[Kodirane UTF-8]

	Ралф Питърс
	Залезът на героите


	Американски взвод с хуманитарна мисия, който строи болница за бедните в джунглата между Боливия и Бразилия, е избит до крак. Жестокото клане взривява посолството на САЩ и Държавния департамент. Необяснимото престъпление съсипва безупречната кариера на военния аташе полковник Джон Чърч и го хвърля в ужасни угризения. Полковникът решава да открие виновниците. Той тръгва сам в джунглата и потъва в „Сърцето на мрака“. Наркобарони, посланици, генерали, наемни убийци, вашингтонски политици — всички са оплетени в една „малка мръсна война“, която не могат да спечелят, но и не искат да прекратят…



	На моята съпруга и другар в живота,
	Кат, „Ла Пасионариа“


	„Кой смее да нарече детето със собственото му име?“
	Гьоте, „Фауст“


>
	Парнъл погледна тризвездния генерал. После премести студените си като стомана очи върху шефа на разузнаването. Накрая погледът му спря върху старшия помощник.
	— Добре, Тим. Имаме убиец колумбиец. И всички от Боливия до Вашингтон са убедени, че работата е дело на колумбийската мафия. Това говори ли ти нещо?
	— Тъй вярно, сър. Изглежда, колумбийците нямат нищо общо. Даже някое момче от Кали да е дръпнало спусъка.
	Парнъл стовари ръка върху бюрото. И тримата офицери се отдръпнаха назад като пометени от ударната вълна.
	— По дяволите, искам да знам кой е убил моите войници. Истинските убийци. Хората, които са дали заповедта, които са дали парите. Ясно ли е? Никой не може да убива мои войници безнаказано. Никой.

	1.

	Спяха направо на земята в мизерна барака близо до незавършената клиника, за чийто строеж бяха изпратени. Само един сержант, невъоръжен и беззащитен срещу змиите, патрулираше в мрака. Въпреки че никой не вярваше на измишльотините им, индианците се кълняха, че в Бени* виждали влечуги, достигащи повече от тридесет метра дължина. Така или иначе змиите много приличат на хората — по-малките са по-опасни.
	[* Провинция в Северна Боливия. — Б.пр.]
	Сержантът — човек, който не очаква вече нищо от живота — не се боеше толкова от неизвестните опасности, колкото беше изморен. Работните нормативи, наложени на отряда, бяха нереалистични и убийствени — резултат от дипломатически игри, прищевки на местните власти и безотговорност. Непосилен труд по цял ден. Сержантът едва се държеше на крака. Ходенето бе единственият начин да остане буден. Войниците бяха толкова изтощени, че за да им даде максимална възможност за почивка, капитанът съкрати смените на караула — по един час и само един патрулиращ. При нормални условия щяха да поставят най-малко по двама часови. Щяха да устроят скрити постове, които да изненадат в гръб евентуалните нападатели. Но тук всички правила бяха различни и много малко неща зависеха от членовете на екипа. Бяха им забранили да носят оръжие — също дипломатически ход. Така че часовите се стараеха да бъдат колкото се може по-лесно забележими, докато патрулират в непрогледната тропическа нощ, с надеждата видът им да обезкуражи всеки нежелан посетител. Засега единственият им проблем бяха кражбите.
	Като минаваше покрай бараката, до ушите на сержанта достигнаха звуци, каквито хората издават, когато са изтощени до крайна степен и спят непробудно. Познаваше по дишането всеки един от войниците, както майка децата си. Знаеше кой от тях сънува кошмари. Представяше си ги сгърчени под мрежите против комари, с издрани лица и подути до пръсване ръце, стана му мило — което за миг облекчи болката дълбоко в сърцето му.
	Бяха дванадесетима мъже, свързани помежду си от всекидневните несгоди и случайните опасности, особена порода хора, неразбрани от привилегированите им сънародници. Хора, които все още вярваха, че съществуват неща, за които човек си струва да даде живота си. Биха се жертвали един за друг, въпреки че всеки от тях би предпочел да живее. Някои имаха деца, които се обръщат към всеки възрастен с „господине“ или „госпожо“, и съпруги, несравними с онези учени жени, които пишат книги за чуждото щастие. Други се бяха провалили в безнадеждни любовни авантюри. Някои колекционираха жени или оръжия, докато други се задълбочаваха в изучаването на чужди езици и се посвещаваха на религията. Един пишеше стихове, друг се напиваше до безсъзнание, когато започне да се отегчава. Двама бяха бегачи на дълги разстояния, а един войник, който можеше да кара ски и да стреля с нечовешка страст и точност, бе представял страната си на зимните олимпийски игри. Някъде в раницата си всеки носеше смачкано зелено кепе.
	Този екип бе един от многото дребни инструменти, използвани за оформянето на американската външна политика. Всеки от членовете му имаше поне смътно усещане за това, но в момента бяха прекалено уморени, за да мислят за нещо друго освен за работа, спане и ядене. Бяха изпратени да строят клиника за бедните от едно градче, разположено на брега на голяма река. Мендоса имаше вече такава клиника, но твърде малка, а в бедността също има привилегировани. Това лечебно заведение обслужваше само избрани — бедняци с връзки. Новата клиника щеше да бъде на разположение на истински нуждаещите се, на тези, които се преселват от _буша_* в града, като се надяват на по-добър живот в близост до цивилизацията.
	[* _Буш_ (анг.) — обширни, обрасли с храсталак пространства в тропическите зони на Америка, Африка и Австралия. — Б.пр.]
	По идея на една енергична и амбициозна лекарка и с одобрението на кмета на градчето, който обичаше да разгласява нашироко прогресивните си инициативи, войниците положиха основите на новата клиника извън рамките на селището, на малко възвишение сред равнината, където болестите процъфтяваха в колибите, служещи на мургавите местни жители с плоски лица и нито капка испанска кръв във вените за подслон срещу тропическите дъждове. Лекарката, с изтощен и гладен вид, криеща женствеността си в мръсната фланелка и твърде широките камуфлажни панталони, постоянно минаваше да нагледа строежа. Сержантът й съчувстваше, но както всички останали, я определяше като една от онези светици, които неминуемо въвличат околните в неприятности. Звукът и видът на калния и джип го дразнеше и той се радваше, че жената няма време да ги посещава по-често. Кметът, от друга страна, идваше по разбития черен път поне веднъж дневно с мерцедеса си, за да инспектира свършената работа.
	Войниците ненавиждаха колата на кмета. Появата й означаваше загуба на време. Точно когато всяка минута е от значение. Имаха тридесет дни да построят клиниката. Ставаше дума само за малка чакалня, лекарски кабинет, склад и примитивна операционна, но тридесет дена — това бе смешен срок. Макар и с голям опит при странни мисии из целия свят, членовете на екипа бяха войници, а не професионални строители. И за изпълнението на проекта бяха необходими поне четиридесет и пет дена. Но американският посланик беше намалил срока в последната минута. В телеграмата му, копие от която бе изпратено в главния щаб във Враг, се казваше, че в Боливия има вече твърде много американски военни, „излезли извън контрол.“ А и клиниката не бе инициатива на посланика. Наложи се командирът на военната мисия в Ла Пас да направи компромис, тъй като имаше лични причини да желае построяването на клиниката. Според мнението на сержанта това бе типичната бъркотия, която се появява винаги когато Държавният департамент се намеси в работата на военните.
	На всичко отгоре обещаните за строежа материали рядко пристигаха навреме. Или бяха с ниско качество. Беше предвидено бригада войници от местния гарнизон да помага, но те работеха само когато командирите им се навъртаха наоколо, а това ставаше доста рядко. Още почти деца, боливийците носеха толкова вреда, колкото полза. Бяха дребни, повечето неграмотни момчета и притежаваха завидно умение да се скатават. Но боливийците трябваше да участват, за да симулират съдействие пред местните жители и пресата. Както бяха казали на работния екип, важна странична задача на проекта бе да се създаде у цивилното население вяра в армията, ползвала се с доста противоречива слава в недалечното минало. И така всеки беше готов да съдейства, поне докато нещата не започнеха да стават сериозни. На тридесетия ден президентът на републиката и американският посланик щяха да долетят от разположената в планините столица за официалното откриване. Събитието щеше да бъде от изключителна важност за кмета, за известни политици и представители на властта, а може би дори и за бедните.
	Церемонията, подробно отразена в пресата, трябваше да демонстрира също така положителното влияние на Вашингтон върху демократична Боливия. Между другото, един служител в посолството беше подшушнал на екипа, че американският посланик се надява новият боливийски президент да престане да шикалкави и да унищожи из корен плантациите от кока, отглеждани от селяните в подножието на Андите, както той и съветниците му бяха обещали преди изборите. Както наблегна дипломатът, унищожаването на плантациите от наркотични растения в Южна Америка е ключът за разрешаване на проблема с наркотиците в Съединените щати. Посланикът бил твърдо убеден в това.
	Сержантът беше идвал и друг път в Перу. Изкореняването на плантациите от кока бе най-продължителното от дългата серия обещаващи мероприятия, никое от които не беше дало резултати. Този път, разбира се, както ги увери представителят на посолството, всичко щеше да е различно. Беше типичен представител на Държавния департамент, с кожа като мокър гипс и очила, широки колкото раменете му. Сержантът, който беше служил предимно в Латинска Америка и бе преживял достатъчно секретни мисии, знаеше, че изкореняването е сметка без кръчмар и сериозни мерки в тази насока биха означавали политическо самоубийство за боливийския президент. Но шефовете не смятаха така. Изкореняването на плантациите можеше да се измери в цифри, да се документира и да донесе по-висок пост за някого. Сержантът бе участвал в антинаркотични операции в Колумбия, Перу, Еквадор и Венецуела и можеше спокойно да заяви на книжните плъхове във Вашингтон, че изкореняването е абсолютна глупост. Но кой ли го питаше? Тъй че той отиваше, където го изпратят, вършеше голяма част от работата, за която е отишъл, и вече сериозно се замисляше за пенсиониране.
	Всеки ден екипът от Специалните части работеше от ранни зори до късен мрак. Всички бяха отслабнали, някои боледуваха. Бяха пристигнали въоръжени само с работни инструменти. Наркотрафикантите контролираха цели провинции, но Боливия е голяма страна и градът не бе в тяхна територия. Личеше си по бедността и калните улици. Във всеки случай основната политика на посланика бе никой американец, назначен да обучава, строи или лекува в „неговата“ страна, да не носи оръжие. Да ходиш въоръжен бе провокативен политически акт. Според общото мнение наркотрафикантите не биха наранили американски гражданин. Това би им донесло само неприятности.
	Така че екипът беше изпратен в градчето, разположено на самия край на света, на реката точно срещу бразилския бряг, да построи клиника, където най-бедните сред бедните да могат да потърсят лек или хапчета, или да им бъде изрязан някой цирей. Из _буша_ постоянно върлуваха холера и менингит, денга, а понякога и чума, почти всеки имаше паразити. Истинското ниво на детската смъртност не бе известно никому, защото никой не знаеше каква е раждаемостта. Статистиката бе чудо, което се случва само в столицата. В момент на прозрение един старши сержант описа строежа на клиниката като „да поставиш лепенка на болен от хеморагична треска.“ Но и той бе прекарал повечето от съзнателния си живот в правене на такива безсмислени неща, а когато изказа горното мнение, беше в лошо настроение от непосилния труд.
	Клиниката вече бе три четвърти завършена. Трябваха им само малко късмет и още няколко сухи дни, за да приключат задачата си навреме.
	Часовият вървеше бавно, потънал в мисли за света, в който живее. Нощта беше тъмна като в рог: без луна, без звезди, огромни облаци се мъкнеха откъм Амазония. При по-ясно време проблясъците от реката, приток на друг приток, посребряваха върховете на дърветата с отразена лунна светлина и животните започваха да говорят. При по-ясно време. Последните лампи в разположения на високото град бяха изгаснали. Човек, който няма опит с тъмнината, не би могъл да направи и крачка.
	Сержантът премина покрай спалното помещение към клозета, изкопан при една отводнителна акция. Жена му беше панамка, имаха пикап „Тойота“ с ремарке и фамилна къща във Файетвил, Северна Каролина. Даже сега, изтощен и измъчван от хронична болест, той вървеше изправен — спомен от един учебен скок във ветровит ден. Беше си счупил гръбнака при падането, след което парашутът го бе влачил през целия полигон. Лекарите се чудеха как изобщо проходи. След инцидента бе направил още седемдесет и четири скока и участва в единадесет маратона.
	Докато вървеше из сухите треви, си мислеше за най-новия, най-младия член на групата. Хлапакът току-що бе получил прощално писмо от жена, за която вече беше чужд. Сержантът знаеше как се чувства. През деня, плувнало в пот, момчето се опита да се надсмее над съдбата си. Сега, скрит в тъмнината, сигурно щеше да си изплаче очите. Сержантът го разбираше. После се запита за хиляден път в кариерата си защо, по дяволите, някой би се наврял в тази дупка, когато може да си седи в страната на големите възможности, да си кара кефа и да нанка мирно до жена си.
	Сержантът се изсмя самодоволно при мисълта какъв глупак е бил той самият. Ботушът му разби буца суха пръст.
	После спря.
	Счу му се нещо.
	Близо.
	По дяволите.
	За бога, само да не е змия.
	Най-много на света се страхуваше от змии, въпреки че не го бе споделял с никого от екипа. Дали пък не му се е сторило?
	Мили боже, замоли се той с невинността на дете, само да не е змия. Поне не отровна.
	Заслуша се.
	Последното, което чу в живота си, бе човешко дишане.

	2.

	Дванадесет метални ковчега лежаха в редица покрай пистата. Не беше истинска писта, просто отъпкана червена пръст и чакъл, и след настъпването на дъждовния сезон щеше да стане неизползваема с месеци. Кметът на Мендоса бе пожелал американците да я асфалтират, след като беше прочел статия за екотуризма, която го накара да мечтае за потока от долари към местния _буш_, но Чърч успя да прокара по-спешния и по-реалистичен проект за клиниката. Заради Ева. Сега клиниката стоеше недовършена, пистата не беше асфалтирана и дванадесет войници бяха мъртви.
	Кметът изрази най-искрените си съболезнования след пристигането на Чърч и настоя американският полковник — и стар приятел — да пътува в мерцедеса му от порутената постройка със знак за „международно летище“ до подземието, което минаваше за морга, после до мястото на престъплението и недовършената клиника, където полицаят, поставен на пост, проявяваше повече интерес към цигарата си, отколкото към окървавените вещи на жертвите, които трябваше да охранява. Кметът бе амбициозен мъж и вече предусещаше загуби, много по-сериозни от смъртта на шепа американци. Сега президентът нямаше да осъществи посещението си. Планираното бурно развитие на туризма в района трябваше да почака. Кметът използваше всичките си способности да убеди Чърч, че имайки предвид топлите приятелски чувства, които жителите на градчето таят в сърцата си към _los norteamericanos_*, ужасното събитие, временно помрачило тази топлина, е от онези случайни неприятности, които стават веднъж на хиляда години. Ципът на старите му полиестерни панталони, в пълен контраст със златния „Ролекс“ на китката, стоеше разкопчан, петна от пот по ризата подчертаваха тлъстините му. Направи всичко, освен да покани Чърч у дома си, като така обричаше полковника да отседне в единствения живописен хотел на градчето, където дебели, щърби местни жени чукаха по вратите посред нощ, за да проверяват дали клиентите не са станали по-малко придирчиви.
	[* Северноамериканците (исп.). — Б.пр.]
	На Чърч му стана ясно, че кметът не иска да показва колко комфортно може да живее един предприемчив _alcalde_* сред бедността на електората си. Но полковникът вече знаеше много добре как живее кметът. Знаеше много за много неща. Знаеше например, че той, полковник Джон Чърч, най-старшият американски офицер в Боливия, е отговорен за смъртта на дванадесет свои подчинени и сънародници, независимо кой е държал оръдието на убийството.
	[* Кмет (исп.). — Б.пр.]
	Кметът си замина. Луксозната кола остави покривало от червен прах върху полираните ковчези, бягайки от летището, от всичкия лош късмет. Чърч приклекна, сам, прокара пръст по капака на най-близкия ковчег, оставяйки диря в прахта, както би направило някое дете. При посещенията му в градчето местните обикновено го наобикаляха, за да го молят за безплатен превоз на C-130, който бе под негово командване. Товарният самолет носеше боливийското знаме и екипажът му се състоеше от боливийци, но Съединените щати го бяха осигурили, тренираха пилотите и извършваха поддръжката. Беше предназначен изключително за антинаркотични акции, но Чърч тълкуваше това понятие доста свободно. Хората в градчетата по маршрута на военните самолети знаеха, че ако машината не е претоварена — а обикновено не беше, — нечия дъщеря може да пътува спокойно до Ла Пас и университета или някой селянин с болен роднина в Рибералта може да си намери място на някой сандък. Свещеници и монахини нарушаваха принципите си за час-два, докато трае полетът. Роднините на военни и полицейски служители се ползваха с предимство и Чърч винаги се забавляваше, когато всеки твърдеше, че има такава връзка. Оставяше припрените, натоварени с багаж желаещи за пътуване да му се качват на главата, защото не му струваше нищо да им помогне и защото вярваше, че така ще допринесе повече за популярността на страната си сред местното население, отколкото всички недомислени хуманитарни програми, измислени от бюрократи, които никога не са напускали Вашингтон. Противопоставяше се само на пренасянето на домашни животни, защото екипажът роптаеше срещу бъркотията, която предизвикват.
	Този ден гражданите, които се мотаеха из залата, изпълняваща ролята на чакалня, митница и диспечерски пункт, се държаха настрана, като някои се прекръстваха бързо, ако случайно срещнеха погледа на Чърч. Когато се запъти към смърдящия клозет, разположен непосредствено до тротоара, където индианки месеха тесто за питките, които после да продадат на пътниците, чакащи полета за Бразилия, хората, които срещаше, се отдръпваха бързо и мълчаливо от пътя му, като че американецът е дошъл да търси отмъщение.
	Но Чърч не търсеше отмъщение. Все още не. Само чувстваше жестока болка в душата си. Службата като началник на военната мисия бе последното му назначение, точно преди пенсия. Една двадесет и шест годишна военна кариера не може да завърши така. С ръце, оцапани от кръвта на дванадесет достойни мъже.
	Сърцето му бе разбито и го беше срам. Жена му винаги се бе гордяла с него и той знаеше, че даже сега ще се опита да запази чувствата си. Но Рут бе страшно честна към себе си и към околните. Щеше да разбере, че вината за всичко това е негова. Тя знаеше всичко съществено за него и той мислеше, че я познава напълно. Беше първата му и единствена любов от колежа и го следваше и на края на света, винаги с усмивка. След първата му служба като лейтенант във Виетнам кариерата му се беше насочила към южната част на западното полукълбо, „мътен“ район, избягван от по-амбициозните офицери. Жена му и увеличаващото се семейство го следваха неотлъчно където и когато беше възможно. Двамата с Рут разнасяха на гръб двете деца из развалините на маите в Юкатан и Белиз, а когато хлапетата поотраснаха, ходиха на палатка до останките от селищата на йезуитите и се качваха толкова високо в Андите, че Карла получи сериозна височинна болест. В планините на Панама Рики прехвана някакви паразити, лекуването от които им отне цяла година. Въпреки всички трудности това бе семейството, за което си беше мечтал цял живот, повече отколкото обикновения човек заслужава. Сега децата разчитаха на видеокасети и списания от _el Norte_*, за да си изградят представа за добро и зло, и се чувстваха добре в американския колеж в Ла Пас, където учеха редом с разглезените отрочета на боливийския елит. Чърч не се тревожеше за Рики и Карла. Те нямаше да го упрекват. Още не разбираха и не се интересуваха от нещата, които наистина имат значение. Но Рут щеше да разбере. До края на съвместния им живот щеше да знае, че се е провалил, и то жестоко, че лекомислието му е довело до смъртта на невинни хора. Страхуваше се от това.
	[* Севера, тук — Северна Америка (исп.). — Б.пр.]
	Срамуваше се и от егоизма си. Отново и отново се сещаше за наложените дисциплинарни наказания. Даже след като е видял труповете. В най-слабата електрическа светлина на земята. Мъже, които беше навестявал, за да ги пришпорва, като се опитваше да оправдае мизерните условия, в които живееха. При последното му посещение членовете на екипа изглеждаха буквално изтощени до смърт. А сега бяха мъртви. Накълцани така, че в началото лекарката не бе разбрала, че са били застреляни.
	Той помогна на доктора, жена, която безкрайно уважаваше и обичаше, докато с асистента си вкарваха обезобразените тела в ковчезите. Бяха направени от твърде лош материал, а му струваха прекалено много. Не достатъчно добри за американски войници. Но нямаше време, а и щяха да послужат само за пренасяне на тленните останки до Ла Пас, където един C-141 трябваше да докара подходящи ковчези от САУТКОМ*1. В Ла Пас телата щяха да бъдат приведени в подобаващ вид от специални експерти, преди да продължат пътя си към дома. Боливийските власти щяха да осигурят тържествен караул на летището, а може би и президентът щеше да мине, за да изрази почитта си към мъртвите войници. Американският посланик, за когото момчетата бяха само нежелана грижа, щеше да вдигне флага и да изрече неща, които не мисли искрено. После мъртвите щяха да отлетят за Панама, където да бъдат посрещнати за пръв път от истински почетен караул. Началникът на Южния корпус на Американската армия щеше да отдаде нужната почит на загиналите. После мъртвите щяха да отлетят към Делауер, сетне до авиационната база „Сейнт Андрюс“, непосредствено зад „Белтуей“*2, където гвардейци с каменни лица щяха да стоят на почетна стража и военният оркестър да свири бавно и сърцераздирателно, докато вдовици и деца се опитват да осъзнаят героизма на съпрузите и бащите си. Загиналите щяха да бъдат откарани в Арлингтън или, по желание на близките, в гробището на някое малко градче. В Арлингтън началник-щабът на армията или може би самият президент щеше да изрази почитта си. Фанфарите щяха да свирят и друго подразделение от Представителната гвардия да стреля с халосни снаряди в небето. За загиналите, откарани по родните места, хора от местния гарнизон на Американския легион, с оцапани униформи и сълзи на очи щяха да изстрелят не толкова стройни залпове — кратък спектакъл, който провинциалните репортери да опишат като сантиментален. Пръстта щеше да погълне мъртвите и бавно щяха да ги забравят дори семействата им. Но Чърч не можеше да забрави. Виждаше кръвта им под ноктите си и никога нямаше да може да я отмие.
	[*1 Южния задграничен корпус на Американската армия. — Б.пр.]
	[*2 Околовръстното шосе на Вашингтон, символ на изолираността на държавните институции от реалностите на света. — Б.пр.]
	Зад него се чу шум от мотор — бял джип с червен кръст на вратите. Шофьорът, кокалеста жена, пращяща от енергия, паркира близо до останките от някакъв самолет на края на пистата и изскочи, като че всяка минутка й беше скъпа. Беше дребна и твърде слаба за широките си панталони. Рижата й коса беше подстригана късо с разумна практичност и едва достигаше долната част на бузите. Чертите на лицето й бяха европейски, но не типично испански. Чърч я смяташе за жена, която всячески се старае да скрие красотата си. Беше взела много трудни решения в живота си.
	Тя избърса с опакото на китката потта и праха от челото си. Ръката й изглеждаше твърде слаба за тежката работа, която вършеше. Усмихна се както всеки път, когато го срещаше, после си даде сметка за обстоятелствата.
	— Добро утро, Ева — каза Чърч на английски. Лекарката постоянно се стараеше да упражнява английския си, въпреки че говореше езика по-добре от повечето служители в американското посолство.
	— Джон. — Тя протегна ръка. Той я пое и усети силата на малките й пръсти. Ръцете й бяха най-непривлекателното в нея — деформирани, твърде жилави, с измъчен вид и напукана кожа. Като че са я изтезавали. Но това бе само резултат от тежката работа и небрежното й отношение към външния си вид. Жена, която никой мъж не се осмелява да докосне без разрешение. Благодарение на властта на баща й.
	— Благодаря, че мина. — Той се усмихна вяло. Погледна маранята, стелеща се по небето. Дъждовният период трябваше да настъпи след около седмица. — Знаеш ли, това е от тези ситуации, когато искаш да останеш сам, но се радваш дори на компанията на някое проскубано старо куче.
	Тя се усмихна отново, докосвайки косата си с ирония.
	— Значи съм „проскубано старо куче“. Знаех, че трябва да положа известни грижи за себе си, но не предполагах, че положението е толкова лошо.
	— Ева, ти си кралицата на Боливия.
	Тя отново стана сериозна.
	— Ако бях кралица на Боливия, щях да променя много неща. — После реши да не изпада в излишни размишления. Беше дошла заради него. — Как е Рут?
	— Добре.
	— Ти си щастливец, Джон. Никога няма да останеш сам.
	Той вдигна рамене. Това не му помагаше много.
	— А децата? — продължи тя. Предишния ден не бяха разговаряли. В моргата. Онемели под бремето на смъртта.
	— По-умни са от мен. И по-добре изглеждат. Ева… кой е направил това? — Погледна я с цялата сериозност, която можеше да си придаде. — И защо, за бога? Те не пречеха на никого. Това не беше антинаркотична акция. Местните го знаеха. Кой го направи?
	Тя прие въпроса сериозно. Кафявите й очи бяха странно изпъстрени със зелено. Родена и израсла в Боливия, приличаше повече на жена от Северна Франция. Кръвта на баща й. Въпреки че и той не беше французин.
	— Де да можех да ти отговоря. Бих искала да накажа виновника, който и да е. И не защото клиниката не е завършена.
	— Кой, за бога, би направил такова нещо?
	Тя поклати глава. Не знаеше. Беше изморена.
	— Тук даже не е район на наркотрафиканти. Цялото насилие в провинцията се свежда до борбите с петли и свади между ревниви съпрузи, не е ли така? Може би някоя дребна контрабанда. Пропускам ли нещо, Ева?
	Тя отново вдигна рамене и той почувства, че не й е комфортно, не е доволна от нещо. Последните събития я тревожеха колкото и него. Сега осъзна, със закъснение, че и тя като него се чувства отговорна за убитите. Преди няколко месеца го бе попитала дали не може да построи клиника за най-бедните й пациенти. Беше чула, че друг екип построил такава в Бени.
	— Трафикантите са навсякъде. Но тук не се навъртат много. Все още се ограничават главно в райони като Чапаре. Може би напоследък контрабандата към Бразилия се е увеличила леко, но те просто преминават. Ако имаше някаква сериозна промяна, щях да науча.
	Чърч скръсти ръце. Присъствието на тази жена го караше да се чувства непохватен като мечка. С големите си недодялани ръце.
	— Ако не наркотрафикантите, тогава кой? Партизанските войни са минало.
	Тя сведе поглед към ковчезите.
	— Не знам. — После рязко, като че говори на труден пациент, добави: — Ще има още умрели. Не по този начин. Но имам два случая на холера. Тук, в самия град. А сега ме викат спешно в едно село. В околностите на Песас. Симптомите са като при холера. Тъкмо отивам да проверя. — Погледна мрачното небе. — За бога. Ще има ли край?
	— Предполагам, че от клиниката щеше да има някаква полза.
	Лекарката вдигна рамене.
	— В този случай не много голяма. — Искрена до нетактичност. Всичките му любими жени бяха такива. — Винаги изчакват твърде дълго. Когато болните стигнат до мен, вече се нуждаят само от място, където да умрат. Нищо не мога да направя за тях. Вода, сол и захар. И се надявам на чудо. — Замисли се за миг, с безнадеждно изражение. — В Ла Пас не се сещат, че съществуваме. Освен като наближат избори.
	— Ева. Мога ли да те помоля за една услуга?
	Тя го погледна. Изтощена въпреки безкрайната си енергия. Привлекателна жена или поне жена, която може да бъде привлекателна. Сама в тези тежки и за мъжете условия.
	— Да?
	— Можеш ли да поговориш с баща си? Да разбереш дали не знае нещо за тази история.
	Тя се отдръпна. Само с инч или по-малко, но се отдръпна.
	— Не говоря с баща си. Нали ти казах.
	— Знам. Разбирам те. Само…
	— И от къде на къде ще знае? Той е в Санта Крус. Това е местен проблем.
	Той не отстъпи.
	— Ева, и двамата знаем, че когато някой реши да убие дванадесет американски войници, това вече не е местен проблем. Тук не е Колумбия. Тук животът все още има цена. А баща ти знае по-добре от всеки друг какво се случва в страната.
	— Надценяваш го — каза тя, като че говори с чужд човек или даже с враг.
	Неочаквано го хвана яд на нея. Баща й можеше да й построи цяла болница. Десет болници. Но тя бе толкова горда. Почти щеше да й каже мислите си, но като я погледна, се спря — крехка, преждевременно остаряваща жена, която е могла да си избере какъвто си поиска начин на живот, но е предпочела да го прекара сред хиляди различни проявления на смъртта.
	— Забрави — каза Чърч. Извърна се леко. — Зарежи тази работа.
	Тя се приближи.
	— Ще поразпитам. Ще открия каквото мога. И аз искам да науча истината.
	Той кимна.
	Изражението й се промени и тя прокара ръка пред гърдите си, като че иска да се почеше по рамото.
	— Джон? — Извърна се, така че той да не може да я погледне в очите. — Нещо не е наред. Искам да кажа, очевидно много неща не са наред. Но има нещо с убитите… в начина, по който са умрели… не знам.
	Той я погледна с нов интерес.
	— Като например?
	Тя тръсна глава и рядката й коса погали брадичката.
	— Не мога да кажа. Като че чувам някакъв вътрешен глас, но е толкова слаб, че не мога да различа думите. Нещо ме гложди — това ли е точната дума? Гложди?
	— Ева, говориш английски по-добре от американския посланик.
	Тя сви устни, огледа се.
	— Опасявам се, че ще го забравя тук. — Погледна храстите, обрасли скелетите на изоставени самолети. — Понякога си мисля, че ще забравя всичко.
	— Та какво те гложди?
	Едно бездомно куче се показа от храстите зад полицейската будка и излезе на пистата.
	— Виж — каза лекарката, — ето го твоето проскубано куче.
	Чърч се усмихна.
	— Май „проскубаното старо куче“ не беше добро сравнение.
	— Значи съм за предпочитане поне пред това куче?
	— Ева, ако не бях женен… — Той спря. Колко глупаво и необмислено нещо щеше да каже.
	Проследиха с поглед кучето, докато се скрие отново в храсталака.
	Неочаквано, както обикновено, лекарката каза:
	— Е, съжалявам. За всичко. — Погледна го, като че разпитва пациент. — Ще има ли лоши последствия за теб, в личен план?
	Той изпръхтя. Погледът му минаваше през нея.
	— Не чак толкова лоши. Не колкото заслужавам. — Погледна небето, търсейки самолета. — Предполагам, че ще ме пенсионират по план. За Коледа ще сме си вкъщи. — Замисли се. — Разбира се, могат да ме задържат известно време, докато трае разследването. Ще ме мъмрят. Но забраната за носене на оръжие е по нареждане на посланика, а един посланик не може да греши. Поне не посланик с връзки, като Етан Райе Плимут. — Вдигна ръка като за благословия. — Когато нещата се поуталожат, ще определят всичко това като цената на добрия бизнес.
	Тя се намръщи.
	— Няма ли да се опитат да открият убийците?
	— А`, ще се опитат, разбира се. Не военните. Скоро УБН*, ЦРУ и всеки боливиец, който сме наели, ще започнат да си бъркат носа. Хенри Васкес ще направи черен живота на всеки, който е помирисвал наркотик оттук до парагвайската граница. Всъщност има вероятност да намерим убийците. И ако ги намерим, има малка вероятност и да ги накажем. Но… — Спря внезапно. От страх, че отчаянието започва да го завладява.
	[* Управление за борба с наркотиците, DEA, Drug Enforcement Agency (анг.). — Б.пр.]
	— Искаш да кажеш… че това няма да върне тези момчета.
	— Да. Точно това искам да кажа. В по-голяма или в по-малка степен. Но такива неща се казват твърде често.
	— Все пак… „когато нещата се поуталожат“… възнамеряваш да се завърнеш в родината и да преподаваш, така ли?
	— Ако ме приемат.
	— Мисля, че от теб ще стане прекрасен преподавател. Студентите ти ще те уважават. Ще пожънеш успехи.
	— Точно тази сутрин трудно мога да видя такива умения в себе си.
	— Иска ми се да станеш учител тук.
	Чърч изпухтя.
	— Тук съм ученик. И изглежда, бавно се обучавам.
	Двамата приятели се загледаха зад пистата, в гъстия храсталак, който предшестваше истинската джунгла.
	— Джон? Ще се връщаш ли отново тук?
	— Може би. Вероятно ще се наложи да водя всяка важна клечка на поклонение на мястото на убийството, докато не ме изпратят в Щатите.
	Тя премести мокър кичур коса от едната страна на лицето си на другата.
	— Значи ще се видим пак? Когато доведеш тези важни клечки?
	— Предполагам. Някои ще искат да разговарят с теб. Да чуят професионалното ти описание на сцената на убийството. Във всеки случай предпочитам да разговарят с теб, отколкото със славния ни приятел, кмета. — Спомни си още нещо. — Между другото, ще се връщаш ли в града тази нощ, или оставаш в селото?
	Тя го погледна изненадано.
	— Няма ли да заминеш днес?
	Той кимна към ковчезите.
	— Те заминават. Аз започвам да изтърпявам наказанието си. Самолетът се върна в Ла Пас, за да вземе някакъв подполковник от Американската армия, Курт Зигер. Той е личен представител на началник-щаба на армията. Един от приближените съветници на шефа, синеок момък с оредяла коса. Поне така ми казаха. Не съм се срещал с подполковник Зигер, но съм убеден, че изглежда млад за чина си, може би красив в известен смисъл, развеждан поне веднъж, защото е поставил кариерата си над всичко останало, и е сигурен, че е по-старши от мен, тъй като ме разследва и е пряко подчинен на началник-щаба. Сигурно е много умен и енергичен, в отлична физическа форма, способен да участва в битки и има достатъчни познания по футбол и военна история, за да води равностойна дискусия с подчинените си. Ще израсте до генерал, стига да не се издъни. — Чърч внезапно си даде сметка колко тъжно и самосъжалително звучи. Не беше в негов стил, затова замаза положението, като заключи: — Началникът иска личният му пратеник да разнищи случая. Зигер ще поиска да говори с теб. Ако си на разположение.
	Тя вдигна рамене.
	— Трябва да ида в Песас. Да видя този проблем с холерата. Или каквото се окаже. Но докъм осем ще се върна. Можем да се видим в „Енрике“. Готвят по-добре отколкото в хотела. — Усмихна се жестоко. — И може би съвсем малко по-хигиенично, въпреки че човек пак си рискува живота, като се храни там.
	— Ще си уморена. Можем да минем през вас.
	Тя го погледна.
	— Джон, тук е царството на клюките. Даже като разкрепостена жена с американско образование, в този град, ако искам да се срещна след пет-шест часа с двама мъже, трябва да го направя на добре осветено публично място. — Тя се усмихна.
	За пръв път от две години, откакто я познаваше и й се възхищаваше, Чърч заподозря, че лекарката го лъже. Познаваше, когато хората се страхуват.


	Доктор Ева Мария фон Райнзее Гутиерес караше бързо. Времето никога не й достигаше и тя имаше навика да развива бесни скорости с джипа си по разбитите пътища на района, като забавяше само за да премине някой поток или на по-острите завои около населените места. Днес караше по-бързо от всякога, тялото й се тресеше, плътта на тънките й бедра щеше да посинее, притисната между костите и твърдата седалка. Една случка я беше изкарала от равновесие. Преди два дни. И лекарката, чието око не мигваше, докато оперираше без упойка или когато се сблъскваше с най-грозните болести на човешкия вид, откри, че даже и тя може да изпитва страх.
	Сега караше на югоизток от Мендоса, точно в обратна посока на маршрута си от онзи ден, през район, по-приличен на чако* отколкото на ниската джунгла, която се простираше на северозапад от града. Сухи дървета и бодливи храсти очакваха тропическите дъждове и тук-там в тревата се белееше скелетът на някое теле, станало жертва на отровна змия или на скитници. Тук все още нямаше от какво да се страхува, но всеки път, когато се налагаше да забави по някоя тясна просека, я побиваха странни тръпки.
	[* Чако (исп.) — слабо населен степен район в централната част на Южна Америка. — Б.пр.]
	Онзи ден, за който до края на живота си щеше да си спомня като за „лошия ден“, пътуваше към една отдалечена махала на боливийския бряг на реката. Там половината от работата на селяните се състоеше в това, да отблъскват с всички сили прииждащата джунгла. Млад мъж й помаха на черния път, изпълняващ ролята на шосе. Нямаше нищо странно, защото всички познаваха колата й. Индианците често излизаха на най-близкия път, устройваха си лагер, и търпеливо я изчакваха да мине, така че да може да разреже някой цирей или да даде антибиотици на някое дете, почти ослепяло от конюнктивит.
	Когато спря, покрита от прашния облак, вдигнат от собствената й кола, тя очакваше семейството на младежа да се появи от храстите. Вместо това се намери заобиколена от половин дузина въоръжени с автомати мъже. Лицата им бяха закрити с кърпи.
	— Слизай, кучко!
	Тя се подчини. Младежът, който я беше спрял, насочи пистолет в гърдите й. Погледът му беше като на бясно животно, като на най-тежко болните, които бе виждала. Той се изсмя, но изражението на очите му не се промени.
	— Няма никакво месо по тази катеричка.
	Останалите се захилиха с него. Той бавно премести оръжието към корема й. Дулото спря под него и докосна таза. Веднъж. Два пъти.
	— Досега никой от нас не е чукал лекарка. Там, откъдето идваме, докторите са тези, които чукат. — Обърна се. — Някой да иска да се позабавлява с тази?
	Никой не отговори. Младежът изпълняваше сам спектакъла си.
	Младежът я докосна с пистолета за последен път, после се отдръпна.
	— Кучко, ако не уважавах баща ти, щях да нахраня с месото ти лешоядите. — Погледна я с най-жестокото изражение, което бе виждала. — Като го срещнеш следващия път, благодари му, че ти е спасил живота.
	Ева не смееше да помръдне.
	Младежът се приближи отново, но този път нямаше намерение да играе повече на _pistolero_*.
	[* Стрелец (исп.). — Б.пр.]
	— Слушай. Хората тук вече не се нуждаят от теб. Сега ние се грижим за тях. Ако пак те видим в този район, ще те заключим като див звяр и ще те предлагаме на всеки сифилистичен индианец в околността. После, когато сме в подходящо настроение, ще те убием толкова бавно, че ще предпочетеш да си в ада. — Очите му пронизаха нейните. Никога не се беше сблъсквала с очи, които да я карат да се чувства толкова унижена и омърсена. — Ясно ли е?
	Тя не отговори, не можеше да отговори. Чуваше жуженето на насекомите в храстите, струваше й се, че даже може да долови звука на горещината.
	Все още държейки пистолета, младежът я хвана за фланелката с две ръце, повдигна я и с все сила я запрати във вратата на джипа.
	— Разбра ли, шибана американска кучко?
	Тя изстена, опита се да проговори, да кимне, да направи нещо, с което да покаже, че разбира, че ще се подчини. Започна да плаче.
	Той я удари в метала отново, после за трети път.
	— Разбираш ли?
	— Да — проплака тя. После с по-немощен глас: — Да.
	Младежът я остави и тя се свлече в прахта, сви се, заплака.
	— Действайте — обърна се младежът към другарите си.
	Останалите влязоха в колата през багажника и вратите, извадиха медицинските й принадлежности и всичко, което не беше здраво закрепено в купето. Изпразниха чантите насред прашния път. Започнаха да мачкат шишенца и спринцовки, бинтове и инструменти. Една тубичка с мазило се спука до крака й, съдържанието изскочи като змия.
	Накрая младежът я заплю и каза:
	— Махай се!
	Нападателите изчезнаха в гъсталака. След малко Ева чу шума от мотор, който постепенно заглъхна, отдалечавайки се на юг. Искаше да стане и да си тръгне, но нямаше сили да го направи. Не можеше да се движи и не можеше да спре да плаче. Беше открила непозната страна на самата себе си след тридесет и пет години. Когато бе на осем, баща й я наричаше „моя _Landsknecht_*“ и тя беше готова за живота, никога не се бе страхувала. Сега лежеше свита в прахта и плачеше.
	[* Войник (нем.). — Б.пр.]
	Беше й зле. Претърколи се настрана и повърна върху предната гума. Трепереше, сякаш са я захвърлили на Северния полюс. Веднага щом се почувства способна отново да шофира, тя се изправи и пак повърна, слаба водниста струйка. Накрая, от чувство за дълг, пропълзя към ценните материали, разхвърляни по пътя, решена да спаси каквото може. Но даже това не й се удаде. Чувстваше, че я наблюдават, макар да знаеше, че мъжете вече са далеч. Избърса устата си с фланелката, даде си сметка, че цялата се е оцапала.
	Връщането към града й се стори цяла вечност, беше шокирана колко безпомощна може да бъде. Единственото, което постоянно стоеше пред очите й, бе погледът на мъчителя. Не си спомняше нищо определено от останалите. Лицата им бяха като неясна маса, ято насекоми. Какви бяха?
	След като малко се поокопити, реши, че са метиси. Да. Не бяха индианци. Очите, косата, цветът на кожата. Дори движенията им бяха твърде резки. Наркотрафиканти, не партизани. Облеклото им не бе характерно за провинцията, а беше сигурна, че младежът, който я заплашваше, няма и капка идеология в мозъка си. Беше се срещала няколко пъти с партизаните, в първите години на пребиваването си в града, когато се нуждаеха от помощта й, когато каузата им загиваше. Изглеждаха разсеяни и малко объркани, а сега вече ги нямаше. Съвсем различни от нападателите. Отново си спомни онзи, който я заплаши, който й причини болка. Не много едър. Но със скрита енергия. Говореше испански като роден език, но не с местния акцент. Не си спомняше нищо друго. Освен страха.
	Реши да не ходи в полицията. Щяха само да отидат на мястото на нападението, да поогледат неохотно за няколко часа и да се приберат. От полицаите нямаше никаква полза вън от града, когато са далеч от своя _cuartel_*. Не искаше да говори и с кмета. Защото не можеше да му се довери. И защото в края на краищата не искаше да има нищо общо с това. Щеше да направи, както й заповяда младежът. Да зареже селищата около северозападното шосе. За известно време успя да се самоуспокои, като си помисли, че има достатъчно работа в другите райони. Но не можеше да се залъгва повече. Позна страха в собствената си душа.
	[* Управление (исп.). — Б.пр.]
	Върна се вкъщи и се изми, не й се ядеше. После я извикаха: пациент с холера. Бледа, обезцветена кожа. Повръщане. Диария. Ева изолира болната в бараката зад клиниката и я сложи на система с физиологичен разтвор. Очите на жената бяха безжизнени. След глупаво, дразнещо, непростимо забавяне от няколко часа мъжът, докарал пациентката, спомена, че и дъщеря му е болна. Сякаш случайно си е спомнил. Ева намери момичето да лежи в собствените си изпражнения, стиснало апатично парцалена кукла. Умиращо. Успя да си легне едва след полунощ.
	Прислужницата я събуди много рано сутринта. Самият кмет я търсеше. За да й съобщи за американците и да я помоли за помощ. Злото не идва само.
	Ева никога не беше виждала такова клане, даже на животни. Телата лежаха на постелките или около тях, освен едно — отвън, с прерязано гърло. Този труп бе най-малко обезобразен, като че е бил само препятствие пред нападателите, а не тяхна цел. Останалите бяха безсмислено обезобразени, като че това занимание е доставяло удоволствие на убийците. Лицата бяха плътно покрити с мухи.
	Тя се усмихна. Безумно. Като лунатик. Мечтата й се бе сбъднала. Желанието външният свят да разбере за съществуването на градчето.
	Кметът също искаше районът му да бъде отбелязан на картата с по-едър шрифт. Макар и поради други причини. Не беше най-лошият възможен управник и вече бе осигурил на града финансирана от японци фабрика за преработка на орехи. Заобиколен от мъртви американци, той изглеждаше съвсем объркан и за момент тя му прости обичайната за поста корумпираност и забавленията с местни момичета, няколко от които тайно бяха потърсили помощта й.
	Трябваха й пари за клиниката и чиста вода.
	Сега щеше да има оръжие.
	Зарадва се, като разбра, че Чърч идва от Ла Пас. Знаеше, че в момента няма какво да получи от него, но той се беше превърнал в последната й връзка с всичко, от което се бе оттеглила, с наивната северноамериканска честност, с убеждението му, че добродетелността е нещо повече от това да не лъжеш жена си и свещеника. За нея Джон Чърч бе олицетворение на всички положителни страни на Съединените щати, които тя мечтаеше да види и в родината си. Може би даже олицетворение на всичко добро в мъжкия пол. Колкото добър, толкова рядък. Ева искрено се разкайваше, че трябва да го лъже.
	Бързо взе решение. Да не споменава пред Чърч нищо за нежеланата среща на пътя. Това не му влизаше в работата, а и не искаше войната срещу наркотиците да се пренася на нейна територия. Наркотрафикантите не искаха никой да им се бърка и Ева бе решена да направи този компромис. Но щеше да му каже всичко, което успее да открие около убийството на войниците. Защото му го дължеше, дължеше му твърде много. Знаеше, че не може да постави рязка граница, че двете събития са тясно свързани. Но поне щеше да се опита да ги разграничи.
	Ева успяваше да разграничава нещата.
	С мисли за кръв, страх, холера и за Чърч, който изглеждаше остарял и смазан от грижи, Ева прекоси един пресъхнал поток и форсира джипа по отсрещния ронлив бряг. Колата изрева и изкачи склона, после се засили по равното, като подплаши едно диво прасе. Пътища. Някой твърдеше, че когато наркотрафикантите се преместят в нов район, оправят пътищата и донасят относително благополучие на жителите. Няма ясна граница между добро и зло.
	Приближаваше се към първото село, където възнамеряваше да се отбие, и малко преди групата сламени колиби, потънали в кал, отстрани на пътя забеляза момче, което й махаше. С две ръце, като че имитираше птица. Преследвана от спомена за случката преди два дена, Ева инстинктивно понечи да натисне с все сили газта. Но се опомни. Това беше дете. С черти на индианец и окъсани панталони.
	Намали и отби близо до заграждение от бодлив плет. Момчето се затича зад колата и спря на порядъчно разстояние. Но веднага след като тя изгаси мотора и слезе, притича и я хвана с две ръце.
	Тя се опита да се освободи. Инстинктивно. Изненадана от собствения си безсмислен, необичаен страх. Но момчето не я пускаше. Беше невероятно силно. Сега всеки й се струваше по-силен от нея.
	Момчето заговори припряно на някакъв индиански диалект, като единствената дума, която Ева успя да разбере, бе „майка“. После я задърпа към колибата.
	— Стига — заповяда лекарката на испански. — Идвам, по дяволите.
	То я пусна. Тръгна напред, но от време на време се обръщаше да се увери, че няма да се опита да му избяга. Минаха през пуст двор, където се щураха проскубани кокошки. Пресата за захарна тръстика стърчеше насред мъртвилото като висок надгробен камък. Дългият лост висеше безжизнено.
	Колибите на местните нямаха прозорци и Ева влезе в почти непрогледния мрак. След силните слънчеви лъчи навън се почувства като сляпа. Ориентира се само по миризмата на болен и звука от мъчително дишане.
	— Насам — каза нетърпеливо момчето този път на развален испански. Докосна китката й, за да я упъти към купчина одеяла, в които бе увит пациентът. Жена, помисли Ева.
	Все още не се беше адаптирала към мрака и пипнешком намери челото на жената. Сякаш току-що я бяха облели с топла вода. Кожата беше набръчкана, косата — оредяла, но Ева бе сигурна, че болната може би не е по-възрастна от самата нея.
	— Умира — чу се мъжки глас.
	Ева подскочи, като че неочаквано я е полазила някаква гадина.
	— Умира. Нали, _сеньора_? — Гласът бе груб, с акцент на жител от буша.
	Ева се обърна. Опита се да различи мъжа в тъмнината.
	— Вие — обърна се към тъмния силует. — Елате и ми помогнете. Да я изнесем на светло, за да я прегледам.
	Детето се измъкна уплашено покрай нея.
	Ева отново се наведе над болната, опита се да напипа пулса й под одеялата. Ръката на жената също бе мокра. Миришеше ужасно. Дали е холера? — чудеше се Ева. Нещо я плашеше.
	— Хванете я през раменете — изкомандва лекарката. — Аз ще хвана краката. Ти — обърна се към момчето — също ще помагаш.
	Хванаха жената и внимателно я вдигнаха от леглото, като отметнаха мръсните парцали. Тази дейност изискваше огромни усилия от Ева, но тя бе свикнала. Мъжът вървеше напред, тъмен силует на фона на ярката светлина от вратата.
	Слънцето заслепи Ева и тя отпусна жената на земята до прага. След миг, когато очите й привикнаха със светлината, от устата й се изтръгна вик на ужас.
	Жената не беше изпотена. Тя кървеше. Цялото й лице, косата, ръцете, краката бяха облени с кръв. Кожата й бълваше гъста, червена течност.
	Кръвта беше по ръцете на Ева, пропиваше се в дрехите й. Искаше й се да избяга, да крещи. Беше й дошло прекалено много. Искаше някой друг да я замести, а тя да избяга, да се скрие.
	Наведе се над жената, за да я огледа отблизо. Опитваше се да контролира мускулите си, да задуши страха, който за пръв път откриваше в себе си.
	Не беше холера. Нещо непознато. Нещо много по-ужасно.
	Погледна безизразното лице на индианеца.
	— Има ли още болни?
	Той сведе очи.
	— Всички.

	3.

	Зигер с отвращение крачеше из бараката. Кръв и мухи, мухи и кръв. Полковникът, отговорен за цялата бъркотия, смутено стоеше на прага, като че му се искаше да избяга. Капитанът от местната полиция, който ги докара, бе излязъл вече на чист въздух. Случилото се не го засягаше. Както и всички в тази прокълната страна.
	— Напомня ми за Руанда — изказа на глас мислите си Зигер. — Поне мирише по същия начин.
	— Били сте в Руанда? — попита полковникът с дълбокия си, напевен глас. Чърч. Май така се казваше. Приличаше на Ърнест Хемингуей. На снимката, където е с мустаци и пишеща машина. Зигер си го представяше точно така. На Чърч повече му отиваше да седи зад пишещата машина. Да натиска клавишите с грубите си пръсти, пишейки доклади, които никой няма да си даде труда да прочете. Във всеки случай мястото му не беше тук, в тази бандитска страна, да убива с невежеството си собствените си войници.
	— Да. С Джим Макдънъф — отговори безцеремонно Зигер. — Тъкмо се бях върнал. Едва имах време да си разтоваря багажа.
	— Как беше там?
	Зигер харесваше Хемингуей. Поне военната част от творчеството му и ловните описания. Но никак не му се нравеше този мекушав полковник.
	— Кърваво, жестоко и безнадеждно. Бързото оттегляне бе най-умната ни постъпка от Инчон* досега. — Той спря. — Господи!
	[* Град в Южна Корея. — Б.пр.]
	— Какво има? — Полковникът се приближи.
	Зигер гледаше втренчено пода. Клекна, за да се увери, че очите не го лъжат. Изправи се леко и извади носна кърпичка от задния джоб на полевата си униформа.
	— Какво е това? — попита полковникът.
	Зигер се изправи и поднесе пред лицето му парче месо върху белия фон на кърпичката.
	— Нечие ухо, по дяволите.
	Почувства, че яростта отново го завладява, повдигаше му се. Най-добре в случая (както знаеше от опит) бе да запази самообладание. Но видът на полковника с посребрена коса и оредели мустаци, със сълзливи очи му идваше твърде много.
	— За бога, не можахте ли поне да сглобите телата, преди да ги изпратите у дома?
	— Съжалявам — бавно отговори полковникът. — Пропуснали са го.
	Зигер поклати глава:
	— Пропуснали? Цяло ухо?
	— Грешката е моя.
	Да, помисли си Зигер. Дяволски вярно, грешката е твоя. Отново погледна събеседника си. В сумрака на колибата. В залеза на кариерата на този стар неудачник. Полковникът приличаше на мечка в униформа от някой цирк. Зигер бе чул да говорят за Чърч, че е станал като местните, но нищо в него не изглеждаше латиноамериканско. Повече би му подхождало да се разхожда из двора на някой университет в Ню Ингланд с кадифени панталони, шетландски пуловер и с лула в устата.
	— Ето — каза Зигер, като подаде кърпичката с ухото на събеседника си. — Сега можете да се погрижите за него. Сър.
	Полковникът се зае виновно със задачата, внимателно загъна кърпичката около безцветното парче месо и го постави в командирската чанта, която висеше на рамото му. Зигер изрита една окървавена койка. Всичко бе пребъркано от местните: от мешките на мъртвите до найлоновите чували за отпадъци. Всичко напоено с кръв. Даже пръстеният под бе почернял — гуляй за тромавите мухи. За Зигер всичко тук миришеше колкото на смърт, толкова на престъпно невежество. Безсмислена загуба на живи хора. За да се помага на негодници, които не искат да им се помага. Безполезни отрепки, които крадат от мъртвите.
	— И така, кой е извършил всичко това? Според вас, полковник?
	Чърч отново се бе оттеглил до вратата, със скръстени ръце. Нужно му беше доста време, за да измисли отговор.
	— Не знам. Има много възможности. Досега не сме се сблъсквали с такъв случай.
	Зигер вдигна една мрежа против комари, прорязана на десетина места.
	— Вашият колега Васкес твърди, че е дело на колумбийците, които се опитват да разширят влиянието си в района.
	— Говорили сте с Васкес?
	— Посрещна ме на летището в Ла Пас. Много е възбуден от всичко това.
	Полковникът кимна. Бавни реакции. Като всички наоколо.
	— Хенри Васкес… предпочита ефектните стрелби пред планираните операции.
	Зигер пусна мрежата и продължи да оглежда.
	— Каза ми, че има осем години служба в страната. Преди това е бил в Колумбия. Най-старшият офицер от Управлението за борба с наркотиците в Южна Америка. Това не е ли достатъчно, за да му се има доверие?
	Полковникът изкриви устни, като че бавно изсмуква някаква мисъл.
	— Хенри вдъхва доверие на всеки. Освен на боливийците.
	— А вие?
	Полковникът вдигна рамене.
	— С Хенри имаме различни характери.
	Зигер се насочи към задния край на бараката, затрупан с чували боклук. Не знаеше какво трябва да търси. Със сигурност не и уши. А ето че бе намерил едно. Някой беше разглеждал каталози на „Виктория Сикрет“ и на фирма за електроника.
	— Васкес губил ли е дванадесет войници наведнъж? — попита Зигер.


	Зигер излезе, последван мълчаливо от Чърч. Започна да диша, колкото може по-дълбоко, за да прочисти дробовете си. Гнилият тропически въздух бе като парфюм в сравнение със смрадта в колибата. Насочи се към недовършената клиника. Отново поклати глава. Не му се вярваше, че може да съществува такава бъркотия.
	— Значи вие не смятате, че са колумбийците? — обърна се пак към Чърч.
	Полковникът отговори иззад гърба му:
	— Все още не мога да кажа. Много е възможно и да са колумбийци. Макар да не мисля, че искат да си създават неприятности точно тук. Разбира се, районът гъмжи от ненормални. Просто не ми се ще да си вадя прибързани изводи. — Гласът му стана по-делови, по-малко предпазлив. — Честно казано, мисля, че със сигурност не са боливийци. Не е в техен стил. Поне не това клане. Боливийците се опитват да не се намесват пряко. Не биха убили никого. Особено американци — това би им създало много повече неприятности, отколкото полза.
	Зигер влезе в клиниката през празния вход. От недовършения таван висяха кабели. Екипът бе започнал да поставя плочки в единия ъгъл на пода.
	— Вашите боливийски приятели може да не са агресивни, но изнасят дяволски много кокаин.
	— Това е начин на препитание. Производството на кокаин е може би най-положителното явление в историята на Южна Америка. Огледайте се наоколо. — Полковникът махна към олющената стена и мизерията зад нея. — Ако бяхте боливиец, и вие щяхте да гледате на търговията с кокаин като на добър бизнес.
	Зигер отново се замисли за събеседника си. Точно както бе предупредил Васкес, човекът от УБН: съчувства на местните, никаква решителност. Стар войник, който е захвърлил оръжието си.
	— Да не смятате наркотрафика за нещо добро? — попита Зигер.
	За пръв път в гласа на полковника прозвуча раздразнение.
	— Не съм казал такова нещо! Лично аз смятам, че кокаинът е зло, с което нямаме сили да се борим. И от това ме хваща яд. Като знам какво причинява на страната ми, пред очите ми… сърцето ме боли. — Очите му отново се оживиха. — Ако аз управлявах света, щях да прекъсна незабавно наркотрафика. Като отстраня големите босове. Да ги избия до един. Никаква милост. — Вдигна юмрук пред гърдите си. — Зигер, за нас наркобароните са най-долното племе на Земята. Но тук… повярвайте, те са герои в лицето на хората, на които осигуряват препитание. И не искам да си затварям очите пред истинския проблем, като преследвам дребните риби и твърдя, че от това има някаква полза. Това не отива на един американски войник. — Поклати глава, беше се поддал на чувствата. — По дяволите, човече, опитвам се само да представя нещата такива, каквито изглеждат през техните очи.
	Зигер докосна рамката на прозореца с обратното на китката си. Обичаше да докосва предметите. Така всичко изглеждаше по-истинско, по-лесно разбираемо. През празния правоъгълник се виждаше черен път, криволичещ през тръстики и нивици към група сламени колиби, прилични на експонат от естественоисторически музей. Зад постройките започваше рядка джунгла. Тъжна картина.
	— Значи… със сигурност не са боливийци — заключи Зигер, — но и не сте сигурен, че са колумбийци.
	— Не мисля, че трябва да си правим прибързани заключения. — Полковникът изпръхтя. Като че в носа му бе влязла муха. — Хенри Васкес е куражлия. И от доста време е в страната. Представител е на УБН. Но въпреки всичко никой не знае какво точно става тук.
	Зигер се загледа в мургаво хлапе с широки къси гащи, което слизаше по стълбите на една от колибите.
	— Точно като в Руанда — каза той повече на себе си, отколкото на по-възрастния си събеседник. — Абсолютно безнадеждна история.
	Почти след цяла минута полковникът възрази:
	— Не сте прав. За тези хора надеждата едва започва да изгрява.
	Зигер не му обърна внимание, отегчен от предвидимите реплики на полковника. Мисли като местен, точно така. Точно от този тип хора, които никой не би искал да представят Съединените щати на никое важно за националните интереси място. Ако изобщо това място беше важно за нещо. Зигер излезе и погледна полицая, който се мотаеше покрай японския джип. Капитанът изглеждаше слаб, некадърен и незаинтересован. На идване от летището, докато минаваха покрай мизерни жилища, окичени с телевизионни антени, и едрогърди девойки, обути с джинси, беше изказал многословно съболезнованията си за трагичния инцидент. Зигер си помисли, че ако градът има някакъв девиз, той сигурно е: „Ние сме абсолютни некадърници и го съзнаваме.“
	Обърна се отново към незавършената клиника и полковника, който бе загазил доста сериозно. С опитите си да спасява света, вместо да си гледа работата. Зигер поклати глава с искрено отвращение.
	— Просто страшно ме боли, дванадесет американски войници да загинат за _това_!


	В един бедняшки квартал в околностите на Кали (Колумбия) едно осемнадесетгодишно момче се качваше по пътеката между колибите, наблъскани по склона на малко възвишение. Някои от постройките бяха паянтови, с временен вид, докато други имаха здрави стени, с втори и трети стаи, пристроени с годините. Между тях вяло висяха електрически кабели, в прахта играеха полуголи дечурлига. По-големите хлапета поздравиха момчето със смесица от изненада и надежда, докато майките им се правеха, че не го забелязват.
	Момчето бе облечено като възрастен мъж: късо кожено яке с отворена яка, от която се показваше добре изгладена виненочервена риза на тънки златисти ивици. Якето замаскираше, но не скриваше напълно издутината под тесните черни панталони. Трима души с безизразни лица го следваха по прашния път, балансирайки големи картонени кашони на раменете си. Кашоните носеха надписи на английски и йероглифи на някакъв азиатски език.
	— Хей, Анхел — провикна се момиче с бронзова кожа и коса, боядисана в ярко жълто, — к’во си купил?
	По лицето на момчето се разля усмивка.
	— Това е компютър.
	След кратък размисъл момичето се изкиска.
	— Ти не можеш да бачкаш на компютър, Анхел. Даже не можеш да четеш.
	Устните на момчето се свиха като змия, готова да нападне.
	— Каква си глупачка. И приличаш на курва.
	— Хей, Кармелита — извика момичето към вътрешността на къщата, построена от парчета сгурия, — Анхел си е взел компютър.
	Но момчето вече бе отминало, следвано неотлъчно от носачите. Най-накрая спря пред наскоро измазана къща с резбована дървена врата — най-хубавата постройка в околността.
	— Чакайте тук — нареди на мъжете с кашоните.
	Когато отвори вратата, майка му вече се надигаше, събудена от познатия глас. Беше ниска и дебела и носеше широка риза и фланелка с щампа на „Маями Долфинс“.
	— Анхелито! Моя Анхелито!
	Не му дойде наум никоя ласкава дума да й отговори и я остави да го прегърне. Познати чувства, позната миризма. От тежестта й пистолетът се заби в корема му. Нищо не му беше казала за оръжието и се правеше, че не го забелязва.
	— Къде е Роса — попита той и се огледа. Омазнено ксерокопие на икона на Христос висеше на стената. Изрезки от списания със снимки на филмови звезди и певци. Зелена велурена табуретка и кресло, които други мъже бяха донесли като подарък за майка му. Мрежа с хранителни продукти висеше от тавана, недостижима и съблазнителна за плъховете.
	Майка му поклати глава. Като че след пет минути ще настъпи краят на света.
	— Това момиче. През половината време не знам къде ходи. Трябва да останеш вкъщи и да се грижиш за сестра си.
	— Мамо, аз се _грижа_ за нея. Мислиш ли, че някой ще направи нещо лошо на Роса, като знае кой е брат й? Аз съм уважаван човек, мамо.
	— Не си стои вкъщи. Защото гледа от брат си.
	— Слушай. Знаеш ли какво съм взел? Купих на Роса компютър. Роса ще се научи да работи на компютър. Тук никой няма компютър. А Роса ще се научи. Ще се махне оттук; и ти ще можеш да се махнеш. Всички ще се махнем. Тук никой няма компютър. А този е от най-хубавите.
	Той отново пристъпи към входната врата и даде заповед. Мъжете припряно внесоха кашоните.
	— Слушай, мамо. Ще свържат кабелите, та да работи както трябва.
	Възрастната жена поклати глава.
	— На Роса не й трябва компютър. Трябва й добър пример.
	Анхел кимна.
	— Да, мамо. Знам. Но сега ще си има компютър.
	— Отец Хайме пита за теб. Тревожи се. Моли се за теб.
	— Да. Да. Отец Хайме. Знаеш ли какво иска той, мамо? Пари. Като всички останали.
	Възрастната жена се прекръсти. Напълно овладяла радостта си, тя пристъпи в атака.
	— А ти къде се скиташ, Анхел? Знаеш ли как се тревожа? Цял месец. Момчето ми го няма цял месец. Повече от месец. И не знам къде ходи сестра му по цял ден. Момчето ми може да е мъртво и погребано. А сега говориш лошо за свещеник, това носи лош късмет.
	— Сложете го ей там — каза Анхел на носачите. — На масата. И по-внимателно. Мамо, чуй ме. Не се притеснявай за мен. Аз съм човек на света. Пътувам. Хората ме уважават. Притежавам умения, за които и не подозираш. Аз съм най-добрият. И всички го знаят. Знаеш ли къде бях? Знаеш ли къде бях, мамо? — Той замълча, гледайки загрижената жена в очите.
	— На някое лошо място. Да не мислиш, че не знам?
	Той я изгледа с детинска гордост.
	— Ходих в _Боливия_, мамо. Със самолет. Самолет, изпратен специално за мен.


	Чърч и Зигер седяха пред един бар на главния площад на градчето. Никой от двамата не би посетил такова заведение в Съединените щати (ако там изобщо съществува такова заведение), но „При Енрике“ бе най-чистият бар в Мендоса. Масите и столовете бяха стари и изтъркани, а самата кръчма приличаше на мръсна дупка, но сервираха студена бира „Пасеня“ и това бе най-доброто място за прекарване на вечерта.
	Двамата бяха сключили временно примирие. Чърч си даваше сметка, че Зигер не му е простил за нищо. Но в тази ужасна вечер и двамата се чувстваха като колеги от Американската армия, попаднали на лошо място далеч от къщи.
	— Това значи е Амазония — каза Зигер. Изглеждаше уморен. От пътуване, стрес, кръв. Наистина Зигер бе леко плешив и синеок, но по-нисък отколкото Чърч си го беше представял и не толкова представителен. Бе хилав и с прекалено нервни движения. Горящ от амбиции, далеч от галантните маниери на латиноамериканците. Според Чърч за Зигер нямаше значение как ще направи нещо. Просто го правеше. Типичен американец.
	— И да, и не — отговори Чърч. — Пандо* се намира в границите на Амазонския басейн, но голямата река е на почти хиляда километра. Притокът, който виждате тук, е само един планински ручей.
	[* Провинция в Северна Боливия. — Б.пр.]
	— Прилича ми малко на делтата на Мисисипи. — Зигер отпи бира от бутилката.
	— Тук сме в различен свят. Различни мащаби.
	С лакът, опрян на масата, Зигер задържа бутилката във въздуха.
	— Ами това място? — Огледа площада, палмите, постройката с кръст на куполообразния покрив. — Прилича на колониално градче.
	Чърч поклати глава и отпи от питието си. Бирата винаги му напомняше за сребро, не можеше да каже защо.
	— Не. Даже и йезуитите не са стигали дотук. Градът е основан едва този век, по време на разцвета на каучукодобива.
	Зигер се огледа.
	— Не изглежда да е бил голям разцвет.
	Чърч проследи погледа му.
	— Не. Не и тук. Не както в Манаус и Икитос*. Тук е краят на пътя. — Усмихна се. — Не че някога е имало път. Така се казва.
	[* Градове по поречието на Амазонка. — Б.пр.]
	— Май все още е така.
	— Какво?
	— Краят на пътя.
	Чърч вдигна рамене, отпи.
	— Ами контрабандата с Бразилия продължава. Невероятна контрабанда. Цигари. Стоки. Алкохол.
	— Кокаин?
	— Естествено. Все повече и повече. Когато правителството затегне сигурността в един район, наркотрафикантите се преместват в друг. Все още не работят в големи мащаби, доколкото знам. Но вече започват да създават проблеми. — Замисли се за момент. — Местните власти не се престарават много. В повечето случаи предпочитат да си затворят очите. Полицията със сигурност не ще да се забърква с бразилците. И колумбийците не са цвете за мирисане, но бразилците са наистина луди. Веднага се хващат за оръжието. Зли като водни змии, ако ги настъпиш.
	Откъм реката се вдигна ято птици, тъмни силуети в сумрака.
	— Значи убийството може да е дело на бразилската мафия? — попита Зигер. — Ще пиете ли още една? — Направи знак на келнера, който лениво се запъти към тях.
	— Възможно е. Само че не мога да се сетя за никаква причина бразилците да искат да привлекат вниманието на властите към този край на джунглата. И така им е добре. Тихо местенце. Никой не закача никого.
	— Някой е закачил дванадесет американски войници.
	Да, помисли си Чърч. Знам.
	Келнерът дойде и застана до масата с леко страхопочитание заради униформите им.
	— Още две бири, ако обичаш, Франсиско. Студени.
	— За мен е удоволствие, полковник.
	— Значи не са и бразилците — каза Зигер. — Според вас. Нито колумбийците. Нито боливийците.
	Чърч се намръщи.
	— Казвам само, че не трябва да прибързваме. Всъщност наистина не знам кой ги е убил. А и не вярвам някой друг американец да знае. Работили ли сте някога в посолство, Курт.
	— Не.
	— Виждате ли, аз съм работил в три. И всяко посолство е различно. Това в Ла Пас има девиз: „Първо стреляй, после питай“. Видяхте ли се вече с посланика?
	— Само с Васкес. Дойде на летището да ме посрещне.
	— Е, ще се наложи да се срещнете с посланика. Гарантирам. За да се увери, че ще играете по неговата свирка. Утре сутринта, когато този C-130 се върне, ще отлетите за Ла Пас, направо за кабинета на посланик Етан Плимут. В повечето посолства антинаркотичната политика се води от вицеконсула. Но не и в Боливия. Етан Райе Плимут обича да играе сам. — Чърч се усмихна снизходително. — Може да ви се хареса. Той е от този тип инициативни хора, които могат да допаднат много на военен служител като вас.
	Келнерът донесе новите бири и промърмори някаква учтива реплика. С падането на нощта жителите на града излязоха на разходка, да побъбрят, да поседят по пейките в очакване на бъдещето.
	— Но не и на военен като вас — допълни Зигер.
	Чърч махна леко с ръка.
	— Посланикът и Васкес са като пъстри птици. Правят се, че вършат нещо. Лично аз смятам, че най-често това са погрешни неща. По мое мнение, което в случая може би не е от значение, те симулират огромна активност, без да постигнат никакви реални резултати.
	— Посланик Плимут се ползва с добра слава. Той е един от малкото ни посланици, за които бях чувал и преди.
	Чърч кимна.
	— Прави неща, които му създават добра слава. И има много добри връзки. Но това не означава, че върши нещо полезно.
	— Той е в челните редици на антинаркотичната ни стратегия. Според „Вашингтон пост“.
	Чърч се усмихна.
	— Ние нямаме антинаркотична стратегия, приятелю. Само куп неорганизирани програми, което позволява на всяка щатска организация, която прояви интерес, да подкопае дейността на друга такава организация. Така всички се борят за парче от бюджетната пита. — Махна с ръка, този път по-широко. — Между другото, колко репортери от „Пост“ срещнахте днес? Нещата в Ла Пас изглеждат много по-различно, отколкото тук. А пък от другата страна на „Белтуей“ са съвсем други.
	Слепец, воден от малко момче, дойде по улицата. Детето спря на две маси от тях и старецът започна да дрънка на китара и да пее с измъчен глас.
	— Мислех — каза Зигер, — че печелим войната с наркотика в Южна Америка.
	Чърч се усмихна спокойно, снизходително.
	— Не сме отбелязали и една точка. Бълха на гърба на слон.
	— Боливия не изкоренява ли плантациите от кока?
	Чърч се подсмихна.
	— Разбира се. Когато посланикът ги заплаши с вечно дипломатическо проклятие, намират няколко селяни, които да подпишат, че са съгласни насажденията им да се изкоренят срещу компенсация от учреден от нас фонд. Всъщност фермерите рядко получават парите. А за всеки изкоренен хектар _las cocaleros_* засяват два, десет, двадесет. Боливийското правителство не може да плати политическата цена за една сериозна кампания по унищожаване на плантациите. Веднага ще започнат селски бунтове. Индианците може да са мързеливи, но когато се почувстват засегнати, стават по-зли от оси. Преди известно време обесиха един президент на улична лампа. — Чърч се облегна и вдиша дълбоко поосвежилия се вечерен въздух. — Тук се случват много неща, Курт. Повече бунтове, революции и преврати, отколкото престъпления в Ню Йорк. Все пак боливийците се стараят да унищожат достатъчно плантации, за да поддържат доброто име на посланика в родината. — Усмихна се отново. — Представете си, че сте президент на Боливия. Ето ви сделка. Страната ви е бедна като църковна мишка и почти изолирана от света, а кокаинът е основната ви експортна стока. За още много време. И докато е така, електоратът е доволен от управлението. Богатите стават по-богати, а американците ви засипват с долари и програми за развитие, защото са много загрижени. От друга страна, ако унищожите плантациите, ще спрете печалбите от износа, местните ще загубят поминъка си, а добрата стара Америка ще спре потока от пари, с които се опитва да ви примами да изкорените коката. От боливийска гледна точка това би било най-грешната стъпка. Знаят, че пръста си няма да мръднем за тях, ако нямат кока. Това е единственият им шанс за оцеляване.
	[* Тези, които се занимават с отглеждане на кока и производство на кокаин (исп.). — Б.пр.]
	Зигер го погледна сурово.
	— Значи смятате, че най-добре да си стягаме багажа и да оставим наркобароните на спокойствие, така ли?
	— Не съм казал такова нещо. Предупредих ви вече. Не изопачавайте думите ми.
	Момчето довлече певеца до масата на офицерите. Очите на стареца бяха бели като яйчни белтъци.
	— Коя песен искате да чуете, господине?
	— Какво казва? — попита Зигер.
	— Пита дали имате някакви специални желания.
	— Каквото и да е, само да стои по-далеч.
	Чърч измъкна дебела пачка мръсни банкноти и даде няколко на момчето.
	— В такава вечер музиката е за влюбените. Направете серенада за онази двойка на пейката от другата страна на улицата.
	— С голямо удоволствие, господине.
	Чърч ги изгледа, докато се отдалечаваха. Кирливата бяла превръзка около бедрата на стареца. Черната като катран коса на момчето.
	— Е добре — каза Зигер, — ако всички са неспособни да се справят с проблема, как ще постъпите, за да се преборите с наркотрафика, полковник?
	— Не знам. — Чърч прие въпроса сериозно. — Може би, ако дадем добър пример. Какво ще кажете за някакви превантивни програми? Да научим военните, че армията не е средство за печелене на избори. Да поддържаме демокрацията там, където наистина съществува. А не смятате ли, че докато северноамериканците са готови да харчат по няколко стотици милиарда долара за наркотици годишно, хора, толкова бедни, че нямат даже питейна вода, с удоволствие ще им ги доставят?
	Зигер отвори уста да отговори, но замълча и надигна бирата си. Изгледа две млади жени, които минаваха наблизо. Сияйни от радост, с мечти за щастливо бъдеще.
	Накрая Зигер каза:
	— Сър, трябва да ви го кажа. Както говорите, понякога не знам дали сте от армията или от „Грийнпийс“.
	Чърч се направи, че не е чул. Погледна часовника си. Беше почти девет. А от Ева още нямаше и следа.
	Обърна се към събеседника си.
	— Доктор Фон Райнзее сигурно се е забавила из селата. Гладен ли сте, Курт?
	Зигер го погледна подозрително.
	— Наистина ли мислите, че е безопасно да се яде тук?
	Чърч се усмихна.
	— Ами ако не го направите, ще си легнете гладен. Тук вечеря елитът на Мендоса. — Запази сериозно изражение за миг, но не можа да сдържи усмивката си. — Може да получите разстройство, но вероятно ще останете жив. — Извика на келнера на испански. Човекът отговори и Чърч кимна одобрително, като вдигна два пръста. — Ще вземем каша от пиле. Съжалявам, но менюто не е много богато.
	— Та… каква е тази лекарка? Жена е, нали?
	— Да. Доктор Ева-Мария фон Райнзее Гутиерес. Името е друга история. За друг път. Тя е много способен лекар, страхотна жена, може би светица, въпреки че май не е особено религиозна. Също така е от първите пристигнали на сцената на… убийствата. Може да ви разкаже как е изглеждало всичко, преди да преместят труповете. В случай че не можете сам да си го представите. — Чърч отпи бързо от бирата си. — Помислих, че ще искате да чуете какво има да разкаже.
	— Ако се появи.
	— Ако Ева закъснява за среща, то сигурно има важна причина.
	— Има ли нещо общо със строежа на клиниката?
	— Да — отговори късо Чърч. — Исках да я построя за нея.
	— За нея?
	— За хората. За бедните. За всички. Защото единствената клиника тук не е достатъчно голяма и няма място за никого, защото съм емоционален човек и съчувствам на всеки, който е зарязал кариера на сърдечен хирург в Съединените щати, за да дойде на това място. Което сам определихте като безнадеждно. И тя се оправя с лекарства с изтекъл срок и стотинките, които успява да изпроси от Ла Пас. А доколкото знам, вероятно приема дарения и от наркотрафикантите. Но за разлика от повечето от нас нейните усилия носят полза. Така че като част от обучението на войската реших, че правителството на Съединените щати може да й построи поне една клиника. Това е съвсем рутинна операция. Правили сме го и преди.
	Келнерът се приближи с две големи метални чинии, от които излизаше пара. Дръжките на лъжиците стърчаха във въздуха.
	— Не се изненадвайте от нищо — предупреди Чърч.
	Келнерът остави чиниите на масата. Сивкава течност, от която стърчаха кокали. Келнерът обеща, че ще донесе и хляб. Внезапно иззад ъгъла с бясна скорост изскочи бял джип. Призрачната фигура, седяща зад волана, натисна спирачките и колата се закова на място точно пред ресторанта. На предната врата бе изрисуван червен кръст.
	— Ето я Ева — каза Чърч и скочи на крака.
	Моторът заглъхна и шофьорът изскочи от колата.
	— За бога! — Даже на оскъдната светлина се виждаше, че облеклото й е в окаяно състояние. Чърч пристъпи на улицата. Няколко от разхождащите се също я бяха забелязали.
	— Назад — извика тя на минувачите, опитвайки се да звучи спокойно. — Много съм мръсна. Стойте настрана.
	Чърч се приближи. Усещаше присъствието на Зигер точно зад гърба си.
	— Ти също, Джон — каза тя на английски. — Не се приближавай. Може да съм заразна.
	— Какво има? Какво става? — Познаваше я твърде добре, за да разбере, че е страшно разтревожена (нещо много необичайно за нея). Тя се опитваше да скрие възбудата си.
	— Джон, ще говоря тихо. Някои от тези хора разбират английски. Ако не ме чуваш, прекъсни ме. Но стой далече.
	Чърч кимна.
	— Джон, натъкнах се на епидемия. Обезлюдила е цяло село на час и половина оттук. Някаква хеморагична треска. Може да е _мачупо_. Или даже нещо по-лошо. Трябва ми помощ.
	— Ева…
	— Джон, помогни ми. Моля те. Можеш ли да извикаш един от онези полеви медицински екипи? Както миналата година за ваксинирането? Моля те. В Ла Пас действат твърде бавно.
	Зигер пристъпи напред.
	— Докторе, искам да ви спестя излишни надежди. След това, което се случи тук, за дълго няма да видите американски служител в града. Даже да става дума за второ нашествие на Черната смърт.
	Тя погледна Чърч умолително.
	— Ева… ще помоля. Ще опитам. Но подполковник Зигер има право.
	— Джон, това е най-лошото, с което съм се сблъсквала.
	— По-лошо от дванадесет заклани американски войници ли? — попита Зигер.
	Чърч се извъртя към него.
	— Седнете си на мястото! Това е заповед. Все още съм с по-висок чин, младежо.
	— Джон… недей…
	— Казах, седнете! — повтори Чърч. — И си яжте супата. Преди да изстине. — Обърна се пак към лекарката и се приближи. Тя му направи знак да стои на разстояние, но той не й обърна внимание. — Ще видя какво може да се направи. — Беше се приближил достатъчно, за да види умората в очите й, бледността на кожата й. Достатъчно близо, за да усети миризмата на кръв, с която бяха напоени дрехите й. — Но не мога да обещая нищо. Този подполковник може би е страшно прав. Но ще направя всичко възможно, Ева.
	— Благодаря ти, Джон. — Тя изглеждаше, като че всеки момент ще заплаче. — Господ да те поживи. — Никога не я беше виждал в такова състояние. Винаги си бе мислил, че е непоклатима.
	— Иди си вкъщи и се измий. Поспи. Трябва ли да вземаш някакви лекарства? — Не искаше нищо да се случи на тази жена. Искаше му се да я прегърне.
	— Съжалявам. Джон, извинявай за всичко.
	Той кимна. Така ли трябваше да завърши денят? Зле.
	Тя се качи на джипа и тръгна, преди някой да види сълзите в очите й.


	Но премеждията му за деня не бяха приключили. Докато се опитваше да заспи в скърцащото легло, някой почука на вратата на хотелската му стая.
	— Махайте се — извика той на испански. — Не искам нищо.
	Отвън се чу неочакван глас:
	— Джон. Аз съм. Моля те, отвори.
	Той светна лампата и припряно нахлузи панталоните си. Но действията му бяха забавени. Стар човек. Износен.
	Тя стоеше в ярко осветения коридор, чиста, но състарена от изтощение.
	— Трябва да поспиш — каза той. — Да си починеш.
	— Искам да поговорим. Само за минутка.
	От другата страна на коридора долетя човешки вик — нечия друга съдба.
	— Не трябваше да идваш. — Чърч гледа дълго измъченото й лице. После добави: — Хайде влизай. Да не те види някой.
	— Това може би вече няма значение. Всичко е толкова объркано.
	— Трябва да поспиш, Ева. Ще се почувстваш по-добре.
	Тя седна на леглото. Прегърбена. Очите й бяха единственото наистина живо нещо в нея. Очите й и неуморимите й, захабени ръце.
	— Казах ти, че нещо ме гложди. Спомняш ли си?
	— Да. Нещо за убитите войници.
	Тя кимна. Усмихна се, сякаш си е спомнила някакво много отдавнашно събитие.
	— Странно как работи мозъкът. Къпех се. Опитвах се да измия всяка частица от тялото си. Макар като доктор да знам, че някои неща никога не могат да се отмият. Не спирах да мисля за днес, за онова село. Джон, беше невероятно. Ужасно. Като в средните векове. После изведнъж се замислих за съвсем други неща и ето ме тук.
	— И какво? — Той стоеше смутен пред нея, не знаеше къде да дене ръцете си. Тя го караше да се чувства толкова тромав. Непохватен и груб.
	— Труповете. — Тя се вгледа в лампата, като че е врата към друго измерение. — Виждала съм много такива рани. От мачете. И всички изглеждат по един начин.
	Той се облегна на хладната стена, почувства, че някакво насекомо го полазва. Изправи се и бавно се почеса по рамото.
	— Джон, когато си доктор, запомняш еднаквите признаци. Може би това е най-важното в професията. А тук признаците не бяха както обикновено. — Обърна се и го погледна в очите. — Бих искала телата да са още тук. За да ти покажа. За да се уверя сама.
	— Какво да ми покажеш? Звучиш доста загадъчно, Ева.
	— Раните. Признаците. Джон, когато нападаш някого с голям нож или нещо от този сорт, винаги изглежда по един и същ начин: най-много рани има по ръцете. Жертвата се опитва да закрие главата, тялото си. — Тя преглътна. — Но… тези войници… не изглеждаха така. Сега като си помисля, не си спомням да е имало повече рани по ръцете. Може би няколко, не знам. Но раните им бяха повече по гърба, по гърдите. Слабините. Главите. С отрязани крайници. — Тя потрепери. — Раните по ръцете бяха твърде високо, около мишниците и раменете.
	Чърч бе твърде уморен. Не можеше да мисли.
	— Ева. Какво се опитваш да ми кажеш?
	Тя вдигна едното рамо, после другото, като че й беше студено. Лицето й бе несигурно.
	— Мисля, че войниците са били мъртви, когато е започнало клането. Били са мъртви, но това не е било достатъчно. Някой е искал нещата да изглеждат много по-зловещо от просто убийство. — Тя вдигна очи. — Имаш ли представа какво означава това?

	4.

	В края на полета за Ла Пас Чърч застана зад пилотите с бутилка минерална вода в ръка. Пред тях на фона на тъмносиньото небе се простираха Андите със сиви и бели отблясъци и няколко ефирни облачета под острите върхове. Познати зъбери преминаваха покрай самолета. Кутийка с човешки същества, навлезли в забранен свят. Тези гледки винаги караха Чърч да се чувства щастлив, че е избрал точно тази професия, и сега пак го вдъхновяваха въпреки всичко, което се бе случило.
	Но той не забравяше, не можеше да забрави мъртвите: мъжете, пътували със същия полет предишния ден, без да могат да се насладят на гледката, заспали вечния си сън. Чудеше се дали ще завари големият C-141 все още на летището в Ла Пас, или вече ще е отлетял за Панама. Първото, което трябваше да направи, щом пристигне, бе да се добере до някой от секретните телефони на посолството и да се обади в Коури Хайтс, за да помоли в САУТКОМ да извършат пълна аутопсия, преди да изпратят труповете на юг. Може би усилията му нямаше да са необходими, може такива аутопсии да са нещо обичайно. Не знаеше. Не знаеше някога да е имало подобен случай. Но искаше да разбере дали подозренията на Ева са верни. Дали войниците първо са били застреляни и после насечени. Това му се струваше важно, въпреки че не знаеше точно защо. Можеше да помогне за разгадаване целите на убийството. Да му покаже някаква следа към извършителите.
	По-скоро Андите ще се сринат, помисли си Чърч, давайки си сметка, че много се е размечтал.
	Взе друга бутилка и отви пластмасовата запушалка. Подготвяше се за обезводняването, което го чакаше на надморската височина на Ла Пас*. Даже само след няколко дни, прекарани в ниската част на страната, се налагаше да се аклиматизира отново. Хубав град е Ла Пас. За любители на призраци. Но отвратително място за хора от плът и кръв. Със смрадлив, сух, разреден въздух и отвратителна вода с дъх на изпражнения. Сърцето му на пътешественик се разтуптя при мисълта за Ла Пас.
	[* Столицата на Боливия, Ла Пас, е разположена на 3658 м н.в. — Б.пр.]
	Чърч знаеше, че е твърде чувствителен. Смяташе се за неподготвен за новото време и предполагаше, че това е една от причините да се влюби в този континент. Тук душата му се отпускаше поне през по-голямата част от времето. А и двамата с Рут се опиваха от неподправената красота на пейзажа и хората. Отляво внезапно изникна остър връх, достатъчно близко, за да уплаши някой неопитен пътник. Чърч се питаше колко още пъти ще прелети по този маршрут, колко пъти ще има привилегията да вижда този свят от гледната точка на малък бог. Отпред боливийските пилоти превключваха копчета, местеха лостове с професионализъм, неразличим от този на северноамериканските им събратя. Бяха горди с уменията си, придобити благодарение на него. Както и с позакърпените униформи на американски пилоти.
	Беше му струвало най-големите усилия в живота да убеди посланика и скептичните висши военни от Севера, че за да се бориш успешно срещу кокаина, е необходимо да подобриш квалификацията на местните военни и полицаи. Да ги обучиш, да им дадеш униформи, да ги накараш да се гордеят с професията си. Да ги направиш равностойни противници на наркобароните. Да ги накараш да се гордеят със страната си, да пазят честта й, а не само да се перчат с пагоните и чиновете си. Беше наблюдавал как боливийските военни израстват от най-големи невежи в региона до професионалисти, надминаващи много от доскоро по-способните си съседи.
	С огромни усилия ги бе обучил на чувство за лична отговорност, уважение към човешките права и методика на военното обучение. Най-добри успехи постигаше с младите офицери благодарение на омразата им към корумпираните стари генерали, заинтересовани повече от политиката и личното си облагодетелстване, отколкото от условията, в които живеят гладните им войници. Преди няколко месеца при внезапна проверка в един провинциален _cuartel_ завариха един капитан, полуиспанец, полуливанец, току-що завърнал се от обучение във Форт Бенинг, да учи войниците си да четат. Чърч знаеше, че това няма да впечатли никой политик или журналист в родината. Но за него бе главозамайващ прогрес.
	Моторите изреваха, за да издигнат тридесетгодишния самолет над последната планинска верига, скриваща голямото плато. Най-високо разположената прерия в света с безкрайните си кафяви прахоляци и дългото, кристалносиньо езеро на запад. Обикновено Чърч вдигаше всички американски пътници в самолета, за да се насладят заедно на спектакъла. С детски ентусиазъм ги завеждаше в пилотската кабина. Но чувството за наивност и неуместността на такъв ентусиазъм сега го спираше. Така или иначе на борда имаше само един пътник. Зигер — ангелът-отмъстител от Вашингтон. Подполковникът дремеше на командирската седалка зад пилотската кабина и Чърч го остави да спи.
	Самолетът започна да се снишава, машините почти заглъхнаха. В далечината вече се виждаше едно ново предградие. То започваше да прилича на отделен град, убежище за гладни, но амбициозни индианци, многобройни и бедни. Самата Ла Пас оставаше скрита в огромното дефиле, порта към старите сребърни находища, към зелените хълмове и пасбища, а сега и към плантациите от кока.
	„Убих дванадесет души — мислеше Чърч, — с ината и егоизма си. Убих дванадесет души, защото си затворих очите пред рискове, които не исках да видя, защото се смятах за безгрешен.“
	Замисли се как индианските жени предприемат поклоннически скитания на колене, като посвещават страданията си на религия, заробила тези от предците им, които не бе убила. Чърч с готовност би приел всяко изкупление, стига да не изглежда неуместно и прекалено показно.
	Когато пред тях се откри създадената от човека пустиня около летището, Чърч зае мястото си зад Зигер, който приличаше на заспало русокосо дете, и закопча предпазния си колан.


	Посланикът влезе последен в помещението, оставяйки зад вратата уличния шум и любопитните уши на Ла Пас. Затвори вътрешната врата, като така напълно изолира стаята от външния свят, и бавно огледа присъстващите, преди да заеме председателското място. Беше оставил вратовръзката разхлабена, изкривена на една страна, с небрежността на човек, който знае, че в тази компания това не е от значение. Лицето му имаше постоянен тен от сърфинг на езерото Титикака.
	— Всички ли са тук? — Знаеше, че всички са там. Вицеконсулът се беше погрижил. Но с тази кратка реплика Етан Райе Плимут целеше да ангажира вниманието на присъстващите.
	Останалите служители от мисията, от Чърч до представителя на ЦРУ, кимнаха, един или двама измърмориха някакво уверение, че имат пълен кворум. Хенри Васкес, висшият служител на УБН, седеше непосредствено до подполковник Зигер, гост, поканен лично от посланика след първата им среща.
	Посланик Плимут се настани в единия ъгъл на кабинета, твърде огромен дори за голямото му кресло. Кестенявата му коса бе изпъстрена със златисто (не посребрена), а рунтавите му вежди, изрусени от слънцето, надвисваха над очи, студени като морето на Ню Ингланд. Чърч знаеше обичаите на Плимут в такива случаи. Посланикът първо погледна часовника си. После закопча маншетите си, намести сакото си. Но не направи никакъв опит да изправи вратовръзката си. Остави я да виси накриво, показвайки етикет с доста по-долнокачествена марка, отколкото би могло да се очаква.
	Посланикът огледа още веднъж всички присъстващи освен Чърч.
	— Закъснях. И знаете ли защо? Току-що проведох хилядния си разговор с Конгреса за тази седмица. Този беше доста дълъг. Сенатор Хелмс се интересува какво толкоз забавно намират боливийците в убийството на дванадесет американски войници, които им строят някаква проклета клиника. Извинете, ако звуча нервно. — Най-накрая погледна Чърч. С хищни очи. — Аз също искам да разбера какво забавление виждат боливийците в нарязването на дузина американски войници на парчета. След като ме убеждават, че можем да спрем разпространението на дрогата с хуманитарни програми за бедните и периодични ваксинации на добитъка. — Отново измести поглед от Чърч и се обърна към останалите. — Господа, сенатор Хелмс е ядосан и аз разбирам раздразнението му. Аз също съм ядосан. — Отново погледна Чърч. — И така, Джон. Би ли обяснил какво, по дяволите, е станало там? Кой го е извършил?
	Чърч въздъхна. Беше объркан. Приготвил бе серия отговори за въпросите, които очакваше да му зададат. Но нито един не беше достатъчно добър.
	Всички се обърнаха към него. Нямаше нито едно приятелско лице.
	— Господин посланик. Не знам кой ги е убил. Все още. — Погледна суровото студено лице, което го гледаше от другия край на масата. Плимут бе по-млад с две години, но изглеждаше поне с десет. Явно престоят в джунглата състарява, реши Чърч. — Мисля, че трябва да обмислим голям брой възможности.
	Плимут отвори бавно уста и Чърч почувства, че посланикът не му отговаря само защото не може да намери достатъчно груби думи.
	Хенри Васкес взе думата.
	— Господин посланик, ако ми позволите… да изложа гледната точка на УБН. Категорично мога да заявя, че това е дело на колумбийската мафия.
	Чърч се обърна рязко.
	— Навсякъде се вижда подписът на хората от Кали — продължи Васкес. — Престъплението е извършено в много отдалечен район. Безсмислено насилие. Даже моят приятел, полковник Чърч, ще се съгласи, че не прилича на боливийска работа. Наркобароните тук не стигат толкова далеч. — Васкес имаше суров, но вял поглед на пенсиониран сержант: все още як, но пригладената му черна коса започваше да оредява и под безизразните му очи висяха гънки от мъртва кожа. Надутото шкембе показваше основната насока на живота му. — Така или иначе, УБН не си издава източниците на информация. Но едно мога да ви кажа — вече се чуват слухове. На улицата се говори, че е работа на колумбийците. Момчетата от Кали се опитват да се наместят тук, да увеличат влиянието си. Надявам се колегата от ЦРУ да ме подкрепи в това твърдение.
	Представителят на Управлението, среброкос мъж с момчешко лице, кимна.
	— Наистина прилича на дело на колумбийците, сър. Въпреки че не мога да кажа на кой от клановете.
	— Чакайте малко — намеси се Чърч. — Може да са колумбийци. Не мога да се позова на осведомители като вас. Но защо, по дяволите?
	— Нали ви казах — каза Васкес. — Борба за влияние.
	Чърч поклати глава.
	— Влияние върху какво? Хората от Кали и боливийците се сработват чудесно. Има хляб за всички. Боливийците произвеждат суровината, печалбата по обработката се дели, а пласирането на готовия продукт остава за колумбийците. Всеки си има роля, заема своя ниша. Всички имат изгода.
	Васкес се усмихна снизходително.
	— Може би се намесват нови играчи. Или старите барони са станали по-алчни и се опитват да изтласкат боливийците. Може боливийците да са разширили твърде много влиянието си. Може би някой алчен негодник, като например Фон Райнзее, иска да управлява сам всичко и е раздразнил момчетата от Кали. Затова са дошли тук да се разправят с него и хората му. Има безброй възможности. Но на мен ми мирише на Кали. И съм…
	— Хенри — прекъсна го посланикът, — уважавам мнението ти. Но и преди съм те предупреждавал, господин Фон Райнзее не е обвинен досега в нито едно престъпление и е личен приятел с президента на републиката. Както и с мен. Всички сме слушали слуховете и клеветите, но смея да твърдя, че по-голямата част от тях са израз на завист, нищо повече. Фон Райнзее е чист, не сте ли съгласни? — Посланикът погледна представителя на ЦРУ, който кимна утвърдително. — Нещо повече, този човек е основният двигател за икономическото възраждане на района на Санта Крус. Това е най-положителното събитие в тази страна от векове и съм убеден, че всички желаем този разцвет да продължи. Тъй че нека оставим _хер_ Фон Райнзее на мира. — Вдигна едната си вежда и погледна Васкес. — Освен ако нямаш конкретни улики срещу него. Имаш ли конкретни улики, Хенри?
	— Не, господин посланик.
	— Да се върнем тогава на въпроса.
	— Господин посланик — намеси се отново Чърч, — ами ако допуснем участието на бразилците? Напоследък получаваме все повече доказателства за тяхното активизиране. И ако говорим за жестокост, негодниците от Сау Паулу са десет пъти по-лоши от колумбийците. Колумбийците просто застрелват жертвите си. Бразилците имат далеч по-голямо въображение.
	— О, за бога, Чърч — каза Васкес. — Стига с твоята постоянна опозиция. Напомняш ми за леля Исабел. Няма начин да е дело на бразилците. Тези момчета пренасят съвсем малко суровина през границата. Повече ги интересува Перу.
	— И откъде прекарват тамошната суровина, Хенри? Къде минава главният път през границата? Право през Мендоса. Ами ако не са нито бразилци, нито колумбийци? Ако е някоя нововъзникнала боливийска банда?
	— Още един аргумент — бразилците и боливийците нямат интерес да привличат вниманието върху собствения си район. — Васкес вдигна ръка, като че ще полага клетва. — Убеден съм, че колумбийците едва започват. Това може да е само началото на цяла кампания за изгонването ни от Боливия, като в същото време кръстниците от Кали ще установят пълен контрол над региона. Фактите сами говорят, човече. Всичко тук носи печат: „Произведено в Колумбия.“
	Посланикът кимна. Бавно. Замислено.
	— Колумбийци. Предупреждавах президента. Казвах на всичките ни боливийски приятели: „Пазете се от колумбийците.“ — Огледа събраните около масата. Всички, освен Чърч. — И така, какво да правим?
	Васкес придърпа стола си по-наблизо.
	— Господин посланик, трябва да ударим колумбийците колкото се може по-силно и колкото се може по-скоро. Тук, в Боливия. Следим някои от нарколабораториите им от месеци, но боливийците се страхуват да ги нападнат направо. Сега всички пречки отпадат. Пуснах всичките си връзки, попритиснах няколко души. Мисля, че има две големи лаборатории — едната на границата на Чапаре, другата на северозапад от мястото, където загинаха нашите момчета. Трябва да започнем с тези две рафинерии.
	— За тези ли лаборатории боливийците твърдят, че не съществуват?
	— Да, сър. Големи лаборатории. Боливийците не щат да се замесват. Но този инцидент ни развързва ръцете. Вицеконсулът работи по случая заедно с мен. Ако искате лично да се заемете…
	Посланикът събра длани и вдигна пръсти към устата си. Ноктите на показалците и средните му пръсти бяха оцапани с кафяво. Облегна се на креслото.
	— Казахте една лаборатория в Чапаре, така ли?
	Васкес кимна.
	— А другата е в Пандо. На две крачки от Мендоса.
	— В Чапаре няма да е леко. _Кокалеросите_ там са по-организирани. Всеки запален троцкист от Националния университет е на тяхна страна. И се ползват с добро име. Местната власт е в шах. Въпреки че, бих казал, проявяват повече търпимост от необходимото. — Обърна се леко настрана. — Все още смятам, че единственото решение е изкореняването на плантациите. И ти го знаеш, Хенри.
	— Ако операциите срещу лабораториите протекат добре, може би отново ще спечелим правителството за програмата по изкореняването. Нещата сами ще се наредят. В скоро време не се очакват избори. Много удобно време за удар срещу наркобароните.
	— Господин посланик — намеси се Чърч, опитвайки се да звучи по-умерено, — унищожаването на фабрики винаги е добро начинание. И ако наистина в Пандо има лаборатория, за която да не знам, аз съм съгласен. Да се унищожи, преди този бизнес да се затвърди. Не бих се противопоставил, ако операцията бъде добре обмислена и планирана. Но след всичко това, ще знаем ли кои са убийците? Не се ли изхвърляме? Без да мислим за последствията? Без план?
	Посланикът се обърна в креслото си. Бавно. Докато очите му не срещнаха тези на Чърч. Плимут запази мълчание дълго време и по напрежението във въздуха Чърч усещаше, че вече е изхвърлен извън играта. Посланикът с голямо умение можеше да накара човек да се чувства неловко.
	— Гласът на разума, както винаги — проговори накрая Плимут. — Както винаги, Джон. Но може би вече е дошло време да „се изхвърлим“. Като имаме предвид, че ни се предоставя повод благодарение на тези мъже, които загинаха. Боливийците не знаят дали просто ще ги смъмрим, или ще отрежем всякаква финансова подкрепа завинаги. А Вашингтон иска резултати. Боливийците не очакват избори, но ние очакваме. Може би това е шанс борбата с наркотика да прерасне в истинска война. — Усмихна се самоуверено. — В законни граници, разбира се. — Посланикът проточи шия и погледна зад Чърч. — Какво мислите, подполковник Зигер? Като външен човек. Какво е мнението на военния?
	Чърч се обърна и погледна Зигер, но по-младият офицер отбягна погледа му.
	— Господин посланик — каза Зигер, — знам, че съм новак в тази страна. Но когато виждам дванадесет убити войници, ми се иска някой да заплати за това. Ако сме сигурни, че това е дело на колумбийците, то трябва да ги прогоним чак до Богота. — Погледна представителя на УБН. — Освен това не виждам нищо лошо в унищожаването на рафинерии за дрога.
	Посланикът се усмихна отново.
	— Добре. Благодаря за доверието. Радвам се, че сте тук. Полковник Чърч бе много зает напоследък и се нуждае от почивка. — Обърна се към Чърч. — Имаш много други неща за вършене, нали, Джон? Искам да си починеш за една-две седмици. — Без да изчака отговор, посланикът отново се обърна към Зигер. — Курт, така ви е името, Курт, нали? Искам да помогнете на Хенри с военното осигуряване на тези операции. Полковник Чърч създаде добър военен екип тук, в посолството, и всички ще ви помагат. Аз ще обезпокоя някои от боливийските ни приятели. Край на сиестата. Ще поискам подкрепа от страна на боливийските власти. — Огледа отново залата. — Някакви въпроси?
	Чърч запази мълчание. Никога не се бе чувствал толкова унижен.
	— Добре — каза посланикът, като най-накрая си оправи вратовръзката. — Всички знаете какво да правите. Нека наистина ги настъпим по мазола.


	Кабинетът на главнокомандващия Южния корпус на Американската армия се намира в задната част на Куори Хайтс в покрайнините на Панама Сити. Това е военна база, която контролира както града, така и големия мост на входа на Панамския канал откъм Тихия океан. Както останалите фортове и авиационни бази в Панама, Куори Хайтс е чудноват остатък от времето, когато не е било необходимо Съединените щати да се съобразяват с нечии други интереси. Тук могат да се срещнат много призраци, някои с износени фуражки, други в бели ленени дрехи, объркани духове с тъжни погледи.
	Административните сгради, сгушени сред гигантски дървета, и офицерските жилища, проектирани да устояват на проливните дъждове и настъпващата джунгла, са оставени бавно да се разпаднат. Тъй като Съединените щати трябва да освободят територията в края на века, никой не вижда причини за по-големи инвестиции за поддръжка на сградите. Тук човек може да види пъстри птици, понякога маймуни и от време на време чудновати влечуги в задните дворове. Гледката към покритите с джунгли планини от другата страна на канала кара старите войници да спират, замаяни от величествената сцена, където те са играли собствените си малки, преходни роли. На върха на хълма сега се вее огромен панамски флаг, символ на своеобразния прогрес, постигнат във Вашингтон от хора, чието мнение никога не се е изграждало въз основа на личния им опит.
	Кабинетът на главнокомандващия е разположен на втория етаж на сграда, отделена от улицата с лабиринт от тунели. За да влезе, посетителят трябва да мине през редица часови, служители, секретарки и най-накрая старшия помощник на генерала. Гарнизонът и бюджетът на главнокомандващия постоянно биват съкращавани. Действията му са ограничени от законодателството, междуведомствени препирни и лабиринтите на латиноамериканската политика. Въпреки всичко той си остава най-влиятелният човек на юг от Рио Гранде и единствено неговата власт се простира през граници, планини и реки, за да управлява цял континент. Заемащите този пост се избират с най-голямо внимание.
	Настоящият главнокомандващ, генерал „Блек Джек“ Парнъл, бе обзавел собственоръчно кабинета си. Всяка снимка или историческа картина, всяка книга или сувенир са избрани и поставени на съответни места за постигане на най-голям ефект върху посетителя. Всеки допуснат до кабинета на главнокомандващия научава, че генералът се здрависва с президенти и обича семейството си, че е запознат с всички новости, важни за региона или за Вашингтон, което невинаги се препокрива, и че се гордее с военните традиции, на които служи.
	Самият главнокомандващ никога не изненадва посетителите с външния си вид, защото изглежда точно както би трябвало да изглежда един четиризвезден генерал. С красиво лице, издялано от ирландско-американски гранит. Интелигентен, сериозен и способен. Даже много малка част от гостите забелязват, че лявата му ръка е саката. Човек, който оцелява, способен да се бори също толкова смело и хитро във вашингтонските кабинети, както във Виетнам и при операция „Пустинна буря“.
	За всичко това обаче трябва да се заплати висока цена. Времето никога не му принадлежи. Често отсъства, пътува на север или на юг, а когато седи в кабинета си в Панама, хората от екипа му с мъка намират време за всичките му срещи и задължения. Пет минути от времето му могат да са решаващи за събитията в някоя страна през следващата година, а един час може, без преувеличение, да промени коренно външната политика на Съединените щати. Ничия друга роля не прилича толкова на тази на великите консули по време на разцвета на Римската империя.


	Пред прозорците на кабинета на главнокомандващия притъмня от следобедните дъждовни облаци. По алеите и паркинга бързаха офицери и цивилни чиновници, за да се скрият от неизбежния късносептемврийски порой. Делегация панамски бизнесмени току-що бе напуснала кабинета, след като се осведоми дали не е възможно Съединените щати да запазят ограничено присъствие в страната въпреки договора за канала. Генералът щедро им отдели от времето си, посрещна ги топло и прояви голямо разбиране към проблемите им. Мнението и стратегическите му цели не бяха много различни от тези на панамските бизнесмени, но причините бяха крайно противоположни. Панамците искаха американците да останат, защото си даваха сметка колко важно е присъствието им за местната икономика, защото стабилността правеше страната привлекателна за чуждестранните банки, сигурно място за пране на стотици милиарди долари от наркотрафика в цялото полукълбо.
	Генералът мразеше наркотиците и всеки, който има нещо общо с тях. Но въпреки че решението главната му квартира да се премести в Маями вече бе почти взето, той би предпочел да остане тук. Беше воювал в пет континента и знаеше, че не е възможно да почувстваш пулса на Латинска Америка, докато си седиш в Съединените щати, както не можеш да получиш представа за Африка, ако стоиш в Алабама. За да действат ефективно, военните трябва да са винаги на мястото на събитието, да станат част от региона. Разбираше, че американските интереси в Латинска Америка се увеличават точно когато влиянието на Съединените щати започва да отслабва. Като лейтенант бе преследвал снайперисти по улиците на Санто Доминго и знаеше, че дипломацията е като пиянски сън — чувстваш се страхотно, но като се събудиш, откриваш, че те боли глава и джобовете ти са празни. Само две сили управляват този свят: парите и войската. Политиците идват и си отиват, но полковниците остават. Особено в демократизиращата се, но жестока Латинска Америка. Местните военни бяха класически пример за приемственост.
	След като посетителите си тръгнаха, генералът потърка бедрото си със здравата си ръка. По време на първото си ходене във Виетнам бе получил рана малко над коляното. Нищо сериозно, не както тази в ръката, но преди започването на дъждовете старата травма започваше да напомня за себе си. Обади се на адютанта да му донесе пощата.
	Вместо адютанта на вратата се показа старшият му помощник.
	Генералът вдигна поглед. Не каза нищо. Нямаше нужда.
	— Сър — каза старшият помощник, добросъвестен полковник с дългогодишна служба, — току-що ми позвъни Джон Чърч по секретната линия. Искаше да говори с вас лично, но му казах, че сте зает.
	Генералът поклати глава, разсеяно потърка бедрото си, неспособен да облекчи дълбоката болка.
	— И?
	— Сър, иска да задържите телата от онова клане за аутопсия. Да се открие точната причина за смъртта. Очевидно там са имали време и апаратура само за частично изследване, а той подозира нещо.
	Генералът се облегна назад. Навън внезапно заплющя дъжд. Гъст като олио. Като че бе настъпила нощ.
	— Опитва се да се лови за сламки — каза главнокомандващият. — Ако бях на негово място, и аз щях да постъпя така.
	— Сър, не знам по каква причина, но Чърч смята, че войниците първо са били убити, а след това нарязани, за по-голям ефект. Мисли, че тук наистина има нещо гнило.
	Ръката на генерала застина до коляното. Не каза нищо и помощникът му, който се беше задържал повече от всичките си предшественици, знаеше, че трябва да изчака и да не прекъсва мислите на командира си.
	— Интересно — каза генералът. После се усмихна. Той имаше два вида усмивки: едната — тънка и студена, другата — широка, по ирландски. Сега показваше януарския вариант. Бе срещал Чърч няколко пъти и си беше изградил собствено мнение за него, но въпреки това попита: — Познаваш ли Чърч?
	— Сър, срещали сме се. Но не го познавам.
	Усмивката на генерала изчезна.
	— Никога не съм се замислял сериозно за програмите, по които работи там. Няма видими резултати. — Усмивката му се върна. — Но знаеш ли, Тим? Имам вяра на този негодник. Като мъж. Той е единственият в онова егоистично посолство, който знае какво става в страната, в която служи. Ами… ако… ако Чърч е надушил нещо? — Генералът пристъпи веднага към действие. — Онзи C-141 още ли е на летището?
	— Да, сър. Чакат за медицинско разрешително, избягване на карантинните разпоредби и тъй нататък. Това отнема няколко часа. Да задържа ли самолета?
	Генералът натисна едно копче на бюрото, за да извика колата си. После нареди по оповестяващото устройство.
	— Намерете главния лекар. Кажете му, че слизам при него. На частно посещение. Без много шум. — Обърна се отново към помощника си. — Намери Джим Макизи и му кажи, че самолетът има технически проблем и няма да излети преди утре сутринта. — Замисли се. — После се обади на Бил Блак в Кристъл Сити. Кажи му, че C-141 ще закъснее с един ден. Докато там се усетят, че нещо става, самолетът вече ще е отлетял.
	— Какво да кажа на Бил, сър?
	— Нищо. Само, че самолетът ще закъснее. Колкото по-малко знае, толкова по-добре. За него. Това ще разстрои много разписания. Всички ще искат да знаят какво става, включително и пресата. А ако от това излезе нещо, не е необходимо никой да научава. Също и на Капитолия. Засега.
	— Сър, сигурен ли сте, че аутопсиите могат да станат до утре сутринта?
	Генералът го погледна с ледени очи.
	— Ще станат. Или в Панама ще има един нещастен главен хирург.
	— Слушам, сър.
	Генералът стана, от другата страна на канала отекна гръм. Той отново се наведе над разговорната уредба.
	— Отменете всичко, което не е спешно… както и всичко останало. — После се усмихна на помощника си. Този път с ирландската си усмивка. — Знанието е сила.


	Анхел влезе в магазина за компютри с много различно настроение от предния път. Онази сутрин беше нервен, несигурен в този забранен свят на машини, които могат да правят всичко. Чувстваше се неловко даже из търговските улици на собствения си град. Държеше се внимателно, търпеливо, необичайно срамежливо. Бе позволил на търговците да го баламосат, плати в брой и без да се пазари. Поведението му сега беше съвсем различно.
	Сега ставаше дума за бизнес. Бяха му достатъчни само пет секунди в светлия, нов магазин, за да разбере, че от петимата присъстващи трима работят вътре, а останалите са клиенти. Знаеше точно къде стоят и накъде ще се преместят след пет, след десет секунди. Нямаше намерение да остава дълго.
	Управителят го позна, усмихна се и се забърза към него между монитори, кашони и клавиатури.
	Анхел също продължи напред.
	Управителят спря пред него, усмивката му стана по-несигурна.
	— С какво можем да ви бъдем полезни днес, господин Домингес?
	— Господин Домингес бях вчера — отговори Ангел, — днес се казвам другояче.
	Усмивката на управителя изчезна. Отстрани се приближи друг служител.
	— Продадохте ми боклук — каза Анхел. — Сестра ми не може да го накара да работи, както ми показахте.
	— Сестра ви разбира ли от компютри? — попита управителят.
	— Може би не сте купили всички програми — добави другият служител.
	— Или има някакъв инсталационен проблем — продължи управителят. — „Компак 650“ е страхотна машина, най-добрата, както поискахте.
	— Прецакахте ме — каза Анхел. Движенията му бяха по-бързи, отколкото търговците, свикнали с непохватността на дребните крадци, можеха да очакват. Застреля двамата точно в средата на челото. После останалите трима, преди да могат да реагират. Радваше се, че всички са мъже. Не му харесваше идеята да нарани жена. Всяка жертва получи куршум в главата.
	Анхел не си даде труда да провери как си е свършил работата. Самонадеян млад човек, който отново се чувства на своя територия.
	Преди да излезе, хвърли последен презрителен поглед в помещението.
	— Компютри — каза и плю.


	— Това е някаква хеморагична треска — каза Ева на кмета. Седяха в домашния му кабинет, където той предпочиташе да прекарва горещите следобеди, когато не изпитва особена необходимост от жена. Ева отпи от кафето, врялата течност я зареждаше с енергия. — Много лош вид.
	По-голямата част от сутринта бе прекарала на телефона, в борба с лошите връзки и бюрократщината, в търсене на отсъстващи представители на властта. Докато учеше в Щатите, бе слушала хората да се оплакват от бюрокрацията, но те всъщност нищо не бяха видели. Тук от трима представители на властта един бе при любовницата си, друг се занимаваше с частния си бизнес, а третият много съжаляваше, но нищо не можеше да направи. Може би четвъртият щеше да обещае, че ще се опита да направи нещо, само да я разкара от телефона. Всичко трябваше да се уговаря лице в лице, а дори и тогава без гаранции за успех. А нямаше време да пътува до Ла Пас.
	Челюстта на кмета увисна по-ниско от обикновено, в очите му се появи страх.
	— Мачупо? — попита той шепнешком.
	— Може би мутантен щам. Не мога да кажа. Вирус. Това е почти сигурно. Развива се много бързо и е смъртоносен. За мен е по-зле от мачупо. Убива по-бързо. Убива повече хора. Кръвта изтича през самата кожа.
	— Заразно ли е? Безопасно ли е да сте тук?
	— Ако имаме късмет, ще се унищожи сам. Всъщност е много неефективен. Изглежда, има къс инкубационен период. Болният може да умре за двадесет и четири часа. Някой „по-умен“ вирус би запазил жертвата си по-дълго жива. — Спомни си с кого разговаря. — Както и да е, не можем да разчитаме само на късмет. Опасен е. Ако достигне до града, няма да видите туристи доста дълго време. И орехите от фабриката може да попаднат под карантина.
	— Не могат да го направят. — Кметът повиши глас. — Орехите нямат нищо общо.
	— И ще затворят летището. Освен за военни полети.
	— Невъзможно. — Гърдите на кмета потрепериха като на дебела стара жена. — Но това може да отмине, нали?
	Ева кимна.
	— Или да ни зарази всички. Индианците постоянно идват в града на пазар.
	Чашата на кмета потрепери в ръката му.
	— Можем да затворим пътищата. Да спрем индианците.
	— Много от тях идват направо от буша.
	— Ще им забраним.
	— Болестта може вече да е тук. В инкубационен период.
	— Чуйте, приятелко. Уважаема доктор Фон Райнзее. Трябва да овладеем това нещо.
	Ева се наведе напред. Беше поспала, закусила. После отиде в клиниката на града да говори с другия лекар, човек от планинската част на страната, който сериозно загазил в една болница на Ла Пас и се озовал тук непредвидено. Местните богаташи се лекуваха при него, убедени, че мъж, макар и с тъмно минало, е по-добър от жена. Тя описа положението в селата на доктор Мандиа и уреди той да се грижи за нейните болни в града, докато я няма, въпреки че нямаше да обърне внимание на онези, които не могат да си платят. Лекарят от своя страна бе доволен, че Ева ще се заеме с епидемията, и я увери, че ще направи всичко възможно, за да я улесни.
	— Искам само да ви помоля — каза тя на кмета — да се обадите на всеки, за когото се сетите, в Ла Пас. Да ги молите. Да ги заплашите. Но да изпратят медицински екипи и лекарства, колкото може по-бързо. Трябват ни много антибиотици. Засега всяка помощ е добре дошла, тъй като още не знаем какво точно ни трябва. И си издействайте пълномощия да извикате федералната полиция да установи карантина, щом стане нужно. Военните могат да помогнат за погребването на мъртвите. Или за изгарянето им. Аз ще уредя това. — Погледна мъжа, чието лице бе загубило самоувереното си изражение. — Сигурно ще се наложи да изгорим някои от селищата. Може би това е единственото, което можем да направим.
	— Но… така ще се разчуе. Не можем ли да го запазим в тайна? Докато не видим накъде отива работата?
	Ева понечи да му чете лекция, но се спря. Просто каза:
	— Вече информирах някои познати в Ла Пас. Такова нещо не може да се запази в тайна.
	— Вие сте им казали?
	— Хората умират. Ходих само в три селища и там всички бяха заразени. Едното е почти обезлюдено. Такава болест може да убие половината население на града. Повече от половината.
	— Значи в Ла Пас вече знаят. — Той сведе поглед. — Лошо.
	— Господин кмет, трябва да ми помогнете. Градът се нуждае от помощта ви.
	Празните чашки стояха на масата пред тях.
	— Да — каза той примирено. — Ще направя каквото мога, разбира се.


	Кметът изгледа как лекарката потегля. Проклинаше я наум. Трябваше му време да размисли. Да си състави план. Но, разбира се, някои неща не търпяха отлагане.
	— Фортуната — извика той. После, като не чу никакъв отговор от жена си, повтори с все сила: — Фортуната!
	Жена му се появи на вратата, не смееше да се приближи повече без покана — познаваше гнева на съпруга си.
	— Фортуната, любов моя — каза той с неочаквана нежност. — Заминаваш на почивка. С децата.
	Жена му го погледна изненадана.
	— Но кога?
	— Днес. Сега.
	— Но, Мигелито… училището… и…
	— Млъквай, кучко. Ще правиш каквото кажа. Отивай да си стегнеш багажа. И приготви децата.
	Тя се разплака.
	— Но къде ще отидем?
	Той се запъти към нея. Тя се отдръпна. Но той пак промени изражението си. Прегърна я с нежност, която тя почти бе забравила.
	— Можеш да отидеш където си поискаш, любов моя. Не е каквото си мислиш. Знам какво си мислиш, но не е това. Но ти и децата трябва да отлетите за Санта Крус още днес следобед; побързай. Можеш да идеш при сестра си в Сукре.
	— Но защо? — Тя не можеше да разбере.
	Той я потупа по рамото, спомняйки си всичко, преживяно с нея. Можеше да бъде много нежен и знаеше, че невинаги е бил идеалният съпруг.
	— Просто така, живот мой. Хайде, сега се приготви.
	След последна, кратка прегръдка, тя се отдръпна и се забърза да изпълни нарежданията, като вече си мислеше колко пари ще й бъдат отпуснати, ако реши да отскочи на пазар до Буенос Айрес. Не беше ходила там… от почти пет години.
	Мъжът й я изпрати с поглед, после се върна в кабинета, да се заеме с мъжки работи. Забеляза двете празни чашки за кафе на масата.
	— Фортуната — извика след жена си.
	Тя спря в основата на стълбището и се обърна.
	— Прати Мария да вземе тези чаши. И да почисти кабинета ми. Пълно почистване.
	Жена му се усмихна и тръгна към него.
	— Аз ще ги взема.
	Кметът настръхна.
	— Не. Прати Мария да ги вземе. И да не ги мие. Искам да ги унищожи.

	5.

	Чърч реши да си тръгне по-рано от посолството и да се прибере пеша. Обичаше да се разхожда. Така имаше време да помисли. Преди това обаче се зае с непосредствените задачи, които го чакаха на бюрото му. Дреболии на фона на големите събития, но всяко от тях бе важно за някой от подчинените му. Редактира и подписа служебна препоръка за един подофицер, едно командировъчно, поръчка за тонер за ксерокса и проведе два телефонни разговора, преди да се преоблече, бавно и неохотно, в цивилните си дрехи.
	Резултатите от срещата при посланика вече се бяха разчули. Хората от екипа на Чърч не знаеха как да се държат пред победения воин; опитваха се да избягват погледа му. Служителите и секретарките се навеждаха над документите, върху които работеха, или се преструваха на много заангажирани в делови разговори със съседите си по бюро. Само капитан Дарлинг, авиационният експерт, рискува да прояви съчувствие. Последва Чърч в коридора. Младият мъж с хубаво черно лице не скриваше чувствата си.
	— Сър… исках да ви кажа… че вие сте най-добрият офицер, при когото съм служил. — Думите му прозвучаха тромаво, но от сърце и Чърч му благодари и поръча да се грижи за Зигер.
	Слезе на долния етаж, мина по лабиринта от коридори и махна разсеяно на сержанта от морската пехота, застанал на пост. Посолството заемаше горните етажи на търговска постройка срещу кметството на Ла Пас, спомен за времето, когато Вашингтон не се е интересувал особено от събитията в Боливия. Скоро щеше да стане готова сградата на ново бляскаво посолство.
	Улицата бе широка и гъмжеше от нормалния делничен поток от дребни търговци, чейнджаджии, облечени в европейски стил жени със съмнителни професии и безцелно мотаещи се индианки — накичени като коледни елхи, с фусти, широкополи шапки, с деца или стоки на гърба. Индианките сякаш живееха в друго измерение, обратно на цивилизацията. Вървяха, сякаш не виждат нито околните сгради, нито автобусите, нито каквото и да било, което не е част от техния свят. Живописни, ако се гледат отдалеч, отблизо представляваха ярък пример колко малък ефект са имали върху местното население вековете на правителствени обещания и десетилетията на хуманитарни програми.
	Чърч се чудеше дали изобщо е имало някакъв ефект.
	Зави по „Авенида марискал Санта Крус“, слезе покрай паметниците на исторически личности и занемарените фасади в „Ар нуво“*, покрай кафенета, предлагащи немски сладкиши, и небостъргачите на чужди компании или хотели, чиито имена се сменяха през няколко години. Учудваше се колко е странно човек да се привърже към някой град, особено към такъв — мръсен, със занемарени културни паметници, със страст към всякакви погрешни идеи и почти феодалните си порядки. Все пак той го обожаваше, с малките му църквици, мръсна вода и вечно недоволни жени. Беше запленен от редуващите се вълни на оживление и покой. Може би го обичаше, защото с Рут се бяха чувствали щастливи тук.
	[* Разпространено в някои европейски страни и в САЩ наименование на художествения стил „Модерн“. — Б.пр.]
	Досега.
	Този път не беше загубил аклиматизация в ниската част на страната и вървеше леко. Минаваше покрай купищата боклук, чиято смрад бе особено задушлива в разредения планински въздух. Спря за бира в един бар срещу университета, любимото му място за наблюдаване на хората. Седна до прозореца, до дългокоса двойка, облечени в мръсни, дрипави местни одежди, която разговаряше на някакъв скандинавски език. Мъжът изглеждаше, като че възнамерява да спаси джунглата, като сам се превърне в част от нея, и двамата със спътницата му изглеждаха като вкаменени, замислени изгнаници.
	Бе тръгнал пеша, за да може да събере мислите си, да остане за малко сам, преди да каже на Рут за провала си, но не беше в състояние да мисли и бавно започна да отпива от бирата, отдаден на наблюдение на света зад витрината. Занемареният Национален университет от другата страна на улицата бе толкова претъпкан, като че студентите всеки момент щяха да започнат да падат през прозорците. Всички те бяха индианци или метиси. Представителите на белия елит не можеха и да сънуват да изпратят децата си тук. Старите испански семейства и по-наскоро дошлите германци и преселници от Близкия изток, чиято енергия ги бе приобщила към висшата класа, изпращаха децата си в Станфорд или Йейл или, ако не бяха особено гениални, в някой по-обикновен американски колеж. Тук, за да прогресира, човек трябваше да има американско образование. Или да се ожени за порядъчен партньор.
	Лицата на студентите от другата страна на улицата бяха мургави, пълни с надежда, тъжни, влюбени, различни и в същото време еднакви, както всички студенти по света. Няколко раздърпани знамена висяха от главната постройка, остатък от някаква демонстрация на _кокалеросите_ в столицата. Селските лидери, много често без селски произход, обвиняваха правителството, че се е продало на янките и разрушава поминъка на бедните земеделци в собствената си страна с мероприятията по унищожаване на плантациите от кока, и така успяха да си спечелят още една отсрочка. Нещата обаче не бяха съвсем ясни и изработката на лозунгите на манифестиращите бе твърде професионална, за да е дело на студентите. Явно големите кокаинови интереси стояха зад тях. Но селяните, отглеждащи кока, бяха прави за себе си. Чърч наблюдаваше демонстрацията в компанията на един боливийски офицер. Когато дългата манифестация завърши мирно пред църквата „Сан Франсиско“, боливиецът, мъж с добро образование и средно заможен произход, каза презрително:
	— Коката не е направила нищо добро за тях. Най-много с парите да могат да си купят някой транзистор.
	И Чърч си помисли, да, това не е нищо за човек, който винаги е имал радио.
	Е, сега службата му в Боливия изтичаше. Допи бирата си и излезе покрай облечен с камуфлажна униформа полицай, който флиртуваше с касиерката. Полицаят не обръщаше никакво внимание на хипитата, дошли да си търсят белята в чужда страна, която очевидно не разбират. Чърч им пожела късмет наум. Бирата го успокои и той се усмихна, развеселен от един уличен надпис: _„Fuera yanquis del Chapare!“_*
	[* Вън янките от Чапаре! (исп.) — Б.пр.]
	„Да, помисли си Чърч, защо не. Защото, mis amigos, целият свят страда от наркотиците, а вие сте единствената част от системата, която могат да видят и срещу която да направят нещо. Защото всеки има право и всеки греши и съм твърде уморен сега, за да намеря разликата между доброто и злото.“ Помисли си дали Рут се е сетила да плати на градинаря.
	Пътят до къщата беше дълъг, прекрасната къща, която бяха решили да наемат, въпреки че цената надвишаваше възможностите им. Живееха в чист квартал, разположен в малка долина, където единствените индианци бяха градинарите и прислугата. Защото решиха, че животът в Ла Пас и без това ще им бъде тежък. Всъщност бяха вече уморени от скитническия живот и искаха малко сигурност и удобство. Чистота. Годините започваха да си личат.
	Мина покрай новия луксозен хотел, покрай схлупени съборетини, долепени до високите сгради, в очакване пороите да ги отнесат в деретата, покрай малки гробища и паркчета, обущарници, барчета и бакалници, после покрай частни имения с високи огради. Малко по-нататък се извисяваше силуетът на новата сграда на Американската агенция за хуманитарна помощ, за която местният представител на дружеството, гений на счетоводството, казваше на посетителите, че „не струва и един долар на американските данъкоплатци“. Самозаблуждение, на което Чърч винаги се беше присмивал и за което сега се чувстваше виновен. Милионите, прехвърляни по държавните сметки за построяването на този паметник на добронамереността на американското правителство, бяха нищо в сравнение с животите, загубени заради собствените му отчаяни опити за спасяване на света.
	Скалисти хълмове и малки плата ограждаха долините. Чърч се качваше на някои от тях през почивните дни, задъхан от разредения въздух. Рут смяташе това усилие за твърде тежко за нея, а Рики и Карла имаха по-важни занимания, така че той обикновено отиваше сам сред хълмовете, като внимателно наблюдаваше небето за признаци за приближаваща буря.
	Дъщеря му наричаше възвишенията „камъчета-кокалчета“ и те стояха като суров фон на дворците, построени по склоновете им с парите от трафика на наркотици. Това бе страна на извратените удоволствия. Чърч се отби от главната улица и започна да се изкачва по павираните улички към дома си. Това усилие буквално му взе дъха, но не заради височината. Остаряваше. Напрегна всички сили, не искаше да се предава. Запотен в планинския хлад, най-накрая се добра до задния двор на къщата.
	Кучето, черен лабрадор, когото синът му бе нарекъл Нинджа, притича по алеята и провря муцуна през решетката на входната врата. Чърч го потупа по мокрия нос.
	— Добро момче. — После влезе.
	Денят си отиваше, но в малкия оазис с терасирани градини и рози, които Рут сама беше засадила, преди да започне работа като доброволен социален работник, все още бе приятно. Чърч спря за момент, преди да влезе, за да се полюбува на красивата гледка и компанията на вярното куче. Тук бяха щастливи. Децата, разбира се, бяха готови да се върнат в родината, нетърпеливи да се потопят в безгрижието на Северна Америка. А и те с Рут имаха възрастни родители, приятели и други планове. Но тук бяха щастливи. Бяха щастливи на толкова други места, стига да са заедно, и Чърч знаеше, че след години щеше да си спомня за това място, тази къща, този свят с тъга и любов, толкова необяснима, както любовта между мъж и жена.
	— Хайде, момче — каза той. Чудеше се защо Рут не излиза да го посрещне и реши, че сигурно не го е чула. Децата чакаха да влезе в къщата, но Рут винаги излизаше да го посрещне. Разбира се, обикновено тя чуваше шума на колата от посолството, която го докарваше. Влезе с по-силно желание да види жена си, отколкото страха да чуе безкомпромисното й мнение.
	Посрещна го Мария, домашната им прислужница, аймара*, дебела, пъстро облечена жена с дълги плитки, която бяха измъкнали от едно затънтено селце. Тя се усмихна и избърса ръце в снежнобялата си престилка. Около нея се носеха аромати на гозби като ореол около светец.
	[* Индианска народност в Южна Америка. — Б.пр.]
	Добре дошъл.
	— Къде е Рут? — попита той на испански.
	Дъщеря му се появи със замечтан поглед иззад ъгъла на всекидневната, където пишеше домашните си преди вечеря.
	— Мама е в склада. Доставките са пристигнали.
	Да. Беше забравил. За днес бе предвидено да пристигне храната, поръчана от служителите в посолството. Всички се събираха и се уговаряха да поръчат кутия от това, кашон от онова, а когато поръчката пристигнеше, всяко семейство изпращаше представител да помогне в разтоварването. Въпреки че посолството разполагаше с малък магазин, цените там бяха многократно завишени, а и рядко можеше да се намерят любимите бисквити или шоколад, с които се залъгват децата далеч от родината.
	— Хайде, прегърни татко за добре дошъл.
	Карла го прегърна, непохватна в сравнение с топлите ласки на майка й.
	— Татко, само два дни те няма. Не е като да си заминал завинаги или нещо такова. — Но го прегърна. Първо механично, но после ласките й станаха искрени.
	— Татковците просто обичат да ги прегръщат. Това е известна тяхна слабост. Къде е братчето ти?
	Тя се отдръпна.
	— На горния етаж. Не иска никой да го безпокои. Току-що получи няколко видеокасети от Мики Донеган. Като че някой е приплакал да му ги гледа. Татко, защо трябва постоянно да се държи като прасе?
	Чърч се усмихна.
	— Такива са физичните закони. Законът за братята и сестрите. Не сте ли го учили в училище?
	— Мразя физика.
	Чърч кимна.
	— И майка ти я мразеше.
	Навън спря кола. Всички погледнаха към вратата, въпреки че още никой не бе влязъл.
	— Това е мама — каза Карла. — Тя вкарва колата по-бързо от теб.
	— Тя е неуморима жена — каза Чърч весело, за миг освободен от чувството за вина. Продължи на испански. — Мария, каквото и да готвиш, ухае чудесно.
	Жената, която винаги изглеждаше щастлива, отговори:
	— Супа от зеленчуци. Но жена ви, госпожа Рут, я направи. За вас.
	— Ще ида да помогна на майка ти — обърна се Чърч към дъщеря си. — А ти си довърши домашното.
	И излезе. Сам. Рут тъкмо заключваше дворната врата зад семейния джип „Чероки“.
	Погледна го изненадана.
	— Минах през посолството да видя дали не искаш да те докарам. Никой не знаеше къде си.
	Той пъхна ръце в джобовете като виновно момче. Бавно се приближи до нея. С годините талията й бе надебеляла леко и в косата й се забелязваха сиви кичури. Но за него не се беше променила изобщо.
	— Върнах се пеша. Дай да ти помогна.
	Отвориха багажника, пълен с кашони с толкова родни неща.
	Преди да започнат да разтоварват, тя постави ръка на китката му.
	— Чух, че е било ужасно.
	— Да.
	Зигер се задъха. Наложи се да спре, не му стигаше въздух, наведе се и опря длани на коленете си. Чърч го беше предупредил за надморската височина. Не можа да стигне и до хотела си, който се намираше на две преки от посолството. Но Зигер тичаше всеки ден поне по четири мили, а когато времето му позволяваше, и повече. Всеки ден. Във всякакво време. Не се беше съмнявал, че и в Ла Пас ще може да тича, докато не пристигна на място. Затова направи шестдесет лицеви опори в стаята си, раздразнен, че не може да стигне сто, както обикновено. После, леко замаян, излезе от хотела. Тръгна бързо нагоре по улицата.
	До следващата пряка всичко беше наред, но малко преди втората вече чувстваше тежест, започна жадно да гълта замърсения градски въздух. След четири преки дробовете му се раздираха от болка, а краката му постоянно се препъваха. Когато стигна до централния площад с катедралата и излъсканите административни сгради, тялото вече не го слушаше и спря само, изпотено като при треска въпреки хладния въздух. Уплашен да не припадне, той се спря, приведен, объркан, ядосан, докато двама пазачи, облечени като войници от „Лешникотрошачката“, го наблюдаваха.
	Зигер не беше свикнал да губи. Обичаше да казва, че няма невъзможни неща, а всичко е въпрос на желание. Бе свикнал да финишира първи. Беше се провалил в брака, но смяташе, че бракът е временно явление в съвременното общество, а и жена му никак не му липсваше с нескончаемите си претенции да й обръща повече внимание.
	Заемаше длъжност, за която повечето офицери му завиждаха. Работеше за началник-щаба на армията, по всички специални задачи, които началникът му измисляше. Зигер бе работил по преустройството във военните дела, по босненската и серията африкански кризи, а едновременно с това по преекипирането на личните походни пакети за войската. Понякога придружаваше началника в международните му пътувания или при посещенията на военните полигони в родината. Положението му в армията и Вашингтон бе привилегировано и обещаваше да става още по-добро. След празниците щеше да започне подготовка да поеме командването на един батальон. Беше уверен, че ще се справи отлично, възбуден от мисълта, че отново ще командва военно подразделение. Докато се подготвяше например, използваше всяко свободно време във Вашингтон, за да тича от спортния клуб на Пентагона през моста, после по пешеходната алея поне до паметника на Вашингтон, а когато работата позволяваше, правеше пълна обиколка на Капитолия. Тренираше яко.
	А сега чувстваше, че едва може да изтича няколко пресечки, без да се задъха като астматичен дядка. Това го тревожеше, почти го докарваше до ярост. Зад гърба му от катедралата се изсипа множество жени в тъмни поли и бели блузи. Все още замаян, Зигер пресече улицата към претъпкания със статуи парк. За да седне.
	Беше го яд и защото усещаше, че нещата му се изплъзват. Попаднал бе в непознат свят. Никога не беше участвал в операция срещу наркотрафиканти. Никога не го бе желал. Всеки знаеше, че с антинаркотични мисии можеш само да си провалиш кариерата. Посланикът го насади на пачи яйца, като го натовари с поддръжката на представителя на УБН и измести Чърч, освобождавайки се по този начин от стария полковник. Зигер много добре разбираше, че навлиза в минно поле, и му беше пределно ясно кой ще бъде изкупителната жертва при евентуален провал.
	Можеше да се измъкне, тъй като задачата, поставена му от началник-щаба, бе ясна: да пристигне на място и да открие какво точно се е случило със закланите войници. Но Зигер никога не бягаше от отговорност. По негово мнение офицерите трябваше да поемат инициативи, отговорности, а не да си намират оправдания. Беше готов да изпълни задълженията си. Само не знаеше откъде да започне.
	Хенри Васкес му беше много полезен. Винаги бе до него и знаеше какво трябва да се прави. Екипът на Чърч се оказа много по-подготвен от очакванията му. Те също бяха готови да помагат. Добри професионалисти, добри войници. И местните секретарки също. Но Зигер се страхуваше да не се превърне в машина, която изпълнява желанията на други, марионетка в умели ръце. Не беше в негов стил. Ако носи отговорност за нещо, то задължително трябва той да командва.
	Стар амбулантен търговец се приближи до пейката на Зигер, за да демонстрира ходеща картонена птица с дълги, тежки крака и поклащаща се глава, закачена на почти невидими нишки. Старецът се усмихна с беззъбата си уста и изломоти неразбрано.
	Даже не разбираше местния език, само дето можеше да си поръча бира. Как, по дяволите, да се предпази да не го подведат.
	Зигер поклати отрицателно глава.
	— _No. Gracias_*. Не искам, друже.
	[* Не. Благодаря. (исп.) — Б.пр.]
	Мъжът се приближи, с побелели венци и смрад на мърша, и започна да разиграва още по-настойчиво птицата.
	— _Para los ninhos_* — примоли се старецът.
	[* За децата. (исп.) — Б.пр.]
	— Не искам да купувам — повтори раздразнен Зигер. Стана и си тръгна. Три млади момичета се захилиха при бягството му.
	Върна се по стръмните улици с надежда да намери хотела си. Отново си помисли, че цялата страна е забравена от Бога помийна яма.
	Последните магазинчета затваряха. Търговците спускаха стоманени щори пред витрините и опустяващите улици създаваха впечатление, че всичко живо бърза за вечеря. Преди всичко Зигер реши да не подписва на сляпо. Каквото и да искаха посланикът и Васкес от военните, всичко трябваше да бъде одобрено от него. Зигер знаеше как да държи на своето. Щеше да яде и имаше намерение да поспи добре. Да отиде в кабинета си рано и да започне да изучава новото си работно място. Беше уверен, че това няма да му отнеме повече от две седмици. Началникът имаше други задачи за него на север. Междувременно Зигер бе твърдо решен да не допуска нищо необмислено.
	Колко лесно се самозалъгва човек. Въпреки трезвата преценка на ситуацията, когато стигна до хотела си, подполковник Курт Зигер от Армията на Съединените щати вече си представяше героични нападения с хеликоптери срещу кокаиновите лаборатории и славни сражения с жестоките наркотрафиканти.


	— Хей, Анхел. Анхелито. Покажи ми пищова си.
	Анхел се отдръпна от младата жена. Седяха на диван, покрит с измачкано одеяло, и пиеха бира. Нощна лампа, намерена в някоя боклукчийска кофа и поставена на пода, слабо осветяваше стаята през самоделен абажур от розова хартия. Младата жена бе спуснала пред прозорците тръстикови щори, които спираха любопитните погледи, но не и нощния въздух. Усмивката й се беше променила.
	— Гледай си работата. — Анхел отпи от бирата.
	Младата жена се изсмя. Като че беше по-зряла от него. Като че тя владееше ситуацията.
	— Та наистина ли мислиш, че изглеждам като проститутка? — Тя се усмихваше. Анхел не можеше да разбере защо постоянно се усмихва. Щеше да му харесва повече, ако не се хилеше през цялото време.
	— Много добре изглеждаш.
	— Щях да изглеждам по-добре, ако имах нова рокля.
	— Нищо й няма на роклята ти.
	— Много ми е тясна. Виж. — Тя се обърна, за да му покаже как са опънати копчетата.
	— Имаш си други рокли. Виждал съм те.
	Тя остави бутилката на пода, взе ръката му и я допря до гърдите си.
	— Пипни.
	Той бавно сви пръсти. Искаше да я почувства. Да чувства, но да не й даде възможност да го постави в неудобно положение.
	— Тука също е много тясна.
	— Значи искаш нова рокля — заключи той.
	— Купи на сестра си компютър, който не работи.
	Той задържа ръката си на гърдите й, като почти се надяваше, че тя няма да забележи.
	— Ще заработи. Трябва му само малко време.
	— Може би тук долу имаш работещ компютър. Или пищов.
	— Недей да говориш като курва.
	Тя го заведе в другата стая, в спалнята.
	— Мама няма да се връща тази нощ. Всичко е наред.
	— Ще ти купя нова рокля — каза той, но тя не му обърна внимание. Беше тъмно, но той виждаше добре в мрака и загледа как тялото й се измъква от дрехите. Тя сгъна грижливо роклята и я остави до леглото.
	— Анхелито — каза тя нежно и го придърпа към себе си.
	Той я остави да го води, несигурен в този страшен свят, който му се струваше много по-опасен от нещата, които вършеше за пари. Тя се подхилкваше от време на време, но междувременно започна да го съблича, докато го целуваше. Докосваше го и по начина, по който го правеше, той разбра, че не й е за пръв път.
	Той се опита да надделее, да се овладее, но всичко като че му се изплъзваше и след няколко безрезултатни опита от негова страна, тя се изсмя и му помогна да намери правилното място. После нещо много силно премина през тялото му и изведнъж, неочаквано всичко свърши.
	Остана да лежи върху нея, благодарен на тъмнината, с лице, заровено между гърдите й. Личеше си, че не е доволна, но не беше подготвен за тона на гласа й, когато просто му каза:
	— Сега си върви.
	Обхвана го срам и за момент си помисли да й пръсне черепа. Но Анхел не причиняваше болка на жени. Това бе един от принципите му. Един мъж нищо не струва, ако няма чест.


	Генерал Парнъл седеше под светлината на лампата в Корпус 1 на Куори Хайтс и четеше наскоро публикуваната книга на един журналист за „Пустинна буря“. Авторът му беше изпратил един брой, с автограф и посвещение. Главнокомандващият намери книгата за много поучителна. После си даде сметка, че даже участниците в събитията щяха да забравят реалностите на войната и да повярват в публикуваните материали. Така се пише история.
	Дъждът бе спрял и лунната светлина проникваше през леката мъгла, превръщайки листата на дърветата в испански сребърни украшения. Птиците огласяха нощта, а една маймуна, дошла на посещение на цивилизованите си братовчеди, раздираше тъмнината с крясъци. За Парнъл всичко това бе символ на империята, която нацията му бе поверила за временно управление. Смяташе кресливата природа на Панама за успокоителна, стига да стои извън дома му.
	Сега Парнъл се успокои за пръв път, откакто научи, че началник-щабът на армията е изпратил един от личните си експерти да се занимае с цялата бъркотия в Боливия, без да си направи труда да уведоми някого — по-специално Парнъл, — че един подполковник се рови из задния му двор.
	Парнъл се обади на началник-щаба и с обичайния си шеговит маниер му даде да разбере, че е достатъчно разярен, за да вдигне доста голям скандал. Началникът, добър човек, макар и книжен плъх и бюрократ, си даде сметка, че екипът му не е направил необходимото за случая. Всъщност той лично би трябвало да уведоми главнокомандващия. Двамата мъже уредиха въпроса за няколко минути. Подполковник Зигер, когото началник-щабът описа като „гълтач на огън, който търси огън“, щеше да изчезне от владенията на Парнъл веднага щом се разбере „кой застреля Джон“. Началникът бил изпратил своя човек, защото очаквал врява в Конгреса и въпроси от страна на Белия дом, искал да покаже готовност за действия и загриженост. След като уредиха този въпрос, двамата мъже се посмяха заедно на заслуженото мъмрене на началник-щаба на военновъздушните сили пред Сената и споделиха съжалението си за орязания бюджет за полеви учения.
	— Няма да можеш вече да провеждаш толкова много от онези вълнуващи операции — отбеляза началник-щабът.
	Мнението на журналиста за действията на Двадесет и четвърта моторизирана дивизия в пустинята накара Парнъл да се усмихне самодоволно и той прекъсна четенето само за да отпие глътка диетична кола. В кухнята жена му си вършеше домакинската работа и генералът се наслади на рядката възможност да се отпусне между официалните дейности и необходимостта да взема важни решения. Той изискваше от подчинените си много, но на края на работния ден — доколкото съществуваше точно определено работно време — главнокомандващият продължаваше да работи, като за разлика от останалите нямаше право да се оплаква или да изглежда уморен, или да отлага нещо за утре. И все пак той си обичаше работата. Щеше да остане войник до края на дните си.
	Един от служебните му телефони иззвъня — несекретната линия. Позна по ясното звучене.
	Стана и отиде в домашния си кабинет, с пръст, забит в книгата. Върху старата тъмна дървена маса беше нареден цял батальон разноцветни телефонни апарати с най-различна форма и размери. Генералът вдигна слушалката на апарата със светеща лампичка.
	— Генерал Парнъл на телефона.
	— Сър, доктор Мецгер се обажда. От хирургията. Извинявайте, че ви безпокоя вкъщи, сър, но полковник Вишински каза, че сте лично заинтересован и…
	— Какво открихте?
	— Сър. Тези тела. Тези от Боливия, нали? Сър, вече сме прегледали почти всички (наистина здравата се потрудихме) и две неща веднага се набиват на очи.
	— Говорете.
	— Първо, няма спор по този въпрос, всички са били застреляни, преди да започнат да ги режат. Освен този с прерязаното гърло. Някой наистина се е позабавлявал с тях.
	— Какво е другото?
	— Сър… не прилича да е имало борба. Прилича на екзекуция. Всички, освен този с прерязаното гърло. Всички по един начин. Застреляни почти на едно и също място. И така, разбира се, аз не съм специалист по балистика, но имам чувството, че е извършено с едно и също оръжие, от един и същи човек. Ако има някакво значение за вас.
	— Чакайте малко. Искате да кажете, че един-единствен човек е убил всички дванадесет войници от специалния екип?
	Събеседникът му се подвоуми и Парнъл почувства, че човекът се притеснява. Наистина генералът реагира остро и раздразнително. Но мисълта за един-единствен убиец надминаваше всички очаквания.
	И все пак…
	Парнъл продължи с по-спокоен глас.
	— Нещо друго?
	— Не, сър. Нищо. Все още. Продължаваме да работим.
	— Добре. Добра работа свършихте. Опитайте се да получите повече доказателства за това, което току-що ми казахте. За единствения убиец. — „Господи — помисли си Парнъл, — това ще вдигне голям шум на Капитолия. И в пресата. Ще изглеждаме като абсолютни некадърници.“ — После опаковайте и изпратете тези хора у дома.
	Генералът затвори. Чувстваше дълбока студенина в душата си.
	Щеше да му трябва много умение. И късмет. И доста повече от няколко счупени глави и извити ръце. Но нищо и никой, дори самият Всевишен нямаше да застане между Джак Парнъл и този, който е насочил оръжие срещу неговите дванадесет войници. Със сигурност не и смешниците от Държавния департамент. Който и да беше виновникът, щеше да го открие, дори ако се наложи да обърне цяла Южна Америка надолу с главата.
	Парнъл заряза книгата и седна пред редицата телефони. Не може така да се екзекутират американски войници. Независимо от кого. Не и тези хора. Не може. Точка.
	Яростта му постепенно спадна до постоянно раздразнение и той си помисли за Джон Чърч и инстинктите. Странен тип е този Чърч. Съвсем различен от другите военни. Офицер от Задграничния корпус, един от тези избрани самотници, които правят кариера от преследване на незнайни врагове в непознати земи. Следотърсачи, полиглоти, скитници, необикновено способни, любознателни като деца, извънредно храбри и винаги носеха добродетелите на страната, в която са служили. Но нито един от тях не попада в групата на нормалните хора и като че в списъците за повишения винаги ги пропускат. Парнъл беше чувал да говорят за офицерите от задграничния корпус като за „тънката зелена ивица“ между Америка и зоната на здрача. Това му се струваше малко романтично и преувеличено, но неговите задгранични офицери бяха най-добрите войници, които бе командвал. Просто нямаше достатъчно от тях и губеше все повече с всяко съкращение на въоръжените сили.
	Да. Чърч. Човекът познаваше страната си и имаше добри инстинкти. Но с тази кървава баня в Мендоса късметът на полковника явно му бе изневерил. А късметът е нещо много важно. Парнъл си помисли за хиляден път, че единствените две неща, на които не може да бъде обучен един офицер, са добрите инстинкти и добрият късмет, а и двете са еднакво важни за успеха.


	Чърч яде с апетит. Даже когато светът му се разпадаше пред очите, апетитът не го напускаше. Супата, която му сервира жена му, бе като кратко облекчение на наказанието, което сам си беше наложил.
	След вечеря той провери домашното на дъщеря си, после това на сина си. Накара момчето да реши още веднъж една от задачите по математика. После седна във всекидневната с последна бира преди лягане, заобиколен от познати предмети. Книги: романи и исторически трудове, поезия на английски и испански. Сувенири, внимателно подбирани по време на скитническия им живот из цяло едно полукълбо. Имаше колекция от образци на предколумбовото изкуство, които посетителите мислеха за оригинали, докато не им разкриеше истината, и от местна керамика, предмети, събирани по време на пътешествията му из джунгли и долини, останали далеч от погледа на туристите. Рут насмешливо наричаше дома им _„Museum of Us“_* и това беше точно така, хроника на два живота, които той винаги бе смятал за изживени пълноценно.
	[* Игра на думи, Museum of us — нашият музей, Museum of US — музей на САЩ (анг.). — Б.пр.]
	Рут запали камината и двамата седнаха пред нея, Рут с някаква книга от Дорис Лесинг, а Чърч — отпивайки от бирата си, докато се опитва да разчете играта на пламъците. Някои индиански племена вярваха, че бъдещето може да се чете в пламъците — къде беше това? В Коста Рика? Не. Дразнеше се, че не може да си спомни, и понечи да прекъсне четенето на жена си, за да я попита. Така или иначе единственото, което виждаше в огъня, беше огън. Който гори, само гори.
	Стана, за да разбута тлеещите цепеници.
	— Ева фон Райнзее ти праща много поздрави. Изглежда, се нуждае от почивка. Опасявам се, че трябва да се бори с някаква епидемия или нещо от този сорт. — Не беше готов да говори за мъртвите, за клиниката. Нито за решението, което бе взел.
	— Харесва ми Ева — каза разсеяно Рут, прекъсната на средата на изречението. — Иска ми се да можехме да се срещаме по-често.
	— Тя е светица.
	Рут се намръщи при тези думи.
	— Е, упорита е. Но това ми харесва. Издръжливостта. Толкова деликатна жена на пръв поглед. — Рут се съсредоточи отново в книгата си. — Бих искала да имам физиката й. Мислиш ли, че някога ще се омъжи, Джон?
	Чърч вдигна рамене. Приближи се до широкия прозорец и погледна към блестящата долина и високите черни планини, издигащи се на хоризонта. Оттук убийците и развилнелите се епидемии изглеждаха безкрайно далечни и той се почувства сигурен. Прииска му се за пореден път да се махне от всичко това.
	Отдалечи се от прозореца и каза:
	— Ще си лягам вече.
	Жена му погледна над очилата.
	— Идвам след малко.
	Добра както винаги. Прегърна го, попита дали не иска да поговорят и го остави, когато й отговори: „Още не.“ Но той не можа да заспи. Винаги можеше да яде, но когато нещата вървяха зле, загубваше съня си. След около час се измъкна от прегръдката на жена си, облече халата и слезе отново на долния етаж.
	Застана пред големия прозорец. Сега в долината имаше много по-малко светлинки и над планинските хребети блестяха познатите съзвездия, които можеше да различи както от пролуките между дърветата на джунглата, така и от безкрайните степи. Мислите му все се въртяха около едно: родината му бе поверила живота на тези войници, а той го беше рискувал, без да се замисли за последствията. В интерес на собствените си приумици — без значение крайната цел — бе изпратил хората на безсмислена смърт. И не можеше да измисли никакво извинение.
	Чу стъпки от боси крака по стълбите. Жена му. Познаваше стъпките й, можеше да я познае дори през цял континент, през океана. Не се обърна.
	— Трябва да поспиш — пошепна тя и го прегърна през кръста.
	— Нали ме познаваш. Защо не си легнеш?
	Тя не отговори с думи. Вместо това го прегърна малко по-силно.
	— Джон — каза след кратко мълчание, — каквото и да си направил в живота си, то е, защото си мислил, че е правилно. Сигурна съм.
	Беше негов ред да говори. Толкова бе трудно. Постави длан върху ръцете й, сключени пред гърдите му.
	— Казаха ли нещо, докато разпределяхте доставката?
	Тя опря глава на раменете му.
	— Не. Просто всички бяха по-мълчаливи от обикновеното. Нали ги знаеш.
	— Да.
	Рут продължи да говори нежно. За нещо несъществено. Опитвайки се да приспи едно голямо дете.
	— Много поздрави от Ан Плимут. Знаеш ли, има нещо в Ан, което не мога да не харесвам. Плимут просто не я заслужава. Беше странна днес. Бързаше нанякъде. Остави един прислужник да прибере скапаните „Ореос“ на Етан. Това не бе посрещнато добре от другите жени.
	— Опитах да обвиня Плимут — каза внезапно Чърч. — Заради глупавата забрана за носене на оръжие. Но истината е, че аз се провалих. Докато той ме оставяше на мира да провеждам малките си програми, аз му позволявах да определя правилата. А това бяха лоши правила, знаех го много добре. Толкова егоистично и идиотско от моя страна.
	— Е, станалото — станало. И в Ел Салвадор беше лошо.
	— Лошо, но по друг начин. Не беше по моя вина и го знаех. — Той се извъртя леко. — Рут, искам да направя нещо. Сметни ме, ако искаш, за глупак, но чувствам, че трябва да направя нещо. И искам да го направя.
	Тя се напрегна в очакване. Достатъчно, за да я усети мъжът й.
	— Какво?
	Беше му неловко. Не искаше жена му да му се изсмее. Защото знаеше, че това, което иска и _трябва_ да направи, не означава нищо на фона на останалите, по-важни събития. Никой нямаше да го оцени. Правеше го само от егоизъм. За да успокои собствената си гузна съвест.
	— Ще се върна — започна бавно. — Сам. Само аз. — Изкриви устата си в измъчена усмивка, която жена му не забеляза. — Смятам, че все още съм най-старшият офицер в тази страна и мога да подпиша собствената си молба за отпуска. — Плесна едната й ръка, без да го осъзнава. — Рут, ще си взема отпуската, която не съм ползвал, и малкото пари от банковата ни сметка и ще довърша клиниката. Не смятам, че при сегашните обстоятелства ще бъде опасно за мен. Изглежда, че здравните им проблеми там се увеличават. И по дяволите, трябва да завърша това, което онези мъже започнаха. — Той си представи труповете в подземието на моргата, кръвта, останала по пода на бараката. — Не ми се смей.
	Тя не се изсмя. За известно време запази мълчание, а той бе толкова зает със собствените си чувства, че си даде сметка за нейните едва когато я чу да хлипа. Опита се да се обърне и да я прегърне, но тя го стисна силно отзад и не му позволи.
	— Не ти се смея. По дяволите, Джон, ти си единственият мъж на света, който може да ме накара да плача.

	6.

	Когато Кристиан Ритер фон Райнзее бил на десет години, светът, в който живеел, рухнал внезапно. Семейството очаквало този момент от години, но не знаело точно по какъв начин ще настъпи апокалипсисът им. За някои от роднините краят настъпил през дългото лято на 1914, когато конниците от семейния полк на уланите преминали по улиците на Гумбинен* по пътя към последната им победа. За други — през гладната зима на 1918 или по време на кризата след Версайския договор. Баща му смятал, че истинското им падение (въпреки че същинският край дошъл малко по-късно) е започнало през 1933, когато за канцлер на Германия бива избран човек с лоша миризма и селски маниери.
	[* Град в бивша Източна Прусия, сега Калининградска област, сега Гусев. Арена на ожесточени сражения по време на Първата (1914–1915) и Втората световна война. — Б.пр.]
	За майка му, с бялата й като слонова кост кожа и неизчерпаемия й резерв от енергия, истинският край настъпил през 1944, когато съпругът й, служещ като офицер, откраднал няколко дни, за да навести семейството, докато го премествали от блатата на Беларусия в Нормандия. Изтощен от битки, той бил загубил способността да говори членоразделно, а очите му били като на болно животно, което иска да умре. Тя казала на дъщеря си и сина си, че баща им ще се оправи, след като свърши войната. После получила известие, че е загинал геройски в името на Райха (който съпругът й отначало смятал за дребна неприятност, после — за смъртна заплаха) при бомбардировка на съюзниците близо до Фалез. По време на кратка среща на гарата в Бреслау един приятел на семейството й обяснил, че дивизията, в която служел съпругът й, била свикнала да воюва в Русия и когато излезли на бойното поле във Франция, американските самолети бързо ги открили. Голяма загуба, както се изразил семейният приятел.
	Последвали още много загуби. Сега Фон Райнзее си даваше сметка за това. Но до самия край на войната той живял на сигурно място и заедно с по-голямата си сестра яздели добри коне около малкото езеро, от което предполагаше, че идва фамилното му име*. Тогава с удоволствие играел на война, обличал фалшиви униформи и слушал маршовете по радиото, въпреки че майка му не била особено възхитена, а един път баща му заявил за себе си, че е последният Фон Райнзее, който служи в армията. В крайна сметка се оказал прав.
	[* _Reinsee_ — чисто езеро (нем.). — Б. пр.]
	Маршове, песни и факелни церемонии. Тайни заговори и игра на войници и на Олд Шетърхенд в безкрайните златни ниви, простиращи се чак до Балтийско море. Семейството му живяло там винаги и завинаги. Въпреки че имението не било толкова голямо като на западните им съседи от Баден и Саксония, то си оставало страхотно място да прекарваш детството си, с опушените картини на предците им, в светлосини униформи, с червени ленти около врата, и малката библиотека за дъждовните дни, когато майка им им даваше уроци, различни от тези в училище: „Не трябва да казвате пред никое от приятелчетата си, но помнете, че преди е имало друга, по-добра Германия…“
	Но как да си представи по-добра Германия от тази, където конят ти буди завист у всички важни хора в околността и полско говорещите ратаи те гледат с уважение, даже със страхопочитание. Когато в събота пътуващият кинотеатър идва в училището, за да покаже кратки кадри за германските победи в невъобразимо далечни страни, следвани от филмчета, от които не спираш да се смееш, докато не ти се приспи. После се събуждаш и установяваш, че киното е свършило, и възрастните излизат от залата, бършат сълзите си и коментират: _„Der Janings war dock besser…“_*
	[* Янингс игра по-добре от всякога… (нем.) — Б.пр.]
	Първо му взели коня. За нуждите на войската. Неговия и всички останали коне освен крантите, недостойни за Вермахта, който според филмите и радиото само стягал редиците си преди решаващата офанзива. После ги посетила леля Лили с децата си. Била ужасно натъжена. Оказало се, че съпругът й се самоубил заради нещо, на което станал свидетел в един лагер на юг от Кракау*. На една семейна вечеря, далеч не толкова обилна, както преди година, прислужниците били отпратени и присъстващите започнали да говорят за евреите, за които Кристиан знаел много лоши неща от училище. Но членовете на семейството явно не смятали нещата за толкова прости и майка му направо заявила, че ако това се окажело вярно, срамът щял да петни името на Германия до края на света. Обръщайки се към леля Лили, която била руса и ухаела на горски цветя, един възрастен чичо, който бил командвал военен корпус в Галиция по време на предишната война и бил награден с кръст за храброст, отбелязал, че изборът на такава достойна смърт било единственото решение за един офицер. Лили поклатила глава и казала:
	[* Вероятно авторът има предвид Освиенцим. — Б.пр.]
	— Самоубийството е за ергените. Сега съм сама с две деца.
	После баща му се върнал за кратко. Не искал нищо друго, освен да се разхожда из нивята, като че да ги погълне наведнъж, и да седи мълчаливо с жена си в библиотеката, без да обърне никакво внимание на фонографа, който преди толкова много обичал. Опитал се да отдели време на Кристиан и сестра му, но никога не се получавало и момчето дочуло мъжът, който вече даже не миришел на негов баща, да казва на майка им:
	— Сега в Нормандия ще съм по-добре. Британците и американците са цивилизовани.
	После заминал и загинал, но вече бил станал толкова чужд за Кристиан, че момчето не почувствало никаква загуба. През август две черни коли спрели пред къщата. Отвътре излезли мъже, облечени в съвсем неподходящи за жегата черни шлифери, и бързо изкачили стълбището, като че много бързат. Задавали въпроси на майката за приятелите на баща му, за роднини, за личните й чувства към Райха и фюрера. Кристиан, когото отпратили от всекидневната, заварил един от посетителите да рови из библиотеката. Ако правителството не му било взело коня, щял да каже на мъжа как предния ден майка му скрила няколко кутии с книги и плочи за фонограф в обора. Според учебниците в училище добрите деца винаги издавали такива тайни на защитниците на Германия.
	Посетителите си тръгнали и не се появили повече, а след много време, вече като преуспяващ фермер в Боливия със собствени деца, Кристиан научил, че гестаповците пребили до смърт възрастния чичо, който се позовавал на офицерската чест, защото не искал да каже за връзките си с Фон Щауфенберг*, въпреки че те нямали нищо общо със събитията през онова ужасно златно лято.
	[* Германски офицер, направил неуспешен опит за атентат срещу Хитлер на 20 юли 1944. — Б.пр.]
	Руснаците дошли през зимата, след последните мизерно прекарани празници. Уплашена от бомбардировките на съюзниците над западните райони, майка им забавила отпътуването на семейството твърде дълго. Накрая впрегнала една кранта в каруцата с най-ценните вещи на семейството, за да се присъедини към безкрайния керван от бегълци към мостовете над Одер.
	Руските самолети планирали и пикирали, от време на време стреляли по някоя кола в кервана, но през повечето време, изглежда, просто пътували към някоя цел на запад. Покрай пътя белотата на снега била нарушена от изоставени инструменти, куфари и тук-там трупове. На един кръстопът минали покрай дърво, на което висели две деца в твърде широки униформи. Около счупените им вратове били завързани табелки, показващи, че това са дезертьори и предатели на родината. Офицер и двама войници с гиздави униформи и автомати стояли до черна кола и от време на време посочвали някой от бежанците да покаже документите си. Кристиан щеше винаги да помни тези добре охранени мъже като символ за края на Третия райх.
	Докато вървели, започнало да се здрачава и станало студено. В далечината се чували гърмежи, но битката била твърде далеч. Завалял сняг и майката на Кристиан го сръгала да не спира. Не позволявала на никое от децата да се качи на коня или на каруцата и ги карала да вървят, без да спират. Еднорък човек, наведен над нещо покрито с одеяло отстрани на пътя, търсел лекар и крещял като луд:
	— Тя ражда, жена ми ражда…
	Руските танкове се появили неочаквано иззад снежнобяла маскировка над един хълм. Отначало бежанците не били сигурни, защото машините идвали от югозапад. Един старец даже се разкрещял, че са спасени, че фюрерът не ги е забравил. После се появили още танкове, докато целият хоризонт не почернял от тях. Десетки. Даже който не може да различи един танк от друг, щял да се досети, че Германия няма толкова машини. Тогава започнала паника, крясъци, хората се разбягали.
	Танковете настигнали кервана, но никой не стрелял. Не им направили нищо лошо. Имали друга цел и когато Кристиан вдигнал поглед от канавката, където майка му го скрила със сестра му, видял огромна черна машина да преминава съвсем наблизо. На купола стояли войници с дебели, подплатени якета, покрити със сняг каски и безизразни лица.
	След като ревът на машините утихнал, майка им ги измъкнала от канавката, изтупала ги от снега и им обещала, че по-късно ще могат да поспят. Започнала да плаче от радост, когато намерила коня и каруцата невредими на пътя. Крантата била твърде уморена да избяга от танковете.
	— Това е добър знак. Това е добър знак — казала майката.
	Бежанците се събрали отново. Сега били по-малко и едва се влачели. Срещнали руснаците и се оказало, че ужасяващите истории не били верни, просто още пропаганда. Снегът също спрял. Всичко щяло да се оправи. По някакъв начин. Сигурно било около полунощ, пред някакво село, когато руските тилови части се нахвърлили върху кервана. Застреляли тези, които се опитали да се спасят. Майката на Кристиан си дала сметка, че децата са твърде уморени, за да бягат, и просто ги притиснала към себе си. Войниците се приближили, започнали да плячкосват с неразбираеми викове. Всичко станало много бързо.
	— Вземете мен! — крещяла майката. — За бога, тя е още дете! Вземете мен!
	Войниците разкъсали дрехите на майка му. Сестра му вече лежала на земята. Всичко освен краката й било покрито с един шинел. Кристиан бил изтощен повече от всякога, но се хвърлил върху мъжете, наобиколили майка му. Един мъж със странно мургаво лице го ударил жестоко и го повалил на земята.
	— _Вот. „Великий“ немецкий герой._
	Войниците се разсмели.
	Поредният мъж легнал върху сестра му. Майка му спряла да се моли и започнала яростно да се съпротивлява. За последен път успяла да се освободи от ръцете им, крещейки:
	— Свине! Тя е още дете! Зверове!
	Един от руснаците я прострелял два пъти с пистолета си.
	След като свършили, един млад войник се забавил малко след другарите си. Погледнал Кристиан и полуголото, окървавено момиче. Извадил консерва от джоба си и я подал на Кристиан, но момчето не можало да я задържи — пръстите му били безчувствени от студа. Погледнал надолу към сестра си: бяла кожа, тъмни косми на неочаквани места, кръв.
	Руският войник, който самият бил още момче, вдигнал консервата и я оставил до момичето. Погледнал Кристиан и посочил с пръст към устата си.
	— _Покушайте_*.
	[* Хапнете (рус.). — Б.пр.]
	Кристиан разбрал, че майка му е мъртва. Знаел за смъртта от филмите. С мъка и без никаква жал свалил дебелото палто от трупа; после завил сестра си. Тя не плачела. Само хлипала. Не можела да говори, очите й не го виждали. И кръвта й не спирала. Той се опитал да я облече, да я накара да върви, но тя не можела да стане. Всичко се напоило в кръв.
	В каруцата имало чисти, сухи дрехи, но всичко било разграбено. Без да се замисля, той съблякъл още от дрехите на майка си. Притиснал един намачкан пуловер към раната на сестра си, опитвайки се да спре кръвта. Тя била лепкава, ужасна.
	— Помогнете! — изкрещял. Към когото и да било. Но забързаните тъмни фигури имали свои проблеми. — Помощ, помощ, помощ!
	За последен път в живота си молел за помощ.
	До сутринта сестра му престанала да диша. Останал до нея още малко, в студа, без да знае какво да прави. Майка им му била казала, че трябва да се държи достойно, да не забравя, че е Фон Райнзее. Но как да се държиш достойно в такъв свят? Защо тези мъже направиха така? Защото са руснаци ли? Или защото сестра му е германка?
	Накрая завлякъл телата на майка си и сестра си встрани от пътя и ги покрил със сняг. По-късно, не знаеше дали е плакал или не, но ясно помнеше консервата, оставена от руснака в кървавата кал. Вдигнал я, избърсал я и прочел:
	„SPAM. Произведено в САЩ.“
	— Винаги съм харесвал американците — каза Фон Райнзее. Беше малко след два през нощта, разгара на работния му ден. С възрастта очите му бяха отслабнали и вече не можеха да понасят силното тропическо слънце. Така че спеше през деня, а ако някой искаше да се види с него, трябваше да се съобрази с работното му време. Фон Райнзее беше достатъчно важна личност и много хора се радваха да загубят част от съня си, за да се срещнат с него.
	— Гринговци* — каза безразлично гостът му. Беше впечатлителен мъж на тридесет и няколко, красив, с добри обноски, завършил Бостънския университет, после Джорджтаун. Дрехите му прилягаха по тялото, както само облекло шито по поръчка от шивач, работил първо при баща му, после за сина, може да приляга. Племенник, който бе за Фон Райнзее почти като син, след като жена му и наследникът му загинаха при катастрофа със семейния частен самолет преди години в Парагвай. Казваше се Рафаел Гутиерес Раймонд и беше най-аристократичното, което може да се роди в едно старо боливийско семейство. С познанията си по международна търговия и търговско право той бе от голяма полза за семейните дела и ако Фон Райнзее не смяташе браковете между първи братовчеди за твърде дивашки, Рафаел бе идеалът на стареца за зет. Разбира се, младият мъж имаше други любовни интереси за момента.
	[* Презрително наименование на чужденците, особено на северноамериканците, в испаноезичните страни. — Б.пр.]
	— Говоря искрено — продължи Фон Райнзее с леко наставнически тон. — Американците бяха много добри с мен. Освен това, както знаеш, момчето ми, имам слабост към евреите, нещо като семейна слабост. Като десетгодишен прекосих цяла Германия от териториите, които сега са в Полша — никога няма да забравя Дрезден в онази пролет. Местех се от едно убежище на роднини към друго. Но всички бяха изчезнали. Стигнах до Франкфурт, живях в развалините с всички останали и просех това, което не можех да открадна. Американците наистина бяха страхотни. Знаех как да се промъкна покрай военните полицаи и войниците винаги ми даваха по нещо, което може да се яде или продаде. Като научиха, че говоря английски, започнаха живо да се интересуват дали нямам сестра. — Фон Райнзее се усмихна. — Бяха безопасни, разбира се. Много по-безопасни от мен. Докато навърших единадесет, вече имах доста сестри, вечно девствени млади жени, мечтаещи за богатството на Съединените щати. Някои даже се омъжиха за войници и заминаха за Кливланд или Милоуки, или където другаде отиват съпругите. Но в американците винаги ще ми харесва наивността, може би защото съм загубил безвъзвратно своята. — Наведе се и позвъни с малко сребърно звънче. — Това, което трябва да знаеш за американците, моето момче, е, че обичат навсякъде да ги харесват.
	Един прислужник се появи на вратата. Нисък индианец, изглеждаше, като че едва диша в стегнатия европейски костюм от типа на униформите на икономите в заможните германски семейства преди войната.
	— Още една бутилка „Еберсбахер“, Карлос.
	Прислужникът се поклони и се оттегли от стаята, обзаведена по спомени от лета, дълги като десетилетия, и зими, прекарани в надбягвания с кънки с една грациозна, дългокрака сестра в един загубен свят.
	— И така — продължи Фон Райнзее, — доволен съм, че всичко върви по план. — Изправи се. Тялото му бе атлетично за възрастта (яздеше в ранните утринни часове, когато светлината бе все още поносима). Отиде до една етажерка с дърворезба, покрита със стари книги и религиозни статуетки, по-изящни и по-малко натруфени от испанските. Вдигна кутия за цигари, тежка, лъскава, виенски сецесион, и я подаде на госта си.
	Младият мъж отказа.
	— Твоите американци няма да одобрят това. По-сериозно са се заели да премахнат пушенето на тютюн, отколкото кокаина.
	Фон Райнзее остави кутията, взе си цигара и я запали със старинна запалка, каквато са носили германските офицери.
	— Да, странни хора са. Но ако не беше червеният им кръст, чичо ми Вили никога нямаше да ме „открие“. — Фон Райнзее се усмихна. Чаровно, като че в стаята имаше невидими жени. — Странен тип. Май не го познаваш. Не, бил си твърде малък. И тогава не поддържахме вече връзка. Беше черната овца на семейството този чичо Вили. Не искаше да има нищо общо с войнствените глупости в родината. Не беше войник. Заминал за Аржентина през двадесет и осма, заварил най-добрите места заети и се преместил в Боливия. Един от първите германци тук. Преди вълната от еврейски преселници през тридесетте. И много преди следвоенната паплач. В онези години в провинция Санта Крус имало само кал и холера. Чичо Вили бил може би най-смелият от цялото семейство. Просто не виждал защо да остава в родината и да си търси сам смъртта, като има толкова много неща по света, с които може да се занимава. Чичо Вили ме спаси…
	Рафаел поклати глава.
	— Чичо Кристиан, ти щеше да преуспееш независимо дали си в Боливия или в Германия. Германия сега е преуспяваща страна. Щеше да си също толкова богат там. Може би даже повече.
	„Те не са истински аристократи — помисли си Фон Райнзее. — Винаги намесват парите, като говорят. И то в най-неподходящия момент.“
	— Съвременна Германия — започна Фон Райнзее — е нация от курви, които се правят на монахини. Предпочитам да гледам греховете си в очите. Никога не съм съжалявал, че оставих онази Германия зад гърба си. — Седна отново под маслен пейзаж с развълнувани от вятъра ливади. Редица брези създаваше представа за път, водещ към селото в средата на картината, където над ниските къщурки се извисяваше тухлена лютеранска камбанария.
	Прислужникът почука леко на вратата, после влезе с виното. Тънка кафява бутилка с черен орел с правилни геометрични форми на етикета. Прислужникът извади тапата бързо и сръчно, напълни чашите наполовина и се оттегли с поклон.
	Фон Райнзее загледа етикета.
	— Мисля… вярвам, че пия това вино само от синовна привързаност. Беше любимото на баща ми, въпреки че в онези дни имаше доста по-добър избор. Трябва да пия повече чилийски. Те са също толкова хубави, ако не и по-добри. — Вдигна чашата. — За американските ни приятели.
	Рафаел вдигна своята чаша, но спря. Очевидно не знаеше дали да приеме тоста на сериозно.
	— О, хайде — каза Фон Райнзее с усмивка. — Това, че убиваш някого, не означава, че не можеш да пиеш за негово здраве.


	— Честно казано — каза Фон Райнзее, след като отпи, — съжалявам, че се наложи да умрат. Това не ми доставя удоволствие. — Погледна младия мъж, като се опита да проникне в мислите под елегантната външност, ако имаше такива. — Разбираш ли, Рафаел, никога не съм приемал леко смъртта. Мисли си каквото щеш. Но съм убеден, че убийството на войниците бе единственият начин да привлечем вниманието на американците. — Поклати глава. — Много са полезни, когато се задействат, но това е дяволски трудно.
	— Е, сега всичко е направено.
	— И то добре направено. Добре си се постарал. Това момче от Колумбия изглежда особено способно. Сигурно всяко бедно хлапе си мечтае за такива приключения. Наистина би ми било интересно да поразговарям с него.
	Рафаел го погледна озадачено. Бавно загрява, въпреки цялото си образование.
	— В преносен смисъл — увери го Фон Райнзее. — Но момчето наистина изглежда изключително. Как го откри?
	— Служебна тайна — отговори Рафаел самодоволно.
	Фон Райнзее остави наполовина изпушената си цигара и скръсти ръце.
	— Колумбийците са алчни — каза Рафаел. — Не разбират какво става.
	— И няма да разберат. Докато не стане твърде късно. Те ли ти дадоха момчето?
	— В известен смисъл. Нали ги знаеш. Подчинените постоянно се надпреварват да изместят кръстника. Биха продали всичко.
	Фон Райнзее погледна младия мъж с подновен интерес. Усмихна се и кръстоса крака.
	— Никога не съм се интересувал от колумбийците. Смятам ги за груби и недодялани. Всички. Даже висшето общество в Богота. Колумбийците се задържаха прекалено дълго в Боливия. Новите ни приятели са по-цивилизовани.
	Рафаел подскочи в креслото.
	— За бога. Бразилците са най-кръвожадната паплач на земята.
	Той никога не е в час, помисли Фон Райнзее, младежът никога не разбира за какво става дума. Но все пак беше добър, по особен начин. И полезен. Особено с жените. С една жена.
	— Те са десет пъти по опасни от колумбийците, чичо Кристиан. Казвам ти. Все още съм скептичен. Във всеки случай не бих ги нарекъл „цивилизовани“.
	Фон Райнзее се усмихна, отпи от тъмното вино. Ризлингът искреше като острието на парадната сабя на баща му.
	— Цивилизоваността — каза Фон Райнзее — е относителна. — Стана отново и прекоси стаята към закачения над камината портрет на седнала жена, облечена по модата на Ваймарската република. — Не е ли забележително колко прилича Ева на баба си. Направо невероятно. Как е наследила чертите й.
	— Майка ти е била много красива жена — отбеляза Рафаел и си сипа още вино. За социалното си положение той никога не се изразяваше достатъчно изтънчено.
	— Да. Изключителна красавица. Ева също може да изглежда така. Ако не беше твърде дългият й момински период.
	— Ева е твърда като камък.
	Фон Райнзее се смръщи при тази прямота, после се усмихна.
	— Рафаел, никога не си срещал такава жена. Боливийките могат да бъдат зли като скорпиони, но никога твърди по такъв начин. — Някакъв спомен премина за миг пред очите му. — Бабата на Ева бе по-корава. Невероятно силна жена. Дадох си сметка за това много по-късно, разбира се. Даже подозирам, че е била по-силна от баща ми.
	Фон Райнзее се усмихна, чувстваше се комфортно и можеше да позволи на мислите и думите да го разсеят малко в този приятен час.
	— Този портрет е само копие. Поръчах да го направят по една семейна снимка от албума на чичо Вили. Направи ми го един от онези перуански художници, които се занимават с фалшифициране на шедьоври от колониалната епоха. Чудесна работа според мен. Наистина си спомням майка си такава. — Погледна портрета от другия край на стаята. — Жените от рода й били известни с ината си. Фон Глазенек. Силезийска фамилия. Което означава малко повече полска кръв, отколкото човек би искал да признае в онези дни. Ева добре ли е?
	Рафаел се завъртя в креслото си, готов да разсее всяко съмнение.
	— Сигурно е много уплашена. Но е добре. Бях дал много точни указания. Докладваха ми след това.
	— Нали не са я наранили?
	— Не. Малко я посплашили. Но разбират много добре какво ги чака, ако й направят нещо.
	— Чудесно. — Фон Райнзее прокара ръка по облегалката на един диван „Бидермайер“. — И те ли са колумбийци?
	— Да. Само колумбийци. Искам да кажа, наех и няколко индианци за черната работа. За автентичност. Но навсякъде, където погледнат янките, ще намират само колумбийци. А колумбийците не подозират нищо.
	Фон Райнзее се облегна на шкафче от прекрасно полирано дърво, копие на експонат от хамбургския музей.
	— Искам да съм сигурен, че всички колумбийци, замесени в тази малка случка с Ева, ще са там, когато пристигнат американците. Всички, които са говорили с нея, които са я докоснали или даже само са я видели в такова унизително състояние. Искам ги мъртви. Костите им да изгният в джунглата. — Цивилизованият европеец бе изчезнал.
	— Обещавам.
	— Добре. Още вино? Взел съм чудесен филм на видео. „Фауст“ на Грюндгенс*. Остани да погледаш, ако искаш.
	[* Германски драматург и кинорежисьор (1899–1963). — Б.пр.]
	— Това някаква опера ли е?
	— Не. Не този „Фауст“. По Гьоте. — Старецът обмисли предложението си. Даде си сметка за глупостта, родена от самотата. Понякога дисциплината му изневеряваше. — Колко съм глупав, Рафаел. На немски е. Всъщност това е много германска история. Няма да ти е интересно. Но пийни още една чашка вино. Все още произвеждат хубав „Ризлинг“.
	— Чичо Кристиан. — Рафаел промени позата, гласа си. Деловата част на разговора им бе приключила.
	— Какво има, момчето ми?
	— Правя най-доброто от себе си за сигурността на Ева. Никой в цяла Амазония няма да посмее да я докосне.
	— И съм ти задължен за това.
	— Но тя е непредвидима.
	Фон Райнзее го погледна въпросително.
	— Има нещо друго. Епидемия. Току-що научих. Нещо по индианците. Нещо необичайно.
	— Холера? Господи, да не е мачупо?
	По изражението на Рафаел се виждаше, че не знае.
	— Избухнала е съвсем наскоро. Може да не е страшно. Но Ева се появила насред главния площад снощи — или предишната нощ — цялата в кръв. Срещнала се с двама американски офицери.
	— Чърч?
	— Да. И някакъв нов.
	— Дръж под око Чърч. Той е единственият с малко мозък в главата.
	— Наблюдаваме всички.
	— И какво станало после? След като се срещнали. Казала ли му е за случката на пътя?
	— Не знам. Не мисля. Нещо за болестта.
	Фон Райнзее преодоля тревогата си.
	— Ще му каже. Само й трябва време. Има му доверие. Много е важно да му разкаже за случката.
	— Вече разкрих местонахождението на лабораторията пред гринговците.
	Старецът поклати глава.
	— Американците обичат да имат два източника на информация. Две означава потвърждение. Чак тогава ще се задействат.
	— Човекът от УБН ще действа сам. Васкес води за носа посланика.
	— Дори и така да е. Искам всичко да изглежда много ясно и сигурно. Нито жилка на съмнение в никой северноамерикански мозък. Искам онзи глупак, Плимут, да повярва, че е открил златна мина. Кажи сега за Ева.
	— Изглеждала уплашена. Цялата в кръв. Помолила за помощ срещу епидемията. Информаторът ми не чул подробности. Новият американец казал, че няма да й помагат повече, и Чърч му заповядал да мълчи.
	Фон Райнзее се изсмя.
	— Мисля, че полковник Чърч е малко влюбен в Ева. Само дето не разбира, че тя е равнодушна към него. Като в творба на Фонтане*. Няма значение. Продължавай.
	[* Теодор Фонтане, германски писател (1819–1898). — Б.пр.]
	— Проблемът е… че мога да я защитя от много неща. Но ако болестта е много сериозна… не виждам как да я предпазя от това. Освен ако не наредиш да я отвлека за известно време.
	— Не. Не я тормози повече. Засега.
	— Но на следващия ден тя отново се върнала в _буша_. След като се обадила в Ла Пас и помолила кмета за съдействие. Сега е там, сама.
	— Кметът е абсолютно безполезен. Сигурно и тя го разбира. Ева е умно момиче.
	— Информаторът казва, че била отчаяна.
	— Е, и на кмета ще му дойде времето. Всичко по реда си.
	— Сега тя е единственото ти дете. Тази болест…
	Фон Райнзее се изсмя.
	— Няма микроб на земята, който да може да убие Ева. Не познаваш жените в нашия род. Тя последна ще остане жива. Повече се страхувам да не се влюби в неподходящия човек.


	Ева спа в джипа. Когато се събуди, видя един кон, който душеше предното й стъкло. Не го очакваше и се стресна. Като се опомни, изгони животното и отскочи за малко в храстите. Като се върна, отново се почисти със спирт за дезинфекция и се върна в селището, за да види дали още някой не е умрял през нощта.
	Очевидно от усилията й нямаше полза. Изглежда, никое от лекарствата и серумите, които бе измолила от градската клиника, не действаше. Когато се опитваше да възстанови телесните течности на жертвите интравенозно, те просто започваха да кървят по-силно. Изглежда, болестта разрушаваше кръвоносните съдове.
	Беше убедена, че това е някакво ново заболяване. Поне ново за нея. Само експертите от Центъра за епидемичен контрол в Атланта със световната им мрежа и бази от данни може би щяха да се справят. Един истински професионалист би си водил бележки през цялото време, за да ги представи по-късно на специалистите и да им помогне да проследят източника и преносителите на болестта. Но тя нямаше време.
	Реши да изчака още един ден. Ако пак не се появеше помощ, щеше да се върне в града и да се опита да разбере как вървят нещата там. Съществуваше голяма опасност от разрастване на епидемията. Болестта убиваше бързо. До двадесет и четири часа от появата на всички симптоми и досега нямаше нито един оздравял. Всъщност и двата фактора пречеха на широкото й разпространение. Но повечето жители на трите поразени селища бяха вече избягали. Бог знае къде. Може би носеха заразата със себе си. А и много от местните допълваха оскъдните си доходи с контрабанда през реката с Бразилия.
	В първата къща през нощта бяха умрели три деца, а и майката бе много зле. Бащата не се виждаше никъде, нещо необичайно за това племе, и това беше доказателство за способността на болестта да предизвиква паника. В съседната колиба един старец, който би трябвало да е мъртъв, имайки предвид действието на заболяването, още се държеше, решен да се бори за живота си още един ден. Тя му инжектира смес от антибиотици и витамини.
	Толкова много неща трябваше да направи. Учените, които щяха да дойдат, които трябваше да дойдат, щяха да се нуждаят от кръвни проби от първите открити жертви. Щяха да им трябват родословните връзки и схеми на контактите между болните. Трябваше да пита умиращите какво са яли, преди да се заразят, и да открие къде и с кого са ходили. Но нямаше време, никакво време.
	След час вече бе посетила дузината порутени колиби и си даде сметка, че всички, способни да се движат, са избягали. Оставаха само мъртвите и умиращите.
	Сама, Ева започна да измъква за глезените мъртвите от къщите, където все още оставаха живи хора. Искаше й се да е по-силна. Лигавите тела оставяха кървава следа по земята, като така може би заразяваха прахта, но Ева не знаеше какво друго да направи. Влачеше ги на почивки, които ставаха все по-чести с напредването на деня. Не можеше да избегне гледката на това, което оставаше от тях: обезобразени лица, почернели от засъхналата кръв, дори децата изглеждаха, като че са се пекли на тропическото слънце с месеци, парцаливите дрехи съвсем се разпадаха. Докато бяха все още живи, тя изпитваше състрадание и превъзмогваше гнусливостта си. От труповете обаче й се повдигаше, въпреки че предния ден не беше яла.
	Събра труповете в централната колиба, после натрупа слама. Когато минаваше през складовите помещения, под краката й се разбягаха мишки и тя се почуди дали това означава, че може да отхвърли възможността за един вероятен преносител. Накрая подпали колибата, давайки си сметка, че усилията й са безсмислени, че болестта е далеч извън границите на това огнище. Но наистина не се сещаше какво друго може да направи. Изгарянето на труповете поне й даваше чувството, че се бори.
	Мина през останалите колиби още веднъж. Старецът бе умрял. Беше сам в къщата и тя запали и нея. После направи разсеян опит да се изчисти и тръгна за следващото село.
	Знаеше, че има само един човек, към когото може да се обърне, но тази мисъл й бе противна. Това щеше да бъде последното й поражение. Разбира се, баща й щеше да направи всичко, за да й помогне, да й даде всичко, което поиска, да й купи цял самолет с експерти с изолационни облекла и преносими лаборатории. Нямаше да й поиска нищо в замяна, доволен, че е доказал своето — че между добро и зло няма толкова ясна граница, колкото на нея й се иска.
	Но добро и зло _съществуваха_. Когато, като лекар в една страхотна северноамериканска болница научи, че освен всичко друго, което отглежда, строи, купува и продава, баща й се занимава и с кокаин, животът й се разби на парченца. Чудеше се каква част от това е било известно на майка й и дали брат й вече е бил посветен в семейния бизнес.
	Никой не бе посмял да й каже. Дори приятелите й, въпреки че очевидно всички в Боливия знаеха. Не можеше да повярва как е живяла в такава заблуда.
	Когато се нахвърли върху него, баща й даже не се опита да отрича. Каза, че твърде много уважавал ума й. Опита се да я убеди, че е просто един бизнесмен, който продава на хората това, което търсят.
	Ева, която бе учила и работила в Съединените щати повече от десет години, имаше друг поглед върху нелегалната търговия с наркотици.
	— С какво мислиш, че съм платил образованието ти? — попита баща й. — С банани?
	Тя го наруга, нещо, което никога не бе правила, но той само се усмихна. Попита го и наистина искаше да научи защо трябва да върши такова нещо, след като вече е по-богат от необходимото за кой да е човек, за което и да е семейство.
	— За да съм силен. Заради мен. Заради теб. Не знаеш какво е да си безсилна, Евита. Да се надяваш на милостта на някой звяр. Човек никога не е достатъчно силен. — После се усмихна. — Освен това не мога да устоя на никое предизвикателство. Наркотиците са бизнесът на бъдещето. Поне доколкото става дума за Южна Америка. Кокаинът е нашият микрочип.
	Тя му каза какво е видяла да прави неговият бизнес по улиците на Северна Америка. Той само попита:
	— Наистина ли мислиш, че американците ги е грижа какво става с негрите им?
	Той безкрайно се гордееше с нея. Способният сърдечен хирург. Гениалната дъщеря. Работеща в една от най-реномираните северноамерикански болници. Така че тя реши да му го отнеме. Да се върне в Боливия, да работи в _буша_. Съжаляваше, че не е специализирала тропическа медицина вместо толкова безполезната за нейния свят сърдечна хирургия. Сама се обучи в новата специалност, без да обръща внимание на молбите на баща си да бъде разумна, да не пропилява живота си. Престана да му говори, присъстваше само на онези семейни събития, които не можеше да пропусне, не питаше никого за него, но с интерес слушаше всеки случаен разговор, от който можеше да дочуе някоя вест за стареца.
	Всичко, което я бяха учили за традициите, за семейната чест, бяха абсолютни глупости. Баща й бе дал всичко, а после й го беше отнел.
	Може би, мислеше си тя, ако не беше излизала от Боливия, това нямаше да има такова голямо значение. Но сега знаеше, че в света съществуват чест, достойнство, всеотдайност. Беше ги видяла в Съединените щати, страна, която въпреки недостатъците си я караше да се срамува от родината си.
	А сега се отблагодаряваше на Съединените щати, като алчно искаше още и още, и още, докато дванадесет техни момчета не заплатиха с живота си. Джон Чърч бе прав. Баща й можеше да й построи клиниката. Можеше да й построи цяла болница. Каквото си поиска. И защо не? Защо да не използва парите, натрупани от чуждото нещастие, за добри цели?
	Знаеше защо. Защото беше твърде горда. И защото даже сега, сред тази напаст, продължаваше да вярва, че има рязка граница между добро и зло и че честта е нещо много важно. Даже започваше да вярва в Бог, въпреки че й бе много трудно.
	Ева стигна до следващото заразено селище. Посрещна я труп, прострян под откритото небе.


	Посланик Плимут отиде в посолството по-рано от обикновено и позвъни във Вашингтон по секретната линия. Свърза се направо с втория човек в Държавния департамент, стар негов приятел, а също приятел на президента.
	— Дрю? Здравей. Тук е Етан. Как е гледката при теб.
	— Не се прави на много безгрижен, Етан. Сега повече ти подхожда да плачеш. Какво си намислил?
	— Ще натисна яко боливийските ни приятелчета. Честно предупреждение.
	— Оплел си се като пате в кълчища.
	— Военните ме подведоха. Но го приемам като шанс за нас. Един от онези случаи, които идват веднъж в живота.
	След кратка пауза старият му приятел каза:
	— Разказвай.
	— Ще нападнем няколко лаборатории. Големи. Моят сътрудник от УБН го е приел много на сериозно, а сега можем да притиснем и боливийците. И те ще участват. Изглежда, от Кали са виновни за злодеянието, а и между тях и Ла Пас не е останало много от старата любов. Сътрудничеството между наркомафиите се гради единствено на делови отношения. _Сеньор пресиденте_ знае, че мога да му спра всички помощи, така че очаквам пълно сътрудничество. Ще трябва да му осигурим добър имидж по оня начин. Всъщност аз ще се погрижа. А има и доста време до предварителните избори.
	— Какво става с изкореняването? Ти обеща пред Капитолия, Етан, и аз те слушах. Трябва да отчетеш нещо. „Законност и ред“ е девизът за ноември и важните клечки искат да видят ясен напредък на фронта срещу дрогата.
	— Тогава защо режат средствата за антинаркотични програми?
	— От всички режат, Етан. Сега поне в Държавния ще подписваме чековете. Ние държим ключа от касата. От отбраната могат да поиграят на Оливър Туист за известно време. Президентът е в настроение за реорганизации. А това означава пари. Жалко, че няма да постигне никакъв успех. Но това не е твой проблем. Твоят проблем са ковчезите, които идват от района на господин Плимут.
	— Ще има изкореняване. Плантации от кока, окосени и изгорени. Вземи си широкоъгълния обектив. Но първо ще ударим лабораториите. За да осигурим подкрепа от страна на боливийците. Ще разкрием някоя и друга голяма лаборатория и ще покажем на _сеньор пресиденте_, че не се занимават с отглеждане на лами. После те подписват и ръцете ни са развързани.
	— Ще ни разрешат ли да започнем изкореняването до ноември?
	— Правя всичко възможно, Дрю.
	— Може да ти се наложи да отскочиш дотук за инструктаж. Като приятел ти казвам, че не се радваш на много добър имидж в момента. Излиза, че си виновен за единствената война, която водим, а тук никой, изглежда, не е знаел, че има война. Секретарят още е замаян от шамара, който му удариха пресата и лешоядите на Капитолия. Сомалия, Руанда, Босна. Избери си която щеш. Освен това тук има една групичка от всезнайковци, които се осмеляват да поставят под съмнение политиката ми към Русия. — Старият приятел на Плимут се замисли за момент за собствените си проблеми, после добави: — Има още нещо. Внимавай за онзи негодник, Парнъл. Този негърско-ирландски мелез замисля нещо в Панама. Добрият генерал задържа труповете за един ден с някакво смешно оправдание.
	— Какво?
	— Знае ли Парнъл нещо, което да не ни е известно?
	— Доколкото знам, не — отговори искрено Плимут, като се опита да събере мислите си.
	— Добре, дръж го под око. Военните може да вършат глупости, но всъщност не са никак наивни. Можеш да питаш президента. Изиграха го като новобранец.
	— Добре, Дрю. Разбрано. Исках само да те осведомя за плана на играта. Сега вече наистина ще ударим тези колумбийски копелета.
	— Напълно ли си сигурен, че е дело на колумбийците?
	— Боливийците са твърде страхливи за такова нещо.
	— Добре. Нещо друго?
	Плимут си спомни. Да. Още една дреболия. Нещо, което Чърч бе повдигнал преди време.
	— Дрю, един от хората ми смята, че може би тук се е появила една от онези периодични епидемии. Може да е нещо сериозно.
	— В Ла Пас ли?
	— Не. В някакъв затънтен район. На бразилската граница. Да се занимаем ли по-отблизо, как мислиш?
	— Правителството им поискало ли е помощ?
	— Не. Още не. Не съм сигурен даже дали знаят. В много отдалечен район е. Близо до мястото, където загинаха нашите войници. А новините оттам не отиват направо в Си Ен Ен. Ако дойде краят на света, в Ла Пас ще узнаят най-малко след една седмица. Понякога ми се струва, че играя на „Джетсънови се срещат с Флинтстоун“.
	— Изчакай ги да потърсят помощ. Последното, което бихме искали, е да изпращаме на Боливия коледни подаръци, след като са се изакали под елхата. Трябва да ти кажа, че няма и половин дузина души на Капитолия, които да знаят къде се намира Боливия. Имаш лошия късмет, че този инцидент се случи в седмица без други важни събития. Погледна ли снимките?
	— Какви снимки?
	— На труповете. Зелени барети в различни тонове на червено. Някакъв местен фотограф ги направил. Излезли в Бразилия, сега Ганет си ги гледа на цветни картички. Неприятна гледка за сутрешното кафе. Който и да го е направил, е бил много жесток, Етан. Имам и още нещо за теб, _амиго_. Познаваш ли някой си Фон Райнзее? „Нюзуик“ го сочи като един от десетте най-богати наркобарони в района на Андите — и единствен на твоя територия.
	— Да се върнат да си преговорят пак лекциите по журналистика. Фон Райнзее е стълб на боливийското общество.

	7.

	— Колелата се въртят — каза Хенри Васкес, — решавайте: ще се качвате ли на борда или не? — Погледна бригадния генерал с униформа на националната полиция. Модата не се беше променила от времето, когато хората с пагони са взимали всички решения в Южна Америка. — Говоря ви като на приятел, Луис. Ако хората ви не ни подкрепят, ще се наложи да потърся помощ при военните. А доларите отиват при този, който върши работа.
	— Времето не е подходящо — каза генералът. Оплешивяваше и беше оставил оскъдните резерви от косата си да извършват сложни маневри из бойното поле на голото си теме. — Положението не може да бъде по-лошо.
	Васкес изпухтя. Можеше да говори рафинирания испански на местния елит, но когато се наложеше, лесно прибягваше до грубия хюстънски жаргон от детството му.
	— Времето не беше толкова неподходящо за онези дванадесет войника.
	Генералът вдигна ръце. Изказа на Васкес съболезнованията си, увери го във вечното си приятелство.
	— Случилото се е ужасно. Когато хванем злосторниците, ще съжаляват, че не са вече мъртви.
	— Луис, стари приятелю. Нека ви разкажа как работят във Вашингтон. Когато се случи нещо такова, Вашингтон иска резултати. Това означава, че резултатите трябва да са адекватни. И то не както ние с вас като хора на реда бихме ги видели. Трябва да дойдат бързо и да могат да се измерят. Фотогеничните резултати са най-добри. Във Вашингтон искат да _видят_ някой наказан за всичко това. Чудесно би било, ако идентифицираме преките виновници и ги изправим на съд преди неделните телевизионни дискусии и сутрешните издания в _el Norte_. Но и двамата знаем, че това няма да стане. Затова трябва да сринем няколко нарколаборатории. Заедно. И никой няма да може да ни попречи.
	Васкес си представяше как в момента събеседникът му би желал да даде воля на гнева си, да го върже и да го пребие с юмруци. Но генералът се владееше.
	— Не съм осведомен за никакви нарколаборатории. Ако бяха известни на националната полиция, отдавна нямаше да ги има.
	— Аз ще ви помогна. Просто ми осигурете най-добрите си хора. Където и когато ми потрябват.
	— Ако има нарколаборатории, искам да знам за тях. Като най-висш офицер, ръководещ антинаркотичната стратегия на националната полиция, те са в моята компетентност. Къде са тези лаборатории?
	Васкес го погледна. Знаеше доста повече за боливиеца, отколкото генералът си представяше. Знаеше например, че макар да държи млада любовница за пред обществото, бригаден генерал Луис Сандовал е импотентен от години. В Боливия тази информация бе като скрит коз за краен случай.
	— Първата, която ще нападнем, е в Чапаре.
	Генералът се намръщи и отново вдигна ръце.
	— Там. Разбирате ли? Не можем да отидем в Чапаре. Президентът едва се отърва от _кокалеросите_. Никой не иска повече ядове в Чапаре.
	— Там е коката, Луис.
	— Чух, че може би има няколко лаборатории в Бени. Не можем ли да направим нещо там?
	Васкес се усмихна.
	— Луис, ако имаше лаборатории в Бени и знаехте за тях, сигурен съм, щяхте да се погрижите. Но на мен ми трябват големи. Не боливийски. Трябва да са сто процента колумбийски, отмъщението на Хуан Валдес.
	— Кой?
	— Ето защо няма от какво да се притеснявате. Лабораториите, които ще нападнем, са колумбийска собственост.
	— Колумбийците са партньори на боливийците.
	— Ние преследваме само колумбийците.
	Генералът поклати глава.
	— Знаете ли, имам една много красива млада жена, която е готова за среща с вас. Ако не бяхме приятели, щях да ви изхвърля през прозореца.
	Васкес се усмихна.
	— Ако е истинска жена, ще иска мъж като вас, Луис.
	И двамата се усмихнаха.
	— Направете най-доброто за себе си, Луис. Участвайте с мен в тази акция. Когато нещата се поуталожат, моите хора ще си спомнят за услугата, която им е направила националната полиция. Така ще помогнете и на страната си. От вас зависи да измъкнете президента си от немилостта, в която е изпаднал пред Американския конгрес.
	— Президентът не иска неприятности с _кокалеросите_. Между нас казано. Разбира се, той е твърд противник на наркотиците. Но не иска неприятности.
	Васкес кимна.
	— Посланик Плимут ще му помогне за това. А сега, Луис, да поговорим за нещо, което няма никаква връзка с досегашния ни разговор. Следващия месец във Вашингтон ще се проведе конференция по антинаркотичната стратегия в района на Андите. Ще спонсорират участието на по един представител от всяка страна. — УБН-агентът се усмихна съзаклятнически. — Смятам, че най-логично е вие да представяте Боливия. Това е тридневна конференция. Но мога да ви уредя някои допълнителни срещи. С хора, които могат да помогнат за обогатяване на професионалните ви знания. Ще се наложи да останете във Вашингтон поне една седмица, може би десет дена. За наша сметка, естествено.
	Генералът го погледна победоносно.
	— Бих искал да взема и една секретарка — каза след кратък размисъл.
	Васкес се усмихна.
	— Естествено, че ще се наложи да вземете секретарка, която да разнася славата на Боливия на официалните срещи.
	Генералът също се усмихна.
	— Обещавам, тя ще бъде жива реклама за красотите на Боливия.
	Васкес стана и подаде ръка. Генералът се изправи и я пое. Докато стискаше ръката на събеседника си, Васкес каза:
	— Една рота с добре обучени бойци. И способни командири. Мъже, които изпълняват каквото им се заповяда.
	— Един взвод ще е достатъчен.
	— Добре. Това може би ще стигне. Но искам сам да избера хората. И останалата част от ротата да е в готовност. Първокласна рота, Луис.
	Генералът кимна.
	— След изтощителната стратегическа конференция аз и секретарката ми ще се нуждаем от неколкодневна почивка в Маями.
	Васкес се усмихна на суетата и алчността на събеседника си. Естествено, можеше да откаже на последното, ако реши. Но каза само:
	— Опитайте се да не забъркате някой скандал. С тази ваша секретарка.


	— Кой или какво са _„Диаблос рохос“_? — попита Зигер секретарката на Чърч, красива боливийка на около тридесет, с вид на разведена и студен херпес на устните.
	— О — отговори тя, — Червените дяволи. Това са хеликоптерите. Капитан Дарлинг работи с тях.
	— Дарлинг?
	— Чернокожият. Разляхте си кафето върху него сутринта.
	Зигер си спомни. Не му беше приятно, че секретарката е запомнила случката. Виждаше главата на Дарлинг зад един компютър в съседното помещение. Не бе успял да научи още всички имена. Чърч имаше десетки постоянни и временни сътрудници, разпръснати из малките помещения. Униформени и цивилни. Зигер не бе запомнил имената им веднага и знаеше, че няма да може да навлезе бързо в работата. Още не.
	— Как му е малкото име? Не мога да се обръщам към мъж с „Дарлинг“*.
	[* Игра на думи, darling = скъпи, мили (анг.). — Б.пр.]
	— Казва се Лутър.
	Зигер прекоси кабинета. Пред очите му все стоеше лицето на Васкес. Васкес бе предявил серия от искания към военния екип на сутрешното заседание при посланика. Единствените други присъстващи бяха Зигер, вицеконсулът, представителите на ЦРУ и на УБН. Всички се съобразяваха с Васкес и посланикът го подкрепяше за всичко.
	Капитан Дарлинг, който приличаше на герой от сапунена опера, работеше на компютъра, докато двама негови колеги бъбреха за среща, от която единият от тях се беше възползвал пълноценно предишната нощ. Когато Зигер се появи на прага, бърборенето секна.
	Да, аз съм ангелът на смъртта, помисли си подполковникът.
	— Лутър?
	Капитанът вдигна поглед.
	— Слушам, сър?
	— Кафето изчисти ли се от панталоните ви?
	— Без проблеми, сър.
	— Вижте, нуждая се от малко помощ. Бихте ли дошли в кабинета на полковник Чърч за няколко минути?
	— Слушам, сър. Само да запомня файла.
	Зигер тръгна отпред към външния офис покрай чернооките секретарки. Стройна жена с тесни дънки и шарен пуловер ругаеше ксерокса.
	Чърч знаеше как да избира секретарките си, реши Зигер. Почуди се дали е много трудно да им се издействат разрешителни за работа.
	— Есмералда, ще използваме за малко кабинета на полковника. — После влезе в помещението. Не беше виждал Чърч от миналия следобед и си представяше, че полковникът се е скрил и ближе раните си.
	— Затворете вратата, Лутър. И седнете.
	Зигер също седна. Вместо сцени от гражданската война и благодарствени грамоти, които украсяваха повечето офицерски кабинети, Чърч бе закачил литографии на южноамериканските бонапартовци и семейни снимки, направени сред развалини в гъстата джунгла. Раздърпан ръчно изработен ковьор висеше зад бюрото на полковника. Друг, по-нов, покриваше пода. Много книги, на испански и на английски. Малък бронзов лафет с гравирано оръдие. Но Зигер не можа да прочете посвещението, а само името: „майор Джон Чърч“. Запуснати жилищни блокове закриваха хълмовете и небето зад матовите, бронирани стъкла на кабинета.
	— Разкажете за _Диаблос рохос_.
	Капитанът направи физиономия, която казваше: „Разбира се, каквото поискате.“
	— Това са нашите хеликоптери „Хюи“, сър. Фактически сме ги подарили на боливийците. Те летят на тях. И се справят доста добре. Не може да се говори за нощни полети и операциите се провеждат на доста примитивно ниво. Но са по-добри, отколкото бихте очаквали. Все още ние се занимаваме с по-голямата част от поддръжката, въпреки че и боливийците започват да се оправят.
	— Кой ги командва?
	— Ние. Въпреки че се опитваме да не сме много твърди.
	— Значи в крайна сметка имаме хеликоптери с боливийски пилоти. И можем да правим каквото си поискаме с тях.
	Капитанът се поправи:
	— Не точно. Според споразумението могат да се използват само за борбата срещу наркотиците. Разбира се, това може да се тълкува по много начини.
	— Но ако изпълняваме специална мисия, ще се появят където им наредим и ще правят каквото им кажем.
	— Тъй вярно, сър. Разбира се, трябва да им дадем малко време за планиране. Имаме американски инструктори, които им помагат. На срочни договори, пенсионери. Но въпреки това става по-бавно, отколкото ако екипажите се състояха само от американци. И базата им е на военното летище в Санта Крус. Ако искаме да ги използваме, това също отнема време. — Погледна Зигер и подполковникът усети едва скрито негодувание в очите на капитана.
	Вицеконсулът бе минал сутринта през централата и обяви на всеослушание, че по заповед на посланика Зигер поема командването. Точно тогава подполковникът разля кафето си върху капитана.
	— Ако ви потрябват, сър, кажете на мен. Аз ще уредя всичко.
	— Ами очакват ни две мисии. Хенри Васкес трябва да ме запознае с детайлите.
	Дарлинг контролираше много добре мимиките си. Но очите му бяха тревожни и враждебни.
	— Имате нещо наум, Лутър. Какво е то?
	Капитанът отвори уста да проговори. После реши да запази думите за себе си.
	— Хайде, Лутър. Да поговорим като мъже. Какво си мислите?
	— Сър, внимавайте с Хенри Васкес. Полковник Чърч казва… имам предвид, в службата смятаме, че Васкес е въздух под налягане.
	— Изглежда, че върши работа.
	— Тъй вярно, сър. Но може би невинаги най-правилните неща.
	— Имам чувството, че не се разбират с полковник Чърч.
	— Васкес много мрази полковник Чърч. Полковникът е единственият в посолството, който му се противопоставя. Васкес е тук открай време и знае всякакви хитрини. Върти всички на малкия си пръст. Не искам да прозвучи неуместно, сър, но по-добре внимавайте с него.
	„Не, помисли си Зигер. Не е никак неуместно. Даже не ми е ясно къде съм попаднал. Всеки честен съвет е добре дошъл.“
	— Изглежда, посланикът му има доверие.
	— Това е друга история, сър.
	— Май не си падате много и по посланика.
	Капитанът се изпъна на стола във военна поза, подчинен, който дава знак, че откровенията са свършили.
	— Сър, полковник Чърч има своя политика. Никой не е казал нищо лошо за посланика. И ако имаме да казваме нещо лошо за някой от нас, правим го на четири уши. Далеч от боливийците.
	Зигер си поигра с оръдието на топа-сувенир. Доста груба изработка.
	— Имам чувството, че имате много високо мнение за полковник Чърч, Лутър.
	Капитанът кимна. Правилните черти на мургавото му лице говореха сами, но той замени езика им с думи:
	— Сър, полковник Чърч е най-добрият офицер, когото познавам. И не мисля, че съм единственият, който мисли така.
	— Това означава… че аз не съм добре дошъл.
	— Сър… — Младият мъж се опита да намери по-мек начин да се изрази и Зигер почувства, че се двоуми: какво да каже, без да прояви неуважение към по-висшестоящия. Как да се измъкне от ситуацията и в същото време да запази достойнство. Накрая капитанът намери желаните думи. Бяха по-остри, отколкото Зигер очакваше. — Сър, според мен вие сте само един благоприятен повод. Посланикът просто ви използва. Ако Хенри Васкес се провали, вие ще поемете отговорността. Вие и полковник Чърч, и целият военен екип.
	Зигер се убеди окончателно в собствените си мисли, след като ги чу изказани от друг.
	— Откъде сте, Лутър?
	— От Вашингтон, сър. Дойдох тук като доброволец. Исках да работя за премахване на наркотиците. Виждал съм отблизо какво причиняват.
	Зигер замълча за момент, после попита:
	— Вие сте пилот на хеликоптер, нали?
	— Тъй вярно, сър. Обучен съм да управлявам „Хюи“ и „Блекхоук“. Затова полковник Чърч ми повери _Рохос_.
	— Добре ли се оправяте с тях?
	— Тъй вярно, сър. Пилотите са доста добри момчета. Понякога някой тръгва по лошия път. Парите от наркотиците са съблазнителни. Но повечето искат просто да докажат, че не са по-лоши от американските пилоти. — Капитанът се усмихна. — Тук всеки иска да е американец, независимо дали викат: „Янки, ходете си вкъщи.“ — После с лукава усмивка се обърна към затворената врата и секретарките зад нея. — Или да се омъжат за американец. Момичетата вече знаят, че сте ерген. Това е първото, което проверяват за всеки новодошъл. Така или иначе аз се разбирам много добре с Дяволите. Предполагам, че ме намират за по-малко опасен от белите. Мисля, че в известен смисъл им давам някаква надежда, въпреки че, общо взето, не си падат много по чернокожи. Но аз съм американски чернокож и всичко е наред. Нещо такова.
	— Сложен свят.
	— Тъй вярно, сър.
	— Лутър, ще ми трябва помощта ти.
	— Тъй вярно, сър.
	— Даже да не одобряваш присъствието ми тук, мисли за успеха на мисията.
	— Тъй вярно, сър.
	— Искам да ме предупреждаваш винаги, когато видиш, че навлизам в минно поле. Преди да вдигна всички във въздуха.
	Капитанът поклати бавно глава.
	— Сър, вие вече сте влезли. Цялата антинаркотична дейност е едно минно поле. Нещата не стоят както си мислят в родината.
	Точно така, помисли си Зигер. Сещаше се за цял куп въпроси, които не би могъл да зададе на някой обикновен подчинен, но не бяха свързани пряко със службата.
	— Имате ли представа къде е полковник Чърч? Не съм го виждал днес.
	Капитанът го погледна изненадано.
	— Полковник Чърч си взе отпуска, сър. — После, като видя реакцията на Зигер, добави: — Мислех, че знаете.
	— Отпуска ли? Кога?
	— Тази сутрин, сър. Рано. Сам си подписа молбата. Като дойдох, вече си тръгваше.
	— Каза ли къде отива? Да прекара отпуската си.
	Капитанът направи безпомощна физиономия.
	— Сър, не попитах. Преди да изпия три чаши кафе, не мога да върша нищо.
	— По дяволите.
	— Сър — капитанът се наклони напред, с войнишка солидарност дори към нежелания си колега, — трябва да пише на заповедта. Вижте при Есмералда — тя се грижи за административните дела.
	Зигер стана и се насочи към вратата, следван от капитана.
	Секретарката си слагаше червило пред малко огледалце.
	— Есмералда, имате ли копие от заповедта за отпуска на полковник Чърч?
	Тя кимна, като стисна устни. Избърса си пръста в една кърпа и се обърна към шкафчето за папки до бюрото. Чекмеджето изглеждаше като след природно бедствие, но секретарката намери документа за секунди.
	Зигер прегледа набързо номерираните графи, капитанът надничаше над рамото му.
	— Какво, по дяволите, е решил!? Защо, за бога, иска пак да се върне там?
	— Защото някой трябва да я довърши — отговори Чърч, докато крачеше из незавършената клиника. Крадци вече бяха изтръгнали кабелите и прозорците, които бе видял при предишното си посещение, липсваха. В единия ъгъл на приемната имаше две изпражнения.
	Лейтенантът от националната полиция поклати глава, недоволен от отговора. Когато Чърч му се обади от летището, след като бе пристигнал с необичайно късен полет от Рибералта, лейтенантът веднага се отзова и му предложи да го закара, като мислеше, че става дума за официално посещение. След като полковникът му разкри плановете си, полицаят използва останалите десет минути, докато караше към строежа, да го разубеждава, да спечели малко време, докато капитанът се върне от следобедната си лична работа. Чърч остана непоклатим, въпреки че сърцето му се сви при вида на незавършената клиника, изоставена и разграбена.
	— Но защо вие, _mi coronel_*? — настояваше лейтенантът. Беше твърде стар за чина си, дори за полицай, и заемаше твърде ниска длъжност. — Това не е работа за полковник.
	[* Испанското обръщение към полковник. — Б.пр.]
	— Може вече да не съм полковник. Чуйте, Едуардо. Познавате този град. От кого мога да купя строителни материали на най-изгодна цена? — Чърч забеляза как събеседникът му започва да пресмята собствената изгода от цялата работа. — Правителството не ме финансира. Всичко идва от собствения ми джоб.
	Лейтенантът изглаждаше искрено загрижен. Чърч харесваше сериозното изражение, което придобиват лицата на боливийците дори при най-незначителни решения.
	— Обърнете се към сеньор Агопян. Той е най-честен. Но, _mi coronel_, защо вие да се занимавате с това? Не дължите на тези хора нищо. Те дори не си мърдат пръста, за да подобрят собственото си положение. Кметът е една богата свиня, ако позволите да се изразя така. Може сам да финансира завършването на клиниката и няма да усети.
	Да, помисли си Чърч, благородният кмет. Истинска героична личност.
	— Едуардо, мислите твърде много. Светът няма да се свърши само защото един полковник ще получи някой и друг мазол на ръцете. Католик ли сте?
	— Разбира се.
	— Тогава приемете, че това е моето покаяние. Аз изпратих онези момчета да строят тук. Това, което стана с тях, е моя грешка. В известен смисъл. Най-малкото, което мога да направя, е да завърша започнатото от тях. Не е голяма работа. — Опита се да събере с крак няколко откъртени парчета мазилка, да започне да почиства. — Можете ли да ми заемете някоя метла от казармата?
	— Разбира се. Но вие не сте католик. Мислех, че протестантите нямат покаяние. Мислех, че сте като мисионерите, които минават оттук. Чисти, спретнати, но без нищо отвътре. Ако мога така да се изразя.
	— Понякога си мисля, че щеше да ми е по-лесно, ако бях католик. Всичко е малко по-подредено и винаги знаеш какво трябва да правиш. — Чърч се усмихна. — Бихте ли помолили господин Агопян да се отбие оттук. — Погледна тавана, който бе разбит от крадците заради един-единствен кабел. Бедна страна.
	— Разбира се. Но да не смятате да спите тук? Не и през нощта.
	Чърч се огледа в празното помещение.
	— Мисля, че така ще е по-добре. Не искам още нещо да изчезне.
	— Можете да спите в участъка. Там ще сте на сигурно място.
	Чърч вдигна рамене.
	— Не, благодаря. Ще рискувам.
	— Глупаво постъпвате, _mi coronel_.
	Чърч си даде сметка, че лейтенантът мисли за собствената си кариера. Почуди се колко ли е изтърпял вече заради убийствата. В националната полиция званието „капитан“ бе достатъчно високо, за да позволи на началниците да прехвърлят отговорността си изцяло върху подчинените. Но лейтенантите си остават лейтенанти. Чърч започваше да се колебае в решението си за нощуването само от съчувствие към лейтенанта, но си спомни колко бързо бяха изчезнали вещите на убитите въпреки охраната. Полицията не бе направила нищо да опази и самата клиника.
	След като Чърч не отговори, лейтенантът продължи:
	— Ще поставя пост за през нощта. Така няма да има повече нещастни случаи.
	Чърч вече оглеждаше за подходящо място за хамака си. В никакъв случай не искаше да спи в бараката. Все още вонеше на смърт. А Чърч бе прекарал достатъчно време на юг, за да вярва в духове. Понякога призраците от Ел Салвадор идваха да го навестят.
	— Мерси за предложението, Едуардо. Ще се оправя и сам. Но моля ви, намерете господин Агопян. Искам да започна веднага. Ще ми трябват инструменти, материали…
	Лейтенантът вдигна ръце с траурно изражение на лицето. „Чист съм пред съвестта си, направих всичко възможно да ви спася.“
	— Нищо няма да ми се случи — увери го Чърч.
	Лейтенантът си тръгна. Чърч остави нещата си в един ъгъл и се захвана да изхвърля по-едрите парчета мазилка и дърво навън.
	Мургаво момченце по шорти и потник спря на пътя да го погледа. Дойдоха още две деца. Застанаха неподвижни, с безизразни лица, любопитни, гладни за всякакъв вид развлечения. Чърч остави една счупена дъска, усмихна се и им помаха.
	Децата му отговориха с широки усмивки, показвайки все още здравите си зъби. Започнаха да си шушукат и да се подхилкват.
	Все още с усмивка най-високото от трите обърна глава към Чърч, вдигна брадичката си и прекара пръст пред гърлото си.


	— Това е планът ми — заключи Хенри Васкес.
	Ужасен, Зигер огледа останалите трима мъже, събрани в кабинета на посланика. С надежда, че поне по едно от лицата ще прочете някакво съмнение. Но посланикът, който винаги имаше изражение като за пред невидими камери, само кимна, последван от вицеконсула. Представителят на ЦРУ който би трябвало да разбира най-много от такива неща, дъвчеше изгасналата си лула и се усмихваше разсеяно като насън.
	Според Зигер планът беше непростимо лекомислен и аматьорски. Очаквал бе нещо много по-добро и заговори, уверен в правотата си, с доброто желание да бъде част от екипа, да помогне:
	— Хенри, планът наистина е радикален… но, честно казано, не е тактически издържан. Не можете да приземите хеликоптерите върху самата цел. Ще ви избият като пилци.
	Васкес сви устни и пусна няколко кръгчета дим през масата към Зигер.
	— Показах ви разположението. Обясних всичко. Няма къде другаде да се кацне в района. Само това място до лабораторията. Така или иначе целим да ги изненадаме. Не искаме да им дадем време да избягат.
	— Тогава — каза Зигер, като се опитваше да намери най-подходящите думи, от които да не проличи колко тъп всъщност намира целия план, — ако нямате хубави „Ел Зет“ и целите изненада, трябва да нападнете по земята. Да се промъкнете през джунглата.
	Васкес поклати глава и се усмихна снизходително. Зигер си помисли, че човекът сигурно е имал добър вид, когато е бил по-млад и по-слаб.
	— Курт, това не е военна операция. Запомнете го най-после. Това е акция на силите на реда. Аз съм ченге. Влизам с взлом. А и боливийските полицаи не обичат много да се провират из храсталаци. Ето защо нямам време да се мотая из джунглата.
	— Може би трябва да опиташ — отвърна Зигер, стараейки се да се овладее и да не повишава тон. — Да се приземиш на покрива на самата цел е най-добрият начин да рискуваш нечий живот. Може би живота на много хора. А според картата там не е истинска джунгла. Погледни собствените си снимки. Това е планинска местност. На такъв терен придвижването може да стане много бързо. Да се спи през деня, да се върви през нощта. Ще сме при тях, преди да заподозрат нещо. — Погледна посланика в търсене на съюзник, но срещна само безизразен поглед и веднага се обърна отново към човека от УБН. — А няма ли да разиграем акцията предварително? Да репетираме нещата, които може да не протекат по плана. Няма значение дали е полицейска акция или Третата световна война, все пак става дума за въздушно нападение. Може да не знам много за борбата с наркотиците, но разбирам от тактика.
	— Сигурен съм в това — прекъсна го посланикът. Няколко черни трохи висяха от ъгълчето на устата му. — Но Хенри е запознат с обстановката тук. Има богат опит. Мисля, че трябва да му се доверим. Въпреки че всички оценяваме желанието ти да помогнеш, Курт.
	— Господин посланик — започна Зигер, но като погледна лицето на Плимут, разбра, че вече е загубил спора. Затова реши да пренасочи усилията си. — А защо да нападаме първо тази лаборатория? Защо не онази, която е по-близо до мястото на убийството на нашите войници? По-вероятно е истинските виновници да са по-близо до местопрестъплението.
	Посланикът обърна очи към Хенри Васкес.
	— Тактика — отговори Васкес. — Политическа тактика. Ако ударим първо лабораторията в северния район, боливийците може да решат, че цялата афера вече е приключила. Но ние трябва да се възползваме от ситуацията и да нанесем наистина сериозен удар на колумбийците. Да им покажем, че не се шегуваме. Затова първо ще ударим Чапаре. После можем да кажем на боливийците, че е най-вероятно виновниците за убийствата да са на север. Тактика, Курт. Тактика.
	На Зигер поне това му се стори логично. Но имаше още много въпроси, толкова много, че почваше да ги забравя.
	— Ами ако първото нападение уплаши онези от севера? Така ще изпуснем вероятните извършители на убийствата.
	Васкес го погледна спокойно.
	— Не. Ще ги хванем. Предвидил съм всичко. Ще изненадаме онези копелета.
	— Хенри — попита посланикът, — ти каза, че боливийските ни приятели ще участват, нали?
	— Да, сър. Ще ни изпратят първокласна рота за поддръжка. С добри командири.
	Като изтри устата си с ръка, посланикът се обърна към Зигер.
	— Курт, предполагам, че вече ти е ясно, че имаме някои затруднения с полковник Чърч. Точно при такива операции. Ето защо натоварих теб с командването. Искам да се погрижиш Хенри да получи цялата подкрепа, от която се нуждае. Помагай му през цялото време в тази операция. В случай че нещо се провали и се наложи намесата на военен.
	Зигер извърна глава и погледна скептично посланика.
	— Господин посланик, мислех, че е незаконно американски военни да взимат участие в антинаркотични операции.
	— Точно така. Ето защо няма да си въоръжен. Ще участваш като наблюдател. Да дадеш оценка за участието на боливийците. — Посланикът се обърна към Васкес: — Кажи, Хенри, кога смяташ да започнеш тази малка операция?
	— Утре.
	Зигер отвори уста. Искаше да каже на посланика, че това е невъзможно. Че боливийците се нуждаят от повече време, за да подготвят хеликоптерите. Но си даде сметка, че е безсмислено, че го използват, че има само две възможности — да участва или да избяга от отговорност. Почти беше решил да се оттегли, да откаже да участва в такава лудост, но си даде сметка, че той ще бъде може би единственият, който при евентуално лошо стечение на обстоятелства ще е в състояние да оправи нещата. Освен това идеята за оттегляне от отговорност не му допадаше. Отстъплението не е достойно за един мъж.
	Усети, че посланикът го пита нещо. Но не успя да осмисли думите му. Чувстваше, че много неща му се изплъзват.
	— Курт — повтори посланикът, — попитах дали Чърч ти създава някакви проблеми.
	— Не. Никакви, господин посланик. Даже не е тук.
	Посланикът смръщи вежди.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Подписал си е заповед за отпуска. Казахте му да си вземе малко почивка, сър. Върнал се е в Мендоса. Предполагам, че за да се опита да открие нещо повече за случилото се. Може би чувства…
	Посланикът скочи на крака. Беше висок мъж, а диванът и креслата, в които седяха другите — ниски. Плимут ги погледна отвисоко.
	— Това копеле! Това… Вече достатъчно бели направи. Искам веднага да се върне. Не. Да се маха от страната. — Обърна се към Васкес. — Можеш ли да се свържеш с този негодник? Без да намесваш боливийските власти. Не искам да разберат, че в посолството имаме разногласия.
	Васкес се наведе напред, готов да помогне.
	— Като ченге бих го направил чрез жена му. Жените винаги знаят как да влияят на съпрузите си. Освен в несполучливите бракове. А Чърч и жена му са щастливо семейство. Поговорете с Рут Чърч.
	Плимут прекоси стаята — учудващо безлично помещение, обзаведено със скучни, официални мебели. Интериорът имаше същия ефект като музиката, използвана за фон в някой магазин, и нямаше никаква връзка с континента, където се намираше. Посланикът вдигна един от телефоните на полицата зад бюрото.
	— Дона, свържи ме с жената на полковник Чърч. Да. Рут Чърч. Ако не е вкъщи, намери я. — Затвори и се обърна назад към голямата, бездушна стая. — Зигер, всички в едно посолство трябва да действат в екип. А полковник Чърч не обича да работи в екип. Имам по-добри очаквания за теб. — Тръгна към малката група служители, но очите му останаха фиксирани върху военния. — И още нещо. Чух, че те очаква обещаващо бъдеще. Но нека ти кажа нещо. Този континент е гробище за обещаващи кариери от повече от пет века. Той поглъща хората цели. Освен ако няма някой с много власт, който да се грижи за тях. — Русите му вежди се събраха. — Аз се грижа за хората си, Курт. Докато не ме разочароват.
	— Да, сър. — Зигер имаше чувството, че пада, без да може да се спре.
	Един от телефоните иззвъня. Плимут се върна до бюрото и вдигна слушалката.
	— Посланик Плимут. Да. Госпожо Чърч. Слушайте ме внимателно. Като се чуете със съпруга си, кажете му, че съм заповядал незабавно да се върне в Ла Пас. — Направи пауза. — После искам двамата заедно със семейството си да напуснете страната до края на седмицата. Персоналът на посолството ще ви помогне с изнасянето. За да сме сигурни, че няма да има забавяне. Някакви въпроси, госпожо Чърч?
	Посланикът рязко отдалечи слушалката от ухото си, сякаш е чул болезнено силен шум. Отвори уста и веждите му се събраха.
	Накрая бавно остави слушалката и се обърна към празното пространство между бюрото и събеседниците си.
	— Не мога да повярвам, че такава жена… може да изрече… това.


	Рут Чърч не можа да повярва, че наговори такива неща на някого, още повече на самия посланик. Никога не го беше харесвала, смяташе го за разглезен, самовлюбен и никак не умееше да губи на тенис. Въпреки това се изненада — не, беше шокирана — от внезапния прилив на омраза срещу този човек.
	Беше много разтревожена, че съпругът й заминава за провинцията съвсем сам, като се има предвид случилото се. Знаеше, че държането й към Плимут не се дължи само на нервите. Чувстваше, че този човек напада съпруга й по много нечестен начин, удряше в слабото му място и Джон не можеше да се защити. Чувстваше се поне толкова ядосана, както ако някой се опита да нарани децата й.
	Но сега съжаляваше за това, което каза. Седеше до големия прозорец на любимото кресло на съпруга си и гледаше къщите, накацали по стръмните склонове на долината. Съжаляваше, защото знаеше, че така само е направила нещата по-лоши и Джон ще трябва да плаща за нейната липса на дисциплина.
	Заплака. Мислеше си за Джон, който се прави на глупак (какъвто винаги твърдеше, че е), като се опитва с голи ръце да довърши проклетата клиника, за която никой не даваше пукната пара. Плачеше тихо, с отворени очи, както правеше от време на време, когато нещата не вървяха добре и Джон не можеше да я види. Знаеше, че мъжът й постъпва понякога глупаво, като се вслушва повече в гласа на сърцето, отколкото в разума. Но не можеше да го промени. Нито частица от него. Нямаше да се промени за нищо на света. Знаеше, че е много щастлива, че е дарена с такъв съпруг. Горкият Джон. Той бе най-добрият мъж, когото познаваше. А сега му беше докарала неприятности.
	— Сеньора? — Беше прислужницата, вечно преметнала кърпа на ръката си. — Нещо лошо ли се е случило?
	Трябваше да намерят добра къща за Мария. Хора, които да се държат достойно с нея.
	— Не. Наистина нищо.
	— Не се тревожете за полковника. Господ ще го закриля.
	— Да.
	Не. Рут реши, че не може лесно да приеме каквото й каже Плимут. Посланикът бе свиня. Абсолютна свиня. Горката Ан. Омъжена за този звяр. На Етан Райе Плимут нямаше да му се размине толкова лесно.
	Рут стана, избърса малко смутено очи.
	— Всичко е наред, Мария. Благодаря ти. Трябва само да звънна по телефона.
	Прекоси стаята, пълна със спомени от скитанията им, и отиде до телефона в коридора. Разлисти тефтерчето с номера на роднини, приятели и познати. Забави се за момент с ръка върху слушалката, смръкна, за да прочисти носа си и да може да говори нормално. Чудеше се дали така няма да направи нещата по-лоши. Реши, че по-зле не може да бъде. Набра номера.
	— Сеньор Габриел Ортис, ако обичате. Да, ще почакам.
	И зачака, като продължи да обмисля решението си. Отново и отново. Никога не бе предприемала такова важно нещо, без да се посъветва със съпруга си. Да се намесва в неговия свят — нещо, което не бе правила от времето, когато той служеше като ротен командир и общуването с жените на другите офицери беше нейно неофициално задължение.
	През тесните прозорци на коридора с черните им метални решетки се виждаха зелена трева и рози на фона на бяла ограда.
	В слушалката прозвуча глас. Стресна я.
	— Да. Благодаря. Обажда се Рут Чърч. Жената на полковник Джон Чърч. От американското посолство. Бяхте ни на гости преди няколко месеца. Говорехте смешки за нашия посланик.
	Гласът от другата страна на линията я увери, че никога не може да забрави такава жена и че смешките не са били на сериозно.
	— Нуждая се от помощта ви. Съпругът ми се нуждае от помощта ви. Нали знаете за мъжете, които бяха убити? Американските войници. Те строяха клиника. Да. Е, съпругът ми се върна там. Сам. Иска да завърши строежа. Да. Съвсем сам. Благодаря. Вижте, проблемът е в американския посланик. Този, дето не харесвате. Иска да попречи на Джон да завърши клиниката. Да. Джон се опитва да завърши клиниката по време на отпуската си, със собствени сили и средства. А посланик Плимут се опитва да го спре. Заповяда на Джон да напусне страната. Можете ли да помогнете по някакъв начин?
	— Съпругът ви е много добър човек. — Като фон на гласа Рут чуваше звъна на офис, който още не е влязъл в ерата на електрониката.
	— Да. Много добър човек. Но се нуждае от помощ. Помислих си, че можете да напишете някоя статия, да разкажете на хората. Така че Джон да успее да довърши започнатото. Това е единственото, което иска. Да завърши клиниката.
	— Естествено. Това е страхотен сюжет. Чудесно. Но ще се наложи да ви задам още някои въпроси. Между другото, имате ли хубава снимка на съпруга си, която да можем да използваме?
	— Да — отговори Рут, като се чудеше дали просто не усложнява още повече ситуацията. — Имам много снимки. Можете да си изберете, която ви харесва.
	— Това е добре. Много добре. Между другото, съпругът ви спомена ли нещо за епидемията там? Носят се слухове.
	— Спомена нещо. Не си спомням как точно се изрази. Мисля, че е в индианските села. И той не знаеше много.
	— Но се е върнал там, в разгара на епидемия, за да построи клиника за бедните на Боливия. Докато самото правителство на Боливия не обръща внимание на такива проблеми.
	— Може и така да се каже.
	Събеседникът й се изсмя. Но добронамерено.
	— _Така_ ще кажа. Това е голям сюжет. Но, сеньора Чърч, трябва да ви призная нещо. Не съм свикнал да пиша за американците като за добри герои. Искам да кажа, харесах съпруга ви от пръв поглед, но тази статия ще е нещо необичайно. Американски герой в Боливия. Казвам го съвсем доброжелателно, разбира се.
	— Да. Разбира се.
	— Мисля, че това ще разгневи много вашия посланик. Чувал съм, че много се ядосва, когато вестниците го описват по друг начин освен като велик дипломат.
	— Да. Точно така. Значи ще отидете ли да вземете интервю от Джон?
	Мъжът се изсмя, този път по-остро.
	— Няма да е необходимо. Ние, журналистите в Боливия, имаме много развито въображение.


	Когато се свести, кръвта по лицето й беше засъхнала. Нямаше представа къде се намира. Връщането й към съзнание продължи дълго, цяла вечност, инстинктивна борба за живот. Лежеше облегната на деформираната врата на колата си в тъмнината, с подута глава, но без сериозни рани. Опита се да седне, да намери начин да остане седнала.
	— По дяволите — възкликна Ева.
	Не можеше да си спомни какво се е случило. Но беше в джипа. А джипът стърчеше забит в някаква канавка. Главата я болеше. Паметта бавно започна да се възвръща.
	Караше. Обратно към града. Беше страшно изморена.
	Тялото й бе като смазано и тя раздвижи крайниците си. Всичко беше наред. Но рамото й бе отекло. И главата й бучеше. Предположи, че е заспала, докато е карала. Била е твърде уморена, за да кара. Беше стигнала твърде далеч.
	Беше си направила извода, че епидемията се е ограничила само в малък брой селца, далеч от големите пътища, и се надяваше да се задържи така. Но някои от обитателите бяха успели да избягат. Тези, които са отвели животните си със себе си, щяха да изчакат в гората, докато нещата се оправят. В това нямаше нищо страшно. Но тя се страхуваше за онези, които просто бяха изчезнали, за да отидат в града или у роднини в други поселения. Може би носеха болестта в себе си.
	Нуждаеше се от помощ. Трябваше военните или националната полиция да затворят пътищата. Трябваше да й изпратят здравен екип от столицата. И повече от всякога бе убедена, че експертите трябва да дойдат и да изследват болестта, даже епидемията да заглъхне от само себе си. На връщане към града й се прииска да си вземе душ, да поспи няколко часа, да допълни медицинския си комплект и ако има късмет, да намери някой, който да й помогне с пренасянето на труповете. Чувстваше се малка, слаба, изхабена.
	Като се съвзе, Ева се опита да запали джипа с надеждата да го върне отново на пътя. Но акумулаторът се бе изтощил. Даде си сметка, че може да е седяла дълго време така със запалени фарове. Не й оставаше нищо друго, освен да тръгне пеша.
	Въпреки че не беше казвала на никого, тя често изпадаше в отчаяние. Имаше дни, когато се чудеше защо живее. Защото в крайна сметка не виждаше полза от усилията си. А сега и това.
	Вървейки по пустия път под чистото небе, толкова светло, като че раят бе страшно близо, тя се замисли за дванадесетимата убити американци. И за Чърч. Съжаляваше, че са мъртви, но това бе много егоистично съжаление. Ако не се беше случило това, Чърч щеше да може да й помогне. Беше роден да помага на другите и го правеше (както тя подозираше) по-добре от нея, а нейното самолюбие бе толкова голямо, че ако беше някой друг, щеше да му завижда за това.
	Мислеше си за него сега, когато при всяка стъпка болката пронизваше натъртения й гръбнак. Представяше си го заедно със семейството му в Ла Пас. Беше му гостувала два пъти. Седяла бе до огъня, отпиваше вино, опитваше изтънчени ястия и разговаряха с онова прекрасно чувство, което човек получава от дълга, гореща баня. Беше се потопила в тази благодат на интересни книги, добре възпитани деца и нежни междучовешки отношения. Сега й се искаше да откъсне Чърч от всичко това, само за малко, колкото да й дойде на помощ. Чувстваше, че никога не се е нуждаела повече от някого, както в този момент.
	Ева се препъна в поредния камък и рамото й я прониза с болка при рязкото движение. Надяваше се да няма сериозна травма от катастрофата. Не можеше да си го позволи. Не и сега. Имаше прекалено много неща за вършене. Изтощена, тя погледна отвъд тъмните дървета и нощните шумове. Светлините на Града на Господ блестяха над долините на безкрая. Не се страхуваше от мрака и съществата, които го обитаваха. Боеше се само, че е твърде слаба за мисията, която си е избрала, твърде слаба за това, към което я подтиква гордостта й.
	Представи си пак Чърч, седнал в удобно кресло, с интересна книга в ръка в тихата компания на жена си. Спомни си за времето, прекарано в Съединените щати, за луксозната болница в ленивото градче на границата на Пенсилвания и Ню Йорк, далеч от световноизвестните центрове на богатство и култура, от символите на цивилизацията. Тук, даже в Ла Пас, нямаше нищо, което дори малко да напомня удобствата в онзи свят. Но тук въпреки бедността тя бе в състояние да осигури на полуграмотните, зле облечените и безработните медицински грижи, които й се струваха забележителни. Надарена с талант, тя се беше наслаждавала на професията си да се рови в човешкото сърце и в същото време това й даваше чувство, че държи хорските души в ръцете си. Този прекрасен, безопасен, чист свят на машини, които могат да направят всичко, дори да създадат живот, свят на сложни умения, които й се струваха вечни. Беше го изоставила, както и един колега, лекар, който обичаше секс, джаз, спагети и нея, за да върви съвсем сама по това шосе.
	Дълго време Ева бе смятала, че е направила този избор, за да даде урок на баща си. Но след време си даде сметка, че е била щастлива в онова малко градче в Пенсилвания с работата си и страстния си любовник. А щастието бе нещо, което тя не можеше да понесе за дълго.


	Чърч лежеше в хамака и се чудеше дали не би трябвало да го е страх. Въпреки случилото се мисълта, че животът му може да е в опасност, не му беше минавала през главата, докато не видя жеста на детето. Повече се бе страхувал от бюрократичните последствия на действията си.
	Знаеше, че всеки жив човек изпитва страх от нещо, и се опита да направи равносметка на това, от което се страхува. Страх го бе да не загуби Рут. Или децата. Не беше ли егоистично да ги подрежда по важност? Но такава бе истината. Като се замисли за загуба, първо си представи живота без Рут. Децата, които обичаше извънмерно, идваха на заден план. Спомни си как го прегърна жена му на тръгване — толкова силно, че гръбнакът малко го заболя. Не му каза нищо банално или обезкуражително, просто: „Обаждай ми се, когато можеш.“
	Предполагаше, че се страхува от болката и смъртта не по-малко от всеки друг, но тези неща не бяха толкова реални за него. „Може би, помисли си, имам бедно въображение.“ Когато американските войски нахлуха, за да сложат край на безчинствата на Нориега, той попадна в улична престрелка, докато невъоръжен се опитваше да убеди банда ужасени панамски хулигани да се предадат, преди да са попаднали под обстрела на артилерията. Усилията му имаха успех и стрелбата спря в този район на града. Чърч остана изненадан, след като по-късно хората твърдяха, че е действал храбро. Когато го правеше, всичко изглеждаше съвсем нормално, като да попълваш формуляр.
	Във въздуха се носеха миризмите на нощта. Недовършената клиника стоеше на едно възвишение в равнината, където блатните растения загиваха, гниеха и пак порастваха и постоянно вонеше на застояла вода. През един прозорец проникваше звездна светлина, бяла като мляко, последна ясна нощ преди големите дъждове. Светлината падаше върху торбите вар и цимент, закупени сутринта, и инструментите втора употреба, които търговецът му бе заел, след като видя, че е честен. Човекът допадна на Чърч — един от онези разпръснати из целия свят арменци, които въпреки усиления труд и променливите успехи никога не достигат състоянието на своите събратя, избрали да продават различни стоки в други градове и в по-добри времена. Погледът му бе привлечен от блясъка на една лопата. Каза си, че ако се наложи, може да се отбранява с нея.
	Помисли си за Ева фон Райнзее. Надяваше се скоро да се срещнат, искаше да й помогне. Не искаше да й се случи нищо лошо, но това не беше сигурно в този свят, където съдбата на хората много често зависи от чужда воля. Не видя никакви признаци за епидемия или паника, когато минаваше през града. Само обикновените провинциални младежи с детинските им мечти за други светове, безделничещи работници и хора, седнали в нечовешко мълчание пред входовете на колибите си. Жени разнасяха кошници насам-натам. Един местен Ромео профуча с мотора си. Животът течеше в нормалното си русло. А през това време Ева скиташе из _буша_ и облекчаваше страданията на хората с хапчета и инжекции.
	Като мислеше за Ева, се сети за баща й. Беше го срещал веднъж. В германското посолство, където му бяха организирали честване като жив пример за това, което може да постигне един тевтонец сред латиноамериканци. Човекът притежаваше смъртоносен чар. Това чувство лъхаше от маниерите му, от вида му — едновременно мъжествен и смъртноблед. Херберт фон Караян се среща с краля на вампирите. Усещането за смърт лъхаше от всичко, което Чърч знаеше за основните занимания на Фон Райнзее, неща, за които никой нямаше доказателства, но бяха известни на всички. Като гледаше как немецът се разхожда из залата, полковникът си помисли, че Фон Райнзее играе на пазара на наркотици, както други залагат на покер — предизвикваше съдбата, защото животът не му предоставя достатъчно емоции. Когато Чърч го попита как върви кокаиновият бизнес, немецът се усмихна чаровно, с блестяща на светлината от лампите бяла коса, и отговори:
	— Чудесно, полковник, върви чудесно. Най-доброто нещо, което се прави в Боливия. Жалко, че и аз нямам дял в него. И благодаря, че се грижите за Ева. Тя е малко грубовата, но е прекрасен човек. — И с лек поклон се обърна към жената на руския посланик, която лакомо се тъпчеше.
	Фон Райнзее накара Чърч да се чувства неадекватен, завинаги неподходящ за обществото на немеца.
	Докато се люлееше в хамака си, Чърч не можеше да си представи, че Фон Райнзее е замесен в убийството на войниците му, защото германецът изглеждаше много над такъв род неща. Фон Райнзее работеше на нивото на стотици милиони, може би милиарди. Чърч си даваше сметка, че Фон Райнзее изобщо не го е грижа за глупавата шумотевица на американското посолство около противонаркотичния кръстоносен поход. Може би даже това го забавляваше.
	Някаква птица с грозен глас изкряка. Като не получи отговор, изкрещя отново. Вероятно беше от онези пъстрокрили същества, които туристите умират да занесат вкъщи, но Чърч си я представи по-скоро като лешояд.
	Много му се искаше да зареже антинаркотичните истории зад гърба си. Знаеше, че е важно, дейност от голям интерес за националната сигурност. Но отговорните лица във Вашингтон не се интересуваха, а в такъв случай нищо съществено не можеше да се направи. Чърч даже подозираше, че има най-добра представа за важността на противонаркотичната дейност от всеки друг в посолството. Освен Дарлинг, който се бе сблъскал по-отблизо от когото и да било друг с проблемите. Със сигурност по-отблизо от посланика, който за Чърч бе пример за типична незаинтересованост от ежедневните проблеми на съгражданите му. Даже Хенри Васкес, господин Смърт-на-дрогата, изглеждаше несериозен, въпреки всичките си зрелищни акции и фотогенични клади. Имаше нещо много гнило около този Хенри, но Чърч не можеше да разбере какво. Може би агентът на УБН просто не беше негов тип. Или се дължеше на собственото му наранено самолюбие, като се има предвид колко го презираше Васкес.
	Трудно се понася провалът, особено ако си носил униформата повече от две десетилетия от живота си, само за да видиш парадът да завършва зле. Чърч знаеше, че всичко, което страната му прави в Боливия или където и да е другаде на юг от Панама, няма никакъв смисъл. На едно място разорават няколко ниви, на друго изкореняват няколко хектара с кока. После всички участници се нареждат за снимка. Но като резултат пострадва само някой селянин с лош късмет. Арестите нямаха никакъв ефект. Няколко неграмотни нещастници отиваха в затвора, но влиятелните хора, които бяха най-важните, се измъкваха. Даже случайните успешни нападения над лабораториите за наркотици нямаха никакъв ефект, защото те бяха стотици, даже хиляди, както се навъждаха все повече престъпни организации, които не обръщаха никакво внимание на ревматичните правителства, сочени с пръст като модели за демокрацията. Легнал в хамака си, Чърч имаше чувството, че си е купил билет за първия ред на бъдещето. Можеше отблизо да наблюдава невидимите нови империи да проникват през границите, които правителствата все още твърдяха, че са неизменими. Реалността вече не се съобразяваше с картите на дипломатите.
	Помисли си отново за Хенри Васкес, енергичен и гръмогласен. Вярно, той получаваше резултати. Но те нямаха никаква стойност. И от боливийските си източници полковникът знаеше, че наркобароните просто му се смееха. Понякога даже подхвърляха на агента от УБН някоя следа, за да държат американците доволни.
	После, за пореден път, Чърч си спомни, че Васкес не е убивал дванадесет от хората си. Всичко изглеждаше толкова несправедливо. Полковникът пак погледна през празния прозорец и прегракналата птица изкряка отново.
	Когато легна целият мръсен в хамака, Чърч мислеше, че ще заспи веднага, смачкан от умората. Но изтощението на тялото бе лъжливо, а сънят — страшно далечен. Налегнаха го отчаяни мисли. Спомняше си за стари, загубени неща и измъчваше душата си с нерешими проблеми, докато най-накрая не се измъкна бос от хамака, без да се притеснява от тъмнината. Започна да рови в раницата си и измъкна малък пластмасов транзистор.
	Беше компактен късовълнов приемник, стар другар в скучни моменти. Извади антената и се върна в хамака, като въртеше копчето. Празнични ритми, вероятно бразилски. Далечен глас на някакъв славянски език, после френски с ленивия, тъжен акцент на Западна Африка. Френски като горещ сироп и звук от камбани сред пращенето от лошата връзка. Насочи антената към прозореца.
	Внезапно, като улучено по часовник, чу първите дълги акорди на „Парсифал“. Нагласи станцията, увеличи звука и остави приемника до ухото си, благодарен за слабия, далечен звук.
	Послуша, после се унесе в лека дрямка, не истински сън, докато Доброто не надделя над Злото.


	Кристиан фон Райнзее седеше в едно старо кресло, което сърце не му даваше да изхвърли, и слушаше „Парсифал“ по радиото. Все още смяташе Германия за своя родина, въпреки че нямаше желание да се връща там освен през ваканцията или при постоянните си делови пътувания. Даже последното му ходене там не го развълнува, въпреки че му бе предоставена възможността да прекоси границата с Полша и да посети семейното имение след петдесет години, да се изложи на болезнената дневна светлина заради старите спомени.
	Автомобилното пътуване, граничните формалности и лошата храна предизвикаха известно разочарование. Пътищата, оградени с дървета, си оставаха все същите, селата му бяха много познати, макар и малко погрознели. Главната постройка на имението все още стоеше на края на пъстрата алея. Но сега тя не представляваше нищо повече от обикновена полска селска къща, _verkommen_*, обитателите излезли на полето. Не достигаше и половината на размерите, които живееха в представите му. Фамилният герб все още стоеше над входната врата и домакинята позна името му; изненадана и уплашена се вгледа в дебелите му черни очила. Не знаеше немски, но той си спомняше достатъчно полски, който в детството си бе използвал е работниците във фермата, за да разбере, че жената се страхува, че е дошъл да предяви претенции за собствеността. Но земята сега бе полска. Той го приемаше за разлика от други не толкова преуспели и живеещи в не толкова отдалечени страни като него, а и не искаше да дойде тук само за да умре на родна земя. Домът му в Санта Крус бе далеч по-голям и удобен. Боливия бе страната на съзнателния му живот.
	[* Западнала, опустяла (нем.). — Б.пр.]
	След като я увери, че няма никакви претенции, полякинята, която явно е била _die Dorfschdnheit_*, преди ражданията и долнопробната храна да развалят фигурата й, въздъхна с облекчение, после със странно разочарование попита дали въпреки всичко няма желание да купи собствеността на изгодна цена. Покани го вътре, но той малко се страхуваше и само се усмихна, като попита дали може да се разходи из имението. Поне до бистрото езеро от детството му, което сега представляваше зеленясало блато; покрай трънака, който едно време бе забележителна градина с рози; и разораните нивя — някога ливади, из които пасяха конете на баща му.
	[* Селската красавица (нем.). — Б.пр.]
	Там, където в блатото все още се виждаше вода, едно момче ловеше риба. Фон Райнзее се изложи на слънцето, толкова познато и много по-нежно от това в новата му родина. Душата му се оживи при звука от непромененото бръмчене на пчелите и все същите августовски аромати. Усещаше уханието на майка си — смес от миризма на пот и евтин парфюм, призрак от далечното минало. Дори вонята на оборите, където сега се отглеждаха само кранти, извикваше духа на сестра му от гористите равнини. Тя яздеше към него с енергия, на която само не й бе достигнало време, за да се превърне в женска грация. Сестра му, която прави гримаси в отговор на неговите закачки. Никога нямаше да дойде нейното време. И все пак тя бе жива, тук и сега, в горещото лято…
	Събитията, които му се случиха през този ден, бяха много по-малки и незначителни от очакваното. Все пак красотата от детството оставаше. Домът на младостта му беше като преоткрита стара любов, загубила страстта, но все още дълбоко запечатана в паметта му.
	„Парсифал“ също му харесваше с най-хубавите пасажи, бавни като онези лета от детството му, макар и много по-сложни. По-скоро възвърната невинност, отколкото истинско преживяване. Фон Райнзее не понасяше обикновения Вагнер от „Пръстена“, с островърхите шлемове и фанфарите, цялата тази евтина германщина. Но „Парсифал“ го вълнуваше безкрайно. Както и „Тристан“. „Летящият холандец“, разбира се, нещо като разказ за собствения му живот. Въпреки цялата си натруфеност. Вагнер бе типичен германски композитор: противоречив, самовглъбен, немалък самохвалец, лесно съблазняван от отвлечени понятия, маскирани като идеи… и способен на неочаквана, разрушителна красота.
	Седнал изправен, както правеше от дете, застаряващият немец докосваше въздуха с ръка в такт с музиката, галеше я, помагаше й. Записът бе почти на негова възраст, изкуствено подмладен от чудесата на техниката. Под диригентството на Ханс Клапертсбуш. Фон Райнзее си спомняше диригента, червените му бузи, замечтаните му очи. Беше го виждал веднъж по време на войната у леля си Цецилия в Дрезден, преди терора, преди светът му да се срине. Спомняше си розово-белите персийски килими в къщата, голямото огледало в антрето с бронзова фигура на крилата жена с нежни гърди, гравирана на рамката, разноцветните стъкла на прозорците в стълбището. Леля Цецилия, вдовица, някога — красавицата на рода, мрачна и тържествена като въздуха в гостната на апартамента й, жена, забравила слънчевата светлина (може би и това бе родова черта), с властната си ръка върху рамото му, го представя на среброкос мъж с бяло официално сако. Клапертсбуш бе изпаднал в немилост пред Гьобелс, в голяма степен благодарение на мудния си характер и още по-бавните си реакции, което караше леля Цецилия да го харесва още повече.
	Спомняше си всичко толкова ясно. Беше наказан с добра памет. „Парсифал“ беше великолепен. Музиката се изливаше в ушите му като мед. Но това бе също ехото от един отминал свят. Забравил чашата с вино на облегалката на креслото си, Фон Райнзее се чудеше дали някой друг не слуша в момента и не чувства същото като него. Със сигурност някой някъде се наслаждаваше на тази музика. Иначе нямаше да я излъчват. Някой някъде изпитваше същата евтина, банална, непоносима, възторжена тъга. Но не и тук, на това дивашко място, където никой не уважава истинските ценности.
	Как бе възможно онзи свят да изчезне? Да се изгуби завинаги. Когато тази музика все още звучеше в нощта. Когато леля Цецилия все така разсеяно галеше перлената си огърлица, гледайки как се отдалечават гостите й. Паметта е най-жестокият наркотик.
	Беше посетил и Дрезден, съвършено реставрираната „Земпер опера“. Но градът толкова го натъжи, че той успя да чуе съвсем малко от представлението. Огромен, олющен жилищен блок се издигаше на мястото на елегантния дом на леля Цецилия. Лицата по улиците бяха грозни и измъчени. Веднага щом успя да събуди шофьора си, той избяга в отново свободната от руснаци провинция.
	Винаги ставаше нетърпелив при второто действие, когато Вагнер започваше да звучи по вагнеровски. Този път мислите му се насочиха към дъщеря му. Толкова различна от Кундри от второ действие. Ева. Понякога го докарваше до отчаяние. Искаше да има внуци. За да продължат рода, разбира се. Но искаше също така да им разкаже какво е видял и научил, да им предаде каквото не трябва да се забравя, да дари на загубения си свят малко безсмъртие. Ева щеше да навърши тридесет и шест през ноември. Колко години й оставаха, преди да е станало твърде късно?
	Надяваше се да се върне, уморена от всички тия селски глупости. Но тя се оказа упорита, не беше наследила нищо от майка си, боливийката. Той се усмихна на себе си. Германският ботуш бе смачкал испанското цвете. Но не можеше да го преглътне толкова леко. Чувстваше, че Ева вече е загубена за него, а времето лети бързо. Ако можеше, сега би си пожелал да върне времето с шест-седем години, Ева да се омъжи за северноамериканския си доктор и да се примири с щастието. Невъзможна жена, ужасна дъщеря и както си мислеше с нескрита гордост — потомка на героичен род. Но от рода му бяха излезли достатъчно герои и героини и всички бяха завършили зле — голи в снега, с консерва варено месо за спомен.
	Музиката премина в особено кресчендо, което винаги раздразваше Фон Райнзее, и той се замисли за бизнеса. Вечерта бе водил преговори за увеличаване на чилийските си холдинги. Чили бе бъдещият ключ към законните пазари в Северна Америка. Много харесваше чилийците заради стремежа им да бъдат толкова близо до германския манталитет, колкото им позволяваше испанската кръв. Чили имаше бъдеще.
	А какво бе бъдещето на Ева? Не можеше да не си задава този въпрос. Сега с тази епидемия. Не обърна внимание на опасността, когато племенникът му повдигна въпроса, но тайно се тревожеше. Ядът му се увеличаваше в такт с музиката. В Ла Пас го ядосваха и щяха да си платят. Беше се обадил лично в опит да осигури медицински екип, да помогне малко на Ева. Но те бяха толкова невежи, че не знаеха откъде да започнат. Не знаеха кой трябва да се занимае с това. Държавният апарат бе жалко, болно нищожество, което не си струва да убиваш.
	А дъщеря му си пропиляваше живота за тези хора. Може би това беше отмъщението на Боливия. Искаше му се тя да е на сигурно място, далеч оттук, а в същото време да е до него. Наистина, съпруг от Съединените щати щеше да е идеалното за нея. В почти всяко едно отношение. Не можеше да иска да я омъжи за боливиец. Бе сигурен, че такъв мъж ще пропилее цялото й състояние по любовници и за костюми, които никой истински аристократ не би облякъл. С тънка усмивка Фон Райнзее си спомни за досието на новопристигналия американски офицер, Курт Зигер. Даже носеше германско име. На снимката към досието изглеждаше като онези руси красавци, които в Холивуд обичат да обличат с германски униформи, карикатури на истинските войници. При други обстоятелства би бил идеален за Ева с нейната самодисциплина и самота. Можеха да имат чудесни деца.
	Мислите на Фон Райнзее се изместиха от един северноамериканец към други. Съединените щати щяха да му бъдат съюзник, благодетел и във Вашингтон никога нямаше да разберат. Америка щеше да се заеме с колумбийците вместо него. Те бяха минало, некоректни партньори. Време беше да се насочи към по-големи, по-перспективни неща. Преди да скъса с тях, янките щяха толкова да им се разярят, че да ги изгонят от Боливия, ако ще да започнат война.
	Ева, разбира се, се сработваше добре със северноамериканците. Бяха неин тип. Пуритани. Кръстоносци. И безкрайно наивни. Фон Райнзее беше далновиден човек и бе уредил ужасяващата сцена с дъщеря си, за да представи на янките достоверна следа. Беше сигурен, че Ева ще сподели с Чърч. Но имаше и друга цел. Надяваше се, че така ще я сплаши, ще я накара да стане по-разумна, да започне собствения си живот, преди да е станало твърде късно. Поне да се махне от граничния район. Беше само въпрос на време преди Пандо да се превърне в земен ад.
	След кратка пауза за бележки по сюжета на немски, започна последното действие, от шумен безпорядък до триумф на душата. Фон Райнзее отново се заслуша.

	8.

	Когато пътят стана твърде стръмен и разбит за таксито, Анхел плати на шофьора и взе багажа си — кутия, опакована със сребриста хартия и украсена със златни топчета и пластмасови звънчета. Беше лека. На душата му бе още по-леко и неравните коловози, които водеха нагоре по хълма вместо улица му се струваха като пътеката на щастието.
	— Анхел — извика със страхопочитание едно момче, — Анхел, имаш ли нужда да ти свърша някаква работа?
	Анхел се усмихна снизходително и му махна леко за поздрав. Не отговори.
	— Дай да ти понося кутията — настоя кандидатът за работа. — Всичко, което поискаш, Анхел.
	Анхел продължи мълчаливо нагоре по криволичещата улица. Чувстваше се добре, господар на своя свят. Бе спал дълбоко и се надигна, готов за работа, преди светът около него да започне да се разбужда и да раздава миризмите си. Отиде пеш до града в утринната прохлада; пеша, защото така искаше, уверен, че може да махне на всяка минаваща кола и да я купи. Още не бе решил какво да прави с всички пари, спечелени от последната задача.
	В сърцето на града обаче изпадна в характерната си тромавост. Нещо в начина, по който хората ходеха, говореха и купуваха с такава лекота, сякаш нарочно му напомняше, че е просто едно хлапе, което едва се е измъкнало от тинята и което не знае тайните, които другите хора, избраните, пазеха от чужди уши. Тази негова експедиция бе особено трудна и болезнена. След като дълго време продавачките се правиха на много важни и не му обръщаха внимание, той тръсна една пачка банкноти на гишето. Тогава жените станаха любезни като курви.
	Сега си беше отново вкъщи. Където познаваше всички тайни кодове.
	Малко дете, за което ходенето все още бе новост, прекоси пътя му с походката на пиян моряк и се запъти към склона, който стръмно се спускаше към колибите от долната част на хълма. Бърз като стрела, Анхел се огледа и след като установи, че никой не го наблюдава, хвана хлапето за ръка.
	— Не трябва да правиш така — каза той като на равен. — Мама ще плаче, ако паднеш.
	Детето се усмихна, показвайки розовите си венци и език.
	— Даже не те е изкъпала както трябва — продължи неодобрително Анхел. Като забави крачка, той поведе детето към една колиба, която направо загрозяваше съседните съборетини, чиито обитатели поне правеха някакво усилие да живеят по-достойно. Спря на прага, намръщи се и сведе очи към новия си другар. — Смърди. Как можеш да живееш тук?
	После извика:
	— Мадона! Ставай, мързелано. Ела си прибери детето. — Тонът му можеше да предизвика асоциации за жесток властелин или инквизитор.
	След малко — твърде дълго според Анхел — от тъмното помещение се появи жена с парцалив пеньоар, като сънено си заглаждаше косата.
	— К’во?
	— Детето ти за малко да падне по склона. Що за майка си? И облечи се, за бога.
	— Не е твоя работа, Анхел. Да не си кмет или к’во?
	Анхел не отстъпи.
	— Като искаш дете, трябва да се грижиш за него. Гледай. Има въшки.
	— Я си гледай работата. Не ми се прави на светец. — Хвана детето за ръка и го завлече в мрачното жилище.
	Анхел поклати глава. Обичаше децата и се чувстваше добре сред тях. Не можеше да разбере как като пораснат, се превръщат в такива безполезни същества, хора без достойнство. Човек не е нищо, ако няма чест. Трябва да се самоуважаваш. Анхел се огледа. Имаше чувството, че светът върви към провал, че живее в лошо време.
	Зави на следващия ъгъл и видя сестра си в компанията на банда квартални хлапета, от тези, дето с нетърпение чакат да пораснат и да станат лоши. Мотаеха се като тълпа безделници насред едно празно пространство, предназначено за баскетболно игрище.
	— Роса — извика. — Хей, Росалита.
	Когато момчетата от компанията го забелязаха, си плюха на петите, едно от тях стискаше някакъв пакет, увит в кафява хартия. Прескачайки купчини пръст и парчета бетон, те изчезнаха в лабиринта от колиби и кал като изплашени плъхове. Роса остана сама с две други момичета на малко повече от десет. Анхел се запъти към тях и махна презрително с ръка.
	— Махайте се, безделници. Айде. И стойте далеч от сестра ми.
	Едно от момичетата изсъска нещо и трите се изхилиха злорадо. После двете избягаха.
	— И к’во има в таз’ кутия? — попита Роса с презрителен глас. — Друг компютър?
	— Не е твоя работа. А ти ще се научиш да работиш на компютъра, дето ти подарих. Знаеш ли колко струва?
	Очите й бяха дълбоки и горяха от желание да каже тайната, която е научила току-що.
	— Няма да уча компютър. Не мога. К’во си въобразяваш, а?
	— Можеш да се научиш на компютър. Виждал съм всякакви бездарници да го правят. Ти си ми сестра. Умна си.
	Тя го погледна.
	— Като теб ли?
	Той се изпъчи.
	— Аз съм достатъчно умен. Не като тия боклуци.
	— Те са ми приятели.
	— Да. Дишат лепило. Като онази курва Мадона ли искаш да станеш?
	— А ти за к’ъв се мислиш? За президента?
	— Не искам да се мотаеш с тях. Те са безделници.
	Тя го погледна с неизчерпаемата дързост на момиче, което още няма тринадесет.
	— Че к’во ще направиш? Ще ги убиеш или к’во? Мислиш си, че можеш да убиеш всеки.
	— Не говори така. Внимавай с кого говориш.
	— Всички знаят за теб. Искаш да убиеш и тях. Искаш всички да те мислят за голям пич.
	— Аз съм уважаван мъж. Кой ти е наговорил такива неща?
	Роса се изсмя и две черни птици прелетяха под една неизолирана електрическа жица.
	— „Уважаван“ ли? Ще се пръсна от смях.
	— Уважават ме много. _Много._ Хората знаят, че не могат да ме закачат безнаказано. Нито сестра ми. Не можеш да си представиш колко ме уважават. И не само в тази дупка. Уважават ме на места, за които не си и сънувала.
	— Хората ти се присмиват — каза Роса студено.
	Той едва се сдържа да не я удари. Вдигна свободната си ръка, като че беше божията десница. Но се спря. Никога не удряше жени. Още по-малко роднини. Човек трябва да се грижи за семейството си. Това бе едно от правилата му.
	— Кой ми се присмива? — попита той с жестокия глас на инквизитор. — _Кой се присмива?_ — Бърз като съдбата, той я хвана за ръката. — Кажи… ми… кой… се… присмива.
	Роса се изхили — безгрижно дете, което е успяло да ядоса някого.
	— Всички ти се смеят — каза весело. — Кармелита разказа на всички.
	Анхел я погледна с очи на убиец. Но тя като че не забеляза промяната. Изхили се отново.
	— Какво? — попита той. — Какво е казала?
	Роса се изкикоти.
	— Пусни ми ръката. Голямо прасе си.
	— Какво каза тази кучка? — попита той, без да я пуска.
	Лицето на сестра му придоби изражението на вечната женска противоположност на мъжа.
	— Разказа на всички как не можеш да го направиш като нормален мъж, как не можеш да задоволиш една жена.
	Анхел погледна ужасе`н сестра си.
	— Нарече те „Трисекундния вулкан“.
	Анхел пусна ръката на сестра си. Удари я по бузата — нещо, което никога не бе правил. Това някак си не я изненада. Едва по-късно, когато размисли над случката, той си даде сметка какво означава тази липса на реакция.
	Все пак сестра му реагира физически. Отскочи и се обърна. Стисна юмруци, готова да се защитава. Отстъпи крачка назад. После още една, държейки се за бузата. По устата й се появи кръв. В очите й се четеше омраза.
	— Кармелита казва, че онази работа ти е съвсем мъничка. — После се обърна и избяга.
	Анхел дишаше тежко, като че е тичал през целия път от града. Така дишаше, когато е свършил някоя работа и вече се е отдалечил от мястото, където я е направил. Механично отиде до една скала от другата страна на пътя, под която се въргаляха боклуци и животински скелети. Височината бе достатъчна, та човек да си счупи нещо, може би дори да се пребие, ако падне.
	Анхел хвърли подаръка.


	Сутринта на генерал Парнъл бе заета от серия брифинги за бюджетно планиране, всеки по-обезсърчителен от предишния. Всички очакваха резултати, но никой не искаше да плаща за тях. През следващата бюджетна година средствата за заплати щяха да се редуцират. Ученията щяха да намалеят, летателните часове — да се съкратят, боеспособността — да спадне. Парнъл бе прекарал голяма част от кариерата си в Европа, готов да се бие с враг, който се победи сам, и сега смяташе, че Латинска Америка е най-важната част на света за в бъдеще. С болка наблюдаваше как страната му се отдръпва точно когато регионът става все по-опасен.
	Тежко беше да достигнеш четири звезди само за да станеш участник в упадъка. И после далечните господа, които държат ключа от сейфа, ти нареждат да водиш война с наркотрафика при спазване на мирновременните закони. Така загиват способни мъже, за нищо. Събитията в Боливия го бяха разстроили безкрайно. Данните от аутопсиите показваха, че едва ли не го е извършил някой супермен. Един пистолет — дванадесет мъртви войници. Накара бригадния си генерал да изрови информация независимо от средствата, само и само да намери убиеца. Началникът на разузнаването го изгледа с отворена уста, ужасен от перспективата да търси един-единствен стрелец в цял континент. След като се опомни, двузвездният генерал започна да се оправдава, че разузнавателната система не била пригодена за такъв тип задачи. Парнъл остана непреклонен.
	Генералът седеше на бюрото си в оскъдните минути преди предвидената обедна реч пред панамския „Ротари клуб“. Подписа кореспонденцията си, после се опита да прегледа камарата от доклади, с които подчинените му го засипваха всеки ден. Мислеше си колко се е променил светът от времето, когато служеше като ротен командир в горите на изток от Фулда. Беше ли станал по-добър?
	Старшият му помощник се показа на вратата с някакви документи в ръце и почука предпазливо.
	— Какво има?
	Полковникът се приближи.
	— Сър, току-що получих факс от Ла Пас. От един от подчинените на полковник Чърч. Капитан Дарлинг, авиационният му експерт. Помислих, че ще искате да го погледнете.
	Бяха два листа и генералът ги постави един до друг на бюрото, за да сглоби факса. Беше вестникарска статия. На испански. Шрифтът бе дребен и светъл, така че се наложи Парнъл да си сложи очилата. Не обичаше да ги носи, защото издаваха възрастта му. Наведе се над страниците и зачете бавно, като се опитваше да си преведе всяка отделна дума. Накрая вдигна очи.
	— Испанският ми не е много на ниво. Правилно ли го разбирам?
	Помощникът кимна.
	— Да, сър. Старият Джон Чърч е тазмесечната сензация.
	— За какво става дума? Чърч някакво представление ли изнася?
	Помощникът вдигна рамене.
	— Представление или не, това е първият случай в историята на Боливия, когато американски офицер получава положителен отзив в пресата. Тамошните журналисти са по-лоши и от болшевики.
	Парнъл се загледа в листата и се замисли.
	— Старият Джон Чърч прилича на свети Франциск от Асизи — добави помощникът.
	Генералът изпухтя.
	— Затова пък нашият приятел, посланикът, не е описан в много добра светлина.
	Старшият помощник знаеше задълженията си и не направи коментар.
	Парнъл се изсмя късо.
	— Плимут е глупак. Този човек е жив каталог на всички недостатъци на Държавния департамент. — Генералът погледна над очилата си. — Смята се за непогрешим. Но нека ти кажа нещо, Тим. Етан Райе Плимут има етикет с цена на задника. Стреми се към някое от големите посолства. А после ще иска да управлява света.
	— Сър, да направя ли нещо по този въпрос?
	Парнъл погледна полковника, надежден, умен и способен войник.
	— Кажи ми пак, Тим. Какво мислиш за Джон Чърч? Неподправеното ти лично мнение.
	Помощникът се замисли.
	— Само веднъж съм го виждал. На последната среща с военните аташета. — Офицерът погледна към синия плюшен килим, после пак срещна погледа на командира си. — Изглежда умерен. Здравомислещ. Знае Латинска Америка на пръсти. И работи добре с местните. Мисля, че бих му се доверил, сър.
	Парнъл се загледа през полковника, като че да види половин континент.
	— Но за какво точно би му се доверил? За това, което е правилно според него ли? Ами ако то се окаже неправилно за всички останали? — Генералът намести пак очилата си и се вторачи в статията. Накрая се усмихна. Почти виновно. — Този джентълмен от пресата нарича посланик Плимут „фашистка отрепка и глупак без никакво разбиране за човещина“ — правилно ли си го превеждам?
	— Тъй вярно, сър. Освен че думата, използвана за „глупак“, има по-грубо звучене на испански.
	— Мили Боже. Журналистите постоянно се усъвършенстват. Знаеш ли, Плимут смята, че съм мек с наркотрафикантите. Както и дружката му, Макколи, спасител на Москва и арканзаски пътешественик. Защото не им давам отчет за всеки самолет, получен от военновъздушните сили. И така нататък. Не съм срещал досега дипломат, който тайно да не иска да е генерал. Поне не тук. Смяташ ли, че съм мек с наркотрафикантите, Тим?
	Заместникът замълча за момент, после каза:
	— Сър, мисля, че се занимавате с твърде много задачи…
	— Дипломатичен отговор. Което означава, че даже ти смяташ, че не се занимавам достатъчно с тях. Нека ти кажа нещо, полковник. Да го знаеш, ако някога станеш командир на корпус. Няма половинчати военни решения. Ако искаш да използваш военните, трябва да обявиш война. — Парнъл се изсмя горчиво. — „Война на наркотиците“, глупости. Ако онези празноглавци отвъд „Белтуей“ наистина искаха война срещу наркотиците, щяха да променят правилата. Да започнат истинска война. Да спрат да твърдят, че шепа войници ще разпердушинят за нула време картела в Кали и всички корумпирани политици от Ларедо до Ла Пас. Тогава може би ще има напредък. Но отказвам да рискувам живота на мъже и жени в униформа само и само някой мекушав лигльо като Плимут да се гледа на първата страница на „Пост“ и да му осигуря трамплин към някое посолство с повече екстри и по-добра вода. — Генералът се облегна на стола си, но ядът му не намаляваше. — Наистина мразя наркотиците. И всички мръсници, които ги продават. Но не мога да твърдя, че подобряваме положението, когато само разместваме столовете на палубата на „Титаник“.
	Полковникът стоеше и чакаше. Парнъл мислеше, като барабанеше с пръсти. После каза:
	— Три неща. Първо — искам тризвездният генерал да намери и подготви най-добрия инженерен взвод, който можем бързо да осигурим. Да ми намери добри строители. Второ. Да събере спешен медицински екип с добър епидемиолог и няколко души да раздават хапчета и инжекции. Трето. Да се подготви един C-130 за отлитане, когато наредя. Нека да са два. Да се осигурят всички разрешителни, така че да могат да кацнат направо при брат Чърч, без да минават през Ла Пас. И да могат да останат там, докато разберем какво точно става.
	— Слушам, сър. Да го координирам ли с военния екип на посолството?
	— В никакъв случай. Изобщо не ме слушаш. Ако прибегнем до тази акция (решението ми не е окончателно) — нямаме работа с Ла Пас. Ще се наложи да действаме бързо. Ще спечелим малко точки за Южния корпус, не за хората с вратовръзки. Ще поставим нашия приятел, посланика, пред свършен факт, но само това. Нека види как изглежда светът извън кабинета му. — Парнъл се сети още нещо. — Какво стана с балистичните тестове? Ще разберем ли накрая дали наистина е стреляло само едно оръжие?
	— Резултатите не са готови още, сър. Лабораторията работи. Изглежда…
	— Добре, пришпори ги. — Генералът погледна факса. — Светец във военна униформа; посланик, който иска малките деца да страдат; и епидемия пред вратата. С кокаинови долари навсякъде. — По устните му се появи малката студена усмивка от времето, когато срази с дивизията си цял иракски корпус, без да загуби един-единствен човек. — Чудя се какво точно става там.

	9.

	Водещият хеликоптер следваше някакъв безименен приток на река с труднопроизносимо име. Зигер седеше точно до страничния картечар, набито момче с каска, прегърнало лъскава картечница M-60. През дупката за вратата се виждаха другите три хеликоптера. Сенките им се плъзгаха леко по пясъчните наноси на сто фута под тях. Около реката или из храсталаците се виждаха животни. Три крави издаваха човешко присъствие. Стадо еленоподобни животни панически се разбягаха от рева на машините. Назъбеният от възвишения хоризонт напомни на Зигер за Източна Африка, но без глад и кланета.
	Обширни ниви се появяваха и пробягваха под хеликоптера. От някои реколтата бе наскоро прибрана, други бяха запустели. Зигер се чудеше дали някои от тях не са плантации с кока. Спомни си как Хенри Васкес бе казал, че коката расте по-високо, из хълмовете, закъдето се бяха запътили. А може би ставаше дума за _хубавата_ кока. Зигер не си спомняше точно.
	Беше видял достатъчна част от Боливия, за да започне да се чуди как може това да е една и съща страна. Амазония, където бяха убити войниците, бе бедна, покрита с джунгли, зелена, смрадлива, мухлясала. В същото време безкрайните прерии, простиращи се на юг, умираха за капчица дъжд. На запад стръмните планински склонове заграждаха съвсем различен свят, постоянно кафяв, с леден полъх във въздуха и високопланински пасища, изпъстрени от шарените облекла на туземни народи. Ла Пас беше като стара проститутка. А тук летяха над море от мъртва трева, с островчета изкривени от ветровете дървета и ниски възвишения, зад които като че всеки момент ще изникнат пътища или постройки. В Боливия „Първият свят“ се срещаше с „Последния“, истинска граница, и Зигер щеше да прояви по-голям интерес към нея, ако не се тревожеше толкова за живота си.
	Васкес седеше на деветдесет градуса от него, наместваше си шлемофона и говореше на пилотите. Гласът му се губеше в шума на моторите. Агентът на УБН седеше наведен напред с разкопчан колан, като от време на време ставаше, за да огледа приближаващите се хълмове. Носеше пилотски очила и полуразкопчана червена риза, ярка като колата на някой сводник. Изрязаните малко под чатала дънки бяха твърде тесни и подчертаваха хилавите му бедра и шкембето. Военни обувки с чорапи, навити над връзките, кобур със зареден пистолет и малка черна карабина допълваха облеклото на агента. Невъоръжен, с безупречно изгладената си бойна униформа, Зигер не можеше да се чувства по-беззащитен.
	Започваше да мрази Васкес, който отначало го привличаше с агресивното си позиране. Агентът упорито отказваше да се съобразява с всеки съвет, отхвърляше всичко с аргумента, че той, Хенри Васкес, познавал Боливия и боливийците много добре. Сега летяха на хеликоптери, с по-голяма скорост от възможностите на машините, вместо да обмислят нещата и да действат както трябва. По пътя бяха прибрали подкреплението от националната полиция, взвод от мълчаливи момчета, взети от сборна рота като добитък на пазара. Васкес ги натовари на един от хеликоптерите, без да им даде даже кратки разяснения за операцията. Всичко това бе точно обратното на изискванията на учебниците и на здравия разум.
	Агентът на УБН се обърна към него и каза нещо неразбираемо. Показа към хълмовете напред и кимна.
	Зигер разбра. Приближаваха целта.
	Не го беше страх, само обичайното напрежение преди акция. Но бе много ядосан. Разбираше, че има голяма вероятност да загине в бъркотия, която не той е създал. От това му идеше да напердаши някого. Знаеше, че ако нещата тръгнат не както трябва, той щеше да поеме част от отговорността. Може би дори и цялата. С всеки изминал час започваше да чувства все по-голямо, макар и смесено със завист уважение към Чърч. Искрено съжаляваше, че победеният полковник не е сега на борда. Подозираше, че Чърч има свои начини да се оправя с Васкес.
	Хеликоптерите се снижиха. Петдесет фута над земята. На борда на една от машините имаше американски инструктор, законен начин да се контролират нещата, но боливийците знаеха как да летят. От друга страна, групата от националната полиция тревожеше Зигер. Сякаш бяха тръгнали на парад и държаха оръжието си, като че не знаят за какво да го използват. Каските не им бяха по мярка, а и никой не си бе направил труда да извика лекар. Все пак полицаите не изглеждаха съвсем като на курорт. Имаха уморен, нещастен и съвсем ненадежден вид.
	Моторите зареваха по-силно и вертолетите се издигнаха над първото възвишение, плъзнаха се над една зелена долина, после пак се устремиха нагоре. Пуст черен път прорязваше едно хълмче, където дървен кръст показваше мястото на нечия трагедия. Картечарят зареди оръжието си и се вторачи напред, опитвайки се да погледне над главите на пилотите.
	Издигаха се и се снишаваха над серия от хълмове. Растителността стана по-тъмна и се простираше по-надалеч от водоизточниците. Самотни постройки издаваха съществуването на ферми.
	Зигер се завъртя на седалката си и се загледа напред. Васкес се изправи зад пилотите. Започна да се закопчава с едната ръка, в другата държеше карабината. Ако случайно натиснеше спусъка, щеше да простреля пилотите отзад.
	Васкес измърмори нещо под мустак в микрофона. След миг вертолетите се снишиха и полетяха над една разлята долина.
	Васкес не послуша съвета на Зигер. Планът бе същият — да се приземят право върху целта, между предполагаемата лаборатория и ниските складове, непосредствено до бараките за работниците. Ако някой подозираше нещо или поне притежаваше оръжие, хеликоптерите и хората в тях щяха да се превърнат в идеални мишени.
	Васкес се изправи и посочи през плексигласа с карабината. Пилотите държаха машините ниско, опитвайки се да постигнат максимална изненада, въпреки че усилията им се обезсмисляха от рева на моторите. Даже способни войници не могат да направят нищо при лош план.
	Под колесниците на хеликоптерите пробягваха групички от дървета. Картечарят махна на колегата си от задната машина. От гората излетя ято подплашени птици. Моментът идваше. Зигер чувстваше близостта на целта. Започна да се поти, първо под мишниците, по гърба, дланите. Искаше да има оръжие. Въпреки че това не беше негова битка, въпреки че не бе добре организирана. Искаше оръжие, чудеше се какво са чувствали онези дванадесет войничета. Започна да мрази хора, които не е виждал, хора, които имат власт да се разпореждат с живота му, и още толкова много неща.
	Чу вик. Васкес. Достатъчно високо, за да достигне до ушите въпреки рева на моторите, раздиращ въздуха. Там горе. Да. Зигер познаваше местността от снимките. Там беше.
	Напред!
	Хеликоптерите се насочиха към групата от сгради и празното пространство, което изглеждаше не по-голямо от баскетболно игрище. Твърде тясно за четири хеликоптера.
	Зигер видя малки фигури да изскачат от постройките, три, четири, шестима души. Опитваха се да достигнат дърветата зад откритата площ, да изпреварят хеликоптерите. Никой не изглеждаше въоръжен, въпреки че бе трудно да се каже със сигурност. Поне никой не спря, за да стреля.
	Васкес изкрещя неразбираемо. Картечарят се сви, зад мерника се виждаше лицето му, като на тези негови предци, които са се отбранявали срещу испанските нашественици с камъни.
	Предният хеликоптер продължи напред, като забави само колкото да не губи височина. Зигер видя схлупен хамбар или обор, нисък и стар, и серия открити постройки с ламаринени покриви като изкуствени цели за военно учение. Няколко дървени колиби с празни прозорци и врати. Бегълците изчезнаха в гъсталака и Зигер не забеляза никакви други следи от живот.
	Като се задържа във въздуха досами земята, предният хеликоптер се завъртя, за да може картечарят да хване на мушка обора, своеобразна селска крепост. Зигер разкопча предпазния си колан, за да може да скочи, ако се наложи. Вторият хеликоптер застана пред спалните постройки и се извъртя така, че картечарят му да ги държи на прицел.
	Беше време да слизат, да действат. Но Зигер видя Васкес, наведен над рамото на пилота, да дава знак нагоре. След миг хеликоптерът започна да се издига.
	„Какво, по дяволите, става?“ — зачуди се Зигер.
	Вдигнаха се и спряха във въздуха на височината на дърветата, като че решени да останат лесна мишена колкото е възможно по-дълго време. После хеликоптерът започна бавно да обикаля над обекта, уязвим за всеки скрит стрелец в постройките. За Зигер това бе глупаво и безсмислено.
	Двата задни хеликоптера се отдалечиха и започнаха обиколка с по-голям радиус. Ако Васкес се опитваше да хване бегълците, това бе най-безотговорният начин. И безсмислено харчене на гориво, което никой американски офицер не би позволил. Доста дълго щяха да ходят пеша, ако останат без бензин.
	Васкес се обърна, срещна погледа на Зигер, поклати глава. После пак заговори в микрофона. Хеликоптерът изрева, наклони се настрани и се насочи отново към лабораторията. Този път машината се приземи, последвана от втората.
	Васкес изскочи на слънчевата светлина — обувки, космати крака, шкембе. Беше извадил от багажа си измачкана сламена шапка и я постави върху плешивината на темето си. Закрачи напред, хванал карабината с една ръка, като пистолет. Един офицер от полицията скочи от втория вертолет и изприпка при Васкес на съвещание. Забравил, че не е въоръжен, Зигер го последва, изгарян от интерес. Наизлязоха още полицаи и се струпаха около командирите, прегърнали оръжията си като преградния парапет на пързалка за летни кънки.
	Агентът от УБН тръгна напред към колибите. Под един от навесите от земята се вдигаше пара.
	Васкес се обърна към Зигер и се усмихна.
	— Сварихме ги по бели гащи.
	После заговори с офицера на испански. Боливиецът издаде някаква заповед. Полицаите се разделиха на малки групи и се запътиха към различни постройки, отначало на бегом, но после бързо забавиха ход. Зад тях моторите бавно бръмчаха, за да пестят гориво.
	От всичко, в което бе участвал Зигер, това имаше най-малко общо с военна операция. Освен картечарите, които оставаха нащрек, на никого, изглежда, не му пукаше за сигурността. Полицаите по-скоро се разхождаха, отколкото да претърсват и когато във въздуха проехтя изстрел, се оказа, че един от тях е застрелял някакво куче.
	Машините, варелите и кофите под ламаринените навеси не говореха нищо на Зигер. Но Васкес се хилеше и боливийският офицер бе особено възбуден. Агентът ритна една масичка и някаква кутия, после извади малък фотоапарат от чантата си.
	За пет минути агентът направи няколко снимки на обекта. После се обърна към Зигер.
	— Искаш ли да те снимам? Страхотен сувенир.
	Зигер поклати глава. Не, благодаря.
	— Тогава — каза агентът — би ли ме снимал ти? За доклада.
	Зигер го снима. После още три пъти, а агентът позираше на различен фон. За Зигер този човек изглеждаше като пълен глупак с рунтавите си крака, тежки обувки, шкембе, опънало ризата до пръсване, и самодоволно размахано оръжие.
	Когато Зигер му връщаше апарата, от обора се чуха неразбираеми викове.
	След като пусна апарата обратно в чантата си, Васкес се затича към мястото, откъдето идваше глъчката. След миг от вратата изскочи полицай, следван от двама индианци по дънки, с наведени глави като пленници. Следваха ги още трима полицаи, строго насочили оръжие в гърбовете им.
	— Я да видим какво има тук?
	Агентът от УБН се изправи и повдигна колана си. После се надвеси над пленниците и закрещя. Зигер го наблюдаваше от разстояние. Не му харесваше тази работа, но се чудеше дали в края на краищата не се вживява твърде много. Може би неговите правила наистина не важаха тук.
	— Курт — помоли Васкес, като понижи глас, — би ли проверил какво става в онези бараки?
	— Испанският ми не е добър.
	— Няма значение. Иди само да видиш какво правят. Да се увериш, че всичко е наред.
	Зигер вдигна рамене и тръгна. Останалите полицаи бяха изчезнали в спалните постройки от другата страна на хеликоптерите с въртящи се като бавни вентилатори витла. Никой не ги прикриваше, не бяха оставили нито един пост. Зигер реши, че даже Васкес да постига толкова лесно резултати, работата си остава лошо свършена. Ако нещо тръгнеше зле, никой нямаше да може да спаси малката група. А и двата поддържащи хеликоптера не се виждаха никъде.
	Полицаите обръщаха помещенията надолу с главата и прибираха каквито сравнително ценни вещи намереха. Евтино радио, чифт пластмасови черни очила като от италиански филм от шестдесетте, тоалетни принадлежности, една дрипава фланелка. Кокаиновият бизнес не изглеждаше много печеливш.
	Ако бяха подчинени на Зигер, кариерите на всички до един щяха да приключат преждевременно. Но не бяха негови войници и не му обърнаха внимание. Дори не си направиха труда да вземат оръжията си, оставени в един ъгъл. Зигер си даде сметка, че не му е там мястото, и се оттегли. Поне температурата беше добра и въздухът — приятен. Изглежда, нищо повече нямаше да се случи.
	Докато се разхождаше на слънце, Зигер погледна към земята и забеляза нещо да блести в тревата. Наведе се да види по-ясно и намери малка гилза. Реши, че е от полицая, застрелял кучето. Но след няколко крачки намери още две. По-нататък се търкаляха още дузина, вероятно изхвърлени от автоматично оръжие.
	Не си направи труда да събере всичките. Трите бяха достатъчни. Бързо се отправи към обора.
	Двамата затворници седяха на колене до стената, с вързани ръце и разкървавени лица. Двама полицаи стояха над тях и Зигер почувства промяна в атмосферата, както първата пролята кръв предизвиква желание за още. Затворниците го погледнаха, после бавно сведоха погледи към земята.
	От обора се чуваше шум. Зигер влезе, за кратко заслепен в тъмното. После очите му свикнаха. В задната част на помещението стояха няколко силуета. Лесно разпозна Васкес, червената му риза личеше даже в полумрака.
	— Хей. Зигер. Искаш ли да видиш нещо, което ще даде смисъл на пътуването ти дотук.
	Зигер се приближи. Малката група стоеше на ръба на една яма в пода на обора. Полицаите бяха отместили малко слама, махнали няколко дъски и бяха открили нещо, което приличаше на складирани тухли, увити, всяка поотделно, в тъмен найлон. Васкес държеше една от тухлите. Размаха я гордо пред очите на Зигер.
	— Знаеш ли какво е това?
	— Кокаин?
	— Вярно като две и две: четири — Васкес махна към ямата. — Тези момчета не се занимават само със суровия продукт. Това е кокаин със сертификат от Пенсилванския департамент по земеделие, с гарантирана възвръщаемост на печалбата. — Замълча, оглеждайки съкровището. — Достатъчно количество, за да направи някого много богат. — Обърна се към Зигер и заключи: — Много дрога, партньоре.
	— Тези индианци ли ви казаха, че е тук?
	— И без това щяхме да го намерим.
	— Тогава защо са ги били?
	Васкес не се трогна особено.
	— Не е моя работа. Боливийците обичат малко кютек. Така се чувстват победители. Това не вреди.
	— Ами тогава може би трябваше да поставят малко охрана, вместо да изтезават пленници и да събират коледни подаръци. — Отвори дланта си и показа трите гилзи.
	Агентът погледна месинговите парчета. Изражението му не се промени.
	— И какво?
	— Хенри, хайде. Три гилзи. Не са даже мръсни или ръждясали. Видях поне още дузина. Някой в този резерват има „димяща пръчка“, а като има един…
	Васкес хвърли кокаиновия пакет обратно в дупката.
	— Всеки може да има оръжие. Но не всеки има куража да го използва. Да си чул някаква стрелба?
	Зигер скръсти ръце пред гърдите си.
	— Хенри, тук може да стане нещо лошо.
	Внезапно агентът го хвана за ръката и го дръпна.
	— Излизай вън, пентагонски умнико. И ако не искаш да се връщаш пеш до Ла Пас, по-добре слушай какво ти говоря.
	Зигер едва не го удари. Но се сдържа. Беше войник преди всичко. Освободи ръката си, но последва Васкес навън, после зад постройката, на едно място, оградено с големи гуми.
	Васкес махна към едно мъртво дърво.
	— По дяволите! Звучиш като скапания Джон Чърч. Не искам да говоря за това безполезно копеле — знаеш ли какво имаме тук, Зигер? Това е голяма лаборатория, момко. Голяма! Тия момчета не са любители. Правят качествена дрога. Хуан Валдес разширява влиянието си. — Агентът показа към обора. — Тази купчина кокаин според боливийските стандарти е планина от дрога. По дяволите, според всички стандарти. Това е голям удар. Ние разкрихме загадката. А ти се притесняваш за два счупени носа и някакви боклуци из тревата. Опомни се, човече.
	— Хенри, радвам се, че направи такъв удар. Надявам се твоите колумбийци да плачат с горчиви сълзи тази нощ. Но просто искам да ти кажа, че може би някой ни наблюдава в момента и някой може би има поне такава огнева мощ като нас. А ние разчитаме на две много паянтови машини да ни откарат обратно.
	Агентът му обърна гръб.
	— Само си губя времето.
	— _Хенри_ — изкрещя Зигер, достатъчно високо, за да привлече вниманието му.
	Агентът се обърна и го погледна с престорено нетърпение.
	— Само ми кажи — попита Зигер, — ако тази лаборатория е толкова важна и ако тези хора имат автоматично оръжие, защо не се отбраняваха? Защо ни оставят да се разхождаме и да правим каквото си искаме тук? Защо никой не се грижи за склада освен шепа индианци, които панически избягват в гората? Къде са всички тези свръхсвирепи колумбийци? — Зигер погледна агента с тревожен поглед. — И защо нямат коли? Виж земята, Хенри. Под краката ти има следи от машини с двойно предаване, а наоколо има само няколко резервни гуми. Какво става тук?
	Васкес го погледна. Агентът вече не беше престорено ядосан, нито енергичният кръстоносец от събранията в посолството. Лицето му бе много спокойно.
	Обърна гръб и каза:
	— Ти си вън от играта, Зигер.


	Васкес направи още снимки. После организира унищожаването на обекта. Полицаите приеха задачата с детски ентусиазъм. Изсипаха варелите с химикали на земята и подпалиха постройките. Всичко чупливо бе счупено. Всички варели с керосин бяха пренесени в обора, където Васкес първо накисна наркотика, после нареди варелите около ямата като своеобразен огнеопасен Стоунхендж.
	— Жалко, че трябва просто да го изгорим — каза Васкес с тон на велик бял ловец. — Даже не можем да го направим напълно. Но не можем да ги оставим просто така. Никой няма да иска да остане на пост през нощта. А не можем и да го вземем с нас. — Поклати глава. — Щеше да ми е интересно да го измерим. Просто в името на рекорда.
	Полицаите качиха двамата пленници в задния хеликоптер. Двете поддържащи машини отново се появиха над дърветата, за да попълнят отново четворката, като се опитваха да избягват стълбовете дим. След като моторите на двата кацнали хеликоптера заработиха, Васкес собственоръчно запали керосиновата следа, водеща към обора, и изтича до водещата машина, където Зигер вече бе заел мястото си.
	Покривът на обора отхвърча като издухан от ураган и първата ударна вълна разлюля хеликоптера с опасна сила. Васкес се бореше с шлемофона си, викайки: „Хайде, хайде, хайде!“ Вдигнаха се далеч от дима. Няколко последователни експлозии разлюляха хеликоптерите. Когато водещата машина се обърна отново, Зигер видя ураган от пламъци и дим. Лабораторията не се виждаше в огнения вихър.
	Вертолетите набраха височина и пилотите без страх от опасности от земята се заеха отново с обичайните си дейности около индикаторите за гориво и масло. До последно Васкес висеше от вратата, хванал се с една ръка, и снимаше.


	Рут Чърч се изгуби сред старите снимки. Много беше доволна от начина, по който бяха представени нещата във вестника. Позвъниха й и други журналисти и тя се надяваше, че това ще спечели необходимото време за Джон. Но знаеше, че семейството ще се наложи да се мести много скоро, независимо какво ще стане. Джон можеше да разчита на нея. Вече бе започнала ритуала по „събиране на свещените реликви“, като претърсваше къщата за неща като семейни снимки и малки подаръчета, които си бяха правили през годините, които трябваше да се опаковат като ръчен багаж и да се пазят до следващия им дом. Дървената кутия със снимки, повечето на Джон, в униформа или цивилен, я съблазни да се отдаде на спомени, докато забрави основната си задача за деня.
	На една снимка се виждаше лейтенант, толкова зелен, като че тъкмо са го откъснали от някое дърво. Рут се засмя, като се питаше дали е успяла да го дари с достатъчно любов. С дебелите златни нашивки на раменете си, Джон приличаше повече на момче, отколкото на командир. Тя пък бе момиче. Беше преди цели двадесет и пет години. А й се струваше като вчера.
	Имаше снимка от Форт Полк като ротен командир. Тогава изгубиха първото си дете. Полк бе грозно, безсърдечно място и те бяха стигнали по-близо до семейна криза от всякога. Намери друга снимка от същата година: двамата позираха изкуствено пред фотографа, нает да отразява някаква вечеря с офицерите от батальона или коледното тържество на бригадата. Джон — със синята си униформа, изправен и самонадеян. Тя — с изпито лице, все още болна от тъга и необичайно самотна.
	Панама през първото им щастливо пътуване. Джон с маймунка на рамото и пеленаче в ръка. Честно казано, Карла беше грозно бебе и бе цяло чудо да я гледаш как се превръща в жена, с все още твърде тънки крака, недоразвити гърди, лице, чакащо първите признаци на зрелостта, следите от първите разочарования. Снимки от Канзас Сити и Форт Ливънуърт с червени тухли и зелена трева, кльощавата Карла и Рики, дребен и любознателен. Снимки от ваканциите в Оахака и Юкатан, от Белиз и Коста Рика и после, ужас, Джон в Ел Салвадор. Беше се състарила през онази година на необявена война, година, в която го бе видяла за всичко на всичко четири седмици. Никога не му бе признала, нито тогава, нито после, колко много се е тревожила, с егоистичния страх да не го загуби. Когато се обличаше да го посрещне на летището, от огледалото я погледна жена на средна възраст и тя си представи Джон загорял от слънцето и вечно млад. Спомняше си онзи ден с изненадваща яснота, как бе достигнала почти до истерия, докато караше към летището. Децата се държаха отвратително и ревяха ужасно, а самолетът от Маями закъсня. После Джон я прегърна твърде за кратко, обърна се твърде бързо към децата, вдигна ги и започна да ги закача. Колко го мразеше тогава. После изведнъж, забравил целия свят, той я притисна в обятията си насред летището и започна да я целува като полупияно момче на задната седалка на някоя кола. Цялата я намокри и й пошепна: „Махни децата за тази вечер.“
	Винаги й се беше искало да е по-красива за него, по-слаба, по-умна, по-изтънчена и по-малко егоистична. А годините минаваха и те вече не бяха двама отделни души и това бе толкова хубаво, докато не мислеше за него, но сега я ужасяваше. Тя наистина не можеше да си представи да живее без него, не можеше да си представи свят, в който той никога няма да се покаже усмихнат на вратата, наивен, както го помнеше като лейтенант, с големите си нежни ръце. Когато му се налагаше да пътува, тя си лягаше с мръсната му фланелка под възглавницата, за да усеща аромата му.
	Звукът от клаксон на улицата я накара да се сети за задачата си. Не й беше за пръв път да събира сама багажа. Такъв е животът на офицерските жени. Добър живот. С добър човек. Искаше й се да разкъса гърлото на посланика с нокти. Копеле, копеле, копеле…
	Мария се показа на вратата.
	— Да?
	— Полковникът ще вечеря ли вкъщи?
	Прислужницата живееше в собствен свят, далечен и гениален. Но не забелязваше много детайли.
	— Не — отговори Рут със спокоен, героичен глас. — Тази вечер не.


	— Сега — изстена Ан. — Напълни ме… Напълни ме…
	Любовникът й послушно се заклати върху нея в такт с тялото й, безупречен. Беше чудесен любовник, най-добрият от всички, които бе имала, а те не бяха малко. Той се сгърчи върху нея, напрегнатото му тяло внезапно се отпусна. Но тя обичаше това. Тежестта. Обичаше тежестта му, която почти я задушаваше. За около десет минути. После искаше самецът да се махне от нея.
	Но засега се наслаждаваше на топлината му и слабините й пулсираха. Любовникът й миришеше на скъп одеколон и прясна пот и това й харесваше. Тя стисна крака, искаше да остане върху нея още малко. Той дишаше тежко като изтощен атлет, отпусна глава на рамото й. Тя гледаше тавана, студен и безкраен, в затъмнената стая.
	— Подлудяваш ме — прошепна любовникът на развален от секса английски. Изтощението се усещаше във всяка дума. Когато бе облечен, говореше перфектно английски, както само чужденец може да го говори. Лудият секс обаче изтриваше голяма част от речника и граматиката му.
	Тя се чудеше дали всичко, което се говори за испанските любовници, все пак не е истина. А може би беше вярно само за този мъж. Ан предполагаше, че всяка раса си има както способни, така и безполезни мъже. Поне според нейния опит.
	Любовникът извърна глава. Половиндневната му брада издраска кожата над ключицата й. Устните му се допряха до врата й. Тя за миг почувства твърдите му зъби. Очите му бяха затворени, но каза:
	— Много си красива.
	Измести се от нея, изстискан, обикновен, и тя почувства някаква неопределена загуба.
	— Не — каза тя твърдо. — Не съм красива. Аз съм представителна. — Обмисли думите си, като за кратко се върна в спомените от миналото. — Съблазнителна, когато поискам.
	— Винаги го правиш както трябва.
	Тя не отговори. Предпочете да замълчи. Дори най-добрите мъже говорят много и винаги неподходящи неща в неподходящо време.
	Ан прокара ръка зад рамото на любовника си, придърпа го по-близо до себе си, накара го да замълчи. Беше станал по-тежък сега, но тя можеше да го понесе още малко и това неизразимо блаженство бе по-важно от удобството. Не искаше да остава сама с мислите си.
	Но мислите я завладяваха, подли, пагубни. Той беше развалил всичко. С думите си. Въпреки това бе съвършен любовник. Искаше й се да има приятелка, на която да разкаже всичко. Но това би означавало международен телефонен разговор, а линиите не бяха защитени от гладни уши.
	Белият таван и — точно над главата на Ан в полумрака — една картина на мадона с дете, добра работа от по-добри времена, когато този свят е бил на върха, а не на дъното, гледаха над леглото. На другия край на стаята висяха две първокачествени маслени картини на светци, Михаил/Мигел, защитник на този долен континент, и Георги. Любовникът й ги бе определил като представители на школата в Потоси. Каза, че били собственост на семейството му повече от три века. Все едно, струваше й се лоша идея да се закачат светците в стаята за чукане. Това не я притесняваше чак толкова, защото не бе религиозна. Но тя самата не би го направила.
	— Добре ли го направих? — попита любовникът.
	Тя го отблъсна леко. Бяха любовници от достатъчно дълго време, за да разбере жеста й. Слезе от нея и се премести отстрани. Прегърна я и миризмата му отново я обгърна.
	— Рафаел, за бога. Знаеш, че си добър любовник. Не се прави на наивник. — Но го целуна, за да го увери в думите си. Мъжете са толкова предвидими, като деца, крехки. Даже най-добрите. Всъщност най-добрите бяха най-уязвими. Лошите бяха просто разсеяни. Като Етан.
	— Искам да съм най-добрият за теб.
	Ан въздъхна и се примири с мъжката му суета.
	— Ти наистина си най-добрият. Кълна се. Сега замълчи и ме прегърни.
	Той я придърпа към себе си. Беше на тридесет и няколко, почти с десет години по-млад, и това много й харесваше. Мускули и тяло като на плажен спасител, все още неповредени от времето. Той я обгърна, притисна я до плътта си, до миризмата си. Мъжът мечта. А когато беше облечен, можеше да се разговаря с него. Беше образован, но не според стандартите на Вашингтон — да посещаваш само добри ресторанти и да водиш банален разговор. Вашингтон бе скучен, безполов град, пълен с еснафи, които си играят на господари на света. Тези мъже, а напоследък и все повече жени, бяха най-големите мухльовци. Чукаха се, разбира се, и раждаха деца, за да се докажат. Но Ан си представяше половия им живот невероятно скучен. Също като нейния, ако се вземе предвид официалната му част.
	Беше се омъжила за Етан, защото изглеждаше подходящ, човек, който прави правилните неща в живота, и защото приятелките й й завиждаха за тази възможност. Тогава изглеждаше поносим и можеше да я задоволи, стига да му казва какво да прави и да не го оставя да свърши твърде бързо. Много скоро след сватбата всичко отиде по дяволите. Но тя бе твърде суетна, за да го признае. А имаха и Робин, която носеше името на майка й и която за щастие сега беше далеч в порядъчно училище и сигурно вършеше ужасни неща. Етан бързо се оказа от тези хора, които, както с възхищение се изразяват събратята му, живеят заради работата си. Работата, разбира се, бе само трамплин към по-висока служба. Престижът имаше много по-голямо значение за съпруга й, отколкото истинските дела. Етан искаше най-малко да се дореди като баща си до някое главно посолство. Един ден даже й призна, че се смята достоен за поста държавен секретар. Ан не мислеше така. Знаеше, че съпругът й няма необходимите качества и способности, че се е омъжила за неудачник. Но нямаше как да му го каже.
	Странно как тече животът, как ти се изплъзва между пръстите. И един ден се събуждаш, обкръжен от пустота.
	— Сега мога ли да говоря? — попита любовникът.
	— Да.
	— Ан… наистина смятам, че си красива. Не ти правя само комплименти. Ти си много красива жена, която умните мъже забелязват, а другите пропускат.
	— Интересен начин на изразяване все пак.
	— Но си много жестока. Не е нужно да си толкова жестока с мен.
	Ан се усмихна.
	— Под тази желязна черупка бие каменно сърце.
	— Престанах да ти повтарям, че те обичам. Знаеш ли защо? — Надигна се леко така, че да я вижда, а също и тя него. Беше смешно красив с разрошена черна коса и благородни очи. — Непоносимо е за един мъж да повтаря на жена, че я обича, само за да я накара да се смее.
	Тя се опита да не бъде твърде злобна. Ценеше го все пак.
	— Не ме обичаш, Рафаел. Обичаш да ме чукаш. Засега. И съм доста значително завоевание за теб. Ти си като обикновен рицар, който е съблазнил кралица. Не че приличам много на кралица. Но това е голяма част от това, с което те привличам. Аз съм трофей. Можеш просто да ми отрежеш главата и да я окачиш на стената. До светците си.
	Той я придърпа към себе си малко грубо. Като говореше близо до устните й, каза:
	— Няма да окача главата ти на стената. — Целуна я, подпря се на лакът и я погледна с черните си очи, които я накараха да се почуди дали в безупречното му испанско потекло няма капчица индианска кръв.
	— Аз съм малко като звяр, знаеш ли — каза тя.
	— Да. Моят звяр. Моето чудовище на любовта.
	Ан се изсмя.
	— Точно така. Би ли се изместил мъничко. Благодаря.
	— Мислиш ли, че съпругът ти знае нещо?
	Труден въпрос.
	— Не, твърде съм дискретна. — Тя погледна правилното му, потънало в сянка лице. — Винаги съм била. А съпругът ми е твърде зает със себе си.
	— Както говориш за него, изобщо не прилича на мъж. Как може да е женен за теб и да не те желае постоянно?
	— О — отговори Ан развеселена, — случва се.
	— На негово място нямаше да ти дам минута почивка.
	— Докажи го — каза тя и се изсмя. Като щастливо малко момиченце.
	Той я целуна, докосна я, винаги сериозен в отношението си към думите й. Етан, от друга страна, никога не й обръщаше внимание. Благодарна беше на часовете, прекарани с този мъж. Чувстваше, че годините изчезват и Рафаел имаше способността да върне времето за час-два.
	Скоро, помисли си Ан, няма да съм способна да привлека такъв любовник. Дори и като трофей.
	Той спря, все още не съвсем готов да започне отново. Галеше плътта й, като че беше млада и съвършена. Понякога си мислеше, че никой преди не я е карал да се чувства така, но после размисли, че може би това е илюзия на настоящето спрямо миналото. Кой може да си спомни точно нечия целувка? Човек може да помни какво се е случило, но не и самите чувства.
	— Та какво прави съпругът ти сега? Докато си с мен.
	Ан вдигна рамене. Не искаше да мисли за Етан.
	— О, сигурно се кара с някой скучен представител на властта. Или си бъбри с някой от приятелите си във Вашингтон по драгоценната си пряка линия. Или урежда делова среща. Неща, които американските посланици правят в страни, където никой няма смелост да им се противопостави.
	— Но с какво точно се занимава сега. Четох за него във вестниците и отзивите са много лоши. Срещам го на приеми. Винаги изглежда много самоуверен.
	Ан затвори очи. Искаше да си мисли за друго.
	— Да. Етан е много самоуверен. И не е много лош. Само малко. Етан не е „много“ от нищо.
	— Всички казват, че е предприел кръстоносен поход срещу кокаина.
	Ан докосна леко любовника си, като се опита да го възбуди отново.
	— Етан не е кръстоносец по природа. Това е ход за израстване в кариерата. Иска само да натрупа точки. Не може ли да говорим за нещо по-приятно? Като холерата например.
	— Но за Боливия въпросът за коката и кокаина е много сложен. Имаме традиции, икономически проблеми…
	— Рафаел, политическа дискусия ли ще водим? Стигат ми тези вкъщи.
	— Извинявай. — Той се върна върху нея, ненаситен хищник.
	— Така или иначе — каза тя, за да му достави удоволствие и да завърши разговора, — Етан е много зает с колумбийците. Иска да освободи Боливия от жестокото иго на колумбийските наркотрафиканти. Особено след клането на войниците.
	Той се притисна до нея, като затопли потта и половите течности, с които все още бяха мокри. Започна да я гали. Ан изстена.
	— Радвам се да го чуя — прошепна той.


	Посланик Етан Райе Плимут бе в приповдигнато настроение въпреки глупостите в пресата около Чърч. Седеше тържествено, с изпънати ръце и стиснати юмруци на бюрото си, като че държи цяла империя. Хенри Васкес му се обади от Кочабамба, веднага щом влязъл в обхвата на клетъчната линия, с доклад за акцията. Не можаха, разбира се, да обсъдят всичко, защото не бе безопасно да говорят по тази линия, но най-важното беше, че нещата протекли по-добре от очакваното и според думите на агента „навсякъде се виждали отпечатъците на колумбийската мафия“.
	Това бе добре поради две причини. Първо, даваше му свобода да притисне боливийците и така можеше да ги накара да се вдигнат срещу бандитите от Кали. И второ, щеше да се хареса във Вашингтон. А Джайлс Маншет щеше да се изяде от яд. Това бе трети плюс. Плимут се усмихна. Ето го, в забравената от Господ Ла Пас, а постигаше по-добри резултати срещу колумбийските наркобарони отколкото Джайлс в Богота. Малък политически урок за Маншет, чието самолюбие бе пословично.
	Васкес и Зигер, новият военен представител, щяха да долетят веднага щом намерят самолет, и Плимут с нетърпение очакваше да ги изслуша. Васкес направил и снимки, трябваше да ги проявят. Първото нещо за сутринта бе да изпрати телеграма. А екипът да приготви изявление за пресата. Посолството щеше да има дълга нощ. За добро.
	Плимут се опита да се свърже с Ан в резиденцията, да й каже да го извини на официалния обяд, но прислужницата му съобщи, че я е нямало цял следобед. Ан с нейните благотворителни акции. Типично за нея. Добра посланическа съпруга. Чудесна. Безупречен вкус. Винаги знаеше какво да прави и какво не. И беше представителна, както сама обичаше да казва. Малката му Ани. Благодарна за доброто си положение. Плимут премести писмата от единия край на бюрото на другия. Разбира се, и Ан имаше своите недостатъци. Малко повече енергия от необходимото. Но никой не е съвършен.
	Даже мисълта за жена му не можа да развали настроението на посланика.

	Беше му забавно. Рафаел Гутиерес Раймонд наблюдаваше как жената постепенно скрива голотата си от него. Вършеше го много съсредоточено. Обуваше се, подпряна с ръка на една антична ракла. Жена с неизчерпаема енергия. Застана за момент между двамата светци, както самата тя бе предложила. Беше прекрасна в полумрака, с по-добро тяло от много по-млади жени, и той за момент си я представи да прави сутрешната си аеробика, както му я беше описала, в борба с разредения планински въздух. Постави сутиена си с грубостта на моряк, завързващ въже, закопча го, после се завъртя, за да провре ръцете си през презрамките, като съвсем се прикри от погледа му. Имаше кестенява, гъста коса, която прилягаше на лицето й като тясна, добре избрана рамка. Точните й черти му напомняха малко за братовчедка му, Ева. Но докато бедната, глупава Ева изглеждаше измъчена и полуумряла от глад, тази жена бе с гладка кожа, добре облечена и добре гледана.
	— Ан — каза той.
	Тя вдигна винаги живите си очи.
	— Нищо. Исках само да ме погледнеш.
	Тя продължи да се облича, вече съвсем прикри голотата си. В секса беше предизвикателна, безкомпромисна. Бясна. Разбира се, това бе едно от качествата й. Може би бе права. Не беше красива. Дори да гледаш всяка черта на лицето й поотделно. Но имаше някакъв огън в себе си, нещо повече от животинското, което той харесваше. Ан, неугасващата му любов. Имаше достатъчен опит, за да разбере, че за нея този сексуален бяс е като отмъщение за един пропилян живот.
	Беше се заел да я съблазни, както би тръгнал на лов за някое рядко животно. С пълното съзнание за скъпоценната информация, която ще получи от нея. Успехът му бе бърз, а ползата — голяма, както се очакваше. Знаеше повече за съпруга й от всеки друг в Боливия и чичо му бе доволен от сведенията, които му съобщаваше. Ан бе добра, страстна любовница, не създаваше проблеми и даваше неизчерпаема информация за враговете му.
	Смешното беше, че наистина я обича.

	10.

	Чърч чу приближаването на кола и остави мистрията. Радваше се на всяко прекъсване на работата. Ръцете и гърбът го боляха, чувстваше тежестта на годините. Беше изключил строителството от списъка на възможностите за работа след приключване на военната си кариера. Погледна през недовършения прозорец и позна джипа на Ева в сумрака. Сърцето му се разтуптя по-силно. Надяваше се да я види, интересуваше се за епидемията в буша, дали Ева е добре.
	Избърса ръце в изхабените си дънки и излезе. Предницата на джипа бе смачкана, единият фар липсваше. Уязвима на фона на грубата машина, Ева се затича към него. Ева винаги бързаше.
	Като се приближи, той видя, че лицето й е подуто от едната страна.
	— Какво се е случило?
	Тя се усмихна.
	— Катастрофа. Нищо сериозно. Джон, какво правиш тук? Не можах да повярвам, като разбрах, че си се върнал.
	Спряха на няколко фута един срещу друг върху прогизналата от подпочвени води земя. Чърч посочи клиниката.
	— Ще я довърша.
	— Не можеш да се справиш сам.
	Той се усмихна, като показа ръцете си.
	— И аз започвам да се съмнявам. Никога не съм бил особено сръчен.
	— Има твърде много работа. И може да стане опасно.
	Той вдигна рамене.
	— Да не говорим за това. Решил съм да го направя и ще дам всичко, на което съм способен. Разкажи за себе си. Какво става в _буша_! — Махна към клиниката, която изглеждаше непроменена въпреки целодневните му усилия. — Заповядай в кабинета ми.
	Запътиха се към строежа рамо до рамо.
	— Идвам да те помоля за помощ. — Тя протегна захабената си ръка като слепец, който опипва пътя си. Странен жест, едновременно тайнствен и лишен от съзнателно значение. Чърч се запита дали не е знак за физическо изтощение на тяло, напрегнато до крайност.
	Той погледна отъпканата земя пред входа, обсипана с изкривени пирони, парчета дърво и цимент.
	— Страхувам се, че вече съм изхвърлен от посолството, Ева. Не мога да ти предложа такъв вид помощ. — Обърна се и я погледна. Беше се състарила жестоко след последната им среща. — Много ли е лошо положението?
	Тя влезе в постройката и седна на торба цимент. Дълго време не можа да намери подходящите думи.
	— _Ева?_ Добре ли си?
	— О, Господи. Извинявай, много съм изморена. — Очите й бяха запазили блясъка си върху изпитото й лице. — Никой не иска да помогне. Нито Ла Пас. Нито кметът. Нито полицията. Ходих при всички. — Устните й се изкривиха горчиво. — Единственият резултат е затварянето на пътя на няколко мили южно оттук. За да попречат на индианците да ходят в града. По заповед на кмета. — Усмихна се, призрак, развеселен от непоправимостта на света. — Снощи заспах на волана. Наложи се да ходя пеш петнадесетина километра. Полицаите не искаха да ме пуснат през барикадата си. Бяха ужасени. Цялата бях в кръв и си мислеха, че ще ги заразя. Чули са ужасяващи слухове. — Вдигна поглед и на лицето й се четеше разочарование, което не можеше да се види преди една седмица. — Разбира се, слуховете са малко преувеличени. — Лицето й се променяше като повърхността на езеро при буря. Сега изглеждаше сериозна, уморена и почти нечовешки красива, ефирна като бавен джаз. — Джон, наистина може да съм заразна. Още не знам с какво си имам работа.
	— Ти си една от най-заразителните жени, които познавам. И така, какво стана по-нататък?
	Тя се усмихна.
	— Изплаших ги. Полицаите. Доста трогателно наистина. Повечето са местни, родителите им произхождат от буша. Никой в града не смее да ме приближи. Разбира се, може да е за добро. Но ми трябваше ужасно много време да измъкна джипа от канавката. И той се нуждаеше от поправка. Загубих си по-голямата част от деня. — Тя погледна настрани, споменът от последните събития все още бе пред очите й. — Целият ми ден отиде напразно.
	— Какво ще стане по-нататък? С тази епидемия. Не мога да повярвам, че все още се бориш сама с нея.
	Тя прокара пръсти през косата си, измита, но невчесана.
	— Не знам. Предполагам, че кметът и онези негодници в Ла Пас се надяват да затихне от само себе си. — Погледна го като нещастна ясновидка. — Аз май се надявам на същото. Досега е поразила само четири селца, доколкото знам. И те са уединени, далеч от водоизточниците на града. — Челото й се набръчка. — Тази болест, каквато и да е, има невероятен процент на смъртност. И е подла като бяс. Не знам и от какво се разпространява. Нищо за нея. Искам да кажа… — Внезапно започна да се тресе. Изведнъж повиши тревожно глас, като че цялото й тяло бе обхванато от паника. — Чакам да почувствам симптомите върху себе си. Никога не ме е било толкова страх. Никога не съм се страхувала така.
	Чърч се приближи, но тя се отдръпна.
	— Не! Не ме докосвай. Моля те, Джон. Ще се разболееш.
	Без да обръща внимание на думите й, той седна на торбата до нея и сложи ръка на рамото й.
	— Всичко ще се оправи — каза той неуверено.
	Тя се предаде и подпря лице на гърдите му. Беше крехка, костите й — като сламки и смърдеше на дезинфектанти.
	— Не знам — каза тя. — Просто не знам.
	— Само си почини.
	— Не мога. Има прекалено много работа.
	— Обадих се в Панама. Преди да тръгна от посолството. Помолих за помощ, за специален медицински екип или каквото друго могат да изпратят. Но не съм оптимистично настроен. Може никой да не ми обърне внимание.
	— Може наистина да затихне сама. Тези болести са странни. Избухват и после изчезват. Разгарят се толкова силно, че сами се унищожават. Само дето всичко върви толкова зле. Даже не мога да платя на никого да ми помогне във физическия труд. Всички се страхуват.
	— Аз ще ти помогна.
	Тя вдигна лице. Крехкостта й го караше да се чувства като мечка.
	— Ще бъде много опасно. Имаш семейство.
	— Ще ти помогна. Нищо няма да ми се случи. Клиниката може да почака ден-два.
	— Джон, размисли добре. Може да умреш. Може никога повече да не видиш Рут.
	— Ще ти помогна.
	— Трябва ми помощ за гадна работа. Преместване на трупове. Изгаряне. Погребване на останките. Но просто не мога да се справя сама.
	— Ще ти помогна, Ева. Всичко ще е наред.
	Тя се премести по-близо до него. Жена с телосложението на дете.
	— Добре, връщам се там утре сутринта. Тази нощ не мога да свърша нищо. Искам да кажа… не знам. Може би още не съм готова да го направя. — Тя постави ръка върху рамото му. — Ще се обадя на баща си. Да го помоля за помощ.
	Чърч кимна.
	— Звучи добре. Каквото и да се говори за баща ти, той може би е най-дейният човек в Боливия.
	— Мразя го.
	— Ти си горда жена.
	— Прекалено горда.
	Чърч си спомни един цитат, който се бе запечатал в паметта му.
	— Знаеш ли какво казва Т. С. Елиът?
	— Не съм чела Елиът. Английският ми не е толкова добър, че да чета поезия. Поезията е най-трудното от всичко.
	— И Елиът така казва. Но това между другото. Той е написал, че „човечността е безкрайна“. В смисъл на безгранична, освобождаваща. Вечна. Винаги съм смятал, че е прав, но не съм се замислял как да го постигна.
	— Ти си скромен човек — каза уплашеното малко момиченце. — Много скромен.
	Той се изпъна в падащия мрак.
	— Само делата ми са скромни. Развален съм от суетата. Както всички останали.
	— Не. Не си.
	— Даже харесвам нашивките на униформата си. Бих искал да имам още.
	— Ти си добър човек. Добър, добър човек.
	Чърч изпухтя.
	— Ева, защо не се прибереш вкъщи да поспиш? Приличаш на Н-3*1 след АРТЕП*2.
	[*1 Съкращение за военен чин с 3 нашивки на пагона (S-З, 3 stripes, анг.), в американската армия — капитан. — Б.пр.]
	[*2 ARTEP, Army Tactical Efficiency Proof — изпит за проверка на тактическите умения на офицерите (анг.). — Б. пр.]
	— Какво е това?
	— Н-3 е човек, който не е сполучил в службата, но е амбициозен. АРТЕП е форма на ритуално мъчение, използвано за избиране на крале. Но то има много имена.
	— Така ли?
	— Но това не е важно. Трябва да поспиш. — Той огледа мизерната си колекция от инструменти и строителни материали. Чудеше се колко от тях ще изчезнат, докато отсъства. — Утре сутринта идвам с теб. Мини да ме вземеш.
	— Джон — тя го отблъсна леко. Неохотно.
	— Да, докторе?
	— Заслужаваш много повече.
	Той се усмихна.
	— Опитвам се да убедя в това армията вече четвърт век.
	— Искам да кажа от мен.
	— И какво е то?
	— Излъгах те.
	Той се наведе към нея, почти незабележимо.
	— За какво?
	— Не точно, че съм те излъгала. Но нещо се случи с мен. Нещо, което не съм споделила с теб.
	Той не каза нищо. Слушаше. Чакаше.
	— Преди няколко дни (загубила съм вече представа за време), но беше, преди да убият твоите войници… Пътувах на север. Една група мъже ме спряха. Заплашиха ме, казаха никога да не ходя вече там. Имаха от онези малки автомати. И не бяха боливийци. Бяха от тези гадни хора, с които не искаш повече да се срещаш. Знаеха за баща ми, но не им пукаше за него. Не се страхуваха.
	— Лош знак, щом не се боят от татко ти. Аз бих се страхувал. А сигурно не знам и половината от истината за него.
	— Сигурна съм, че са наркотрафиканти. Може би колумбийци. Но нямаха надутия акцент от Богота.
	— Може да са от предградията. Не всеки в Колумбия говори като кокона от Богота.
	— Може… — каза тя бавно — те да са убийците на вашите войници. Не ти казах… защото не исках стрелба тук, в моя град. Виждаш ли каква егоистка съм станала? _Моят_ град. Не исках повече американски войници и убийства, и неприятности.
	— Не те разбирам.
	— Вече ми нямаш доверие. Нали?
	— Не бъди глупава.
	— Ще можеш ли някога да ми простиш? За измамата.
	— Вече е минало. Освен това това не е лъжа. Не същинска. Трябва да попиташ някой свещеник.
	— Ето че сега ти казах. А ти трябва да съобщиш в посолството.
	— Мисля, че Хенри Васкес вече знае. Някои от нещата, които каза, ме навеждат на тази мисъл.
	— И сега сигурно ще дойдат с оръжие.
	Чърч кимна. Бавно погледна в падналия мрак към бъдещето. Каза разсеяно:
	— Това е единственият начин за уреждане на нещата, който знаем.
	Телефонът иззвъня, преди Ан да е свалила сакото си и да го подаде на прислужницата.
	— Момент, моля — каза в слушалката с официален, внимателен глас. Измъкна ръце от ръкавите и сгъна дрехата. — Благодаря, Магдалена.
	Когато прислужницата се отдалечи на безопасно разстояние, Ан изсъска:
	— Да не си полудял?
	— Исках да поговорим. Извинявай.
	— Не е минал и половин час, откакто се разделихме.
	— Знам. Разбирам. Но трябва да поговорим. Моля те. Искам да направиш нещо за мен.
	— Какво?
	— Искам да дойдеш в Санта Крус.
	— Кога?
	— Утре.
	— О, за бога, Рафаел. Не мога да оставя всичко ей така. Имам отговорности. Утре трябва да посетя…
	— Имат ли смисъл? Тези отговорности.
	— Помагат ми да остана нормална.
	— Ти не си нормална, Ан. Ти си луда. Като мен. Но не си го признаваш. Ти си упорита жена.
	— Не мога да тръгна ей така. — Гласът й се промени. — Това е детинско.
	Той се изсмя.
	— А като кажа, че съм дете, ти ме поправяш. Казваш: „Рафаел, може да приличаш на дете, но не си дете.“
	— Е, сега се държиш детински.
	— Ела в Санта Крус, Ан. Моля те. Можеш да отседнеш в „Лос Тахибос“. Много е хубаво.
	— Знам. Била съм там. Наистина е хубаво.
	— Така никой няма да заподозре нищо. Моля те, Ан. Може да не е нищо за теб, но за мен това означава много. Обичам те, Ан. Дори и да не ми вярваш.
	„Върви по дяволите — помисли си Ан. — Бих искала да не означаваш нищо за мен.“ Реши, че трябва да прекрати тази история веднъж и завинаги. Знаеше, че не може да го направи. Той те прави на глупачка, предупреждаваше вътрешният й глас.
	— Не мога.
	— _Можеш._ Само за две нощи. Дай ми един цял ден. Ела утре. Моля те. Не съм молил досега никоя жена за нищо. Искам сутринта да се събудя до теб.
	Тя едва не се изсмя с глас на сериозността му. Като юноша е. После се замисли: „О, да. Нека се събуди до мен сутринта. Нека ме види без грим, преди да разбере коя съм всъщност. Нека се позабавлява. А после да видим дали още ще говори за любов.“


	Ева нагласи будилника за полунощ и се обади на баща си в най-подходящия час. Звучеше поласкан. Не бяха говорили от три години.
	— Евита, _mein Engelchen_*. Как си? С какво мога да ти помогна?
	[* Ангелче мое (нем.). — Б.пр.]
	Твърде бърз. Твърде директен. А на нея й трябваше време.
	— Много съм добре — излъга тя. — А ти как си, татко?
	— Добре, добре. Здрав като бик. Но не е ли много късно?
	— Не и за теб.
	— Ева, можеш да ми се обаждаш по всяко време. И да ме събудиш, няма да се разсърдя.
	— Татко…
	— Знаеш ли какво правех? Слушах Брамс. Соната за цигулка в сол мажор. Беше от любимите ти творби, помниш ли? Слушахме я заедно. И баба ти я обичаше.
	— Да. Казвал си ми. — Радостта в гласа на баща й я изненада. Попита се за пореден път дали не постъпва прекалено жестоко с него.
	— Чудесна е. Какви чудеса правят с тези компактдискове. Дигитална технология. Вчера получих подарък за рождения си ден от леля ти Амалия. Колекция на Лоте Леман*. Чиста като сълза. Като че е току-що записана. Представяш ли си? Дядо ти обожаваше Лоте Леман, но мама не можеше да я понася. Мама казваше, че Леман пее като проститутка. Още помня думите й: „Die Lehmann singt wie eine Dime.“ — Баща й се изсмя. — Баба ти държеше на външния вид — продължи той. — В моралния смисъл. Предполагам, че беше малко като вулкан. Имаше дълбок глас, по който мъжете се захласваха. Но никога не съм видял горното й копче разкопчано. Ева, тя бе цяло чудо. Грижеше се за колекцията от плочи на баща ми през цялото време, докато той беше на фронта. Татко толкова обичаше музика. Тя даже криеше забранените записи от Гестапо. Дори след смъртта му. Предполагам, че само това й бе останало от него.
	[* Германска оперна певица (1888–1976), сопран. — Б.пр.]
	Чувствата на стареца се изливаха от слушалката, преливаха през лошата връзка. Даже като замълчеше, не й даваше възможност да заговори. Като че й бе забранил, караше я да слуша като компенсация за изгубеното време.
	— Леман бе в списъка на забранените. Разбира се, след като замина за Калифорния. Последните записи сигурно са били внасяни контрабандно. Чудя се как баща ми се е сдобил с тях. Може би подаръци от по-богати роднини. Те имаха връзки; можеха да си позволят такива неща. И бяха щедри, много мили, всички знаеха колко много _Fati_* обича музика. Честно казано, нямаше пукната пара. Всички знаеха и това. Освен сестра ми и аз. Благородната бедност на аристокрацията на изток от Елба. — Старецът въздъхна. — Удивително колко много си спомням. Подробностите. Лоте Леман. Дигитално реставрирана. Живеем в ера на чудеса, Ева.
	[* Тате (нем.). — Б.пр.]
	— Извинявай, татко. Забравих рождения ти ден.
	— Но нали се обади. Това ми стига. Повече от достатъчно. Чудесен подарък, Ева.
	— Не ти се обаждам за рождения ден.
	— Щеше да е още по-чудесно, ако беше дошла. Можехме да слушаме любимата ти музика заедно. Или още по-добре — отивам вкъщи следващия месец. За есенните представления. Можеш да си вземеш почивка и да дойдеш. Ще ходя пак в Дрезден, въпреки че, както знаеш, намирам този град потискащ. Мисля да направя малко инвестиции. Там сега се отварят няколко чудесни възможности. А възстановената „Земпер опера“ е фантастична, същинско чудо. Не е за изпускане, Ева, никак не е за изпускане. Акустиката е забележителна. Ще играят „Майстерзингер“. Тя винаги те разсмиваше. Въпреки че се смееше не където трябва. Можем да идем заедно, ти и аз. Мюнхен има също страхотна програма тази година.
	— Татко… нужна ми е помощта ти.
	— Какво има, любов моя?
	— Тук има епидемия. В _буша_. Не мога да се справя сама. А никой не ще да ми помогне. Това е престъпление. Че не му обръщат внимание. Може да е ново заболяване. Трябва да дойдат експерти. Хора с познания и екипировка. Преди нещата да излязат от контрол.
	— Какво точно ти трябва?
	— Кой ти дължи услуга в Ла Пас? Можеш ли да ги накараш да направят нещо?
	Баща й замълча и тя не разбра защо. Когато продължи, той просто повтори:
	— Какво ти трябва, Ева?
	— Трябва да пратят лекари. Трябва да организираме изолационни помещения. Трябват ни медикаменти. Нямам даже достатъчно физиологичен разтвор. Всичко свършва. И работна ръка, може би армията, да се занимаят с труповете, да дезинфектират селата…
	— Кога ти трябва тази помощ?
	— Вчера. Онзи ден.
	— Добре. Ще ти помогна. С всичко. Но има едно условие.
	— Какво.
	— Трябва да се махнеш оттам. Преди и ти да се заразиш. Това място не е за теб, Ева. Не искам да те изгубя за… заради тези диваци.
	Тя затвори телефона.


	Светлината от лампата не й пречеше и той продължи да я гледа. Просната на леглото, след като бяха правили любов, полууморена, полувъзбудена, красотата й беше невероятна, като съкровище, намерено на улична разпродажба. Лежеше все още блажено отпусната в разбърканите мокри чаршафи, с кожа почти толкова тъмна като неговата, но въпреки това коренно различна. Очите й гледаха през него и той се почуди за какво ли си мечтае, но не попита, доволен, че може да я гледа така.
	Опъната изящно сред влажните чаршафи, едното бедро покрито, другото — с позлатен отблясък в полумрака. Пространството между краката й бе покрито с черни косми, сега мокри, слепени, издигнати леко нагоре. Фина ивица косми се прокрадваше към корема й, като шев, за да изчезне внезапно под пъпа. Плоският й корем не издаваше никакви признаци за раждане, но гърдите й бяха загубили вече част от твърдостта си, макар и слабо, раздалечени настрани, по-големи, отколкото обещаваха, докато бяха покрити с дрехите. Имаше изящни рамене, широки, почти мъжки рамене на фотомодел, и дълга, аристократична шия, може би спомен от изнасилване много отдавна в родословното й дърво. Лицето й бе кръгло, с малко злобна физиономия, когато не знаеше, че я наблюдават. Единственият й физически недостатък бе склонността на устните й към херпеси, които избиваха от време на време. Беше достатъчно възрастна и достатъчно умна, за да получава каквото иска, и бе прекрасна, предизвикателна, изтощителна любовница. Лутър Дарлинг вярваше, че могат да водят чудесен съвместен живот, ако тя не се срамуваше от връзката им.
	В службата се отнасяше с него както с всеки друг. След работа само вървяха заедно по улицата. Но се качваше в апартамента му винаги когато поискаше и понякога, когато той искаше, като оставяше детето на майка си и тихо се промъкваше нагоре по стълбите. Той предполагаше, че го прави не толкова за да прикрие връзката им, колкото да засвидетелства на обществото си уважение, като симулира срам. Живееше в свят на повърхностни ефекти, където никой не се интересува много от другите.
	Дарлинг отказваше да се самоопредели като чернокож или американец с африкански произход. Не искаше да се държи стандартно. Подпомаган от родители с надежда за бъдещето му, дребни служители в Окръг Колумбия, той се постара да усвои правилен говор и да се облича порядъчно. Твърдоглав, той не обръщаше внимание на закачките на съучениците си. Брат му не беше като него. Като се замислеше сега, Дарлинг си даваше сметка какъв невероятен късмет е имал да се измъкне от Окръга точно преди вълната от кокаин; късмет да учи в макар и лоши училища в дните, когато юмруците и способността да понасяш болка все още можеха да ти помогнат да оцелееш.
	Успя да спечели стипендия. Беше добър кларнетист, находчив боксьор и се страхуваше само да не загуби. Далеч от всякакви илюзии за расата си, той просто бе последвал примера на баща си да не позволи на никого да превърне цвета на кожата му в оръжие срещу него. Като се замислеше за миналото, за своя живот и този на събратята си от гледната точка на тридесетте си години, Лутър Дарлинг си даваше сметка, че е облагодетелстван по много, много начини. Щастлив, че има баща, който работи по цял ден и се прибира вкъщи всяка вечер. Странно как човек приема някои неща за неизменни, преди да се откъсне от тях и да започне да мисли за собствения си живот.
	Освен в църквата семейството му не срещаше спънки заради черния цвят на кожата. Баща му четеше с еднаква лекота Уилям Бътлър Ейтс и Лангстън Хюс. Единствената тревога — и безкрайно забавление за роднини и приятели — беше слабостта на майка му към Елвис Пресли, чието нещастие постоянно витаеше из дома им. Когато Елвис умря, майка му каза със сълзи на очи: „Бедното момче. О, бедното тъжно момче.“
	Сега много неща се бяха променили, разбира се. В Окръга бе станало непоносимо и родителите му се преместиха в Принц Джордж, нещастни да живеят при по-бедните си приятели, далеч от развлеченията на столицата: навалицата в центъра, концертите, редките посещения в луксозни ресторанти, където баща му винаги поръчваше вино, което не бе по джоба му. Така или иначе наложи се да се преместят след смъртта на Калвин. След като Калвин бе убит. След като Калвин се самоуби с непростимата си глупост и слепота. След като Калвин, ненавършил още двадесет и едва освободен условно, умря като негър.
	Дарлинг се съмняваше, че някога изобщо ще се върне във Вашингтон. Градът забелязваше твърде често цвета на кожата му, натякваше му, че е черен преди всичко и го изравняваше с останалите. Градският съвет, само цинизъм и лицемерие, го караше да се срамува, а улиците бяха убийствени с омразата си. Самосъжалението и постоянното обвиняване на всеки и всичко, убеждението, че провалът е неизбежен, дори желан, омразата към всеки, който откаже да играе ролята на жертва — всичко това го разстройваше и го караше да се пита кой е той всъщност.
	Разбира се, той бе офицер. И пилот като резултат от необмислената детска жажда за нещо нестандартно и вълнуващо. Ако трябваше отново да започне военна кариера, той в никой случай нямаше пак да отиде в авиационното училище. Когато се записваше, не знаеше, че пилотите са обект за безкрайни подигравки в офицерските среди. А Дарлинг не обичаше да му се присмиват. Не и когато приема останалите на сериозно.
	Беше офицер и засега преуспяващ. И знаеше, че в този случай цветът на кожата бе благоприятен фактор. Офицер от малцинствата, който изобщо може да прави нещо, имаше безкрайна възможност да се развива. Това предимство се смяташе за морална компенсация, но всъщност бе обидно. Обидно… въпреки това Дарлинг се питаше дали не може да получи повишение. В света на Лутър Дарлинг душата нямаше и минутка покой.
	Изненадващо, най-неприятната част от кариерата му бяха срещите с други култури. Като лейтенант в Корея се сблъска с расизъм, немислим в Щатите, нещо, което може да се срещне само в учебниците по история. После, по време на „Пустинна буря“, когато спечели Бронзова звезда, арабските офицери често имаха кожа, по-тъмна от неговата. Въпреки това тъй наречените им съюзници виждаха (и държаха на това) разлика между себе си и тъмния американец. Сега, в Боливия, направо беше смешно. Политици с 99 процента индианска кръв отчаяно се позоваваха на някой прародител с испанско потекло, твърдейки, че са част от елита. Дори разказваха различни истории, когато бяха на учение далеч от очите на събратята си. Някое русо дете бе предпочитано многократно пред тъмнокосите наследници и германските изселници бяха приветствани като облагородяващ генетичен фактор. Въпреки демокрацията, политическите речи, законите и широко разгласяваните от всяко правителство социални програми, Дарлинг се чудеше дали някога положението ще се промени. Шепа чернокожи живееха в невероятно бедни села близо до бразилската граница, дори по-мизерно от индианците. Знаеше. Беше ходил да ги види.
	Понякога се чудеше дали привързаността на Есмералда към него не беше един забранен плод, привлекателно отклонение. Готова да крещи от екстаз в леглото му, тя даже отбягваше да сяда до него в барчето на посолството и би изпаднала в шок, ако дочуеше някой разговор за връзката им, като този, който той веднъж бе подслушал между две нейни колежки, които я смятаха за абсолютна курва и обект за завист. Мнението на жените за връзката им бе шокиращо искрено и унизително. Дори бе решил да прекрати любовните си отношения с нея след тези коментари, но в края на краищата си даде сметка, че не иска да се лиши от тялото й. Реши, че и двамата получават каквото търсят, и с развеселение си спомни за думите на баща си: „Първо помисли за най-важното.“
	Родителите му бяха леко разочаровани, че е избрал военната кариера. Но Лутър Дарлинг никога не съжали за избора си. От всички институции Армията правеше най-малка разлика между цвета на хората, с постоянен глад за способни служители. И с малки изключения се падаше да служи сред добри хора. Понякога сред велики хора. Като Чърч.
	Чудеше се дали някога ще успее да стане толкова добър. Чърч говореше малко, правеше много и изненадваше Дарлинг с честността си до степен на саможертва. Полковникът се радваше на дреболии, които другите отминаваха. Освен това Чърч бе напълно отдаден на семейството си. Секретарките със завист обсъждаха жена му, Рут, която не беше вече толкова слаба, за да се побере в тесните им дънки и блузите им с отворени деколтета. Но момичетата в службата просто не можеха да оценят Чърч. Секретарките не го обичаха много поради постоянните му подканяния да работят ефективно поне в работно време и искрено се тревожеха, че не им обръща внимание. Есмералда даже веднъж попита Дарлинг дали полковникът не е хомосексуалист.
	Чърч беше единственият човек, когото Дарлинг не искаше да разочарова. Почти се беше поддал на импулса да си вземе отпуска, за да отиде в Мендоса на помощ на стареца. Но се опомни навреме. Може би Чърч не се нуждаеше от компания. Освен това капитанът реши, че има по-добър начин да му помогне.
	Винаги когато някой тесногръд негодник по телевизията обявяваше, че вече няма герои, Лутър Дарлинг си мислеше, че би трябвало да се срещнат с полковник Джон Чърч. Дарлинг си го представяше на масата винаги, да дели дома и семейството си с ергените измежду колегите си. Цялото му семейство преливаше от любов и доброта и караше гостите да се срамуват от собствената си безполезност. Чърч… който носеше пагоните си само когато протоколът изрично го изискваше.
	Полковникът никога не говореше много за кариерата си, но нещата се разчуваха. Чърч беше правил неща, за които други офицери можеха само да мечтаят, и имаше способността да запазва спокойствие, когато нещата вървяха необратимо към провал. Веднъж, когато се наложи да направят принудително кацане с един „Хюи“ — кацане, при което лесно можеха да загинат всички, — Чърч просто излезе спокойно от машината, отдалечи се на безопасно разстояние и започна да се чуди на глас как най-лесно да приберат повредения вертолет от дивата джунгла.
	Джунглата. Най-яркото доказателство за Дарлинг, че е загубил напълно всяка връзка с африканските си прадеди, беше паническият му ужас от джунглата. Сега можеше да му е смешно, легнал в леглото си до спящата красавица, която току-що е изчукал. Но походът в джунглата зад Чърч с компас в ръката и с трима разтреперани боливийци отзад, бе едно от най-ужасните преживявания в живота на Дарлинг. Никога не беше изпитвал страх по време на „Пустинна буря“, с изпълнени жили с адреналин и без достатъчно време за мислене, но джунглата бе друго нещо. Никоя улица във Вашингтон не можеше да го изплаши така, както надвисналата, гъста, воняща, задушаваща, кошмарно жива джунгла. Даже храсталаците, буш и чако, не бяха толкова страшни. Там опасностите се виждат, а джунглата постоянно те изненадва. И изненадите й никога не са приятни. Доколкото беше запознат с екотуризма, Дарлинг го смяташе за най-тъпото нещо на света. Не виждаше разумна причина едно човешко същество да даде пари само да се разходи из помийната яма на природата, където всяка средностатистическа змия е по-дълга от хеликоптер, а най-дребните твари са невъобразимо отровни. Двадесет и седем часовият преход през джунглата, като сечаха храсталаците в очакване да съсекат всичко, което се мърда, беше достатъчен да убеди Дарлинг, че е градско чедо. Споменът от онази нощ го караше да трепери дори сега.
	Телефонът иззвъня. Есмералда, която дремеше, ритмично повдигайки и отпускайки гърдите си, се събуди. Тя седна, по корема й се появиха гънки, а очите й издаваха далечните места, където са скитали мислите й.
	— Кой ли звъни толкова късно през нощта? — попита тя подозрително.
	Дарлинг вдигна рамене и взе слушалката.
	— Капитан Дарлинг.
	Беше един съученик от колежа. В момента работеше във „Вашингтон Таймс“. Дарлинг бе останал до късно в посолството, за да му изпрати тайно факс. Приближените на посланика бяха възбудени заради нападението над лабораторията, което очевидно бе протекло добре. Зигер влезе в офиса на военната група неочаквано, докато Дарлинг все още седеше на факса, и пилотът си помисли, че са го разкрили, но подполковникът не му обърна внимание. Потен, посърнал, с пъпка на носа, Зигер съобщи, че акцията се увенчала с успех. Но не беше много убеден и очевидно не желаеше да говори за това. Подполковникът седна на бюрото на Чърч за минута, мръсен и очевидно изтощен, и се вторачи през прозореца в тъмнината. После стана и излезе, без да пророни дума.
	На приятеля на Дарлинг му бе нужен цял час, за да отговори на факса.
	— Лу… как си? Как е половият живот на Ромео? Хей, това изглежда добре. Страхотен материал. Ще пуснем няколко параграфа на първа страница. Това е материал от огромен социален интерес.
	— Човекът много ще загази, ако никой не му помогне.
	— Ами ти му помагаш вече, приятел. Твоят човек ще ти е задължен.
	— Опитвам се. Има ли нещо, с което да ти помогна оттук?
	— Да — каза далечният глас. — Продължавай да пращаш публикациите на местните селяци за нашия човек. Материалът за Плимут също е добър. Дружки са с Дрю Макколи, ако не знаеш. Стари приятели от училище и т.н. Майката на Дрю поляла с чай тази на Етан или обратно. — Телефонът изпращя внезапно. — Редакционният колектив тук е вдигнал мерника на Макколи. В Държавния нещата не вървят по мед и масло. Ще стане чудесен материал. Този Макколи вече е мъртъв, но още не го осъзнава. Време е да си дига шапката. Ще го издухаме заради любовта му към руснаците. „Милиони за Москва прецакват хората у дома.“ Нещо такова.
	Дарлинг не се интересуваше от Дрю Макколи, чието име само бе чувал. Имаше далеч по-скромни цели.
	— Ще пускаш ли нещо утре, Пол?
	— Както казах. Не знам колко е часът при теб, но ние вече говорим за днес.
	— Ти си голям американец.
	— Нищо не е достатъчно добро за приятеля ми от предната фронтова линия — добре ли си там, Лу?
	Дарлинг погледна леко изнервената вече жена до себе си. Тя източи устни във въздушна целувка, израз на желанията й.
	— Страхотно си прекарвам — отговори Дарлинг.
	Чърч сънуваше Ева фон Райнзее, когато някакъв шум го събуди. Изправи се рязко на лакът, хамакът под него се разлюля — неудобно положение за самоотбрана. Гърбът и подмишниците му се обляха в пот. Шумът, който смути съня му, приличаше на стъпки в суха трева.
	Със сръчността на балетист Чърч се измъкна изпод мрежата против комари и се приведе на пода. Плочките бяха като лед под босите му крака. Внимателно напипа обувките си и ги нахлузи, тихо като лек полъх на вятъра. Облечен в кафявите си долни гащи и фланелка, пролази по пода до мястото, където бе оставил лопатата. Вече въоръжен, се промъкна, прилепен до стената на съседното помещение, покрай бъдещото огнище, към изхода, готов да нападне врага, без да чака да попадне в клопка. Мократа от потта кожа се омаза с кал и мазилка.
	Облаци, предвестници на дъждовете, закриваха луната и нощта беше достатъчно тъмна, за да скрие светлото му тяло. Като стигна външната врата, той спря и изчака, ослуша се отново, опитвайки се да овладее тялото си. Мускулите му се подчиниха, но сърцето заплашваше да изскочи от гръдния кош.
	Взря се в тъмнината. Да. Същият звук. Но се бе преместил настрани. Като че обикаля постройката. Чърч не можеше да долови шума от стъпки, което означаваше, че натрапникът е или бос, или с някакви меки мокасини. Чърч се възхищаваше от всеки, който е достатъчно смел да ходи бос в тази отровна тъмнина. Спомни си телата на закланите войници и си представи някой много свиреп индианец да се приближава с мачете в ръка. А ако има един, много вероятно е да не е сам.
	Шумоленето заглъхна зад сградата и Чърч се измъкна навън, в мрака, здраво стиснал лопатата. Огледа се на около три метра встрани, после се снижи до земята и се заслуша.
	Нищо. Натрапникът вероятно бе зад строежа. Или беше спрял. Чърч пропълзя в храстите, като се молеше да не се натъкне на нищо отровно. Спря отново. Като не чу нищо, пропълзя през тревите до тъмните контури на един навес и се изправи бавно на крака. Прилепи се до старите дъски и вдигна лопатата като меч.
	Зачака. Накрая видя оранжева светлинка да завива иззад клиниката. Посетителят бе запалил цигара.
	Това озадачи Чърч. Никой професионален убиец не би направил такова нещо. Опитните войници знаят, че светлинката от една-единствена цигара може да се забележи от километър при ясна нощ. Много лоши войници са загинали така. А също и добри, защото са имали един неопитен сред тях.
	Светлата точка се разгоря, после пак намаля, след като посетителят дръпна и спусна цигарата. Приближи се към Чърч.
	Глупостта на натрапника бе като подарък и на Чърч не му се наложи повече да се напряга, за да чуе шума от стъпките му. Но все още оставаше нащрек. В случай че има съучастник.
	И наистина, имаше още някой. Чърч забеляза още една фигура на черния път, на разстояние колкото едно футболно игрище. Вторият силует бе неподвижен и не се различаваше добре в оскъдната светлина. Само едно внезапно движение го издаде.
	Нямаше логика. Ако действаха заедно, трябваше да се държат по-близо един до друг. Действията им не бяха логични. Ако бяха убийци, дошли за него, най-вероятно бяха местни, които вършеха работата за стотинки. Цигарата стигна пред входа на клиниката. Човекът беше на средата между постройката и навеса, където се криеше Чърч. Силуетът му се очертаваше на бледата, незавършена стена.
	Нисък, малко набит. С дръжка на брадва или някаква тояга на рамото. Чърч сметна, че може да го обезвреди тихо и без по-далечната фигура да чуе нещо повече от неопределен шум. Острието на лопатата щеше да удари точно в основата на черепа.
	Абсолютно мокър, с голи крака, изпохапани от нощните обитатели, Чърч започна да дебне преследвача си. През пълния си с приключения живот бе пълзял през доста тесни места и го правеше бързо, с грацията на танцьор. Чевръсто и безшумно той се запромъква към движещата се сянка, като се стремеше към лявата задна страна на силуета, преценявайки дължината на лопатата и разстоянието на удара.
	Натрапникът спря.
	Чърч се уплаши да не би човекът да го е чул. Но фигурата само пусна угарката и с голямо усърдие я смачка.
	Чърч бе вече на достатъчно разстояние. Направи последна крачка и вдигна лопатата над главата си. Подсъзнателно някак си, за да не убие без предупреждение, той прошепна:
	— Не мърдай.
	Сянката се стресна, изпусна тоягата и възкликна:
	— _Madre de Dios!_*
	[* Света Богородице! (исп.) — Б.пр.]
	Чърч взе инстинктивно решение. Вместо да нанесе удар с лопатата върху врата на човека, скочи напред и притисна гърлото на натрапника с дръжката. Сега имаше пленник. Ако човекът се опиташе да се съпротивлява, можеше да го убие за секунди.
	Чърч натисна с дървената дръжка, така че да му причини болка. Стискаше толкова силно, че мъжът не можеше да говори, дори да диша нормално. Чърч прошепна на испански:
	— Не мърдай, ако ти е мил животът.
	Пленникът се задъхваше.
	— Сложи ръцете си в джобовете.
	Човекът се подчини. Миришеше на пот и лоша храна.
	— Ще те оставя да си поемеш въздух. Ако повишиш глас или се опиташ да викаш за помощ, си мъртъв. — Чърч охлаби много внимателно хватката си. — Кажи ми сега какво искаш.
	Човекът жадно загълта тежкия нощен въздух.
	— Говори, човече — изсъска Чърч.
	— Моля ви — изплака пленникът. — Моля ви, полковник. Не ме убивайте.
	Човекът явно го познаваше. Чърч притисна дръжката към адамовата му ябълка като заплаха, после охлаби натиска отново.
	— Какво правиш тук?
	— Моля ви, полковник. Не искаме да ви причиним нищо лошо. — Човекът със сигурност не говореше като убиец.
	— Какво правите тук?
	— Пазим ви — каза неуверено човекът.
	— Какво?
	— Пазим ви, полковник. Може би не го правим много добре. Но ченгетата, те изобщо не го правят, никаква работа не вършат. — Човекът преглътна, като очевидно се опитваше да облекчи болката на гърлото си. — Всички знаят, че го правите за нас, полковник. Върнахте се въпреки това, което се случи с американците. Вие сте _hombre magnifico_*. Като един от светите мъченици. — Пленникът си пое отново въздух. Чърч се замисли, че изобщо не му се ще да завърши жизнения си път като никой от светите мъченици, за които се сещаше. — Съжаляваме за вашите момчета — продължи защитникът му. — Наистина. И не искаме нищо да ви се случи.
	[* Чудесен човек (исп.). — Б.пр.]
	Чърч отпусна дръжката на лопатата. После освободи дребния човек. Мъжът се отпусна на колене и му беше нужна цяла минута, за да се съвземе. Когато защитникът на полковника събра всичкото си мъжество, направи тържествен, почти отчаян жест към ивицата дървета от другата страна на пътя.
	— Там има наистина лоши хора.


	Ева се събуди в полумрак. Гърбът я болеше. Останалата част от света още спеше дълбоко около нея. През цялата нощ не можа да заспи, като обмисляше бъдещето, вземаше решения, докато накрая сънят не я победи, след като вече бе загубила най-добрите часове. Сега се събуди рязко и твърде рано. Беше взела решението. Обади се отново на баща си, с надеждата да го намери, преди да е излязъл за ранната си сутрешна езда, за да пришпори най-добрия кон за тази година, както би направил някой много по-млад, опитвайки се да изпревари лъчите на слънцето, толкова непоносими за него. Може би се опитваше да докаже, че все още е непобедимият младеж, отишъл при натрупалия честно богатството си чичо в забравена от Бога страна и създал от търговията с добитък мрежа от предприятия, която образуваше държава в държавата.
	Вече бе тръгнал за конюшните си в покрайнините на града, както й съобщи един прислужник. Даде й номера на мобилния му телефон. Този път баща й сам вдигна слушалката.
	— Ева е.
	— Добро утро, ангелче. Е на това се вика рожден ден. Две обаждания в един ден.
	— Не е заради рождения ти ден.
	— И първия път не беше. Нали ми каза. И така. Размисли ли за предложението ми?
	— Не. Има още нещо.
	— Изчакай за момент. — Каза нещо на шофьора и тя си го представи наведен напред, мощният му профил и гривата от бяла коса да се открояват на светлината на утрото. — Казвай.
	— Трябва да ти кажа нещо. Преди няколко дни някакви хора ме спряха. Заплашиха ме. Знаеха, че съм твоя дъщеря. Поне така казаха. Искаха само да се махна от района им. Имаха малки автомати, не по-големи от обикновен пистолет, и казаха, че ще ме убият, ако се върна пак.
	— Причиниха ли ти болка?
	— Не.
	— Ако някой ти направи нещо лошо, ще го убия.
	— Не говори така — виждаш ли защо не мога да разговарям с теб?
	— Това са били наркотрафиканти — каза горчиво баща й.
	— Да. И аз така предполагам.
	— Уплашили са те.
	— Не. Да. Всъщност не за това ти се обадих. Обадих се, защото казаха, че не се страхуват от теб. И може наистина да е така. Не знам. Исках да знаеш. Защото, ако нещо ти се случи, нещо такова, ще ми тежи на съвестта. Ако не съм те предупредила.
	— Правиш някакви сложни теологически заключения, мила. За мен всичко е по-просто.
	— За тебе винаги нещата са по-прости.
	— Може би невинаги. Педро, не завивай веднага към обора… Извинявай. И така. Казвала ли си на някого другиго? За случилото се.
	Ева не отговори веднага. Погледна през прозореца. Слънцето вече започваше да прояжда пътя си през небето. Вдигна се над безкрайното море от дървета, където я чакаха мъртвите и умиращите.
	— Да, казах на един човек.
	— На кого?
	— Полковник Чърч. От посолството. Върна се да довърши клиниката, където бяха убити онези момчета. Опитва се да свърши цялата работа сам. Той е добър човек и исках да знае за опасността.
	— Да. Срещал съм се с Чърч. Много прям човек. Един от най-добрите сред янките според мен.
	Ева познаваше гласа на баща си. Сега звучеше необяснимо доволен.
	— Да не е замесен в нещо? Нещо в кокаиновия ти бизнес.
	— Ева, моля те. На клетъчен телефон съм. Така или иначе това са глупости.
	— Не му прави нищо.
	— Не съм и помислял. Изглежда, доста го харесваш. Не ми прилича на твой тип. Но в края на краищата какво разбира един стар баща?
	— Женен е. Има две деца. Няма нищо между нас.
	— Разбира се.
	— Просто сме приятели.
	— Чудесно. И аз бих искал да имам повече такива приятели. Чърч има репутация на порядъчен човек. Много се разбира с местните, доколкото чувам.
	— Е, сега вече знаеш.
	— Какво?
	— За мъжете. Които ме спряха.
	— Да. Благодаря. Надявам се да стоиш далеч от тях. Светът е свиреп, Ева. И с всеки изминат ден става все по-лош. Сега… ще ми позволиш ли да ти помогна?
	— Не и при твоите условия.
	Баща й замълча. Тя си го представи в рейнджровъра му, с обувките и якето за езда. В очакване на миризмите и звуците на конете. Като момиче и тя обичаше конюшните.
	— Ева, _Engelchen_. Светът е зъл — каза той сериозно. — В крайна сметка ни остават само тези, които носят нашата кръв.
	Кристиан Ритер фон Райнзее се върна от сутрешната си езда с кръв по лицето. Едва сдържаше яда си. Беше човек с желязна самодисциплина и малко от действията на другите можеха да го изненадат или извадят от релсите. Но не си прощаваше собствените грешки.
	С полузаслепени от светлината очи и сръчността на много по-млад човек той слезе от коня и връчи юздите на един коняр.
	— Мелхиор бе лош тази сутрин.
	— _Jefe_*, този кон е подъл, лош кон.
	[* Шефе (исп.). — Б.пр.]
	Запотеният жребец изпръхтя и кимна с глава в потвърждение. Фон Райнзее потупа животното по гърба. Козината му беше почти червена на светлината. Конят миришеше на живот.
	— Само слабите мъже яздят слаби коне — каза Фон Райнзее и се обърна към паркинга, където до втори рейнджровър чакаше племенникът му. Фон Райнзее извади чифт тъмни очила от якето си и ги сложи, като за миг сбърчи нос от миризмата на ръката си, миризма на второкласен кон. Светът пред очите му стана малко по-приятен, но тилът продължаваше леко да го боли. Липсваше му светлината, липсваха му сетивата, дарени на човека. В Германия можеше да остане навън с часове през есента и ранната пролет. Северното слънце не беше толкова ярко. Тук се бе превърнал в затворник. Но затворник на собствения си свят. Затворник и крал. Закрачи по осеяната с тор земя, с обувките, които струваха повече от много човешки съдби.
	— Чичо Кристиан, какво е станало? — Рафаел пристъпи към него, загрижен за кръвта по лицето на ездача. — Тече ти кръв.
	Фон Райнзее махна небрежно с ръка. Дребна работа.
	— Мелхиор е твърде умен. Бях се замислил за други неща и той го усети. Разбра, че може да ме изиграе. Това е игра. Мина под едно бодливо дърво. Въпреки това не можа да ме свали.
	Племенникът му скръсти ръце.
	— Всички те смятат за луд да яздиш този кон.
	Фон Райнзее огледа по-младия си събеседник. Красив. Силен. Интелигентен. Способен на добра работа и с голям успех сред жените. Но въпреки всичко — латиноамериканец.
	— Сериозните мъже яздят сериозни коне.
	Рафаел се усмихна.
	— Чичо, понякога ми приличаш на Ева. Или Ева прилича на теб.
	Фон Райнзее вдигна вежди и се подсмихна.
	— Искаш да кажеш, че и двамата сме ужасни инати.
	— Инати, да.
	Фон Райнзее извади носна кърпичка и изтри дланите си, днес миризмата на коне не му доставяше удоволствие.
	— С Ева произхождаме от бунтовен род. Понякога се опълчваме срещу императори, друг път просто срещу здравия разум. Това е в кръвта ни.
	— А сега се изправяш срещу американците.
	Фон Райнзее тръгна към колата си. Шофьорът го чакаше с термос горещо кафе и мека бяла кърпа в ръце. Фон Райнзее му връчи кърпичката си.
	— Не съвсем — отговори старецът. — Ще е опълчване, ако го разберат. Ако действаме достатъчно умело, никога няма да се досетят какво става. Нито пък колумбийските ни приятели. — Вдигна чашата с кафе, като че беше пълна с вино, и се наслади на топлата пара, преди да отпие. — Освен това бунтарството е характерно за обществото на честта и любовните интриги. Това тук е бизнес.
	След като му подаде кафето и кърпата, шофьорът се беше отдалечил на почетно разстояние. Фон Райнзее избърса врата си с меката тъкан, отпи глътка кафе, като си изгори езика. — Като заговорихме за бизнес, искам да се видя със специалния ни приятел. Тази нощ.
	— За бога, чичо. Човекът е доста зает. Може да не е в състояние да остави всичко без предупреждение.
	Фон Райнзее го погледна така, че да го накара да млъкне.
	— Искам да го видя тази нощ.
	— Добре, чичо.
	— Смятам го за… достоен за презрение, както знаеш.
	— Да, чичо.
	— Жалък. Но полезен. Винаги съм смятал за… жалко… че този свят не се управлява единствено от достойни хора. Хората са подли. В класическия смисъл. Като Клингзор*. Не като Дон Джовани.
	[* Магьосник, герой на Вагнер от „Парсифал“. — Б.пр.]
	— Да, чичо.
	Фон Райнзее се усмихна и хвърли кърпата в колата, даваше си сметка, че племенникът му не разбира от метафори.
	— Като заговорихме за Дон Джовани… как е американската ти любовница?
	— Чудесно. Както описва… съпруга си… всичко върви според плана.
	Фон Райнзее погледна по-младия мъж с хладнокръвието на хирург.
	— Има още нещо. Нали?
	Рафаел бе съсредоточил вниманието си върху земята, изчервен като момче, хванато на тясно.
	— Чичо Кристиан… тя ще дойде тук. Само за един ден. Две нощи. Ще я настаня в „Лос Тахибос“.
	Фон Райнзее отпи съвсем бавно от кафето. Устата му се изпълни с кафяв огън.
	— Мислиш ли, че е разумно?
	— Няма да има никакви проблеми.
	Старецът отпусна чашата си.
	— Не можеш да си сигурен.
	— Обещавам.
	Фон Райнзее кимна.
	— Такива неща не могат да се обещават. Знаеш много добре. Слушай, Рафаел. Един скандал ще е не само неприятен, а може сериозно да ни навреди. Не се занимавай с няколко неща едновременно.
	— Чичо Кристиан, знам, че ме смяташ само за плейбой.
	— Не. Мисля, че плейбой е само едно от нещата, които си. И нямам нищо против, стига да не пречи на бизнеса и да не играеш хазарт. — Понечи да се пресегне и да хване племенника си за ръката, но не го направи. — Рафаел, това е най-неподходящата жена, в която можеш да се влюбиш. Не само заради общественото й положение.
	„А защото — помисли си Фон Райнзее — е гладувала за любов през целия си живот. И ако някой започне да я храни, тя ще го погълне.“ Разбра душата на Ан Плимут в момента, в който я видя за първи път. Ръката под устните му беше опасна. Тази жена имаше две лица.
	— Може би е като твоя кон. За мен. Моето предизвикателство. Напомня ми за жените от твоите опери.
	Фон Райнзее остави чашата с кафе на багажника на рейнджровъра, хвана племенника си за ръката и го поведе инстинктивно нанякъде. Яркото слънце причиняваше болка на очите му дори през бронята на черните очила, но не искаше да продължат разговора в колата, в присъствието на още един чифт уши.
	— Най-хубавите опери — продължи Фон Райнзее — завършват трагично. Както, страхувам се, и най-хубавите жени. Нямам предвид най-добрите жени в пуританския смисъл на думата. Напротив. Имам предвид жените с жажда за живот. Не познавам общество, което да приема жените, които изгарят душата само с едно докосване. Те горят. И като огъня те не могат да спрат, щом веднъж са започнали.
	— Сигурно не ме смяташ достоен за нея.
	Фон Райнзее вдигна вежди и изпухтя.
	— Не ставай глупав. Не за това ти говоря.
	— Но мислиш, че тя е Изолда.
	— Рафаел, не ме интересува дали госпожа Плимут е Изолда в шит по поръчка костюм. Просто не искам ти да си Тристан.
	— Но няма да ми забраниш да я доведа тук.
	Фон Райнзее хвана племенника си под ръка.
	— Рафаел, живял съм достатъчно, за да съм се отказал от такива забрани. Така или иначе няма да ме послушаш. Може би външно, но не и вътрешно. Просто ще те принудя да ме лъжеш. — Обърна се с гръб към слънцето, което заплашваше да пробие тънките облаци. — Знаеш, че си ми като син. След смъртта на Адам.
	— Двамата с майка ми сме ти много благодарни, чичо.
	— Баща ти беше прекрасен човек, наистина прекрасен, липсва ми. Дължа му много. Но искам да ти кажа, че не ща да загубя още един син. Така че, внимавай. Опитай се да мислиш малко между изблиците си от страст. Между актовете, ако мога така да се изразя.
	— Обещавам.
	Две сивкави птици играеха любовна сцена в една градина до изхода на конефермата.
	— Сега. Още по темата за трудните жени и роднините в опасност. Тревожа се за Ева. А, между другото, споделила е за случката с приятеля си Чърч. Така че това е уредено. Но тази епидемия. Знам, че е лекар. Но Ева е способна на големи глупости. Това също идва от рода. А там ще стане доста жежко. Скоро. Може би е време да отстраним Ева от сцената, независимо дали иска или не.
	— Мога да накарам да я отвлекат. Да я задържат на сигурно място, докато всичко свърши. Въпреки че това ще я изплаши много.
	— Де да можех да измисля нещо по-добро. Така или иначе уреди всичко. Бъди готов да го свършиш за няколко часа. Но не прави нищо, докато не кажа. Нека си помисля още малко. — Той изтри бузата си с ръка. — Проклетият кон наистина ме хвана на тясно. Лицето ми гори.
	— Изглежда подуто.
	— Е, предполагам, че ще оцелея. Искам и ти да оцелееш. Във всички отношения. И Ева.
	— Не се тревожи, чичо.
	— Старите хора се тревожат. Предполагам, че и младите. Но за различни неща. Някой ден ще разбереш, че на човек не му остава друго освен семейството. Хора като ливанците и арменците са много прави за това. — Един лъч светлина проникна под очилата му и той болезнено примигна. — Трябва да се прибирам. Вече е прекалено светло.
	Пусна ръката на племенника си и двамата останаха един срещу друг.
	— Трябва да се грижим за Ева — каза Фон Райнзее сериозно.
	— Да, чичо.
	Старецът се усмихна.
	— А на теб пожелавам приятно изкарване с любимата ти. Само помни — това не е просто отегчената съпруга на някой бюрократ. Тя е от опасните.
	— Знам.
	— Добре. — Но Фон Райнзее не вярваше, че младежът изобщо го разбира. Обърна се да си върви и шофьорът се забърза да му отвори вратата. Старецът се сети още нещо.
	— Онова колумбийче. Талантливото. Държиш ли го в готовност, ако ни потрябва?
	Племенникът му изглеждаше изключително елегантен на дневната светлина, не просто хубав мъж, а красиво човешко същество. С почти трагическа красота.
	Рафаел се усмихна.
	— Някога лъгал ли съм доверието ти, чичо?
	Фон Райнзее поклати глава и се усмихна. Настроението му започна да се подобрява. Преди да се обърне за последно, каза:
	— Това колумбийско момче е гений. Предполагам, че е много нещастно.

	11.

	Плъховете бяха огромни, почти колкото кучета, и настръхналите им козини лъщяха. С грухтене на преяло прасе един от тях се насочи към него и Анхел отстъпи назад, но се блъсна в свито на кравай дебело същество с очи на жена. Зверчето изсъска и избяга, когато момчето го удари с юмрук. Десетки плъхове цвърчеха и обикаляха извън обсега му, промъкваха се зад него и го дебнеха. Анхел бягаше от една тъмна стая в друга, като се хлъзгаше по подовете, покрити със зловонна слуз. Един дребен плъх се вдигна на задните си крака и изсъска като змия; устата му блестеше, като че в гърлото му гори огън. Гадините се събираха на групи, цвърчаха и пискаха, сякаш говорят някакъв свой език, твърде интелигентни, за да бъдат победени. В последната стая, капан без изход, го чакаше огромен плъх с кръв по устата, застанал над трупа на разкъсано дете.
	Шумът от потропване и шепот го събуди. Стана от дивана, където спеше, когато си седеше вкъщи. Късите му гащи с разхлабени ластици едва се държаха на кръста му. Като си спомни ужасите на нощта, той се насили да отвори очи, за да не се потопи отново в света на плъховете.
	— Идвам — отговори и взе пистолета си.
	Беше един от местните полицаи. Посетителят се усмихна виновно и каза:
	— Анхел, пусни ме вътре.
	Анхел се отърси от останалата част от съня и го пусна.
	— Знаеш ли кое време е?
	Полицаят бе по-висок от Анхел и сви рамене, за да намали разликата.
	— Рано е, знам. Извинявай. Много е важно.
	— Да. Какво има?
	Полицаят се огледа из стаята, като че и стените имаха уши. От другата стая майката на Анхел извика нещо неразбираемо.
	— Нищо няма, мамо. Спи.
	— Анхел — каза полицаят. — Трябва да се махаш оттук. Бързо. Те идват.
	— Кой идва?
	— Всички. Полицията. Може би армията. Не знам. Ще има голяма хайка. Тази сутрин. Американците са ядосани за нещо.
	— Мен ли търсят? — Анхел намъкна дънките си.
	— Не знам какво търсят. Някой някъде убил неколцина янки и сега тук става голяма патърдия. Навсякъде ядове.
	— Да. По дяволите, янките.
	Полицаят го погледна внимателно.
	— И аз така казвам. Но трябва да се махаш незабавно.
	— Да. Е, и без това тръгвах. Имам работа. — Той извади дебела пачка пари от панталоните си и измъкна външните банкноти. — Дръж под око майка ми и сестра ми, докато ме няма.
	Когато полицаят си тръгна, Анхел се приближи до завесата, която отделяше стаята на майка му и сестра му.
	— Мамо, трябва да тръгвам. А Роса ще закъснее за училище.
	Старата жена изпъшка мъчително, докато ставаше. Анхел се върна да събере необходимите му неща. Движеше се с гъвкавостта на професионалист, като се опитваше да преодолее желанието на тялото си за още почивка. Почти беше готов, когато майка му се появи.
	— Кой беше?
	— Никой.
	Тя го огледа, по лицето й се изписа дълбока тъга.
	— Тръгваш ли?
	— Имам работа, мамо. Ще се върна.
	— Къде отиваш?
	Той се усмихна.
	— На много места. Аз съм международен бизнесмен. Ще ти разкажа, като се върна. — Лицето му стана по-строго. — Къде е Роса? Трябва вече да става.
	По лицето на майка му се изписа страх, като че очаква да я ударят.
	— Роса не е тук.
	Той посягаше към един хляб в торба, закачена на тавана, но спря.
	— Как не е тук?
	— Не е тук. Не знам къде е.
	— Снощи беше тук. Кога е излязла?
	По лицето на майка му се виждаше, че не знае. Анхел щеше да чуе сестра си, ако беше излязла през предната врата. Значи е минала през прозореца на задната стая.
	Анхел се разпсува, после спря.
	— Мамо, трябва да я държиш по-изкъсо. Тръгнала е с лоши другари, с безделници.
	— Може би, ако брат й си стоеше вкъщи…
	Но нямаше време за такъв разговор. Анхел се наведе, целуна майка си, после я прегърна.
	— Кажи й, че ще я набия като курва на улицата, ако не се държи прилично. Кажи й, че ще смачкам онези гниди, с които се мотае.
	— Анхел… не говори така.
	— Така й кажи, мамо.
	— Анхел?
	Но нямаше време. Не го беше страх, просто бързаше. Ако американците бяха добри, той трябваше да е по-добър. Той беше най-добрият.
	— Мамо, може да ме няма по-дълго време. Сега имам повече работа. Но не се тревожи. Имам приятели. Те ще се погрижат за мен, както аз се грижа за тях.
	— Анхел, не мога да не се притеснявам.
	Той я погледна. Вече с очите си на убиец.
	— Притеснявай се по-добре за Роса.
	Заместник-държавният секретар Дрю Макколи нареди да извикат помощник-държавния секретар за Латинска Америка и се зае да дочете новините в „Ърли Бърд“. После пристъпи към „Уолстрийт Джърнъл“. Независимо колко е зает, той винаги отделяше по един час сутринта за преглед на пресата и кореспонденцията си, обмисляше проблемите и се подготвяше за работния ден. Днес календарът му показваше две срещи с чуждестранни делегации на ниво малко под държавни глави; тържествен обяд по случай Деня на независимостта в едно незначително посолство; делови разговор, който трябваше да проведе вместо държавния секретар; две пресконференции; церемония по награждаване на един служител и ранно вечерно заседание на Съвета на заместниците за гласуване по нефтения обмен с Иран; и — като заключително мероприятие — вечеря с един стар приятел в „Галилей“. Никакво свободно време за скуош — утре щеше да се наложи да наваксва. Погледна дясната колона в „Джърнъл“.
	Още абсолютни глупости за опасността за демокрацията в Русия. Журналистите не си бяха научили още урока. Дрю Макколи познаваше Русия и руснаците. Пътят към демокрация беше необратим. Руснаците просто се нуждаеха от добре обмислена помощ и търпеливо насърчаване. Те бяха чудесен народ. Макар и с доста лош късмет. Забележителна култура. Водеха интелигентен разговор, рецитираха стихове. Човек можеше да им има доверие. За разлика от простаците на Капитолия.
	Макколи се отпусна в едно кожено кресло, меко като бебешка кожа, зад бюрото на Кордъл Хъл. Портрет на Удроу Уилсън, зает от Националната галерия, висеше на стената зад важната особа на заместник-секретаря. Кабинетът беше обзаведен с мебели от американски орех, толкова стари, че бяха станали почти черни. Една от стените бе напълно покрита с карти. Мебелите бяха скъпи, консервативни, изящно подредени, ако не се броят купищата книги по пода. Макколи бе приел многобройните телефони, но отказваше да му инсталират компютър. Въпреки че си даваше сметка за напредъка на техническата революция, той смяташе този апарат за грозен и неподходящ за високия му пост. Електронната поща бе за секретарките, а компютърът — за писане на мемоари.
	Секретарката на Макколи обяви, че помощникът за Латинска Америка е дошъл, и Тик Бенет показа острия си нос и оределите си мустаци на вратата. Беше невзрачен и хилав. Уважаван, но без съответната представителност, Бенет нямаше да се издигне повече в йерархията.
	— Тик. Влизай. Прегледа ли „Ърли Бърд“ тази сутрин?
	Помощник-секретарят поклати глава.
	— Имах работна закуска с бразилската търговска делегация. Между другото, сделката с „Райтеон“ е уредена.
	— Сядай. — С „Ърли Бърд“ в ръка, Макколи посочи към един кожен диван и се настани на най-близкото кресло. Намери статията, която го засягаше, и подаде вестника на госта си.
	— Това най-отдолу. Малката извадка от „Таймс“. За какво е всичко това, Тик?
	Помощникът взе вестника и се зачете. После вдигна очи, но по лицето му не личеше интерес.
	— Не знам нищо по въпроса. Не мисля, че е нещо важно.
	— Този полковник. Знаеш ли нещо за него?
	Помощник-секретарят вдигна рамене.
	— Може да съм го срещал там. Светът е пълен с полковници. Нямам спомени.
	— Звучи като последния светец. А вторият абзац е малко строг към Етан Плимут, не мислиш ли?
	Помощникът остана безучастен.
	— Постоянно излизат такива писания. Южноамерикански манталитет. Като загубиш от тотото, американското посолство ти е виновно. И, за бога. Виж източника.
	— Мислех, че сме приключили с онази работа около мъртвите войници. Надявам се да не се раздуха отново.
	— Няма да се раздуха.
	Макколи се облегна замислен.
	— Плимут ми е приятел. В известен смисъл. Добър човек. Достатъчно способен. Невнимателна съпруга. Но наистина си върши както трябва работата. — Присви очи. — Не искам това да му навреди. Не е честно. Не го заслужава.
	— О, за Плимут постоянно се пишат такива неща. Боливийците не го обичат, защото държи твърдо на договора за изкореняването. Ще го преживее. Няма да го почувства. Наистина, Дрю, това е дреболия.
	— Все пак на мен не ми харесва резултатът. Департаментът по отбраната срещу Държавния — едно на нула. Лично аз бих се чувствал по-добре, ако беше в „Пост“. Мога да се разбера с тези хора. Но не мога да влияя на „Таймс“. Не говоря за „Ню Йорк Таймс“, разбира се. Това е съвсем друго нещо. Много разбрани хора, стига да не режеш от помощта за Израел. Но _тези_…
	— Празни приказки. Никой не ги взима на сериозно.
	Макколи не беше убеден. Бяха го унижавали. Публично. Помощникът, като по-дребна риба, не беше изпитвал такова нещо.
	— Добре, следи развитието на тази история. — Облегна се напред. — Какво ще кажеш за главнокомандващия на корпуса? Парнъл. Винаги ми е правил впечатление на умен мъж. За военен. Напоследък си вре носа, където не му е работа. Какво е наумил? Има ли опасност да ни направи някаква беля? — Макколи вече си бе създал мнение за генерал Джак Парнъл, но искаше да чуе и събеседника си. В случай че нещата тръгнат в грешна посока.
	— „Блек Джек“ Парнъл? Не е толкова гъвкав. Искам да кажа, че е като всички военни. Иска просто да се поперчи, докато намери убийците. На онези хора от Специалните части. Нищо повече от обикновена военна солидарност. Мисля, че можем да го оставим да си поиграе. Няма да ни навреди, освен ако не настъпи твърде много местни политици по палците. Така или иначе местната преса се е раздвижила. — Помощникът подсмръкна, сякаш е доловил някаква миризма, и леко вдигна ръце от бедрата си. После се отпусна отново. — Съмнявам се Парнъл да има нещо общо с тези глупости около полковника. Военните не са такива любители на публичността. Изглежда, полковникът действа на своя глава.
	— Чувам слухове, че Парнъл може да е следващият командващ на стратегическите ни сили в Европа. Господин НАТО. Това говори ли ти нещо, Тик?
	Помощник-секретарят поклати глава бавно, сякаш жестовете струват пари.
	— Не ми е работа. Ти би трябвало да знаеш повече, Дрю.
	— Исках само да чуя мнението ти. Работил си с него. Аз го виждам само като дойде да проси милостиня на Капитолия.
	Помощникът се замисли. Не искаше да говори нищо, за което не е напълно сигурен.
	— Той ще те прецака, ако може, Дрю. Заради руската ти политика. Много е злопаметен. Експанзия на НАТО. Не можеш да излезеш на глава с него. Има добър имидж. Изглежда добре. Герой от войната и т.н. Бих направил всичко, за да го държа далеч оттук. Или да му помогна да се пенсионира. Но в никакъв случай не трябва да застава начело на европейския ни контингент. Ще поддържа всяка нововъзникнала държавица срещу Москва. Ще оплеска всичко. Слон в стъкларски магазин. Можем да изгубим Русия. — Помощникът внезапно се спря. — Но това е в твоите компетенции.
	— А далновиден ли е? Може ли Парнъл да вижда по-далеч от носа си?
	Помощник-секретарят се усмихна вяло. Само тези, които го познаваха добре, можеха да разберат, че това е израз на бурни емоции.
	— Хайде, Дрю. Къде се е чуло и видяло далновиден генерал?


	Парнъл погледна още веднъж съставния портрет на компютъра си. Като слабо наклони глава към тримата офицери в кабинета, генералът каза:
	— И твърдите, че това _дете_ (поне така изглежда на картината) само` е избило цял екип от Специалните части?
	Г-2* заговори бързо:
	[* Г-2 и Г-3 — използвани от автора съкращения за генерал с две звезди (бригаден генерал) и генерал с три звезди (дивизионен генерал) от Американската армия, в случая изпълняващи длъжностите съответно на заместник-командир по разузнаването и заместник-командир по оперативната дейност на корпуса. — Б.пр.]
	— Сър… момчето е било въоръжено; нашите войници — не.
	Парнъл се завъртя със стола си.
	— И все пак… едно проклето хлапе.
	— Има репутацията на най-добрия _sicario_* в Кали. Може би в цяла Колумбия.
	[* Наемен убиец (исп.). — Б.пр.]
	Генералът бавно вдигна очи и погледна Г-2. Бригадният генерал имаше постоянно изненадано изражение на лицето и Парнъл на няколко пъти за малко да го уволни. Но генералът смяташе, че част от професията му е да работи с тези, които са му се паднали. Един сержант го беше научил на това преди много години.
	— Щом е толкоз способен, защо не сме знаели нищо за него, преди това да се случи? Какво ще кажеш, Втори?
	Г-2 като че говореше с цялото си тяло.
	— Сър… имаме много слаба активност там. Знаете как е. Ние… просто нямаме информатори навсякъде, където е нужно. И приоритетите…
	— Дванадесет мъртви войници. Да не искаш да го обясня като пропуск в разузнаването, Втори?
	— Ами… сър, не бих казал. Искам да кажа, тази работа с наркотиците е толкова сложна… че трудно можем да следим всички главни играчи.
	Генералът го изгледа безмилостно. Сякаш погледът му проникваше през униформата на подчинения, през стени и прозорци, и планини, отвъд морета и континенти.
	— Но — продължи Парнъл — като подпаля задниците на цялата разузнавателна паплач, изведнъж откриваме нашия човек. Защо е необходимо да се занимавам лично?
	— Сър — намеси се Г-3, като се опитваше да помогне на колегата си, — това е нормално. Втори е прав. Нямаме достатъчно сътрудници на място. Но ако получим ясна задача, можем да действаме. Бих казал, че този път постигнахме завидни резултати, и то много по-бързо, отколкото сме очаквали. Даже успяхме да накараме колумбийците да се раздвижат. — Старият войник погледна големия часовник на дебелата си китка. — В момента би трябвало да провеждат хайка в предградието, където живее момчето.
	Но Парнъл не беше свършил още с офицера от разузнаването.
	— Искам само да разбера… как решихте, че това момче е нашият убиец.
	Г-2 потрепери.
	— Сър… преди всичко… както отбелязах… ние само предполагаме, че е той. Искам да кажа, следите и…
	— Кой ви даде сведенията? Кой е информаторът?
	Очите на офицера от разузнаването зашариха из стаята.
	— Ами, сър — той понижи глас, — местният ни представител. От Управлението.
	Парнъл изкриви уста, като че е вкусил нещо кисело.
	— Така значи. Просто се обаждате на господин ЦРУ И той сам ви казва. Откъде е разбрал?
	— От техния човек в Колумбия.
	— Безполезен е. Познавам го. Колумбийците го водят за носа. — Парнъл спря и обмисли всичко отначало. Мислеше много бързо. — Разбира се, може това момче наистина да е убиецът и колумбийците да _искат_ да ни го предадат, за да ги оставим на мира. Помислил ли си за това, Втори? Измисли задоволителен отговор.
	— Тъй вярно, сър.
	— Е, разкажи сега.
	— Какво, сър?
	— Къде е получил информацията твоят близнак в Богота? Кой му я е дал? Тук съм достатъчно дълго, за да ми е ясно, че не си е мръднал пръста да открие нещо сам. — Обърна се към третия офицер в кабинета, неговия старши помощник. — Следиш ли разговора, Тим?
	— Тъй вярно, сър.
	— Откъде в Богота са се добрали до информацията?
	— От Кали. От наркобароните.
	Парнъл се извърна отново към офицера от разузнаването.
	— Това проверено ли е, Втори?
	Г-2 кимна.
	— Значи разузнаването ни черпи информация от хората, с които се предполага, че трябва да се бием. Намирам го за… забележително.
	— Сър — намеси се старшият помощник с внимателно подбран тон, твърд, но изразяващ уважение, — може би е най-добре да изслушате и Франкети, да чуете позицията на Управлението. Но мога да ви кажа, че хората в Кали са ужасно обезпокоени от нещо. Разтревожени са. Има нещо гнило в Боливия и те отчаяно се опитват да ни убедят, че не те са избили онзи екип. Вярно, че те са предали момчето на Управлението. Разбирате ли? _Искат_ да го елиминират. Може би никога няма да разберем защо. ЦРУ твърди, че кръстниците в Кали са парализирани и объркани.
	Парнъл се завъртя отново към Г-2.
	— Втори. Доколкото си спомням, от посолството в Ла Пас са сто процента сигурни, че колумбийците стоят в основата на всичко.
	— Тъй вярно, сър.
	— И даже хората от Кали признават, че този техен вундеркинд е дръпнал спусъка.
	— Тъй вярно, сър.
	— В Държавния департамент са сигурни, че това е дело на колумбийците.
	— Точно така, сър.
	— А нашият посланик Плимут, „Андският орел“, провежда акции срещу колумбийски лаборатории за назидание.
	— Тъй вярно, сър. — Този път заговори Г-3. — Вчерашната акция е пожънала удивителен успех. Според предварителния доклад. Изглежда, като че са опекли към два тона напълно готов кокаин. Имаме очевидец, оня подполковник от щаба, Зигер. Има някои съмнения, но не съм сигурен, че са оправдани.
	Парнъл погледна тризвездния генерал. После премести студените си като стомана очи върху Г-2. Накрая погледът му спря върху старшия помощник.
	— Добре, Тим. Имаме убиец колумбиец. И всички от Боливия до Вашингтон са убедени, че работата е дело на колумбийската мафия. Това говори ли ти нещо? Ако се позовем на исторически прецедент.
	— Тъй вярно, сър. Изглежда, колумбийците нямат нищо общо. Даже някое момче от Кали да е дръпнало спусъка.
	— Бинго. — Парнъл насочи напред показалеца си, като че е пистолет. Обърна се към офицера от разузнаването. — Стана ли ти ясно сега, Втори?
	Г-2 кимна объркано.
	Парнъл стовари ръка върху бюрото, като изненада присъстващите с необичайния изблик на емоции. И тримата офицери се отдръпнаха назад като пометени от ударната вълна.
	— По дяволите, _искам да знам кой е убил моите войници_. И то с абсолютна сигурност. И не искам ония мухльовци от Държавния да превърнат всичко в някой от обичайните си флиртове с местните власти. Втори, дори да се наложи да пълзиш до Боливия на колене и лакти, искам да ми намериш убийците. _Истинските_ убийци. Хората, които са дали заповедта, които са дали парите. Ясно ли е?
	— Тъй вярно, сър. — Офицерът от разузнаването проплака като набито дете.
	— Никой не може да убива мои войници безнаказано. _Никой._
	Последва повече от минута мълчание, твърде дълга пауза, като се има предвид натоварения дневен ред на главнокомандващия. След по-малко от час трябваше да бъде на летището от другата страна на моста, за да посрещне делегация от Конгреса, дошла на инспекция на бежанските лагери и за малко пазаруване. Никой от подчинените офицери не смееше да проговори. Отвън се чуваше шумът на колите на паркинга. Тракането на климатичната инсталация бавно отмерваше секундите.
	Накрая Парнъл прекрати мълчанието с леден глас.
	— Втори, нямам предвид буквално да ходиш до Боливия. Ти си професионалист. Вършиш си работата. Но този случай е важен за мен. — Върху арктическото му лице се прокрадна ледена усмивка. — Знам, че всички ме смятате за хибрид между Чингизхан и инквизитор, но има някои неща, които ме вълнуват. Едно от тях е загубата на хора. Командвал съм американски войници по целия свят. Виждал съм да загиват и знам, че понякога се налага. Това е част от професията. Но няма да приема нито една безсмислена смърт.
	Фиксира огнените си очи върху бригадния генерал, отговорен за разузнаването на САУТКОМ.
	— Хората в Държавния могат да ме изкарат от нерви. Не съм голям дипломат. Ще ви кажа защо. Те не гледат на войниците, моряците, летците или морските пехотинци като на реални човешки същества. Ние сме „инструменти на държавната машина“. Разбира се, не могат да ни жертват с лека ръка, защото сме скъпи инструменти и имаме остриета, които могат да режат в различни посоки. Но в крайна сметка ние сме само оръдия на политиката. Символи върху географската карта. Защото в тези дни никой от Държавния не е служил в армията. По дяволите, никой от _семействата_ им не е служил. Дори не познават никого, който да е служил. И правят всичко възможно и децата им да не постъпят в армията. Ние сме пролетариатът на голямата политика, а те се мислят за интелектуалния елит, управителите на съдбата. Блажени са наивниците. И Господ да пази страната ни. Гледат на нас като на временни и заменими. Но не знаят и едно-единствено нещо, което си струва да се знае. Даже не се обличат толкова добре като бащите им някога. И седят в столиците из целия свят, тлъсти, тъпи и щастливи, като уверяват всички, че Саддам е умен, прогресивен момък или че Сомалия има светло демократично бъдеще. И после, когато иракските танкове влязат в двора на посолството или пред прозорците им се събере разярена тълпа, на кого се обаждат? Не на професорите в Джорджтаун или Йейл.
	Секретарката на Парнъл се обади.
	— Сър, колата ви е готова.
	Генералът се замисли за момент.
	— Добре. Край на една от много редките речи на генерал Джак Парнъл. Да се върнем към работата, и то бързо. — Погледна оперативния офицер, чието теме лъщеше от пот въпреки климатичната инсталация. — Трети, чете ли днешната преса от Ла Пас?
	— Не, сър. Още не.
	Генералът се обърна към старшия си помощник.
	— Разкажи му.
	— Сър, Джон Чърч се е превърнал в истинска знаменитост. Вчера един от всекидневниците публикува статия как се е върнал в Мендоса, за да завърши клиниката, започната от убитите войници. Върши го по време на отпуската си и с лични средства. Това е най-положителният отзив в пресата за Американската армия, излизал някога в Боливия. Може би най-добрият отзив, който някоя американска институция е получавала.
	— Джон Чърч като втори Христос на Андите — добави Парнъл. — А посланик Етан Плимут е като Луцифер, който иска да изсмуче ваксината от ръцете на децата. Бих добавил, че факсът от „Ърли Бърд“ съдържа извадка от „Вашингтон Таймс“ на същата тема, макар и в по-умерен тон. Нашият полковник Чърч прилича на дойна крава.
	Секретарката се обади отново.
	— Сър, казахте ми да ви напомням постоянно. За делегацията от Конгреса.
	— Благодаря, Люси. — Парнъл се обърна отново към помощника си. — И така, какво е положението с медицинския екип и онзи инженерен взвод, които трябваше да подготвите?
	— Сър, Трети е подготвил взвода.
	Заместникът по операционната дейност пристъпи половин крачка напред.
	— Сър, в пълна готовност са, в един хангар. И съм вдигнал два C-130 в бойна готовност. Машини „Хъмви“, преносими медицински съоръжения. Има одобрен коридор с изключение на Бразилия, но можем да минем и без това. Полковник Райдел командва лично медицинския екип и…
	— Не — каза Парнел. — Без висши офицери. Искам Чърч да остане най-старши. Не трябва да го елиминираме. Отиваме само да му помагаме.
	— Сър, имаме някои затруднения — намеси се старшият помощник. — Уведомихме Военномедицинския център в Детрик. Но екипът им за бързо реагиране работи по нещо в Африка и са толкова зле с финансите, че нямат резервен. Казват, че Центърът за епидемиологичен контрол е още по-зле. И ни липсват някои средства за бърз антиепидемиологичен отговор.
	— Да не се опитваш да ми кажеш, че не можем да го направим, Тим? Или че не трябва?
	— Съвсем не, сър. Само ще разполагаме с много ограничени средства.
	— Свикнал съм. Това е съвременната Американска армия.
	— Значи тръгваме? — попита Г-3. — Сър, все още нямаме потвърждение от посолството в Ла Пас…
	— Момчета. Една от причините да имам четири звезди на пагоните си е, че винаги изпреварвам събитията. И като се основавам на доказателствата от тази сутрин, стигам до извода, че трябва да последваме Чърч в това начинание. — Погледна часовника си. — Трябва да бягам. Искам да изпратите тези войници колкото може по-скоро. Мисля, че имаме не повече от двадесет и четири часа, преди във Вашингтон да надушат какво сме замислили. И още нещо. Искам ги въоръжени до последния човек. С достатъчно резервни боеприпаси.
	— Сър — намеси се заместник-командирът по операционната дейност, — посланик Плимут строго е забранил всички американски военни в страната да носят оръжие. Така или иначе още нямаме разрешение от посолството за тази мисия. Със или без оръжие.
	Парнъл се засмя. Това бе рядко явление и тримата му подчинени се изненадаха. Даже старшият помощник, който го познаваше най-добре, не беше сигурен какво следва.
	— Сега ще ви разкажа как ще го направим — каза командирът, като се приготви да излиза. — Излитаме. После отговорникът от „Връзки с обществеността“ дава изявление за пресата. За всички, от „Вашингтон Таймс“ до „Нашънъл Енкуайърър“. Обявяваме намерението си да подкрепим един добър човек и да помогнем на бедния, но заслужаващ помощ народ на съюзна държава. Предлагаме на всеки журналист, който иска да види с очите си, възможност на специален полет, да речем, след два дена. За да дадем време на екипа да се разположи на място. — Взе кепето си от бюрото, където на компютърния монитор още стоеше портретът на момчето от Колумбия. — След като нашите момчета са летели вече около час, се свързваме с посолството в Ла Пас. Обаждаме се първо на вицеконсула. По-умен е от Плимут и разбира от намеци. Казваме му, че отиваме да им помогнем. Казваме му, че виждаме, че посланикът получава несправедливи упреци и отиваме да му възвърнем доверието пред народа на Боливия. Споменаваме за изявлението пред пресата. Случайно. И не забравяйте да споменете, че идваме въоръжени и ще кацнем директно в Мендоса, без да минаваме през Ла Пас. — Парнъл огледа офицерите, събрани да изслушат заповедите му. — Плимут, разбира се, ще се тръшка. — Усмихна се. — Но ще бъде в ръцете ни. Какво може да направи този нещастник, за да ни спре? Да отмени хуманитарна мисия, която вече наближава границите на Боливия по въздуха? Там вилнее епидемия. „Убива бедните.“ Да не мислите, че брат Плимут ще върне медицинския екип от въздуха? Под погледите на журналистите?
	Събраните офицери обмислиха тази възможност. За няколко скъпоценни секунди. Един след друг и те се усмихнаха. Първо старшият помощник, после Г-3, накрая Г-2. Стратегия. Здраво свързана с тактиката. Плодовете на годините, прекарани в Ливънуърт и Карлайл, дългогодишното военно образование.
	— Сър — извика старшият помощник в момента, когато Парнъл излизаше от стаята. — Още нещо, набързо.
	Парнъл се обърна нетърпеливо на вратата, с кепе в ръка.
	— Имате ли предпочитания как да наречем мисията?
	Командирът отговори бързо и решително. С усмивката на хищник, предвкусващ обилен пир.
	— Специална мисия „Чърч“.
	След тържествена закуска със семейството на един от новите си защитници Чърч отново се зае за работа. И зачака Ева да го вземе. Беше й обещал да й помогне с гробарската работа в обезлюдените поселения и доколкото я познаваше, можеше да я очаква да се появи още с първите лъчи на слънцето. По време на скромната закуска постоянно се напрягаше да чуе джипа. Но по разбития път не се появи никаква кола.
	В първата половина на сутринта се опита да подмени откраднатите след убийството жици. Тук излизаше извън компетенциите си и се опитваше да импровизира върху паянтовата стълба. Надяваше се да не остави без ток цялата северна част на Боливия, докато тялото му се превръща в овъглена пържола. Започваше все по-често да бърше потта от челото си или да чеше пъпките, останали по ръцете и краката му след нощното приключение.
	Някаква врява недалеч от постройката го спря точно преди да пипне един оголен кабел с отвертката. После се чуха още викове. Двама души се караха. Чърч слезе от стълбата и погледна през входа.
	Досами пътя сутрешният му домакин, Мигел, се опитваше да пропъди някакъв натрапник с мотиката си. Нарушителят, опърпан скитник, се извисяваше над главата на индианеца и енергично размахваше огромните си бели ръце. С раница и коса, вързана на опашка, човекът приличаше на още един член на „международния клуб на студентите-неудачници“, които кръстосваха континента в търсене на евтин подслон, добра храна и мъдростта на „Ню Ейдж“. Само дето студентските му години явно бяха отминали преди десетилетия.
	Чърч тръгна към тях, вътрешно доволен, че има още едно извинение да прекъсне работа. Смешният посетител посочи към него и Мигел се обърна да погледне, после веднага поднови заплахите си с още по-голяма настоятелност, с високо вдигната мотика, готов да даде на скитника урок по безсмъртие.
	— Мигел — извика Чърч. — Почакай. Няма нищо. — Непознатият приличаше на музей на скитничеството и нямаше страшен вид.
	— Този негодник! Казва, че е _periodista_* — отговори Мигел на развален испански. — Лъже. Журналистите не изглеждат така. Нали?
	[* Журналист (исп.). — Б.пр.]
	— Полковник Чърч, сър — проплака странникът. — Идвам заради вас. От Ла Пас съм. — Гласът му стържеше като стар магнетофонен запис, но думите му бяха ясни. С много роден акцент. Чърч се приближи.
	— Всичко е наред, Мигел. Благодаря. Аз ще се оправя.
	Защитникът свали мотиката. Внимателно. Бавно отстъпи и се върна към работата си на нивата, която копаеше. Като се жалваше сам на себе си за несправедливостите на новия свят.
	Чърч огледа по-добре посетителя. Ако беше журналист, най-вероятно работеше за „Междугалактически вегетариански вестник“. Опашката му бе дълга, кафявите коси — прошарени. От индианския амулет на врата до сандалите на прашните му крака той бе като панаир на всевъзможни култури. Груба риза без ръкави и тъкана индианска жилетка висяха над шалвари, сякаш взети от гардероба на някой евнух. Чертите на лицето му бяха остри като бръснач зад провисналите мустаци. Усмихна се лъчезарно и подаде на Чърч огромната си ръка.
	— Полковник Чърч, предполагам. Рик Сандърс. Журналист, както спомена вашият човек. Специалист по Латинска Америка. — Като се вгледа по-отблизо, Чърч забеляза тревожен пламък в очите на пришълеца, а по кожата му личеше, че е бил твърде дълго в тропиците. Ивица от дребни пъпчици се спускаше от единия му бакенбард към брадичката. — За мен е облекчение да видя, че наистина съществувате. Боливийците имат доста развинтена фантазия.
	Чърч пое ръката му и установи, че събеседникът му е изненадващо силен, като тежкоатлет в концентрационен лагер.
	— Джон Чърч. Та какво общо имам аз с вестниците?
	Натрапникът задържа десницата на Чърч в двете си ръце и се взря в очите му.
	— Ами със сигурност ви отделят немалко внимание. Полковник Джон Чърч, любимецът на пресата.
	Чърч освободи ръката си.
	— Нямам никаква представа за какво говорите.
	— Ами статиите? Интервютата?
	— Какви интервюта?
	— В лапаските вестници. За начинанието ви тук.
	Чърч не разбираше нищо, но веднага усети някаква опасност.
	— Не съм давал никакви интервюта.
	Журналистът го изгледа като проститутка някого, който твърди, че е верен на жена си.
	— Майтапите се.
	— Не съм давал никакви интервюта. И нямам представа за какво говорите.
	— Будалкате ме.
	— Имам работа, господин Сандърс.
	— Наричайте ме Рик. Искате да кажете, че всичко е измислено?
	— Вижте — или ми кажете какво става, или се омитайте.
	— Искате да кажете, че не сте давали никакви интервюта? Никакви? И не сте чели вестниците? Мога ли да ви наричам Джон?
	Чърч поклати глава и гласът му прозвуча нетърпеливо и объркано.
	— Просто ми кажете за какво точно става дума, и то веднага.
	Журналистът наклони глава, после разтръска опашката си. Чърч не би се изненадал, ако от косата му изскочат горски твари.
	— Вие сте човекът на деня, Джон. Боливийските вестници ви описват като най-рядкото животно — героичен американец. Като рискувате живот и богатство, за да построите клиника за боливийските бездомници и бедняци. Това не ви ли говори нещо?
	— Кой сте вие? Наистина?
	Журналистът извади мизерен портфейл и измъкна от него карта за самоличност, която изглеждаше губена и печелена в безкрайни игри на хазарт. Изпречи я пред носа на Чърч, като че не можеше да си позволи да му я даде в ръцете. Полковникът и не гореше от желание да я пипа. Искаше само да разбере какво става.
	— Наистина ли работите във всички тези вестници?
	Очите на журналиста загубиха искреността си, грубата му кожа смени оттенъка си. Сребърната му обеца с тюркоаз проблесна на слънцето.
	— Е… не постоянно. Работя на свободна практика. — Обърна се отново към Чърч, но не го гледаше в очите. Размаха объркано ръка. — Но всички публикуват мои материали. Под една или друга форма.
	Чърч бе видял достатъчно, за да прочете в жестовете, в очите на събеседника си един пропилян живот.
	— Господин Сандърс…
	— Моля ви. Рик.
	— Добре. Рик. Само ми разкажете за какво са тези вестникарски глупости. И доколкото ме засяга, защо сте тук?
	— Наистина ли не сте чели пресата от Ла Пас?
	Чърч му отговори без думи.
	— Господи, това е страхотно. Човече, това наистина ще ти хареса. Ще ти доставя голямо удоволствие, Джон. Нося копия от всички статии. — Усмихна се, показвайки жълтите си зъби. — Само ми отговори на един сериозен въпрос — наистина ли аз съм първият репортер от плът и кръв на сцената?
	— Каква сцена? Слушайте, да не ровите още за убийствата?
	Журналистът изглеждаше приятно изненадан. Но Чърч усети, че в главата му се въртят сложни сметки.
	— Аз съм първи на сцената. — Това вече не беше въпрос, а твърдение с нотка на учудване. — Това… — продължи журналистът бавно — е златен шанс.
	— Кажете ми какво пише във вестниците. Покажете ми.
	Журналистът поклати многозначително глава.
	— Испанската душа е много изобретателна. Мислех, че тук ще гъмжи от репортери. А те са го направили, както си седят на бюрото. — Погледна Чърч тържествено като дете, което е хванало първата си голяма риба. — Ти си на първа страница, Джон.
	Журналистът смъкна грижливо голямата си раница. Бе натъпкана до крайност и Чърч предположи, че в нея се намира по-голямата част, ако не и всичко, което притежаваше събеседникът му. Журналистът коленичи, извади навит на руло пешкир, който се разви, за да покаже избелели, полумокри къси гащи със скъсан ластик. Появи се лаптоп, лишен от калъфа си. Натрапникът забеляза погледа на Чърч (журналистът имаше набито око) и каза:
	— Най-скъпата ми вещ. Не знам какво щях да правя без него.
	Най-накрая журналистът извади няколко сгънати изрезки от вестници.
	— Ето. Виж този. И този. Този е първият.
	Чърч видя своя снимка, правена поне преди три години. Беше отрязана, но той имаше някакъв спомен, че е негова лична. Даде си сметка, че може да са я взели само от семейството, но не се задълбочи в такива мисли. Текстът го сащиса.
	Чърч почувства, че му се повдига. Раменете му натежаха, искаше му се да седне. Но имаше на разположение само черния път. Остана прав и продължи да чете. После препрочете най-лошата от статиите. Ако вестниците бяха негови, щеше да ги разкъса на парченца.
	— Това не съм аз — промълви накрая, като върна с трепереща ръка статиите на собственика им. — Не затова правя всичко. Поне със сигурност не съм герой.
	— Казано като от истински герой, Джон. Мога ли да те цитирам?
	Чърч рязко се извърна към клиниката.
	— Това не е интервю. Не давам интервюта. Няма за какво. — Говореше, докато вървеше, без да се интересува дали журналистът чува всичко. Отзад натрапникът зашумоля в раницата, докато прибираше всичко обратно. След миг зад гърба му се чуха стъпки от тичане. Чърч не го удостои с поглед.
	— Джон — извика журналистът. — _Полковник Чърч. Моля ви._ Отделете ми само една минутка.
	Чърч продължи да върви.
	Задъхан, журналистът се изравни с него с раница, преметната на едното рамо.
	— Джон, ти си сензация. Независимо дали го желаеш. Може да е добре за теб. Помисли за…
	— Само се опитвам да завърша нещо, което съм започнал. Нещо, което не потръгна добре. Това е личен въпрос, ясно ли е? Няма нищо за Си Ен Ен. Или за някой друг.
	Чърч мина по пътеката през високата блатна трева. Като изрита парче мазилка, влезе отново в постройката, сигурен, че вече всичко е загубено. Плимут със сигурност щеше да го отстрани. Да го изрита от страната с първия самолет. Това беше краят.
	Взе отвертката и се качи отново на стълбата, без да се интересува, че журналистът от зоната на здрача на шестдесетте го е последвал. Погледна снопа медни жици, прилични на глава на горгона, който висеше от тавана, пое си въздух и насочи инструмента към плетеницата.
	— _Не!_ — почти изкрещя журналистът.
	Чърч спря, погледна надолу.
	— Пуснат ли е токът? — попита сериозно неканеният гост.
	Чърч вдигна рамене.
	— Най-вероятно. Не знам как да го пускам и спирам.
	Журналистът го изгледа странно.
	— Работил ли си някога с електричество?
	— Не. Не много. Дори в предишния си живот.
	— Ами не мисля, че трябва да пъхаш отвертката, където се беше приготвил. Освен ако освен герой не искаш да станеш и мъченик.
	Чърч го погледна смутено.
	Журналистът внимателно остави раницата си в един ъгъл.
	— Разбирам нещичко от това. Електричество, дърводелство, водопровод. Честно казано, понякога журналистиката не може да плати всички сметки.
	— Аз мога най-много да отпушвам канали.
	Журналистът му направи знак да слезе от стълбата.
	— Ако не ме беше страх, че ще ми се присмееш, Джон, щях да ти кажа, че жичкаджийството има много общо с Дзен. Да събереш енергиите на вселената. Нека се кача за минутка на стълбата.
	Чърч му освободи пътя. Като мина покрай него, от журналиста лъхна миризма на подправки, зехтин и оцет, миризмата на гръцка салата. Гостът се зае моментално с работата. Напълно се потопи в нея, без да говори, освен шепнешком на кабелите. Работеше много бързо, големите му ръце бяха неочаквано чевръсти, напомняха на Чърч за работничките в една текстилна фабрика, която бе посетил в Гватемала.
	Изведнъж журналистът погледна надолу. Беше му дошло нещо наум.
	— Джон, какво ще кажеш да се споразумеем? Аз ще ти помогна за това. А ти ще ми дадеш извънредно интервю. Честна сделка.
	Чърч поклати глава. Беше неумолим.
	— Не давам интервюта. Не мога.
	Почти уплашен, журналистът свали ръце от кълбото кабели. Слезе бавно от стълбата, като че преживяваше душевен шок.
	— Джон. Помисли. Моля те. Всички имаме някаква гордост. Но аз те умолявам. Имам нужда от това интервю.
	— Не мога да ти помогна.
	Живите очи на журналиста помътняха. Неудачник на средна възраст, който няма повече какво да губи. Освен обецата си може би.
	— Мога да си оправя живота с теб. — Гласът му беше отчаян. — Джон, за мен ти си един месец квартира и храна. Може би два. Изхарчих всичко, за да дойда тук. Ако не искаш да ми дадеш интервю, поне ме пусни да остана. Ще ти помагам. Ще ти покажа всичко, което напиша. Ако не ти хареса, можеш да го изтриеш от компютъра. Моля, човече.
	Чърч чу приближаването на кола. Обърна се и видя джипа на Ева с олющена боя и смачкана предница.
	Чърч бързо се обърна към журналиста. Човекът се беше качил отново на стълбата, като че да покаже готовността си да помага и способностите си.
	— Ще ти направя едно предложение. Никакви интервюта. И дума не може да става. Но ще ти плащам двадесет долара на ден и храна, ако останеш и ми помагаш в работата. Като свършим или ме изгонят от страната, ще направя всичко възможно да те върна в Ла Пас. И тогава ще можеш да си пишеш каквото си поискаш. Но не може да проваляш работата ми, като пишеш за нея сега.
	Измъчената фигура го гледаше от тавана — гладен великан от приказките.
	— Джон, ти си сензация. И все някой ще пише за теб.
	— Такива са моите условия — повтори Чърч, като се вслушваше в звуците откъм джипа. — Сега трябва да тръгвам. Решавай. Ако искаш да останеш на работа, няма да мърдаш оттук, докато не се върна тази нощ. Или докогато се върна. Трябва някой да пази инструментите и материалите.
	Журналистът отвори уста, но не можа да продума нищо.
	— Да или не — попита Чърч. Един от най-лесните избори в живота. — Стъпките на Ева се приближаваха. Макар и дребна, тя вървеше с военна стегната походка.
	— _Добре._ Печелиш. — Журналистът погледна Чърч в очите. — Ще съм ти признателен, ако оставиш нещо за ядене.
	Неочаквано Чърч се почувства засрамен. И не можа да разбере от какво.
	— Има малко консерви в раницата ми. В кафяви опаковки. Заповядай. Довечера ще хапнем нещо по-човешко.
	Ева влезе. Бе закъсняла часове. Подутината на лицето й бе спаднала, оставяйки следи от обезцветяване, охра и индиго. Ставаше все по-слаба и измъчена с всеки изминал ден. Дали изобщо бе спала? Искаше да я разтърси, да й налее малко здрав разум. Но чувстваше, че тя е по-силна от него поне в това отношение. Ева щеше да се трепе до последен дъх. Имаше и такива офицери. Преди много време и той бе един от тях.
	Тя отвори уста да поздрави, но в последния момент забеляза, че Чърч има компания.
	— _Buenos dias_ — поздрави журналистът и избърса ръката си в панталона, в очакване на ръкостискане. Слезе от стълбата, този път по-тромаво.
	— Ева, това е господин Рик Сандърс. Рик е журналист.
	— А — каза Ева. Тази единствена сричка привлече вниманието на Чърч.
	Журналистът я погледна и очите му се разшириха като на дете. И с наивността на дете или на човек, живял далеч от добри маниери, той се втренчи в лекарката.
	— Това е доктор Фон Райнзее.
	— Просто Ева — каза тя.
	— Фон _Райнзее_!? Да не сте роднина на…
	— Да тръгваме — отсече Чърч. После го осени една идея. Чудеше се дали не е дошла вече и на Ева. — Рик… тук има и друго събитие. Много по-важно. Ева е районен лекар. Натъкнала се е на епидемия в _буша_, смъртоносна. И никой в Ла Пас или където и да е другаде не иска да чуе за нея. Можеш да я отразиш, да й помогнеш.
	Журналистът се замисли, но интересът в очите му бързо угасна.
	— Статиите ми никога не са в крак с времето. — Искрен, като че късметът никога няма да е на негова страна.
	За изненада на Чърч Ева се изсмя. Студен, презрителен смях.
	— Не мисля, че тук има някаква сензация.
	Роден в Сакраменто, Рик Сандърс бе дете на времето си. През шестдесет и девета напусна университета в Санта Крус, една година преди да се дипломира, и замина на юг. Тогава се възхищаваше на Хо Ши Мин и Сесар Чавес, Джими Хендрикс и мъченика Че Гевара. Беше един от най-добрите студенти по журналистика, покровителстван от професори, които се стремяха да вървят в крак с разбиранията на младите. Един ден сложи раницата на гърба си и тръгна да променя света. Премина границата при Тихуана, решен да докаже, че перото е по-силно от автомата. Никога не се върна в родината си.
	Вярваше в благодетелите на всички бунтовници и злото на управляващите, във вродената доброта на човека и подкупната природа на онези, които не споделяха вижданията му. Вярваше, че незаконните наркотици, ако се използват правилно, могат да бъдат от безкрайна полза за човечеството и че музиката може да направи света по-добър. Да имаше поне нормален глас и някаква сръчност на пръстите, щеше да предпочете многократно да стане музикант. Наместо това се скиташе с химикалка „БИК“ и евтин тефтер из джунглите, където индианците бяха жестоко експлоатирани и партизаните се бореха да ги освободят.
	Като работеше за долнопробни контракултурни вестници и списания, той отразяваше освободителните борби и кървавите преврати, колективните стопанства, опитите за селски кооперации и всяка финансова криза, която заплашваше да се превърне в смъртоносния удар за капитализма. Само американският му паспорт, останал по необходимост, спаси живота му, когато Пиночет вилнееше в Чили и той успя да пробие в главните вестници, преди да го пребият. После го депортираха от Аржентина заради репортажите за изчезнали студенти и опозиционни активисти. Това бе златният век за актуалната журналистика. Отразяваше неравната борба на Куба срещу собствената му страна и писа за „Ролинг Стоунс“, когато американската рокгрупа направи исторически благотворителен концерт в Хавана. Апогеят на живота му дойде в Манагуа, когато стоеше рамо до рамо с непознати братя и сестри, с червен шал, пиян, пеейки, възторжен от победата на сандинистите. Бъдещето щеше да бъде в ръцете на недъгавите, онеправданите, благодетелните и бедните…
	Оскъдните му любовни връзки потъваха като Атлантида, ужасни преживявания, но компенсирани с чувството за велика, поетична саможертва. Но повечето любови умират бавно, отначало незабележимо, после човек отказва да повярва, докато по-бързият от двамата партньори се впусне в ново изживяване, а у по-бавния остава за дълго чувството за празнота и пропилян живот. Голямата любов на Рик Сандърс, мечтата за революция в Латинска Америка, умря по втория начин. Сандинистите се оказаха съвсем малко по-справедливи от предшествениците си и много по-неспособни да управляват икономика. Купуваха оръжия, а народът гладуваше. Просто смениха предишните управляващи. Затова всъщност се бяха борили. В Ел Салвадор военните вършеха зверства. Но Рик Сандърс (вече на тридесет), който правеше репортажите си тайно от планините, под постоянната заплаха от най-разнообразни тропически болести, откри, че борците за свобода не се отличават много от противниците си. Не обичаха да взимат пленници и избиваха с десетки беззащитни индианци. Той скриваше тези неща в материалите си.
	В Перу репутацията му на надежден приятел на революцията му предостави уникалната възможност да отразява дейността на „Сендеро Луминосо“ отвътре. А отвътре бе гнило, по-ужасно от най-страшния ад, измислен от коя да е религия. За пръв път той живееше в постоянен страх за живота си. Без да се самоуспокоява със старите морални оправдания. Стана свидетел на кланета на цели села, чиито обитатели нямаха представа защо умират. Тази диващина беше по-ужасна от всичко видяно в Чили, където при последното си посещение завари икономически разцвет, който не се припокриваше ни най-малко с представите му. Спасението му дойде, когато сендеросите го натовариха на една лодка за Икитос с поръчение да разкаже на света за терора на перуанското правителство, за зверствата на армията на Лима и за неизбежната победа на революцията.
	Отиде на север, в Колумбия. Но довчерашните борци за свобода бяха станали наемници на наркобароните от Кали и Меделин. Или бяха започнали собствен наркобизнес. Когато направи репортаж за „Радио Пасифика“, собственост на един бивш марксист, го измъчваха със запалена цигара, след което се съмняваше, че ще може да прави отново секс.
	Успя да прави секс. Но явно не беше вече така привлекателен за младите туристки на революцията и отегчените от добрите колежи в родината. Ожени се импулсивно за венецуелка, но тя го изостави веднага щом разбра, че съпругът й обеднява безвъзвратно. Може би имаше дете от нея, но не беше сигурен.
	Деградираше, продаваше все по-малко материали, тъй като страните се демократизираха без участието на революционерите и пазарните икономики заплашваха да успеят, където всеки здрав разум виждаше пълния им провал. Все по-малко редакции купуваха статиите му и плащаха слабо и нередовно. Ставаше все по-трудно да пише. В упадъка на революционните идеологии той се сблъскваше с кокаин и алчност. Новият терор бе жесток и бърз, лишен от всякакви философски основи. Върна се в Никарагуа, но там всичко се беше променило. В Куба всеки го молеше да му помогне за преминаване в Маями, старите му приятели бяха изморени. Великият съветски поддръжник на революциите бе умрял, единствено продаваните от него оръжия все още убиваха. Всички мечти, които правеха лишенията, болестите и самотата поносими, бяха изчезнали в аналите на историята.
	Накрая се установи в Боливия, където животът не беше толкова скъп, и се издържаше, като вършеше това-онова за боливийци, поласкани от мисълта, че американец им върши черната работа. Животът го изхвърли в мизерна стая на затънтена уличка в Ла Пас с една последна мечта.
	Пишеше роман. Книга, която да отрази разочарованията му от континента-осиновител. Всички пропилени съдби и мечтите, разбити с приклади. Как добри мъже и жени умираха за нищо. Работеше на лаптопа, откраднат от една хотелска тоалетна, докато отразяваше някаква търговска конференция в Санта Крус. Компютърът беше единствената му ценна вещ — не само заради собствената си цена, но и защото книгата беше в него. Не можеше да си позволи да печата написаното.
	Бе стигнал твърде далеч. И може би беше загубил връзка с реалността, въпреки че все още изпитваше нормална потребност от подслон, храна и понякога от медицинска помощ. От време на време нуждата от жена ставаше непоносима.
	Вярваше, че книгата му е хубава. Беше открил в себе си способност да съчинява и пишеше за интересни неща. Книгата бързо тръгна в друга насока и се отдалечи много от полемиката, която бе смятал да създаде. Герои, които в началото трябваше да са лоши, станаха сложни образи, хора, раздирани от противоречия, докато тези, които трябваше да са герои, се изправяха срещу доброто. Лявото и дясното започнаха да изглеждат еднакво. В крайна сметка героите му се опитваха просто да оцелеят, без да се интересуват, че около тях се пише история. След повече от двадесет години писане той се бе научил да казва истината.
	Това беше последната велика цел в живота му.

	12.

	Ан се помота още малко в банята. „Лос Тахибос“ предлагаше удобства, които й напомняха за Калифорния, а и обзавеждането бе значително по-съвременно от това в посолството. Но това нямаше нищо общо със забавянето й. Нито пък защото не искаше да стои при любовника си, който дремеше на леглото в другата стая. Представяше си го широкоплещест, изтощен от секс. Спомни си страхотното изживяване, продължило по-малко от половин час, и животинското в нея я подтикна да се хвърли отново отгоре му, да го сграбчи в лапите си. Но Ан седеше на покритата тоалетна чиния, ужасена от всичко, което се случва в нея. Чудеше се какво, за бога, да прави с остатъка на живота си.
	Стана и се среса още веднъж, после се наведе по-близо към огледалото. Мраморният умивалник студено се притисна към корема й. Не е чак толкова лошо, помисли си тя. Злите жени не остаряват бързо. Но тя се чувстваше много чиста, странно целомъдрена. Гладкото й лице бе отслабнало с годините, загубило леката пълнота, която прави всички млади жени да си приличат, луксозни стоки на добра цена. Винаги бе харесвала очите си. Намираше ги умни и живи, но сега се зачуди дали не са станали прекалено сурови. Макар и привикнала към външността си, тя вече започваше да я безпокои. Чудеше се кои черти на лицето й могат да се подобрят. Толкова късно. От много години не й се беше искало толкова да остане привлекателна за някой мъж.
	Грижеше се за външността си. Къпеше се с лосиони, мажеше се с мазила и масла и позволяваше на щури стилисти да водят непримирима война срещу белите нишки, завладяващи косата й. Спортуваше. В най-добрите зали, тичаше, но в Ла Пас, с убийствената й надморска височина, само се разхождаше, като обикаляше забързано надолу и нагоре през долината с мръсните й канавки и високи сгради, от западащото колониално сърце на града до луксозните нови квартали, които всички твърдяха, че нямат нищо общо с кокаиновите капитали. Какъв глупак беше Етан!
	Понякога при разходките си срещаше Джон Чърч, другия голям спортист в посолството, разминаваха се мълчаливо. Съпругът й бе описал Чърч като „вълк единак“, което веднага спечели симпатията на Ан, въпреки че отначало и тя смяташе полковника за безполезен заради ненарушимата му привързаност към семейството. Докато една вечер, на един безкрайно скучен прием, не се загледа в Чърч и жена му, неразделни както винаги, засмени неподправено и искрено. Тогава Ан си даде сметка, че нейният живот е пропаднал, че се чувства изоставена и самотна и все повече започва да се страхува.
	В началото Рафаел бе само развлечение в скуката и задоволяваше непосредствените й нужди за секс — нещо, отдавна изчезнало от брака й. Ан и съпругът й спяха в едно легло по навик и от време не време той я прегръщаше като дете послушното си куче. Но това бе всичко. Етан никога не се беше проявявал като голям полов атлет, но поне в началните етапи на връзката им се държеше адекватно, способен да й даде достатъчно, та тялото й да не изпитва нужда от повече. Когато се отдаде на работата си, амбициите си, започна да се държи, като че тя вече не го привлича. А и той бе започнал да я отблъсква с навици, които повече не можеше да крие и които не можеха да бъдат обсъждани спокойно.
	Колкото до децата, имаха само Робин, първият и единствен горчив плод, затворена като баща си. Реагираше на нежните изблици на Ан, както би се отнесла към някоя скучна детегледачка. Момичето на татко. Робин се оказа едно от тези редки, извратени деца, които наистина обичат да ходят на училище, и Ан направи всичко, за да й осигури най-доброто. Чудеше се какво е сгрешила, че е направила детето си толкова безчувствено.
	Въпреки всичко Ан изчака цели десет години, преди да си намери любовник. Тогава, в еуфорията от преоткриването на плътските удоволствия, тя смени няколко, почти неразличими един от друг. Беше шокирана, че мъжете я намират привлекателна. Но държеше всичко под контрол. Досега.
	Отвори вратата на банята внимателно, за да не събуди любовника си, ако е заспал. Очите му бяха отворени и я чакаше с нетърпение. Светъл лъч проникваше през отвора между завесите и златиста ивица пресичаше лицето му точно между очите. Беше красив, както тя никога не е била, и това я уплаши. В миналото никога не бе смятала такива мъже за привлекателни и ги отхвърляше, преди те да я изоставят. Но сега беше паднала в капана. Той приличаше на реклама за скъп одеколон, мечтата на глупавите момичета.
	— Липсваше ми — каза той с усмивка.
	— Исках да се направя по-красива за теб. — Това бе истината.
	Той отметна завивките, приканвайки я да се мушне при него.
	Да избяга от студа на климатичната инсталация; и тя изтича при него като момиченце и скочи непохватно в леглото, щастлива и по-уплашена от всякога. Тялото му беше горещо и миришеше на мъж.
	Като я притисна към себе си, към гладките си мускули, той каза:
	— И така си красива, Ан.
	Тя започна да спори отново, че не е красива, но той я спря. Нека бъде красива поне в този обикновен следобед. Започна да я целува, да я докосва. Тя също започва да го целува, после го отблъсна за миг и каза:
	— Не знам дали ще мога пак.
	— Остави ме само да те галя.
	Да. Завинаги. Тя затвори очи. Какъв див, неуморим любовник. Тя не беше толкова издръжлива. И се притесняваше, че ако отново се любят, ще бъде твърде изтощена след вечеря, след като пият вино.
	Това нямаше значение. Светът бе страшно далеч. Тя спря да мисли. И се любиха отново. Беше толкова приятно и истинско, че тя едва издържа. Като че с този мъж се преселваше в напълно ново тяло.
	Останаха да лежат в изкуствено затъмнената стая с ритмичния звук на вентилатора и откъслечните звуци от басейна и бара на хотела. Ан се почувства като в храм. Но човек не може да се моли за такива неща и доколкото беше запозната, Бог се грижеше за други. Почувства, че нещо в нея се прекършва, и изведнъж прегърна любимия си със страст, която не беше подозирала, че гори в тялото й.
	Той се усмихна, без да отваря очи, и каза:
	— Ще ме смачкаш. — Изглеждаше щастлив. — Обичам те, Ан. Защо не искаш да ми повярваш?
	Да, помисли си тя. Защо не мога да повярвам.


	Чърч и Ева се забавиха по-малко от петнадесет минути в първото поселение. Всички жители, които не бяха избягали в буша, бяха мъртви и Ева ги бе събрала и изгорила още преди два дни. Трябваше само да проверят празните жилища за обитатели, завърнали се, за да умрат у дома. Нямаше никого. Само кучета душеха около останките на изгорялата колиба. Животните бяха гладни и неспокойни и въпреки че Ева не проявяваше страх, Чърч си отдъхна, когато се качиха отново на джипа.
	В останките на изпепелената колиба си личаха овъглени тела. Тази гледка накара Чърч да си даде сметка колко е била отчаяна Ева, една пинта човек, изправена съвсем сама срещу природата. Не можеше да повярва, че той е първият, който й се притича на помощ. Каква е тази страна? Колко романтично е гледал на всичко досега.
	Във второто селище поставиха хирургически маски и ръкавици, смешни бариери пред неизвестната опасност, като маските с форма на птича човка, носени от средновековните лекари по време на чума. Тук също нямаше живи и труповете трябваше да се изнесат от колибите. Чърч и Ева събраха мъртвите в голямата централна сграда. Лекарката носеше бутилки с бензин и Чърч поля купчината тела, преди да ги запалят.
	— Само това мога да направя — каза загрижено Ева. После издаде звук на отвращение, по-подходящ за устата на някой мъж. — Мисля, че би трябвало да изгорим всички колиби. Но ако болестта се разпространява от гризачи, ще накараме преносителите да се преместят на друго място.
	— Каква лудост. Не мога да повярвам, че никой не си е помръднал пръста да изпрати медицински екип…
	Ева го погледна насмешливо.
	— Къде си мислиш, че се намираш, Джон? В някоя цивилизована държава ли?
	Общо взето, говореха малко. Банален разговор преди края на света. Оплакваха се от жегата и се присмиваха незаслужено на новодошлия журналист. На Чърч постоянно му се повдигаше и продължаваше да работи само благодарение на примера на Ева. Труповете изглеждаха като че мускулите и сухожилията са се стопили, превърнати в кървава пихтия, бавно изсъхваща в жегата. Вонята беше непоносима, самият въздух лепнеше. Една ужасена коза отчаяно блееше, отбранявайки се от някакво скитащо куче.
	Третото и четвъртото село бяха същите. Мъртви селища, чакащи джунглата отново да ги погълне. След като подпалиха и последната колиба, преследвани от вонята на изгоряла плът, те се отдалечиха с джипа на около половин миля и спряха в някаква нива. Ева извади парцали, приличащи на пелени, напоени с алкохол, и двамата избърсаха лицата и ръцете си. Ева носеше ябълки, бисквити и бутилки с минерална вода, но Чърч не можеше да тури нищо в устата си. Чувстваше, че трябва да мине много време, за да му се дояде отново. Поне времето беше добро.
	— Дъждовете идват — отбеляза той, като погледна небето. Седяха на земята, облегнати под сянката от джипа.
	Ева поклати глава.
	— Още не. Има още два-три дни.
	Чърч отпи неохотно глътка вода.
	— Мислиш ли, че дъждът ще помогне? Дали ще разпространи още повече болестта? Или ще я потуши?
	Ева вдигна рамене.
	— Не знам вече. Не мога да мисля, Джон. Действам по инерция. — Захапа една ябълка, хрускането отекна като гръм в мъртвия свят.
	Чърч погледна група дървета без листа от другата страна на нивата. Пустинна джунгла, ако може да съществува такова нещо. Още се учудваше, че на такива места живеят хора. „И все пак, помисли си, аз съм тук.“ Когато имаше толкова други възможности. Какво ли правеше Рут в момента?
	— Искам да проверя още няколко селища. Да видя дали не се разпространява — каза Ева. — Не разбирам нищо.
	— Ева. Какво, за бога, правим двамата с теб тук? И двамата можем да си намерим много по-добро място.
	Тя преглътна и отговори:
	— Тайна на сърцето.
	— Сериозно говоря. Искам да кажа, че ми прилича на битка. Понякога просто те е страх. Ужасно. И по никакъв начин не можеш да си представиш защо си отишъл там. Чувстваш се ужасно глупав. — Облегна глава на ламарината и загледа някаква едра черна птица. — Друг път пък се чувстваш по-добре, отколкото при секс.
	Ева се изсмя тихо.
	— Е, в медицинската си практика не съм се чувствала чак толкова добре. Може би, ако бях изпитвала такова нещо, щях да мога да ти отговоря. Като например какво правим с теб тук. Или поне аз какво правя. Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш?
	— Да.
	Тя извади една бисквита от пакета.
	— Странно за какви неща си мисли човек. Нещата, които си спомняш.
	— Какво например?
	— Току-що си спомних за една случка. Нещо, на което присъствах. Като стажантка. — Усмихна се. — В твоята страна.
	— Разкажи ми.
	— Това е много тъжна история.
	Чърч изръмжа.
	— По-лоша от сега ли?
	Тя се замисли.
	— Да. В известен смисъл. Сегашните ни проблеми са ясни. Ужасни, но ясни. Може би затова харесвам медицината. Обикновено всичко е ясно, няма място за драматизиране. И така, бях стажантка. Работех по нечовешко време. И това стана в петък през нощта. Или в събота. Няма значение. Наложи се да изляза с една линейка. На мястото на ужасна катастрофа. Една млада жена със съвсем мъничка кола се беше блъснала челно в някакъв камион, от онези ваши камиони, с многото колела. От колата не бе останало нищо, но жената беше още жива. Въпреки че тялото й бе смазано. — Ева се усмихна разсеяно. — Може би по-зле от труповете, които току-що изгорихме. Всичките й кости бяха счупени. Но в лицето й имаше още малко живот. И още си личеше, че е била много красива. Оказа се, че е годеница на един местен полицай и ченгетата я познаха. Знаеха, че умира, и се опитваха с всички сили да намерят колегата си.
	Ева внезапно сви колене до гърдите си, като че й е станало студено в непоносимата жега.
	— Измъкнахме я от колата и я вкарахме в линейката. През целия път до болницата повтаряше все една и съща дума: „Джони… Джони… Джони…“ Сърцето ми се късаше да гледам това красиво младо лице, да слушам този глас и да знам със сигурността на лекар, че ще умре. Че вече е мъртва, само дето не всички части на тялото й са го разбрали. „Джони… Джони… Джони…“ Кълна се в Бога, никога няма да забравя този глас. — Ева притисна още по-силно коленете до тялото си, наведе глава, забравила за бисквитата в дезинфекцираните си пръсти.
	— Умря, преди да я вкараме в спешното отделение. Опитахме се да я съживим със стандартните методи, по задължение, може би по навик. Но беше мъртва. От рецепцията съобщиха, че годеникът й чака отвън. Някой трябваше да му каже. Аз бях млада, самонадеяна, издръжлива и тръгнах. — Отново се усмихна замечтано. — Беше млад и красив, с чиста, стегната униформа. Красив по американски. По изражението му се познаваше, че е влюбен до смърт в момичето. Заведох го в един малък кабинет и му съобщих, че е мъртва. Той заплака. За може би пет безкрайни минути не продума нищо. После ме погледна. Искаше да знае дали е била в съзнание. Дали е питала за него. И аз за малко да му отговоря: О, да. Постоянно повтаряше: „Джони… Джони… Джони…“ Но Бог ме спря и смени думите в устата ми. Не знам защо, но го попитах как се казва. Отговори, че името му е Ед. — Ева се размърда. — Отговорих му, че е питала за него. Че е викала името му. — Ева погледна в далечината. — Вече не знам дали така му направих добро.
	Поток червени мравки пътуваха между една буца пръст и пакета с бисквити, които Ева бе забравила на земята. Чърч не помръдна.
	— Не се страхувам от смъртта — каза неочаквано Ева.
	— Ще убия това копеле — изсъска Плимут. — Това е само работа на Чърч.
	Вицеконсулът, погледна настрана, като че търсеше отговор.
	— Добре. Да или не, трябва да решаваш, Етан. Ще разрешим ли да кацнат или не.
	Плимут бе почервенял като от тежко слънчево изгаряне.
	— Подло. Подло! Този мръсник Парнъл е пълен подлец.
	— Може би. Но сме притиснати. Етан, ако върнеш този самолет, ще ни обрисуват като големите лоши вълци, които са изяли Дядо Мраз.
	— Имаш предвид _мен_. _Мен_ ще сочат като звяр.
	— Да.
	— По дяволите. Къде е Хенри Васкес. Трябва да говоря с Васкес.
	Вицеконсулът потропа нервно с крак.
	— Предполагам, че прави някакво антинаркотично разследване навън. Така или иначе, Етан, наистина не виждам какво общо може да има Хенри с това.
	Плимут го погледна.
	— След два дена ще нападнем кокаиновата лаборатория при Мендоса. И не искам никакви военни глупаци да ми се пречкат или с грубите си действия да подплашат наркотрафикантите. Трябва да говоря с Васкес.
	— Ще му оставя съобщение. Да се обади веднага щом се върне. Но сега трябва да решаваме за самолета. За или против. — Вицеконсулът се усмихна заговорнически и пристъпи към посланика. — Честно казано, не мисля, че е голяма работа. Чърч, активно или пасивно, е дал на военната сволоч възможност да си подобрят репутацията. Но това идва доста късно. Така че само ще си завършат клиниката, ще дадат няколко изстрела… и се прибират.
	— Срамна показност.
	— Но… какво пречи това в края на краищата?
	— Ако позволиш на някого да те прецака веднъж, ще се върне още преди да си се опомнил. Не искам Парнъл и неговите простаци да ми се пречкат през цялото време. На военните не може да им се има доверие.
	Вицеконсулът погледна часовника си.
	— Наистина, Етан. Трябва да решаваме бързо.
	Плимут вдигна ръце, по-пресилен жест от нормалното.
	— О, за бога. Какво трябва да направя?
	— Да се усмихваш благосклонно. Да им сътрудничиш. Да го превърнеш в твоя инициатива.
	— Трябва да помисля.
	— Всички се нуждаем от време за мислене. Но сега…
	— О, кажи им, че могат да кацат, по дяволите. Но да не се отдалечават от Мендоса. И да не щъкат много-много.
	— Медицинският екип ще трябва да пообиколи.
	— Знаеш какво имам предвид.
	— Добре. — Показа телефоните на посланика. — Може ли?
	Плимут махна с ръка: давай. Вицеконсулът набра номер, изчака, после заговори:
	— Джеф, кажи им, че имат разрешение за Мендоса. И информирай главнокомандващия, че посланикът му е благодарен за солидарността и помощта. Да. Подкрепяме ги на сто процента. Точно така. Предай съобщението на старшия помощник на Парнъл. — Затвори телефона.
	— Мразя военните — изсъска Плимут.
	— Да. Виж сега, има още едно нещо, Етан. Всъщност две. Парнъл изпраща хората си въоръжени.
	Плимут скочи, отблъсквайки креслото си назад.
	— _Абсолютно забранявам!_ Не и в моята страна! Твърдо не!
	— Етан. Ще кацнат след един-два часа.
	— _Без оръжие!_ Политиката ми не се е променила. — Отпусна се на креслото, като едва уцели края му, едва не падна. Очите му засвяткаха от ярост, размаха енергично ръце; после бавно се опомни.
	— Етан… господин посланик… моля. Изслушай ме за минута.
	— Слушам.
	— Парнъл наистина ни изненада. Но да погледнем от тази гледна точка. Ако им забраниш пак да носят оръжие и се получи нещо като предишния инцидент, всички вестникари от Рио Гранде на север ще те линчуват. Както и всички на юг от Рио Гранде. Наистина най-добре е да окажем пълно сътрудничество на САУТКОМ. Нека Парнъл си мисли, че се е справил с положението. После само ще изчакаме да им потрябва нещо от нас.
	— Знаеш ли. Просто се вбесявам, че трябва да си губя времето с това. Време и сили. Точно когато ни предстои най-успешният удар срещу наркотрафикантите в Боливия. Когато сме готови за нещо, което може да се окаже дори по-важно. Кокаинът е най-важното. Всичко друго е странично занимание.
	— Освен това, като позволяваме на военните да се намесят, ще спрем тези глупости в пресата за Чърч. Кавалерията идва да спаси героя. Ще ги приветстваме. Той и без това вече е вън от играта. После може би най-накрая ще получим някой положителен отзив за акцията. Наистина, струва ми се, че всичко работи в наша полза.
	— В наша полза, глупости. Каза, че имало две неща.
	— Да. Представителят на ЦРУ е много способен. Управлението не може да сътвори по-добър.
	Плимут кимна унило като детрониран крал.
	— Търсеше те — продължи вицеконсулът. — Има нещо интересно — като например кой информира всички журналисти от Ла Пас до Щатите по случая с Чърч.
	Посланикът вдигна поглед. С изражение, което не оставяше капка съмнение, че иска да разбере.
	— Онзи капитан от екипа на Чърч. Дарлинг. Пилотът.
	— Негърът ли?
	— Да.
	— Господи.
	— Няма да е лошо да му подрежем крилцата, Етан.
	— Точно така.
	— Но трябва да сме внимателни. Може да ни обвинят в расова дискриминация.
	— Да.
	— Трябва да го махнем от офиса. От посолството. От факс-машината. Помислих си, че няма да е зле да го пратим в Мендоса. Да помага на Чърч.
	Посланикът започна да кима одобрително, но изведнъж спря.
	— Не. Не, по дяволите. Имам по-добър план. И може би ще успеем да дадем на това копеле, Парнъл, добър урок — наистина трябва да се видя с Хенри Васкес.
	— Етан. Познаваш Хенри. Може да не се върне до утре.
	— Утре тогава. Не е толкоз спешно. Но колкото се може по-скоро. Чувствам се, сякаш някой ми се е изсрал на бюрото. Има ли още нещо?
	Вицеконсулът поклати глава. След миг вече се промъкваше покрай студенооката секретарка на посланика, безчувствена жена, която Плимут бе довел от предишното си назначение и с която хора с недостатъчно въображение си мислеха, че е имал любовна връзка. Вицеконсулът знаеше, че в това няма и капка истина.
	Но беше излъгал посланика, като му отговаряше на последния въпрос. Всъщност имаше още нещо. Представителят на ЦРУ имаше непогрешими инстинкти и си вършеше качествено работата. Току-що беше споделил една малка новина, която още повече развали мнението на вицеконсула за Плимут като дипломат и като мъж.
	Вицеконсулът, макар и загрижен за кариерата си и предпазлив човек, винаги се беше питал какво ли е да чукаш Ан Плимут. Агентът на ЦРУ му бе показал видеозапис, който попълни много празнини във въображението му.
	Първото, което направи впечатление на Чърч, бе изкуствената светлина. Както караше джипа, докато Ева дремеше на предната седалка, той зави по склона откъм града и забеляза в ниското остров от ярка светлина. Точно където трябваше да го очаква клиниката, потънала в мрак. За момент Чърч си представи, че марсианският журналист е поставил всички кабели и е запалил лампите. Но това беше невъзможно и освен това интензитетът на светлината бе доста по-голям, отколкото може да се очаква от обикновена електрическа крушка.
	Продължи да кара по черния път, очертан между колиби, блата и дървета, надраснали всяка мярка. Нощта миришеше на гнило, на потта на земята, и фаровете от време на време осветяваха някое насекомо с големината на малка птичка. Две индиански момичета с плоски лица скитаха боси в нощта. Очите им заблестяха като котешки на светлината на фаровете, преди да успеят да ги закрият с ръце.
	— Ева — извика Чърч, — събуди се. Нещо става. — Напипа тънката й ръка и я разтърси леко. После се наложи да хване кормилото с две ръце, за да мине през малък каньон от двете страни на пътя.
	— Какво? — Гласът й прозвуча като от друг свят.
	— Нещо става. Събуди се.
	— Будна съм.
	Чърч не знаеше дали да не спре, или даже да обърне. Но светлината рядко предвещава опасност. Освен ако не си глупак да стоиш на светло на неподходящо място в неподходящо време.
	— Какво има? — попита Ева, вече поразсънена.
	— Гледай. Над дърветата. Сиянието. Идва от клиниката.
	— Мили Боже! — Тя се изправи толкова рязко, че сигурно я заболя. — Да не гори?
	— Не. Светлината е друга.
	Той продължи да се бори с непокорния волан, докато колата пъплеше по тесния път. Гората свърши и пред тях се откри гледка към ниви и пресъхващи блата. Прожектори, закрепени на колове, осветяваха клиниката от всички страни като туристическа атракция.
	— Прилича на футболен мач — каза Чърч.
	— Какво?
	— Нищо. Говоря като американец. — Джипът подскочи от една дупка. — Ева, тези приличат на войници.
	Разпъваха палатки, които вадеха от един камион, пренасяха апаратура и кутии, разхождаха се по покрива на клиниката, поставяха предпазна мрежа на разстояние извън обсега на ръчна граната. Мъже и поне една жена в американски бойни униформи. Две обслужващи машини „Хъмви“ чакаха на пътя. На вратата на най-близката имаше червен квадрат с бял кръст.
	По лицето на Чърч се разля усмивка.
	— Какво става? — попита все още сънено Ева.
	— Кавалерията е дошла.
	Разбира се, не беше истинска кавалерия. Беше много по-добре. Имаше трима военни инженери и лекари. Чърч паркира джипа. По радиоуредбата звучаха барабани. Мелодична китара се надпяваше с бръмченето на бормашини и тихото жужене на два малки генератора. Войниците се движеха целенасочено, създавайки собствен свят на чуждото място.
	Чърч и Ева слязоха от колата. Като се доближиха до най-близкия отвор в оградата, един часови ги спря. Преди Чърч да му отговори, дотича дребен сух мъж в кафява военна фланелка. Косата му оредяваше и беше заресана назад, далеч от гъстите му, рунтави вежди.
	— Всичко е наред — каза на часовия. После погледна новодошлите. — Полковник Чърч?
	— Да, аз съм.
	Човекът подаде ръка.
	— Майор Лутославски. Бактериолог. Генерал Парнъл каза, че вие командвате тук.


	Майорът спря до клиниката, превърната отново в сериозен строителен обект, и извика един офицер с рамене на тежкоатлет. Тъй наречения капитан Харди. После майорът ги заведе в щабната палатка, натъпкана с койки и инструменти. На едно походно бюро бяха поставени лаптоп и принтер, а един фенер, закачен на централната рейка, привличаше причудливи насекоми. Даже с отметнат вход, в палатката беше по-задушно, отколкото под открито небе.
	— Добре дошли в главния щаб — каза майорът с усмивка. После се обърна към Ева: — Добре ли сте, госпожо?
	— Няма нищо — отвърна тя. — Просто съм изненадана. — Тя закри очите си за момент. После, като не успя да сдържи сълзите си, излезе навън. Чърч понечи да я последва, но реши, че може би иска да остане сама за известно време. Въпреки всичко имаше работа за вършене. Майор Лутославски и капитанът искаха да му зададат много въпроси. А Чърч започваше да го боли глава.
	Ева не остана сама за дълго. Докато обясняваше ситуацията на двамата офицери, Чърч чу дълбокия, напевен глас на журналиста да говори испански. Полковникът си го представи, патетичен в колоритните си одежди. Ева му отговори раздразнено и Чърч си помисли, че е бил прав за това, че иска да остане сама. Но недоволството й не беше насочено срещу журналиста. Започна да негодува срещу правителството, бясна, че се налага американски военни да идват на помощ. Но нямаше нищо против присъствието на Американската армия. Беше благодарна. Но безпощадно ругаеше бюрократите в Ла Пас.
	Журналистът я успокояваше почти като дете. Чърч долавяше само отделни реплики, но чу как журналистът й разправя за някаква сполучлива ваксинационна програма, организирана от правителството в планините. После стана дума за медицинската помощ за безработните миньори и семействата им в Потоси, въпреки че отговорното министерство било с много съкратен бюджет. Журналистът описваше картини на тежка работа и надежда, която би настроила оптимистично и Чърч, ако не беше работил толкова дълго в Латинска Америка.
	След няколко минути, докато майорът обясняваше за разрешението за носене на оръжие, Ева се върна. Изглеждаше поуспокоена. И уморена. Журналистът я последва. Като пробваше почвата, той се настани на ъгълчето на едно походно легло близо до входа. Извън светлия кръг на фенера. Чърч го погледна в очите, но журналистът извърна поглед.
	„Добре — помисли си Чърч. — Можеш да останеш. Можеш да слушаш. Стига да си в помощ на Ева.“
	Ева и Лутославски се потопиха в професионален разговор за епидемията, като така дадоха на Чърч време за размисъл. Като че ли имаше необявена война между Парнъл и Плимут. Най-важното бе, че, изглежда, си беше спечелил защитник, поне засега. Клиниката на Ева щеше да бъде завършена. Чърч почти остана разочарован от мисълта, че работата ще бъде свършена от способни млади инженери вместо от него. Вътрешно искаше да изкупи греха си. Духовете на дванадесетте войници го преследваха навсякъде.
	Беше му мъчно да мисли. Главоболът му ставаше непоносим. Сякаш мозъкът напираше да излезе от черепа. „Умора — помисли си. — От тежката работа. Не съм вече млад.“
	Журналистът се бе навел над консерва с храна, изпълвайки палатката с миризма на сос за барбекю и залоена мазнина. Като го гледаше как гребе с лъжицата, Чърч си даде сметка, че не е ял от сутринта. Може би това беше причината за главобола. Но от мисълта за ядене започваше да му се повдига. Бе преживял ден, пълен с ужаси. Сигурно щеше да си спомня тези полуразложени трупове до края на живота си.
	Чърч се чудеше каква ли е историята на журналиста. Дали и той беше още една изгубена душа в чистилището на юг от Рио Гранде? Човекът чудесно се справи, като успокои Ева. Изглежда, в него имаше повече от парцали и дълги коси. Може би много повече. Но тогава защо, по дяволите, не говореше направо? Чърч се запита дали журналистът не се бе опитал да го изиграе по-рано през деня. Или беше просто беден неудачник, който се опитва да преживее в трудна страна. Беше…
	Стрела от болка прониза черепа на Чърч отвътре, като че малко зло животинче се опитваше да си прокопае път с нокти. Болеше толкова силно, че наведе глава и откри, че стомахът му се свива. Но никой не забеляза.
	Когато болката се поуталожи, той чу гласа на Ева:
	— Не. Не прилича на мачупо. Не съвсем. По-бързо действа. По-страшна е.
	— Може да е мутантен щам — предположи Лутославски. — Ще открием. Утре отивам с екип на място.
	— Много е лоша. Не съм виждала никога такова нещо. Много се радвам, че сте тук.
	Майорът въздъхна.
	— Това е операция без почти никакви средства. Бюджетните съкращения ни удариха много лошо. Ако се наложи наистина да се борим с епидемия, ще се провалим. — После гласът му възвърна повечето от нормалния за Американската армия оптимистичен тон. — Но носим няколко изолационни костюма. Изолационни носилки. Полева лаборатория. Добър набор основни лекарства. Имаме и полеви изолатор. Онази смешна палатка там. Но искам да съм честен. Ще го задържа като резерва, ако някой от войниците се зарази.
	Болката на Чърч отново се засили, стомахът все още се свиваше.
	Ева махна отрицателно с ръка.
	— Не искам да докарвам никоя от жертвите близо до града. Освен това за момента нямам нито един жив пациент. Или всички са мъртви, или се крият от мен. — На лицето й се изписа съжаление. — Не знаят какво става с тях. Може даже да си мислят, че аз разпространявам болестта, че съм нещо като вещица.
	— Добре. Ще направим каквото трябва. Ако болните се увеличат, ще обявим карантина. — Изведнъж се усмихна малко притеснено. — Може да прозвучи пресилено, но искам да разрешим напълно проблема. От професионална гледна точка.
	— Ще дойдат ли още лекари?
	Майорът замълча, преди да отговори.
	— Не и военни. Може би персонал от Центъра за епидемиологичен контрол. Но са много заети в Източен Заир. Странен свят.
	Журналистът извади пластмасовата лъжица от устата си. Облиза я и я прибра в джоба си.
	— Знам, че не съм квалифициран да говоря за медицина. Но тази болест много прилича на нещо, което съм наблюдавал в Амазония.
	Ева и майорът го погледнаха. Капитанът, който до този момент не участваше в разговора, наостри уши като куче.
	— Слизах от планините — продължи журналистът. — Тръгнах по реките към Икитос. Безкрайно пътуване. Скоро, след като слязох на сушата, започнах да чувам слухове за епидемия в джунглата. Сред индианците. Най-много поразяваше племето хуамбиса. Звучеше като нещо излязло направо от ада. Индианците го наричаха „потта на дявола“. — Журналистът погледна Ева. — Звучеше ми малко мелодраматично. Докато не отидох да видя със собствените си очи. Наех водач да ме преведе през джунглата. Изведнъж се намерих в страната на кошмарите. Онези малки индианци лежаха в очакване на смъртта. Кървяха от всяка дупка и драскотина на телата си. Кълна се в Бога, никога няма да го забравя. Човешки същества да се превръщат в кървавици. Водачът избяга. — Той изпухтя, прогонвайки някакви мисли. — Докато се връщах към Икитос, получих симптоми. Изплаших се до смърт. Помислих, че съм се заразил. Оказа се, че е само хранително отравяне.
	— И какво стана? — попита майор Лутославски. — Как се справиха?
	Журналистът се изсмя. Беше като крясъка на метална птица.
	— Да се справят ли? Лекарите се страхуваха да се приближат до района. Предполагам, че просто е отшумяла.
	— Случва се — каза Ева. — Понякога бързите вируси се самоубиват. Може и тук така да стане. Точно на това се надявах.
	— Знаете ли? — каза майорът с недоверие. — Никога не съм чувал за подобно нещо в Амазония. — Погледна сурово скитника в палатката.
	Журналистът вдигна рамене.
	— Има много неща, които се случват и никой не разбира за тях. Аз написах статия по въпроса. Разпратих я навсякъде. Но никой не прояви интерес. Какво са шепа индианци, които умират на края на света? Кого го интересува?
	— Може и тук да стане така — повтори Ева. — Може да затихне от само себе си.
	— Да — каза майорът. — Да се надяваме. Но всеки път, като чуя за нещо такова, се питам кога вирусът ще удари джакпота. Рано или късно някоя от тези мълниеносни епидемии ще навлезе в транспортната мрежа. И тогава: „Здравей, Америка.“
	Журналистът отвори втора консерва и каза:
	— Този път историята ще бъде публикувана.


	Чърч се извини за момент и излезе. Страхуваше се, че е прихванал диария. Знаеше си, че не трябва да яде у местните. Но как можеше да откаже?
	Новодошлите бяха изкопали походна тоалетна на далечния край на заграждението. Голям тесен ров с парапет за ръцете, имаше руло тоалетна хартия и лопата и кофа с дезинфектант или просто вар. Луксът е много относително понятие.
	Главата и тялото го боляха. Трябваше малко да поспи. Хвана се за парапета и откри, че ръцете му са необичайно слаби.
	Знаеше, че трябва да хапне, трябваше му гориво. Но постоянно му се повдигаше. Даже ставаше по-лошо. Усмихна се на себе си. Не се оказа толкова издръжлив, колкото си мислеше. А Ева не беше подвила крак с дни. Яко момиче.
	След като бяха свършили основната работа за деня, повечето войници се бяха изтегнали в леглата си, спяха в палатки или в недовършената клиника. С набитото си око Чърч забеляза часовите в тъмнината, спотаени зад насипи пръст, готови за стрелба.
	Не трябваше да има повече изненади.
	Той командваше. Но не знаеше какво да прави по-напред. Беше странно замаян, сякаш е пил твърде много. Болката в главата му позатихна за момент. Реши да поиска от доктора нещо, което да му помогне да заспи. Как се казваше докторът?
	Като се върна в палатката на главния щаб, съвещанието започваше да свършва. Поради умората от двете страни. Ева благодари отново. И отново. Даже стиска продължително време ръката на журналиста. Дланта й изчезна в гигантската му лапа. Чърч, отпаднал и с все още раздразнени вътрешности, го остави да я изпрати до джипа. Чувстваше се странно. Тялото му не искаше да се движи. А сякаш вътре в него нещо се мърдаше.
	„Господи, помисли си, да не съм хванал някой паразит.“ Или малария. Не започваше ли точно с главобол? Но маларията не се отразява така на вътрешностите.
	Отново реши, че сънят е най-доброто решение. Но не направи опит да стане, за да отиде в клиниката, където си бе оставил нещата.
	— Сър — каза капитан Харди, с тъмни кръгове на честното си лице, — имаме легло и за вас. В палатката има спално отделение. Ако искате да останете с нас.
	Чърч се надигна.
	— Само да си взема багажа.
	— Добре ли сте, сър?
	Чърч измърмори.
	— Имах тежък ден.
	— Тъй вярно, сър. Така изглежда.
	С войнишка решителност Чърч се изправи на крака. Започна да върви. Не беше толкова зле. Всъщност, като излезе на чист въздух, се почувства по-добре. Нощният въздух бе станал по-хладен, облачността се увеличаваше. Скоро щеше да завали. Какво каза Ева? Два дена? Три ли?
	Журналистът го стресна. Като постави голямата си ръка върху рамото му.
	— Джон. Може ли да поговорим?
	— Доста съм изморен. Не може ли утре сутринта?
	— Само за минутка.
	Спряха един срещу друг — двама едри мъже. Журналистът беше по-висок, а Чърч — по-як и като гледаше сега събеседника си, си даде сметка колко е мускулест самият той.
	— Исках само да те попитам направо дали имаш някаква връзка с Ева. Защото не искам да ви се меся.
	Главата на Чърч пак започна да го боли. Но не достатъчно, че да не може да говори.
	— Слушай, момче. Доктор Фон Райнзее е едно от най-добрите човешки същества, които някога си срещал. Уважението ми към нея е огромно. Но преди всичко аз съм женен. Имам две деца и…
	— Добре. Добре. Значи между вас няма нищо. Но чувстваш нещо към нея. Така ли?
	— За бога, не могат ли хората да са просто приятели? — Светът започваше да се върти по необичаен начин, причерняваше му пред очите. Имаше чувството, че говори с луд. Беше му страшно трудно да говори нормално. — Защо всеки се чувства задължен да пръска всичко с кал?
	— Добре, добре. Разбрах. Спокойно. Исках само да разбера. Искам да кажа, тя е много привлекателна жена. И смела. И само си помислих… Лошо ли ти е?
	— Не. Само малко ме боли глава. Трябва да поспя. И така. Какво се опитваш да правиш? Искаш разрешение да поканиш Ева на танц?
	Дългото, похабено лице на журналиста бе бледо на околната светлина. С рошавата си коса и мустаци изглеждаше ужасно тъжен. „Късмет, приятелю — помисли си Чърч. — Но със сигурност не си неин тип.“
	— Не ме харесваш много, нали? — попита рязко журналистът. — Е, това може би трябва да се очаква.
	Главоболът на Чърч намаля отново като по чудо.
	— Опитвам се да преценявам всекиго трезво, приятелю. Невинаги успявам. Но се опитвам.
	— Знам. Усещам го. Ти си добър човек. Ето че си дойдохме на думата. Помисли малко — само помисли, — малко да преразгледаме договора си. Това е страхотна история, Джон. Нека я запиша.
	Чърч поклати глава.
	— Сега е замесен и САУТКОМ. Службата за връзки с обществеността на командващия ще трябва да одобри всичко, което кажа.
	— Възползвай се. Направи правилната стъпка.
	Чърч изхриптя. Стомахът пак се бунтуваше.
	— Поемал съм много рискове. Може би твърде много. Така или иначе…
	Журналистът го хвана за ръката.
	— Джон, хората се нуждаят от герои. А в днешно време те са рядкост. Ти си герой. Истински. Позволи ми само да разкажа на хората… Джон? Знаеш ли, че трепериш?
	— Трябва да ида до тоалетната — каза Чърч. Но едва можеше да говори. Освободи се от ръката на журналиста, направи две крачки, но не си спомняше в коя посока трябва да върви. Главата му се пръскаше. Извика от болка. После сякаш мълния се заби в корема му и той се свлече на земята. Сгърчи се и започна да повръща кръв.


	Кристиан Ритер фон Райнзее нямаше нищо против предателите, стига да не предават него. Гледаше на Хенри Васкес като на обикновен наемен работник.
	— Оценявам, че дойде чак дотук, да ме видиш, Хенри. Малко вино?
	— Не сър. Благодаря.
	— И аз няма да пия. Много ми е рано. Всъщност по това време закусвам, знаеш ли?
	— Да, сър.
	Фон Райнзее застана зад една красива светла маса, инкрустирана с черно.
	— Липсва ми дневната светлина. Но очите ми просто вече не я понасят. Не и това ужасно южно слънце. — Видя прах и прокара пръст по баварска дървена статуйка на свети Кристофър, сдържа яда си. Немарливостта от всякакъв вид бе непростима за него. По-трудна за понасяне от слънчевата светлина. — Разбира се, и тъмнината не е толкоз лоша. Човек може да свикне с почти всичко. Не мислиш ли?
	— Да, господин Фон Райнзее. Прав сте.
	Старецът кимна и продължи бавно да се разхожда.
	— На края сме на едно столетие, което накара хората да свикнат с много неприятно неща. Нашият „светъл двадесети век“. Ако искаш чашка кафе?
	— С удоволствие. Трябва да се връщам тази нощ и…
	— Значи кафе. Аз също ще се присъединя. — Позвъни на един прислужник и поръча кафе. След като останаха отново сами, каза: — Искам да сме сигурни, че при това нападение ще участват един-двама американци. Ти не, разбира се. Предполагам, че вече си измислил извинение да не ходиш. Но това не търпи възражения. Ако искам наистина да ядосам хората ти, трябва да пролея още тяхна кръв. Трябва да убием няколко американци, Хенри.
	— Господин Фон Райнзее…
	Немецът го погледна.
	— О, знам, че ти трябва малко време да обмислиш идеята. Все още се поддаваш на стари инстинкти. Но помисли спокойно. Сигурен съм, че ще разбереш. Освен това сигурно има някой в посолството, от когото да искаш да се отървеш. Нали?
	Васкес не отговори. Седеше загрижен, мислите му бяха прозрачни като на дете.
	— Хайде, Хенри. Където дванадесет, там могат да отидат още двама-трима. Освен това повечето жертви ще са от полицейските сили. Но мен ме интересуват северноамериканците. Как беше посрещнато последното ти малко приключение между другото?
	— Плимут бе очарован. Той обича лесните успехи. От телеграмите му човек би си помислил, че е командвал лично операцията.
	Фон Райнзее закрачи отново из стаята.
	— Мисля си… — Но бързо промени мнението си. — Не. Няма да стане. Изобщо няма да стане. Не искам нищо да се случи на Плимут. Той е чудесен посланик. Напълно предсказуем. С голяма склонност към полезни мисли. Не искам да го сменят с някой по-компетентен.
	Прислужникът донесе кафето. Фон Райнзее кимна и мъжът бързо остави сребърните прибори, китайския порцелан с горещата течност, бисквити и плодове. След като напълни чашите на три четвърти, прислужникът се оттегли.
	— А сега за Чърч — продължи Фон Райнзее. — Това е друга работа. Жалко, че дъщеря ми е толкова привързана към него.
	— Чърч се превърна в знаменитост.
	— Да, Хенри. Точно така. Искам да разяря съотечествениците ти. Не срещу мен, разбира се. Срещу колумбийските ни приятели. — Продължи да се разхожда, докато Васкес отпиваше от чашата си. — Та не смяташ ли, че твоите хора ще са доста разстроени, ако колумбийците вземат да убият Чърч, новия им герой?
	— Чърч не е в играта.
	— Напротив. Вече е. Знаменит играч. „Внезапна знаменитост“, както вашите журналисти обичат да описват това явление. Имиджът му е толкова голям, че предполагам и боливийските ми другарчета ще се настроят срещу приятелите от Кали и Богота. — Фон Райнзее отпи от кафето си. Въпреки цялата слава на южноамериканското кафе той го намираше отвратително и си поръчваше от Бремен. — Жалко наистина. Той не е лош тип. Верен на семейството и така нататък. — Фон Райнзее спря, остави чашата си и скръсти ръце. — Искам го мъртъв, Хенри.
	— Не е моя работа.
	— Не. Но можеш да помогнеш. Без пряка намеса от твоя страна, разбира се. Но информация. Съвет. Добре преценена реплика. Ще видим. Бедният полковник Чърч е призван да се превърне в символ на колумбийската жестокост и диващина. Въпреки че искрено съжалявам, задето се налага.
	— Това всичко ли е? Сър.
	— Не. Не е всичко. — Фон Райнзее вдигна чашата си и отиде зад един диван с наклонена облегалка, покрит със сатен на жълти ивици. — Знаеш ли, че около четиридесет американски войници са пристигнали този следобед в Мендоса?
	По изражението на Васкес личеше, че агентът няма никаква представа.
	— Не, сър. Не. За бога. Какво общо има това с плана?
	Фон Райнзее отпи от острата, почти неприятна течност, като остави па`рите да подразнят носа му.
	— Усложнява го. Но само ни кара да го подобрим. В началото бях разтревожен, но после обмислих внимателно. Това е само отговор — и то адекватен — на цялата слава, която си спечели полковник Чърч. Жалко, че нашето правителство няма такъв усет към публичните изяви. Ето как виждам нещата, Хенри. След като хеликоптерите кацнат при лабораторията и колумбийските ни наемници свършат с тях, ще пратя момчетата в Мендоса. Да свършат работата и там.
	Васкес остави чашата си.
	— Започва да прилича на война.
	Фон Райнзее го погледна.
	— Ами че то вече е война, Хенри. И очаквам твоите сънародници да отговорят с огън и меч, ако мога така да се изразя. — Направи небрежен жест, като че хвърля някакъв боклук на пода. — Тази работа с две лаборатории за кокаин. Или три. Десет. Това не е нищо. И двамата го знаем. Опитвам се да събудя твоите хора. А ако това означава унищожаването на няколко хеликоптера и полицаи, и на щурия полковник… или на още малко американски войници, не смятам, че цената е толкова голяма. — Той отпи още една дразнеща гърлото глътка. — Опитвам се да помогна на страната ти, Хенри. Да ви покажа опасността от колумбийските наркотрафиканти.
	— Господин Фон Райнзее, ако разберат кой наистина стои зад това, Бог да ви е на помощ.
	Фон Райнзее се усмихна.
	— Това е моя грижа. А ти се погрижи за Хенри Васкес и светлото му финансово бъдеще. Ето какво ще стане. Започва акцията. Засада. Всички са избити до последния човек. После нашите „колумбийци“ се развилняват из Мендоса и спретват кърваво шоу с онези войници — Господ ни ги изпраща. Ако Чърч е още там, той ще е първата жертва. Ако го няма, ще го намерим и убием където и да е. Мисля, че засега това ще е достатъчно. Ако и това не събуди вашето правителство, значи то не е по моите възможности. Обичаш ли музика, Хенри?
	Васкес тъкмо си наливаше втора чаша кафе. Ръцете му трепереха.
	— Предполагам.
	— Каква музика?
	Васкес разля малко кафе по брадата си. Като остави подрънкващата чаша на масата, бързо забърса със салфетката лицето и ризата си.
	— Ами обикновена. Нали знаете. Музика.
	— Шостакович?
	Васкес постави салфетката на крака си. Фон Райнзее се надяваше агентът да не изпусне нервите си в последната минута. Щеше да е неприятно.
	— Той някакъв класик ли беше?
	— Да. В общия смисъл. Според мен той е най-великият композитор на нашия размирен век. Стравински е мислил твърде много: прекалено умен. Но Шостакович има нескончаема енергия. Даже Сталин се е прекланял пред таланта му. Имам нови записи от някои от струнните му квартети. Ще ги прослушам тази нощ. — Фон Райнзее се приближи, за да се полюбува на смущението на наемника си. — Жалко, че горкият човек е бил руснак. Това предизвиква смесени чувства у мен. Разбира се, Стравински също. Толкова много велики личности. Необяснимо явление. Най-големи таланти и най-долни отрепки, събрани в един народ. — Фон Райнзее седна на изящен дървен стол съвсем близо до госта си. — Предполагам, че имаш смесени чувства към мен, Хенри.
	Васкес се сепна и сведе очи към килима.
	— Имаме сделка. И аз ще изпълня своята част.
	— Да — каза Фон Райнзее и въздъхна. — Честта е като девствеността, не смяташ ли?


	Ан не искаше да се показва на обществени места с любовника си. Въпреки че Санта Крус бе далеч от затвореното дипломатическо общество в Ла Пас, Боливия бе малка страна. Често си мислеше, че всеки боливиец с костюм и вратовръзка знае всичко за всеки друг с прилични обувки. А не искаше да стане от онези невнимателни жени, които се унижават със скандали. Нито пък да уронва престижа на съпруга си. Само това му липсваше.
	Знаеше, че е затънала дълбоко. Не изпитваше угризения, но се страхуваше да не я разкрият, личният й живот да не се превърне в публично достояние. Външният вид и възрастта на Рафаел щяха да направят нещата да изглеждат още по-зле. Тя се виждаше с очите на обществото: застаряваща жена, хлътнала и отчаяна, която със зъби и нокти се опитва да задържи това, което е безвъзвратно отминало. Щеше да е по-приемливо, ако той беше по-възрастен, може би с малко шкембе и оредяла коса. Но той седеше до нея в полумрака като красив испански сваляч от старите филми. Типичният латиноамерикански любовник. Рафаел много добре разбираше ситуацията, за да се надсмива над себе си. Имаше прекрасно чувство за хумор, което Ан никога не би предположила, че може да съществува в едно толкова красиво същество. Понякога, с престорен акцент на стар хавански жиголо й казваше:
	— С други жени права секс… но с теб права любоф…
	И правеха любов, както тя никога не си беше представяла. Сексът й беше харесал още първия път, когато го опита — няколко години след като завърши колеж, — но винаги се отнасяше резервирано към акробатиките, предлагани от мъже със съмнителна репутация. Сега всичко беше различно и този мъж правеше с тялото й каквото си поискаше, защото бе проникнал в душата й както никой друг преди. Понякога, докато лежаха, той — изстискан, тя — изпълнена, бавно изпускайки жизнените му сокове в чаршафите, й се налагаше да се бори с възбудата и желанието за още. Благодареше на Господ и на звездите, че е благословена да познае тази страст поне веднъж в живота си, и сърцето й се свиваше, като си помислеше, че хиляди обстоятелства може би са й попречили да я изпита по-навреме.
	— Ела с мен — каза й той, както лежаха един до друг, и се извърна с косматите си гърди към нея. — Обещавам, че няма да има проблеми. Собственикът ми е добър приятел. Няма да пусне никого, който може да бъде опасен за нас. Това е ресторант с ограничена клиентела.
	— Защо толкова много настояваш? Не можем ли просто да поръчаме румсървис и да останем тук? Тук не ти ли е добре?
	Той се наведе и я целуна по бузата, прокара устните си върху меката плът около ключицата й. Приближи устата си до нейната и тя усети миризмата на вино в дъха му. Най-съвършеното същество, което бе срещала.
	— Да. Тук ми е добре. Любов моя. Но искам да сме свободни. Искам да седя в ресторант и да ям и пия в твоята компания. Като че си ми жена.
	Последната дума я удари като шамар. Не му отговори. Той прокара нежно ръка по тялото й.
	— Моля те. Облечи се. И ела на вечеря с мен. Ще те напия. После ще се върнем тук и пак ще се любим.
	Личеше си, че това е повече от обикновен каприз, че наистина го желае. А тя не искаше да го загуби. Все още.
	_Никога._ Никога не искаше да се раздели с него. Но знаеше, че мисълта е глупава, безполезна, опасна. Ако искаше да запази поне капка достойнство. Но сега й се струваше, че той е единственото наистина хубаво нещо в живота й.
	Прегърна го и го целуна. Както преди години би целунала някой нов любовник за лека нощ.
	— Добре. — Преди той да се зарадва прекалено много, добави: — Но трябва да си взема душ.
	— Не и когато си с мен.
	Погледна го с лукава усмивка, която бе позагубила в последно време.
	— Но ще има други хора.
	Ресторантът бе приятен и празничен, с ярки лампи в градината и големи открити скари, които миришеха вкусно на печено, мазнина и дървени въглища. Бърз поглед върху присъстващите увери Ан, че няма никой с нейния цвят на кожата. Тълпата, през която любезният собственик ги поведе, се състоеше от шумни семейства, които се заливаха от смях, и млади двойки, седнали близо един до друг, всеки сигурен в уникалността на преживяването си. На Ан й се щеше да ги посъветва да се отдадат на най-хубавото в любовта за сметка на всичко останало в живота.
	Дребно момиченце с бяла рокля притича между масите и се хвърли в краката на Рафаел, преди той да успее да седне, прегърна го, като че репетира за времето, когато ще порасне. Рафаел се усмихна и я вдигна точно навреме, за да я остави в ръцете на баща й, който притича да се извинява. Пленено в ръцете на баща си, момиченцето продължи да се смее и да протяга ръце към лицето на Рафаел.
	Всички засвидетелстваха уважението си към Рафаел, поздравяваха го, някой му поръча бутилка тъмно аржентинско вино. Това бе много по-топла, по-сърдечна среда от обкръжението на посланика. Хората се отнасяха към Рафаел като към щедър, любим принц. Ан бе безсрамно горда, че е с него, доволна, че е отделила повече време за външността си.
	Едно трио: китара, цигулка и акордеон, изпълваше нощта със сладки трели. Рафаел ги накара да свирят непознати песни само за нея; песни на испански; твърде бързи, за да разбере текстовете с оскъдните си познания; с думи, нежни като ръка, която гали под роклята й. Рафаел се навеждаше над нея с усмивка и при всяка нова песен я уверяваше, че това е поздрав специално за нея, въпреки че била по-красива от всяка песен; че следващото парче било старо и се основавало на истински, трагичен случай, когато някаква жена чакала цял живот любимия си на прозореца. Всичко беше толкова хубаво, като в сън на стара мома, че Ан не можеше даже да се усмихне достатъчно искрено, макар да си мислеше вече как ще му се отблагодари по-късно с тялото си.
	Рафаел вдигна тост за нея и двамата отпиха от искрящото червено вино. Китаристът, дебел и мургав, понижи глас и Рафаел остави чашата си. Докосна рамото на Ан и я придърпа към себе си. Докосна с устни косата й и прошепна:
	— Омъжи се за мен, Ан. Зарежи го. Омъжи се за мен.
	Тя подскочи, стисна дамската си чантичка с две ръце, почти събори стола на земята. Лицето й се напрегна, безпомощно, ужасено, и тя извърна поглед от него. Като си проправи грубо път покрай музикантите, Ан се забърза към тоалетната, не можа да я намери, с мъка сдържаше сълзите си, трябваше да се скрие, и то бързо.
	Тоалетните бяха отзад — най-неприятната част от ресторанта. Но на нея не й пукаше. Заключи се вътре и веднага избухна в плач, сълзите й рукнаха като река. Опря се на мръсния умивалник, уплашена, че ще повърне.
	Когато стомахът й се поуспокои, тя вдигна поглед. Към напуканото, безсърдечно огледало.
	— Мръсник — промълви. — Мръсник, мръсник, мръсник.

	13.

	В богатите северни квартали на Богота, където момичетата от бутиците пронизват с погледи всеки минаващ мъж и първият, който излиза от всеки мерцедес, е бодигардът, има много нови луксозни постройки. С раздвижената си архитектура те са паметници на стремежа на всеки човек да бъде по-различен от другите. И най-малкият от апартаментите има специална стая за прислугата, в страна, където да станеш прислужница е една стъпка нагоре по социалната стълбица. Много от апартаментите са празни и така остават понякога с години. Но това няма значение. Бизнесмените, които строят тези замъци с мраморни коридори и опушени стъкла, могат да си позволят да загубят част от парите си само и само след няколко правителства те или децата им да притежават нещо ценно и законно. Много от парите, благодарение на които са издигнати тези постройки, са натрупани на жестока човешка цена в доста по-малко привлекателни райони на север от Рио Гранде, но бизнесът си е бизнес.
	В една дъждовна сутрин американският военен аташе в Колумбия влезе в една от тези постройки. Косата му бе къса и зле подстригана и се беше загърнал с шлифер, купен от жена му на евтина разпродажба в родината. Под връхната си дреха аташето носеше костюм, чиито едри, нескопосани шевове никак не бяха в тон с квартала, където и въоръжените шофьори носеха габардин, прилепващ по телата им като дланта на любовница. Аташето каза на пазача, че е господин Смит и е дошъл да огледа апартамента, който се дава под наем на осмия етаж. Портиерът му връчи плик, в който се усещаше тежестта на ключ.
	Аташето, сам и невъоръжен, беше малко нервен, но от дълги години бе войник и не издаваше чувствата си освен пред хора, които го познават добре. Качи се с остъкления асансьор до осмия етаж, на който имаше само два апартамента. Аташето извади ключа и го пъхна в ключалката на вратата със съответен номер. Изпъна се и влезе.
	Апартаментът беше празен и огромен. Мраморен праг, под, постлан с килими, меки като кашмир, с цветове, убити от оскъдната светлина, процеждаща се през облаците, после през големия прозорец. Още се усещаше миризмата на боя, само парче вестник загрозяваше пода. Аташето премина бавно през фоайето, достатъчно, за да побере цял роял.
	Когато влезе в салона, пригоден за огромни приеми, той усети, че не е сам. Спря. След миг някакъв глас каза:
	— Бъдете добре дошъл, полковник Ламон.
	Аташето не отговори. От сянката изникна мъж с посребрена коса и двуреден костюм с подплънки на раменете. Отзад, в дългата сянка на коридора, чакаше друг силует, бръкнал с ръка под сакото, сякаш го боли сърце.
	— Съжалявам, че не мога да ви поканя да седнете.
	— Мога да стоя прав. — Гласът на аташето беше твърд и безизразен. — Какво искате?
	Колумбиецът потърка брадичката си и погледна настрани. Като че аташето бе задал много интересен въпрос. Профилът на домакина изглеждаше героично на бледата светлина. Но аташето знаеше, че събеседникът му не е герой. Никой от тях не беше герой. Въпреки че някои бяха смели до лудост.
	— Искам — каза накрая колумбиецът — да ви кажа истината.
	Аташето чакаше.
	— Тази работа в Боливия. С убийството на вашите войници. Искаме вашето правителство да разбере… абсолютно ясно… че нямаме нищо общо с това. Опитахме всичко, за което се сетихме, но вие продължавате да не ни вярвате.
	— Къде сте учили? — неочаквано попита аташето. Стар трик. Да зададеш неочакван въпрос, който предполага искрен отговор, за да разчупиш леда.
	— Университета ли имате предвид? Или юридическото училище? Станфорд и Пен. Искате ли да научите още нещо за мен?
	Аташето отново замълча.
	— Да се върнем на Боливия. Не знаем какво да правим. Опитахме се да помогнем. Не знаем как да ви убедим, че не сме замесени. Даже ви казахме кой е убиецът. — Гласът му стана остър като бръснач. — Малък боклук от градското бунище. С едно-единствено умение, като курва или клоун. Даже насочихме местните власти към него, въпреки че те, както винаги, се провалиха. Сега никой не може да го намери. — Домакинът се обърна с цялото си тяло към аташето, с гръб към широкия прозорец, лицето му потъна в мрак. Американецът прекоси стаята, сякаш се разхожда замислено, така че колумбиецът да се обърне към светлината. — Можехме и сами да убием хлапето — продължи колумбиецът, като че сам на себе си. — След като му зададем някой и друг въпрос.
	— Всички улики сочат към вас.
	— Това не ви ли се струва съмнително? Не ви ли се струва, че има твърде много доказателства? А фабриката, която вашите хора нападнаха в Чапаре. Вестниците твърдят, че е колумбийска. Нека споделя нещо. Това е отчасти вярно. Наистина беше една от нашите собствености. Но я зарязахме преди няколко месеца. Нали знаете, че постоянно се местим. — На светло домакинът изглеждаше на около четиридесет, посребрените коси по слепоочията му — като септемврийски сняг. — Нека ви кажа още нещо. За този кокаин, дето хората ви твърдят, че са намерили. Това е невъзможно. Рафинерията никога не е имала такъв капацитет. Освен това ние никога не складираме такива огромни количества до самата лаборатория. Би трябвало добре да го знаете.
	— Ако не са ваши хора, тогава кой?
	Колумбиецът се приближи. Ризата му, синя отдалече, имаше фини бели и сини ивици. Дебелата му като от брокат вратовръзка преливаше в лилаво и кремаво.
	— Не сте ли мислили за бразилците? Знаете, че се опитват да се наместят навсякъде. Не ви ли е идвало наум, че бразилците може да си играят с вас, като се опитват да ви накарат да им свършите мръсната работа? Съединените щати изгонват — или се опитват да изгонят — колумбийците от Боливия. И кой, мислите, чака от другата страна на границата да ги замести? — Колумбиецът направи физиономия, като че е настъпил изпражнение. — Всъщност те дори и не чакат. Трябва да го знаете. Бразилците се включват във всяка възможна дейност в Боливия, законна и незаконна. Даже политиците в Бразилия са хвърлили око на Източна Боливия. Погледнете бразилските инвестиции в Санта Крус. Провинцията се е превърнала почти в колония.
	Аташето погледна през големия прозорец, печелейки няколко минути за размисъл. Отсреща гледаше друг жилищен блок с тъмни стъкла и гранит, почернял от дъжда. Големи облаци настъпваха към близката планина, където се разпадаха на оловносива мъгла. Долу, по мократа улица, една жена с бързи бели крака се показа изпод розов чадър; едно такси профуча през локвите.
	— Добре — каза аташето, — ако са бразилците, кажете ми имена. Дайте следата.
	— Не можем. Там е работата, че не знаем. И ние сме толкова затруднени, колкото и вие.
	Аташето изпръхтя презрително.
	— Не ми се вярва. А сега. Нека приемем един друг сценарий. Бразилците започват много да се бъркат в работите на Кали. Какво по-хитро от това, да обвините конкурентите си точно в тези грехове, в които ги обвинявате? Насъсквате „чичо Сам“ срещу момчетата в Рио и Сау Паулу. Така че да свършим вашата мръсна работа.
	Колумбиецът направи скептична физиономия.
	— Хайде. Ако беше така, щяхме ли да използваме колумбийци? Колумбийски наемен убиец. — Стисна юмрук, като че да смачка някакъв невидим боклук. — Можехме да наемем бразилци, ако искахме. Хем са евтини, хем са много.
	— Ако имате някаква реална информация, дайте ни я. Но не очаквайте да повярваме и на една ваша думичка.
	Веждите на колумбиеца се събраха като борещи се гъсеници.
	— Така ли? Върнете се тогава към действителността, полковник. Знаете, че ако пожелаем, можем да убием всеки ваш човек, който работи срещу нас в онази страна. Знаем кои са, къде живеят, къде работят, кого чукат, колко често ходят по нужда. — Усмихна се злобно. — Най-често един върху друг. Но чуйте. Как да ви докажем, че не искаме да се бием с вас? Повишават ли се продажбите на кокаин в Далас и Бостън? Не. Имаме утвърден пазар в Северна Америка. Това е пазарът, който ни оставяте. Вършим ви услуга. Държим латиноамериканците, черните и бялата паплач доволни, далеч от жилищата ви. Не продаваме на _вашите_ деца. Ако някой от тях се забърка, то е, защото си го търси. — Вдигна ръка към големия прозорец и света зад стъклото. — Огледайте се. Ние сме навсякъде. Имаме възможности навсякъде. Можем да ви направим услуга, като приобщим десет или двадесет милиона руснаци към кокаина на намалени цени. — Приближи се още по-близо, заплашвайки да задуши аташето с одеколона си. — Не искаме война с Вашингтон. — Стисна устни, после му дойде още нещо наум. — Това ще е война без победители.
	— Освен бразилците?
	— Освен бразилците.
	Аташето поклати глава.
	— Не приемам твърденията ви. В тях има нещо гнило. Съединените щати се грижат за всеки свой гражданин. И ще ви победим.
	— Не бъдете наивен, полковник. Наистина ли вярвате, че някой сенатор се интересува дали един негър е застрелял друг? Или дали състоятелните ви хора се забавляват с наркотици. Вие нямате една страна. Те са две. Една, в която хората благоденстват, хора със семейства, къщи, коли и образование. И друга, която всички искате да изчезне.
	— Нямам време за философски спорове.
	— Нито пък аз. — Внезапно домакинът хвана аташето за ръкава. Първата реакция на военния бе да го удари, но лесно се овладя. Погледна строго колумбиеца и той бавно отхлаби хватката си.
	— Моля ви. Това ще свърши лошо за всички ни. — Човекът изглеждаше искрено разтревожен. Зад ледения си професионализъм аташето слушаше внимателно, наблюдаваше, преценяваше. Едно бе сигурно — колумбийците бяха изпаднали в пълна паника.
	— Трябва да ни покажете още някоя следа — каза полковникът. — Ако са бразилци, докажете го. Имате възможности. Посочете истинските злосторници. — Погледна колумбиеца със строго изражение, научено по време на службата му като командир. — Сега, кажете ми нещо, което искам да знам. Защо се обадихте на мен? Защо не на представителя на ЦРУ? Знаете кой е. Онзи с директната връзка към Вашингтон.
	Колумбиецът отново направи физиономия, като че е настъпил изпражнение с най-хубавите си обувки.
	— ЦРУ Те са некадърници. А тукашният им представител е най-некадърният от всички. Ако си върши работата наполовина от това, което приказва, ще имате голям напредък. Вярва само в това, в което смята, че шефовете му искат да вярва. Той е като лош свещеник. — Колумбиецът скръсти ръце върху скъпото сако. — Както и да е, и без това никой в сегашната администрация не обръща внимание на вашия ЦРУ-агент. Всички го знаят. Но този генерал Парнъл. Той е способен. И има връзки. По-добри, отколкото се смята. В нашия свят от него щеше да стане чудесен бизнесмен.
	— Ще му предам комплимента.
	— Не. Предайте му, че не щем война. Че не искаме да убиваме ваши хора. Че се опитваме да правим добър бизнес. Ще ви уведомим за всичко, което открием за бразилците. Само генерал Парнъл да накара правителството ви да не предприема нищо радикално.
	Аташето кимна. Но имаше много несигурност в жеста му.
	— Ще предам думите ви. Само това мога да обещая.
	— Да. Предайте ги.
	Въпреки че по лицето му не си личеше, аташето се забавляваше. Чудесно е да гледаш наркотрафикантите да се боричкат помежду си.
	Колумбиецът подаде ръка, но аташето се направи, че не забелязва. Кимна отново и се отдалечи към помпозното антре.
	На прага му щукна още нещо. Обърна се към домакина си за последен път.
	— Кажете ми, за колко върви един такъв апартамент?
	Облегнат на големия прозорец, колумбиецът отговори:
	— Повече, отколкото печели един полковник. — Гласът му изразяваше злобно задоволство. Бързо обаче колумбиецът се усети и добави: — Разбира се, Колумбия е страна на неограничени възможности… за един амбициозен мъж…
	Аташето излезе, без да се обръща повече.


	Анхел седеше на леглото и слушаше госта си. Зад потрошените стъкла на остъкленото помощно помещение работници кастреха неизброими розови храсти: червени, жълти, бели, посадени на гъсто под стъкленото небе. Оранжерията бе огромна, една от многото в зеленината на Богота. Анхел харесваше новото си жилище, защото миришеше добре, а малката му стая имаше хубав изглед и представляваше добра отбранителна позиция. Никой не можеше да го изненада.
	Харесваше му тук, но не разбираше смисъла. Работниците режеха цветята, поставяха ги в кашони и ги товареха на камиони. След това, така му бяха казали, камионите ги закарваха до летището, там ги товареха на специални самолети, които отлитаха по целия свят, и така хората можеха да си купят рози по всяко време на годината. Анхел харесваше цветя, би искал майка му да има къща с двор и рози, но не можеше да разбере защо хората ги късат, като знаят, че след няколко дни ще увехнат и ще засмърдят. Можеха да ги имат за по-дълго време, като просто ги оставят да си растат. Да убиваш хора има смисъл, защото повечето си го заслужават, но да убиваш цветя и после да ги разнасяш със самолет му се струваше безсмислено и глупаво.
	— Ето човека — каза посетителят, като му показа снимка. — Трябва да убиеш този мръсник.
	Анхел погледна снимката. Възрастен мъж с тревожни очи. В квартала му момичетата имаха по-решителен поглед.
	— Прилича на свещеник или нещо такова.
	— Не е свещеник, а скапан офицер, гринго. Безполезен мухльо като всички тях. — Посетителят хвърли голям пощенски плик на леглото, после пусна снимката върху него. — Има още четири снимки. От различни ъгли. Само гледай да убиеш когото трябва.
	— Винаги убивам когото трябва — каза спокойно Анхел, като че казваше името на любимите си цигари.
	— Има още материали вътре. Информация. Прочети я.
	Хладнокръвно, внимателно, да не се издаде, Анхел взе плика и извади листата. Разлисти ги.
	— Буквите са дребни. Не мога добре да ги прочета.
	— Как така дребни? — посетителят взе листата от ръцете на Анхел и погледна текста. — По дяволите. Печатни букви.
	— Много са малки.
	Посетителят го погледна.
	— Нещо да не би да недовиждаш? — После разбра. — О, Господи! Тъп боклук. Даже не можеш да четеш!
	„Някой ден — помисли си Анхел — ще те убия. Когато ти дойде времето.“
	— Много си досетлив. Хайде, като си толкова умен, прочети ми ги ти.
	Посетителят поклати глава. Дънките бяха прекалено тесни за шкембето му, а ръкавите на фланелката — твърде тесни за бицепсите му. Беше хвърлил коженото си яке на един счупен стол и всеки път когато се обръщаше, Анхел виждаше дръжката на револвера, болезнено втъкнат в колана му отзад. Чудно, къде такъв неудачник се е научил да чете?
	Някой ден и Анхел щеше да се научи да чете. Когато има свободно време. И когато има достатъчно пари да плати на някого да го научи и да си държи устата затворена.
	Посетителят започна да чете нетърпеливо бележките. Беше настанил големия си задник на една скамейка, по която безразборно се суетяха мравки. Анхел слушаше описанията на навиците на жертвата, дома му, службата му, семейството му. Имаше добра памет и когато гостът го попита дали да прочете всичко отново, отговори:
	— Вече знам каквото ми трябва. — После добави: — Има ли си любовница или нещо такова? Някакви забавления. Някъде, където да ходи сам?
	Гостът направи физиономия на човек, който знае как да живее.
	— Гринго е. Не умее да се забавлява. Нито знае какво е добро за него. — Вдигна задника си от скамейката и дъската видимо възстанови формата си. — Слушай сега. Ще дойде един човек да те вземе. Веднага ще го познаеш. Има червена коса и се казва Адолфо. Да не вземеш да го застреляш. Ще те измъкне оттук. Ще направиш още едно пътуване. Докато стане време да действаш.
	— Къде ще ходя?
	— По дяволите. Откъде да знам? Не е моя работа. Големите шефове решават. Ще станеш известен, момче. Много хора търсят нещастния ти задник. И не за да го целунат.
	— Тогава си търсят белята — каза спокойно Анхел.
	— Да. В днешни дни всеки си търси белята. Сигурен ли си, че разбра това, дето ти прочетох?
	— Само остави снимките.
	— Нещо друго трябва ли ти?
	Анхел поклати глава. Искаше му се да поиска лекарство за корема си. Нощните му колики ставаха непоносими и не можеше да спи. Но не искаше този човек, или кой да е от тях, да знае нещо за него, което би прозвучало като слабост.
	— Добре — каза посетителят, като си вдигаше якето. Шкембето му провисна над колана и това накара Анхел да го презира още повече. — В края на краищата искат този човек да умре на всяка цена. Без значение къде е или къде ще отиде. Искат го мъртъв.
	— Да го накълцам ли като останалите?
	Посетителят се замисли, докато си обличаше якето.
	— Не споменаха нищо по този въпрос. Може да кажат по-късно, като ти известят плана за покушението. — Погледна Анхел. — Защо? Да не ти е харесало?
	Анхел го погледна презрително.
	— Аз съм професионалист. Правя това, за което ми плащат.
	Гостът понечи да каже нещо, после си промени мнението и Анхел почувства, че го е страх. Този човек беше от онези нещастници, дето се молят и плачат, и се напикават, като разберат, че дните им свършват.
	Посетителят отвори вратата и стъклата издрънчаха. Ароматът на рози, тежък като падаща вода, нахлу в малката стаичка.


	Рут приключи с поредния кашон с книги и уморено избърса чело с ръка. Гърбът започваше да я наболява и тя седна на облегалката на дивана и погледна през прозореца. Виждаше хълмовете от другата страна на долината и ясното планинско небе. Гледка, която Джон много обичаше. Още нещо, което щеше да им липсва.
	Но имаше и неща, които нямаше да й липсват. Незаинтересована от интриги и клюки, тя никога нямаше да бъде добра съпруга на дипломат. Бе започнала да съжалява дори за това, но сутринта я излекува.
	Група съпруги на служители в посолството — познати, а някои минаваха и за приятелки — бяха организирали малка прощална закуска в нейна чест и тя с удоволствие отиде. Но не беше стояла и пет минути, когато си даде сметка за глупавото положение. Някои приятелки не си направиха труда да дойдат, сега, като Джон беше изхвърлен. Други очевидно бяха дошли да видят знак на слабост в поведението й. Даже най-близките й приятелки нямаха много съчувствие в очите си. Думите им бяха остри като парчета ламарина. Но тя се опита да изтърпи всичко, като се правеше на глупачка, докато не стана дума за Ан Плимут.
	Ан не беше сред най-обичаните. Жената на посланика бе съумяла да остане привлекателна до такава степен, която другите жени смятаха неподходяща за възрастта й, за тяхната възраст, а оттам и за опасна. Ан Плимут, със стройните си крака с гладка кожа и тънки устни на френска актриса оставаше вечно привлекателна за мъжете. Привличаше ги като неделен мач по телевизията. Още по-зле, Ан беше самотница. Вършеше всичко, което се очаква от една посланическа съпруга, и то добре; но нищо повече. За Рут, която живееше в собствения си затворен свят на семейство, музика и книги, Ан изглеждаше интересна, по-различна и Рут си мислеше, че биха могли да станат приятелки, ако някоя от двете го пожелаеше. За другите Ан беше кучка.
	— Разправят, че се разкарва с някакъв боливийски плейбой.
	— Отвратително — възкликна друга жена, за която Рут знаеше, че е спала с двама от войниците към посолството, достатъчно млади, за да й бъдат синове.
	— С кого? Знае ли някой?
	— Чувала съм, че всички са заразени. А как само миришат…
	— Винаги съм казвала, че е уличница — каза жената на един отблъскващ служител на американския червен кръст. Съпругът й бе известен с похотливостта си през честите си полеви командировки. — И как си фръцка задника, щом някой мъж мине край нея!
	— Да имаше поне малко уважение към положението си.
	Рут спокойно остави чашата от китайски порцелан на края на масата и каза:
	— Винаги съм харесвала Ан. Харесвам я много повече, отколкото клюките. Така или иначе тя се грижи за себе си. — Даде си сметка колко смешно звучи и се опита да замаже положението с малко хумор. — Ако аз се събудя някоя сутрин и се окаже, че съм жена на Етан Плимут, и аз щях да използвам всяка възможност да кръшкам.
	Но сгреши. Не промени ничие мнение с тази реплика. Само настрои всички срещу себе си. Направи се на глупачка, защото очевидно никой мъж нямаше да тича след нея, както след Ан Плимут. Даже оскърби Джон по този начин.
	Още една неприятност, помисли си тя, като отмести поглед от непроменената долина. Докато се навеждаше да вземе поредната купчина книги, направо й се искаше да заплаче. Но някой трябваше да запази самообладание. Прислужницата беше безкрайно разтревожена за напускането им, а децата, които постоянно се оплакваха от Боливия, изведнъж откриха безценни приятелства и съдбоносни възможности, които щяха да загубят заради непредвиденото заминаване. Карла даже призна, че може би е влюбена, и за момент разтревожи майка си, но следващата й реплика убеди Рут, че в света е останала поне малко невинност.
	Тревожеше се за Джон. Не бе получила никакво известие за него, а като си го представяше да борави несръчно с инструментите, господин Ръцете-ми-пречат, веднага се сещаше за рани и смърт. Помисли си, че може би не е трябвало да го пуска. Питаше се дали не е трябвало да му се противопостави, да му влее малко здрав разум. Джон приличаше малко на Дон Кихот.
	Искаше да го чуе. Страхуваше се да не й се сърди за историята с пресата. Само искаше да му помогне. Да застане до мъжа си. Внимателно прибра една разкъсана „Панаир на суетата“ с кожена обвивка и си помисли, че Беки Шарп сигурно би се оправила добре със съпругите на служителите от посолството. Щеше да ги направи на пух и прах. После дойде ред на рафта с поезия с любимите на Джон: Уилфред Оуен и Пабло Неруда, първата книга — тънка и кафява, втората — с огненочервена обложка. Джон може да носеше униформа, но вкусовете му не бяха никак едностранни. После сложи своите Емили Дикинсън и Ан Секстън. Реши за пореден път, че двамата с Джон са родени един за друг.
	Изненада се, когато попадна на малко томче с еротични стихове. Двамата с Джон се бяха забавлявали да си ги четат в леглото. После бяха забравили книгата на някой рафт. Толкова дълго, че децата им да пораснат достатъчно, за да почнат да разбират. Чудеше се дали не са я открили. Реши, че не са, и се постара да я постави така, че да не излезе на видно място, когато разопаковат.
	Ето още един проблем. Всичко бе толкова объркано. Реши, че е най-добре да прати децата при нейните родители, докато Джон уреди всичко с военните и докато наемателите напуснат къщата им. Родителите й бяха готови да помогнат, въпреки това, първата седмица щеше да е много тежка за всички. Учението на децата щеше да се обърка. Но не виждаше друг изход.
	Стига да успеят да се съберат за Коледа, тя се зарече да уреди всичко останало.
	Разкъсаната корица на разказите на Джон О’Хара, забравени като самия автор, я накара да се сети за Ан Плимут минути преди телефона да звънне.
	Лутър Дарлинг се обаждаше от посолството. Беше звънял два пъти да си предлага помощта, но сега звучеше по друг начин.
	Помоли я да не се притеснява и каза, че има лоши новини.
	Рут го изслуша с постоянно променящи се чувства. Остана права, с една ръка хванала слушалката, другата — застинала във въздуха. Отначало чуваше с кристална яснота, после престана да разбира думите и те само прелитаха монотонно край ушите й. Мускулите на лицето й потръпваха, клепачите й запримигваха по-бързо. Брадичката й започна да трепери. Внезапно ръката, вдигната във въздуха, като че да спре времето, се устреми към лицето й. Пръстите й несъзнателно започнаха да дращят бузата, докато острите й нокти не разраниха ъгълчето на устата, после се свиха в юмрук. Не проля нито една сълза.


	— Много ли е болен? — попита генерал Парнъл.
	Старшият му помощник поклати глава.
	— Лутославски казва, че е зле. Лекува го с всички средства. Но няма големи възможности за диагностика.
	Парнъл се облегна на стола. Лицето му бе мрачно.
	— За бога. По дяволите.
	— Лутославски казва, че доколкото разбира, може да е просто някаква дизентерия. Или холера. Но като се има предвид мистериозната епидемия в района, мисли, че е най-добре да евакуираме Чърч. — Помощникът се вторачи в носа на обувката на генерала, която стърчеше над бюрото. — И то бързо.
	Парнъл свали крака си и се доближи до бюрото.
	— Ами да го направим.
	— Сър, не е толкова лесно. Не и в този случай. Като се има предвид, че имат огнище на неидентифицирана болест, трябва да се вземат специални предохранителни мерки. За да не разпространим световна епидемия.
	— Да се вземат мерки тогава.
	Помощникът се размърда.
	— Работим вече по въпроса, сър. Но за да го направим както трябва, ще се наложи да докараме преносим изолатор от Атланта. За самолета.
	Генералът кимна нетърпеливо.
	— Можем ли да се справим със случая тук? В Панама. Искам да го задържа на наша територия. Да е под мой контрол.
	Помощникът кимна.
	— Изолаторът в тукашната болница е достатъчен. Центърът за епидемиологичен контрол ще изпрати двама специалисти. За да изследват епидемията. Помагаме им да получат необходимите визи и митническо освобождаване на апаратурата. Ще погледнат Чърч. В Боливия или по пътя. Където се засекат.
	Парнъл направи физиономия, която предупреди помощника да избира думите си с изключително внимание.
	— Това започва да ми прилича на цирк. Просто евакуирайте болния оттам. Не искам да умре заради някакво скапано бюрократично забавяне.
	— Слушам, сър.
	Генералът отново поклати глава и започна да рови из документите по бюрото, като че търси нещо. Но това беше само нервен навик.
	— Колко време ще отнеме?
	— Сър, Роб Морино каза, че може да го уреди днес и C-130 с необходимата апаратура да кацне в Боливия утре сутринта. Рано.
	Парнъл кимна.
	— Ако брат Чърч е още жив. — Вдигна поглед. — Дай зор на Лутославски. Кажи му, че искам Чърч да оцелее.
	— Сър… той прави каквото може, но…
	— Кажи му, че искам Чърч да остане жив. Може ли C-21 да кацне в Мендоса?
	Помощникът отвори уста, но не каза нищо.
	— Не ме гледай като теле на железница, Тим, а отговори. Може ли C-21 да кацне там?
	— Сър… съмнявам се, че онова малко летище има необходимите условия. Може би може да се приземи. Но разпоредбите на военновъздушните сили…
	— Да. Разпоредбите. — Парнъл направи физиономия, показваща, че ще мине и без това. — Да забравим C-21. Само кажи на Морино, че на C-130 ще има още двама пътници. И си стягай багажа.
	Помощникът го погледна.
	— Точно така — каза Парнъл. — Отиваме на място. Аз и ти. Двама души от командването. Край.
	— А пресата?
	— По-късно. След като отъпчем пътеката.
	Помощникът се сети още нещо.
	— Сър, имате предвиден полет за Вашингтон утре. За съвещанието при началника на Генералния щаб. За операционната дейност.
	— Той ще разбере. Началникът също е бил войник, дори по-дълго от мен.
	— Сър… може да стане опасно. Наистина. С тази болест, наркотрафикантите…
	Твърде енергичен, за да стои зад бюрото си, докато вън наближава битка, Парнъл приглади косата си назад и изпъна крака. Подпря брадичка на пръстите на двете си ръце.
	— Знаеш ли, Тим… никога не съм харесвал Наполеон. Бил е звяр. Вероломен. И се е провалил. Но е бил добър при Яфа*. Най-великият момент в живота му идва, когато посещава умиращите си от чума войници в болницата. — Парнъл се усмихна вяло, но очите му не спираха да блестят. — Не искам да се сравнявам с Наполеон. Искам само да кажа, че един офицер трябва да знае кога да командва от фронтовата линия. А в днешно време фронтът невинаги е ясен.
	[* Пристанище в Израел, близо до Тел Авив. Завладяно от Наполеон през 1799. — Б.пр.]
	— Сър… трябва да получим разрешение. И боливийците…
	— Просто звънни на военния им министър. Кажи му, че отивам на посещение. Да изслушам мнението му за отбранителната стратегия на континента. И уреди нещо с оня другия, генерала, за когото се шушука, че подготвял преврат. Ще го поставя на мястото му веднъж завинаги. Нека прозвучи, като че посещението в Мендоса е случайно. Отбивка за поддържане на бойния дух на войската.
	— Слушам, сър… значи кацаме в Мендоса, качваме Чърч в самолета…
	— Не. Оставам през нощта. Самолетът може да откара Чърч и после да се върне. Имаме още незапълнени летателни часове за тази година. Искам да се запозная с обстановката. Не съм спал в палатка от доста време.
	— Слушам, сър. Това ли е всичко?
	Парнъл имаше още един въпрос, но гласът му вече показваше, че е приключил.
	— Нещо ново за колумбийчето, наемния убиец?
	— Не, сър — отговори помощникът, нетърпелив да се върне в кабинета си. Чакаха го много телефонни разговори и знаеше, че трябва да оспори цял куп дяволски основателни аргументи защо това или онова не може да се направи. Понякога му се струваше, че измислянето на извинения беше главното му професионално призвание. Но така или иначе, един добре екипиран C-130 трябваше да се приземи на следващата сутрин в Мендоса. С един нетърпелив, бляскав генерал на борда. — Не, сър — повтори помощникът, преди да се обърне и да излезе. — Вторият казва, че на кокаиновия фронт няма нищо ново.


	Чърч сънуваше зелени стълби. Удължаваха се под краката му, докато слизаше, потъваха в тъмна празнота. Той се затича надолу по-бързо, като едва пазеше равновесие. Не искаше много да се засилва, защото щеше да падне в нищото. Но трябваше да върви в крачка с умножаващите се стъпала. После полетя в пространството, гледайки как стъпалата потъват без него. Летеше все по-надолу. Чудеше се как ще успее отново да се изкачи.
	Като дойде за кратко в съзнание, се почуди дали умира вече.
	Рут беше толкова стара. Стара и тъжна, толкова посивяла, че вече едва се познаваше, че е тя. А той бе отново лейтенант. Млад. Жив. Тя не го разбираше. Младостта му я изпълваше с тъга и това го възмущаваше. Той чувстваше, че е задължен да я обича, но имаше друга, чиято любов беше заразна. Ужасна жена, която стоеше в сянката. Ако не тръгне сега с нея, нямаше да му се отвори повече такава възможност.
	Но ако остави Рут, нямаше да може повече да се върне. А той се страхуваше от това. Защото наистина я обичаше, въпреки всичко, и чувстваше, че ще бъде ужасно да я загуби. Рут бе състарена, прекалено реална. Новата му любов беше цялата в мрак и го викаше. Страхуваше се да мине през вратата; но там нямаше врата…
	Несигурен, че е буден, той с мъка се опита да диша, задави се, присъниха му се глухи гласове. Тялото му се бунтуваше като море, коленете му се издигнаха като вълни, за да удавят болката в корема му. Вътрешността му изтичаше и той беше в достатъчно съзнание, за да чувства срам. Но очите му не искаха да се отворят и устата му се изпълни с мръсна вода. Давеше се.
	Те спореха за някаква малка статуя на бог, имитация на онези стари съкровища от планините на Перу. Ева молеше да й я даде, но Рут не искаше. Чърч искаше да каже на Рут, че фигурката е безполезна вещ, че ще й купи друга. Но спорът се водеше на друго място и те не можеха да го чуят. Много съжаляваше Рут, която се страхуваше без причина, и внезапно го изпълни безкрайна любов към жена му. Но Ева беше само едно малко момиченце, дете с ръце като щипци на рак. Трябваше да й отстъпи статуетката.
	Малката златна фигурка се изплъзна от ръцете на Рут и падна на земята. Статуетката, прилична на Буда, падаше от небето, от самолет, пръсна се на парченца още преди да срещне земята. Червата на Чърч закипяха.
	Искаше си раницата. В един от страничните джобове имаше салфетки и можеше да се избърше, преди да са го забелязали. Не искаше никой да го вижда в такова състояние.
	Но всички го гледаха, униформите им бяха черни. Не си спомняше в армията да са сменяли цвета на униформите. Но всеки офицер във военния съд беше облечен в черно от глава до пети. Вместо вратовръзки носеха високо закопчани яки. Никой нямаше пагони и не можеше да разбере чиновете им. Беше го страх. Искаше да им разкаже всичко, защото не го беше направил, а те бяха убедени, че той сам е убил войниците. Не можеше да повярва, че го обвиняват в това, сигурно беше грешка. Ако не успееше да ги убеди в невинността си, щяха да го осъдят до живот, а Рут щеше да се натъжи и той никога вече нямаше да види децата си.
	Един от мъртвите, войник с вид на индианец, му показваше вестниците. Там бе описана вината му. Но той не беше убиец. Никога не бе си помислял да нарани някого. После разбра, че тайно искат да го убият, че е виновен въпреки всичко. Той започна да лъже съдебните заседатели, лъжеше, лъжеше, но след миг не си спомняше какво е казал. Отчаян, той внезапно се сети, че не могат да го съдят в Боливия, беше против разпорежданията. Опита се да им обясни, че грешат, но те не го оставиха да говори. Един от мъжете държеше нож.
	— _О, Господи… моля ви… боли!_
	Нечии ръце го сграбчиха и той започна да се съпротивлява. Кървави трупове го дисекцираха. Живи трупове с ледени очи бъркаха в червата му и той закрещя.
	Не знаеше дали наистина е крещял. Почувства влага там, където преди малко гореше. После зелените стълби се върнаха. Продължаваха да потъват.
	— _Не мен_ — изкрещя. — _Не мен!_
	Сгърчи се, помисли си, че болката може да изчезне, ако се свие като змия.
	Без да знае на кого говори, му се стори, че чува собствения си глас:
	— _Обичам те._

	14.

	Дрю Макколи благодари и каза на младата жена с менюта в ръката, че и сам ще се оправи. Закъсняваше, което не беше обичайно за него, но знаеше, че Кейдж ще го чака. Беше един от малкото му близки хора в този град, където приятелите са рядкост.
	Обикновената обедна тълпа в „Джорджа Браун“ допиваше последните глътки минерална вода или бързаше с кафето. Времето за ядене привършваше и следобедната работа чукаше на вратата с всички телефони, факсове и детайлно подготвени документи. Само някои от клиентите се бавеха още с десерти или втори кафета, повечето бяха безделници или гости от други градове, дошли да позяпат и похапнат.
	Един бивш и бъдещ кмет, човек известен с апетита си, седеше пред виното си със захар и лимон с трима познати: един от онези пътуващи типове, Кънектикът-Ню Йорк, които харчат чуждите пари; млад, сериозен църковен помощник с цветни кръпки на реверите; и млада жена с шоколадов цвят на кожата, която само се усмихваше мълчаливо. Кандидат-кметът забеляза Макколи и кимна за поздрав, получавайки в отговор същото. Човек никога не знае от кого ще има нужда.
	Макколи се усмихна разсеяно и на другите познати и непознати, докато прекосяваше ресторанта. Усещаше собственото си превъзходство, докато си проправяше път сред нагъсто разположените маси и столове с преметнати през облегалките, първи за сезона шлифери. Известен със съмнителната си репутация висш служител от Търговския департамент се обърна да го поздрави.
	Кейдж му помаха, седнал зад полупразна чаша, изцапана с остатъци от доматен сок. И водка, разбира се. Кейдж бе голям пияч. Но носеше много, а и положението му го позволяваше.
	Макколи подаде ръка и приятелят му се понадигна, докато я поемаше, после пак седна.
	— Поръча ли вече? — попита Макколи.
	— Още не. Нямам много апетит напоследък.
	Келнерът се появи веднага, знаеше кого обслужва. Без да погледне менюто, Макколи каза:
	— От салатата с пържено козе сирене.
	— Много добре, сър. А за пиене?
	— Минерална вода. Газирана. Не, сега като се замисля, дайте ми от това — показа чашата на сътрапезника си.
	— И на мен още едно — допълни Кейдж.
	— Вие ще ядете ли, сър?
	— Донесете ми пилешко.
	— Печено на скара или пържено по южняшки?
	— Не искам нищо пържено. И нищо много южно. По дяволите, донесете само от онези крокети с раци. Печено на скара звучи прекалено републикански.
	— Нещо друго?
	— Просто ми донесете още едно от тези.
	— Добре, сър.
	След като келнерът се отдалечи, Кейдж каза:
	— По дяволите. Едно време в този град се ядеше само месо с картофи.
	— Е, това е американската кухня.
	— Много бях разстроен, като измислиха всички тия глупости с холестерола.
	На съседната маса две жени станаха да си ходят. Макколи не ги позна и не им обърна внимание. Но едната — с ярко начервени устни — го погледна настоятелно и замачка нервно палтото си.
	— Кейдж… трябва ми помощта ти.
	— Изглежда, напоследък всички са опрели до мен. Видя ли последните кандидати? Какъв мухльо са издигнали за Джорджия.
	— Старият Етан Плимут има неприятности на юг.
	Кейдж направи презрителна физиономия.
	— Етан винаги се забърква в нещо. Второкласен мозък със самочувствие на велик мъдрец.
	— Той ми е приятел.
	— Да. Мерси. — Келнерът донесе двете питиета и хляб. — Да пием за приятелството.
	— Не става дума само за Етан.
	— Тази негова жена е доста привлекателна. Обзалагам се, че Етан не може да се оправи с нея.
	— Военните там са излезли извън всякакъв контрол. Нашите военни. А пресата, изглежда, го смята за страхотно. Нещо пропускам ли, Кейдж?
	— А, това с полковника ли? Добре се продава. Ние не се занимаваме с такива неща, разбира се.
	— „Вашингтон Таймс“ го пускат на първа страница. Цветно.
	Кейдж сдъвка малко хляб и погледна, като че в кората са замесени конфети.
	— Имат добро оформление на страниците. Трябва да им се признае. Далеч са от нашия стил, разбира се.
	— Нещо повече. Парнъл, човекът на Пентагона в Панама. Мръсникът направо изпратил морската пехота. Или армията. Във всеки случай целият район около клиниката на онзи тип гъмжи от войници. „Вършат добро.“ Това е срамно търсене на публичност, Кейдж.
	— Изглежда умен човек. Не можете ли да си сътрудничите?
	Макколи взе парче черен хляб. Но не го поднесе към устата си, а само го смачка.
	— Виж, проваля цялата ни политика в района. И прави Етан на глупак.
	— Етан _е_ глупак, Дрю. Не е тайна за никого.
	— За бога, Кейдж. Женен си за сестра му.
	— Може би не е най-мъдрото ми решение в живота. Но това е друг въпрос. Та значи Етан е загазил, така ли?
	— Още не. Искам да кажа, ръцете му още не са вързани да върши по-важни и по-полезни дела. Но местната преса го е изтипосала като политическия еквивалент на Джак Изкормвача. А и нашите журналисти не са по-приятелски настроени.
	— Оспорих най-острите статии.
	— Не е достатъчно, Кейдж. Знаеш го. Твоят вестник трябва да вземе ясна позиция. Срещу намесването на военните. Бонапартизъм и тъй нататък.
	— Бих казал, че „бонапартизъм“ звучи малко пресилено.
	Клиентите бяха намалели още повече и Макколи чуваше гласа на кандидат-кмета. Изнасяше представление. Всички бяха артисти. В това поне ги биваше.
	— Кейдж, не можем да се оставим на военните специално в този случай. И не само заради Етан. Знаеш, че Департаментът е под постоянно напрежение. Налага се да се намесвам лично, за да поддържам руската ни политика.
	— Това е само твоя политика, Дрю.
	— Военните трябва да се държат изкъсо. Не сме ли научили вече този урок?
	— Знаеш ли, разбирам, че сега трябва да сме приятели с руснаците, но ми се струва много трудно. — Погледна празната си чаша. — Все пак те правят проклетата водка.
	— Тази самореклама на военните трябва да се разобличи.
	— Чрез малко самореклама на Държавния ли?
	— Не искам изявления.
	— Какво тогава се опитваш да ми кажеш през цялото време?
	Келнерът се появи с живописна салата, сочна като летен пейзаж в Бъркшир. Крокетите приличаха на фиеста на Задушница.
	— Добър апетит — изкомандва келнерът.
	— Ето сделката — продължи Макколи, като се наведе над масата, над обяда, над светлото бъдеще. — Редакторска страница. На която ясно се показва, че този полковник — Чърч — не е герой. Напротив. Той е виновникът за смъртта на онези войници. И сега се опитва да скрие вината си с цинични игрички на благодетелност.
	— Той ли бил виновен за смъртта им? Мислех, че Етан беше глупакът, който измисли забраната за оръжията.
	— Полковникът му е военен съветник. Трябвало е да го предупреди за опасността.
	Кейдж махна презрително.
	— За бога, Дрю. Етан никога не приема съвети. Освен когато стане вече късно. Такъв си е от училище.
	— Кейдж, моля те за лична услуга. За доброто на страната. Как са крокетите?
	— Добре. Не мисля, че нещо вече ми се услажда. Но преди време много ги харесвах. — Вдигна поглед, като остави ножа и вилицата си. — Нека помисля, Дрю. Де да знам; не съм голям любител на военните. Както и никой от екипа. Но все пак си има норми…
	— Ще помогне ли, ако се обадя на Кейт?
	Кейдж се усмихна като след две питиета.
	— Дрю, голям мръсник си.


	Фон Райнзее се събуди потен. Сънуваше, спомни си, че в последния кошмар участваше и Ева и че беше в ужасна опасност, но не си спомняше каква точно. Седна на леглото и запали нощната лампа, за да освети изкуствения си мрак по времето, когато за другите хора е ден.
	Жълтата светлина обля раменете на жената, спяща до него. Лежеше по корем, дишаше на пресекулки през полуотворената си уста, чаршафът беше набран като застинала морска вълна под мишниците й. Кожата й бе нежна и гладка; краката — изящни; правата, добре оформена коса — толкова светлоруса, че изглеждаше почти бяла.
	Беше полякиня, една от дългата поредица жени, които той си осигуряваше, задържаше шест седмици, ако му харесат, след което биваха отпращани с щедро възнаграждение, преди да започне да се привързва към тях. Тази щеше да му липсва. Беше твърде скромна, за да му досажда с преструвки, а тялото й — рядко елегантно. Въпреки това ставаше агресивна, даже малко страшна, когато се възбуди наистина. Страстта й му напомняше за Хайфец в „Рицаря“. Беше интелигентна и начетена. Ако страната й не беше пропаднала толкова, сигурно щеше да има по-добра съдба от платена любовница. Но Маркс беше прав в едно: икономиката е основата, на която се гради обществото.
	Внезапно тя отвори очи, замижа, заслепена от светлината. Обърна се, като издърпа чаршафа зад себе си с грациозно движение, и се подпря на лакът. Белите й гърди се залюляха.
	— _Pan?_*
	[* В случая: Какво има, господине? (пол.) — Б.пр.]
	— Няма нищо — каза той, зарадван от гледката на тялото й, от аромата й. Беше нежна, макар и със строги черти, като звука на самотно виолончело.
	Тя отметна кичур коса от лицето си и го загледа за миг. Той се запита как ли изглежда светът през нейните очи. Винаги се беше отнасял добре с жените, дори им даваше да си мислят, че имат някакъв избор, но рядко получаваше повече от обикновено телесно удоволствие. С тази беше различно и той се замисли дали да не я отпрати предварително.
	— Заспивай, дете мое. Ще загася.
	— Не ми пречи — каза тя сънено, искрена и нежна. Способността на хората за интимност дори при жестоки обстоятелства винаги го бе озадачавала.
	Той загаси лампата. Заради гостенката си. На тъмно му беше добре, уютно, и успя да се ориентира до един шкаф, за да си намери пипнешком чиста пижама. После напипа вратата към личния си кабинет.
	Преоблече се, сгъна мокрите дрехи, после извади томче на Шилер. Но остави книгата отворена, без да я чете. С толкова много неща се занимаваше. Трябваше да държи внимателно юздите, нито много опънати, нито много отпуснати. Отново се замисли за Ева; какво ще прави с нея; после, ядосан, си спомни за хората в Ла Пас. Ако изобщо можеше да се нарекат хора. Беше ги попритиснал и сега тичаха презглава да пращат помощ в Мендоса. Но бяха толкова тромави, некадърни, непригодни за съвременния свят, че щяха да им трябват дни, докато изпратят каквото и да било. Правителствата на юг от Рио Гранде бяха динозаври от деветнадесети век, изправени срещу изискванията на двадесет и първи. Обикновено това улесняваше бизнеса му. Но в такива ситуации като сега некадърността направо го вбесяваше.
	Добре, че са янките. Веднага изпратиха хората си на помощ. Щяха да умрат, разбира се. Но бяха полезни. Трябваше да е сигурен, че Ева няма да е сред тях, като почнат да ги избиват. Рафаел трябва да се погрижи за това.
	Рафаел. Фон Райнзее поклати глава. Онази жена бе направила сцена в ресторанта и хората говореха. Носеше само неприятности. Твърде добър кон за Рафаел. Сега Рафаел бе отишъл в Ла Пас след нея. Каква глупава недисциплинираност, слабост, но Фон Райнзее го разбираше. Предпочиташе да се изправи срещу което и да е правителство в света, отколкото да се бори с нечии чувства.
	Въпреки това Рафаел трябваше да си свърши работата. Ева да бъде отстранена от Мендоса. Преди утре да се съмне. Фон Райнзее се наведе силно напред, като едва достигна телефона. Набра три цифри.
	— Бенито. Намери господин Гутиерес в Ла Пас. Искам да го чуя. Да се обади точно в шест тази вечер. Да. Това е.
	Стана, за да върне по-лесно слушалката, и остави книгата до телефона. Започна да се разхожда. Щеше му се да послуша музика, но не искаше да смущава съня на жената в съседната стая. Не беше кавалерско.
	Колко неща трябваше да върши едновременно. Даже Рафаел нямаше представа. Не че не можеше да му се довери. Просто така работеше. Споделяше само толкова информация, колкото се налага.
	Ето например работата с бразилците. На Рафаел бе казал, че са бъдещите партньори на семейството. Всъщност въпросът стоеше отворен. Главната му цел беше да насъска колумбийци и бразилци едни срещу други. Американците щяха да са катализаторът на реакцията. Но само Фон Райнзее го знаеше. Тревожеше се от разрастването на влиянието както на колумбийците, така и на бразилците в Боливия, бяха го изтласкали в неизгодна позиция. Сега, докато се избиваха взаимно, която и страна да надделее, щеше да е толкова слаба, че Фон Райнзее, с всичките си връзки и средства, щеше да се окаже незаменим партньор за много дълго време — и щеше да е в много силна позиция за преговори. Така че нека негодниците от Кали и Сау Паулу се боричкат. Да наквасят земята с кръвта си. Няма да е голяма загуба.
	Фон Райнзее си сипа чашка крушов ликьор „Цвак“ и взе бутилка минерална вода „Юберклингер“ със син етикет от минихладилника, вграден под една от етажерките за книги. Алкохолът щеше да му помогне да заспи, а водата — да предотврати обезводняването. Трябва да се мисли в перспектива.
	След като утоли жаждата си, той се върна в тъмната спалня, хладна като бутилка мускат. Намери пипнешком леглото и се пъхна под чаршафа и лекото вълнено одеяло, като се настани така, че да усеща топлината и аромата на полското момиче, без да се приближава много.


	— Ан, наистина съм много зает. — Плимут вдигна глава от телеграмата, която редактираше, само колкото да се увери, че тази, която го безпокои, е жена му. Всичко в него: липсата на емоция в очите, небрежното кимване, вратовръзката, която като че никога не висеше право надолу, олицетворяваха десетките пропилени години в живота на Ан.
	— Няма да ти отнема много време, Етан. Аз напускам.
	Трябваше да мине време, та думите й да проникнат между по-важните мисли.
	— Какво?
	— Напускам Боливия. И теб.
	Той я погледна, като че бе внесла мъртва котка в стаята.
	— Не говори глупости, Ан.
	— Не се отнасяй покровителствено с мен, мръсник.
	Той се изправи на стола. На ъгълчето на устата му висяха тъмни трохи.
	— Ан. За бога. Говори по-тихо. — Погледна стената, зад която се събираха членовете на екипа за поредната среща. Ан беше минала като тайфун между тях. Успокоен от безучастността на стената, той се обърна нетърпеливо към жена си:
	— Кажи сега… какво означава това?
	След като успя най-после да привлече вниманието на съпруга си, Ан понижи глас:
	— Нищо не означава. Просто ми писна от всичко, Етан. Всичко е една голяма илюзия, до гуша ми дойде.
	След минутка размисъл той най-после загря.
	— За бога… не е някой от посолството, нали? Не и от моето посолство.
	— Не, Етан.
	— Да не е боливиец? Ан… за бога…
	— Не те напускам заради друг мъж. Просто те напускам. Не разбираш ли?
	Той най-после влезе в час.
	— Ан… животът, прекаран заедно… имаме здрав брак…
	Тя се изсмя.
	Съпругът й се изправи.
	— В сравнение с приятелите ни. Знаеш какво имам предвид.
	С тих глас, събрал леда от десетилетия, тя каза:
	— Не сме се възползвали от брака си с години. Знаеш го много добре.
	Той понижи глас, като че участва в състезание кой ще говори най-тихо:
	— Ако е за секса… трябваше да ми кажеш…
	Тя отново се изсмя, усещаше, че е невъзможно да запази жестокостта в гласа си. Спомни си нощта, когато го изненада в банята да мастурбира. Беше предпочел това пред нея. Това бе може би най-унизителният момент в живота й.
	— Зает си. Не искам да отнемам повече от ценното ти време. Знаеш ли, за малко да се кача на самолета, без да ти се обадя. Но не исках да се проявя като страхливка, Етан. Мисля, че и на двамата ни е писнало вече.
	— Почакай малко, Ан.
	— Чакам от години.
	— _Моля те._ Ан, да не правим скандал.
	Тя се изсмя кратко. Огледа безличния кабинет. Докато преодолее отвращението си към човека срещу нея.
	— Няма да има скандал. Ще си тръгна тихо. Кажи им, че съм болна. Измисли каквото искаш. Ти си отличен лъжец, Етан.
	— Ан, никога не съм те лъгал и съжалявам…
	— Спести си думите. Сбогом, Етан.
	Тя се обърна, за да не го гледа повече, и тръгна към вратата. Сега, като си каза всичко, в жилите й потече цяла река от чувства. Питаше се дали наистина мрази мъжа, с когото е прекарала почти половината си живот.
	Той я повика:
	— Ан. Ани. Моля те.
	Тя затвори очи и се обърна. Като се почувства достатъчно силна, отново ги отвори. Като дете, което гледа филм на ужасите.
	— Какво?
	— Ами дъщеря ни? Какво ще стане с малката Робин?
	— Робин е вече на петнадесет. Тъкмо ще има с какво да се перчи пред съученичките си.
	Плимут поклати глава и вдигна изцапаните си с мастило пръсти.
	— Много си жестока, Ан.
	— Да. Слава богу.
	— Ан… ами къщата? Домът ни в Потомак.
	— Твоя е. — Тя почти се изплю. — Прощален подарък.
	— Знаеш, че не мога да си го позволя. Поддръжката… посланическата заплата… знаеш, баща ми загуби всичко.
	Тя се замисли за миг.
	— Ще подпишем договор.
	Той стана. Сякаш бе забравил как се прави. Беше висок мъж, но сега раменете му бяха увиснали. Действителността го смазваше. Ан никога не беше виждала толкова отчаян мъж. Хареса й, че го е развълнувала поне веднъж в живота си.
	— Ани… можем да уредим нещата. Помисли си за хубавите моменти.
	Тя се извърна, преди да отговори.
	— Хубавите моменти не продължиха и пет минути.
	— Не. В никакъв случай. Не разрешавам — каза Плимут.
	Посланикът стоеше пред големия прозорец с толкова дебели стъкла, че всичко навън изглеждаше размазано. Бронирано стъкло. Тази мисъл накара Зигер да се усмихне тъжно. През последните няколко дни му се струваше, че вътре в посолството има повече хора, които искат да застрелят Плимут, отколкото вън. Дори жена му беше сред тях, ако се съди по изражението й, като си тръгваше.
	— Хенри — продължи Плимут, — това е последната ми дума. Ако си толкова болен, че да не можеш да отидеш, ще отменим акцията. Имам предвид, да я отложим. Искам ти да командваш. Никакви заместници. — Погледна към Зигер като към краставо псе.
	Васкес потрепери. Наистина не изглеждаше добре.
	— Господин посланик… не можем да отлагаме… свършихме много работа, подготовка… а боливийците… — Погледна Зигер. — Курт е вътре в нещата… има опит като командир…
	Плимут удари масата с ръка. Но беше твърде висок и не уцели ъгъла. Жестът не постигна желания ефект. Това го разяри още повече.
	— Учили са ме (с голяма мъка) да не се доверявам на военни. Всъщност започвам да подозирам заговорничество с някои среди тук — една финансирана от кокаина диктатура не е ли най-подходящото нещо за строител на империи като Парнъл? — Извърна лице, като че да плюне. — Да вървят по дяволите боливийците. Писнаха ми техните маймунджилъци. — Удостои света зад стъклото с презрителен поглед. — Толкова са се корумпирали, че се самозабравиха. Но сега ще играят по моята свирка. Аз дърпам конците.
	Хенри Васкес вдигна ръце. Като че моли някаква жена.
	— Сър… _искам_ да командвам нападението. Но както казах… имам такова разстройство, че едва седя.
	Плимут скръсти ръце.
	— Ами тогава взимай „Ломотил“. Пий много „Ломотил“. Не ме интересува. Или ще водиш мисията, или я отлагам.
	Васкес потрепери.
	— Извинете ме. Извинете, сър. — Стана бързо и се затича към вратата.
	Когато агентът на УБН излезе, Плимут погледна вицеконсула и представителя на ЦРУ Изпръхтя, после се обърна към Зигер и Лутър Дарлинг.
	— Мислите ме за глупак. Но знам какво правите. — Погледна за кратко Дарлинг, после, даже с по-голямо отвращение, обърна очи към Зигер. — Мислите, че не знам. И двамата сте замесени. Правите ме на глупак. Знаете ли какво? Няма да се дам току-тъй. Ще има разследване.
	Зигер не отговори. Беше уморен, недоспал и още не се бе адаптирал към надморската височина. Бе работил по-усилено от всякога, да учи, организира, координира — да прави неща, с които един офицер може да предотврати някое нещастие. Още не се доверяваше на методите на Васкес въпреки успеха при първото нападение. Имаше нещо страшно гнило в цялата операция, но не можеше да каже какво. Знаеше само, че ако има акция на следващия ден, той трябва да я планира поне малко по-добре от предишната. Ако имаше избор, щеше да предпочете отстраняването на Васкес.
	Нямаше повече доверие на никого в посолството освен на капитана, седнал до него.
	— Вие — обърна се Плимут към Лутър Дарлинг. — Знаете ли защо ви повиках на това събрание?
	Дарлинг поклати глава.
	— Не, сър. Не знам.
	— Сега ще ви кажа. Знам какво сте. Гаден малък шпионин. Предател на целостта на посолството. Врете си носа, където не ви е работа. Когато имате задължения за вършене. Ами да ви кажа, капитане. Отивате на полето. Ще останете там. Ще се опитате да поживеете известно време с боливийските си приятелчета в буша. И ще започнете, като ги напътствате по време на операцията. Не искам да ви виждам повече в Ла Пас. Точка.
	— Слушам, сър. Но, струва ми се, току-що се канехте да отмените операцията, сър. Или да я отложите.
	Плимут отвори уста, но в този момент вратата се отвори. Беше Хенри Васкес. Агентът зае отново мястото си на масата. Лицето му беше мокро, като че се е мил, но не е имал кърпа.
	— Извинявам се.
	— Хенри — каза нервно Плимут, — какво ще правим? Ще можеш ли да оглавиш операцията? Или да я отменим?
	— Сър…
	— Да или не?
	За миг видът на агента стана още по-плачевен. Седеше изпотен, с шкембе, провиснало над колана.
	— Отивам — каза тихо Васкес. — Ще направя всичко възможно.
	Посланикът се усмихна. Леко.
	— Е, това е. Така те искам. Ще стане, Хенри, ще се справиш.
	— Сър — намеси се Зигер, — не може така. Хенри е много болен. Вижте го. Можем да го отложим. Какво ни пречи?
	Васкес вдигна пребледнялото си лице.
	— Не. Никакво отлагане. Вече всичко е готово.
	Плимут подсмръкна.
	— Нещата стават май много напечени за служителя на Пентагона?
	— Сър — продължи Зигер, — казвам ви направо — операцията е глупава. Планът е некадърен. Не можем да измислим по-добър план, за да пратим хората на сигурна смърт. Да се кацне направо върху целта. За втори път в една седмица. Става вече прецедент и…
	Посланикът вдигна ръка.
	— Добре, Зигер. Ако те е страх, не ходи.
	Зигер стисна зъби. Плимут се усмихна.
	— И така. Всичко е уредено. — Обърна се отново към Хенри Васкес. — Хайде, Хенри, сега си почини. Утре е велик ден. — Погледна часовника си. — Кога заминавате? В полунощ? Приключвате с това и нищо вече няма да ни спре. Ще им набутаме програмата за изкореняване в устата, че да им стане вкусна. — Плесна с ръце и огледа присъстващите. — Хайде, момчета. Горе главите.
	Като излизаха, Зигер се приближи до агента на УБН.
	— Хенри… това е лудост. Сам каза, че си прекалено зле, за да оглавиш мисията. Кажи му да я отмени.
	Агентът го погледна и Зигер видя страх в очите му.
	— За нищо на света.


	Големият самолет с боливийски отличителни знаци се приземи на пистата, готов да избяга отново в небето, колкото се може по-бързо. Течението, създадено от роторите, вдигна облак червен прах, който накара Ева да затвори очи и да наведе глава. Малки камъчета шибаха кожата и косата й, а ревът на моторите приличаше на стенанията на ранено чудовище. Самолетът се завъртя на една страна и прашната буря поутихна, но пилотът нямаше намерение да спре машините. Слухът за епидемията се беше разпространил точно когато болестта, изглежда, бе загубила амбициите си.
	Ева имаше само един пациент (и той щеше да остане последният в живота й).
	Беше го оставила в приказния преносим изолатор, донесен от сънародниците му. Не можеше да стори нищо повече за него, но не искаше да го оставя, страхуваше се да не го загуби, докато я няма. Но трябваше да отиде до летището.
	Ева закри очи с ръка, воняща на дезинфектант. Малката врата в предната част на самолета се отвори. Спуснаха се метални стъпала. След миг, държейки се за парапета от едната страна и балансирайки със сака си, по тях непохватно слезе жена в дънки. Тя забеляза Ева и й помаха веднага щом стъпи на твърда земя. Като премина покрай крилото, вятърът от пропелера разроши бурно косите й.
	Ева си помисли, че може би трябва да я пресрещне, но краката не я слушаха. Зад гърба на жената стълбата потъна в търбуха на самолета, моторите изреваха ядосано и машината потегли обратно по пистата.
	Новодошлата се приближаваше. Имаше лице на силна личност, която е плакала, но е твърдо решена да не показва слабостта си пред никой друг. Ева почувства, че другата жена е по-голяма от нея във всякакъв смисъл.
	Със закъснение Ева пристъпи напред и посегна да поеме сака на новопристигналата.
	— Нека ти помогна, Рут.
	Рут Чърч се усмихна. Усмивка на осъдена на смърт.
	— Ще се справя. Как е той?
	Ева още не беше готова за този въпрос. Бе мислила много за отговор, който Рут Чърч да понесе, но не можа да намери достатъчно умерени думи, които в същото време да отразяват истината.
	— Чака те.
	— В съзнание ли е? — Рут вече се беше запътила към джипа: не искаше да губи нито секунда.
	— Не говори. Но мисля, че вижда. От време на време.
	Рут Чърч кимна, прехапа долната си устна. Очите й бяха като камък. Ева й отвори предната врата, Рут внезапно я стисна за ръката.
	— Ще умре ли?
	Погледна Ева в очите, ужасена от очаквания отговор.
	Самолетът вдигна нов облак прах и камъчета. Двете жени му обърнаха гръб.
	— Не знам — отговори Ева. Но ревът на машините заглушаваше думите й.
	— Моля? — Очите на Рут Чърч приличаха на цепнатини върху лицето й. Наведе се към Ева, поднасяйки ухото си до устата й.
	Самолетът започна да ускорява по пистата.
	— _Не знам_ — изкрещя Ева. Но самолетът вече бе отминал и гласът й се оказа твърде силен. Рут Чърч отметна глава, оглушена. — Не знам — повтори Ева, честно и безпомощно.
	— Господи — възкликна Рут, но сега говореше на себе си. Влезе в колата. Ева заобиколи джипа, за да седне зад волана. Искаше й се тази обиколка да продължи вечно или поне достатъчно, за да й даде възможност да се овладее.
	Като минаваха по улиците, жителите на града се скриваха в къщите си при вида на белия джип. Сякаш Ева беше прокажена. Все още нямаше нито един случай на мистериозната болест в Мендоса и дори епидемията от холера, от която се опасяваше лекарката, не се разрасна. Но паниката в града беше очевидна.
	Рут Чърч извади кърпичка и избърса челото и бузите си.
	— Все забравям каква жега е тук.
	— Това е най-лошият климат в Боливия, доколкото знам.
	— Благодаря, че дойде да ме посрещнеш. И че се грижи за Джон. Особено заради Джон.
	— Няма нищо. Това е най-малкото, което мога да направя. Ще ми се да можех да му помогна повече.
	Неочаквано Рут се засмя.
	— Знаеш ли, пилотите толкова се страхуваха, че не искаха да се приближат до мен. Като че може да съм се заразила телепатично. Или по телефона. Капитан Дарлинг опита всичко, почти ги заплаши с оръжие, за да ги накара да ме качат на самолета. Джон ще се разочарова от тях, ако научи. Наричаше ги „моите пилоти“. Сигурна съм, понякога си мисли, че им е баща. — Гласът й бе започнал да омеква, но изведнъж отново стана твърд. — Казват, че тази болест била ужасна.
	„Да — помисли си Ева. — А откъде могат да знаят? Кой е дошъл да й помогне, та да види?“
	— Рут, симптомите на Джон не са съвсем като на хората в селата. Поне на мен не ми приличат. Сигурно за теб ще изглежда ужасно, но съм видяла много по-лоши неща през последните дни. Не знам. Може да не е същата болест. Може да е просто холера с някои усложнения.
	Минаха покрай старица с наръч дърва на гърба.
	— „Просто холера“ — повтори Рут. — Това дава някаква надежда.
	Ева стисна кормилото при вида на огромна яма насред пътя.
	— Гринговците — извинявай, — вашите хора, ще изпратят специално екипиран самолет утре сутринта. За да откарат съпруга ти в болница в Панама. Обадиха се по сателита (фантастично нещо). Там ще се погрижат по-добре за Джон. Искам само да го запазя жив, докато дойдат.
	— Можеш ли?
	Ева не отговори. Едно куче претича през пътя, нехайно за опасностите на новото време. Ева натисна клаксона, като използва възможността да изпсува грозно на испански.
	Когато Ева се успокои, Рут повтори:
	— Можеш ли да го запазиш жив?
	Ева отвори уста, но не промълви и дума. Чувстваше погледа на спътницата си, очакваща отговор. Размърда устни, цялата си глава, но не издаде звук. Отново си спомни колко зле изглеждаше Джон, когато го остави. Беше оцапал всичко и се принудиха да го поставят върху пластмасово легло. Когато положението станеше нетърпимо, го вдигаха и изриваха изпражненията под него. Видът му, бледите му устни я караха да иска да стисне системите, за да пуснат повече течност във вените му. За нейно разочарование американският лекар не беше донесъл никакви чудотворни лекарства. Освен силните дози антибиотици, не можеше да предложи на Чърч нищо повече от това, което Ева даваше на най-бедните индианци.
	— Може да е опасно за теб — внезапно проговори Ева. — Може да е заразно.
	— Аз съм му жена.
	— Да. Джон говори много често за теб. Много те обича.
	Колата започна да слиза от покритите с колиби склонове към блатистата равнина, където на едно възвишение стърчеше клиниката, виновна за всички тези неприятности. Двама души работеха на покрива.
	— И аз го обичам — каза рязко Рут. — Дори повече от теб.


	Военният лекар накара Рут да сложи предпазно облекло с качулка, която го правеше да изглежда като космически костюм. След като й каза да не докосва нищо в изолационната камера и че видът на съпруга й може да я изплаши, той я въведе в надуваемото помещение. Ева фон Райнзее ги следваше с огромния си защитен костюм. Не беше продумала, откакто слязоха от джипа. Рут съжаляваше, че се е проявила толкова необщително, но нескриваните чувства на тази жена, унинието, я дразнеха.
	Джон изглеждаше по-добре от очакванията й. Поне си личеше, че е той. Друга качулата фигура го бършеше отзад с тънка кърпа, по която се виждаше кръв.
	— Джон — каза Рут.
	Кабели свързваха ръцете му с апарати, които не й говореха нищо: променящи се показатели, зелени вълни и начупени линии като движещи се планински вериги. В сравнение с тях Джон изглеждаше първобитно. Сякаш кожата му бе намазана със син грим. Косата му беше сплъстена и мръсна, очите му — затворени. Изпъкнали вени пълзяха по слепоочията. Гърдите му се надигаха, като че се приготвя да вдига тежести. Беше се състарил.
	Рут се почувства облекчена. Почти бе свикнала с жалкото състояние на съпруга си, когато тялото му започна да се гърчи като при електрошок. Сестрата и лекарят бързо го хванаха и обърнаха главата му към кофа с отворен капак. Устата му сякаш бълваше оризов пудинг, гарниран с ягодов сироп. След миг вътрешностите му избухнаха, изливайки съдържанието си навън. Инстинктивно Рут се отдръпна, но веднага се засрами.
	— Не го докосвайте — заповяда лекарят. — Ние ще се погрижим.
	Ева фон Райнзее, мъничък инструмент, се впусна да помага. Джон я опръска с изпражнения. Тази интимност бе почти непоносима за Рут. Но тя овладя чувствата си. Питаше се как ще разберат, ако Джон умира.
	Изолационната камера беше приказна, пълна с чудни апарати. Защо не можеха да го излекуват? С толкова много машини. За какво беше всичко това?
	Като не можеше вече да издържа гледката, Рут спря погледа си на системата, започна да брои капките. Скоро започна да й се повдига и тя излезе от временната хипноза. За неин ужас Джон бе отворил очи.
	Приближи се до него и застана между военния лекар и Ева фон Райнзее.
	— Вижда ли?
	Очите му бяха измъчени. Като че гледаха далечни демони. Никой не й отговори.
	Джон потръпна още веднъж, после се успокои. Рут се ужаси, че може би той умира пред очите й, но дишането му се възстанови. Стана по-равномерно, почти нормално.
	— Оставете ни сами — каза тя изведнъж. Гласът й бе достатъчно силен да се чуе през всякакво защитно облекло.
	Лекарят се обърна и вдигна ръка да възрази.
	— Оставете ни сами — заповяда Рут. — Искам да остана сама със съпруга си.
	— Госпожо Чърч…
	— Ако трябва да се прави нещо друго, освен да се бърше отзад, кажете. Ако не, оставете ме със съпруга ми.
	Усети, че докторът се двоуми.
	— Дайте ми десет минути с него. Пет минути. Моля ви.
	Ева фон Райнзее заговори, гласът й беше заглушен от предпазната маска.
	— Това няма да навреди. Да ги оставим за пет минути.
	В гласа на Ева имаше нотка на съжаление, което вбеси Рут. Почувства се обидена, че тази жена може да е споделила повече от последните мигове на съпруга й, отколкото самата тя.
	Докторът вдигна ръка, за да привлече вниманието й. После показа един предмет, подобен на компютърна мишка.
	— Ако отново започне да се гърчи, натиснете това. Ще чакаме отпред.
	Рут кимна. Вече усещаше миризмата на собствената си пот в космическия костюм. Искаше само да се махнат.
	И те излязоха. Ева докосна съчувствено рамото й, но Рут не отговори. Изчака мълчешката да се оттеглят, после се обърна да се увери, че наистина са изпълнили желанието й.
	Рут издърпа един стол до пластмасовото легло на Джон. Погледа за минута как диша, малките изпъкнали кръвоносни съдове на местата, където възрастта, а сега и тази болест бяха похабили кожата му, на клепачите, носа, бузите. Нещо, вероятно кръв, обагряше потта му в розово. Главата му се въртеше наляво-надясно и устните му се мърдаха като на спящ, който иска да каже нещо.
	Помисли си, че няма да може да чуе името си, ако я вика, и непохватно се опита да отметне качулката на защитния костюм. Като не успя да хване ципа с дебелите ръкавици, тя ги свали и с голи пръсти откопча скафандъра. Въздухът беше хладен и смърдеше.
	— О, Джон. — Сега го гледаше без пластмасовата бариера.
	Взе ръката му, изненадана, че е толкова безчувствена. Кървави изпражнения бавно изтичаха зад гърба му.
	— Не можеш да умреш. Джон, не ми причинявай това. — Не я интересуваше колко егоистично звучаха тези думи.
	Съпругът й оставаше все така безучастен.
	— Не можеш да умреш. Не и сега. Не и след като сме чакали толкова години. — Очите й се навлажниха. — Джон, мразя тези джунгли. И никога не съм се интересувала от онези развалини. Нито от църквите. Нито от тъпите грънци. — По ъгълчето на устата му се появи малко пяна и тя я избърса с пръст. — Дойдох тук само защото исках да съм с теб. Надявах се… надявах се, че някой ден няма да те назначат на нова длъжност. И ще трябва да напуснеш армията. И да останеш само мой. Завинаги. — Поклати бавно глава, с неизмерима жал. — Сега това време дойде. Отиваме си вкъщи, Джон. Сега е _мой_ ред. Не ми причинявай това.
	Тя стисна ръката му, която беше вече като мъртва, опита се да му прелее от своята енергия.

	15.

	Ева тръгна по черния път към реката, далеч от клиниката и града. Рут Чърч беше права. Лекарката не правеше нищо, което съпругата да не може. Дългът я зовеше другаде.
	Колко неочаквано тежко й беше да се види такава, каквато е. Да открие в себе си любовта към лъжата. Питаше се дали наистина се е опитала да отнеме Джон от жена му. Може би тази подлост беше в кръвта й.
	Следобедът бе мъглив и светъл, дъждът щеше да изчака. Чувството за нещо изгубено я изпълваше цяла. Хората казват, че усещат празнота в такива моменти. Но тя имаше чувството, че се надува, че всеки миг ще се просне на земята и ще се пръсне, заразявайки целия свят. Беше толкова уморена. Краката й бяха отмалели и безсилни, гърбът я болеше. Нуждаеше се от дълъг сън. Но се боеше да се отпусне. Като че машиналните движения на краката й пречеха на разпадането на тяло и душа.
	Сега щеше да отиде до реката. Трябваха й съвсем близки цели. Възстановяването започваше постепенно.
	На един завой краката й сами спряха. След известно време очите й забелязаха движение в прахта. Змия с дължината на човешка ръка, на кафяви и черни шарки пълзеше към нея. Придържаше се към средата на пътя, както и Ева, като че си бяха уредили среща. Сърцето на Ева заби по-бързо, но тя не се отмести. Продължи да гледа животното, грациозните му, премерени движения. Бяха й казвали, че змията избягва човека, ако има възможност, само водните змии правеха изключение. А тук не беше далеч от реката.
	Може би, помисли си, влечугото не я усеща. Нали змиите не виждаха добре? Не си спомняше. Животното не бързаше, продължаваше да пълзи напред, вече достатъчно близо, за да може да я прогони с камък.
	Ева продължи да стои неподвижно.
	Беше създала такава бъркотия, пропуснала бе съществени неща, беше навредила на околните. В този траурен, слънчев следобед й се струваше, че е причинила само беди. Може би беше убила съпруга на още една жена с егоизма си. Има ли справедливост на този свят?
	Змията имаше непогрешимо чувство за посока. Приближи се на разстояние колкото дължината на една кола. Ева виждаше тъмните й очи, острата глава, опипващия език.
	Някаква птица с разноцветни пера се стрелна с отворени нокти от едно дърво. С точност, каквато някога имаха и ръцете на Ева, тя сграбчи змията и се вдигна отново във въздуха, пърхайки с крила. Ева почувства скрита сила под суетата на перушината. Птицата й се стори толкова голяма, като че можеше да избере нея за храна вместо змията.
	Птицата — със зелени крила и жълти гърди — прелетя съвсем до главата на Ева. Лекарката почувства вятъра от махащите крила и различи дребните люспи по белия корем на гърчещата се змия. В последния момент се наведе, за да избегне удара от опашката на влечугото.
	Ева се обърна, за да погледа още този спектакъл, и установи, че журналистът стои непосредствено зад нея.
	Стресна се. Лицето му изглеждаше гладно и слабо на фона на крещящите цветове на облеклото му. Дългите му пръсти бяха насочени към нея, като че готови да я издърпат от пътя на птицата.
	Той отпусна ръце и се усмихна. Ева се загледа зад него.
	Двамата проследиха как птицата се гмурва в клоните, с крака, оплетени от живото въже. Крилата й правеха елегантни движения. С крясък като шум от трошене на кокали птицата изчезна заедно с жертвата си.
	— Природа — каза журналистът.
	Ева не отговори. Мислеше си, че иска да остане сама, че присъствието му й е неприятно. Продължи към реката с походката на малък, ранен войник, журналистът я последва. Несръчно нагаждаше крачките си към ситните й стъпки.
	— Няма ли да се присъединиш към екипа, който отиде да огледа селата?
	Ева продължи да върви. Очакваше всеки момент голямата река да се появи зад дърветата. Сякаш единственото, което искаше да види в живота си, бе водата.
	— Бих искал да те придружа. Ако нямаш нищо против.
	— А какво ще стане с репортажа ти? — попита остро Ева.
	Той вдигна рамене.
	— Предполагам, че вече няма смисъл от него. С Джон и всичко останало. — Сенките им вървяха пред тях, тази на журналиста — значително по-дълга. — Сега, като армията е тук, ще има интерес и от страна на Щатите. Публичността може да бъде много полезна.
	Ева беше сигурна, че просто иска той да се махне. Но нещо я спираше да му го каже. Може би, както казват на север, споделеното нещастие е по-леко. А журналистът, изглежда, познаваше мизерията. С хепатитните си очи. Изглеждаше патетично сериозен и хронично болен и тя не искаше да го наранява.
	— Жената на полковника ми се струва много силна личност. Зад тази външност на домакиня се крие истинска фурия.
	— Тя обича съпруга си.
	— Да. Веднага си пролича. — Сянката му се поклащаше с всяка стъпка. — Ще оживее ли, Ева?
	— Бог знае. Вече не мога да преценявам.
	— Аз мисля, че ще оздравее.
	— Благодаря, „докторе“.
	— Не бъди жестока. Исках само да кажа, че имам едно такова необяснимо чувство. Че Джон Чърч ще доживее да дундурка внуци на коленете си.
	Изненадана от себе си, Ева каза:
	— Бих умряла заради него, ако това ще го спаси.
	Продължиха да вървят из червения прахоляк. Реката беше близо, а небето назряваше с идващите дъждове. Пътят бълваше малки облачета около глезените им.
	Внезапно Ева се изсмя. Прозвуча като случайно изкашляне сред симфонията на щурците.
	— Виждаш ли, тук все някой трябва да умре. Не е като в твоята страна. Смъртта е голямо решение. Това е последният начин за избягване на отговорността. — Загледа се в мръсните крака и износените сандали на журналиста. — Смъртта е заложена в кръвта ни.
	— Смъртта, скъпа докторке, е заложена във всеки човек.
	Тя упорито поклати глава. Все още не можеше да види блестящата кафява ивица на реката. Чакаше я, нетърпеливо като дете.
	— В твоята страна е различно.
	— „Моята страна“.
	Вървяха през воала на мъртвия въздух.
	— Стига сме говорили. Много е горещо.
	Тя забеляза реката през листата и забърза крачка. Гърбът й беше мокър, устата — пресъхнала.
	Ето я, с цвят на млечен шоколад. Даже с голите си, жадни брегове беше достатъчно дълбока, та по нея да плуват кораби. Но най-близкото море бе на половин континент оттук и този участък на реката беше изолиран с бесни бързеи и водопади малко преди да се влее в притока на Амазонка. Но и това беше страшно далеч. Ева искаше да изтича, да се хвърли във водата. Но като разумна, учена жена знаеше, че ако обитателите на брега не я изядат, то тези във водата ще я заразят и напълнят с отрова.
	Двамата спряха на едно възвишенийце. Обля ги хлад, Бразилия се простираше тъмнозелена зад водната ивица. Чу се бръмчене на самотна лодка. Риболов, контрабанда или и двете.
	Останаха загледани за цяла вечност. Накрая, когато очите й преляха от красота, Ева отпусна юмруци и вдигна поглед към спътника си. Сивата му опашка изглеждаше нелепо, дрехите му — костюм на безработен клоун. Единствената му обеца блестеше и бе най-хубавата част от похабеното лице. Речният бриз донасяше миризмата на умората му към Ева. Като че журналистът нарочно се стараеше да запази този отблъскващ вид. Провален, почти безполезен, лъжлив, самопровъзгласил се светец, който е допуснал всички възможни грешки в живота си. Но на Ева не й беше жал за него. Отвращаваше се от самата себе си.


	Когато се прибра в резиденцията, Ан завари седем съобщения от Рафаел. Нареди на прислужницата да не приема повече и се зае да събира багажа си. С убеждението, че така ще й бъде по-лесно, реши да вземе само два куфара. Но това ограничение като че само влошаваше и без това тежкото положение. Не беше безчувствена и имаше вещи, които не можеше да остави на Етан. Малките подаръчета от Рафаел. Първоначално беше решила да зареже всичко, но скоро промени мнението си. Искаше поне да вземе сувенирите от най-добрите моменти в живота си.
	Телефонът иззвъня. Не му обърна внимание, прислужницата вдигна. Ан ревнуваше само при мисълта, че друга жена ще чуе гласа му. Искаше да грабне слушалката, да поговори с него, помисли си, че както се е сбогувала с Етан, така би трябвало да се чуе за последно и с Рафаел. Но се усети навреме. Такива добри намерения щяха да й създадат само неприятности.
	Телефонът звънна отново и Ан започна да опакова нещата си още по-яростно. Оставаха й още два часа, след което трябваше да тръгва за летището. Вече си беше взела билет от туристическата агенция към посолството. За полета в девет за Лима, където бе запазила стая в местния „Шератон“ с кредитната си карта. На следващия ден щеше да продължи за Маями през Богота. Никой от двамата нямаше да може да я намери.
	Прислужницата почука.
	— Какво има?
	Момичето влезе плахо, като остана до вратата.
	— Сеньора Плимут, този мъж. Казва да ви кажа, че идва тук. Ако вие не говори с него, той идва.
	— Мръсник!
	— Моля?
	— Нищо. Това е всичко. _Todo. Gracias._
	Прислужницата изчезна, като че потъна в миналото, оставяйки Ан сама. Не, не го искаше тук. Защото, дори сега, нямаше желание да причинява на Етан ненужно унижение. Нека го остави в малкия му патетичен свят. Рафаел много добре знаеше, че не го иска тук.
	Колко непристойно от негова страна. Некавалерско. А тя го мислеше за джентълмен. Стана й смешно. Като че вече нямаше нито един. Мъжете се бяха превърнали в чудовищни егоистични деца.
	От мисълта, че повече няма да го види, няма да го почувства до себе си, вътре в себе си, я заболя и тя седна на края на леглото. Защо му трябваше да разваля всичко? Всичко беше толкова прекрасно. Защо мъжете винаги разваляха всичко?
	Знаеше, че той си има и лоша страна. Цялото му семейство беше замесено с много тъмни сделки в Боливия, повечето от които нямаше да се погледнат с добро око от търговската камара в родината й. Но тя не се интересуваше от това. Както не я интересуваше перченето на Етан пред всеки безвластен бюрократ и управниците на нищожни държавици. Това й бе толкова далечно. А сега всичко можеше да й се стовари на главата.
	Трябваше да си признае, че я е срам. Не искаше скандал. Искаше просто да затвори вратата, да се качи на самолета и да отиде на някое място, където няма да има опасност да се сблъска с някой мъж, който вече е смачкал живота й, който ще се умори от компанията й след няколко седмици или месеци и който ще разруши малкото достойнство, което й е останало.
	Обичаше го, никога не беше предполагала, че е способна на такава любов. Преди смяташе, че това е възможно само в романите, които жените четат, докато пътуват. Може би преди петнадесет-двадесет години щеше да рискува, да повярва, че тази връзка може да продължи завинаги. Но сега беше видяла твърде много от живота, за да си мисли, че която и да е любов може да надживее срока за даване на апартамент под наем.
	Страхуваше се както никога преди. Седнала на леглото от страната, където спеше Етан, тя набра номера. Знаеше го наизуст.
	Заето. Това я ядоса.
	Набра отново.
	Пак заето.
	Часовникът до леглото показваше шест и пет. Ан стана и затвори куфарите, движеше се механично. Сети се, че си е забравила гримовете, а бе достигнала възраст, в която гримът е крайно необходим. Отиде в банята, която постоянно гъргореше, и свали всичко от полиците си.
	Опита се за последен път да се обади. Все още даваше заето. Вече нетърпелива, тя повика прислужницата да й помогне. Имаше намерение сама да отиде до летището. Етан можеше да прати после някого за колата.
	Все още бе рано за полета, но беше решила да се отбие за малко по пътя.


	— Да, чичо Кристиан. Да. Тук е. В другата стая. Или може би в тоалетната. — Рафаел се усмихна злорадо, като потропваше с пръсти по телефонния апарат. — Тоя идиот изпил цяла опаковка разслабително. За да убеди Плимут, че е болен, и да не участва утре в нападението.
	— Но Плимут му заповядал да отиде при всяко положение, прав ли съм? — попита далечния глас в слушалката.
	— Да. В един или друг смисъл. Така или иначе Васкес ще води утре акцията. Макар и малко неразположен.
	— Кажи му да облече червената си риза.
	Рафаел погледна картината на крилат светец с облекло на придворен от седемнадесети век. Светецът бе нарамил мускет с дуло като високоговорителя на стар грамофон.
	— Ще им бъде трудно да не го уцелят. Не съм убеден, че тези момчета са много добри стрелци. И са инструктирани да избият всички, които слязат от хеликоптерите, и то бързо. С автоматично оръжие…
	— Рафаел. Какво ти казах преди малко?
	Рафаел замълча, объркан от резкия тон, и отговори внимателно:
	— Каза… „Кажи му да облече червената си риза.“
	— Точно така. Какво друго казах? — Тихият глас бе рязък и безмилостен.
	Рафаел не разбра отведнъж.
	— Чичо Кристиан… може да не съм чул, но…
	— Не. Много добре си чул. Не съм казал нищо повече.
	Рафаел бавно отвори уста. Сега вече разбра.
	— Кажи му да облече червената си риза — повтори Фон Райнзее. — Нека се успокои. После го отпрати. Вече знае твърде много. Наистина, цяло щастие е, че се случи така. Иначе щеше да се наложи да се занимаваме специално с него.
	През няколко стаи се чу пускане на вода и недоволно гъргорене на тръби.
	— Има още нещо — каза Рафаел неохотно. Искаше да се чуе с Ан отново, преди да направи някоя глупост. — Нещата стават много сложни. Знаеш ли, че полковник Чърч е болен? Васкес каза, че ще го откарат в Панама; полетът вече е разрешен.
	— Кога?
	— Утре сутрин. Това значи, че нашите хора вероятно ще го изпуснат. Трябва първо да свършат с участниците в акцията и после да отидат в Мендоса. Ще се наложи да се придвижват през _буша_, за да изненадат американците в клиниката.
	— Добре. Ако не го убием тук, ще го направим в Панама. Нека момчето го направи.
	— Чичо Кристиан… толкова ли е необходимо да убиваме Чърч? Васкес предлага нещо по-добро. Техният генерал Парнъл. И той ще пристигне. Първо в Мендоса, после в Ла Пас. Можем да го убием на едно от двете места. Ако очистим някоя едра риба, американците наистина ще се ядосат…
	— Чудесно. _Прекрасно._ Рафаел, винаги съм имал забележителен късмет. Направо се чудя как е възможно. Да. На всяка цена. Убийте Парнъл. За бога, разбира се. — На Рафаел му се счу леко хихикане от другата страна на линията. — Нека нашите „колумбийци“ го направят. Наистина, страхотна възможност. Съвсем сигурно ли е, че идва?
	— Чичо Кристиан.
	— Да, момчето ми?
	— Да оставим ли Чърч?
	В гласа на Фон Райнзее нямаше и капка несигурност.
	— В никакъв случай. Като започваш нещо, трябва да го докараш докрай.
	— Отнасяше се добре с Ева. Той…
	Фон Райнзее повтори отчетливо. Всяка дума като изсечена от камък.
	— Като започваш нещо, трябва да го довършиш. Колумбийчето да очисти Чърч. Ако трябва, да го последва и на луната.
	— Може и без това да умре. Много е болен.
	— Е, това няма да е много изгодно за нас. По-добре да си мислят, че колумбийците са го убили. А сега… за Ева.
	— Всичко е готово. Само кажи кога.
	— Сега.
	— Нищо няма да й се случи. Ще я задържат в едно от селата, докато стрелбата свърши.
	— Добре. Грижи се за нея.
	— Няма нужда да ми го казваш, чичо Кристиан.
	— Да се върнем тогава на бизнеса. Колко американци ще има утре при нападението?
	— Васкес каза четирима, включително и той. И един инструктор-пилот от Санта Крус. Новият подполковник. А Плимут изпраща и един капитан, негър. Посланикът му има зъб.
	— Виждаш ли? Ще направим и услуга на посланика. А колко са в клиниката?
	— Днес следобед са били тридесет и осем, въпреки че някои от медицинския персонал може да работят по селата. Утре сигурно ще пристигнат още. Със самолета на Парнъл.
	— Какво мисли Васкес?
	— Мисли, че ако дойдат още, ще са малко. Телохранители на генерала. Може някой журналист.
	— Твоите хора ще се справят ли с толкова?
	— Ако ги изненадат. Но може да се разрази истинска битка.
	— Няма значение. Дори американците да победят, твоите хора ще са убили достатъчно, за да се вдигне шумотевица в печата. Няма да се изненадам, ако американците се нахвърлят направо върху Колумбия. — Старецът замълча за момент. — А ти. Искам да останеш в Ла Пас. Да се набиваш на очи. Докато всичко свърши. Разбра ли?
	— Значи да не се връщам в Санта Крус?
	— Стой си там. Разхождай се. Срещай се с хора. Посети един-двама министри.
	— Добре, чичо.
	— Имаш ли още нещо да ми кажеш?
	— Не, чичо.
	— Добре. Аз имам. — Гласът на Фон Райнзее стана леден. — Слушай, Рафаел. Искам да спреш да правиш глупости с онази жена. Още сега. Стига толкоз. Опитах да съм търпелив. Но нещата излязоха вече от контрол.
	— Чичо Кристиан…
	— Край. Иначе аз ще го спра вместо теб.


	Хенри Васкес никак не харесваше как вървят нещата. Опита се да си състави ясен план, да използва целия си дългогодишен опит, но сега събитията му се изплъзваха. И не можеше нищо да направи.
	Гутиерес, това конте, този надут глупак, нарече стаята, в която остави Васкес, „свой кабинет“. Фалшив като всичко, което го заобикаляше, Рафаел Гутиерес беше просто едно лайно. Васкес познаваше този тип хора. Единственото, което отличаваше Гутиерес от стотиците и хилядите като него, беше късметът, че се е родил в семейство, което сравнително рано се е намърдало в престъпния бизнес. Преди четири и половина века, когато всичко можело да се оправдае в името на Испания.
	„Кабинетът“ бе натъпкан с кич на космически цени и нищо общо с Боливия. Книги в луксозни кожени подвързии, които вероятно никой не е отварял. И компютър, който собственикът му сигурно не знаеше даже как да включи. Всичко беше само декор, безкраен карнавал.
	Карантиите на Васкес отново се разбунтуваха. Но този път бе само предупреждение. Господи. Надяваше се да се оправи до сутринта. Нещата и без това вървяха зле.
	Не искаше да участва в нападението. Но беше стигнал твърде далеч. Ако акцията се провалеше, щеше да плати с главата си. Немецът бе абсолютен негодник. Най-голямото лайно от всички. Както си го представяше Хенри Васкес, ако участва в нападението, поне щеше да има някакъв шанс. Ако провалеше плана на Фон Райнзее, щеше със сигурност да се прости с живота. Какъв избор!
	Задните му части го заболяха и той стана. Започна да крачи из стаята, твърде нервен, за да си даде сметка за истинското състояние на нещата. На бюрото бяха разхвърляни пътеводители на английски за чужди страни: Испания, Италия. Да, всеки иска да се махне от Боливия. А той бе пропилял десет години от живота си в тази дупка.
	Беше пристигнал с големи планове. Решен да уреди всичко. Преди години, когато работеше по операция „Горяща пещ“, все още можеше да се самозалъгва, че трудът му има някакъв смисъл. Но с годините препоръките и програмите, в които бе вложил сърце и душа, се загубиха из кабинетите във Вашингтон, а тези, които бяха одобрени — неохотно, — не можеха да се приложат в боливийската действителност. Нужни му бяха години да разбере, че никой в _el Norte_ не го е еня за пресичането на потока от наркотици.
	Беше работил залудо. Други мъже и жени, с по-добро усещане за посоката на течението, бяха лансирани вместо него и единственото, което се увеличаваше с годините, беше обиколката на корема му. Докато косата му посребряваше и оредяваше, хора, които убиваха безнаказано, си купуваха луксозни къщи и се разкарваха с жени, които нямаха време за него. В крайна сметка всичко му стана ясно. Така не можеше да спечели. Лошите бяха много по-напред в играта, на която те самите определяха правилата. Командваха правителствата, въпреки че все още им позволяваха да се занимават с по-неизгодните дела в страните им. А те събираха каймака. Наркотрафикантите се бяха превърнали в робинхудовците на Андите, като връщаха богатствата, изтичали от континента с векове. Децата на бедняците не се блазнеха да стават полицаи или политици. Искаха да са наркотрафиканти. Защото наркотрафикантите имаха всичко. А във Вашингтон и на малките американски островчета, наречени посолства, бюрократите все още твърдяха, че всички световни проблеми могат да се решат с преговори, съглашения и законни средства. Действителността изтика дипломатите на задна линия. Борбата между Съединените щати и наркотрафикантите приличаше на състезание между каруца и ракета. На всичкото отгоре палячовците във Вашингтон наистина вярваха, че могат да убедят бедните да си останат такива, защото така трябвало.
	Хенри Васкес беше останал беден доста дълго време, докато най-накрая не се осъзна. Можеше да умре глупав, но със сигурност нямаше да умре като неудачник.
	Но това беше краят. След като свърши с тази акция, щеше да се оттегли. Вече имаше достатъчно пари. Изплатена къща в хълмистите покрайнини на Остин. И разчистен път към държавна служба, без опасност да получи куршум в главата заради някой бизнесмен, който не харесва влиянието на кокаина върху цените на недвижимите имоти във Вашингтон.
	Коремните му мускули се сгърчиха. Но в червата му вече нямаше нищо. Затвори очи и изчака болката да премине. После случайно избра една туристическа брошура от бюрото.
	Снимки и картини. Църкви, Ватикана. Загорели от слънцето жени на плажове, тънки като бикините им.
	— Бил ли си там?
	Васкес се стресна. Не беше чул стъпки, не бе усетил чуждо присъствие. Беше вече стар за такива неща.
	— Моля?
	— Бил ли си в Италия? — попита Рафаел Гутиерес.
	Васкес остави брошурата и вдигна рамене.
	— Не е за мен. — Вгледа се по-внимателно в домакина си, беше недоволен, че са го изненадали. Недоволен от много неща.
	— Голям пропуск. Много красива страна. Страна за живот.
	— Човек може да живее на много места.
	— Да.
	— И какво стана? Какво каза?
	Гутиерес бавно отвори очи. Винаги бе напомнял на Васкес за флегматично влечуго.
	— Каза да си сложиш червената риза.
	— За бога, Рафаел. Там ще е като Иво Джима* на бързи обороти. Ще има яка пукотевица.
	[* Остров в Тихия океан, превзет от американците през 1945 в жестока битка с японските части. — Б.пр.]
	— Чичо ми не се тревожи за това. Не се ли е грижил винаги за теб?
	— Сега е по-различно.
	— Да. По-важно е. — Рафаел се приближи и Васкес подуши одеколона му. — Не смяташ ли, че в наш интерес е да те пазим?
	Васкес изпухтя.
	— Напълно си прав. Хенри Васкес е златната кокошка.
	— И сме ти благодарни. — Рафаел му направи знак да седне. — И ти плащаме добре.
	Васкес седна на най-меко изглеждащото кресло.
	— Никога не съм получил пари даром. Само ти казвам, Рафаел. Там ще е жестока касапница.
	— За това говоря и аз.
	— И не си представям как ще обясня оцеляването си. — Погледна настоятелно красивия си събеседник. — Ако предположим, че оцелея.
	— Да не се съмняваш в думите на чичо ми?
	— Не, не. Нямах това предвид. Но винаги стават нещастия. Неточен огън. Нали знаеш.
	— Да не те е страх?
	— Точно така, страх ме е. И не ме е срам да си го призная. Тези мачо-истории* са пълна глупост.
	[* _Мачо_ — мъжкарски (исп.). — Б.пр.]
	Гутиерес се усмихна.
	— Е, много храбро от твоя страна да участваш. Чичо ми ти е много признателен. Щеше да е ужасно неприятно, ако посланикът беше отменил нападението. Чичо ми щеше да е… разочарован.
	— Рафаел. Стига глупости. Знам правилата. И изпълнявам задълженията си. — Вътрешностите му се разтресоха. — Искам само твоите хора да изпълнят вашата част от договора.
	— Да съм те мамил някога?
	— Какъв по-подходящ случай?
	— Хенри. Знам, че днес беше труден ден за теб. Но искам да повдигна още един въпрос.
	Васкес го погледна. „Какво нищожество!“ — помисли си агентът.
	— Беше много неразумно да идваш тук. Рискуваш…
	— Боже Господи. — Васкес се изправи. — А какво трябваше да направя? Да ти пратя писмо? Не искаш ли да знаеш какво става?
	Гутиерес махна с ръка — женствен според Васкес жест.
	— Знам, знам. Въпреки това. Трябва да спазваме дисциплина. Как например ще обясниш на шефовете си, ако някой те види да идваш тук?
	— Имат ми доверие. Знаят, че се налага да обикалям от време на време.
	— Да. Въпреки това чичо ми беше крайно разтревожен, като научи, че си тук. Обича да върши нещата перфектно. Немец е, както знаеш.
	— Добре. Ясно.
	— Уважава те и ти се възхищава, Хенри. Но искаше да ти кажа, че ако пак компрометираш семейството ни по такъв начин, ще бъдеш убит. Това, естествено, не включва случаите, когато чичо ми поиска да те види. Има доверие само на собствените си мерки за сигурност.
	Васкес погледна пода с болка в тялото и в душата. Като че усещаше миризмата на собствения си страх.
	— Просто така, а? Седиш си и се усмихваш и в същото време ми обясняваш как ще ме убиете.
	— Бизнесът си е бизнес — отговори приятелски младият мъж.
	Като си тръгваше, Хенри Васкес се чувстваше почти в безопасност. Явно очакваха да оцелее след събитията от следващия ден. Едва по-късно — твърде късно — той си даде сметка какъв двуличник е домакинът му.


	Тъй като Рафаел не знаеше, че идва, Ан паркира колата си на улицата. Кучетата започнаха да лаят и като стигна до желязната порта, тя видя пъргавите животни да тичат към нея. Тъкмо протягаше ръка към звънеца пред подаващи се през решетките муцуни, когато вратата на къщата се отвори. Един прислужник извика кучетата и Ан си помисли, че Рафаел или някой от прислугата, който я познава, я е забелязал по камерите на охранителната система. Грешеше.
	Тъмен силует припряно слезе по стълбите, нетърпелив да напусне имението. Посетителят мина отстрани на алеята, за да избегне светлината и Ан успя да го познае едва когато портата избръмча и се отвори.
	Беше Хенри Васкес, представителят на Управлението за борба срещу наркотиците към посолството.


	Ан не спомена пред Рафаел, че е срещнала агента. Никога не обсъждаха такива неща, освен това си даде сметка, че видяното не е предназначено за нейните очи. Ако Рафаел искаше да говори за това, сам щеше да започне. Съвсем други неща я вълнуваха.
	Все пак срещата беше изненадваща. Ан замръзна от удивление, объркана от срещата с познатото лице. Трябваше й доста време да осъзнае, че и агентът се чувства като в небрано лозе. Васкес промърмори нещо неразбираемо, после бързо се измъкна покрай нея, като едва не я събори на земята. Отдалечи се, без да се обръща.
	Тя искаше само да се махне от тази страна, където нищо не вървеше както трябва. Всъщност не се интересуваше какво прави Хенри Васкес. Нямаше, не можеше да има значение за нея. Не я засягаше вече.
	— Любов моя — възкликна Рафаел. Пристъпи напред да я прегърне, без да освободи преди това прислугата. Но тя се отдръпна.
	— Не. Дойдох само… да поговорим за минута.
	— Разбира се, Ан. — Посочи към стълбите. Към спалнята.
	— Не.
	Той се усмихна много тъжно. Детска усмивка.
	— Да влезем тук тогава. — Прекоси хола и отвори вратата на кабинета си, помещение, което тя бе посещавала много рядко. Спалнята беше нейната стая.
	След като затвори вратата, той настоя да я прегърне, но тя пак го отблъсна. Не искаше да си позволи никакви чувства.
	— Опита се да ме заплашваш. Това беше подло.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Тези глупости, че ще дойдеш в резиденцията. Не бях подозирала, че си такъв грубиян.
	Той я погледна с искрена изненада.
	— Ан…
	— Не. Слушай сега. — Беше й ужасно трудно да го гледа, но по различен начин, отколкото при срещата със съпруга й. — Всичко, което преживяхме заедно, е много красиво. По-красиво от всичко в живота ми. Но вече свърши. Край. Напускам Боливия.
	Той протегна ръка, но тя се отдръпна. Рафаел поклати глава, като че беше изненадан и объркан.
	— Ан… добре… идвам тогава с теб.
	— _Стига._ Не разбираш ли? Всичко свърши. Край.
	Той отиде до бюрото бавно, сякаш секундите му бяха скъпи. Взе купчината брошури и ги занесе при нея.
	— Ан… четох, търсих. Място, където да идем заедно. Милано може би. Там имам кантора. И законен бизнес. Или Мадрид. Била ли си в Мадрид? Можем да останем заедно завинаги. Ти и аз.
	Тя замахна и го удари. С все сила. Толкова силно, че той изпусна брошурите, отдръпна се назад, вдигна ръце, за да се предпази от следващ удар.
	— _Стига!_ — изкрещя Ан. — Не можеш повече да ме разиграваш. Това вече не е игра. Това е моят живот.
	Той поклати глава. Израз на ужасно разочарование.
	— Ан. Моля те. _Mi corazon_*. И за мен не е игра.
	[* Сърце мое (исп.). — Б.пр.]
	— Не. _Не!_ Не ме интересува. Дори да си мислиш, че говориш искрено. Защото няма да търпя повече.
	— Обичам те, Ан.
	— Мълчи. Не разваляй това, което все още ми остава. Няма да го понеса. Няма да избягам с теб като някаква застаряла глупачка само за да се събудя някой ден и да открия, че си ме напуснал. Или да преживея униженията, когато започнеш да ходиш с по-млади жени, и да слушам лъжи и извинения. _Не._ Няма да понеса добрите ти намерения и съжалението ти. Докато мисълта да си легнеш с една старица не ти стане отвратителна. — Представяше си го много ясно. Беше ужасно. — Край. Беше страхотно. Но вече свърши. Заминавам.
	Но не си тръгна. Не можеше още да го напусне. Искаше да го погледа още малко, да запомни лицето му. Мисълта, че никога вече няма да го види, никога вече няма да я докосне, й се струваше невероятно грешна и несправедлива. Искаше да закрещи.
	— Ан… ще зарежа всичко заради теб.
	— Романтични глупости. Самозалъгваш се. Недей.
	Лицето му помръкна. И гласът му се промени.
	— Мисля, че вършиш голям грях.
	— Кой си ти, че да ми говориш за грехове, господин Търговец на наркотици?
	— Грях е да убиваш нещо толкова хубаво, толкова рядко.
	— То беше мъртвородено от самото начало.
	— _Ан._
	Тя се обърна. Не издържаше вече. Но той я последва и я сграбчи за рамото, преди да е стигнала вратата. Прегърна я, впи устни в нейните. Отначало тя се опита да се измъкне. Но той беше много по-силен. Така че тя остана хладна, остави го да търси целувката й безрезултатно.
	Той се предаде и леко я отблъсна.
	— Грешиш, Ан. Много грешиш.
	— Сбогом, Рафаел.
	Тръгна си, отначало бавно, като че с мъка преодоляваше съпротивлението на въздуха. Но тъй като той не я последва, ускори крачка. Когато стигна входната врата, вече тичаше и плачеше, не обърна внимание дори на кучетата. Затича се по алеята, опитваше се да избяга, но все пак се надяваше, против волята си, че ще чуе други стъпки зад гърба си. Кучетата залаяха яростно, но някой ги държеше. Тя заблъска портата, изливайки яда си върху студеното желязо, докато някой не благоволи да й отвори с дистанционното устройство.
	Едва виждаше през сълзи, повдигаше й се. Задъха се от разредения въздух. Продължи да върви и да плаче.
	Когато бръкна в чантичката си за ключовете от колата, някой я хвана за ръката. За момент на животинска радост тя си помисли, че е Рафаел. След миг обаче друга ръка запуши устата й.


	Хенри Васкес прекоси старите квартали към възвишенията, където се издигаше нов, мрачен град. Премина бързо покрай затвора, остави зад гърба си летището със светлини по пистите и бетонните му полета. Зад последните колиби и съборетини, осветена от луната, се простираше високопланинската пустиня, по далечните върхове се белееше сняг. От време на време пред фаровете се мяркаше някоя набита индианска фигура или скитащо куче лениво пресичаше пътя. Тъмни камиони, натъпкани с работници, профучаваха покрай тях. Един късен автобус изпълни въздуха с отровни газове. Но с всяка минута пътят ставаше все по-пуст, по-празен. Кара повече от час. Веднъж спря да почине, с готов пистолет, в случай че Ан се опита да избяга.
	Преди езерото Титикака зави надясно, премина през едно спящо село, после превключи на двойна предавка, за да се изкачи по черен път, през дупки и канавки. Целта му беше място, което и преди бе използвал: група постройки, които местните избягваха заради поверията за призраци.
	Тук щеше да витае още един дух.
	Премина последните няколко километра със загасени фарове. Лунната светлина посребряваше линията на пътя, през периферното му зрение преминаваха странни твари. След като преодоля последното малко възвишение, продължи да кара с повишено внимание, тъй като веднъж си беше откъртил ауспуха по тези камънаци.
	Спря до постройка без покрив, чиито бледи стени имаха син оттенък. Вдигна Ан от задната седалка, все още в недоумение от спокойствието й, и я изправи сред камъните и изсъхналия тор от лама. На нейно място щеше да се съпротивлява като луд.
	Като че не й беше ясно какво я очаква. А може би наистина не знаеше. Да не би тъпата кучка да си мисли, че постът на съпруга й ще я спаси и в този случай?
	Беше й запушил устата с един парцал, който използваше да си проверява маслото, бе омотал китките и глезените й с тиксо, но тя все пак можеше да се съпротивлява. Очакваше да се опита да го удари или ритне, но тя не направи нищо. Сякаш животът вече не й беше скъп.
	Беше хубава жена и в началото си помисли, дали да не я изнасили преди това, но се опасяваше, че ако случайно намерят тялото, могат да направят някакви ДНК-тестове. Не си заслужаваше. Затова опря пистолета в гърба й и каза:
	— Ще ти развържа краката, че да можеш да ходиш. Ако се опиташ да ме ритнеш или нещо друго, си мъртва.
	Тя не помръдна. Той коленичи и отлепи тиксото с няколко резки движения, по-груби от необходимото, едва не я повали на земята. Краката й бяха хубави. Похабени с Плимут. Васкес знаеше за връзката й с Гутиерес от няколко седмици, но пазеше информацията за себе си, в случай че се окаже полезна. Не искаше да подхвърли някой намек на Плимут само за да го засегне. Не беше толкова подъл.
	— Тръгвай. Върви напред.
	Тя се подчини, тръгна, препъвайки се с градските си обувки. В пространството между две постройки той я хвана и я спря. Изненада се колко е топла и дръпна ръката си, като че е пипнал някакво опасно създание.
	Сама си беше виновна. Тъпата кучка. Просто се озова на неподходящо място в неподходящо време. Съдба. Ясновидките по пазара можеха да я предупредят. Васкес знаеше, че тя никога не си държи устата затворена. А и без нея си имаше достатъчно проблеми. Беше твърде близо до голямото разплащане, за да рискува. И в края на краищата какво значение имаше. Всъщност кое има някакво значение.
	Тя издаде сподавен стон. Но не звучеше уплашена. Като че искаше да каже нещо.
	Добре. Дори да се пръсне от крясъци, никой няма да я чуе.
	Васкес разхлаби възела зад врата й.
	Тя отвори уста и парцалът падна.
	— Исках само да си поема въздух.
	— Ами дишай.
	Застана зад нея, силуетът на главата и раменете й се очертаваше на фона на светлото небе. Стисна пистолета, но не можеше да го направи.
	Останаха така дълго време в мълчание. Вътрешностите на Васкес къркореха и се бунтуваха. Знаеше, че трябва да го направи. Но му беше по-трудно, отколкото очакваше. Даже започваше да се пита дали не може да го избегне.
	— Не исках така да стане — каза внезапно той, изненадан от собствения си глас.
	Рамената на Ан потръпнаха. После се успокои. Отпусна се на земята. Бавно и тромаво, с вързани зад гърба ръце. Почвата беше твърда и покрита с камъни.
	Застана на колене и погледна небето. Отзад той виждаше бялото й чело и върха на носа й. Тя си пое дълбоко въздух, после каза:
	— Хайде, свършвай най-после.

	16.

	Журналистът се питаше дали това не е ново начало. Все още вярваше в новите начала, въпреки че опитът му с човешката диващина в Латинска Америка го бе направил свидетел само на свършеци. Свършеците оставяха купища кости в селата и от време на време някой орязан от редактора репортаж на десета страница в някой американски вестник, редом с обявите за евтини разпродажби. Континентът, разбира се, имаше и начала, но те обикновено бяха свързани повече с празни мечти и думи, и краят им можеше да се предвиди от самото начало.
	Той погледна дребната жена на волана на джипа. Светлината от контролното табло я превръщаше в черен силует с няколко оранжеви ивици. Строгите черти и тънките, стиснати устни показваха сила на духа и решителност. Журналистът разбираше от такива неща.
	— Вярваш ли в душата? — попита неочаквано той, думите прекосиха черното пространство между тях по мост от моторен шум.
	Тя се намръщи, като че някакво дете й досажда. Леката промяна в изражението й премести светлините по лицето й, бузите й станаха по-бледи, чертите на слабото й лице — по-ясни.
	— Що за въпрос?
	— Питам сериозно.
	Тя се размърда на седалката, фините й ръце, здраво хванали кормилото.
	— Да, разбира се. Много сериозен въпрос. Само… смятам го за много личен. — Светлината заигра по лицето й, превръщайки очите й в порцелан. — Всъщност не съм се замисляла много. Не мога просто така да говоря на тази тема.
	— Но… видяла си много смърт. Ти си нещо като ангел-хранител.
	Тя прехапа устни, сякаш заема отбранителна поза. Журналистът знаеше да чете изражението на хората и разбра, че още не е преминал и първото ниво на защитната й система, на щита, който й позволяваше да оцелее в свят, който убива великани.
	— Далеч съм от ангел. Освен това едно от първите неща, които се научават в медицинската практика, е да не си губиш времето в излишно философстване. Ако го направиш, ще се парализираш. Няма да можеш да направиш първия разрез. Или ще сбъркаш.
	— Аз вярвам в душата.
	Той усети увеличаващото й се презрение. Тя беше много жестока към себе си. Разбираше я и даже я уважаваше за това. Но не искаше да е жестока и към него.
	— Вярвам в душата. Не знам дали е безсмъртна. И не съм сигурен, че всяко животно, което ходи на два крака и може да говори, я има. Но най-добрите от нас имат души. — Погледна я. Изглеждаше толкова крехка на фона на мрака наоколо. — Джон Чърч има душа. Ти също имаш, Ева.
	— Добре. Точно сега душата ми иска да си пусне един душ. И да се наспи хубаво.
	Но тялото й нямаше да го направи. Той усещаше миризмата й, спомни си ризата й, обезцветена под мишниците. Отиваха в някакво умиращо селце, чието име дори тя не си спомняше.
	— Понякога — каза журналистът — ме е страх, че съм само една съвкупност от желания. Друг път, в по-хубави моменти… като днес, на реката… те облива някаква красота и…
	— Красотата е лъжлива — отсече тя.
	Той не се предаде.
	— Знам. Калифорнийският синдром. Слънцето пече на плажа и си мислиш, че това е факс от Господ. — Погледна строгия й профил и си помисли колко жестока, колко безмилостна щеше да бъде, ако беше на страната на злото. — Не за това говоря.
	— Не знам какво е душата. — Гласът й беше загубил злобата и звучеше само изморен. — Не искам да съм груба, но не ми е ясно какво значение има, Рик.
	Някакъв прилеп или птичка прелетя пред фаровете.
	Той вдигна рамене.
	— Просто исках да те заговоря. И душата ми се стори по-добра тема, отколкото да те питам за любимите ти филми. — Погледна я, за да види реакцията й, и прецени изражението й с течното око на опитен политик. — Иска ми се да вярвам, че и аз имам душа. Капчица от божественото. — Усмихна се, приканвайки я и тя да се засмее. — Частица от пърхота на Господ.
	Тя се усмихна.
	— Това ми звучи по-реалистично. Не съм сигурна, че църквата е готова да приеме тази доктрина, но на мен ми харесва. „Пърхотът на Господ.“ Вече така ще си мисля за теб.
	— Сигурно… ти се вижда смешно.
	Усмивката й изчезна в сянка и тя завъртя волана да избегне някакъв метален предмет.
	— Това е жестоко. Не смяташ ли, че на света има твърде много жестокост.
	Не му беше нужно много да се замисля.
	— Да. Има твърде много жестокост.
	Тя въздъхна.
	— Тогава. Да сменим темата. Каза, че пишеш роман.
	Той отговори бавно.
	— На лаптопа. Техниката е чудно нещо.
	— За какво се разказва? За митарствата на един журналист в Южна Америка ли?
	— Пак говориш жестоко.
	Тя замълча за момент. Цялото й лице се скри в сянката.
	— Извинявай. Понякога съм голяма глупачка.
	— Аз съм глупак през повечето време. От това се прехранвам.
	— Не е ли странно, че най-често сме жестоки към хората, които най-много приличат на нас.
	— Смяташ, че съм като теб?
	Видя изражение на изненада на светлината от таблото.
	— О, да. Разбира се.
	— Поласкан съм.
	— Няма от какво да се ласкаеш. Исках само да кажа, че никой от двамата не се е уредил в живота. — Премигна, като че някаква муха е кацнала на клепача й. — Разкажи ми за книгата.
	Той искаше да й разкаже много неща. Но се чувстваше неловко. Не искаше да се излага пред нея, като й я разкаже лошо. Или като се оцапа със суета като повечето писатели. Да се говори за написаното е глупаво и безсмислено и хората, които го правят, обикновено не могат да напишат нищо стойностно.
	— Разказва се за… предполагам, че за познанието. На себе си. На лъжливите мечти, които водят до съдбовни решения.
	Тя се усмихна. Това го обърка за миг. Но ласкавата нотка в гласа й го успокои.
	— Не искам литературна критика. Кажи просто какво става в книгата.
	Това беше още по-трудно. Кратките обзори не могат да отразят пълноценно идеите на книгата.
	— Ами действието се развива в Южна Америка (нея познавам най-добре) и става дума за двама братя. От заможно семейство.
	— В коя страна става това?
	— Не се казва. Но най-много прилича на Аржентина. И малко на Колумбия.
	— Ами Боливия?
	Той се усмихна сам на себе си, замисли се за провала си.
	— Боливия е последното място; където съм завършил; започнал съм от другаде. Измих се на брега на страна без море.
	Тя се усмихна по-нежно, преди да погледне към мрака навън.
	— Тук наистина е краят на света.
	— Разказва се за двама братя. Започва през шестдесетте, когато всички се надяват, че светът ще стане по-добър. Въпреки че е много спорно какво значи „по-добър“. Големият брат отива във военната академия. Като баща си. А малкият влиза в университета и се влюбва в идеята за революция. Социална справедливост и така нататък.
	— И така нататък?
	— Не се конкретизира в книгата. Много ми е трудно да говоря за това. Значи животът им тръгва по различни пътища. Но в крайна сметка бавно те се приближават един към друг. Честният офицер влиза в тайната полиция, в ескадроните на смъртта. Революционерът започва с големи идеи, но постепенно се налага да извършва терор в името на каузата си. Докато и той става като тези, срещу които се бори. Като предводител на бунтовнически отряд. И двамата братя въздигат каузата си над личните чувства и разрушават щастието си и това на околните. Разбиват живота на любимите си. Това е роман, така че двамата братя трябва да се срещнат. Когато и двамата са загубили илюзиите, които са разбили живота им. Всеки от двамата е разбрал идеите на другия и започва почти да му симпатизира. Но животът им тече в една посока и не могат да се променят…
	— И какво става накрая?
	— Трябва да я прочетеш.
	Тя се замисли.
	— Сигурно завършва с нещастен край. Щом се разказва за Южна Америка. Тук нищо не може да има щастлив край. — Изражението й му подсказа, че е приела сюжета на сериозно. Гледаше далеч напред по пътя. — Сигурно ще се убият един друг. Или единият ще убие другия. Това е единственият начин. Тук всички се избиват. Нали ти казах. Как изкривяваме нещата.
	— Прочети я. Може би накрая все пак има частица надежда.
	Тя поклати глава.
	— Тук има само желание за действие. — Погледът й се скиташе далеч, в тъмния свят зад светлините на фаровете. — Неотстъпчивост. Дори от тебе да няма никаква полза.
	— Триумфът на душата.
	Тя погледна таблото, после — пак нощта.
	— По-скоро инстинкт за оцеляване.
	— На душата, Ева.
	— Наричай го, както поискаш.
	— Искаш ли аз да покарам? Изглеждаш много уморена.
	— Винаги съм уморена. Освен това познавам пътя.
	Настъпи неловко мълчание.
	— Та колко време работиш върху него? Романа.
	— Три години.
	Той се усмихна лукаво в тъмнината.
	— Ще се радвам, ако излезе наистина хубава книга. Само това искам. Да напиша хубава книга. Стойностна.
	— Май не смяташ журналистиката за стойностно нещо.
	Той се замисли. За кратко.
	— Не по същия начин. Не както да получиш удовлетворение от труда си. Журналистите са проститутки и искат читателите да ги обичат.
	Тя понечи да каже нещо, но се сдържа. Нощта беше безкрайна и черна като катран. Журналистът се чувстваше, сякаш двамата витаят в безкрая на вселената.
	— Тази нощ няма звезди.
	Тя се наведе напред, погледна през стъклото.
	— Не. Облаците са дошли. Дъждовният сезон започва. Може би утре сутрин.
	Той погледна настрани към дърветата, които се мяркаха край колата. В сребристи и черни оттенъци. Твърде бързи, за да се различат, струваше му се, че сънува. Искаше му се да може да даде книгата си на тази жена, за да може да я прочете, да види, че и той е сериозен човек, заслужаващ уважение.
	— Желая ти цялото щастие на земята — каза тя внезапно. — Наистина. Смятам, че е страхотно да пишеш книги. Страхотно чувство. Нещо съвършено.
	— Не е като твоята професия.
	Тя изпухтя. Като мъж.
	— _Моята професия._ Понякога се питам има ли полза от това, което правя. По принцип. Понякога се чувствам безполезна като знахарка от средните векове.
	Той я погледна. Дребна жена, твърда като камък.
	— Това, което правиш, е благородно.
	Тя се изсмя. Като момиченце.
	— Много ни бива да се възхищаваме един на друг. Не смяташ ли?
	— Ева.
	Тя го погледна бързо, после се съсредоточи отново върху пътя.
	— Някога не си ли… — Той се запъна. — Не си ли мислила някога да се омъжиш, да създадеш семейство?
	Тя се изсмя отново. Но в смеха й се преплитаха много чувства. Отчаяние и надежда.
	— Аз съм пропаднала жена. Така или иначе работата ми стига. Нямам време…
	— Мисля, че си красива. Мисля, че си неописуемо красива жена.
	Тя не се изсмя този път. И не отговори. Продължи да кара. Нощните насекоми се сипеха върху предното стъкло като сняг.
	Той съжали, уплаши се, че е прибързал. После се замисли и реши, че изобщо не съжалява. Радваше се, че е намерил смелост да й го каже. Беше се сдържал твърде дълго. Беше си измислял твърде много оправдания. Сега си даваше сметка. Време бе за ново начало. Независимо какво щеше да му струва.
	Когато тя заговори, гласът й беше отпаднал и замислен.
	— Май… голяма глупачка излязох пред Рут Чърч. Пред всички.
	— Никой не забеляза.
	— Тя забеляза. Ти също.
	— Джон Чърч е прекрасен човек.
	Тя се стегна. Фините й ръце стиснаха по-здраво кормилото.
	— Моля се на Бога да се оправи. Той не заслужава такава съдба.
	Журналистът искаше да я погали, да хване ръката й.
	— Колко съм глупава. Как може да съм толкова глупава? Не му хареса да продължават разговора в този дух. Затова попита:
	— Не смятам, че го обичаш, Ева. Не и по този начин. Като жена му. Или като любовница.
	— Как тогава? — Гласът й беше като на дете, нетърпелив. И беззащитен.
	— Просто си самотна.
	— Аз съм глупачка.
	— Не. Само живееш в свят, където жените и мъжете не могат да са просто приятели. Но не си за него. И така се объркваш.
	Тя се опита да запази непреклонния израз на лицето си, но не й се удаде.
	— И какво мислиш, че трябва да направя?
	Той беше готов да й каже, когато забеляза засадата.
	Два малки пикапа, задръстили пътя.
	Ева наби спирачки. Караше твърде бързо.
	Джипът изрева като див звяр, задницата му се завъртя и журналистът се подпря с ръце на предното стъкло. Ева започна да ругае на испански. Беше бясна. И той изведнъж разбра, че се страхува.
	Джипът спря под ъгъл към пътя и замря. Внезапно настъпилата тишина изглеждаше безкрайна и тъмна. Тъкмо когато журналистът си помисли, че наоколо няма жива душа, от тъмнината излезе някакъв мъж. С автомат.
	Последваха го още двама.
	Ева изпсува — изкрещя — и завъртя ключовете. Колата не искаше да запали.
	Въоръжените мъже се затичаха към тях и закрещяха.
	— Ева… — каза журналистът. Искаше да й помогне. Страхуваше се само за нея.
	Моторът се задави, като че дъвче кокали.
	Зад тях долетя звук от друга кола.
	— _Ева_ — извика той, — _бягай_! — И скочи от джипа. В плътния нощен въздух. Не си представяше как ще стане, но искаше да я защити, да спечели време, да й даде възможност да избяга.
	Джипът най-после запали. Журналистът не знаеше какво да прави в този случай. Дали да скочи отново в колата, или да попречи на мъжете да я настигнат. Но в крайна сметка този кратък момент на несигурност нямаше значение. Неизвестен нападател го удари в гърба и го повали на земята.
	Шокът от удара се засилваше от ослепителната светлина на фаровете.
	Испанският му беше достатъчно добър да разбере какво си викат нападателите дори като лежеше почти в безсъзнание.
	— Хващай я.
	— Грабвай кучката.
	— Кой е този педал?
	— Хващай кучката.
	— _Не_ — изкрещя журналистът, опитвайки се да стане.
	Вместо отговор получи ритник в ребрата.
	Ева псуваше като каруцар. Краката й се появиха зад колата, последвани от мъжки крака в дънки. Крайниците изглеждаха много тънки на светлината от фаровете.
	Някой го вдигна за опашката. Болката беше жестока.
	Мъжете изблъскаха Ева на светлината на фаровете, като че я бяха довели на разпит. Тя мълчеше и очите й бяха широко отворени въпреки силната светлина.
	— _Ева_ — извика журналистът.
	Чу гласа й, изумително хладнокръвен:
	— Не го закачайте. Той няма нищо общо.
	— Доведете го тук. Доведете педала при кучката.
	С удари и ритници го закараха при Ева.
	— Само страхливците удрят жени — каза той на испански с развалено произношение.
	Мъжете се изсмяха и един от тях изломоти нещо на неразбран диалект.
	Ева изглеждаше много беззащитна. Искаше му се да я защити. Но те бяха толкова много. Петима. Не, седмина. Въоръжени.
	Бе срещал много въоръжени мъже. Но досега винаги се беше намирал в позицията на наблюдател, дори в най-лошите, най-кървави ситуации.
	— Вижте ги — каза един младеж с красиво, злобно лице. — Две скапани плашила. — Приближи се до Ева. — Кой е този скапан хипар? С такива ли отрепки се чукаш? Такава курва ли си била?
	Някой в тъмнината се изсмя и каза:
	— Сигурно не може да си намери по-добър.
	— Ти също искаш да я чукаш — обади се друг.
	— Хайде всички да се позабавляваме, ако не е много суха.
	— Всички се подмокрят, като са уплашени.
	Красивият младеж се приближи още.
	— Уплашена ли сте, сеньорита Фон Райнзее?
	Ева не отговори.
	— Оставете я — каза журналистът. Но гласът му звучеше слаб и смешен дори за него и останалите не му обърнаха внимание.
	— Добре — продължи Красавеца, — като стар познайник знам, че добре изпълняваш заповеди. Много добре се прояви. Не си се мяркала на север, откакто ти заповядах.
	— Какво искаш? — попита Ева тихо.
	Красавецът я погледна заплашително.
	— Правилата се промениха. Не те искаме и на юг. — Приближи се толкова близо, като че ще танцуват. — И може би — може би, — ако се държиш добре, нищо няма да ти се случи.
	Ева трепереше. Не можеше да контролира движенията си. Журналистът беше виждал само веднъж човек да трепери така. В Перу, когато бунтовниците бяха заловили един полицейски капитан. Човекът трепереше по същия начин, докато чакаше да бъде застрелян. Което те направиха, след като му зададоха няколко унизителни въпроса.
	— Добре — отговори Ева. Гласът беше най-силното в нея. Изведнъж журналистът се сети къде е чувал такъв акцент.
	Колумбийци. Абсолютно. Колумбийци от простолюдието. Не много добър признак, като се има предвид, че бяха в Боливия. Помисли си, че вероятно тук става нещо по-сериозно.
	— Този значи — продължи Красавеца — парцал си си намерила. Журналистът не чу отговора на Ева, ако тя изобщо отговори нещо. Видя един от мъжете да рови в раницата му. След малко човекът извади лаптопа и започна да го оглежда озадачено.
	— _Внимателно_ — извика журналистът. — _Моля ви._
	Човекът го погледна изненадан от безпокойството в гласа му. Цялата неочаквана смелост на журналиста се беше изпарила. Човекът държеше смисъла на живота му в ръцете си. _Романа._ И незаменимия компютър.
	— Внимавайте да не го повредите, моля ви. Това е… Бандитът хвърли компютъра на пътя.
	Журналистът се хвърли отчаяно да го улови.
	Пластмасовата кутия се разби на земята точно в момента, в който първият откос се заби в тялото на журналиста. Куршумите го претърколиха до гумата на единия от пикалите.
	Чувстваше, че плува, въпреки че не можеше да обясни защо. Гръбнакът му бе вдървен, а ръцете гребяха въздуха като вода.
	— Книгата ми. Книгата.
	Някой пищеше. Последваха още изстрели, но той не почувства нищо. Беше като на заря. _Фиеста._ Нощта започна да блести. Струйка въздух от пробитата гума разхлаждаше гърба му.
	Кой пищеше? Какво ставаше? Това гласът на Ева ли е? Или има и други жени? Чудеше се дали компютърът може да се поправи. Може би някой, който разбира, ще успее да спаси книгата му. А някои от първите глави бяха запазени и на дискета.
	— Копеле — изкрещя някой на испански. Някой застана над него с автомат в ръка. Сякаш гледаше филм. Човекът над него насочи автомата си и стреля. Блясъкът от цевта го заслепи, куршумите приковаха тялото му отново към гумата, но той не почувства нищо. Спря да вижда. Последната му мисъл не беше за душата, нито за жената, която го бе накарала за малко да помечтае за новото начало, а за романа.
	— За бога! — изкрещя Красавеца. Гласът му трепереше от ужас. — Защо го направи, по дяволите? Дори не трябваше да й причиняваме болка.
	Погледна слабото тяло, плувнало в кръв. Мухите вече го кацаха, първоначално привлечени от светлината, после от кръвта.
	— Това е дъщерята на самия Фон Райнзее. — Видът на мъртвата го ужасяваше. Не можеше да повярва, че нещо толкова ужасно може да се случи в живота му, и вече се питаше къде да избяга. Имаше ли място на планетата, където да живее в безопасност? — Трябваше да я _пазим_, за бога. Да я изкараме от тази мръсотия. Да я сплашим малко.
	Този, който беше убил лекарката, докато другите стреляха по журналиста, зареди нов пълнител. Не изглеждаше ни най-малко разтревожен от това, което току-що беше направил, и красивият младеж започна да се пита дали светът не е полудял.
	— По дяволите! — изкрещя, като се опитваше да осъзнае цялата важност на ситуацията. — Току-що убихме дъщерята на големия шеф! Не смяташ ли, че трябва поне малко да се притесниш?
	Убиецът, който някога бе служил като офицер, го погледна със спокойни кафяви очи, блестящи на светлината. Вдигна автомата и изпразни пълнителя в корема на хубавия младеж. Зад гърба му двама от другарите му довършиха останалите трима, с които бяха делили постелята и храната си в продължение на един месец.
	— Зависи кой ти е шефът — каза спокойно убиецът.


	Шефът му беше колумбиец, но не се намираше в Колумбия. В този момент седеше в любимия си апартамент в хотел „Президент“ в Мексико Сити и се подготвяше да прекара нощта със съпругата си.
	— Чудесно изглеждаш — каза той на жена си, като застана зад нея, докато тя се бореше с един непокорен кичур коса. Огледалото удвояваше жестокостта на битката. Наистина изглеждаше чудесно, но това чувство бе повече плод на спомени и той нямаше да има нищо против, ако любовницата му беше тук вместо нея. Но беше верен съпруг, докато нещо не го предизвикаше да престане да бъде такъв.
	— Мислех си за Робърт — каза тя, имайки предвид малкия им син, който беше започнал първа година в едно училище в Англия. Много добро, много старо, невероятно изключително училище. Това, което липсваше като наследственост в семейството, можеше да се постигне с много пари. А бедните англичани се продаваха толкова лесно. Така или иначе имаше прецедент. По-големият брат на Роберто, Уберто, бе завършил същото училище. Сега учеше в Принстън.
	— Робърт е толкова срамежлив. — Жена му въздъхна. — Надявам се да се оправя добре.
	— Така е най-добре за него. Да се отърси от черупката си.
	Жена му свърши с косата си и започна да се суети с обеците. Шефът, един от големите шефове, се върна в огромния апартамент, после отиде до прозореца, като внимаваше да не прекатури някой от огромните букети, които колегите му бяха изпратили на жена му. Гледката беше ненадмината. Мексико Сити блестеше, през нощта изглеждаше най-красиво. В ясни дни можеше да се види Попокатепетъл да дреме в далечината. Но такива дни бяха рядкост, докато винаги можеше да се разчита, че нощта ще е бляскава. Шефът обичаше нещата, на които може да се разчита.
	— И аз бях срамежлив като Роберто. — Той се облегна на прозореца. Мислеше си за момчето и неизбежната му самота. Жена му не го чуваше. Шефът обичаше и двамата си синове, както и дъщерята, родена между тях. Силвия беше в едно църковно училище в района на Лоара. Добро, прогресивно училище, с високи образователни стандарти, но според шефа статутът на църковно училище бе най-голямото му достойнство. Така или иначе той обичаше децата си и искаше да им осигури най-доброто. Американците вдигнаха врява за учебната виза на Уберто, но и това щеше да се оправи. И после — право в Йейл. А Роберто… времето ще си покаже. Може би бизнес. Като баща му.
	Не. Не като баща му. Истински бизнес. Достоен бизнес.
	Телефонът иззвъня.
	Беше портиерът. Да го информира, че лимузината му е готова.
	Нека почака.
	Мексиканците трябва да се карат да чакат. Напоследък бяха станали много важни, но не толкова, колкото смятаха. Все още нещата се променяха. Работата с Фон Райнзее беше много досадна. Двуличен негодник. В крайна сметка бизнесът си е бизнес. Сега, когато шефът знаеше какво всъщност става, всичко можеше да се обърне в негова полза.
	Нямаше да убие Фон Райнзее, разбира се. Само дъщерята. И да осигури на стареца дълъг живот. В крайна сметка немецът беше надежден делови партньор. Тази малка глупост от негова страна бе само временно отклонение. Сега трябваше да успокои американците, но можеше да се справи. Шефът беше убеден, че Фон Райнзее не е преценил добре реакциите на Вашингтон. Реши да остави клането за следващия ден да протече по план. Като видят, че става напечено, американците щяха да се заврат обратно в черупката си. Като избиеш достатъчно, те си плюят на петите. Фон Райнзее беше твърде далеч от съвременната реалност. С тези негови оперни глупости. Шефът, от друга страна, гледаше Си Ен Ен всеки ден. И положението беше ясно. Независимо дали в Бейрут или Могадишо, или в джунглите на Боливия, като избиеш достатъчно, американците се оттеглят. Фон Райнзее имаше съвсем грешни представи. Не само че не заплашваше господата от Кали, ами и правеше Боливия по-сигурно място за бизнеса им. Но нека бедният старец го разбере сам.
	Разбира се, беше важно да поддържа отношенията с гринговците на необходимото ниво. Парнъл, техният човек в Панама, беше малко по-способен и по-умен от останалите. Така че шефът щеше да им направи подарък. Малкият негодник от предградията. Нека гринговците го убият. На тяхна територия. Така ще му бъдат благодарни.
	Фон Райнзее не успя да навреди на никого. Освен на себе си.
	Шефът не взе лесно решението за дъщерята на Фон Райнзее. Но старецът трябваше да си плати по някакъв начин за двуличието. Разбира се, никога нямаше да научи кой е издал заповедта.
	Беше срамно, но животът е жесток.
	Жена му стана и обърна лице към него. Не беше както едно време, но все още достойно се представяше пред обществото. Шефът се гордееше с нея.
	Тя прекоси стаята с игрива походка и се приближи до него сред облак ухание. Дълбоко в очите й обаче се таеше тъга. Той се почуди дали не е научила нещо, което не бива да знае. Но тя само повтори:
	— Загрижена съм за Робърт. Толкова чувствително момче. Не е толкова отворен като Хюбърт.
	Шефът хвана жена си за ръката и я целуна нежно по челото, достатъчно леко, за да не развали грима й.
	— Роберто е железен отвътре. Само го глезиш. Не можеш все да се отнасяш с него като с дете.
	— Искам само да разбере колко го обичаме.
	Шефът се усмихна.
	— Добре, хайде утре, като отидем в Сонора да гледаме конете… да изберем някой за Роберто. За Коледа.
	Жена му се отдръпна леко.
	— Да не е много буен.
	Шефът се изсмя.
	— Не. Мирен. Хубав кон. Освен това Роберто е добър ездач. Може да научи англичаните на това-онова. Въпреки че, трябва да отбележа, винаги съм намирал лова на лисици за жесток спорт. Полото е най-подходящо за един мъж.
	Жена му поклати глава. Смарагдите се поклатиха на ушите й и като целунаха шията, избухнаха в светлина.
	— И все пак се тревожа.
	Шефът я прегърна. Беше време да тръгват.
	— Недей. Един ден Роберто ще бъде президент на Колумбия.


	— Имаш толкова много книги — каза жената на английски. Беше гола — техен обичай, когато са сами. Гола и запотена от секс. — Кога имаш време да четеш толкова книги?
	— Не прекарвам цялото си време с теб — отговори Лутър Дарлинг, като пъхаше резервен хранителен пакет в един от външните джобове на раницата си. Тя го беше изненадала и обезпокоила с внезапната си поява. Лутър се надяваше да поспи няколко часа, преди да се срещне със Зигер за нощния полет към едно провинциално летище, откъдето да се качат на хеликоптерите на националната полиция. Не му беше изобщо до романтика. Разбира се, никой и не искаше от него нищо романтично.
	— Никой боливийски офицер няма толкова книги.
	Той вдигна очи от един съпротивляващ се ремък.
	— Значи добре, че не съм боливийски офицер.
	Тя се нацупи, легнала в разбърканите чаршафи — Клеопатра в копринената си постеля, Дилайла, изгаряща от страст върху дивана си. Обърна будилника му към себе си, погледна го с неодобрение, после облегна глава на едното си рамо.
	— Та този подполковник Зигер. Значи искаш да му помогнеш, така ли?
	Лутър вдигна рамене.
	— Трудно му е. Знаеш как е в посолството.
	— Харесваш ли го?
	— Зигер ли?
	— Да. Хубав мъж е.
	Все едно да спориш с дете.
	— Искаш да кажеш, че не е женен и е американски подполковник — това звучи доста привлекателно. А дали на мен ми харесва или не, няма никакво значение. Той ми е колега. И за какво е всичко това в крайна сметка? Идваш да ти задоволя апетита за секс, а в същото време ме разпитваш за господин Русия-със-сините-очи, така ли било?
	Тя се изсмя. Като звън на евтина дрънкулка, купена от някой уличен търговец.
	— Да не ревнуваш?
	Той постави раницата на един стол. Помисли си: „Де да ревнувах.“
	— Да.
	Седна отново до нея на леглото, лицето й стана престорено-сериозно.
	— Хей — каза тя. — Може би не трябва да ходиш.
	— Какво?
	— На тази мисия. Нападението. Остани с мен. Изпусни самолета.
	Той отхвърли идеята едновременно с въздишка и смях. Погали дългото й бедро, но без страст.
	Лицето й бе напълно сериозно. За момент. И тя докосна ръката му.
	— Наистина го искам, Лутър. Може би не трябва да ходиш. Кой знае какво ще стане?
	Той се сепна. Имаше нещо гнило тук. Думите й, гласът й.
	— Есмералда… какво се опитваш да ми кажеш?
	Тя се отдръпна, облегна се отново на възглавницата, гърдите й се люшнаха, потръпнаха, после отново се успокоиха. Тялото й се изви съблазнително.
	— Искам само да останеш тук. Това е. Искам още да се любим.
	Той се напрегна.
	— _Знаеш_ ли нещо?
	Тя се изсмя.
	— Знам много неща за теб. Знам какво харесваш.
	— Говоря сериозно.
	— Покажи ми тогава колко си сериозен.
	По бедрото й имаше сини петна като татуировка, която наподобява синина.
	— Трябва да взема нещо от банята — каза той, раздразнен от безкрайните й глезотии.
	Тя отново се превърна в любопитно дете.
	— Защо приготвяш толкова много багаж, като отиваш само за един ден?
	— Учили са ме да си нося всичко.
	От банята я чу да става и да се движи из стаята. Представяше си всеки детайл от голото й тяло. Ако имаше още нещо в нея, поне някакво нормално благоприличие освен очарователното й тяло, щеше да му е много трудно да я остави.
	Върна се в стаята твърде скоро и я хвана да рови из раницата му.
	Тя вдигна поглед, объркана само в първия момент, но бързо възвърна нахалната си самоувереност.
	— Имаш пистолет, това е добре.


	Курт Зигер сглоби 9-милиметровия си пистолет и го провери. Откатът беше доста силен за такъв вид оръжие, но бе по-добре от нищо. В късния следобед, когато в посолството никой не им обръщаше внимание, той накара Лутър Дарлинг да вземе от оръжейната на морската пехота два пистолета и две кутии патрони.
	Никак не му харесваше тази мисия. Не му харесваше страната. Не му харесваха хората, нито местните, нито сънародниците му, които щяха да участват. И не му се мислеше какво предстои.
	В началото смяташе, че посланикът просто гледа на него като на временен служител. Но сега бе сигурен, че са го нарочили за изкупителна жертва, ако нещо се провали. А имаше много неща, които да тръгнат зле.
	С пистолет в ръката и облечен в бойната си униформа, Зигер се приближи до стигащия от пода до тавана прозорец на хотелската стая. Отдолу главният булевард блестеше с вяла неонова светлина. Малки коли изскачаха от страничните улички, дуелирайки се със светлината от фаровете. Странно, но тук се чувстваше още по-чужд, отколкото в Руанда.
	Щеше да се радва, ако до него бяха Макдънъф и някои от хората му. Но те сега отпочиваха в Италия, със сгънати парашути и в очакване на следващата криза. Колко по-просто е, когато имаш добри войници около себе си и ясна задача.
	Зигер се отдалечи от прозореца и се насили да пие минерална вода. Още не се беше аклиматизирал към височината и се опасяваше да не се обезводни. Беше започнал да се тревожи за всичко, чувство, което иначе се бе научил да преодолява. През последните няколко дни беше работил в посолството, докато очите му престанеха да му се подчиняват, за да се подготви по задачата. И колкото повече четеше, толкова повече се отвращаваше. По дяволите, Чърч беше прав. Война срещу наркотика. Всичко, което правеха тук, бе само за показност. Като сравнеше статистиките с програмите и резултатите от тях, ставаше ясно, че посолството не може да се справи. Проваляха се из цяла Латинска Америка. А отчаяно твърдяха, че със стихийните мерки, позволени от законите, може да се постигне нещо. Като четеше за наркобароните, Зигер за пръв път в живота си почувства, че не може да спечели битка. Освен ако някой не измени правилата.
	Нападението за следващата сутрин, дори да се окажеше внушителен успех, щеше да има същата полза, както да отрежеш нокът на болен от рак. Трябваше да се организират стотици такива акции, за да се постигне някакъв резултат. А като започнеш да постигаш успехи, онези хора щяха да се задействат сериозно. Щеше да се лее кръв. И да започне истинска война.
	Числата, фактите бяха ужасяващи. И бяха на разположението на всеки, който иска да ги прочете. Зигер не разбираше как всички, от Плимут, агента на ЦРУ и Васкес до самия президент, не са се потрудили да се запознаят с положението. Работа вършеха единствено журналистите.
	Зигер седна на леглото и се опита да се свърже отново с Щатите. След заглушителния звън на хиляди звънци в слушалката той затвори, провери инструкциите за международните разговори, после пак набра. Но пак не успя да се свърже.
	Зигер никога не беше приемал жените на сериозно. Винаги имаше някоя до себе си, ако се наложеше, и обикновено сексът му беше достатъчно. Но какво да прави човек на сутринта? Жените обичаха да говорят, и то за неща, които не го интересуват. Освен банята всичките им предпочитани занимания го отегчаваха. А и не беше такъв човек, че да обича да обяснява къде отива и защо. Вътрешно презираше колегите си, които, като се застоят на работа, започват да плачат по телефона и да се оправдават пред незадоволените си съпруги. Жените са като колите — трябва да ги продадеш преди разходите по ремонта да те разорят.
	И въпреки това. Тази вечер той се опита да се свърже с жена, с която прекарваше хубави моменти през последната година във Вашингтон. Срещаха се от време на време и тя не се опитваше да се сближи с него твърде много. Никакви обещания. И все пак, когато не можа да я намери, Зигер се почувства измамен. Искаше да поговори с някого. С някого, който няма нищо общо с работата му тук и който ще го изслуша търпеливо. Дори не се тревожеше за мерките за сигурност. Беше убеден, че организираните от посолството акции нямат никакви мерки за сигурност. Искаше само да срещне малко разбиране. Да чуе нечий глас. Женски глас.
	Погледна часовника си. Оставаше половин час, докато шофьорът от посолството дойде да го вземе. Легна на кревата, без да се събува. Не беше склонен към самонаблюдение, към самосъжаление, но тази нощ не можеше да не се замисли над живота си.
	Нямаше съмнение, че военната професия му допада. Въпреки това освен някои вълнуващи моменти всичко останало беше незадоволително. И толкова много служби не го удовлетворяваха — загубено време, докато чака нещо по-добро. Отдавна знаеше, че иска да стане генерал. Това бе целта на живота му и не я беше споделял пред никого. С годините сбъдването на мечтата му изглеждаше все по-непостижимо. Не му харесваше да стане генерал за сметка на другиго. Но го желаеше. Поне две звезди. Дивизионен командир. Поне. И сега в тази хотелска стая с не съвсем прави стени и криви тръби той не можеше да обясни защо.
	Дали само от суета? Заради славата. Заради болни амбиции или за нещо друго? Във всеки друг момент щеше да намери дузина отговори, от дълг към родината до любовта към военния живот. Може би заради надморската височина, заради постоянното замайване, но в този момент не можеше да повярва на никой от тези стандартни отговори. Даде си сметка, че просто е свикнал с военния живот. Но това не беше любов.
	А може би беше? Браковете, които наблюдаваше край себе си, бяха по-скоро навик, отколкото страст. Нима всеки изблик на вдъхновение се превръща в рутина? Собственият му семеен живот бе започнал с физическо привличане, последвано от спонтанно решение и бавен, но стръмен упадък. Сега не можеше да си представи да бъде друго освен военен и откакто служеше като лейтенант, смяташе, че си върши добре работата. Но сега и това му се струваше съмнително. Питаше се дали не е бил твърде суров към хора като Джон Чърч.
	Може би те бяха истинските воини. Хората, които можеха да правят и друго, освен да воюват. Може би само те разбираха истинското си призвание.
	Той допи минералната вода и набра отново номера.
	Никакъв отговор.
	Е, надяваше се, че поне тя се забавлява. Каквото и да прави.
	Даде си сметка, че е бил твърде дълго сам, без да го забелязва.
	Стана да отиде в банята, когато телефонът иззвъня. За момент си помисли, че може да е Тина, от Вашингтон.
	Но беше невъзможно. Не й се беше обаждал оттук. Дори не й изпрати картичка. Тя не би трябвало да знае как да се свърже с него.
	Беше рецепцията. Колата на посолството го чакаше.


	Време е да се воюва.
	Магазинчетата на летището с всичките им съкровища от пуловери от вълна на лама, пощенски картички, зелени кутийки с чай мате и шоколади, бяха затворени. Една индианка с износена престилка бършеше пода, нощната охрана дремеше в един ъгъл. Рафаел седеше под една реклама на „Сименс“, с пръсти, вплетени в косата, като че някой му е отрязал главата и той я е хванал в последния момент. Гледаше жената с парцала.
	Половин час, след като Ан си тръгна, го обхвана паника. Лично се обади до летището и разбра за резервацията й до Лима. Без да губи време, взе колата си и отиде на летището. Самолетът още не беше излетял, но нея я нямаше вътре. Зачака при изхода, не знаеше какво да прави, но бе отчаяно готов да направи всичко.
	Отначало тя беше предизвикателно завоевание и източник за вътрешна информация. Но на земята съществуваше справедливост. Може би божията справедливост. Противно на всяка логика той се влюби в нея, в по-стара, омъжена жена, която, изглежда, искаше само сексуални развлечения. Сега го влудяваше, както и в първите дни на връзката им. Не знаеше защо обича точно нея, а не друга, но беше така. Като си помислеше за недостатъците й, само започваше да я желае повече. Мисълта за другите мъже в живота й го изгаряше, но не можеше да го накара да спре да я обича. В началото си мислеше, че ще му създаде главоболия, ако й даде повод да си мисли за нещо повече от сексуална връзка. Но сърцето му, невероятно силно същество, което се криеше в него, беше винаги една стъпка, десетки стъпки напред. Тичаше към нея.
	Никога не беше изпитвал такова влечение към някоя жена. Тя бе саркастична до цинизъм, но в същото време — крехка, самотна, нежна. За пръв път в живота си приемаше някоя жена на сериозно, въпреки че не срещаше същото от нея. После неочаквано избухна любовта. Буйна. Безпричинна. Той я желаеше безкрайно и не се замисляше за никоя от безбройните причини, поради които не можеше да я има.
	Остана на изхода, докато го затвориха и самолетът излетя. Разтревожен, накара младата жена със списъка на пътниците да провери отново дали не е сгрешила и Ан да се е качила на борда преди пристигането му. Служителката го увери, че е невъзможно. Проверяваха всички паспорти.
	Това беше последният полет. Но Рафаел седна в празната, недоизмита чакалня, покрита с фасове. Не знаеше какво да прави, къде да я търси. Поне му беше ясно, че все още е в Ла Пас. Или някъде другаде в Боливия. Щеше да я намери. На сутринта щеше да провери във всички авиокомпании.
	Тук, на това международно летище, се чувстваше необяснимо близък с нея, повече отколкото всеки път, когато правеха любов в спалнята му. Струваше му се, че бъдещето на света зависи от това, да я намери. Ан постоянно беше пред очите му.
	Отпусна ръце и ги сключи между коленете си, като за молитва. Вдигна очи към мръсния таван.
	Щеше да я намери, закле се пред себе си, независимо какво ще му струва. Щеше да я намери, да я люби, да я направи щастлива.

	17.

	Джон Чърч се събуди много щастлив. Беше сънувал жена си. Съзнанието му все още бе замъглено и объркано, но достатъчно будно, за да разбере, че е бил много тежко болен. Още не беше оздравял, имаше постоянното чувство, че пада, подобно на тежък махмурлук. Но болестта сега беше различна, по-слаба, въпреки че още нямаше сила дори да си помръдне пръстите. Отново се връщаше към живота. Рут се бе явила в съня му с красотата си на смъртна.
	Нищо не е толкова объркващо като щастието. Нужни му бяха няколко минути да се увери, че наистина е буден, тъй като наоколо цареше същият мрак като в сънищата му. Очите му бавно възвърнаха способността си да се движат и той успя да забележи цветни светлинки над главата си. Това извика откъслечни спомени. Не знаеше къде се намира, но предположи, че е някакъв медицински пункт. Спомни си голяма суматоха. Припрени ръце, които го местеха. Споменът за жестоката болка го накара да потръпне. Отслабналите й пристъпи все още преминаваха през корема му.
	Чувството за безкрайно падане надвиваше болката. От работата му не беше излязло нищо и сега трябваше да я зареже. Но това надали имаше значение. Колко нищожен е човек, колко преходни са усилията му. Неволно си спомни за едно дебеличко момиченце и майка му. Беше ги качил на C-130 преди година, за да отидат на лекар в Ла Пас. Спомни си смущението и благодарността в очите им, когато се приземиха. Беше се подкупвал с благодарността на бедните, беше се изнудвал да вярва, че случайните му благодеяния са успехи. Статистически от усилията му нямаше никакъв ефект.
	Но той не се отчайваше. Кристалната яснота, с която се виждаше, му носеше чувство за свобода, чувство, че е успял да се измъкне от блатото, което се опитваше да го погълне. Сега разбираше кое е ценното в живота му.
	_Рут._ Сънува я до себе си, да му говори, да го гали. Пред очите му бяха преминали толкова призраци, размазани видения, но сънят за Рут бе страшно реален.
	Мяташе се между събуждането и дългата дрямка на болестта. Вътрешностите му се бунтуваха, червата му горяха, после се успокояваха. Дори нямаше сили да се засрами. „Колко тежко съм болен?“ — чудеше се той. Сега чувстваше, че най-лошото вече е зад него, че е оцелял. Странно как тялото усеща тези неща.
	Бе сънувал Рут до себе си. Но сега лежеше сам. Беше ужасно жаден, опита се да заговори, да извика. Но устните му не помръднаха, застинали като на мъртвец. Рут му говореше. Не разбираше думите й, но нямаше значение.
	Витаейки на границата между съня и действителността, той си помисли за Ева. Сега му се струваше толкова далечна. Разумът му заработи с уникалната яснота на болестта. Той си даде сметка, че е започнал глупава игра, без да го признава пред себе си.
	Горката Ева. Странно, че сега не го привличаше. Като че треската я беше изгорила в душата му. Ева със слабото й детско тяло. Какво привлекателно бе намерил в нея? Сега, като я бе изгонил от душата си, виждаше ясно глупостта си. Тази клиника, която уби онези мъже, бе само измама, нямаше за цел да помогне на страдащите, а да съблазнява. Колко очевидно. Но той се беше самозалъгвал с наивността на дете.
	Играеше си с огъня, играеше си непростимо с Ева и изневеряваше на Рут, макар никога да не беше докосвал друга. Изневярата може да не е само плътска. Всъщност плътта може би е най-малката част от всичко, макар и най-очевидната.
	Ева, с жалкото заточение в провинцията, което сама си бе избрала.
	Време беше да се прибират в родината.
	Започна да изкарва кръв и отново се унесе. Знаеше, че няма да умре, и чувството за падане бе изчезнало. Душата му летеше. Към Рут.


	Появиха се под надвисналите облаци, над реката с широки блатисти брегове, оградени от анемичната джунгла. Градът започваше непосредствено от едно възвишение. На пръв поглед изглеждаше подреден с мрачните си покриви. Червената лента на летището лежеше сред зеленината, а малката бяла кула напомни на Парнъл за военна наблюдателница. За да покаже уменията си пред генерала, пилотът се спусна рязко и кацна отведнъж. С ревящи мотори самолетът профуча покрай корпуса на стар „Дъглас“ с ръждясали, счупени крила. Самолетът забави ход и зави рязко, като потъна в облака прах, вдигнат от самия него. От земята на небето се виждаше лъжлив хоризонт, тъмносив под катраненочерните дъждовни облаци.
	Пилотите се заприказваха, обърнати с профил към генерала; през големите илюминатори Парнъл забеляза две военни командирски машини, на задницата на едната се виждаше червен кръст на бяло поле. Отпред стояха мъж в бойна униформа и жена, зад малката линейка се мяркаха две фигури в костюми на извънземни пчелари. Самолетът изрева към тях.
	Само минута бе необходима на Парнъл, за да си даде сметка какво не е наред в това летище: липсата на хора. Повечето летища в Третия свят, особено в такива забутани краища, са центрове на амбулантна търговия или на обществени контакти и развлечения, или просто място, където се мотаят местните безделници. Но освен четирите силуета до колите тук беше абсолютно мъртвило.
	Може да беше заради болестта. Парнъл се питаше как ли стоят всъщност нещата. Нямаше доверие на частичните и противоречиви доклади, които стигаха до него, освен в частта, където описваха сериозността на проблема. Е, сега щеше да провери сам. Убити войници, после болести. И онези хиени във Вашингтон с независимото от партийната им принадлежност желание да правят политика от всяко нещастие. Парнъл смяташе, че дипломацията, която не е нищо друго освен политика, облечена в добри обноски, е много по-трудна от воденето на военни битки. При война човек обикновено знае кой точно иска да го убие. Има даже някаква идея за причините. Но във Вашингтон общата жестокост се събираше от множество подли игрички. Генералът бе хладнокръвен мъж, с твърд характер, но служебните му пътувания до Вашингтон го караха да се чувства, като че се събужда до проститутка.
	Но сега Вашингтон беше много далеч. Парнъл наблюдаваше фигурите на пистата, чувстваше нетърпението им, желанието им да действат. Даже знаеше кои са. Слабият мъж в бойна униформа беше майор Лутославски, шефът на медицинския екип. Той нямаше много причини да бъде спокоен. Жената до него бе съпругата на Чърч, която с пълно право бе нервна. Светът й беше разбит от ураган. Самолетът направи още един полукръг, обърна се отново към пистата и Парнъл загуби от поглед фигурите, колите и кулата.
	— Хайде — каза той, повече на себе си, и стана. Старшият му помощник вече беше изчезнал в задното помещение, за да осигури безопасността и да даде заповеди на телохранителите от военната полиция. Те бяха натъпкани в товарното отделение на самолета заедно с преносимия изолатор, използван за особено опасно болни. Имаше и трима лекари от Центъра за епидемиологичен контрол и една медицинска сестра. Двама от специалистите щяха да останат да изследват епидемията, докато третият и сестрата — да се грижат за Чърч до пристигането му в Панама.
	В Панама Парнъл реши да не уведомява местните власти за Чърч, тъй като лекарите го увериха, че предохранителните мерки в болницата са достатъчно строги. Ако им се предостави този шанс, местните политици и журналисти щяха веднага да направят поредния цирков спектакъл с антиамерикански статии и протегнати ръце за допълнителни помощи. Може би съществуваше риск за панамците. Може би решението му беше неправилно и неморално. Но на Парнъл му плащаха точно за да взима решения. Чърч вършеше каквото смяташе за необходимо. Сега щяха да му помогнат. После да се оправят с последствията.
	Шумът на моторите затихна. Един член на екипажа изтича по вътрешните стълби и отвори вратата, като спусна външните стълби. Парнъл го последва с фуражка в ръка. Въздухът тук беше тежък, като че облаците го натискат, но малко по-хладен от Панама. Прахът се лепеше по лицето му като талк и се опитваше да проникне в устата му. Парнъл се запъти веднага към колите.
	Лутославски му отдаде чест. След като излезе от течението, създавано от самолета, Парнъл сложи фуражката си, натежала в предния си край от четирите звезди, и отвърна на поздрава. Но дори и не погледна майора. Очите му се спряха върху жената на Чърч.
	Смътно си спомняше, че са се срещали. Най-вероятно при някое посещение в посолството. Или при някой военен прием. Можеше да я определи като типична офицерска съпруга, ако не беше оцапаната й блуза и калните панталони, които носеше. Като се приближи, той забеляза измъченото й лице и очи, чийто огън като че нямаше вече от какво да се подхранва. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще припадне.
	— Сър — каза припряно майорът, — най-добре да стоите настрана, може да сме заразни.
	Парнъл не му обърна внимание. Подаде ръка на госпожа Чърч, като съжали, че не е накарал помощника си да научи малкото й име.
	— Госпожо Чърч — почувства несигурност в изпотената й длан, — искам да ви уверя, че ще направим всичко възможно за съпруга ви. Няма да жалим сили.
	Тя отвори уста и той почувства, че реагира рефлективно, като офицерска съпруга, тренирана с годините да отговаря с необходимото уважение при среща с четиризвезден генерал.
	Парнъл постави и другата си ръка, сакатата, върху китката й.
	— Не се тревожете за нищо друго освен за съпруга си. Как е Джон?
	— Има надежда — каза тя внезапно, като че думите излизаха от устата противно на желанието й. — Тази сутрин ми казаха, че има надежда.
	— Сигурен съм в това. Съпругът ви е як мъж. — Парнъл погледна голямата бойна машина, внук на джиповете, с които беше израснал. — Имате ли някакъв багаж?
	Жената направи жест като сомнамбул, после кимна към колата, опитвайки се да се освободи от ръката му. Но Парнъл не я пускаше. Не още.
	— Качете се на самолета, госпожо Чърч. Направо се качвайте. Там ви очакват един лекар и медицинска сестра. Аз ще се погрижа за останалото.
	После я пусна и се забърза към задната машина да пренесе лично багажа й, макар че вече рядко носеше своя. Извика на „пчеларите“:
	— Хайде. Качвайте го.
	Но като се наведе на задната седалка на машината, той чу звук от миналото. Първо си въобрази, че е нетърпеливото бръмчене на самолета, но сега си даде сметка, че шумът идва от две машини.
	Хеликоптери. „Хюи“. Ужасните звуци от младостта му. Тревокосачки с витла. Черните ангели.
	Парнъл се изправи и погледна небето, като инстинктивно закри очи със здравата си, дясна ръка, въпреки че нямаше слънце. След миг машините изникнаха пред погледа му, в диагонална редица, успоредно над шосето. Два вертолета. През отворените врати се виждаше, че са пълни с малки фигурки в тъмножълти униформи. Летяха на север. Проследи ги с поглед, докато изчезнаха над растителността. Погълнати от цял континент.
	Парнъл имаше добри инстинкти. Не го бяха предпазили от раняване, но го бяха спасили от смърт и му бяха осигурили четирите звезди на пагона. Без допълнителна информация, без логически умозаключения войнишката логика му подсказваше, че назряват неприятности. Може би големи неприятности.
	Отначало почувства страх дълбоко в себе си. Страх, че се намира на чужда територия без необходимите знания и че ще трябва да участва в събития, дирижирани от други. Старият страх от засада. После си спомни кой е, къде е и колко далеч е стигнал.
	— Размърдайте се. Хайде — извика на малката група, която вече се движеше бодро към самолета. Качваха метална носилка, затворена в собствено прозрачно покривало. От шума на моторите лекарите не можеха да чуят нито дума от Парнъл. Но това нямаше значение. Този вик беше като предизвикателство към света, хвърлена ръкавица. С изпънати рамене Парнъл понесе багажа на Рут Чърч към самолета, отново уверен, че ще се справи с всяка неприятност. Първата му задача бе да изпрати Чърч и жена му. Втората — да разбере каква каша е забъркана тук и да въведе някакъв ред. С прекрасно настроение Парнъл започна да си тананика.
	Едра студена дъждовна капка се разби по бузата му.

	18.

	Проблемите започнаха още преди да тръгнат от Ла Пас. След като се натовариха на самолета, който щеше да ги закара до базата, където да се прехвърлят на хеликоптерите на националната полиция, Зигер и Лутър Дарлинг трябваше да чакат още цял час, преди да излетят. Закопчаха униформените си якета догоре, за да се защитят от хладината на планинската нощ, а звездите над черните планини изглеждаха необикновено студени и далечни. Всички чакаха Хенри Васкес и когато агентът на УБН най-накрая избръмча с джипа си с двойна предавка по макадама към пистата, разсеяността му допълни картината за стихийността на операцията, която си беше съставил Зигер.
	Имаше и още нещо. Още нещо, което не беше наред. Агентът трепереше, крещеше повече от необходимото и придружаваше заповедите си с безсмислено енергични жестове. Изтощен от безсънието, Зигер се стараеше да извършва само крайно необходими движения, както бе правил преди много години във Военното училище. Усещаше някаква коренна промяна в поведението на Васкес. Припряността, с която агентът изпрати всички по местата им в самолета, напомняше за спешна евакуация.
	Зигер и Дарлинг се настаниха в отделението за войниците, където можеха да легнат и да поспят поне един час. Като се изтегнаха в тъмнината и моторите започнаха да бръмчат, Дарлинг се наведе над ухото на Зигер и каза:
	— Питам се защо е толкова възбуден Хенри.
	Зигер вдигна рамене в тъмнината.
	— Много напрежение му се събра, за да проведе тази акция успешно. — После добави със значително по-неблагосклонен тон: — Да се надяваме, че ще успее.
	Самолетът се издигна. Веднага щом машината набра височина, двамата офицери задрямаха леко, сложили глави на раниците си и обърнати така, че пистолетите да не им убиват. Зигер сънува много, но когато промяната на шума в тъпанчетата му го събуди и той отвори очи, не можеше да си спомни какво. Оставаше му само чувството, че нещо му се изплъзва, че не е подготвен достатъчно за това, което става. Остави Лутър Дарлинг да спи и с несигурна походка се заизкачва по стръмните стълби към кокпита.
	Летяха право на изток и сивкаво-розовото сияние над облаците оживяваше металния скелет на машината с оранжеви отблясъци. Бремето от сънищата на Зигер и временната неспособност да събере мислите си отвориха душата му за спектакъла пред тях. Светъл, недостижим безкрай.
	Представяше му се рядка възможност да се наслади на природата — жива, крехка, вдъхновяваща — и той го чувстваше, без да може да го изрази с думи. Великолепието на хоризонта го развълнува и напомни на опитния войник за толкова много изгреви, посрещнати на полевите лагери с канче кафе в ръцете. Помисли си как разумът променя действителността и как като натрупването на лихва в банка спомените стават по-богати от реалното преживяване. По-богати и понякога по-истински. Небето, близко и непознато, блестеше с красота, която човек никога не може да пресъздаде и която само след миг щеше да изчезне и да се превърне в хубав спомен. За един прекрасен, продължителен миг цялото му съществувание, сегашно и минало, се сля в едно. В тялото на Курт Зигер. После мигът свърши.
	Обърна се и видя Хенри Васкес, свит на седалката зад главния пилот и облегнат на металната черупка на самолета, като че иска да се скрие.
	Това беше може би игра на светлината, преди слънчевите лъчи да пробият хоризонта, но очите на агента горяха по начин, който стъписа Зигер. Никога не беше виждал такъв огън в очите на човек. Като очи на звяр, хищник или жертва, коварни, но изпълнени със страх, човешки единствено в изражението на скрито самосъжаление. Докато Зигер го гледаше, Васкес бавно завъртя глава и един слънчев лъч пробяга по лицето му.
	Един от боливийските пилоти отвори термос и си наля кафе. Миризмата изпълни кабината. На Зигер му се прииска чаша от ободряващата течност, въпреки че бъбреците му протестираха. Животът е изтъкан от противоречиви желания. Обърна се с гръб към Васкес. Още не беше готов да се занимава с този човек и всичките неприятности, които носеше. Инстинктът му подсказваше да не се доверява на агента, както на всички сапунени мехури, които се перчат пред публиката. Това малко го успокои. Въпреки това Зигер си признаваше, че Васкес беше куражлия по време на предишното нападение. Даже твърде много. Сегашната му промяна просто нямаше логика.
	Васкес, който обикновено беше толкова енергичен, сега като че не го виждаше.
	Е, наистина хората действат по различни начини, като се изправят пред някоя опасност. Но един ден да си смел, а на другия да трепериш от страх… Васкес трябваше да се овладее. Ако може. Зигер беше готов да поеме командването. Може би даже така би било най-добре. Като се опитваше да се разсъни съвсем, той се замисли за по-практични неща. Слънчевите лъчи позлатиха лицето на помощник-пилота — статуя на древен бог. А възбуждащата миризма на кафето му напомняше за по-добри времена.
	Раздиран от непонятни чувства, Зигер се опита да премисли отново плана на операцията. Все още не беше доволен, дразнеше се от цялата посредственост на замисъла. Щеше да се радва да зареже тази забравена от Бога страна и целия континент, и посланика, и Васкес. Искаше му се да ги изтрие колкото се може по-скоро от живота си, да се върне към неща, които разбира ясно и върши добре. Опита се да се съсредоточи.
	Но очите на агента го следяха натрапчиво. Изражението му беше буквално незабравимо, ужасяващо по начин, който Зигер не можеше да разбере. На летището от Васкес струеше енергия. Сега се криеше в собствения си вътрешен свят.
	Нещо не беше наред.
	Трудно е за човек с амбициите за генерал да признае, че безпокойството на друг може да го изкара от равновесие. Зигер се опита да запази самообладание. Мисията беше започнала и единственото, което можеше да направи един добър войник, бе да даде най-доброто от себе си.


	— Кой сте вие? — попита Зигер непознатия с черните очила. Долу на земята, под облаците, беше тъмно и ужасно влажно. Слънчевите очила изглеждаха не на място. Непознатият приличаше на англосаксонец по отпуснатата стойка и червенината от алкохола. Беше на около петдесет, с посребрели коси и широк гръден кош. Зад него стояха два стари „Хюи“ с бавно въртящи се витла и символът на _Diablos rojos_ на вратата на пилота.
	Само два хеликоптера! Трябваше да са четири.
	— Ръсти Хагарти — отговори човекът и подаде рязко ръка, като стара механична играчка.
	Зигер не беше в настроение. Направи се, че не забеляза ръката.
	— И като какъв се явявате тук, господин Хагарти? — Отзад се чуваше Васкес да спори оживено на испански с командира на полицейския отряд.
	Хагарти скръсти ръце. Коженото му яке бе издуто от кобур.
	— Летя.
	— Американец сте, нали? Имам предвид от Съединените щати.
	— Имате забележителна наблюдателност, подполковник.
	— Та какво правите тук? Пилотите…
	— Инструктор-пилот съм. На граждански договор. Уча тези момчета как да не паднат от небето. В повечето случаи се справят добре.
	Отзад Васкес крещеше.
	— Поправете ме, ако греша — каза Зигер, — но не е предвидено да участвате в бойни задачи.
	Хагарти въздъхна, като че се е сблъсквал с такива гадости хиляди пъти в кариерата си.
	— Подполковник. Тук съм, за да проверя уменията на момчетата. Упълномощен съм да правя случайни проверки на знанията им. А вашият приятел Хенри Васкес ме помоли да направя случайна проверка на уменията им днес.
	— Бивш военен ли сте?
	Хагарти кимна.
	— Подофицер?
	— Тъй вярно.
	— Виетнам?
	Събеседникът му отново кимна.
	— Две разходки. Хубава страна.
	— И се забутахте тук?
	— Добре плащат. И жените си ги бива. — Намести черните си очила. — Слушайте, подполковник. Препоръчвам ви да слезете от високия си кон и да смелите каквото ви яде отвътре. Чака ни гаден ден. Времето се скапва, дъждовният сезон започва. Така че трябва да се радвате, че ще летите с пилот, който има някой и друг полет по времето на мусоните. — Махна с ръка към Васкес. — Вашият приятел не се вслушва много в чужди съвети.
	Зигер разбра, че напада не когото трябва, и затова се върна на това, което му беше направило впечатление още в началото.
	— Добре, Ръсти. Виждам два хеликоптера, а трябва да са четири. Какво става с другите два?
	Веждите на събеседника му се сключиха над очилата.
	— Господи! Вие не си ли говорите в посолството?
	— Поисках четири хеликоптера за тази мисия. Наредих на капитан Дарлинг…
	— Да, ама вашият приятел Хенри се обади вчера следобед и каза, че ви трябват само два. Кого да слушам?
	Разярен, Зигер се завъртя и се отправи към Васкес, който, преди да слезе от самолета, беше сменил топлите дрехи за планината с бойната си униформа: военни обувки, срязани над коленете дънки и незабравимата червена риза. Големият му четиридесет и петкалибров пистолет стърчеше от кобура. Зигер смяташе червената риза за най-глупавото нещо на света. При престрелка агентът щеше да е идеалната мишена.
	Васкес стоеше до офицера от полицията. Двамата с ниския боливиец крещяха с цяло гърло. Лутър Дарлинг ги гледаше отстрани с ръце на кръста.
	— Хенри! — изрева Зигер отдалеч. — Хенри, какво става тук?
	Зад боливийския офицер се тълпяха взвод сънени момчета.
	Приличаха на стадо крави, които чакат да ги изведат на паша. Униформите не им бяха по мярка, държаха оръжията си, сякаш не знаят за какво служат.
	Васкес не му обърна внимание.
	— Хенри… — изкрещя пак Зигер. Повиши още повече глас. Устреми се към агента, като че да го удари. — По дяволите, защо си отзовал останалите хеликоптери?
	Накрая Васкес се обърна, с бели космати крака, дънките му бяха толкова тесни, че коремът му висеше тежко над колана.
	— Разкарай се, Зигер. Имам работа.
	— Кажи ми защо си отзовал другите два хеликоптера.
	Васкес поклати глава с отвращение.
	— По дяволите, човече. Нямаме достатъчно летателни часове. И не ни трябват още машини за такава фасулска работа. И два са много.
	— По план трябваше да са четири.
	Боливийският офицер ги наблюдаваше. Изглежда, разбираше езика им, колкото Зигер владееше неговия. Но по тона усещаше, че нещо не е наред. Беше дребен човек с индианско лице и тревожни очи.
	Васкес постави ръка на кобура си. Но не като заплаха. Просто жест.
	— Зигер, писна ми от теб. Аз командвам тук. Успехът на операцията е моя грижа. И ми писна собствените ни военни да хленчат като курви: „Не можем да направим това, не можем да направим онова, много е опасно.“ Защо, по дяволите, ви плащат?
	— По план трябваше да са четири хеликоптера. Ти се съгласи. Посланикът одобри.
	Васкес поклати глава. После пристъпи към Зигер, като загърби боливиеца. Продължи по-тихо:
	— Хайде, Курт. Не ми създавай и ти проблеми. Нали знаеш какъв инат е Плимут. — Тръсна глава назад, на север. — Имаме задача за изпълнение. Два хеликоптера, четири хеликоптера, не е голяма разлика. Трябва да действаме.
	— По план трябва да са четири.
	Васкес го погледна с отвращение.
	— Идваш ли или не, Зигер? Ако те е страх, просто си кажи, не е срамно. Аз сам ще изпълня мисията.
	На Зигер му се искаше да го удари. Яко. Но почти двадесетгодишната му кариера го беше научила да се владее. Само обърна гръб на агента и се отдалечи.
	Трябваше да обмисли ситуацията.
	Да реши.
	Да се успокои малко.
	Брой до три, както те учеше баща ти преди сто години.
	Броенето никога не помагаше. Горкият стар татко.
	На Зигер му се щеше да се издигне отново в небето и да потъне пак в зората над облаците.
	Но зората свърши.
	Инстинктивно се върна до хеликоптерите. Не искаше да се разправя и с пилотите. Имаше по-спешна работа. Зави рязко наляво и се запъти към храстите до бетонната писта. Като стигна сухата висока до коленете трева, той разкопча панталона си, раздруса се, за да повдигне колана, на който висяха пистолет, манерка и компас.
	Като свърши, се обърна и срещна погледа на Лутър Дарлинг.
	— Добре, Лу. Какво става? За какво спорят любимият ми УБН-агент и „Че Гевара“?
	По лицето на Дарлинг се изписа отвращение.
	— Капитанът — боливиецът — не иска да участва. Казва, че дъждовете започват и е опасно да се лети.
	Зигер кимна.
	— Може да лети с втори пилот американец. Отхвърляме тази причина.
	Дарлинг сведе поглед към напукания бетон. Големи червени мравки бързаха нанякъде.
	— Сър. Работя с тези хора от доста време. И не смятам, че го е страх само от дъжда.
	Зигер го погледна. Хубав човек. Млад. Далеч от дома.
	— Боливийците си имат източници — продължи Дарлинг. — Ние не знаем и половината от това, което става тук. Честно казано, и една десета не знаем. Но боливийците се страхуват от нещо. Разбират кога някоя операция е обречена заради други причини освен лошото време. А този човек просто не иска да участва.
	„Значи сме двама“ — помисли си Зигер.


	Но тръгнаха. Боливиецът остана непреклонен за личното си участие, но заповяда на един сержант и на осмина войници да се качат на хеликоптерите. Васкес, сержантът и четирима войници се настаниха в едната от машините, която единствена имаше резервен комплект шлемофони. Зигер, Дарлинг и останалите четирима боливийци се качиха в хеликоптера, където Хагарти заемаше мястото на помощник-пилота. Понесоха се между върховете на дърветата и надвисналите облаци с отворени врати; въздухът миришеше на дъжд. От мястото си непосредствено до вратата, което му позволяваше да изскочи пръв от машината, Зигер различаваше безпогрешно червената риза на Васкес непосредствено зад пилотите в предния хеликоптер.
	Зигер поклати глава; вертолетът бучеше, тресеше се, ревеше. Искаше само всичко да свършва по-скоро, за да може да се върне в света, който по-добре познава. Нямаше намерение да хаби повече нерви и енергия в мисли за Васкес. Но все пак нещо в поведението на агента го тревожеше. Промяната му през нощта, ужасеното изражение на лицето му при първите слънчеви лъчи. Зигер чувстваше, че точно в това изражение се крият всички отговори, но все още не можеше да измисли подходящите въпроси. По едно време агентът му махна.
	Полицаите — още деца — изглеждаха на тринадесет-четиринадесет години. Наложи се Лутър Дарлинг да им обяснява как да държат оръжията си, с дуло, насочено нагоре. Дарлинг използва жестове, защото родният им език беше някакво индианско наречие и испанският им, изглежда, се ограничаваше само до най-важните команди. Лицата им се струваха еднакви на Зигер, захлупени от твърде големите каски, предвидени за по-едрите северноамериканци. Би трябвало да участват в някой скаутски отряд, а не да нападат лаборатории за наркотици в състава на военизираните полицейски части.
	Хеликоптерите се издигнаха в притъмнялото небе. Отдолу постройки и големи запустели ниви показваха мястото на изоставени ферми. Хълмовете ставаха по-ниски, накрая изчезнаха. После по равната земя започнаха да се появяват единични групи дървета — предвестници на наближаващата джунгла около голямата река. Зигер се поуспокои и се отдаде на неясни мисли. Мислеше си за жени, за проекта за модернизиране на войската, който щеше да му отнеме месеци, след като се завърне във Вашингтон. Мислеше си как ще тича за здраве по алеята покрай хубави жени с фланелки „Барнард“ или „Васар“, с вързани на опашка коси и стройни тела. Живи.
	Може би и това нападение ще бъде толкова безинтересно като предишното. Човек не може да се доверява само на чувствата си. Трябва да е винаги нащрек само за да избегне нещо глупаво.
	Но цялата операция беше глупава.
	Хеликоптерите полетяха известно време над дълъг прав път, после завиха отново над буша. Едно изгорено село с празни заграждения за добитък се виждаше под короните на дървета, някои от които бяха изсъхнали. Черните развалини бяха пресни и непроменени от времето.
	Само Господ знае какво се беше случило.
	После минаха над друго село, където повечето къщи горяха. Фигури в оранжеви космически костюми вдигнаха маскираните си лица към небето. Зигер отначало се изненада, но после се сети.
	Това бяха лекарите, изпратени от командващия корпуса. Заради епидемията. Значи наближаваха Мендоса и клиниката на Джон Чърч.
	Зигер се замисли за Чърч с неудобство и срам. Как само беше подценил този човек. Чърч знаеше какво е положението, опита се да го предупреди приятелски. Зигер си го представи, както го беше видял за последен път: голяма ранена мечка. После си спомни докладите за болестта на полковника, спешния евакуационен план, с който се занимаваха в посолството предния ден. Командващият бе решил да измъкне Чърч на всяка цена.
	Добро решение. Струваше си да спасят живота на Чърч.
	Зигер беше научил много неща, откакто отлетя от Вашингтон. На място всичко изглеждаше много по-различно, отколкото от кабинетите в Пентагона, където пролетите кръв и пот и провалите изглеждаха толкова далечни. Единствената им тревога бяха ледените вторнишки брифинги, когато началник-щабът и подчинените му генерали седяха в ложата си, а цяла тълпа служители чакаха нащрек, да дадат отговори, които пресата не е успяла да предвиди. С положителна насоченост, разбира се. Всички мисии на армията, по целия свят, бяха изобразени на схеми, жълти букви на черен фон, цифри вместо имена, при нужда прочитани с безстрастен глас. Хиляди войници, специални екипи и цели дивизии, разпръснати по целия свят. Резервен ветеринарен екип в Централна Африка. Батальон на полево учение в Кувейт. Специални части в Тайланд, инженерно подразделение на Националната гвардия в Хондурас. Медицински екип в Боливия, в град, чието име е без значение в голямата схема на нещата. Зигер, разбира се, не беше отразен на схемата, тъй като мисията му беше извънредна.
	Хеликоптерите полетяха отново над пътя, като изпускаха огромни кълба дим около витлата си. Един мъничък цивилен джип стоеше изоставен до шосето.
	Изгорен.
	Твърде малък, за да се занимават с него.
	Изведнъж хеликоптерите завиха рязко, давайки на Зигер възможност да погледне право надолу. Върховете на дърветата профучаваха пред очите му, от което му се зави свят. После машината отново се върна в хоризонтално положение и отново напусна шосето. Зигер погледна напред над каските на момчетата и забеляза прекъсване в растителността в далечината. Това сигурно беше градът. Мендоса. Целта се намираше на десет минути полет на северозапад.
	Зад града хоризонтът изчезваше в мъгла.
	Дъжд.
	Мислите не даваха мира на Зигер. Мъчеше го онова особено чувство, че е пропуснал или забравил нещо, нещо много важно, но не можеше да се сети какво. Като че нещата му се изплъзваха. Погледна безизразното лице на Лутър Дарлинг. Двете сребърни нашивки стояха под лек ъгъл към пагона на камуфлажната му униформа, а кепето му бе нахлупено напред като фуражка от времето на Гражданската война. Дарлинг беше добър човек. Честен, съвестен и способен. Зигер започна да го уважава и харесва през краткото време, когато работиха заедно. Напомни си да каже няколко добри думи за него пред шефовете на военновъздушните сили в Пентагона.
	Дарлинг изглеждаше готов. Истински войник. Дори седнал, имаше добра стойка. Но Зигер знаеше, че не са готови. Пистолетите им нямаше да им помогнат много, ако нещата тръгнеха зле. Дори нямаха каски. За някой аматьор може би щяха да изглеждат непобедими, но всъщност не бяха подготвени за истинска битка.
	Зигер погледна водещия хеликоптер, който летеше отляво и на по-малка от разрешената в Американската армия дистанция.
	Васкес. Със смешната си червена риза. Палячо.
	Е, и Дарлинг не бе много подходящо облечен за битка, но агентът на УБН беше плачевен случай.
	Изведнъж Зигер получи най-великото прозрение в живота си. Кръвта му се смрази, а устата му се отвори неволно в безгласен вик. Не можеше да свали поглед от червената риза в предния вертолет. Потресен. Ударен между очите от очевадното.
	Пред тях се откри писта. Отъпкана червена земя. С един C-130 до контролната кула и две бойни машини, всичките със знака на Чичо Сам. Дребни фигурки. Но тази гледка само премина пред очите на Зигер, без да достигне до мозъка. Ужасен, той върна погледа си към Васкес. Агентът забеляза, че го гледат, и помаха отново, този път с усмивка.
	На Зигер му се повръщаше. Наведе се напред, пое си дълбоко дъх. Не можеше да направи нищо повече, а минутите летяха.
	Ами ако се лъже? Ако това е само параноя? Ако тази скапана страна е размътила разсъдъка му?
	Не.
	Чувстваше, че е прав.
	И ужасно, ужасно загазил.
	Хеликоптерите се понесоха над друг прав път — без настилка, блед под черните облаци. Внезапно Зигер разкопча предпазния си колан и държейки се за парапета, прекрачи момчето пред себе си, за да може да говори в ухото на Лутър Дарлинг. Като повиши глас, за да надвика шума от мотора, той каза:
	— Лутър, кажи ми нещо. — Гласът му трепереше. — Защо някой ще облича яркочервена риза за мисия, в която може да има престрелка?
	Дарлинг го погледна с неразбиращ поглед. Но по лицето му личеше, че мисли по въпроса.
	Зигер чакаше. Искаше да го чуе от някой друг. Гледаше строго капитана, очаквайки отговор.
	След около минута Дарлинг се приближи към ухото му. Извика:
	— Не знам, сър. Никой, който е с всичкия си, не би сложил червена риза на бойното поле. Това е първото нещо, което всеки ще забележи.
	Зигер удари капитана по рамото. Наведе се напред и изкрещя:
	— По дяволите, прав си. Това е първото, което всеки ще забележи. Кажи сега, защо човек ще иска да го забележат пръв?
	Дарлинг не разбра отначало. Направи озадачена физиономия. Но беше добър войник, умен.
	На лицето на младия мъж настъпи забележителна промяна. Мускулите му нервно затрептяха. Бузите му се издължиха, челюстта му увисна. Безмълвната му уста беше розова, ярка. Ноздрите му се разшириха, веждите му се събраха. Но най-голяма промяна пролича в очите му. Бяха пълни с ужас… ужаса на някой, който неочаквано е видял нещо страшно.
	— Копеле — прошепна едва чуто Дарлинг. — Мамка му!
	Зигер кимна енергично.
	— И ти загря. Той _иска_ да го видят. За да не стрелят по него. Той ни е натопил.
	Точно в този момент машината изрева и хеликоптерът започна да се снишава. Маневрата едва не изкара Зигер от равновесие. Обърна се да види Хагарти, бившият подофицер бе поел управлението от боливийския пилот. Изведнъж хеликоптерът се разтресе като ударен от огромен юмрук.
	Юмрукът беше дъждът. Вътрешността на хеликоптера прогизна за секунди. Зигер се обърна отчаяно, за да види как войниците се притискат един в друг, доколкото им позволяват коланите. Страничният стрелец се сви, за да се прикрие от стихията. Хеликоптерът затанцува като на въртележка в увеселителен парк.
	Като сграбчи парапета, за да запази равновесие, Зигер се обърна отново към пилотската кабина. Вече беше мокър от кръста надолу. Отпред чистачките работеха, но светът зад тях бе станал невидим.
	Въпреки всичко Хагарти, старият пилот от тропиците, виждаше. Погледна за кратко Зигер и вдигна ръка.
	— Целта е пред нас. Слизаме.
	Зигер се хвърли неловко напред, в отчаян опит да го спре, да върне времето назад. Но се подхлъзна на мокрия метален под и падна тежко на колене. Навън се очертаваше само тъмната маса на дърветата, върховете им вече бяха над витлата на хеликоптера.
	Преди Зигер да успее отново да се изправи, машината докосна земята.


	— Хайде — изкрещя Зигер, като се опитваше да надвика шума на моторите и дъжда. Изскочи в пороя, с мокрия пистолет в ръка, приведе се, опита се да се овладее, да си спомни разположението на сградите от въздушните снимки. Дъждът беше невероятно силен и Зигер имаше чувството, че ще го повали на земята.
	Васкес също беше скочил на земята. Бягаше. Далеч от хеликоптера си. Видим само заради червената си риза. Тичаше към група тъмни постройки от другата страна на празното пространство между дърветата.
	Зигер се обърна, целия прогизнал, и забеляза Лутър Дарлинг, облян с вода, застанал в калта до хеликоптера, да маха ожесточено на войниците.
	Те не искаха да слизат от машината.
	Моторите затихнаха.
	Ако имаше засада, Хагарти, пилотът, не бе замесен. Той загаси машината, като по този начин пропиля последния си шанс за бягство.
	И други неща бяха пропилени. Времето течеше твърде бързо. Войниците, първо един, после друг, хвърлиха оръжието си навън, отказвайки да напуснат въображаемата сигурност на хеликоптера, уплашени, не искаха да участват в глупостите на гринговците.
	Зигер се извърна отново. Закри очи с лявата си ръка. Васкес се беше отдалечил доста, силуетът му — размазан в дъжда.
	Като дръпна Дарлинг за ръката, Зигер изкрещя:
	— Зарежи ги. Хайде. Да тръгваме след Васкес.
	Но вече бе твърде късно. Внезапни светлини прорязаха водната пелена и изстрели, много изстрели прозвучаха сред плющенето на дъжда.
	Готов да бяга за прикритие, Зигер грабна един от хвърлените автомати. Но Дарлинг все още стоеше като истукан, с вдигната глава, като че се опитва да подуши някаква миризма. На лицето му се четеше огромно учудване. Като че не разбираше какво става около него, не може да повярва.
	Стрелбата идваше от много страни. Класическа засада. Без никаква възможност за жертвите да се отбраняват. Дъждът закриваше позициите на нападателите — идеална маскировка.
	Внезапно Хагарти започна да форсира мотора, опитваше се да завърти отново ротора. Но Зигер инстинктивно усещаше, че е твърде късно да се измъкнат. Като потвърждение, куршумите затракаха по металната обшивка, над главата му полетяха искри. Картечарят се опита да извади оръжието си от Стойката. Беше оставил дъждът да го направи небоеспособен и сега си плащаше.
	С достатъчна сила, за да му причини болка, Зигер хвърли автомата в ръцете на Дарлинг.
	— _Взимай! Бягай! Махай се от хеликоптера!_
	Дарлинг залитна от удара. Но грабна оръжието, успя да се отърси от замайването. Приведе се и се затича, калта плискаше под краката му. Но не знаеше накъде да бяга.
	Зигер грабна друг автомат от една локва. Прикладът бе целият в кал.
	— Натам! Зад онзи насип! Хайде, Лутър!
	Дарлинг се втурна в оказаната посока.
	Преди да го последва, Зигер дръпна едно от момчетата, които все още седяха безучастно в хеликоптера, и го опипа, докато намери резервния пълнител в джоба му. Без да го е грижа дали ще му счупи нещо, той го задърпа и заблъска, докато не видя металния предмет в ръцете си. Момчето бе толкова ужасено, че не се опита да се съпротивлява.
	Едва бе издърпал ръката си и момчето се разтресе като ударено от ток. По лицето на Зигер се разплиска друга течност, след като гърдите на момчето се пръснаха като счупено яйце.
	Голям калибър.
	Зигер се хвърли в калта, металът над главата му зазвъня яростно. После се чу трясъка на картечница M-60, стреляща по невидимия враг. Картечарят най-после се беше оправил.
	От това огънят на нападателите само стана по-ожесточен.
	Другият хеликоптер, този, на който бе пътувал Васкес, избухна.
	Като използва експлозията за прикритие, Зигер се изправи и побягна. Натежал от калта, хлъзгайки се в локвите, Зигер тичаше, препъваше се, пълзеше само да се отдалечи от останалия хеликоптер, от ранената машина, която отчаяно се опитваше да се откъсне от земята. Зигер си представи бившия подофицер отчаян зад контролното табло, да дърпа лостовете за последен път. Разбираше с болезнена, хладна яснота, че човекът е обречен. Хагарти направи своя избор. Всеки се опитва да се спаси както може.
	Нападателите не бяха добри стрелци, но пък бяха на достатъчно разстояние. Хеликоптерът звънеше, сякаш по него стреля цял батальон. Куршумите дрънчаха в метала, сякаш цял оркестър деца удрят с лъжици и вилици по тенджери и тигани.
	Ревът на картечницата заглъхна, докато Зигер мъчително измъкваше краката си от калта.
	— _Насам!_ — изкрещя някой, гласът му едва се чуваше в пукотевицата.
	Видя Лутър Дарлинг, с черно лице, униформа, почерняла от водата, черни ръце и черен автомат, залегнал зад купчина отпадъци. Докато Зигер пълзеше към него, Дарлинг стреляше, за да го прикрива. Капитанът се беше опомнил от началното объркване и стреляше на единична стрелба, за да пести патроните в единствения пълнител.
	Един автоматичен откос изпръска очите на Зигер с кал.
	Стрелбата идваше от много близо.
	Отначало си помисли, че някой го е хванал за глезена, но като се обърна, установи, че е сам. Дъждът го заслепяваше, но успя да различи оцелелия хеликоптер да се издига тежко над земята. Изведнъж машината избълва искри и се наклони рязко.
	Зигер знаеше какво следва.
	Едното витло се удари в някакво дърво. Вертолетът се килна рязко настрана и другото витло се заби в калта, машината се стовари на земята. Зигер имаше чувството, че огънят от експлозията изсушава тялото му, във въздуха запищяха метални парчета.
	Той се прилепи по-дълбоко в калта, замаян от ударната вълна, в очакване осколките да го надупчат. Но като не усети нов удар, се обърна по корем и откри, че болката, която бе почувствал, като залегна, се усилва.
	Кракът му. Извърна се и погледна надолу, заслепен от болка.
	Парче кост стърчеше във въздуха и се обливаше с кръв само за да бъде отмита от дъжда.
	— По дяволите! — изкрещя, разбирайки, че тук ще умре. — По дяволите!
	Лутър се наведе над него.
	— Спокойно, човече. Всичко е наред.
	Но нищо не беше наред. Никога нямаше да бъде наред.
	— Изчезвай зад прикритието, по дяволите! Махай се оттук!
	Дарлинг не му обърна внимание.
	Безпомощен, раздиран от болка, Зигер изкрещя.
	— Извинявайте — каза Дарлинг. — Съжалявам. Трябва да спра кръвта.
	Зигер почувства стягането на колан около крака му и ръцете на Дарлинг под него в калта.
	Двама обречени, затънали в калта. Зигер си го представяше ясно като корица на списание.
	Въздухът гъмжеше от куршуми. Бог знае колко бяха нападателите. Струваше му се, че са хиляди.
	Разбира се, това бе само илюзия. Сигурно не бяха повече от дузина, може би две. Да, колкото един взвод. Сигурно се бяха погрижили численото превъзходство да е на тяхна страна.
	— О, за бога! — изстена Зигер. Не можеше да се сдържи. Болката бе непоносима.
	Този път Дарлинг не каза нищо. Изправи се и Зигер чу учестеното му дишане.
	Силни ръце започнаха да вдигат Зигер и болката стана толкова непоносима, че той едва не загуби съзнание. Все още виждаше. Неясно.
	Падащото небе.
	Небето падаше върху земята.
	На кървави късове.
	Това беше болка. Истинска болка. Не вярваше, че ще я издържи. После всичко изчезна в мрак.
	Като се свести, болката беше ужасна, но по-слаба. Почти поносима. Тялото му бе омекнало, лигаво като това място, като целия свят. Дъждът шибаше лицето му толкова силно, че той не можеше да разбере защо не разкъсва кожата му. Беше му студено.
	Студено в джунглата. Манерката му се беше вдигнала нагоре и капачката й се забиваше в единия му бъбрек. Но не можеше и да си помисли да се помръдне.
	До него стреляше автомат.
	— Добре съм — каза Зигер. Думите му идваха автоматично. Но той знаеше, че не е добре. Това бе само желание.
	Другият човек се раздвижи, Лутър Дарлинг пропълзя до него. Стрелбата беше непрекъсната. Безкраен пробиващ звук.
	— Какво става? — попита Зигер. — Колко време бях в безсъзнание? Къде ми е автоматът?
	— Спокойно, човече.
	— Колко дълго бях в безсъзнание?
	— Пет минути. Няма и толкова. Ще се оправите, сър.
	— Няма.
	— Ще се измъкнем оттук.
	— Не. — Странно. Зигер като че чуваше собствения си глас. Нямаше жал в него. Просто казваше фактите. Странно. Не го беше страх. Но болката бе жестока. Изгаряща.
	— Слушайте — каза Дарлинг. — Ще ви помоля за една услуга. Нуждая се от помощта ви, сър. Можете ли?
	— Да. — Болката бе толкова ужасна. Огромна като изгрева. Непоносима.
	Дарлинг трепереше. От изтощение. Или от страх.
	— Трябва само да гледате в тази посока. — Младият мъж посочи над гърдите на Зигер. — Ще можете ли да се извърнете, за да наблюдавате тази страна?
	— Да — отговори Зигер, но не знаеше дали казва истината. — Аз ще държа на прицел дясната страна. Вие гледайте наляво.
	Навсякъде сме заобиколени от джунгла. Викайте, ако видите нещо.
	Дарлинг звучеше решително. На пръв поглед. Но Зигер усещаше страха му. И се срамуваше от себе си. Заради него бяха тук. Ако беше по-смел, ако беше предпочел да направи каквото трябва, вместо да се бои за кариерата си, и двамата щяха да останат живи. И Хагарти. И боливийските момчета. Чувстваше, че трябва най-много да му е жал за тях, но не можеше. Съчувствието му се ограничаваше с него и Дарлинг.
	Няколко куршума се забиха в ниския насип, зад който бяха намерили временно прикритие. Врагът знаеше точното им местонахождение. Гибелта им бе само въпрос на време.
	Животът е въпрос на време. А той беше загубил твърде много от него.
	— Дай ми автомат. Взе ли ми автомата?
	Вместо да му отговори, Дарлинг се претърколи на другата страна. За да заеме по-удобна позиция.
	— Патроните свършиха — каза капитанът. — Последен пълнител.
	За момент Зигер се почувства горд със себе си. Спомни си за пълнителя, който бе изтръгнал от момчето. Опипа мократа си униформа, като установи, че ръцете му са здрави. Но не намери пълнителя. Спомни си, че го държеше в ръка, докато тичаше. Явно го беше загубил някъде из калта.
	Опипа за пистолета си. Прокара ръка по малкия калъф, в който държеше компаса, после напипа по-голям, по-твърд предмет. Да. Поне му оставаше пистолетът. Изглеждаше толкова надежден. Един или двама от нападателите щяха да се простят с живота, ако се приближат достатъчно. Откопча кобура и задърпа оръжието, въпреки че всяко движение му причиняваше неописуема болка.
	Закрещя отделни срички, без да е способен да изкаже цяла дума; дъждът се изливаше в устата му.
	Затвори очи и продължи въпреки болката, от която му се прииска да освободи съдържанието на червата си. Беше неизмерима, огромна, гигантска.
	Когато най-накрая измъкна пистолета, се чувстваше като че е участвал в маратон.
	Изтощен.
	Дробовете му горяха.
	Притисна оръжието до гърдите си и вдигна предпазителя, пръстите му се плъзгаха по метала. После, за да не гледа обезобразения си крак, се извъртя настрана. Почувства калта да се мести тромаво покрай долната част на тялото му и за момент се уплаши раната да не се инфектира. Но скоро се съсредоточи върху по-важните неща — инфекцията бе най-малката му грижа.
	Вгледа се в джунглата зад водната пелена. Беше в обсега на ръчна граната. Но нямаше гранати.
	Може би хората, които искаха да го убият, имаха.
	Хората, които искат да го убият.
	Хората, които вече са го убили.
	Защо? По каква причина?
	Изведнъж стрелбата стана по-ожесточена, с интензитета на началната атака. Постоянното плющене на дъжда и съскането на куршумите изглеждаха странно несъвместими, в пълен дисонанс.
	Зигер стисна пистолета. По какво стрелят?
	Да не би някой да им е дошъл на помощ? Засада на засадата?
	Не.
	Не. Такива работи не стават.
	Куршумите сипеха пръст от насипа по лицето му.
	Наблизо се чу стрелба.
	Капитанът. Дарлинг. Не беше сам. Но Зигер нямаше да понесе да се обърне, за да се увери в присъствието на друг човек, не можеше да издържи повече болка. Изстрелите можеше да идват от нападателите.
	Не. Глупости. Трябва да беше Дарлинг. Изстрелът дойде от много близо.
	Зигер чу друг глас да вика на английски:
	— Помощ! За Бога, помогнете!
	Веднага го позна. Но не можеше да си обясни присъствието му.
	— Помощ, ох, Господи!
	Гласът не спираше да вика. Молеше.
	Дарлинг отново се претърколи до Зигер.
	— Сър. Добре ли сте?
	„Не. Никога повече няма да съм добре.“
	— Да. Какво има?
	— Проверявам. Ей сега се връщам.
	Паника обхвана Зигер, смелостта му се изпари. Не искаше да остане сам, да умре сам. Веднага реши, че младият мъж е решил да се спасява.
	— Добре съм — каза немощно Зигер. — Бягай.
	— Отново ви тече кръв. Коланът сигурно се е разхлабил. Като сте се местили. Дръжте се.
	Дарлинг стегна колана, като предизвика нова вълна от болка. Зигер закрещя, очите му се напълниха със сълзи.
	Някъде зад малката им барикада гласът продължаваше да призовава Господ и да моли за помощ на английски.
	Дарлинг отново пристегна колана, както всички се обучават в началото на военната си кариера. Военният боен колан е създаден, за да може да притиска вени и артерии.
	Турникет, стегнат прекалено много, означава, че човек може да си загуби крака, ако не го отпуска от време на време.
	Нещата наистина стояха много зле. Дарлинг явно бе отписал крака му. С какво право?
	С всички права на земята.
	— Ако излезем живи оттук… благодаря…
	— Спестете си благодарностите. Само наблюдавайте дърветата.
	— Това е…
	— Няма време за приказки. Трябва да действам.
	И младият мъж се хвърли напред.
	„Да се беше сбогувал поне — помисли си Зигер. — Бих искал някой да ми каже «Сбогом».“
	Капитанът вече не се чуваше. Плющенето на дъжда поглъщаше всеки звук. Може би калта щеше да го удави, преди нападателите да дойдат. Очите го боляха. Клепачите му натежаваха. А дъждът не спираше. Беше силен, всяка капка — като куршум. Стиснал пистолета, Зигер си помисли:
	„Така се чувства човек, като е сам. Наистина сам.“
	Стрелбата се усили отново. Епидемия от куршуми.
	„Да, Дарлинг май офейка. Все пак това е най-разумното, което можеше да направи. Никъде не е писано, че си длъжен да умреш с командира си.“
	За нищо.
	Зигер чу зверски рев. Крясък от болка и ярост. Боен вик. От най-първичните дълбини на човешката душа.
	Усети движение от едната си страна, отзад. Нещо голямо.
	Зигер се извърна, готов за стрелба, решен да се съпротивлява, да стреля, да убива, да мрази.
	Видя нещо огромно. Да пада към него. Гигантско същество, яркочервено.
	С последен яростен рев Дарлинг се стовари на земята заедно с туловището, което носеше на гърба си.
	Хенри Васкес.
	Сега яростта на Зигер надделя над болката. Повлече се, докато не се намери лице в лице с този чувал с лайна. Червената риза на агента беше така прогизнала с вода, кръв и кал, че не беше възможно да се прецени на колко места е ранен притежателят й.
	„Мръсник — помисли си Зигер. — Мръсно копеле.“
	Очите на Васкес гледаха небето, като бързо премигваха под дъждовните капки.
	— Господи — прошепна той. — Господи…
	Зигер насочи пистолета си към него, искаше да забие дулото в слепоочието му, та агентът да усети, че ще умре, преди да го застреля.
	Нечия по-силна ръка хвана Зигер за китката.
	— Убий мръсника — каза подполковникът, въпреки че не знаеше дали все още от устата му излиза глас.
	Здравата ръка, хванала китката му, не го ядоса. Напротив — беше като благословия. Колко чудесно усещане е докосването на човешка ръка.
	— И без това много скоро всички ще умрем — каза Дарлинг. — Спестете си куршума.
	— Копеле — каза Зигер. Но думите му прозвучаха жално.
	Васкес започна да шепне молитва. Като отвори уста, от ъгълчето й потече струйка кръв, за да се размие от дъжда, преди да стигне до брадичката му.
	Въпреки болката Зигер се премести по-близо. Докато почувства дъха на умиращия. Васкес не се беше бръснал и косъмчетата по лицето му стърчаха от малки червени пъпчици. Кожата му, блестяща от водата, бе захабена, с прозиращи капиляри, носът му течеше. Ако го загледаш отблизо в неподходящ момент, човек е жалко нищожество.
	Стрелбата поутихна, но продължаваше с достатъчна сила, за да ги накара да останат залегнали в калта, да им попречи да се изправят, докато някой ги заобиколи, за да нападне в гръб. Зигер повлече мъртвия си вече крак, усещаше вкуса на повръщано в гърлото си, и се приближи още повече до агента с ярост, която убиваше част от болката му.
	— Не го убивайте — каза Дарлинг. — Не е достойно.
	Зигер нямаше намерение да го застрелва. Още не. Може би никога. Искаше само да научи едно нещо. Като почти допря лице до това на агента, той попита, изкрещя:
	— Защо? За Бога, _защо_, копеле? _Защо?_
	— Света Дево Марио…
	Със свободната си ръка Зигер сграбчи червения парцал и го стисна в юмрука си.
	— Кажи ми, _защо_, мръснико?!
	Изведнъж Васкес като че се събуди.
	— Прецака ме — каза с удивление. — Мръсникът ме прецака.
	— _Защо?_
	— Прецака ме.
	— _Защо го направи, Хенри?_
	— Той…
	— _Кажи ми защо го направи?_ — Зигер крещеше, без да го осъзнава. — Преди да умреш, проклето копеле. Преди да те убия!
	— Много е късно.
	— Много си прав, по дяволите, твърде късно!
	Дарлинг отново се опита да го успокои. На Зигер му се струваше, че душата му е напуснала тялото. Случваше му се за втори път. Виждаше трима да лежат отпред в калта. Куршумите свистяха във въздуха и природата изливаше цялата си злоба върху им. Дарлинг също беше ранен. Бузата на капитана бе раздрана като с нож. Бледа плът се показваше под разводнената кръв. Всички хора са еднакви отвътре.
	— Хенри — каза Дарлинг с почти спокоен глас. — Какво имаш предвид? Че е твърде късно.
	— Ще избият всички — каза Васкес. После се надигна няколко инча от калта. — Не може да се спасят. — Отпусна се отново назад, главата му потъна в локвата.
	— Кой не може да се спаси? Какво става, Хенри?
	Агентът не отговори.
	Дарлинг повдигна главата му и тримата задишаха учестено в ритъм под дъжда.
	— Ти ни прецака, Хенри. Доведе ни тук да умрем. Дължиш ни отговор.
	— Господи. Господи, боли.
	— За какво е твърде късно? Кого не можем да спасим?
	Докато Дарлинг говореше, на бузата му трептеше парче плът.
	Приличаше на недопечено месо. Зигер забеляза, че долната половина на едното ухо на капитана също липсва.
	Внезапно Дарлинг стисна агента за косата.
	— По дяволите, Хенри. Кое е прекалено късно? Кой ще бъде убит?
	— Прости ми, Господи, съгреших…
	— _Какво става, мръснико?_
	Като че някакво животно изскочи от устата на Васкес. Но беше просто съсирена кръв и слюнка. Агентът пририта, повърна нагоре и изпръска лицето на Дарлинг с червена каша. После се отпусна и очите му престанаха да премигват под дъждовните капки.
	— По дяволите — изсъска Дарлинг.
	Зигер се надигна, в ужасна болка, и протегна ръка над трупа. Беше негов ред да успокои другаря си. С голямо усилие напипа рамото на Дарлинг, после премести треперещата си ръка надолу, докато хвана китката на капитана.
	— Няма нищо — каза Зигер, като се опитваше да говори ясно и спокойно въпреки постоянната болка. Като истински воин. — Знам за какво говореше той.
	Това беше денят на прозренията, кое от кое по-ярко. Беше попаднал в ужасен свят. И нямаше да го напусне жив.
	Куршумите продължаваха да свистят над главите им — прикриваща стрелба. Дарлинг вдигна глава, очите им се срещнаха, премигвайки жално под пороя. Стиснаха здраво ръце.
	— Става дума за клиниката — каза Зигер. — Войниците. Ето кого искат да убият. Първо нас, после тях. Да убиват северноамериканци. Много северноамериканци.
	Дарлинг не разбра.
	— Но защо? Защо, за…
	— Защото на някого му трябват мъртви американци. Затова Васкес ни натовари всички в един хеликоптер заедно с онзи пилот. Играта е да убиеш колкото се може повече гринговци. Някой иска да ядоса Чичо Сам.
	Дарлинг разтърси глава, от косата му се разхвърчаха капки вода като от козината на куче. Още не му беше ясно. Един куршум прелетя наблизо.
	— Но защо?
	— Борба за влияние. Някой иска САЩ да му свършат мръсната работа. Един наркобарон срещу друг. Ние сме цената на добрия бизнес, Лутър. — Погледна мъртвия агент. — А този нещастник застана на грешната страна.
	Стрелбата отслабна още. Зигер стисна по-силно ръката на младия мъж.
	— Първото нападение — каза Зигер, усещайки, че силите го напускат, а болката го завладява. — Ти не участва. Беше като игра. Всичко — нагласено. Усетих, че нещо не е наред. Но не можах да разбера какво. Не можах…
	— Клиниката — възкликна Дарлинг, като че мисълта току-що го беше осенила. — Командирът на корпуса пристига. С евакуационния полет.
	— Ще ги нападнат, Лутър. Веднага щом приключат с нас.
	Капитанът поклати глава. Това вече беше много. Зигер се уплаши, че ще го изгуби. А сега всичко зависеше от младия човек.
	— Лутър. _Чуй ме._ Трябва да се опиташ да ги предупредиш.
	Дарлинг поклати глава в знак на недоверие. Или на отчаяние.
	— _Трябва_ да го направиш, Лутър. Да се опиташ.
	— Не мога… да ви оставя тук. — Капитанът заговори бавно и замислено, като машина.
	Зигер направи презрителна физиономия.
	— Глупости. _Глупости._ Ако останеш, и ти ще умреш. Както и всички в клиниката. — Погледна сериозно младия човек, който, ако оцелее, щеше да остане с разнообразни белези по лицето. — Аз вече съм полумъртъв. Какво искаш да ти тежи на съвестта, капитане? Животът на всички в клиниката ли?
	— Не мога просто така да ви изоставя.
	Куршумите плющяха все по-отблизо. Някои се забиха в пръстта точно зад тях и вдигнаха кални пръски. За пръв път изстрелите идваха от такъв ъгъл. Нападателите наближаваха.
	— Заобикалят ни — каза Зигер. — Ако се чудиш още малко, ще стане много късно. _Тръгвай!_
	Дарлинг поклати глава, но този път по-нерешително.
	— Дори не знам къде се намираме. Не знам накъде да вървя.
	Зигер се надигна; очакваше да почувства болка, но този път тя не дойде. Не знаеше дали това е добър или лош признак.
	Но вече нямаше значение.
	Обърна се, за да може да използва и двете си ръце, остави пистолета и измъкна компаса от калъфа му. Целият беше кален.
	— Дойдохме от югоизток. Следвахме правия път от Мендоса. После завихме наляво. Ако вървиш само на североизток, ще стигнеш шосето. И най-тъпият лейтенант от Американската армия може да се справи. — Погледна младия човек с надеждата да забележи поне следа от боен дух. Но Дарлинг оставаше все така безучастен и парализиран, само очите му блестяха. — После… Бог знае. Открадни кола, камион. Прави каквото знаеш.
	— Колко е далече? Пътят.
	Нов ред куршуми се заби в пръстта зад тях.
	— Господи… не знам. Пет мили.
	Нещо в слабините му започна да пулсира. Сякаш вътрешностите му горяха. Какво ли е пък това?
	Лицето на младия човек изведнъж придоби сериозно изражение. Но това бе отбранителна реакция, а не решителност за действие. Дъждът се стичаше по лицето му, покрай носа, смесваше се с кръвта от разкъсаната буза.
	— Сър.
	— Какво?
	— Аз… страхувам се от джунглата. Аз…
	— Лутър! За бога! Да не предпочиташ да умреш тук? Всички ли искаш да загинат?
	— Не мога да го преодолея.
	— Действай като _войник_, по дяволите.
	— Аз… просто не знам дали мога.
	Пороят се засили. Беше невероятно, че може да вали и по-силно.
	— _Взимай компаса!_ Пистолета. _Тръгвай!_ Това е заповед. Ти си скапан войник и това е заповед! Махай се оттук!
	Наблизо се чу ясен вик на испански. Въпреки дъжда и стрелбата.
	Нападателите наближаваха.
	— Лутър… _тръгвай_. Ако изчакаш още малко, няма да можеш да се добереш и до дърветата.
	Капитанът поклати глава. Хубав, честен млад човек. Уплашен. Уплашен до смърт. Не беше срамно. Преди петнадесет минути Дарлинг бе най-смелият сред мъжете. Смелостта е временно нещо.
	Зигер искрено желаеше младият човек да оцелее.
	— Сър… не мога да ви изоставя.
	— Издадох ясна заповед.
	— Аз…
	Зигер закрещя:
	— Слушай, по дяволите! _Слушай!_ През целия си живот съм искал да съм войник. Дори си мислех, че съм. Но не съм знаел нищо за истинската военна служба. А сега знам. И в тези последни минути от живота си ще се държа като истински войник. Ти също си добър войник. Махай се сега, по дяволите! По-късно… можете да се върнете с Парнъл и да преброите труповете. Имам намерение да взема голяма част от тези негодници със себе си. Сега _тръгвай_!
	Има моменти, когато можеш да наблюдаваш как един човек взима внезапно решение. Това пролича по лицето на капитан Лутър Дарлинг. Чувствата му се промениха коренно. Видимо. Забележително.
	Младият човек стисна по-близката ръка на Зигер, като успя да причини слаба болка в умиращия му крак.
	— Вие сте велик воин, сър!
	Зигер се опита да се усмихне, но трудно управляваше лицевите си мускули. Все пак ръцете му още се движеха. Всъщност беше ужасно уплашен, страхуваше се от смъртта, от това, което може да се случи преди смъртта. Но не можеше да показва чувствата си пред капитана. Стисна ръката на Дарлинг, после я пусна.
	— Тези негодници ще видят бая зор с нас.
	Стиснал пистолета си, Дарлинг изчезна в дъжда. С малко закъснение стрелбата яростно се усили, но доколкото можа да види Зигер, последният му приятел успя да се добере невредим до дърветата.
	Зигер заплака. От страх. Не искаше да умре. Повдигаше му се. Беше очаквал по-добър (и не толкова скорошен) край. В сънищата си винаги той оцеляваше, може би с някой живописен белег. Сега кошмарите му бяха реалност. Със счупен крак, в калта, под поройния дъжд. Заобиколен от недостойни противници. Дори нямаше да загине в победна битка. Всичко му се струваше една ужасна загуба.
	Чувстваше и ярост. Като че всичките му емоции идваха наведнъж, една след друга, като взаимно се унищожаваха. Беше изпълнен с ярост и омраза и готов да се бие. Дъждът се опитваше да го удави в калта. Гласовете се чуваха съвсем близо.
	С ужасна болка той се зае да защитава воинската си чест.

	19.

	Дрю Макколи се събуди рано и навлече любимия си стар фланелен халат. Обръсна се, тъй като за уикенда имаше гости у дома, и среса оредялата си коса. Изключи алармената инсталация и взе новия брой на „Вашингтон пост“. Утринта, хладна октомврийска сутрин, в която съседите все още спяха, обещаваше хубав ден. Времето щеше да е чудесно и той заедно с жена си и един стар приятел от времето, когато бе работил като журналист, и далеч по-симпатичната му съпруга щяха да се качат на Капитолийския хълм, за да закусят на „Ийстърн маркет“.
	Щяха да се наредят като обикновени граждани на опашката — практика, която затвърждаваше чувството на Макколи за собственото му превъзходство над останалите — и търпеливо да си изчакат реда. След закуска щяха да се разходят под разноцветните листа на дърветата и жена му да го остави за няколко часа в службата.
	Трябваше да пътува за Женева във вторник и му бяха нужни няколко часа, за да уреди няколко малки проблема, които руският външен министър не беше успял да заглади, по въпросите за Карабах, „Партньорство за мир“ и нефтопроводите. Незначителните спънки се сипеха една след друга. Някои от проблемите трябваше да се обсъдят в понеделник и Макколи искаше да бъде сигурен, че дневният ред е съставен съобразно изискванията на политиката му. Председателят бе много упорит по въпроса за партньорството и по принцип никоя от държавните институции нямаше общ поглед на нещата. Като че никой не разбираше нещата в Русия. Не разбираха, че руснаците правят неща, които изглеждат лоши, само от крайна нужда, заради повелите на историята. Не трябва от всяко малко отклонение да се прави световен въпрос. Руснаците бяха чудесни хора, интелигентни и в много случаи далеч по-привлекателни от тъпите, мързеливи американски избиратели. Москва се нуждаеше от помощ. И президентът го разбираше. През повечето време. Но останалите нямаха представа за хода на историята, за световното развитие. Да не говорим за държавния секретар с ограничения му мозък на адвокат по търговско право и острата му плъша физиономия.
	Но това щеше да стане по-късно. Макколи влезе в кухнята, смели порядъчно количество кафе, специална поръчка от Швеция, и се зае с вестника. Пропусна предната и отвори на редакторската страница. Това, което търсеше, беше там, най-отгоре. Кейдж, Господ да благослови този алкохолик, се беше изявил.
	Обгърнат от прекрасен аромат на кафе, Макколи зачете: „Назряваща криза“. Добро заглавие. Да. Военните излизат от контрол. Подкопават усилията на Държавния департамент и УБН, и всички останали малки управления. Защо Американската армия помага на роднините на доказани наркобарони? Защо американският данъкоплатец подкрепя строежа на клиника в град, който вече си има една и където главният лекар е дъщерята на един от най-богатите хора в Боливия? Намекът, че военните може би се стремят да подкопаят плана на бедния Етан за изкореняване на плантациите от кока, за да защитят интересите на местните генерали, които играят заедно с наркотрафикантите, беше блестящо направен. А когато Кейдж стигна до полковника, Чърч, го беше обрисувал като Оливър Норт*, само че в малко по-черни краски. Редакторската статия гъмжеше от намеци, че главнокомандващият на корпуса, Парнъл, се е развилнял из Андите и убива собствените си войници, неволно или нарочно. Всеки средно интелигентен читател щеше да остане с убеждението, че войната срещу кокаина не може да бъде спечелена единствено заради подривните действия на американските военни.
	[* Подполковник от морската пехота, уволнен заради незаконна сделка, оръжие срещу освобождаване на заложници, с Иран през 1985 г., осъден по обвинение за възпрепятстване дейността на Конгреса, подправяне на документи и взимане на подкуп с глоба в размер на 150 000 долара. — Б.пр.]
	Е, беше малко грубовато. Със сигурност нямаше да спечели награда за журналистическо майсторство. Но военните трябваше да се приберат отново в черупката си и като се има предвид светлата цел, няколко изопачени факта бяха съвсем в реда на нещата. Разбира се, самият Макколи не би могъл да напише подобно нещо. Той се гордееше със стила си. Но Кейдж се беше справил добре.
	Макколи се изправи, вдигна каната и наля първата си чаша кафе. Тъкмо отпиваше, като чу стъпки на горния етаж, твърде тежки, за да са на жена му.
	Беше Джоел Розен, стар приятел, за когото Макколи се беше надявал, че ще поспи поне още един час. Всъщност Джоел не беше особено приятна компания, само полезен, и Макколи ценеше всеки миг, прекаран в негово отсъствие. Сега щеше да му се наложи да слуша още много глупости за Израел. Джоел бе загубил цялата си обективност.


	Октавио познаваше черния път и околността като пръстите на ръката си и никога не беше виждал такова оживление. Едрите черни птици кръжаха над развалините, като че долу ги чака обилен пир; бяха много повече, отколкото ако имаше някое мъртво животно.
	Ламите му припкаха надолу по хълма, охранявани от две кучета. Малкият му брат гонеше животните с тояга. В далечината се белееха планински върхове, а сивите води на езерото Титикака блестяха на утринните лъчи. Свежият, сух планински въздух го смразяваше, въпреки че слънцето пареше гърба му. Всичко щеше да е нормално, ако не бяха птиците.
	Развалините, които привличаха птиците, се разполагаха в една долчинка. Октавио знаеше легендата за мястото. Демони бяха пресушили всички извори. Пътеката, по която пастирите караха стадата си, заобикаляше разпадащите се зидове, но все пак през тях минаваше черен път, по който от време на време личаха следите от някоя кола. Октавио не се страхуваше от мястото през деня, защото беше силен, можеше малко да чете и носеше много могъщ талисман, изработен от майка му. Но за нищо на света не би се скитал из развалините нощем. Тези птици може би бяха душите на демони, въпреки че щяха да останат пленници на черната си перушина до залез-слънце като наказание за злодеянията им.
	Миризмата и шумът на приближаващото стадо подплаши глутница подивели кучета. Хищниците държаха птиците далеч от мършата, половин дузина от тях изскочиха от прикритията си сред развалините и с джавкане побягнаха нагоре по долината, далеч от владението на човека. Храбрец, едното куче на Октавио, се хвърли подир тях с предупредителен лай. Октавио го извика, но любопитството започна да го мъчи. Извика на братчето си да пази ламите и се спусна между камънаци и рядка трева, като се подпираше с тоягата си.
	Овчарското куче млъкна и се скри сред развалините. После, когато Октавио наближи първите порутени стени, то отново се показа и започна да вие. Застана пред господаря си с изплезен език, като го подканяше с поглед да го последва. Във въздуха птиците кряскаха, издигаха се и пак се снишаваха.
	Октавио очакваше да види трупа на някоя крава или лама. Скитниците имаха навика да задигат някое добиче през нощта, понякога за продан, но най-често, за да го убият и изядат. Оставяха, което не успеят да поберат в стомасите си или да отнесат. Но Октавио не усещаше тежкия мирис на кръв, нито на огън.
	Преди да подуши миризмата на разложена плът, той видя трупа на жена. Лежеше в единия край на това, което някога е изпълнявало ролята на централен площад на селото, когато чичовците и лелите му бяха живели тук, доста преди той да се роди. Въпреки че голяма част от тялото беше изядено и разкъсано от кучетата, градското облекло, окървавено и разръфано, както и непрактичните обувки придаваха особена женственост на трупа, както и формите на единия крак, който беше най-малко пострадал от зъбите на хищниците. Лицето и тялото бяха наръфани, но косата, събрана в прическа и боядисана, издаваше, че жената е от Ла Пас. Октавио гледаше мъртвата от почтително разстояние, повече с любопитство, отколкото уплашен и без никакво особено съжаление. Беше селско момче и бе видял достатъчно смърт и раждания. А и тази жена беше съвсем чужда за неговата действителност.
	Като си даде сметка, че брат му и стадото вече са превалили хълмчето, той се обърна. Тъй като кучето не го последва, той погледна назад и го завари да души трупа. Това ядоса Октавио и той извика силно на животното, което уплашено затича към господаря си. След това момчето и кучето бързо се отдалечиха, оставяйки жената на разположение на кресливите птици.
	Питаше се дали да каже на родителите си за находката си. Страхът и подозрителността към белите, които идваха с колите си до езерото, за да ядат риба, бяха заложени в кръвта на рода му от векове. Страх, подобен на този, който кучето изпитваше към него. Въпреки това Октавио беше достатъчно умен и се познаваше добре, за да си даде сметка, че не може да запази такава тайна. Устата му сама искаше да сподели с някого.
	В началото реши да каже само на майка си. Тя ходеше в града, продаваше разни неща на белите и ги познаваше най-добре. Беше мъдра. С познанията й по знахарство и магии я уважаваха в цялата околност. Тя щеше да знае какво да прави. Докато караше стадото, Октавио спря и погледна назад към развалините. Жената не се виждаше, но кацащите и издигащи се птици показваха местоположението й.


	Посланик Етан Райе Плимут седеше на бюрото си и чакаше някой, върху когото да излее гнева си. Ан беше курва. Абсолютна курва. Майка му го беше предупреждавала да не се жени за единствено дете, но той бе прекалено твърдоглав. И ето докъде стигна.
	Беше накарал представителя на ЦРУ към посолството, дискретен човек, да провери полетите за деня. Ан, лъжливата кучка, не беше заминала с никой от тях. Просто се чукаше някъде с някой лигльо. В _неговата_ страна. Имаше голяма опасност от унижение. Латиноамериканците взимаха такива неща на сериозно. Всъщност само това взимаха на сериозно. Ако научеха, че жена му спи с някой служител от посолството или — Боже опази! — с боливиец, той, Етан Плимут, щеше да стане за посмешище. Поведението й беше абсолютно неприемливо. И тя го знаеше.
	Никога не се бе проявявала като добра съпруга на дипломат. Сега му стана ясно. Твърде голяма егоистка. Самовлюбена. Не искаше да стои в сянката на съпруга си. Останалите жени в нейното положение щяха да са благодарни. Развълнувани. Нямаше да повярват на късмета си. Жена на посланик. На човек с бляскава кариера, която тепърва има накъде да се развива. Това, което Ан му причини, бе немислимо.
	Питаше се дали е имала и други връзки преди тази, дали не е бил обект на скрит присмех с години.
	Мразеше я. Нея. Жена си. Мразеше я.
	А и онзи негодник, Васкес. Агентът не се обади в уговореното време. Всички бяха мързеливци, нехранимайковци, не можеше да им се има доверие. По едно време си мислеше, че Хенри прави изключение. Но вече преваляше обяд, а от него ни вест, ни кост. Васкес трябваше да остави съобщение по пейджъра в, случай че не успее да се свърже по сателитния телефон. Един посланик трябва да чувства пулса на такава операция. Особено когато боливийците започват да създават проблеми — да вървят по дяволите, щеше да ги научи да играят по свирката му — и когато този негодник, Парнъл, се промъква в страната му през задната врата. Цялата сутрин Плимут обмисляше как да закрие военното представителство на САЩ в Ла Пас. Ще изрита и аташето. Всички. Вън.
	Вицеконсулът се обади по вътрешната линия. Искаше да говорят за медицинския екип, който трябваше да пристигне от Атланта. Един боливийски министър ги приветстваше, друг крещеше за нарушение на националния суверенитет. Но Плимут нямаше настроение за такива досадни дейности. Каза, че е зает.
	Каква каша! А, разбира се, Ан бе планирала всичко за събота, когато никой в Боливия не си помръдва пръста за нищо. Добре, но той щеше да се погрижи всички служители на посолството да дойдат на работа точно тази събота. Заради голямата операция срещу наркотиците. Време беше да обяви съботата за нормален работен ден. Беше забелязал, че никой не работи с нужното усърдие, включително и представителят на ЦРУ Беше време посолството отново да започне да работи както трябва и програмата за изкореняване на коката да се стовари като един тон тухли върху главите на боливийците. Ако не размърдат мръсните си задници и не започнат сериозни действия в Чапаре, беше решен да ги лиши от помощите. Да видим дали ще им хареса, като им спре паричките.
	Всички бяха подкупни. Освен редките потомци на европейски изселници, като Райнзее. Корумпирани и мързеливи. Точно това беше слабото им място. Започваш да работиш в събота. Отменяш три-четиричасовите обедни почивки. Това бе главното им оправдание, че цивилизацията никога не идва.
	Плимут поклати глава, отблъсна се от бюрото и погледна през матовите, бронирани стъкла. Спешно се нуждаеха от измиване от външната страна. Цялата гледка беше размазана.
	Ан, Ан. Как можа да му причини това? Спомни си я изведнъж, необяснимо защо, на екскурзията им на Миконос, с белия й бански костюм. Какво чудесно семейство бяха тогава, всички им завиждаха.
	Ако наистина се е забъркала с някой местен, щеше да я накаже. Не знаеше как, освен това Ан държеше всички козове в момента. Но идеята го караше да се чувства по-добре. Да я накаже. Да накаже кучката.
	Жена му. Неговата Ан. След всичко, което бе направил за нея, всичко, което й беше дал. Безотговорна, егоистична кучка.
	И защо, по дяволите, не се обажда Васкес? Да не би военните да са измислили някаква глупост, да са провалили операцията? Всичко трябваше да се движи по плана. Телеграмата беше готова за изпращане след някои уточняващи детайли. Трябваше да е на бюрото на Дрю в понеделник сутринта. А Дрю щеше да се погрижи да я препрати към секретаря.
	Господи, как щеше да каже на Дрю новините за Ан?
	Беше го извадила от равновесие и отзвукът от действията й щеше да ехти още много дълго. Но нямаше да успее да навреди на кариерата му. Нямаше да позволи. Щеше да я елиминира, само да опита.
	Плимут седеше на бюрото, наслаждаваше се на омразата към жена си и си бъркаше толкова яростно в носа, че пръстите му се оцапаха с кръв.
	Панама и панамците не се харесаха на Анхел от самото начало. Стаята, където го настаниха, беше мръсна, без водопровод и на ключалката на вратата не можеше да й се има вяра. Океанът, огромен и винаги бурен, не беше далеч, но миризмата му не се усещаше от смрадта на хората. Стаята се намираше в един четириетажен блок, населен главно с негри, и носеше още белезите на американската агресия отпреди много години. Анхел беше израсъл сред бунищата и не се смяташе за особено чистоплътна личност, но панамците не си правеха никакъв труд да поддържат поне малко чистота. И за него, гордия колумбийски планинец, негрите бяха същата паплач като индианците от джунглата. Това съжителство го обиждаше. Храната дразнеше стомаха му и правеше нощните му колики още по-лоши. Звуците, които издаваха съседите му, бяха невероятни и отвратителни.
	Единственото хубаво в жилището беше близостта му до американските военни постройки. Първото нещо, което направи сутринта, бе да отиде към хълма с развят панамски флаг на върха. В началото един тайнствен водач му показа входовете на военната болница. Мястото беше чисто, удобно за удара. Постройката се извисяваше в подножието на хълма, доста под охраняемия район около главния щаб на корпуса. Бе построена на един завой на шосето и входът й лежеше извън зрителното поле на часовите от щаба. Като остана сам, Анхел, още едно латиноамериканче от многото по автобусните спирки и из парка, огледа подробно околността, възможностите за подстъп, стрелба и бягство.
	Все още непознатите му работодатели го впечатляваха, въпреки че не искаше да си го признае. Американецът, на име Чърч, още не беше пристигнал в Панама. Но щеше да дойде. Скоро. Анхел бе тук първи, защото неговите хора бяха по-умните. Все повече и повече се увеличаваше доверието му към работодателите и даже започваше да си мечтае за мощ, богатство и слава, добити при работата му за тях.
	Американецът беше болен и можеше да умре. Но ако останеше жив, Анхел щеше да се погрижи за него. Засега още чакаше в съботния следобед с нажежен въздух и надвиснали облаци, готови отново да се излеят върху земята. Изгледа внимателно линейката, която щеше да докара полковника. Анхел искрено се надяваше американецът да остане жив. Много искаше да използва възможността да се докаже пред големите шефове като способен да се справя с такива сложни задачи. Жалко, ако грингото умре от болест.

	20.

	Лутър Дарлинг стоеше ужасе`н, с пистолет в дясната ръка и отворен компас в треперещите пръсти на лявата. Опитваше се да се успокои, за да може да нагласи добре азимута. Не беше нужно да го направи много точно, но трябваше да се ориентира към пътя и далеч от преследвачите.
	Дъждът се опитваше да изтръгне инструмента от ръката му. Бурята не беше толкова жестока тук, в храстите, колкото на открито, но все пак имаше силата на летните вихри, които не позволяваха на никой самолет да се вдигне от земята по времето, когато бе служил в авиационния батальон в Тексас. Тежки капки си пробиваха път през редките корони на дърветата или се разбиваха върху големите, жадни листа, после отново се събираха около централните жилки и продължаваха, още по-наедрели, пътя си към земята. Горската почва се превръщаше в блато под стотици хиляди миниатюрни водопадчета. Все пак тук, в това временно убежище, не чувстваше, че пороят всеки момент ще го повали на колене.
	Капките падаха и се размазваха по стъклото на компаса и пръскаха Дарлинг в лицето, като го караха да премигва, докато почти престана да вижда. Наведе се по-близо, опитвайки се да намести металния пръстен, като се стараеше да държи тялото си и инструмента максимално неподвижни.
	Гората, в която съдбата го бе отвела, не беше истинска джунгла, само по-буен храсталак, но за Дарлинг нямаше особена разлика. Представяше си я как гъмжи от отвратителни, хищни гадини и отровни растения, които се опитват да го сграбчат. Джунглата и всичко, което поне малко прилича на нея, бе кошмар за него. Не беше особено чувствителна душа, но само мисълта за джунглата го изпълваше с подсъзнателен ужас, който като че бе роден от страха. Случката с катастрофиралия хеликоптер и прибирането през гъсталаците заедно с Чърч само бе влошила реакцията му към такива места.
	Побягна, измъчван от страх и чувство за вина, далеч от калния гроб, където бе зарязал Зигер; светът му се беше превърнал в плетеница от страх. Не знаеше дали нападателите са го видели, дали по него са стреляли. Усещаше само дъжда и калта, която се опитваше да му събуе обувките и да го погълне. Спъваше се и падаше на земята, където тръни и шипове, мокри от дъжда, разкъсваха дрехите и плътта му, докато ставаше, бягаше, спъваше се, падаше, бягаше. Лиани висяха като въжени примки, разклатени от дъжда, и се опитваха да се омотаят около ръцете или краката му. Нямаше пътека, само пролуки тук-там между стволовете. Тича дълго време в мрака на гората и дъжда, с почти нечовешка бързина, изплашен до безумие, докато не взе съдбоносното в този момент решение, че вече се е отдалечил на достатъчно разстояние от нападателите и ако не спре да погледне компаса, има реална опасност да обърка посоката и да се върне пак там, откъдето е тръгнал.
	Под ударите на капките върху стъклото стрелката на компаса не искаше да застане на едно място. Но той сметна, че тича на север. Трябваше да се поправи незабавно. Да достигне шосето.
	Не мислеше, не можеше да мисли за спасяване на останалите. Клиниката, доколкото изобщо съществуваше, беше твърде абстрактна, съществуваше в някаква друга вселена. Смъртната заплаха и страхът от обкръжаващата го природа го изнервяха и правеха движенията му повече и по-енергични, и в същото време по-малко ефективни. Опита се за последен път да нагласи пръстена на компаса.
	Една змия се спусна пред лицето му.
	Той едва не падна назад, после отстъпи, но се опря в някакво дърво, което го накара да подскочи отново напред. Към клатещата се змия.
	Не беше змия. Само поредната лиана. Клатена от вятъра.
	Той си пое дълбоко въздух, трепереше, беше му ужасно студено, без да го осъзнава. Крайниците горяха от ожарванията на коприви и отровни растения, а мократа му униформа създаваше чувството, че го лазят паразити. Вдигна отново компаса, като този път използва ръката, хванала пистолета, за да го задържи неподвижен. Всичко започна отначало. Усилието да остане неподвижен.
	А да остане неподвижен беше най-правилното, което бе правил в живота си, защото му позволи да чуе преследвачите, преди да го усетят.
	Тъмни силуети привлякоха вниманието му. Движение. Движещи се дървета. Или едри животни. Дъждът толкова намаляваше видимостта, че се бяха приближили почти на едно витло от вертолет разстояние, преди да отклонят вниманието му от компаса.
	Двама души, движещи се един до друг, сякаш се страхуват да се разделят. Не се чувстваха у дома си на това място, както и той. Държаха къси, ръбести оръжия и вървяха под остър ъгъл спрямо неговата посока. По-късно, като се замисли, Дарлинг щеше да си даде сметка, че нападателите са се загубили, докато са опитвали да изненадат него и Зигер в гръб, преди храсталакът да ги погълне. Щеше също така да се почувства късметлия, че служи в армия с тъмни камуфлажни дрехи, станали още по-тъмни от дъжда, и надарен от Господ, че се е родил черен, или поне тъмнокафяв, докато светлите лица на враговете му изглеждаха съвсем несвойствени за това кътче от света, където щяха да намерят смъртта си. Но за всичко това той се замисли по-късно, докато си проправяше път през джунглата и скимтейки от болка, вадеше дълги като острие на нож бодли от бедрата и ръцете си. Но в този момент на прозрение той виждаше, мислеше и чувстваше само най-важните неща.
	Един от нападателите поклати глава и изпсува. После забеляза Дарлинг.
	Много късно.
	Най-накрая Дарлинг се изправи пред ситуация, за която е бил обучаван. Много по-добре подготвен от враговете си. Вдигна пистолета с точно, премерено движение. Застреля първия нападател в гърдите, после бързо отмести оръжието. Вторият се опита да отскочи и Дарлинг го улучи в ръката. Врагът се извъртя и капитанът стреля втори път, като го уцели в гърлото. Единият от преследвачите започна да стреля отчаяно, вероятно пръстът му беше заседнал на спусъка, но Дарлинг се хвърли в калта, стискайки драгоценния компас по-силно от пистолета.
	Сред плющенето на дъжда долетяха звуци от кашляне и стенания, но не се усещаше движение. Дарлинг бързо се изправи, хвърли се напред и стреля няколко пъти в двете тела. След секунди те бяха най-неподвижните предмети в джунглата, а дъждът отмиваше кръвта им, преди още да е излязла от раните.
	Като се огледа за други преследвачи, Дарлинг пъхна компаса в един джоб на панталона си и грабна най-близкия автомат, удобно черно оръжие с прави ъгли. Беше студено и лигаво от дъжда, и не това, което бе стреляло. Вторият труп имаше същото оръжие и Дарлинг прибра пистолета си в кобура, после вдигна втория автомат, но само за да прибере полупразния му пълнител в джоба си. После увеси новото оръжие на врата си, извади компаса, избърса калта от стъклото му и много бързо нагласи азимута.
	Коренно променен от извършеното убийство, Дарлинг започна смело да си проправя път през храсталака.


	Вече не усещаше нищо освен ярост. След като отново го простреляха (този път куршумът откъсна парче месо от седалищния му мускул), последните следи от страх се изпариха и единственото му чувство остана яростта. Това беше бяс, който го изпълваше със сила, сгряваща душата и вледеняваща нервите му. Някаква животинска самоувереност го облада и той почти беше сигурен, че ще успее да излезе жив от схватката, поддържан единствено от омразата към врагове, чиито лица дори не е видял. Оставяше ги да си изразходват боеприпасите и когато стрелбата отслабваше, изпращаше по някой откос срещу тях. За да ги раздразни отново. Да привлича вниманието им. Да спечели време за Дарлинг.
	Остави ги да се приближат, тъй като не можеше да се движи. Само се мяташе от страна на страна в калта, като че се е върнал на някакво по-ниско стъпало на еволюцията, към някаква примитивна форма на живот, която се бори единствено за оцеляването си. Избута останките на Васкес, докато мъртвото туловище го закри от едната страна от куршумите. Нека мръсникът свърши някаква работа.
	Нападателите се приближаваха, някой извика на развален английски:
	— Хей, копелета. Копелета, искате да живеете? Не стреляйте повече.
	После смотолеви нещо на испански, гласовете бяха вече достатъчно близо, така че Зигер различаваше всяка сричка. Приближаваха се от двете страни и отпред. Но зад него все още никой не се чуваше, нито виждаше. Трябваше да го обградят от всички страни. Това го озадачи. Как може да са толкова глупави?
	Направи, както искаше онзи, който говореше английски. Спря да стреля. Докато накрая в дъжда не се появи човешка фигура.
	С равномерно дишане, Зигер изчака достатъчно дълго, та нападателят да го забележи в калта. Американецът изпрати един откос в корема на врага. Раненият заби пръсти в тялото си, като че жестоко го засърбя, и падна на колене. Започна да се гърчи, ужасен от това, което става с тялото му.
	Зигер го остави да се мъчи, за да запази последните боеприпаси.
	Ураган от куршуми закипя в калта пред най-близките дървета. Един от откосите уцели ранения и той се строполи по очи.
	Зигер знаеше, че ще се опитат да го нападнат едновременно. Трябваше да го направят. Ако беше прав за клиниката. Трябваше да го довършат бързо.
	Замисли се за миг дали Дарлинг се е измъкнал. Но това вече му беше много далечно. Сега значение имаше само настоящият миг.
	Стрелба. Викове. Няколко ругатни на английски, за да го дразнят. Зигер искаше да извика нещо в израз на смелост, предизвикателство, но гърлото му беше сухо въпреки постоянния дъжд. А езикът и устните му вече не се подчиняваха.
	Най-накрая те се появиха, тичайки през дъжда. Неорганизирано. Крещяха и стреляха.
	Бързо, но внимателно, без да чувства вече болка, Зигер простреля трима, преди един нападател да се промъкне зад него и да изпразни автомата си в гърба му.
	Оставаха му още няколко мига живот, все още виждаше приближаващите силуети, но ръцете му бяха безчувствени, дори не знаеше дали още държи автомата. Още някой започна да стреля в тялото му; Зигер започна да се гърчи, като че някой го риташе през калта, и със съжаление си помисли, че това не са никакви войници, нямаха дисциплина. Просто паплач.
	Застреляха го отново и отново, и отново и последната му неясна мисъл бе, че е срамно да загине така.


	Когато самолетът се приземи във военновъздушната база „Хауърд“ в Панама, лекари в изолационни костюми изскочиха от една линейка под следобедния дъжд и измъкнаха сгъваема носилка с покривало, подобно на балон. Докато местеха съпруга й от изолационната камера на самолета, Рут Чърч го видя за пръв път в такова добро състояние. За нейна изненада очите му бяха отворени. Беше твърде изненадана, за да се приближи по-близо, а лекарите действаха бързо.
	Изглежда, никой не ги беше уведомил, че и тя ще пристигне, и толкова се бяха съсредоточили над работата си — уплашени от възможното разпространение на болестта, — че едва не я зарязаха на летището заедно с доктора, когото главнокомандващият бе натоварил да се грижи за Джон в самолета. Наложи се лекарят да тича в дъжда след колата и да им крещи да спрат.
	Рут и лекарят се качиха отзад в линейката, при Джон. Той отново не можеше да се види ясно, този път увит в пашкул от млечнобяла материя.
	Със сиренен вой линейката започна да криволичи между сутрешния поток от коли; Рут гледаше разсеяно еднаквите бели постройки с оранжеви керемиди и добре поддържани колониални сгради. Панама беше добро място за живеене, макар да й беше харесала повече при предишното й посещение. Джон работеше в канцелария и единствената опасност беше една боа, увита около подпората на навеса за коли. Змията се хареса на децата значително повече, отколкото на нея. Панама с непрестанната си смрад и тъпия Клуб на офицерските съпруги. Златни времена. Рут отмести поглед от запотения прозорец и прокара длан по мократа си коса, като се наведе към доктора. Беше дребен човек с къдрава посивяла коса, малко разчорлена, и очила с изящни рамки. Имаше арогантен вид на провинциален полицейски началник.
	— Лъжа ли се? — попита тя. — Или Джон наистина е по-добре.
	Лекарят поклати глава. Но не отрицателно. Веждите му се събраха и Рут си помисли, че им е необходимо леко подстригване.
	— Честно казано, госпожо Чърч, не виждам нищо опасно за живота. Не ми е ясно за какво е цялата тази паника. Специалният изолатор и така нататък. Като че всички за полудели от страх. — Намести се колкото можеше по-удобно в теснотията и въздъхна. — Отложих важна командировка заради това.
	— Трябваше да го видите вчера — каза Рут. — Всички смятаха, че умира…
	— Това е било вчера. И аз не съм бил там. И мога да ви кажа, по мое мнение, че лабораторните изследвания ще покажат, че този човек не е имал нищо повече от силен пристъп на холера. Може би е вторична инфекция, която го е докарала до кома. Може никога да не разберем с какво точно е бил заразен. Но такива неща са ежедневие в моята практика. Вкарваме им няколко банки течности. Няма нужда от такава истерия.
	— Докторе… — Рут бе готова да му изнесе лекция, която той да помни цял живот, но си даде сметка, че той вече почти я е забравил, както и съпруга й.
	— Пропуснах командировка в Централна Африка заради това — промърмори той.


	Лутър Дарлинг се страхуваше от джунглата заради животните, които си представяше, че пълзят из растителността. Но досега не видя и най-малка буболечка. Проправяше си път сред гъсталаците и образуваните мочурища и всички живи същества се бяха притаили в скривалищата си заради дъжда. Не искаше да спира, но страхът му сега бе много по-лесно преодолим, след като беше убил. Убиването на други хора го изпълваше с неочаквано чувство на веселост, нещо, за което не беше подготвян през нито един период от обучението си и дори трудността при следването на азимута не успокояваше възбудата му.
	Растителността като че имаше зъби и разкъсваше униформата му. Джобовете му висяха разръфани и някакви дълги, остри като ножове листа направо прерязваха дрехите му. От време на време някой бодил се забиваше през двойния плат на коленете му, като оставяше след себе си непоносим сърбеж. Една лиана отмъкна кепето му и то изчезна в хаоса от гнили блатни треви. Когато по едно време отмести някакъв клон от пътя си, той почувства състоянието на бузата си и се стъписа. Не знаеше, че месата му висят, а още не беше разбрал, че долната част на ухото му липсва.
	Не се замисли за роднините и любовниците, нито се впусна в разсъждения за бъдещето. Това, което се случваше, нямаше нищо общо с книгите и филмите за хора, попаднали в безнадеждни ситуации. Всъщност изобщо не чувстваше това, което хора, неизпитвали никога истински страх си въобразяват, че човек в такова положения трябва да чувства. Опитваше се да оцелее между два жестоки момента, страшно изтощен, но без да си дава сметка за това. Докато си пробиваше път през буша, реакциите му се управляваха от нещо дълбоко и диво, и съвсем не романтично.
	Не знаеше дали върви през този ад от един час, или вече цял ден, и след известно време започна да си тананика, като се движеше ритмично, нещо което не бе учил никъде, но чувстваше, че винаги е знаел. Въпреки умората — смазващата умора — той започваше да се движи все по-умело, като разчиташе все по-малко и по-малко на компаса. В този момент единствената му мисъл бе, че е загубен, че изпитанията нямат край и че никога няма да успее да се измъкне от буша. Продължаваше да си мисли нещо в този дух, когато се провря през стена от сочни, натежали от дъжда листа и неочаквано се озова на края на покрития с павета път.
	Излезе по средата на шосето, падна на колене и повърна. Бе толкова далеч от човешките възприятия, че не чу приближаването на камиона и колата едва не го блъсна. Старите спирачки изсвириха, празната каросерия затанцува по шосето. Предницата спря на разстояние колкото бейзболна бухалка от главата му.
	Дарлинг вдигна поглед, като се чудеше дали едва видимите лица в кабината не са тези на враговете му.


	Етан Плимут не можеше да се свърже с никого. След като часовете минаваха, а Хенри Васкес продължаваше да не се обажда, мрачните предчувствия на посланика се увеличаваха, още повече като не намираше никой висш представител на местната власт. Всъщност не можеше да намери и никой нисш представител.
	Опита се да звънне в ключовите министерства, но не намери даже дежурните. Абсолютно мъртвило. Когато най-накрая се свърза с националната полиция, намери някакъв лейтенант, който знаеше само, че генералът е повикан спешно за някаква специална мисия в планините. Секретарката му успя да получи отговор от военното летище в Санта Крус, където наетите от Държавния департамент инструктори тренираха _Диаблос рохос_, но дежурният там каза, че няма никаква мисия. Плимут реши да стегне колана на инструкторите, които получаваха значителна част от бюджета за антинаркотична дейност, без да отчитат видим успех.
	После идваше проблемът с оня мръсник Парнъл, който си вреше носа в Мендоса. Правеше каквото си поиска, сякаш той е посланикът. Плимут реши да отиде там и да се заеме лично с нещата. Но не обичаше да се отдалечава от посолството, а и условията за живот в Бени и Пандо бяха отвратителни. Ан също можеше да се появи — искаше да е наблизо, ако това стане. Да й прочете присъдата. Така или иначе, както го беше уведомил аташето, Парнъл имаше намерение да долети в Ла Пас, за да се срещне с боливийския министър на отбраната в понеделник.
	Нищо не беше координирано както трябва. Ситуацията бе нетърпима.
	Но критичният момент си оставаше нападението над лабораторията. Не можеше да не мисли за него. Ако минеше добре, всичко останало си идваше на мястото. Щеше да изпрати телеграмата за успеха на мисията — беше я подготвил почти в краен вариант, — дискретно бе уредил отговорникът по връзки с обществеността да „изпусне“ необходимата информация в пресата. Ако всичко вървеше по план, новината щеше да бъде публикувана на север още в неделя, почти гарантирано, че ще попадне във вниманието на президента. А ако успееше да поведе кампанията по изкореняването, можеше да се надява и на президентско посещение в Боливия. Това щеше да е голям удар срещу Джайлс Маншет в Богота. Щеше да повлияе благоприятно на кариерата му. И президентът да възнагради щедро успехите в борбата срещу наркотиците. Това можеше да означава истински бум в боливийско-северноамериканските отношения. И голямо посолство за него или служба във Вашингтон след някоя и друга година.
	А малко работа във Вашингтон нямаше да му се отрази зле. Трябваше да се погрижи за законовите последици от непростимото своеволие на Ан. Робин щеше да се нуждае от присъствието му повече от всякога, въпреки че не се сещаше точно защо. Последния път, като видя дъщеря си, тя носеше малка обеца с диамант на носа, безумие, което Плимут отдаде на безотговорното отношение на майка й.
	Плимут погледна часовника си и откри, че е обезпокоително късно. Щяха да пропуснат сроковете за подаване на материали за неделните издания. Хенри Васкес трябваше най-после да си раздвижи дебелия задник и да вземе телефона. УБН-агентът разбираше важността на навременната информация. А сега беше на път да развали всичко. Не може да се има доверие на такива хора, независимо колко надеждни изглеждат.
	Плимут не беше обядвал, бръкна в едно чекмедже с омазаните си с кръв пръсти и извади едно „Орео“ от полупразната опаковка. Боливийците дори не можеха да правят хубави бисквити, въпреки помощта на немски сладкари. Даже германците се разваляха тук. Налагаше се всичко хубаво да се внася от чужбина.
	Какво, за бога, му става на Васкес? Дали онези военни некадърници не са провалили всичко? Какво става? Да не би пък Парнъл да се е намесил по някакъв начин?
	Посланикът захапа бисквитата, като посипа с трохи бюрото и панталоните си. Беше му сухо в устата и затова позвъни на секретарката да донесе кафе.
	След минута вратата се отвори. Но не беше Дона с кафето. Вицеконсулът влезе плахо, следван от представителя на ЦРУ.
	— Сър. Може ли да влезем за момент?
	Плимут изгрухтя, поглъщайки сухата бисквита.
	— Струва ми се, че вече сте влезли. — В гласа му се усещаше нетърпение, въпреки че не бързаше заникъде.
	Двамата се приближиха към бюрото с посърнали лица. „По дяволите — помисли си Плимут. — Мисията. Какво става пък сега?“
	— Сър — каза вицеконсулът, след като застана пред бюрото, — началникът на Боливийската национална полиция иска да говори с вас.
	Плимут вдигна рамене. Искаше кафе. И да изяде още една бисквита. Но пратката от чужбина му беше ценна и не искаше да предлага на останалите и една трохичка „Ореос“.
	— Аз също много искам да говоря с него. Кога можете да уредите среща?
	Лицето на вицеконсула не се промени.
	— Сър, той иска да го приемете още сега. Чака ви отвън.
	Сърцето на Плимут подскочи. Не можа да намери думи за миг, после продължи:
	— За бога. Да не е станало нещо с мисията? Да не би нещата да не са наред?
	Двамата мъже се спогледаха, после ЦРУ-агентът пристъпи напред.
	— Не, сър. Искам да кажа… не става дума за антинаркотичната операция. Има нещо друго.
	Плимут почувства вълна на облекчение. Но сърцето му още биеше засилено. Ядоса се.
	— Какво може да е толкова важно, че този корумпиран негодник да идва чак дотук в събота следобед? Когато може просто да звънне по телефона.
	Двамата му посетители гледаха ту пода, ту стените, ту прозорците. Навсякъде освен в очите на посланика. След ужасно дълго мълчание, в продължение на което през съзнанието на Плимут преминаха кой от кой по-жестоки страхове, вицеконсулът се наведе над бюрото и пошепна:
	— Става дума за личен въпрос, господин посланик.


	Гарса искаше да свършва и да се маха от страната. Да се върне в Колумбия или поне да премине в Бразилия, преди Фон Райнзее и хората му да разберат, че нещата не вървят по техния план. Преди старият негодник да разбере какво е станало с дъщеря му. Беше време да избият останалите проклети гринговци и да се махат.
	Тревожеше се. Не беше страхлив по природа, но досега нищо не вървеше точно както е било предвидено. Хеликоптерите пристигнаха късно, с оглушителния си рев, дъждът намаляваше видимостта и им пречеше да стрелят точно. Някои от гринговците успяха да се измъкнат от машините. И проклетата престрелка продължи цял час. Загуби шестима души, двама от които изчезнаха в буша и най-вероятно просто са избягали, вместо да заобиколят зад янките, както им беше наредил. Бяха изхабили патрони, достатъчни за цяла война. И при това само срещу един противник. Не можеха да си позволят повече такива престрелки. Трябваше да нападнат внезапно клиниката, да свършат с копелетата и да се махат.
	Планът му предвиждаше да се приближат внимателно откъм буша с джиповете и камиона, скрити на няколко километра от лабораторията. Но денят вече преваляше и дъждът намаляваше още повече видимостта. Щеше да им е необходимо три пъти повече време да се придвижат през калта. Ако не се загубят.
	Но работата трябваше да се свърши. Шефовете му не признаваха оправдания.
	Гарса реши, че е най-добре да спрат колите колкото се може по-близо до целта и да действат бързо. В този дъжд гринговците нямаше да виждат нищо. Докато не стане твърде късно. А и не беше абсолютно необходимо да избиват всички. Просто да са достатъчно, за да се вдигне шум.
	На края на склона, където започваше градът, Гарса спря малкия керван и излезе на дъжда; това не му се нравеше много, беше му писнало от страната и всичко в нея. Тръгна напред, за да е сигурен, че колите няма да се виждат от клиниката, и ги поведе след себе си. Като си проправяше път през храстите, той спря в дълбоката кал върху едно възвишение и огледа хоризонта по посока на клиниката.
	Нищо. Сива завеса от дъжд. Виждаше само първите дървета в равнината. Там свършваше светът.
	Изкушаваше се да ги нападне направо от колите. Да кара напред и направо да започнат да стрелят. Но пътят беше твърде кален. Като се има предвид силата на дъжда, колите можеше да затънат. А Гарса искаше да може да избяга бързо.
	Върна се до джиповете и камиона, пълен с бойци, и поведе кервана малко по-надолу по пътя откъм града. Спряха в една горичка, където се образуваше малко островче, и слязоха. Наоколо всичко бе пусто. Всички жители на града си седяха по домовете в очакване края на дъжда.
	Когато отново се подложиха на жестокостта на стихията, мъжете започнаха да мърморят и да ругаят. След смъртта на някои от другарите си бяха станали доста кисели. Гарса не би се доверил поне на половината от тях.
	— Хайде. Бързо — изкомандва той. — Нямаме време да се размотаваме. Хайде.
	Тръгна напред през растителността, към мястото, където си спомняше, че е клиниката. Знаеше, че просто пътят трябва да остане отляво, а възвишенията — отдясно.
	Но не се оказа толкова лесно, колкото се надяваше. Щом групата навлезе в ниската част на терена, започнаха да газят до коленете във вода, на места и до кръста. Блатото смърдеше и успяваше да събуе някоя и друга обувка, дори високите военни обувки, и убеждението на Гарса в способностите му за ориентиране се изпари. От дъжда не можеха да видят и на двадесет метра пред себе си, а растителността още повече намаляваше кръгозора им. После един от мъжете закрещя и когато Гарса се обърна, го видя омотан от дълга, тънка змия. Влечугото бе забило толкова дълбоко зъбите си в китката му, че с нищо не можеше да бъде отстранено.
	Друг от групата стисна змията зад главата и счупи врата й. Но всички бяха спрели. Ухапаният стисна ръката си и започна да псува.
	Гарса се приближи към пострадалия и спря поглед върху мъртвата, сгърчена в тръстиките змия. Не беше виждал този вид. Никоя от посестримите й, които познаваше от кокаиновите лаборатории в Южна Колумбия, не приличаше на нея и той не можеше да каже дали е смъртоносна, или сравнително безопасна.
	— Върни се при камиона — нареди той на пострадалия.
	Човекът само го изгледа с разширени от ужас очи.
	— Хей, нещастник. Казах да се връщаш в камиона и там да ни чакаш!
	Но човекът само се оглеждаше наляво-надясно, ужасен.
	— Шефе, не знам накъде е камионът. Нищо не се вижда.
	— По дяволите. — Гарса си даде сметка, че не знае накъде отиват. Блатото бе като лабиринт. „Като скапания Мойсей — помисли си той. — Можем да се мотаем тук четиридесет години.“
	— Хайде — каза Гарса с най-решителния си глас. — Стига с тази гадост. Да се върнем на пътя. Ако се натъкнем на някого, просто му прерязваме гърлото. Но без изстрели. Докато не стигнем до гринговците.
	Нужен им беше половин час да намерят обратния път до ивицата гъста кал, която минаваше за шосе.
	После Гарса ги накара да вървят по-бързо. Оставаха им още цели петнадесет минути до клиниката, наоколо ставаше все по-тъмно. Дъждът се засилваше, дори на Гарса вече му се искаше да се скрие на сушина.
	„През какви гадости трябва да премине човек — помисли си той. — Да живее като животно. И за какво?“
	За пари. Знаеше го много добре.
	Гарса бе служил като лейтенант в Колумбийската армия, преди да разбере, че бъдещето не е в държавната служба. Сега водеше хората си в две дълги, не съвсем стройни колони от двете страни на пътя. Той вървеше по средата. С надеждата, че няма да мине никаква кола. Защото това щеше да означава стрелба, не можеха да се справят само с ножове, а изстрелите щяха да унищожат всяка възможност за изненада. Но какво да се прави? Когато дори природата се опитва да те прецака.
	След като се приближиха достатъчно до клиниката, той вдигна ръка в знак за хората си да спрат. Някои не разбраха сигнала, но той ги задържа със следващ жест. Махна им да се приближат.
	— Слушайте — прошепна достатъчно силно, за да го чуят в плющенето на дъжда. — Всичко върви добре. Проклетите гринговци са точно отпред, зад този завой. Трябва да действаме бързо. Щом видите постройката и палатките, и другите им глупости, се втурвате напред и убивате всичко, което мърда. Минавате през целия лагер. През всичко. Като стигнем до другия край, се обръщаме и тръгваме назад. Бързо. Убиваме, ако има някой останал жив. После се махаме от тази помийна яма. И не се събирайте. Оставете малко разстояние между мръсните си задници, ясно ли е?
	Но уморени, уплашени хора инстинктивно намаляват всяка дистанция помежду си. Освен ако не са добре обучени, те винаги вървят заедно. Затова, като се приближаваха към клиниката, бойците постепенно започнаха да се събират по двама, трима, четирима, шестнадесетима мъже. Само Гарса се държеше настрана. Тревожен, той вървеше напред, без да се обръща.
	Забелязаха белите стени на клиниката, като я наближиха на четиридесет метра. Един от тях нервно изкрещя и всички се затичаха напред. Започнаха да стрелят към постройката.
	Неочаквано на огъня им отговориха с огън. Отпред, отстрани. Сребристи пламъчета и малки червени искри пронизваха дъжда. Гарса спря стъписан, двама от хората му се гърчеха на земята пред него. Пред тях се появи цяла огнена завеса.
	Обърна се, хората му падаха един по един, въргаляха се бясно като улучени от няколко оръжия едновременно. След секунда един изстрел го удари в гърба и го повали на земята. Опита се да се изправи, но дъждът като че го притискаше.
	— _Стреляйте_ — изкрещя Гарса, докато се опитваше да се изправи, хлъзгайки се по лигавата земя. — _Стреляйте, негодници!_
	Подпрян на коляно, той изпрати един откос в храстите, където му се струваше, че е видял проблясване на оръжие. После стана, знаеше, че е ранен, но не усещаше къде. Беше важно само, че може да ходи. Болката все още не се усещаше от шока.
	Хората му бягаха. Тези, които можеха. Видя петима да се отдалечават по пътя, от който бяха дошли. Един от бегълците се обърна да стреля, но цяла канонада направо го вдигна от земята и го разтресе. Той падна с преплетени крайници, автоматът му продължаваше да стреля.
	Гарса също побягна. Стреляше зад себе си, без да се обръща назад, опитвайки се да накара враговете да залегнат, за да не могат да се прицелят точно. Тичаше трудно, калта го спираше.
	Обхвана го някаква странна летаргия и му се прииска да седне. Не можеше да догони хората си; нещо друго освен дъжда правеше тялото му по-тежко, забавяше движенията му. Понечи да им извика, да ги помоли за помощ, но се сдържа. Ако трябва да умре, нямаше да моли като някаква курва.
	Препъваше се, пробягваше няколко крачки, пак се спъваше, последният от хората му се виждаше съвсем слабо в дъжда; Гарса остана сам. Четиримата оцелели се превърнаха в осмокрак силует, размахващ ръце и стрелящ безцелно.
	Фантастичното същество се разпадна. Ослепителна светлина раздра полумрака и четиримата мъже паднаха, всеки сгърчен в различна поза. Един се стовари моментално и тежко на земята; друг продължи да се лута слепешката, докато втори взрив не откъсна краката му. Едно дребно момче пълзеше напред и бълваше кръв. Необяснимо защо, последният седна бавно, почти внимателно, с една ръка, провиснала на тънка ивица кожа, от рамото му шуртеше кръв, обърна дулото на автомата към главата си. Мозъкът му се пръсна нагоре към небето, като предизвикателство към дъжда.
	Всичко се разигра пред погледа на Гарса. Очите му се разшириха от ужас, трябваха му няколко секунди да осъзнае случилото се. Гринговците ги бяха наблюдавали, бяха ги държали на мушка през цялото време. Бяха попаднали в капан, съвършена засада. Никой нямаше да се отърве жив.
	Освен него. С неизчерпаемата енергия на страха Гарса се втурна настрани към блатото, като заряза собственото си безполезно оръжие. Беше слушал, че гринговците не стрелят по невъоръжени.
	Опитваше се да се изкачи по лигавия склон на една канавка, когато неочакван удар, нещо голямо и плоско, го повали на земята.
	Не куршум. Някакъв човек се бе хвърлил отгоре му. Притисна го на земята, навря главата му в калта, накара го да вкуси мократа пръст.
	Гарса искаше да се защити. Но нямаше никакви сили. Опита се да заговори, да каже на нападателя да не го убива, че е невъоръжен. Но от ударите не му оставаше въздух.
	— Шибан боклук — ревеше човекът-звяр. Нападателят го удари там, където вероятно имаше рана, защото непоносимата болка накара Гарса да подскочи, като едва не повали врага на земята. Но нападателят беше прекалено силен, прекалено тежък. Още един удар и Гарса загуби съзнание.


	— Стига — каза нечий глас. — Достатъчно, синко. Не може да избяга.
	Редник Краг вдигна очи. Видът на сивокосия мъж с четири мокри звезди го изненада. Амфетаминът от битката още пулсираше във вените му и боецът стисна оръжието си, като че генералът е поредният враг. Преди секунди бе забил приклада на автомата в гърба на пленника.
	— Мръсник — каза Краг за последен път на окървавения гръб на пленника. Говореше, без да мисли. Нещата се развиваха твърде бързо.
	— Искам го жив — каза генералът. — Искам да поговоря малко с този човек.
	— Слушам, сър. — Краг се опомни и отдаде чест, стиснал непохватно оръжието. Ръцете му трепереха. За негова изненада.
	Присъствието на генерала беше всичко друго, но не и успокоително. Краг наскоро бе разпределен в Панама след основната и напредналата си индивидуална подготовка във Форт Линард Уд и едва слязъл от самолета, взводът му бе изпратен в Боливия, която изглеждаше още по-отвратителна дупка от Зоната. Никога не се беше срещал очи в очи с генерал. Дори не беше чувал за генерал Парнъл, докато началникът на отряда не му го показа. Главнокомандващия. Това го объркваше, но Краг се смущаваше прекалено много от невежеството си, за да задава повече въпроси. Винаги бе смятал, че президентът е главнокомандващ.
	Мисълта, че току-що е участвал в битка, отново облада редник Краг.
	_Битка._
	Вече беше ветеран.
	А това е вече нещо, нали?
	Впечатленията се трупаха едно връз друго и започваше да си спомня неща, които никога не си е представял, че ще знае. Отначало се двоумеше дали да стреля, не можеше да се прицелва; после започна да пука здраво. Надяваше се никой да не го наблюдава. После се хвърли след онзи човек, като че тялото му само се впусна в преследването. Крещеше до изнемога. Все още не можеше да повярва какво е сторил.
	Битката се оказа нещо като рафтинг*. Всичко тече с главоломна скорост. Не разбираш какво става. После бързеите остават зад теб, като че никога не са съществували. Странно.
	[* Екстремен спорт, спускане с гумени лодки по буйни реки. — Б.пр.]
	Генералът се усмихна и отвърна на поздрава. Изглеждаше като генералите от филмите. Беше взел мълниеносни решения след появата на капитана с раздраното лице. Като в истинска война. Генералът лично се зае да им помогне в избора на огневи позиции, да се окопаят, да се замаскират. Въпреки пороя. Старецът, изглежда, наистина се забавляваше. И разбираше от битки почти колкото старшината в подготвителния център. Никой нямаше да се измъкне от засадата. Бяха готови да се отбраняват от всички посоки, въпреки че Краг чу генералът да казва на един от офицерите: „Залагам десет към едно, че ще дойдат откъм пътя. Не са достатъчно организирани да направят нещо друго в това време.“
	— Голямо сражение — каза генералът, без да обръща внимание на дъжда. — Играл ли си футбол в училище, редник?
	— Тъй вярно, сър.
	— Като какъв?
	— Полузащитник, сър.
	— Как ти е малкото име, синко?
	— Дан. — После си спомни военния етикет и добави: — Сър.
	Генералът кимна, усмивката му изчезна като отмита от дъжда.
	Не изглеждаше страшен. Просто не можеше да се усмихва много продължително.
	— Добре, Дан — каза генералът, — грижи се за този човек, докато пратя някой лекар. — После лицето му стана много мрачно за секунда. — За бога. Съжалявам, войниче. Уча те на лоши навици. Нека преди това го проверим за оръжие.
	Генералът застана в локва мътна вода, с пистолет, насочен в гърба на неподвижния мъж, като че наистина имаше опасност. Краг претърси пленника, после го обърна по гръб, за да види и колана му отпред. Човекът бе омазан с кал, но се виждаше, че лявото му рамо е раздробено. Разбира се, имаше пистолет. Краг го взе с ръка, която почти бе спряла да трепери. Все още чувстваше дива, почти неконтролируема вътрешна енергия.
	— Господи — каза генералът. — Като че е ранен от цял откос.
	Раненият изстена, без да отвори очи. Но дори генералът да чувстваше някакво съжаление, Краг не го споделяше. Човекът беше боклук. _Враг._
	— Е, сър — каза поучително редникът на генерала, — така е, като се бърка на инженерните войски.

	21.

	Анхел презираше мъжете и жените, които го заобикаляха в Панама. С безизразни лица през деня и шумни през нощта, те затвърдиха мнението му на планинец, че хората, живеещи в равнината са мръсни и развратни. Жени, прилични на болни маймуни, чукаха на вратата на стаята му, хилеха се пискливо и предлагаха съмнителните си услуги. Анхел не им обръщаше внимание и чакаше сутрешният порой да отмие тези човешки отрепки в дупките им. През нощта не можеше да спи и болката в стомаха често го караше да прибягва до кофата в единия ъгъл на помещението. Понякога изкарваше и кръв.
	Тревожеше се за сестра си. Нямаше да види дълго време нито нея, нито майка си. Вече живееше в друг свят и можеше само да им праща пари и да научава от чужди хора дали са добре. Дългите дни, прекарани в самота, първо в оранжерията, сега тук, му даваха много време за мислене. Прекалено много време. Стигна до извода, че човекът е мръсно същество, божия грешка, и че всеки е осъден от самото си раждане. Нещо като това, дето проповядват свещениците. По-малко жестоко, но в някои отношения по-гадно. Най-доброто, което можеше да направи човек, бе да запази честта си. Достойнството беше единствената ценност.
	Поне веднъж на ден го посещаваше панамец с бяла риза, разгащена, за да замаскира шкембето му. Потният му врат бе окован в златни ланци. Панамецът му носеше храна и му отпускаше по малко джобни пари, сякаш се страхуваше, че момчето ще изчезне или ще се напие. Ясно беше, че този човек не познава хората извън собствената си среда.
	Все пак панамецът имаше ценни качества. Знаеше какво става в болницата на гринговците.
	Една сутрин, докато мургави деца играеха и пищяха върху бунището в двора, панамецът се появи отново на паянтовата врата. Почука като курва. Носеше черни очила дори на сянка и смърдеше на сладникав одеколон. По слепоочията му струеше пот.
	— Денят настъпи — каза той. — Трябва да действаш. Подготвяме документите за изписване на копелето.
	Анхел не отговори и човекът продължи:
	— Събирай си нещата. Ще те закарам до хълма.
	Анхел имаше малко вещи и спокойно се зае да ги прибира. Но не беше достатъчно бърз за госта си, който нервно мърдаше рамене и се разхождаше напред-назад. Този гринго явно бе много важна клечка. И панамецът не вярваше, че работата ще бъде свършена добре. Анхел реши, че е слаб човек, от тези, дето лесно можеш да убиеш.
	Докато слизаха по бетонната стълба без парапет, панамецът го попита:
	— На колко си години все пак?
	Анхел го погледна изкосо, мисълта му беше заета с доста по-важни неща, отколкото един отпуснат дебелак може да допусне.
	— Достатъчно, за да убия, когото трябва — отговори Анхел и погали пистолета, скрит под якето, купено от един магазин за източни стоки. На гърба му бяха изрисувани дракони и беше много красиво. В Панама бе ужасно горещо и трябваше да си купи нещо по-леко от коженото яке. За да прикрие пистолета. Оръжието беше вярно като божия глас. Пистолетът бе по-добър от свещеник.
	Панамецът излая към групата деца, събрани около колата му — зелен мерцедес с ръждясали джанти. Анхел си спомни собственото си детство и повика пак децата. Подаде им кесия с бонбони, която бе взел от стаята си, за да заличи всяка следа от пребиваването си там.
	Най-смело се оказа едно момиченце, тъничко като палмов лист. То се примъкна към него и внезапно грабна плика от ръцете му. После заедно с другарчетата си побягнаха с победоносни писъци.
	— Боклуци — изсъска презрително панамецът.
	— Да — съгласи се Анхел, като си мислеше за цялата им страна.
	Панамецът прибра единствения сак на Анхел в багажника сред пробити бидони, инструменти и стари автомобилни гуми.
	— Помниш къде трябва да отидеш след това, нали? Не се бави.
	Анхел кимна. Безпокойството на мъжа беше обидно и несправедливо.
	Купето на колата се пълнеше постоянно с дим и дори отворените докрай прозорци не помагаха. Докато пътуваха, градският въздух ги покри с мръсотия. Претъпканите автобуси бълваха отрова от ауспусите си. С бръмчене и дрънчене старият мерцедес се добра до подножието на хълма с развято панамско знаме на върха. Движението беше толкова натоварено, че Анхел щеше да стигне по-бързо пеша. Но очевидно панамецът искаше да каже на шефовете си, че е направил всичко, което зависи от него, за постигане на успех.
	Като наближиха постройките на представителството на Съединените щати, панамецът започна да нервничи и точно преди площадчето, където местните се трупаха да чакат автобус, отби и каза на Анхел да слиза. Веднага след като хлопна вратата зад гърба му, той потегли.
	Анхел тръгна бавно нагоре покрай кафявите и черни лица на тези, които нямаха пари да си купят коли. Някои бяха облечени чисто и имаха приличен вид, докато други бяха мръсни и раздърпани като доскорошните му съседи. Млада жена с буйна коса и бяла блуза го накара да се обърне, но той бързо си спомни за жените и колко трудно е да се оправяш с тях и отново се съсредоточи върху работата.
	Нямаше много гринговци. Беше чул, че се махат. Но постройките, които им принадлежаха, имаха най-добър вид от всички останали в града. Местни, обути с дънки, работеха на поляните и подрязваха храстите. Янките поне имаха някакво самоуважение. Анхел си помисли, че от него можеше да стане добър гринго, ако беше роден на север.
	Единственият проблем с болницата беше, че човек не можеше просто така да се мотае наоколо. Тук беше много по-различно от мизерията в центъра. Никой не стоеше без работа. Гринговците постоянно бързаха нанякъде. Най-доброто прикритие беше да седне на една пейка пред входа на болницата, с лице към паркираните коли, все едно че чака някой да мине да го вземе. С други думи, да седи с гръб към сградата.
	Поне улицата беше тиха. Щеше да чуе всяко движение зад гърба си. И можеше да види всеки излязъл от болницата, щом стигне до улицата. Имаше и добра възможност за бягство между къщите, така щеше да се скрие за секунди от евентуалните преследвачи. Панамецът го беше уверил, че Чърч няма специална охрана, няма телохранители. Като цяло, изглеждаше много по-лесна задача от повечето работи, които беше изпълнявал досега.
	Извади от джоба си някаква книга. Не можеше да я прочете, дори и заглавието, но я беше избрал заради корицата — гол до кръста войник. Мъжът имаше страхотни мускули и беше препасан с патрондаши за картечницата, която държеше. Изглеждаше като истински мъж. Анхел бе решил да започне бодибилдинг веднага щом финансовото му състояние го позволи. Илюстрацията на корицата щеше да му служи за пример.
	Книгата беше само инструмент, извинение да седи на пейката. Но само като я държеше в ръце, Анхел се чувстваше изпълнен със сили. Всеки минувач щеше да си помисли, че е мъж, който може да чете. Държеше книгата гордо, малко вдигната, за да е сигурен, че всеки ще я забележи.
	Минувачите бяха малко и никой не му обръщаше внимание. От време на време отделни хора или групи от хора излизаха от болницата, но неговият човек го нямаше. Сирената на една линейка го стресна. Но тя слезе надолу и зави към моста през канала.
	Жегата го задушаваше като планина от одеяла. Плажът, слънцето изобщо не приличаха на туристическите брошури. Времето беше неприятно. Потеше се в новото яке и му се щеше да може да го махне. Може би, помисли си, трябваше да си купи като ризата на панамеца. Под нея щеше да успее да скрие пистолета. А може би не. Беше твърде тънка и оръжието щеше да прозира. Всичко трябва да се обмисля добре.
	Русо момиче, очевидно гринга, премина по отсрещния тротоар и той не се стърпя да я погледа. Памучната й блуза беше по-различна от тези на местните жени и се носеше около тялото като развята от собствения й бриз. Косата й беше мека и изглеждаше много чиста. Приличаше на жените от филмите.
	Може би с такова момиче щеше да е различно. Може би те имат достатъчно мозък, за да уважават мъжете заради истинските им качества. Не можа да не си представи живота си с нея. Тя се спусна надолу по хълма, отнасяйки красотата от един различен свят, и Анхел започна да си мечтае как я спасява от беда и така спечелва уважението и любовта й.
	Тежката врата се отвори. Зад гърба му. Анхел отпусна книгата и погледна през рамо с престорено спокойствие.
	Той беше. Грингото.
	Чърч се движеше подкрепян от жена, за която Анхел знаеше от снимките, че му е съпруга. Отзад вървеше мъж в униформа, но не изглеждаше да носи оръжие. Не беше телохранител. Чърч се усмихна и, изглежда, твърдеше, че може и сам да върви. Но залитна по ниските стъпала и другите го хванаха отново.
	Лесна работа.
	Анхел спокойно прибра книгата в задния си джоб, стана и се протегна, сякаш гърбът го е заболял. Запъти се с отмерени движения към пресечката на алеята с тротоара на улицата.
	Американците дори не го забелязваха. Цялото им внимание беше съсредоточено да помагат на Чърч да стигне до паркираните коли.
	Анхел усещаше твърдия пистолет, опрян в тялото му. Но беше още рано да го вади. Всичко трябваше да стане много бързо.
	Вървеше бавно, като от време на време хвърляше поглед назад, като че гледа дали не идва автобус или кола. Изчакваше най-подходящия момент.
	Оставаха секунди. Няколко секунди.
	Чърч се опита да се освободи от помощниците си. С нервна усмивка. За момент Анхел го погледна в очите, но американецът пропусна погледа му.
	„Да — помисли си Анхел. — Точно така.“
	Накрая забърза крачка към тримата, извади пистолета с точно премерено движение и насочи дулото.
	Жената го забеляза. И беше бърза. По-бърза от всеки мъж. Безмълвно тя се изпречи пред съпруга си.
	Анхел нямаше добра видимост към жертвата. Подвоуми се за секунда, мъж на честта до последно, никога нямаше да нарани жена. Преди да преодолее стъписването си, един снайперист от Специалните части, заел позиция на покрива на една съседна сграда, го застреля в главата.


	Елегантно облечен стар човек препускаше на шоколадовокафявия си жребец покрай редицата дървета. Дните и нощите му се бяха превърнали в още по-скучна рутина отпреди и той се стремеше да запълва плътно времето си с работа или физическа дейност. Сега не държеше любовница, въпреки че от време на време си спомняше за последната, полякинята, която отпрати по-рано от предвиденото. Заряза дори любимото си занимание — слушането на музика. Музиката носеше спомени или го караше да мисли за неща, които не може да понесе. Сега не му оставаше нищо, което да осмисли живота му, след смъртта на дъщеря му и изчезването на племенника му (вероятно и той мъртъв).
	Опита се да играе и загуби.
	Бизнесът, от друга страна, вървеше добре. Уреди отношенията си с колумбийците и получи изгодни позиции. В същото време продължаваше тайното сътрудничество с новите партньори от Сау Паулу. В крайна сметка имаше хляб за всички, като се има предвид огромното търсене на кокаин по света. Дори изнасяха за Русия, което го забавляваше. Бизнесът обещаваше все по-големи приходи с влошаването на ситуацията там. Това беше най-хубавата страна на търговията с наркотици. Депресии, кризи, природни бедствия увеличаваха още повече желанието на хората да избягат от действителността.
	Конят тропаше с копита по познатия път, малко тромав по меката почва, твърде съвършен за света, в който живее. Дъждовният сезон бе отминал, но земята още не беше изсъхнала. После дългото южно лято щеше да превърне калта в прах и цикълът да започне отначало.
	Колко още такива цикли щеше да преживее?
	Редицата от дървета зави рязко. Приближаваше открит участък на пътя, който изсъхваше по-бързо; там имаше възможност за галоп, да пришпори животното, да го изпита. И себе си. Първите лъчи на слънцето прорязаха равния хоризонт.
	Преди Фон Райнзее да забие шпори в хълбоците на коня, от дърветата излезе човешка фигура.
	Беше племенникът му. Небръснат. И с автомат в ръцете. Приличаше на скитник.
	Фон Райнзее дръпна юздите и животното пристъпи леко назад, пълно с енергия.
	— За бога, Рафаел. Къде изчезна? Помислих си, че съм те изгубил.
	С каменно лице племенникът му пристъпи напред и вдигна оръжието.
	— Ти я уби — полузаговори-полуизкрещя той. Лицевите му мускули бяха мъртви, очите му — диви. — Ти си накарал да я убият, чичо Кристиан. Нали?
	Фон Райнзее не разбра.
	— Рафаел. Стига. Не знам за какво говориш. Просто се радвам, че се върна.
	Конят не се успокояваше. Усещаше опасност.
	— Ти я уби — каза безизразната маска. Дивите очи започнаха да се навлажняват.
	Шокиран, Фон Райнзее си помисли, че се сеща за какво говори Рафаел.
	— Господи, Рафаел. Да не мислиш, че _аз_ съм накарал да убият собствената ми дъщеря? Ева?
	Младият мъж стреля. Но се целеше в коня, в главата и шията му. Прекрасното животно потръпна, подскочи нависоко, в главата му зейна дупка. Завъртя се и се строполи, повличайки стареца на земята. Бедрената кост на ездача изхруска като сухар, когато едрото животно се стовари върху нея.
	Фон Райнзее отвори уста и от гърлото му се изтръгна звук, подобен на животински рев. Падането беше жестоко и рамото му също бе счупено, въпреки че той не си даваше сметка за това в момента.
	Племенникът му се приближи и застана над него, като че има намерение да уринира отгоре му. Но ръцете му стискаха автомата и чакаше старецът да се съвземе и да възвърне чувството си за реалност.
	— Защо? — попита Фон Райнзее накрая. — Защо, Рафаел? — Не разбираше нищо. Смъртта на великолепния кон. По-малката смърт на крака му и необходимостта да овладее шока и болката, да не показва слабост пред никого.
	— Ти я уби — повтори младият, този път с още по-голяма убеденост. И изпразни пълнителя в чичо си.
	Старецът беше як, а младият човек — свикнал повече да си служи с мобилни телефони, отколкото с оръжия, не успя да удържи на отката на автомата и само три куршума попаднаха в целта. Поразиха корема малко под сърцето. Раните бяха смъртоносни, но старецът имаше достатъчно време да премисли случилото се. С кръв на устата той промълви:
	— _Семейство._

	Епилог

	— Но аз никога не получавам по-малко от много добър — възрази младата жена.
	Чърч я погледна с повече съчувствие, отколкото можеше да си позволи да покаже. Беше от тези студенти, за които понятията са твърде трудни за запомняне, и косата й не се подчиняваше на гребени. Седеше в кабинета му в априлския ден и гледаше на целия свят като персонаж от картина на Вермеер*. „Жена, която оценява работата си.“
	[* Холандски художник (1638–1675), рисувал главно битови сцени, много характерни са портретите на жени, извършващи ежедневни дейности. — Б.пр.]
	— Като напишете нещо за много добър — каза Чърч, — ще ви пиша много добър.
	— Обикновено получавам отлични оценки.
	— Когато напишете нещо за отличен, ще ви поставя отличен.
	Тя го погледна, сякаш всеки момент ще заплаче.
	— Но какво й има на работата ми?
	С енергията на самотна студентка тя бе написала две и половина страници голям формат на тема: „Непоносимото положение на жените в Перу“. Критиката му бе почти толкова дълга, с червен химикал. Не беше потърсила никакви факти и дори не беше редактирала работата си, преди да я предаде.
	Дори при това положение, ако се беше поддал на симпатиите си, Чърч можеше да й постави отличен. Девойката, седнала пред него в бледата светлина, искаше да промени един свят, който още не познава, и точно този стремеж да направи някакви въображаеми неща по-добри, без да има представа от тях, нажежи въздуха между тях. Но сега целта му беше да научи колкото може студентите си поне на частица реалност. Работеше в малък провинциален колеж в Охайо, младите мъже и жени, които обучаваше, не си бяха дали труда да кандидатстват в по-добри училища. Бяха предпочели да си изкарват хляба по-близо до вкъщи, да си плащат таксите и да не се отделят от социалната си среда.
	— Преди всичко — започна Чърч — вие цитирате само един източник. И то телевизионен репортаж. Спомняте ли си, когато говорихме за източниците? — Погледна младата жена и разбра, че тя мисли нещо друго и изобщо не го слуша. Но продължи с това, което беше длъжен да й каже. — Не сте подкрепили с факти никое от твърденията си. Нито сте изложили логиката на аргументите си. — Наведе се напред, за да привлече поне малко вниманието й. — Това, което виждам в съчинението ви, са достойни за уважение, но безпочвени емоции. И… честно казано, госпожице Маккинън… трябва да поработите повечко по правописа си.
	— Но аз използвах „Спелчек“*.
	[* Компютърна програма за проверка на правописа. — Б.пр.]
	Чърч отвори уста, после реши, че е по-добре да не отговаря. Питаше се по каква учебна система работят другите преподаватели. Вече беше смъкнал значително критериите си, за да избегне отпадането на тези студенти, които поне посещаваха занятията и правеха каквото им се каже.
	Като помисли мълчанието му за слабост, студентката добави:
	— Освен това предадох работата си навреме.
	Чърч кимна в знак на съгласие.
	— Това е една от причините да не ви поставя среден.
	Беше си помислил, че е готова всеки момент да избухне в плач, но тя се разгорещи.
	— Вие просто не разбирате.
	Беше откровена и тъжна, и прекрасна, с пръсти, стиснали листата в папката, неволен умолителен жест.
	— Какво не разбирам? — попита Чърч със спокоен глас, който беше използвал често в Боливия.
	Студентката отметна кичур коса от ъгълчето на окото си.
	— Като мъж, не можете да разберете как страдат жените в Латинска Америка. На какво са подложени. — Погледна го ядосано. — _Не сте квалифициран._
	Чърч забеляза, че студентката веднага съжали за тона си. Войнственият й изблик беше само опит да подражава на нещо, което е чела в някое списание или чула от приятелки. Изражението й бе такова, сякаш очаква да я накажат за думите й.
	Потопен в удобствата на родината си, където семейството му процъфтяваше и всичко изглеждаше много лесно, Чърч едва не започна да й разказва цял роман. За страданията на една лекарка, за добри намерения и безсмислена смърт, за посланици, които се справят толкова зле с работата си, че могат само да получат повишение. За деца-убийци, избори и една затънала сред блатата клиника, построена само за да остане празна поради липса на финансови средства. И за жестоката красота на света.
	Но не каза нищо. Не искаше да се превръща в един от онези досадници, които убиват интереса на младите с безкрайните си спомени. А има, разбира се, неща, които не се изразяват с думи. Накрая той просто погледна за миг през прозореца, към зелените морави и безкрайния танц на катеричките.
	— Докато и двамата станем по-квалифицирани — каза той на младата жена, — ще мине доста време. Дотогава ще оценявам такива работи с добър.

	Бележка от автора.

	Всичко в този роман е художествена измислица. В такива книги е нужно да има отрицателни герои. Един от лошите в този роман е агент от Управлението за борба с наркотиците — УБН. След завършване на службата ми в района на Андите имах честта да работя с такива агенти в Съединените щати. Тези хора са напълно отдадени на професията си и вършат чудеса от храброст. Аз се възхищавам от уменията и смелостта им. УБН е управление на незаменими професионалисти и изпълнява изключително сложната си мисия в много трудни времена. Дължа на тези мъже и жени книга, в която УБН ще е добрият герой.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5360
	__Издание:__
	Ралф Питърс
	Залезът на героите

	Издателство „Атика“, София, 1999
	ISBN: 954-729-058-4