващите две седмици, която включваше и операцията в ядрената печка. По мой график трябваше да пристигнем в Ню Йорк в сряда сутринта, да разположим временния команден пункт и да предприемем разузнаване. Оттам аз щях да изготвя плана за играта, но най-вероятно щяхме да си заработим парите още от четвъртък до събота. Срещата, която дължах на Капел, щеше да се проведе следващия понеделник и бях решил във вторник да организирам семинар за служителите от охраната в ядрената централа. Това щеше да оправдае престоя на хората ми в Ню Йорк през уикенда и да им осигури два дни да пият бира и да прелъстяват туристите - една малка, но заслужена почивка за любимите мазни боклуци на Свирепия воин, - просто традиционна игра от отминалите дни, преди светът да се промени дотолкова, че да не смееш да кажеш каквото мислиш.
- Опаковайте си банските костюмчета - казах. - И боеприпасите. Ще изготвим специален план за действие с нашата сянка, ако успеем да го изкараме от скривалището му.
- Според мен това беше оня боклук, дето го сгази влакът - обади се Хълк.
- Може би не - отговорих. - Но е възможно да си прав.
- Ще ходим в Ню Йорк? - запита Шон. Очите му бяха големи като сребърни долари.
По тази причина или защото опитваше да възприеме всички особености на тялото на Тифани.
- Ще видим - казах. - Но това е идеята.
- Надявам се точно така да стане - каза Тифани. -Бих искала да се срещна със сестра си.
- Боя се, че ти няма да участваш в тази група - казах. Човек би помислил, че съм я ритнал в корема. Шон
също не изглеждаше особено щастлив.
- Париж е по-приятен от Ню Йорк по това време на годината, Тифани - обади се Док от високоговорителя на телефона. - Освен това да не знаеш какво ти казват другите, когато те псуват, е истинска благодат.
Тифани ме изгледа.
- Париж?
Почувствах се като някой мръсен богат дъртак на Коледа.
- На Док трябва някой да му сменя пелените - обясних. - Памперсите, или както там им казват французите.
Тифани само дето не заподскача и каза нещо за пелените на френски. Трейс я изгледа злобно от ъгъла. Шон -бедният Шон, изглеждаше сякаш е загубил най-добрия си приятел.
- Самолетът ти за Бостънбстън тръ\357ет сутринта
- Пет?
- Ще имаш достатъчно време за задължителната утринна физзарядка - обади се Трейс.
- Да, ако стана в полунощ - рязко отвърна Тифани. - Ще ми трябва поне час да мина през митницата, а и опаковането и подготовката...
- Ти не мислеше да спиш, нали? - запита Трейс.
Чух колата на Карен по пътя към къщата и се измъкнах. След като познавам Трейс и Тифани, очаквах тези подмятания да продължат известно време. Освен това колкото и да обичам бой на жени в кал, такива възможности щях да имам и в бъдеще.
Следващия ден и половина прекарах в наглеждане на делата си и различните списъци с неща, които трябваше да свърша. Трейс работеше с новите членове на екипа, като ги караше да се потят от места, в които не подозираха,
че имат пори. Предците на Трейс са апахи чиракахуа и тя казва, че един от последните велики вождове на това племе, Чихуахуа, е неин пряк роднина. Кланът на Чихуахуа е преживял големи трудности и хората му станали адски печени майкотаковачи. Живели в пустинята и водели партизанска война срещу врага си доста преди белите да дойдат в Америка. Трейс е щяла да се впише там много добре. Старият вожд сигурно се усмихва в отвъдното.
Капел се отправи към Ню Йорк, за да уреди хора, които да създадат защитна мрежа зад нас, като нападнем централата. Двамата с него бяхме изготвили план да наглеждаме екипа с надеждата, че който беше изпратил осакатения мотоциклетист, ще има още свежи тела за хвърляне в мелето. Мобилният телефон се оказа безполезен. На него бяха получени само две обаждания от телефонни автомати. Телефоните се намираха в Александрия и Рестън, квартали на град Вашингтон в щата Вирджиния. И в двата случая телефонните автомати се намираха близо до шосета, но съвсем не в близост с пътищата, по които минавах аз. Сметката за телефона беше открита с кредитна карта, принадлежаща на една седемдесет и три годишна жена в Портланд, Орегон, която до обаждането на Капел нямаше представа, че е жертва на кражба на идентичност. Той развалил вечерта й, а вероятно и остатъка от месеца, като й казал, че крадците са се сдобили със социалния й осигурителен номер. Кредитната й карта била използвана само за закупуването на мобилния телефон и Капел подозираше, че е взет само за изпълнението на тази задача. Но според информацията кредитната карта била използвана за откриване на още сметки, все с големи лимити. Той предложил да помогне на жертвата да проследи собствените си сметки, за да се установи няма ли други незаконни действия. Тя се съгласила с радост, което е добре, защото Капел вече беше започнал процеса с наглеждането на сметките и създаването на мрежа, която да проверява дали социалният осигурителен номер на жената няма да се използва за откриване и на други сметки през следващия месец.
Обажданията по телефона били направени, когато бях в сградата на Агенцията за гражданска несигурност. Капел реши, че много по-голям екип ме е следял и хората му
са ги пропуснали. Сериозно се съмняваше, че онзи, дето умря, е единственият, който ни е следял. Обикновено се отнасям към думите на Дан Капел както към Библията, но в този случай се разграничих. Определено някой е ръководил Конника без глава, но очевидно ме следеше сам. Ако беше част от екип, щеше да е по-внимателен, когато спрях в "Макдоналдс". Ако имаше подкрепление, сигурно щеше да ме предаде на друг или пък щеше да влезе в ресторанта. А той, вместо да играе по-лесната игра и да паркира в "Бъргър кинг" отсреща, отмина надолу по пътя и се скри. За мен това значеше, че се притеснява да не го забележа или че вече съм го забелязал. Ако имаше екип, той щеше да се чупи в този момент.
За мен това доказваше и че е аматьор или че ако е професионалист, значи е работил в много затруднени обстоятелства.
Ако съм прав, следваха няколко неща. Например това означаваше, че моята сянка работи само с малка група хора и не може да си позволи дори две коли. Това означаваше също, че в този момент вероятно Сянката изследваше обичайните ми действия. За добиване на обща представа за навиците на обекта стигаше и един човек и не се налагаше да посвещаваш всички ресурси за това.
Първият удар по Сянката беше загубата на мотоциклетиста. Интересно как ще реагира.
Как бих реагирал аз? Като не променям нищо или поне не създавам такова впечатление.
- Знаеш ли защо взривиха онзи банкомат в Илинойс? - запита Капел, когато го карах към летището в деня след партито.
- Предполагам, били са ядосани, че е трябвало да плащат долар и половина, за да изтеглят пари.
- Може би не - каза Капел. - Искали са да привлекат вниманието ти. Всичко е съвсем лично.
¦- Разбирам това. Въпросът е защо не ме застреляха, когато можеха? Нещата ще стават все по-трудни отсега нататък.
- Сигурно не са можели.
- Ако са стигнали толкова близо до мен в Айова, че да ме снимат, значи са можели и да ме застрелят.
- Не съвсем. По-лесно е да обикаляш с фотоапарат, дори апарат с телеобектив, отколкото със снайперска пушка.
- Може и да е така. Но не мисля, че целта е да не ме убиват, или не още. Първо искат да си поиграят с мен. А после ще ме гръмнат.
- Като котка с мишка или къртица, хваната в двора - каза Капел.
Досега не са ме сравнявали с мишка. За съжаление сравнението изглеждаше удачно.
7
Барманът ме изгледа с гримаса, пазена обикновено за политиците, които опитват да измъкнат пари от портфейла ти.
- Познат ми изглеждаш - каза и постави на бара ръцете си, прилични на тези на моряка Попай.
- Може да съм те арестувал - отговорих.
Поколеба се достатъчно време, за да покаже, че такава възможност наистина има, а после се ухили като хокеист - един от резците му горе вдясно отсъстваше - и извади исканата от мен бира "Бъд лайт". Тази кръчма не беше от местата, където може да си поръчаш джин "Бомбай сапфир" и да останеш незабелязан. Всъщност в малката пирамида с напитки до касата нямаше нищо, което бих нарекъл първокласно, а дори и последнокласно пиене. Но това беше без значение. Не се намирах тук, за да пия.
Измъкнах една десетдоларова банкнота и получих истинско ресто. Прикрих изненадата си зад бирата и се извърнах върху стола на бара, за да огледам заведението. Над вратата в другия край на залата се виждаше телевизор, настроен на канала "NESPN". От кухнята се носеше мирис на пържено, макар че не ми се струваше някой да е дошъл да се храни.
Трима души около тридесетте играеха с хокейни шайби на масата до вратата. С почтителност духаха върху шайбите, преди да ги хвърлят, сякаш слюнката им притежаваше вълшебни свойства. Едно трио мъже на около седемдесет години владееше далечния край на бара от дясната ми страна, всеки един по-кльощав и по-белокос от другия. Те се отнасяха много сериозно към пиячката, като вдигаха с безупречни жестове чашите до устните си, след което се мръщеха леко от горчивината на бирата и после поставяха като в забавен кадър чашите си на бара. Мълчаха и гледаха право напред.
Дузина мъже и три жени седяха разпръснати по оста
налите места в бара. Носеха дънки и тениски. Не се виждаха вратовръзки. Най-близкият до мен човек беше висока едрогърда червенокоса жена, която си играеше с кутия цигари, докато сърбаше неразреденото си уиски, като редуваше да върти или кутията, или цигара. В баровете в Ню Йорк пушенето е забранено - един от онези закони от типа "тате знае какво може", според които е престъпно да правиш без разрешение от държавата неща, дето може да са ти приятни. Губернаторът, за когото се твърди, че е консервативен републиканец, подписал проектозакона с огромен ентусиазъм. Предполагам, че няма да разбера защо човек, който се смята за консерватор, си пъха носа в работата на другите, но пък нали не разбирам от политика. Освен това не пуша. (Пуша само след секс, но не се гледам.)
Тъкмо бях отпил две много бавни глътки от бирата си, когато вратата се отвори рязко и през нея влезе жена с късо потниче, стегнато около гърдите й по-силно от корсет. То не само подчертаваше бюста, но и добре показваше корема й, като спираше точно над татуировката на ко-йот, който захапва жертвата си. Дънките й бяха достатъчно ниски, за да се видят ноктите на животното, и човек оставаше с чувството, че бедрата й са херметично затворени в тези тесни крачоли. Даже мъжете около масата с хокейните шайби спряха да играят.
Тя вдигна една двадесетдоларова банкнота към бармана, но вече имаше вниманието му.
- Бира "Бъд" и едно уиски - поръча жената. Попай трябваше да вдигне езика си от земята, преди
да успее да каже нещо. Жената се наведе към него.
- Познаваш ли Джими Феро?
Барманът се вгледа в цепката на гърдите й, докато отговаряше:
- Не, госпожо.
- Той работи във Уапино.
- Много хора работят там - каза барманът. Тя го изгледа намръщено.
- Може ли да си получа питието?
- Да, госпожо.
- Онази билярдна маса в изправност ли е?
- Ъ... - мозъкът на Попай беше загубил връзката с
устата и възстановяването й му отне доста усилия. - Мисля, че да - успя да произнесе накрая. - Ще ви трябват монети от двадесет и пет цента.
- Ами дай ми няколко, хубавецо. С питието. Човек би си помислил, че го е питала дали е свободен
след работа. Бедният шибаняк натисна бутоните на касата светкавично и й даде прекалено много монети. Тя се намести бавно и спокойно, после изгълта бирата и гаврътна уискито. Тресна чашата на бара и побутна халбата напред.
- Този път само бирата - каза и отиде с монетите до билярдната маса.
Стори ми се, че тряскането на чашата в плота е малко прекалено, но не обичам да критикувам хората си посред операцията.
Трейс - досетихте се, че е тя, нали? А койотът е някаква индианска работа. Тя разтърси топките върху масата, както и топките на почти всички мъже в бара, дори на тримата старци. Разби, след което с тринадесет удара вкара всички топки, преди барманът да успее да й налее бирата.
- Някой иска ли да играе? - запита тя, като мажеше с тебешир щеката си, докато отиваше да си вземе бирата. - Само за развлечение. Без залагане.
Всички искаха да играят, макар и не непременно с щеките от бара. Няколко души отидоха до масата и най-после от тях се отделиха двама. Единият беше метър и половина висок и съм сигурен, че не тежеше повече от петдесет кила. Другият пък имаше мустак, с който спокойно можеш да метеш улиците. Късия и Четката май знаеха какво правят, защото всеки победи Трейс поне веднъж, а дори когато тя побеждаваше, двамата се задържаха в играта до края.
Вече пиеха четвърта бира, когато Трейс запита дали познават приятеля й Феро. Това отвори продължителен разговор за Уапино. Двамата работеха там като поддържащ персонал. Трейс изрази изненада, въпреки че вече беше видяла значките на гърдите им. Трудно беше да пропуснеш пропуска на Късия, защото той висеше на врата му. А Четката беше закопчал своя на джоба на панталона си.
Бих ви казал как точно ги открадна, само дето го направи толкова бързо, че не видях нищо. Предполагам, че
става дума за отвличане на вниманието чрез опипване с ръка, но Трейс подхождаше много изтънчено и успя да отмъкне пропуските, преди Четката и Късия да загреят, че закъсняват за вечеря и че ги очакват доста хладни погледи от страна на съпругите им. Ако бяха забелязали, че са без пропуски, нямаше да ги открият в Трейс. Тя вече беше ми ги дала, докато вземаше нова бира. Размяната направихме, когато отивах към тоалетната. Преди да облекча пикочния си мехур, облекчих пръстите си, като сложих пропуските в малка торбичка, след което ги метнах на Шон, който чакаше отвън. Колкото и да претърсват бара, нямаше да ги намерят в него.
Но никой не претърси бара и бих се обзаложил, че Четката поне едва ли е забелязал загубата на пропуска си следващата сутрин, преди да стигне до портала, а може би и тогава не е обърнал внимание. Предполагам, че и двамата не биха съобщили за загубата, а вероятно са щели да я карат с временни пропуски за деня и с идеята да обърнат къщата и колата нагоре с краката, когато се приберат. А може дори да са имали резервни пропуски. Имаха добра причина да не докладват за загубата, защото щяха да заплатят глоба в размер на надницата за два часа и цената на новия пропуск. Ако изкарваш два долара на час над минималната заплата, значи губиш доста пари.
Макар и най-забавна, операцията с пиенето и краденето на Трейс не беше единствената за осигуряване на пропуски. Хълк и двама от новите членове на групата удариха съблекалнята на един фитнес център на около миля по шосето от Уапино, докато някои от служителите на централата тичали по пътеките за фитнес и вдигали тежести. Намерили два пропуска. Вместо просто да ги откраднат и да ги използват, както са, Хълк ги разкъсал и поставил снимките ни върху оригинала. След това ги залепил с малкия ламинатор в своя спортен сак. Пръстите му са малко по-дебели от необходимото, та операцията не минала плавно, но успял навреме да възстанови оригиналите, да ги ламинира и да ги върне, преди някой да ги забележи.
Така си осигурихме четири легитимни магнитни карти с достъп навсякъде из централата. Пуснахме ги през един четец и установихме, че имат сходни схеми, което
позволяваше лесно фалшифициране. Тази работа ни беше в повече, защото със сигурност допълнителните пропуски нямаше да ни трябват, но компанията плащаше за "събитието" и щяхме да им оставим сувенири след края на визитата си. ("Свирепия взриви централата и ми остави само този жалък пропуск. И левкемия.") В повечето случаи, когато крадем пропуски, използваме оригинала, като слагаме пръст над малката снимка и махаме с него на часовия, или всеки, който иска да го размахваме пред погледа му. Сигурно си мислите, че пазачите вече ще са схванали номера, но той пак минава също както преди години.
Ако сте от внимателните читатели, сигурно се питате откъде знаем какви са бланките за пропуските. Ами те са съвсем обикновени, с метална щипка и въпреки че не се отличаваха с особена артистичност, трябваше да знаем как изглеждат.
Ако сте начетени, може би знаете, че пропуските се произвеждат само в няколко конфигурации и по принцип в тях не се използват високотехнологични методи за защита от фалшифициране. Това е така, но означаваше, че ще ни трябват половин дузина карти, а ние обичаме да пътуваме с възможно по-малко багаж. (Но да не мислим за тежестта на ламинатора.) Знаем как изглеждаха пропуските, защото много преди да дойдем тук и да огледаме Уапино, имахме техни снимки - а снимките бяха с достатъчно качество, че можехме да направим пропуските от самите тях.
Освен това имахме снимки на централата. Много добри - въздушни, от всеки ъгъл, и снимки от реката и от земята с достатъчно детайли, за да разберем не само къде са оградите и контролните пунктове, но и къде са колите и дори охранителните камери. Имахме снимки от вътрешността на всички сгради, а и на самите охранители, знаехме дори кои са началниците на трите смени.
Не, не бях изпратил Трейс с видеокамера в пъпа. Оставих пръстите си да се поразходят из интернет от местната библиотека. Централата се оказа обект на изключителни противоречия. Много хора не желаят да живеят до куп плутоний, а в случая доста от протестиращите се бяха оказали лекари, юристи и астрофизици, все жители на заможните околни градчета, и затова писъците им се чули.
И заради тези писъци корпорацията начело на Уапино предприела рекламна кампания, при която само дето не слагали усмихнати лица на контейнерите с радиоактивни отпадъци.
Всъщност усмихнатото лице на контейнера щеше да е умна идея. Защото по време на рекламната кампания поканили една от местните новинарски хрътки да отрази събитието. От статията изглеждаше, че централата е раят, и не се съмнявам, че на стената на мениджърската столова виси увеличено копие. Но на нас тя ни осигури информация, която иначе трудно можехме да си набавим. Не казвам, че нямаше да я осигурим, а че това ни позволи да използваме ресурсите си другаде.
Нека отдадем дължимото на глупостта на фирмата и на опасностите на живота в наситения с медии свят. Но хората, които се съпротивяваха на централата, правеха събирането на информация да е лесно като щракане с пръсти. Имаше няколко групи срещу централата, като всяка спореше с останалите, че именно тя е гласът на народа. Една от най-шумните успяла да се сдобие с копие на изследване на вътрешната сигурност отпреди месец. Почти сигурно е, че източникът е някой работник, дето му е криво, че са решили да ограничат извънредната работа в централата, но се отклонявам от темата. Гласът на народа цитираше доклада в подкрепа на твърдението, че централата не е безопасна. И след това нашите гении сканирали копие от доклада и го пуснали в интернет.
Предполагам, смятали са, че ако някой задник взриви централата, ще докаже правотата им.
Докладът не даваше подробен план за превземане на централата. Но ни светна колко е охраната, какви оръжия имат, през колко време тренират и прочие, и прочие, както казват нюйоркчани. Всеки с мозък, който чете между редовете, ще разбере колко души да очаква през дадена смяна, колко от тях ще изтичат за боеприпаси и прочие. Малко повече опит и умения бяха необходими да се прецени колко от охранителите са обучени, доколко са организирани и как биха реагирали в случай на авария - тези неща не бяха посочени конкретно. И все пак дори някой с ограни
чени умствени способности би се досетил с какво си има работа.
Или с какво си няма работа, според гледната точка.
Ще кажа едно - река Хъдсън е адски красива, мамицата й. Пълнолуние, лек ветрец и почти нищо не мърда. Толкова идилично е, че на човек му се иска да вземе една платноходка, да се понесе леко по реката и да се люлее абсолютно безгрижно. Това е река, създадена за платноходи и за безобидни спомени за предишни ери.
Безобидни ли казах? Е, почти. Безобидни, ако не броим тримата спецбойци в черни свирепи дрехи, които леко се спускаха във водата северно от централата. Нощта си беше добра като за плуване и половината миля до пристана на централата ни помогна да се раздвижим. От снимките знаехме, че тук, пред сградата на северната турбина, няма ограда, нито камери.
Единствената трудност, ако можем да я наречем такава, се състоеше в това да минем край пристана, който се пазеше от двама мъже с кучета. Бяхме ги наблюдавали по-рано през вечерта, но те обикаляха единствено в рамките на осветената част и затова нямаше да ни видят. И двамата можеха спокойно да бъдат очистени от снайперист от някоя безобидна платноходка или дори от двата наши секси скоростни скутера в сенките, но идеята беше да се промъкнем и да излезем тихо. И за разлика от терористите не трябваше да нараняваме никого.
Видеокамери снимаха подходите встрани от пристана, но лесно можехме да ги избегнем. Една голяма отходна тръба, охладителна инсталация и нещо като вътрешнозаводска пречиствателна станция пречеха на камерите да виждат водата, защото се намираха точно срещу тях, както и да наблюдават северната страна на пристана и подходите, от които се стигаше до останалата част от централата. И точно там Шон, Трейс и аз бяхме решили да акостираме.
Вятърът духаше срещу нас (което затрудняваше кучетата да доловят миризмата ни, в случай че се отклоним от графика) и като допълнителна премия намаляваше разстоянието до постройката с турбините. Оградата стигаше до водата вляво от нас, като една вишка я закотвяше три
десетина метра от брега. Вишката не изглеждаше да е заета от хора цял ден, но сега в нея имаше не един, а двама охранители.
Единият беше жена, и то не в пълна униформа. Иска ми се да кажа, че аз съм се досетил да наглася така нещата, но не мога.
Минахме на пръсти през сенките, като използвахме за прикритие няколкото паркирани ремаркета. Добрахме се до ъгъла на сградата и се изкатерихме един по един на покрива. Не носехме стълба, но катеренето едва ли щеше да е по-лесно, ако носехме, защото тухлите бяха разположени декоративно така, че позволяваха лесен захват. Вторият покрив се оказа по-труднодостъпен. Нямаше декоративно разположени тухли, а трябваше да се покатерим бързо, защото покривът се намираше пред погледа на един от охранителите, които патрулираха около пристана. Трейс се зае с тази задача, като се изкатери със специални ръкавици и обувки. Пусна ни въже и след като пазачът се изгуби от поглед, двамата с Шон се изкачихме по него.
От този момент централата се намираше под наш контрол. Все още не можехме да причиним максимални щети, защото сградата на реактора бе на стотина метра, но от гледна точка на връзките с обществеността един взрив на две кила С-4 или дори няколко гранати ще предизвикат бедствие, опустошително колкото аварийно изпускане на радиоактивни водни пари.
Двамата с Трейс изтичахме до краищата на покрива, за да огледаме централата. Шон се зае да разполага импровизирани взривни устройства в различни точки по покрива. Аз си носех цифрова видеокамера и снимах централата от нов ъгъл. След като приключих със снимките, се върнах при Шон, който се оказа готов да тръгва.
Но от Трейс нямаше и следа.
- Къде е мадам Апах? - запитах го.
- Мислех, че е с тебе.
Бързият оглед на покрива не даде резултат. Хем ядосан, хем загрижен, отидох до западния край на сградата, където бях я видял за последно. Десетина метра встрани имаше вентилационна тръба, част от голяма охладителна система. Реших, че е слязла с новите си мокасини за кате
рене, за да огледа сградите, за които имахме малко информация, и затова надникнах, но не я видях. Като вдигнах глава обаче, ми се стори, че виждам тъмна сянка при върха на комина.
Трейс Далгрен, жената муха.
Носехме радиоапаратура, но не искахме да я използваме без нужда. От пресата знаехме, че компанията неотдавна беше спечелила дарение от щатските власти за закупуване на авангардно радиооборудване, което може да означава - трябва да означава - високотехнологични честотни детектори. Сигурно не бяха такива, но не исках да рискувам и да проваля операцията само защото съм ядосан на Трейс.
Но да й наритам задника - е, това си беше друго. За нейно щастие обаче имахме други задачи.
Слязохме до долния покрив, когато Шон привлече вниманието ми. Една от колите на охраната идваше по пътя на няколко метра от нас. Проснахме се по корем и наблюдавахме как колата продължи нагоре и спря точно до чупката на оградата, която беше следващата ни дестинация.
Има едно нещо за нашето учение, за което нямах време да говоря досега. А то е, че тъй като не желаехме централата да е без оръжие, заради евентуалната поява на моята сянка, охраната на обекта не знаеше за операцията. Фърнес знаеше, неговият шеф на охраната знаеше (всъщност той беше заместник на Фърнес, но званието се явяваше заместител на повишение), знаеше и шефът на смяната, но те имаха строги инструкции да не казват на хората си.
Което означаваше, че охраната носеше истински патрони. Със сигурност повечето нямаха патрони в цевите на пистолетите си "Глок", нито пък в малкото на брой пушкипомпи. Това може и да не значеше кой знае какво, тъй като повечето охранители по принцип носеха пушки само веднъж през годината, за да стрелят по хартиени мишени в добре осветени стаи с кондициониран въздух. Но куршумите са си куршуми и ако някой се цели в гърдите ти, няма гаранция, че не ще улучи главата ти.
Ето защо, когато един от охраната включи прожектора отстрани на джипа и го завъртя към комина, се притесних силно. Тревожех се за Трейс.
- Скипере, тръгваме - каза Шон.
Задържах ръка още секунда. Охраната насочи прожектора към комина, след това го завъртя. Двамата с Шон притиснахме глави, когато лъчът наближи сградата. Човекът завъртя прожектора няколко пъти, след което се качи в джипа и възобнови патрула.
- Ако я хванат, така ще я наритам, че цяла седмица ще я боли задникът - казах на Шон, когато отивахме към оградата. - След това ще я ритам да я боли цял месец.
- И аз - каза той.
По оградата имаше цяла редица високотехнологични инфрачервени сензори за движение. Но те бяха съобразени да се справят с вероятната заплаха, което означаваше, че са разположени да наблюдават навън от оградата. Ние поставихме редица импровизирани взривни устройства покрай оградата, а после тръгнахме из комплекса. Самата ограда се оказа стандартен тип мрежа с кльон от бодлива тел. Тя присъстваше от двете страни на асфалтов път.
Трудна ли е за катерене? Не. Трудна ли е за срязване? Не. Просто психологическа бариера, която да накара охранителите да смятат, че са на сигурно място, а те всъщност са в разграден двор? Познахте.
След като монтирахме устройствата, огледах реактор номер четири, който се намираше зад големия защитен корпус от дясната ми страна*. Вътре се поддържа налягане по-ниско от атмосферното, за да не позволи излизане на радиоактивни пари при евентуален теч.
На теория. И само ако утечката е малка. Но нека оставим спорните дреболии на инженерите.
Самите защитни корпуси са от дебел бетон. Основното им предназначение е защита при земетресения, но ако проучите въпроса, ще установите, че биха издържали доста друсане, преди да паднат. Същото проучване ще ви покаже и къде по принцип са най-слабите им места. Аз няма да ви пиша домашното, но ще ви подскажа: не е където си мислите и е податливо на изненадващо малко количество експлозив, стига да го насочите правилно.
* Имаше само два реактора, всеки в отделна постройка. Но се наричаха реактор номер три и номер четири, очевидно защото по план е трябвало да има четири реактора.
Ако сте прилежен терорист и си подготвите домашното, ще откриете също редица целящи да успокояват обяснения как защитните корпуси могат да издържат на разбили се в тях частни самолети, а дори и натъпкани догоре товарни машини. За това си има причина. Предната част на самолета не е особено здрава дори при Боинг747 и по-големите щети причинява ускорението на предмета, а не теглото му в спокойно състояние.
Необходимо е да запомним, че тук говорим на теория. Доколкото ми е известно, правен е само един реалистичен опит за симулиране на сериозна травма на бетонната обвивка на такова съоръжение, и то на мащабно умален модел в Япония преди няколко години. В реалния живот -кой знае?
Отклонявам се. Двамата с Шон отидохме до оградата и разположихме останалите импровизирани взривни устройства. Те представляваха смесица от димки с часовник или с радиоуправление, като имаше и няколко зашеметяващи гранати. След това се оттеглихме в мястото за среща.
Където ни чакаше Трейс.
- Защо се забавихте толкова? - запита тя.
- Би трябвало да те метна на коляно и да те напляскам - казах. - Ти защо се отклони от плана?
- Ако ме удариш, фрасни един и на Шон, защото ще те съдя за сексуална дискриминация - отговори тя.
- Стига глупости, Трейс. Защо изчезна така?
- Ти казваш, че ако видим възможност, трябва да се възползваме - каза тя. - Закачих горе камерата с безжичен предавател. Ще можем да видим всичко. Ценна разузнавателна информация.
- Не си струваше рискът. Другия път ще ти наритам задника, малката.
- Ами защо да чакаш?
Напомня ми за дъщерята, която нямам. Вмъкнахме се във водата и заплувахме към един от скутерите, закотвен малко по-нагоре.
Не че работата за тази нощ приключи, съвсем не. Докато аз, Трейс и Шон ровехме из северозападната част на централата, един екип начело с Хълк оглеждаше югозападната страна на оградата. Основната им задача беше да
наблюдават. Тази част на централата се намираше извън района на реакторите и беше обрасла с гъста гора. Ние разполагахме със снимки, правени през лятото, и не можехме да сме сигурни какво има зад короните на дърветата.
На север от оградата - извън зоната на реакторите, но все пак в централата - се намираше голямата зона за административните сгради, през която човек можеше да мине спокойно, както през Сентрал парк в Ню Йорк на четиридесет мили оттук. Самите сгради имаха слаба охрана и големите паркинги не бяха осветени, също както близките зони за ремаркета и материали. Мислех си, че тази зона може да е полезна за самото нападение и това трябваше да установи Хълк.
В един момент той видял зона, която не присъстваше на картата. Няколко ремаркета, в които поне според знаците имало безвредни отпадъци. Оказало се, че това са варели с отпадъци, радиоактивни колкото шкафа с медикаменти в местната болница, но все пак изискващи специална обработка. Около тази зона имало видеокамери, но в единия край зеела огромна дупка в защитата. Хълк използвал пропуска и сложил импровизирани взривни устройства. След това заедно с екипа си се върнали до оградата и ми се обадиха от платноходката.
- Птицата е готова за скубане - изломоти Хълк по-бързо, отколкото смятах, че ще може. И точно навреме. Един старомоден самолет амфибия тъкмо се спускаше върху равната като стъкло вода на сто метра от нас.
- Лешоядът е на път - отговорих. - Десет минути.
Самолетът, който идваше към нас, беше истински старовремски "Каталина", взет назаем от един от клиентите на Дан Капел. Повечето си летателни часове този самолет беше налетял по авиоизложения, където подобният на гъска корпус и приличните на балони картечни куполи изпълваха част от тълпата с носталгия, а другата - с любопитство. Аз не съм носталгичен тип, а и пет пари не давам за самолетите освен като за средства, с които да свърша работа. В случая работата изискваше топлинно сканиране в реално време на централата, за да видим как охраната реагира на сондите, които Хълк щеше да хвърли.
Самолетът също така ни помагаше да се пазим от
зад. Ако Сянката ме наблюдаваше, щеше да ме види да се качвам в самолета и да се заинтересува от него или от друг елемент на операцията, например платноходката.
Докато показният самолет правеше каквото трябва, високо над нас един много по-обикновен на вид двумоторен "Фокер", зает от Агенцията за контрол на наркотиците и оръжията, ни наблюдаваше. Един от партньорите на Капел, Джеф Стори, наглеждаше показанията на сензорите и разполагаше с три двучленни екипа за бързо реагиране, съставени от моите нови стрелци. Ако Сянката реши да следи мен или някоя от лодките, ние щяхме да проследим него.
Двамата с Трейс оставихме Шон да удари една бира и отидохме до самолетаамфибия. Неговият собственик ни приветства на борда. Едно от условията, срещу които можехме да ползваме самолета, беше той да е там през цялото време. Тъй като Капел гарантира за него, аз се съгласих.
Първоначално предвиден да действа като наблюдателен пост, когато подобни машини са се използвали за патрул на дълги разстояния, с малки изменения на картечните куполи в задната част на корпуса сега летящата лодка представляваше отличен пункт за наблюдение с инфрачервени и радарни системи. Бреговата охрана имаше подобно оборудване в своите самолети "HU-25 Гардиън", с които може да наблюдава обекти на земята от голямо разстояние. Оборудването на Агенцията за контрол на наркотиците и оръжията се различаваше малко, но имаше същите основни възможности.
Клиентът на Капел беше обновил двигателите, за да повиши ефективността им. След измененията двигателите бяха станали много по-тихи от първоначалното и самолетът летеше относително ниско, без да се чува от земята.
Ядрената електроцентрала се намираше в специална забранена за полети зона, охранявана от два изтребителя Ф-16 от военновъздушна база в близкия щат Ню Джърси. Но Капел вчера беше облетял района и установил, че стига да остава до границите му, няма да предизвика проблем. Освен това беше се погрижил да предупреди местните диспечери, че ще се учи на нощни полети и кацане на вода в подготовка за авиоизложението, планирано да се
проведе в Атлантик сити по-късно през месеца. Авиошоу-то беше обект на сериозна реклама, а този самолет - добре познат сред интересуващите се хора и така прикритието ни се получи съвсем естествено - дотолкова, че дори един от хората в кулата в Уестчестър се обади да пита защо Капел кара вместо собственика, чийто глас познава. Това получи лесен отговор: собственикът припя от седалката на втория пилот, за да увери диспечера, че няма да позволи на приятеля си да огъне ламарините на многомилионната му играчка.
Инфрачервеното оборудване беше толкова добро и Капел така идеално подбра момента за прелитане над земята, че видях как Хълк разполага малките ветропоказатели за следващата фаза на операцията. Имахме намерение да задействаме сензорите и да видим как реагират хората от охраната. Вече знаехме колко души включва тя и имахме представа как са разположени, но само с представа гарантираш, че операцията ще влезе в зона ВОБНП -всичко е осрано без надежда за почистване - много преди разписанието. Устройствата задействаха детонаторите по оградата. Това означаваше, че групата за ответни действия трябва да излезе и да ги провери, а ние да разберем какво прави тя при проблеми. Но освен това охранителите привикваха към тези дразнения и постепенно вниманието им отслабваше.
Една камионетка с двама души. Това представляваше целият екип за ответни действия. Оставиха пушката, ако изобщо носеха такава, в колата. Грешка. Оградата се наблюдаваше лесно от гората и всеки с добра пушка и прицел за нощно виждане - абе направо всеки с лък и стрела -можеше да очисти и двамата, преди да намерят ветропо-казателя.
Всъщност те май изобщо не бяха го забелязали. Зяпаха малко, а след това се обадиха по радиостанциите до щаба, че няма нищо. Ние чухме целия разговор през скенера, като го записахме за анализ и евентуално ползване.
Екипът на Хълк проведе същата операция още няколко пъти, като менеше подхода. В един от случаите човек от групата му отишъл до оградата, вдигнал долната й част и изтърколил празна кутия от газирана вода през линията
на сензорите. Това включило всевъзможни аларми, но предизвикало плачевна реакция. Един от охраната забелязал кутията до оградата и я ритнал. Хълк ми каза по-късно, че онзи дори се разсмял, когато кутията с топлата напитка избухнала при удара в оградата. Чудя се какво ли щеше да прави онзи, ако кутията съдържаше други неща, а не въглероден окис и захар.
Вместо да се досети, че му го навират, и да започне действия за блокиране, да повика подкрепления или поне да се обади на шефа, охранителят приписал всичко на поредица грешки на системата и може би на духове. Сигурен съм, че ако имаше пълнолуние, щяха да обвинят и него за това.
Бях казал по-рано, че охраната не е въпрос на пари, а начин на мислене, и тук виждахме идеалния пример. Онези имаха напълно логично обяснение за всичко, което виждаха и което ставаше. Ако за миг забравим другите им грешки и ако единият охранител отстъпеше назад и кажеше "Я, абе много странни неща се случват тази вечер, какво ли става?", резултатът можеше да е много различен.
Или поне щеше да ни се наложи да подходим много по-творчески.
Капел направи още две допирания до водата и излитания - все част от прикритието ни. След това навъртяхме още два кръга и решихме да приключваме. Екипът на Хълк вече се качваше в своята кола - обикновен "Додж караван" на около миля южно от входа на централата.
За да се защитим от Сянката, не говорех директно със Стори в самолета на Агенцията за контрол на наркотиците и оръжията. Но следях честотата, която онзи би използвал, за да изпрати шифрованите си съобщения до своя екип за поддръжка. Линията беше тиха цялата нощ. Под нас реката беше празна, ако изключим платноходката и двата скутера, които заехме за операцията.
Вдигнах радиостанцията и предадох съобщение на честотата, която използвахме от платноходката:
- Да се прибираме за почивка. Ще танцуваме утре по пладне.
Да, примамка. Ако Сянката не се хващаше за интелигентни уловки, може би щеше да се хване на очевидните. Но не се появи на следващия ден и вече се замислях, че в края на краищата май наистина той е онзи откачен мотоциклетист.
Колата, която спря до портала на доброволната "Бърза помощ" в Уапингърс фолс към пет сутринта в събота, изглеждаше съвсем обикновена. "Додж караван" с огънат калник и многобройни следи от мазни пръсти по стъклата и съвсем лесно можеше шофьорът да е сгрешил завоя, търсейки футболното игрище на града, което по една случайност се намираше малко по-надолу. От колата излезе замаяна на вид типична майка на дете на възраст за училищен футбол, закопча догоре ципа на анцуга, нагласи лентата на челото си, на която се виждаше котешка муцуна, и си провери червилото в огледалото на вратата. След няколко мига на замаян размисъл тя отиде до вратата и натисна звънеца. Това разбуди човека на горния етаж. (Макар по традиция да участваха доброволци, общината осъзнаваше, че в наши дни проявата на гражданско чувство вече не е нещо сигурно, и наемаше шофьори на пълен щат, които да стоят при линейката, за да гарантират бърза реакция по всяко време.) Дежурният шофьор, тридесет и нещо годишен заклет пушач, чието шкембе и небръсната муцуна го правеха да изглежда петдесетгодишен, се смъкна сънено по стълбите.
- Подранила си цял час - каза той, като отвори вратата.
- Никога не е рано за веселба - отговори замаяната майка, която бръкна под анцуга си и измъкна оттам пистолет "Кимбър компакт45". Такова оръжие не се среща твърде често в града, особено в ръката на жена с бабешко червило, и затова не виня шофьора на линейката, че се изненада. Пистолетът изглеждаше колкото "Колт45", преминал сериозна програма за отслабване. Колкото и да е красив, сериозната работа по него е свършена отвътре, като майсторите са се постарали здравата да направят едно издръжливо и надеждно оръжие.
Шофьорът несъмнено мислеше точно за тези неща
при вида на пистолета. Объркан, постъпи по единствения разумен начин - припадна.
Което всъщност затрудни Трейс. Тя трябваше да метне бедното копеле на рамо и да го отнесе до спалнята му. Когато слезе, Хълк вече беше изкарал резервната линейка и си играеше с лампите, за да види дали може да измисли някакви готини светлинни ефекти в тъмното.
Загрижени терористи сме, нали така? Оставихме главната линейка, взехме само резервната и не прерязахме гърлото на шофьора. Ето как се прави тероризъм през двадесет и първи век.
След около половин час, точно когато идваше новата смяна в централата, до пристана приближи взета назаем петметрова яхта "Крие крафт 22". Въздухът се изпълни с пукота на експлозиви. Блеснаха светлини. Изригна дим.
По мое мнение Шон беше използвал твърде много зашеметяващи гранати за зарята, но резултатите бяха неоспорими. Докато всичко това се случваше, Трейс и Хълк в линейката префучаха по шосето и с висока скорост се придвижиха към портала, включили светлините и сирената. Имаха готовност да разбият вратата, но по необяснима причина охранителят я отвори без никакви въпроси. Трейс се наведе през прозореца и изрева:
- Тук сме за човека с инфаркт. Инфаркт! - повтори, а линейката отпраши към защитен корпус номер четири.
Докато Трейс крещеше, от ръцете й паднаха няколко неща. Оказа се, че това са една зашеметяваща и две димни гранати. Когато линейката завиваше по пътя на стотина метра по-надолу, порталът изглеждаше като кратер на вулкан.
Тези почти едновременни експлозии - закъсняхме с около тридесет секунди - дадоха сигнал на "вътрешния екип" да действа. Двамата с Хълк и още четирима от най-новите ни членове се бяхме вмъкнали в района на централата преди час - през гората от мястото, за което установихме предишната вечер, че влизането ще е детска игра.
Ние не бяхме седели със скръстени ръце през цялото време. За да създадем още работа и объркване за охраната, нагласихме и няколко варела с масло за димки. От тях по-нискотехнологично решение няма. Необходими са: а) варел, б) малко масло и нещо за улесняване на горенето
(възможностите са безкрайни) и в) кибрит. Запалихме четири варела, след което тръгнахме да излизаме. Когато стигнахме до защитен корпус номер четири, край паркинга се вдигаше гъст дим и чувахме не само пожарните аларми на централата, но и тези на града.
Няма да пестя похвалите, ако са заслужени - когато Хълк влетя през вратата, двама от охраната извадиха пистолетите си и ги насочиха към него.
Когато той се отмести, хората вече не притежаваха пистолети и се търкаляха на пода, покрити с мрежата от специалния патрон в моя гранатомет М-209. Патронът ги изпръска и с лютив спрей. Спреят трябва да излиза като фина мъгла, но се получава нещо като мокра плюнка. Това не е особено важно, освен ако спреят не попадне в очите ти, в който случай пищиш като наебан. (Това е другата играчка, която отмъкнах от рафтовете на фирма "Технологии за силите на реда" - струва си да си в управителния им съвет, защото винаги побеждаваш.)
Бедните копелета. Наложи се да си запуша ушите, докато тичах след останалите по коридора.
Вече се намирахме в сградата на реактора - празна и широко отворена за нас. Какво бихте направили на един ядрен реактор? Ще изстреляте противотанкова ракета по него? Ще откраднете ядрените прътове? Ще счупите апаратурата? Или ще си заредите джиесема безплатно?
Можехме да сторим всичко това, макар че подобна палавост щеше да е равносилна на вандализъм и да навреди много зле на имиджа на компанията. Реакторите са проектирани да издържат на подобни натоварвания без катастрофални последствия. Не казвам, че не бихме причинили щети, а само че никой от тези сценарии, за които винаги четете в статии за апокалипсиса, нямаше да е със същия ефект, като да взривиш охладителната система и да неутрализираш системата за поддържане на ниско налягане в защитния корпус, за което стигаше само малко експлозив*. За да демонстрираме, че можем да направим всички тези неща, сложихме лепенки с усмихнати лица на необходимите места. В най-уязвимите точки на сградата - не, няма

* Всъщност можеш да разбиеш с крак компресора за поддържане на ниско налягане. Но с вкуса си към драматичното винаги предпочитам вариант с взривяване.
да ви кажа кои са - поставихме кутии от кафе, пълни с цимент, за да покажем къде бихме заложили пластични експлозиви. Те нямаше да са достатъчно за събарянето на сградата, но не това беше и целта ни - ние само искахме да се получи дупка, достатъчно голяма да излезе през нея радиоактивният материал.
Междувременно Трейс и линейката бяха стигнали до сградата, в която се помещаваше контролната зала. Един от охраната изтичал, когато двамата с Шон, облечени в нещо като униформи на "Бърза помощ", скочили от линейката. Развикал се, че централата е в аварийна ситуация. Era ти и подценяването на ситуацията.
- Знаем, знаем - отговорила Трейс.
- Пистолетът ти зареден ли е? - запитал Шон, сочейки неговия "Глок" в кобура.
- А...
- Моят е - казал Шон и измъкнал един "Хеклер и Кох МР5".
Бившият тюлен ми каза, че не е виждал някой да вдига ръце толкова бързо. Или да изпуска толкова много пикня в крачола си.
По това време моят екип напусна защитния корпус и се отправи към другия вход на контролната зала. И точно тук поставената от Трейс камера доказа цената си. Капел, който я наблюдаваше от самолетаамфибия, забелязал един джип на охраната, който се движеше към нас. Той ме предупреди и успяхме да се скрием, преди да префучи край нас към запалените варели с масло.
Централата имаше смислени процедури, които хората в контролната зала трябваше да съблюдават в случай на неуточнена аварийна ситуация, каквато беше тази. Тъкмо бяха намерили черните книги с процедурите, когато ние влетяхме. Четиримата оператори зяпнаха недоумяващо четиримата облечени в черно нинджи с пушки и автомати, които прескочиха парапета от тръби и се разпръснаха из залата.
Всички от охраната, които трябваше да пазят контролната зала, правеха точно това - пазеха при двата й входа в другия край. Ние влязохме през вратата за тоалетната, защото от снимките установихме, че прозорците са без
решетки и достатъчно големи дори за едрото тяло на Хълк. В контролната зала нямаше охранители. Не че щяха да ни затруднят, но трябва да отбележим този факт.
Служителите от централата гледаха шашардисани известно време, без да могат да реагират или да говорят. Реакторите се контролират от много голямо табло с превключватели, което напомня за сериала "Стар трек". Има бутони и лостчета. Благодарение на новата статия и снимки в интернет бяхме успели да проучим различните бутони. Което много ни улесни при маркирането на необходимите превключватели.
- Какво правите бе, мамицата му? - запита ме някой, когато окачвах последния знак с надпис "опа!". - Какво е това, по дяволите?
- Армагедон - промърморих. Когато се обърнах, видях една гъркиня на средна възраст, ниска и сбръчкана като koutsomoures tiganites - пържена риба, - да ме гледа в коляното.
- Взривяваме реактора - обясних. - Съжаляваме за неудобството.
- Взривяваш друг път, дяволите да те вземат.
Обичам жени да ругаят, особено ако са над петдесетте. Затова, когато се приближи да ме шамароса, аз просто хванах ръката й.
- Внимателно - казах. - За разлика от оръжията на вашите охранители нашите са заредени.
С пластмасови куршуми, но все пак...
- Иди се чукай. Никой не ни е казвал, че днес ще има учение.
Тя рязко издърпа ръката си и я сложи на хълбок. Почувствах се сякаш отново съм в училище, където директорката, гжа Цуни ме отзад, ми чете конско.
- Обикновено терористите не предупреждават за посещенията си - отвърнах. - Вие ли сте шефката?
- Аз съм шибаният президент на щатите за тебе, задник такъв.
При тези думи се наложи да изнеса шибания "президент на Съединените щати" от централата, а тя пищеше чак докато не й запуших устата. Вързах и ръцете, и краката й, но тя продължаваше да се гърчи като акула на въдица.
Трейс и Шон бяха откраднали два от автомобилите на паркинга отзад и ни чакаха, когато се появихме. Поставих "президента" в багажника на една от колите. Пъхнах се зад волана и закарах колата до портала. Трябваше да надуя музиката, за да заглуша тропането на пътничката си отзад.
Вече хората от охраната бяха разбрали, че става нещо дълбоко и мръсно, и със закъснение предприеха действията, необходими при осиране. (Тяхно, не наше.) Човекът до портала, изглежда, позна колата, когато наближих, но се чудеше дали да ме спре. Хванали ги бяхме посред смяната, едни си тръгват, други идват.
Аз взех решението вместо него, като спрях, за да си поговорим.
- Какво става, по дяволите - запитах. - Какъв е тоя дим? Какви са тия сирени?
- Нещо гори в южната част - отвърна човекът. Погледна към пропуска, който държах в ръка, но се съмнявам, че опита да го чете. Ако беше го прочел, вероятно щеше да запита дали точно така се произнася името ми.
На пропуска пишеше "Дик Ебал". Дори терористите обичат да се шегуват.
- Да не са ни нападнали? - запитах.
- Нападнали? - повтори той.
Именно в този момент натиснах бутона на предавателя за задействане на импровизираните взривни устройства, които бяхме поставили предишната нощ.
8
Дали експлозиите в реактор номер три представляваха смъртоносен удар? Или пък веригата, с която един от моите хора върза главния портал, след като се изтегли и последната наша кола? Трудно е да се каже. Когато се срещнахме в кръчмата за обяд, един район от пет окръга се намираше под въздействието на ядрен облак. Местните мостове и шосета бяха задръстени, въздухът над нас гъмжеше от хеликоптери и изтребители. Сирените спряха да вият, но имах чувството, че при следващата ни среща Фърнес ще се усмихва.
Аз бях взел предпазната мярка да си прибера хонорара предварително и да използвам кредитната карта на компанията за покриване на разходите ни. Мисля, че той каза да постъпя точно така. Въпреки че сега, като си припомням разговора, не мога да се сетя как точно стана дума за картата или пък защо тя имаше допълнителен осигурителен код на гърба. Бих казал, че той ми я зае в деня, когато дойдохме да се запознаем, само дето го нямаше в къщата тогава, та трябваше да вляза сам.
Нашата почетна гостенка на обяда се оказа полугъркинЯполусицилианка, което обясняваше яростта й. Когато я извадих от багажника, тя опита да избяга по улицата, което не беше лесно с вързани крака. Оставих я да изразходва малко от енергията си и после, когато се успокои, й обясних кой съм и какво правя. Само че това не я успокои, както се разбра, след като свалих превръзката на устата й. От нея избликна поток обиди.
- Не трябва да ме впечатляваш - казах й. - Аз вече те харесвам.
Тя се разкрещя още повече. Скръстих ръце и изчаках бурята да отмине. Когато остана без дъх, й обясних ситуацията и плана.
- Ще се преструваме, че си отвлечена. Можеш да поставиш каквито искаш условия. Може би повишение?
- Да се преструваме, че съм отвлечена?
- Виж, ако искаш, можеш да си идеш - казах. - Но ще изпуснеш обяда. Каквото поискаш, е за наша сметка. Е, шефът ти плаща. Хайде. Ела да пием по едно.
Извадих дългия си боен нож и срязах въжетата на крака й. Изненадах се, че не ме ритна.
- Не ми се прави на важен, мистър Марчинко -отвърна тя, като провлачаше думите както инструкторите в златните дни на младостта. - И не опитвай да ми го начукаш!
- Бих пробвал.
- Чукай себе си.
- Къде би стигнала човешката раса, ако можехме да го правим? - ухилих се аз и тя най-после се засмя.
- Е, добре, щом като съм отвлечена - каза накрая. -Предполагам, че мога да хапна. И да изпия една бира.
Нашата кръчмица едва ли е включена в пътеводителите към добрите ресторанти, но мидите съвсем не бяха лоши. Оставих момчетата да се позабавляват малко, след което набрах мобилния телефон на Фърнес.
- Е, нарита ни задниците. Признавам ти го - каза той, сега по-тъжен, но по-мъдър от последния ни разговор. - Телефоните се подпалиха, имам купчина съобщения от местните вестници и всеки от Сената иска да ми пререже гърлото, след като ме овъргалят в катран и ме посипят с пера. Какво мислиш, че трябва да им кажа?
- Истината - че си искал да откриеш проблемите на охраната и си повикал най-добрите в бизнеса, за да напипат слабите места.
-Да.
- Не си информирал местната полиция и аварийните служби, защото това би направило учението нереалистично.
-Да.
- По очевидни причини не можеш да обсъждаш резултатите, но ще бъдат вложени в изчерпателен план, с който Уапино ще се превърне в най-безопасния ядрен тостер на планетата.
Понякога си мисля, че трябва да се захвана с връзки с обществеността.
Не мога да кажа, че настроението му се подобри, но си насрочихме среща за вторник. След това дадох телефона на нашата заложничка, която успя да изстиска една седмица платен отпуск от Фърнес за неприятностите си. Не се съмнявам, че ако искаше, можеше да измъкне още.
Тъкмо подреждах топките на билярдната маса, за да проверя колко е добра Трейс без камуфлажна униформа, когато телефонът ми звънна. Обаждаше се Капел, който ръководеше екипа за следене на Сянката от самолета.
- Дик, намерихме онзи "Караван" на шосе 9, няколко мили от мястото, където го оставиха Трейс и Шон -каза той. - Добре е да дойдеш да огледаш лично.
Такъв си е Капел - лаконичен, особено с лошите новини.
9
Шон беше паркирал "Додж каравана", който наехме от местния клон на "таратайки под наем" онзи ден, зад паркинга на доброволната "Бърза помощ". Сигурно бихме се изкушили да мислим, че шофьорът на линейката ни е проследил до централата, само дето той все още си седеше в офиса.
Освен това на предната седалка на автомобила имаше мощна пушка с оптичен прицел.
- Не са били достатъчно близо, за да проникнат в сградата - каза Трейс.
- Не са и опитвали - казах. - Можели са да гръмнат когото си поискат на оня път.
Когото си поискат, включително и мен.
Мразя да ме фраскат така.
Двигателят на колата беше топъл, но не горещ. Капел предложи да осигури термометър, за да се определи колко време е била там, но аз не виждах смисъл. Нямаше смисъл да търсим и пръстови отпечатъци, защото колата не беше особено чиста и когато я взехме.
По-интересна и ценна беше пушката - "МосинНаган" руска изработка.
Такива използваха виетнамските снайперисти.
Снайперската пушка "МосинНаган", модел 1891/ 1930, калибър 7.62 х 54R, е излязла от употреба по времето, когато попада в ръцете на северновиетнамската армия. Доколкото разбирам, повечето пушки са ръчно избрани от запасите стандартно оръжие на Съветската армия след 1930 г. Мерниците им бяха къси и дебели, твърде различни от оптичните прицели на американските пушки. В ръцете на добър стрелец - и независимо от всичко, което сте чували, не всеки комунист с пушка стреляше добре - "МосинНаган" е точна до около хиляда метра. Ако аз трябва да избирам
оръжие от онзи период, ще взема модифициран или ръчно изработен Ремингтън700, какъвто предпочитаха снайперистите от Морската пехота. Но както ще ви каже всеки снайперист, важен е пръстът върху спусъка, а не самият спусък.
- Много труд си правят да ти кажат, че те помнят от старото време - каза Трейс.
Надянах чифт ръкавици и взех пушката от колата. Заредена беше. Завъртях се към входа на централата, на около миля и половина оттук, и опитах да видя какво би улучил снайперистът. Аз бях минал по този път. Нима не съм го видял, копелето мръсно?
Не, не мисля. Признавам, че не го търсех, защото обръщах прекалено много внимание на шумотевицата в пикала. Но си мисля, че ако той беше там, щях да го видя. Или поне бих забелязал колата.
Най-вероятно е паркирал, след като аз минах, за да продължи малката си игра на будалкане. Знаеше, че не може да се добере до мен, нито до централата, но искаше да ме накара да мисля, че може.
- Виетнамец ли е или някой наш? - запита Капел по телефона. Не виждаше пушката отгоре, но му бяхме казали какво сме намерили.
Въпросът му ме прати тридесет и нещо години назад, във Фон Дин, където прекарах едни от най-късите си дни и най-дълги нощи в южноазиатския увеселителен парк. Ебавахме се със северновиетнамците, като си носехме два комплекта обувки - наши и местни - и правехме различни следи в калта. Оставяхме своите М-16 у дома, като предпочитахме АК-47, които не крещяха "Екип кръглооки тюлени" при всяко натискане на спусъка. Подменяхме складираните им в тайници боеприпаси с подправени, за да гръмнат в ръцете им, когато стрелят по нас. Често си слагахме униформи на френския чуждестранен легион, движехме се като призраци и плашехме виетнамците посред нощ. Ставаше дума за игра с мозъците им, за това да пръснем главите им, преди те да пръснат нашите.
- Не са виетнамци - казах му.
- Някой, който е работил с теб там?
- Може би.
Болеше ме да си го призная. Изпитах неописуема божа.
Оставихме хората на Капел на място да наблюдават централата, след което отидохме по разните нови хотели на другия бряг на реката. Отделен екип щеше да прибере оборудването ни по-късно. Работехме по двойки, като никой не знаеше къде е другият екип. Двамата с Трейс споделихме стая с две легла в един "Мотел 8" на две мили от шосе 17 в северната част на Ню Джърси. Срещнахме се в изискан ресторант на име "При Ксавие" в Пиърмонт, Ню Йорк, към девет за последната голяма лапаница за сметка на кредитната карта на Фърнес. По това време вече бях говорил с Карен и бях й казал да остане във вила "Свирепия" за обозримото бъдеще. Няколко доверени приятели щяха да спят до вратата й през това време. Тя се съпротивляваше и оплакваше и твърдеше, че прекалено я командвам, но й казах какво да направи с тези си думи. Карен определено може да се грижи за себе си, но аз не бях в настроение за рискове. Докато не намеря Сянката, близките ми също бяха уязвими.
Разсъждавах над въпроса на Капел почти цял следобед и цялата вечер. Не мислех, че това е сторено от някой от хората, с които служих във Виетнам, и определено не от някой тюлен. Живееш ли с хора в подобна ситуация, научаваш адски много за тях. Дори и тези, с които не бях поддържал връзка, нямаше да се будалкат с мен така. По дяволите, много по-добри възможности имаха да ме гръмнат преди тридесет години.
Не беше така лесно да изключа възможността това да е виетнамецкарезлия. Но вероятността изглеждаше малка. Дори да предположим, че някой от тях има достатъчно основания да ме помни и информация кой съм, доста велосипеди бяха минали по пътя "Хо Ши Мин", откакто се върнах от Югоизточна Азия. Колкото и силно да е желаел смъртта ми виетнамецът, не мога да си представя как някой петдесетгодишен бивш партизанин ще дойде в Америка, за да си играе с мен. Да ме убие веднага - да. Но защо не опитаха да ме очистят, когато се върнах в Южен Виетнам с група ветерани от войната и жените им заедно с филмов екип, за да посетим стари места на засади и да огледаме района за инвестиционен потенциал. Тогава един
ственият от моите воини беше Джим Уотсън "Кръпката", моят стар челен дозор.
Не. Най-добрата версия, изглежда, беше, че някой иска да мисля, че мой близък човек ми прави номера. Използваха това за отвличане на вниманието, а истинската им цел оставаше неизвестна.
А това поставяше под подозрение целия шибан свят. Нищо по-лошо няма от параноята.
Обаждането на Док вечерта подкрепи версията ми. С малко помощ от френското разузнаване - да, на който и език да го кажеш, френско и разузнаване си противоречат - проследил френския телефонен номер до малък апартамент в един краен квартал на Париж близо до последната спирка на линия 4 на метрото. Хазяинът бил осемдесетго-дишен французин с вкус към красивите крака. Казал на Тифани, че наемателят му не се бил прибирал вече няколко седмици. Той бил азиатец, на тридесетина години, което го прави съвсем подходящ за Терориста без глава.
- По стените на шибания му апартамент имаше твои снимки - каза Док, след като обясни как се изхитрили да влязат в къщата.
- Какви мои снимки?
- Гланцови десет на петнадесет сантиметра, от списания, от книгите ти, малки разфокусирани картинки от вестници, а даже и статията за теб в "Нешънъл инкуайъ-рър" от миналата година.
Док има навик да говори гръмогласно по телефона. Мисля, че не се доверява на жиците и електрониката и смята, че гласът му трябва да прелети разстоянието сам. (Сещате се, както с две чашки и конец помежду им.) Наложи се да държа телефона далеч от ухото си, за да не ми се пръсне тъпанчето.
- "Нешънъл инкуайърър" ли? Е, поне снимката си я биваше - казах.
- Тя показва косматия ти задник - изсумтя подигравателно Трейс от леглото си.
Преувеличава, както обикновено. Снимката показваше мен, вашия покорен роб, как се пече на слънце по време на отпуск. Никакъв задник не се виждаше.
- Има всичките ти книги - каза Док. - И разни неща
за тюлените, всевъзможни материали. Доста на брой. Ненормална работа.
- Преклонение към героя - каза Трейс.
- Проучване на врага - отговорих.
- Врага на врага - добави Док. - Онзи от DGSE, който ми помогна с телефонния номер, ми се стори прекалено любезен. Утре имам среща с шефа му, което приемам за абсолютно потвърждение, че Конникът без глава е от техните хора. А хазяинът подсказа къде според него работи онова хлапе. По една случайност работата му е на същата улица, където се намира един от клоновете на DGSE. Всъщност там друго няма освен пекарната на ъгъла. Правят страхотни вкусотии, но за Пиер не са чували.
DGSE е съкратено от Direction Generate de la Securite Exterieure*. Представете си ЦРУ c кроасани и половината задължения на ФБР освен своите и горедолу ще ви стане ясно как се превежда това. Познатите на Док от средите на Християните в действие му бяха осигурили достъп, или антре, до французите.
- Хазяинът каза ли друго?
- Имал някаква приятелка, или може би сестра, но не я е виждал, откакто наемателят заминал. Предполагам, че е приятелка със собствено жилище. Опитваме да я намерим. Иначе бил тих, с много малко приятели. Точно каквото би се очаквало от шпионин.
- Значи някак си прониква в операцията, след това за награда остава без глава - казах в опит да си обясня станалото. - Убили са го, защото са разбрали, че е агент.
- Бедният тъпак сигурно е опитал да ги спре - съгласи се Док. - И са го ковнали. Не е пазил гърба си.
- Не е запомнил четеното - казах.
Тази нощ се правих на мишена, защото опитвах ясно да покажа къде отивам и какво върша, докато различни членове от екипа на Капел търсеха Сянката. Но дори всички очевидно предсказуеми неща не можаха да изкарат Сянката на показ. Даже отидох в Осбъри парк и се разходих по крайбрежната алея.
От Сянката нямаше и следа. Сигурно е съботянин.
---
* Главна дирекция за външната сигурност (фр.). - Б. пр.

Докато се правех на лесна плячка, Дани Барет се трепеше из Средния запад в опит да намери информация за терористичните групи там. Дани беше успял да събере и пресее достатъчно слухове, за да е сигурен, че в района, където бяхме, действат най-малко две групи мюсюлмански терористи. Всъщност ФБР имаше информация за едната, която, изглежда, била свързана с Босна. За връзката само се предполагало - по една М-16, открадната от американски миротворец преди няколко години и озовала се в апартамента на бивш жител на Югославия, за когото не се знаело нищо, откакто някакъв безотговорен съдия го пуснал под гаранция след обиска на дома му. (Онзи бил жител на страната вече две години и нямало как да го подведат под отговорност като нелегален емигрант.) Местните плъхове от ФБР опитвали да открият продавача на оръжието, защото смятали, че той е продал и кутията гранати, намерена също в жилището на нашето юго.
Макар и незначителна, тази връзка се преплиташе по интересен начин с онова, което френската DGSE казала на Док: мъртвецът, на име Пиер Дием д'Люк, имал задачата да проникне в канал за оръжие, свързан с организация с корени в Босна, която пък, ако си спомняте, е част от бивша Югославия.
Групата се казвала "Лайноглавци за Аллах". Може нещо да се е изгубило при превода. Във всеки случай разследването на Пиер го довело до Америка и вероятно до някоя терористична група, въпреки че човекът от DGSE бил "артистично неясен" - Док умее да борави с думите, -когато се наложило да опише какво точно правил техният агент там. Християните в действие пуснаха няколко интересни намека: във Франция групата, в която проникнал Пиер, специализирала незаконен внос на хора от Близкия изток. Освен това изкарвали лесни пари от евтини пистолети и може би - това "може би" присъства изключително често в речника на ЦРУ - имали връзки с военни от бивша Югославия, които сега продавали старо оръжие в мига щом очистели прахта и паяжините от него.
Док реши, че може да си осигури повече информация за френската операция и най-вече защо франсетата са пуснали своя агент да иде в Америка. Ясно е, че искахме да
проучим точно този въпрос. Док искаше също да научи повече за Пиер. Определено манията му по мен го правеше кандидат за Сянката и ако не беше убит, щеше да е заподозрян номер едно.
Но такъв ми е късметът. Главният заподозрян взе че пукна. Къде е шибаният Шерлок Холмс, когато ти е нужен?
- Ние само предполагаме, че човекът под моста е той - казах на Док. - Точно това трябва да изясним.
- Вярно е. Но теглото и ръстът са същите.
- И все пак не сме сигурни.
- Прав си, Дик - въздъхна като морж Док. Въздишката му е малко като приглушен лай.
- Мисля, че ако окажем лек натиск, ще успея да стигна до неговия командир или до човек, запознат с мисията. Много благодарни бяха, че се обадихме, защото нямаха представа какво се е случило. Искам само малко натиск отгоре.
Решихме, че Кокс в разузнавателния отдел на Агенцията за гражданска сигурност може да ни помогне - французите се впечатляват прекалено много от официални лица и дълги звания, - и казах на Док, че ще го накарам да се обади. Казах му също, че ще помогна на Дани Барет да се свърже с него и да предложи на французите помощ при идентифицирането на тялото чрез ДНК или по друг начин.
Двамата с Трейс си поехме дъх с малко упражнения - леки, по нейната мярка. Загряхме с приятен бяг на пет мили - тръс, по нейните думи, макар че по часовника ми вземахме всяка миля за седем минути. След това почнахме гимнастика от тюленските наръчници. Голямата ми грешка беше, че оставих тя да брои упражненията - кълна се, че пропускаше всяка трета лицева опора. И през цялото време се хилеше, за да ме накара да се оплача.
Мобилният й телефон звънна на две трети от времето и тя спря, за да отговори. Аз в никой случай нямаше да спра, не бих й доставил такова удоволствие дори ако трябва да се влача по пода.
Тя погледна номера, преди да отговори, и поздрави обадилия се с думите:
- Хон да.
Не ставаше дума за кола, защото това на езика на апа
хите значело здравей, и явно говореше с някой от "старите", или роднините на майка си. Не я слушах, защото в ушите ми не достигаше достатъчно кръв по време на коремните преси, но когато прекрати разговора и възобнови упражненията, вече не се усмихваше. Приключихме мълчаливо, взехме душове и се събрахме пак. Трейс ми се струваше адски замислена, докато отпивахме минерална вода.
- Случило ли се е нещо? - запитах.
- Защо мислиш така?
- Ами или нещо те притеснява, или пък тази бутилка с вода е от огромно значение за теб, което не мога да проумея. Гледаш я вече цели пет минути.
- Изключително чиста вода - каза тя. Усмихна се малко кисело и добави: - Искат да съм кръстница.
- Чудесно. Чие е детето?
- Не е там работата.
Трейс обясни, че по традиция момичетатаапахи преминават обред, който на английски се нарича "Ритуал на изгрева". Било нещо като ритуал за зрелост, който приличал повече на еврейската бар мицва, отколкото на кръщене и наподобявал квалификационен курс за влизане в специалните сили. Момичето в пубертета преминавало дълга церемония с помощта на кръстница или наставник, както и шаман. Правилната подготовка изисквала месеци и включвала всевъзможни задачи, включително доста напрегната физическа подготовка и лишения. Голяма чест било да те изберат за кръстница, но и ужасна отговорност -жената се превръщала в ролеви модел за момичето, в неин защитник и духовен водач. Трейс все още не била помолена официално, защото това само по себе си било сложна церемония. Майката на момичето не искала да рискува отказ, който можел да се изтълкува като голям срам, и затова Трейс трябвало да отговори неофициално до седмица.
- Звучи супер - казах.
- Не знам дали искам да го направя.
Това ме разби. Трейс не натрапва на никого индианския си произход, но ако я познаваш достатъчно, ще разбереш, че той е много важен за нея. А от онова, което знам за апахите, тя определено носи техните гени. Апахите са силни хора, свикнали да оцеляват в пустинята. Родът на
Трейс може да се проследи до великите вождове на чихуахуа, които всявали страх в сърцата на мексиканци и американци, както и на други индиански племена. Един от вождовете участвал в предпоследната битка срещу белите в Югозападните щати, като само Джеронимо - велик лечител и също далечен роднина на Трейс - го превъзхождал. Жените имали важна роля в културата на апахите. Роднинството се предавало по майчина линия. Оженят ли се двама, живеели при майката на момичето, а жените имали важна роля във всички обществени въпроси.
За Трейс решението да стане кръстница означаваше много повече, не само връщане назад в личната история.
- Не можеш ли да откажеш? - запитах.
Като видях как върти очи нагоре, останах с убеждение, че това е най-тъпият въпрос на света.
Възнамерявах да се обадя на Кокс, но той ме изпревари в неделя по обяд.
- Ъ... трябва да говорим секретно - каза той. - Колкото по-скоро, толкова по-добре. Довечера, ако може.
Кокс предложи да се срещнем по средата на пътя между двамата, което по негови сметки беше Балтимор. Аз контрирах с един "Макдоналдс" в Делауер, южно от жп линията за Ню Джърси.
- Бъди там в осем вечерта - казах.
Там беше, но не и аз. Вместо това спрях в една бензиностанция на следващия изход от междущатското шосе и се обадих в "Макдоналдс". Помолих да го повикат на телефона - вероятно това се случваше за първи път в "Макдоналдс" - и му казах да се качи отново на шосето и да се срещнем в "Бъргър кинг" в търговския център два изхода по-надолу.
Което ми даде достатъчно време да се убедя, че никой не следи Кокс. Гледах го от една пицария от другата страна на пътя, след което накарах Трейс да се обади. Хората от "Бъргър кинг" не вдигаха телефона така бързо, та за малко не накарах Шон да иде да го доведе.
- Не се ебаваш - каза Кокс, когато най-после влезе в пицарията.
- Ебавам се колкото мога. Какво има?
- Задачата с Агенцията за националната сигурност, която ми даде - за онзи, Борланд? Ударихме златоносна жила.
Златоносната жила се оказа серия шифровани съобщения, които се предаваха от неизвестна страна на друга неизвестна страна, въпреки че втората, изглежда, се намираше в бивша Югославия и по-точно района на Босна.
Което, разбира се, привлече вниманието ми. Не че се издадох.
- Двамата с теб имаме различни определения за златоносна жила - казах. - Тя е нещо полезно. Само дето това е... не знам какво е. Нищо.
- Не, не. Не е нищо. Определено е нещо.
Бях виждал и преди странното изражение на Кокс. По липса на по-добър термин го наричам "вицеадмиралската гримаса", защото от подобно място го помня най-добре.
Става дума за преди няколко години, когато още служех в армията. Един вицеадмирал, когото познавах добре, искаше да доставя пакет в Близкия изток. Градът по една случайност е на вода и адмиралът беше измислил план как да стигнем дотам. Много смел план. Дойде при мен, защото ме познаваше добре и знаеше, че върша такива неща. Ние си говорихме на малки имена: той ми казваше Дик, а аз на него - Адмирале.
- Дик, ето какво ще направиш. Излиташ със самолет С-5А от база Стюарт и пристигаш към 4,00. Изпълняваш скок от голяма височина със забавено отваряне от носовата част на самолета и с парашута се спускаш на плажа, където ще те чака човек на ЦРУ. Имам необходимите пароли и разрешителни.
Всичко това произнесе на един дъх. След това ме погледна точно както Кокс ме гледаше сега.
Откъде да започне човек? От това, че никой не скача от предната палуба на самолет С-5А? Или че този самолет не е най-добрият избор за подобна мисия? А дори и да беше, какъв е смисълът? Обичайният начин за доставка на пакет - който можеше да е и сандвич с шунка, откъде да знам - е с дипломатическата поща до посолството. Почти
със сигурност в случая това би било достатъчно и всъщност точно така стана. Но се отклонявам.
- Това ще е сериозна работа, Дик - каза Кокс. - Още не сме стигнали дотам. Но ще стигнем. И точно тук е твоята роля. Надявам се.
Лицето му се промени. Вече нямаше вицеадмиралското изражение. Сега очите му бяха по-широко отворени, сякаш тренираше да стане ловно куче.
- Какво е моето участие? - запитах.
- Знаеш ли какво е сървър?
Сървърът обслужва, не като нашата сервитьорка, която ни обърка напитките. Ставаше дума за сървъра на интернет страницата, в която се предаваха шифрованите съобщения. Агенцията за национална сигурност беше успяла да проследи донякъде пътя на съобщенията. Смятаха, че ако поставят къртица в сървъра, ще проследят целия път.
- Къртица? - запитах.
- Искам да кажа червей - отговори Кокс. - Или нещо такова. Имат си някакви термини. Това е нещо, което ще им позволи да проследят информацията в обратна посока и да намерят източника й. Мога да накарам някой от компютърните специалисти да ти обясни, ако смяташ, че е важно. Аз не разбирам тези неща толкова добре.
- И как съм свързан аз с всичко това?
- Някой трябва да инсталира къртицата. Искам да кажа червея. А точно теб те бива в тези работи, нали?
- Защо не го сложат сами на този компютър?
- Защото не знаем дали онези знаят. Може някой неволно да им издаде всичко.
- Как?
- Ами по-добре е да питаш специалистите. Аз не разбирам от техническата част на нещата.
Той се извъртя на стола си с все така широко отворени очи.
- Чака те готов харддиск, вмъкваш се, вадиш стария, слагаш новия - бам, бум, тряс - готово.
- Смяташ, че ще е толкова лесно ли?
- Е, не за всички. За всеки друг може и да е трудно. Но за теб ще е лесно.
Ако бях в по-добро настроение, щях да разкопчая ри
зата си и да покажа, че не нося униформата на Супермен. Разбира се, трябваше да свърша тази работа, защото може би имаше връзка със Сянката, дори и Кокс да не осъзнаваше това. Но аз нямаше да се ангажирам с него, без да измъкна повече информация и контрол върху операцията. Имах възможност, която щях да използвам.
Кокс се съгласи с готовност да водя мисията както намеря за добре. Дори каза нещо като "Не е ли точно това начинът?" и не се опита да ме преметне. Съгласи се и да ми даде достъп до получените данни. Останах с впечатлението, че Агенцията за национална сигурност го използва. Борланд или някой друг вероятно се надяваше да се възползва от тази ситуация и гледаха на Кокс и съответно на мен като на прекрасна възможност.
Това не значеше, че няма да свърша работата, ако тя можеше да се свърши лесно.
- Къде е? - запитах накрая, след като оформихме нещо като споразумение.
- Много удобно за теб - в Ню Йорк - отвърна той. -В самия град. В квартал Куинс.
В банка. Срещу един полицейски участък. Лесна работа.
10
Офисът на Дан Капел в Ню Йорк е създаден от архитекти и дизайнери от световна класа с единствената цел клиентите да се напикават от кеф. Сигурно има ефект, защото иначе не знам как Дан щеше да си плаща ипотеката.
Излязох от асансьора и стъпих на мраморен под. Зад трон от тисово дърво седеше секретарка, толкова далеч от мен, че трябваше с бинокъл да разглеждам изражението й. Докато отивах към нея, придвижването ми се регистрираше от две различни камери. Една биометрична лазерна система регистрира физическите ми размери с достатъчно детайли, че да ми се изготви костюм без нужда от поправки и проби дори в областта на свръхразмерния ми чатал. Разположени под мрамора панели регистрираха теглото ми. Не че ми вземаха мярка за ковчег. Цялата информация се сравняваше с данни, вече събрани долу, за да е сигурно, че не съм надхитрил по някакъв начин първоначалната охранителна система, както и двамата гавази, които оглеждаха всеки в частния асансьор. (Охрана имаше и в главното фоайе, назначени на работа от собственика на сградата, но те не се различаваха от повечето пазачи в сградите и фоайетата. Дори в най-подозрителното им настроение щяха да ми трябват двадесет секунди, за да се справя с тях. Банката, в която се влизаше от фоайето, също имаше един полицай под наем, но той изглеждаше седемдесетгодишен.)
Секретарката зад бюрото имаше черен колан по карате и крав мага, израелската система за самоотбрана, при която практикуващите се учат да убиват само с ръце. Но при нападение едва ли би имала възможност да използва някое от тези умения. Металните ленти по стените, подовете и таваните не са предвидени за украса, макар, че придават високотехнологичен момент. Те са подредени така, че да изпратят достатъчно ток през залата, та да спрат дори бик само при натискане на бутон. Всеки, който флирту-
ва със секретарката, рискува да задейства системата, защото освен бутона на бюрото, както и другите два, скрити наблизо, системата е свързана с компютър, който непрекъснато следи жизнените й показатели - застреляш ли я или дори само накараш ли я да диша малко по-учестено, и системата се включва.
И това е само в приемната.
Капел ме чакаше в кабинета си и на бюрото му имаше кана прясно кафе и поднос с плодове. Контактът с корпоративните клиенти едва ли го е променил като личност, но със сигурност го е научил как да се държи с гостите си. Сложи ръка на слушалката, като влязох, и ме изгледа с поглед, който говореше "Как си, шефе, виси ли ти?".
- Налага се да се обадя по няколко телефона и да подържа няколко ръце, Дик - обясни той след малко. - След това тръгваме. До десет минути, не повече. Забавлявай се.
Опасна покана определено, но вместо да си поиграя с някоя от високотехнологичните играчки на Капел или с гладиатора в ъгъла, отидох до прозореца, за да разгледам Ню Йорк. Капел е имал достатъчно вкус да разположи офиса си близо до центъра и гледката от това високо място рано сутрин е фантастична. И не говоря за линията на хоризонта или за реката, които човек виждаше с телескоп от ъгъла. Много по-хубава беше гледката на младите дами, които отиваха пеша до работата си, и за това не трябваше телескоп. Ню Йорк притежава едни от най-хубавите музеи на света, но най-доброто изкуство се разхожда безплатно по улиците.
Срещата ни продължи няколко часа. Приятно ми е да го правя, въпреки че морето от костюми малко ме обърква. Капел се движеше така плавно сред тях, та се заклевам, че един ден ще се кандидатира за кмет или президент най-малкото.
"Куинс сейвингс асосиейшън" е малка спестовна банка, в която можеш да си откриеш сметка и да си направиш ипотека. На децата дават сладкиши и шансът, като влезеш, служителите да те поздравят с усмивка, е петдесет на
петдесет. Ако имаш сметка от определено време, вероятно шефът на банката ще те познава и по име.
Да. Абсолютна мишена за придобиване на контролния пакет акции от някой безсърдечен конгломерат. Не знам как са я оставили толкова време.
Отвътре защитата включваше инфрачервени сензори и детектори за движение, а вратите и прозорците също бяха включени към системата. Прозорците на втория етаж имаха решетки, но тези на третия - не. Изкачването дотам обаче би било много рисковано, защото банката се намираше срещу полицейския участък.
Капел се представил за дребен бизнесмен, който се интересува от услугите на банката. Получил за пет минути информацията, но банката нямала достатъчно персонал и се наложило да чака шефа половин час, за да зададе въпросите си. Това за него било добре дошло, защото му давало възможност да се огледа, а и да попита къде е тоалетната, която се оказала на втория етаж.
Капел отишъл дотам и бързо открил компютърната зала, която се намирала от другата страна на главния салон. Преминал през отворената врата, търсейки тоалетната, но всъщност, разбира се, да се огледа. Там седял отегчен компютърен техник, заигран в най-новата версия на "Doom", с която бил свързан по скоростна връзка в интернет. Компютърджията май се подразнил, че трябвало да се откъсне от играта, и Капел с лекота направил няколко снимки с цифровия си апарат. Забелязал, че и тук, както и на първия етаж, защитата е с детектори за движение, но иначе нямало никакви наблюдателни камери. Банката притежавала само първия и втория етаж от сградата. Нямало пряк достъп до офисите по-нагоре - собственикът, производител на дрехи, прехвърлил дейността си зад граница срещу нищожни заплати още преди десетилетие.
Аз оглеждах нещата отвън. За разлика от повечето постройки в района квадратната сграда, където се намираше банката, нямаше заден двор. Зад нея минаваше тясна алея колкото да пропусне кола. Алеята свързваше една от страничните улици със задната част на сградата. Но след десетина метра се задънваше в циментов тротоар. Пешеходец обаче би могъл да влезе през някой от безистените
там, да изтича до приземния етаж, а после да излезе на главната улица или на една от другите две странични, тъй като входовете не се заключваха.
От северната страна имаше друга алея, достатъчно широка да мине за улица. В далечния й край забелязах гараж с три места, който вероятно беше там още от тридесетте години. В началото на алеята стърчеше телеграфен стълб с трансформатор.
Някога шивашката фабрика е имала аварийно стълбище, от което сега се виждаха само ръждиви петна. Отвън сградата изглеждаше запусната и входът отстрани до банката беше заключен. Сигурно можеше да се влезе, ако човек се качи на покрива на съседната сграда и мине през един от горните прозорци, което реших да опитам.
Влязох без проблеми, но поради разположението си жилищната част не позволяваше лесен достъп до съседния покрив. Ако не успееш първия път, опитай пак и пак. Съседният вход също имаше три етажа и аварийна стълба отзад, която водеше към покрива. Тъкмо се закатерих по стълбата, когато отдолу чух глас:
- Хей, господине, какво правиш?
Едно шест или седемгодишно хлапе ме гледаше отдолу.
- Хвърлих си бейзболната топка горе на покрива -казах в опит да измисля нещо, което да изглежда вероятно за детето. - Отивам да си я взема.
- Искаш ли помощ?
Да, след петнадесетина години. Помолих го да огледа двора и да ми каже дали е намерил нещо. След това бързо се изкатерих и преминах до фабриката. Не се наложи да чупя прозорците - някой беше ме изпреварил.
Невъобразимо много лайна от гълъби. Иначе - гол под и много прах.
Във фабриката не беше останал и един конец. На горния етаж се виждаше товарен асансьор, който спираше на всички етажи и слизаше до стълбите на първия. Аз слязох по тях. Нямаше как да се влезе в банката оттук. Върнах се по пътя, по който бях дошъл. Изглежда, бяха извикали хлапето да си пише домашното или нещо такова, защото, когато скочих от стълбата, вече го нямаше.
Върнах се по алеята, преминах през жилищния блок и оттам на главната улица, откъдето се разходих до близкия магазин да си купя вода - два долара и петдесет цента за нещо, което едно време беше безплатно. Като отпивах бавно - по моя сметка всяка глътка ми струваше петнадесет цента, - се върнах спокойно по улицата и гледах какво става. Минаваше четири и полицейският участък беше потих дори от банката.
Капел излезе от сградата с цял наръч брошури.
- Ако охраната им беше добра, май щях да си открия сметка при тях - каза ми. - Не само лихвите ги бива, но някои от касиерките изглеждат супер. Освен това работят пет, че даже и шест дни в седмицата.
- Значи може би трябва да откриеш сметка. Например в сряда по обяд.
- Мисля, че един часът ще е по-добре, или дори малко по-късно - отвърна той. - Нюйоркските банки вършат доста работа по обед и онези, които наистина се интересуват от клиентите си, забавят обедната си почивка, докато отслабне напливът.
Банки, които се интересуват от клиентите си - в Ню Йорк има всичко.
Капел ми разясни положението с персонала. Единствената трудност бил компютърджията на втория етаж, но влезем ли вътре, имаме няколко начина да се оправим с него. Обсъдихме как боклуците са успели да се доберат до компютърната система на банката. Не се налага особена потайност, за да вкараш нещо в нечий компютър, който е включен в интернет - пуснете антишпионска програма на домашния си компютър и ще видите. Според Капел фактът, че компютърджията играе игрички в мрежа, значи, че не отделя достатъчно време за сигурността, въпреки че самият аз не си направих такъв извод.
- Имаш ли идея за проникване? - запита Капел, докато отивахме към колата му.
Обърнах се и посочих телефонния стълб.
- А, да. Ед Мошеника. Винаги удобен злодей - отвърна той. - Напоследък доста си вдигнал мерника на електроснабдителните фирми.
- Това е най-малкото, което мога да сторя. Миналата есен вдигнаха тарифите.
Откакто намерихме пушката и колата, продължавахме да променяме резервациите за хотели и да поддържаме всичко в движение. Освен това коригирахме системата за следене. Сянката щеше да допусне нова грешка, а междувременно най-добрата ми стратегия беше да го затруднявам.
Реших, че мога да използвам "чист" оперативен работник в банката, който да се направи на клиент и да занимава нейния шеф, в допълнение към Капел. Тъй като се намирахме в Ню Йорк, се досетих за Бренди Александър.
Невъзможно е да опиша Бренди с думи. Каквото и да кажа, ще звучи неестествено и като клише и пак ще е далеч от красотата й. Може вече да сте я виждали в няколко клипове по телевизията или в рекламите на уиски "Чивас ригал" в лъскавите списания. Мургава, с гарвановочерна коса, метър и осемдесет на ръст, пронизващи очи и присъствие - походката й те омайва. Въздухът около нея се подпалва и дори да не искаш, се зазяпваш.
И на мен ми се случва. В понеделник вечерта я срещнах в малък ресторант в Гринич вилидж* и когато тя влезе, очите на всички се залепиха за нея, включително и моите. Изправих се галантно - може да съм побойник, но когато се наложи, успявам да събера малко такт, особено в присъствието на КММ, или "красиво младо маце".
Бренди беше прекарала следобеда на кастинг, защото се бореше за място в някакъв спектакъл, който дори не е бродуейски. Не помня името на постановката, но помня ролята, за която се бореше тя - монахиня католичка. Като спомена ролята, бях сигурен, че няма да я получи - може да я изиграе, но в никакъв случай не би изглеждала целомъдрена и невинна. А дори и да получеше ролята, щеше да се наложи повече въображение, отколкото има обикновеният човек, да си я представи като монахиня.
Тя си поръча шардоне и сръбна толкова, че и на врабче би се сторило малко. Разказа ми за кастинга, а след това говорихме за града, който вече се връщаше към норма
* Част от Манхатън в Ню Йорк. - Б. пр.
лен живот след терористичните нападения над Световния търговски център. Нормален на повърхността, искам да кажа, защото се чувстваше напрежението. Един от кметските съветници беше убит преди няколко седмици и репортерите побързаха да споменат, че не било терористична атака, което според Бренди показваше колко нервни са всички.
- Всички смятат, че това пак ще се случи - каза тя. Отпи една от малките си глътки - моята чаша "Бомбай сапфир" беше почти пресушена - и после постави ръка на моята.
- Ти как смяташ, Дик?
Исках да излъжа. Повече от всичко исках да я успокоя, да я прегърна и да кажа, че всичко ще бъде наред. Но не можех. Където и да погледна, виждам огромни пропуски в сигурността. Ядрената централа беше само един пример. Трябва да се направи още много, но ние просто не се отнасяме сериозно към заплахата и прекалено много отговорни хора не гледат реалистично на света и неговите проблеми. Но тази лекция бях я чел по-рано днес, на семинара на Капел. Сега й казах, че се надявам това да не се случва повече, след което насочих разговора отново към актьорската й работа и чух още истории за нейните участия в телевизионни реклами.
- Играла ли си банков клиент? - запитах накрая.
- Не - отговори. - Ролята с диалог ли е, или е само с присъствие?
- По малко и от двете - отговорих и поръчах ново питие.
Към полунощ някой почука на вратата на хотелската ми стая. Станах от леглото, откъдето гледах Си Ен Ен, и отидох до вратата с пистолет в ръка.
- Да? - прошепнах.
- Аз съм, Трейс. Не си нося ключа.
Всички имахме пароли, в случай че са ни взели за заложници, различни начини да предупредим другия в ситуация като тази, че зад нас има човек с оръжие. Трейс не употреби своите.
От друга страна обаче, знаех, че не е забравила клю
човете си, защото специално й го напомних днес. Измъкнах мобилния си телефон и набрах вила "Свирепия", където имах дежурен. В най-лошия случай онзи щеше да чуе какво става и да изпрати кавалерията.
Или поне хората с чувалите за трупове.
Махнах веригата от вратата и я отворих, с готов за стрелба пистолет.
- И какво, ще ни гръмнеш, защото носим от евтиното испанско шампанско? - запита Трейс, като вдигна две бутилки и чаши.
По-добрата изненада беше, че я следваше Карен.
Карен носеше вестта, че статусът ни в Агенцията за гражданска несигурност е възстановен, но дори и да ми кажеше, че вселената току-що е изчезнала, пак щях да се радвам да я видя. Оказа се, че Трейс се обадила днес по-рано до вила "Свирепия" и разбрала, че Карен ще идва и затова се уговорили да я докара в някое от леговищата на нашата група. Хубав, сестрински жест от страна на Трейс, която се погрижи така добре за мен - това означаваше също, че приема платоническата развръзка в отношенията ни и че ги подкрепя. Остана на чашка, а после се извини, че е изморена, и се отправи към стаята, която току-що беше резервирала надолу по коридора.
Бих я осиновил, но един ден ще ме накара да й плащам сватбата.
Хотелската стая имаше двойна вана. Е, какво повече да ви разказвам?
Като се има предвид, че бяхме наритали задниците на хората от охраната навсякъде из двестате акра площ на централата Уапино, те се оказаха доста любезни по време на обсъждането. Особено Фърнес. Организира следобедната сесия като барбекю, като опитваше да поддържа всичко спокойно и безплатно. Най-интересното беше състезанието кой ще свали най-бързо камерата на Трейс и спечели едно хлапе, което така бързо се изкачи, че я накарах да му запише името, в случай че ни потрябва някой да ни върши маймунска работа. Несъмнено мотивацията му беше първата награда - целувка от самата принцеса на апа
хите. Тя употреби устните си толкова добре, че съм сигурен какви неща е сънувало хлапето цял месец.
Дали Уапино са получили охранителната система тип "Кадилак"?
Не съм проверявал. Но ни платиха сметките, без да гъкнат.
В сряда сутринта към осем "Куинс сейвингс банк" претърпя лек токов удар. Нищо сериозно, но достатъчно да се регистрира в дневника на системния администратор и да ядоса шефа, който тъкмо включвал кафемашината си.
В десет и двадесет и две минути пак се случи, но ударът бе достатъчно силен да задейства звуковата аларма.
В дванадесет и тридесет токът спря. Еди Мошеника, който се оказа случайно в района, се отзова почти мигновено с един камион и възстанови захранването за двадесет минути.
Отстраняването на проблема и откриването на точната причина за него обаче се оказаха две различни неща. Към един и петнадесет на сцената се появи някакъв началник, обсъди положението със специалиста по захранването и след дълго клатене на глава взе един техник и замина да изследва абонатите в района.
Какво общо има това със спирането на тока? И какво включваше огледът?
Нищо, ама съвсем нищо, но със сигурност ни отвори някои възможности. Аз бях надзорникът от фирмата на Еди Мошеника, защото свих документите на един служител от местния фитнес център рано сутринта. Също така носех съвсем официална на вид каска и също толкова впечатляващ тефтер. Имах и карта, която размахвах насамнатам с палец върху снимката.
Не бързахме да стигнем до банката. Мислех си, че ще трябва да нашляпам Шон, защото, откакто видя БМВ-то в гаража на банката, не млъкна чак докато намерихме шефа. Опитах да обясня какво правим, но той нямаше време за мен, защото се налагаше, ама наистина, да се върне при една клиентка, която току-що беше дошла и кръстосваше дългите си крака в минижуп в остъкления му офис.
Не че го обвинявах. Бренди беше казала, че може би
иска да депозира значителна сума пари, но все ми се струваше, че шефът беше човекът с интерес да й депозира нещо. Отпрати ни при компютърджията, защото той се занимавал с техническите въпроси. Докато го чакахме, пейджърът ми звънна и аз помолих да й използвам телефона. Отговориха ми на второто позвъняване. Разговорът продължи само няколко минути - аз гръмогласно се съгласих нашият техник да довърши обяда си и да припка насам, че ще го наритам така, та да ме помни цял живот.
- Ти си на десет минути разстояние? Идвай до пет минути, иначе... - изръмжах достатъчно силно да накарам жените зад стъклата на касите да подскочат. - И да не чувам повече глупости за профсъюзите.
Компютърджията по една случайност влезе в залата, когато фраснах слушалката. Трепна, след това предложи на Шон да му покаже сградата.
- Шефе, да чакам ли Янкуловиц? - запита Шон.
- Аз ще се оправя с Янкуловиц - отвърнах. - Ти иди и свърши работа, ясно? Не искам тези хора да остават без ток. Това е бизнес. И ако чуя още една думичка за онова лайнено БМВ, ще сложа лепило в ключалките на колата ти.
Шон замина с компютърджията, който сега се тресеше като трепетлика в ураган. Янкуловиц се появи на бегом само след няколко секунди. Вдигнах обвинително пръст към него, улових погледа на шефа на банката, който ме зяпаше намръщено от офиса си, и казах на своя прегрешил специалист от фирма "Еди Мошеника" да изчака малко.
- Мога ли да ползвам някоя стая на втория етаж, за да поговоря със служителя си? - запитах шефа, като се насилих да се усмихна.
- Разбира се - каза шефът, като се стараеше да избегне всякакви избухвания във фоайето.
- Знаех си, че ще ме разберете. Трудно е в наши дни да се работи с хора.
Поклатих тъжно глава. Шефът ме погледна с разбиране и кимна, след това пак се зазяпа в евентуалната си клиентка.
Янкуловиц ме последва по стълбите, стиснал в ръка сандъчето с инструменти.
Янкуловиц е много дълго име, особено когато е псевдоним. Защо да не използваме прякора, който познавах и с който го обичах - Шунта.
Кокс предложи да вземем техник от неговата агенция, но и в най-добрия случай не бих се съгласил да включа в екипа човек, на когото не вярвам 100 процента. А случаят не беше от най-добрите.
Разбира се, Шунта хареса идеята. Най-после сметна, че живее мечтания живот на спец воин, а и аз не го разубедих, независимо че подправеният ми гняв отпреди малко е сигурно десет пъти по-слаб от командите на старшините от новобранските ми години. Вие го наречете ласкателство, аз ще го нарека гъделичкане на характера, но и в двата случая Шунта беше готов на всичко.
- Ай Би Ем, готин - каза той и поклати глава, като влязохме в компютърната зала.
- Това затруднява ли те?
- А, не. Дори ме улеснява.
Наведе се и огледа терминала, на който работеше компютърджията.
Аз застанах на пост, докато Шунта работеше. Трябваше да блокира системата, преди да подмени дисковете, но без компютърът да разбере, че някой му реже топките. Не знам точните термини, нито пък какво точно направи Шунта, но когато се обърнах назад, видях, че е разхвърлял компютъра на няколко парчета по пода.
- Имаме срок, Шунт - казах. - Това не ти е вила "Свирепия".
- Действам, готин.
Отново се обърнах към вратата. Не мина и минута, когато чух някой да тича по стълбите.
Компютърджията се връщаше да види какво става с играта.
Приближих се до вратата, извърнах се и ревнах срещу Шунта:
- И още едно нещо, мамицата му. Като ти кажа да използваш кабел 6 квадрата, значи искам кабел 6 квадрата. Ти за кой се мислиш, та слагаш 10 квадрата? Това е фирма. Аз съм на бюджет. И ако...
Дочух нещо, което подозрително силно наподобява
ше въздишка. Извърнах се. Компютърджията ме гледаше сякаш ще припадне.
- Да? - запитах, като се наведох над него.
- Аз, ъ... отивах до тоалетната - каза той, след което се извъртя и изтича през коридора.
Зад себе си чух звук от щракане на кутия.
- Вътре съм, готин - каза Шунта, като бутна компютъра на мястото му. Играта на екрана изглеждаше точно както преди.
- "Вътре", Шунт?
- Опитвам да говоря като вас, тюлените.
След като мисията приключи, се спуснахме бързо надолу по стълбите.
- Имаха няколко свързани харддиска, но не ме затрудниха изобщо - обясни Шунта. - Онези от Агенцията за национална сигурност си ги бива. Между другото, готин, 6 квадрата е нещо, което би използвал някой в дома си, а не електроснабдителна фирма. Даже не съм сигурен, че слагат такива.
- Следващия път ще сверя сценария с теб - казах и махнах на Шон да тръгва.
- Супер. Кога ще е следващият път?
- Скоро - отвърнах и махнах с ръка на шефа, разгърнал една брошура пред Бренди, наведен над бюрото, за да обяснява.
Излязохме от банката точно когато наближи едно празно такси. Спряхме го и се отправихме с него към "Стейнуей", една от големите улици наблизо.
Всеки, който познава Ню Йорк, знае, че такситата не се появяват по вълшебен начин както сега, и определено не в Куинс. Шофьорът беше Хълк, който ни чакаше наблизо с още един от нашите стрелци. По редица причини такситата са добро прикритие в града, защото може да се държиш колкото си искаш отвратително и пак да не разбиеш прикритието си.
Като спирахме пред гръцкото кафене до хотел "Астория", чух далечна полицейска сирена. Пет минути по-късно чух пейджъра си. На екрана се виждаше номер, който разпознах като парола да се обадя на Трейс. Хвърлих една двайсетачка на масата и се върнахме обратно в так
сито, след което се отправихме към нейния пост - химическо чистене на улицата, където се намираше и банката. Тя трябваше да чака там и после да изпрати Бренди.
Пет минути ни трябваха да стигнем до химическото чистене, и то доста напрегнати пет минути. Всъщност не стигнахме - районът се отцепваше от полицията.
Трейс дойде до заграждението, до което стигнах и аз пеша.
- Някакви кретени опитаха да оберат банката пет минути след като си тръгнахте - каза тя. - Включила се алармата и те се панирали. Полицията заобиколи района. Бренди все още е вътре.
- Мамка му.
- Да. И един от обирджиите извика, че ще започнат да избиват хора до половин час, ако полицията не докара микробус, който да ги заведе на летището.
11
Ако сте гледали "Кучешки следобед", ще разпознаете ситуацията. Това е стар филм с Ал Пачино, без кой знае каква поука, освен че се основава на истински случай от Ню Йорк преди години, когато някакви боклуци опитали да оберат банка, но решили да вземат всички за заложници. Оказва се, че в Ню Йорк такива ситуации възникват постоянно. Подобна имаха през 1983 година, а друга - през 1995. Вероятно това има някаква връзка със слънчевите изригвалия.
Както и да е. Мистър Мърфи намери адски подходящ момент да ни го завре.
Ню Йорк нарича своя специален полицейски екип "Група за действия в критични ситуации". Звучи почти безобидно, нали? В края на краищата този град е столицата на политическата коректност. Но независимо как го наричат, екипът в града е доста добър. Обучават се редовно и което е по-хубаво, имат достатъчно ситуации, от които да натрупат реален опит. Не че е добре да участваш в критични ситуации, но се сещате какво искам да кажа.
Освен че имат добри стрелци, техният екип за освобождаване на заложници на практика е написал библията за работа в подобни ситуации. Преговарящите са много добри - те обучаваха "Тюленгрупа шест", без да изхвръкнат последвани от подигравателен смях. Важно е досието им, а те имат доста богат списък със спасени заложници, като се почне от стари бабички и се стигне до откачалки, които забравили да си вземат малките зелени хапчета. Мисленето на преговарящия е доста различно от това на типичния спецвоин - те предпочитат да говорят, а не да се бият, - но са доказали цената си в немалко ситуации. Когато нещата се объркат, човек има нужда от доста инструменти в арсенала, като невинаги най-подходящ е тежкият тъп предмет.
Трябва да е, но не е.
Капел се присъедини към нас до полицейската барикада, когато Трейс завърши доклада.
- Сградата е блокирана - допълни той нейния доклад. Излязъл беше оттам веднага след нас, за да търси Сянката или някой негов човек. Разминал се с двамата обирджии, или поне така мислеше. Каза ми, че му се сторили малко подозрителни, и се ядосваше, че не се е върнал след тях. Може би щеше да спре обира. Или да го гръмнат. Трудно е да се каже.
- Кой задник ще обира банка срещу полицейски участък? - запита Трейс.
- Може да са от Агенцията за национална сигурност и искат да проверят как работим - обясних. Но всъщност мислех си за нещо съвсем друго - питах се дали тези магарешки задници не са изпратени от Сянката.
Капел познаваше половината ченгета от участъка, включително повечето хора от групата за действия в критични ситуации, а също и почти всички шефове и заместникшефове на отдели. Прекара ни от другата страна на барикадата и тръгнахме надолу по улицата, където няколко полицаи с мегафони опитваха да говорят с обирджиите вътре. Това не беше добър знак, защото почти винаги преговарящите предпочитат да работят по телефона.
- Не вдигат телефона - обясни един детектив от екипа преговарящи, познат на Капел. Той му каза да говори с местния началник, който се намираше в участъка, разположен - я, каква изненада - точно отсреща.
- Как мислиш, дали да не минем през изоставената фабрика? - запитах Капел, докато прекосявахме улицата. - Да се качим от магазина.
- Само ако ни позволят.
- Аз не питам "мамо, може ли", когато някой от хората ми е в лайната. Ще я измъкна.
Капел не се възпротиви. Но имаше право. Задната улица и покривите вече бяха завзети от екипа за действие в критични ситуации и не можеше и дума да става да се промъкнем оттам без позволение.
Когато го намерихме, заместникшефът тъкмо беше получил по факса чертежите на банката от централния офис. От една страна, банката направи добре, че ги намери и из
прати. От друга обаче, чертежите определено бяха неакту-ални, което лично можех да кажа на шефа от пръв поглед.
- Освен че сте приятели на Големия Дан - каза шефът, - което е добра препоръка, кои сте вие бе, мамилата ви?
- Дик Марчинко - протегнах ръка. - Чаках един познат и забелязах, че нещо става, а после видях и Дан.
Не му казах, че мой човек е в сградата, по две причини. Първо, така щеше да стане ясно за всички, че току-що сме провели операция, а това би съсипало уж успешната ни мисия отпреди малко. И второ, боях се да не помислят, че съм разчувстван или нещо такова, и да не ми позволят да помагам.
Защото щях да помагам. Независимо как.
- Дик Марчинко ми звучи познато - каза шефът. -Но не знам откъде.
Капел се направи на мой човек по връзките с обществеността и ме представи като специалист по сигурността, бивш тюлен и по принцип печен задник. Не излъга, обаче не можах да не се усмихна, когато той свърши.
- Сега върша някои неща за Агенцията за гражданска сигурност - добавих. - Не ме винете за това.
- Май в банката има някой твой човек? - запита шефът.
Погледнах го, зъркел в зъркел. Признавам, не беше глупав. И не мигна.
Да излъжа ли, или да си кажа всичко?
Обади се интуицията ми. И каза, ако не си сигурен, кажи си истината.
- Да, има - признах.
Шефът можеше да ми каже да ида да се чукам. Очаквах точно това. Но може би речта на Капел го размекна или пък знаеше точно как се чувствам. Като го гледах, имах чувството, че би си разпрал корема, стига да може да помогне на някой от своите хора.
- Ако можете да помогнете, ще сме благодарни. Но аз командвам - каза.
- Става.
Един клиент беше успял да се измъкне, след като обирджиите извадили оръжието, което помогнало на по-
лицията да разбере каква е ситуацията. Двама мъже влезли в банката, за да извършат обир. Като притежатели на повече патрони, отколкото мозък, се паникьосали, когато една от касиерките отначало не ги разбрала, вдигнали оръжието и гръмнали един охранител до вратата. Сирените започнали да вият, хората се разпищели. И боклуците накарали половин дузината клиенти да се съберат зад прозорците на касата.
- Двама са, но имат раница - обясни един от детективите, които координираха информацията. - Не можем да видим достатъчно добре какво става вътре, нито пък да разберем какво точно носят.
Това, дето го носеха, можеше да е всичко - от сандвичи до динамит, с който да съборят всички сгради наоколо. Разположението на сградата означаваше, че един щурм срещу банката в най-добрия случай ще бъде труден, тъй кгчто имаше само два входа - предната врата и изходът отзад, свързан с аларма. Спирането на тока щеше да я задейства - факт, който знаех със сигурност.
Междувременно преговарящите още не успяваха да осъществят контакт.
- Задниците не вдигат телефона - каза шефът на полицаите.
- Трябва ви още една врата - казах. - За щастие такава има.
Всички ме изгледаха, сякаш имам две глави. Забих пръст в чертежите.
- Точно тук е, в женската тоалетна. Може да се мине оттук и да се излезе точно в този коридор, та да ги хване човек откъм гърба.
Израженията им се смениха. Вече имах три глави.
- Може да се мине през асансьорната шахта в старото фоайе на шивашката фабрика - обясних. - Асансьорът е на последния етаж.
- Откъде знаеш? - запита шефът. Свих рамене.
- Просто знам.
Взех чертежа и му показах как шахтата, отбелязана като складова зона, дели една и съща стена с тоалетната.
Можеше да се мине по покрива, да се влезе в сградата, да се отвори вратата, да се спусне човек с въже и да влезе.
- Можем да влезем за не повече от двадесет минути.
- Ние? - отбеляза шефът.
- В интерес на сътрудничеството между агенциите - казах - ще ви позволим да ни помагате.
Капел се намръщи, а шефът поклати глава. Не съм сигурен какво щях да сторя, ако не отстъпеше - сигурно щях да го ударя, да взема един пистолет и да ида сам.
А ако бях на мястото на шефа? Щях да наритам задника си и чупката. Но в крайна сметка шефът се оказа по-умен от мен.
- Добре. Да опитаме твоя начин - каза той.
Донякъде съгласието му вероятно се дължеше на факта, че на пода в банката лежеше окървавен техен човек. Другата част май се състоеше в нежеланието на лошите да вдигнат телефона. Това не е добър знак в ситуация със заложници, особено като сегашната, в която лошите трябва да търсят начин да се измъкнат, пък макар и без плячка.
А от друга страна, определено доста се движеха вътре, вероятно за да слагат експлозиви.
Знаехме, че се движат вътре, защото полицаите бяха донесли специален радар, който все още пробваха. Системата, наречена "Солджървижън", е нещо като личен радар, който може да се използва за надничане в сгради, без да се пробива дупка в стената. Не е мощен като рентгеновите очи на Супермен, но върши добра работа, когато гледаш през стени от четири до пет метра, в зависимост от дебелината и състава на стената. Технологията все още се разработва, но представлява следващия революционен скок в бойните действия и правоприлагането в градски условия.
В този момент ме интересуваше единствено скокът надолу по асансьорната шахта. Вместо да рискуваме да вдигнем шум, като отворим вратата, двамата с Капел и шестимата нинджи от Групата за ответни действия в критични ситуации се добрахме до шестия етаж и асансьора. Както се надявахме, на пода му имаше капак - с ръждиви панти, но скърцаше едва доловимо.
- Още не вдигат телефона - каза полицаят за връзка, когато двамата с Капел се спуснахме надолу.
Аз се спуснах първи по въже. Щом стигнах до първи етаж, се настаних възможно най-удобно на една скоба на стената, след което измъкнах бръснач и започнах да режа гипсокартона, като го дърпах рязко, но тихо. След няколко минути пробих отвор като за свирепите си размери, и дори по-голям, за да се вмъкне и Капел. Стената на банята беше облицована с плочки и лепилото затрудняваше свалянето на гипсокартона под тях. Носех инфрачервени очила, но не се виждаше колко дълбоко пробивам дупката. Имаше винтове, поставени на различни разстояния един от друг - не знам защо, може би да си закачат нещо от другата страна, и за да направя максимално голям отвор, режех до тях. Това помагаше при хоризонталните разрези, но постоянно закачах ръката си в някой винт и псувах възможно най-тихо.
Капел стоеше един етаж над мен и шепнешком разговаряше с хората от екипа и с шефа по разговорната система, която взехме от полицията. Решихме да използваме полицейското оборудване, а не нашето. Обхватът и надеждността срещу подслушване на оборудването на Капел може и да беше светлинни години пред полицейското, но възможността да говорим с всички участници в операцията бе много по-важна от това да се перчим с най-новото и най-доброто.
- Виждаш ли светлина? - запита той.
- Още не.
Гипсокартонът се режеше по-трудно, отколкото предполагах. Не можех да работя бързо и в същото време безшумно, затова избрах да съм безшумен. Хората от групата за действия в критични ситуации седяха над нас, готови да се спуснат по своите въжета като маймуни. До входовете на банката чакаха щурмови екипи. Ако нещата се сговнят, те щяха да взривят прозорците и да нахлуят, и то може би навреме за идентифицирането на мъртвите тела по пода.
Температурата в асансьорната шахта трябва да беше тридесет градуса. От мен бликаше пот, потяха се дори очните ми ябълки.
- Надявам се тези боклуци да не решат да използват женската тоалетна вместо мъжката - казах.
- Какви перверзници мислиш, че има тук в Ню Йорк? - запита Капел, докато режех стената. - Нашите боклуци са от висока класа.
Очевидно обирджиите на банки и хората, дето вземаха заложници, работеха с едни профсъюзи, а перверзниците - с други.
Най-после видях светлинка през стената. Пробих дупчица, вкарах през нея малка телескопична камера и поразгледах.
До момента нещата ставаха прекалено лесно и затова не се изненадах, когато тоалетната се оказа с различно разположение от това, което бях видял на горния етаж. Вместо да е в края на помещението, скрит зад някоя кабина, нашият отвор се намираше точно срещу вратата. При строителството бяха преместили нещо и всеки, който отвори вратата, би видял безпроблемно мен, искрено вашия роб, как свалям плочките.
Извадих телескопа и обясних на Капел, че съм почти готов. Той даде сигнал на командира и след няколко секунди долових шум от къртачен чук на улицата. Това трябваше да служи за отвличане на вниманието, а не да скрива шума, който вдигах аз. Продължавах възможно най-тихо и внимателно, като отлепях плочките една по една. Капел се спусна до мен. Доста близо стояхме - между нас не би минала и пръдня. Той се присви, когато отместих голямо парче гипсокартон назад, сякаш е врата.
Когато се вмъкнах вътре, дочух стъпки по коридора. С три бързи крачки се озовах до вратата. Притиснах се до стената, докато вратата се отваряше. В този момент не мислех за нищо, а просто реагирах. Грабнах жената, която влезе, притиснах длан върху устата й с всички сили и я дръпнах до стената. Останахме така за секунда. Очаквах след нея да дойдат един или двамата обирджии, което би значело, че Капел ще им пръсне черепите. И щеше да настъпи ад, а нашите внимателно подготвени планове да отидат по дяволите заради нечие ненавременно желание да пишка.
Но вратата се затвори и не стана нищо. Капел се доб
лижи с пръст на устните. Усетих жената да кима. Съвсем внимателно я завъртях настрани, като продължавах да притискам длан върху устата й.
- Искаме да сте много тиха. Ние сме с полицаите -казах.
Тя кимна.
Махнах дланта си. Лицето й беше бяло като кост.
- Идете в тоалетната - казах. - Хайде. Хей, всичко трябва да е по реда си.
Капел застана до вратата. Аз се върнах до стената и направих достатъчно голяма дупка, за да улесня нинджите, които все още се изнизваха. Когато заложничката излезе, за да си измие ръцете, се озова пред голяма публика.
- Колко са бандитите? - запитах шепнешком.
- Двама.
- Опишете ги.
- Небръснати. С дънки. Единият е висок колкото вас, но съвсем кльощав. Другият е към метър и осемдесет.
Жената каза, че онези се намирали в залата в предната част на банката с шестима служители и трима клиенти. Клиентите можело да се разпознаят лесно - все възрастни жени. Мъжете сред банковите служители били по-добре облечени от лошите, но на ръст били колкото втория лош.
Разбира се, лесно беше да ги различи човек по едно -лошите имат пистолети. Жената каза, че е видяла три пистолета.
- Дошли са с раница - казах. - Има ли експлозив в
нея?
- В нея сложиха парите.
- Правиха ли нещо по компютрите?
- Не съм забелязала. През цялото време стояха в предната зала.
Това значеше, че не става дума за някой, който се интересува от компютрите. Но тепърва щях да разбера дали имаха връзка с моя приятел Сянката.
- Добре - казах. - Мисля, че с тази информация можем да действаме. Хайде.
Обърнах се към вратата.
- Искате да се върна там? - попита жената.
- Ако не го сторите, онези ще разберат, че нещо не
е наред - обясних. - Трябва да вкараме целия екип в коридора, за да ги спипаме. Ако един от тях ни забележи в коридора, другият ще застреля заложниците.
- Искате да се върна там? - повтори тя.
- Така е най-безопасно за вашите приятели.
- Не и за мен.
- Не и за вас.
Виждах я, че мисли. Труден избор. Тук тя се намираше в безопасност. А там, кой ли знаеше, мамицата му.
- Добре - каза.
Челюстта й потръпна, но тя стисна зъби и я укроти.
- Бъдете внимателни - добави тя, когато тръгна към вратата.
Хванах я за ръката.
- Чакайте малко. Ние идваме с вас - казах.
Разработихме малък план: тя отваря вратата, оглежда коридора и ако е чист, казва да, иначе не. "Да" значеше, че ще тръгнем след нея до края на коридора, където две копирни машини ще осигурят известно прикритие. Тя ще продължи до главния салон вдясно. "Не" означаваше, че ще я чакаме да стигне салона. После щяхме да минем на първоначалния план, при който трябваше да вкараме камерата под вратата и да изчакаме, докато стане чисто. Независимо как, ние щяхме да изпълним задачата си.
Разбира се, жената нямаше да казва "да" или "не". Тя щеше да се покашля за "да" и да не прави нищо за "не".
Обяснихме положението на нинджите и тръгнахме.
Тъкмо излизах през вратата, когато командирът се разкрещя в ухото ми, че връщам заложничка. Много проблемно се оказа това за него - очевидно беше в разрез с процедурите на участъка или с някоя шибана хартийка. Аз не му обърнах внимание, заслушан да чуя "да" от Мери.
Тя се закашля приятно и учтиво. Двамата с Капел се измъкнахме с готови за стрелба пистолети. Момчетата от групата за ответни действия ни следваха до края на коридора, където се промъкнахме зад копирните машини.
Аз се промъкнах зад едната. Капел се блъсна в другата. И като го стори, тъпото копеле успя да натисне бутоните за копиране и на двете машини. И двете започнаха да плюят листа.
Мамка ти, Капел. Хубаво време избра да станеш треперлив смотаняк.
Мамицата на всички нас, искам да кажа. Някой изпсува в другия край на коридора. Мери изплака. Чуха се стъпки.
- Върви! - изсъсках на Мери, когато зави зад ъгъла. След това доста силно изревах:
- Легни!
В същия момент протегнах ръка и стрелях от упор в меката част точно над ухото на средноразмерния обирджия.
Един изстрел. Да ми го начукат, ако от това разстояние ми трябват повече.
Когато кръвта бликна, аз вече тичах надолу по коридора. Една зашеметяваща граната, две зашеметяващи гранати, три - гръмнаха във фоайето на банката. Пред мен изникна едър тип с дебел "Глок" в ръка, който прикриваше гърдите си с едно пискащо момиче.
След това за по-малко от секунда хвърли пистолета и се предаде, като се молеше да го пратя в затвора, където щял да се поправи, да открие Исус Христос като свой личен спасител и след това да промени света с безкористните си деяния и покаяние.
Да бе. Само в моите сънища.
Или неговите.
12
Двамата с разбойника се гледахме може би една стотна от секундата. Никой от нас не хареса видяното.
Лошият даде първия изстрел. Аз дадох изстрела, който го уби.
Бележка към онези, които вземат заложници: ако ще се криете зад някого, нека той да е висок колкото вас. Моят куршум удари разбойника точно в челото. Боклукът му с боклук отскочи назад, като повлече със себе си и жената. Когато онзи падна, около него вече гъмжеше от нинджи. Май ми бяха ядосани, че не им оставих никакво удоволствие, но поне имаха такта да не го казват. Отидоха бързо напред, за да се заемат със заложниците.
Бренди не беше сред тях. Нещо ме стисна за гърлото, а оня боклук, Ангелът на смъртта, писна в ухото ми, че е спечелил поредния рунд.
- Там - обади се Капел и посочи към кабинета на шефа.
Аз се извъртях с готов за стрелба пистолет.
Бренди стана бавно, последвана от шефа. През цялото време се бяха крили тук и по чудо онези не бяха ги забелязали. Бренди дойде бързо при мен.
- Добре съм, Дик - прошепна тя. - Наистина, добре
съм.
- Знам - отговорих.
- Да се придържам ли към сценария? - запита тя. Двама от нинджите се приближиха зад мен.
- Абсолютно.
Междувременно Капел се надвеси над мъжете, които бях убил.
- Мисля, че са обикновени боклуци - каза той. - Но скоро ще разберем.
Имаха шофьорски книжки, които той снима с дигиталния си апарат, а също и лицата им, после извади телефона си и позвъни на един доносник на полицията, затъ-
налдо уши в дългове. Разбрахме, че двамата са кореняци нюйоркчани с дебели досиета още преди следователите да влязат в банката.
Излязох точно навреме, за да видя как Трейс рита в чатала някакъв мургав мъж от другата страна на улицата. Следващият ритник беше по-добър - силен замах с попадение в главата, който го запрати в стената на близката сграда. Прекалено силно се радвах май, защото ми трябваше една секунда да схвана, че полицаите, които тичаха към нея, всъщност искат да я спрат, а не да й помогнат. Лош ход. Преди да успея да сляза от тротоара, и двамата се търкаляха на земята, а Трейс довърши Негова мургавост с пета в темето.
Викнах и размахах ръце, за да привлека вниманието на Трейс, както и на тримата полицаи, които извадиха пистолети и се спуснаха на помощ на колегите си на земята. За щастие Капел беше зад мен и един от полицаите го разпозна. Успяхме да успокоим нещата, без никой да пострада. Полицаите искаха обяснение, аз изтропах думите "въпрос на национална сигурност", но това не ги укроти особено. Но пък някои от момчетата от групата за ответни действия излязоха от банката в същия момент и когато почнаха да ни поздравяват на висок глас, полицаите се успокоиха съвсем.
Негова мургавост спеше доста мирно и следователно не се възпротиви на едно цялостно претърсване. Когато въпросното търсене даде резултат във вид на пистолет на колана - "Валтер Р5 Компакт", който е много компактно оръжие, както подсказва името, - полицаите определено се зарадваха. За тях оръжието веднага включи Негова мургавост в категорията заподозрян престъпник, защото според законите в Ню Йорк е изключително трудно да носиш оръжие, освен ако не си служител на закона или на федералните власти, каквито сме moi и останалите от Агенцията за гражданска сигурност. Но заподозряването на Негова мургавост усложняваше нещата за нас, защото Трейс го нападнала само защото го сметнала за човек на Сянката.
Трейс го забелязала да се навърта наоколо с двама други също толкова подозрителни типове, когато ние с Капел влязохме в участъка, и според нея се интересували мно-
го повече от нас, отколкото от ситуацията със заложниците - дотолкова, че чак използвали малък театрален бинокъл, който все още се намираше в джоба на Негова мургавост. Тръгнали уж с тълпата, но в момента, когато аз излязох, се обърнали и взели да ме наблюдават скришом.
Исках сами да поговорим с Негова мургавост, даже да използваме някои методи на убеждаване, непозволени за униформените ни братя. Накрая започнах да се правя на обществен адвокат пред полицията, като спорех, че не трябва да повдигат обвинения срещу него и че има сума ти причини да носи оръжие. Даже предложих да го пуснат под моя опека.
От мен нямаше да излезе добър адвокат. Опаковаха го и закараха на оглед, както си беше в безсъзнание. Обадих се на Шон, другия освен Капел, който също можеше да говори полицейски език.
- Стой с него - наредих. - Кажи им, че според теб той е от Босна. Намекни да поговорят с емигрантската служба. Аз ще ти се обадя с още информация при първа възможност.
Обадих се на Кокс, за да му кажа, че размяната е готова и че ни трябва малко натиск върху нюйоркската полиция.
- Вече? Era ти. Страхотно!
Ето това обичам у висшестоящите: объркване, последвано от див ентусиазъм.
Кокс се съгласи да яхне телефона и да види какво може да направи, за да ни предадат онзи разбойник, или поне да включи Агенцията за гражданска несигурност в разпитите. Междувременно Капел задейства своите връзки. Само дето не можех да искам повече услуги от него. Имаше си бизнес и до момента се отнесе повече от щедро. Казах му го и независимо от протестите, че ако трябва, щял да ми посвети още двадесет години, и двамата знаехме, че той трябва да се връща в офиса, преди отсъствието му да стане сериозен проблем. Остави ми част от екипа за наблюдение на Сянката, за която услуга също няма да мога да се отплатя.
По някое време следобеда Док се обади с още инфор
мация от френската служба за сигурност. Франсетата се оказали доста приветливи, отчасти защото Кокс се държал добре с техните шефове, но най-вече заради помощта на Дани Барет да преодолеят някои бюрократични проблеми и да получат ДНК проба от мъртвия. Техните лаборатории не успели да идентифицират човека и още известно време нямало да успеят. Френската бюрокрация е няколко пъти по-лоша от нашата и при тях няма начин да получиш солидна информация за по-малко от три месеца дори ако работата е спешна. Даже не бяха сигурни дали имат проба от Пиер. Но всичко друго по тялото съвпадаше.
Необходимо беше френската информация да се преведе и дешифрира, и то не само с перфектния френски на Тифани. За французите трябва да се разбере едно - те смятат Айфеловата кула за център на вселената и си мислят, че всеки обича тяхното вино. Аз веднъж трябваше да убия няколко часа из Париж и спрях в един военен музей. Докато се скитах между експонатите, открих огромна карта на десанта в Нормандия, на която съвсем ясно се показваше как французите спасили положението и подготвили освобождаването на Европа. Така разбрах всичко, което ми трябваше да знам за французите.
След филтриране в общи линии информацията се свеждаше до следното: "Лайноглавци за Аллах" вкарвали нелегално хора във Франция от различни страни в Близкия изток. Имало няколко маршрута, но все през бившите югославски републики. Първо вкарвали хората в някоя от тях - обикновено Босна - и им давали фалшиви документи. Уж че са изпратени от Франция по договори с НАТО в мисии за подпомагане. Фалшификатите били нелоши, но пък процедурите за установяване идентичността на служителите в натовските мисии се оказали строги. Освен това тези документи не ставали за паспорти, които на границата на Босна и другите страни проверявали много внимателно (може би). Ето защо "Лайноглавци за Аллах" качвали хората в камиони и ги изкарвали от страната, за да ги превозват по обиколни пътища - все още неизвестни на французите - до самата Франция. Там нелегалните емигранти отсядали при роднини или приятели известно време, докато се сметнело, че са готови да излязат "на повър
хността". В този момент започвали да събират документи, обикновено първо шофьорска книжка, която се вземала срещу трудова книжка. Разправяли, че са загубили всичките си официални документи, но успели да намерят трудовата си книжка от последната месторабота. Номерът бил да си осигуриш някакъв истински документ - шофьорска книжка, трудова книжка или нещо друго. Оттам можели да си изградят необходимата идентичност съвсем както в Америка. Документите се уреждали малко трудно, но сдобиеш ли се с един, останалите също се набавят.
Виждате ли защо да раздаваш шофьорски книжки със снимка и ранг на паспорт не е от най-интелигентните решения. А да не говорим, че в някои държави в пакета се включва автоматично и право на гласуване. Не забравяйте да гласувате, преди да ни взривите.
"Лайноглавци за Аллах" имали и други странични дейности във Франция, включително продажба на евтини пушки и друго оръжие. Силно дисциплинирана и предприемчива организация, която, поне според французите, се интересува повече от презрения метал, отколкото от словото на Пророка. Евтините пушки, използвани най-малко при две убийства в Париж през изминалата година, както и безброй обири не идвали от Югославия - техните оръжия се оказали недостатъчно надеждни и сигурни за мафиотите. Предпочитало се американското и немското оръжие. Има логика. От друга страна, останалият материал от войната - французите подозираха най-вече за "Семтекс", пластичния експлозив, произвеждан отначало в Чешката република - май заминавал в друга посока, може би към терористи или други подобни.
Но защо е трябвало да изпращат французин с вид на азиатец като таен агент?
Разумен въпрос, който Док задал. Отговорили, че нямат никаква представа, поне в началото. Предишната година Пиер работил по друг случай на контрабанден внос на цветя. Очевидно има доста евро в жълтите нарциси, стига да не се налага да попълваш документи. Док смяташе, че французите не му казват всичко. Изглежда, цветята били прикритие за внос на дрога от Азия, защото кило хероин носи по-добра печалба от непреработената флора. Ис
тина е, но това нямаше отношение към нашата работа. В един момент Пиер се озовал сред "Лайноглавците за Аллах" и просто се понесъл по течението. След няколко месеца затънал доста дълбоко. След като отложил няколко сделки, той и шефовете му решили да позволят поне една, защото останалите в групата щели да го заподозрат, и затова заминал за Америка да подготви удара.
- Много голям риск - казал служителят на Дик на английски със силен френски акцент. И поклатил глава зло-кобно.
- И защо са го пуснали, дяволите да ги вземат? -запитах.
- Останах с впечатление, че не са имали избор. Оставили го били почти без контрол, за да не става подозрителен. Има логика.
-Да.
- Освен това той не бил на щат. Имал известен военен опит, но все още нямам доказателства за това. Военната организация, която се споменава в досието му, е разформирована.
В наши дни много разузнавателни служби използват наемници за конкретна работа по различни съображения. Едното е, че просто нямат достатъчно кадри да свършат работата, която правителството иска от тях, а и защото счетоводителите някак си по-лесно оправдават ползването на наемници вместо на щатни служители. Пък и така е по-лесно да намериш хора с различни умения. А най-важното е, че съвестта ти не страда толкова, когато опукат някого.
- Франсетата смятат, че "Лайноглавци за Аллах" опитвали да купят М-16 - продължи Док. - Все споменават "Ал Кайда", сякаш тя иска да направи световна верига "Продаваме пушки всякакви". Лайноглавците работят с няколко фирми, които имат що-годе законен бизнес. Но номерът е да уредиш канал. Създадат ли системата, след това ще могат да превозват всичко - оръжие, цветя, хора. Според мен обаче сделката на Пиер е свързана с иприт*.
- Още ли го правят?
- Не, от оня, дето е използван през Световната война.
---
* Задушлив боен отровен газ. - Б. пр.

 В Югославия имало запаси преди разпадането на страната, а сега ги няма. Франсетата се кълнат, че Пиер нямал абсолютно никаква връзка с това, но май лъжат. Газа го няма и може да е в Щатите. Казали са го на ЦРУ преди месецдва.
И какво са сторили ЦРУ? Картотекирали информацията в категория "3" - "забрави го". Когато по-късно опитахме да проследим тази информация, не стигнахме доникъде.
Газът се намирал в контейнери като снаряди, готови за изстрелване с артилерийски оръдия. Доколкото Док разбрал, снарядите били от Втората световна война или малко след нея, което означава, че не е ясно дали ипритът е изветрял. Намерили го хора на НАТО и го складирали в стар затвор, където чакал обезвреждане от френска фирма. Когато служителите на фирмата стигнали там, открили, че половината контейнери липсват. Ако може да се има доверие на документите, са изчезнали към десет или дванадесет пълни догоре прицепни ремаркета.
- Нататък е по-хубаво - каза Док. Интересно как.
- Според мен това е свързано със сделката на Пиер, защото точно по времето, когато са задигнати контейнерите - с точност до шестседем дни, - французите проследили пратка автомати М-16 до страната си. Между другото оръжието изчезнало, нищо че французите го следели. Но имат имената на фирмите, които според тях са го превозвали. Наблюдават ги. Виж, онези са разделили пратката между различни фирми. Фирмите може да са се редували и да правят някаква шашма, за да скрият собственика, а това насочва към мисълта за радикални ислямски далавераджии с парцали на главите.
- Можем ли да получим имената на фирмите?
- ФБР ги имат от месец насам - каза Док. - Едно копие е предадено на ръка в офиса в Ню Йорк, а друго -във Вашингтон.
А какво означава ФБР? Федебално бюро за ръбове.
Държах се добре и се усмихвах, когато влязох в щаба
на ФБР за борба с тероризма в Ню Йорк. Изложих информацията, която имахме за френската операция. Обясних, че според мен вероятно тя има връзка с активна терористична група или групи, които ме следят по различни части на страната. Признах, че не знам всичко, но нарисувах картинката за местния шефтузар от ФБР, за да не пропусне значимостта на ситуацията. Исках да е очевидно защо трябва да споделят всяка информация от разследването на фирмите. Ако са разследвали.
Ние вече имахме списъка, но като жест на уважение не го казах.
- Не съм сигурен защо целят мен - обясних на шефа от ФБР. Опитът му от борбата с терористи, преди да заеме тази длъжност, включваше книгата на Дани О. Ко-улсън "Без герои", която е посветена на Екипа за освобождаване на заложници, както и други неща. Страхотен екип, страхотна книга, но четенето не е като правенето.
- Може да имат нещо лично. Но по-вероятно опитват да ме разкарат от пътя си или нещо подобно. Не знам.
- С такова самочувствие като твоето се изненадвам, че успя да минеш през вратата - толкова си надут - каза онзи.
Добре, нямам проблем със самочувствието, но забележката беше съвсем неуместна и извън темата. Каквото и да си мислеше онзи за мен, все пак аз бях затънал до уши в лайнарщините на разни гадни задници. Ако той не ме харесва, можеше да ми помогне и да се надява, че "Лайноглавци за Аллах" ще ми пръснат главата.
- Та можем ли да получим информация от някого? -запитах, като продължавах да се правя на мистър Слънчева светлина. - Ние може да сме в състояние също да ви помогнем.
- Не споделяме информация за текущо разследване.
От този момент разговорът загрубя. Ще ви спестя размяната на удари. В крайна сметка надутото ми от гордост тяло и аз успяхме да се проврем през вратата и да се насочим към хотела, където ми се обади Шон и каза, че пленникът бил нелегален емигрант. Това улеснило много Агенцията за гражданска сигурност и Кокс успял да измъкне онзи от полицията. Държали го в специално изградена част
на федералния затвор в Данбъри, Кенектикът, на около час и половина път.
Или двадесет минути с хеликоптер, какъвто взехме.
Данбъри се слави като луксозно място за почивка, но никой затвор не е такъв. Специалните съоръжения, построени там, не притежаваха никакъв лукс - една група бетонни клетки по-надолу от главната сграда, с три реда бодлива тел и кордон пазачи, подпомагани от електронни сензори. По периферията патрулираха две коли с мъже, облечени в пълно оборудване за потушаване на размирици. Документите се проверяваха на пропусквателен пункт, като всички преминаваха пълно претърсване. Ако не си лош, търсенето не включваше и онова с гумената ръкавица, но само защото използваха специален магнитно-резонансен скенер за целта. Имаха и машина за идентифициране по очната ретина, както и двойно подсигурена система за следене на затворниците и пазачите по всяко време. Охраната носеше различни смъртоносни и несмъртоносни оръжия. През ден се упражняваха върху електронни мишени. Ако не се представиш добре, имаш само една възможност за поправка или отиваш в друг отдел. Сигурен съм, че щях да измисля как да се вмъкна, но тези глупости щяха да ми отнемат повече от две минути и не си струваше усилията.
В тази постройка имаше дванадесет затворници, включително Негова мургавост. Установили бяха, че е босненец - много интересантно, - влязъл в страната преди три месеца със студентска виза.
Малко стар е за детската градина, ако питате мен.
Тази охрана имаше и един сериозен недостатък - авангардните техники за разпит, каквито Трейс и Дани използваха в други операции (виж "Жестоки мерки"), тук не вървяха. Жалко. Всеки затворник имаше собствен следовател, който независимо от длъжността си се правеше на голям шеф и не се интересуваше от резултата. Агенцията за гражданска несигурност беше изследвала затвора в Гуантанамо, за да установи неговите проблеми и успехи и да опита да подобри системата. Един от най-големите проблеми там се оказала склонността на някои хора, редовно ангажирани със затворниците, да се идентифицират с тях
или най-малкото да изпитват жал за семействата им. Това е трудно разбираемо за средния американец - трудно разбираемо е за мен, - но при стрес и твърде дълго работно време хората започват да се идентифицират с околните, дори ако са убийци и техни заклети врагове. Точно това е Стокхолмският синдром - жертвите се смятат за приятели на отвлеклите ги хора. Въпреки че това явление може да се използва като извинение за непростими неща, то съществува и се вземат мерки за предотвратяването му. Ежедневно се изтъква кои са лошите, разпитващите се подлагат на постоянно наблюдение и се сменят и всички контакти се регламентират грижливо.
А за затворниците се спазваше строга програма за изграждане на взаимоотношения и "управление на сценария на разпита", като на служителите се възлагаха съвсем конкретни роли. За насърчаване на сътрудничеството се използваха различни техники, най-простата от които включваше лишаване от сън. По мое мнение юмручното убеждаване щеше да е много по-бързо, но не аз ръководех затвора.
Човекът, който го ръководеше, ни поздрави и ни изгледа подозрително. Това ми хареса. Оказа се, че е почти два метра висок и бивш морски пехотинец. Не ни го каза сам, но малко хора носят татуировка с девиза на морските пехотинци, без да са такива. Освен това изглеждаше точно като морски пехотинец, с квадратна подстрижка, идеално изгладен панталон в цвят каки и бяла тениска с къси ръкави, които подчертаваха дебелите бицепси и татуировката.
- Марчинко?
- Точно така.
- Не се ебавай с хората ми.
- Ясно, старшина.
Онзи ме изгледа намръщено.
- Уволних се главен сержант - сопна се той, след което ме предаде на помощника си. Помощникът беше по-малко мускулеста и по-сърдита версия на шефа си и ако трябваше да се прави на приятен, за да се различава от шефа си, явно не си беше чел сценария. Той ни предаде на един, когото ще нарека Двадесет въпроса и който оглавЯ
ваше екипа разпитващи следователи. Двадесет въпроса много повече напомняше за човешко същество.
- Не сътрудничи. Но още е рано - каза той на мен и Трейс, докато ни водеше към стаята за разпит. Ние наблюдавахме от стаичката как Негова мургавост трябваше да отговаря на двама души, които му говореха на босненски и на английски. Той изръмжа два пъти и каза нещо приятно за Ню Йорк.
- Я, какъв хитрец - обади се Трейс. Двадесет въпроса се усмихна:
- Различен е от останалите ни гости - обясни той.
- Защото е босненец ли? - запитах.
- Да, но това не е всичко - отвърна Двадесет въпроса. - Не е очевидно набожен за разлика от повечето, ако не и всички останали тук. Освен това не прави опити да изпрати съобщение на семейството си и прочие.
Двадесет въпроса обясни, че повечето затворници обикновено протестират, че са невинни, и дават списък с хора, които да гарантират за тях поне ако са заловени в обстоятелства както Негова мургавост. Или пък опитвали да се сприятелят със заловилите ги хора, убедени, че ще могат някак си да ги спечелят или да им повлияят. Водачите на "Ал Кайда" бяха такива - повечето искаха да говорят, за да разберат всички колко са праведни. Някои пък правеха опити да заблуждават следователите с невярна информация. Негова мургавост просто не обелваше нито дума.
- Мислиш, че е някакъв уличен глупак? - запитах. Въпросът беше тъп, но отговорът трябваше да присъства в записите.
- Съвсем не - отговори Двадесет въпроса. - Тогава би действал по съвсем различен начин. Даже и ако е обикновен престъпник. Да кажем, че е свързан с банковия обир, дето се обърка. Е, в този случай също би се държал различно. Но е свързан с нещо, за което все още не се досещаме. След няколко седмици ще го изморим. Но е възможно и да не знае много.
- Възможно е също да е бил в по-лоши места - казах.
- Да.
Разясних, доколкото можах, на Двадесет въпроса какво смятах, че става. След това двамата с Трейс почакахме
малко, гледахме натамнасам и преровихме някакъв дневник за инструктажи, докато Двадесет въпроса да реши, че можем да влизаме.
Негова мургавост се сепна, като видя Трейс. Аз влязох малко след нея, но появата ми не предизвика реакция.
- Защо се интересуваш толкова от мен? - запитах. Празен поглед.
- Казваш се Джордж, нали? Много си загазил, Джордж. Ние можем да помогнем.
Празен поглед.
- Вярваш ли в Бог, Джордж? Празен поглед.
Професионалистите се намесиха с молба да обясни какво е правил вчера в Куинс. Но Джордж, който определено не беше приказлив, сега съвсем замълча. Накрая Трейс стана и излезе от стаята, но аз останах. Той я изгледа как излиза, след което се обърна към нас.
- Кофти кучка, а Джордж? - запитах.
Бегла - много бегла - усмивка заигра на устните му.
- Истински дявол. Бих искал да ми падне сама.
- Това може да го уредя.
Намръщи се. Определено не го желаеше. Следователите питаха още няколко неща и обявиха, че нямат повече въпроси.
- Аз имам - казах.
- Добре. Ще бъдем отвън.
И двамата станаха и излязоха в съответствие със сценария, който Двадесет въпроса им даде, преди да започнат.
Изчаках да излязат, след което се наведох през масата. Негова мургавост имаше белезници на китките, заключени за масата, а веригите на краката му бяха хванати с болтове към пода. Не можеше и носа си да обърше, ако кихне.
- Можем да се споразумеем - прошепнах едва доловимо. - Но трябва да отговориш на въпросите ми. Или да изгниеш тук.
Намръщи се с насмешка. Аз се облегнах на стола си.
- С кого работиш? - запитах.
Върнахме се към празния поглед. Фраснах длан на
масата, и то съвсем сериозно, и му казах, че не се ебавам. Или ще ни помогне и ще станем приятели, или ще го отнесе.
Нова намръщена физиономия, нова насмешлива гримаса и думи:
- Не знам.
Боксирахме се, танцувахме, пяхме - но само с думи, за съжаление, защото гневът ми растеше и щях да се чувствам адски добре да го освободя. Разбира се, не можех. Обещал бях да не преминавам към физически действия, а освен това екипът за ответни действия щеше да нахлуе на секундата с лютивия спрей за очи и с палките. Но се чувствах ядосан и му обясних ситуацията:
- Мога да съм най-добрият ти приятел или най-лошият ти враг. Някой опитва да се ебава с мен и ще го намеря. Ти можеш да помогнеш или да се изтаковаш заедно с тях.
Ако знаеше нещо, добре го криеше. След двадесет минути двамата следователи се завърнаха и възобновиха въпросите, като следваха дадената преди от него оскъдна информация. Слушах ги известно време и станах.
- Ако искаш да си спасиш задника, питай за Дик. Те знаят как да ме намерят.
Трейс промърмори, че сме си загубили времето, докато отивахме към хеликоптерната площадка близо до един търговски център на няколко мили разстояние.
- Не беше загуба - отговорих. - Знаем, че работи в много малка група с много конкретни указания. Най-долу в йерархията е и просто ни следи. И е избран за тази работа, защото се справя добре при разпити.
- Това са все предположения - каза Трейс.
- Но разумни.
- И така, за кого работи този?
- Въпрос на въпросите - отвърнах. - Въпреки че точно сега ми се иска да знам как, по дяволите, е разбрал къде сме.
Шунта даде един възможен отговор на този въпрос:
- Готин, кой ползва техния мобилен телефон?
- Никой - казах. Събрали се бяхме за бърза пре
оценка в Манхатън, преди да се отправим към дома. - Преминахме на пейджъри и монетни телефони.
- Може ли да са проследили пейджърите? - запита Трейс.
- По-трудно е - отвърна Шунта. - Сигурна ли си, че телефоните ви нямат ГПС режим?
При мобилните телефони ГПС - съкращението е от глобална система за позициониране, но важи за всяка позиционираща система, в случая тази, която използва клетките на мобилните оператори - позволява на "Бърза помощ" и полицията да определят къде сте. Шунта обясни, че мобилните телефони са всъщност малки компютри и не са защитени от хакери.
- Аз се обадих до един мобилен телефон сутринта -каза Трейс. - Дани Барет. Той звъннал до вила "Свирепия" и поискал да знае какво става. Това брои ли се?
- Ами ако някой проникне в неговия телефон и открие номера му, ще може да го проследи и да разбере къде се намира.
- Как можем да разберем това? - запитах. - Без те да усетят, че сме разбрали.
- Не знам, готин. Ще трябва да поговоря с някои приятели от "Верайзън"*. Сигурно може да направим троянски кон, който да проследи техните вируси или каквото са пуснали. Може би трябва да се говори с шефовете на фирмата. Май ще се наложи да проникнем в системата им.
- Можеш ли?
- Готин!
Обадих се на Дани от обикновен телефон и го накарах да иде до монетен автомат и да набере номера на случайно избран ресторант (сътрудничеството им си осигурихме със стодоларова банкнота и обещание за подписан екземпляр от следващата книга - дано да ти харесва, Макс!). Дани само дето не счупи телефона, като му разказах теорията на Шунта.
- Трябва да разгледаме програмата в телефона. Но не искаме да знаят, че ние знаем, ако това им е номерът.
---
* Мобилен оператор в САЩ. - Б. пр.

Обади се пак по-късно, после угаси телефона и го донеси, като се върнеш.
- На кого да се обадя?
- На метеорулогичната служба. Не е важно.
- Извинявай, Дик.
- Не си виновен, Дани, и може дори проблемът да не е в твоя телефон. Смятам, че сме тръгнали за зелен хайвер. Но трябва да сме сигурни.
- Аз и без това приключих тук - каза Дани. Бързо ме информира за ситуацията. Нищо особено, с изключение името на една фирма от Средния запад, която някои местни служители от обединената група на Агенцията за гражданска сигурност, щатската полиция и ФБР подозирали във връзки с терористи.
"Брод превоз".
В груб превод от сърбохърватски - "Корабни превози". По-важното е, че тя беше една от фирмите, свързани с "Лайноглавци за Аллах".
- Защо се интересуват от тях? - запитах.
- Обяснението е много засукано. Помниш ли онзи търговец на оръжие, за когото ти говорих? Заподозреният, който купил оръжие от него, използвал адреса му в емиграционните си документи. Компютърът не приел адреса по някаква причина и един от следователите на Агенцията за гражданска сигурност взел че направил проверка. Адресът се оказал неверен, но пък някой от следователите разпознал фирмата като доставчик, който вози за и от Европа. Заинтересували се от босненската връзка.
За същата Агенция за гражданска несигурност ли говорехме? Същите хора, които са назначили полковник Хуй? Значи все още има надежда за тази правителствена организация.
- И какъв е резултатът - запитах.
- Нищо до момента. Компанията се оказва законен превозвач. Направили данъчна проверка или нещо такова. Спрели един от камионите им някъде и го проверили и всичко се оказало съвсем в ред. Компанията просто е в списъка на подозрителните превозвачи, който е дебел колкото телефонния указател. Хората, които работят по въпроса с продавача на оръжия и босненските групи, се върнали на изходна позиция,
като сметнали, че са се объркали. Предполагат, че онзи боклук вероятно е разбъркал цифрите на законния адрес, който е знаел, или просто е сгрешил.
- А онзи, дето е купувал оръжие и използвал чужд адрес, имал ли е връзки с тази или с други компании?
- Не можахме да проверим това.
- Нека питаме.
- Депортиран е. А част от тази информация установиха едва миналата седмица. И дори с всичко, което ти разказах, няма причина да го държат.
Във филмите, книгите и телевизията терористичните мрежи изскачат пред очите само с едно изречение или прехванато съобщение. В реалния живот нищо не минава плавно и не се разкрива напълно. Дали онзи е свързан с фирма - параван, която превозва оръжие по целия свят? Дали адресът не е просто едно странно съвпадение? Помните ли историята за учените със завързаните очи в стаята със слона, всеки от които имал право на едно докосване? Това е следствието в реалния живот, само дето вместо телефон в стаята има бомба с часовник.
Или часовник. Вие трябва да откриете какво.
- Направих допълнителна проверка на босненската фирма - каза Дани. - Доста бизнес въртят с една местна фирма за превози. Преди два месеца тя поела пратка остаряло армейско оборудване и им я доставила.
- М-16?
Дани разлисти своите документи. - Одеяла.
- Пратката за Франция ли е била? - запитах.
- Откъде знаеш?
- Разбери кога тръгва следващата пратка.
- Направих го вече - отвърна Дани. - Тръгва вдругиден за контейнерното пристанище до Хобокен. Забелязах го, защото точно там ще идем на учение.
- Дани, опаковай си багажа и тръгвай за летището. Обади се да ни кажеш с кой полет си.
- Къде заминавам?
- Ню Йорк. Само ни кажи на кое летище ще кацнеш и ще те посрещнем. Ето ти и номер.
Контейнерните пристанища са по принцип големи паркинги и огромни товарни съоръжения. Контейнерите идват от едната страна и излизат от другата, като се вземат от корабите или се товарят на тях със специални кранове. През есента на 2002 г. федералните обявили програма за подобряване сигурността на пристанищата на Ню Йорк и Ню Джърси, която включвала поставяне на електронни следящи маркери на всеки контейнер. Освен това засилили изискванията за отчетност, постановили повече "ръчни" проверки и обявили планове за закупуване на сто преносими рентгенови скенери, с които произволните проверки ставали малко по-бързо. Даже отделили пари за детектори за откриване на радиация в пристанищата. Сенатор Чък Шумер и други тузари се събрали и прокламирали тази "пилотна програма" за най-великото нещо на света, откакто нарязаният хляб се слага в найлонови торбички.
Тези неща изглеждат страхотно в изявлението за пресата и вероятно са минали чудесно в нощните новини. Сигурен съм, че това ще фигурира в предизборните реклами на Шумер. Дума не може да каже човек против сенатора -той поне се опитва да направи нещо в защита на избирателите си. Но помислете над това, че програмата е пилотна, деца мои. Не е правена досега. До есента на 2002 г. не е имало дори план за засилване на охраната по пристанищата.
А според вас колко сигурни са тези електронни маркери?
- Сигурно ще трябват две минутки да влезеш в контейнера, ако нямаш подръка четец за EPROM* - каза Шунта, докато проверяваше единия маркер на контейнер на "Брод превоз".
Четецът за EPROM е електронен прибор, който чете данни от запаметяващи чипове - ако човек се огледа, може да намери един за пет долара, но истински добрите може да ви струват малко повече. Не се наложи да търсим от скъпите. Бяхме си присвоили един от полицейски пропускателен пункт за проверка на автомобили на шосето преди няколко часа. Ченгетата имаха два четеца. Съмнявамсе единият да им е трябвал, докато не им го пратихме с куриерска поща на следващия ден.
---
* Erasable Programmable Read-Only Memory - програмируема изтриваема памет само за четене (англ.) - Б. пр.

Четирима от нас влязоха в зоната за заминаващи контейнери, докато Хълк и Дани Барет, току-що завърнали се от Средния запад, стояха на пост от другата страна на оградата. Някои от хората на Капел пък наблюдаваха за Сянката. Вътре Трейс и Шон ни прикриваха, докато двамата с Шунт вършим работата. Не че отварянето на ключалките и печатите е истинска работа.
Фактът, че трябваше първоначално да нападнем контейнерното пристанище, улесняваше непозволеното ни нашествие в известна степен, но едва ли щяха да ни трябват повече от няколко часа предварителна работа, за да разберем как да влезем и да излезем. Честно казано, вероятно можехме да се обадим предварително на охраната, на щатската полиция или на федералните, че сме тръгнали натам, и пак нямаше да ни хванат. Но си спестихме монетите за телефон.
Който провери електронния маркер, може да узнае къде е бил контейнерът. Без проблем (ако приемем, че всички компютри работят) ще разбере какво съдържа този контейнер и дали превозвачът е изпълнил всички бюрократични изисквания. И ще се почувства съвсем спокоен и сигурен, убеден от съвременната технология, че строго следи света около себе си. Но ще сгреши.
Помните ли старата приказка "Ако вкараш боклук, ще извадиш боклук"?
Данните на пратката показваха, че камионът вози свредели за промишлени цели. И такива имаше - първите два реда каси най-отзад и поне няколко отстрани. Но първата каса, която проверихме в средата на третия ред, съдържаше автомати М-16.
Ранни модели, сигурно от Щатите. Армейски свръхзапас. Не си правихме труда да ги оглеждаме отблизо, а държахме сандъка отворен достатъчно време да пъхнем следящо устройство вътре, след което го запечатахме. Идеята ми беше Док да остане във Франция и да помага на френските власти там да следят оръжието. Когато те заловят лошите, смятах, че ще получим информация и кой е Сянката.
Като върнахме сандъка на мястото му, Шон забеляза една кола на пристанищната охрана да се движи насам. Докато разбрицаният бял "Форд Торъс" мине край пътеката до нас, върнахме всяко нещо на мястото му. На двата прозореца имаше прожектори, но лъчите осветяваха контейнерите на височината на гърдите - можеше да седнем до пътя и сигурно нямаше да ни видят. Изчакахме да мине колата, след което се захванахме с втората си задача от другата страна на паркинга.
Казаното от Дани ме караше да се питам какво още превозва тази фирма. Оказа се, че те май нямат друг бизнес в района, или поне хрътките на Кокс не откриха нищо такова в регистрите. Естествено, застанах нащрек и накарах Шунта да пусне компютъра си и да види какво може да се намери. Той също не откри нищо и така разбрах, че сме напипали следа. Дани се обади на бивши колеги от полицията и предприехме проверки на стари регистрации и регистрационни номера, без да стигнем доникъде, докато открихме, че "Брод превоз" и друга компания на име "Американски превозвачи на мебели" са си препродавали един и същ камион два пъти през последните две години.
По една случайност се оказа, че "Американски превозвачи на мебели" трябваше да вземат някаква пратка сутринта от другия край на паркинга. Контейнерът, изглежда, идваше от Албания - което не е чак толкова далече от бивша Югославия, нали?
С камион, искам да кажа, но независимо от пълните с дупки граници можеше да греша. Но тъй като вече се намирах в контейнерното пристанище, се запитах защо пък да не проверя. В наши дни човек никога не знае къде може да намери иприт или пък други интересни неща.
Охраната в зоната за пристигащи контейнери се оказа малко по-добра от тази за заминаващите. В една точка до шосето хора с кучета проверяваха контейнерите. Мине ли един контейнер през митницата и през всички проверки на пристанището, се складира в оградена ничия земя до зоната за проверки. Не говоря, че влизането там е лесно, но пък не е и особено трудно. Трейс сондира обстановката вчера и провери как реагират онези на портала. Отначало си мислех да дойдем като шофьори, които трябва да взе
мат контейнер. Но се оказа, че това не е необходимо. Минеха ли митническата зона, прицелните ремаркета не оставаха дълго на паркинга. Цялата охрана се съсредоточаваше на две места - отвъд оградата, като целта беше да не се допусне нещо да премине до зоната с вече проверените товари, и на изходната рампа, която всъщност представляваше двулентово шосе, виещо се около оградата на комплекса. Този път трябваше да изпълнява ролята на авариен изход за паркинга и си имаше заключен с верига портал, охраняван от двама души през цялото време. Но ако човек дойде от паркинга, остава да се справи само с телената ограда. Тя беше най-малко сто метра дълга, като само в единия й край имаше осветление. Разбира се, за да се вмъкне човек отстрани, трябваше да се намира в зоната за пристигащите товари, където - я гледай ти - съвсем случайно се намирахме ние.
Промъкнахме се и намерихме въпросното прицепно ремарке. Но преди двамата с Шунта да успеем да разгледаме ключалките, Хълк издаде звука за тревога отвън. Две лимузини "Краун Виктория" бяха дошли до портала, където охраната ги пропусна с махване на ръка.
- Федерални или щатска полиция. Костюмари. Бързат. С изострено любопитство ние се върнахме обратно,
за да наблюдаваме колите, които тръгнаха към аварийния изход. Но го подминаха и продължиха по пътя зад паркинга. Останах разочарован отначало, след което разбрах къде отиват.
- Преместете се в зоната за заминаващите контейнери - казах на останалите от екипа. - И внимавайте онези да не ви забележат. Дръжте се на голямо разстояние от тях.
Задната част на ремаркето се виждаше от другия паркинг и влизането в него би било рисковано предвид федералните агенти, а освен това исках и да видя какво, по дяволите, са замислили. Двамата с Шунта вкарахме следящи устройства в ремаркето, в случай че някой дойде за него преди нас. Изкатерихме се обратно по оградата, като използвахме тефлонирано одеяло, за да избегнем ненужно бръснене, и заобиколихме последния ред ремаркета. Камионите ни скриваха от зоната за автоматично вдигане на
контейнери, където крановете ги вземат и ги пренасят до корабите. Една ниска телена ограда - не знам каква цел изпълняваше, освен да насочва трафика - отделяше паркинга от железопътните релси. Отвъд тази оградка до водата се стигаше без никакви препятствия.
Държах Шунта до себе си през цялото време. Имах доверие на компютърните му умения, но той беше повече бойскаут, отколкото стрелец. Независимо че сърцето му е както трябва.
- Можем да ги стреляме оттук, готин, бам, бам, бам - каза той, докато пълзяхме към двата реда ремаркета.
Думите "бам, бам, бам" някак си не звучат както трябва от устата на човек, висок почти два метра и с тегло шестдесетина килограма, независимо че вместо обикновените носеше спортни очила и че криеше дългата си къдрава коса под кепе.
Костюмарите огледаха двора. Когато дойдоха до портала, там пристигна един ЕСТ, които са хората на ФБР за борба с терористи, с три сини микробуса. (ЕСТ означава екип за спасяване на заложници. Те са като суперспециален полицейски екип, обучавани в техниките, прокарани от "ТЮЛЕН-група шест" и от "Делта".)
- Скипер? Това май ще е голямо шоу - обади се Хълк. Той седеше в кола недалеч от будката на часовите. Едно беше да се скриеш от отегчен охранител и съвсем друго да се промъкнеш под радара на ЕСТ, защото те всъщност знаят какво правят.
- Преминавай към фаза две - наредих на Хълк. -Вземи лодка и стани тапа.
- Действам.
- Какво правят тия шибаняци? - запита Трейс. Хората от ЕСТ се промъкваха през паркинга и заемаха позиции за стрелба около контейнерите с оръжие.
- Шунт, сигурен ли си, че в онзи контейнер не е имало някой микрофон? - запитах.
- Използвах скенера, готин. Мислиш ли, че търсят
нас?
- Бих казал, че търсят някой друг. Сигурен ли си, че не сме задействали нещо?
- Не.
- Дани, чуваш ли ме?
- Да, скипере.
- Какво ще кажеш да идеш до някой монетен телефон и да видиш какво са намислили от ЕСТ? Обади се на мобилния телефон на Армстед. Ако не отговори, обади се чрез Карен.
- А на Кокс?
- Или Кокс. Или всеки, за когото се сетиш.
- Мислиш, че са по следите на нашите сандъци?
- А ти?
- Ами може би, но тези контейнери излизат, а не влизат. Ако някой иска да вземе нещо, няма да го слага вътре, нали така?
Много логично. Но не всяка ситуация изисква логика.
- Не мога да споря с теб, Дани. Но не мога да споря и с дванадесет стрелци.
Точно толкова бяха онези, които излязоха от микробусите и заеха позиции из паркинга. Нещата се поуталожиха за половин час. Помислих да се върна обратно при другия контейнер и да го отворя, но реших, че не трябва не само защото можеха да ни забележат, а и защото ми се струваше, че ФБР или друг някой може да са поставили някакво устройство, което не можем да открием. Нашият сензор ще ни позволи да следим ремаркето, което значи, че ще трябва само да изчакаме.
Дани се обади по телефона, но може би заради късния час - след един през нощта - не откри никого. Ние опитвахме да намерим други възможности, когато Шон забеляза две фигури да излизат от водата. Наблюдавахме как облечените в тъмни дрехи фигури се промъкват през паркинга към контейнерите със стрелци наоколо. В мига, когато един от тях сложи ръка на печата, отзад се включи преносим прожектор.
- Мамка му - казах, но недостатъчно силно или бързо, за да предотвратя клането.
Според ФБР те имаха пълно право да убият двамата. И двамата се извърнаха с готови за стрелба пистолети. Един от мъжете стреля вероятно към заслепяващите ги
прожектори, но не уцели. Хората от ЕСТ имаха заповед да отвърнат на стрелбата и го сториха.
Те обаче не пропуснаха целта. И така, вместо двама потенциални - наблягам на думата потенциални - източници на информация за подривна контрабанда сега имахме още двама мъртви незаконни емигранти, проснати пред ремаркетата. Изчаках да се доближат лимузините, след което се промъкнах през сенките точно зад тях така бързо, та хората от ЕСТ решиха, че и аз съм бил в колите. Един от костюмарите се оказа мой познат - местен мераклия да е експерт по тероризма, който се перчеше и дуеше, докато сипеше похвали по свой адрес, че е осуетил изпращането на цял товар пушки на враговете на Америка. Сигурно си е мислил, че са предназначени за френската армия или нещо такова.
- Защо убихте тези задници, мамицата ти? - запитах го. За негово щастие се намирах в дипломатично настроение. - Току-що осра всичко.
- Осрал съм всичко? А ти какво правиш тук, Марчинко? Как дойде тук, по дяволите? Какво правиш?
- Участвам в едно разследване. А какво правиш ти тук, по дяволите?
Членовете на Федебаното бюро за ръбове не обичат да чуват думата "разследване" от някой, който няма държавен "Буик", защото според тях той иска да им попречи да вземат голяма пенсия. Мераклията започна да плюе и заеква, докато обясняваше как е спрял голям терористичен заговор и е спасил Америка от нов единадесети септември.
Трудно е да се спори с подобна логика, без да говорим, че човек не може и да я разбере. Изчаках го да спомене другия контейнер, но той не го стори. А щом нямаше да говори за него, аз също не исках да подхващам темата.
Двамата убити носеха раници, пълни с електронни печатни платки. Това се стори много интересно на големеца от ФБР, който се захвана да бръщолеви нещо за секретна шифрирана информация.
Шунта вдигна отчаяно поглед към небесата.
- Най-напред, готин, не е шифрирана, а криптирана
- обясни той. - Второ, ако крадяха данни, нямаше да ги слагат на такива платки.
Той вдигна една на светло.
- По-вероятно е да изнасят забранена за износ електроника или електроника, за която има някакъв данък. Това май са чипове "Пентиум III". Стари. Не струват много. Жалко, че няма да разберете кой ги е откраднал и кой трябва да ги получи, и прочие.
От ушите на мераклията излезе дим. Разкрещя се, че неговите хора ще "се занимават с тези технически аспекти, благодаря".
- Майната ти, готин - рязко отвърна Шунта. Всички се усмихнахме, дори и застаналите наблизо
стрелци. Мераклията почервеня толкова силно, че лицето му заслепи прожекторите.
- Армстед ще научи за това - каза той.
- Искаш ли номера на домашния му телефон?
- Да ти го начукам, Марчинко. Да ти го начукам. Дайте ми по един долар за всеки път, когато ми казват
така, и отивам да се излежавам на някой плаж в Антигуа.
Сега, когато ФБР се захвана с пълна сила с разследването, не се съмнявах, че обещаващата нишка вече съвсем се е сговнила. И все пак щяхме да проследим внесения в страната контейнер. Мераклията направи необходимото да не може да се влиза незабелязано и затова поставихме малка видеокамера на стар семафор на близката железопътна линия, за да наглеждаме контейнера, в случай че следящият приемо-предавател се прецака, а после се разделихме на смени, които трябваше да чакат по-надолу по пътя. Дани се обади на свои приятели в Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелно оръжие и експлозиви и те се съгласиха да изпратят един ударен екип инспектори на хазната, обучени да осигуряват поддръжка в особени ситуации. Трябваше им един час да се съберат - не съвсем оптимално време, но се надявах, че така ще е по-добре, отколкото да позволим на ФБР да унищожи и последната ни възможност да разработим следата. Дани състави и един план, според който полицаи от щат Ню Джърси да спрат камиона с контейнера, в случай че се отклони от магист
ралата към район, в който няма да можем да го наблюдаваме лесно.
Междувременно аз се обадих на Док и го хванах точно преди да излезе за сутрешните си занимания - разглеждане на Версайския дворец с Тифани.
- Не съм ходил в двореца на КралЯслънце, Дик -весело обясни той. - Направо нямам търпение.
Ако беше живял през онези времена, Док щеше да е от хората, на които МариЯАнтоанета е казала да ядат пасти. Но предполагам, има известна справедливост във факта, че боклуци като нас сега топуркат през мраморните зали и с насмешка виждат как краля и кралицата са си профуквали кинтите.
- Кралятслънце ще трябва да почака друг ден - казах. - А може би и друго пътуване.
Обясних всичко и му казах да иде при френските си приятели и да им обясни всичко tout de suite*. Може да поискат да си приберат хората от Америка.
- А защо ФБР са дошли? - попита Док.
- Освен заради вродената им глупост ли? Ами някой ги информирал. Мераклията каза, че наблюдавали контейнера от седмици, но знаеш, че говори лайнарщини. Ще накарам Дани Барет да потърси източника на тази информация с хората си в Западните щати. Възможно е те да са предупредили и в Ню Йорк, но се съмнявам.
- Ами ако ФБР имат агент в групата и не искат да ни кажат? Или пък французите? - предположи Док. Той е много мил по душа. Винаги изкарва другите повече от онова, което са.
- Ако е така, нямаше да е логично да отварят контейнерите. Тангата щяха да заподозрат агента.
- Освен ако не са го арестували с другите.
- Те убиха и двамата.
- Убили са ги? - запита Док. - Че за какво им е притрябвало да го правят, по дяволите? Сигурен ли си, че онези двамата не са били изпратени там точно за да ги убият?
Ако човек е на място и наблюдава случая, всичко ще му се стори като лош сън, който се развива пред него но все пак имаше някакъв смисъл, поне според шантаваталогика на реалния живот.
---
* Незабавно (фр). - Б. пр.

 Но на мястото на Док - застанал по гащи от другата страна на океана и вероятно силно нуждаещ се от бръснене и кафе - това си приличаше на номер.
- Значи изпращаш двама души на безсмислена мисия, а после викаш ФБР да ги убие вместо теб - каза. - И не забравяш да им дадеш оръжие. Да няма товаонова.
Засега двамата бяха просто емигранти без документи. Ами ако се окажеха приятели на Негова мургавост? Единствената връзка между него и Сянката?
Което би обяснило задачата да вкарват в камиона негодни за нищо чипове. Или пък това е поредната задънена улица. Може би Негова мургавост знаеше какво става. Но ако е така, не ми го каза, поне не в Данбъри. Не разговарял с никого, както научих на следващата сутрин към единадесет, като отидох да го видя. Отвели го някъде.
- Къде? - запитах Двадесет въпроса.
- По правилник не ни казват - отвърна следователят с извинителна нотка в гласа си, сви рамене и се намръщи. - Ако питате мен, предполагам, че е в Гитмо, но може и да е в Тексас. Там има нова база. Наша.
- И защо са го преместили? - запитах.
Още свиване на рамене и цитати от правилника. Даже след като го заставих да не чете от сценария си, Двадесет въпроса май наистина не знаеше къде е преместен затворникът. Но аз реших, че новият ми най-добър приятел в тази организация знае.
- Дик, от часове опитвам да се свържа с теб - каза Кокс, когато му позвъних малко по-късно. - Къде си, по дяволите?
- В един "Макдоналдс" в Брустър, щат Ню Йорк -отговорих. Всъщност намирах се в един "Бъргър кинг" в Кънектикът, но това си беше съвсем нормално отклонение като за служител на правителството, а и за всеки, дето подслушва и опитва да ме следи.
- Онзи харддиск, дето го монтирахте, работи вълшебно. Получаваме страхотна информация. Искам - всъщност, ако се интересуваш и се съгласиш, искам да ти възложа една мисия. Можеш ли да дойдеш във Вашингтон?
- Може би.
- Интересува ли те задачата?
- Не сега. Ще се срещнем в кабинета ти утре, за да го обсъдим.
- Кога?
- Когато стигна - казах.
Не знам доколко разчиташе на повишение заради мен, но Кокс не беше свикнал да му отговарят така и затова направи пауза, преди да ми каже, че е съгласен. Щеше да седи в кабинета си целия ден. След това го заразпитвах за Негова мургавост. Той знаеше за прехвърлянето, всъщност сам го бил поискал.
- В Лакланд, Тексас, имаме нова следствена база съвместно с ЦРУ Хората им били първокласни - каза.
Продължи да ми разказва, сякаш ми препоръчва курорт, а не пандиз. Някакъв психолог бил разработил най-новото в системата за разпити, при което се отключвала "вътрешната душа" на затворника. Кокс употреби тези думи и ми се сториха съвсем на място, та дори нямаше да се учудя, ако ми кажеше, че правят на затворниците и масажи.
Аз знам какъв вид масаж бих препоръчал.
- Искам да говоря с него - обясних на Кокс.
- По всяко време, Дик. Няма проблем. Веднага щом се установи.
- Да се установи? Какви са тези шибани глупости, бе?
- Ами така му казват. Кондиционират го за реакция. Трябват няколко дни.
Може би говорехме закодирано за мъчения - винаги има надежда.
- Ще изпратя човек. Ще е там утре.
- Добре - отвърна Кокс. - Ще разчистя пътя.
- Чу ли за контейнерното пристанище? - запитах.
- О, да, ФБР се обадиха тази сутрин. Чух, че според тях си им се бъркал в работата. Аз обаче те прикрих. Техният човек за връзка ми се обади лично и му казах, че не работиш за мен.
- За кого си казал, че работя?
- Не съм казвал нищо, но, ъъ, казах, че ако има нещо, трябва да говорят с Карен.
Подхвърли ми още малко лайнарщини за това колко съм бил последователен, като явно ми лижеше задника за да ме подготви за неизбежния въпрос:
- Значи ще ми помогнеш за онази работа, нали?
- Ще поговорим утре - отвърнах.
Върнах се в Джърси навреме, за да заема поста си с Трейс. Мислил бях да прехвърля операцията на митническите власти или може би да накарам хората от Агенцията за борба с наркотиците и оръжията да свършат малко работа, вместо просто да си бездействат, но за момента задържах топката. Макар и съвсем незначителна, това беше най-добрата ни следа към Сянката. Освен това се ровех из мозъка си в опит да си спомня дали не става дума за някой от Югославия или нейните откачени държавинаследнички, който е карезлия. Отговорът оставаше отрицателен, но пък светът не е голям и съвсем възможно е в някой предишен живот да съм съсякъл някого, който сега искаше да съсече мен, като междувременно създаде сериозен хаос.
Или пък не. Все още не виждах голямата картина.
Двамата с Трейс наблюдавахме монитора в джипа "Шевролет" недалеч от склада. Когато стомахът ми взе да ръмжи, тя ме изненада и разкри пред погледа ми един хамбургер "бит мак".
- С големи картофки е - каза. - И ягодов шейк.
- Ти ядеш такива неща?
- Веднъж месечно. Държи ме във форма. Понякога онова, което знаем за другите, ни е малко в
повече. Значи тя е купила тези неща за обяд и ги е донесла в колата, докато аз се свързвах по радиото с другите от екипа.
- Харесваш ли Тексас? - запитах.
- Не особено.
- Добре. Така ще отидеш с необходимото настроение. Преместили са Негова мургавост там, за да се кондиционира.
- Да се кондиционира? Що за шибана дума е това?
- Представа нямам. Сигурно кондиционират въздуха. Да изпратя ли Дани с тебе?
- Да ме наглежда?
- Да помогне с кондиционирането.
Трейс ме погледна. По брадичката й се стичаше сос -много привлекателно.
- Ще се справя.
- Трябва да си готова за утре - казах.
- А какво става с Дани и неговото дете? - запита ме тя.
- Какво с кого?
- Той чезне по някаква отдавна загубена дъщеря или нещо подобно. Иска да се срещнат.
- А на мен ми се стори, че даже не е сигурен дали тя наистина му е дъщеря.
- Е, сега е сигурен.
Започнах да смилам тази информация заедно с бургера. И двете бяха сурови, но пък аз обичам месото точно така - сурово и кърваво. Като се нахраних, излязох от колата и отидох до една телефонна будка. Свързах се с Док, който спря да ми скимти за отложеното си посещение на Версайския дворец колкото да обясни как французите не били особено благодарни, че Безхаберното бюро за разследвания е нападнало преди още оръжието да е стигнало във Франция.
- Смятат, че това било, за да защитят някакъв американец - обясни Док.
- Или някой, който участва в операция за контрабанда - отвърнах. - А ДНК пробата, която Дани изпрати, пристигна ли? Може на агента да му се е сторило, че е разкрит, и затова е вдигнал гълъбите. Това би обяснило защо очистиха онези двамата.
- Оказва се, че нямат проба, с която да сверят нашата. Не знам дали са сбъркали, или просто не вземат такива проби. И двете неща са възможни.
Франсетата издирваха сестрата на Пиер, но не знаеха със сигурност къде живее. Ако могат да вземат проба от нея, щяха да получат достатъчно близка идентификация при сравнение с пробата от Дани. И да, пакетът беше пристигнал.
Док имаше още вести - ФБР решили да се намесят по-агресивно в случая. "Делегация на високо ниво" пътувала към Париж, за да сравни записките си относно оръжието и да се възторгне пред Айфеловата кула.
- Ако са достатъчно противни, французите може да ги хвърлят от нея - добави той с надежда.
- Според теб какво са изтъргували за оръжието?
- Не знам. Газът все още липсва.
- Възможно е. Но ако не са изтъргували него?
- Ами всичко друго. Французите продължават да внасят цветя, сякаш в това има много пари. А като говорим за евро, да знаеш, че опитват да проследят няколко банкови сметки. Но се губят в Австрия. Пред тамошните банкови закони швейцарците изглеждат самохвалковци. Франсетата смятат, че парите се внасят в брой или пък някак си се разпределят чрез кредитни карти или кредитни линии. Изглежда, системата е доста заплетена.
Доста заплетено беше и всичко останало. Докато ме нямаше, се установило, че двамата, които ФБР уби, са босненски емигранти в Америка с изтекли отпреди шест месеца туристически визи. Очевидно толкова са се забавлявали, че са загубили ориентация за времето. Полицията в щат Ню Джърси и Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви също се наели със следствието и така Дани узна от тях, че онзи, който подшушнал всичко на ФБР, се бил обадил направо на Мераклията. Решихме, че това е доста важно, докато не открихме, че номерата на служебния, домашния и мобилния му телефон са публикувани в интернет страница със свободен достъп. Предполагам, искал е терористите да могат да му се обадят, ако решат да се предадат.
Според източниците на Дани ФБР нямали никаква идея какво става с тези босненски и френски връзки.
За съжаление не само те не знаеха това. И по тази причина изчаквахме. През този следобед не се случи нищо. И през нощта. И следващата сутрин. Аз оставих групата към десет часа, за да ида във Вашингтон, като планирах да се върна навреме за следващата смяна в осем.
13
Вирусът на Агенцията за национална сигурност, за който Шунта каза, че приличал по-скоро на троянски кон, дублиращ пощенски дилижанс и който вкарахме в банката, осигури информация за мисия, финансирана от външна група. В съобщенията имаше адреси на интернет страници с информация за различни пристанища, както и номера на една кредитна карта, а също и за охраната. Кредитната карта била ползвана само три дни, като през всеки от тях били изтеглени по петстотин долара - лимита за тази карта. Парите били теглени в Балтимор. Собственикът на сметката - един пенсиониран учител - живеел във Уайоминг. Оказа се, че е жертва на присвояване на личността, но за всеки случай го държали под наблюдение. Наблюдавали и сметката.
- Накратко, смятаме, че целта им е да се докопат до пристанище за внос на природен газ - обясни Кокс, като ми изложи ситуацията в кабинета си с обичайното сервилничене.
- Искам да ми обясниш и надълго, и накратко - казах. - И по всички други начини.
Кокс изгледа Шунта, когото водех за технически консултант, и запита за правомощията му.
- Има право да ползва секретна информация - отговорих. - И лично гарантирам за него.
- Това е много секретно, Дик. Много.
- И Шунта трябва да го чуе.
След известно суетене и потене Кокс ни каза всичко, което очевидно знаеше, но ако си говорим откровено, то не се оказа много. Агенцията за национална сигурност открила кораб на име "Херцогът на метана" - кълна се в Бога, че това му е името, - който тръгнал от Алжир за "Коув пойнт" в Мериленд, където трябвало да пристигне след три дни. Каза ни и за някаква интернет страница с японски
дракони - от разузнаването сметнали, че това ще е някакъв шифър за нападение с огън.
Очевидно разузнаването работи с хора на тридесетгодишна възраст и по-млади. "Дракон" е името на противотанковата управляема ракета М-47, която се използваше в армията в началото на 70-те години и все още се среща в подобрен вариант. Най-последният вариант има обхват над хиляда и петстотин метра, управлява се с кабел и може да пробие броня дебела до половин метър. Не е известна с особена точност, но пък и цистерните с втечнен природен газ са доста големи.
- Може ли такава ракета да унищожи танкер с газ? -запита Кокс, след като обясних горното.
- Не знам. Ракетата би трябвало да премине през външен резервоар или през корпуса, преди да влезе в товарния отсек. Там пък има вакуумирани секции и изолация често пъти до половин метър. Наподобяват донякъде термоси. Газът е доста студен, но ако го удариш както трябва, сигурно ще гръмне. Може би Бреговата охрана знае повече.
Кокс се намръщи, а после май си спомни, че Бреговата охрана е към неговата служба. Хвана телефона и бясно взе да натиска бутоните. След няколко минути от дълбоките недра на бюрокрацията изникнаха двама лейтенанти, които мигаха с очи като къртици, озовали се внезапно на горната земя. Обясних им най-общо ситуацията, след това се облегнах да слушам как обсъждат помежду си въпроса. Знанията и опитът им могат да се резюмират в едно изречение, което, ако се очисти от бюрократични думи и се преведе на английски език, е еквивалентно на израза "не знам".
Никой от двамата не беше специалист по танкерите за втечнен природен газ, оръжията или пък опасните ситуации, въпреки че според организационната схема на Кокс те трябваше да разбират и от трите неща. В края на краищата успях да намеря истински специалист. Бреговата охрана беше мислила доста по проблема с танкерите по принцип, но повечето от изследванията им се занимаваха с откази на конструкцията и сблъсквания. От години се оплак
вали, че имат нужда от повече инспектори за проверки по тези въпроси.
А за изстрелване на ракета по танкера? Никой не беше мислил по този въпрос.
- Смятам, че предвид количеството изолация и конструкцията на танкерите малка ракета като тази, която описахте, едва ли ще разкъса резервоара, или поне не с един изстрел - каза моят специалист. - Правят ги да издържат на доста силни удари.
- Би ли заложил живота си на това? - попитах. Онзи не отговори. И този отговор стигаше.
Знам малко за танкерите и пристанищата за газ и имах щастието да изкажа някои свои мисли за сигурността в "Коув пойнт", щат Мериленд - най-голямото пристанище за втечнен природен газ в страната. Ако си спомняте какво сте учили по химия в гимназията, ще знаете, че газът се втечнява, когато се охлади. Това важи и за Н20, и за природния газ. Един от триковете при превоз на природен газ е да охлаждаш резервоара - правиш ли го, горивото е лесно за манипулиране, почти като мазута. Хората, които работят на големите танкери, са съсипали доста моливи и изтрили доста гумички, но са измислили ефективна и изненадващо безопасна система.
Разбира се, става дума за природен газ и ако с него не се работи правилно, нещата могат да станат грозни. Разлейте го върху вода и ще получите газов облак. Голям облак - от една миля до петдесет мили широк, зависи колко ще изтече. Според учените е по-малко вероятно такъв облак да избухне, отколкото същият облак от петрол и това ме успокоява толкова, че спя спокойно. Бреговата охрана е провела различни изпитания, от които е установено, че една малка експлозия вероятно не може да взриви облака газ. Само би възникнало огромно огнено кълбо.
Та както казах, много се успокоявам. Особено след като учените имат нова теория напоследък, според която в края на краищата газът може да избухне при подходящи условия.
Дори ако втечненият газ не каже бум и не изпепели земята и небето в радиус от петдесет мили, психологическата травма от подобно "събитие" би била огромна. Веро-
ятно в момента не се замисляте особено много за черната тръба, която преминава през мазето и отива до сушилнята за дрехи. Но ако видите на запис как пламъците от някой танкер огряват нощното небе, май отношението ви ще се промени. И колкото експерти да ви убеждават какъв голям "късмет" сте извадили, че огънят всъщност е от природен газ, а не от нефтен продукт, едва ли ще гледате спокойно бялата газова бутилка под барбекюто на верандата.
Корабите, които превозват втечнен природен газ, са огромни. Строят ги по няколко начина, но по принцип приличат на танкери за нефт, като на предната палуба имат клиновиден купол или редица тлъсти топки като за украса на коледна елха. Куполът покрива няколко двойно облицовани и изолирани резервоара, а играчките представят един малко по-различен подход със същия резултат - поддържат газа студен и под необходимото налягане, за да не реши да премине в газообразно състояние.
Въоръжен с тази информация, Кокс постъпи като всеки бюрократ, усетил проблем. Сформира комисия, официално наречена "Работна група", която трябваше да координира мерките за защита. Бреговата охрана, Военноморските сили, пристанищните и местните полицейски власти участваха в тази група, която вече се беше срещала два пъти и възнамеряваше да се събере на видеоконференция и днес следобед. До момента бележеха фантастичен напредък. Сред задачите им имаше задача за изготвяне на задача и предприемане на действия за сформиране на няколко подкомисии.
Въпреки че сам беше осигурил информацията и събрал различните съперничещи си органи, Кокс по силата на бюрократичните правила за първенство си оставаше един от низшите играчи в Групата на екипа за работа по защита на танкерите за превоз на втечнен природен газ/временна. И една рядкост за бюрократа - той май наистина разбираше какво става и предложи да представим моите идеи за засилване на охраната на човека от Бреговата охрана, който участваше в групата - един вицеадмирал. Кокс искаше и аз с моята весела банда да играем патрул и да се стрелкаме натамнасам из пристанището в надуваеми лодки "Зодиак".
Не се ангажирах с роля, каквато и да е тя, но се съгласих да говоря с адмирала. Кокс се обади, а после ми даде телефонната слушалка. Оказа се, че разговарям с началникщаба на адмирала в Портсмут - един капитан с дразнещия навик да казва "разбира се" след всяко произнесено от мен изречение. Вече били разбрали, че екипажите са слабото звено и освен че щели да изпращат катери и може би кораби на Военноморските сили да ескортират всеки танкер за природен газ, който наближава пристанището, се предвиждали и групи с технически специалисти, които да се качват на борда на танкерите. Това звучеше добре, но истинският тест си оставаше изпълнението на практика. Аз му казах някои неща за организацията тук, на брега. Той не попита дали искам да се включа във видеоконференцията и аз не се самопредложих.
След като оставих слушалката, опитах да измъкна още информация от Кокс за операцията, която той и момчетата от АНС бяха успели да разкрият, за да потърся някаква връзка със Сянката. Бях сигурен, че има нещо, но думите на Кокс не потвърдиха убеждението ми, а и не ми дадоха никаква реална информация. Агенция Несъществуваща прикрива всичките си действия под черна аура. Тя никога не е била въвличана в обществени скандали както Християните в действие, а фактът, че могат да вадят информация от нищото, им придава известна труднопробиваема мистичност. Тази мистичност е един от основните им продукти и доста усилено работят, за да я поддържат.
Пробвал бях няколко пъти да се свържа с Джордж Борланд и направих още един опит, когато двамата с Шунта излязохме от кабинета. Взех назаем осигурен срещу подслушване телефон - всъщност кабинета, в който той се намираше, и се обадих на един номер, който имах от друг служител на Агенцията за национална сигурност. Отговори дрезгав глас, но не с "ало" или "да?", а с думите:
- Откъде намери този номер?
Който и да отговори от другия край на линията, защото не съм сигурен, че бе Борланд, а не просто някой, който работи в тази част на агенцията, тресна слушалката, преди да успея да си отворя устата. Когато се обадих повторно, номерът вече не работеше.
Тъкмо връщах слушалката на мястото й, когато звънна джиесемът ми.
- Тръгват - обади се Трейс.
- Идвам.
Двамата с Шунта бяхме дошли във Вашингтон на борда на хеликоптер "Джейхок НН-60" на Бреговата охрана. Той ми беше осигурен щедро от командира на въздушното крило на първи район на Бреговата охрана, който очевидно се намираше под заблудата, че самият Рич Армстед е поръчал хеликоптера. Не знам откъде му беше дошло това в главата - сигурно заради съобщението по електронната поща, дошло, или сякаш дошло, от кабинета му. НН-60 са за Бреговата охрана като хеликоптерите "Блекхок", които сега са така многобройни, както "Хюи" във Виетнам. Те са чудесни, универсални машини, но с максималната им скорост от сто деветдесет и три възла не можеше да стигна до Ню Йорк с желаната от мен бързина.
Затова имах резервен план.
Двамата часови се изпънаха в стойка "мирно", когато аз и Шунта се приближихме по асфалта. Зад тях се намираше един HU-25A - той е сред малкото френски продукти за износ, които не са напитки и си струват парите. Официално наречен "Пазителят", HU-25A всъщност е модифициран вариант на "Фолкън 20G" на фирма "Дасо". Тези самолети са два пъти по-бързи от "Джейхок" и стигат два пъти по-далече от него.
Този очакваше важна персона от Бреговата охрана. Часовите стояха мирно, докато двамата с Шунта припкахме към машината. Метнахме се на борда и се насочихме към кабината на пилота.
- Няма пилот - отбеляза Шунта.
- Да. Много жалко - отговорих.
- Не мисля, че трябва да го чакаме, а?
- Според мен самият той не би желал това. Шунта хвана лоста и след най-бързата предполетна
подготовка на света се отделихме от земята и се понесохме към Ню Йорк. Този HU-25A нямаше сателитна комуникационна връзка и след няколко опита да намеря честота, която да ни свърже с Дани, се отказах и измъкнах мо-
билния си телефон. Ако той е объркал уредите в кабината, Шунта не ми го каза. Дани вдигна на второто позвъняване.
- На шосето сме и караме в северна посока - обясни
той.
Доколкото виждаше, в камиона имало само шофьор без охрана и никой не го следял. Ние разполагахме с три автомобила за тази операция, без да броим екипажа на Капел, който следеше моите хора. Екипът щурмоваци от Агенцията за алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия се събираше в Тетерборо - малко летище в северната част на щат Ню Джърси, избрано, защото в него се работеше по-лесно, отколкото в големите летища. Техният хеликоптер чакаше зареден с гориво и щеше да излети до пет минути.
- Ние сме на двадесет минути път от Тетерборо -каза Шунта, като даваше газ. - Ако всичко мине добре, можем да кацнем и да се качим на другия хеликоптер.
Аз измъкнах една карта, за да се ориентирам. Шосе "Джърси", известно още като Междущатско шосе 95, преминава през целия щат, като пресича река Хъдсън при моста "Джордж Вашингтон". Шосето продължава през града и влиза в Уесчестър, а после преминава в Кънектикът. Имаше стотици, дори хиляди посоки, по които можеше да тръгне онзи.
- Мамка му - изруга Дани. - Тоя кара към тунела "Линкълн".
- Затвори тунела - наредих, като с тези си думи съсипах следобеда и вечерта на хиляди хора, които щяха да закъсат в създалото се задръстване. Десет минути по-късно, след като щатската полиция потвърди на Дани, че тунелът е затворен, камионът се отклони от шосето и тръгна на запад. Следващия път, когато Дани се обади, камионът вървеше на север по шосе 17 в северната част на щат Ню Джърси. Заобиколил беше основните артерии, които водят към град Ню Йорк, но и сега се движеше сред доста населен район. Не изглеждаше по-различен от хилядите други влекачи, които се движат всеки ден по натоварените шосета.
- Що не кацнем на летище "Стюарт"? - предложи
Шунта, като погледна към картата. - Хеликоптерът с екипа за специални действия ще ни чака там.
Той направи необходимите корекции в курса, а аз се върнах към картата. Летището се намираше на тридесет или четиридесет мили северно от границата на щат Ню Джърси, близо до река Хъдсън, в град Нюбърг, щат Ню Йорк. Хеликоптерът на Агенцията за алкохола, тютюна и оръжията се свърза с нас и казаха, че могат да ни посрещнат на летището.
Жалко само, че шофьорът на камиона не беше информиран за мисията.
- Тръгна на изток, по 87-о шосе през щат Ню Йорк - обади се Дани след няколко минути. - Кара към моста "Тапан зи".
Отново се надвесих над картата. Междущатско шосе 87 пресичаше реката при град Тапан зи и завиваше обратно към Ню Йорк. Но шосе 287 го свързваше с щат Кънектикът, а оттам с останалата част на Нова Англия и Канада. Можехме да кацнем в летището на окръг Уестчестър и там да се срещнем с другия хеликоптер. Но преди да успея да уредя тази нова среща, Дани се обади с поредната промяна в посоката. Камионът тръгнал по местни пътища, върнал се отново на междущатското шосе и сега слизал към голям търговски център на име "Палисейдс" в окръг Рокланд.
- Карам три коли след него - обади се Дани. - Влиза в пазарния център.
"Палисейдс център" е голям и се намира посред окръг Рокланд. Ако отидете там в три часа в четвъртък, няма да намерите място за паркиране.
- Дик, ако онзи носи със себе си кутии с иприт, пазарът е идеална цел - каза Дани. - Завива отзад.
- Изпрати някой да ме вземе, ако онзи тръгне пак -наредих на Дани. - Аз ще пристигна за пет минути.
- Време е за план "Б" - информирах Шунта. Когато Бреговата охрана купи тази марка самолети,
им направи промени за няколко милиона долара. Промените включваха люкове в пода, през които може да се пуска оборудване и други материали с парашут за закъсали кораби. Отворът е четиридесет на петдесет сантиметра. А
за да ви стане по-ясно колко малки са тези отвори, ще ви кажа, че ги слагат в прохода между седалките, което си е тясно, особено ако си с парашут на гърба. На излизане се заклещих и всеки с камера би се забавлявал много добре, защото вероятно отдолу изглеждаше, че машината има два крака. Успях да се оттласна малко вляво и точно когато се отклещих, самолетът отскочи рязко надясно. Подът му, или може би ръбът на люка, ме фрасна силно по шлема, та ми трябваха няколко секунди да се ориентирам, докато се намирах в състояние, описано най-добре като свободно падане. Когато отворих парашута, Дани беше успял да блокира камиона в далечния край на търговския център, близо до кината. Виждах поток от хора, който излизаше от другите страни на сградата, и вероятно ако не носех шлем, можех да чуя и писъците им.
На хоризонта от лявата ми страна се появи черна буболечка. Реших, че е хеликоптерът на екипа за специални действия. Под стъпалата си виждах Дани и един от стрелците до ъгъла на сградата, но останалите не се виждаха. Сигурно бяха в трафика, който се точеше като змия към шосето.
Аз насочих парашута за кацане върху покрива на сградата близо до камиона. Докато го правех, видях как вратата на камиона се отваря и от него скочи шофьорът. Държеше нещо в ръцете си.
Не, не беше чадър.
Оръжието - оказа се AR-15 - подскочи, когато шофьорът стреля срещу Дани. В този момент аз се намирах на около 25 метра от земята. Вероятно ако имах повече време за мислене, щях да остана точно на курса си и да кацна безопасно от другата страна на камиона. Но вече бях обзет от идеята за действие, а не за размисъл. Рязко дръпнах въжето за управление и смених курса.
Шофьорът понечи да се извърти към мен, когато се намирах на около три метра от него, и това ми даде по-добра възможност да го ритна в лицето. Той падна по гръб и оръжието му отхвръкна встрани. Когато се освободих от ремъците на парашута, Дани вече стоеше над шофьора с автомат в ръка.
Ухилен, ми каза:
- Добре направи, че кацна тук.
После отиде до кабината.
- Видях го да си играе с това нещо - обясни той, като протегна ръка навътре. - Иначе нямаше да го нападаме.
Той вдигна един противогаз.
Хората от Агенцията за тютюна, алкохола и оръжието се разгърнаха зад нас. Техният хеликоптер и моето пристигане привлякоха доста внимание. Казах на Шон да опита да овладее ситуацията, но вече беше плъзнал слухът, че при задния вход на търговския център има въоръжени мъже. Тълпите ни осигуриха доста свободно място без никакви проблеми - паникьосаха се, юрнаха надалеч от нас. По-късно научих, че и хората от охраната се чупили. За десет долара на час и почивен ден във вторник не си струваше да рискуват главите си, когато се разлетят лайната.
Ние не видяхме много от екшъна вътре. До един се намирахме в задния край на сградата, а хеликоптерът стоеше на настланата с чакъл площадка, до камиона. Не виждахме хората, които се изнизваха от изходите в другия край. Знаехме само, че местните ченгета и екип за действие с опасни материали от окръжната полиция идват насам. Двамата с Дани решихме, че докато чакаме, можем да интервюираме шофьора.
Първо трябваше да го събудим. Понеже нямаше вода наблизо, Дани реши, че всяка течност би свършила работа, и тъй като носеше две десетлитрови туби с бензин за резерв, докато следи камиона, реши да ги използва. Сигурен съм, че Американската асоциация на лекарите не би одобрила този метод, но бензинът разбуди шофьора.
- Започвай да говориш - каза Дани със запалка в ръка.
Вместо това обаче онзи се разплака. Сълзите му не предизвикаха съчувствие.
- Кой си ти, дяволите да те вземат? - запитах. Той отговори нещо на неразбираем за мен език.
- Кой си ти? - запитах отново.
- На английски - добави Дани.
- Серив Доглебаш.
- Какво правиш с този камион? - запитах.
- Карам го дотук.
- Я, наистина ли? Защо опита да застреляш Дани?
Серив не отговори. Дани натисна палец и от запалката се появи пламъче. Като се има предвид смрадта от Серив, се изненадвам, че не избухна в пламъци.
- Вие щяхте да ме застреляте - издърдори на висок глас той. От акцента му не се разбираше какво говори, но той посочи към ъгъла на сградата.
- Какво правеше с противогаза? - запитах.
Отново заговори на родния си език, като произнасяше думите бързо. И досега не знам какво говореше и на какъв език, макар тогава да си помислих, че е сърбохърватски. Той изглеждаше сякаш е от тази част на света -дундест и мургав. Зле облечен и небръснат, вмирисан на бензин, той правеше опити да се отдалечи от пламъка на запалката на Дани, но опря в бордюра.
Шон се върна и ни каза какво става в търговския център. "Хаос" не е дума, която е част от речника му, но това описваше. Казах му да вземе няколко души от Агенцията за тютюн, алкохол и оръжие и да опита да успокои нещата, поне достатъчно, за да могат полицаите да преминат. В този момент истински съжалих, че изпратих Трейс в Тексас и Тифани във Франция. И двете можеха да спрат движението за секунда.
Дани продължи да размахва запалката пред шофьора, но измъкна само неконтролируеми хълцания.
- Доста го е страх да не се изпържи - обади се Дани. -Дали не ни казва нещо на сръбски или какъвто му е езикът?
Измъкнах джиесема с намерение да се обадя на Карен и да я накарам да осигури преводач. Но я нямаше на бюрото и не отговаряше на мобилния си телефон.
- Май трябва да запишем на магнетофон какво ни говори - предложи Дани. - Докато още го е страх.
Накарах го да обещае, че няма да го опече като прасе, преди да се върна, и изтичах в сградата. Надолу вдясно имаше голям магазин за електроника. Тъкмо реших да ида в него, когато в края на коридора нещо проблесна.
Ако щете смятайте, че става въпрос за тик, но още преди очите и мозъкът ми да обработят искрата, вече се бях хвърлил по корем на пода.
Стрелбата по мен ми влияе точно така, особено ако е от автомат МР-5.
14
За щастие онзи с автомата не го биваше особено. Защото, като се проснах на пода, не се озовах съвсем близо до магазина или до друга някаква форма на прикритие, а това можеше да свърши много зле. Успях да се примъкна напред и да се изтърколя в магазина, като съборих една витрина с японски роботи, които се разсипаха по пода и се загърчиха, сякаш по тях са стреляли.
Ето ви съвет за пазаруване, който няма да чуете на никое друго място: ако ще ви стрелят в търговски център, потърсете някой с магазин за оръжие. Освен това, когато стрелят по вас, се постарайте да сте точно пред тоя магазин.
Дватри робота тръгнаха към коридора с чуруликане и бипкане, докато приятелчето там изпразваше пълнителя. Тези дребосъци имаха сензори за звук и нали са японски и не знаеха друго, смело вървяха срещу оръжието като самураи. Появата на малката армия раздразни стрелеца, който продължи да гърми, докато остана без патрони.
Грешка.
Извъртях се, както си клечах до вратата, и изстрелях три куршума от пистолета си надолу по коридора. Нито един не улучи стрелеца, който се шмугна в някакъв магазин. Аз тръгнах внимателно към него, по-близо до ъгъла, иззад който стреляше, когато забелязах движеща се сянка на другата стена. Шмугнах се обратно в магазина за електроника в мига, в който втори автомат се обади откъм магазина за бельо "Виктория стрийт" четири врати по-надолу. Нищо не може да направи деня по-интересен от някое танго-фетишист по дамските гащички.
Близо до входа на магазина имаше видеокамера на триножник и когато вдигнах поглед към стената с телевизори отдясно, видях лицето си на половината от тях. И по-добре съм изглеждал. Помислих да използвам камерата, за да наблюдавам какво става надолу в коридора, и дори
станах, за да я бутна към вратата. Но шнурът й вече беше опънат докрай. Докато се суетях до нея, ми дойде друга идея, предимно от отчаяние. Камерата беше от онези, малките цифрови машинки, които поддържат стоп кадър. Поиграх си с копчетата - за щастие камерата приличаше на модел, който си купих преди няколко месеца - и върнах на екраните лицето си. Натиснах бутона за спиране на кадъра и voila- ето ме на живо... или не, на плейбек?
Насочих обектива на камерата към стената. После се скрих назад в магазина. Роботите все още се гърчеха по пода пред магазина и мърмореха. Чух, или ми се стори, че чувам, някой от стрелците да рита единия робот и да ругае. След това видях горната част на нисък силует до входа. От мястото си той можеше да зърне телевизора с моя милост на екрана. След секунда двама се появиха пред магазина, стиснали пръсти върху спусъците на хубавите си автомати, с цеви, насочени натам, където сочеше и камерата.
Първият ми куршум улучи онзи отдясно в слепоочието. Втория вкарах в тила му. Третият ми изстрел улучи второто танго в гърлото - може би бях изморен, но четвъртият и петият ми куршум отвориха още две дупки в лицето му. Докато се изправях, забелязах миникасетофон в пластмасова опаковка на витрина от дясната ми страна. Поколебах се за секунда - оказа се, че това е секундата, която спаси живота ми. Защото, като тръгнах към входа на магазина, коридорът избухна.
Няма значение на колко експлозии сте свидетели лично и отблизо, защото следващата винаги е най-страшната. Освен, разбира се, ако не сте я нагласили вие.
С тези двамата имаше и трети човек. Той носеше завързани към тялото си пластични експлозиви и ги детонира в мига, в който набра кураж, след като видя другарите си да умират. От експлозията стъклата на всички магазини в коридора от тази страна на търговския център гръмнаха, а след това паднаха и няколко гипсокартонени сте
ни. Ударната вълна събори и мен и ме посипа с прах, мръсотия и отломки. Половината телевизори избухнаха.
Когато най-после се измъкнах в коридора, Дани и няколко души от специалната група вече бяха влезли в магазина. Освен другите парчетии коридорът бе разкрасен и от парчета от тялото на самоубиеца. Експлозията беше натрошила много от гипсокартонените и стъклени стени на коридора и във въздуха се носеше фин гипсов прах.
- Ето ти касетофон - казах на Дани, като му подадох опаковката. - С батерии и всичко необходимо.
Шофьорът се оказа американски гражданин от сръбско потекло. Беше мюсюлманин, което не е незаконно. По професия си беше шофьор с право да управлява камиони, което също не е незаконно. Живееше в апартамент под наем в малък град нагоре по реката на име Бийкън - в подобни места ходят плъховете, когато искат да го карат бедняшката. Също не е незаконно. Но не и автоматът. Както и петте кутии с иприт в товарния контейнер и пластичният експлозив "Семтекс" в щайгата зад седалката на влекача.
Смешниците в пазарния център бяха по-трудно разпознаваеми. Единият декорираше целия коридор. Другите двама нямаха документи, а проверката на пръстовите им отпечатъци и лица - доста пострадали от експлозията на другаря им - не би довела доникъде. Носеха нови дънки "Левис", маратонки "Найки" и тениски с надпис "Полиция на Ню Йорк". Който ги е обличал, е имал чувство за хумор.
Дали това не е Сянката? Усещах, че е някъде наблизо, макар да остана незабележим за моите момчета. Всеки хеликоптер, всяко изскърцване на гуми или пък дори всеки мотоциклет ме караха да обръщам глава. Хвани някой за топките и не го пускай, докато му потече пот, и няма да може да се успокои дори за да се изпикае - точно тази тактика използваше Чарли* в джунглите. От тридесетина години насам тази тактика бях възприел и аз. Сянката се опитваше да я използва и да ме обърка.
Да ти го начукам, задник.
---
* Жаргонно наименование за виетнамците по време на войната със САЩ. - Б. пр.

- Аз си мислех, че Сянката е онзи, дето Трейс го залови в града - каза Дани, докато се отдалечавахме, за да направим път на криминалистите от полицията. - Но щом тези още получават заповеди...
- Не сме хванали Сянката. Твърде добър е. Колкото
мен.
- Досега не съм те чувал да си признаваш подобно нещо.
- Много хора са добри колкото мен. Просто нямат толкова свестни момчета до себе си.
- Може би е тъпакът, който се взриви - предположи Дани.
Знаех, че не е така - не беше в стила на Сянката, освен ако не е в ръчичките ми, но не си направих труда да отговарям. Телефонът ми - нов и обявен от Шунта и неговите консултанти за чист - звънна към половин час по-късно, след като приключих с огледа на товарния контейнер в ремаркето.
- Слава богу, добре си - каза Карен, когато отговорих.
- Добре съм. Ти как разбра какво е станало?
- Не съм - отговори тя. - Но току-що получих факс. Има твоя снимка, направена през оптичен мерник на пушка. Изглежда, си в нещо като магазин, на телевизионен екран.
В случай че се интересувате, ще ви кажа, че се изпиках съвсем спокойно, когато след малко отидох в кенефа.
Щатските полицаи с помощта на ударния отряд на Агенцията за тютюн, алкохол и оръжие, както и охраната претърсиха целия търговски център и околните имоти, без да намерят нищо или никой, когото да свържат с терористите. И все пак живият шофьор и мъртвите тела представляваха потенциална информационна съкровищница. Всеки искаше шофьора - Агенцията за тютюн, алкохол и оръжие, щатската полиция, митницата, хазната, ФБР, ЦРУ и ние. По дяволите, сигурно и Ай Би Ем биха го искали. Полицаите имаха база наблизо, където можеха да го задържат и разпитват. А по-хубавото беше, че имат достъп до някои професори от град Ню Иирк, които можеха да
превеждат сърбохърватски, ако това е езикът, който онзи говореше. Но за мен нещата се объркаха с пристигането на ФБР начело с Мераклията. Бойците, подпомагани от Дани, се измъкнаха през изход номер едно, докато Федералите Без Разум влязоха през вход номер две. Аз и Мераклията се превръщахме в стари приятели и той ми се зарадва толкова силно, че се разкрещя и разпищя още преди колата му да е спряла.
- Какво правиш тук, дяволите да те вземат, Марчинко? Какъв е онзи камион? Какво става, по дяволите?
- В магазина вътре имат промоция за самоубийци с бомби - отговорих. - Предполагам, че са възнамерявали да заключат вратите и да пуснат газ, та всички да изпаднат в паника. След това самоубиецът с бомбата щеше да се самовзриви посред магазина. Това е само предположение. Не ми се сториха много умни, затова може да са решили да го направят в обратен ред.
Мераклията промърмори нещо, което включваше многобройни нецензурни думи, и се отдалечи. Джон Едгар Хувър* би го уволнил на мига с голяма гордост.
След като знаех, че Сянката е някъде наоколо, казах на хората си да идат във вила "Свирепия", където да се срещнем утре следобед за физическа подготовка и нов план. Шунта беше кацнал на летище "Стюарт" и трябваше да върне самолета в град Вашингтон, което му казах да направи без мен. После се обадих на Дани в полицейската база - шофьорът не говорил много, а онова, което казвал, си оставало неразбираемо дори и за преводачите - и си тръгнах сам. Гледах да е съвсем очевидно, че нямам охрана или компания. Карах взетата под наем кола така бавно, че дори старите лелки ме изпреварваха. Към седем спрях за вечеря в едно заведение. Седнах в сепаре в края на ресторанта, заобиколен от празни маси. В десет часа някъде в Пенсилвания спрях в евтин хотел, взех си стая и оставих лампата включена.
Всеки, който иска, можеше да ме застреля през пердетата. Ако се целят добре, куршумът щеше да мине право през ризата ми и да попадне във възглавницата, която
бях облякъл в нея.
---
* Джон Едгар Хувър (1895-1972), директор на Федералното бюро за разследване в продължение на 48 години. - Б. пр.
 И щях да го забележа от покрива отсреща, където се криех. Никой не дойде.
Вила "Свирепия" ми се стори много приятна, когато пристигнах следващия ден. Къщата изглеждаше комфортна. Карен, в копринена риза и строга пола, беше още по-приятна. Притегли ме към себе си и обви раменете ми с ръце. Оттеглихме се в моята стая, за да си припомним контурите на телата си. Когато се появихме след два часа, къщата вече беше пълна с членове на екипа. Док и Тифани се бяха върнали от Франция предишната вечер и дойдоха въоръжени със сувенири от червено вино и зачервени очи от недоспиването в самолета. Дани се мръщеше като полицай. Шон изглеждаше, сякаш е прекарал нощта в изучаване на гримасите на Дани и в усъвършенстване на своите. Хълк си беше Хълк и си пиеше бирата тихо. Шунта седеше на дивана и си говореше на компютърски език, а по-новите стрелци ни наблюдаваха тихо и предпазливо, както подобава на новаците. Отсъстваше само Трейс, която все още се намираше в Тексас, за да измъкне информация от Негова мургавост. След като всички разбраха какво стана по време на вчерашното приключение, описах ситуацията в пристанището за природен газ.
- Помолиха ме да бродя из района като човеккуче -обясних. - Мярка за сигурност, която не знам колко ще свърши работа. Но ще ми даде по-добра възможност да намеря приятеля си Сянката. Напоследък е доста близо до мен.
Сложих изпратената по факса моя снимка на масата, за да я видят всички. Сянката беше направил снимка на един от телевизорите. Сега се досещах къде е стоял. Ако беше там и когато гръмна бомбата, щеше да е разкъсан и разлепен по коридора точно както самоубиеца. Пропуснал го е за не повече от минута.
- Според мен той е самоубиецът - каза Дани.
- Вероятно го познава - отговорих. - Не мисля, че той е Сянката. Щеше да направи така, че да се срещнем.
- От магазина не излезе никой - каза Шон. Изтъкнах, че след експлозията там дойдоха доста хора - охрана, доброволци пожарникари, клиенти, неуспели
да излязат заради задръстването и върнали се от любопитство или от искрено желание да помогнат. Проверих1 ме някои от тях, но никой не изглеждаше толкова безобидно, колкото несъмнено би изглеждал хитрец като Сянката.
Като приключих, телефонът звънна. Това трябва да
л беше Сянката с безупречната си точност. Но се оказа, че се обажда Трейс.
- Тука нищо не измъкват от него, Дик - оплака се тя. - И е адски горещо. Четиридесет и три градуса на сянка.
Оставих я няколко минути да се оплаква, след което й казах да се прибира, ако иска.
- Добре - отвърна тя. - Защото се обаждам от летището.
Типично за Трейс. Нетипично беше обаче това, което
 каза:
- Искам да си пазиш задника следващите няколко
дни, Дик. Имах странен сън за теб и койоти. NoI - Откога сънуваш?
- Това е сериозно. Койотите ходеха на два крака зад теб и чакаха да паднеш.
- Добре, ако видя такива койоти, ще ти се обадя.
* Вътре Док и Дани започнаха да изготвят план за патрулиране из пристанището за природен газ и в същото време за търсене на Сянката, който представляваше мечи капан с мен за стръв. Идеята им изискваше да взема лодка, с която да отида до танкера за газ, да плавам малко заедно с него, а после да се върна към някоя безлюдна част на пристанището, където би било лесно да ми направят засада. Номерът беше да намерим мястото, в което лесно да направим засада на онзи, дето правеше засада на мен. - Не ми е ясно само - обади се Док - дали Сянката
 не е някой, дето само иска да те очисти, или ръководи и, другите операции.
 - Би трябвало да ги води. Бил е в магазина - отвърна Дани.
- Не е непременно така. Може друг да е направил снимката.
- Да. Не искам да кажа, че той лично е присъствал -
отговори Дани. - Но е получил снимката от човек в търговския център. Това значи, че той е шефът на операцията.
Може би Дани имаше право, но ми се струваше, че нападението в търговския център не прилича на -предишните авантюри на Сянката. Те, изглежда, целяха само да си играят с мен, а не да създават инциденти. Но Дани възрази, че влакът и мостът също щяха да предизвикат инциденти, ако не бяхме се случили там.
- Сянката може да е ядосан, че му объркахме купона - предположи Дани. - В Илинойс ни пораздразни, но иначе спазва собствения си план. Търговският център е бил избран за мишена преди доста време. Първо е трябвало да го намери - да е близо до град Ню Йорк, за да го показват по големите медии, но достатъчно далече, за да му липсва необходимата инфраструктура за овладяване на положението. Видяхте колко време им трябваше на полицаите да дойдат. В града би било различно. Трябвало е да изработят план, да си подредят нещата - това изисква месеци време.
- Съгласен съм, че от доста време трябва да са имали план - обади се Док. - Но не искам да правим прибързани заключения за мястото на Сянката в цялата картина. Възможно е да текат две различни операции. Или пък успоредни операции, които от време на време се пресичат.
Или които по една случайност се пресичат с мен. Френските източници на Док гледаха на терористичните мрежи като на серия отделни пчелни кошери, чиито обитатели се събират доста рядко, но с една цел - обща война срещу Запада. Една или две от тях може да имат различни цели - като например да ми затрудняват живота - и пак да останат част от общия план.
Тифани прибави още подробности от французите, като описа двойка групи, които те разбили в Тур преди няколко месеца. Тангата от двете групи не се познавали помежду си, нито пък знаели подробности за различните мисии, но пък били обучени да ударят едно и също основно училище в един и същи ден, но от различни посоки. Едва в последния момент ги предупредили, че ще участва и друга група. Французите успели да ги изловят минутки преди удара.
Това не е нещо уникално, но Тифани не беше достатъчно голяма, за да го знае. Най-важната съставка в една децентрализирана организация не е комуникацията, както твърдели французите, докато й обяснят теориите си, несъмнено над няколко бутилки вино, нито дори парите или човешката сила. Наличието на умни, пък макар и извратени хора от калибъра на Осама бен Ладен помага, макар да не е от съществено значение. Най-важното е вярата. Трябва да следваш заповедите без съмнение или колебание, дори ако, особено ако, заповедта е да се самоубиеш. Ето защо религията е толкова важна част от уравнението.
В наши дни не е политически правилно да се говори за връзка между религията и тероризма, но иначе човек не може да разбере как действат многобройните фанатични ислямистки групи. Изобщо не твърдя, че всички мюсюлмани са терористи или че религията поражда тероризъм. Ако смятате, че съм тесногръд, кажете ми го, но знайте, че не сте ме слушали внимателно. През Виетнамската война от време на време будистки монаси се самопринасяха в жертва, като се запалваха с бензин, за да докажат убежденията си, а да не споменаваме и желанието да замърсят въздуха. Ако заявим, че религията им има роля в това, ще разберем по-лесно какво правят, мамицата им, без да коментираме самата религия. Същото е и с исляма. Но не дай боже да го споменете.
Опасните терористи не са шибаняци, затънали в бедност дотолкова, че да не могат да се хранят. Бедността е лошо нещо, но не е причината за тероризма независимо от обичайните твърдения на вестниците и телевизията. Наистина опасните терористи - а хората, участвали в събитията от 11 септември са добър пример за това - са хлапетата, вкусили нещо, което им се струва като алтернатива на Бога, заблудили се, после намерили Него като Отговора. Повечето от хората, които споделят религията на тези задници, знаят, че този "Той" не е истинският "Той", но това са намерили. И "Той" им помогнал да проумеят как трябва да функционира вселената. От своя страна те желаят да изпълнят всяко нещо, което "Той" поиска, включително да взривят всичко.
Но защо им трябва да гонят мен? Дали Сянката не се
ядосваше, защото му прецакахме купона, както предположи Дани? Или пък причината е някаква психологическа идиотщина - Големия Тате трябва да бъде убит от Бебчо? Или пък, че представителят на всичко добро в света трябва да бъде победен от представителя на всичко лошо? Да ви го начукам много.
Лично аз обичам простото и очевидното. Със Сянката вероятно се бяхме срещали и преди и той ме искаше сега. Това, че ми навираха в лицето Виетнам, представляваше сигнал или игра за отвличане на вниманието - вие решете кое е. И в двата случая можеше да си го навре отзад, ако си мисли, че ще ме накара да треперя. Щях да му играя по свирката, докато намеря начин да му я навра. И тогава щеше да си плати. А това, както всеки знае, е гадно нещо.
Изготвихме програма за следващите пет дни, която започваше с оглед на пристанището и водите около него в петък, тоест утре. След това се пръснахме - няколко да спят, други да се увеселят по местните увеселителни заведения и трети вкъщи.
А аз отидох да работя. Хората на вицеадмирала, които действаха по въпроса с течния газ, се бяха обаждали няколко пъти, очевидно смятайки, че ще им дам писмен доклад за констатациите си. Може би им се искаше да им дам нещо, което с лекота да могат да захвърлят в кошчето, но аз седнах пред компютъра и с помощта на универсалното смазочно гориво марка "Бомбай" написах един смислен доклад за нещата, от които да се пазят. Карен ме намери приведен над клавиатурата. Взе да разтрива врата и раменете ми, които бяха схванати от работата с клавишите. Добре, че приключих доклада, защото тази нейна терапия изискваше пълното ми внимание.
- Лае Вегас? - промърмори по-късно тя, когато ни се удаде възможност да се отпуснем съвсем.
- Какво Лае Вегас?
- Трябва да ходиш в Лае Вегас за парада в понеделник.
Погледнах я. Мислите ми не включваха Лае Вегас.
- Парада за Деня на независимостта в Лае Вегас -повтори тя. - Ти каза, че мога да дойда.
- Съвсем забравих за това. Мамка му.
Тя се намръщи. Мразя, когато едно красиво лице се мръщи, но в случая нямаше какво да сторя.
- Ние трябва да сме на пристанището. Ще трябва да отложа пътуването.
- О.
- Е, ти иди.
- Не и без теб. Те не искат мен на парада. Обичам Вегас - той е огромен развлекателен парк за
възрастни. Освен това хората там са приятелски настроени и си живеят живота, без да пречат на другите, което напълно съответства на моите виждания. Искате да построите египетските пирамиди на един хвърлей камък от шосето и да ги напълните с машини за залагания? Ами идете във Вегас. Искате гондоли и хора в раирани ризи, които да пеят "мама мия" за туристите посред пустинята? Защо пък не, по дяволите? В Лае Вегас ще намерите почти всичко, което си искате, а и много неща, за които не знаете, докато не стигнете там. Приятните хора от града ме поканиха за почетен гост на големия парад в Деня на независимостта, който планираха да проведат за първи път. Разточителната проява, замислена типично като за Лае Вегас, трябваше да се проведе близо до някои от най-новите хотели, включително и "Звездният кораб", за който говореха, че наподобявал НЛО, кацнало между хотелите "Венеция" и "Уин". Много грамадно нещо, много нахакано, съвсем в стил Лае Вегас. Комисията за провеждане на парада планираше голямо празненство, на което старият moi трябваше да е почетен гост.
Но уви, дългът беше по-важен от удоволствията. Това е историята на шибания ми живот.
Вдигнах телефона и се обадих на организатора на събитието, който отговори на второто позвъняване. Този път се случи нещо рядко - искаше ми се да се беше включил телефонният му секретар. Няма да запомня отказа си да участвам като най-добрия момент от този ден. Той го прие любезно, както правят хората от Вегас, и дори предложи да ида друг път.
- Искат да ми пратят самолет - казах на Карен. -Много приятни хора.
- Искаха ли да скочиш от него? -Да.
Първоначално предлагаха да скоча с парашут от самолета и да кацна в движеща се кола след началото на парада. Това отказах - буквата Т в думата ТЮЛЕН не е съкращение за тъпак.
- Надявам се, че си се съгласил.
- Ами...
Тя ме фрасна по рамото.
- По-добре е да се съгласиш. И да вземеш и мен.
- Ще видим.
- Ще видим?
- Добре, ще го направя.
- Обещаваш ли?
- Обещавам - отговорих. Захванахме се да запечатваме обещанието. Чувствах се изтощен от изминалите няколко дни и предвид обстоятелствата малко дрямка изглеждаше съвсем на място. Тъкмо се унасях, когато телефонът звънна. Оставих секретаря да се включи, но гласът на Шунта съдържаше нотки, които досега не бях чувал от него - тревога.
- Дик, Дик, Дик! Вдигни телефона! Вдигни го!
- Шунт, какво има? - запитах, като грабнах слушалката.
- В лаптопа на Дани има вирус.
- Ами ти нали пусна антивирусната програма днес следобед? - запитах, раздразнен, че той е изпаднал в такава истерия и че аз съм вдигнал слушалката.
- Не, този вирус е много добър. Много. Влязъл през мобилния телефон, когато Дани е използвал модема му за връзка с интернет. Дик, трябва да го намериш и да му кажеш. Няма го в къщата му.
Погледнах часовника. Наближаваше единадесет. За последен път видях Дани на долния етаж преди няколко часа. Вероятно сега наближаваше дома си по случайно избран маршрут, в който със сигурност има единдва бара за полицаи. Нямаше смисъл да го проследяваме, защото компютърът и телефонът му останаха при Шунта. Е, в този случай лошите новини можеха да почакат до утре.
- Ще му кажа при първа възможност. Ако вирусът е
дошъл по телефона, можеш ли да определиш кой се е обадил? - запитах.
- Не мисля, че ще е лесно.
Чувах как в главата му стържат металните предавки.
- Да, чакай, имам идея... ще потърся предаване на данни, свързани с нещо. О, мамка му, ето как са го направили! Открих го, Дик! Открих го!
Шунта всъщност не ми обясни какво има предвид, а и не съм сигурен, че бях достатъчно буден, за да го разбера дори и да беше обяснил. Ето за какво ставаше дума в най-общ смисъл: гъзарският нов телефон на Дани и лекият му лаптоп можеха да се свържат чрез нещо, което се нарича блутут. Блутут е тип късообхватна безжична връзка с хардуерни и програмни елементи, които позволяват освен всичко останало да се свържеш и с интернет през мобилния си телефон. (Може и други неща, но в случая не са важни.) При една от тези сесии мобилният телефон е прехвърлил вирус в компютъра. Да го наречеш вирус си е обида, защото според Шунта програмата е изключително изтънчена. Тя замествала част от кода на операционната система "Windows ХР Pro" в компютъра, без да привлече внимание към себе си или да прибави нещо излишно. Сякаш хакерът е бил хирург, бръкнал в нечие тяло, извадил сърцето и го заменил с абсолютно същото по размери и тегло. Новото сърце бие точно като старото, само дето всеки път като се свържеш през мобилния телефон, задейства външна програма на друг компютър, който включва няколко свои програми. Тази хитринка позволявала на хакера да види всичко на компютъра на Дани, както и информацията за мястото и часа на всичките му обаждания. Шунта каза, че в техническо отношение програмката е много впечатляваща и е най-малкото на нивото на работата, която Агенция Несъществуваща беше свършила на подменения от нас харддиск. Той каза, че онзи заслужава място в залата на хакерската слава.
Аз отговорих, че мястото му е на дръвника на Дани.
Според Шунта вирусът е имал възможност да засегне само компютъра на Дани, а не нашите, но за всеки случай аз станах и изключих всичко. На път за кабинета си прекосих хола, където Док седеше в единия край на дива
на и четеше книга. Той страда от неподправена компютърна фобия и само с оръжие можеш да го заставиш да се доближи до нещо такова. Не си направих труда да му обяснявам за вируса. Защото в отговор щях да чуя "Нали ти казвах".
- Дани не е тука, нали? - запитах.
- Замина си преди час.
- Не, има среща с дъщеря си в някакъв бар в Ричмънд към полунощ - обади се Тифани, която отвори едно око от огромния кожен фотьойл в ъгъла. - Много развълнуван беше.
- Кой бар?
- "Сай клуб". Съвсем близо до дома й в Ричмънд. Не бях чувал за този бар. Очевидно за него научаваш, ако си на двадесет и две.
Не си падам по събирането на разделени семейства, а и вирусът на Шунта, колкото и високотехнологичен да беше, не заслужаваше да прекъсна сега Дани.
Отново се намирах в леглото и тъкмо заспивах, когато телефонът иззвъня и сънят, който се просмукваше в мозъка ми, отстъпи място на разгорещеното скрибуцане на гласа на Шунта от телефонния секретар:
- Дик! Дик! Дик!
- Какво има бе, Шунт, мамицата му!
- Знам откъде Дани е получил вируса!
- А сега де.
- Кого познава в Ричмънд, Вирджиния?
- Не знам, Шунт. Сигурно един милион души. Имаш му телефона, нали?
- Номерът е нов и го няма в указателя. Можем ли да се включим някак в полицейските канали и да вземем данните? Или да кажа по-просто, да теглим майната на всичко и да се хакна в системите на телефонната компания?
Тъкмо възнамерявах да му кажа, че с това ще се занимаваме сутринта, когато най-после разбрах какво става, по дяволите.
Мътните да ме вземат, че толкова бавно загрявам.
15
Док Трембли ме знаеше от толкова време, че дългите му завити мустаци застанаха мирно само като чуха гласа ми. Тифани също подскочи и минутка след обаждането на Шунта тримата вече тичахме към джипа. Шон, който спеше в една от стаите за гости, изхвърча, когато палех двигателя. Казах му да яхва мотоциклета си и да ни следва.
"Сай клуб" се намираше на уличка близо до пресечката на 14-а улица с шосе 360 и железопътната линия. В естетическо отношение районът не беше оптимален като за клуб, което очевидно го правеше идеалното място според някого. Не ми хареса лесният достъп до шосето. Дани вече можеше да се намира на мили оттук, вързан и натъпкан в нечий багажник.
- Трябва да проверим адреса, от който са се обадили - предложи Док. - Там ще го намерим.
Съгласен бях, но Шунта все още не ни го казваше, защото продължаваше да се рови из компютрите на телефонната компания, което според него можеше да отнеме малко време. Решихме да проверим клуба. Двамата с Док щяхме да стърчим там като дърти пръдльовци, каквито си бяхме, и затова веднага решихме да изпратим Тифани и Шон за първоначален оглед. И двамата носеха оръжие -Шон имаше два пистолета "Берета", единия от армейската служба, а другия от полицейската. Тифани пък носеше един по-малък "Валтер Р99" в чантичката си и един още по-малък "Р5 Компакт", скрит... абе, някъде в тялото й, и който иска, нека опита да го открие. "Р5 Компакт" са по-малки от много други пистолети, но не чак толкова и как Тифани го скри под дрехите си без издайническото издуване... е, всички жени си имат тайни и това е една от нейните.
Свихме по отклонението, после направихме десен завой и потърсихме улицата. Смятах, че ако зад всичко това стои Сянката, имаше голяма вероятност аз да съм мишената и това да е капан, с който да ме подготви за нокаути
ращия удар. Ние решихме първо да погледнем и после да ударим.
Следователно трябваше да сме готови за всичко. Затова Док измъкна един автомат М-249 SAW изпод задната седалка. По тази причина в скута ми лежеше един МР-5. Прекалявахме ли? Само ако се наложи да давам обяснение на някого от пътната полиция.
- Май е на следващия завой.
Пуснах педала за газта, като завъртях волана по 14-а улица, без да съм сигурен, че знам какво да очаквам. Шон караше няколко коли зад нас. Док се беше свързал по мобилния телефон с Хълк, който с още двама от новите стрелци идваше насам. Трябваха им поне десет минути, докато пристигнат. Когато завивах, край мен премина една полицейска кола и пуснах автомата надолу, въпреки че не се виждаше.
- Бавно и спокойно, деца - казах. - Уличката е там, отдясно, а ето го и предния вход на клуба.
Едва изрекох тези думи, когато вратата с трясък се отвори. Едно тяло падна на земята. Аз рязко натиснах спирачката и изскочих от колата, като я оставих посред улицата. Тифани и Док ме последваха, като заеха позиция за стрелба и бързо се заоглеждаха. Тялото на земята се завъртя достатъчно, за да видя, че не е Дани. Направих крачка напред и в този момент вратата се отвори отново. От нея изхвръкна друго тяло, направи полуоборот и се просна на капака на паркирана вляво кола. Той размаха ръце, но Тифани осуети опита му да стане, като го дръпна от колата и нежно постави тока на обувката си на гърлото му.
Може пък да не беше чак толкова нежно. От устата на онзи избухна каша от думи, но нито една от тях не звучеше като "Желая ви приятен ден". Втори ритник и вместо думи той започна да бълва повръщано. Тифани отстъпи крачка назад и нанесе един последен ритник в стил европейски футбол отстрани, с което го завря в канавката до колата.
- Това го научих във Франция - обясни тя. Вратата на клуба се отвори отново. Този път Дани Ба
рет излезе през нея. Не изглеждаше особено щастлив, но пък си беше съвсем наред и се движеше на собствен ход.
- Дани! - извиках.
- Да, знам. Аз съм един шибан задник. Шибан задник.
Всъщност опитвах да го предупредя за горилата, която се канеше да го нападне изотзад. Но не се наложи. В момента, в който приключи с личностната си оценка, Дани се приведе точно навреме. Онзи прехвърча над него така бързо, че не можа да протегне ръце, за да олекоти падането си. Тиквата му така издрънча на тротоара, че по-убедително доказателство за необходимостта от предпазни шлемове не бях виждал.
- Тия са шибани биячи. Задници - добави Дани. -Хайде да се махаме. Паркирал съм няколко улици по-надолу.
Той обясни какво става, докато карахме към колата му. От няколко седмици опитвал да уговори среща с младата жена на име Мелани, която твърдяла, че му е дъщеря. Отначало се ядосвал, че тя не му давала телефонния си номер или пък друг начин за връзка освен адрес по електронната поща, и накарал приятел от полицията да види какво може да намери. Искал също да открие и майката на момичето, Сю Ли. Ако щете, наречете го носталгия или криворазбран романтизъм, но Дани имал откаченото намерение да говори с нея и даже да й плати някак за всичките години, през които е отглеждала момичето сама. "Дъщерята", Мелани, най-после му дала телефонния номер на Сю Ли, но предвид всичко, което ставаше напоследък, той забравил да й се обади чак до срещата с дъщеря си. Пътувал вече към клуба и тогава решил да се обади на майката.
- И се обадих - каза Дани. - Питам "Сю Ли?", а тя отвърна "Не, това е Мелани".
- Била е на гости на майка си?
- Да, само дето майка й живее в Орегон. Това поне беше телефонният код, който набрах. Та Мелани не трябвало да е там, но наглеждала дома на майка си. Тя и вторият й баща заминали на ваканция в Европа.
Дани се обадил от монетен телефон на улицата. Усетил се, че му правят номер, но не знаел какъв и затова се вмъкнал в бара през задната врата, огледал се и забелязал
момичето, което се преструвало на Мелани, да се готви за срещата.
- Хубава азиатка. На тридесетата, но определено го-' тина. Майката на Сю Ли е корейка и тя приличаше малко на нея - добави Дани. - Предполагам, че щеше да ме дрогира.
Дани се обадил на полицията и казал, че момичето носи пистолет в чантичката си, защото решил, че ще е по-лесно да се справи с нея, като дойдат полицаите. Смятал, че може би е въоръжена, но дори и да не е, щял да измисли някакви глупости и да се възползва от връзките си, за да я проверят в участъка. Пристигнали двама униформени, но в този момент тя се втурнала в дамската тоалетна. Дани я последвал. Натиснал вратата, но тя се оказала заключена, и след това се отдръпнал, защото биячите взели да му досаждат. Изкрещял на полицаите, че момичето се измъква през задния прозорец на тоалетната. Полицаите не го познавали, но след кратък размисъл решили, че е по-добре да го послушат, за да не съжаляват после, и взели да удрят по вратата. След това я разбили, при което една красива малка блондинка се разпищяла. Не била същото момиче, изобщо не приличала на нея, а и нямала дамска чантичка, да не говорим за пистолет. Най-лошото обаче било, че прозорецът имал дебели решетки. Определено в нарушение на противопожарните правила, но пък ефективен начин за ограничаване на начините за напускане без плащане.
- Нямаше я в кабинките - каза Дани. - Доста време ми трябваше, за да схвана какво става. Тя доста добре е разузнала мястото. За да се измъкне, е отишла в последната кабинка, застанала е на чинията, смъкнала е един от панелите на тавана и се е качила на решетките отгоре, които са от здрави винкели, защото, преди да стане бар, заведението е било склад. След това пропълзяла до втория етаж. За мен беше твърде тясно и докато се досетя какво става, минаха четиридесет минути. Полицаите дори си заминаха.
- А на каква тема беше дискусията ти с биячите? -запита Док.
- Нещо не им хареса, че съм в дамската тоалетна. Шунта позвъни посред разказа на Дани и ни даде ад
реса. Едва ли щяхме да открием псевдодъщеря му там, но все пак решихме, че един оглед би ни дал малко информация, и затова тръгнахме в тази посока. Интересно, но адресът малко се различаваше от онзи, който Дани имаше -цифрите бяха объркани и ако набеденият татко се опиташе да я посети, щеше да се озове в парка надолу по същата улица.
Срещнахме се с останалите наши хора и извадихме наблюдателно оборудване от торбите в джипа, получено с любезното съдействие на фирма "Технологии за силите на реда", като някои по-малки джаджи бяха закупени от магазините на Агенция Несъществуваща, или "Рейдио шак". Тъй като в апартаментите под и над целта ни имаше обитатели, решихме да го караме спокойно и поставихме едно микровълново сканиращо устройство на равния покрив на двуетажната сграда срещу паркинга.
Първоначално разработено за подслушване, това устройство отчита вибрациите от стъклата на прозорците. Чувствителността се регулира до такава степен, че можеш да чуеш мишка, която бяга по пода или в дупката в стената. Да чуеш е образно казано - на екрана подскача линия, която трябва да разтълкуваш, но схващате идеята. Тези устройства се използват от Студената война насам, но са станали по-малки и по-чувствителни с времето. Нашето не беше от суперлуксозните модели, но шестдесет секунди след като се качихме на покрива, знаехме, че апартаментът е празен.
Или че човекът вътре може да спира сърцето си.
Дани и Шон поеха предната врата, а Док и новаците наблюдаваха стълбището и улицата. Междувременно аз и Тифани се направихме на спайдърмени и се покатерихме по аварийната стълба отстрани на сградата. Корнизът, по който преминахме, беше двадесет сантиметра широк, така че не сдържайте дъх в напрежение.
Само дето имаше един участък до прозореца, от който някаква черна сянка изскочи в нощта на десетина сантиметра от рамото на Тифани. Тя се дръпна назад. Аз я сграбчих, като едва запазих равновесие.
Имах чувството, че мина половин час, преди да успея
да се успокоя. Обичам да прегръщам красиви жени, но определено предпочитам да го правя в други обстоятелства.
Клечахме на корниза и се взирахме в сянката. Прекалено квадратна беше, за да е човек, но мина време, преди да разберем, че е голямо парче картон или нещо такова, което някак си можеше да се завърта. Вътре имаше слаба светлина, която идваше някъде от стаята или може би от антре. Промъкнах се до ъгъла и надникнах, после бавно се придвижих напред, защото не забелязах нищо. Прозорецът беше с едно стъкло - лесен за чупене и достатъчно голям да влезе през него човек, както са ги правели около 1940 г., във времето на евтиното отопление.
- Как сме? - запита Док по системата за връзка.
- Мисля, че добре. Задната стая май е празна.
- Шон използва онзи апарат "Солджървижън" и се кълне, че и предните две стаи са празни. Не знам дали можем да се доверяваме на такива работи. Все си мисля, че тези високотехнологични електроники са пълни лайна.
- Можем да се доверим - обади се Шон. - И микровълновата апаратура показва същото.
- Абсолютни глупости - настоя Док. - От фантастичните комикси.
- Дик, струва ми се, че предната врата не е заключена - обади се Дани.
Незаключена врата в празен апартамент в моя речник е "капан" и затова си поехме колективно дъх, докато Шон провери с другия апарат дали към нея има закачени експлозиви.
Нищо. Значи или капанът е наистина умен - вероятно, като се има предвид онова, което знаем за Сянката, -или пък няма такъв. Имаше лесен начин да го разберем и един малко по-труден. Сложихме малко експлозив С-4 на вратата, взехме пълни шепи заслепяващи гранати и...
Бам.
Или по-скоро Бам, Тряс, Прас и, мамицата му, Бум!!!!
Гранатите осветиха апартамента и създадоха достатъчна ударна вълна да задейства всеки експлозив, включен към светлинен детектор или обемен датчик. Алармите на половината коли в района се включиха и всички кучета в радиус от двадесет улици завиха свирепо.
Док, какъвто си е любезен и мил, беше евакуирал хората от апартаментите от долния етаж, за да освободи сградата. Хората - все възрастни - решиха, че милият джентълмен в бронирана жилетка е от полицията, а той не направи нищо да коригира грешното им разбиране на нещата.
Светлинните гранати са по същество големи пиратки, направени да гърмят силно и да заслепяват всеки достатъчно тъп да си държи очите отворени, когато те избухват, и затова ги наричат зашеметяващи. Те не са достатъчно мощни да убият човек, но не бих искал да държа такава в зъбите си, когато гръмва.
С-4 е друго нещо. Да събориш една врата се изисква да използваш точно количество, което си е изкуство, особено ако тя е от старите, от дърво - сложиш ли повече, вратата и антрето се превръщат в стърготини и пепел. Може да се каже, че Шон не е артист. Дупката в апартамента беше достатъчна да мине през нея цял пикап.
Уважаеми собственико на сградата, надявам се, че застраховката ти ще покрие щетите. Но това са рисковете при отдаване на собствеността под наем на торби с боклук.
Аз доразбих стъклото и отворих прозореца, след което влязох в апартамента, последван от Тифани. Огледахме се - лампата беше оцеляла след експлозията - и стигнахме в коридора в мига, когато Дани и останалите нахлуха през входа. Само за двадесет секунди проверихме мястото, което не е трудно, ако то е празно. Изненада ни само задната стая. Там нямаше мебели и нищо друго освен стотиците хартийки по стената. И да съм по-точен, ще кажа, че говорим за стотици снимки и вестникарски статии, както и разпечатки и карти, все свързани с мен. Картите бяха късани от атласа на "Ранд Макнайли" и проследяваха движенията ми из страната.
- Някой се е надървил много здраво за теб - каза Дани.
- Това видяхме и във Франция - каза Тифани, която се доближи до една снимка и се намръщи. Оказа се, че е същата като в търговския център, отпечатана в черно и бяло. - Не е добра. Трябва да се усмихваш повече.
- Наистина е както във Франция - обади се Док. -Само дето нямаше карти и такива работи.
Той клекна на пода, за да ги разгледа по-добре.
- Бил ли си в Лае Вегас?
- Не и от две години - отговорих. Клекнах и аз до Док, за да ги разгледам. Маршрутът на парада беше очертан в червено.
- Мислиш ли да ходиш там? - запита той.
- Може би.
Освен групите, които се качваха на борда, и катерите, ескортиращи всеки кораб за Коув пойнт, Военноморските сили имаха подводница, патрулираща извън пристанището. Отгоре летяха хеликоптери. Обичайната забранена зона беше разширена и щеше да е трудно за всеки съд без необходимото разрешение да се приближи на повече от три мили от пристанището. Три роти морски пехотинци - в комплект с тъпите си подстрижки и всичко останало - се намираха в самото пристанище и хвърляха криви погледи към разните хартийки, които им се представяха. Две леки бронирани коли, подобни на миниатюрни танкове на гуми, осигуряваха мускулна сила до входа, макар че стояха там за показност, не че имаха някаква практическа ценност. Ако става дума за демонстриране на сила, то може да се каже, че хеликоптерите на морската пехота "Уиски", вариант на бойните "Кобра", изглеждаха гадно и тупкаха във въздуха с лопатите си. С Бреговата охрана, Военноморските сили, Морската пехота, местната полиция, пристанищната охрана и различните и разнообразни официални кибици хората, които наблюдаваха пристанището, наброяваха над хиляда и петстотин души. И това, без да броим сто и четиридесетте или повече души от специалните сили.
Сигурна работа, нали?
Всъщност не.
Говори се, че има хиляда начина да одереш котка и милион да я изядеш. Единият е да се смесиш с навалицата. Ако не можеш да си донесеш собствена лодка, открадни си. Искам да кажа, вземи си една, която вече е поканена на купона. Или която изглежда като поканена, например патрулния катер WPB-82 на Бреговата охрана от клас "Пойнт", завързан като действащ музеен експонат в единия край на
пристанището само преди около месец. От шестдесетте години насам тези катери се използват като универсално средство за търсене и спасяване, както и други дейности. Повечето от тях са ремонтирани основно поне веднъж през живота си и с няколко изключения са извадени от служба в полза на малко по-големите двадесет и пет метрови патрулни катери.
Клас "Пойнт" не са никак секси, както например "Магк 5", които са обикновените скоростни моторници на стероиди, адаптирани за специални операции, и са готини - определено такава колесница бих избрал за водни ски.
Но в пристанището тя щеше да бие на очи. А ярко-оранжевото старо корито с американския флаг и знаците на Бреговата охрана - не. Това катерче изискваше малък екипаж - до десет души, - което означаваше, че не само ще мога да го карам с ограничен брой хора, но и че щеше да е относително лесно да го превземем дори и да имаше охрана.
Охраната на нашия катер се състоеше от три осемнадесетгодишни момченца, определено заинтересувани повече от заровете, които хвърляха на мостика, отколкото да се оглеждат за пирати. Не че ги обвинявам - мостикът е точно мястото за мятане на зарове. Убедихме ги, че играта трябва да се премести в един изоставен склад наблизо. Те с удоволствие се съгласиха да се пренесат там, тъй като това беше за предпочитане пред варианта разстрел в тила и хвърляне за храна на акулите.
Двигателите на катерчето изохкаха малко, когато дадохме газ, но след минутка позагряха и успяхме да вдигнем към двадесет възла, преди да влезем в канала. Но не гонехме скорост, а начин да изглеждаме сякаш тук ни е мястото. Май успяхме, защото никой не ни спря нито когато доближихме един от двадесет и пет метровите катери, нито като минахме на три метра от командния кораб, нито когато избръмчахме край разрушителя на Военноморските сили и накрая застанахме посред канала до излизащ (и празен) танкер за втечнен газ.
След това навлязохме в пристанището, отново без никой да ни спре. Тук разтоварихме няколко офицери и един цивилен, който кимаше с глава - от Док с неговите муста
ци по-цивилен не можеш да изглеждаш. Те извадиха бележници и започнаха да описват местата в зоната за разтоварване, в които съществуваше опасност от пожар. Има нещо в разговорите за опасност от пожари, на което хората реагират и отварят вратите. Само за пет минутки Док се вмъкна безпрепятствено в един от пунктовете за управление на помпите. Залепи няколко стикера с усмихнати лица вместо визитка и се измъкна оттам.
Нашето катерче изместваше към шестдесет и шест тона вода със своите двадесетина метра и не беше особено широко, та всичко, което сложехме на палубата, щеше да се вижда. Но смятам, че бихме могли да натоварим няколко тона експлозиви, без да го забавяме значително или пък без да потъне толкова надълбоко във водата, че някой отстрани да реши, че се давим, и да ни хвърли въже. Американският разрушител с управляеми ракети "Коул" беше почти потопен от моторница, пълна само с неколкостотин килограма* експлозив, вероятно С-4. Но навярно ударът е бил така унищожителен, защото самоубийците са стояли "мирно" в моторницата до последния момент.
Вицеадмиралът прие новината за нашите злодеяния доста спокойно, когато му разказвах за стореното. Но и нямаше как да е неспокоен, защото беше с нас на борда, докато отплавахме в открито море.
- Ще поправим това - каза той, като клатеше глава. - Определено ще го поправим.
Док беше го забелязал точно на края на огледа и решил, че защо пък не. Предложих на адмирала да покара малко, но той отказа. Не поиска и питие, нищо по-силно от пепси. Което май беше добре, защото го очакваха дълги следобед и вечер. Но сподели печеното пиле от временната "кухня" на морската пехота. Старите сержанти знаят как да се грижат за матросите.
След като оставихме адмирала и върнахме катерчето на мястото му, ние се разпръснахме. Все още бяхме нащрек за Сянката и реших да се приберем по случайно избрани маршрути, като мястото за среща не беше истинското, но искахме да видим кой ще дойде там.
---

* Говори се, че са били двеста до триста и петдесет и че това е определено по размера на дупката в бронирания корпус. Онези копелета, дето всъщност знаят точно колко, са изпепелени безвъзвратно на ДНК ниво, което по моето скромно мнение е прекалено добър изход за тях. - Б. а.

 Обаче Сянката | май искаше да си почине малко от всичкото развлечение; досега и се появи единствено в периферията на мислите ми. Трейс ни срещна в най-новия ни дом - един бар, поетично наречен "Водопоя" и разположен в самостоятелна сграда до шосето в окръг Калверт. Избрахме го заради; местонахождението му и заради двете големи билярдни маси в задната стая. Направо усещах озона, който изгоря във въздуха от огнения поглед на Трейс, когато видя Тифани. Шон опита да ги раздели, или поне така ми се стори, като попита Тифани дали иска да танцува. Междувременно двамата с Трейс обсъдихме ситуацията в Тексас. Тя смяташе, че разпитът е излишен - Босненският маниак се намирал под толкова силна охрана, че два часа трябвали, докато го докарат в стаята за разпити. Смяната на обстановката не го направила по-красноречив. Даже май имала противоположен ефект.
Трейс се облегна на стола, скръстила ръце на гърдите си. Когато изпъна крака, забелязах, че се е възползвала от възможността да напазарува в Тексас. От тесните й черни дънки стърчаха чифт съвсем нови ботуши от змийска кожа.
- Истинска гърмяща змия - каза тя, като дръпна крачола нагоре, за да ги покаже.
- Супер са. Значи си имала време да напазаруваш? - За пазаруване винаги има време.
- Нова огърлица? - запитах и посочих камъка на врата й.
Лицето й леко се зачерви. Тя докосна камъка - ярко-червен и силно полиран. С проста кожена връв през него.
- Нов е. За мен е нов. Но иначе от доста години го  имам.
- На апахите ли е? - предположих, но всъщност бях
сигурен.
- Ами може да се каже - отвърна Трейс с тон, който
не поощряваше продължаването на темата.
 Аз се върнах към въпроса, който обсъждахме:
- Значи не мислиш, че някой гледа да държи онзи далеч от нас, а?
- Да си мълчи ли? Като го вкарат в център за разпити?
- Най-подходящото място на света да пазиш тишина - отговорих и подскочих. В този миг разбрах нещо, за което трябваше да се досетя преди много, много време.
- Къде отиваш? - запита Трейс.
- Отивам да отвлека един служител на Агенцията за национална сигурност. Искаш ли да дойдеш?
16
Като за организация, обсебена от параноята, Агенция НеСъществуваща не се справя много добре с опазването на служителите си. Всъщност може да се твърди, че не вършат никаква работа, или поне не и в случая с Борланд. Не че това щеше да ни спре.
Операцията проведохме като нощно отвличане от периода около 1969 г. - стар, но добър номер и поклон към нашия приятел Сянката. Влязохме тихо, излязохме още по-тихо. Вмъкнахме се в комплекса от едноетажни жилища по един или по двама. Аз си присвоих един планински бегач от съседната сграда. В наши дни евтините вериги за заключване на велосипеди трябва да се обявят за незаконни. Така успях да достигна до целта по пътека зад групата жилища. Освен това така изглеждах като някое юпи, излязло да се упражнява още преди зората, което винаги е добро прикритие за операция по отвличане. Тъкмо идвах по пътеката, когато Шон ми даде сигнал от поста си на един покрив.
- Излезе от апартамента си и отива към колата -каза Шон. - Носи си кафе, вестник и куфарче. Тоя задник толкова рано ли ходи на работа?
Удивлението на Шон беше разбираемо, като се има предвид, че Борланд е държавен служител и че още нямаше и пет часът. Но все пак в град Вашингтон са останали няколко работохолици. Борланд ни изненада, но не неприятно.
- Ще го приберем тук - казах. - Как е районът?
- Няма охрана. Чисти сме. - Действай.
Борланд, който жонглираше чашата с кафе и вестника в едната си ръка, докато с другата бъркаше в джоба си за ключовете, се намираше на дватри метра от колата си, когато на паркинга се появи друга кола и се чу писък от гумите й. Той мигновено спря, като осъзна, че колата се
движи право към него. Но тя изви и спря на тридесет сантиметра от замръзналия голям шеф от Агенцията за национална сигурност. Докато той си поеме дъх, една млада жена се доближи зад него и опря студения край на пистолета си в гърба му.
Студеният край едва ли е бил толкова студен, като се сети човек къде е носен, но всеки свиреп писател има право на малко творческа свобода. Задната врата на автомобила се отвори рязко и момичето с пистолета натика Борланд вътре. Юпито с велосипеда скочи от него, изтича до другата врата и се пъхна вътре в мига, в който колата си тръгна малко по-спокойно, отколкото дойде.
Тъй като е учтив и както всички служители на Агенцията за национална сигурност доста интелигентен, Борланд не ругаеше и не настояваше да разбере какво става. Само примигна два пъти, когато Хълк ни изкара бавно от паркинга и пое към магистралата. Хвърлих поглед към огледалото и забелязах болката по лицето на Хълк - очевидно шофирането с позволената от знаците скорост изискваше от него повече, отколкото съм си мислил.
- Господин Борланд, казвам се Дик Марчинко. Съжалявам, че трябва да се запознаем по този начин. Аз съм приятел на братовчедка ви.
- Шийла - каза той, сякаш попълваше празната дума в някакъв тест.
- Необходимо е да поговорим за данните, които събрахте при нашата малка операция в Ню Йорк.
- Представа нямам за какво говорите.
- Знам. И официално вие не съществувате. Но аз имам притеснения за някои от хората в Службата за гражданска сигурност, с които работим.
- Представа нямам за какво говорите.
- Не ме карайте да ви удрям - обади се Тифани. Тя може и да беше нова в екипа, но много бързо схвана основните неща. Трейс, която седеше отпред до Хълк, се усмихна напук на себе си.
На бузите на Борланд се появиха трапчинки. Мисля, че за секунда се задуши. Опита да каже нещо, но накрая само поклати глава.
- Казвай, Борланд - наредих, въпреки че вече знаех точно какво ще каже.
- Представа нямам за какво говорите. Аз не съм провеждал операции със Службата за гражданска сигурност.
- Познавате ли човек на име Кокс?
- Кокс. Да. Бъбрив дребосък, който все ми досажда за информация и твърди, че е пред голям удар. Казвам му да минава по етапния ред. Заради него все трябва да си сменям телефона.
- Не сте изпълнявали задачи с него?
- Представа нямам за какво говорите. Наистина нямаше. Наложи се да обиколим в орбита
два пъти, за да е сигурно, че говорим за едно и също нещо, но накрая стана ясно: между разузнаването на Службата за гражданска сигурност и Агенцията за национална сигурност нямаше сътрудничество. Значи бяхме поставили харддиска в банката за нещо различно от онова, което ни казаха. В това няма нищо лошо. Воинът от специалните операции обикновено последен научава истината. Но това означаваше, че двамата с Кокс трябва да поговорим много сериозно.
След като понаместя зъбите му.
За разлика от нашия приятел от Агенцията за национална сигурност Кокс вярваше в охраната, или поне в мускулестите типове, които бродеха из храстите в двора на къщата му в Мериленд. Дори един от тях се оказа бивш тюлен, но не бях в настроение за спомени. Той и един друг културист застанаха пред входа в заплашителна стойка, когато доближих.
- Не - казах и посочих с пръст. Използвах тон, какъвто пазя за кучетата си, ако съм в добро настроение.
- А ти - посочих надясно, където един друг от охраната си мислеше, че се крие - не си и помисляй да използваш електрошока, защото ще ти го навра в задника и ще светиш като реклама цяла седмица.
- Кой си ти, бе? - запита един от охранителите.
- Дик Марчинко.
- Дик Разрушителя? - запита бившият тюлен. - Истинският Дик Разрушителя? Оня, дето написа книгите? Аз съм тюлен. Бях.
Казах му колко сгрява сърцето ми новината, че още вземат хора, които могат да четат, но независимо от радостта си да се срещнем съм в шибано настроение и искам да говоря с Кокс незабавно и веднага.
- Не може, сър. Няма го.
- Вижте, не ме будалкайте. В колата ме чака един от Агенцията за национална сигурност, когото трябва да откарам във форт "Мийд" до девет часа, иначе ще се превърне в тиква. А освен това моите хора почват да се ядосват.
Тюленът не се хвана на тази дърта лъжа и не извъртя глава, за да огледа моите хора. Остана концентриран върху мен - възхитителна дисциплина. Това позволи на Хълк да се приближи. Не че имаше значение в този момент. Какво са още пет сантиметра, когато си на педя и половина разстояние? Особено ако оръжието в ръката ти е М-249 SAW. Може би прекалявах с него, но наистина бях в шибано настроение.
- Господи, Дик, не те будалкам - каза тюленът, когато Хълк излезе наяве. - Мога ли да те наричам Дик? Нали така ти викат?
Ще пропусна следващите излияния на моя фен. Началниксмяната, наблюдавал досега всичко от поста си в гаража, излезе отляво и настоя да разбере какво става.
Нека кажа, че Службата за гражданска сигурност се застъпва за равните права при назначаване на работа. Въпросният началниксмяна имаше тридесетина и нещо години, руси коси, много хубав кръст, добре оформени бицепси и още по-добре оформени гърди. И идеални зъби. Тя потвърди, че Кокс го няма. Моят лайнодетектор ми подсказа, че не лъже. Поне мисля, че сигналът дойде от лай-нодетектора. Той е толкова близо до путкодетектора в мозъка ми, че не съм съвсем сигурен. Помолих да ме пуснат вътре. Тя се намръщи, но така, сякаш се ядосваше, че сама не се е сетила да ме покани.
Какво са двадесет минути, когато денят е още млад?
Всъщност Кокс го нямаше. Според календара в кабинета му имаше среща в Лос Анджелис в четвъртък, в деня след празника на независимостта. По разписание трябваше от вчера следобед да е свободен, както и в петък, да пристигне рано и да прекара почивните дни там. Толкова дребнав беше, или може би се страхуваше от ревизори, че дори беше уредил сметките за командировката да са отделни, за да изръси бюджета само за служебните разходи. Нямаше абсолютно никаква причина човек да се съмнява в коректността му, пък и кой е Дики, та да поставя под съмнение служител на американското правителство.
Но имах въпрос, на който никой не можеше да отговори - нито командирът на охраната, нито секретарката на Кокс, нито пък дори Карен.
Защо му трябва на човек, който е член на групата "Американци срещу казината", да включва в разписанието си престой в Лае Вегас?
Част трета
ХАЗАРТЕН ТИП
"Лошо е да си без късмет, но да нямаш талант е лош късмет... Във войната късметът е на страната на талантливия."
фелдмаршал Александър Суворов (1729-1800), цитиран по К. Осипов, "Суворов", 1945 г.
Глава
17
Според някои Лае Вегас може да има само в Америка. Според мен Лае Вегас може да е само в Невада. Това е единственото място, където хората наистина те оставят да правиш каквото искаш и не ти се бъркат. А фактът, че го правят, се разминава с всяка логика или формула, или теории за поведението, или всичко останало, за което може да се сетите. Ако има далавера, имало е далавера, ще има далавера, то тя е, била е и ще бъде проверена най-напред в Лае Вегас. Лае Вегас си остава мястото за проверка на всяко нещо, от което се правят пари.
Неоспорима истина №1: Много от земята, на която са построени големите казина, е притежание на мормони, чиито учения не са непременно добронамерени спрямо хазарта. Или пък спрямо другите неща, дето се вършат там.
Неоспорима истина №2: Всяко от огромните казина, които господстват над главната улица, струва над един милиард долара само за да бъде построено. Това са най-пищните паметници на развлечението, създавани някога от човечеството. В сравнение с тях Колизеумът в Рим прилича на селски карнавал за припечелване на някой долар за местната пожарна служба.
Неоспорима истина№3: Да умреш в Лае Вегас е лай-нарска работа.
Питайте Люк Кокс.
Не че ще ви каже много нещо. Деветмилиметровите
куршуми затварят устата и на най-приказливите, особено ако са изстреляни от упор в черепа. И особено ако са четири. Това се отразява сериозно и върху чаршафите.
- Тук са го застреляли - каза Дани, докато чакахме в хотелската стая да пристигне полицията на Лае Вегас рано в съботната сутрин. Дани застана до леглото и показа къде приблизително е бил Кокс при удара на първия куршум.
- Понечил е да се извърти. Сигурно е разбрал, че на фотьойла седи човек, когото не е забелязал на влизане. Вероятно първият изстрел го е убил, а останалите са за застраховка. Виждал съм тикви в по-добра форма от черепа му.
- Неподходящ сезон за Хелоуин.
Огледахме бързо хотелската стая. Куфарът на Кокс се намираше до предната табла на леглото - беше ровен и дрехите разхвърляни наоколо. Полицаят в Дани не му позволяваше да докосва нищо, но аз нямах такива притеснения. Шофьорската книжка и кредитните карти на Кокс се намираха все още в портфейла му, който пък се намираше в задния му джоб. Иначе в другите джобове нямаше нищо.
-¦ Е, предполагам, че не той е мозъкът - каза Дани. -И че не е Сянката.
- Ти продължаваш да мислиш като полицай, Дани. И правиш прибързани изводи.
- Ами тълкувам фактите.
- Това казвам. Прибързани изводи.
Тялото беше студено. Трябваше да разберем от камериерката кога за последен път е оправяно леглото, но можех да се обзаложа спокойно, че знакът "Не безпокой" е стоял цял ден на вратата и тя не е влизала. В стаята леко понамирисваше на застояло.
- Полицията идва, Дик - обади се Шон по системата за връзка. Той се намираше във фоайето.
- Ще се оправиш ли сам? - запитах Дани.
Той кимна. Дани извика ченгетата. Имаше какво да им каже, особено като служител в Агенцията за гражданска сигурност. Местната полиция едва ли познаваше тази организация достатъчно, за да знае, че отделът за вътрешна сигурност (Дани) и отделът "Данни и разузнавателни сведения" (Кокс) не са на една и съща планета. Но пък Дани
нямаше да изпада чак в такива подробности. Най обичам с часове да разговарям с полицаи, но предпочитам да го правя в компанията на бутилка "Бомбай сапфир" или може би няколко студени бири "Будвайзер" с варени раци. Сега имах адски много работа, която започваше с няколко телефонни обаждания у дома. Предстоеше ми да съсипя почивните дни на цял куп хора.
Започнах с Карен, която ми каза, че почивните й дни така или иначе са съсипани, защото не съм с нея, за да ги споделим.
- Какво знаеш за Кокс? - запитах, когато тя вдигна слушалката.
- Ако не беше ти, Дик, щях да ти затворя - отговори тя.
Разменихме си малко подобни любезности, след което й казах какво сме открили. Тя смяташе, че Кокс не е боклук - може би глупак, но не и активен член на терористична мрежа или група. Аз се доверявам на преценките й за хората, но тук не ставаше дума за доверие, нито пък за преценки. Оставих на нея да разцъка телефоните и да извести разните ездачи на бюра, дето не вършат никаква работа. Тя обеща да ми се обади до края на деня с възможно най-много информация за Кокс.
Аз сам позвъних на Рич Армстед. Не обичам да нося лоши новини, обаче това е едно от неприятните, но неизбежни задължения на командира и макар да не мислех, че е моя задача, реших, че му го дължа. Рич, който все още се намираше в Аржентина, прие новината така, както се очакваше, като няколко пъти отговори с "добре" или с кратки изречения, или пък с по някоя и друга псувня. Морякът в него все още беше жив, а военната академия не бе успяла да заличи от речника му някои по-съдържателни прилагателни, особено ако е развълнуван.
Срещнахме се с кмета Оскар Гудман по-късно през деня. Дотогава местните новинари знаеха за смъртта на Кокс и бомбардираха кмета с въпроси. Той вече беше казал официално, че случаят няма връзка с предстоящия парад за Деня на независимостта. Не го виня. Най-напред никой, дори и аз, не знаеше дали има връзка. А освен това едно от задълженията му на кмет е да вдъхва увереност на хората и той правеше точно така.
Оскар е съвършеният политик, а Лае Вегас е любимото му дете. През 2003 година аз водех парада за Деня на ветераните. Оскар го проведе в града, за да го "възроди" икономически. Големите казина малко се опъваха и затова Денят на независимостта беше жест към тях. Оскар има хъс за победа, което харесвам, защото и аз съм такъв.
Сега пред вестниците той играеше ролята на мил татко, но зад кулисите риташе задници, за да върви всичко както трябва. Даже ми се накара сутринта, сякаш аз съм виновен за смъртта на Кокс. Ако трябва да защитава Вегас, Оскар става направо зъл - той е човекдомашар в най-добрия смисъл на думата и не бих искал да кръстосваме шпаги, или поне не в честен бой. Трябваше да съм откровен с него. Нямах представа защо са убили Кокс или дали това има връзка с терористични операции, насочени срещу града. Той ме запита направо дали според мен не трябва да отмени парада, и аз отговорих, че не трябва. Човек не може да обърка целия си живот просто защото някой е решил да те бъзика, а сториш ли го, значи си позволил на задниците да победят. Оскар запита дали ще помогна да прегледаме мерките за сигурност. Казах му, че то се знае и без да пита.
- Е, благодаря, че дойде - каза той. - Като чух, че си се отказал, мислех да изпратя няколко полицаи да те арестуват и да те домъкнат тук.
Кметът се усмихна, а след него и аз.
- Това би било интересно.
Слязохме по стълбите до командния център, където се запознах с началника на полицията и с някои от отговорниците по охраната. През следващия час и половина направих някои малки предложения, но като цяло планът им си го биваше. Повечето шефове на охраната са стари улични бойци, които са били там и са вършили нещата. Опитът им позволява определена доза здрав разум в този град на дрънкулки и блясък.
Парадът щеше да се проведе на главната улица до големите казина и да свърши до най-новото чудо на разточителството - "Звездният кораб Вегас". Всички големи казина бяха работили с местните власти за осигуряване на план за безопасност по време на събитието. Вегас е уни
кален град, като стане дума за сигурност. Тя винаги е била особена грижа на хазартната индустрия и няма технология или метод, който не са опитали. Някои казина използват доста изтънчени методи за проследяване на нежелани лица и спокойно мога да заявя, че Лае Вегас е десет пъти по-сигурен от всеки друг град по света. Това не значи, че в него не стават лоши неща. Хората от охраната и полицаите ще го потвърдят. Но те пазят семейното бижу на много по-ефективна основа. Не пестят пари и усилия. Освен хилядите частни охранители, полицаи и хора от Националната гвардия ВВС бяха осигурили и наблюдателен самолет, както и друга техника за следене на района. Самолетът имаше някои нови системи, разработени за бойни действия в градска среда, и возеше специалисти от "Делта форс". В небето се носеше и патрул от изтребители, както и хеликоптери за бързо реагиране, ако се наложи нападение над зони на размирици. Казината осигуряваха и собствените си хеликоптери за каузата на сигурността и реагирането. Обикновено ги пазят за прехвърляне на тузарите от летището и частните им самолети до апартаментите, без трудностите на возенето в лимузина през дневния трафик на Лае Вегас. В тълпите имаше цивилни полицаи и достатъчно видеокамери и високотехнологични сензори, че "Моторола" да изкара спокойно още дванадесет месеца.
Срещнах се с Дани и Шунта късно в съботния следобед в малко стрелбище до "Източна тропикана", където се редувахме да дупчим хартия със стари автомати. Нищо не успокоява нервите по-добре от шумното тракане на автомат от древността. Шунта не беше стрелял с "Томпсън" и това, както и жените, които се носеха из града само по бельо, и то не цялото, направо го подлудяваше. Вкараш ли някой със слаби ангели в Града на греха, започват да се случват разни странни неща. След като изострихме апетита си с барут, пресякохме към "Западна тропикана" и влязохме в малък италиански ресторант до Дънвил. Този ресторант го няма в списанията за изискани храни, но грешката си е тяхна.
- Полицията наблюдава железопътните линии вече няколко седмици - каза Дани. - Кокс им пратил информа
ция, според която ставало нещо. Което означава, че това нещо се случва другаде.
За момент ме хвана параноята: може би пристанището за втечнен газ наистина е мястото за главното представление. Но не виждах какво общо има това с убийството на Кокс. Никой не си урежда самоубийство, за да отклони вниманието от терористичната атака.
Според Дани ченгетата, разследващи убийството на Кокс, смятали, че е застрелян от друг гост на хотела, успял да отвори електронната брава с подправена карта и да влезе в стаята. Дани смяташе, че по-вероятно това е някой служител или човек, представил се за служител. Но всички имаха алиби и се знаеше къде са се намирали картите им. Полицията беше говорила с повечето от персонала, но без резултат.
Както Дани пресъздаде ситуацията, Кокс пристигнал към три следобед в петък, влязъл в стаята си, а после излязъл, вероятно за да вечеря. Като се върнал - към дванадесет, макар че не може да се каже с точност преди аутопсията, - го убил някой, който вече го чакал в стаята или когото той пуснал да влезе.
- Имат наблюдателни камери до асансьорите. По това време никой не е влизал и излизал - добави Дани. -Никой не е ползвал стълбището, или поне чак до фоайето долу, защото там има камера, която хваща и стълбите.
- Сигурно е слязъл или се е качил по стълбището до друг етаж, откъдето е взел асансьора.
- Може би. Ако е така, определят ли времето на смъртта, ще могат да проверят по-точно.
А може би не. Предположих, че стълбището има поне една врата, която не е наблюдавана от видеокамера -например мазето.
- Къде е ходил, след като се е регистрирал в хотела? - запитах.
- Въпросът на въпросите. Не е използвал кредитната си карта и не е купувал нищо срещу номера на стаята си. Има го на видеозаписа от асансьора от единадесет часа и петдесет и четири минути. Сам.
Вечеряхме, а после се обадихме на Трейс, която отговаряше за настаняването на другите от екипа по разните хотели и гледаше да ги сложи да спят, за да са бодри сутринта. Каза ми, че и тя си ляга и че аз трябва да съм на линия рано сутринта.
- Рано пиле рано пее - пошегува се тя.
- Мотото на живота - отговорих. - Особено тук, във Вегас. Приятни сънища.
- Друг път.
- Може би отново ще видиш ходещите койоти. Очаквах да отговори нещо саркастично.
- Вече ги сънувах - отговори тя сериозно и докосна камъка на врата си.
- От това нещо ли идват? - запитах.
- Това ли? - Тя май не осъзнаваше, че държи камъка. Погледна надолу и се засмя. - Не, това е просто камък.
- Видя ли се с роднините си, преди да тръгнеш?
- Те са чак в Орегон, Дик.
- Само питам.
- Реших да приема.
- Да станеш кръстница ли?
- Да. Но не само това.
Тя бръкна в джоба си и извади камъче колкото едър бонбон. Изглеждаше като този на врата й, само дето беше по-голям и не така полиран и симетричен. Освен това нямаше дупка.
- Виждаш ли нещо в този камък, Дик? - запита тя, като ми го подаде.
През червения камък преминаваха косо сиви жилки и образуваха странна шарка. Ако този камък трябваше да изпълнява ролята на кристална топка на гадател, то тази вечер се оказа особено мъглива.
- Не съм сигурен.
- Топъл или студен е? - запита тя.
- Топъл. Защото е бил в джоба ти. Тя се усмихна, сякаш грешах.
- Някои от нашия народ са избрани да почувстват силата - каза. - То не зависи от тях, а просто се случва. Само могат да избират дали да я приемат или не. Такъв е бил Джеронимо - той сигурно е най-известният апах за
хората извън племето, и може би Кочис. Добил е голяма сила. И станал велик лечител. Така е предвождал хората си.
- Към голямото клане с армията на САЩ.
- Не. Армията е воювала с него, но никога не е победила. Генералът, който го проследил, сключил сделка, но по-късно президентът я отменил. Джеронимо живял като затворник, но само защото го измамили. Обаче не е бил победен. Невъзможно е.
- Добре.
Не знаех какво друго да кажа, защото всичко това ми звучеше много странно. Не че не уважавам индианците, напротив. Но когато ми превеждат някои от духовните им вярвания, нещо в превода все не се получава.
- Значи още сънуваш онези неща, а?
- Искам да внимаваш.
- Трейс, вярваш ли в говорещи койоти? - запитах хем на шега, хем сериозно. Досега не бяхме говорили задълбочено за вярванията й.
Тя обясни, че според легендите на апахите койотите някога били човешко племе, което придобило животинска форма. Като предзнаменование били важни, но с тайнствен смисъл. Тя не разбирала всичко от съня освен най-очевидното - че съм в опасност.
- Битката между доброто и злото продължава всеки ден. Силите са там, в пустинята - добави тя. - Воините на апахите разбират това. И нямат милост.
- Точно като мен - казах и й пожелах лека нощ.
С Дани и Шунта нападнахме баровете, в които момичетата работят по прашки и полицейска палка'! Шунта припадна и го върнахме в хотела, където го измихме с маркуча и го сложихме да спи. Тъй като нощта все още беше млада и на възраст за чукане, аз и Дани се отправихме към "Цезар" на главната улица. Докато той прахосваше част от парите си на една маса за карти, аз се промъкнах до охранителния отдел, където се свързах с един стар приятел. Интересно ми беше дали не ме следят. Реших да оставя стрелците на Капел, защото не даваха резултат. На път за тук двамата с Дани няколко пъти правихме завои и се връщахме, и дори се разделихме, но не открихме нищо.
Видеокамерите в игралните зали не разкриха някакъв екип от преследвачи по петите ни. Може би Сянката си почиваше тази нощ.
Мобилният ми телефон звънна, когато излизах. Обаждаше се Карен от далечните източни щати, защото не можеше да заспи.
- Можеш ли да намериш компютър с интернет? -запита тя.
- Едва ли ще е трудно.
- Провери си електронната поща. Изпратих ти един адрес.
След няколко минути отворих електронната си поща от компютъра на директора на охраната в казиното. Адресът от Карен съдържаше наклонени надясно и наляво черти, въпросителни и цифри. Нямах представа къде ще отида, докато не го набрах - озовах се в електронния архив на един вестник в Порт Хамънд, щат Делауер. На екрана се появи статия за убийство-самоубийство от 1972 г. Един човек убил жена си и трите си деца очевидно поради финансови проблеми. Оръжието било револвер калибър 38 и всички били застреляни от упор.
Според статията едното дете оцеляло, но било в критично състояние.
Казвало се Люк Дж. Кокс.
18
Във вестникарския архив имаше още половин дузина статии за семейство Кокс. Най-дългата, на няколко екрана, беше написана месец след убийството-самоубийство. Това престъпление било най-шокиращото в Порт Хамънд от създаването на града през 1710 г. насам и местният вестник изпратил двама репортери да разберат какво е станало и защо. Според статията Кокс били типично за онези времена американско семейство. Господин Кокс, първото му име е Харолд, служил във Военноморските сили на САЩ през войната с Корея и прекарал повечето време на самолетоносача "Коръл сий", като на края на престоя си в армията станал сержант. Уволнил се и след обичайния период на адаптация започнал работа в риболовния флот. Тук липсваше малко информация, но някак успял да стане моряк на влекач, после го направили капитан и накрая си купил собствен кораб. Десетилетие градил бизнеса си и преуспял.
Но добил вкус и към хазарта. Започнал да ходи в Лае Вегас веднъж в годината, а после, когато бизнесът му се разраснал, и по-често. В онези дни Вегас е бил друг, но не и човешката природа. Репортерите не можеха да кажат как е бил Кокс с парите преди, но смятаха, че е купил първия си кораб след посещение в стария "Дворец на Цезар". Но късметът започнал да му изневерява. Две седмици преди да убие семейството си, подал заявление за обявяване на фирмата в несъстоятелност.
В онези времена да фалираш означавало нещо много срамно, но в случая май имаше и друго. Репортерите открили, че господин Кокс бил посетен от "неназовани служители" на малко казино, след като подал заявлението за несъстоятелност.
- По-вероятно е онези изобщо да не са работили за казината - обясни Дани, който успя да ме открие и четеше
през рамото ми. - Вероятно става дума за дълг, който не е предмет на законите за фалита.
Репортерите внимателно цитираха доклада на полицията, според който нямало признак за влизане с взлом, и твърдяха със сигурност, че господин Кокс е стрелял. Но всеки читател можеше да се запита дали тези "неназовани служители", които били забелязани да се разхождат из града в деня преди убийството, не са му помогнали. Нямало сведения господин Кокс да притежава револвер, нито пък информация за произхода на оръжието.
Друга съвсем малка статия обясняваше как младият Люк Кокс излиза от болница три месеца по-късно. Куршумът, който трябвало да го убие, просто одраскал главата му. Според полицията точно по него бащата изстрелял втория куршум, докато спял с братчетата в стаята. Вероятно шумът събудил третото момче, което побягнало и било застреляно до вратата. Казали на репортерите, че това е възможно обяснение за неточния втори изстрел - забързаният Коксстарши, травматизиран от факта, че убива собствените си деца, оплескал работата.
Единият от детективите заявил, че "Божията ръка е отклонила револвера".
Опитах още няколко начина за търсене в базата данни, но не намерих друго. Дани ме накара да се разровя в интернет, за да видим дали съдилищата или полицията нямат информация, макар да смятахме, че тази информация ще се окаже безполезна. Вече минаваше два през нощта, което означава, че на изток беше пет сутринта - все още прекалено рано да се обаждаме на полицията, за да ги питаме има ли сред тях някой от онова време, дето може да си спомни нещо.
- Е, сега знаем защо Кокс е мразел хазарта - каза Дани. - И може би и Лае Вегас. Това обяснява и грамотата, която си видял, че и други неща. Той ги е обвинявал, че са убили семейството му. Но защо е необходимо да убиват него?
- Защото е знаел нещо, което те не искат да се знае, или е искал да направи нещо, което те не искат да се прави - отговорих.
Влязох в програмата за електронна поща и натраках
малко благодарствено писмо на Карен, като писах също, че съм й длъжник и ще изразя благодарността си по-лично.
- Може вече да го е сторил - обади се Дани. Какво да е сторил Кокс? Той ме държеше на източното крайбрежие, далеч от Лае Вегас.
Тук ме искаше Сянката, ако приемем, че е свързан със случката в апартамента.
- Може би искат да съм вън от играта. Той им е помагал, но е знаел твърде много и са го убили - обясних.
- Или може би това няма нищо общо нито с теб, нито с Вегас - каза Дани. - Може убийството да е свързано със смъртта на баща му отпреди тридесет години. Сигурно е разбрал кой го е сторил, отишъл е в полицията или е заплашил да го стори и са го очистили.
- Дани, вече не си вадиш прибързани заключения.
- Е, нали ми каза да спра да мисля като полицай.
- Да, но пък откога започна да правиш каквото ти казвам?
Дани се засмя, но после отново стана сериозен.
- Не знам. Някои от хората, с които говорих, казват, че информацията от Кокс понякога си струвала. И не смятам, че е толкова тъп, та да опитва да те елиминира.
- Добре. Мисля, че трябва да проверим дали все още сервират прилични питиета в този град - казах. - А пък и чух за едно място, където витаел духът на Дийн Мартин*.
Ако призракът на Дийн Мартин се явява в Лае Вегас, тази нощ не го видях. Успях да поспя няколко часа, преди да замина за военновъздушната база "Нелис", където на мое разположение чакаше един хеликоптер АН-6 за оглед от въздуха на района на парада. "Нелис" е база на военно-въздухарските сили и представлява огромна колекция от писти, хангари и изпитателни полигони. Освен "официалните" секции тази база е и дом на някои от "черните проекти" на ВВС. Известната "Зона 51" е съвсем близо и когато ентусиастите любители на НЛО се събират по близките хълмове с мощни бинокли и телескопи, всъщност виждат изпитания на високотехнологични проекти на ВВС.
Или поне така казват военновъздушните. Те може би
просто не искат да си признаят, че вярват в съществуването на малките зелени човечета както всички останали.
---
* Дийн Мартин (1917-1995), американски певец и актьор. - Б. пр.

Полетът с хеликоптера продължи към четиридесет и пет минути. По главната улица вече имаше пропусквателни пунктове и охранителните екипи започваха проверки на случайно избрани автомобили.
Как може човек да не допусне колабомба в града? Ами не може, не със сигурност и не завинаги. Може за един ден да затвориш Лае Вегас, но ще затвориш ли и Сакраменто* в същия ден? Или Плезант хил?** Или пък Уест Демойн?*** Ето защо е толкова важно да се разправиш с терористите там, откъдето идват.
Фактът, че тези задници обичат да удрят наистина големи мишени улеснява малко работата. Те искат да събарят символи и според тях Ърбъндейл и, да ме прощавате, дори Демойн не стават за символи. Търговският център "Палисейдс" би станал само защото е толкова близо до Ню Йорк, че медиите ще дотичат веднага. Но Вегас е едрогабаритна цел - столицата на греха и упадъчното и според тях може би този символ е дори по-мощен от Вашингтон или Ню Йорк.
От прелитането насамнатам над главната улица останах с едно убеждение: каквото и да планират, то вече е тук. Булевард "Лае Вегас" - официално име на главната улица, преминава почти успоредно на междущатско шосе 15. Булевардът пресича центъра на града и продължава чак до южния му край. От двете му страни има огромни хотели. Всеки е свой собствен свят с хиляди стаи за гостите. Залите за игри са огромни и свързани с малки пазарни центрове, пълни с бутици и други магазини.
Хотелите имат различни теми и вероятно сте чували за най-известния - "Луксор", който притежава пирамида и сфинкс, или за "Цирка", който е цирк, или пък за "Венецианеца", който е в комплект с гондоли и коридори, сякаш изтръгнати направо от двореца на дожите във Венеция. Не всеки голям хотел е на булеварда и не всички интересни неща се случват в хотелите, но ако реша да ги описвам,книгата ще стане колкото "Енциклопедия Британика".
---
* Столицата на щат Калифорния. - Б. пр.
** Град в Западна Калифорния, САЩ. - Б. пр.
*** Столицата на щат Айова. - Б. пр.

 Мога да ви посъветвам просто да планирате едно посещение. Кажете им, че ви праща Дик, и съм сигурен, че ще ви заведат при машината за видеопокер, която според тях ми е любима.
- Здрасти - каза Карен, след като й позвъних същия следобед. - Още настоявам да си прибера онзи дълг.
- Надявам се. Жените тук са хубави, но им липсва известна изтънченост.
- Не ме карай да идвам там и да им издера очите.
- Бих искал да видя това.
- Знам.
Карен въздъхна, с което даде сигнал, че започваме да говорим по работа.
- Оказва се, че предупрежденията за заплахи към Лае Вегас са правени въз основа на много оскъдна информация. И тя е свързана само с влакове. Аз се съобразих с предложението ти и потърсих връзка с Босна, но не намерих такава.
- Тя може би не е пряка. Възможно е да си имаме работа с поредица малки изолирани групи. Ако е така, вероятно те няма да се свържат помежду си до последния момент, когато ги призоват за действие. Излезе ли нещо ново от проверката за отровния газ?
- Проследяваме всички пратки на фирмите, които Дани ни даде - отвърна Карен. - През последния месец за Илинойс са заминали общо десет камиона, за които не се знае какво е станало след това. Което не означава, че са участвали в нещо, а че не можем да ги проследим от този щат нататък.
В територията на полковник Кажи го на хуя ми. Дали е съвпадение?
Вероятно. Но нямах нищо против да създам на оня задник малко неприятности. Казах на Карен да насъска кучетата срещу него и да види дали няма да измъкне по-добра информация. Междувременно ние щяхме да приемем, че каквото и да използват терористите, то вече е доставено на място. Екипите за сигурност на хотелите вече претърсваха всичко, което можеше да се използва за склад или скривалище на отровен газ. Док и Тифани се занима
ваха с този въпрос и гледаха дали охранителите от хотелите и казината знаят какво търсят. Дани пък поддържаше връзка с полицията. Трейс и Шон търсеха улики. Останалите от екипа се ровеха къде ли не, за да проверяват за дупки в мрежата.
Към пет часа се обадих на управата на пристанището за втечнен газ. Денят преминал гладко, без никакви опити за нападение. Задържали двама души в малка лодка, които имали подозрително поведение. Онези били вкарани в затвора за нарушаване на обществения ред, за да могат местните да ги проверят. Смяташе се, че са били на проучвателна мисия. Не изказах несъгласие, макар вече да смятах, че историята е пристанището е измислица на Кокс за отклоняване на вниманието.
Вечерях в хотел "Рио", който има висока кула с изглед към главния булевард от другата страна на междущатско шосе 15. Сянката все още не беше навестявал моя милост тук в Лае Вегас, но знаех, че е някъде наоколо и че наблюдава и планира. Може би слагаше заключителните краски на утрешната операция. А може да беше обикновен войник в операцията, без кой знае колко много работа.
Или пък вече се намираше в леглото си, за да се наспи добре. Може пък да е срещнал някоя от жените в къси прозрачни рокли, които седят по баровете. Или пък може би е онзи, кльощавият в другия край на салона, седнал сам с чаша "Пепси" и отегчен поглед.
Всъщност едва ли. Онзи на масата в далечния край се казваше Пит Симс от щата Уайоминг. Позволил си бях да заема кредитната му карта и да му направя проверка. Пит, ако четеш тези страници, знай, че наистина трябва да си плащаш навреме сметките по тази карта, защото направо те убиват с лихвите.
Вечерях сам, а после излязох на терасата и се загледах в потока от фарове.
- Ще ти дам един цент да ми кажеш за какво мислиш - изрева Трейс от горния етаж.
- Мислите ми струват поне десет долара - отговорих. Тъй като не е от хората, дето използват стълбите, ако
могат да скочат от три метра, Трейс се люшна на парапета и скочи при мен.
- Ставаш небрежен на стари години - каза ми тя.
- Аз знаех, че си горе. А Шон е зад онази колона. Док е ето там до прозореца.
- А Хълк видя ли го?
- Той е долу до стълбището и наблюдава асансьора. Малко се трогнах, че екипът ми реши, че трябва да
ме пази. Осъзнах също, че трябва да ги юркам малко повече. Тия тарикати пишеха дори вечерите си като разход на фирмата.
- Ако Сянката се покаже, то ще е утре - казах на Трейс. - Но благодаря, че пазите гърба ми. Трогнат съм.
- Мислех, че трябва да е бил Кокс - отвърна тя. -Имаше достъп до информация. И знаеше къде си.
- Несъмнено Кокс е участвал. Но според мен задачата му е била да ме отклонява, за да не дойда тук. Не искаше да му объркваме плановете.
Възможно е задникът му със задник да не е искал да ме очистят и да се е опитвал да ме спаси, но не желаех да мисля прекалено добронамерено за човек, за когото е известно, че е задник. Док се приближи с няколко питиета. Аз си взех моето, обърнах се към града и се загледах в лазерния лъч, който светеше нагоре от пирамидата на казино "Луксор".
- Хайде, Сянка - казах си. - Стреляй, да видим какво можеш, задник такъв.
19
Понеделник започна с гръм и всичко тръгна надолу.
Скочих от леглото си в пет сутринта, няколко минути преди да ме събуди будилникът. Отидох в кенефа и после се захванах да правя упражнения, за да се подготвя за сутрешната си физзарядка, когато настроеният за този час телевизор се включи на новините на канал "Фокс". Аз хванах казаното от средата на изречението.
- ...не се знае много, освен че самолетът е малък и не е отговарял на командите на наземния контрол и на двата изтребителя F-16, изпратени да го прехванат. Властите на пристанище "Коув пойнт" ни увериха, че ситуацията е овладяна.
"Коув пойнт"?
Мамицата му. Шибаната му мамица. Грабнах мобилния телефон и натиснах копчето за бързо избиране на Карен.
- Какво има? - запитах в мига, в който тя отговори.
- Дик?
- Пристанището за втечнен газ? Какво става, по дяволите?
- Един самолет не отговорил на повикванията и го свалили - каза тя. - В момента се провежда операция за издирването му.
Виждах това. Новините вървяха на живо от хеликоптер, който обикаляше отдалече. Няколко катера се движеха бързо към място, което изглеждаше просто като вода, но предположих, че там плават разни останки.
- Разкарай лодките - наредих. - Махай хеликоптерите. Всички да се махат. Веднага!
- Какво?
- Това е за отвличане на вниманието, та да се промъкнат. Кажи на командира да продължава да не допуска кораби и лодки в района. Използвали са самолета, за да се промъкнат.
- Да.
- Обади ми се. Действай.
Натиснах бутона за край на разговора и след това веднага се обадих на Капел, който ме заместваше в пристанището. Казах му какво виждам. Там вече имаше две лодки, които определено нямаха работа в този район - бяха скоростни тактически моторници.
- Хвани ги - казах.
Следващите няколко минути обикалях из стаята и наблюдавах безпомощен от две хиляди мили разстояние кошмарния сценарий, който се развиваше на екрана. Новинарският хеликоптер се махна незабавно от района. Намираха се съвсем в края на зоната, но властите можеха да ги изритат в критична ситуация, а тази се оказа точно такава. По дяволите, ако аз се намирах там, щях да взема ракета и сам да ги сваля.
Но се радвах, че не ги свалиха. Всъщност исках да гледам какво става. Не, истината е, че ми се искаше да съм там и да се прицелвам с ракета в задника на втората моторница, която се втурна към пристанището. Видях дима на ракетата, която летеше в зигзаг към моторницата, понесла се за сблъсък с един от пристаните. Ракетата улучи, но не стана нищо. Ритнах леглото, ядосан, че някой шибан продавач на боеприпаси е оплескал взривателя. Но в този момент моторницата избухна като гъба. Малката бойна глава на ракетата беше се взривила под палубата и запалила експлозивите в нея. Гейзерът скри моторницата в огромен облак от пара, дим и огън. Ударната вълна чак разлюля новинарския хеликоптер.
За щастие лодката се намираше достатъчно далеч от пристана и експлозията не нанесе никакви щети. Вече и другата лодка се намираше под обстрел. Камерата показа крилото на самолет F-16, преминал съвсем близо, след което картината полудя и спря. Новинарите пощуряха, защото не знаеха дали хеликоптерът им не е свален. Добра догадка предвид обстоятелствата, макар да се оказа, че не е така.
Дани, Трейс и Док пристигнаха, докато щраках каналите в търсене на още новини. След минуткадве намерих канал, който предлагаше картина на живо от кораб на Бре
говата охрана и така успяхме да анализираме ситуацията. Двете моторници представляваха основния удар, а самолетът служеше за отклоняване на вниманието, за да могат те да проникнат в пристанището, което за малко не стана. С усилията на Капел и Карен, както и охраната на място моторниците бяха забелязани и елиминирани почти в последния момент. Сега Бреговата охрана, ВМС и Морската пехота се разшаваха с пълна сила из пристанището и ситуацията изглеждаше овладяна. Оставих съобщение на Капел, с което го подсещах да внимава за втора вълна нападатели, които биха се възползвали от объркването, настъпило след първата атака. Сигурен съм, че и той е помислил за същото. Не искам да се хваля, че аз единствен съм се сетил да предупреждавам. Желаех само да съм там, за да правя тези предупреждения лично.
- Надявам се, че внимават и за плувци - промърмори Трейс.
- Капел ще се погрижи - каза Док. - Той може да познае, когато хуят е голям.
- Да се надяваме, че това не беше началото на празненствата за днешния ден - казах сухо. - Ние не трябва да допуснем такова начало.
Гледахме телевизия още малко. Когато се уверихме, че ситуацията е овладяна, излязохме, за да се съберем с останалите от екипа. Вкарахме малко кислород в мозъчните си клетки с бягане на пет мили до закуска, като се разделихме на екипи по двама, а всеки тръгваше от трите хотела, в които бяхме отседнали. Аз бягах спокойно, с темпо като за осем мили - по стенанията и оплакванията на Дани, който тичаше до мен, разбрах, че съм намерил точното темпо. Идеята ми не беше просто да се раздвижим. Исках да огледам района от нивото на улицата, а анцугът и маратонките вършат много по-добра работа, отколкото возенето в джип.
Двамата с Дани свихме по булевард "Фламинго", после по "Шарлот" и се върнахме през района до авеню "Пара". Заобиколихме някои от страничните улици и забавихме крачка, за да се огледаме, преди да се насочим към "Ийст хамън" и да започнем връщането към хотела. Ние бяхме най-съмнителните на вид хора и привлякохме вни
манието на една полицейска кола и на необозначен автомобил с детективи.
Когато затичахме по главния булевард, до нас дойдоха двама полицаи на планински бегачи и ни запитаха какво правим. Дани изсумтя нещо неразбираемо, а от кожата му се лееше пот. Полицаите се засмяха, засмях се и аз. Те ни съпровождаха известно време, а после се отдалечиха.
Полицейската кола, която видяхме по-рано, сега се намираше недалеч от нас, до тротоара. Когато минахме край "Венецианеца", към нас се отправиха очите на още двама детективи. Опитах да ускоря темпото и да засиля Дани по финалната права към мястото за среща в кафенето "Старбъкс" до "Ривиерата", но той изостана доста. Накрая се обърнах, затичах на място и заоглеждах близкия път.
- Време е да вземем такси - пошегува се той, когато край нас отмина едно.
- Това нямаше да ни свърши много работа - казах. -То е патрул от охраната.
Останалите от групата имаха подобни преживявания - след като ги видели, полицаите си ги препредавали за наблюдение. Ако терористите решат да нападнат Лае Вегас с армия любители на джогинга, Лае Вегас имаше готовност.
Тъй като бях един от почетните гости, комисията за парада в Лае Вегас ми беше уредила да ползвам кадилак "Ескалейд". Това е много хубав джип, но работата ми изисква да използвам обикновени коли - колкото по-обикновени, толкова по-добре. Хората мислят, че предпочитам "Хъ-мър" и всъщност организаторите на парада ми бяха предложили такъв. И те са страхотни коли, но където и да идеш, бият на очи. Не може да си свиреп воин и кинозвезда, макар всички да мислят, че точно така трябва.
След като другите от екипа изчезнаха към постовете си, се метнах в джипа, за да ида до булевард "Дюк Елингтън", където бяха построени участниците в парада и камионите с декорите. Шон дойде с мен, за да провери отново оръжието и комуникационните системи, докато карах. (Гледал съм как кара. В никой случай нямаше да го пусна
зад волана.) Той напъха моя автомат в невинен на вид спортен сак, както и няколко резервни пълнителя и резервната система за връзка. Поради жегата изглеждаше малко смешно да нося сако и затова пъхнах пистолета под ъгъл в колана си. Нямах достатъчно тлъстини, за да го скрият - стремежът да си фанатик по фитнеса си има и лоши страни. Носех два пистолета "Глок 26" - един на глезена, а другия, ако ви стиска достатъчно, елате и намерете сами.
Танцьори, укротител на лъвове, всевъзможни ветерани, дузина противопожарни коли, актьори и актриси - това е Денят на независимостта в стил Лае Вегас. Всичко е голямо, костюмите, танците, колите за декори, а дори и отегчителните неща като мен. Тъй като бях помолил да не скачам с парашут в кабриолета, ми уредиха нещо почти толкова помпозно - кацане с хеликоптер на самоходна платформа, направена да прилича на бързите катери от следващо поколение за тюлените, наречени "много тесни плавателни съдове". От мен се искаше да посрещна хеликоптера близо до мястото за подготовка на парада, за да огледам самоходната платформа, преди да кацна на нея -една добра идея.
Независимо от тъпото си име много тесните плавателни съдове са прекрасни на вид наследници на модел 5. Приличат на кръстоска между самолет F-l 17 Стелт и скоростна моторница. Надстройката над палубата е не повече от два метра от повърхността на водата. Разглеждал съм ги, но не съм се возил не защото съм стар пръдльо (което е вярно), а защото още никой не ги е използвал. ВМС, нали ги знаем какви са, все още се мотаят. Може би когато внуците на моите внуци се запознават с вербовчиците за армията, тези катери ще влязат на служба. Разбира се, по това време хората, срещу които трябва да ги използват, ще са измислили как да ги откриват.
Който и да е дегизирал самоходната платформа, е разполагал с добри снимки на катера, защото приличаше съвсем на онзи, който видях в Агенцията за авангардни изследвания в областта на отбраната. Освен палубата и неоново синята и златиста боя. Но пък отстрани името ми беше изписано без правописни грешки, така че нямах основания да се оплаквам.
Самоходната платформа се управляваше от рубката на катера. Аз прекарах няколко минути в разговори с шофьора - четиридесет и нещо годишен тип на име Джими, който смяташе за много смешно, че е служил в сухопътни войски, а кара лодка пак по земята. На мен това не ми изглеждаше толкова смешно, но пък не бях прекарал последния час завързан в малката кабина, загледан право напред. След като бяха одобрени, шофьорите имаха указания да седят в колите, а Джими смяташе, че инструкциите трябва да се следват буквално. Добра идея според мен, ако амбицията на живота ви е да карате лодка по земята.
Хората от охраната преглеждаха всички коли за декори, а дори и след като ги отмятаха по тефтерите си, пак извършваха случайни проверки. От началното място до булеварда, откъдето почваше парадът, се провеждаха последни огледи и проверки.
Вече всеки, който се занимаваше със сигурността, както и повечето от участниците в парада знаеха за инцидента в пристанището за втечнен газ. Дали това ги правеше по-концентрирани от обичайното, не знам. Тук всичко кипеше от адреналин и нервна енергия. Ако НАСА открие възможност да затваря в бутилки бясната ярост на хората, щеше да получи достатъчно гориво да праща ракета до Сатурн всеки ден.
Използвахме системата за връзка, разработена от военните по линия на програмата "Система за тактически разговори с електронни средства" ("Стрес"). Тя представлява черна кутия колкото книгата в ръцете ви и може би наполовина дебела. Може да се свързва чрез спътници и да използва почти всяка радиочестота, известна на хората. Има си собствен начин да шифрира и генерира честоти и не бих се изненадал, ако правеше и пуканки. Побираше се в задната част на специално разработена противокуршумна жилетка, сякаш самата тя е керамична плочка, и се предполагаше, че осигурява същата защита.
Включих се в системата чрез нещо, подобно на слънчеви очила. Освен супермодерната слушалка, която предаваше вибрации на костта зад ухото ми и миниатюрния микрофон, скрит в частта, която свързва двете стъкла над носа, очилата имаха и малък екран отдясно, който се уп
равляваше с гласови команди. Командите се включваха от горния край на рамката, а системата беше предвидена да работи само с моя глас, така че не можеше да се обърка от околния шум или близки гласове.
Както се досещате, очилата изискваха привикване. Имах чувството, че наблюдавам света през облак, на който предават телевизионна програма. Но системата ми позволяваше да не разговарям с останалите от екипа, а да получавам видеоинформация от централата и от различните командни пунктове по града. Чувствах се като онези същества в индуската митология, с хиляда очи, включително по едно в дланите на ръцете.
Когато приключих с огледа на платформата, хеликоптерът вече летеше насам и аз получавах информация от моите хора. Докато вървях към зоната за кацане, забелязах, че охраната е оградила група клоуни - истински клоуни. Смешниците, облечени в шарени дрехи, с големи обувки и червени пластмасови носове, не бяха включени в базата данни с лична и биометрична информация, макар да се кълняха, че са се регистрирали и вече са преминали проверките за сигурност. Изпратиха ги*в "зоната за наказания" - на няколко улици оттук и от маршрута за парада, -където трябваше да престоят цялото събитие, което не ги направи особено щастливи.
Армията беше отделила няколко хеликоптера "Блекхок". Естествено, на мен ми се падна един от моделите за специални операции, MH-60L DAP*, оборудван с две картечници калибър 30 мм с лентово зареждане, контейнер за изстрелване на ракети с диаметър 50 милиметра, и 40 мм гранатомет. Картечниците бяха заредени за всеки случай, но в контейнерите имаше специални светлинни ракети, които щяха да се запалят, когато кацна и да прибавят малко искра към пристигането ми.
Нахлузих един шлем и застанах до отворената врата, докато обикаляхме над парадния маршрут. Точно над нас една двойка безпилотни машини "Предатър" летяха бавно напредназад над булеварда, а видеокамерите им осигуряваха подробна картина за събитието.
---
* Официалното съкращение DAP означава Direct Action Penetrator (Средство за проникване в мястото на действие - Б. пр.). Неофициалния му смисъл го измислете вие.

 Два изтребителя на ВВС летяха много по-високо над тях. На летище "Макларън" загряваше ескадрила хеликоптери "АН-64 Апачи". Осигурен беше и щурман със задачата да отклонява всички неупълномощени самолети от района, като неговите указания се следваха съвсем строго. Нямаше да се повтори инцидентът от "Коув пойнт" - всяко нещо във въздуха, дето нямаше място там, щеше да бъде сваляно дълго преди да доближи парада.
Ако всичко това изглежда добре на хартия, то беше три пъти по-добро на място с преминаващите натамнасам машини и хората, които викаха в разговорните си системи. Е защо тогава не се чувствах в сигурност?
Обходихме района, след което долетяхме откъм предвидената точка, като лопатите на хеликоптера тупаха тежко над улицата. Щом се изравнихме с хотелказино "Екскалибур", аз заех позиция - увиснах от вратата на коланите си. Протегнах ръце и започнах да сърфирам във вятъра под хеликоптера, но заради начина на връзване на коланите или пък заради въздушните течения, които се блъскаха около мен, или заради двете, се залюлях настрани. След няколко секунди се завъртях като пумпал. Сигналните ракети се запалиха една след друга. Сигурен съм, че всичко това е изглеждало адски добре за хората на земята, но ако имах време за мислене, щях сериозно да се замисля дали съм нормален. От фойерверките се вдигна гъст облак дим, който се събра около мен под въздействието на вятъра от лопатите.
Накрая, може би защото хеликоптерът забави малко или от късмет, спрях да се въртя. Зеленоликото копие на Статуята на свободата ми намигна, когато минах край нея, и забелязах напред платформата, която целяхме. Стъпих точно където трябва. Едва ли някой в света е откачал коланите си така бързо както мен. Което се оказа добре, защото, преди да отлети, хеликоптерът се задържа само десет секунди.
Искаше ми се да смятам, че ревът на тълпата наоколо беше заради мен. Но тъкмо когато се появих на булеварда, една дузина красавици изскочиха от тортата на ка
миона зад мен. Облечени почти както ги е майка родила, те се оказаха най-красивите черешки за торта, които съм виждал, и аз прибавих своите поздрави към тези на тълпата.
- Адско пристигане, Дик - каза в слушалката един женски глас, когато се обърнах.
Не принадлежеше на Трейс, нито на Тифани.
- Къде си? - запитах.
- Ще се срещнем съвсем скоро - каза тя. Линията замлъкна.
Не направих удоволствие на Сянката да чуе нищо повече от мен.
20
Военните ни уверяваха, че разговорната система не може да бъде хакната. Като се знае доколко вярвам на всичко, което казват военните, измислих допълнителна система за разговори. Включих я сега, като отворих мобилния си телефон и натиснах един предварително избран номер. Възможно беше Сянката да ме наблюдава, а дори да успее да разбие и резервната разговорна система, но не можех сега да се тревожа и за това.
Бутонът за предварително избрания номер стартира серия обаждания до останалите в групата. Те не си направиха труда да отговарят. Вместо това преминаха на резервната система за връзка, настроена на цивилни честоти, като кодовете за шифроване ве вземаха от интернет и се сменяха всеки ден. Тази система не можеше да комуникира с военните, но в момента това не беше лошо. Осъзнах, че повечето от хората ми вече бяха чули гласа, защото той дойде от общ канал.
Дори след приключението на Дани не мислех сериозно, че Сянката е жена. Лошо.
Продължавах да нося очилата. Видеовръзката работеше и чувах ясно разговорите. От Дани се искаше да предупреди органите, които наглеждаха събитието, че разговорната система е компрометирана, но или още не го беше сторил, или онези решиха, че така ще е по-лесно. Както и да е, продължаваха да използват "стрес системата".
- Има задръстване на улица "Туейнс" - обади се някой от пътната полиция по разговорната система. - От един строеж идват няколко камиона. Да ги отклоня ли по улица "Парадайс"?
Искането премина по линията до координатора, който го одобри - част от общия план включваше пренасочване на трафика далеч от главния булевард. Камионите, за които говореха, приближаваха от един строителен обект срещу временно затворения голф клуб "Дезърт ин".
Натиснах копчето на очилата си и се включих в сигнала от безпилотните наблюдатели. Камионите вдигаха облак прах от обекта. Нямаше вятър и облакът висеше във въздуха като було, което покриваше не само строежа, но и близкия път. Камионите бяха мръсни - доста време трябва да са прекарали на обекта.
Десетте камиона се виеха като змия между редицата коли успоредно на главния булевард и се насочваха към сградата на Търговската палата. Набиваха се на очи сред останалите леки коли.
- Спрете камионите! - казах по компрометираната верига, щом осъзнах какво ставаше. - Спрете камионите!
Или по-точно, щом осъзнах половината от онова, което ставаше.
Тръгнете ли направо по улица "Парадайс", можете да стигнете до хотел "Хилтън" или пък да свиете наляво към "Сахара", откъдето да се върнете на булевард "Лае Вегас" в посока към града. Или пък можете да се насочите по временния път към "Ривиера", да се качите на бордюра и да прекосите паркинга на търговския център на неколкосто-тин метра от булеварда. И ако не ви пука особено за хората пред вас, така ще си осигурите прекрасна възможност за стрелба право в сърцето на парада - главния булевард.
Десет камиона, натъпкани с експлозиви и отровен газ - голямо бум. Извадих автомата от сака - всеки, който ме е видял, трябва да е помислил, че и това е част от шоуто, взех допълнителните пълнители и тръгнах към ръба на платформата, защото възнамерявах да скоча от нея и да бягам към "Ривиера" и алеята на няколко преки от дясната ми страна. Тъкмо стигнах до улицата, когато два хеликоптера "Блекхок" се спуснаха и полетяха към камионите. Командната верига се задръсти от съобщения, а дори и нашата пострада, защото всички искаха да говорят наведнъж. Виждах картината от безпилотния самолет. Един от камионите опитваше да се качи на тротоара и да заобиколи колите. Шон ми викна, аз викнах в отговор. Тъкмо тръгвах след него, когато забелязах нещо с крайчеца на окото си, но не през очилата, не през тези високотехнологични
боклуци, а с моите си верни немодифицирани зъркели (оригинално оборудване).
Двама мъже тичаха от тротоара през улицата в посока към новия хотел "Звезден кораб Вегас".
Инстинктът ми подсказа, че трябва да ги следвам. Макар да ги видях бегло, нещо в очертанията им не ми се стори наред. И двамата носеха дълги якета в ден, когато температурата не падаше под тридесет и осем градуса, а ако бяха от охраната, значи тичаха в обратната посока.
Няколко от хората край улицата започнаха да аплодират, защото мислеха, че съм част от някакво шоу. Аз им креснах да се махат от пътя, но без особен ефект.
Автоматите, подобни на моя МР-5, които онези измъкнаха изпод якетата си, свършиха много по-добра работа. Хората се метнаха на земята и когато стигнах ниската стена между тротоара и "Звездният кораб", повечето хора или си бяха намерили прикритие, или лежаха на земята.
Най-новият, най-модният и най-велик хотел на главния булевард, "Звездният кораб Вегас", приличаше на чиния от филмите "Междузвездни войни", пльосната посред града. Отстрани се извисяваше голяма космическа игла и отдалече изглеждаха като два космически кораба, които се.надпреварват в междугалактическо състезание. Отблизо районът пред хотела представляваше градина от бетон с редица басейни и футуристични метални скулптури. А който застанеше при входа, можеше да стреля безпрепятствено срещу всеки, запътил се натам. Включително и срещу мен.
Клекнах и се изтърколих зад ниската стена на оградата, защото земята до мен изригна от куршуми и късчета бетон. Парадът беше спрял и за една секунда ми се стори, че ще мога да отскоча до платформата и да я използвам за нападение. И сигурно щях да опитам, когато през две коли по-назад видях два джипа "Хъмър". Цивилни модели на "Дженерал мотърс", малко умалени версии на истинските, но нямах време да искам други оферти. Изтичах до единия, рязко отворих вратата и изхвърлих шофьора. Пасажерът - местен тузар в недвижимите имоти и голям спонсор на политици - взе да възразява, но му казах, че нацио-
налната сигурност изисква той да иде да се чука отзад и да се маха от моята кола.
Предполагам, че се съгласи с мен, но да си призная, тогава изобщо не забелязах какво прави.
Включих на задна предавка, заобиколих следващата ме пожарна кола и дадох газ до ламарината. Джипът изскочи по тротоара, префуча през едно плитко езерце и набра скорост. Двамата кретени, които се бяха скрили пред казиното, изпразниха автоматите си в четвъртитата предница на машината, като пръснаха челното стъкло и перфорираха голяма част от ламарината, а също радиатора и дясната гума. Аз насочих колата горедолу и залегнах, натиснах газта до пода, стегнах се доколкото можах и полетях срещу деветмилиметровите куршуми, които удряха в предницата на джипа.
Изкачих се по първите стъпала към казиното без проблеми и ако имаше само още две или три, щях да излетя точно пред рецепцията. Но стъпалата бяха пет и когато качих последното, се движех по-скоро странично. Джипът се претърколи и се вряза в стъклената фасада. Навсякъде се разхвърчаха стъкла и метал. Аз се извъртях в кабината, докато джипът се претърколи поне още два пъти и спря посред наклонения под, който водеше към главното фоайе, като се озовах метърдва в казиното и съвсем близо до рецепцията. Лъчите на лазерните прицели описваха толкова безредни фигури из кабината, докато се измъквах от прозореца с автомат в ръка, та реших, че джипът гори. За щастие грешах. Той пламна чак когато успях да се измъкна и се втурнах да се крия някъде.
Чух стрелба отляво и като се обърнах, за да отговоря, джипът се разтърси с тихо гъргорене. Помислих си "Мамка му" и опитах да отскоча колкото мога по-далече. Смятам, че може би стигнах на няколко сантиметра от пода, когато бензиновият резервоар избухна. Дик Разрушителя се превърна в Човекаракета, който полетя в пространството там, където друг не беше летял. Отхвръкнах в рецепцията, като се изтърколих в серия компютри, а после паднах на някакви кашони с папки. Сигурно благодарение на кашоните не си счупих врата. Ударих си коляното така, че щях да се насера, но не изпуснах автомата. Но
след огъня и лазерното светлинно шоу нямах никаква представа къде са онези маймуни.
Възможно е в огромните недра на хотела хората от охраната да са отвеждали гостите някъде в безопасност. Възможно е някакъв екип за действие при подобни ситуации да е тичал насам, за да се заеме със ситуацията. Но аз не видях нищо такова. Знаех само, че предната част на казиното гори, автоматичните пръскачки се включиха и един клаксон, който можеше да събуди половината Сан Диего, ревна така, че разтърси пода.
Изпълзях отстрани на рецепцията, подскочих и се прехвърлих зад плитка платформа вляво, която вместваше някои от светлините, дето мигаха по пода и поздравяваха влизащите. По тавана преминаваха холограми на метеорити и космически кораби в пълно безредие сред въртящото се звездно небе. В посока девет часа се появи планета, но изглеждаше сякаш някой е отхапал част от нея. Това ми показа къде е плячката ми - блокираше някой прожектор и изкривяваше образа, но докато схвана какво значеше това, онези отново откриха огън.
Лежах на земята и чух познат глас откъм стомаха си. Обаждаше се Трейс по резервното радио. Слушалката беше изпаднала от ухото ми, но устройството продължаваше да работи - доказателство, че този модел не беше правен от китайците в техните си затвори. Тъкмо понечих да дръпна апарата, за да чувам и да говоря, когато избухна огън от нещо по-голямо от автомата, нещо като взводна лека картечница. Изтърколих се зад платформата и сведох главата и задника си под морското равнище.
- Къде си, Дик, по дяволите? - запита Трейс.
- В "Звездният кораб" и ще тръгвам за шибания Марс. А ти къде си?
- Абе тоя хотел гори.
- Позна. И тук има две танга, а може би и много повече. С тежко оръжие, да им го начукам. Изглеждат ми като източноевропейци, но нямах време да им искам паспортите.
Дани се намеси, преди Трейс да успее да отговори:
- Дик, шефът на охраната в "Звездният кораб" каз
ва, че няма връзка с хората си. Сигурно са в играта. Или някои от тях.
- Разбери къде е рампата за камионите - наредих.
- Сега търсят чертежите.
- Разбери - казах, когато поредният откос от картечницата перфорира лазерните светлини.
Изчаках стрелбата да спре, след което изпратих три кратки откоса. Докато изстрелвах последния, скочих напред, направих три дълги крачки и се метнах на пода на казиното, който започваше веднага след фоайето. В този момент картечницата възобнови стрелбата. Сигурно разстреля половината видеоигри, защото те отговориха с крясъци и писъци, а електронните им броячи полудяха. Не проверих дали пускат монети, защото схванах откъде стреля онова копеле.
Лявата част на казиното, отвъд рецепцията, беше нагласена като извънземен пейзаж. Имаше кратери и изкуствени скали, които сякаш падаха по склона на вулкан. Във въздуха се носеха прожектирани фигури на извънземни -идеята беше да ви заведат до някоя маса и дори да вземат поръчката ви. Моят приятел с картечницата беше заел позиция до ръба на кратера, зад една от скалите, и не се виждаше сред извънземните същества. Освен това беше облегнал оръжието си на една изкуствена скала, а то се оказа белгийско миникопие на нашето М-249 SAW.
Да се криеш зад изкуствена скала се оказа фатална грешка. Скалите са добро прикритие, защото са плътни. Пластмасата и папиемашето не са.
А пък холограмите...
Очистих го със залп от автомата си, като първите куршуми попаднаха в лявата му скула, а останалите отвориха черепа му като консерва. Продължих покрай игралните машини, без да съм напълно сигурен какво друго има там.
- Дани, намери ли чертежите?
- Действам, Дик. Виж, прав си за камионите. Нагласени са да избухнат. Но един от "Делта" казва, че преди няколко дни при казиното имало подобен камион. Или може би два камиона. Сега търсят снимки.
- Майната им на шибаните снимки. Къде са били камионите?
- На товарната площадка отзад.
- Упътвай ме натам - казах, докато се носех в тръс към трети ред машини.
Рязко спрях - в другия край на залата, може би на стотина метра, две фигури клечаха над нещо между машините.
- Дик?
Стрелях и по трасиращите куршуми, които бях натъпкал в края на пълнителя, разбрах, че съм го изпразнил. И двете фигури паднаха, но когато отскочих настрани в машините, около мен отново заудряха куршуми. По гърба ми се сипеха стъкло и парчета пластмаса, докато пълзях надясно, търсейки нещо твърдо, което да поставя между себе си и онзи, дето стреляше.
- Дик, не можем да влезем отпред - каза Трейс по радиото. - Пуснаха бронираните бариери, след като ти влезе.
- Какви бариери?
- Това е система за блокиране при аварии. Опитваме да вкараме хора в района на товарната площадка. Там има два камиона. Първо тях трябва да оправим.
- Тръгвайте, мамицата му - казах.
Сигурно ще си помислите, както си мислех аз, че съм оставил огромна дупка, като влетях през предния вход. Но Дани, който гледаше чертежите, ми обясни, че "Звездният кораб" имал двойни врати, които действат като преграда за самоубийци в колибомби. Системата била задействана от някой от охраната, макар и малко късно, за да ме спре. Където досега се виждаше лесно пробиваемо стъкло, сега имало метални щитове. Подобни спуснали по всички входове на нивото на улицата.
Казвах ви, че тук работят по сигурността.
- Идваме, Дик, не се тревожи - каза Трейс.
- Ами хайде де.
- Действаме, но...
- Никакво но.
- Хората от охраната смятат, че нападателите са минирали товарната рампа. Възможно е експлозивите да са заложени още при строежа.
- Адски се надявам, че се ебаваш, Трейс.
- Никога с теб, Дик. Ти си любимата ми фъшкия.
На листа това прилича на шега. В реалния живот гласът й заглъхна, докато говореше. И то не по начина, който човек би искал да чуе, когато някой задник съсипва всичко наоколо с картечница.
Предполагам, че можех да намеря изход, ако се обърнех и затичах като бесен към рецепцията. Вероятно зад нея имаше офиси с прозорци или някакъв друг изход. Ако пък изходът беше блокиран от метални щитове, сигурно щях да стигна до втория етаж, да счупя някой прозорец и да изляза през него. Но орисията на един свиреп воин не е да отстъпва.
Освен това в момента не мислех за отстъпление. Разкъсвах се между желанието да ритам задници и инстинкта да оцелея.
Картечницата, която правеше живота ми толкова вълнуващ, се намираше на маса за карти на около петдесетина метра от мен. Не беше минимодел. Никак не се затрудних да определя каква е въпреки пиукането и виенето на машините около мен. Чувал я бях в сънищата си. Стрелбата идваше от картечница "Дегтярьов" - оръжие от доброто старо време, закупено по интернет от колекцията на някой задник. Този модел е прост и надежден и в началото на Студената война представляваше стандартното оръжие на Съветската армия, а десетилетия наред беше нещо обичайно и в други страни. Чувал бях тия кучки да разкъсват листата във Виетнам, мамицата им. А Сянката, нали и тя си е сантиментална кучка, я използваше заради доброто старо време.
- Хей, Сянка, нали няма да ми кажеш, че страдаш от несподелена любов, а? - викнах, когато стрелбата спря.
Стори ми се, че дочух щракане като от презареждане на оръжие, но преди да успея да вдигна автомата си, около мен отново настана ад. Куршумите калибър 7.62 мм разкъсаха няколко от видеоигрите отзад, след което се насочиха към тези пред мен. За щастие стрелецът не можеше да наведе цевта достатъчно, за да ми причини нещо повече от подстрижка. Когато пренесе огъня от дясната ми страна, аз се претърколих наляво достатъчно бързо, за да се скрия от погледа или поне от мерника му. Понечих да изпълзя към игралните маси. Не бях изминал и три метра,
когато картечницата пак пренесе стрелбата към мен. Проснат по гръб, установих, че онова копеле ме следи чрез камерите на тавана на залата.
С това можех да се оправя. Пуснах два залпа по тавана близо до картечницата и в същото време се претърколих назад, а картечарят се зае да троши машините близо до мен. Финтирах скок надясно, но отскочих наляво и пресякох мястото, в което бях преди. Настана малка пауза, но когато стрелбата започна отново, куршумите пак идваха в посока към мен и доразбиваха останките от машините.
В един момент, както си лазех из стъклата, Трейс взе да крещи нещо в ухото ми. Не чух да псува, затова реших, че не говори на мен. Стигнах края на редицата с игрални машини и понечих да надникна, а картечницата издаде звук, подобен на чукане на кухо.
Скочих и стрелях по игралната маса. Улучих, но онзи зад спусъка вече го нямаше. Аз се втурнах напред по редицата, като местех очи наляво-надясно, но не виждах никого. Стигнах при масите, метнах се напред, изтърколих се под една от тях, но все още никой не стреляше по мен.
Колкото и приятен да беше престоят ми в игралната зала, до момента нямах печалба - типично за всяко мое посещение в Лае Вегас.
Ако хотелът трябваше да избухне - а точно в този момент нямах основание да се съмнявам, че е така, - трябваше да открия къде, по дяволите, е онзи с бутона. Дани още опитваше да намери карта, затова реших, че някой от хората, които очистих преди, може да ми даде информация, и се върнах към тях.
Мъртвите имаха нещо като компютърен кабел в ръцете си. Той беше дебел и кръгъл, като онзи, с който във вила "Свирепия" свързахме локалната мрежа към интернет. В основата на стената се виждаше метален контейнер с полуотворен капак. Отворих го докрай - под него имаше редица щифтове като за телефонна централа, но по-големи.
На това му казвам добро сервизно обслужване по домовете. Но единственият техник, който посещава домовете с автомат, се казва Шунта, а и тези тук имаха по-добро оборудване от неговото - автомати МР-9, нещо като подобрен "Узи", направен от "Рюгер" специално за полицията.
- Шунт! - казах по радиото. - Къде си, мамка ти?
- Ето ме, Дик. Как си бе, готин?
- Напечено ми е, Шунт. Ти как наричаше онзи кабел, с който върза компютрите у нас?
- Етернет 5Е, готин.
- Би ли могъл с него да взривиш бомба?
- Само ако е включен в интернет.
- Ами да кажем, че е включен. Какво друго ти трябва?
- Ъъ, компютър.
Проверих двата трупа. Нямаха никакви палмтопи.
- Дик, имам чертежите - каза най-после Дани. Пуснах кабела и се отправих назад към стълбището.
- Кажи как да стигна до компютърната зала - наредих на Дани. - Не, кажи как да стигна до резервните генератори. А междувременно можеш ли да уредиш един токов удар и след това да прекъснеш захранването на сградата?
- Защо?
- Искам да им изпържа оборудването, а после да им спра тока.
- Да, добре. Ти къде точно се намираш?
- До масите за карти. Мисля, че в далечния край има асансьори, а стълбището трябва да е до тях.
- Има едно по-близко стълбище - в другия край, при Марсианската зала. Слез два етажа, после свий надясно и ще се озовеш в разни сервизни помещения. Там имат резервни генератори.
- Ти можеш ли да се оправиш с тока?
- Ще опитам.
- Къде е Трейс?
- Ти не я ли чу? Двамата с Хълк влизат отзад с аварийната група.
- А не ми ли каза някой от вас преди малко, че май сградата е нагласена да избухне?
- Мисля, че затова отидоха. Дик, това е само теория, защото никой не може да намери хората от охраната. Има и друго: строителният техник и двама от началниксмените на строежа са загинали при злополука, а е имало и едно все още неразкрито убийство.
И не са преценили още тогава, че нещо не е наред? Е, това е Лае Вегас.
- Док, Тифани и Шон идват откъм товарната рампа - каза Дани. - Като влязат, ще дойдат да те подкрепят.
- Обичам те, Дани, но не си прави труда. Това е заповед.
- Я се чукай отзад, Дик!
- Неподчинителен кучи син такъв.
Чух приглушени експлозии в далечината - искаше ми се да са зашеметяващи гранати или пък С-4 при задната врата, където и да се намираше тя. Хотелите в Лае Вегас не са просто големи, а цели градове. Нямаше да се изненадам, ако задният вход, който онези разбиваха, е на миля от мен.
Не бих имал нищо против и аз да разполагам с няколко гранати, когато стигна до стълбището, но намерих само стол. Хвърлих го надолу по стълбите, след като отворих вратата, с надеждата, че тропането ще предизвика реакция от някой скрит долу.
Нищо не стана. Промъкнах се през вратата. До нея имаше охранителна камера, която разбих, защото сметнах, че ако се наложи да се връщам оттук, ще е добре да не известявам за това Сянката или който наблюдаваше.
Слязох до първата площадка, заобиколих стола и продължих надолу. Тъкмо стигнах последните две или три стъпала, когато чух шум отгоре. Първата ми реакция беше да отскоча в очакване на стрелба. Вместо това нещо иззвънтя тихо по стъпалата. Аз стрелях в бравата на вратата пред мен, след това скочих към нея. Когато я стигнах, чух падането на втора граната. Дръпнах вратата и се метнах вътре в мига, в който осветлението спря.
- Дани, надявам се това да си ти.
- Аз и електрическата компания. Казват, че са пратили доста силен удар в системата, но не може да се каже какви поражения са нанесени. Казината имат всякакви защити.
- Не бих разчитал на тях, готин - обади се Шунта.
Според мен искаше да ме ободри - в края на краищата той е Богът на токовите удари, - но резервното захранване се включи и хич не ме ободри. Тръгнах към аварийните генератори, за които ми каза Дани, когато забелязах по пода кабел, подобен на онзи горе.
- Шунт, виждам още кабел. Какво ще стане, ако го срежа?
- Ще се разпадне връзката, готин.
Това добре ли беше за бомбата или не? И дали кабелът изобщо е свързан към бомба? Реших, че за нея няма да е добре, ако отрежа кабела, и пратих всичко по дяволите. Рязнах го с ножа си.
Или бомбата не беше нагласена да избухне при прекъсване на връзката, или първите хора, които човек среща в отвъдното, са двама мазнокоси задници, които опитват да гравират имената си в задника ти с автомати. Както и да е, последните се появиха в коридора тридесетина метра пред мен и незабавно се занадпреварваха кой първи ще изпразни пълнителя си.
21
Аз още се намирах на пода и първите им куршуми минаха твърде високо. Но не и моите.
Станах бавно поради остра болка в коляното, което бях ударил по-рано. Накуцвайки, отидох при двамата мъже и проверих дали имат документи и резервни пълнители. Като правило мразя да използвам боеприпаси, които не съм подготвил сам. Наречете ме перфекционист, ако искате, но предпочитам да знам, че оръжието в ръката ми е подготвено както трябва, а и човек трудно се отучва от навика да използва трасиращи куршуми в началото и края на пълнителя, особено ако от това зависи собственият му живот.
Но ако Сянката искаше да прояви щедрост и да ми даде допълнителни патрони, кой съм аз, та да откажа? Двете танга имаха три допълнителни пълнителя с по тридесет патрона, които пъхнах в раницата си и се обърнах, за да потърся залата с аварийните генератори, към която ме насочваше Дани.
В един момент осъзнах, че мога да се водя просто от носа си - резервните генератори имаха дизелови двигатели и във въздуха се носеше лека миризма на нафта. Указанията на Дани и миризмата ме отведоха до коридор, препречен от метална врата. Заключена естествено, мамицата й, какъвто все ми е късметът. Малко С-4 щеше да реши въпроса, но аз страдах от остра семтексова недостатъчност.
Дани ме упъти към втора стая, която имаше връзка с интересуващата ме зона. С ножа си разрязах гипсокарто-на, но установих, че стената зад него е подсилена с тухли. Вентилационната система се оказа прекалено тясна за раменете ми. От безсилие ударих стената с мекото на дланта си. Болката не ми помогна да измисля нещо и затова ударих стената още веднъж и още по-силно.
Докато всичко това се случваше, Трейс и някои от старите й приятели от "Делта", както и Хълк с членове на местния полицейски специален екип претърсвали горните етажи на хотела за евентуални заложници. Тогава не знаех всичко с подробности, но терористите се бяха възползвали от системата за сигурност, за да заключат повечето от зоните за гости и да ги превърнат в затвор. Убили бяха тридесетина души от охраната. Открили телата им в две стаи в първия подземен етаж, както и из хотела. Другите охранители пък бяха членове на терористични клетки, но повечето не се познаваха до днешния ден.
Трейс пробила отвор в една от стъклените стени на терасата на покрива и вкарала щурмоваците от "Делта". След като прочистили района, в двора дошли две противопожарни коли със стълби, по които се евакуирали гостите на хотела. След няколко минути решили, че процесът отнема много време, и донесли един от онези надуваеми дюшеци, в които хората да скачат. Но в комплекса имаше към три хиляди стаи. Заради парада в повечето нямало хора, но трябваше всичко да се провери и подсигури. Експлозиите, които бях чул, се оказаха от пластичния взрив, използван не просто за отваряне на прозорци, а и за пробиване на миши дупки в някои от стаите, през които да преминат екипите.
- Екипът за специални действия ще опита да слезе при теб - каза Дани, докато аз млатех стените и търсех начин да вляза в генераторната зала. - Сега сме се захванали с товаро-разтоварната площадка. Там има някакви камиони. Има и терористи.
Чух стрелба, докато Дани ме предаваше на Док, който остана единствената ми връзка със силите отвън.
- Дик, още ли е у тебе комуникационната система? - запита Шунта.
- Използвам я като скъпа броня за куршуми - казах.
- Имам идея. Можеш ли да вземеш онзи кабел, дето го намери, и да свържеш единия му край в комуникационния апарат, а другия - в гнездо на стената? Каза, че си видял такова, нали?
- Мисля, че видях две. Но куршумите ги потрошиха.
- Аз ще ти кажа как да го свържеш - каза Шунта. -Не е трудно. Ако кабелът води към бомба или нещо такова, може би ще успея да я обезвредя.
Или да я взриви. Шунта не мислеше за минусите на действията си - може би наистина от него щеше да стане тюлен.
- Ще ми трябва време - казах.
- Аз не бързам.
Изтичах назад по обратния път през лабиринта от коридори. Като стигнах до стълбището, осъзнах, че не се наложи да прекрачвам двете танга, които убих по-рано. Знаех, че не са изпълзели нанякъде - швейцарското сирене е с по-малко дупки от тях. Но не можех да съм сигурен дали съм се върнал по друг път, или пък че някой ги е преместил.
Почти стигнах до коридора при стълбището, когато си спомних за газа. Изминаха още десет минути, докато обиколя и ида при стълбището до асансьорите, а после да се кача до горния етаж. Чух в далечината няколко бързи експлозии и реших, че Дани и другите опитват да влязат през товарната рампа.
Грешах, но нямаше начин да го разбера тогава.
Като стигнах стълбищната площадка, която водеше към горния етаж, чух стъпки. С мисълта, че това са Трейс, Хълк и екипът от "Делта", извиках, че съм там. В отговор получих три или четири бързи откоса. Стреляха без прицелване, направо безотговорно, но помогнаха много за ускоряването на придвижването ми. Застанах за секунда до вратата, за да слушам. Едва ли обаче бих чул нещо по-тихо от реактивен двигател. Не само вратата се оказа доста дебела, но и машините от другата й страна тракаха и изпълваха пространството с нещо като маниашки вой. Бързо се изтърколих и скочих на крака, след което се втурнах назад към двамата мъже и етернет кабела.
Труповете си бяха, където ги оставих. И както казах на Шунта, стената, в която се намираха контактите, се оказа напълно надупчена. Няколко секунди опитвах да открия някой допълнителен контакт на колене и длани. Най-после викнах Шунта по радиото и му казах, че е време да превърне Дики в смотан компютърджия без заплата.
- Готин, имам теория. Искаш ли да я чуеш?
- Свързана ли е със случая?
- Мисля, че това е мост, с който свързваш една част от мрежата с друга. Значи едната страна сигурно има бомбата, а другата страна държи детонатора.
- Кой кой е?
- Трябва да разберем.
- Добре, Шунт. Да действаме, мамицата му.
- Най-напред виж дали можем да свържем кабела към комуникационния модул - каза той.
- Как се прави това? - Заври го, готин.
Отличен съвет, приложим за всякакви ситуации. В този случай "мъжкият" куплунг RJ-45 влезе в "женското" гнездо на апарата с приятно щракане. После Шунта ме накара да ампутирам главата на другия край и да разделя жичките на кабела. Гледах в осем тънки жички, които приличаха много на онези за свързване на телефони. Така добре се бях справил при късането на етернет връзката, че се наложи да къртя стената над контакта, за да открия жиците. Докато ръчках с ножа си, вратата на най-близкото стълбище се отвори с трясък.
Ако стълбите не се намираха зад ъгъла, то съдебният лекар сега щеше да е окачил на пръста на крака ми малко етикетче с надпис "остро отравяне с олово" и да е изпратил вътрешните ми органи в клиниката "Бети Форд" за научни експерименти. Когато успях да грабна автомата и да се претърколя встрани, онова копеле от стълбището вече беше заело доста удобна огнева позиция. Държеше нещо като сачмена пушка и сега разбирам как се е чувствала майката на сърничката Бамби. Нахлузил си беше и противогаз и затова го нямаше откъм точност, въпреки че действаше бързо - докато натисна спусъка и отговоря на стрелбата му, онзи се скри.
- Дик? - обади се Шунта в слушалката.
- Зает съм - отговорих.
Свалил бях бронежилетката си, за да извадя от нея комуникационния апарат, и тя лежеше на пода. Нямаше как да се върна да я взема.
Убиецът на сърни изпомпа нов залп сачми по мен
просто за да ме увери, че все още не съм му безразличен. Аз тръгнах наляво в опит тихо да го заобиколя и да го пипна откъм гърба. Но стъклото и парчетиите по пода не позволяваха да си съвсем тих и преди да стигна далеч, онзи изпрати нов залп към мен. Вдигнах автомата си и пуснах няколко куршума. В същото време се хвърлих през откритото пространство и се претърколих през дебелия черен килим, с който казината в Лае Вегас показват къде трябва да вървят децата, когато минават през зоните, в които се играе на хазарт. Убиецът на сърнички явно не даваше пет пари за дечицата и затова изстреля още един патрон, най-общо казано - и имам предвид наистина най-общо, защото никоя от сачмите не мина по-близо от метър от мен.
Онзи може и да се прицелваше все по-зле, но човек трябва да уважава сачмените пушки на малки разстояния, иначе гробарят трябва седмици наред да вади сачми от пъпките ви, за да ви подготви за ковчега. Ето защо направих обиколка из залата на ръце и колене, като опитвах да се прикривам колкото може по-добре. Сигурно минаха цели деветдесет секунди, докато успея да стигна зад него и да тръгна напред. Междувременно онзи стреля още два пъти в посока към мъртъвците. Предполагам, е решил, че те са цели, които вижда - защо да хаби патрони за цели, които не вижда?
Леко изпълзях напред по корем и го изчаках да стане или да се премести от машините, за да мога да стрелям. В същия момент забелязах как вратата на стълбището се отваря. Отдръпнах се и извих автомата натам с пръст, готов да натисне спусъка. Появи се една обувка, последвана от цевта на автомат. Аз вдигнах автомата си и за малко не очистих Хълк, който беше слязъл тук заедно с Трейс.
- Наведи се! - изкрещях.
Мисля, че той го стори, но не можех да гледам, защото трябваше да се извъртя и да татуирам името си на челото на Убиеца на сърнички. Пушката падна от ръцете му, без той да успее да стреля поне още веднъж.
- За малко не го изпусна - каза Трейс, която се появи след като ритнах пушката встрани. Беше "Ремингтън 11-87", каквито се използват в много полицейски служби.
Може би онзи не стреляше добре с нея заради отката, който е доста силен. Убиецът на сърнички се оказа скъсена версия на дребосък, потомък на някое лайно и висок едва метър и шестдесет сантиметра. Ако хванеш такъв с въдица, няма да го хвърлиш обратно във водата, а би го завел у дома си, където да го поугояваш във ваната няколко седмици, преди да го пуснеш.
- Да бе, с тия пет дупки в челото - озъбих се на Трейс. -Ама ако беше се навел, само щеше да го подстрижеш.
- Той наистина се наведе - отвърнах. - Какво съм виновен, че е такъв дребосък!
Тя ми обясни какво става горе и по стълбището, където хората от "Делта" бяха очистили две танга с хотелска униформа. Други двама от лошите се предали, като единият от тях се самовзривил.
- Тук използваха газ - казах.
- Сълзлив газ. Не открихме иприт. Сигурно е в камионите отвън.
- Значи още не си го намерила - възкликнах. - Я се стегни.
- Чуй кой говори, мамицата му.
- Ще опитат да проникнат в генераторната зала на долния етаж - намеси се Хълк. - Ще ни пратят подкрепления.
Казах на Трейс да предупреди хората от "Делта", че в мазето има още танга. Докато тя разговаряше с тях, ние с Хълк тръгнахме на разузнаване и аз най-после открих кабела, който търсех. Шунта ме упътваше в операцията, която включваше свързване на жичките по цветове. Най-после нещо, което научих в гимназията, се оказа полезно.
Трябваше да натисна една комбинация от клавиши на кутията на системата за връзка. Когато нищо не се получи при Шунта, аз използвах другия урок от гимназията - фраснах кутията здравата отбрани.
- Скъсахме му задника, готин - викна Шунта.
- И сега какво?
- Сега аз ще разтърся всичко, готин.
Преди да разпитам Шунта за техническите подробности, Хълк се върна и ми каза, че чул някой да удря по стените или по вратата в далечния край на коридора. Трейс дойде с нас и тихо се придвижихме дотам, като се прикри
вахме взаимно по плитките стълбички, водещи към заобиколена от фонтанчета вътрешна градина. Коридорът от другата страна водеше до търговски център с малки магазини, в които се продаваха никому ненужни стоки с прекалено надути цени. Изненадах се, че Y хромозомът на Трейс не подскочи при вида на лъскавите витрини.
Коридорът, в който Хълк беше чул шум, се намираше вдясно - търговският център се разделяше на ляв и десен коридор, а после на още. Тъкмо щях да предложа и ние да се разделим, когато нещо се затъркаля в далечния край на коридора с офисите. Нещо малко и кръгло. И с чудновата прилика с граната.
Включихме на задна предавка и успяхме да се скрием зад ъгъла, когато гранатата избухна.
Когато отново тръгнахме по коридора, изпратих Трейс на обходна маневра, докато ние с Хълк възприехме прекия подход. Три четвърти по пътя надолу Хълк посочи една врата с табелка "САМО ЗА СЛУЖЕБНИ ЛИЦА". Отвътре чувахме някой да удря по стената и с неистов по-луплач да се моли да го освободят. Дики не е вчерашен - в никакъв случай нямаше да влизаме в тази стая, без да знаем кой кой е. Не че да го оставим там щеше да е най-безопасният ни ход. Обясних на Док къде се намираме, за да може да изпрати хора от "Делта" за проверка. После двамата с Хълк продължихме напред.
В края на коридора трябваше да решим дали да тръгнем наляво или надясно. Зоната надясно имаше повече офиси, а наляво - магазини, като този коридор свиваше обратно към търговския център. Оставих Хълк да иде натам, а аз проверих офисите. Оказаха се празни, с отворени врати. И в четирите офиса цареше тишина, която не се нарушаваше дори от жуженето на компютри.
Когато стигнах при Хълк, се оказа, че той спипал един продавач в магазина за цигари, който се криел под витрината с пури "Партагас". Хлапето - изглеждаше сякаш се бръсне от месец насам - имаше значка на служител и мокро петно на панталона. От тези двете второто беше значително по-убедителен признак.
- Стигнаха ли до стаята на охраната? - запита Хълк.
Хлапето заекна нещо и поклати глава.
- Къде отидоха? - запита Хълк отново.
Последваха още заеквания и сума ти клатене на глава, но хлапето сякаш говореше на марсиански, защото нищо не разбрахме. Хълк изду бузи и въздъхна продължително. Търпението и разбирателството не бяха сред силните му черти, но се постара да успокои хлапето, че няма да го нараним и че искаме да му помогнем. Лицето му почервеня от положените усилия и не съм сигурен дали не изплаши хлапето дори повече от преди. Но накрая заекванията на младежа се поизгладиха и каза, че е видял някакви хора да блъскат клиенти на магазина и гости на хотела през търговския център, когато започнал парадът. Посоката била към едно от кината.
- Покажи ни - казах. Хванах го за лакътя и го дръпнах грубо, което при мен минава за особено внимателно. Той се тресеше като селски кенеф в буря, но успя да ни отведе в коридора и край няколко магазина. Изстрели и експлозии разтърсваха другите части на хотела. Док каза, че хората от "Делта" се натъкнали на терористи на долния етаж, както и горе в хотелската част. Евакуацията беше спряна.
- Шунт, как се оправяш с хакерството? - запитах, докато се придвижвахме по коридора.
- То не е хакерство, Дик.
- Шунт, включен ли е компютърът в бомбата или не?
- И да, и не.
Стигнахме пред кинозалата. Определено вътре имаше хора - чувахме виковете им.
- Искам точен отговор, Шунт.
- Към бомбата няма включени компютри, но май онези имат нещо като, ъъ, ще го нарека "контролно табло" за управление на бомбата.
- Можеш ли да се намесиш?
- Казах ти, не са в мрежата. Мислех си, че ти би могъл да ги спреш, преди да се свържат към бомбата. Включил си ме към страната, от която се управлява. Но не виждам бомбата. Смятам обаче, че мога да прекъсна работата на контролното табло.
- И бомбата ще бъде обезвредена?
- Да, точно както контролното табло - каза Шунта. - Мисля, че да. Да.
- Дик, аз не бих се доверил на тези компютърни лай-нарщини - включи се Док. - Те си имат резервна система.
Имаше право. Но проблемът беше, че като не знаем къде точно е бомбата, нямахме представа къде ще е резервната система, как е свързана и как да я обезвредим. Шунта каза, че трябва да търсим други изводи за кабели, както и самите кабели, което не беше ужасно лоша идея, само дето из сградата сигурно имаше стотици компютри.
- Може би кабелът е ключът - казах. - Накъде би водил той?
- Може да води навсякъде, готин.
- Док, огледай чертежите и виж дали можеш да определиш къде отива кабелът - наредих.
Междувременно се замислих, че някъде в сградата някой от лошите седи пред компютър и може да натисне бутона, който да ни изтакова таковата. Предполагах, че той има необходимото резервно захранване или знае как да си го осигури. Следователно логиката изискваше да го намерим.
- Шунт, можеш ли да разбереш къде в сградата работят компютри? - запитах. - Така ще определим къде е врагът.
- Ъ, няма да е лесно. Аз, такова, бих искал много детайлен чертеж с номерата на компютрите. Нещо като карта на системния администратор, на която се вижда всичко, с физическото място на машините и такива неща...
- Док, можеш ли да осигуриш тази карта?
- Ако съществува, да.
Стаята на охраната се намираше отвъд кинозалата, в друга част. Нашите хора стояха пред вратата отвън, но нямаше да е лесно да влязат - тя беше направена да издържа експлозия от бомба като онази, дето през 1983 г. разтърси казармите при летището в Бейрут и уби нашите морски пехотинци, моряци и войници.
Почивайте в мир, братя.
Оставих Док и Шунта да се оправят сами, докато двамата с Хълк проверим кинозалата. Хълк се намираше на половин крачка от стълбите към вратите, когато го сграбчих и го спрях, преди да пресече лъча на фотоклетката пред стълбището.
- Минирано е - казах и посочих сензора. Включили го бяха към жица, която преминаваше към купчина кашони до вратата.
Друг сензор не открих. Вероятно беше поставен само за да елиминира невнимателните и да забави внимателните. Аз не бях нито от едните, нито от другите.
- Лягай - викнах на Хълк, грабнах хлапето и го проснах на пода, когато една картечница "Дегтярьов" обсипа фоайето с куршуми.
Картечната стрелба съвсем отблизо определено обезсърчава човек да мечтае. Има нещо в потока олово, който лети с бясна скорост през въздуха малко над главата ти, заради което мислите се концентрират доста бързо. Не се тревожиш за заема за колата, не мислиш кога за последно си се чукал с приятелката си, а да не говорим за съпругата. Отвръщаш на стрелбата или гледаш да се чупиш, или и двете.
Засадата се оказа добре подготвена и ако бяха започнали тридесет секунди по-рано, щяха да ни изпържат. Най-логичното прикритие за нас се намираше пред вратата на кинозалата, но, разбира се, беше минирано. Следващото най-логично място беше назад, но картечницата го правеше невъзможно. Най-малко логичната посока се оказа право напред.
И, естествено, натам тръгнах.
Картечницата обикновено стреля опряна на V-образна двунога в предната част, която я стабилизира, ако си легнал. Това е прост и ефективен начин, защото става дума за две къси, леки и здрави парчета метал. Единствената слабост - която в повечето бойни ситуации не е никаква слабост - е затруднението да наведеш цевта, за да стреляш съвсем наблизо, да кажем, дватри метра напред. Картечарят трябва да се изправи или поне да вдигне рамо, за да го стори. Определено не е невъзможно, но е трудно, особено ако и без това стреляш на късо разстояние.
Не казвам, че мислих за всичко това, докато стреляха по нас. Изобщо не мислех, а постъпих естествено и съобразно онова, което бяха набивали в жалкия ми задник в
праисторическите времена хора като Ев Барет - моя наставник и отличен старшина. Сигурно имам проблем, но като ме атакуват, аз контраатакувам. Винаги.
Успях да пропълзя и да се навра под витрината. Ако това беше Виетнам - откъдето очевидно Сянката черпеше вдъхновение, - копелето вътре сега щеше да е къс мъртво месо. Щях да съм пъхнал зашеметяваща граната МКЗ А2* през дупката, която бяха пробили за картечницата, и да чакам да чуя гърмежа.
Но това не беше Виетнам, аз нямах граната и куршумите хвърчаха. Пъхнах автомата си на сляпо през процепа и изпразних пълнителя, но без ефект. Куршумите продължиха да летят от древното оръжие и да рушат всичко във фоайето освен мен, Хлапето, което стоеше замръзнало на мястото си, и Хълк, чийто задник е по-голям от моя и му е по-трудно да се крие, без да го гръмнат. Когато успя да се прехвърли от другата страна на витрината, аз вече бях изпразнил пълнителя и поставил нов.
Куршумите спряха в мига, когато Хълк вдигна автомата си, за да даде своя принос към залпа. Викнах му да не се изправя.
Той не ме чу - думите ми заглъхнаха в експлозията на минираното картечно гнездо.
---
* МКЗА2 се използват за близък бой, защото ударната им вълна е ограничена върху малка площ, за разлика от осколъчните гранати (като например М-61), които поразяват най-вече с шрапнелите си. Но и при тази граната е добре да не си наблизо. - Б. а.

Противопехотните мини издават един типичен звук, преди да направят "бум". Не че много хора могат да ви кажат това, защото в повечето случаи чуеш ли този звук, после чуваш песента на ангелски хор. Ако не те убият лагерните сачми в нея, обикновено хората, които са я заложили там, ще те довършат, защото един от най-добрите й начини за ползване е да постави началото на засадата.
Щрак, опа, бум. Или по-скоро щрррак, опа, бум.
К-ккррраккк, опа, бууууум!
Конструкцията на витрината, където беше монтирана картечницата, спаси задника ми. Там ъгълът беше подсилен със стоманени винкели и те възпряха повечето от взривната вълна и шрапнелите, полетели към мен. Част от стъклото и някакви други боклуци, изхвърлени от експлозията, ме порязаха по лицето и по ръката, но иначе шибаната мина с приятния надпис "предна част, насочи към врага" ме пропусна.
Същото не можеше да се каже за Хълк или за хлапето с пурите.
Не беше нужно да ида до телата, за да разбера, че са мъртви, и не го сторих. И да ви кажа истината, фактът, че съм загубил близък съратник, не ме засегна в този миг -искам да кажа, че не се натъжих. В боя съм безжалостен кучи син. Така стоят нещата.
Кофти са. Лайнарски кофти.
Изпълзях през парчетиите от витрината и се изправих до картечницата. Бяха я нагласили да стреля с дистанционно управление - отстрани се виждаше малък приемник с антена, но не разбрах как ни виждаха. Сигурно от магазина за дрехи - повече от минута проверявах дали всички манекени са наистина от пластмаса.
- Дик? - извика Трейс някъде от предната част на магазина.
- Тук съм - изревах.
Казах й какво се случи. Тя съобщи, че хората от "Делта" напредват нагоре и надолу, но че няма начин да се влезе в помещението за охраната, защото било блокирано с две стоманени врати.
- Кавалерията пристига, Дик - включи се Док. Дани и другите наши хора навлизаха в товаро-разтоварната зона, подпомогнати от още стрелци в защитно ЯБХ облекло. (ЯБХ означава "ядрено-биологично-химично". Костюмите са адски горещи, но те пазят от доста много гадни лайна.)
Шунта изстена, когато поисках информация.
- Компютърът е на втория етаж в задната част на комплекса, зад онова, което наричат "Звезден крайцер". Нещо като ресторант. Според картата по коридора има офиси. Някой подава шифрирани команди от тези офиси. Не мога да ги декодирам.
"Звездният крайцер" представляваше двуетажен ресторант до търговския център, в който се намирахме. От него се виждаше градина, направена да прилича на нещо от чужда планета. От търговския център имаше два входа за ресторанта, както и асансьорна шахта, която идваше от паркинга долу. Асансьорът водеше в кухнята. Решихме да използваме него, ако е възможно, защото двете други врати се намираха близо до офиса с компютъра. Асансьорът стоеше отворен на нивото на търговския център, което ни улесняваше. В горния му десен ъгъл имаше капак. Вдигнах Трейс на раменете си, за да достигне заключващия механизъм отстрани. За отваряне на вратите в случай на авария там имаше голям лост. Той освобождаваше една ключалка, а за да отвориш самите врати, трябва да ги отместиш една от друга. Докато тя се бореше с тази задача, аз се заизкачвах по едно от въжетата. Тъкмо стигнах почти до нея, когато асансьорът тръгна.
За секундадве не схванах какво става. После разбрах, че ми предстои да се превърна в палачинка стил "Марчинко". Предполагам, че можех да скоча обратно през капака, но защо е необходимо да се връщаш назад, когато можеш да идеш напред? Метнах се напред с краката в задната част на кухнята на ресторанта. Трейс ме беше изпреварила с около една трета от секундата - достатъчно вре
ме да загрее цевта на автомата си срещу двамата задници до печката.
Което остави на мен грижата за боклука, натиснал бутона на асансьора. Той се намираше от дясната ми страна, или по-скоро откъм врата ми, защото хвърчеше отгоре ми с голи ръце в неправилно преценен изблик на кураж.
Едно, две, три, прас.
След това две куршумчета в челото.
" Танго с лед на втора маса. Препоръчвам ви червено вино с ястието. С цвета на кръвта му. "
От кухнята се минаваше към ресторанта през двойна врата. Едното крило стоеше отворено, но в самия ресторант нямаше никой - ето един лъч светлина в този иначе бурен ден. Минахме през ресторанта, заобикаляйки сепаретата, оформени като конзоли в космическа станция. В другия край салонът водеше към долния етаж с градината, а офисът с компютъра се намираше в далечния край на дълъг мост, почти перпендикулярен на парапета, но скрит от стената, която стърчеше там. По този мост нямаше никакво прикритие и ако тръгнехме по него, щяхме да сме изложени на показ до края.
Много по-бързо щеше да е да прескочим.
- Ще скочиш трийсет метра? - запита Трейс. Думата скептичен не би могла да опише дори половината от нейния тон.
- Всъщност мислех ти да си първа - казах, като свалих раницата си. На дъното й се намираше навито найлоново въже за катерене. - Ще се направиш на Тарзан.
- Това шибано въже не е достатъчно дълго.
А някои жени казват, че размерът не бил от значение. Измъкнах въже с малка кука и го хвърлих към една от тръбите, на която висеше лазерен прожектор. Чак на третото хвърляне успях да закача куката. Дръпнах рязко въжето, но тръбата издържа и според мен това означаваше, че идеята си я бива.
Стигнах на около две трети от пътя, когато въжето започна да изпуска, но вече имах необходимата инерция. Фраснах се в парапета малко по-ниско от необходимото, но за щастие не достатъчно силно, та да се превърна в сопрано. Трейс беше опряла автомата си на рамо и откри
стрелба по вратата и ако имах нужда от мотивация, куршумите, които се забиваха около мен, щяха да свършат отлична работа. Но не мотивацията ми създаваше проблем, а гравитацията. А на гравитацията хич не й пука какво ти се иска. Парапетът взе да поддава и с последни усилия успях да се хвана с пръсти за ръба. Метнах крака нагоре и успях да се изтърколя на мостчето.
Трейс спря стрелбата. Аз изпълзях край стената, вдигнах автомата си и погледнах зад ъгъла. Не виждах нищо вътре. Пресякох, без никой да стреля по мен. Докато Трейс дойде по дългия път, аз прекрачих прага в опит да се ориентирам по-добре. Според Док тук трябваше да има три свързани една с друга стаи с врати помежду им, но вместо стена в далечния край видях стъкло, което гледаше навън.
- Искат да чакаме пристигането на "Делта" - просъска зад мен Трейс, когато ме настигна. - Те идват насам.
- Дотогава може да сме малки парченца - казах, като скочих нагоре и навътре.
Строителят на "Звездният крайцер" беше променил чертежите, поне на тази част. Там, където според чертежа имаше три стаи, сега се виждаше само една. Вдясно се виждаше голяма конферентна маса, а отляво - гише на администратор. До него на повдигната платформа се намираше голямо бюро.
В стаята нямаше никой, но компютърът работеше. По екрана минаваше надпис "МАЙНАТА ТИ, ДИК".
- Лоши новини, готин - обади се Шунта. - Някъде на друго място има втора връзка. Неизвестен играч. Връзката минава през някой от портовете, но не мога да го изолирам.
- Какво ми казваш, Шунт? Говори на английски.
- Трябва да намериш друг компютър, готин. Той може да е с безжична връзка, например някой лаптоп или дори палмтоп. Мисля, че с него контролират екраните и охранителните системи.
- Но не и бомбата?
- Не. Аз я гледам на един екран. Не е свързана, струва ми се.
- Сигурен ли си?
зоо
- Не.
- Можеш ли да откриеш другия компютър? - запитах.
- Опитвам.
- Добре.
Двамата с Трейс чухме как долу отляво, в хотелската част, започна една канонада от експлозии - хората от "Делта" и от полицейския екип продължаваха да разчистват хотела. Поехме си дъх на мостчето пред офиса и видяхме над парапета как дойдоха първите момчета от "Делта". Махнах им с ръка, а те ми казаха: "Вдигни и другата и без резки движения, копеле!"
След като изчистихме нашето малко неразбирателство, двамата с Трейс поехме по стълбите надолу. Момчетата от "Делта" смятаха, че в стаите има към триста души заедно с всички останали в кинозалата. Един от хората от полицейския екип пробваше алтернативен път за достъп до кинозалата. Аварийните изходи бяха завързани с вериги и минирани, а стените представляваха конструкции от железобетон и затова работата се оказа доста трудна. Нашите бяха занесли и мощни триони на покрива с надеждата оттам да пробият отвор.
- Дали някой от онези, дето ги гръмнахме на излизане от асансьора, е Сянката? - запита Трейс.
- Не. Сянката е жена.
- Едва ли. Гласът беше на жена, но това не означава, че е на Сянката. Нямаме никакво доказателство. Това може да е поредната маневра за заблуда.
Трейс имаше право, но въпреки това знаех, че греши. Нали говорих със Сянката. Жена беше. Не знаех само дали е в хотела. Според казаното от Шунта имаше вероятност тя да дърпа лостовете от дистанция някъде наблизо или дори не съвсем толкова наблизо.
Док съобщи, че стрелците от "Делта" са готови да нападнат стаята на охраната, но че са решили да изчакат до евакуирането на хотела, преди да атакуват.
- Може би е най-добре да позволят на задниците да се гръмнат сами - казах.
- Шегата ти не е забавна, Дик.
- Не трябва да е забавна.
- Имаш ли други идеи къде може да е бомбата? -запитах.
- Мисля си, че е в стаята на охраната заедно с тангата. Това не беше много логично - не защото не вярвах,
че онези задници ще се самоубият, а защото дебелите стени щяха да намалят въздействието на взрива върху останалите. А тангата искаха сериозен гръм.
Двамата с Трейс решихме да се разделим. Тя щеше да провери какво правят хората пред кинозалата, а аз тръгнах назад и се срещнах с Дани, който осигуряваше района на товаро-разтоварната площадка. До момента не бяха намерили никакъв газ иприт, нито пък детекторите на хората от "Делта" бяха установили наличието му.
Слязох по широко стълбище в един коридор с кристални и метални скулптури до стените. По пода и стените имаше още лазерни прожектори и машини за холограми. След като спря токът, те не работеха. Но така всичко изглеждаще дори още по-футуристично и странно. Чувствах се като човек в летяща чиния на път за Алфа Кентавър и нататък. Коридорът водеше в друга зала, този път за игри с големи залози. Резервните лампи работеха слабо и мигаха и спрях за момент, за да изчакам очите си да свикнат. Автоматът в ръката ми беше с напълно зареден пълнител, като в раницата си имах още един резервен.
Тъкмо попитах Док по радиовръзката къде точно се намирам, когато чух трясък в далечния край на залата. Извъртях се и се спуснах на коляно в мига, в който двойната врата в края на залата се отвори рязко. През нея бързо влязоха тричетири дузини хора.
- Спри! - викнах. - Залегни!
Бърз откос от автомата ми привлече вниманието на неколцината, които не ме бяха чули или разбрали. Те нападаха един върху друг. Обадих се на Док по радиото да накара някой екип от "Делта" да дойде тук. Докато чаках, един от хората на пода обясни, че всички са гости на казиното и че охраната ги заставила да идат в бара точно преди началото на парада уж защото се налагало да проверят залата след заплаха за бомба. Когато влезли в залата, вратите зад тях се затворили и ги заключили. Оказало се, че са в бар и гледали празненството по телевизията.
Като за заложници това място съвсем не беше от най-лошите.
Хората в бара нямаха друга полезна информация. Когато пристигнаха бойците от "Делта", аз се извиних и се върнах в коридора. Стигнах горедолу до средата на друга игрална зала, когато чух удари отдясно. Обърнах се и видях стъклена врата с шестседем души зад нея - друг бар.
Не ме бива много по разчитането на говор по устните, но мога да предположа, че казваха "пуснете ни". Махнах им, а после понечих да се обадя за нов екип. В този момент един от по-едрите заложници вдигна някаква маса и я удари в стъклото. Но не го разби, а отхвръкна назад, падна по гръб и масата се стовари отгоре му.
Засмях се и в този момент усетих как на тила ми опира една цев.
23
- Най-напред ще пуснеш автомата - каза мъжки глас с едва доловим британски акцент. - Много бавно или ще умреш точно тук.
- Какво значение има къде ще умра?
- Ти решавай.
Вдигнах автомата и го пуснах на земята.
- Надявам се, че постъпих разумно.
-И пистолета. И Р-7, и глока. Четох книгите, Дик. Знам, че носиш един малък,Тлок" освен обичайния си топ. - Е, да ти го начукам.
Пуснах пистолета "Хеклер и Кох Р7", а после протегнах ръка надолу към глока на глезена си. Той ме натисна силно с пистолета си. Аз разтворих ръце, за да покажа, че възнамерявам да се подчиня. След което протегнах ръка надолу, измъкнах пистолета и го пуснах на пода.
Но само единия. Ето защо не пиша всичко в книгите. * * *
Усмихнах се на аудиторията зад вратата с надеждата, че някой от тях има мобилен телефон и е достатъчно умен да го използва. Оказа се обаче, че казиното монтирало устройства, които не позволяват на хората да ползват мобилните си телефони в игралните зали. Предполагам с идеята да не допуснат обаждания от Чърчил Даунс* в последния момент преди залозите. Настроена на определени честоти, системата влияеше само на мобилните телефони и имаше собствено захранване.
Според мен чужденецът с пистолета забеляза отражението ми в стъклото и нещо в него го ядоса. Или пък в този момент се чувстваше особено зъл. Не знам какъв точно беше случаят, но той отдръпна цевта и опита да я бутне рязко във врата ми.

---
* Град, в окръг Луисвил, щат Кентъки, в който се провеждат най-известните конни надбягвания в САЩ. - Б. пр.

 Но не улучи.
Как можеше да не улучи, след като се намираше на колко от мен? Петнадесет сантиметра? Лакътят ми имаше известно отношение към случая. Това и фактът, че се извъртях и се озовах зад гърба му, а после, възползвайки се от собствената му инерция, го бутнах напред. Полетях след него и го фраснах в стъклената врата, а пистолетът му отхвръкна. Необходими бяха два силни удара, за да спре опитите да бяга, и още два, за да спре съвсем да мърда. Сигурно гледката не е била приятна, защото хората от другата страна на стъклената врата отстъпиха назад, когато погледнах натам.
Поука: не опирай цев във врата на Дик Разрушителя. Ако го вземеш на мушка, стой далече, защото иначе той ще вземе на мушка теб.
Поука, с която се беше съобразил задникът от другата страна на залата с тъпашка насмешлива гримаса - забелязах го, след като вдигнах така удобно изпуснатия от чужденеца пистолет.
- Всичко, което пишеш за себе си, е вярно - каза мъжът.
Не го познавах, но помнех грозното му азиатско лице отнякъде. Жилест и атлетичен, той можеше да е на тридесет до четиридесет и пет години. Той беше френският агент с отрязаната глава на територията на полковник Кажи го на хуя ми, от която започна цялата тази малка неприятност.
Възстановителната хирургия върши чудеса в наши дни.
Като френски агент онзи вероятно стоеше на моя страна, или поне имаше такава вероятност. Разбира се, тъй като е французин, имаше същата вероятност и да не е на моя страна.
- Трябва да пуснеш пистолета, Дик - каза той, с което заличи всички съмнения на кого симпатизира. Вдигна ръка, за да покаже един Инграм МАС-10. Като за картечен пистолет не е голям, но определено можеше да обърка плановете ми за вечеря.
Разбира се, и аз имах нелошо оръжие. Чужденецът
беше дошъл на купона с Берета 92-F - базовия "спирач на мутри", възприет с някои малки изменения от американските военни под обозначението М-9.
- Според мен ситуацията е по-скоро без изход - казах на франсето. - И ако не друго, то аз съм по-висок.
- Ако пистолетът ти беше зареден, сигурно щях да се съглася.
Не ми ли се стори, че пистолетът е малко по-лек? Или че е празен?
- Хайде, стреляй - каза французинът. - Давай. Стоя, значи, в единия край на залата срещу човек с
пистолет МАС-10, който ме предизвиква да го гръмна. Можех да сторя само едно - да се хвърля на пода, докато натискам спусъка колкото пъти успея, и да се озова до някое от моите си оръжия и да взема него, в случай че онзи не лъже.
Страхотен план. За съжаление франсето реши да покаже, че неговият пистолет е зареден. Гръмна и моите оръжия се разхвърчаха доста далеч, а аз извадих късмет, че не се озовах близо до мястото, в което се прицелваше.
Трябва да кажа, че не лъжеше - пистолетът ми беше празен.
Майната ми.
- Насам, ако обичаш, заобиколи трупа и пистолета. Започнах стрелбата с около тридесет патрона, та предполагам, че са ми останали около половината, ти как мислиш?
- Ти какво направи, Пиер? - запитах. - Убил си някой на твоята възраст и с твоя ръст, за да не те търсят франсетата, а?
- Не си толкова тъп, колкото те изкарват книгите ти - отговори той.
Леле, тоя ги е чел.
- Видях апартамента ти във Вирджиния - казах, като заобиколих според указанията му. Хвърлих поглед към хората зад стъклото с надеждата, че се обаждат по телефоните си. - А и снимките в апартамента в Париж. На твое място бих си потърсил нов декоратор.
- Това беше работа на сестра ми. Ако трябваше да решавам аз, щях направо да те убия и да се приключи с всичко.
- Надявам се да се срещна с нея.
- Ще се срещнеш. Тя е особено садистична.
- Изглежда, е мой тип.
- Върви по-бързо - нареди Пиер. - Или ще те убия тук. Накара ме да тръгна по коридора към едно стълбище
с полуотворена врата. Помислих си, че като доближа, ще мога да я ритна, но той скъси разстоянието между нас толкова бързо, че нямаше да успея да отскоча през вратата, без да ме простреля. Рязко ми нареди да тръгвам нагоре по металните стълби - намирахме се в сервизната част и се забелязваше отсъствието на лъскавите лазерни лайнарщини и смайващите хромирани неща. Нямах добра представа за разположението на хотела и затова ми се струваше, че се качвам нагоре в района, където чистеха момчетата от "Делта". Това не беше лошо и затова вървях, но на шестата или седма площадка осъзнах, че греша. Ние не се намирахме в главната част на хотела, а в космическата игла - в комплекса от другата страна, далече от моите приятелчета от специалните сили.
Пиер ме следваше на половината дължина на стълбището. При всяко мое забавяне копелето изръмжаваше да не спирам, а ако ускорях темпото, не изоставаше. Адски ме дразнеше.
Успях само да бръкна в джоба си и да включа предавателя на резервното радио, докато завивахме, за да може Док поне да чува какво става.
- На площадката влез през вратата - нареди Пиер, когато стигнахме последната площадка. - След това се изкачи по стълбичката.
- Шегуваш се. Няма да ме караш да се катеря чак догоре, а? Не можем ли да вземем асансьора?
- Остаряваш, Дик. Много остаряваш.
- Истина е.
Хленченето не даде резултат. Пиер наистина беше чел книгите ми или поне достатъчно, за да знае, че ако сме близо в тясно място няма шансове. Отворих вратата и започнах да се катеря - и да се катеря, и да се катеря. Стълбата се намираше в тунел, който вървеше нагоре в тясната постройка, вероятно между асансьорите, макар да не можех да кажа точно от мястото, където се намирах. Ре
зервни лампи с акумулаторни батерии осветяваха пространството през тричетирипет метра, но вече отслабваха и в някои случаи дори не светеха. След неколкоминутно изкачване ръцете ми се умориха, а краката заплашваха да се схванат. Не искам да сравнявам този епизод с обучението си от новобранските дни, защото то си беше жестоко ебаване във всички посоки, а не педерастки лесно катерене към небето по удобни за ръцете и краката стъпала. Но тогава бях млад и напълно откачен. Възрастта си казваше думата и изсмукваше малко от адреналина.
Продължавах напред с надеждата, че ще оставя достатъчно разстояние между Пиер и себе си и ще успея да извадя пистолета си и да пусна няколко куршумчета в темето му. Не можех да измъкна втория си пистолет в движение, или поне нямаше да е лесно. Реших да бързам нагоре, да се престоря на уморен - по дяволите, дори не се налагаше да се преструвам, - да се наведа, уж почивам, и да измъкна пистолета. Но Пиер, изглежда, си беше ял закуската през този ден, защото до края не изостана от мен.
Космическата игла беше висока 450 метра - предполага се, за да се извиси с повече от 10 процента над Стратосферната кула нататък по булеварда. Водеха се дебати дали иглата в самия връх на наблюдателната площадка трябва да се брои при официалното измерване, но както и да е, височината е направо абсурдна дори ако не се качиш на звездната обиколка около върха на постройката.
Оказа се, че не сме се насочили натам. И в ресторанта нямаше да ходим. Франсето ме накара да се изкатеря до края на кулата. Най-после забелязах лъч светлина - пословичната светлина на края на тунела. Някой се наведе отстрани и се изсмя. Това прозвуча странно.
Сестрата, очевидно. Самата Сянка.
Хубава на вид жена, от онези, които изглеждат по-красиви на тридесет и пет, отколкото на петнадесет години. С азиатски черти като на брат си, къса черна коса, стройно тяло и саркастична подигравателна усмивка.
Освен това държеше и автомат. Не може да не обикнеш жената, която разбира от тоалети.
Спрях се наведен на стълбата, за да проверя дали нЯ
ма да успея да измъкна пистолета. Но Пиер се намираше прекалено близо.
- Хей, няма да ми кажете, че съм ви баща, нали така?
- Ще ти се. Не спирай, Дики.
- Вие какво, заедно ли работите? Сигурно сте правили нещо като щафета, за да е сигурно, че винаги сте около мене, а?
- Ще те гръмна право тук, Дик. На мен ми е все едно.
- Застреляй ме, но ще падна върху теб и ще заминеш с мене.
- Мърдай.
- Трябва да разбера какво става, нали така? И защо искате да взривите Лае Вегас?
- Според теб той не заслужава ли да бъде взривен? - запита момичето над мен.
- Не, по дяволите. Харесвам Вегас.
- И Кокс го харесваше - каза тя.
- Затова ли го убихте?
- Не спирай, Дики - обади се Пиер. Момичето се засмя.
- Хич не ни пука за Лае Вегас, Дик. Или за Кокс. Той взе да се пречка накрая и затова го приспахме. Ако от него зависеше, сега ти нямаше да си с нас. Не ни пука дори за мюсюлманските чалмалии, които нагласиха всичко това. Години им трябваха, Дики. Години. Но за нас всичко това е просто удобен начин да умреш ти.
- Както го гласяхте, си мислех, че ще ме каните чак във Виетнам - казах. - От какъв зор, бе?
На Пиер му се стори, че съм казал нещо смешно до посиране, и той избухна да се смее и да го повтаря, докато измина последните петшест метра до покрива. Думите му заподскачаха из тясното пространство точно като идеите в главата ти, когато имаш треска.
От какъв зор, бе?
Ето малко архаичен жаргон, който не вярвах, че ще използвам до края на живота си. За съжаление в този момент, изглежда, продължителността на живота ми можеше да се измери с кухненски таймер.
- Е, значи тук ще ми кажете какво става, а? - запитах, когато се качих до светлината на върха.
Французойката се засмя. Пиер...
Пиер изпищя. Защото, когато стъпих на светлото, се препънах леко и обувката ми се стовари отстрани на дланта му. Аз се целех в лицето, но в този момент нямах възможност за капризи. Натиснах яко и той опита да ме застреля. Фатална грешка - така стана много лесно за мен да го ритна отново. Той се подхлъзна и се удари дватри пъти при падането - чух тракането и тъпите звуци от ударите на тялото му. Автоматът спря да стреля, докато аз се претърколих на земята, протегнах ръка за пистолета си и после се изправих на крака.
Французойката стоеше усмихната, с насочен към мен автомат "Калашников". Ако сте любител на оръжията, трябва да отбележите факта, че имаше сгъваем приклад, сега в сгънато положение, а точно този модел не си спомням да се е ползвал с особена популярност във Виетнам. Ще оставя на други да съдят доколко французойката спазваше детайлите на историческия период.
Стояхме на около шест метра един от друг. Нямаше начин да не улуча. От всичко видяно до момента се съмнявах, че и тя ще пропусне. Патрулните хеликоптери се намираха наблизо. Надявах се, че на борда на някой от тях има снайперист и той да загрява, че по-високият от двамата съм аз.
- Сега сме само аз и ти, Дик - каза Сянката.
- Съжалявам за брат ти.
- Няма проблем. Ние така или иначе ще взривим хотела. Той нямаше да живее много повече.
Хванала автомата с една ръка, тя бръкна в пояса си и измъкна един палмтоп. Реших, че Шунта говореше преди точно за този компютър. Той предполагаше, но аз сега бях сигурен, че точно палмтопът ще взриви бомбата.
- Защо ще се самоубиваш? - запитах.
- Защото умреш ли, играта свършва. Ти си единствената причина двамата с брат ми да сме още живи, Дик Марчинко. Би трябвало да те наричам Рик, защото баща ми те наричаше така.
- Баща ти от Северен Виетнам ли е?
И куче не бих погледнал така, както тя погледна мен.
- Баща ми беше американец.
- Не разбирам.
Тя вдигна дланта с малкия компютър.
- Значи си правиш целия този труд да ме очистиш, без да се насладиш на гримасата ми, като ми кажеш какво точно става, а?
- Да ти го начукам, Марчинко - каза тя и присви палеца си към компютъра.
Имах възможност за един изстрел и се възползвах -прицелих се право в компютъра.
И не улучих, мамицата му. Кучката отстъпи и скочи от сградата.
За щастие, не улучих с малко. Прострелях дланта й, преди да успее да натисне екрана.
Сянката изпусна палмтопа, докато падаше. Той се разби на парченца на площадката по-долу, а тя продължи към земята.
Простете, че не се просълзих.
24
Момичето се казваше И Чи Дюбок, а брат й - Люк. И двамата бяха бежанци от Виетнам, успели да се доберат до Франция с майка си преди двадесетина години - избягали на борда на претоварен риболовен кораб в бурно море, където прекарали няколко седмици. Не е ясно точно как са влезли във Франция, или как майка им е уредила документите. Тя казала, че баща й е французин и че френските колониални власти признали френското й гражданство. Съмнително твърдение, но документите го потвърждавали. Пуснали я в страната и я признали за гражданин, както и децата й.
Майката се казвала Лили. Наистина била дъщеря на французин, който я припознал, но я оставил без документи за доказателство. Северновиетнамците го убили, когато Лили била на десет или единадесет години, и тя мислела, че ако е имал време, щял да уреди нещата документално.
Лили успяла да си осигури законни на вид документи благодарение на друг западняк, този път американец. Западнякът й станал любовник и баща на двете деца, дошли с нея във Франция в края на седемдесетте години.
Казваше се Хорас. Познавах го от Виетнам. И предполагам, че по някакъв странен начин имам връзка със смъртта му.
Хорас - пълното му име е Хорас С. Алстън - работеше като човек за връзка с ЦРУ Бивш военен, не от шпионската кариера, той беше от хората, които ЦРУ наемат "по договор", ако им трябва някой, дето разбира значението на термина "тактически данни", и ако аристократите от управлението не искат да си цапат белите яки с кръв.
Хорас работеше като агент за свръзка с оперативни групи от програмата "Феникс" и с провинциалните разузнавателни групи, известни навремето като ПРГ. Той лично доставяше заплатите на тези групи и събираше разузнавателна информация от целия район. Територията му обхва
щаше Делтата, която интересуваше и мен при престоя ми във Виетнам. Срещали сме се.
Но май имаше и нещо повече.
Хорас работеше горедолу по един и същ маршрут, който тръгваше от Сайгон, стигаше на запад до Камбоджа и продължаваше по реката. Така осъществяваше контакт с местните ПРГ и следеше хода на програмата "Разходки за койоти". Част от тази програма стана известна под името "Феникс" и до днес я знаят с това име, но предполагам, че заповедта да не говоря за нея остава в сила и сега.
Затова ще пропуснем подробностите. По принцип идеята беше местните да събират информация, да очистват лошите и всичко накрая да се оправи. Хорас помагаше за смазването на машината. Освен редовните заплати, които доставяше лично, той е плащал допълнително за заловено оръжие и най-вече за ценна информация. Не случайно информация се събираше от всеки срещнат, след което същият срещнат умираше.
Не харесвах американското разузнаване във Виетнам - можете да проверите кое какво е в книгата "Свирепия", защото тя описва всичко, което имам право да разкрия за приятната джунгла на Югоизточна Азия. Затова след известно време започнах сам да събирам информация. Създадох си мрежи и сложих свои хора в ПРГ звената, а впоследствие уредих свои хора и в програмата "Разходка за койоти". Предимството се състоеше в това, че получавах "истинска" информация от устата на лошите. Нещата се движеха двупосочно - "Койотите" и ПРГ получаваха огнева сила от САЩ чрез моите патрули, както и артилерийска и въздушна подкрепа "на повикване", ако се случеше да съм при тях.
С Хорас не сме враждували. Не сме били приятели, но не сме били и врагове. В него не харесвах това, че винаги спазваше един и същи шибан график за обиколките си. Отиваше в село А в понеделник, село Б във вторник и така нататък. Е, ако става дума за разносвач на вестници, браво. Но в джунглата, където хората адски бързо долавяха рутинното поведение, това си беше глупаво. Няколко пъти му крещях за това и дори променях насрочени срещи в
последната минута, ако така ми подсказваше моето разузнаване или пък интуицията.
Няколко седмици преди да се прибера у дома, двамата с Хорас насрочихме една размяна за нещо малко по-специално - военнопленник от Северен Виетнам. Хорас замина на север по обичайния си начин, с хеликоптер на "Еър Америка". ("Еър Америка" беше авиокомпанията на ЦРУ) Но поради други действия малко по-надолу в делтата се наложи да се забавя с пленника и не успях да дойда на срещата. Хорас дошъл, известно време споменавал напразно името ми, а след това заминал за следващата си среща. Никой повече не видя Хорас С. Астън жив.
ЦРУ подозираха, че е избягал с парите. Не беше точно така. Няколко седмици по-късно намериха останките от хеликоптера. Пилотът и Хорас бяха мъртви, но парите липсваха. Дали са го убили заради тези пари, дето така и не ги намериха никога? Или пък заради виетнамския военнопленник? Или пък заради обикновена тъпотия, която наричат РУТИНА?
Сигурно заради всичките три неща.
И е възможно децата му да имаха право. Сигурно са го убили заради мен в известен смисъл. За главата ми имаше определена цена и местните виетконгци и северновиетнамците много се натягаха да я получат. Моят военнопленник се оказа изключително сговорчив и не особено труден за залавяне. Дали пък не са ми правили капан?
Така и не се сетих да питам, а ако ме хванеха, нямаше да имам възможност за това. Ден след като не се състоя срещата, военнопленникът опита да ме взриви с ръчна граната. Но вместо това гръмна себе си.
Мацето на Хорас имала едногодишна дъщеричка и момче във фурната. Младото мамче е било Лили. Вече се запознахте с нейните отрочета.
Всичко това, или повечето от историята, открих при посещението си във Франция веднага след като оправихме Лае Вегас. Отидох там отчасти за да кажа на французите лично какво точно беше станало, та да обърнат своя апарат за сигурност надолу с главата, и за да наритам гъза на задника, който беше назначил на работа при себе си моя кандидатубиец. Но исках също да поговоря с Лили,
която французите намериха по указания от Док. Исках да разбера защо двамата мразеха човек, когото не са виждали и нямат причина да мразят. Да мразиш някого толкова силно, че да искаш да го убиеш, е едно. Но да го мразиш толкова, че да искаш да очистиш себе си - е, това е друго нещо. И затова отидох да се срещна с нея.
Старицата живееше в апартамент близо до катакомбите. Катакомбите се намират в южния край на Париж и представляват стари каменоломни с кости, извадени от парижките гробища и трупани в тях на показ. Ако си над шестдесет, ще те пуснат безплатно. Такова им е чувството за хумор на франсетата.
Разбира се, Лили не ме позна, но се досети кой съм, когато й казах. Пусна ме да вляза, направи чай и описа накратко живота си, както и този на децата си.
За мен чули много неща. Аз бях абсурдно тривиална част от живота на баща им, но при всяко споменаване на смъртта му ставало дума и за мен. И така съм се превърнал в лошия - ако не съм бил аз, баща им щял да ги заведе в Америка. Ако не съм бил аз и докладите ми за жалката ефективност на програмата "Разходки за койоти", ЦРУ щели да го провъзгласят за герой. Нямало да се чудят как да свържат двата края близо до Катакомбите. Нямало да живеят в бедност. Нямало да треперят нощем или всеки ден да ядат по половин купичка юфка. Изобщо нямаше да вали дъжд и лайната им да смърдят. Като станали юноши, те вече са гледали на мен като олицетворението на всичко лошо в този свят.
Някъде по пътя изчезнал фактът, че виетнамците бяха очистили Хорас. Но предполагам, че може да се погледне философски на този въпрос и да се каже, че не мен са мразели. Мразели са съдбата, или пък мистър Мърфи, или каквато друга префърцунена дума искате. Аз бях олицетворението.
Дали Лили имаше вина за това? Дали тя е прехвърлила нуждата от отмъщение на децата си? Има логика, нали? Усойницата отравя малките си. Но от гласа и очите й не струеше отрова. И ако ме мразеше, ако изобщо имаше някакво чувство към мен, не го показа. Всъщност в този следобед и в този апартамент не се долавяше никаква за
интересованост за децата й, угризения за смъртта им, тъга или друго. Тя държеше на телевизора две малки техни снимки - стари снимки, непочиствани от прах месеци наред.
В другия край на стаята имаше малък олтар за мъртъвците в семейството. Децата й все още не бяха се добрали до него - преди да получиш собствени свещени знаци и приношения, трябва да мине време.
Олтарът е традиция на будистите и се използва из цяла Азия - семействата правят приношения на душите на мъртвите си предци. Точният тип на приношението зависи от традицията, но идеята е, че храниш мъртвите и те ти помагат. Ако не ги храниш, се превръщат в гладни призраци, които нападат хората и търсят отмъщение. Някои призраци преследват определени хора, които са им направили зло през живота или дори в смъртта, като тези хора могат да бъдат и в собствените им семейства. Другите пък преследват който им падне.
Французите се шашнаха, когато им разказах за Пиер. Проверявали го били от край до край и не открили никакви недостатъци. Не съм сигурен, че ми повярваха. В един момент един от тях попита дали според мен Пиер и сестра му не са тайни мюсюлмани, сякаш е задължително да си мюсюлманин, за да си достатъчно откачен и да убиваш хора.
Задник.
Но като се замисля, оня май имаше известно право. За Пиер и сестра му желанието да ме убият си е било религия. То е осмисляло живота им.
Според мен нарочно са помогнали на мюсюлманските терористи и така са си осигурили необходимите връзки в Америка, защото аз се намирах там. Една група откачалки помага на друга. Но нямаше доказателство. Рядко има.
- О - каза Трейс, като й разказах всичко. - Ясно.
- Кое е ясно?
- Мислех, че койотите са метафора. Но не е така.
- Какво говориш, мамка му?
- Койотите в сънищата ми. Братът и сестрата - про-
ектът на ЦРУ, в който е участвал Хорас, се е казвал "Разходки за койоти".
Не ме питайте откъде е научила това, защото проклетата програма все още се пази в тайна, но мога да ви кажа, че е права.
Вече знаех някои от делата на Кокс, макар че за останалите се наложи да се проведе цяло разследване на ФБР. Кокс мразеше Лае Вегас по баналните причини. Не че единственият недостатък на баща му е бил хазартът. Интересът към търговския риболов му дал възможности да върти далавери в открито море. В един полицейски доклад, който разсекретиха, пише нещо за "прехвърляне в открито море на контрабандна стока и/или дрога", което може би е осигурило на стария Кокс малко пари, които да пропилее в инвестиционната си програма в Лае Вегас. Но само хазартът фигурираше като негов лош навик според семейството му. Не ги виня, макар че това малко е променило мирогледа им.
Бюрократът Кокс всеки ден изразходвал доста усилия само да се задържи на поста си, защото определено не беше най-умният в службата. Всъщност станало така, че го използвали по-големите хитреци от Агенцията за национална сигурност, както се убедих лично от случая с банката. Някъде по пътя Сянката и брат й попаднали на него по линия на терористичните си връзки. Почнали да му пробутват информация, с която се докарвал пред шефовете. Не съм сигурен точно как е станало това и дори Карен не успя да разбере, а ако тя не може да открие нещо, значи то е неоткриваемо, но трябва да са му прошушнали за сделка с дрога в Града на греха и предполагам, че като е реагирал с ентусиазъм на идеята да го начукат на Лае Вегас, тангата са разбрали, че той е човекът, когото търсят. Само трябвало да го привлекат на своя страна.
Дали е бил продажен? Или просто глупав?
Не знам. Според мен сигурно е мислел, че ще може да седи на два стола едновременно. Смятам, че ме прати на пристанището, защото наистина не е искал да го взривяват. Смятам, че е мразел Лае Вегас, но не толкова, че да се включи в заговор на терористи да го взривят. Смятам,
че е разбрал, че терористите вкарват в страната дрога и оръжие и е искал да направи нещо по въпроса. Но не е имал достатъчно мозък, та да направи каквото трябва.
Но това е моето мнение, а вие е редно да си формирате собствено мнение по този въпрос.
Знам всичко това, защото ми го казаха: един, или пък дори двамата членове на семейство Дюбок го очистили във Вегас. С това заличили и всичко, случило се между тях.
След като прахта в Лае Вегас се разнесе, ЦРУ закри босненската фирма. Такова си е Федералното бюро за ръбове - впускат се в действие, след като е твърде късно и безопасно. Не след дълго ще ни кажат, че според тях Абрахам Линкълн е убит и май знаят кой е виновникът.
Французите се оказаха прави за начина на работа на терористичните групи. Но не разбираха колко дълго терористите бяха подготвяли удара. В "Звездният кораб Вегас" открихме почти тон семтекс, очевидно поставен от групи без никаква връзка с хората, които искаха да го взривят. Всъщност, ако двамата Дюбок не бяха проникнали в системата и не бяха опитали да я използват за отмъщение, сигурно радикалните типове с парцали на главите са щели да успеят. Нямаше да се провеждат драматични срещи на покрива на иглата, нито пък натискането на бутона щеше да е свързано с толкова много колебание. Двама от шофьорите на камионите с газ се самовзривиха, вместо да се предадат. Друг един опита, но се оказа, че не е свързал кабелите както трябва. Обещавам да му помогна, когато се върне от дупката, в която ще го крият следващите петдесетшестдесет години.
Терористичните групи, свързани с удара, бяха изловени. Но постижението не се оказа велико - доста от тях, включително всички, намърдали се в охраната на хотела, вече бяха мъртви по моя вина по време на щурма, или пък защото се самоубиха. Никой от терористите в хотела не фигурираше в списък на заподозрени.
Онези, които осигуриха финансирането и инфраструктурата за всичко това, останаха незасегнати. Може би им създадохме леки неприятности сега, когато Агенция НеСъществуваща знаеше методите им, но истината е, че
пак са на линия. Осама или друг някой откачен задниккомандир... е още там.
Според мен голямата им грешка се състоеше във вноса на стария газ. От изпитанията, които армията направи след всичко, се оказа, че макар все още гаден, газът беше загубил доста от силата си. Всъщност по-неприятни неща от този газ човек може да намери навсякъде по влаковите депа и автогаражи, както и по ядрените централи из цяла Америка. Но на никой не му се слуша за това.
- Много депресиращо е, Дик. Ти май ставаш песимист.
Позволете да бъда оптимист за една секунда и да включа позитивното си мислене: аз съм гаден, гневен кучи син и съм сигурен, че светът функционира точно по този начин.
Майната ни, ако не се осъзнаем. Ах, как ми липсва тишината и спокойствието на една малка война!!!

Сканирал и обработил: Сергей Дубина

файлов източник: dubina.dir.bg

18 март 2008

Досега в поредицата "Свирепия":
"Свирепия"
"Свирепия 2: Червената клетка"
 "Свирепия 3: Зелената група"
 "Свирепия 4: Специална група "Блу"
 "Свирепия 5: Тайните на командоса"
 "Свирепия 6: Код "Злато"
 "Свирепия 7: Тюлени Алфа"
 "Свирепия 8: Стратегия за успех"
 "Свирепия 9: Вариант Делта"
 "Свирепия 10: Истинският екип"
 "Свирепия 11: Взвод "Ехо"
 "Свирепия 12: Отряд "Браво"
 "Свирепия 13:Жестоки мерки"