Пролог


 	 
 	 
 	ПОСЛЕДНИЯТ ОЦЕЛЯЛ


 	 
 	 
 	Ужасен, ранен и останал без боеприпаси, лейтенант Рик Хейнс по прякор Бръснача се клатушкаше по тесния коридор. Задъхваше се, от огнестрелната рана на лявото му бедро шуртеше кръв, драскотини покриваха лицето му.
 	Той беше последният оцелял - последният от цялата му част от морската пехота.
 	Чуваше ги зад себе си.
 	Сумтяха, ръмжаха.
 	Преследваха го.
 	Знаеха, че ще го пипнат - знаеха, че няма повече боеприпаси, връзка с базата и бойни другари.
 	Бягаше по дълъг прав коридор, широк съвсем малко повече от раменете му. Сивите стоманени стени бяха осеяни с нитове, каквито могат да се видят на военен кораб.
 	Като потръпваше от болка, Хейнс стигна до една странична врата, препъна се през прага и се просна на пода на голяма каюта. Пресегна се нагоре, затвори тежкия стоманен люк зад себе си и завъртя заключващото колело.
 	След секунда стоманената врата се разтресе от ударите от външната ѝ страна.
 	С плувнало в пот лице, Хейнс дълбоко въздъхна, благодарен за този миг отдих.
 	Беше видял какво правят с другарите му и това го изпълваше с ужас.
 	Никой войник не заслужаваше такава смърт, нито тялото му - такова поругаване. Това, което бяха направили с неговите хора, надхвърляше всякакви представи за жестокост.
 	Иначе начинът, по който систематично се бяха справили с неговата част от шестстотин морски пехотинци, беше тактически блестящ и тотално опустошителен.
 	По някое време, докато бягаше от хангара, Хейнс бе решил сам да сложи край на живота си и да не допусне да го заловят жив. Ала вече нямаше патрони и не можеше да направи дори това.
 	От унеса му го откъсна изсумтяване.
 	Разнесе се някъде отблизо. От мрака в отсрещния край на каютата.
 	Хейнс рязко погледна натам...
 	... и в този момент от тъмнината изскочи нещо космато, голямо колкото човек, и нададе пронизителен яростен писък, като крясък на обезумяло шимпанзе. Само че не беше шимпанзе.
 	Нещото го блъсна и го тръшна с гръб към вратата. Главата му се удари в стоманената повърхност и той се зашемети, но не изпадна в несвяст.
 	И докато се свличаше на пода, Хейнс видя съществото да вади лъскав боен нож с дълго острие и му се прииска да е изгубил съзнание, за да не съзнава какво прави с него то...
 	 
 	 
 	Предсмъртният крясък на Хейнс Бръснача отекна в самолетоносача.
 	Не го чу нито едно приятелско ухо.
 	Защото този кораб се намираше на много километри от където и да е, пристанал на стара станция за зареждане с гориво от Втората световна война, изградена на островче сред Тихия океан, което, кой знае защо, беше престанало да се появява на картите, след като американците го бяха превзели от японците през 1943-та.
 	Някога известно под името Грант, то се намираше на хиляда километра южно от Беринговия пролив и на петстотин от най-близкия друг остров. През войната се беше превърнало в арена на яростни сражения, докато американците най-после успеят да го изтръгнат - заедно с безценното му летище - от жертвоготовния японски гарнизон.
 	Заради жестокостта на битките и понесените в тях тежки загуби американските морски пехотинци, които се сражаваха там, му дадоха ново име.
 	Нарекоха го Адския остров.
 	 
 	 
 	Първи сблъсък


 	  

 	 

 	 
 	 
 	Вьздушното пространство над Тихия океан 

 	15:00, 1 август 2005

 	 
 	 
 	  

 	 
 	 
 	Зловещият самолет се носеше в небето почти със свръхзвукова скорост.
 	Това беше модифициран военнотранспортен „Херкулес“, известен като МС-130 „Комбат Талън“, обичайната транспортна машина на американските Сили за специални операции.
 	Този „Комбат Талън“ летеше високо, много високо, сякаш искаше да остане невидим за радарните системи долу. Което беше странно, защото в морето под него нямаше нищо - според картите най-близката суша в тази част на Тихия океан бе атол на петстотин километра източно оттам.
 	Задната товарна рампа на самолета се отвори и изведнъж оттам в бърза последователност изскочиха няколко десетки мънички фигури, които се разгърнаха в небето зад него.
 	Четиридесетимата парашутисти се понесоха към земята - мъже в пълна екипировка за скокове от голяма височина, целолицеви дихателни маски, плътно прилепнали черни костюми. Те наклониха телата си надолу и полетяха с главите напред, като насочиха маските си към шибащия ги вятър и се превърнаха в живи копия, устремени към конкретна цел.
 	Парашутистите изпълняваха класически скок от голяма височина с ниско разтваряне на парашута. Скачаш от единайсет хиляди метра, падаш бързо и спираш в опасна близост до земята точно над определената цел.
 	Странно обаче, четиридесетимата елитни бойци, които днес се спускаха към земята, се носеха на ясно установими групи от по десет души, сякаш искаха да останат някак си разделени.
 	И те наистина бяха отделни подразделения.
 	Ударни отряди. Възможно най-добрите от всички видове войски във въоръжените сили на САЩ.
 	Един отряд от 82-ра въздушна дивизия.
 	Един отряд от Тюлените.
 	Един отряд от Делта Форс, винаги странящи от другите и потайни.
 	И накрая, един отряд от разузнавателните части на морската пехота.
 	 
 	*

 	 
 	Те потънаха в облачния пласт - плътна лента от буреносни облаци - и продължиха да се спускат слепешком.
 	След цяла минута групите изхвърчаха от облаците и се озоваха в истинска морска буря - дъжд шибаше маските им, над океана бяха надвиснали ниски черни облаци, надигаха се и се сгромолясваха гигантски вълни.
 	И през дъжда най-после видяха целта си - малък остров далече под тях, остров, който вече не се появяваше на картите, остров, до който беше пристанал самолетоносач.
 	Адският остров.
 	 
 	 
 	Командир на отряда от морската пехота беше капитан Шейн М. Скофийлд с позивна „Плашило“.
 	Скофийлд имаше сурово лице с дълбоки бръчки, черна коса и сини очи. През тези очи обаче се спускаха два ужасни вертикални белега, по един за всяко око, спомен от една тежка мисия и причина за оперативната му позивна. Щом се приземеше, той щеше да скрие очите си зад извити огледални очила с противорадиационни стъкла.
 	Сдържан, усърден и при необходимост смъртоносен, Скофийлд имаше уникална репутация в Морския пехотен корпус. Беше участвал в няколко операции, които оставаха засекретени - но Морският пехотен корпус (като всяка група хора) изобилства на клюки и слухове. Някой винаги познава някого, който или е бил там, или е виждал медицинския доклад, или е разчиствал след събитията.
 	За Скофийлд се носеха много и разнообразни слухове, които понякога бяха прекалено невероятни.
 	Първо: че участвал в грандиозно сражение между няколко сили, сражение, в което, говореше се, се стигнало до кървав и жесток сблъсък с два от съюзниците на Америка - Франция и Великобритания.
 	Второ: че спасил президента по време на опит за военен преврат в далечна база на американските военновъздушни сили. Твърдеше се, че като бивш пилот, Плашилото излетял с експериментална космическа совалка в ниска околоземна орбита, влязъл в бой с вражеска совалка, унищожил я и после се върнал на земята, за да се притече на помощ на президента.
 	Естествено, всичко това нямаше как да се провери и си оставаше обект на легенди - само че легенди, които бойците от новото поделение на Скофийлд отлично познаваха.
 	Те обаче знаеха със сигурност едно нещо за Шейн Скофийлд: това беше първата му операция след дълго прекъсване - всъщност четиримесечна отпуска за преодоляване на последици от стрес. В този случай някой наистина бе виждал медицинския доклад и сега това знаеха всичките му бойци, които участваха в тази мисия.
 	Знаеха и причината за отпуската.
 	По време на предишната си операция Скофийлд бил доведен до ръба на психическата си издръжливост. Негови близки били заловени... и екзекутирани. Дори се шушукаше, че в един момент от мисията той се опитал да се самоубие.
 	И тъкмо затова хората от неговата част днес не бяха съвсем уверени в своя командир.
 	Беше ли готов Скофийлд за тази операция? Дали не представляваше бомба със закъснител, която можеше да избухне всеки момент? Парцал, готов да си изпусне нервите още при първата трудност?
 	Скоро щяха да разберат.
 	 
 	*

 	 
 	Докато падаше във въздуха, Скофийлд си припомни проведения по-рано през деня инструктаж за операцията.
 	Тяхната цел беше Адският остров.
 	Не, не самият остров.
 	Тяхната цел беше старият суперсамолетоносач, пристанал на Адския остров, ЯСН-68 „Нимиц“1.
 	Проблемът: скоро след пристигането му на самотния остров, за да вземе някакъв специален товар, от север ударило опустошително цунами и била изгубена всякаква връзка с „Нимиц“.
 	Най-старият от дванайсетте американски самолетоносача клас „Нимиц“ плавал към родината, където щял да бъде бракуван, само с петстотин души на борда - от обичайния шестхиляден екипаж. Неговото авиосъединение, групата от разрушители, подводници, спомагателни кораби и фрегати, което обикновено го придружавало по света, също било сведено до два крайцера.
 	Била прекъсната и връзката с двата ескортиращи кораба и комуникационния център на острова.
 	За съжаление неочакваната приливна вълна не била единственият неблагоприятен фактор. Един ден по-рано била забелязана севернокорейска ядрена подводница, идваща от Берингово море. Нейното местонахождение в момента било неизвестно, а присъствието ѝ в района - подозрително.
 	Истинска загадка.
 	Също толкова подозрително за Скофийлд обаче беше присъствието на другите части от Силите за специални операции: 82-ра, Тюлените и Делта Форс.
 	Това бе изключително странно. Никога не се комбинираха различни спецчасти. Те имаха различен профил, различни подходи към оперативните ситуации и спокойно можеше да се пречкат едни на други. Накратко, просто не се правеше така.
 	Като се вземеше предвид всичко, помисли си Скофийлд, това подозрително намирисваше на учение.
 	Само че имаше едно „но“.
 	Всички носеха реални боеприпаси.
 	 
 	 
 	Като се носеше към земята с максимална скорост, той изхвърча от облачната покривка...
 	... и видя ширналия се във всички посоки океан, чиято повърхност нарушаваше едно-единствено нещо - миниатюрната суша, наричана Адския остров.
 	В западния ѝ край сивееше грамаден правоъгълник, „Нимиц“. Недалеч от самолетоносача се намираха две големи оръдейни установки, насочени на юг и изток, а на североизток имаше хълм, който приличаше на малък вулкан.
 	В слушалката на Скофийлд се разнесе глас:
 	- До командирите на всички части, тук Делта Шест. Ще се приземим в източния край на острова и оттам ще се насочим към кораба. Вашата десантна зона е палубата: Осемдесет и втора - на носа; Тюлени - в средната част; морска пехота - на кърмата.
 	„Точно както ни казаха на инструктажа“ - помисли си Скофийлд.
 	Типично за Делта. Те бяха родени фръцльовци. Страхотни бойци, да, но всички до един искаха цялата слава за себе си. С когото и да работеха - дори днес, когато бяха с три от най-добрите спецчасти на света, - те винаги смятаха, че трябва да командват.
 	- Ясно, Делта Шест - прозвуча гласът на командира на Тюлените.
 	- Прието, Делта Шест - отвърна командирът на 82-ра.
 	Скофийлд не отговори.
 	- Пехота Шест? - попита командирът на Делта. - Плашило? Чуваш ли ме?
 	Капитанът въздъхна.
 	- И аз бях на инструктажа, Делта Шест. И доколкото знам, нямам проблеми с краткосрочната памет. Наясно съм с оперативния план.
 	- Стига стойки, Плашило - каза командирът на Делта. Казваше се Хю Гордън, затова позивната му, естествено, беше Флаш. - Тук всички сме от един отбор.
 	- Моля? От вашия отбор ли? Предлагам да не нарушаваш радиомълчанието, докато нямаш да кажеш нещо важно. Плашило, край.
 	Ставаше въпрос за нещо по-съществено. В наше време дори криптираният радиосигнал с непрекъсната промяна на честотите може да се засече и човек винаги трябва да има предвид, че някой може да го подслушва.
 	Нещо повече, новите френски радиовълнови декодери Сигнит-5, продавани от Франция на руснаци, иранци, севернокорейци, сирийци и други почтени граждани на света, са създадени специално, за да търсят и откриват излъчване на американски тактически радиостанции АН/ПРС-119 - същите радиостанции, каквито днес използваха четирите подразделения. Още никой не се беше сетил да попита французите защо произвеждат уред, чиято единствена функция е да засича американски тактически радиостанции.
 	Скофийлд превключи на канала на своята част:
 	- Морски пехотинци, изключете тактическите си радиостанции. Оставете ги само в режим „слушане“. Ако искате да разговаряте с мен, преминете на късовълнова ултрависока честота.
 	Някои морски пехотинци се поколебаха, но въпреки това се подчиниха и изключиха радиостанциите си.
 	 
 	 
 	Четирите групи парашутисти летяха в бурята към земята и се насочваха към „Нимиц“. На височина хиляда и двеста метра дръпнаха шнуровете и парашутите им се разтвориха.
 	Свръхбързото им падане рязко спря и бойците плавно се спуснаха към самолетоносача. Делта Форс се приземиха на самия остров, докато другите три отряда леко и грациозно кацнаха в определените им сектори на корабната палуба.
 	Бяха се озовали в Ада.
 	 
 	 
 	  

 	 
 	 
 	По самолетната палуба плющеше дъжд.
 	Хората на Скофийлд се приземиха един по един, като откопчаваха парашутите си преди огромните платна да докоснат земята. Вятърът ги отнесе и десетимата морски пехотинци останаха под свирепите водни струи на самолетната палуба, насочили своите МП-7 нагоре.
 	Последователно смъкнаха маските си и предпазливо заоглеждаха палубата.
 	Скофийлд също си свали маската и скри очите си под извитите си сребристи очила. Плъзна поглед по палубата.
 	 
 	  

 	 
 	 
 	Беше пуста.
 	Освен другите отряди, които току-що бяха стъпили на палубата, не се виждаше жива душа. На пистите имаше няколко самолета „Томкат“ и „Хорнет“ и един тромав наглед хеликоптер СХ-53 „Супър Сталиън“.
 	По всички червенееха звездообразни пръски кръв, както и по самата палуба. Но нямаше трупове. Нито един.
 	- Майко? - обърна се Скофийлд към своята заместничка. - Какво мислиш?
 	- Какво мисля ли? - отвърна яката жена от дясната му страна. - Мисля, че това е пълна преебавка. Тоя уикенд се канех да погледам дивидита с Дейвид Хаселхоф. Никой няма право да ме лишава от Хоф.
 	Казваше се Джина Нюман и имаше звание стрелкови сержант, но позивната ѝ беше „Майка“ и това не се дължеше на нещо особено майчинско в нея. Просто представляваше съкращение от мъничко по-дългото „Мамка ти“.
 	Висока метър и деветдесет и тежка деветдесет килограма, с бръсната глава, Майка изглеждаше - и беше - опасна. Корава, пряма и вярна до гроб, тя беше придружавала Скофийлд в много операции, включително в най-тежките. Смятаха я за най-добрия стрелкови сержант в корпуса - веднъж дори ѝ бяха предложили сама да си избере назначение в друго поделение. Майка бе погледнала командващия в очите: „Оставам при Плашилото, сър!“.
 	Тя кимна към кървавите пръски по най-близкия самолет.
 	- Още отначало си беше подозрително. Тъй де, защо сме тука с момчетата от Делта, въздушните и хлъзгавите Тюлени? Предпочитам да работя само със саби.
 	Майка наричаше така морските пехотинци - заради сабите, които носеха с парадната си униформа.
 	- Морски пехотинци, към кулата! - извика Скофийлд. - Да действаме!
 	Тъй като им бяха определили задната част на суперсамолетоносача, морските пехотинци на Скофийлд имаха за задача да проучат шестетажната командна кула на кораба, известна като „Острова“. Тази операция обаче се провеждаше на истински остров и затова днес щяха да я наричат „Кулата“.
 	Като се придвижваха бързо в дъжда, те пресякоха широката самолетна палуба и стигнаха в подножието на кулата - и завариха вратата на главния вход окървавена и надупчена от безброй куршуми. Пантите ѝ бяха разбити и тя висеше накриво.
 	Скофийлд вдигна поглед и видя, че абсолютно всички антени на върха, включително радарните, са строшени или унищожени. Главният стълб беше счупен по средата и лежеше съборен, вероятно улучен с РПГ.
 	- Какво се е случило тук, за бога? - тихо попита един от морските пехотинци, едър мъжага, широкоплещест, с дебел врат на футболист. Име: ефрейтор Харолд Хоган, по прякор Хълк.
 	- Нещо повече от цунами, определено - отвърна сержант Паоло Санчес, по прякор Панчо. По-възрастен и по-старши от Хълк, лукав и саркастичен. - Цунамито не те застрелва в главата.
 	В слушалките им се разнесе гласът на командира на Тюлените:
 	- До всички части, тук Алигатор. Десен асансьор едно е изваден от строя. Слизаме по стълбището към главния хангар под самолетната палуба.
 	- Тук Кондор - отговори командирът на отряда от 82-ра въздушна дивизия. - Има следи от престрелка при ракетната установка на носа. Адски много кръв, но нито един труп...
 	- Тук Делта Шест. На острова сме. Още няма следи от каквото и да...
 	Скофийлд не съобщи нищо.
 	- Ще се обадите ли, сър? - попита го Санчес.
 	- Не.
 	Сержантът за миг се спогледа с морския пехотинец до себе си, висок мъж с позивна Бигфут. Санчес беше от бойците, които изпитваха съмнения в психическото състояние на Скофийлд и способността му да ръководи тази операция.
 	- Няма ли поне да кажете на другите къде сме?
 	- Не.
 	- Ами...
 	- Искаше ли обяснения за всичко от предишния си командир, сержант? - рязко го прекъсна Скофийлд.
 	- Не, сър.
 	- Тогава не го прави и сега. Съсредоточи се върху операцията, ако обичаш.
 	Санчес прехапа уста и кимна.
 	- Слушам, сър.
 	- Е, ако никой друг няма какво да каже, да щурмуваме кулата. Напред.
 	Прескочиха разкривената стоманена врата и потънаха в мрака на командната кула.
 	 
 	Бързо нагоре по тесни стълби, образуващи гръбнака на командната кула. Кръв по стъпенките.
 	Все още обаче никакви трупове.
 	Хората на Скофийлд стигнаха до мостика, средното от трите стъклени нива на кулата.
 	Оттам се разкриваше отличен изглед към самолетната палуба... въпреки че облите стъкла бяха напукани или направо разбити.
 	Почти всички прозорци бяха улучени от куршуми. По останките имаше кръв. По пода се въргаляха стотици гилзи. Тук-там имаше и оръжия - главно автомати М-16, както и няколко М-4 „Колт Командо“, късоцевния вариант на М-16, използван от спецчасти по целия свят.
 	Майка поведе част от отряда на най-горния мостик, мястото за управление на полетите, и след минути се върна.
 	- Същата работа - докладва тя. - Кофи кръв, никакви трупове. Всички прозорци са разбити, по пода има тонове гилзи. Ега си престрелката се е водила тука, Плашило.
 	- Престрелка, след която е било разчистено - отбеляза Скофийлд.
 	В този момент нещо привлече вниманието му - един от зарязаните автомати на пода, М-4.
 	Той го вдигна и го огледа.
 	На пръв поглед приличаше на обикновен М-4, но не беше. Имаше малка модификация.
 	Различаваше се спусковата скоба, която бе удължена, сякаш се предвиждаше, че върху спусъка ще ляга по-дълъг показалец.
 	- Какво е това, по дяволите? - попита Хълк, като погледна автомата. - Някакво супероръжие ли?
 	- Плашило! - повика го Майка. - Повечето кървави пръски са резултат от огнестрелни рани. Но има и други. Кръвта е... ъъъ... по-гъста. Като артериална. Като че ли на жертвите са им откъснали цели крайници.
 	Слушалката на Скофийлд изпращя.
 	- До всички, тук Алигатор. Моите Тюлени току-що стигнаха на главната хангарна палуба и, мама му стара, хора, да бяхте видели! Ние не сме първата част, която идва тук. И на онези преди нас хич не им е провървяло. В момента виждам поне двеста чифта ръце, грижливо подредени на купчина.
 	- Да не би нещо да не съм чул добре? - изсумтя Санчес.
 	Алигатор очакваше такава реакция.
 	- Не, добре сте ме чули. Ръце. Човешки ръце. Отсечени от китките и натрупани на огромна камара. В какво сме се забъркали, за бога?
 	Докато останалите от отряда ужасени слушаха страховитите думи на Алигатор, Скофийлд и Майка влязоха в командния център, вътрешната част на мостика. И там цареше опустошение, но не толкова тотално.
 	- Майко, провери електрическата мрежа, всички мрежи, на всички нива, даже външните. Аз ще потърся ЗАЗ-и.
 	Майка седна на един непокътнат пулт, а Скофийлд отиде при бюрото на капитана на кораба и залепи слабо разширяващ се пластичен експлозив С2 върху ключалката на командирския сейф.
 	Разнесе се приглушен екот и той се сдоби с последните четиринайсет ЗАЗ-а на „Нимиц“ - заповедите за авиационни задачи, ежедневно получавани от Тихоокеанското командване в Пърл Харбър.
 	Оказаха се рутинни неща, изпълнявани по пътя на самолетоносача от Индийския океан към Хавай със спирки в Сингапур и на Филипините...
 	Допреди десет дни...
 	... когато „Нимиц“ бе получил заповед да се отклони към японския остров Окинава и да прибере три роти морски пехотинци, общо около шестстотин души.
 	Трябвало да превози бойците - не елитни разузнавателни части, по-скоро редовни поделения – през северната част на Тихия океан и да ги достави на място с определени координати, отговарящи на Адския остров, както знаеше Скофийлд.
 	След като оставел морските пехотинци, корабът бил инструктиран да:
 	 
 	ВЗЕМЕТЕ ОТ МЯСТОТО ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ 
 	ЕКИП ОТ АПНП:
 	 
 	НОКС, МАЛКЪЛ К.                  РАЙЪН, ХАРПЪР Р.
 	ПЕНИБЕЙКЪР, ЗАКАРИ Б.            ХОГАН, ШЕЙН М.
 	ДЖОНСЪН, САЙМЪН У.            ЛИЙБМАН, БЕН К.
 	ХЕНДРИКС, ДЖЕЙМС Ф.

 	 
 	ДОСТЪПЪТ ДО КЛАСИФИЦИРАНА ИНФОРМАЦИЯ НА ВСИЧКИ СЛУЖИТЕЛИ Е НА НИВО „СТРОГО СЕКРЕТНО". ТЕ ЩЕ ИМАТ ТОВАР, КОЙТО ЕКИПАЖЪТ НА „НИМИЦ" НЕ БИВА ДА ВИЖДА.
 	 
 	Така. Значи бяха пратили „Нимиц“ да остави значителен брой морски пехотинци и да вземе някакви учени, които работели тук.
 	И това носеше всички белези на учение - стоварване на морска пехота на секретен остров, на който работят учени от АПНП.
 	АПНП означаваше Агенция за перспективни научни проекти към Министерството на отбраната на САЩ - гениалните учени, които създаваха високотехнологични оръжия за американската армия. След като бяха изобретили Интернет и технологията „Стелт“, сега се говореше, че АПНП наскоро започнала да разработва ултраиздръжлива и лека индивидуална бронирана екипировка, както и термоядрено оръжие от четвърто поколение, наречено „Супернова“ - най-мощната ядрена бомба на света.
 	- Плашило - повика го Майка. - Има утечка в квадрат четиринайсет две, десния реактор, към външен обект с неизвестно местонахождение. Нещо на острова черпи ток от реактора на „Нимиц“. Иначе всички системи на кораба са изключени: осветление, вентилация, всичко.
 	Скофийлд се замисли.
 	- И още нещо - прибави Майка. - Пуснах вътрешния спектрален анализатор на самолетоносача. Засичам излъчване на странен радиосигнал в „Нимиц“.
 	- Какво му е странното?
 	- Не е гласов сигнал. Звучи като, хм, дигитален, като бинарно пиукане. Всъщност звучи като някогашния ми комутируем модем.
 	Скофийлд се намръщи. Утечка на електричество от кораба. Дигитални радиосигнали в кораба. Секретно присъствие на АПНП. И страховита камара отсечени ръце на хангарната палуба.
 	Нищо не се връзваше...
 	- Майко, носиш ли ейксиес? - Имаше предвид Ей Кси Ес 9, портативен радиовълнов анализатор, който регистрираше радиоемисии, но най-често се използваше като детектор за подслушвателни устройства.
 	- Естествено.
 	- Има ли заглушаваща опция?
 	- За многоканално и едноканално - отвърна тя.
 	- Добре. Настрой го на онова пиукане. И бъди готова да го заглушиш.
 	В слушалката му продължаваше да звучи гласът на Алигатор. Командирът на Тюлените описваше сцената в хангара:
 	- ... изглежда, че целият хангар е подготвен за някакъв вид учение. Представлява бойно поле на закрито. Има изкуствени окопи, низини, даже вишка. В момента се приближавам към най-близкия окоп... ей, какво беше това?... Мама му...
 	Трааааааах-трааах-траааах!

 	Отекна стрелба. Дълги откоси.
 	От Тюлените и неизвестна вражеска сила. Тюлените бяха въоръжени с МП-5СН със заглушители, които издаваха вледеняващо „слит-слит-слит-слит-слит“. Автоматите на техните противници звучаха съвсем различно - характерното „пробивно“ тракане на М-4 „Колт Командо“.
 	Тюлените започнаха да си викат един на друг:
 	- ... излизат от най-близкия окоп...
 	- ... какво е това, еба си?!
 	- ... прилича на го...
 	Прас-шляп. Говорещият така и не довърши изречението си. Микрофонът на радиостанцията му излъчи звука от куршум, забиващ се в черепа му.
 	После се чу гласът на Алигатор:
 	- Огън! Открийте огън! Повалете ги!
 	В резултат на заповедта стрелбата от страна на Тюлените се усили. Но гласовете им ставаха по-отчаяни.
 	- ... Господи, продължават да прииждат! Прекалено са много!
 	- ... Изтеглете се към стълбите! Изтеглете се към...
 	- ... Мамка му! Назад има други! Отрязват ни пътя! Обкръжили са ни!
 	Мъчителен крясък.
 	- Улучиха Алигатор! Уф, мамицата му, уф...
 	Гласът на говорещия беше прекъснат от гърлено сумтене, все едно някой буквално отхапваше радио-микрофона му. Мъжът нададе ужасен писък, заглушен от звуци от грубо влачене. Той отчаяно се задъхваше, сякаш се бореше с грамаден звяр - сякаш някакво обезумяло същество със страшна сила се е блъснало в него и почва да яде лицето му.
 	После - бам! - отекна изстрел и крясъците стихнаха. Скофийлд не знаеше дали е стрелял мъжът, или неговият нападател.
 	И изведнъж всичко приключи.
 	Над радиовълните се спусна тишина.
 	Морските пехотинци на мостика се спогледаха.
 	Санчес посегна към радиостанцията - само че Скофийлд я изби от пръстите му.
 	- Казах без радиосигнали!
 	Сержантът се намръщи, но се подчини.
 	По радиостанцията обаче се разнесе гласът на командира на един от другите отряди:
 	- Тюлени, тук Кондор. Какво става? Обадете се!
 	Скофийлд зачака отговор.
 	Такъв не последва.
 	Но след трийсетина секунди отново се чу грубо влачене - някой сграбчваше микрофона на боец от Тюлените.
 	После по радиостанцията отекна ужасяващ звук.
 	Страховит животински рев.
 	 
 	 
 	- Тюлени, повтарям! Тук Кондор! Обадете се! - продължаваше да вика по радиостанцията командирът на отряда от 82-ра въздушна дивизия.
 	- Плашило! - възкликна Майка. - Тук става нещо...
 	- Какво? - Скофийлд бързо отиде при нейния пулт.
 	- Онова бинарно пиукане току-що рязко се усили. Все едно хиляди факсове набират едновременно. Подобен скок имаше и преди трийсет секунди, точно след като Кондор повика Тюлените първия път.
 	- Мамка му... - изруга капитанът. - Бързо, Майко. Намери охранителните системи на кораба за сух док. Пусни сензорите за движение.
 	Всеки американски военен кораб разполагаше със стандартни системи за охрана на сух док, сред които инфрачервени сензори за движение, разположени по главните коридори - за засичане на нарушители, проникнали в пустия плавателен съд. ЯСН-68 „Нимиц“ също имаше такива.
 	- Ето ги - докладва Майка.
 	- Включвай - нареди Скофийлд.
 	На големия свободно стоящ стъклен екран в средата на контролната зала се появи контурна схема на „Нимиц“ с напречен разрез от дясната страна.
 	- Мама му стара... - изсумтя Хълк, когато видя дисплея.
 	- Мама миа... - изпъшка Санчес.
 	От главния хангар течеше истинска река от червени точки, насочващи се към носа на самолетоносача... където имаше много по-малобройна група от десет неподвижни точки - въздушните десантници на Кондор.
 	Всяка точка представляваше индивид, минаващ покрай инфрачервените сензори. В момента точките на екрана бяха около четиристотин. И напредваха с невероятна бързина, направо се прескачаха едни други в безумния си устрем.
 	За Скофийлд нещата започваха да се навързват.
 	Бинарното пиукане бяха криптираните комуникации на неговите противници, които рязко се увеличаваха при всяка радиовръзка между тях. Освен това със сигурност знаеше, че враговете разполагат с радиовълнови декодери „Сигнит-5“. По дяволите.
 	- Тюлени! Обадете се! - за пореден път каза Кондор.
 	- Нов пик на дигиталните разговори - съобщи Майка.
 	Движението на точките по стъкления екран се ускори.
 	- Господи! Той трябва да спре да използва радиостанцията - възкликна Скофийлд. - Води ги право при себе си.
 	- Трябва да му кажем, да го предупредим... - заяви Санчес.
 	- По какъв начин? - попита Майка. - Ако го повикаме по нашите радиостанции, ще издадем собствената си позиция.
 	- Не може просто да го зарежем, само вижте какво идва към него!
 	- Хайде на бас - отвърна тя.
 	- Десантниците си знаят работата - прекъсна ги Скофийлд. - Ние също. И нашата работа не е да ги дундуркаме. Трябва да имаме доверие в тях. И освен това имаме свои задачи: да разберем какво се случва тук и да го прекратим. Затова веднага отиваме в главния хангар.
 	 
 	 
 	Морските пехотинци тичешком напуснаха мостика и се спуснаха по подвижните стълби.
 	Накрая се движеше Санчес, който осигуряваше тила им.
 	С един последен гневен поглед към Скофийлд той извади радиостанцията си, избра вътрешния канал на отряда от 82-ра и заговори по микрофона.
 	После се втурна след другите.
 	Морските пехотинци стигнаха на нивото на самолетната палуба, но вместо да излязат навън, продължиха надолу.
 	Придвижваха се по тесни тъмни коридори, като си светеха с фенерчетата, монтирани на цевите на оръжията им.
 	По стените имаше кървави петна.
 	Навсякъде цареше мрак и злокобност.
 	Ала все още нямаше трупове, нито каквото и да било друго.
 	После по общата радиомрежа отекнаха изстрели - хората на Кондор бяха влезли в сблъсък с противника.
 	Отчаяни викове, крясъци, дълги откоси. Загиваха бойци, един по един, също като Тюлените.
 	Майка за кратко спря при един охранителен пункт - малък компютърен пулт, вграден в стенна ниша. Тези пултове бяха свързани с охранителната система на „Нимиц“ и на тях можеше да отваря дигиталния напречен разрез на кораба, показващ къде са се задействали сензорите за движение.
 	В момента - под звуците на отчаяната съпротива на десантниците - тя видя, че големият рояк червени точки в десния край на схемата залива малобройния въздушнодесантен отряд.
 	В центъра на виртуалния „Нимиц“ се намираха морските пехотинци, които се насочваха към хангара.
 	Но изображението внезапно се промени.
 	Част от големия рояк от четиристотин точки - може би четирийсетина - изведнъж се откъсна от групата на носа и пое обратно към главния хангар.
 	- Плашило... - извика Майка. - Сили на противника се придвижват откъм носа. Връщат се към нас.
 	- Колко са? - „И как са разбрали...“
 	- Трийсетина-четирийсет.
 	- С четирийсет ще се справим, каквито и да са. Хайде.
 	Все още тичаха, когато за последен път чуха 82-ра. Кондор викаше:
 	- Господи, просто са прекалено мно... ооох!
 	Пращене.
 	После нищо.
 	 
 	 
 	Морските пехотинци продължаваха напред.
 	Санчес настигна най-младия от хората на Скофийлд, двайсет и една годишния ефрейтор Шон Милър. Младолик, в отлична физическа форма, побъркан на тема научнофантастични филми. Позивна: Астро.
 	- Ей, Астро, как я мислиш тая работа?
 	Младокът не му обърна внимание и продължи да се озърта наляво-надясно в движение.
 	Санчес не се отказваше.
 	- Казвам ти, малкия, шефът плаче за уволнение. Тотално е изперкал.
 	- Виж, Панчо, докато ти не излезеш пълен победител в Ер седем, аз съм с капитана - сопна му се Милър.
 	Р7 беше съкращение от Релампаго Рохо-7, ученията на Силите за специални операции, които се бяха провели заедно с мащабното Съвместно учение на оперативните групи във Флорида през 2004 година.
 	- Чакай, чакай - възрази Санчес. - Плашилото не е единственият пълен победител в Ер седем. Ами Бук?
 	Говореше за капитан Уилям Бройлс по прякор Буканиера, отличен боец и бивш командир на общопризнатия за най-добра разузнавателна част в морската пехота Отряд 1.
 	- Всъщност Бук спечели цялото учение по точки, понеже победи другите части по-бързо от Плашилото - продължи Санчес. - Мама му стара, Плашилото излезе наравно с Бук само защото избягваше неговата част до края на учението.
 	- Равенството си е равенство. - Астро сви рамене. - А и, ъъъ, ти по-рано не беше ли в частта на Бук?
 	- Абсолютно - потвърди сержантът. - Както и Бити. Обаче преди няколко месеца разформироваха Първи отряд и оттогава ни шиткат от едно поделение в друго, докато не се озовахме при вас в тая катастрофа.
 	- Затова си предубеден.
 	- Затова съм предпазлив. Съветвам те да бъдеш и ти, щото спокойно може да се окаже, че шефът ни не е в най-добра форма.
 	- Ще го имам предвид. Хайде, млъквай, стигнахме.
 	Санчес погледна напред и спря.
 	Вече бяха в главния хангар.
 	 
 	 
 	Шейн Скофийлд стъпи на висящия коридор, закачен за тавана на главния хангар на трийсет метра над пода. Коридорът пресичаше по дължина целия хангар в посока север-юг.
 	Под него се простираше закрито пространство, голямо колкото две футболни игрища. Обикновено там беше пълно с различни самолети, хъмвита и камиони.
 	Но не и днес.
 	Днес всичко беше съвсем различно.
 	Капитанът си спомни описанието на Алигатор:
 	„Представлява бойно поле на закрито. Има изкуствени окопи, низини, даже вишка“.
 	Така си и беше.
 	Наистина бяха превърнали хангара в изкуствено бойно поле.
 	Както и да го бяха направили, трябваше да са вложили страшни усилия, включително пренасянето на няколко милиона тона пръст. Крайният резултат: нещо, подобно на Сома през Първата световна война. Грамадно кално поле с четири успоредни окопа, ниски хълмчета и близо двайсетметрова вишка на стоманени стълбове в центъра на гигантското пространство.
 	Обичайните „обитатели“ на хангара бяха струпани в задния край: два Ф-14 „Томкат“, един конвертоплан „Оспри“ и няколко камиона.
 	Вишката беше свързана с висящия коридор чрез тясно и стръмно мостче, също закачено за тавана.
 	- Астро и Бигфут, осигурявайте коридора на север от мостчето - нареди Скофийлд. - Санчес и Хълк, вие поемете южната част. Щом видите нещо, моментално ми се обадете на УВЧ.
 	Следван от останалите морски пехотинци, той мина по мостчето и стигна до наблюдателната платформа на върха на вишката.
 	Осейваха я разбити компютри и накъсани разпечатки. Навсякъде имаше кръв.
 	- За какво е служело това място, по дяволите? - попита Хълк.
 	- За наблюдателен пункт. Оттук големите шапкари са гледали ученията долу в хангара - поясни Майка.
 	- Само че, както изглежда, ученията тотално са се прецакали... - отбеляза Скофийлд, като разглеждаше една от разпечатките. Подобно на повечето други разхвърляни материали, тя беше озаглавена:
 	ПРОЕКТ „ЩУРМОВАК“

 	НИВО НА КЛАСИФИКАЦИЯ ЗА СИГУРНОСТ:
 	СТРОГО СЕКРЕТНО - Х2
 	АПНП / ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ НА САЩ
 	 
 	- „Щурмовак“... - прочете той на глас.
 	Движение в периферното му зрение.
 	Скофийлд се обърна - и в този момент от един шкаф в дъното на наблюдателната платформа изскочи противник.
 	Шест оръжия в пълен синхрон се завъртяха и се прицелиха в него. Но никой не стреля - тъй като „противникът“ беше паднал на колене и хлипаше.
 	Млад мъж, трийсетинагодишен, с лабораторна престилка и очила с рогови рамки. Задръстен учен, само че мръсен, разчорлен и ужасен.
 	- Не стреляйте! Не стреляйте, моля ви! О, господи, радвам се, че дойдохте! Трябва да ми помогнете! Изгубихме контрол! Вече не ни се подчиняваха! И после...
 	- Чакайте, чакайте. - Скофийлд се приближи към него. - Успокойте се. Почнете отначало. Как се казвате?
 	- К-казвам се... Пенибейкър. Зак Пенибейкър. - Мъжът боязливо се огледа.
 	Капитанът забеляза, че името отговаря на закачения на джоба му бадж. На баджа също бяха указани нивата на класификация за сигурност, а в долния му край имаше сребърен диск - странен елемент за служебна карта. Скофийлд никога не беше виждал такъв. „Може би дозиметър?“
 	- Аз съм от АПНП. Суперпроект. Моля ви, трябва да ме измъкнете оттук, от кораба, преди да са се върнали.
 	- Първо ни обяснете какъв е този проект.
 	- Не мога.
 	- Ще се изразя по друг начин: разкажете ни за проекта, иначе ще ви оставим тук.
 	Зак Пенибейкър нямаше нужда от докторска степен, за да вземе решение. Думите му заваляха като порой.
 	- Всичко започна като проект за създаване на супервойник за специални операции. Използвахме амфетамини, биомеханика и присаждане на мозъчни чипове. Всички опити се провеждаха върху хора. Обаче с хората не се получи. Виж, с маймуните се получи много добре.
 	- Маймуни ли?! - смая се Майка.
 	- Да, маймуни. Горили. По-точно африкански планински горили. Те са два пъти по-силни от човек и присадковата технология им понесе идеално.
 	- Не напълно - напомни Хълк, като посочи състоянието на наблюдателната платформа.
 	- Е, да де, да, в крайна сметка - изломоти Пенибейкър. - Но след като маймуните реагираха толкова добре на технологията, проектът се промени и сега целта не беше създаване на сили за специални операции, а замяна на фронтовите части.
 	- Какво искате да кажете? - попита Скофийлд.
 	- Съвършеният фронтовак - смъртоносен, зъл, безпощаден и в същото време абсолютно покорен. И най-хубавото, напълно заменим. Край на писмата от признателния народ до опечалените родители. Край на еднокраките ветерани, протестиращи във Вашингтон. По дяволите, край на ветераните изобщо - държавата щеше да спести милиарди само от обезщетенията. Представете си, че сте генерал и ви предстои челна атака - много по-лесно е да пратите на смърт хиляда специално отгледани горили, отколкото голобради селянчета от Айдахо.
 	- И най-хубавото - продължи той, - ние сами отглеждахме горилите в лаборатории, така че дори не намалявахме естествената популация, не извършвахме престъпление срещу природата. Това са първите изкуствено създадени по специален образец въоръжени сили в човешката история. Може да ги пращате на вражеска територия и те никога няма да оспорят заповедта. По дяволите, може да ги пращате на напълно самоубийствени мисии и те никога няма да възразят.
 	- Как го постигнахте, по дяволите? - удиви се Хълк.
 	- Чрез присадковата технология - отговори му Скофийлд.
 	Пенибейкър се изненада, че капитанът изобщо знае за това.
 	- Да, точно така.
 	- Какво е „присадкова технология“? - попита Майка.
 	- Свързваш - или „присаждаш“ - микрочип с мозъка на опитния субект - поясни Скофийлд. - Чипът е биомеханичен, полуорганичен, свързва се с мозъка и става част от него. Присадковата технология позволява на парализирани пациенти да общуват чрез компютри. Мозъкът им задейства чипа и чипът праща сигнал на компютъра. Обаче... чувал съм, че е възможно и обратното...
 	- Точно така - потвърди Пенибейкър. - Външен фактор може да използва присаден микрочип, за да контролира обекта.
 	- Леле божке - въздъхна Майка. - А бе, зубър, в университета сигурно си прочел купища книги, пълни с думи, за които не съм и чувала, ама случайно да ти е хрумвало да прочетеш „Франкенщайн“?
 	- Повярвайте ми - отвърна той. - Резултатите бяха изумителни, поне отначало. Горилите бяха абсолютно покорни и смайващо ефикасни. Научихме ги да боравят с оръжие. Дори заради по-големите им ръце модифицирахме специално за тях автомати Ем четири. Но даже когато изгубваха оръжията си, пак бяха хиперефикасни - могат да смачкат главата на човек с голи ръце или да му отхапят цялото лице.
 	Докато Пенибейкър говореше, Скофийлд крадешком погледна четиримата морски пехотинци, които охраняваха висящия коридор. Нито един от тях не беше мръднал от мястото си.
 	Той включи радиостанцията си на УВЧ.
 	- Астро? Хълк? Някакво движение?
 	- Нищо от север, сър.
 	- Нито от юг, сър. Пълно затишие.
 	Скофийлд отново се обърна към Пенибейкър.
 	- Казвате, че сте изпитвали тези същества срещу човешки сили, така ли?
 	Ученият кимна.
 	- Да. Срещу три роти морски пехотинци, които бяхме довели от Окинава. Вие какви сте?
 	- Морски пехотинци - изсумтя Майка.
 	Пенибейкър мъчително преглътна.
 	- Маймуните ги изтребиха. Долу на бойното поле и на самия остров. Петстотин горили срещу шестстотин морски пехотинци. Когато двете страни откриха огън, горилите дадоха много жертви, но устояха, без да отстъпят. Чиповете в главите им не допускат безполезни емоции като страх. И те продължаваха напред, като просто прескачаха камарите от своите убити, докато не направиха морските пехотинци на кайма.
 	Майка навря лицето си - заедно с пистолета си - в лицето на учения.
 	- А си повторил това за морските пехотинци и каймата, а съм те гръмнала на място, кретен скапан!
 	- И страхът не е безполезна емоция, господин Пенибейкър - тихо каза Скофийлд.
 	Ученият сви рамене.
 	- Както и да е. Разбирате ли, в онзи момент горилите почнаха да правят... неочаквани... неща. Самостоятелно стратегическо мислене, довършване на собствените им ранени. Последваха и други недопустими действия, например отрязването на ръцете на убитите противници и натрупването им на купчина.
 	- Да, чухме за това - изсумтя Майка. - Чудничко.
 	- И после са се обърнали срещу вас - предположи Скофийлд.
 	- И после се обърнаха срещу нас. Това беше най-неочакваното. Докато наблюдавахме учението, те са пратили група да превземе тази вишка. Изненадаха ни. Адски са интелигентни, ловки. Надхитриха ни и сега корабът и островът са техни. Посрещнете смъртта си, морски пехотинци.
 	- Още не сме умрели - възрази капитанът.
 	- Напротив. Тотално сте преебани - заяви Пенибейкър. - Проумейте го: не можете да победите тези същества. Те са по-силни от вас. По-бързи са. Господи, те са създадени да се сражават по-дълго, да бодърстват по деветдесет и шест часа, цели четири дни, и ако не ви убият веднага, просто ще изчакат и ще ви пипнат по-късно, както направиха с неколцината оцелели морски пехотинци. Добавете към това и техническите им предимства - радиодекодери Сигнит пет, хирургически имплантирани дигитални слушалки и микрофони - и гробът ви вече всъщност е изкопан. Тези същества са ново стъпало в еволюцията на модерния войник, капитане, и ги бива толкова много, че не могат да ги контролират и собствените им създатели.
 	Майка поклати глава.
 	- Как все успявате да вършите такива неща, гении проклети...
 	В слушалката на Скофийлд внезапно изригна глас — гласът на Астро:
 	- О, господи, не, изпуснахме ги! Ей там! Мамицата му! Капитане! Залегнете!
 	Обърнат с гръб към главния хангар, Скофийлд не се завъртя, за да провери предупреждението на Милър.
 	Просто го направи: довери се на своя боец и се хвърли на пода - само миг преди едно черно същество с човешки ръст да прелети над главата му и да се пльосне точно там, където беше стоял той.
 	Ако бе останал прав още частица от секундата, бойният нож в ръката на създанието щеше да му пререже гърлото.
 	Съществото се изправи пред него и за момент Скофийлд имаше възможност да го разгледа.
 	Наистина се оказа маймуна, висока малко под метър и седемдесет, с рунтава черна козина. Само че не беше обикновена горила. Носеше олекотена каска със закачен отпред оранжев визьор, който покриваше очите ѝ. Отзад стърчаха някакви къси антени. Гърдите и плещите на съществото бяха защитени с бронирана жилетка, ръцете - с накитници. В кобур на гърба му висеше модифициран М-4.
 	По дяволите.
 	Ала Скофийлд не успя да види нищо повече, защото в този миг маймуната оголи зъби и се нахвърли върху него - само за да бъде разкъсана на парчета, на милион парчета, от куршумите на Майка и Хълк, които я превърнаха в пихтия.
 	После Астро отново извика:
 	- Морски пехотинци! Бързо! Те не идват по висящия коридор! Атакуват ви от тавана!
 	Скофийлд най-после се изправи и се завъртя, за да провери тавана на хангара в близост до командната вишка.
 	По сложната система от тръби, лампи, скрипци и релси, обхващаща целия таван, с лекота се придвижваше фаланга от четирийсетина черни горили, всички облечени като убитата.
 	И тогава Скофийлд вече изпадна в пълен ужас - увиснала с главата надолу на три от четирите си крайника, най-близката маймуна вдигна свободната си ръка, насочи автомата си към вишката и откри огън.
 	 
 	 
 	Втори сблъсък


 	 
 	  

 	 
 	Горилите се придвижваха по тавана с невероятна бързина - по-бързо, отколкото човек можеше да тича по земята.
 	Хората на Скофийлд откриха огън и първите три маймуни с крясъци полетяха надолу сред експлозии от кръв.
 	Но другите продължаваха да напредват и също стреляха. Боецът до Скофийлд, млад редник по прякор Сиренето, беше улучен в лицето и се просна по гръб. Друг морски пехотинец получи рана в гърдите и се строполи на пода.
 	После колоната на горилите се раздели по средата и те започнаха да се разгръщат около вишката като океанска вълна, обливаща самотна скала.
 	Майка обсипваше с опустошителен огън три от приближаващите се зверове, когато четвърта маймуна с тупване се приземи върху перваза на отворения прозорец до нея и я нападна отстрани.
 	Двете се затъркаляха в отчаяна схватка по пода. Тъй като бяха изпуснали оръжията си при падането, това щеше да е най-страшният вид борба - ръкопашен бой на живот и смърт.
 	Че Майка беше силна, беше, но не можеше да се мери с горилата, която бързо взе надмощие, удари ѝ мощна главичка и я запрати към близката маса. После с рев се хвърли към нея, като насочваше оголените си зъби към носа ѝ...
 	... само за да захапе гранатата, която Майка ѝ натика в устата.
 	- Пробвай това - каза тя, пусна шплента и се претърколи настрани миг преди главата на обърканата маймуна просто да експлодира и моментално да се превърне в дъжд от червени пръски.
 	Горилите се приближаваха към високата вишка от всички страни, като обсипваха с автоматичен огън морските пехотинци - които отвръщаха на огъня, че и отгоре.
 	После маймуните групово наскачаха върху наблюдателната платформа - само за секунда четири се нахвърлиха срещу един от хората на Скофийлд и го убиха с голи ръце. Едната беше разкъсана на парчета от последния откос на морския пехотинец, но останалите го надвиха. Нещастникът падна с викове, затрупан под телата на обезумелите зверове.
 	В резултат на самоубийствената челна атака на горилите броят им бързо намаля. От четирийсет те скоро станаха двайсет, ала пак имаха числено превъзходство: от десетчленния отряд на Скофийлд бяха оцелели седем души: тримата на вишката, плюс четиримата на висящия коридор, които в момента им осигуряваха огнева поддръжка.
 	- Морски пехотинци! - извика капитанът. - Напускаме вишката! Оттегляме се обратно към коридора! Бързо!
 	И започна да отстъпва, като буташе Зак Пенибейкър пред себе си. В движение стреля три пъти и улучи три горили, които току-що бяха скочили във вишката. И трите обаче не умряха и въпреки раните си отчаяно се повлякоха след него. Бяха нужни още шест изстрела, за да ги неутрализира.
 	Разнесе се гъргорещ вик - боецът до Скофийлд беше улучен в гърлото. Падна и макар да бе смъртно ранен, две маймуни свирепо се нахвърлиха върху него, като надупчиха тялото му с куршуми и разкъсаха лицето му с нокти.
 	„Божичко...“ - Скофийлд се ококори.
 	От шестимата във вишката бяха оцелели само двамата с Майка.
 	Продължиха да отстъпват от двете страни на Пенибейкър и минаха по мостчето към дългия коридор, преследвани от двайсетте горили.
 	Щом стигнаха до коридора, капитанът обмисли възможностите. Маймуните се придвижваха по тръбите на тавана и се насочваха към южния край на коридора. Това му оставяше само един избор.
 	- На север! - нареди той. - Давайте!
 	Шестимата оцелели морски пехотинци - Скофийлд, Майка, Астро, Санчес, Бигфут и Хълк - се затичаха по висящия коридор, като тропаха силно с кубинките си.
 	След секунди горилите стигнаха до коридора и се впуснаха след тях, като си разменяха изстрели с последния от групата, Санчес.
 	Коридорът свършваше с люк в грамадна стоманена стена, която разполовяваше хангарната палуба. Огромният хангар обхващаше почти цялата дължина на кораба, но тази водонепроницаема стена го разделяше по средата и ако самолетоносачът се наводнеше, щеше да бъде залят само единият хангарен отсек.
 	Майка, която се движеше начело на отчаяно бягащата група, рязко отвори вратата. Оттатък коридорът продължаваше по права линия, само че вече висеше над втория хангарен отсек, предния.
 	Тя замръзна на прага и простена:
 	- Боже, имай милост...
 	Скофийлд се приближи до нея и погледна напред.
 	- Господи...
 	В този хангарен отсек нямаше бойно поле - само обичайните самолети, камиони и джипове на голия под.
 	На пода на гигантското помещение обаче имаше поне триста и петдесет горили, които сновяха сред зловещите останки от отряда на Кондор от 82-ра въздушна дивизия.
 	Скофийлд насочи вниманието си надолу тъкмо навреме, за да види как главната горила дръпва оръжието от мъртвите ръце на командира на десантниците, вдига го във въздуха и триумфално изревава.
 	После - не знаеше как го е усетила, сякаш имаше шесто чувство - горилата се обърна и погледна право в очите на Шейн Скофийлд.
 	 
 	 
 	Все едно бяха попаднали в бърлога на лъв, който се храни.
 	Главната горила нададе мощен рев и маймуните около нея реагираха едновременно - закатериха се по всички възможни стълби, а някои даже по самата исполинска стена, като се насочваха към висящия коридор, на който стояха хората на Скофийлд.
 	 
 	 
 	Тичащият най-отзад Санчес стигна до вратата точно в момента, в който Скофийлд изхвърча обратно през нея.
 	- Какво?...
 	- Връщаме се - без дори да спре, отвърна капитанът.
 	- Ама те още са там...
 	- Имаме по-голям шанс срещу тая група, отколкото срещу оная. - Скофийлд и другите подминаха сержанта и продължиха обратно на юг, назад.
 	Вечно съмняващият се Санчес трябваше да провери лично - и видя множеството горили, прииждащи към него от предния хангарен отсек.
 	- По дяволите...
 	- Санчес! - извика Скофийлд през рамо. - Когато решиш да ни последваш, заключи люка!
 	Сержантът се подчини и за всеки случай простреля ключалката, после се завъртя и се втурна след другите.
 	 
 	 
 	След като се провря покрай хората си, за да застане отново начело, Скофийлд се затича обратно по висящия коридор срещу по-малката група горили.
 	- Майко! Астро! Бигфут! На прибежки един по един! - извика той. - На автоматичен! Да ги покосим!
 	И с всички сили се втурна напред и откри огън със своя МП-7.
 	Като продължаваше да тича и стреля, повали три от двайсетте горили, устремили се срещу него.
 	Когато изпразни пълнителя, Скофийлд залегна по корем на пода, за да може Майка да го прескочи и да направи същото - яростно да стреля в движение.
 	Тя улучи още шест, после също залегна... за да я прескочи Астро.
 	След това Милър беше прескочен от Бигфут и с тази класическа маневра четиримата унищожиха малкия отряд горили.
 	Морските пехотинци изведнъж останаха сами в огромното пространство.
 	Не задълго.
 	По-голямата маймунска група блъскаше по люка в разделителната стена. После с пронизителен механичен стон долу започна да се вдига една голяма врата за транспортни средства...
 	- Плашило! Какво ще правим? - изкрещя Майка. - Никога не съм попадала в такава ситуация!
 	- Ще се защитаваме по всеки възможен начин! Натам!
 	Той посочи най-задния асансьор от дясната страна на хангара - гигантско устройство, грамадна открита хидравлична платформа, висяща до стената на самолетоносача и предназначена за издигане на цели самолети от хангара на самолетната палуба.
 	От външния край на огромния асансьор имаше сходня, която се спускаше до кея на Адския остров.
 	- Към сходнята! - извика Скофийлд. - Напред!
 	 
 	 
 	Шестимата морски пехотинци стигнаха до дълга стълба, която свързваше висящия коридор с пода на хангара, и един по един се спуснаха по нея начело със Скофийлд.
 	Маймунската армия нахлуваше в задния хангарен отсек - като прилепи, излитащи от ада. Бяха невероятно много, буквално се изливаха през вратата от предния хангар и се втурваха по калното бойно поле, прескачаха окопите и бодливата тел и стреляха, оголили зъби.
 	С две думи, най-страховитата щурмова част, която Скофийлд беше виждал.
 	Въоръжени, разярени и лишени от какъвто и да било страх от смъртта. Всяка човешка армия, която зърнеше тези същества насреща си, най-вероятно просто щеше да бъде обърната в бяг.
 	Капитанът почти беше стигнал до външния асансьор, до който оставаха само петдесетина метра, когато се случи нещо напълно неочаквано.
 	Асансьорът започна да се издига.
 	- О, не... не...
 	Грамадната платформа бързо се носеше нагоре заедно със сходнята. Когато се изгуби от поглед на самолетната палуба, сходнята, водеща към сушата, падна във водата със силен плясък.
 	- Те могат да управляват асансьорите! - изпъшка Бигфут. - Мама му стара...
 	- Следващият план? - попита Санчес.
 	- Не спирайте - нареди Скофийлд, като се оглеждаше за друг път за бягство. - Не преставайте да се движите нито за миг. Докато сте в движение, още сте в играта. Ако спрете, с вас е свършено. Така че не спирайте.
 	Докато говореше, видя два големи камиона, паркирани до стената, и викна:
 	- Към камионите! Качваме се и тръгваме към самолетната палуба!
 	Отрядът се раздели и се втурна към двете петтонни машини за транспорт на жива сила с високи брезентови платнища на каросериите.
 	Скофийлд и Бигфут се метнаха в кабината на единия камион, а Майка, Астро, Хълк и Санчес - в кабината на другия.
 	Докато сядаше зад волана, капитанът се обърна и потърси с поглед учения, за да се увери, че не е изостанал...
 	... само за да види, че Зак Пенибейкър се вмъква в една странична врата на хангара на трийсет метра от тях: явно бе предпочел сам да се справи с тази катастрофа.
 	- Къде е тръгнал, по дяволите?... - изръмжа Скофийлд. Само че нямаше време да размишлява над този въпрос. Горилите бяха пресекли бойното поле и вече напредваха в откритото пространство като армия, излязла от самия ад.
 	Той настъпи газта.
 	 
 	 
 	Двигателите зареваха и двата камиона полетяха към виещата се спирално нагоре рампа, която водеше към самолетната палуба - траектория, която включваше кратко връщане назад към маймунската армия, за да стигнат до широкия вход на рампата приблизително по средата между двете сили.
 	Надпреварата свърши с равен резултат. Камионът на Майка стигна до входа на рампата едновременно с горилите.
 	Първите зверове се хвърлиха върху машината, като се вкопчваха във всяка възможна опора. Когато камионът се понесе нагоре, върху него бяха успели да се задържат осем от тях.
 	Положението на Скофийлд беше по-лошо.
 	Той шофираше след Майка и стигна до рампата две секунди по-късно. Маймунската армия се изля пред входа, препречи го и капитанът трябваше светкавично да вземе решение: да заоре през масата от рунтави черни животни или да завие настрани.
 	„Каквото ще да става!“
 	Скофийлд се вряза право във врящата маймунска орда и започна да гази редиците ѝ с големия петтонен камион. Писъци, крясъци... и изстрели. Противникът откри огън.
 	Дъжд от куршуми обсипваше предното стъкло, горили се разхвърчаха наляво-надясно, някои се блъскаха в бронята, други изчезваха отдолу, трети се вкопчваха отстрани и се катереха нагоре, камионът се тресеше и подскачаше.
 	Капитанът се наведе, за да избегне улучващите кабината куршуми, и те се забиха в облегалката за глава.
 	Огънят беше прекалено масиран. Нямаше да успее да премине през него и да удържи управлението на камиона. Нямаше да стигне до рампата.
 	Той рязко завъртя волана и зави настрани от задръстения с горили вход... понесъл със себе си поне двайсет и пет от тях!
 	Камионът описа широка дъга през свободното пространство в южния край на хангара.
 	Изведнъж една маймуна с рев скочи върху предния капак и - бам! - Скофийлд я свали с единия от двата си четирийсет и пет калиброви пистолета „Дезърт Игъл“.
 	После друго животно се вмъкна през левия страничен прозорец с насочен напред автомат и - бам! - Бигфут стреля над Скофийлд и скимтящото същество отлетя назад.
 	Още две горили увиснаха с глави надолу от покрива на кабината и вдигнаха своите М-4, но капитанът неколкократно стреля нагоре и ги улучи в гърдите през метала! Зверовете със силни конвулсии се свлякоха от бясно летящия камион.
 	- Няма да издържим дълго така, шефе! - извика Бигфут. - Въпрос само на време е да ни надвият!
 	- Знам! Знам! - изкрещя в отговор Скофийлд, който отчаяно търсеше изход от положението.
 	Целият покрит с горили, големият камион се движеше в широк кръг, като от време на време центробежната сила захвърляше настрани някои от маймуните.
 	И тогава капитанът видя левия външен асансьор.
 	От тази страна беше океанът. В момента върху платформата стоеше изтребител Ф-14 „Томкат“, закачен за нисък влекач.
 	Очите на Скофийлд грейнаха.
 	- Дръж се! - Той настъпи газта, спря движението в кръг и пое по права линия към левия асансьор.
 	- Какво правите?!
 	- Приготви се да скочиш от камиона!
 	Като летеше със сто километра в час, камионът се качи върху откритата платформа. Точно в този момент други две горили изникнаха на страничните стъпала и направо изтръгнаха вратите на кабината от пантите им, само за да бъдат отхвърлени назад от куршумите на Скофийлд и Бигфут.
 	- Сега! - извика капитанът...
 	... и двамата с Бигфут се метнаха от двете страни на бясно носещия се камион...
 	... а той продължи напред, изхвърча от края на външния асансьор с въртящи се колела и все още покрит с камара черни горили падна в морето с оглушителен плясък.
 	- Добре ли си? - попита Скофийлд. - Всичките ти крайници здрави ли са?
 	- Ъъъ, да, струва ми се...
 	Капитанът се завъртя... и видя многобройната маймунска армия, вторачена в него от отсрещния край на хангара на осемдесетина метра от тях.
 	Зверовете изреваха като един и се втурнаха напред.
 	- Господи...
 	 
 	 
 	В момента, в който Скофийлд погребваше своя камион в океана, камионът на Майка летеше нагоре по рампата към самолетната палуба, понесъл осем горили върху покрива и страните си и преследван пеш от още стотина!
 	Все едно да бягаш от ада, гонен от всичките му дяволи.
 	Майка беше настъпила газта докрай и се блъскаше в стените на спираловидната рампа, с което успя да събори няколко маймуни.
 	Санчес, Астро и Хълк водеха битка в каросерията с четири звяра, които току-що бяха скочили вътре.
 	Сержантът простреля единия в гърдите, Милър обезоръжи втория и го изрита през страничния брезент, но Хоган нямаше късмет. Останалите две горили се нахвърлиха едновременно върху него и в последвалата схватка едната успя да го рани в корема.
 	Хълк изрева от болка и тогава животните направиха нещо съвсем неочаквано - дръпнаха го от каросерията на фучащия нагоре камион и скочиха заедно с него, явно без да помислят, че може да пострадат и те.
 	Астро видя всичко като на забавен кадър.
 	Видя как ефрейторът се облещи, докато падаше на рампата зад отдалечаващия се камион, впримчен в лапите на двете горили.
 	И после видя как връхлетялата маймунска армия се нахвърли върху него, използваха автоматите си като тояги. Милър потръпна, когато изгуби Хълк от поглед сред морето от черна козина.
 	Ала не всички горили спряха, за да се включат в мелето - останалите просто продължиха да тичат, като прескочиха множеството, превръщащо тялото на Хълк в пихтия, и продължиха преследването на камиона.
 	- По дяволите... - простена Астро.
 	 
 	 
 	Камионът на Майка внезапно изскочи на сивата дневна светлина под проливния дъжд, който брулеше самолетната палуба. Безброй капки зашибаха предното стъкло.
 	Четирите задържали се на камиона горили нанесоха удара си.
 	Атакуваха координирано кабината, като едновременно скочиха от покрива, по една на всяка врата, а другите две на капака срещу Майка, насочили автоматите си към нея.
 	- Олеле... - ахна тя.
 	Нямаше къде да бягат. Нямаха шанс.
 	Освен...
 	- Дръжте се, момчета! - извика Майка по УВЧ радиостанцията си.
 	После рязко завъртя волана и направи остър завой надясно, завой прекалено бърз за такова превозно средство.
 	Земното притегляне си каза своето.
 	Камионът силно поднесе... левите му колела се вдигнаха от асфалта... и той се преобърна.
 	Прекатури се на хлъзгавата от дъжда палуба и горилите отхвърчаха от кабината във всички посоки. Камионът падна настрани и продължи да се плъзга цели двайсет метра преди да спре до самотния хеликоптер „Супър Сталиън“.
 	Майка се измъкна навън и изтича отзад.
 	- Добре ли сте? - извика и клекна до каросерията.
 	Санчес и Астро лежаха проснати до стената, натъртени и окървавени, но живи.
 	- Хайде. - Майка погледна назад към рампата. - Трябва да...
 	И млъкна.
 	Горилите бяха стигнали горе.
 	На палубата под дъжда вече стоеше огромна тълпа - спокойно можеше да са стотина, - която сумтеше, ръмжеше и ѝ се зъбеше.
 	Все още клекнала, напълно беззащитна, Майка просто въздъхна.
 	- Край на играта. Изгубихме.
 	Горилите атакуваха: вдигнаха оръжията си и натиснаха спусъците.
 	Тя затвори очи.
 	Отекна стрелба - пронизителна, мощна и жестока - и Майка реши, че това е последният звук, който чува.
 	Само че не звучеше както трябва.
 	Звукът беше прекалено мощен за М-4, прекалено басов. Така стреляше много по-голямо оръжие.
 	Приклекнала до каросерията на прекатурения камион, Майка изобщо не беше забелязала, че левият асансьор се издига на палубата зад нея.
 	Не забеляза и какво има върху откритата платформа: Ф-14 „Томкат“, обърнат право към нея.
 	И в кабината на изтребителя...
 	... бяха Шейн Скофийлд и Бигфут!
 	Скофийлд седеше на мястото на пилота, стискаше ръчката за управление и натискаше спусъка.
 	От двете страни на Майка проблясваха трасаци и свиреха покрай ушите ѝ, преди да се врежат в тълпата горили зад нея.
 	Първите три редици бяха покосени едновременно. Другите горили се пръснаха, разгърнаха се и потърсиха прикритие.
 	- Майко! - разнесе се в ухото ѝ гласът на Скофийлд. - Бягай! Аз ще ги задържа!
 	- Къде да идем? - Тя измъкна Астро от камиона и се затича заедно с него и Санчес.
 	- При шпионския люк! - загадъчно отвърна капитанът. - Скочете от кърмата! Ще се срещнем там!
 	Майка се подчини и се втурна към задния край на кораба, където помогна на Астро да се спусне през борда върху обезопасяващата мрежа, опъната точно под ръба на палубата. После заедно със Санчес скочиха след него и се вмъкнаха през един люк.
 	Скофийлд и Бигфут бяха в изтребителя на лявата асансьорна платформа, сами срещу осемдесетина горили.
 	- Бигфут! Да действаме! Време е да се махаме оттук...
 	Внезапно самолетът започна силно да се клати.
 	Скофийлд се завъртя на седалката си.
 	- Мамка му! Покатерили са се по стената на кораба!
 	Останалата част от маймунската армия – триста звяра - в момента „извираше“ покрай краищата на платформата!
 	Маймуните се трупаха около изтребителя, катереха се отгоре му, разтърсваха го, блъскаха го, стреляха по него.
 	Скофийлд затвори капака на кабината стотна от секундата преди да бъде улучен от куршуми. Капакът обаче беше направен от лексаново стъкло, което издържаше на картечен обстрел и нямаше проблем с това малокалибрено оръжие, макар и отблизо.
 	Но после една хитра горила се качи зад волана на влекача, за който беше закачен самолетът, и запали мотора.
 	- Уф, не, просто не е честно... - изпъшка Бигфут.
 	Покрит с разбеснели се маймуни и теглен от влекача, изтребителят бавно потегли...
 	... към ръба на асансьорната платформа!
 	- Искат да ни съборят в морето! - възкликна Бигфут.
 	Така си и беше.
 	Самолетът се плъзгаше към ръба на платформата.
 	Горилите, които се бяха качили върху него, почнаха да скачат на палубата. Знаеха какво ще се случи.
 	- Капитане? Някакви идеи? - попита Бигфут.
 	- Да. Сложи си коланите. - Скофийлд вече закопчаваше своите.
 	- Да си сложа коланите ли? Каква полза от... аха! - Морският пехотинец последва примера му.
 	Влекачът стигна до ръба на платформата и горилата скочи от кабината в момента, в който машината се прекатури през ръба и увисна на предния колесник на изтребителя.
 	Маймунската армия довърши останалото: тя избута самолета, докато предните му колела не минаха през ръба на платформата и целият томкат - заедно със Скофийлд и Бигфут - не падна от трийсет метра височина право надолу към морската повърхност.
 	 
 	 
 	В мига, в който изтребителят се откъсна от платформата, капакът на кабината рязко се отвори и двете седалки катапултираха.
 	Скофийлд и Бигфут полетяха в небето, а самолетът се понесе в обратната посока, тромаво се запремята във въздуха покрай борда, със силен плясък се вряза във водата и моментално започна да потъва.
 	Двамата морски пехотинци се издигнаха на голяма височина, преди да се освободят от седалките и да разтворят парашутите, закачени за предпазните им колани.
 	Докато се спускаха, оглеждаха многобройната маймунска армия на палубата на самолетоносача. Приличаше на рояк мравки, плътно покрил задната писта.
 	После покрай главата на Скофийлд изведнъж засвириха куршуми, които пробиха парашута му.
 	- Сега накъде? - попита Бигфут по УВЧ радиостанцията.
 	Капитанът стисна устни. Мислите му препускаха. И тогава погледът му попадна върху тромавия СХ-53 „Супър Сталиън“ в центъра на самолетната палуба.
 	- Време е да изравним резултата. След мен.
 	И Скофийлд се насочи към средната част на кораба.
 	 
 	Скофийлд се приземи в центъра на самолетната палуба. Секунда по-късно кацна и Бигфут - недалеч от контролния пулт на катапулта.
 	Горилите се втурнаха към тях, като ревяха, стреляха, беснееха.
 	- Остани тук - нареди капитанът и се затича по откритата палуба към хеликоптера.
 	Наведен под проливния дъжд, той направи нещо при носа на машината - Бигфут не видя точно какво, - после се обърна, метна се вътре през предната дясна врата и я затръшна миг преди горилите да стигнат там и да заблъскат по корпуса.
 	Прикрит зад контролния пулт на палубата, Бигфут объркано наблюдаваше вертолета.
 	„Какви ги върши Скофийлд?!“
 	После обаче се случи нещо още по-объркващо.
 	Задната товарна рампа на хеликоптера се спусна.
 	Естествено, горилите се втурнаха вътре, петдесетина, жадни за кръвта на Скофийлд.
 	Бигфут се намръщи. „Какво, по дяволите...“
 	- Бигфут! - разнесе се по УВЧ радиостанцията гласът на Скофийлд. - Щом направиш каквото ти кажа, слез при шпионския люк при другите. Ще се срещнем там.
 	- При шпион... А, да, добре - отвърна морският пехотинец. - А какво да направя сега?
 	- Нещо съвсем просто. Задействай катапулт едно.
 	- Какво?!
 	В този момент Скофийлд вдигна товарната рампа и затвори маймуните вътре.
 	И тогава Бигфут видя какво е правил капитанът пред хеликоптера - беше закачил вертолета с верига за Стартов катапулт 1.
 	- Майтапите се... - възкликна Бигфут.
 	- Хайде, Бигфут, моля те. Всеки момент ще разбият вратата на кабината.
 	Бигфут натисна ключа на стартовия пулт и задейства Катапулт 1.
 	 
 	 
 	СХ-53 „Супър Сталиън“ се понесе по пистата със скорост, каквато никога дотогава не беше развивал хеликоптер.
 	Парният катапулт го беше изстрелял с невероятните сто и шейсет километра в час!
 	След трийсетина метра колесниците на огромния вертолет се пречупиха и той измина останалото разстояние с плъзгане по корем - навсякъде хвърчаха искри и във въздуха се носеше пронизителното стържене на метала в палубата.
 	И после - фют! - хеликоптерът излетя от носа на „Нимиц“, продължи хоризонтално от самолетната палуба цели петдесет метра, увисна за момент във въздуха и се понесе надолу към морето.
 	Миг преди да достигне водата през един от прозорците на кабината се измъкна човек, скочи настрани и падна в океана едновременно с него, но на безопасно разстояние.
 	Вертолетът се удари във водната повърхност с мощен плясък и бавно заподскача на вълните.
 	И след това започна да потъва.
 	Отвътре се чуха ужасени крясъци - виковете на затворените в него горили.
 	След десет секунди хеликоптерът се скри под повърхността заедно с товара си от кръвожадни маймуни, за да не се появи никога повече.
 	 
 	 
 	Известно време Шейн Скофийлд наблюдаваше резултатите от онова, което беше направил, после заплува към носа на кораба.
 	Щом стигна там, извади от бойния си елек малка кислородна бутилка, захапа мундщука и се гмурна под водата.
 	След минута стигна до един малко известен вход в самолетоносача, разположен петнайсет метра под ватерлинията: шлюз за скачване с подводници.
 	През него влизаха разузнавателни групи - „шпиони“, - които се връщаха на „Нимиц“ с малки подводни лодки.
 	Шпионският люк.
 	Скофийлд силно заудря по него и съобщи с морзова азбука: „Майко, там ли си?“.
 	Не последва незабавен отговор и сърцето му леко се разтуптя, но после изведнъж отсреща се чу приглушено почукване:
 	„Както винаги“.
 	 
 	 
 	 
 	Трети сблъсък


 	 
 	  

 	 
 	 
 	Мрачно притихнали, морските пехотинци бяха насядали в кръг край шлюза на шпионския люк дълбоко в недрата на самолетоносача.
 	Вече бяха само петима.
 	Скофийлд, Майка, Санчес, Бигфут и Астро.
 	Капитанът седеше на известно разстояние от другите четирима, потънал в размисъл, с наведена глава... и мокър до кости. Беше свалил сребристите си очила и търкаше обезобразените си очи.
 	- Какво ще правим, по дяволите? - изпъшка Санчес. - Намираме се на остров в най-големия океан на света с триста от тия същества по петите ни. Тотално, ама тотално сме преебани.
 	Астро поклати глава.
 	- Просто са прекалено много. Въпрос само на време.
 	Майка погледна към Скофийлд - който продължаваше замислено да седи с наведена глава.
 	Другите проследиха погледа ѝ, сякаш очакваха капитанът да каже нещо.
 	Санчес взе мълчанието му за страх.
 	- Уф, страхотно! Съвсем се е парализирал! Божичко, защо не можех да остана в частта на Бук?!
 	- Ей! - изръмжа Майка. - Писна ми от мърморенето ти, Санчес. А си се усъмнил дори само още един път в Плашилото, а съм ти спретнала военен съд както аз си знам. Той е най-хладнокръвният човек на света! По-хладнокръвен от тъпия Бук и много по-хладнокръвен от тебе, определено. Виждала съм го да се измъква от много по-кофти ситуации от тая тука.
 	- Тя е права, Панчо - тихо се обади Бигфут. - Трябваше да го видиш горе на самолетната палуба. Сигурно очисти четирийсетина от горилите от самолета, а после още петдесет с хеликоптера, дето го изстреля от носа. Ликвидира деветдесет от тях съвсем сам. Да, знам, че ти харесваше да служиш при Бук, обаче е време да продължиш напред. Тоя човек нито е по-добър, нито е по-лош от Бук, просто е различен. Остави го на мира.
 	Това беше изключителен момент. Бигфут бе най- добрият приятел на Санчес в частта, негов другар от поделението на Бройлс Буканиера.
 	Сержантът се намръщи.
 	- Тогава ще ви питам нещо. През две и четвърта на Ер седем във Флорида Бук победи всички освен него. - Той рязко кимна към Скофийлд. - Под негово командване вие ни избягвахте цели четирийсет и един часа, докато свърши учението. Как успяхте да издържите толкова време?
 	Майка посочи капитана.
 	- Той го постигна сам, всичко беше негово дело. Откри система в действията на Бук и после предвиждаше всеки ваш ход. Вие имахте числено превъзходство, но това нямаше значение, защото той предугаждаше всеки ваш следващ ход.
 	- Каква система е открил в действията ни?
 	- Плашилото установи, че Бук прилага една и съща тактика: винаги праща едно отделение да изтласка противника към причакващата го по-голяма част. Разбираш ли, това е най-голямата дарба на Плашилото. Той забелязва системи, системите на противниците си, тяхната тактика и стратегия... и ги използва срещу самите тях.
 	- Но той не използва нищо срещу нас на Ер седем - възрази Санчес. - Просто ни избягваше. Не ни навреди по какъвто и да е начин.
 	- О, напротив - увери го Майка. - Като ви избягваше до края на учението, той ви лиши от онова, към което най-много се стремяхте - чиста победа.
 	Санчес изсумтя. Това беше вярно.
 	След като доказа правотата си, Майка отново се обърна към Скофийлд...
 	... за да установи, че капитанът се е вторачил в нея с грейнали очи.
 	- О, привет, хубавецо - каза тя. - Какво става? За какво си мислеше?
 	Над главата му сякаш се беше пръснала електрическа крушка.
 	- Бук... - започна Скофийлд.
 	- Да?
 	- Той е тук. В момента. И командва маймунската армия.
 	От устата му се заизлива поток от думи.
 	- Спомнете си. Когато бяхме на наблюдателната вишка над бойното поле, горилите на тавана ни изтласкваха към другата маймунска част в предния хангар. Към по-голямата част.
 	- После в задния хангар ни оставиха да се насочим към левия асансьор, обаче след това го вдигнаха, за да ни принудят да се върнем през по-многобройната им част - продължи Скофийлд. - Винаги ни изтласкват към по-големите си сили. Това обяснява и защо преди няколко месеца Корпусът разформирова поделението на Бук - възложили са му специална мисия. Тази тук.
 	- Но оня учен, Пенибейкър, каза, че учението свършило катастрофално! - напомни му Астро. - Дори Бук да е бил тук, горилите трябва да са убили и него.
 	- А къде е сега Пенибейкър? - попита Скофийлд.
 	- Последно го видяхме да бяга от нас в задния хангар по време на главния щурм на маймуните. Или е решил, че за него е по-безопасно да е сам, което е малко вероятно, или участва в някаква по-голяма схема и са го пратили да ни предаде определена информация, а може би и да ни уплаши още повече. Майко, господа, аз изобщо не съм убеден, че това „учение“ на Адския остров е свършило катастрофално. Даже почвам да се питам дали то не продължава и в момента... и дали самите ние не сме участници в него.
 	Възцари се мълчание.
 	- Добре де - накрая се обади Санчес. - Ако Бук е тука, къде е сега?
 	- Някъде на кораба? - предположи Астро.
 	- Не, едва ли. - Скофийлд и Майка се спогледаха. - Електрическата утечка.
 	Тя кимна.
 	- Съгласна.
 	- За какво говорите? - попита Санчес.
 	- Когато бяхме на мостика, засякохме утечка на електричество от кораба към острова - поясни капитанът. - Бук или някой друг, който контролира маймунската армия, е някъде на Адския остров.
 	Той се изправи, сложи си сребристите очила и придоби по-опасен вид от всякога.
 	- Информацията е нещо чудесно. И след като разбунихме част от загадката, време е да я използваме в наше предимство.
 	 
 	 
 	Скофийлд изчака да се смрачи, преди да напуснат „Нимиц“.
 	Ако искаше да превземе острова, трябваше да го направи под прикритието на мрака. Това също му даде време за някои проучвания.
 	Той прати Майка и Астро да потърсят карти на Адския остров. Двамата откриха няколко в една от каютите, следвани през цялото време от рева на горилите, които ги търсеха из кораба.
 	Когато се върнаха, всички се надвесиха над картите. Най-полезна се оказа онази, която изобразяваше мрежа от подземни тунели, обхващаща острова:
 	 
 	 
 	  

 	 
 	 
 	- По-рано островът се казвал Грант - обясни Скофийлд. - През хиляда деветстотин четирийсет и трета сме го превзели и после сме го махнали от всички карти, за да го използваме като секретна отправна база. Тук са се водили едни от най-свирепите боеве през войната, почти като на Окинава и Иводжима. Две хиляди японски войници защитавали до смърт Грант, без да отстъпят и милиметър - за да не ни оставят самолетната писта. В тези сражения сме изгубили осемстотин морски пехотинци. И за малко да изгубим много повече.
 	- Какво искаш да кажеш? - попита Майка.
 	- Също като Окинава и Иводжима, Адският остров бил надупчен с тунели - бетонни тунели, които японците построили за две години, за да свържат всичките си оръдейни установки, бункери и складове за боеприпаси. Така можели незабелязано да се придвижват из острова, да изскачат от тайни изходи и да стрелят от упор, преди отново да изчезнат... Но тунелите на Адския остров имали още едно предназначение. Те разполагали с нещо, което не е използвано никъде другаде през Тихоокеанската война: заливна шлюзова система.
 	- Какво е това?
 	- Идеалната самоубийствена тактика. Ако американците превземели острова, последните оцелели японски офицери щели да се оттеглят в най-дълбокия подземен склад за боеприпаси и американските сили най-вероятно щели да ги последват. Само че от този склад японците можели да затворят цялата система тунели и после да отворят два грамадни океански шлюза. Тунелите щели да бъдат залети и вътре щели да загинат както японците, така и всички американци. Нещо като последна „майна“ към победоносната американска войска.
 	- Японците използвали ли са шлюзовете през четирийсет и трета? - попита Санчес.
 	- Да. Обаче една малка спецчаст морски пехотинци не се уплашили от покачващата се вода и като използвали примитивно приспособление за дишане, успели да затворят шлюзовете и да спасят петстотинте си другари.
 	- Откъде знаете всичко това? - учуди се Бигфут.
 	Скофийлд се усмихна.
 	- В тази спецчаст служил дядо ми, лейтенант Майкъл Скофийлд. Той командвал хората, които спрели нахлуването на водата.
 	  

 	 
 	 
 	Капитанът отново се наведе над картата.
 	- Складовете за боеприпаси... Ако са като всички други от Втората световна война, това са огромни помещения. Ако успеем да подмамим горилите в някой от тях, може да ги заключим вътре всичките и... хм...
 	- Защо не потърсим Бук и неговия контролен център? - предложи Санчес.
 	- Прекалено е рисковано. Те също се опитват да ни убият. Не. През целия ден бяхме в неизгодна позиция. Време е да овладеем положението, време е ние да задаваме дневния ред. И както виждам нещата, ако успеем да изпълним този план, те може да ни открият. Е, какво ще кажете, искате ли да станете маймунска примамка?
 	 
 	 
 	Точно в шест следобед петимата морски пехотинци излязоха от „Нимиц“ през шлюза за скачване с подводници, заплуваха към близкия бряг и за пръв път стъпиха на Адския остров. Самолетоносачът се извисяваше над тях в мрака, тъмен силует на фона на привечерното небе.
 	Скофийлд и хората му скоро откриха вход в системата от подземни тунели - шейсетгодишна арка от напукан бетон, воняща на тлен, прах и ужасена пот на отдавна умрели войници.
 	Вътре беше тъмно като в рог.
 	Преди да влязат в тунелите Скофийлд ги спря.
 	- Добре, чакайте малко. Има само един начин да успеем и това е те да ни преследват по петите.
 	Той посегна към ларингофона си и го включи на общия радиоканал.
 	- Но така ще знаят къде сме... - уплаши се Астро.
 	- Точно това е целта, малкият - отвърна Майка.
 	Капитанът натисна бутона на радиостанцията и разтревожено заговори:
 	- Делта шест, обади се! Флаш... Флаш Гордън! Живи ли сте още? Тук Плашило. Отговори!
 	Така и не получи отговор от Делта Форс.
 	От самолетната палуба на „Нимиц“ отекна ужасяващ вой.
 	Бяха засекли радиопредаването.
 	Горилите идваха.
 	 
 	 
 	И не им отне много време да дойдат.
 	Изляха се от „Нимиц“, армия от бързо движещи се сенки.
 	Устремени към радиосигнала на Скофийлд, тристате маймуни с вой, ръмжене и рев се хвърлиха към входа в тунелите.
 	Морските пехотинци се втурнаха вътре, преследвани от чудовищата. Беше си страшно да тичат по усойните бетонни проходи - още повече с армия смъртоносни същества по петите!
 	- Натам - посочи капитанът, след като се консултира с картата на мрежата тунели.
 	Насочваше се към двете огромни оръдейни установки на Адския остров. Самите оръдия, великани с трийсетсантиметрови дула, бяха разположени върху две скали, готови да отблъснат всеки флот, приближаващ се от изток и юг.
 	Всъщност това не беше съвсем точно: той се насочваше към складовете за боеприпаси, намиращи се дълбоко под и между оръдейните установки.
 	Затичаха по тунелите.
 	Горилите ги настигаха, като стреляха и ревяха - и хората на Скофийлд в движение отвръщаха на огъня и убиваха маймуни, без да забавят ход. Да забавят ход означаваше смърт.
 	Изведнъж стигнаха до Т-образно разклонение. На плоската му четвърта стена имаше товарен асансьор.
 	- Намираме се под първата оръдейна установка - викна капитанът. - С този асансьор са качвали снаряди за оръдията от склада.
 	Подобно на бетонния свят наоколо, асансьорът беше стар, тромав на вид и безвъзвратно ръждясал. Не работеше, но това нямаше значение.
 	- Бързо надолу - нареди Скофийлд.
 	Морските пехотинци един след друг се плъзнаха по ръждивата стълба в асансьорната шахта.
 	Майка се придвижваше последна и се хвана за стълбата точно в момента, в който от мрака изскочи една горила и я сграбчи за дясната ръка.
 	Яката жена се завъртя на стълбата и отблъсна съществото от себе си - като го остави да изтръгне оръжието ѝ, но го запрати в асансьорната шахта. Маймуната полетя надолу и потъна в чернотата, а крясъкът ѝ рязко свърши с глухо тупване някъде надълбоко.
 	- По-бързо! - извика надолу Майка.
 	Заспускаха се още по-скоростно по стълбата.
 	По пътя Скофийлд се натъкна на ниша с грамадна желязна врата. Върху японските йероглифи имаше надпис на английски: „СКЛАД ЗА БОЕПРИПАСИ 1“.
 	За съжаление вратата беше задръстена с тежки щайги и сандъци. Нямаше да успеят да се доберат до нея.
 	Още едно ниво надолу и стигнаха до дъното на шахтата. Там Скофийлд видя втора огромна желязна врата с надпис „СКЛАД ЗА БОЕПРИПАСИ 2“. И не само, че не я задръстваха сандъци, но се оказа и отключена. До нея имаше голям кръгъл люк, който приличаше на врата на гигантски сейф, поне три метра в диаметър.
 	Капитанът не му обърна внимание, отвори тежката желязна врата на склада и измъкна от колана си светеща пръчка.
 	Застаналият до него Санчес извади сигнален пистолет и го вдигна.
 	- Не! - сопна му се Скофийлд. - Не тук!
 	Той строши пръчката и освети помещението с нейното натрапчиво кехлибарено сияние - и тогава сержантът се убеди в правотата му.
 	Намираха се в огромно пространство с висок таван и бетонни стени, голямо приблизително колкото баскетболно игрище. На тавана имаше мрежа от релси с висящи вериги и куки. Вратата на отсрещната стена водеше към асансьора за втората оръдейна установка.
 	В центъра се издигаше близо двайсетметрова изкуствена планина - пирамида от дървени сандъци. Всички бяха надписани на японски или английски: „ОПАСНОСТ - ЕКСПЛОЗИВИ“ или „ОПАСНОСТ - ЗАПАЛИТЕЛНИ ВЕЩЕСТВА. НЕ ПАЛИ ОГЪН“.
 	Скофийлд всъщност не си спомняше да е виждал толкова много повторения на думата „опасност“ на едно място.
 	- Тъкмо това ни трябва - тихо каза той. - Хайде.
 	Влязоха.
 	 
 	 
 	Горилите стигнаха до втория склад за боеприпаси само след минута.
 	Първите няколко трябва да бяха разузнавачи - за пръв път днес животните проявяваха предпазливост и проверяваха нещата, сякаш се опасяваха от капан.
 	Забелязаха Скофийлд и Майка да се катерят по планината от дървени сандъци към един висящ коридор на тавана - вероятно отиваха при другарите си, които обаче не се виждаха. Разузнавачите изскочиха навън, за да докладват какво са видели.
 	И след трийсет секунди започна щурмът.
 	 
 	*

 	 
 	Беше поразително свиреп.
 	Маймунската армия с грохот влетя в склада за боеприпаси.
 	Като надаваха крясъци и писъци, съществата бързо се разгърнаха и щурмуваха подземното помещение - без да стрелят. Разузнавачите ги бяха предупредили за опасното му съдържание. Налагаше се да действат без огнестрелно оръжие.
 	Маймуните заскачаха по планината от сандъци към Скофийлд и Майка, за да ги довършат.
 	Двамата морски пехотинци стояха на върха с по един автомат МП-7 във всяка ръка и стреляха точно по тях, като се прицелваха внимателно, за да не улучат складираните боеприпаси.
 	В затвореното пространство кънтяха изстрели.
 	Горилите крещяха и падаха.
 	Дулата проблясваха.
 	Двама срещу цяла армия.
 	Маймуните продължаваха да прииждат - живите просто прескачаха мъртвите и се катереха по изкуствената планина. На мястото на всяка повалена от Скофийлд и Майка редица се появяваха нови две.
 	Скоро цялата пирамида от сандъци гъмжеше от рунтави черни тела, всички яростно устремени към упоритите морски пехотинци на върха.
 	— Плашило!... - извика Майка.
 	— Още не! Трябва да изчакаме всички да влязат!...
 	След малко и последните горили бяха в огромното подземно помещение и капитанът изрева:
 	— Хайде!
 	В този момент първите маймуни стигнаха до върха и посегнаха към кубинките му - но ги очакваше изненада, защото Скофийлд и Майка ненадейно захвърлиха оръжията си, подскочиха нагоре, хванаха се за две вериги, висящи от монтираната на тавана мрежа от релси, и се залюляха по дължината на склада високо над пъплещата по изкуствената планина маймунска армия.
 	Когато стигнаха до западната стена на помещението, двамата отключиха закопчалките на веригите си, които се развиха от тавана и ги спуснаха на пода точно пред вратата на асансьорната шахта.
 	- Морски пехотинци! Хайде!
 	И тогава се появиха другите трима бойци от частта на Скофийлд - иззад купчина сандъци до входа на склада. Всички се прикриха зад тежката врата и вдигнаха оръжията си, за да стрелят през оставената пролука.
 	И внезапно капанът стана ясен.
 	В момента цялата маймунска армия се намираше в това затворено пространство, покатерена върху най-взривоопасната планина на света.
 	И след като Скофийлд и Майка вече бяха в безопасност долу, Бигфут, Астро и Санчес се прицелиха в основата на пирамидата от сандъци.
 	- Огън! - изкомандва капитанът.
 	Те понечиха да натиснат спусъците.
 	 
 	 
 	Но тогава напълно ненадейно отекна вик:
 	- Капитан Скофийлд! Недейте!
 	Скофийлд се сепна.
 	- Остави! Не стреляйте!
 	Гласът беше мъжки и звучеше отчаяно и умолително. Идваше от старите тонколони, монтирани по стените на грамадния бетонен склад и асансьорната шахта.
 	Горилите вече бяха почнали да се спускат от планината от сандъци и да се втурват по петите на Скофийлд и Майка, обаче мъжът този път се обърна към тях:
 	- Бойци! Стой! Долу!
 	Маймуните се заковаха на място и приклекнаха в пълно покорство.
 	Обезумялата допреди малко армия от кръвожадни зверове сега се превърна в съвършено кротко и смълчано стадо от двеста планински горили.
 	А после зад морските пехотинци на Скофийлд се появиха хора, които бавно и спокойно се спуснаха по стълбата в асансьорната шахта: седем мъже с лабораторни престилки, един униформен офицер и отряд от Делта Форс, който им осигуряваше охрана, същите онези десет командоси под командването на Хю Гордън, които по-рано днес бяха скочили на острова с парашути заедно с отряда на Скофийлд.
 	Сред цивилните с престилките капитанът позна Зак Пенибейкър, „отчаяния“ учен, когото бяха срещнали.
 	Позна и офицера, който носеше жълто-кафявата строева униформа на Морския пехотен корпус - капитан Уилям Бройлс по прякор Буканиера, или Бук.
 	Ръководителят на хората с престилките пристъпи напред. Беше вече възрастен мъж с буйна бяла коса, набръчкано от годините лице, ослепително сини очи и изключително авторитетен вид.
 	- Капитан Скофийлд - с дълбок басов глас каза ученият. - Благодаря ви, че толкова бързо реагирахте на молбата ми. Аз съм доктор Малкъм Нокс, научен консултант на президента, ръководител на Отдела за специални бойни действия в АПНП и главен координатор на проект „Щурмовак“.
 	Нокс навлезе сред горилите, които продължаваха да клечат покорно, макар че се поклащаха наляво-надясно и шаваха нетърпеливо. Но не го нападнаха. Скофийлд забеляза на баджа му сребърен диск - абсолютно същия като онзи, който по-рано - а и сега, видя капитанът - носеше Пенибейкър.
 	Беловласият учен спря и се обърна към Скофийлд и неговите мръсни и окървавени морски пехотинци.
 	- Поздравявам ви. Вие победихте в тази операция, капитан Скофийлд.
 	Скофийлд не отговори.
 	- Казах, че победихте - продължи Нокс. - Поздравявам ви с този невероятен успех. Всъщност оцеля единствено вашата част.
 	Скофийлд мълчеше.
 	- Всички вие наистина, ъъъ, трябва да се гордеете... - запъна се ученият.
 	- Било е изпитание, по дяволите - тихо и заплашително каза Скофийлд.
 	- Ами, да... така е - малко колебливо потвърди Нокс. - Последното изпитание на нова технология...
 	- Хвърлили сте новата си армия срещу три роти морски пехотинци и сте ги победили - прекъсна го капитанът. - Но после шефовете са ви наредили да победите и спецчасти, нали така?
 	Нокс кимна.
 	- Да.
 	- Затова ни спуснаха с парашути тук заедно с Тюлените и десантниците. Използвали сте ни като жива стръв. Използвали сте ни като опитни животни, за да изпитате...
 	- Това подразделение от горили може да спаси живота на хиляди американци в бъдещи въоръжени конфликти - заяви ученият. - Вие сте се заклели да защитавате американския народ и бойните си другари, капитан Скофийлд. И направихте тъкмо това, само че косвено.
 	- Косвено... - изсумтя Скофийлд. - Днес изгубих тук петима отлични бойци, доктор Нокс. Да не споменавам за другите морски пехотинци, Тюлените и въздушните десантници, които също загинаха във вашия малък експеримент. Тези хора имат семейства. Те бяха готови да умрат за родината си в бой с нейните врагове, а не с най-новото ѝ оръжие!
 	- Понякога се налага да дадеш живота си за общото благо, капитане - отвърна Нокс. - Това е по-важно от вас. Това е бъдещето на военното дело в нашата страна.
 	- Само че вашите горили в крайна сметка бяха победени. Държахме ги на мушка и щяхме да им нанесем смъртоносния удар.
 	- Наистина е така - призна възрастният учен. - Настояхме да участвате в това учение точно по тази причина: заради вашата приспособимост и непредвидимост. Горилите имаха нужда от такъв противник.
 	- Горилите обаче победиха всички други освен вас, а трябва да кажа, че вашата победа се дължи в голямата си част на няколко малко вероятни фактора и особено на информация, с каквато деветдесет и девет процента от враговете ни просто няма да разполагат - шлюзове за скачване на самолетоносачи с подводници и необикновено подробни познания за японските тунелни системи от Втората световна война - продължи той. - Въз основа на резултатите от това изпитание проект „Щурмовак“ със сигурност ще се реализира и през идните години ще спаси живота на много хора.
 	Нокс тръгна из склада, като се навеждаше да оглежда горилите.
 	- С ваше позволение, сега ни очаква още доста работа и страшно много бумащина. Повикахме да ви вземе самолет от Окинава. Би трябвало да пристигне след няколко часа.
 	- Бумащина... - изсумтя Скофийлд. - Загинаха хора, а вие тук се занимавате с бумащина. Това е нечовешко... Ей, я чакайте. Имам още един въпрос.
 	Нокс спря.
 	Капитанът кимна към Флаш Гордън и отряда от Делта Форс около него.
 	- А тях защо изобщо сте ги докарали тук, щом не са се отделяли от вас?
 	Ученият се ухили.
 	- Докарахме ги да охраняват моя екип. В случай че не щеш ли оцелеете и ни се ядосате.
 	И Нокс продължи нехайно да оглежда горилите си.
 	- Трябваше да унищожа вашата армия, когато имах тази възможност - каза Скофийлд.
 	- Не, не трябваше, капитане. Напротив, трябва да се гордеете със себе си. Вие направихте огромна услуга на бъдещите поколения американски младежи. Никога повече няма да им се налага да умират по фронтовете. Бъдете горд и че моите горили победиха всички други сили, с които се сблъскаха, а вие победихте тях. Вървете си у дома.
 	- Не биваше да го правите така - настоя Скофийлд.
 	- Вашето мнение нито е важно, нито има каквото и да било значение, капитане. Не ви плащат да разсъждавате по такива сериозни въпроси. Над тях са се блъскали по-добри умове от вашия. Плащат ви да се биете и да умирате и днес вие успешно се справихте с едната задача. Сбогом, капитане. - Нокс му даде знак да си върви. - Специалист Гордън и капитан Бройлс ще придружат вас и хората ви.
 	С тези думи Нокс незабелязано за Скофийлд хвърли на Флаш Гордън и Бук поглед, който означаваше: „Не бива да напускат това място живи“.
 	Гордън кимна. Както и Бук.
 	Командосите от Делта Форс заобиколиха петимата морски пехотинци малко по-плътно, отколкото се налагаше. Гордън посочи вратата.
 	- Ако обичате, капитане...
 	Скофийлд влезе в асансьорната шахта, последван от хората си.
 	 
 	 
 	През цялото това време горилите клечаха безмълвно, като леко се полюшваха наляво-надясно, сякаш единствено чиповете в главите им потискаха жаждата им за кръв.
 	Скофийлд се озова пред грамадния напомнящ на сейф кръгъл люк в стената на шахтата. Тръгна към стълбата...
 	... и придружаващите ги командоси от Делта Форс внезапно вдигнаха предпазителите на оръжията си и се прицелиха в морските пехотинци.
 	- Стой на място, Плашило - заповяда Гордън.
 	- Гадни педали... - изсумтя Майка.
 	- Бук? - изненадано ахна Бигфут.
 	- Как може да правиш това, Бук?! - обърна се към бившия си командир и Санчес.
 	Бройлс само сви рамене.
 	- Съжалявам, момчета. Но вече не нося отговорност за вас.
 	- Копеле... - процеди сержантът.
 	По време на тази словесна престрелка Скофийлд анализира възможностите си и бързо установи, че няма такива. Този път наистина бяха тотално преебани.
 	Но докато плъзгаше поглед по кръга от командоси, забеляза, че всеки от тях носи на ревера си сребърен диск.
 	„Сребърните дискове - помисли си капитанът. - Това е...“
 	И изведнъж всичко си застана на мястото.
 	„Ето защо горилите с нищо не са ви заплашвали. Ако носиш сребърен диск, те не те закачат. Дисковете някак си са свързани с микрочиповете в главите им, сигурно с дигитален радиосигнал...“
 	Дигитален радиосигнал. Скофийлд рязко си пое дъх. Като бинарното писукане, което беше засякла Майка. Ето как Бук командваше маймуните от разстояние - с дигитални сигнали, пращани директно до чиповете в мозъците им.
 	Сребърните дискове сигурно функционираха по същия начин - това беше позволило на Пенибейкър да се набута сред шамарите, за да предаде информацията на Скофийлд, без да се бои, че горилите ще му направят нещо.
 	- Майко - прошепна той, докато вдигаше ръце над главата си. - Ейксиесът още ли е у теб?
 	- Да.
 	- Заглуши радиопредаванията на всички канали, бързо.
 	Майка също вдигаше ръце - и ненадейно смъкна дясната си длан към закачения на бойния ѝ елек спектрален анализатор Ей Кси Ес 9 и натисна ключа с надпис „ЗАГЛУШАВАНЕ НА СИГНАЛА: ВСИЧКИ КАНАЛИ“.
 	Командосът от Делта Форс до нея завъртя оръжието си, но така и не стреля.
 	Защото в този момент вниманието му бе привлечено от...
 	... от горилите.
 	 
 	 
 	Действието на Майка нямаше забележими последици, но ако човек можеше да го види, радиоспектърът щеше да изглежда по следния начин: енергийна вълна, която тръгваше от заглушаващото устройство и се разширяваше кръгово навън като вълнички в езерце. Когато достигаше всеки радиопредавател в района, тя превръщаше сигнала му в хаотично прашене.
 	Резултатът: сребърните дискове върху баджовете на Нокс, учените от АПНП, Бук и командосите от Делта Форс моментално станаха безполезни.
 	От мястото си в асансьорната шахта Скофийлд видя случващото се след това като на някакъв хиперреалистичен забавен кадър.
 	Видя Нокс в склада за боеприпаси със заобиколилата го армия смъртоносни горили; видя как трите най-близки до учения маймуни изведнъж се хвърлят върху него с оголени зъби и протегнати ръце, блъскат го, повалят го на пода и го разстрелват от упор с автоматите си.
 	Куршумите превърнаха доктор Малкъм Нокс в кървава пихтия, върху тялото му избухваха безброй кървави дупки. Съществата продължиха да стрелят по него дълго след като беше умрял.
 	Последва пълен пандемониум...
 	... когато останалата част от маймунската армия се разля от планината от сандъци в търсене на кръв.
 
 	 
 	 
 	Различните хора реагираха по различен начин.
 	Учените от АПНП в склада се заоглеждаха с опулени от ужас очи.
 	Изпаднали в шок, командосите от Делта Форс в асансьорната шахта също се заоглеждаха стреснато, включително Гордън и Бук.
 	Скофийлд обаче вече беше в движение и викаше:
 	- Морски пехотинци, с две ръце! Бързо!
 	Що се отнасяше до маймуните... е, те тотално бяха маймунясали.
 	 
 	*

 	 
 	Освободени от ярема на сребърните дискове, горилите се нахвърлиха върху учените от АПНП в склада. Поваляха ги на пода, млатеха ги с прикладите на оръжията си, разкъсваха ги на парчета - сякаш цял живот бяха чакали възможност да нападнат своите създатели.
 	Кънтяха крясъци и писъци.
 	Зак Пенибейкър тичаше към вратата на асансьорната шахта и викаше: „Бук! Направи нещо!“, преди също да бъде повален изотзад и атакуван от шест, после осем и после дванайсет горили.
 	Той изчезна под телата им, като размахваше ръце и крещеше ужасено, преди черните рунтави чудовища окончателно да го смажат под себе си.
 	 
 	 
 	Флаш Гордън и неговите отрепки от Делта Форс в асансьорната шахта бяха напълно неподготвени.
 	Гордън се обърна към Скофийлд, вдигна пистолета си...
 	... и видя и двата пистолета „Дезърт Игъл“ на капитана, насочени към собствения му нос.
 	- Изненада! - каза Скофийлд.
 	Бам!
 	Той дръпна спусъците.
 	 
 	 
 	Горилите вече прииждаха към вратата, триста разярени смъртоносни звяра, устремени право към асансьорната шахта, в която се намираше Скофийлд.
 	Междувременно морските пехотинци се сражаваха с обкръжилия ги отряд от Делта Форс.
 	Сражението свърши бързо.
 	Защото хората на Скофийлд се бяха подчинили на неговата заповед „Морски пехотинци, с две ръце!“ и сега всички държаха оръжия и в двете си ръце, в едната МП-7, а в другата пистолет.
 	Петимата вдигнаха оръжията си - и с един замах изравниха силите си е десетчленния отряд командоси.
 	Морските пехотинци стреляха едновременно и повалиха изненаданите бойци от Делта Форс.
 	Шестима командоси бяха убити мигновено с изстрели в главата. Другите четирима паднаха ранени.
 	Единственият оцелял противник беше Бук, който стоеше зяпнал и с отпуснато до бедрото му оръжие, парализиран от шок сред настъпилия около него хаос: тотално излезлите от контрол горили, смъртта на Нокс и неговия екип, унищожаването на командосите от хората на Скофийлд.
 	Сепна го викът на Скофийлд.
 	- Морски пехотинци! По стълбата! Бързо!
 	Бойците му се закатериха нагоре и той ги последва, като избута грубо вцепенения Бук.
 	След като се изкачи на височина около три метра, капитанът насочи пистолета си към един лост на големия кръгъл люк, вграден в стената на асансьорната шахта.
 	- Сега ще получиш урок по история, Бук - каза Скофийлд. - Приятно плуване.
 	Бам!
 	Той стреля и куршумът улучи лоста с дъжд от искри.
 	И тогава вече се разрази истински ад.
 	 
 	 
 	Лостът се придвижи надолу - в положение „ОТВОРЕНО“.
 	Триметровият кръгъл капак моментално отхвърча с невероятна сила под напора на океанската вода, която го натискаше навътре.
 	Това беше един от люковете, през които японците бяха залели тунелите на Адския остров през 1943-та. Люк, зад който нямаше нищо друго освен Тихия океан.
 	През кръглия отвор изригна морска вода, помете Бук и го запрати като парцалена кукла в отсрещната стена на асансьорната шахта, където черепът му се разцепи от удара в бетона.
 	Океанът нахлуваше в шахтата с оглушителен рев. Приличаше на струя от гигантски пожарникарски маркуч - дебела три метра свръхмощна струя вода.
 	И още нещо.
 	Прииждащият океан заливаше директно склад 2, в чийто капан бяха попаднали тристате горили.
 	Те се мятаха из помещението и газеха дълбоката до кръста им разпенена вода.
 	Равнището ѝ бързо се покачваше - маймуните продължаваха да вият и да се борят с нея, - но тя само за няколко секунди стигна до горния край на вратата, окончателно я затвори и заглуши ужасения рев на близо тристате горили.
 	Въпреки че можеха да плуват на малки разстояния, те не можеха да плуват под вода.
 	Нямаше как да се измъкнат.
 	Склад 2 на Адския остров щеше да е техният гроб - в него щяха да се удавят двеста деветдесет и шест горили, невинни същества, превърнати в машини за смърт.
 	 
 	 
 	Четири горили обаче все пак успяха да се измъкнат от помещението преди водата напълно да затвори входа.
 	Те излязоха в асансьорната шахта и се закатериха нагоре по стълбата, далеч от вихрещата се океанска вода, която се изливаше в бетонната шахта под тях.
 	 
 	 
 	По-нагоре на същата стълба Скофийлд и неговите хора се изкачваха колкото може по-бързо.
 	Ревът на нахлуващата вода заглуши всички други звуци за почти трийсет секунди, а после цялата шахта внезапно потъна в зловеща тишина.
 	Не че водата беше престанала да нахлува - просто равнището ѝ се издигна над люка. Океанът продължаваше да приижда в шахтата през отвора, разположен малко под собственото му равнище.
 	- По-бързо! - извика Скофийлд, който се катереше последен. - Трябва да стигнем над морското равнище!
 	Погледна надолу и видя четирите горили.
 	Факт: горилите са много по-добри катерачи от хората.
 	- Морски пехотинци! - изрева капитанът. - Имаме си компания!
 	На три четвърти от височината на шахтата имаше голяма хоризонтална метална решетка, чиито две крила се сгъваха надолу - асансьорните кабели минаваха през специални жлебове в краищата ѝ. Когато се вдигнеше хоризонтално, тя преграждаше цялата шахта. Японците бяха поставили тези решетки, за да не позволят на противниците си да напуснат подземията.
 	Скофийлд я видя и викна:
 	- Майко! Затворете решетката зад вас!
 	Морските пехотинци един по един минаха покрай нея - първо Астро, после Бигфут, Санчес и Майка.
 	Санчес с трясък затвори едното крило на решетката. Майка хвана другото крило в момента, в който Скофийлд стигна до нея...
 	... и в същия миг една голяма космата ръка го сграбчи за глезена и силно го дръпна.
 	Капитанът се смъкна шест стъпенки надолу - на почти два метра под решетката, с увиснала на левия му крак горила.
 	- Плашило! - извика Майка.
 	- Затвори решетката! - изкрещя той.
 	Под него океанската вода се издигаше по вертикалната асансьорна шахта. Складовете за боеприпаси вече сигурно бяха залети напълно и водата нахлуваше в единственото останало свободно пространство.
 	- Не! - изпъшка Майка. Ако затвореше решетката, щеше да удави Скофийлд.
 	- Трябва! - настоя той. - Трябва да ги спреш!
 	Капитанът погледна разярената горила, вкопчена в левия му крак. Другите три се катереха към нея.
 	Той насочи пистолета си към стисналата глезена му маймуна...
 	Щрак.
 	Празен.
 	- Мамка му!
 	В следващия миг с периферното си зрение зърна ненадейно движение и се завъртя, за да види, че до лицето му виси нечия глава!
 	Майка.
 	Санчес и Бигфут я държаха за краката и самата тя стискаше пистолети в двете си ръце.
 	- Без геройски саможертви, приятел - изсумтя Майка.
 	После откри огън с двете си оръжия и разкъса вкопчената в него горила на парчета. Съществото го пусна, Майка захвърли пистолетите, хвана Скофийлд за бойния елек и внезапно - фют! - двамата бяха издърпани горе от Санчес и Бигфут и се озоваха над наполовина затворената решетка. Астро затръшна второто крило и щракна резето му.
 	Трите останали маймуни и покачващата се вода стигнаха до решетката след няколко секунди. Водата прикова надаващите крясъци създания към долната страна на решетката, издигна се над тях, погълна ги и продължи още три метра нагоре, преди изведнъж да спре, тъй като се беше изравнила с морското равнище навън и природните закони не ѝ позволяваха да се издигне повече.
 	Морските пехотинци на Скофийлд погледнаха надолу към плискащите се вълнички, задъхани и изтощени, но живи - те бяха единствените оцелели от хората и горилите на Адския остров.
 	 
 	 
 	След четири часа на пистата на Адския остров кацна гигантски военен С-17А „Глоубмастър“, един от най-големите транспортни самолети на света, който можеше да носи двеста въоръжени войници или пък триста упоени горили.
 	Шестчленният му екипаж малко се изненада, че го посрещат само петима морски пехотинци - мръсни, окървавени и уморени до смърт.
 	Вторият пилот слезе при Скофийлд и надвика воя на грамадните реактивни двигатели:
 	- Кои сте вие, по дяволите? Идваме да вземем група учени от АПНП, специалисти от Делта Форс и някакъв загадъчен товар, който сме нямали право да виждаме. Никой не спомена нищо за морски пехотинци.
 	Скофийлд поклати глава, погледна го и каза:
 	- Няма товар. Вече няма. А сега, ако обичате, бихте ли ни закарали у дома?
 	 
 	 
 	 
 	 
 	ДЖАК УЕСТ-МЛАДШИ


 	И КАСКАТА НА ГЕРОЯ

 	 
 	 
 	Специално предварително издание към


 	поредицата „Джак Уест-младши“


 	 
 	ЗА „ДЖАК УЕСТ-МЛАДШИ И 


 	КАСКАТА НА ГЕРОЯ"


 	 
 	Джак Уест-младши 
 	Пътешественик. Учен. Воин.
 	Той е прочут с хладнокръвието си в напрегнати ситуации...
 	и с очуканата пожарникарска каска, която носи във всичките си приключения.
 	В този разказ става ясно как се е сдобил с нея.
 	 
 	 
 	 
 	Пази се от половинчатата истина. Може да си научил грешната половина.

 	Автор неизвестен
 	  

 	 
 	 
 	ХРАМЪТ ДЕНДУР

 	ЮЖНО ОТ АСУАН, ЕГИПЕТ


 	 
 	 
 	 
 	1.


 	 
 	 
 	Храмът Дендур

 	20:35, 24 декември 1994

 	 
 	 
 	Когато Джак Уест-младши вдигна високата стълба и се покатери почти до покрива на каменния храм, навън вече се беше стъмнило.
 	Той се вторачи в очукания от двете хилядолетия пясъчников блок. Въпреки окаяното си състояние камъкът притежаваше някаква странна красота. Над входа на египетския храм Дендур имаше осем такива блока.
 	Джак се вгледа по-внимателно, видя го и сърцето му се разтуптя.
 	В горния ляв ъгъл на блока се намираше надписът, върху който бе изградил цялата си хипотеза: миниатюрна овчарска гега, издялана в жълтеникавия камък.
 	Не можеше да повярва, че ще го направи. Ако предположението му се окажеше вярно, щеше да прослави името си в световната археология... а беше едва двайсет и пет годишен.
 	Впери очи в каменния блок над портала на египетския храм и за стотен път се зачуди дали вътре в пясъчника наистина е скрито нещо...
 	- Искам вкъщи, мамо! - разнесе се някъде отблизо детски глас и Джак се завъртя на стълбата.
 	Крилото „Саклър“ в нюйоркския Метрополитън Мюзиъм опустяваше и извикалото дете беше сред последните десетина посетители. Древноегипетският храм Дендур се намираше в центъра на крилото, огромно помещение с висок таван и стъклени стени, построено специално за този паметник на културата, дарен от египетската държава на Съединените щати през 1978 година.
 	Беше отнело тринайсет години да „разглобят“ осемстотинтонната постройка блок по блок, да я пренесат в Ню Йорк от местонахождението ѝ на брега на Нил южно от Асуан и пак блок по блок да я издигнат тук.
 	На Джак никога не му омръзваше да идва в музея, за да разглежда храма Дендур - винаги се вълнуваше от вида на нещо толкова монументално древно в нещо толкова монументално модерно, - но за това момченце явно не беше така.
 	Той видя детето - нацупено момче, жива реклама на Националната баскетболна асоциация - и неговите изтормозени родители. Майката хвана детето за ръка и го изведе от залата.
 	Джак си погледна часовника: 20:40. Музеят затваряше в девет, но в 20:45 изпразваха всички зали. И когато часовникът удареше девет без петнайсет, той щеше да изпълни плана си.
 	 
 	 
 	По онова време двайсет и пет годишният Джак Уест-младши вече беше спечелил награди в Специалната въздушна служба. Ветеран от Войната в Залива, през която открадна личния Боинг 747 на Саддам Хюсеин, за да избяга от Басра, той имаше пясъчноруса коса, сини очи и все още не бе изгубил лявата си ръка. До случая под вулкана Каняманага в Африка, при който щеше да изгуби ръката си - и да спаси новородено момиченце, което по-късно щеше да нарече Лили - оставаха още петнайсет месеца.
 	Но през 1994-та, съвсем наскоро обявен за един от десетте най-добри войници от силите за специални операции на света, Джак изненада мнозина, като неочаквано си взе отпуска от армията, за да следва древна история в дъблинския Тринити Колидж при професор Макс Т. Епер, прочут канадски учен и негов добър приятел.
 	Джак най-много се интересуваше от Египет и с Епер бяха публикували няколко статии в научни списания на различни теми - от местонахождението на изчезналия александрийски Музейон до истинската датировка на Сфинкса и пирамидиона, който някога увенчавал Еолямата пирамида в Еиза.
 	Но това пътуване до Ню Йорк беше нещо съвсем ново.
 	С Макс бяха дошли да търсят доказателства в подкрепа на първата му самостоятелна статия в изключително уважаваното издание „Джърнал ъв Иджипшън Аркиолъджи“. След много писма и телефонни разговори от Метрополитън Мюзиъм най-после му бяха позволили да използва недеструктивни методи, за да види дали в един от блоковете на храма Дендур е скрито древно оръжие.
 	 
 	 
 	Когато и последните посетители напуснаха крилото „Саклър“, Джак и Макс се заеха да инсталират своя георадар върху шестметровата стълба.
 	Освен безпрекословното нареждане по никакъв начин да не докосват древния блок и да не нарушават неговата цялост, от музея бяха поставили условие двамата да направят проучването си след работно време, за да не пречат на посетителите. На това се дължаха късният час и странната дата - Бъдни вечер.
 	Докато Макс му подаваше последните части от георадара, Джак забеляза в дъното на залата самотна фигура: мъж с жълто-кафяв шлифер с вдигната яка.
 	Той се намръщи.
 	- Ей, Макс, Шлифера още е тука.
 	Застаналият до стълбата Епер се обърна да погледне.
 	- Да, той е. Може да се интересува от Египет, също като нас.
 	- А може и да са го пратили от музея да ни държи под око - предположи Джак. Двама униформени охранители ги бяха придружавали навсякъде, откакто бяха пристигнали следобед, но този човек имаше вид на началник, който държи да ги наблюдава лично.
 	- Включи щепсела, Макс - каза Джак, докато насочваше мерника на георадара към интересуващия ги блок, втория отляво надясно над входа на храма. Георадарът щеше да прати в камъка импулс високочестотни микровълни, който щеше да се отрази, ако вътре имаше каквото и да е, и полученият образ щеше да им даде ясна представа за предмета.
 	Ако изобщо там имаше нещо.
 	- Включих го - извика Епер, застанал до контакта на стената. - Сега или никога. Пускай.
 	- Да, сега или никога - съгласи се Джак.
 	Той натисна ключа и георадарът изстреля импулса в древния пясъчников блок.
 	Уредът сигнализираше и екранът му се опресняваше на всеки десет секунди. Подобно на радар на боен кораб, изображението ставаше по-ясно с всяко следващо опресняване.
 	Джак не откъсваше очи от монитора.
 	Правоъгълното очертание на каменния блок беше представено в бледосиво. С всяко следващо опресняване на дисплея вътре започна да се появява бял предмет.
 	Сърцето на Джак бясно се разтуптя, когато изображението заприлича на латинската буква t.
 	- Хайде, миличък... - прошепна той.
 	В статията си Джак предполагаше, че в блока е скрит нож, принадлежал на Озирис, могъщия египетски бог на отвъдния живот, подземното царство и възкресението. Естествено, той не смяташе, че Озирис наистина е бог, а твърдеше, че е прочут воин или цар, чиито велики дела са го въздигнали до божествен статут през хилядолетията.
 	Образът продължаваше да се изчиства и на устните на Джак заигра усмивка. Буквата t все повече заприличваше на нож с дръжка и предпазител.
 	- Макс! - извика той. - Приготви се да се зарадваш. Май успяхме...
 	В този момент всички лампи в Метрополитън Мюзиъм изведнъж угаснаха, крилото „Саклър“ потъна в мрак и в ушите на Джак зави сирена.
 	 
 	 
 	2.


 	 
 	 
 	Изправен върху стълбата, Джак се завъртя и веднага усети миризмата. Дим.
 	Не можеше да определи откъде идва, но нямаше никакво съмнение.
 	- Тъкмо сега ли?! - Той подозрително се заоглежда в огромната тъмна зала.
 	„Не, това просто е кофти съвпадение“.
 	По аудиосистемата се разнесе прекалено приятен женски глас:
 	- Дами и господа, започваме евакуация. Моля, спокойно се насочете към най-близкия изход. Извиняваме се за неудобството и ви благодарим за съдействието.
 	Джак неохотно слезе от стълбата при Макс и двамата униформени охранители.
 	Докато вървяха към изхода, забеляза, че Шлифера също поема натам.
 	Джак, Макс и охранителите забързаха по разкошните коридори на Метрополитън Мюзиъм и се вляха в тълпата, която бързаше към главния вход - последните останали посетители в музея и неколцината служители, които още бяха в сградата.
 	Навън пищяха сирени.
 	На излизане се разминаха с петима влитащи вътре пожарникари, на чиито каски пишеше „НЙПС, 17 УЧАСТЪК“2. На тротоара на Пето авеню пред високото стълбище на музея беше спряла червена пожарна кола, също с номер 17, чиито присвяткващи светлини окъпваха района в пулсиращо червено сияние.
 	Джак въздъхна.
 	Беше студено. Над булеварда падаше слаб сняг. Пристигнаха още коли на Нюйоркската противопожарна служба.
 	- Направо не е за вярване — каза той на Макс. - Точно когато видях ножа...
 	След няколко минути петимата огнеборци излязоха и техният командир вдигна ръце.
 	- Няма проблем. Просто изгорял бушон е задействал детекторите за дим. Вече всичко е наред.
 	Пожарникарите припряно се спуснаха по стълбището и се качиха на колата с номер 17. Макс и охранителите се обърнаха към входа и понечиха да се върнат вътре.
 	В този момент едно момченце, което стоеше до Джак, каза на баща си:
 	- Има някаква грешка.
 	- Каква грешка, татко? - попита бащата.
 	- Кола седемнайсет е със стълба, а не обикновен камион - отвърна момченцето.
 	Джак се намръщи.
 	- Извинявай, малкия, какво каза?
 	- Интересувам се от пожарни коли - сериозно отговори детето. - На каската на всеки пожарникар е написан номерът на колата му. Щом на каската му пише „седемнайсет“, значи е от кола седемнайсет. Пожарна кола седемнайсет на Нюйоркската противопожарна служба е много известна и е със стълба. А оная кола там... - момченцето посочи колата, означена с номер 17, - е обикновен камион. Номерът му не е верен.
 	Джак погледна пожарната кола, която потегляше от тротоара.
 	В това време командирът на една от другите пожарни коли се качи по стълбището и извика, сякаш е най-старшият:
 	- Какво става тук?
 	Джак се обърна към Епер.
 	- Бързо, Макс, влез вътре и провери храма. Обади ми се по джиесема.
 	- А ти? - попита професорът.
 	Джак вече вървеше към пожарната кола с номер 17.
 	- Аз ще остана тук и ще ги наблюдавам...
 	Професор Макс Епер познаваше този му глас, затова не влезе в спор.
 	Той припряно влезе в музея, следван от двамата охранители. По онова време и Макс беше по-млад и по-бърз. След минута стигна в крилото „Саклър“ и се приближи до блестящо експонирания храм Дендур.
 	И веднага го видя.
 	Видя покрива на храма.
 	Вторият каменен блок отляво надясно, онзи, който изследваше Джак, беше разбит - горната половина просто я нямаше, откъртена с кирка или нещо подобно... например пожарникарска брадва.
 	Той набра номера на приятеля си.
 	- Джак, твоят блок е разбит и някой току-що е отмъкнал онова, което си открил вътре!
 	 
 	 
 	Изправен на стълбището пред Метрополитън Мюзиъм, Джак държеше джиесема до ухото си и бавно се приближаваше към пожарната кола с номер 17.
 	Когато чу съобщението на Макс, очите му се стрелнаха към „командира“ в кабината, погледите им се срещнаха и в този момент всеки от тях разбра точно какво си мисли другият.
 	- Давай! - извика командирът на фалшивата пожарна кола на шофьора. - Давай!
 	Камионът с писък на гуми потегли от тротоара и колелата му поднесоха по хлъзгавата от снега улица.
 	Джак Уест се втурна след него.
 	 
 	 
 	3.


 	 
 	 
 	Тъкмо това кратко поднасяне по снега позволи на Джак да го настигне.
 	Поднасянето му даде възможност да измине последните десет метра и да се хвърли с главата напред към задния край на пожарната кола.
 	Пръстите му се вкопчиха в задната броня в момента, в който големият червен камион с присвяткващи светлини и надута сирена се понесе от предния вход на Метрополитън Мюзиъм на юг по Пето авеню.
 	Бързо увеличаващият скоростта си камион повлече Джак и обувките му заподскачаха по заледената настилка.
 	Над него имаше няколко метални вентила, както и тясна двуметрова стълба, монтирана върху задната страна на камиона и водеща към покрива, където бяха различните маркучи и други пожарникарски помощни средства.
 	Джак се пресегна към стълбата, хвана се за нея и започна да се катери.
 	Като продължаваше да присвятква и да надува сирената си, колата летеше по Пето авеню и вече оределият коледен трафик се разтваряше пред нея като Червено море пред Мойсей. Само неколцина от шофьорите, които отбиваха встрани, за да я пропуснат, забелязаха мъжа, изкачващ се по стълбата на задната страна на бясно фучащия камион.
 	Джак стигна до горния край на стълбата и погледна към покрива тъкмо навреме, за да види, че го връхлита мъж с пожарникарска униформа - размахваше юмруци и лицето му беше разкривено от ярост.
 	Защото този човек не беше нюйоркски пожарникар - а преоблечен измамник.
 	Двамата се счепкаха под проблясващата червена светлина - Джак отчаяно се съпротивляваше от неизгодната си позиция на самия ръб на покрива, за да не бъде блъснат от бясно носещия се камион.
 	Едно нещо моментално му стана ясно: неговият противник можеше да се бие. Джак беше елитен боец и този тип очевидно имаше подобна подготовка.
 	Онзи внезапно замахна да му нанесе удар, но Джак хвана юмрука му и за стотна от секундата видя на китката му татуировка.
 	Риба с вписано разпятие.
 	Мислите му запрепускаха. Познаваше този символ, но неговото присъствие върху китката на мъжа насред яростната борба изглеждаше абсолютно нелогично.
 	Това беше знакът на Опус Деи, злополучно известната ултраконсервативна и потайна организация в Католическата църква. „Но какво общо има Опус Деи или Католическата църква с древноегипетските храмове?“3
 	В следващия миг противникът му удари главичка с предния ръб на каската си... или поне се опита.
 	Джак избегна удара в последния момент.
 	- Това беше мръсен номер, скапаняко - каза той. - Не мога да ти позволя да го повториш.
 	После се пресегна и хвана мъжа за каската в същия миг, в който той измъкна от пояса си пистолет.
 	Джак видя оръжието и се ококори. Инстинктивно прехвърли тежестта си, хвана се за нещо до себе си, рязко дръпна противника си за каишката на каската и отхвърли и двамата назад... от ръба на движещата се с бясна скорост пожарна кола!
 	Останал без каска, противникът му тежко се просна на асфалта и се запремята по Пето авеню зад отдалечаващия се камион.
 	Но не и Джак.
 	Защото нещото, за което се бе хванал върху покрива, беше един от маркучите и когато падна на улицата, маркучът се опъна с изсвистяване като от размахан камшик и го повлече след пожарната кола. Единствено заснежената пътна настилка го спаси от сериозно ожулване.
 	Каишката на каската с надпис „НЙПС, 17 УЧАСТЪК“ се оказа затисната между пръстите му и маркуча и тъй като той не смееше да пусне маркуча, каската също се влачеше с него.
 	След няколко секунди шофьорът на пожарната кола изведнъж изключи светлинния сигнал и сирената и рязко зави наляво по една пряка, а Джак продължи да се плъзга по инерция напред.
 	Когато най-после спря да се пързаля, той се хвърли от заснежения асфалт към тротоара, като едва избегна две връхлитащи с надути клаксони таксита. Проснат по корем на покрития със сняг тротоар, Джак видя, че фалшивата пожарна кола спира по- нататък на перпендикулярната Петдесета улица и наскачалите навън фалшиви пожарникари изчезват в пряката зад старата тъмна сграда на ъгъла на Петдесета и Пето авеню.
 	Един от „пожарникарите“, забеляза той, носеше под мишница парче от каменния блок от храма Дендур.
 	Джак вдигна поглед нагоре към мрачната постройка, зад която се бяха скрили „пожарникарите“.
 	Тя имаше две островърхи кули и суровият ѝ неоготически вход рязко контрастираше на стъклено-стоманения фон на по-модерните нюйоркски сгради наоколо.
 	Катедралата „Свети Патрик“.
 	Разкошната католическа черква и седалище на нюйоркския кардинал, един от четиримата най-влиятелни католически духовници в Америка.
 	Задъхан, Джак се надигна от тротоара и се затича след бягащите „пожарникари“.
 	 
 	 
 	В момента, в който зави на ъгъла, се вцепени, смаян от това, което видя.
 	Сред петимата фалшиви пожарникари стоеше мъж, който вече беше застрелял четирима от тях. Те лежаха в локви стопен сняг с дупки в челата, а потъналият в сянка непознат опираше заглушителя на пистолета си в слепоочието на главатаря на групата.
 	Джак се вмъкна зад един контейнер за смет, предпазливо надникна иззад него и видя, че мъжът взима парчето пясъчник от „пожарникаря“.
 	Макар и от такава неизгодна и отдалечена позиция, Джак зърна дръжката на древния нож в разбития каменен блок.
 	Ножът на Озирис.
 	Разнеслият се в сумрака глас на мъжа го сепна.
 	- Това не е твое. То принадлежи на моя господар. Още не е дошло времето да бъде използван лезвийният ключ.
 	Последва почти безшумен изстрел.
 	От тила на „пожарникаря“ изригна гейзер кръв и той се строполи като марионетка с прерязани конци.
 	Хванал строшения блок от храма Дендур в едната си ръка и пистолета в другата, мъжът си тръгна. Докато минаваше през сноп светлина, Джак видя лицето му и го позна.
 	Това беше Шлифера, човекът, който цял следобед безмълвно ги бе наблюдавал с Макс в крилото „Саклър“.
 	Джак отпраши от уличката, пресече Пето авеню и се скри в един магазин за алкохол.
 	Мъжът излезе от пряката край катедралата. Носеше древния блок под шлифера си.
 	Джак внимателно го следеше. В него имаше нещо, някакво зловещо хладнокръвие, каквото беше наблюдавал само в един тип хора: фанатичните убийци.
 	Джак Уест беше много неща - страхотен войник, добър боец и нелош историк, - но без оръжие тази вечер нямаше как да справи с непознатия.
 	Мъжът с шлифера се огледа, спря такси и изчезна в нюйоркската нощ.
 	Джак можеше само да го изпрати с поглед.
 	Излезе на тротоара на Пето авеню в мразовитата зимна вечер, вторачен в дългия широк булевард, и изведнъж сведе очи към дясната си ръка.
 	Пръстите му продължаваха здраво да стискат - всъщност Джак съвсем беше забравил за това - единствения веществен спомен от една от най-странните вечери в живота му, каската на фалшивия пожарникар, с когото се бяха сблъскали на покрива на пожарната кола, носеща надпис „НЙПС, 17 УЧАСТЪК“.
 	 
 	*

 	 
 	Джак никога нямаше да забрави Ножа на Озирис, нито странните думи, с които го беше нарекъл убиецът: „лезвиен ключ“. И дълги години щеше да носи тази каска, която щеше да го пази от падащи камъни и опасни водни потоци на места със заложени капани из целия свят... и постоянно щеше да му напомня, че не всеки е такъв, какъвто изглежда.
 	 
 	  

 	 
 	 
 	 
 	 
 	РОДЖЪР АСКЪМ И 


 	ИЗЧЕЗНАЛОТО МОМИЧЕ 


 	НА КРАЛЯ


 	 

 	Специално предварително издание към романа „Турнирът“


 	 
 	 
 	ЗА „РОДЖЪР АСКАМ И 


 	ИЗЧЕЗНАЛОТО МОМИЧЕ 


 	НА КРАЛЯ"


 	 
 	 
 	В това специално предварително издание към романа „Турнирът" на Матю Райли крал Хенри VIII възлага на Роджър Аскам, нетрадиционния наставник на принцеса Елизабет, една изключително необичайна и опасна задача.
 	 
 	 
 	Скъпа е мъдростта, която се купува с опит.


 	 

 	Роджър Аскам

 	 
 	 
 	 
 	Кеймбридж, февруари 1546


 	Седем месеца преди събитията, за които се


 	разказва в „Турнирът"


 	 
 	 
 	1.


 	 
 	 
 	Кралският колеж, Кеймбридж

 	Февруари 1546

 	Кралските посещения в Кеймбридж винаги бяха тържествени събития за всички... освен за Роджър Аскам.
 	Бяха превърнали разкошната църква на Кралския колеж в грамадна зала за аудиенции и тя се пръскаше по шевовете от учени, студенти, надути местни благородници и изпълнени с благоговение граждани на Кеймбридж.
 	Хенри VIII седеше на висок трон, поставен на подиум пред близо стометровия неф на храма, което беше напълно справедливо, тъй като само две години по-рано той бе платил за неговото дострояване и така бе сложил край на проект, започнал преди почти цял век по заповед на Хенри VI.
 	Навън равномерно се сипеше сняг. Тази зима беше ужасно мразовита. Дърветата, пътищата и моравите в Кеймбридж бяха покрити в бяло и реката бе замръзнала.
 	Седящият на престола Хенри изпълняваше своите кралски задължения - удостояваше с почести местните благородници, даряваше пари, изслушваше молби, дори благодари на незаконородения син на граф Къмбърланд, студент в колежа, за извършените от младежа възстановителни и преустройствени работи по развалините на Кеймбриджкия замък.
 	Пълен, но внушителен с гъстата си брада и басовия си глас, кралят можеше да е както обаятелен, така и страшен. Може и да се нуждаеше от колесни машини, за да се качва и слиза по стълбища, обаче го биваше да завладява вниманието на околните.
 	Тъй като деловата част на кралската визита се осъществяваше в предната половина на огромното пространство, в дъното тихо и незабелязано седяха двама души: Роджър Аскам и неговата благородна ученичка.
 	Аскам скришом въздъхна. Знаеше какво предстои. Вече го беше изтърпявал. И все пак винаги се смущаваше, когато му нареждаха да се яви пред крал, отрекъл се от Католическата църква, затворил нейните манастири и екзекутирал две от шестте си съпруги.
 	Чудеше се кой се е оплакал този път. Предполагаше, че е Примроуз Понсонби - която вече шест пъти се беше оплаквала на краля от методите на преподаване на Аскам, - но можеше да са още десетина души.
 	Трийсетгодишният Роджър Аскам беше високоуважаван професор по латински и старогръцки в Кеймбридж. Среден на ръст, той имаше буйна кестенява коса, скриваща възголемите му уши. Ала острите му очи попиваха всичко. Освен задълженията си в колежа, Аскам неотдавна бе приел да ръководи образованието на третата в реда на наследниците на английския престол.
 	Въпросната персона беше дванайсетгодишното момиче, което кротко седеше до него, свело глава над книгата в скута си и доволно поклащащо крака, които не достигаха пода - прелестна млада дама, която Аскам наричаше Бес, но за всички останали в двора бе Елизабет. Иначе непокорните ѝ рижи къдрици бяха сплетени стегнато за това неочаквано посещение на баща ѝ. В момента, въпреки шепотите, шаването и всеобщата възбуда в грамадната зала, тя беше потънала напълно в четивото си - история за Клеопатра, неотдавна преведена от собствения ѝ наставник.
 	Докато чакаше да бъде нахокан от избухливия крал - а двамата с Бес вече чакаха цяла сутрин, явно Хенри смяташе да ги приеме последни, - Аскам разглеждаше един извънредно необикновен предмет, месингов моряшки квадрант, с който се занимаваше от известно време. Квадрантът отдавна се използваше в мореходната астрономия, но Аскам се дразнеше от недостатъците на неговото използване на люлеещата се корабна палуба, затова му беше монтирал две огледала и зрителна тръба, с които се надяваше да работи по-добре...
 	- Прощавайте, добри ми сър, но това тук квадрант ли е? - откъсна го от размишленията му глас на образован човек, твърд и самоуверен.
 	Аскам вдигна глава.
 	Пред него стоеше двайсетинагодишен младеж, студент. Студент, видя Аскам, когото познаваше.
 	Момъкът се казваше Тимъти Хигинботьм, обаче простото му име не беше попречило на кеймбриджките клюкари - те от двайсет километра надушваха всеки, който имаше родствени връзки с титулувана особа, - бързо да установят кой е всъщност. Тимъти Хигинботьм бе незаконороден син на граф Къмбърланд. И очевидно любим син, понеже графът го беше пратил в Кеймбридж с порядъчна издръжка.
 	Аскам му подаде квадранта.
 	- Да, само че направих известни промени.
 	Хигинботъм взе уреда и го завъртя, за да го разгледа по-добре.
 	- Обичам да откривам как работят нещата - разсеяно каза той. - Харесват ми вашите промени. Те компенсират люлеенето на кораба и позволяват много по-лесно да измерите звездата и хоризонта.
 	Бързината, с която младежът се досети за предназначението на неговите нововъведения, едновременно изненада и впечатли Аскам.
 	- Хм, благодаря. Ти си момчето на Къмбърланд, нали? Онзи, дето поправяше стария замък?
 	- Аз съм, да.
 	- Признавам, че не ходя много често в онази част на града и затова не съм виждал какво си направил с руините. Студент ли си тук? Какво следваш?
 	- Медицина - все още заинтригуван от квадранта, отговори момъкът, без да го погледне. - Искам да стана лекар.
 	Аскам кимна.
 	- Браво. Това е прекрасно призвание...
 	- ГОСПОДИН РОДЖЪР АСКАМ И НЕЙНО ВИСОЧЕСТВО ПРИНЦЕСА ЕЛИЗАБЕТ! - отекна над глъчката гласът на кралския глашатай.
 	Аскам взе уреда от Хигинботъм и като хвана Бес за ръка, закрачи през залата.
 	Тълпата се разтвори като Червено море пред Мойсей, за да им направи път към трона, като ги сподиря- ше с любопитни, а тук-там и състрадателни погледи.
 	А в края на пътеката сред навалицата се извисяваше втораченият в тях крал Хенри, седнал широко разкрачен, с отпуснати върху страничните облегалки юмруци. Аскам се зачуди дали някой друг освен него забелязва иронията: монархът, отнел богатствата на Католическата църква, седеше на трон във величествен храм, построен за същата тази Църква. Едва ли.
 	Хванати за ръце, двамата спряха пред подиума и в един ужасяващ миг цялата зала се смълча. Кралят се мръщеше по-строго от обикновено.
 	А после на лицето му грейна широка усмивка.
 	- Ела тук, моя прекрасна малка принцесо!
 	Бес се изчерви и се приближи към баща си с отпуснати рамене и сведена глава.
 	В много отношения, помисли си Аскам, тя изпреварваше възрастта си - но пред царствения си родител отново ставаше малко момиче. Обикновено толкова самоуверена и спокойна, сега Елизабет се движеше със скованата несръчност на всяко дванайсетгодишно дете. Обзе го дълбоко съчувствие към нея.
 	Хенри VIII нежно хвана ръката ѝ и изведнъж се превърна в любящ баща.
 	- Залягаш ли над смятането, мъничката ми?
 	- Да, татко.
 	- А старогръцкият? Съобщиха ми, че имаш напредък.
 	- О, да, татко. Господин Аскам е невероятно добър в древните езици.
 	При споменаването на името на Аскам кралят го стрелна с поглед.
 	- А как върви с шаха, Елизабет? Успя ли вече да победиш учителя си?
 	- Не - тъжно отвърна Бес. - Той продължава да ме бие. Но се усъвършенствам, татко, и някой ден ще го надвия. Твърдо съм решена.
 	Аскам отправи на краля извинителна полуусмивка. Неговите съкрушителни шахматни победи над Бес бяха тема на предишната им среща.
 	Хенри - не откъсваше очи от него - продължи:
 	- Щом твоят учител ти е внушил такава решимост, одобрявам тези уроци. Това е извънредно ценно качество. А сега бягай, сладката ми - имам да обсъждам някои неща с наставника ти. Господин Ръстинг, моля, заведете прелестната ми дъщеря в кухнята и ѝ намерете някакъв вкусен сладкиш.
 	Кралският церемониалмайстор бързо отведе Бес.
 	Веднага щом тя напусна залата, кралят се нахвърли върху Аскам.
 	- Какви ги вършите, мама му стара?! Миналия месец сте водили шибаната ми дъщеря в шибана кланица?!
 	Аскам запази самообладание. Това ли било?
 	- Просто исках да покажа на Бес откъде идва храната, ваше величество - спокойно отвърна той. - Децата на всеки прост селянин са наясно откъде е говеждият джолан на масата им, но не и Бес. Реших, че евентуалната бъдеща кралица на Англия...
 	Тълпата захихика. Елизабет беше трета в реда за наследяване на трона и ако на този трон се възкачеше природеният ѝ брат, оженеше се и имаше деца, тя щеше да отстъпи още по-назад. Почти нямаше вероятност да стане кралица и всички в залата го знаеха.
 	- Реших, че евентуалната бъдеща кралица на Англия трябва да го знае - без да обръща внимание на насмешките им, довърши Аскам.
 	Хенри дълго се взира в него, без да каже нищо.
 	В църквата отново се възцари тишина.
 	- Шибаните дяволи да го вземат, Аскам! - накрая изсумтя кралят. - Просто недейте да го правите повече. Писна ми да получавам оплаквания от шибаните ви методи на преподаване. Това е всичко. Опразнете залата!
 	Кралската стража започна да изтиква тълпата от огромния храм. Решил, че публичното му унижение е приключило, Аскам също понечи да си тръгне, но кралят извика:
 	- Вие не, Аскам! Оставате тук!
 	Виж, това вече не го беше очаквал.
 	След малко в грамадната зала останаха само Аскам, кралят и неговият адютант сър Харолд Ригби.
 	- Аскам - със съвсем друг тон започна Хенри. - Изникна един извънредно... необичаен... проблем и имам нужда от вашата помощ.
 	- От моята помощ ли, ваше величество? - изненада се Роджър.
 	- Когато идвам в Кеймбридж, аз се ползвам от... ъъъ... услугите на една млада дама в заведението на Нейпиър, италианка, казва се Изабела. Тя е невероятно красиво създание и притежава дарби, каквито не съм откривал у никоя друга жена в Англия.
 	Аскам не каза нищо. Посещенията на краля в кеймбриджкия бардак на Нейпиър бяха известни на всички.
 	- Така че разбирате колко се ядосах, когато тая седмица пристигнах тук и установих, че момичето вече не е при Нейпиър - продължи Хенри.
 	- Вече не работи като проститутка, така ли? - попита Аскам.
 	- Не - намеси се сър Харолд Ригби. - Момичето е изчезнало и твоят крал иска да бъде открито.
 	 
 	 
 	2.


 	 
 	 
 	Аскам запримигва.
 	- Поласкан съм, че ме молите да ви намеря това момиче, ваше величество, но съм озадачен. Със сигурност разполагате поне с петима-шестима по-подходящи за такава задача от мен. Хора, които имат повече опит с посещения на убежища за, хм, наслаждения, следотърсачи или ловци, например сър Родерик Йоркски. Той е несравним ловец и определено ще е идеален търсач на изчезналото момиче.
 	Хенри го погледна право в очите.
 	- Преди три дни пратих сър Родерик тъкмо с тази задача. Елате с мен.
 	Кралят и Ригби заведоха Аскам при малка конюшня зад огромната църква. Около тях танцуваха снежинки. До външната стена на сградата се бяха натрупали преспи. Хенри отвори вратата и в един от боксовете Аскам видя мъжки труп.
 	- Както казах, преди три дни пратих сър Родерик с тази задача - каза Хенри. - Сутринта открили трупа му, проснат по очи в снега в гората край Викърс Брук на юг от града.
 	Вторачен в мъртвеца, Аскам мъчително преглътна. Сър Родерик беше снажен мъж, здравеняк, роден воин. А сега тялото му лежеше в ледената конюшня като къс посиняло месо.
 	Кралят застана до Роджър и също се загледа в трупа на ловеца.
 	- Родерик беше истински рицар и изключителен ловец. Трудно ми е да си представя, че някой е успял до го надвие. Убиецът му е страшилище, господин Аскам. Любимото ми момиче е изчезнало и най-добрият ми човек, когото пратих да го дири, е мъртъв. Искам да знам какво става. Вие сте извънредно странна личност, Аскам, не го отричам, обаче в лудостта ви винаги има логика, мъдра логика, каквато рядко срещам, и тъкмо затуй търпя шантавите уроци, които сегиз-тогиз давате на сладката ми Елизабет. Вие разсъждавате извън границите на обичайното. Виждате извън границите на нормалното. Този случай е извън границите на нормалното. Искам момичето ми да бъде открито. Искам да знам кой е похитителят и лично да го подложа на изтезания, преди да отсека шибаната му глава и да я забуча на шибан кол.
 	Хенри се обърна към Аскам.
 	- Ще ми направите ли тази услуга?
 	- Ще положа всички усилия, ваше величество.
 	- Ригби ще ви оказва пълно съдействие. Открийте я, господин Аскам.
 	Кралят си тръгна. Аскам остана.
 	Погледна адютанта и каза:
 	- Да пренесем трупа в медицинския факултет. Искам да го проуча.
 	 
 	 
 	След час тялото на сър Родерик лежеше върху дървена маса, заобиколено от ужасяващите инструменти на лекарската професия. Кожата на лицето му беше съвсем бяла от студа, забеляза Аскам - като на призрак.
 	До Аскам стоеше неговият приятел, деканът на медицинския факултет Джон Блайт.
 	- Е, Роджър, какво те интересува? - попита Блайт, след като Аскам го осведоми кой е мъртвецът и как са открили трупа му.
 	- Искам да знам как е умрял.
 	- Ако е от кралските хора, сигурно е препил с вино, строполил се е в снега и е умрял от измръзване - изсумтя деканът.
 	- Моля те - настоя Аскам.
 	Докато Блайт подреждаше инструментите си, той понечи да събуе ботушите на мъртвеца.
 	Но спря.
 	По подметките на сър Родерик имаше странни жълтеникави бучки.
 	- Знаеш ли каква е тази жълта пръст, Джон? - Той посочи. - Прилича на някакъв серен седимент.
 	Блайт погледна.
 	- Из тези краища има няколко серни извора. Смърдят отвратително, просто ужас.
 	- Въпреки че обичам понякога да се разхождам, никога не скитам толкова надалече като теб, Джон - каза Аскам. - Къде са тези извори? Край Викърс Брук на юг от града ли?
 	- Не, не са там. - Деканът поклати глава. - Общо са десетина, но са главно на север и запад от Кеймбридж.
 	Блайт се зае с аутопсията на трупа и след около час съобщи на Аскам:
 	- Явно трябва да се замислям, преди да хуля кралските хора. Твоят човек тук категорично не е умрял от измръзване. Удавил се е. Белият му дроб е пълен с вода. Бил е мъртъв много преди тялото му да замръзне.
 	- Удавил се е и после е замръзнал, така ли?
 	- Да - потвърди Блайт. - Но пък... не, това е абсурдно.
 	- Казвай де! - подкани го приятелят му.
 	- Ами, нали са открили трупа му проснат по очи в снега край Викърс Брук? Ако се е удавил, нямаше ли да го намерят в езерото или реката, където е потънал, или поне на брега? Удавниците не се измъкват на сушата. Тоя човек се е удавил и след това е бил изваден от водата и оставен в снега, за да решим, че е умрял от измръзване.
 	Аскам замислено се взираше в тялото.
 	- Извънредно странно. Благодаря ти за помощта, Джон. Ще се погрижа кралят да бъде осведомен за твоето съдействие. Сега обаче трябва да проверя още някои неща - и първо ще посетя работното място на изчезналото момиче.
 	 
 	 
 	3.


 	 
 	След трийсет минути Роджър Аскам крачеше по главната улица в Кеймбридж, плътно увит в наметалото си и приведен срещу снежната виелица. Ставаше късно и почти всички вече се бяха прибрали на топло.
 	Беше поверил Бес на грижите на добрия си приятел Гилбърт Джайлс със заръката да ѝ изнесе урок по светска философия. Аскам, естествено, знаеше, че нито Джайлс, нито Бес ще изпълнят заръката му, и докато той береше студ навън, двамата почти със сигурност щяха да се настанят край камината и да играят шах. Гилбърт бе най-добрият шахматист в Кеймбридж и нахъсана от постоянните си загуби от Аскам, Елизабет несъмнено щеше да го помоли да ѝ покаже някои печеливши стратегии.
 	Той стигна до целта си и се намръщи. Бардакът на Нейпиър. После с въздишка влезе в този дом за греховни забавления.
 	Вътре беше топло благодарение на бумтящата камина в ъгъла на преддверието. Шест млади жени с начервени лица се размотаваха по бельо из простор- ното помещение с меки килими и скъпи кадифени завеси. Заведението явно процъфтяваше.
 	Посрещна го момиче с къдрава рижа коса, облечено само по фуста, и се представи като Джорджиана.
 	Аскам поиска да разговаря с господин Нейпиър и тя го заведе при собственика, който, за негова изненада, се оказа нисък голобрад мъж на има-няма двайсет години.
 	- Господин Нейпиър? Аз съм Роджър Аскам и идвам по повеля на негово величество крал Хенри. Наредено ми е да издиря местонахождението на италианката Изабела, която е работила в това заведение. Вие сте собственик на дома, нали?
 	Младежът кимна.
 	- Да.
 	- Простете, но ми се струвате доста млад, за да сте собственик на такова голямо заведение.
 	- Беше на баща ми. Наследих го. Баща ми... се спомина... наскоро.
 	Нещо в начина, по който го каза, привлече вниманието на Аскам.
 	- Кога по-точно? - попита той.
 	- Преди десет дни.
 	- Прощавайте, че ви питам, но може ли да се поинтересувам как се е споминал?
 	Младият Нейпиър стисна устни и хвърли поглед към стоящата наблизо Джорджиана.
 	- Не искам да разговарям за това тук. - Взе подплатеното си с мека кожа наметало. - Елате да излезем навън.
 	 
 	 
 	След малко Аскам и Нейпиър стояха на студа.
 	- Баща ми беше убит - безизразно съобщи момъкът. - Открили го с отрязана глава на изток от града.
 	- Главата му отсечена ли беше? - поиска да уточни Аскам.
 	- Съвсем чисто - потвърди Нейпиър. - Без да бъде наранена кожата наоколо. Един овчар го намерил до козята пътека над гробището „Мил“. Трупът лежал в снега и главата просто била оставена до него. Баща ми беше тръгнал да дири същото момиче, което търсите вие, Изабела.
 	Гърлото на Аскам се сви.
 	Той не разкри на младежа какво се е случило със сър Родерик. Изабела се оказваше опасно момиче. Онези, които я издирваха, биваха сполетявани от ужасна насилствена смърт, а сега с тази задача се занимаваше самият Аскам.
 	- Изабела беше особено прелестно момиче, пъргаво и жизнерадостно, с буйна тъмна коса, огромни кафяви очи и красива усмивка - продължи Нейпиър. - И освен това, трябва да кажа, много вещо в любовните изкуства. Както явно ви е известно, тя беше специална любимка на краля при посещенията му в Кеймбридж.
 	- Известно ли ви е нещо за последните действия на момичето? - попита Аскам. - Например кой е последният му клиент?
 	- С оглед на дискретността не пазим записи за нашите клиенти и момичета - отвърна момъкът. - Но паметта ни е добра, особено паметта на баща ми.
 	- Смятате, че е тръгнал да търси последния ѝ клиент, така ли?
 	- Да. Понякога пращаме момичетата в домовете на по-богати клиенти или на онези господа, които не желаят да ги виждат в нашето заведение. Казаха ми, че последната поръчка на Изабела била в частен дом, и баща ми, види се, е отишъл там да я търси.
 	- И не се е върнал.
 	- И не се върна. - Нейпиър кимна.
 	Аскам се намръщи.
 	- Я ми кажете пак къде са открили трупа на баща ви?
 	Младежът се завъртя и посочи.
 	- До гробището „Мил“, на около километър и половина натам.
 	Когато Нейпиър протегна ръката си на изток, Аскам видя нещо да се изтъркулва от гърба му на снега: жълти бучки като от серната почва по подметките на сър Родерик. Бяха се изтърсили от меката кожена яка, която покриваше шията и плещите му.
 	Аскам го побиха тръпки. Можеше ли този дребосък да е убиецът на сър Родерик? Не му се струваше вероятно, но пък...
 	- Господин Нейпиър, може ли да попитам откъде имате това наметало?
 	- Това ли? - попита момъкът. - Ами, беше на баща ми. Личен подарък от краля в знак на благодарност, задето преди няколко години насочи вниманието му към Изабела. Както виждате, то е с изключително качество.
 	Аскам присви очи.
 	- Било е на баща ви, казвате... Почакайте, баща ви с това наметало ли е бил, когато са го открили при гробището?
 	- Да.
 	- Когато са му отсекли главата, тялото му е паднало върху жълтеникавата пръст... - заразсъждава Аскам на глас. - Нейпиър и Родерик са убити на едно и също място. Обаче са намерили телата им на голямо разстояние едно от друго, в южните и източните покрайнини на Кеймбридж.
 	- Родерик ли? - озадачи се младежът. - В южните и източните покрайнини?... Прощавайте, ама какви ги говорите, по дяволите?
 	Аскам се сепна.
 	- Моите извинения, млади господине. Отвлякох се. Смъртта на баща ви далеч не изчерпва този случай. Благодаря, извънредно много ми помогнахте.
 	 
 	 
 	4.


 	 
 	 
 	Срещата им приключи и Нейпиър се прибра в заведението си. Аскам тръгна по заснежената улица.
 	Мислеше за жълтеникавата почва. Според Блайт такава пръст имало край десетина извора северно и западно от Кеймбридж, но къде точно?
 	Не успя да направи и сто крачки, когато го спря женски глас.
 	- Сър?
 	Той се завъртя. Пред него стоеше момичето от заведението на Нейпиър, Джорджиана. Рижите ѝ къдрици бяха скрити под качулката на плаща ѝ.
 	- Прощавайте, сър, но когато разговаряхте с господин Нейпиър, неволно чух, че издирвате местонахождението на Изабела. Тя ми беше добра приятелка и нейното изчезване ужасно ме натъжи. Другите момичета също се страхуват, понеже слухът се разнесе сред дамите от нашата професия.
 	- Какво искате да кажете? - попита Аскам.
 	Джорджиана се огледа нервно.
 	- Изчезват публични жени. Три от Питърбъро, всички от различни домове, две от Бедфорд, също от различни заведения, както и три от Колчестър, пак от различни бордеи. Никой не свързва тези случаи, освен нас, публичните жени, и шерифите и благородниците не ги е грижа за нашите мнения и страхове.
 	Аскам се намръщи замислено. Градовете Питърбъро, Бедфорд и Колчестър образуваха широк кръг около Кеймбридж.
 	- Мен ме е грижа - отвърна той. - Значи нашият похитител е не само опасен, но и хитър. Нарочва проститутки, сигурно защото често са от други места или чужденки, и съответно почти нямат приятели и роднини в града. Не липсват никому. И нарочно отвлича само по една жена от всеки публичен дом - а подир това от друг град, - за да не забележи никой... освен, естествено, жените от вашия занаят.
 	- Да, сър, точно така - потвърди Джорджиана. - Всички момичета сме уплашени до смърт, сър. Някои от нас се готвят да напуснат града и изобщо тази област и да избягат колкото може по-надалече от чудовището, което отвлича жени от нашия занаят.
 	Тези думи сепнаха Аскам.
 	- Да избягате колкото може по-надалече... - повтори той и замислено се огледа. Трябваше му...
 	Роджър се обърна към момичето.
 	- Благодаря за информацията, която ми дадохте. Тя може да се окаже по-важна, отколкото предполагате. А сега се боя, че се налага да ви оставя. Трябва да потърся карта.
 	 
 	Аскам намери карта на Кеймбридж в Кралския колеж и я занесе при Джон Блайт.
 	Той разви картата, разпъна я на една маса и се зае да я проучва.
 	- Трупът на сър Родерик е открит тук, край Викърс Брук южно от града - каза на приятеля си Аскам, като постави камъче в южната четвъртина на картата.
 	- А обезглавеното тяло на Нейпиър е намерено при гробището „Мил“ на изток от центъра на Кеймбридж, ето тук. - И постави върху картата друго камъче.
 	- Какво мислиш, Роджър? - попита го Блайт.
 	- Мисля, че нашият убиец иска да заблуди евентуалните си преследвачи, като пренася труповете колкото може по-надалече от мястото на смъртта им. Затова трябва да открия в Кеймбридж място, където има такава характерна жълта пръст, и което също така е колкото се може по-далече от тези две места.
 	- Ето тук - посочи с показалец северозападния ъгъл на картата Блайт. - Тук има значително находище на серна почва край извор, който е превърнат в ров.
 	Аскам се вторачи в картата. Мястото, което сочеше деканът на медицинския факултет, се намираше на почти еднакво разстояние от двете камъчета и беше колкото може по-отдалечено от тях.
 	И имаше още една особеност.
 	Показалецът на Блайт лежеше върху знак с надпис „КЕЙМБРИДЖКИ ЗАМЪК“.
 	 
 	 
 	5.

 	 
 	 
 	Когато Роджър Аскам зави от главния северен път по жълтеникавата пътека, водеща през гъста гора към развалините на Кеймбриджкия замък, вече се смрачаваше.
 	Издигнат преди много столетия, замъкът отдавна беше запуснат и камъните му бяха използвани за построяването на университетските колежи.
 	От главната сграда не се беше запазило почти нищо. Все още стоеше обаче старата тъмница, триетажна постройка сред пълен с вода ров, над който минаваше самотен нисък мост. Допреди век бяха продължавали да я използват - наред със страховитите уреди за изтезания край стените ѝ - като градски затвор, но оттогава и тя тънеше в разруха.
 	Гората около замъка почти поглъщаше пътеката и на помръкващата светлина под постоянно силещия се сняг Аскам се зачуди дали да не отложи проучването на руините за сутринта. Ако му отнемеше прекалено много време или се изгубеше, в мрака трудно щеше да намери обратния път. Това можеше да се окаже гибелно, като се имаше предвид студът.
 	Той обаче пресметна, че има достатъчно време да отиде дотам и да се върне, затова продължи, като отместваше клоните и увивните растения от пътя си.
 	Много от клоните край пътеката бяха окастрени и Аскам си спомни, че незаконороденият син на граф Къмбърланд е предприел възстановителни работи по тъмницата на стария замък. Заради задълженията си около образованието на принцеса Елизабет напоследък Роджър прекарваше по-малко време в Кеймбридж, затова не знаеше почти нищо за тези дейности.
 	Навлезе още по-навътре в гората и след поредния завой на пътеката изведнъж се озова пред тъмницата. Забулена от падащия сняг, сградата се издигаше зад рова и с якия си каменен зид и зарешетените си прозорчета напомняше за друго, по-жестоко време.
 	Водата в рова беше напълно замръзнала. До тъмницата се стигаше единствено по ниския дървен мост без парапети, само с по една дебела греда от двете страни.
 	Гледката бе погълнала цялото му внимание и тъкмо в този момент Аскам усети съвсем лекичко подръпване за глезена и с периферното си зрение зърна някакво движение. Инстинктивно се наведе и нещо с изсвистяване се спусна от клоните над главата му, като прелетя на височината, на която допреди миг беше шията му.
 	Последва тупване и когато вдигна поглед, приклекналият Аскам видя, че в клона над и зад него се е забило косило, находчиво закачено на метална люлка.
 	Естествено, беше се препънал в обтегната връв, ловко замаскирана като увивно растение, и така бе задействал полетялото към шията му косило.
 	Капан.
 	Аскам мъчително преглътна.
 	Същият този дяволски механизъм несъмнено беше отсякъл главата на Нейпиър-старши. Той погледна надолу и установи, че по пътеката има големи ивици жълтеникава пръст, каквато днес вече на два пъти бе виждал.
 	Сърцето му се разтуптя. Всъщност малко се изненадваше от самия себе си.
 	Беше открил леговището на убиеца.
 	Но Аскам не бе нито ловец, нито рицар, вещ във въртенето на меча. Днес дори не носеше любимия си лък - не му и бе хрумнало, че може да му потрябва, когато сутринта се яви пред краля. Мили боже, та той беше просто учител!
 	Нейпиър сигурно бе дошъл тук, защото е знаел къде е пратил италианското момиче... и го беше сполетяла страшна смърт.
 	Както и сър Родерик - Аскам нямаше представа как е открил мястото, но предполагаше, че е използвал ловджийските си умения. Каквото и да го бе довело тук, Роджър отлично знаеше какво се е случило със сър Родерик. Макар и физически много по-силен от него, той се беше разделил с живота си.
 	Аскам реши бързо да се върне в Кралския колеж, да съобщи на краля и да доведе при замъка въоръжена група.
 	Само че първо трябваше да направи нещо: тъй като не искаше дебнещият убиец да научи, че някой е идвал, върна косилото, което едва не го беше обезглавило, в изходна позиция и отново опъна връвта.
 	Тъкмо приключи с тази задача и понечи да си тръгне, когато чу нещо и се вледени.
 	Женски вик.
 	Идваше от тъмницата.
 	Отчаян, ужасен писък.
 	- Там има някой жив... - гласно произнесе Аскам и се втурна към мрачната кула.
 	Стигна до ниския дървен мост над замръзналия ров и се затича по него. Обувките му затрополиха по дъските.
 	Когато влезе в тъмницата, дъхът му секна.
 	 
 	 
 	6.


 	 
 	 
 	Пред очите му се разкри гледка, все едно излязла от някой кошмар. Аскам потръпна от отвращение.
 	От високата платформа, на която стоеше, видя каменна килия, осветена от пламтящи факли и пълна с ужасни уреди за изтезание: саркофази с шипове, клетки, висящи над горещи въглени или ледени вани, железни маски без отвори за очи, стълб за мъчения, две диби и...
 	„Мили боже“ - помисли си той...
 	... и във всяко от тези страховити приспособления беше затворена или прикована млада жена...
 	Двете момичета на дибите бяха мъртви. Бяха изкормени и вътрешностите им се виждаха, но гърдите и коремите им бяха прецизно разрязани, а не разпорени по касапски.
 	Аскам бързо пресметна: жените бяха осем, всичките полуголи. Някои стенеха, една ридаеше, друга хленчеше, трета крещеше от клетката си над ледената вана - крясъци, които нямаше да чуе никой освен него, защото се намираха на няколко километра от най-близката къща.
 	- За бога, направи нещо, човече - каза си той, излязъл от ужасеното си вцепенение.
 	Извратеният злодей, отговорен за тази адска сцена, очевидно отсъстваше и Аскам се впусна в действие: затича се надолу по каменното стълбище, което водеше към килията, и припряно започна да отключва оковите на момичетата.
 	Докато ги освобождаваше от зловещите уреди, ръцете му трепереха от страх и той час по час се обръщаше да види дали убиецът не се връща в леговището си.
 	Когато пускаше всяко момиче, извикваше: „Бягай! Изчезвай оттук!“, и ужасените жени без повече подкани се втурваха нагоре по стълбището и изхвърчаха през вратата въпреки голотата си.
 	Аскам стигна до дибите. Поклати тъжно глава и пристъпи към последното момиче, онова с безоката желязна маска.
 	С разтреперани пръсти отключи страховития уред, свали го и видя красива млада жена с тъмни очи, мургава кожа и дълга кестенява коса.
 	Изчезналото момиче на краля.
 	- Изабела? - попита Аскам.
 	- Si... да - разплакана потвърди тя.
 	- Хайде.
 	Той ѝ помогна да се изправи и като я водеше за ръка, тичешком изкачи стълбището и излезе от тъмницата.
 	Навън все още се сипеше сняг и небето помръкваше. Двамата тръгнаха по моста. Трябваше да се измъкнат от гората преди да падне нощта...
 	- Обичам да откривам как работят нещата - разнесе се в мрака мъжки глас и те се заковаха на място.
 	Аскам вдигна поглед и видя самотна фигура в другия край на моста над замръзналия ров. Освободените от него жени не бяха стигнали оттатък, защото мъжът им преграждаше единствения път за бягство.
 	Аскам се вледени, защото по-рано същия ден беше чул същите думи, изречени от същите устни.
 	Пред него стоеше незаконороденият син на граф Къмбърланд, студентът Тимъти Хигинботъм.
 	 
 	 
 	- Виждам, че сте открили личния ми кабинет, господин Аскам - спокойно каза Хигинботъм.
 	- По-скоро леговище на човек с болен ум - заяви Роджър.
 	- Предпочитам да го смятам за любознателен ум - възрази момъкът. - Искам да стана най-добрия лекар в Англия. Приемете го като допълнителна подготовка.
 	Докато младежът говореше, Аскам го огледа преценяващо. Беше висок и як, но определено не можеше да се мери с воин като сър Родерик. Тогава как го бе надвил?
 	- Що за чудовище използва други хора за своите експерименти? - попита той, като продължаваше да го наблюдава. Младежът като че ли не носеше оръжие.
 	- Когато бях по-млад, баща ми ме водеше при жени като тези - каза студентът. - Твърдеше, че щели да ме направят мъж, обаче те ми се присмиваха. Вече не ми се присмиват. Умоляват ме. И това ми доставя голямо удоволствие. Е, май ме пипнахте, господин Аскам. Надхитрихте ме. Елате и ме предайте на властите.
 	Роджър мина покрай ужасените и замръзващи млади жени и продължи по ниския дървен мост.
 	Хигинботъм го изчака да стигне до средата, само на пет-шест метра от него, после внезапно се хвърли наляво и натисна един скрит лост.
 	Сякаш монтирана на панти, централната част на моста пропадна в покрития с лед ров.
 	Момъкът ухилено вдигна поглед, като несъмнено очакваше да види потъващия в ледената вода Аскам...
 	... само че професорът стоеше върху лявата странична греда, на която беше скочил в последния момент, за да избегне отварящия се под него капан.
 	Усмивката на Хигинботъм помръкна.
 	- Сър Родерик се е удавил преди да замръзне, момко - каза Аскам. - Сетих се, че си го надвил по някакъв начин, че си го подмамил да падне във вода, от която да не може да се измъкне - например чрез таен капак в мост над заледен ров.
 	Студентът се обърна и побягна.
 	Аскам го подгони: измина оставащото разстояние от моста по страничната греда и после се втурна по пътеката. Снегът се сипеше все по-силно и светлината отслабваше.
 	Когато наближи един завой, иззад дънера на дървото отстрани на пътя се стрелна юмрукът на Хигинботъм, улучи го и Роджър се строполи на земята.
 	Зашеметен, той вдигна поглед и видя, че синът на графа се е изправил над него. Държеше голям камък и очевидно се готвеше да го използва като оръжие.
 	- Не мога да ви позволя да напуснете това място жив - заяви студентът. - Уверявам ви обаче, че ще ви открият... много далече оттук.
 	Аскам се запързаля по задник назад по пътеката - назад от приближаващите се крака на Хигинботъм. Претърколи се отчаяно, после изведнъж спря и отново погледна противника си.
 	- Само един от нас ще напусне това място, момко. И това ще съм аз.
 	С тези думи Роджър протегна дясната си ръка и рязко дръпна връвта, опъната през пътеката зад него.
 	Косилото изсвистя от дървото и докато младежът осъзнаваше какво е направил Аскам, чисто преряза шията му. Обезглавеният злодей се свлече на земята, като заливаше жълтеникавата пръст наоколо с цяло ведро кръв.
 	Все още проснат на пътеката, Роджър зяпаше в задъхана почуда онова, което беше направил.
 	- Господи... - ахна той. - Мили боже!
 	 
 	 
 	7.


 	 
 	 
 	След като се възстанови от шока от сблъсъка си с побъркания Хигинботъм, Аскам заведе спасените момичета в един близък женски манастир.
 	С помощта на монахините се погрижи клетите жени да бъдат облечени и нахранени. Тръгна си чак след като и последната от тях заспа на топло и сигурно място.
 	Междувременно прати вест на краля, че е открил италианката Изабела, както и кратко изложение на деянията на незаконородения син на граф Къмбърланд, който отвличал, изтезавал и извършвал хирургически експерименти върху проститутки от Кеймбридж и околните градове.
 	Освен това спомена как са намерили смъртта си сър Родерик и Нейпиър-старши и потвърди, че за съжаление Хигинботъм е бил убит в хода на разследването.
 	Щом се увери, че момичетата са в сигурни ръце, се отправи към Кралския колеж, за да се яви пред крал Хенри, сигурен, че макар и доволен от избавлението на любимото му момиче, негово величество ще иска да получи подробен доклад за днешните събития - смъртта на графски син, дори незаконороден, не беше маловажен въпрос.
 	Изтощеният и премръзнал Аскам се върна в колежа късно вечерта, само за да му съобщят, че преди час монархът неочаквано потеглил обратно за Лондон, за да се заеме с някакви неотложни държавни дела.
 	И така, той се озова на прага на Кралския колеж в снежната зимна нощ, след като се беше справил с истинско чудовище по заръка на краля, който вече не бе тук и нямаше да чуе доклада му. Чудеше се дали Хенри изобщо си спомня какво му е възложил тази сутрин.
 	Въздъхна и се затътри към стаите си.
 	 
 	 
 	На другата заран принцеса Елизабет, която бързаше да приложи наученото от Джайлс, предизвика Аскам на партия шах.
 	- Къде се изгубихте вчера? - попита Бес, докато редеше фигурите. - Нямаше ви целия следобед и вечерта.
 	- Някой ден ще ти разкажа, но още не е дошло времето - с тъжна усмивка отвърна той. - Хайде да играем. Ти си първа.
 	 
 	КОМПЛЕКС 13


 	 
 	 
 	ПРОЛОГ


 	 
 	 
 	Затворът, от който няма връщане


 	 
 	Съществуват няколко големи военни мита.
 	Един от най-известните е митът за Зона 51, според който военновъздушните сили на САЩ пазят катастрофирал извънземен космически кораб - с който пристигнали извънземни - в хангарен комплекс в пустинята на Невада.
 	Според друг мит Адолф Хитлер не се е самоубил в берлинския си бункер преди съветската армия да щурмува града. Съветите всъщност го пленили и го откарали в Москва, където доживял дните си в единична килия, вече напълно побъркан.
 	Според трети в израелската Мосад, най-безпощадната разузнавателна организация на света, знаели за готвените атентати на 11 септември и не съобщили на своя съюзник Америка, защото смятали, че такъв шокиращ ислямистки удар само ще затвърди американската подкрепа за Израел.
 	Интересни конспиративни теории, да.
 	Но един мит отдавна засенчва всички останали.
 	Легенда, за която мнозина разузнавачи в Съединените щати се кълнат, че е истина - особено онези агенти на ЦРУ, които подслушвали някогашния Съветски съюз в ранните години на Студената война.
 	В прихванати радиопредавания те чували уплашено шепнещи гласове да говорят на руски за място, което наричали „Комплекс тринадцать“.
 	Комплекс 13.
 	Това била съветската Зона 51, строго охранявана база на трийсет километра от Тунгуска - мястото, където през 1908 година паднал прочутият метеорит, - в която Съветите уж също държали извънземни същества.
 	Митовете за Комплекс 13 са ужасяващи: веднъж влязъл там, никой затворник повече не го напускал. Съветите хранели извънземните със затворници и подлагали самите извънземни на отвратителни експерименти.
 	Жертвите на системата на затворите - политически затворници, антикомунисти, дезертьори от армията - познавали Комплекс 13 под друго име.
 	Затворът, от който няма връщане.
 	Но после се случило нещо странно.
 	Според ЦРУ Комплекс 13 бил разформирован през декември 1959 година - угасили пещите му, затворили железните му врати и изтрили това място от картите. След тази дата той престанал да се споменава в каквито и да е съветски източници.
 	И оттогава никой не го е откривал.
 	През 1959-а Комплекс 13 изчезнал от историята.
 	 
 	 
 	САМОТНАТА ПЛАНИНА


 	 
 	 
 	Тунгуска

 	Североизточен Сибир

 	В наше време

 	 
 	Американските войници не биваше да са там - в пустинните северносибирски планини на хиляди километри от където и да е, нарушавайки суверенната руска територия.
 	Тъй като бяха въоръжени и носеха бойни униформи, те формално извършваха акт на военна агресия.
 	Но на тези дванайсет калени в сражения бойци от разузнавателната част на морската пехота не им дремеше.
 	Тяхната операция щеше да е кратка.
 	Да проникнат вътре, да се уверят, че това е същият комплекс, да съберат каквито документи по въпроса намерят и да изчезнат.
 	Защо ли? Защото беше спешно.
 	Властите в собствената им родина имаха огромен проблем и това можеше да се окаже единственият начин да го решат.
 	- Там отдолу е! - Рокмайър посочи зловещия черен връх, който се издигаше пред тях. Мрачният монолит се извисяваше към небето и отсамният му склон беше покрит със скални отломъци от огромно срутище.
 	Главен сержант Рокмайър държеше звукочестотен скенер и го насочваше към върха. Уредът показваше, че вътре има система от пещери - само че пещери с прави ъгли.
 	Пещери, създадени от човек.
 	 
 	 
 	МАЙСТОРА


 	 
 	 
 	Командирът на отряда пристъпи напред.
 	Лейтенант Джон Т. Армстронг беше мълчалив, но вещ специалист по необичайни операции.
 	Освен всичко останало той бе открил Саддам Хюсеин в една дупка край Тикрит и пак той беше заловил Бен Ладен след ожесточена престрелка в таджикистанска пещера. Америка още криеше тази информация от света.
 	Той беше човекът, когото морските пехотинци викаха за най-мъчните операции.
 	Позивна: Майстора.
 	Армстронг включи в действие единствената тежка техника, с която разполагаше отрядът: тунелопробивна машина М-19Б, нещо като танк с голяма ко- нична пробивна глава върху главния купол.
 	Къртицата зарева и впи зъби в планинския склон.
 	След час стигна на двеста метра дълбочина...
 	... където удари в желязо.
 	Порталът на Комплекс 13.
 	 
 	 
 	В АДА


 	 
 	 
 	Лъчи на фенерчета в мрака - общо дванайсет, - пронизващи тъмното пространство.
 	Водени от Армстронг, морските пехотинци стигнаха до гигантския железен портал на Комплекс 13, близо петдесет години останал скрит под срутището и сега разчистен от тунелопробивната машина.
 	Върху разбитата желязна каса със спрей бяха написани на руски прочутите думи на Данте: „Надежда всяка тука оставете“.
 	Въпреки това влязоха.
 	- Леле, когато адът замръзне...
 	Имаше право.
 	Наистина приличаше на ад, само че... замръзнал.
 	Непосредствено зад железния портал видяха гигантски сив бетонен товарен док със стъклени административни офиси от двете страни.
 	Навсякъде имаше кръв - по бетонните стени на дока и стъклените прозорци на офисите, отвратителни дълги мазки. По пода бяха пръснати части от човешки тела, запазени през десетилетията от невероятния студ, части от тела, които изглеждаха...
 	... полуизядени.
 	Всичко беше покрито с дебел пласт скреж.
 	След товарния док минаха през тежка стоманена врата и се озоваха пред широко вито стълбище, което се спускаше в мъгливия мрак.
 	Армстронг се вторачи надолу...
 	... и в този момент нещо голямо прелетя ниско и бързо зад тила му и с пронизителен писък чисто откъсна главата на пехотинеца, който го следваше.
 	Лейтенантът се завъртя и Рокмайър откри огън по съществото - траааааак! - улучи го и то се блъсна в най-близката стена.
 	Умиращото създание се строполи на пода със скимтене.
 	Останалите единайсет морски пехотинци се струпаха около него.
 	Голямо колкото човек, то имаше мазна люспеста кожа и прилепови крила. Малко приличаше на птеродактил, летящ динозавър, само че с по-развита, по-сложна глава като на миниатюрен дракон.
 	- Майко божия, това нещо с един замах откъсна главата на Касдан...
 	- Господи, същото е като ония двете, които видяхме край езерото Груум...
 	- Това означава, че руснаците може да имат и от по-големите - отбеляза Армстронг. - И тъкмо затова сме тук. Бъдете внимателни. Тухи и Де Суза, оставате тук на пост. Останалите продължаваме. Време е да си покажем ноктите.
 	И те се заспускаха по стълбището.
 	 
 	 
 	СТЪЛБИЩЕТО И ХАНГАРЪТ


 	 
 	 
 	Стълбището беше с открити страни.
 	То всъщност представляваше висока спираловидна конструкция, окачена на тавана на грамадното подземие. Само че не стигаше до самия под на хангара, а свършваше на десетина метра височина с дълъг прав коридор, също висящ над пода.
 	Защото точно под дългия коридор в центъра на този хангар се намираше причината за съществуването на Комплекс 13.
 	Космически кораб.
 	 
 	 
 	КОРАБЪТ


 	 
 	 
 	С една дума, той беше великолепен.
 	Беше великолепен дори под пласта петдесетгодишен скреж.
 	Имаше аеродинамичен силует и сребрист корпус, брониран и твърд, две извити надолу криле, висока опашка и три исполински двигателя.
 	Абсолютно извънземен.
 	Супер як.
 	Изглеждаше почти невредим, освен смачкания му нос - резултат от жесток сблъсък преди много години.
 	Цялото огромно пространство наоколо беше запълнено от извънземна структура с множество отвори, нещо като гнездо или триизмерна паяжина, осеяна с хиляди отвратително слузести дупки. Също покрита със скреж, тя се разгръщаше около кораба и се изкачваше по стените на хангара.
 	Цареше пълна неподвижност.
 	- Там! - Армстронг посочи един малък офис, закрепен за стената в самия край на коридора далеч под тях. - Това трябва да е лабораторията! Напред!
 	И те се втурнаха надолу по стълбището.
 	Докато тичаха, от гнезда по стените на хангара се появиха още дракони с човешки ръст. Устремиха се към напомнящото на двойна спирала стълбище и спускащите се надолу морски пехотинци откриха огън по тях с автоматите си.
 	Драконите запищяха и някои се запремятаха надолу, като отчаяно размахваха криле и се гърчеха.
 	Един от морските пехотинци беше сграбчен и запратен от трийсет метра височина към паяжината долу. Тя омекоти падането му и боецът оцеля...
 	... за около две секунди.
 	Прас! От най-близката дупка се стрелнаха дяволски яки ноктести лапи, които дръпнаха крещящия клетник вътре. После...
 	Хрус!
 	От дупката изригна страховит гейзер човешка кръв и виковете замлъкнаха.
 	- Истински ад, мамка му! - изпсува морският пехотинец зад Армстронг.
 	Лейтенантът не му обърна внимание и продължи да тича по коридора. В същия момент вдясно пред него кацна един от крилатите дракони и оголи зъби.
 	Два мощни изстрела с пистолета му „Дезърт Игьл“ откъснаха главата на създанието. То се олюля и падна от коридора, като му освободи пътя.
 	Зад него в бездната полетя още един морски пехотинец.
 	Вече бяха с трима по-малко.
 	Армстронг стигна до лабораторията и установи, че вратата е заключена.
 	Четири изстрела решиха проблема. Той отвори вратата с ритник и влезе.
 	 
 	 
 	ЛАБОРАТОРИЯТА НА СМЪРТТА


 	 
 	В лабораторията беше тихо като в гробница.
 	Нямаше писъци, нямаше гърмежи, нямаше кървави гейзери.
 	Армстронг и хората му се разгърнаха.
 	- Папки, записки, каквото намерите! Нямаме много време! Действайте! Кеп, охранявай вратата!
 	Морските пехотинци се хвърлиха да изпълнят нарежданията на Армстронг. Той се огледа. Маси, бюра, кантонерки, банки серум, всичко заскрежено, отдавна изоставено.
 	В ъгъла лежеше човешки труп, покрит с лед - свит в ембрионална поза, умрял от измръзване, но цял, неизяден.
 	- Докторе! - повика Армстронг медика на частта. - Провери го!
 	Доктора приклекна до мъртвеца и го огледа.
 	- Умрял е от измръзване, сър. Сигурно се е заключил тук, за да се спаси от извънземните.
 	Някой възкликна:
 	- Господи, тия записи са от хиляда деветстотин трийсет и осма, когато открили кораба заровен на осемстотин метра дълбочина под Тунгуска... Съветите решили, че „метеоритът“ през хиляда деветстотин и осма всъщност е бил той. И че при катастрофата просто е потънал дълбоко...
 	Друг прибави:
 	- Докарали го в тая база - и го проучвали години наред, като навлизали все по-навътре в него. После в средата на хиляда деветстотин петдесет и шеста открили съществата в най-вътрешното помещение. Обаче били замразени в някаква хибернационна камера. Спели. И тъпите Съвети ги събудили. Само след три години всичко било приключило.
 	Армстронг още стоеше до замръзналия труп. Мъртвецът стискаше в ръцете си голям бележник.
 	Лейтенантът го вдигна, отвори го и зачете (знаеше руски).
 	 
 	Извънземните обожават вкуса на човешко месо. Живо човешко месо. Не докосват мъртвите затворници. Днес видях как хвърлят в кораба антикомунистическия писател Полемов. Не беше толкова смел, колкото в своите антисъветски писания! Пищеше като женка, докато го влачеха по коридора и го мятаха долу.
 	 
 	Друг запис:
 	 
 	Тези същества, изглежда, не са строителите на кораба. Развитието им е на доста по-ниска степен. В кораба са открити останки от поне още девет извънземни вида, всичките мъртви. Оцелял е само този вид. Дали корабът не е транспортирал животни, които са избягали?
 	 
 	И после:
 	 
 	Съществата явно преминават през три жизнени фази: детска, през която приличат на плужеци, възрастна, през която приличат на летящи дракони, и накрая свръхвъзрастна, през която са най-едри и живеят в дупките на огромната паяжина/могила. Детската фаза трае приблизително пет седмици, възрастната и свръхвъзрастната - по десет седмици. Общата им продължителност на живота е двайсет и пет седмици.
 	Жизненият им цикъл напомня този на обикновената пеперуда, само че с още една фаза: малкият плужек се превръща в голям крилат възрастен индивид, който пак става пашкул и се превръща в много по-голямо създание...
 	Според другаря доктор Карлов през петата седмица от свръхвъзрастната фаза съществата се размножават безполово. Въз основа на досегашните наблюдения той смята, че всеки свръхвъзрастен индивид ражда по две малки...
 	 
 	Към края на бележника обаче ясният почерк отстъпваше мястото си на хаотични, разхвърляни и отчаяни драсканици:
 	 
 	Изгубихме контрол над комплекса! Карлов е сбъркал! Съотношението изобщо не е едно към две! Така е само при първото поколение. Второто поколение свръхвъзрастни са родили по четири малки. Следващото - по осем. И следващото - по шестнайсет! Размножаването им излезе извън контрол и те превземат комплекса!
 	 
 	Последният запис гласеше:
 	 
 	Заповедта е дадена. Комплекс 13 е обкръжен от войски на Спецназ, които, наред с температурата навън, държат съществата вътре. Комплексът ще бъде погребан под свлачище, предизвикано с взривове. Затворен в тази лаборатория, аз не мога да изляза, освен ако не искам да мина сред хиляди човекоядни създания. Ще умра тук. Бог да се смили над душата ми заради стотиците мъже, които пратих на смърт.
 	 
 	Армстронг прибра бележника в раницата си и извика:
 	- Открих информация за размножаването им!
 	- А аз - за това как се убиват - съобщи един от хората му. - Съветите са ги подлагали на експерименти с различни температури. Топлината не върши работа - оцелявали при свръхвисоки температури до хиляда градуса Целзий. Нищо чудно, че гранатите ни не ги унищожаваха! Обаче не издържат на студ! Според тези данни съществата загивали при температура под минус трийсет и пет градуса!
 	- Ето защо са затворени тук... - каза Доктора.
 	- Тъкмо тази информация ни трябваше — заяви Армстронг. - Да изчезваме.
 	 
 	 
 	 
 	БЯГСТВО ОТ АДА


 	 
 	 
 	Изскочиха от лабораторията.
 	Над хангара вече летяха с писъци десетки дракони с човешки ръст.
 	Докато тичаха, лейтенантът и неговите морски пехотинци стреляха във всички посоки и поваляха съществата около себе си.
 	Тъкмо стигнаха до витото стълбище за нагоре...
 	... когато от пода на хангара се разнесе силно гърлено ръмжене.
 	Всички се вцепениха.
 	Пронизителните писъци на по-малките дракони стихнаха.
 	После от напомнящата на паяжина структура около кораба с мощно изпращяване изскочиха пет големи свръхвъзрастни индивида!
 	Бяха огромни - и не само имаха тиранозавърски глави, но и големината и телата им бяха като на тиранозаври, обаче с грамадни размахващи се прилепови криле и шест ноктести лапи, с които хващаха плячката си. Муцуните им бяха ужасяващи: дългоноси, с твърда кожа и гигантски челюсти, в които святкаха половинметрови зъби!
 	А как се движеха само!
 	Исполинските супердракони излетяха във въздуха и закръжиха около стълбището като чудовищни прилепи, като чаткаха със зъби към Армстронг и неговите хора.
 	Едно от страшилищата прехапа на две първия попаднал му морски пехотинец.
 	Друго сграбчи двама с лапите си и ги натика в устата си едновременно.
 	И в двата случая съответното същество моментално повръщаше храната, като разпръскваше навсякъде кръв и частично смлени човешки части. Това явно представляваше някакъв специфичен метод на хранене, защото останките едва успяха да паднат долу, когато от паяжината изпълзяха стотици малки плужековидни създания и започнаха да ядат късовете месо.
 	Трети свръхвъзрастен индивид се понесе към самия Армстронг - но Майстора само се завъртя към него и стреля право в лявото му око с едрокалибрения си „Дезърт Игьл“.
 	Окото на гигантското същество избухна в орбитата си. Чудовището запищя, запремята се надолу и се стовари върху кораба, като се гърчеше и размахваше лапи.
 	На витото стълбище бяха останали само петима морски пехотинци.
 	Лейтенантът и още двама тъкмо бяха изкачили най-горните стъпала, когато два свръхвъзрастни индивида атакуваха самото стълбище, откъснаха цялата конструкция от тавана и тя полетя надолу... заедно с последните двама морски пехотинци!
 	Подобно на бавно падащо дърво, стълбището се удари в сребристия кораб и паяжината, като по пътя разби висящия коридор.
 	В хангара никога повече нямаше да стъпи човешки крак.
 	 
 	 
 	ИЗХОДЪТ


 	 
 	 
 	Армстронг завари двамата оставени на пост бойци, Тухи и Де Суза, проснати мъртви на площадката над вече унищоженото вито стълбище. Три от по-малките дракони ядяха труповете им!
 	Смутени от внезапната поява на лейтенанта, минидраконите вдигнаха омазаните си с прясна кръв муцуни и в следващия миг с изумителна бързина се нахвърлиха върху Армстронг, Доктора и Рокмайър.
 	Тримата морски пехотинци едновременно се приведоха и чудовищата се стрелнаха над тях. Бойците светкавично се завъртяха и стреляха с автоматите си МП-5 след съществата, като разкъсаха телата им на парчета. Драконите се запремятаха надолу като улучени изтребители.
 	Тримата пак затичаха.
 	Устремно и бързо.
 	Вече и отчаяно.
 	Стигнаха до грамадния товарен док... и щом зърна портала, Армстронг си помисли за студа навън, който щеше да им осигури безопасност.
 	В този момент от дълбините на комплекса се появиха свръхвъзрастните индивиди. Един от тях с тежко тупване кацна на бетонния под, вдигна огромната си глава и изрева свирепо. Гърленият екот разтърси стените на помещението.
 	Армстронг понечи да се обърне и да погледне назад, но се препъна в един труп и тромаво се просна по очи.
 	Падането му спаси живота - ала Доктора и Рокмайър нямаха този късмет.
 	Докато лейтенантът падаше, един от свръхвъзрастните индивиди връхлетя отгоре и прехапа със зъби двамата морски пехотинци през кръста.
 	Четирите половини се строполиха на пода.
 	Останал съвсем сам, Армстронг със залитане и препъване измина последните няколко метра и се измъкна през железния портал на Комплекс 13, под думите „Надежда всяка тука оставете“.
 	Хвърли се в дългия тунел, който бяха пробили хората му, и веднага усетил по-студения въздух, се завъртя да погледне назад...
 	... тъкмо навреме, за да види широко раззинатата паст на един свръхвъзрастен индивид, която се приближаваше към лицето му! Успя да зърне само зъбите, езика и дълбокото тъмно гърло на чудовището и после...
 	 
 	 
 	ЩРАК!


 	 
 	 
 	Челюстите се затвориха само на три сантиметра от носа му.
 	Джон Т. Армстронг седеше... по задник на ледената земя... точно пред четири от гигантските крилати свръхвъзрастни индивиди, тези грамадни извънземни дракони, всичките извисили се над него с отвратителните си зли муцуни, сякаш захилени с човекоядна кръвожадност.
 	Но те не излязоха през огромния железен портал.
 	Не можеха да излязат.
 	Защото беше прекалено студено.
 	Армстронг се бе спасил. На косъм.
 	И той напусна тунела, напусна Комплекс 13 - с цяла раница информация.
 	Навън го прибра хеликоптер, от който лейтенантът предаде по радиостанцията безценните си сведения в Щатите...
 	... в Зона 51 при езерото Груум в щата Невада, прословутата секретна база, където неколцина американски военни изследователи в момента се намираха под атака от страна на бързо размножаваща се колония приличащи на дракони извънземни, събудени от спокойния си сън в самотния извънземен кораб, скрит в подземния хангар на базата.
 	 
 	 
 	МЪРТВИЯТ ПРИНЦ


 	 
 	 
 	 
 	СТАРИЯТ ПАЗИТЕЛ


 	 
 	 
 	Мон Сен Мишел

 	Франция, 1454

 	 
 	Всеки ден в продължение на цели три месеца старият монах от изгрев до залез наблюдаваше работата на Дьо Кристо.
 	Това беше необичайно. Всички други обитатели на манастирския остров - монасите, монахините и местното население - предпочитаха да зяпат царствените гости.
 	Но докато Дьо Кристо работеше в катедралата, грохналият монах нито за миг не го изпускаше от поглед. Плешив и прегърбен, той се казваше брат Михаел и беше клисар на огромния храм.
 	Ден след ден монахът сядаше на първия ред и гледаше как Дьо Кристо кове и рендосва, възстановявайки пострадалата от пламъците църква. Разбира се, в катедралата на Мон Сен Мишел се съхраняваха едни от най-ценните католически реликви в цяла Европа - например огромно дървено разпятие, което висеше над олтара и уж съдържаше късче от истинския Христов кръст, златни потири и сребърни поставки за факли. Брат Михаел пазеше всички тези богатства.
 	Това се повтаряше всеки ден. Или по-точно, до сутринта, в която откриха тялото на престолонаследника, разпнато на големия дървен кръст над олтара.
 	 
 	 
 	ТРУПЪТ


 	 
 	 
 	Принцът висеше в почти същата поза като Христос. Бяха го приковали към гигантското дървено разпятие.
 	И както бързо заключи от кървавите рани на китките му Дьо Кристо - кален в много битки ветеран от току-що приключилата война, - принцът трябваше да е бил още жив, когато са го приковавали.
 	Дори самият факт, че френският престолонаследник, дофинът, е бил убит в манастира, щеше да хвърли в паника абата на Мон Сен Мишел.
 	Само че положението беше по-лошо. Много по-лошо.
 	Понеже насам пътуваше кралят.
 	Щеше да пристигне след три дни.
 	И тогава щеше да узнае, че неговият първороден син и наследник на френския трон е мъртъв.
 	 
 	 
 	СЛЕДОВАТЕЛЯТ


 	 
 	 
 	За щастие Дьо Кристо отсъстваше по време на убийството - беше си взел двудневна почивка, за да гостува на някакви свои стари приятели в Байо. И се върна в манастира в понеделник сутрин, когато откриха трупа.
 	Честно казано, това едновременно го радваше и го караше да съжалява.
 	Радваше го, защото не беше заподозрян.
 	И съжаляваше, защото абатът го помоли - като безпристрастен външен човек, бивш военен командир, а сега и кралски архитект - да открие убиеца.
 	Не му допадаше много идеята да надникне зад завесата на живота в Мон Сен Мишел - всеки манастир си имаше своите тайни, - но знаеше, че неговият приятел кралят ще иска да получи обяснение за убийството.
 	- Трябва да разполагам с пълна свобода на действие - заяви Дьо Кристо на абата.
 	- Ще получите каквото пожелаете, господин архитект.
 	- Тогава да огледаме местопрестъплението.
 	Скоро Дьо Кристо стоеше в огромната катедрала.
 	Престолонаследникът все още висеше на кръста с широко разперени ръце и клюмнала глава.
 	Дьо Кристо проучи всяко ъгълче на храма - но не се натъкна на нищо особено.
 	После обаче забеляза малко балконче почти под самия свод. Вратата му зееше.
 	След кратко изкачване Дьо Кристо излезе на балкончето, от което се разкриваше чудесна гледка към цялото вътрешно пространство на катедралата.
 	Нещо изхрущя под краката му.
 	Той погледна надолу - и видя няколко камъчета, всичките оранжеви. Приличаха на чакъла, с който бяха настлани някои от алеите в манастирската градина.
 	- Хм - замислено каза Дьо Кристо.
 	Върна се при абата, който го чакаше долу.
 	- Тая заран някой напускал ли е Мон Сен Мишел?
 	- Не - отвърна духовникът. - Според записите на портата абсолютно никой не е напускал острова. Първо това проверих.
 	- Което означава, че убиецът продължава да е сред нас - заключи Дьо Кристо. - Че все още е на острова. Затворете Мон Сен Мишел, абате. Отсега нататък никакво влизане и излизане.
 	 
 	 
 	ОСТРОВНИЯТ МАНАСТИР


 	 
 	 
 	Поводът за идването на дофина и неговата свита на Мон Сен Мишел беше исторически. След сто и шестнайсет годишна кръвопролитна война с англичаните - която по-късно щеше да стане известна като Стогодишната война - цяла Франция празнуваше.
 	И Мон Сен Мишел, възхитителният манастир, кацнал на върха на своето островче в залива Сен Мало, толкова нависоко, че се виждаше от двайсет мили, щеше да е център на тържествата по случай мира.
 	По време на военните действия островният манастир беше устоял на три английски обсади, едната от които предвождана от самия жесток крал Хенри V.
 	Ала обсадите бяха нанесли тежки рани на светата обител и след края на войната тя се нуждаеше от основен ремонт. И затова с цената на огромни разходи негово величество бе пратил своя кралски архитект Робер дьо Кристо да възстанови порутените манастирски укрепления и пострадалата от пожар катедрала.
 	И сега кралят идваше да види как се е справил. Дофинът и двамата му братя, принцовете Луи и Филип (със съответните си придворни) бяха пристигнали една седмица по-рано, за да подготвят височайшата визита.
 	Но както щеше да установи Дьо Кристо, по време на престоя си на Мон Сен Мишел престолонаследникът и неговата свита се бяха държали като извънредно лоши момчета.
 	 
 	 
 	КЛИСАРЯТ


 	 
 	 
 	Дьо Кристо установи работното си място в трапезарията. То се състоеше от маса и два стола, единия за него, а другия за свидетеля, когото разпитваше.
 
 	Първо повика стария брат Михаел, грохналия клисар на катедралата, монаха, който наблюдаваше работата му през последните три месеца.
 	- Светът най-после се отърва от тоя гаден злосторник - процеди през беззъбите си венци брат Михаел. - Дофин или не, той има за какво да трепери, когато се изправи пред Божия съд!
 	„Аха - помисли си Дьо Кристо. - Това следствие всъщност може да се окаже доста кратко“.
 	- Какво ви кара да говорите така? - попита той.
 	- Дофинът беше калпазанин. От най-глезените. Напиваше се, богохулстваше до забрава и развратничеше.
 	Дьо Кристо кимна. Сексуалната ненаситност на младия дофин беше общоизвестен факт. Често се случваше някоя прислужничка да роди девет месеца след негово посещение при един или друг провинциален благородник.
 	- Всички сме грешни, брат Михаел. Дофинът заслужаваше ли смърт за тези си грехове?
 	Клисарят се наведе напред и сниши глас.
 	- За стореното от него на Мон Сен Мишел той трябва да гори в ада, господин архитект. Той... - Старецът явно не можеше да се насили да го произнесе. - Той обезчести няколко от по-младите монахини.
 	Дьо Кристо вдигна поглед от записките си.
 	- Какво е направил?!
 	Брат Михаел се просълзи. Може и да се държеше войнствено, но определено не беше убиец. Пък и разпъването на дофина изискваше сила, каквато старецът не притежаваше.
 	Дьо Кристо опита друга насока.
 	- Вие живеете в жилище до катедралата, нали, братко?
 	- Да.
 	- И обичате своята катедрала, нали? В крайна сметка вие ме следяхте като ястреб през цялото време, докато работех.
 	- Обичам тази катедрала, господин архитект - потвърди старият монах. - Тя е светиня, благословена от самия архангел Михаил. Наистина я обичам.
 	- Щом толкова много я обичате и като знам как усърдно бдите над нея, как така не сте станал свидетел на убийството на престолонаследника?
 	Брат Михаел се намръщи.
 	- От време на време всички имаме нужда от сън. Престъплението е било извършено, докато съм спял. Братята ще потвърдят алибито ми.
 	„Както и вие ще потвърдите тяхното“ - помисли си Дьо Кристо.
 	- Благодаря, брат Михаел. Засега това е всичко.
 	 
 	 
 	СЕСТРА МАДЛЕН


 	 
 	 
 	Младата монахиня, която седеше пред Дьо Кристо, се разплака. Беше се огънала още при първия въпрос.
 	Подобно на много от младите монахини в манастира, тя бе селско момиче без особено образование, на което женските метоси в обител като Мон Сен Мишел осигуряваха поне някакъв сносен живот.
 	- Да! - извика тя. - Направих го! Отдадох му се! Той ме напи с вино, притъпи сетивата ми. После ме обърка с хитрия си език - каза ми, че кралят на Франция бил крал само защото така искал Бог. И тъй като той щял да е следващият крал на Франция, значи Бог го бил избрал. И тъй като той желаел моето тяло, значи Бог желаел да му се отдам. И затова легнах с него и сестра Арабел.
 	- Легнали сте с него и сестра Арабел?! Едновременно ли? - Дьо Кристо почти се задави.
 	- Да... - Младата сестра Мадлен явно не беше сигурна дали това е нещо необичайно. - Братята му легнаха със сестра Филипа и сестра Маргарита в другия край на спалнята на престолонаследника...
 	Тя засрамено наведе глава и млъкна.
 	Дьо Кристо, който беше виждал много неща в живота си, мъчително преглътна.
 	- Значи е било... оргия, така ли? - попита той. 
 	- Да.
 	- Колко монахини присъстваха?
 	- Четири.
 	- И колко от тях участваха в оргията?
 	- Всичките, господине.
 	- Колко от хората на дофина бяха там?
 	- Само трима. Той и двамата му братя. Е, поне първия път.
 	- И други пъти ли е имало? - Дьо Кристо вдигна вежди.
 	- Преди три нощи дофинът ни повика в спалнята си, където се отдадохме на същия грях. Втория път бяхме само ние със сестра Арабел и тримата принцове ни се изредиха. А третата вечер, снощи, се събрахме най-много хора - дванайсет монахини, тримата принцове и двама от младите им камердинери.
 	Дьо Кристо само я зяпна.
 	- Как се чувствахте после? - едва успя да произнесе той.
 	Тя отново наведе глава.
 	- Чувствах се ужасно, господине. Чувствах се мръсна. Осъзнах, че той е използвал хитростите си, за да ме убеди да се отдам на най-греховните плътски желания.
 	- Бяхте ли гневна?
 	- Да.
 	- Чувствахте ли се безпомощна?
 	- Да.
 	- Достатъчно гневна и безпомощна, за да убиете престолонаследника ли?
 	Младата монахиня се извърна.
 	- Не... - тихо отвърна тя, сякаш изпитваше съжаление.
 	Това го изненада, но преди да успее да каже нещо, момичето продължи:
 	- Хареса ми, господин архитект. Цял живот съм се чудила за плътските наслади и най-после ги познах. Те са възхитително прекрасни и не знам защо трябва да се срамуваме от тях и да изпитваме вина.
 	Погледна го с простодушните си очи и добави:
 	- Честно казано, изобщо не бях гневна, господин архитект. Всъщност ми хареса.
 	 
 	 
 	ВТОРИЯТ В РЕДА НА 


 	НАСЛЕДНИЦИТЕ


 	 
 	 
 	Младият принц Луи небрежно се беше отпуснал на стола срещу Дьо Кристо, като че ли не му дремеше за абсолютно нищо. Което можеше и да е истина, понеже сега той бе дофин, следващият в реда на наследниците на трона.
 	- Искате да знаете дали съм убил брат си, нали? - ухили се Луи. - За да стана крал.
 	- Мина ми през ума такова нещо - отвърна архитектът.
 	- Ще излъжа, ако ви кажа, че на мен пък никога не ми е минавало през ума. Но не. Не съм го убил. Имам свидетели, които могат да потвърдят алибито ми.
 	- Кои?
 	- Един кавалер не разкрива такива неща - пак се ухили принцът.
 	- Спали сте с монахиня, нали? - директно го попита Дьо Кристо. - Голям кавалер!
 	Принцът подскочи на стола.
 	- Откъде...
 	- Не ме подценявайте, ваше височество.
 	- И вие не ме подценявайте, господин архитект - сопна му се Луи, стана, отиде при близкия шкаф и извади от него светлооранжева керамична чаша.
 	После си наля вода от една бутилка, седна и продължи да говори:
 	- Ще е по-благоразумно, ако внимателно си подбирате думите. Защото ако сега ми повдигнете лъжливо обвинение, когато умре баща ми и аз стана крал, ще свършите дните си в килия, където компания ще ви правят само плъховете и собствените ви крясъци.
 	Докато пиеше, принцът спокойно гледаше Дьо Кристо.
 	- Значи снощи сте били с някоя от монахините, така ли? - попита архитектът.
 	- Всъщност с две. - Луи се ухили. - В спалнята си. Със сестра Арабел и сестра Маргарита. Тримата бяхме заедно с други, преди да решим да се усамотим в моята стая.
 	- Отделили сте се от по-голямата оргия.
 	- Да. И повярвайте ми, доколкото видях, скъпият ми покоен брат престолонаследникът си беше съвсем жив... и жизнен... когато си тръгвахме.
 	Дьо Кристо втренчено изгледа наглия младеж, който сега беше първи в реда на наследниците.
 	Принцът бутна стола си назад и се изправи.
 	- Успех в следствието, господин архитект.
 	 
 	 
 	ПОМОЩНИКЪТ


 	 
 	 
 	Този следобед Дьо Кристо разпита още десетина монаси и монахини, сред които и самия абат. Не се появиха никакви улики.
 	На смрачаване той излезе на огромната тераса, която гледаше към ширналия се залив Сан Мало.
 	Абатът го последва навън.
 	- Как върви?
 	- Засега никак.
 	Дьо Кристо видя неколцина монаси да пресичат двора под тях. Всички носеха чашите си с вода и явно се оттегляха да спят. Сред тях забеляза стария брат Михаел, който говореше нещо на много по-едър от него млад монах, истинска канара.
 	- Кой е оня? - попита архитектът. - Монахът, на когото говори брат Михаел?
 	- А, това е брат Барнабас - отвърна абатът. - Той е полуидиот. Но е много набожен, почти колкото брат Михаел. Двамата много си допадат - брат Барнабас боготвори стария брат Михаел, подражава му във всичко. Всъщност той е помощник-клисар на катедралата.
 	- Помощник-клисар ли?! - Дьо Кристо вдигна вежди.
 	- Да. Брат Михаел не ви ли го спомена?
 	- Не... - Архитектът се вторачи в грамадния монах. - Възможно ли е той да е извършил убийството?
 	- Брат Барнабас ли?! - възкликна абатът. - Не! Той е най-добродушният великан на света! Як, но кротък, тих като мишка. Не мога да си представя що за скверност би разгневила брат Барнабас, камо ли да го накара да убие човек!
 	Дьо Кристо се намръщи.
 	- Хм, все пак мисля утре да го разпитам.
 	 
 	 
 	РАЗХОДКАТА


 	 
 	 
 	Уморен от целодневните разпити, Дьо Кристо реши да се разходи из Мон Сен Мишел и да разгледа някои от местата, за които беше слушал.
 	Отиде в катедралата и впери поглед в кръста, на който бяха разпнали престолонаследника.
 	А после и във високия балкон, където беше открил оранжевите камъчета от градината.
 	След това се заскита из сградите и накрая стигна до спалнята на дофина.
 	Оказа се по-малка, отколкото си я представяше - много по-малка. Легло с балдахин, стол, прозорец. Вътре едва щяха да се поберат седем души, при това натикани плътно един до друг.
 	Не повече от седем.
 	Но сестра Мадлен беше казала...
 	„Я чакай!“ Архитектът замръзна на място.
 	- Ех, Дьо Кристо! Какъв си глупак! Защо реши, че всичко се е случило тук?!
 	 
 	 
 	ОБЯСНЕНИЕТО


 	 
 	 
 	Дьо Кристо влетя в спалното помещение на монахините. Няколко от тях се разпищяха при вида на мъж сред тях, но той не им обърна внимание.
 	- Къде е сестра Мадлен? - извика архитектът. - Къде е?
 	Младата монахиня излезе напред.
 	- Да, господин архитект?
 	- Третата оргия, снощи. Тя не е била в спалнята на престолонаследника, нали?
 	- Ами, не... - Сестра Мадлен се изчерви.
 	- Понеже спалнята на принца е прекалено малка, за да побере седемнайсет сладострастни тела - дванайсет монахини, трима принцове и двама камердинери, ако си спомням вярно. Е? Къде беше третата оргия? - попита той, въпреки че вече знаеше отговора.
 	Сестра Мадлен извърна очи.
 	- Къде беше? - повтори Дьо Кристо.
 	Младата монахиня мъчително преглътна.
 	- В катедралата, господине. Около олтара. На светлината на много свещи. Навсякъде имаше голи тела, които извършваха всякакви сексуални актове, и естествени, и противоестествени, търкаляха се в храма, по стъпалата, по пода, а престолонаследникът лежеше върху самия олтар със сестра Филипа, която стенеше в екстаз.
 	Дьо Кристо видя сцената във въображението си - но видя и човека, който беше наблюдавал всичко от високия балкон под свода на катедралата.
 	Човек, който държеше оранжева керамична чаша - сигурно бе отишъл да си налее вода през нощта и като бе чул шум от църквата, се бе качил на балкона, за да провери, и беше станал свидетел на това светотатство.
 	Оскверняването на Божия олтар от самия престолонаследник.
 	Шокиран от гледката, убиецът беше изпуснал чашата си и тя се беше счупила. После бе успял да събере повечето оранжеви чирепи, но не всички.
 	Беше изчакал развратниците да напуснат катедралата, беше изчакал дофина да остане последен.
 	Значи трябваше да е достатъчно едър, за да го надвие.
 	Достатъчно як, за да го прикове на кръста и да го вдигне над олтара.
 	И достатъчно страстен в набожността си - и достатъчно тъпоумен, - за да убие френския престолонаследник заради извършеното от него светотатство върху Божия олтар.
 	Дьо Кристо чу гласа на абата в главата си: „Не мога да си представя що за скверност би разгневила брат Барнабас, камо ли да го накара да убие човек!“
 	- Аз пък вече мога да си представя - каза той на глас.
 	 
 	 
 	Кралят пристигна след два дни.
 	Естествено, вестоносците вече му бяха съобщили за смъртта на сина му. Дьо Кристо му разказа всичко - за оргиите, убийството и убиеца, грамадния полуидиот брат Барнабас.
 	Негово величество реагира странно. Поиска да види убиеца.
 	Доведоха брат Барнабас. Кралят го огледа внимателно.
 	Никой не смееше да гъкне.
 	Монархът се взираше в безмълвния брат Барнабас.
 	После тихо каза:
 	- Този човек няма да бъде наказан. Синът ми се е опозорил на Божия олтар. За негово съжаление, Бог е видял всичко.
 	Дванайсетте монахини, които бяха участвали в оргиите, бяха порицани, но също получиха прошка - и им позволиха да изберат дали да водят чист живот, или да се откажат от монашеските си обети.
 	Осем се покаяха и останаха. Но четири от опозорените жени, най-младите монахини, сред които и сестра Мадлен, решиха да напуснат манастира.
 	Що се отнася до Дьо Кристо, след една седмица той щеше да си тръгне от Мон Сен Мишел, за да не се върне никога повече на острова.
 	ЕКСКУРЗИИ ВЪВ ВРЕМЕТО


 	 
 	 
 	 
 	ОФИСЪТ НА 


 	„ЕКСКУРЗИИ ВЪВ ВРЕМЕТО" ООД


 	 
 	 
 	Остин, щата Тексас

 	1 януари 2006

 	12:00

 	 
 	Гигантските букви крещяха „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЕКСКУРЗИИ ВЪВ ВРЕМЕТО!“ и пред огромния билборд стояха Мич Рали и още пет известни личности.
 	Цяла армия фотографи и репортери ги снимаха и им задаваха въпроси.
 	- Господи, как ги мразя тия неща! - измърмори Рали.
 	- Стига бе, Мич. Я по-бодро! - прошепна му красивата блондинка до него, докато се усмихваше към обективите. - Ще е страхотно. И ние ще го преживеем първи.
 	Австралийският писател Мич Рали беше пристигнал в Тексас, за да представи последния си роман, „Седемте смъртоносни чудеса“. Успехът на книгата му бе осигурил покана за това събитие - шумно рекламираното откриване на Екскурзиите във времето.
 	Той се обърна към момичето. Стара семейна приятелка, Лора се справяше отлично в живота. Тя не само беше модел на Калвин Клайн, но и...
 	- Е, Хъмбърт, каква рецензия ще напишете сега? - извика един журналист от навалицата.
 	Гърбавият очилат мъж вдясно от Мич се прокашля. Всички се бояха от литературните рецензии, които петдесет и пет годишният Хъмбърт Хюз публикуваше в „Ню Йорк Таймс“. Хората от „Екскурзии във времето“ постъпваха много смело, като го бяха поканили.
 	Мич Рали знаеше за него нещо любопитно, известно само на малцина други. Преди година Хюз беше пратил ръкопис на роман в нюйоркски и лондонски издателства, които го бяха отхвърлили като ужасно скучен.
 	Днес обаче иначе намусеният критик демонстрираше чудесно настроение. Дори носеше бутилка „Дом Периньон“ от 1932-ра, за да полее повода с другите пътешественици - Мич, Лора и трима популярни спортисти.
 	Изведнъж светлините помръкнаха и на сцената излезе нова фигура: Тад Елис, енергичният президент на „Екскурзии във времето“ ООД.
 	- Дами и господа! - извика той. - Добре дошли... в Екскурзии във времето!
 	Елис вдигна ръце и исполинският билборд се раздели на две половини. Зад тях се показа Залата за пътешествия.
 	 
 	 
 	ЗАЛАТА ЗА ПЪТЕШЕСТВИЯ


 	 
 	 
 	Приличаше на ултрамодерна лаборатория.
 	В центъра имаше кръг от шест сребърни кресла, завинтени за пода като стоматологични столове, с куполовидно устройство върху облегалката за главата.
 	- Тук става магията! - обяви Тад Елис. - Тук нашите гости ще се отправят на своето пътешествие в...
 	Включи се видеоекран и се разнесе напевен дикторски глас.
 	- ... „Древната империя“: посетете света на Древен Египет, където ще живеете като фараон. „Операция „Овърлорд“: преживейте лично бойните действия през Втората световна война! Или „Динозавърленд“: любителите на природата могат да се отправят на тази живописна екскурзия на Земята, каквато е била преди седемдесет и пет милиона години. А за онези, които не са чак такива любители на природата, предлагаме лов на тиранозаври!
 	Имаше още три екскурзии, едната от които се казваше „Суперзвезда“ и даваше възможност човек да живее в свят, в който е най-известната личност.
 	- За да сътворят световете на Екскурзии във времето, нашите опитни програмисти работиха с най-добрите специалисти по история, природни науки и космическа геодезия - продължи Тад Елис. - Като използва техните данни, нашата патентована програма Ълтимит Уърлд-две пресъздава реалистични обстановки, основаващи се на действителния терен и градската среда на нашата планета. И когато щурмувате нормандския бряг, вие щурмувате копие на истинския бряг.
 	Репортерите бясно записваха, операторите снимаха.
 	По време на паузата Мич се обърна към Тад Елис.
 	- Малко напомня на „Матрицата“.
 	- Несравнимо по-хубаво е от тъпата „Матрица“ - прошепна в отговор президентът на компанията, преди да се отдалечи и отново да подеме презентацията си. - Дами и господа! В Екскурзии във времето можете да направите всичко това и много други неща! Как ли? Е, всичко става в ума ви.
 	 
 	 
 	ВСИЧКО Е В УМА ВИ


 	 
 	 
 	Хъмбърт Хюз гръмна тапата на шампанското и шестимата екскурзианти във времето вдигнаха наздравица и отпиха от чашите си. После всички влязоха в Залата за пътешествия.
 	Мич се отпусна на своя стоматологичен стол и един специалист от екипа на фирмата спусна куполовидната каска над лицето му.
 	- Нашите патентовани неинвазивни шлемове пращат микровълнови сигнали директно в малкия мозък на клиента, прекъсват дейността на мозъчната кора, забавят нервните импулси и предизвикват полукоматозно състояние - обясняваше Тад Елис. - След това заменяме реалната сетивна информация с нашите възстановки и така убеждаваме клиента, че се намира в друг свят.
 	- Какво ще кажете, господин Хюз? - попита един от журналистите. - Как е да се връщате във времето на Втората световна война?
 	- Запазвам си правото да ви отговоря после.
 	- Ей, Лора! - извика друг репортер. - Какво мисли чичо ви за вашето участие в тази авантюра?
 	Тя се обърна към него.
 	- Чичо ми винаги е подкрепял иновациите в Америка. Много е развълнуван. Що се отнася до мен, готова съм да стана суперзвезда.
 	- Добре, време е нашите изтъкнати гости да се отправят на своите пътешествия! - сложи край на разговорите Елис.
 	В този момент специалистът, който стоеше до Мич, включи шлема - и писателят усети странно жужене в главата си. Изведнъж се почувства уморен и му се доспа. После го погълна мрак.
 	 
 	 
 	ЗЕМЯТА НА ДИНОЗАВРИТЕ


 	 
 	 
 	Когато отвори очи, се намираше на друго място и в друго време. Стоеше на модерна хеликоптерна площадка на върха на хълм над тучна речна долина. Любезният (компютърно генериран) пилот на чакащия с въртящи се ротори коптер го покани да се качи.
 	- Здравейте, господин Рали, аз съм ПИ-5А26Х и днес ще съм вашата турпрограма.
 	- Чудесно. Би ли ми повторил името си? ПИ-5А2...
 	- ПИ-5А26Х. Програмистите още не са ми дали окончателно име.
 	- Имаш ли нещо против да те наричам просто Пи?
 	- Абсолютно нищо, господин Рали.
 	Скоро летяха ниско над дърветата и разглеждаха равнините и реките. Равнини и реки, пълни с...
 	Динозаври. Много динозаври.
 	- Майко мила... - ахна Мич.
 	 
 	 
 	СВЕТОВНА СУПЕРЗВЕЗДА


 	 
 	 
 	Лора слезе от лимузината на червения килим - и мигновено я заслепиха безброй фотографски светкавици.
 	Червеният килим водеше към кино „Одеон" на Лестър Скуеър в Лондон и нейното лице грееше от всички плакати на площада. От всички страни се тълпяха хора, които викаха името ѝ.
 	Фотографите:
 	- Лора! Лора! Насам!
 	Журналистите:
 	- Лора! Как е твоят филм и албумът ти едновременно да са номер едно в Америка?
 	„Страхотно - помисли си тя. - Просто страхотно".
 	 
 	 
 	ОСТИН, ИМАМЕ ПРОБЛЕМ...


 	 
 	 
 	Докато журналистите благоговейно наблюдаваха екраните, до Тад Елис се приближи един специалист от екипа и му прошепна:
 	- Май имаме проблем, господин Елис.
 	- Какъв проблем?
 	- Мониторът на господин Хюз показва някакви странни синапени данни.
 	Двамата отидоха при компютъра, който следеше Хъмбърт Хюз. Видяха го в команден пункт, от който ръководеше операция „Овърлорд“, съюзническия десант в Европа през Втората световна война.
 	- Обърнете внимание на нервните му импулси - посочи специалистът. - Прекалено са забавени.
 	- Той изпада в дълбока кома... - промълви Елис.
 	- Изпада в много дълбока кома. Господин Хюз сигурно е взел някакви успокоителни, при това голямо количество.
 	- Дрогирал се е, така ли? Защо?
 	- Нямам представа. Но с толкова забавени нервни импулси не можем да извадим господин Хюз от програмата, без да му нанесем тежки мозъчни поражения. Той всъщност се е заключил в програмата...
 	В залата изведнъж запищя настойчиво писукане.
 	- Мама му стара! Нервните импулси на Лора се забавят...
 	- И на Рали...
 	- Боже господи! Всички са така! И шестимата изпадат в дълбока кома!
 	 
 	 
 	ПИСМОТО НА ХЪМБЪРТ ХЮЗ


 	 
 	 
 	На другия ден полицията щеше да открие в дома на Хъмбърт Хюз следното писмо:
 	 
 	Уважаем свят,

 	Писна ми от тебе. Тотално ми писна... от твоето удивително преклонение пред посредствеността.

 	Подминават се страхотни картини. Загърбва се страхотна литература.

 	Какво е Бетовен, когато имате „Американски пай “. Защо да ходите на опера, когато можете да гледате майтапите на Джим Кери за пърденето. Светът се е превърнал в утопия за кретени.

 	И на мене тотално ми писна.

 	Затова днес отивам на по-хубаво място, където светът е мой и мога да го пресъздам както ми харесва. Бих се извинил на президента, задето му отмъквам племенницата, обаче той е тъпанар.

 	Сбогом, жесток свят. Продължавай да тънеш в собствената си мръсотия.

 	Хъмбърт Хюз

 	 
 	 
 	До писмото имаше няколко празни шишенца от лекарства... и уред за отпушване на бутилки, с който критикът беше отпушил и после запушил бутилката „Дом Периньон“ от 1932-ра.
 	 
 	 
 	СПЯЩИТЕ ГОСТИ


 	 
 	 
 	Елис нареди журналистите да опразнят залата, после се обърна към екипа от програмисти и учени.
 	- Добре, защо Хюз е упоил другите гости?
 	Никой не знаеше.
 	- Дяволите да го вземат! - възкликна един от специалистите от компютърния си пулт.
 	- Сега пък какво има? - попита Елис.
 	- Пак господин Хюз. Той, ъъъ, сключи сделка с немците. Сложи край на войната в Европа и обедини всички сили под свое ръководство.
 	- Какво е направил?!
 	- Програмата го позволява. Като главнокомандващ операция „Овърлорд“, той току-що се обади на своя колега от противниковата страна и му предложи да си поделят Франция. Немците приеха. Обаче това не е най-големият проблем.
 	- А кой е?
 	- Той току-що докара обединената си десантна армия в Лондон - на Трафалгар Скуеър.
 	- На Трафалгар Скуеър?! Но това е един от... - Главният специалист се вцепени. - Мили боже! Той знае за порталите. Ще прехвърли армията си в друг свят!
 	 
 	 
 	ПОРТАЛИТЕ


 	 
 	 
 	- Припомнете ми порталната структура - нареди Елис.
 	- Шестте виртуални свята на „Екскурзии във времето“ всъщност са свързани и представляват нещо като шестетажен гараж със стълби между етажите - обясни главният специалист. - По същество главната програма налага шест еднакви „Европи“ една върху друга и ги свързва с тези виртуални стълби, които ние наричаме „портали“. Порталите се намират на едни и същи места във всеки свят: на Трафалгар Скуеър, в Сфинкса...
 	Той отвори схемата на един от компютрите:
 	 
 	  

 	 
 	- Значи са на едни и същи места във всеки свят, така ли? - повтори Елис.
 	- Да. Те са като стълби между етажите - ако искаш, може да слезеш от Втората световна война в Динозавърленд. Въведохме тая функция в програмата като стабилизиращ елемент.
 	- Какво ще правим? - попита някой.
 	Президентът на „Екскурзии във времето“ ООД прехапа устни.
 	- Повикайте господин Блак.
 	 
 	 
 	ГОСПОДИН БЛАК


 	 
 	 
 	Господин Блак всъщност беше Нейтън Блак, бивш морски пехотинец, а сега шеф на отдел „Спасяване и възстановяване“ в „Екскурзии във времето“ ООД.
 	В ранните етапи от работата си компанията се беше сблъсквала с някои неочаквани проблеми с виртуалните светове.
 	Най-тежкият, известен като „Заключване“, за пръв път бе възникнал, когато един от служителите дойде надрусан и преживя психотичен епизод в „Суперзвезда“.
 	Просто отказа да излезе от програмата.
 	И поради психозата му не можеха да го извадят, без да му нанесат тежки мозъчни поражения. Скоро установиха, че същото се случва, когато гостът изпадне в дълбока кома - той се оказваше психически „заключен“ в съответния свят.
 	Навремето бяха пратили господин Блак да върне служителя. Да го убеди да излезе по собствена воля. В крайна сметка само това имаше значение. За да се избегнат мозъчните поражения в такава ситуация, излизането трябваше да е доброволно.
 	Във въпросния случай Блак успя да изведе човека през „Авариен изходен портал“ (на централно място във всеки свят имаше АИП, обикновено някаква забележителност: например в „Суперзвезда“, той се намираше на камбанарията на Уестминстърското абатство в Лондон).
 	Докато чакаха Блак, продължаваха да наблюдават Хъмбърт Хюз.
 	- Преведе цялата си армия през портала на Трафалгар Скуеър - съобщи един млад специалист. - Подминава „Подводна одисея“, „Монако“ и „Египет“... чакайте! Спира. Армията му излиза през портала... в „Суперзвезда“.
 	- Уф, мамка му - изруга Елис. - Той отива при Лора.
 	 
 	 
 	СУПЕРЗВЕЗДА


 	 
 	 
 	Съвременен Лондон никога не беше виждал такова нещо.
 	От Трафалгар Скуеър се изсипваха орди германски и съюзнически войници, като застрелваха всички по пътя си. Сред тях беше техният главнокомандващ: Хъмбърт Хюз.
 	И тъй като в този свят нямаше никакви въоръжени сили, никой и нищо не можеше да ги спре.
 	Насочиха се право към кино „Одеон".
 	 
 	 
 	СПАСЯВАНЕТО ЗАПОЧВА


 	 
 	 
 	Господин Блак пристигна в лаборатория 2, една от работните лаборатории.
 	Влезе небрежно, висок и снажен, и се настани на самотния стоматологичен стол.
 	- Добре, кой е обектът?
 	Въведоха го в обстановката.
 	- Не ми дреме за Хъмбърт Хюз - каза Тад Елис. - Интересува ме Лора Буш.
 	Опасността за Лора Буш ужасяваше всички.
 	Защото ако Хъмбърт Хюз заловеше и убиеше онази Лора в „Суперзвезда“, в истинския ѝ силно упоен мозък щеше да възникне парадокс. Хюз не се беше стремил да упои всички гости - а само нея. Просто бе искал да я докара до състояние на дълбока кома. Останалите бяха косвени жертви.
 	В този момент мозъкът ѝ щеше да се вцепени и да се срине като претоварен компютър. Мозъчна смърт. Тя щеше да се превърне във вегетиращ труп или още по-лошо, да получи аневризма.
 	Най-ужасният кошмар на „Екскурзии във времето“.
 	Блак беше готов.
 	- Пратете ме в „Динозавърленд“. Не искам да отида направо в „Суперзвезда“ и да се натъкна на някоя от нацистките дивизии на господин Хюз. АИП-ът в Диноленд е същият като в „Суперзвезда“ - а и мога да взема някои сериозни оръжия от ловджийската оръжейна. Оттам ще се вмъкна в „Суперзвезда“.
 	Спуснаха куполовидния шлем над главата му и след секунди той затвори очи...
 	 
 	 
 	ДИНОЗАВЪРЛЕНД


 	 
 	 
 	... и се озова на върха на нисък хълм, който гледаше към Динозавърленд. В древната гора пред него лъкатушеше река Темза.
 	На хълма се издигаше бетонна постройка с хеликоптерна площадка и склад. В склада имаше стойки със супероръжия за лов на динозаври: мегапушки „Ремингтьн", плазмени РПГ-та, импулсни автомати „Щаер". Блак взе по едно от всеки вид оръжие, както и кутии с боеприпаси и няколко гранати със сярна киселина.
 	Сепна го някакъв шум.
 	Той вдигна едно от оръжията, завъртя се и видя коптера на Динозавърленд да каца на площадката отвън.
 	Писателят Мичъл Рали и неговият компютърно генериран пилот се връщаха от живописната екскурзия в Динозавърленд.
 	Рали скочи от коптера и видя Блак.
 	- Здравейте! Божичко, страхотно е...
 	- Извинявайте, господин Рали, но имаме проблем - бързо го прекъсна бившият морски пехотинец. - Трябва да дойдете с мен и незабавно да напуснете Екскурзии във времето.
 	- Какво се е случило?
 	Блак му разказа по пътя.
 	- Упоил е всички ни... - каза Мич. - Мога ли да ви помогна с нещо?
 	- Най-много ще ми помогнете просто като се върнете обратно.
 	- Ясно.
 	Мич, Блак и Пи забързаха към моравата, където някой ден щеше да се издига Уестминстърското абатство. Там имаше малка стоманена будка, голяма колкото телефонна кабина: Аварийният изходен портал. Наблизо се намираше още един склад за оръжие.
 	- Вървете да спасите Лора - каза Мич. - С нея сме приятели. Оттук ще се прибера сам. Побързайте.
 	Блак кимна, влезе в стоманената кабина, натисна един бутон и - хоп! - вътре проблесна бяла светлина и той изчезна.
 	Мич сви рамене и се обърна към пилота.
 	- Много ти благодаря за екскурзията, Пи. Страхотен си.
 	- За мен е удоволствие, господин Рали. Ще поискам да качат в програмните ми файлове някоя от вашите книги, за да си поговорим за нея другия път.
 	- Супер. - Мич влезе в кабината и видя стенен панел с бутон за всеки свят и голямо червено копче с надпис „АВАРИЕН ИЗХОД".
 	Той се поколеба.
 	Безпокоеше се за Лора и се чудеше дали Блак ще успее да я спаси сам от суперармията на Хъмбърт Хюз.
 	Нищо лошо нямаше да се случи, ако хвърлеше един поглед...
 	Сви устни и взе решение.
 	И излезе от кабината.
 	- Ей, Пи, има ли още от ония големите пушки за динозаври наоколо? Мисля, че трябва да се разходим до „Суперзвезда".
 	 
 	 
 	ВЛИЗАНЕ В СУПЕРЗВЕЗДА


 	 
 	 
 	Ослепителна светлина. После нормалното му зрение се върна...
 	... и Мич Рали се озова в сребриста кабина, намираща се в най-горното помещение на камбанарията на Уестминстърското абатство, недалеч от триметровата камбана.
 	Надникна от прага на кабината...
 	... тъкмо навреме, за да види как от отвора на стълбището изскача нацистка десантна рота и изстрелва около милион куршуми в Нейтън Блак.
 	Тялото на Блак се разтресе под канонадата и се строполи на пода.
 	Мич зяпаше ужасен.
 	 
 	 
 	ОТНОВО В ОСТИН


 	 
 	 
 	Нейтън Блак мигновено отвори очи. Тъй като се беше намирал в съвсем лека кома, смъртта му в „Екскурзии във времето“ просто го събуди.
 	- Мамка му! - изсумтя той. - Пипнаха ме. Вардят портала. Няма как да вляза.
 	Тад Елис пребледня.
 	- Какво ще правим сега?
 	- Чакайте малко... - извика един специалист от компютърния си пулт. - Там има още някой. В „Суперзвезда“. На АИП-а. Само че не е компютърно генериран. Има сигнатура на... гост. Това е Мичъл Рали.
 	 
 	 
 	МИСИЯ „СУПЕРЗВЕЗДА"


 	 
 	 
 	Мич надникна от кабината и се вторачи в проснатия до отвора на стълбището труп на Нейтън Блак.
 	Изведнъж се появи някакъв дебелак и всички войници моментално застанаха мирно.
 	Това беше Хъмбърт Хюз. И водеше със себе си...
 	Лора.
 	По лицето ѝ се стичаха сълзи, очите ѝ бяха зачервени. Още носеше лъскавата си рокля от премиерата.
 	- Това е човекът, когото са пратили да освободи теб и да отвлече мен - изръмжа й Хюз. - Как пък не!
 	Блъсна я към един от хората си и нареди:
 	- Заведи я в Кулата. Под денонощна охрана.
 	Замъкнаха Лора нанякъде.
 	Хюз се обърна към командира на десантниците.
 	- Остави два взвода в това помещение. Охранявайте портала. Убивайте всеки, който излезе от него.
 	След това напусна камбанарията.
 	Десантниците, които останаха там, така и не забелязаха двете фигурки, увиснали на ръце от парапета на камбанарията на деветдесет метра височина.
 	Мич Рали и Пи.
 	 
 	 
 	ОСВОБОЖДАВАНЕТО: ЧАСТ I


 	 
 	 
 	- Водят я в Лондонската кула - прошепна Мич, все още увиснал от парапета. - Ако я затворят там, нищо не можем да направим. Трябва да я отвлечем по пътя.
 	- Но как? - попита Пи.
 	Мич сведе поглед надолу от камбанарията и след няколко минути видя да извеждат Лора и да я натикват в открита военна джипка. Малко по-късно излезе и Хюз и се качи на лимузина. Двете коли бяха заобиколени от съюзнически и нацистки танкове и джипки с картечници.
 	- Имаш ли парашут? - попита писателят.
 	- Длъжен съм постоянно да нося.
 	- Управляем ли е?
 	- Разбира се.
 	- Има ли място за двама?
 	- Разбира се.
 	- Тогава да вървим на спасителна операция - каза Мич, залюля се и хвана Пи през кръста. - Хвърляй бомбите!
 	И пилотът се пусна от парапета.
 	 
 	 
 	В КОНТРОЛНАТА ЗАЛА


 	 
 	 
 	- Леле боже! Рали току-що падна от върха на камбанарията...
 	Всички в контролната зала се вцепениха от ужас.
 	 
 	ОСВОБОЖДАВАНЕТО: ЧАСТ II


 	 
 	 
 	Мич и Пи летяха надолу край носещата се като в мъгла пред очите им стена на камбанарията, преди - фют! - над тях да разцъфне квадратен парашут, изскочил от раницата на пилота.
 	И те изведнъж се насочиха под остър ъгъл към...
 	... вече потеглилия военен конвой на Хюз.
 	Картечниците на две от ескортиращите го джипки откриха огън, но Пи им отговори със своя (много по-мощен) импулсен автомат и с един изстрел прати първата джипка по дяволите. Вторият му изстрел накара другата джипка рязко да завие и да се блъсне в съседната витрина.
 	След това куполът на един нацистки панцер се завъртя и оръдието се насочи към тях, но този път реагира Рали, който несръчно вдигна гранатохвъргачката на рамото си и стреля.
 	Гранатата се стрелна напред, улучи танка и го изпепели.
 	Пи насочи управляемия парашут към джипката, в която караха Лора. Когато стигнаха над колата, той очисти охранителите ѝ с два точни изстрела в главите, а Мич се наведе, изрита шофьора на улицата и се настани на предната дясна седалка. Пилотът освободи парашута и скочи зад волана.
 	Обърна джипката и потегли назад към Уестминстърското абатство, преследван от останалата част от конвоя.
 	Пи зави на кръстовището и те се понесоха покрай Парламента. Биг Бен се извисяваше над тях.
 	Мич се обърна към Лора.
 	- Здрасти...
 	И млъкна, шокиран от гледката в далечината.
 	Цяла армия от съюзнически и нацистки войници пресичаше Парламент Бридж и идваше право към тях!
 	Най-малко четирийсет хиляди души, пеш, с джипки и танкове, на мотори.
 	- Трябва да спечелим малко време - каза Рали. Мислите му бясно препускаха. - Пи, коя е най-мощната граната, която имаш?
 	Пилотът свали от колана си граната за РПГ със светеща лилава лампичка.
 	- Течна плазма. Експлозията е страшна.
 	Мич взе плазмената граната и я зареди в РПГ-то си. После се прицели в Биг Бен от предната дясна седалка на фучащата по улицата джипка.
 	- Направо не вярвам, че ще го направя...
 	И дръпна спусъка.
 	Плазмената граната изхвърча от РПГ-то и се заби точ- но в средата на Биг Бен в момента, в който колата прелиташе покрай прочутата кула.
 	Попадение. Взрив. Във всички посоки се запремята- ха тухли и стъкла.
 	После Биг Бен започна да се накланя като бавно падащо дърво.
 	Смъртоносно ранена по средата, шейсетметровата кула се стовари с оглушителен грохот върху улицата. Прочутият часовник на върха й се пръсна на милиони късчета по асфалта.
 	Сега кулата лежеше напряко на булеварда като гигантски повален дънер и препречваше пътя на всичките им преследвачи, точно както го беше замислил Мич.
 	Лора го погледна отстрани.
 	- Адски се кефеше, докато го правеше.
 	Насочиха се към Уестминстърското абатство.
 	 
 	 
 	АБАТСТВОТО


 	 
 	 
 	Тичешком се втурнаха в абатството, качиха се по стълбището и стигнаха до помещението на върха на камбанарията, където...
 	... ги очакваше Хъмбърт Хюз със своите нацистки убийци от СС.
 	- Знаех, че ще се върнете тук - презрително се ухили литературният критик.-Това е единственият изход. Вие се сражавахте смело, господин Рали, но макар госпожица Буш да ми трябва, нямам никаква нужда от вас. - Той се обърна към един от нацистите. - Убийте го, щурмбанфюрер.
 	Немецът вдигна парабела си и натисна спусъка.
 	Мич нямаше време да реагира.
 	Разнесе се изстрел. В същия момент пред Рали се завихри цветна мъгла и той разбра, че Пи се е хвърлил и го е защитил с тялото си!
 	Нацисткият командир се смая. Както и Хюз.
 	Мич обаче използва тази възможност и грабна една киселинна граната от колана на пилота, изтегли шплента и я хвърли. После дръпна Лора надолу в отвора на стълбището.
 	Бам-прас!
 	Гранатата се взриви с мощни пръски разяждаща сярна киселина в тясното помещение на върха на камбанарията.
 	Разнесоха се крясъци.
 	Рали изскочи от стълбището. Заехтяха изстрели с ре- мингтън и попарените от киселината нацисти наоколо западаха като круши.
 	Киселинната граната беше поразила и Хъмбърт Хюз. Той лежеше свит на кълбо в ъгъла и отчаяно търкаше лицето си.
 	- Очите ми! - извика литературният критик. - Очите ми!
 	Мич се наведе към него и заговори на... немски:
 	- Елате с мен, хер Хюз. Писателят е мъртъв и момичето е при нас. Но трябва да ви заведем в лазарета. Хайде, ще ви помогна.
 	Ослепелият Хюз се хвана за ръката на Рали и... доброволно... му позволи да го въведе в Аварийния изходен портал в ъгъла на помещението.
 	Лора ги последва и след като затвори вратата на кабината, Мич натисна големия червен бутон с надпис „АВАРИЕН ИЗХОД".
 	Проблесна бяла светлина.
 	 
 	 
 	ОТНОВО В ИСТИНСКИЯ СВЯТ


 	 
 	 
 	Мич Рали рязко отвори очи и се понадигна на стоматологичния стол.
 	После повърна.
 	Един специалист от „Екскурзии във времето“ му помогна да се изправи.
 	- Добре дошъл в настоящето, господин Рали. Вие сте истински герой!
 	Така си и беше. Драмата с откриването на „Екскурзии във времето“ и неговата роля в спасяването на президентската племенница бяха топновина в целия свят. В издателството му бяха на седмото небе - не бяха и мечтали за такава реклама.
 	Хъмбърт Хюз щеше да свърши в психиатрична клиника.
 	„Екскурзии във времето“ ООД отново щеше да се заеме с изследователска и развойна дейност.
 	Мич гледаше новините с Лора и нейното семейство в Далас. По телевизията един от репортерите го попита:
 	- Господин Рали! Господин Рали! Ще отидете ли пак на екскурзия във времето?
 	- Няма да е скоро - отвърна той.
 	Мич обаче щеше да се отправи на ново пътешествие, при това няколко пъти, за да се види с новия си приятел Пи, пилота, който се беше хвърлил на пътя на куршума, за да го спаси.
 	Естествено, дотогава Пи щеше да е напълно възстановен в компютърния свят на „Екскурзии във времето“. Дори бяха качили в програмата му най-новата книга на Рали, за да могат да си говорят за нея.
 	 
 	 
 	 
 	РОКПРИНЦЕСАТА И


 	АВТОРЪТ НА ТРИЛЪРИ


 	 
 	 
 	Запознаха се в един нюйоркски хотел. Тя беше млада хипстърска рокзвезда от Лос Анджелис, новооткрита и шумно лансирана, и правеше турне в шестнайсет американски града, за да рекламира новия си албум.
 	Той също бе на рекламно турне, но от съвсем друг вид.
 	Тя се яви в шоуто на Летърман.
 	Той даваше интервюта за местни кабелни телевизии.
 	 
 	 
 	Тя се яви в шоуто на Хауард Стърн.
 	Той участва в нощно радиопредаване - от полунощ до зори.
 	Тя се возеше с лимузини.
 	Той взимаше таксита.
 	Тя разполагаше с цяла армия пиари, мениджъри и шефове на звукозаписни компании, които държаха да правят всичко вместо нея.
 	Той работеше с пиара - заклет пушач - на издателството си.
 	Всички нейни песни призоваваха за разбиване на системата, за бунт срещу капитализма, такива неща. Сама си пишеше текстовете. Изграждаше си публичен образ на гениално момиченце: водеща китара, провиснали дънки и огромни като на кошута очи.
 	Неговите книги се тиражираха в целия свят от гигантски издателски конгломерат.
 	Тя участва в рекламна проява във Върджин Мегастор на Таймс Скуеър. На улицата се събра трихилядна тълпа, която предизвика задръстване.
 	На неговата рекламна проява същия ден дойдоха седемдесет и шест души. Захапал цигарата си, неговият пиар беше на седмото небе.
 	-      Страхотно, Марк! Когато Гришам го направи първия път, имаше само четирима посетители!
 	В „Радисън“ на Лексингтън Авеню тя беше отседнала в президентския апартамент на последния етаж.
 	Неговата стая гледаше към задна уличка.
 	Тя беше рокпринцеса.
 	Той беше автор на трилъри.
 	 
 	 
 	Запознаха се в ресторанта на хотела.
 	Ставаше късно. И двамата бяха уморени. В ресторанта нямаше никой друг.
 	Той седеше сам в ъглово сепаре, в едната си ръка държеше клубсандвич, а в другата - книга. Винаги четеше, докато се хранеше.
 	Тя също седеше сама, макар и по неволя.
 	Беше се нагласила и гримирала: червило, сенки за очи, руж. Пълна катастрофа.
 	А че беше катастрофа, две мнения нямаше.
 	Гаджето ѝ не се появи на вечеря. Представяха го като типичния млад Сериозен музикант, но всъщност подражаваше във всичко на Кърт Кобейн. Той и неговата армия от пиари никога не пропускаха да експлоатират връзката им - рокпринцесата и сериозният певец.
 	Джиесемът ѝ зазвъня. Обаждаше се Сериозния музикант. За да отмени срещата.
 	-      Извинявай, бейби, ама в „Блакуотър“ има купон и Чад вика, че просто е задължително да ме видят там.
 	Тя затвори и тихо се разрида.
 	 
 	*

 	 
 	Приглушеното хлипане го накара да вдигне поглед от книгата си.
 	Видя я да бърше очите си с кърпичка през две маси от него, нагласена и гримирана.
 	-      Прощавайте, госпожице. Добре ли сте?
 	Тя се обърна към него.
 	Сериозното му изражение показваше, че: а) няма представа коя е тя; б) загрижеността му е искрена.
 	И двамата се заговориха в сумрака на ресторанта.
 	Музиката не беше сред силните му страни.
 	Не можеше да различи „Фу Файтърс“ от „Гу Гу Долс“. Обаче знаеше какво харесва.
 	И макар че не я беше познал, бе слушал последния ѝ сингъл по радиото.
 	-      Ти ли си била? Ей, много си падам по тая песен. Солото на барабаните е супер!
 	Тя го попита каква друга музика слуша.
 	-      Напоследък главно сингъли. Вече не купувам много албуми. Просто харесвам песни, на които мога да си тактувам с крака, като „Рок диджей“ на Роби Уилямс или парчетата на Смаш Маут. Нали знаеш, „Ей, ти си рокзвезда...“
 	При други обстоятелства това щеше да е все едно да кажеш на борец срещу глобализацията, че обожаваш „Макдоналдс“, но тя виждаше, че мъжът говори искрено - честно и абсолютно откровено.
 	И това ѝ хареса.
 	-      Имаш ли издаден албум? - попита той.
 	Последният ѝ беше вече четвъртият.
 	-      Ъъъ, да.
 	-      Супер, ще си го купя. Когато пътувам, винаги си нося дискмена, и след като се запознах с тебе, със сигурност ще потърся другите ти песни.
 	-      Страхотно - отвърна тя. - А теб какво те води в Ню Йорк?
 	-      А, аз пиша книги. Тук съм на рекламно турне. Първо на Източното крайбрежие, после отивам в Лос Анджелис. След това се връщам в Австралия.
 	-      Какви книги пишеш? - Струваше ѝ се малко млад за автор на романи.
 	-      Трилъри. Романи с много екшън и приключения. Големи бестселъри.
 	Тя почти не четеше. Може да беше чувала за него.
 	-      Кажи ми заглавията на някои.
 	-      Първият е „Операция „Експлозивно“. С него пробих. После написах „Проклятието на храма на инките“.
 	Тя поклати глава.
 	-      Съжалявам, не съм чувала за тях. Пък и май не са от книгите, които чета.
 	-      Няма нищо. - Той сви рамене. - Хората четат различни книги. Едни обичат любовни романи, други - бестселъри. Различни светове за различни вкусове. Понякога обитателите на един свят дори не подозират за съществуването на други.
 	Харесваше ѝ начинът, по който говореше.
 	Изглеждаше спокоен, самоуверен, удовлетворен от себе си. В нейния свят това се срещаше рядко. Тя се замисли за Сериозния музикант. Ако срещнеше някой, който не е чувал за него, той просто щеше да се обърне на другата страна и да прекрати разговора.
 	После обаче писателят я стъписа, като ѝ каза, че трябвало да си тръгва.
 	-      Ужасно съжалявам, но утре ще ставам рано. В пет трябва да хвана влака за Филаделфия.
 	Тя също заминаваше на другия ден. Само че в по-нормален час: 10:00. Полет в първа класа до Чикаго.
 	Той ѝ пожела успех и се сбогува. И си отиде.
 	Тя си погледна часовника.
 	Минаваше два и половина. Бяха си приказвали четири часа.
 	 
 	 
 	На другата сутрин, докато чакаше във фоайето нейните хора да платят сметката и да пренесат багажа ѝ в очакващата я лимузина, тя чу една от рецеп- ционистките да разговаря с колежката си.
 	-      Знаех, че е млад, обаче нямах представа, че е толкова готин - казваше момичето от рецепцията. - Това им е странното на писателите, никога не знаеш как изглеждат. Както и да е, когато си заминаваше, познах името му в компютъра и го попитах дали е писателят Марк Ридли. Той потвърди и аз му казах, че съм му голяма фенка. После просто почнах да пелтеча и да фъфля и се почувствах като глупачка, но той се държа адски мило. Даже в сака си носеше една от своите книги и ми я подари. С автограф и всичко останало. Виж!
 	Рокпринцесата най-много се изненада от това, че романите му се харесват на момиче. Докато си бяха приказвали с Писателя, бе останала с впечатлението, че романите му са момчешки, и (трябваше да признае) ги зачеркна в ума си като книги за мъже, които си падат по Рамбо.
 	По пътя за лимузината я настигна една от беквокалите ѝ, пищната Ванеса - широк ханш, къси полички и повдигащи сутиени.
 	-      Чу ли за оня писател, дето беше в хотела? - попита тя.
 	-      Какво да чуя?
 	-      Младо парче от Австралия. Само слушай. Седем милиона екземпляра от книгите му, на петнайсет езика, продадени по целия свят. Идното лято излиза филм по първия му роман, продал го е на „Парамаунт“ за цяло състояние. С Брад Пит в главната роля. Току-що подписал договор за следващия си роман - за четиринайсет милиона долара. Казват, че и той като нас бил на рекламно турне из страната. - Ванеса намести сутиена си така, че гърдите ѝ да оказват максимално въздействие. - Трябва да съм готова, може пак да се сблъскаме с тоя момък.
 	Потеглиха за летището.
 	 
 	 
 	Различни турнета.
 	Из Съединените щати.
 	За нея: вихър от хотелски апартаменти, лимузини, чакащи на летища, и крещящи тълпи на рекламни прояви в магазини и студиа.
 	За него: вихър от хотелски стаи, салони за заминаващи, гишета за чекиране.
 	Хотелите почваха да се сливат един с друг в паметта му. В Синсинати се обърка и вместо в стая 715 отиде в 405 - номера му в предишния град.
 	Проявите му в книжарниците минаваха стабилно, макар и не особено вълнуващо. Петдесет души тук, сто души там. Сериозно посещение за „чуждестранен писател“, който за пръв път посещава Съединените щати.
 	От своя страна, тя започна да забелязва нещо по летищните терминали.
 	В магазинчетата за вестници и книги край изходите виждаше неговите книги. Постоянно виждаше името му. Тук, там, навсякъде. Дотогава никога не ги беше мяркала.
 	„Различни светове“ - мислеше си тя.
 	И нещо странно. Когато оставаше сама, се улавяше, че си представя усмивката му.
 	 
 	 
 	Турнетата им отново се пресякоха в Далас. Бяха отседнали в един и същи хотел: „Магнолия“.
 	Само че така и не се срещнаха.
 	Бе следобед и тя даваше интервю в телевизията. Той работеше върху записките си за нов роман в библиотеката на хотела.
 	Там обаче го забеляза Ванеса.
 	- Здрасти - каза тя и се приближи с хищен поглед и смъртоносни бедра. - Нещо против да седна при... я чакайте, аз ви познавам. Вие сте оня писател. Вие сте Марк Ридли.
 	Не се случваше често да го познаят. От време на време хората разпознаваха името му в компютъра или на кредитната му карта, но рядко някой го познаваше по лице.
 	Това привлече вниманието му.
 	Тя седна срещу него и заговори.
 	Отначало Ванеса говореше за него. Била чела негови книги (не го лъжеше: беше купила една от тях от нюйоркското летище) и просто ги обожавала, заяви тя. Били толкова... толкова мъжествени.
 	Според самия него те просто бяха развлечение, осигуряващо бягство от действителността.
 	Ванеса се впусна в словоизлиятелна изповед за това, че от малка обичала да чете (тук го излъга), и сподели своето виждане за важната роля на книгите в развитието на младежта (също лъжа).
 	Той учтиво я слушаше.
 	И после тя заговори за себе си.
 	За това, че беквокалът бил само началото, че някой си Пи Диди скоро щял да издаде първия ѝ солов запис, че честно казано, преувеличавали таланта на Рокпринцесата. Била продала три милиона диска, да. Това не било като да е продала седем милиона книги. Имало огромна разлика.
 	Накрая той трябваше да я остави, за да отиде във фоайето на хотела - имаше уговорки за интервюта с репортери от няколко вестника. Държа се любезно до последно и ѝ пожела успех в кариерата.
 	Ванеса попита рецепционистката кога си заминава писателят и на другата сутрин се опита да го пресрещне, но го изпусна. Беше си заминал по-рано.
 	 
 	 
 	В самолета за Сан Франциско той видя Нейна снимка на корицата на списание „Пипъл“.
 	Предишната седмица бяха заснели Сериозния музикант да се натиска с някаква моделка в лосанджелиски нощен клуб. Имаше и друга Нейна снимка - как я откарват с лимузина. Лицето ѝ видимо беше разплакано.
 	Писателят поклати глава. Нейният свят му се струваше странен.
 	Надяваше се, че тя е добре.
 	Тази вечер двамата пак се озоваха в един и същи хотел.
 	 
 	 
 	Този път го видя тя.
 	Той седеше в ъгъла на ресторанта, четеше книга и пиеше кафе, когато върху масата му падна нечия сянка.
 	Писателят вдигна поглед. И на лицето му грейна широка усмивка.
 	-      Може ли да седна при теб? - попита тя.
 	 
 	 
 	-      Купих си твой диск - по-късно ѝ каза той. - Ъъъ, различен е от музиката, която слушам обикновено. Много социално ангажиран. Май най-много ми харесва последният ти сингъл, затова просто го слушам непрекъснато.
 	Рокпринцесата кимна. И тя правеше същото с любимите си песни.
 	-      Купих си една от книгите ти.
 	-      И?
 	-      До средата съм. Не е Джейн Остин, но пък е адски трудно да се откъснеш от нея.
 	-      Тъкмо такива мнения обичам да чувам.
 	-      Защо в Ню Йорк не ми каза, че си голям и световноизвестен писател?
 	-      Не съм чак толкова голям. А и писателите не са много известни. Известна си ти.
 	-      Все пак, защо не ми каза?
 	-      Това щеше ли да промени нещо?
 	-      Възможно е.
 	-      В такъв случай, точно затова не ти казах. Това не би трябвало да има никакво значение, но за някои хора не е така. Например за твоята приятелка Ванеса.
 	-      А, да, но аз не съм като нея.
 	-      Не си. Не, ти определено не си като Ванеса.
 	Последва мълчание. Той не беше сигурен как да ѝ го каже.
 	-      Четох за гаджето ти.
 	-      А, да. За онова.
 	-      Стори ми се човек, който обича купоните, не работата.
 	-      Точно такъв е. Имате ли такива хора в книгоиздателския бранш?
 	-      Намират се. Особено в онази част, която е свързана с киното. Но както виждам нещата аз, дори и след най-страхотния купон всички гости се прибират у дома. И затова важното е какво е там.
 	Тя мълчеше и кимаше в знак на съгласие.
 	Искаше ѝ се той да я покани.
 	На него му се искаше да я покани.
 	Но не беше сигурен дали трябва.
 	Не беше сигурен дали техните два свята са съвместими. Не беше сигурен дали една рокпринцеса, с цялата ѝ свита, със статиите в списанията и съдържателните ѝ песни, ще прояви интерес към един скромен мъж, който пише екшън трилъри.
 	Можеше просто да си тръгне.
 	Това щеше да е безболезнено. Можеше да не я покани. И може би никога повече да не я види.
 	А можеше и да я покани...
 	 
 	 
 	И той я покани.
 	На вечеря. В Австралия. След две седмици.
 	И две седмици по-късно те вечеряха в Порт Дъглас, щата Куинсланд, и разговаряха, и се смееха, и след две години още бяха заедно.
 	Тя продължаваше да пее рокаджийските си песни. Той продължаваше да пише романи с много екшън и приключения. Заниманията им изобщо не си съответстваха, но това изобщо не ги притесняваше. Важното беше какво е у дома.
 	Музикалните и клюкарските списания не се интересуваха от връзката им, защото писателите и рокзвездите са на различни орбити и такива истории не са печеливши.
 	Което напълно устройваше него и още повече нея.
 	И оттогава насетне те заживяха честито.
 	Рокпринцесата и авторът на трилъри.
 	 
 	 
 	 
 	 
 	ТРЕСКА ЗА ВИСОЧИНА


 	 

 	Емпайър Стейт Билдинг 

 	Етаж 100 

 	Ню Йорк, 6:50

 	 
 	Маскираният крадец извади кутията от мястото ѝ под прозрачния стъклен плот на бюрото. Разнесе се остро електронно писукане и часовникът започна да тиктака.
 	Двайсет и пет минути.
 	Групата за бързо реагиране щеше да е тук след четири минути.
 	Крадецът нямаше време за губене.
 	Докато отиваше към ъгловите прозорци на кабинета, прибра стъклената кутия в малък калъф на гърдите си, скрит под черното му яке.
 	После застана пред прозорците, които гледаха на североизток към центъра на Ню Йорк.
 	Приличаше на планинска верига от небостъргачи, гъсто сбутани един до друг. Острият кристален връх на Крайслер Билдинг искреше под утринните лъчи. Зад него се виждаха железните решетки на Куинсбъро Бридж и широкото корито на Ист Ривър. В бетонната джунгла между реката и Емпайър Стейт любознателният турист можеше да открие Гранд Сентръл Стейшън и модното Пето авеню, а на самия бряг - сградата на ООН.
 	„Красива гледка“ - помисли си крадецът. Както трябваше и да се очаква от кабинета на член на Управителния съвет на Федералния резерв на САЩ.
 	Само че нямаше време да ѝ се наслаждава.
 	Извади пистолет „Зиг Зауер“ със заглушител от кобура на хълбока си, стреля и пръсна един от ъгловите прозорци на парченца. После скочи през отвора - от стотния етаж на триста метра височина - и преследването започна.
 	 
 	ОФИЦИАЛЕН ПЕЧАТ 046-24 - - ДОКУМЕНТЪТ НЕ Е ДОСТАВЕН (7 ДЕКЕМВРИ 1941 Г.) - - УНИЩОЖЕТЕ ВСИЧКИ ЕКЗЕМПЛЯРИ - - УНИЩОЖЕТЕ ВСИЧКИ ЕКЗЕМПЛЯРИ - -
 	6 декември 1941 г.
 	Уважаеми хер Хитлер,
 	 
 	 
 	БЯГСТВО ПО ВЪЗДУХА


 	 
 	 
 	Летящата лисица чакаше крадеца пред разбития прозорец.
 	След проникването си в разкошния кабинет по асансьорна шахта в Емпайър Стейт Билдинг мъжът - с напълно уместната за тази операция позивна Робин Худ - беше поставил транспондер на тавана до ъгловите прозорци.
 	Насочващ транспондер.
 	Транспондерът пращаше сигнал до неговия съучастник - с позивна Джон Малкия - на плоския покрив на Хоруикс Тауър, обикновена наглед четирийсет и пет етажна сграда на две преки северно оттам.
 	Сега двата небостъргача бяха свързани с въже, опънато под изключително силен наклон.
 	Докато вадеше кутията от бюрото, Худ беше чул високо тупване - звук от забиване на кука с ракетен двигател в якия бетонен трегер над ъгловия прозорец. За куката бе закачено въже, а за него - супермодерна летяща лисица.
 	Робин Худ стисна ръкохватките на летящата лисица, понесе се като ракета надолу по косо опънатото въже и мина над Трийсет и четвърта и Трийсет и пета улица и над ниските сгради в пространството между тях.
 	Когато наближи Хоруикс Тауър, натисна спирачките, намали скоростта и със силно разлюляване спря на половин метър над покрива.
 	Джон Малкия го чакаше.
 	Верен на позивната си, той се извисяваше над Робин Худ. Докато последният беше дребен, жилав и набит, Джон Малкия бе едър, широкоплещест и як. Рошавата му черна брада беше скрита под черна ски маска.
 	-      Трийсет и осем секунди - съобщи той на скочилия на покрива мъж. - Мислех, че ще си по-бърз.
 	-      Съжалявам, но не исках да си строша краката при приземяването - отвърна Худ.
 	Джон Малкия вече тичаше към отсрещния край на покрива и Худ хукна подире му. Вятърът свиреше покрай ушите им.
 	-      Американците пристигат и са адски ядосани - осведоми го Джон Малкия. - Радиомрежите им направо се побъркаха още щом ти взе кутията от бюрото. Пращат три отряда от „Джордж Уошингтън“. Би трябвало да са тук след две и половина минути. - Обърна се и многозначително погледна Худ. - Тюлени.
 	-      Уф, мамка му!
 	 
 	-      И аз така казах. Идната седмица нямаше ли да имаме съвместно учение с тях?
 	-      Да - потвърди Худ. - И това значи, че янките няма да са много щастливи, ако днес ни заловят. И какви са тия две минути и половина? Нали щяхме да имаме четири минути?
 	-      Разузнаването ни е подвело - намръщи се Джон Малкия. - През уикенда „Уошингтън“ е на седми кей, вместо на четирийсет и шести. По-наблизо са.
 	Стигнаха до парапета. Оттатък Трийсет и шеста улица ги очакваше покривът на подобна сграда.
 	Джон Малкия му подхвърли две вендузи.
 	-      В случай че се превърнеш в неидентифициран падащ обект.
 	В този момент Худ видя, че Джон вече е свързал и тези два покрива с летяща лисица.
 	Джон Малкия го погледна.
 	-      Е, приятелю, готов ли си за вертикален полет?
 	 
 	 
 	УНИКАЛНАТА КУТИЯ ЗА ДОКУМЕНТИ


 	 
 	 
 	Доста нестандартният начин на придвижване на Худ и Джон Малкия се дължеше на пневматичната кутия, която бяха откраднали от Емпайър Стейт Билдинг.
 	Направена от свръхздраво лексаново стъкло, тя приличаше на тънък лаптоп и беше произведена в един-единствен екземпляр от швейцарската компания „ВР Граус“.
 	Нововъведенията обаче не са евтини. И тъй като нейните произвеждани по поръчка контейнери за документи започваха от начална цена шест милиона долара, швейцарската компания „Граус“ имаше извънредно елитна клиентела.
 	Такива кутии се използват от американските и британските власти, от почти всички основни служби на ООН и от мнозина милиардери, които колекционират обществено... недопустими неща.
 	Причините за това са две.
 	Първо, кутиите на „Граус“ не могат да бъдат отворени насила. Те са защитени с четири пневматични ключалки, които се отключват само с устройство за освобождаване на високо налягане - уред, голям колкото малък хладилник. Тези уреди са редки и много скъпи.
 	Втората причина обаче е много по-интересна.
 	Разбирате ли, кутиите на „Граус“ могат да унищожат съдържанието си, ако попаднат в чужди ръце.
 	Ако кутията бъде отнесена прекалено надалече - или липсва прекалено много време - от мястото, където трябва да се намира, в нея се освобождава малко количество силно разяждаща хидрофлуорна киселина, която унищожава документа в кутията.
 	Колекционерите на нацистки сувенири ги пазят в кутии на „Граус“. Служителите на американските посолства носят в тях строго секретни писма. Посланиците на ООН съхраняват в тях важни документи.
 	И наистина, в кутията, която бяха откраднали Худ и Джон Малкия, имаше документ - много стар документ, написан през 1941 година. И докато вадеше кутията от бюрото на члена на Управителния съвет на Федералния резерв, Робин Худ беше видял документа в нея - и неговото съдържание дори го бе накарало да ахне.
 	- Господи...
 	Тази кутия обаче притежаваше една екстра, уникална даже за високите стандарти на компанията „Граус“.
 	Заради местонахождението си в Емпайър Стейт Билдинг тя имаше сензор за височина.
 	Двупосочен сензор за височина.
 	Ако установеше, че се намира на повече от триста метра - височината на Емпайър Стейт, - сензорът щеше да задейства системата за освобождаване на киселина. Същото щеше да се случи, ако сензорът установеше, че се намира на по-малко от три метра над земята.
 	Което означаваше, че евентуалният крадец не трябва да е нито във въздуха, нито на земята.
 	Затова и собственикът на документа - самодоволен горделивец, на когото му допадаше мисълта, че притежава нещо, което може да разтърси света из основи - беше спокоен, че ако откраднат безценния му сувенир, крадците няма да успеят да го използват срещу неговата родина. Документът щеше да бъде унищожен още щом напуснеше сградата.
 	Само че той не взимаше предвид една възможност.
 	Крадец, който не прекрачва нито горната, нито долната граница.
 	 
 	Обръщам се към Вас със сериозно предложение.
 	Въпреки различията ни нашите две велики страни си приличат в много отношения. Ние сме горди и силни нации.
 	 
 	За всеки случай кутията имаше защитен механизъм.
 	Когато бъдеше извадена от мястото ѝ - в края на краищата нейният собственик обичаше да показва документа на гостите си и неотдавна го беше показал на дипломат от родината на самия Худ, - започваше да тиктака часовник, който даваше на притежателя й двайсет и пет минути да я прибере.
 	Това бяха двайсет и петте минути, за които знаеше Робин Худ.
 	Времето, с което разполагаше, за да я занесе при устройство за освобождаване на високо налягане.
 	Единственият проблем: трябваше да измине шестнайсет преки, за да стигне до такова място, без да стъпва на земята.
 	 
 	 
 	БЯГАЙ, БЯГАЙ, БЯГАЙ 


 	КОЛКОТО МОЖЕ ПО-БЪРЗО


 	 
 	 
 	Докато останалата част от Ню Йорк се разсънваше с обичайните сутрешни новини - явно всички все още мразеха Америка: мразеха я африканските диктатори; мразеха я британците заради отказа на Съединените щати да споделят петролните си запаси със зажаднялата за петрол Англия; във Вашингтон даже имаше мила протестна акцийка на десетина средно развити страни като Сингапур, Индия, Швеция и Австралия, които негодуваха срещу мерките на Америка за защита на вътрешния ѝ пазар чрез високи мита, - Робин Худ и Джон Малкия продължаваха своето бягство по въздуха.
 	Две преки за трийсет и осем секунди бяха добро начало.
 	Взеха следващите три също толкова бързо благодарение на добрата подготовка на Джон Малкия.
 	Очакваха ги още летящи лисици и това им позволяваше да притичват по покрива на сградата и просто да се прехвърлят на следващия покрив с поредната лисица.
 	Помагаше им и фактът, че всяка следваща сграда в тази част от пътя беше по-ниска от предишната и те се плъзгаха надолу. По-късно щеше да им се наложи да се изкачват нагоре и тогава нещата щяха да са различни.
 	Напредваха, без да забавят темпото - на север по Пето авеню, пресичайки каньоните на Трийсет и седма, Трийсет и осма и Трийсет и девета улица.
 	Между Трийсет и девета и Четирийсета трябваше да завият надясно. На север пред тях се намираше Нюйоркската градска библиотека, прекалено ниска и с неправилна форма, за да минат през нея. А и без това пътят им водеше на изток, което означаваше да пресекат внушителната бездна на самото Пето авеню.
 	Джон Малкия беше приготвил поредната летяща лисица. Въжето ѝ се изпъваше над Пето като дълга електрическа жица и стигаше до покрива на Ейч Ес Би Си Билдинг от отсрещната страна на булеварда.
 	Худ стисна ръкохватките на летящата лисица...
 	... и тогава го чу.
 	Зловещ екот на ротори.
 	Двамата едновременно се обърнаха и ги видяха.
 	- Тук са - каза Джон Малкия.
 	Три хеликоптера се носеха с грохот над ранния утринен трафик в каньона на Пето авеню.
 	Бяха СХ-60Б „Сийхок“. Транспортни вертолети. Летяха с наклонени надолу носове и повдигнати опашки. По дванайсет души в хеликоптер. Общо трийсет и шестима бойци.
 	До един - гадни копелета.
 	- Сега почва най-интересното - отбеляза Худ, докато двамата с Джон Малкия се отблъскваха от покрива и се плъзгаха в синхрон над оживеното Пето авеню. Трите вертолета на военноморския флот се приближаваха между стъклените стени на каньона, устремени към тях като разярени хищни птици.
 	 
 	 
 	ПРОМЯНА В ПЛАНА


 	 
 	 
 	Робин Худ и Джон Малкия се приземиха върху Ейч Ес Би Си Билдинг и веднага се затичаха.
 	Пред тях се разстилаше неравният пейзаж на покрива, диагоналният североизточен маршрут, който трябваше да изминат, за да стигнат до целта си - сграда между Първо авеню и Ист Ривър.
 	Изпъкваха няколко ориентира: Крайслер Билдинг и под него - Гранд Сентръл Стейшън, плюс строящата се сграда зад гарата, всички на Четирийсет и втора улица.
 	От отсрещната страна на Ейч Ес Би Си Билдинг ги очакваше поредната летяща лисица, увиснала над Мадисън Авеню.
 	И тогава ги настигнаха хеликоптерите.
 	Връхлетяха с грохот, като се издигнаха от каньона на Пето авеню зад крадците и се завъртяха странично към тях. През отворените им врати се виждаха насядалите вътре въоръжени хора, които откриха стрелба с автоматите си.
 	По покрива около двамата се посипаха куршуми, които им отрязаха пътя за бягство към лисицата от отсрещната страна.
 	Худ и Джон продължиха да тичат.
 	Подгониха ги още две линии дупки от куршуми и ги настигнаха точно в момента, в който двамата стигнаха до надстройката на вътрешното стълбище на сградата, отвориха вратата, хвърлиха се вътре и се претърколиха надолу по стъпалата миг преди откосите на Тюлените да разкъсат шперплатовите стени на конструкцията.
 	Худ и Джон Малкия се втурнаха надолу.
 	Първият хеликоптер кацна на покрива и от страничните му врати се изсипа отряд от дванайсет Тюлени.
 	Другите два вертолета се разделиха - единият полетя на север и покри Четирийсета улица, а другият се насочи на изток и заварди Мадисън Авеню. Преследвачите им знаеха къде отиват.
 	 
 	Във времена като тези моята страна, подобно на Вашата, е загрижена за бъдещето - за сегашните ни съюзници и разбира се, за проблема със Съветите.
 	 
 	 
 	ПРЕСИЧАНЕ НА МАДИСЪН АВЕНЮ


 	 
 	 
 	Худ и Джон Малкия се спускаха по стълбището, като прескачаха по четири стъпала наведнъж и бясно взимаха завоите.
 	В движение смъкнаха ски маските и бойните си якета - под които се показаха широки вълнени пуловери и обикновени панталони. Ако срещнеха някого, поне нямаше да приличат на терористи.
 	Девет етажа по-надолу чуха бързите стъпки на Тюлените по стълбището над тях.
 	- По дяволите! - извика Джон Малкия. - Прекалено бързо ни настигнаха! Какво ще правим?
 	- Ще импровизираме - отвърна Робин Худ. - Къде може да продължим по маршрута?
 	- Ако успееш да ни заведеш до Гранд Сентръл, оттам пак ще сме на правия път.
 	- Тогава към Гранд Сентръл!
 	Стигнаха на втория етаж, само на шест метра над земята, и тичешком поеха през пустите офиси на изток към Мадисън Авеню.
 	Прозорците от източната страна на небостъргача гледаха към ориентирания в посока север-юг булевард.
 	Точно под прозорците имаше плосък стоманен навес за пешеходците по улицата.
 	Худ погледна назад. Нямаше Тюлени. Засега. Обаче щяха да се появят всеки момент.
 	Затова той извади пистолета си, разби един от прозорците с два изстрела и изскочи навън.
 	Посрещна го обичайната нюйоркска шумотевица - автомобилни клаксони, тракане на вдигащи се решетки на магазини, разговори, - която ехтеше между стъклените стени на дълбоките манхатънски каньони.
 	Наближаваше седем и започваше сутрешният час пик.
 	На север по Мадисън като мигриращи хлебарки пъплеха рейсове, задръстващи и четирите ленти на булеварда. В празнотите жълтееха таксита.
 	После Худ чу друг звук някъде над и зад тях - познатия екот на ротори.
 	Хеликоптерът изскочи иззад ъгъла на юг е феноменална скорост и направи остър завой - „Сийхок“ на военноморския флот.
 	Идваше за тях двамата.
 	- Натам! Бързо! - извика Худ и посочи един автобус, който тъкмо спираше до техния навес.
 	Вертолетът полетя още по-бързо към тях.
 	Худ и Джон Малкия се затичаха по навеса към движещия се покрив на рейса.
 	Зад тях внезапно се разнесе трясък - звук от отворена с ритник врата.
 	После изведнъж всички прозорци, гледащи към навеса, започнаха да се пръскат с гейзери от разбито стъкло.
 	Тюлените бяха в офиса и ги обстрелваха.
 	- Давай! Давай! Давай! - изкрещя Худ, докато спринтираше.
 	Двамата с Джон Малкия тичаха един до друг по навеса - прозорците изригваха след тях, хеликоптерът ревеше отгоре им - и после едновременно скочиха върху покрива на дългия бял автобус в мига, в който той потегли на север по Мадисън.
 	Но още не се бяха измъкнали.
 	Вертолетът над улицата искаше да се включи в гонитбата. Тъй като нямаше място да се завърти, той се спусна ниско над тях в опит да стигне до следващото кръстовище - Мадисън и Четирийсет и първа, - където щеше да се обърне странично и Тюлените вътре щяха да открият огън по бегълците.
 	Но рейсът вече беше набрал скорост, изпревари го и прекоси кръстовището пръв, така че хеликоптерът трябваше да продължи към следващата пресечка с Четирийсет и втора улица.
 	През това време Худ и Джон Малкия пресичаха самия Мадисън - като се прехвърляха от един движещ се автобус на друг!
 	Само на три и половина метра над земята, те скачаха от рейс на рейс и бавно напредваха през четирите ленти - две мънички фигури, придвижващи се над утринното задръстване, използвайки автобусите като камъни в поток.
 	Но трябваше да побързат, защото докато пресичаха широкия булевард, трафикът все повече ги приближаваше към Четирийсет и втора улица и големия вертолет, който вече висеше над кръстовището и бавно се завърташе в свободното пространство...
 	С един последен скок Худ и Джон Малкия се приземиха върху стоманения навес от източната страна на Мадисън Авеню - петнайсет метра преди пресечката с Четирийсет и втора.
 	Едва успяха да стъпят на металната повърхност обаче, когато хеликоптерът най-после се обърна със страничната си врата към тях и Тюлените ги обсипаха с картечен огън.
 	Худ вдигна пистолета си, стреля по най-близкия прозорец, който се покри с паяжина от пукнатини, и двамата с тичащия зад него Джон се метнаха през стъклото сред дъжд от осколки, скривайки се в поредната нюйоркска сграда.
 	 
 	 
 	НАГОРЕ


 	 
 	 
 	Затичаха нагоре по стълбището.
 	С бясно разтуптени сърца. С бясно оттласкващи се крака.
 	Пътят беше тежък, но Худ и Джон Малкия бяха във форма, в отлична форма. В края на краищата те бяха най-добрите представители на своята страна.
 	Трябваше да продължат на изток успоредно на Четирийсет и втора. Вече бяха близо до Гранд Сентръл Стейшън, разделяха ги само две улици - Парк Авеню на изток и самата Четирийсет и втора на север.
 	-      По дяволите - изруга Джон Малкия, докато тичаха. - Не бях планирал толкова скоро да се придвижим толкова на север. Как ще пресечем Парк?
 	-      Още не съм измислил - призна Худ.
 	Продължиха нагоре, стигнаха до покрива, отвориха вратата и изскочиха на утринното слънце.
 	Худ се втурна към парапета над Парк Авеню. Стъклената сграда точно срещу него беше висока колкото тази. Разстоянието между двете беше по- малко от двайсет метра.
 	- Останаха ли ни летящи лисици? - попита той.
 	- Боя се, че използвахме всичките - отвърна Джон Малкия.
 	В този момент един от военноморските хеликоптери изникна на Парк Авеню и зависна пред тяхната сграда само на няколко метра под покрива.
 	После бавно почна да се издига, сякаш се опитваше да надникне през прозорците и да види вътре двамата бегълци.
 	Докато гледаше как вертолетът проверява всеки етаж, Худ забеляза, че страничните му врати са отворени, но пусти - този „Сийхок“ вече трябваше да е разтоварил пътниците си.
 	И тогава на Худ му хрумна нещо.
 	Той се завъртя - трябваше му... и незабавно я видя: платформата за миене на прозорците на сградата.
 	След секунди Худ и Джон Малкия вече бяха отворили решетката на платформата и я бяха разположили до ръба на покрива по такъв начин, че стърчеше перпендикулярно от него и приличаше на шест- метров трамплин.
 	Хеликоптерът под тях продължаваше да се издига, търсеше ли, търсеше...
 	Худ извади вендузите си и хвана по една във всяка ръка. Джон Малкия направи същото.
 	- Сещаш ли се какво съм намислил? - попита Худ.
 	- Аха. - Джон кимна. - Знаех си, че си луд.
 	- Само се засили добре и ме следвай. Няма друг начин да пресечем Парк Авеню.
 	Вертолетът бързо се приближаваше, като проверяваше всеки етаж, и накрая стигна до покрива.
 	Изравни се с платформата и се завъртя, за да могат пилотите да огледат района - и обърна отворената си врата към Худ и Джон Малкия.
 	Които само това чакаха.
 	- Хайде! - извика Худ.
 	И те се затичаха един до друг към платформата.
 	Скочиха върху нея и без да намалят ход, изминаха цялата ѝ дължина. Стъпките им кънтяха по металната повърхност.
 	И след това се хвърлиха...
 	... във въздуха...
 	... и скочиха...
 	... в зависналия военноморски хеликоптер!

 	Но не спряха.
 	Дори не забавиха крачка.
 	Двамата пилоти смаяно се завъртяха на седалките си - ала видяха само два мъгляви силуета, които влетяха отляво в товарния отсек на вертолета, тичешком го прекосиха напречно и се метнаха през отворената дясна врата!
 	Худ и Джон Малкия изхвърчаха от дясната страна на сийхока и полетяха във въздуха с разперени ръце като парашутисти.
 	Понесоха се през откритото пространство... започнаха да пропадат надолу... надолу... и после - шат-шат! - се блъснаха в стъклените прозорци на отсрещната сграда, където задействаха вендузите си.
 	Вендузите се залепиха и те увиснаха на стената на сградата!
 	След два бързи изстрела и двамата вече бяха вътре.
 	 
 	И въпреки че в миналото Съединените щати предпочитаха да не се намесват в конфликти като този, настъпва момент, в който една държава трябва да вземе решение, гарантиращо нейното бъдеще, и да избере съюзниците си не въз основа на предишните си договори, а на онова, което е най-добро за страната в светлината на суровата действителност.
 	 
 	 
 	БЯГСТВО НА ЗАКРИТО- ГРАНД СЕНТРЪЛ СТЕЙШЪН


 	 
 	 
 	Надолу.
 	Към втория етаж - понеже тази сграда имаше остъклена връзка над Четирийсет и втора улица, която водеше в Гранд Сентръл.
 	На втория етаж влязоха в малък търговски център и за пръв път днес срещнаха хора - ранобудници, дошли да си вземат закуска, донъти, кафе.
 	Стигнаха остъкления мост и се втурнаха по него в момента, в който прозорците от двете им страни започнаха да се пръскат под напора на влитащия отряд Тюлени.
 	Все едно някой задействаше серия от фойерверки около Худ и Джон Малкия.
 	Но те просто продължиха да тичат, докато стъклата покрай тях избухваха навътре - тряс-тряс-тряс! - и през тях се появяваха облечени в черно Тюлени, спускащи се отгоре с въжета.
 	Робин Худ и Джон Малкия изскочиха от моста миг преди да засвирят куршуми и влязоха в Гранд Сентръл Стейшън.
 	Озоваха се в централната зала на гарата и като се придвижваха тичешком сред хората на мецанина, заобиколиха фоайето и продължиха на изток.
 	- Натам! - извика Джон Малкия. Оттук продължаваха по първоначално планирания маршрут.
 	Стигнаха до врата с надпис „Забранено за външни лица“, измъкнаха се на сервизното стълбище и се затичаха нагоре в момента, в който Тюлените влетяха в гарата по петите им.
 	Пак стъпала.
 	Пак тичане.
 	7:06 стана 7:07.
 	Времето им изтичаше в 7:15.
 	Излязоха на покрива и нюйоркският пейзаж отново се ширна пред тях.
 	Сега над района доминираше колосалният Крайслер Билдинг. Седемдесет и седем етажният небостъргач се извисяваше на изток оттатък широкия каньон на Лексингтън Авеню.
 	Худ впери очи във върха на сградата.
 	„Трябва да стигнем там - помисли си. - Това е единствената сграда, достатъчно висока, за да направи възможна последната част от пътуването ни...“
 	-      Хайде, Джон, нямаме много време - задъхано каза Худ. - Нали каза, че оттук нататък си планирал маршрута.
 	-      Натам. - Спътникът му посочи.
 	Зад Гранд Сентръл имаше друг строеж, все още в доста начален етап - само скелета, хаспели и недовършени бетонни плочи. Дори нямаше прозорци и всичко вътре се виждаше.
 	На самия му покрив стърчеше кран, от чието рамо висеше изключително дълго въже с кука.
 	Джон Малкия вече беше ходил там, Худ го видя веднага. Опънато под остър ъгъл на запад, въжето на крана бе закачено за един от етажите по средата.
 	Втурнаха се към най-близкия хаспел, качиха се вътре и се понесоха нагоре към етажа, за който беше закачено въжето.
 	Преследващите ги Тюлени вероятно се бяха свързали по радиостанцията със своите другари, защото хаспелът едва беше потеглил, когато се появиха трите хеликоптера „Сийхок“ и обсипаха цялата сграда с куршуми.
 
 	Джон Малкия спря хаспела на десетия етаж, отвори металната решетка и поведе Худ по голата бетонна плоча към закачената за ръба ѝ кука. Още щом слязоха, хаспелът се понесе обратно надолу.
 	Тюлените идваха.
 	Военноморските вертолети кръжаха около строежа и ги търсеха. Щяха да ги видят след десет секунди...
 	Стигнаха до куката на крана. Джон Малкия я беше закрепил така, че да е готова за залюляване - широка дъга на изток покрай южната страна на недовършената сграда, после над Лексингтън, право към стоманено-стъклената надстройка над десетия или единайсетия етаж на Крайслер Билдинг.
 	- Аз ще се хвана за куката, а ти се дръж за мене - каза Джон Малкия. - Само бъди готов да се закрепиш с вендуза, когато стигнем до Крайслер.
 	- Ясно - отвърна Худ.
 	Джон откачи куката, а Худ се хвана за колана му - стискаше вендуза в едната си ръка.
 	После без повече церемонии - тъкмо когато първите Тюлени стигнаха с хаспела на техния етаж - двамата скочиха от ръба на прашната бетонна плоча и се залюляха във въздуха.
 	 
 	 
 	КРАЙСЛЕР БИЛДИНГ


 	 
 	 
 	Полетът им представляваше невероятно зрелище. Две мънички фигури висяха на въжето на крана над сградата между три военноморски хеликоптера и описваха изящна широка дъга високо над Лексингтън Авеню.
 	Движеха се бързо - първо надолу покрай грозната фасада на недовършената сграда, после в откритото пространство над Лексингтън до най-ниската точка на дъгата... и след това отново нагоре, нагоре, нагоре към лъскавата отвесна стена на Крайслер Билдинг.
 	Стигнаха до един прозорец, блъснаха се в него... и спряха благодарение на вендузата в ръката на Худ, залепена за стъклото на грамадния небостъргач.
 	След секунди съседният прозорец беше счупен, двамата бяха вътре и тичаха към най-близкия асансьор.
 	Дзън!
 	След минута асансьорът спря на седемдесет и петия етаж на Крайслер Билдинг.
 	Худ и Джон Малкия изхвърчаха от кабината, гръмнаха една ключалка и влязоха в офис помещение с бюра, оградени с ниски стени.
 	- Събличаме пуловерите - каза Худ.
 	Смъкнаха пуловерите си в движение и продължиха към източните прозорци.
 	Под широките вълнени пуловери носеха малки раници, а в калъфа на гърдите на Худ беше заветният документ.
 	Стигнаха до източната страна на сградата и видяха света навън: покривите, Ист Ривър и точно до реката - тяхната цел...
 	- Готов ли си за полета? - попита Худ.
 	- Майтап ли си правиш? Откога го чакам! - отвърна Джон Малкия.
 	- Тогава да тръгваме.
 	Без да забавя крачка, Худ стреля по източните прозорци, двамата се хвърлиха във въздуха и полетяха надолу.
 	 
 	Въпреки че нашите две държави вече индиректно си размениха удари в този задълбочаващ се конфликт, официално Съединените щати още не участват във войната. И ние изобщо не бива да се включваме в нея.
 	 
 	 
 	ПОСЛЕДНАТА ОТСЕЧКА


 	 
 	 
 	В раниците, естествено, имаше парашути.
 	Само че не обикновени парашути.
 	Худ и Джон Малкия предварително знаеха, че американците ще пратят хеликоптери. И освен това знаеха, че за да стигнат до целта си, ще се наложи поне веднъж да скочат с парашут.
 	Единственият проблем: парашутът прекалено дълго виси във въздуха.
 	И затова използваха каскадьорски парашути, които падаха бързо заради отворите в плата, но пък можеха да се управляват. В края на краищата те все още се намираха на три преки от крайната си цел и затова Крайслер Билдинг беше единствената възможност: достатъчно висок, за да пресекат с парашут - бързо, ниско и без зависване - трите улични каньона и да кацнат на покрива на въпросната сграда.
 	Вертолетите ги видяха още щом парашутите им се разтвориха.
 	И се впуснаха в преследване.
 	Каскадьорските парашути се представяха отлично.
 	Худ и Джон Малкия се стрелнаха надолу като куршуми: падаха бързо, но по идеално права траектория. После завиха рязко като състезателни коли над Четирийсет и трета улица и се понесоха на изток.
 	И видяха целта си.
 	Тя се извисяваше на две преки пред тях в края на Четирийсет и трета - средно голяма четвъртита сграда от стъкло и сив бетон, пред която се развяваше безкрайна редица национални знамена.
 	Сградата на ООН.
 	Фасадата ѝ гледаше към Първо авеню.
 	Худ и Джон Малкия скоростно губеха височина - петдесети етаж... четирийсет и осми... четирийсет и шести...
 	Хеликоптерите с грохот на ротори завиха в каньона зад тях. Първият се опитваше да се завърти така, че Тюлените вътре да могат да открият огън.
 	Настигаха ги.
 	Двамата крадци с бясна скорост профучаха над едно кръстовище.
 	Четирийсети етаж... трийсет и осми...

 	Прозорците от двете страни на улицата се бяха превърнали в мъгла заради скоростта им.
 	Стигнаха до Първо авеню, изхвърчаха от нюйоркските каньони, стрелнаха се високо над булеварда и над широкия преден двор на сградата на ООН.
 	Отчаяно преследващите ги вертолети се озоваха там само миг по-късно.
 	Но закъсняха.
 	Двата парашута се издигнаха над сградата, рязко спряха и плавно се приземиха на покрива.
 	Още щом кацнаха, Худ и Джон Малкия освободиха каскадьорските си парашути, затичаха се и се скриха в една асансьорна надстройка. В същия момент от противопожарното стълбище се появи охраната на сградата.
 	Трите хеликоптера зависнаха пред внушителната постройка. Бяха изгубили състезанието.
 	Обичайната тълпа от телевизионни екипи пред сградата забеляза парашутите и неколцина оператори дори успяха да вдигнат камерите си навреме, за да заснемат двамата смелчаци.
 	Худ нямаше нищо против. Всъщност искаше тъкмо това.
 	И най-хубавото беше, че на каскадьорските си парашути бяха написали лозунги против продължаващите ядрени опити на французите в Тихия океан.
 	Вечерта щяха да представят случая по новините като поредната акция на зелени екстремисти.
 	Щом влязоха в сградата на ООН, Худ и Джон Малкия защипаха на яките си вратовръзки с клипс и продължиха с походка на обикновени служители.
 	Благодарение на лабиринта от национални представителства в централата американците така и нямаше да разберат в коя мисия са отишли двамата крадци - така и нямаше да разберат с чие устройство за освобождаване на високо налягане е била отворена тайнствената кутия на „Граус“.
 	 
 	В този смисъл, хер Фюрер, предлагам съюз между нашите две велики държави, между Германия и Съединените американски щати, съюз, който ще обезсили всички предишни договори, сключени от моята страна.
 	Очаквам Вашия отговор.
 	Искрено Ваш,
 	Франклин Делано Рузвелт 
 	Президент на Съединените американски щати
 	 
 	ОФИЦИАЛЕН ПЕЧАТ 046-24 - - ДОКУМЕНТЪТ НЕ Е ДОСТАВЕН (7 ДЕКЕМВРИ 1941 Г.) - - УНИЩОЖЕТЕ ВСИЧКИ ЕКЗЕМПЛЯРИ - - УНИЩОЖЕТЕ ВСИЧКИ ЕКЗЕМПЛЯРИ - -
 	 
 	 
 	ПОЛЗАТА ОТ ЛОСТА ЗА ОКАЗВАНЕ НА НАТИСК


 	 
 	 
 	Два дни след кражбата президентът на Съединените щати даде импровизирана пресконференция и обяви, че митата, ограничаващи вноса на австралийски месни продукти в Съединените щати - мита, които дълги години несправедливо бяха защитавали американските фермери от свободна пазарна конкуренция, - ще бъдат отменени.
 	В изявлението си той също подчерта, че се отказва от агресивната американска тактика спрямо еврото и европейската икономика. Някои икономически анализатори отбелязаха, че от това ще извлекат огромна изгода привързаните към еврото валути, сред които и поставеният под „обсада“ австралийски долар.
 	Когато го попитаха на какво се дължи тази внезапна промяна в политиката, президентът отрече тя да е резултат от неотдавна провелата се в централата на ООН среща с висши австралийски дипломати.
 	Всъщност, заяви той, връзките между двете страни били по-здрави от всякога. Ами да, само след седмица американските Тюлени щели да участват в съвместно учение с елитни части от австралийската Специална въздушна служба.
 	 
 	 
 	 

 	ЛОШ ДЕН


 	ВЪВ ФОРТ БРАГ


 	 

 	 
 	Форт Браг, щата Северна Каролина

 	27 декември

 	 
 	Таксито спря пред здравия портал на Форт Браг.
 	Слънцето залязваше и гигантският военен комплекс вече беше облян в светлината на хиляди халогенни лампи.
 	Мич Рали слезе от таксито и се ококори. Едно беше да пише за това нещо. И съвсем друго - да го види отблизо.
 	Младият капитан го чакаше в помещението на портала.
 	Господин Рали? Господин Мич Рали? Писателят?
 	-      Да, аз съм. А вие трябва да сте капитан Даниълс.
 	-      Точно така, сър. И смея да кажа, сър, че за мен е огромно удоволствие да ви посрещна в Браг. Позволете да взема сака ви.
 	 
 	 
 	ПИСАТЕЛЯТ


 	 
 	 
 	Австралийският писател Рали правеше рекламно турне в Съединените щати, за да представи последния си трилър. Той се радваше на скромна популярност и пишеше геополитически трилъри, които доста успешно се конкурираха с книгите на Том Кланси.
 	Във Форт Браг го водеше третата му книга, „Поделение 5“.
 	Действието се развиваше в афганистанските планини и в трилъра се разказваше за секретната операция на трима героични бойци от прочутия Делта Форс срещу техни сънародници, бивши американски рейнджъри, наети от афганистански търговци на наркотици да охраняват камион, натоварен с чист хероин.
 	Тази книга беше най-големият хит на Рали.
 	След издаването Ѝ бе получил много имейли, повечето с поздравления. Разбира се, имаше и неприятни. Когато човек пише за военни, винаги има такава опасност. Някои тесногръди войници реагираха изключително остро срещу изобразяването им като злодеи в художествени произведения.
 	Един от по-приятните имейли обаче идваше от някой си капитан Дуайт Даниълс от Делта Форс във Форт Браг, който толкова харесвал „Поделение 5“, че канеше Рали да посети базата и да види момчетата от поделението в действие.
 	Не всеки ден канеха писател в светая светих на Форт Браг и Рали с удоволствие прие.
 	Естествено, мерките за сигурност бяха изключителни.
 	По молба на Даниълс Рали замина за Северна Каролина с автобус под друго име, без да каже на никого къде отива. Даже в нюйоркското му издателство не знаеха, че ще се отклони от рекламното си турне.
 	 
 	 
 	В ДЖУНГЛАТА


 	 
 	 
 	След като излязоха от помещението на портала, Даниълс и Рали се качиха на бързоходна десантна машина - малко пустинно бъги, на пръв поглед направено изцяло от ролбарове.
 	Понесоха се из почти пустата база.
 	-      Тая вечер част от колегите имат нощен десант в Кемп Маккол - каза капитан Даниълс. - Ще е страхотно зрелище. Реших, че може да искате да го видите.
 	След няколко минути БДМ-то остави зад себе си облицованите с дъсчена обшивка сгради на Централния сектор и навлезе в някаква странна пустош.
 	Наляво: дюни. Направо: залесени склонове. Надясно: мочуреста река.
 	-      Всичко това е съвсем ново - поясни Даниълс. - Дюните, джунглата, даже реката. Създадени са специално и възпроизвеждат реални бойни обстановки по целия свят.
 	Рали кимна.
 	-      Много внушително.
 	На отсрещния бряг на реката видя казармени постройки с осветени веранди, на които се изтягаха мъже със сламени каубойски шапки.
 	-      Казармите на Делта Форс - каза капитанът. - В тях живеем, когато сме в базата. На връщане ще се отбием там.
 	-      Отлично - отвърна Рали.
 	На следващото разклонение завиха наляво към дюните. Бързоходната десантна машина с лекота се справяше с песъчливия терен и накрая стигна до равна пръстена площадка пред скалист хълм.
 	В основата му беше вкопана ниска бетонна конструкция: вход на тунел.
 	-      Тук се провежда подготовка за бойни действия в пещери - забелязал изражението на Рали, каза Даниълс. - Два и половина километра подземни проходи, копие на реални тунели в афганистанските планини.
 	Рали се намръщи.
 	-      Хората ви не свикват ли с разположението им след толкова учения?
 	-      Няколко от основните стени са подвижни. Разместваш ги и получаваш чисто нова тунелна система. Елтаблата също са подвижни и лампите винаги са разположени на различни места. Никой не вижда два пъти една и съща тунелна конфигурация.
 	Някъде наблизо се разнесе пулсиращ екот.
 	Рали погледна натам.
 	И видя хеликоптер „Блак Хок“, който се спусна ниско над тях, рязко се завъртя и кацна на площадката.
 	-      Пристигат - каза Даниълс. - Натам, бързо.
 	 
 	 
 	ПОД ЗЕМЯТА


 	 
 	 
 	Вътре цареше мрак и студ. Конструкцията беше почти изцяло от бетон.
 	Капитанът го заведе на наблюдателен балкон над огромна бетонна пещера, в която се пресичаха поне пет тунела.
 	- Вземете. - Даниълс му подаде УНВ - уред за нощно виждане. - Ще ви потрябва, когато унищожат крушките. Е, добре. Извинете ме за момент, сър. Само ще ида да видя къде са.
 	Капитанът напусна балкона.
 	Рали остана сам с УНВ-то в ръце.
 	 
 	 
 	СТРЕЛБА С БОЙНИ ПАТРОНИ


 	 
 	 
 	Тишина.
 	Изтече минута. Рали въртеше в ръцете си УНВ-то и напрегнато чакаше да види какво ще се случи. Обзет от възбуда.
 	Чакаше ли чакаше...
 	На стената отдясно забеляза централен шалтер - който несъмнено щяха да използват след края на учението. Както и стенен телефон с ръчка за връзка е...
 	Бам!
 	Мрак.
 	Напълно внезапно угаснаха абсолютно всички лампи в пещерата.
 	„Май са открили елтаблото“ - помисли си Рали.
 	Включи уреда за нощно виждане...
 	... и светът се промени. Отново видя пещерата, но вече окъпана в зловещи зелено-черни цветове.
 	Точно в този момент се появи първата призрачна фигура с насочено напред оръжие. Рали позна автомата: МП-5 „Хеклер & Кох“. Мъжът носеше черна маскировъчна униформа, черен боен елек, черна ски маска и УНВ, който придаваше на лицето му вид на богомолка.
 	Боецът даде знак...
 	... и изведнъж цялата пещера оживя от проблясъци на дула - десетина десантници от Делта Форс нахлуха през петте тунела с тракащи автомати.
 	От отвори в пода наизскачаха картонени силуети на афганистански терористи и десантниците ги покосиха с брутална точност.
 	Рали не можеше да повярва на късмета си.
 	Присъстваше на стрелба с бойни патрони.
 	Единствените хора на света, които бяха виждали такова нещо, бяха други бойци от Делта Форс, висши офицери от Силите за специални операции и вече мъртви противници.
 	Стрелбата утихна. Пещерата се изпълни с остър мирис на барут. Гласове:
 	-      Първо звено! Край!
 	-      Второ звено! Край!
 	В този момент Рали видя един от напомнящите на богомолки бойци от Делта да излиза от мъглата и да поглежда нагоре право към него.
 	Писателят се усмихна и кимна.
 	В отговор мъжът вдигна автомата си и стреля точно към главата му.
 	 
 	 
 	ЩЕ ТИ ДАДЕМ УРОК


 	 
 	 
 	Рали залегна.
 	От стената над него полетяха късчета бетон.
 	„Какво става, по дяволите?...“
 	И изведнъж чу глас.
 	Беше гласът на капитан Даниълс, който кънтеше по аудиоуредбата в пещерата.
 	- Добре дошъл в бойната зона, господин Рали. Въобразяваш си, че познаваш армията, а, страхлив путьо? Време е да научиш разликата между нещата в книгите и в истинския бой. Ще ти дадем урок.
 	Над главата на Рали отново запищяха куршуми.
 	Мислите му запрепускаха на бързи обороти: „Дванайсет въоръжени войници искат да те убият. Защо? Няма значение. После ще се чудиш. Сега трябва да се махнеш от този балкон“.
 	Рали се завъртя, видя изхода в дъното на балкона.
 	Не.
 	Прекалено лесно. Те очакваха да се паникьоса и да хукне натам.
 	Трябваше да мине от другата страна: да скочи в пещерата през бетонния парапет на балкона. Но за тази цел се налагаше да им отвлече вниманието...
 	Вниманието му привлече централният шалтер.
 	Рали затвори очи и вдигна лоста. Лампите в пещерата светнаха.
 	Всички бойци от Делта бяха с уреди за нощно виждане и за миг бяха заслепени. Те се олюляха, смъкнаха очилата и в този момент Рали отново дръпна шалтера.
 	Пак се възцари мрак и той си осигури времето, което му трябваше.
 	Мич Рали прескочи парапета на балкона и се озова насред бойната зона.
 	 
 	 
 	БЯГСТВО В ТУНЕЛА


 	 
 	 
 	В най-близкия тунел. Целият свят - зелен. От двете страни - бетонни стени. Чуваше бясното туптене на сърцето си в главата си...
 	... и тежки стъпки, ехтящи по тунела зад него, свистене на рикоширащи от стените куршуми.
 	-      Бягай, бягай, книжен плъх такъв!
 	-      Ще те пипнем, австралийско педалче!
 	Останал без дъх, Рали тичаше по тунелния лабиринт: наляво, надясно, наляво, надясно.
 	-      Първо звено! - проехтя гласът на Даниълс. - Пред вас - ляв завой! Заеми построение „Ешелон вляво“!
 	„Ешелон вляво“.
 	Докато тичаше, Рали си спомни проверките, които беше правил за книгите си. Ешелоните бяха съвсем елементарни бойни построения. Четирима души се подреждаха в диагонална линия, за да отразят опасност отляво. Идеално за бойни действия в тесни тунели.
 	Той намери на земята тежка дървена кутия. Зачака зад един ъгъл. След секунда иззад бетонната стена се подаде главата на един боец и кутията го шибна в лицето.
 	Рали грабна автомата му в мига, в който чувалът на Делта се затвори и в отсрещния край на тунела се появиха още трима бойци.
 	Времето забави ход.
 	В момента, в който откриват огън, той прескача проснатия мъж и вдига тялото му пред себе си като щит. В плътта се забиват истински куршуми, но Рали е в безопасност.
 	Викове. Ответен огън. Бяг. В друг тунел.
 	„Трябва да се измъкна от този лабиринт. Трябва да се добера до външния свят и да намеря помощ. И защо още съм жив, по дяволите? Досега трябваше да са ме улучили...“
 	Вече въоръжен, Рали се върна в централната пещера и стигна там едновременно с двама бойци от Делта.
 	Светкавично дръпна спусъка.
 	И ги покоси с къси откоси. Те се строполиха със стонове на земята. Оставаха още деветима.
 	Той видя балкона - и си спомни за стенния телефон.
 	„Външният свят...“
 	Покатери се по стената като дете на катерушка, прескочи каменния парапет и с отчаяно тромаво тупване скочи вътре.
 	Грабна слушалката и завъртя ръчката.
 	Сигнал „свободно“.
 	-      Хайде де... - изсумтя Рали.
 	Изщракване.
 	-      Ало? Караулното.
 	-      Обажда се Мич Рали. В тунелите съм и вашите хора от Делта ме обстрелват с бойни патрони!
 	-      Кой се обажда? - попита гласът отсреща.
 	-      Аз съм писател. Капитан Дуайт Даниълс от Делта ме покани да посетя Браг, за да се запозная с...
 	- Чуйте ме, който и да сте. В поделение Делта в Брат няма никакъв капитан Даниълс. Вие се обаждате от забранена зона. Пращам военна полиция.
 	Щрак. Сигнал „свободно“.
 	Рали се беше вцепенил.
 	„В поделение Делта в Браг няма никакъв капитан Даниълс...“
 	Даниълс не беше от Делта.
 	Но щом не беше от Делта, какъв беше?
 	И тогава го осени.
 	„Ешелон вляво...“
 	Истинските десантници от Делта Форс никога не използваха ешелон вляво. Бяха прекалено добри, за да прилагат толкова елементарни построения. Не, те бяха по-характерни за...
 	... рейнджърите.
 	Младите рейнджъри.
 	Пехотинците, които учеха основите на воденето на бойни действия.
 	Тези бойци изобщо не бяха от Делта Форс.
 	Те бяха обикновени рейнджъри, при това млади - тесногръди рейнджъри, които сигурно се бяха ядосали от представянето на техния род войски в отрицателна светлина в книгата му.
 	И бяха решили да му дадат урок.
 	Да го примамят в Браг... с автобус и под друго име... без да съобщи на никого къде отива. По дяволите, в издателството му си мислеха, че в момента той си почива във Вашингтон. И ако случайно изчезнеше в Браг, за останалата част от света просто щеше да е изчезнал в столицата.
 	„Добре - помисли си Рали. - Време е да нанеса удар на тази групичка“.
 	 
 	 
 	БЯГСТВО КЪМ ПОВЪРХНОСТТА


 	 
 	 
 	Младите рейнджъри бяха объркани.
 	Двама от техните бяха простреляни, а един беше използван като жив щит.
 	От тунелите отекваха викове:
 	-      Къде се е скрил?
 	-      По дяволите!
 	-      Намерете я тая педеруга!
 	Когато видя, че се връщат в тунелната система да го търсят, Рали се втурна към повърхността.
 	Двама души вардеха изхода.
 	Той изкрещя и се строполи на прашния под пред очите на двамата бойци.
 	Те се приближиха да проверят. Два изстрела в гърдите им. Двамата паднаха на земята.
 	Рали се затича към изхода...
 	 
 	 
 	РАЛИ ЗАД ВОЛАНА


 	 
 	 
 	... и изскочи в хладната нощ.
 	Наблизо чакаше бързоходната десантна машина.
 	Двигателят изрева.
 	Като вдигаше облаци пясък зад себе си, БДМ-то полетя между дюните обратно към Централния сектор.
 	Хеликоптерът „Блак Хок“, с който бяха пристигнали рейнджърите, с мощен грохот се стрелна над една от дюните и картечниците му откриха огън по Рали.
 	БДМ-то лъкатушеше. В пясъка се забиваха куршуми. Пред него изригна линия от дупки и той рязко зави.
 	Откъм входа на тунелите изскочиха още две бързоходни десантни машини и се впуснаха в бясно преследване.
 	В този момент колата на Рали с писък на гуми излезе на асфалта.
 	Беше на крайречния път. Оставаше още малко.
 	Видя казармите на отсрещния бряг, видя мъжете с каубойски шапки, които се бяха изправили на верандите и любопитно наблюдаваха тази неочаквана гонитба.
 	Вертолетът връхлетя ниско и изстреля нов откос.
 	Двете рейнджърски БДМ-та го настигаха.
 	И тогава Рали разбра.
 	Нямаше да стигне до Браг.
 	„Тогава направи нещо друго, глупако!“ - извика някакъв глас в главата му.
 	„Добре...“
 	И като фучеше покрай широката гладка река, следван по петите от преследвачите си, Рали направи нещо абсолютно неочаквано.
 	Зави наляво - към реката.
 	Това напълно изненада рейнджърите. Хеликоптерът прелетя над рязко завилата кола. Двете БДМ-та също реагираха със закъснение и се стрелнаха покрай поднеслата машина на Рали.
 	Бързоходната десантна машина набра скорост, стигна до речния бряг, изхвърча... и се понесе високо във въздуха.
 	И после падна в средата на реката със зрелищен взрив от пръски.
 	Въпреки че Рали очакваше сблъсъка, силата му го свари неподготвен.
 	Колата се заби с носа напред, задницата ѝ подскочи нагоре и БДМ-то се превърна в истински катапулт, който изстреля Мичъл Рали петнайсет метра по-нататък.
 	Той също вдигна страхотен гейзер - но поне вече беше много по-близо до отсрещния бряг.
 	Заплува и видя, че мъжете с каубойските шапки се втурват към него.
 	Погледна назад: рейнджърите на брега вадеха оръжията си, но не стреляха, осъзнали, че вече е твърде късно.
 	Двама мъже с каубойски шапки измъкнаха мокрия и изтощен Мич Рали от реката.
 	-      Господи, цивилен - възкликна единият.
 	-      Кой си ти, по дяволите? - попита другият.
 	-      Казвам се... - тежко дишане - Мичъл Рали... - тежко дишане - и съм... - тежко дишане - писател...
 	Докато водеше Рали към казармите, вторият каубой погледна групата рейнджъри на отсрещния бряг.
 	После се обърна към приятеля си.
 	-      По-добре се обади във военната полиция. Рейнджърчетата явно са решили да се позабавляват.
 	Каубоят прехвърли ръката на Рали през врата си и му помогна да продължи към постройките.
 	-      Аз съм Рик Колтин, капитан от Делта Форс. Мичъл Рали, а? Писателят, нали? Чел съм книгите ти бе, човек! „Поделение пет“ е голяма работа! Макар че, с извинение, според мене трябва малко по-сериозно да проучиш военната част. Каквито и книги да си чел, докато не си бил тука, няма да е същото.
 	 
 	 
 	МИНАТА


 	 
 	 
 	Част I

 	 

 	 

 	ЗЪБИТЕ НА МИНАТА


 	 
 	 
 	Докато го изнасяха от мината, той крещеше:
 	-      Господи! Краката ми! Краката ми!
 	Четиримата войници го оставиха върху подготвената носилка и се отдръпнаха настрани, за да направят място на медицинския екип.
 	Четиризвездният генерал, който ръководеше проекта - казваше се Уошингтън Хейнс - безучастно наблюдаваше как изнасят ранения от пещерата. Погледна безразлично краката му.
 	Долната част от краката на нещастника - всичко под коленете - беше на каша. Навсякъде кръв, всички кости строшени, кожата подута, черно-синя.
 	Краката и ходилата на войника бяха безвъзвратно смазани.
 	Генерал Хейнс се обърна към по-възрастния мъж до себе си.
 	-      Мисля, че имаме нужда от още експертна помощ. Повикай твоето момиче.
 	 
 	 
 	ПУСТИНЯТА КРАЙ МЕКСИКО СИТИ


 	 
 	 
 	Доктор Джесика Чейс седеше на гигантски въртящ се стол от черна кожа. Не знаеше нито закъде лети частният самолет, нито защо тя е в него.
 	С нея пътуваше дребният ѝ колега Кенет У. Георгеопулос. Висок едва метър петдесет и пет, Кени носеше косата си вчесана назад като Елвис Пресли. На обекта му викаха Малкия Кени Джи.
 	В скута на Чейс лежеше формуляр от пет страници, който двамата току-що бяха подписали. На първата страница пишеше:
 	 
 	ТОЗИ ПРОЕКТ Е КЛАСИФИЦИРАН КАТО „СТРОГО СЕКРЕТЕН"
 	Всяко неразрешено разкриване на информация, на която сте станали свидетели или която сте получили при участието си в проекта, е престъпление по чл. 50 от Наказателния кодекс на САЩ, наказуемо с лишаване от свобода до седемдесет и пет години и глоба до двайсет и пет милиона долара.
 	 
 	Добре...
 	Чейс беше археоложка от Университета на Западна Австралия и разкриваше тайните на руините на Теотиуакан високо в мексиканската пустиня. Затова и нямаше навика да подписва заплашителни споразумения за неразгласяване на информация с властите на Съединените щати.
 	Обектът, който проучваше, Теотиуакан, представляваше една от най-големите археологически загадки. Построен от неизвестна предацтекска цивилизация около I век след Христа, пустинният град се състоеше от исполински плосковърхи пирамиди и ориентирани по слънцето храмове. Той достигнал своя зенит през VI век и към 800 година внезапно бил напуснат от обитателите си.
 	Просто си заминали. Изчезнали. Потънали вдън земя.
 	Като оставили грамаден призрачен град насред пустинята.
 	Тези огромни руини обаче бяха особено предизвикателство за доктор Джесика Чейс.
 	Едва двайсет и седем годишна, тя беше известна в света на археологията с изключителната си дарба да разчита йероглифи и други древни символи и в това отношение Теотиуакан бе истински Еверест.
 	Със своята стройна и атлетична фигура, ръст метър осемдесет, вързана на опашка червена коса и красива усмивка, Джесика Чейс се котираше страхотно. Бивша гимнастичка в гимназията, тя беше златното момиче на археологията. В Нашънъл Джеографик я обожаваха.
 	Нищо чудно, че скоро след като защити доктората си, към нея се обърна могъщата корпорация „Брезлин“.
 	Ръководена от ексцентричния милиардер Ленард Брезлин III, корпорацията спонсорираше археологическите разкопки на десетина обекта по целия свят, включително проучванията на Чейс в Теотиуакан.
 	През последните шест месеца Чейс и Кени Джи, мениджър на база данните със символи и всестранен технически гений, работеха усилено върху разшифроването на сложните теотиуакански йероглифни системи.
 	И днес изведнъж беше пристигнал фирменият лиърджет със съобщение от Ленард Брезлин.
 	Искал да ги види. Незабавно.
 	В научните среди има една стара поговорка: който плаща, той поръчва музиката.
 	И те се качиха на самолета.
 	Едва след като излетяха обаче им връчиха държавния формуляр за неразгласяване на информация.
 	 
 	 
 	ХАНГАРЪТ


 	 
 	 
 	Кацнаха след около час.
 	Нито Чейс, нито Кени знаеха къде са. Сенниците на илюминаторите бяха спуснати и не можеха да се вдигнат.
 	Самолетът спря след кратко рулиране. Страничният люк се отвори и спуснаха сгъваема стълба.
 	Чейс излезе...
 	... и се озова в ярко осветен самолетен хангар.
 	Вратите на хангара бяха затворени, но не можеха да скрият нито бялата слънчева светлина, която се процеждаше през пролуките, нито сухия зной в сградата.
 	„Добре - помисли си тя. - Намираме се някъде в пустинята“.
 	Но тъй като полетът беше продължил шейсетина минути, можеше да са навсякъде между Тексас и Невада.
 	Посрещнаха ги двама души.
 	Самият Ленард Брезлин и един четиризвезден генерал от военновъздушните сили на Съединените щати с покрити с медали гърди.
 	- Джесика - каза милиардерът, като се приближи и ѝ целуна ръка. - За мен е огромно удоволствие, както винаги. Много се извинявам за всички тези шпионски мерки около вашето пристигане. Изключително неучтиво. Но американските власти явно се нуждаят от нашата помощ и... хм, искат да запазят всичко това в тайна.
 	Дори Чейс знаеше за тесните връзки на Брезлин с властимащите в Америка. Редовните му гостувания в Белия дом бяха всеизвестен факт, както и че е стар приятел на президента.
 	- Американските власти се нуждаят от нашата помощ - спокойно повтори тя. - За какво?
 	 
 	 
 	СПУСКАНЕТО


 	 
 	 
 	-      За едни каменни плочки, които открихме - каза генералът от военновъздушните сили, докато водеше Брезлин, Чейс и Кени Джи надолу по някакво стоманено стълбище.
 	Висшият офицер се представи като Хейнс, Уошингтън Хейнс, командир на тази база.
 	-      Господин Брезлин ме осведоми, че сте австралийка - в движение се обърна към Чейс той. - От Университета на Западна Австралия.
 	-      Така е.
 	-      Учили сте при Ханс Циглер, нали?
 	-      Да, имах този късмет. Когато работех върху доктората си, той дойде там като гост-професор.
 	-      Хмм - замислено кимна Хейнс, после смени темата. - Винаги съм искал да посетя Австралия. Казвали са ми, че имало страхотни ски курорти. И прекрасни стари замъци.
 	-      Струва ми се, че имате предвид Австрия - отбеляза тя.
 	-      А, да.
 	Типичен американец, помисли си Чейс. Те можеха да строят бомбардировачи стелт и неутронни бомби, обаче не правеха разлика между Австралия и Австрия. А този човек беше генерал.
 	Стълбището се спускаше дълбоко под земята.
 	Когато наближиха поредната площадка, археоложката чу изпълнени с болка викове, идващи от едно помещение. На самата площадка Хейнс и Брезлин безразлично подминаха отворената врата.
 	Тя обаче надникна вътре.
 	И ахна.
 	Видя мъже на болнични легла.
 	Двама бяха окървавени и бинтовани, целите им чаршафи бяха в кръв. Друг лежеше в кома и жизнените му функции се поддържаха изкуствено. Четвърти се бореше с двама измъчени лекари. Риташе, мяташе се и за миг краката му се подадоха изпод завивката.
 	Чейс потисна отвращението си. Ходилата му бяха ужасяващо деформирани - бяха смазани толкова жестоко, че изглеждаха абсолютно плоски.
 	Кени също беше спрял да погледне.
 	- Кажи ми, че не отиваме там, където е бил той - безизразно произнесе колегата ѝ.
 	 
 	 
 	ПЛОЧКИТЕ


 	 
 	 
 	Настигнаха Хейнс и Брезлин на долния етаж в помещение, напомнящо на лаборатория.
 	Чейс се огледа.
 	Няколко маси, тави за инструменти и в отсрещния край - солидна наглед стоманена врата като на банков сейф. По-наблизо имаше бяла дъска, на която пишеше:
 	 
 	 
 	Предацтекска мина, вероятна теотиуаканска...
 	Хранилище на най-долното ниво - отваря се с плочките, но в какъв ред???
 	Какво задейства проклетите капани?!
 	7 Жертви: 4 ранени, 3 загинали... Единият цивилен.
 	Какво има вътре? Трябва да е камъкът на пасетителя...
 	 
 	Пред бялата дъска имаше дълга маса от неръждаема стомана. Чейс се приближи и видя какво лежи на нея. Пет каменни плочки.
 	Пет плочки от лъскав черен камък.
 	Правоъгълни, големи колкото книга с твърди корици.
 	Вниманието ѝ обаче привлече тяхната чернота. Те не бяха просто черни - бяха мастиленочерни, черни, та черни. Сигурно бяха издялани от някакво вулканично стъкло, може би обсидиан.
 	На всяка имаше гравирано изображение, което малко приличаше на издължено лице.
 	 
 	 
 	  

 	 
 	 
 	Чейс вдигна една от плочките. Тежеше. Тя я завъртя в ръцете си. На задната страна видя издълбан участък е формата на знака +.
 	-      Затова ли ни доведохте тук? - попита младата археоложка. - За да ги разчетем ли?
 	-      Да. Тези и още някои йероглифи, които... затрудняват генерала - отвърна милиардерът.
 	Чейс впери очи в спонсора си.
 	-      Ще трябва да ги пусна през база данните - каза накрая. - И дори тогава резултатът ще е само обосновано предположение. За тази цел обаче ще имам нужда от лаптопа си и от сканиращата ни апаратура. Всичко е в самолета.
 	Хейнс кимна на един от лаборантите и той се втурна нагоре по стълбището.
 	-      Такааа... - продължи Чейс. - Мисля, че от своя страна ви оказвам пълно съдействие. Сега е ваш ред. Самолети със спуснати сенници, формуляри за не- разгласяване на информация, мъже със смазани крака, древни каменни плочки. Време е да ни кажете какво става тук, по дяволите.
 	Брезлин погледна Хейнс, който кимна и каза:
 	-      Елате с мен, моля.
 	И поведе Чейс и Кени към дебелата стоманена врата в дъното на лабораторията.
 	Набра цифров код на панела до касата и вратата със съскане се отключи. Офицерът широко я отвори.
 	Чейс влезе вътре...
 	... и зяпна.
 	 
 	 
 	МИНАТА


 	 
 	 
 	Младата археоложка се озова на входа на пещера с площ двайсетина квадратни метра.
 	Пространството беше осветено от халогенни лампи, подредени в кръг около ниска каменна постройка.
 	Голяма колкото едноместен гараж, тя имаше форма на масивна пирамида... определено в теотиуакански стил.
 	В центъра зееше широк квадратен вход, мамещ непредпазливите да влязат в мастиленочерните ѝ недра.
 	Хейнс и неговият изследователски екип бяха затворили малката постройка в гигантски куб от прозрачно лексаново стъкло - странна комбинация от прашна древност и свръхмодерна технология.
 	Чейс се вторачи в малкия каменен портал.
 	Абсолютно същите постройки осейваха целия Теотиуакан.
 	Това беше вход на древна мина.
 	 
 	 
 	Част II



 	 

 	 

 	ВЪРХЪТ НА АЙСБЕРГА


 	 
 	 
 	Чейс обиколи стъкления куб и съсредоточено разгледа входа на мината.
 	-      Теотиуаканска постройка - заяви тя. - От края на пети век.
 	-      Точно така - каза Брезлин.
 	-      Планът ѝ е подобен на някои рудници за злато и мини за диаманти в предградията на главния град в Мексико - продължи археоложката. - Предполагам, че сте се натъкнали на капани. В теотиуаканските мини често има сложни системи срещу крадци.
 	-      Натъкнахме се, да - потвърди генерал Хейнс.
 	-      Само че това нещо тук е доста далече от Теотиуакан... - отбеляза Кени Джи.
 	-      Да. - Чейс се обърна към офицера. - И не е зле да получим известна представа точно колко е далече.
 	Генералът я изгледа втренчено, после отговори:
 	МАТЮ РАЙЛИ
 	-      Невада. Намираме се в Южна Невада.
 	Кени се завъртя към Чейс.
 	-      Може да е Чуту.
 	-      Какво е Чуту? - попита Брезлин.
 	-      Легендарен теотиуакански затвор, уж построен в пустинята далече на север от главния град - поясни Чейс. - Теотиуканският аналог на Алкатрас. Според преданията Чуту също бил пълен със смъртоносни капани и най-дълбоките му нива били вардени не от хора, а от зверове.
 	-      От какви зверове?
 	-      Най-вероятно одомашнени американски двуутробни вълци - отвърна Кени. - Въпреки че...
 	-      Въпросът е, че Чуту може да е просто мит - прекъсна го тя. - За него се споменава само в един спорен превод на няколко йероглифа в Теотиуакан.
 	Лаборантът се върна с компютърната техника на Чейс. Лаптопът ѝ беше свързан с устройство, което приличаше на полицейски радар: скенера на Кени.
 	Тя въпросително погледна Брезлин и Хейнс.
 	-      Е, какво искате да направим?
 	-      Искаме да слезете в мината и да отворите най-голямата ѝ тайна с тази ваша база данни - каза генералът.
 	 
 	 
 	ВЛИЗАНЕТО


 	 
 	 
 	Вратата на лексановия куб, в който беше затворен входът на мината, се отвори с високо съскане.
 	Чейс и Кени стояха отпред, заобиколени от осем войници в пълно бойно снаряжение - техния ескорт, за който Хейнс само спомена, че бил „от Делта“. Командирът им, млад лейтенант, се казваше Уилям Ковалски, по прякор Танка.
 	Двамата археолози бяха завързани за кръста с дълго найлоново въже.
 	-       Тандемно подсигуряване - поясни Ковалски, докато увиваше въжето около тънкото кръстче на Чейс.
 	Тя беше забелязала, че всички бойци от Делта също са завързани по двойки, и се чудеше защо.
 	Херметичната врата се отвори и в гърлото ѝ заседна буца. Чейс мъчително преглътна. Страхуваше се, но любопитството ѝ надделяваше. Искаше да знае какво има долу.
 	Влезе в куба и изчезна в древната мина.
 	 
 	 
 	ШАХТАТА И ДЪЛГИЯТ КАМЪК


 	 
 	Озова се в тясно помещение с каменни стени и трамбован пръстен под. В центъра на пода обаче имаше кръгла тъмна дупка, в която висеше въже с възли.
 	Като се държеше за възлите, тя се спусна в шахтата след бойците от Делта, Хейнс и Брезлин.
 	По абсолютно вертикалните стени се стичаше вода. Камъните бяха плътно долепени един до друг и по цялата височина нямаше нито една опора.
 	Странно, помисли си археоложката. Достъпът до и от забоите в повечето теотиуакански мини беше изключително лесен.
 	На дълбочина двайсетина метра тя стигна до дъното на шахтата и влезе в каменен коридор с идеално квадратно напречно сечение.
 	На пода имаше акумулаторни лампи, които окъпваха тунела в призрачна дифузна светлина.
 	Ковалски не ѝ позволи да продължи навътре.
 	- Каквото и да правите, не стъпвайте върху дългия камък.
 	Едва сега Чейс обърна внимание на пода на тунела - беше настлан със стотици малки плоски камъни. През цялата широчина на коридора обаче минаваше широка плоча. В края ѝ имаше вход, водещ към друг проход. Ако не я бяха предупредили, със сигурност щеше да стъпи върху плочата.
 	Всички прескочиха дългия камък. Когато минаха от отсрещната страна, лейтенантът се обърна към Чейс.
 	-       Искате ли да знаете защо?
 	-      Да.
 	Той вдигна оръжието си и стреля по плочата.
 	Куршумът рикошира...
 	... и една голяма квадратна плоскост от тавана с шокираща внезапност се спусна надолу, блъсна се в дългия камък, незабавно се прибра обратно в гнездото си и в тунела отново се възцари тишина.
 	Чейс беше зашеметена.
 	Всичко се бе случило толкова бързо! Приличаше на пилотонабивна машина, грамаден каменен механизъм, целящ да смаже непредпазливия, стъпил върху дългия камък... или да му смаже само краката.
 	 
 	 
 	ПРОХОДЪТ С ЖИВОТНИТЕ


 	 
 	 
 	Продължиха навътре, още по-дълбоко в древната мина.
 	Влязоха в дълъг и изключително тесен проход, в който можеха да се придвижват само в колона по един, и дори тогава раменете им опираха в неравните скални стени.
 	От двете им страни бяха изваяни животински глави. Зловещ алигатор, змия с раззината паст и други създания: вълнест мамут, саблезъб тигър. Една от фигурите дори изобразяваше огромен плъх със сбръчкана муцуна.
 	-      Какво е това, по дяволите? - попита един от войниците, когато рамото му опря в оголените зъби на животното.
 	-      Мегафауна - отвърна Чейс. - Грамадни древни бозайници. Обитавали всички континенти, но повечето изчезнали след появата на човека преди десет хиляди години. Мастодонтите в Северна Америка. Двуутробни лъвове в Австралия. Някои видове просъществували по-дълго. Например този вид гигантски гризач, rodentus carnifex, със сигурност е доживял до четвърти век след Христа. Всъщност нищо чудно, гризачите са най-издръжливите животни на земята.
 	-      Гигантски плъх... - намръщи се командосът.
 	-      Нещо подобно. Карнифексът бил висок метър и осемдесет и частично двуног. Бил хищник и приличал на кръстоска между плъх и велосираптор - дълга опашка, мощни задни крайници, бързоног. Теотиуаканците понякога ги дресирали за пазачи, но иначе ги използвали най-вече за боеве - пускали два карнифекса в яма и залагали кой ще победи.
 	-      Нещо като бой на петли, само че с големи плъхове - прибави Кени Джи.
 	След като минаха през коридора, Ковалски им показа тукашния капан: докосна с крак една малка плоскост на пода и след четирисекундно забавяне...
 	... целият под на тесния, дълъг петнайсетина метра проход изведнъж пропадна като на панти и под него се показа триметрова яма, пълна с ужасяващо остри колове.
 	Лейтенантът пак настъпи плоскостта и подът се вдигна обратно.
 	-      Ох - изпъшка Кени.
 	 
 	 
 	ВИТАТА РАМПА


 	 
 	 
 	Стигнаха до рампа, която се спускаше надолу, завиваше и се скриваше от поглед. По обраслия с мъх под се стичаше вода.
 	От една ниша в горния край на рампата свирепо ги гледаше внушителна каменна статуя - двуметрова глава на разярен бог. От бузите, носа и челото му стърчаха дълги и опасни наглед каменни шипове.
 	Бавно тръгнаха надолу по хлъзгавата повърхност.
 	Кени Джи вървеше до Чейс.
 	-      Видя ли онази бяла дъска горе? - шепнешком попита той.
 	-      Аха.
 	-      Прочете ли за Камъка на посетителя?
 	-      Да.
 	-      И какво мислиш?
 	-      Възможно е. Съответства на легендата.
 	Легендата за Камъка на посетителя беше една от най-прочутите в мексиканския фолклор. Според теотиуаканския мит по време на апогея на своето могъщество теотиуаканците били посетени от странен извънземен. Той им дал един-единствен дар - пирамидален къс сребрист камък.
 	Този камък, наричан Камъка на посетителя, притежавал невероятни свойства. Потопен във вода, той я дарявал с живот... вечен живот. Който пиел от нея, щял да живее вечно.
 	Ала съблазънта на вечния живот се оказала прекалено силна за теотиуаканците и обществото им изпаднало в междуособици и убийства. И затова камъкът бил скрит на тайно място далече от града, за да не бъде открит никога повече.
 	-      Смяташ ли, че камъкът изобщо съществува? - попита Кени.
 	-      Не знам - отвърна Чейс. - Но ако съществува, американското правителство явно го иска.
 	 
 	 
 	В ТЪРБУХА НА МИНАТА


 	 
 	 
 	Витата рампа се спускаше на дълбочина, равна на около три етажа, и после продължаваше хоризонтално до Г-образен завой, от който започваше дълъг тунел с квадратно напречно сечение.
 	Стената срещу рампата беше неравна и се ронеше, сякаш са я блъскали с тежък чук. Навсякъде бяха пръснати каменни късове.
 	Чейс обаче не им обърна внимание.
 	Очите ѝ бяха вперени в онова, което се намираше в дъното на тунела, завиващ надясно от нея. В отсрещния му край имаше огромна красиво изваяна арка.
 	Странно, таванът на този коридор представляваше мрежа от широки квадратни ниши. На стената в средата на прохода беше опрян самотен предмет - златна клетка, висока към два метра и покрита с разкъсани паяжини.
 	-      Само не стъпвайте върху предния край на камъните - предупреди Ковалски.
 	Археоложката го послуша и тръгна напред, като стъпваше точно в средата на плочите. Вече изобщо не я интересуваше какви изненади дебнат в тъмните ниши на тавана.
 	Когато стигнаха до богато орнаментираната арка, Чейс погледна през нея.
 	И се ококори.
 	-      О... господи...
 	 
 	 
 	ПОДЗЕМНОТО ЦАРСТВО


 	 
 	 
 	Приличаше на катедрала - разкошна подземна катедрала.
 	Гигантска пещера, висока поне трийсет метра.
 	И точно в центъра на това огромно подземно помещение се издигаше красива пирамида.
 	Висока около двайсет и пет метра, етажирана, с плосък връх. Ограждаше я широк ров, пълен с вода, която идваше от водопадче в единия край на пещерата.
 	Вниманието на Чейс обаче беше привлечено от един от етажите по средата на пирамидата.
 	Докато останалата част представляваше обикновен каменен зид, този етаж бе направен от лъскав черен обсидиан - също като плочките.
 	Към него водеше каменно стълбище, вградено в страната на пирамидата.
 	Чейс, Кени, Хейнс, Брезлин и техният военен ескорт пресякоха рова по дълъг гранитен мост. После се изкачиха по стълбището и стигнаха до обсидиановия етаж.
 	Спряха пред широк каменен портал, също от вулканично стъкло, затворен с голям правоъгълен камък от същия материал.
 	В пода пред камъка бяха изсечени пет отвора, големи колкото книги с твърди корици и подредени в права линия. В центъра на всеки от тях имаше каменен барелеф с формата на знака +.
 	-      Тук явно влизат вашите плочки - каза Чейс.
 	-      Да, известно ни е - отвърна Хейнс. - Но изглежда е важно как ще се подредят. Още едно откритие, което направихме на ужасна цена.
 	Чейс и Кени се спогледаха.
 	Ленард Брезлин се приближи до тях.
 	-      Доведохме ви тук, Джесика, за да откриете последователността, в която трябва да се поставят плочките, и да отворите тази пирамида.
 	Археолозите незабавно се заеха да проучват тайнствения вход.
 	Милиардерът и Хейнс се поотдръпнаха и ги загледаха как работят.
 	-      Убий ги, след като я отворят - прошепна Брезлин на генерала.
 	 
 	 
 	Част III

 	 
 	 
 	ПОДРЕЖДАНЕТО НА ПЛОЧКИТЕ


 	 
 	 
 	Джесика Чейс се взираше в петте правоъгълника, издълбани в пода пред входа на пирамидата - гнезда, в които идеално щяха да влязат петте каменни плочки на генерал Хейнс.
 	- Дайте пак да видя плочките - каза тя.
 	Бойците от Делта ги извадиха от раниците си.
 	Кени Джи ги сканира с техниката си и след малко изображенията им се появиха на екрана на Чейс.
 	 
 	 
 	  

 	 
 	 
 	Компютърът изписука:
 	 
 	СКАНИРАНЕ: 02-1476 
 	ИЗОБРАЖЕНИЯТА СЪОТВЕТСТВАТ НА 0 
 	СКАНИРАНИ ДОСЕГА ИЗОБРАЖЕНИЯ. 
 	АНАЛИЗ НА ОТДЕЛНИТЕ КОМПОНЕНТИ. 
 	ОБРАБОТКА...
 	 
 	… СЪОТВЕТСТВИЕ НА ОТДЕЛЕН КОМПОНЕНТ. 
 	КОМПОНЕНТ:
 	  

 	 
 	СЪОТВЕТСТВА НА 3 СКАНИРАНИ ДОСЕГА
 	ИЗОБРАЖЕНИЯ:
 	1.      УКРАСА НА НОС НА ВОИН (62,3 %)
 	2.      ДЪРВО (41 %)
 	3.      ДОМАШЕН БИВОЛ (34,9 %)
 	 
 	- Украса на нос на воин - замислено каза Чейс. После се обърна към Кени. - Може би социална йерархия?
 	Тя подреди плочките въз основа на лицата, които изобразяваха - воини, обикновени хора, деца - и ги постави в гнездата в лъскавия черен под. Барелефният знак + във всяко гнездо влизаше точно в плочките.
 	Имаше само един проблем: Чейс грешеше.
 	 
 	 
 	 
 	ЦЕНАТА НА ГРЕШКАТА


 	 
 	 
 	Последната плочка потъна в гнездото си и Чейс мигновено зърна движение с периферното си зрение. Тя отскочи назад от входа.
 	И добре че го направи.
 	Две големи квадратни плочи от лъскав черен обсидиан за стотни от секундата се стрелнаха навътре от стените от двете ѝ страни - двоен пилотонабивен механизъм - и се удариха една в друга като гигантски чинели на абсолютно същото място, на което допреди малко се намираше главата ѝ!
 	Но това още не беше всичко.
 	Черната каменна повърхност под нея се разтвори - поредният капан - и Чейс пропадна с вик в мрака.
 	Падаше бързо, докато - шат! - тандемното въже се опъна. Кени за малко да полети в квадратната дупка след нея, ала успя да намери опора и в резултат пропадането на младата жена рязко спря.
 	На бледата светлина на лампите, която се процеждаше през отвора на капана над нея, тя видя лъскава гора от златни шипове точно под краката си.
 	И на тях беше нанизано окървавено изпотрошено тяло. Чейс се взря в ужасено опулените очи на жертвата...
 	Познаваше това лице.
 	Ханс Циглер.
 	Професор Ханс Циглер. Някогашният ѝ преподавател по йероглифна писменост в Университета на Западна Австралия. Човекът, на когото дължеше всичките си знания.
 	Човекът, за когото я беше попитал Хейнс.
 	Това откритие сякаш я тресна с чук.
 	Генералът бе довел Циглер тук преди нея.
 	И изглежда, че Циглер, прочутият професор, също не беше успял да разчете плочките.
 	И после пред очите ѝ изплува зловещ образ. Нещо, което бе видяла по-рано - изречение, написано на бялата дъска горе.
 	„7 жертви: 4 ранени, 3 загинали... Единият цивилен“.
 	„Единият цивилен“.
 	Божичко.
 	 
 	 
 	ВТОРИЯТ ОПИТ


 	 
 	 
 	Командосите от Делта я измъкнаха миг преди квадратната дупка да се затвори.
 	-      Добре ли си? - попита я Кени.
 	Но Чейс вече се връщаше при плочките в гнездата на пода.
 	-      По дяволите - изруга тя. - Глупачка. Това не е никакво лице.
 	И размести плочките преди на някого изобщо да му хрумне да я спре. Ако и сега сбъркаше, с нея беше свършено. Този път редът беше следният:
 	 
 	 
 	  

 	 
 	 
 	Последната плочка потъна в гнездото си.
 	Не последва трясък на чинели.
 	Капанът под нея не се отвори.
 	Чейс се усмихна.
 	Не беше лице.
 	Оказваше се много по-просто: природна гледка, изображение на живота. Хоризонтът под слънцето и луната; посаждане на семе; въздействието на промените във времето, слънцето и дъжда; израстване на дърво в това променливо време. И накрая, на петата и последна плочка - порасналото дърво в първоначалната постоянна среда.
 	Животът.
 	От вътрешността на пирамидата се разнесе глух тътен и обсидиановата плоча на входа с тържествена бавност се плъзна гладко и леко по пода. Зад нея: мрак.
 	 
 	 
 	МИМОЛЕТЕН ПОГЛЕД КЪМ ТРОФЕЯ


 	 
 	 
 	Чейс се взираше в тъмнината и чакаше зрението ѝ да се приспособи.
 	И после сякаш някой изведнъж вдигна булото, и тя го видя.
 	-      Мамка му... - ахна младата жена и в същия момент грубо я сграбчиха изотзад и погледът ѝ се откъсна от гледката.
 	 
 	 
 	ИЗПЪЖДАНЕ ОТ РАЯ


 	 
 	 
 	Поведението на Хейнс рязко се промени.
 	-      Колман, Рейгър - обърна се той към двама от хората си. - Заведете доктор Чейс и Георгеопулос при оная яма с острите колове и ги хвърлете вътре. Вече нямаме нужда от тях.
 	-      Какво?! - възкликна археоложката и в следващия миг усети, че стягат китките ѝ с широка пластмасова лента, нещо като свинските опашки за връзване на чували със смет. Същото сполетя и Кени.
 	Тя се извъртя към Брезлин. Милиардерът само сви рамене.
 	-      Съжалявам, Джесика, но уговорката ми с генерал Хейнс изисква секретност - абсолютна секретност. Което за съжаление означава, че не можем да ви пуснем живи от мината.
 	Чейс онемя.
 	Нисичкият ѝ колега просто зяпна.
 	Двама въоръжени командоси от Делта ги поведоха по стълбището на пирамидата.
 	-      Какво видя вътре, по дяволите? - попита Кени.
 	Пред очите ѝ отново изплува онази гледка. Никога нямаше да я забрави.
 	Беше видяла пиедестал в тъмно каменно помещение. И на този пиедестал се издигаше разкошен сребрист предмет с форма на равнобедрен триъгълник.
 	-      Камъка на посетителя - отвърна Чейс.
 	 
 	 
 	НАЧАЛОТО НА КРАЯ


 	 
 	 
 	Изведнъж всичко започна да си идва на мястото.
 	Ленард Брезлин, мултимилиардер, близък приятел на президента, спонсор на археологически разкопки по цялото земно кълбо. Какво би могъл да желае повече от всичко на света човек като него?
 	А правителството на Съединените щати?
 	За откриването на тази мина несъмнено знаеше само тесен елитен кръг. Тесен кръг, състоящ се от Брезлин, президента, Хейнс и може би още няколко души, които щяха да заграбят Камъка за себе си. И затова бяха готови на убийство.
 	Докато минаваха по моста над рова, Чейс се обърна и погледна огромната подземна пирамида.
 	Видя военните на обсидиановия етаж - водени от Ковалски, четирима бойци от Делта влизаха в пирамидата.
 	-       Алчни копелета!
 	Когато стигна до арката, археоложката зърна квадратните плочи на пода в тунела нататък - тунела с касетирания таван.
 	Спомняше си предупреждението за този проход. Не стъпвай върху предния край на квадратните плочи.
 	Предният край.
 	И тогава я осени.
 	 
 	ТОВА НЕ Е МИНА


 	 
 	 
 	В ума ѝ бясно запрепускаха спомените за мината и нейните капани.
 	Шахтата горе - абсолютно отвесна, без нито една опора. Странно за една мина.
 	Пилотонабивният механизъм до шахтата - той се задействаше само ако стъпиш върху широкия камък.
 	Капанът в свръхтесния коридор - подът беше пропаднал няколко секунди след като Ковалски докосна с крак малка плоскост в най-вътрешния край.
 	А този тунел - неговите капани реагираха само ако човек настъпеше ръба на плочите откъм централната пещера.
 	-      О, не...
 	Чейс се завъртя и видя, че един от командосите излиза от пирамидата, понесъл Камъка на посетителя в прозрачен пластмасов съд. Подаде го на Брезлин.
 	-      Приготви се да бягаме, Кени.
 	-      Какво? Защо?
 	-      Защото това не е мина. А хранилище. Предполагам, че първоначално е било затвор, най-вероятно затворът Чуту, който е превърнат в хранилище за Камъка. Спомни си кой е вардил най-дълбоките нива на Чуту...
 	-      Откъде знаеш?
 	-      Когато влизахме навътре, капаните се отваряха зад нас. Кени, тези капани не са създадени, за да не влизат крадци. А за да държат някого... или нещо... вътре.
 	Точно в този момент, сякаш по даден знак, откъм обсидиановия етаж се разнесе пронизителен крясък.
 	Идваше от отворения вход и беше последван от кратък автоматичен откос, който веднага секна.
 	После от входа на пирамидата изведнъж се изтърколи неправилно кълбо, напомнящо на топка за американски футбол.
 	Кълбото подмина Брезлин и Хейнс и тромаво заподскача надолу по стълбището зад тях.
 	Чейс и Кени го видяха ясно и кръвта им се смрази.
 	Отсечена човешка глава.
 	Главата на Ковалски.
 	-       Май става гадно - каза младата жена.
 	И се оказа права.
 	 
 	 
 	И НАСТАНА ИСТИНСКИ АД


 	 
 	 
 	Съществата се изсипаха от тъмния обсидианов вход на пирамидата като прилепи от ада.
 	Бяха като мълнии, изтласкваха се с мощните си задни крайници, като се опираха на пода пред себе си с ноктестите си предни лапи - метод на придвижване, напомнящ едновременно за кенгуру и горила.
 	Бяха големи колкото човек и космати, покрити с черно-кафява козина - противната остра козина, типична за гризачите по целия свят.
 	Най-ужасяващи обаче бяха главите им. Отвратителни муцуни като на невестулка, над които лъщяха черни зли очички. И зъбите им - оголени зъби на хищници, ясно разкриващи свирепите им намерения.
 	Наистина приличаха на кръстоска между плъхове и велосираптори.
 	Rodentus camifex.

 	Централноамерикански гигантски гризач.
 	Първият звяр, който изскочи от обсидиановия вход, се нахвърли върху Хейнс. Сграбчи в ноктестите си пръсти черепа на генерала, впи дълбоко зъби в гърлото му и му строши врата с ужасяващо изхрущяване. Навсякъде шурна кръв.
 	 
 	 
 	БЯГСТВОТО


 	 
 	 
 	Чейс и Кени нямаха време да си задават глупави въпроси, като например как това създание е оцеляло над хиляда години в подземната пирамида, по дяволите!
 	Онемели, двамата смаяно зяпаха как зверовете - десетки, цели пълчища - се изливат от древната постройка, като демони, пуснати от земните недра.
 	Ленард Брезлин и тримата командоси от Делта, които бяха на обсидиановия етаж, хукнаха надолу по стълбището към моста над рова, преследвани по петите от армията черни космати чудовища.
 	Един от войниците се препъна, падна и зверовете се хвърлиха върху него. Той закрещя, но за кратко.
 	Две от съществата обаче изпревариха групата на Брезлин.
 	Бяха видели Чейс и останалите при арката и се спуснаха към тях.
 	Движеха се с изумителна бързина и изминаха разстоянието от моста до портала за секунди.
 	Двамата бойци, които охраняваха археолозите, побягнаха по тунела.
 	Все още с оковани китки и завързани един за друг с найлоновото въже, Чейс и Кени ги последваха.
 	Двата гигантски гризача нахлуха в прохода след миг, като надаваха яростни писъци.
 	Чейс, която тичаше последна, хвърли поглед през рамо и веднага осъзна реалността.
 	Нямаше да се измъкне.
 	Ококорена от ужас, тя видя, че първият звяр я настига и се хвърля във въздуха с широко раззината паст... и можеше само да затвори очи и да чака...
 	 
 	 
 	Част IV



 	 
 	 
 	ЧЕЛЮСТИТЕ НА СМЪРТТА


 	 
 	 
 	Разнесе се силно изтрополяване, последвано от свирепия писък на животното.
 	Чейс отвори очи.
 	Беше забравила за капаните в този тунел.
 	Докато скачаше към нея, гризачът вероятно беше настъпил края на някоя квадратна каменна плоча - и в резултат от една от тъмните ниши на тавана изскочи тежка покрита с паяжини клетка от чисто злато и захлупи звяра насред скока!
 	-       Леле! - ахна археоложката. - За малко.
 	В същия момент второто чудовище нападна единия командос и двамата се проснаха на пода.
 	От касетирания таван мигновено се стовари друга клетка и ги затвори вътре!
 	Съществото кръвожадно се нахвърли върху войника.
 	Гърбът на командоса се блъсна в решетките и Чейс видя бойния нож на колана му. Пресегна се между златните пръчки, измъкна оръжието и с негова помощ преряза въжето и свинските опашки, с които бяха завързани двамата с Кени. После зърна още нещо да виси от колана на боеца и грабна и него.
 	-       Хайде - каза тя. - Очакват ни доста препятствия, ако искаме да се измъкнем оттук.
 	 
 	 
 	БРЕЗЛИН


 	 
 	 
 	Ленард Брезлин тичаше доста бързо за петдесет и две годишен милиардер.
 	Влетя в тунела с клетките. Двамата командоси от Делта с него стреляха с автоматите си по преследващата ги орда космати чудовища.
 	Брезлин видя Чейс и другите в отсрещния край на прохода - отправяха се нагоре по витата рампа.
 	-       Напред! - извика той.
 	 
 	 
 	НАГОРЕ ПО РАМПАТА


 	 
 	 
 	Чейс, Кени и оцелелият командос се затичаха по обраслата с мъх рампа.
 	Войникът обаче се препъна, падна и силно си удари главата в наклонения под - и изведнъж повърхността под него леко хлътна.
 	Поредният капан, разбра археоложката.
 	Сигурно се беше затлачил през вековете. Още малко натиск и щеше да се задейства.
 	Само че нищо не се случи.
 	Странно...
 	Боецът се изправи и отново забързаха нагоре.
 	После Чейс внезапно чу нещо.
 	Бам...
 	Бам...
 	Бам...
 	Ритъмът се ускоряваше.
 	Бам... бам... бам...
 	Още по-бързо.
 	Бам-бам-бам...
 	И тогава я видя - двуметровата каменна глава от горния край на рампата се търкаляше надолу към тях!
 	Статуята с екот се носеше надолу по рампата и заемаше половината от широчината на тунела.
 	- Наляво! - извика Чейс.
 	Тримата се метнаха настрани и главата профуча покрай тях.
 	Каменното кълбо продължи надолу и стигна до основата на рампата в момента, в който там се появиха Брезлин и неговите двама командоси.
 	Те моментално се пръснаха и едва не бяха премазани от търкалящата се статуя.
 	Преследващият ги озъбен гризач обаче нямаше този късмет.
 	Покритата с шипове глава блъсна звяра с ужасяваща сила и го прикова към отсрещната стена. Съществото направо се пръсна под невероятната ѝ тежест и се разплеска в гейзер от кръв.
 	Самата статуя също не оцеля. При удара си в стената се строши на парчета - същите като каменните късове, които вече осейваха пода в подножието на рампата.
 	Брезлин скочи на крака и се втурна нагоре с единия от командосите.
 	Другият не успя. Докато се изправяше, една космата черна лапа го сграбчи за глезена и затегли надаващия крясъци нещастник обратно в тунела.
 	 
 	 
 	ПРОХОДЪТ С ЖИВОТНИТЕ


 	 
 	 
 	Чейс, Кени и командосът стигнаха до свръхтесния проход, онзи с животинските релефи по каменните стени.
 	Прескочиха плоскостта на пода и затичаха по петнайсетметровия коридор.
 	Почти бяха стигнали до края, когато се случи.
 	Подът просто пропадна под тях.
 	Ненадейно.
 	Без предупреждение.
 	Командосът се строполи вътре и - храс! - се наниза на дървените колове, забити на три метра под фалшивия под.
 	Рефлексите на Чейс и Кени сработиха по-бързо.
 	Двамата се метнаха към най-близките релефи и Кени се вкопчи с ръце и крака в каменната глава на вълнестия мамут, а Чейс - каква ирония! - увисна на муцуната на гигантския плъх.
 	В този момент Чейс видя Ленард Брезлин зад тях. Единият му крак беше над плоскостта, задействаща пропадането на пода.
 	Милиардерът настъпи плоскостта и подът се вдигна обратно на мястото си.
 	 
 	 
 	ЗА МИШКИТЕ И ХОРАТА


 	 
 	 
 	Брезлин и последният командос се втурнаха по тесния коридор - войникът с насочен напред автомат, милиардерът с Камъка на посетителя под мишница.
 	-      Не мърдайте! - заповяда Брезлин, докато двамата се провираха покрай археолозите. Оръжието на боеца беше насочено към главите им. - Ако ни последвате, ще ви застреляме.
 	После двамата излязоха от тунела и се скриха от поглед.
 	Чейс и Кени се пуснаха от релефите.
 	-      Страхотно - каза Кени. - Сега и пред, и зад нас има врагове! Какво ще...
 	Внезапно сумтене ги накара да се обърнат.
 	Един от зверовете бавно и заплашително пристъпваше към тях.
 	-      Срещу Брезлин поне имаме някакъв шанс - каза Чейс.
 	-      Съгласен съм - отвърна Кени. - Бягай!
 	 
 	 
 	НАДБЯГВАНЕТО


 	 
 	 
 	Затичаха с всички сили.
 	Преследвани по петите от гигантските гризачи, стигнаха до дългия камък и го прескочиха.
 	Въжето с възлите още висеше в шахтата.
 	Двамата се хванаха за него и се заизкачваха. След секунда отекна трясъкът на пилотонабиващия механизъм.
 	Плъховете бяха открили тайната на дългия камък.
 	Чейс видя Брезлин и командоса, които бяха стигнали до средата на шахтата.
 	Войникът стреля по тях с една ръка - но му беше останал само един патрон.
 	И все пак двамата мъже имаха предимство.
 	Милиардерът почти със сигурност щеше да пререже въжето, щом се измъкнеха от шахтата...
 	Изведнъж нещо дръпна въжето.
 	Чейс погледна надолу.
 	Съществата се изкачваха след тях!
 	-      Госпожице бивша гимнастичке, смяташ ли, че можеш да поставиш нов рекорд по катерене на въже? - попита Кени.
 	-      Определено... - изсумтя Чейс.
 	И рязко ускори темпа - ръка над ръка, без крака, точно като гимнастичка.
 	 
 	 
 	ГЛАВНИЯТ ВХОД


 	 
 	 
 	Следван от командоса, Ленард Брезлин изскочи от шахтата, все още с Камъка на посетителя под мишница.
 	-      Отрежи въжето - заповяда той.
 	Войникът измъкна ножа си от канията и го протегна към ръба на кладенеца...
 	... и в същия миг една женска ръка се стрелна от дупката, сграбчи го за китката и рязко го дръпна вътре!
 	Командосът крещя чак до дъното на кладенеца, като за малко не се блъсна в Кени при полета си надолу.
 	Брезлин затича към херметичната врата, но Чейс го настигна, метна се в краката му и го повали като ръгбистка.
 	Двамата се строполиха на земята точно пред каменния вход. Камъкът на посетителя се търкулна по пода.
 	Кени излезе от кладенеца и викна:
 	-      Идват!
 	Ноктите на първия звяр вече се подаваха от отвора. Брезлин запълзя на четири крака към Камъка.
 	Чейс и Кени се втурнаха към херметичната врата.
 	Милиардерът грабна Камъка и се усмихна - и в този момент едно от съществата го затегли назад по пода.
 	-      Не! - изкрещя той и докато потъваше в мрачния вход на мината, изпусна Камъка на посетителя.
 	Кени скочи през лексановата врата, но Чейс спря.
 	-      Хайде, Джесика! - подкани я нисичкият ѝ колега.
 	Тя се взираше в Камъка на посетителя, който лежеше до входа на мината.
 	-      Остава да свършим още нещо - отвърна археоложката и извади от джоба си втория предмет, който беше взела от командоса в тунела с клетките.
 	Граната.
 	Дръпна шплента и хвърли гранатата, която се търколи и спря до Камъка на посетителя - точно на входа на мината.
 	Младата жена се измъкна навън и затвори херметичната врата.
 	Гранатата експлодира.
 	Лексановият куб моментално се изпълни с бързо разпространяващ се дим от взривилия се на хиляди парчета вход на мината.
 	Каменни късове бомбардираха свръхздравия лексан, облаци прах зашибаха прозрачните стени.
 	Когато прахът се слегна, вътре вече нямаше никакъв вход - само купища отломки, които плътно покриваха шахтата.
 	Камъкът на посетителя - толкова близо до епицентъра на взрива - беше безвъзвратно унищожен.
 	 
 	 
 	ЗАМИНАВАНЕТО


 	 
 	 
 	Хангарът пустееше.
 	От пристигането на Чейс и Кени бяха минали три часа и самолетът на Брезлин отдавна беше отлетял. Медиците и ранените в лазарета също вече ги нямаше.
 	Археолозите излязоха на яркото пустинно слънце. Комплексът изглеждаше стар и запуснат - нарочно му бяха придали вид на изоставена база.
 	Мътнокафявият пейзаж на Невада се простираше докъдето им стигаше погледът.
 	Двамата извървяха няколко километра по осеян с дупки черен път и стигнаха до шосе, където спряха кола на автостоп.
 	Чейс се настани в каросерията на пикапа и като подскачаше при всяко раздрусване, се замисли за последните няколко часа.
 	За плочките... капаните... подземната пирамида... Камъка на посетителя... и разбира се, за свирепите космати същества.
 	Съществата. Как бяха оцелели толкова време в подземната пирамида?
 	Хейнс и Брезлин не бяха знаели, а сега и никога нямаше да узнаят, дали Камъкът на посетителя наистина притежава легендарните си свойства.
 	Чейс обаче знаеше.
 	Заради мимолетния си поглед към вътрешността на пирамидата, когато беше видяла пиедестала с Камъка.
 	Защото в онзи момент бе зърнала още нещо.
 	Струйка кондензирана влага, която капеше от тавана на мрачното каменно помещение точно върху Камъка на посетителя и образуваше локва на пода около пиедестала.
 	Локва, от която можеше да пие всяко животно.
 	 
 	 
 	КРАЙ

 	Засега...


 	 
 	 
 	 

 	 
 	 
 
 Бележки
 [←1]	 ЯСН - ядрен самолетоносач. - Б. пр.
	 
 
 [←2]	 НЙПС - Нюйоркска противопожарна служба - Б. пр.
	 
 
 [←3]	 Това се случи много години преди Джак да открие, че с многобройните си връзки с култа към слънцето днешната Католическа църква е съвременно превъплъщение на древноегипетския култ към Амон- Ра. Вж. „Седемте смъртоносни чудеса“. - Б. а.