


love_erotica

Меридит
Уайлд

Принудена

Романтичната история на Блейк Ландън и Ерика Хатауей продължава във втората част от поредицата Хакерът на Мередит Уайлд. Главните герои ще се изправят пред предизвикателства, които могат да застрашат както тяхната любов, така и живота им. След като Блейк и Ерика направиха много компромиси, за да намерят път един към друг, да пробият защитите си и да заживеят щастливо, сега тъмното им минало заплашва да застане отново между тях и да разруши идилията, която са си изградили. След като бащата на Ерика не се оказва човекът, за когото тя го е мислила, младата бизнес дама трябва да избере дали да жертва щастието си и собствената си кариера в името на любовта. Еротичната поредица Хакерът се превърна в истински феномен в интернет през 2013 г. с над 1,2 милиона продадени електронни книги. Романите на Мередит Уайлд представляват главозамайващо пътешествие в света на високите технологии, изпълнен с тайни, лъжи и пороци, където любовта трудно успява да се конкурира с амбицията и желанието за тотален контрол.



За тези, които обичат „Петдесет нюанса сиво“ — тази поредица е невероятна. —
Heroes and Heartbreakers




Мередит Уайлд пише с очевидна страст, която пленява читателя от самото начало и бързо го потапя в един свят на сексуална забрава. —
Ramblings of a Chaotic Mind







en
bg

Марианна
Панова





SilverkaTa


sqnka
sqnka
{9309509D-0EC5-471F-82A4-1DE7CF29B481}
1


Принудена
Сиела
София
2017
978-954-28-2386-5






Меридит Уайлд – Принудена


част втора от поредицата "Хакерът"





ГЛАВА ПЪРВА



— Не мога да повярвам, че пак правя същото — казах аз.
Блейк обви с ръка раменете ми. Привлече ме към себе си и аз се отпуснах в познатата ми топлина. Излязохме от сградата, в която беше офисът му, и се отправихме към малките пресечки надолу по улицата. Той се наведе и ме целуна окуражително по бузата.
— Този път без шегички — обещавам.
Почти му повярвах. Изминалите няколко седмици бяха напрегнати, но нещо между нас се бе променило. Можех да се шегувам, но той бе спечелил доверието ми. След горещите ми протести и отчаяни опити да се преборя с чувствата, които изпитвах към него, най-накрая го допуснах до себе си. Най-малкото по-близо, отколкото изобщо някога бях допускала някого, и това изглеждаше най-правилното решение.
Озари ме със закачлива усмивка.
— Не се бой. Няма начин да накарам Фиона да участва в такава конспирация.
Облечена в тесни бели панталони до над глезените, със сини копринени кантове, сестрата на Блейк, Фиона, ни чакаше близо до старинно кафене. Спряхме точно пред входа. На табелата над входа бе гравиран надпис „Мока“. Някакъв младеж отвори вратата и от разнеслия се отвътре силен аромат на прясно смляно кафе цялото ми тяло затрептя от щастие. Почти бях забравила каква бе основната ни мисия, когато Фиона ни поведе към някаква врата без табела до кафенето.
— Ние сме за горе — поехме след нея по тясната стълба към втория етаж.
— Кой е собственик на сградата, Фиона? — стараех се да говоря небрежно, но не знам кого се опитвах да заблудя? Непосредствената близост до постоянен източник на кофеин сама по себе си беше голямо търговско предимство, но Фиона осъзнаваше добре какво мисля за това да бъда наемател на Блейк или на което и да било свързано с него лице. Вярвах му, но това не омаловажаваше факта, че той искаше при всяка възможност да се намесва в бизнес делата ми.
Блейк бе пълен с противоречия. Можеше да бъде добър и нежен в даден момент и веднага след това да ме вбеси с натрапчивата си склонност да упражнява контрол. Можеше да командва моя разрастващ се бизнес през деня и да ме чука до безсъзнание всяка нощ. Признавам, понякога се нуждаех и от двете, но все още не бях сигурна как се отнасям към това някой да определя живота ми. Страхувах се да го допусна до себе си, но постепенно започвах да го приемам и да му вярвам, доколкото мога.
Днес една част от мен, онази, която имаше нужда от самостоятелност и независимост от Блейк, искаше да бъде сигурна, че той няма да ми погоди отново някой номер.
— Уверявам те, че Блейк няма право на собственост върху никаква част от този имот.
Всичко това звучеше добре, но неотдавна именно Фиона ме примами с красиво ремонтиран апартамент в сграда на същото това авеню, която Блейк не само притежаваше, но и в която живееше. Границата между личния живот и бизнеса и на двама ни вече бе достатъчно изтъняла. В този случай бях категорична.
— Радвам се да го чуя.
Фиона бръкна в чантата си. Въпреки моите опасения нетърпението ми нарасна. Отключи вратата и влязохме вътре. Дългото помещение бе малко, поне в сравнение с офиса на Блейк. Въпреки че не бе ремонтирано и се нуждаеше от почистване, все пак изглеждаше обещаващо. Зад мен Блейк въздъхна.
— Наистина, Фиона. Нима това е най-доброто, което можеш да направиш?
Тя го погледна с раздразнение.
— Ние — Ерика и аз — обсъдихме бюджета ѝ и за такава квадратура и местоположение предложението е добро. Трябва да признаеш, че мястото има потенциал.
Огледах се внимателно наоколо, като обмислях различни варианти. Бях толкова заета да ръководя делата от апартамента си, докато в същото време провеждах интервюта за наемане на персонал, че не ми бе останало време да се развълнувам от тази стъпка. Като че щеше да се окаже за-бавно.
— Харесват ми дървените подове.
— Мръсни са — Блейк потърка с подметка и остави тънка следа в праха.
— Прояви малко въображение, Блейк. Трябва само да го почистим и с някои подобрения това място определено може да заприлича на дизайнерско студио.
— Именно. Оголените тухлени стени никога не излизат от мода — добави Фиона.
— Доста е старо — Блейк сбърчи нос.
Засмях се и го тупнах по рамото.
— Покажи ми една сграда в Бостън, която не е стара.
Помещението далеч не приличаше на модерните, ремонтирани офиси на „Ландън Груп“, обаче моите очаквания бяха скромни и реалистични. Състоянието му не бе идеално, но с упорит труд и с някои нововъведения можехме да го приведем в приличен вид.
Спряхме пред големите прозорци с изглед към улицата. Прониза ме тръпка на възбуда. Бизнесът ми щеше да има свой собствен адрес, това щеше да бъде повратен момент и всичко, което бяхме постигнали досега, щеше да изглежда много по-истинско.
Извърнах се, за да преценя реакцията на Фиона.
— Мисля, че ми харесва. Ти какво мислиш?
Фиона прехапа устни и се огледа наоколо.
— Цената е добра и условията на наема ти дават възможност за растеж. Предвид всичко това, бих казала, че залагаш на сигурно. Можеш ли да си се представиш тук?
— Мога — усмихнах се с подновена вяра в брокерските умения на Фиона. В крайна сметка имахме нужда от удоб-но, достъпно работно място за новите членове на екипа на „Клозпен“, модната социална мрежа, която през последната година бях разработила.
— Нека се обадя на няколко места и да видя дали мога да смъкна цената. Защото Блейк е прав, това място изглежда доста мърляво. Освен това, ако възнамеряваш да го ремонтираш, това ни дава предимство при преговорите. — Фиона излезе в коридора и ни остави отново насаме.
— Не ме попита какво мисля аз — Блейк се усмихна накриво.
— Така е, защото вече знам какво мислиш.
— Можех да ти предложа двойно по-голямо помещение и дори нямаше да ти се налага да излизаш от сградата, за да дойдеш да ме видиш. Освен това щях да те таксувам по тарифа като за гадже, което, както ще се убедиш, е нещо немислимо в тази част на града.
Да се противопоставиш на непоисканата помощ на Блейк по всички въпроси бе загубена кауза. Наистина той беше уникално властен, натрапчив и упорит, но в крайна сметка помагаше. Когато хората, на които държеше, имаха проблеми или искаха нещо, той се втурваше да ги спасява, без да пести усилията си.
— Оценявам предложението. Наистина. Обаче независимостта няма цена, Блейк.
Бяхме водили този разговор и преди, а аз държах на своето. Той трябваше да ми вярва, за да мога да водя самостоятелно делата си. Въпросът с доверието имаше две страни.
— Можеш да бъдеш независима. Ще го формулираме в писмен вид.
— Моят опит показва, че писмената форма само ме обрича за нула време на зависимост от широките ти възможности — Блейк вече ме бе обвързал с едногодишен договор за апартамента ми, въпреки че досега не бе осребрил нито един от чековете ми.
— Наречи го контролиран наем. Може да фиксираме тарифата като за гадже, да речем, за двайсетгодишен период и след изтичането му да преговаряме — той ме обгърна с ръце, здраво ме притисна ме до гърдите си, а устните му бяха на милиметри от моите.
Сърцето ми прескочи. Това отиваше по-далеч от обичайните ни закачки, когато всеки се опитваше да надхитри другия. Бяхме заедно едва от няколко седмици, а той вече мислеше в дългосрочен план? Устните ми леко се разтвориха, докато се опитвах да си поема дъх. Думите на Блейк и близостта му преобръщаха моя свят отново и отново. Никой не бе ме карал да се чувствам така и постепенно започвах да изпитвам удоволствие да пътувам на това увеселителното влакче.
— Добро начало — прошепнах аз.
Той изръмжа и впи устни в моите. Изявяваше правото си над мен с нежна настойчивост, като ме дразнеше леко с език.
— Подлудяваш ме, Ерика.
— Така ли? — издишах аз, като потиснах стенанието си.
— Да, по всякакъв възможен начин. Да се махаме оттук. Фиона може да се справи с документите, ако си решила да наемеш тази дупка.
Сграбчи ханша ми и ме притисна с твърдото си като скала тяло към стената. Не знаех каква беше тази негова мания да ме приковава към твърди плоскости, но това наистина ми харесваше. Прокарах ръце през косите му и отвърнах на целувката му, безпомощна, забравила себе си в прегръдката му. Колко бе часът? Къде трябваше да отида след това? Прехвърлях в ума си всички пречки, които в този момент биха ми попречили да остана гола насаме с Блейк. Бедрото му се вклини между краката ми, като упражняваше точния натиск, така че ръбът на джинсите да ме трие през бикините.
— О, Боже мой!
— Кълна се, че ако тук имаше поне едно чисто място, щях да те изчукам на секундата.
Изкикотих се:
— Много си лош.
Очите му потъмняха:
— Нямаш и най-малката представа колко.
— Ехо!
Фиона надникна през вратата с широко разтворени очи.
Блейк рязко отстъпи назад, като ме остави замаяна и малко объркана. За пръв път го видях да се изчервява, докато прокарваше ръка през косите си, видимо притеснен, задето бе заварен от сестра си.
— Ако вие двамата сте приключили, свалих цената с още няколко стотин долара. Сега ли ще вземем решение, или искате да видите и други обекти?
Стегнах се, отдръпнах се от Блейк и застанах до нея, като знаех, че колкото по-далеч съм от него, толкова по-трезво мога да разсъждавам.
— Реших. Вземам го.
* * *
— Отскоро ли живееш в квартала?

Червенокосата жена с едър бюст, която сервира две димящи чаши с
крем брюле лате,
прекъсна потока на мислите ми, докато проверявах електронната си поща с маниакално внимание.

— Нещо такова. Наех търговската площ на горния етаж.
— Голям купон. Аз съм тук вече няколко години. Отворих кафенето заедно с родителите ми, но те се пенсионираха, така че останахме само аз и персоналът.
— Еха, поздравления! Не знаех, че ти си собственичката.
Бях я виждала неведнъж, докато проучвах квартала и вървях по пътя към работата. Добре де, очаквах с голямо нетърпение да се нанеса в офиса и неустоимите аромати, лъхащи от „Мока“, редовно ме изкушаваха да вляза вътре.
— Повечето хора не знаят. Доста са изненадани, когато поискат да извикам шефа и отново застанат пред мен.
Засмяхме се и аз ѝ протегнах ръка.
— Казвам се Ерика.
— Аз съм Симон. Тези са за сметка на заведението.
— Страхотно, благодаря.
— Няма нищо.
Тя бавно се насочи обратно към бара с грация, на която дори аз завидях. Симон имаше забележително присъствие в заведението и правеше отлично лате, така че човек не можеше лесно да я забрави. Постоянните посетители я проследиха с поглед, докато тя се скри на сигурно място зад тезгяха.
Лиз влезе и застана до масата.
— Леле какъв тен! — казах аз. Възхищавах на способността на Лиз да изглежда като модел от списание само с минимални усилия. Прекрасната ѝ руса, късо подстригана коса някак си изглеждаше още по-светла, отколкото последния път, когато седнахме на кафе. Моята бе вдигната в небрежен кок и бях облякла чифт любими, старателно прокъсани джинси и избелен топ. Бях готова да изчистя офиса, преди да доставят мебелите.
— Благодаря! В Барселона прекарахме невероятно. Трябва да отидеш там. Родителите ми наеха вила и на практика живях на плажа през цялото време. Истинско блаженство.
— Звучи невероятно.
— Ами ти какво прави? — тя отпи от латето си.
— Получих финансиране за бизнеса си и намерих офис. Сега правя ремонт и наемам служители.
— Поздравления!
— Благодаря.
— Какви хора търсиш?
— Имаме няколко нови програмисти, обаче ми е изключително трудно да намеря маркетингов директор. Досега никой не ме е впечатлил, а трябва бързо да намеря човек. Не мога да нося и тази диня под мишница наред с останалите неща, с които трябва да се занимавам.
— Господи, познавам идеалния кандидат — плесна с ръце и започна да рови в чантата си.
— Така ли?
— Приятелката ми Риза. Тя стажува няколко години през лятото в някаква маркетингова компания. Дипломира се заедно с нас и сега си търси работа. Луда е по модата. Ще я обикнеш.

Повдигнах вежди. Не че самата аз особено
обичах
модата. Разбира се, управлявах социална модна мрежа, но това бе бизнес. Страстта към модата бе запазена марка на Али, но след като търсех заместник именно за нейното място, може би бе добре да поговоря с това момиче.

— Търся човек на мястото на моята бизнес партньорка, която се премести в Ню Йорк, така че кандидатът трябва да има желание да поема много отговорности срещу скромно начално възнаграждение. Не може да се нарече работа мечта.
Лиз поклати глава, без да изглежда разколебана.
— Всъщност звучи чудесно. Трябва да говориш с нея. Може би греша какво точно търси, но контактът с нея не може да ти навреди. Човек никога не знае.
Вдигнах рамене.
— Добре, но не мога да обещая нищо, разбра ли?
— Разбира се. Тя е приятелка, но не сме чак толкова близки, така че, ако не се получи, няма да има обидени.
— Добре, разбрахме се.
Докато чаках да ми прати информацията от телефона си, се замислих за всичко, което трябваше да свърша, преди да се нанесем горе.
— Наистина се радвам, че отново започнахме да се виждаме, Ерика — Лиз мило се усмихваше и ме върна в настоящето.
— И аз.
— Мислех много за онова, което ми каза, докато отсъствах.
Изразът ѝ се промени, чертите на лицето ѝ се смекчиха.
— Трябвало е да проявя по-голямо разбиране към цялата ситуация. Нямах с какво да я сравня, така че вероятно не реагирах по правилния начин. Съжалявам, че не можах да ти помогне да го преживееш, но ми се иска да се опитам да ти бъда по-добра приятелка сега, ако не е станало твърде късно.
Тя сниши гласа си, въпреки че кафенето жужеше от разговорите на останалите посетители.
— Разбира се, че не е. Не се тревожи.
Отказах да приема извинението ѝ, както и всички емоции, които то заплашваше да породи. Една от причините, поради която се отдалечихме, беше непрекъснатото напомняне за онзи тежък период от живота ми, който бяхме споделяли заедно. Наистина исках да дам на приятелството ни втори шанс, но искрено се надявах това да не означава да се ровим в миналото всеки път, щом се срещнем.
— Това е стара история, Лиз. Продължих напред и нямам интерес да я обсъждам. Точно сега имам да мисля за милион други неща.
— Така е — тя кимна с глава. — Не знам как успяваш. Не мога да си представя да правя бизнес. Дори няма да знам откъде да започна.
— Непрекъснато се уча, но предполагам, че същото се отнася за почти всяка сфера. Как е работата ти?
Вероятно се чувстваше на мястото си в една от големите инвеститорски фирми в града.
— Страхотна, с изключение на това, че точно в момента съм затънала в таблици. Обаче научавам много неща и се опитвам да разбера всичко. Мисля, че ми харесва. Освен това във фирмата работят много готини пичове, което е голям бонус.
Засмях се, като си припомних колко луда по момчетата бе тя по времето, когато деляхме една стая през първата година от следването. Всъщност точно това ни беше накарало една нощ да напуснем кампуса и да отидем в къщата на някакъв приятел. Тръснах глава и изтрих мисълта за онази ужасна нощ с Марк от съзнанието си.
Сега, когато знаех самоличността на моя изнасилвач, бях решена повече от всякога да не оставя тази случка да определя постъпките ми. Бях надвила болката, която бе оставил у мен, и бях стигнала твърде далеч, за да оплаквам невинността, която той бе отнел.
— Иска ми се някой път да дойда да видя офиса — каза тя.
— Разбира се, веднага щом се наредим, трябва да наминеш. Което ме подсеща, че наистина трябва да бягам. Утре доставят мебелите, а аз ще прекарам нощта в чистене.
— Няма проблем. Радвам се, че те видях.
— И аз — усмихнах се и бързо я прегърнах.
Изтичах на втория етаж. Не бях виждала апартамента от деня, в който реших да го наема. Бях опиянена от вълнение да дам живот на това място, дори ако за тази цел се налагаше да се поизцапам малко.
Заковах се на входа. Вратата бе неузнаваема в сравнение с онази отпреди няколко дни. Дървената плоскост бе боядисана в светлосиво, а стъклото бе матирано, с прозрачните очертания на логото на нашата компания в средата. Отключих блестящата хромирана брава и влязох.
Оригиналните подови настилки сега бяха блестящи и подновени, ремонтирани и лакирани. Бели кантове очертаваха прозорците и стените там, където те граничеха с тавана. Новият вентилатор и конзолите с модерни осветителни тела внасяха атмосферата на двайсет и първи век в помещението.
Грабнах телефона си и се обадих на Фиона.
— Здрасти, Ерика.
— Нещо да ми кажеш?
— Какво? О!
— Мислех, че вече преодоляхме този етап. — Опитвах се да говоря спокойно, но кога най-после тя щеше да се научи да държи Блейк настрана от моя бизнес?
— Ерика, той е големият ми брат. Какво можех да направя? Искаше да помогне с нещо. Знаеш го какъв е.
Да, знаех какъв е и как бе невъзможно да му се откаже, особено когато силно искаше нещо. Разходих се из стаята и с радост регистрирах как мястото бе напълно променено, откакто го видях за последно. Не можех да си представя нищо по-хубаво. Единственото, което можех да направя, бе да измисля разположението на мебелите. Блейк бе свършил всичко останало. По дяволите.
— Изглежда невероятно. Съвършено е.
— Знам. Позволих си да надникна, преди да ти дам ключовете. Свършил е страхотна работа. Точно каквото имах предвид. — Страхът ѝ от моята реакция очевидно се бе изпарил, вълнението ѝ бе осезаемо.
Въздъхнах и тропнах с крак. По дяволите, и аз бях развълнувана.
— Добре де, ама още съм ти сърдита — казах аз, не съвсем убедително.
— Ще излезем да те почерпя едно някой път и ще забравиш за всичко това.
— Обикновено имам нужда от няколко питиета, за да забравя.
Тя се засмя.
— Няма да споря. Радвай се на офиса. Поздравления!
— Благодаря. Ще ти се обадя по-късно.
Пуснах на пода торбата. Беше натежала от почистващите препарати, които сега се оказаха излишни. Седнах със скръстени крака в средата на стаята и се опитах да осмисля положението. Всяка малка стъпка, която през последните седмици бяхме предприемали с бизнеса, изглеждаше изумителна, а Блейк винаги успяваше да подобри още повече нещата.
В същия момент вратата се отвори и силуетът на Блейк изпълни рамката. В ръцете си държеше бутилка шампанско, одеяло и торба от амбалажна хартия. Хитро се усмихваше
— Как е любимият ми шеф?
— Не може да се оплаче — отвърнах кратко, като гледах от долу на горе внушителната му фигура.
Той постла одеялото, седна и подканящо потупа мястото до себе си.
— Какво е всичко това?
— Помислих си, че можем да организираме малък пикник, за да отпразнуваме новия офис.
Усмихна се самодоволно, извади тапата от шампанското, след това разля пенливата течност в две чаши, които извади от торбата.
Впихме погледи един в друг. Той преценяваше настроението ми.
— Сърдиш ли се?
— Може би — излъгах аз. За щастие, той бе свършил такава невероятна работа, че вече бях простила и на него, и на неговия съучастник.
Веждите му се извиха нагоре, като че в очакване на моята реакция. Гмурнах се в очите му. В красивите жълтозелени ириси под гъстите, дълги мигли. От това лице дъхът ми винаги секваше. Острият контур на челюстта му. Леко загорялата му кожа и пълните, възхитителни устни, които ми напомняха за ужасните, прекрасни неща, които ми причиняваха. Можех да го гледам с часове и никога да не ми омръзне начинът, по който ме караше да се чувствам.
Обладана и обсебена. Никога не се бях чувствала така желана или толкова боготворена от друго човешко същество. Външността на Блейк бе превъзходна, влудяваща и аз обичах всеки сантиметър от нея.
Въздъхнах, като се надявах, че не изглеждам така безнадеждно влюбена в него, както се чувствах.
— Приемам, че си невменяем.
— Добро момиче. — Видимо се отпусна и ми се усмихна ослепително.
Горяща от нетърпение да бъда по-близо до него, приех поканата му да седна на одеялото. Поех чашата с шампанско, която ми подаде, и отпих.
— Харесва ли ти?
— Изключително. — Въпреки опасенията му в крайна сметка вероятно бе имал някаква идея за това място.
— Надявах се да е така.
— На какво се дължи тази промяна?
Смръщи вежди.
— Какво искаш да кажеш?
— Когато бяхме на оглед, ти недвусмислено показа, че не ти харесва.
— Разбира се, щеше ми се да си по-близо до мен. Но ти го искаше. Ти приемаш моята „невменяемост“, както я наричаш, а аз приемам твоя инат.
Загледах се в него за момент.
— Някои биха нарекли това напредък.
Усмихна се по начин, който ме караше да мисля, че никой преди мен не беше стигнал толкова далеч с него. Не бяхме говорили за това, но Блейк не изглеждаше като човек, който често прави компромиси. Честно казано, нито един от двама ни не бе склонен на такива, но по някакъв начин се нагаждахме. С ремонта на офиса бе прекалил, но това, че прие моето решение, бе стъпка в правилната посока.
Отпивах от студената пенлива течност. В стаята се възцари тишина.
— Знаеш ли, трябва да ме оставиш сама да се боря.
Той повдигна вежди.
— Чуваш ли се какво говориш?
— Да, чувам се. И знам, че няма да порасна, ако се намесваш винаги, преди да се изправя пред някакво предизвикателство или да допусна грешка. Искам да имам тези възможности, защото в противен случай само ще се рея в този илюзорен свят, в който ти правиш така, че всичките ми проблеми да изчезнат, и никога няма да узная какво наистина означава да управляваш собствен бизнес.
Шумно издиша.
— Добре тогава. Според теб до каква степен мога да бъда съпричастен?
— Например как ти се струва първо да ме оставиш да поискам помощта ти, когато имам нужда.
Поклати глава.
— Ти никога няма да го направиш.
Завъртях очи, но отчасти бе прав. Бях дяволски упорита и рядко търсех помощ.
— Хей! — Той хвана брадичката ми и извърна лицето ми към себе си. — Гордея се с теб.
— За какво? Че те завлякох с четири милиона долара?
Той се изсмя.
— Ако това е бил грандиозният ти план, тогава да. Изключително съм горд, защото изобщо не го очаквах.
Неволно се изкикотих. Щях да направя всичко възмож-но, за да не трябва да взимам пари назаем от него, и той го знаеше.
— Сериозно обаче, това е голяма крачка. Искам да не забравяш да се насладиш на момента.
И аз направих точно това. Присъствието на Блейк правеше всеки миг малко по-сладък. Много по-сладък. С него всичко изглеждаше някак вълшебно и това ме караше да се питам как съм оцеляла в скучното ежедневие, което някога наричах живот, преди той да се появи и да преобърне целия ми свят.
— Наслаждавам се благодарение на теб.
Преместих се по-близо и го целунах.
Той обхвана лицето ми с длан, облиза устните ми, разтвори ги и нежно влезе с език устата ми.
— Няма ли да ме попиташ какво има в торбата?
Отдръпнах се леко назад, останала без дъх и леко замаяна от вкуса и мириса му. Чист, нешлифован и мъжествен, уникалният Блейк. Той се извърна и разопакова съдържанието на амбалажната торба. Извади от нея кутия с ягоди, бита сметана и малко бурканче течен шоколад.
— Какъв точно пикник си имал предвид?
Вдигна стъкленото бурканче.
— Сипват този невероятен шоколадов сос върху латетата и сладкишите в кафенето долу. Предполагам, че не е за продан, но когато учтиво им обясних, че ще го изближа от голото ти тяло, за да осветим новия офис, най-накрая склониха да ми го дадат.
Изсмях се и се опитах да си представя този малко вероятен разговор между него и Симон. Той отвори капачето и ми поднесе бурканчето. Топнах пръст в шоколада и го облизах. Шоколадът обля езика ми, вкусът му бе декадентски и божествен, а усещането бе засилено от увереността, че не след дълго Блейк ще осъществи своя план.
— Мислех, че си против чукането в офиса.

— Това е
твоят
офис. Правилата са различни…

— Които, както виждам, вече започваш да въвеждаш.
Топнах отново пръст в течния шоколад, но преди да
успея да го лапна, Блейк ловко го направи и многозначително го облиза.
— Съблечи си блузата и легни.
Усмихнах се и бавно се надигнах на колене, докато свалях фланелката си.
— Днес определено си диктаторски настроен.
Той извади черна копринена маска от чантата и завърза очите ми.
— Това не е настроение, пиленце. Такъв съм си. Добре е да не го забравяш.
Топлият му дъх галеше ключиците ми. Притихнах в очакване на устните му, но с изненада усетих как ръката му се плъзва нагоре по гърба ми. Пръстите му сръчно разкопчаха сутиена ми и чух как дрехата пада някъде встрани. С оголени гърди, тръпнеща от студ в хладната стая, ясно осъзнавах колко съм уязвима.
— Легни и не ме карай да повтарям.
Изпуснах дъха, който дотогава бях сдържала, внезапно омаломощена от острия му тон. Смътно ме осени мисълта да оспоря кратката му, но властна заповед, но тя бързо бе пометена от желанието да го оставя да контролира свободно тялото ми.
Подчиних се и легнах по гръб, с длани върху грапавата повърхност на одеялото, което бе хладно в сравнение с възбудата, която гъделичкаше плътта ми. Той разкопча джинсите ми и ги смъкна по ханша ми точно до срамната кост.
Обсипа с целувки корема ми, които ме оставиха без дъх, и ме накара да искам още. Извих се от допира му, докато той галеше с палци издатините на ханша ми.
— Обичам тази част от теб — промълви той. — Една от многото. Тялото ти. Ерика, ти си толкова дяволски секси.
— Докосни ме.
— Възнамерявам, но не искам да избързвам. Престани да се въртиш.
— Измъчваш ме — изхленчих аз.
Спокойно се изсмя.
— Все още не.
При тези думи се отдръпна от мен, като създаде нежелана дистанция помежду ни. В стаята отново стана студено. Къде беше и какво правеше? Потреперих при първата капка, която капна върху пъпа ми. Продължи да капе нагоре към гърдите ми, около зърната ми, които се втвърдиха от усещането.
— Обичаш ли ягоди?
Усмихнах се на намека.
— Да.
— Добре, сега ще ти дам една.
Свежият аромат на ягоди се смеси с шоколада, когато той постави една на долната ми устна. Отворих уста, но Блейк я държеше извън обсега ми. Извих се, за да я хвана, докато накрая ми позволи да я захапя. Сдъвках я и преглътнах, като се наслаждавах на вкуса. Щеше да е странно да се оплаквам, че имам прекалено много от едно хубаво нещо. Или че имам прекалено много хубави неща, както беше в конкретния случай.
Неочаквано лепна целувка на гърлото ми, захапвайки плътта ми. Продължи надолу по ключиците между гърдите ми. Езикът му се забави и се завъртя с кръгообразни движения около единия връх, после около другия. Смучеше и ближеше бавно, с кадифени лизвания целия ми торс, като не пропускаше и най-далечното местенце. Задъхах се от усещането на неговия език, който дразнеше и бавно облизваше до последната капка плътта ми. Щом свърши, плъзна ръка в джинсите ми и обгърна с длан венериния ми хълм през вече овлажнените ми бикини.
— Сега ще те чукам, Ерика. Нали това искаш?
Дъхът му върху влажните зърна на гърдите ми ме накара да настръхна, кожата ми бе наелектризирана от всичките начини, по които я бе дразнил.
Силно изстенах в знак на съгласие, ръцете ми бяха почти безчувствени от силата, с която стисках одеялото, за да се сдържам. Готова да експлодирам от желание, го пуснах и зарових ръце в косите му, като стиснах копринените къдрици, които се плъзнаха между пръстите ми, докато притисках плътно устата му до гърдите си. Нежно ме захапа и аз простенах.
Хвана ме за китките и ги вдигна отново над главата ми.
— Стой мирно.
Торбата отново прошумя, след това завърза ръцете ми с някакъв копринен плат и стегна възела, като не ми остави никаква възможност да се освободя.
Съблече ме от кръста надолу и чух как дрехите му падат на пода в краката ми, преди да легне върху мен.
Завъртях китките си, безсмислено усилие, след като не бе възможно да се освободя сама. Докато се опитвах, сърцето ми бясно заби, обхвана ме паника. Той бе правил така и преди, да ме остави безпомощна, неспособна да го докосна или да помръдна. Онези окови не изглеждаха толкова стегнати, а тези не помръдваха. Бях безпомощна, потънала в пълен мрак. Обхвана ме леден страх, Блейк изчезна, заменен с един кошмар, най-мрачния спомен.
— Блейк — гласът ми потрепваше от растящата тревога. Не бях сигурна, че мога да направя това.
Ръката му лежеше върху сърцето ми, гърдите ми бързо се повдигаха от учестеното дишане, което повече не можех да контролирам.
— Тихо, миличка. Сега си моя — промълви той.
Покри тялото ми с топлината на своето, търсейки устата ми, нежен и изпълнен с любов, заглушаващ страховете ми. Целуна брадичката ми и премина към чувствителната кожа на врата ми, точно под ухото.
— Усещаш ли ме? Аз съм, миличка. Винаги ще бъда аз.
При тези думи тялото ми под него се отпусна. Разтворих свитите си юмруци и насочих вниманието си към неговия допир, тъй различен от всеки друг. Никой никога не бе ме докосвал по начина, по който той го правеше, като че познаваше тялото ми по-добре от самата мен.
Паниката бавно отстъпи, стопи се, докато телата ни се преоткриваха, а гласът му ме връщаше отново към мига, към нашия миг.
— Цял ден бях надървен, докато мислех за теб. Даваш ли си сметка, че е невъзможно да се работи така? Докато си мисля за стегнатото ти телце, което се извива под мен, готово за мен?
Малко по малко кожата ми започна да се съживява, все по-бързо, докато неговите ръце и устни предявяваха претенциите си към мен. Бързи докосвания и горещи, влажни целувки. Гласът му, който ме превеждаше през всяко движение, всяко намерение. Ханшът ми се въртеше в синхрон с движението на пръстите му, които ме масажираха, проникваха през влажните ми гънки вътре в мен, обещание за онова, което предстоеше.
Фокусът ми се избистри от допира. Задъхвах се, докато безцелно се питах колко още бих могла да издържа по този начин. За Бога, този мъж обичаше да ме измъчва.
— Добре ли си?
Нежно обви китките ми и леко погали чувствителната кожа на опакото на ръцете ми.
Паниката бе останала далеч назад. Не можех да мисля за нищо друго освен за вълшебната неизбежност да го поема вътре в себе си.
— Повече от добре. Недей да спираш.
Обви краката ми около тялото си. Вряза се в отвора и влезе навътре, достатъчно бавно, за да ме подлуди. Сдържах дъха си, докато той се намести, изпълвайки ме изцяло. Целуна ме дълбоко и поех следващия си дъх от него, докато той наместваше ханша си, като ми напомняше как изцяло може да ме притежава по всякакъв начин. Изстенах и по вените ми се разля огън, който загря крайниците ми, докато се притисках към тялото му по единствения начин, по който можех. Подпрях с коленете си бедрата му отзад, като го притисках навътре в мен, водена от почти непоносимото желание да го почувствам как се движи.
Плъзна ръка около кръста над задника ми, за да ме предпази от твърдия под, докато проникна още по-дълбоко. Задъхах се, обхваната от облекчение и екстаз.
Заклати се ритмично в мен. Между целувките прошепна в ухото ми:
— Обичам те, миличка. Да бъда вътре в теб… така. Да контролирам насладата ти. Нуждая се от това.
Шепнеше нещата, които искаше да направи с мен, как всеки миг, прекаран вътре в мен, го караше да се чувства в синхрон с мен, така че никога да не забравя кой ме обича.
— Блейк, за Бога. — не съществуваше нищо друго освен звука на неговия глас и члена му, който се врязваше в мен. Нищо, което да отвлече вниманието от бурната претенция за собственост, която неговото тяло предявяваше над моето. Устните ми трепереха, докато напрежението нарастваше.
— Точно така. Сега ще свършиш шумно и необуздано и така ще ме представиш на съседите.
Хвана ръцете ми с едната си ръка, като ги държеше здраво над мен, докато с другата намери ханша ми. Тогава, след като ме повдигна на няколко сантиметра от пода, проникна в мен толкова мощно, че членът му улучи онази точка вътре в мен, която ме караше да виждам звезди посред бял ден.
Името му се изтръгна от устните ми с дрезгав вик. Зад клепачите ми избухнаха цветни петна, докато тялото ми се увиваше около неговото, а вибрациите ме пронизваха до мозъка на костите.
— Господи, Ерика. Съвършено е.
Свих палците на краката си, докато с няколко последни тласъка той запрати и двама ни отвъд пределите на насладата. Грубо сграбчи хълбоците ми и за последен път проникна вътре със силен стон.
Свлече се върху мен, тялото му бе влажно и трескаво. Завъртях отново ръце в желанието си да го докосна и да успокоя замиращите спазми. Той сръчно развърза плата и ме освободи. Премигах срещу светлината, нахлула в стаята, след като той свали маската.
Лицето на Блейк бе спокойно, но очите му бяха потъмнели и сериозни. Погали с благоговение лицето ми, като отмахна няколко къдрици, докато дишането му се успокояваше.
— Очите ти ми липсваха. Следващия път искам да те гледам през цялото време, докато те любя, чак до края. Искам да видиш какво ми причиняваш.




ГЛАВА ВТОРА



— Обичам модата.
Не изпитвах никакви съмнения в това. Облечена в елегантна черна дизайнерска рокля в комбинация с обувки с високи токчета, Риза Корви бе много добре поддържана. Дори малко изкуствена. Не притежаваше естествената красота на Али, но всичко в нея бе безупречно, от гарвановочерната коса, подстригана до раменете, до френския ѝ маникюр.
Правеше впечатление на жена, която влага много средства във външността си. Можех да се обзаложа, че веждите ѝ бяха извити във формата на дъга с помощта на коламаска. За жалост, можех да се поуча от нея. Прегледах CV-то ѝ. За кандидат за начална позиция можеше да се похвали със завиден трудов стаж, но все още не бях сигурна дали трябва да наема на работа приятелка на моя приятелка.
— Личи си. Разкажи ми за някоя от кампаниите, за които си работила.

Риза отвори голяма папка с джобове, където печатните материали бяха организирани по кампании. Всяка страница бе подредена съвършено и съдържанието бе също така конкретно и професионално. Много снимки на модели със съвършени и фалшиви усмивки, рекламиращи пенсионни фондове, чието състояние ги прави
толкова
щастливи. С тази техника често се злоупотребяваше и далеч не бе това, което ние търсехме като компания.

— Чудесни са, Риза. Но, честно казано, са твърде консервативни. Искаме да сме конвенционални, но също така нашата марка да има някакъв акцент, който да я прави младежка, изключителна и дръзка.
— Напълно разбирам. Тези тук прекалено много залагат на сигурното. Разбира се, в случая бях ограничена от желанията на клиента, но с „Клозпен“ бих могла да разработя много повече насоки. Нали знаеш, висшата мода може да бъде провокативна и в същото време с изчистена и елегантна линия. Просто, но секси.
Говореше добре, но можеше ли да изпълни обещанията си? Прелистих останалата част от портфолиото ѝ и я погледнах изпитателно.
— Какво отношение имаш към лобирането и продажбите? Спечелването на нови акаунти е най-важният елемент за този пост. Може да обичаш модата колкото си искаш, обаче трябва да си в състояние да я продаваш.
— Съгласна съм, обаче е трудно да продадеш нещо, което не обичаш. Мога да продам тази услуга, а ако трябва да посещавам събития, за да осъществявам контакти след работно време, нямам нищо против.
Облегнах се назад и прецених думите ѝ. Гореше от желание за работа. Не можеше да се отрече. През изминалите две седмици провеждах интервюта и не бях попаднала на никой, който да излъчва такава страст, каквато струеше от нея през последните пет минути.
Нямахме истинска офис култура, така че не можех да си представя как щеше да се сработи със Сам и с новия технически екип. Нещо още по-важно, как щеше да се сработи с мен? Часовникът тиктакаше, трябваше да осъществим наскоро получилите финансиране планове, а аз трябваше да взема решение. Да я наема веднага изглеждаше прибързано, но всъщност тя бе идеалният кандидат.
Пое дълбоко въздух.
— Чуй, разбирам, че това е твоя рожба, Ерика. Изглеждаш като някой, с когото е чудесно да се работи и от когото да се учи. Разбира се, решението е твое, но аз наистина искам да бъда част от този екип.
Втренчи в мен тъмносините си очи, несъмнено в очакване на следващия въпрос от интервюто.
— Заплащането задоволява ли те?
— Напълно — категорично махна с ръка.
Щракнах химикалката, като се бавех, въпреки че вече бях взела решение.
— Добре тогава.
— Добре?
— Да опитаме.
По лицето ѝ се разля широка усмивка.
— Наистина ли? Господи, няма да съжаляваш.
Изправих се и когато си стиснахме ръцете, почувствах как нейната леко трепери. Нима наистина чак толкова се бе притеснявала?
— Можеш да започнеш в понеделник. Ще оправим документите, когато дойдеш.
— Страхотно, безкрайно ти благодаря.
Така и не успяваше да изтрие усмивката от лицето си.
* * *
Али се протегна на одеялото до мен, докато аз хвърлях трохи на патиците в езерото. Паркът бе на няколко преки от апартамента ми и в хубав, топъл ден като този гъмжеше от семейства, туристи и хора като нас. Излязох от работа по-рано, за да я посрещна, и двете решихме, че зареждането с известна доза слънце стои на първо място в графика на дългото и гостуване при мен в края на седмицата.
— Бях забравила колко обичам лятото тук — очите и бяха замъглени и тъжни, като че в мислите си витаеше хем тук, хем някъде другаде.
— Липсва ли ти Бостън?
Али се надигна на лакът.
— Мисля, че да. Ню Йорк по някакъв начин те всмуква във водовъртежа си. Понякога ми е трудно да си представя да живея извън града, но трябва да кажа, че се радвам да сменя обстановката, нуждаех се от почивка.
Изминалите няколко седмици бяха период на приспособяване и за двете ни. След като три години поред споделяхме стая в общежитие, а след това се озовахме на хиляда километра разстояние една от друга, връзката помежду ни бе поставена на изпитание. Обаче дълбоко в себе си знаех, че само по себе си разстоянието не може да накърни онова, което имахме.
— Несъмнено. Има ли вести от Хийт?
— Добре е.
— Мислех, че може би ще отидеш при него вместо при мен.
Разбира се, радвах се, че не го бе направила. След като я запознах с всичко, случило се между мен и Блейк, и с внезапната поява на Марк от небитието, двете се съгласихме, че трябва да се видим.
— Приятелите са на първо място — тя се усмихна и ме сръга леко.
Отвърнах ѝ, като хвърлих няколко трохи по меките разрошени къдрици, които се спускаха по гърба ѝ.
— Мислиш ли да го посетиш в Лос Анджелис?
— Не. Той трябва да изкара срока си там, а, честно казано, и аз имам нужда от време. Най-накрая си намерих отделен апартамент и от това се почувствах освободена по странен начин. Всеки ден имах чувството, че чакам появата му. Сега най-накрая започвам живота си в града, без всеки миг да се върти около него и около нас.
Кимнах, защото ясно осъзнавах добре колко важна е независимостта в началото на връзката. Да държа Блейк на разстояние беше непрекъсната борба, тъй като най-силно от всичко желаех да се потопя в сигурността и безопасността на свръхконтролирания му свят. Светът на Блейк бе сигурен, но невинаги реалистичен.
— Звучи разумно. Кога се връща от възстановителния център?
— След около месец. Още не се знае със сигурност.
— И после какво? Ще залепите парчетата и ще опитате отново?
— Така си мисля. Не сме си дали никакви обещания, но. — тя се отпусна по гръб и се загледа в дърветата над нас.
— Какво има?
— Просто… той ми липсва. Това е всичко.
Замълчах, тъй като не исках да ѝ влияя в каквато и да било посока. Тя се измъчваше от раздялата им, обаче аз все още не бях убедена, че Хийт е подходящ за нея. Независимо от това, че бе по-малкият брат на Блейк.
— Понякога чувам как хората само ни критикуват.
Свих се, като се молех тя да не е разчела израза на лицето ми или мислите ми.
— Като например за това за какъв дявол си губя времето с човек като него. Приятелите ми дори си мислят, че той е цяла напаст, и съм съгласна, че си има проблеми. Но не мога да се откажа от нас. Той заслужава да му се даде още един шанс. — Изтри една сълза, преди да успее да падне.
Лежах на одеялото до нея и чаках да се успокои. Да открие, че Хийт има проблем с наркотиците, бе голям удар, но аз не можех да пренебрегна факта, че те двамата бяха безнадеждно влюбени. Никога не бях виждала Али толкова щастлива и Хийт я бе накарала се чувства така. Надявах се да успее да стори за него същото, достатъчно, за да го отклони от една зависимост, която можеше да разруши шансовете им за съвместно щастие.
— Али, мен ме е грижа за теб и искам да бъдеш щастлива. Ако ти се е сторило, че те осъждам, това е само защото се тревожа за теб, а не защото поставям под въпрос достойнствата на Хийт като личност. Вярвай ми, прекрасно знам, че никой човек и никоя връзка не са съвършени. Той има проблеми, но има надежда, сигурна съм.
Извърна глава и слабо ми се усмихна.
— Благодаря ти.
— Ако той успее да си оправи бакиите, все още можете да изгладите нещата. Обаче действай разумно. Само това искам от теб.
Тя се разсмя.
— Опитвам се. Предполагам, че не съм много разумна, когато съм влюбена.
— Може би раздялата е за добро. Очевидно той трябва да се справи с някои от собствените си проблеми, но и двамата имате време трезво да помислите за вашата връзка, без да робувате на силните си чувства.
— Права си. Ставам все по-уравновесена, колкото повече време прекарваме разделени.
Пое дълбоко дъх.
— Както и да е, достатъчно сме говорили за мен и моите проблеми. Как вървят нещата при вас двамата с Блейк? Все още ли те подлудява?
— Знаеш, че е така.
— По добрия или по лошия начин?
— И по двата, опитваме се да се справим.
Тя ми се усмихна:
— Мисля, че с теб Блейк си намери майстора, Ерика.
— Така ли?
— Да, мисля, че изобщо не му се връзваш. Софтуерният милиардер вероятно няма представа как да се справи с теб, когато го слагаш на място.
Засмях се на тази представя, която тя създаде за нас двамата. Може би имаше право. Не можех да си представя много хора, които биха се опитвали да предизвикват Блейк по начина, по който го правех аз. Но аз действах така от чувство за самосъхранение, а не като някаква прищявка. И все пак схватките ни влудяваха. В повечето случаи за добро.
— Той ме държи в постоянно напрежение, а вероятно и той ще каже същото за мен. Едно е сигурно, никога не скучаем заедно.
Усмихнах се вътрешно и сърцето ми прескочи при мисълта за него. Блейк бе пълен с изненади. Никога не знаех какво, по дяволите, да очаквам от него, но това също бе част от нашата връзка, на която не можех да се наситя. Атаката, преговорите и когато обстоятелствата го налагаха — сладкото отстъпление.
— Хубаво де, от израза на лицето ти ми се повръща.
Изсмях се.
— Съжалявам.
— Недей. Аз съм само озлобена и самотна. Както и да е. Отстоявай позицията си. Знам, че ще го направиш, но мъжете Ландън могат да бъдат дяволски убедителни.
За миг остана сериозна, след това устните и се извиха в усмивка и двете избухнахме в неудържим смях.
* * *
Все още понякога се учудвах, когато влизах в офиса. Помещението изглеждаше прекрасно с изкусното си осветление и лъскави работни места. Сид седеше до двама от най-новите членове на екипа ни. Облегнах се на бюрото, около което се бяха събрали. Те млъкнаха и вдигнаха поглед.
— Какво ново, момчета?
Крис беше десетина години по-възрастен от нас. Това не бе първата му работа, така че донесе известен опит, какъвто повечето от нас нямаха. Беше набит, с дълга до раменете яркочервена коса. Съдейки по облеклото му през изминалата седмица, явно и той имаше склонност към шарените хавайски ризи.

Като контрапункт бяхме назначили Джеймс за наш
front-end
дизайнер. Той бе от замесен от различно тесто. С гъста, почти черна вълниста коса, загорял тен и блестящи сини очи, засега той бе най-отзивчивият член на цялата банда. Добре сложен, с някакъв нюанс на лошо момче поради татуировките, които надничаха от ризите му, той също бе приятен за гледане.

— Добро утро, Ерика — хвърли ми ослепителна усмивка, която ме свари неподготвена.

Усмихнах му се в отговор, учудена, че ме посрещат с такъв ентусиазъм толкова рано сутринта.
Добро попадение,
помислих си аз.

Сид изсумтя, като очевидно не споделяше утринното оживление на Джеймс.
— Опитваме се да разработим план, за да разточим ъп-грейдите, за които говорехме, обаче не е лесно с всичките тези бандити, които се опитват да сринат системата ни двадесет и четири часа в денонощие.
— Хм.

Притихнах, защото нямах идея как
технически
да разреша проблема, без да се наложи да моля Блейк да приложи магията си. Той говореше дразнещо неопределено за връзката си с М89, но бе очевидно, че каквото и да бе направил, за да ги разгневи толкова, хакерите нямаше лесно да се откажат.

— Няма значение, ще измислим начин. Не се притеснявай — той се смръщи и насочи цялото си внимание към монитора, като от време на време си записваше по нещо.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Не.
Отговорът бе очаквано кратък. За Сид, какъвто го познавах, непрекъснато сърдит от редовно недоспиване, посрещането на предизвикателства в десет часа сутринта бе неприемливо. Завъртях очи и срещнах усмивката на Джеймс.
— Дръж ме в течение.
Отдръпнах се от бюрото и се скрих зад китайския параван, който отделяше моя офис от общото помещение. Бях решила да пренебрегна необходимостта от лично пространство, която една вътрешна стена би задоволила, и бях бла-годарна на Блейк, задето се бе съобразил с това мое желание при тайните си обновления. Благодарение на този параван бях достатъчно изолирана, за да работя на спокойствие, като в същото време можех да следя какви ги вършат Сид и неговият екип. Освен това Риза скоро щеше да се присъедини към нас и щяхме да комуникираме по-често. Най-малкото говорихме на един и същ език.
Когато работната им среща приключи, извиках по скай-па Сид да дойде. Той пристигна, а високата му фигура се извисяваше над мен. Седна на стола.
— Защо се държиш така, Сид? Сега сме един екип.
— Разбирам, но наистина започва да ми писва да кърпя дупките на потъваща лодка.
— Потъваме ли?
Той въздъхна.
— Не. Обаче започна дяволски да ми писва непрекъснато да поправям дефекти, докато в същото време се опитвам да разработя план за развитие, Ерика.
Облегнах се назад поразена. Сид рядко ругаеше, което означаваше, че нервите му са опънати. Когато моите нерви бяха обтегнати, плачех сама в стаята си или пренасочвах гнева си така, че ставах маниакално продуктивна. Когато Сид бе изнервен, всички наоколо страдаха.
— Какво да правим? Искам да помогна, просто не мога да си представя как, Сид.
— Поговори с приятеля си. Нали той има отговор за всичко?
— В повечето случаи, да. Но няма вълшебно хапче. Аз съм на загуба.
Досега стратегията на Блейк бе да осигури непробиваема защита на сайта. Тъй като отказах неговият екип програмисти да го обслужват, отговорността падна върху Сид. Сега с Крис и Джеймс си поделяха товара.
— Има подобрения, които мога да направя в сайта. Във всеки случай в даден момент ще трябва да го разработим наново, за да го приспособим към мащабен растеж. Единственото нещо, за което мога да мисля, е да работя върху това, вместо да правя всички тези ъпгрейди. Тогава поне ще стъпим върху по-солидна основа, след като е видно, че в обозримо бъдеще ще бъдем обект на атаки.
— Сид, плашиш ме. Да създадем наново сайта? Вероятно има някакъв друг начин. Навлизаме в период на сериозен маркетингов възход.
— Не съм тук, за да казвам онова, което искаш да чуеш. Съветвам те да поговориш с Блейк. Каквото и да е направил, за да ги предизвика, трябва да знае и как да се справи, защото не такава беше уговорката ни.
Почувствах думите на Сид като удар в стомаха.
— Добре, какво ще кажеш да разпределиш задачите на момчетата и след това да си вземеш почивен ден. Утре ела отпочинал и да се надяваме дотогава да имам някои отговори.
Опитвах се да говоря спокойно, въпреки че ми се искаше да го пратя по дяволите. Работата бе пълна с предизвикателства. Бях поела върху себе си тежестта на отговорностите, свързани със собствеността, като му бях оставила задачата да се фокусира върху единственото, което го интересуваше — развитието. Въпреки това той се държеше така, сякаш целият свят бе срещу него. Вярно, една малка част от него наистина заговорничеше срещу нас, но и той малко драматизираше.
Изсумтя и напусна моя псевдокабинет. Смотолеви нещо на момчетата и отново се тръшна на стола си.
Усмихнах се. Дълбоко в себе си Сид бе също толкова решен да не се откаже, колкото и аз. По това си приличахме.




ГЛАВА ТРЕТА



Али нанесе бронзант върху кожата си, докато се приготвяхме в моята баня. Заех от нея тясна пола с леопардова шарка, която ми прилепна като ръкавица. Свободно я съчетах с черен топ без презрамки. Имах чувството, че след няколко часа Блейк вероятно със зъби ще ме освободи от този тоалет. Господи, толкова ми се искаше това да стане!
След два дни, прекарани по женски, Али щеше да излезе на вечеря с някакви свои приятели, така че с Блейк да можем да наваксаме. По кожата ми лазеха тръпки, толкова много ми липсваше.
И преди се бяхме се разделяли за кратко, но тогава обикновено му бях толкова ядосана, че с лекота преодолявах непоносимото привличане, което чувствах към него. В момента изпитвах към Блейк само умопомрачителен копнеж, особено след невероятния секс, който правихме в офиса преди няколко дни.
Обичах да бъда с Али и се радвах за времето, прекарано далеч от нашите момчета. А и това означаваше да съживя приятелството, което бяхме изградили през изминалите три години. Между братята Ландън имахме много да наваксваме. Разказах ѝ всичко, което се бе случило — от Блейк, който развали сделката ми с Макс, до шокиращата поява на Марк направо от небитието.
Името на Хийт се споменаваше толкова често в разговорите ни, че се запитах доколко на нея наистина ѝ харесва да са разделени временно. Тази вечер обаче бе мълчалива.
— Всичко наред ли е?
Усмихна се с престорена готовност.
— Да, определено.
Приключих с приготовленията си и когато излязох, заварих Блейк излегнат на холната гарнитура, която бях купила за апартамента. С бялата си риза със запретнати ръкави и с тъмните си джинси изглеждаше толкова дяволски привлекателен, че сериозно се замислих дали да не го яхна на място и на мига.
Когато очите ни се срещнаха, челюстта му леко увисна. Чувството бе взаимно.
— Готова ли си?
Усмихнах се. Али се присъедини към нас и аз се загледах в невероятното тяло на Блейк. Той се изправи, за да я поздрави, и бързо я целуна по бузата.
— Изглеждаш прекрасно, Али. Радвам се да те видя.
— И аз. — Усмивката ѝ бе скована, като че от някакво дълбоко потиснато чувство.
Опитах се да разчета езика на тялото ѝ. Нима бе нервна или смутена да види Блейк след случилото се с Хийт в Ню Йорк?
— Да вървим тогава — казах спокойно аз, като се опитвах да преодолея неловкостта на момента, която, надявах се, единствено аз долавях.
Сбогувахме се и Блейк плъзна ръка по гърба ми, като леко ме побутна към вратата. От неговия допир по кожата ми пропълзяха тръпки, а нервите ми се изостриха. Изведнъж започнах да проклинам плановете ни за вечеря, тъй като единственото нещо, което исках, е да го завлека нагоре по стълбите в неговия апартамент и да го чукам до зори.
* * *
Излязохме и Блейк ме поведе нагоре по стълбите, вплел пръсти в моите.
— Забрави ли нещо?
Преди да успее да отговори, прекрачихме прага на неговия апартамент и ни облъхна ароматът на домашно приготвена храна. Блейк бе сготвил вечеря без моя помощ.
— Еха!
Кухнята бе в пълен безпорядък, но за разлика от нея на масата в трапезарията старателно бяха подредени керамични чинии, преливащи от паста, салата и хляб. Помещението бе слабо осветено, атмосферата се засилваше от блещукащите пламъчета на свещите, запалени навсякъде.
— Помислих си, че можем да си останем у дома — промълви той.
— Обаче аз се облякох официално — отпуснах се в прегръдката му и се оставих да ме обгърне с ръце.
— Радвам се, че си го направила. Изглеждаш страхотно. Ще имаме късмет, ако успеем да довършим вечерята.
Прехапах устни и апетитът ми се изпари. Блейк беше определено най-апетитното блюдо във всяко меню, но имах нужда от гориво, ако щях да го яздя цяла нощ, както възнамерявах.
— Всичко изглежда прекрасно. Не мога да повярвам, че си направил всичко това съвсем сам.
— Надявам се да ти хареса.
Седнахме на масата и той наля две чаши вино, докато аз си сипах от платото със спагети болонезе, които според Блейк скоро щели да станат прочути. Преглътнах една хапка и останах приятно изненадана. Спагетите трудно могат да бъдат прецакани, но с малкия му готварски опит бях подготвена за най-лошото. Хранехме се в уютно мълчание, обаче все още мислех за Али.
— Как вървят нещата при Али? — попита Блейк, като че четеше мислите ми.
Отхапах от чесновото си хлебче, преди да отговоря. Али беше в трудна ситуация в момента, едновременно вехнеше от любов и бе съкрушена от бурната си връзка с Хийт. Не бях сигурна колко трябва да му кажа.
— Мисля, че в момента не ѝ е леко. С тази история с Хийт и с преместването.
— Преместване?
— Тя се е изнесла от апартамента.
— Надявам се, че не обвинява мен за това — очите му срещнаха моите.
Поклатих глава, като си припомних как някога Блейк горещо настояваше да стоя настрана от Али, докато тя е заедно с Хийт. Категорично бях отказала, без да обръщам внимание на желанието му, и, за щастие, спорът приключи. С всичко, което преживявах по онова време, последното нещо, от което имах нужда, бе да се изолирам от малкото хора, към които можех да се обърна за помощ.
— Не. Мисля, че тя има нужда от лично пространство, за да обмисли нещата, докато Хийт отсъства. Едва ли е имала възможност да бъде независима, откакто се премести в града.
Поколебах се при последната мисъл. Трябваше да бъда деликатна. Блейк и Хийт имаха разногласия, но си оставаха братя. Не исках да предизвиквам проблеми между Хийт и Али, ако той още не знаеше за преместването.
Кимна.
— Как върви работата?
— И добре, и зле.
— Така ли?
Преглътнах последната хапка спагети, преди да подбера думите си.
— Назначих маркетинг директор. Започва работа в понеделник и Али ще ми помогне да я въведа в работата.
— А кое е лошото?
— Загрижена съм за сигурността на сайта. Сид скоро ще започне да си скубе косите. Не знам какво да му кажа.
Погледнах го въпросително. Зачеквах тема, която мразеше да обсъжда.
Той се облегна назад и хвърли салфетката си на масата.
— Не искаш да ми дадеш достъп до кода, Ерика. Какво, по дяволите, очакваш да направя?
— Не е, защото не ти вярвам, Блейк. Трябва да контролираме кода в дългосрочен план, и ти го знаеш. И в същото време всички недоумяваме защо неспирно сме атакувани от тази група.
Погледна встрани, като избягваше очите ми и молбата в тях. Стомахът ми се сви от притеснение. Мразех неговите тайни. Те ме терзаеха, както едно време моите тайни, преди да излея сърцето и душата си пред Блейк. След като му разкрих миналото си, бремето олекна, но не знаех как да го накарам да ми вярва по същия начин.
— Искаш да имаш моето доверие, Блейк. Ето защо не мога толкова лесно да ти го дам. Криеш разни неща от мен.
— Ако не ти давам информация, това е за твое собствено добро.
— Не мога ли аз да решавам кое е добре за мен? За Бога, не съм дете.
Той изруга под сурдинка, премести се в хола и потъна в канапето.
Седнах на другото канапе, без да съм наясно как щеше да продължи този разговор. Една по-голяма, не толкова възбуждаща дистанция може би бе по-подходяща, ако искахме да свършим нещо конструктивно.
— Каза, че ще оправиш нещата. Обеща ми. Може би не е толкова лесно, чудесно, обаче имам право да знам какво става в действителност. Може би мога да помогна.
Той издиша през носа си и отпусна глава на облегалката на канапето.
— Вече знаеш, че бях член на М86, когато бях тийнейджър.
— Да — спокойно отвърнах аз.
Наведе се напред и се подпря с лакти на коленете, като избягваше очите ми.
— Онова, което не знаеш, е, че ръководех групата заедно с друг човек.
— Кой? — гласът ми беше тих и подкупващ. Не исках да му дам никакво основание да не ми каже нещата, които толкова исках — имах нужда — да науча.
— Купър. Името му беше Брайън Купър.
Направих пауза.
— Беше?
Челюстите му се стегнаха. Приглади назад тъмнокес-тенявата си коса, която бе пораснала от времето, когато се срещнахме, и падаше разбъркано на челото му. Исках да протегна ръка и да я оправя, но не исках да прекъсна момента.
— Той се самоуби.
— О, Господи — затиснах с ръка устата си. Нищо чудно, че не искаше да говори за това. — Кога?
— След като групата бе арестувана заради хакването на банковите сметки, вкараха всички ни в затвора. Обаче аз не участвах в операциите от седмици. Купър бе мой приятел и когато разработихме първоначалния план, бях съгласен да хакнем момчетата от Уолстрийт. След това обаче той искаше да проникне в лични банкови сметки. На обикновени хора, инвестирали надеждите си за пенсия в тези мошеници, които нямаха никаква връзка с техните престъпни схеми. Не можех да се съглася и напуснах групата. На приятелството ни бе сложен край и очевидно двамата не можехме да се понасяме. Когато ФБР започна да ме разпитва.
Възцари се тежко мълчание и сърцето ми се сви. Блейк бе неразривно свързан с обстоятелствата, довели до самоубийството на младия му приятел.
— По дяволите, не знам. Бях млад и сърдит и всичко ставаше толкова бързо. — Потърка очи с кокалчетата на ръцете си, като че се опитваше да изтрие образите, които се бяха явили пред него.
— Всичко е наред. Кажи ми. — Преместих се от съседното канапе и седнах до него, като исках да бъда по-близо, но се боях от онова, което можеше да каже.
— Казах им истината. И защото им сътрудничех, на практика се отървах и следователите започнаха да го притискат. Не се опитвах да се спася, Ерика. Просто исках истината да излезе наяве. Ако трябваше да потъна заедно с кораба, исках хората да знаят какви са убежденията ми.
— Мили. — думите заседнаха в гърлото ми.
Болка замъгляваше погледа му. Годините, прекарани в угризения, не му позволиха да ми каже това, когато сайтът се срина за пръв път.
— Всъщност не успяха да изкопчат много, преди той да се самоубие. Това в действителност сложи край на разследването. Парите бяха върнати, а нас останалите ни плеснаха през пръстите. Тъй като всички бяхме малолетни, досиетата бяха засекретени. Затова повечето от нещата, които четеш за мен, са просто слухове. Едва шепа хора знаеха какво наистина се случи.
— Как след всичко това групата е продължила да действа?
— Дълго време не беше активна, но някой я възроди преди няколко години.
— Някой от основателите?
— Съмнявам се, но, честно казано, не знам. Вече не се движа в тези кръгове, обаче като се има предвид, че ме преследват и ми създават неприятности, който и да стои зад това ново поколение, се осланя на славата на Купър. Вероятно го боготворят като някакъв проклет мъченик за каузата. Каква именно е тази кауза, все още е загадка за мен.
— Опита ли се да се свържеш с тях?
— Не. Не преговарям с терористи.
Потиснатият гняв, който бях започнала да разпознавам всеки път, когато говорехме за хакерите, замести страдал-ческия израз на лицето му. Блейк бе силен и невероятно талантлив, но тези хора по някакъв начин го бяха сплашили. И аз също се уплаших, тъй като той вероятно бе моята последна и единствена защита срещу тях.
— Не е ли това твърде категорична позиция. Та те са решили да разрушат всичко, до което се докоснеш?
— Познаваме техните стратегии. Предвидими са, така че екипът ми разработи ефикасни начини да ги държи далеч от бизнеса ни. Те са вандали, но щом схванеш гледната им точка, можеш да ги надхитриш. Мога да направя същото за теб, ако ми позволиш.
— Пропускаш същината на проблема.
Той въздъхна.
— Които и да са, за тях той е мъченик, а аз — предател като Бенедикт Арнолд. Това никога няма да се промени.
— Мисля, че пропускаш главното.
— Ще поговоря със Сид утре сутринта, става ли? Край.
Острият тон на гласа му ме накара да млъкна. Уязвимостта му бе изчезнала, заместена от раздразнение. Обаче аз разбирах. Блейк и Купър някога са били приятели. Със сигурност смъртта му го бе засегнала дълбоко. Блейк се чувстваше като лично отговорен почти за всеки около себе си. Улових съпротивата в погледа му, когато говореше за него, но също толкова бързо, както ми се бе доверил, отново се затвори в себе си. Искаше ми се да го целуна, да смекча и да прогоня от болката, която все още измъчваше мъжа, когото обичах. Нежно погалих страната му. Той ми върна жеста, като покри ръката ми със своята, обърна дланта ми и нежно я целуна, преди да я положи на канапето между нас.
— Не ми се сърди — промълвих аз.
— Не се сърдя. Не искам да говоря за това.
— Може би ще се почувстваш по-добре, ако го направиш.
Той изръмжа и вдигна поглед. Можех да почувствам как
се отдалечава все повече от мен след този намек. Плъзнах ръка под ризата му, обхождайки с пръсти всеки мускул на корема му. Бях решена да го извадя от настроението, което го бе обхванало. Нямаше по-добър лек срещу обърканите ми мисли от това да бъда гола с Блейк. Подозирах, че същото важеше и за него.
— Липсваш ми.
Лицето му се отпусна и аз се усмихнах с облекчение. Благоговейно погали лицето ми, чертаейки пътека от бузата до брадичката ми. Преди да успея да кажа каквото и да било, той се наведе над мен и впи устни в моите. Лека и нежна в началото, целувката ставаше все по-настойчива. Внезапно се отдръпна.
— Какво има?
Избягваше да ме погледне.
— Не мога да го направя точно сега.
— Какво искаш да кажеш?
Възседнах го по начина, по който исках, а полата ми се набра неприлично високо. Привлякох го с нова целувка. Притиснах се към гърдите му, като не оставих пространство помежду ни, неистово копнееща за допира му. Веднага щом сграбчих с ръце косите му, той се дръпна назад, като се освободи от пръстите ми и нежно ги притисна до тялото ми.
— Престани, Ерика. Трябва да се успокоя.
Преди да успея да му задам какъвто и да било въпрос, леко ме потупа по бедрата, знак да стана от него. Бавно се подчиних. Оттегли се в кухнята, където започна да чисти. Присъединих се и започнах да му помагам, но ме спря.
— Всичко е наред. Ще се оправя с това тук.
Замълча и застана с лице към мен. Облегнат с хълбок на плота, той изглеждаше привидно спокоен, като се има предвид напрежението, което се излъчваше от него.
— Слушай, имам работа, която трябва да свърша за утре, а, както изглежда, и ти също. Имаш ли нещо против да се разделим по-рано?
Търсех отговори в очите му, но той изглеждаше студен и затворен, както винаги. Загледах го, изумена и безмълвна, като преглъщах тежко, докато осъзнавах, че ме отблъсква.
Нима бях прекалила с молбите? Нима не бе разбрал причините да искам да знам?

Всичко, което възнамерявах да отвърна, звучеше неубедително и отчаяно.
Защо не искаше да бъде с мен? Защо да не мога да остана?
Мисълта да отговори на тези въпроси откровено ме ужаси. Не бях сигурна дали искам да знам защо не ме желае тази нощ.

* * *
Апартаментът ми изглеждаше пуст и притихнал, а от Сид или Али, които биха могли да смекчат обзелите ме самота и болка, нямаше и следа. Блейк никога преди не ме бе отблъсквал. Бях облечена предизвикателно, а той имаше зверски сексуален апетит. Пуснах чантичката си на плота и постоях в спокойната тъмнина на стаята, като се опитвах да проумея по какъв начин признанието на Блейк за миналото му издигна такава преграда помежду ни. Отидох в спалнята и проверих как изглеждам в огледалото. Чувствах се ужас-но. Блейк не само бе съсипал една нощ, която можехме да прекараме в леглото му. Той не ме желаеше и това направо ме убиваше. Бях изпълнена с болезнено чувство на безнадеждност.

Не.
Нямаше да оставя това така.

Втурнах се обратно навън, като пътьом грабнах ключовете си.
Влязох в апартамента на Блейк, но той не се виждаше никъде. Отидох в спалнята му, където чух шуртенето на душа. Поколебах се на прага на банята. През стъклото можех да видя ръцете на Блейк, облегнати на стената, докато водата се стичаше по едрата му неподвижна фигура. Беше красив, независимо от тъгата, която се бе спуснала върху нас и заплашваше да опропасти нощта ни. Пристъпих напред още една крачка. Той извърна глава към мен.
Стоях неподвижно, в очакване как ще реагира. Спря душа. Дъхът ми секна при появата му. Беше чисто гол и водата се стичаше по тялото му. Видът му бе наистина впечатляващ. Първокласен образец за мъжка красота.
Кожата му бе настръхнала, а членът му — твърд като камък.

Какво, по дяволите?

— Блейк — едва прошепнах аз.
— Какво искаш, Ерика?
Гласът му бе равен, а лицето му — безизразно, като че бях чужд човек. Той методично започна да се трие с кърпата.
— Аз.
Нямах думи. Великият ми план да се промъкна обратно в апартамента му и да го съблазня, да не приемам отказа за отговор бе напълно разбит.
— Върви си вкъщи, Ерика. Казах ти. Имам си работа.
— Глупости. Искаш ли да ми обясниш защо десет минути вземаш студен душ, а сега имаш най-голямата ерекция, което някога съм виждала и все пак ме отблъскваш?
— Не искам да споря с теб. Не можем ли просто да приемем, че тази нощ е така?
Подмина ме и се насочи към спалнята. Последвах го, решена да получа отговори.
— Ще говорим за това. Ако ме отблъскваш, можеш поне да ми кажеш защо.
Губех самообладание и мислите ми бясно препускаха.
— С друга ли се срещаш? — попитах невярващо. Какво се бе случило от последния път, когато бяхме заедно в офиса? Къде бях сбъркала?
Той се навъси и сви юмруци.
— Исусе Христе! Не. Ще ме оставиш ли на мира?
Думите му ме нараняваха. В този момент го мразех. Как
можеше да ме кара да се чувствам толкова дребна и незначителна с безразличието си, когато бях готова буквално да го моля за интимност?
— Прав си. Нямам нужда от тази помия.
Той въздъхна.
— Мила.
Извърнах се и се насочих към вратата. Преди да стигна до нея, той ме изпревари и я затръшна пред мен. Хвана ме за лакътя и ме завъртя с лице към себе си.
— Какво искаш от мен, Ерика?
Дишането ми се учести. Сърцето ми биеше бързо от гняв, примесен с постоянно нарастващо желание. Не можех да реша кое чувство щеше да надделее или какво всъщност исках. Във всеки случай не бях дошла, за да се карам с него.
— Искам да ме изчукаш.
Той стисна челюсти и хватката му върху ръката ми болезнено се стегна.
— Защо не ме желаеш?
Гласът ми бе слаб, почти неузнаваем. Усетих как отмалявам в ръцете му и гневът ми отстъпи пред нещо друго. Покъртителна слабост, която Блейк бе разкрил.
Следващите му движения бяха толкова бързи, че едва успях да ги осъзная. Вдигна полата и смъкна бикините ми с рязко движение, а материята одра кожата на бедрата ми. Секунда по-късно обви краката ми около кръста си и ме притисна към вратата. След това влезе в мен. Проникна толкова надълбоко, че извиках. Извих се към вратата, а жестоката болка ме пронизваше до дъно. Изстенах от облекчението, което последва. Отново беше с мен, най-накрая.
Проникна отново и аз извиках. Обливаше ме горещина, тялото ми се разтапяше около неговото.
Цялата се разтопих, когато усетих неподвижността на Блейк. Тялото му бе застинало, притиснато до моето, за-гадъчно сковано. Отворих очи и срещнах настойчивия му въпросителен поглед. Господи, колко бе красив. И беше мой, но по някаква причина през изминалите няколко часа го бях загубила. Трябваше да го задържа за себе си, да му покажа колко отчаяно се нуждаех от него такъв, какъвто бе сега.
— Недей да спираш. Моля те — помолих аз.
Прокарах пръстите си през влажните му коси, като леко
усуквах къдриците. Стегнах крака около кръста му, завъртях ханша си, като го подканвах да се раздвижи. Имах нужда от най-малкото триене, за да стигна до оргазъм. Вече бях хлъзгава около него. Той почти не помръдваше, когато тихо стенание се изплъзна от треперещите ми устни. Заля ме гореща вълна и потреперих, влагалището ми се свиваше, обхванало члена му, а очите ми бяха приковани в неговите.
Устните му леко се разтвориха, погледът му бе овлажнял от вълнение.
— Кълна се, убиваш ме.
Целунах го дълбоко.
— Довърши ме. Не ме карай да те моля. — Дишах в устата му.
— Бог ми е свидетел, не искам нищо повече от това. Ти… това — извади члена си и после отново го вкара в мен.
Изругах и започнах да крещя при всеки мощен тласък, който събуждаше невъобразими усещания в тялото ми. Ослепителна смесица от наслада, болка, гняв и любов ме обхвана и аз се люшках от един оргазъм в следващия. Неспособна да обуздая неистовата страст, която ме бе обхванала, отчаяно се притиснах към него, впила устни в рамото му.
Всеки мускул бе напрегнат, твърд като камък под допира ми. Зъбите ми се притиснаха в кожата му и аз забих нокти в плътта му, като го одрах до лакътя. Влагалището ми се стегна около него. Той изръмжа и ускори ритъма.
— Погледни ме — гласът му бе напрегнат — Трябва да те гледам.
Събрах цялата си воля, за да вдигна поглед към него. Красотата му ме остави без дъх, бях като глина в ръцете му. Нямаше значение какво му бях сторила. Ето какво бе направил той с мен.
Очите му останаха впити в мен, когато ме закова за вратата с последния си тласък.
Рязко си поех дъх.
— Блейк!
— Почувствай ме. Искам да ме почувстваш напълно, Ерика — дрезгаво каза той.
Със задавено стенание се изпразни в мен и предизвика последния оргазъм, на който тялото ми бе способно.
Замряхме за миг, преди да се строполим на пода. Той се търкулна по гръб върху килима. Обвих тялото си около неговото, изтощена от онова, което се бе случило между нас, но все се нуждаех от допира му, за да се уверя, че продължаваме да бъдем свързани, заедно.
Лежахме така, безмълвни, неподвижно, докато той повдигна полата ми и докосна нежната плът, която бе освободил от бикините малко по-рано.
Погледнах надолу и дланите му обгърнаха задника ми.
— И тук ще имаш драскотини.
Вдигнах поглед и видях здраво стиснатите му устни.
— Не ми пука.
— Може би трябва да ти пука.
Плъзнах ръка нагоре по гърдите му.
— Не знам какво се върти в главата ти, но ми се ще да говориш с мен. Ако наистина не искаш, и това мога да го понеса. Само не ме отблъсквай. Няма да го преживея.
— Това ли наричаш да те отблъсквам? Да използвам тялото ти като таран?
Смръщих се при такова описание на онова, което току-що бяхме преживели. Разбира се, беше малко грубо и си-гурно на следващия ден щях да го почувствам, но всеки миг, който прекарвахме заедно, имаше смисъл.
Изправих се на колене, възседнах бедрата му и облегнах ръце отстрани на тялото му. Опитвах се да разчета очите му, но той избягваше погледа ми, като вместо това се занимаваше с почервенялата плът в гънката на бедрото ми.
Свалих блузата и сутиена си.
— Какво правиш?
— Привличам вниманието ти.
Очите му просветнаха.
— Имаш го.
— Харесва ми, когато губиш самообладание, Блейк. Не го представяй като нещо мръсно и грешно.
Членът му се надърви под бедрото ми.
— Ами ако е? Да те наранявам. да те плаша до смърт.
— Затова ли се въздържаше през цялата вечер?
— Онова, което чувствам към теб, Ерика. Наред с всичко останало, което се случва, понякога става прекалено интензивно. Имам чувството, че ще разкъса и двама ни. Исках тази вечер да бъде различно. Наистина исках — за миг той затвори очи. — Ти заслужаваш да бъдеш обожавана. Обичана.
Смръщих вежди, като се опитах да си представя как обикновено властният ми любовник ми се изплъзва.
— Наистина се чувствам обичана. Обичам да се събуждам със спомена за ръцете ти по тялото ми, дори ако нещо ме наболява. Това е нещо ново за мен, признавам.
— Обаче и преди съм те плашил — улови погледа ми, като ме предизвикваше да отрека.
— Понякога наистина се плаша, обаче ти вярвам. — Замълчах. — Обичам нещата, които сме правили.
— Осъзнаваш ли, че още дори повърхностно не съм се докоснал до нещата, които искам да направя с теб?
Дъхът ми секна, но не исках да губя време и да се занимавам със страха, който се надигаше в стомаха ми.
— Тогава да се гмурнем по-надълбоко.
Започнах да се съмнявам в думите си още докато ги изричах, а пулсът ми отново се ускори. Блейк вече ме бе накарал да прехвърля граници, които дори не подозирах, че имам. Успявах да се справя доста добре, но сега, когато знаех, че желанията му са толкова всеобхватни и независещи от мен, се почувствах леко объркана.
— Не — гласът му бе спокоен, но категоричен.
— Защо? — надявах се, че бях успяла да прикрия съмненията си.

— Защото не е правилно. Не трябва да искам. да те
наранявам
или да те възпирам. Това е извратено и е последното нещо, за което трябва да мислиш след всичко, което си преживяла. Осъзнах това последния път. Нещата отидоха твърде далеч. В мига, в който те завързах, започнах да съжалявам.

— Тогава защо не спря?
Той мълчеше.
— Кажи ми.
Въздъхна.
— Защото знаех, че мога да те успокоя, да ти покажа как да се наслаждаваш.
— И наистина стана така.
— Това нищо не означава. Не трябваше да те предизвиквам по такъв начин.
— Искам да бъда предизвиквана, Блейк. Ако това е нещото, което искаш, и аз го искам.
— Не, няма да бъде така. Ерика, изхвърли това от главата си. Няма да тръгнем по този път заради мен. Била си изнасилена, за Бога. Моето натрапчиво желание за контрол е последното нещо, от което имаш нужда. Не си правилният човек за това.
Призля ми и кожата ми изстина. Ами ако не можех да бъда каквато той желае? От какво имаше нужда? Можех да вдигам каквито си исках стойки в заседателната зала, обаче нуждата ми от любовта на Блейк се бе вкоренила в мен отвъд всякакъв съзнателен контрол.
— Какво искаш да кажеш?
Той седна и прилепи гърди до моите, като ме стопляше с тялото си. Погали гърба ми.
— Искам да кажа, че трябва да измисля нещата за теб, за нас. Очевидно не знам как да се въздържам, без понякога да те избягвам. Тази вечер бе.
— Разговорът за Купър те възбуди.
Затвори очи, потрепвайки от спомените, които се въртяха в главата му. После ги отвори и нежно ме целуна.
— Ти си всичко за мен, мила. Не искам да се връщам назад и да говоря за миналото. Всичката тази гадост, над която нямам никаква власт.
— Обаче ти харесва да имаш власт над мен — прошепнах аз.
Кимна.
— Трябва да променя това.
— Ами ако не искам да го правиш?




ГЛАВА ЧЕТВЪРТА



Любимата ми червенокоса бариста започна да приготвя нашите латета в картонени чаши, докато Али потропваше с нокти по плота.
— Как прекара снощи?
— Добре. Изпихме по няколко питиета със старата банда. А ти?
— Добре. — Огледах кафенето, като избягвах да срещна погледа ѝ.
Блейк доблестно се бе опитвал да избегне темата, като ме чука до безсъзнание. Въпреки че се опитваше да се сдържа, стратегията му проработи блестящо. Не си спомнях да съм заспивала, прекалено изтощена и уморена, за да мисля за каквото и да било.
Не бях сигурна как да преплувам разстоянието между нас. Блейк бе загадка за мен в толкова много отношения, но колкото повече неща разбирах за него, толкова по-безнадеждно се влюбвах в този мъж. Трябваше по някакъв начин да преминем през всичко това. Да ме държи на дистанция не бе решение.
Погледнах към Али. Липсваше ѝ обичайната енергия, която подсилваше естествената ѝ красота. Днес очите ѝ бяха подпухнали и уморени.
— Наред ли е всичко?
Лицето ѝ просветна.
— Да, добре съм.
— До късно ли седяхте?
— Не, всъщност се прибрах рано.
Поклатих глава смутено, в очакване да продължи.
Тя съкрушено се прегърби и умората отново се изписа на лицето ѝ.
— Вчера Хийт не се обади. Притеснявам се.
— Сигурна съм, че всичко е наред.
— Откакто замина, си говорим всеки ден без изключение. До късно очаквах да ми се обади, но напразно.
— Сигурна съм, че днес ще се обади. Не се тревожи.
Тя кимна и прехапа устни.
— Искаш ли да отложим срещата за маркетинга за по-късно, така че да можеш да си починеш? — Покрих ръцете ѝ със своите, като се надявах моята щастлива, темпераментна приятелка да се появи отново. В момента почти не можех да я позная.
— Не, добре съм. Права си. Сигурна съм, че нищо не се е случило. — Тя плахо се усмихна.
Симон ни подаде напитките и аз платих, като добавих щедър бакшиш. Тя ни помаха с ръка, докато излизахме.
Изминахме краткото разстояние до горния етаж. Риза вече ни очакваше. Погледнах часовника си. Бе подранила. Поздрави ни с цялото оживление, което липсваше на нас двете. Облечена с прилепнал черен панталон и закопчана до горе черна риза изглеждаше безупречно делова. С тъмни джинси и блуза „Портофино“, която Али ми бе заела, аз се възползвах от непринудения дрескод, който момчетата бяха въвели.
— Али, това е Риза Корви, нашият нов маркетингов директор.
Риза протегна ръка.
— Али, приятно ми е да се запознаем. Толкова се радвам, че успяхме да се срещнем днес.
— Аз също.
Седнахме около малката конферентна маса в дъното на офиса и запознах Али и Риза със състоянието на нещата.
Занимавахме се с това почти час, когато Блейк се появи внушително със своите метър и осемдесет изкушение.
Очите ми се впиха в него, като че с появата си по някакъв начин бе изсмукал целия кислород от стаята и аз чаках да ми позволи да започна да дишам отново. Преди да отклоня погледа си, забелязах, че Али и Риза също го зяпат.
— Прекъсвам ли ви? — Той ми се усмихна крадешком и тръгна към нас с ръце в джобовете. Носеше обичайната си работна униформа, джинси и прилепнала рекламна фланелка с логото на конференцията в Лас Вегас, на която бяхме ходили. Прекрасно пътуване.
Риза едва не събори стола си, като скочи да стисне ръката му с блеснали от очевиден възторг очи.
— Вие сигурно сте господин Ландън. Аз съм Риза Корви.
— Наричай ме Блейк.
— Преглеждахме цифрите с абонатите, ако искаш, можеш да се включиш.
— Разбира се, но първо трябва да поговоря със Сид.

Кимнах и гледах как се отдалечава, като осъзнавах напълно колко фантастичен изглежда задникът му в джинсите и как те прилепват по бедрата му.
Вземи се в ръце, Ерика. На работа си.
Нима не му се бях наситила през изминалата нощ? Исусе, какво ми ставаше?

Тръснах глава и се върнах в реалността. Погледът на Риза бе прикован на мястото, откъдето бях отклонила своя. Изкашлях се, за да привлека вниманието ѝ.
Тя бързо се извърна към мен.
— Извинявай. Той е. еха! — Тя въздъхна и започна да прелиства бележките си.
Али вдигна очи към тавана. Тялото ми моментално се напрегна и влезе в ирационален режим на ревнива отбрана. Нервно щраках с химикалката си, докато обмислях наум какво да отговоря на Риза. За жалост, нито едно от тях не можеше да бъде изречено на глас. Прехапах си езика, тъй като не исках първата работна среща на Риза да бъда свързана с налудничавите претенции на шефката ѝ за право на собственост върху инвеститора, който по съвместителство бе и неин любовник.
Бавно си поех дъх и се опитах да се съсредоточа в бележките си. Блейк бе красавец. Привличаше внимание, където и да отидеше, и в това тук нямаше нищо необичайно.
— Докъде бяхме стигнали? — Али ме прекъсна, като очевидно бързаше да приключим.
Преди да успея отново да вляза в релси, телефонът ми иззвъня.
— Извинете ме за момент. Вие двете продължавайте.
Вмъкнах се зад паравана и затърсих телефона в чантата си. Замръзнах, когато видях номера. Бързо се съвзех и приех разговора.
— Здрасти, Дейниъл — бързо казах, като се надявах да го хвана, преди да е затворил. Не бяхме разговаряли, откакто напуснах къщата му в Кейп преди няколко седмици поради обстоятелства, за които той бе в абсолютно неведение. Не бях сигурна дали през изминалото време се бе чувствал толкова неловко, колкото се бях чувствала аз.
— Ерика, как си?
Усмихнах се при звука на дълбокия му, вдъхващ доверие глас.
— Добре съм. А ти как си?
— Нали знаеш, зает с кампанията. Обаче искам да те попитам какви са плановете ти за петък. Тази година нашата фирма спонсорира галата на „Спирит“ и имаме няколко билета в повече. Ще присъстват много важни личности, вероятно и една или две знаменитости. Може да се окаже добра възможност за теб да осъществиш контакти.
— Звучи чудесно. Сигурен ли си?
— Напълно. Ще се радвам отново да те видя.
— Благодаря, аз също. Исках да се обадя, но.
В действителност не знаех как Дейниъл се чувства по отношение на връзката с мен. Разбира се, той бе мой биологичен баща, обаче едва неотдавна бяхме открили това. Почти не се познавахме. Освен че се натъкнах на доведения му син и мой оживял кошмар Марк, посещението ми при него бе приятно и съдържателно. Исках да поддържаме връзка, но между неговата кампания за губернатор и корпоративна-та машина, която бе животът му, не бях сигурна къде точно е моето място. И двамата се съгласихме, че в светлината на прожекторите не трябва да се представям за негова незаконна дъщеря.
— Не се тревожи. Ще ти изпратя няколко билета. Покани Ландън и всеки друг, който искаш.
— Звучи прекрасно. Много ти благодаря.
— Така че очаквам да се видим скоро, Ерика.
Останах загледана в телефона, докато не чух стъпките
на Блейк зад мен.
Ръцете му ме прегърнаха, а тялото му се изви зад мен.
— Всичко наред ли е? — промълви той, като нежно целуна врата ми.
Обвих ръцете му със своите. Исках да го държа близо до себе си, в случай че възнамеряваше внезапно да ме напусне. Категорично в обозримо бъдеще нямаше да допусна отново да бъда отблъсната.
— Какво ще правиш в петък вечерта? — попитах аз.
— Ще се занимавам с теб.
Лицето ми пламна и аз се извъртях в прегръдката му, за да застана с лице към него.
— Това може да се уреди, обаче Дейниъл ни покани на някаква галавечер, която неговата фирма организира и имат свободни билети.
— Каниш ме на среща, така ли?
Ухилих се и започнах да обмислям някаква забележка относно „срещата“ ни миналата вечер, включваща неговата домашна кухня и интензивен секс, но се отказах.
— Проявяваш ли интерес? Вероятно ще мога да намеря спешно някой друг — подразних го аз.
— Само през трупа ми.
Затегна прегръдката си и ме притисна възхитително близо до себе си.
— Вечерята е официална. Което предполага да зарежеш остроумните си тениски и да се издокараш.
— Съмняваш ли се?
Сърцето ми заби учестено само при спомена за Блейк, облечен в смокинг. Емоциите, които предизвикваше в мен бяха почти плашещи.
— Мисля, че мога да почакам.
— Трябва да се връщам на работа, но нека вечеряме с Али, след като това ѝ е последната вечер в града.
— Добра идея.
— Ще ти изпратя съобщение, когато свърша.
Той отстъпи назад, но аз хванах края на тениската му, като че можех да го задържа на място с тази ивица плат.
Не исках да си тръгне. Изминалата нощ бе наситена и исках да се уверя, че все още е с мен. Колкото и близки да бяхме, емоционално разголени, мисълта да ме отблъсне отново ме ужасяваше. Никога повече не исках да се чувствам по такъв начин.
— Какво има?
— Просто искам да те задържа още малко до себе си. Какво лошо има в това?
— Нямам нищо против.
Очите му потъмняха и той се доближи. Като плъзна длани надолу по ръцете ми, се наведе да ме целуне.
Тъй като осъзнавах напълно липсата на каквато и да било уединеност, замръзнах, подготвена за наплива на чувства, които той предизвикваше. Открадвахме си един миг. Устните му срещнаха моите, топли, овладени. В отговор разтворих уста, но той се дръпна назад.
— Стига вече — промълвих аз.
Отвърна на вдигнатия ми нагоре поглед с усмивка и погали ръба на долната ми устна с палец.
— Мисля, че се пристрастяваш към секса в офиса, ми-личка — прошепна той.
— Ти си моят идол, Блейк. Обстановката няма значение.
Той се изсмя и гърленият звук отекна в мен. Силно ухапах устната си, като заместих гъдела, който бе предизвикал, с внезапна болка.
— Чувството е взаимно. Обаче това не променя сегашното ни положение. Искам да те просна на това бюро и да те чукам, докато започнеш да крещиш, обаче, както ти веднъж уместно отбеляза, някои от нас трябва и да работят.
— Млъквай.
Сграбчих тениската му и го придърпах отново, като насила притиснах устата му в моята, задушавайки тихото ръмжене, което се надигаше в него. Той силно стисна задника ми, телата ни се притиснаха и това ми напомни за снощните ни подвизи. Тялото, присъствието му ме обсебваха. Сетивата ми бяха опиянени от желание. Бях изключила от съзнанието си всичко друго освен усещането за неговите ръце му върху тялото ми, за езика му в устата ми. Исках още. Винаги беше така.

Смътно долових звука от приближаващи се токчета. Откъснах се от неговите устни и видях Риза, която ни зяпаше. Обзе ме чувство на чисто женско злорадство.
Пукни се от яд, малката.
Блейк бе мой и настоящият момент ясно го заявяваше на външния свят. Ако възнамеряваше да го сваля, добре бе да се нареди на опашка.

Блейк като че очакваше реакцията ми. Усмихнах се и бързо го целунах, преди да се отдръпна леко.
— Довиждане, мили.
По лицето му трепна одобрение. Пресмяташе дали не е сгрешил и знаеше колко ревнива мога да бъда. Разбира се, реакцията ми бе прекалена, обаче Риза схвана как стоят нещата.
В отговор той ми се усмихна заговорнически и бавно се отдалечи, като пътьом и кимна учтиво.
— Толкова съжалявам. Не исках — Риза се бе ококорила, с увиснала челюст.
Веднага съжалих. В крайна сметка това беше първият и работен ден.
— Недей. Всъщност исках да те попитам нещо.
— Разбира се, за какво става дума?
— Имам билети за галата на „Спирит“ в петък вечерта. Искаш ли да отидеш и да представляваш компанията? Разбира се, можеш да вземеш и приятел.
— По-скоро не.
Вдигнах вежди.
— Искам да кажа, искам да отида. И няма да взема приятел. Така по-лесно се осъществяват контакти.
— Добре, това е чудесно. Само ми кажи, ако промениш решението си.
— Страхотно, нямам търпение.
Тя се усмихна широко и сведе поглед към тетрадката, която държеше.
— Двете с Али покрихме повечето от въпросите ми, но тя искаше ти да ми кажеш някои неща, за които не беше сигурна. Имаш ли малко време?
— Разбира се. Седни. След минута се връщам.
Оставих я и отидох при Али, която изглеждаше също толкова неспокойна както сутринта и проверяваше телефона си на конферентната маса.
— Приключихте ли?
Тя кимна.
— Ако не възразяваш, бих искала да се върна в апартамента. Трябва да си събера багажа и да свърша някои неща по работа.
— Нали си във ваканция?
— Не и с тази джаджа, за жалост.
— Добре. Ще се видим довечера. После можем да вечеряме с Блейк, ако искаш.
— Звучи добре.
Тя се изправи и бързо ме прегърна, махна с ръка за довиждане на Сид и излезе.
* * *
Двете с Али седяхме на коктейлна масичка в бара на открито и отпивахме от чашите си с мартини в очакване на Блейк. Времето бе прекрасно и меко. Слънцето залязваше, духаше топъл бриз. Заради дни като този си заслужаваше човек да преживее зимата. Всичко изглеждаше възможно. Исках само и Али да се чувства по същия начин. Тя изглеждаше по-добре, по-отпочинала, но все още нещо липсваше.
— Не мога да повярвам, че вече си заминаваш. Имам чувството, че едва сега си дошла.
Али бе взела решение да работи в Ню Йорк, докато аз избрах да остана в Бостън. Животът и на двете ни започваше да се подрежда. Исках да я накарам да се върне. Сега, когато имахме финансиране за бизнеса, това бе възможно. Тя също прекрасно го знаеше, обаче пазех тези мисли за себе си. Нямаше нужда да всявам смут и в нея, или още по-лошо — да и вменявам чувство за вина, наред с всичко, което преживяваше в момента.
— Знам. И аз не се чувствам готова да се върна.
— Може би скоро ще ти дойда на гости.
Лицето и светна.
— Много ще се радвам. Искам да видиш новия ми апартамент.
— И аз искам. Ще видим как ще потръгнат нещата. Вероятно ще бъдем натоварени за известно време, докато всеки си влезе в ролята и работата се превърне в рутина.
— Така е.
— Какво мислиш за Риза? — Не бяхме имали възможност да говорим за нейната заместничка в компанията след сутрешната среща.
Тя отпи от питието си.
— Умна е. Изглежда амбициозна, също като теб. Мисля, че ще се справи добре.
Нейното безстрастно описание ме накара да се запитам дали не ревнува малко. Предвиждах, че това може да се случи, обаче Али бе добра и в крайна сметка подкрепяше всяко решение, което бе от полза за бизнеса.
— Радвам се, че мислиш така. Не е Али Малой, но изглежда запалена. Надявам се, че след краткия курс, който и изнесохме този следобед, ще се оттласне към следващото ниво.

— Да се надяваме. А на
теб
как ти се струва?

Забелязах усмивката ѝ и веднага разбрах какво има предвид.
— Знам какво си мислиш и не, няма да превъртя от това, че гледа Блейк с влюбен поглед. Ще си съсипя живота, ако започна да се държа така. Кълна се, ако ми даваха по един долар всеки път, когато някоя жена го загледа, нямаше да имам нужда от спонсори.
— Нещата от живота, нали?
Смръщих вежди.
— Както и да е. Такава е приказката, Али.
Започна да се смее, после внезапно спря. Вниманието ѝ се отклони от мен. Лицето ѝ пребледня.
— Какво става?
— Господи! — промълви тя.
Завъртях се на стола си и погледът ми моментално попадна на Блейк, който вървеше редом не с някой друг, а с брат си.
Али приличаше на човек, видял призрак, с тази разлика, че Хийт изглеждаше по-здрав, отколкото някога го бях виждала, с румени страни и блестящи очи, които не се откъсваха от нея. Нещо във въздуха се промени. Почувствах се също толкова омагьосана от тях двамата, както и те бяха един от друг.
Лицето на Али възвърна цвета си. Тя се смъкна от стола си и приглади косата зад ушите си с трепереща ръка. Пристъпи предпазливо към него, а той с два големи скока се озова до нея и я взе в прегръдките си. Тя изпищя и широка усмивка се разля по лицето ѝ, докато той я повдигаше от пода.
Обви с ръце врата му и зарови лице в него, докато той силно я притискаше. Останаха така известно време. Когато Али се отдръпна назад, очите ѝ блестяха от непролети сълзи. Привлече Хийт към себе си, за да го целуне, а той ѝ отвърна жадно със същата страст.
Не трябваше да сме там — или те не трябваше да са там, — но нашето присъствие, изглежда, нямаше никакво значение за тях. Смушках Блейк и той кимна.
— Да отидем да видим дали масата е готова.
Оставихме ги и проверихме резервацията с управителката, която веднага ни настани. Все още бях замаяна.
— Какво бе това преди малко? — адреналинът ми не спираше да се покачва. Бях развълнувана заради Али, но не можех да разбера как всичко това бе станало толкова бързо.
— Той се върна — отговори просто Блейк.
— Завинаги ли?
— Докато стои настрана от неприятностите.
Погледнах през ресторанта към мястото, където двойката все още стоеше. Али се смееше и бършеше сълзите си, докато Хийт я обсипваше с целувки. Изглеждаха толкова невероятно щастливи. За секунди облакът от съмнение и нещастие, спуснал се над най-скъпата ми приятелка, се бе разнесъл. Радостта, която изпитвах за тях двамата, заглушаваше тревогата, която все още хранех за тяхната връзка.
— Как е успял да излезе толкова скоро?
— Говорих със съдията и уредих нещата. Той хвана първия самолет за насам.
Дойдоха при нас, а енергията, бликаща от тях, бе осезаема. Али бе като нов човек. И двамата изглеждаха така.
— Ерика, колко се радвам да те видя отново.
Изправих се и прегърнах Хийт. В отговор той здраво ме притисна, след това отстъпи назад и леко ми се усмихна, като че се опитваше да ми внуши нещо без думи. Може би съжаляваше за това, че бе съсипал Али емоционално през изминалите няколко седмици. Усмихнах се в отговор, неспособна да храня каквито и да било опасения в атмосферата на тяхното заразително щастие.
— Как се чувстваш? — вътрешно се свих. Не беше ли това грешен въпрос, отправен от човек, току-що излязъл от възстановителен център?
— Чудесно. По-добре от всякога.
Ентусиазмът и увереността му разсеяха тревогата ми и ние седнахме на масата. Изглеждаше толкова различен. Не само здрав, но някак си по-реален, по-истински.
Поръчахме си питиета и храна. Хийт остана на вода. Веднага се почувствах гузна, задето поисках второ мартини.
— Да вдигнем тост — каза Хийт, щом ни донесоха напитките, верен на себе си.
— Непременно — съгласих се аз.
— За какво ще пием? — попита Али.
— За новото начало — погледна към Али, а в отговор тя вдигна към него очи, блеснали като звезди.
Всичко бе казано. Какъвто и въпрос да витаеше относно статута на връзката им след санаториума, той получи отговор. Познавах само други двама души толкова безнадеждно влюбени и дори не ми се искаше да мисля колко разстроена бих се почувствала, ако трябваше да прекарам седмици наред далеч от Блейк. Щях да се потопя в сиропа на сладникавата сантименталност, точно като тях двамата.
— Е, тъкмо навреме — казах аз. — Али се връща в Ню Йорк утре. Може би ще можете да пътувате заедно.
Хийт се изкашля и се облакъти на масата. Хвърли бърз поглед към Блейк, после към мен.
— Всъщност аз ще остана в Бостън за известно време.
Али отново побледня и го погледна.
— Какво? Защо?
— Съдебно разпореждане. Блейк ме извади по-рано, но трябва да остана тук за целия срок, през който щях да бъда в центъра в Лос Анджелис, така че да довърша лечението си тук.
— Но. — Али замлъкна.
Нямаше никакво „но“ относно възможността му за избор. Имаше късмет, че е толкова близо.
— Не осъзнавах това — Али погледна пред себе си и се отдръпна от него за пръв път, откакто бяха седнали заедно.
— Ще измислим някакъв начин, нали? — Гласът му бе спокоен, докато посегна към ръката ѝ и я хвана.
След малко тя преглътна и кимна.
— Да.
Блясъкът ѝ се възвърна с лека усмивка.
Остатъкът от вечерта премина без произшествия. Говорехме за незначителни неща, наваксвахме раздялата и споделяхме случки. Хийт ми зададе въпроси за бизнеса, които разкриваха колко много Блейк вече му бе разказал. Това че бе говорил с Хийт за мен, независимо от разстоянието и обстоятелствата, означаваше много за мен. Това, че бе осъществил цялата тази среща, означаваше дори повече.
Само преди няколко седмици да седим заедно четиримата изглеждаше невъзможно. Блейк не искаше да се обвързвам с Али, още по-малко с Хийт с всичките неприятности, които бе причинил в живота ѝ. Сега бе направил невъзможното, за да ги събере отново заедно. Не можех да го разбера, но бях истински щастлива, че го е направил.
Али и Хийт вървяха пред нас по пътя към къщи. Тя се кискаше и се притискаше в него. Почти очаквах да хукнат към най-близката спалня. Последния път, когато бях с тях двамата, едва успявах да го преглътна. Сега бе различно. Сега не преживявах бягството си от Блейк, както навремето в Ню Йорк, и по някакъв начин тяхната любов само усилваше нашата. Притиснах се към Блейк и той ме прегърна през раменете. Обвих с ръка кръста му и мушнах палец през гайката на колана му, доволна от това колко си пасваме.
— Благодаря ти — казах аз.
Нещата не бяха съвършени, обаче Али бе щастлива, аз бях щастлива и Блейк бе причината за това.
* * *
Потопих се надълбоко във ваната. Още един сантиметър и носът ми щеше да се озове под водата. Пъшках в топлата вода, понесена по вълните на облекчението. Пръстите на Блейк мачкаха стъпалата ми с вещината на експерт. Не бях сигурна какво съм правила в предишния си живот, за да заслужа този върховен момент на блаженството, обаче ми харесваше.
След старателния масаж се отскубнах от ръцете му. Отново коленичих, като наместих удобно краката си от двете страни на мускулестите му бедра.
Проследих с пръсти твърдата извивка на челюстта му, като се наслаждавах на всяка дадена му от Бога черта, която неустоимо ме привличаше към него.
— Прекалено добър си към мен.
— Няма такова нещо — промърмори той, като нежно ме целуна.
— Но ти ме глезиш.
— Заслужаваш да бъдеш глезена.
Размекнах се от думите му. Лицето му бе спокойно, щастливо, отражение на този момент. Имах смътното усещане, че не го заслужавам, въпреки че не бях сигурна защо.
Заради майка си бях получила възможности, за каквито повечето хора можеха само да мечтаят. Но не можех да си спомня кога за последен път съм била глезена, обгрижвана от човек, който толкова много ме обича, с изключение на Мари. Малка част от мен не можеше да го приеме изцяло.
— Откъде знаеш, че го заслужавам? — опитах се да разчета отговора в красивите му зеленикави очи. Той ми хвърли високоволтова усмивка и в мозъка ми стана късо съединение.
— Знам всичко.
Наклоних глава встрани и започнах да го изучавам с усмивка.
— Как можах да забравя? Господарят на вселената.
Той целуна врата ми, като се възползва от положението си.
— Започна да схващаш. — От топлия му дъх влажната ми кожа настръхна.
— Мислиш ли, че при тях всичко ще бъде наред?
Усуквах около пръста си къдрица от косата си.
Той кимна. Споделяхме загрижеността си за бъдещето на Али и Хийт, въпреки че, докато говорехме, те вероятно нарушаваха покоя в спалнята за гости в апартамента на Блейк.
— Какво ще прави той сега?
— Като начало ще поживее известно време с мен, докато измислим каква да бъде следващата му стъпка. Междувременно ще го включа повече в работата. Трябва най-накрая да започне да гледа сериозно на бизнеса. Прекалено дълго се размотава наоколо, защото аз му позволих. Обаче точно сега вероятно най-много се нуждае да поеме отговорност — за нещо или за някого, за когото да се грижи, освен за своите несъществени нужди.
— Не мога да повярвам, че направи това за тях. Преди не изглеждаше особено оптимистично настроен по този въпрос.
— Не бях.
— Какво се промени?
Той се размърда под мен, а аз се отдръпнах леко назад, като усетих, че има нужда от пространство, за да каже онова, което иска. Той намокри косата си със сапунената вода от ваната. Прокарах ръце по твърдите извивки на стомаха му. Нямаше нищо по-сексапилно от мокрия Блейк.
Откъснах се от мисленото изброяване на най-секси качествата на Блейк и го подканих.
— Говори.
Въздъхна.
— Не знам. Предполагам, че започнах да се отнасям с по-голямо съчувствие към положението му. Не към дрогата. Очевидно не мога да приема това. Но отчаянието в гласа му, когато говореше за Али. Като че не можеше да диша без нея, като че всичко, което го караше да продължи напред и което вероятно не бе много, се топеше всеки ден, прекаран далеч от нея.
Замълча, потопи ръцете си във водата и погали хълбоците ми с палци, като властно ме притисна.
— Той я обича — завърших мисълта му, по-сигурна от всякога за онова, което споделяха.
— Знам, че е така. Начинът, по който звучи, когато не са заедно, е същият, по който аз се чувствам всеки път, когато побегнеш от мен. И това на никого не го пожелавам.
Сърцето ми се разбиваше. Всеки път, когато го отблъсквах поради страх, чувство за самосъхранение и истински, оправдан гняв. Но всеки път, когато го правех, ме болеше за него, болка, проникваща до мозъка на костите ми, която изсмукваше всичките ми сили. Част от мен искаше да запази тази граница помежду ни, да го държи на безопасно разстояние от професионалния ми живот. Но от тази настървена борба се разпадах на парчета.
— Съжалявам — гласът ми бе натежал от вълнение.
Той ме накара да замълча и ме придърпа по близо, така че телата ни се прилепиха. Мокри, се плъзгаха едно до друго. Неговата кожа до моята, ръцете му, обвити около мен, бяхме толкова близо. Ниско в корема ми се зараждаше усещане, което бавно се усилваше с всяко докосване, но движенията ни бяха деликатни и обмислени, докато се милвахме с безкрайно внимание. Бях съкрушена, изтощена от силните емоции, които ме завладяваха в негово присъствие.
Може би Мари бе права. Бяхме минали етапа да даваме най-доброто от себе си, когато сме сами. Онова, което представлявахме, когато бяхме заедно, бе станало толкова въздействащо. Това беше сила, която ме оставяше без дъх и караше всичко друго да изглежда маловажно. Колкото и да не исках да го призная, Блейк Ландън бе станал всичко за мен.
При всяко близване, неволно докосване сърцето ми набъбваше от любов. От доверие. В отговор на моята настойчивост жестовете на Блейк станаха по-овладени, по-нежни, готови да ме обладаят с непреодолимото желание, което споделяхме един към друг. Отдръпнах се назад, решена тази нощ да бъде различна.
— Искам тази нощ да поемеш нещата в свои ръце.
Той вдигна безизразен поглед към мен.
— Да имаш пълен контрол. Да правиш всичко, от което имаш нужда — говорех убедено, въпреки че се опасявах в какво се забърквам.
Тялото му под мен се стегна.
— Ерика, няма да правим това, разбра ли?
— Обичам те и искам да направя това за теб. Имам ти доверие и искам да ме отведеш толкова далеч, докъдето смяташ, че мога да стигна. не мога да обещая нищо, защото не знам какво точно искаш, но искам да опитам.
— Престани.
Той се отмести, като леко ме побутна назад. Обзе ме паника.
— Не, почакай. Моля те — въздъхнах и притиснах слепоочията си, като мразех онова, което се готвех да призная. — Част от мен. дори, когато се боря с теб на всяка крачка, в мен има някаква част, която иска да ти даде пълен контрол. Истинско подчинение. — Вътрешно се свих, когато тези думи се изтръгнаха от мен. — Мисълта да се предадеш.
Ще излъжа, ако кажа, че това не изглежда привлекателно и опияняващо. Толкова дълго съм се грижила сама за себе си.
Той погали леко страната ми с опакото на ръката си и топлината обля тялото ми. Чуваше ме. Исках да вярвам, че по някакъв начин може да разбере, да усети тежестта, която носех, когато имаше толкова малко хора, на които можех истински да разчитам.
— Ти се грижиш за разни хора и знам, че мога да ти вярвам във всичко. Признавам, че се съпротивлявах срещу това, защото ме плаши до смърт. Не мога да ти разреша да контролираш живота ми. Просто не мога. Но що се отнася до секса, мисля, че мога да ти дам онзи контрол, който искаш.
— Как точно ще го направиш? Като натиснеш някакъв бутон?
— Мисля, че мога. Аз.
— Ами всичко онова, което си преживяла. Как изобщо можеш да мислиш, че нещата, които искам, са добри за теб?
— Не знам какво искаш. Покажи ми и ще ти кажа.
Тежко въздъхна.
— Ерика, ти си силна, независима жена. Не приличаш на никоя, която съм срещал досега. Доказваш ми го всеки ден, независимо от това колко много те затруднявам. И не искам да се опитвам да ти отнема това, да те принудя да правиш неща, които в действителност не искаш да правиш.
— Откъде знаеш, че не искам?
Поклати глава и погледна встрани.
— Ами ако нещата стигнат твърде далеч и се окажат нещо, от което няма да можем да се върнем назад?
— Аз ти вярвам.
Целунах го, наслаждавайки се на коприненото триене на телата ни под водата. Беше твърд. Може би вече имаше някакъв план. Щях да му покажа, че мога да бъда правилният човек за всичко, от което се нуждае. После една смразяваща мисъл прониза съзнанието ми.

София.

Не бях съвсем сигурна дали съм произнесла на глас името ѝ, преди да видя студеното изражение на Блейк. Устните му се стиснаха в тънка черта.
— Спри, мила. Няма да обсъждаме това.
— Не, почакай. Тя беше ли навита на всичките тези садомазо игри, които толкова те възбуждат?
Той се колебаеше.
— Просто ми кажи — отсякох аз. Не бях склонна да отстъпвам.
Замълча задълго. Бавно кимна, като избягваше да ме погледне.

Веднага след като отговори на въпроса, ми се прищя да бе замълчал.
Проклетата София.
Сега я мразех още повече, отколкото преди. Ревността едва не ме парализира. Дос-татъчно тежко бе да бъда сравнявана физически с бившата приятелка на Блейк, която беше манекенка. Да науча, че тя е била всичко онова, което той желае в сексуално отношение, ми идваше в повече. Отдръпнах се в моята страна на ваната. Водата започваше да става неприятно хладка.

Той ме погледна.

— Не става въпрос да я „навивам“ да върши някакви неща. Тя
искаше
да ми се подчинява. Проклетата идея беше нейна. Излишно е да казвам, че да играя доминираща роля с нея не бе голямо предизвикателство. Но тя винаги ме тласкаше все по-далеч. Понякога нещата, които искаше да правя с нея, граничеха с опасността. Това
не е
онова, което искам с теб. Но след като съм бил толкова дълго в подобна връзка.

— Сега желаеш това толкова силно — завърших мисълта му, преди той да успее да потвърди.
— Понякога, да.
— Нещата, които правехме, изпитваше ли ме, за да видиш колко мога да понеса?
— В известен смисъл. Аз те подтиквах. Мисля, че и двамата осъзнаваме това.
— А в случаите, когато аз поемах контрола.
Той облегна глава назад на ръба на ваната.
— Беше ми трудно. Опитвах се да бъда толкова внимателен с теб, Ерика. Не можеш дори да си представиш.
— Кажи ми какво искаш, Блейк.
— Това наистина няма значение на този етап.
— Имам право да знам — сдържах дъха си в очакване той да проговори.
— Пълно подчинение. Пълен контрол върху насладата и болката ти — гласът му бе равен, безстрастен, като че обсъждахме бизнес сделка и това бяха неговите условия.
Рязко издишах, когато осъзнах смисъла на думите му. Нима това беше нещо, което можех да му дам? Обхвана ме паника от друг характер. Обвих коленете си с ръце в опит да се да предпазя от засилващия се студ. Не можех да загубя Блейк.
— Добре тогава, ще го направя — казах аз бързо, преди да съм успяла да размисля и да се откажа.
Дълбока бръчка се врязваше между веждите му, а очите му леко се разшириха, като че моите думи наистина го изплашиха. Излезе от водата, седна с отпуснати на коленете ръце.
— Защо би го направила?
— Защото означаваш за мен повече от всеки друг. Най-малкото трябва да опитам.
— Не става въпрос да ми се харесаш.
— Прав си. Става дума за това, че те обичам достатъчно, за да се пробвам. Мисля, че най-после започвам да свиквам.

Изправих се и се избърсах с кърпата на път към спалнята. Сега треперех цялата. Водата не беше чак толкова студена. Бях ужасена. Защо? Блейк никога не ме бе наранявал истински.
Той никога не ме е наранявал.
Седнах на ръба на леглото, несигурна какво да правя.

Блейк дойде и застана зад мен. Сграбчих хавлиената кърпа, която бях увила отпред на гърдите си. Поех дълбоко дъх, за да успокоя тръпките, които лазеха по цялото ми тяло.
— Това не е онова, което искам. Каквото чувстваш сега. Още дори нищо не сме направили, а ти си изплашена до смърт.
Обърнах се с лице към него.
— Кажи ми какво да правя. Нервна съм. Страхувам се, че ще направя нещо погрешно.
— Не, ти се страхуваш, че ще те нараня.
Стиснах зъби и се проклех, че изразих гласно страховете си — страхове, които бяха толкова дълбоки, че бяха станали част от мен. Те ме бяха преследвали години наред. Доплака ми се при мисълта, че никога не бях успяла да се освободя от тях.
— Знам, че няма да ме нараниш.
— Ако си толкова сигурна, тогава защо си толкова уплашена?
Тежко преглътнах.
— Знаеш защо.
Повдигна брадичката ми и ме погледна в лицето. В меката светлина на спалнята очите му излъчваха емоции. Обмисляше решения. Можех да видя как пресмята наум. Претегляше силата на желанието срещу съвсем реалната възможност да се изплаша, ако отиде твърде далеч.
Пуснах кърпата и се притиснах в него. Кожата му пламтеше до моята. Тялото ми започна да се отпуска от топлината на допира.
Притисна с длан гърдата ми и хвана зърното между пръстите си, като леко увиваше втвърдения му връх.
— Какво ще кажеш, ако просто реша да те хвърля на леглото и да те изчукам до безсъзнание? Мисионерската. Грубо.
Прехапах уста. Думите му ме обляха като гореща вълна. Звучеше много съблазнително, обаче той хитруваше с мен.
— Сигурна съм, че можеш да измислиш нещо по-интересно.
Накара ме да млъкна, като силно ме целуна.
— Полека. Ще караме полека. Сега ще те любя, мила.
Думите му звучаха по-скоро като констатация, а не като израз на онова, което наистина дълбоко в себе си искаше. Ръцете му бяха неуморни, сграбчваха ме и ме пускаха, като че се бореше със собственото си тяло. Нетърпението му ме разпали. Горещ пламък лумна в мен и се разпростря по крайниците ми, докато кожата ми стана също толкова трескава, както неговата.
Целунах го в отговор, като преглътнах уверенията, които щяха да отведат и двама ни там, където искахме, където копнеехме да бъдем. Хванах раменете му, зарових пръсти в косата му. Не можех да бъда достатъчно близо. Исках да освободя животното в него — това животно, което напираше да ме нападне с всичка сила. Вече не се страхувах. Имах нужда от него.
— Вземи ме така, както искаш. Прави с мен всичко, което искаш. За Бога, моля те. Имам нужда от това, имам нужда от теб — изстенах, като безпомощно се търках в него.
— Не — отказа той през стиснати зъби. Тялото му бе стегнато, сковано, като че и най-лекото движение би разклатило решителността му.
Облизах устните си, почти побесняла от усещането на еректиралия му член до корема ми. Желаех го толкова сил-но, че мислех, че ще полудея. Не можех да чакам повече. В миг паднах на колене и започнах да галя нежно члена му между дланите си. Щях да измисля как да играя подчинената роля със или без неговата помощ. Лапнах главичката в уста и я засмуках, като въртях езика си около чувствителния връх. Изстенах, наслаждавайки се на неговия вкус, на лекия мирис на тялото му.
Издиша, като че бе сдържал дъха си прекалено дълго време. Лижех го, смучех го и нежно го захапвах, докато той започна леко да трепери. Подчинена или не, в тази поза държах всички карти. Но може би не трябваше.
Забавих движенията си и отпуснах устните си. Сграбчих го изотзад и го притиснах силно, докато членът му се опря в дъното на гърлото ми. Дъхът му свистеше през стиснатите му зъби. Бавно се изплъзна от мен, а членът му се допря до устните ми. Забих нокти в задника му и той го вкара в устата ми. Преглътнах, въртейки се около главата му.
— По дяволите — прокара пръсти през косите ми, като ме държеше за главата. — Какво правиш с мен?
— Изчукай ме в устата. Контролирай ме с ръцете си. Покажи ми какво искаш — думите ми прозвучаха като заповед, но не можех да се въздържа. Трябваше да разбере, че вече съм готова.
— Не чуваш и дума от това, което ти казвам.
Усмихнах се, като бавно плъзгах езика си по дължината и около члена му. Очаквах го, като го вкарвах дълбоко, отново и отново.
С глухо ръмжене той сграбчи косата ми и леко повдигна хълбоци. Поемах го изцяло и с нетърпение при всеки тласък. След това той навлезе още по-дълбоко, като опря до дъното на гърлото ми. Даваше точно толкова, колкото бях в състояние да поема.
— Толкова си красива така, мила… на колене. Цялата на мое разположение.
Погали ме по бузата и се отдръпна, за да ме остави да си поема дъх, преди да направи точно това, което исках от него. Стисна още по-силно, почти болезнено косите ми, докато ме чукаше в устата с премерени тласъци. Остро вдиша и влезе още по-навътре.
Изстенах, като се наслаждавах на копринената кожа на надървения му член, която се плъзгаше върху езика ми, докато се борех да го поема изцяло.
Звуците, които издаваше, ме убедиха, че това го подлудява. Лека влага изби по кожата ми, докато се отдавах на момента. Исках да се докосна, да усетя как съм овлажняла, но не го направих. Ръцете ми лежаха върху мускулестите му бедра, които се бяха втвърдили като камък.
Не можех да спра да мисля какво щеше да изпита вътре в мен, като ме помпа със същата страст и жар. Силата на тялото му бе очевидна в тази поза. Устата ми нямаше да издържи на силните тласъци, които той обикновено произвеждаше, когато се чукахме. Обуздаваше страстта си в тази деликатна поза и напълно контролираше положението. Бях толкова уязвима, напълно зависима от неговото благоволение. Да му вярвам и да му доставям удоволствие бе опияняващо чувство.
Забих леко нокти в бедрата му, а желанието ми достигна трескава кулминация.
— Добре ли си?
— Недей да спираш.
— Не мисля, че бих могъл, дори да исках. Прекалено е хубаво. Чукането е превъзходно.
Отново го обвих с уста, като плъзгах пръстите си нагоре по мускулите на корема му. Те се свиваха и се стягаха при всеки обмислен тласък, докато от гърлото му се изтръгна вик и той изхвърли топла сперма в гърлото ми. Преглътнах и я облизах до последната капка.
Той ме пусна и завлече и двамата ни в леглото, където се стовари, като ме привлече на гърдите си. Намръщи се със затворени очи, докато си поемаше дъх. Обсипах с горещи целувки гърдите му, като лижех вдлъбнатината на ключицата му. Хвана китките ми, очите му сега бяха отворени, но все още натежали от желание.
— Ако продължаваш така, ще си го получиш.
— Какво ще бъде — наказание или награда, за това, че ти направих свирка?
Лицето му се смекчи и той се засмя.
— Не съм решил още. Не мога да мисля трезво.
— С нетърпение чакам да разбера.
Знаех, че не може да е готов отново толкова скоро, но продължих да обработвам тялото му с уста. Не можех да му се наситя. Да му доставям удоволствие бе зависимост и имах нужда от нова доза. Нетърпеливо легнах върху него. Лижех солта от кожата му, все още лъскава от пот след изпразването. Чистият му мъжествен мирис ме изпълваше с похот. Преди да успея да се спусна по-надолу, той ме обърна по гръб. Издърпа ме нагоре в леглото и широко разтвори краката ми. Изхленчих в очакване. Единственото по-хубаво нещо от това да дам устатата си на Блейк бе да се възползвам от неговата. Имаше изключително талантлива уста.
Застана в първоначалната си поза и ме погледна, като все още дишаше тежко. Докосна ме нежно нагоре и надолу по бедрата. Размърдах се неспокойно, напълно осъзнаваща болката между краката си.
— Пипни се.
— Защо?
— Просто го направи. Направи всичко, което би направила, ако не бях тук да те изчукам.
Провокативно свалих ръката си и започнах бавно да я движа около клитора си. Блейк ме целуваше по бедрата, прасците, коленете, навсякъде, но не и там, където наистина най-много исках.
— Мислиш ли за мен, докато го правиш? — От топлия му дъх ме побиха тръпки. Тялото ми се стегна в отговор.
— Нямаше нужда да го правя, откакто се срещнахме. Предпочитам твоя допир пред моя. Защо не ме докоснеш? Моля те.
— Не спирай. Искам да те гледам. Имаш ли вибратор?
Завъртях очи, леко обидена, че пита.
— Аз съм съвременна жена. Естествено, че имам.
— Къде е?
Поколебах се, като внезапно се почувствах колкото съвременна, толкова и срамежлива.
— В скрина за бельото. Защо?
Той целуна с отворена уста вътрешната част на бедрото ми и аз се задъхах.
— Просто питам. Продължавай.
Подчиних се, като оставих пръстите ми да следват ритъма, който тялото ми добре познаваше. Движенията бяха свободни и плавни, тъй като вече бях влажна. Толкова лесно можеше да влезе вътре в мен. Никаква съпротива.
— Хубава си отдолу. Толкова красива и розова. Искам някой път да те обръсна. Да излижа цялата нежна кожа. Правила ли си го някога?
Поклатих глава. Не бях сигурна точно как се чувствам от този подробен анализ на женските ми прелести. Той ме подвеждаше. Аз исках само да ме лиже или да ме чука.
— Не мога да го направя.
За пръв път в живота ми започна да ми става досадно да мастурбирам. Исках да почувствам ръцете му върху себе си. Усещах, че се минавам, като поемам по самотния път към оргазъма като самоцел. Изобщо нямаше нищо общо с неочакваните и вълшебни приключения, в които ме въвличаше Блейк.
— Стесняваш ли се?
— Не. Може би малко. Но не искам да свършвам по този начин.
— Няма. Даваш ми онова, което искам, и повярвай ми, отсега нататък никой и нищо няма да те кара да свършваш освен аз. Ще ми покажеш как се пипаш и тогава точно преди да свършиш, ще вкарам члена си в теб. Можеш ли да издържиш?
— Не можеш ли да използваш устата си? — помолих аз.
Той се надигна на лакът и присви очи.
— Знаеш ли, Ерика, не може да се каже, че си много пос-лушна. Начертах ти плана на играта, който за твоя радост не включва никакъв реквизит, тъй като той е в моя апартамент. Обаче ако продължаваш да говориш, просто ще те метна на коленете си и силно ще те напляскам. Разбра ли?

Изсмях се, но смехът ми заглъхна. Погледът му бе напълно сериозен.
О, той не се шегуваше.

Поех дълбоко дъх и затворих очи, за да не се изкуша да се разсмея. Да дразня Блейк бе прекалено забавно, обаче точно сега не исках да бъда напляскана като непослушно дете.
Продължавах да стискам очите си затворени, така че да мога да се съсредоточа, като се опитвах да забравя, че Блейк гледа всичко. Напрягах се и се стягах, мачках гърдите си и се извивах от собствения си допир. Вече бях близо, движенията ми станаха по-настойчиви, не толкова изящни. Виеше ми се свят. Представях си, че това бе Блейк. Изричах името му отново и отново. Нуждаех се да го почувствам вътре в себе си. Бях на ръба да свърша, когато той хвана китките ми и ги прикова здраво отстрани.
— Трябва да те вкуся за малко, мила. — Езикът му се лепна и облиза клитора ми. Бавното, ритмично изкачване към оргазъма изведнъж стана стремително. Извиках, тъй като усещането на устата му върху мен ме изстреля опасно близо до ръба. Повдигнах ханша си, като отчаяно желаех да продължава да ме докосва. Той се отдръпна, но преди да успея да протестирам, вкара члена си с един-единствен силен тласък, бързо последван от още един.
— Блейк, о, Господи, свършвам — извиках, тялото ми се тресеше от пламенните усещания, които ме заливаха.
— Така е. Искам да усетя как се стягаш около члена ми. Вече си толкова дяволски тясна.
Продължаваше да ме помпа силно, като триеше с кръгообразни движения клитора ми, докато аз се изпразних с поредица от неистови викове. В безумното си облекчение се заклех, че нищо никога не е било толкова хубаво. Никога.
Блейк постигна собственото си удоволствие някъде в мъглявината на моя оргазъм и падна върху мен. Лежахме безсилни и дишахме учестено и неравномерно.
— Добро момиче — прошепна Блейк.




ГЛАВА ПЕТА



Реших да отида по-късно на работа, така че да мога да изпратя Али. Хийт и Блейк бяха в хола и тихо си говореха, като наваксваха пропуснатото. За четирима души, които толкова много се обичаха, имахме доста за наваксване.
Помогнах на Али да си опакова багажа, тъй като не ѝ бе останало време за това, след като бе прекарала нощта с Хийт. От нейното сънено и изтощено състояние можех да съдя, че са прекарали бурна нощ. Вероятно не по-малко бурна от онази, която двамата с Блейк преживяхме. Беше права, че тези мъже от фамилията Ландън ни държаха в непрекъснато напрежение.
Но цветът на лицето ѝ се бе възвърнал и настроението ѝ отново бе весело. Бореше се да затвори ципа на чантата, която като че бе набъбнала след гостуването ѝ, въпреки че не бяхме пазарували. Накрая успя и отстъпи назад с ръце на хълбоците. Проверих колко е часът. Разполагахме само с няколко минути, преди да се отправим към летището.
— Мисля, че това е всичко — казах аз. Опитвах се да не мисля колко време щеше да мине, преди да видя Али отново.
По страните ѝ потекоха сълзи. Силно ме прегърна и за-подсмърча на рамото ми. Прекарахме си страхотно, но знаех, че не всичките ѝ сълзи са за мен.
— Всичко ще бъде наред, обещавам.
— Обещаваш? — Отстъпи назад, като здраво стискаше ръцете ми.
— Обещавам.

Върни се и можем всички да бъдем заедно,
помислих аз, но преглътнах думите. Нямаше смисъл да говорим за това. Тя трябваше да направи своя избор. Знаеше, че винаги може да се върне.

— Хийт те обича и аз те обичам.
— А ти обичаш Блейк — тя се изкикоти през сълзи.
Отново я прегърнах. Разделихме се, когато Хийт надникна в спалнята.
— Време е да вървим, мила.
Леко ме стисна, махна ми за сбогом и изчезна зад вратата с Хийт.
Блейк дойде при мен, докато една сълза се плъзгаше по бузата ми. По дяволите. Това момиче щеше да ми липсва. Той я избърса и ме привлече в прегръдката си. Обвих кръста му с ръце, благодарна, че не се налагаше да се сбогувам с него в близко бъдеще. Не можех и не исках да си го представя, никога.
* * *
— Мислиш ли, че ще ми стане?
Нетърпеливо чаках Мари да отвори ципа и да махне найлоновия плик от химическото чистене.
— Мисля, че да. Накарах да разширят малко горната част.
Засмях се и стеснително прикрих гърдите си, които винаги бяха изглеждали прекалено едри за дребната ми фигура. Стоях в спалнята по бельо, докато Мари разопаковаше тоалета. Дългата до земята рокля бе от черна сурова коприна с украса от избелял плюш.
Облякох роклята и Мари закопча ципа. Бюстието без презрамки легна идеално. Доволна, че гърдите ми не изскачат навън, прошумолях с полите и отидох до огледалото, за да видя как ми стои роклята. Скроена като за русалка, тя чудесно пасваше на талията и на ханша ми, а разкроените поли на винтидж материята се спускаха от коленете ми надолу.
Мари пристъпи до мен, почти с една глава по-висока, енергична и прекрасна както винаги. Тя беше най-добрата приятелка на майка ми, но с годините наистина се превърна в такава и за мен. Понякога бе майката, от която се нуждаех, друг път просто приятелка, с която можех да обсъждам разни неща, които не можех да си представя да споделям с майка си. В такива случаи обаче тя ме гледаше по същия начин, както би ме гледала майка ми. Очите и се замъглиха, докато се възхищавахме заедно на прекрасната рокля.
— Понякога забравям колко много приличаш на нея.
Усмихнах се и преглътнах сълзите си. Сега, когато познавах баща си, можех по-ясно да си дам сметка колко чертите на лицето ми приличат на тези на покойната ми майка. И двете имахме руси коси и светла кожа, но от огледалото ме гледаха очите на баща ми.
Изведнъж се напрегнах при мисълта, че тази вечер ще го видя. Нищо в тази връзка не беше просто.
— Да, тя имаше невероятен вкус.
Леко повдигна вежди.
— Всъщност Дейниъл ѝ я купи. Тя я носеше на абсол-вентския ни бал.
— Обаче я е дала на теб.
— Тя остави някои неща, предполагам така ѝ бе по-лесно. Каза ми да ги дам за благотворителност. Обаче тази рокля бе прекалено красива и не можех да не я запазя. Толкова се радвам, че го направих. Погледни се. — Тя плъзна длани по горната част на ръцете ми и леко ги стисна.
— Съвършена е.
Прокарах ръка по плата, като се наслаждавах на смесицата от мека и грапава материя, кадифе и коприна. Роклята ми стоеше толкова добре. По някакъв начин майка ми бе успяла да ми направи съвършения подарък, без дори да знае.
Преди отново да започна да се вълнувам, входният звънец иззвъня в кухнята. Измъкнах се от спалнята, за да отворя. След няколко секунди влезе куриер. Той носеше розова кутия с прозрачна черна панделка. Вдигна високо вежди, докато разглеждаше прекалено официалния ми за това време на деня тоалет.
— Извинявайте, точно се преобличах — нервно се пошегувах.
— Няма нужда да се извинявате — изпитателно ме изгледа от глава до пети, преди да извади някаква хартия от джоба си.
— Трябва да се подпишете.
Подписах се и поех кутията. Затворих вратата зад него и я поставих на масата, нетърпелива да я отворя. Взех малката картичка, завързана за панделката, и я прочетох.

Ерика,


Направи ми удоволствие и облечи това довечера.


С обич, Блейк

Сърцето ми прескочи. По дяволите, ами ако ми е купил рокля? Не можех да се разделя с тази. До началото на гала-вечерта оставаха часове, но вече не исках да я съблека.
Неохотно подръпнах края на панделката и отместих пластовете опаковъчна розова хартия, докато стигнах до купчина внимателно сгънати черни одеяния. Извадих сутиен без презрамки с подходящи бикини и обточени с дантела черни копринени чорапи. Мъжът имаше разточителен вкус, отношението му към бельото не правеше изключение.
Мари се приближи отзад и подсвирна.
— Е, добре, това е знак. Работата ми тук приключи.
Внезапно смутена, върнах нещата обратно в кутията.
— Провъзгласявам те официално за мой спасител. Безкрайно ти благодаря, Мари.
— Винаги съм на линия, бебчо. Радвам се, че успях да помогна. Моля те, направи снимки! О, в тази връзка. Забравих да ти кажа, че Ричард ще бъде там с някакъв фотограф, който отразява събитието.
— Страхотно, ще се озъртам за него.
— Той е висок, мургав и със страх от обвързване.
Изсмях се.
— Наистина е така, виждал е снимките ти из целия ми апартамент, така че съм сигурна, че в даден момент ще ти се представи.
— Разбрах. Ще бъда нащрек.
Тя бързо ме целуна и излезе, като ме остави сама със завладяващото очакване на настъпващата нощ.
* * *
Облякох бельото, което Блейк ми бе изпратил, и леко се завъртях пред огледалото, като преценявах вида си. Косата ми бе вдигната нагоре и свободно падащи къдрици обрамчваха лицето ми. Носех диамантените клипсове на майка ми, които подхождаха на диамантените гривни, подарени ми от Блейк.

Каква късметлийка съм,
помислих аз, замаяна от копнеж. Щеше да бъде интересно да осъществявам нови контакти, докато съм подложена на такова сексуално напрежение.

Али вече бе излетяла за Ню Йорк и сега Хийт щеше да живее с Блейк. Може би това бе за добро. Неотдавна бе споменал за реквизит и мисълта да бъда подложена на арсенала му от играчки леко ме притесняваше. Можехме да постигнем достатъчно и само с телата си. Определено не се нуждаехме от помощ.
Точно тогава силуетът на Блейк изпълни рамката на вратата. Дъхът ми секна, когато го огледах. Зеленото в очите му светеше на фона на черното и бялото на съвършено ушития му смокинг.
Гледах отражението му, докато той бавно се приближаваше към мен, като ме изпиваше с поглед.
— Подранил си.
Спря зад мен, като улови погледа ми в огледалото.
— Може би съм подценил колко съблазнителна ще бъдеш в този комплект. С тези бикини задникът ти изглежда фантастично.
— На твоите услуги — пошегувах се аз и отстъпих крачка назад, така че да почувствам топлината на тялото му опасно близо.
Рязко си пое въздух. Постави ръка на хълбока ми и ме привлече назад, така че телата ни се допряха.
— Нямам търпение да те видя в него.
— И ти ми липсваше. — Усмихнах се и се притиснах към него, като извих назад ръка с облекчение, че отново е с мен. Тялото ми намираше покой в неговото. Времето, през което не бяхме заедно, наистина се влачеше непоносимо бавно. Нима можеш да звучиш толкова отчаяна и зависима? Не обърнах внимание на тънкото гласче в главата си и поне в този момент се отдадох на чувството да съм пълноценна в негово присъствие.
Усмивката ми се стопи, когато той прокара устни нагоре по врата ми, лапна диамантения клипс и леко захапа ухото ми. От устата ми се изтръгна стон и тялото ми се напрегна в разпалено очакване. Обхождаше с ръце извивките на тялото ми. Дланта му се плъзна по корема ми и после се насочи надолу, вмъкна се под бикините и покри венериния хълм. Изведнъж се спря и очите му се разшириха.
— Какво, по дяволите.?
Завъртя ме, провря палци през връзките на бикините и ги свали, без да се церемони, като разкри резултата от първата ми бразилска епилация.
Прехапах устни, изнервена и засрамена да бъда така разголена.
— Харесва ли ти? Исках да те изненадам.
— И то каква изненада — бутна ме назад до гардероба и коленичи, като смъкна и бикините на пода. — Господи, ти наистина ме обичаш.
Смехът ми премина в пъшкане, когато вдигна краката ми на раменете си и се зарови в мен, като ме лижеше, разтваряше ме с пръсти, за да може да дразни чувствителната плът. Този мъж имаше великолепна уста и усещанията ми бяха толкова… различни отдолу. По-интензивни, като че ме докосват за пръв път. Оголен нерв, предназначен само за него. Потръпнах от неговия дъх върху мен. Усещанията, предизвикани от устните и езика му, които дразнеха голата ми плът, ме накараха да затреперя.
Погледнах встрани и улових отражението ни в голямото стенно огледало. Лицето ми бе зачервено и гърдите ми се повдигаха, тежки и нежни под сутиена. Да гледам как този безупречно красив мъж в безупречен смокинг ме лиже, как ми доставя удоволствие, като че животът му зависи от това, бе може би най-еротичното нещо, което някога бях наблюдавала. Сърцето ми набъбна при тази гледка. Обля ме топлина, която се разнесе по тялото ми като бурен огън, докато пламнах от любов и възбуда.
Затворих очи, когато той засмука клитора ми. Тялото ми необратимо пътуваше към предстоящия оргазъм.
— Не спирай, моля те…
— Няма. Дяволски си сладка. А сега…
С кръгообразни движения лижеше отвора на влагалището ми и влезе вътре, като вкарваше и изкарваше езика си.
Вкопчих се в ръба на скрина. След още няколко лизва-ния вече нямаше мога да се държа на краката си и се молех да мога да стоя изправена, когато настъпи моментът.
— Да, точно така. Блейк, о Боже, аз ще.
— Свърши заради мен, мила.
Дрезгавият му глас, който вибрираше върху космите на венериния ми хълм, ме доведе до оргазъм. Накъсаните ми викове се сляха в стенание, когато той ме тласна отвъд ръба на удоволствието. Треперех неконтролируемо, обезумяла от насладата, която ми доставяше. Държеше ме здраво за хълбоците, изправена, докато спазмите отшумяха. Опитах се да се съвзема, като се борех да си поема дъх.
Изправи се и леко ме побутна към леглото. Стоварих се върху него, с изпразнена от мисли глава и с омекнали кости.
— Това бе неочаквано.
— Е, нали каза, че мразиш да се запознаваш с нови хора, и си помислих, че може би това ще те отпусне.
Напуши ме смях и се ухилих, опиянена и задоволена. Облегнат на лакът, Блейк лежеше до мен с доволна усмивка. Сведох поглед и веднага разпознах контура на неговата ерекция през панталоните на смокинга. Ситуацията бе станала малко едностранчива. Усмихна се още по-широко и задържа ръката ми, която протягах към него.
Издадох напред долната си устна, разочарована от неговия отказ.
— Какво има?
— Това може да почака.
— Защо? Имаме време — поне така си мислех. Бях загубила всякаква представа за време, докато траеше неотдавнашният ми оргазмен припадък.
— Отложено удовлетворение, сладка моя. Ще умра от скука на това събитие, така че сега ще мога да си представям как смъквам тези чорапи и те лижа от глава до пети цяла нощ. По времето, когато се приберем вкъщи, ще бъда готов да направя наистина срамни неща с теб.
Зърната на гърдите ми се втвърдиха и се одраскаха болезнено в коприната на сутиена ми, докато гърдите ми се подуваха с всяко накъсано вдишване. Понякога бях убедена, че може да ме накара да свърша само с думи. Харесваше ми колко мръсен и честен беше, когато ставаше дума за секс. И по звука на гласа му разбирах, че бе приел, че съм отворена за неговите перверзии. Само се надявах да ме отведе там стъпка по стъпка. Никога не знаех докъде стигат границите ми, преди Блейк да ги прекрачи.
— Какви срамни неща? — попитах аз едновременно с любопитство и с тревога.
— Имам нещо наум.
— Кажи ми.
— Хм, няма, обичам да те изненадвам. Освен това ще имаш върху какво да размишляваш. Очакване на неизвестното.
— Подскажи ми.
Очите му проблеснаха и той се усмихна.
— В никакъв случай. Хайде да ти облечем тази красива рокля, преди да обезумея напълно, докато те гледам в тези дантели.
Отдръпна се, но аз отново го привлякох към себе си, като го теглех за реверите, докато устните ни се срещнаха. Още бях замаяна от оргазма и изпитвах необясним порив да усетя вкуса си по устните му. Той ме целуна на свой ред нежно, като прокара пръсти по бузата ми. Отново се почувствах безпомощна, забравила времето и действителността, докато той не се отдръпна леко.
— Ако не ме пуснеш, мила, ще те накарам отново да се възбудиш. И след това няма да можем да мръднем оттук, защото не мога да се сдържам повече.
* * *
Гостите обхождаха коридорите на музея в елегантните си тоалети. Двамата с Блейк вървяхме след тях и се озовахме в просторен затворен вътрешен двор. Самото помещение спираше дъха с високите си повече от двадесет метра френски прозорци, предлагащи гледка към оригиналните каменни стени на сградата, осветени на фона на лятното нощно небе. Бях посещавала елегантни събития в „Хар-вард“, но никога не бях виждала нещо подобно.
Спрях се на балкона, под който течеше купонът, и се насладих на гледката.
— Красиво е — промълви Блейк в ухото ми.
— Направо ти спира дъха — поглъщах гледката с детински възторг.
Обви с ръка кръста ми и ме притисна силно към себе си. Обърнах се, за да срещна очите му. Те пламтяха с бурната настойчивост, която обичах, за която копнеех.
— Не говорех за обстановката — докосна с палец устните ми и невинно ме целуна.
Сърцето ми подскочи, когато вдишах дъха му. Картините и звуците за миг престанаха да съществуват, докато се опиянявах от това произведението на изкуството, наречено Блейк Ландън.
Някакъв глас прекъсна мислите ми. Отдалеч някой викаше името ми. Под ръка с Марго, Дейниъл се приближаваше към нас на балкона. Дейниъл бе елегантен в смокинга си, а Марго носеше ефирна изумруденозелена рокля, която подхождаше на тънката и фигура и червеникава коса.
Поколебах се, тъй като не знаех как да се обръщам към тях на публично място, докато Марго се приближи и ме целуна по бузата.
— Ерика, радвам се да те видя. Изглеждаш прекрасно.
— Благодаря. Чудесно е да се срещнем.
Мъжете си стиснаха ръце, а Дейниъл ме приветства топло. Някакво чувство пробяга по лицето му, прикрито бързо от съвършената му усмивка, която бе станала още по-широка.
— Красота, Ерика. Ландън е щастлив мъж.
Поруменях от неговия комплимент.
— Това винтидж ли е? — Марго прокара върховете на тънките си пръсти по кадифената украса на роклята ми с очевидно одобрение.
— Да — отвърнах нервно, като погледнах към Дейниъл, чиито очи го издадоха. В момичешката си възбуда около роклята не бях помислила, че Дейниъл ще я забележи, а още по-малко ще си спомни за произхода ѝ. Но съдейки по мъката в очите му, той си бе спомнил.
Дейниъл се изкашля.
— Хайде да се смесим с тълпата и да видим на кого да те представим.
— Би било чудесно — отвърнах бързо аз, като нямах търпение да разсея неловкия момент, който единствено двамата с Дейниъл напълно разбирахме.
Марго леко се смръщи.
— Мога да разведа Ерика наоколо, мили. Вие двамата защо не си вземете нещо за пиене?
Между тях остана нещо недоизказано. Не разбирах.
— Добре. Ела да те черпя един скоч, Ландън. Може би ще те убедя да направиш дарение за кампанията ми.
Устните на Блейк леко се повдигнаха.
— Не се занимавам с политика, обаче приемам скоча.
Дейниъл високо се разсмя и приятелски потупа Блейк по рамото. Марго сръчно промуши тънката си ръка под моята и ние се спуснахме по широката стълба към тълпата долу.
— Как си, мила? — тя забави крачка, за да вземе две чаши шампанско от минаващия с табла келнер, и ми подаде едната.
— Добре. А ти?
— Доста добре. Кампанията, разбира се, бе стресираща.
— Мога да си представя. Обаче според Дейниъл нещата изглеждат обещаващо.
— Цифрите се колебаят, прогнозите се сменят. Изоставаме, но той ми казва, че всичко може да се промени в последната минута — вдигна рамене и ми се усмихна леко.
— Има още време. Сигурна съм, че най-добрите хора работят за него.
— Наистина е така, зная. Просто се притеснявам. Той трябва да вложи цялата си енергия в това начинание, за да дръпне напред.
Гледаше ме все така втренчено, като че искаше да добави нещо. Изчаквах я да продължи.
— Той често говори за теб, Ерика. Знам, че иска да поддържате връзка, да се възползва от появата ти. Но ако държиш на него, ще му дадеш малко време до края на изборите. Трябва да победи и Господ да ни е на помощ, ако изтече информация за връзката помежду ви. Може да се окаже катастрофално… Разбираш ли, мила?
Преглътнах последната глътка шампанско, като се надявах, че не може да види колко ме засягат думите ѝ. След последната ни среща не му се бях обаждала именно по тази причина. Надявах се да разбира, че той ме бе поканил на гости, а не обратното. Не се държеше злобно, но това не притъпяваше жилото на нейните чувства във връзка с евентуалното ми включване в живота на съпруга ѝ.
— Разбира се. Аз. ще се държа настрана. Няма да бъде трудно, след като пътищата ни почти не се пресичат.
Хвана ръката ми, стисна я леко и се усмихна.
— Благодаря ти.
Тъй като се задушавах от думите ѝ, започнах да оглеждам залата, като съжалявах, че нямам достатъчно връзки и не познавам хората наоколо, когато погледът ми внезапно попадна на две познати лица.
— Ще ме извиниш ли, Марго? Видях един приятел.
Тя кимна. Прекосих залата и се насочих към Риза, издокарана в тежка черна рокля с предизвикателен гол гръб.
— Здравей, Ерика. Изглеждаш прекрасно.
— Благодаря. Ти също.
Тя ми се усмихна в отговор и двете погледнахме към джентълмена, когото бях прекъснала с появата си.
— Ерика, мисля, че познаваш Макс?
— Разбира се.
— Добре изглеждаш, Ерика.
Макс бавно ме огледа от глава до пети и ми се усмихна многозначително. Бях забравила колко красив можеше да изглежда с късата си руса коса и загорял тен, които контрастираха с белотата на ризата му под смокинга. Всъщност бях изненадана, че Риза не е паднала в краката му, предвид нейното очевидно и безсрамно залитане по великолепните мъже, които красяха офиса ни. Ако я заварех отново да флиртува на бюрото с Джеймс, вероятно щях да бъда принудена да кажа нещо. За нейно добро.
— Ти също.
— Риза ми каза, че сайтът върви добре.
Погледнах към Риза и осъзнах с благодарност, че тя няма понятие какво се бе случило между нас. Не бях виждала или говорила с Макс, откакто Блейк провали сделката, която предстоеше да финализираме. Излетях от заседателната зала на „Енджълком“ разплакана от ярост, неспособна да обясня какво наистина се бе случило. След това работните ни отношения бяха на практика прекратени, тъй като Блейк не искаше да има нищо общо с него, когато ставаше дума за инвестиции и обратно.
— Дотук добре. Надеждите ни за развитие нарастват сега, когато Риза е в нашия екип.
— Без съмнение. Тя овърша залата като истински професионалист.
Тя игриво го плесна по ръката и се засмя.
— Е, Марк ме запознаваше, така че не мога да си припиша изцяло заслугата.
Риза излъчваше някаква смес от възбуда и безсрамие, на която повечето мъже не можеха да устоят. Беше хубава и изглеждаше опитна. Можеше да постигне каквото иска и ми бе интересно да видя как го прави. Особено с някой като Макс. Ако успееше да омотае влиятелния плейбой, щях да бъда наистина впечатлена.
Тримата водехме маловажен разговор, когато вниманието на Макс се отклони от нас.
— Маклауд, радвам се да те видя. Забавляваш ли се? — Макс се протегна, за да стисне ръката на другия издокаран в смокинг гост, чиито тъмнокафяви очи блеснаха, когато срещнаха моите.
— Опитвам се.
— Ерика, това е.
— Как си, Марк? — прекъснах представянето и се насилих да издържа настойчивия поглед на Марк. В мен запищя-ха аларми, а сърцето ми шумно биеше в гърдите ми. Но не исках да покажа пред него каквато и да било слабост.
— Вече доста по-добре — промълви той.
Макс се усмихна, като наподоби похотливия поглед, с който Марк ме гледаше. Впрегнах цялата си енергия, за да изглеждам възпитана и непосредствена, като прекрасно разбирах, че хората около нас ще забележат реакцията ми към Марк. Разбира се, двамата мъже сигурно се познаваха от бизнес сделки с фирмата на Дейниъл, но Макс бе последният човек, който трябваше да разбере за тъмното ми минало с Марк.
Знаех, че можеше да срещна Марк тук и се бях заклела, че ще запазя самообладание, ако това се случи. Щом Дейниъл щеше да влезе в живота ми на някакъв етап, Марк щеше да продължава да се появява. Не можеше да изпадам в паника всеки път, когато това се случеше.
От призрак Марк бе станал истински. Прекалено истински. Осезаемо същество с име, с минало, със слабости и уязвими места също като мен. Опитвах се да си напомням това, докато той безсрамно ме изпиваше с поглед.
— Какво ще кажеш за един танц?
Прикрих отвращението си при тази покана. Макс и Риза ни гледаха очаквателно.
— Може би по-късно. Имам нужда от още едно питие — вдигнах празната си чаша. Щях да имам нужда от повече от едно, преди да обмисля предложението.
— Аз ще ти взема. Върви, танцувай — Макс се усмихна и взе чашата ми.
Макс никога не ми бе давал повод да го мразя. Дори след предупрежденията на Блейк често пъти се питах дали намеренията му бяха толкова злонамерени, колкото той ги представяше. Сега го мразех по причини, които той никога нямаше да разбере.
Марк хвана ръката ми и ме повлече към дансинга, като ме държеше здраво. Механично го последвах, твърде бързо въвлечена в ситуацията, за да мога да планирам изход от нея. Забави крачка и ме привлече до себе си. Вълна от погнуса ме заля, когато телата ни се докоснаха. Напрегнах се, убедена, че прилошаването ми на дансинга няма да повлияе благоприятно върху това, което се надявах да постигна в професионално отношение тази вечер.
— Отпусни се — пропя той, като ме притисна толкова близко, че устата му докосна ухото ми и усетих горещия му, влажен дъх върху кожата си.
Местата, където се докосвахме, изпращаха болезнени сигнали по цялото ми тяло. Годините, в които бях мразела този мъж, и спомените, които бе оставил в мен, бяха закодирани в мозъка ми, който нареждаше на тялото ми да се съпротивлява. Стиснах зъби и поех дълбоко въздух не защото той искаше, а защото бях твърдо решена да премина през това изпитание, без да се изпадна в паника.
— Защо правиш така? — гласът ми бе несигурен. Искаше ми се да звуча по-овладяно, отколкото се чувствах.
— Не мога да стоя настрана. Мисля, че ми липсваше. Толкова се радвам, че накарах Дейниъл да те покани. Имах чувството, че ще дойдеш, ако той те повика.
— Какво искаш от мен? Остави ме на мира, моля те.
— Мисля, че знаеш.
Устата му докосна врата ми и цялото ми тяло се смрази от обхваналата ме паника. Очите ми се замъглиха от сълзите, които заплашваха да рукнат. Двойките около нас се усмихваха и танцуваха, но никъде не можех да открия Блейк.
Макс и Риза стояха до дансинга и разговаряха. Не можеха да ми помогнат.

Той не може да те нарани тук.
Гласът на логиката беше спокоен, но настойчивите и тревожни мисли лесно го заглушаваха. Някога ме бе докопал въпреки кръга от приятелите и тълпата. Не разполагах с никаква преграда срещу него.

— Знаеш ли, все още си спомням всичко от онази нощ.
Единствената полза от това, че бяхме толкова близо един до друг, бе, че не можех да видя лицето му. Ужасната подигравателна усмивка, която се бе запечатала в паметта ми. Затворих очи, като се опитвах да блокирам съзнанието си, обаче помнех всичко.
— За пръв път ли ти беше? Сигурно е било така. Беше толкова тясна. Толкова уплашена.
Преодолях порива си да повърна и се опитах да се отскубна, когато той хвана китката ми привидно безобидно и ме притисна още по-близо с другата си ръка.
— Обичам борбата, обаче нека не правим сцена на партито на тате, нали така?
— Пусни ме. Моля те — помолих аз. Започнах да треперя конвулсивно. Призрак или човек, трябваше да избягам.
Оркестърът забави ритъма в края на песента.
Когато си помислих, че наистина мога да изкрещя, Марк най-после отслаби прегръдката си и ме пусна.
— Доскоро, Ерика — ухили се той.
Отстъпих встрани, като се поуспокоих, след като се разделихме. Опитах се да се ориентирам на дансинга. Къде беше Блейк? Трябваше да се махна оттук. Музиката отново зазвуча и хората около нас започнаха да се движат, като говореха и се смееха.
— Всичко наред ли е? — Дейниъл се появи зад мен и ме обгради заедно с Марго, която бе с него.
Фактът, че Дейниъл бе свързан с Марк, този отвратителен човек, който едва не ме унищожи, бе повече, отколкото можех да понеса. Обърнах се, без да отговоря, и напуснах дансинга, като побягнах надолу по някакъв коридор, който водеше към външния двор.
Дворът бе осветен от светлинките на празничните гирлянди, увити около дърветата, които се издигаха покрай постланата с плочи алея. Щом излязох навън, вдишах дълбоко вечерния въздух. Бях замаяна, пръстите ми бяха изтръпнали и от опит знаех, че съм на път да настина. Студеният въздух обливаше кожата ми, която сега бе покрита с тънък слой пот, следа от последните няколко минути на истинска паника.
— Ерика!
Дейниъл се втурна към мен със загрижено изражение.
— Добре ли си?
— Не — поклатих глава и после започнах да обмислям реакцията си. Разумът ми постепенно започна да се възвръща в отсъствието на Марк. — Да, добре съм. Съжалявам. Просто имам нужда от малко въздух.
— Ела насам — нежно ме прегърна през раменете и ме поведе към някакъв усамотен ъгъл на двора. Седнахме на пейка от ковано желязо. Чувствах тялото си натежало, тромаво. Държах се на крака благодарение на роклята, която преди малко бе непристойно притисната към мъжа, който ме бе изнасилил.
Скрих лицето си в ръце. Мразех Марк. Истински, с всяка фибра на тялото си. Години наред бях живяла в страх от него. Никога не знаех кога и как може отново да нахлуе в живота ми. Сега, когато се бе появил, страхът се замести от силен гняв. По-рано за изнасилването можех да виня единствено себе си. Бях много пияна, твърде наивна. Всеки сценарий разглеждаше събитията от онази нощ през призмата на моите действия и с оглед на това по какъв начин бих могла да предотвратя станалото. Тези дни свършиха. Марк беше точно толкова порочен, колкото си го бях представяла, и целият ми гняв, и всичката болка, които изпитвах след онази нощ, заради онази нощ, сега се насочиха към него.
Дейниъл нежно прибра къдрица от косата ми зад ухото.
— Марк ли ти каза нещо?
Гласът му ме върна в настоящето и когато вдигнах поглед, видях, че бе смръщил вежди, очевидно загрижен. Затворих очи, като притиснах с пръсти слепоочията си. Бях на ръба да се разплача и потиснах изхълцването си. Нещо в Дейниъл, в начина, по който ме гледаше, ме накара да искам повече, отколкото някога бях очаквала от бащата, който никога не бях имала.
— Ерика — гласът му се изостри.
— Познавам Марк — изпуснах се аз и веднага съжалих, че го направих.
— Не разбирам.
Тежко преглътнах, като се опитвах да прикрия емоциите, които ме обземаха, докато търсех точните думи. Изобщо не бях обмисляла това. Всичко бе станало толкова бързо.
— От колежа. Срещали сме се преди. Аз. не знам — потърсих очите му, като се надявах по някакъв начин той просто да знае — да разбере, без да трябва да му разказвам. Лицето му изглеждаше бледо и сковано и не издаваше по никакъв начин какво мислеше за мен.
Искаше ми се бръшлянът, обвил оградата на двора, да ме погълне и да ме върне обратно в моята спалня, далеч от тези хора, от всеки, който не можеше да разбере през какво съм преминала. След това до мен долетя гласът на Блейк, който ми се стори като светлина в тунела. Бързо дойде при нас.
— Ерика, търсех те навсякъде.
Усещайки слабост, мълчаливо кимнах и се съвзех дос-татъчно, за да се изправя и да застана до него. Дейниъл се изправи заедно с мен, като ме придържаше за лакътя.
— Блейк, мисля, че Ерика не се чувства добре. Трябва да я отведеш у дома.
Блейк се намръщи и погледна в пространството между
нас.
— Разбира се.
Дейниъл бързо се отдалечи и се върна на партито.
— Добре ли си, мила?
— Да — прошепнах аз. — Заведи ме вкъщи.




ГЛАВА ШЕСТА




Музиката бе силна и проникваше през стените на къщата. Дори навън шумът бе оглушителен. Не можех да дишам, не можех да мисля. Крайниците ми се движеха твърде бавно, съзнанието ми бе замъглено от алкохола. Разхождахме се навън. Не разбирах защо, докато той не ме блъсна долу на тревата, в някакъв тъмен ъгъл на двора. Не можех да събера сили, за да се освободя от тежестта на тялото му, докато той ме притискаше. Преди да разбера какво става, проникна в мен като нож, като едновременно с това скърцаше със зъби.


Отворих уста, за да извикам, но не можах да издам и звук, гласът ми бе изчезнал. Треперех, борех се, сляпа и няма, когато произнесе името ми.


Той ме познаваше. Знаеше как се казвам.

— Ерика!
Гласът на Блейк нахлу в кошмара. Отворих очи.
— Сънуваш.
Дланите му се плъзнаха надолу по ръцете ми. Всеки допир предизвикваше болка.
— Не — отскочих се аз. — Моля те, недей. Не ме докосвай, не мога.
Отдръпнах се, като едва не паднах от леглото в порива си да избегна допира му. Със залитаща походка се отправих към банята и се подпрях на умивалника. Лицето, което видях в огледалото, бе на някой, когото познавах, някой, когото отдавна не бях виждала. Очите ми бяха уморени и с черни кръгове, кожата ми бе зачервена от кошмара. Напли-сках лицето си и студената вода едновременно ме охлади и ме върна към действителността.
Бавно събитията от вечерта изплуваха в съзнанието ми. Болката пълзеше по тялото ми. Кръгът се бе затворил След цялото самовнушение, че мога да се справя с повторната поява на Марк в живота ми, се бях озовала точно там, откъдето бях тръгнала. Щях да се оглеждам през рамо, очаквайки внезапната му поява зад всеки ъгъл. Разликата бе, че сега шансовете да бъда открита бяха много по-големи. От гърдите ми се изтръгна ридание и се отпуснах на колене на студения и твърд под.
Блейк влезе в банята и коленичи на няколко крачки разстояние.
— Аз направих това, Блейк. Аз го върнах обратно. Всичко стана по моя вина.
— Кого, мила?
— Марк — гласът ми се бе превърнал в шепот, прекъсван от последвалите ридания. Обвих тялото си с ръце, като се опитвах да отхвърля болката. Господи, тя бе толкова сил-на и струеше във вените ми с всеки силен удар на сърцето ми. Стомахът ми се свиваше при спомена за физическото и емоционалното изтезание, на което този мъж ме бе подложил. Бях забравила какво може да ми причини след всичките тези години. Опитвах се да си поема дъх и хвърлих поглед към Блейк, като се страхувах, че приличам на истинска развалина. Той трепна, изражението му бе сковано от загриженост и усилие да се сдържа. Отпусна ръце на коленете си и нервно ги сви в юмруци.
— Кажи ми какво да направя.
Възцари се тишина, докато обмислях думите му. Едва успявах да запазя самообладание.
— Искаш ли да си отида?
— Не — бързо казах аз. — Моля те, не си отивай. Аз… не искам да бъда сама.
Преглътнах следващата вълна от сълзи, която заплашваше да се излее при мисълта той да не бъде до мен. Исках да го докосна, да му напомня колко много имам нужда от него, но се бях барикадирала вътре в себе си и не желаех и не можех да допусна някой по-близо в настоящето ми състояние на духа. И все пак мисълта да преживея всичко това сама бе непоносима.
— Тогава никъде няма да ходя — той се извърна, облегна се на стената на банята и започна настойчиво да ме изучава.
Гласът му ме обгърна и леко се отпуснах. Дълбоко си поех въздух и избързах случайна сълза.
— Говори ми — казах аз.
— За какво?
— Каквото и да е. Кажи ми нещо… весело. Искам да чувам гласа ти.
Лицето му се отпусна и погледът му се смекчи.
— Нашата история е най-щастливата, която зная. Никога не съм мислил, че ще срещна някой като теб. Ти си красива, умна. И силна. Господи, толкова си силна. Понякога това ме изумява.
Сълзите ми отново бликнаха, като че тялото ми се пречистваше от всички емоции, които бях складирала в него. Толкова много обичах Блейк. Вероятно той не можеше да разбере колко много. Под тежестта на всичко случващо се изобщо не се чувствах силна, но мисълта, че той вижда сила в мен, ми даваше слаба надежда, че по някакъв начин щях да се справя с това.
— Убиваш ме. Не мога да те гледам в такова състояние, Ерика. Кажи ми какво да направя. Как да поправя нещата?
Тихо се засмях.
— Не можеш да поправиш нищо, Блейк. Но съм ти бла-годарна, че искаш да го направиш.
Отново си поех дъх, решена да стана от пода. Изправих се, поразена от видението, което ме гледаше от огледалото. Очите ми бяха подпухнали и зачервени. Изглеждах също толкова разсипана, колкото се чувствах. Наплисках отново лицето си с вода и се избърсах, преди да се върна обратно в спалнята.
Отпуснах се тежко на леглото и се завих с одеялото, което бе излишно в топлата нощ. Нуждаех се от уюта на завивката, защото знаех, че няма да мога да понеса Блейк да ме докосва точно сега. Със сърцето си го исках, но бях твърде наранена, прекалено уплашена от това какво би могъл да ми причини нечий допир. Той също си легна и ние се обърнахме с лице един срещу друг, възможно най-отдалечени, както никога не бяхме лежали в леглото, което споделяхме.
— Съжалявам — прошепнах аз.
— Няма за какво да съжаляваш.
— Не трябваше да те карам да понасяш това.
— Ти също, но станалото — станало. И никъде няма да ходя, докато не ми кажеш да си отида.
Протегнах се и хванах ръката му. Заспахме така, ръка в ръка, и този прост жест ми напомняше, че все още сме заедно.
* * *
Събудих се в празното легло, а ароматът на закуската нахлуваше в стаята. Усмивката ми се стопи, когато се изправих. Главата ми се цепеше, като че бях пиянствала цяла нощ, вместо да плача.
Обух удобното си долнище на пижамата и отидох при Блейк в кухнята. Той се извърна от печката, където бъркаше яйца.
— Как си?
— По-добре — седнах на стола до кухненския остров.
Той ми сипа чаша кафе, като добави щедро захар и сметана, точно както го обичах. Благодарих му и отпих, една идея по-готова да започна деня. Приготви две чинии и ние започнахме да се храним. Продължаваше да поддържа дистанцията, от която имах нужда през изминалата нощ.
— Искаш ли да поговорим за онова, което се случи? — попита спокойно той.
Миналата нощ бях обхваната от такъв ужас, а той нямаше никаква представа какво го бе предизвикал. Не исках да му кажа, да го тревожа, но той бе прекарал цялата нощ с мен. Подкрепяше ме както никой друг преди. Заслужаваше да получи отговори, обаче аз не исках да ги давам.
Облегнах се назад на стола и погледнах навън към ясното сутрешно небе. Слънцето вече нахлуваше в апартамента през големите френски прозорци на дневната.
— Миналата вечер се натъкнах на Марк — погледнах към него.
Мускулите на лицето му се стегнаха и цялата му поза се промени, като че Марк бе в стаята и той бе готов за бой.
— Какво каза?
Преглътнах в търсене на точните думи. Марк се изразяваше двусмислено, обаче намеренията му станаха ясни, докато танцувахме. Сега вече знаех.
— Намекна, че… все още ме желае.
Блейк пусна вилицата си в чинията.
— Защо не ми каза по-рано? Нямах представа.
— Не исках да се ядосаш. Знам какъв ставаш. Ще се тревожиш, ще реагираш прекалено бурно.
— Точно така. Ще се тревожа. За Бога, Ерика. Трябва да знам за такива неща — той пое дълбоко въздух и прокара ръка през косите си. — Ще ти наема охранител още днес.
— Не, Блейк. Сериозно, наистина. Наистина прекаляваш.
— Когато някой заплашва да изнасили гаджето ми, ще реагирам. Наречи го както искаш, но проклет да съм, ако допусна да те доближи.

— Да наемеш бодигард е прекалено. Няма да живея в сянката на тази заплаха през остатъка от живота си. Не мога така.
Преди
съм живяла по този начин и повече не бих могла да издържа.

— Ами това, което стана снощи? Никога не съм те виждал такава. Изглеждаше отчаяна — ръцете му се свиха в юмруци върху плота. — Дори не можех да те докосна.
— Обикновено не е чак толкова зле.
Бяха изминали месеци, откакто за последен път бях сънувала този кошмар. Близостта с Марк бе съживила спомена и отворила раните. Потръпнах, докато си играех с храната в чинията си. Апетитът ми бе изчезнал, изместен от възела в стомаха ми, причинен от истината в думите на Блейк. Трябваше да преодолея страха, който Марк бе насадил в мен, но още не бях измислила как да се справя. Обаче бях сигурна, че наемането на бодигард на пълен работен ден не бе начинът.
— Ако го направим, значи той е победил. Опитай се да проумееш това.
— Мисля, че ще победи, ако измисли как да те хване отново насаме. Нима искаш да ми кажеш, че това не те плаши?
Трепнах при тази мисъл.
— И преди съм била лесна мишена. Господи, бях почти безразсъдна. Той просто се опитва да ме уплаши и съм си-гурна, че именно това иска. Между теб и Дейниъл не виждам как реално би могъл да ме преследва. — Изказвах разумни доводи, но сама почти не вярвах в тях.
— Е, ще направя така, че да не успее.
Челюстта му се стегна и се издаде напред. Цялото му лице излъчваше решителност. Не бях виждала този израз, откакто бе торпилирал бизнес сделката ми с Макс.
— Какво си намислил?
— Днес трябва да останеш вкъщи, Ерика. Нощта беше тежка. Трябва да си починеш — устните му бяха стиснати в тънка черта.
Зачаках да ме погледне, но вместо това той се зае да разчиства кухнята.
— Престани да подменяш темата.
— Не я подменям. Изглеждаш като че си се върнала от ада. Трябва да си вземеш почивен ден.
— Благодаря — промърморих и станах от масата.
Докато влизах в стаята, го чух как ме вика, преди да затворя вратата. Исках да преодолея дистанцията, която се бе възцарила помежду ни миналата нощ, но бях прекалено изморена и емоционално изстискана, за да се боря с него.
Докато вземах душ и се обличах, Блейк бе излязъл. Обзе ме безпокойство, докато събирах нещата си за работа. Той нямаше да остави това така. Нищо не можеше да го отклони, вземеше ли някакво решение. Когато ставаше дума за моята сигурност, нямаше да остави нищо на случайността.
Проклех се, задето рухнах миналата нощ, но мисълта да преживея всичко това сама, както преди често се случваше, изглеждаше далеч по-плашеща. Бях привикнала да бъда уязвима в присъствието на Блейк, да му показвам раните от миналото си. Когато го правех, той не ме съдеше и по някакъв начин това облекчаваше болката ми.
Бях грабнала чантата и ключовете си и се отправях към вратата, когато влезе Сид. Беше също толкова изпит, както вероятно изглеждах и аз, блед въпреки тъмния си тен, с уморени сенки под очите.
— Сега ли се прибираш?
— Аха — той разтърка врата си и пусна чантата си на пода. — Нощен пазач на сайта. Голямо забавление.
— Всичко наред ли е?
— Засега е добре. Крис ме замества, докато аз си почина малко.
— Съжалявам, Сид. Ще се погрижа за това, кълна се.
Вдигна рамене, вероятно твърде уморен, за да повярва на думите ми, и се шмугна в стаята си.
* * *
Отправих се по прекия път към офиса и влязох, без да си направя труда да поздравя. Риза не схвана намека и надникна зад паравана с блестящи очи и съвършено облекло както обикновено. Нямах сила да се занимавам с проблемите или въпросите на когото и да било точно сега, но преди да успея да я помоля да ми даде минута, тя се настани на стола срещу бюрото ми.
— Имам страхотни новини — усмихна се, а черната ѝ, дълга до раменете коса обрамчваше лицето ѝ.
Вдигнах вежди заинтригувана. Тази сутрин само нещо изключително можеше да привлече вниманието ми.
— За какво става въпрос?
— Имам среща с маркетинговия директор на „Брайънтс“ за потенциален спонсориран акаунт с нас.
„Брайънтс“ бяха един от най-големите търговци на облекла на едро в североизточната част на страната. Да си уредиш среща с тях само по себе си бе нещо изключително.
Поклатих глава, несигурна дали я разбирам напълно.
— Как стана това?
— Макс. Той осъществи връзката. Казах му с кого бихме искали да се свържем и той ми предложи да ме запознае. Тази сутрин веднага се свързах с хората от „Брайънтс“ и си уговорихме среща за утре сутринта.
— Еха, доста бързо.
— Знам, обаче помислих, че трябва да вземем каквото имат на разположение. Колкото по-скоро, толкова по-добре, нали така?
— Разбира се. Изпрати ми подробностите. Ще отидем заедно на срещата.
— Искаш ли да проверя някои налични данни и да направя презентация за тях?
Събрах мислите си и леко издишах. Планът ми за сутринта трябваше да претърпи промяна.
— Разбира се. С какво разполагаш?




ГЛАВА СЕДМА



По обяд двете с Риза приключихме с презентацията и се посветих на първоначалния си план за деня. Слязох в „Мока“ за обедната си порция кофеин. Намерих маса и извадих лаптопа си, за да се възползвам от краткотрайната смяна на декора.
— Здрасти. Мога ли да седна при теб?
Вдигнах поглед и видях Джеймс, който дръпна стола срещу мен. Изглеждаше свеж, с черна риза с навити ръкави и тъмносини джинси, а черната му вълниста коса бе изкус-но разбъркана. Нищо чудно, че Риза си бе паднала по него. Определено бе красив в своя стил на лошо момче. Добре сложен, с неустоима усмивка и блестящи сини очи, които светеха като фарове, той винаги ме озадачаваше. Нещо в погледа му ме караше да се чувствам като че се познавахме по-отдавна, отколкото всъщност се бяхме срещнали.
— Разбира се.
— Изглеждаш като че ли си на мисия.
Леко се засмях:
— Всъщност наистина е така.
— Мога ли да помогна?
— Нали знаеш хакерската група М89, която атакува сайта?
Той се усмихна. Беше прекарал изминалата седмица в окопите заедно със Сид и Крис, така че вероятно знаеше историята по-добре от самата мен.
— Добре тогава. Та тази група не е оригиналната М89, но трябва да има някаква връзка между някой от основателите и онзи, който я ръководи сега. Всички те са били базирани в Бостън преди десетина години, така че си помислих, че може лесно да проверим къде се намират сега и да видим какво ще открием. Прескочих информацията за Купър. Не исках да хвърлям каквато и да било светлина върху връзката на Блейк с групата и самоубийството на Купър.
— Преследваш тези хора сама?
Спомних си колко съсипан изглеждаше Сид тази сутрин.
— Имам ли избор?
— Ами ако това влоши ситуацията?
— Трудно ми е да си представя сценарий, по-лош от онзи с който се справяме в момента.
Прехапа устни и кимна.
— Съгласен съм. Какво мога да направя?
Дадох му имената на всички основатели на М89, които трябваше да проуча. Разделихме си ги и когато се върнахме в офиса, се заловихме за работа, като преглеждахме всичко, което можехме да открием за тях.
За моя изненада намерих професионалните досиета на всички от моя списък. Изглежда, всеки един бе направил кариера, въпреки че мнозина се бяха установили на Западния бряг и работеха в компании за високи технологии в Долината. Старателно изучавах снимките им, като че нещо в лицата им можеше да разкрие повече от онова, което вече знаех. Кой от тях дотолкова мразеше Блейк, че да ни саботира по този начин?
Подскочих, когато телефонът ми иззвъня.
— Здрасти, Блейк — казах аз.
— Как вървят нещата?
Погледнах имената, записани в компютъра, и мислено се върнах там, докъдето бяхме стигнали сутринта.
— Добре.
— Слушай, трябва да отида в Сан Франциско да свърша нещо. Ще летя тази вечер.
Колкото и раздразнена да бях тази сутрин, през тялото ми премина тръпка на разочарование. Опитах се да залича бръчката от челото си.
— Доста неочаквано.
— Възникна ситуация. Знам, че моментът не е подходящ. Наистина не ми се иска да те оставям точно сега, Ерика.
Въздъхнах.
— Ще го преживея.
— Не се съмнявам в това. Запозна ли се вече с Клей?
— Кой? — смръщих се отново.
— Предполагам, че не си. Той бие на очи.
— Кой, по дяволите, е Клей?
— Наех го да те откарва от вкъщи до офиса и обратно. Ще те чака отвън, когато решиш да си тръгнеш тази вечер.
— По дяволите, Блейк. Вече говорихме за това.
— Говорихме и именно така трябва да стане, поне докато се върна.
Обедното кафе ми бе дало точно толкова енергия, че да се почувствам обидена.
— Приятно пътуване, Блейк.
Прекъснах връзката и изключих телефона си. Не можех да се заминавам с неговата мания за контрол точно сега.
В този момент Джеймс се появи и се спря, когато ме видя.
— Добре ли си?
Стегнах се и се опитах да прогоня Блейк от съзнанието си.
— Добре съм. Какво има?
— Какво откри досега? — Той седна и снижи гласа си.
Не че разследването на хакерската група, с които всички бяхме запознати, бе голяма тайна, но не исках хората да разберат, че съм се втурнала еднолично да ги ловя. За щастие, изглежда, той разбираше това.

— Завидни профили в
Linkedin.
Както изглежда, всички са продължили напред и са постигнали успехи. Уважавани граждани, доколкото виждам. А как е при твоите?

— Същото, но има двама души, които си изпуснала в твоя списък.
Поколебах се, докато го чаках да продължи.
— Предполагам знаеш, че Ландън е участвал.
Мълчаливо кимнах.
— Добре, и после някакъв Брайън Купър.
— Той е мъртъв — казах кратко, като издадох онова, което знаех и преди, но не бях споделила.
Той се поколеба за момент, докато осмисляше този факт.
— Точно така. Надживели са го майка му и брат му Тревър.
— Намери ли нещо за тях?
— Майка му живее на двайсетина минути път оттук.
— Съмнявам се тя да е оглавила хакерска група. А брат му?
— Не мога да намеря нищо за него.
— С какво ни помага това?
Съжалявах за начина, по който прозвучаха думите ми. Бях уморена и раздразнителна, но не беше необходимо да си го изкарвам на Джеймс, който само се опитваше да помогне.
— Не мислиш ли, че е малко странно, че всеки друг от този списък има блестящо резюме, а двайсет и пет годишния малък брат на техния бивш партньор в престъпленията няма никакви професионални връзки, никакво присъствие в интернет, никакъв профил в мрежите, нищо?
— Може би е получил жесток урок от брат си и е решил да не си погубва живота онлайн, както всички нас.
Наклони глава, като изглеждаше неубеден също като мен.
— Добре тогава. Значи нямаме представа къде е той и с какво се занимава. Щракнах химикалката си, докато обмислях следващата си стъпка. Част от мен се боеше от пътя, по който бях поела, но нещата не била могли да се влошат повече, отколкото бяха в момента. Трябваше да стигна до дъното на заешката дупка.
— Дай ми адреса на майката.
— Искаш да се срещнеш с нея?
— Такъв е планът ми.
— Нека да дойда с теб. Може да се окаже напълно безопасно, но не трябва да отиваш сама.
Покровителственият му тон ме изненада. Мълчаливо се питах дали на челото ми не е изписано нещо от сорта на „девойка в беда“, но, от друга страна, не горях от желание да се впусна сама в това приключение.
— Всичко е наред. Мога да се справя.
Той не изглеждаше убеден в соловото ми изпълнение и трябваше да му дам червени точки заради загрижеността. И все пак нямаше да го забърквам повече в тази каша, особено ако това означаваше да разкрия връзката на Блейк със смъртта на Купър.
— Не бой се, Джеймс. Няма да бъда сама.
* * *
Излязох на улицата и се озовах срещу внушителен мъж, изправен до черен кадилак, паркиран на завоя.
— Мис Хатауей.
Направи крачка към мен, а аз потиснах спонтанния си порив да отстъпя назад. Физическите му данни ме слисаха. Този мъж бе нает да ме защитава.
— Здрасти, Клей. — Здрависах се с него и ръката ми потъна в лапата му. Бе висок доста над метър и осемдесет и черната му тениска се опъваше върху огромните му мускулести ръце. Изглеждаше съвсем като бодигард, с изключение на светлосивите очи, които красиво контрастираха с тъмната му кожа.
— Мистър Ландън ми нареди да ви придружавам навсякъде, където искате да отидете.
Въздържах се да излея раздразнението си от Блейк върху него. Не че в действителност можех да го направя.
— Чудесно. Откарай ме в Ревере.
Кимна и ми отвори задната врата. Скочих вътре и му дадох адреса, като се надявах, без особено да си вярвам, че Клей не е получил заповед да докладва на Блейк къде ходя.
Не след дълго Клей спря пред голяма къща в колониален стил във впечатляващ нов квартал. За разлика от добре поддържаните съседни къщи обаче онзи, който живееше тук, явно не отделяше много време да се грижи за външния вид. Тревата бе избуяла, а бурените растяха между фугите на пътеката, която водеше към къщата. Никакви цветя не красяха двора, а провесеното знаме бе срамно одрипавяло.
— Искате ли да дойда с вас, мис Хатауей? — Дълбокият глас на Клей ме изуми.
— Не, не мисля, че идеята е добра. Изчакай ме тук. Няма да се бавя.
Изкачих стъпалата до входната врата, като се подготвях за неловка среща с майката на момчетата Купър. Натиснах звънеца и търпеливо зачаках. След като отново позвъних и никой не ми отвори, започнах да тропам с надеждата, че звънецът не работи.
Накрая вратата се отвори и пред мен застана млад мъж с дълга черна коса, която падаше върху очите му. Беше призрачно блед и не по-висок от мен. Дъхът ми секна, но запазих самообладание.
— Вкъщи ли е мисис Купър?
— Какво искате?
— Въпросът е личен. Може ли да вляза?
Внимателно ме огледа, преди най-накрая да се отдръпне от вратата и да ми даде възможност да прекрача прага. Последвах го в тъмна всекидневна. Всички пердета бяха спуснати. Единствено настойчивите слънчеви лъчи, пробили през ръба на щорите, осветяваха помещението. Въпреки царящия безпорядък къщата изглеждаше нова.
Младият мъж зави към коридора в дъното на стаята и спря, като ме загледа.
— Как казахте, че е името ви?
— Не съм го казала. — Адреналинът ми се покачи и ми даде смелост отново да проговоря. — Ти сигурно си Тревър.
Присви очи.
— А коя сте вие?
— Ерика Хатауей. Сещаш ли се, онази, чийто бизнес се опитваш да съсипеш?
Не разполагах с никакво доказателство, че има такива намерения, но това бе най-обещаващата следа, а вероятно нямаше да стигна доникъде с възпитани въпроси.
— Обаче имам чувството, че всъщност не съм аз тази, която те интересува.
— Махай се — той направи гримаса и се запъти към мен.
Стоях неподвижно. Бях достатъчно уверена, че мога да понеса най-лошото развитие на нещата. Освен това имах Клей. Вдигнах ръка, за да го спра.
— Не бързай. Трябва да поговорим.
Застана близо срещу мен.
— Ще повикам ченгетата — просъска през стиснатите си зъби.
Разсмях се, истински развеселена от заплахата.
— Давай. Убедена съм, че те доста ще се заинтересуват от съдържанието на компютъра ти.
Той не мигна.
— Тероризирате сайта ми седмици наред и не отправяте никакви искания.
— Какъв сайт?
Смръщих се при въпроса.
— „Клозпен“.
Крайчето на устната му се повдигна в доволна усмивка, което затвърди подозренията ми. Малкият мръсник. Нямах никакво намерение да се изправя лице в лице срещу човека, който хаква сайта ни, но сега, когато това се случи, гневът ме обзе цяла.
— Какво, по дяволите, искаш? — извиках аз, неспособна да се контролирам повече. Изобщо не ме биваше да преговарям.
Усмивката му изчезна, заместена от зловеща сериозност.
— Кажи на Ландън, че искам брат си обратно.
Замръзнах, неуверена как да продължа. Не бях очаквала това. Предполагах, че ще моля скърбящата майка на Брайън да ми даде някаква информация за Тревър. Не бях мислила какво ще стане по-нататък.
— Трябва да се примириш със станалото — казах с по-овладян глас.
— Трябва да се махнете.
Чудесно. Може би не можех да го придумам на лична основа, но онова, което вършеше, бе напълно незаконно.
— Мога да възбудя разследване срещу теб. Всичко, което правиш, ще бъде изложено на показ. — Поколебах се как да продължа. — Ще свършиш точно като брат си, ако веднага не престанеш.
Той се усмихна и пристъпи напред, като доближи лицето си на сантиметри от моето, когато някакъв глас го повика по име от задната част на къщата. Като уплашено животно отскочи назад и погледна по посока на гласа.
— Махай се.
Заинатих се.
— Никъде няма да ходя, докато не се разберем.
Завъртя очи и изчезна по посока на шума от нещо, което се блъсна в коридора.
— Добре ли си, мамо?
— Да. Кой, по дяволите, е тук?
Мама звучеше така, сякаш бе погълнала пирони с водка. Високият и дрезгав глас ме накара да преосмисля решението си да не си отивам.
Озърнах се бързо из стаята с отчаяното желание да намеря нещо, каквото и да е, което да ми помогне да стигна до дъното на тази история. Масата в трапезарията бе покрита с книжа и писма. Прегледах някои от тях, докато открих едно, което бе отворено. Вътре имаше чек за десет хиляди долара на името на Тревър. Пликът показваше, че е бил изпратен от инвестиционна фирма от Тексас с име, което не ми говореше нищо.
Чук как Мама се препъва по коридора, а гласовете им ставаха все по-близки и по-високи.
— Не искам проклети непознати в къщата си. Колко пъти трябва да ти го казвам?
— Не съм я довел аз. Тя сама дойде. Познава Блейк.
Замръзнах за миг. Проклетият Тревър ме бе предал на лудата си майка. Оставих чека на масата и пъхнах плика в джоба си точно когато те влязоха във всекидневната. Мама беше едра жена около четиридесетте, облечена в работен гащеризон. Русата ѝ коса бе боядисана, с прораснали корени и леко сплъстена. Очите и бяха изпъкнали и кръвясали, докато се изтръгваше от ръката му. Отстъпих няколко крачки назад, а тя се приближаваше, размахала юмрук срещу мен.
— Лил, мръсница такава. Мислиш, че можеш да дойдеш тук и просто да влезеш. Кажи на Блейк да дойде и да се изправи пред мен! — Очите и лъщяха налудничаво от напора на чувства.
Спусна се към мен и аз бързо се отдръпнах. Загуби равновесие и се спъна. Тревър се втурна към нея и тя отново изруга, като замахна срещу него.
Не можех да разговарям с нито един от двамата. Ситуацията излизаше извън контрол, така че се промуших през вратата и изтичах надолу по алеята към кадилака.
Клей изскочи отвътре и ми отвори вратата.
— Карай — заповядах аз, като погледнах назад към майката на Тревър, която слизаше по алеята, а Тревър тичаше след нея. Тя крещеше мръсни ругатни, които не можех да разбера, Клей подкара лимузината и силуетите им се стопиха в огледалото за обратно виждане.
* * *
— Ще ми кажеш ли какви, по дяволите, ги вършиш?

По качеството на звука можех да кажа, че Блейк ми се обажда от самолета. Това, че го прави, докато е още във въздуха, свидетелстваше за прекалената му загриженост за моята сигурност, обаче аз се наежих от факта, че се кара на
мен,
когато именно заради него се бяхме набутали в тази каша.

— Блейк, поне веднъж в живота си млъкни и ме остави да говоря.
— Излетях едва преди няколко часа и Клей вече ми докладва, че си била изгонена от нечия къща.
— Разследвам издъно ситуацията, която ти пренебрегваше прекалено дълго — остро казах аз. — Можеш поне да ме изслушаш, преди да започнеш да превърташ.
Адреналинът ми все още бе висок, бях готова за борба с всеки, който дръзнеше да ми противоречи. Ако Клей вече не ме бе докарал, щях да му дам да се разбере, задето клюкарства за мен зад гърба ми с Блейк. Щях да приличам на чихуахуа, което лае по ротвайлер, осъзнах аз и прибрах този сценарий в папката с нещата, които никога няма да направя.
— Братът на Брайън Купър, Тревър, ръководи М89.
Той замълча.
— Откъде знаеш?
— Преди лудата му майка да се появи на сцената, всъщност той си призна. Също че и двамата биха били безкрайно щастливи да те съсипят. Може би си прав за онова, че не трябва да се преговаря с терористи. Той, изглежда, не желае да сключва мир.
— Така че, доколкото разбирам, вероятно още повече си ги вбесила.
— Онова, което той прави, е незаконно. Не можем ли просто да повикаме полицията и да конфискуват нещата му?
— Той ръководи виртуална операция. Ако мислиш, че не е подготвил защитни механизми, за да си спаси задника, особено след онова, което се случи с Брайън, значи си луда. Сега, когато знае, че го преследваш, на твое място не бих хранил големи надежди, че властите ще разрешат нещата в моя полза.
Тихо изругах, преди да си спомня за плика. Измъкнах го от джоба си и отново го разгледах.
— Чувал ли си за фирмата „Акю Тех Инвестмънт“?
— Не, защо?
— Той получава чекове от тях. За огромни суми.
— Изпрати ми информация. Ще направя проверка, докато съм тук.
— Добре — поуспокоих се и веднага съжалих, че Блейк е на стотици километри разстояние. Последните четиридесет и осем часа бяха напрегнати в много отношения и през по-голямата част от времето ние само се разправяхме. — Колко дълго ще отсъстваш?
— Надявам се само два дни. Ще видим как ще тръгнат нещата.
— Липсваш ми — стараех се гласът ми да звучи спокойно. Ако Блейк доловеше безпокойството ми, това само щеше да увеличи раздразнението му, че е заминал.
На другия край на линията той въздъхна.
— Знам, мила. И ти ми липсваш. — Гласът му беше по-нисък, по-нежен. — Мога ли да те помоля за една услуга?
— Разбира се — отвърнах бързо, като исках да мисля за нещо друго, а не за това колко ужасно много ми липсва.
— Може ли да се срещнеш с Хийт, докато ме няма? Да обядвате заедно или нещо такова. Сигурен съм, че с него всичко е наред, но отдавна не се е връщал. Искам да съм сигурен, че няма да кривне от правия път.
— Разбира се.
— Благодаря, ще ти се обадя по-късно, става ли?
— Добре.
— И без повече сензации.
— Да, да — промърморих аз.
Прекъснах връзката, стоварих се на леглото и потънах в дълбок сън, преди още слънцето да залезе.




ГЛАВА ОСМА



Риза изглеждаше смутена, когато седнахме на задната седалка на кадилака. И двете бяхме облечени в черни костюми и обувки с високи токчета и за пръв път усетих, че съм положила също толкова усилия, за да изглеждам добре, колкото и тя.
— Кой е този? — прошепна тя, докато Клей се настаняваше зад кормилото.
Бях пропуснала да спомена, че ще бъдем откарани от моя охранител.
— Това е Клей. Мой бодигард и бавачка. — Нарочно говорех по-високо, за да може да ме чуе. — Пази ме от всякакви неприятности. Нали така, Клей?
— Да, госпожо — плавно излезе на оживената улица и подкара към нашата крайна цел.
Улових как неуловимо се усмихна в огледалото за об-ратно виждане. Усмихнах се в отговор, въпреки че не бях сигурна дали ме вижда. Е, това беше цялото мъмрене, което щеше да получи от мен. Офисите на „Брайънтс“ бяха извън града, така че се облегнах назад и започнах да прехвърлям имейлите на телефона си, за да убия време.
— О, не.
Риза гледаше в телефона си, притиснала устата си с ръка. Сърцето ми прескочи, като се надявах да няма лоши вести за сайта ни.
— Какво става?
— Извънредна новина. Марк Маклауд е бил намерен мъртъв в апартамента си тази сутрин. Не беше ли онзи, с когото танцува на галавечерта? Приятелят на Макс?
Безизразно я загледах зяпнала, загубила ума и дума. Какво можех да кажа? Затворих уста и се помъчих да прикрия паниката си. Мислите ми бясно препускаха, докато се опитвах да осъзная новината.
— Какво е станало? — гласът ми трепереше. Силно преглътнах, като притиснах влажните си длани в седалката. Тя продължи да прехвърля статията още няколко секунди. Искаше ми се да изтръгна телефона от ръцете ѝ и сама да я прочета, но се въздържах.
— Вероятно е самоубийство, но повече не уточняват. Казват, че чакат да излезе докладът на токсиколозите.
Марк бе мъртъв. Мъртъв. Мислено повтарях този факт отново и отново, като се насилвах да повярвам в него.
Най-страшният ми кошмар бе изчезнал завинаги.
Погледнах през прозореца, като се опитвах да осъзная значението на новината, която преди малко Риза бе съобщила. Опитвах се да определя обхваналите ме емоции. Облекчение, без съмнение. Повече нямаше да живея в постоянен страх, в ужас от това как неговото присъствие щеше да отрови всеки миг, в който се опитвах да опозная баща си.
Докато осъзнавах бавно всичко това, тежестта изчезна. Като че бях получила подарък, като че молитвите ми бяха чути. Сълзи напираха в очите ми и аз прехапах устни, за да спра треперенето им.
— Добре ли го познаваше всъщност? — гласът на Риза бе тих и изпълнен с подходящата доза съчувствие, което се очаква да изпитва човек в подобен момент.
Онова, което тя не знаеше за действителното положение на нещата, стигаше за цял роман.
Прокашлях се и се изправих.
— Не. Срещнах го за малко във връзка с инвестиционната компания на Блейк. Мисля, че си падаше по мен, но аз едва го познавах. Шокиращо е… Тъжно.
Така ли беше? Случилото се не бе трагичен инцидент и каквото и облекчение да изпитвах, не можех да се отърся от безпокойството си. Марк се бе самоубил, обаче защо? При цялата му енергия не можех да го разбера. Както изглеждаше, Марк изпитваше особена наслада да ме измъчва емоционално, откакто се бе появил отново в живота ми. Какъв друг залог можеше да има? Не знаех нищо за него извън персоналния ад, който бе създал за мен.
Минута по-късно Клей ни остави пред входа на сградата. Двете с Риза се отправихме към асансьорите, докато се опитвах да се съвзема.
— Добре ли си? Мисля, че мога да проведа тази среща сама, ако имаш нужда от време.
Натиснах бутона за нагоре.
— Добре съм. Да действаме.
Тя си пое дълбоко въздух и се усмихна. В обичайния случай щях да бъда нервна, но всичко изглеждаше маловаж-но на фона на новината, която бях научила току-що.
Срещата ни с маркетинговия директор на „Брайънтс“, за щастие, бе кратка, което бе добре, защото наистина изпитвах трудност да се съсредоточавам върху онова, което казваше. Той не разполагаше с много време за нас, така че оставих Риза да води срещата и да представи подробно нашето предложение. Тя говореше стегнато и се справяше добре. В случаите, когато започваше да се колебае или се затрудняваше, се намесвах аз. Двете с нея бяхме доста убедителен екип. Директорът изглеждаше доволен и каза, че ще информира шефовете и ще се свърже с нас, когато получи одобрение.
По обратния път Риза тежко въздъхна и отпусна глава на облегалката.
— Нервна ли беше?
Тя се усмихна.
— Донякъде. Наистина се радвам, че дойде с мен.
— Аз също. Двете сме добър тандем.
Протегнах ръка със стиснат юмрук и тя го посрещна със смях. Исках да поддържам весело настроение и разговорът ни се насочи към работата. Точно сега нямаше да мога да понеса повече въпроси за Марк.
— Определено. Независимо от това дали сделката ще стане, или не, мисля, че определено можем да използваме натрупания опит, за да се свържем с други търговци. Може би Макс има и други връзки.
— Може би.
Не бях сигурна дали е редно да злоупотребявам с ресурсите на Макс, но той изглеждаше добронамерен. Нямаше какво да губя, ако оставя Риза да го омагьосва.
Веднага щом се върнахме в офиса, се отправих към „Мока“. Извадих лаптопа си и прегледах новините. Подробностите на случая бавно се поднасяха на публиката. Бях стигнала до средата на статията, която четях, когато телефонът ми звънна, а лицето на Али се появи на екрана.
— Здрасти — отвърнах аз.
— О, Боже мой, следиш ли новините?
— Да.
— Потресена съм. Това в негов стил ли е, просто така да се самоубие?
Премигах и се загледах в снимката на Марк на екрана. Негов портрет, направен за правната кантора, на която изглеждаше като истински професионалист, готов да излезе насреща сам срещу корпоративна Америка. Усмивката, от която ми се повдигаше, бе прикачена към всички новини.
— Не съм сигурна — съгласих се аз. — Видях го преди две вечери на галата на „Спирит“. Дойде при мен и ми изкара акъла. Изобщо не можех да предположа, че ще се случи такова нещо.
— Е, не си го познавала чак толкова.
— Нали не мислиш, че това има връзка с мен?
— Господи, нима обвиняваш себе, Ерика?
— Не, обаче…
— Както и да е, веднага престани! Марк беше ужасен човек. Трябва да се радваш, че си отиде и вече е вън от живота ти. Добро избавление.
— Не знам. Предполагам, че не мога да повярвам — не можех да се радвам на смъртта на някой човек, дори на някой, когото мразех толкова много както Марк. Вероятно Дейниъл и Марго бяха полудели от мъка. — Казват, че дори не е оставил писмо. Няма никакъв смисъл.
— Какво би могъл да напише? Да си признае за всички ужасни неща, които е извършил?
Симон ми донесе обичайното лате, без дори да съм го поръчала. Безмълвно ѝ благодарих и го разбърках, докато обмислях думите на Али.
— Предполагам, че си права. Все още се опитвам да осъзная случилото се.
— Опитай се да приемеш, че това е затворена страница от живота ти. Най-после можеш да продължиш напред.
Кимнах, макар и добре да знаех, че смъртта му никога няма да може да изтрие онова, което ми бе причинил.
* * *
Насилих се да приключа с изготвянето на договора с „Брайънтс“, въпреки че смъртта на Марк не ми излизаше от ума, докато мъчително напредвах. Бях готова да се откажа и отново да проверя новините, когато Риза се появи.
— Как върви? — с грейнал поглед тя застана пред мен.
— Почти приключвам. А ти?
— Успях да уговоря още две срещи с търговци на едро за следващата седмица.
— Страхотна си! — повдигнах вежди, наистина впечатлена.
Широко се усмихна, след това изразът и стана по-сериозен.
— Следиш ли новините?
Продължавах да се взирам в екрана.
— Не, какви новини? — не можех да се въздържа да не попитам.
— Казват, че се е застрелял. Процентът алкохол в кръвта му е бил два пъти по-висок от законно допустимото ниво.
Затворих очи, като се мъчех да не си представям тази картина. От всички начини да свърши с живота си той бе избрал онзи, при който със сигурност нямаше да оживее.
— Опелото ще бъде в неделя. Мислиш ли да ходиш?
— Риза, казах ти, че почти не го познавах — остро я прекъснах.
По дяволите. Наистина ми се искаше да си гледа работата. Най-много от всичко на света в този момент желаех да ме оставят насаме с мислите ми, а тя се бе настанила на първия ред и се опитваше да ги прочете.
— Добре, извинявай. Предположих, че искаш да знаеш.
— Вече знам, благодаря — започнах да набирам последните точки в документа, като се надявах тя да загрее, че съм заета.
Схвана намека и безмълвно излезе. Отпуснах се отново, като веднага съжалих за грубостта си. Мислите ми бяха толкова объркани, а единственият човек, от когото имах нужда, беше далеч от мен.
Изчаках да мине пет часът, когато всички си отидоха, за да се обадя на Блейк. Чух, че говори с някого, когато вдигна телефона.
— Блейк.
— Здрасти.
— Марк е мъртъв — казах аз, като се насилвах да повярвам на думите си. Все още не можех да го осъзная.
Настъпи мълчание, докато чаках той да отговори, да ме попита как и кога. Сигурно имаше също толкова въпроси, колкото и аз. Ако някой мразеше Марк колкото мен, това със сигурност бе Блейк.
— Знам.
— Какво искаш да кажеш?
— Прочетох новината в интернет. Съжалявам, исках да ти се обадя, но цяла сутрин имах заседания. Почакай за малко.
— Добре. — Гласът ми бе спокоен, а гърлото ми се сви от емоции. Исках да му се разсърдя, задето не ми се бе обадил, но можех да мисля само за това колко много ми липсва. Шумът в другия край бе приглушен и след това гласовете замряха.
— Добре ли си? — гласът му бе по-мек.
Потропвах с пръсти по бюрото, като се питах как да изразя с думи, че се чувствам зле.
— Кога се прибираш?
Той въздъхна на другия край. Трепнах. Започвах да се превръщам в зависимата приятелка, от каквато той вероятно нямаше нужда. Без да споменавам, че изобщо не бях възнамерявала да ставам такава.
— Извинявай, просто си върши работата, Блейк. Не се тревожи за мен, разбра ли? Аз съм добре.
Преглътнах сълзите, които заплашваха да рукнат, като се опитвах да звуча възможно най-безразлично.
— Връщам се веднага, щом имам възможност.
— Добре съм — повторих аз, като исках и двамата да го повярваме, докато бършех от бузата си сълза. — Сега съм малко объркана, но ще се оправя.
Отново чух гласовете в далечината и той тихо изруга.
— Ще ти се обадя довечера, става ли?
— Разбира се.
Затворих и отпуснах глава между ръцете си. Защо имах нужда от Блейк, за да се съвзема? Какво се бе променило през последните седмици, така че да ми бъде нужен като въздуха? Не разбирах това, както и безумните си мисли да хвана следващия полет за Сан Франциско, за да го видя.
— Изглеждаш като човек, който има нужда от едно питие.
Джеймс стоеше до бюрото ми. Изглеждаше прекрасно, както обикновено, с черна тениска и тъмни джинси, обаче разтревоженият израз на лицето му привлече вниманието ми.
— Помислих, че всички са си тръгнали.
— Трябваше да довърша нещо. Мислех, че можем да компенсираме.
Изправих се, като тайно се надявах да не е чул разговора ми с Блейк.
— Може би друг път. Трябва да се прибирам вкъщи — събрах книжата, които се бяха натрупали на бюрото ми през деня.
— В петък вечер? Помислих, че ще отпразнуваш новия акаунт.
— Е, сделката още не е финализирана. Освен това остава да свърша още работа. Трябва да разработя приоритети за рекламната кампания, която планираме.
— Какво ще кажеш да прехвърлиш част от тази работа на мен и да те изведа да пийнем по едно. Ще дойда и утре, ако се налага.
Поклатих глава.
— Не очаквам такова нещо от теб.
— Аз го искам. Хайде, открих една готина дупка надолу по улицата. Освен ако не си падаш по онези лъскави барове?
Усмихнах се леко. Определено бе прав само за едно. Имах нужда от питие. Да бъда с някой, с когото да разговарям за нещо друго, а не за отвратителния ден, който бях прекарала, също бе съблазнителна перспектива.
— Добре. Само по едно.
* * *
Джеймс спази обещанието си за типичен долнопробен бар. Тъмно и скромно обзаведено, мястото бе притегателно за местните от квартала. Повечето бяха небрежно облечени и аз се набивах на очи с костюма си. Може би лъскавият бар щеше да бъде по-добрият избор, предвид озадачените погледи, които предизвиквах.
Намерихме две места на претъпкания бар и всеки си поръча питие. Опитвах се да не обръщам внимание на новините, които течаха на екрана на монтирания на стената телевизор.
— Нещо ново?
Леко се паникьосах.
— Какво имаш предвид?
— С онова момче Купър?
— О, да, той определено е нашият човек.
Мислено отново се върнах към сцената в къщата и съжалих, че не мога да му кажа цялата истина. Той бе свършил добра работа, като бе проследил семейството на Брайън, и мълчаливо се питах дали няма някакви други идеи как да се справим с тази ситуация.
— Шегуваш ли се? Значи се срещна с него?
— Снощи се отбих в къщата на майка му. Той живее с нея, така че накрая се видях и с двамата.
— Ще се откаже ли?
Поклатих глава и благодарих на слабия рус барман, който ни подаде напитките.
— Каква е ролята на Ландън във всичко това?
Отпих от чашата си, като се наслаждавах на парването от алкохола.
— Нека просто да кажем, че оригиналната група не се е разделила в добри отношения. Тревър има зъб на Блейк и съдейки по това как протече миналата вечер, това няма да се промени в скоро време. Неговата ненавист се е насочила към нашата компания поради неговото участие в нея. Така че отново се намирам в задънена улица, освен ако не измисля някакъв начин да вразумя Тревър.
Джеймс се облакъти на бара, обви бирата си с длан и демонстрира мускулите на ръцете си и татуировките си.
— Може би ще успея да го вразумя.
Засмях се.
— Сигурна съм, че можеш да го пребориш и на този етап бих опитала всичко, ако смятах, че ще има ефект. За жалост, не съм сигурна, че от това ще има някаква полза. Блейк също не смята, че той може да бъде разколебан лесно.
— Какво има между вас двамата?
Отпи от бирата си и погледна нагоре към телевизора, като че ли отговорът не го интересуваше кой знае колко. Преди да успея да отговоря, някой извика името ми през помещението. Облечена в черен топ с гол гръб и раздрани джинси, Симон се приближаваше към нас.
— Жено, не знаех, че движиш тук!
— Всъщност не съвсем — казах аз, щастлива да видя лицето и извън кафенето. Изглеждаше безгрижна, косата и бе разпусната и падаше върху раменете ѝ.
— Това е моето място!
— И него ли притежаваш?
Тя се разсмя силно, като привлече вниманието на почти всички пълноценни мъже наоколо.
— Не, тук идвам, когато не работя или не спя.
— А, добре. Това ми харесва.
Тя ме прегърна и замълча, когато видя Джеймс.
— Здрасти — очите ѝ се присвиха многозначително.
Той се усмихна.
— Здравей.
— Симон, това е Джеймс.
— Много ми е приятно. Искате ли да поиграем билярд?
Джеймс ме погледна, за да види дали проявявам интерес, и аз повдигнах рамене.
— Не съм най-добрата в тази игра, но може да се пробвам.
— Няма значение, сигурно си истинска акула.
Бостънският акцент на Симон бе по-силен от обикновено. Определено ме бе изпреварила в пиенето. И все пак безспорно бе забавна. И преди привличаше вниманието, но сега бе просто неотразима.
Джеймс ни записа в списъка за чакащи за следващата свободна маса и разговаряше с играчите, а двете със Симон останахме на бара.
Симон се покатери на стола на Джеймс.
— Дай да ти поръчам сега едно истинско питие.
— Пия уиски. Няма по-истинско от това.
— Говоря за шотове.
— Хм, не съм много сигурна.
— Само един кръг — прехапа устни и махна на блондина, който бе престанал да ни обръща внимание. — Хей, жълтур-чо. Две рижи курви.
Завъртях очи към тавана.
— Много изискано, няма що, Симон.
— Какво толкова? Аз съм рижата, а ти си курвата.
— Моля? — огледах се притеснено, като се надявах никой да не е чул думите ѝ.
Тя погълна своя шот, без да ми отговори, и аз последвах примера ѝ. Веднага поръча нови. През деня не бях яла почти нищо. Бях карала на кафета и солети, които бях скрила в чекмеджето си в офиса. Трябваше да забавя темпото или щях да си патя по-късно.
— Как си с него? Мислех, че ходиш с оня инвеститор — Симон кимна по посока на Джеймс.

— Нямам нищо общо с Джеймс. Просто сме излезли да пием по едно. И наистина
ходя
с инвеститора. Така че не си въобразявай разни неща.

— Не бой се. Не е моят тип. Този тук е повече по мой вкус. Бих искала да се запозная по-отблизо с това момче — прехапа устни.
— Давай тогава. Наистина е готин — гаврътнах единия от двата шота, които барманът бе поставил пред мен. Блейк бе на хиляди километри и бях прекарала кошмарен ден. Може би имах нужда от няколко шота, за да сваля напрежението.
— Бих го направила, скъпа, но той не откъсва поглед от теб, откакто влязох тук. Разпознавам този поглед, когато го видя.
Смръщих се и открито се извърнах по посока на Джеймс. Очите ни се срещнаха, той бързо извърна поглед и се облегна на масата за билярд, за да наблюдава следващата игра.

По дяволите.

— Това е смешно — извърнах се отново към бара и гаврътнах третия шот.

Оказах се не толкова лош играч, както си мислех отначало. Въпреки че главата ми бучеше, направих някои съвсем прилични удара. Симон играеше заедно с победителя от предишния отбор, а двамата с Джеймс водехме след първите няколко кръга. Наведох се напред за следващия удар, но преди да го направя, нечия ръка се плъзна по гърба ми, топла през тънката материя на блузата, с която бях облечена. Джеймс се наведе до мен, а тялото му бе прекалено близо. Непрофесионално близо.
— Прицели се в лявата дупка.
Дъхът му галеше врата ми и цялото ми тяло се напрегна. Затворих за миг очи, като мечтаех Блейк да бъде на неговото място. Господи, само за няколко минути. Толкова много ми липсваше. Когато ги отворих, видях как Симон ме гледа със самодоволен „нали ти казах“ израз на лицето. Смених посоката, направих удара и топката влезе в дупката. Отстъпих назад, като залитнах леко на токчетата си. Джеймс бе там и ме задържа, като ме хвана през кръста.
— Добре ли си?
— Всичко е наред. — Усмихнах се и се отдръпнах отбранително. Трябваше да овладея тази ситуация, преди Джеймс да си помисли нещо. Точно щях да започна да се упреквам, задето съм излязла да пия с мой подчинен, когато едно познато лице изникна сред тълпата отвъд масите за билярд.
— О! — промълвих аз.
— Случило ли се е нещо? — попита Джеймс.
Хийт бавно се приближи с ръце в джобовете и застана право срещу нас. Погледна сурово Джеймс, преди да се извърне отново към мен. Очите ми се разшириха, докато мислено си припомнях изминалите няколко минути, включително краткия и многозначителен урок на Джеймс по билярд.
— Загазила съм, нали?

Хийт скъпернически се усмихна в отговор. Грабнах чантата си, извадих телефона и видях, че Блейк ме бе търсил най-малко дузина пъти.
По дяволите.

— Трябва да вървя — бързо погледнах Симон и Джеймс, като нямах търпение да се свържа с Блейк и да обясня всичко това.
— Искаш ли да те изпратя? — Джеймс пристъпи напред.
— Не, тя не иска.
Хийт почти го сравни със земята с поглед, а челюстта му потрепваше по начин, който сериозно ме накара да се замисля дали не се свързва по някакъв телепатичен начин с Блейк.
— Хайде. Да се махаме оттук — обърна се той към мен с по-мек тон.
Готовността ми внезапно се изпари. Лицето ми гореше. Хийт се бе озовал тук по изричното разпореждане на Блейк. Мисълта, че ще бъда изведена от бара по заповед на Блейк, ме унижаваше и достойнството ми нямаше да го понесе.
— Ще изляза след минутка — вдигнах вежди към него, като го предизвиках да ми се противопостави.
Замълча и накрая се съгласи с леко кимване.
— Кой, по дяволите, е този? — Джеймс направи гримаса по посока на изхода, през който Хийт точно бе излязъл.
— Братът на Блейк.
— Доста покровителствено се държи, нали? — Симон се приближи и се облегна на масата до мен.
— Понякога — излъгах аз.
— Наистина ли ще ме оставиш? — Симон ме погледна нацупено.
Усмихнах се.
— Да, и без това за нищо не ставам. Трябва да се прибера да спя, преди да започна да върша глупости.
— Страхливка.
— Млъкни. Джеймс ще се погрижи за теб, нали?
Джеймс любезно се усмихна, но разочарованието засенчваше погледа му. Симон протегна ръце за прегръдка. Когато ме пусна, Джеймс ме притегли и леко ме целуна по бузата.
— Лека нощ.
Изтръгнах се от обятията му толкова бързо, че за малко отново щях да загубя равновесие. Излязох от бара, без да кажа довиждане.
Клей мълчаливо ни откара с Хийт до апартамента. Искаше ми се да вдигна скандал и на двамата, но щеше да бъде напълно безсмислено, след като Блейк контролираше всичките им действия. Тяхното положение не се различаваше от моето.
Влязох в апартамента и затръшнах вратата след себе си, преди Хийт да успее да каже лека нощ. Кеди, съседката ни от долния етаж и лична секретарка на Блейк, седеше до Сид на канапето и гледаше филм. Не бях ги виждала толкова тясно притиснати. Махнах им с ръка за поздрав, преди да изчезна в спалнята.
Стоварих се на леглото, като исках стените да престанат да се люлеят толкова силно, преди да се обадя по телефона. Изругах и извадих номера му на дисплея.
— Ерика — гласът му бе въздействаща комбинация от паника и раздразнение.
— Звънял си ми? — реших да поддържам весел разговор.
— Започвам да звуча като счупена грамофонна плоча, но какво пък — настроението на Блейк определено не бе весело.
— Пихме по едно с един приятел. Беше шумно. Не си чух телефона. Престани да преувеличаваш.
— С оня ли, дето те опипвал? Или с някой друг?
Стиснах зъби и премълчах, въпреки пороя ругатни, които се въртяха в съзнанието ми. Хийт щеше да си плати за това.

— Сигурно имаш предвид колегата ми Джеймс и, не, той не ме е опипвал. Играхме билярд. Той ми показваше един удар.
Удар.
Показваше ми как да се прицеля — изстенах аз. Омаловажаването нямаше да ми помогне.

— Нарисува ми една наистина убедителна картина.
— Престани да бъдеш толкова ревнив — промълвих, твърде уморена, за да се разправям.
— Вкъщи ли си сега?
— Аха. В леглото. Също така възнамерявам да се съблека — подразних го, като се надявах да налапа въдицата и да спрем да се караме.
— Възбудени сме, така ли?
— Можем да го направим. В мрежата. Имаш ли интернет?
Той се изсмя и аз се усмихнах, облекчена, че не бе толкова ядосан, колкото звучеше.
— Имам работна вечеря с един от партньорите по проекта. Колкото и да ми се иска да я зарежа заради телефонен секс с теб, мила, ако го направя, ще се наложи да остана по-дълго време тук. А мисля, че никой от нас двамата не може да допусне отлагане, съгласна ли си?
Намусих се и се отпуснах назад в леглото.
— Съгласна съм.
— Искам да направиш две неща.
— Чудесно. Какво ще заповяда господарят на вселената?
— Изпий една бутилка вода. Изпий я цялата и вземи четири аспирина. Изглежда, имаш нужда от тях.
— Слушам! — изсумтях, готова да затворя и да тръгна към кухнята.
— Хей!
— Какво?
— Обичам те, Ерика.
— И аз те обичам.




ГЛАВА ДЕВЕТА



Някой чукаше на вратата.
— Какво искаш? — изръмжах изпод завивките.
— Събуди се и се усмихни. Мисля, че имаш нужда от закуска.
Надникнах над юргана. Хийт изглеждаше свеж и весел, понесъл голямо айскафе и кутия, в която се надявах да има понички. Единствено кофеинът можеше да ме накара да заема вертикално положение тази сутрин.
Седнах бавно. Не се чувствах чак толкова ужасно, колкото би трябвало, благодарение на снощната терапия срещу махмурлук на Блейк. Взех кафето и се облегнах на таблата на леглото. Хийт седна в долния край, като многозначително ме загледа. Вероятно очакваше да се нахвърля срещу него. Ако се чувствах по-добре, може би наистина щях да го направя.
— Мразя те, нали знаеш? — гласът ми бе прегракнал, което намаляваше търсеното въздействие на думите ми.
— Знам. Някак се надявах това да се изтълкува като жест на помирение.
Направих гримаса, когато си припомних ловките аванси на Джеймс и нещо по-лошо, че Хийт бе станал свидетел на тях.
— За протокола, между мен и Джеймс няма нищо. Може би се е държал прекалено приятелски, обаче работи за мен. Ако някой трябва да си поправи поведението, вероятно това съм аз.
— Честно казано, не е моя работа. Блейк ме въртеше на шиш, за да му кажа с кого си, а аз не мога да го лъжа. Въпреки че няма голямо значение, съжалявам. Блейк ме е извличал от повече барове, отколкото мога да преброя. И за мен това не са били най-щастливите моменти в живота ми.
Сведох поглед към завивката и изскубнах малко перце, което стърчеше от бялата материя.
— Съжалявам, че те е поставил в такова положение. Предполагам, че ако бе успял да се свърже с мен, въпреки че Блейк е напълно ненормален, цялата тази сцена можеше да се избегне. Барът е последното място, където трябваше да се намираш снощи.
— Не се притеснявай. Моята трезвеност е непоклатима. Ако не бе така, предполагам, че Блейк нямаше да ме прати там. Просто е преценил, че съм по-добър вариант от Клей — устните му се извиха в усмивка.
Засмях се при мисълта за Клей, който бе един от най-едрите мъже, които някога бях виждала, да преговаря с Джеймс кой точно да ме изпрати до вкъщи. Да пукнеш от смях.
— Умна постъпка — отпих голяма глътка от кафето си, като усещах как мозъкът ми започва малко по малко да живва. — Хийт, как се справяш с Блейк?
— Сигурно искаш да кажеш как той се справя с мен?
Засмях се тихо. До неотдавна нямаше да го кажа, но в последно време Хийт толкова се бе променил. По някакъв начин сега той изглеждаше разумният, а Блейк — импулсив-ният от двамата братя.
— Не знам. Както си говорехме онази вечер във Вегас, всички се въртят около него. Не знам как прави онова, което прави, или дори понякога защо го иска.
— Ерика, на този етап му дължа живота си. След всичко, което стори за мен, съм готов да се направя всичко, което той смята за добро. Да му помагам с бизнеса, да се преместя тук, каквото иска. Бог ми е свидетел, че не ме бива да вземам решения.
— Мислил ли си да се преместиш тук за постоянно?
Той ме погледна в очите. Очевидно не бе имал намерение да ми каже.
— Да кажем, че обсъждахме такъв вариант. Толкова често се подхлъзвах в Ню Йорк, а тук Блейк и роднините ми ме подкрепят. Все пак трябва да поговоря с Али. Тя е най-важният човек в живота ми в момента. Искам да съм сигурен, че можем да се справим, преди да взема решение.
Не мислех, че Али ще приеме добре новината, но нямах намерение да поставям на изпитание и без това сложната им връзка, като се намесвам.
— Не се безпокой. Няма да кажа нищо. Сигурна съм, че тя сама ще сподели с мен, когато бъде готова да разговаря.
Изглеждаше облекчен.
— Благодаря.
— Родителите ти наблизо ли живеят? — Замислих се за тях, когато той ги спомена.
— На половин час път на север. Обикновено не идват в града, но когато съм тук, се опитваме да вечеряме заедно поне веднъж седмично.
— Така ли? — опитвах се да прикрия изненадата си. През цялото време, което прекарахме с Блейк, нямах представа, че родителите му живеят толкова близо или че той редовно се среща с тях. Фактът, че не бе споменал нищо пред мен, леко ме засегна. Твърде наивно никога не бях мислила за семейството му извън Хийт и Фиона. Моето семейство със сигурност не можеше да се нарече нормално, ако изобщо го имаше. Думите на Хийт прозвучаха така, като че те имаха нещо по-стабилно.
— Какво ще правиш днес? — Хийт отново привлече вниманието ми.
— Кой точно задава въпроса? — подкачих го аз.
— Хей, сега не съм по служба. Просто питам.
— Докажи, че наистина е така, и ми подай тези понички.
* * *
В унисон с моя махмурлук денят бе облачен и мрачен. Тъй като не исках времето да ми попречи, оставих Клей да ме закара до офиса. Бях започнала да изпитвам някаква жалост към него, тъй като нямаше и ден почивка, откакто Блейк му бе поставил задачата да ме развежда наоколо.
Пропуснах обичайното си отбиване в „Мока“. Вече се бях съвзела и не бях сигурна, че ми се иска да изслушам отчета на Симон. Настаних се на бюрото си. Получих есемес.


Джеймс: Жива ли си? След малко тръгвам към офиса.


Ерика: Официално възкръснах. Вече съм тук. Няма нужда да бързаш.


Вероятно трябваше да поговоря с Джеймс за изминалата нощ. А може би щях да успея да избегна изобщо този разговор. Искам да кажа, и двамата бяхме пили. При такива обстоятелства хората правят много гафове. В последна сметка поддържането на професионални отношения в офиса вероятно бе също толкова важно за него, колкото и за мен. В края на краищата искаше да запази работата си.
Проверих имейла си и отворих новините. Подробностите около смъртта на Марк бяха твърде притегателни, за да мога да им устоя. Чувствах се като шофьор, който минава покрай мястото на тежка катастрофа и не може да отвърне поглед. Имаше нови снимки на Дейниъл и Марго, потънали в скръб, както очаквах, които се опитваха да избегнат обективите на папараците. Сърцето ме болеше за тях, колкото и перверзно да бе това в моя случай. Съчувствието ми бе станало частично и условно.
Импулсивно взех телефона си и превъртях записаните телефонни номера, докато стигнах до този на Дейниъл. Поех си дъх и позвъних, като очаквах да се включи гласовата поща. Само исках да му кажа, че мисля за тях, което изглежда бе правилно предвид обстоятелствата. В крайна сметка му бях дъщеря. Не исках да си мисли, че не ми пука за него, въпреки че Марго искаше от мен да стоя на разстояние.
Бях шокирана, когато Дейниъл вдигна телефона.
— Здравей — чудех се как да продължа. Обичайното „как сте“ в случая изглеждаше неуместно. — Знам, че вероятно моментът не е подходящ. Исках само да ти кажа, че мисля за теб и Марго. Толкова съжалявам.
Той замълча, както ми се стори, задълго.
— Искаш ли да се видим днес?
Устоях на спонтанното си желание да приема веднага. Думите на Марго отекнаха в съзнанието ми.
— Днес ли?
— Можеш ли да дойдеш в Касъл Айлънд след час?
Звучеше някак различно, не толкова предпазлив и рязък. Естественият тон би трябвало да ме предразполага, обаче ме тревожеше. Прехапах устни, като ми се искаше да разбера какво мисли.
— Добре — съгласих се аз.
— Искаш ли да изпратя кола да те вземе?
— Няма нужда. Ще се видим след малко.
Затворих и изпратих съобщение на Джеймс, че излизам. Обзе ме тревожно чувство на неотложност, докато излизах през задния вход на пресечката, където спрях такси. Блейк щеше да побеснее, ако разбереше, че се опитвам да се измъкна от неговия радар, но не исках да ми се налага да обяснявам на Дейниъл защо пътувам с мускулест бодигард.
Дъждът бе спрял, но докато се изкачвахме по склона, се спусна гъста мъгла. Платих и излязох. Самотен черен линкълн бе паркиран наблизо. Инак обикновено оживеният плаж по протежение на залива бе безлюден заради времето.
Докато се приближавах, някакъв свирепо изглеждащ червенокос мъж излезе от мястото на шофьора. Очите му бяха непоносимо светли, синкави, а лицето му бе гъсто обсипано с лунички.
— Той е там долу — каза той, като посочи пътеката, която обикаляше залива и чийто край се губеше в мъглата.
Спуснах се по нея, като търсех фигурата на Дейниъл. Най-после го забелязах. Облечен в спортен панталон и кафяво яке, стоеше и се взираше в студените води на залива и очертанията на града.
Слабо се усмихна, докато се приближавах. Въпреки небрежното си облекло изглеждаше по-възрастен, отколкото го помнех. Косите му бяха още по-посивели, а чертите на лицето му се бяха изострили.
— Благодаря ти, че дойде.
— Разбира се — чувствах се неудобно, въпреки че не знаех точно защо. Може би не бях преценила добре колко неловка би могла да бъде срещата.
Бръкна в якето си и извади блестяща гравирана бутилка. Отвинти капачката и ми я подаде. Поклатих глава. Той я надигна и гаврътна по-голямата част от течността. Дъхът му свистеше през стиснатите му зъби и във въздуха се разнесе торфеният мирис на скоч. От добра марка.
— Толкова съжалявам, Дейниъл — протегнах ръка и го докоснах по рамото.
Той прибра бутилката в якето и покри ръката ми с дланта си. Обърна се и седна върху гранитния парапет, който отделяше пътеката от водата долу. Като държеше ръката ми, ме дръпна да седна до него.
— Не трябва.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма нужда да казваш, че съжаляваш, Ерика.
Намръщих се. Нима се опитваше да бъде силен?

— Дейниъл,
наистина
съжалявам. Не искам да те гледам наранен. Мога да си представя какво преживяваш. Иска ми се с нещо да помогна.

Обзе ме чувство на вина. Нима щях да върна Марк, ако имах избор? Колкото и да ми бе тъжно заради загубата на Дейниъл, категорично бях доволна заради себе си. Не можех да се насиля да му съчувствам по начина, по който щях да го направя при различни обстоятелства. Бях олицетворение на противоречието. Дейниъл ми бе баща. Можех да го оправдая за миналото, обаче сега се нуждаеше от цялата ми подкрепа.
Поклати глава и пусна ръката ми, като отново бръкна в якето за бутилката. След като я изпразни, се извърна към мен. Очите му бяха кръвясали и погледът му ме изгаряше. Не можех да преценя дали от алкохола, или от емоциите, но изглеждаше като обладан от зли духове.
— Не знам как се случи, но от момента, в който влезе в живота ми, ти се превърна в гордост за мен, Ерика. Не бях познавал това чувство, докато не се появи ти. Тъжно, нали?
Думите му ме оставиха без дъх. Тежко преглътнах и несигурно поех въздух. Приглади назад косата ми, паднала на лицето. От нежността на този жест сърцето ми се сви.
— Ами Марк?
Отново впери очи към хоризонта, към пустите острови в далечината.

— Никакви родителски чувства не можеха да помогнат на Марк. Не знам. Баща му почина внезапно и по времето, когато с Марго се оженихме, почувствах, че вече нищо не мога да сторя. В момчето имаше някаква тъмна енергия и дълго време си мислех, че мога да я насоча нанякъде. За Бога, корпоративна Америка е пълна със студени, безсърдечни копелета, но той не можеше да играе дори по тези правила. С всичко, което му бяхме дали… — въздъхна и поклати глава. — Не ставаше за нищо.
За нищо.

Начинът, по който наблегна на последната дума, не остави в мен никакво съмнение.
Изразът му леко се проясни.
— А после се появи ти. Не разполагаше нито с парите, нито с влиянието ми. Никакво предимство, а ето че си стигнала дотук, толкова целенасочена и всичко, което бих желал да бъдеш. И си моя — нежно се усмихна. — Това е най-хубавото.
Борех се да овладея чувствата си, обаче се давех в думите му. Беше ли възможно наистина да изпитва всичко, което казва? Или вместо него говореше алкохолът? Изглеждаше като че чете по сценарий всичко, за което някога бях копняла. Години наред бях чакала да чуя тези думи от него, преди дори да знам кой е и какво е означавал за майка ми…
— И когато разбрах, че синът, на когото съм дал всичко. те е наранил — стисна челюсти и отново се загледа встрани.
— Знаел си? — гласът ми бе подчертано спокоен, заглушен от океанския бриз, който духаше срещу нас.
— Толкова разстроена беше на галата. Бе изписано на лицето ти. Вечерта притиснах Марк да ми каже откъде те познава и той призна всичко. Всъщност изглеждаше доста доволен от себе си. Каза ми, че ако възнамерявам да му преча да те преследва, ще издаде истината за нашите отношения. След всичко, което бях вложил в кампанията, той искаше да се пазари с мен. Да пазя теб или да пазя кампанията — лицето му се изкриви в горчива гримаса. — Вече не може да те нарани.
Вцепених се, парализирана от думите, с които се опитвах да се успокоя последния път, когато Марк ме държеше в ръцете си.
— Не разбирам. Той. се самоуби.
Последното изречение прозвуча по-скоро като въпрос, защото нищо вече не изглеждаше сигурно.
— Така изглеждаше, нали?
Между нас се възцари зловещо мълчание. Поклатих глава, като не желаех да повярвам на онова, което намекваше. Не бе възможно. Изправих се и направих няколко несигурни крачки, преди да застана отново срещу него.
— Дейниъл, какво искаш да кажеш?
— Мисля, че знаеш.
— Не… Господи. Ти не би могъл. не и заради мен.
Той се смръщи.
— Да, заради теб. Направих това, което трябваше да направя, по дяволите. Той те заплашваше. Блейк заплашваше мен. Всички сме по-добре без него, вярвай ми.
Изправи се и извади пакет цигари от джоба на якето си. Запали и силно всмукна.
— Какво искаш да кажеш с това, че Блейк те е заплашвал?
Поклати глава и леко се засмя.
— Би трябвало да си наясно, когато ни го представи. Не можеш да пазиш тайни от мъж като Ландън. Изглежда, фактът, че ми предстоят избори, които трябва да спечеля, е слабост, от която враговете ми копнеят да се възползват.
— Блейк не е твой враг. — Нямах представа какво е ставало между него и Блейк, но Блейк знаеше колко е важна за мен връзката ми с Дейниъл. Не би могъл преднамерено да го нарани, дори да си мисли, че е за мое добро. Поне аз мислех така.
Погледът му стана сериозен, потъмня и той пристъпи една крачка към мен с насочен показалец.
— Всеки, който отправя заплахи, Ерика, е враг независимо от намеренията. Посети ме в деня след галата и ми каза недвусмислено, че трябва да извадя Марк от живота ти. Да го отпратя някъде, в офиса ни в Ню Йорк, на необитаем остров. Не го интересуваше къде, само да бъде далеч от теб. Каза, че ако не го сторя, ще провали кампанията. Не съм човек, към когото могат да се отправят кухи заплахи, но в случая прецених какви възможности имам. — Изпусна струя дим от ъгъла на устата си. — Сега ти си спасена, кампанията е спасена, а Блейк за момента е доволен. Всички печелят.
— Ти. си го убил?
— Направих онова, което трябваше да се направи. — Повиши глас и насочи злобата си към мен. — Не се дръж така, като че не си доволна, че изчезна от живота ти. — Потърка чело и си пое дъх. — Марго, Бог да я благослови, е единствената, която страда в момента, но тя повече от всеки иска да спечеля. А сега това ще стане.
— Какво искаш да кажеш?
Повдигна рамене и отново дръпна от цигарата.
— Рейтингът ми се покачва. Смъртта на Марк ме представя като човечен, положителен кандидат. Щом следствието приключи, което трябва да стане скоро, победата ще ми бъде в кърпа вързана. Не можем да загубим.
Нямаше да търпя това и миг повече. Топлотата, която бях видяла в него преди, бе изчезнала, заместена от един самодоволен, пресметлив мъж, загрижен единствено да открие най-краткия път към успеха. Нямах представа каква е ролята на любовта и гордостта му от мен в този сценарий и изобщо не исках да знам.
Започнах да отстъпвам назад по алеята. Дейниъл ме повика по име, обаче аз продължих да крача бързо в гъстата мъгла, докато не стигнах края на пътеката.
Вече не можех да разсъждавам трезво. Марк бе изчезнал. Бог да ми е на помощ, Дейниъл го бе убил. Заради мен или заради кампанията? Какъв човек би могъл да го направи независимо от причината? Вероятно бях тотално объркана, тъй като очевидно за Дейниъл всичко това имаше смисъл.
Червенокосият мъж ме пресрещна в края на пътеката, като ми препречи пътя с внушителната си фигура. Не колкото на Клей, но не бе за подценяване. Забавих крачка, докато се приближавах към него.
— Господин Фицджералд иска да говори с теб. Почакай тук.
Обърнах се. Дейниъл изплува от мъглата и се запъти към мен, а в очите му нямаше топлина. Промъкнах се покрай неговия служител и едва успях да направя няколко крачки, когато той ме хвана за ризата и ме дръпна към колата, където ме пресрещна Дейниъл.
— Пусни я, Конър.
Веднага ме пусна и бавно отстъпих към колата, като се опитвах да запазя колкото се може по-голяма дистанция помежду ни.
— Не ме остави да довърша.
— Какво можеш да кажеш? Ти уби сина си. Искаш да те поздравя ли?
— Той не бе мой син. Но за Бога, ти си моя дъщеря. По документи си Хатауей, Ерика, но що се отнася до мен, ти си Фицджералд.
— Какво искаш да кажеш?
— След няколко месеца ще седна в креслото на губернатора. После, преди да се усетиш, ще бъдем във Вашингтон, ще работим за нашия възход и ти ще ми помогнеш да стигна дотам.
— Как бих могла? Нищо не разбирам от политика.
— Направи бизнеса си печеливш и го продай, или недей да го продаваш. Наистина ми е все едно, обаче те наемам да ръководиш онлайн кампанията ми. Ти си по-умна от всичките ми хора.
Ахнах. Не бе възможно да говори сериозно. Не бе възможно да е разработил целия този план и да си мисли, че ще ликувам заедно с него. Махнах ръка, отхвърляйки предложението.
— Не, няма да участвам. Харесвам живота си такъв, какъвто е, благодаря.
Лицето му се изкриви в неприятна усмивка.
— Разбира се. Почти забравих за нашия приятел Ландън. Той няма да те остави да се откажеш толкова скоро, нали?
— Съмнявам се, след като е инвестирал четири милиона в компанията.
— Върни му ги.
— Какво искаш да кажеш? Не мога да му ги върна още, дори ако исках. Вече започнах да ги инвестирам.
— Ще ти помогна да му ги върнеш.
— Това е налудничаво, Дейниъл. Може би трябва да говорим за това някой друг път, когато нещата не са толкова усложнени. Искаш от мен да зарежа всичко, за което съм работила.
— И не само това.
— Какво искаш да кажеш?
— Ландън. Трябва да излезе от играта.
Кръвта се оттегли от лицето ми.
Той се изсмя.
— Е, не съвсем. Докато работиш с мен, Ерика, ще се задоволя само с това да стои настрана от теб. Така няма да се налага да го премахна по по-категоричен начин.
Свих ръцете си в юмруци, като се опитвах да овладея обзелия ме гняв. Не бе възможно да говори сериозно.
— Блейк не е заплаха. Той ме обича. Ти си ненормален, ако мислиш, че ще го напусна само защото.
Ноздрите му се издуха. Без предупреждение ме зашлеви с опакото на ръката си. Политнах назад и с глух звук се забих в колата, като едва се удържах да не падна. С трепереща ръка докоснах мястото, където ме бе ударил. Острата болка бледнееше в сравнение с шока от това, че го бе направил, и то без да се поколебае. Бавно се съвземах, твърде уплашена, за да го погледна. Трябваше да се махна оттук, но преди изобщо да мога да помисля каква следваща стъпка да предприема, той доближи лицето си на сантиметри до моето. Тежко преглътнах и се притиснах назад към колата, като се опитвах да успокоя ускореното си дишане.
— Това е предупреждение.
Потреперих от неумолимия му тон.

— Аз управлявам този проклет град. Не ме интересува колко пари има Ландън,
никой
не може да ме заплашва и да му се размине. Ще правиш каквото ти казвам или — кълна се — ще го убия. Не е първият, който ми се противопоставя, и се съмнявам, че ще е последният. Защитавам онова, което е мое, с всички средства, а точно сега той ми пречи.

Ужасих се от злобата в гласа му. Бях прекалено смаяна, прекалено уплашена, за да говоря. Хвърлих поглед към Конър, който стоеше безучастно и безстрастно на няколко крачки зад Дейниъл. Надеждата да се измъкна от тази ситуация бързо се топеше. Борех се да овладея треперенето на тялото си. Бях попаднала в капан.
Предпазливо вдигнах глава към Дейниъл, като се опитах да разчета израза на лицето му. Той ми отвърна със самодоволен блясък в очите.
— Не би го сторил — предизвиках го и решително вирнах брадичка.
Вдигна ръка и аз се дръпнах назад. Отворих очи, когато прокара кокалчетата на пръстите си по наранената плът на бузата ми, странна проява на нежност след всичко, което бе направил и казал преди малко.
— Разбира се, че ще го сторя, Ерика. Изобщо не се съмнявай.
Гласът му бе нисък, говореше преднамерено бавно, а дъхът му миришеше на алкохол.
— Ти си умна и скоро ще разбереш как стоят нещата в семейството. Ако държиш на него, ще стоиш настрана. Нямаме нужда от повече произшествия. Разбра ли?
Страхът ме прониза, а от думите му кръвта ми се смрази. Не оставяха никакво място за съмнение. Преглътнах, преди да отговоря, като се опитвах да гласът ми да звучи спокойно:
— Разбрах.




ГЛАВА ДЕСЕТА



— Остави ме тук.
Конър намали на светофара на няколко преки от офиса. Протегнах ръка към дръжката на вратата. Дейниъл хвана китката ми и ми попречи да изляза от колата, единственото нещо, което исках да направя през изминалите двадесет минути. Хрумна ми смътната идея да скоча в движение, но после размислих.
— Знам, ще сметнеш, че съм направил това заради кампанията, но го направих за теб. За нас. Направих жертва, а сега е твой ред.
Погледнах с невиждащ поглед през прозореца. След всичко станало искаше моята благословия, моята прошка? Това бе направо смешно.
— Погледни ме.
Затворих за миг очи, преди да се обърна към него.
— Той е прекалено близо до всичко, а аз не мога да рискувам повече. Опитай се да разбереш какъв е залогът, преди да ме намразиш.
В очите му се мярна съжаление. Може би започваше да изтрезнява, но онази част от мен, която преди щеше да се разтопи от думите му, мълчеше. Само преди няколко дни копнеех да го опозная по-добре. Сега бях добила известна представа за истинската му същност — ужасен, жесток човек под лустрото и властта си. Бях видяла достатъчно и вече нямаше връщане назад.
— Мога ли вече да си вървя? — не бях сигурна колко още ще издържа близо до него. Копнеех за задушния летен въздух навън, да бъда далеч от него и проклетия му копой. Неговите заплахи и перверзното му чувство за бащинска обич ме задушаваха. Исках да изкрещя. Ако не излезех от колата, щях да избухна.
Накрая ме пусна. Излязох колкото се може по-грациозно, а ми се искаше да се втурна и да се затичам с всички сили. Вместо това със спокойно темпо се отправих обратно към офиса, без да се обръщам назад.
Когато влязох, Джеймс вече бе там. Погледът му бе прикован в екрана на компютъра. Изправи се и се приближи, когато ме видя.
— Господи, добре ли си?
Не плачех, но чувствах, че лицето ми е горещо и подуто. Нарочно сведох глава, усещайки парещата кожа на мястото, където Дейниъл ме бе зашлевил. Надявах се да не изглежда толкова зле, колкото го усещах — поне физически. Нищо не можеше да стане по-зле от това как се чувствах.
— Добре съм — упорствах аз.
Възнамерявах да остана и да прегледам всичко, което бе свършил, но не можех да разсъждавам трезво. Никакъв шанс.
— Ще трябва да се занимаем с това в понеделник. Но въпреки това ти благодаря, че дойде.
Замълча за момент. Хвана ме за брадичката и повдигна главата ми. Очите му бяха учудващо ярки. Никога не бях стояла толкова близо до него на дневна светлина, за да ги видя, но те бяха тъмносини, бездънни, със сиви пръски. С непроницаемо изражение погали пламналата ми кожа с опакото на ръката си.
— Кой го стори?
Отстъпих назад, внезапно изплашена от допира.
— Никой. Няма нищо. Добре съм.
Оттеглих се в своя офис. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да събера нещата си и да ги напъхам в чантата. Джеймс се появи в секундата, когато приключих.
— Ерика.
— До понеделник — казах бързо, докато минавах край него, и излязох, преди да успее да каже нещо повече.
* * *
Вървях, без да спра, докато ме държаха краката. Седнах на пейка в парка в центъра на града. Улиците бяха тихи. Облаците бяха започнали да се разкъсват и слънцето се готвеше да се покаже. За жалост, това с нищо не можеше да подобри настроението ми.
Заплахата на Дейниъл непрекъснато отекваше в главата ми. Като че двамата си играехме с живота на някого. Искаше ми се да мога да нарека думите му блъф. Но той бе убил Марк. Следствието е приключено, нечий живот е отнет. Не че Марк водеше праведен живот, но кой бе Дейниъл, че да решава дали е така? Беше убил собствения си доведен син.
Какво му пречеше да постъпи по същия начин с Блейк? Той бе прав. Блейк можеше да купи и продаде Дейниъл. Обаче Дейниъл разполагаше с власт и внушителна мрежа от връзки. Не се съмнявах във възможностите му да направи така, че някой да изчезне, ако решеше, че се налага. Единственото, в което се съмнявах, е дали може да го направи, като знае колко много означава за мен Блейк. Това зависеше много и от това какво самата аз означавам за Дей-ниъл. От една страна, бе казал, че съм неговата гордост и радост. От друга страна, ме бе блъснал в колата и като че се наслаждаваше на контрола си върху мен. Не бих нарекла това любов.
Обаче трябваше да направя нещо и да намеря начин двамата с Блейк да се измъкнем от кашата, в която се бяхме забъркали. Ако разполагах с известно време, можех да се сближа с Дейниъл и да го накарам да разбере, че Блейк не е заплаха, не е враг. Ако успеех да направя това, с Блейк щяхме да имаме бъдеще. По някакъв начин трябваше да убедя Блейк да ми даде това време, но това не бе разговор, който можех да си представя да водя точно сега. Карахме се, разправяхме се и се бъркахме в работите на другия, но искахме да бъдем заедно. Бяхме по-близки от всякога. А сега трябваше да наложа някаква дистанция помежду ни. Ако не го направех… дори не исках да си помисля какво можеше да стане.
А с кого можех да говоря сега? Не можех да вярвам на Али, тъй като тя бе много близка с Хийт. Мари щеше да се разтревожи прекалено, или още по-лошо — да отиде в полицията. Животът на всеки, който разбереше, че Дейниъл е убил някого, дори да допуснем, за мое добро, щеше да бъде в опасност. Трябваше сама да нося бремето на ужасната истина, поне за момента.
Не бях сигурна кога Блейк се връща от Калифорния, но преди това да стане, трябваше да предприема първата стъпка. Звъннах на Мари.
— Всичко наред ли е? — попита тя.
— Трябва да говоря с теб за Дейниъл.
Замълча за момент.
— За какво става въпрос?
— Искам да знам какво се е случило между него и майка ми. Всичко, което знаеш.
Чух как тя въздъхна и бях сигурна, че няма да ме улесни.
— Ерика, говориш с грешния човек. Майка ти го познаваше, не аз.
— А ти познаваше нея. И си била най-близката ѝ приятелка, когато те са били заедно.
— И какво от това? Имаха кратка и бурна любовна връзка, след това пътищата им се разделиха. Това е цялата история. Честно казано, не разбирам какво очакваш да ти кажа.
Затворих очи и си спомних за майка си. Лицето ѝ. Красивата ѝ руса коса ѝ нейната усмивка, начина, по който ме прегръщаше, когато най-много се нуждаех от утеха. Сега повече от всякога исках да съм с нея. Гърлото ми се сви от вълнение и си поех дълбоко въздух, за да го преодолея. Плачът изобщо нямаше да ми помогне. Майка ми бе умряла, а баща ми се оказа психопат. Такива бяха житейските факти.
— Мога ли да дойда да поживея при теб за малко? Може би за няколко седмици, докато си намеря нов апартамент? — изрекох накрая.
— Разбира се. Искаш ли да дойда да те взема? Плашиш ме — тонът на гласа ѝ от отбранителен бе станал загрижен. Във всеки случай да я накарам да ми повярва, че съм добре, щеше да бъде по-лесно, отколкото да убедя Блейк, че трябва да прекратим връзката си.
— Не, няма нужда, ще се оправя, не се тревожи, чу ли?
— Добре. Ще те чакам.
Прекъснах връзката, после поех по дългия път към дома.
* * *
Прекарах последната си нощ в апартамента. Бях изтощена от събитията през деня и имах нужда да подредя мислите си, преди да се срещна с когото и да било.
Но сънят ми донесе слабо облекчение след изминалия ден. В съня си се мъчех също както преди няколко часа. Подскочих и се събудих, ужасена, че нещо се е случило. Обливаше ме студена пот. Плътно увих одеялото около себе си. Фантастичните ми сънища ме караха да повярвам в най-страшните си кошмари. Че Дейниъл е изпълнил заплахите си. Че Блейк е изчезнал. Изчезнал, завинаги изчезнал. Свих коленете си и се насилих да се върна отново в реалността. Блейк бе в безопасност, но това зависеше изцяло от мен.
Обзе ме тежкото чувство, че по някакъв начин сама бях предизвикала това да ми се случи, да се случи на всички нас. Така беше, нали? Както и да го мислех, стигах до същото заключение. Марк бе мъртъв и бедната му майка никога нямаше да узнае истината. Въпреки усилията на Блейк да ме предпази от Марк и след това от истината сега той бе изложен на атаките на Дейниъл. А мен ме чакаше толкова неясно бъдеще, че не можех дори да си го представя. Живот рамо до рамо с Дейниъл. Не знаех какво означава да си част от живота му, изпълнен с политика, алчност и манипулации. Живот, който Марк несъмнено добре познаваше.
Замислих се за живота, който се бях надявала да имам. Живот, който преди не можех ясно да си представя може би поради страх от това какво представлява в действителност. Живот, в който двамата с Блейк имахме бъдеще, истински живот заедно. Живот, в който двамата си принадлежахме и никой не заплашваше да ни раздели. Осмелявах се да мисля за брак, за семейство. След това сълзите бликнаха, изтощиха ме до краен предел и аз отново потънах в неспокоен сън.
Дейниъл изплува от мъглата. Той ме бе открил, преследваше ме. Можеше да го направи, защото Блейк си бе отишъл завинаги. Сцената се повтаряше отново и отново, докато почувствах, че никога няма да мога да се измъкна. Лутах се между съзнателното и несъзнателното, като се опитвах да се спася от ужасните мисли. След това студът внезапно бе заместен от топлина. Изтощена от облекчение, се отпуснах. Почувствах как Блейк ме прегръща и заглушава плача ми. Моят любим. Силата на взаимната ни любов несъмнено щеше да успее да преодолее заплахите на Дей-ниъл и несигурността, пред която трябваше да се изправя. Той можеше да я прогони по някакъв начин. В съня си толкова силно се опитвах да повярвам в това. Вкопчих се в тази надежда.
Но това не бе сън. Блейк бе при мен, докосваше ме с обич, прогонваше с целувки страха ми. В сумрака на стаята отворих очи и видях неговите. Толкова познати и все пак толкова чужди, тези очи ме гледаха, изпълнени с любов и тревога. Като ме обгърна с ръце, той ме целуна дълбоко и страстно. Отвърнах на целувката му в отчаян порив отново да бъде с мен. Вдишвах аромата му, неспособна да повярвам, че е истински.
— Отново ли сънуваш кошмари? — прошепна той.

Поклатих глава.
Не. Сега животът ми се превърна в кошмар.
Прехапах устни, за да спра треперенето им. Той не знаеше. Нямаше откъде да знае.

Разтвори устните ми с палец и отново се сведе над мен. Бе легнал, все още напълно облечен от пътя. Мислите се вихреха в съзнанието ми, докато се опитвах да отделя съня от действителността. Облекчението, че отново е при мен, бързо бе изместено от онова, което това означаваше. Притиснах се към него, хванах го за раменете, като че можеше да си отиде. Трябваше да го държа близо да себе си.
— Толкова много ми липсваше — целуна врата, брадичката ми, отново устните ми, като че не можеше да ми се насити, но не знаеше откъде да започне. — Повече няма да се отделям от теб.
Любовта в гласа му, натежал от чувства, ме разстрои. Ако не ме обичаше, всичко щеше да бъде по-лесно. Щях да успея да сглобя отново разбитото си сърце и да се стегна, както преди винаги бях постъпвала. Но да го напусна? Мисълта, че той щеше да изпита дори частица от онова, което аз щях да преживея при раздялата, бе непоносима.
Плъзна ръка под топа ми, хвана гърдата ми и докосна с палец зърното. После го стисна и аз изстенах, като се извих навън от леглото.
— Люби ме, Блейк. Моля те, не мога да чакам повече.
Ръцете ми се рееха по тялото му, като си припомняха всяка извивка, твърдия сноп мускули, спускащ се под колана на джинсите му. Притиснах устни в неговите и се увих около него с всяка част на тялото си. Силата на чувствата ми пронизваше всичките ми крайници, докато се борех да сваля пластовете дрехи, които ни разделяха. Нищо нямаше значение сега. Тази нощ трябваше да се любим, да споделим толкова много.
Съблече се и миг по-късно легна върху мен, като ме покри с жаркото си тяло. Допирът на кожата му ме опияняваше. Никога не бях го желала, обичала толкова силно. Плъзнах ръце по гърдите му и надолу по тялото му до ерек-тиралия му член, а копринената му кожа изгаряше дланта ми. Не можех да чакам и минута повече, за да го имам. Насочих го към влагалището ми и той проникна надълбоко в мен с един-единствен тласък.
От устните ми се изтръгна дрезгав вик, когато той ме изпълни. Никога не бях изпитвала нещо толкова истинско. Дълго останахме така, силно притиснати, като че всеки момент един от двама ни можеше да изчезне.
— Сега съм си у дома. Точно тук.
Вряза се в мен, невъзможно надълбоко, и аз се извих в унисон с движението, като се наслаждавах на всеки бавен тласък, който съединяваше телата ни. Обвих ръцете и краката си около него, докато напълно се сплетохме.
С дланта си притискаше страната ми, като ме приковаваше с поглед. Не можех. Затворих очи и се извърнах. Страхувах се от онова, което щеше да види, ако гледаше твърде настойчиво. Обърна ме към себе си и ме целуна, като проникна още по-дълбоко. Изстенах и потреперих, опиянена от познатите горещи вълни, които напояваха всяка клетка на съществото ми. Всяка частица в мен ликуваше.
Опитвах се да не мисля за дългото пропадане от трескавото опиянение, което той предизвикваше в мен, до безутешния мрак на живот без Блейк. Опитвах се да не мисля за това, но студената, жестока реалност успяваше да се промъкне. Времето течеше, тялото ми отказваше да достигне оргазма, като се съпротивляваше на центробежната му сила. Само да можех да спра този момент — невъзможната близост на нашите тела, влажни от огъня на страстта ни, безкрайно състояние на битието. Можех да понеса това — никога да не достигна до върха, ако това означаваше никога да не се наложи да сляза от него.
Извърнах се и се втренчих в почти непрогледния мрак на стаята, а мислите ми се рееха далеч от нас двамата. Той ме извърна към себе си с напрегнато изражение, а кожата му бе изпъната и зачервена.
— По дяволите, какво става?
Запънах се, като търсех точните думи:
— Съжалявам. Моля те, не спирай.
— За какво мислиш?
— Нищо. Не искам да мисля за нищо освен за теб.
Замръзна. После без предупреждение излезе от мен и стана от леглото. Започна да рови в пътната си чанта, оставена до вратата. Не можех да си представя как успява да види нещо в тъмнината.
— Какво правиш?
— Подобрявам ти настроението.
Леглото отново се огъна под тежестта му.
— Мислих за нас, докато ме нямаше, миличка, и мисля, че имаш също толкова голяма нужда от това, колкото и аз. Обаче ще започнем полека.
Дъхът ми секна, когато той изпъна ръцете ми нагоре, обви китките ми с меки кожени белезници и завърза връзките за тръбата на таблата на леглото.
— Ето, така е по-добре. Всичко наред ли е?
— Какво ще правиш? — прозвуча като молба. Част от мен се ужасяваше от онова, което можеше да направи, но имах нужда от нещо, и то скоро.
Хвана ме за ханша и ме дръпна надолу, докато ръцете ми се опънаха. Дишах учестено, мускулите ми се напрягаха от позата. Положи влажна целувка между гърдите ми и аз въздъхнах. Като се местеше от едната на другата страна, дразнеше връхчетата им с топли лизвания на езика си. Зърната ми бяха свръхчувствителни, почти болезнено втвърдени и безсрамно устремени към бавното мъчение. Леко ги захапа и тялото ми трепна от удоволствието, което ме прониза.
Продължаваше да ги масажира с една ръка, докато другата плъзна между бедрата ми до върха на желанието ми. Дразнеше клитора ми, очертаваше отвора на влагалището ми и след това се връщаше обратно, а цялото ми същество се задъхваше от движението.
Когато си помислих, че не мога да издържам повече, излезе от мен и ме обърна по корем, а ръцете ми силно се опънаха. Въжето на белезниците се уви около тръбата, а натискът върху китките ми се увеличи. Прокара език нагоре по гръбнака ми, от което потръпнах. Бедрата му обгърнаха моите, докато ръцете му се плъзгаха нежно по кожата ми надолу, като стискаха хълбоците и дупето ми.
— Мм, това ми липсваше. Да зачервявам задника ти, всяка нощ, докато отсъствах.
Прехапах устни. Знаех какво щеше да последва и овлажнях от очакването, а болката между бедрата ми запулсира.
— Не си била много послушна, докато ме нямаше, нали?
Кимнах с глава, доколкото можех.
Дланта му силно ме плесна по задника. Подскочих от внезапната болка. После неочаквано ме сгря вълна на удоволствие.
— Някой друг те е държал в ръцете си. Няма да правим вече така, нали?
Трепнах, като си спомних за Джеймс.
— Ерика, отговори ми — гласът му бе твърд и отсечен, а ръцете му удряха силно по същото място.
— Няма, обещавам — изстенах аз, като усещах влагата, която се стичаше между бедрата ми.
Продължаваше да ме удря по същото място, докато главата ми се изпълни с неудържима смес от адреналин и необяснимо желание. Това не бяха леки, игриви удари. Бяха силни плесници, високо отекваха в стаята и всяка причиняваше болка, която ме караше с тревога да очаквам следващата. Толкова силно пареха върху кожата ми, че можех да се закълна, че това е наказание.
Исках да е така, затова повярвах. Внуших си, че Блейк ме наказва, а аз му позволявам. Заради това, че го карах да ревнува, че допуснах Джеймс толкова близо до мен. А заради това, което се готвех да му причиня, да причиня на нас двамата, го заслужавах.
— Искам да чуя гласа ти — отново ме удари, като ми причини силна болка, въпреки че мястото бе изтръпнало от ендорфина. — Искам да чуя онези безпомощни стонове. Да разбера, че това, което правя, влудява това тясно малко тяло.
Не издадох звук, виковете замираха в гърлото ми.
— Ерика — отсече той. Острият му глас ме отрезви.
— Още — извиках аз. — Искам още. По-силно — необяснимо защо, наистина исках.
Рязко издиша.
— Сигурна ли си?
Повдигнах хълбоците си и здраво се вкопчих в таблата.
— Блейк, моля те — изстенах аз, обзета от непреодолимо желание да изпитам болката, която напълно си бях заслужила.
Стана от леглото и започна да се движи някъде до мен, преди да чуя звука от падаща на пода дреха. Отново се качи върху мен и ме възседна.
Широката лента на кожения колан се вряза в пламналата ми кожа. Дланите ми бяха овлажнели от страх и похот и се изплъзваха от тръбата. Бавен трепет се разпростираше по тялото ми. Гърдите ми натежаха и аз се борех да си поема дъх, докато чаках.
— Кажи ми, ако ти дойде в повече — прошепна той. — Използвай твоето… просто ми кажи да спра, разбра ли?
Извих се навън от леглото, а тялото ми искаше още и още, преди да мога да го осмисля. Каквато и болка да ме очакваше, бях я заслужила или щях да я заслужа.
— Просто го направи.

Чух острото свистене на кожата, преди болката да докосне съзнанието ми. Задавено извиках, когато ме шибна.
По дяволите, наистина болеше.


Спря, като чакаше да кажа нещо. Когато това не стана, отново ме шибна. Захапах възглавницата и потиснах вика си. Не можеше да се отрече, болеше. След всеки удар тялото ми изтръпваше.
Защо правиш така?
Сълзи пареха в очите ми, гърлото ми се стегна от потиснати емоции.
Заслужаваш си го. Ти си виновна. Търпи. Търпи докрай.

— Добре ли си, мила?
— Просто продължавай — изхриптях с дрезгав от сълзите глас.
Поколеба се за момент, след това изплющя с колана с премерена точност. Отново и отново продължаваше да шиба болезнено силно дупето и бедрата ми. По някакъв начин болката разкъса сянката на нещастието, паднала върху мен. Хълцах във възглавницата. Сълзите ми капеха и напояваха материята, като ме пречистваха, сломяваха.
Наслаждавах се на наказанието, приветствах физическото проявление на всичко, което бушуваше в мен. Тялото ми се отпусна, докато той продължаваше, като че бях напълно разбита, оголена до най-първичното състояние, което можех да си представя. Не можех да разбера защо, но всичко това изглеждаше напълно правилно.
Когато хълцанията ми утихнаха, той спря и пусна колана на пода. Нежно целуна гърба ми, а пръстите му докосваха леко като с перце кожата ми и облекчаваха болката. Чувствах отзад топлината на тялото му. Надървеният му фалос лежеше на задника ми, прекалено тежък за наранената плът. Наслада и болка. Майсторски ми даряваше и от двете. Сега имах нужда от наслада. Готова бях за нея.
— Наистина добре се справи. Знам, че не бе лесно. Гордея се с теб.
Сърцето ме заболя от топлината, която се разля по тялото ми при звука на гласа му. Натежал от обич, приветстван финал на ролята на господаря, който малко преди това старателно ме наказваше.
— Сега ще те чукам и ти ще свършиш, когато аз ти кажа. Ако не го направиш, отново ще те накажа. Разбираш ли?
Изскимтях утвърдително. Въпреки че бе изречена тихо, заплахата му бе чута.
Целуна ме между плешките, а зъбите му одраскаха кожата ми. Потръпнах, зърната ми се напрегнаха от усещането. Отново ме обърна и разтвори краката ми, за да може да се настани между тях.
Като се надвеси над мен, хвана с една ръка ханша ми, а с другата отмахна мокрите ми от сълзи коси от очите ми. Избърза сълзите и похотта, която замъгляваше погледа му, изчезна. Ъглите на очите му загрижено се присвиха.
— Толкова съжалявам — задавих се, толкова разбита от чувства, че имах усещането, че гърдите ми ще пръснат. Никога нямаше да разбере колко много съжалявах.
Дълбоките линии около очите му се отпуснаха, докато той захапа устните ми в бавна, дълбока целувка. Притисна ерекцията си в мен, като проникна едва-едва.
— Ще излъжа, ако кажа, че не искам да съжаляваш, Ери-ка. Не мога да ти опиша какво ми става да те виждам такава, отдадена напълно на мен.
— Моля те — изстенах аз, като извих гръб при допира в отчаяното си желание.
Дъхът ми секна, когато той проникна внезапно и грубо. Усещането бе разкъсващо и всеобхватно, ефективен балсам наслада върху болката ми.
— О, по дяволите — извиках аз.
— Ерика — промълви той. — Имам нужда от това. Имам нужда от теб.
Нещо се скъса между думите му, въздържанието и мощ-ното му проникване. Обхваната от ненаситен глад, безпомощно се вкопчих в него. Той извади члена си до върха, после отново го вкара докрай. Обвих пръсти около тръбата, към която ме бе приковал, и от устните ми се изтръгна дрезгав вик.
— Точно така мила.
Ниският му глас ме отведе до ръба. Само дето пропастта се бе превърнала в лавина и не можех да се спра. След още няколко тласъка полетях, неспособна да се боря с усещането. Оргазмът бе неминуем, независимо дали го исках или не. Бях изгубена в света, който бе създал за мен, опиянена от наслада и жадна за още.
Влезе още по-надълбоко, а хълбоците му силно се удряха в моите. Помпаше ме, докато членът му непоносимо набъбваше. Захапа ухото ми, засмука го и после отново го захапа със зъби.

— 
Моя. Ти си моя. Просто така. Тялото ти, сърцето ти. Всяка част от теб
— шепнеше в ухото ми, като не ме оставяше дори за миг да го забравя.

— Твоя съм — сълзите ми отново бликнаха, докато тялото ми се отказваше и от последната си съпротива.
— Хайде, мила. Дай ми всичко.
Кожата на белезниците се впиваше в кожата на китките ми, докато се борех с тях. Силно изпъната и широко разкрачена, бях изцяло подчинена на неговата воля. Всеки мускул се сви и аз се разпаднах. Бедрата ми обвиваха ханша му, докато влагалището ми спазматично пулсираше в оргазма. Свърших мощно, напрегната, докато вибрирах от оргазма, с неговото име на уста. За част от секундата тежестта изчезна и нищо друго нямаше значение.
— Ерика — изстена той.
Тялото му се оттласна в моето. Ръцете му грубо се вкопчиха в ханша ми, докато той на свой ред се облекчи.
Напрегна се, после се строполи върху мен. Тялото му бе хлъзгаво, дишаше тежко.
Развърза ръцете ми и започна да масажира почервенялата кожа на китките ми. После обсипа устните ми с бавни, спиращи дъха целувки, като изтри и последните ми сълзи.
И двамата бяхме изпразнени, изтощени от преживяното. С последния остатък от някаква енергия го прегърнах и обвих с крака ханша му. Имах нужда да се уверя отново в нашата близост. Още не можех да го пусна да си ходи.
Дълго лежахме така, без да промълвим дума. Започнах да осъзнавам интензивността на онова, което бяхме направили, и да се питам какво ли означаваше. Предвид онова, което утрото щеше да донесе, може би не означаваше нищо.
— Съжалявам — промълви накрая той.
— Обичам те — въздъхнах аз, преди да потъна в дълбок сън без сънища.




ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА




Качи се да закусим заедно, когато се събудиш.


С обич,


Блейк


Пуснах бележката обратно на възглавницата и се отпуснах в леглото. Взирах се нагоре в тавана, като ми се искаше отговорите да бъдат написани там. Все още имах време.
Отправих се към банята и се опитах да укротя напълно разбърканата си коса. Хълбоците ми бяха издрани. Задникът ми бе покрит с дузини малки червени точици, скъсани капиляри вследствие на сериозното бичуване, на което Блейк ме бе подложил. Страните ми руменееха.
Завързана и оставена изцяло на неговата милост, бях преживяла неочакваното завръщане на Блейк и бях преодоляла паниката и страховете си. Нещо повече, нуждаех се от това, за да превъзмогна цялата лудост, обзела съзнанието ми. Страховете ми започнаха да изглеждат толкова нищожни и незначителни пред лицето на надвисналата трагедия.
Взех душ и се облякох. Погледнах през прозореца. Видях черната „Тесла“ на Блейк отпред. Няколко коли по-нататък на улицата бе паркиран черен „Линкълн“ и можех да се закълна, че мярнах червена коса на шофьорското място. Тракане в кухнята отвлече вниманието ми.
Предпазливо влязох в хола с изострени нерви. Сид си приготвяше закуска пред тостера. Малко се отпуснах, облекчена, че Блейк го няма. Поне не бе тук тази сутрин. Предишната вечер нямах сили да обмисля как да се държа, като се събудя до него. Не бях подготвена за това. За нищо.
— Рано си станал.
— Да, старая се да поддържам по-добър режим. Нашите приятели хакерите май са излезли в отпуска, та не се наложи да будувам цяла нощ, което също е от полза.
— Наистина ли? Спряха просто така?
— Така изглежда.
— Виж ти — спомних си за срещата си с Тревър. Приличаше на човек, който няма и грам милост в сърцето си, а нашият разговор едва ли го бе убедил да спре атаките. Може би фактът, че го бях проследила до дома му, го бе разтърсил достатъчно, за да го накара да престане. Питах се дали е постъпил така и с останалите инвестиции на Блейк, или бе решил да не се занимава само с мен.
— Да се надяваме, че ще стоят настрана, така че най-после да се върнем към работата.
— Мислиш ли, че ще го направят?
— Нямам представа. Сега кодът е толкова защитен, че ми е трудно да си представя как биха могли да ни хакнат отново, но не можем да опазим онова, което не виждаме. Мисля, че трябва да чакаме и да видим дали няма отново да се появят.
— Точно така — съгласих се аз. — Сид, сигурна съм, че за теб няма значение, обаче ще поживея при приятели известно време, така че ако не ме виждаш наоколо, това е причината, да знаеш.
— Ще идваш ли в офиса?
— Разбира се.
Лицето му бе безизразно, когато се настани зад плота. Отвори плика със сладкиша, но в очите му проблесна загриженост, когато ме погледна.
— Всичко наред ли е?
Да знам, че го е грижа за мен, при цялото му преднамерено безразличие, означаваше много. Имахме странно приятелство, което се бе задълбочило по особен начин с времето. Не бях сигурна какво да отговоря.
— Мисля, че ще бъде. Времето ще покаже.
Сид кимна, въпреки че не бях многословна и си вярвах само наполовина. За щастие, той не бе любопитен.
* * *
Спокойно почуках на вратата на Блейк, въпреки че държах ключовете му в джоба си. Той ме поздрави с усмивка, от която едва не ми секна дъхът. Изглеждаше великолепно в износените си джинси и обикновена бяла тениска. Косите му бяха непокорни и разрошени. Въпреки дългата нощ изглеждаше отпочинал и щастлив.
— Здравей, красавице — повдигна ме от пода и ме целуна.
Отвърнах на целувката, в плен на навика да се разтапям от допира му, страстно желаеща да се докосна до кожата му. Какво, по дяволите, си бях мислила? Нищо нямаше да бъде лесно.
— Какво искаш за закуска?
Пусна ме на пода, но остана до мен, като увиваше къдрица от косата ми около пръста си. Поклатих глава и погледнах встрани, физически неспособна да го погледна право в очите.
— Добре ли си?
— Да — стоях там непохватно, парализирана. — Може ли. да поговорим?
— Добре — очите му леко се присвиха, той отстъпи назад и затвори вратата. Тръгна напред, но аз стоях до вратата, тъй като не исках да сядам. Не исках да бъда въвлечена в обичайната рутина.
Поклатих се няколко пъти на пети. Той леко повдигна вежди. По дяволите, трябваше просто да му изпратя имейл. Не можех да го направя лице в лице.

Трябва да го направиш. Трябва да направиш това.

— Мисля, че имаме нужда от известна дистанция — зъбите ми изтракаха, започнах да треперя. Свих ръце в юмруци, решена да не го загубя.
Топлотата и доброто настроение изчезнаха от лицето му.
— Какво означава това? — гласът му беше нисък, зловещ.
По дяволите, това се случваше. Наистина се случваше.
— Ще поживея при Мари. Нуждая се от време и мисля, че ще бъде по-лесно, ако не бъда тук.
— Време? Колко време?
— Не знам.
Нямах представа колко дълго. Не се бях отказала от мисълта, че мога да измъкна и двама ни от тази ситуация, но трябваше да прекарам известно време с Дейниъл, за да измисля как да го направя. Междувременно не можех да излагам на опасност живота на Блейк. Животът му. Не можех да си играя с него. Мисълта, че Дейниъл може да изпълни заканите си, отново ме споходи — ужасна, отрезвяваща мисъл, която ми даде решителността, с която бях изпълнена сега.
Ако не правех нищо, щях да го защитя. Той ме бе избрал, опитал се бе да ме защити, а ето къде се бяхме озовали.
— Откъде, по дяволите, ти хрумна това? Нещо сбърках ли?
Поклатих отрицателно глава, като не исках той да се самообвинява, но знаех, че в последна сметка щеше да стане така.
— Всичко в момента ми идва в повече. Изостанала съм с работата си. Не мога да се съсредоточа. И после тази новина за Марк дойде като гръм от ясно небе. Нямах време да осмисля всичко — за жалост, повече от казаното бе вярно, което вероятно бе единствената причина да успея да произнеса тези думи. — И не мога да успея, ако ти си наоколо.
Поклати глава, а очите му се разшириха. Напусках защитения свят на Блейк и се изплъзвах все по-далеч от обхвата му.
— Не. Аз… по дяволите, не. Може да уредим нещата, каквито и да са те. Дори не сме имали възможност да поприказваме, откакто се върнах, Ерика, а сега ми сервираш това?
Бързо го прекъснах, за да не му дам възможност да обсеби разговора.

— Мислих много, докато теб те нямаше. —
За това колко много те обичам, не мога да дишам без теб.
 — И мисля, че това е най-доброто за момента. Загрижена съм за теб, Блейк.


— Ти си
загрижена
за мен? — веждите му се смръщиха.

Докоснала бях някаква струна.
Пристъпи по-близо, а аз отстъпих към вратата, като че силата на гласа му можеше да ме повали. Гневът му ми причиняваше физическа болка. Отровата в думите му пронизваше тялото ми. Сълзите ми заплашваха да рукнат и аз стиснах очи, докато се борех с тях.
— Моля те, Блейк. Просто ми дай време. Само това искам — гласът ми се превърна в шепот.
— Заради Джеймс ли е всичко?
Прехвърлих тази мисъл в главата си. Той ми бе подсказал основание, такова, каквото дълбоко щеше да го нарани. Можех да се съглася с лъжата и той щеше да ми повярва. Разбира се, мисълта за изневяра щеше да го срази достатъч-но, за да унищожи любовта, която изпитваше към мен, без да си зададе въпроса дали му казвам истината.
Поклатих глава. Не можех да понеса последствията от това фалшиво признание.
— Не, няма нищо общо с Джеймс.
— Криеш нещо от мен, Ерика. Как така от желанието ти да правим секс по телефона и изминалата нощ, която впрочем бе невероятна, стигнахме дотук?
Нуждаеше се от отговори. Нямаше да ме пусне да си ида, без да му ги дам. Може би след известно време, когато успееше да приеме раздялата, щях да изтъкна някакво разумно основание. Но не и сега. Всичко бе толкова пряс-но. Той щеше да види през мен.
Прекалено много остана недоизказано, но не можех да призная истината. Той щеше да подгони Дейниъл и щяхме да се забъркаме в още по-голяма каша. Исусе Христе, може би никой от двама ни нямаше да остане жив. Като във филм на Куентин Тарантино, когато не можеш да преброиш окър-вавените тела. Щяхме да бъдем сред тях и нямаше да има победител. Само една кървава пихтия.
— Винаги ще те обичам — прошепнах, като се опасявах да не би да произнеса думите със страстта, която наистина чувствах.
Щом ги изрекох, малко се отпуснах. Истината звучеше добре и той трябваше да знае поне това, ако не друго.
— Знам, че си ядосан. Напълно си прав да се чувстваш така, но, моля те, не се съмнявай в това.
Той се доближи и облегна длани на вратата. Дръпнах се назад. Като малтретирано животно, за част от секундата очаквах да ме удари. Отпусна ръце и внимателно ме погледна. Поех си дълбоко дъх, като ми се искаше да мога да му кажа кой бе посял този страх в мен, да снема тази болка от него.

Щеше да боли.
Бях дошла тук, за да нанеса удара, а не да го смекча.

Трудно разкопчах гривните и му подадох двете блестящи висулки. За миг се надявах да ги вземе, да ги приеме, но той стоеше неподвижно пред мен и ме пронизваше с красивите си светлозелени очи. Извърнах се, като не исках да видя умоляващия му поглед и се страхувах, че ще прочете мислите ми. Когато отказа да ги вземе, го подминах и ги оставих на плота заедно с ключовете му.
Извърнах се да изляза.
— Стой.
Спрях пред вратата с ръка на дръжката, готова да изскоча навън.
Бе близо до мен. Накъсаният му дъх галеше кожата ми.
— Правиш го отново. Бягаш.
— Не бягам. Отивам си.
— А какво ще стане, ако този път не ти позволя да се върнеш? Колко пъти трябва да допускам да причиняваш това и на двама ни, по дяволите?
Стиснах зъби, като отхвърлях мисълта, че това може би е последният шанс, който той ми дава.
— Погледни ме — удари с длан по вратата.
Подскочих от звука и остротата на тона му. Поех си
дълбоко въздух и се извърнах с лице към него.
— Кажи ми наистина защо го правиш, а аз ще ти кажа защо грешиш.
— Казах ти, имам нужда от време.
— Глупости.
— Трябва да вървя.
— Не, трябва да останеш с мен. Тук е мястото ти.
Затворих очи и поклатих глава. Не можех да повярвам, че намерих силата да стигна толкова далеч, но вътрешно бях съсипана. Любовта ми към Блейк се бореше да вземе връх над реалната заплаха, от която трябваше да го защитавам.
Трябваше да си тръгна, преди да загубя решителността си. Преди това да се случи, се извърнах и безмълвно излязох.
Опитвах се да се движа бързо, но бурята от емоции забавяше движенията ми и ме вцепеняваше. Събрах си багажа в това замаяно и отчуждено състояние, докато сълзите замъгляваха зрението ми. Никога нямаше да разбера как успях да го направя, но напъхах повечето от нещата, от които щях да имам нужда, за да прекарам няколко дни далеч от дома си, в някакъв голям куфар.
Сид се бе скрил в стаята си, така че, за щастие, не се налагаше да се изправя отново пред него. Излязох и по навих се огледах за черния кадилак и Клей. Заплахата от Марк бе изчезнала, а Блейк се бе върнал в града. Вече не бяхме заедно, така че нямах нужда от бавачка. Независимо от факта, че не бях съгласна с идеята за охрана, донякъде се бях привързала към Клей.
Погледнах надолу по улицата и установих нечие не особено желано присъствие. Конър се бе облегнал на колата. Докосна шапката си за поздрав. Предполагах, че това е просто жест, след като задачата му бе да докладва за всяка моя стъпка на Дейниъл. Това щеше да продължава, докато Дейниъл не се убедеше, че между мен и Блейк всичко е свършило.
Отправих се към него, а куфарът ми шумно се търкаляше зад мен.
— Кажи му, че го направих. Сега ме остави на мира.
Лицето му бе също толкова сковано и безизразно както последния път, когато го видях.
— Ще предам.
Подминах го, спрях такси и се отправих към Мари в покрайнините на града. Когато завихме по авенюто, се извърнах, за да се уверя, че Конър не кара след нас. За щастие, не ни следеше. Мари бе последният човек, когото исках Дейниъл да проверява. Нямаше представа, че поддържаме връзка, а тя бе единствената, която знаеше какъв наистина ми се пада той.
Таксито се придвижваше в рехавия трафик. Хората започваха деня си. Щастливи, нормални хора с обикновени проблеми. А аз напусках единствения дом, който някога бях имала, и Блейк имаше право. Бягах. Безцелно и отчаяно бягство от един свят, който бях създала и който наистина обичах.




ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА



Когато пристигах, Мари не ми зададе никакви въпроси. Само ме притисна до болка в обятията си. Разридах се в прегръдката ѝ, като излях цялата си мъка.
— Каквото и да е, ще се справим, момичето ми — обеща
тя.
Имах нужда от това, имах нужда някой, който ме обича и не знае за какво става дума, да ми обещае, че всичко ще бъде наред. Толкова много ми се щеше да повярвам.
Прекарах деня в гледане на безсмислени телевизионни предавания, докато тя излезе да направи някои покупки. Исках да напълня главата си с глупости, с каквото и да било, което да заглуши нещастието ми.
След като се насладих на прекрасна домашна вечеря и няколко чаши вино, напрежението започна бавно да ме отпуска. Вече не се чувствах толкова вцепенена и най-накрая престанах да плача, което изглеждаше някакъв напредък.
С Мари се настанихме в нейната обител, за фон звучеше тиха джазова музика, докато се свихме върху двете големи канапета. Завих се с одеяло, а в дланите си държах голяма чаша за вино. Възцари се уютно мълчание.
— Съжалявам, че ти се изтърсих така.
— Не ставай смешна. Винаги можеш да дойдеш тук. Денем и нощем. Този дом е и твой.
— Благодаря ти. Означава много за мен — за жалост, нямаше много други места, където можех да отида.
— Искаш ли да поговорим? — тя наклони глава.
Събитията от изминалите два дни проблеснаха в съзнанието ми. Първо Марк, а сега и това. Веднага щом един товар изчезнеше, на негово място се появяваше друг. Въпреки тоталния ми нервен срив, откакто бях пристигнала, избягвах да ѝ кажа каквото и да било. Тя предполагаше, че нещо се е объркало в отношенията ми с Блейк, и за момента това бе достатъчно.
— Не съвсем — накрая отвърнах аз.
— Може би трябва. Никога не съм те виждала в такова състояние, миличка.
Наистина бях истинска развалина. Изглеждах ужасно, но бях благодарна, че не се налага да се преструвам или да се гримирам, когато съм с Мари. Можех да бъда каквато съм, дори когато не възнамерявах да ѝ кажа цялата истина.
— Разделихме се за известно време. Това е всичко. Не очаквам да е лесно, но вярвай ми, когато казвам, че така е най-добре.
— Какво направи той?
— Не той, а аз. Аз. наистина, Мари, не ми се говори за това. Поне не сега.
Не изглеждаше доволна от моето нежелание да споделям, но не искаше да ме притиска. Никога не го бе правила. Винаги бе достатъчно добра да ми оставя лично пространство, да не ми досажда с грижи и въпроси. Тъй като беше такава, в последна сметка обикновено ѝ казвах повече, отколкото трябваше. Но сега бе различно.
— Искам обаче да поговорим за Дейниъл.
Вдигна поглед нагоре и въздъхна.
— Моля те, стига вече. Понастоящем вероятно ти можеш да ми кажеш повече за този човек, отколкото аз.
— Видя ли новините?
Кимна.
— Да, разбрах, че синът му е починал. Трагично. Говори ли с него за това?
— Да, добре се справя.
Думите ми прозвучаха по-саркастично, отколкото ми се искаше. Виното прекалено ме отпускаше. Оставих чашата.
Не можех да си позволя да се подложа на детектор на лъжата. Залогът бе твърде висок, за да допусна небрежност.
— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за него, Мари. Не се мъчи да украсяваш миналото. Вярвай ми, когато ти казвам, че не храня никакви илюзии по отношение на този човек.
Тя седеше спокойно и прокарваше пръст по ръба на чашата си. Очите ни се срещнаха и видях, че знае повече, отколкото ми бе казала. Несъмнено за мое добро.
— Защо толкова настояваш да научиш? Никога ли не ти е хрумвало, че Пати е имала някаква причина да не ти каже?
— Всеки ден мисля за това.
Какво щеше да стане, ако не бе проклетото ми любопитство? Никога нямаше да открия Марк. Щях да продължавам да бъда все така анонимна, а той щеше да бъде жив. Блейк нямаше да бъде отчасти виновен за смъртта му и да излага на риск собствения си живот. Исусе, всичко щеше да изглежда съвсем различно. Много по-различно.
— Искам да знам, защото не му вярвам напълно. Той иска да участвам в живота му. Не публично, като негова дъщеря, разбира се, но трябва да знам в какво се забърквам. Не е напълно откровен, а жена му иска да ме държи на разстояние. Сложно е. Помислих си, че ако можеш да ми кажеш нещо за миналото му, това би било някаква отправна точка. Най-малкото иска ми се да знам какъв е бил.
Гледаше чашата си с непреклонно стиснати устни.
— Не мислех, че ще го откриеш, но в мига, когато това се случи, ме обхвана ужасното чувство, че ще стигнем дотук.
— Докъде?
— Да ми се наложи да ти разкажа всичко това. Пати ме накара да и обещая, че никога няма да го направя. До неотдавна лесно спазвах обещанието си, защото всъщност ти никога не питаше. А сега искаш от мен да наруша обета си, след всичките тези години?
В момента нищо друго нямаше значение, освен да разровя до дъно какъв всъщност бе Дейниъл. Какво го мотивираше, какво ценеше най-много. Трябваше да измисля как да се държа с такъв безмилостен и неотстъпчив човек. Продължих, като не исках чувството за вина да се прибави към онова, което вече изпитвах.
— Не правиш нищо против нейната воля. Вече знам кой е. Открих го сама. Всичко, от което имам нужда, е да ми помогнеш да запълня празнините.
— Проклетата снимка — изруга под носа си. Рядко ругаеше. Въздъхна отново. — Двамата бяха влюбени. Всеки външен човек можеше да види това. Веднъж ти казах, че всички обичаха Пати. Това е вярно. Тя бе красива, разбира се, но също така сърдечна и чаровна. Излъчваше положителна енергия, с което привличаше хората към себе си, и Дейниъл видя това. Като молец, привлечен от пламък, искаше да я притежава. Преследваше я, преодоляваше всички прегради. Наистина бе дяволски романтичен и не след дълго и тя се влюби до уши в него. След няколко месеца бяха неразделни.
— Тогава какво се обърка?
— Учебната година скоро щеше да приключи. Очевидно тя искаше да знае накъде върви връзката им и дали имат някакво бъдеще. Всеки път, когато го попиташе за това, той отклоняваше въпроса. Казал и бе, че няма нужда да се тревожат за това точно в този момент. Щели да говорят, когато му дойдело времето. Разбира се, настъпи денят, когато тя разбра, че е бременна. Нуждаеше се от отговори. Сега или никога, трябваше да знае дали щяха да бъдат заедно.
— Той ли прекрати връзката?
— Не, след дипломирането я изпрати обратно при родителите ѝ. Каза, че трябва да уреди нещата със семейството си. Такава влиятелна и консервативна политическа фамилия със сигурност имаше категорично мнение към създалата се ситуация. Нямаше значение, че тя произхождаше от добро семейство. Той можеше да се забавлява колкото си иска, но от него се очакваше да се ожени стратегически за някой, който би донесъл добавена стойност на семейството и фамилията Фицджералд.
— Звучи доста старомодно.
— Едва ли. Не и когато залогът са парите и властта, повярвай ми.
— И какво стана?
— Тя се върна вкъщи и зачака. Минаха седмици. Накрая той и се обади и ѝ каза, че за тях няма бъдеще. Щял да се запише да учи право през есента, а да има жена и дете не влизало в плановете му. Семейството му не искало да има нищо общо с това.
— И просто така я заряза?
— Все пак признал, че я обича. Тя каза, че звучал така, като че наистина му било мъчно, каквото и да значи това, но той беше марионетка в това семейство. Толкова зависим от богатството, роб на очакванията. Бъдещето му бе предопределено и трябваше да се съобразява с него. Вие двете не се вписвахте в тези планове.
Тази история ми бе добре позната, но да си представя Дейниъл — наглия, властен Дейниъл — в такава светлина ми изглеждаше странно. Приличаше на половината ми съученици от „Харвард“, невероятно независими и наперени до уикенда, когато посещаваха родителите си и бързо след това влизаха в правилния коловоз. Не можеха да си позволят да рискуват да загубят финансовата подкрепа на мама и тате.
— Виж ти.
Кой знае как се бе чувствал, обаче Мари изцяло опроверга онова, което ми бе казал.
— Знаел ли е, че тя ще ме задържи?
— Не. Казал ѝ, че трябва да прекрати бременността, но Пати не споделила какво възнамерява да прави. Никога след това не са говорили, така че вероятно е сметнал, че го е направила.

Мислено се върнах назад към краткия ни разговор в дома му в Кейп, когато го попитах защо майка ми никога не ми бе казала за него.
След като тя се върна в Чикаго, предположих, че ще вземе мерки. Тя не ми се обади, а и аз не я потърсих, за да не се усъмнят родителите й.

Мръсният проклет лъжец.
Продължавах да мълча вцепенено, като се опитвах да проумея защо искаше да има нещо общо с мен сега, след като така хладнокръвно ни бе отрязал навремето. Животът му следваше големия план, който бе начертан за него преди години. Какво се бе променило, че изведнъж се оказа, че се вписвам в него?
Мари седна до мен и хвана ръцете ми.
— Затова тя никога не ти каза. Мразиш ли ме, че го направих?
— Разбира се, че не. Трябва да знам това. Наистина. Просто не мога да разбера защо сега иска да ме опознае — поклатих глава.
— Ерика, не знам какво го е накарало да промени решението си и да те приеме в живота си освен обстоятелството, че ти го намери. Но наистина се надявам вече да те заслужава, след всичко, което направи.
Протегнах се и прегърнах Мари. Тя ме държеше здраво, като галеше косата ми, както майка ми правеше навремето. Отпуснах се в крехките ѝ обятия и ми се искаше да се разплача. Въздържах се, тъй като знаех, че ако започна отново, вероятно никога няма да мога да спра. Краткотрайният контрол върху емоциите ми започваше да ми се изплъзва. Целунах я за лека нощ и се оттеглих, като я уверих, че се чувствам добре. И наистина бях добре.
Настаних се удобно в спалнята за гости на Мари. Бях взела наполовина пълната чаша с вино със себе си и реших да я изпия наведнъж. По дяволите, Дейниъл. По дяволите този проклет ужасен ден.
Поставих чашата на нощното шкафче и отворих куфара. Винаги обичах да отсядам у Мари, но сега обстоятелствата бяха различни. Летни ваканции, празници. А сега бягах от живота си и нямах представа къде ще се озова в следващия момент.
Погледнах телефона си и в разрез с добрите си намерения го отворих и прочетох съобщение от Блейк.

Обади ми се. Позволи ми да оправя нещата. Обичам те.

* * *
Едва успях да стигна навреме на работа. Мислех да си взема почивен ден, но в офиса ме чакаше цял екип от хора. Плаках, докато заспах, след като видях съобщението от Блейк. Ако думите можеха да убиват, тези щяха да ме пронижат право в сърцето. След това изключих телефона и реших да не го включвам, докато не се овладея.
Трябваше да спра да плача.
Когато пристигнах, махнах с ръка на колегите и изчезнах в офиса си. Риза се появи веднага, за да ме информира за новостите, което включваше да подготвя още договори за нея и да координирам новите акаунти с момчетата. За пръв път изпитах благодарност за неизчерпаемата ѝ енергия и непреклонната ѝ работна етика. Въпреки че бях изморена, веднага ме въвлече в работата, където всъщност трябваше да бъда фиксирана през изминалите няколко седмици.
Често пъти съзнанието ми блуждаеше. Мисли за Блейк, тревоги за Марк, обаче сега се потопих във всекидневната работа с такова настървение, че всичко останало остана на заден план. След като не можех да ги прогоня, можех поне да ги потисна.
През уикенда Джеймс бе разработил няколко варианта за наша кампания. Тримата прекарахме по-голямата част от следобеда в опити да се обединим около обща позиция. Исках да дам превес на мнението на Риза, но въпреки нейната разпаленост, когато ставаше въпрос за откриване на нови акаунти, омекваше в присъствието на Джеймс. Каквото и да кажеше, тя категорично го подкрепяше. Когато той се навеждаше напред, за да подчертае нещо, тя правеше същото, като се възползваше от всяка възможност уж случайно да го докосва.
Когато най-накрая ѝ възложих друга задача извън офиса, Джеймс видимо се отпусна. Обсъдихме останалите бележки и разговорът потръгна. Обаче долових как ме поглежда въпросително.
— Добре ли си?
Избягвах да го погледна в очите. Те ме пронизваха с настойчивост, с която започвах да свиквам.
— Добре съм — лепнах на лицето си изкуствена усмивка.
— Изглеждаш уморена.
— Наистина съм — признах аз, като почувствах още по-остро изтощението.
— Как вървят нещата с Ландън след онази вечер?
За миг затворих очи и потиснах надигащото се чувство, предизвикано от споменаването на името му.
— Мисля, че приключихме с тези графики, Джеймс. Погрижи се само за дреболиите, които обсъдихме, и сме готови.
Всичко останало не беше негова работа. Не исках да говоря за странния му конфликт с Хийт в петък вечерта или за края на връзката ми с Блейк, или за това как ме докосваше онази вечер, като че двамата се познавахме много по-добре и от много по-отдавна, отколкото в действителност. Щях да преглътна всичко това заедно с останалите чувства, които точно сега не исках да анализирам.
— Това не е отговор.
Въздъхнах и се облегнах на стола.
— Скъсахме този уикенд, ако искаш да знаеш.
— Това ще се отрази ли на бизнеса, след като той е инвестирал в него?
— Не, той е анонимен инвеститор и не може да изтегли заема, не че изобщо би го направил. Независимо от това искам да му върна парите веднага щом бъдем в състояние, така че отново да станем независими.
— Как се чувстваш?
— Добре съм — излъгах аз.
Бях му благодарна за загрижеността, но се боях, че изпитваше и още нещо.
— Надявам се знаеш, че можеш да говориш с мен. Тук съм.
— Извинете.
Погледът ми се стрелна към Блейк, който стоеше до паравана. Бегло ме погледна, преди да впие очи в Джеймс. Джеймс му отвърна със стоманен поглед, какъвто никога не бях виждала у него. По дяволите, това не бе на добре.
Никой не помръдваше.
Блейк отново се обърна към мен, като едва успяваше да прикрие раздразнението в гласа си.
— Мога ли да говоря насаме с теб?
Отворих уста да отговоря, но Джеймс ме изпревари:
— Имаме съвещание — облегна се назад и скръсти ръце сякаш възнамеряваше да остане.
— Не говорех на теб — Блейк вече не се опитваше да прикрие раздразнението си. Заплашително пристъпи напред, което принуди и Джеймс да се изправи. Бяха застанали на няколко крачки един от друг и се измерваха с поглед. Блейк бе малко по-висок от Джеймс, обаче Джеймс по природа бе по-набит. Може би бяха равностойни, но и преди бях виждала Блейк в действие. Начинът, по който избухваше, когато трябваше да ме защити, бе нещо, което Джеймс не можеше дори да си представи.
Скочих бързо, хванах Блейк за ръката и го задърпах, за да прекратя конфликта.
— Блейк, да излезем навън да поговорим.
Той не помръдна, с напрегнати и твърди мускули. Накрая се отпусна достатъчно, за да се обърне и да излезе от офиса заедно с мен. Поведох го по коридора, благодарна, че бяхме достатъчно далеч от офиса и можехме да бъдем достатъчно уединени, в случай че разговорът се разгорещи.
— За какво искаш да говорим? — попитах напрегнато.
— Защо не започнем с него? Какво се случи този уикенд? Изчука ли го?
Ахнах при това обвинение, а гневът ми се изравни с неговия.
— Не! Казах ти, че ми е само приятел. Просто се опита да ме защити.
— Какво го кара да си мисли, че имаш нужда от защита?
— Самият ти често смяташ така, може би е заразно. Сигурно съм от онези момичета, които изглеждат напълно беззащитни. Не знам и не ми пука, но точно сега няма нужда да идваш тук и да създаваш проблеми. На това място работя. Ако искаш да разговаряме, можем да го направим, но не и тук. Не можеш да нахлуваш така.
— Значи вече не ми е позволено да идвам?
Поколебах се за миг, обмисляйки дали да не отстъпя.
Обаче да го виждам при каквито и да е обстоятелства бе рисковано.
— Не мисля, че идеята е добра, Блейк.
— Да видим дали съм разбрал правилно. Ти късаш с мен поради единствената причина, че имаш нужда от пространство, за да обмислиш какво ще правиш с живота си. А сега ме отстраняваш от бизнеса, в който съм инвестирал четири милиона долара, и очакваш от мен се съглася просто ей така? Без никакви въпроси?
Облегнах се на стената, а умората отново ме обхвана.
— Ти не си дошъл тук по работа. Ако беше така, щяхме да водим съвсем друг разговор.
— Права си. Не съм по работа.
— Тогава трябва да си вървиш.
Извърнах глава, като избягвах очите му. Той бавно вдигна ръка и ме обърна към себе си, като ме принуждаваше да срещна погледа му, напрегнат и изпълнен с решителност.
— Ти бягаш от нещо. Може би от мен, обаче познай? Този път няма да ти позволя. Имаш нужда от време, за да обмислиш нещата? Чудесно, но ще ги обмислим заедно. Хайде да се връщаме вкъщи и да поговорим.
Обзе ме паника. Никога нямаше да мога да преживея такъв разговор на четири очи с него — да му казвам полуистини, докато по някакъв начин успея да го убедя. Щеше да настоява, да ме преследва, докато му дам смислен отговор. Колкото повече продължавахме да разискваме това, толкова по-слаби щяха да изглеждат и да звучат аргументите ми. Трябваше да ми повярва веднъж и завинаги, защото ако Дейниъл ни видеше заедно. Не ми се мислеше.
Отблъснах ръката му.
— Не можеш да кажеш нищо, което да промени как се чувствам. Ще ти върна парите при първа възможност, но не мога да те оставя да се месиш в бизнеса точно сега. Ще поговоря със Сид да наеме целия апартамент, когато може, но при всички положения ще си получиш наема. — Насилих се да си повярвам и срещнах погледа му. Не можех да го оставя да се съмнява и да рискувам всичко само защото не можех да приключа както трябва с нещата.
Той скъси разстоянието между нас и обхвана с подновена решителност лицето ми с дланите си. Дъхът ми секна и се борех с порива си да го целуна. Устните му бяха толкова близо. И двамата дишахме учестено и накъсано.
— Ти ме обичаш — стисна зъби, докато изричаше тези думи, като че те го измъчваха.

Борех се с магнетичното привличане помежду ни дори когато усещах, че отпадам, губя контрол.
Трябва да го защитиш,
напомнях си аз. Животът му зависеше от това.

— Ако ме обичаш, ще ме оставиш да си ида — сърцето ми се скъса, когато използвах думите на Дейниъл срещу мъжа, когото обичах.
Като прокарах пръсти по изсечения контур на челюстта му, почувствах как се отпуска от допира ми. Повдигнах се на пръсти, за да го целуна нежно. Една последна целувка. Той се наведе над мен, за да я задълбочи, но го отблъснах, преди да успее да го направи.
— Довиждане, Блейк.
Бях изминала голяма част от разстоянието по коридора, когато най-накрая той проговори:
— Недей да се връщаш, Ерика.
Думите му ме сринаха със земята. Вътрешностите ми се свиха от възможността да изгубя всеки шанс за нашето бъдеще. Обърнах се към него, уплашена от онова, което щях да прочета в очите му. Свитите в юмруци ръце, здраво стиснатите челюсти, изпъкналите мускули.
— Ако сега си отидеш, изобщо недей да се връщаш.
С треперещи ръце отворих вратата към офиса и изчезнах, като хлопнах вратата зад всичко, което бе най-скъпо за мен.




ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА



Останалите дни на седмицата изминаха като в мъгла. Почти не излизах от офиса. Професионалната ми амбиция се бе превърнала в натрапчив импулс да продължавам напред въпреки недоспиването. Дори насън образите, които ме преследваха, не изчезваха и сънят не ми донасяше истинска отмора.
По някакъв начин изтощителните натоварвания, които си налагах, за да продължавам да работя, тушираха голяма част от болката. Огромната зееща дупка в гърдите ми, където преди се намираше сърцето ми, вече не ми причиняваше такава мъка сега, когато всичко, за което претендирах, че съм загрижена, бяха цифри, документи и бизнесът да напредва с убийствената скорост. Останалите следваха моя пример. При такова темпо в крайна сметка може би нямаше да имам нужда от парите на Дейниъл. Във всеки случай исках да се разплатя с Блейк възможно най-скоро.
Насред съвещанието, което провеждах с Риза, се обади Дейниъл. Дадох и знак, че трябва да проведа разговора, и я изчаках да излезе, преди да вдигна.
— Здравей.
— Ерика, аз съм долу. Искам да говоря с теб — гласът му бе студен и заповеднически. — Излез през задния вход.
Затворих и съобщих на Риза, че отивам на ранен обяд. Отворих задната врата и видях Конър на кормилото на линкълна, паркиран на алеята. Дейниъл се бе облегнал на капака и пушеше, облечен в обичайния си тъмен костюм и бяла риза. Образът на истински политик, помислих аз, докато трескаво обмислях причините да дойде тук. Мари,
Блейк. Не можех да проговоря поради страха, който ме скова при тази мисъл.
— Гладна ли си?
Кимнах по-скоро от смущение, отколкото от желание да му отговоря.
— Какво се е случило?
— Нищо. Да вървим да обядваме.
Отдръпна се от колата и хвърли цигарата. Отвори вратата и ме побутна навътре с непроницаемо изражение.
Насилих се да се раздвижа. Някога се радвах да го видя дори в случаите, когато се бе държал заплашително. Някога исках да сме заедно, а сега трябваше да се насиля, за да вляза в колата.
— Конър, заведи ни при „О’Нийл“.
На няколко пъти поех дълбоко въздух, като се опитвах да се успокоя. „О’Нийл“ звучеше достатъчно невинно. Може би просто искаше да обядваме заедно. Всичките тези безсънни нощи ужасно бяха засилили тревогата ми.
— За какво искаш да ме видиш?
— Мислех да дойда по-рано, но реших, че може би ти трябва известно време. Как вървят нещата с Ландън?
Заля ме вълна от облекчение, че Блейк е в безопасност, която бързо бе изместена от болката от нашата раздяла.
— Откъде да знам? Не съм го виждала от дни — загледах се навън през прозореца, като се надявах да не ме накара да му разказвам подробности.
— Добре. Предполагам, че се е примирил.
Повдигнах рамене, като се опитвах да не обръщам внимание на болката в гърдите ми при мисълта, че Блейк може би накрая се е отказал от нас. Нали това целях? Цяла седмица не ми се бе обаждал, нещо, което ми носеше и страдание, и облекчение. Преглътнах сълзите, които пареха очите ми. Моментът не бе подходящ.
— Нима означава толкова много за теб?
Гласът му бе по-мек, отколкото очаквах, и аз се извърнах към него, като примигвах, за да разсея влагата. Можех да се закълна, че в очите му проблесна болка, въпреки че предполагах, че това е просто отражение на моята мъка.
Претеглих въпроса. Блейк означаваше всичко за мен, но каква полза да споделям това с Дейниъл?
— Зададох ти въпрос.
— Това е единственият мъж, когото някога съм обичала.
Леко се напрегна и отмести поглед.
Истината и странната му реакция ме направиха посмела.
— Наистина, нямам време за такива срещи. Не може ли да ми кажеш защо съм тук?
— Внимавай!
Леко присви очи, коет о ми напомни колко страшен може да стане само за миг. Мислено се питах от кого бях наследила темперамента си, въпреки че в това отношение не можех да се меря с Дейниъл.
— Казах ти, водя те да обядваме.
Скръстих ръце, като се притиснах в най-отдалечения ъгъл на седалката. Конър караше на юг от града, минавахме покрай редица къщи, докато свихме до главната улица на малкото предградие.
— Къде се намираме?
— Стария квартал. Това е мястото, където дядо ти и неговият баща са израснали, преди името Фицджералд да значи нещо.
Облегнах се назад и се огледах. Никога не бях идвала в тази част на града. Далеч от чистите, изпълнени с туристи улици. Кварталът не изглеждаше безопасен. Конър спря пред кръчмата на ъгъла. Овехтялата табела гласеше „При О’Нийл“.
Слязох след Дейниъл и неловко застанах до него, докато той се здрависваше с мъжа, седнал на стол отвън точно до входа. Той бе широкоплещест и мускулест като Конър, но с гарвановочерна къдрава коса и тъмни очи, прикрити от косата и сянката на козирката на карирана шапка. Поздрави Дейниъл по име и ни пусна да влезем.
Озовахме се в тъмното помещение на кръчмата и седнахме в далечния ъгъл. Дейниъл поръча бира и бургери. Менюто в „О’Нийл“ вероятно не бе разнообразно, така че не възразих. Точно така, реших да влизам в конфликт с Дейниъл само когато си струваше. Благодарна бях, че майка ми не може да ме види.
— Искам да говорим по работа — започна той.
Колебаех се дали да се въвличам в това. Трябваше да науча повече за него, ако исках да открия начин да се измъкна от кашата.
— Как е Марго? — попитах аз, като се надявах да отклоня разговора от неговите грандиозни планове за живота ми.
— Както може да се очаква.
Погълна голяма част от бирата си. Аз не докоснах моята.
— Иска от мен да стоя настрана, знаеш ли? Вечерта на галата успя да ми каже само това. Няма да и е приятно да ме включиш в кампанията или в личния си живот.
— Намеренията и са добри, но тези решения не зависят от нея.
— Ако толкова явно пренебрегвам желанията и, това няма ли да породи напрежение?
— Марго е последната ни грижа.
— Може би все пак ще ме осветлиш какви са грижите ти. Да убиеш Блейк и да съсипеш бизнеса ми — това ли са приоритетите ти?
Той бавно се усмихна.
— Ако си мислиш, че с голямата си уста няма да си навлечеш неприятности само защото сме на публично място, просто не си познала.
Бързо се огледах. На бара имаше малко посетители, а и те не приличаха на хора, които биха обърнали внимание на някаква обедна разправия. Без да споменавам, че както изглежда, Дейниъл бе любим клиент тук. Може би това бяха хората, които се занимаваха с мокрите му поръчки, когато трябваше да се вземат мерки срещу хора като Марк.
Дейниъл бе прав. С дръзкото си държане вероятно нямаше да стигна далеч. Намръщих се и се отпуснах на седалката.
Той хвърли дебела купчина листа на масата и я побутна към мен.
— Това е нашият маркетингов план. Нямам време да го прочета, а дори и да имах, не съм сигурен, че ще мога да разбера нещо. Казаха ми, че е много общ, тъй като ние отговаряме на новите политически и местни предизвикателства ден за ден, а те непрекъснато се променят. Скоро ще започнем процедура по назначаване на заместник на човека, който сега ръководи нещата. Разбира се, това е само за пред хората, тъй като ти си тази, която аз ще избера.
— А какво ще стане с бизнеса ми?
— Ландън е вън от играта и ти скоро ще получиш парите от мен. Измисли начин как да върви без теб или го продай. Не ме интересува.
— Ако ми дадеш време, мога да изляза на чисто и без твоя помощ.
— Колко време?
— Няколко месеца може би. Не съм сигурна — лъжех аз. — Реално погледнато, може би ще имам нужда от шест месеца или повече.
— Не, няма време за това.
Наведох се напред, като се надявах да го убедя.
— Дейниъл, мога да ти помогна да намериш някой за поста. Някой със същото образование, със същите качества като мен. Не знам защо.
— Ерика, въпросът не подлежи на обсъждане — гласът му се изостри достатъчно, за да привлече погледите на неколцина клиенти на бара. — Ще работиш за кампанията. Ще работиш за мен. Виждам, че се опитваш да шикалкавиш. И докато го правиш, помни само едно. Не ми пука какво означава Ландън за теб. Дори да беше баща на децата ти, пак нямаше да се поколебая да го извадя от играта. Нито за секунда нямаше да се замисля как да постъпя. Разбираш ли? Защото мисля, че бях достатъчно ясен последния път.
Барманът донесе бургерите и безмълвно изчезна. Вторачих се в чинията си без никакъв апетит, смазана от заплахата.
— Ерика.
Затворих очи и изрекох думите си възможно най-спокойно.
— Прекрасно те разбирам. Обаче ако ме наемаш, за да използваш ума ми, може би ще ми кажеш в кой момент трябва да се просна на земята и да оставя хората да ме тъпчат. Или единствено ти ще го правиш?
— Изобщо не става дума за теб, кучко.
Удари по масата, като отново привлече няколко безразлични погледа откъм бара. Изплашена се дръпнах назад плътно на стола, за да се отдалеча с няколко сантиметра от неговия гняв.

— Става дума за нещо много по-важно и много по-успешно, отколкото ти някога ще бъдеш. Семейството ми.
Нашето
семейство. Поколения наред сме се стремели да изпълзим от места като това, за да можем да извършим нещо по-голямо. Сега ти ще бъдеш част от него. Малка, макар и важна част и колкото по-бързо го разбереш, толкова по-добре ще бъде. А сега си изяж бургера.

— Не съм гладна — промълвих аз.
Очите му станаха толкова студени, че веднага взех едно картофче и задъвках. Хранехме се мълчаливо и понякога погледите ни се срещаха, огледални образи на студено синьото. Щях да бъда късметлийка, ако избегнех гнева му по обратния път. Това не бе като да се разправям с Блейк или да въдворявам хората си в офиса. Дразнех великана, а той не спеше. Дейниъл може би се гордееше с постиженията ми, но нямах лукса да бъда момичето на татко, което може да си позволи да му държи тон. Не и когато залогът бе животът на Блейк. Трябваше по някакъв начин да се науча да си затварям устата или да играя играта по различен начин, тъй като фронталният сблъсък с него нямаше да ме отведе далеч.
* * *
Конър ме остави пред офиса след мълчаливото пътуване обратно, нарушено единствено от обещанието на Дей-ниъл да ме уведоми кога да отида в централата на кампанията, за да се запозная със служителите там. Мислено си взех бележка и през остатъка от пътя само гледах през прозореца с усещането, че животът ми се изплъзва от моя контрол.
Влязох в офиса и заварих Риза, притисната до бюрото на Джеймс да се усмихва и да бърбори, докато той неловко делеше вниманието си между нея и екрана на компютъра. Нещо в тази сцена ме ядоса.
— Риза, мога ли да поговоря с теб?
Тя се изправи, като че бях нарушила магията помежду им, която съществуваше единствено в нейното въображение. Последва ме в моя офис.
— Това трябва да престане — заявих направо, без да се опитам да смекча посланието
— Какво?
— Онова, което изпитваш към Джеймс. Не можем да си позволим да се разсейваме. Искам да се съсредоточиш в работата, а не да прекарваш половината ден във флиртове на бюрото му.
— Не разбирам какво имаш предвид — тя се намръщи и нервно приглади коса зад ухото си.
— Знам, че нямаме официална политика за връзките в офиса, защото, честно казано, не смятах, че това ще се окаже проблем, но сега разбирам защо компаниите разработват такива правила. Намери си някой друг. Искам той да работи, а ти да не се разсейваш.
Стисна челюсти, а лицето и почервеня като цвекло. Не можех да преценя дали е повече засрамена или ядосана, но моята откровеност я завари напълно неподготвена. И преди и бях правила забележки, но никога не я бях порицавала така директно. Просто не разполагах с необходимото търпение да бъда деликатна. Не и днес.
— Ами ти и Блейк?
През по-голямата част от последните два часа бях потискала желанието си да кажа на Дейниъл какво наистина мисля за него. Наистина трябваше да избера по-подходящ момент да говоря с нея, но вече бе късно. Заговорих бавно, като се опитвах да запазя самообладание.
— Той е инвеститор, а не служител, и връзката ми с него изобщо не ти влиза в работата.
Тя прехапа устни и потропа по пода с върха на обувката си.
— Добре, да минем нататък. Има ли нещо ново? — попитах аз, като се надявах да сваля градуса на напрежението и да се върнем към работата.
За миг тя втренчено ме загледа, преди да поеме дълбоко дъх.
— Ще присъствам на благотворително парти в събота. Организира го фондация, която подкрепя образование в областта на технологиите за деца със социални и икономически проблеми. Макс смята, че за нас е добре да присъстваме.
— Разбира се, изглежда като нещо, което можем да подкрепим.
— И аз мисля така, но не бях сигурна дали в бюджета ни е включено перо за дарения.
— Сигурна съм, че заедно ще успеем да измислим нещо.
— Супер, просто ми кажи и ще уредя нещата.
— Знаеш ли, може би и аз трябва да присъствам на това парти.
Опитах се да не се обиждам от учудения израз на лицето ѝ.
— Не се сетих. Напоследък изглеждаш наистина разсеяна. Не исках да ти досаждам. Знам, че имаш други неща, с които се занимаваш, а създаването на контакти е моя работа. Съжалявам, предполагам, че трябваше да те попитам.
— Няма значение. Наистина бях много заета.
— Искаш ли да дойдеш? Ще се обадя на Макс да намери още един билет.
Обмислих предложението. Не бях излизала от дома на Мари или от офиса от известно време насам. Мисълта да бъда сред хора, когато все още се чувствах толкова зле, ме плашеше, но малко развлечение нямаше да ми навреди. Ако не друго, да се запознавам с хора изглеждаше по-примамливо, отколкото да седя сама с мислите си.
— Да, наистина. Смяната на темпото може да се окаже приятна.
— Добре, ще видя какво мога да направя — усмихна ми се скъпернически и бързо излезе.
Вътрешно въздъхнах, доволна, че бяхме поговорили. Тя бе раздразнена, обаче не исках напрежението между нас да се отрази на работата. А Бог бе свидетел, че през последните седмици бях олицетворение на катастрофата. Само аз си знаех какво изпитвах. Не можех да си представя как изглеждам отстрани и през повечето време изобщо не ми пукаше. Толкова много неща в момента висяха на косъм. Нямах сили да се съобразявам с чувствата на колегите си.
Остатъкът от деня премина бързо. Игнорирах маркетинговия план, който Дейниъл ми бе дал. Държах на работата си и знаех, че съдържанието на документа щеше наистина да ме заинтригува. Именно това целеше, а точно сега не можех да понеса мисълта да се подчинявам на желанието му. Той бе провалил връзката ми с Блейк, а аз бях решена да отложа във времето перспективата да стана част от политическата машина на фамилията Фицджералд.




ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА



Отбих се в апартамента, за да намеря подходящ тоалет за събитието. В безумния си порив да избягам не бях взела нищо официално, а с Мари имахме различни фигури и не можехме да си разменяме дрехите.
Чувствах се странно да се озова отново там. В същото време не бях предприела нищо да си намеря ново място. Не че разполагах с много време, но дълбоко в себе си не можех да бъда където и да било другаде. Стаята у Мари ме устройваше. Пространство, където да се опитвам да заспя и поне там да не съм сама. Но не можех да се насиля да помисля да започна отначало някъде на ново място.
Оставих чека за наема на плота за Сид. По навик започнах да оправям безпорядъка.
— Няма нужда да се занимаваш.
Кеди излизаше от стаята на Сид облечена в дълга тениска, в която се губеше цялата. Изглеждаше уморена и щастлива, докато се насочваше към кухнята, за да ми помогне. Гребенът на платиненорусата ѝ коса стърчеше във всички посоки.
Обърнах се, за да сложа няколко чинии в умивалника, като прикривах усмивката си. Сид правеше момичето уморено и щастливо. Браво на него.
— Нямам нищо против — казах аз.
— Не знам как Сид би оживял, ако някой не се грижи за него — изсмя се тя.
— Какво да се прави. Мъже.
Бързо приключихме с чистенето и тя вдигна чека и погледна към мен.
— Възнамеряваш ли някога да се върнеш тук?
Поколебах се. Разбира се, тя бе приятелка на Сид, но бе също и асистентка на Блейк. Бях почти напълно сигурна, че всичко, което кажа, ще му бъде надлежно предадено.
— Не, обаче още не съм си намерила ново място.
Тя ми се усмихна съчувствено.
— Лошо. Сигурна съм, че много ще липсваш на Сид.
— Може би. Но сега той има теб.
— Е, добре, мисля, че той не е единственият, на когото липсваш.
Грабнах бутилка вода от хладилника и жадно отпих, като се правех, че не съм чула последните ѝ думи.
— Знам, че не е моя работа да казвам нещо. Каквото и да се случва между вас с Блейк, то си е ваша работа, но ще си позволя да кажа, че бяхте прекрасна двойка. Той изглеждаше наистина щастлив. А аз го познавам отдавна.
— Как е той?
Не бях сигурна защо задавам този въпрос. Сякаш ако знаех в какво състояние е Блейк, щях да приема по-добре нещата.
Погледна ме съчувствено.
— Трябва да говориш с него, Ерика.
* * *
Избрах семпла черна коктейлна рокля без презрамки, която прилепваше към извивките на тялото ми и стигаше точно до под коляното. Прихванах хлабаво косата си, обух високи черни сандали и взех тънък шал, в случай че захлад-нее.
Когато пристигнах на партито, заварих Риза и Макс да разговарят сред малка група хора. Макс ми хвърли ослепителната си усмивка. Двойката, с която разговаряха, се сбогува и се отдалечи, като ни остави сами.
— Изглеждаш прекрасно, Ерика. Благодаря ти, че дойде.
— Радвам се, че го направих. Риза ми каза някои неща, но какво общо имате вие с благотворителността?
— „Енджълком“ участва от години. Веднъж годишно спонсорираме това парти, за да привлечем нови донори и да популяризираме каузата.
— Това е чудесно.
Все още не бях напълно простила на Макс, задето ме накара да танцувам онзи последен танц с Марк, но не можех да отрека, че оттогава бе помогнал много на бизнеса. Не си правех илюзии, но сега, когато Блейк бе вън от играта, нямаше да го зачеркна напълно. В тежки времена като тези ми бе трудно да повярвам в ужасните неща, които Блейк твърдеше за него.
— Вероятно трябва да си намерим масата. Скоро ще сервират вечерята — каза той, като прекъсна мислите ми.
Последвах Риза и Макс и веднага разпознах нашите сътрапезници. Хийт се изправи, когато ме видя, но погледът ми незабавно се насочи към Блейк и жената до него.
София.
Спрях внезапно, смразена от перспективата да се изправя пред който и да е от двамата точно в този момент. Мъжът, когото обичах, и жената, която мразех. Болката от нашата раздяла нарасна неимоверно. Съжалението за всеки миг, който бяхме прекарали разделени, ме прониза с пълна сила и изсмука въздуха от дробовете ми. Бързо издишах.
Колкото и да мразех София и онова, което тя бе означавала в миналото за него, изобщо не бях подготвена за вероятността да ги видя тази вечер или когато и да било заедно. Тя изглеждаше безупречно в червена копринена рокля, която красиво контрастираше с гладката ѝ черна коса, която се спускаше по раменете ѝ. Двамата с Блейк, облечен в тъмносивия костюм, онзи, който обичах, бяха хубава двойка. Милиардерът и манекенката. Хубаво съчетание.
— Радвам се да те видя, Ерика. — Хийт наруши мълчанието и ме прегърна.
Блейк задържа погледа ми, като че очакваше да реагирам. Но аз не можех да помръдна. Буквално не можех да направя и крачка.
Риза намери картичката с името си до Макс, а между нея и Хийт остана едно празно място. Погледнах го уплашено, като не можех да си представя как ще преживея тази вечеря с Блейк и София, седнали отсреща. Може би можех да си отида, преди партито да започне — да се направя, че ми е лошо или нещо подобно.
Като че прочела мислите ми, София ме погледна с разбиране, което ме накара да побеснея.
— Толкова се радвам, че успя да дойдеш, Ерика. Сядай при нас.
По някакъв начин думите ѝ ме извадиха от транса и усетих нужда да се движа. В обратната посока.
— Риза, отивам да си взема нещо за пиене. Искаш ли нещо?
Тя поклати глава.
— Няма нужда, благодаря.
Блейк се изправи, когато тръгнах. Не му обърнах внимание и продължих към бара, като си напомнях, че не мога да тичам с високите си токчета.
— Бърбън с лед — поръчах на бармана.
Блейк застана до мен.
— И за мен същото.
Не се докосвахме, но бяхме близо, на сантиметри един от друг. Припомних си първите седмици, когато се опитвах да пренебрегна осезаемата енергия, която вибрираше помежду ни, неопровержимо привличане, което бързо се превърна в пристрастеност, във фиксидея.
— Не знаех, че ще си тук — гласът му бе спокоен с оттенък на тъга.

Инак какво? Нямаше да я доведеш ли?

Бавно си поех дъх, като се опитвах да овладея емоциите си. Той се бе държал добре и трябваше поне да направя опит да общуваме цивилизовано след раздялата. Обаче мълчанието, което тегнеше във въздуха между нас, бе достатъчен отговор. Бях нещастна, обсебена от работата си, и нямах никаква представа как да се справя с полуделия си от жажда за власт баща убиец, за да сложа край на всичко това.
Във всеки случай може би бе твърде късно. София вероятно бе заела моето място веднага след като бе осъзнала, че съм вън от играта. Би била луда да не го направи, а не можех да обвинявам и Блейк. Бях му заявила категорично, че не искам да го виждам повече. Да ме пусне да си отида.
— Как се справя Риза? — най-после запита той в нов опит да ме накара да говоря.
— Много е мотивирана. Сключи за нас купища акаунти.
— Изглежда доста близка с Макс.
Погледнах назад към масата. Риза бе в обичайното си оживено състояние, а вниманието на Макс бе погълнато от онова, което тя казваше. През последните няколко седмици не бях обръщала достатъчно внимание на развитието на отношенията им. Както тя правилно бе отбелязала, имах прекалено много други ангажименти, за да се занимавам с нея, щом си гледаше работата и ни тласкаше напред.
— Той и помага да се свърже с рекламодатели. Изглежда върви добре. Приходите растат — вниманието ми се прехвърли към София, която видя, че я гледам. Извърнах се с гръб и улових отражението си в огледалото зад бара. — София изглежда прекрасно, както винаги.
Блейк отпи от чашата си.
— В града е по работа.
— Няма нужда да се оправдаваш пред мен, Блейк. Аз. радвам се за теб.
Челюстите ми се схванаха от тази лъжа, която произнесох само за да се покажа вежлива и да дам възможност на двама ни да продължим напред. След това погълнах половината от питието си.
— Ти си ужасна лъжкиня.
* * *
Върнах се обратно към масата и Блейк безмълвно ме последва. Бях благодарна, че мястото ми бе до Хийт. По някакъв начин на тази маса, на която седяха колеги и бивши любовници, го чувствах като съюзник. Поведохме незначителен разговор за партито и за това как върви работата.
— Каза ли вече на Али за преместването си? — попитах аз.
Поклати глава.
— Имаш ли някаква специална причина да не го правиш?
— Предполагам, малко се страхувам какво ще каже. Обаче почти съм приключил с програмата, така че трябва скоро да взема решение.
— Трябва да говориш с нея, Хийт.
— Ти също.
Кимнах и направих грешката да погледна към София, която се възползваше от всяка възможност да се допре до Блейк. Леки докосвания — да прокара ръка по ръба на сакото му на рамото. Да се наклони към него, докато говори, а малките и щръкнали гърди да се опрат в него. Скърцах със зъби.
— Наистина се тревожи за теб.
Погледнах към Хийт, неспособна да се отпусна.
— Скоро ще ѝ се обадя. Наистина бях твърде заета с работа. Нямах време почти за нищо друго.
— Тя не е единствената, която се тревожи.
Погледът ми се стрелна отново към Блейк, който се бе
облегнал назад на стола си и с отегчение оглеждаше залата. София шепнеше на ухото му и тихо се смееше, като че споделяше някаква тяхна си шега. Когато ръката ѝ изчезна под масата, не можех да издържам повече.
Станах от масата и бързо се отправих към тоалетната. Съжалих, че изобщо ядох нещо, когато ме обхвана пристъп на повръщане. Да отблъсквам Блейк не бе толкова мъчително, когато той все още ме желаеше. Можех да подхранвам илюзията, че ще ме чака, докато измисля как да се справя с Дейниъл. Но този момент бе отминал. София се бе появила точно навреме и бе поела нещата оттам, докъдето аз бях стигнала, и вероятно му даваше всичко, за което той жадуваше по времето, когато бяхме заедно.
Ако сърцето ми вече не бе разбито, това, че го видях заедно с нея, го смля на пихтия.
За щастие, в дамската тоалетна нямаше никой. Огледах се в огледалото. Въпреки че в емоционално отношение бях истинска развалина, изглеждах нормално. Най-малкото гримът прикриваше тъмните кръгове под очите ми. Не бях манекен, но бях достатъчно добра за Блейк. Някога аз бях тази, която той желаеше. Сама се смъмрих, че ми пукаше толкова. Можех да го преживея по някакъв начин. И по-лоши неща ми се бяха случвали, нали така?
Преди да успея да си отговоря, вратата се отвори и видях отражението на София, която се приближаваше към мен. Лекото ѝ, готово за подиума тяло спокойно се приближи до тоалетната маса, където се опитвах да се съвзема.
— Всичко наред ли е? Изглеждаш разстроена, Ерика.
Гласът и бе чувствен, примесен със злобни нотки, какъвто
го помнех от срещата ни в Ню Йорк.
Извърнах се и застанах срещу нея.
— Какво искаш?
Тя се облегна небрежно на стената, като скръсти ръце пред себе си.
— Мислех, че можем да наваксаме. Съжалявам, че нещата между вас двамата с Блейк не потръгнаха.
Свих устни в тънка линия. Нямаше да захапя въдицата.
— Предполагам.
— Вероятно не сте си подхождали.
— Откъде би могла да знаеш?
— Аз съм приятел, Ерика. Той разговаря с мен. Сигурно ти е било трудно да бъдеш с него.
— За какво говориш?
— За секса, разбира се. Нека не се преструваме, че не знаем, че той обича грубия секс — широко ми се усмихна и приседна на плота, като вирна глава, сякаш ми вземаше мярка. — Никога не си ми приличала на момиче, което би се оставило да го бичуват.
Борех се за глътка въздух, като не можех да прикрия реакцията си.
— Ти изобщо не знаеш нищо за мен, София.
Тя се изсмя. Това ме жегна като че ме бе зашлевила.
— О, мисля, че знам доста неща.
Свих ръцете си в юмруци. Какво не бих направила, за да изтрия този израз от лицето ѝ. И Блейк. Прилоша ми. Той ѝ бе разправял интимни неща за нас. Ревността и предателството се смесваха в смъртоносен коктейл от емоции, а аз не можех да издържам повече.
— Смей се колкото си искаш, София, но не аз съм се лепнала за мъж, който ме е отписал преди години. Вярно, може да ти излезе късметът и той да те прибере обратно. И в двата случая това изобщо не ме интересува.
Излязох през вратата и се върнах на масата, за да взема шала си. Да се престоря, че ми е лошо, изобщо не бе труд-но, тъй като бях буквално като болна. Бързо се сбогувах с Хийт и Риза, като прескочих Блейк, въпреки че можех да почувствам жаркия му поглед. Не можех да се изправя пред него в този момент. Това, че общите ни спомени означаваха толкова малко за него, че можеше да ги споделя със София, ме нарани по-дълбоко, отколкото смятах, че е възможно.
Светлините на града прелитаха покрай таксито, с което се връщах обратно у Мари. Нарядко осветените кули изчезваха зад мен заедно с последната надежда, че някога ще бъда отново с Блейк. Имаше нещо фатално необратимо във всичко това. Поривите да заплача и отчаянието, което свиваше вътрешностите ми, бяха изместени от студеното усещане за нещо окончателно. Блейк си бе отишъл. Най-после го бях загубила.
Бях губила хора и преди. Знаех как да се сбогувам завинаги. Но не помнех някога преди да ме бе боляло толкова. Причината да живея, да се събуждам сутрин, всичко, което подхранваше надеждата в мен, ми бе отнето. Но знаех, че и преди бях преживявала такъв опустошителен удар.
Някъде в дълбините на душата ми кървенето спря. Непрекъснатата пулсираща болка и споменът за това, което двамата бяхме заедно, се скриха под поредния белег.
Знаех как да живея с белези.
Изтрих последната си сълза, преглътнах желанието да заплача, докато тялото ми стана безчувствено, естествената му реакция, когато се изправяше пред нестихваща емоционална болка. Любовта ми към Блейк се бе променила и се бе превърнала в мрачен, сладко-горчив спомен, завинаги запечатан в миналото ми. Най-голямата ми любов се бе превърнала в най-голямата ми загуба.




ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА



— Пак ли ще стоиш до късно?
Джеймс се настани срещу бюрото ми. Беше краят на деня и бяхме останали само двамата. Все повече дни завършваха по този начин. Не можех да се спра.
— Така мисля.
— Не знам какви са цифрите, но съм сигурен, че не е необходимо да се напрягаш чак толкова.
— Нямам предвид часове наред. Тук съм на сигурно място.
Шегувах се само наполовина. Още не се бях примирила с новия живот, който Дейниъл искаше да ми наложи. Не че ми бе дал възможност за избор, но бях приела да се срещна с неговия екип след няколко дни. Междувременно проучвах маркетинговия им план и се опитвах да разработвам стратегии, които да ми дадат възможност да дам своя принос, така че да задоволя Дейниъл, без да проваля собствения си бизнес.
— Ще се докараш до пълно изтощение. Осъзнаваш ли това? — Джеймс се наклони напред, облегна лакти на коленете си и подпря брадичка с ръце.
— Какво ти пука, Джеймс. Честно казано, не натоварвам вас.
— Нямам нищо против да го правиш. Понякога просто не изглеждаш твърде щастлива.
Въздъхнах.
— Какво значение има? Щастлива или не, ето ме тук и нещата вървят.
На кого ли му пукаше, дори да се преуморя до смърт? Това си бе само моя работа.
— Всъщност мисля, че това не е добре и за теб, и за бизнеса. Ако ти рухнеш, с кого разполагаме? Екипът не е дос-татъчно голям, за да се справи без теб. Ако продължаваш по същия начин, след седмица-две ще бъдеш безполезна. Тогава какво? Какво ще стане, ако нещо наистина се пре-цака и наистина имаме нужда от теб?
— Правиш от мухата слон — промълвих аз, като се чудех какво да му кажа, за да го успокоя.
Колкото и близки в работата да бяхме с Риза, определено с Джеймс ми бе по-лесно. Когато ставаше дума за работа, изглежда, разбираше какво искам, без да ме пита. Мълчаливата връзка, която свързва двама души, които работят в тясно сътрудничество дълго време, вече се бе установила между нас и по някакъв начин това правеше въпросите му по-приемливи. Но той не можеше да проумее живота ми.
— Добре тогава, поне си почини. Нека те заведа да хапнеш нещо.
— Не съм гладна.
Не бях. Тези дни рядко ми се ядеше. Вероятно щях да стана слаба като клечка, като София, за нула време, но не по мое желание. Просто нямах апетит за храна, както и за всичко останало, между другото.
— Добре, тогава да се поразходим. Отдели ми само един час и след това ще те оставя на мира, обещавам.
Завъртях нагоре очи.
— Моля?
Погледна ме с невинен, но решителен поглед, на който трудно можеше да се устои. Не можех да разбера защо е толкова загрижен, но не можех да отрека, че това докосна някаква струна в сърцето ми.
Станах от бюрото си.
— Добре. Един час. Трябва да приключа с редактирането на тези договори до довечера.
Не беше вярно, но ако с преструвката, че съм добре, щях да се спася от неуморните му въпроси за душевното ми здраве, щях да го направя.
Тръгнахме надолу по улицата и Джеймс спря пред мотоциклета си. Откачи каската и извади втора за мен от жабката.
— А, не. Не се качвам на мотоциклет.
— Управлявам мотор, откакто станах тийнейджър. Обещавам, че ще си в безопасност. Ще карам бавно.
— Това не влизаше в уговорката ни.
— Там нямаше клауза за мотоциклети. За Бога, Ерика, писала си прекалено много договори — усмихна се леко, с което стопи гнева ми. — Даде ми един час, нали така? Отпусни се, става ли? Ще бъде забавно.
Неохотно сложих каската, като чувствах, че ставам малко смешна. Помогна ми да я закопчая и леко я потупа, с което увеличи смущението ми. Внимателно седнах зад него и бавно потеглихме.
Моторът изръмжа. Той хвана ръката ми и я обви около кръста си.
— Дръж се!
Така и направих, без да ме е грижа колко непрофесионално близо щяхме да се озовем. Внезапно бях обхваната от вероятно ирационалния страх, че ще излетя от седалката, докато излезе на улицата и се понесохме напред. Държах се здраво, като се стараех да не изпадна в паника. Той покри ръката ми със своята и леко я стисна.
Нямах представа къде отивахме, а и не питах. Най-накрая се бях отпуснала малко, не дотам, че да престана да го стискам, но достатъчно, за да усетя възбудата от скоростта. Фучахме по оживените градски улици и задминавахме колите, които все още бяха заклещени в трафика на връщащите се у дома след работа.
Карахме така, докато стигнахме шосето покрай океана. По пустия в по-голямата си част плаж като точици се виждаха неколцина спринтьори покрай брега и сърфисти навътре в залива. Джеймс паркира мотора и ми помогна да сляза. Спуснахме се заедно надолу към плажа и изухме обувките си в края на пътеката.
Въздухът бе топъл, духаше океански бриз. Вълните тихо се разбиваха в брега. Не идвах често на брега, но когато го правех, не можех да се тревожа за каквото и да било. Имаше нещо хипнотично във вълните и безкрайния хоризонт, което отмиваше бъркотията и стреса, обхванали съзнанието ми. Дори сега, независимо от всичко, с което трябваше да се справям, ме обзе рядко усещане за покой.
Исках да задържа този миг колкото се може по-дълго. Мислено си отбелязах да идвам по-често. Дългото пътуване с влак щеше да си заслужава.
— Хайде да влезем.
Засмях се.
— Шегуваш ли се? Имаш ли представа колко студена е водата?
— Знам точно колко студена е. Плувал съм в океана точ-но на това място през целия си живот. Хайде, не ме изоставяй — устните му се разтегнаха в закачлива усмивка.
— Не, благодаря. Ще се огранича с отоплените басейни и тропическите морета.
Той съблече ризата си. Черното мастило на татуировката, което се подаваше под ръкавите му, сега бе изложено на показ, богатите орнаменти на сложен дизайн покриваха кожата му. Безспорно бе красив. Не бе строен като Блейк, но определено бе мускулест. Предполагах, че прекарва по няколко часа във фитнеса.
— Нали знаеш какво казват хората за солената вода?
Погледнах го отново и се почувствах неудобно, че го зяпам. Татуировките са за гледане, нали така? Това бе напълно естествено.
— Какво казват? — заоглеждах се наоколо.
— Океанът и сълзите лекуват всички болести. Едно потапяне в океана и ставаш като нова — стоеше пред мен полугол по широките си шорти.
Отклоних поглед и с голия палец на крака си изписвах черти в пясъка. Океан и сълзи, така ли? Ако бе вярно, щях да бъда здрава като камък след всичките сълзи, които бях проляла през изминалите две седмици.
Преди отново да потъна в мислите си, Джеймс ме вдигна и ме метна през рамото си. Пясъкът бягаше под нас твърде бързо, докато той ме носеше към водата.
— Не, Джеймс. Пусни ме! — Извиках, като основателно се опитвах да се ядосам, но се разсмях, докато той нагазваше навътре. Писъците ми се редуваха със спонтанен кикот, докато ритах с крака и се опитвах да се освободя. Бе навлязъл до над кръста и наистина започнах да се тревожа. Нали нямаше да ме хвърли?
— Джеймс, спри, да не си посмял! Пусни ме!
— Както кажеш, шефе! — С тези думи той замахна силно и ме пусна, така че аз пльоснах шумно във водата. Бързо си поех въздух. Студената вода се пенеше около мен и разтрисаше всичките ми сетива. Отпуснах се и потънах, докато почти докоснах песъчливото дъно. По силата на физичните закони след миг изскочих на повърхността.
Отново напълних дробовете си с въздух, когато Джеймс заплува навътре. Усмихнах се и бързо заплувах след него, като с всички сили гребях с ръце и крака. Сега щеше да види. Той се обърна точно навреме, за да го хвана. Натиснах раменете му и се опитах да го потопя под водата с цялата си сила. Усилието се оказа безсмислено. На шега той се престори, че се дави, и изчезна под водата.
Зачаках. Опитах се да се гмурна след него, но не успях и се чувствах неспокойна и някак особено зашеметена. Моментът се проточи, така че започнах леко да се тревожа. Огледах водната шир наоколо. След миг ръцете му сграбчиха бедрата ми и ме издигнаха над водата. Отново извиках и се разсмях. Отпусна хватката си и се плъзнах надолу по тялото му, бавно и, по дяволите, предизвикателно. Делеше ни само тънката памучна материя на дрехите ми, които не оставяха почти нищо на въображението.
Усмивката ми се стопи при усещането. Сърцето ми щеше да изхвръкне, тялото ми оживяваше по познатия начин. Водата вече не ми се струваше толкова студена. Вълните ни заливаха, а той здраво ме държеше. Тъмносините му очи леко потъмняха, когато погледът му се спря на устните ми. Леко се задъхах. Определено от плуването и шока от хвърлянето във водата, внушавах си аз. Обаче не можех да си поема дъх, а свободната му ръка се плъзна надолу по бедрото ми, хвана коляното ми и обви крака ми около кръста си. Ръцете ми замръзнаха неподвижно на раменете му. Не смеех да помръдна. Намести и другия ми крак, така че сега се бях обвила напълно около него, устните ми бяха на сантиметри от неговите.
— Господи, колко си красива — прошепна той.
Плъзна връхчетата на пръстите си по скулата ми надолу към челюстта, както бе направил в офиса след срещата ми с Дейниъл. С тази разлика, че сега очите му не излъчваха загриженост. Излъчваха нещо много по-сериозно, някакъв копнеж, който бавно започваше да обзема и мен. Искаше ми се да раздвижа пръстите си, обаче устоях на този порив.

Очите ми бяха затворени и зад клепачите ми изникна образът на Блейк. Познатата болка ме прониза като шило точно през сърцето. Трепнах и се отлепих от Джеймс. Без да изчакам реакцията му, се гмурнах и заплувах с всички сили към брега.
Майната му, майната му, майната му.
Това бе последното нещо, от което имах нужда сега.

Излязох непохватно от водата, а силните вълни за малко не ме повалиха, докато се опитвах да се измъкна. Когато излязох, ми стана още по-студено, обаче слънцето все още грееше високо в небето. Изсуших ризата, шортите и косата си, доколкото можах. Легнала на топлия пясък, се наслаждавах на лечителната слънчева топлина. Затворих очи от блясъка и се опитах да се съсредоточа върху шума на вълните.
Дишането ми се успокои и мързеливо се питах дали определеният един час вече е изтекъл. Какво, по дяволите, правех? Това не бе редно. Съвсем не беше редно.
Шортите на Джеймс тихо прошумоляха и той легна до мен, като дишаше на пресекулки. Отворих едното си око и видях да лежи на хълбок. Облегнат на лакът, ме наблюдаваше, а замислена бръчка браздеше красивото му лице.
— Ето пак — гласът му бе спокоен.
— Какво?
— Това изражение. Надявах се по някакъв начин да успея да го изтрия от лицето ти, но ето че се появи отново.
Въздъхнах и покрих очите си с ръка. Исках да се стопя, да изтека като пясък в океана.
— Съжалявам.
— Защо трябва да съжаляваш?
Трябваше да приключа с това. Рязко, така че да прекратим недомлъвките. Не можех да понеса да нараня двама души. По някакъв начин трябваше да го накарам да разбере, че можем да бъдем само приятели. Обаче какво щеше да стане, ако се окажеше, че той не иска моето приятелство?
Погледнах го.
— Прав беше. Наистина бях съсипана, а сега работата е единственото нещо, което ме държи да не рухна напълно. Опитвам се да подредя някои неща и да се фокусирам върху работата е единственият начин да го направя в този момент.
— Знаеш ли, няма нищо лошо в това понякога да се чувстваш зле. Това не означава обаче да отблъскваш всички — особено хората, които са загрижени за теб.
Въздъхнах.
— Знам.
Джеймс не бе единственият, който искаше да стигне до мен. Мари ме бе оставила на спокойствие, обаче знаех, че се тревожи. Все още не бях говорила с Али и нарастващото отчуждение между нас ми тежеше. И все пак не можех да се насиля да споделя с нея нещо повече освен уклончиви есемеси. Тя стоеше твърде близко до Блейк, а точно сега трябваше да се отдалеча възможно най-много от него, за да го запазя в безопасност.
— Не беше зле, нали?
Леко му се усмихнах.
— Беше приятно. Наистина се чувствам по-добре.
Исках да кажа нещо повече, обаче противно на съвета, който ми бе дал преди малко, реших, че най-добре ще бъде да го държа на безопасна дистанция. Една част от мен искаше да му каже, че изпитвах нещо повече, да споделя колко наситен емоционално, макар и кратък бе моментът, който изживяхме заедно във водата, но такова обяснение щеше да бъде сериозно нарушение на несъществуващите ми политики и процедури на компанията. Но ако му кажех това, трябваше и да призная колко безнадеждно влюбена бях все още в своя бивш любовник, който вероятно в момента връзваше друга за таблата на леглото и я чукаше до безсъзнание. След това трябваше да призная пред себе си, че вероятно никога нямаше да забравя Блейк, независимо от това колко силно се опитвах.
* * *
Тъй като минавахме през квартала, помолих Джеймс да се отклони малко по обратния ни път към града. Спуснахме се по спокойната улица, която разпознах по новите сгради и старателно поддържани морави. Когато спря пред къщата на Тревър, с изумление видях табела на агенция за недвижими имоти, забучена насред избуялата трева, на която пишеше, че имотът е продаден. Мястото някак изглеждаше още по-запуснато отпреди.
Колебливото чувство за облекчение, обхванало ме по-рано, изчезна. Това бе лош знак в буквалния смисъл. Единствената следа, с която разполагах, водеща към Тревър, бе тази къща. Блейк вероятно не бе открил нищо съществено, свързано с инвестиционната компания в Тексас, след като никога не спомена за нея. И трябваше да призная, че не му бях дала никаква възможност да го стори. Бях твърде заета да се разделям с него, а сега — да го отбягвам.
— Предполагам, това място не е било за продан, когато си идвала преди.
Поклатих глава.
— Не. Това не е добре.
— Може би той се е отказал от хакерството и е започнал нов живот някъде другаде. Започнал е работа или нещо такова.
— И изобщо е излязъл на светло за пръв път? Много се съмнявам, но получаваш бонус точки за позитивно мислене.
— Наистина няма смисъл да се тревожиш. Радвай се, можем да си отдъхнем и нека се надяваме, че е изгубил интерес.
Въздъхнах.
— Да се надяваме.
Форсира мотора и отново потеглихме.
Спуснахме се по авенюто и спряхме пред апартамента. Слязох и върнах каската на Джеймс. Почти бях изсъхнала, но ми бе неловко да стоя там. След онова, което се бе случило, не бях сигурна какво да кажа.
— Благодаря за паузата.
— На твоите услуги. Трябва по-често да си почиваме — той стеснително ми се усмихна.
Не исках да подценявам усилието му да ме развесели, но привличането между нас в действителност съществуваше, колкото и да се опитвах да го омаловажа. Не бях сигур-на дали това не бе страничен ефект от раздялата или нещо повече. Обаче едно бе сигурно — нямах нужда от повече усложнения.
— До утре, нали? — махнах му леко и се отправих към моя апартамент. Отидох в спалнята и си свалих дрехите и сутиена, все още влажни от водата. Започнах да ровя в чекмеджетата, като търсех с какво да се преоблека.
— Ерика.
Извиках, обърнах се кръгом и видях Блейк на прага, облегнат с двете си ръце на рамката на вратата.
— Какво правиш тук?
В разстояние на няколко секунди сърцето ми бясно заби. Бях изложена на показ, само по бельо, докато той се приближаваше.
— Кой беше този? — гласът му бе спокоен и нисък.
— Джеймс.
Ръката му докосна рамото ми и нежно избърса пясъка от кожата ми. Тялото ми пламна от допира. Тайно се надявах дланите му да зашарят по тялото ми, но той се отдръпна. Скръсти ръце и ме загледа.
— Да лудуваш на плажа с Джеймс. Не звучи твърде невинно.
Не беше, но никога нямаше да му кажа.
— Чукаш ли го вече?
Вдигнах нагоре очи. Започваше да се уморявам от неговата убеденост, че спя с Джеймс.
— Мислиш ли, че ако се чуках с него, щях да го правя точно тук?
— Не, освен ако не искаш да го пребия. Ако е така, следващия път непременно го покани.
Пристъпи по-близо. Въздухът помежду ни припукваше. Горещите ни тела излъчваха на вълни онова сексуално напрежение, от което едва не загубих разсъдък. Целият напредък, който бях постигнала да го прогоня от съзнанието си, отиде по дяволите. Мъчително желаех да заровя ръце в косата му, да се притисна в него.
— Ами София?
Говорех тихо. Почти се надявах да не ме е чул, за да не ми отговаря.
— Какво за нея?
Стиснах зъби.
— Чукаш ли я?
Не трябваше да ме интересува, но исках да знам.
— Има ли значение? — Изразът на лицето му бе безразличен, дори студен.
Грозна ревност се разгоря в мен. Присвих очи. Нямах право да бъда бясна, обаче бях. Тя беше порочна кучка и всеки път, когато я виждах, исках само да издера проклетите и очи.
Това, че можеше да задоволи Блейк в леглото, само доливаше масло в огъня. Извърнах се и се опитах да игнорирам притегателната сила на Блейк, застанал зад мен. Извадих джинси и тениска с остро деколте, която бе прилепнала и предоставяше добър изглед към гърдите ми. Когато бях с нея, не можеше да се удържи да не ме докосва. Мозъкът ми трескаво работеше. Трябваше да приключа бързо и да напусна, преди да извърша някоя глупост.
Отворих чекмеджето с бельото си и извадих сух комплект. Преди да го затворя, се спрях. Обърнах се.
— Идвал ли си тук?
— Нещо липсва ли ти? — усмихваше се.
— Откраднал си вибратора ми? Що за човек си?
— Казах ти, че единствен аз ще те карам да свършваш. Това си остава същото.
Нямах думи.
Скъси разстоянието помежду ни и разтвори краката ми, като вмъкна бедрото си между тях. Постави ръка на гърлото ми, после я прокара по гърдите ми и надолу по ханша ми.
— Имам чувството, че вече си готова.
Дъхът ми секна при допира му. Мъчително бавно ръцете му проследяваха ръба на бельото ми, после задника ми и отново се връщаха отпред, където дразнеха плътта от вътрешната страна на бедрото. Докосването бе наелектри-зиращо и почти болезнено ме пронизваше. Събрах сили, за да отблъсна ръката му, като се молех да ме остави на мира, но той отново се притисна към мен, като още по-агресивно ме сграбчи през тънката материя на бикините.
— Недей, Блейк. Не мога.
Но, Господи, колко много ми се искаше устните и ръцете му върху мен да прекратят това изтезание.
Пръстите му възхитително ме притискаха и ме галеха през плата.

— Това е мое, Ерика. Аз съм господар на насладата ти. И двамата го знаем — прошепна в ухото ми, като целуваше врата ми и следваше с език извивката на ухото ми.
Велики Боже.

— Не мога. Не мога да го направя.
— Напротив, можеш. Дори го искаш.
Той смъкна отстрани бикините ми и докосна с палец клитора ми.
— По дяволите, вече си влажна за мен — гласът му беше груб, режещ.
Рязко си поех въздух, като потиснах стенанието си. Умелите му недвусмислени ласки ме изпратиха на седмото небе. Отметнах глава назад и ми се доплака от усещанията, които ме връхлитаха.
— Липсваха ли ти? Моите ръце върху тялото ти?

Прехапах устни, като не исках да отговоря. След секунди свърших. Вкопчих се в раменете му, за да запазя равновесие, погълната от силата на оргазма. Забих нокти, докато вълните ме пронизваха. Кожата ми пареше, а съзнанието ми бе изпълнено с уникалната наслада, която единствено Блейк можеше да ми достави. По дяволите, беше минало толкова много време.
Имам нужда от това. Имам нужда от теб.
Толкова много ми се искаше да му го кажа.

Той обсипваше с нежни целувки врата и рамото ми, докато спазмите отшумяваха.
— Още?
Модулациите на гласа му едва не ме разпалиха отново. Пръстите му се плъзнаха навътре в гънките ми, докато стигнаха до отвора на влагалището ми, като упражняваха лек натиск, като че се готвеше да влезе в мен. Можеше да се озове там толкова лесно, а после и членът му. Леглото ни чакаше. Можехме да откраднем един миг и никой нямаше да узнае.
Обаче една непредпазливост щеше да доведе до други. Трябваше да си възвърна контрола. Налагаше се. Поклатих глава и поех дълбоко въздух, за да успокоя опънатите си нерви.
— Не. — Гласът ми бе задъхан, почти умоляващ. Отблъснах ръката му и го подминах. Насочих се към леглото с дрехите си с омекнали крака. Главата ми бучеше, докато трескаво се обличах. Той ме наблюдаваше с привидно спокойствие, но в очите му се надигаше буря.
Познавах този израз. Обикновено се появяваше секунди преди да ме притисне към някоя твърда плоскост и да ме чука или да ме накара да искам да го направи. Облегна се на скрина, скръсти крака и изсмука влагата от пръстите си. Джинсите му се издуваха от ерекцията, която не се опитваше да прикрие.
Дяволите да го вземат. Отместих погледа си и започнах да се боря с копчето на ципа си. Ръцете ми силно трепереха. Най-после успях и спрях за малко пред огледалото да проверя състоянието на разбърканата си и пълна с пясък коса. Не можех да рискувам да взема душ точно сега. Щеше да си стои рошава и песъчлива.
Отново срещнах погледа му.
— Трябва да вървя.
— При него ли?
— Не, отивам си у дома.
— Това е твоят дом.




ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА



Прекарах по-голямата част от следващия ден във фантазии за ръцете на Блейк, които ме галят, и угризения, задето бях допуснала това изобщо да се случи.
Думите му силно ме жегнаха. Бездомна и изтръгната от корените си, откакто го бях напуснала, се реех в живота. Сателит без орбита, без посока, без цел. Най-сигурна се бях чувствала до Блейк, а го бях напуснала. Дори когато животът и на двама ни висеше на косъм, не можех да отрека това.
Преживяването в апартамента бе кратко, обаче бях прекрачила опасна граница. Какво щеше да стане, ако той започнеше отново да ме преследва? Най-после бях отклонила Дейниъл и Конър от следите му, а ето че отново си търсех белята.
Телефонът ми звънна със съобщение от Али.


А: Можеш ли да говориш?


Изчаках няколко минути, преди да отговоря, като не исках да давам вид, че съм свободна.


Е: Много работа. Ще ти се обадя по-късно.


А: Знам ги тия. Ти си като развалена плоча.


Оставих телефона, като проверих колко е часът. Тя бе в обедна почивка и времето и бе ограничено. Ако можех да изкарам следващия половин час, щеше да ме остави на мира, докато приключи с работата си, което обикновено ставаше късно. Подскочих, когато телефонът иззвъня. Търсеше ме.
Изключих звука и включих гласовата поща. Не можех да говоря с нея точно сега. Нямах представа какво ѝ бе казал Хийт или какво да ѝ кажа аз. Предпочитах да мълча, отколкото да лъжа най-добрата си приятелка.


А: Ако не ми се обадиш, ще започна да те преследвам. Разбираш го, нали?


Усмихнах се. Али и нейните празни заплахи. Отворих приложението със снимки и прехвърлих последните, които бях направила. Серия от селфита с Блейк в лимузината на път за галата. Той изглеждаше великолепно в смокинга си и правеше смешни физиономии на половината от тях, като се правеше, че ме напада.
Засмях се и сърцето ми се сви. Потърках болното място в гърдите си. Сърцето ми, това пусто място, отново бе започнало да пулсира. Откакто напуснах апартамента вчера, си бях припомнила какво означава да бъда щастлива с него, щастлива, каквато бях на снимките. Последният път, когато бях почувствала нещо подобно, бе на плажа с Джеймс, обаче мигът бе кратък. Като по чудо той ме бе накарал да се смея и да забравя действителността. Не можех да не му призная тази заслуга.
Оставих телефона. Трябваше да престана да се измъчвам. Толкова далеч бях стигнала в усилието си да държа Блейк на сигурно място вън от живота си. По-далеч, отколкото изобщо бях предполагала, че ще мога да стигна. Сега пътувах във високоскоростен влак, който летеше назад, и наркотичната ми зависимост от силните преживявания с Блейк отново ме завладяваше.
Проверих колко е часът. Време бе да направя всекидневния си опит да хапна нещо. Онова, от което наистина имах нужда, бе силно питие, но това щеше да почака. Слязох в „Мока“ и прегледах менюто, седнала на ъглова маса.
— Здрасти, жено.
Симон се настани срещу мен.
— Здрасти — отвърнах аз.
— Какво ново?
— Както обикновено. Много работа.
— Ами? Какво става с онзи инвеститор? — тя прехапа устни и подпря с ръка брадичката си. Изглеждаше в настроение за клюки. Това ме притесняваше, защото аз не бях.
— Добре е.
— А как е Джеймс? Все още влюбен в теб, предполагам.
— Не съм сигурна, че бих го нарекла така.
— Желае те? — веждите ѝ се повдигнаха, като че ли това също не бе лошо.
— Не, нещата не стоят така. Той е добро момче. Не знам. Между нас определено има някаква тръпка.
— Мислила ли си да зарежеш инвеститора заради него?
Поклатих глава.
— Вече не съм с Блейк, обаче не, не съм готова да бъда с когото и да било засега. Бих искала с Джеймс да бъдем приятели, обаче чувствам, че няма да съм честна с него, защото знам, че иска повече. Това прави ли ме кучка?
Тя вдигна рамене.
— Той е голямо момче. Ако го смяташ за приятел, предполагам ще се примири с факта, че вероятно още не си готова за нова връзка. Ако иска да насилва нещата и да рискува да бъде отхвърлен, това си е негова работа.
Въздъхнах.
— Може би си права. Просто не искам един ден да се окажа изненадана.
— Винаги има такава възможност, когато връзките се развиват в офиса.
— Знам. Разбирам го, обаче чувствам, че е прекалено късно, разбираш ли? Не мога просто да му кажа, че не можем да бъдем приятели, без да създам напрежение.
— Звучиш като че вече си под голямо напрежение.
Изпъшках.
— Знам. Господи, каква каша.
— Не разбивай непоправимо сърцето му, защото, щом го оставиш, ще вляза в играта.
Засмях се.
— Защо да чакаме? Направи ми услуга и снеми част от товара ми.
— Независимо дали ми вярваш, Ерика, смятам те за приятелка и нямам намерение съзнателно да се заплитам в любовен триъгълник с теб.
— Би трябвало да е лесно, защото не съм влюбена в Джеймс. Не очаквам изобщо някога да бъда.
— Ами ако той все пак те обича?
Поклатих глава.
— Това е невъзможно.
Познавахме се само от няколко седмици. Освен това той работеше за мен. Обаче двамата с Блейк се познавахме едва от няколко седмици, когато хлътнах до уши. Но с Джеймс не спяхме заедно. Нищо изобщо не можеше да се сравни с наситеността на връзката ми с Блейк в началото. Толкова яростно се бях борила да поддържам дистанция само за да се озова отново в обятията му, по-щастлива, отколкото изобщо някога бях била. Съдено бе нашето щастие да бъде краткотрайно.
— За какво мислиш?
Смръщих се.
— Защо?
— Защото се размечта. Трябва да знам за кого си мислеше през това време?
— Всъщност мислех за Блейк.
Тя се усмихна.
— Ето, виждаш ли?
Погледнах Симон. Приличаше на екзотичен източен мъдрец.
Потърках челото си.
— Щеше ми се нещата да бяха толкова прости. Наистина ми се иска.
— Е, недей да се тревожиш, чу ли? Ще измислиш нещо. Не знам как стоят нещата с Блейк, но колкото до Джеймс, бъди честна с него. Само това можеш да направиш.
— Знам. Права си.
— Дай да ти донеса нещо за ядене, преди да умреш от глад.
— Благодаря. — Взех менюто с надеждата нещо да привлече погледа ми.
* * *
Джеймс се появи в края на деня с приветлива усмивка.
— Здрасти, утре след работа отивам във фитнеса. Искаш ли да дойдеш с мен?
Леко се засмях.
— Намекваш ли нещо?
Очите му за миг се разшириха.
— Определено не. Имаш невероятно тяло. Но си помислих, че може да поискаш да изпуснеш парата. На мен обикновено ми помага, когато съм стресиран.
Лицето ми пламна от комплимента. Той трябваше да престане да говори такива неща. Трябваше да му го кажа, но не го направих.
— А сега стресиран ли си?
— Не знам. Може би — поклати се леко, като че въпросът го караше да се чувства неудобно.
Опитвах се да не обръщам внимание на вътрешния си глас, който ми нашепваше, че вероятно имах вина за това.
— Какво ще кажеш? — рязко прекъсна вътрешния ми глас.
— Твърдо си решил да ме излекуваш от неразположението ми, така ли?
Усмихна се.
— Да. Харесвам щастливата Ерика. Харесвам също и пияната Ерика. Трябва отново да излезем да пийнем по нещо заедно.
Мислено се върнах към онази нощ в бара, когато той не можеше да отлепи ръцете, или очите си, от мен.
— Нека се ограничим с фитнеса.
— Добре.
Не бях ходила на фитнес от известно време. Част от мен искаше да се откаже, когато на следващия ден настъпи моментът. Умората сама по себе си бе достатъчна, за да ме разколебае, обаче Джеймс имаше право. Имах нужда от отдушник. Може би щях да се изтощя достатъчно, за да успея да се наспя за разнообразие. Решихме да отидем в някакъв клуб надолу по улицата, където той се бе абонирал.
Джеймс ме разведе наоколо и отиде да вдига тежести. Намерих свободна пътечка и я настроих на нещо, което ми се струваше агресивна програма. Исках да се потя и да се изтощя, да се убедя, че имам достатъчна духовна сила, за да рухна физически. Може би щях да успея да смажа и последната частица от тази болка. Сложих си слушалките и влязох в ритъм, нетърпелива да поема предстоящото предизвикателство.
Смътно отбелязах, че някой заема машината до мен. Вниманието ми бе погълнато от музиката и темпото, докато звукът в слушалките ми не спря. Едва не загубих равновесие. Блейк стоеше до мен. Дъхът ми секна, когато го видях. Мислех, че ще мине известно време, преди да се изправя отново пред него.
— Какво правиш тук?
— Тренирам. Искаш ли да се състезаваме?
Той се усмихна, като ми напомни за палавия, закачлив любовник до когото бях свикнала да се събуждам всяка сутрин. Също така ми припомни всички оргазми, от които се бях лишила, откакто се разделихме, освен онова невероятно изключение.
— Едва ли ще бъде честно.
— Може би. Въпреки че не съм във върхова форма. Издръжливостта ми не е каквато обикновено.
Казваше очевидното. Ако неговата издръжливост бе подкопана, моята бе напълно срината. Той винаги бе в невероятна форма, добре смазана машина, жилава и мощна.
Завъртях очи, като ми се щеше да ме остави на мира, но знаех, че това не е в негов стил.
— Мислех, че обичаш предизвикателствата?
Без да чака отговора ми, който щеше да се състои от няколко добре подбрани думи, той се наведе и настрои пътечката ми на своята програма. Облекчението ми нарасна, докато двамата започнахме да спринтираме с всички сили. Исках да си спестя излишните приказки, за да си пазя дъха за състезанието, което след малко щяхме да започнем.
Какво, по дяволите, си бях въобразявала? Не бях тренирала извън стаята си или студиото за йога от месеци. Не можех да си спомня кога за последен път бях спала непробудно. Тичах, та пушек се вдигаше. Дробовете ми пареха, а мускулите ме боляха, докато се борех да поддържам скоростта. Единствено гордостта не ми позволяваше да се призная за победена. Нямаше да му доставя това удоволствие дори сега, когато едва ли вече имаше някакво значение.
Няколко минути по-късно мислено се молех за почивка, като не знаех колко още можех да издържа на скоростта, на която Блейк бе настроил машините ни. Потна и изтощена до краен предел, най-накрая намалих темпото и започнах да вървя.
Блейк скочи от своята пътечка и небрежно се облегна на парапета зад нас. Едва можех да стоя, камо ли да ходя. Като по чудо се задържах на крака и слязох, като се питах как щях да успея да се завлека до вкъщи в това състояние.
— Как са краката ти?
Усмихна се така, че ми се прииска да зашлевя красивото му лице.
— Гледай си работата — успях да изрека, докато дишах на пресекулки. Поех голяма глътка вода. Малката ни екскурзия очевидно не бе оказала същия ефект върху него. Изобщо не изглеждаше уморен.
— На драго сърце, но изглеждаш леко изтощена. Надявам се, че нямаш планове за вечерта.
Вдигна края на тениската си, за да избърше капчиците пот по челото си, като нагло изложи на показ коремните си мускули. Те изглеждаха добре, както винаги. Не можеше да се каже, че се бе запуснал.
— Хей — Джеймс се приближи до нас, а гърдите му се издуха, когато видя Блейк.
Блейк му хвърли онзи поглед, отреден за нещастниците, които допускаха грешката да се доближат прекалено близо до мен. Огромно презрение, като че самото присъствие на Джеймс го обиждаше. Това не бе добре, откъдето и да го погледнеш. Колкото и да настоявах, че двамата с Джеймс не спим заедно, Блейк имаше свръхестествената способност да ни заварва на едно и също място по едно и също време.
— Свърши ли? — попитах Джеймс, като се надявах двамата да спрат да се оглеждат взаимно.
— Да, на линия съм, щом се приготвиш — Джеймс не отместваше поглед.
— Доскоро, Блейк.
Побутнах леко Джеймс, като го подканях да се обърне и да ме последва. Когато се извърнах, улових напрегнатото изражение на Блейк, който се бе вкопчил здраво в парапета.




ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА




Петък бе денят, когато щях да се срещна с хората от кампанията на Дейниъл. Избрах шоколадово кафява разкроена рокля с обло деколте. Съчетах я с тънък колан и бежовите си обувки с високи токчета. Видът ми бе изтънчен и отговаряше по-скоро на това, което
бях
професионално, а не на това, което се очакваше от изслушването. Нямаше да облека костюм за това фалшиво интервю за работа, която дори не исках.

Изборите за губернатор щяха да се състоят след няколко месеца, обаче хората жужаха из централния офис като че решителният ден бе настъпил. По всички прозорци висяха плакати на кампанията. Бюрата и всякакви възможни плоскости бяха отрупани с книжа. Дузина служители говореха по телефоните, а гласовете им се сливаха в неразбираемо боботене.
Млади мъже и жени минаваха покрай мен и кръстосваха офиса, все едно че координираха полет до луната или нещо подобно. Усещането за екстремност на ситуацията ме изнервяше.
Стърчах там някак глупаво и попивах всичко, когато от един от малкото затворени офиси излезе висок млад мъж и се запъти към мен.
— Ерика?
— Да.
— Аз съм Уил, помощник-мениджър на кампанията. Ела да поговорим.
Влязохме в неговия офис. На двете противоположни стени имаше прозорци. Затвори вратата и шумът от общата зала изчезна. Отпуснах се с облекчение. Благодарна бях, че нашият офис бе различен. Дори офисът на Блейк, където работеха два или три пъти повече хора, не изглеждаше толкова хаотичен.
Уил седна на бюрото си и прелисти някакви книжа. Вероятно бе в средата на тридесетте. Привлекателен, с тъмно-руса коса, леко разрошена и неподстригана, изглеждаше като малко по-зряла версия на стажантите и доброволците в другата стая. Очите му блестяха и излъчваха онази енергия, която — от личен опит знаех — е резултат от значителни количества кафе и сведено до миниум време за сън.
— Благодаря, че дойде. Както разбрах, вече познаваш мистър Фицджералд?
— Да — отвърнах с известно неудобство. Очевидно се познавахме, обаче Дейниъл бе пропуснал да ме осведоми каква е официалната му версия за нашето запознанство. — Имаме някои общи бизнес контакти.
Надявах се това да прозвучи достатъчно неопределено, така че да обезкуражи всякакви по-нататъшни въпроси по темата.
— Винаги е от полза. Предполагам, искаш да разбереш какви са изискванията за поста?
— Така е, но бих искала и да разбера от теб какъв точно човек търсите.
През следващите десет минути обсъждахме структурата на техните маркетингови усилия, неудачи и притеснения и как се надяваха да подобрят резултатите. Слушах внимателно, като си водех бележки, за да попълня празнотите в документите, които Дейниъл ми бе дал.
— Предполагам, трябва да настоявам, че това е интервю, но не разполагаме с много време да увъртаме. Мистър Фиц-джералд определено иска да намери начин да работи с теб. Надявам се, че и ти искаш същото?
Да, това наистина бе труден въпрос. Щракнах химикалката си. Част от мен упорстваше и искаше да извика „Не“! Вместо това учтиво се усмихнах и извадих от чантата си дебела папка. Обемът ѝ съперничеше на маркетинговия план, който Дейниъл ми бе връчил седмица по-рано.
Поставих я на бюрото му.
— Уил, имам предложение за теб.
* * *
Срещата с Уил мина добре, обаче не бях сигурна как или кога Дейниъл ще реагира на онова, което бях предложила. Имах чувството, че няма да бъде особено доволен, въпреки че бях разработила план, който бе напълно понятен за всеки участник. Вероятно щеше да го възприеме като пореден опит да оспоря категоричната граница, която бе очертал. Независимо от всичко щях да се постарая да го убедя. Налагаше се да го направя.
Марк бе мъртъв, но докато Блейк се намираше в безопасност, щях да продължавам да се боря с Дейниъл. Защото животът, който бе планирал за мен, помоему изобщо не бе никакъв живот. Поне за момента бях подготвена да посрещна последиците от бунта си срещу него и да се надявам на най-доброто.
Да оставя някой да направлява живота ми бе противно на същността ми като личност. Чувствах се уморена от опитите на Дейниъл да ме принуди с насилие и страх. В дългосрочен план вероятно никой от двама ни нямаше да победи. Талантът, който искаше да извлече от мен, щеше да бъде умело смачкан, ако слепешком тръгнех след него в този нов живот.
Отхвърлих опасенията. Рано или късно Дейниъл щеше да сподели какво мисли по въпроса. Междувременно нямаше защо да се притеснявам.
Върнах се в офиса и разговарях с Крис и Сид, когато нещо през прозореца привлече вниманието ми. Теслата на Блейк се появи зад завоя. Сърцето ми прескочи. Дори без да го виждам, ужасната болка, която непрестанно ме мъчеше, отново се надигна. Бързо се смени със силен гняв, докато гледах как помага на Риза да слезе от колата. Тя се усмихваше и се смееше, облегнала ръка на гърдите му.

По дяволите, не.
Изправих се, спуснах се по стълбите и след няколко секунди се изправих пред тях.

— Здравей, Ерика — Риза замръзна, а кокалчетата на ръцете ѝ, с които стискаше чантата си, побеляха.
Бързо я огледах, като търсех да открия някой разрошен кичур, някаква улика за това какво се бе случило по време на нейната проточила се обедна почивка. Продължавах да я гледам, като я умолявах да ми представи някакво извинение.
— Хм, Блейк поиска да прегледа някои маркетингови резултати с мен. Така че решихме да обядваме заедно.
— Нима?
Закима енергично. Продължих да я гледам. Не бях в състояние да преглътна дори смътната картина, която бях започнала да рисувам във въображението си.
Едно бе Блейк да събира бизнес информация зад гърба ми. Да вкара Риза в леглото си, вероятно с минимални усилия, бе нещо съвсем различно.
— Трябва да вървя да се залавям за работа.
— Наистина.
Обърнах се и насочих вниманието си към Блейк, чието лице се бе присвило в лека доволна усмивка. Заобиколи колата и седна на шофьорското място, преди да успея да кажа нещо. Изчезна също така бързо, както се бе появил, докато аз продължавах да стоя там и да се опитвам да разбера неговата гледна точка.
Риза отдавна бе изчезнала в сградата по времето, когато се върнах. Надявах се да спечеля още малко време. Главата ми се замайваше от нещата, които исках да ѝ кажа. Опитът да разделя професионалното от непрофесионалното в момента изглеждаше загубена кауза. Джеймс ме посрещна на площадката, изглеждаше загрижен.
— Какво става?
— Блейк преди малко докара Риза с колата от „бизнес обяд“.
— И какво от това?
— Първо на първо, той няма право да се среща с мои служители зад гърба ми и, второ, веднага мога да кажа, че срещата е била всичко друго, но не и невинна. Наложи се да ѝ кажа да те остави на мира, а сега, изглежда, е хвърлила око и на Блейк. Като че няма никакви спирачки. Какво нахалство от негова страна да се появи по такъв начин — говорех бързо, като не обръщах много внимание на онова, което казвах. — Нищо няма да излезе. Навън е пълно с хора. Да стои далеч от моя офис.
Риза със сигурност знаеше как да получи каквото искаше. Досега нямах нищо против това. Блейк беше виновен. Нямаше да му се размине.
— Влизай вътре. Ще се върна след малко — обърнах се, за да изляза.
Преди да успея да направя първата крачка, Джеймс ме хвана за лакътя и ме извърна към себе си.
— Къде отиваш?
— Отивам да му кажа какво мисля по въпроса.
— Защо не изчакаш малко, докато се успокоиш? Приемаш всичко твърде лично.
— Не, не е така. Това е напълно неприемливо.
— Защо го оставяш да ти влезе под кожата? — той се намръщи и изглеждаше наистина ядосан.
Не ми пукаше. Бях бясна.
— Няма да го оставя да чука служителите ми, разбра ли? Не мисля, че така го оставям да ми влезе под кожата.
Пристъпи напред и се озовахме в опасна близост. Отклоних погледа си от проницателните му очи. Съсредоточено загледах стената зад него, като се опитвах да не мисля как ме караше да се чувствам, когато се намираше толкова близо.
— Нямаш представа дали я чука, или я преследва — гласът му бе тих и безучастен. — Обаче не можеш да го преглътнеш.
Стиснах силно очи и се помолих да събера сили да преживея този момент и остатъка от деня, без да изгубя разсъдъка си.
— Ерика.
— Какво?
Гледах надолу, неспособна да застана с лице към него. Не можех да му дам онова, от което имаше нужда. Едва преживявах периода след скъсването си с Блейк. Не ми бе останало сърце, което да дам на друг.
— Ще ме изслушаш ли, преди да хукнеш след него?
Настръхнах леко от начина, по който изрече това. Изобщо не ми хареса как прозвуча.
— Какво имаш да ми кажеш?
Изразът на лицето му малко се смекчи, като че бе доловил раздразнението ми.
— Знам, че е сложно. Ти и аз. Но колкото и да искаш да го игнорираш, между нас има нещо. Мога да го почувствам, а знам, че и ти също го усещаш. Държа на теб и не мога да понеса да гледам как този мъж те измъчва и ти къса сърцето.
Въздъхнах.
— Повярвай ми, когато ти казвам, че изобщо не разбираш какво преживявам.
— Единственото, което не разбирам, е защо не можеш да приемеш, че имаш чувства към мен. Защо продължаваш да се бориш?
Нямах лесен отговор на този въпрос.
— Не съм толкова сляп, та да не виждам какво ти причинявам.
Прокара леко палец по бузата ми.
— Може би преувеличаваш въздействието си върху жените — излъгах аз.
Той ми въздействаше. Нямах представа защо. Откакто срещнах Блейк, нямах очи за другите мъже, обаче Джеймс стоеше точно насреща и бе невъзможно да бъде пренебрегнат.
Тихо се изсмя.
— Ти се изчервяваш всеки път когато сме така близко, както сега, като че не ти достига въздух — палецът му се плъзна по страната ми и поглади долната ми устна. — И начинът, по който разтваряш устни… полагам неимоверни усилия да не те целуна. Защото знам, че някъде дълбоко в себе си искаш да го направя.
Издишах. В мига, в който очите ни се срещнаха, той впи устни в моите и започна да ме целува леко и нежно, от което дъхът ми секна. Напрегнах се в очакване вътрешният ми глас да се разбунтува, обаче той мълчеше. Може би също като мен се бе уморил да се бори. Нещо в мен се отпусна. Напук на всички съмнения си позволих да желая Джеймс в този миг, независимо от това колко дълго щеше да трае. Когато ме притисна по-силно, обвих с ръце врата му.
— Джеймс — прошепнах името му, като оставих звука да се слегне върху мен. Опитвах се да не мисля за това колко различен от Блейк го чувствах. Мирисът му, начинът, по който усещах тялото му.
— Ще те накарам да забравиш всичко, свързано с него. Само ми дай възможност, Ерика — прошепна той между целувките.

Ръцете му шареха по тялото ми, многозначителни докосвания, но вместо да разпалят пожар, по кожата ми преминаха ледени иглички. Потръпнах, докато наум си повтарях думите му.
Само ми дай възможност.


Не.
Вътрешният ми глас събра достатъчно сила, за да проговори. Устните на Джеймс напразно търсеха моите, но каквото и да бях почувствала в кулминацията на момента, бе отминало. Огънят, който така внезапно ме бе пронизал и бе завладял сетивата ми, също така внезапно изгасна.

И в този момент разбрах. Блейк бе единственият, когото някога бях допуснала до себе си. По някакъв начин той се бе впил в душата ми и никакви схватки с Джеймс нямаше да променят това.
— Какво има?
Поклатих глава.
— Не мога да го направя.
— Какво трябва да сторя? Моля те, само ми кажи.
— Не искаш да бъдеш с някой като мен. Господ ми е свидетел, че през повечето време и аз самата не искам да бъда със себе си.
Стегнах се и отстъпих крачка назад, като се опитвах да увелича разстоянието между нас.
— Защо не оставиш на мен да преценя?
— Не можеш да сториш нищо, Джеймс. Не мога да бъда такава, каквато искаш да бъда. Това. Не е честно към теб.
— Няма ли да престанеш? Не ме отблъсквай само защото се страхуваш от начина, по който ме караш да се чувствам. Мога да обуздавам собствените си чувства.

— Може би тогава се страхувам заради себе си. Прав си. Изпитвам влечение към теб. Не мога да отрека това, но ти трябва да разбереш, че
не мога
да те обичам.

Истината в тези думи ме порази, докато ги произнасях. Не бях в състояние да обичам никого точно сега, или вероятно никога, независимо от достойнствата, които мъжът би могъл да притежава.
— Не искам от теб да ме обичаш. Искам само да дадеш и на двама ни някакъв шанс. Нямаш представа какво бихме могли да бъдем, тъй като не желаеш да започнем.
Затворих очи и стиснах клепачи. Седмици наред се бях държала благодарение на емоционалния еквивалент на тиксото. Всичко, което исках, е някой, който да ми помогне да се взема в ръце, но Джеймс не беше този човек.
— Ти го желаеш. Ще хукнеш след него — продължително ме изгледа, а изражението му издаваше разочарованието, което се надигаше в него.
— Не тичам след него.

— Покъртително е да те гледа човек — отсече той. — Да го преследваш, когато аз стоя тук пред теб.
Искам
теб. Обезумявам от желание, а всичко, за което можеш да мислиш, е как да получиш нов шанс с него.

При тези думи ме обзе гняв.

— Не го преследвам, Джеймс. Аз го напуснах. Напуснах
него.
Разбра ли? Разбих собственото си сърце. Това е всичко, което правя, а ти нищо не разбираш. Така че стой далеч от ума и от сърцето ми и ми спести проклетите си разсъждения.

Потрих пръстите в опит да забавя треперенето, което започваше да обзема тялото ми.
Той като че се отпусна, раменете му леко се превиха. Изразът на лицето му се смекчи.
— Не мога да разбера защо палиш свещ за някой, който те е ударил.
— Какво — смръщих вежди аз. Добре ли бях чула?
— Баща ми също имаше тежка ръка. Познавам белезите, когато ги видя, можеш да ми вярваш. Обаче не мога да разбера защо допускаш да го прави, независимо от това колко си го обичала.
— О-о, Господи. Джеймс, този ден…
По дяволите.
Скрих лице в шепите си. Толкова бях погълната от собствените си чувства, че нито веднъж не бях помислила какво е сметнал той, като ме е видял в това състояние. Нищо чудно, че толкова мразеше Блейк.
Пристъпих към него и сложих ръка на гърдите му. Не исках да се карам с него и трябваше да ми повярва.
— Блейк никога не ме е удрял. Кълна се. Моля те, вярвай ми, когато казвам, че ситуацията е по-сложна, отколкото изобщо можеш да си представиш.
Декларацията ми не постигна желания ефект. Той се отдръпна и отпусна ръце.
— Както кажеш, Ерика.
Пораженческото му изражение добавяше непоносимо чувство за вина към вече разклатеното ми емоционално състояние.
Извърна се и се запъти по коридора обратно към офиса.
* * *
Нямах представа какво щях да кажа, ако се окажеше, че Блейк е в кабинета си. По един или друг начин щях да излея всичко онова, което мислех и чувствах.
Прекосих помещението толкова целеустремено и бързо, че след мен започнаха да се обръщат, а токчетата ми чаткаха, докато вървях. Нахлух през вратата, без да обърна внимание на поздрава на Кеди, и я затръшнах зад себе си веднага щом видях, че е седнал зад бюрото си. Той се завъртя на стола.
— Ерика, не те очаквах толкова скоро.
— Да си го начукаш — застанах отстрани на бюрото му, готова да му кажа какво мисля за него.
Гъвкаво се изправи и застана срещу мен.
— Мислех, че когато скъса с мен, вече не се пазариш за чукане. Ако си сменила позицията си, признавам, че все още съм заинтересуван.
— Не напредваш достатъчно бързо с Риза, така ли? — повдигнах вежди, а устните ми се свиха в тънка черта.
— Не толкова бързо, колкото на нея ѝ се иска.
Стиснах зъби. Думите му ме прорязаха като хиляди
ножчета. Как бе възможно толкова да се промени? Винаги ли е бил толкова студен? Поех си дъх и се подготвих за битката.
— Можеш да чукаш когото си искаш, обаче стой далеч от служителите ми.
— Както изглежда, имаш твърде либерално отношение към връзките на работното място.
— Не знам колко пъти трябва да ти повтарям, че двамата с Джеймс сме само приятели.
— Нима?
— Да — настоях аз. Не знам защо, но наистина исках да повярва.
— На мен ми се струва, че той е безнадеждно влюбен в теб.
Тежко преглътнах.
— Значи ти използваш Риза и София, за да ми го върнеш, да ме накараш да ревнувам? Така ли?
— А ти ревнуваш ли?
Той се приближи и ме приклещи към бюрото. Облегнах се на него, за да запазя равновесие.
— Колко дълго трябваше да те чакам, Ерика? Или просто си дошла, за да изпуснеш парата? — плъзна ръка по бедрото ми и посегна към бикините ми.
Отблъснах ръката му.
— Не съм свикнала да те мразя. — Преглътнах бучката в гърлото си.
Студеният израз в очите му се промени. Те потъмняха от наплив на чувства.
— Да ме обичаш не ти бе достатъчно. Докара ме до отчаяние.
Поклатих глава, объркана.
— Не? Тогава може би не е било любов — леко наклони глава.
— Блейк — трепнах от предположението му. Как бе възможно изобщо да се съмнява?
— Можеш просто да го кажеш, Ерика.
Отворих уста, но думите заседнаха в гърлото ми. Исках да му кажа, че го обичам, че го мразя и че той безумно ми липсва. Да му обясня колко уморена съм от тази мъчителна и изтощителна раздяла.
— Кажи го — предизвика ме той. — Ако има нещо, за което си заслужава да чакам, трябва да го чуя сега.
Очите ми пареха от непролетите сълзи.
— Защо би ме чакал?
— Защото не мога да постъпя другояче — отсече той. Прокара ръце през вече разрошените си коси. — Господи, нима наистина мислиш, че просто ще престана да те желая? Просто така? Натискам копчето и всичко се променя? Че ще престана да чувствам?
Затворих очи и силно ги стиснах, въпреки че продължавах да усещам изгарящия му поглед. Той сключи ръце зад тила ми и доближи лицето си. Отворих очи, когато почувствах пресекливия му дъх върху устните си. Сърцето ми биеше в гърдите. Изражението му се напрегна, отражение на гнева и чувството за безизходица, което бях предизвикала.
— Каквото и да е нещото, което те отдалечи от мен, ще го поправя, обещавам.
— Не можеш да го поправиш, Блейк.

— Напротив, мога. Ще направя всичко, за да те върна. Разбираш ли?
Всичко.

Сълзите ми рукнаха и потекоха надолу по страните ми. Въпросът в наситенозелените му очи ме прикова и обгърна всичко наоколо. Болката в тях пронизваше душата ми. Изражението му се смекчи и той избърза сълзите ми, като започна да целува пътечката, която бяха очертали по лицето ми.
— Ти си единствена, Ерика. Никога не е имало друга.
— Но.
— Нито Риза, нито София. Никоя не може да те замести. Вярвай ми, това никога няма да стане. Ако не успеем да оправим нещата. — той ме хвана още по-силно. — Дори не мога да мисля за това. Господ ми е свидетел, ще продължавам да се опитвам, докато сразя съпротивата ти. Кажи го, моля те, миличка.
Тази нежно изречена молба ме разби.
— Кажи го — прошепна той, като леко ме целуна.
— Обичам те — изхълцах аз. Преодолях опасността да се срина, тежестта в гърдите ми олекна, докато произнесох думите. — Толкова много те обичам.
В отговор той ме повдигна да седна на бюрото.
— Тогава не се отказвай от нас. Обичай ме, по дяволите. Моля те, миличка. Остави ме да те любя.
Плъзна ръце нагоре по бедрата ми, като набра полата на роклята ми. Предотврати всяка мисъл да го отблъсна с още една дълбока целувка, като жадно се впиваше в устните ми, страстно, нетърпеливо. Сключих ръце зад врата му също толкова решително.
— Господи, толкова много те желая — изръмжа и се отдръпна. С едно плавно движение свали своята риза и бикините ми, като запази обувките ми.
— Блейк, в офиса сме — прошепнах аз, смътно осъзнаваща, че нарушаваме неписан закон, забраняващ чукането в офиса му.
— Изобщо не ми пука. Точно сега ми е нужно да вляза в теб повече, отколкото да дишам. Не ме интересува кой ще разбере.
С рязко движение помете всичко от бюрото. Разнесе се силен трясък. Блъсна ме назад и легна върху мен, като преметна краката ми през кръста си. Обсипваше ме с трескави целувки и смучеше врата ми, докато кожата ми започнаха да тръпне от страстно желание. Смъкна горнището на роклята ми и освободи гърдите ми. Захапа зърното, като с език очертаваше кръгове около нежния му връх, и после повтори същото с другата гърда.
— Мислех, че ще обезумея, когато си отиде от мен онази нощ.
— Не исках да те напускам, Блейк.
— Не можах да спя, толкова силно те желаех. Исках да се забия вътре в теб, да те чуя как крещиш.
Изстенах, а желанието набъбваше във вените ми. Наместих се нетърпеливо под него, отчаяно стремяща се към по-близък контакт. Посегнах към колана му, разкопчах токата и смъкнах джинсите, за да освободя члена му. Полудяла за него, повдигнах ханша си и той лесно проникна в мен. Притисна ме с хълбоците си, заявявайки правото си на собственост върху мен, докато аз се разпъвах около него. Толкова цялостно ме изпълваше. Тежкото му дишане бе в унисон с моето.
Досега никой не ме бе карал да се чувствам така и никой нямаше да го направи и в бъдеще.
Впи се в устните ми, а езикът му дълбоко, кадифено лижеше моя, докато останах почти без дъх. Изстенах, когато той се отдръпна, после проникна още по-надълбоко.
— Повтори го — изкомандва той със сподавен стон.
Вкопчи се в ханша ми и отново навлезе, толкова дълбоко.
— Обичам те, Блейк — ридаех от удоволствието да го кажа. — Господи, толкова си добър. Толкова е хубаво.
Като че отключих нещо невидимо и привидният контрол изчезна от лицето му. Нямаше я познатата въздържаност. Остана само страстната, животинска нужда да ме притежава. Започна бързо да ме помпа. Триенето, предизвикано от мощните му движения, ме подлудяваше. Сграбчвах каквото ми попадне — косата, раменете му, ръба на бюрото. Всичко, което можеше да ме удържи на земята, когато опасно започвах да губя разсъдъка си.
Хвана ръцете ми и ги задържа над главата ми, достатъчно силно, за да не мога да се освободя. Зърната ми щръкнаха, раздразнени от меките косъмчета на гърдите му. Стенех и крещях неразбираеми неща. Бях обезумяла от наслада.
Телата ни се блъскаха едно в друго, хлъзгави и стегнати от напрежението, обхванало и двама ни. Желанието ми, отначало бавно, сега се бе разгоряло с пълна сила, а тялото ми гореше, докато безпомощно се увивах около него. Хълбоците му безжалостно се забиваха в мен и ме приковаваха ведно с устните му, които ме целуваха. Страстни, изгарящи целувки, на които отговарях със същата пламенност, като човек, който дълго е бил лишаван от тях.
— По дяволите, Ерика. Свършвай, миличка. Вече не мога да спра.
Думите му веднага ме докараха до оргазъм. Извиках в упоение, а пръстите ми бяха вплетени в неговите. Очите му не се откъсваха от мен, докато изживяваше своето удоволствие с изпънати до краен предел мускули. Стегнатият възел на корема му се сви за последен път, преди спазмът да разтърси силното му тяло.
Моето тяло ликуваше. Гърдите ми се изпълниха с топлина и аз вдишвах аромата му, обгърната от внезапната ни и пламенна близост. Любовта — опияняваща, пулсираща, всеобхватна вълна от любов — ме държеше в своя плен. Всичко, което се бях опитвала да забравя и да омаловажа, когато той бе наблизо, нахлу в мен и превзе сетивата ми. Допрели чела, възстановявахме дишането си между бавни и страстни целувки.
Замръзна за миг и погледна нагоре.
— По дяволите.
— Какво става?
— Имам конферентен разговор след няколко минути, в противен случай щях да те отведа у дома и да довърша започнатото — поклати глава. — Няма значение, ще накарам Кеди да го отложи.
Членът му набъбна във влагалището ми, отново невъзможно готов за мен. Стегнах се в отговор, изумена от това колко силно отново го желая. Исках да се наситя на всичко, което толкова дълго ми бе липсвало.
След това бавно се върнах в реалността. Всичко бе невероятно. Сърцераздирателен, земетръсен, невероятен секс, обаче не променяше нещата. Нежно притиснах ръце към гърдите му.
— Искам да използвам банята.
Слезе от мен. Прехапах устни и потиснах стенанието си от това отдръпване. С негова помощ се смъкнах от бюрото и съвзех достатъчно, за да се шмугна в тоалетната в съседство. Затворих вратата и се измих. Какво щяхме да правим сега?
Преди да започна да разсъждавам по въпроса, той почука на вратата. Бързо се оправих и го посрещнах на прага.
— Всичко наред ли е?
— Разбира се — нервно минах покрай него. — Ще те оставя да си вършиш работата.
Едва го бях подминала, когато той ме привлече в прегръдките си.
— Ами ако още не искам да те пусна да си ходиш?
Избягвах да го погледна, като се разтапях в топлината на тялото му.
— Нека се срещнем довечера — замълча, като ме пронизваше с поглед.
Обмислях отговора си. Той ме бе изчерпал емоционално и обезсмислил цялата тази история със скъсването. Какво още можеше да кажа, за да го държа на разстояние, нещо, в което би повярвал и би приел? Той бе олицетворение на непреклонност.
— Не мисля, че идеята е добра.
Очите му леко се разшириха.
— Пак ли започваш?
Мислено въздъхнах. Толкова далеч бяхме от възможността да се върнем към нормалността. Не възнамерявах да му кажа онова, което не знаеше.
— Убиваш ме с тези глупости, Ерика. След всичко, което преди малко направихме, нима няма да ми позволиш да те изведа?
Опитах се да преценя какъв избор имах, какви са възможностите и всички неща, които биха могли да се объркат. Насред този мъчителен процес Блейк ме целуна. Целунах го в отговор, като сграбчих тениската му и го привлякох към себе си. Всичко наоколо се стопи, както през изминалите блажени минути.
— Ще се срещнем след работа, нали?
Кимнах, без да размисля, за пореден път опиянена от неговия вкус. Преди да успея да се отскубна, за да си отида, той проговори отново:
— Колкото до Риза.
Стрелнах го с поглед. Моментално изтрезнях, опасявайки се какво можеше да каже.
— Не е такава, каквато си мислиш.

— Така ли? —
Тогава каква, по дяволите, беше?

— Не е лоялна към теб.
— Какво искаш да кажеш?
— Каза ми, че искаш да те оставя да правиш собствените си грешки и ето, давам ти тази възможност. Напиши си домашното. Сама ще разбереш.




ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА



На връщане вдигнах косата си, за да прикрия факта, че допреди малко се бях въргаляла в някакъв офис. Прибрах се и не обърнах внимание на виновния поглед, който Риза ми хвърли. Не можех да я погледна в очите. Щом минах зад преградата, Джеймс се озова зад мен.
— Как мина?
В гласа му се долавяше известна острота, подобна на горчивата ревност, чийто обект неотдавна бе Блейк. Въздъхнах, като ми се искаше да се бях забавила.
— Добре. Вече сме на едно мнение.
— Личи си — каза спокойно той, като докосна някакво място високо на врата ми. Поклати глава, обърна се и си отиде също така бързо, както бе дошъл.
Седнах и отворих пудриерата си. В малкото огледалце видях виолетовото петънце с размера на монета, което Джеймс бе докоснал.

Лицето ми пламна.
Дяволите да те вземат, Блейк.

Той бе безжалостен в своята ревност, а сега Джеймс очевидно бе ядосан, че съм отишла и съм направила точно онова, което той бе предрекъл, че ще се случи.
Намръщих се на стола съкрушена. И като си помисли човек, че именно аз се притеснявах за офис културата. Щях да имам късмет, ако Джеймс не напусне, преди да успея да смъмря отново Риза, задето безсрамно преследва бившето ми гадже, или какъвто там Блейк се водеше официално. В този момент бях невероятно благодарна на Сид и на Крис за техния в общи линии еднообразен социален живот. Самата аз генерирах достатъчно драматично напрежение за целия офис.
Изчаках, докато всички си тръгнаха в пет. За пръв път от много време насам Джеймс си тръгна навреме. Разбрах, че е сърдит, когато не си направи труда да дойде да ми каже довиждане. Заключих вратата и отидох до бюрото на Риза. Внимателно прегледах книжата ѝ. Всичко изглеждаше наред. Договори, бележки, разпечатани копия.
Седнах на нейния стол и мръднах мишката. Екранът на компютъра и светна и започнах да разглеждам файловете. Отворих електронната ѝ поща и прехвърлих дузина нейни писма с клиенти, с мен и с останалите от нашия екип. Всичко изглеждаше нормално. Надявах се Блейк да не ме е пратил за зелен хайвер, за да оправдае съвместния им обяд.
Преглеждах изпратените имейли и прочетох няколко страници. Спрях се на писмо до Макс, озаглавено „Файлове“.


Макс,


Изпращам ти файловете, които поиска.


Поздрави,


Риза


Приложени бяха дузина таблици с данни с всичките ни потребители заедно с поверителни документи за бизнеса, които и бях предоставила, когато се срещнахме с Али преди няколко седмици.
Зяпнах. Аз бях довела Риза и бях споделяла всичко с нея, бях я учила на всичко, което знаех, бях и дала възможност да стане важна фигура в нашата компания. Разбира се, като човек тя си имаше някои недостатъци, обаче това вече бе прекалено.
Веднага се обадих на Сид.
— Здравей, можеш ли да смениш паролата на имейла на Риза?
— Разбира се, какво става?
— Все още не съм напълно сигурна, но, изглежда, заговорничи с Макс, онзи, който навремето щеше да ни финансира.
— Не разбирам.
— Изпратила му е данни от сайта и цялата контактна информация за нашите рекламодатели, както и много финансови документи за нашата компания, които ѝ бях дала, когато започна да работи при нас.
— Защо?
— Не знам, обаче това не ми харесва.
— Говори ли с нея?
— Не още. Изпрати ми новата ѝ парола и ще поровя още тази нощ. Искам да разбера колкото се може повече, преди да говоря с нея, но е доста вероятно тя да не се яви в понеделник.
— Добре. Веднага ще го направя.
Затворих и продължих да си беснея. Колкото и ядосана да и бях този следобед, тя бе прекрачила граница, от която нямаше връщане назад.
* * *
В апартамента набързо взех душ и извадих някакви дрехи. Нямах представа какво щяхме да правим, така че реших да облека лек топ без ръкави и къса пола на цветя, която Али бе забравила след своето посещение. Нямах друг избор, освен да разпусна косите си, след като Блейк ме бе обзавел със смучка на шията. Сложих ѝ малко пудра, навих на вълни няколко къдрици от косата си и реших, че изглеждам добре.
Проверих какво е положението на улицата навън, като се поддадох на заглъхващата параноя, че Конър може да се крие някъде, но от линкълна нямаше и следа. Може би нещата щяха да приключат така. В такъв случай може би щеше да бъде възможно да си открадвам някакво време за
Блейк. Обаче едва ли той щеше да иска да поддържа връзка с мен при такива ограничения, без да получи някакво обяснение. Нещата между нас отново се променяха и всичко, изглежда, излизаше извън моя контрол.
Изпратих есемес на Блейк, че съм в апартамента, и след няколко минути той слезе долу. Отворих вратата, когато почука, и той ме прегърна, преди да успея да му кажа здрасти. Повдигна ме от пода и вдигна нагоре глава за целувка. Усмивката му бе заразителна. Наведох се, за да го целуна с упоение, обгърнала лицето му с длани. Целуваше ме дълго със страстни движения на езика, докато останах без дъх и го пожелах отново.
Най-накрая ме пусна на земята, като продължаваше да ме притиска.
— Съвършено.
Лицето ми пламна. Толкова отдавна не бях изпитвала нищо съвършено. Как бе възможно да мисли така?
— Къде отиваме? — попитах аз, нетърпелива да отклоня вниманието му от предполагаемите ми качества.
— Ще видиш. По-добре да тръгваме. Малко ще попъту-ваме.
След като преодоляхме засиления трафик в края на седмицата, стигнахме до брега и потеглихме на север. Постепенно обликът на града се променяше, докато преминавахме през по-малките предградия. За разлика от облицованите с кедрови трупи имения в Кейп крайбрежните постройки на север от града бяха исторически, старинни. Колкото повече се отдалечавахме, толкова по-впечатляващи ставаха те. Отбихме се от главния път и навлязохме в Марбълхед Нек, изключително богат квартал, който се простираше до океана. Всяка къща бе величествена по свой начин — както по размери, така и по архитектура. Завихме по широка ав-томобилна алея, която отвеждаше нагоре до голяма каменна къща с изглед към океана и очертанията на Бостън. Някакви коли бяха паркирани в страничната алея.
Постояхме малко в колата. Блейк здраво държеше ръката ми.
— Няма ли да ми кажеш къде се намираме?
— Това е къщата на родителите ми.
Вдигнах вежди.
— О, така ли?
— Отдавна искат да се запознаят с теб. Реших, че моментът сега е подходящ, както и всички останали.
Погледнах се в огледалото. Всичко бе толкова неочаквано.
Той се усмихна.
— Изглеждаш прекрасно, миличка. Не се притеснявай. Ще те харесат.
Отвори вратата от моята страна и двамата поехме по постланата с плочи алея към главния вход. Миг по-късно майката на Блейк отвори вратата.
— Ерика! — усмихна се сърдечно и ме прегърна.
— Ерика, това е майка ми, Кетрин.
Кетрин бе дребна жена с къса руса коса и слънчев загар. Имаше студени сини очи, които приличаха на моите. Отстъпи с усмивка назад.

— Миличка,
умирахме
от желание да се запознаем! Блейк те пазеше само за себе си — игриво го плесна по ръката, преди да улови моята. — Влизай. Искам да те запозная с Грег.

Поведе ни към голяма кухня, където бащата на Блейк вадеше някакви тави от фурната. Бе навлякъл престилка върху джинсите и тениската си. Сега разбрах от кого Блейк бе наследил модния си стил.
— Грег, ела да кажеш добре дошла на Ерика.
Бащата на Блейк свали домакинските ръкавици и престилката си и дойде при нас в ъгъла на стаята. Висок, с поси-вяваща тъмнокестенява коса, той бе красив, усмихваше се приветливо, а очите му светнаха, когато срещна погледа ми. Двамата с Блейк много си приличаха.
— Еха! Поздравления, синко — сърдечно се разсмя, а след това изненадващо силно ме прегърна. — Чудесно е най-после да се запознаем. Блейк много те цени.
Останах безмълвна от комплимента. Всъщност не бях в състояние да проговоря, откакто пристъпих в къщата на семейство Ландън. Всичко бе толкова съвършено и емоционално натоварващо.
— Надявам се, че обичаш пиле с пармезан — каза Грег, като наруши мълчанието.
— Обожавам го — топло се усмихнах аз.
— Да, вярно. Блейк ни каза, че си феноменална готвачка. По дяволите, надявам се да е вкусно.
Блейк се засмя, докато изваждаше две бири от хладилника.
— Добре, хора. Овладейте се. Говоря сериозно. Искаш ли да излезем малко на въздух? В противен случай тези двамата тук буквално ще те уморят с въпроси и комплименти.
— Не звучи никак зле — пошегувах се аз. Родителите на Блейк изглеждаха невероятно сладки. Въпреки това определено се чувствах объркана.
— Вие двамата вървете. Всички на терасата — каза Кет-рин, като ни изведе от кухнята.
Блейк ме хвана за ръка, прекосихме просторната дневна и излязохме на терасата, която се простираше по цялата дължина на къщата с изглед към океана.
Хийт и Али се извърнаха към нас, облегнати на перилата.
— Ти! — Али скръсти отбранително ръце и изразително ме погледна.

По дяволите.
Бе казала истината, че ще започне да ме преследва.

— Здрасти — казах смирено аз.
Пусна перилото и се приближи, насочила към мен пръста си с лакиран нокът.
— Не ми казвай здрасти, Ерика. Здраво си го загазила. Имаш ли изобщо представа колко се тревожех за теб? Що за човек си, да не се обаждаш на най-добрата си приятелка седмици наред? Говоря сериозно.
— Успокой се, мила. Тя току-що дойде. — Хийт сложи ръка на рамото ѝ и леко я стисна.
Отстъпих назад и се облегнах в Блейк, като разчитах да успее по някакъв начин да ме предпази от гнева на Али. Тя силно преувеличаваше, без да говорим, че разваляше момента.
— Има ли още нещо, което искаш да споделиш? Сега му е времето — казах аз, като се шегувах само наполовина.
Усмихна се накриво.
— Хубава пола. Искам си я обратно.
Разсмях се и преди да успея да кажа нещо, тя пристъпи към мен и ме прегърна. Прегърнах я на свой ред, като осъзнавах колко много ми бе липсвала.
— Никога повече не постъпвай така.
— Съжалявам — гласът ми заглъхна в рамото ѝ. Криех истината от толкова много хора и от толкова дълго време, че понякога не знаех коя съм.
— Извинението е прието — отстъпи назад. — А сега ще ми обясниш ли какво, по дяволите, става?
Погледнах към Блейк и после обратно към нея.
— Хайде да поговорим по-късно, става ли? Сигурно на родителите ви няма да им е интересно да слушат за моите драми.
— Не съм убеден — намеси се Хийт, ококорил очи. — Предупреждавам и двама ви, че ще имате голям късмет, ако приключим вечерята, без да те разпънат на кръст с въпроси защо ти и Блейк не живеете вече заедно.
Очите ми тревожно се разшириха. Това все повече започваше да прилича на вмешателство, което можеше да завърши със сълзи и линейка за мен. Никой не можеше напълно да разбере колко уязвима бях през последните няколко седмици. Бях изтощена до такава степен, че сериозно започнах да се питам дали не губя години от живота си поради преживения стрес.
Блейк ме целуна по бузата и прошепна в ухото ми:
— Не се тревожи. Ще се погрижа за тях. Просто се отпусни и се забавлявай.
Кетрин дойде при нас заедно с Фиона, която я следваше по петите. Фиона изглеждаше великолепно с раиран топ и къси бели шорти.
— Ерика, толкова се радвам, че успя да дойдеш — изпищя тя и силно ме прегърна.
Гърлото ми се сви от вълнение. Прекалено много прегръдки. Не можех да преглътна как всички тези хора толкова се радват, че съм с тях. Преди да успея да развия мисълта си, Кетрин съобщи, че вечерята е готова. Насядахме около масата, сервирана на другия край на терасата. Седнах между Али и Блейк, което бе някакво облекчение.
— Ерика, разкажи ни за семейството си — подзе Кетрин, когато започнахме да се храним.
— Мамо! — рязко каза Блейк.
— Какво? — поклати тя глава с широко отворени очи и погледна обратно към мен.
— Всичко е наред. Хм, майка ми почина от рак, когато бях на тринадесет години. Доведеният ми баща се ожени повторно, докато бях в пансиона, така че в действителност нямам много останали близки роднини.
— О, миличка, толкова съжалявам.
Повдигнах рамене, като не исках да изглеждам прекалено развълнувана или разстроена. Също така това бе само началото.
— Благодаря. Всичко е наред. Сега, където и да отида, си създавам семейство.
Али се усмихна и леко се наклони към мен.
Грег преглътна хапка салата.
— Разкажи ни за бизнеса си. Блейк ни каза, че си от рядката порода жени, които се занимават с технологии.
Погледнах към Блейк, чиито устни се свиха в раздразнена гримаса. Грег отвори уста, но преди да успее да проговори, Хийт се изкашля:
— Съжалявам, че се налага да те прекъсна, татко, но трябва да ви съобщим нещо.
Кръвта се оттегли от лицето на Кетрин. Али го изпревари:
— Реших да се завърна в Бостън.
— О! — Кетрин се засмя и се хвана за сърцето, като че на косъм бе избегнала инфаркта.
Моето собствено сърце запя от щастие при тази новина. Извърнах се на стола към нея.
— Господи, сериозно ли говориш?
Тя кимна.
— Вече е решено. Двамата с Хийт обсъдихме въпроса тази седмица. Започвам да си търся работа и ще се преместя при първа възможност.
— Това е чудесно — каза Кетрин с топла усмивка.
Грег обсипваше Хийт със сведения за апартаменти в града, а аз смушках Али.
— Ще провеждам интервюта за маркетинг директор. Дали случайно не се интересуваш?
Тя се смръщи и се облегна назад.
— Сериозно ли говориш?
— Всъщност да. С Риза нещата не потръгнаха. По-късно ще ти разкажа подробности, но достатъчно е да спомена, че сме обтегнали напълно и необратимо отношенията си.
— Виж ти. В такъв случай приемам.
— Наистина ли? Сигурна ли си, че това искаш да правиш?
— Шегуваш ли се? През последните два месеца работех по дванадесет часа на ден за звездни дизайнери. В сравнение с това завръщането ми в „Клозпен“ изглежда като ваканция на тропически остров.
— Мислех, че искаш да правиш кариера в света на модата?
Усмихна ми се тъжно.
— И аз мислех същото. Предполагам, че понякога не осъзнаваш какво имаш, докато не го загубиш. Определено имах някакви перспективи и научих много неща, но тази стъпка във всяко отношение изглежда правилна. Хийт ще бъде по-щастлив тук, семейството му е тук, за да го подкрепя, и ти също си тук. Не мога да измисля по-убедителни основания да направя промяната.
— От мен няма да чуеш аргументи против. Очевидно копнеех да се върнеш, откакто замина. И, честно казано, след всичко, което стана с Риза, имам чувството, че никога няма да мога да се доверя на друг освен на теб.
— Не се безпокой. Ще се справим. Изградихме заедно този бизнес. Никой няма да може по-добре от нас да го разработи.
— Да пием за това!




ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА



Въздъхнах облекчено, когато напуснахме оживената вечеря със семейството на Блейк и се усамотихме на плажа под къщата. Оставих сандалите си на стълбите и двамата с Блейк тръгнахме босоноги покрай брега в настъпващия залез.
— Съжалявам. Те са напълно луди — промълви той.
— Всичко е наред. Всъщност наистина са мили — в гърдите ми набъбваше кротко щастие поради неочаквания развой на вечерта. — Може би ще прозвучи странно, обаче защо не ме представи на родителите си по-рано? Нали разбираш, преди нещата между нас толкова да се объркат.
— Както казва Хийт, те са шумни и обсебващи. От една страна, не исках да крада от времето, прекарано с теб, а, от друга, знаех, че щом им дам възможност да се държат сво-бодно, това ще бъде краят.
Сърцето ми прескочи.
— Краят?
— Сега, когато се запознахте, ще започнат непрекъснато да ме разпитват. И за миг не си помисляй, че това е последната ти вечеря със семейство Ландън.
Изсмях се.
— Чуй се само какви ги говориш. Представяш ги като досадници. Ти си невероятен щастливец.
Очите ни се срещнаха и той хвана ръката ми, докато се разхождахме.
— Нямах това предвид. Винаги са били прекрасни. Предполагам, че прекалено много съм искал да бъда с теб, без да разбера, че ти вероятно ще се радваш на такива срещи повече от мен.
— Нямам голяма възможност за сравнение, но знаеш ли, бих дала всичко, за да имам семейство като твоето. Никога не го приемай за даденост, Блейк. Всичко може да се промени в един-единствен миг.
— Да, права си.
Пред нас, в края на огромното имение, имаше беседка. Изкачихме се до нея по няколко стари дървени стъпала от плажа. Отвътре конструкцията бе красиво украсена и оттам се откриваше впечатляваща гледка към хоризонта. Светлината на деня гаснеше и океанският въздух започна да захладнява. Седнах близо до Блейк и той ме прегърна, когато се облегнахме назад, за да се насладим на пейзажа. Склоних глава на рамото му, докато той чертаеше кръгчета по ръката ми.
— Беше прав за Риза — казах след малко.
— Да. Намери ли каквото търсеше?
— Така си мисля. Но въпросът ми е откъде знаеше?
Продължаваше да мълчи.
— Блейк.
Бавно си пое въздух, който изсвистя през стиснатите му зъби.
— Няма да ти хареса.
— Няма значение. Кажи ми.
Отмахна няколко непокорни кичури от лицето си, но те отново паднаха.
— Хакнах имейла ти.
Замръзнах.
— Какво?
— Тревожех се за теб.
— Това е недопустимо вмешателство в личното ми пространство, Блейк. Защо.
— Вярвай ми, не само аз бях разтревожен за теб. В един момент Мари дори ме потърси, за да ме разпитва какво съм направил, че толкова съм те разстроил.
Челюстта ми увисна. Мари. По дяволите всичко.
— Просто исках да прегледам набързо пощата ти, за да видя дали има нещо, което буди опасения. Докато бях в сайта, прегледах пощите на Риза и Сид от чисто любопитство, след като в онзи момент бе решила да ме изключиш от бизнеса.
— И видя нейните писма до Макс?
— Не казвай, че не те предупредих.
— Въпреки това не разбирам как тази специфична информация ще му помогне.
— Инвестиционната компания, за която ти ми каза. онази, която изпращала тлъсти чекове на Тревър? Отне ми известно време да пробия през всичките нива на корпора-тивната тайна, но накрая проследих кой седи зад нея.
— И?
— Изглежда, нашият приятел Макс използва компанията като фасада, за да финансира усилията на Тревър. Казано накратко, той плаща на Тревър да ръководи тази група и непрекъснато да ме тормози.
— Обаче атаките спряха.
— Не съм напълно сигурен защо, обаче предполагам, че след като е привлякъл Риза на своя страна, компрометирането на сайта е щяло да донесе повече вреда, отколкото полза. Може би усилията са щели да се окажат напразни.
— Обаче защо той има нужда от нашите данни?
— Нямам никаква представа. Говори ли вече с нея?
— Не, не още. Обаче не смятам, че ще ми каже, когато разбере, че е уволнена — замислих се за момент, като се опитвах да свържа всички неща. — Тя ли ти се обади да се срещнете днес?
— Не, аз се свързах с нея.
— Така ли?
— Исках да я проверя. С много малко усилия я убедих да напусне твоята компания и да дойде да работи за мен, и се уговорихме за по-интимна вечеря в края на седмицата. Тя бе готова да напусне кораба, да изчука бившето ти гадже и да проникне с измама в моя бизнес, преди още да ни донесат сметката.
— Ти си мръсник — започнах да се измъквам, но той ме дръпна обратно.
— Какво? Проверявах я. Очевидно не се интересувам от нея. Спокойно, мила.
— Защо да е толкова очевидно? Няколко дни по-рано София ти се увеси на шията, а не забелязах да протестираш.
— Не трябва да се тревожиш за София.
— Да, бе.
Изправих се и се запътих към срещуположния край на беседката. Опрях длани на перилото, като се вкопчих здраво за него, докато гневът ме обхвана наново.
— София бе дошла по работа, както вече казах. Извън общия ни интерес в компанията ни между нас съществува единствено приятелство.
Извърнах се с лице към него.
— Може би за теб е така, но тя е напълно обсебена от теб. Знаеш ли колко много се е радвала, когато е научила, че най-после съм вън от играта? Вероятно е брояла дните, преди отново да стане твоя сексуална робиня. И само за протокола, не одобрявам да обсъждаш нашите интимни моменти с нея.
Той се намръщи.
— Какво имаш предвид?
— София ми разказа за вашите откровения. — Опитвах се да не звуча толкова огорчена, колкото се чувствах, но бях безсилна. Това, че бе споделял с нея, ме бе наранило повече, отколкото исках да призная.
— Тя каза ли ти нещо?
— Да, изглеждаше наистина сломена, задето, както изглежда, не съм съумяла да задоволя ексцентрика в теб.
Сарказмът ми започваше да загрубява.
Той издиша.
— Съжалявам.
— Знам, че навярно не съм най-опитната в този „начин на живот“, както тя го нарича, но не съм предполагала, че ще тръгнеш да разказваш, особено на нея.
— Попита за теб. Казах ѝ, че сме скъсали и тя попита дали си ми се подчинявала в леглото. Не съм навлизал в подробности, но по онова време бях съкрушен. Тя се опитваше да се държи като приятел.
— Приятел? Подиграваш ли се с мен?
— Разбирам. Ти ревнуваш. Тя също ревнува от теб, обаче не мога да я изключа от живота си. Обречени сме да се сблъскваме с нея от време на време заради общите ни бизнес дела.
Понечих да си тръгна.
Скочи, за да ме спре.
— Ерика, почакай.
— Не искам да говоря повече за това. Да се връщаме.
Изправи се и ми препречи пътя.

— Не знаех какво да мисля, когато ме напусна, разбра ли? Помислих си, че може би съм бил прекалено груб през последната ни нощ заедно, а това не е разговор за пред много хора. Честно казано, все още се страхувам, че именно заради
това
си отиде.

Споменът за онази нощ нахлу в мислите ми. Неистовият стремеж да го оставя да ме нарани, отчаяното ми желание да го направи. Какво щеше да стане, ако стигнех твърде далеч и това се окажеше място, от което няма връщане назад? Думите му отекнаха в мен. Ако си е мислел, че заради това съм го напуснала, можех да си представя колко го бе заболяло.
Поклатих глава.
— Не е така.
Изглеждаше облекчен.
— Сега виждам, че не е трябвало да говоря с нея за това и съжалявам. Отсега нататък тя напълно ще изчезне от личния живот и на двама ни. Независимо от всичко, което може да се случи.
— Ако сте толкова добри приятели, защо те бе награбила на благотворителната вечеря?
Той се навъси и се извърна, като погледна встрани.
— За Бога, Ерика. Знаеш ли, ти скъса с мен, а сега аз трябва да се обяснявам.
Имаше право. Поех си дъх и се опитах да възприема не толкова обвинителен тон.
— Каза, че искаш да бъдеш с мен независимо от всичко, така че, ако искаш да го приема сериозно, мисля, че трябва да знам какво наистина има между вас двамата.
Поколеба се с втренчен в мен поглед, като че обмисляше отговора си. Започнах да се тревожа. Обзе ме познатата болка, като си представих какво са правили заедно. И не можех да обвинявам друг освен себе си. Каквото и да се бе случило между тях, то бе станало, защото аз го отблъснах.
— Когато разбра, че вече не сме заедно, не пропусна възможността да се лепне за мен. Разбира се, пресякох мераците ѝ. Каквото и да се случеше между нас, Ерика, никога нямаше да се върна при нея. Връзката ни никога не е била напълно задоволителна и в известна степен ти знаеш каква е тя. Опитай се да си представиш какво е да си с нея. Истински кошмар.
Не можех да възразя. Често се бях питала как са успели да останат заедно толкова дълго, обаче хората наистина се променяха, за добро или за лошо. Може би, когато са били заедно, тя не е била такава злобна кучка, но нямах намерение да приемам всичко на доверие.
— И после. — вирнах глава, като чаках той да продължи.
— Откакто двамата с нея се разделихме, винаги е интимничела с мен по този начин. Честно казано, никога не съм се замислял за това, докато ти не се появи онази вечер и стана очевидно колко силно ревнуваш. Реших да рискувам.
— Искаше да ме накараш да ревнувам.
— Нищо друго не действаше — прокара върховете на пръстите си по бузата ми. — Обаче да те накарам да ревнуваш безпаметно очевидно вършеше работа. Ще трябва да си го припомня следващия път, когато решиш, че имаш нужда от „пространство“ — с жест той изобрази кавички.
Усетих, че се усмихвам, но усмивката ми скоро угасна. Блейк говореше за всички тези неща като че бяха останали в миналото. Проблемите ни обаче си оставаха.
Опитвах се да намеря подходящите думи.
— Блейк.
Той ми изшътка да замълча.
— Имам чувството, че се готвиш да ми кажеш нещо, което не желая да чуя, затова какво ще кажеш вместо това да те целуна?
Сведе се над устните ми и аз се подчиних. Наслаждавах се на сладостта на езика му. Вдишвах го заедно със соления въздух и оставих океанът да отмие всичко, което не искахме да чуваме или да произнасяме. Стояхме там, както ми се стори безкрайно дълго, и просто се целувахме. Оставихме ръцете ни да се реят напосоки, пламенно, но не и френетично. Засега бях щастлива, че сме толкова близо. Можех да продължавам така с часове.
Нощта бе станала почти непрогледна, а до нас долитаха гласове.
— Ало, влюбените — извика Хийт. — Мама скоро ще дойде да ви търси. Десертът е готов.
Блейк изръмжа и завъртя очи. Засмях се и зарових лице в рамото му, засрамена и прекалено развълнувана, за да се покажа пред хора.
— Трябва ми минутка — прошепнах.
— Шегуваш се. Толкова съм се надървил, че чак ме боли.
— Хм, знам лек за това — притиснах се до него и почувствах втвърдения му член през джинсите до хълбока ми.
— Изобщо не ми помагаш. Не мога да допусна тя да ни изненада тук.
Поех си дъх и с нежелание отстъпих назад. Океанските вълни се разбиваха все по-близо до стената, докато настъпваше приливът. Али и Хийт, хванати за ръце, се отправяха към къщата. Толкова се радвах, че щеше да се върне. Можеше се събираме по-често, всички заедно. Може би.
— Къде се запиляхте вие двамата? — попита Кетрин, когато се върнахме в къщата.
— Натискаха се в беседката — избъбри Хийт.
Блейк го стисна за рамото. Хийт му отвърна и те започнаха да се смеят и да се боричкат на терасата като подивели животни.
— Момчета! Момчета! За Бога, наистина, Грег, ела да укротиш тези момчета. — Кетрин се изчерви, а по лицето и се изписа смесица от смях и притеснение.
Али, Фиона и аз се превивахме от смях, докато двамата продължаваха състезанието по борба на безопасно разстояние от мястото, където седяхме. Грег се появи с огромна кана вода и я изля върху тях.
Те изругаха и накрая се разделиха. Когато Блейк се върна, по лицето му бе изписана глупава усмивка. Протегна се, за да ме прегърне, като направи всичко възможно да намокри и мен.
— Блейк, престани — изкикотих се аз.
— Само споделям.
Телефонът ми звънна. Отблъснах го игриво и го извадих от чантичката си. Замръзнах. Беше Дейниъл. Огледах се наоколо, като почти очаквах да видя Конър, обаче бяхме напълно откъснати от света. Вероятно се обаждаше, за да излее злобата си заради интервюто, но това бе последното нещо, за което исках да мисля.
Не отвърнах на позвъняването и се опитах да реша какво да правя с промяната в отношенията ни с Блейк. Двамата категорично и бързо се връщахме в рутината, в нормалния ритъм на нашата връзка. За Бога, намирах се в дома на родителите му и си прекарвах страхотно с прекрасното му семейство. Според Дейниъл това изобщо не беше приемливо поведение.
Отново позвъни, а аз изключих телефона. Не ми пукаше. Точно сега бях обгърната с толкова много любов. Между мен и Блейк, Хийт и Али, сред сърдечното му и загрижено семейство, нямаше да оставя злият дух на Дейниъл да отрови нещо толкова хубаво, толкова почтено. Прогоних мисълта за него, като не исках да му позволя да съсипе най-хубавия ден, който бях преживяла, откакто се сбогувах с Блейк. Не исках да мисля за тази част от живота си, най-малкото не сега.
До края на вечерта семейството на Блейк разказваше и слушаше неудобни истории за всеки един от членовете. Смяхме се, пихме и се наслаждавахме на прекрасната нощ. Блейк неотлъчно седеше до мен и собственически държеше ръката ми в скута си, като че се страхуваше дори за миг да ме пусне. Нямах нищо против, защото и аз изпитвах същото.
Леко пийнала, се сбогувах с всички. Али, Фиона и аз заявихме, че се обичаме поне дузина пъти. Хийт бе свидетел, като потвърждаваше изявлението на всеки от нас с безкрайното търпение на трезвеник. Кетрин ме задържа в силната си прегръдка, която като че щеше да продължи вечно. И аз на свой ред я прегърнах. Прегръдките бяха хубаво нещо. Най-накрая Блейк успя да ни раздели. Излязохме навън и леко залитнах на път към колата.
Влязохме вътре и се сгуших в Блейк, като го целунах по врата и захапах ухото му.
— Желая те.
— Ти си пияна, но аз напълно ще се възползвам от теб. Това са смекчаващи вината обстоятелства.
Изсмях се.
— Добре. Ще трябва да отбиеш някъде и да ме изчукаш в колата.
— Ха така, мила. Продължавай да говориш и може и да го направя. Първо, нека да ти сложим колана, нали така? — Блейк изкара колата от алеята. — След това си свали бикините.
Изхилих се и ги смъкнах надолу по краката си, зашеметена в очакване да разбера плана на Блейк.
Вдигнах поглед от предпазния колан точно навреме, за да забележа черния седан, паркиран отсреща на улицата. Извърнах се на седалката. Фаровете светнаха и колата тръгна след нас, докато лъкатушехме към главния път. Погледът ми се фиксира върху огледалото за обратно виждане. Премигнах и се опитах да се отърся от бученето в главата си. Не си бях представяла това. Колата продължаваше да ни следва на безопасно разстояние.
— Добре ли си? Толкова мълчалива не бе през цялата вечер.
Сърцето ми бясно заби, докато осъзнавах неумоли-мостта на ситуацията. Играта ми с Блейк очевидно бе взета на прицел. От нея и от опитите ми да постигна своето по време на интервюто Дейниъл щеше да побеснее. Включих телефона си. Дейниъл ме бе търсил още два пъти, без да остави съобщение.
Доволството, което ме бе обхванало преди, изчезна. Всичките ми страхове можеха да се превърнат в реалност само защото не можех да стоя настрана. Обхвана ме паника, тялото ми неконтролируемо затрепери. Всичко ставаше на пух и прах.
— Какво става? Искаш ли да отбия колата?
— Не — извиках аз. — Карай, да се махаме оттук.

Бог да ми е на помощ, какво сторих?

С едната си ръка Блейк хвана здраво кормилото, а другата протегна към мен и хвана моята.
— Виж какво, дай да се уговорим така. Или ще започнеш веднага да говориш, или се връщаме обратно вкъщи.
— Просто карай. Опасно е. Те ни преследват. Давай! — Това щеше да бъде възможно най-лошия шумозаглушител, особено ако накрая ни убиеха.
Той се намръщи и продължи да кара. Провери огледалата.
— Кой по-точно ни преследва?
Поклатих глава, обвила силно с ръце тялото си, като че в противен случай щях напълно да се разпадна.
— По дяволите, Ерика! Кой?
— Дейниъл. — Гласът ми се бе превърнал в шепот. — Те ни наблюдаваха.
Блейк гледаше в пътя с непроницаемо изражение. Увеличи скоростта, когато стъпихме на магистралата. Карахме доста над допустимата скорост, като профучавахме през пресечките, докато стигнахме нашата. Паркира и ми помогна да сляза.
По някакъв начин бяхме успели да се отървем от Ко-нър. Или той бе решил да престане да ни преследва. Не че това сега имаше някакво значение. Той знаеше, че съм била с Блейк.
Влязохме в апартамента на Блейк, той ме настани на канапето и ми донесе вода. Тялото ми леко се бе успокоило, но бях изпълнена с някаква опустошителна безнадеждност — тази тъмна неизвестност, която си бях представяла толкова пъти, ако Дейниъл променеше намерението си да ни пощади. Казвах „нас“, защото ако нещо се случеше с Блейк, не бях сигурна, че щях да бъда в състояние да продължа напред.
Докато отпивах, Блейк телефонира от кухнята. Говореше тихо, а разговорът бе кратък. Върна се и седна срещу мен на масата, като погали бедрото ми.
— Може ли сега да поговорим? — гласът му бе по-мек.
Не знаех какво още можех да загубя, ако му кажех.
Имаше право да се защитава сега, когато отново насочих вниманието на Дейниъл към него.
— Дейниъл уби Марк — казах аз.
Изразът на лицето му остана непроменен.
— За това и аз самият успях да се досетя.
— Ти го заплаши и той не можа да понесе, че го направи. Няма да остави да ти се размине — прехапах устни, като преглътнах сълзите, които заплашваха да рукнат.
— Не се страхувам от Дейниъл.
— А би трябвало. Той ще те убие, Блейк. Каза, че трябва завинаги да скъсам с теб, в противен случай щял да те „извади окончателно от играта“. Сега той знае и... Това е толкова лошо. Ти не разбираш.
— Значи това било — проницателният му поглед пронизваше душата ми.
Преглътнах и кимнах мълчаливо.
— Защо не ми каза?
Поклатих глава.
— Ти не знаеш какъв е. Безмилостен, жесток. Нямаш представа на какво е способен. Уби собствения си син, за Бога. Трябваше да се опитам да те защитя.
— Имам информация, която уличава не само Марк, но и него самия. Нямах никаква представа, че ще убие Марк. Не че не съм безкрайно щастлив, че вече го няма. Ако знаех, че ще поеме по този път, вероятно нямаше да се свържа с него по начина, по който го направих.
— Каква информация?
Той издиша.
— Изглежда, не ви свързва споделена любов, така че не виждам на кого ще навредя, ако ти кажа.
— Какво да ми кажеш?
— Години наред Дейниъл е прикривал подвизите на Марк. Ти никога не си подала обвинение в полицията, когато те е изнасилил, обаче други жени са го направили. Той може да раздава подкупи наляво и надясно в желанието си да премахне проблема, да прикрива следите, но не може да направи така, че всичко да изчезне за толкова енергичен тип като Марк. Когато му казах, че мога да предоставя известна информация например на пресата, както можеш да си представиш, не бе особено доволен.
— Още едно основание сега да иска да те убие. Използва милостта си към теб като разменна монета, за да се вмъкне в живота ми. Иска да се включа в политическата му кампания, неофициално, разбира се. Искаше да ми помогне да ти върна парите, които ми зае, така че да мога да зарежа бизнеса.
— И ти се съгласи с всичко това?
Веждите му се вдигнаха високо, като че бях загубила ума си. Може би наистина бях.

— Аз. Той не ми даде никакво право на избор, Блейк. Каза, че ще те
убие.
Опитвах се да намеря начин да се измъкна през цялото време, но той не ми даде никакъв шанс. Той е ужасен и… убедителен — потънах в канапето, като дори не исках да споменавам факта, че е бил брутален с мен.

— Пий.
Отпих няколко глътки, като вътрешно желаех Блейк да проговори.
— Ще отида при него, Блейк. Мога да се опитам да го убедя, че нещата не са каквито изглеждат. Той знае, че има голяма вероятност да се срещнем случайно. По някакъв начин ще го накарам да разбере, ще измисля някакво извинение. А след това просто трябва да се снишим, да намерим начин да. не знам.
— Не. Няма да се крия, за да бъда с теб.
— Тогава какво ще правим?
— Той залага на това, че ще реагираш именно така, защото ме обичаш. Това, което не отчита, е, че мога да му създам такива проблеми с тези избори, че няма да му остане време да мисли за друго.
— Не разбирам.
— Ще направя информацията публична. Толкова е просто.
— Но. — преглътнах, внезапно наежена. Бях достатъч-но загрижена за Дейниъл и мисълта да съсипя кампанията му ме притесняваше. Защо? Защо ми пукаше, когато той бе превърнал живота ми истински ад? Заплашваше ме с убийство и нещо повече. — Трябва да има някакъв друг начин.
— Тогава разкрий, че си негова дъщеря.
— Защо това да е по-малко опасно за кариерата му?
— Да имаш незаконна дъщеря, за която вероятно не си знаел, че съществува, е много по-малко осъдително, отколкото да прикриваш многобройните изнасилвания, извършени от доведения ти син. Може да бъде хубаво разкритие. Не става дума да го изнудваш. След това можем да се оженим, а той трябва да се държи любезно, защото ще му стана зет. Как ти се струва като начин да му го върнем?
Очите ми се разшириха.
— Какво?
Изсмя се самодоволно.
— Толкова ли налудничаво звучи?
— Да, напълно налудничаво е. Дай нещо друго.
Внезапно имах чувството, че сърцето ми ще изскочи от гърдите. След страха от това, че Конър ни преследва, и последните му думи напълно изтрезнях.
Той се позасмя, но усмивката му скоро помръкна.
— Не се радвам особено да се разхождам, като знам, че някой ме е взел на мушка, но можем да го изиграем, Ерика. Информацията, с която разполагам, би трябвало да го уплаши, защото няма може да ми попречи да я оглася.
— Той каза, че го е направил заради мен — засмях се тихо. — Мисля, че е смятал, че с това ще ми направи впечатление. Толкова е налудничаво, нали?
— Вероятно го е направил за теб, но и двамата знаем какъв е. Не би извършил нещо такова, без да пресметне предварително всички рискове и ползи.
Погледнах навън през прозореца, към нощното небе, блеснало от светлините на града. Нима щяхме да живеем като затворници, докато разберем, че отново сме в безопасност? Щяхме ли отново някога да бъдем в безопасност?
Той се наведе напред и плъзна пръст надолу по бузата ми, като ме накара да го погледна отново.
— Нищо няма да застане между нас, нали, мила?
Очите му бяха тъмни и сериозни. Кимнах. Именно това исках и аз.
— Не мога да те изгубя отново. Ще полудея.
— И аз.
Някой можеше достатъчно аргументирано да твърди, че до известна степен бях полудяла в негово отсъствие.
— След като измислим какво да правим с Дейниъл, искам да се преместиш при мен, съгласна ли си? Или можем да си наемем друг апартамент, за мен няма значение.
Замълчах.
— Не може ли просто да си остана долу, както преди?
— Не. Не е достатъчно близо. Дължиш ми го, след като изчезна и съсипа живота ми през изминалите няколко седмици.
Исках да възразя, обаче точно сега не можех да си представя да бъда далеч от него дори за миг.
— Как ще се измъкнем от тази бъркотия? Не мога да го преживея. Не мога да те загубя.
— Не ме губиш. Никъде няма да ходя. Ще наема екип от специалните служби, ако се наложи. Нека да не мислим за това. Важното е, че сега си тук с мен.
Поех дълбоко въздух.
— Ела. Да си лягаме. Тази вечер повече няма да ни преследва. Първо, ще му се наложи да преодолее Клей и приятелите му.
Кимнах, като се опитвах да се успокоя. Вярвах, че Клей може да се справи с Конър. Харесвах Клей и се страхувах от Конър, така че мисълта двамата да се изправят един срещу друг всъщност бе привлекателна.
Блейк понечи да стане, обаче аз го придърпах обратно на канапето. Обвих ръце около врата му и здраво го държах като че някой можеше да дойде и да ми го отнеме. На свой ред той ме прегърна, като стегна ръце около гърдите ми. Вдишвах мириса му и се чувствах успокоена от познатия ми аромат.
Борех се срещу наплива на емоции, облекчение, че отново е при мен, примесено с непрекъснат страх да не го загубя отново. Обвих го с крака, като усуках телата ни така, че да не може да си отиде.
— Съжалявам — казах задавено. — Аз съм виновна за всичко. — Стиснах очи и се опитах да преглътна сълзите си.
— Замълчи, миличка. Не мисля така. Всичко ще бъде наред — отмахна косите от лицето ми и докосна петънцето, което бе направил на шията ми. — Сега вече знам. Опитвала си се да ме защитиш. Оценявам усилието ти, но нищо не си заслужава да преживеем онова, през което минахме. Не искаш да управлявам живота ти, а на мен не ми харесва да вземаш такива важни решения без мен. Така че можем да се съгласим в бъдеще да обсъждаме заедно тези неща. Какво ще кажеш?
Отдръпнах се назад и той избърса сълзата, която отроних с нежна целувка.
— Люби ме, Блейк.
Чертите на лицето му се смекчиха. Издърпа блузата и сутиена ми и ме премести така, че да легна на канапето. Бавно свали полата ми и останах гола и разкрита пред него.
Устните му леко се разтвориха.
— Искам те така всяка нощ. Гола, очакваща ме.
Изправи се, свали ризата си през главата и я захвърли настрани. Изу джинсите си на пода, като разкри съвършено изваяния мъжки корпус под дрехите. Наблюдавах го, безсрамно възхищаваща се на тялото, което обичах, за което копнеех.
Наведе и се настани между бедрата ми. Приплъзна ме нагоре, а възбуденият му член притискаше корема ми, докато той ме целуваше от рамото до шията. Ръцете му галеха извивките ми, бавно и с благоговение, като подпалваха всичко по пътя си. Извих се от острата болка между краката си.
— Искам да те почувствам вътре в мен — казах аз, останала без дъх.
Съвършено мъжественото му тяло се издигна с премерено въздържание, докато кръжеше около отвора ми. Обвих се около горещата плът на ерекцията му и го насочих към входа на влагалището ми. Дъхът му секна, когато бавно навлезе в мен. Прокарах жадни пръсти по гърдите му, като с кръгови движения галех зърната му, докато те се втвърдиха от допира. Проникна малко по-навътре. Хванах задника му и забих нокти в плътта му.
— Господи! — оттласна се напред и се настани здраво вътре в мен.
Изстенах, като се извих като дъга от усещането за пълнота. Наведе се с още един, лек тласък. Прокара език по ръба на ухото ми.
— Ти си лошо момиче.
— Харесваш ме, когато съм лоша — измънках аз.
— Мислех си, че искаш да те любя.
Поколеба се и след това ме целуна дълбоко и страстно, като ме лижеше и разкъсваше с устата си, докато ме помпаше с равномерни тласъци. Стегнах се отчаяно около члена му. Конвулсиите се разпростираха по тялото ми, а хълбоците ми подскачаха под него.
След това ме вдигна така, че да го възседна, а членът му потъна навътре в мен.
— По дяволите — рязко си поех въздух. Толкова надъл-боко бе влязъл. Пот оросяваше кожата ми. Обвих с ръце ханша си, за да запазя равновесие. — Мислех, че не ти харесва така.
— Не може да се каже, че ме отблъскваш.
Усмихнах се.
— Сигурен ли си?
Облиза долната си устна, а аз се наклоних напред, за да я захапя. Смучех го и го целувах трескаво. Той изръмжа и повдигна хълбоците ми. Докосваше отвора ми само с върха на члена си, после силно ме притисна надолу, като ме изпълни изцяло. Борех се да си поема дъх, докато сладката болка ме пронизваше.
— О, Господи! — обвих се около него, като се подпрях на раменете му. — Толкова надълбоко си.
Хвана ме за тила и наведе лицето ми за целувка, дълбоки лизвания с език в устата ми. Хвана здраво хълбоците ми и влезе още малко по-навътре.
— Не мога да живея без това, Ерика. Без теб.
Останах без дъх, който той изсмука с още една сърцераздирателна целувка.
— Няма да ти се наложи. Обещавам. Кълна се — прокарах пръсти през косите му, като притисках бюста си към гърдите му. — Обичам те, Блейк. Ти си единственият. Единствената ми любов.
Надигнах се отново, а бедрата ми се удряха в неговите. Отново докосна с члена си дъното на утробата ми, като опъваше чувствителните тъкани. Ръцете му ме сграбчваха трескаво, а лицето му излъчваше смъртно напрежение. Повдигна ме и властно ме завъртя около члена си, отново и отново, докато бедрата ми затрепериха.
— Блейк — гласът ми умоляваше. — Близо ли си вече? Искам да свърша заедно с теб.
Страните му бяха зачервени от напрежение, той стисна челюсти, докато ме помпаше.
— Ей сега, миличка. Почувствай как се изпразвам в теб.
Думите му ме накараха да свърша, картината как губи самоконтрол, вклинен в мен. Цялото ми тяло затрепери от силата на оргазма, който ме заля. Главата ми се отпусна назад, докато той се освободи с вик и с още един последен тласък, с който и двамата се откъснахме от ръба и полетяхме към бездната.




ГЛАВА ДВАДЕСЕТА



Събудих се в прегръдките на Блейк. Протегнах се, а той ме обсипа с бавни, мързеливи целувки. Да спя — истински, ободряващ сън без кошмари — и да се събудя от ръцете и устните на Блейк. Истински рай.
Сгуши се във врата ми, като леко ме захапа.
— Само без смучки — предупредих го аз.
Изсмя се.
— Не бях сигурен дали ще да те видя повече. Трябваше да оставя своя отпечатък.
— Да, стана известен с него.
Той замръзна и ме обърна към себе си.
— Джеймс ли го видя?
Замълчах.
— Да, забеляза.
Изразът на лицето му остана непроменен, но видях как в очите му се заражда вълнение.
— Какво всъщност означава той за теб?
Прехапах устни, като се чудех как да кажа нещо, което няма да накара Блейк да побеснее от ревност.
— Смятай го за моята София. Приятел, който иска нещо повече, обаче все пак приятел.
— Ако иска теб, тогава трябва да се махне. Можеш да намериш някой друг да върши неговата работа.
Завъртях очи.
— И аз искам София да се махне. Така че вероятно за известно време и двамата ще бъдем разочаровани.
— Това е нещо напълно различно. София живее в Ню Йорк. А ти работиш с този мъж. Ако в офиса ми имаше някоя, която се пробва да ме изчука всеки ден, щеше да полудееш.
Въздъхнах.
— Двамата с Джеймс нямаме история, а той е добър. Не плете интриги, за да ме откъсне от теб. — Поне така си мислех, въпреки че със сигурност не харесваше Блейк. — Може ли засега да прекратим този разговор?
— Не мога да понеса мисълта, че те докосва.
— Тогава недей да мислиш, защото това няма значение.
Повдигнах глава за целувка, като се молех никога да не узнае, че освен това ме бе целунал. Отпуснах се по гръб и прокарах ръка по челюстта му. Изглеждаше по-мек, отпо-чинал. Може би и той не бе спал добре без мен.
— Като говорим за работа, трябва да се срещна с Риза по някое време и да оправя тази бъркотия.
— Не може ли да почака до понеделник?
— Може би. Вероятно се чуди защо не може да си отвори имейла, в случай че върши нещо след работа.
— Остави я да се чуди. По-добре ще си прекараш времето в леглото с мен. Трябва да наваксаме пропуснатото.
— Така ли?
— Мислех да те целувам от главата до краката, докато започнеш да ме молиш да спра. Освен това трябва да си отделя поне един час да те излижа отдолу.
Запуши с ръка устата ми.
— Да, поне един час. Чакай да видя, какво още.?
Изсмях се.
— Добре, схванах, но трябва първо да сляза долу да се изкъпя.
— Глупости. Можеш да вземеш душ и тук. Нямаш нужда от дрехи. Искам те гола в леглото ми целия ден. Ще те вържа, ако се налага. Знаеш, че ще го направя. — Изглеждаше сериозен, но по лицето му пробяга сянка на усмивка.
— В крайна сметка ще трябва да се изправим пред действителността.
— Глупости — наведе се и обхвана зърното на гърдата ми с устни, като дразнеше с език върха му, докато познатата топлина се надигна в корема ми.
Спрях да дишам и извих тялото си, като зарових пръсти в косите му. Той вкара пръста си във влагалището ми и достигна до мястото, което ме караше да обезумея.
— Дори не съм изпробвал нито една своя играчка върху теб. А ти здраво си загазила с цялата тази каша, която забърка.
Изстенах и повдигнах ханша си, за да улесня проникването му. Исках властния Блейк. Ето, имах го.

Телефонът ми иззвъня и прекъсна момента. Все още в обятията на Блейк, успях да го докопам.
Сид. Слава Богу.

— Здрасти.
— Здрасти, виж какво, полицията е в апартамента.
— Какво?
— Задават въпроси за някой си Марк Маклауд. Твърдят, че ти го познаваш.
— По дяволите! Добре. Веднага слизам.
Блейк вкара още един пръст в мен и леко захапа зърното ми. Мислите ми бясно препускаха, опитвах се да реша накъде да поема. Исках да го отблъсна, обаче той бе силен и не помръдваше, а очите му пакостливо проблясваха.
— Тук ли си? — попита Сид.
Дишах на пресекулки.
— Да, в апартамента на Блейк съм. След няколко минути идвам.
Изключих, а Блейк захапа зърното на другата ми гърда и продължително, възхитително подръпна върха му.
Потупах го леко.
— Ставай. Трябва да вървя.
— Защо? Кой се обади?

Отпусна хватката си и аз се измъкнах, като навлякох дрехите от предишната вечер. Мислите ми бясно препускаха. Дейниъл смяташе, че следствието ще бъде прекратено.
Какво, по дяволите, правеха тук?

— Сид. Долу има полицаи. Искат да разговарят с мен.
Бързо седна в леглото.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не.
— Ерика, това е едно от нещата, на които може би трябва да присъствам.
— Не, Блейк. Отговорът е не. Ще се справя. Не искам да се намесваш. Моля те, кажи, че чуваш какво ти говоря.
Той се поколеба.
— Защо мислиш са дошли? Ще те разпитват за Дейниъл. Какво ще им кажеш?
— Ще измисля нещо, разбра ли?
* * *
Напразно се опитвах да овладея нервите си, преди да вляза в апартамента. Не изглеждах много добре с дрехите от предишната вечер, обаче на тях определено щеше да им е все едно. Молех се Блейк да спази обещанието си и да стои горе, защото не бях сигурна, че няма да изтърси нещо неуместно пред полицаите.
Влязох и двама мъже ме поздравиха. Единият бе висок и слаб, с кестенява коса, а другият по-нисък и по-пълен, на средна възраст, почти напълно посивял. И двамата изглеждаха доста приятелски настроени, за което им бях благо-дарна, тъй като бях вцепенена от ужас пред перспективата да разговарям с тях.
Високият заговори пръв.
— Съжалявам, че идваме толкова рано. Аз съм детектив Кармоди, а това е детектив Уошингтън. Надявахме се да можем да разговаряме с вас за отношенията ви с Марк Маклауд.
— Отношения? Какво имате предвид?
Уошингтън бръкна в сакото си и извади тесте снимки голям формат, които, изглежда, бяха направени на галата. На тях двамата с Марк танцувахме, а ръцете му ме обгръщаха. Бях с гръб към камерата. На друга снимка устните му бяха на милиметри от ухото ми, извити в самодоволна усмивка. Радвах се, че не бях видяла израза на лицето му, когато ми казваше колко много ме желае отново. Потиснах гримасата си, когато си припомних гласа му, неговия дъх по кожата ми онази нощ. Вместо това спокойно вдигнах поглед, в очакване те да продължат.
— Направени са от някакъв журналист малко преди той да загине. Гостите ви разпознаха на снимката. Добре ли го познавахте?
Поклатих глава.
— Не, изобщо не го познавах. Виждала съм го няколко пъти във връзка с бизнес сделка, в която участваше фирмата му.
— На снимката изглежда като нещо повече от обикновен познат — каза Уошингтън.
— Така е. Той много флиртуваше с мен. Склоних да танцуваме, но след това не съм го срещала. Изглеждаше доста добре, но не бях заинтересувана.
— Как се държеше през онази нощ?
— Сваляше ме, както казах. Изглеждаше пиян. Не знам. Разговаряхме само няколко минути преди танца, а след това си тръгнах. Не се чувствах добре.
Двамата полицаи се спогледаха. Кармоди напъха снимките обратно в плика, а Уошингтън отново ме изгледа изпитателно. Опитвах се да не се въртя, за да не изглеждам нервна.
— Предполагам съм объркана. Той се самоуби, нали? Нима се опитвате да разберете защо го е направил? — думите излязоха от устата ми, а сърцето ми се разтуптя.
Кармоди заговори.
— Когато синът на известна личност внезапно загине, трябва да изпълним съзнателно дълга си. Опитваме се да отхвърлим всички възможни версии за смъртта му.
— Така ли? Не съм разбрала. Мисля чух, че следствието е приключило.
— Все още не, за жалост — повдигна рамене Кармоди.
— Има ли нещо друго, което искате да ни кажете?
— Не мисля. Щеше ми се да можех. Честно, наистина бях шокирана от новината. — Това бе истина.
— Не сте първата, която го казва, и именно затова разговаряме с всеки, който го е познавал.
Кимнах.
— Толкова ми е жал за родителите му. Сигурно са съсипани. — Опитвах се да демонстрирам съпричастие. Не можех да повярвам какви ги говоря, нито колко лесно бях влязла в ролята на невинен и нищо незнаещ страничен наблюдател. Вероятно седмиците, прекарани в опити да си внуша, че съм някой, който не бях, ме бяха направили такава.
— Наистина е така. Много жалко. Понякога няма никакъв отговор защо хората вземат такова решение. Както и да, благодарим за отделеното време и извинете за безпокойството.
Уошингтън бръкна в джоба си и извади визитна картичка.
— Заповядайте. Обадете се, ако се сетите за нещо.
— Определено ще го направя.
Тръгнаха си, а аз се строполих на стола до плота, бла-годарна, че бях издържала техния разпит, без да се огъна. Честно казано, не вярвах, че подозират нещо, а и защо ли трябваше? Нищо не ме свързваше с Марк и освен неколцина мои близки никой не можеше да открие такава връзка.
Едва си бяха тръгнали, когато се появи Блейк.
— Какво стана?
— Нищо. Имаха снимки как двамата с Марк танцуваме на галата. Искаха да разберат откъде се знаем. Обясних им, че сме просто познати и че той е флиртувал с мен. Изглежда, това ги задоволи, и си отидоха.
— Значи не вярват, че смъртта на Марк е била самоубийство?
— Не мога да кажа със сигурност. Не изглеждаха особено загрижени дали не е. Като че проверяваха като за последно малко вероятните версии, преди да приключат. Но нямам представа.
— Добре, хайде да вървим горе.
— Сега съм тук. Остави ме да се изкъпя и ще се кача, когато свърша. — Колкото и да ми се искаше да се отпусна в топлотата и сигурността, излъчвана от Блейк след седмиците на раздяла, трябваше за малко да остана насаме с мислите си.
Замълча за миг.
— Добре, не се бави. — Целуна ме и излезе.
Влязох под душа и се измих. Помислих да се кача горе, където щяхме да се крием. Разбира се, да се търкалям в леглото с Блейк не можеше да се нарече неудобство, обаче знаех защо се бяхме снишили така. Досега единствените опции бяха публично да оповестя, че съм дъщеря на Дей-ниъл, стъпка, която вероятно щеше да доведе до какви ли не усложнения, или Блейк да извади на светло тъмните му сделки, което несъмнено щеше да съсипе кампанията му, а вероятно и цялата му кариера. Трудно ми бе да приема която и да било от двете за приемлив вариант.
Избърсах се с кърпата и погледнах през прозореца. Конър бе паркирал надолу по улицата, почти извън зрителното ми поле. Обзе ме вълнение и разбрах какво трябва да направя.
Нахлузих тениската и джинсите си и си обух маратонките. Надрасках бързо бележка, оставих я на плота и се втурнах навън. Клей стоеше на пост.
— Мис Хатауей.
— Здрасти, Клей. Отдавна не сме се виждали. Отново на линия, както виждам.
— Да, госпожо.
— Добре, всичко хубаво. Отивам до магазина. След малко се връщам.
Той кимна. Бързо се спуснах надолу по улицата. Разполагах само с няколко минути, за да направя онова, което трябваше да направя. Пресякох платното и почуках на вратата на Конър. Той смъкна стъклото на прозореца и ме погледна строго.
— Заведи ме при него.
— Качвай се.
Отворих задната врата, седнах и той потегли.
* * *
Нямах представа къде отиваме, докато пред погледа ми не изникнаха познатите силози на компанията „Бостън Санд енд Гревъл“. Минахме по няколко обиколни маршрута под мрежата от магистрали над нас и се озовахме в изоставен участък, ограден от железопътни вагони и халета, който в края на седмицата пустееше.
Дейниъл се бе облегнал на своя „Лексъс“, облечен в спортен панталон и риза с бяла яка. Отново пушеше. Вероятно трябва да престане да пуши, помислих разсеяно аз. Отдели се от колата и се запъти към мен. Огледах се наоколо. В този момент бяхме напълно сами. При тежкия трафик над нас никой нямаше да ме чуе, ако започнех да викам. Излязох от колата, като потиснах порива си да побягна в обрат-ната посока. Независимо от всичките му предупреждения бях решена да се опълча срещу него.
Хвърли цигарата си и застана пред мен с кръстосани ръце. Устните му бяха стиснати в решителна черта.
— Конър ми каза, че си била с Ландън. Сигурен съм, че се бяхме разбрали по този въпрос.
— А каза ли ти, че полицията ме посети тази сутрин?
Очите му се разшириха и той стрелна с поглед своя подчинен. За пръв път видях някакво чувство по лицето на Конър. Изглеждаше… разстроен.
— Не съм ги видял, сър. Съжалявам.
Дейниъл отново ме погледна.
— Сигурно съм бил отишъл за кафе. Няма страшно, имам приказка с тях.
— Какво им каза?
Замълчах, като изпробвах търпението му.
Устните му изтъняха.
— По-добре започвай да говориш.
— Имаха снимки, на които с Марк танцуваме на галата.
— Какво им каза?
Погледнах го в очите, като се опитвах лицето ми да бъде възможно най-спокойно и безизразно.
— Какво им каза, дяволите да те вземат? — Сграбчи ме за рамото и силно ме разтърси.
— Пусни ме. — Освободих се от ръката му, останала без дъх от адреналина, който пулсираше във вените ми. — Не ме докосвай. Никога.
С крайчеца на окото си видях как Конър се размърдва. Стоеше нащрек, готов да действа по заповед на Дейниъл.
— Излъгах, Дейниъл. Излъгах като професионална лъжкиня. И знаеш ли защо?
— Сподели.
— Защото, колкото и да бях започнала да те мразя, поради някаква необяснима причина все още ми пука за теб. Загрижена съм за живота и за свободата ти, дори и за проклетата ти кампания. Пръстът ми е на спусъка, а не мога да стрелям. — Поех си дъх, като се стараех да сведа до минимум треперенето на гласа си. — Защото не съм такава. Никога няма да стана като теб. Никога няма да започна да играя играта заради извратеното и алчно задоволство от нея.
— Сигурен съм, че това не е единствената причина.
— Това е единствената причина. Вече не се страхувам от теб.
Той ме стрелна със смразяващ поглед и се озъби.
— А може би би трябвало.
— Преди да ме убиеш, ще те изпратя в затвора за убийство, Дейниъл. О, и нека не забравяме — за възпрепятстване на правосъдието.
Очите му леко се присвиха.
— Да, Блейк ми разказа за това. Как се чувстваш, като знаеш, че всичките усилия, които си положил, за да пазиш задника на Марк, само са му отворили пътя да стори същото, което стори с мен, с толкова други момичета?
Стисна челюсти.
— Благодаря ти за това, татко.
Трепна при тази дума. Започнах да влизам под кожата му и това ме правеше по-дръзка.
— Заплахите, манипулациите, опитите ти да ме въвлечеш в твоя свят. Цялата тази мръсотия веднага трябва да се прекрати. Още днес.
Той късо се изсмя.
— Какво те кара да мислиш, че ще стане така?
— Когато мама умря, нямах никого. Никого. — Гласът ми трепна и аз преглътнах, за да овладея вълнението. — Тя ми даде цялата любов, на каквато бе способна за времето, с което разполагаше. И след това трябваше да реша как да живея сама. Създадох правилата. Измислих всичко. И дори когато хора като Марк нахлуваха в живота ми и заплашваха да го разрушат, оживявах. Вървях напред. И ти няма да ми отнемеш това. Изминах твърде дълъг път, за да живея под нечия власт. Нито твоята, нито на Блейк. Ничия.
Той се отправи към Конър, който след това се отдръпна на няколко крачки извън моя обсег. Поотпуснах се.
— Звучиш много убедено. Разбирам, че искаш да се покажеш силна пред мен, но мисля, че стана дума за това как се отнасям с хората, които ме заплашват.
— Не те заплашвам. Опитвам се да ти обясня, защото ти от самото начало се държеше неразумно. Не мислиш ли, че имам право на глас, ако връзката ни наистина означава нещо за теб?
Изразът му не се промени. Нямаше лесно да се предаде.
— Днес осъзнах нещо. Ти превърна живота ми в ад, откакто Марк умря, а аз бих дала всичко това да приключи. Обаче не мога да гледам как отиваш в затвора или дори как кампанията ти се проваля от собствената ми ръка. А ти не можеш да убиеш собствената си дъщеря. В някакво кътче на студеното си сърце и ти си загрижен за мен. И можеш да се грижиш за мен и да ми вярваш, без да ме притежаваш. Не прилича много на отношения между баща и дъщеря, но предполагам, че в някаква извратена версия на реалността това се нарича любов.
Не даваше никакви признаци, че иска да вземе думата, и аз продължих. Бях му дала всичко, което притежавах. Нямаше какво повече да губя.
— Знам, че си обичал майка ми. Виждам го в очите ти всеки път, когато говорим за нея.
Трепна и стисна зъби.
— Не ми говори за Пати. Не знаеш нищо за нас.
Гласът ми се снижи. Досега почти бях крещяла.
— Не знам какво се е случило между вас двамата, обаче знам, че ако бяхте останали заедно, моят живот щеше да бъде напълно различен. Сега никой от нас не може да промени тези обстоятелства. Обаче да се опитваш да поемеш кормилото на моя живот на този толкова късен етап не е от полза за никого от нас, повярвай ми. Ако все още изпитваш и капчица любов към нея или съжаление за онова, което си оставил зад себе си, умолявам те да зарежеш всичко и да бъдеш онзи мъж, който тя е искала да бъдеш, преди да я зачеркнеш от живота си.
Устните му леко се разтвориха и погледът му се плъзна встрани. След това улових искрица вълнение, болка, която мислех, че бях разпознала и преди, когато му бях говорила за майка си. Залагах на шанса някъде в сърцето си той все още да я обича. Достатъчно, за да обича и мен.
Бавно издиша.
— Никога нямаше да се получи. Направих и услуга, когато скъсах с нея. Никога нямаше да бъде щастлива с такъв живот.
— Тогава как очакваш аз да бъда? — с раздразнение вдигнах ръце.
Пъхна ръце в джобовете си и се обърна да ме погледне. Между нас се възцари дълго мълчание.
Докато се взирах в красивите му сини очи, се изпълвах с противоречиви чувства. Предполагаше се, че държим един на друг. Баща и дъщеря, а ето докъде се бяхме докарали, да се караме и да се заплашваме. Сърцата ни бяха изпълнени с гняв и недоверие. Под всичко това вероятно съществуваше нещо, което заслужаваше да бъде защитено, но то бе толкова слабо и погребано толкова надълбоко под цялата тази кал, че почти не вярвах, че го има.
Отмести очи от мен и извади нова цигара. Ръцете му леко трепереха, докато я палеше.
— Изложи позицията си. А сега какво?
Въздъхнах.
— Никакво следене. Да не съм видяла повече Конър. И никакви заплахи. Ще стоиш далеч от Блейк и от мен, докато в някакъв момент не почувствам, че мога отново да ти вярвам.
— Той вече знае всичко, предполагам.
— Нямай грижа за него. Знам, че за теб е трудно да ми повярваш, обаче наистина не ти оставям никакво място за избор.
— Може би нямам доверие на него.
— Да те нарани би означавало да нарани мен. А той твърде много ме обича, за да го направи.
Той замълча.
— А какво ще стане, ако престане да те обича?
Думите му ме накараха да се замисля. Бях прекарала дни наред в агония, ужасена, че точно това е станало. Бях му дала много основания, но той не се бе отказал от нас.
— Никога няма да му дам причина да го направи.
— А работата по кампанията, предполагам, че се надяваш да се измъкнеш и от нея?
— Ако съм сигурна, че мога да ти вярвам и прекратиш тази лудост, ще ти помогна. Срещнах се с Уил и разработихме добър план, който ще ми позволи да консултирам екипа ти, без да зарежа бизнеса си. Той май смята, че това е прекрасно разрешение, но искаше да го обсъди първо с теб. Предполагам, че още не го е направил.
Поклати глава и леко се усмихна.
Намръщих се.
— Какво има?
— Честно казано, не мога да реша дали приличаш повече на мен или на нея.
Не можах да се сдържа и се усмихнах на свой ред.
— Да, понякога и аз си задавам този въпрос.
Малко шикалкавех. Целият разговор бе станал някак нереален. Нима преди малко бях спечелила спор срещу Дейниъл Фицджералд?
— Слушай, трябва да вървя, преди Блейк да ме обяви за издирване.
— Не знае ли, че си тук?
— Не, за Бога. Трябваше да се измъкна тайно от апартамента и да преодолея телохранителите. Вероятно вече е полудял от уплаха.
Очите му леко се присвиха.
— Предполагам, че няма нужда да се тревожа дали се грижи добре за теб.
Изсмях се.
— Да, няма защо да се притесняваш, повярвай ми.
Тежко издиша и хвърли цигарата.
— Добре. Засега ще оставим нещата такива, каквито са, но искам отново скоро да се срещнем, за да обсъдим конкретните действия.
Поколебах се, щом долових заповедническата нотка в гласа му, която заплашваше да ни върне обратно в изходна позиция.
— Ще ти се обадя. Честно казано, имам нужда от време, за да възстановя връзката и бизнеса си след всичко станало.
Кимна.
— Добре. Конър ще те върне вкъщи. Ако, разбира се, си съгласна?
— Щом не възнамерява да ме убие и да хвърли тялото ми в реката, приемам.
* * *
Обадих се на Блейк, докато пътувахме обратно. Беше звънял дузина пъти, откакто бях излязла, и знаех, че е разстроен.
— Ерика, къде, по дяволите, се намираш?
— На път за вкъщи. Моля те, успокой се.
— Къде беше? Оставила си ми бележка да не се тревожа, а след това изчезваш безследно?
— Не се успокояваш. След десет минути ще се прибера. Кажи на спецотряда да мирува.
— Къде беше?
— Добре съм. Всичко е наред, кълна се.
Конър ме свали малко по-надолу на улицата. Колкото и да ми се искаше да видя как Клей и неговите приятели се нахвърлят върху Конър, това наистина бе несъвместимо с примирието, което се опитвах да постигна в отношенията си с Дейниъл. Приближих се до входа на сградата. Блейк крачеше напред-назад като обезумял, като изливаше гнева си върху Клей и някакъв друг брюнет, облечен в черни дрехи. Щом ме видя, се запъти към мен. Очаквах да започне да крещи и да беснее, но вместо това ме прегърна толкова силно, че останах без дъх.
Пусна ме само колкото да ме погледне в очите. Лицето му бе напрегнато, а кожата му бе опъната по красивите му черти. Ръцете му леко трепереха, когато обви лицето ми с длани.
— Никога повече не изчезвай така. Обещай ми.
Кимнах и тежко преглътнах, като с всеки изминал миг се чувствах по-малко смела и повече виновна.
— Обещай ми, Ерика.
— Обещавам. Съжалявам. Трябваше да се срещна с него и да оправя нещата.
Очите му леко се разшириха.
— Какво? С кого?
— С Дейниъл.
Отстъпи назад и зарови пръсти в къдриците на косата си.
— Майтапиш ли се с мен? Кажи ми, че това е някаква шега.
— Всичко е наред. Говорих с него и го убедих. Отначало бе ядосан, разбира се, но мисля, че най-после успях да го трогна и да го накарам да разбере коя съм. Ще ни остави на мира.
— Откъде знаеш? Може само да се е опитвал да те успокои. Ами ако той… За Бога, Ерика, дори не мога да повярвам, че си направила това.
За момент обмислих думите му. Срещата ми с Дейниъл можеше напълно да се обърка, да бъде съвсем различна от това, което стана. Блейк никога нямаше да си прости, ако нещо се бе случило с мен.
— Той ми е баща, Блейк. Понякога е ужасен, но няма да ме нарани. — Въздъхнах с благодарност, че най-после мога да повярвам в това. — Разбрахме се. Обеща да се оттегли.
— И ти му повярва?
— Повярвах му.
* * *
През остатъка от съботния ден разказвах на Блейк за разговора си с Дейниъл, като се опитвах да го накарам да повярва, че с нас всичко ще бъде наред. Все още бе скептичен, но поне го убедих, че засега няма нужда да изнася каквато и да било компрометираща информация пред обществото. Накарах го да се закълне във връзката ни, че няма да го направи.
С Риза се уговорихме да се срещнем в „Мока“ в неделя сутринта. Подозираше, че нещо не е наред, обаче трябваше да се видя с нея лице в лице. Това бе най-добрата възможност да получа повече информация за задкулисните им планове с Макс.
— Здрасти — седна на стола срещу мен, свежа и сладка както обикновено.
Наклоних глава и се загледах в нея, като че я виждах за пръв път. В някакъв смисъл наистина бе така. Гледах момичето, каквото тя бе през цялото време, но през призмата на онова, което сега вече знаех.
— Много съм разочарована, Риза. Това е.
Леко пребледня.
— Какво искаш да кажеш?
— Любопитна съм. Колко дълго възнамеряваше да се правиш, че си част от екипа ни, преди да се развихриш? Щеше ли да се възползваш от всяка удобна възможност, или двамата с Макс имахте дългосрочен план?
Тя се поколеба.
— Не знам за какво говориш.
— Видях, че ти си изпратила на Макс файловете, така че вече можеш да бъдеш откровена. Онова, което искам да знам, е как от това да обичаш работата си и да се грижиш за компанията ми стигна дотам, че да споделяш поверителна информация с трета страна за отмъщение, защото наистина не мога да го проумея.
Изражението ѝ се промени, по лицето ѝ се изписа горчивина.
— Наистина ли? Какво точно не разбираш, Ерика? От първия ден бе истински кошмар да се работи с теб. Всички те мислят за велик стратег, който сам си е създал бизнеса, но къде щеше да бъдеш без хора като мен? Скъсвах си задника да работя за теб, а за какво? За да може ти да обираш лаврите?
Намръщих се.
— Извинявай, но нима това не е работата ти?
— Ще бъде, когато двамата с Макс стартираме наш собствен сайт. Вече работим по въпроса и ще вземем всички рекламодатели с нас, така че се смятай за предупредена.
Изсмях се, но наистина бях шокирана. Измяната и бе стигнала много по-далеч, отколкото бях предполагала.
— Браво, Риза. Наистина си надминала себе си. Както изглежда, Макс също. Никога не подценявай силата на ревността.
Макс нямаше да спре пред нищо, за да надмине Блейк. Съжалявах, че се бях съмнявала в предупрежденията му.
— Наричай го, както си искаш. На добър ти час. Ще има да съжаляваш.
— Онова, което не си успяла да разбереш, е, че успехът на компанията няма нищо общо с теб. Дори и с мен. Всеки от нас може да напусне, обаче компанията ще оцелее. Бяхме част от един екип, но предполагам, че изобщо не разбираш какво означава това. Желая ти успешно управление на бизнес, изграден върху философията на ревността и подмолна-та измама.
— Върви по дяволите — отсече тя.
Изправих се да си вървя. Бях чула всичко, което ми трябваше. Поспрях се за малко, преди да изляза.
— О, Риза. Още едно нещо.
— Какво?
По лицето ми бавно се разля усмивка.
— Блейк ме помоли да ти предам, че не е заинтересован.



Обработка TtRG




Сканиране и разпознаване: sqnka





Корекция и форматиране: SilverkaTa






Информация за текста



Hardpressed, Meredith Wild
Copyright © 2013 Waterhouse Press, LLC
This edition published by arrangement with Grand Central Publishing, New York, New York, USA. All rights reserved.
© Мередит Уайлд, дизайн на корицата
© Dreamstime, фотография на корицата
© Марианна Панова, превод от английски
© Сиела Норма АД
София • 2017

ISBN 978-954-28-2386-5


ПРИНУДЕНА


ЧАСТ ВТОРА ОТ ПОРЕДИЦАТА „ХАКЕРЪТ“



Американска Първо издание



Отговорен редактор
Димитър Николов


Редактор и коректор
Милена Братованова


Предпечатна подготовка
Надежда Тошева

Формат 60/90/16 Печатни коли 18
Сиела Норма АД
Печат: Алианс принт