Ноа Бойд
	Агент назаем


	Преди

	Докато гледаше пистолета в ръката си, Мики Стилсън разсеяно посегна и оправи фалшивото ухо, от което се състоеше цялата му маскировка, и се запита как прероден християнин като него се е забъркал в банков обир.
	Година по-рано той беше толкова убеден в религиозния си прелом, че когато се явяваше пред комисията за определяне на условни присъди в Илинойс, демонстрираше пълен душевен покой. Молеше членовете да го наричат Майкъл като архангел Михаил — име, което излъчваше мек евангелски блясък, защото затворът беше неговият път към Дамаск. Той обясни на каменните физиономии пред себе си, че затворничеството е било неговото спасение. Без него нямаше да намери Бог и да запълни празнотата, объркала предишния му живот и довела до тригодишна присъда за фалшификаторство.
	Той се зачуди дали откриването на Бог всъщност не беше само начин за оцеляване. В края на краищата ухото му беше отрязано от друг затворник с прякор Виетнам още първата седмица, когато пуснаха Мики при останалите, и това не остави съмнение, че щеше да му бъде трудно да оцелее сам. Макар че „Виетнам“ не беше служил в армията, ухото на Стилсън беше третото в колекцията му през последните години. Колкото и старателно да претърсваха килията на Виетнам след всяко произшествие, ушите така и не бяха намерени. Предимно поради потребността от легенди сред затворниците, този факт породи слуха, че той ги е изял в ритуал, към който се е пристрастил във Виетнам.
	Майкъл намери Бог само за един месец. Щом раните му заздравяха, той откри, че има полза от възлестия остатък. Някои мъже показваха татуировки или белези като предупреждение към другите, а на него му липсваше цяло ухо — нещо, с което дори шампионите по борба не можеха да се похвалят.
	Той с отвращение махна ръката си от изкуственото ухо. Може и да беше само бивш затворник християнин, но в момента това нямаше значение. Щеше му се да вярва, че извършването на въоръжен грабеж изисква преоценка на религията му, но трябваше да признае, че полицаите, които бяха обградили банката, вероятно имат нещо общо с това. Прокле се за заблуждението, че може да обере банка. По дяволите, той дори не беше добър фалшификатор.
	Стилсън надникна навън покрай решетката на голямото предно стъкло на банката, за да види дали ченгетата са дошли по-наблизо, но те все още стояха сравнително далеч, подпрели оръжията си на багажниците и предните капаци на колите си, и очевидно чакаха и най-малката провокация. На безопасно разстояние зад тях се виждаха сателитни чинии, монтирани върху телевизионни новинарски микробуси, които чакаха да се уверят, че всичко ще се разиграе докрай.
	Стилсън и партньорът му Джон Ронсън бяха станали алчни. Не се задоволиха само с ограбване на касиери, а решиха да вземат двойно или дори тройно повече, като „проникнат в трезор“. Идеята беше на Ронсън. Всъщност той дори настояваше Мики да отстъпи и да се съгласи, твърдеше, че е специалист, ако присъдата и лежането в затвора можеха да се смятат за вещина.
	Стилсън отново протегна ръка нервно и докосна изкуственото ухо. Ронсън го беше накарал да си го сложи.
	— Не гледаш ли телевизия? Ченгетата напреднаха с технологиите, откакто влязохме на топло. Трябва само да проверят в компютрите си за осъждани престъпници и те откриват. И не се обиждай, Мики, но открият ли теб, ще хванат и мен.
	Двамата отидоха в магазин за карнавални костюми и купиха половин дузина изкуствени уши, опитвайки се с минимален успех да подберат подходящи за цвета на кожата на Стилсън. Освен това той си пусна малко по-дълга коса, за да може да я сресва над почти незабележимата нишка риболовно влакно, с която закачиха ухото. Според Ронсън дегизировката изглеждаше добре, но Стилсън бе убеден, че е смешна.
	Той се надигна на пръсти и погледна към гишето и трезора, където Ронсън тъпчеше пачки банкноти в оптимистично голяма чанта за хокей на лед. Висок и изключително слаб, Джон бе освободен шест месеца предсрочно от затвора Джолиет и получи условна присъда, след като излежа една трета от двадесетгодишното си наказание за опит за убийство и въоръжен обир на банка. Обвинението в опит за убийство се основаваше на престрелка с преследващите го детективи. Той се беше предал едва след като амунициите му бяха свършили.
	Задачата на Стилсън по време на обирите беше да държи на прицел клиентите и служителите, докато Ронсън прескача гишетата и прибира парите от касите. Този път Джон се забави, докато принуди управителя да отвори вратата на трезора, и първата полицейска кола се появи в отговор на безшумната аларма. В момента всички съзнаваха, че вероятността от насилие се увеличава, и послушно лежаха по очи, опитвайки се да останат незабелязани.
	— Как ще се измъкнем оттук? — извика Стилсън.
	— Всичко по реда си — отвърна Ронсън и продължи да тъпче банкноти в чантата.
	— Как може да мислиш само за пари?
	— Мога, защото, ако се измъкнем оттук, ще ни трябват всичките до последния цент. — Ронсън дръпна ципа на чантата, хвърли я пред себе си, прескочи гишето и дръпна една възрастна жена да стане.
	— Не, не, моля те, недей!
	— Млъкни, дърта кучко. Вече си живяла достатъчно дълго. — Той я блъсна към предната врата и щом се скриха зад стената между нишата на вратата и останалата част на банката, изкрещя на Стилсън: — Дръж на прицел всички.
	Стилсън не можеше да отрече, че му харесва контролът, който упражнява върху хората по време на обирите. И неизвестно защо, когато навън имаше ченгета, чувството се засилваше. За да покаже готовността си да изпълни заповедите на своя партньор, той отстъпи няколко крачки назад, като бавно движеше оръжието си от ляво надясно. И тогава забеляза, че до охладителя за вода лежи мъж. Жълтите му работни панталони и ботуши бяха покрити с прах от цимент. Избелялата тениска бе опъната на мускулестите му рамене и ръце. Само той беше вдигнал глава и гледаше стрелеца със смесица от любопитство и безочливост.
	Едноухият банков обирджия не знаеше, че мъжът следи и анализира движенията му и преценява гъвкавостта, дължината на крачката и времето за реагиране. Той стигна до извода, че Стилсън не е роден за кариера, основана на физическа сила или сплашване. Авторитетността му изглежда се дължеше единствено на пистолета в ръката, която го стискаше твърде силно.
	Мъжът продължи да наблюдава Стилсън и си напомни: _Вече не носиш оръжие, глупчо. Следващия път тегли пари от външното гише, където обслужват клиенти с коли._
	— Какво зяпаш? — попита Мики.
	Устните на мъжа се извиха в подигравателна усмивка и той безмълвно оформи с устни някакви думи. Това накара Стилсън да си помисли, че има проблем със слуха. Той протегна ръка и докосна изкуственото ухо, за да провери дали не е запушило слуховия му канал. Установи, че е на мястото си, и осъзна — мъжът е разбрал, че е изкуствено, и го дразни.
	— Мислиш, че е смешно?
	Мъжът заговори по-високо:
	— Казах, че те следя да не прередиш някого на опашката.
	Стилсън пристъпи две крачки към него и насочи черния автоматичен пистолет, като внимаваше да не се приближава твърде много.
	— Луд ли си? Ти си някакъв корав строителен работник, нали?
	— Зидар.
	— Какво?
	— Зидар.
	Стилсън направи още половин крачка и вдигна пистолета на нивото на очите си.
	— Сега ще смениш професията си. Или целуни пода, или ще станеш донор на мозък. Ти избираш.
	Зидарят бавно наведе глава.
	_Следващия път определено ще бъде външното гише_ — помисли си той.
	Прикриван от жената заложник, Ронсън открехна външната врата, показа я и изкрещя на ченгетата и снайперистите да си тръгнат. Преди да свърши да говори, усилен по мегафон глас заповяда на двамата крадци да се предадат. Ронсън освободи предпазителя на пистолета си и го опря в слепоочието на жената.
	— Имате пет минути. След това започвам да разстрелвам хората. Първа ще бъде дъртата коза. Ясно ли е?
	Стилсън не чуваше добре какво се говори и отстъпи две крачки назад, опитвайки се да намери по-удобна позиция, откъдето да вижда и чува. И после чу нещо, което не можа да разпознае веднага. Две дълбоки бълбукания на вода.
	_Охладителят за вода!_
	Той завъртя пистолета си към зидаря, който бе станал от пода и идваше към него. Беше само на две крачки. Пред себе си държеше почти пълното двадесетлитрово шише и го притискаше до гърдите си, за да не изтече водата.
	Стилсън стреля.
	Шишето се взриви и пое удара на куршума. На мъжа му трябваха точно толкова секунди, за да преодолее разстоянието до крадеца. Той светкавично се отмести встрани, намали до минимум риска за себе си като мишена, сграбчи дулото на пистолета и със заучено движение го завъртя навън. Китката на Стилсън се изви до краен предел и тъй като пръстът му се заклещи в предпазителя на спусъка, мъжът лесно отне оръжието му. Крадецът размаха ръце, а зидарят го удари с пистолета в слепоочието и го зашемети.
	След това го хвана и с относителна лекота го изхвърли през големия прозорец на банката. Стилсън се плъзна по бетона сред дъжд от счупени стъкла и се простря в безсъзнание. Гуменото му ухо излетя във въздуха и тупна върху него.
	Зидарят хукна към стената между външната врата и вътрешността на банката и се долепи до нея. Ронсън блъсна вътре заложничката и изкрещя на Стилсън — искаше да знае защо партньорът му е стрелял. Зидарят замахна и опря в гърлото му пистолета, който беше взел от Стилсън.
	Ронсън се поколеба.
	— Направи ми услуга… Опитай нещо… Направи услуга на всички — каза мъжът.
	Ронсън позна кипящия от гняв тон. Беше го чувал много пъти в затвора. Този човек беше готов да го убие. Пусна пистолета си. Зидарят се наведе да го вземе и крадецът побягна към дупката в отсрещния прозорец, но мъжът го хвана. Ронсън замахна и го удари в челюстта, но това нямаше никакъв ефект. Зидарят го фрасна в лицето и главата му рязко се отметна назад, а коленете му се огънаха. Мъжът го сграбчи, обърна го и го изхвърли през съседното стъкло, като разби и него.
	— Засне ли ги? И двамата? — извика репортер на оператора.
	— О, да! Всеки красив кадър.
	Изведнъж външната врата се отвори и заложниците се втурнаха навън, минаха покрай полицаите и се сляха с тълпата. Група ченгета претърсиха и сложиха белезници на двамата обирджии, а екип на специалните части нахлу в банката. Членовете му тактически се придвижваха последователно един пред друг, за да обезопасят сградата и да проверят дали има и други крадци. Помещението беше празно.
	С помощта на два мегафона полицаите събраха заложниците и отново ги заведоха в банката. Всички разказаха една и съща история — мъж в жълти панталони и черна тениска обезоръжил престъпниците. Когато детективите помолиха очевидците да го посочат, те с изненада откриха, че зидарят е изчезнал.


	Първа глава

	Кони Лизандър смъкна хавлията, с която се беше увила, погледна отражението на тялото си в голямото огледало и си заповяда да бъде обективна. Изправи рамене, обърна се на няколко градуса във всяка посока и прибра мускулите на корема си. Реши, че от това няма полза, защото някога стегнатата й фигура бе загубила гъвкавостта си. Преди петнадесет години Кони беше репортер в „Бинийт Холивуд“, предаване по местната телевизия, което изравяше и събираше съмнителни подробности за „истинската“ история зад изобилието от гафове на коронованите принцове и принцеси на киноиндустрията. През трите години, докато беше излъчвано, шоуто имаше успех над средното ниво. Тя знаеше, че популярността й се дължеше предимно на тялото й и начина, по който се обличаше. Кони беше работила малко, откакто свалиха предаването от ефир. Когато я отхвърляха на прослушванията за по-големи новинарски програми, мениджърът й обвиняваше „амплоато“ й като таблоиден репортер. Междувременно тя се залавяше и зарязваше различни неща и накрая се омъжи. Когато и бракът й приключи преди две години, Кони се зарече на всяка цена да се върне в медиите.
	Тя отвори вратата на верандата. Едно от нещата, които може би най-много от всичко харесваше в Лос Анджелис, беше времето. Топлината и сушата я окуражаваха и понякога можеше да разчита на тях. За разлика от влагата и болезнената самота в Пюджет Саунд в Сиатъл, където беше израснала. Това всекидневно й напомняше, че в Лос Анджелис животът е по-хубав. Дори архитектурата в Южна Калифорния отразяваше климата, фамилните стаи, кухните и даже баните имаха врати, които се отваряха директно навън и внасяха природата вътре.
	Лек ветрец довя приятното ухание на цветята в малката й градинка. Стори й се обаче, че долови и аромат на кафе. Кони не беше поглъщала кофеин от три месеца като част от новия си режим, а съседите не бяха в града. Вероятно беше някакъв дълбоко скрит копнеж. Може би щеше да се облече и да отиде да изпие чашка. Кафето без кофеин нямаше да й навреди.
	Тя се върна пред огледалото и се опита да прецени дали още по-крайна програма на гимнастика ще възвърне част от физическата й привлекателност и после в изблик на откровеност реши, че това няма да стане. Отново се приближи до огледалото и започна да разглежда лицето си. Пластичната хирургия не оправяше лесно нещата, както изглеждаше на пръв поглед, поне в Холивуд. Не заблуждаваше никого и те бележеше като човек, влязъл в редиците на бившите величия, присъединявайки се към дълъг и незавиден списък, в който колегите й нямаха търпение да добавят още един изпълнител. А може би беше и по-лошо. Щом веднъж започнеха, процедурите продължаваха, докато всички станеха комично еднакви на вид — озъбени вълчи черти, дръпнати назад от гравитационните сили при навлизането в земната атмосфера.
	Кони се осмели да пристъпи още по-близо до огледалото и с показалци повдигна кожата пред ушите си, опъвайки брадичката. Наистина изглеждаше по-добре, но не постигаше нищо с увисналата шия. Беше й омръзнало да измисля комбинации от блузи поло, шалчета и големи яки, за да скрие възрастта си. Потупа тънката кожа под брадичката си с горната страна на пръстите, но тя упорито не се промени. Може би беше време.
	Откакто Кони показа разкритията си за ФБР и прокуратурата в Лос Анджелис, агентът й получаваше много повече обаждания. Вярно, идеята беше на мениджъра й, но като се замислеше, трябваше да го направи. Пък и Холивуд обожаваше да взима на прицел ФБР. Ако Бюрото и прокуратурата не бяха толкова корумпирани, защо беше така лесно да разкрие гафовете им? Може би „корумпирани“ не беше най-подходящата дума. Кони беше заснела агенти и адвокати, които пият алкохол в работно време, ходят при проститутки и прекарват безкрайни часове в местни фитнес центрове. Уволниха няколко души, значи репортажът й беше в услуга на обществото. И колегите й очевидно оцениха усилията й, защото сега отново й се обаждаха.
	Кони отстъпи назад и сложи ръце на кръста си.
	— Да, ще го направя — каза тя на висок глас, за да затвърди решението си, облече халата си и отиде в спалнята.
	Забеляза мъжа, който седеше на стола, едва когато го видя в огледалото на вратата на дрешника. Завъртя се рязко и уви халата около себе си.
	— Кой си ти? — попита тя и забеляза, че ръцете му са в ръкавици. В лявата държеше картонена чаша кафе, а в дясната пистолет. Кони придърпа халата пред гърдите си. — Какво искаш?
	Мъжът се изсмя тихо.
	— Със сигурност не това.
	Кони се вгледа в очите му, търсейки мотив. Бяха сиви и тъжни. В погледа му бавно се разрази гняв, но не какъвто пламва за миг, а какъвто не изгаря до края на живота. За нея нямаше никакво съмнение, че този човек е опасен.
	Тя пусна халата и смъкна ръце до тялото си в жест на успокояваща увереност. Гласът й стана по-мек.
	— Тогава какво мога да направя за теб?
	— Репортажът ти за ФБР ме доведе тук. Свършила си страхотна работа.
	— Всичко беше вярно.
	— Да, ти си истински патриот.
	Забележката й се стори иронична, но не беше сигурна. Гласът му беше безизразен и не съдържаше презрението, което би трябвало да съпътства обидата.
	— Всичко беше вярно — повтори тя, сякаш проверяваше способността му да бъде разумен, а повторената защита е единственият необходим довод за логично разсъждаващия човек.
	— Някои хора бяха уволнени. А твоята кариера? Предполагам, че процъфтява.
	— Кой си ти?
	— Някой, който се чуди защо мразиш ФБР.
	Въпреки че той каза това с монотонен глас, Кони почувства, че вероятността от насилие се засилва.
	— Не мразя ФБР. Няма ли да ми кажеш защо си тук? — Тя погледна крадешком към вратата и измери разстоянието и обсега на оръжието му от стола.
	Мъжът насочи пистолета към нея.
	— Седни на леглото.
	Парализирана от увереността му, Кони осъзна, че няма да може да избяга, и се подчини на заповедта, като опита да се усмихне.
	Той изпи глътка кафе.
	— Дошъл съм по същата причина, заради която ти направи предаването — да накарам ФБР да си плати.
	— Щом искаме едно и също, мислиш ли, че пистолетът е нужен?
	— За съжаление, да. Дошъл съм да ти дам възможност да навредиш на ФБР.
	— Не разбирам. Как?
	— Убеден съм, че си вярвала в това, което си показала, и че за доброто на страната е изключително важно ФБР да бъде разобличено. И това трябва да бъде направено независимо от цената. Вярваш го, нали?
	— Така мисля.
	— Виждаш ли? Искаме едно и също. Само че ти ще трябва да направиш най-висшата жертва за твоята — или може би нашата — кауза.
	— Смяташ да ме убиеш?
	— Освен ако ти не намериш начин да убиеш мен. Но тъй като аз съм единственият с пистолет в стаята, сериозно се съмнявам в това.
	Кони се вгледа в очите му и наклони глава на една страна.
	— Ти си от ФБР, нали? Изпратили са те да ме сплашиш. За това става дума.
	Мъжът изпи остатъка от кафето си и обърна чашата, за да се увери, че е празна, а сетне подпря пистолета на десния си крак и без да откъсва поглед от нея, остави чашата на масичката до себе си.
	— Не точно. Жените като теб са прекалено безразсъдни, за да се плашат.
	— Жени като мен. Имаш предвид кучки. — Тя отметна глава назад и се засмя, сякаш се опитваше да го смути с неспособността си да показва чувства. — Това е Холивуд, тъпако. Ако нямаше кучки навсякъде, основната износна стока на този град щеше да бъде обезмаслено мляко. От устата на човек като теб думата „кучка“ е най-големият комплимент.
	— В такъв случай ти си кралицата на кучките.
	— Точно така, по дяволите.
	Лицето й отново имитира смях, но от устата й не излезе звук. Мъжът погледна чашата и леко завъртя автоматичния пистолет, докато дулото се насочи натам, накъдето искаше.
	— Лично аз бих избрал друг надгробен надпис, но кой съм аз, че да споря с кралица?
	Непознатият стреля веднъж и я улучи в устата. Кони се строполи мъртва, докато изстреляната от автоматичния пистолет гилза описа дъга във въздуха и падна в картонената чаша. Той се приближи до трупа й и сложи къс синя хартия върху гърдите й. На листчето пишеше: „Рубако Пентад“. Мъжът извади от джоба си найлоново пликче с тампон и го потопи в кръвта, която се процеждаше от раната. Внимателно, за да не докосва кожата й, той отново запечата пликчето.
	Върна се до масичката, пусна пробата в картонената чаша и сложи капачето. Потърси някое друго уличаващо доказателство, което можеше случайно да е оставил, пъхна пистолета в кобура под якето си и излезе.


	Втора глава

	ФБР се готвеше да плати на „Рубако Пентад“ един милион долара. Поне така трябваше да мисли групировката. Електронното устройство насочваше агент Дан Уест към място в Портсмът, Ню Хампшър. Той се отправи на изток и докато минаваше по дървения мост, видя как реката чезне в завой, който знаеше, че е близо до океана. Здрачът и топлият летен ветрец допринасяха за спокойствието на крайбрежното градче и го правеха още по-малко вероятно място за последния акт на такова сложно и зловещо престъпление.
	За пръв път, откакто бе напуснал Афганистан, в стомаха на Уест нарастваше парещ възел от страх — нещо, което не се беше случвало през трите му години във ФБР, всичките прекарани в администрацията в Бостън. Работата беше скучна. Той се опита да каже на шефовете си, че тъй като е бивш „тюлен“ от флотата, се нуждае от нещо по-предизвикателно от безкрайни колони от цифри, чийто краен сбор сякаш никога не беше един и същ.
	Уест провери координатите на ръчния джипиес. Сега те съвпадаха с онези в писмото с исканията. Той спря на малък паркинг и слезе от служебната кола — голяма „Краун Виктория“, избрана заради това, че бие на очи. По крайниците му преминаха хладни тръпки, докато нервно се протягаше. Неосветената табела на едноетажната сграда я идентифицираше.
	— Това наистина е яхтклубът „Китъри Пойнт“ — прошепна Уест в микрофона, залепен на гърдите му, и потвърди местоположението си. ФБР се опасяваше, че „Пентад“ може да наблюдава определеното място, и извърши само сателитно разузнаване на координатите, които показаха яхтклуба като вероятна дестинация.
	— Прието — отговори единият от десетината наблюдаващи акцията агенти, който го следеше от дискретно разстояние, откакто бе излязъл от федералната сграда в Бостън.
	Уест прокара език по устните си. Вкусът на соления въздух му напомни за обучението му във флотата и че каквото и да го очаква, ще се справи. Задачата му беше да занесе парите и после да се махне оттам. Следящите го агенти щяха да се заемат с онзи, който се опиташе да ги прибере. Брезентовата чанта, която Уест взе от задната седалка на колата, беше внимателно претеглена и оформена така, че да създава илюзията, че съдържа цялата сума в стодоларови банкноти. Всъщност вътре имаше само хиляда долара, достатъчно, за да направят престъплението углавно, след като чантата бъдеше занесена и взета.
	Въпреки че „Рубако Пентад“ приличаше на политически мотивирана терористична групировка, искането й за един милион долара практически си беше изнудване. А по време на подготовката му за агент бяха учили Уест, че изнудването е престъпление за сплашване от анонимно разстояние. Жертвата трябваше да бъде уплашена от заплахата на престъпника достатъчно много, за да направи две неща извън всякакво съмнение — да се раздели с парите и да не се свързва с властите. Всяка страна имаше предимства. Изнудвачът оставаше анонимен, а представителите на закона само не трябваше да губят връзка с парите. Повечето случаи завършваха с равен резултат — престъпникът не получаваше парите и полицията не успяваше да установи самоличността му. Кандидат изнудвачът се пазеше да не отиде в затвора, а Бюрото отчасти оправдаваше изискванията за бюджета. Когато от време на време бъдеше извършен арест, това ставаше, защото изнудвачът решаваше, че е измислил оригинален, безотказен трик да вземе парите.
	— Това е всичко за изнудванията — беше заявил инструкторът. — Няма вариации. Бюрото съществува от един век и никой не е измислил начин да върши тази работа по друг начин.
	„Рубако Пентад“ обаче промени всичко. След като убиха бивша холивудска репортерка, те поискаха един милион долара, за да се избегне следващо убийство. Различното в тяхното престъпление освен предварителното насилие беше искането, отправено право към директора на ФБР. В случаите на изнудване или отвличане Бюрото винаги поднасяше изненада до някаква степен, но „Рубако Пентад“ му отне това предимство и то не беше сигурно как да постъпи по-нататък. „Рубако Пентад“ не само поиска ФБР да даде парите, но и да ги достави. Групировката очевидно смяташе плана си за толкова безупречен, че можеше да си позволи да унижи Бюрото и да се измъкне с парите.
	Ясното небе над Ню Хампшър беше пълно със звезди. Полумесецът се открояваше на североизток. Уест се огледа за някакъв знак какво да направи и отново провери координатите на джипиеса. Те съвпадаха точно с посочените в инструкциите. Може би трябваше само да чака. Той остави чантата с парите и препрочете копието на бележката с исканията.

	ФБР,
	Само безусловното изпълнение на следните условия ще предотврати следващо убийство.
	1. Донесете $1 000 000 в стодоларови банкноти точно в 21,42 часа на 14 август на 43.072N70.546W.
	2. Обществеността и медиите не трябва да научават за парите.
	Ако някое от двете условия не бъде изпълнено дори заради „изтичане на информация“ ще умре следващият човек, политик, когото сме избрали. Въпреки че се съмняваме в способността ви да се подчините напълно, ние сме готови да позволим на световноизвестното ФБР за пръв път да постъпи правилно. В противен случай войната ще става все по-скъпа по отношение на човешки живот и пари. Не сме против нито едното от двете.
	Ако ФБР продължава да нарушава правата на гражданите на страната, парите ще бъдат използвани за финансирането на много по-драстични мерки. Ще бъде отнет животът на още хора, и то не един по един. ФБР ще носи пълната отговорност за последвалото масово унищожение.
	Нека онзи, който ще донесе парите, бъде добър плувец.
	„Рубако Пентад“

	Уест погледна часовника си. Наближаваше двадесет и един и тридесет. След малко щеше да настъпи уреченият час.
	Разбира се, водата. Те искаха добър плувец. Той взе чантата, тръгна по паркинга и заобиколи клуба. Между асфалта и тревистия склон, водещ към река Пискатакуа, имаше висока до кръста ограда. Уест я прескочи и тръгна към брега. Зад него се разнасяше весела музика от клуба.
	На двадесетина метра вдясно той видя слаб зелен блясък на оптика в големите храсти. Под тях имаше черна мушама с нарисувана стрелка, която светеше в мрака. От „Рубако Пентад“ сигурно я бяха оставили там през деня, когато луминесцентната боя не се забелязваше. Стрелката сочеше към сграда на остров в реката, смътно очертаващ се на лунната светлина. Постройката беше голяма и бяла и с назъбените си кули от двете страни приличаше на средновековен замък.
	Приливът изглежда се беше отдръпнал и Уест се зачуди дали трябва да преплува реката, широка около двеста метра. Той заговори в микрофона на гърдите си:
	— Някой може ли да провери по кое време е отливът тук?
	Операцията се следеше от командния център в офиса в Бостън.
	— В двадесет и един и четиридесет и две минути — отвърна някой след малко.
	Това отговори на въпроса на Уест дали трябва да преплува реката. Часът беше посочен в инструкциите. Отлив, времето на най-слабото течение. Под мушамата имаше акваланг, плавници и маска. На пръв поглед аквалангът изглеждаше старомоден, но после агентът видя колана, закачен за него. Модерните акваланги се продаваха в комплект с елек с цип или поне подплатени ремъци, които водолазите да си слагат и свалят лесно. Този имаше необикновено дълъг черен найлонов колан, излишно кръстосан няколко пъти и с твърде много ремъци. Беше прегънат на места, където не беше необходимо, и макар че щеше да бъде неудобен, изглеждаше функционален. В маската беше поставен ръчен компас. Уест го сложи на китката си и обясни по предавателя какво става.
	— Можете ли да откриете нещо за сградата на другия бряг? Изглежда трябва да отида там.
	Той се съблече по бански. Изискването за „добър плувец“ в писмото им беше изтълкувано като опит на „Рубако Пентад“ да неутрализира електронните устройства на ФБР и затова техникът от офиса беше сложил водонепроницаемо пликче с ремък за врата в страничния джоб на голямата чанта с парите. До него имаше подводно фенерче и запечатан с восък контейнер, където главният оръжеен инструктор беше оставил „Смит и Уесън“ с къса цев.
	Часът беше двадесет и един и четиридесет. Уест започна да нахлузва плавниците и намери сгънат лист в единия. „34“. Той вдигна китка и погледна накъде е „замъкът“. Намираше се точно на 34.
	— Команден пункт, те изглежда искат да плувам под вода до сградата. Вече имате ли идея какво представлява?
	— Свързахме се с главния агент в Портсмът. Той казва, че това е стогодишен военноморски затвор. Затворен е от тридесет години. Отправяш се към остров Сийви. Сега е охранявана военноморска корабостроителница. Поставили сме камери за наблюдение на главната порта. Те ще бъдат откъм страната на сушата, когато стигнеш дотам.
	— Погрижете се да не ме изпържат. Бележката звучи така, сякаш онези хора ще бъдат доволни, ако объркаме нещата. — Уест измъкна предавателя от гърдите си и сложи всичко във водонепромокаемия плик. Влезе във водата, пое си дълбоко дъх и добави: — Е, юнако, нали това искаше.
	Водата беше студена, но най-големият проблем беше плуването под вода с единадесеткилограмовата чанта с фалшиви банкноти. Тежестта го дърпаше по-надълбоко, отколкото му се искаше. От време на време Уест трябваше да влачи чантата по дъното, докато поглеждаше компаса. И аквалангът с необикновено дълъг колан, който се впиваше в кръста и раменете му, не го улесняваше. На половината разстояние започна приливът и течението се усили. Отне му повече от половин час да преплува реката.
	Докато се приближаваше към брега, Уест пак видя луминесцентна зелена светлина. Той усети, че дъното се издига, и пусна чантата. Пъхна крак в дръжките, за да я задържи, и излезе от водата. Намираше се близо до затвора. Може би твърде близо. Сградата изглеждаше черна в собствената си сянка и тиха. Накара го да затаи дъх, сякаш постройката беше ранено животно, на което случайно беше попаднал, животно чието единствено средство за атака бе да примами онези, които го смятат за мъртво. Не изглеждаше двуизмерна, а сякаш се увиваше около острова. В западния й край имаше крила, които се простираха на север и юг в продължение на стотици метри, а най-високата й точка се издигаше най-малко на шест етажа. Очевидно нямаше начин Уест да занесе парите и да остави всичко друго на наблюдаващите агенти. По всичко личеше, че оттук нататък щеше да бъде сам.
	Той се наведе, взе чантата и видя, че зелената светлина идва от две самосветещи пръчици, прикрепени към стената на замъка. Щом стигна на няколко крачки от тях, запали фенерчето си и видя, че самосветещите пръчици са втъкнати в остатъците от метална решетка, която някога бе затваряла някакъв тръбопровод, вероятно на канализацията, тъй като затворът е бил построен, когато реките в страната все още са били смятани за място за изхвърляне на отпадъци. Подводният тунел беше тесен, но щеше да побере Уест. Той си пое дълбоко дъх, бутна чантата с парите в отвора и я последва.
	Няколко минути по-късно излезе на повърхността и се озова в голямо каменно помещение със скален под и широк правоъгълен отвор за достъп, където Уест всъщност стоеше. На стените имаше знаци, които показваха, че по време на прилив стаята се изпълва три четвърти с морска вода. Близо до тавана на едната стена три тежки метални халки бяха забити в камъка и бетона. Вероятно към тях бяха приковавали с вериги затворници. Уест се запита дали преди сто години американската флота не беше използвала стаите за „обработка“ на най-непокорните затворници, които бяха приучавани на подчинение от два прилива на ден и гризящи плътта раци.
	Той свали плавниците и маската, махна от гърба си акваланга и извади пистолета, а после включи предавателя и заговори в микрофона:
	— Чува ли ме някой екип на този канал? — Щеше да бъде истинско чудо, ако установеше връзка през стотиците тонове стомана и бетон, които го заобикаляха. — Чува ли ме някой? — попита още веднъж. Единственият отговор беше тишината в огромната като пещера килия.
	Уест не виждаше изход от помещението, но скоро забеляза капак в тавана над отсрещната стена. Стаята беше висока три метра. Как щеше да се изкатери дотам?
	Уест тръгна към стената под капака и го освети с фенерчето. Отдолу имаше дебела ръждясала кука, вградена в камъка. Обут с обувки, Уест можеше да докосне баскетболен кош, ако подскочеше, а бос вероятно щеше да стигне до куката, но от нея се показваше малка част и едва ли щеше да се хване и задържи. Той обходи с лъча на фенерчето килията, търсейки нещо, което би могло да му помогне да я достигне, но там нямаше нищо освен това, което беше донесъл.
	И после се сети — коланът на акваланга. Затова беше толкова дълъг. Изнудвачите бяха оставили дълъг найлонов колан, за да може той да се измъкне от килията. Това беше някакъв тест, който те се надяваха ФБР да не издържи.
	Уест размота ремъка на акваланга и бързо го измери с педя. Беше дълъг близо три метра. Щеше да стигне до куката. С чантата с парите. Той си припомни моряшките си познания за завързване на възли и измисли решение.
	Подпря акваланга на стената и тъй като беше овален, пъхна отдолу двата плавника, за да не се търкулне, и се покачи на него да разгледа куката по-отблизо. Направи примка в средата на колана и в единия край и го хвърли към куката. Издърпа го бавно и завърза чантата с парите в долния край.
	Започна да се катери и осъзна колко много сили му е отнело плуването. Запита се дали част от плана на „Рубако Пентад“ не е да го изтощят. Ако беше така, това означаваше, че от другата страна на капака в тавана може би го очаква конфронтация очи в очи.
	Той се изправи на възела и блъсна капака, който се завъртя на сто и осемдесет градуса и се блъсна в пода, където беше закачен. Уест зачака и се заслуша. Навсякъде беше тихо.
	В стаята, където се покатери, цареше непрогледен мрак. Той се издърпа горе, извади оръжието си, приклекна в позиция за стрелба и запали фенерчето. Помещението очевидно беше килия с размери шест на шест метра. Бялата боя се лющеше от стените и въздухът беше солен и влажен. Уест знаеше колко стара е сградата и беше сигурен, че боята, която флотата беше използвала преди тридесет години, е с оловна основа. До капака на пода лежеше стара, прогнила стълба.
	В стаята имаше само една врата и той тръгна към нея, като угаси фенерчето, преди да я отвори. Опита се да го направи внимателно, но ръждясалите панти изскърцаха силно. Отвъд имаше тесен коридор. Преди сто години, флотата вероятно бяха смятали, че независимо дали е в морето или на сушата, морякът се нуждае от минимална ширина, за да се придвижва от едно отделение в друго, и средства за естетически вид не бяха прахосвани. В дъното на коридора Уест видя още самосветещи пръчици, закрепени за тежка врата на стълбище с малък прозорец от стъкло и тел. Бяха наредени във формата на стрелка, която сочеше нагоре. Той се върна до капака в пода и издърпа чантата с парите.
	Щом щеше да отива по-нависоко, може би предавателят щеше да проработи. Уест го залепи с тиксо на гърба си и сложи микрофона на гърдите си, а после облече ризата да го скрие. Натъпка всичко останало в чантата и се отправи към стрелката от самосветещи пръчици.
	Стълбището беше още по-тясно от коридора. Подът беше осеян с олющена боя и Уест усети, че част от нея полепва по ходилата му. Угаси фенерчето. Разбира се, те знаеха, че той идва, но не беше необходимо да знаят точно къде се намира. Уест сложи ръка на перилата и започна да изкачва стъпалата. Между всеки етаж имаше площадка и той спираше на всяка и запалваше фенерчето, за да види следващия ред стъпала. След това го угасяше и се заслушваше няколко секунди. Не чуваше нищо, макар да беше сигурен, че те са там, и продължаваше нагоре по стъпалата.
	Провери металните врати на всяко ниво, за да реши дали оттам трябва да влезе в затвора, но всичките бяха заключени. Прозорчетата им бяха покрити с хартия от другата страна, за да не вижда нищо.
	След няколко минути стигна до най-горния етаж, осмия, ако ги беше преброил правилно. Опита вратата и тя се отвори. Уест запали фенерчето и провери оръжието си. Намираше се на малка площадка с врати от двете страни. Той освети стъклата на прозорчетата им и видя, че вратите водят към различни части на етажа. И двете бяха залостени. Между тях имаше отвор, откъдето се виждаше осеметажна вентилационна шахта. Уест изведнъж осъзна колко огромна е тази част на затвора. Всеки етаж беше опасан с тясна стълбичка, по която се стигаше до стотици килии. Под перилата на ръба, на който Уест стоеше, имаше друга светеща стрелка, този път залепена с тиксо на пода и сочеща право напред. Той се наведе през отвора, без да докосва старите перила. На по-долния етаж имаше друга стрелка, която сочеше обратно към стълбището. Дали трябваше да се спусне там долу? Уест отстъпи назад, изпробва здравината на перилата и с учудване установи, че са абсолютно солидни. Той се наведе отново и се опита да види какво има на площадката долу, но там цареше мрак, а не можеше да я освети добре с фенерчето. Агентът тихо провери дали предавателят работи, но пак не получи отговор. Угаси фенерчето и се заслуша. Изведнъж осезаемо усети влажния студ наоколо и неволно потрепери.
	Спускането без въже беше рисковано, но до долния етаж имаше само около два и половина метра. Триметровият колан нямаше да бъде достатъчен заради еднометровия парапет и възлите в двата края, затова Уест развърза чантата и прокара колана през дръжките. След това се наведе колкото можа по-надолу и залюля чантата. Когато се увери, че тя ще прелети през перилата, пусна единия край на колана и чантата тупна на бетонния под долу.
	Уест издърпа колана, завърза го за перилата и бавно започна да се спуска. Стигна до края му и стъпи на пръсти на перилата. Отне му миг да запази равновесие и после пусна колана. Веднага щом цялата му тежест се прехвърли на перилата, той чу ужасяващо разкъсване на метал. Двете подпори, които крепяха напречната дъска, бяха почти напълно прерязани. Уест опита да се хване за колана, но не можа да го стигне.
	Започна да пада и адреналинът експлодира в него. Завъртя се във въздуха, като се надяваше да сграбчи перилата на някой от оставащите шест етажа, но набираше скорост и ставаше все по-трудно. Той протегна ръце, но тъй като тялото му беше обърнато настрани, дясната ръка хвана перилата преди лявата. Със смразяващо кръвта изпукване дясното му рамо се извади от ставата, но лявата ръка се вкопчи в перилата и спря падането му.
	Заслепяваща болка се стрелна през цялата дясна страна на тялото му. Без да може да се издърпа, Уест погледна надолу и се опита да преброи перилата. Фенерчето висеше от безполезната му ръка и лъчът осветяваше напосоки шахтата. Догоре оставаха три етажа. Нещо премина покрай Уест и той помисли, че са перилата, а после видя какво е. На земята паднаха купчина страници от списания и се разпиляха. Вече празната чанта прелетя покрай него. Той безпомощно видя как лявата му ръка, принадлежаща сякаш на някого другиго, се плъзна от перилата.

	* * *

	Дан Уест не мислеше, че е бил в безсъзнание много дълго. Първото, което чу, бяха стъпки. Помощта беше пристигнала.
	Нещо в приближаващите се стъпки обаче не беше наред. Те бяха твърде бавни. И само на един човек. Уест опита да се огледа, но фенерчето се беше измъкнало от китката му, намираше се извън обсега му и излъчваше бледа светлина в противоположната посока. Той лежеше върху пистолета си. Дясната му страна беше парализирана от изгаряща болка. Бавно, за да не забележат движението му, Уест посегна с лявата ръка и включи миниатюрния касетофон, прикрепен за тялото му.
	Зад него се приближи човек, който стоя мълчаливо няколко секунди, а после го заобиколи и застана в светлината на фенерчето. Въпреки болката Уест надигна глава, колкото можа, но пак не видя чертите на лицето му в сумрака.
	— Искаш да видиш лицето ми ли? — попита мъжът със студен шепот, който накара Уест да разбере какви ще бъдат последиците, ако го разпознае. Човекът взе фенерчето и освети изпотеното лице на агента. — Млад си. Това обяснява липсата на инстинкт за самосъхранение. — Той повдигна рамене и насочи лъча към себе си. — Ето.
	Уест се втренчи в лицето му и се помъчи да го запомни. В него нямаше нищо забележително освен очите. Те бяха каменносиви, но започваха да се разширяват от удоволствие. Агентът се опита да доближи дясната си ръка до кобура, но изнудвачът я ритна.
	— А твърдят, че старото Бю било по-кораво. Това сигурно беше много болезнено.
	Уест се надяваше, че касетофонът не се е повредил. Той изкриви лице в гримаса и рече:
	— Предполагам, че няма да ми кажеш името си.
	— От каква полза ще ти бъде сега?
	— Едно последно удоволствие. — Уест се изсмя въпреки болката. — Изглежда няма какво повече да очаквам.
	— А ти какво ще ми дадеш?
	— Я стига. Ти контролираш напълно положението. Разкриваш се и после се увличаш. За човек като теб това трябва да е адски близо до сексуално преживяване.
	Мъжът подозрително присви очи.
	— Човек като мен? — Гласът му беше учуден, но пак представляваше съскащ шепот. Извади черен автоматичен пистолет. — Съжалявам, но трябва да придвижим нещата по-нататък. Предполагам, че екипът за наблюдение се приближава.
	— Надявах се, че ще останеш да им дадеш възможност да се запознаят с теб и с малко повече късмет да те застрелят.
	— Това е най-тъжното на младостта. Ти наистина вярваш, че има такова нещо като надежда. — Мъжът вдигна пистолета и изстреля един куршум, който улучи Дан Уест в дясното слепоочие. Металическият звън на изстрела отекна няколко секунди и убиецът затвори очи, сякаш се опитваше да удължи времетраенето на звука.
	Щом настъпи пълна тишина, той обходи пода с лъча на фенерчето, намери гилзата, взе я и излезе през страничната врата.


	Трета глава

	Робърт Ласкър знаеше, че във Вашингтон, окръг Колумбия, най-бързият начин служебната ти характеристика да бъде сведена до некролог от един ред, е да те хванат да лъжеш Белия дом, особено ако си директора на ФБР. Но беше направил точно това. Той вече не знаеше каква е истината, нито дали го е грижа дали някой ще я открие. Каза на шофьора си, че иска да подиша чист въздух и ще се върне пеша в офиса.
	Пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете си, тръгна и се опита да не мисли за срещата със служителя на Белия дом, който го беше повикал заради статиите за Бюрото във връзка с убийствата, извършени от „Рубако Пентад“.
	— След убийствата на три известни личности мълчанието не е вариант за медиите. Вие изглежда криете нещо. Трябва да направите изявление — каза служителят.
	ФБР наистина криеше нещо, не само от обществеността и Белия дом, но и от повечето си агенти. Без да съобщава подробности, Ласкър отговори, че разследването е в критичен етап и дори най-малката погрешна преценка може да стане причина за още жертви. Администрацията се опасяваше, че ще бъде въвлечена в кръга на отговорността, тъй като още убийства щяха да принудят някои хора да подадат оставки.
	Истината беше, че ФБР не разполагаше с нито една улика кой е виновен за убийствата, нито как да му попречи да нанесе поредния си удар.
	Преди дванадесет часа „Рубако Пентад“ бяха взели третата си известна жертва, Артър Белингтън, прочут в страната адвокат, на когото доставяше огромно удоволствие да оправдава престъпници, арестувани от ФБР, а на последващите пресконференции да описва изчерпателно некадърността на Бюрото.
	Месец по-рано бивша репортерка беше убита в дома си в Лос Анджелис. След два дни от ФБР беше поискан откуп от един милион долара. Агент Даниъл Уест се опита да занесе чанта с фалшиви банкноти, за да хванат престъпниците, но беше застрелян. Бюрото прикри смъртта му и я съобщи като нещастен случай по време на тренировки заради искането на „Рубако Пентад“ за секретност по финансовите аспекти на сделката.
	Няколко седмици по-късно Нелсън Дансинг, сенатор от щата Юта, съавтор на книга за Руби Ридж, който беше стигнал до извода, че Бюрото методично екзекутира членове на фамилията на Ранди Уийвър, беше застрелян от „Рубако Пентад“, докато излизаше от дома си в Солт Лейк Сити рано сутринта. Не беше голяма изненада, когато след седмица във ФБР пристигна искане за два милиона долара откуп. Последвалото беше предсказуемо. В писмото беше посочен агентът, който трябва да занесе парите, Станли Берток от филиала на ФБР в Лос Анджелис.
	Както беше инструктиран, този път Берток взе два милиона в истински банкноти, отлетя за Финикс, нае кола и пътува четири часа до Лас Вегас. „Рубако Пентад“ бяха предупредили да не използва самолет на ФБР, което като много други неща в случая, показваше необикновено познаване на процедурите на Бюрото. Определеният маршрут беше безлюден и относително ненатоварен с трафик, затова всеки друг самолет щеше да бъде лесно забелязан. Освен това теренът на земята беше равен и пътищата прави. Всяко превозно средство можеше да бъде видяно от километри. Ето защо хората от ФБР оставиха нещата на електрониката и скриха джипиеси в колата и чантата с парите. Дадоха на Берток мобилен телефон с допълнителни възможности за глобално позициониране. След два и половина часа според трите джипиеса колата изчезна по време на пътуването. Агентите, които следяха придвижването на Берток, се опасяваха от разкриване и изчакаха още един час, преди да се намесят. Когато пристигнаха на посоченото място, те откриха само пликче от храна за вкъщи на отбивка на пътя. В него бяха двата джипиеса и мобилният телефон. Берток, колата и чантата с двата милиона долара се бяха изпарили. Дванадесет часа по-късно наетото превозно средство беше намерено на летището в Лас Вегас.
	Ласкър продължи към сградата „Хувър“ и положи усилия да върви по-бавно. Времето беше идеално и той се загледа в две привлекателни жени, които минаха покрай него.
	„Рубако Пентад“ бяха взели четвъртата си жертва предишната нощ, затова изглеждаше малко вероятно изчезналите два милиона долара да са у тях. Ако не ги бяха прибрали те, най-приемливото обяснение беше, че Стан Берток е станал най-новият милионер в Америка. И това означаваше, че ФБР скоро щеше да получи друго искане за пари, за да бъде предотвратено пето убийство.
	И сякаш продажността на агент не беше достатъчно неприятна, съществуваше и още по-лоша вероятност. Само преди няколко часа от лабораторията потвърдиха, че и четирите жертви, включително Дан Уест, са застреляни с едно и също оръжие, „Глок“, модел 22, четиридесети калибър. Този пистолет се използваше от агентите на ФБР и Берток имаше такъв. В комбинация с вероятността за „информация отвътре“, с каквато групировката очевидно разполагаше, много хора смятаха, че Берток е извършил убийствата, за да инсценира предаването на откупа.
	Ласкър неволно поклати глава при мисълта за гениалността на „Рубако Пентад“. Всичко, което те правеха, беше внимателно планирано да нанесе поражения на ФБР, особено изборът на жертвите. Не само че бяха известни личности и смъртта им мигновено привлече общественото внимание, но и убийствата им бяха извършени в Калифорния, Юта и Питсбърг, което загатваше, че никой не е в безопасност никъде. Но може би най-важното беше, че всяка жертва имаше история на противоречия с ФБР, а това принуждаваше Бюрото да губи време да се защитава или да планира заобиколни начини на разследване, за да избегне други обвинения в некадърност. Обществеността не знаеше защо всъщност са убити жертвите и объркването кой премахва „врагове на ФБР“, както започнаха да го наричат медиите, продължаваше.
	Най-озадачаващото беше колко трудно правят „Рубако Пентад“ доставянето на парите. По всичко личеше, че те искат ФБР да се провали, и точно тази теория разви един от психолозите на Бюрото.
	— Основният им мотив е да опозорят ФБР — обясни той. — Това се е превърнало в такава обсебваща мания за тях, че смятат убийствата само за необходимо средство. Може би дори не искат парите. Някои хора намират себеутвърждение и черпят сили от разрушаването на институциите. Това се прави всеки ден чрез съдебни дела, но законните канали не произвеждат драматичните щети, на които те мислят, че имат право. И въпреки че мнозина биха сметнали методите им за проява на страх, те се виждат като невъзпети герои, които в случая побеждават институция, погрешно възприемана от американския народ като героична. Колкото повече пъти ни победят, толкова по-големи герои ще се чувстват, а ние ще изглеждаме все по-глупави. Искат ли парите? В края на краищата, вероятно ще ги поискат. Алчността е зависимост. Но няма да бързат да ги вземат, докато ни побеждават в размяната на остроумия. Уейко и Руби Ридж* очевидно са оправдание за действията им. Никой от ФБР не беше наказан за тези произшествия и те поемат възмездието в свои ръце. Ако Берток изведнъж е станал крадец и е взел парите, те не може да са се надявали на нещо по-добро. Това доказва твърдението им, че ФБР наистина е корумпирано и не може да му се има доверие. Те ще разкрият на света, че той е отмъкнал парите, и пак ще ни унижат. Ние не само че имаме нечестен агент, но и редовно прикриваме такива случаи. И точно това правим в момента.
	[* В Руби Ридж снайперист на ФБР прострелва жената и сина на екстремиста Ранди Уийвър, а в Уейко, Тексас, при атака на ФБР 75 души от сектата „Давидова клонка“ загиват в пожар. — Б.пр.]
	Ласкър знаеше, че независимо кой дърпа конците, „Рубако Пентад“ или агент Берток, ефектът е парализиращ за способностите на Бюрото да ги подгони и залови. Внушението, че ФБР премахва враговете си и приписва убийствата на несъществуваща терористична групировка, беше нелепо, но ако информацията за „Глок 22“, служебния пистолет на Берток, станеше публично достояние, може би нямаше да изглежда толкова невероятно.
	На гърдите на жертвата на всяко местопрестъпление намираха сгъната бележка с думите „Рубако Пентад“. „Пентад“ означаваше група от петима и представителите на медиите стигнаха до заключението, че убийствата са дело на някаква малка терористична клетка в страната, а „Рубако“ е съчетание от Руби Ридж и Уейко, двете най-трайно запечатали се черни точки за ФБР, особено сред по-радикалните антиправителствени организации, повечето от които биха избрали Бюрото за своя първа мишена.
	В стремежа си да направят случая по-сензационен медиите стигнаха до още по-абстрактен, но продаваем извод — трите известни жертви можеха да бъдат смятани за врагове на ФБР. Но това беше парадокс. Ако „Рубако Пентад“ извършваха убийствата, за да спасят света от ФБР, тогава защо премахваха хора, които споделяха убежденията им?
	Заради исканията за пари Ласкър отначало беше предположил, че става дума за поредното изнудване, но с различна окраска, затова и действаше по съответния ред. Терористите, които искаха пари, бяха обикновени изнудвачи, каквато и риторика да придружаваше техните искания. Когато обаче те зарязаха стодоларовите банкноти до трупа на Дан Уест, дългосрочните им планове за парите изведнъж станаха зловеща вероятност. Ако бяха истински терористи, както бяха предупредили в първото си писмо, щеше да има неустоима ирония в идеята да използват тайно платени пари от ФБР, за да извършат масово убийство, нещо, за което обществеността никога нямаше да прости на Бюрото.


	Четвърта глава

	Наскоро повишената в заместник помощник-директор Кейт Банън не беше стъпвала в кабинета на директора на ФБР. Докато тя и шефът й чакаха Боб Ласкър да се върне, Кейт се възползва от възможността да разгледа по-отблизо стаята. Липсата на претенциозност в обзавеждането я изненада. Тя не знаеше какво да очаква, но кабинетите на висшата управа, които беше виждала, приличаха по-скоро на музеи, украсени с трофеи, почетни грамоти и снимки. В кабинета на Ласкър имаше купища документи, разхвърляни навсякъде — на маси и лавици. Някои се бяха наклонили застрашително, а върху други се бе образувал тънък слой прах, от който носът я засърбя. На стената имаше само една снимка. Очевидно беше правена по време на изслушването на Ласкър пред Сената при встъпването му в длъжност. Заснета зад гърба на бъдещия директор, снимката беше фокусирана върху лицето на плешив сенатор, чието теме блестеше от пот, а той неизвестно защо гневно размахваше пръст срещу Ласкър. Кейт се усмихна. Подозираше, че фотографията е закачена точно зад бюрото на директора, за да напомня на всеки, че каквато и работа да го е довела там, не бива да забравя кой в крайна сметка отговаря за всичко, което Бюрото е направило или не е успяло да направи.
	Вратата се отвори и директорът влезе.
	— Отдавна ли ме чакате?
	Той седна на стола зад бюрото си и потърка очи, докато почувства леките оптични шокове, които му казаха да спре. Спеше малко, откакто започнаха убийствата, и привикването му в Белия дом бе изцедило и последните му сили.
	Помощник-директорът Дон Колкрик седеше до Кейт. Той беше старши помощник-директор на ФБР, петдесет и три годишен, висок, с криви, тънки крайници. Косата му все още не беше започнала да се прошарва и би придала по-младежки вид на лицето му, ако то не беше леко изкривено — дясната страна на челюстта му беше видимо по-голяма от лявата. Затова Колкрик постоянно изглеждаше подигравателно усмихнат и подчинените му оставаха с впечатлението, че трябва да го убеждават в искреността си. Това беше предимство, което Колкрик се беше научил да използва на ранен етап от кариерата си. Той обаче бе забелязал, че не въздейства върху Кейт Банън, вероятно защото я плашеха малко неща. И Колкрик направи единственото, което можеше да стори, за да се противопостави на липсата й на уважение към привилегиите на високия пост — избра я за своя помощничка. По този начин щеше лично да държи юздите на свободния й стил, станал причина за бързата й кариера.
	— Не — отговори Колкрик. — Как мина срещата?
	— Дон, извикаха ме в Белия дом — отвърна Ласкър. — Това е все едно да попиташ Мария Антоанета дали гилотината е била хубава и остра. Как си, Кейт?
	— Добре, благодаря.
	— На Пенсилвания Авеню 1600 не са доволни от нас. Казаха ми да престана да се будалкам и да реша проблема. Слава Богу, че ми развързаха ръцете, и сега може да започнем истинско разследване. Каква бъркотия.
	Колкрик и Кейт се спогледаха крадешком, опитвайки се да решат дали той ги смята за отговорни.
	— Моля някой да ми каже добра новина — добави Ласкър.
	— На първите три местопрестъпления — обади се Кейт след няколко секунди — убиецът или убийците са си направили труда да приберат гилзите. Можехме да идентифицираме пистолета само по тях. До последния труп обаче беше намерена гилза от пистолет четиридесети калибър.
	— Това ли е добрата новина? Знам, че не ме бива в тези неща като вас, но защо ви е гилза, след като може да идентифицирате оръжието по куршума в трупа?
	— Може би те са се надявали, че куршумът ще бъде повреден и няма да бъда разпознат. Използвали са патрони с кухи върхове, които се деформират много повече, когато минат през човешкото тяло — добави Колкрик.
	— Предполагам — рече Ласкър. — Друго?
	— Не съм убедена, че следващото ще бъде добра новина. — Кейт се поколеба и директорът на ФБР вяло й направи знак с ръка да продължи. — Хората, които изпратих в Лас Вегас, засега не са открили никаква следа Берток да се е качил на самолет оттам.
	Ласкър погледна жената, за която беше чувал колегите й мъже да говорят, че е твърде хубава, за да бъде агент. Тя беше висока, с атлетична и същевременно женствена фигура. Лицето й би било на обикновена блондинка, ако не беше мекият петсантиметров белег на лявата скула, назъбена ивица, която предполагаше готовност да се бори. Той бе забелязал безразличието в поведението й в стая, където тя беше единствената жена. За миг си позволи да бъде погълнат от самоувереността й, а после рече:
	— Не е необходимо да напомням колко деликатен е въпросът, Кейт. Предполагам си обяснила на всички заети в разследването, че трябва да го пазят в тайна.
	— Да, избирам внимателно агентите.
	— Всичките ли са добри следователи?
	— Не е задължително. Търся предимно подчинение. А що се отнася до разследването, аз знам какво трябва да се направи и чета всички доклади, за да се уверя, че се прави. Исках агенти, които преди всичко умеят да си държат устата затворена.
	— В днешното ФБР? Моля те, кажи ми как го постигаш.
	Едното ъгълче на устата й се повдигна иронично.
	— Избрах само най-сериозните катерачи. — „Катерачи“ беше терминът, с който уличните агенти наричаха най-амбициозните търсачи на повишение. — Казах им, че вършат добра работа и имената им ще бъдат включени в списъка с приоритетите, но ако по някакъв начин изтече информация, независимо дали от тях или не, това ще бъде последното им повишение.
	— Звучи безотказно — усмихна се директорът на ФБР и после се обърна към Колкрик. — Друго?
	Колкрик плъзна доклад по бюрото.
	— Това е последният анализ на записа на убийството на Дан Уест. Почти същият е като предишните. Шепнещият глас на убиеца затруднява разпознаването му. Както ти предложи, записът беше пуснат на прекия шеф на Берток в Лос Анджелис, за да разпознае гласа. Той каза само, че може би е неговият.
	Ласкър прелисти на записа.
	— Ами езикът?
	Кейт извади друг доклад.
	— Психолингвистите казват, че два израза определено звучат като на човек, запознат с жаргона на ФБР, особено „Бю“ вместо Бюрото и „наблюдение“ вместо по-често употребяваното „подкрепление“. И тъй като убиецът казва неща като „млад си“ и „старото Бю било по-кораво“, разговорът загатва за поучения на стар агент, който изнася лекция на по-млад. Но не разполагаме с достатъчно информация, за да стигнем до категорично заключение за убиеца.
	— Но нищо не говори, че не е Берток.
	— За съжаление не — отвърна Колкрик.
	— Те изглежда знаят всичко, което се опитахме да направим при предаването на парите в Ню Хампшър. Това показва ли информация от вътрешен човек? — попита Ласкър.
	— Не непременно — отговори Кейт. — И преди са били използвани фалшиви банкноти и това е ставало публично достояние чрез съдебни показания. От самото начало вероятно са планирали да извършат две убийства, защото са знаели, че банкнотите ще бъдат фалшиви. Затова са поискали два милиона. Като допълнителен бонус сега те може да оспорват, че некадърността ни не само е станала причина за второто убийство, но и за смъртта на агент на ФБР. Не знам, може би Берток се е страхувал, че ако се беше опитал да занесе парите, можеше да свърши като Дан Уест или по-лошо. Вероятно това му е помогнало да реши да изчезне. Ако го е направил.
	— Ако е той, новината ще ни довърши, щом се разчуе. Но засега колкото по-дълго отлагаме, толкова повече пространство за действие имаме.
	— Трябва да го намерим. Трудното е, че търсим един от своите, а дори не можем да го разпознаем — отбеляза Колкрик. — Освен това той знае всичките ни процедури и има два милиона долара, с които да развихри въображението си.
	Ласкър се замисли за миг върху думите му и сетне попита:
	— Близо ли сме до идентифицирането на групировката? И наистина ли е групировка?
	— От личен опит знам, че почти неизменно изнудвачите, които действат сами, употребяват местоимения в множествено число като „ние“, „нас“, „нашата“. Част от процеса на сплашване е жертвата да мисли, че изнудвачът разполага с повече хора, отколкото в действителност — отвърна Кейт.
	— Искаш да кажеш, че може би става въпрос само за един човек?
	— Възможно е.
	— Някъде в досиетата ни споменава ли се „Рубако Пентад“?
	— След извършването на първото убийство проверихме думите „Рубако“ и „Пентад“ по всички възможни начини — отговори Колкрик, — но засега не сме попаднали на нищо.
	— Шестима агенти преглеждат всичко за откачалките по случаите „Уейко“ и „Руби Ридж“. Тук-там изскочиха някои следи, но нищо обещаващо — обясни Кейт.
	— За момента нека допуснем, че Берток не е замесен в убийствата. Някой има ли теория защо са го избрали?
	— Той е полеви агент, който е работил по случаи на изнудване. Може би в определен момент пътищата им са се кръстосали или те са прочели името му във вестника. Може би искат да ни накарат да мислим, че знаят повече за работата ни.
	Директорът на ФБР се подсмихна.
	— Дотук имат успех.
	— А може би това е операция на Берток от самото начало. След като и той, и парите изчезнаха едновременно, бихме проявили късогледство, ако не вземем предвид тази вероятност.
	— Ако е Берток, защо ще използва служебния си пистолет от ФБР? — попита Кейт.
	— Защото нищо не може да прикрие по-добре следите му, ако го хванат и съдят. Той ще рече: „С толкова добре измислен план, щях ли да бъда толкова глупав, че да използвам служебния си пистолет от ФБР? Някой иска да ви накара да мислите, че това е дело на агент“. Щом ние изпитваме подобни съмнения, съдебните заседатели със сигурност ще ги имат. И после, в подходящ момент, Берток ще стане и ще предаде служебното си оръжие. „Ето го пистолета ми. Проверете серийния номер и му направете балистична експертиза“. Това ще съсипе казуса на прокурора и Берток ще лежи в затвора само за присвояване на два милиона долара, което ще представлява просто пляскане по ръката в сравнение с присъдата за четири убийства.
	— Ако предположим, че това е вярно, тогава с какво е застрелял жертвите? — попита Ласкър.
	— С втори, нерегистриран „Глок 22“ — веднага отговори Колкрик, сякаш очакваше въпроса.
	— Знаем ли дали Берток притежава повече от един пистолет? — попита директорът на ФБР.
	— Проверих служебния му картон — отвърна Кейт. — Той не притежава втори пистолет или поне не е казал на ФБР.
	— Чудя се, Дон. Ако парите са у Берток, тогава защо е извършено второто убийство? — попита Ласкър.
	— Ако всичко е част от планирана отбрана, още едно убийство би било положително доказателство, че той няма нищо общо с предишните. Берток просто е изчезнал с парите и затова истинските убийци не са имали друг избор, освен да намерят друга жертва и да отправят ново искане.
	Ласкър се облегна назад на стола.
	— Някой иска ли поста ми?
	— Сутринта получих от филиала ни в Чикаго нещо, което може да ви разсее за няколко минути — каза Колкрик. — Може ли?
	— Разбира се.
	Колкрик се приближи до големия телевизор на масичката в ъгъла на кабинета и пъхна във видеото диск.
	— Не знам дали някой от вас е гледал това по новините преди две седмици.
	На екрана се появи репортер с микрофон в ръката и започна да описва ситуация със заложници в чикагска банка в предградията. Камерата изведнъж се насочи към предната врата на банката. Отвори я ужасена жена, а зад нея се видя стрелец, който бе опрял пистолет в главата й.
	— Единият крадец изглежда се опитва да договори някаква сделка — каза репортерът.
	Точно когато мъжът с пистолета приключи с исканията си и затвори вратата, през витрината на банката беше изхвърлен човек. Той се плъзна по тротоара и се простря неподвижно, очевидно изпаднал в безсъзнание.
	Операторът се съсредоточи върху тялото му и след петнадесетина секунди втори крадец излетя през съседното стъкло и падна на земята, зашеметен и невъоръжен. Клиентите и служителите изскочиха отвътре, а полицаите се втурнаха да сложат белезници на двамата. Екранът потъмня.
	— Какво се случи? — попита Ласкър.
	— Според доклада свидетел е казал, че някакъв клиент изчакал, докато двамата крадци се разделили, обезоръжил ги един по един и после ги изхвърлил през витрините.
	— Кой е бил той?
	— Това е най-странното в цялата история. Никой не знае. Който и да е бил, излязъл е с другите клиенти и е изчезнал в тълпата.
	— Какво? — учуди се директорът на ФБР.
	— Полицията и медиите го призовават да се обади, но засега никой не се е свързал с тях.
	— Какво би накарало някого да се измъкне от нещо толкова необикновено?
	— Нямам представа — отвърна Колкрик. — Искаш ли да видиш как го е направил?
	— Естествено.
	— От Чикаго ни изпратиха кадрите от камерите за наблюдение в банката. — Колкрик сложи друг диск. — Записът е комбинация от филмите на три камери. Видеото започва с обезоръжаването на първия крадец. — Той пусна записа, който показа фоайето на банката и легналите по очи клиенти. — Виждате ли тази ръка тук? — Колкрик посочи ръка в ъгъла на екрана. — Тя принадлежи на нашето момче. Гледайте я.
	— Какво има до нея? — попита Кейт.
	— Охладител за вода. Гледайте и него.
	Колкрик натисна бутона на дистанционното управление и кадрите забавиха скоростта си наполовина. Ръката на пода се вдигна и взе шишето от охладителя, а собственикът й стана от пода. Видя се зърнест образ на лицето му. Той хвана бутилката в двата края и я притисна до гърдите си. Стрелецът осъзна, че мъжът се е изправил, и се обърна към него. Изкрещя нещо, но мъжът продължи да върви към него, отдалечи шишето от гърдите си и го изравни с дулото на пистолета. Бандитът стреля и куршумът разкъса бутилката. В същия миг непознатият сграбчи дулото на пистолета и го насочи нагоре с движение, което Колкрик и Кейт познаваха много добре, защото го бяха упражнявали десетки пъти по време на тренировките за отбранителна тактика. Крадецът замахна и мъжът го удари с пистолета по главата, а после с относителна лекота го изхвърли през стъклото и мигновено хукна към стената, която отделяше предната врата от вътрешната част на банката.
	— Това е от втората камера — рече Колкрик.
	Телевизионният екран се изпълни със смущения в образа за секунда, а сетне показа от друг ъгъл жената заложник. Тя се приближи до предната врата, следвана от втория стрелец. Ръката на непознатия се стрелна напред и притисна пистолет до врата на крадеца. След кратко колебание обирджията пусна оръжието си и когато мъжът спря да го вземе, понечи да избяга, но непознатият направи няколко бързи крачки и веднага го хвана.
	Крадецът го удари в лицето, но нямаше ефект. Той посегна още веднъж, но мъжът го фрасна в носа, а после се обърна и го изхвърли през другата витрина. Погледна нагоре, осъзна, че камерата го снима, извърна глава и започна да извежда заложниците от банката.
	Директорът на ФБР въодушевено кимаше, а Кейт седеше замислена. Той забеляза липсата й на ентусиазъм и попита:
	— Не си ли смаяна, Кейт?
	Тя продължи да гледа екрана, който отново се изпълни със смущения.
	— Не е това, а… — Кейт не довърши мисълта си.
	— Откъде е знаел, че в шишето има достатъчно вода, за да спре куршума? — попита Ласкър.
	— Предполагам, че не е знаел — отвърна Колкрик.
	— Защо някой би направил такова нещо?
	— Очевидно му хлопа дъската.
	— И още ли не са открили кой е?
	— Не. Филиалът в Чикаго иска да даде записа на местните медии и ми го изпратиха за одобрение.
	— Кажете ми, когато установят самоличността му. Интересно ми е да знам защо се криеше от камерата.
	— Мисля, че знам кой е — неочаквано заяви Кейт.
	— Така ли? — учуди се Ласкър.
	— Ти не си тренирал ръкопашен бой като нас, но начинът, по който той отне пистолета на първия крадец, е хватка на ФБР, която сме упражнявали много пъти. Това ми подсказа кой е той. Сега косата му е малко по-дълга, но мисля, че е бивш агент на име Стив Вейл. Две години бях отговорник по сигурността в Детройт и Вейл беше изпратен там, но не в моя отдел, а в отдела за бегълци. И съм сигурна, че дойде от Чикаго.
	— Бивш?
	— Беше уволнен.
	— Без да му се даде възможност да подаде оставка?
	— Дадоха му такава възможност, но той отказа да реагира, макар да знаеше, че ще го уволнят.
	— Можел е да съди ФБР.
	Кейт се изсмя гърлено.
	— Предполагам, че не ти представям много ясна картина за него. Ти се опитваш да разбереш що за човек е, съдейки по опита, който си имал с други агенти. Не, той е… Може би най-подходящата и мека дума е непокорен.
	— Тоест трън в очите.
	— Нещо повече. Говореше се, че сам си е навредил, защото е недисциплиниран.
	— Защо е бил уволнен? Очевидно не е било заради липса на смелост.
	— Вейл мразеше… не, по-скоро не признаваше властта, поне некомпетентните шефове. Ето защо уволнението му беше странно. Той можеше да го предотврати, като предаде един абсолютно ненавиждан помощник специален агент. Всичко започна, когато полицай от Детройт беше застрелян, докато изпълняваше служебния си дълг. Те нямаха представа кой го е направил. Вейл имаше страхотни информатори и отиде сам да се свърже с тях. Намеси се в разследването и разработи нови източници. Намери един местен тип, който след малко убеждаване назова стрелеца и каза на Вейл, че пистолетът, с който е извършено престъплението, е в дома на убиеца. Тъй като убийството на полицай е федерално престъпление, Бюрото бе предложило двадесет и пет хиляди долара награда. Въпреки че не би издал братовчед си, ако Вейл не го беше принудил, информаторът реши, че може да вземе парите, и съобщи същата информация на линията за анонимни обаждания на ФБР. Специалният агент, отговарящ за случая, беше Кент Уилсън. Познаваш ли го?
	— Само по славата му.
	— Тогава няма да имаш проблем да повярваш какво се случи по-нататък. Уилсън разполагал със същата информация като Вейл. Викаха го, когато трябваше да се свърши нещо против правилата. Самодоволният Уилсън повикал Вейл и му прочел информацията, която получил по телефона. Казал му да направи каквото е необходимо и да намери правдоподобна причина за заповед за обиск на жилището на убиеца. Вейл тръгнал, без да пророни дума. Той вече бил задействал нещата. Информаторът не бил вписан в регистрите и достоверността на сведенията му нямало да бъде достатъчно убедителна за заповед за обиск, затова Вейл се свързал с един от най-подробно документираните си източници и го накарал да слуша, докато говори по телефона с братовчеда, който повторил информацията. След това Вейл накарал стария си информатор да я повтори пред него като правдоподобна причина за получаване на заповед за обиск. Детройтската полиция намери оръжието, получи самопризнания и после присъда. Уилсън се опита да си припише заслугата за ареста, но шефовете в детройтската полиция се вбесиха, защото Вейл им беше предавал сведения отдавна, откакто бил техен служител. Той не беше им казал за жонглирането с източниците. Те свикаха пресконференция и признаха заслугата на Вейл. Най-изумителното беше, че според Уилсън Вейл е бил виновен за всичко. Той се обадил на комисията за професионална отговорност и им казал, че Вейл е фалшифицирал информация, за да получи заповед за обиск. Изобщо не помислил как това ще се обърне срещу него и ще го разбие. Впоследствие Вейл отказа да говори пред комисията за професионална отговорност. Поради несъответствията в показанията на Уилсън в комисията казали на Вейл какво подозират, че се е случило, и дори че Уилсън го е предал. Вейл обаче пак не отговорил на въпросите им, дори и след като му предложили да го освободят от отговорност, ако предаде Уилсън. Даже си направили труда да открият стария информатор на Вейл, заплашили го и се опитали да го подкупят, но той не предал Вейл.
	— Невероятно. Защо Вейл не е издал Уилсън? Той очевидно не е бил шеф, към когото трябва да си лоялен.
	Кейт се облегна назад.
	— Не е лесно да разбереш Вейл, но има една чисто практическа причина. Ако той беше признал, че е подправил аргументите за обиска, комисията за професионална отговорност щеше да уведоми прокуратурата и обискът, самопризнанията и присъдата щяха да бъдат отхвърлени.
	— И се е оставил да бъде уволнен, за да не излезе от затвора убиецът на ченгето.
	— Мисля, че има и още нещо. Знам ли. Изглежда не му беше приятно, че на нас останалите ни липсва съпричастност. Дори не дойде на последния разговор пред комисията за професионална отговорност и го обвиниха в неподчинение.
	— Жалко, че сме го загубили.
	Кейт се умълча и се замисли.
	— Ласкър, Вейл се славеше с таланта си да намира хора. Поемаше всички случаи с бегълци от федералното правосъдие в отдел „Убийства“ в Детройт. Говореше се, че независимо дали някой е изчезнал от петнадесет минути или петнадесет години, Вейл ще го открие. Както споменах, той не беше в моя отдел, но всички го познаваха. Странното е, че не обръща внимание на славата, сякаш никой не се интересува от онова, което прави. Винаги съм мислила, че това е преструвка, докато сега не го видях как се измъкна от банката.
	— Предлагаш да го включим?
	— Не мисля, че идеята е добра. Имаме повече от достатъчно ресурси на разположение. Не можем да ангажираме цивилно лице. Така както се развиват нещата, изглежда, че не можем да се опазим и от самите нас — отбеляза Колкрик.
	— Само да намери Берток — рече Кейт. — Нужен ни е човек, който не трябва да се промъква на пръсти като нас. Засега не разполагаме с нищо. Сигурно е, че Вейл умее да си държи устата затворена. Какво можем да загубим?
	Директорът на ФБР натисна бутона на дистанционното управление и отново изгледа кадрите, на които Стив Вейл обезоръжи двамата банкови обирджии.
	— Мислиш ли, че ще го намериш, Кейт?
	— Аз? Той мрази мъжете на власт. Каква смяташ, че ще бъде реакцията му към жена?
	— По-добре разбери.


	Пета глава

	Стив Вейл плисна малко вода в хоросана, разбърка го със стоманена мистрия и в същото време използва нож, за да проникне влагата по-надълбоко в сместа. Предобедното слънце приятно топлеше врата му. През нощта бе валял дъжд и утрото беше влажно и по-хладно от характерната за Чикаго температура от двадесет и четири градуса. Той се върна в сянката на големия кръгъл комин, който го бяха наели да възстанови, взе тухла и я намаза с омекнал хоросан. Намести я, чукна я с дръжката на мистрията, изстърга излишния хоросан и го изхвърли обратно в сместа. Очите му провериха нивелацията на тухлата и Стив посегна към следващата.
	Стълбата, по която се беше покатерил на равния покрив, започна да се удря ритмично в горната част на стената. Някой идваше. Вейл изстърга ненужния хоросан от мистрията и я хвърли, като я заби в чамовата маламашка. Надникна над ръба на покрива и се изненада, когато видя, че по стълбата се качва някаква жена. Тя се движеше бързо. Ръцете и краката й инстинктивно намираха стъпалата. Беше облечена в костюм с панталон и носеше обувки с токчета, които би трябвало да затрудняват катеренето й, но изглежда не я забавяха. На хълбока под сакото й се забелязваха очертанията на пистолет. До пикапа му беше паркиран голям автомобил с четири врати, една от онези големи правителствени коли, които бяха очебийно безлични.
	Кейт Банън се изкатери по стълбата и се изненада, като видя, че Вейл я чака. Погледът му беше изпълнен с леко любопитство. Тя потърка ръце, избърсвайки въображаеми прашинки от стълбата, докато печелеше време да се успокои.
	— Здравей — каза Кейт и протегна ръка. — Аз съм…
	— Кейт Банън — рече той и стисна ръката й.
	— Откъде знаеш?
	— Детройт.
	— Мислех, че не ме помниш. Да ти кажа право, смятах, че не знаеш, че съществувам.
	— Знаех. — Устните му се извиха в усмивка, която Кейт не знаеше как да изтълкува.
	— Въпреки че бях „маце от управата“, си проявявал интерес?
	Вейл се усмихна по-широко.
	— Въпреки това.
	— Предполагам, че така е било с повечето мъже агенти. Не съм убедена, че са грешали.
	— Брутална откровеност още в началото на… Какво правим? Някакво наддаване?
	— Поне покажи любезност и се престори, че си се заблудил. И не става дума за изпълнението ти в банката миналия месец, ако се тревожиш за това.
	Кейт се надяваше да види изненада в изражението му от факта, че тя знае кой е осуетил обира, но той бе надянал неразгадаемата маска, която си спомняше от Детройт.
	— Не се тревожа. Знаех, че няма да изпратят някого чак от Вашингтон само за това.
	— Откъде знаеш, че работя в централата?
	— Преди пет години ти беше „маце от управата“ и наблюдаваше оперативни агенти. Не съм следил процентите на повишенията на жените, но мисля, че работиш достатъчно отдавна, за да си поне шеф на отдел.
	— Наскоро ме повишиха в заместник помощник-директор.
	— Сериозно? Трябва да си страхотен агент, тъй като брутално откровен човек като теб със сигурност не би приел повишение само защото е жена.
	Кейт се втренчи в него леко учудено.
	— Виж, Стив, ако се опитваш да ме убедиш, че можеш да бъдеш гаден кучи син, това си го спомням. Освен това ще установиш, че няма да можеш лесно да се отървеш от мен.
	Вейл се засмя.
	— Заместник помощник-директор. На покрив в Чикаго. В замъка на загадките трябва да има наистина голям проблем.
	— Бихме искали да ни помогнеш.
	— Освен ако нямате нещо за зидане, дошла си на погрешното място, скъпа.
	Кейт погледна комина и разхвърляните около него инструменти.
	— Ти имаш магистърска степен по руска история от университета на Чикаго. Как така си станал зидар?
	— Какво лошо има в това да си зидар? — Тонът му беше учуден и престорено възмутен.
	— Има по-лесни начини да си изкарваш прехраната.
	— Така е, но първо трябва да те уволнят, а после да чакаш достатъчно дълго, докато започнеш да огладняваш. Останалото си идва на мястото.
	— Бих предположила, че ще търсиш нещо по… на закрито.
	— Баща ми ме научи на този занаят, когато бях малък. Така си платих колежа. И щом си ровила в служебното ми досие, нека изясня нещо. Съветска история. Това е важна разлика, в случай че онова, което те води тук, зависи от способностите ми да виждам бъдещето. — Той посочи комина и зидарските пособия. — Работата ми харесва. Реална е и в нея има нещо постоянно, поне измерено в човешки години. Да превръщам шепи глина в сложни структури. Пък и в края на краищата, вълкът не е успял да издуха само тухлената къщичка. А и на закрито има прекалено много шефове.
	— Никога ли няма да приемеш работа, която има шеф?
	— Винаги има шеф. Номерът е никога да не приемаш работа, от която не можеш да се измъкнеш, особено когато шефовете станат непоносими, което мисля, че сега е федерален закон.
	— Това ли правеше във ФБР? Измъкваше се, когато шефът не ти хареса?
	— Ти изглежда си мислила много повече от мен по този въпрос.
	— Дошла съм с предложение, от което можеш да се измъкнеш, когато пожелаеш.
	Вейл извади мистрията от маламашката и взе тухла.
	— Тогава смятай, че вече съм се измъкнал.
	— Нямаше да дойда, ако наистина не се нуждаехме от помощта ти.
	— Едно от нещата, на които ме научи напускането ми, беше, че ФБР никога не се нуждае само от един човек.
	— Смаяна съм. Имаш им зъб от цели пет години. Такава издръжливост вече се среща рядко.
	— Благодаря, но заслугата е на баща ми. Наследството ми се състоеше от презрение. Имаш ли достатъчно от него, можеш да постигнеш всичко. — Вейл отново започна да разбърква хоросана в сандъчето.
	— Искаш ли го в писмен вид? Федералното бюро за разследване се нуждае от особените способности на Стивън Ноуа Вейл.
	— Ще намерите някого другиго.
	Кейт застана пред него.
	— Знам за теб неща, които може би дори ти не знаеш.
	— Тъкмо се питах кога ще стигнем до откровенията. Да си водя ли записки?
	— Трябва да се съгласиш. — Тонът й не беше умоляващ, а обвинителен.
	Вейл вдигна тухлата.
	— Работя това и не е нужно да правя друго.
	Очите й се вгледаха изпитателно в лицето му.
	— Боже мой, ти не знаеш, нали? Наистина не знаеш защо правиш тези неща. Защо нямаш друг избор, освен да ми кажеш „да“.
	— В случая казвам „не“.
	— Престани поне за миг да се държиш така.
	— Защо „не“ е толкова трудно понятие за жените? Вие искате да го разберем от първия път, всеки път.
	— Знаеш ли защо осуети банковия обир?
	Без да й обръща внимание, Вейл сложи тухлата и я намаза с хоросан.
	— Защото никой друг не е могъл да го направи — продължи Кейт. — Всички други търсят самочувствие, а ти пренебрегваш своето. — Тя се усмихна. — И нека признаем, ако ще отмъщаваш наистина, какво по-хубаво от това Бюрото да допълзи на колене при теб и да те помоли да решиш проблем, с който никой друг не може да се справи?
	Вейл се втренчи в нея, сякаш я виждаше за пръв път, а после се обърна и продължи да работи върху комина. През следващия половин час никой от двамата не пророни и дума. Кейт седна на ръба на покрива и започна да го наблюдава. В движенията му имаше пестеливост, необходима за всяка еднообразна работа, но в начина, по който работеше, имаше нещо интригуващо. Големите му, осеяни с изпъкнали вени, ръце сръчно обръщаха тухлите и инстинктивно ги нареждаха. Винаги слагаше точното количество хоросан, не изпускаше нито капка и не добавяше. Потокът не секваше. Беше изумително как Вейл превръща правоъгълни тухли в кръгъл комин.
	Колкото повече го гледаше, толкова повече Кейт се убеждаваше, че той работи по-бързо от обикновено. Ако трудът му беше удовлетворяващ, както сам бе заявил, щеше да има по някое одобрително докосване или поглед, щом приключеше с реда, но той веднага посягаше към следващата тухла. Тя не можеше да разбере дали е ядосан, или иска да приключи по-скоро, за да се отърве от нея.
	След като беше поставена и последната тухла и коминът завършен, Вейл изстърга останалия хоросан от мистрията, а после и двете й страни на ръба на маламашката. Най-после Кейт видя реакция на лицето му. Въпреки че мистрията беше чиста, той разсеяно продължи да я почиства.
	— Какъв точно проблем имате за решаване?
	— Съжалявам, но не ми е разрешено да ти кажа.
	— А на кого е разрешено?
	— На директора.
	— Директорът?
	— Да.
	— Какво мислите, че мога да направя аз, а другите единадесет хиляди агенти не могат?
	— Най-важното ли? Дискретност. Банковият обир миналия месец ни показа, че не те интересува дали ще видиш името си във вестниците.
	— А не толкова важното?
	— Носеше ти се славата в Детройт.
	— За какво?
	— Откриваше хора.
	— Искате да намеря някого, без никой да знае, че ФБР го издирва?
	— Малко по-сложно е, но в общи линии това е главната грижа.
	— Освен че ще излъскам занемареното си самочувствие, какво друго ми предлагате?
	— Каквото се договорим.
	— Като заместник помощник-директор ли го казваш или като жена? — Лицето й поруменя, белегът на скулата й заблестя в бяло и Вейл се усмихна. — Отговорът е достатъчен за мен. Кога?
	— Дойдох със самолет на Бюрото. Чака ни в Мидуей.
	Вейл взе четиридесетлитрова кофа и се залови да разбърква неизползвания хоросан вътре.
	— Дай ми половин час да се изкъпя.

	* * *

	Пикапът на Стив Вейл спря пред апартамента му. Кейт паркира служебната кола зад него. Той слезе, отиде при нея и тя отвори вратата.
	— Ще побързам.
	— Може ли да използвам телефона ти?
	— Нямаш ли мобилен?
	— Предпочитам да използвам стационарен.
	— Не очаквах компания.
	Кейт се запита колко ли е разхвърляно в дома му и откри, че е заинтригувана от перспективата да надникне в личния му живот.
	— Ще си затворя очите.
	Вейл отвори вратата и тя влезе първа. Малкият апартамент не отговори на очакванията й. Изглеждаше по-нов и в по-добро състояние от останалата част на сградата. Стените не бяха боядисани, а имаха тапети. Виждаше се къде са залепени, но шевовете бяха вещо изгладени. В контраст с тях, тъмните дъски на пода изглеждаха наскоро реставрирани и бяха лакирани до блясък. Мебелите бяха малко и на масите и лавиците стояха двадесетина различни по големина и вид скулптури, повечето такива, каквито може да се намерят по разпродажби или в прашни, затънтени антикварни магазини. Странното беше, че всички човешки фигури нямаха глави и очевидно бяха купени заради детайлите на торса. Кейт се запита дали има и друга причина.
	— Все още работя върху стените, но предполагам, че това е очевидно.
	На работен тезгях пред прозореца, за да ползва дневната светлина, имаше голяма, почти завършена скулптура на мъжко тяло, образувана от стотици размазани петна от глина с размера на палец.
	— Сам ли живееш?
	— Ако питаш дали апартаментът е мой, отговорът е да. И да, живея сам.
	Тя се приближи до високата шестдесет сантиметра фигура и се вгледа по-отблизо. Горната част изглеждаше завършена и беше мускулеста. Кейт хвърли поглед на другите скулптури, за да види някакво сходство в стила.
	— Никоя от другите не е моя, ако това се питаш.
	— Продаваш ли ги, или ги подаряваш?
	— Изхвърлям ги, щом са готови, или ги строшавам, за да използвам материалите повторно.
	— Опитвал ли си се да ги продадеш?
	— Още не са достатъчно добри.
	— Тази има потенциал.
	Той съблече тениската си.
	— Вероятно затова ти не работиш в „Гугенхайм“, а аз съм зидар. Искаш ли бира?
	— Разбира се.
	— Чаша?
	— Да, ако обичаш.
	Гласът й беше странен и привлече Вейл. Беше напевен и нежен и го караше да иска да го чуе отново.
	— Не се опитваш да пиеш като мъж от бутилката. Това е свежо.
	Той й даде чаша, отвори две бири и отпи голяма глътка от своята.
	Кейт отново погледна скулптурите.
	— Защо всичките са без глави?
	Вейл отпи още веднъж от бирата си. За пръв път този ден Кейт долови нежеланието му да отговори на въпроси, уклончивостта, която сякаш му беше вродена.
	— Лицата ме разсейват. Все се опитвам да си представя какво са си мислели моделите и дори на какъв език са мислели. Вероятно изучаването на руската история и книгите на Толстой и Достоевски са ме уплашили до смърт. Опитвал съм се да извайвам лица, но накрая всичките приличаха на демони.
	Обяснението изглеждаше повърхностно и неубедително и явно той самият не си вярваше. Кейт си припомни годините в Детройт и се запита дали Вейл всъщност не предпочита да се държи на разстояние. Тогава всички предполагаха, че това е проява на необяснимата му скромност. Въоръжена с това ново прозрение, тя отново огледа стаята, но не видя телевизор, списания или лични снимки. Очевидно тук не се допускаха дори фотографии на лица. Кейт реши, че истинският въпрос е какво го е направило такъв.
	— Ти не се съгласи веднага, но съм изненадана, че не беше трудно да те убедя да дойдеш във Вашингтон.
	— Както виждаш, бизнесът ми със скулптурите не върви много добре. И коминът, който преди малко завърших, беше единствената задача в програмата ми.
	Кейт за пореден път долови леко неубедителна нотка в думите му.
	— Виж, ако искаш предишната си работа за постоянно, мога да го уредя.
	— В момента не търся нещо постоянно, а различно.
	Тя се усмихна, кимна и реши да разведри разговора.
	— Гарантирам, че ще бъде различно.
	— Дай ми петнадесет минути. Телефонът е ей там.
	Кейт разсеяно пиеше бирата си на малки глътки и слушаше душа. Тя застана пред недовършената скулптура и се възхити на мъжествеността й. Рамото и мускулите бяха нереалистично големи, но излъчваха някаква примитивна непобедимост. Кейт започна да масажира дланта си и си припомни грубата сила на ръкостискането на Вейл. Върхът на пръста й лесно се плъзна надолу по гърба на фигурата като капка топла вода.


	Шеста глава

	Докато се качваха на самолета, Кейт си помисли, че може би ще има възможност да научи повече за Вейл. Фактът, че той я позна, разпали любопитството й и дори я поласка. Доколкото си спомняше, двамата не се бяха поглеждали в очите през онази година и половина, докато работеха заедно в Детройт. Моментът й се стори подходящ да разбере защо Вейл я помни.
	Той седна до прозореца, без да я попита кое място предпочита, и докато тя се настаняваше, вече спеше дълбоко. Събуди се едва когато гумите на самолета изсвириха на пистата на международното летище „Дълес“.
	— Защо ме гледаш така? Хърках ли?
	Кейт се усмихна.
	— Не. Всъщност днес ти за пръв път беше идеална компания.
	— Така ли харесваш мъжете си? В безсъзнание?
	— Моите мъже? Говориш така, сякаш колекционирам скалпове.
	— Човешките същества по природа са събирачи. Обичат да притежават и контролират. Да разбиват защитата на другите. В една или друга форма всички го правим. Това е част от преследването.
	— Преследване? Какво преследваме?
	— Именно това се опитват да разберат мъжете и жените, родени след Питагор.
	— Питагор?
	— Да, имало е гръцки философи и преди Сократ.
	— Онзи с триъгълника?
	— Квадратът на хипотенузата. Той е вярвал в безсмъртието на душата. Мислиш ли, че душата ти е безсмъртна? — попита Вейл.
	— На заместник помощник-директорите е забранено да имат души.
	— И да колекционират скалпове ли?
	— Има специално изискване.
	Той се наведе към нея престорено интимно.
	— Кажи ми нещо, заместник помощник-директор Банън, само предпоставка за повишение ли съм за теб?
	— Както ти каза, зидарю, всички преследваме нещо.

	* * *

	Директорът на ФБР беше инструктирал секретарката си да покани Кейт и Вейл в кабинета му веднага щом пристигнат. Когато те влязоха, Ласкър седеше зад бюрото си и подписваше купчина документи. Зад него стоеше Дан Колкрик и взимаше всеки документ след подписването, без да го поглежда.
	Ласкър стана и подаде ръка на Вейл.
	— Стив, благодаря ти, че дойде, при това веднага. Това е един от нашите помощник-директори, Дон Колкрик. — Вейл стисна ръката му и директорът на ФБР му направи знак да седне. — Начинът, по който ти сложи край на кризата със заложниците, беше смайващ.
	— Ако си вършил тази работа известно време, би трябвало да знаеш, че не трябва да влизаш в банка в петък следобед.
	Ласкър се засмя.
	— Нека те питам нещо, което ни побърква. След като всичко свърши, защо напусна?
	— Не съм мислил по този въпрос, но щом всички тук сте се побъркали, тази награда ми стига.
	Директорът взе папка, на която беше написано името на Вейл.
	— Това предупреждение ли е? В случай че решиш да ни помогнеш.
	— Мисля, че след прочитането на служебното ми досие този въпрос е излишен.
	Ласкър се усмихна.
	— Започвам да разбирам защо са те уволнили.
	Вейл се засмя.
	— Не виждам какво друго решение би могло да има. Катастрофа очакваше Бюрото, а аз трябваше да бъда хвърлен на пътя й. Никой не го искаше особено много, но и на никого не му пукаше достатъчно, за да я предотврати, най-вече на мен. Бюрокрацията трябва да има способността да се регенерира, ако иска да продължава да функционира. Никога не съм се справял добре, като знам, че някой има такава власт над мен.
	— И когато отказа опрощението на комисията за професионална отговорност, ако издадеш специалния агент, отговарящ за случая, не си бил само лоялен?
	Вейл се обърна към Кейт:
	— Предполагам, че Кент Уилсън вече е шеф някъде.
	— В Сан Диего.
	— Аха. Поне са го изпратили на място с лош климат. — Той погледна Ласкър. — Да речем, че имах други приоритети.
	— Като например да не допуснеш убиец на ченге да излезе на свобода?
	Вейл се изненада и Кейт изпита удоволствие, че е разкрила за него нещо, което той не иска да издава.
	— Предположих, че това поведение ще реши някой по-важен проблем.
	— Извинявай. Тук постоянната проверка на мотивите е необходима за оцеляването. В тази връзка, макар да знам, че не е нужно да ти казвам, искам да те предупредя, че разговорът ни не трябва да излиза извън стените на тази стая. Може би си чул за убитите „врагове на ФБР“.
	— Колкото и да се опитвам да избягвам новините, би било трудно да не го чуя.
	— Тогава сигурно знаеш, че групировка на име „Рубако Пентад“ твърди, че е извършила убийствата. Въпреки че приличат на терористична организация от страната, отправила се на кръстоносен поход, те поискаха големи суми пари, за да спрат убийствата.
	— От кого поискаха парите?
	— От ФБР.
	— Не им липсва самочувствие, а? А вие не искате обществеността да знае, защото…
	— Единственото им изискване е, че ако го направим публично достояние, те ще убият още една известна личност. Гениална тактика. Тъй като ние не можем да разкрием мотивите им, изглежда така, сякаш имаме тайни и е само въпрос на време, преди да бъде разобличена някаква огромна правителствена конспирация. Ръцете ни са вързани.
	— Разбирам как се чувствате — рече Вейл. — И тъй като съм тук, предполагам, че предаването на парите не е минало добре.
	— Те го превърнаха в смъртоносен маршрут, изпълнен с препятствия. Изглеждаше така, сякаш всъщност не искаха да предадем парите. Агентът, който ги носеше, беше застрелян.
	— Предполагам, че пакетът не е съдържал целия милион?
	— Само хиляда долара, които бяха оставени на местопрестъплението.
	— Това е предупреждение, че ще го направят отново.
	— Да.
	— Някакви следи?
	— Дон, ти се занимаваш с този въпрос — каза директорът на ФБР.
	— Използвана е водолазна екипировка, която се опитваме да открием, но е почти невъзможно. Затворът е бил в охранявана военноморска база, затова издирваме кой е имал достъп до нея през последните два месеца. Това са хиляди хора и търсенето може да продължи безкрайно — обясни Колкрик.
	— Някой знае как да ви накара да изтощавате хората си.
	— Смяташ, че е загуба на време?
	— Съвсем не. Човек никога не знае коя следа ще се окаже резултатна. Но ми се струва, че са избрали базата, защото колкото по-голямо и объркващо е мястото, толкова повече време отнема разследването. Според мен главното им оръжие е отвличането на вниманието. Такива следи се нуждаят от много хора, но обикновено не водят доникъде.
	— Те несъмнено знаят как да манипулират разследването — съгласи се Ласкър.
	— Какво се случи при второто предаване на парите? — попита Вейл.
	— Кой е споменал нещо за второ предаване на пари? — троснато попита Колкрик.
	— Това се подразбира от второто и третото убийство — отвърна Вейл. — Дон, дошъл съм, защото съм на ваша страна.
	— Трябва да се извиня от името на всички, Стив — намеси се Ласкър. — Толкова много настоявах да не изтича информация, че всички започнаха да страдат от параноя. Ти ми даде думата си и това е достатъчно. Онова, което ще ти кажа, е още по-деликатно. — Директорът на ФБР преразказа съдържанието на второто писмо с искания и инструкциите за ролята на Берток в предаването на откупа. Той описа маршрута, неспособността на Бюрото да проследи куриера от безопасно разстояние и накрая призна за изчезването на агента и двата милиона долара.
	— Искате да намеря Берток.
	— Да. Няма да възразим, ако намериш и парите.
	— Решението да дадете два милиона долара не е било лесно.
	— Когато медиите денонощно те държат като заложник и има вероятност да не предотвратиш поредното убийство, изборът е изненадващо лесен.
	Вейл се замисли. Кейт изчака няколко секунди и после каза:
	— Сигурна съм, че имаш един милион въпроси.
	— Не искам да ви губя времето в момента. Не сте получили друго писмо с искания, нали?
	— Още не — отвърна Ласкър.
	— Вероятно е цената да се вдигне. Мислите ли, че отнасянето на парите пак ще бъде трудно?
	— Дано не е така — отговори директорът на ФБР. — Но не бихме се обзаложили.
	— Надявахме се първо да ги идентифицираме — обади се Колкрик.
	— Разполагате ли с някакви обещаващи следи?
	Не отговориха нито Кейт, нито Колкрик.
	— Не може да се каже — обади се накрая Ласкър.
	— Жалко, но предполагам, че това няма да ми повлияе да намеря Берток. Което, между другото, няма да е лесно.
	Всички се умълчаха за няколко секунди.
	— Всъщност двата проблема може да се застъпят — каза Ласкър. — И трите жертви, и агентът са били убити с един и същ пистолет, „Глок“, модел 22. Такъв носеше Берток.
	— В страната има хиляди такива оръжия — рече Вейл. — Защо мислите, че той може да е замесен?
	— Бяха го посочили по име да занесе парите и очевидно добре познаваха методите на изнудването, нещо, по което работеше Берток. Освен това той изчезна с парите. Искрено се надявам да не е замесен, но откровено казано, не сме сигурни.
	— Ако е той, защо е извършено последното убийство?
	— Теоретично Берток може да е търсил защита — отвърна Колкрик. — Защо ще убива отново, ако парите вече са у него? Той е представител на закона. Свикнал е да вижда как залавят хора, когато си мислят, че това няма да се случи. Евтина застраховка. Три или четири убийства може да го осъдят на смърт само веднъж.
	— Да, възможно е, но за това се изисква абсолютно хладнокръвен човек. Предполагам обаче, че два милиона долара ти дават богат избор от топли места — каза Вейл.
	— Е, Стив, ще помогнеш ли? — попита Ласкър.
	— Ако се съглася, имам някои условия.
	— Сигурен съм, че ще се споразумеем. — Директорът на ФБР издърпа чекмедже на бюрото си, извади портфейл със златистата значка на ФБР и я плъзна към него.
	Вейл отвори картата и погледна снимката си, направена по време на обучението му за агент.
	— Трудно ми е да повярвам, че някога съм бил… на борда. — Той затвори служебните документи и ги сложи в джоба на сакото си.
	— Независимо дали ще намериш Берток или не, мога да те направя постоянен агент, дори старши, и да включа в стажа ти времето, през което си бил на правителствена работа.
	— Благодаря за предложението, но може би е малко преждевременно. Не съм дошъл тук да разбера дали сега мога да бъда добър войник. Знам, че не мога. Искате от мен нещо трудно и поради методите, които може да намеря за необходими, вероятно е само въпрос на време да започнете да съжалявате, че сте ме включили.
	— В момента съм готов да поема този риск.
	Вейл се усмихна.
	— Същото ми каза и последният ми пряк шеф.
	Директорът на ФБР се засмя насила.
	— Е, добре, но ако не си искаш работата обратно, ще трябва да ти платим нещо. Какво ще кажеш за процент от намерените пари или определена сума за откриването на Берток?
	— Това ни връща към условията. Те са две. Първо, убеден съм, че в определен момент ще се наложи да получа помощ от оперативни агенти на ФБР. Освен ако не са сменени, на отговарящите за случая няма да им хареса да получават заповеди от внесен отвън уличен натрапник. Затова ще ми трябва някой с достатъчно титли пред името — той или _тя_, който да ги изнервя.
	— Като заместник помощник-директора Банън? — попита Ласкър.
	Вейл я погледна.
	— Какво ще кажеш, Кейт? Мислиш ли, че ще ги накараш да се разтреперят?
	Тя усети, че се изчервява, но го прикри с иронична усмивка.
	— Изглежда _аз_ ще приемам заповеди от внесен отвън уличен натрапник.
	— Какво е другото ти условие? — попита Ласкър.
	— Да не ми плащате.
	Директорът на ФБР озадачено присви очи.
	— В това няма логика.
	Вейл се усмихна.
	— Ако ми плащате, рано или късно някой ще реши, че съм нает на работа и ще започне да ми дава заповеди, а всички знаем как завършва това. Не. Възнаграждението ми ще бъде да не получавам заповеди от никого. Може би като приключим — и ако успея, ще сумирам работните си часове и ще ми платите като на зидар.
	— Тогава какво ще ти попречи да се развихриш неконтролируемо? — попита Колкрик.
	— Да се надяваме — нищо.
	— Трябва да ти кажа, че гласувах против включването ти в разследването — заяви Колкрик. — Съжалявам. Нещата са доста объркани.
	— Ако продължаваш да бъдеш така откровен, Дон, ти и аз ще оцелеем. Въпреки объркването.
	— Щом не искаш нещо повече от подаяние, защо се залавяш с такъв голям проблем? — попита Ласкър.
	Вейл погледна Кейт.
	— Очевидно, защото мога.


	Седма глава

	Вейл седеше зад бюрото в хотелската си стая във Вашингтон и четеше от лаптопа, който Кейт Банън му беше дала. В компютъра беше записала всичко, свързано със случая „Рубако Пентад“, включително снимки от местопрестъпленията, лабораторни доклади и дневници от наблюдения. За такава тайна операция ФБР беше записало невероятно голямо количество информация. Той отхапа още един залък от студения хамбургер, който му донесоха от рум сървиса, и в същия миг някой почука на вратата.
	На прага стоеше Кейт. Въпреки че беше притиснала куфарче до гърдите си, показвайки, че посещението й е служебно, беше се преоблякла в рокля и си беше сложила обувки с високи токчета.
	— Здравей. — Тя влезе и се огледа. — Харесва ли ти стаята?
	— Ти видя апартамента ми. Не е необходимо да бъде луксозна.
	— Хубаво — разсеяно отвърна Кейт. — Нуждаеш ли се от нещо друго?
	— Какво предлагаш? — закачливо попита той.
	— Екипировка, зидарю. Наръчник на агента и месингов бокс.
	— Не мисля за некролога си, но няма да ми е приятно, ако там пише: „Той умря, защото носеше лаптоп на престрелка“.
	— Добре, ще ти дам оръжие. Трябва да те заведем на стрелбището за проверка и да те регистрираме за носене на огнестрелно оръжие.
	— Мислиш ли, че има време за това?
	— Правилото е непоклатимо. Може да ни съдят.
	— Работата ми не е ли да нарушавам правилата?
	— Добре, утре ще ти го донеса. Поръчах самолет на Бюрото. Предполагам, че ще пътуваме до Лас Вегас, за да се опитаме да намерим следите на Берток.
	— Аз мислех по-скоро за Лос Анджелис.
	— Защо Лос Анджелис?
	— Не съм много сигурен. Наречи го предчувствие. И не оставай с убеждението, че трите мача на „Къбс“ с „Доджърс“ имат нещо общо.
	Кейт се втренчи в лицето му и видя същия неразгадаем израз, както когато го питаше нещо, на което той не искаше да отговори. Беше убедена в едно — решението му да започне от Лос Анджелис нямаше нищо общо с бейзбола или интуицията. Вейл беше измислил някакъв начин да открие Берток, за който никой друг не се беше сетил.
	— Виж, ще бъде много по-лесно, ако не крием тайни един от друг.
	— В „Космополитан“ пишеше, че малко загадъчност предпазва взаимоотношенията да не изгубят свежестта си.
	— В живота има само няколко несъмнени неща. И едно от тях е, че ти не четеш списание „Космополитан“. Защо Лос Анджелис?
	— Първо, защото това е горе-долу най-отдалеченото място от шефа ти. Аз го познавам, познавам и себе си. Всички сме виждали как свършва този филм.
	— А второто?
	— Обикновена математика. Колко пъти се среща в случая всяко от следните места — Ню Хампшър, Питсбърг, Юта, Аризона и Лас Вегас?
	— По веднъж.
	— А Лос Анджелис?
	— Не знам. Пет-шест пъти?
	— Всеки път — от първата жертва до клеймото на двете писма с исканията и Берток. Искам отново да претърся апартамента му.
	— Защо?
	— Най-голямата грешка на агентите е убеждението, че щом веднъж е направено нещо, то е направено както трябва — отговори Вейл и Кейт кимна. — А сега, какво знаем за личния живот на Станли Берток?
	— Разпитахме прекия му шеф. Той го описа като страдащ от „дисфункция на двойките“, както се изрази.
	— Какво е това?
	— Твърде много алкохол, твърде малко пари и две бивши съпруги. Той смята, че Берток може да е видял удобна възможност да реши проблемите си и да се е възползвал.
	— А в психологически аспект?
	— Интелигентен, но мрачен, унил и потиснат. Няма приятели и не е най-всеотдайният агент в света.
	— Но няма нищо, което да обясни защо нашата малка банда терористи го е избрала да занесе откупа. Ако те са го познавали достатъчно добре, за да поискат него, нямаше ли да предположат, че рискуват той да се измъкне с парите?
	— Това ни навежда на мисълта, че Берток и „Пентад“ са едно и също нещо или поне действат заедно.
	— За толкова добре планиран удар някои неща тук са оставени подозрително недовършени.
	— Не си ли чувал, че няма перфектно престъпление?
	— За съжаление не е необходимо да бъде перфектно, за да ти се размине.

	* * *

	Вейл обясни на Кейт, че цяла нощ е чел съдържанието на папката за „Рубако Пентад“, и спа през целия полет до Лос Анджелис. Тя го събуди едва след като се приземиха на една от секретните писти, използвана за правителствени самолети, пристигащи на международното летище там. Вейл излезе на ослепителната бяла светлина на южното калифорнийско слънце и се протегна. Небето беше в различно синьо от онова в Чикаго и Вашингтон. Тънка ивица сиво-оранжева мъгла на хоризонта го отделяше от земята.
	На стотина крачки беше паркиран голям тъмнозелен автомобил. Мъж на тридесет и няколко години в ушит по поръчка летен костюм вървеше към самолета им. Имаше заученото изражение на човек, чиято най-важна задача е да внушава доверие и обаяние, което предполагаше, че е член на ръководството. Мъжът се приближи до Кейт и й подаде ръка.
	— Алън Сабайн — каза той.
	Кейт стисна ръката му и го представи на Вейл. Двамата се ръкуваха. Черната коса на Сабайн беше старателно подстригана и той стоеше в отработена поза с леко прегърбени рамене и извърнато лице, за да прикрие дългия заострен нос. Опита се да вземе чантата на Кейт, но тя се усмихна мило и каза, че гимнастиката й е необходима. Сабайн посочи автомобила.
	— Това е превозното средство, което ви наехме, докато сте тук. Има навигационната система „Джипиес“, която поискахте. Сложили сме и пълен комплект карти на по-голямата част на Южна Калифорния. Водещият разследването е готов да се срещне с вас още тази сутрин.
	— Добре — отвърна тя и после се обърна към Вейл. — Отговарящият за случая е Марк Хилдебранд. Познаваш ли го?
	— Не.
	— Стори ми се свестен по телефона, когато му казах, че ще дойдем, макар че явно държи на територията си.
	— Това не е лошо. Може би наистина му пука какво става в неговия отдел.
	— Ти си дразнещо позитивен, след като подремна.
	— Съжалявам. Дай ми няколко минути с него и съм убеден, че ще се разсъня напълно.
	Те се качиха в колата. Кейт седна отпред, а Вейл отзад. Тя му даде пистолет „Глок“, модел 22, в кобур, с два резервни пълнителя, а после престорено тържествено му връчи оперативен наръчник за оръжието.
	— Реших, че трябва да знаеш поне как да го зареждаш.
	— Можеше да ми го дадеш, преди да слезем от самолета.
	— Ти спеше. Освен това бях любопитна дали ще попиташ за него и след като не те провериха, не исках да упражняваш бързо изваждане на пистолет в самолета и неволно да застреляш мен или пилота.
	— Щях да внимавам да не застрелям теб. Представям си какво писане на доклади щеше да падне след това.
	Кейт му даде кредитна карта и мобилен телефон.
	— Като стана дума за доклади, не трябва ли да се подпиша за всичко това? — попита той.
	— След кратката ти реч пред директора, че е въпрос на време да се развилнееш, реших, че ще бъде по-добре никоя от тези вещи да не може да бъде проследена до теб, или по-важното — до нас — прошепна тя.
	— Понякога ме плашиш.
	Колата се движеше на север по шосе 405. Трафикът бе оживен, затова се промъкваха между превозните средства. Щом се отвореше пролука, всички подкарваха колкото могат по-бързо. Вейл забеляза, че колите са в чудесно състояние. Повечето не бяха издраскани и нямаха ръжда, нито дори прах. Този свят беше различен. Дори магистралата беше чиста и красиво оформена. Неколцината минувачи, които видя, тичаха за здраве или караха колела и бяха в оскъдно облекло. Като всичко останало в Южна Калифорния преобладаваше темата за вечната младост или поне стремежът към нея.
	— Предполагам, че причината да бъда изпратен да ви взема, е, че аз съм прекият шеф на Стан Берток. Или по-скоро бях. Затова говорете смело — рече Сабайн.
	— Беше? — попита Вейл.
	— Е, вероятно все още съм, но сериозно се съмнявам, че някоя сутрин той ще влезе, ще седне зад бюрото си и ще се върне към работата.
	— Прав си — съгласи се Вейл.
	— Разкажи ни за него — рече Кейт.
	— Той не беше… не е… много добър агент, поне от моя гледна точка. Трябваше да си затварям очите за всичко, което правеше. Много пиеше. Една нощ от полицията в Лос Анджелис ми се обадиха, че в едно заведение са престанали да му сервират алкохол. Трябваше да отида и да го закарам вкъщи. Берток имаше и финансови проблеми. Сигурно заради двете си бивши съпруги. От време на време ми се обаждаха и данъчни инспектори.
	— Мислиш ли, че е избягал с парите? — попита Вейл.
	— Не искам да го съдя в негово отсъствие, но ако не го е направил, тогава къде е?
	— Няма да се изненадаш, ако се окаже, че Берток е взел парите, така ли? — попита Кейт.
	— Не.
	— Откъде мислиш, че „Рубако Пентад“ се взели името си?
	— Нямам представа.
	Те стигнаха до филиала на ФБР и Сабайн ги заведе в кабинета на специалния агент, отговарящ за случая.
	— Шефе, това е заместник помощник-директорът Кейт Банън и… Съжалявам.
	— Стив Вейл — изпревари го Кейт.
	Специалният агент беше висок и строен, с тъмен слънчев загар на кожата. Гъстата му руса коса падаше ниско над челото. Носеше светлосиня риза с контрастираща бяла яка. Ръкавелите му също бяха бели, с големи златисти копчета.
	Той стисна ръката първо на Кейт.
	— Марк Хилдебранд. Говорихме по телефона. — Той повтори името си, докато се ръкуваше с Вейл. — Моля, седнете. — Хилдебранд каза на Сабайн да затвори вратата, след като излезе.
	Кейт видя, че Вейл оглежда Хилдебранд.
	— Марк, благодаря ти, че ни позволи да дойдем тук и да проведем операцията. Директорът има огромно доверие в теб и отдела ти, но случаят обхваща цялата страна и той смята, че е най-добре ние да го поемем.
	— Какво по-точно мога да направя за теб, Кейт?
	— Искаме да претърсим дискретно апартамента на Стан Берток — отговори Вейл.
	Хилдебранд се изненада от властността в гласа му и погледна Кейт, но тя не прояви интерес да се наложи.
	— Извинявай, Стив, но ти не спомена къде работиш? От отдел „Операции“ ли си?
	— Мога само да си мечтая за това. Не. Аз съм адютантът на заместника.
	Хилдебранд се втренчи в него и се опита да го разгадае по-добре.
	— Проблем ли има, Марк? — наруши мълчанието Кейт.
	— Не, но аз вече претърсих апартамента — със съдебна заповед. Стават какви ли не неща и сме изключително предпазливи. Не виждам какво ще постигнете, ако го претърсите отново.
	— Погледни го по следния начин — отвърна Вейл. — Ако не намерим нищо, ти ще речеш: „Нали ви казах“.
	— Струва ми се, че не вярваш в това — каза специалният агент, който все още се опитваше да разбере на какво се дължат „правомощията“ на Вейл.
	— Марк, ние разполагаме със съвсем различни факти в този случай от вас, агентите. Ще го разгледаме от друг ъгъл. Или ако предпочиташ, наречи го липса на въображение. Ако мислиш, че се опитваме да се правим на по-умни от теб, извини ме, но ще трябва отново да претърсим апартамента.
	Кейт разбра, че Хилдебранд не обича да му казват какво да прави в задния си двор, а още по-малко му харесва, че няма избор. Вейл беше прав за съпротивата, която щеше да срещне, особено заради преднамерената си липса на такт. Специалният агент се усмихна престорено.
	— Може да използваме същия прокурор, Тай Делсън.
	— Марк, знам, че не трябва да го казвам, но последното, което ни трябва, е от някого да изтече информация в медиите — заяви Кейт. — Може да имаме доверие на този Делсън, така ли?
	— _Тази_ Делсън. Да, може. За съжаление тя скоро ще напусне прокуратурата. Наистина жалко. Вече не се намират прокурори като нея. Агентите тук я обожават. Канят я на повече купони, отколкото мен. Тя вероятно ще ви издейства заповед за два часа. Може би вече разполага с всички стандартни клаузи от първия обиск и познава съдията, който би подписал заповедта, в случай че правдоподобната причина не е толкова изрично описана, колкото други биха искали.
	— Трябват ни подписаните писмени показания — каза Кейт.
	— Тя прави и това. Имате ли време да се срещнете с нея?
	Кейт кимна, Хилдебранд вдигна телефона и след кратък разговор затвори.
	— Тай Делсън е в кабинета си. Казах й, че ще отидете.
	— Имаш ли добър ключар? — попита Вейл.
	— Защо? — заинтересува се специалният агент и по преднамерената монотонност на гласа му Кейт разбра, че той възнамерява да поставя под съмнение всичко, което Вейл поиска отсега нататък.
	— Искаме да извършим обиска тихомълком, може би в малките часове на деня.
	— Ще ви вкараме вътре.
	Кейт и Вейл станаха и се ръкуваха с него.
	— Благодарим ти за помощта, Марк. Ще ти кажа как е минало. — Щом излязоха от кабинета му, Кейт добави: — Господи, ти наистина не се разбираш с шефовете. Как си издържал три години?


	Осма глава

	Тай Делсън покани Кейт и Вейл да седнат в тесния й кабинет. Въпреки че имаше осветление на тавана, беше запалена само една малка месингова лампа на бюрото й. Заместник главният прокурор беше слаба и облечена в дълга до средата на прасците рокля, която не разкриваше нито една тлъстина на тялото й. Косата й беше тъмнокестенява, късо подстригана и симетрично оформена от двете страни на лицето. Кожата й би могла да бъде описана като безупречна, ако не беше призрачно бледа. Червилото й беше восъчно кафяво-червено и Вейл реши, че изборът не й отива. Тя носеше очила и беше от онези рядко срещани жени, които бяха по-привлекателни заради тях. Очите й бяха твърде силно гримирани и през очилата изглеждаха огромни като на картина на Кийн на невинни, но пострадали деца. В тях искреше интелигентност, която обаче бързо се губеше поради проблясващата за миг смътна нервност. Гласът й беше абсолютно самоуверен и успокояваше всички страхове, че тя може да не е подготвена да си проправи път през правните лабиринти, необходими, за да хвърлят престъпници във федералния затвор.
	Вейл забеляза цитат на Мартин Лутър, поставен в рамка. _Всяка лъжа трябва да роди още седем, ако иска да наподоби истина и да я вземат за истина._
	— Мисля, че не съм го виждал досега — отбеляза Вейл.
	— Този бизнес е изтъкан от лъжи. Полицаите лъжат заподозрените, за да изтръгнат самопризнания, а адвокатите лъжат съдебните заседатели, за да… Ами защото за това им плащат.
	— А прокурорите?
	— Ние сме най-големите лъжци от всички. Мислим си, че променяме нещата. Извинявайте. Знам колко цинично звучи. До голяма степен това е причината да напусна прокуратурата. Смятам да практикувам право върху недвижими имоти, където лъжите не само че се предполагат, но и са доходни.
	Вместо да се настани зад бюрото си, Тай Делсън завъртя стола си и седна на перваза на прозореца, като сложи крака на седалката. Вейл разбра, че тя е използвала тази техника и преди, и оцени факта, че човек, постигнал високото положение на заместник главен прокурор, се е научил да не се държи надменно с онези, които са дошли да потърсят помощта му. Тя открехна прозореца пет сантиметра, запали цигара без филтър и всмукна дълбоко. Хартията подръпна тънките й устни с изненадваща чувственост.
	— Знам, знам, във всички федерални сгради пушенето е забранено. Простете ми порока. Е, поне единственият порок, за който си признавам. — Тай се усмихна някак стеснително. — Искате още една заповед за обиск на апартамента на Стан Берток. Да предположа ли, че издирването му не върви добре?
	— Да — отвърна Кейт. — И искаме да влезем след полунощ.
	— Ще трябва основателна причина, но подходът изглежда благоразумен. Имам основните неща от предишните заповеди. Какво точно да впиша като цел на обиска?
	— Два милиона долара в брой — отговори Вейл.
	Тай се засмя с еротично дрезгав глас, очевидно страничен продукт на „единствения й порок“.
	— Би било чудесно. Нещо ми подсказва, че дори Стан Берток е малко по-дискретен.
	— Познаваш ли го? — попита Вейл.
	— Работили сме заедно по два случая.
	— Какво мислиш за него?
	— Не знам колко точни могат да бъдат преценките ми в ретроспекция.
	— Никой няма да ги измерва. Само се опитваме да го намерим — рече Вейл.
	— Добре. Той беше затворен в себе си и мислите му сякаш бяха на някакво по-мрачно място. Постоянно беше нервен. Не, това не е подходящата дума. По-скоро беше готов да избухне всеки момент. Може би беше депресиран. На купоните стоеше в ъгъла и се наливаше с алкохол. Ако някой се опиташе да го разубеди да се прибере с колата си у дома, той налиташе на бой. Носеше му се славата, че като пие, става зъл, но аз мисля, че нещата бяха по-сложни.
	Употребата на причастието „депресиран“ порази Вейл като прекомерно клиничен избор на дума и го накара да се запита защо Тай е толкова добре запозната с психичните проблеми.
	— Изненада ли се, когато Берток изчезна с парите?
	— Да ви кажа право, повече се изненадах, че той прие задачата да занесе парите, без да възрази. В края на краищата, предишният агент беше застрелян, нали? Стан не беше екипен играч. И със сигурност не търсеше медали.
	— Не се изненада, когато той изчезна с парите, така ли?
	— Сигурни ли сте, че е виновен?
	— Не е ли невинен до доказване на противното?
	— Да, и веднага щом ми представите доказателство, с удоволствие ще го обеся, но в това време…
	— Умен ли е?
	— Какво имаш предвид? Да бъде една крачка пред теб или достатъчно умен, за да изпипа изнудването?
	Тай се втренчи в очите на Вейл и леко понижи тон:
	— Не знам колко трудно е да бъдеш една крачка напред, но ако го сравня с другите, няма да бъде трудно.
	Вейл се усмихна.
	— Ами изнудването? — попита Кейт.
	— По време на работата си научих, че никога не трябва да подценяваш човешкия потенциал за зло. Дори този на добрия човек.
	— И на жените ли? — попита Вейл.
	Устните й иронично се изкривиха на една страна.
	— Мъжете са аматьори в сравнение с жените.
	— Достатъчно ли е зъл, за да бъде убиец? — попита Кейт.
	— Знам, медиите подмятат, че в убийствата може да са замесени агенти, но това е днешната журналистика. Трудно ми е да повярвам, че това е дело на агент. Но от друга страна, всеки път, когато заловят сериен убиец, съседът му неизменно твърди колко свестен е бил. Заповедта за обиск не ви трябва, за да търсите доказателства за убийство, нали?
	— Не изключваме тази вероятност. Ако го сторим и пропуснем нещо, после ще ни разпънат на кръст — рече Кейт. — Особено след като историята с „враговете на ФБР“ набира инерция.
	— Ако ще събирате доказателства, които може да се използват в съдебен процес за убийство, основателната причина за заповедта ви за обиск трябва да бъде сто процента безупречна. Това е първата правна стъпка към целта и като такава трябва да бъде внимателно проверена. Плодовете на отровното дърво падат оттам нататък. Като го имате предвид, с какви доказателства разполагате, че агент Берток е замесен в убийствата?
	— Въпреки предположенията, единствената връзка е, че той е имал същия пистолет като използвания в убийствата, каквито имат хиляди други агенти — отговори Вейл.
	— Значи нищо — отсече Тай.
	— Казаха ни, че „нищо“ обикновено не е проблем за теб — рече Вейл.
	Тя дръпна за последен път от цигарата и я хвърли през прозореца, а после стана и го затвори.
	— Нека опростим нещата. Няма да го обвиняваме в нищо. Предполагам, че Берток е носел служебната си карта, пистолет и белезници. Тъй като е напуснал работата си и местонахождението му е неизвестно, правителството трябва да си върне вещите. Възможно е той да се е върнал в апартамента си след изчезването си и да ги е оставил там.
	— Внушително. Не криеш нищо и изведнъж — пуф — заповед за обиск. Хубаво е поне веднъж да имаме фокусник на наша страна — отбеляза Вейл.
	— Само за месец и нещо, затова възползвайте се. Но запомнете, че няма вълшебство, а само илюзия, а с това върви клетвата на мага.
	— Каква е тя?
	— Не разкривай как се прави фокусът.
	— Повярвай ми, няма по-квалифициран човек да пази в тайна илюзиите от един агент на ФБР — заяви Кейт.
	— Добре. Сега всичко намерено при претърсването на апартамента на изчезналия агент ще бъде допуснато в съда, ако не престъпите ограниченията на заповедта.
	— Например? — попита Кейт.
	— Ако търсите автомобил, не надничайте в дрешника.
	— Служебните ни документи ни позволяват достъп навсякъде — каза Кейт.
	— Хубаво, нали? — попита Тай.
	— Тогава всичко е уредено — обади се Вейл.
	— Има един малък проблем. Тъй като целта на заповедта за обиск е рутинна и апартаментът му очевидно е изоставен, няма оправдание за влизане посред нощ. Но имам предложение. Слънцето изгрява малко след пет и половина, а това означава, че повечето обитатели в жилищния блок ще спят дълбок сън.

	* * *

	Единственият звук в слабо осветения коридор беше металическото стържене на шперцовете на Том Демик, който отключваше вратата на апартамента на Станли Берток. Вейл се изненада от външния вид на агента, когато ги запознаха. Косата и брадата му бяха чисто бели и Демик изглеждаше много по-възрастен за тридесет и едната си години. Той беше пълен и коремът му висеше над колана. Вейл предположи, че тъй като Том изобщо не прилича на общоприетата представа за агент за тайни операции, това му дава идеално прикритие, ако го прекъснат. Ръцете на Демик, особено пръстите, бяха дебели и къси като на второ или трето поколение въдичар или човек с някоя друга професия, която изисква по-скоро сръчност и ентусиазъм, отколкото бързина. Пръстите му обаче работеха, без да прахосват напразно нито едно движение. След по-малко от три минути той се изправи, внимателно завъртя цилиндъра на ключалката и отвори, а сетне погледна Кейт, сякаш питаше дали й трябва още нещо. Тя мълчаливо му направи знак на благодарност и Демик закрачи към паркинга.
	Вейл бутна вратата и бързо влезе. Кейт го последва и докато той заключваше, сложи копие на заповедта за обиск на разклатената маса в кухнята. Там още имаше екземпляр от първата заповед, оставена от агентите в Лос Анджелис преди седмица и половина.
	Апартаментът имаше една спалня и беше оскъдно обзаведен. Въпреки че обитателят му не живееше там от известно време, във въздуха все още се носеше воня на цигарен дим. На масичка до окъсан диван беше сложен телефонен секретар, а до него имаше пепелник, пълен с фасове. Кейт подаде на Вейл ръкавици.
	Макар че лампичката не мигаше, екранчето на телефонния секретар показваше три съобщения, които бяха прослушани, но не бяха изтрити. Вейл натисна бутона и се заслуша. Едната бивша съпруга на Берток го уведоми с рутинен глас, че отново закъснява с изплащането на издръжката на детето. Второто съобщение беше от същата жена, която този път не толкова търпеливо настоя той да й се обади незабавно. Последното беше от мъж, който се представи като Джон и поиска Берток да му се обади.
	— Това вероятно е брат му от Минесота — каза Кейт.
	Вейл взе слушалката, обърна я, натисна бутона за входящите повиквания и погледна номерата.
	— Регионален код 612. На Минесота ли е?
	— Да, така мисля — отговори Кейт. — Веднъж седмично сверяват личните му данни — за всеки случай.
	Вейл продължи да преглежда пропуснатите обаждания, а после извади тефтерче и започна да записва номерата.
	— Интересно. Знаем ли в колко часа е изчезнал Берток?
	— Не точно. Едва ли някой е отбелязал минутата, в която колата му е престанала да се движи. Това е станало малко преди три часа следобед на седемнадесети.
	— Има куп обаждания в деня на предаването на откупа, всичките от един и същ номер. Обаждали са се през петнадесет минути. Последното е в два и половина следобед. Не е оставено съобщение.
	Кейт се приближи до Вейл.
	— Какъв е номерът?
	— Регионалният код е 310… Чакай малко. Виждал съм този номер. — Той прелисти тефтерчето си. — Това е мобилният телефон, който Берток е носел по време на предаването на парите и е бил оставен заедно с проследяващите устройства. Излиза, че се е обаждал на собствения си телефон.
	— За да прослуша съобщенията си.
	— Може би му е било обичайна практика и е бил отегчен от пътуването или нервен заради онова, което му предстои.
	— Обаждането през петнадесет минути обичайна практика ли е? — Кейт погледна Вейл, който повдигна рамене. — Да допуснем, че Берток е възнамерявал да открадне парите. Щом е звънял толкова често, вероятно това е имало нещо общо с плановете му как да се измъкне.
	— Може би.
	Тя продължи да преравя чекмеджетата в кухнята, а Вейл приключи със записването на телефонните номера.
	— Огледа ли всичко тук? — попита Кейт.
	— Да. Нека претърсим спалнята. В девет от десет случая там откриват плячката.
	— Звучи като по Фройд.
	— Кой е знаел повече от него за човешките тайни?
	Те влязоха в малката спалня и докато Вейл гледаше под матрака, Кейт претърси тесния дрешник.
	— Отивам в банята — обяви той, дръпна завесата на душа и разгледа съдържанието на шкафчето на стената, където имаше само прибори и пяна за бръснене, паста за зъби и аспирин. Умивалникът беше вграден в бял шкаф. Вейл отвори едната вратичка и видя, че е празен. Той се накани да излезе от банята, когато забеляза страната на шкафа. На ръба до стената имаше бледи сиви размазани петна, наредени така, сякаш бяха оставени от пръсти на ръка. Вейл бръкна в пролуката между шкафа и стената и го отмести с пет сантиметра. В незапълнена дупка в стената имаше прегъната като акордеон папка, пристегната с ластик. Той я занесе в спалнята, седна и я разгъна.
	— Какво е това? — попита Кейт.
	— Плячката. Фройд очевидно е сбъркал. — Вътре имаше десетина различни по големина документи. Вейл ги прелисти, извади метален печат и голям тефтер и й ги подаде. Кейт отвори тефтера. Вътре не беше написано нищо, но две трети от най-горните страници бяха прецизно откъснати. И хартията беше синя.
	— Боже мой — възкликна тя, докато гледаше тефтера.
	— Какво има?
	Кейт обърна скъсаната, празна страница към Вейл.
	— Ти се оказа прав, че нещата трябва да се правят втори път.
	Размерите, цветът и структурата на синята хартия бяха същите като на прилежно откъснатите листове, използвани за бележките на „Пентад“. Кейт отново погледна Вейл, който продължаваше методично да разглежда документите. Тя се беше научила да не очаква реакция от него, но се изуми, че дори това веществено доказателство сякаш не го развълнува.
	Най-горните четири листа, които Вейл държеше, бяха непопълнени формуляри за американски паспорт, а следващият беше свидетелство за раждане, издадено във Флорида. Името беше внимателно заличено с бял коректор и върху него бе напечатано „Рубен Азнар“. Под документа имаше още три копия, на които с помощта на копирна машина бяха премахнати всички следи от белия коректор. Вейл докосна печата, поставен в долната част на страницата, и после я вдигна към светлината, за да прочете релефните букви. Обърна единия документ, допря металния печат на празното място и го вдигна под ъгъл.
	— Както и предполагах. Това не е щатският печат на Флорида, а печат на нотариата на Лос Анджелис. Ако не се вгледаш, ще го помислиш за легализиран автентичен документ. — Имаше шест копия на свидетелството за раждане и заявление за шофьорска книжка от Флорида с адрес в Маями. — Колко време преди да отлети за Финикс, Берток знаеше за предаването на откупа?
	— Не съм сигурна. Може би два дни. Как мислиш, имал ли е достатъчно време да си набави всичките тези неща?
	— Да, ако е познавал подходящите хора. Повечето агенти, които работят по криминални случаи, имат такива връзки.
	— Ако тази хартия е била използвана за бележките, в лабораторията ще я сравнят — отбеляза Кейт, но Вейл пак не показа никаква реакция. — Защо мислиш, че Берток е избрал Маями?
	— Имал е два милиона в стодоларови банкноти и е знаел, че серийните номера са записани. Трябвало е да ги „изпере“. Маями е прословут с търговията на наркотици и там такива операции не са нещо непознато. Освен това е портата към Карибите, Каймановите острови, Панама, Бахамите, Нидерландските Антили и още половин дузина места, които са се специализирали в прането на пари и оказването на помощ на американци да укриват доходи и да избягват данъци. Поради банковата тайна и интересите на отделните правителства да държат настрана Съединените щати от бизнеса си, бих казал, че това е много вероятна дестинация.
	— Може би това е пробивът, който търсехме, но ти не изглеждаш много въодушевен.
	— Намерихме няколко листа хартия, това е всичко.
	— Извинявай, че се вълнувам, но ако ти разследваше случая от самото начало, това би ти изглеждало като Второто пришествие на Христос. Приключихме ли тук? Трябва да се обадя в офиса в Маями.
	— Би ли прибрала всичко, докато аз огледам още веднъж? Искам да проверя всяко кътче и пролука.
	Кейт протегна ръка, взе единствената възглавница от леглото, измъкна калъфката и внимателно започна да я пълни с веществените доказателства.
	— Я виж ти кой е повишен в адютант.
	Вейл се усмихна.
	— Слуховете за смъртта на мъжкия шовинизъм са силно преувеличени.
	— А казват, че всички велики реплики са вече написани.
	— Предполагам, че ще занесеш тези неща в лабораторията.
	— Да. А ти какво ще правиш?
	— Ще се опитам да убедя прокуратурата да разреши подслушване на този телефон и да ни дадат запис на телефонните разговори, в случай че Берток отново започне да се обажда, за да прослуша съобщенията си.
	На Кейт не й беше минало през ума да направи това. Така щяха да следят активността на телефонната линия на Берток, включително входящите обаждания, които евентуално да бъдат проследени до него.
	— Ами ако откажат? — попита тя.
	— Тогава аз ще го направя — отвърна Вейл.

	* * *

	— Откри ли някаква _собственост на Бюрото_? — попита Тай Делсън.
	— Ще бъде много по-лесно, ако не четем между редовете.
	— Искаш да знаеш дали съм лоялна и смела и отстоявам принципите си?
	— Предполагам, че това питам.
	— Знаеш ли защо адвокатите спазват правилата, Стив? Не е защото вярват в тях. Всъщност най-голямата им слабост е, че вероятно смятат, че правилата не се отнасят за тях. Не, те спазват правилата само защото са виждали твърде много заловени хора, които не са ги спазили. Мисля, че в определен момент от живота си всеки социопат мечтае да учи право. За съжаление твърде много от тях го завършват.
	— Социопат ли се наричаш?
	— Всички сме социопати. Единствената разлика е дали ние контролираме това, или то контролира нас. Не е необходимо непрекъснато да спазвам правилата. И мога да пазя тайна, ако е за добро, но в същото време не искам да бъда предадена от някой, който ми се кълне във вярност и после припада при вида на собствената си кръв.
	— Фактът, че се мотая със заместник помощник-директор, не означава, че съм такъв.
	— Малко те познавам, но вече разбрах, че не си като другите агенти, с които съм работила. Ти проявяваш очевидно незачитане към протокола, сякаш не работиш за правителството. Откога си във ФБР?
	Вейл погледна часовника си.
	— Почти от два дни.
	— Но не ти е за пръв път.
	— Преди години бях агент.
	— И сега са те наели отново?
	— Може да се каже. Само за този случай.
	— Трябва да си много добър. Какво те прави толкова ценен?
	— Не припадам при вида на собствената си кръв.
	Тай се засмя.
	— Тогава изглежда става дума за голяма конспирация. Какво откри в апартамента на Берток?
	Вейл й разказа за скритата папка с документи за самоличност на името на Рубен Азнар.
	— Името е добър избор за района на Маями. Неясно е и загатва за испански или някакъв друг неопределен произход, защото Берток не прилича на латиноамериканец.
	— Намерихме и друга потенциална следа във входящите му телефонни обаждания. Точно преди да загубят връзка с него по време на предаването на откупа, той се е обадил в апартамента си от мобилен телефон. Изглежда е прослушвал съобщенията си.
	— Имаш ли представа защо?
	— В съчетание с документите от Маями смятаме, че си е уреждал пътуване или е търсил връзка да изпере парите. Но вероятността не е много голяма.
	— Мислиш ли, че Берток е организирал всичко?
	— Работя по всякакви хипотези.
	— Трудно е да се повярва, че агент може да стои в дъното на цялата история.
	— Отворени сме за алтернативни теории.
	— Знам, че се натрупват доказателства, но все пак се съмнявам.
	— Във всички случаи трябва да го намерим. Мисля си за подслушване на телефона в апартамента му. Ако е проверявал за някакво важно съобщение, Берток може пак да се обади и така да го проследим. Вероятността е малка, но на този етап всичко е несигурно.
	— Разбирам, че отскоро работиш във ФБР, но подслушването на телефон изисква планини от доклади и правдоподобна причина. И нещата се усложняват. Имам чувството, че ти можеш да намериш алтернативен начин.
	— Добре. Не сме говорили по този въпрос.
	— Забрави ли, че мога да си държа устата затворена?
	— Старая се да огранича списъка до минимум.
	— Какъв списък?
	— Онзи, озаглавен „Също упоменат в обвинителния акт“.

	* * *

	Вейл се върна в офиса на ФБР и го насочиха към определената за Кейт стая по време на престоя й в Лос Анджелис. Вратата беше затворена и той чу, че тя говори по телефона. Почука и влезе.
	— Да, шефе, той току-що дойде. Пак ще ти се обадя. — Кейт затвори. — Беше директорът. Пак са получили писмо с искания…
	Вейл видя безпокойството в очите й.
	— И?
	— Три милиона долара. И иска ти да занесеш парите.


	Девета глава

	Кейт стоеше настрана. Не искаше да я забележат, докато наблюдава Вейл. Те бяха в командния център на филиала на ФБР в Лос Анджелис. Том Демик, агентът специалист по техниката, който сръчно беше отворил вратата на апартамента на Берток, залепяше микрофон на голите гърди на Вейл. Вейл я погледна за миг и завъртя очи в безмълвна прогноза, че изобретателността на „Пентад“ по време на първите две предавания на парите, вече е коствала предсказуемо губене на време. Кейт му се усмихна признателно и продължи да търси в лицето и езика на тялото му някакви следи на страх. Ръцете му бяха отпуснати до тялото, докато Демик закачаше предавателя отзад на колана. Вейл се обърна към нея и тя видя как сърцето му бие под стегнатите мускули на гърдите му. Измери пулса му — четиридесет удара в минута. Кейт се замисли за момента, когато го бяха помолили да занесе откупа. Въпреки че Уест бе загинал, а Берток изчезнал, Вейл не показа изненада или опасения, сякаш го беше очаквал.
	Той се наведе към Демик и тихо попита:
	— Уреди ли подслушването на телефона на Берток?
	— Готово е. Проверявам колкото често мога. Искаш да бъдеш уведомен за всички други обаждания освен от бившите съпруги и брат му, нали?
	Неочаквано вратата се отвори. В стаята влезе Марк Хилдебранд и отстъпи встрани, за да направи път на помощник-директора Дон Колкрик. Кейт и Вейл се спогледаха. Никой от тях нямаше представа, че Колкрик ще идва.
	Двамата мъже бяха последвани от още трима души, единият беше жена агент, която носеше голяма брезентова чанта. Мъж агент, висок повече от метър и осемдесет, едър и мускулест, държеше друга чанта. Двамата бяха в костюми, под които се виждаха очертанията на кобури с пистолети и резервни пълнители. Очевидно трите милиона долара бяха пристигнали.
	Другият мъж беше по-възрастен, плешив и облечен в панталони и риза за голф. Излъчваше самоувереност. Носеше голяма кафява кожена чанта с размерите на малък куфар. Демик представи всички. Вейл облече ризата си и я закопча. По-възрастният мъж в неофициалното облекло беше специалист по техниката и го представиха само като „Боб“.
	— Ти ли ще носиш парите? — обърна се той към Вейл.
	Вейл погледна първо агента с атлетичното телосложение и чантата, а после Колкрик.
	— Освен ако помощник-директорът знае нещо, което аз не знам.
	— Ти ще занесеш парите, Стив, но наистина знам нещо, което може да промени начина ни на действие. — Колкрик извади сгънат документ от джоба на сакото си. — В лабораторията откриха съвпадение не само с хартията, която ти и Кейт сте открили в банята на Берток с последната бележка от „Пентад“, но и с откъснатия край.
	— Тогава е Берток — рече Кейт.
	— Изглежда почти сигурно.
	— Парите са само начин да го хванете — отбеляза Вейл.
	— Можеш ли да измислиш друг начин? — попита Колкрик.
	— Това означава ли, че ще съобщим на медиите, ако заловим Берток? — попита Кейт.
	— Тъй като е бивш федерален съдия, директорът не иска да приема нищо за сигурно. Ако направим голямо, шумно изявление пред медиите, „Пентад“ може да убият някой друг само за да поддържат славата си. Ако „Пентад“ изобщо съществува. Освен това в бележката изрично пише какво ще последва, ако нещо се обърка. Но нека се тревожим за това, когато го задържим. — Колкрик даде на Вейл лист хартия. — Ето ти копие. Носи го със себе си.

	ФБР,
	Алчността на агента ви усложни нещата, затова се налагат резервни варианти. Ако не успеете да донесете $ЗМ, сумата ще бъде увеличена на $5М и това ще означава, че ви дължим още два трупа. Избрани са двама известни новинари от Вашингтон. Както и преди, ако тази информация стигне до медиите, ще има двама по-малко, които да пишат за нея.
	34.344N118.511W в 19:17 часа на 2 септември. Търсете под.
	Без пистолети и мобилни телефони.
	„Рубако Пентад“

	— Ще нося всичките три милиона? — попита Вейл.
	— Да. Директорът не иска да рискува. Предай парите, а агентите, които ще те прикриват, ще имат грижата да заловят Берток.
	Вейл погледна специалиста по техниката и посочи чантата му.
	— Там има ли нещо за мен?
	— Поради случилото се преди, искаме да вземем изключителни предпазни мерки. Предавателят ти има джипиес, но ти донесох още две неща, в случай че те се опитат да го повредят. Първия път използваха река, за да го неутрализират. Кой знае какво ще бъде сега. — Боб извади от чантата нещо, което приличаше на портфейл. — И това е джипиес, но миниатюрен. Ако те претърсят, ще го помислят за портфейл. Устройството ще ни показва къде си по всяко време. И е непромокаемо.
	Вейл извади портфейла си и го даде на Кейт, а после сложи предавателя в същия заден джоб на панталоните си.
	— Използвахме брезент, за да направим чантата за парите, заради плътността му. На дъното има припокриващ се шев, където е скрит друг джипиес със същата микротехнология като портфейла. Дори е по-тънък, защото не му трябва кожа да го прикрива. Тъй като чантата тежи тридесет и пет килограма, надяваме се, че лошите няма да си завират главите вътре, за да проверят дъното. Но дори и да го направят, ще им бъде изключително трудно да го намерят. — Боб бръкна в джоба на чантата и извади три неща — подводно фенерче, нож с обикновено острие и също толкова дълго трионче и монокъл за слаба светлина.
	— За какво е ножът? — попита Вейл.
	— Ако не за друго, поне е резервно оръжие. В писмото пише без пистолети. Решихме да сложим нож с трион, защото не се знае с какво ще се сблъскаш. Разработен е за тайни военни подразделения.
	Вейл запали фенерчето, угаси го и отвори двете остриета на ножа. Извади своя нож от джоба си и го даде на Кейт. Тя отвори зидарския нож, видя колко остро е наточен и подхвърли:
	— Изненадана съм, дето мислиш, че ще ти трябва пистолет.
	Вейл четеше бележката с исканията и сякаш не я чу.
	— Това „под“ подводница ли означава? — попита той.
	Том Демик извади карта и я разгъна на бюрото. Всички се събраха около нея.
	— Разузнаваме района само със сателит и карта. Не искаме да се мотаем с джипиеси. Това е западен Холивуд. Смятаме, че става дума за това празно място между Лукас Авеню, улица „Южна То лука“ и булевард „Бевърли“. Там няма вода, нито подводници, но продължаваме да го разучаваме.
	— Слънцето залязва точно в 19,17, затова ще действаш на тъмно — отбеляза Кейт.
	— Дано това не е метафора.
	— Във ФБР всичко е метафора.

	* * *

	Вейл лежеше скрит във високите треви между два големи храста до триметровата ограда от метална мрежа, опасваща огромния незастроен парцел. Според джипиеса в портфейла той се намираше на стотина метра от точните координати в западен Холивуд, посочени в писмото с исканията. Беше допълзял колкото бе възможно по-наблизо. Използва монокъла за слаба светлина и огледа района пред себе си. Предаде информацията в командния център и прикриващите го коли за наблюдение и после чу гласа на Колкрик.
	— Какво има зад оградата?
	— Доколкото виждам, нищо, което да си заслужава да бъде охранявано. Мястото прилича на грамаден незастроен парцел, голям колкото едно и половина футболни игрища, но с формата на триъгълник.
	— Забелязваш ли нещо вътре?
	— Не.
	— Можеш ли да влезеш?
	— Отгоре на оградата има бодлива тел, но земята вътре не е обрасла, затова децата вероятно знаят откъде да влязат, за да играят на топка там. Мисля, че е време да се покажа на онзи, който очаква да ме види.
	Вейл пъхна монокъла в чантата с парите, преметна я на рамо, стана и тръгна покрай оградата. На шестдесет метра от мястото, където беше паркирал колата, до пътечката, проправена в ниската растителност, той намери дупка в телената мрежа, която беше откъсната от подпората. Докладва по предавателя какво е открил.
	— Чакай, Вейл. Опитваме се да получим сателитна снимка на района — каза Демик.
	Въпреки че предоставяха забележителни предимства на силите на реда, технологиите имаха и недостатъци. Те можеха да направят следователите мързеливи и да им попречат да запазят гъвкавостта си. Вейл се тревожеше, че агентите, които наблюдаваха придвижването му, намират за много по-лесно да го следят на мониторите на джипиесите в командния център, отколкото да вървят след него в мрака по неравния терен. И „Пентад“ разбираше и се възползваше от тази уязвимост. Той дръпна откъснатата телена мрежа, бутна пред себе си чантата и се провря.
	Отново извади портфейла с джипиеса, за да провери къде се намира. Координатите на крайната му цел бяха въведени и стрелката на екрана сочеше към десетметрово възвишение на стотина метра пред него. Той взе чантата и тръгна натам. Предавателят в ухото му изпращя и се разнесе гласът на Том Демик:
	— Мисля, че разбрахме къде отиваш. Трябваше да се досетя, когато чух улица „Толука“. Там е входът към стария тунел за трамваи на „Пасифик Електрик Рейлуей“. Открих информацията в интернет. Престанали са да се движат през петдесетте години на миналия век. Използвали са трамваи от онези, които имат пръти, закачени за електрически линии отгоре. Намираш се в началото на тунел, дълъг километър и половина, построен, за да се избягва натовареното движение тогава, но и двата края са затворени преди години. В твоя край е подстанция 51. Това трябва да означава „под“ в писмото.
	— Много добре, Том. Тръгвам.
	По предавателя се обади единият наблюдаващ екип.
	— Команден пункт, тук е „Едно-три“. До оградата сме. Не можем да проследим пратката, без да ни разкрият. Теренът е твърде открит.
	— Няма проблем. Отивам сам — каза Вейл. — Последното, което искаме, е да ни разкрият. Ще ви съобщя, ако ми трябва нещо.
	— Прието — отговори „Едно-три“.
	Кейт, която беше в командния център, погледна Колкрик.
	— Това не ми харесва.
	— Берток иска несигурност. Престани да се тревожиш. Вейл изяви желание да отиде. Обградили сме го отвсякъде, но трябва да стоим на разстояние, за да не ни видят. Сега сме много по-добре подготвени, отколкото по време на провала в Ню Хампшър. И имаме три монитора, всеки от които следи различен джипиес. Нищо не може да се обърка.
	— Влязох в подстанцията — прекъсна го гласът на Вейл. — Малка квадратна постройка. Всеки сантиметър е изрисуван с графити. — Ръката му неволно се плъзна към мястото, където би трябвало да бъде пистолетът му, но после си спомни, че не е въоръжен. — Да изключим предавателите, докато видя какво има вътре. — Вейл внимателно стъпи на площадката пред вратата, приближи се до стената и се заслуша. Не чу нищо и надникна вътре.
	Три самосветещи пръчици образуваха стрелка, за каквато бе прочел в доклада от военноморския затвор. До нея имаше две други, с които беше затиснат лист хартия. В помещението нямаше друго. Вейл взе бележката. Отдолу имаше предавател. Бутонът за предаване беше запоен в едно положение. Изнудвачите го подслушваха. Той прочете бележката:

	Не казвай нито дума повече по твоя предавател. Вземи този предавател, закопчай го на колана си и остави тук твоя. Върви по стрелката.

	Вейл сгъна бележката, сложи я в джоба си, разкопча ризата си, отлепи микрофона от гърдите си и измъкна предавателя на ФБР от колана си. Пусна го шумно на пода, така че изнудвачите да чуят, че го е оставил, и после сложи техния предавател на колана си. Това отговори на въпроса защо те не искаха да носи мобилен телефон. Можеше да го използва, за да изпраща съобщения.
	Стрелката беше прикрепена към два камъка и сочеше към затворения вход на железопътния тунел. Но самите камъни сякаш показваха и друга посока. Разликата в тежестта им повдигаше стрелката така, че сякаш сочеше към тавана на тунела. Вейл излезе от постройката и застана неподвижно за миг, за да се погрижи останалите два джипиеса отново да се свържат със сателитите, а след това бавно тръгна към входа на тунела.
	— Стив, какво става? — попита Кейт. — Стив?
	— Нещо се е случило с предавателя му — отговори агентът, който наблюдаваше монитора, свързан с джипиеса в предавателя на тялото му. — Той се отдалечава от подстанцията, но мониторът показва, че предавателят му все още е в сградата.
	— Сигурно са го накарали да го остави — рече техническият специалист от централата на ФБР, който сновеше между двата монитора. — Това съвпада с очакванията ни. Затова му дадохме два резервни. Те работят чудесно.
	— Но ние нямаме връзка с него — възрази Кейт.
	— „Едно-едно“ — заговори Колкрик в микрофона. — Обградили ли сте района?
	— Да, доколкото е възможно, без да се приближаваме твърде много.
	— Само внимавайте да не го пропуснете, ако напусне оградения район.
	— Това не ми харесва — повтори Кейт. — На всяка крачка все повече губим контрол.
	Вейл стигна до отвора на тунела. Сводестият вход представляваше почти перфектен полукръг, висок шест-седем метра. Беше затворен с бетонен блок, измазан с цимент като подстанцията, който блестеше от графити във всевъзможни цветове на слабата светлина.
	Стрелката от самосветещи пръчици в подстанцията показваше, че Вейл трябва да се покатери до върха на отвора. До лявата страна на входа имаше стълбичка, която минаваше между огромната бетонна рамка на тунела и оградата от телена мрежа. Той премести тежката чанта към средата на гърба си и започна да се изкачва. Стигна догоре и тръгна по тунела с дължина километър и половина, търсейки следващите инструкции.
	Седемдесет и пет метра по-нататък намери друга самосветеща пръчица, прикрепена за малък метален капак в земята. Приличаше на люк за работниците по поддръжката, ако се наложеше достъп, за да ремонтират електрическите линии, прокарани по тавана на тунела. Ръждясалият катинар, с който бе заключен капакът, беше срязан и захвърлен до него. Дебелият метален люк беше открехнат. Съдейки по купчината чакъл и пръст около него, входът е бил заровен, но изнудвачите го бяха намерили и разчистили.
	Под самосветещата пръчица имаше друга бележка.

	Извади другото проследяващо устройство и го остави до капака. След това вземи парите и влез в тунела. Не използвай фенерче. Тунелът е зареден с експлозиви, които се активират с фотоклетка.

	„Пентад“ отново бяха очаквали повече от едно проследяващо устройство. Вейл извади монокъла за слаба светлина, огледа района и се помъчи да разбере дали наблизо има агенти, които го наблюдават, но не видя никого.
	Под капака имаше стълба от метални скоби, монтирани на бетонната стена. На земята блестеше друга стрелка от самосветещи пръчици, която сочеше към останалите осемстотин метра от тунела. Вейл внимателно огледа пода и видя малки светли точки около луминесцентния маркер. Той гребна шепа камъчета и ги хвърли. Отдолу отекна изтракване на камък върху метал. Вейл нагласи фокуса на монокъла и видя, че на пода са поставени дъски с дълги гвоздеи.
	Той се запита дали изнудвачите блъфират, че тунелът е зареден с експлозиви. Самосветещите пръчици не излъчваха достатъчно силна светлина, за да задействат фотоклетка, затова Вейл нямаше друг избор освен да приеме, че това е вярно. Единственото сигурно нещо беше, че те искат той да продължи на тъмно. Дали за да падне върху дъските с гвоздеите? Или имаше друга причина?
	Вейл извади портфейла с джипиеса от задния си джоб и внимателно го остави, за да отбележи за наблюдаващите екипи къде за последен път е бил над земята. След това провря чантата през металните скоби и започна да слиза. Щом се отдалечи от капака, нахлузи дръжките на чантата през главата си и ги кръстоса на гърдите си.
	Спусна се още две стъпала и докато изпробваше здравината на следващото, капакът се затвори, а после се чу изщракване на катинар, последвано от звуци на чакъл и пръст, хвърляни с лопата върху люка.

	* * *

	Техническият специалист в командния център напрегнато наблюдаваше мониторите.
	— Какво стана? Загубихме връзка с джипиеса в чантата. Вейл сигурно я е пуснал и тежестта на парите го е извадила от строя. Чакайте. Устройството в портфейла все още се движи.
	— Накъде? — попита Колкрик.
	— На изток.
	— До всички екипи. Пратката се движи на изток от последното местонахождение — изрева помощник-директорът в микрофона. — Някой вижда ли го? Не изгубвайте парите!
	— Тук „Едно-четири“. Доста е тъмно, но виждаме нещо да се движи. Нека се опитам да стигна дотам.
	— Не се приближавай твърде много. Не знаем кой е там.
	— Сега се движи по Емералд Стрийт — съобщи техническият специалист.
	— Някой има ли връзка с него? — попита Колкрик, като леко повиши тон, но никой не отговори. — Някой има ли връзка с него?
	Отново всички предаватели мълчаха.
	— Той зави по Западна втора улица — обади се пак техническият специалист.
	— „Едно-четири“ — извика Колкрик. — Засякохте ли го?
	— Още не.
	— „Едно-едно“, пусни хората си в района. Намерете Вейл. И чантата.


	Десета глава

	Вейл протегна крак, но не можа да намери следващата метална скоба и го спусна още по-надолу, като си помисли, че може би те са отрязали само една скоба с надеждата той да се подхлъзне и да падне върху дъските с гвоздеите. Но пак не докосна нищо. Очевидно бяха отрязали всички останали скоби.
	Не можеше нито да се качи нагоре, нито да слезе на земята. Спомни си за агента в подземието на военноморския затвор. Той си беше помислил, че е хванат в капан, но му бяха оставили средство, макар и не очевидно — дългия колан на акваланга. Предназначението на люка беше да обслужва кабелите на тавана на тунела, по които някога бе минавало електричество, за да захранва трамваите. Вейл се изкатери колкото можа по-нависоко, протегна ръка към средата на тунела и докосна сплетения стоманен кабел. Беше дебел четири сантиметра и той уви свободната си ръка около него и го дръпна, за да провери дали ще издържи него и тридесет и петте килограма пари. Остана доволен от здравината му, пусна се от металната скоба на стената, прехвърли се над седемметровата височина и започна да се придвижва на ръце, като проверяваше дали всяка нова дължина на кабела напред ще го издържи, преди да отпусне тежестта си.

	* * *

	— Някой вижда ли го? — изрева Колкрик в микрофона.
	Отново единственият отговор беше мълчание.
	— Трябва да се е качил на някакво превозно средство — изведнъж се обади техническият специалист. — Сега предавателят се движи с бързината на кола. Току-що излезе на шосе 110 и се отправи на север.
	— Чу ли това, „Едно-едно“? — попита Колкрик ръководителят на наблюдението.
	— Казах на колите да тръгнат натам.

	* * *

	Висейки на седем метра над земята, Вейл измина двадесет и пет метра по електрическия кабел, който минаваше успоредно на пода на тунела, и предположи, че вече трябва да се е отдалечил от дъските с гвоздеите. Раменете и ръцете му пламнаха от умора. Той я потисна и преодоля още десетина метра, но болката започна да го парализира. Неочаквано това изгуби значение, защото кабелът свърши. Не можеше нито да се върне, нито да продължи напред и нямаше друг избор освен да скочи на земята. Имаше ли гвоздеи под него? Той събра колкото сили му бяха останали, вкопчи се в кабела само с дясната си ръка, изхлузи през главата си лявата и пусна чантата в мрака под себе си. Задържа се още миг, опитвайки се да си възвърне равновесието в тъмнината с допълнителната тежест. В случай че на земята имаше дъски с гвоздеи, щеше да се помъчи да скочи върху чантата, без да падне.
	От начина, по който беше хвърлил чантата, той пресметна, че тя е долу на пода малко вляво от него. Вейл се залюля леко наляво, пусна се и тупна върху чантата, но банкнотите вътре се бяха разместили, затова падна малко по-наляво. Загуби равновесие и се подготви за пронизващата болка от гвоздеите, но там нямаше дъски, а пръст.
	Той опипа с крак земята, но нямаше друго освен пръст. Взе чантата и намери две дъски, забити в нея. Гвоздеите бяха точно под кабела, но не и отстрани. Това означаваше, че ако беше паднал право надолу, Вейл щеше да прободе петите си. Така щеше да бъде обезвреден, но в състояние да предаде парите. Той огледа чантата и откри, че убийственият подход на „Пентад“ е произвел неочакван резултат. Зашитият на дъното джипиес беше пробит и вероятно повреден.
	Нещо премина покрай стената. Вейл се надяваше, че са плъхове. После обаче осъзна, че ако беше паднал върху гвоздеите, щеше да остави кървава диря, която гризачите щяха да проследят. Отпред и малко горе той забеляза друга самосветеща стрелка, оставена от „Пентад“. Беше сигурен, че тя води към нова неприятност.

	* * *

	— Той излезе от шосе 110 и се отправи на запад по шосе 101 — извика техническият специалист по предавателя в командния център.
	— „Едно-едно“, засече ли го? — попита Колкрик.
	— Мисля, че да. Тъмнозелен пикап. Вътре изглежда има двама бели мъже.
	— Виждаш ли Вейл?
	— Не и от това разстояние.
	— Пресича булевард „Санта Моника“ — съобщи техническият специалист.
	— Тогава това е превозното средство — отбеляза ръководителят на наблюдението. — Там сме.
	— Не го изпускайте. — Колкрик се облегна неспокойно назад на стола си.
	— Трябва да се уверим, че това е Вейл — каза Кейт.
	— Кой друг може да бъде?

	* * *

	След още стотина метра Вейл намери следващата стрелка и продължи да следва посоката й още по-навътре в тунела. Видя поредните самосветещи пръчици в далечината, но не приличаха на стрелка, а беше „X“, поставено върху друга стена, отново препречена с бетонен блок. Той изчисли, че не е изминал повече от осемстотин метра, затова тунелът сигурно беше предварително затворен на отделни секции. Приближи се и видя, че хиксът е закрепен към дебело найлоново въже, каквото използват алпинистите. В края му беше завързан възел. На бележката пишеше да сложи предавателя на изнудвачите в чантата с парите и да я завърже за въжето.
	Другият край на въжето изчезваше в квадратна дупка, издълбана в основата на стената, достатъчно голяма да се провре човек. Вейл легна на пода и погледна в дупката, но там цареше непрогледен мрак. Той извади от страничния си джоб фенерче, сгъваем нож и монокъла, а после сложи предавателя в чантата, прокара въжето между дръжките и я завърза.
	Някой усети движението на въжето и веднага започна да го дърпа. Вейл го пусна. Знаеше, че няма да мине през дупката без неговата помощ. Чантата се обърна на една страна и се заклещи. Въжето се опъна, а после се отпусна, сякаш човекът, който го дърпаше, се опитва да измъкне чантата. Вейл най-после обърна чантата и я бутна през шестдесетсантиметровия отвор.
	В горната част на другата страна на дупката проблесна светлина. Изнудвачът очевидно се уверяваше, че чантата няма да се закачи на друго място. Докато наблюдаваше как парите изчезват, Вейл забеляза вестник, изправен като палатка, на метър от дупката. Беше странно, че е останал там през годините, докато тунелът беше затворен. Той се вгледа по-внимателно. Вестникът не беше пожълтял, нито избелял, но датата не се виждаше.
	След това му се стори, че след чантата с парите човекът от другата страна издърпва и някакво по-тънко въже. Последното, което Вейл забеляза, преди светлината да угасне, беше квадратно шестдесетсантиметрово парче шперплат, което затвори дупката в стената, а после чу същите звуци, както когато се спусна в тунела — затваряне и заключване на капак, последвани от хвърляне на пръст и камъни отгоре, за да бъде заровен.

	* * *

	— Къде са те сега? — попита Колкрик.
	— Минават по изхода за Енсино.
	Кейт отмести микрофона от Колкрик.
	— Може ли да изпратите някого да се увери, че това е Вейл?
	Колкрик грабна микрофона.
	— Не го правете, „Едно-едно“. — Той се обърна към Кейт. — Трябва да се успокоиш. Ако ги разкрият, всичко може да се окаже напразно.
	— Не знаеш дали Вейл е там и това означава, че не знаеш къде е и чантата с парите.
	Думите й паникьосаха Колкрик.
	— Хубаво. — Той включи микрофона. — „Едно-едно“, може би е по-добре да изпратиш някого да провери дали Вейл е там. — Колкрик стрелна с поглед Кейт. — Съвсем дискретно.

	* * *

	Вейл се облегна на стената и се опита да измисли как да се измъкне оттам. Затова бяха настояли да не носи пистолет. Можеше да стреля в капака и да разбие катинара.
	Отново чу, че нещо се приближава покрай стените на тунела, очевидно привлечено от миризмата му и липсата на движение, и реши, че не е задължително плъховете да го нападнат, но можеха да отвлекат вниманието му и да му попречат да мисли какви други капани може да са му заложили.
	Може би трябваше да изчака подкрепленията. Те обаче не знаеха за експлозивите, задействащи се с фотоклетка — ако имаше такива. Иронията, че ФБР ще отворят капака и ще се взривят с фенерчетата си, сигурно допадаше на извършителите. Пък и веществените доказателства щяха да бъдат унищожени. После му хрумна нещо още по-тревожно. Изнудвачите го бяха накарали да остави портфейла с джипиеса, за да подведат екипите за наблюдение и да ги отдалечат от тунела. Двата входа бяха затрупани, той беше заровен жив и никой нямаше представа къде е.
	Единствената възможност за избор, която му оставаше, беше да се провре през отвора и да провери дали не може някак да отвори капака. Вейл предпазливо се вмъкна в дупката, като внимаваше да не докосва нищо от другата страна. Протегна ръце и запали фенерчето. Помещението беше не повече от метър и петдесет до отсрещната стена, която също бе изградена от бетонни блокове. До нея беше вестникът, отворен по средата и необяснимо защо поставен като тридесетсантиметрова палатка на пода. Нов беше и този факт му напомни, че отдолу може би е скрито нещо. И после забеляза, че пръстта около вестника не е слегнала като навсякъде другаде в тунела. Беше разкопана и сетне набързо нахвърляна отново отгоре. Малка купчинка пръст водеше от вестника обратно към шперплата, който сега беше на два-три сантиметра от фенерчето му, подпрян на стената.
	И шперплатът беше леко наклонен. Под него имаше нещо. Съдейки по издайническата купчинка пръст от вестника до дъската, Вейл се досети какво може да е скрито отдолу — мина „Клеймор“. Тези мини съдържаха стотици стоманени шрапнели, подобни на сачми и експлозив „С-4“, и бяха с насочено действие. Ако някой бързо се провреше през тесния отвор с главата напред и се облегнеше на шперплата, под който беше скрита мината, главата му щеше да бъде взривена. „Пентад“ изглежда смятаха това за перфектен завършек на акцията си.

	* * *

	— Те все още се движат на запад по шосе 101. Минават през Таузънд Оукс — съобщи техническият специалист, който сега седеше пред монитора, следящ движението на джипиеса.
	— Минах покрай тях и добре огледах двамата мъже в колата. Никой от тях не е нашият човек — обади се най-накрая един агент.
	Кейт погледна Колкрик, който се беше вцепенил от нерешителност, наведе се над него и включи микрофона.
	— „Едно-едно“, нека хората ти да спрат пикапа и да го претърсят.

	* * *

	Ръководителят на наблюдението се обади пет минути по-късно.
	— Команден пункт, някой е хвърлил портфейла с джипиеса в задната част на пикапа, вероятно когато е спрял на червен светофар на Втора улица в западен Холивуд. Няма чанта и двамата мъже приличат на работници.
	Колкрик удари с двата си юмрука по радио таблото.
	— Добре, „Едно-едно“, нека някой да ги доведе в офиса за разпит — рече Кейт. — Останалите се върнете в трамвайния тунел. Използвайте джипиеса в портфейла и ние ще ви насочим към мястото, където загубихме връзка с чантата.

	* * *

	Все още заклещен в дупката, Вейл внимателно повдигна края на шперплата. Отдолу наистина имаше мина.
	Механизмът беше проектиран да се побира в ръка и се нуждаеше само от един килограм натиск, за да произведе достатъчно силно електричество, което да детонира взривателя в другия край. В мината имаше просто предпазно устройство, намотана на правоъгълник жица, която блокираше пътя и правеше невъзможно натискането й. За да я активира, жицата беше навита отделно. Това беше „връвта“, която Вейл беше видял да издърпват след чантата с парите. Предназначението й беше да подготви мината за избухване. Тежестта на бутнатата през дупката чанта би трябвало да бъде достатъчна, за да натисне и взриви мината и парите, затова предпазителят сигурно беше включен. Изнудвачите бяха прокарали двойна жица през предпазителя и след като бяха издърпали парите, бяха активирали устройството. И сега мината беше готова за изтощен и вероятно ранен агент, който да се провре през пролуката и да отпусне тежестта си върху шперплата.
	Вейл бавно протегна ръка към нея и пренави предпазителя, като завъртя намотката обратно под дръжката. След това угаси фенерчето и се вмъкна в малкото помещение. Взе шперплата и запуши дупката. Отвори двете остриета на ножа и заби едното в земята, а другото в шперплата, за да не мърда.
	После отново запали фенерчето, застана възможно най-далеч от вестника и внимателно го повдигна. Мината стоеше на металните си ножични крака. Беше нависоко, за да изстреля точно в целта сачмите към отвора. Зад нея, на пластмасова макара, беше намотана тридесетина метра жица. Вейл бавно извади взривателя от мината.
	Докато той се катереше по металните скоби, водещи към люка, през който бяха изчезнали парите, шестима агенти от подкрепленията, водени от показанията на джипиеса, диктувани от командния център, се намираха само на двадесет метра от капака, през който той беше влязъл в тунела. Ако знаеше това, Вейл вероятно щеше да работи малко по-бързо, в случай че целият тунел е зареден с експлозиви. Той стигна до люка и установи, че е заключен. Върна се долу, взе мината, занесе я до капака и пъхна ножичните крака в процепа между него и металната му рамка. Така взривът щеше да бъде насочен върху катинара. После бавно завинти взривателя на мината и размота жицата от макарата. Угаси фенерчето, махна шперплата от дупката и се провря вътре, а после отново я запуши. Влачейки макарата, опъна жицата, докато намери мината, и накрая опря гръб в шперплата пред отвора. Въпреки че по-голямата сила на взрива щеше да бъде насочена към капака, експлозията пак щеше да разпространи светлина във всички посоки. Тясното пространство беше запушено с шперплат и блясъкът на детонацията щеше да бъде ограничен. Поне така се надяваше.

	* * *

	— Намерих нещо тук — извика единият агент от подкрепленията. — Тази пръст е наскоро разровена. — Той коленичи и започна да я разравя с ръце. — Тук има капак.
	Останалите агенти хукнаха да му помогнат.
	Ръководителят на наблюдението се приближи и погледна люка.
	— Някой има ли ножици за метал? — попита той, а после се обади по преносимата радиостанция. — Тук е „Едно-едно“. Имам комплект инструменти в багажника. Спрял съм до оградата. Ще отида дотам за две минути.

	* * *

	Вейл отново обмисли всичко, взе детонатора в едната си ръка, отмести предпазната жичка и натисна.

	* * *

	— Команден пункт, има експлозия на двеста метра на север от нас.
	Агентите побягнаха към мястото.


	Единадесета глава

	Кейт влезе в спешното отделение на болницата и кимна на двамата агенти, които стояха от двете страни на вратата на кабинета. Хирургът зашиваше раната на гърба на Вейл, причинена от парче шперплат по време на експлозията.
	— Добре ли си? — попита тя, сложи ръка на рамото му и го стисна, без да съзнава какво прави.
	— След малко ще стана и ще изляза оттук. Всеки път, когато го направиш, след като си поиграл с мина „Клеймор“, денят ти е хубав.
	Лекарят залепи лейкопласт върху раната.
	— Готов си. Само внимавай с шевовете. — Той му даде рецепта. — Това ще ти трябва за болката, когато ефектът на местната упойка премине.
	Кейт взе ризата на Вейл и му я подаде. Разкъсаната дупка на гърба беше обградена със засъхнала кръв.
	— Предполагам, че ти дължим една риза.
	— Тъй като загубих трите милиона долара, може да се каже, че сме квит.
	— Хилдебранд изпрати всички от офиса при тунела. Сапьори от полицията проверяват главната секция, но ще отнеме време, защото не могат да използват осветление. Приемат сериозно предупреждението на входа, имат предвид заложената мина. Трябва да използват прибори за нощно виждане, за да влязат. Всъщност мисля, че са влизали, когато ти си взривил капака и работят отзад напред. Сержантът ще ми се обади, когато разберат с какво си имат работа.
	— Още една причина да те помоля да ми помагаш.
	— И каква е тя?
	— Ти си красива жена и може да получаваш услуги _извън_ ФБР. — Вейл закопча ризата си и се приближи до Кейт. Гласът му омекна и той я погледна в очите.
	Трябваше й секунда, за да се успокои.
	— Мисля, че болкоуспокояващите са объркали разсъдъка ти.
	Вейл внимателно затъкна ризата в панталоните си.
	— Как прие Колкрик всичко това?
	— Не толкова добре като теб. Според него Берток го е надхитрил.
	— Може би — отговори той.
	— Какво означава това?
	— Означава, че в тази история има твърде много движещи се части, за да е дело на един човек. Трябва да помисля малко.
	Докато вървяха към паркинга, Кейт забеляза, че Вейл дискретно изхвърли рецептата в кошче за боклук.
	Те стигнаха до хотела и влязоха в стаята му.
	— Сигурен ли си, че си добре?
	— Ако не съм, какво предлагаш?
	— Стандартните неща — изкуствено дишане, турникети, присаждане на бъбрек.
	Той се усмихна.
	— Благодаря, че ме докара.
	— Радвам се, че си добре.
	Докато Вейл се обръщаше да пъхне ключа в ключалката на вратата, Кейт изненада дори себе си, като го целуна леко по бузата, но веднага съжали. Той беше последният човек на света, който би искала да я сметне за емоционална. Тя обаче си напомни, че Вейл не е като повечето мъже. И може би беше добре да му покаже, че е способна на известна интимност. Ако не друго, това поне щеше да му попречи да я разгадае лесно като останалите.
	— В девет сутринта ще има конферентен телефонен разговор с директора. Ако не искаш да участваш, убедена съм, че той ще прояви разбиране.
	Вейл се втренчи в нея за миг.
	— Благодаря, че си на моя страна. Знам, че хора като Колкрик виждат в това нелоялност.
	— Няма проблем. Смятам да му се подмазвам през следващите няколко дни. И ако играта загрубее, ще те предам за нула време.
	— Ако го направиш, ще му кажа, че си ме целунала.
	Кейт се обърна.
	— Ще се видим сутринта.

	* * *

	Веднага щом съблече ризата си, Вейл чу леко почукване на вратата. Помисли, че Кейт се връща, и се изненада, като видя, че на прага стои Тай Делсън.
	— Здравей — каза тя. — Дойдох да видя как си.
	— Добре съм. Как разбра какво се е случило?
	— Трябваше им заповед за обиск на пикапа, който е заблудил екипа за наблюдение.
	— Извинявай. Влез. — Вейл отвори вратата по-широко и отстъпи назад.
	Тай Делсън огледа стаята.
	— Реших, че се нуждаеш от питие. — Тя извади сребристо шише от чантата си и го вдигна тържествено. — Донесох бърбън. Продавачът ми каза, че разминаването на косъм от смъртта традиционно се отпразнува с бърбън.
	— Значи празнуваме.
	— Всъщност той обясни, че бърбънът успокоява нервите, но ако мислех, че си нервен, вероятно нямаше да дойда.
	— Ще донеса чаши. — Вейл отвори чекмедже и извади тениска.
	— Колко шева имаш? — попита Тай, като видя гърба му.
	— Мисля, че са седем-осем. — Той се приближи до масичката и взе две чаши. — Искаш ли лед или вода?
	— Това е дванадесетгодишно уиски от Кентъки. Продавачът настоя да не се разрежда с калифорнийска вода.
	Вейл наля по петдесет грама в двете чаши.
	Тай извади пакет цигари.
	— Имаш ли нещо против?
	— Няма да ми е за пръв път да вдишвам пушек тази вечер.
	Тя запали цигара и вдигна чашата си.
	— За оцеляването. — И двамата отпиха големи глътки. — Какво беше положението в тунела? Беше ли много зле?
	— Не бяха най-хубавите мигове в живота ми, нито най-лошите.
	— Съвсем не прозвуча като по Дикенс. Съдейки по онова, което ми разказаха, ситуацията е била доста напечена. Чудят се как не си бил убит.
	Вейл се втренчи в нея и се опита да разбере защо е дошла. Когато се запознаха, Тай призна, че й е приятно да бъде с агенти на ФБР, но изглежда имаше и нещо друго. Сега беше облечена в черен делови костюм за разлика от дългата рокля, която подчертаваше извивките на женствената й фигура. Дали Вейл беше нещо любопитно за нея, човек, който не можеше да бъде контролиран от ФБР, но когото викаха, щом възникне проблем?
	— Типично ли е за калифорнийската прокуратура да прави посещения по домовете? — попита той.
	— Не — закачливо отвърна тя, подканвайки го да й зададе още въпроси.
	— Тогава защо?
	— Донякъде исках да се уверя, че си добре.
	— Донякъде?
	Тай дръпна дълбоко от цигарата и го накара да чака отговора й.
	— Ами да видя какво представляваш, когато не си на работа. Ти си интересен човек. Не, това е малко изтъркано. Загадъчен си. Не срещам често такива хора.
	— Странно, напоследък непрекъснато ми го казват.
	Тя отлепи късче тютюн от устните си.
	— Как се спогаждате с Кейт?
	— Тя е добър шеф.
	— Не те познавам добре, но доколкото виждам, не си човек, който си позволява да има шеф. Това ли се случи по-рано? Когато беше агент?
	— Това наблюдение едва ли може да те квалифицира като ясновидка. Е, затова ли си дошла? Защото съм загадъчен?
	Тай се втренчи в него за миг, търсейки някакъв скрит мотив, и после се засмя.
	— Ти наистина нямаш представа какво въздействие имаш върху хората, нали? Тук си само от два дни, а вече намери веществено доказателство в апартамента на Берток и фактически реши случая. Тази вечер пък оцеля от смърт, очевидно с много жертви. Превръщаш се в знаменитост, затова реших да дойда при теб, преди тълпите да са станали твърде големи. — Тя отново отпи от бърбъна. — Надявах се, че се нуждаеш от компания — с всичкия онзи разбушувал се тестостерон, който търси отдушник. — Поднесе цигарата към устата си, бавно овлажни незапаления й край и отново дръпна дълбоко, като гледаше Вейл в очите.
	— Чувал съм, че изоставят немощните и ранените от стадото, но не и надценените.
	— Надценяването рано или късно отнема силите на човека.
	— Това от Стан Берток ли го научи?
	Тя се засмя.
	— Честна дума, нямам удоволствието или неудоволствието да го познавам. Аха, разбирам. Питаш ме дали съм почитателка на агентите от ФБР и ги преследвам навсякъде като фен на рок група. Не. Изборът там е много ограничен.
	Изпи остатъка от питието си, наля си още и му подаде шишето.
	— Не, достатъчно ми е.
	— Кое? Питието или предложението ми?
	— Знам, че в близко бъдеще ще съжалявам, но и двете.
	Вейл видя, че тя се натъжи — не от отказа, а от перспективата, че ще остане сама.
	Тай надигната чашата си и изпи бърбъна.
	— Много дипломатично, но моля те, зарежи тази тактика. Съмнявам се дали щеше да ми се видиш интересен, ако мислех, че си човек, който съжалява.


	Дванадесета глава

	Вейл пристигна в офиса сутринта, видя, че Кейт седи пред компютъра, и се настани срещу бюрото й. Тя продължи да пише. Погледна го за миг и кимна, но твърде официално. Може би се опитваше да заличи представата за чувствата, които бе показала снощи. Той се усмихна и се загледа в чевръстите й пръсти. Те бяха атлетични и сръчни като нея, но не припрени. Кейт най-после се дръпна от клавиатурата и вдигна глава.
	— Е, как спа снощи?
	— По корем.
	— Искам да кажа, спа ли?
	— Така мисля.
	— Как е гърбът ти?
	— Повече ме болят раменете и ръцете.
	— Разходката ти по тавана на тунела е била доста впечатляваща. Много хора тук говорят за това.
	Вейл се засмя.
	— Когато директорът се обади, ще предложа следващия път да носим банкноти от един милион долара.
	— Смущават ли те комплиментите, или наистина си обезпокоително скромен?
	— Познавам хора, на които главите им са се завъртали от комплименти, а на други от критики.
	— Тогава не искаш никой да ти казва нищо.
	— Съжалявам, исках да кажа, че съм обезпокоително скромен.
	Кейт се засмя.
	— Искаш ли кафе?
	— Не, благодаря — отвърна Вейл. — Докато се качвах тук, проверих данните от подслушването на телефона на Берток. Нищо. Какво става в тунела?
	— Полицаите са намерили експлозиви, свързани с капака и детонатор с фотоклетка, „С-4“ и дъски с петсантиметрови гвоздеи.
	— Затова вероятно не са се взривили, когато задействах мината от другия край. Било е твърде далеч. Предполагам, че извършителите не са оставили доказателства.
	— Не, не са, но сега работим върху дъските и гвоздеите и проверяваме складовете за дървен материал наоколо, за да видим дали някой е поръчвал такива неща. Проверяваме и дали напоследък е имало кражби на мини „Клеймор“ и „С-4“.
	— Би било твърде лесно.
	— „Пентад“ са безкомпромисна шайка. Не исках да те питам снощи, но как беше в тунела?
	— Тъмно, но осветляващо.
	— Какъв парадокс — закачливо каза тя.
	— Само се правя на умен.
	— В какъв смисъл осветляващо?
	— Интересно е колко много може да научиш за противника, когато животът ти зависи от това дали ще предугадиш неговия — или нейния — следващ ход.
	— Ето, това вече е умно.
	В кабинета влезе Дон Колкрик, следван от Марк Хилдебранд и Алън Сабайн, прекия шеф на Берток.
	— Обади ли се вече директорът? — попита Колкрик.
	— Не — отговори Кейт.
	— Съжалявам, Стив. Как се чувстваш?
	— Добре. А ти как си?
	Колкрик се усмихна насила.
	— Освен че олекнах с три милиона долара, добре съм.
	Телефонът иззвъня и Кейт натисна бутона на високоговорителя.
	— Кейт Банън.
	— Добро утро, Кейт — каза Боб Ласкър.
	— Включила съм те на високоговорител.
	— Моля те, кажи ми кой друг е в стаята.
	В гласа на директора на ФБР прозвуча настойчивост, която й подсказа, че той се интересува не само от статистиката. Тя започна с Вейл и после изброи всички присъстващи в низходящ ред според ранга.
	— Стив, снощи се обадих в болницата, но ми казаха, че вече си тръгнал. Как е гърбът ти? — попита Ласкър.
	— Раната е повърхностна. Добре съм.
	— Направил си нещо невероятно смело.
	— Не съм убеден, че инстинктът за самосъхранение е смелост.
	— Твърде съм доволен, за да оспоря семантиката. Да речем само, че никога не съм бил по-смаян от нечий инстинкт за самосъхранение. Или по-щастлив да се разделя с три милиона долара. Е, нека някой ми разкаже какво става там. Да започнем с тунела.
	Марк Хилдебранд заговори пръв и разказа на директора на ФБР какво са открили агентите на местопрестъплението, а после го информира за малкото веществени доказателства, които са намерени, и за разкритията на сапьорите.
	— Експлозиви. Това е нещо ново — отбеляза Ласкър. — Стив, мислиш ли, че това има някакво значение?
	— Смятам, че извършителите се опитват да ни изкарат от равновесие. Не искат да създават схеми. Схемите може да бъдат анализирани и накрая превърнати в имена и адреси, а засега „Пентад“ са много добри в предотвратяването на тези неща.
	— Да се надяваме, че предаването на парите ще означава край на убийствата. Марк, кажи ми какво друго правят агентите ти?
	— Разследваме квартала около тунела. Трябва да намерим и да разчистим изходите. Дано някой ги е видял. Издирваме децата, които редовно играят на незастроения парцел. Изпращаме дъските с гвоздеите в лабораторията. И проверяваме железарските магазини и складовете за дървен материал в района, за да видим дали някой е поръчал дъски точно с тази дължина или големи количества от същите гвоздеи.
	— Помислили сте за всичко. Продължавайте в същия дух. Надявам се, че сега, след като взеха парите, те ще бягат, а силата ни е в преследването.
	— Да.
	— А сега, ако не възразявате, искам да обсъдя нещо с Дон и Кейт. Стив, и ти можеш да останеш.
	Хилдебранд направи знак на Сабайн да излязат.
	— Слушаме — каза Колкрик, щом вратата се затвори.
	— Трябва ли ви нещо? Още хора, лабораторни услуги или друго?
	— В момента няма много, за което да се хванем, затова не се нуждаем от помощ. Когато направим пробив, няма да се стесняваме да я поискаме.
	Директорът на ФБР не каза нищо няколко секунди.
	— Това не е много окуражаващо, Дон. Надявах се, че щом им платим, ще има улики. Стив, откри ли нещо друго за Берток?
	— Работим по някои следи.
	— Какви?
	Вейл погледна Кейт.
	— Разни неща. — Сдържаността в гласа му прозвуча като предупреждение.
	— Е, добре — рече Ласкър и се поколеба няколко мига, за да помисли какви незаконни действия крият от него. — Всъщност искахме да докараме нещата дотук. Да няма заплахи, че още някой ще бъде убит. Бих казал, да направим всичко възможно да ги хванем. Какво още можем да предприемем?
	— Зависи дали искаш да разкрием всичко пред медиите или не — отвърна Колкрик. — Ако го сторим, може да се надяваме, че ще привлечем обществеността на наша страна.
	— Няма да е лесно. Има доказателства срещу Берток и знаем, че е замесен, но не знаем дали действа сам. „Пентад“ може и да съществува. Може да е един човек, но може и да са десет. Не споменаха дали не желаят да съобщим на медиите, след като си получат парите. Не искам да рискувам да използват това като оправдание да започнат отново да убиват. По-късно, ако не стигнем доникъде, може да помислим дали да направим изявление пред медиите. Не знам. Стив, ти какво мислиш?
	Вейл усети, че мобилният му телефон вибрира. Извади го и погледна екранчето. Там беше написано „711“ — кодът, за който се бяха споразумели с Демик. Някой се беше обаждал на телефона на Берток.
	— Извинявай. Кейт и аз трябва да излезем.


	Тринадесета глава

	Вейл и Кейт влязоха в техническата лаборатория. Том Демик говореше по телефона, очевидно с някоя от свръзките си. Вдигна глава и посочи купчината листчета пред себе си. На най-горното беше записан телефонен номер.
	— Да, Том, благодаря ти. — Демик записа някакъв адрес. — Петък. И този път аз черпя… Добре, но аз ще платя напитките. — Затвори и откъсна листчето. — Обаждането до телефона на Берток е от западен Холивуд, от обществена пералня на по-малко от километър и половина от тунела.
	— Да се надяваме, че е той — каза Вейл. — Не е домашен адрес, но ще започнем отнякъде.
	— Искате ли да дойда с вас? — попита Демик.
	— Благодаря, Том. Ние ще се погрижим за това — отвърна Вейл. — Можеш ли да извадиш всички изходящи обаждания от телефона в обществената пералня през последните две седмици?
	— Не би трябвало да бъде проблем, но сигурно ще бъдат доста. Надявам се да са готови, когато се върнете.
	— Засега може ли да запазим това в тайна между нас тримата? — попита Вейл.
	— Тримата? — рече Демик и се наведе към Вейл, като се престори, че му поверява някаква тайна. — Нали съзнаваш, че единият от нас е заместник помощник-директор? От кого по-точно ще пазим тайната?
	— Нека бъде между нас двамата.

	* * *

	— Знам, че се шегуваше, но нали не мислиш, че някога ще те предам? — попита Кейт, щом се качиха в колата.
	— Аз само минавам през кариерата ти. Трябва да си глупачка да не го направиш.
	— Тогава съм глупачка.
	— В момента се намираме във вакуум и действаме безнаказано. Директорът знае, че вършим нещо незаконно, и казва да правим каквото можем, за да предпазим обществеността. Нарушаването на правилата се превръща в благородна, дори геройска постъпка, затова каквото и да стане, ти си на моя страна. Но ако изведнъж се изправиш пред федерален съд и те разпитват за това, че си извършила незаконни действия? Не си мисли, че общественото добро ще ги интересува. Ще нарушиш ли клетвата, ще рискуваш ли съдебно преследване? Ти не си глупачка.
	— И все пак съм на твоя страна.
	— Знам, но само глупак може да бъде единствено на моя страна. Ето защо в близко бъдеще може да се наложи да направя нещо сам.
	Кейт мълчаливо се втренчи напред.
	— Винаги ли ти е носило успех?
	— Кое?
	— Щом почувстваш, че се сближаваш с някого, да се държиш така, сякаш този човек не заслужава да си губиш времето с него.
	— За жалост тази тактика вече не действа така добре, както преди.
	— Не е забавно.
	Вейл спря до тротоара.
	— Това е адресът.
	Кейт не каза нищо и той добави:
	— Едно от ценните ми качества не е ли, че мога да нарушавам правилата, без някой да разбере, и после всички могат да се закълнат в Библията? Не може да участваш само в добри неща и да бъдеш невинен за лошите, защото доброто и лошото обикновено са неразделни.
	— Добре, добре, само че ти си твърде упорит да държиш всички зад високата стена на Вейл, а под всички имам предвид себе си.
	Той се засмя.
	— Имаш твърде високо мнение за мен. Аз не съм бял рицар. Върша тази работа, защото изпитвам патологична потребност да си уреждам сметките и тъпкано да си го връщам. Ето например двамата банкови обирджии. Обезоръжих ги почти несъзнателно, но ги изхвърлих през витрината нарочно. Всеки, който заплашва да застреля възрастна жена, заслужава някой да го обработи без задръжки за минута-две. Да, имам проблеми.
	— Баща си ли обвиняваш?
	— Мога да го обвиня само за това, че ме е заченал. Сам съм си станал такъв. Предполагам, че ми харесва, това ме мотивира.
	— Това ли е рационалното ти обяснение да не вярваш на никого?
	— Виж, отсега нататък ще се старая да ти вярвам безрезервно.
	Кейт знаеше колко му е трудно да отстъпи.
	— А аз ще се постарая да не те предам на федералния съд — обеща тя.
	Двамата слязоха от колата и влязоха в обществената пералня. Вътре нямаше никого. Чуваше се само бръмченето на сушилня и изтракването на някое копче по металния барабан. На стената бяха монтирани два телефона. Вейл провери номерата и посочи онзи вдясно.
	— Този са използвали, за да се свържат с телефонния секретар на Верток. — Той направи крачка назад и огледа помещението.
	Кейт седна на стол, занитен за пода, и зачака. Очите на Вейл най-после се спряха на въртящата се центрофуга.
	— В колко часа каза Демик, че е направено обаждането? — попита той.
	Тя погледна часовника си.
	— Преди два часа.
	— Прането в сушилнята е много и съдейки по звука, вече е изсъхнало. Може би собственикът е бил тук преди два часа. Да почакаме.
	Кейт кимна и Вейл също седна.
	Няколко минути по-късно сушилнята спря и сякаш по даден знак вратата се отвори и влезе клиент. Шестдесетгодишната жена внимателно мина покрай Вейл и го изгледа подозрително. Отвори вратичката на сушилнята и рече:
	— Извинете.
	Той стана, извади значката си и я показа.
	— ФБР? Аз пера дрехи, а не пари.
	Вейл се усмихна одобрително на думите й.
	— Много сте бърза.
	Представи си я като млада и видя, че е била много привлекателна. В очите й блесна закачливо пламъче. В гласа й имаше следа от акцента в Средния запад, но не достатъчно силна, за да издаде от кой бряг на Мисисипи.
	— Харесвате ли бързите жени, агент Вейл?
	— Кой мъж не ги харесва…
	— Ана — представи се тя.
	Той се обърна към Кейт.
	— Носиш ли снимката?
	Тя му даде снимката от служебните документи на Берток и се усмихна на жената.
	— Здравейте. Аз към Кейт Банън.
	— И вие ли сте от ФБР?
	— Всъщност тя е шефът ми — отговори Вейл.
	Ана се вгледа в лицето на Кейт.
	— Хубава сте. Фотогенична. Камерата ще ви хареса. Кожата ви ще блести във филма. Дори белегът ще свърши добра работа. — Тя се наведе към Кейт и прошепна достатъчно силно, за да я чуе Вейл. — Помощникът ти изглежда много добре. Надявам се, че се възползваш от служебното си положение. — Жената се усмихна на Вейл. Идеята, че го шокира, очевидно й се нравеше.
	— За съжаление не го прави — прошепна той и й показа снимката на Берток. — Виждала ли си този мъж тук, Ана?
	— Искаш да ти помогна? Може би аз трябва да се възползвам от положението си.
	— С хубава жена като теб за мен би било чест.
	— Говориш по-скоро като режисьор на прослушване, отколкото като ченге. — Тя взе снимката и я вдигна към светлината. — Много съм суетна и не си нося очилата. — Наклони снимката под няколко ъгъла и после я върна на Вейл. — Тук имаше един мъж, който се обаждаше по телефона, но беше скрил лицето си — слънчеви очила, бейзболна шапка, качулка — и не видях дори цвета на косата му.
	— Имаш ли представа на колко години беше или колко висок?
	— Доста време съм на този свят и знам, че ако някой е облечен така, по-безопасно е да наблюдаваш движенията му, отколкото да се опитваш да видиш лицето му. Той кроеше нещо и внимавах да не вземе на прицел мен. Особено когато поиска да му развалят пари.
	— Колко му трябваха? — попита Кейт.
	— Мисля, че искаше да се обади в друг град. Първо показа банкнота от сто долара, затова останах с убеждението, че иска да види какво има в чантата ми. Но ми се стори, че нещо с банкнотата не е наред. Беше малко изпокъсана.
	— Изпокъсана? В какъв смисъл?
	— Знам ли. Леко скъсана, но не в краищата, а в средата.
	— Дупки ли имаше?
	— От гвоздеите — тихо каза Кейт.
	Жената я погледна озадачено.
	— Да, мисля, че имаше дупки, но трябва да е била фалшива, защото той каза, че ще вземе само двадесет долара за нея, а останалите ще остави в автомата за разваляне на пари. — Тя посочи голямата сребриста кутия, закачена на стената в другия край на помещението. — И тогава разбрах, че това е някакво мошеничество.
	— Той обади ли се по телефона?
	— Да. Пусна стотачката в автомата и аз разбрах, че не е истинска. Машината вероятно я отчете за двадесет, защото пусна двадесетина долара по двадесет и пет цента.
	— И после мъжът се обади?
	— Да.
	— Чу ли нещо от разговора?
	— Не. Той се беше обърнал към стената през цялото време и мърмореше.
	— Колко разговора проведе?
	— Не обърнах внимание. Два или три. Не знам.
	— Колко време продължиха?
	— Не дълго. По-малко от минута.
	— И после си тръгна?
	— Да.
	— С кола ли?
	В очите й отново блесна дяволито пламъче.
	— Да.
	— Ана, хитра лисицо. Ти знаеш нещо.
	— Да — повтори тя. — Предложи ми нещо хубаво.
	— Вечната ми благодарност.
	Тя сложи последната дреха от прането си в кошницата.
	— Занеси кошницата ми до колата и ще ти кажа какво стана, когато той излезе.
	Вейл взе прането й.
	— Мъжът потегли с кола. Зелена, средно голяма. Тойота или хонда. Все ги бъркам — продължи Ана. — Вече споменах, че не ми се стори свестен, затова го наблюдавах през стъклото. Той кара до края на улицата и спря прел онзи мотел. — Тя се приближи до прозореца и посочи.
	— Много ни помогна. Ана. Хайде да отидем до колата ти.
	Тя го хвана пол ръка официално.
	— Костюмът ти стои добре, но знаеш ли как ще изглеждаш още по-добре?
	— Не. Как?
	— Под душа ми. — Ана погледна Кейт и добави: — Извинявай, кукличке, но дремеш ли, губиш.
	— Записа ли номера й? — попита Кейт, когато Вейл се върна.
	— Хей, човек никога не знае какво ще му случи. Може да си взема почивен ден, докато сме тук.
	— Ах, вие, строителите. — Тя поклати глава, престорено възмутена. — Свързах се с Демик. Той ще изпрати криминалисти. Знаеш какво означава това.
	— Нека чуя какво ти мислиш, че означава.
	Кейт се изненада, че може да има друго тълкуване на онова, което бяха научили.
	— Ако банкнотите, които бяха повредени при предаването на трите милиона долара, са у Берток, той трябва да е „Пентад“.
	— Може би — отвърна Вейл.
	— Може би? Има ли нещо сигурно за теб?
	— Защо да бързаме да правим изводи? Нека само следваме уликите, докато намерим човека зад кулисите.

	* * *

	Мотел „Конквистадор“ даваше стаи под наем за няколко часа и имаше тридесет-четиридесет помещения, разположени на два етажа. Сградата представляваше полукръг и паркингът беше пред стаите. Табелата рекламираше специални цени за седем стаи с безплатни филми за възрастни. Кейт стоеше до витрината на обществената пералня, чакаше криминалистите и гледаше как Вейл влиза в офиса на мотела.
	По-нататък в противоположната страна на улицата, която не се виждаше през стъклото на пералнята, беше спряла зелена тойота. Шофьорът наблюдаваше Вейл. Ръцете му бяха под таблото. Той извади пълнителя на пистолета си „Глок“, провери го, отново го пъхна в ръкохватката на оръжието и го зареди. След това спусна сенника, погледна се в огледалото и се опита да прецени дали ще го познаят със слънчевите очила, бейзболната шапка и нахлузената отгоре качулка. Махна очилата. Сивите му очи изглеждаха уморени, но ясни, и започнаха да се разширяват в трепетно очакване.

	* * *

	Вейл влезе в обществената пералня. Изражението му беше настойчиво.
	— Трябва да тръгваме.
	— Какво се е случило?
	— Те са заминали.
	— Те?
	— Нашето момче и някаква мадама. Управителят не я познава, но е сигурен, че е проститутка.
	— Разпозна ли Берток на снимката?
	— Не го е виждал. Жената наела стаята.
	— Телефонни обаждания?
	— Не, но управителят е записал регистрационния му номер на хотелската карта.
	— Няма ли да изчакаме криминалистите?
	— Не е необходимо да пазим мястото. Те трябва само да извадят стодоларовата банкнота и да снемат отпечатъци, но мъжът е бил добре подготвен и се съмнявам да е оставил отпечатъци. Никой няма да вземе стотачката, докато собственикът не дойде да отвори автомата.
	Докато бързаха към колата, Вейл й даде листче. Кейт набра номера на офиса и поиска да я свържат с радиокомуникационния център.
	— Колата е регистрирана на местна агенция за автомобили под наем — каза тя след няколко секунди. — Ще им се обадя.
	Вейл включи двигателя.
	Кейт говори няколко минути и после затвори.
	— Човекът, наел колата, е Алън Нефтън. Живее на Спринг Стрийт 2701 в Лос Анджелис. Автомобилът е „Тойота Капри“. — Тя повтори адреса, докато го въвеждаше в навигационната система на колата.
	Вейл извади на екрана карта и намери къщата.
	— Не е далеч.
	Кейт отново се обади на радиооператора.
	— Проверете шофьорската книжка на Алън Нефтън за описание. Няма никакъв Алън Нефтън в регистрите — каза тя след минута и затвори. — Е, да се надяваме, че адресът не е фалшив.
	Наблюдаваше екрана на навигационната система, без да говори на Вейл, който видя къде се намира адресът и повече не го погледна.
	— Трябва да е тук, малката къща с решетки на прозорците и вратата — каза той, когато стигнаха до мястото.
	— Изглежда изоставена — отбеляза Кейт.
	— Вероятно защото е сгушена между два индустриални имота, които са изоставени. — Другите два обекта бяха големи и мъничката къща между тях изглеждаше незначителна. Единият приличаше на стара фабрика за брашно. Избелелите черни букви на боядисаната в бяло стена гласяха: „Мелничарска компания Стаблър 1883 година“. Другият беше автомобилно гробище. Триметрова ограда закриваше съдържанието му.
	— Може би е искал да изглежда така.
	— За да не се тревожи, че съседите ще си пъхат носа в работата му.
	— Огледай за колата. Ще карам с нормална скорост. Тъй като е от моята страна, аз няма да погледна. Ако някой наблюдава, ще иска да провери дали гледам, затова ти трябва да запомниш всички прозорци и врати.
	Вейл провеси ръка през стъклото, втренчи се напред и потегли.
	Кейт се престори, че гледа напред.
	— На западната страна има един прозорец с решетки, отпред една врата с решетки, а от двете страни по един прозорец с решетки. На прозорците в източната страна няма решетки.
	— Остава да видим какво има отзад. — Те бяха на пресечка и половина от къщата и Вейл търсеше къде да обърне, когато забеляза зелена тойота, която идваше срещу тях. — Не гледай колата. — С периферното си зрение усети, че шофьорът го оглежда внимателно. Той се пресегна, сложи ръка на лицето на Кейт и грубо блъсна главата й. — Извинявай, но той ни зяпаше.
	В огледалото за обратно виждане Вейл видя, че тойотата спря пред къщата. Той паркира в една алея така, че колата да не се вижда. Шофьорът на тойотата слезе.
	— Това е той! — възкликна Кейт.
	— Не, твърде далеч е, но носи същите дрехи, каквито жената в обществената пералня описа.
	Мъжът влезе в къщата.
	— Да вървим.
	— Да вървим? Не мислиш ли, че това е работа за специалните части?
	— Виждаш ли портата?
	— Какво?
	— Открехната е.
	— И какво от това?
	Вейл превключи на задна скорост и излезе на улицата.
	— Възможно е да не я е заключил, защото веднага ще излезе. Нямаме друг избор. — Той подкара към къщата. — Щом спра, ти отиди откъм източната страна. Внимавай, като минаваш покрай прозореца. — Те се приближиха и той описа подробно имота. — Отзад има боклукчийска кофа за прикритие. Оттам ще виждаш и задната, и източната страна на къщата. Аз ще отида отпред.
	— Ами прозорецът на западната страна?
	— Има решетки. Не мога да изляза оттам.
	— Да.
	— Всичко ще бъде наред. Само намери прикритие. Вземи си мобилния телефон и щом си готова, обади се за подкрепления.
	Кейт извади автоматичния си пистолет и издърпа плъзгача назад, за да се увери, че в гнездото има патрон. Вейл бързо свърна в алеята и изскочи от колата преди нея. Тя се наведе, хукна покрай къщата към боклукчийската кофа и се скри зад нея. Отзад къщата имаше само една врата, също затворена с желязна решетка.
	Вейл й даде няколко секунди да заеме позиция и отвори предната врата. Вътре беше тъмно и той разбра, че силуетът му ще се очертае на прага, ако шофьорът на тойотата дебне в някой ъгъл, въоръжен с пистолет. Извади глока си и се вмъкна в къщата. В същия миг стаята се озари от експлозия и два куршума се забиха в стената зад него. Проблясъкът светлина разкри тъмна фигура, която стоеше на прага на вътрешната врата.
	Отново стана тъмно. Вратата се тресна и заключи. Вейл долепи гръб до стената и се промъкна към нея. Под краката му изскърца дъска. Три изстрела пробиха дупки в ламината на вратата. Без да застава пред нея, Вейл я подритна с крак точно над дръжката. Беше ритал достатъчно много врати и разбра, че тази е тежко барикадирана и няма да може да я отвори с ритници. Върна се покрай стената и излезе от къщата.
	— Кейт!
	— Да — отговори тя.
	— Добре ли си?
	— Да. А ти?
	— Той се е барикадирал.
	— Полицията и нашите хора идват.
	— Не мърдай оттам. Той не може да излезе.
	Вейл чу сирените в далечината. Щом се усилиха, се разнесе изстрел, този път приглушен. Той разбра какво означава това.


	Четиринадесета глава

	В алеята зави полицейска кола и Вейл посочи верандата на къщата. Шофьорът отиде до багажника, извади пушка и я зареди, докато тичаше към Вейл.
	— Ще прикриваш ли задната врата? Там има жена агент с пистолет, но мисля, че е по-добре да я прикриваш с пушка. Мини покрай източната страна на къщата. Има прозорец, но той е барикадирал вратата отсреща.
	Полицаят не се поколеба и побягна.
	След няколко секунди Кейт се присъедини към Вейл.
	— По теб ли стреля?
	— Да, но последният куршум не беше изстрелян през вратата.
	Тя го погледна озадачено.
	— Самоубил ли се е?
	— Ако залагах…
	Час по-късно полицаите и специалните части на ФБР бяха на малкия паркинг на изоставеното автомобилно гробище до западната страна на къщата. След кратък спор как да влязат в стаята, където се беше барикадирал стрелецът, ченгетата се съгласиха да охраняват периметъра, а ФБР да нахлуе вътре. Първо го помолиха по мегафон да се предаде. Единственият отговор беше тишина. Вейл каза на водача на екипа, че според него стандартното разбиване с таран или лост няма да бъде достатъчно да отвори вратата.
	— Да опитаме и да видим какво ще стане — отвърна агентът.
	Вейл и Кейт стояха навън, докато водачът на екипа ръководеше акцията. Те чуха глухите удари на металния таран по вратата. След минута той издрънча, когато го пуснаха на пода. Единият член на специалните части излезе, взе експлозиви и пак влезе. След няколко минути екипът напусна къщата. Водачът държеше детонатора, закачен за жици, които влизаха вътре.
	— Всички да се дръпнат от прозорците и вратите — изкрещя той, изчака няколко секунди всяко движение да спре и пак извика: — Огън!
	Натисна бутона, експлозивът се взриви и екипът хукна обратно в къщата.
	Вейл ги последва. Дръжката на вратата на спалнята беше подпряна с тежък метален прът с дискове в двата края. Вратата се беше изкривила и висеше на едната си панта. Вейл влезе в стаята.
	В ъгъла лежеше Станли Берток. На дясното му слепоочие зееше дупка от двадесет и два милиметров куршум. По кожата му беше засъхнала струйка кръв, дълга пет сантиметра. Лицето му се виждаше ясно на слънчевата светлина, която проникваше през прозореца с решетките. Вейл огледа трупа и после внимателно докосна кръвта от раната, която вече се беше съсирила. Устата на Берток беше леко отворена и без никой да забележи, Вейл се наведе и я подуши. Свитите пръсти на мъртвия стискаха най-търсения пистолет в най-новата история на ФБР, „Глок“, модел 22.

	* * *

	Вейл наблюдаваше как криминалистите, използвайки малък трион, внимателно изрязаха малка част от стената, където се беше забил единият от изстреляните по него куршуми. Екипът беше намерил четири гилзи. Те решиха, че петият куршум е изстрелян някъде навън през предната врата и вероятно няма да го открият. Това всъщност нямаше значение, защото един беше достатъчен, за да го сравнят с пистолета на Берток. Събитията през деня не оставиха съмнение, че куршумът ще съответства на четирите гилзи, извадени от жертвите на „Пентад“.
	В къщата влязоха помощник-директорът Дон Колкрик и ръководещият разследването Марк Хилдебранд.
	— Всички добре ли са? — попита Колкрик.
	— С изключение на Берток, да — отвърна Вейл.
	Помощник-директорът погледна трупа.
	— Поне накрая е постъпил правилно.
	— Може би — загадъчно каза Вейл.
	— Мислех, че всички ще бъдете доволни. Задачата ви беше да го намерите. Справихте се отлично. Щеше ми се да ни бяхте съобщили по-рано, но…
	— Щом получихме обаждането за обществената пералня, помислихме, че е задънена улица, затова решихме да изгубим времето само на двама агенти.
	Колкрик кимна, но погледът му остана озадачен.
	— Чудесно, Стив. Най-важното е, че неутрализирахме Берток. Някаква следа от парите?
	Кейт, която слушаше от кухнята, влезе в стаята.
	— Не искахме да заличим някоя следа на местопрестъплението, затова огледахме къщата съвсем бегло. Не намерихме нищо.
	Колкрик се приближи до криминалиста.
	— Още колко време ще ви трябва?
	Агентът извади от стената секцията, върху която работеше, и я сложи в картонена кутия.
	— Почти приключихме. Остана само колата.
	Колкрик отиде при ръководещия разследването и сложи ръка на рамото му.
	— Марк, искам някой надежден човек незабавно да занесе материала в лабораторията за балистична експертиза. Вземете самолет на Бюрото. Нека куршумът бъде в ръцете на анализаторите преди залез-слънце източно време. Ще им се обадя и ще им кажа да бъдат готови да започнат работа веднага.
	— Ами този от трупа?
	— Не е необходимо да бързаме с него. Ще го изпратим, щом съдебният лекар го извади от тялото. В момента искаме да знаем дали оръжието на Берток е използвано в убийствата. За съжаление при дадените обстоятелства това оставя малко съмнение.
	Кейт вдигна прозрачен найлонов плик, запечатан с червена лента на веществено доказателство. Вътре имаше пачка стодоларови банкноти.
	— Бяха в портфейла на Берток.
	Кол крик взе плика и разгледа парите.
	— Какви са тези дупки?
	— От гвоздеите на дъските, когато пуснах чантата в тунела — отговори Вейл.
	— Тогава тези банкноти са част от трите милиона долара.
	— Още не сме проверили серийните номера, но би трябвало да съвпаднат — рече Кейт.
	Колкрик извади картонче и записа нещо.
	— Оказва се, че всичко е било дело на Берток. Нека направим щателен оглед.
	— Няма какво толкова да претърсваме — възрази Кейт. — Къщата е малка. Няма таван, мазе или скривалища. Нито мебели. Огледах стаите пет-шест пъти и потърсих разхлабени дъски или тайни отделения, но не открих нищо.
	— Щом криминалистите приключат, пак огледайте, Марк — рече Колкрик. — Проверете стените, подовете и таваните. А сега да отидем да видим колата. Ако парите не са тук, там е следващото място, където може да са скрити.
	Те излязоха навън и Кейт извади друг плик с веществени доказателства — ключовете на колата. Тя пъхна единия в ключалката на багажника и го отвори.
	— Да! — извикаха всички едновременно, когато познаха голямата брезентова чанта, в която бяха сложили трите милиона долара. Главният криминалист пристъпи напред, извади чифт нови еластични ръкавици и дръпна ципа. Вътре имаше няколко пачки от стодоларови банкноти с дупки от гвоздеи.
	— Къде са останалите? — попита Колкрик. — Колко има тук?
	Криминалистът преброи пачките.
	— Ако във всяка пачка има сто банкноти, трябва да са само пет хиляди долара. — Той видя нещо лъскаво да се подава под едната пачка и го измъкна. Беше ключ, на който бе щамповано числото четиринадесет.
	— За какво е този ключ? — попита Колкрик.
	— Не знам — отвърна криминалистът.
	— Възможно ли е да е от някое складово помещение? — попита някой.
	Кейт погледна Вейл. Вниманието му отново се беше пренесло другаде.
	Колкрик се обърна към Хилдебранд:
	— Очевидно парите са там, за където става ключът. Колко човека можеш да отделиш за тази задача?
	— Мога да я възложа на целия офис, ако искаш.
	— Трябват ни две неща. Първо, двадесетина дубликата на ключа, а после списък на складовете в града. Нека някой ги изреди според близостта им до къщата. Колкото по-близо са, толкова по-скоро да бъдат проверени. Какво име е използвал Берток за регистрацията на колата?
	— Алън Нефтън — отвърна Кейт.
	— Нека проверят това име и другото, от шофьорската книжка от Флорида…
	— Рубен Азнар — пак се обади Кейт.
	Колкрик отново записа нещо на картончето.
	— Марк, искам да поемеш и медиите. Свикай пресконференция и им кажи само, че е станала трагедия и агент се е самоубил. Не споменавай нищо за „Пентад“, парите, тероризъм и изнудване. Добави, че разследването продължава и така нататък. Ако някой направи връзка между смъртта на Берток и „Пентад“, отречи категорично. — Колкрик се обърна към останалите. — Ако изтече каквато и да е информация, в този филиал ще има повече тестове на детектора на лъжата, отколкото подправени разписания за дежурство. А сега, залавяйте се за работа.
	Групата около колата започна да се разпръсва.
	— Е, Стив — рече помощник-директорът, — предполагам, че ще се върнеш в Чикаго.
	— Какви ги говориш? — учуди се Кейт.
	— Той беше помолен да намери Берток и го направи. Отсега нататък работата е рутинна — ходене в складове под наем и показване на ключа. Въпрос на време е някой да разбере откъде е. Мисля, че ние може да поемем нещата оттук. Това би ти се сторило скучно, нали, Стив?
	— Директорът ме помоли да намеря Берток и парите. Нали няма да имаш нищо против, ако остана, докато ги откриете? Обещавам да не ви преча.
	— Смяташ, че няма да ги намерим?
	— Любопитен съм, нищо повече.
	— Извинявай, ако заемам леко отбранителна позиция. Иска ми се да мисля, че Бюрото може да реши поне тази част от случая. — В опита за смирение на Колкрик се долови напрежение.
	— Бих желал да видя какво ще стане — настоя Вейл. — Няма да се бъркам.
	Колкрик се втренчи в него.
	— Сигурен ли си, че това е възможно?
	— Вероятно не — усмихна се Вейл.

	* * *

	Вечерта Вейл гледа водещия случая Марк Хилдебранд по ранните новини. Той се изправи пред катедрата и зачете предварително написано изявление.
	— Специален агент Станли Берток, агент на ФБР от дванадесет години, ветеран, се самоуби по-рано днес в града. Агент Берток отсъстваше от няколко дни и колегите му го издирваха. Единият екип най-после го откри и установи, че се е самоубил. Продължаваме да разследваме случая.
	Краткото изявление накара репортерите да обсипят с въпроси Хилдебранд.
	— Имате ли представа защо се е самоубил? В депресия ли е бил?
	— Не съм психиатър, но мисля, че причината за повечето самоубийства е депресията. Не сме забелязвали симптоми на депресия у агент Берток.
	— Усилено ли го търсихте? — попита друг репортер. — Защо не призовахте обществеността за помощ при издирването му?
	Единственият отговор, който хрумна на Хилдебранд, щеше да отвори кутията на Пандора. Той погледна за някакъв знак към Колкрик, който безучастно седеше на стол зад прожекторите.
	— Като във всяка организация, в редки случаи и при нас има агенти, които отсъстват, без да се обадят, за кратки периоди. И когато ги намерим, обясненията обикновено са доста безобидни. Нямаше причина да смятаме, че този път е било различно.
	— Има ли връзка между самоубийството и неразкритите убийства, извършени от „Рубако Пентад“?
	Хилдебранд отново погледна Колкрик, който с нищо не показа, че дори е чул въпроса.
	— Не, няма абсолютно никаква връзка. А сега ме извинете. Бързам за друга среща.
	Репортерите надушиха кръв във водата и започнаха да задават въпроси един през друг. Марк Хилдебранд прибра записките си и бързо излезе от залата.


	Петнадесета глава

	В девет часа сутринта Вейл почука на вратата на кабинета на Тай Делсън и я отвори. Тя се беше навела над кодексите със закони, с които беше отрупано бюрото й, и четеше.
	— Имаш ли свободна минутка?
	Тай вдигна глава и след миг се опомни къде се намира.
	— О, Стив, извинявай. Опитвах се да реша нещо.
	— Неподходящ ли е моментът?
	— Не, не. Моля те, затвори вратата. И без това се нуждая от почивка. — Тя отвори прозореца зад бюрото си, извади цигара и я запали. — Седни — добави и се настани на перваза.
	— Предполагам, че си чула.
	— За Стан, да. Повикаха ме да дам правно мнение за обиска на къщата и колата. Постфактум.
	— Какво мислиш за участието на Берток сега?
	— Ако си спомняш, когато се запознахме, ти казах, че според мен той не е замесен в убийствата. Казаха ми, че стрелял по теб. Мисля, че съм по-добра с книгите, отколкото с хората.
	— Не съм убеден, че това е вярно. Искам да ти задам един въпрос, свързан с хората, който не трябва да излиза от стените на тази стая.
	Тя дръпна от цигарата и замислено издиша дима.
	— Това изглежда е ключова фраза във всеки разговор с теб.
	— Искаш ли да се върнеш към правните книги?
	— Не, за Бога. Моля те, заинтригувай ме.
	— Не съм сигурен, че изнудването е работа на един човек.
	— Множество щастливи шефове във ФБР мислят другояче.
	— Управата се самопоздравява. Има ли по-красноречив сигнал, че нещо не е наред?
	— Няма да споря. Разполагаш ли с доказателства?
	— Имаше нещо в подбирането на момента в тунела.
	— Сигурен ли си? Стресът може да изкриви представата за времето, особено когато се намираш в затворено тъмно пространство.
	— Не говоря само за вътрешността на тунела. Проверих в дневниците времето, когато джипиесът е започнал да се отдалечава от тунела, и часа на експлозията, когато взривих капака. Снощи се върнах там и засякох за колко време може да се отиде от тунела до мястото, където е бил спрян пикапът. Всеки, напускащ района, би се натъкнал на агентите. И е трябвало да се върне да вземе парите.
	— Мислиш, че Берток е имал съучастник?
	— Не може да е го направил само един човек. Познаваш ли някого другиго, който може да е замесен заедно с Берток, ако извършителят е Берток?
	— Ако е _бил_ Берток.
	— Да.
	— Ти си човекът, по когото Берток е стрелял, затова, ако се съмняваш, коя съм аз, че да споря? Предполагам, че имаш предвид някого от ФБР?
	— Да.
	— Защо питаш мен? Питай хората от Бюрото.
	— Не искам никой да знае, че не вярвам Берток да е действал сам. Затова засега това трябва да бъде тайна.
	— Ако се съмняваш, че той е замесен, защо да има и друг агент?
	— Прегледах записите на телефонните разговори на Берток. Не се беше обаждал никой друг освен брат му от Минесота и двете му бивши съпруги оттук и Аризона. Това предполага, че той е поддържал редовни връзки с някого в службата. Затова съм дошъл и не искам да задавам въпроси на когото не трябва.
	Тай дръпна продължително от цигарата.
	— Мразя да насочвам пръст, но има един човек, с когото Берток работеше по един случай. Винс Пендарън. И той донякъде е свързан със списъка на враговете.
	— Как?
	— Знаеш ли нещо за първата жертва, Кони Лизандър, бивша репортерка, която алармира обществеността за корупция в прокуратурата и ФБР?
	— Само каквото пише в досието.
	— Тя отправи много обвинения, повечето от които неверни, но бяха уволнени няколко души, най-видният от тях прокурор, който беше свестен човек. Други хора бяха временно отстранени от работа. Единият е Пендарън, защото използвал услугите на проститутки. Не знам защо не беше уволнен. Той изглежда все се измъква между капките.
	— Какво представлява?
	— Различен е от другите. Работеше под прикритие, но го заловиха да краде от фонда за агенти под прикритие. И затова не знам защо не беше уволнен. Прехвърлиха го в отдела на Берток. Ако още не си го разбрал, това е кошчето за боклуци в офиса. Говори се, че прекият шеф на Берток, Алън Сабайн, никога не се оплаква, затова продължават да му връчват проблемни деца. Пендарън идва тук два пъти със Стан, когато им трябваше заповед за арест, мотивът за който беше малко неубедителен. Има нещо особено в начина, по който те гледа. Знам ли. Някак студено, сякаш се опитва да прецени кое е слабото ти място. Виждала съм го на купони. Много мълчалив и необщителен, докато не изпие необходимия брой питиета, което в неговия случай е едно. И после усещаш ръката му на задника си. Всички се държаха с него като с прокажен, който не може да си намери място. Всички, с изключение на Берток. Неизвестно защо, Пендарън изглежда му се подчиняваше. Стан можеше да го накара да свърши някоя работа, макар и само като момче за всичко. И до известна степен го приобщаваше социално. Правеше си труда да го въвлича в разговори за функциите на офиса. Мисля, че и най-потиснатият от време на време се нуждае от перспектива, за да се увери, че в хранителната верига под него има поне един човек.
	Мобилният телефон на Вейл иззвъня. Обаждаше се Кейт.
	— Току-що ни съобщиха, че патроните от пистолета на Берток съвпадат с намерените в четирите жертви и при стрелбата вчера.
	— И гилзата от четвъртото убийство ли?
	— Да. Защо това е важно?
	— Ще ти обясня, когато се видим. Ще бъдеш ли свободна малко по-късно?
	— Разбира се.
	— Ще се видим след един-два часа — рече Вейл и затвори. — Както вероятно си се досетила от разговора, в лабораторията са установили, че с пистолета на Берток е извършено всичко — от първото убийство до стрелбата вчера.
	— Тогава интересуваш ли се все още от Пендарън?
	— Да.
	— Интересно. Предполагам, че предпочиташ да разговаряш с него извън офиса.
	— Къде?
	— В предаването си Лизандър каза, че посещенията му при дамите професионалистки са почти всекидневни. Затова тя и оперативните агенти го хванаха толкова лесно. Имената и адресите са в досие на Министерството на правосъдието.
	— Къде ги държат?
	Тай угаси цигарата си на външния перваз и затвори прозореца, а после седна на бюрото си и затрака по клавиатурата.
	— Получих екземпляр за моя лична употреба, докато се опитвах да намеря вратичка за бившия прокурор, когато го обвиняваха, че не си върши добре работата. За съжаление и ние като ФБР имаме строги правила да не показваме досиетата на външни агенции, затова не може да го видиш. — Тя му се усмихна накриво. — Отивам да обядвам. Направи ми една услуга. Преди да излезеш, изключи компютъра.
	— Длъжник съм ти, Тай.
	— Странно, агент Вейл. Непрекъснато чувам това, но никой не ми се отплаща. Искаш ли да бъдеш първият?
	Тя се усмихна вяло и самотата се завърна в очите й.

	* * *

	Винс Пендарън излезе от „Шведска академия за масаж“. Вейл го наблюдаваше и се опитваше да прецени дали походката му е като на мъжа, който беше влязъл в къщата на Спринг Стрийт предишния ден. Пендарън пъхна ключа в ключалката на служебната кола. Вейл безшумно се приближи зад гърба му и измери ръста и ширината му.
	— Предполагам, че вече не се притесняваш да посещаваш тези места сега, след като Кони Лизандър е мъртва.
	Пендарън се обърна. Изпотената му черна коса висеше над челото, а гъстите му вежди се свъсиха презрително.
	— Ти пък кой си?
	Вейл извади служебните си документи и значката, но без да си направи труда да ги отвори.
	— Оперативен агент? — учуди се Пендарън. — Бях там да говоря с един източник.
	Вейл се засмя.
	— Това ли било? Вече те уличиха веднъж. Не можа ли да измислиш нещо друго? Нека ти дам един съвет. Съчини по-добра история, защото следващия път когато те хванат, тази няма да мине.
	Очите на Пендарън се стрелнаха из паркинга.
	— Защо не поговорим в колата?
	Вейл отиде от другата страна и се качи.
	— Аз съм Стив Вейл.
	— Човекът от централата, когото Стан уж се опитал да застреля?
	— Уж?
	— Стан ми беше приятел и знам, че е преминавал границите, но не му беше присъщо да стреля по хора.
	— Парите могат да те променят много бързо.
	— Ще трябва да го докажеш.
	— Беше ли ти достатъчно добър приятел, че да направиш нещо странично за него?
	Пендарън завъртя глава към Вейл.
	— Дано не казваш онова, което си мисля.
	— Точно това казвам.
	— Не знам нищо за никакви убийства.
	— Двамата не бяхте ли партньори?
	— Понякога. И това е всичко.
	— Ако ти не си му помогнал, кой друг би могъл да го направи?
	— Защо не слезеш от колата ми?
	— Ами ако откажа?
	Пендарън се усмихна злобно.
	— Това ще превърне посредствения следобед в много приятен.
	— Значи не Берток, а ти си склонен към насилие.
	— Направи си услуга и се разкарай, преди да разбереш.
	— На твое място не бих изиграл картите си така, Винс, но от друга страна, аз не съм убил никого.
	Пендарън се втренчи гневно в него. Вейл отвърна със спокоен и леко развеселен поглед.
	— Поне не хладнокръвно — добави той и слезе.
	Колата на ФБР изфуча от паркинга.


	Шестнадесета глава

	Вейл влезе в кабинета на Кейт.
	— Къде беше? — попита тя.
	— Търсех загадъчния човек.
	— Мислиш, че е замесен и някой друг?
	Той й разказа какво е установил за времето на придвижване от тунела.
	Кейт се замисли върху разкритията му.
	— Какво ще кажеш да… Не, няма да стане. — Тя потърси други възможности. — И на мен ми се струва, че не би могъл да се справи без помощ.
	— Берток е работил с някакъв тип на име Винс Пендарън, който има няколко черни точки в служебното си досие. Едната е Кони Лизандър. Хванах го да излиза от салон за масажи с пълно обслужване. Ядосах го малко, но не достатъчно, за да издаде нещо.
	— И?
	— Ръстът му не е като на мъжа, когото видяхме да влиза в къщата вчера, и походката му е различна, но ти му запомни името.
	— Ръстът? Мислех, че Стан Берток има идеалния ръст да играе ролята на Стан Берток.
	— Аз пък смятах, че е малко по-висок.
	— Какви ги говориш?
	— Търпение, Банън. Да се надяваме, че всички въпроси ще получат отговор по време на оперативното пътуване днес следобед.
	— Така ли? Сигурно ще заслужа повишение. Откъде изрови този Пендарън?
	— От Тай Делсън.
	— Изглежда редовно се отбиваш при нея, когато тичаш по задачи.
	— Започвам да се пристрастявам към цигарен дим втора употреба.
	— Предполагам, че пътуването, което ще предприемем, има нещо общо с неразкрития съконспиратор?
	— Готова ли си?
	Кейт облече сакото си и провери дали носи оръжието и служебната си карта. Отвори уста и прокара пръст по задния си кътник.
	— И капсулата с цианкалий е тук. Е, да тръгваме към пещерата на прилепите — добави и взе куфарчето си.
	— Как вървят нещата с „Издирване на пари в Лос Анджелис“? — попита Вейл, когато се качиха в асансьора.
	— За риалити шоу е твърде сюрреалистично. Всички участват в продукцията. Колкрик и Хилдебранд го ръководят от командния център. Не съм чула да е станало нещо.
	Вейл не каза нищо и Кейт го погледна. Очите му се бяха разфокусирали и тя разбра, че не е я чул. Тя се облегна на стената на кабинката и зачака. Вратите се отвориха и той най-сетне я погледна.
	— Защо убиецът е взел гилзите след първите три убийства, но не и след четвъртото?
	— А, знам отговора на този въпрос. Защото няма значение. Всичко е щяло да бъде свързано с пистолета на Берток.
	— Наясно съм, че не е възможно да отговориш на всеки дребен въпрос за някое престъпление, но този не ми се вижда толкова маловажен.
	— Не знам — отвърна Кейт. — Колкото повече престъпления извършва някой, толкова повече грешки допуска. Може би четвъртия път се е уплашил. Или не е намерил гилзата. Вероятно е бързал да хване самолет. Толкова ли е важно?
	— Само по себе си не е. Но защо изобщо ще прибира гилзите? Той е оставил куршуми в труповете, а те са много по-уличаващи и лесни за идентифициране.
	— След първите две убийства ние съобщихме, че куршумите съвпадат, затова убиецът е знаел, че можем да идентифицираме пистолета. Вероятно си е помислил, че няма смисъл да си прави труда да взима гилзите по-нататък.
	— Ако не е искал да го установим, тогава защо е използвал един и същ пистолет? — попита Вейл.
	— Може би „Пентад“ са държали всички да знаят, че те носят отговорността за убийствата.
	— Точно така. Щом са искали светът да знае, защо са прибирали гилзите?
	Кейт се замисли за противоречието.
	— Хубав въпрос.
	Двамата стигнаха до колата и Вейл сложи куфарчето в багажника. Кейт видя калъф за ловджийска пушка и дълъг сребрист лост „Халиган“ вътре.
	— Какво е това?
	— Инструмент, който използват пожарникарите. Предпочитам да го смятам за ключ за всякакви цели.
	— Само за да съм наясно, искам да попитам — за врата ли ще го използваш или срещу човек?
	— Къде остана приключенският ти дух?
	— А откъде се появи пушката? И по-важното, защо мислиш, че ще ти трябва?
	— Това е нова възможност за избор, предложена от агенцията за коли под наем. Наричат я ловуване и събирачество.
	После Кейт забеляза голям правоъгълен куфар, каквито използваха екипите на ФБР за събиране на веществени доказателства.
	— А това?
	— Шансът е на страната на подготвения.
	— С други думи, ако намериш веществени доказателства, ще държиш скрити всичките си козове.
	— Само като си помисля, че не ми се искаше да те взимам. Продължавай така и повече няма да ти позволя да ми бъдеш гадже.
	— Когато излезем на магистралата, кажи ми, щом вдигнеш сто и двадесет километра в час, за да се хвърля под колите.
	Вейл изкара колата от гаража и известно време шофира, без да говори.
	— Нека поразсъждаваме върху следния въпрос — обади се по едно време той. — Защо Берток е отишъл в къщата на Спринг Стрийт? Парите не бяха там. Това е подозрително голяма грешка, след като е дал този адрес, когато е взел кола под наем, особено след такава изключително добре планирана поредица престъпления.
	— Също хубав въпрос.
	— Това са само два от множество въпроси.
	— На Спринт Стрийт ли отиваме?
	— Да. Любопитен съм и за още нещо. Ти защо не помагаш на Колкрик да намери парите?
	— Забеляза ли някаква промяна в помощник-директора през последното денонощие?
	— Не, освен че той направи малко по-очебиен факта, че притежава себелюбие.
	— Прав си. Колкрик наистина е себелюбив и обикновено много умело го прикрива, когато нанесе фаталния удар. Но мисля, че се умори да се опитва да криволичи по твоята хипотетична следа. Колкрик знае, че ние двамата работим заедно, затова съм убедена, че аз последна ще разбера нещо, което може да ти даде предимство.
	Вейл се усмихна.
	— Тогава по-добре ние да намерим парите.
	— Защо изведнъж ме обзе чувството, че ти не вярваш парите да са в някое шкафче с номер четиринадесет?
	— Човекът по природа е мързелив. Винаги изпитвам подозрение към неща, които изглеждат прекалено лесни.
	— Но разбира се, не си обезпокоил Колкрик със съмненията си.
	— Казах и на него, и на всички останали, че голямото препятствие в този случай е отвличането на вниманието. Те ме изслушаха, кимаха в знак на съгласие и после хукнаха подир първия лъскав предмет.
	— Странно, че ти пак оставаш сам да правиш каквото искаш.
	— В метафизиката има една основна догма, която ръководеше кариерата ми на агент — ако те са там, не са тук.
	— Някога замислял ли си се защо кариерата ти във ФБР е продължила само три години?
	— Мисля си само колко славни бяха онези лета.
	След петнадесетина минути Вейл спря пред къщата, която предишния ден беше пълна с полицаи и криминалисти, а сега стоеше изоставена. Единственото напомняне за присъствието на силите на реда беше жълто-черната лента, кръстосана на предната врата.
	— Знам, че въпросът ми е глупав, но ти уведоми ли някого от шефовете, че ще идваме тук? — попита Кейт.
	— Права си. Въпросът е глупав. — Той слезе от колата, приближи се до багажника и извади лоста. — Но имам разрешението на господин Халиган, ако това помага. Хайде, нека първо обиколим къщата.
	Двамата започнаха от източната страна на постройката.
	— На прозореца на предната стая няма решетки — отбеляза Вейл, огледа прозореца от двете страни и прокара пръсти по рамката. — Имало е, но са били махнати. Вижда се къде са били запълнени дупките. Направено е съвсем скоро.
	Кейт пристъпи по-близо.
	— Защо му е на някого да ги маха?
	— Още един хубав въпрос. Ето и поредния — защо на всички други врати и прозорци има решетки, а на този са махнати? — Вейл заобиколи къщата отзад и провери решетката от ковано желязо на задната врата. — Ти къде се беше скрила? Зад кофата за боклук ли?
	— Да. — Кейт посочи кофата, която се намираше на двадесетина метра, до североизточния ъгъл на къщата.
	Вейл отиде до кофата и застана зад нея.
	— Идеално прикритие. А също така и идеална позиция за наблюдение на задната врата и източната страна на къщата. Точно каквото ни трябваше вчера. — Той обиколи кофата и я огледа. — Аз бях пред къщата, затова остава прозорецът на западната стена. Ела да го огледаме.
	— Какво точно търсим?
	— Не знам.
	Щом отидоха от другата страна, Вейл прояви по-голям интерес към старата дървена ограда, която опасваше автомобилното гробище, отколкото към къщата или решетките на прозореца на спалнята. Кейт ги хвана и опита да ги разклати.
	— Изглеждат в добро състояние.
	Вейл оглеждаше дървената ограда.
	— Намира се само на три метра от къщата — измърмори той и най-после се приближи до прозореца. Хвана решетката с двете си ръце и я дръпна с всичка сила. Тя помръдна сантиметър и половина. Вейл продължи да я блъска и я разклати няколко пъти. — Не би трябвало да е така. — Той отстъпи няколко крачки назад. — Тази решетка е по-нова от другите. — Вейл отново вкопчи пръсти в решетката, дръпна я и тя пак помръдна сантиметър и половина. Той се наведе да види как е закрепена.
	— Какво означава това? — попита Кейт.
	— Още не съм сигурен. Да влезем вътре.
	Тя се беше научила да разчита малки знаци, като например думата „още“. Това означаваше, че Вейл вероятно знае какво става, но както с всичко останало, не вижда какво ще спечели, ако каже на някого.
	Той се огледа бързо, пъхна разцепения край на лоста в рамката на портата, натисна и я отвори. Не си направи труда да използва инструмента за предната врата. Провери дръжката, удари я с хълбок и отвори. Двамата с Кейт влязоха в спалнята, където предишния ден беше умрял Берток. Вейл хвана рамката на прозореца и отново дръпна решетката, като наблюдаваше местата, където металните краища бяха прикрепени за външната стена. Отстъпи вдясно и огледа рамката от вътрешната страна на прозореца.
	— Взе ли ръкавици?
	— Много хитро, Вейл. Дай ми ключовете. Ще донеса куфара за веществени доказателства.
	Кейт бързо се върна, сложи куфара на пода, отвори го и му даде чифт ръкавици.
	— Нали не си забравил, че къщата беше обработена? — попита тя.
	— Само на местата, които пасват на версията.
	— Версия? Какво друго може да се е случило?
	— Да вземем фокусите например. Илюзиите истина ли са или измислица? Това, което мислиш, че виждаш, е илюзия. Едва когато разбереш как се прави, фокусът става истина.
	Колкото и Кейт да беше свикнала да очаква чудеса от Вейл, това беше твърде пресилено дори за него.
	— Това някакъв номер ли е?
	— Да започнем с начина, по който проследихме Берток дотук. Нещо безпокои ли те?
	— Какво имаш предвид? Мисля, че до него ни доведе хубава нишка на разследване.
	— Да, точно така, _хубава нишка_. Не съм виждал нещо да се подрежда по-добре. Обаждането в апартамента на Берток води до обществената пералня, оттам до мотела, Агенцията за моторните превозни средства и накрая тук. И това за по-малко от два часа. И от всичките осем хиляди часа в годината, тримата отиваме там по едно и също време. Приличаше на учение, каквито в Куонтико измислят за нови агенти.
	Кейт се замисли върху отказа му да приеме очевидното. Тя се зачуди дали това е липса на дисциплина или реакция към взискателен баща, от когото Вейл веднъж бе казал, че е наследил презрението си. Какъвто и да беше случаят, резултатът беше способността му да открива път в лабиринт, който никой друг не съзнаваше, че съществува. И макар че беше невероятно преживяване да го наблюдава, Кейт се запита дали това не е защитен механизъм.
	— Разбирам мисълта ти, че всичко приляга много добре на мястото си, но това не се ли случва понякога? Балистичната експертиза потвърди, че Станли Берток е стрелял по теб, барикадирал се е вътре и после се е самоубил със служебния си пистолет, който е бил използван в четири убийства.
	— Не е бил Берток — заяви Вейл без абсолютно никакво колебание.
	— Какво? — недоверчиво попита Кейт. — Сигурна съм, че мъжът в моргата е Берток.
	— Да, но не той стреля по мен и вероятно не е извършил убийствата.
	— На какво се основават твърденията ти?
	Вейл не обърна внимание на въпроса.
	— Не мислиш ли, че е прекалено удобно — той е влязъл в обществената пералня точно след като жената, с която разговаряхме, е пристигнала, сякаш е чакал очевидец. Уверил се е, че тя ще го забележи с цялото това суетене със стодоларовата банкнота. И банкнотата се оказва едната от пробитите при предаването на откупа, за да няма съмнение откъде е дошла. Но пък е бил добре скрит и жената не можа да го разпознае на снимката. А после удобно паркира пред мотел на същата улица така, че тя да го види.
	— Но той беше облечен по същия начин, когато екипът на специалните части нахлу тук и го намери.
	— Огледа ли трупа?
	— Не. Видях го, но не се занимавам с тези неща и не знам какво да търся.
	— Първо, устата му не миришеше на цигари. Снощи проверих списъка с веществените доказателства. Не е носил цигари и запалка. А спомняш ли си как вонеше в апартамента му?
	— Може би ги е отказал.
	— Може би, но моментът е бил твърде стресиращ, за да започне да се тревожи за рак на белите дробове. Но по-важното е, че кръвта, изтекла от слепоочието му, беше напълно засъхнала и съсирена.
	— Какво означава това?
	— Минало е известно време, повече от това между изстрела и влизането на специалните части.
	— Искаш да кажеш, че той е бил мъртъв от по-рано?
	— Да.
	— Тогава кой стреля по теб?
	— Онзи, който е бил в обществената пералня и когото видяхме да влиза тук.
	— А докато сме идвали насам, Берток вече е бил мъртъв.
	— Точно така.
	— Двойникът му стреля по теб, заключва се в тази стая и стреля още веднъж, за да симулира самоубийствен изстрел.
	— Вероятно е държал пистолета с ръката на Берток, за да остави нагар по пръстите му. Да, точно така.
	— Точно така? — попита Кейт. — Тогава къде е бил, когато специалните части нахлуха тук? На прозореца има решетка и единственият изход е вратата, където ти, аз и едно ченге го чакахме.
	Без да отговори, Вейл нахлузи ръкавиците. Първо опипа левия ръб на рамката и след като очевидно не намери каквото търсеше, опита дясната страна. Плъзна ръка по рамката, откри опорна точка и я измъкна. Отдолу имаше метална пластинка, в която бяха закрепени краищата на решетката. Вейл извади плоскостта, протегна ръка през прозореца и освободи решетката, която се залюля на пантата си от другата страна. После върна рамката на мястото й и я нагласи, докато изщрака и се вмести вътре. Накрая излезе през прозореца и сложи решетката. Чу се леко изщракване на метал, когато тя се вмъкна в скритата метална пластинка. Вейл я дръпна, за да се увери, че е поставена здраво.
	— Решетката на прозореца във всекидневната е била махната така, че всеки, който е наблюдавал задната страна, е трябвало да гледа и тази страна, защото бягството е било възможно само през прозореца. Кофата за боклук вероятно е била сложена там за прикритие, та онзи, който е бил там, да бъде скрит от къщата. Ние не бихме обърнали внимание на тази страна, защото на прозореца има решетка. И точно това направихме!
	— Но къде е отишъл, след като е излязъл? — попита Кейт. — Ние бяхме отпред, а ченгето с пушката стоеше отзад.
	Вейл се приближи до оградата и провери няколко дъски, докато намери две съседни, които не бяха заковани долу. Повдигна долните им краища, наведе се и се провря през тясната пролука.
	— Ще се върна след няколко минути. — Вейл пусна дъските, които паднаха на мястото си.
	Десетина минути по-късно той се появи отново.
	— Другият край на имота е наблизо. Има странична уличка, където той може да е паркирал друга кола.
	— Откъде знаеше за решетките?
	— Не знаех, но щом усетих, че се клатят напред и назад, и видях механизма, който може да играе ролята на панта, това ми се стори единственото вероятно обяснение. Оказа се, че всичките години в строителството не са отишли напразно.
	Кейт се замисли какво може да означава всичко това и се опита да го подреди в логично обяснение.
	— Но пистолетът на Берток е бил използван в трите убийства още преди той да изчезне. Как може да не е бил Берток?
	— Отговорът на този въпрос изисква обаждане в отдела за огнестрелни оръжия на лабораторията.
	Тя нямаше представа какво иска да докаже Вейл, но отвори мобилния си телефон и набра номера на централата на ФБР. Щом я свързаха, помоли да говори с анализатора по случая и натисна бутона на високоговорителя.
	— Здравейте, аз съм заместник помощник-директорът Кейт Банън.
	— Майк Тери — представи се анализаторът.
	— Обаждам се във връзка със случая „Пентад“. Ще ви дам да говорите с агент Стив Вейл. Моля, отговорете на въпросите му.
	Вейл взе телефона.
	— Здравей, Майк. Открили сте съвпадения с всичките куршуми от служебния пистолет на Берток, нали?
	— И гилзите. Едната от четвъртото убийство и всички, иззети от къщата, където е умрял.
	— Къде е пистолетът сега?
	— При мен. Тъкмо приключвах с доклада.
	— Освен балистична експертиза правил ли си други анализи?
	— Не. Помощник-директорът Колкрик се обади и каза, че незабавно трябва да сравня гилзите. Тогава извършвах анализ, свързан с прострелян агент от митниците, затова се върнах на него веднага щом приключих с тестовете по случая Берток.
	— Искам да огледаш цевта на глока. Там трябва да има сериен номер.
	— Чакай малко. Определено е доста употребяван, но цевта изглежда много по-нова.
	— И аз така си помислих.
	— Но гилзите съвпадат. И те нямат нищо общо с цевта. Това трябва да е пистолетът, използван за убийствата.
	— Добре. Само се мъча да си изясня някои неща. Кажи ми серийния номер за официалния протокол. — Вейл го записа, затвори и върна телефона на Кейт. — Обади се на отговорника за оръжията в Куонтико и провери дали това е цевта, която е била в служебния пистолет на Берток, когато му е бил зачислен. — Той й даде листчето със серийния номер.
	Кейт се обади в Куонтико и се свърза с отговорника за оръжията. Прочете му серийния номер и след пет минути благодари и затвори.
	— Ти се оказа прав. Това не е цевта, която е била в пистолета на Берток. Всичко се връзва. Онзи, който го е направил, е извършил първите три убийства със собствен пистолет „Глок 22“, отвлякъл е Берток, взел е служебното му оръжие и е сложил цевта от първите три убийства на неговия глок. След това е извършил четвъртото убийство с пистолета му и е оставил гилза, защото сега вече е щяла да съвпадне. Стрелял е по теб със същия пистолет и е избягал през прозореца с фалшивата решетка, а трупът на Берток е бил оставен тук предварително. Накрая е трябвало само да подхвърли пистолета, който свързва всички въпроси без отговор. — Чертите на лицето й се изкривиха от ново прозрение. — Това означава, че ако всичко е инсценирано, ключът в чантата с парите е само поредното гонене на вятъра.
	Кейт го погледна за потвърждение на теорията си, но Вейл изваждаше прах и четка за снимане на пръстови отпечатъци от куфара за веществени доказателства. Посипа с черен прах бялата рамка на прозореца.
	— Тук няма нищо.
	След това той махна рамката и посипа с прах металния механизъм.
	— И тук няма нищо. Дотук с прибързаните изводи.
	Прибра праха и четката в куфара и го занесе в багажника.
	— Какво ще правим сега? — попита Кейт, когато се качиха в колата.
	— Имаш ли връзки в Бюрото за борба с контрабандата на наркотични вещества, оръжия и боеприпаси?
	— Ще се обадя в централата и ще намеря някого.
	— Трябва да проверим къде е произведена цевта.
	— И после?
	— Ще видим къде ще ни отведе тази следа.
	— Аз ли си мисля така, или губим почва под краката си?
	— Ще видим. Извършени са пет убийства, изчезнаха четири милиона долара и още свирят на нас като на пиано в публичен дом. — Вейл се усмихна. — Бих казал, че стигнахме там, докъдето искахме.


	Седемнадесета глава

	Те пътуваха от половин час, когато Кейт смъкна стъклото, за да я лъхне топлата, слънчева въздушна струя. Беше приятна след изкуствения хладен поток, който циркулираше в колата. Тя се нуждаеше от освежаване на сетивата, за да разграничи реалното от режисираното. И Кейт като всички останали беше заблудена от плана на „Пентад“ да обвинят Стан Берток за убийствата. Тя се замисли за криволиченията и обратите в случая и потърси някакви несъответствия, за които ФБР би могло да се хване и да стигне до истината. Не беше сигурна дали има такива. В края на краищата, парите не бяха намерени и издирването им щеше да стане повече от отчаяно, а накрая да деградира до леко любопитство и всеки щеше да се придвижи с радост към нови приоритети. Кейт вдигна стъклото и погледна Вейл, който й се усмихна разсеяно. Свършената работа изглежда не му харесваше. Изведнъж се сети за едно по-непосредствено неудобство от разкритието.
	— Ти ли искаш да кажеш на Дон за Берток, или аз да го направя?
	— Ти си човекът, който трябва да го поддържа щастлив.
	— Налапахме въдицата с инсценировките на „Пентад“. Убедена съм, че това няма да го направи щастлив. Допреди половин час, с изключение на парите, случаят беше решен. Сега се появи друг агент убиец и няма нито заподозрени, нито най-малката идея къде са парите.
	— Тогава му подхвърли Пендарън. Ако Дон иска да преследва някого, това ще отнеме част от болката, че е сгрешил за Берток.
	— Ами проследяването на цевта на пистолета? Не можем да му кажем за Стан Берток, без да му обясним какво сме открили за оръжието му.
	— Кажи му и това.
	Тя го погледна озадачено.
	— Много щедър стана изведнъж. — Изчака го да отговори, но когато той не го стори, продължи: — Знам, че обичаш да запазваш най-добрите улики за себе си и да работиш по тях. Ако съобщиш за Пендарън и пистолета, няма да ти остане нищо. Или криеш нещо от мен.
	— Може би това отново ще ти спечели благоразположението му. Пък и проследяването на цевта е работа на парче и не ме интересува. Само ми кажи какво са установили. И както ти каза, нямаме друг избор. Това е част от оправдаването на Стан Берток. Пендарън трябва да бъда наблюдаван. Тази операция не е за сам човек, работи се денонощно. Аз никога не съм имал търпението да следя някого.
	— Добре, тогава кажи ми къде ще бъдеш, докато ние вършим леката работа?
	Вейл спря пред федералната сграда.
	— Дори зидарите имат право на малко почивка. Такива са правилата на професията. — Той погледна в страничното огледало.
	— В случай че кроиш нещо, моля те да ограничиш глупостите до минимум.
	Той отново се взря в огледалото и се увери, че колата, която ги следеше, откакто излязоха от Спринг Стрийт, все още е там.
	— Какво означава „минимум“?
	— Всичко, което би довело до писане на много доклади, взривяване на тунели, престрелки и ядосване на помощник-директори. — Кейт стисна ръката му и слезе.
	Вейл се наслади за миг на ритмичната й походка в заслепяващата слънчева светлина. _Не сега, Стив_ — предупреди се сам. Щом тя влезе, той отново погледна в огледалото да види дали колата е там. Не беше сигурен, но му се стори, че сега има второ превозно средство.
	В потока от автомобили се отвори пролука и Вейл потегли. Трябваше да предположи, че преследвачите са от „Пентад“. Но защо го следяха? Те си бяха взели парите и доколкото на всички беше известно, виновният беше Берток. Но следяха Вейл, откакто бе напуснал Спринг Стрийт. Имаше ли още нещо, което се опасяваха, че може да открие?
	Ако беше казал на Кейт, че ги следят, тя щеше да повика подкрепления и колкото и внимателни да бяха те, престъпниците щяха да избягат много преди някой да се приближи до тях. Вейл реши, че ако ще ги дебне, трябва да се върне сам на Спринг Стрийт.
	Спря на червен светофар, извади автоматичния си пистолет и го сложи на съседната седалка. Светна зелено и той отново погледна в огледалото. Определено имаше втора кола, която се движеше на разстояние една пряка от него. Едната беше тъмносив додж с две врати, а другата — златиста хонда. Вейл беше видял първо доджа, чийто шофьор очевидно бе повикал хондата на помощ.
	Караше бавно и спокойно и намаляваше пред светофарите, за да не го изпуснат преследвачите. Пътуването продължи половин час. Той пъхна пистолета си в кобура, слезе и се приближи до багажника. Пусна монокъла в джоба на костюма си и взе куфара за веществени доказателства и лоста. Остави куфара на верандата и бутна вратата. Скри се в сянката й и погледна с монокъла през прозореца. Доджът беше спрял половин пресечка по-нататък. Вейл предположи, че хондата е още по-назад.
	Излезе на верандата и извади няколко неща от куфара. Надяна ръкавици, отиде при кофата за боклук и започна да снема отпечатъци. След това се върна в къщата.
	Шофьорът в доджа запали цигара. Сивите му очи се присвиха, докато следеше движенията на Вейл.
	— Вик, той се върна в къщата.

	* * *

	Виктор Радек седеше в хондата, която беше спряла на стотина метра по-нататък. Той се запита дали всичките му планове няма да бъдат провалени от човека, чийто глас слушаше в момента. Беше ли допуснал грешка, която щеше да даде възможност на ФБР да идентифицира него или другите членове на бандата му?
	— Това не ми харесва. Това е мъжът от тунела, а той не е глупак. Сигурен ли си, че почисти кофата за боклук, Лий?
	— Да. Ако той намери някакви отпечатъци, няма да са нашите. Може да са на всеки, вероятно на ченгетата или ФБР.
	— Сигурен ли си?
	— Абсолютно.
	— А вътре в къщата?
	— Избърсах всичко, преди да изляза през прозореца.
	Първия път, когато видя Лий Солтън в затвора, Радек мигновено разбра, че ще му бъде полезен. Този тип беше избухлив и в него постоянно кипеше брутална ярост, обичайно за място като „Марион“. Радек обаче долови и необикновена слабост, която рядко съпътства умението да убиваш и правеше Солтън удобен да бъде използван. Някой трябваше да го командва — това му помагаше да се заблуждава, че не отговаря за действията си. Макар и смъртоносен, Солтън не беше психопат. Когато действаше сам, по-късно той неизменно страдаше от чувство за вина, но ако някой друг го насочеше към насилието, не изпитваше гузност. Една вечер те се напиха с контрабанден алкохол в затвора и Солтън му призна, че майка му е религиозна фанатичка, а баща му алкохолик, шофьор на камион, който щом се върнел вкъщи, винаги маркирал територията си, като пребивал и двамата.
	Солтън беше идеалният инструмент за извършването на убийствата за „Пентад“. Той беше ефективен, надежден и както бе доказал в режисирането на самоубийството на Берток, безстрашен и способен да изпълнява и най-сложните инструкции. Най-хубавото беше, че Радек не трябваше да си цапа ръцете, а най-важното, че Солтън няма да издаде нито него, нито някого другиго.
	Агентът в къщата се беше превърнал в заплаха. Той оцеля първо в тунела, а после и при престрелката предишния ден, а сега пътищата им отново се бяха пресекли. Не можеше да знае какво правят там, но пак се беше появил. Защо се връщаше в къщата? Радек се опасяваше, че е само въпрос на време, преди мъжът да открие фалшивите решетки на прозореца в спалнята. Ако го направеше, ФБР отново щяха да се опитат да разберат кой е отговорен за убийствата, вместо да си гонят опашките, търсейки парите. Можеше да се направи само едно.
	— Той още ли е в къщата?
	— Да — отвърна Солтън.
	— Какво прави там? Вчера огледаха местопрестъплението.
	— Мислиш ли, че ще открие фалшивия прозорец?
	В гласа на Солтън прозвуча несигурност.
	— И какво от това, Лий? Нали избърса металната пластинка, преди да го затвориш?
	— Почти съм сигурен, че го направих.
	— Това не е достатъчно…
	— Не забравяй, че той се опита да разбие вратата и да ме застреля.
	— Ако открие отпечатъците ни, свършено е с нас.
	— Какво искаш да сторя, Вик?
	— Ще можеш ли да го очистиш?
	Солтън се наведе и извади картечен пистолет „Хеклер и Кох“.
	— Този тип ми причини много неприятности, докато се опитваше да ми попречи — рече той и го зареди.
	— След като го убиеш, трябва да унищожим доказателствата, които е събрал. Изгори къщата, за да не се притесняваме вече за нея.
	Солтън превключи на скорост.
	— Удоволствието ще бъде мое.
	Той спря малко след къщата, по-близо до автомобилното гробище, отколкото до едноетажната постройка, остави двигателя включен и слезе. Мина по моравата под ъгъл, за да не бъде забелязан лесно, безшумно се качи на верандата и се долепи до стената. Видя, че агентът се движи вътре. Преброи до три, нахлу през вратата и насочи картечния пистолет, готов да стреля от хълбок. Вейл беше в спалнята и щом видя Солтън, затвори вратата.
	Солтън направи три бързи крачки към спалнята и изстреля серия от куршуми ниско през вратата, в случай че Вейл е залегнал на пода. Дори да стоеше прав, откосите щяха да улучат краката му. Солтън изстреля всичките тридесет патрона в пълнителя, зареди нов и се приближи до вратата. Вдигна оръжието до рамото си и ритна вратата. В стаята нямаше никого, а решетката на прозореца беше отворена.
	Неочаквано той чу гласа на Вейл зад гърба си:
	— Човек би си помислил, че няма да се хванеш на този номер.
	Вейл видя, че мускулите на врата на Солтън решително се свиха и разбра какво ще последва. Солтън започна да се обръща и стреля, преди да види агента, като се надяваше, че потокът от куршуми ще го накара да потърси укритие.
	Но Вейл не побягна и изстреля един-единствен куршум, който го улучи в слепоочието. Картечният пистолет млъкна и безжизненото тяло на Солтън падна на пода. Вейл се приближи до стената до прозореца, надникна предпазливо, потърси хондата и я видя. Сега колата се беше преместила до доджа.
	След няколко секунди тишината бе нарушена от звън на мобилен телефон. Вейл претърси трупа на Солтън, намери го и каза:
	— Да.
	— Премахна ли го?
	Вейл се изненада от прозаичния тон.
	— Да — повтори той, без да добави нищо повече, за да не разпознаят гласа му.
	Човекът от другия край на линията се поколеба и после заповяда:
	— Кажи нещо друго.
	Вейл разбра, че са го разкрили.
	— Мисля, че ще ви трябват нови визитни картички, може би нещо от сорта „Квартет Рубако“ или „Трио Рубако“. Звучи добре и ще има приемственост, тъй като „Пентад“ намаля с един член. Лично аз…
	Линията прекъсна. Вейл надникна през прозореца и видя, че хондата обърна на алеята, потегли и се скри от погледа му. Той набра офиса на ФБР на телефона на Солтън и погледна трупа.
	— Не се тревожи. Разговорът е градски.
	Кейт отговори и Вейл й разказа какво се е случило. Тя започна да му задава въпроси, но той я прекъсна, добави, че в района има най-малко още един от бандата, и затвори.
	Отново насочи вниманието си към мъжа, когото беше убил, преобърна го и претърси джобовете му. Човекът нямаше портфейл, но в предния джоб на панталоните си носеше дебела пачка от стодоларови банкноти. Беше облечен в черно поло — неподходяща дреха за горещия ден в Лос Анджелис. Вейл смъкна полото и видя скрита отдолу татуировка. Избледнелите букви гласяха „НА ТВОЙ РИСК“ и бяха изписани с малки точици червено мастило. Вейл знаеше, че татуировки с такова лошо качество се правят в затвора. Той надигна ръкава и видя още затворнически татуировки. На ръст и тегло мъжът беше колкото онзи, който предишния ден бе стрелял по Вейл. Макар да беше мъртъв, той още излъчваше някакъв потенциал за насилие. Вейл реши, че са очите му — все още отворени и втренчени.
	Той се приближи до колата. Моторът й бръмчеше. На предната и задната седалка нямаше никого. Вейл протегна ръка, угаси двигателя и взе ключовете. Огледа улицата, в случай че хондата се е върнала, и отвори багажника. Вътре имаше само една тежка картонена кутия, голяма колкото куфар и плътно запечатана с прозрачно тиксо. Вейл извади ножа си, сряза лентата и видя пластичен експлозив и купчини стодоларови банкноти, пристегнати с ластици.


	Осемнадесета глава

	Кол крик и Кейт пристигнаха с една кола. Вейл се беше подпрял на багажника на доджа.
	— Добре ли си, Стив? — попита тя, докато слизаше от колата.
	— Да.
	Колкрик не каза нищо, само го погледна. Вейл посочи надолу, показвайки, че помощник-директорът трябва да надникне в багажника.
	— Знаеш ли колко са? — попита Колкрик, след като видя парите.
	— Съдейки по тежестта, близо три милиона.
	— Какво се случи? — попита Кейт.
	Вейл обясни как му се е сторило, че го следят, след като я е оставил пред федералната сграда. Не спомена, че за пръв път бе забелязал доджа, когато излязоха от Спринг Стрийт. После им разказа за схватката между него и убития.
	Затвори багажника и тримата влязоха в къщата. Колкрик приклекна до трупа.
	— Имаш ли представа кой е той?
	— Претърсих го набързо, но не открих нищо. Проверих врата и ръцете му. Има татуировки, правени в затвора.
	Започнаха да пристигат и други коли на ФБР и полицията. Спряха сирените и служителите на реда слязоха.
	— Кейт ми обясни за Стан Берток — рече Колкрик. — Беше ми трудно да го повярвам, но сега съм на друго мнение. Оказва се, че всичко е било чисто изнудване.
	— Много цветен пушек и пулсиращи светлини, но и аз мисля така. И мъртвият е същият на ръст като дубльора на Берток вчера.
	— Сам ли е действал? — попита Колкрик.
	— Едва ли. Следеше ме още една кола.
	— Сигурен ли си?
	— Разговаряхме малко по телефона, когато онзи реши, че говори със съучастника си. Изглежда той беше човекът, който издава заповедите.
	— Знаем, че не е бил Пендарън. Агентите са го видели да излиза от салона за масажи. Разбира се, това не означава, че не е замесен.
	— Все още липсват два милиона долара — отбеляза Вейл. — Парите са у някого. За съжаление не у нас.
	— Ще вземем отпечатъци от този тип и ще разберем кой е и кои са приятелите му. Кейт, закарай Стив в офиса, за да даде показания за стрелбата. Дай й пистолета си, Стив.
	Вейл й го даде. Съзнаваше, че ще бъде без оръжие, докато разследването на убийството приключи.
	Приближиха се до колата и Кейт настоя да кара. Вейл прие това като лош знак.
	— Е, кога забеляза, че ни следят? — попита тя, щом излязоха на магистралата. Тонът й показваше, че знае отговора.
	— _Стори_ ми се, че може би ни следят, когато напуснахме къщата.
	— Значи отново ми нямаш доверие.
	— Какво по-точно мислиш, че си пропуснала?
	— Убедена съм, че щях да се уплаша до смърт. Може би това съм пропуснала.
	— Този случай не е експеримент в затворено пространство, където виждаш къде са границите. Извършителите убиха петима души засега, двама от които агенти на ФБР. Преди малко се опитаха да ги направят трима. И имам чувството, че още не са приключили.
	— Мога да се оправя.
	— Вероятно можеш, но не искам да бъдеш на мястото на събитията, ако е възможно. Ти ми каза, че аз правя това, защото мога и така съм устроен.
	— Толкова тежка отговорност ли съм за теб?
	— За мен всеки е бреме. Мислиш ли, че ако ти беше в банката с мен, щях да постъпя по същия начин? Вместо да забравя предпазливостта, щях да се тревожа за теб, да не те ранят. Не мога да се справя с такава отговорност. Не се мръщи.
	— Какво искаш да направя? Да подпиша писмен отказ от всякакви искания? Трябва да знам дали мога да се справям в подобни ситуации. Не съм като теб, но кариерата ми не е илюзия, подхранвана от конюнктурни обстоятелства или защото мъжете ме намират привлекателна.
	Вейл затвори очи, облегна глава назад и мълча няколко минути, за да остави емоциите им да охладнеят.
	— Кейт — обади се после той, — без да поглеждаш в огледалото, кажи ми дали ни следят?
	Тя го погледна, видя, че е затворил очи, и крадешком надзърна в огледалото за обратно виждане. Макар той все още да не беше отворил очи, Кейт подозираше, че е разбрал, че е надникнала.
	— Все още ли си сигурна, че искаш да участваш във всичко? — попита Вейл.

	* * *

	Взимането на показанията на Вейл за стрелбата продължи три часа. Разпитва го агент юрист, който го накара да повтори историята няколко пъти, за да отстрани евентуални несъответствия или противоречия, преди да бъде записана.
	— Обикновено докладите за стрелба отнемат три месеца, преди да се вземе решение дали е оправдана или не — каза агентът. Гласът му беше монотонен, сякаш му четеше правата.
	Вейл се засмя. Знаеше, че изстрелът му е оправдан и няма свидетели, но му стана смешно, като си помисли, че докато решението си проправи път през свещените коридори на сградата „Хувър“, той отново ще реди тухли. Агентът го попита защо се смее и той махна с ръка в знак, че се извинява, и подписа показанията си, без да ги прочете.
	След това го заведоха в друга стая за разпити, където чакаха двама детективи от полицията. Дадоха им копие от показанията и след като ги прочетоха, те му задаваха въпроси още два часа. Щом приключиха, Вейл тръгна да види Кейт. Мислеше си за пътуването им до офиса. Двамата не бяха проронили нито дума, след като той я попита дали ги следят. Реши, че се е държал прекалено строго с нея. Каквато и да беше причината й да се ядосва, тя беше способен и важен агент и неведнъж бе избирала кариерата си вместо неговата безразсъдна съпротива към всичко, което прави ФБР. И колкото и да не се отдаваше на чувствата си, Вейл я харесваше, вероятно повече, отколкото беше готов да признае.
	Вратата на кабинета й беше открехната, той почука два пъти и влезе. Кейт говореше по телефона и му направи знак да седне. В ъгъла зад нея имаше наскоро донесен стоманен сейф, който приличаше на шкаф, но тежеше триста килограма и в средата на горното чекмедже бе монтирана шайба с комбинации. Кутията с по-голямата част от трите милиона долара беше на пода до сейфа.
	Вейл съблече сакото си и го преметна на стола. Видя вестник и го взе. На първата страница беше отпечатана статия за самоубийството на Берток. Той започна да я чете по навик, но после си спомни, че в светлината на пресконференцията на агента, отговарящ за случая, и днешните разкрития нищо там не е вярно, и остави вестника. Кейт го погледна и Вейл сви устни почтително. Лека усмивка озари очите й. Тя затвори след минута.
	— Как мина в полицията?
	— Те не го казаха, но сякаш нямаха намерение да издирват никого. Освен това не бях наясно с някои от нещата в колата.
	— А с други си наясно. Когато стигнеш до нивото на заместник помощник-директор, се разглезваш и не мислиш, че ще ти откажат нещо. Имам чувството, че лицемернича, откакто те изпратихме в тунела да занесеш парите. Издавах заповеди и организирах нещата, но не рискувах нищо. Можеше да те убият, а аз седях в командния център и пиех кафе. Трябва да разбереш, че не искам да се чувствам лицемер. Всеки път, когато ти направиш нещо такова, се чувствам по този начин.
	— Винаги забелязвам двуличието. Повярвай ми, ти изобщо не си лицемер. А що се отнася до онези ситуации, когато възникнат, никога не знам какво ще се случи. Никога нямам план, нито пресмятам шансовете за оцеляване или нещо друго. Просто успявам. Но един ден вероятно няма да стане. Може би затова нямам нищо против да съм зидар. Застрелват изумително малък брой зидари. И то докато не сме на работа.
	Кейт се усмихна, бръкна в чекмеджето на бюрото си, извади автоматичен пистолет „Глок“, същия модел, който Вейл й беше предал, и му го връчи.
	— Слязох в оръжейния склад и го взех за теб.
	— Аз пък не ти донесох нищо. Искаш ли да те почерпя един обяд?
	— Добре, но вероятно ще трябва да ядем по пътя. Установихме самоличността на човека, който от два дни стреля по теб. Лий Дейвис Солтън. Наскоро се е „дипломирал“ от затвора „Марион“. Има дълъг списък от банкови обири и едно особено гадно отвличане, в което някакъв мъж го наел да изтезава и осакати съпругата му, без да я убива. Предполагам, че е искал тя да страда дълго. Не знам как се надушват тези хора. Точно преди Солтън да излезе от затвора, са го заподозрели, че е убил друг затворник на име Майкъл Вашон, но не са имали доказателства. Оттам изпратиха по електронната поща снимки на социалното му обкръжение. Може би някой от тях ще бъде следващият ти противник.
	— Ще ми се да ги видя.
	— Имената ще послужат за отправна точка.
	— Как реагира Колкрик?
	— Мисля, че няма време да се чувства зле. От една страна, той върна трите милиона долара на Бюрото, а от друга страна, ги откри не той, а друг. Колкрик дори не може да претендира, че е ръководил операцията. Ето защо мисля, че се опитва да изкупи грешката си, като докаже, че Пендарън е замесен. Установиха къде е произведен глокът на Берток. Пратката е доставена в оръжеен магазин в Линуд, Калифорния, на двадесет и първи април тази година. Пистолетът е продаден на някой си Галвин Гоул.
	Вейл разбра, че изненадващият край на разказа й ще доведе до човек, който им е известен.
	— Който е?
	— Не избързвай към големия ми финал. Проверихме в регистрите на Бюрото и открихме Галвин Гоул. Оказа се, че това е предишна самоличност за прикритие на Винс Пендарън — заяви тя и като видя, че Вейл не проявява никаква външна реакция, попита: — Сега пък какво има?
	— Какво прави Колкрик с тази информация?
	— Както вече ти казах, наблюдава и съм убедена, че издейства заповеди за обиск. Ти откри Пендарън. Да не би да мислиш, че е той?
	— Забрави ли, че Пендарън не беше вторият човек в хондата?
	— Но може би е част от групировката. Казваш го само за да ми противоречиш или защото помощник-директорът командва парада?
	Вейл се усмихна.
	— Прочела си досието ми. Там споменава ли се, че работя добре в екип?
	— Чакай малко. Ти не се страхуваш, че Колкрик ще те изпревари, а използваш Пендарън като претекст.
	— Претекст?
	— Искаш ФБР да се залови с Пендарън, а ти да търсиш другаде.
	— Следващия път ще поискам заместник помощник-директор, който прекарва повече време в пазаруване на обувки. За останалите от бандата наистина трябва да изглежда така, сякаш официалното ФБР вярва в стратегията „Пендарън“, а ние да можем да се измъкнем и да се помъчим да разберем кой кой е. Тези хора са твърде умни и добре информирани, за да се опитваме да се преструваме.
	— Ние? Това означава ли, че пак ще трябва да крия разни неща от шефа си?
	— Ако си избрала кариерата, трябва само да отидеш при Колкрик и да му кажеш, че аз го лъжа. Не се обиждай. Ти избираш.
	Кейт се замисли върху предложението.
	— Кажи ми какво смяташ да правиш.
	— Съжалявам, край на залаганията. Колкото повече се развиват нещата, на толкова по-малко хора може да се има доверие за информация. В момента ми е необходима сляпа лоялност. Или ще участваш докрай, или се откажи сега.
	Кейт се облегна на стола и въздъхна.
	— Защо не? И без това може би съм повишена въпреки некомпетентността си. — Тя погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Дон свика съвещание, което започна преди пет минути. Каза ми да те доведа, ако си приключил с показанията си.
	— Предай му, че още не съм готов.
	— Какво ще правиш? Ще размишляваш тук?
	— Предпочитам да го нарека спокойни мигове след престрелка.
	— Сигурен ли си, че си добре?
	— Да.
	— Тогава аз отивам.
	Вейл се приближи до малката масичка, която използваше вместо бюро, и взе лаптопа си.
	— Къде тръгна?
	— В хотела. Ще прочета отново всички материали по случая.
	— Защо?
	— Първия път, когато ги четох, търсех Берток. Ще бъде интересно да проверя дали ще открия нещо в лъжливите насоки.
	— Трябва да признаеш, че го набедиха много умело.
	— Да, и това им даде голямо допълнително предимство. Пет милиона долара наведнъж бяха твърде много за ФБР, затова те направиха така, че сякаш един от нас е изчезнал с два милиона. И след това искането им за три милиона, за да спрат убийствата, не изглеждаше толкова неоснователно. Те определено знаят какво правят. Не само са измислили план и се придържат към него, а непрекъснато го променят в крачка. Намират пробив в защитата ни и го използват в следващия си ход.
	— Много ни провървя, че си върнахме трите милиона.
	— Като стана дума за тях, тук ли ще ги оставиш?
	— О, Боже, съвсем забравих за това. Трябваше да дойдат двама счетоводители да ги преброят и опишат, но всичките се занимават с някаква особена фалшификация и ще пристигнат чак след един-два дни. Затова донесоха сейфа. Проверих няколко серийни номера — банкнотите бяха от откупа в тунела. Не трябва да оставяме неприбрани толкова много пари. — Кейт издърпа чекмеджето на бюрото, извади листче и го даде на Вейл. — Това е комбинацията. Ще ги сложиш ли в сейфа?
	Той погледна числата и й върна листчето.
	— Ако парите не са тук, когато се върнеш, обещай ми, че ще ми дадеш двадесет и четири часа преднина.
	Кичур коса беше паднал над лицето й. Тя държеше чаша кафе в едната си ръка и тетрадка в другата, затова се опита да го издуха настрана.
	— Само ако ти обещаеш да ме повикаш.


	Деветнадесета глава

	Кейт безшумно затвори вратата зад себе си и огледа конферентната зала на специалния агент, отговарящ за случая. Инструктажът беше започнал и Колкрик я стрелна с убийствен поглед заради закъснението. Той седеше начело на масата. Марк Хилдебранд беше от дясната му страна. Кейт се изненада, като видя, че Тай Делсън е там. Тай й кимна и леко й се усмихна. Кейт познаваше и двамата преки шефове на агенти. Единият беше Алън Сабайн, който имаше нещастието да бъде пряк началник не само на Стан Берток, но и на Винс Пендарън, новия фокус на разследването с изнудването. До масата седеше и агент от екипа за събиране на веществени доказателства. На стол в ъгъла, колкото е възможно по-далеч от масата, се беше настанил Том Демик, който се опитваше да остане незабележим.
	Кейт издърпа стол.
	— Къде е Вейл? — попита Колкрик.
	— Върна се в хотела. Мисля, че се нуждае от почивка.
	— Още по-добре.
	В стаята влезе млад агент и даде лист на Хилдебранд. Марк го погледна и го връчи на помощник-директора. Колкрик го прочете и после го сложи на масата пред себе си.
	— Кейт, тъкмо обсъждахме какъв да бъде следващият ни ход. Доказателствата, че Пендарън е замесен, станаха доста убедителни — добави Колкрик.
	— Не ме разбирай погрешно, но мисля, че трябва да внимаваме. Не забравяй колко убедителни бяха доказателствата и срещу Стан Берток.
	— Добре — леко раздразнено каза Колкрик, — нека преговорим нещата, Кейт. Пендарън е имал зъб на първата жертва, Кони Лизандър. Това е мотив. Някой е подсказал на „Пентад“ името на Берток. Това е възможност. Той е купил цевта на пистолета, използван за убийствата, представяйки се с името си за прикритие, Галвин Гоул. Това е метод. — Колкрик вдигна листа, който му бяха донесли. — А сега и това. Спомняш ли си документите, които намерихте скрити зад шкафчето в банята на Берток, свидетелството за раждане със заличеното с бял коректор име? В лабораторията успяха да отстранят коректора и Бюрото за демографска статистика във Флорида потвърди, че автентичният документ е издаден за ползване на името на Галвин Гоул. Това е метод. От самото начало има и силни знаци, че „Пентад“ действат с вътрешна информация. Според мен може да се предположи, че те са замесени и в това. — Той се обърна към заместник главния прокурор. — Госпожице Делсън, предполагам, че това е достатъчно, за да получим заповед за обиск на апартамента, колата му и навсякъде другаде, където бихме искали да надникнем.
	— Повече от достатъчно е, но не съм сигурна дали „вътрешна информация“ е законно основателна причина. Може да се спори, че всичко, което „Пентад“ знаят за случая, е придобито от техния престъпен опит, книги, филми или вестници. Защитата лесно може да го демонстрира на процеса. Нека не им помагаме. Всичко друго е много убедително.
	— Стига да получим заповед за обиск, можете да пропуснете това — каза Колкрик. — А сега имате ли някакви идеи как да установим самоличността на другия член на бандата, шофьора на хондата?
	— Солтън и Пендарън са единствената известна връзка с него — отвърна Хилдебранд. — Солтън е мъртъв и Пендарън е единствената ни надежда. Ще го задържим и ще го заплашим със смъртна присъда. Ако той не е извършил някое от убийствата, можем да му предложим сделка, за да се предаде.
	Колкрик се обърна към Тай.
	— Това означава, че ще поискаме заповедите за обиск колкото е възможно по-скоро, но ми се ще да дадем на наблюдението още двадесет и четири часа и да видим дали той ще ни заведе някъде или при някого. Какво ще кажете за утре по това време?
	Тя погледна часовника си. Наближаваше шест вечерта.
	— Разполагаме с основателна причина за нощен обиск. Изпратете някой агент в кабинета ми в четири следобед утре да подпише клетвената декларация.
	Кейт се облегна назад на стола. В стаята се усети скрита тенденция на самопоздравления. Настроението беше почти главозамаяно. Пендарън щеше да бъде обвинен по случая, въпреки че доказателствата се бяха разкрили по същия начин като с Берток, но сякаш никой не съзнаваше това. ФБР най-после беше на път да победи и всички имаха претенции, че са участвали в успеха. Кейт изведнъж разбра, че изпитва същата потребност като Вейл да търси отвъд очевидното. Тя реши, че след като нещата са си дошли по местата толкова гладко, по всяка вероятност Пендарън не е замесен.

	* * *

	Виктор Радек седеше на мотелското легло и се опитваше да не обръща внимание на противната миризма в стаята, която беше станала още по-неприятна след добавянето на евтин освежител за въздух с аромат на цветя. До него лежеше кутията с останалите два милиона долара. Имаше толкова много пари, а трябваше да се крие в тази дупка.
	Как можа да се случи това? Радек затвори очи и сякаш отново чу по мобилния телефон на Солтън гласа на агента, който му се подиграваше, че сега трябва да прекръсти „Пентад“, защото са останали с един по-малко. Реши, че агентът е проблемът. Той не беше умрял в трамвайния тунел. И бе съумял да застреля Лий и да вземе трите милиона долара, за които те бяха работили толкова усилено. Трябваше да има начин да си върне парите. Радек се замисли за вероятността за убийството на друга известна личност, но във ФБР вече бяха установили самоличността на Солтън и това означаваше, че са на една крачка по-близо до разкриването му. Нямаше време да планира друго убийство. И след като Солтън беше мъртъв, той се съмняваше дали останалите членове на бандата ще го извършат. Отново чу гласа на агента — оскърбителен и предизвикателен. Той беше довел ФБР една крачка по-близо до него. Преди да пристъпи към действие, за да си възвърне трите милиона долара, Радек трябваше да го убие.

	* * *

	Малко след пет сутринта почукване на вратата на хотелската стая събуди Кейт. Преди да стане, чу и второ. Тя седна в леглото и протегна ръка към автоматичния си пистолет на нощното шкафче, а после тихо се приближи до вратата. Надникна през шпионката, видя Вейл и отключи.
	Отпусна се на леглото и остави пистолета.
	— Предположих, че всички спите — извини се той.
	Кейт носеше къса нощница и забеляза, че Вейл е открил колко тънък е платът.
	— Трябва да ме видиш с нея, но със сресана коса и грим.
	Лицето му се изчерви за миг и после веднага избледня. Лекото му смущение й достави удоволствие.
	— Има време — отвърна той.
	— Затова ли дойде?
	— Ако кажа да, какво ще стане?
	— Съжалявам… край на залаганията.
	— А, да.
	— Близо си, но още не си достатъчно искрен.
	Вейл се приближи до стола, където беше оставила халата си, и й го подаде.
	— В такъв случай…
	Тя облече халата и завърза колана хлабаво.
	— Имаш такъв вид, сякаш не си тичал.
	Той потърка небръснатата си от един ден брада.
	— Още не. Преди малко свърших с препрочитането на досието.
	— И?
	— Кой е най-логичният начин за разследване на този случай?
	— Раничко е за логически задачи, но мисля, че не е като погнем Пендарън. Не знам. Предполагам, че трябва да се поровим в историята на Солтън, да видим с кого е бил гъст и да потърсим някого, с когото може да се е свързал, след като е излязъл от затвора.
	— Това е логично, но е едно от нещата, които имат много вероятности. Докато той е бил в затвора, хиляди други са влезли и излезли.
	— Тогава може би трябва отново да разследваме убийствата, поотделно и заедно.
	— С това се занимава Бюрото, но нищо не става, защото извършителят използва разследването, за да ни доведе до Берток и Пендарън. Не убийствата са ключът.
	— А кое?
	— Местата за доставянето на откупа. Подборът на жертвите може да е произволен, но местата са много по-важни, защото са най-уязвимият етап на изнудването. Това са единствените моменти, когато Бюрото и престъпниците трябва да са на едно място по едно и също време, затова „Пентад“ трябва да ги познава добре и да се чувства удобно там. Местата са три. Магистралата за Аризона, която е твърде дълга и едва ли ще разкрие нещо. Ясно е, че базата на групировката е в Лос Анджелис, затова фактът, че са знаели за трамвайния тунел и района около него, изобщо не помага. Но военноморският затвор в Ню Хампшър може да помогне.
	— Смяташ, че единият е бил затворник там?
	— Затворът не работи от тридесет години, затова вероятно не е бил там. Островът обаче е нещо повече от затвор. Там има военноморска база с многобройни цивилни служители, болница, хотел и всичко останало. Цяло градче.
	— Как това стеснява кръга?
	— Не го стеснява, но след като Солтън беше разпознат, изглежда логична вероятността да си имаме работа с престъпници от кариерата. Бивши федерални затворници. Ню Хампшър е малък щат с население един милион души. Номерата на социалните осигуровки, издадени на местните жители, започват с 001 и свършват до 003. Можеш ли да се свържеш с някого от Бюрото за затворите и да го помолиш да ти даде списък на всички с номера на социалните осигуровки от Ню Хампшър, които през последната година са били освободени от „Марион“? А после от две и от пет години насам? Пет списъка.
	— Предполагам, че си проучил Солтън.
	— Той е от Ню Джърси.
	— Там също има много хора. Ако слухтим само двамата, работата ще продължи цяла вечност. Предполагам, че си дошъл да ми го кажеш, защото ще слухтим.
	— Предпочитам да го нарека „паралелно разследване“. Ще звучи по-добре пред комисията по разследването на случая.
	— И какво ще правим със списъка на хората с номера на социалните осигуровки от Ню Хампшър?
	— Изнудвачът сега живее тук и ако съм научил нещо за Лос Анджелис, това е, че не може да живееш тук, без да караш кола. Щом получим списъка с имената от Ню Хампшър, ще проверим кои от тях имат шофьорски книжки от Калифорния.
	— Има логика. Ще се заловя с това веднага щом се облека. А ти какво ще правиш?
	— Може да стоя и да гледам.
	Кейт го блъсна към вратата.
	— Тогава ще продължа да спя.

	* * *

	Вейл беше още сънен и остави телефона да позвъни три пъти. Едва тогава протегна ръка към слушалката, като се надяваше, че ще спре или ще превключи на гласова поща.
	— Ало — каза той, като се опита да не показва сънливостта си.
	— Извинявай. Събудих ли те? — попита Кейт.
	— Странно. — Вейл погледна часовника си. Беше десет и половина. — Какво става?
	— Първо, Бюрото за затворите. За щастие те са три часа преди нас и ги помолих за номерата от Ню Хампшър. След това ги проверих за калифорнийски шофьорски книжки.
	— Колко са?
	— Четиринадесет души.
	— Повече са, отколкото би ми харесало, но вероятно ще стесним кръга до град, възраст, престъпление или нещо друго.
	Кейт се усмихна и се поколеба за миг, за да се наслади на онова, което ще каже.
	— Не е необходимо.
	Вейл се надигна и седна в леглото.
	— Не се ли престараваш твърде много тази сутрин?
	— Обадих се на агента, който отговаряше за случая в Портсмът, където беше първото предаване на откупа. Те тихомълком извършват разследване, откакто Дан Уест беше убит. Големият работодател там е корабостроителницата. Помолих го да проверят в списъка на предишните служители и познай!
	— Един от твоите четиринадесет е бил там.
	— Да, работил е като заварчик, когато е бил осемнадесетгодишен, преди да влезе в затвора за пръв път. Виктор Джеймс Радек. Бял, на тридесет и осем години. Освободен е от „Марион“ преди девет месеца. Излежал е петнадесет години за обир на бронирани коли. Предполага се, че е организатор на банда, обрала осем автомобила, но правителството успяло да докаже само един. Парите не са намерени. Бил е в „Марион“ по същото време със Солтън.
	— Браво, Кейт. За…
	— Жена?
	— Щях да кажа за заместник помощник-директор, но и за жена не е зле.
	— Езикът ти очевидно е напълно буден.
	— Може да започнем с адреса на шофьорската книжка.
	— Ще те взема след половин час — каза тя.

	* * *

	Вейл се качи в колата и Кейт му връчи чаша кафе.
	— Благодаря. Ще липсваш ли на някого в офиса?
	— Те са твърде заети да се поздравяват за Пендарън. — Тя му даде две снимки на Радек. — Арестуван е преди три месеца от полицията в Аламида за шофиране в нетрезво състояние. Изпратиха ми я по електронната поща, след като разговарях с теб. Другата е от затвора.
	Вейл дълго гледа снимките на Виктор Джеймс Радек и запамети всяка извивка на чертите му, от външните ъгълчета на веждите до очертанията на устните. На снимката след ареста Радек беше присвил очи и предизвикателно стиснал устни от гняв. Изражението му беше на опитен затворник, който не обича да попада зад решетките, макар и за кратко. Раменете му изпълваха рамките на фотографията и кокалестата му челюст предполагаше, че е не само в добра физическа форма, но и способен на експлозивно брутално насилие.
	Снимката от затвора беше различна. На нея той беше в системата от достатъчно дълго време, за да научи, че невзрачността е най-сигурният път към предсрочното освобождаване. Затворническите власти наричаха това „да се правиш на Каспар“, на призрака от анимационните филми, който е толкова прозрачен, че е почти невидим и се опитва да бъде приятел на всички. Изражението на Радек беше напълно безстрастно. Имаше нещо и в качеството, което правеше снимката безизразна и бледа не само по цвят, но и в дълбочина, и премахваше всякакви следи към човека зад маската. Вейл се вгледа по-отблизо и му се стори, че открива лека самодоволна усмивка в ъгълчетата на устните, сякаш светът щеше да свърши и само Радек знаеше това.
	— Изглежда не мислиш, че е замесен Пендарън.
	— Вчера на съвещанието изслушах доказателствата срещу него и изведнъж ми хрумна, че нещата пак опират до Стан Берток. Радек и веселата му дружина са включили това в плана си само в случай че разберем истината за Стан и самоубийството му. Изненадах се, че Тай Делсън не го оспори. Мислех, че е по-умна.
	— Може би се е почувствала неудобно, защото тя подсказа името на Пендарън.
	— Оправдаваш ли я? Знаеш за какво е признак това, нали?
	— Сега много ще съжалявам. На какво?
	— Тя си пада по теб. И това ти харесва.
	— Не съм убеден, че е вярно.
	Кейт се засмя.
	— Тогава може би ти си падаш по нея. Познавам, когато между двама души има привличане.
	— Важно ли е за теб това, Кейт?
	— Не!
	— Кейти — подразни я той.
	— Не е важно — побърза да каже тя, съзнавайки колко неубедително прозвуча гласът й.
	— Жалко.
	Тонът му я накара да го погледне и Кейт видя, че Вейл вече не се шегува. _Жалко._ Какво означаваше това? Тя се опита да си внуши, че той не я интересува. Нямаше време да разнищва мотивите му. Можеше само да се престори, че не е чула забележката. Но естествено, че я чу. Кейт нагласи огледалото за обратно виждане, без да е необходимо, сякаш беше изключително бдителна, тъй като ги бяха следили предишния ден. Не й беше трудно да разгадава намеренията на мъжете, поне по-основните, но от запознанството им на покрива в Чикаго до последните им опити за разбирателство Вейл я озадачаваше.
	— Е, какъв е планът, когато намерим онзи тип Радек?
	— Първо, надявай се, че той не е на този адрес.
	— Защо?
	— Ако той организира операцията, значи е достатъчно умен, за да не живее на адреса, посочен в шофьорската му книжка. Поне откакто е в бизнеса с изнудването.
	Адресът беше в Ингълуд и когато стигнаха там, Кейт спря колата под сянката на дърво половин пряка по-нататък.
	— И ти ли виждаш същото като мен? — попита тя.
	Вейл вече беше извадил монокъла и оглеждаше златистата хонда пред къщата.
	— Прилича на същата кола.
	— Преди години и аз имах такъв модел.
	— Поздравявам те за добрия вкус. Сигурен съм, че този човек краде само най-надеждните превозни средства за бягство.
	— Това означава ли, че и той е там?
	Вейл взе радиопредавателя.
	— Обади се на Демик и го помоли да ти каже телефонния номер на адреса, а аз ще проверя регистрационния номер на колата.
	Кейт се свърза с Том Демик и му съобщи адреса. Той отговори, че ще й се обади. Вейл записа информацията за регистрационния номер от диспечера.
	— Регистрационният номер е на петнадесетгодишен олдсмобил комби. Собственикът живее в Лос Анджелис.
	— Това означава, че колата и табелите са откраднати.
	— Но защо ще я оставя на адрес, който го свързва с нея? — зачуди се Вейл.
	— Може би е вътре.
	— Да се надяваме, че ще разберем, щом научим телефонния номер.
	— След като ти застреля Солтън, той вероятно е решил, че си подгонил и него, скрил е парите тук и е избягал с колата си. — Телефонът й иззвъня. Обаждаше се Демик, който й съобщи телефонния номер на къщата. Кейт го записа, затвори и подаде листчето на Вейл.
	— Ти се обади — рече той. — Женският глас ще бъде по-малко подозрителен, ако той отговори.
	— Какво да кажа?
	Изражението му стана дяволито.
	— Не може да търсиш него, затова питай за Стив. Но говори със секси глас, за да има ефект. Нека те чуя.
	Кейт палаво се премести на седалката, обърна се, наведе се към него и прошепна с дрезгав глас:
	— Здрасти… Там ли е Стив?
	— Много добре. Само трябва да нацупиш устни повече.
	— Той няма да види устните ми по телефона — закачливо възрази тя.
	— Това се нарича вживяване в ролята.
	Кейт се наведе още няколко сантиметра към него и нацупи устни.
	— Ало, търся големия Стив Вейл. Той там ли е, каубой?
	Вейл се облегна назад и затвори очи.
	— Още веднъж, с повече ударение на „големия“.
	Тя се обърна напред и набра номера.
	— Ако искаш още, цената е двадесет долара на минута.
	Кейт включи телефона на високоговорител. Чуха се четири позвънявания и сетне прозвуча сигнал за оставяне на съобщение. Тя затвори.
	— Очевидно вкъщи няма никого.
	Вейл отвори вратата на колата.
	— Къде отиваш?
	Той се приближи до багажника, извади лоста и й го показа вместо отговор.
	— При доктор Халиган, предполагам — отбеляза Кейт.
	— Обади ми се на мобилния телефон, ако се появи някой.
	— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?
	— Само ако обещаеш да ми викаш „големия Стив“ през цялото време.
	— Дано онзи е вътре и те чака.
	— Тогава „каубой“?
	— Въоръжен до зъби.

	* * *

	Вейл се върна в колата след петнадесетина минути.
	— Откри ли нещо? — попита Кейт.
	— Не. Няма мебели. Само мобилен телефон, поставен в зарядно устройство. Това е или място за оставяне на съобщения, или скривалище. — Той набра 911 на мобилния си телефон, представи се и поиска да изпратят полицейска кола на мястото. — Записах регистрационния номер. Когато пристигнат, ще ги накараме да го проверят и да закарат с влекач колата до място, където можем да я претърсим, без никой да ни изненада.
	— Защо да не го проверят в офиса?
	— Ако Колкрик или специалният агент, отговарящ за случая, чуят, че сме намерили открадната златиста хонда, малката ни тайна операция ще приключи.
	— Между другото, докато ти претърсваше къщата, Колкрик се обади и ми остави съобщение. Щели да вземат заповед за обиск и за дома на Пендарън и иска аз да бъда там.
	— Ще отидеш ли?
	— И да проваля кариерата си на наблюдателен пост?

	* * *

	Пристигнаха двама полицаи от Ингълуд и Кейт и Вейл слязоха от колата и показаха значките си.
	— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо — каза Вейл и даде на шофьора листче. — Това е регистрационният номер на хондата. Бихте ли го проверили? Сигурни сме, че колата е открадната.
	Шофьорът имаше вид на опитно ченге.
	— ФБР вече по кражби на коли ли работи?
	Вейл се усмихна.
	— Смятаме, че е свързана с няколко убийства.
	— В Ингълуд ли?
	— Не.
	Полицаят го погледна преценяващо, обърна се към вградения на таблото компютър и въведе регистрационния номер. На екрана почти мигновено се появи информацията, че колата е открадната.
	— В Лос Анджелис — каза ченгето. — Какво искаш да направим?
	— Има ли шанс да я докарате на някое по-уединено място?
	Полицаят се усмихна.
	— Разбира се. Не искаме някой да я разбие незаконно.


	Двадесета глава

	— Напълно ли ще обработим колата? — попита Кейт, докато шофираше и очите й лениво оглеждаха хондата, която теглеха пред тях.
	— На този етап търсим само улики, водещи към Радек, затова ще я огледаме набързо и после ще кажем на местните ченгета да я закарат в гаража на полицията. По-нататък ще поискаме криминалистите да я огледат добре, в случай че е била използвана за транспортирането на Берток. Но бих се изненадал, ако някой като Радек кара кола, в която може да има веществени доказателства.
	— Значи малкото ни разузнаване не се е случвало.
	— Спи ти се. Клепачите ти натежават — с успокояващ глас каза Вейл.
	Те спряха зад сградата на полицията в Ингълуд и шофьорът на влекача им направи знак да влязат в отделението за посетители, а после вкара камиона в голям паркинг и откачи хондата. Вейл извади лоста от багажника и двамата с Кейт влязоха в сградата. Шофьорът се приближи до тях.
	— Трябва ли ви нещо друго?
	— Би ли отворил вратата? — Вейл му подаде лоста. — Не знам как да го използвам, освен ако не се наложи.
	— Тези нови модели са малко по-устойчиви, но ще я отворя. Автомонтьорът отсъства днес, но направи инструмент за отключване на вратите.
	— Ако той я отключи, лостът няма да ти трябва — обади се Кейт. — До седалката на шофьора има бутон за отваряне на багажника.
	Шофьорът отиде на работния тезгях и се върна с тънка стоманена пръчка, на която гладко бяха запоени няколко остри ъгъла. Той я пъхна под стъклото на вратата и рамката, намести я вътре, смени посоката на върха и го постави над бутона за отключване. След това внимателно я дръпна един сантиметър към себе си и електронната ключалка се отвори.
	Вейл надяна еластични ръкавици, наведе се в колата и без да сяда на шофьорското място, отвори жабката. Долови слабо ухание на освежител за въздух, който прикриваше миризмата на бензин.
	— Надушваш ли бензин?
	— Нали сме в гараж.
	— Не. Мирише в колата.
	— Това важно ли е?
	— Не знам.
	— Предполагам. Искаш ли да снема отпечатъци отвън? — попита Кейт.
	— Не. Чакай малко.
	— Какво има?
	— След минута. — Вейл заобиколи хондата и отвори другата предна врата. На постелката на пода се виждаха пресни следи от почистване с прахосмукачка. Постелките отзад също бяха почистени. — Колата е по-чиста, отколкото когато е била нова.
	— Това нещо необичайно ли е? Мислех, че повечето бивши затворници са маниаци по чистотата, защото са живели в тясно пространство.
	Вейл не отговори, а отново заобиколи автомобила и се наведе над шофьорската седалка. Използва фенерче и провери няколко места, където не можеше да няма отпечатъци.
	— Няма отпечатъци. Всичко е почистено.
	— Какво означава това?
	— Очаквал е, че ще я намерим.
	— И какво от това? Нищо не го свързва нито с нея, нито с убийствата.
	— Но защо я е паркирал пред къщата си?
	— Достатъчно. Намерихме колата. Претърси я и ако в нея няма нищо, ще продължим по-нататък. Отвори багажника. — Кейт погледна ръцете си. — Скъсах си ръкавиците. Ще отида да взема други.
	Вейл протегна ръка и дръпна лостчето. Ключалката тихо изщрака и багажникът се открехна.
	Нещо в колата не се връзваше. Всичко в този случай беше внимателно планирано и извършено. Защо ще оставят откраднато превозно средство пред къщата, особено след като Вейл вече го беше видял?
	Кейт се върна.
	— Хей, ще отвориш ли багажника?
	— Отворих го — разсеяно отвърна той.
	Тя погледна лостчето и отново го дръпна. Не чу изщракване и пак го огледа.
	— Този не изщраква отчетливо като моя — отбеляза Кейт и тръгна към багажника.
	— _Стой!_ — изкрещя Вейл.
	Тя дръпна ръката си, сякаш металът беше нажежен до бяло. Не беше чувала такава настойчивост в гласа на Вейл. Той я хвана за ръката и я дръпна встрани от хондата.
	— Какво има?
	— Колко високо се вдига капакът обикновено?
	— Знам ли. Петнадесет-двадесет сантиметра.
	— Стой тук. — Вейл се приближи встрани от багажника, коленичи и освети с фенерчето двусантиметровата пролука между капака и шасито на колата. — Не го виждам.
	— Какво има? — повтори Кейт.
	— Може би нищо.
	— Не, има нещо.
	— Не искам да вярвам на нищо, свързано с онези типове.
	— Мислиш, че в багажника има бомба?
	— Не знам. Може би капакът е повреден и не се отваря напълно.
	— Нося визитната картичка на сержанта от сапьорския екип, с когото се запознах след предаването на парите в тунела. Мога да му се обадя.
	— Първо искам да бъда сигурен.
	— Задната седалка се прегъва. Може да надникнеш в багажника оттам.
	Вейл хвана ръцете й.
	— Знам, че ще се противиш, но искам да отидеш и да чакаш пред сградата.
	— А ти какво ще правиш?
	— Ще разбера какво има в багажника.
	— Недей. Нека се обадя на сержанта.
	— Ако има и най-малката вероятност някой да пострада, протоколът ги задължава да взривят всичко на място.
	— Какво лошо има в това?
	— Обикновено нищо, но ако в багажника има доказателства, ще бъдат унищожени, а и откровено казано, нямам никакви други идеи. А сега, моля те, върви.
	— Стив, в момента най-голямото ми желание е да се обърна и да избягам оттук, но щом ти се залавяш с това, ще остана. — В очите й блестеше решителност. — Оставам.
	— Знаеш, че на мен ми плащат да върша глупости.
	Кейт се изсмя нервно.
	— Като се има предвид размерът на възнаграждението ти, справедливо е.
	— Неоспорим довод. — Вейл предпазливо се качи в колата и коленичи на задната седалка. — Готова ли си?
	— Взриви дупката — прошепна тя.
	Той сбърчи чело и прокара пръсти по горния ръб на седалката. Не откри нищо, което да не е на мястото си, и дръпна седалката, а после освети с фенерчето вътрешността на багажника.
	— Има ли нещо? — попита Кейт.
	Вейл бавно се измъкна от колата, хвана я за ръката и я изведе от гаража.
	— Какво имаше вътре?
	— Много бензин и нещо друго, не съм сигурен какво. Нагласено е да направи нещо. По-добре се обади на сержанта.
	Двамата се качиха в тяхната кола.
	— Как се досети за багажника? — попита Кейт, след като приключи с телефонния разговор.
	— Нямаше логика да оставят открадната кола на известния му адрес и в същото време да я почистят от всички доказателства. Изведнъж ми хрумна, че Радек я използва като предупреждение. Ако започнем да го разследваме, първо ще погледнем адреса в шофьорската му книжка. Той обаче няма да знае, ако не се случи нещо, което заслужава да влезе в новините, например експлозия, пожар или каквото трябва да причинят онези неща в багажника. И когато капакът не се отвори напълно, съвпадението ми се видя твърде голямо.
	Вейл включи радиопредавателя. Екипите, които изпълняваха заповедите за обиск на дома и колата на Пендарън, си разменяха информация. Помощник-директорът и Марк Хилдебранд изглежда бяха в апартамента му. Съдейки по спокойните, безгрижни гласове на агентите, всичко вървеше добре. И после се чу силният глас на Хилдебранд.
	— Централа, обадете се в прокуратурата и им кажете, че намерихме спортен сак, пълен с пачки стодоларови банкноти, пристегнати с ластици. И имат дупки. В момента проверяваме серийните номера. Искаме разрешение да арестуваме обекта.
	Кейт погледна Вейл, търсейки реакция, но не видя нищо.
	— Възможно ли е Пендарън да е замесен?
	— Странно е, че се появяват само надупчени банкноти. Не знам колко пари има там, но съм сигурен, че два милиона долара не може да се поберат в спортен сак.
	— Предполагам, това ми е наградата, че се мотая с теб. Те получават парите, а ние бомбата — подхвърли Кейт.
	Вейл се усмихна.
	— Защо? Не си ли прекарваш добре с мен?

	* * *

	Сержант Майк Хенинг от сапьорския отдел на полицията в Лос Анджелис вдигна каската си и избърса изпотеното си чело. Като много хора в града той изглеждаше твърде привлекателен за професията си и приличаше по-скоро на актьор, когото снимат във филм. С черната си, намазана с гел и сресана назад коса и тънки, фино изваяни мустачки, Хенинг сякаш беше слязъл от плакат в стил арт деко от тридесетте години на миналия век.
	— Обезвредих го — каза той на Кейт и Вейл.
	Майк разкопча презрамките на защитния си костюм.
	— Има устройство, но не и експлозив. По-скоро е нещо като огнехвъргачка, отколкото бомба. Не бях виждал такова нещо. Онзи, който го е конструирал, е искал някого мъртъв, при това по начин, който ще предизвика голям шум. Ако бяхте повдигнали капака, щяхте да бъдете изпепелени. Елате. Ще ви покажа.
	Сега багажникът беше напълно отворен. Хенинг отново избърса челото си.
	— Огнехвъргачката се състои от резервоар за гориво, източник със сгъстен газ и ударник, всичките събрани в предавателна система. — Той посочи багажника. — Това е абсолютно смъртоносно оръжие. И жертвата агонизира мъчително. Някой не обича силите на реда. — Хенинг погледна Вейл. — Предполагам, че са го направили приятелчетата ти от тунела.
	— Заради сходната конструкция ли?
	— Заради смъртоносния ефект. Онзи, който го е създал, обича да убива хора, и то докато страдат от непоносима болка. Бих искал да заредя устройството и да ви покажа колко сериозни са намеренията на престъпниците, но ще стане голяма бъркотия. Гениалното му е, че багажникът е предавателната система. И е само за еднократна употреба. Като странична полза оръжието не само поразява мишените, но и унищожава всички веществени доказателства.
	— Как точно действа? — попита Кейт.
	— Виждате ли плондера с течност? Прилича на четиридесетлитров мях. Направен е от някакъв полимер. Обикновено се използват като допълнителни резервоари за гориво, най-вече в лодки. Трайни са, трудно се пробиват и се вместват навсякъде. Но виждате ли тези? — Хенинг посочи шест поставени на еднакво разстояние автомобилни свещи покрай задния край на плондера, близо до отвора на багажника. — Приятел четата ви са ги врязали в мяха. След това са ги залепили с епоксидна смола. В момента върху тях има минимум налягане от бензина, затова стоят на местата си и не позволяват на бензина да изтече. А сега погледнете от другата страна на плондера. Ако дупката в металната пластинка се натисне, мехът се напълва с бензин. Щом се напълни, те са използвали куплунг, за да прикрепят този цилиндър със сгъстен въздух под него. И както виждате, цилиндърът има дюза и дръжка. Жичката, която свързва капака на багажника и дръжката, е точно толкова дълга, че когато отворите капака наполовина, всичкият сгъстен въздух се освобождава изведнъж. Вкарва се в плондера, взривява шестте свещи и изстрелва бензина право през капака на багажника. Извивката на капака го насочва назад и облива онзи, който стои зад колата. — Хенинг поклати глава в знак на възхищение. — А това е още по-внушително. Горивото удря капака, отваря го напълно, запалва искри в ударниците от двете страни и постига смъртоносен ефект.
	Вейл познаваше ударниците. Използваха ги заварчиците и приличаха на гигантски карфици с метална капачка в единия край.
	— С други думи, първо ви заливат с бензин, който след част от секундата се запалва и гарантира, че жертвата ще се превърне във въглен за по-малко от три секунди. — Хенинг посочи задната част на плондера. — Наоколо е разлято малко гориво. Вероятно това си надушил, Стив. Това обаче не е само бензин, а напалм. Полепва по теб. Никога не съм вярвал в зли гении, но този е съвсем близо.
	— Напалм? Може ли да се проследи? — попита Кейт.
	— Вероятно е самоделен. Просто разреждаш обикновен стиропор в бензин. Използва се от шестдесетте години на миналия век, но полепва по теб точно като скъпия вариант.
	— Сега безопасно ли е да претърсим колата? — попита Вейл.
	— Само ще направя няколко снимки, а после ще срежа жичките на ударника и устройството ще бъде напълно обезвредено. — Хенинг извади фотоапарат от куфарчето си и започна да снима.
	Щом приключи, той използва малка ножица за метал и сряза останалите три жички под капака на багажника, които бяха прикрепени към двата ударника и цилиндъра за сгъстен въздух, преди да ги деактивира.
	През следващите петнадесет минути Кейт и Вейл претърсваха колата, а Хенинг ги наблюдаваше. Вейл заподозря, че сапьорът гледа повече Кейт, отколкото него, но от друга страна, сигурно затова беше дошъл. Той погледна Кейт, която се промъкваше от предната на задната седалка и заемаше неудобни, но съблазнителни пози. Тя бързо се обърна и хвана Вейл, но не разбра защо я гледа и попита:
	— Намери ли нещо?
	Той смутено подръпна ръкавиците си.
	— Още не.
	— И какво ще правим сега?
	Вейл се наведе, взе цилиндъра за сгъстен въздух и го обърна.
	— Това нещо има сериен номер. Производителят е в Минесота.
	— Познавам специалния агент там. Бяхме инспектори заедно. Ще му се обадя. Приключихме ли тук?
	— Да. Ти се обади, а аз ще говоря с някого да приберат колата.
	Кейт се приближи до Хенинг.
	— Благодаря, Майк. Ти ни спаси.
	— За теб винаги, Кейт.
	— Ела. Ще те изпратя до микробуса ти. Нали няма да напишеш доклада веднага?
	— Няма ли да е по-добре без доклад?
	Вейл видя, че тя хвана подръка Хенинг, докато излизаха от гаража.
	— Да не си докара проблеми?
	Той отново насочи вниманието си към цилиндъра. Не бяха намерили пръстови отпечатъци, косми или кръв в багажника. Но сериен номер, който можеше да се проследи? Дори ако устройството се беше взривило, цифрите, издълбани в метала, вероятно щяха да се запазят. Отново ли се опитваха да отвлекат вниманието на Бюрото и да го тласнат в нова посока, която също да се окаже смъртоносна? Дори да беше така, това нямаше значение. Той и Кейт нямаха друг избор, освен да я следват.
	Тя се върна и Вейл я погледна, като се подсмихваше.
	— Какво? — попита Кейт. — Той е готин.
	Вейл се усмихна.
	— И сякаш излязъл от филма „Малтийският сокол“.
	— Това лошо ли е?
	— В края на филма жената е арестувана за убийството на единия детектив. Предполагам, че това ми дава шанс петдесет на петдесет. В последно време не можеш да искаш по-добра вероятност. — Вейл записа името на производителя и серийния номер на цилиндъра и й даде листчето. — Моля те, обади се на приятеля си в Минесота.
	— Добре, но…
	— Какво?
	— Мислиш ли, че е време да отида при Колкрик и да му обясня какво сме открили? И да му кажа да започнат да търсят Радек?
	— Пак ще отбележа, че в момента най-добрата ни възможност да решим случая, е ако извършваме две разследвания едновременно — едното в посоката, която Радек иска, а другото в неизвестна за него насока.
	— Сигурен ли си за всичко това?
	— Колко сигурен искаш да бъда?
	— За да запазя разсъдъка си ли? Абсолютно сигурен.
	— Тогава имаш сериозни неприятности, агент Банън.

	* * *

	— Ти очевидно не си чул, Дон, но Джей Едгар Хувър е мъртъв. ФБР вече не командва парада. Агенцията ти е под контрола на Министерството на правосъдието, а не обратното.
	Дел Ъндъруд беше главният прокурор на Лос Анджелис. Той беше на четиридесет и пет години и в отлична физическа форма — забележителна аномалия сред адвокатското съсловие, прословуто със заседналия си начин на живот. Носеше големи очила с телени рамки, които бяха популярни през седемдесетте години на миналия век, сякаш се опитваше да си възвърне някакъв свой облик от миналото. Ъндъруд ги намести, наведе се напред и сложи лакти на бюрото си, за да изпрати съобщението, че е готов за спора, който очевидно назряваше, според израза на лицето на помощник-директора.
	— Не става дума за това кой командва — рече Колкрик. — Случаят е от национална величина и обхваща всички клонове на ФБР от Атлантическия до Тихия океан. Убити са двама агенти и се готвим да арестуваме трети, защото е замесен в престъпленията. Инвестирали сме в това много повече усилия от прокуратурата. И директорът смята, че ако арестът на Пендарън се съобщи от Вашингтон като новина по националните медии, ще има много по-малко удари върху името на Бюрото.
	— Ако толкова много се безпокоите за името си, може би трябваше да уволните някого като Пендарън, когато имахте тази възможност.
	— Тревожа се, когато политически назначено лице се вглежда в етичността на другите.
	— Това пък какво означава? — повиши тон Ъндъруд.
	— Означава, че ти си главен прокурор само защото твоята партия е в Белия дом. Ако на следващите избори това се промени, ще отидеш с тлъста заплата в някоя адвокатска кантора, а ние ще останем да се оправяме с решенията ти, взети в интерес на прокуратурата.
	— Защото няма да ви позволя да си припишете заслугата ли?
	— Ние решихме случая.
	— А ние трябва да го внесем в съда и да го разглеждаме, с всичките ви грешки включително.
	— Кой, мислиш, е по-близо до министъра на правосъдието? Ти или директорът на ФБР?
	— Местният главен прокурор винаги прави изявления на пресконференции за арестите в своите пълномощия. Да се обадим на министъра и нека той реши.
	— Добре. Ти се обади на него, а аз ще се обадя на директора на ФБР.
	Марк Хилдебранд мълчеше от уважение към високите постове на двамата мъже, но сега реши, че е време да се намеси.
	— Може ли? — спокойно попита той. — Обажданията до шефовете ви ще породят у тях погрешно впечатление за вашите способности да се справяте със задълженията си. Компромисът би свършил много по-добра работа и на двама ви. Разбирам въпроса и от двете страни, защото работя за Дон, но по-редовно с теб, Дел. Нека дадем пресконференцията тук, в кабинета на Дел. Той може да направи встъпителното изявление, нещо от сорта: „Главната прокуратура на Лос Анджелис съобщава за ареста на…“. А после Дон ще се представи, че е от Вашингтон, ще опише подробностите и ще превърне новината в национална, като каже, че всички клонове на ФБР в страната са работили по случая и са разкрили един от своите, който се е корумпирал. Така пресконференцията ще бъде и от името на прокуратурата тук, и от името на ФБР в национален мащаб.
	Колкрик погледна специалния агент някак изненадан от дипломатическите му умения, а след това се обърна към главния прокурор, за да види дали ще се съгласи. Ъндъруд скръсти ръце на гърдите си, облегна се назад и се замисли.
	— Предполагам, че ще го преживея — каза помощник-директорът.
	Ъндъруд разсъждава още няколко секунди за ефект и накрая реши:
	— Аз също. Колко точно от доказателствата ще разкриете?
	— Знам, че ти ще трябва да ръководиш обвинението, Дел, затова не виждам причина да съобщавам подробности.
	— Прегледах материалите заедно с прокурора по делото. Според него, въпреки че цевта на пистолета и свидетелството за раждане, проследено до Пендарън, са страхотни косвени доказателства, ще му трябва повече, за да гарантира осъдителна присъда за убийство.
	— Намерихме и петнадесет хиляди долара в апартамента му. Серийните номера съвпадат с онези на банкнотите от откупа с трите милиона.
	— Той го знае, но пак не му е достатъчно. Ами самият Пендарън? Мислите ли, че той ще сключи сделка, за да избегне смъртното наказание?
	— Опитахме. Отначало отричаше всичко, дори предложи да се подложи на детектора на лъжата, но когато го заплашихме със смъртна присъда, единствените думи, които произнесе, бяха: „Искам адвокат“.
	— Правите ли нещо, за да намерите парите? Те със сигурност биха свързали нещата. Тогава няма да е необходимо да се пазарим с него.
	— Занимаваме се само с това. Марк е накарал всички незаети агенти да работят по случая и да проучат целия живот на Пендарън. Веднага щом разберем всичко, ще ти кажем, защото пак ще ни трябват заповеди за обиск.
	— Добре.
	Кол крик стана, за да излезе от стаята.
	— Ще се видим следобед на пресконференцията.


	Двадесет и първа глава

	Специалният агент, отговарящ за случая в Минеаполис, се обади на Кейт след по-малко от час. Производителят на цилиндъра за сгъстен въздух, използван в собственоръчно направената огнехвъргачка, имаше бивш агент на ФБР за шеф на охраната си. Затова той получи достъп до служебния компютър от дома си, тъй като работното време беше свършило. Кейт записа информацията и му благодари.
	— Цилиндърът е продаден от фирмата „Аутсайд Зет Спорт“ с адрес Южна Аламида 2121 в Лос Анджелис. Ще им се обадя да проверя дали все още е отворено. — Кейт проведе кратък разговор по телефона. — Затварят в двадесет и два часа.
	— Не е далеч.
	— Питал ли си се как „Пентад“ финансират ударите си? Имам предвид апартамента, къщата на Спринг Стрийт, изобщо всичко.
	— Питах се, докато ти не каза, че парите от въоръжените обири на Радек не са открити.
	— И аз това си мислех. Плячката възлиза на милион и половина.
	— Очевидно дори престъпниците са разбрали, че за да правиш пари, трябва да имаш основен капитал.
	Уличното движение не беше натоварено и те стигнаха до спортния магазин само за двадесетина минути.
	— Ще разбера къде да отидем след това.
	Вейл влезе вътре и Кейт почувства прилив на трепетно вълнение. За да се разсее, тя започна да претърсва честотите на радиото. Докато намери станция, която й хареса, Вейл се върна в колата.
	— Учудващо е колко бързо намират нещо, когато скоро ще затварят. — Той включи двигателя, погледна картата и обърна.
	— Къде отиваме?
	— На Западна седма улица. Там продават цилиндри за пейнтбол. Името, което е използвал купувачът, е Томас Карсън, с този адрес. — Вейл й подаде листче.
	— Мислиш ли, че името е фалшиво?
	— Ако не е, то ще бъде първото по рода си. Защо не се обадиш на някого от офиса да провери регистрите? Попитай ги и дали има служител с такова име. За всеки случай.
	Кейт се обади в офиса в Лос Анджелис, откъдето й отговориха, че там не работи човек на име Томас Карсън и че не могат да го намерят в регистрите.
	— Нищо — каза тя. — Дано това не означава, че адресът е фалшив.
	— Дотук всеки път, когато попаднехме на фалшиво име, на адреса имаше нещо. Ако пак стане така, знаеш какво означава това.
	— Мислиш, че е клопка?
	— Надявам се да е така. — Той видя изненаданото й изражение и добави: — Защото инак няма да се доближим до разкриването им. Освен ако не си открила как се прави омлет, без да чупиш яйцата.
	Кейт се облегна назад и затвори очи.
	— Започвам да се чудя съществува ли такова нещо като омлет.

	* * *

	Адресът на Западна седма улица беше в търговски квартал, който през последните години бе започнал да се облагородява. Сградата беше на седемдесет и пет години, имаше тринадесет етажа и заемаше цяла пряка. Занемареността и въглеводородите в автомобилната култура на Лос Анджелис я бяха изпъстрили с петна и направили непривлекателна. Но някой очевидно беше намерил нещо не само в изящните й архитектурни качества, но и в лесно променяемата й конструкция и размери и харчеше няколко милиона долара, за да я ремонтира. Каменните фронтони, които акцентираха най-горните два етажа, бяха почистени с пясъчна струя до първоначалния им безупречен бежов цвят. Прозорците бяха свалени и празните пространства бяха покрити с дебел прозрачен найлон, който чакаше да бъде заменен с енергоспестяващи стъкла. На тънки кабели, дълги тридесетина метра, беше окачено скеле. Тежък материал, подобен на мушама, обгръщаше трите по-долни етажа, за да не падат отломки. На тротоара около сградата беше направена временна пътека с предпазни дъски отгоре.
	— Това е нещо различно — отбеляза Вейл.
	— В какъв смисъл?
	— Затворът и тунелът бяха изоставени места, а тази сграда се ремонтира.
	— Хубаво е, че „Пентад“ са избрали да те убият на място с по-малко стъкла.
	— Не само мен, скъпа, а нас. — Вейл зави зад ъгъла. — Да проверим дали ще намерим входа на строежа. Ще постоим там малко и ще видим какво ще стане.
	Той бавно започна да кара около сградата. Минаваше десет часът вечерта и движението не беше оживено. Кейт се наведе напред и се залови да оглежда огромната постройка през предното стъкло на колата.
	— Не е ли ей там, в края на сградата? — попита тя.
	— Небоядисана врата от шперплат с катинар. Може би се влиза оттам, но нека обиколим цялата постройка и да проверим дали има други входове.
	Докато се движеха бавно, Кейт забеляза, че вратата е открехната.
	— Изглежда там вече има някого.
	— Хайде да наблюдаваме и да видим дали ще се покаже някой друг.
	Вейл спря колата колкото е възможно по-далеч, но така, че да виждат вратата, и двамата наблюдаваха сградата половин час. От време на време преминаваха автомобили, но нито един не спря. И после зад ъгъла зави минувач и се вмъкна вътре през открехнатата врата.
	— Видя ли го добре? Радек ли беше? — попита Кейт.
	— Не мога да кажа.
	— Знам, че няма да се съгласиш, но може би е време да повикаме подкрепления. Вярно, Колкрик ще разбере, но ако тук ни очаква грандиозният финал, какво значение има?
	— Засега това е едно голямо „ако“.
	— Може би те са скрили парите тук или са вътре и си ги поделят, за да избягат след това.
	— Не знам какво има вътре, но предполагам, че те няма да оставят следа към парите.
	— Е, ще чакаме ли, или ще повикаме кавалерията?
	— За съжаление нямаме избор. Двамата не можем да обкръжим мястото.
	— Какво да кажа на Дон?
	— Може би трябва да му кажеш истината, но само най-основното. Обясни му, че не сме знаели дали Радек е замесен, но после сме намерили колата му, която ни е довела тук. Не споменавай подробности за огнехвъргачката. И сега, след като знаем, че Радек вероятно е замесен, не искаме да се опитваме да го арестуваме, преди той да дойде тук.
	— Много неубедително.
	— Тогава му кажи, че не сме искали да се замесва от страх да не обърка нещо.
	— Така е много по-добре. — Тя набра номера на мобилния телефон на Колкрик и му разказа как са разпознали Радек като евентуален водач на „Пентад“ и после са намерили колата му и взривното устройство, които са ги отвели до сградата, която в момента наблюдават. Съдейки по дългите паузи, през които Кейт слушаше, Вейл разбра, че помощник-директорът не вярва, че „случайно“ са попаднали на още един член на „Пентад“.
	— Доколкото чух, не го прие по мъжки — отбеляза Вейл, след като тя затвори.
	— Аз смятам, че трябва да си мъж, за да го приемеш по мъжки. Той ще изпрати всички свободни агенти и специалните части, мисля, че спомена нещо и за морски пехотинци. И разбира се, нареди при никакви обстоятелства да не правим нищо, докато не дойде.
	— Щом ще вика толкова много хора, ще извадим късмет, ако дойдат до час.
	— Според мен по-скоро след два.
	— Полицията няма ли да дойде?
	— Мисля, че Дон не иска да му отнемат онова, което е останало от славата му.
	Кейт го погледна и видя, че Вейл превключва на скорост.
	— Не искам да седя тук и да чакам — каза той. — Те няма да стоят вътре цяла вечност.
	— Ако трябва, ще те заплаша с оръжие, но няма да влезем там, докато не дойдат другите. Стив, моля те, недей.
	Вейл се облегна назад и затвори очи.
	— Добре. Тогава ти ще дежуриш първа.
	Кейт се вгледа в него. Дишането му се забави и той задряма. Тя учудено поклати глава.
	През следващите петнадесет минути Кейт се залови да записва регистрационните номера на минаващите коли. Знаеше, че това е безполезно, но се надяваше, че ще й помогне да убие времето. И после до вратата на строежа спря голям автомобил. На таблото му проблясваше синя лампа. Тя сръга Вейл.
	— Този агент ли е?
	Вейл доближи монокъла до окото си.
	— Не го познавам, но това не означава нищо. Колата наистина сякаш е на Бюрото.
	От лимузината слезе мъж в костюм и вратовръзка, угаси фаровете, извади оръжие, внимателно отвори вратата на строежа и влезе.
	— По дяволите! — възкликна Кейт. — Някой трябва да подаде сигнал, че агент се нуждае от помощ на този адрес. Трябва да ги спрем.
	Вейл слезе от колата и отиде до багажника.
	Кейт забърза след него. Той извади пълнители и ги сложи в джобовете на сакото си.
	— Какво правиш?
	— Или някой в офиса е подал грешна информация, или онези вътре са намерили начин да примамят агент там. Знаели са, че ще го видим и ще го проследим. Той е стръв за нас.
	— Не го знаеш със сигурност.
	— Готова ли си да поемеш риска? Обади се в офиса и им кажи, а когато пристигнат, последвай ме в сградата.
	— Идвам с теб.
	— Изчакай, докато дойде някой.
	— Ти използва думата „стръв“, нали? Няма да ти позволя да отидеш сам.
	Вейл се втренчи в нея за миг и после се засмя.
	— Тогава побързай.
	Кейт също взе резервни пълнители, а Вейл пъхна фенерче в задния си джоб. Двамата тръгнаха към сградата. Тя се обади в офиса и тихо обясни какво е положението и че всички незаети агенти незабавно трябва да се отправят към адреса на Западна седма улица.
	Те стигнаха до вратата.
	— Когато влезем вътре, не казвай нищо и не мърдай — нареди Вейл. — Застани на едно място и остави очите ти да свикнат с мрака. От улицата би трябвало да прониква достатъчно светлина, за да виждаме. Ако ще стреляш, прицели се точно. В такъв голям строеж би трябвало да има нощен пазач.
	— Няма ли да използваш фенерчето?
	— И без него сме мишена.
	Двамата пристъпиха вътре. Вейл затвори вратата и се ослуша.
	— А сега какво? — попита Кейт.
	— Ако онзи човек е агент, трябва да слушаме. Знаеш ли израза „Язди към шума от стрелбата“?
	— Кой го е казал?
	— Генерал Къстър.* — Вейл се обърна и тръгна към две точки светлина в тъмнината.
	[* Джордж Армстронг Къстър (1839 — 1876), убит в битка с индианците дакота край река Литъл Бигхорн. — Б.пр.]
	— Много окуражаващо.
	— Движи се зад мен.
	Както Вейл подозираше, двете светли кръгчета бяха бутони на асансьор. Той натисна единия.
	— Откъде знаем на кой етаж трябва да се качим?
	— Те ще намерят начин да ни покажат — отвърна Вейл.
	— Отново окуражително.
	Асансьорът дойде и те се качиха. Вейл натисна бутоните за всички етажи и после извади автоматичния си пистолет. Използва дулото, за да строши единствената крушка, и в кабината настана мрак. Кейт извади пистолета си от кобура и го хвана в двете си ръце.
	— Не го дръж с две ръце — предупреди я Вейл. — Така е трудно да маневрираш. Може би по-скоро ще се наложи да се наведеш, отколкото да стреляш.
	Кабината се разтресе и спря, а после леко се залюля и вратите на втория етаж започнаха да се открехват. Щом се отвориха напълно, в кабината падна тяло в сива униформа. Беше завързано за дълга дъска, за да го подпира на вратата. В гърдите на пазача беше забита голяма отвертка. Вейл докосна гърлото му да провери дали има пулс.
	— Те знаят, че сме тук.
	Кейт се втренчи в трупа. Бруталността, с която човекът беше убит и изложен на показ, отприщи прилив на адреналин от паника в кръвоносната й система. В мрака и тишината наоколо сцената приличаше на сън, образен, но нереален, нещо, което със сигурност щеше да изчезне, ако тя затвореше очи само за една-две секунди.
	Вейл я сграбчи грубо за ръката.
	— Ще трябва да се съсредоточиш, инак ще ми бъдеш в тежест. — Той хвана трупа, изнесе го от асансьора и го положи на земята изненадващо внимателно.
	Кейт разтърси глава, сякаш се опитваше да се събуди от дълбок сън.
	— Тук съм, тук съм.
	— Добре. — Вейл натисна бутона да затвори вратите на асансьора.
	— Мислиш, че не са на този етаж ли? — попита тя.
	— Трябва да са по-близо до последния.
	— Откъде знаеш?
	— Защото методът им на действие е да ни изтощят, преди да стигнем до…
	— Решителната битка?
	— Да.
	Вратите се отваряха на всеки етаж и Кейт затаяваше дъх. С всяко спиране тя осъзнаваше, че вероятността следващия път, когато вратите се отворят, онези да бъдат там, се увеличава. И после усети, че позволява да се случи точно това, за което я предупреди Вейл — групировката я изнервяше. Но как беше възможно да не се страхува? Тя погледна Вейл, който имаше делови вид, както обикновено.
	Може би това се дължеше на спокойствието му или на тенденцията страхът да намалява, победен от логиката, но когато вратите се отвориха на единадесетия етаж, ужасът й бе спаднал до толкова ниско ниво, колкото да й вдъхне настървение за съпротива. Кейт се подготви и се втренчи в мрака. Отново нямаше нищо. Когато вратите започнаха да се затварят, Вейл хвана едната и я отвори.
	— Какво има? — прошепна Кейт.
	— Долавяш ли миризмата?
	Тя отвори уста да каже „не“, но сетне разпозна мириса.
	— Чесън?
	— Да, силна миризма на чесън.
	— Е, и?
	— Това означава, че някой е вечерял тук. Те са тук от известно време.
	— И ни чакат?
	— Щом е видял, че колата му я няма, Радек е разбрал, че е само въпрос на време да стигнем дотук.
	— Може ли да ми обясниш откъде знаеш?
	— Не сега, скъпа.
	Кейт стисна по-здраво автоматичния си пистолет.
	— Ще слезем ли?
	— Да се качим още един етаж.
	— Защо?
	— Не знам. Може би миризмата на чесън не е била умишлена. — Вейл пусна вратата, която се затвори. — Тези хора си играха с умовете ни толкова дълго, че логиката се превърна в пречка. Трябва да действаме инстинктивно и да се надяваме, че ще реагираме бързо, когато дойде моментът.
	— Това не беше ли планът на генерал Къстър?
	— И винаги е успявал, с изключение на един път.
	Вратите се отвориха на дванадесетия етаж. Вейл и Кейт видяха кабинет в отсрещния край. Една-единствена лампа осветяваше остъклените му стени. Човекът, когото бяха видели да слиза от автомобила с проблясваща синя лампа, седеше на стол с лице към тях. Устата му беше запушена, а ръцете завързани отзад на гърба и неподвижни. Той ги забеляза и трескаво започна да кима. Вейл остави вратите да се затворят, без да слезе.
	— Какво правиш? — попита Кейт.
	Той извади сгъваемия си нож, отвори го и й го даде.
	— Внимавай. Остър е като бръснач. Приближи се много бавно до него. Аз ще вървя заднишком след теб. Щом стигнеш до него, освободи го.
	— Къде мислиш, че са те? Тук или на долния етаж?
	— Иска ми се да ти кажа, че са на долния етаж.
	Вейл натисна бутона и вратите се отвориха. Той хвана Кейт за рамото, дръпна я пред себе си и долепи гръб до нейния. Тя се опита да плъзне пръста си на спусъка, но осъзна, че стиска пистолета твърде силно. Разхлаби хватката си и стиснала ножа в лявата си ръка, тръгна към завързания мъж. Вейл запристъпва плътно до нея.
	След няколко крачки Кейт си спомни за миризмата на чесън и се опита да разбере дали все още я долавя, но не усети нищо. Не надушваше нищо — нито плесента на сградата, нито отличителните миризми на строителство и работници. Обонянието й очевидно беше блокирало. Тя се надяваше митът, че загубата на едно сетиво засилва другите, да е истина. Обърна глава наляво, а после надясно и се опита да види нещо в мрака около тях.
	Вече се беше приближила достатъчно, за да види очите на мъжа. Макар че устата му беше завързана, Кейт се опита да го разпознае като колега, но той не й изглеждаше познат. Тя се вгледа внимателно в очите му, защото си помисли, че ако другите са наблизо, мъжът ще й даде сигнал, като ги отмести в съответната посока, но те бяха втренчени в нея.
	Кейт мина през вратата на кабинета и забърза към него. Вейл застана на прага и огледа тъмното пространство зад тях. Тя вдигна ножа да покаже на мъжа, че ще освободи ръцете му, когато забеляза, че краката му не са завързани за стола.
	Той скочи и Кейт видя, че и ръцете му са свободни. В дясната си ръка държеше револвер. Тя инстинктивно замахна с ножа. Острието сряза сухожилията и мускулите на китката и парализира ръката му. Кейт усети, че стоманата се удари в костта. Револверът увисна на пръста му, който се беше закачил в предпазната скоба.
	Мъжът понечи да го прехвърли в лявата си ръка, но дясната на Кейт беше по-бърза. Тя допря автоматичния си пистолет в гърдите му и натисна спусъка два пъти. Той се свлече мъртъв на пода.
	В следващия миг откос на автоматични оръжия разтърси кабинета и строши стъклата. Кейт почувства, че в нея се заби нещо. Тя залитна, падна на пода и усети, че едната страна на тялото й е в кръв. Вейл се хвърли на земята, стреля над главата й и разби лампата на бюрото. Стаята потъна в мрак. Той допълзя до Кейт върху строшените стъкла.
	— Ранена ли си? — прошепна Вейл.
	— Така мисля. Отстрани в тялото.
	Той внимателно пъхна ръка под блузата й и пръстите му мигновено намериха входната рана. Макар че я болеше, Кейт се окуражи от докосването му. Той опипа гърба й и откри изходната дупка.
	— Куршумът е минал през теб. И кървенето не е много. Може би е рикоширал в ребро. — Вейл извади носната си кърпа и я разгърна. — Притискай я до двете дупки.
	Кейт направи каквото й казаха и както при всяка травматична рана, натискът намали заплахата от изтичане на кръв.
	Вейл довлече мъртвия мъж до стената и го подпря. След това издърпа Кейт и я сложи до трупа.
	— Те стреляха с щурмови пушки. Може да пробият стената, но куршумите едва ли ще минат и през него, затова стой тук. — Даде й фенерчето и извади монета от джоба си. — Щом чуеш тези двадесет и пет цента да изтракат ей там, протегни ръка нагоре и запали и угаси фенерчето, като осветиш горния край на стената, а след това смъкни ръката си още по-бързо.
	Той безшумно се промъкна до ъгъла на кабинета и застана незабележим в сенките. Кейт затаи дъх, защото не искаше да изпусне изтракването на монетата на пода. Тя разбра, че задачата й е да привлече стрелба. Стори й се, че Вейл се забави цяла вечност, но в същото време се надяваше, че няма да чуе монетата да изтрака.
	И после двадесет и петте цента издрънчаха в нещо метално. Кейт протегна нагоре фенерчето и дори се надигна, за да бъде сигурна, че лъчът ще прехвърли стената. Запали го, угаси го и се сви зад трупа. Незабавно автоматичен откос надупчи стената. Кейт усети, че в трупа пред нея се забиха най-малко два куршума. И после видя лицето на Вейл, осветено от проблясъците на неговия глок, съсредоточено и делово, сякаш се намираше на учебно стрелбище. Той стреля три пъти. Някакво тяло тупна на пода и после настъпи зловеща тишина. Тя изчака няколко секунди и напрегнато прошепна:
	— Това ли беше?
	— Остана още един.
	Беше ли забелязал още един човек? Кейт се замисли. Вратата беше открехната, когато пристигнаха, и това означаваше, че някой вече е вътре. След това дойдоха още двама, единият от които „агентът“. Двама от тях бяха мъртви.
	Вейл изскочи от сенките и се хвърли през прозореца на кабинета. След него прозвучаха три изстрела. По време на краткотрайните проблясъци светлина той успя да види къде е стрелецът и забеляза препятствията между тях. Не можа обаче да разбере дали е Радек. Стрелецът се беше барикадирал зад голяма количка, която се използваше за пренасяне на цимент. Вейл се съмняваше, че куршумите му ще я пробият, особено поради извитите й повърхности, но беше забелязал от лявата страна на човека стоманена греда. Трябваше да я види пак, за да огледа добре конструкцията й. Реши да се приближи и изстреля още един откос към последния жив стрелец, за да го накара да наведе глава.
	Вейл стреля отново, придвижи се зад еднометрова неизмазана стена и в същото време различи детайлите на стоманената греда. Сега беше в по-добра позиция за онова, което щеше да се опита да направи.
	На слабата синкава светлина, проникваща през прозорците, той видя точно къде е гредата по отношение на стрелеца. Безшумно пъхна нов пълнител в пистолета си и излезе иззад стената. Изправи се, хвана с две ръце глока и се прицели в гредата. Започна да стреля бавно, като наблюдаваше искрите върху стоманата и леко преместваше прицела след всеки изстрел. Куршумите рикошираха все по-близо до мястото, където беше човекът. Накрая единият го улучи и го накара да изохка силно. Вейл предположи, че го е уцелил някъде в торса или краката. Той се прицели още по-високо в гредата и щом осъзна, че няма къде да отиде, стрелецът протегна ръка над ръчната количка и стреля напосоки, опитвайки се да накара Вейл да престане да стреля. Вейл се прицели в ръката му и изстреля един куршум, който улучи или нея, или рамото му. После отстъпи зад недовършената стена и зареди нов пълнител в автоматичния си пистолет. В сградата проникна вой на приближаващи се сирени. Този път подкрепленията пристигаха навреме.
	Вейл знаеше, че противникът е ранен. Можеше да тръгне към него и да стреля, без да спира, докато го приближи, за да го арестува, ако онзи предпочетеше да се предаде. В противен случай алтернативата да го убие нямаше да е неприемлива. Той направи една крачка и после чу изстрел. Обърна се и отново се хвърли зад неизмазаната стена. Мъжът стреля три пъти и сетне Вейл го чу да се промъква към асансьора. Надигна се да надникне над купчината строителни материали, когато друга експлозия от куршуми блъсна предната страна на укритието му.
	Асансьорът се отвори и Вейл се изправи, готов да стреля. Съзря човека, който повлече окървавения си крак вътре, и стреля още веднъж в кабината, преди вратите да се затворят. Не разбра дали е улучил. Поколеба се дали да не се спусне по стълбите, но сградата сигурно вече беше обкръжена. Пък и тичането с пистолет в ръката не му се стори добра идея. И най-важното беше, че Кейт се нуждаеше от внимание. Раната й не изглеждаше сериозна, но той я беше прегледал на тъмно. Забърза към нея.
	— Всичко свърши — каза й той.
	Тя стана. Все още притискаше носната му кърпа до тялото си. Вейл взе фенерчето и огледа раната.
	— Ще живея ли? — попита Кейт и се усмихна насила.
	Той попи кръвта от раните й и после пак й каза да ги притиска с кърпата.
	— За жалост не е лесно да убиеш заместник помощник-директор.
	Неочаквано етажът се разтърси от експлозия. Вейл насочи фенерчето към асансьора. От пролуката между вратите се разнасяха на талази прах и отломки.
	— Предполагам, че това беше предназначено за нас — отбеляза Кейт. — Добре, че не натисна бутона да повикаш асансьора.
	Тя го погледна, за да види реакцията му, но мислите му отново препускаха напред.


	Двадесет и втора глава

	Вейл се облегна на бронята на взетата под наем кола и се загледа в Кейт, която излезе от хотела. Походката й беше отмерена, но тя се беше привела леко наляво. Той отвори вратата на колата.
	— Вече няма кръв по превръзките. Как мина срещата ти с полицията снощи?
	— Държаха се много свястно. Бях там два и половина часа.
	Кейт се настани на седалката, а Вейл заобиколи и седна зад волана.
	— Как спа?
	— Често се будих. Бях много напрегната.
	— И аз обикновено се чувствам така, когато наръгам с нож и застрелям човек.
	Тя не можа да не се засмее.
	— А ти как спа?
	— Добре, докато в два часа след полунощ не пристигна куриерът.
	— Куриер в два часа след полунощ?
	— Случва се, когато си легна и мисля за нещо. Понякога умът ми работи сам и ме събужда, обикновено в два след полунощ.
	— С отговор?
	— Винаги с отговор. Понякога дори е правилният.
	— Не можеш ли да накараш ума си да го прави през деня?
	— Обикновено не става. Той е много упорит. Да, знам. Чудиш се откъде го е наследил.
	— Моля те, не ме карай да се смея, защото ме боли. И какъв проблем реши умът ти този път? Същият ли, който те безпокоеше снощи, когато асансьорът се взриви?
	— Взривяването на асансьора не беше мой проблем.
	— Мислиш, че не е било предназначено за нас?
	— Само ако бяхме оцелели от престрелката. Много вероятно е взривът да е бил за онзи, който оцелее. Инак защо не избухна, докато се качвахме?
	— Не разбирам. Мислех, че в експлозията загина Радек.
	— Агент правист дойде при мен в полицията снощи, за да дам показания едновременно и пред него. Той каза, че трупът бил толкова обезобразен, че може би ще изследват ДНК, за да установят самоличността му. Ако успеят да намерят ДНК на Радек от други източници. Попита ме дали имам някакви идеи, но аз нямах.
	— Тогава разследването ще продължи известно време. Не че той ще избяга.
	— Знам ли.
	— Какво не знаеш? Мислиш, че не е той?
	— Трябва да допуснем тази вероятност. Сигурно ще признаеш, че Радек не е глупак. Защо ще се качи в асансьор, когато знае, че щом започне да се спуска, ще се взриви?
	— Може да е станало случайно. Ти го простреля два пъти. Вероятно не е толкова умен, когато има два куршума в тялото си.
	— Може би.
	— Понякога нямаш ли чувството, че твоят куриер в два часа посред нощ се подиграва с теб?
	— Почти винаги.
	— Рано сутринта ми се обадиха, че в десет ще има съвещание в командния център. Може би ще успокои някои от демоните ти.
	— Кой ти се обади? — попита Вейл.
	— Някакъв служител. Не беше Колкрик, ако това те интересува.
	— Шефът ти сигурно не е доволен, че не споделяме с него.
	— Аз съм заместник помощник-директор, ранен в престрелка с убийци. Той не може да ми каже нищо. Поне днес.
	— Знаеш ли кой е най-големият ви грях? Когато се върнете във Вашингтон, ще има да разказвате страхотни истории на коктейли.
	— И само чаках да ме прострелят.
	— Но получих ли благодарност?
	— Благодаря ти.
	— Моля. И след като си така мила, искаш ли да те заведа на вечеря? В истински ресторант, а не с храна за вкъщи от картонена кутия.
	— Зависи.
	— От какво?
	— Наистина ли искаш да ме заведеш на вечеря, или го правиш за всички жени, които прострелят покрай теб?
	— Обикновено ги оставям в спешното отделение и си отивам.
	— Щом ме караш да се чувствам толкова специална, как бих могла да ти откажа?
	Те спряха пред федералната сграда и видяха, че пред предния вход и гаражите се тълпят репортери и новинарски екипи.
	— Ще те оставя на ъгъла. Ще можеш ли да се промъкнеш покрай журналистите, без да те спрат да им покажеш дупките от куршумите?
	— Ще излъжа, ако кажа да.

	* * *

	Вейл и Кейт влязоха в командния център и в същия миг избухнаха аплодисменти. Не бяха останали свободни места, но двама агенти станаха и предложиха на Кейт столовете си.
	— Типично — подхвърли Вейл. — Къде е моят стол? И аз застрелях някого.
	Колкрик и специалният агент, отговарящ за случая, бяха най-отпред.
	— Добре. Моля за внимание — рече Хилдебранд и присъстващите се обърнаха към тях. — Убеден съм, повечето от вас знаят, че снощи заместник помощник-директорът Кейт Банън и Стив Вейл бяха въвлечени в престрелка с трима души, отговорни за убийствата на петима човека, двама от които наши агенти. Помощник-директорът и аз смятаме, че тези трима души заедно с Лий Дейвис Солтън, който наскоро беше убит, и Винс Пендарън съставляват групировката, нарекла се „Рубако Пентад“, виновна за изнудването с пет милиона долара на правителството на Съединените щати. В подплатата на якетата им бяха зашити фалшиви документи. Разкрихме истинската им самоличност чрез пръстовите отпечатъци. Уолас Дейвид Симс и Джеймс Уилям Хъдсън. Двамата и Лий Дейвис Солтън са осъждани банкови обирджии и са излежавали заедно присъдите си във федералния затвор „Марион“, Илинойс. Предполагаме, че петият човек, убит при експлозията в асансьора, е Виктор Джеймс Радек, водачът на групировката, който също е бил в затвора „Марион“ с другите. За съжаление трупът е толкова обезобразен от взрива, че не можем да го идентифицираме със сигурност. Наред с фалшивите документи намерихме по десет хиляди долара у Симс и Хъдсън, всичките в стодоларови банкноти. Серийните номера съвпадат с онези от откупа. В подплатата на якетата им бяха пришити и квитанции за депозит от банка в Ню Хампшър за сумата шестстотин хиляди долара. След като преди два дни открихме три милиона долара, останали са два милиона, които да се поделят между трима, защото Пендарън е задържан. Това и вече намерените пари наброяват приблизително по шестстотин хиляди на човек.
	Дон Колкрик пристъпи напред.
	— Както можете да си представите, много сме развълнувани, че открихме къде са останалите пари. Затова се свързахме с офиса в Бостън и оттам събудиха президента на банката посред нощ. Той установи, че квитанциите са от банката, но номерата на сметките са фалшиви. Оказа се, че квитанциите са подправени. Ето защо по всичко личеше, че отново сме в начална позиция, но ни провървя. Проследихме номерата, избирани от мобилен телефон, който открихме у Симс, и успяхме да открием апартамента, използван от Виктор Радек. При обиска там бяха намерени празни бланки за депозитни квитанции, които той е използвал, за да изготви фалшификатите. В жилището имаше още един мобилен телефон. В момента проучваме номерата. Стискайте палци. Два екипа криминолози обработват мястото. Радек е от Ню Хампшър, затова може да е имал връзки в банката. От офиса в Бостън разследват тази следа. Работим по предположението, че Радек е искал да елиминира съучастниците си и още двама агенти на ФБР. Смятаме, че той е дал на членовете на бандата си депозитните квитанции, за да ги убеди, че делът на всеки е депозиран в банка. След това оцелелите от престрелката, техни или наши хора, е трябвало да загинат в асансьора.
	— Тогава защо е използвал асансьор? — попита някой.
	— И ние си зададохме същия въпрос. Затова помолихме сержант Майк Хенинг от сапьорския взвод на полицията в Лос Анджелис да ни помогне на място, както направи в тунела. Майк?
	Хенинг стана от първия ред.
	— Устройството беше много мощно и имахме проблеми да реконструираме спусковите механизми. Беше свързано с таблото с бутоните и смятаме, че е имало начин да бъде обезвредено от кабината на асансьора, нещо елементарно като три или четирицифрен код, въведен в таблото. Или е станала повреда, или човекът, който предполагаме, че е бил Радек, е бил прострелян в крака и ръката и е забравил кода, а може и да се е паникьосал и да е натиснал погрешните цифри. Стив Вейл е стрелял веднъж в кабината, докато вратите са се затваряли. Може би куршумът го е ранил фатално. След една-две седмици ще имаме по-ясна представа. — Хенинг написа номера на пейджъра си на дъската. — Настоявам да ми се обадите, преди да изпълните още заповеди за обиск или арест по случая. Тези хора залагат експлозиви навсякъде. Знаете за тунела и асансьора. Разбрах, че Кейт и Стив са попаднали на кола с експлозиви в багажника, затова не се колебайте и ми позвънете. — Той се усмихна на Кейт, докато сядаше.
	— Нещо друго, което намерихме в апартамента на Радек, беше пълен комплект документи за самоличност на името на Уилям Томпсън, без инициали за второто име — продължи Хилдебранд. — Тъй като Радек е убедил другите, че парите са депозирани в банка на фалшиви имена, смятаме, че има вероятност да ги е вложил всичките в банка на това име или на сметка, или в трезор. Ето защо, госпожи и господа, ще трябва да се поразходим. Ще изпратим инструкции до всички клонове на Бюрото да се свържат с банките. Нашият филиал ще търси в по-голямата част на Южна Калифорния, освен ако някой няма по-добра идея. — Никой не се обади и Хилдебранд добави: — И така, отидете при преките си шефове да получите задачите си.
	Кейт погледна Вейл и усети, че съвещанието не е отговорило на всичките му въпроси. Колкрик се приближи до тях.
	— Кейт, как се чувстваш?
	— Добре съм, Дон.
	— Представители на отдел „Убийства“ на полицията са в конферентната зала на специалния агент. Искат показанията ти.
	Тя се изправи бавно и се обърна към Вейл.
	— Надявам се, че не си ме предал.
	— Сякаш ти няма да ме предадеш.
	— Трябва да поговоря с теб, Стив — каза Колкрик, когато Кейт излезе. — Да се видим в кабинета на Кейт след половин час, а?
	Вейл не можа да разбере какво си е наумил помощник-директорът. Може би не беше добър знак, че иска да говори насаме с него. Това поне не се беше случвало досега. За Вейл винаги идваше един момент, в който той решаваше, че щом си е свършил работата, няма смисъл да се мотае наоколо. Може би този миг беше настъпил.
	— Няма да го пропусна.

	* * *

	Колкрик влезе в кабинета. Вейл седеше зад бюрото на Кейт и слагаше деветмилиметрови патрони в пълнител за по-стар модел автоматичен пистолет „Зиг-Зауер“. Малко по-рано го беше взел от оръжейния склад. Колкрик се настани и Вейл остави пълнителя.
	— Е, какво има?
	— Питам се защо ти и аз не разполагаме с една и съща информация.
	— Да, ако ще ме освобождаваш, разбирам. Аз го предвидих, спомняш ли си? Затова нека подминем извиването на ръце в търсене на причина.
	— Никой не те освобождава. Искрено съм любопитен защо не идваш при мен, когато откриеш нещо.
	— Казахме ти за Пендарън и ти се обадихме снощи, но нещата се изплъзнаха от контрол, защото ни се стори, че агент е изпаднал в беда.
	Колкрик се усмихна и бавно поклати глава.
	— И в двата случая сте извършвали собствено разследване и се обадихте едва когато не можехте да продължите по-нататък. Искам истината, Стив.
	— Откровен ли искаш да бъда? Помисли си, преди да отговориш.
	Колкрик седеше с кръстосани крака и потропваше с показалец по крака си.
	— Да.
	— Хубаво — отвърна Вейл. — „Пентад“ се целят в голямата бюрократична структура на ФБР, особено в случая. Те знаят как правите нещата и го използват в свое предимство. Оставих те да следваш сценария им с фалшивите улики, за да ги приспим в лъжливо усещане за сигурност. Докато те си мислеха, че Бюрото се е хванало на въдицата им, аз можех да работя зад кулисите и да открия някои от слабите им места.
	— Значи ние сме само примамка за теб.
	— Ти следваше логични улики. Това така или иначе трябваше да бъде направено.
	— Не обичам да бъда примамка.
	— Никой не обича.
	— И като имам предвид последната провокация, ще го направиш отново, нали?
	Вейл повдигна рамене, сякаш искаше да каже, че няма да оспори предположението на помощник-директора.
	— Сещаш ли се за някое обстоятелство, което ще ни позволи да работим заедно, за да намерим парите? — попита Колкрик.
	— Включихте ме точно защото не съм екипен играч.
	— Ами ако намеря начин да те накарам да работиш с мен?
	— Ще ми бъде интересно да го чуя.
	— Ако разработя най-добрата следа, за да стигнем до парите?
	Вейл се засмя.
	— Тогава защо ще идваш при мен?
	Колкрик се усмихна язвително.
	— Казах, че ще „разработя следата“, а не че вече знам докъде ще ме отведе.
	— Намерил си нещо в апартамента на Радек?
	— Да. — Колкрик не добави нищо повече.
	— Да отгатна ли трябва? — попита Вейл.
	— Не, ще ти кажа, но при едно условие.
	— Какво?
	— Да бъда с теб на всяка крачка.
	— Добра ли е следата?
	— Има ли значение?
	— Предполагам, че няма — отвърна Вейл. — Съгласен съм.
	Колкрик му подаде прозрачен плик за веществени доказателства. Вътре имаше къс синя хартия, на която пишеше: „2М8712“.
	Вейл го погледна, обърна го и видя, че задната страна е празна.
	— Същата хартия ли е като на бележките върху труповете и тефтера, който беше подхвърлен в жилището на Берток?
	— Изглежда същата. Намерихме я скрита в книга на лавица над бюрото му.
	— И никой няма представа какво означава?
	— Не. Но трябва да е важно. Защо инак ще го крие?
	Вейл не отговори веднага.
	— На първата бележка за откупа сумата беше написана с цифри. На втората трите милиона долара бяха обозначени като 3 и М и с доларовия знак. 2М може да означава два милиона долара.
	— Ами четирите цифри? Възможно ли е да са адрес, сякаш той знае улицата, но иска да е сигурен, че няма да забрави цифрите? — попита Колкрик.
	— Вероятно, но пък знае как да стигне дотам и едва ли ще се довери на някого другиго и да го изпрати да вземе парите.
	— Ако това е адрес, може да накараме анализаторите да започнат да проверяват указателите и да търсят тези четири цифри.
	— Градът е голям. Може да са стотици. Какво имаше на бюрото?
	— В апартамента му ли? Само мобилен телефон в зарядно устройство.
	— Щом е държал листчето толкова близо до него, може да е телефонен номер.
	— Но цифрите са само четири.
	— Солтън имаше мобилен телефон, а най-малко един от другите типове — също. Видях един да се зарежда и къщата, където намерихме хондата. Вероятно всичките са за еднократна употреба с предплатени минути. Защо не проверим разговорите с 8712?
	— Ако си прав и се свържем с телефона на мъртвец, как това ще ни покаже местонахождението?
	— Всичко по реда си. Нека повикаме Том Демик. Ще помолиш ли някого да донесе трите телефона?
	Половин час по-късно Демик седеше зад бюрото на Кейт и изследваше трите мобилни телефона. Записа си номерата в менюто. Първите три цифри на два от тях — номерът на централата, съвпадаха. Вейл включи единия и го набра от служебния телефон на Кейт. Телефонът иззвъня четири пъти, след което се чу сигналът за оставяне на съобщение. Вейл затвори и набра телефона, който не беше включен. Той иззвъня веднъж и се включи гласовата поща. После Вейл набра съвпадащите цифри, които обозначаваха, че двата телефона са към една и съща централа, и след тях добави 8712. Отдалечи телефона от ухото си, за да чуват и другите. „Избраният номер вече не съществува“. Набра отново, но този път започна с цифрите на централата на другия мобилен телефон и завърши с 8712. Отсреща се чуха четири сигнала свободно, преди да се включи секретарят.
	— Включен е — каза той и погледна Демик. — Дотук добре.
	— Не разбирам — рече Колкрик.
	— Ако това е номерът, чиито последни цифри Радек е написал на бележката, телефонът все още е включен и може би е оставен в зарядно устройство, също като онези, които сте намерили в апартамента му и в къщата, където беше колата му. Поправи ме, ако греша, Том, но щом е включен, можем да проследим номера — отговори Вейл.
	— Би трябвало да можем.
	Колкрик разбра какво имат предвид.
	— Джипиесът на мобилния телефон ще ни покаже къде се намира той.
	— Том, ще задействаш ли телефонната компания? Ще поискаме съдебна заповед и заповед за обиск от Тай Делсън. Трябва ни само адресът — добави Вейл.
	Те станаха и в същия миг телефонът на Кейт иззвъня. Вейл вдигна слушалката.
	— За теб е — рече той и я даде на помощник-директора.
	Колкрик се заслуша.
	— Пълно съвпадение и на отпечатъците, и на ДНК… Отлично. — Затвори. — Обади се Хилдебранд. В апартамента на Радек намерили само неговите отпечатъци, били навсякъде. Взели и няколко предмета за анализ на ДНК, включително четката му за зъби. Проверили всичко в лабораторията и току-що потвърдиха, че отпечатъците са на Радек и неговата ДНК съвпада с тази на трупа в асансьора. Да стискаме палци парите да са на този телефонен номер.


	Двадесет и трета глава

	Обикновено индустриалният район на Девета улица беше относително безлюден, но сега гъмжеше от превозни средства на ФБР и полицията и беше затворен. В средата се намираше обектът на трескавата дейност, едноетажна тухлена сграда, построена за почистване на дрехи с пара преди стотина години. В момента се смяташе, че там е мобилният телефон на Виктор Радек. В постройката се бяха помещавали няколко магазина и собственикът на последния беше боядисал фасадата в жълто-зелено с червени ръбове, за да подхождат на цвета на ниския керемиден покрив. Ослепителното обедно слънце изрязваше хладни черни правоъгълници и триъгълници в ъглите.
	Издирената чрез данъчните декларации агентка на недвижими имоти каза, че е дала къщата под наем за шест месеца. Показаха й копие на заповедта за обиск и тя разпозна на снимката Радек като човека, който я беше наел под името Уилям Томпсън. Единственото друго нещо, което жената си спомняше за него, беше, че е платил в брой.
	Микробусът на сапьорите беше на тридесетина метра пред сградата. Сержант Майк Хенинг седеше вътре, гледаше телевизионния монитор и насочваше робот на колелца през задната врата на къщата. Зад него стояха Кейт, Вейл, Колкрик и Тай Делсън, която беше помолена да дойде, в случай че телефонът ги отведе в друга сграда, където трябва да влязат законно.
	Мониторът показваше четири картини, предавани от камерите на робота. Въпреки че всяка от тях можеше да бъде обърната в различни посоки едновременно, в момента всичките бяха насочени право напред. Четирите образа бяха сходни, но хората, които ги гледаха, стрелкаха очи ту към единия, ту към другия, надявайки се да забележат нещо. На пода бяха разпилени боклуци, но по работните маси имаше електрически инструменти и остатъци от дъски.
	— Когато влезем вътре, ще бъде интересно да намерим нещо от дъските с гвоздеите, на които ти попадна в тунела, Стив — каза Хенинг.
	Роботът продължи бавно да претърсва първия етаж, като зави през поредица врати и къси коридори. В повечето помещения имаше работни маси и високи столчета, заковани за пода. Хенинг повдигаше някоя от камерите на ниския робот, за да огледа какво има върху масите, и после я навеждаше да изследва отломките на пода. След половин час устройството приключи с обиколката и излезе.
	— Я ми кажете пак какво търсим? — попита Хенинг.
	— Първо, мобилният телефон с джипиеса, който ни насочи към това място — отвърна Вейл. — Трябва да е някъде вътре, вероятно включен в електрически контакт. Не го видях.
	— Да не забравяме за парите — добави Колкрик.
	— Чакайте малко. — Вейл отиде до задната врата на микробуса и се подаде навън. — Въпреки че под етажа няма прозорци, струва ми се, че долу има мазе. Мислиш ли, че роботът ще отвори вратата до мъжката тоалетна?
	Хенинг завъртя робота на сто и осемдесет градуса и го върна в сградата. Устройството стигна до вратата и рязко зави. Сержантът го насочи напред и назад, докато автоматичните щипци се увиха около валчестата дръжка. Ръката се завъртя и се чу изщракване. Роботът отвори вратата и Хенинг запали малък прожектор, който освети стълби, спускащи се надолу.
	— Да, има мазе, но стъпалата са твърде тесни и може би стръмни за гъсеничните вериги на робота.
	Вейл извади мобилния си телефон.
	— Можеш ли да усилиш звука, който предава роботът?
	Хенинг увеличи звука на максималната степен. Вейл набра номера, който ги беше довел там. Всички се заслушаха и след няколко секунди микрофонът на робота долови слаб звън.
	— Колко тежи приятелят ти, Майк? — попита Вейл и затвори телефона.
	— Този модел е сто килограма. Нима мислиш да го пренесеш надолу по стълбите?
	— Ще трябва да го наклоня на една страна, но би трябвало да мога да го смъкна в мазето. — Вейл взе фенерче.
	— Стив, мисля, че трябва да го направи някой от моите хора — рече Хенинг.
	— Аз също, но някой от тях свикнал ли е да борави с такава тежест?
	Сержантът схвана логиката му и кимна. Вейл стана и съблече сакото си.
	— Нека поне ти дам защитен костюм — предложи Хенинг.
	Вейл се засмя.
	— Ако долу има в какво да се спъна, със сигурност ще се пребия с този костюм. Но нека първо видя какво има там, преди да решим нещо.
	Той слезе от микробуса и тръгна към задната част на сградата.
	— Знам, че съм правист и не разбирам какво точно правите — обади се Тай Делсън, — но защо винаги Стив е доброволецът? — Гласът й прозвуча прекалено рязко.
	Колкрик се обърна към Кейт и двамата се спогледаха озадачено.
	— Да си чула някой да го моли да отиде? — попита той.
	— Така ли се оправдаваш, че не отиде ти?
	Колкрик отново се втренчи в монитора, едва сдържайки гнева си. Напомни си, че в момента най-важното е да намерят парите.
	Кейт го наблюдаваше. Знаеше, че той никога няма да забрави обидата.
	Хенинг завъртя назад едната камера на робота, която показа как Вейл влиза в сградата. Той мина покрай устройството и се видя на другите три квадранта на екрана. Лъчът на фенерчето му освети стъпалата. Вейл изпробва първото, преди да започне да слиза. Зави надолу и камерите го изгубиха от обхвата си. Той намери електрически ключ и го щракна.
	Половината мазе приличаше на подземие на стогодишна сграда, небоядисано, влажно и занемарено, но другата половина беше довършена. На стените имаше ламперия и голяма част от пода беше покрита с дебел тартан, какъвто може да се намери в гимнастическите салони, за да поглъща ударите на изпуснатите тежести. До малък хладилник бяха наредени четири сгъваеми стола. В ъгъла имаше маса за игра на карти, а на нея стоеше зарядно с мобилен телефон. Върху тартана бяха разхвърляни щанги, пейки, гири и големи стоманени плоскости. Вейл натисна бутона за повторно избиране на телефона си и този на масата започна да звъни. Той прекъсна повикването и провери хладилника. Вътре имаше само една бира.
	Вейл отстъпи назад и се опита да си представи движенията на хората там. Очевидно някой беше използвал щангите. Мнозина се пристрастяваха към това занимание в затвора. Инструментите на горния етаж показваха, че там бяха направили дъските с гвоздеите, а в мазето вероятно бяха седели, пили бира и планирали следващия си ход. Но окото му на зидар му подсказа, че има нещо непропорционално. И после го видя — тартанът, той сякаш трябваше да отвлича вниманието.
	Квадратите с големина шестдесет сантиметра бяха съединени със сглобки „ластовича опашка“. Той преброи набързо шестдесет секции, много повече, отколкото беше необходимо за количеството на спортните уреди там. Вейл тръгна по тях, търсейки следи. Коленичи в средата на пода и се опита да пъхне пръсти под парчетата и да извади някое, но това се оказа невъзможно. Помисли си, че едното изискване, което Радек би поставил пред себе си, е непосредственият достъп до маршрут за бягство. Може би беше под някое от крайните парчета.
	Вейл огледа краищата и забеляза, че два-три сантиметра тартан стърчат от четири тринадесеткилограмови диска, струпани в ъгъла. Той ги отмести встрани и видя дебела тридесетсантиметрова черна връв, която се подаваше между два квадрата, и бавно я издърпа. Връвта беше закачена под едното парче, което се надигна. Отдолу имаше шперплат. Вейл отмести съседните парчета тартан и видя целия шперплат, който закриваше квадратна еднометрова дупка, издълбана в бетона.
	Легна по корем и доближи лице до дъската. Запали фенерчето и леко я повдигна. Отдолу имаше голяма метална кутия. Вейл бавно отмести дъската. В празното пространство видя пет-шест пистолета и два флакона с нещо като пиротехнически средства. Не можа да определи със сигурност, защото бяха зад металната кутия, която имаше тежък катинар отпред. Около нея бяха нахвърляни и други кутии с различни по калибър амуниции.
	Вейл се качи горе и помоли офицера на специалния екип да му даде най-голямата ножица за метал, с която разполагат. След това отиде в микробуса на снайперистите и им разказа какво е намерил.
	— Тогава да я отворим — предложи Колкрик.
	— Ако нещо е заредено да гръмне, това ще е — заяви Хенинг. — Мислиш ли, че ще можеш да пренесеш робота надолу по стълбите, Стив?
	— Предполагам, че ще мога, но трябва да срежа катинара, ако роботът не може.
	— За съжаление не може. Но щом го направиш, не отваряй кутията. Това е работа на робота.
	Офицерът от специалните части донесе ножицата за метал.
	— Не се тревожи — каза Вейл. — Огнехвъргачката още е пред очите ми.
	Той се върна в мазето, сряза катинара, внимателно го извади и отиде при робота.
	— Майк — каза Вейл в микрофона на предавателя си, — ще прибереш ли ръката, доколкото е възможно?
	Хенинг го направи и Вейл наклони робота назад, хвана го с две ръце и го повдигна, а сетне започна да слиза с къси, премерени стъпки, зави зад завоя и стигна до бетонния под.
	— Готово. Включи го.
	Роботът оживя. Камерите му се насочиха напред и прожекторът светна. Автоматичната ръка забръмча и се протегна. Вейл застана пред него и посочи дупката в пода. Ръката с камерата на нея се наведе към металната кутия.
	— На позиция ли е? — попита той.
	Ръката бързо се вдигна и спусна и Вейл се отправи към стълбите. Преди да излезе, обиколи етажа, огледа инструментите и дървените парчета и се опита да разбере дали дъските с гвоздеите са направени там. Ако всичко беше инсценирано, бандитите бяха свършили добра работа, защото на пода имаше дървени стърготини там, където би трябвало да са рязани дъските. В ъгъла имаше пластмасов контейнер за отпадъци. Вейл вдигна капака с надеждата да намери гвоздеите, използвани за дъските, или кутиите от тях и веднага го лъхна силна миризма на чесън. Беше остра като в сградата на Седма улица предишната нощ. Той сложи капака и издърпа контейнера навън.
	Всички в микробуса се бяха събрали още по-близо до монитора, но Хенинг чакаше, за да бъде сигурен, че Вейл е излязъл от сградата, преди да продължи по-нататък.
	— Добре, започваме — каза той, когато Вейл се качи в микробуса.
	Сержантът маневрира робота, докато го докара до ръба на дупката и ръката му беше точно над ключалката, откъдето Вейл бе срязал катинара. С микроскопични движения на лоста Хенинг уви щипците около ключалката. Повдигна капака три-четири сантиметра, спря и махна ръката си от лоста, за да не го докосне неволно. След това го повдигна още два-три сантиметра. Все още не се виждаше какво има в металната кутия. Той вдигна капака още пет сантиметра и спусна по-надолу прожектора. Най-ясно се видя образът от долната камера. Съдържанието на сейфа беше ярко осветено. Кутията беше пълна догоре с пачки от стодоларови банкноти, пристегнати със същите дебели ластици като при намерените три милиона долара.
	Всички в микробуса извикаха от радост. Хенинг продължи да вдига капака.
	— Какво е онова отстрани? — изведнъж попита Кейт. — Жичка?
	Хенинг се опита да върне ръката на робота да затвори капака, но беше късно. Екранът угасна.
	— Какво стана? — попита Тай.
	Сержантът погледна измервателен уред на контролното табло.
	— Странно. Даде на късо и изгоря. Сигурно капакът е бил зареден да изпържи онзи, който го повдигне.
	— Какво ще правим сега? — попита Кейт.
	— Трябва да облека защитен костюм и да сляза долу.
	В същия миг от сградата се разнесе експлозия. Командосите от специалните части, разположени по периметъра, се дръпнаха назад и потърсиха укритие, където могат.
	— Какво е това? — зачуди се Колкрик.
	— Вътре няма никого — отговори Хенинг. — Електрическият заряд трябва да е задействал пиротехниката, която Стив е видял около кутията, като е нагрял амунициите.
	Всички изскочиха от микробуса и се вгледаха в сградата. От вратата и прозореца започна да излиза тъмносив пушек. Хенинг наклони глава назад и подуши въздуха.
	— Мирише на метал. Трябва да е „Термит“.
	— Какво е това? — попита Колкрик.
	— Военните използват гранати с „Термит“, за да унищожат набързо вражеска техника. Гори с температура две хиляди градуса по Целзий. Пробива танк и разтопява всичко наоколо.
	— Парите!
	— Ако е „Термит“, ще получите купчина пепел.
	— Защо някой би искал да постави такова нещо близо до пари? — ядосано попита Колкрик.
	— Вероятно са го сложили в тайния склад, за да унищожат оръжията и амунициите, в случай че бъдат нападнати. Поставили са кутията там и са я заредили с електричество, като са мислели, че ако се наложи да избягат бързо, трябва само да изключат тока, да вземат кутията и да задействат експлозива, за да унищожи доказателствата. Електрическият ток трябва неволно да го е взривил.
	— Какво ще правим сега?
	Тай Делсън запали цигара. Спокойствието и сдържаността й се бяха възвърнали.
	— Повикайте пожарната.


	Двадесет и четвърта глава

	Колкрик нареди всички да се върнат в офиса за съвещание в два часа и покани сержант Хенинг да се присъедини към тях, когато приключи работата си на местопроизшествието. Той знаеше, че трябва да съобщи на директора новината за току-що изгорелите два милиона долара от парите на Бюрото и съзнаваше, че ще има технически въпроси, на които няма да може да отговори. А и роботът на полицията беше унищожил банкнотите. Освен това, ако играта загрубееше, Кейт бе забелязала жичката и се беше опитала да предотврати експлозията.
	Кейт седна зад волана и заяви, че тя ще кара.
	— Мисля, че ни следят. — Тя нагласи огледалото за обратно виждане, за да види по-добре синьо-сивия контейнер за отпадъци на задната седалка.
	— Хубаво е, че изгарянето на два милиона долара не е притъпило чувството ти за хумор — отбеляза Вейл.
	— Хей, животът е прекрасен. Всички лоши са мъртви, а парите са отчетени, освен ако приятелят ти на задната седалка е на друго мнение.
	Вейл протегна ръка назад и вдигна капака. Въздухът в колата мигновено се изпълни с миризма на чесън.
	— Позната ли ти е?
	— Странно. Изведнъж ме обзе съкрушително предчувствие, че ще ме застрелят.
	— Точно така. Също като снощи.
	— Знам, че умееш да свързваш малко вероятни неща, но преследването на човек, който е подлютил храната си, е леко маниакално дори за теб.
	— Забелязвала ли си, че всеки път, когато ти шофираш, се караме?
	— Да, проблемът е, че аз шофирам.
	— Може би ти пада кръвната захар. Искаш ли да обядваме? Италианска кухня, обещавам.

	* * *

	Кейт и Вейл седнаха на маса навън. Тя гризеше тако, а той се беше заловил с комбинирано плато, което приличаше по-скоро на цял бюфет.
	— Това не е последният обяд, който Бюрото ще плати.
	— Току-що отговори на въпроса, който се въртеше в ума ми.
	— Какво всъщност ме питаш?
	— Защо не си омъжена?
	— Да не би да искаш да кажеш, че съм прекалено критична?
	— Съвсем не.
	— Съжалявам, но е забавно да намираш дребни неща, за които да се заяждаш. Наистина ли се чудиш защо не съм омъжена?
	— За една хубава, леко невротична жена мисля, че това се предполага.
	— Знаеш как да завърташ главите на момичетата.
	— Само на привлекателните, уверени и безстрашни жени.
	— Безстрашни? Нима мислиш, че за да сключиш брак, е нужна и малко смелост?
	— Не. Мисля, че бракът изисква много смелост, повече, отколкото имам аз.
	— И аз се съмнявам дали я имам. — Очите й се премрежиха в размисъл. — Баща ми пътуваше много, _по работа_. Веднъж, след като се върна у дома, той зарази майка ми с болест, предавана по полов път. Когато започнах да уча в гимназията, тя го остави. Оттогава неколцината мъже, с които можех да имам сериозна връзка, не издържаха теста за вярност, на който ги подложих. И затова се занимавам само с кариерата си.
	— Какъв беше тестът?
	— Ако го разкрия, някой може да ме излъже после. Пък и осъзнах, че ако се наложи да подложа някого на теста, това означава, че вече се е провалил.
	— Тогава ще си останеш сама с пенсията, а голяма част от нея ще отива за котешка храна.
	Кейт се усмихна, опитвайки се да прогони лекия проблясък на тъга в очите си.
	— Ако котките ме искат.
	— Вероятно се питаш защо и аз не съм се оженил.
	Тя прихна да се смее и частица тако изхвърча от устата й.
	— Или може би не — добави той.

	* * *

	Вейл кара до офиса и когато влязоха в паркинга, Кейт попита:
	— Нали ще дойдеш на съвещанието?
	— Не знам дали видя изражението на Колкрик, когато излезе от микробуса на снайперистите, но аз съм го виждал и преди. Случаят върви към края си. След няколко часа аз ще бъда на три хиляди километра на изток оттук с мистрия в ръката. Присъствието ми на съвещанието ще накара всички да се почувстват неудобно и ще попречи на логичните разсъждения, от които ще се нуждаят някои хора в стаята. Пък и за теб ще бъде най-добре да те видят на публично място, без аз да се влача подире ти.
	Кейт разбра, че може би си губи времето, като се опитва да го убеди.
	— Сигурна съм, че директорът ще иска да ти благодари лично.
	— Това ще влоши нещата.
	— Имаш предвид за мен. За Дон похвалите, които ти ще получиш, ще бъдат несправедливо отнети от него и той ще ме възприеме като част от това.
	Вейл й се усмихна.
	— Днес изгорихме два милиона долара. Вероятно похвалите, които ще се раздават, няма да са такива, каквито очакваш.
	Той спря пред федералната сграда.
	— Когато змеят е убит, никой не пита колко федерални долара е струвало това. — Кейт се наведе към него. — Защо не останеш в Бюрото?
	— Защото е Бюрото.
	— Ще вечеряме ли заедно?
	— Това означава ли, че ми даваш един последен шанс за месинговия пръстен?
	Тя го целуна по бузата.
	— Какво те кара да мислиш, че изобщо си имал шансове, зидарю? — Кейт слезе от колата и влезе в сградата.

	* * *

	Съвещанието започна няколко минути преди два часа.
	— Къде е Стив Вейл? — попита Тай Делсън.
	Всички седяха около масата в конферентната зала на специалния агент, отговарящ за случая.
	— Да, къде е той? — обърна се Колкрик към Кейт.
	— Да ти кажа право, нямам представа. Познаваш го.
	— Бих се изненадал, че някой познава Вейл.
	Телефонът иззвъня и Колкрик натисна бутона на високоговорителя.
	— Дон Колкрик.
	— Здравей, Дон — каза директорът на ФБР.
	Помощник-директорът представи първо Тай Делсън.
	— Тя беше с нас през цялото време, даваше ни правни съвети и се грижеше заповедите ни за обиск да са валидни.
	Ласкър й благодари, а после Колкрик обиколи масата и назова Марк Хилдебранд и двамата специални агенти, отговарящи за случая. Накрая представи Майк Хенинг като отговорния сержант от сапьорския екип на полицията, помогнал в тунела и отново днес в мазето на сградата.
	— Майк има техническите познания за робота и случилото се с парите.
	— Майк, както винаги, ФБР е задължено на местната полиция. Познавам добре шефа ти и той ще научи от мен за помощта ти. Не мога да се отблагодаря достатъчно на теб и хората ти. Ще ми разкажете ли какво се случи днес?
	Хенинг описа подробно опитите да вземат двата милиона долара и как електрическият капан, заложен от Радек, случайно е детонирал устройството с термита.
	— Откъде знаем, че в кутията е имало два милиона долара? — попита Ласкър.
	— Преди да задействам устройството, видяхме пачки стодоларови банкноти вътре, кутията беше пълна. Въз основа на намерените три милиона стигнахме до общия извод, че тя е с подходящата големина да побере липсващите два милиона долара.
	— Къде е кутията сега?
	— Криминалистите събират парчетата й. Не остана много от нея.
	— Ами съдържанието?
	— Само фина пепел.
	— Дон, искам всичко да бъде внимателно съхранено — каза директорът на ФБР. — Двама агенти от лабораторията идват при вас. Казаха ми, че с микроанализ и спектрален анализ може да определят какво е изгоряло в кутията и какво количество е било. Трябва да съм сигурен, че парите са унищожени, когато обяснявам в Белия дом какво се е случило. Знам, че ще ме попитат.
	— Съжалявам за парите, но не виждам как изгарянето им можеше да бъде предотвратено — каза Хенинг.
	— Няма за какво да се тревожите. Всички се държахте блестящо в невъзможна ситуация. Намерихте повече пари, отколкото изгубихте, и двата милиона долара няма да се отразят на сумата, която бихме похарчили, ако случаят беше продължил по-дълго. Вероятно щяхме да предложим награда от един милион долара само за Виктор Радек.
	Колкрик се облегна назад.
	— Много щедро от твоя страна, шефе.
	— Марк, ще се опитам да дойда в Лос Анджелис следващия месец — добави Ласкър. — Бих искал да се запозная с всички участници в разследването.
	— Ще бъде чест за нас.
	— Е, къде е Стив Вейл?
	Колкрик се поколеба.
	— Знаеш колко много обича да му благодарят, шефе — обади се Кейт.
	— Изключи високоговорителя, Кейт. И още веднъж, браво на всички.
	Кейт вдигна слушалката.
	— Да, шефе.
	— Къде е той?
	— Не обича да го хвалят. Смущава се.
	— Доколкото разбрах, групировката вече не съществува благодарение предимно на Вейл. Прав ли съм?
	Тя погледна Колкрик и внимателно отговори:
	— Да, до голяма степен.
	— Той е твърде ценен за нас, за да го пуснем да си отиде. Предложи му постоянна работа. Ще може да ходи където пожелае и да работи по който случай иска. Може да работи пряко за мен.
	— Ще се постарая.
	— Вече си го направила. Благодаря и на теб. Как са раните ти?
	— Добре съм, шефе.
	— И кажи на Вейл, че дори да не намерим начин да го задържим на борда, ще измисля как да му се отблагодаря.
	— Ще го заплаша с това.
	Ласкър се засмя.
	— Още колко време ще стоите там с Дон?
	— Предполагам, че ще приключим с доказателствата и докладите до три-четири дни.
	— Елате да ви видя, когато се върнете.

	* * *

	Том Демик беше отделил за Вейл рядко използвана ниша в усамотен ъгъл на техническата секция на офиса. Вейл беше надянал еластични ръкавици и преглеждаше боклуците в контейнера, който беше взел от Девета улица. Струваше му се твърде нагласено, че изнудвачите се бяха афиширали като петорка. Беше установена самоличността на петима души, включително Пендарън, и тъй като броят на труповете бе достигнал тази цифра, всички предполагаха, че няма други замесени. Но защо престъпниците биха издали числеността си?
	Вейл правеше списък на съдържанието на контейнера. Вероятно щеше да може чрез пръстовите отпечатъци или ДНК да раздели на групи боклуците според човека, който ги беше изхвърлил, и да види дали членовете на групировката са повече от петима. След като обработи няколко отпадъка, той осъзна, че задачата е невъзможна. Време беше да пререже гордиевия възел.
	Протегна ръка и разрови боклуците, докато стигна до източника на миризмата на чесън — поръчка за спагети с морски деликатеси с червен сос от миди в кутия за вкъщи с пластмасов капак, сложена в хартиен плик заедно с касовата бележка. Горната част на плика беше разкъсана и капакът отместен на една страна. Храната не беше докосната. Вейл се наведе и помириса соса. В него имаше твърде много чесън. Заинтригуван, той сложи кутията на бюрото до себе си.
	Имаше голяма вероятност човекът, който бе изхвърлил плика с храната, да го беше направил, за да бъде забелязан. Но защо? Щеше ли Вейл да му обърне внимание, ако предишната нощ не бе доловил толкова осезаемо мириса на чесън? Дали това пак трябваше да отклони вниманието на ФБР? Или да ги отведе към нещо?
	Вейл извади и разгъна касовата бележка. Не беше за вярване, но датата беше от следобед и сметката беше платена с кредитна карта. Поръчката беше за две порции спагети с морски деликатеси. Ресторантът се казваше „Саргасо“ и се намираше на Седма улица, на по-малко от три преки от сградата, където предишната нощ беше станала престрелката, и на три километра от мястото, което бяха претърсили сутринта.
	Вейл се запита дали не трябва да тръгне по друга линия на разследване, съобразена с подставената храна. И после му хрумна, че всеки път, когато разкрива доказателства — от огнехвъргачката в багажника на колата до труповете и изгорелите пари — намира друга улика, която да проследи, а тя на свой ред го вкарва в поредната смъртоносна ситуация. Дали Радек бе заложил още един капан, преди да умре, или беше някой друг, който се страхуваше, че Вейл ще разкрие участието му, и се опитваше да го убие? Като всички останали Вейл бе предположил, че Радек е организаторът на убийствата и изнудването. Но може би не беше той. В същия миг мобилният му телефон иззвъня.
	Обаждаше се Кейт.
	— Смятах, че ще ме водиш на вечеря.
	— Какво те кара да мислиш, че няма да те заведа?
	— Не съм те чувала от известно време. Реших, че се криеш на някой покрив в Чикаго.
	— Нека бъде европейска кухня и късна вечеря. Ще те взема в девет.
	— Трябва ти време да долетиш дотук, така ли?
	— Нещо такова. — Той затвори и си помисли дали да не се качи горе и да й каже с какво се занимава, но предишната вечер й беше обяснил всичко, а сетне я простреляха. Пък и ако покойният Виктор Радек му беше оставил храната с чесъна нарочно, значи гонеше вятъра. Вейл пъхна касовата бележка в джоба си и тръгна към гаража.

	* * *

	„Саргасо“ беше малък, забутан ресторант. Безупречно чистите бели ленени покривки на масите и ръчно измитите кристални чаши, които искряха на слабата светлина, създаваха спокойна, интимна атмосфера. На прага с гръб към вратата стоеше мъж, който оглеждаше салона авторитетно като собственик.
	— Извинете — каза Вейл и извади значката си.
	Мъжът я погледна, но по-продължително се втренчи в него и после протегна ръка.
	— Армандо Саргасо. Аз съм собственикът, агент Вейл. — В гласа му се беше запазил лек италиански акцент, сякаш бе дошъл от Италия като малък. Долавяше се и типичното нюйоркско изопачаване на беззвучните съгласни. — Какво мога да направя за ФБР днес?
	Вейл му даде касовата бележка.
	— Вчера следобед някой е взел оттук храна за вкъщи.
	— Ще донеса кочана. Желаете ли нещо? Еспресо? Не, твърде горещо е. Какво ще кажете за един хубав сладолед? Имам лешников.
	— Вие ли го правите?
	— Дори печем лешниците тук.
	— Може би една малка порция.
	Собственикът влезе в кухнята. След няколко минути оттам се появи по-млад мъж. Носеше купичка сладолед, залят със сметана, и бисквита. Сложи го пред Вейл и кимна почтително.
	Когато Саргасо се върна, Вейл беше изял десерта.
	— Хареса ли ви?
	— Ужасен беше.
	Ресторантьорът се засмя.
	— Предлагам още много други неща, които няма да ви харесат. Трябва да дойдете да вечеряте. Аз черпя.
	— Ами ако почерпи правителството?
	— Още по-добре. — Саргасо му даде оригиналната касова бележка с номера на кредитната карта. Беше подписана с името Андрю Паркър.
	— Знаете ли кой го обслужи?
	— Често даваме храна за вкъщи. Вероятно е бил някой от сервитьорите. Аз бях на пазара вчера следобед.
	— Клиентът е поръчал адски много чесън.
	— А, онзи тип. Трябва да го е обслужила Нина. Когато каза на готвача, той искаше да го халоса с касапския сатър. Чух за случката, когато се върнах.
	— Тук ли е Нина сега?
	— Тя е на смяна довечера. Елате на вечеря. Сутринта ми докараха хубаво, прясно телешко месо.
	— Тогава ще запазя маса за двама за девет и половина.
	Вейл се качи в колата и се обади на Том Демик.
	— Знаеш ли кой в офиса е във връзка с „Мастъркард“?
	— Сигурно е някой от чиновническите отдели. Ще го открия.
	Вейл му прочете информацията от касовата бележка с номера на кредитната карта.
	— Ще ти бъда благодарен и ако провериш името Андрю Паркър и намериш адреса му.
	— Тъй като се обръщаш към нисш технически специалист, предполагам, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
	— Забелязах, че това дори не е въпрос.


	Двадесет и пета глава

	— Ресторантът е много приятен — каза Кейт. — Познаваш ли собственика?
	— Хубава вечеря ли искаш или истината?
	— Налей ми кианти и започвай да лъжеш.
	— Добре… Администраторката на хотела ми го препоръча. Гаджето й я е водило тук. Отбих се днес следобед. Армандо е човек, който след минута и половина се държи с теб така, сякаш те е познавал цял живот.
	— Какво каза администраторката за храната?
	— Не си спомняше.
	— Тогава защо ти го препоръча — според твоя малък разказ?
	Вейл наклони глава, сякаш се готвеше да каже нещо неприлично.
	— Мисля, че в края на вечерта всички останали… доволни.
	— За какво по-точно вечерно преживяване я попита?
	— Задаваш твърде много въпроси.
	— Съжалявам, но трябва да пазя непокътната честта си.
	— Като почтен човек, от време на време мога да ти кажа, че е надценена. Освен това те раниха наскоро.
	— Това пък какво общо има?
	— Не искам да бъда отговорен, ако шевовете ти се разкъсат.
	Кейт се засмя мелодично.
	— Трябва да си голям атлет. И още по-голям оптимист.
	— Ти започна.
	— Аз?
	— Облякла си рокля и ако не ме лъжат очите, тази е малко по-къса от предишния път.
	Тя се изчерви и наведе глава към менюто.
	— Исках да изглеждам добре заради теб.
	— Успяла си.
	Кейт го погледна.
	— Благодаря.
	— Това да не би да е среща от състрадание, защото ще ме уволнят?
	— Мислех, че по-добре четеш мислите на хората.
	— Само когато имат лоши намерения. Що се отнася до добрите, нямам представа.
	— Това говори за липса на опит с добри намерения.
	— Най-после някой да ми покаже съчувствие. Готов съм да си тръгна веднага.
	— По-полека. Всичко по реда си. Тъй като правителството плаща вечерята, нека оставим платените реклами. Директорът пита за теб сутринта.
	— Следващия път, когато говориш с него, предай му поздрави от Стив.
	— Той иска да останеш на борда. Можеш да работиш по каквито случаи искаш в цялата страна.
	— Проблемът не е работата, а шефовете.
	— Ще докладваш само на него.
	Вейл се засмя.
	— От теб би станал много добър търговски посредник. Запази най-пикантната новина за накрая, за да ме притиснеш в ъгъла, защото знаеше, че това ще бъде последната ти отбранителна линия.
	Кейт сключи пръсти и облегна брадичката си на тях.
	— Продължавай, Стив. Искам да видя колко творческо ще бъде оправданието ти да не приемеш.
	— Какво ще кажеш за „ще си помисля“?
	— Официално ли?
	— Официално.
	Сервитьорът дойде и двамата си поръчаха телешко.
	— Тук ли е Нина? — попита Вейл.
	— В кухнята е. Искате ли да говорите с нея?
	— Добре. Ще отида там. — Сервитьорът се отдалечи и Вейл се обърна към Кейт. — Носиш ли снимките на Радек и групата му?
	— Сега ли?
	— Съжалявам.
	Тя извади снимките от чантата си и му ги даде.
	— Когато ми се обади и ги поиска, реших, че ще ти трябват за утре. Започвам да си мисля, че историята за администраторката е малко съмнителна.
	Вейл напълни отново чашата й с гъстото кадифено вино, което собственикът беше изпратил, а после стана и притисна буза до нейната. След това леко докосна ухото й и с устни и прошепна:
	— Бих ли те излъгал?
	През тялото й премина тръпка на удоволствие и тя повдигна рамо към ухото си в неубедителен жест на скромност, а след това, сякаш за да неутрализира изненадващото му въздействие върху себе си, каза:
	— Като имам предвид главната цел на всички мъже — абсолютно.
	Вейл се засмя.
	— Не ми оставяш много пространство за действие. — Той се приближи до входа на ресторанта, където собственикът записваше резервация, и протегна ръка. — Благодаря за виното, Армандо.
	Саргасо стисна ръката му и се усмихна.
	— За вас изпратих вино, което не е от кашон.
	Вейл забеляза, че акцентът му се е променил от бруклински отново в леко италиански, очевидно нещо, което клиентите намираха за автентично.
	— Много е хубаво — добави Вейл и погледна към Кейт. — Надявам се, че е и силно.
	Ресторантьорът се вгледа одобрително в Кейт.
	— _Molto bello._* Може да изпратя още една бутилка, за да се уверите. — Саргасо бързо повдигна вежди няколко пъти.
	[* Много хубаво (итал.). — Б.пр.]
	— Благодаря, но мисля, че ти вече направи достатъчно. Имаш ли нещо против да отида в кухнята и да поговоря с Нина? Обещавам да не преча на никого.
	Саргасо погледна през вратата, за да се увери, че никой не идва.
	— Ела.
	Вейл тръгна след него към кухнята. Саргасо му представи Нина, възпълничка жена, чиито ръце режеха зеленчуци с отработена последователност.
	— Това е човекът от ФБР, за когото ти казах, че пита за онзи с чесъна. Моля те, помогни му, ако можеш. — Той потупа Вейл по рамото и се върна през въртящите се врати.
	Вейл извади снимките на Радек, Симс и Хъдсън. Солтън беше мъртъв, а Пендарън задържан и никой от тях не можеше да е купил храната. Вейл ги нареди на тезгяха пред готвачката, която продължи да реже жълтите и зелени зеленчуци. Тя издуха кичур от побелелите си коси от очите си.
	— Този вдясно беше — отвърна тя и посочи снимката на Виктор Радек.
	— Той каза ли нещо друго освен поръчката?
	— Рекох му, че иска ужасно много чесън, а той отговори нещо много странно. Каза: „Само ако го ядеш“.
	— В това има повече логика, отколкото можеш да си представиш. Нещо друго?
	— Не, горе-долу това беше всичко. Плати с кредитна карта. Плашеше ме до смърт, като се усмихваше.
	— Как се усмихваше?
	— Престорено, сякаш никога не се беше усмихвал.
	— Благодаря, че ми отдели време. — Вейл се върна на масата, където бяха донесли нова бутилка вино.
	Кейт кимна към шишето.
	— Страхотен манипулатор си. Още една бутилка с поздрави от собственика. — Тя вдигна чаша за наздравица.
	— Казах му, че не стигам доникъде, когато си трезва.
	— Тази Нина съперница ли ми е? — закачливо попита Кейт.
	— Може ли да ти съперничи някой?
	— В ресторанта няма достатъчно вино да ме накара да преглътна тази реплика.
	Вейл седна.
	— Казах ти, че не ме бива много в тези неща.
	— Не се паникьосвай. Справяш се добре.
	— Това беше малка закачка, за да ме накараш да ти кажа какво се случи в кухнята, нали?
	Кейт престорено свенливо наклони глава на една страна.
	— Така ли?
	Той се втренчи в нея, сякаш взимаше решение.
	— Добре, ако случайно това помогне да приключим сделката, ето какво направих. Спомняш ли си контейнера за боклук на задната седалка на колата?
	— История, която започва с кофа за боклук и завършва в кухня, не звучи много интересно.
	— Това й е хубавото. Изобщо не е интересна.
	Сервитьорът донесе телешкото и се оттегли.
	— Вероятно ще бъде по-вълнуващо да говорим какво ще си поръчаме за десерт. Или след десерта.
	— Не протестираш много. По-добре ми разкажи скучните подробности.
	Вейл й обясни, че Нина е разпознала Радек. Той бил отишъл в ресторанта предишния следобед, поръчал две порции с много чесън и казал, че не са за ядене.
	— Сложил е едната там, където е скрил двата милиона долара, а другата в сградата, където бяхме снощи.
	— Защо?
	— Искал е да го забележим. Първата порция снощи, а втората днес, в случай че оцелеем.
	— Това означава, че е очаквал да намерим пункта за парно чистене. Дали е оставил парите там и после ни е насочил към тях?
	— Не е смятал да умре. Ако някак бяхме оцелели от престрелката, той е щял да отиде там, да вземе двата милиона и да остави металната кутия да изпържи някого от нас. А в случай че това не стане, оставил е втора улика с чесъна.
	— За да ни отведе къде?
	— Има ли значение? Радек е мъртъв.
	— Е, поне от унищожаването на парите излезе нещо добро.
	— Какво? — попита Вейл.
	— Вече няма съмнение, че Радек е мъртъв, той не би ги оставил да изгорят, ако беше жив.
	— Не помислих за това.
	— Но анализът на ДНК показа, че той е мъртъв. Защо тръгна по тази следа?
	— Единствената причина да я проверя беше да не е бил някой друг, за когото не знаем. Затова поисках снимките.
	Кейт се усмихна.
	— Да видим сега — „Пентад“ минус петима лоши типове и пет милиона долара минус пет милиона — връщаме се на две нули, точно както Бюрото харесва. Мисля, че ще изпия още една чаша от това невероятно евтино вино.
	Вейл напълни чашите и вдигна своята.
	— За бюрократичния резултат нула.
	Мобилният телефон на Кейт започна да вибрира на масата. Тя го взе и погледна екранчето.
	— Колкрик.
	— Не отговаряй.
	— Знаеш, че трябва.
	— Добре, тогава си приготви някоя лъжа. Имаш температура и шевовете ти са се инфектирали. Хайде, Кейт, трябва да си починеш. Пияна си.
	— За пръв път ме привлича отчаян човек. Продължавай да хленчиш така. — Кейт отговори на обаждането. — Да, Дон. — Тя погледна Вейл и започна нарочно да го дразни с неясни отговори. — Аха… Добре… Разбира се… Аха… Ще бъда там. — Затвори, изчака няколко секунди и после прихна да се смее. — Да беше видял физиономията си. Дон ми каза, че от лабораторията са потвърдили, че изгорелите остатъци в стоманената кутия са съизмерими по тегло и състав с хартията и мастилото на осемнадесет — тежат два милиона долара в стодоларови банкноти.
	— А каза ли…
	— Съжалявам, Стив, това е всичко. Не съм на работа. Освен това обикновено се нуждая от четиридесет и осем часа за възстановяване, след като са ме простреляли, затова нека се насладим на тази приятна, скучна вечеря.


	Двадесет и шеста глава

	— Мисля, че пих твърде много вино.
	Двамата стояха в хотелската стая на Кейт. Вейл я беше прегърнал.
	— Вече репетираш извинения за сутринта ли? — попита той. — Намирам това за много окуражително.
	— Мислех, че се тревожиш за шевовете ми.
	— Обещавам веднага след това да те закарам в спешното отделение.
	Тя закачливо го отблъсна на една ръка разстояние.
	— Харесваш роклята ми, а?
	— Мислиш ли, че точно в този момент ще кажа не?
	Кейт отново го притегли до себе си и леко наклони глава назад, очаквайки целувка. Вейл отвори уста и леко докосна устните й. Тя се притисна до него, а той се дръпна назад, за да бъде докосването леко и все по-възбуждащо.
	— Мислех, че не знаеш много за хубавите неща — подхвърли Кейт.
	— Сигурно е късметът ми на начинаещ.
	Тя сложи глава на рамото му.
	— Ммм — чу се някъде дълбоко от гърлото й. — Сериозно се съмнявам. Знаеш ли кое беше най-хубавото тази вечер?
	— Беше? Надявах се, че най-хубавото предстои. Не съм го пропуснал, нали?
	Кейт леко повиши тон; за да отклони опитите му да отрече значението на онова, което се готвеше да каже.
	— Можахме да прекараме два часа, без да си кажем нито дума за работа.
	Преди Вейл да успее да отговори, телефонът иззвъня. Кейт погледна часовника си. Наближаваше един. Тя се приближи до нощното шкафче.
	— Ало.
	— Кейт, надявам се, че не е твърде късно — каза Тай Делсън. Беше пияна.
	— Твърде късно за какво?
	— Опитвам се да намеря Стив. Оставих съобщение на мобилния му телефон и на гласовата поща в хотела. Знаеш ли къде е той?
	— Случило ли се е нещо?
	— Трябва да говоря с него.
	— Почакай. — Кейт подаде телефона на Вейл.
	Той леко изви глава от почуда.
	— За мен?
	— Тай Делсън — отвърна тя.
	Вейл взе телефона. Кейт седна на леглото.
	— Тай, какво е станало?
	— О, Стив. — Гласът й трепереше от чувства. — От два часа се опитвам да те намеря. Боях се, че вече си заминал. — Тя говореше силно и Кейт я чуваше.
	— Закъде да съм заминал? Какво се е случило?
	— Може ли да дойда да те видя?
	— Сега ли?
	Вейл погледна Кейт, която беше вперила поглед право пред себе си. Лицето й беше мрачно.
	— Не мисля, Тай.
	— Знам, че последния път дойдох неканена, но сега ще попитам. Моля те.
	Вейл видя, че Кейт неволно повдигна едната си вежда.
	— Тогава идеята не беше добра, сега също.
	— Тогава можеш ли да дойдеш ти?
	— Трябва да поспиш, Тай.
	— Моля те, Стив.
	— Съжалявам, Тай.
	— Връщаш се в Чикаго, нали? — Чувствата й се засилваха и тя всеки момент щеше да избухне в сълзи. — Случаят приключи, нали, Стив? Всичките са мъртви и ти изчезваш, както мъжете винаги правят.
	— Тай, колко изпи?
	Изведнъж гласът й прозвуча така, сякаш се помъчи да се овладее.
	— Излагам се, нали? Исках само да знам кога заминаваш.
	— Не съм сигурен.
	Тай Делсън дълго мълча.
	— Сега ще си легна. Обещай ми, че няма да заминеш, преди да дойдеш да ми кажеш довиждане — насаме.
	— Разбира се, но гледай да поспиш. — Вейл затвори и след няколко секунди се осмели да погледне Кейт. Тя се нацупи и наклони глава на една страна, подканвайки го да й даде обяснение. — След предаването на откупа в тунела тя дойде в стаята ми.
	— И?
	— Няма „и“. Изпихме по едно питие и си тръгна.
	— Щом тогава си я отблъснал, защо се обажда пак?
	Вейл въздъхна. Наведе се и почтително целуна Кейт.
	— Благодаря за хубавата вечер — каза той и тръгна към вратата.
	— Стив, съжалявам. Не се съмнявам в теб.
	— Знам — тъжно се усмихна той, — но всички сме деца на бащите си. — Обърна се и излезе.

	* * *

	Сутринта Вейл излизаше от душа, когато телефонът позвъня. Обаждаше се Том Демик.
	— Научих адреса от „Мастъркард“, който ти искаше. Опитах да се свържа по мобилния ти телефон, но сигурно си го изключил и оставих съобщение на телефона в стаята ти да ми се обадиш. Получи ли го?
	— Съжалявам, но бях излязъл да вечерям и се върнах късно.
	Демик му каза адреса, който беше на пощенска кутия в Аква Дулче.
	— Къде се намира това?
	— На около час път на север оттук. Карай по шосе 101 и сетне по 170.
	— Благодаря, Том.
	Вейл затвори и погледна мигащата лампичка на телефона. Не й беше обърнал внимание, когато се прибра в стаята си, защото реши, че е Тай Делсън. Той натисна бутона за прослушване на съобщенията. Първото беше от Демик, който му казваше да се обади. Останалите три бяха от Тай — все по-пияна и отчаяна. Вейл включи мобилния си телефон. Там имаше същия брой обаждания от Демик и Тай. Той си пое дълбоко дъх и набра номера на Тай.
	— Ало — отговори глас, почти неузнаваем от съня.
	— Тай?
	— О, Боже, Стив. Много ми е неудобно.
	Той се засмя.
	— Има защо. Сега добре ли си?
	— Иска ми се да кажа, че бях твърде пияна и не помня нищо, но за съжаление не е така. Сигурно ме мразиш.
	— Да, затова ти се обаждам.
	— Много съжалявам.
	Вейл чу, че тя стана, тръгна с телефона и отвори някаква врата.
	— Има обяснение, не че нещо може да ме извини.
	— Не искам обяснение.
	— Може би ще се ненавиждам по-малко, ако ти обясня.
	— Тогава казвай.
	— Страхотно. Супер — каза Тай след няколко секунди.
	— Кое?
	— Сутрешният вестник. Точно както си мислех.
	— Какво пише?
	Тай шумно въздъхна.
	— Знаеш, че смятам да напусна прокуратурата. Преди два месеца споменах това пред репортер, който отразяваше едно от делата ми. Снощи се отбих в един местен бар да пийна нещо, докато трафикът се разчисти. Репортерът беше там. Като се замисля сега, не съм убедена, че е било случайно. Заговорихме се. Той знаеше, че съм подписала заповеди за обиск в случая „Пентад“ и започна да ме разпитва за тях. След още две питиета репортерът ми каза, че иска да напише статия за това, че напускам прокуратурата. Както вероятно предполагаш, преценката ми не е в най-добрата си форма, когато започна да пия. Взех да се оплаквам от Министерството на правосъдието и прокуратурата и колко лошо и повърхностно ФБР извършва разследването. Съжалявам, Стив. Ти дойде тук и няколко пъти рискува живота си, без дори да се замислиш или да поискаш благодарност. Статията описва нещата така, сякаш си падам по теб. Когато се прибрах вкъщи снощи и започнах да изтрезнявам, осъзнах в каква насока ще бъде написан материалът и исках да те предупредя. Опитах да се свържа с теб и когато не можах, започнах пак да пия, докато те намерих, а дотогава бях вързала кънките.
	— Ще ти навреди ли в работата?
	— Само за това ли се притесняваш?
	— След два дни ще бъда един от безличната тълпа на място, където не четат вестниците от Лос Анджелис.
	— Ще ми простиш ли някога?
	— Защото се безпокоиш за мен ли? Мисля, че да.
	— С малко повечко късмет няма да ми се наложи да видя Кейт. Тя сигурно искрено ме мрази. Дано не съм създала проблеми снощи.
	— Кейт е добър човек. Тя също скоро ще напусне Лос Анджелис.
	— И аз ще се махна оттук. Мислиш ли, че има вероятност Чикаго да ми хареса, Стив?
	Той се поколеба, за да може Тай да разбере, че ще каже нещо двусмислено.
	— Опасявам се, че няма да ти се стори много по-различен от Лос Анджелис.
	Тя се засмя унило, както неволно става след провалила се малка вероятност.
	— Извинявай, Стив, но трябваше да опитам за последен път.


	Двадесет и седма глава

	Служителят в пощата на Аква Дулче обясни на Вейл къде се намира ранчо „Франклин Муви“.
	— На Станфийлд Роуд е, край Хоуп Крийк Роуд.
	Името на пощенската кутия под наем беше същото като на касовата бележка с номера на кредитната карта, Андрю Паркър, с адрес ранчо „Франклин Муви“, Станфийлд Роуд. Имотът беше използван за снимачна площадка през четиридесетте години на миналия век, когато киностудиите произвеждаха уестърни на всеки две седмици. Доколкото чиновникът знаеше, ранчото беше необитаемо повече от половин век.
	Докато караше по Хоуп Крийк Роуд, Вейл се запита дали не си губи времето, като търси още замесени в случая. И по-важното, ако беше така, защо? Мразеше да си губи времето. Може би в убийствата беше замесен още някой, но това беше малко вероятно. Радек се нуждаеше от властта, която идва с командването на хората. Затова беше станал престъпник. Ако имаше и друг, той сигурно беше незначителен подчинен, останал незабелязан. Имаше обаче и практическа причина да тръгне по последната следа на Радек. Ако на мястото беше заложен капан, трябваше да го намери и обезвреди.
	Вейл зави по Станфийлд Роуд, който по-нататък се изви нагоре по обезлесени предпланини и мина през големите скали, които си спомняше от старите каубойски филми. Най-после на върха на едното възвишение той видя вдясно неравен черен път, който се спускаше надолу към няколко големи скални образувания. На дървен кръст с грубовати букви беше написано „Ранчо Франклин“. Вейл зави и подкара бавно. Заобиколи скалите и видя три порутени сгради в равнината долу. Спря и излезе под палещите лъчи на слънцето. Доближи монокъла до очите си и огледа района, търсейки следи от скорошно присъствие на хора. Едноетажните постройки се намираха на по-малко от двеста метра. Вейл реши да измине пеша остатъка от пътя.
	Той отвори багажника, махна сакото, вратовръзката и ризата си и остана по тениска. В калъфа на ловната пушка имаше брезентов патрондаш и Вейл го закопча на кръста си. Взе разпръснатите в калъфа патрони, зареди пет, като редуваше едри сачми и патрони за елени, и щракна предпазителя. В същия миг мобилният му телефон иззвъня. Идентификацията на обаждащия се беше блокирана.
	— Ало.
	— Здравей — каза Кейт и зачака отговор.
	— Всичко наред ли е?
	— Това се обаждам да разбера.
	— Освен че снощи дълго се обливах със студена вода, всичко друго е наред.
	— Не спах много.
	— Само хората, на които не им пука, спят много.
	— Благодаря. Къде си?
	— Разглеждам забележителности.
	— Отговорът звучи уклончиво.
	— Очевидно не е достатъчно уклончив. В Аква Дулче съм, на един час път северно от Лос Анджелис.
	— Смятам да те обсипя с въпроси защо избяга.
	— Така ми се пада. Кредитната карта, използвана в „Саргасо“, ме отведе в ранчо „Франклин“ на Аква Дулче. Току-що пристигнах.
	— Мислиш, че е замесен още някой? — Тонът й стана нетърпелив, сякаш искаше да каже: „Пак се започна“.
	— Това е малко вероятно, но знаеш, че тези неща ме побъркват.
	— Сам ли трябваше да отидеш там?
	— Всички отрепки измряха, забрави ли? Искам само да видя дали тук няма нещо, което Радек е заредил. То може да нарани някого, ако случайно попадне на него.
	— Щеше ли да кажеш на някого? Ами ако ти пострадаш?
	— Няма закъде да бързам. Ако забележа нещо подозрително, ще се обадя на местните власти.
	— Обещаваш ли?
	— Обещавам.
	— Бих дошла, но съм се заровила в доклади. Трябва да попълня тридесет формуляра 302 и да опиша доказателствата и лабораторните анализи. Да изпратя ли някого?
	— Стоя и гледам мястото. Това е само разходка в парка. Докато дойде някой, аз вече ще се връщам.
	— Видя ли сутрешния вестник? — след кратко колебание попита Кейт.
	— Не.
	— Има интервю с Тай за напускането й. Може би ще искаш да го прочетеш.
	— Надявам се, че не го казваш язвително.
	— Тогава си го видял.
	— Говорих с нея рано сутринта. Тя искаше да се извини на мен и на теб, защото смята, че повече няма да те види.
	— Интересно. Никога не бих предположила, че човек, който така небрежно изхвърля банкови обирджии през прозорците, ще бъде снизходителен към някой, който го е поставил в неудобно положение.
	— Защо мислиш, че съм в неудобно положение?
	— Предполагам, защото съм язвителна. Извинявай. Искаш ли днес аз да почерпя една вечеря?
	— Чувала ли си за Сизиф от древногръцката митология?
	— Със силни опасения ще кажа не.
	— Сизиф бил прекалено отстъпчив, но обидил боговете и бил осъден да отиде в Хадес, където трябвало да търкаля голям камък нагоре по стръмна планина. Само че имало една малка уловка. Всеки път, когато почти стигнел до върха, камъкът се търкулвал надолу и го принуждавал да започне отначало. Трябвало да го прави цяла вечност.
	— Мислиш, че ние сме като него?
	— Струва ми се, че боговете заговорничеха срещу нас снощи.
	— Предлагам да бутнем камъка нагоре по планината още веднъж, за да се уверим, че наистина сме в ада.
	— Понякога разбирането на безсмислеността на съдбата ни е единствената форма на щастие, която ни се позволява.
	— Странно, аз пък мислех, че борбата е истинската награда.
	— Това потвърждава нещо, което отдавна съм подозирал — ти си по-добър човек от мен. Ако отново искаш да рискуваш да си навлечеш гнева на боговете, ще се върна следобед.
	Вейл затвори и проследи с поглед виещия се към ранчото път. Имаше малко сенки, само няколко невзрачни дървета, разпръснати в двора. Той погледна накъде е слънцето и безмилостният му блясък потвърди, че денят отново ще бъде горещ.
	Вейл бавно тръгна към трите стари, небоядисани сгради, които приличаха на сиви сенки, завинаги запечатани в стар черно-бял филм. Бяха построени една до друга, без разстояние между тях. Външните им стени се бяха наклонили, сякаш се крепяха взаимно. Пред тях имаше дъсчена пътека, а над нея лист вълнообразна ламарина. Постройките в двата края бяха по-малки и с плоски покриви, но средната имаше заострен покрив и сякаш беше единствената използвана през последните петдесет години. На дървена табела над вратата на ръка беше написано БАР „ПОСЛЕДЕН ШАНС“. Вейл не можа да определи дали това е декор от филм, или някой беше направил заведение, след като филмовият бизнес с уестърните бе западнал.
	Разпръсквайки прахоляк, докато вървеше по пътя, той предпазливо се приближи до първата постройка. Вратата беше открехната и съдейки по боклуците на пода, Вейл разбра, че никой не е бил там от години. Вместо да влезе в средната сграда, той отиде до третата и видя, че тя е в подобно състояние.
	Остана „барът“. Вътре беше по-чисто и покрай едната стена имаше собственоръчно направен плот. Изглеждаше само на няколко години. Останалата част на дългото помещение беше относително празна с изключение на няколко кутии от храна за вкъщи, разхвърляни на пода.
	Вейл огледа помещението отново и този път потърси нещо, което да прилича на капан, но не откри нищо. Върна се на дъсчената пътека и погледна зад сградата. После му се стори, че чу звук на хребета, където беше спрял колата. Отстъпи в сенките на бара и наблюдава и се ослушва няколко минути, но не чу нищо повече.
	Петдесетина метра по-нататък в двора видя пътека, която изчезваше в горичка от ниски дървета. Тръгна по нея и на половината разстояние от редицата дървета забеляза бял хартиен плик, забит с клонка в земята. Наведе се и го взе. Пликът беше от „Саргасо“ и миришеше на чесън. До него имаше гилза 30–06, която не беше потъмняла от времето и климата.
	Докато Вейл се навеждаше да я вземе, от хълма зад него се разнесе изстрел. Той се хвърли наляво, претърколи се и вдигна пушката си. По звука на изстрела разбра, че е произведен от ловна пушка с голям калибър, вероятно 30–06.
	Той изтича приведен до порутените сгради. И тогава усети влагата на рамото си. Протегна ръка, докосна го и видя, че пръстите му се обагриха в кръв. Отново докосна раната. Трапецовидният му мускул беше засегнат. Ако беше десетина сантиметра по-наляво, куршумът щеше да пререже гръбнака му.
	Докато се промъкваше зад сградите, Вейл се опита да си спомни дали първо беше заредил патрон за елени или едра сачма. Патроните за елени поразяваха цел на двеста метра, но пушката имаше само един мерник в края на цевта и щеше да бъде все едно да улучи шестица от тотото, ако уцелеше нещо толкова далеч нагоре по хълма. Тези патрони бяха безполезни на такова разстояние.
	Той стигна до края на постройката, изпразни пушката, взе три едри сачми от земята и ги зареди заедно с още пет от колана си.
	Надникна зад ъгъла и се опита да намери маршрут до хребета, по който да има поне малко укритие. Имаше няколко скали, но бяха на разстояние тридесет-четиридесет метра една от друга. Неговото предимство беше, че ако стрелецът има оптически мерник, както показа трудният му първи изстрел, нямаше да му е лесно да се прицели, докато Вейл се движи, без да спира и сменя посоката. И вероятно беше с ръчен затвор, а това означаваше, че са необходими една-две секунди за зареждането на всеки патрон, нещо, което с малко повече смелост Вейл можеше да използва в своя полза.
	Той освободи предпазителя на пушката си, излезе иззад постройката и преброи до три, а после се скри зад оградата, щом се разнесе изстрел.
	Побягна, като криволичеше на зигзаг. Хвърли се зад една скала, когато някъде зад него се заби трети куршум. Въпреки че все още не беше видял стрелеца, знаеше, че нападателят е на възвишението, където беше оставил колата си.
	Вейл си пое дълбоко дъх, вдигна пушката над скалата, зад която се криеше, бързо се прицели и стреля. Веднага хукна към следващото укритие и чу, че гилзата рикошира в скалите някъде около стрелеца.
	Отгоре се разнесе още един изстрел и куршумът отново експлодира в земята на десетина метра вляво от Вейл. Това означаваше, че противникът стреля напосоки и се стреми по-скоро да възпрепятства придвижването му, отколкото да го улучи.
	Причината, поради която Вейл избра този маршрут, беше, че след като стигнеше до мястото, където се намираше сега, стрелецът вече нямаше да го вижда и осъзнавайки това, щеше да стреля още веднъж от отчаяние. Каквото и да се случеше, Вейл можеше да си проправи път нагоре по хълма, без да попадне в зрителното му поле. Той изхвърли едрите сачми и зареди патроните за лов на глигани. Ако стрелецът имаше само пушка за единични изстрели, колкото повече Вейл се приближаваше, толкова по-ефективни щяха да стават патроните тридесет и втори калибър. Но първо трябваше да стигне догоре.
	Вейл побягна между скалите. Криволичеше наляво и надясно и внимаваше да не се покаже на открито. Разбира се, другият вероятно също се движеше и можеше да го изненада, но Вейл ясно съзнаваше това.
	Разнесе се още един изстрел, някак приглушен. И после още един.
	След десетина минути Вейл стигна до хребета. Стрелецът беше изчезнал, но зад автомобила на Вейл се виждаха следи от гуми, оставени от друго превозно средство. Последните два изстрела бяха спукали задните гуми на колата му.
	Докато чакаше агенцията за коли под наем да изпрати някого да го закара до някоя бензиностанция, той провери раната си, която вече кървеше съвсем леко. Притисна носната си кърпа до нея и облече ризата и сакото си. Влекачът пристигна и го закара в бензиностанция, където смениха гумите на колата му.
	Час по-късно той караше по шосе 101 към Лос Анджелис. Очевидно в „Пентад“ имаше повече от петима души. Днешният стрелец беше шестият. Въпреки че Радек бе оставил следата с чесъна от италианския ресторант, сега се беше опитал да го убие някой друг. Нещо не се връзваше. Парите ги нямаше и съучастниците бяха мъртви. Защо този човек привличаше вниманието към себе си? И защо беше взел на прицел Вейл? Знаеше ли Вейл нещо, което би разкрило самоличността на последния член на групировката? Това беше единствената логична вероятност. Беше ли замесен някой от филиала на ФБР в Лос Анджелис? Не беше Пендарън, защото той беше в ареста. Очевидно неизвестният боравеше добре с огнестрелни оръжия, защото пушката с голям калибър имаше силен откат. Освен това трябваше да си доста самоуверен, за да решиш да убиеш някого на открито.

	* * *

	Вейл спря на паркинга на спешното отделение и влезе. Хирургът, който беше зашил гърба му след експлозията в тунела, отново беше дежурен.
	— Трябва да знаеш, че не даваме бонуси на редовни клиенти.
	— С тази рана няма да получа нищо — засмя се Вейл и съблече ризата си.
	— Огнестрелна?
	— Не, блъснах се в една врата.
	— Слава Богу — иронично отбеляза лекарят. — Иначе трябваше да съобщя на полицията. Щеше ми се да е възможно да давам безплатни застраховки „Живот“ на някои хора.
	Хирургът почисти раната и се приготви да й сложи голяма превръзка.
	— Нямаш ли нещо по-незабележимо? — попита Вейл. — Довечера имам среща.
	Лекарят сложи по-тънка марля на раната и я залепи плътно.
	— Почакай минутка и ще извадя конците от гърба ти. Или мислиш, че ще наминеш пак след един-два дни?
	— Знам, че всеки сервитьор в Лос Анджелис е актьор, но не знаех, че лекарите са комици.
	— Отчайващото е, че тук идват болни хора. Как да имаш чувство за хумор? Комедията изисква ответна реакция, а тук не я получавам. — Хирургът извади и последния конец и Вейл започна да облича ризата си. — Искаш ли нещо за болката?
	— Не, благодаря.
	Лекарят му даде макара пластир, марля и тубичка мехлем.
	— Можеш и сам да сменяш превръзката си. Или ги запази за следващия път, когато те прострелят.


	Двадесет и осма глава

	— Заведението изглежда хубаво — каза Вейл.
	— Дано обичаш китайска храна.
	Ресторантът беше голям и пълен с клиенти. Сервитьорите говореха основен английски, а помощниците никакъв. Нивото на шума беше значително по-високо, отколкото в „Саргасо“. Вейл се запита дали Кейт е преосмислила предложението си и така му изпраща послание. Тя си поръча диетична безалкохолна напитка. Очевидно не искаше отново да подлага на изпитание издръжливостта си към Вейл и алкохола. И може би така беше по-добре. Ако му се наложеше да съблече ризата си и Кейт видеше превръзката на рамото му, щеше да избухне нов спор за доверието.
	— Виждала си ме как ям. Смяташ ли, че има нещо, което не харесвам?
	— Някой в офиса препоръча този ресторант — отвърна Кейт. — Е, наистина ли в ранчото нямаше нищо? Може би следата с чесъна е трябвало да те отведе в друга посока.
	— В каква?
	— Знам ли. Била е оставена умишлено. Щом в ранчото не е имало клопка, тогава вероятно е другаде.
	— Поредната неразкрита загадка на живота. Как вървят докладите?
	— Умопомрачително. Да знаеш, че и ти дължиш няколко доклада.
	— Формуляр 302 е доказателство за съда. Доколкото знам, мъртвите обикновено не ги изправят в съдебната зала. Или прокуратурата е закъсала със статистиката?
	— Не знам какъв е процентът на осъдените, но скоро ще се разделят с един прокурор.
	— Тай Делсън ли?
	— Временно са я отстранили от работа, докато преразгледат случая. Нещата не изглеждат добре.
	— Колко са безстрашни. Тя и без това ще напуска. Това беше причината за статията.
	— Ти я харесваш, нали? — попита Кейт, но Вейл я стрелна с поглед. — Имам предвид като човек.
	— Не чух никой да се оплаква, когато ни трябваше приятелски настроен правист.
	Сервитьорът дойде и взе поръчките им.
	— Мисли ли за предложението на директора? — попита Кейт.
	— Да, но не знам доколко сериозно. Трябва да се върна в Чикаго и да поработя малко, за да преценя как ще се чувствам. Не съм убеден, че ако взема решение в момента, това ще бъде в интерес на всички.
	— Кога ще се връщаш?
	Вейл се замисли. Бяха го простреляли. Нямаше да остави нещата така. И нямаше да каже на Кейт.
	— Ще остана още два дни и ще се уверя, че няма недовършена работа. Правя го най-вече за да пренебрегна заповедта ти да пиша доклади.

	* * *

	Вечерта завърши прозаично. Кейт и Вейл си пожелаха лека нощ и всеки се прибра в стаята си. Той предположи, че няма да има трети опит да търкалят камъка нагоре по планината. Легна си и се опита да чете. Предишната вечер нещата вървяха чудесно до обаждането на Тай. А тази вечер беше съвсем обикновена.
	Снощи Вейл и Кейт се бяха опитали да бъдат двама относително нормални хора, които търсят физическа връзка. Тази вечер се появиха истинските Кейт и Вейл, доказаха какви са всъщност и че трагикомедията предишната вечер е била връзка само за една нощ.
	Той се помъчи да прочете същия параграф отново, но се разсея. Представи си как Кейт се смееше в „Саргасо“, ръката й галеше чашата с вино, а кожата й беше безупречна на светлината на свещите. Вейл остави книгата и угаси лампата. Подозираше, че тази нощ няма да спи много.
	Втренчи се в мрака няколко минути и после телефонът иззвъня.
	— Ало — веднага отговори.
	— Вейл…
	Гласът беше мъжки и не можа да го разпознае.
	— Да.
	От другия край на линията се чу неестествен смях.
	— Съжалявам, че не те улучих в ранчото днес.
	Вейл онемя от почуда. Това беше гласът, който беше чул в деня, когато уби Лий Солтън. Гласът на Виктор Радек.
	— Очевидно и двамата сме трудни за убиване.
	— Ще видим — развеселено каза гласът. — Познай защо се обаждам.
	— Носи се слух, че имаш една-две финансови спънки. Може да ти дам два долара, ако искаш да се срещнем.
	— Наистина схващаш бързо. Обаждам се за парите, но имам предвид три милиона.
	— Ще трябва да отскоча до банкомата, но няма проблем. Къде и кога?
	— Мислех, че по-скоро ще отидеш до офиса на ФБР и ще ги вземеш оттам.
	— Колкото и да е странно, там смятат, че парите са техни.
	— Затова ще трябва да ги откраднеш.
	— Надявам се, че имаш резервен план.
	— Ще се придържам към първоначалния.
	След това Вейл го чу, че говори на някого в стаята.
	— Кажи нещо.
	Отговор не последва и се чу силен шамар.
	— Стив, съжалявам — рече Тай Делсън.
	— Още ли ти трябва резервен план? — отново се обади Радек.
	— Не.
	— Хубаво. Ето какво ще направим. Ще ти се обадя в полунощ на мобилния телефон. Погрижи се дотогава да си взел парите. Ако не… Е, знаеш останалото. Ще те накарам да преодолееш няколко препятствия, за да бъда сигурен, че спазваш правилата.
	— И какви са те? — попита Вейл.
	— Никой не трябва да знае за това. Ако се опиташ да ме изпързаляш, ще разбера. Запитай се откъде знам в кой хотел си или че парите все още са в Лос Анджелис, или как съм хванал приятелката ти в апартамента й. Поставил съм няколко препятствия и по пътя, по който трябва да минеш, затова ако някой друг от ФБР е замесен… Знаеш какви са палячовци. Объркват всичко и ще похарчат живота на принцесата тук. После и двамата ще започнем да търсим резервен план, който за някого с моето ограничено въображение ще означава още трупове. Странното е, че щях да се задоволя само да те убия сутринта, но после прочетох статията за прокуратурата.
	Вейл забеляза колко усилено Радек се опитва да докаже, че има вътрешен човек. Можеше да е разбрал в кой хотел е отседнал от Тай или от мобилния й телефон. От намирането на трите милиона долара бяха изминали само два дни и след всичко, което се случваше, Радек спокойно можеше да се обзаложи, че парите все още не са върнати във Вашингтон. А що се отнасяше до домашния адрес на Тай, израснал на улицата човек като Радек не би имал проблем да изиграе някой чиновник или секретарка от прокуратурата да му го кажат, особено след смущаващата статия във вестника. А може би наистина някой от ФБР му даваше информация. Вейл реши, че не може да рискува, пък и Радек беше прав, че другите ще объркат размяната. Случката в тунела го беше потвърдила.
	— Ще бъда сам.
	— Знам. Ти си вълк единак. Можеше да повикаш помощ, когато те следихме онзи ден, но ти сам се зае със Солтън. Същото стана и в ранчото днес сутринта. Ако наоколо няма друг, може би ще има шанс да ме убиеш, нали?
	— Трябва да признаеш, че си за убиване.
	Радек се засмя студено и гневно.
	— И аз мога да кажа същото за теб. Ти съсипваш хубавата операция още от историята в тунела. Трябваше да те убия тогава, но сега искам само парите, за да се махна от тази смрадлива страна.
	— Може би три милиона долара си струват да се отървем от теб. Искам да те питам нещо. Кой беше човекът в асансьора?
	— Бени ли? Една от марионетките ми в затвора. Всички бяхме в неговия апартамент, когато изпратих тримата на строежа да те убият. След като те тръгнаха, аз взех четката му за зъби и я сложих в моето жилище, където вие я намерихте.
	— Накарал си ги да поемат всички рискове и после си ги изпратил на смърт. Разбирам защо не искаш никой да знае, че все още си жив. Може да те помислят за страхливец.
	— Отвори устата си още веднъж, Вейл, и аз и принцесата ще започнем да се сближаваме. Харесвам ги малко по-закръглени, но като имам предвид какво ми причини…
	— Добре, ще взема парите.
	— В полунощ. И без пистолети. Само мобилният ти телефон и фенерче. И не си губи времето да се опитваш да проследиш този телефон.
	Вейл чу, че се разби нещо тежко, и после линията прекъсна.

	* * *

	Вейл влезе в кабинета на Кейт. Носеше куфарите си, които бяха празни. Пробва дръжката на сейфа, но беше заключен. Това означаваше, че парите още са там. Тя беше споменала, че счетоводителите са заети и ще дойдат след няколко дни. Той набра комбинацията и отвори сейфа. Две чекмеджета бяха пълни с пачки от стодоларови банкноти точно както ги беше наредил. Бързо напълни куфарите.

	* * *

	Виктор Радек коленичи пред голямата стоманена плоскост. Беше си сложил маска на заварчик и запояваше последната от четирите метални халки. Щом приключи, изключи съскащия поялник и чу сподавеното хленчене на жената. Разнасяше се от бейбифона до него. Предавателят беше затворен в дървен сандък с размерите на малък ковчег на няколко крачки от него. Радек се изправи, приближи се до сандъка и го ритна злобно.
	— За последен път ти казвам да млъкнеш — после ще изгоря сандъка.
	Гласът от бейбифона заглъхна.
	— Ще ти кажа кога да започнеш да викаш за помощ.
	Той отиде до стената и натисна бутон, активиращ кран, който повдигна стоманената плоскост във въздуха. Радек кимна доволно, когато видя, че огромната метална плоча се уравновеси.


	Двадесет и девета глава

	Вейл седеше в колата си пред хотела и чакаше Радек да се обади. Погледна отново часовника си. Беше два след полунощ. Куфарите бяха в багажника. Не можеше да повярва, че ще носи три милиона долара на убиец за втори път.
	Телефонът иззвъня.
	— Вейл.
	— Взе ли парите?
	— Да.
	— На Келър Стрийт. Там, където свършва, край реката, има закован с дъски вход на фабрика. Отзад до оградата ще намериш черен чувал за боклук. Внимавай с него. Вътре има лаптоп. Включен е. Отвори го и чакай инструкциите ми.
	Вейл намери фабриката за двадесетина минути. Угаси фаровете и се заслуша, но чу само шума на колите по далечното шосе. Както му беше заповядано, беше оставил пистолета си в хотелската стая. Слезе от колата и извади куфарите. Зад сградата намери найлоновия чувал там, където Радек беше казал, че ще бъде. Вътре имаше лаптоп. Двете малки зелени светлинки показваха, че работи. От лявата страна се подаваше карта за безжичен интернет. Вейл вдигна капака и веднага чу гласа на Радек.
	И после забеляза уебкамерата горе на капака. Радек можеше да го наблюдава, но екранът беше тъмен и това означаваше, че той блокира камерата, за да не го вижда Вейл. Беше невъзможно да се разбере къде е.
	— В чувала има дрехи. Сложи компютъра на земята и отстъпи назад, за да те виждам целия. После се преоблечи, в случай че криеш проследяващо устройство.
	Вейл изпълни указанията.
	— До стената има две брезентови чанти. Донеси ги тук и нека те гледам как прехвърляш парите — бавно. И разлиствай пачките, когато ти кажа, за да съм сигурен, че всичките са банкноти.
	Вейл направи каквото му казаха и затвори чантите.
	— Готово. Къде е Тай?
	— Я стига, Вейл. Смяташ ли, че съм го измислил толкова лесно?
	— Парите ще останат тук, докато чуя гласа й.
	— Какво ще кажеш за компромис? — Радек ритна сандъка и после доближи бейбифона до микрофона на компютъра.
	Вейл чу приглушен женски глас, който молеше за помощ.
	— Добре. Къде? — попита той.
	— Вземи фенерчето си и мобилния телефон. — Радек наблюдаваше как Вейл ги слага в джобовете на панталоните, които му беше дал. — Прехвърли се през оградата. В края на склона има железопътни релси. Тръгни по тях на север и измини около километър. Ще се озовеш на малък надлез. Отдолу има други релси. Щом стигнеш дотам, запали фенерчето и го вдигни. А после се завърти, за да знам, че си там.
	Вейл хвърли двете чанти пред себе си и прескочи оградата. Склонът не беше дълъг. Той се спусна и стигна до релсите, които минаваха покрай тясната река Лос Анджелис. До релсите имаше висок до кръста парапет и пространството беше малко, затова трябваше да стъпва по дървените трупчета и да пази равновесие, докато държи чантите, а това затрудняваше още повече придвижването му.
	Когато стигна до надлеза, се беше облял в пот. Остави чантите на земята, огледа се и се опита да разбере дали Радек е наоколо, или само го подлага на изпитания, за да го пречупи физически и психически. В далечината блещукаха няколко разпръснати точици жълта светлина, но не се виждаше очевидно укритие, откъдето Радек би могъл да го наблюдава. Вейл запали фенерчето, вдигна го и бавно се завъртя в кръг. Мобилният му телефон мигновено иззвъня. Където и да беше, Радек го виждаше.
	— Да.
	— Слез на долните релси и тръгни по тях надясно.
	Вейл погледна надолу. Височината беше четири и половина метра. Той пусна чантите една по една и после скочи на релсите. Взе чантите и тръгна по релсите, които веднага прекосиха реката и рязко завиха на юг, отново в посоката, от която беше дошъл, но сега от другия бряг на реката с бетонни стени.
	Разстоянието беше още по-малко и Вейл се запита дали няма да мине влак — друго препятствие, което трябва да преодолее. Петнадесетина минути по-късно той мина по същия път, откъдето беше тръгнал. Беше се върнал, но от другата страна на реката, и видя сянката на фабриката на хълма.
	Телефонът му иззвъня.
	— Да.
	— Фенерчето.
	Този път Вейл насочи лъча към фабриката, за да види дали Радек е там.
	— Сега си на позиция — каза Радек. — Премини реката и занеси чантите на покрива на фабриката.
	— И после какво?
	— Питаш къде е жената ли? Всичките ти въпроси ще получат отговор, когато се качиш там.
	— Как да стигна до покрива?
	— На твое място не бих използвал предната врата — отговори Радек и затвори.
	Вейл слезе до стръмния бетонен бряг на реката, която на това място беше широка петдесетина метра. Съдейки по отломките в нея, водата изглеждаше дълбока петдесет-шестдесет сантиметра. Той се плъзна по брега и едва не падна в реката. Водата се оказа дълбока до кръста му и приятно хладна. Течението беше изненадващо силно. Вейл вървеше и държеше чантите над повърхността. Стигна до отсрещната страна, изчака дрехите му да се отцедят от водата и се изкатери по също толкова стръмния отсрещен бряг.
	Хвърли чантите над оградата, която беше прескочил преди повече от час и пак я премина. Лаптопа го нямаше, но дрехите му бяха там. Вейл се преоблече и се зачуди какво означава предупреждението на Радек да не използва предната врата.
	На входа на сградата имаше каменна плоча, вградена в тухлите, на която пишеше „Телени изделия У. П. Андроян и синове, основана през 1913 година“. Тухлената постройка беше четириетажна и триъгълна.
	Единият й край не беше много по-широк от двойната врата, но далечният беше тридесетина метра. Вероятно теренът на имота беше диктувал проекта на сградата. Мястото се намираше на по-малко от сто метра от река Лос Анджелис, имаше железопътна линия от двете страни и навремето сигурно е било първокласна индустриална зона.
	На избеляла синьо-бяла табела между прозорците на втория и третия етаж пишеше „Дава се под наем“. Предният вход бе защитен с тежка стоманена врата, която обаче беше открехната като в къщата на Спринг Стрийт. Радек го беше предупредил да не минава оттам, вероятно за да предпази трите милиона долара, а не Вейл. Той реши да потърси друг начин да влезе.
	По външната стена на фабриката имаше аварийно стълбище, което започваше от втория етаж и водеше към покрива. Вейл подкара колата по тротоара и спря точно под стоманената решетка от стъпала и площадки. Слезе и видя, че ако застане на покрива на колата и подскочи, пак няма да достигне аварийните стълби. Той се приближи до багажника и извади лоста. Потупа джобовете си, за да провери дали фенерчето и мобилният телефон са там, и реши да вземе монокъла за слаба светлина, тъй като в сградата беше абсолютно тъмно.
	Трябваше да измисли как да се покатери до аварийното стълбище, но двете чанти с парите щяха да бъдат проблем. Спомни си как Дан Уест се беше измъкнал от килията във военноморския затвор, извади ножа си, издърпа предпазните колани докрай и ги сряза. Завърза краищата колкото можа по-стегнато и направи ремък, дълъг седем метра. Прокара го през дръжката на едната чанта и го завърза за другата.
	Покачи се на покрива на колата, закачи лоста за решетката на площадката и се изтегли нагоре. Изкатери се на площадката и издърпа лоста и парите, а след това безшумно се заизкачва към покрива. Прозорците, покрай които минаваше, бяха типично фабрични. В долната вътрешна част на рамката имаха дръжки, които ги отваряха навън. На третия етаж Вейл забеляза, че первазът на единия прозорец е счупен. Няколко малки парчета строшено стъкло показваха, че не е разбит от деца, хвърлили камъни, а отвътре. Твърде удобно. Той хвана по-здраво лоста и чантите и се насочи към последната част на стълбището.
	Щом се качи на покрива, видя постройка, висока два и половина метра в задния край, където имаше врата за стълбището. Отмести очи встрани и проследи с поглед железопътните релси, по които беше вървял. Радек сигурно го бе наблюдавал през цялото време оттам, за да се увери, че наоколо няма друг.
	Вейл седна на асфалтираната повърхност до постройката и забеляза нещо, излъчващо слаба зелена светлина. От средата на покрива се чу приглушен женски глас. Той се приближи до източника на светлината и звука и откри, че е бейбифон. Устройството имаше ограничен обхват и това означаваше, че Тай е в сградата. Отдолу беше сложена бележка, на която пишеше: „Остави чантите тук“.
	Вейл остави чантите и пробва дръжката на вратата. Беше заключена. Той пъхна лоста под вратата, отстъпи половин крачка назад и натисна лоста. Вратата помръдна в рамката, но лостът започна да разцепва края й. Вейл го бутна по-навътре в разширилата се пролука и този път вратата тихо изскърца и се отвори.
	Нямаше представа какво го очаква. Освен ножа нямаше друго оръжие, затова лостът трябваше да свърши работа. Вейл понечи да извади фенерчето, но се сети за детонатора с фотоклетка в тунела. Затвори вратата след себе си и застана неподвижно, докато очите му привикнат с мрака. След миг видя светлина в дъното на стълбището на четвъртия етаж, която вероятно идваше от уличните лампи.
	Стълбите бяха дървени и скърцаха почти на всяка стъпка. Вейл не бързаше, ослушваше се на всяко стъпало и протягаше напред ръка да провери дали има жици или заредени устройства. Слезе три етажа за двадесетина минути и краката му започнаха да усещат умората от последните два часа.
	Долу имаше врата, която беше заключена. Вляво се виждаше коридор, опасващ външната страна на първия етаж. Вероятно по-голямата част представляваше работно пространство във фабриката. По-нататък по коридора имаше друга врата. Вейл пробва дръжката, но и тя беше заключена. В дъното коридорът зави надясно към главния вход на сградата. През двойните стъкла струеше светлина от улицата. Голямата врата вдясно водеше към работното пространство на етажа.
	И после, на два метра от входа, Вейл забеляза предмет, висок метър и двадесет и широк един метър, и бавно пристъпи към него. Приличаше на индустриална макара за тежки кабели. Той направи още една крачка и видя, че на макарата е навита стотици метри бодлива тел. Не му говореше нищо, но сетне погледна сърцевината, където имаше нещо светло на цвят. Оттам излизаха тънки жички и се отправяха към вратата. Вейл внимателно докосна центъра на макарата. Материалът имаше плътността на пластичния експлозив „С-4“. Той се страхуваше да се приближи още, но извади монокъла и проследи с поглед жиците, които свършваха в два електрически контакта, по един на всяка външна врата, и приличаха на аларма. Отвореше ли се някоя от вратите, електрическият сигнал щеше да бъде прекъснат и детонаторът в средата на макарата щеше да се взриви. Всеки, който влезеше през вратата, нямаше шанс да оцелее.
	Вейл бавно извади детонаторите от експлозива, заобиколи макарата и ги остави на пода. Не искаше да се приближава до вратите, затова заби заострения край на лоста в дървения под и сряза двете жици. Взе детонаторите и ги хвърли колкото можа по-надалеч в коридора. Те бяха сравнително инертни. Дори да избухнеха от това разстояние, не можеха да взривят стабилния „С-4“. Вейл разбра, че бомбата не е за него, а по-скоро за евентуалните подкрепления от ФБР. Ако за него имаше някакво „препятствие“, то го чакаше другаде.
	Той извади лоста от пода и погледна през вътрешната врата към работното пространство. Прозорците бяха зазидани. Светлина проникваше само през тясно прозорче в задната част на помещението. Вейл използва монокъла и различи десетина тъмни очертания с еднакви размери, поставени на неравни разстояния на пода. Схемата изглеждаше произволна, но той забеляза, че са наредени така, че всеки, който върви в тъмната стая, да се спъне в тях и вероятно да пострада от същите последици като влизането през предната врата. Вейл запомни местоположението им, влезе в стаята и мигновено чу стенания на жена. Тя беше някъде в по-голямото помещение. Той напрегна очи да потвърди разположението на предметите на пода и като плъзгаше крак след крак напред, за да проверява за жици, тръгна по посока на гласа.
	Стигна до средата на стаята, спря, извади монокъла и видя сандък с формата на ковчег до отсрещната стена, откъдето се чуваха приглушените стонове. Радек предполагаше, че в този момент той ще бъде завладян от чувства и ще хукне към сандъка. Вейл обаче остана на мястото си, пое си дълбоко дъх и се опита да не обръща внимание на сподавените молби за помощ.
	Предметите, поставени между него и сандъка с жената, се оказаха дървени кубове със страни четиридесет и пет сантиметра. Вейл съзря малка зелена светла точка горе на стената и изведнъж до слуха му достигна едва доловимо бръмчене. Предавателят на бейбифона ли беше? Той пристъпи още една крачка напред и усети, че подът леко пропадна и нещо механично изщрака.
	Блесна малък прожектор и освети мястото около зелената точка. Това беше детектор за движение, какъвто се използваше в домашни алармени системи. Зелената светлина се промени в червена, и това означаваше, че сега е активирана. Той се вцепени. Радек го беше хванал в клопка и искаше Вейл да разбере това.
	Стоеше на шестдесетсантиметрово квадратно парче шперплат, боядисано в черно, за да бъде незабележимо. Вейл подозираше, че изщракването, което бе чул отдолу, може да е направило нещо повече, освен да включи червената светлина. Той отново насочи вниманието си към сензора. Заповяда си да не движи главата си и завъртя само очи. Около бейбифона имаше плетеница от жици, свързани с по-голям кабел, който минаваше по стената, после нагоре и накрая изчезваше в тъмното пространство над главата му.
	Вейл леко повдигна глава нагоре, за да види какво точно има над него. Не беше празно пространство, а огромна стоманена плоскост, която висеше на три метра над главата му. Очите му на зидар пресметнаха, че металната плоча е квадрат със страни пет метра, а той се намира точно в средата. На металната плоскост с големи букви беше написано с тебешир:

	ВЕЙЛ
	ЕЛЕКТРОМАГНИТЪТ Е СВЪРЗАН С ДЕТОНАТОР ЗА НАТИСК И ДЕТЕКТОР ЗА ДВИЖЕНИЕ
	СБОГОМ
	ВИК

	Вейл разбра, че бръмченето се разнася от електромагнитен кран, използван за преместване на товари. И беше двойно зареден. Две системи, за да бъде сигурно, че той не може да помръдне. Или сензорът, или детонаторът за натиск, върху който стоеше, щеше да го изключи и кранът щеше да пусне стоманата върху него. Вейл не виждаше колко дебела е плоскостта, но знаеше, че най-тънките са 0,5 сантиметра. Парчето беше с размери пет метра и това означаваше, че тежи най-малко един тон.
	Изведнъж той изпита желание да се засмее на собствената си дързост. С удоволствие би се изсмял, за да освободи част от напрежението, но се опасяваше, че това ще задейства детектора за движение. Презрението му към всичко, което се стремеше да го контролира, дори да беше измислено от Радек, щеше да отнеме живота му. Дързостта беше надежден, макар и скъпо струващ съюзник, но не и на такава висока цена.
	Самообвиненията му бяха прекъснати от друго стенание от дървения сандък, който беше само на седем метра от него. Това му напомни, че не само неговият живот е в опасност. Трябваше да намери изход. Вейл се опита да изчисли каква бързина ще му бъде нужна, но се съмняваше, че ще успее да избяга от плоскостта, преди да го смаже. Щеше да му остане съвсем малко. Двата и половина метра до края й му се сториха десет.
	И после си спомни, че още държи лоста в лявата си ръка, възможно решение за надвисналата над него смърт. Лостът беше дълъг един метър и направен от стоманена сплав, дебела два и половина сантиметра. Беше произведен за пожарните и трябваше да бъде изключително издръжлив.
	Най-добрият шанс на Вейл беше да хукне право напред и да се хвърли на пода, тъй като завиването във всяка друга посока щеше да добави части от секундата. Щом предприемеше първата стъпка, той трябваше да залегне и в същото време да обърне лоста отвесно зад себе си, със заострената част надолу. По този начин, ако не стигнеше до края навреме, лостът щеше да се забие в дъсчения под и да поеме първоначалния удар на стоманата. Поне така се надяваше. Вейл имаше нужда да си поеме дълбоко дъх, сега беше моментът, но светлата червена точка му напомни, че може да му е за последен път.
	Той затвори очи и усети, че клепачите му пулсират. Застави се да нормализира дишането си и си представи какво трябва да направи — да залегне и в същото време да повдигне лоста зад себе си. Изчака, докато спре да чува ударите на сърцето си. Още веднъж затвори очи и се видя как изпълнява сложното бягство на два и половина метра.
	Побягна. В същия миг бръмченето на електромагнитния кран над него спря. Всичко стана като на забавен кадър и последното, което Вейл си спомняше, бяха първите сивкави лъчи на зората, които проникваха през прозорчето.


	Тридесета глава

	Кейт Банън отпи от кафето си, докато се качваше с асансьора. Беше горещо, но тя напълни устата си, защото се надяваше, че опарването ще я разсъни по-бързо, отколкото да чака организмът й да усвои кофеина. Отново беше спала малко. Нощта премина в неспокоен сън и полусънно будно състояние.
	Нямаше други хора в асансьора и тя опита да се разсее, като изброи на глас нещата, които трябваше да свърши днес. След няколко задачи мислите й се върнаха към Вейл и колко ужасно бе преминала вечерята им снощи. Вечерта в италианския ресторант беше изключително приятна и забавна до обаждането на Тай Делсън. Кейт сбърка, че позволи на Тай да се изпречи между тях. Въпреки че се извини на Вейл, той изглежда разбираше поведението й по-добре от нея и го прие като единствения начин нещата между тях да продължат.
	Вратата на асансьора се отвори и Кейт слезе. Набра кода, бутна вратата на кабинета си и влезе. До бюрото й седяха двама агенти. По-възрастният беше възпълен, костюмът му беше износен и му стоеше лошо. Другият изглеждаше твърде млад, за да бъде агент. Беше слаб и носеше очила с телени рамки. Костюмът му беше нов, но прекалено дебел за климата в Южна Калифорния. Вероятно наскоро беше завършил подготвителната школа на ФБР. Двамата станаха и се представиха като счетоводители.
	— Най-после ще ви отървем от трите милиона долара — рече по-възрастният. Тонът му изразяваше досада.
	— Ако искате, вярвайте, но се случват толкова много неща, че забравих за парите тук. — Кейт издърпа чекмеджето на бюрото си, извади листчето с комбинацията на сейфа и му го даде, а после отвори друго чекмедже и връчи купчина листове на по-младия. — Това е списък на серийните номера на банкнотите от третия откуп. Искаме да проверим дали са същите.
	Той го взе, намести очилата си и бързо започна да преглежда списъка.
	Другият счетоводител отвори сейфа, издърпа чекмеджето и попита:
	— В кое чекмедже са парите?
	Кейт подскочи. Погледна в празното чекмедже и сетне отвори другите три. Всичките бяха празни. Как можеше да бъде толкова глупава и да остави листчето с комбинацията в бюрото, а вратата на кабинета си отключена? Тя грабна телефона и заповяда на двамата счетоводители да се дръпнат от сейфа, за да не заличат отпечатъците, ако имаше такива.
	— Дон, трите милиона са изчезнали.

	* * *

	Вейл не знаеше колко време е лежал в безсъзнание, но първото, което чу, бяха риданията на жената. Той погледна през рамо и видя сребристия лост, който крепеше края на тежката стоманена плоскост. Беше се огънал и острието се беше забило седем-осем сантиметра в пода, но бе издържал. Краката на Вейл бяха под металната плоча, но не бяха затиснати. Той изпълзя встрани, изправи се и почувства болка в дясната ключица. Плоскостта сигурно го бе закачила, когато се беше хвърлил към края й, ударил главата си в пода и изгубил съзнание. Докосна скулата си. Беше охлузена.
	Той се огледа и потърси нещо, с което да отвори сандъка. Гласът се усили, когато жената го чу, че се движи. Вейл намери чук за вадене на гвоздеи на пода зад сандъка.
	— Дръж се, Тай.
	От двете страни на сандъка имаше десетина гвоздея и той ги измъкна. Виковете станаха още по-силни, но изпълнени с облекчение. Вейл дръпна капака и го отвори.
	Жената вътре мигновено стана. Не беше Тай Делсън.

	* * *

	Дон Колкрик се втренчи в празните чекмеджета.
	— Кога за последен път видя парите тук?
	— В деня, когато Вейл ги прибра. Тогава донесоха сейфа. Всъщност не ги видях вътре. Закъснявах за съвещание и му казах да ги сложи в сейфа.
	— Кой друг знаеше комбинацията?
	— Том Демик я смени, преди да ми я даде, затова я знаехме само тримата — той, Вейл и аз. Но аз постъпих глупаво и я оставих в чекмеджето на бюрото си — обезпокоено добави Кейт.
	Колкрик се приближи до Хилдебранд.
	— Искам списък на всички, които не са били на работа през последните два дни.
	— Предполагам, че ще кажеш и на Демик — рече Хилдебранд.
	— Да — отговори Колкрик и погледна Кейт. — Къде е Вейл?
	— Не съм го виждала днес.
	— Намери го и го доведи тук. Веднага.

	* * *

	Вейл успя без много усилия да среже пластмасовите белезници на ръцете и краката на жената, но пластирът на устата и главата й му отне повече време заради косата й. Когато най-после я освободи, тя му разказа, че се връщала от работа късно, на паркинга някой я заплашил с пистолет и я отвлякъл. Довел я във фабриката, завързал я, запушил устата й и я сложил в сандъка. Вейл й показа снимка на Радек и жената разпозна похитителя.
	— Кой си ти?
	— От ФБР съм.
	— Защо си сам?
	— Сега си в безопасност. Това е най-важното.
	— Как ме намери?
	— Платих три милиона долара.
	— Не разбирам.
	— Помислих те за друга.
	Тя забеляза раната на скулата му.
	— Добре ли си?
	— Освен че са изчезнали един прокурор и няколкостотин стодоларови банкноти, добре съм. — Мобилният му телефон иззвъня. Обаждаше се Кейт. — Ало.
	— Стив, къде си? — попита тя. Тонът й граничеше с паника.
	— Струва ми се, че нещо не е наред.
	— Някой е взел трите милиона долара от сейфа в кабинета ми.
	Радек все още държеше Тай. Той беше казал на Вейл, че никой не трябва да знае за това и Вейл не беше сигурен дали трябва да каже на Кейт само защото беше занесъл парите. Може би Радек искаше да я държи, докато избяга.
	— Съжалявам, Кейт — отвърна Вейл, затвори телефона си и го изключи.
	— Нещо не е ли наред? — попита жената.
	— Да се махаме оттук — каза Вейл и я поведе нагоре по стълбите. Щом стигнаха до втория етаж, той се приближи до прозорец с надпис „Авариен изход“ и го отвори. Помогна й да стъпи на аварийното стълбище и я последва.
	Двамата се качиха в колата му и Вейл рече:
	— Ще те закарам до най-близкия полицейски участък. Искам да им разкажеш какво се е случило. — Той написа адреса на фабриката и трите имена на Радек и й даде листчето. — Кажи им, че на предната врата има голяма бомба, която е обезвредена, но за всеки случай да минат през прозореца на втория етаж, от който ние излязохме.
	— Няма ли да дойдеш с мен?
	— Ще бъда откровен. Животът на друга жена е в опасност и е по-добре никой да не знае за нея и мен, докато я намеря. Ако не ме опишеш добре или не им кажеш, че съм агент на ФБР, това ще ми спечели малко време.
	— Наистина ли си от ФБР?
	— Да — Вейл й показа значката и документите си, — но не за дълго.

	* * *

	— Това ли е всичко? — попита Колкрик. — _Той съжалява._ Предполагам, че не е необходимо да продължаваме да търсим.
	— Трябва да има причина — каза Кейт.
	— Да, има. Три милиона долара.
	— Знаеш, че Вейл никога няма да го направи.
	— Тогава защо не ти е дал обяснение?
	Марк Хилдебранд разпозна обвинителния тон и преди да влезе в кабинета на Кейт, почука на вратата.
	— Дон, преди малко ми се обадиха от прокуратурата. Опитват да се свържат с Тай Делсън, откакто излезе онази статия, но не могат да я открият.
	Колкрик погледна гневно Кейт.
	— Може би току-що разбрахме мотива му. Странно съвпадение е двамата и трите милиона долара да изчезнат едновременно. Марк, накарай целия отдел да работи по случая. Трябва да ги намерим. Нека започнат две отделни разследвания. Обади се в прокуратурата и поискай заповед за ареста на Вейл. За кражба на правителствена собственост. Попитай ги дали не може да издадат заповед и за Тай Делсън. Тръгвай!


	Тридесет и първа глава

	Вейл изпрати жената до полицейския участък, посочи й дежурния сержант и се приготви да си тръгне. Тя започна да му благодари, но той допря пръст до устните си и жената разбра, че единствената благодарност, която му е нужна, е обещанието да го пази в тайна.
	Сега за него имаше значение само едно — да намери Тай Делсън. Той се върна в колата и подкара. Имаше една непроучена възможност, но беше малко вероятна. Когато Вейл попита Радек кой е бил убит в асансьора, престъпникът отвърна: Вени, от затвора. И че всичките са били в апартамента на Вени, преди Радек да изпрати екипа си да убие Вейл и Кейт. Може би се криеше там. Радек едва ли би издал някаква полезна информация, но от друга страна, очакваше, че Вейл скоро ще бъде мъртъв.
	Когато двамата с Кейт бяха установили самоличността на Радек чрез регистрите на затвора, имаше и доклад за съучастниците му, изготвен от Бюрото за затворите. Трябваше да им го изпратят по електронната поща, но Вейл така и не провери, защото разпознаха Радек и веднага се съсредоточиха върху издирването му.
	Проблемът беше, че лаптопът му все още се намираше в хотелската стая, а сега вероятно го търсеше целият филиал на ФБР в Лос Анджелис. Това означаваше, че в стаята сигурно го чакаха агенти. Но нямаше друг избор. Той обърна и се отправи към хотела.
	Пристигна там и обиколи квартала. Движеше се с нормална скорост и търсеше коли под прикритие на Бюрото. Не видя нищо, което да показва, че наблюдават сградата отвън, може би защото се опасяваха, че ще ги забележи. Срещу хотела имаше комплекс с десет киносалона. „Идеално“ — помисли си Вейл.
	Той спря на паркинга и се приближи до продавачката на билети. Каза й, че няма значение кой филм ще гледа, и тя го зяпна учудено.
	— Не ми казвай, че тук никога не са идвали хора да се скрият за два часа.
	Продавачката отговори, че дори да са го правили, не са го обсъждали с нея. Вейл беше убеден, че тя ще запомни лицето му и охлузната рана под окото му, която придаваше на ролята му още по-зловещ характер. Моделът на онова, което щеше да се случи до един час, беше разигран в кино „Биограф“ в Чикаго преди шестдесет и пет години, когато агентите на федералното бюро за разследване бяха обградили кварталното кино и чакаха Джон Дилинджър да излезе, вместо да рискуват да стрелят и да застрашат живота на невинни граждани.
	Вейл беше чел неразсекретените, но точни разкази за края на живота на банковия обирджия една нощ, след като бе прекарал три дни, затворен в архивите на Университета на Чикаго, докато довършваше магистърската си дисертация, период, който му се стори мрачен и страшен като руски ГУЛАГ, за които неколкократно беше чел. Специалният агент, отговарящ за офиса на ФБР, не беше улучил Дилинджър по време на престрелка в Литъл Бохемия Лодж в северен Уисконсин, в която бяха загинали трима цивилни и един агент, и не искаше повече неудобни положения. Затова той беше отишъл в киното вечерта да попита кога свършва филмът. Докато чакали, специалният агент нервно отишъл няколко пъти до билетното гише и всеки път задавал същия въпрос. Касиерката се притеснила, че се готви обир, и се обадила на полицията, която била пропусната умишлено поради опасения, че не може да й се има доверие.
	Вейл знаеше, че веднага щом от ФБР проследят мобилния му телефон, някой щеше да отиде при касиерката и да й покаже снимката му. Тя щеше да си го спомни и да разкаже за забележката му, че „се крие“. Той се надяваше, че както в случая с Дилинджър, това ще привлече всички налични агенти, включително онези в хотела.
	Влезе в комплекса, намери страничен коридор и включи мобилния си телефон. Провери джипиеса, който показваше само нули. ФБР проследяваше телефона му и се опитваше да определи местоположението му, затова той го беше изключил веднага щом говори с Кейт. Така бяха намерили скривалището с двата милиона долара на Радек. Вейл набра номера на хотела и поиска да го свържат с управителя.
	— Аз съм Том Малон. Какво мога да направя за вас?
	— Том, обажда се Марк Хилдебранд, специален агент. Ръководя ФБР в Лос Анджелис. Как си?
	— Добре, агент Хилдебранд.
	— Някои от агентите ми са в твоя хотел на наблюдение, но не знам в кои стаи са. Трябва да говоря с тях по стационарен телефон. Можеш ли да ми кажеш къде се намират? Искаме да се уверим, че са на мястото, преди да продължим с друга част на операцията. Ще оценя дискретността ти по въпроса.
	— Един момент. — Управителят се обади отново след малко. — Агент Хилдебранд, стая 431. Казаха ми, че са трима. Да те свържа ли с тях?
	— Не, благодаря. Ще кажа на някого да им се обади по секретната линия.
	Вейл се надяваше, че докато се чуди що за технология би направила това, управителят няма да се замисли с кого е разговарял. Той тръгна по коридора, намери голяма кофа за боклук пред едната кинозала и набра метеорологичната прогноза. Свърза се, пусна телефона в контейнера и излезе на паркинга. Пресметна, че разполага само с няколко минути, най-много половин час, преди те да проследят телефона му и да реагират, и спря колата на частен паркинг на улицата зад хотела. Приближи се до багажника, отвори куфарчето, извади белезници, откъсна две самозалепящи се листчета от малка жълта купчинка и ги сложи в джоба си. Влезе през задния вход на хотела и отиде във фоайето. Намери стол далеч от зоната, през която минаваха всички, за да не бъде забелязан, седна и зачака.
	Стаята му беше 432. Трима души в отсрещната стая беше стандартна процедура. Те се редуваха да наблюдават неговата през шпионката, задача, която Вейл от личен опит знаеше, че може да се изпълнява ефективно само петнадесет-двадесет минути, защото после напрежението се отразяваше зле на зрението. В това време другите агенти гледаха телевизия. Ако Вейл влезете в стаята си, двамата щяха да го хванат, а третият да извика подкрепления.
	Освен това знаеше, че поради близостта агентите ще проверят първо кинокомплекса, докато дойдат подкрепленията.
	Той изчисли, че ще му трябват не повече от тридесет секунди в стаята, за да вземе пистолета си, скрит в шкафа на телевизора, и лаптопа.
	Двадесетина минути по-късно вратите на асансьора се отвориха и двама агенти забързаха във фоайето, без да си правят труда да изглеждат анонимни. Вейл стана, приближи се до телефонния автомат, набра оператора и поиска да го свърже със стая 431.
	— Ало — обади се изпълнен с любопитство глас. Вейл чу, че телевизорът работи.
	— Тук е рум сървисът. Управителят ми каза да ви се обадя и да ви предложа обяд за сметка на хотела. Днес има хубаво пиле пармиджана с гарнитура от тънки спагети.
	От хилядите правила във ФБР имаше само едно, което още не бе нарушено — никога не отказвай безплатен обяд.
	— Разбира се. Чудесно.
	Вейл искаше да се увери в броя на агентите.
	— Колко порции желаете?
	— Другите двама излязоха за малко. Може ли да им ги донесете, щом се върнат?
	— Пилето е превъзходно, но не и когато е студено. Ще заделя две порции. Обадете ми се, когато се върнат. Нещо за пиене?
	— Кока-кола?
	— Добре. Ще дойда след половин час.
	Вейл затвори и се отправи към стълбището. Спря на втория етаж, потърси количка на камериерка и на третия етаж забеляза една. Жената работеше в банята на стаята. Той взе две хавлии за ръце, две за баня и парцал за чистене със стоманена дръжка и бързо се върна на стълбите.
	Преди да се качи на четвъртия етаж, завърза хавлиите за баня в двата края на стоманената дръжка. Извади от джоба си жълтите листчета и отлепи най-горното, а после безшумно тръгна към стая 431. Първо залепи жълтото листче на шпионката, така че да се наложи агентът да излезе, за да го види. По всяка вероятност, след като вече бяха „установили“, че Вейл е в кинокомплекса, бдителността на останалия агент беше приспана и той гледаше повече телевизия, отколкото през шпионката.
	След това Вейл уви едната хавлия за ръце около дръжката на вратата, извади белезниците, закачи ги за дръжката и ги затегна около хавлията. Вдигна хоризонтално дръжката на парцала и прикрепи хавлиите за баня, така че да са от двете страни на дръжката на вратата. Уви стегнато долната хавлия около средата на стоманената дръжка и завърза другия край за нея. Сега вратата не можеше да бъде отворена.
	Той се обърна и отключи вратата на стаята си. Табелката „Не безпокойте“ още беше закачена на дръжката. Вейл протегна ръка към уединено кътче на шкафа на телевизора, но автоматичният му пистолет не беше там. Агентите вече бяха претърсили стаята. Лаптопът обаче си беше на мястото. В случай че той се върнеше, те вероятно чакаха да остане с убеждението, че никой не е влизал там. Вейл извади кабела на лаптопа от контакта, уви го около компютъра и отвори вратата. Докато я затваряше безшумно, видя, че белезниците на отсрещната врата се опъват върху дръжката на парцала. Агентът вътре се опитваше да излезе.
	Вейл хукна към стълбището, стигна до първия етаж и излезе през задния изход на хотела. Точно когато влезе в гаража, забеляза кола на Бюрото, която завиваше на ъгъла зад него. И после още една. За щастие те не го видяха. Трябваше да се скрие за известно време.
	Колата му беше паркирана на крайно място на третото ниво. Вейл се надяваше, че щом се откажат от претърсването на кинокомплекса, агентите няма да си помислят да го търсят толкова наблизо. Той включи лаптопа, който имаше карта за безжичен интернет и достъп до вътрешната мрежа на ФБР, но поради конструкцията на гаража нямаше сигнал. Тази работа трябваше да почака.
	Вейл изведнъж осъзна, че почти не е спал тридесет и шест часа, от първата вечеря с Кейт, прехвърли се на задната седалка и след няколко минути заспа.


	Тридесет и втора глава

	Вейл спа по-малко от два часа и неспокойно и се събуждаше от звука на всяко превозно средство, което минаваше в закрития гараж. Той слезе от колата, тръгна по улицата и петнадесетина минути наблюдава движението от сенчест вход. Когато се увери, че в квартала вече не се извършва издирване, се върна в колата си и подкара.
	Най-после стигна на безопасно разстояние от хотела и спря. Отново включи лаптопа, написа паролата за секретната мрежа на ФБР и зачака. В електронната му поща имаше три съобщения. Той намери доклада от Бюрото за затворите и го отвори. Беше дълъг двадесетина страници и съдържаше подробни правни детайли за архивите, необходими на федералните институции, описващи съдебните дела. Вейл го прегледа набързо, докато погледът му се спря на името Бенджамин Чарлс Лаволет, известен съучастник на Виктор Джеймс Радек. Лаволет излежавал петнадесетгодишна присъда за разпространение на наркотици и беше освободен само месец преди първото убийство на „Пентад“ в Лос Анджелис. Последният му известен адрес беше Систин Лейн 1414, апартамент 23 в Лос Анджелис. Вейл потърси адреса на уебсайт с карти и видя, че се намира на осемстотин метра от къщата на Спринг Стрийт. Фабриката на Келър Стрийт беше на километър и половина, а сградата, която се ремонтираше на Седма улица, на по-малко от тридесет минути път с кола.
	Вейл потегли. Слънцето залязваше. Въздухът миришеше на дъжд и температурата беше спаднала с няколко градуса. Моментът беше подходящ за обсада на апартамента. Тъй като в доклада нямаше телефонен номер за Лаволет и вече не можеше да се обади във ФБР да му го кажат, Вейл имаше две възможности за избор. Първата беше да се опита да влезе в апартамента, но ако Тай и Радек бяха там, тя можеше да се окаже катастрофална. Другата беше да го наблюдава и да види дали лампите ще светнат, когато се мръкне.
	Сградата имаше четири апартамента и в два от тях лампите вече бяха запалени, когато Вейл стигна там. Прозорците на Вени — при положение че 23 беше крайният апартамент в западната страна на втория етаж — не показваха признаци на живот. Вейл изчака още половин час, докато се стъмни напълно.
	Той реши да прочете целия доклад на Бюрото за затворите, за да види дали в района няма други съучастници на Радек, отвори лаптопа и го включи. Водеше си записки, в случай че има други престъпници, които са се преместили в Лос Анджелис. Лаволет беше единственият с известен адрес. Вейл се приготви да изключи компютъра, когато изведнъж чу сигнал. Беше пристигнало съобщение от Тай Делсън, което показваше видеозапис. Но не можеше да е от мобилния й телефон, защото Радек го беше строшил, пък и нямаше звук. И после Вейл си спомни за джобния й компютър. Той беше изпратил информация до него за заповедта за обиск на пункта за парно почистване.
	Ъгълът на картината показваше, че е заснета от Тай, вероятно някъде отдолу до нея, и в един момент се стрелна към лицето й. На устата й беше залепен пластир и друг на очите й. Тя беше успяла някак да отлепи единия ъгъл достатъчно, за да се види едното й око. От носа й течеше кръв, която беше засъхнала на устните й. Откритото око беше широко отворено от страх, но Вейл забеляза и нещо друго — гняв. На рамото и гърдите й се виждаше тънък разрез. Изглежда беше гола.
	След това Тай премести зад гърба си джобния компютър, който се изключи и включи, показвайки, че батерията е отслабнала. Вейл видя непогрешимата двойна линия от белезници на едната й китка и после верига с катинар, която висеше от тях и беше закачена с втори катинар за тежък радиатор. Чантата й беше на пода. Съдържанието й беше разпиляно. Радек сигурно не знаеше за джобния й компютър.
	Камерата се насочи към прозореца и показа квартала. Образът отново примигна. Този път черният екран се появи за една-две секунди. Усилията на Тай изглежда бяха съсредоточени върху двуетажна сграда с орнаменти, която се отличаваше от другите и очевидно беше най-добрата следа, която тя можеше да предложи за местонахождението си. Екранът угасна и Вейл изпита опасения, че батерията най-после се е изтощила. Той изчака няколко безкрайни секунди, но образ не се появи.
	Навън започна да вали. Вейл включи чистачките и ритъмът го хипнотизира за миг. Той затвори очи и се опита да си спомни всеки детайл на сградата. Беше построена предимно във викториански стил, но имаше и малко френско влияние. Архитектурните детайли бяха толкова претрупани и сложни, че тя вероятно беше най-малко на сто години. Но как да намери списък на стогодишните сгради в Лос Анджелис, като не беше сигурен дори за епохата? И после се сети, че е виждал сградата, но не под ъгъл, а от нивото на улицата, може би в деня, когато Берток беше убит. Прозорците бяха необикновени, подаваха се от фасадата най-малко шестдесет сантиметра и имаха сложни орнаменти. Бяха оградени с каменни колони с капители, които представляваха полукръгове, увенчани с триъгълници. Вейл не беше ходил на много места в Лос Анджелис и затова се надяваше, че ще си спомни къде е виждал сградата.
	Несъмнено някой с по-ерудирано око би определил с точност архитектурата и би запомнил мястото веднага щом видеше сградата. Но Вейл беше видял само видеопотока, който вече беше спрял. Ако той беше прав и сградата наистина беше на сто години, сигурно се намираше около други стари постройки. Вейл се замисли за къщата на Спринг Стрийт. На едната съседна постройка пишеше „1883 година“ и кварталът представляваше смесица от жилищни и търговски имоти. Той зави обратно и бързо подкара към Спринг Стрийт.
	Спря пред къщата, слезе от колата и огледа квартала. Не забеляза нищо, което да прилича на двуетажна сграда с орнаменти, но в деня, когато я беше видял, двамата с Кейт бяха една пряка по-нататък. Вейл отиде там с колата и спря до тротоара.
	Слезе и бавно се обърна във всички посоки. И после я съзря в далечината. Сградата бе осветена в дъжда от ореола на улична лампа. Той превключи на скорост и подкара натам. Приближи се и започна да оглежда съседните сгради, за да прецени откъде са изпратени видеокадрите от джобния компютър на Тай.
	Дъждът се усили и му ставаше все по-трудно да си спомни какво е видял на видеото. Вейл слезе от колата. Имаше само една сграда, откъдето можеше да е заснето видеото — малък триетажен хотел, каквито бяха популярни в началото на двадесети век, с бар на първия етаж и десетина стаи на втория и третия.
	Той прочете табелата — хотел „Линдберг“. На горните етажи имаше четири прозореца. Вейл затвори очи и се опита да си представи ъгъла, под който беше снимано видеото, за да определи дали е от втория или третия етаж, но после реши, че не може да си позволи да рискува.
	Спря няколко къщи по-нататък от хотела на същата страна на улицата и изскочи навън. Вече нямаше пистолет, затова отиде до багажника и извади пушката. Беше хубаво, че вали, защото всички се бяха прибрали по домовете си. Вейл зареди пушката с едри сачми и напълни единия си джоб с патрони за елени, а другия със сачми.
	Входът на хотела беше до бара. Вейл натисна дръжката, но вратата беше заключена с дебела метална плоча. Дори лостът да беше с него, трудно щеше да я отвори дискретно. Трябваше да мине през бара, а това беше опасно, когато държиш пушка.
	Заведението беше малко и тъмно. Вътре имаше само четирима клиенти. Всичките седяха до бара и изглежда се чувстваха удобно. Сигурно бяха редовни посетители. Вейл знаеше, че стига да не им пречи на пиенето, те няма да създадат проблеми. Барманът беше възпълен, но силен мъж с мазна коса и белези от акне по лицето. Той застана нащрек и зае отбранителна позиция, щом видя, че Вейл влиза с пушка в ръката. Вейл прочете многозначителния израз в очите му. Барманът разбра, че той е ченге и не е дошъл да обере заведението. Но за него ченгетата обикновено носеха неприятности също като престъпниците. Вейл се приближи до него.
	— Тук има четири стаи, които гледат към улицата. — Извади снимка от джоба си и я сложи на бара.
	Барманът се гордееше, че не сътрудничи на полицията, но нещо в очите на Вейл му каза да не пресилва нещата.
	— Кой си ти?
	— Знаеш кой съм.
	— Ще трябва да видя значката ти.
	Вейл вдигна пушката и я зареди.
	— В коя стая?
	— Три В. От тази страна само двете са заети. В другата на втория етаж има семейство корейци.
	— Ключът.
	Барманът се наведе над чекмедже под касата и извади връзка ключове.
	— Ключът за вратата към улицата.
	Мъжът извади малка връзка от джоба си и му даде единия.
	— По-добре се обади на полицията — посъветва го Вейл и тръгна.
	— И какво да им кажа?
	— Кажи им, че е станало убийство.
	Вейл пъхна ключа в предната врата на хотела и лесно го превъртя. Затвори я бавно след себе си, за да не вдига шум, и започна да се качва по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Все още валеше и той се надяваше, че дъждът ще заглуши стъпките му. Тесният коридор на третия етаж нямаше прозорци. Единствената слаба крушка го озаряваше в пепеляво жълта светлина. Вейл тръгна покрай стената. Опитваше се да не стъпва върху скърцащи дъски, но те бяха твърде много. Надяваше се, че хората в стаята няма да го чуят.
	Стигна до ЗВ, спря и се заслуша. Не чу нищо, долепи ухо до вратата и пак се заслуша. Пак нищо. Застана встрани, бавно пъхна ключа и започна да го превърта. В същия миг пет-шест изстрела надупчиха вратата.
	От ъгъла, под който се намираше прозорецът във видеото, Вейл знаеше, че Тай е в друга стая. Без да се изпречва пред вратата, той протегна пушката на една ръка разстояние и изстреля три куршума през нея, като леко променяше посоката на всеки. И после чу, че на пода се строполи тяло. Пак се опита да отключи, но в ключалката имаше нещо, вероятно заклещил се вътре куршум. Вейл пристъпи към вратата, подскочи и използвайки инерцията и силата си, я ритна в ключалката. Вратата се отвори, но само тридесетина сантиметра. Вейл видя неподвижна мъжка ръка на пода. Тялото препречваше вратата. Той я блъсна и се провря. Виктор Радек беше улучен в гърдите. Пръстите му още стискаха черен автоматичен пистолет.
	— Тай! — извика Вейл.
	В отговор се чу ридание. Той влезе в спалнята и я намери все още прикована с веригата за радиатора. Джобният компютър беше в ръката й. Тя го видя и от окото, от което пластирът беше отлепен, започнаха да се стичат сълзи. Беше гола и се бе свила на кълбо, за да се скрие, доколкото може. Вейл взе чаршаф от леглото и я уви с него. Залови се да отлепя пластира от устата й и в същия миг в далечината се чуха полицейски сирени.
	Вейл погледна белезниците.
	— Знаеш ли къде е ключът?
	— Така и не го видях. Но след като сложи лепенки на устата и очите ми, той издрънча с някакъв ключ пред лицето ми и попита: „Знаеш ли какъв е този звук? Звукът на свободата“. Трябва да е у него.
	— Ей сега ще се върна. В безопасност си. Той е мъртъв.
	Тай кимна и се опита да не се разплаче.
	Вейл подпъхна чаршафа по-стегнато около тялото й, за да не се смъкне.
	— Идвам след секунда.
	Отиде в другата стая, преобърна трупа и претърси джобовете му. Освен пачка стодоларови банкноти намери и връзка ключове, общо шест, но нито един не беше за белезниците.
	В стаята нахлуха двама полицаи и насочиха пистолетите си към него. Той им каза, че е от ФБР, и бавно извади значката и служебните си документи. Взе от тях ключ за белезници, върна се при Тай, освободи я и й помогна да седне на леглото. Събра дрехите й и когато я видя, че трепери, седна до нея и тя се отпусна в прегръдките му. Тай рида няколко минути и после се овладя.
	— Добре съм, добре съм — каза тя.
	— Знаеш, че няма нищо лошо да признаеш, че не си добре.
	— Изпитвам облекчение, че всичко свърши. Ще се оправя.
	— Добре, но пак трябва да отидем в болницата, за да бъдем сигурни.
	Тай се поколеба за миг.
	— Трябва да обмислим правните основания.
	— Правните основания?
	— В случай че полицията или ФБР ти зададат въпроси защо се е наложило да застреляш онова животно.
	— Не разбирам — заяви Вейл.
	Бавно, сякаш всяка дума й причиняваше нова болка, Тай отговори:
	— Трябва да отидем в болницата… — Тя наведе глава. — Да ме прегледат за изнасилване.
	Вейл я притисна до себе си и Тай се разплака неудържимо.


	Тридесет и трета глава

	Вейл седеше в чакалнята на спешното отделение и видя, че Колкрик влезе, следван от Кейт. Помощник-директорът беше запазил обичайната си невъзмутима фасада, но не и Кейт. Устните й бяха стиснати в тънка линия, а юмруците й бяха свити от гняв. Вейл стана да ги посрещне.
	— Как е Тай? — попита тя.
	— Още я преглеждат. — Той се поколеба и сетне добави: — Преглеждат я за изнасилване.
	Кейт се отпусна на най-близкия стол и забрави гнева си.
	— Ужас. Какъв ужас.
	— Малко е пострадала физически, но иначе е добре.
	— Каза ли кой я е отвлякъл?
	— Не я разпитвах. Нямах представа как да й помогна, но не исках да преживява всичко отново.
	— Ужас — повтори Кейт.
	— А трите милиона долара? — не се сдържа Колкрик.
	С тон, който не беше нито оправдателен, нито извинителен, Вейл им разказа всичко от телефонния разговор, предупреждаващ за информация отвътре, до предаването на парите, как е оцелял от поредната клопка на Радек, видеото на Тай и финалната престрелка.
	— Тя има ли представа какво е направил с парите? — попита Колкрик.
	— Радек я закопчал с белезници, закачил ги за радиатора в хотелската стая и изчезнал с тях. Нямало го два часа. Не забелязала следа от парите, след като той се върнал.
	— Тогава не знаеш къде са.
	— Може би са в хотелската стая. Нямах възможност да огледам.
	Този път помощник-директорът не се опита да прикрие презрението си към Вейл.
	— Сега отново ще трябва да търсим трите милиона долара.
	— Практически, първия път не ги намери ти.
	— Практически, ти ги даде два пъти. Дай ми значката и служебната си карта. Вече не представляваш ФБР.
	— Дон, не мислиш ли, че може да се нуждаем от помощта на Стив, за да намерим парите?
	Колкрик се завъртя към Кейт. Гневът му нарастваше.
	— Нека обясня нещо на теб и твоя… какъвто и да ти е. Позволих този фарс да се разиграва, защото от време на време ми се струваше, че придвижва напред разследването, но без служебните документи на ФБР, без техническите средства на ФБР и без системите и официалните ни канали за черпене на информация твоят суперагент нямаше да може да свърши нищо. ФБР и служителите му позволиха да постигне успехите си. Не се нуждаем от помощта му, Кейт. Ще поработим малко по-усилено и сами ще намерим парите. Всички са мъртви, затова никой няма да ни пречи. Няма да е трудно да ги открием.
	Вейл му даде значката и картата си.
	— Дано си прав — каза той.
	Кейт го погледна изумено. Вейл беше искрен. Тя не можеше да повярва, че той не се е обидил от думите на Колкрик.
	Но помощник-директорът прие реакцията му като озлобеност.
	— Сигурно мислиш, че можеш да намериш парите без съдействието на ФБР? — Лицето му се зачерви и Колкрик изгуби контрол. — Виж какво ще ти кажа. — Той понижи тон и заговори гневно и подигравателно. — Ако ги намериш, задръж ги. Как ти се струва, важна клечко? Да вървим, Кейт.
	— Дай ми минутка, Дон.
	— Дано този човек не е нанесъл големи поражения на кариерата ти. Ще чакам две минути. После се връщай сама. И не говоря за връщане в офиса.
	Колкрик се обърна и ядосано излезе от чакалнята.
	Кейт стана. Гласът й отново беше нормален.
	— Моля те, кажи на Тай да ми се обади, ако се нуждае от нещо. Предполагам, че ти си добре. — Думите й прозвучаха като обвинение.
	— Кейт, не обърквай онова, което можеше да се случи между нас преди две нощи или чувствата ми към теб в момента, с начина, по който си върша работата. — Вейл заговори по-тихо. — Не ти се обадих, защото ако бях имал удобна възможност, вероятно щях да го убия. Не бих изложил никого на подобна опасност, най-малкото теб.
	— Не знам колко пъти трябва да ти повтарям да престанеш да ме покровителстваш — спокойно отговори Кейт. — Може би трябваше да ти кажа да спреш да го използваш като оправдание. Сега разбирам защо скулптурите в апартамента ти нямат лица. Такъв е и животът ти. Ти не си способен да имаш доверие на никого, нито дори на мен, въпреки че бях до теб, докато ме простреляха, и кариерата ми увисна на косъм. Само лошите заслужават да бъдат изхвърляни през бронирани стъкла. Но това не е проблем. Ти си такъв. Хубавото е, че решаваш невъзможни случаи. Оценявам всичко, което направи. Ако не беше ти, все още щяхме да се поздравяваме, че сме приписали всичко на Стан Берток. Но за съжаление лошата ти страна не позволява на никого да прави съюз с теб на никакво ниво. Благодаря ти за помощта и тъй като се съмнявам, че ще те видя отново, сбогом.
	Тя тръгна. Вейл се втренчи в нея. За пръв път от много време му се искаше да се защитава, да я помоли да се върне, но знаеше, че в момента в по-голямата си част чувствата й са по-скоро правилни, отколкото погрешни.
	Половин час по-късно в чакалнята влязоха двама мъже с уморен вид на детективи.
	— Вие ли сте Стив Вейл?
	— Предполагам, че сте от отдел „Убийства“.
	— Бихме искали да дадете показания.
	Вейл знаеше, че колкото и нечисти да бяха намеренията му, стрелбата бе оправдана.
	— Не мога да изляза, но ако нямате нищо против, разпитайте ме тук.

	* * *

	Детективите приключиха с въпросите си, станаха и стиснаха ръката на Вейл. Той изтълкува ръкостискането като добър знак. Те му изпращаха послание, че не е сбъркал, като е застрелял онзи боклук. Единият му даде визитната си картичка.
	— Ще трябва да вземем показания и от госпожица Делсън. Мислите ли, че тя е в състояние да отговаря на въпроси?
	— Разбирам, че трябва да я разпитате за изнасилването, но…
	— Не се тревожете. Няма да ни е за пръв път.
	Вейл се усмихна смутено.
	— Извинявайте.
	Детективите попитаха къде е стаята на медицинските сестри и влязоха.
	След два часа една сестра дойде и каза на Вейл, че Тай е готова да бъде изписана. Тя излезе и той се изненада от държането й. Изглеждаше спокойна и дори заредена с енергия. Вейл се вгледа в нея и се опита да прецени дали това е преструвка, нещо, което мъжките момичета като нея правят, когато се примиряват, след като са преживели такова нещо. Езикът на тялото й не подсказваше нищо, но той знаеше, че думите й ще бъдат по-красноречиви.
	— Искаш ли закуска?
	— Колко е часът?
	— Наближава четири и половина.
	— Сутринта, нали?
	Вейл се усмихна.
	— Направи връзката между закуска и сутрин. Мозъкът ти очевидно работи.
	Тай се засмя, по-скоро от учтивост, отколкото весело.
	— Знам, че си притеснен, но ще се смаеш, като видиш колко бързо се съвземам след малко храна и сън.
	— Бих се изненадал, ако не е така.
	— Много си мил. — Тя хвана ръката му. — Не съм ти благодарила за това, което направи.
	— Току-що ми благодари.
	Очите й бяха започнали да се насълзяват, но отговорът му я накара да се усмихне. Тай преглътна сълзите и го потупа по ръката.
	— Да отидем да намерим някое ресторантче за шофьори и да си поръчаме най-голямото и мазно ястие в менюто. Аз черпя.
	— Това е най-доброто предложение, което чух днес. И още по-хубавото е, че е от жена.

	* * *

	По време на закуската Вейл видя, че настроението на Тай постепенно се възвръща. Към края тя вече се смееше с възобновено чувство за хумор, може би най-добрият показател, че състоянието й се подобрява. По едно време, след период на неловко мълчание, Тай стана сериозна.
	— Тревожа се само за едно, Стив. Мислиш ли, че Радек беше последният от тях?
	— Надявам се, защото амунициите ми свършиха.
	Тя отново се засмя вежливо и го накара да осъзнае, че е на погрешен път.
	— Извинявай. Доколкото разбирам, това беше всичко. — Той й се усмихна окуражително. — Абсолютно. Мисля, че Радек беше последният от „Пентад“.
	Този път Тай долови съмнение в гласа му.
	— Но щеше да се чувстваш по-добре, ако трите милиона долара бяха в апартамента му.
	— Е, парите са важен фактор. Ако не знаеш къде са, тогава не е ясно и дали някой не ги е взел. Радек обаче е обрал осем бронирани коли и е майстор по криенето на пари. А може би се изпират някъде. Бюрото претърсва хотелската му стая в момента. Може би отговорът ще бъде там.
	Тай го погледна учудено.
	— Ти каза „Бюрото претърсва“, а не „ние претърсваме“. Какво става?
	— Вече не работя за ФБР. Уволниха ме. Кой би го очаквал? — обезоръжаващо се усмихна Вейл. — Сетих се какво ти липсва. Искаш ли да ти купя цигари?
	— Не. Ще се мъча да ги отказвам. — Тя го потупа по ръката. — Всичко е наред. Наистина.
	Вейл кимна към чинията й.
	— Бих те попитал дали искаш още нещо, но мисля, че вече изяде всичко в менюто.
	— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това, което направи тази нощ, и съм смаяна колко мило се държиш, откакто… дойде и ме измъкна. — Тай си пое дълбоко дъх, за да покаже, че е добре, и отмести настрана чинията си. — А сега, готова съм да се прибера у дома. — Думите й трябваше да бъдат изпълнени с решителност, но прозвучаха така, сякаш тя се готвеше да скочи с бънджи от мост и се питаше дали въжето е с подходяща дължина.
	Малко по-късно Вейл спря на алеята за коли пред дома й. Тай огледа къщата.
	— Искаш ли да вляза? — предложи той. — Може да остана, докато спиш.
	— Колкото и да е съблазнително, това ще утежни нещата. Не, това беше всичко за теб, Стив Вейл. Вече не си на работа. Върни се към живота си. Време е и аз да сляза от коня. — Тя хвана ръката му и я стисна. Очите й се насълзиха от чувства. — Трябва обаче да те предупредя, че следващия път, когато ме отвлекат, имам телефонния ти номер. — Наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря — каза тя и слезе от колата.

	* * *

	Вейл влезе във фоайето на хотела и двама агенти, които познаваше от офиса, се приближиха и с пресилена авторитетност заявиха:
	— Специалният агент иска да те види.
	Вейл се изсмя.
	— Знаете, че вече не работя за ФБР.
	— И все пак той иска да те види — нервно настоя единият.
	— Откога чакате тук?
	— От два часа.
	— Тогава специалният агент ще почака още. Ще си взема душ и ще се преоблека. Може да дойдете и да се уверите, че няма да избягам, или пък ме чакайте в бара.
	Двамата агенти се спогледаха, без да са сигурни какво да направят.
	— Докато решите, аз ще бъда в стаята си.
	Те забързаха след него.
	Пристигнаха в офиса на ФБР и агентите го заведоха право в кабинета на специалния агент, отговарящ за случая, и застанаха в коридора като пазачи. Марк Хилдебранд седеше до малка конферентна маса в ъгъла на стаята. Срещу него имаше двама по-възрастни агенти.
	— Стив, седни — покани го Хилдебранд. — Кафе?
	— Половин чашка. Няма да се бавя дълго тук.
	Единият от агентите, които го бяха придружили от хотела, напълни чаша кафе и му я донесе.
	— Искаме да ни дадеш показания какво точно се случи през нощта.
	Вейл изпи глътка.
	— Защо?
	— Защото това е разследване на ФБР и не знаем какво точно е станало.
	— Обикновено не бих прекъснал такъв _хитър_ номер, но съм спал съвсем малко, затова ще трябва да ме извините, ако го разкажа набързо. Колкрик не е тук и предполагам, че вече не сте лоялни към него, нито се интересувате от кариерата си. Искате показанията ми какво се е случило снощи, но аз мисля, че не става въпрос за това. Вие нямате представа къде са парите. — Вейл се вгледа в лицата им. — Смятате, че съм намерил нещо снощи и го пазя в тайна от вас, нали? — Той отново ги огледа и отбягващите го очи на Хилдебранд потвърдиха подозренията му.
	— Стив, опитай се да видиш нещата от нашата гледна точка. Трябва да допуснем вероятността, че си открил нещо.
	— Къде са Колкрик и Кейт?
	— Кейт е в кабинета си.
	Вейл изчака няколко секунди.
	— Тъй като не казваш къде е Колкрик, ще трябва да предположа, че той претърсва стаята ми, нали?
	Лицето на Хилдебранд се зачерви.
	— Имаме заповед за обиск.
	Вейл се засмя гръмогласно.
	— Когато бях агент на времето, все се питах дали в някоя тайна стая има някой, който наблюдава всички в офиса, отчита се пред ръководството и докладва, че те правят всичко погрешно. Сигурно има такова нещо, защото как иначе разбирате всичко наопаки? — Вейл огледа стените. — Хайде, кажете ми, къде са камерите?
	— Готов ли си да се подложиш на детектора на лъжата, за да снемеш подозренията от себе си?
	Той се усмихна.
	— С радост ще се подложа на детектора на лъжата. При едно условие.
	— Какво?
	— Първо да го направиш ти.
	— Аз? Защо?
	— Колкрик не би чакал заповед, за да претърси стаята ми, особено след като знае, че аз не съм там. Знаехте, че съм при Тай Делсън в болницата. Въпреки че набързо сте я претършували вчера и сте взели пистолета ми, някой е трябвало да отиде отново след престрелката на малко разузнаване, преди да получите заповед за обиск. Леко повдигане на възглавницата, за да потърси големи пачки пари. Нищо, което бих забелязал. Отговори на този въпрос пред детектора на лъжата, Марк, и после разпитай мен.
	— Тогава отговорът ти е „не“.
	— По-скоро отказваш ти.
	— Би ли изчакал в кабинета на секретарката ми?
	— Виж, ако искаш да помогна да намерите парите, само кажи. Ако не, ще се прибера в хотела. Обади им се и ги помоли да бъдат така любезни да се махнат оттам, преди да се върна.
	Хилдебранд се поколеба няколко секунди, докато обмисляше какви ще бъдат предимствата, ако обедини сили с Вейл, но знаеше, че Колкрик е най-сигурният път към Вашингтон. Мениджърите имаха стара поговорка — контактите прецакват конкуренцията. Той кимна на двамата агенти на вратата да закарат Вейл в хотела.
	— А, и още две неща — продължи Вейл. — Първо, предполагам, че искаш да знаеш кой беше мъртвецът в асансьора.
	— Знаеш ли кой е?
	— Федерален престъпник на име Бенджамин Лаволет, пуснат условно. Имал е апартамент на Систин Лейн.
	— Откъде знаеш?
	— Радек ми го каза, когато се обади с искането за откупа.
	— Защо ще ти го казва?
	— Не се сдържа. Натриваше ми носа колко е умен. Мислеше, че няма да кажа на никого, защото смяташе да ме убие, преди да имам тази възможност. Това води до второто нещо, с което той още повече се гордееше. Пендарън е невинен — излъга Вейл. — Набедили са го като изкупителна жертва, в случай че някой прозре номера им с Берток. Отидете при адвоката на Пендарън и му предложете незабавно освобождаване, ако издържи теста с детектора на лъжата. Подозирам, че ще имате по-голям успех с него, отколкото с мен.
	Вейл се усмихна загадъчно, почти на себе си. Беше блъфирал, за да се отърве от детектора на лъжата, защото знаеше, че няма да издържи теста на въпроса за местонахождението на парите.

	* * *

	Когато се върна в хотела, в стаята му нямаше никого. Вътре нямаше много неща, които агентите биха могли да разхвърлят. Завивките бяха махнати от леглото и натрупани на стола. В средата на матрака беше оставено копие на заповедта за обиск. Той прегледа списъка. Нищо не беше взето като веществено доказателство. И Вейл взе чаршаф от стола и го опъна на леглото. Реши да поспи два часа, но знаеше, че няма да може. Колкрик беше прав, когато каза, че той няма да може да намери парите без ресурсите на Бюрото, но Вейл разполагаше с нещо, което те нямаха. Имаше голяма вероятност отговорът на всичко да е в джоба му. Той извади връзката ключове, които беше взел от трупа на Радек. Радек беше казал на Тай, че това е звукът на свободата. Тъй като ключът за белезниците не беше сред тях, сигурно бе имал предвид своята свобода — парите. И помощник-директорът на ФБР беше казал на Вейл да ги задържи, ако ги намери. Беше ли свършил работа за три милиона долара на ФБР? Като се имаше предвид всичко, може би.
	Единият ключ беше за кола. Автомобилът на Радек можеше да бъде само на едно място.

	* * *

	Вейл спря пред хотел „Линдберг“ и отново преживя всичко, което се беше случило през нощта. В мислите му нахлуха всички дребни подробности, в които нямаше логика.
	Оригиналният ключ на бармана все още беше у него. Никой не се беше сетил да му го поиска. Вейл влезе в сградата и видя, че вратата на стая ЗВ е запечатана с найлонова лента и към нея е прикрепен документ. Той предупреждаваше, че помещението официално е в правомощията на ФБР и влизането се смята за федерално престъпление, което се наказва с пет години затвор и двадесет и пет хиляди долара глоба. Вейл се усмихна и реши, че ако намери парите, ще изпрати на Колкрик двадесет и пет хиляди долара по Експресната федерална поща в автентични стодоларови банкноти със записани серийни номера. Марка от Южна Америка би била върховният щрих.
	Вейл надникна през дупката от куршум на вратата, а после извади връзката ключове на Радек и сравни всеки с оригиналния ключ на управителя. Единият изглеждаше същият. Той го пъхна в ключалката, но ключът заяде както през нощта. Вейл отстъпи крачка назад, ритна вратата и я отвори.
	На дивана в малката всекидневна беше оставен екземпляр от заповедта за обиск, в който беше изброено всичко иззето. Имаше повече от четиридесет предмета. Вейл ги прочете набързо, търсейки нещо, което да му подскаже къде може да е колата на Радек. В списъка пишеше само „разни документи“ и необяснимо защо ключът за белезниците не беше намерен. Може би Радек нямаше ключ за тях и това означаваше само едно — че се е готвел да зареже Тай, окована в белезници. Повечето иззети неща бяха дрехи от гардероба в спалнята. Нямаше съдебна причина да ги конфискуват, но опитните следователи имаха случаи, когато рано или късно, докато гледаха снимките на местопрестъплението, съжаляваха, че не са взели някоя дребна и привидно незначителна вещ. Ето защо бяха прибрали всичко, независимо дали бяха видели потенциална следа или не. В края на краищата, те знаеха, че Радек няма да поиска да му ги върнат. Беше взет и килимът, на който бе умрял той. Пистолетът му и дори пушката на Вейл, дадена му от Бюрото, бяха описани и прибрани.
	Веригата и белезниците фигурираха в списъка и това му напомни за предназначението им. Той отиде в спалнята и се втренчи в радиатора, към който беше прикована Тай. Сетне погледна през прозореца и разпозна ъгъла надолу към сградата с издадените рамки на прозорците. Снощи не му беше останало време да го направи и сега това му вдъхна усещане за ред. А след това бързо се дръпна назад. Нещо неволно бе привлякло погледа му, когато влезе в стаята, но сега не си спомняше какво.
	Радиаторът. Вейл отстъпи още две крачки назад и огледа симетрията му. Приклекна и го погледна под по-пряк ъгъл. Малката капачка, където беше измервателният уред за парата, беше боядисвана много пъти през последните години. В цилиндричната основа на уреда Вейл видя две месингови жички. Капачката беше поставена накриво и завъртяна така, че те се бяха кръстосали.
	Вейл я извади и когато видя какво има вътре, се отпусна на леглото. Мислите му препуснаха назад към хода на разследването, през всеки обрат и задънена улица и всяко дребно несъответствие, което съзнанието му беше събирало неусетно за него.
	Сега всичко придоби логика и си дойде на мястото.
	Вейл тръгна надолу по стълбите и погледна часовника си. Наближаваше обяд и по улицата нямаше много пешеходци. Тъй като в квартала нямаше свободни места за паркиране, той беше спрял непозволено точно пред хотела. Огледа ключа за кола на връзката, която беше взел от джоба на Радек. Беше за крайслер, стар тип ключ без бутони за ключалката и багажника.
	Колата беше използвана за транспортиране на жертва на отвличане и следователно сигурно не беше паркирана далеч. През следващия половин час Вейл претърси съседните преки и откри само един по-стар крайслер. Колкото е възможно по-дискретно, той се опита да пъхне ключа в ключалката, но не успя. Вгледа се по-отблизо и забеляза, че повърхността не е изтъркана, което означаваше, че е нов. Радек беше голям измамник и Вейл се запита дали не е поръчал дубликат на ключа за крайслера. Ако беше така, по всяка вероятност пак беше за по-стара кола.
	Той тръгна обратно към хотела, като търсеше превозно средство, на което би станал ключът. В края на пряката имаше зона за паркиране през нощта. Вейл се приближи и видя стар шевролет. На предното стъкло беше прикрепена глоба за паркиране, която предполагаше, че е там от предишната вечер. За да избегне подозрение, той заби ключа в ключалката, сякаш го беше правил безброй пъти и го превъртя. Издърпа глобата от чистачката и се качи в колата. Вътре миришеше на освежител за въздух, какъвто пръскат в автомивките. Мирисът беше като в откраднатата хонда на Радек, но без вонята на бензин.
	Вейл не мислеше, че Радек ще рискува и ще зареже три милиона долара в багажника на кола, оставена на улицата, но се бяха случвали и по-странни неща. Колкото и да му се искаше да погледне в багажника, знаеше, че мястото не е подходящо. Не беше въоръжен и нямаше представа кой може да е наоколо. Той пъхна ключа в стартера и включи двигателя. Жабката беше празна. Между двете предни седалки имаше дълбоко отделение. Единственият предмет вътре беше дистанционно управление за врата на гараж. Вейл бръкна в конзолата и докосна нещо като подложка на дъното, само че беше изрязана твърде голяма и прегъната по края. Очевидно производителят не я беше сложил там. Той я надигна. Отдолу имаше шофьорска книжка от Калифорния на името на Тери А. Фрост. Адресът беше в Ингълуд.
	Мъжът на снимката беше Виктор Радек.


	Тридесет и четвърта глава

	Адресът в Ингълуд се оказа скромно ранчо в квартал със също толкова непретенциозни жилища. Тревата в двора беше по-скоро кафява, отколкото жълта, но моравата и храстите по края бяха наскоро и добре подрязани. До къщата имаше гараж за една кола. Вейл отвори с дистанционното управление, влезе в подредения гараж и отново натисна бутона да го затвори.
	Слезе от колата и отвори багажника. Вътре имаше два големи куфара, които изглеждаха нови. Той отвори единия и видя, че е празен. Извади го и го сложи на пода. Вдигна втория и по тежестта усети, че също е празен. Единствените други неща в багажника бяха резервната гума и два съединителни проводника.
	— Би било твърде лесно, нали, Вик? — каза на глас той.
	Вгледа се по-отблизо в куфарите и прецени, че са достатъчно големи, за да поберат петте милиона долара, а после ги хвърли обратно в багажника и го затвори.
	От останалите четири ключа само един изглеждаше за къщата и отвори вратата, водеща вътре от гаража. Кухнята беше чиста и в умивалника нямаше мръсни чинии. Имаше малка всекидневна. Нямаше трапезария. Радек очевидно беше спал в първата спалня. Леглото бе оправено и всичко беше прибрано. В гардероба бяха подредени малко дрехи. В банята имаше душ и вана. Вейл претърси шкафчето, за да провери дали в къщата живее още някой, но всички вещи показваха само един обитател.
	Другата спалня беше превърната в кабинет. До малкия прозорец с щори имаше метално бюро втора употреба. Най-горното му чекмедже вдясно беше заключено. На връзката имаше два ключа, които не бяха нито за къща, нито за кола. Първият, който Вейл опита, отключи чекмеджето. Единственото нещо вътре беше стара дистрибуторна капачка. Беше избърсана, но във вдлъбнатините й още бяха наслоени моторно масло и мръсотия. Вейл прерови другите чекмеджета, но не намери нищо друго освен няколко евтини химикалки и листчета.
	Той запали лампата на бюрото, доближи дистрибуторната капачка до светлината и бавно я обърна. Изглеждаше стара, направена във времена, когато всички неща бяха проектирани да траят дълго. Вътре бяха щамповани цифри. Вейл я сложи на бюрото и се втренчи в нея. Имаше ли капачката някакво значение, или беше само ново ниво на отвличане на вниманието, измислено от Радек? В края на краищата, той вече беше използвал ключ, за да подведе ФБР. Дали придвижваше нещата една крачка напред, като добавяше някакъв обикновен предмет и го заключваше, сякаш беше Розетския камък?
	На връзката имаше още два неразпознати ключа. Единият най-вероятно беше за кола, ако се съдеше по дължината и формата му. Другият беше къс и с цилиндрична дупка и се вместваше в средата на ключалката. Ако дългият ключ беше за кола, може би в същото превозно средство пасваше и дистрибуторната капачка. В района на Лос Анджелис имаше повече от един милион коли. Това приличаше на типично подвеждане от страна на Радек, затова защо не? Но защо дистрибуторна капачка? Ключът за колата определено беше достатъчен. Вейл си заповяда да довърши претърсването на къщата, преди да загуби още време с безсмислени теории.
	Когато бе пристигнал на адреса, Вейл бе забелязал, че покривът е толкова плосък, че всяко пространство между него и тавана на етажа би било прекалено тясно, за да позволи на някого да изпълзи там. Оставаше мазето. Той се върна в кухнята и намери врата, водеща надолу. Запали лампата и слезе.
	В единия ъгъл имаше пещ и бойлер, а в отсрещния богата колекция от уреди за вдигане на тежести — гири, лостове, дискове и пейка, подобна на онези в пункта за парно почистване, където Радек беше скрил двата милиона долара. Стените бяха от боядисан бетон, който елиминираше вероятността от тайни отделения. Таванът не беше боядисан и се виждаха гредите, крепящи етажа. За разлика от пункта за парно чистене нищо не покриваше бетонния под, където бяха сложени тежестите.
	Вейл се върна в спалнята, взе дистрибуторната капачка и отново се замисли за евентуалното й значение. Оставаше и един неразпознат ключ за кола. На този етап той нямаше друг избор, освен да предположи, че двете вещи са свързани с парите. Отиде в кухнята, обади се в офиса на ФБР и поиска да говори с Том Демик.
	— Стив, съжалявам за случилото се. Никой тук не може да повярва, че са те отстранили.
	— Том, трябва ми една последна услуга.
	— Само ми обещай, че ще направиш Колкрик на глупак.
	— Не можеш да подобриш нещо съвършено. Би ли помолил в радиоцентъра да потърсят какво превозно средство е регистрирано на името на Тери А. Фрост?
	— Почакай.
	Вейл чу, че Демик стана и се приближи до друг телефон. Надяваше се, че на фалшивото име на Радек ще има регистрирано нещо повече от шевролета и ще разкрие марката на колата и модела, за който бяха ключът и дистрибуторната капачка.
	— Само една кола, Стив — отново се обади Демик. — Шевролет „Каприс“. Искаш ли регистрационния номер?
	— Не, Том, не търся нея. Благодаря за помощта. За всичко.
	— За мен беше удоволствие.
	В шкафа над телефона Вейл намери телефонен указател и потърси магазини за авточасти. Те бяха няколко и той реши да вземе указателя. Най-близкият беше на по-малко от осемстотин метра. Магазинът беше част от национална верига. Младият продавач погледна дистрибуторната капачка и попита:
	— За каква кола е?
	— Надявах се ти да ми кажеш. Вътре са щамповани някакви цифри.
	Вратата се отвори и в магазина влезе друг клиент.
	— Съжалявам, но няма начин да проверя. Много е стара — отвърна служителят и после се обърна към човека зад Вейл. — С какво мога да ви помогна?
	В следващия магазин, част от друга национална верига, резултатът беше същият. Вейл отново прегледа указателя, потърси по-малък магазин и намери един, който беше на четиридесет и пет минути път и рекламираше, че е в бизнеса от четири десетилетия. Той отиде там и влезе. Мъжът зад щанда беше на шестдесет и пет години и четеше вестник.
	— Ти ли си собственикът? — попита Вейл.
	— От тридесет и седем славни години. — „Славни“ трябваше да прозвучи иронично, но Вейл видя гордостта в очите му. Човекът вече гледаше дистрибуторната капачка в ръката на Вейл, който я сложи на тезгяха. Собственикът я взе и я огледа с възхищение, сякаш беше рядък скъпоценен камък. — Тази е по-стара от моя магазин.
	— Имаш ли представа от каква кола е?
	Мъжът изгледа с любопитство Вейл, като разбра, че не е дошъл да купува нещо.
	— Обикновено хората, които идват тук, знаят каква кола карат.
	Въпреки че вече нямаше значка, Вейл реши да използва още веднъж магията на трите букви.
	— Това е част от разследване на ФБР.
	— Да не е онова с престрелките, за което пишат във вестниците?
	— Същото.
	— Трябва да призная, че приличаш на агент на ФБР, но много пъти съм имал вземане-даване с ченгета и знам, че те първо показват значката си, а ти не го направи.
	— Уволниха ме днес.
	— Ти участва ли в престрелката?
	— Да.
	— Защо те уволниха? — попита собственикът по начин, който подсказа на Вейл, че ако отговори правилно на въпроса, двамата ще бъдат на една страна.
	— Защото не позволих на шефовете да се намесят в неща, които може да объркат.
	Мъжът се засмя.
	— Сега знаеш защо започнах собствен бизнес преди тридесет и седем години. Казвам се Бил Бъртън. — Той протегна ръка. — Нямам много работа и за да не се побъркам, бих направил всичко освен нещо изключително незаконно.
	Двамата стиснаха ръце.
	— Стив Вейл. Горе-долу така се озовах тук.
	Бъртън обърна капачката.
	— Вътре са щамповани някакви цифри, но не мога да ги прочета. — Той я даде на Вейл. — Виждаш ли ги?
	Вейл ги прочете и собственикът ги записа.
	— Ела отзад. Никога не изхвърлям нищо. Имам каталози за всякакви части от времето на каретите.
	Те влязоха в голям склад и Вейл видя, че Бъртън не преувеличава. Лавиците бяха отрупани, но подредени. До стените имаше купчини кашони, които стигаха до тавана. Бъртън се приближи до едната.
	— Старите каталози от петдесетте години на миналия век са тук. Съдейки по конструкцията, предполагам, че тогава е произведена колата. — Той даде на Вейл петдесетина изцапани с петна каталози. — Ще стане много по-бързо, ако ми помогнеш.
	— Само ми покажи какво да търся.
	През следващите два часа двамата разглеждаха каталозите. От време на време Вейл питаше за пояснения. Два пъти влязоха клиенти и Бъртън прекъсна търсенето, за да ги обслужи.
	— Намерих я — най-после каза той.
	Вейл се приближи до него и надникна над рамото му.
	— „Пакард Клипър“ от 1957 година.
	— Знаеш ли как изглежда? — попита Бъртън.
	— Не.
	— Да, млад си. Огромни коли. Можеш да побереш една от съвременните коли вътре, а ако го блъснеш, този стар пакард няма дори да се огъне. Ела, ще ти покажа как изглежда.
	Вейл тръгна след него и влезе в още по-претъпкан кабинет. Бъртън написа нещо в компютъра и след няколко секунди обърна монитора така, че Вейл да го види.
	— Ето я. Същински танк, нали?
	Вейл разгледа ъгловатото превозно средство с тежки хромирани брони и видя, че е неразрушимо.
	— Трябва да намеря пакарда, за който е дистрибуторната капачка. Имаш ли някакви идеи?
	— Предполагам, че има няколко, които са на колекционери, но не съм виждал такъв автомобил от тридесетина години. Не знам дори откъде може да намериш части за него. — Бъртън се приготви да добави още нещо, но погледът на Вейл стана отнесен и го накара да млъкне.
	— Мисля, че аз знам. — Вейл протегна ръка към собственика. — Благодарение на теб, Бил.

	* * *

	Къщата на Спринг Стрийт, където бяха намерили трупа на Берток, изглеждаше същата с изключение на жълтата лента за отцепване на местопрестъпление, която беше леко отместена от вятъра и увиснала от наскоро падналия дъжд. На предната врата бяха монтирани ново резе и ключалка. Ключалката на желязната порта също беше сменена. Вейл спря на алеята и угаси двигателя.
	Той взе дистрибуторната капачка, слезе от колата и се приближи до оградата между къщата и автомобилното гробище. Завъртя я в ръката си като компас и едва сега разбра значението й. Не му беше останало време да помисли защо Солтън наблюдаваше къщата в деня, когато Кейт и Вейл разкриха тайната на „самоубийството“ на Стан Берток, или защо се е разхождал с три милиона долара в багажника. Това нямаше нищо общо с къщата. Той и вероятно Радек с двата милиона долара в неговата кола бяха отишли там, за да скрият парите в автомобилното гробище, а после бяха забелязали Вейл и разбрали, че набеждаването на мъртвия агент ще бъде разкрито, ако не направят нещо.
	Вейл намери двете дъски, които не бяха заковани в долната си част, отмести ги, провря се през пролуката и тръгна между редиците коли, някои от които бяха пресовани и натрупани по три една върху друга. Той трябваше да си представи някои от тях, за да реши дали са пакард. Автомобилите сигурно бяха няколкостотин. Вейл стигна до най-отдалечения ъгъл на двора. И там видя пакарда. Гумите му бяха надути. Някога боядисан в розово и бяло, сега стоманената му каросерия беше предимно червеникавокафява, но все още непокътната. Той заобиколи до вратата на шофьора и опита последния дълъг ключ, който се превъртя лесно. Качи се в колата и я огледа отвътре, но не откри нищо освен стари регистрационни документи в жабката.
	Протегна ръка, отключи задната врата и после слезе. Пантата й беше ръждясала и се наложи да използва значителна сила, за да я отвори. Лесно извади задната седалка, но отдолу нямаше нищо. Остана онова, което Вейл отбягваше — багажникът. Той си спомни „огнехвъргачката“ и бавно пъхна ключа в ключалката. Застана колкото е възможно по-надалеч встрани, превъртя ключа и усети, че сърцето му изблъска два силни удара, когато ключалката изщрака и се отключи. Вейл внимателно вдигна капака няколко сантиметра, но нищо не се случи. Той надникна вътре и багажникът му се стори празен. Повдигна капака. В дъното имаше нов акумулатор с пластмасова дръжка за носене.
	Вейл отиде пред пакарда, бръкна под предния капак и намери лоста за отваряне на предния капак. Опита се да прецени дали с него е свързано нещо, което не би трябвало да е там, въпреки че едва ли би познал нещо не на място в такова старо превозно средство, и после го дръпна. Капакът се открехна два сантиметра. Вейл отново се отмести встрани от колата и предпазливо вдигна капака. Видя, че вътре няма нищо необичайно, освен че липсват акумулаторът и дистрибуторната капачка.
	Отстъпи няколко крачки назад и огледа мястото, където беше паркиран пакардът. Колата беше обградена от други таратайки. Отпред имаше метър и половина свободно пространство. Защо Радек я беше обездвижил, като държеше акумулатора в багажника, а дистрибуторната капачка, заключена в дома си? Дали отначало парите са били скрити в пакарда, а по-късно преместени на друго място? Но тогава защо беше запазил частта и ключа? Той се огледа да види дали има други автомобили, които биха могли да послужат за скривалище. Накрая реши, че това прилича на задача, която колкото и дълго да гледаш, няма да решиш. Беше намерил колата. Ако в нея имаше нещо повече, може би щеше да се сети, когато престанеше да мисли за него.
	Той се върна в шевролета на Радек в къщата, извади връзката и отново огледа единствения неразпознат ключ. Определено не беше от кола. Всичко започна да му се отразява и Вейл изведнъж се почувства изтощен. Помъчи се да си спомни кога за последен път беше спал цяла нощ, но умът му не можеше да се справи с нищо по-сложно от най-непосредствените възприятия. Той облегна глава назад и веднага заспа.
	Този път куриерът от два часа след полунощ дойде по-рано и Вейл изведнъж отвори очи. Беше тъмно. Той погледна часовника си, за да види колко време е спал, но нямаше представа кога е задрямал. Беше забравил къде сложи връзката ключове и бързо претърси дрехите си, но после осъзна, че е на стартера. Вдигна последния неразпознат ключ и рече:
	— Сега мисля, че знам за къде си.
	Отиде до багажника и извади двата празни куфара.
	Запали фенерчето, мина през оградата, върна се при пакарда и го освети отдолу. Пръстта около три от четирите гуми изглеждаше равна и твърда, но основата на лявата задна гума беше засипана. Отдолу имаше стоманена плоскост.
	Вейл извади акумулатора от багажника и го свърза с клемите. След това завинти дистрибуторната капачка и превъртя ключа на стартера. Моторът хърка няколко секунди и после запали. Вейл включи на скорост и подкара, докато блъсна колата, която се намираше на метър и половина отпред. Изключи двигателя, извади ключовете от стартера, върна се при стоманената плоскост и я изчисти от пръстта. Отдолу имаше стоманен квадрат със страни шестдесет сантиметра и едва не го смаза във фабриката, и на кутията в пункта за парно чистене. Задната гума на пакарда беше точно върху ключалката, затова колата сигурно беше преместена там по-късно. Вейл освети малкия отвор и видя ключалката. Той пъхна вътре последния ключ и го превъртя. Усети, че нещо изщрака, и повдигна капака. Отделението вътре беше претъпкано с пристегнати с ластици пачки банкноти.
	Вейл си спомни презрителното предложение на Колкрик да му позволи да задържи парите, ако ги намери.
	— Е, Дон, щом настояваш — измърмори той, дръпна циповете на куфарите и вдигна капаците, а след това, с известна степен на чувствено удоволствие, зарови ръце в хладните пачки от стодоларови банкноти.


	Тридесет и пета глава

	Въпреки че слънцето още не беше напълно изгряло, Тай Делсън не запали лампата в кабинета си, когато влезе. Тя се приближи до прозореца и го вдигна догоре. Въздухът навън беше по-топъл, отколкото в стаята, и приятен. Тай се обърна, извади цигара от чантата си и я запали. Стресна се, когато пламъчето на запалката освети Вейл, който седеше до стената.
	— Стив! Уплаши ме.
	— Извинявай — с преднамерена неискреност отвърна той.
	— Какво правиш тук?
	Той стана и внимателно остави ключ за белезници на бюрото.
	Тай спокойно дръпна от цигарата и се втренчи в него. Държането му беше сериозно и невъзмутимо и й подсказа причината за посещението му. Чертите на лицето й се изкривиха в самодоволна усмивка.
	— Не мислех, че ще те заблудя, поне не за дълго. Не съм спала, откакто нагласих нещата така, че ти да убиеш Радек. Бих се извинила, но ще се изненадам, ако се почувстваш зле, че си убил отрепка като него. — Тя отново всмукна от цигарата и от гърлото й се изтръгна ридание, което разкри, че не е толкова спокойна, колкото се опитва да изглежда. — Как се досети?
	— Не знаех, докато не намерих ключа, скрит в радиатора. Хрумнаха ми десетина вероятности как се е озовал там, но само една беше логична. После си припомних дребните несъответствия и всичко си дойде на мястото.
	— Например?
	— Когато претърсихме апартамента на Берток, Кейт и аз намерихме документите в банята заради петната от пръсти отстрани на шкафчето. Помислих си, че може би криминалистите не са били много добри, но после работих с тях и разбрах, че не биха ги пропуснали. Само няколко души знаеха, че ще правим обиск втори път и разбира се, ти беше една от тях. Дори ни забави да не влезем през нощта, като каза, че основателната причина не е достатъчна. Така си осигури време да отидеш там. На този етап ти вече си държала Берток, затова проникването ти не е било проблем. Сетне последва обаждането до телефона му, което ни наведе на мисълта, че той се е самоубил. Тази следа беше като по учебник. Ти отново беше сред малцината, които знаеха за подслушването на телефона. От самото начало имаше знаци за изтичане на информация отвътре. Първо помислих, че „Пентад“ се опитват да ни внушат тази илюзия. Десетина други неща не се връзваха, но после намерих ключа. Бил ти е необходим, защото е трябвало да бъдеш заключена, когато ми изпрати видеото, но след това се е наложило да се освободиш, за да накараш Радек да ме убие. А после отново си се заключила и си скрила ключа, докато аз разбивах вратата. Трябвало е да ти бъде под ръка, ако нещо се обърка, като например да избухне пожар или да загинем и двамата.
	— Изглежда си разбрал по-голямата част, но запита ли се защо изобщо съм се забъркала?
	— Обикновено има само няколко основни мотива и първо се сещам за пари или любов.
	— Определено не обичах Радек, ако намекваш за това. А парите са в автомобилното гробище до къщата, където ти намери Берток, под една стара кола. Ако парите бяха мотивът ми, щях ли да ти кажа сега? Всъщност аз ти предоставих начин да ги намериш, когато ме попита къде е ключът за белезниците и те насочих към връзката ключове на Радек. Направих го, за да те заведа до парите. Рано или късно ти щеше да се досетиш. Дори сложих фалшивата шофьорска книжка на Радек в колата му, където да я намериш. Тя щеше да те заведе до всичко. Не я ли откри?
	— Щом не е било заради Радек, нито заради парите, тогава за какво?
	— Името Майкъл Вашон появи ли се в разследването?
	Вейл се замисли за миг.
	— Затворникът, когото са подозирали, че Солтън е убил?
	— Солтън, Радек, всичките. Майкъл и аз бяхме влюбени. Тъкмо бях започнала работа в прокуратурата, когато го изпратиха в затвора за използване на вътрешна информация. Той се беше забъркал в това две години преди да се запознаем и го беше забравил. Майкъл не беше главният участник в случая, а един негов добър приятел, Данзингър, но тъй като търговията се водеше на името на Майкъл, най-лесно беше да обвинят него. Предложиха му сделка, ако издаде Данзингър, но Майкъл беше верен приятел, не го стори и отиде в затвора. Не ме разбирай погрешно. Беше видял начин да спечели лесно пари и наруши закона, но не беше закоравял престъпник. Изпратиха го в „Марион“ за три години, за да видят дали затворът няма да го накара да промени решението си и да проговори. За жалост това не стана.
	— Какъв беше проблемът на Радек и Солтън с него?
	Тай отново дръпна от цигарата.
	— Поради йерархията в затвора Радек и хората му веднага се опитали да разберат каквото могат от Майкъл. Първия път го пребили и му казали, че ще го дадат на другите затворници, ако не му хрумне по-добра идея. От забъркването на Майкъл в търговията с вътрешна информация и преди арестуването му, били минали повече от две години. Той беше гений с компютрите и работеше в компания на име „Инвесткомп“. Те извършваха инвестиционни услуги онлайн и проектираха софтуер за инвеститори. Не разбирам техническите аспекти, но на Майкъл възложиха задачата да изпробва завършения продукт и да търси дефекти. Когато инвеститорите правят справка за акциите, програмата показва диаграми на движението им. Най-важното беше, че имаше зелена стрелка, която показва времето да се купува, и червена стрелка, когато трябва да продават. Майкъл намери дефект, който забавя червените стрелки с два часа. Каза, че ще е необходима голяма промяна на кодовете, за да се отстрани, и тъй като нямаше да се отрази на функционирането на софтуера за инвеститорите, не докладва на никого. Беше забравил за това, но после Радек го заплаши. За да се спаси, Майкъл му казал за дефекта и че ако забавят червената стрелка с два часа и после купят акции, когато се понижат в резултат на продажбите на клиентите на „Инвесткомп“, ще спечелят пари.
	— Нека отгатна. Трябвал им е някой навън да купува и продава акциите и Майкъл те е убедил ти да го направиш.
	— Той беше оставил „задна вратичка“ в системата на „Инвесткомп“, ако знаеш какво означава това.
	— Начин да заобиколиш мерките за сигурност.
	— Точно така. Отначало отказах, защото съм заместник главен прокурор. Затова не казахме на никого за връзката ни. Но положението му в затвора ставаше все по-отчаяно с всеки изминал ден и аз отстъпих. Започнахме да търгуваме с акциите. Нищо голямо. По две хиляди долара тук-там, достатъчно, за да ги държим далеч от него. Оставаше му по-малко от година, за да го освободят условно.
	— Защо са го убили, щом е бил златната им кокошка?
	— Не знам дали „Инвесткомп“ разбраха за забавянето, или като рутинно осъвременяване на софтуера са открили дефекта или задната вратичка. Изведнъж Майкъл вече не можеше да влезе. Казал на Радек, който обезумял. Тогава за последен път говорих с него.
	— И те са го убили.
	— Да. Разбира се, аз нямаше как да знам, защото не фигурирах в архивите на затворите. Два дни след последния ни разговор телефонът ми иззвъня. Обади се Радек. Говореше неясно, но така, сякаш му бях гадже. Каза ми, че скоро ще го освободят и с нетърпение очаква да ме види. Уплаших се, но запазих хладнокръвие и го помолих да предаде на Майкъл да ми се обади. „А, между другото, днес пребиха Майкъл до смърт“ — отвърна той и затвори.
	— И после е излязъл от затвора и те е взел за съучастник в изнудването. Ти си имала връзки и не си можела да възразиш, защото той е щял да те уличи в измамата в „Инвесткомп“.
	— Точно така, но не беше толкова открито и явно. Научих за плана му два месеца по-късно, посред нощ, когато той нахлу в спалнята ми. Представи се и след това ме изнасили. И нямам предвид принуждаване да правя секс с него, а така, както го правят в затвора. Започна с побой и завърши с… Оставям това на въображението ти. След това запали цигара и отново ми заговори така, сякаш му бях гадже. Разказа ми за плана си за изнудване и обясни, че аз съм важен участник в него. Сигурно съм имала недоверчив вид, защото ме зашлеви толкова силно, че едва не загубих съзнание. Не спомена, че ще убива хора, но това беше методът му на действие. В плана нямаше насилие, но после нещата се промениха.
	— Предполагам, че е избирал жертвите си по това кой е в новините и воюва срещу ФБР.
	— Всичките, с изключение на Артър Белингтън. — Очите й се напълниха със сълзи. — И после, сякаш не ме беше унижил достатъчно с изнасилванията, Радек ми каза аз да избера третата жертва. Каза, че трябвало да бъда виновна колкото останалите, но всъщност искаше да унищожи напълно характера ми. Ето защо отвърнах, че трябва да убие Белингтън. Знаех, че той е представлявал Радек в обирите на бронирани коли. Отначало Радек възрази, но аз го убедих, че ако някога го заподозрат в изнудването, това ще бъде идеална защита за него. Защо ще убива човека, който му е помогнал да не прекара остатъка от живота си в затвора? Тогава исках Белингтън мъртъв точно поради тази причина. Заради него Радек беше излязъл от затвора и можеше да изнасилва и убива, колкото иска.
	— Ти ли забърка Берток?
	По лицето й започнаха да се стичат сълзи. Тай трепереше и не беше в състояние да говори няколко секунди.
	— Трябваше им агент със съмнителна репутация, защото иначе Бюрото веднага щеше да разбере, че той не е крадец и е бил отвлечен. След това те щяха да разкажат на медиите цялата история за изнудването и убийствата, за да си осигурят помощта на обществеността за спасяването на агент. Радек нямаше да получи нито цент повече. Кълна се, Стив, Берток трябваше само да бъде отвлечен от маскирани стрелци и държан, докато вземат всичките пет милиона долара. Ако знаех, че ще го убият, щях да призная всичко на властите и да поема последиците. Съзнавам, че това звучи лицемерно, защото бяха убити и други хора, но колкото и да беше смотан, Стан не заслужаваше да умре.
	— И ти каза на Радек името за прикритие на Пендарън, за да може да купи друга цев за глока.
	— Както ти показах, това беше в компютъра.
	— Ами убийството на Дан Уест? На записа на разговора между него и убиеца мъжът говори като агент на ФБР.
	— Това беше Солтън. Предположихме, че Уест ще носи предавател и искахме да изглежда така, сякаш е Стан. Те измислиха диалога предварително. И аз помогнах.
	— А колата на Радек с огнената бомба в багажника? Откъде знаеше, че ще я намерим?
	Тя се изсмя безрадостно.
	— Ако това може да те утеши, ти побъркваше Радек. Той страдаше от мания за преследване по природа, но откакто ти оцеля в тунела, непрекъснато се страхуваше, че ще го намериш. Негова беше идеята да отида в хотелската ти стая и да те прелъстя. Когато това не се случи, нещата се влошиха. Ти уби Солтън и всичката омраза на Радек към ФБР се пренасочи към теб. Той знаеше, че може да бъде проследен най-лесно от всичките в групата заради връзката му с Ню Хампшър. Затова те сложиха бомба в колата на Радек и я паркираха пред къщата. Мислеха, че ти ще я намериш. И тъй като ти вече бе оцелял веднъж, той реши във всеки капан, който ти залагат, да има нещо, което да те примами към следващия. Когато ти не се върза за колата, Радек ти остави следи към сградата, където да те убият.
	— Ами нощта, когато ти ми се обади в стаята на Кейт? Пак ли Радек те накара?
	— Искаше да те убедя да дойдеш в дома ми, за да те убие. Ти не се хвана на въдицата и той реши да те убие в ранчото на другия ден. И после, когато не те улучи, измислихме псевдо отвличането ми, за да си върнем трите милиона долара.
	— И това доведе до идеята ти да направиш така, че да убия Радек.
	— Ако има едно нещо, за което искам да ми повярваш, Стив, това е, че не исках да пострадаш.
	— Предполагам, че когато Радек стреля през вратата, аз трябваше да отделя време и да осъзная колко добра си била към мен — с каменно изражение каза Вейл.
	— След като ти и Кейт — и асансьорът — убихте другите, не беше необходимо голямо прозрение, за да се досетя, че аз ще бъда следващата. Въпреки че така и не ми каза защо, Радек ме накара да се държа публично така, сякаш съм влюбена в теб. Знаех, че когато ти изчезнеш с трите милиона, аз също ще се изпаря и ще изглежда така, сякаш сме избягали заедно. А ако те намереха мъртъв във фабриката с онази другата жена, те щяха да започнат да ме търсят. Каквото и да се случеше, аз трябваше да офейкам безследно. Ето защо измислих план ти да го убиеш. Знаеш ли какво е натриев оксибутират?
	— Течен „Екстази“.
	— Да, предизвиква еуфория, но и засилва въздействието на стероидите. Видял си тежестите. Радек постоянно го взимаше. Но ако приемеш по-голяма доза, може да изпаднеш в ступор, а много повече да те доведе до кома. Два от страничните ефекти са агресивност и параноя. Той вече страдаше и от двете. Веднъж го упоих и той загуби съзнание, но не събрах кураж да го убия, затова измислих начин ти да го направиш. След като си върна трите милиона, Радек ги занесе в автомобилното гробище да ги скрие. След това започнахме да пием, за да го отпразнуваме, и за пръв път правихме секс по взаимно съгласие. Исках да бъде така, за да мога после да твърдя, че той ме е изнасилил, и да го докажа. Сложих достатъчно натриев оксибутират в питието му и Радек загуби съзнание. Щом го приспах, инсценирах видеото с веригата, закачена за радиатора, и ти го изпратих. Гледах през прозореца и те видях, че се приближаваш към хотела и носиш пушка. Чух те, че се качваш по стълбите, събудих Радек и му казах, че си пред вратата. Знаех, че той ще бъде дезориентиран и ще разкрие намеренията си твърде скоро. Очите му обезумяха и щом видя, че ключалката се превърта, откри огън. Изтичах в спалнята, залепих пластир на устата и очите си и отново се закачих с белезниците за радиатора. Мислех, че няма да дойдеш сам, а с екип от специалните части, но трябваше да се досетя, че едва ли ще стане така.
	— Откъде знаеше, че ще те намеря? Нямаше точни указания.
	— Ако не беше дошъл, след известно време щях да ти изпратя друго видео или съобщение или да ти се обадя за малко по телефона и да ти дам повече подробности. Това винаги беше проблем. Не знаехме колко информация да ти дадем. Твърде много би предизвикала подозренията ти, а ако разполагаше с твърде малко, нямаше да намериш мястото, към което те насочвахме. — Тай запали нова цигара от фаса на онази, която пушеше. — Искаш ли да знаеш кое беше най-удовлетворяващото, когато предизвиках смъртта му?
	В нея настъпи промяна. Тя започна да говори машинално и абсолютно безчувствено. Изповедта в случая очевидно не беше добра за душата. Разказът за съучастието й даваше някакво ужасяващо прозрение за истината и блокираше защитата на емоциите й.
	— Кое? — попита Вейл.
	— Да го гледам как планира тези потресаващи престъпления. Изпитвах извратен интерес към начина, по който ги подготвя. Трябва да признаеш, че бяха гениални. Увлякох се в изобретателността му и от време на време предлагах по нещо. Нещо като стокхолмския синдром. Каквото и да беше, Радек ме научи да извършвам неразкриваеми престъпления. Е, почти неразкриваеми. Той ми даде средствата, с които да осъществя собствената му смърт, и ми позволи най-после да си разчистя сметките с него.
	— Щом Радек е мъртъв и парите са върнати, никой няма да знае за теб.
	— Това беше планът. Щях да напусна прокуратурата и да се махна от Калифорния. Когато го съобщих преди два месеца, намерението ми беше да отида колкото е възможно по-далеч от Радек. А от вчера искам да избягам от себе си, но това е невъзможно. Откакто Радек умря, фактът, че аз съм единственият виновен, който все още е жив, не ми дава покой. Чувството за вина непрекъснато се засилва. Не мога да спя. Затова дойдох толкова рано. Не мога да ям. Измъчвам се. — Тай кимна към стената, където утринната светлина най-после беше озарила цитата от Мартин Лутер, поставен в рамка. — „Всяка лъжа трябва да роди още седем, ако иска да наподоби истина и да я вземат за истина“. Той е знаел какво говори. Странно е, нали? Сложих го първия ден, когато постъпих на работа, като предупреждение към онези, които биха ме излъгали, а станах негова заложница.
	— Може би е време да го махнеш.
	— Щеше да е хубаво, ако беше толкова лесно. Предполагам, че няма начин да ме оставиш да се предам? — Тя запали трета цигара от онази, която бе изпушила с четири дълги дърпания.
	— Нали ми каза, че ще отказваш цигарите?
	Тай долови нещо благородно в смяната на темата с това прозаично наблюдение и му се усмихна уморено.
	— Тази е последната. Обещавам, че ще откажа… завинаги.
	Вейл се вгледа в очите й, които изведнъж загубиха нервността, която беше видял в тях, когато се запознаха. В израза им се появи решителност и той разбра какво е имала предвид.
	За нейна изненада стана и се отправи към вратата.
	— Забрави ли? Вече не съм агент на ФБР.
	— Изглежда непрекъснато трябва да ти благодаря.
	Без да я погледне, Вейл излезе и затвори вратата. Когато слезе от асансьора във фоайето, той мина покрай пазача, който говореше по телефона с паникьосан глас:
	— Веднага изпратете линейка във федералната сграда. Някой е паднал от шестия етаж. Побързайте.


	Тридесет и шеста глава

	Кейт влезе във федералната сграда и чу вой на сирени в далечината. Тя изпи глътка кафе и тръгна към асансьора, разсеяна от мисли за Вейл. Как беше възможно да му се възхищава и същевременно да го ненавижда? Добре че между тях не се случи нищо. „Непреодолими различия — както го беше нарекла майка й на бракоразводното си дело. — Дай на мъжа време и той ще ти покаже рогата си“ — все повтаряше тя.
	Вратите започнаха да се затварят и Дон Колкрик се вмъкна между тях. Двамата се спогледаха смутено.
	— Добро утро — каза Кейт.
	— Добро утро. Имам една-две идеи, които искам да споделя с теб. Да видим дали ще можем… — Той погледна другите пътници в асансьора, но не позна никого от ФБР. — Да намерим онези неща.
	— В кабинета ми е хубаво и спокойно.
	— Удобен ли е моментът?
	Тя видя, че Колкрик не се опитва просто да закърпи служебните им взаимоотношения. Вече беше чувала този помирителен тон. По всяка вероятност той нямаше никакви идеи, поне не такива, в които да бъде уверен, и искаше помощта й.
	— Няма по-удобен.
	Докато вървяха към кабинета й, се усещаше повишено настроение, въпреки че и агентите, и поддържащият персонал знаеха, че ги очакват дълги дни. Кейт подозираше, че след като всички от „Пентад“ са вън от играта, търсенето на парите ще бъде значително по-спокойно. Издирването на доларите не беше като преследването на убийци и ставаше все по-малък приоритет с всеки изминал ден. Тя се опита да пъхне ключа в ключалката на вратата на кабинета си, но той не влезе.
	— Не си ми отнел кабинета през нощта, нали, Дон? — Опита отново и после се наведе и разгледа ключалката. — Вътре има нещо.
	Колкрик погледна и я изстърга с нокът.
	— Някой е пипал ключалката. Ще повикам Демик.
	Пет минути по-късно Том Демик бъркаше в ключалката с шперц.
	— Изглежда някой е сложил вътре лепило.
	— Тогава как ще влезем?
	— Ще донеса инструменти. Стените около вратата са от шперплат. Ще трябва да ги разбия.
	Демик се върна и донесе малък лост. Пъхна го на няколко места под металната рамка около вратата и натисна. След това повдигна шперплатовите стени и удари с чук металните сглобки. Вратата и рамката се разхлабиха и паднаха в стаята.
	— Исусе! — възкликна Демик, когато погледна в кабинета.
	Другите се приближиха до него да видят. На пода имаше висок един метър макет на военноморския затвор в Портсмът, изграден от пачки стодоларови банкноти. Кръглите кули бяха направени от навити на руло банкноти, пристегнати в основата с ластици, а кулите — от прегънати единични банкноти. В поддържащите ъгли краищата на пачките бяха наредени ветрилообразно като карти за игра. Кейт забеляза, че стените са построени от пачки, поставени в шахматен ред като тухли. Никой не каза нищо. Всички бавно наобиколиха структурата, като внимаваха да не я докосват.
	— Доведете някого от счетоводството — нареди Колкрик.
	В стаята влязоха четирима души и реагираха също като другите, с изключение на по-възрастния счетоводител, който пръв беше открил, че парите са изчезнали. Той обиколи постройката и я огледа с око на професионалист.
	— Колко долара би трябвало да има тук?
	— Три милиона — отговори Колкрик още преди счетоводителят да довърши въпроса. — Плюс-минус.
	Счетоводителят отново обиколи купчината.
	— Според мен са пет.
	— Не е възможно — възрази Колкрик.
	— Има само един начин да разберем. Ще ги преброим.
	— Чакайте малко — обади се Демик. — Трябва да направя снимки.
	Кейт не можеше да повярва, че Вейл е намерил парите, при това анонимно, също като осуетяването на банковия обир. Демик извади мобилния си телефон и започна да обикаля макета и да снима.
	Кейт се запита защо Вейл е направил подобния на замък затвор. Метафора ли беше? Кражбата на пари те вкарва в затвора? Или парите са затвор? И тогава забеляза банкнота от един долар, прегъната във фигура на жена и поставена на парапета на структурата. Беше с рокля, дълга до земята, ръцете й грациозно бяха протегнати напред, а лявата китка обърната нагоре. Кейт се зачуди дали посланието на Вейл е, че тя е пленник на кариерата си. Каквото и да беше, съчетано с драматичното му отсъствие, то я убеди, че той няма да приеме предложението за работа от директора на ФБР.
	Колкрик съсредоточено наблюдаваше счетоводителите и разбра, че преброяването превиши три милиона долара.
	— Не може да са повече от три милиона.
	В същия миг Кейт забеляза, че компютърът й е включен. Тя премести мишката и екранът светна. Там беше написано съобщение. Кейт го прочете на глас:
	— Каква е разликата между пепелта от двеста пачки със стодоларови банкноти и пепелта от двеста пачки с банкноти по един долар?
	Главният счетоводител се замисли върху гатанката.
	— Изгорели са не два милиона долара, а само двадесет хиляди.
	— Разбира се — каза Кейт. — Радек е знаел, че ще анализираме пепелта, но няма да открием разликата между банкнотите от един долар и стотачките. Хартията тежи еднакво, както и количеството мастило. Сложил е стотачки отгоре, за да ни заблуди.
	Най-отдолу на страницата имаше линк за уебсайт за оригами от един долар. Кейт щракна на него и на екрана се появи снимка, озаглавена „Безликата жена“. Образът показа банкнота от един долар, препъната точно като онази на парапета на замъка от пари. На мястото на лицето беше едно от празните пространства на банкнотата.
	Кейт внимателно взе прегънатата банкнота от макета и видя, че само няколко щрихи с молив са оформили изящни черти на жена. Приличаше на нея. Дори имаше светлосива ивица там, където беше белегът й.


	След

	Стив Вейл работеше върху нова скулптура и не обърна внимание на почукването на вратата на апартамента си. Смрачаваше се и светлината на късното лято помръкваше от наближаващата буря, която се задаваше от езерото Мичиган. Вятърът отново беше сменил посоката си и духаше от североизток, а температурата се понижаваше. На вратата пак се почука. Стори му се необичайно, че почукването вече не е настойчиво по сила на звука и ритмичност. Покри фигурата и извади бира от хладилника. Преди да стигне до вратата, се чу трето почукване, този път също сдържано. Вейл реши, че не е на мъж, и отвори.
	На прага стоеше Кейт Банън, облечена в черна рокля. Тя се усмихна нервно.
	— Здравей.
	— Здравей.
	— Не се тревожи. Не съм тук като служител на ФБР. Посещението ми е приятелско.
	Вейл отстъпи встрани.
	— Тогава може да влезеш и да обясниш по каква работа си дошла.
	— Не съм по работа. — Тя влезе и попита: — Имаш ли още една от тези? — Посочи бутилката в ръката му.
	Той извади бира и й я даде.
	— Без чаша ли? — попита тя.
	— Ако онова, което трябва да ми кажеш, не ми хареса, може да я отнесеш със себе си.
	— Дай ми чаша. Сигурна съм, че ще ти хареса.
	— Така губя все повече чаши. — Той отиде до шкафа и извади една.
	— Предполагам, че знаеш за Тай Делсън.
	— Да, чух.
	— Тя очевидно е пушела, загубила е равновесие и е паднала от прозореца на кабинета си. Ходих на погребението. Беше много тъжно след всичко, което преживя.
	— Може би не знаем цялата истина.
	Кейт отново изпита познатото чувство, че Вейл знае нещо, което никой друг не знае.
	— Между другото, чу ли, че си възвърнахме всичките пет милиона долара?
	— Сериозно?
	Тя се усмихна.
	— Да, сериозно. Разбира се, Колкрик се помъчи да извърти нещата пред директора, да го убеди, че той е водил разследването и така нататък.
	— Защо си толкова сигурна, че не той е свършил работата?
	— И все пак не може да си припише заслугата. Няма да повдигам въпроса повече и в замяна на онова, което ти направи, няма и да ти благодаря.
	— Аз ти благодаря.
	— Много смешно. Пендарън беше оневинен, че е част от „Пентад“.
	— Отърва ли се от него най-после?
	Кейт поклати глава.
	— Той ни съди за неправомерен арест. Изглежда ще бъде с нас, докато се пенсионира.
	— Звучи справедливо.
	— Директорът поиска две неща. Първо, обясни на Дон Колкрик, че е време да се оттегли. Помощник-директорът ще напусне от първи идния месец. Благодари ти от името на цялото ФБР. Второ, каза ми този път да получа отговор от теб. Наистина иска да дойдеш да работиш за нас. При каквито условия пожелаеш. Може да пътуваш из страната и да търсиш и избираш случаи.
	— Мислех, че не си дошла от името на Бюрото.
	— Можех да ти се обадя по телефона с предложението.
	— Предай на директора, че оценявам жеста му, но все някой ще заеме мястото на Колкрик.
	— Предложиха го на мен.
	— И това би трябвало да бъде стимул за мен?
	Тя се засмя.
	— Не се тревожи. Ще откажа. Не заради това станах агент. Кой знае? Може би отново ще работим заедно.
	— Кейт, аз всъщност не бях служител последния път и ме уволниха след по-малко от седмица.
	— Да, но ти разчисти цялата бъркотия.
	— Не го направих сам. Мисля, че ти имаш белези от деветмилиметров куршум, с които да докажеш, че съм прав. Работата ми харесва, но трябваше да се примирявам с твърде много неща. Благодари на директора от мое име, но ще откажа.
	Кейт се огледа за пръв път, откакто беше влязла в апартамента.
	— Виждам, че си боядисал стените. Работиш ли?
	— Няколко неща. Достатъчно, за да плащам сметките си за електричество.
	Тя погледна към масата за скулптури.
	— И за това намираш време.
	— Някой трябва да разнася лоша слава на дилетантите.
	— Може ли да видя?
	— Предпочитам да не поглеждаш.
	Кейт забеляза, че Вейл отмести очи от нея, и се вгледа в глинената фигура под платното. Долната част не беше напълно покрита и приличаше на ханш на човешко тяло. Съдейки по височината и очертанията на покритата част, тя разбра, че скулптурата има глава. А щом имаше глава, може би имаше и лице.
	— Извинявай — каза Кейт, приближи се до масата и повдигна платното. Скулптурата представляваше тяло на гола жена с изящни детайли. Имаше лице — нейното, точно пресъздадено, не с въображаемо съвършенство, а с грациозна прецизност. За пръв път след като я раниха, тя нямаше нищо против белега на скулата си. Вейл го беше направил да изглежда красив и може би дори аристократичен. Кейт се обърна рязко към него. Очите й се насълзиха. — Мислех, че не можеш да извайваш лица.
	Изражението му стана нехарактерно сърдечно.
	— Предполагам, че по-рано те не са били важни.
	— Нещо ми подсказва, че това е най-близкото, което ще постигна с теб като компромис. — Тя остави бирата си и го целуна страстно, а после започна да разкопчава роклята си. — Е, зидарю, да видим дали си изваял вярно останалото.


	$source = Моята библиотека
	$id = 40747
	$book_id = 8658