[Kodirane UTF-8]

	Марио Пузо
	Умират глупаците
	Част 2: Холивуд


	Ще ви разкажа за един беден гений, който се бори с живота; за куп мошеници, за представител на литературната класика. Какво друго? А, да — всичко това е гарнирано с много секс и много щури идеи. Толкова щури, че имат всички шансове да ви се сторят интересни. Накрая ще стигнем до бляскавия финал в Холивуд, къде другаде. Там нашия беден герой ще бъде отрупан с всевъзможни престижни награди, слава, пари и красиви жени. И още… не, не си отивайте! Ще видите как всичко това отива по дяволите.
	И това не е достатъчно, така ли? Вече сте слушали подобни истории? Добре, но не забравяйте, че сега имате работа с истински майстор на магията.


	Книга пета

	27.

	Студията „Мейломър филмс“ разполагаше със собствен персонал и действаше напълно самостоятелно, макар да бе дъщерна фирма на огромната компания „Три-Калчър“ с едноличен собственик мистър Моузис Уортбърг. Това означаваше, че режисьорът Барнард Мейломър имаше пълната творческа свобода да екранизира романа на Джон Мерлин.
	Единствената цел в живота на този човек беше да създава добри филми, а това съвсем не беше лесно под сянката на „Три-Калчър“ и ръководството на Уортбърг. Мейломър ненавиждаше Уортбърг от дъното на душата си, за враждата им знаеха дори децата в Холивуд. Но въпреки това му беше интересно да работи с този човек — истински гений в областта на финансите и мениджмънта. Защото беше достатъчно умен да прецени, че режисьори като него не биха просъществували дори ден без помощта на хора като Уортбърг.
	Затворен в своя разкошен кабинет, Мейломър беше принуден да се бори с далеч по-досаден враг от Уортбърг, макар и не толкова опасен. Той често казваше, че ако Уортбърг може да бъде сравнен с рак на дебелото черво, то Джак Хулинън е просто хемороид. Ракът е неизлечим и човек се примирява със съдбата си, докато хемороидът го дразни всеки ден и всеки час.
	Вицепрезидент по творческите въпроси, Джак Хулинън искрено се увличаше в ролята на неоспорим гений. Когато искаше очевидни глупости от подчинените си и получаваше съответния отказ, той, вместо да се разгневи, започваше да защищава правото на такъв отказ с яростен ентусиазъм.
	— Приемам всичко, което казваш. Никога, ама наистина никога не бих те принудил да направиш нещо против волята си! Просто питам…
	Това бяха обичайните му думи. Но те идваха едва след един час упорито и безсмислено рендосване — например по въпроса дали ще скочиш от покрива на „Емпайър Стейт Билдинг“ само и само да видиш рецензия за своето творчество на страниците на „Таймс“.
	Можеше да се държи и далеч по-човешки, разбира се, но този вид поведение пазеше обикновено за непосредствените си началници (най-вече за вицепрезидента на „Три-Калчър Интернешънъл“ по производствената дейност), за сценаристи от рода на Джон Мерлин и известни актьори като личния си клиент Уго Келино.
	Сега се беше заел да откровеничи с Бърнард Мейломър, вероятно съзнавайки, че този човек наистина няма време за глупости.
	— Намираме се в сериозно затруднение — загрижено продума той. — Имам чувството, че този шибан филм може да се превърне в най-голямата бомба след Нагасаки.
	Мейломър беше един от най-младите ръководители на самостоятелна студия в Холивуд и по тази причина често се съгласяваше да играе ролята на тъпия гений.
	— Не съм гледал филм с подобно заглавие. Въпреки това казвам, че дрънкаш глупости — рече той. — Според мен си се загрижил за интересите на Келино и искаш да ни накараш да пръснем цяло състояние само защото онзи задник е решил, че може да бъде режисьор.
	Хулинън беше личният агент на Келино и за тази длъжност получаваше по петдесет бона годишно. Действително голям актьор, Келино лесно можеше да си извади документ за идиотизъм, особено когато реши да демонстрира божественото си самочувствие. Но вирусът на тази болест се срещаше на всяка крачка в Холивуд — от него страдаха актьори, актриси, режисьори, а дори и разни редакторки, които се мислеха за гениални сценаристки. В света на киното прекаленото самочувствие се среща толкова често, колкото силикозата в някое прашно миньорско градче. То е изключително заразителна болест, която невинаги завършва фатално.
	Често ставаше така, че прекаленото самочувствие носи дори известна полза. Благодарение на него доста хора стават интересни и дори забавни. Това с особена сила се проявяваше при Келино. Динамичната му игра на екрана беше толкова впечатляваща, че името му беше включено в списъка на петдесетте най-известни мъже в света. А в личния си живот се придържаше строго към максимата, изписана с едри кървавочервени букви над широкото му легло: „Всичко на този свят става за чукане!“.
	— Тоя тип наистина е в състояние да го прасне дори на змия! — обявяваше Хулинън с потрепващ от благоговение глас. Сякаш това не беше мания на половината мъже на планетата, а специална привилегия, която бог е дал единствено на богатия му клиент.
	Преди около година Келино изявил желание сам да режисира следващия си филм. Беше от малкото звезди, които можеха да си позволят подобно нещо. Желанието му беше удовлетворено, но при известни условия. Инвестирала над два милиона долара, студията „Мейломър Филмс“ искаше да се застрахова. На Келино беше определен железен, бюджет, а възнаграждение щеше да получи само ако филмът бъде завършен. Защото никой не знаеше в кой момент ще полудее капризната звезда и ще започне да прави по сто дубъла с поредната си приятелка или с някой току-що свален педераст. И той наистина го направи, но някак си съумя да се включи в рамките на бюджета. В замяна на това започна да капризничи по отношение на сценария. Искаше дълги монолози, искаше върху изтерзаното му лице да пада особено мека светлина докато разказва сърцераздирателни случки от детството си, обясняващи на зрителя защо си пада както по момичета, така и по момчета. Зрителят трябваше да бъде убеден, че той никога не би станал такъв сексуален маниак, ако беше имал щастливо детство. В крайна сметка се получи такава порнография, че студията не можа да я превърне в що-годе приличен филм, въпреки серията от основни монтажи.
	Мейломър не беше особено разтревожен, защото знаеше, че всеки филм с Келино неминуемо ще върне вложените в него пари. Опасността се криеше другаде — можеше да се стигне до такова положение, при което филмът трябва да бъде погребан, преди да е стигнал до киносалоните. За щастие в договора беше предвидена и тази възможност — при такова стечение на обстоятелствата Келино беше длъжен да възстанови изцяло направените разходи. А Мейломър щеше да постигне и другата си цел — да убеди Келино, че просто е роден за главната роля във филма на Джон Мерлин — филм, който ще му донесе цяло състояние.
	— Ще трябва да организираме специална кампания — изрази мнението си Хулинън. — Трябва да похарчим един куп пари, но да го продадем като истинска класика!
	— Господи, боже мой! — възкликна Мейломър и се хвана за главата. Обикновено успяваше да се сдържа, но в този момент му беше дошло до гуша от всякакви Хулинъновци и Келиновци, от киното въобще. Което нищо не означаваше, разбира се. До гуша му беше дошло и от красиви жени и чаровни мъже. С мъка понасяше калифорнийския климат. Отправи един изпълнен с неприязън поглед към Хулинън. Мразеше както него, така и онзи вманиачен любовник Уго Келино.
	Мъжът насреща му беше облечен безупречно. Копринен костюм, копринена вратовръзка, италиански обувки по поръчка, часовник „Пиаже“. Очилата му бяха специална изработка, с рамки от масивно злато. Имаше коварното и въпреки това привлекателно лице на шантав ирландски проповедник — един от онези, които с часове дрънкаха глупости по някой от щатските телевизионни канали. Но беше трудно да се повярва, че този човек е долен мръсник и открито се гордее с това.
	Преди години Мейломър и Келино бяха направили страхотен скандал в един от известните ресторанти. Бяха се ругали и псували открито, за безкрайно удоволствие на присъствуващите репортери. А Хулинън направи така, че Келино се превърна в герой, а Мейломър — в некадърен мръсник, който напразно се опитва да подлее вода на известния и изключително талантлив актьор. В това отношение Хулинън беше истински гений. Един късоглед и малко дебелокож гений, който се правеше, че нищо не е станало, въпреки откритата омраза на Мейломър.
	В продължение на пет години вестниците поне веднъж в месеца съобщаваха, че Келино отново е подпомогнал някого. Болно от левкемия момиченце имало нужда от преливане на кръв, но само от сибиряк! Моля, Уго Келино вече изпраща частния си самолет в Сибир. Някакъв черен протестирал срещу расовата дискриминация и го тикнали в пандиза? Моля, Келино изпраща по пощата необходимата сума да го освободят под гаранция. „Черните пантери“ се развилнели в Харлем и видели сметката на някакъв полицай със седем деца? Моля, Келино изпраща чек за десет хиляди долара на вдовицата и поема издръжката на децата докато завършат училище! Член на същата терористична организация е обвинен в убийството на друг полицай? Моля, Келино изпраща нови десет бона във фонда за публичната му защита. А когато някоя известна преди години звезда влизаше в клиника за последните си дни, Келино бе този, който отива да я види и да й обещае главната женска роля в следващия си филм. Но една от тези стари нещастници излезе костелив орех, тъй като се оказа, че е скътала десетина милиончета за черни дни и изобщо не й пука от фалшивото съчувствие на Келино. Във вестниците излезе скандално интервю с нея, в което тя открито го плюеше. Най-странното нещо беше, че дори великият Хулинън не успя да й попречи…
	Хулинън притежаваше още куп скрити таланти. Беше превъзходен сводник, чиито напарфюмиран нос с лекота надушваше всички красиви и перспективни кандидатки за слава в огромната жива пустиня, наречена Холивуд. Обичаше да се хвали с методите си.
	— Кажи на една такава статистка, че играе вълшебно незначителната си роличка! Кажи й го настоятелно, кажи й го три пъти поред за една вечер! А после гледай как ще смъкне гащите ти със собствените си ръце и направо ще ти изяде от благодарност оная работа!
	Той беше човекът, който Келино използваше като пробен камък. Често лично проверяваше прелестите на кандидатките за слава, преди да ги допусне до великия Келино. Онези, които бяха прекалено невротични, дори според доста либералните стандарти на шоубизнеса, никога не стигаха до леглото на звездата. Но това съвсем не означаваше, че са за боклука, според собствените му думи…
	— Можете спокойно да забравите за рекламни бюджети! — усмихна се Мейломър, за пръв път от началото на разговора. — Този филм няма да има нужда от подобни неща.
	Хулинън замислено го погледна.
	— А няма ли да поработим върху по-известните кинокритици? — попита той. — Поне двама от тях ти дължат доста услуги…
	— Нямам подобни намерения — сухо отвърна Мейломър. Не каза, че този път е решил да надмине себе си, че хора като Хулинън ще трябва да гледат отстрани и да си траят. Смяташе той да бъде звездата, а не Келино.
	— Значи трябва да организирам своя кампания — все така замислено промълви Хулинън.
	— Като не забравяш, че това е една продукция на „Мейломър Филмс“ — подхвърли Мейломър. — Аз трябва да бъда в течение на всичко!
	— Ами как иначе? — невинно се учуди Хулинън. Страничен наблюдател едва ли би допуснал, че този човек може да постъпи другояче.
	— И още нещо, Джак — хладно подхвърли Мейломър. — Никога не забравяй, че има една граница, която не трябва да прехвърляш. Независимо кой си и кой стои зад гърба ти!
	— Някога да се е случвало подобно нещо? — усмихна му се ослепително Хулинън. — Знаеш ли, открил съм една страхотна мадама, май беше белгийка… Настанил съм я в бунгалата на хотел „Бевърли Хилс“. Утре можем да закусим там и да си поговорим…
	— Друг път — отклони поканата Мейломър. Беше уморен до смърт от такива неща, от мадамите, които пропътуват половината свят, за да се пъхнат в леглото на някой тип, чието име се изписва върху екраните. Беше уморен до смърт от стотиците гладки и на пръв поглед съвършени лица, от стройните и елегантни фигури, от красавиците, с които беше принуден да се снима по разни приеми, ресторанти и премиери. Защото Мейломър беше известен не само като най-надарения продуцент-режисьор на Холивуд, но и като кавалер на най-красивите жени на света. Само най-близките му приятели знаеха, че за леглото предпочита закръглените си прислужнички-мексиканки. На поднасянията им отвръщаше, че най-добре си почива като се гмурне в топлите гънки на една истинска жена, а онези красавици от кориците на списанията са само кожа и кости и човек няма къде да им се гмурне. Това не беше съвсем вярно, разбира се. Въпреки своята лична елегантност, Мейломър просто искаше да демонстрира презрението си към елегантността на другите.
	На този етап беше стигнал фазата, в която искаше да направи един добър филм и нищо останало не го интересуваше. Най-щастливите му мигове настъпваха след вечеря, когато отиваше в монтажната зала, забравяше всичко на света и потъваше в тайнството на истинското изкуство.
	Изпрати Хулинън до вратата. Секретарката му прошепна, че отвън чака авторът на онази нашумяла книга, придружен от агента си Дорън Ръд. Нареди й да ги покани, след което бе принуден да ги представи на Хулинън, който нарочно не бързаше да си тръгне.
	Късогледият гений се разтопи от любезност. Ръд той познаваше отдавна — умен и чаровен, типичен мошеник от бранша. Типичен беше и писателят. Наивен романист, пристигнал да работи върху сценария на собствената си книга, заслепен от блясъка на Холивуд, съблечен до голо от ловки продуценти, режисьори и директори на филмови къщи. Вероятно скоро ще хлътне по някоя от звездичките и ще хукне да се развежда с жената, която е майка на децата му и с която живее от двадесет години. А чак след това ще научи, че голямата му любов е едно обикновено курве, което е изтръшкало половината град, преди да получи първата си дребна роля. После пък ще се обиди от начина, по който нескопосаното му произведение е коригирано, за да стане годно за екранизация. И тоя беше такъв. Тих и очевидно срамежлив тип, облечен като бунак. Не като модерните бунаци в света на киното, които намъкваха нарочно кърпени и избелели джинси, скроени срещу стотици долари от най-добрите стилисти на света. Беше си съвсем истински бунак — грозен почти колкото онзи френски дявол, който направи главозамайваща кариера в Европа. Затова великият Хулинън трябваше да се намеси. Реши веднага, още сега да постави тоя дърводелец на мястото му.
	Приветствията му към Джон Мерлин бяха пропити от топлина и непринуденост. Веднага изтъкна, че не е чел по-добра книга от неговата. Не беше дори я прелиствал, разбира се. Накрая си тръгна, но на вратата се спря и подхвърли:
	— Знаете ли, Келино ще бъде страшно доволен, ако се видите днес следобед и си направите по някоя снимка! И без това имаме среща с Мейломър. Ще бъде чудесна реклама за бъдещия филм. Какво ще кажете за три нула-нула?
	Мерлин кимна, а Мейломър направи гримаса. Режисьорът знаеше отлично, че Келино изобщо не е в града, а се припича някъде по плажовете на Палм Спрингс. Хулинън възнамеряваше да погоди на Мерлин обичайния за всички новаци номер — да го накара да виси няколко часа в напрегнато очакване, избръснат и напарфюмиран. Целта беше да му покаже, че силата в този град се намира в ръцете на хора като него. Е, може пък и да има резултат…
	Мейломър, Ръд и Мерлин проведоха един наистина ползотворен разговор за бъдещия филм и работата по сценария. Режисьорът веднага си отбеляза, че Мерлин е съвсем разумен човек, искрено желае да помогне и съвсем не е досадник като повечето писатели. Пред агента се задоволи с обичайните глупости — обясни му, че бюджетът не трябва да надхвърля един милион долара, макар отлично да знаеше, че и пет няма да стигнат. Мейломър се изненада истински едва когато срещата беше към края си и той предложи на Мерлин да влезе в библиотеката, където да чака появата на Келино. Но писателят хвърли един поглед на часовника си и кротко отвърна:
	— Вече е три и десет. Не чакам никого повече от десет минути, дори собствените си деца.
	После се обърна и си тръгна.
	— Ех, тези писатели!
	Мейломър се усмихна на Дорън Ръд и онзи отвърна на усмивката му. Същото възклицание използваше по отношение на режисьори, актьори и продуценти, но никога за актрисите. Считаше, че не е почтено да унижаваш хора, които освен с ежедневните трудности по трънливия път към славата, трябва да се борят и с месечните си неразположения.
	— Тоя не чака дори докторите! — сви рамене Дорън Ръд. — Веднъж го водих на някакъв преглед, той изчака определения час и тръгна да си върви въпреки протестите на сестрата. „Щом аз съм точен, такъв трябва да бъде и докторът!“, отсече той и хлопна вратата.
	— Господи! — въздъхна Мейломър.
	Имаше болка в гърдите и отиде в банята да глътне едно хапче против стенокардия. А след това се сети за препоръките на своя лекар и се изтегна да подремне на дивана. Секретарката имаше задължението да го събуди при пристигането на Келино и Хулинън.

	„Келино дебютира като режисьор в «Каменната жена». Играта му както винаги е безупречна, но режисурата му търпи сериозна критика. Философските му напъни са жалки и претенциозни, но с това не искам да кажа, че филмът е слаб. Той е просто кух, без да бъде съвсем безполезен.
	Келино доминира върху екрана през цялото време, зрителят очевидно вярва на образа, но този образ на практика не го интересува. Та кой би проявил интерес към човек, който си опропастява живота заради една празноглава кукла като Селина Дентън, привлекателна само за онези мъже, които си падат по закръглените задници? Играта на Дентън в обичайния и вдървен индиански стил, с безлично лице, гърчещо се в пресилен екстаз, е чисто и просто отегчителна. Не е ли крайно време холивудските режисьори да разберат, че публиката иска да гледа истински жени на екрана? Този филм би могъл да бъде спасен от актриса като Били Строд — със завладяващо присъствие и интелигентна игра, с наистина привлекателен външен вид (ако човек успее да се освободи от напарфюмираните рекламни стереотипи, ще открие, че тя е красавица). Учудващ е фактът, че Келино не е успял да проумее това при подбора на актьорския си състав, макар неговата игра да е действително вдъхновена и майсторска. Човек с неговия опит в шоубизнеса би трябвало да притежава поне тази проницателност.
	Сценарият на Хаскън Уотс е от онези псевдолитературни упражнения, които изглеждат приемливи на хартия, но върху филмовата лента се превръщат в пълна безсмислица. Авторът очаква от нас да вникнем в трагедията на човек, на когото не се случва нищо трагично; човек, който в крайна сметка завършва живота си със самоубийство поради провала на повторната си артистична кариера (нима не се проваляме всички ние?) и поради факта, че една празноглава и самолюбива жена използва своята красота (видяна единствено от жертвата), за да му сервира една банална изневяра, позната ни още от времето на Янгър и Дюма.
	А съперникът на Келино е от онези, които неизменно се оказват на страната на справедливата кауза. Внушава ни се, че е наистина добросърдечен човек, но на практика си е чист фашист. Обруленият от тежки битки с живота либерал се превръща в диктатор от фашистки тип, съвсем като в случая с Мусолини. Дори отношението към жените в този филм е фашистко — те са бездушни кукли, които манипулират мъжкарите с оскъдните си прелести. А когато все пак ги показват като участници в определени политически актове, те се оказват коравосърдечни екзекутори на мъжете, които се борят за промяната на обществото. Нима Холивуд дори за момент не може да допусне, че между двама души от противоположен пол могат да съществуват и връзки извън сексуалното общуване? Нима Холивуд поне веднъж не може да покаже, че и жените притежават някои от «мъжките» добродетели като например вярата в хуманността, за която са готови да се борят на живот и смърт?
	Нима никой в този град няма достатъчно въображение да прозре, че жените положително ще харесат далеч повече един филм, в който са показани като живи хора, а не като втръсналите на всички капризни куклички, които само от време на време решават да разкъсат мрежата, хвърлена отгоре им от мъжете?
	Келино ясно показва, че не притежава качествата на добър режисьор. Действително поставя камерата точно където трябва, но това съвсем, не е достатъчно, за да се превърне в професионалист. Актьорското му майсторство е единственото нещо, което спасява филма от пълен провал. Провал, залегнал: още в слабия и банален сценарий. Режисурата му не помага на филма, но и не му пречи особено. Но останалите актьори са отчайващо слаби.
	Не е честно да мразиш един актьор само заради външния му вид, но Джордж Фоулс е твърде лигав дори за лигавата роля, която трябва да играе. А Селина Дентън е прекалено куха, дори и за кухата роля, с която са я натоварили. Понякога не е толкова лошо да избереш актьор, който на пръв поглед е неподходящ за определена роля. Може би именно това трябваше да направи Келино, макар да се съмнявам, че би си струвало труда. Фашистката концепция на сценария, неговото отровено от мъжки шовинизъм внушение за образа на «обичливата» жена, обричат цялото начинание на провал още преди камерите да са били заредени с лента.“

	— Господи, каква кучка! — изпъшка Хулинън, озадачен и истински безпомощен. — Какво иска от този филм, по дяволите! И защо, Пресвета Дево, продължава да твърди, че Били Строд е хубава жена? Четиридесет години съм в този бизнес, но никога не съм виждал по-грозна кинозвезда!
	— Лошото е, че всички останали критици ще запеят същата песен — замислено промълви Келино. — Май спокойно можем да го отпишем тоя филм…
	Мейломър ги слушаше и мълчеше. Двоен хемороид — ето какво бяха тези двамата. Толкова ли е важно какво е казала Клара Форд? С Келино в главната роля филмът не само ще си върне парите, а дори и ще подпомогне някоя позакъсала студия. Той самият не беше очаквал нещо повече от тази безвкусица. Но сега успя да хвърли въдицата за филма, който наистина го интересуваше — филмът, за който сценарият щеше да бъде написан от Джон Мерлин. И Келино очевидно я беше захапал.
	Въпреки всичката си проницателност Клара Форд не можеше да знае, че Келино изобщо не беше се занимавал с режисура, а си беше наел специален човек.
	Мейломър искрено ненавиждаше тази критичка. Защото, макар и да пишеше брилянтно и да се ползваше с изключителен авторитет сред специализираните издания, Клара Форд нямаше никакво понятие от кухнята на филмопроизводството. Протестираше срещу подбора на актьорския състав, защото не знаеше, че главната женска роля обикновено получава онази мадама, която е успяла да се настани в леглото на Келино, а второстепенните — мадамите, които обитават спалните на продуцента, помощник-режисьора, операторите, а дори и осветителите. Нима не знаеше, че това е една от най-ревниво пазените привилегии на хората, които правят кино? За всяка епизодична роля се явяват поне хиляда готови на всичко кандидатки. Човек може да прекара половината от тях през леглото си без дори да им обещава кой знае какво — достатъчно е само да им даде да прочетат малко от текста, а след това да им каже, че ще им звънне за второто прослушване. Дори най-некадърните режисьори създават по този начин лични хареми, на които могат да завиждат дори фрашканите със злато арабски емири. При това ги създават без всякакво усилие.
	Сърцето на Мейломър преливаше от злорадство, тъй като тази критичка беше единствения човек на света, който беше в състояние да вдигне кръвното на Хулинън.
	А Келино се дразнеше от друго.
	— Какво значи фашистко, мътните да я вземат! — ръмжеше той. — Цял живот съм бил убеден противник на фашизма!
	— Защо обръщаш внимание на тази заядлива гадина? — уморено се учуди Мейломър. — Тя използва думата фашист както ние с теб използваме думата курва. Не иска да каже нищо особено…
	Но Келино продължаваше да кипи.
	— Да пишат за играта ми каквото си искат! Хич не ми пука! Но на никого няма да простя, когато ме нарича фашист!
	Хулинън закрачи из стаята. Спря за миг пред бюрото, посегна да си вземе една пура от разтворената кутия „Монте Кристо“, после се отказа.
	— Направо ни убива, проклетницата! — проплака той. — Цял живот ще ни преследва! — обърна се към Мейломър и добави: — Забранил си й да посещава предварителните прожекции, но и това не помага!
	— Няма за цел да помага — сви рамене Мейломър. — Прави го просто заради жлъчката си.
	Двамата любопитно го изгледаха. Очакваха да им обясни какво иска да каже с това, но той премълча. Не искаше да знаят, че беше взел израза от един сценарий, който беше прочел същата сутрин.
	— По дяволите! — отново избухна Хулинън. — Вече е късно да предприемем каквото и да било по отношение на „Каменната жена“. Но какво ще правим с тази мръсница при следващия ни филм?
	— Ти си личен посредник на Келино и отговаряш за връзките му с пресата — рече Мейломър. — Клара Форд си е твой проблем и можеш да го решаваш както си искаш…
	Тайно се надяваше да не протака този разговор. Ако беше дошъл само Хулинън, той несъмнено би продължил не повече от две минути. Но Келино беше действително най-известният актьор на света и по тази причина се налагаше да му целува задника с любов и безкрайно търпение.
	Мейломър с нетърпение очакваше момента, в който щеше да влезе в монтажната кабина. Това беше най-голямото удоволствие в живота му. Славеше се като най-добрият редактор в Холивуд. Истинско удоволствие му доставяше да монтира филма си така, че в крайна сметка главите на всички уредили се по втория начин актьори и актриси да започнат да се търкалят по пода. Различаваше ги още от пръв поглед. Обикновено това бяха натрапчиво излишни кадри в едър план на някоя хубава мадама, която просто си седи и наблюдава развитието на действието. Операторът я беше фраснал и това му беше отплатата. Мейломър обаче безмилостно отрязваше тази глава в тясната монтажна кабинка. Правеше изключение само ако операторът му е приятел, или пък — веднъж на милион пъти — кадърът пасваше на цялостното действие. Господи, колко много мадами са си давали задника под наем само за да се видят на екрана за частица от секундата! Повечето от тях бяха твърдо убедени, че именно тази частица ще им отвори пътя към богатството и славата, че красотата и талантът им ще блеснат като ослепителна светкавица. Мейломър беше безкрайно уморен от хубавите жени. А когато бяха и умни, те се превръщаха в огромно бреме. Което съвсем не означаваше, че никога не беше им позволил да го изработят. Беше си получил порцията катастрофални бракове — три на брой и всичките с актриси. Днес вече обръщаше внимание само на онези от хубавиците, които не правеха опит да го свалят. Към тях се отнасяше така, както претрупаният с работа адвокат поглежда към постоянно звънящите телефони в кантората си. Никога не забравяше, че те могат да му донесат единствено неприятности.
	— Я повикай някоя от секретарките си — обърна се към него Келино.
	Мейломър натисна едно копче върху писалището и в следващата секунда на вратата се изправи младо момиче. Така и трябваше да бъде. Разполагаше с четири секретарки — две от тях охраняваха външната врата на студията, а другите две — вратата на личния му кабинет. Стояха на поста си като китайски дракони и нямаше да мръднат от там дори да стане наводнение. Някоя от тях трябваше да се появи най-много пет секунди след като шефът им натисне бутончето. Но преди три години се беше случило невъзможното — никой не се отзова на магическия бутон. Изпаднала в нервна криза, едната от секретарките се скъсваше да реве в съседния офис, докато един от младите продуценти се опитваше да я утеши с помощта на езика си. Другата беше отскочила до счетоводството да получи някаква финансова сводка, третата беше в отпуск по болест, а четвъртата се беше поддала на непреодолимото желание да кръшне за момент. Макар кръшкането й да беше абсолютен световен рекорд по краткост, тя нямаше късмет. Мейломър натисна бутончето си точно през тези няколко секунди. Разбрал, че е лишен от закрилата на своите верни дракони, той моментално ги уволни.
	Келино се зае да диктува писмо да Клара Форд, а Мейломър се отпусна в креслото си и започна да се наслаждава на стила му. Този човек знаеше какво иска и по тази причина режисьорът не си направи труда да го предупреди, че няма никакви шансове.

	„Драга мис Форд,
	Единствената причина за това писмо е дълбокото ми възхищение към вашата работа. Същевременно ми се иска да изтъкна една незначителна част от рецензията ви за последния ми филм, с която си позволявам да не се съглася. Моля ви да не го приемате като форма на някакво недоволство. Искам просто да подчертая, че провалът на този филм (ако наистина е провал) се дължи единствено на недостатъчния ми опит като режисьор. Продължавам да мисля, че сценарият не беше толкова слаб, става ми все по-ясно, че хората от екипа бяха отлични професионалисти, чиито талант остана неразгърнат именно поради недостатъчния ми режисьорски опит. Това е всичко, което исках да ви кажа. Ще ми се да добавя, че продължавам да бъда един от вашите пламенни почитатели и тая надеждата да се срещнем някой ден и да си поговорим до насита за изкуство и кино. Съзнавам, че още много трябва да науча, преди да се заема с режисурата на следващия си филм. А това едва ли ще стане бързо, ако не се възползвам от вашия богат опит и огромна ерудиция.
	С дълбоко уважение:
	Келино“

	— Няма да мине! — не се сдържа Мейломър.
	— Защо не? — възрази Хулинън.
	— Единственият начин да постигне нещо е да хукне подире й и да не се спира докато не я тръшне по гръб и да я шиба докато й изскочат очите! — поясни Мейломър. — Защото е прекалено умна, за да се хване на тези глупости.
	— Но аз наистина се възхищавам от нея — рече Келино. — И действително ми се иска да науча нещо.
	— Я стига глупости! — ревна Хулинън. — Мейломър е прав — трябва да я тръшнеш в леглото и да я скъсаш! Това е разрешението!
	Режисьорът внезапно почувствува, че не може да ги изтърпи нито миг повече.
	— Надявам се, че няма да го направите в кабинета ми! — процеди той. — А сега изчезвайте и ме оставете да поработя!


	На другата сутрин Хулинън се затвори в апартамента от двеста квадратни метра в „Три-Калчър“, който наричаше свой кабинет. Зае се за работата, която винаги му доставяше огромно удоволствие — изготвянето на рекламните материали, които превръщат в бог всеки от неговите клиенти. Проверил внимателно всички сключени от Келино договори, той взе един голям лист хартия, и започна да пише.

	Студия „Три-Калчър“, „Мейломър Филмс“
	Съвместна продукция Мейломър-Келино
	„Пътуване към радостта“
	В главните роли: Уго Келино, Фей Медоуз
	Режисьор: Бърнард Мейломър
	Сценарист: Джон Мерлин, по едноименния му бестселър

	Облегна се назад и се наслади на свършената работа. После позвъни на секретарката си, подаде й листа и поиска папката с документацията на Келино.
	Обичаше да преглежда тази папка. В нея бяха събрани материалите, които щяха да бъдат използвани след смъртта на великия актьор. Скрити на спокойствие в една вила в Палм Спрингс, двамата бяха изгубили цял месец за тази задача. Келино, разбира се, не се готвеше да умира, но искаше да бъде сигурен, че когато това стане, всички ще разберат какъв необикновен човек е бил. В папката имаше дълъг списък на хората, които трябваше да бъдат поканени на погребението му, там стоеше и траурната реч, която трябваше да бъде прочетена по телевизията. Следващият материал в нея беше специален сценарий на двучасово предаване в негова памет. Той съдържаше подборка от клипове на най-добрите му филми, специално заснет материал за двата „Оскара“, получени в присъствието на най-близките му приятели и най-известните кинозвезди. Освен това имаше и един напълно готов сценарий за комедиен скеч, в който негови приятели ще си правят шеги с мечтата му да стане добър режисьор.
	Имаше списък и на всички хора, на които Келино беше оказал материална помощ. Някой от тях трябваше да се появи на екрана и да разкаже как този златен човек му е помогнал да се измъкне от дълбините на отчаянието.
	Имаше списък на всичките му съпруги — на онези, които могат да бъдат интервюирани, и на останалите — които не трябва да кажат нито дума за съвместния им живот. А за една от тях имаше разработена специална операция — в деня на неговата смърт тя трябваше да бъде качена на частния му самолет и откарана на сафари в Африка. По този начин ще остане извън обсега на любопитните репортери. Имаше и предварително написаното траурно слово на един бивш американски президент. Най-отдолу в папката се гушеше и копието на едно писмо, което Хулинън беше изпратил до Клара Форд. Беше му хрумнало да я помоли за няколко думи в бъдещата възпоменателна подборка. Там беше и отговорът на известната критичка, но този отговор едва ли някога щеше да попадне пред очите на Келино. Написан на бланка на „Лос Анджелис Таймс“, той гласеше следното:

	„Келино беше безспорен талант, създал няколко наистина великолепни роли. Жалко, че смъртта го отнесе преждевременно и той не можа да достигне величието, което може би го очакваше, ако беше получил подходяща роля от наистина добър режисьор.“

	Всеки път, в който Хулинън препрочиташе тези няколко реда, той неизменно изпитваше нужда от няколко глътки неразреден алкохол. Не можеше да определи кого мрази повече — Клара Форд или Джон Мерлин. Хулинън изпитваше дълбока неприязън към писателите с магарешки инат още щом ги видеше, а Джон Мерлин беше именно такъв. Кой, по дяволите, е този тип, та да не може да почака дори десет минути, за да се снима с великия Келино? О, с него ще има възможност да си уреди сметките, но онази Клара Форд си оставаше недостижима. Беше направил опит да й създаде неприятности като накара доста от подчинените си да изпратят протестни писма срещу нейните рецензии. Беше използвал цялото влияние и връзки на „Три-Калчър“, но тя се оказа по-силна и от тях. Искрено се надяваше Келино да има по-голям късмет от него. Скоро щеше да разбере дали това е така, тъй като актьорът вече беше успял да й определи среща. Снощи двамата бяха на вечеря и Келино всеки момент щеше да му се обади с подробностите за нея.


	28.

	След няколко седмици в Холивуд започнах да си мисля, че това е земята на емпидите. Забавно и малко отегчително за мен местенце. Емпидите са особени насекоми, от семейството на паякообразните. Женските притежават канибалистични наклонности, които рязко се усилват по време на любовния период. По тази причина мъжките нерядко остават без глава във върховния момент на екстаза си.
	Но еволюцията прави истински чудеса. С течение на времето мъжките емпиди поумнели и започнали да прибягват до един ефикасен трик — увивали в паяжина известно количество храна и я предлагали на партньорката си. Тя се нахвърляла върху нея, а през това време мъжкият успявал да я обладае и да изчезне.
	След още няколко десетки поколения мъжките емпиди усъвършенствали номера — започнали да увиват в своята паяжина камъчета, пръст или най-обикновен боклук. А когато настъпил Големият еволюционен скок, от мъжкия емпид се родил холивудският продуцент.
	Мейломър слушаше измишльотините ми с намръщено лице. Накрая отметна глава и се разсмя.
	— Какво искаш? Нима за един задник трябва да му отхапят нещастната глава?
	Първото нещо, което ми направи впечатление в този град беше, че всеки е готов да откъсне някоя част от тялото на противника си в името на успеха. И въпреки това останах истински запленен от страстта, с която тези хора се хвърляха в работата си. Те наистина бяха готови на всичко, за да направят своя филм, добър или лош. Независимо дали са скриптърки, секретарки, счетоводители, оператори, декоратори, технически персонал, актьори, режисьори или дори продуценти. Всички казваха „моят филм“, всички се считаха за активни участници в творческия процес. Направи ми впечатление, че единствено сценаристите не се държат по този начин. Вероятно защото всеки се опитваше да нанесе поправки в техния продукт, убеден, че допринася за по-доброто му качество. Дори скриптърките си позволяваха да променят по някой ред, да не говорим за изпълнителите на по-главните роли, които се появяваха някоя сутрин с напълно променени реплики (работа на съпруги или любовници, разбира се) и заявяваха, че няма да започнат снимките, докато те не бъдат приети. Естествено, тази преработка имаше за цел да изтъкне собственото му присъствие на екрана, а не основната идея на филма. Всички изпитваха желание да свършат работата на сценариста и това не можеше да не го подразни.
	Постепенно стигнах до заключението, че създаването на филми е дилетантска работа, проста и невинна пародия на истинското изкуство, която има успех само защото самата медия е твърде магнетична. На практика хора без абсолютно никакъв талант създаваха произведения на изкуството чрез комбиниране на снимки, костюми и музика, обединени от някоя пределно опростена фабула. Вероятно и тази дефиниция е пресилена. Те по-скоро създават нещо, което само прилича на изкуство, но е достатъчно добро да им даде известно самочувствие.
	Киното вълнува хората и им доставя неповторима наслада. Но едновременно с това, то не им предлага никакви поуки. Екранът не може да опише задълбочено душевното състояние на героите, няма дълбочината, която присъства в един добре написан роман. Той не може да те направи мъдър така, както го прави романът. Наистина човек усеща живота, но не може да го разбере. Киното е изключителна магия, то придава стойност на почти всичко, въздейства върху душата на човека като истински наркотик. Та кой не иска да запечата върху лентата приключенията на своето минало, кой не мечтае да превърне бляновете си в действителност? Нима това не е най-лесният начин да обикнем себе си?
	Горе-долу така преценявах по онова време света на киното. По-късно, леко ухапан от заразата на тази лудост, започнах да мисля, че изразеното по-горе мнение е твърде жестоко и прекалено снобско.
	Продължавах да се смайвам от силата, с която създаването на един филм влияе върху съдбата и поведението на хората. Това беше най-голямата страст на Мейломър, а всички, които му помагаха, влагаха цялата си душа в обладаването на този процес. Режисьори, актьори, оператори, а дори художници и дизайнери.
	Давах си сметка, че това е най-жизненото изкуство на нашето време и изпитвах лека завист от този факт. Хиляди умни и надарени млади хора в страната предпочитаха да опитат силите си именно в киното, въпреки че много от тях биха станали отлични писатели. Започнах да мисля, че това дори не е изкуство, а просто някаква форма на колективна терапия. Всички искат да разкажат историята на своя живот, да опишат своите мисли и чувства. Но колко са книгите, родени по същата тази причина? При писането, рисуването и композирането магията е далеч по-малко видима. Киното е мястото, на което се смесват всички форми на изкуството, именно по тази причина неговата притегателна сила е толкова неудържима. С мощен арсенал от изразни средства на свое разположение, създателят на киното би трябвало да бъде сигурен в своя успех. Човек може да бъде най-големият тъпанар на света и въпреки това да направи интересен филм. Нищо чудно, че в киноиндустрията съществува толкова силен непотизъм. Всеки може да накара племенника си да напише сценарий, да превърне гаджето си в звезда, да назначи сина си за директор на студия. Киното е в състояние да превърне в преуспял творец дори полицаят на ъгъла!
	А защо в историята няма нито един случай, при който актьор да е посегнал на живота на режисьор или продуцент? Положително е имало куп предпоставки за възникването на подобно желание у някога — както финансови, така и чисто артистични. Защо нито един директор на студия все още не е станал жертва на някой разгневен режисьор? Защо нито един режисьор не е бил удушен от някой възмутен сценарист? Вероятно в процеса на филмопроизводството се крие някакъв терапевтичен ефект, който премахва склонността на хората към насилие.
	Нима е напълно невъзможно един ден да се окаже, че най-ефикасното лечение на психичноболните е свързано с възможността сами да направят по един филм? Нищо чудно — и тъй, и тъй, всички професионалисти в киното са луди, или близо до лудостта. А актьорите спокойно могат да си извадят официален документ за това.
	Това е положението. В бъдеще вероятно всички ще си стоим у дома и ще си гледаме филмите, които нашите приятели са направили, за да не полудеят. Те ще са и нашето спасение. И в крайна сметка всеки задник ще се превърне в творец. Особено ако професионалистите успеят да отстранят брака в своята работа и започнат да правят само добри филми. Защото днес все още съдбата на един филм се решава от банкери, модисти и юристи, а у тях я няма онази лудост, която е необходима за едно истинско произведение на изкуството. Значи нищо няма да загубим, ако всеки задник вземе сам да си прави филмите, които предпочита. Единственият проблем е снижаването на разходите. Тогава няма да имаме нужда нито от психиатри, нито от надарени хора. Всеки ще може да се превърне в творец, когато пожелае.
	Това особено важи за хората, които са антипатични на околните. Те бързо ще разберат, че ще трябва да поработят върху себе си, след което ще имат всички шансове да станат симпатични. И тогава, въпреки непроменената степен на нарцисизъм и инфантилизъм, те ще могат да проектират на екрана онази вътрешна представа за самите себе си, която несъмнено ще предизвика симпатията на околните. Ще бъдат, разбира се, призраци. Но обичливи призраци, симпатични и добри… Качества, които им липсват в реалния живот. Ще кажете, че всички така наречени творци тъкмо това и правят. Достатъчно е да се сетим за великия писател и обществен деец Осейно, който е абсолютен задник в личния си живот. Но в крайна сметка такива хора все пак трябва да притежават някаква дарба — нещо, което може да даде наслада на околните, да извлекат някаква поука от него, да получат по-вярна и задълбочена представа за живота…
	В киното е възможно всичко това да се постигне и без дарба. Достатъчно е на ваша страна да имате един тъпак с достатъчно дебел портфейл. Той ще успее да предаде житейския си опит и без помощта на гениални режисьори и сценаристи, без присъствието на известни звезди. Ще стане герой просто като се възползва от могъщата и всеобхватна магия на екрана. Което не означава, че ако притежават капчица талант, филмът няма да стане още по-добър…
	С Мейломър прекарвахме голяма част от времето си заедно. Често оставахме у дома му до късно през нощта, увлечени в разработката на сценария. Аз се чувствах малко неудобно там, защото жилището беше огромно, прекалено просторно за сам човек и ми приличаше на филмов декор. Имаше най-малко дванадесет просторни и претъпкани с мебели стаи, тенис корт, плувен басейн и специална кинозала.
	Една вечер ми предложи да се разсеем с някакъв нашумял филм, а аз му признах, че не си падам особено по киното. Вероятно инатът ми си е проличал, защото той се ядоса и каза:
	— Ще свършим много по-добра работа по твоя сценарий, ако престанеш да демонстрираш презрението си към шоубизнеса!
	Малко се засегнах. Въобразявах си, че се владея отлично и никой не може да вникне в интимния свят на чувствата ми. Освен това изпитвах професионална гордост от начина, по който работех върху сценария, а той изведнъж ми казва, че не се е получило кой знае какво. Бях обладан от всички тези чувства, защото уважавах дълбоко Бърнард Мейломър. Той спокойно можеше да ме мачка както си иска при оформянето на сценария, защото той беше продуцент-режисьорът. Но никога не го правеше. Всичките му предложения за промяна на текста бяха разумни. А когато сбъркаше и аз му доказвах това с необходимите аргументи, той без колебание приемаше становището ми. Накратко казано, този човек се вместваше напълно в предварителната ми представа за класически емпид.
	В оная нощ забравихме и филма, и сценария, впускайки се в разгорещен спор. Аз му казвах какво мисля за шоубизнеса, киното и хората, които си вадят хляба там. Колкото повече се разгорещявах, толкова по-спокоен ставаше Мейломър. Накрая върху лицето му изгря доволна усмивка.
	— Говориш като стара курва, на която вече никой не обръща внимание! — резюмира той. — Усещаш, че именно киното е новото изкуство, което ще прати в килера както теб, така и всичките ти романи. Ти си просто ревнивец!
	— Киното никога не ще може да се сравни с романа! — възразих аз. — Киното никога няма да постигне това, което е постигнала добрата книга!
	— Глупости — рече Мейломър. — Хората предпочитат киното и едва ли скоро ще променят вкусовете си. Ето защо всичките ти дрънканици за продуцентите емпиди са безсмислени. Идваш тук за месец-два и вече издаваш присъди. Това, което става тук, едва ли се различава кой знае колко от останалите човешки дейности — и тук важи правилото за моркова и тоягата. Хората в този бизнес действително мърсуват като луди, правят какви ли не измами и използуват секса за разменна монета. Но само те ли го правят? Ти не обръщаш внимание на един друг съществен факт — продуценти, сценаристи, режисьори, актьори — това са все хора, които трябва да се справят с огромни трудности, за да си вадят хляба. Цял живот се учат на занаят и работят като луди, без никаква почивка. Те са абсолютно всеотдайни. И нещо друго — независимо от твоето мнение, за създаването на един добър филм се изисква наличието на талант, бих казал дори на гениален талант. Цялата тази армия от актьори и актриси са пехотата на нашия бизнес. Тях ги убиват, те съвсем не се докопват до кокала с малко мърсуване. Трябва да бъдат доказани артисти и да владеят занаята си до съвършенство. Естествено, в този бизнес има достатъчно некадърни тъпаци, които са в състояние да унищожат един филм за пет милиона долара, но да вкарат вътре гаджето си. Те обаче не издържат дълго и течението ги отнася на дъното. Твоето презрение се прехвърля и върху продуцент-режисьорите. Няма смисъл да защищавам режисьорската професия, тъй като и слепец би видял, че по-трудна от нея в този бранш няма. Но и продуцентът трябва да притежава определени качества. Той е звероукротителят. Знаеш ли какво означава да направиш един филм от негова гледна точка? Преди всичко да целунеш поне десет задника във финансовия съвет. После да се превърнеш в мама и татко на куп шантави звезди, които мърсуват и пиянстват, тъпчат се с наркотици и изпадат в творческа депресия. Трябва да си готиният Дядо Мраз за техническия екип, тъй като не правиш ли това, ще бъдеш разстрелян от протакане и финансови преразходи. А накрая трябва да ги вардиш да не се изпотрепят помежду си. Знаеш ли какво ще ти кажа? Мразя Моузис Уортбърг от дъното на душата си, но признавам, че е финансов гений, без когото моментално бихме фалирали. Уважавам тази негова способност точно толкова, колкото ненавиждам просташкия му вкус. Същевременно, тъй като аз съм и продуцента, и режисьора, трябва непрекъснато да водя война с него. Надявам се да приемеш, че един-два от филмите ми са се доближили до представата за изкуство, въпреки трайното ти презрение към нашия бизнес!
	— Поне не са толкова глупави — снизходително кимнах аз.
	— Ругаеш продуцентите, но те са хората, които сглобяват километри лента и ги превръщат в завършено произведение — продължи Мейломър. — И знаеш ли как постигат това? Като целуват дупенцата на стотина бебчета и влюбено им гукат. Бебчета-финансисти, бебчета-режисьори, бебчета-актьори, бебчета-сценаристи… Именно продуцентите са бавачките, които им сменят пелените и се просмукват до мозъка на костите от миризмата на лайна. Вероятно и затова имат толкова лош вкус. Но въпреки всичко болшинството от тях продължават да вярват в изкуството и неговото неотразимо влияние. Няма случай продуцент да не се е явил да си получи „оскара“, нали?
	— Това е просто самочувствие — възразих аз. — Но не и вяра в изкуството.
	— Ох, ще ме умориш с това твое изкуство! — въздъхна Мейломър. — Вярно е, че само един от сто филма има някакви качества, но не е ли така и при книгите?
	— Книгите имат по-различна функция — рекох. — А филмите показват една гола фасада и нищо повече.
	— Ама ти наистина си страшно досаден тип! — нервира се отново Мейломър.
	— Киното не е изкуство — продължих аз. — То е куп детски трикове и нищо повече.
	В гласа ми липсваше увереност.
	— Може и да си прав — въздъхна Мейломър. — То наистина е не толкова изкуство, колкото магия. Фалшификация и измама, помагаща на хората да забравят за смъртта…
	И с това не бях съгласен, но премълчах. Знаех, че Мейломър беше прекарал инфаркт и именно за това говореше по този начин. Лично аз продължавах да мисля, че киното помага на хората да живеят. Да живеят с фалшива представа за света…
	Не успя да ме убеди, разбира се, но след този разговор гледах с по-малко предубеждение на заобикалящата ме среда. В едно беше прав — аз действително ревнувах киното. В него се работеше лесно, парите бяха добри, а славата — бляскава! Само като си помислех, че отново трябва да се затворя в стаята и да пиша романи, направо ми призляваше. В дъното на цялата ми омраза се криеше една съвсем детинска завист: Знаех, че никога няма да стана човек на киното, тъй като не притежавах нито темперамента, нито таланта за него. Винаги ще го ненавиждам, но причините за това ще бъдат повече снобски, отколкото морални.
	Бях изчел всичко написано за Холивуд. Бях чувал как писателите, най-вече Осейно, се връщат на изток и проклинат този град, наричат продуцентите най-големите мръсници на света, притежателите на студия — най-грубите и примитивни хора след маймуните, а самите студия — мръсни и долни бардаци. Но тези впечатления те все пак придобиваха след завръщането си от Холивуд, докато аз заминавах за там с тях.
	Същевременно бях сигурен, че ще се справя. След първата среща с Мейломър и Хулинън всичко за тях ми беше ясно — Хулинън е елементарен търгаш, а Мейломър е комплициран и неглупав човек. Агентът ми Дорън Ръд беше пълна скръб, разбира се. Което не ми попречи да харесвам както него, така и Мейломър, докато Хулинън намразих още в първите две минути на срещата ни. Едва се сдържах да не го пратя по дяволите, когато ми каза да чакам Келино за съвместна снимка. Онзи тип закъсня и аз си тръгнах. Не обичам да чакам никого. Приемам спокойно, когато някой закъснее за среща с мен, ето защо не мога да разбера защо той трябва да е бесен, че не съм го дочакал.
	Холивуд беше привлекателен предимно с огромното разнообразие от емпиди, които го населяваха.
	Скоро открих, че в този град има и огромно разнообразие от продуценти. На най-долното стъпало стояха чорлави младежи с мътни погледи, които живееха в задръстени от ръкописи и кокаин таванчета и очакваха звездния си миг. Те постоянно търсеха надарени младежи и девойки, прослушваха откритията си, а след това ги възнаграждаваха с единствената валута, която притежаваха в изобилие — здравият животински секс. Доста над тях стояха истинските продуценти — онези със секретарките и стотина хиляди долара за представителни нужди. За разлика от чорлавите си колеги, те набираха актьори за прослушване чрез мрежа от агенти и посредници. Задължително условие при тях е да имат поне по един завършен филм. Обикновено този филм е банална тъпотия, която не е изплатила дори разходите си за негативи и се прожектира по самолети и летни кина със свободен вход. „Творците“ от този тип най-често си плащат на някой калифорнийски седмичник и той нарежда произведението им сред десетте най-добри филма на годината. По-хитрите от тях пускат платено съобщение във „Варайъти“, според което филмът им е донесъл рекорден приход в Уганда и далеч е надминал прихода от прожекцията на „Отнесени от вихъра“ там. Това на практика означава, че „Отнесени от вихъра“ никога не е бил прожектиран в тази страна. Тези продуценти държат на бюрата си снимки с автограф от известни филмови звезди. По цял ден са заети да приемат и разговарят с красиви кандидатки за слава, чиито намерения за кариера в киното по правило са страшно сериозни. Горките момичета изобщо не подозират, че „професионалистът“ насреща им просто си убива времето и тайно се надява на един безплатен минет за подобряване на храносмилането. Ако харесат някоя кандидатка особено много, те я водят да хапне в кафенето на студията и я представят на знаменитостите, които минават край масата им. Сами изживели подобен период, знаменитостите безропотно ги изтърпяват, стига да не се прекалява, разбира се. Те вече са надраскали този етап, но все пак се спират за миг край масата и пускат по някоя от очарователните си усмивки. Отлагат неотложните си дела само ако момичето е нещо наистина изключително. В такива случаи то има шанс за известна доза романтични преживявания.
	Разбира се, и жертвите знаят, че това е игра. Но въпреки това я играят, тъй като се надяват на късмета си. Той може да излезе с продуценти, режисьори, дори оператори, но никога със сценаристи. Ако момичето има капка мозък в главата си, то изобщо не се занимава с разни драскачи. Едва сега разбрах какво е дразнило Осейно тук.
	Че това е част от капана разбрах доста бързо. То си върви с парите и луксозните апартаменти, с ласкателствата и отегчителните работни съвещания, на които постоянно ти внушават, че правиш голям филм. Но никога не позволих да бъда измамен. Когато ми ставаше прекалено тъпо, просто хващах първия самолет за Вегас и потъвах в дебрите на хазарта. Къли неуморно се опитваше да ми пробута по някоя мацка, а аз също така неуморно му отказвах. Не крия, че често изпитвах силно изкушение, защото зная, че не съм чак толкова целомъдрен. Но все пак предпочитах да играя комар, тъй като при него не изпитвах толкова силно чувство на вина.
	През първите си две седмици в Холивуд се занимавах с тенис, ходех да вечерям из разни скъпи ресторанти с Дорън и Мейломър, водеха ме на приеми. Приемите винаги бяха интересни. На един от тях се запознах с една вече повехнала звезда, която беше обект на мастурбаторските ми мечти като пубертет. Вероятно минаваше петдесетте, но благодарение на пластичните операции и останалите козметични номера, все още изглеждаше добре. Леко натежала, с подпухнало от пиене лице. Накърка се почти веднага и се зае да търси мъж за малки сексуални преживявания. Оказа се обаче, че кандидати липсват. Нима това е някогашното момиче, за което мечтаеха милиони американци с гореща кръв? Останах леко потиснат. Иначе ми беше интересно. Лица на актьори и актриси, които човек познава от екрана. Пращящи от самоувереност агенти, очарователни продуценти, енергични режисьори. Признавам, че се забавляваха отлично.
	Климатът също ми допадаше. Обичах палмите по улиците на Бевърли Хилс, обичах стотиците киносалони на Уестууд, където човек можеше да срещне наистина изумително красиви момичета, неизменно в компанията на млади и сериозни студенти. Започна да ми става ясно защо отдавна са „разпродадени“ всички велики писатели от първата половина на века и никой вече не иска да им подражава. Защото е наистина глупаво да пишеш пет години един роман, който я ти донесе две-три хилядарки, я не, докато тук правиш същите пари за една седмица, а освен това си живееш живота.
	През деня работех в кабинета си по сценария, отскачах при Мейломър за съвет, хапвах по нещо в кафенето и зяпах как снимат разни сценки. Неудържимо ме привличаше напрегнатата актьорска игра върху ярко осветената и съответно декорирана сцена. Един ден гледах как млада двойка заснемаше убийство по време на акт. Актьорите толкова се бяха вживели в ролите си, че след завършването на епизода се разридаха наистина и здраво се вкопчиха един в друг. Потресох се от тази всеотдайност.
	В кафенето също беше много интересно. Тук идваха всички, които имаха някакво отношение към кинопроизводството. Много хора ми стискаха ръката и ми казваха, че съм написал хубава книга. Надявах се да е така, но дълбоко в себе си знаех, че едва ли някои е чел тази книга. Изненадах се от факта, че актьорите и актрисите съвсем не са бъбривци. Режисьорите постоянно демонстрираха заетост и край тях винаги се навъртаха по трима-четирима помощници. Екипите преливаха от енергия и изглеждаха отлично, но да се гледа отстрани заснемането на един филм е доста отегчително занимание. Животът не беше лош, но на мен ми липсваше Ню Йорк. Липсваха ми Вали и децата, липсваха ми вечерите и дългите разговори с Осейно. В такива моменти скачах в самолета за Вегас, прекарвах нощта край игралните маси, а на сутринта се връщах обратно.
	Един ден, доста след като бях превърнал маршрута Лос Анджелис — Лас Вегас в своя почти ежедневна пътека, Дорън Ръд ме покани на парти. Неофициално събиране в огромната къща в Малибу, която беше наел за летния сезон. Не ми се ходеше до Вегас и приех. А там за пръв път срещнах Жанел.


	29.

	Беше наистина неофициално неделно парти. Къщата беше просторна и приятна, с тенис корт и басейн с топла вода. Тънка ивица пясък я разделяше от океана. Хората бяха във всекидневно облекло. Актьори, режисьори, критици, сценаристи — обичайната за Холивуд публика. Направи ми впечатление, че всички мъже хвърлят ключовете от колите си върху една масичка в антрето. Приближих се до Еди Лансър и попитах защо го правят. Причината била много проста, рече той. В Лос Анджелис шиели мъжките панталони толкова прилепнали към тялото, че било невъзможно да поставиш нещо в джоба си.
	Разхождах се из къщата и се вслушвах в разговорите на гостите. Висока и слаба жена с агресивно лице се беше надвесила над приятен на вид продуцент с морска фуражка на главата. Към тях се приближи нисичка блондинка и заплашително изръмжа:
	— Ако още веднъж пуснеш ръка на мъжа ми, ще ти зашия проскубаната дупка!
	Продуцентът с морската фуражка се оказа пелтек.
	— Н-н-н-яма д-д-а е зле! — отсече с невъзмутим вид той. — И б-б-ез т-това н-н-никой н-не ще д-да я з-з-апълни!
	В една от спалните се натъкнах на двойка, заела класическата поза „шестдесет и девет“ на широкото легло.
	— Затворете вратата, че става течение! — разнесе се невъзмутим глас на училищна възпитателка някъде изпод оплетените крайници.
	— Ох, това кино! — оплака се някакъв нюйоркски писател на терасата. — Ако си известен зъболекар, положително ще ти поръчат мозъчна операция и ще пратят специален екип да те снима!
	Още един недоволен събрат по перо.
	Разходката ме отведе до паркинга, разположен непосредствено до бетонното корито на магистралата „Пасифик Коуст“. Заварих Дорън и група гости да се възхищават на една великолепна кола „Стуц Беъркет“. Някой спомена и цената й — шестдесет хиляди долара.
	— Господи! — удиви се Дорън. — За тия пари сигурно и минет може да прави!
	Групата избухна във весел смях.
	— Как смееш да я оставяш по паркингите? — питаше Дорън доволния собственик. — Все едно да си женен за Мерилин Монро и да работиш като нощен пазач!
	Присъствието ми на това парти се дължеше преди всичко на желанието ми да се запозная с Клара Форд, според мен най-добрата филмова критичка на Америка за всички времена. Имаше страхотен ум, пишеше превъзходно, беше изчела купища книги и беше гледала хиляди филми. В деветдесет и девет от сто случая мнението й за тези филми беше идентично с моето собствено. Когато тази жена хвалеше някой филм, аз знаех, че трябва да го видя. Рецензиите й бяха написани така, че почти не се различаваха от истинското творчество. А когато узнах, че Форд нито веднъж в живота си не беше поискала да я признаят за творец, уважението ми към нея се засили още повече. Тя беше доволна да бъде критик и нищо повече.
	Не успях да разменя нито дума с нея, но това не ме притесняваше особено. Беше ми любопитно да я видя. Дойде с Келино, а той се погрижи да не се отлепя от полата й. Край него винаги се трупаха тълпи и Клара Форд изведнъж се оказа отрупана с необичайно внимание. Седнах в един ъгъл и започнах да наблюдавам хода на събитията.
	Клара Форд беше от онези дребни и сладки на вид жени, които обикновено наричат семпли. Но лицето й беше толкова одухотворено и умно, че поне за мен тя беше истинска красавица. Беше твърда и едновременно с това невинна — поведение, което я правеше особено привлекателна. Беше проявила достатъчно твърдост, когато взе на прицел всички известни кинокритици на Ню Йорк и ги направи за смях, доказвайки убедително, че те не са нищо повече от надути празнодумци. Направи го методично и последователно — като районен прокурор, изграждащ обвинението си по някакъв безспорно доказан случай. Благодарение на нея читателите разбраха истината и за един тип, когото особено ненавиждах — един тип с претенции на хуморист, който пълнеше с глупостите си неделните хумористични притурки на вестниците. Тя го разби на пух и прах и доказа, че писанията му са отегчителни безсмислици, а авторът им — пълен идиот.
	На партито й беше интересно. Аз усещах, че не приема настойчивото ухажване на Келино, защото надушва неговия фалш. Сред глъчката до ушите ми долетя фразата, която Келино обичаше особено много:
	— Най-големите идиоти в киното са посредниците! — рече той с нетърпящ възражение тон.
	Съвсем нормален ход при отношенията му с кинокритиката. Всички знаеха, че между посредниците и критиците съществува абсолютна нетърпимост. Но ухажването му беше толкова показно, че започна да наподобява сцена от банален филм. Непрекъснато стискаше челюсти, за да му изскочат мускулчетата по скулите и да подчертаят неотразимата му мъжественост. Още един от изтърканите му номера. Но аз забелязах, че Клара Форд леко се поддава, въпреки всичката си интелигентност.
	— Дали Келино ще й бутне още на първата вечер? — разнесе се един мелодичен глас до мен.
	Обърнах се и видях, че той принадлежи на една много красива руса жена, някъде около тридесетте. И тя като Клара Форд беше красива благодарение на интелигентното си лице.
	Имаше остри черти и безупречна кожа, недокосната от грим. Светлокафявите й очи можеха да развълнуват всеки мъж, а още по-лесно можеха да изразяват детинско любопитство или трагична безпомощност. Ако всичко това ви прозвучи като любовно описание от романите на Дюма, аз нямам нищо против. Когато я видях за пръв път, вероятно съвсем не съм се чувствал по този начин. Всичко дойде доста по-късно. А тогава кафявите й очи гледаха просто дяволито. Встрани от центъра на веселбата, тя се забавляваше отлично. Приличаше на щастливо дете, оставено на спокойствие да играе до насита. Беше необичайно за хубавите тукашни кукли състояние и това събуди любопитството ми. Запознахме се. Името й беше Жанел Ламбер.
	Едва след като чух това име, аз се сетих откъде ми беше позната. Бях я гледал в няколко филма, в които играеше второстепенни роли, но ги играеше добре. Публиката я харесваше, но едва ли някой би я приел като звезда. Разбрах, че обожава Клара Форд и също като мен се надява да размени няколко думи с нея. Но тъй като това не ставаше, тя прояви детинското си злорадство със забележката, която чух. Именно детинско злорадство и нищо повече, въпреки че в устата на всяка друга жена думите й биха прозвучали заядливо.
	Тя знаеше кой съм и каза това, което всички останали казваха за моята книга. Несъзнателно заех обичайната в подобни случаи поза — правех се, че не чувам нито един от обичайните комплименти. Просто стоях и гледах дрехите й — стилни и страхотно изискани, без обичайното натрапчиво присъствие на високата мода.
	— Хайде да отидем при тях — предложи тя.
	Заговори с Клара Форд, без да обръща никакво внимание на Келино. Но веднага си пролича, че въпреки очевидната й интелигентност, Форд издига ледена преграда между нея и себе си. Вероятно Жанел беше твърде красива и това беше проява на чисто женска ревност. Поне аз си мислех така.
	Жанел изведнъж се извъртя и се отдалечи от групата. Последвах я. При вратата я настигнах и видях, че очите й са пълни със сълзи. Бяха наистина фантастични — влажни и огромни, с миниатюрни тъмнокафяви точици. Доста по-късно разбрах, че носи контактни лещи. В замяна на това обаче видях, че все пак е използвала малко грим. В момента се стичаше по бузите й и оставяше тънки вадички.
	— Прекрасна сте, когато плачете! — рекох аз, неволно имитирайки Келино в ролята му на очарователен съблазнител.
	— Да върви на майната си тоя Келино! — рече тя.
	Не обичам жените, които употребяват подобни думи. Тя беше първата, в чиято уста те не прозвучаха грозно. Произнесе ги леко завалено, с южняшки акцент.
	Сигурно ругае отскоро, помислих си аз. Вероятно защото се усмихна, за да покаже, че е доловила имитацията на известния актьор. Усмивката й — топла и широка, нямаше нищо общо с обичайната за Холивуд механична гримаса.
	— Не знам защо съм толкова глупава — въздъхна тя. — Никога не ходя на подобни места. Днес дойдох само за да я видя. Обожавам Клара Форд!
	— Тя е изключителен критик — казах аз.
	— Толкова е умна! Преди време написа няколко добри думи за мен, вероятно затова си въобразих, че може да ме хареса… Но видяхте как ме постави на мястото ми, нали?
	— Има хиляди причини за това — успокоително продумах — Вие сте красива, а тя не е. Очевидно има определени планове за тази вечер в компанията на Келино и не й се ще някоя красавица като вас да ги развали…
	— Това е глупаво — отвърна Жанел. — Аз не обичам актьорите.
	— Но сте красива — продължих да настоявам аз. — Освен това говорите умно. А това е достатъчна причина да ви намрази всяка жена.
	За пръв път ме погледна с нещо като интерес. В това отношение аз бях няколко крачки напред. Харесвах я, защото беше красива. Харесвах я, защото не ходи по приеми. Харесвах я, защото не си пада по ослепителни красавци като Келино — с безупречни дрехи и изваяни сякаш от скулптор прически. Харесвах я, защото беше умна. Харесвах я, защото беше в състояние да се оплаче от студенината на някаква критичка. С това меко сърце може би няма да ме ликвидира на място, помислих си аз. А след това я поканих на вечеря. Какво ли би казал Осейно, ако можеше да ме види отнякъде! Но тази жена беше уязвима, а уязвимата жена може да ликвидира мъжа по всяко време.
	Странно, но изобщо не я възприемах сексуално. Просто я харесвах. Въпреки чудесната си усмивка — чудесна дори когато пускаше през сълзи, въпреки красивата си външност, тази жена съвсем не беше от онези, които мъжете пожелават още щом ги зърнат. А може би аз бях твърде неопитен, за да забележа такова нещо. Защото по-късно, когато ги запознах с Осейно, той веднага заяви, че усетил чувствеността й като оголен кабел, по който тече ток. Когато споделих това с нея, тя изказа предположението, че е станала чувствена след началото на връзката ни. Твърдеше, че преди да ме срещне, почти се била отказала от секса. Не мога да повярвам това, закачих я аз. А тя пък пусна щастливата си усмивка и невинно ме попита никога ли не съм чувал за онези хубави машинки — вибраторите.
	Смешно е, че един мъж може да бъде привлечен от жена на зряла възраст, която откровено си признава, че мастурбира. Едновременно с това е лесно за разбиране. Всеки на мое място вероятно ще реши, че тя е морално запазена, макар да живее в общество, в което мъжете преследват жените както котките гонят мишките, при това по съвсем същите причини!


	Излизахме заедно пет-шест пъти в продължение на две седмици, преди най-сетне да се озовем в леглото. Днес съм дълбоко убеден, че ни беше по-добре, преди да спим заедно, а не след това.
	Сутрин отивах в студията да работя върху сценария си, изпивахме по някоя чашка с Мейломър, а после се връщах в апартамента на хотел „Бевърли Хилс“. Четях и се излежавах, понякога ставах и отивах на кино. Вечерта Жанел идваше да ме вземе и тръгвахме да обикаляме кина и ресторанти. Винаги се връщахме обратно в хотела, наливахме си по едно питие и разговаряхме до късно през нощта. Но колкото и да беше късно, тя винаги държеше да се прибере у дома.
	Разказа ми защо се е развела. Била бременна, а мъжът й изобщо не й обръщал внимание. След раждането цялото й внимание било насочено към бебето. Изпитвала удоволствие от млякото, което течало от гърдите й, с огромна радост наблюдавала как детето лакомо суче. В един момент накарала мъжа си да смукне малко просто да разбере какво е. Но той се извърнал от нея, обзет от отвращение. И в същия момент престанал да съществува за нея.
	— Не съм казвала това на никого досега — призна си тя с леко притеснение.
	— Господи — рекох. — Сигурно е бил ненормален!
	Една вечер си седяхме на дивана и се прегръщахме. Посегнах и смъкнах пликчетата й надолу, чак до глезените. Тя се изправи и ги остави да паднат на пода. Забързано смъкнах панталона си и понечих да я привлека към себе си. Но тя се отдръпна с насълзени очи.
	— Съжалявам — рече. — Зная, че се държа глупаво, но просто не мога…
	Изгледахме се продължително и избухнахме в смях. Бяхме наистина чудна картинка — със смъкнато бельо от кръста надолу и съвсем облечени нагоре.
	Вече я харесвах твърде много, за да изпитам разочарование. Странно, но изобщо не се чувствувах отхвърлен.
	— Няма нищо — рекох и се наведох за панталоните си. Тя също се облече и двамата отново се сгушихме на дивана. Когато стана да си върви я попитах дали утре ще дойде пак. Тя кимна. И двамата знаехме, че на другия ден ще бъдем любовници.
	На другата вечер се появи в апартамента, целуна ме и стеснително се усмихна:
	— Познай какво се случи, дявол да го вземе!
	Колкото и да бях невинен, все пак знаех какво се е случило. Когато партньорката ти започне разговора с нещо от тоя сорт, трябва да се приготвиш да спинкаш сам. Но това не се отнасяше до мен.
	— Дойде ми периода — обяви тя, очевидно озадачена от липсата на реакция от моя страна.
	— Мен това не ме тревожи — рекох, хванах я за ръката и я отведох в спалнята. Десет секунди по-късно бяхме голи в леглото. Тя си остави пликчетата, необичайно издути от превръзката.
	— Махни ги — рекох.
	Тя ме целуна и се подчини. Легнахме здраво прегърнати.
	През тази първа нощ на интимност все още не бяхме влюбени. Просто много се харесвахме и се любихме с неподправено удоволствие. После разговаряхме, все така здраво прегърнати, изпитващи удоволствие от близостта на телата си. Жанел имаше великолепна, подобна на коприна кожа, здраво и стегнато задниче, подчертано женствено. Не бях особено добър специалист по този въпрос, но имах мнение, тъй като бях гледал доста дупета по списанията. Отдавна бях стигнал до заключението, че сам по себе си задникът е съвсем безполова част от човешкото тяло. И именно поради тази причина са измислени всичките фантастични пликчета с разни дантели и финтифлюшки — да се прави разлика между мъжкото и женското дупе.
	Гърдите й бяха малки и твърди, с великолепни алени зърна. В течение на един час се любихме два пъти — нещо, което не бях вършил от години. А после ожадняхме и аз станах да донеса шампанското от хола. Когато се върнах видях, че си е обула пликчетата и седнала по турски усърдно търка петната кръв по чаршафа. Стиснал шампанското и чашите в ръка, аз стоях гол и я гледах. Наведена напред с влажен пешкир в ръка, тя изведнъж вдигна глава и ме погледна. Очите й бяха сериозни и безпомощни, а на устата й играеше смутена усмивка. Именно в този момент ме обхвана онова всепоглъщащо чувство на нежност, което бе ясен сигнал, че вече съм обречен.
	— Не искам камериерката да види петната — обясни тя.
	— Разбира се, разбира се — сериозно кимнах аз. — Никой не трябва да разбере какво сме правили тук ние двамата!
	Тя продължи усърдно да търка. От време на време спираше и се навеждаше на няколко сантиметра от повърхността на чаршафа, за да види резултата от работата си. Най-накрая остана доволна, пусна влажният пешкир на пода и пое чашата с шампанско от ръката ми. Седнахме на леглото, отпивахме по глътка вино и се усмихвахме един на друг. Доволно и малко глуповато — сякаш току-що бяхме издържали важен изпит. Но все още не бяхме влюбени един в друг. Сексът ни беше добър, но едва ли някой от двамата би го нарекъл страхотен. Беше ни добре заедно и толкова. Предложих й да остане при мен, но тя отказа. Не я попитах нищо, но си помислих, че вероятно живее с някого. По тази причина може да закъснява, но все пак трябва да се прибира. Изобщо не ми пукаше. Ей това най-много ми харесва — когато човек не е влюбен, не му пука от нищо!
	Вероятно една от най-добрите цели, които си поставя движението за равноправие на жените, е стремежът влюбването да не бъде толкова ненормален акт. Защото когато ние с Жанел установихме, че сме влюбени, то стана по най-ненормалния начин, разбира се. Влюбихме се след първия си сериозен скандал.
	Нямахме никакви проблеми в сексуално отношение, но една вечер стана така, че изпитах известни затруднения с възбудата си. Не, не е това, което си мислите — бях си напълно редовен, но просто не можех да свърша. Жанел правеше всичко възможно да ми помогне. Накрая нервите й не издържаха. Развика се и заяви, че никога вече няма да прави секс, че мрази тези животински движения и изобщо не знае защо се е заловила с тип като мен. Плачеше от унижение и обида. Аз се засмях и се опитах да представя нещата в по-лека светлина. Казах й, че просто съм уморен, а съзнанието ми е обременено от хиляди неща. Между които нелеката задача да създам един филм за пет милиона долара, а и съвсем нормалното чувство за вина на ограничения американец, който до този момент е водил съвсем нормален и дори скучен живот. Прегърнах я, поговорихме си малко на тази тема и чудото стана — постигнахме фантастичен и напълно синхронизиран оргазъм без никакви усилия.
	Така. После дойде време да се връщам в Ню Йорк и да се погрижа за личните си работи. Когато се върнах обратно в Калифорния, първата ми работа беше да й позвъня. Нетърпението ми да я видя беше толкова голямо, че не видях червеното на един светофар и направих катастрофа. Отървах се без драскотина, но това едва ли можеше да се каже за колата, която бях взел под наем. Наложи ми се да я сменя още същата вечер. Когато се свързах с Жанел, тя щеше да припадне от изненада. Очаквала ме на следващата вечер и вече поела някакъв ангажимент. Полудях от яд. Почти се пребих, за да я видя по-скоро, а тя да ми излиза с тези плоски номера! Успях да запазя самообладание с цената на доста усилия.
	Казах, че на другата вечер аз съм зает и ще и позвъня по-нататък през седмицата. Тя изобщо не разбра, че съм бесен. Поговорихме още малко и се разделихме. Не й се обадих, разбира се. Изминаха пет-шест дни и тя ме потърси.
	— Мръсно копеле, а аз си мислех, че сме приятели! — бяха първите й думи. — Какви са тези плоски трикове от репертоара на някакъв мухлясал донжуан? Защо не кажеш, че просто ти е писнало и да приключим въпроса?
	— Ти си виновна — рекох. — Оная вечер много добре знаеше, че пристигам. Но предпочете да си уредиш друга, по-интересна среща, нали?
	— Заблудих се — отвърна с дълбока искреност тя. — Или пък грешката е била у теб…
	— Проклета лъжкиня!
	Просто не ми се вярваше, че съм в състояние да изпитвам такава инфантилна ярост. Бях й повярвал, бях сигурен, че е съвършена! А тя ми изигра един от най-баналните женски номера! Знаех това, защото преди да се оженя момичетата, които предпочитаха моята компания, правеха абсолютно същото със своите официални приятели. Но тогава изобщо не бях си правил труда да се замислям по този въпрос.
	Треснах й телефона и престанах да мисля за нея. Но две вечери по-късно тя отново ме потърси.
	— Мислех си, че наистина ме харесваш — рече.
	— Съжалявам, скъпа — промълвиха устните ми. Неволно, без участие на мозъка. Не зная защо я нарекох „скъпа“, никога не употребявам тази дума. Но именно тя отприщи чувствата й.
	— Искам да те видя!
	— Прескочи насам — предложих аз.
	— Сега ли? — засмя се тя. Беше един часа през нощта.
	— Сега, разбира се.
	— Добре — рече тя и отново се засмя.
	Пристигна след двадесет минути. Бях приготвил бутилка шампанско. Изпихме по чаша.
	— Искаш ли да си легнем? — попитах.
	— Да — отвърна тя.
	Защо е толкова трудно да се опише пълната и всепоглъщаща радост? Любихме се като две невинни деца и беше прекрасно. Имах чувството, че отново съм дете и си играя на воля. Бях щастлив. Това чувство не можеше да бъде помрачено от никакви усложнения. Разбрах това, което вероятно разбират всички влюбени — мога да й простя всичко, когато съм до нея. И нищо, когато сме разделени.
	Вече й признах, че я обичам. Когато й го казах, тя ми се скара — не трябвало да казвам такива думи, ако не чувствувам, че са истина. Тогава не бях сигурен и се съгласих с нея. А сега реших да се въздържам от подобни излияния.
	През нощта се събудихме едновременно и отново се любихме. А сетне в мрака прозвуча тихият й глас:
	— Обичам те!
	Господи Исусе! Тези думи са толкова изтъркани от употреба, колкото и онези, с които рекламите ни подканват да си купуваме нова марка крем за бръснене или да летим с нова авиокомпания! Защо тогава имат такъв опустошителен ефект?


	След тази нощ всичко се промени. Сексуалните ни контакти се превърнаха в специален празник. На практика тя беше първата жена в живота ми, която можех не само да обладавам, но и да галя, да се наслаждавам с пълни шепи на свежата голота на тялото й. Възбуждах се в мига, в който я зърнех. Когато ме чакаше на летището, аз първо я замъквах зад някой храст да докосна гърдите или бедрата й, а едва след това се качвахме на колата и отивахме в хотела.
	Нямах дори секунда търпение. Веднъж тя изрази шеговития си протест, а аз и разказах за полярните мечки. При тези мечки мъжкарят реагира на миризмата само на една определена женска и често му се налага да преброди надлъж и шир няколко хиляди квадратни мили арктически ледове, преди да открие и оплоди своята женска. Това е причината, поради която полярните мечки са толкова малобройни. Тя искрено се учуди, но после усети, че я поднасям и ме смушка в ребрата. А аз продължавах да твърдя, че влиянието й върху мен е именно такова. Че нито съм влюбен в нея, нито съм впечатлен от красотата и интелигентността й. Не съм от тия, дето се поддават на сантиментални глупости от рода на любов и пълно духовно сливане. Тя просто притежаваше миризмата, която исках да следвам. Тялото й излъчваше нещо, което влудяваше мъжката ми сила. Няма смисъл да търсим другото…
	И тя ме разбра. Усети, че се бунтувам срещу романтичното клише на любовта и не искам да сме като другите.
	— Добре, всичко е окей — рече, после просто ме прегърна.
	На практика тази история беше последното нещо на света, което исках да ми се случи. Бракът ми беше щастлив. За доста продължителен период от живота си обичах жена ми повече от всичко на света. Все още, дори и след като й изневерих, бях убеден, че в леглото е чудесна. По тази причина бях гузен — както по отношение на нея, така и на Жанел. А сантименталните приказки за любов и вярност до гроб продължаваха да ме дразнят.
	Историята за полярните мечки беше вярна, но ние сме доста по-комплицирани от тях. От нея имаше една важна поука, но аз кой знае защо я спестих на Жанел. Беше съвсем проста — женската мечка съвсем не изпитва притесненията на мъжкаря!
	После, разбира се, започнах да върша всички глупости, които са присъщи на влюбените. На първо място се направих на невинно любопитен и започнах да подпитвам за нея насам-натам. Отстъпвала ли е на продуценти и звезди, за да получи по-значителна роля? Имала ли е и други увлечения като това с мен? Имала ли е сериозен приятел? С една дума исках да разбера дали не беше обикновено курве, което се чука с всеки, който й хареса. Когато един мъж е увлечен може да направи куп смешни неща. Неща, които човек не би направил по отношение на приятел, например. Там човек винаги се доверява на трезвата си преценка и на вътрешното си чувство. Докато при жените такива неща няма. Наистина е тъпо да си влюбен!
	Ако бях открил някакви мръсотии около нея, вероятно нямаше да се влюбя. Къде тук се вмества лигавата романтичност? Нищо чудно, че все повече жени искрено мразят мъжете. Единственото ми оправдание беше, че съм прекарал твърде много години в доброволно отшелничество и нямам опит в тези неща. Но така и не успях да открия никакви скандални истории около нея. Не ходеше по приеми, не поддържаше връзка с актьори, не се появяваше във весели компании, името й нито веднъж не бе споменавано в клюкарските рубрики на вестниците. Накратко казано, тя се оказа момиче-мечта за всеки тъп отшелник като мен. Дори обичаше да чете! Какво повече можех да желая?
	Подпитвайки насам-натам, с учудване открих, че Жанел и Дорън Ръд са израснали заедно в някакво забутано градче на Тенеси. Сам той заяви, че тази жена е най-праволинейната мадама в Холивуд. А след това ме посъветва да не си губя времето с нея, тъй като въпросът ми едва ли ще се уреди. Обля ме вълна от самодоволство. Попитах го какво мисли за нея и той отвърна, че е най-свястното момиче, което познава. Много по-късно научих, и то от самата Жанел, че двамата доста време са живели заедно и именно Дорън Ръд я довел в Холивуд.
	Беше страхотно независима. Веднъж се опитах да платя бензина, който заредихме на някаква бензиностанция, след като часове наред се бяхме разкарвали с колата й. Тя се засмя и поклати глава. Не й пукаше как съм облечен и беше много доволна да разбере, че и аз не обръщам внимание на облеклото й. Ходехме на кино по джинси и пуловери, а после влизахме със същите дрехи и в най-изисканите ресторанти. Имахме достатъчно самочувствие да си позволим подобно поведение. Всичко беше безупречно. Особено сексуалната ни връзка, която стана направо прекрасна. Беше чиста и здравословна връзка, като между осемнадесетгодишни младежи. Невинната ни любовна игра беше далеч по-еротична от всякакви порнографски боклуци.
	От време на време се канехме да й купим малко от онези чудати женски атрибути, но така и не стигнахме дотам. Един-два пъти се опитахме да използваме огледала, но тя беше прекалено късогледа, за да види нещо съществено, и прекалено суетна, за да си сложи очилата. Веднъж проведохме нещо като кръжок по анален секс. Тя прояви искрено любопитство и пожела да опитаме. Започнахме да се трудим с изключително внимание, но се оказа, че ни липсва тубичка вазелин. Решихме да го заменим с нейния крем за лице. Страхотен майтап! Кремът беше от онези, които охлаждат кожата и аз през цялото време имах чувството, че съм си пъхнал оная работа във фризера. Но за нея този ефект липсваше. Започна да крещи от болка и скоро се отказахме. Тази разновидност на секса се оказа твърде сложна за нас, или пък ние бяхме прекалено праволинейни. Кискайки се като малки пакостници, отидохме да вземем душ — в литературата по въпроса категорично се препоръчваше душ след анален секс. От този кръжок извлякохме съвсем определена полза — разбрахме, че не ни е необходима допълнителна помощ, не ни трябва разнообразие. Беше чудесно чувство! Оттогава нататък заживяхме като в приказките. След което се превърнахме във врагове, разбира се.
	По време на тази дълга приказка моята руса Шехеразада ми разказа историята на своя живот. Така скоро започнах да живея не два, а три отделни живота. Единият беше семейният ми живот в Ню Йорк с жена и деца, вторият — с Жанел в Калифорния, а третият — животът на Жанел до нашата среща. Използвах огромните самолети 747 като вълшебни килимчета. Работата ми по сценария се превърна в нещо като хазарт — престана да бъде отегчителна и ми носеше това разнообразие, от което се нуждаех. Най-накрая бях успял да открия разковничето в живота и бях щастлив. Жена ми беше щастлива, децата ми бяха щастливи, Жанел — също. Арти не знаеше какво става, разбира се, но една вечер останахме сами в кухнята и той промълви:
	— Знаеш ли, за пръв път в живота си не изпитвам никаква тревога за теб!
	— Кога стана това? — попитах аз като си мислех, че репликата му е предизвикана от успеха на книгата ми и последвалата работа в киното.
	— Сега — отвърна Арти. — В този миг.
	Веднага застанах нащрек.
	— Какво означава това? — попитах. — Обясни ми, ако обичаш.
	Арти за миг се замисли и рече:
	— Никога не си бил истински щастлив. Цял живот си бил мрачен тип. Без приятели, потънал напълно в четенето на книги и писането на книги. Не понасяше компаниите, киното, музиката. Нищо не понасяше — дори и семейните празници. Да ме прости господ, но на моменти не понасяше дори децата си!
	Останах като гръмнат. Това не беше истина. Може би съм създавал такова впечатление, но то беше погрешно. Стомахът ми се сви. След като Арти мисли за мен по този начин, какво ли мислят другите хора? Отново ме обзе познатото чувство на отчаяние и самота.
	— Не е вярно — промълвих едва чуто аз.
	— Разбира се, че не е — усмихна се Арти и ме потупа по рамото. — Исках само да кажа, че вече си започнал да се показваш от черупката си и пред другите, а не само пред мен. Валъри ми се похвали, че напоследък с теб се живее далеч по-лесно.
	Отново бях жилнат. През всичките тези години жена ми вероятно се е оплаквала от живота си с мен, а аз нищо не знаех. Никога не ми беше намеквала нещо подобно, никога не беше изразявала недоволство от отношенията ни. Но в този момент си дадох сметка, че действително не си бях правил труда да й направя живота щастлив, с изключение може би на първите години от брака ни.
	— Но сега е щастлива — предизвикателно подхвърлих аз.
	Арти мълчаливо кимна с глава.
	Господи, каква ирония! Трябваше да изневеря на жена си, за да я направя щастлива! После изведнъж сърцето ми се изпълни с обич към Вали. И се разсмях, разбира се. Колко удобно е да бъдеш в класическа ситуация, нали? Май такива ситуации се описваха във всички романи, които бях чел. Защото веднага след като се оказах в класическото положение на неверен съпруг, аз се заех да изчета цялата литература по въпроса.
	— Вали тревожи ли се, че живея толкова дълго в Калифорния? — попитах брат си аз.
	— Според мен дори й харесва — сви рамене Арти. — Знаеш, че аз съм ти свикнал, но за всички останали ти си тип, с който трудно се живее.
	Отново ме жегна обидата, но на брат си не можех да се сърдя.
	— Чудесно тогава — рекох. — Утре отново потеглям за Калифорния!
	Арти се усмихна, тъй като разбираше отлично чувствата ми в момента.
	— Щом се връщаш, няма проблеми — каза той. — Ние тук не можем да живеем без теб…
	За пръв път казваше такива сантиментални думи. Очевидно искаше да утеши нараненото ми самолюбие. Продължаваше да бъде баткото, който се грижи за по-малкото братче.
	Изглеждаше невероятно, че само след двадесет и четири часа вече се намирах на три хиляди мили от дома, лежах в широкото легло на хотел „Бевърли Хилс“ и слушах тихият глас на Жанел, която ми разказваше историята на своя живот.
	Едно от първите неща, които ми каза, беше, че тя и Дорън Ръд са израснали заедно в малкото южно градче Джонсън Сити на щата Тенеси. После станали любовници и се преселили в Калифорния. Тя поела пътя на актриса, а Дорън се заел с импресарска дейност.


	30.

	При заминаването си за Калифорния имала един сериозен проблем — детето. Синът й бил едва на три годинки и не можела да го влачи със себе си. Решила да го остави на бившия си съпруг и заминала при Дорън. Той й обещавал бляскава филмова кариера и действително й осигурил една-две незначителни роли. На практика тя сама си ги извоювала със своя чар и духовитост, а Дорън само подписвал договорите. По това време тя му била вярна, но той я мамел, с когото му попадне. Веднъж се опитал да я убеди да направят „тройка“ с още един мъж. Тя била отвратена. Не поради някакво особено силно чувство за морал, а просто защото се чувствала достатъчно унижена да бъде сексуална играчка в ръцете на един мъж, а самата мисъл, че двама мъжкари ще пируват върху тялото й я изпълнила с отвращение. По онова време още нямала достатъчно опит и не знаела, че изпуска уникалната възможност да наблюдава секс между двама мъже. Ако знаела това, положително би приела — с удоволствие щяла да види как му пръскат задника на онзи мръсник!
	Била убедена, че калифорнийският климат е виновен за всичко.
	Дорън се опитвал да пробие като продуцент. Успял да купи страхотен ръкопис от неизвестен автор, който се съгласил да го отстъпи срещу твърд процент от бъдещата печалба, вместо срещу обичайния аванс. Дорън се заел с трескава дейност. Убедил един режисьор на годинки да направи филма, открил и подходящ актьор за главната роля — добър актьор, но с доста поизносена слава.
	Проектът, разбира се, не събудил вниманието на никоя студия. Той звучал добре само за новаците в бранша. Но Дорън проявил страхотни качества и се заел да търси външен капитал за своето начинание. Един ден довел на гости изключително перспективен посетител — висок, срамежлив и красив мъж с изтънчени маниери, който заемал висок пост в солидна финансова корпорация. Името му било Тиъдър Ливърмън. Влюбил се в Жанел още преди края на вечерята.
	Били в „Чейзън“. Дорън платил сметката и си тръгнал, обяснявайки, че има среща с режисьора си. Двамата работели върху сценария. А Жанел получила инструкциите си предварително.
	— От тоя тип можем да изкараме един милион долара за филма. Бъди любезна с него и не забравяй, че в този филм ти също имаш добра роля.
	Съвсем в неговия стил. Винаги обещавал добра роля, просто за да получи някаква тежест в предстоящата сделка. Ако Жанел проявяла упоритост, той несъмнено би й обещал и главната женска роля. Но това нищо не значело, тъй като имал способността да забравя обещанията си с невероятна лекота.
	Жанел нямала никакво намерение да бъде любезна в смисъла, който имал предвид Дорън. Но с изненада открила, че Тиъдър Ливърмън е един изключително приятен мъж. Не пускал дебелашки шеги, не разказвал тъпи вицове, не й скочил директно. Действително бил срамежлив. Бил толкова запленен от нейната красота и ум, че тя скоро се почувствувала негова пълновластна господарка. След вечеря я изпратил и тя го поканила на чашка в апартамента си. Той отново се държал като безупречен джентълмен. Жанел започнала сериозно да го харесва. От Дорън чула, че Тед е наследник на двадесет милиона долара. Но онзи пропуснал да й каже, че бил женен с две деца. Казал й го самият Ливърмън, след което добавил:
	— Живеем разделени от години. Отлагаме развода само защото ще ни струва прекалено скъпо.
	— Какво означава прекалено скъпо? — попитала го Жанел със своята обезоръжаваща усмивка. (На нея устоявал единствено Дорън Ръд.)
	— Около един милион долара — отвърнал Ливърмън и направил съкрушена физиономия.
	— Но нали имаш цели двадесет милиона, дявол да го вземе? — учудила се искрено Жанел. — Какво толкова означава един повече или по-малко?
	Ливърмън се оживил.
	— Нищо не разбираш — казал той. — Както повечето ми познати. На практика наистина струвам между шестнадесет и осемнадесет милиона, но в действителност разполагам с много малко налични пари. Имам, разбира се, няколко компании и акции в още няколко други, разполагам и с имението си… Но инвестираните в тях пари трябва да са в непрекъснато обръщение. По тази причина изпитвам недостиг от ликвиден капитал. Просто завиждам на Дорън за начина, по който пилее пари. А Лос Анджелис е дяволски скъпо място за живеене!
	Жанел разбрала с кого си има работа — с един притеснен във финансово отношение милионер, съвсем като в литературата. После разбрала и още нещо — този човек не е нито умен, нито чаровен, нито сексуално привлекателен. Разполагал единствено с добри маниери и вложени някъде пари, с които въпреки всичко не се разделял лесно. По тези причини тя не му предложила второ питие и го отпратила.
	Дорън се прибрал направо бесен.
	— Мътните да те вземат с цялото ти проклето целомъдрие! — изкрещял той. — Нима не можа да усетиш, че тип като тоя може да ти снася златни яйца години наред?
	Именно в този миг тя решила окончателно да се раздели с него.
	На другия ден си намерила малък апартамент близо до административните сгради на „Парамаунт“, а почти едновременно с това получила предложение да се снима в някакъв нов филм. Свършила снимките за няколко дни и заминала за Джонсън Сити да види детето си. Издържала там точно две седмици.
	Бившият й съпруг продължавал да я харесва. Намирал, че изглежда великолепно и е доста по-изтънчена от преди. Тя си поиграла с него и студено го отпратила, когато той поискал да я тръшне на кревата. Тръгнал си покрусен. Не можел да разбере защо вече не го обича Жанел. А било толкова просто — намразила го, когато отказал да опита от майчиното й мляко.
	— Чакай малко! — прекъсна я Мерлин. — Разкажи ми го по-подробно!
	— О, когато кърмех гърдите ми бяха страхотни! — усмихна се тя. — Страшно интересно ми беше да гледам как от тях тече млякото! Просто исках и той да го опита, нали вече ти разказах това?
	В молбата си за развод написала, че се отказва от всякаква издръжка. Просто така, от презрение.
	Когато се върнала в своя холивудски апартамент, на масичката до телефона я чакали две съобщения. От Дорън Ръд и от Тиъдър Ливърмън.
	Набрала номера на Дорън и успяла да го хване. Той се изненадал, че е ходила в Джонсън Сити, но не попитал нищо за общите им приятели. Умът му бил зает с далеч по-важни неща.
	— Слушай — рекъл. — Онзи Тед Ливърмън наистина се е побъркал по теб. Не, не се шегувам. Влюбил се е дълбоко и не ти гони само задника. Ако изиграеш добре козовете си, имаш шанса да се омъжиш за цели двадесет милиончета! Търси те като луд из Холивуд. Беше толкова отчаян, че му дадох номера ти. Позвъни му още сега! Можеш да станеш царица!
	— Но той е женен — напомнила му Жанел.
	— В рамките на един месец ще бъде свободен — отвърнал Дорън. — Всичко проверих. Изключително праволинеен тип. Вкуси ли веднъж от твоите прелести, милиончетата стават твои, да знаеш!
	На практика говорел за собствените си козове, един, от които била и самата Жанел.
	— Ти си един отвратителен тип! — промълвила тя с нескрита горчивина в гласа.
	— Хайде, скъпа, престани да се занасяш! — засмял се Дорън, влагайки в гласа си всичкият чар, на който бил способен. — Делим на две, както винаги досега. Ти все още си най-готината мадама, която съм имал в живота си. Биеш всички холивудски звездички, взети накуп! Липсваш ми, макар да разбирам защо си решила да скъсаш. Но това не означава, че трябва да се превърнем във врагове, нали? Аз ще ти помагам в кариерата. Дай шанс на този тип, това е всичко, за което те моля!
	— Добре, ще му се обадя — обещала Жанел.
	Никога в живота си не била мечтала за богатство. Но сега се запитала какво наистина могат да й донесат парите. Би могла да вземе детето при себе си и да го остави в ръцете на лична гувернантка. Би могла да взема уроци от най-добрите преподаватели по актьорско майсторство. Постепенно обикнала тази професия и вече била сигурна, че не иска да се разделя с нея до края на дните си.
	Любовта си към актьорската професия не споделила дори с Дорън, но той бързо успял да я усети. Вземала прекалено много книги и учебници по драматично изкуство от библиотеката, изчитала ги от кора до кора и това не можело да остане незабелязано. Освен това се записала в малък учебен театър с надут, но едновременно с това привлекателен млад режисьор. Той побързал да й каже, че притежава рядка дарба по природа, а тя от благодарност се влюбила в него и го допуснала до леглото си.
	Лишеният от чар, недодялан и богат Тиъдър Ливърмън притежавал златния ключ за прекалено много желани врати й тя му се обадила. Уговорили се да се видят още същата вечер.
	Жанел отново го намерила сладък, спокоен и срамежлив. Решила да поеме инициативата в свои ръце и най-сетне успяла да го накара да говори за себе си. Научила маса незначителни подробности от живота му. Имал две сестри-близначки, с няколко години по-малки от него. Загинали при самолетна катастрофа, а той изпаднал в нервна криза. Сега пък жена му искала един милион долара в брой и някои недвижими имоти, за да му даде развод. Постепенно се превърнал в емоционално ограничен самотник, а като последица от детството на богат наследник си останал слаб и уязвим човек. Бивало го само да прави пари. Създал неуязвима система за финансирането на филма, който искал да направи Дорън. Вече настъпило времето да прояви твърдост, тъй като инвеститорите шикалкавели. Той, Ливърмън, щял да хвърли първоначалната сума, а после всичко щяло да тръгне по мед и масло…
	Виждали се всяка вечер две-три седмици подред. Той продължавал да бъде все така благовъзпитан и свенлив, а Жанел започнала да губи търпение. Нали след всяка среща й изпращал цветя, да го вземат дяволите? Купил й брошка с брилянти, златна запалка и античен пръстен, освен това продължавал да демонстрира луда влюбеност. Тя направила опит да го вкара в леглото си и смаяно открила, че той не е особено ентусиазиран. Принудила се да си наложи търпение, продължавайки да му демонстрира своята благосклонност. Най-сетне той я поканил да замине с него за Ню Йорк и Пуерто Рико, където имал няколко неотложни делови срещи. Станало й ясно, че по неизвестни причини Тед не иска да станат интимни приятели в Калифорния. Вероятно изпитвал пристъпи на гузна съвест. Някои мъже са такива. Могат да изневерят само ако се намират на хиляда мили от жена си. Поне първия път, разбира се. Изпълнена с любопитство, тя приела.
	В Ню Йорк я водел със себе си на деловите срещи. С ушите си чула, че преговаря за правата върху новия роман и филмовия сценарий на един известен писател. Преговарял компетентно, проявявал изключителна находчивост и проницателност. Това наистина била стихията му. Но същата нощ, когато най-сетне се озовали в луксозното легло на хотел „Плаза“, Жанел открила първата истина за Тиъдър Ливърмън.
	Оказал се почти импотентен.
	В началото побесняла, обливана от топлите вълни на собствената си незадоволеност. Заела се да прави всичко, което е по силите на една жена и в крайна сметка успяла да го повъзбуди. Криво-ляво се справили и уморено потънали в сън. На следващата нощ нещата изглеждали малко по-добре, а в Пуерто Рико вече се усещал осезаем напредък. Но Тед се оказал най-скучния и най-несръчен любовник на света. Жанел се върнала в Лос Анджелис с радост и неприкрито облекчение. Когато я свалил пред вратата на апартамента й, Тед изведнъж й предложил да се оженят. Тя отвърнала, че трябва да си помисли.
	Нямала никакво намерение да мисли по този въпрос, всичко било пределно ясно. Но Дорън се нахвърлил върху нея като луд.
	— Да си помислиш ли?! — смаял се той. — Я се опитай да мислиш сега! Този тип е луд по тебе! Жениш се за него още утре, а после отиваш да запалиш свещ и да се закълнеш, че ще го изтърпиш поне една годинка! После скъсваш, отмъкваш му най-малко едно милионче, а той ще продължава да бъде лудо влюбен! Това са шансовете ти да направиш истинска кариера. А покрай него ще се запознаеш и с други богати типове. Някой от тях все ще ти хареса повече! Имаш шанс да промениш живота си из основи! Налагаш си да поскучаеш една годинка и нищо повече! Това не са танталови мъки, да те вземат дяволите! Знаеш, че никога не бих те карал да страдаш!
	Както винаги Дорън си въобразявал, че е страшно умен. Бил сигурен, че отваря очите на Жанел за основни истини в живота, без да си дава сметка, че тези истини всяка жена ги знае още от люлката си. Но все пак усетил, че тя не иска да върши подобни неща. Не защото са аморални, а просто защото характерът й бил такъв — не можела да купува и продава хората по толкова хладнокръвен начин. Освен това обичала прекалено много свободния живот и едва ли би издържала в скука и самота една цяла година. Тук Дорън направил умен и съвсем уместен ход — попитал я какви са гаранциите, че тази година няма да бъде скучна и без Тиъдър Ливърмън. Защо поне него не направи щастлив?
	— Знаеш ли — рекъл той — да си близо до някого и в най-лошия му ден е много по-добре, отколкото да общуваш с много хора в добро настроение, но чужди и безлични за теб.
	Това била една от малкото истини, които изрекъл след излизането от пубертета, макар и тя да служела на егоистичните му интереси.
	Но идилията свършила заради несвойственото за Тиъдър агресивно поведение. Купил една хубава къща в Бевърли Хилс. Платил за нея четвърт милион, но била наистина чудесна — с плувен басейн, тенис корт и двама прислужници. Вече знаел, че Жанел е луда по тениса. Научила го тук, в Калифорния, след кратка авантюра с треньора си — строен рус хубавец, който за нейно огромно учудване й изпратил сметка за взетите уроци въпреки лудите им нощи заедно. По-късно научила от приятелки какви са всъщност мъжете на Калифорния. Канят те на едно питие в бара, оставят те да си го платиш, а след това най-невинно те питат ще се качиш ли за малко горе, за да изпробваш леглото им. Приемеш ли, няма да се бръкнат дори за таксито. Жанел харесвала треньора както на корта, така и в леглото. И на двете места я научил на много неща. Бързо се уморила от него вероятно защото се обличал далеч по-добре от нея, а освен това преследвал с еднаква страст както момичетата, така и младите мъже. А това, дори за човек без предразсъдъци като нея, било вече прекалено…
	С Ливърмън не й се било случвало да играе. Веднъж, сякаш между другото й споменал, че в колежа победил Артър Аш*, и тя приела, че той е далеч над нейната класа и като повечето добри тенисисти избягва да играе с аматьори. Но когато я поканил да се нанесе в новата къща, двамата решили да организират едно изтънчено тенис парти.
	[* Известен американски тенисист, победител в най-големите турнири през шестдесетте и седемдесетте години. — Б.‍р.]
	В къщата се влюбила веднага. Луксозна и удобна постройка в стила на Бевърли Хилс с десетина стаи за гости, просторен бар в приземието, лека плажна постройка край басейна и великолепен парк. Двамата с Тиъдър започнали да кроят планове как ще облицоват гостната със специална дървена дограма. Дори ходили да гледат съответните мостри. Междувременно той станал пълна нула в леглото и Жанел се отказала да прави всякакви опити в тази насока. Обещал й да се оженят веднага след развода му, до който оставал около месец, след което щял решително да се заеме с временната си неспособност. Жанел искрено се надявала да стане така, защото решила, че след като се жени заради парите му, ще направи опит поне да му бъде вярна. Но животът без секс започнал да се отразява на нервите й. Разбрала, че всичко ще отиде по дяволите в деня, в който се състояло тенис партито. И преди това цялата работа й се струвала съмнителна, но от Тиъдър Ливърмън се излъчвало такова самочувствие! То правело впечатление не само на нея, а и на всичките й познати, включително на циничния Дорън Ръд, който трудно вярвал на някого. По тази причина решила, че подозренията й са просто плод на гузна съвест.
	В деня на партито Тиъдър най-сетне се появил на корта. Играел прилично, но си бил чист аматьор. Не би могъл да победи Артър Аш дори онзи да е привързан на носилка. Жанел била дълбоко разочарована. Защото вярвала твърдо, че Тиъдър може да бъде всичко друго, но не и лъжец. Не била вече толкова наивна и знаела, че всички мъже лъжат. Но Тиъдър бил съвсем друг — никога не се хвалел, никога не изтъквал богатството си, завидното си положение в света на финансистите. На практика почти не разговарял с други хора, освен с Жанел. Подобна скромност била изключително рядка за Калифорния. Жанел дори се чудела, че е роден и израсъл в този щат. Но докато го наблюдавала на корта разбрала, че е лъгал, при това майсторски. Думите му никога не предизвиквали някакви сериозни съмнения у нея. Никога не се усъмнила и в чувствата му. Той ги показвал по всевъзможни начини, което, разбира се, не било кой знае какво, след като не можел да го вдига в леглото.
	Вечерта след тенис партито, той й предложил да замине за Тенеси и да доведе детето си. Ако не била лъжата му за Артър Аш, тя положително би подскочила от радост. Оказало се, че постъпила мъдро, като решила да не избързва. Защото на следващия ден приела неканена гостенка.
	Била мисис Ливърмън, невидимата до този момент съпруга. Симпатична дребничка жена, очевидно притеснена от красотата на Жанел. На лицето й било изписано смаяно изражение — сякаш не можела да повярва, че нейният Тед е бил в състояние да свали такава жена. Още щом чула името й, Жанел изпитала такова огромно облекчение и я поздравила с такава топлота, че женицата още повече се смутила.
	Но и мисис Ливърмън изненадала Жанел. Защото изобщо не била разгневена, а първите й думи били направо смайващи.
	— Съпругът ми е нервен и безкрайно чувствителен човек — казала тя. — Моля ви, не му казвайте, че съм дошла да ви видя!
	— Разбира се — кимнала Жанел и с наслада се оставила на вълните на блаженството, които я поглъщали. Женицата очевидно е дошла да си поиска мъжа, а тя ще й го върне с такава скорост, че свят ще й се завие! Приблизително такива мисли минали през главата й.
	— Не зная откъде Тед разполага с толкова пари — внимателно започнала мисис Ливърмън. — Заплатата му не е лоша, наистина, но нямаме никакви спестявания.
	Жанел се усмихнала. Вече знаела какво ще последва, но все пак попитала:
	— А двадесетте милиона?
	— Господи, боже мой! — изпъшкала мисис Ливърмън.
	— Разводът ви не е насрочен за следващия месец, нали? — продължила Жанел.
	Мисис Ливърмън само потръпнала.
	Жанел се приближила до барчето и наляла по една солидна порция уиски. Подала чашата на жената и я накарала да отпие солидна глътка.
	— Как разбрахте за всичко това? — попитала я тя.
	Мисис Ливърмън отворила чантичката си, сякаш да потърси кърпичка за насълзените си очи. Но вместо нея извадила снопче писма и ги подала на Жанел. Оказало се, че в пликовете има неплатени сметки. Жанел замислено ги запрелиствала. Цялата картинка й станала ясна. Тед беше подписал чек за двадесет и пет хиляди долара като капаро за хубавата къща. Заедно с него беше изпратил писмена молба да му позволят да се нанесе преди изплащането на цялата сума. Чекът бил без покритие, разбира се, и сега собственикът го заплашвал със затвор. Без покритие били и чековете, изплатени на прислугата и фирмата за доставки на храна по домовете.
	— Уф! — смаяно подсвирнала Жанел.
	— Той е много чувствителен! — отново повторила мисис Ливърмън.
	— Не е чувствителен, а болен! — поправила я Жанел.
	Мисис Ливърмън примирено кимнала.
	— Вероятно му е наследство от нервната криза, която преживял след смъртта на сестричките си — замислено продумала Жанел.
	Най-сетне от мисис Ливърмън се изтръгнал вик на яростен протест, примесен с дълбоко отчаяние.
	— Никога не е имал сестри! — изхълцала тя. — Нима не разбирате? Той е патологичен лъжец! Лъже за абсолютно всичко, просто заради идеята! Няма сестри, няма пари, не се развежда с мен, завел ви е в Пуерто Рико със служебни пари, със същите пари е плащал и разноските по тази къща!
	— Но защо, по дяволите, искате да си го приберете обратно? — искрено се учудила Жанел.
	— Защото го обичам — отвърнала простичко мисис Ливърмън.
	Замислена върху тези думи, Жанел в продължение на няколко дълги секунди не сваляла поглед от лицето на мисис Ливърмън. Съпругът й се беше оказал, лъжец и мошеник, имаше си любовница и хич го нямаше в леглото. Това знаела тя, поредната му жертва. А и не можел да играе тенис. Един бог знае какво още е скрито в ръкава му. Но какво по дяволите представлява тази мисис Ливърмън? Жанел я потупала по рамото, сипала й още едно питие и казала:
	— Почакайте пет минути, ако обичате.
	Толкова било времето, необходимо да нахвърля нещата си в двата скъпи куфара — също подарък от Тиъдър и вероятно също платени с нередовни чекове. Вдигнала ги и слязла при съпругата.
	— Аз си отивам — съобщила й тя. — Вие останете и го изчакайте. Предайте му, че не искам да го виждам повече. Искрено съжалявам за мъката, която съм ви причинила. Но той каза, че сте разделени и аз му повярвах. Каза, че сте го напуснала и не ви пука за него…
	Мисис Ливърмън кимнала с нещастен вид и не отговорила нищо.
	Жанел си тръгнала с новия небесносин мустанг, който Тиъдър й бил купил буквално преди няколко дни. Несъмнено и той трябвало да бъде върнат на компанията. Но нямало къде да отиде. Тогава се сетила за сценографката Алис де Сантис, която винаги проявявала към нея топло и приятелско отношение. Решила да я потърси за съвет, а ако не я намери — да отиде при Дорън. Знаела, че той няма да й откаже подслон.


	Жанел харесваше начина, по който Мерлин слушаше разказа. Не се смееше, не злорадстваше, не я прекъсваше с тъпи въпроси. Просто притваряше очи и слушаше с истинска наслада.
	А накрая й каза това, което тя очакваше да чуе. Каза го с трепет и неподправено възхищение.
	— Бедният Ливърмън! — промълви той. — Бедният, бедният нещастник!
	— А мен забрави ли, мръсник такъв? — с престорен гняв го погледна тя.
	След което се просна с цял ръст върху голото му тяло и го прегърна. Мерлин отвори очи и се усмихна.
	— Разкажи ми още някоя история — примоли се той.
	Но тя поклати глава и се зае да го люби с необуздана ярост. Имаше и друга история за разказване, но той все още не беше готов за нея. Първо трябваше да се влюби толкова безразсъдно, колкото се беше влюбила самата тя. Засега не трябваше да му разказва нищо повече. Особено за Алис.


	31.

	Стигнах до фазата, до която всички влюбени стигат. Изпитвах такова щастие, че започнах да се съмнявам дали го заслужавам. И аз, подобно на всички в моето положение, започнах да си въобразявам, че съм жертва на една огромна измама. Ревността и подозренията постепенно започнаха да изместват екстаза от нашата любов. Веднъж й се наложи да разучава нова роля и не успя да посрещне самолета ми. Друг път обещаваше да остане при мен цялата нощ, но после изведнъж се сещаше, че на сутринта ще я търсят от студията и забързано започваше да се облича. Всичко това ме изнервяше и ме правеше подозрителен. Държах се като малко дете. Една вечер, убеден, че пак ще излъже, аз заядливо подхвърлих:
	— Днес обядвах с Дорън. И знаеш ли какво ми каза той? Още в Джонсън Сити си имала за любовник някакво четиринадесетгодишно хлапе!
	Жанел вдигна глава и ми се усмихна с онази своя невинна и същевременно съблазнителна усмивка, която моментално ме караше да забравям ненавистта си.
	— Това е вярно — рече простичко тя. — Случи се преди много, много години.
	После извърна глава с отсъстващо изражение на лицето, сякаш пред очите й отново изплува тази странна любовна връзка. Вече бях разбрал, че пази добри спомени за всичките си любовни авантюри, независимо от неприятния им завършек.
	— Това тревожи ли те? — попита ме тя и изпитателно ме погледна.
	— Не — рекох. Но тя много добре знаеше какви чувства ме вълнуват.
	— Съжалявам — прошепна тя и отмести очи. Ръцете й се наместиха под разкопчаната ми риза и започнаха леко да ме почесват по гърба. След малко добави: — Цялата работа беше съвсем невинна.
	Не казах нищо. Само се дръпнах от ръцете й, защото знаех много добре, че докосва ли ме, всичко мога да й простя. Едва след това изстрелях следващото си обвинение:
	— Дорън каза, че по тази причина са те дали под съд за гавра с малолетни!
	От сърце се надявах да каже, че това не е вярно, дори да ме излъже. Истината не ме интересуваше. Няма да се отвратя от нея дори да се окаже алкохоличка, проститутка, убийца. Исках да я обичам и толкоз.
	Тя ме гледаше със спокойната загриженост на близък човек, готов да помогне.
	— Какъв отговор предпочиташ? — попита Жанел и ме погледна право в очите.
	— Искам да зная истината.
	— Е, добре, наистина ме съдиха — въздъхна тя. — Но съдията прекрати делото поради липса на престъпление.
	Камък ми падна от сърцето.
	— Значи нищо подобно не си вършила! — рекох.
	— Какво не съм вършила? — не разбра тя.
	— Знаеш какво.
	Отново ме дари с хубавата си усмивка. Но този път в нея имаше и малко тъжна ирония.
	— Искаш да знаеш дали съм си легнала с едно четиринадесетгодишно хлапе, нали? — очите й отново бяха заковани в моите. — Да, точно това направих!
	Вероятно мислеше, че ще стана и ще си тръгна. Но аз не помръднах от мястото си и на лицето й се появи лукаво изражение.
	— Доста развито за възрастта си беше това хлапенце, знаеш… — проточи тя.
	Интересът ми се пробуди, тъй като в изявлението й имаше открито предизвикателство.
	— Значи, такава била работата! — рекох, а тя избухна в доволен смях.
	Жанел ми се сърдеше, когато се опитвах да ставам съдник на постъпките й. Сега се готвех да стана и тя моментално го усети.
	— Историята е интересна и сигурно ще ти хареса — подхвърли тя, абсолютно сигурна, че след подобни думи ще се върна на мястото си. Така и стана. Обичам да слушам разни истории не по-малко от секса. В продължение на много нощи бях омагьосан от историята на живота й. Можех само да предполагам какво в нея е редактирано или пропуснато, с цел да не бъде наранено деликатното ми мъжко самочувствие. Така правят хората, които разказват страшна приказка на малко дете.
	Веднъж ми призна, че най-много ме обича поради неутолимата ми страст да слушам чужди истории. За това, че винаги се въздържам да давам оценки, макар ясно да се виждало, че те просто мърдат под шапката ми. За това, че нито веднъж не бях си позволил да я осъдя. Била сигурна, че няма да направя това и сега, след като чуя тази история…


	След развода си Жанел заживяла с Дорън Ръд. По онова време той бил дисководещ в местната радиостанция — страхотно енергичен, винаги очарователен и забавен. Уредил и нея — назначили я за синоптичка в информационната програма. Работата била интересна и добре платена за градче с мащабите на Джонсън Сити.
	Дорън бил убеден, че е най-известната личност в града. Карал огромен кадилак, купувал си дрехи само от Ню Йорк и се хвалел наляво-надясно, че един ден ще бъде истинска знаменитост. Бил страстен почитател на театъра. Посещавал представленията на всички пътуващи трупи, които играели стари бродуейски пиеси. Харесвал си някоя от актрисите и й изпращал букет цветя, придружен от покана за вечеря. С изненада разбрал, че те обикновено нямат нищо против да посетят и спалнята му и това се дължало на страхотната им самота. Блестящи на сцената, тези жени изглеждали съвсем иначе в евтините хотелски стаи, заобиколени от раздрънкани кревати и сърдито ръмжащи стари хладилници. Разказвал на Жанел за всичките си похождения. Били не толкова любовници, колкото приятели.
	Един ден Дорън най-сетне открил своята златна мина. Това станало след концерта в градската зала, изнесен от едно малко момче. Баща му, безработен пианист, разтоварвал камиони на зеленчуковата борса в Нашвил. Инатчия южняк, който ненавиждал тежката работа, той бързо разбрал, че гласчето на деветгодишния му син може да носи добри пари. Решил да тръгне на турнета из страната и да му акомпанира.
	Бащата знаел, че момчето пее добре, но не знаел колко добре. Научил го на няколко църковни песни и тръгнали да обикалят религиозният Юг. Печелели добри пари, тъй като кристалночистото сопрано на едно невинно дете, което възхвалява Исуса, било съблазън, на която религиозната аудитория трудно можела да удържи. Бащата намирал новия си живот за изключително приятен. По характер си бил малко коцкар, скачал на всяко младо момиче, но най-доволен бил от факта, че е далеч от поизносената си съпруга, която, разбира се, останала у дома.
	Но майката също се надявала да заживее по-добре благодарение на кристалното гласче на сина си. И тя, и съпругът й, били алчни. Не с алчността на богатите, а просто като корабокрушенци на пустинен остров, които изведнъж откриват, че са спасени и всичките им мечти са на път да се превърнат в действителност.
	По тази причина Дорън, който не пропуснал да отиде зад кулисите и да поднесе своето възхищение, бил посрещнат с благосклонно внимание. Дорън усетил, че момчето има огромен талант, а не след дълго се убедил, че този талант е наистина уникален. Първата му работа била да предложи договор на родителите, като побързал да ги увери, че няма да иска дори цент от печалбата, която носело изпълнението на религиозни псалми. Предложил им да стане импресарио на момчето като получава тридесет процента от всичко, което то изкара над двадесет и пет хиляди долара годишно.
	Разбира се, родителите решили, че това предложение е страшно изгодно. Никак не било трудно да се отгатне какво мислят — ако изкарат двадесет и пет бона за една година (сума, за която дори не са мечтали), какво значение има, че импресариото ще вземе една трета от останалото? И изобщо възможно ли е техният Рори да изкара толкова пари? Изключено! Такова нещо не е възможно. В допълнение мистър и мисис Хорейшо Баском получили уверенията на Дорън, че от този момент нататък не трябва да мислят за никакви ежедневни разходи. Това вече било много и скоро договорът бил изготвен и надлежно подписан.
	А след това Дорън се развихрил. Изтеглил заем от банката и издал двоен албум с религиозни псалми в изпълнение на Рори. Албумът се превърнал в страхотен хит и се продавал като топъл хляб. В края на първата година се оказало, че момчето е спечелило малко повече от петдесет хиляди долара. Дорън се преместил в Нашвил и се свързал с местните музикални кръгове. Взел със себе си и Жанел, която получила длъжността административен директор на новооснованата музикална компания.
	През втората година Рори спечелил сто хиляди, предимно от изпълнението на стара религиозна балада, умело преработена в блус. Жанел случайно я открила сред хилядите плочи, които накупили. Самият Дорън не притежавал дори капчица творчески вкус и в никакъв случай не би оценил тази песен сам, без чужда помощ.
	Двамата с Жанел живеели на семенни начала, но тя рядко го виждала. Постоянно пътувал — ту до Холивуд, където трябвало да подпише договор за нов филм, ту до Ню Йорк, за да получи правата върху издаването на нова плоча от някоя световноизвестна компания за звукозаписи. Всички били сигурни, че скоро ще бъдат милионери. А после настъпила катастрофата — Рори се простудил и изгубил гласа си. Дорън го качил на самолета и го завел при най-добрият нюйоркски специалист. Лекарят бързо го оправил, а след това небрежно подхвърлил:
	— Вероятно знаете, че навлиза в пубертета и гласът му ще се промени, нали?
	Дорън не само не знаел, но дори не бил мислил за подобни възможности. Може би защото Рори било доста едро за възрастта си момче, а може би защото било изключително свито и срамежливо по характер. Родителите му ревниво го пазели от всякакви контакти с момичета, а той самият предпочитал да се занимава с музика и нищо друго. До навършването на единадесет години бил изключително болнав и вероятно затова станал съвършен музикант.
	Дорън изпаднал в ужас. Приличал на иманяр, който знае разположението на златно съкровище и изведнъж някой му задига картата. Кроял планове да направи милиони от гласа на Рори, а сега изведнъж всичко хвръквало по дяволите. Каква загуба, господи, каква загуба!
	Гениалната идея го осенила внезапно. Направил съответните медицински проучвания, а след това решил да види как ще я приеме Жанел. Тя, разбира се, изпаднала в ужас.
	— Но католическата църква е правила подобни неща в продължение на векове! — изразил недоумението си той.
	— Правила го е в името на бога, а не заради някакъв си златен албум! — отвърнала Жанел.
	— Моля те да престанеш с тези сантиментални глупости! — тръснал глава Дорън. — Ако успея да убедя родителите му, ще стане голяма работа!
	— Ама ти наистина си луд! — изсмяла се Жанел. — Не разчитай на моята помощ! Но дори да я получиш, пак нищо няма да излезе, защото майка му и баща му няма да се съгласят!
	— Бащата е важен — усмихнал се Дорън. — Ти си единственият човек, който може да го размекне. Направи го заради мен, моля те!
	Тогава Дорън все още не бил усвоил мазната и изпечена от слънцето калифорнийска невъзмутимост. Ето защо, когато Жанел запратила по него тежкия пепелник, той бил толкова изненадан, че дори не успял да се предпази. Един от зъбите му бил счупен, а от устата му протекла кръв. Въпреки това не се ядосал. Само замълчал и поклатил глава, очевидно дълбоко разочарован от нейната праволинейност.
	Тя поискала още тогава да го напусне, но в крайна сметка надделяло любопитството. Искала да види дали Дорън ще успее в налудничавото си начинание.
	Общо взето Дорън бил добър психолог, а изобретателността му била ненадмината, когато трябвало да събуди у някого алчността. Той добре знаел, че ключът към успеха на начинанието му се държи от Хорейшо Баском. Само той бил в състояние да убеди останалите членове на семейството, той бил и най-податлив към сладостите на живота. За мистър Баском църквата щеше да престане да има каквото и да било значение в момента, в който синът му престане да прави пари от нейните псалми. Край на пътуванията и приятните акомпанименти на пианото, край на готините мацки и чревоугодничеството. Ще му остане само уморената съпруга и толкоз. Ако Рори престане да пее, бащата най-много ще изгуби.
	В един от подозрителните кънтри клубове на Нашвил Дорън открил красива дребничка певица, с чиято помощ успял да размекне мистър Баском. На следващата вечер го поканил на изискана вечеря, завършила с френски коняк и скъпи пури. Когато пурите били запалени, Дорън се заел с равносметката. В кариерата на момчето имало един поставен на Бродуей мюзикъл и албум с избрани песни, композирани от известните братя Дийн. Предстояла му главна роля в един филм, който лесно можел да го превърне в нов Елвис Пресли. Реката от пари ще протече и ще ги залее. Баском слушал внимателно и мъркал като скрит котарак. Не проявявал дори алчност, тъй като всичко било в ръцете му и нямало как да не се случи. Вече се виждал милионер.
	Точно в този момент Дорън го халосал по главата.
	— Само едно ме тревожи — въздъхнал той. — Според лекарите гласът му всеки момент ще се промени. Предстои му да навлезе в пубертета…
	Баском не изглеждал особено разтревожен.
	— Гласът му ще стане малко по-дълбок — рекъл. — И вероятно ще звучи още по-добре.
	Дорън поклатил глава:
	— Рори е суперзвезда именно благодарение на сегашния си тънък и кристалночист глас. Аз също съм убеден, че ще стане още по-добър, но ще му трябват най-малко пет години за школовка. А след това всичко трябва да започва отначало — изграждането на нов имидж не е лесна работа… Шансовете му отново да стигне до върха са не повече от едно на сто! Досега сме продавали само това, което притежава в момента…
	— Е, може пък да не се промени — лекомислено отвърнал Баском.
	— Може — свил рамене Дорън и оставил нещата така.
	Два дни по-късно Баском се появил в апартамента му.
	Жанел го поканила да седне и му сипала едно питие. Той безочливо я разглеждал, но тя не му обръщала внимание. Когато започнал разговора си с Дорън, тя излязла от стаята.
	Същата вечер се любили до насита, след което Жанел попитала:
	— Докъде стигна с мръсните си планове?
	Дорън се ухилил. Знаел, че Жанел го презира за намеренията му, но тя била страхотна мадама и той с удоволствие се ползвал от прелестите й. И тя като Рори нямала никаква представа, че е истинско съкровище. Дорън бил на върха на самодоволството. Най-много на този свят обичал да го обслужват хора, които нямат представа за собствената си цена.
	— Сложих го в тиганчето този дърт и алчен мръсник! — похвалил се той. — Сега е време да се заема с маминка и синчето!
	Дорън бил дълбоко убеден, че е най-великият търговец източно от Скалистите планини и именно на това свое качество отдал последвалия успех. Но истината била друга — на него просто му провървяло. След тежкия живот, който водел до утвърждаването на сина си, мистър Баском станал мек и отпуснат. Не можел, пък и не искал да се събуди от златния си сън и отново да се върне в годините на робството. Това било съвсем естествена реакция. Но на Дорън му провървяло с майката.
	Мисис Баском била дребничка хубавица от Юга, която тъкмо започвала да се момее, когато селският хубавец Хорейшо Баском я очаровал с дрънкането на пиано, отвлякъл я като вихър и я изправил пред олтара. С годините хубостта й изчезнала, но тя я заменила с вонящото блато на фанатичната и съвсем типична за Юга преданост на бога. Колкото по-непривлекателен ставал съпругът й, толкова по-красив и възвишен й се струвал Христос. Кристалният глас на малкия Рори бил нейния дар за бога, бил израз на пламенната й любов към него. Именно това усетил Дорън и великолепно се възползвал от благоприятното стечение на обстоятелствата. Поканил на разговор мисис Баском и наредил на Жанел да не напуска стаята. Съобразил, че деликатността на обсъждания въпрос вероятно ще изнерви тази дълбоко религиозна жена, останала сама в компанията на чужд мъж.
	Държал се безкрайно почтително. Подчертал, че само след няколко месеца сто милиона души от всички континенти ще имат възможността да чуят псалмите, с които нейният Рори възхвалява Христа. Независимо дали тези хора живеят в католически страни, в ислямски кралства или африкански градове. Синът й щял да се превърне в най-великият евангелист на християнската вяра от Лютер насам. Щял да стане по-велик дори от Били Греъм и Оръл Робъртс — по дълбоко вътрешно убеждение на мисис Баском двамата единствени живи светци на грешната земя. А в допълнение на всичко това, господ възнамерявал да го предпази от най-ужасния и най-широко разпространения грях. Такава била неговата воля, нима мисис Баском не разбира това?
	Жанел слушала и гледала с напрегнато внимание. В този момент изпитвала истинско възхищение от Дорън. Била смаяна, че дори в момент като този той не бил олицетворение на злото, не бил коварния Луцифер, а просто един добронамерен мъж, който си върши работата. Приличал на пакостливо дете, което скришом иска да отмъкне стотинките от портмонето на майка си. След продължили около час пламенни слова, мисис Баском дала първите признаци на разколебаване. И Дорън разбрал, че е дошло времето да нанесе решителния си удар.
	— Мисис Баском — започнал със задушевен глас той. — Аз не се съмнявам, че вие бихте принесли на Исус всякакви жертви. Проблемът е в Рори, защото знаете какви могат да бъдат момчетата, нали?
	— Да — измъчено се усмихнала мисис Баском, — зная — после си позволила да хвърли един бегъл поглед към Жанел и допълнила: — Но моят Рори е добро момче и ще направи каквото му кажа…
	— Знаех, че на вас може да се разчита! — възкликнал Дорън и изпуснал една въздишка на облекчение.
	— Правя всичко в името на Исус! — охладила ентусиазма му мисис Баском. — Но искам да съставим нов договор. В него искам да фигурирам като помощник-импресарио, за което ще получавам половината от вашите тридесет процента! — помълчала малко, после тихо добавила: — Не е необходимо съпругът ми да разбере за това наше споразумение…
	Дорън я зяпал с отворена уста.
	— Да ви имам вярата и божието смирение! — огорчено промълвил той, после тръснал глава и се засмял: — Добре! Оставям на вас да уредите подробностите!


	И мамчето успяло. Никой не разбрал как, но успяло. Всичко било уточнено до най-дребните подробности. Жанел била толкова ужасена, че напуснала спалнята на Дорън, а той започнал да крои планове как да се отърве от нея. Имал и друг сериозен проблем — да открие доктор, който би се съгласил да отреже ташаците на едно четиринадесетгодишно момче. Защото точно в това се състояла цялата работа. След като на подобна операция се подлагал дори папата, защо и Дорън да не се възползва от нея?
	Цялата работа провалила именно Жанел.
	Всички се били събрали в апартамента на Дорън и кроили планове за бъдещето. Той самият правел отчаяни опити да измисли нещо, което би принудило мисис Баском да се откаже от петнадесетте му процента и съвсем не му било до Жанел. В един момент тя се изправила, хванала Рори за ръка и го повела навън.
	— Какво ще правите с момчето ми? — подозрително я изгледала мисис Баском.
	— Веднага се връщаме — пуснала й Жанел една от своите невинни усмивки. — Искам само да му покажа нещо…
	Влезли в спалнята и тя побързала да заключи вратата. Насочила се с твърда крачка към леглото, побутвайки момчето пред себе си. Там разкопчала колана му и бързо смъкнала гащетата му. Взела ръката му и я пъхнала между бедрата си, а главата му притиснала към разголените си гърди.
	Всичко свършило точно за три минути. А после момчето направо я смаяло — намъкнало си панталоните на голо, отключило вратата и връхлетяло в хола като тайфун. Първият му удар улучил Дорън в брадичката и онзи се проснал на пода. После продължило да размахва ръце като побесняла вятърна мелница и да удря, и троши каквото му попадне. Баща му успял да го обуздае с цената на доста усилия.


	Легнала по гръб, Жанел ми се усмихваше.
	— Оттогава минаха повече от шест години, но Дорън продължава да ме мрази — рече тя. — Никога няма да ми прости, че го лиших от милиони!
	Аз също се усмихнах.
	— А какво стана на делото?
	— Случи ни се интелигентен съдия — сви рамене Жанел. — Поговори поотделно с мен и момчето, а след това прекрати делото. Не пропусна да предупреди както Дорън, така и любящите родители, че са обект на преследване по няколко члена на наказателния кодекс, след което им предложи да си държат езика зад зъбите.
	Обмислих чутото, после зададох поредния си въпрос:
	— А какво си говорихте с този съдия?
	Жанел отново се усмихна.
	— Каза, че ако бил с тридесет години по-млад, би дал мило и драго да съм негова приятелка.
	— Господи, като те слушам, всичко ми изглежда съвсем редовно! — въздъхнах аз. — Но сега искам да ми отговориш наистина честно. Обещаваш ли?
	— Обещавам — кимна тя.
	Замълчах за момент и внимателно я наблюдавах. После зададох въпроса си:
	— Изпита ли удоволствие, докато чукаше това четиринадесетгодишно хлапе?
	— Беше страхотно! — отвърна без сянка от колебание тя.
	— Аха! — промърморих аз и напрегнато се навъсих.
	А тя се разсмя. Действително й беше много забавно, когато правех опит да разбера подбудите й.
	— Я да видим! — ревниво рекох аз. — Имал е къдрава коса и доста едра фигура. Чудесно кожа, все още без младежки пъпки. Дълги мигли и безпрекословна девственост — помислих малко и добавих: — Кажи ми истината, ако можеш… Била си възмутена от целия недостоен заговор, но нима някъде дълбоко в себе си не си таяла желание да опиташ именно с такова девствено момченце? Не си го правила дотогава просто защото ти е липсвал мотив. И си го направила веднага, след като този мотив е налице. Хем го чукаш, хем го спасяваш! Вярно ли е?
	— Не — отвърна Жанел и отново ме възнагради със сладката си усмивка.
	— Страшна измамница си! — въздъхнах аз и също се засмях.
	Имах чувството, че пак ме беше изиграла. Да спаси мъжеството на едно момче е несъмнено благородна постъпка, но покрай нея беше доставила на себе си огромно физическо удоволствие. Именно то е било наградата й, напълно заслужена при това. Там, в затънтените Южни щати, всеки служи на Исус така, както може.
	Господ ми е свидетел, че след тази история още повече я обикнах.


	32.

	Денят беше тежък за Мейломър. На специалното заседание с Моузис Уортбърг и Джеф Уейгън се беше борил със зъби и нокти за филма, който искаше да направи по сценария на Джон Мерлин. И двамата не одобриха версията, която им показа. След което се стигна до обичайния спор — те настояваха да го превърнат в обичайната сладникава история, с огладени характери на героите и напомпана по изкуствен начин динамика, а той решително им се противопоставяше.
	— Сценарият е добър! — остро изрече Мейломър. — Не забравяйте, че това е само първата версия!
	— Излишно е да го казваш — отвърна Уортбърг. — Именно затова трябва да чуеш мнението ни още на този етап…
	— Знаете отлично, че винаги съм се съобразявал с вашето мнение — хладно продължи Мейломър. — Но днес сте съвсем неубедителни!
	— Вярваме ти, Мейломър — намеси се с очарователна усмивка Уейгън. — Иначе бихме ли ти позволили да сключиш този договор? Имаш пълна свобода да правиш филмите си както ги виждаш, да му се не види! Но киното се прави и с реклама! Не забравяй, че си надхвърлил бюджета с цял милион! Това, според мен, е достатъчно основание да се намесим в окончателния вариант на сценария!
	— Първоначалният бюджет беше пълен въздух! — възрази Мейломър. — Всички предварително го знаехме, а вие двамата — най-добре от всички!
	— Заговорим ли за финансиране, винаги си губил — напомни му Уортбърг. — И сега ли ще поемеш подобен риск?
	— Господи! — възкликна ядосано Мейломър. — Не знаем какво ще приказвате, ако филмът донесе печалба!
	— Ще приказваме каквото ни изнася — нагло се ухили Уортбърг. — Но ако настояваш за своята версия, всички финансови рискове ще бъдат за твоя сметка!
	— Тъй да бъде — сви рамене Мейломър. — Ако това е всичко, което имате да ми кажете, аз възнамерявам да се върна в монтажната…
	Колата плавно излезе от портала на „Три-Калчър“ и пое към дома му. Чувстваше се разнебитен. Още през деня му се прииска да се прибере и да си почине, но имаше твърде много работа. Слабата болка в гърдите му отново се появи. Ще ме уморят, копелетата проклети, помисли си Мейломър. После изведнъж осъзна, че след инфаркта му Уортбърг и Уейгън станаха доста по-нагли, постоянно спореха и го притискаха, непрекъснато му навираха под носа проклетите си сметки. Може би мръсниците действително искаха да му видят сметката!
	Трябва да се примирява, няма как. Отново въздъхна. После се сети за онзи шантав Мерлин, който продължава да плюе всичко живо в Холивуд, а продуцентите открито презира, защото не били творци! А той рискува живота си, за да спаси именно неговата „творческа“ концепция! Прииска му се да позвъни на Мерлин още сега и да му каже, че целият ринг е на негово разположение — да върви и да се бие за шибания си сценарий с онези хиени! Но знаеше, че Мерлин никога няма да направи това. Той просто ще зареже всичко и ще си замине. Мерлин не притежаваше неговата вяра. Не притежаваше неговата всеотдайна любов към киното, не знаеше нищо за чудотворните възможности на камерата.
	Да вървят по дяволите всички. Ще направи филма според собствените си разбирания и Мерлин положително ще го оцени. А когато потекат парите, доволни ще бъдат и онези тъпаци от студията. Но опитат ли се да му отмъкнат процента от печалбата заради надхвърления бюджет, той твърдо ще ги зареже и ще си потърси други спонсори.
	Когато лимузината спря обратно пред ниските административни сгради, Мейломър усети обичайния прилив на бодрост и добро настроение. Изпита възбудата на артиста, който знае, че отива да създаде нещо прекрасно.
	Работи без почивка цели седем часа. Тримата редактори се редуваха да отскачат за чаша кафе, но той не мръдна от монтажната. Когато колата отново го стовари пред дома му, минаваше полунощ. Беше толкова уморен, че отиде направо в спалнята и си легна. Изпъшка, защото болката в гърдите му отново се появи. Но този път се разпространи и към гърба. След няколко минути се поуспокои и той се отпусна в очакване на съня. Беше доволен от това, което свърши през този дълъг ден. Отби нападението на хиените и успя да поработи по филма. Не беше малко…
	Много харесваше работата си в монтажната заедно с помощник-режисьорите и редакторите. Обичаше да седи в мрака и да решава съдбата на трепкащите върху екрана образи. Беше бог и им вдъхваше живот. Ако им симпатизираше, той ги правеше и физически привлекателни. Нареждаше на редактора да изреже кадрите, в които носовете им бяха прекалено дълги, а устите им — не съвсем беззлобни. С помощта на осветлението беше в състояние да направи очите на героинята прекрасни, а жестовете й — трогателно грациозни. Никога не позволяваше на „симпатичните“ да изпаднат в отчаяние, беше винаги милостив и грижовен към тях.
	Едновременно с това внимателно следеше поведението на „противните“. Подходящ ли е цвета на вратовръзката им, отговаря ли кройката на сакото им на онази вътрешна вероломност, която притежават? Не се ли усмихват прекалено добродушно? Не са ли твърде благородни бръчките по лицата им? Машината за кадриране безмилостно унищожаваше всичко такова. Единствената му грижа по отношение на „противните“ беше да не ги направи скучни. Злодеят винаги трябва да бъде интересен. Затворен в монтажната си кабина, Мейломър ревниво следеше всяко перце, което отскубваше от опашката на своите герои. В света, който създаваше, трябва да присъства логиката на чувствата. И когато приключеше с работата си, всички изпитваха радост от съществуването на този свят.
	Такива светове Мейломър беше създал стотици. Те бяха трайно настанени в неговото съзнание и живееха там свой независим живот. Вероятно така в съзнанието на бога живеят милиардите неизследвани галактики. Но когато Мейломър напускаше този свят и излезеше навън — в света, който бог е създал специално за него и себеподобните му, нещата ставаха коренно различни.
	За няколко години прекара три инфаркта. От претоварване, казваха докторите. Той обаче беше сигурен, че господ му върти номера заради работата, която върши в монтажната. Мейломър беше последният човек на този свят, който трябва да страда от инфаркт, ако изобщо съществува божия справедливост. Кой друг беше в състояние да проникне в тези необятни светове, които чакаха своя откривател? Кой друг можеше да бъде истински божи наместник?
	Господи, а как добре се грижеше за себе си! Хранеше се пестеливо и рационално. Правеше физически упражнения. Почти не пиеше, а сексуалните му контакти бяха редовни, но внимателни. Никога не беше се докосвал до наркотици. Беше все още млад и хубав, с външността на киноартист. Освен това се стараеше да проявява добро възпитание, да се държи добре с хората. Или поне толкова добре, колкото е възможно в безкрайния филм, заснеман от господ на тази земя. В неговата монтажна кабина герой от типа на Мейломър никога не би преживял инфаркт. Редакторът незабавно би изрязал подобен кадър, а продуцентът непременно би поискал преработка на сценария. Той самият би мобилизирал всички налични сили за спасителната операция. Такъв човек не бива да бъде погубен.
	Въпреки всичко, болките в гърдите продължаваха. Често му се налагаше, особено в среднощните часове, да става и да взема хапчета срещу стенокардия. После си лягаше обратно, вцепенен от страх. Когато му беше много зле, вдигаше телефона и звънеше на личния си лекар. Човекът идваше, преглеждаше го, ободряваше го, стоеше до леглото му до разсъмване, дори държеше ръката му. Правеше всичко това, защото именно Мейломър беше написал сценария на неговия живот. Благодарение на Мейломър беше се запознал с красиви актриси, на някои от които ставаше доверен лекар, на други — любовник. По-рано, още докато Мейломър беше здрав и къщата му всяка вечер се пълнеше с гости и хубави жени, двамата заедно избираха онези от тях, които щяха да опитат през нощта.
	Потиснат от чувството на самота в огромния дом, Мейломър вдигна слушалката. Не след дълго докторът пристигна и след кратък преглед му каза, че болките скоро ще утихнат. Няма опасност, просто трябва да заспи. После му донесе вода, за да преглътне поредното хапче против стенокардия заедно с две приспивателни. Опря стетоскопа си до сърцето му и се заслуша. Беше цяло и работеше. Не беше се пръснало на парчета, както твърдеше Мейломър.
	Час по-късно болките наистина попреминаха и Мейломър каза на доктора да си върви у дома, а той ще се опита да поспи.
	И наистина заспа. Сънят му беше ясен и кристалночист. Застанал на някаква гара, той се канеше да си купи билет за влака. Нисък и плещест човек го избута от гишето. Главата му беше огромна и несъразмерна като на джудже, а той самият ядосано крещеше. Мейломър отстъпи и се опита да го успокои.
	— Не зная какво ви е ядосало, но искрено ви съчувствам — рече той.
	След тези думи мъжът изведнъж започна да расте, а чертите на лицето му ставаха все по-правилни. Скоро се превърна в познат герой от известен преди години филм.
	— Кажи ми името си, искам да направя нещо за теб — рече му той.
	Вече беше изпълнен с обич към Мейломър, двамата проявяваха изключителна любезност един към друг. А касиерът зад гишето започна да се отнася към другия с подчертано уважение.
	Мейломър се събуди. Очите му се нагодиха към тъмнината на огромната спалня и започнаха да различават бледия триъгълник светлина, който идваше откъм открехнатата врата на банята. За миг му се стори, че е в монтажната и върху екрана продължават да скачат образите на последния му филм, но после разбра, че е сънувал и се усмихна. Точно в този миг сърцето престана да бъде част от тялото му и се впусна във фатален аритмичен галоп. Електрическите импулси на мозъка му се сляха в дебел неразбираем сноп. Той се надигна, облян в студена пот. Машинката в гърдите му се впусна в последния си оглушителен спринт. Той падна по гръб и светлината върху екрана на живота му изведнъж угасна. Последното нещо, което доловиха ушите му, беше някакво странно скърцане — сякаш целулоидна топка за тенис се търка в лист стомана. След това вече беше мъртъв.


	33.

	Новината за смъртта на Мейломър ми съобщи по телефона Дорън Ръд. Каза, че на другия ден в „Три-Калчър“ е насрочено съвещание за бъдещето на филма ми и трябва да взема първия самолет за Калифорния. Той щял да ме посрещне на летището.
	Позвъних на Жанел още от летище „Кенеди“. Отговори ми телефонният й секретар, който ме помоли да оставя послание с типичния си френски акцент. Оставих го.
	Бях дълбоко потресен от смъртта на Мейломър. За месеците съвместна работа бях започнал да изпитвам към него дълбоко и искрено уважение. Този човек беше истински професионалист, орловото му око откриваше безпогрешно всяка глупост в сценария, върху който работеше. Показваше ми различни филми и ме учеше. Обясняваше ми причините, поради които дадена сцена не е подходяща, показваше ми как да позная талантливият актьор, на когото са дали неподходяща роля. Често се впускахме в разгорещени спорове. Той беше убеден, че използвам литературния си снобизъм като защитна преграда и именно тя ми пречи да призная, че нямам достатъчно познания в областта на киното. Дори ми предложи да се заема с малко режисьорска работа, но аз категорично отказах.
	— Защо? — учудено ме попита той.
	— Виж какво — въздъхнах аз. — Когато човек си стои кротко и не пречи на никого, той пак си е агент на Съдбата. Мразя това състояние дори в обикновения живот. А кинорежисьорът е най-вредния агент на Съдбата от всички! Помислил ли си някога за всички отхвърлени от теб актьори и актриси? Виж хората, на които даваш разпореждания, помисли за парите, които харчиш, за съдбите, с които си играеш! А аз пиша книги и нищо повече. Не наранявам никого, не преча на никого, а по-скоро помагам… Те могат да харесват един мой роман, но могат и да го захвърлят с пренебрежение. Толкова!
	— Тук си прав — съгласи се Мейломър. — Затова никога не можеш да бъдеш режисьор. Въпреки това се държиш глупаво. Човек не трябва да бъде толкова пасивен!
	И той имаше право, разбира се. Аз просто се стремях да упражнявам контрол над един друг, по-интимен свят и добре знаех това.
	Смъртта му беше истински шок за мен. Не бяхме кой знае колко близки, но аз бях успял да го харесам като човек. А сега на дневен ред идваха тревогите за бъдещето на филма ми.
	Дорън Ръд ме посрещна на летището както беше обещал. Голямата новина беше, че „Три-Калчър“ вече е успяла да погълне „Мейломър Филмс“ и продуцент на нашия филм ще бъде Джеф Уейгън. Което означавало сериозни неприятности за мен, добави той. В колата успя да ми разкаже накратко за цялата операция, проведена от „Три-Калчър“. Разказа ми и доста неща за Моузис Уортбърг и съпругата му Бела, за самия Джеф Уейгън. Като за начало ме информира, че тази студия едва ли е най-могъщата филмова къща в Холивуд, но положително е сред тези, които са си спечелили най-мрачна слава. Уейгън окачестви като акула, а тримата му помощници — като истински чакали. Възразих срещу подобно безразборно смешение на представителите на животинския свят. След като Уейгън е акула, помощниците му също би трябвало да бъдат представители на морската фауна. Шегувах се, разбира се, но на моя агент съвсем не му беше до шеги.
	— Не е зле да си сложиш вратовръзка — каза той и ми хвърли един изпитателен поглед.
	Погледнах го доста учудено, тъй като той самият продължаваше да бъде облечен в обичайното си кожено яке, наметнато върху вълнен пуловер с висока яка. Той забеляза погледа ми и сви рамене.
	— Макар и евреин, Моузис Уортбърг е истински Хитлер! — информира ме Дорън. — Спокойно може да изпрати всички християни в газовите камери, а след това да отпусне стипендии на осиротелите им дечица!
	Облегнах се в удобната седалка на доръновия мерцедес и престанах да го слушам. Той продължаваше да мели нещо от сорта, че за моя филм предстои страхотна битка. Уортбърг бил решил да участва с лични капитали и по тази причина за продуцент бил посочен Джеф Уейгън. После каза, че Мейломър всъщност бил жертва на тяхната наглост. Това твърдение отхвърлих незабавно, защото ми се стори съвсем преувеличено — по холивудски. От всичките му приказки ми стана ясно едно — съдбата на моя филм действително ще се реши днес. Ето защо се опитах да си спомня всичко, което бях чувал за Моузис Уортбърг и Джеф Уейгън, докато мерцедесът плавно се носеше по широката магистрала.


	Джеф Уейгън безспорно е типичен представител на всеядните продуценти с изявена склонност към сантименталните глупости. Дори фигурата му беше една халтура — от върха на ръбестата му глава, та чак до носовете на скъпите му обувки, марка „Бали“. Първоначално беше оставил мазните си следи в телевизията, след което се бе набутал в игралното кино по начина, по който разлятото петно мастило се отпечатва върху чиста ленена покривка. Със съвсем същия естетически ефект при това. Беше направил повече от сто телевизионни новели и около двадесет драматични адаптации. Нито една от тях не притежаваше качества — всички бяха тромави и зле направени халтури, далеч от това, което може да се нарече изкуство.
	Филмите на Уейгън най-често бяха претъпкани с разни по-застарели звезди, чиито целулоидни физиономии направо крещяха за нуждата им от някой и друг чек, за да си осигурят спокойни старини. Всички, които работеха върху тях, знаеха предварително, че ще правят халтури и нищо повече. Уейгън винаги сам избираше режисьорите си. Обикновено бяха очукани от работа средняци с дълъг списък от провали зад гърба си. Това позволяваше на Уейгън да ги мачка както си иска и те правеха филмите точно според указанията му. Най-странното нещо беше, че макар и ужасно слаби, тези филми неизменно връщаха вложените в тях пари, а нерядко носеха и печалби. Това се дължеше на факта, че сценариите им бяха написани от чисто комерсиална гледна точка. Имаха си предварително осигурена аудитория, а Джеф Уейгън беше истински булдог по отношение на разходите. Притежаваше уникалната способност да подписва грабителски договори и често ставаше така, че нито един от създателите на някой печеливш филм, не можеше да получи дори стотинка от приходите. Ако случайно не успееше да подпише такъв договор, Уейгън намираше начин да оспори възнаграждението на съответния изпълнител, опирайки се на неизпълнението на някое от многобройните и оплетени условия в същите тези документи. В крайна сметка пак отмъкваше голяма част от хонорарите на тези хора. Моузис Уортбърг твърдеше наляво-надясно, че Джеф винаги има добри идеи, при това го правеше така, сякаш искаше да прелъсти събеседниците си.
	На младини Уейгън бил съвсем типичен представител на холивудските мъжкари — скачал на всяка актриса, имала нещастието да се появи на територията на студията „Три-Калчър“. Разбира се, използвал изпитаната система, която носела успех на всеки с неговото положение. Ако момичето прояви отзивчивост, то непременно ще играе ролята на барманка или администраторка в съответната телевизионна новела. Ако е достатъчно умно и умее да разиграва козовете си, такова момиче може да разчита на доста прилични годишни доходи. Но при игралните филми тоя номер не вървеше. Никой не можеше да си позволи да предлага роля срещу задник в един филм с бюджет от няколко милиона долара. По тази причина и Джеф сменял тактиката. Предлагал на мадамите пробни снимки, обещавал пълна подкрепа на кариерата им, но никога не се ангажирал прекалено твърдо. Естествено, онези от мадамите, които притежавали известен талант, действително пробивали благодарение на лекото му подбутване. Две-три от тях дори станали звезди. В страната на емпидите Джеф Уейгън бил от оцеляващите.
	Но един ден в Холивуд се появила неземна красавица. Осемнадесетгодишно момиче, родено и израснало сред девствените лесове на Орегон. Имало си всичко — прекрасно лице, съвършено тяло, буен темперамент, дори и талант. Но както нерядко се случва, всичко това не изглеждало добре през окото на камерата. Нейните очевидни прелести просто не били съвместими с идиотската магия на киното.
	Била много странна мадама. Цял живот сечала дървета и преследвала дивеч из горските пущинаци. Можела да одере сърна с две-три сръчни и почти неуловими движения, не се страхувала дори когато се изправи сама срещу мечка гризли, въоръжена единствено с острия си нож. След няколко сериозни разговора, проведени на четири очи със своя агент, тя неохотно се съгласила да допуска Джеф Уейгън в леглото си по един-два пъти на месец. Поради факта, че идвала от страна, в която хората били честни и открити, тя била абсолютно убедена, че Джеф ще изпълни даденото обещание за добра роля в поредния му филм. Но това, разбира се, не станало.
	Момичето приело с мълчание обичайните му при подобни случаи извинения и обещания за светло бъдеще, после отново го допуснало в леглото си. Но между завивките скрило острия си нож за дране на дивеч и в един момент резнала ташаците на продуцента без следа от колебание.
	Последиците не били фатални. Джеф успял да се дръпне навреме и по тази причина се разделил само с част от десния си ташак. Всички били единодушни, че при тези големи ташаци, едва ли е изпитал кой знае каква липса. Самият Уейгън се опитал да замаже работата и категорично отказал да даде момичето под съд. Но въпреки това историята се разчула. Момичето било експедирано обратно в Орегон, като преди това получило достатъчно пари да си купи малка хижа и нова ловна пушка. А за Джеф Уейгън останали поуките. Престанал да се занимава с разни начинаещи актриси и се заел да прелъстява писателите и техните идеи. Това било далеч по-безопасно и изгодно. Защото повечето сценаристи били тъпи и страхливи типове, които едва ли биха му извадили нож.
	Канел ги на скъпи обяди, размахвал пред носовете им високоплатени длъжности. Една преработка на вече одобрен сценарий означавала няколко хиляди долара направо от небето. Едновременно с това ги насърчавал да споделят бъдещите си идеи, а след това безочливо ги задигал, като си правел труда да смени мястото на действието и характеристиката на действащите лица. Но основната тема никога не докосвал. Едва тогава настъпвал часът на истинското удоволствие — да остави онези хапльовци с пръст в устата и да обере лаврите. Те рядко протестирали, тъй като не съзнавали, че в идеите им има нещо рационално. Били много по-добри от всякакви тъпи мадами, които му отпускали за малко задника си, а после искали луната.
	Хората, заети с импресарска дейност, били първите, които разкрили Джеф и започнали да забраняват на клиентите си да приемат всякакви покани от негова страна. Но той не останал на сухо, защото в Калифорния и Холивуд непрестанно се стичали потоци от млади и нерядко талантливи автори, които се надявали да открехнат вратата към богатството и славата. А от хитростта и коварството на Уейгън зависело дали ще успеят да открехнат тази врата, или тя ще се затръшне, премазвайки пръстите им.
	По време на едно от пътуванията си до Вегас разказах на Къли за този тип и изразих мнение, че двамата много си приличат по начина, по който обработват своите жертви. Но Къли беше на друго мнение.
	— Наистина тук във Вегас правим всичко възможно да ти издърпаме мангизите — рече той. — Но в Холивуд направо ти късат ташаците!
	Той все още не беше научил, че студията „Три-Калчър“ е закупила едно от най-големите игрални заведения във Вегас.
	Моузис Уортбърг беше друг чешит. Още с пристигането си в Холивуд бях отведен да му засвидетелствувам дълбоките си почитания.
	Прие ме само за няколко минути, но веднага надуших какво представлява. Хищническата му външност вече познавах — такива като него бяха висшите военни, собствениците на игрални заведения, богатите жени и босовете на мафията. От него се излъчваше хладината на безпределната власт, във вените му вместо кръв течеше ледена течност всяка клетка на тялото му беше пропита от жестокост и безсърдечие. Беше от хората, които имат нужда от неограничена власт така, както наркоманите от своите опиати. А до такава власт той се беше добрал отдавна и я упражняваше със стоманена воля.
	Вечерта след срещата ми с Моузис, аз разказах всичко на Жанел.
	— Старият Моузис ли? — небрежно попита тя. — О, и зъбките му знам!
	След което ме погледна с леко очакване и аз послушно захапах въдицата.
	— Разкажи ми за него — рекох.
	Тя стана от леглото, за да изиграе ролята си по най-добрия начин.
	— Две години се мотаех из Холивуд и доникъде не бях стигнала. Веднъж ме поканиха на голям прием и аз, като всяка начинаеща звездичка, хукнах натам с надеждата да се запозная с някой влиятелен тип. На приема имаше поне една дузина момичета като мен, въртяхме се из залата, правехме се на страхотно привлекателни и отчаяно се надявахме да бъдем забелязани от някой знаменит продуцент. Извадих късмет. До мен се приближи самият Моузис Уортбърг и поведохме разговор. Беше страшно чаровен. Никак не се връзваше с ужасните неща, които разправяха за него хората. Спомням си, че по едно време дойде съпругата му и направи опит да го отведе, но той не й обърна никакво внимание. Продължихме разговора си и накрая съвсем естествено ме покани на вечеря в собствения си дом. На сутринта въртях като луда телефоните и се хвалех на познатите си. Всички ме хвалеха, всички ме съветваха да направя всичко възможно, за да се мушна в леглото му. Как не, отвръщах аз, но това няма да стане още на първата вечер. Бях убедена, че ще спечеля уважението му, ако изиграя ролята на непристъпна хубавица.
	— Тази техника е широко разпространена — кимнах аз.
	— Зная какво си мислиш — засече ме тя. — При теб също имаше ефект, но в случая аз наистина исках да бъде така. Никога досега не съм спала с мъж, който не харесвам. Никога не отивам в леглото на някого просто защото той може да направи нещо за мен. Когато казах това на приятелките си, всички ме обявиха за луда. Бяха убедени, че ако Моузис Уортбърг се влюби в мен, или поне ме хареса, пътят ми към голямото кино е открит.
	В продължение на няколко минути ми демонстрира очарователна пантомима, с която искаше да покаже как невинността й се е борела с порочните желания.
	— И какво стана после? — попитах аз.
	Жанел се закова неподвижна. Спусна ръце край бедрата си, а главата й драматично се сведе встрани.
	— В пет часа следобед на същия ден взех най-важното решение в живота си — реших да спя с човек, когото не познавам, само и само за да успея да пробия! Бях толкова смела и толкова доволна от себе си! Най-накрая бях успяла да взема едно наистина мъжко решение!
	За миг изостави ролята си и невинно попита:
	— Нали мъжете постъпват точно така? Приемат какви ли не унижения, за да сключат изгодна сделка… Нали това са правилата на бизнеса?
	— Предполагам — свих рамене аз.
	— Ти правил ли си го?
	— Не.
	— Никога не си правил подобни неща, за да издадат някоя твоя книга, да спечелиш добър посредник, да накараш критиката да те превъзнася?
	— Не.
	— Значи имаш добро мнение за _себе си_ — заключи тя. — И друг път съм имала връзки с женени мъже — всички вие искате непременно да носите голямата бяла шапка на добрия каубой!
	— Какво означава това?
	— Искате да бъдете почтени както с жените си, така и с любовниците си. Страшно много се нуждаете от това, защото никой не може копче да ви каже. И ти го правиш.
	Обмислих чутото. Добре разбирах какво иска да ми каже.
	— И така да е — кимнах. — Какво от това?
	— Какво от това! — повтори тя. — Твърдиш, че ме обичаш, но редовно се връщаш при жена си. Никой семеен мъж не трябва да казва, че обича друга жена, ако няма намерение да напуска жена си!
	— Това са сантиментални глупости — рекох.
	Тя се ядоса не на шега.
	— А ако ида при жена ти и й кажа, че ме обичаш, ще го отречеш ли?
	Разсмях се от сърце. Притиснах ръце до гърдите си и изхълцах:
	— Я повтори, моля те!
	— Ще отречеш ли? — кресна тя.
	— С цялото си сърце! — рекох.
	Тя изведнъж млъкна и ме изгледа сепнато. После започна да се смее без следа от яростта, която я владееше само преди миг.
	— Покрай теб започвам да деградирам! — рече. — Но вече няма да правя така!
	Отлично разбрах какво иска да ми внуши.
	— Добре де! — примирено вдигнах ръце аз. — Какво стана с Уортбърг?
	— Взех най-продължителната вана в живота си и използвах всичките си запаси от благовонни масла — продължи разказа си тя. — Напарфюмирах се, облякох най-хубавата си рокля и потеглих към свещения олтар. Въведе ме побелял прислужник. Моузис Уортбърг ме посрещна страшно мило, седнахме на дивана с питиета в ръце. В продължение на повече от час той ми обясняваше, че ще направи много за мен, ако вечерта мине добре. Аз пък започнах да подозирам, че мръсникът нямаше никакво намерение да спи с мен, а дори и да ме нахрани.
	Жанел млъкна и ме погледна.
	— Това поне никога не съм го правил — оправдах се без нужда аз.
	Тя ми отправи един продължителен поглед и продължи с разказа си.
	— „Вечерята е поднесена в спалнята“ — информира ме Уортбърг. — „Ще се качите ли?“ Доста съм изгладняла, отвърнах аз със сладкото гласче на невинна красавица от Юга. Той стана и ме поведе към стълбището — едно страхотно стълбище от бял мрамор, съвсем като на кино. Отвори вратата на една спалня, отстъпи крачка назад и аз влязох. Той остана навън. В спалнята действително имаше малка масичка, отрупана с какви ли не вкусни неща.
	Жанел направи озадачената физиономия на непокварено селско момиче и веждите й се извиха като дъги.
	— А къде се запиля Моузис? — не сдържах любопитството си аз.
	— Вън, в хола.
	— Остави те да вечеряш сама, така ли?
	— Не — отвърна Жанел. — В спалнята ме чакаше госпожа Бела Уортбърг, облечена в прекрасна прозрачна нощница!
	— Пресвета Дево! — изпъшках аз.
	— Не знаех, че ще трябва да спя с жена — смени позата си Жанел. — Цели осем часа ми бяха необходими да взема решението да спя с мъж, когото не харесвам, а сега изведнъж открих, че трябва да го направя с жена! Не бях готова психически за подобно нещо.
	Признах, че и аз бих се почувствувал така на нейно място.
	— Наистина не знаех какво да правя — продължи тя. — Седнах до масата, а мисис Уортбърг любезно ми предложи чай със сандвичи. Сетне извади гърдите си от нощницата и попита: „Харесваш ли ги, скъпа?“. Чудесни са, рекох.
	Жанел отново ми хвърли един поглед, после наведе и млъкна.
	— Какво стана после? — нетърпеливо попитах аз. — Какво направи тя, когато ти й каза, че харесваш гърдите й?
	Жанел разтвори широко очи, а на лицето й се изписа стреснато изражение.
	— Ами, стана, доближи се до мен и попита: „Искаш ли малко да ги посмучеш, миличка?“.
	После тръсна глава и се засмя:
	— Хукнах като луда надолу по стълбите! Бързах да изчезна от тази проклета къща, колкото е възможно по-бързо! А след това две години не си намерих свястна работа…
	— Не е лесно в този град — кимнах аз.
	— Ама никак! — въздъхна тя. — Ако имах на разположение още осем часа и бях се посъветвала с приятелките си, вероятно всичко щеше да е окей. Защото всичко на този свят е въпрос на предварителна нагласа!
	Очите й се заковаха изпитателно и малко предизвикателно върху лицето ми. Не казах нищо, само й се усмихнах окуражително.
	Мерцедесът продължаваше да се носи по магистралата като вятър, а аз направих опит да чуя поне част от това, което говореше Дорън.
	— Старият Моузис е опасен тип — казваше той. — С него трябва да внимаваш особено много!
	Принудих се да се замисля за предстоящата среща.
	Моузис Уортбърг действително беше един от най-могъщите мъже в Холивуд. Неговата студия „Три-Калчър“ беше сред най-стабилните финансово филмови къщи, макар да правеше едни от най-слабите филми. Уортбърг беше успял да я превърне в машина за правене на пари в област, в която обикновено се изисква наличие на някакво творческо вдъхновение. Беше постигнал това без капчица талант, без дори следа от творчески дух. Едно наистина гениално постижение — тук мнението на специалистите съвпадаше с моето.
	Беше тромав дебелак, обличаше се в лошо скроени костюми от типа на тези, които се продаваха във Вегас. Говореше малко, никога не издаваше чувствата си, беше твърд привърженик на тезата, че човек може да получи само онова, което успее да измъкне насила от него. Защитата му осъществяваха цял батальон добре платени адвокати. Беше непоправим мошеник и мамеше абсолютно всички — продуценти и актьори, сценаристи и режисьори, измъкваше им изпод носа законния процент от печалбата на касовите филми, никога не показваше благодарност за това, което са сътворили. Колко пъти е плащал купища пари за скапани филми, разсъждаваше той. Защо тогава трябва да плаща на хората за добре свършената работа?
	Отнасяше се с открито презрение към всяка проява на лично достойнство и се гордееше, че сам е лишен от него. Нямаше амбиции да си създаде името на човек, който държи на дадената дума. Не вярваше в ръкостисканията, а само в договорите с твърдо определени клаузи. Не се гнусеше да открадне от сътрудниците си каквото може — идея, сценарий, процент от печалбата. Когато някой започваше да се оплаква (обикновено това беше измамен актьор, тъй като продуцентите му знаеха номерата), Уортбърг невъзмутимо отвръщаше: „Аз правя филми“. Казваше го така, както някога Бодлер заявявал на враговете си: „Аз съм поет“.
	Говореше за киното така, както генералът говори за войната. Често сипеше бисери като „Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата“, а когато някой го удряше на чувства, той се усмихваше студено и казваше: „Чуя ли някой да ми говори за обич, веднага се хващам за портфейла!“.
	Адвокатите си използваше така, както бандитите използват пистолета. А чувствата — както проститутката секса. За него добрите произведения бяха това, което за древните елини е бил троянският кон — отпускаше дарения за дома на възрастните актьори, изпращаше финансова помощ за Израел, на умиращите от глад в Бангладеш, на арабските бежанци от Палестина. Но личната, непосредствената помощ за отделното човешко същество не разбираше.
	„Три-Калчър“ била губеща студия, преди ръководството й да поеме Уортбърг. Първата му работа била да купи мощен компютър и с негова помощ да изготви строга финансова програма. Сделките с него станали най-трудното нещо в Холивуд. Никога не поемал риска да финансира творчески начинания, преди те да са доказали своята ефективност в други филмови компании. Големият му коз били невероятно свитите бюджети.
	Докато много студии се разорявали с филми за по десет и повече милиони долари, „Три-Калчър“ въвела правилото да прави филми максимум за три милиона. На практика реализацията на всеки сюжет с бюджет над два милиона долара значело Моузис Уортбърг или някой от заместниците му да висят на врата на продуцента и режисьора двадесет и четири часа в денонощието. Карал продуцентите да внасят гаранции до окончателното завършване на филма, задържал процент от възнаграждението на режисьорите, а актьорите проклинали деня, в който се били заловили с този занаят. Но бюджетът трябвало да бъде спазен. За Моузис Уортбърг всеки продуцент, който успее да завърши филма си в рамките на бюджета или под тях бил истински герой. Нямало значение, че филмът е слаб и едва си връща вложените средства. И обратно — когато бюджета бивал надхвърлен, Уортбърг веднага прилагал наказателната клауза в договора на продуцента, дори филмът да е донесъл двадесет милиона долара чиста печалба. Нещата, разбира се, опирали до съд, но именно затова студията държала двадесет адвокати с огромни заплати, които просто умирали от желание да поораторстват в съдебната зала. В крайна сметка се стигало до компромис. Особено ако съответният жалбодател имал намерение да направи още някой и друг филм зад стените на „Три-Калчър“…


	Едно никой не оспорваше — Моузис Уортбърг беше гений на организационната дейност. Тримата му заместници отговаряха за отделни насоки в дейността на студията и постоянно се конкурираха за неговото благоразположение. И тримата лелееха надежди да заемат мястото му, когато реши да се оттегли. Живееха в палати, получаваха огромни премии, имаха неограничена власт в своята дейност, единствен Уортбърг имаше право на вето върху техните начинания. По тази причина и тримата ревностно издирваха таланти сред тълпите от актьори и сценаристи около себе си, измисляха какви ли не трикове и капани. Но никога не забравяха, че разходите трябва да бъдат максимално ниски, че талантите трябва да се купуват на безценица, а преди да се внесе в кабинета на Уортбърг, всяка идея трябва да бъде застрахована срещу рискове.
	Сексуалното поведение на този човек беше безупречно. Никой не го беше виждал да гони разни млади хубавици, никога не беше оказвал натиск върху продуценти и режисьори за роля на някоя своя любимка. Отчасти този факт се дължеше на аскетичния му характер и ниската му сексуална виталност. Отчасти — на особеното му чувство за собствено достойнство. Но основната причина беше, че се беше оженил за първото си гадже и вече тридесет години се радваше на щастлив брак.
	С Бела се запознали като ученици в гимназията в Бронкс и се оженили веднага след завършването, още ненавършили деветнадесет години. И оттогава насам живееха неразделно.
	Животът на Бела Уортбърг бил истинска приказка. Невзрачна на пръв поглед ученичка от Бронкс, тя успяла да плени Моузис Уортбърг с помощта на една действително смъртоносна комбинация — огромен бюст и изключителна свенливост. Безуспешно се опитвала да скрие под разни широки пуловери и поли това, с което я дарил господ. Нямала начин да прикрие този бюст, който светел като къс радиоактивен метал в мрачна пещера. Всеки наблюдател знаел, че той е там, а фактът, че се опитвала да го прикрие, го правел още по-желан. Когато Моузис станал продуцент, тя дори не знаела какво означава тази дума. За две години родила две деца и по всичко изглеждало, че желае да продължи в същия ритъм до дълбока старост. Моузис бил този, който ударил спирачките. Цялата му енергия вече била насочена към професионалната реализация, а и тялото, което доскоро прегръщал ненаситно, бавно се покрило с неизлечимите белези на раждането. Гърдите, които смучел до забрава, постепенно увиснали и се нашарили със синкави венички. В допълнение на всичко това Бела прекалено силно се вживяла в ролята на всеотдайна еврейска съпруга. Той й взел домашна прислужница и забравил за нея. Продължавал да цени някои нейни качества, особено способността й да пере й глади ризите му, които били наистина безупречни, но кой знае защо се превръщали в омачкани дрипи в момента, в който ги обличал. Била страхотна домакиня. Поела изцяло грижата за модните му костюми в стил Вегас и разноцветните му вратовръзки — няколкостотин на брой. Носела ги на химическо чистене точно навреме — нито прекалено често, за да се износят, нито прекалено рядко, за да изглеждат мазни. Единствената волност, която си позволила, била да си купи мъничко коте, просто така, за компания. Но Моузис седнал на дивана, открил полепнали по крачолите си ситни косъмчета и запратил котето в отсрещната стена. А после така се развикал, че Бела побързала да се отърве от нещастното животинче.
	Но властта има способност да се просмуква навсякъде. Когато Моузис станал шеф на „Три-Калчър“, Бела сякаш изведнъж била докосната от магическата пръчка на вълшебник. Бързо навлязла в средите на отгледаните в охолство калифорнийски съпруги. Благодарение на частния си фризьор придобила царствена осанка. Курсът по физическа подготовка в Санктуъри, посещаван от всички известни личности в Холивуд, наказвал безмилостно опуснатото й тяло. От седемдесет и пет килограма живо тегло, бързо стигнала оптималните петдесет и пет. Дори огромните й цици уплашено свили знамена. Но все пак недостатъчно, за да бъдат пропорционални с останалите части на тялото й. Работата довършил един пластичен хирург — орязал ги и ги оформил като идеални розови храстчета. Привършил с тях, той се заел да махне „паласките“ от бедрата й, след което отрязал и внушителна част от дебелото й еврейско дупе. Модните дизайнери на студията създали специален гардероб за новото й тяло. Хвърляйки поглед в огледалото, Бела Уортбърг вече не виждала пълничката и отпусната еврейска принцеса с вулгарна привлекателност, а стройна и енергична 40-годишна лейди от шоубизнеса, която просто кипи от енергия. Милостиво пропускала да отбележи, че новият й външен вид е карикатура на някогашната Бела. Защото върху едрия кокал на домакиня и майка, който притежавала по наследство, сложила зле монтирания призрак на изпосталяла и модерна дама. Но твърдо вярвала, че продължава да е привлекателна за мъжете. По тази причина се оказала напълно готова за авантюрата, която й предложил един млад актьор, борещ се за място под слънцето.
	Страстно и искрено отвърнала на престорените му чувства. Отишла в тясното таванско апартаментче на младежа в Санта Моника и за пръв път в живота си сексът й дошъл чак до гърлото. Младият актьор бил решителен и сляпо отдаден на професията си. Впуснал се в новата си роля с такова желание, че скоро сам започнал да си вярва. Стигнал дотам, че отишъл в един магазин на „Гучи“ и излязъл оттам с очарователна златна гривничка, която Бела запазила като спомен за великата му любов. Но настъпил момента да поиска помощта й, а заедно с него и отрезвяването. Тя откровено му признала, че никога не се е месила в работата на съпруга си и едва ли може да му помогне да получи по-добра роля от студията „Три-Калчър“. Скарали се жестоко и актьорчето побързало да вдигне платната. Тя страдала. Липсвали й малкото апартаментче, шумните рок плочи на младежа, огромната му сексуална енергия. Но била родена като уравновесен човек и бързо се примирила. Била абсолютно сигурна, че втори път няма да допусне подобна грешка. За в бъдеще щяла да подбира любовниците си с онова внимание, с което клоунът подбира шапките си.
	През следващите години се превърнала в истински експерт в тази област. За свои любовници неизменно подбирала младежи с талант. Е, случвало се да попадне и на някой бездарник, но определено й вървяло на талантливи. Станало й ясно, че често талантът се придружава от доста посредствено интелектуално ниво. Започнала да помага на тези младежи, като нито веднъж не допуснала грешката да се обърне директно към съпруга си. Моузис Уортбърг стоял прекалено високо, за да се занимава с подобни дреболии. Бела се обръщала към някой от тримата му заместници с общо взето една и съща тактика — започвала да хвали таланта на даден актьор, когото не познавала лично, но го видяла на представлението на някаква любителска трупа, която играела Ибсен. Била сигурна, че този актьор ще се превърне в истинска находка за студията. Съответният вицепрезидент си записвал името и скоро актьорчето получавало по някоя и друга дребна роля. Понякога успявало да пробие и името му ставало известно. Бела Уортбърг станала не по-малко известна със страстта си да чука, който й падне и където й падне, а вицепрезидентите започнали да я приемат само в присъствието на секретарките си. По същия начин, по който гинеколозите държали да преглеждат някои пациентки само в присъствието на медицинска сестра.
	Тримата вицепрезиденти се боричкали за власт и по тази причина приемали да вършат услуги на Бела Уортбърг. Джеф Уейгън станал особено близък с нея. Толкова близък, че от време на време си позволявал да й представи някой млад и надежден актьор. Но когато всичко това започнало да й омръзва, тя сменила посоката. Започнала често да се появява в скъпите сексмагазини за жени, а още по-често я виждали да обядва в разкошни ресторанти с млади, почти винаги начинаещи актриси. На тези обяди неизменно се появявала в огромни мъжки очила.
	Джеф Уейгън имал най-големи шансове да наследи мястото на Уортбърг именно поради близостта си с Бела. Само едно го тревожело — реакцията на Моузис, когато научи, че съпругата му се е превърнала в Месалина на Бевърли Хилс. Жълтата преса само с това се занимавала, макар нито един от журналистите да не назовавал Бела по име. Тя се превърнала в знаменитост и Уортбърг не можел да не забележи този факт.
	Но както обикновено Моузис Уортбърг пак изненадал всички — не предприел абсолютно нищо. Изключително рядко отмъщавал на някой от любовниците на жена си и нито веднъж не взел мерки да я обуздае.
	За пръв път реагирал, когато един нашумял рок певец нарекъл публично Бела Уортбърг „шантава дърта курва“. На практика искал да я поласкае, но за Моузис Уортбърг подобни слова били толкова обидни, колкото и появата на някой от заместниците му в поло и джинси. Певецът правел от един свой албум десет пъти повече пари, отколкото тези, които вземал за ролята си в някой от филмите на Уортбърг. Но и той бил безнадеждно заразен от върховната за всеки американец мечта — да играе себе си на екрана. На премиерата в частната зала на Уортбърг завел цяла тълпа свои почитатели и приятели. Там вече били всички по-известни актьори, които работели за студията „Три-Калчър“. Приемът бил един от най-големите за годината.
	Певецът седял и чакал, а филмът спокойно си течал пред очите на публиката. На екрана неговият образ не се появил нито веднъж. Ролята му останала на пода на монтажната кабина. Шокът на този човек бил толкова силен, че му се наложило да прибегне до чужда помощ, за да се прибере у дома.
	Моузис отпразнувал превръщането на студията в своя еднолична собственост с един голям удар. С течение на времето открил, че всички притежатели на филмови къщи са особено ревниви към творческите екипи, които получавали академични награди. Направо побеснявали, тъй като техните наемни работници обирали лаврите за филми, които били създадени на практика от самите тях. Моузис Уортбърг беше един от първите, които подкрепиха идеята да се създаде награда на името на Ървинг Талбърг. Бил достатъчно разумен да не иска наградата да бъде ежегодна. Тя трябвало да бъде давана на най-изтъкнатите продуценти за цялостната им дейност. Бил достатъчно умен да включи и една клауза, според която никой не може да бъде награждаван повече от веднъж. По този начин много продуценти, чиито филми никога не бяха получавали „оскари“, задоволили суетата си с престижния приз „Талбърг“. Въпреки това, хората начело на филмовите къщи, хората, които правели пари от филми и превръщали в звезди куп неизвестни никому актьори, останали извън полезрението на широката публика. И именно тогава Уортбърг лансирал идеята за учредяване на Хуманитарната награда, която трябвало да получават онези хора от кинобизнеса, които имат съществен принос за усъвършенстването на това изкуство. В крайна сметка, преди малко повече от две години, Моузис Уортбърг станал един от първите носители на тази награда. Връчена му била пред телевизионните камери в предаване, наблюдавано от сто милиона зрители. Поднесена му била от един световноизвестен японски режисьор по простата причина, че нито един американец от бранша не приел да направи това. Така поне твърдеше Дорън.
	Във вечерта на награждаването двама известни сценаристи получили инфаркт. А една актриса изхвърлила телевизора си от четвъртия етаж на хотел „Бевърли Уилшир“. Трима режисьори върнали своите „оскари“. Въпреки това, а може би именно поради това, тази награда била изключително скъпа на Моузис. По думите на един сценарист, този акт твърде много приличал на избори в концлагер, чиито обитатели единодушно гласували за Адолф Хитлер.
	Именно на Моузис Уортбърг хрумнала идеята да закупуват къща-палат за всяка новоизгряла звезда. Натоварена с огромните вноски по изплащането, звездата много по-лесно приемала да се снима в треторазредни филмчета. Именно студията на Уортбърг беше непрекъснато ангажирана с недостойни съдебни дела, чрез които се стремеше да измъкне поне част от парите на надарените творци. Именно Уортбърг имаше здрави връзки във Вашингтон. Забавлявал политици от най-различен калибър с хубави начинаещи актриси, а разходите за почивката им из най-известните курорти на света се поемали от таен фонд — също негово дело. Той знаел как да използва закона и неговите пазители, за да извърши финансово убийство, за да измами някого и да го ограби. Така поне твърдеше Дорън. На мен всичко това ми звучеше прекалено емоционално и все ми се струваше, че такива хора няма.
	Наред с превъзходните му качества на измамник, връзките в столичния град били сред най-големите достойнства на студията „Три-Калчър“.
	Имаше много врагове, за него се носеха какви ли не скандални истории. Но те бяха очевидни измислици, тъй като всеки знаеше за аскетичните му навици. Говореха, например, че всеки месец, при изключителни мерки за сигурност, той отлитал за Париж и там се отдавал на разврат с непълнолетни. Пуснаха слуха, че е ексхибиционист и в спалнята на жена му имал специална дупка, през която наблюдавал оргиите й. Но всичко това бяха лъжи.
	Несъмнено притежаваше ум и силен характер. За разлика от повечето филмови магнати не обичаше шумната реклама и я отбягваше. Изключение направи само когато му връчиха Хуманитарната награда.
	Бях намразил „Три-Калчър“ още преди колата на Дорън да спре на паркинга. Сградите бяха построени от сив бетон, а площите между тях бяха оформени съвсем като промишлените зони в Лонг Айлънд, превърнали това чудесно кътче в мрачен концлагер, населен от роботи. Охраната на портала не ни посочи запазено място й по тази причина бяхме принудени да оставим колата на платения паркинг за простосмъртни с противната шарена бариера, която се вдигаше и спускаше автоматично. По-късно разбрах, че за да се измъкна от там, непременно трябва да разполагам с монета от четвърт долар.
	Реших, че всичко това се дължи на недоглеждане от страна на някоя секретарка. Но Дорън каза, че това е част от системата на Уортбърг, която цели да поставя на мястото им талантливи хора като мен. Всяка звезда ще откара колата си направо до входа и ще я зареже там. Не биха посмели да приложат този номер и на някой от известните режисьори. Но искаха да бъдат сигурни, че сценаристи като мен нито за момент не се чувстват знаменитости. Реших, че Дорън е прекалено вманиачен и се разсмях. Въпреки това усетих, че някъде дълбоко в душата ми се надига раздразнение.
	В главната административна сграда ни спряха за проверка на документите. Портиерът ги разгледа внимателно, а след това вдигна телефона да провери дали действително имаме насрочена среща. След малко се появи някаква секретарка, която ни вкара в асансьора за последния етаж. А този етаж беше особено мрачен. Обзаведен със скъпи и класически мебели, но въпреки това мрачен.
	Признавам, че се впечатлих от очарованието и компетентността на Джеф Уейгън. Знаех, че е мошеник, но това някак си му отиваше. Все едно, че се намирах на тропически остров и се възхищавах на някой екзотичен и красив, но напълно негоден за консумация плод. Настанихме се пред бюрото му и той нареди на секретарката си да не го свързва с никого. Колко ласкателно, господи! Но очевидно не беше прибягнал до тайния знак за действително изключване на телефона, тъй като проведе поне три-четири разговора, докато бяхме там.
	Уортбърг закъсня с половин час — време, през което Джеф ни забавляваше с разни историйки. Не пропусна дори онази с орегонската мадама, която му отрязала част от ташака.
	— Ако си беше свършила работата както трябва, щеше да ми спести доста пари и неприятности през следващите години! — шеговито се оплака той.
	Един от телефоните върху писалището му приглушено избръмча. Той стана и ни поведе през обширното предверие към една наистина луксозна заседателна зала, която спокойно би могла да мине за филмов декор.
	Край дългата заседателна маса се бяха настанили Келино, Хулинън и Уортбърг и весело си бъбреха. Малко встрани от тях беше седнал мъж на средна възраст с разрошена посивяла коса. Уейгън го представи като новия режисьор на филма. Казваше се Саймън Белфорт. Името му ми беше познато — преди около двадесет години беше направил един наистина добър филм за войната. А веднага след това беше подписал дългосрочен договор с „Три-Калчър“ и се беше превърнал в най-послушната пионка на Джеф Уейгън.
	Младежът до него ни представиха с името Франк Рикети. Имаше острите черти на изпечен мошеник, а облеклото му беше някаква безвкусица от рода на онези, които носят рок звездите и калифорнийските хипита. Беше ми много странен. Вероятно защото съвсем точно се вместваше в описанието на Жанел за хубавците, които шарят насам-натам из Бевърли Хилс и представляват нещо средно между галантни свалячи, мошеници и сводници. Може би, за да ме разсмее, тя ги нарече „градските вълшебници“. Просто не виждах как едно момиче, което търси някаква работа в Холивуд, може да устои на подобен тип. В моя филм длъжността на Франк Рикети беше изпълнителен продуцент и помощник на Саймън Белфорт.
	Моузис Уортбърг пристъпи направо към въпроса. Натежал от чувство за собствено достойнство, гласът му постави ребром всички текущи проблеми.
	— Не съм доволен от сценария, който ни остави Мейломър — започна той. — Подходът му е напълно погрешен. Такъв филм не е за „Три-Калчър“. Мейломър беше гений и несъмнено би създал нещо изключително. Но ние не разполагаме с хора от неговата класа.
	— Не е съвсем така, мистър Уортбърг — обади се Франк Рикети с подкупващ и очарователен глас. — Имаме доста добри режисьори… — после се обърна и пусна една усмивка по посока на Белфорт.
	Уортбърг му отправи един мрачен поглед и от този момент до края на разговора Рикети не издаде нито звук. А Белфорт леко се изчерви и отмести очи.
	— Вложили сме много средства в този филм — продължи Уортбърг. — По тази причина нашите инвестиции се нуждаят от застраховка. Едновременно с това не желаем да попаднем под обстрела на критиката, която несъмнено ще ни обвини, че сме унищожили филма на Мейломър. Искаме да използваме неговата репутация в полза на филма. Хулинън ще пусне в печата една подписана от всички присъстващи тук декларация, че филмът ще бъде направен точно така, както го виждаше Мейломър. Че това ще бъде един негов филм, последна почит към паметта на великия режисьор, направил толкова много за славата на нашата студия!
	Млъкна и изчака Хулинън да ни раздаде копия от декларацията. Бяха напечатани красиво, върху бланки с червено-черната емблема на „Три-Калчър“.
	— Моузис, стари момко — обади се Келино с бодър глас. — Не е зле да се съобщи, че Мерлин и Саймън ще работят върху новия сценарий съвместно с мен!
	— Считай, че е направено — кимна Уортбърг. — Но искам да ти бъде ясно, че не трябва да се бъркаш нито в режисурата, нито в продуцентската дейност! Това е част от сделката.
	— Разбира се — отвърна Келино.
	Джеф Уейгън се усмихна и се облегна назад в креслото си.
	— Декларацията за печата изразява нашата официална позиция — каза той. — Но тук искам да напомня на мистър Мерлин, че когато Мейломър се зае да оформя неговия сценарий, той вече беше много болен. Вероятно по тази причина ръкописът е ужасен и се нуждае от основна преработка. Аз вече имам известни идеи… Предстои ни много работа. За момента ще се задоволим да храним кучетата с таланта на Мейломър. Нали нямаш нищо против, Джек? — обърна се той към Хулинън.
	Онзи кимна, а Келино се обърна към мен:
	— Надявам се да поработим добре и да превърнем този филм в онова велико произведение, за което мечтаеше Мейломър.
	Гласът му звучеше съвсем искрено.
	— Съжалявам, но не мога да приема — твърдо отвърнах аз. — Целия сценарий обработихме основно с Мейломър и за мен той е отличен. Не съм съгласен с никакви промени и преработки. Няма да подам и изявление за печата в този смисъл.
	— Много добре разбираме чувствата ви — меко продума Хулинън. — Та нали толкова време работехте рамо до рамо с Мейломър! Одобрявам това, което казахте. Такава лоялност рядко се среща в Холивуд. Но не трябва да забравяте, че имате процент от бъдещата печалба на филма. Имате интерес да го направим колкото е възможно по-касов. Ако се обявявате против това, значи хвърляте в канализацията собствените си пари!
	— Напротив — засмях се аз. — Ще ги хвърля именно ако приема да го преработвам.
	Нервите на Келино първи не издържаха.
	— Да се маха по дяволите тоя тип! — избухна той. — Ще се оправим и без него!
	За пръв път го погледнах в упор и си спомних нещо, което Осейно веднъж се беше заел да ми обяснява. Дрехите на Келино бяха безупречни както винаги — великолепно скроен костюм, чудесна риза, меки като коприна кафяви обувки. Беше наистина хубавец и именно затова си спомних онази думичка от италианския жаргон, с която го беше охарактеризирал Осейно: Кафоне. Кафоне е онзи селянин, който е успял да забогатее по някакъв начин и прави всичко възможно да изглежда като благородник. Учи се на маниери, успява да премахне диалекта си, облича се като ангел. Но независимо от всички тези грижи, от него винаги се разнася тъничката воня на оборски тор.
	Гледах Келино и се възхищавах на точното описание на моя приятел.
	— Заемете се да намерите приемливо решение — нареди Уортбърг, после стана и напусна залата. Беше под достойнството му да спори с някакъв смотан сценарист. Беше ни ощастливил с присъствието си само за да достави удоволствие на Келино.
	— Мерлин е крайно необходим за нашата работа, Уго — примирително проговори Джеф Уейгън. — Сигурен съм, че след като си помисли, непременно ще се присъедини към нас. Дорън, защо не се срещнем пак след няколко дни?
	— Няма проблеми — кимна Дорън. — Ще ти се обадя.
	Станахме да си вървим. Подадох своето копие от декларацията за печата на Келино и рекох:
	— По обувките ви е полепнала оборски тор. С това можете да я прочистите.
	— Няма за какво да се тревожиш — започна да ме успокоява Дорън докато вървяхме към изхода. Беше сигурен, че ще успее да постигне компромис за не повече от седмица, тъй като нито Уейгън, нито Уортбърг биха си позволили да превърнат във враг на продукцията собствения й сценарист. Те вероятно ще отстъпят, но и аз не трябва да забравям за своя процент от печалбата.
	Казах му, че не ми пука и му наредих да увеличи скоростта. В хотела вече ме чакаше Жанел, а това беше най-важното нещо в живота ми. Исках да докосвам нейното тяло, да целувам нежните й устни, да лежа до нея и да слушам вълшебната приказка на живота й.
	Радвах се, че имам сериозни причини да остана още една седмица в Калифорния. Това означаваше цели седем дни близо до нея. А за филма наистина не ми пукаше. Беше ми ясно, че след смъртта на Мейломър, той ще се превърне в поредната треторазредна сладникава история, която студията „Три-Калчър“ се готви да поднесе на публиката.
	Дорън паркира пред хотел „Бевърли Хилс“ и сложи ръка на рамото ми.
	— Почакай, не бързай толкова! Искам нещо да ти кажа…
	— Казвай! — нетърпеливо го погледнах аз.
	— Отдавна мислех да ти го кажа, но все си мислех, че не ми е работа…
	— Какви ги дрънкаш, за бога? — нервирах се аз. — Виждаш, че бързам!
	— Виждам — усмихна се малко тъжно Дорън. — Чака те Жанел, нали? Точно за нея исках да си поговорим…
	— Виж какво! — погледнах го в очите аз. — Зная всичко за нея и хич не ми пука какво е правила и с кого го е правила! Все ми е едно!
	Дорън помълча, после тихо попита:
	— Познаваш ли онова момиче, с което живеят заедно? Казва се Алис.
	— Познавам я — рекох. — Много сладко момиче!
	— Само дето е малко нередовна…
	Обзе ме странно чувство на нетърпеливо очакване. Сякаш изведнъж бях влязъл в кожата на Къли и броях картите, които изскачаха от подковата.
	— Какво искаш да кажеш?
	— И Жанел е като нея…
	— Лесбийки са, така ли?
	— По-точната дума е бисексуални — отвърна Дорън. — Харесват както мъжете, така и жените…
	Замислих се за момент върху чутото, после му отправих една от очарователните си усмивки:
	— Е, никой не е съвършен.
	После слязох от колата и се качих в апартамента си, където ме очакваше Жанел. Любихме се дълго и уморително, а после се облякохме и излязохме да хапнем. Този път не поисках да ми разказва за живота си. Не й споменах нищо за разговора си с Дорън. Нямаше нужда. Отдавна бях го усетил и се бях примирил. Все пак беше по-добре, отколкото да се въргаля с други мъже.


	Книга шеста

	34.

	Колкото повече години минаваха, толкова по-добър ставаше Къли. Научи се да брои картите в подковата наистина безпогрешно. Отдавна беше станал „Ксънейду номер две“, имаше пълна свобода при използването на „молива“ и още много привилегии. Отдавна беше в състояние да осигурява на предпочитани клиенти не само обичайните „СХН“ — стая, храна и напитки, но и самолетни билети до всяка точка на света, най-скъпите проститутки, дори да унищожава подписаните от тях маркери. Някои от най-високопоставените му гости получаваха дори безплатни чипове, в случай че поискаха да се позабавляват в казиното на „Ксънейду“.
	През всичките тези години Гроунвелт беше за него повече баща, отколкото шеф. Станаха наистина близки приятели. Заедно се бореха с хилядите измамници, заедно откриваха и унищожаваха вътрешните и външни врагове, заплашващи светата банкова сметка на хотел „Ксънейду“. А тези врагове бяха много — фалшиви заемодатели, които искаха да сложат ръка върху маркерите на задлъжнелите в хотела хора; майстори на магнита, които искаха да опразнят игралните автомати противно на закона на вероятностите; мошеници, които купуваха чипове с невалидни кредитни карти и фалшиви паспорти; крупиета, които бяха майстори в „покриването“ на чипове; фалшификатори на билети за кино; компютърни магьосници, действащи край масите за тридесет и едно; стотици и хиляди нередовни барбутчии, които „пускаха“ в играта фалшиви зарове.
	Къли и Гроунвелт се справяха с всички. През тези години Къли прояви невероятен талант за привличане на нови клиенти и Гроунвелт не криеше уважението си към него. Негова беше идеята именно в „Ксънейду“ да се проведе световно първенство по табла. По негова инициатива един от най-добрите им клиенти, оставящ в касите на казиното поне по един милион долара годишно, получи подарък за Коледа чисто нов Ролс-Ройс. Хотелът вписа стойността на колата в разходите си за обществена дейност и по този начин я мина за сметка на данъците. А клиентът беше щастлив, че получи кола за сто и осемдесет хиляди долара и никак не се интересуваше от факта, че хотелът е платил за нея само шестдесет. Той си беше направил сметката, че е „избил“ двадесетина процента от годишната си загуба и беше доволен. Но истински връх за Къли беше играта с Чарли Хемзи. Години след нея Гроунвелт продължаваше да се удивлява на измамническите способности на своя „номер две“ и поклащаше глава с уважение.
	В началото Гроунвелт имаше сериозни резерви относно намерението на Къли да изкупи пръснатите из цял Вегас маркери на Хемзи срещу десет процента от стойността им. Но не го спря. След успеха на тази операция Хемзи отново се появи във Вегас, но вече отсядаше само в „Ксънейду“. Правеше го поне пет пъти в годината. При едно от посещенията си така му тръгна на барбут, че на бърза ръка спечели седемдесет хиляди долара. С тези пари откупи част от маркерите си — достатъчно, за да бъде „Ксънейду“ на чисто. Чак тогава блесна гениалността в плана на Къли:
	При поредното си прелитане Чарли Хемзи спомена, че скоро ще жени сина си в Израел. Лицето на Къли блесна от неподправена радост и той му предложи всички разноски по сватбата да бъдат за сметка на хотела. Обясни на объркания Хемзи, че частният самолет на хотела (друга негова блестяща идея, която откъсна тлъста хапка от бизнеса на авиокомпаниите) ще превози всички гости на сватбата до Израел и ще поеме хотелските им разноски там. Освен това за сметка на хотела ще бъдат сватбеният обяд, оркестъра, дори минералната вода. Само при едно условие — поканените (пръснати из цялата територия на Съединените Щати) ще трябва да дойдат в Лас Вегас и да вземат самолета оттук. Нищо страшно, разбира се — преспиването им също ще бъде за сметка на „Ксънейду“!
	По изчисленията на Къли цялата операция щеше да струва около двеста хиляди долара. Той убеди Гроунвелт, че тези средства ще бъдат върнати, а дори и да не стане това, Чарли Хемзи и синът му ще играят комар в хотела докато са живи. На практика ударът се оказа страхотен. Във Вегас пристигнаха стотина поканени за сватбата гости, които, преди да отлетят за радостното събитие, оставиха в касата на казиното близо един милион долара суха пара.
	А днес възнамеряваше да представи на Гроунвелт един наистина фантастичен план за правене на пари. След като се запознаят с него собственикът и съдружниците му положително ще се принудят да му дадат поста генерален директор на хотел „Ксънейду“ — най-високата официална длъжност след тази на самия Гроунвелт. Чакаше да се появи Фумиро. При последните си две посещения японецът бе подписал куп маркери и очевидно изпитваше затруднения за погасяването им. Къли поразпита Дейзи и разбра причините за тях. Не след дълго намери и разрешението.
	И скоро Фумиро действително се появи. Сутрин си ядеше супата и свиреше на пиано. Не прояви интерес към никакви жени, но в замяна на това залагаше като бесен и за три дни успя да профука всичките си налични пари. А после подписа маркер за нови триста хиляди долара. В навечерието на заминаването си пожела да разговаря с Къли в апартамента си. Беше много любезен и нервността му почти не си личеше. Не желаеше да се покаже унижен и се страхуваше да не би Къли да остане с впечатлението, че не може да си плати комарджийските дългове. С внимателно подбрани изрази му обясни, че задължението му от милион и нещо долара към казиното е дребна работа, тъй като в Токио разполага с купища пари. Проблемът му бил да превърне йените си в долари и да ги изнесе от Япония.
	— Предлагам ви следното, мистър Крос — заключи той. — Да дойдете лично в Япония, където аз ще си изплатя дълга в йени, а вие да помислите как да изнесете тези йени и да ги превърнете в долари.
	Къли държеше да увери мистър Фумиро, че продължава да се ползва с абсолютното доверие на хотела.
	— Няма смисъл да бързаме — каза той. — Имате пълен кредит при нас. Този милион може да почака до следващото ви помещение. Наистина не е проблем. Винаги се радваме да ви видим сред нас, вашата компания е истинско удоволствие! Моля да не се тревожите за нищо. Позволете ми да се поставя на ваше разположение и кажете какво мога да направя за вас. Веднага ще бъде уредено. За нас е чест да ни дължите известна сума…
	Красивото лице на Фумиро изгуби напрегнатото си изражение. За сетен път се увери, че не разговаря с някакъв обикновен западен варварин, а с човек, който е любезен почти като японец.
	— Защо не дойдете да ми погостувате, мистър Крос? — попита той. — В Япония ще прекарате великолепно. Ще ви доставя най-добрите гейши, най-добрата храна, най-отбраните напитки и най-красивите жени. Ще бъдете мой личен гост и така поне отчасти ще ви се отплатя за изключителното гостоприемство, което ми оказвате тук. А накрая ще си заминете с милиона, който дължа на хотела.
	Къли знаеше отлично, че в Япония съществуват много строги закони срещу износа на национална валута. Фумиро открито му предлагаше да наруши тези закони. Но той продължи да се усмихва и да поклаща глава.
	— Искам да направя нещо за вас — продължи Фумиро. — Просто защото ви имам абсолютно доверие. Вероятно знаете, че моето правителство строго забранява износа на йени. Предлагам ви заедно с милиона, който дължа на „Ксънейду“, да изнесете още един и да го депозирате на мое име в касата на хотела. За тази услуга ще получите петдесет хиляди долара в брой.
	Сърцето на Къли се изпълни със задоволство. Отново беше успял да преброи вярно останалите в подковата карти.
	— Приемам единствено от приятелски чувства към вас, мистър Фумиро — поклони се той. — Но сам разбирате, че трябва предварително да уведомя и мистър Гроунвелт.
	— Безспорно — кимна Фумиро. — Аз също ще поговоря с него.
	Веднага след този разговор Къли вдигна слушалката и набра номера на Гроунвелт. Но секретарката каза, че шефът е зает и е наредил да не го свързват с никого. Къли я помоли да му предаде, че става въпрос за нещо изключително важно и остана да чака в кабинета си. Три часа по-късно телефонът иззвъня. Беше Гроунвелт. Нареди му кратко да отиде при него и прекъсна линията.
	За последните няколко години шефът на „Ксънейду“ доста се беше променил. Лицето му беше изгубило обичайния си загар и на негово място беше дошла призрачната бледност. Все повече приличаше на стар ястреб, годинките му изведнъж започнаха да си личат. Къли знаеше добре, че вече рядко, много рядко, следобедните часове за почивка на стареца се подслаждаха с присъствието на някое хубаво момиче. Той затъваше все по-дълбоко в света на книгите си, все по-голяма част от текущите операции по ръководството на хотела преминаваха върху плещите на Къли. Но не се отказваше от редовната си среднощна инспекция на казиното, внимателно проверяваше всички игрални зали, а ястребовият му поглед все така не пропускаше нито едно движение на крупиета, контрольори и касиери. Изсъхналото му тяло все още съумяваше да поема част от електрическия заряд на казиното.
	Прие го облечен в официалния си черен смокинг, с който винаги правеше своите инспекции. Ръцете му попипваха копчетата на контролния панел, от който всеки миг към игралните зали щеше да потече поток чист кислород. Все още беше рано за това — обикновено го правеше в малките часове на нощта, когато играчите започваха да усещат умората и започваха да мислят за леглото. Съживяваше ги като кукли на конци. Само преди година беше наредил конзолите за кислорода да бъдат монтирани директно в апартамента му.
	Гроунвелт вдигна слушалката и нареди да му поднесат вечерята горе. Къли беше напрегнат. Не можеше да си обясни защо беше принуден да чака цели три часа. Дали вече е разговарял с Фумиро? Бързо проумя, че е станало точно това и усети как се изпълва с омраза. Тези двамата бяха едрите риби! Бяха се споразумели без него, оставяйки му обикновената роля на статист в голямата игра!
	— Предполагам, че Фумиро вече те е запознал с идеята си — тихо продума той. — Казах му, че преди да приема, трябва да се консултирам с теб.
	— Ти си цяло съкровище, момчето ми — топло му се усмихна Гроунвелт. — Отлична комбинация! Никой не би могъл да измисли нещо по-добро! Принудил си япончето да опре до услугите ти, без да му кажеш нито дума! А аз сериозно се опасявах, че ще изгубиш търпение като видиш каква купчина маркери е натрупал в касата!
	— Заслугата е изцяло на Дейзи — отвърна Къли. — Тя ме направи истински гражданин на Япония!
	Гроунвелт леко се навъси.
	— Жените са опасни — рече. — Мъже като нас двамата не трябва да ги допускат прекалено близо до себе си. В това се крие силата ни. Жените могат да ни докарат смърт просто така, от вродената си глупост… Мъжете са по-разумни, на тях може да се гласува доверие — леко въздъхна и добави: — Но в това отношение съм напълно спокоен за теб. Научил си се да боравиш с „пчеличките“ отлично!
	След това отново въздъхна, поклати глава и се върна на главната тема.
	— Единствената трудност при тази операция е известна — никой досега не е успял да открие сигурен начин за измъкване на пари от Япония. В касата ни има цяло състояние от японски маркери, за които не бих дал дори петак. Съществуват куп сериозни пречки. Първо, ако те хванат, ще гниеш в пандиза доста годинки. Второ, превръщаш се в потенциален обект за нападение в мига, в който получиш парите. Престъпният свят в Япония разполага с отлично разузнаване. Бързо ще научат, че си получил огромна сума. Трето, два милиона долара в японски банкноти могат да се поберат само в огромен куфар, който бие на очи. А на всички гранични пунктове багажът се проверява с електронни системи. Да не говорим за начините, до които трябва да прибегнеш, за да ги обърнеш в американски долари, в случай, че все пак успееш да ги изнесеш. После — как ще ги внесеш в Щатите и как ще се оправиш с местните престъпници? Хич не ми се мисли по този въпрос! Няма начин няколко души от персонала ни да не разберат, че отиваш да вземеш парите. Аз не мога да гарантирам за дискретността на всичките си служители. А по силата на непредвидимата случайност, ти можеш да изгубиш парите и просто ей така, без нищо! И тогава ще изпаднеш в твърде деликатно положение, защото до края на живота ти ще бъдеш обект на подозрение!
	— Всичко това вече го обмислих — рече Къли. — Направих справка в касата и установих, че имаме да вземаме още близо два милиона долара от други японци. Затова реших да свърша всичко наведнъж — ще донеса четири милиона долара накуп!
	— Само за едно пътуване? — усмихна се недоверчиво и малко учудено Гроунвелт. — Това е опасен комар, Къли. Рискуваш прекалено много!
	— Е, пътуванията може би ще бъдат две или три — каза Къли. — Но първо трябва да открия сигурен начин за износ.
	— Каквото и да откриеш, всички рискове ще бъдат за твоя сметка — поклати глава Гроунвелт. — Доколкото мога да преценя, личната ти изгода е равна на нула. А рискуваш да изгубиш всичко, дори живота си. Ако действително разсъждаваш по този начин, значи напразно съм те учил толкова години! Кажи ми защо искаш да го направиш? Тук няма процент от печалбата!
	— Ще ти кажа — кимна Къли. — Ще направя всичко сам и ще поема цялата вина, ако нещо се случи. Но ако донеса четири милиона долара в брой, ще очаквам да получа длъжността генерален директор на този хотел! Знаеш, че съм ти верен и винаги ще бъда на твоя страна…
	— Какъв рискован комар, господи! — въздъхна Гроунвелт с дълбока загриженост в гласа. — Не искам да гледам как го играеш!
	— Означава ли това, че приемаш? — попита Къли, опитвайки се да скрие ликуването, което изпълни гърдите му. Не искаше Гроунвелт да усети нетърпението му.
	— Приемам — кимна Гроунвелт. — Но при едно условие — ще вземеш само двата милиона на Фумиро и няма да се занимаваш с парите, които ни дължат останалите японци. Ако нещо се случи, ще изгубим само тези два милиона.
	— Един! — включи се в играта Къли и се засмя. — Забравяш ли, че вторият милион си е на Фумиро?
	— И двата са си наши — съвсем сериозно отвърна Гроунвелт. — Влязат ли паричките в касата ни, Фумиро ще ги профука до последния цент! Това е най-силната страна на сделката!


	На другата сутрин Къли изпрати Фумиро до летището с ролса на Гроунвелт. Беше му приготвил един скъп подарък — касичка за монети, изработена от стар италиански майстор. Беше пълна догоре със златни монети, най-новата, от които беше на осемдесет години. Фумиро изпадна във възторг. Но сред потока благодарности, с които го засипа японецът, Къли долови някакъв лек фалш, по-скоро нещо като лукава подигравка.
	— Кога да ви очаквам? — попита го на раздяла Фумиро.
	— След две или три седмици, считано от днешна дата — отвърна Къли. — Никой, дори мистър Гроунвелт няма да знае точната дата на пътуването ми. Надявам се, знаете защо…
	— Наистина трябва да бъдете безкрайно предпазлив — кимна Фумиро. — Парите ще бъдат готови и ще ви чакат.
	Къли се върна в хотела, вдигна слушалката и набра номера на Мерлин в Ню Йорк.
	— Мерлин, стари приятелю! — дружелюбно се провикна той, когато отсреща вдигнаха слушалката. — Какво ще кажеш, ако те поканя на една разходка до Япония? Всичко за моя сметка, включително гейшите!
	Оттатък настъпи продължително мълчание, после до него долетя приглушеният глас на Мерлин:
	— Ще дойда, разбира се.


	35.

	Идеята да се разходя до Япония ми се стори отлична. И тъй, и тъй, следващата седмица трябваше отново да съм в Лос Анджелис за работа върху сценария, а това си беше половината път. Напоследък с Жанел постоянно се карахме и исках да се откъсна за малко от нея. Знаех, че едно мое пътуване до Япония ще бъде лична обида за нея и това ми достави удоволствие.
	Вали ме попита колко време ще се бавя в Япония и аз казах седмица. Тя, разбира се, нямаше нищо против пътуването ми, никога нямаше нищо против. Подозирах, че чака с нетърпение да замина за някъде, тъй като у дома бях прекалено нервен и неспокоен. През по-голямата част от времето тя гостуваше на родителите си или други роднини и винаги вземаше децата със себе си.
	Когато слязох от самолета в Лас Вегас видях, че Къли е докарал ролса направо на пистата. Това особено внимание ме накара да застана нащрек.
	Още преди години ми беше обяснил защо посреща някои клиенти направо на пистата — за да избегне заснемането на пътниците от една автоматична камера на ФБР, монтирана на входа на терминала и работеща двадесет и четири часа в денонощието.
	На мястото, където се събираха покритите ръкави от пистата имаше просторна чакалня. Над нея властваше огромен стенен часовник, а зад него, в специално обзаведена кабинка, бяха монтирани телевизионни камери, които неуморно снимаха тълпите от нетърпеливи комарджии, стичащи се в Лас Вегас от всички краища на света. Дежурните екипи на ФБР внимателно сверяваха заснетите кадри със своите списъци на търсени престъпници. Това беше причината, поради която разни грабители, нелегални фалшификатори и купища други хора извън закона зяпваха от удивление, когато им слагаха белезниците още преди да са заложили дори долар от незаконно придобитите си средства.
	Попитах Къли откъде е разбрал за камерите, а той отвърна, че шефът на хотелската охрана е работил във ФБР години наред. Толкова беше просто.
	Направи ми впечатление, че Къли е освободил шофьора и сам кара голямата кола. Зави покрай сградата на терминала и се насочи към залата за получаване на багажа. Останахме в колата докато на въртележката не се появи куфарът ми. Междувременно Къли ме просветли по някои въпроси.
	Предупреди ме да не казвам на Гроунвелт, че на следващата сутрин отлитаме за Япония, а да се правя, че просто съм прескочил да похарча някой долар. След това ме запозна с истинската цел на пътуването — за двата милиона долара в йени, които трябва да измъкнем от страната, за рисковете, свързани с тази операция. Накрая ме погледна в очите и рече:
	— Аз съм убеден, че няма никаква опасност, но ти може би си на друго мнение. Ето защо няма да ти се сърдя, ако решиш да се откажеш.
	Отлично знаеше, че няма да му откажа, разбира се. Имах да му връщам една услуга. Не, имах да му връщам две! Веднъж ме отърва от затвора, а втория път ми върна онези оставени на съхранение в хотела тридесет и две хилядарки. Върна ми ги в употребявани банкноти от по двадесет долара и аз ги внесох в една от вегаските банки. Ако някой се беше заинтересувал за произхода на тези пари, щях да твърдя, че съм ги спечелил на комар, а Къли и хората му в казиното щяха да потвърдят това. Но изобщо не се стигна дотам. Скандалът с набирането на запасняци за армията отдавна беше погребан и забравен.
	— Винаги съм си мечтал да видя Япония — рекох. — Нямам нищо против да ти стана телохранител. Трябва ли да нося патлак?
	— Какъв патлак, бе човек?! — ужаси се Къли. — Нали ще ни очистят като мухи! Ако ни надушат и поискат да ни отмъкнат мангизите — нека ги отмъкват! Единствената ни защита е пълната секретност и светкавичните действия. Всичко съм премислил.
	— Тогава защо съм ти аз? — попитах. Бях любопитен, но и малко неспокоен. Нещо в тази история не ми се връзваше.
	— До Япония е страшно много път — въздъхна Къли. — Ще ми бъде страшно скучно, ако съм сам. В самолета ще си играем на карти, а в Токио заедно ще се мъкнем по бардаците. А и си едро копеле — можеш да уплашиш някой и друг дребен джебчия…
	— Окей — рекох.
	Но съмненията ми останаха.
	Вечеряхме заедно с Гроунвелт. На външен вид не изглеждаше особено добре, но настроението му беше отлично. Разказа ни куп интересни истории от първите си години във Вегас. Похвали се, че е успял да натрупа състояние без никакви данъци, просто защото е бил далновиден и е изпреварил федералното правителство, изпратило няколко години по-късно цяла армия от счетоводители и шпиони в Невада.
	— Човек може да стане богат само на тъмно! — отново стигна до любимото си заключение той. Тази муха си му бръмчеше под шапката открай време. Така, както под шапката на Осейно бръмчеше мухата за Нобеловата награда. — Всички в тази страна са принудени да забогатяват на тъмно. Хиляди малки магазинчета и търговски кантори правят именно това. Докато големите компании си произвеждат мрак по съвсем законен начин. Вегас е най-благоприятното място за тази дейност — Гроунвелт изтръска пепелта от хаванската си пура и доволно добави: — Именно това го прави силен. Тук лесно се забогатява на тъмно. А това е сила!
	— Мерлин е пристигнал само за една вечер — подхвърли Къли. — Мисля утре сутринта да хвана самолета за Лос Анджелис заедно с него и да купя малко антиквариат. А може и да потърся някой от холивудските играчи, чиито маркери чакат погашение…
	Гроунвелт смукна от пурата си и кимна.
	— Няма да е зле. И без това подаръците ми са на привършване — после се усмихна и рече: — Знаете ли откъде ми дойде идеята за тези подаръци? От една книга за комара, издадена през 1890-та година! Ето каква е ползата от четенето!
	После въздъхна и се изправи. Което означаваше, че е време да си тръгваме. Стисна ръката ми и любезно ни изпрати до вратата. Когато се озовахме в коридора, старият шеф спря Къли и някак мрачно каза:
	— Желая ти успех.
	Спряхме се сред изкуствената зелена трева на терасата. Пустинната луна ярко светеше. Пред очите ни се разстилаше цялата „ивица“ с милионите си разноцветни сияния, а зад нея мрачно се издигаше голата планина.
	— Той знае, че заминаваме! — съобщих подозренията си аз.
	— Ами нека знае — отвърна Къли. — Точно в осем ще се видим на закуска. Трябва да тръгваме рано.
	На другата сутрин излетяхме за Сан Франциско. Къли носеше огромен куфар от хубава кафява кожа и мътно проблясващи месингови ръбове. Изглеждаше здрав и солиден, със сложна ключалка.
	— Такъв куфар никога няма да се отвори сам — обясни Къли. — Освен това лесно ще го различаваме сред купищата багаж по летищата…
	За пръв път виждах такава вещ и му го казах.
	— Просто антика, която открих в един магазин на Лос Анджелис — рече той.
	В джъмбото на японските авиолинии скочихме едва петнадесет минути преди отлитането. Къли нарочно беше избрал това време. През време на полета играхме джин-руми. При кацането в Токио бях спечелил шест хиляди долара. На него явно не му пукаше, защото ме шляпна по гърба и весело се закани:
	— На връщане ще си избия всичко.
	Взехме такси и се отправихме към хотела. Изгарях от нетърпение да разгледам този вълшебен източен град. Но за мое голямо разочарование Токио се оказа мрачен и опушен съвсем като Ню Йорк. Беше с по-малки мащаби, жителите му бяха по-дребни, сградите по-плоски, а опушената му панорама беше миниатюрно копие на далеч по-величествената панорама на Ню Йорк Сити. Когато стигнахме центъра забелязах, че много хора носеха върху устите си нещо като хирургически маски и приличаха на болни призраци. Къли ми обясни, че в големите японски градове тези маски са нещо обикновено, тъй като много хора страдат от белодробни възпаления, предизвикани от силно замърсеният въздух.
	Минавахме край къщи и магазини, направени изцяло от дърво и твърде много наподобяващи филмовите декори на Холивуд. Бяха пръснати безредно сред модерни небостъргачи и търговски центрове. По тротоарите се блъскаха хора в европейски дрехи. Някои жени носеха национални носии, които приличаха на кимона. Всичко беше невероятно размесено и объркано.
	Хотелът беше поредното ми разочарование. Модерен, съвсем като американските, с просторно фоайе, дебели мокети и удобни кожени кресла. В креслата седяха дребнички японци с черни американски костюми и черни американски куфарчета. Сякаш се намирахме в нюйоркския „Хилтън“.
	— И това ли е магическият Ориент? — попитах аз Къли с нескрито разочарование в гласа.
	Той нетърпеливо поклати глава.
	— Дай първо да се наспим като хората! Утре сутринта ще свърша каквото имам да върша, а вечерта ще ти покажа истинския _Токио._ Не се безпокой, чакат те прекрасни забавления!
	За нас беше запазен голям апартамент с две спални. Отворихме куфарите си. Направи ми впечатление, че огромното, обковано с месинг чудовище на Къли е почти празно. Бяхме уморени от продължителния полет и си легнахме, макар тук да беше едва шест часа следобед.
	На другата сутрин Къли стана пръв и почука на вратата на стаята ми.
	— Хайде, време е да ставаш.
	Навън едва се развиделяваше.
	Той поръча закуската в стаята и това ме разочарова. Започна да ми става ясно, че едва ли ще видя кой знае колко от Япония. Донесоха ни бекон с яйца, кафе, портокалов сок и дори английски бисквити. Единствената ориенталска храна в подносите бяха някакви огромни палачинки, най-малко два пъти по-дебели от нормалните. Приличаха по-скоро на дебели филии хляб и вместо кафяви, бяха странно жълти. Опитах една и можех да се закълна, че беше с вкус на риба.
	— Какво по дяволите е това?
	— Палачинки, но пържени в рибено масло — обясни ми Къли.
	— Ще се въздържа — рекох и побутнах чинията към него. Той ги изяде с истинска наслада и ми се усмихна с пълна уста.
	— Просто трябва да им свикнеш…
	Сипахме си кафе.
	— Каква е програмата? — попитах го аз.
	— Виж какво временце е навън — отвърна той. — Ще се поразходим и всичко ще ти обясня…
	Очевидно се страхуваше, че в апартамента ни може да има микрофони.
	Излязохме от хотела. Все още беше много рано и слънцето едва изгряваше. Кривнахме в първата пряка и изведнъж се озовахме в ориента. Докъдето стигаше погледа, уличката беше оградена от малки и нестабилни, дървени къщички. Сред тях нарядко се издигаше по някоя тухлена сграда. По ъглите се издигаха огромни като циментови блокове купища боклук, акуратно завит в зелени пластмасови чували.
	Минувачи почти липсваха. Край нас мина млад мъж на велосипед, а черното му кимоно се развяваше зад него. Пред носовете ни сякаш изпод земята изскочиха двама японци с работни дрехи и бели маски на лицата. Аз се стреснах и отскочих встрани, а Къли се разсмя.
	— Тези маски ще ми скъсат нервите, да ги вземат мътните! — промърморих аз.
	— Ще свикнеш — рече Къли. — А сега ме слушай внимателно. Искам да си в течение на всичко, което става, за да не направиш фал…
	Докато се разхождахме край стените от зелен боклук, аз научих за намерението му да изнесе нелегално от страната два милиона долара в японски пари.
	— Пипнат ли ме, сигурно ще ме тикнат в пандиза — рече той. — Може да ме оправи само Фумиро, ако не го тикнат в пандиза заедно с мен, разбира се.
	— Ами аз? — попитах. — Ако пипнат теб, ще пипнат и мен!
	— Ти си известен писател — успокои ме Къли. — А японците имат страхотен респект към културата. Най-много да те изгонят от страната. Просто ще трябва да си държиш езика зад зъбите и толкова.
	— Значи съм тук само като турист, така ли? — поисках да уточня аз. Държах да знае, че лъжите му не ми минават. После се сетих за още нещо. — А как, по дяволите, ще минем през митницата в Щатите?
	— Няма да минаваме — отвърна Къли. — Ще оставим мангизите в Хонконг. Там е безмитна зона и проверяват само местните граждани.
	— Господи! — възкликнах смаян аз. — Искаш да кажеш, че оттук ще заминем за Хонконг, така ли? Ами дай да прескочим и до Тибет, а? Отдавна се каня да си поговоря с Далай Лама!
	— Дръж се разумно! — скара ми се Къли. — Няма причини за паника. Миналата година вече изпробвах този маршрут с малко мангизи в джоба… Всичко ще бъде окей!
	— Я ми намери един патлак, мръсник такъв! — рекох. — Имам жена и три деца — все трябва да се защищавам по някакъв начин! — казах го на шега, разбира се. Вече бях здравата оплетен в мрежата на Къли и нямаше накъде да мърдам.
	Но той не разбра шегата и ме погледна с намръщен и неспокоен поглед.
	— Не можеш да носиш пистолет. Всички японски авиокомпании преглеждат пътниците с електронна апаратура. А голяма част от тях прекарват през рентгена и багажа им… — млъкна за момент и тихо добави: — Само една компания не си прави този труд… Името й е „Катей“. Знаеш какво да правиш, ако нещо се случи с мен…
	— Направо не се виждам сам в Хонконг с два милиона кинта в куфара! — отрязах го аз. — Сигурно поне стотина жълти ще ми скочат с дългите си ножове!
	— Не се тревожи — успокоително се усмихна Къли. — Нищо подобно няма да се случи. Всичко ще мине по мед и масло.
	Хич не бях спокоен.
	— Но ако все пак нещо стане, какво ще правя самичък в онзи град?
	— Стига си задавал въпроси! — отряза ме Къли. — Ще правиш каквото ти казвам и толкоз! Вероятно не си забравил, че ми дължиш известни услуги, нали?
	— Не съм — рекох и млъкнах.
	Върнахме се в хотела. Къли проведе два-три телефонни разговора на японски, а после стана да излиза.
	— Ще се върна около пет часа следобед, но е възможно и да се забавя. Ти ще стоиш тук и ще ме чакаш. Ако не се върна през нощта, скачаш в първия сутрешен самолет и тичаш у дома. Ясно ли е?
	— Да.
	Прибрах се в спалнята си и се опитах да почета. После ми се стори, че дочувам подозрителни шумове от хола и се преместих там. Поръчах да ми донесат обяда горе, а после се обадих в Щатите. Свързаха ме за броени секунди и това доста ме изненада. Мислех си, че ще им трябва поне половин час.
	Вали вдигна слушалката още при първото позвъняване и от гласа й познах, че се радва да ме чуе.
	— Как е тайнственият Ориент? — попита ме тя. — Добре ли се забавляваш? Запозна ли се с някоя гейша?
	— Още не съм — признах аз. — Досега успях да се запозная единствено със сутрешните боклуци на Токио. Къли излезе по работа и го чакам да се върне. Засега единствената ми полза от пътуването е, че успях да му издърпам шест бона по време на полета.
	— Чудесно — каза Валъри. — Значи можеш да ни купиш по едно от онези фантастични кимона. О, между другото, вчера те търси някакъв човек от Вегас. Каза, че ти е приятел и те очаквал да се появиш… Аз му казах, че си в Токио, но скоро ще се върнеш.
	Сърцето ми прескочи един такт.
	— Съобщи ли си името? — попитах аз с цялата небрежност, на която бях способен в момента.
	— Не — отвърна Валъри. — Не забравяй за подаръците!
	— Няма — рекох и затворих.
	През целия следобед седях и си хапех нервите. По едно време набрах номера на летището и си запазих място за сутрешния самолет за Сан Франциско. Изведнъж ми стана ясно, че Къли никога няма да се върне. Отидох в спалнята му и потърсих големия пиринчен куфар. Не го намерих.
	Къли се върна на мръкване. Доволен и весел, той щастливо потъркваше ръце.
	— Всичко е окей — рече. — Нямаме никакви причини за тревога. Довечера ще се позабавляваме, а утре рано вдигаме гълъбите. Вдругиден трябва да сме в Хонконг.
	— Обадих се на жена ми — съобщих му аз. — Хубавичко си поговорихме. Някой от Вегас ме търсил по телефона и тя му казала, че съм в Токио.
	Новината го накара да стане сериозен. Мисли дълго, после сви рамене.
	— Вероятно е бил Гроунвелт. Само той има телефонния ти номер. Искал е да провери дали предположението му е вярно…
	— Имаш ли му доверие, когато става въпрос за операция с подобни рискове? — попитах аз и едва не си прехапах езика.
	— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — скочи насреща ми Къли. — Този човек ми е като баща вече години наред! Той ме създаде и затова му вярвам повече, отколкото вярвам дори на теб!
	— Защо тогава не му каза къде отиваме? — засякох го аз. — Защо му надрънка всичките тези глупости за антикварните вещи в Лос Анджелис?
	— Защото той ме е учил да постъпвам така — отвърна Къли. — Никога не казвай неща, които събеседникът ти не трябва да знае. Той ще се гордее с мен, дори и да разбере, че съм го излъгал! Защото постъпих правилно — гласът му видимо омекна и той добави: — Хайде, обличай се. Чака те страхотна вечер! Никога в живота си не си виждал подобно нещо!
	Неизвестно защо, думите му ми напомниха за Ели Хемзи.


	Очаквах, че ще прекарам нощта в дом за гейши — нали само това показваха в разните рекламни филмчета за ориента? Ще бъда в компанията на красиви и интелигентни жени, които ще правят всичко за моето удоволствие. Когато Къли каза, че действително ще бъдем в компания на гейши, аз очаквах да отидем в някоя от онези богато обзаведени японски заведения, които бях виждал на кино. Затова бях доста изненадан, когато дошлият да ни вземе униформен шофьор закова лимузината пред някакво малко ресторантче с брезентов навес на една от централните токийски улици. То по нищо не се различаваше от обикновена китайска кръчма, с каквито беше пълна долната част на Манхатън. Но главният келнер ни се поклони и ни преведе през препълнения ресторант и ни отвори вратата на една отделна зала.
	Беше разкошно обзаведена, в истински японски стил. От тавана се спускаха разноцветни книжни фенери, а дългата банкетна маса, издигаща се едва на двадесетина сантиметра от пода, беше отрупана с прекрасни, правени на ръка чинии и чаши, с изящни пръчици за хранене от слонова кост. Край нея се бяха настанили четирима японци, облечени в кимона. Единият от тях беше Фумиро. Къли му стисна ръката, а останалите направиха дълбоки поклони. После ме представи. Бях виждал Фумиро край игралните маси, но никога не бяхме се запознавали.
	Една врата в дъното на залата се отвори и влязоха гейшите. Бяха седем, в красиви тежки кимона, изпъстрени с изкусни бродерии. Лицата им бяха покрити с дебел пласт пудра. Ситно подтичвайки, те седнаха на специалните възглавнички, поставени до всеки от мъжете.
	Последвах Къли и също се настаних край масата. Появиха се сервитьорки с огромни купи в ръце. Бяха пълни с риба и зеленчуци. Гейшите се заеха да ни хранят. Вземаха малки късчета риба или зеленчук с пръчиците си и ги поднасяха към устата ни. Час по час бършеха устните и лицата ни с меки кърпички, които приличаха на сюнгери за баня. От тях се излъчваше влага и лека миризма на парфюм.
	Моята се беше настанила плътно до мен и почти ме притискаше. Караше ме да ям и пия с очарователна усмивка и изящни жестове. Постоянно пълнеше чашата ми с някаква странна напитка, вероятно прочутото саке. Виното беше отлично, но храната беше прекалено рибена за вкуса ми. Но после донесоха превъзходни бифтеци „Кобе“*, нарязани на ситни кубчета и полети с великолепен сос.
	[* Порода говеда, отглеждани по специален способ в района на град Кобе, прочути с великолепното си месо. — Б.‍пр.‍]
	Когато хвърлих по-внимателен поглед на своята гейша, аз установих, че е поне четиридесетгодишна. Макар че тялото й беше плътно притиснато до моето, сетивата ми не долавяха абсолютно нищо женствено — беше плътно стегната в бродираното си кимоно и приличаше на египетска мумия.
	След вечеря момичетата се заеха да ни забавляват. Една от тях извади инструмент, подобен на флейта и започна да свири. Вече бях погълнал толкова вино, че непознатата музика ми звучеше като ручене на гайда. Друго момиче започна да рецитира нещо, вероятно поема. Всички мъже я възнаградиха с аплодисменти. После стана моята. Стисках й палци да се представи добре. За мое огромно смайване, тя започна да прави салта във въздуха и няколко пъти прелетя на косъм от главата ми. Щях да умра от страх. Когато направи същото над главата на Фумиро, той я хвана във въздуха и се опита да я целуне. Бях твърде пиян, за да разбирам какво става. Гейшата му се изплъзна, шляпна го лекичко по бузата и двамата се заляха в щастлив смях.
	В следващата игра участваха и мъжете. Трябваше да се опитаме да захапем набучен на пръчка портокал, без да използваме ръцете си. Същото се опитваше да направи и гейшата срещу всеки участник. Портокалът подскачаше между издадените напред мъжки и женски устни, лицата се докосваха, а гейшите сладко се кискаха.
	— Господи — обади се Къли до мен. — Дано следващата игра да не бъде на бутилка!
	Едновременно с това отправи една широка усмивка на Фумиро, който весело подвикваше на момичетата и очевидно се забавляваше отлично. При последвалите нови поръчки, топки и премятаници аз се забавлявах не по-зле от него, с олекнала от пиенето глава. В един момент се строполих върху купчина възглавници, а моята гейша дойде, взе главата ми в скута си и избърса лицето ми с гореща ароматизирана кърпичка. Ръцете й бяха невероятна нежни.
	Дойдох на себе си в лимузината, седнал до Къли. Отново ни возеше униформения шофьор, а колата се плъзгаше по тесни и зле осветени улички. Спряхме пред някаква къща в предградията. Къли слезе и се насочи към вратата, а тя се разтвори пред него като в приказките. Последвах го и видях, че сме попаднали в истински японски дом. Стаята, в която влязохме беше гола, само с матраци за спане по пода. Стените й представляваха хлъзгащи се плоскости от неизвестно за мен и много тънко дърво.
	Строполих се върху един матрак със залепнали очи. Умирах за сън, но все пак усетих, че Къли коленичи до мен.
	— Ще нощуваме тук — каза той. — Спи спокойно, утре сутринта ще имам грижата да те събудя. Домакините ще се погрижат за теб.
	Зад него забелязах усмихнатото лице на Фумиро. Беше напълно трезвен и това ме обезпокои. Направих опит да се изправя, въпреки че умирах за сън. Къли ме бутна обратно върху матрака, а гласът на Фумиро каза:
	— Вашият приятел има нужда от компания.
	Отпуснах се върху удобния матрак и заспах като камък. Бях смъртно уморен.
	Не зная колко дълго съм спал. Събуди ме лекото съскане на плъзгащите се врати. На слабата светлина на фенерите успях да различа фигурите на две млади японки, които изскочиха сякаш направо от стената. Носеха малък леген от червено дърво, пълен с гореща вода. Жълто-сините им кимона смътно се отразяваха в неспокойната й повърхност. Съблякоха ме гол и започнаха да ме мият. Деликатните им пръсти нежно масажираха всеки квадратен сантиметър от тялото ми. Усетих, че се възбуждам. Момичетата се разкикотиха и едното леко ме перна по члена. После изчезнаха заедно с дървения си леген.
	Бях достатъчно разсънен и ободрен, за да се запитам къде изчезна Къли, но не бях достатъчно трезвен, за да стана да го потърся. Стената отново се разтвори с мекото си съскане. Момичето, което влезе, беше само и аз веднага разбрах какви ще бъдат функциите му.
	Беше облечена в дълго до земята зелено кимоно, което свободно падаше по тялото й. Лицето й беше красиво, въпреки пласта екзотичен грим. Разкошната й черна коса беше събрана на висок кок, прикрепен от гребенче, което проблясваше като златно. Приближи се до мен. Преди да коленичи успях да забележа, че е съвсем боса, а краката й са малки и изключително красиви. Ноктите им бяха покрити с кървавочервен лак.
	Светлината сякаш намаля още и тя се изправи пред мен абсолютно гола. Тялото й беше млечнобяло, с малки, но чудесно оформени гърди. Зърната й бяха толкова розови, че изглеждаха боядисани. Наведе се, измъкна гребенчето от косата си и разтърси глава. Тялото ми се оказа почти покрито от разкошните черни коси. Започна да целува тялото ми с устни и език. Главата й постепенно слизаше надолу. Устата й беше топла, а езикът грапав. Черната коса бавно се разстла върху бедрата ми. Направих опит да се раздвижа, но тя ме притисна обратно върху матрака. Когато свърши, легна до мен и положи глава на гърдите ми. По някое време се събудих и започнах да я любя. Краката й се вплетоха в моите, а тазът й яростно се притискаше в моя — сякаш искаше да прекърши завинаги мъжката ми сила. Беше наистина див и бурен секс. Когато наближихме кулминацията, тя нададе лек писък и се търкулна встрани. После се прегърнахме и заспахме.
	Събудих се от поредното съскане на подвижните прегради. Стаята беше изпълнена от светлината на новия ден. Момичето го нямаше. През отворената преграда се виждаше съседното помещение. Там беше Къли. Седнал върху огромния си пиринчен куфар, той ме гледаше с топла усмивка на лице.
	— Хайде, Мерлин — рече. — Ставай, че ще изпуснем самолета за Хонконг.


	Куфарът се оказа толкова тежък, че до колата го занесох аз, тъй като Къли не успя дори да го повдигне. Този път нямаше шофьор и зад волана се настани моят приятел. Когато пристигнахме на летището, той просто вкара колата в паркинга и я остави там. Награбих с две ръце огромното чудовище, а Къли вървеше пред мен и ми проправяше път към гишето за приемане на багажите. Все още бях гроги от тежката нощ и тежкият сандък постоянно ме чукаше по пищялките. На гишето приеха куфара, а разписката за него прикачиха към моя билет. Реших, че това не е толкова важно и не казах нищо на Къли, който очевидно не забеляза тази подробност.
	Излязохме от изхода за заминаващите и се насочихме към самолета. При стълбичката се спряхме и зачакахме появата на камиончето с багажа. Най-отгоре на купчината се мъдреше нашето пиринчено чудовище. Изчакахме да видим как работниците го вкарват в търбуха на самолета и едва тогава поехме нагоре.
	До Хонконг летяхме малко повече от четири часа. Къли беше нервен и разсеян. По тази причина успях да му измъкна още четири бона на карти. Докато играехме му подхвърлях по някой въпрос.
	— Нали утре щяхме да заминаваме?
	— Така мислех — отвърна той. — Но Фумиро събра парите по-рано, отколкото очакваше.
	Естествено, най-безсрамно ме лъжеше.
	— Това парти с гейшите беше страхотно — продължих аз.
	Той се направи на прекалено зает с картите си и само измуча. Но умът му продължаваше да бъде далеч от играта.
	— Противен ученически купон! — изръмжа след малко той. — Тия гейши са гола вода, предпочитам си нашите истински мадами във Вегас!
	— На мен пък ми харесаха — рекох. — Особено среднощните процедури…
	— Какви процедури? — вдигна очи Къли, моментално забравил за картите.
	Разказах му за мадамите в къщата и той пусна мръснишката си усмивка.
	— Пак извади късмет, дявол да те вземе! Това е работа на Фумиро… А аз тичах като луд цяла нощ! — млъкна за момент, после добави: — Значи най-сетне се предаде, а? Бас държа, че за пръв път изневеряваш на онази мадама, дето ти е завъртяла главата в Лос Анджелис!
	— Вярно е — кимнах. — Така сме се разбрали — да си изневеряваме само ако сме на три хиляди мили разстояние един от друг!
	Не след дълго кацнахме на летището в Хонконг.
	— Иди в багажното и чакай да докарат куфара — каза Къли. — Аз ще остана на самолета, за да бъда сигурен, че ще го свалят. А след това ще вървя подир камиончето. Така ще бъда непрекъснато край него, за в случай, че някой реши да се прави на умен…
	Прекосих летищната сграда и с бързи крачки се насочих към багажното. Фоайето беше претъпкано с народ. Макар че също са азиатци, тукашните хора бяха доста по-различни от японците. Въртележката тръгна и аз напрегнато зачаках. Десет минути по-късно се запитах къде по дяволите изчезна Къли. Хвърлих поглед край себе си и с облекчение видях, че никой от тукашните не носи маска на лицето си. Подозрителни мутри липсваха и това ме успокои.
	Най-сетне върху бавно въртящата се окръжност се появи огромният сандък с пиринчени ръбове. Грабнах го и с мъка го повдигнах. Беше все така тежък. Огледах ключалките му, за да се уверя, че не са били насилвани. Точно тогава забелязах малката квадратна табелка, завързана за дръжката със здрав конец. На нея пишеше „Джон Мерлин“, а отдолу се мъдреше домашният ми адрес и номерът на паспорта ми. Едва сега ми стана ясно защо получих покана за екскурзия до другия край на света. Ако някой трябваше да влезе в затвора, това очевидно бях аз.
	Седнах върху куфара и зачаках. Три минути по-късно усмихнатото лице на Къли изплува от тълпата. Цял светеше от задоволство.
	— Страхотно! — викна той. — Хванах едно такси. Чака ни отпред. Хайде да вървим в банката!
	После хвана дръжката на куфара и без никакви усилия го понесе към изхода.
	Таксито криволичеше из тесни улички, претъпкани с народ. Мълчах. Цял живот знаех, че дължа на Къли голяма услуга и най-накрая му се бях издължил. Кипях от ярост, че ме излъга и ме подложи на огромен риск. Но Гроунвелт положително би се гордял с него. Следвайки логиката на нещата, реших да продължавам да се правя на будала. Той очевидно очакваше да открия не особено хитроумната му измама и сигурно отдавна е подготвил обясненията си.
	Таксито спря пред мрачна сграда на една оживена улица. Върху стъклата на витрините й пишеше с големи златни букви „Международна банка Футаба“. От двете страни на вратата дежуреха униформени мъже с автомати под мишница.
	— Опасен град е този Хонконг — въздъхна Къли и кимна леко на пазачите. Внесе куфара в банката сам.
	Когато се озовахме вътре, той прекоси широкото фоайе и с твърди крачки се отправи към една от вратите в дъното. Почука и хлътна вътре. Последвах го. Някакъв дребен евразиец с брада ни посрещна с ослепителна усмивка и стисна ръката на приятеля ми. Къли ме представи и човекът промърмори името си — някаква странна комбинация от съгласни, която така и не разбрах. После се обърна и ни поведе към вътрешността на банката. Влязохме в просторна стая с огромна заседателна маса в средата. Къли хвърли куфара на масата и извади ключовете. Признавам, че гледката беше невероятна. Огромният сандък беше претъпкан до капака с новички японски банкноти.
	Евразиецът вдигна слушалката и излая заповедите си на някакъв непознат език, най-вероятно китайски. Две минути по-късно стаята се препълни с банкови чиновници. Петнадесет човека, облечени в еднакви черни костюми. Те се нахвърлиха върху съдържанието на куфара с неподозирана страст, но въпреки това преброяването и подреждането на парите ни отне цели три часа. Евразиецът ни заведе в кабинета си, подписа няколко документа, сложи им печата на банката и ги подаде на Къли. Приятелят ми внимателно ги прегледа и едва след това ги сложи в джоба си. Тази купчина бумаги представляваше „малката разписка“, която трябваше да получа аз, ако на него му се беше случило нещо непредвидено.
	Най-сетне се озовахме на обляната от слънцето улица. Къли сияеше.
	— Свършихме страхотна работа! — викна той. — Сега вече можем да си вървим у дома!
	Аз поклатих глава.
	— Как прие този огромен риск? — попитах. — Пренасянето на подобни суми е истинска лудост!
	— Съвсем същото е и да управляваш едно игрално казино във Вегас — усмихна се той. — Риск. Работата ми е такава. Компенсирам го с доста добър процент от чистата печалба.
	Спряхме едно такси и Къли нареди на шофьора да ни откара на летището.
	— Господи! — изразих своя протест аз. — Обиколихме половината свят, за да стигнем до Хонконг, а сега излиза, че дори не мога да хапна в този град!
	— По-разумно е да не насилваме късмета си — рече Къли. — Някой може да си помисли, че парите още са у нас. Давай да си обираме чуковете по най-бързия начин!


	По време на продължителния полет до Щатите на Къли му вървеше и успя да си избие седем от десетте хилядарки, които бях спечелил на карти. Вероятно щеше да избие всичките, ако аз не бях се сетил да спра.
	— Хайде, стига с тия номера! — умолително рече той. — Бъди честен, дай ми възможност да си избия загубите!
	— Няма да стане! — твърдо отказах аз и го погледнах в очите. — Нека поне веднъж да те надхитря в цялата тази проклета екскурзия!
	Той моментално млъкна и ме остави да задремя. Спах чак докато самолетът се приземи меко на летището на Лос Анджелис. Останах да му правя компания докато стане време за полета му до Лас Вегас. Докато съм спал той явно беше обмислил всички подробности от приключенията ни и беше открил, че съм видял етикета на куфара.
	— Знаеш ли, много ми се иска да повярваш на това, което ще ти кажа — рече. — Ако беше загазил щяхме да направим всичко възможно да те измъкнем. Става въпрос за Гроунвелт, Фумиро и мен. Страшно съм ти благодарен. Защото зная, че сам не бих се справил — просто нямаше да ми издържат нервите!
	— Дължиш ми три бона! — напомних му аз. — Можеш да ги вложиш на мое име в касата на „Ксънейду“. Мисля да ги заложа на бакара, като дойда следващия път…
	— Нямаш проблеми — кимна Къли и попита: — Я ми кажи защо изневеряваш на мадамите си само ако си на три хиляди мили от тях? Не си ли мислил, че така си ограничаваш възможностите твърде много? Светът не е достатъчно голям!
	Разсмяхме се и си стиснахме ръцете, тъй като в този момент обявиха полета му. Пустият му Къли Брояча! Все пак си ми беше приятел, независимо от всичките му мошеничества! Е, не можех да му имам стопроцентово доверие, но нима има такива хора по света? Винаги съм знаел душичката му, но въпреки това бях доволен, че го имам за приятел. Той просто не можеше да изневери на характера си, защо тогава трябваше да се ядосвам?
	Прекосих терминала на „Уестърн Еърлайнс“ и се насочих към телефонните кабини. Исках да предупредя Жанел, че отново съм у дома. Реших да действам по системата на Гроунвелт и да не й казвам за пътуването до Япония. После изведнъж се сетих, че не съм купил никакви подаръци на Вали и децата.


	36.

	Когато си луд по някого, а той не ти отговаря с подобни чувства, се получава една доста интересна ситуация. Ставаш като глухонемите, или предпочиташ да се правиш на такъв. Измина почти цяла година преди за пръв път да чуя издайническото прещракване на картите в ръцете на Жанел, макар че за това време бях събрал изобилна купчина от признаци и предупреждения за настъпването на този момент.
	При едно от пътуванията ми за Калифорния стана така, че самолетът ми се приземи половин час преди разписанието. Очаквах, че Жанел както обикновено ще бъде в залата за посрещачи, но я нямаше. Излязох пред сградата на летището с предчувствието, че ще я хвана в нещо нередно. Беше неясно предчувствие, сгушено някъде дълбоко в душата ми. Може би от сорта на случайна среща със стар познат, с когото е седнала да изпие едно питие, докато ме чака… Може би изпращане на неизвестен любовник, който напуска Лос Анджелис малко преди моето завръщане… Нещо такова. Продължавах да бъда един крайно недоверчив тип.
	И действително я хванах, макар и не така, както очаквах. Видях я да излиза от паркинга и да се насочва към сградата на летището, пресичайки двойната лента на магистралата. Вървеше бавно и с очевидна неохота. Беше облечена в сива пола и бяла блузка, а дългата й руса коса беше прибрана на кок. Почти я съжалих в този момент. Приличаше на дете, което са откъснали от любимата игра и са го помъкнали на гости. Точно по обратния начин бях действал самият аз, докато се намирах от другата страна на континента, в Ню Йорк. Отидох на летището цял час преди полета, тичах като луд през летището, изпълнен от нетърпението да я видя час по-скоро. Умирах за нея, но тя очевидно съвсем не се чувстваше така. Докато тези мисли нахлуваха в съзнанието ми като буреносен облак, тя вдигна глава и моментално ме видя. Лицето й светна от радост, а миг по-късно вече ме прегръщаше и целуваше. Бързо забравих това, което неволно бях наблюдавал.
	През времето на този ми престой, тя беше изключително заета. По цял ден репетираше някаква пиеса, чиято премиера бе насрочена за една-две седмици по-късно. Това не ми пречеше, тъй като и аз имах доста работа в студията. Виждахме се само нощем. Обикновено ми звънеше в студията да ми каже горе-долу кога ще приключи. Когато й поисках номер, на който да я търся и аз, тя отвърна, че в целия театър няма нито един телефон.
	Една вечер репетицията й се проточи необичайно до късно и аз реших да отида да я взема направо от театъра. Тъкмо се готвехме да тръгваме, когато от една гримьорна изскочи младо момиче и викна:
	— Жанел, мистър Евъртс те търси по телефона!
	Останах да чакам в коридора. Евъртс беше режисьор-постановчикът на пиесата. Не знаех причините, поради които беше отказала да ми даде номера на театъра. Сега нещата започваха да се изясняват — очевидно Жанел не искаше Евъртс да знае за мен.
	Когато Жанел се появи отново, лицето й беше поруменяло от удоволствие. Погледна ме и спокойно обясни:
	— За пръв път ме търси. Дори не знаех, че тук има телефон!
	Щракането на втората карта се долови съвсем отчетливо. Продължавах да изпитвам огромно удоволствие от присъствието й, радвах се на тялото и очарователното й лице. Продължавах да съм влюбен до полуда в изразителността на това лице, в извивката на устните, в чаровните очи. Имаше най-красивата уста на света! А очите й? Господи, никога не бях виждал толкова беззащитни и едновременно с това толкова весели очи! По дяволите! Май приятелите ми бяха прави и аз все още си бях Мерлин Хлапето! Хич не ми пукаше, че тази красива уста сипе лъжа след лъжа! Знаех, че го прави с неудоволствие и това ми беше достатъчно. Жанел действително не обичаше да лъже и вероятно затова го правеше толкова зле. За всяка лъжа ми сигнализираше по един смешен и едновременно с това трогателен начин. Но лъжата си беше лъжа, все пак!
	Няма значение, нищо няма значение! Страдах, разбира се, но пак ми беше добре. С течение на времето започнах да страдам повече, тъй като по-малко й се радвах. Така става в живота…
	Бях абсолютно убеден, че между нея и Алис отдавна съществува интимна връзка. Веднъж Алис беше заминала на някакви снимки и Жанел ме покани да преспя при нея. Късно вечерта Алис се обади от някакъв град на хиляди мили, просто така, да си побъбрят. Жанел й отговаряше лаконично и очевидно се ядоса. Половин час по-късно, точно докато се любехме, телефонът отново иззвъня. Жанел се пресегна, вдигна слушалката и я запрати под леглото.
	Никак не обичаше да я прекъсват, когато се люби и това страшно ми харесваше. В хотела често ми забраняваше да се докосвам до телефона, а нерядко не ми даваше дори да отворя на келнера с поръчаните напитки и храна.
	След около седмица набрах номера й от хотелската си стая. Знаех, че спи до късно и никога не й звънях преди единадесет. Но този път ми даде заето. В продължение на час въртях през десетина минути, но винаги ми даваше заето. Изведнъж картинката ми се появи съвсем като на кино — Жанел и Алис се любят върху широкото легло, а телефонната слушалка е захвърлена под него и забравена. Когато най-сетне успях да се свържа, на телефона се оказа Алис. Гласът й беше мек и щастлив. Бях сигурен, че са любовници!
	При друг случай — тъкмо тръгвахме на разходка към Санта Барбара, телефонът иззвъня и някой я повика по спешност при продуцента й. Ставало въпрос за някаква пробна роля. Обеща да се забави най-много един час и затова реших да я придружа. Продуцентът беше от старите й приятели. Влизайки в кабинета, той я погали по лицето, а тя топло му се усмихна. Веднага дефинирах този жест — жест на някогашен любовник, а сега близък приятел.
	После тръгнахме за Санта Барбара. Не се сдържах и я попитах дали някога е спала с този човек.
	— Да — отвърна тя и въпросът беше изчерпан.
	Една вечер имахме среща с приятели за вечеря. Отидох да я взема от дома й. Отвори ми Алис, тъй като Жанел тъкмо се обличала. Харесах тази жена още щом я видях и някак не ми пукаше, че е любовница на Жанел. Неизменно ме посрещаше с нежна целувка по устните, винаги й беше приятно да бъде в моята компания. Разбирахме се чудесно. Беше висока и слаба, носеше тесни блузки, които подчертаваха изненадващо едрият й бюст, но на мен ми се струваше, че й липсва женственост.
	Сипа ми чаша питие, сложи на грамофона една плоча на Едит Пиаф и зачакахме Жанел да привърши с тоалета си.
	Скоро тя се появи откъм банята, целуна ме и каза:
	— Страшно съжалявам, Мерлин, но току-що ми съобщиха, че тази вечер трябва да бъда на репетиция. Опитах се да те хвана в хотела, но не успях. След няколко минути ще мине режисьорът да ме вземе.
	Щракването на втората карта беше толкова ясно, че дори се учудих. Гледах я и мълчах. Тя ми беше отправила най-сърдечната си усмивка, но я издаваше лекото потрепване на устните. Очите й ме гледаха изпитателно. Очевидно много й се искаше да успее да ме излъже, но разумът й подсказваше, че в този момент шансовете й са нищожни.
	— Режисьорът ще ме вземе — повтори тя. — Вероятно към единадесет ще привършим…
	— Добре — рекох.
	Алис деликатно гледаше в чашата си и с целия си вид даваше да се разбере, че й е неудобно да присъства на обясненията ни.
	Изчаках малко и режисьорът, разбира се, се появи. Беше млад, но почти напълно оплешивял човек. Държеше се страхотно делово. Отказа питието, което му предложи Алис, и се обърна към Жанел:
	— Решихме да проведем репетицията у нас. Искам да си напълно готова за утре. Двамата с Евъртс променихме някои реплики и трябва да ги видиш…
	След което се извърна към мен и подхвърли:
	— Съжалявам, че ви развалих вечерта, но в шоубизнеса е така…
	Стриктно се придържаше към ролята, която му бяха възложили. Не изглеждаше лош човек. Пуснах му една студена усмивка, в която се изхитрих да включа и Жанел, после рекох:
	— Няма проблеми. Работете толкова, колкото ви е необходимо.
	Жанел очевидно изпадна в лека паника, защото стреснато се обърна към режисьора:
	— Дали ще свършим до десет?
	— Може би, ако работим интензивно и без прекъсване — отвърна онзи.
	— Защо не останеш при Алис да ме почакаш? — обърна се тя към мен. — После ще отидем на тази вечеря.
	— Добре — приех аз. Бях решил да се съгласявам с всичко, просто за да видя какво ще се получи.
	Останах при Алис и завързахме разговор. Тя каза, че наскоро е пребоядисала апартамента и ми предложи да го разгледам. Беше наистина красиво. Прозорците на кухнята бяха оборудвани със специални капаци, а шкафовете бяха изрисувани със странни, но приятни шарки. От тавана висяха разни медни тигани и паници, окачени на специални вериги.
	— Хубаво е — изразих одобрението си аз. — Не мога да си представя, че Жанел е имала търпението да направи подобно нещо.
	— Аз съм домашният майстор! — усмихна се Алис.
	После ми показа спалните. Едната от тях беше обзаведена като детска стая.
	— Тук мислим да сложим синчето на Жанел, когато ни идва на гости — поясни Алис.
	После влязохме в другата спалня. В нея доминираше огромно двойно легло. Беше очевидно женска — с кукли край стените, големи възглавници върху дивана и телевизор срещу леглото.
	— Чия е тази стая? — попитах аз.
	— Моята — отвърна Алис.
	В третата спалня цареше пълен безпорядък. Беше ясно, че обитателките на жилището я използват по-скоро като килер. Леглото беше тясно и покрито с дебела кувертюра. От стари мебели човек трудно можеше да се обърне.
	— А тази спалня на кого е? — усмихнах се аз.
	— На Жанел — отвърна Алис и сведе очи.
	Разбра, че е безсмислено да крие от мен очевидния факт — тази стая беше явно необитавана, което означаваше, че двете спят в голямата спалня заедно.
	Върнахме се в хола, седнахме на местата си и зачакахме.
	Телефонът иззвъня в десет и половина.
	— Господи! — въздъхна в слушалката Жанел. — Ще трябва да работим поне още един час! Чака ли ти се още?
	Гласът й звучеше като на човек, комуто току-що са съобщили, че е неизлечимо болен.
	— Защо не? — засмях се аз. — Ще чакам!
	— Пак ще ти звънна — обеща тя. — Веднага след като свършим!
	Седях при Алис до полунощ. Тя предложи да направи нещо за хапване, но аз отказах. Не бях гладен, просто ми беше забавно. На този свят няма нищо по-забавно от това да те правят на глупак.
	Малко след полунощ Жанел отново се обади. Знаех предварително какво ще каже и тя наистина го каза — още не били свършили и не се знаело кога ще стане това.
	Възприех поведението на галантно загрижен приятел. Предложих й да се видим на следващия ден, тъй като положително вече е страшно уморена.
	— Колко си добър, миличък! — възкликна с нескрито облекчение тя. — Страшно съжалявам, че така се получи! Обади ми се утре следобед, моля те!
	Казах на Алис лека нощ и тръгнах да си вървя. На вратата тя ме целуна като сестра и тихо попита:
	— Утре ще й се обадиш, нали?
	— Разбира се — рекох. — Ще й позвъня от дома.


	На сутринта хванах първия самолет и се прибрах в Ню Йорк. След кацането на летище „Кенеди“, си взех багажа и се отправих към телефонните кабини.
	— Страх ме беше, че няма да се обадиш! — въздъхна доволно Жанел, след като вдигна слушалката.
	— Нали ти обещах?
	— Работихме до три часа сутринта, а довечера в девет е генералната репетиция. Бих могла да прескоча за час-два, ако ти се иска да ме видиш…
	— Разбира се, че искам — рекох. — Но едва ли ще стане, тъй като вече съм си у дома, в Ню Йорк. Алис не ти ли предаде, че ще ти се обадя от дома?
	Насреща настъпи продължително мълчание.
	— Ясно — пророни най-сетне тя.
	— Когато тръгна пак за Калифорния, мога да ти звънна — рекох. — Искаш ли?
	Нова пауза.
	— Винаги си се държал с мен добре — рече накрая тя. — Защо сега трябва да ме нагрубяваш?
	Линията прекъсна.
	При следващото ми пътуване на запад всичко започна отначало. Жанел искрено искаше да бъде честна с мен. Закле ми се, че не е спала нито с Евъртс, нито с онзи плешив режисьор. Закле се, че винаги е била откровена с мен, че никога не ме е лъгала и няма да го прави в бъдеще. За доказателство ми предложи историята си с Алис. Беше интересна история, но поне на мен тя нищо не доказваше. Все пак бях доволен, че научавам истината.


	37.

	Жанел живяла при Алис де Сантис цели два месеца преди да разбере, че тази жена е влюбена в нея. Разбрала го толкова късно, тъй като и двете били прекомерно заети с работа и се виждали само вечер. Жанел кръстосвала града за разни срещи, които уреждал агентът й, а Алис била потънала до гуша с изготвянето на костюмите за някаква супер продукция.
	Имали си отделни спални. Понякога Алис отивала при нея и бъбрели до късно през нощта. Алис била тази, която приготвяла по нещо за хапване, тя създала традицията да пият по чаша горещо какао преди сън. Говорела й предимно за своята работа, докато Жанел й разказвала кой и къде се е опитвал да я свали през отминалия ден. Алис нито веднъж не я упрекнала, че сама си е виновна за повечето от тези опити.
	Алис била висока жена с отлична външност, студена и затворена за непознатите. Но с Жанел се държала изключително мило. Вечер преди лягане не пропускала да я целуне като по-голяма сестра. Жанел много харесвала нейната интелигентност и отличната й професионална подготовка като дизайнер по костюмите.
	Ричард, малкият син на Жанел, пристигнал да прекара лятната ваканция с майка си тъкмо когато Алис приключила с поредния си филм. Жанел винаги отделяла цялото си време на момчето — обикаляли из Лос Анджелис, ходели на театър, на кънки, в Дисниленд, вземали под наем някое бунгало на брега на океана… Но за беля точно в онова лято получила роля в някакъв телевизионен сериал, която, въпреки своята незначителност, щяла да й осигури преживяването поне за година напред. Седнала да напише писмо на бившия си съпруг, в което му съобщавала, че това лято няма да може да приеме Ричард, а сълзите капели по хартията. Имала чувството, че изоставя детето си на произвола на съдбата.
	Спасила я Алис. Предложила на Жанел да вземе Ричард както обикновено и за него да се грижи тя. Щяла да го води на снимачната площадка и да го извежда оттам в момента, в който режисьорът започне да се нервира. Вечер щяла да предава детето в ръцете на майката. Жанел изпитала чувство на огромно облекчение и благодарност.
	Ричард пристигнал и тримата прекарали един приказен месец. Когато Жанел се връщала от снимки, на масата я чакала топла вечеря, а измитият и сресан Ричард бил готов за вечерната разходка. Отивали на кино, а после хапвали по някой сандвич. Всичко било лесно и приятно. Жанел била принудена да признае пред себе си, че детето никога не е прекарвало толкова добре. Тримата били като идеално семейство. Алис нито веднъж не се скарала с нея, проявявала невероятна отстъпчивост за всичко. Ричард нито веднъж не проявил инат и неподчинение. Живеел в свят, който по всяка вероятност бил мечта за всяко дете. Без баща, наистина, но в замяна на това с две чудесни майки, които го обожавали. Бил влюбен в Алис, която никога нищо не му отказвала и открито го глезела. През деня го водела на уроци по тенис и двамата играели до забрава. Учела го да рисува, показала му стъпките на най-модните танци. На практика Алис замествала бащата и чудесно се справяла с ролята си. Била авторитетна и концентрирана, без да проявява характерната за бащите грубост и желание да се налага на волята на детето. Ричард я слушал за всичко, при това го правел страшно сладко. Помагал на Алис да сервират вечерята на майка му, после кротко чакал двете жени да приключат с тоалета си и да го изведат на редовната вечерна разходка. Обичал да се конти в снежнобели панталонки и тъмносиньо сако, под което обличал копринена ризка с артистично разтворена яка. Момчето било влюбено в Калифорния.
	Когато дошло време да се прибира у дома, Алис и Жанел го отвели на летището и го качили на нощния самолет. Останали сами, двете се хванали за ръце и си разменили погледи, изпълнени с облекчение. Приличали на семейна двойка, която най-сетне е изпратила важните си гости, успяла да се справи добре с тяхното посрещане. Жанел била толкова трогната от Алис, че я прегърнала и я целунала. Алис извърнала глава и целувката попаднала право в тънките и деликатни устни.
	Прибрали се у дома и си приготвили обичайното какао. Държали се така, сякаш нищо особено не се било случило. Разделили се и всяка се отправила към своята спалня. Но Жанел била неспокойна. По някое време станала, почукала на вратата на Алис и влязла. С изненада видяла, че приятелката й е само по бельо. Макар и слаба, Алис имала едър бюст, стегнат в малък сутиен. Разбира се, двете и преди това се били виждали полуразсъблечени. Но сега Алис разкопчала сутиена си, пуснала на воля чудесния си бюст и й хвърлила един придружен с лека усмивка поглед.
	При вида на едрите гърди с вирнати нагоре кървавочервени зърна, Жанел внезапно изпитала остра сексуална възбуда. Лицето й пламнало от смущение. Никога не й било хрумвало, че може да изпитва сексуално привличане от друга жена. Особено след случката с Бела Уортбърг. Алис се мушнала под чаршафите, а Жанел приседнала на ръба на леглото й. Започнали да си припомнят приятните случки от престоя на Ричард. После Алис внезапно се обляла в сълзи.
	— Какво има, Алис? — меко я попитала Жанел и леко погладила косите й.
	В същия момент усетила, че играят роли в банална пиеса. Просто за да успеят да направят това, което искат и двете.
	— Няма кого да обичам! — хълцала Алис. — Мен също никой не ме обича!
	Само за миг в съзнанието на Жанел се промъкнала иронията. Та нали същата сцена била играла с купища мъже? Но топлата й благодарност към Алис за чудесно прекарания месец, възбудата от вида на големите й гърди, били неща много по обещаващи от удоволствието, което би й донесъл присмеха. Освен това и тя си падала по подобни сценки. Дръпнала чаршафа и докоснала лекичко зърната на Алис. С любопитство наблюдавала как се вдигат нагоре — като житни класове след буря. После свела надолу златокосата си глава и устните й покрили едно от тях. Било й много приятно.
	Топлите вълни на задоволството обливали тялото й, а устните й нито за миг не изпускали гърдата на Алис. Чувствала се като дете. Гърдата била толкова топла, вкусът й — толкова приятен! Шмугнала се в леглото, без да изпуска зърното от устата си. Отказала да направи това дори когато ръката на Алис започнала настоятелно да я избутва надолу. Алис разбрала и престанала да настоява. Жанел смучела гърдата и си мърморела под носа като обхваната от еротична възбуда непълнолетна девойка. Алис галела разкошната й коса и спряла само когато се пресегнала да изключи нощната лампа. Накрая, след дълго време, Жанел престанала да смуче зърното и издала тих стон на задоволство. После поставила глава между краката на Алис. След още дълги минути на неземна наслада се отдръпнала и потънала в дълбок сън. Когато се събудила, с изненада открила, че е гола в леглото на Алис. Спели доверчиво прегърнати, мирно и спокойно, като две невинни дечица.
	Така започнала най-прекрасната сексуална връзка в живота й. Но тя съвсем не била влюбена. Не, влюбената била Алис. Вероятно именно това била главната причина за съвършенството на връзката им. Жанел просто обичала да смуче една добре оформена гърда — за нея това било ново и непознато удоволствие. За всичко останало проявявала пълна независимост и скоро станала пълновластен господар на приятелката си. Било фантастично. Повече нямало смисъл да играе ролята на скромна и беззащитна красавица от Юга.
	Любопитното в тази връзка било, че макар нежна и подчертано женствена, именно Жанел била активният партньор, сексуалният агресор. Необичайно кротка и срамежлива, Алис се оставила да бъде подчинена. Именно тя превърнала спалнята им (вече използвали едно и също легло) в типично женско помещение. С окачени по стените кукли, специални перденца на прозорците и всички останали типично женски дреболии. В името на благоприличието запазили спалнята на Жанел, но тя приличала на стаята на немирно дете — вечно разхвърляна и лишена от уют.
	Жанел се възбуждала от факта, че може да се проявява като мъж. Не само в сексуално отношение, но и във всекидневния живот, в малките неща, които съставляват близкото съжителство между две човешки същества. У дома се държала грубо и небрежно, съвсем като мъж. Обличала каквото й попадне, докато Алис винаги държала да бъде привлекателна в нейните очи. Усвоила и някои типично мъжки маниери — от време на време шляпвала Алис по задните части или стискала грубо гърдите й, често я карала насила да прави любов. В подобни случаи възбудата й била далеч по-голяма, отколкото и най-съвършеното общуване с мъж. И двете продължавали да се срещат с мъже, просто професиите им го изисквали. Но тези срещи носели удовлетворение само на Жанел. Тя често си позволявала да не се прибира по цели нощи, а когато се завръщала — уморена и доволна от прекарването, заварвала Алис направо болна от ревност. Толкова болна, че се плашела и започвала да си мисли за прекъсване на тази връзка и изнасяне от този дом. Алис никога не отсъствала нощем. А когато й се случвало да закъснее, Жанел била напълно спокойна, защото била сигурна, че никога няма да легне с мъж. Освен това не й пукало. За нея едното нямало нищо общо с другото.
	Постепенно станало ясно, че Жанел не е способна на вярност. Правела това, което й харесва, и никак не обичала да й държат сметка. Отчасти това се дължало на изключителната и физическа привлекателност — не било възможно да отбягва ухажванията на мъжете, с които имала контакти — всичките актьори, режисьори, агенти и продуценти. Но постепенно започнала да губи интерес към мъжете. Сексът с тях все по-рядко й доставял удоволствие. Не ставало въпрос толкова за чисто физическата наслада, колкото за доминиращата позиция във връзката.
	Тя усещала (или си въобразявала, че усеща) как мъжете придобиват някакво чувство за собственост и превъзходство над нея веднага след сексуалното им общуване. Ставали прекалено самоуверени и самодоволни. Очаквали да проявява особено внимание към тях, а тя съвсем не била склонна на това. Едновременно с това открила у Алис наличието на нещо, което никой мъж не притежавал — абсолютното доверие. Нито веднъж не изпитала чувството, че Алис клюкарства зад гърба й, че се отнася към нея с пренебрежение. Била стопроцентово сигурна във верността й, знаела, че никога няма да я измами в името на някаква материална изгода, никога няма да наруши дадената веднъж дума. Повечето от мъжете, които познавала, били щедри на обещания, но никога не ги изпълнявали. С Алис била наистина щастлива, а приятелката й имала единственото желание да я прави щастлива по всички възможни начини.
	— Знаеш ли — рекла й един ден Алис. — Защо не вземем Ричард при нас завинаги?
	— Господи, ако това беше възможно! — въздъхнала Жанел. — Но ние просто не разполагаме с необходимото време да се грижим за него!
	— Имаме го и още как — възразила Алис. — Рядко сме на работа по едно и също време. Той ще ходи на училище, а през ваканциите ще го пращаме на лагер. Ако ни стане прекалено тежко, винаги ще можем да си вземем жена. Според мен, ти ще бъдеш далеч по-щастлива, ако Ричард е тук.
	Жанел изпитала силно изкушение. Съзнавала, че ако вземе детето, връзката й с Алис ще стане много по-дълбока. Това не й изглеждало лоша идея, поне в онези дни. Вече получавала достатъчно работа в киното и материално била добре. Спокойно биха могли да наемат по-голям апартамент и да го обзаведат по свой вкус.
	— Добре — кимнала тя. — Ще пиша на Ричард и ще го попитам дали иска да живее с нас.
	Но никога не го направила. Предварително знаела, че бившият й съпруг няма да се съгласи на подобен вариант. Освен това подсъзнателно не желаела да се обвързва толкова силно с Алис.


	38.

	Изпитах някакво непонятно облекчение като разбрах, че Жанел е бисексуална. Какво толкова, по дяволите! В крайна сметка няма никакво значение дали две жени ще плетат заедно или ще се любят. Казах това на Жанел просто да я подразня. В същото време съзнавах, че създалата се ситуация ми носи и облекчение от по-друг характер — изведнъж се оказа, че любовницата ми е женена, нейният съпруг не е мъж, а жена и тази жена ме разбира чудесно! Страхотна комбинация, няма що!
	Но нищо на този свят не може да бъде толкова просто. Защото постепенно започнах да си давам сметка, че Жанел обича Алис не по-малко от мен и, което безспорно беше лошо, Алис я обича далеч повече от мен. Тази жена я обичаше далеч по-малко егоистично от мен и с далеч по-малко отрицателни последици за самата Жанел. По това време вече съзнавах, че не й нося особена полза в емоционално отношение, а това си беше направо безнадежден капан. Няма мъж на този свят, който може да разреши проблемите й, а аз, като всички мъже в моето положение, просто я използвах като инструмент на удоволствие. Отново нищо лошо, стига да не беше желанието ми да я поставя в пълно подчинение на живота, който водех. В края на краищата аз имах жена и деца, имах и своите книги. Едва тогава идваше тя. А от нея исках непременно да бъда най-важното нещо в живота й.
	Всичко на този свят е обект на сделка. В нашия случай аз бях по-облагодетелстваната страна. Толкова просто е всичко!
	Но на даден етап изведнъж става адски неудобно да имаш бисексуална приятелка. При едно от поредните си прелитания от Ню Йорк до Калифорния заварих Жанел на легло. Налагаше се да й отстранят по оперативен път малка киста на яйчниците. Получи леки усложнения и остана в болницата десетина дни. Изпращах й цветя, разбира се. Тонове цветя, които свидетелстваха за обичайната тъпа галантност на един мъж, но за които жената е готова да му прости всичко, дори убийство. Всяка вечер ходех в болницата и прекарвах около час край леглото й. Докато Алис стоеше по цял ден там и изпълняваше всичките й прищевки. Понякога беше там дори в часа на моето посещение, макар че винаги проявяваше деликатност и ни оставяше насаме. Може би знаеше, че Жанел изведнъж ще поиска да докосна гърдите й. Често правеше това — не защото изпитваше възбуда, а просто защото я успокояваше. Господи, колко неща в интимното общуване между хората носят успокоение, подобно на това, което изпитваме след гореща вана или добра вечеря! Ех, ако можехме да възприемаме и секса така! Без любов, солен секрет в очите и всичките останали глупости!
	Както и да е. Веднъж Алис не напусна стаята и останахме тримата. Не преставах да се впечатлявам от безупречната красота на тази жена. На практика двете с Жанел странно си приличаха — сладки и чувствени женички, от онези, по които мъжете лесно полудяват. Алис имаше малка уста и тънки устни — такава уста рядко изглежда щедра и добра, но нейната изглеждаше именно такава. Страшно ми харесваше. И защо не, по дяволите? Вършеше цялата мръсна работа, която аз би трябвало да върша. Но аз бях зает човек, със семейство. На другия ден пак заминавах за Ню Йорк. Може би ако я нямаше Алис, аз щях да върша всичко, което вършеше тя. Едва ли, трудно ми беше да повярвам, че съм способен на подобно нещо…
	Вмъкнах в болницата бутилка шампанско и отпразнувахме последната си вечер заедно. Нямах нищо против и Алис да се присъедини към нас. В стаята на Жанел имаше точно три чаши. Алис отвори бутилката. Беше сръчна, както винаги…
	Жанел беше облякла красива дантелена нощница и изглеждаше страхотно драматично в болничното си легло. Знаех, че нарочно не си слага грим за моите визити — искаше да изглежда съвсем според ролята, която играеше. Правеше се на многострадалната Геновева, но на практика беше в отлично здраве и просто се пръскаше от жизненост. Отпивайки от шампанското, очите й искряха от неподправено удоволствие. Беше успяла да вкара в капана на тази стаичка двамата, които обичаше най-силно на този свят. Те не бива да бъдат лоши с нея — просто нямат право на подобно нещо. Не трябва да нараняват чувствата й, дори когато тя самата се държи лошо с тях. Вероятно по силата на мисли от този род, тя се пресегна и покри ръката ми с дланите си, а Алис мълчаливо ни гледаше.
	Откакто научих за връзката им, постоянно се стремях да не се държа като любовник в присъствието на Алис. Тя също нито веднъж не даде да се разбере, че е интимна с Жанел. Погледнати отстрани, двете приличаха на сестри или много близки приятелки. Отношенията им бяха спокойни и уравновесени. За присъствието на известна интимност между тях говореше единствено поведението на Жанел, която от време на време започваше да я командва като тираничен съпруг.
	Алис премести стола си назад и го опря в стената. В най-отдалечената от нас стена. Сякаш искаше официално да ни признае статута на редовни любовници. Не зная защо това ме накара да изпитам болка. Беше толкова щедър и изпълнен със себеотрицание жест!
	Допускам, че завиждах мъничко на двете жени. Чувстваха се толкова добре заедно, че спокойно ме допускаха да играя ролята на официален любовник. Жанел беше взела ръката ми, и си играеше с пръстите й. Изведнъж проумях, че в това няма нищо перверзно, тя просто иска да съм доволен и щастлив. Усмихнах й се. След един час ще свършим шампанското, аз ще поема към летището да хвана самолета си за Ню Йорк, а Жанел ще се нахвърли върху Алис като гладна тигрица. Алис прекрасно знаеше това. Така, както знаеше, че Жанел е имала подобни моменти и с мен. С усилие на волята оставих ръката си в нейната. Не ме свърташе тук и исках час по-скоро да се махам по дяволите.
	Накрая настана време да тръгвам. С усилие целунах Жанел по бузата и й пожелах лека нощ. Обещах да й се обадя на следващия ден. Тя ме прегърна, а Алис стана и дискретно излезе в коридора. После слезе да ме изпрати до колата. Целуна ме нежно по устните и прошепна:
	— Няма за какво да се тревожиш. Ще остана да нощувам тук.
	Не се изненадах, тъй като от Жанел бях научил, че цялата нощ след операцията Алис останала в болницата, свита върху един неудобен стол.
	— Грижи се и за себе си — посъветвах я аз. После седнах зад волана и подкарах към летището.
	Мръкна се още преди сребристата птица да излети за дългото си пътешествие на изток. За съжаление така и не се научих да спя по време на полет.
	Настаних се удобно в креслото и си представих Жанел и Алис в комфорта на болничната стая. Бях доволен, че Жанел не е сама. Едновременно с това изпитвах истинска радост, че на сутринта ще закусвам в компанията на семейството си.


	39.

	Едно от нещата, които никога не признах на Жанел, беше фактът, че я ревнувам съвсем прагматично. Прехвърлих цял куп сълзливи романчета, но в нито едно от тях не успях да открия простата истина — жененият мъж изисква вярност от любовницата си, защото умира от страх, че може да лепне нещо, което по-късно ще прехвърли и на жена си. Предполагам, че не признава това на любовницата си просто защото непрекъснато я уверява, че изобщо не спи с жена си. А понеже жена си лъже отдавна, в случай на зараза ще му се наложи да разкрие истината и пред двете, ако в душата му е останало нещо човешко, разбира се. Ето как всеки семеен мъж попада в двойния капан на гузната съвест.
	Една вечер обясних всичко това на Жанел. Тя ме изгледа намръщено.
	— Ами какво би станало, ако лепнеш нещо от жена си и го натресеш на мен? Или това е невъзможно според теб, а?
	Водехме обичайната си битка. Не беше истинска, а по-скоро нещо като състезание по остроумие, при което всичко се допускаше — хумор, откровеност, а дори и малко жестокост. Без да преминаваме в бруталност, разбира се.
	— Напротив — рекох. — Но шансовете са далеч по-малки. Жена ми е ревностна католичка и по тази причина е страхотно целомъдрена — протегнах ръка да спра гневното й избухване и добавих: — Освен това е по-стара от теб, далеч по-малко привлекателна и няма такива възможности!
	Жанел веднага омекна. Всеки комплимент й действаше по този начин.
	Аз се поусмихнах и продължих:
	— Но на практика си права — ако жена ми го натресе на мен, а аз на теб, няма да изпитвам никакво чувство на вина! За мен всичко ще бъде в реда на нещата, тъй като ще знам, че сме получили нещо като възмездие за нелегалната си връзка.
	Жанел не можа да се сдържи и подскочи от яростна възбуда.
	— Не мога да повярвам на ушите си! — викна тя. — Не мога! Дори аз да съм престъпник, ти си съвсем редовен тип! Един обикновен страхливец!
	През друга една нощ, след като се любихме дълго и изтощително, без да можем да заспим, тя прояви такава настоятелност, че най-сетне отстъпих и й разказах за детството си в приюта. За това вероятно допринесе и бутилката вино, която заедно пресушихме.
	Като момче използвах книгите като вълшебно килимче. Късно през нощта, самотен и откъснат от всички в обширната спалня, аз смесвах мечтите си с прочетеното в книгите, а духът ми се освобождаваше по един наистина фантастичен начин. Това беше най-приятната самота в живота ми. Единадесет-дванадесет годишен, най-много обичах романтичните легенди за Роланд и Карл Велики, разказите за американския Запад. Историята на крал Артур с неговата „кръгла маса“ и смелите рицари Ланселот и Галахад беше една от любимите ми книги. В магьосника Мерлин бях трайно и страстно влюбен, той превъплъщаваше всичките ми мечти. В тях имаше място и за брат ми, когото превръщах в крал Артър. И това беше съвсем уместно, тъй като Арти притежаваше всички качества на древния владетел — откритост и целенасоченост, справедливост, благородство и честност. Качества, които аз самият не притежавах. За себе си мислех, че съм умен и далновиден, бях твърдо уверен, че ще съумея да управлявам живота си чрез някаква тайнствена и могъща магия. Именно затова се влюбих в магьосника Мерлин, който бе живял в миналото, можеше да предвижда бъдещето, беше безсмъртен.
	Някъде по това време усвоих номера да се пренасям от настоящето в бъдещето. И оттогава насам не съм престанал да прибягвам до него. Детето от приюта за сираци лесно се превръщаше в младеж с прекрасни и верни приятели (все литературни герои, разбира се), след това младежът стана богат и самостоятелен мъж, който живее в луксозен дом и люби прекрасна чувствена жена.
	По-късно по време на войната, мечтите ми се въртяха все около красиви и луксозни неща. Докато потропвах с крака да се стопля на пост, аз си представях как вземам отпуск и заминавам за Париж, там опитвам луксозни блюда, а нощите си прекарвам с изтънчени куртизанки. Когато попадахме под огъня на противниковата артилерия, мен ме нямаше в окопа. По магически начин се пренасях в някоя гора и се изтягах край бистро поточе с любима книга в ръка.
	И всичко това действаше, наистина действаше! Изчезвах съвсем като магьосник. В по-късно време, когато действително правех част от тези приятни неща, аз си спомнях за онова ужасно време. И бях сигурен, че съм успял съвсем да избягам от него, че никога не съм бил нещастен. Било е просто кошмар и нищо повече.
	Спомням си колко бях шокиран, когато прочетох, че Мерлин се отказва от службата си при крал Артур. Имал неблагоразумието да разкрие тайната на своите магии пред една своя обожателка, той беше обречен на затвор в мрачна пещера. И аз като крал Артур го попитах защо. Защо е било необходимо да разкрие магиите си пред едно младо момиче, а след това да се превърне в негов затворник? Защо е толкова доволен, че ще остане затворен в някаква мрачна пещера цели хиляда години, докато любимият му крал е обречен да загине? Не можех да го разбера. Но сега, когато годините започнаха да натежават върху гърба ми, започнах да чувствам, че съм склонен да направя като него. Вече бях разбрал, че и най-великият герой трябва да има някаква слабост, а моята ще бъде именно тази.
	Бях изровил всички версии на легендата за крал Артур и ги бях изчел от кора до кора. В една от тях открих рисунка на Мерлин. Беше мъж с дълга сива брада, а върху коничната му шапка бяха изписани знаците на зодиака. Направих си същата шапка в работилницата на приюта и гордо я разнасях насам-натам. Но един ден ми я откраднаха и повече не я видях. Не ми се искаше де си направя нова. С помощта на тази вещ бях вършил ред магически заклинания — разбрах точно какъв герой ще бъда, какви приключения ще преживея, колко ще бъдат добрите дела в живота ми, какво щастие ще открия за себе си в същия този живот… Шапката ми беше свършила работа и вече можех да фантазирам без нейна помощ. Животът ми в приюта приличаше на сън. В действителност никога не съм бил там. Още като десетгодишно момче бях се превърнал в Мерлин. Бях магьосник и нищо в живота не можеше да ме нарани.


	Жанел ме гледаше с лека усмивка на уста.
	— Продължаваш и до днес да мислиш, че си Мерлин, нали? — попита ме тя.
	— От време на време — признах аз.
	Тя отново се усмихна и замълча. Отпихме по глътка вино, след което тя зададе следващия си въпрос:
	— Знаеш ли, понякога съм доста своенравна… Само с теб се страхувам да го показвам. Задавал ли си си някога въпроса какво означава да ти е забавно? Например единият от нас завързва другия и го люби както си иска… Да опитаме, а? Дай да те вържа и да ти покажа на какво съм способна! Ще бъде страхотно, тъй като ще си напълно безпомощен!
	Изненадах се, тъй като вече бяхме опитвали разни номера от този сорт, но никога не оставахме доволни. Едновременно с това знаех, че няма човек на този свят, който може да ме върже доброволно.
	— Няма да стане! — рекох. — Аз мога да те вържа, но ти мен — никога.
	— Това не е честно! — обиди се Жанел. — Не играеш по правилата!
	— Хич не ми пука! — отсякох. Никой не може да ме връзва и толкоз. — Откъде да знам дали не си намислила да ми палиш кибритени клечки под стъпалата или пък да ми избодеш очите с игла? После може и да съжаляваш, но това няма да ми помогне, нали?
	— Божичко, какъв си глупчо! Завързването ще бъде символично — едно тънко шалче през ръцете ти и нищо повече. Ще можеш да се освободиш, когато поискаш. То не може да бъде заплаха. Ти си писател и би трябвало да знаеш какво означава „Символично“.
	— Не зная — поклатих глава аз.
	Тя се изтегна в леглото и ми пусна една хладна и разочарована усмивка.
	— И това ми било Мерлин! Нима си мислиш, че ще съчувствам на нещастното момче от приюта, което си въобразявало, че е велик магьосник? Ти си най-дебелокожото копеле, което познавам и току-що го доказа! Едва ли ще позволиш на жена да те прокълне и да те пъхне в някаква пещера с шалче около китките! Мерлин, Мерлин… ти съвсем не си Мерлин!
	Макар и изненадан от тази тирада, аз си имах готов отговор. Не й го казах, разбира се. Защото положително нямаше да разбере простата истина — една друга, далеч не толкова сръчна чародейка я беше изпреварила. Нали бях женен, дявол да го вземе?


	На следващия ден се срещнах с Дорън. Той ми съобщи, че преговорите за новия сценарий се отлагат за неопределено време. Причината бил Саймън Белфорт, новия режисьор, който повел тежка битка за по-висок процент.
	— Ще имаш ли нещо против да му отстъпиш един-два процента от твоите? — притеснено ме запита моят агент.
	— Хич не ми се работи вече по този филм — признах му аз. — Тоя тип Саймън е кретен, приятелчето му Рикети е клептоман по рождение, а въпреки че Келино е голям актьор, той се държи като истински задник! Да не говорим за онзи ебалник Уейгън, който е истински шампион на идиотите! Моля те, Дорън, направи всичко възможно да ме откачиш от тази компания!
	Дорън успокоително ми се усмихна.
	— Твоят процент зависи пряко от участието ти в разработката на сценария — рече той. — Пише го черно на бяло в договора ти. Ако зарежеш тези типове, те ще си го направят сами и ти ще останеш с пръст в устата. Ще трябва да търсиш помощта на Писателския съюз. Студията предлага договорните условия и ако не ги спазиш, ще трябва да се биеш здравата, за да си получиш парите!
	— Все нещо ще остане и от мен, колкото и да променят текста — рекох. — Трудно ще им бъде да ми задигнат всичко!
	— Имам една идея — кротко продължи Дорън. — Нали Еди Лансър ти е приятел? Ще поискам да го включат като втори сценарист и ще можете да работите заедно. Той е умно копеле и лесно ще се оправи с онези типове. Ще приемеш ли такова развитие на нещата?
	— Прави каквото искаш — рекох аз и уморено махнах с ръка.
	Преди да си тръгне, Дорън се обърна и ме попита:
	— Защо толкова ги ненавиждаш?
	— Защото не им пука за онова, което искаше да създаде Мейломър — отвърнах. Направо скачат от радост, че господ го прибра!
	Не беше съвсем така. Мразех ги по-скоро, защото се опитваха да ми кажат какво да пиша и как да го пиша.
	Прибрах се в Ню Йорк точно навреме, за да хвана раздаването на „оскарите“, което се предаваше пряко по телевизията. С Валъри винаги гледахме това предаване, излъчвано веднъж в годината. Сега имах особени причини да го гледам, тъй като сред кандидатите за награда беше и един малък тридесетминутен филм, в който участваше Жанел.
	Вали донесе кафе и бисквити и двамата се настанихме пред телевизора.
	— Дали някой ден и ти няма да си сред тези, които получават награди? — усмихна ми се тя.
	— Не — поклатих глава аз. — Моят филм се очертава като истински боклук!
	Както обикновено при подобни церемонии, в началото награждаваха по-незначителните творби. Филмът на Жанел получи първа награда за най-добър късометражен филм и лицето й изведнъж изпълни екрана. Беше поруменяло от щастие. Изказването й беше разумно кратко и пропито с достатъчно чувство за скромност, за да прозвучи грациозно. Ето и пълният му текст:
	— Искам да благодаря на жените, които направиха този филм заедно с мен. Особено на дизайнера по костюмите Алис де Сантис!
	Спомних си за деня, в който разбрах, че Алис обича Жанел далеч повече от мен.


	Жанел беше наела за месец една вила в Малибу, на брега на океана. В края на седмицата напусках хотела си и й отивах на гости. В петък следобед си направихме една дълга разходка по брега, после седнахме на терасата и гледахме малките птички, които се стрелкаха ниско над вълните, осветени от едрата калифорнийска луна.
	Любихме се в спалнята, надвиснала направо над прибоя. На другия ден станахме късно и направо седнахме да обядваме. Някъде по това време пристигна и Алис. Хапна с нас, а след това извади от чантичката си някаква снимка и я подаде на Жанел. Беше малка снимка, два на три сантиметра.
	— Какво е това? — попита Жанел.
	— Титулите с името на режисьора — отвърна Алис. — Изрязах ги…
	— Но защо?
	— Мислех, че ще си доволна.
	Внимателно ги наблюдавах. Филмът им наистина беше добър. Жанел и Алис го бяха създали с помощта на още три жени в бранша като едно чисто феминистко начинание. Главната роля играеше Жанел, а режисьор беше Алис. Другите бяха технически сътрудници.
	— Но всеки филм има титули с името на режисьора — възрази Жанел.
	Дяволът ме накара да се обадя:
	— Мислех си, че режисьор на вашия филм е Алис — рекох.
	— Тя наистина отговаряше за режисурата — раздразнено ме погледна Жанел. — Но основната работа свърших аз и мисля, че това трябва да бъде отбелязано някъде!
	— Господи, Жанел! — поклатих глава аз. — Ти си изпълнителка на главната роля, не ти ли стига? Нима участието на Алис трябва да отмине без внимание?
	— Но аз съм точно на това мнение! — надуто отвърна тя. — Сама й предложих да си сложи името като режисьор. Не съм й казвала да изрязва нищо!
	— Защо го направи! — обърнах се аз към Алис.
	— Жанел действително направи почти всичко, което трябва да прави един режисьор — сдържано отвърна тя. — На мен не ми пука дали името ми ще бъде там. Нека остане само името на Жанел и толкова…
	Забелязах, че Жанел потръпва от ярост. Никак не обичаше да я поставят във фалшиво положение, но едновременно с това усещах, че не й се иска да остави на Алис цялата слава за режисурата.
	— Да те вземат мътните! — нахвърли се върху мен тя. — Стига си ме гледал така! Аз набавих парите за този филм, аз организирах екипа, който го създаде! Сценария написахме заедно наистина, но без мен едва ли щеше да се получи нещо!
	— Добре де, вземи тогава титулите на продуцент — рекох — Защо е толкова важно кого ще изпишете като режисьор?
	— Възнамеряваме да представим филма за академична награда — обясни Алис. — Едновременно с това и за наградата „Филмекс“, А при творби от този род най-важен е именно режисьорът, той е авторът… — обърна се към Жанел и добави: — Виж какво, кажи как да постъпим, за мен наистина е все едно…
	— Ще сложиш имената и на двете! — реши Жанел. — Но първо твоето!
	— Както кажеш — кимна Алис.
	Привършихме с обяда и Алис стана да си върви, въпреки молбите на Жанел да остане още малко. Изчаках ги да се целунат и тръгнах да изпратя Алис до колата й.
	— Наистина ли ти е все едно? — попитах я аз докато тя включваше двигателя.
	— Наистина — рече. — След премиерата всички започнаха да поздравяват мен, а Жанел беше на прага на нервен припадък. Просто така е устроена. А за мен е по-важно тя да е добре, останалото не ме интересува. Разбираш ме, нали?
	Усмихнах се и се наведох да я целуна по бузата.
	— Не те разбирам — рекох. — Никога не съм разбирал подобни неща.
	Върнах се в къщата и потърсих Жанел, но тя не се виждаше никъде. Помислих си, че е отишла да се разходи на спокойствие. И наистина час по-късно я видях да се приближава по плажната ивица. Прибра се в къщата и се качи направо в спалнята си. Отидох да я видя. Омотала чаршафите около главата си, тя безутешно плачеше.
	Седнах на ръба на леглото и зачаках. Ръката й се измъкна от завивките и пипнешком потърси моята. Продължаваше да плаче.
	— Мислиш, че съм страхотна мръсница, нали? — прошепна тя.
	— Не.
	— А Алис е толкова благородна!
	— Тя ми харесва — рекох. Знаех, че трябва да бъда крайно внимателен. Жанел се страхуваше, да не би да харесам Алис повече. Не като жена, а просто като личност. — Ти ли й каза да изреже тази част от негатива? — попитах аз.
	— Не съм — изхълца Жанел. — Сама го е направила.
	— Тогава приеми нещата такива, каквито са и престани да мислиш коя е по-благородна и по-готина. Тя е пожелала да направи това като жест към теб и ти трябва да го приемеш. А и сама знаеш, че ти се иска точно това…
	Пак се разрева. Беше близо до истерията. Реших да й направя супа, а след това й дадох да изпие хапче валиум. Скоро заспа и не се събуди чак до другата сутрин.
	Следобед седнах, на терасата да почета. После гледах пустия плаж и вълните. Гледах ги докато небето започна да светлее.
	Най-сетне Жанел се събуди. Беше десет часа сутринта, една прекрасна калифорнийска утрин в райското кътче, наречено Малибу. Веднага усетих, че се чувства неудобно с мен и предпочита да прекара деня по-далеч от моята персона. Искаше й се да звънне на Алис и да бъдат заедно. Казах й, че съм получил съобщение по телефона да се върна по спешност в студията. Тя не пропусна да изиграе ролята си и започна да протестира, но очите й блеснаха от задоволство. Умираше да се обади на Алис и да й докаже обичта си.
	Дойде да ме изпрати до колата. Носеше огромна шапка със сламена периферия. С подобна шапка повечето жени биха изглеждали направо грозни. Но Жанел изглеждаше прекрасно, голямата шапка с увиснала периферия само подчертаваше красивото лице и безупречната й фигура. Беше обула шити по поръчка прани джинси, които прилепваха към тялото й като истинска кожа. Спомних си как една вечер й казах, че за създаването на такова безупречно и подчертано женствено дупенце като нейното са се трудили поколения красиви жени. Казах й го, за да я ядосам, тъй като прекрасно познавах феминистките й възгледи.
	Но за моя изненада тя остана доволна. Спомних си още, че винаги е била малко сноб, винаги се е гордяла с произхода си от стара и аристократична фамилия.
	Целуна ме за сбогом с поруменяло лице. Не можеше да скрие радостта си, че се махам. Какво ли щях да правя в скучния хотел, докато двете с Алис се забавляват тук, помислих си аз и леко въздъхнах. По дяволите, рекох си — Алис действително заслужава да бъде щастлива, докато с мен нещата съвсем не стояха така. Веднъж Жанел каза, че тя представлява практично разрешение на емоционалните ми проблеми, но аз съвсем не съм същото разрешение за нейните.


	Телевизорът продължаваше да работи. Предаваха специалното мемориално слово в чест на Мейломър. Валъри ме попита дали е бил добър човек. Кимнах й утвърдително с глава. След края на предаването ми зададе друг въпрос:
	— Познаваш ли някой от тези, които показваха?
	— Да.
	— Кои?
	Споменах името на Еди Лансър, получил „оскар“ за най-добър сценарист, но името на Жанел премълчах. За миг си помислих, че Вали ми залага капанче, затова след кратък размисъл добавих, че познавам и русото момиче, което беше спечелило една от наградите в началото на програмата.
	Жена ми ме погледна, но не каза нищо.


	40.

	След една седмица Дорън ме повика за ново съвещание в Калифорния. Каза, че е успял да убеди „Три-Калчър“ да приемат за втори сценарист Еди Лансър. Заминах. Висях с часове на отегчителните съвещания, разговарях с разни досадни типове, които познавах само по физиономия. После не издържах и отново се обадих на Жанел. Бях неспокоен и уморен, а Калифорния далеч не ми се струваше толкова привлекателна.


	Една вечер Жанел каза:
	— Имаш страхотно добро мнение за брат си. Защо?
	— Предполагам, защото за мен е бил не само брат, а и нещо като баща — отвърнах.
	Виждах, че й е страшно интересно да разбере как сме живели сами, като кръгли сирачета. Представата за такъв живот докосваше драматичната струна в душата й. Усещах, че прехвърля в главата си всичко, което беше чела и гледала за живота на сираците. Две очарователни момченца, които сами се борят с живота. Жива картинка от приказките на Уолт Дисни!
	— Май пак ти се слушат истории за сирачета, а? — попитах. — Каква да бъде тази — с хепиенд или истинска? Предпочиташ истината или красивата лъжа?
	— Опитай с истината — отвърна след кратък размисъл тя. — Ако не ми хареса, ще те накарам да ми разкажеш и красивата лъжа.
	Разказах и как всички посетители на приюта са искали да осиновят Арти, а на мен не са обръщали внимание.
	— Горкичкият! — иронично промълви Жанел и извърна глава да ме погледне.
	Вероятно е открила нещо странно в израза на лицето ми, защото ръката й потърси моята и здраво я стисна.


	Една неделя възпитателите ни накараха да облечем новите дрехи — светлосини сака, колосани ризи, тъмносини връзки, бели фланелени панталони и бели обувки. Това означаваше, че предстои сгледа за осиновяване. Аз бях на седем, а Арти на девет години. Изчеткаха ни, сресаха ни и ни поведоха към кабинета на главната възпитателка. Там ни очакваше някаква млада двойка. Процедурата предвиждаше да ни представят, да се ръкуваме като добре възпитани млади джентълмени, а след това да поддържаме учтив разговор за опознаване. После щяхме да се разходим из огромния парк на приюта, заобиколил отвсякъде училищните сгради и футболното игрище. Ясно си спомням, че зяпнах от възхищение, когато видях колко е красива жената от младата двойка. Макар и едва седемгодишен, аз моментално се влюбих в нея. Очевидно и съпругът й изпитваше подобни чувства, макар и да не беше много възхитен от идеята за осиновяване. След няколко минути ми стана ясно и друго — жената е възхитена от Арти, но не и от мен. Не можех да я обвинявам за това — дори и на девет години Арти си беше красив като киноартист. Чертите на лицето му бяха безупречни. Хората казваха, че си приличаме и не е трудно да разберат, че сме братя, но аз добре знаех, че не съм нищо повече от едно несъвършено копие на брат си. Калъпът на господ е бил такъв — стигнал е само за една добра отливка. При него всички черти бяха ясни и правилни, докато за мен материалът не беше стигнал и ясно си личаха прибавките — по-дебели устни, по-несъразмерен нос. Арти притежаваше деликатната хубост на момиче, докато аз имах по-едър кокал и бях по-груб. До този неделен ден обаче не бях проявявал завист по отношение на безупречната му външност.
	Вечерта ни съобщиха, че другата неделя съпружеската двойка отново ще дойде и тогава ще се реши дали ще бъдем осиновени и двамата или само един от нас. Казаха ни още, че тези хора са изключително богати и поне един от нас трябва да бъде осиновен.
	Главната възпитателка проведе с нас наистина откровен разговор — от онези, които възрастните провеждат с децата, за да ги предпазят от проявата на лоши чувства като ревност и завист, да ги подтикнат да бъдат благородни духом като истински светци. И които, разбира се, забравят, че говорят все пак с деца.
	Слушахме и кимахме. Казвахме по едно „да, госпожо“ без да разбираме за какво става въпрос. Но макар и едва седемгодишен, аз прекрасно знаех какво ще стане. Следващата неделя брат ми ще замине с богатата и красива госпожа, а аз ще си остана в приюта.
	Дори като дете Арти беше адски лоялен. Но през онази седмица бяхме наистина разделени — за пръв и последен път в живота ни. В понеделник, по време на редовния футболен мач, аз отказах да го взема в моя тим. В областта на спорта бях пълновластен господар. През всичките шестнадесет години в приюта неизменно бях най-добър сред връстниците си и това ми даваше правото да избирам своите съотборници за различните игри. Пръв избирах винаги Арти. С изключение на споменатия понеделник. По време на мача го гонех из игрището и правех всичко възможно да му причиня болка. Днес, тридесет години по-късно, все още ясно помнех смайването, което се беше изписало на лицето му. По време на хранене сядах далеч от него, а вечер в спалнята не му обръщах никакво внимание. След един друг мач през същата седмица той бавно тръгна да се прибира към съблекалнята, а аз с добре премерен шут насочих топката право в главата му. Ударът беше силен и точен и той падна на земята. Не го направих с мисълта да му причиня болка. За едно седемгодишно момче ударът беше направо страхотен. Дори днес се учудвам на злобата, която вложих в него. Арти стана, изтупа праха от дрехите и си тръгна.
	Никога не се опита да ми върне. А това още повече ме озлоби. Измислях какви ли не унижения, а той само ме гледаше с ням въпрос в очите. Знаех, че ще го изкарам от нерви само с едно — двамата вършехме различни услуги срещу заплащане на по-големите момчета, а събраните петаци Арти слагаше в един стъклен буркан, който държеше заключен в гардеробчето си. Беше адски спестовен. В петък следобед нарочно пропуснах мача и откраднах буркана. Изтичах в парка и то зарових, без дори да преброя парите. Видях само, че е пълен почти догоре с медни и сребърни монети. Арти откри липсата му едва на следващата сутрин. Погледна ме с невярващ поглед, но нищо не каза. От този момент и той започна да ме отбягва.
	Следващият ден беше неделя и двамата трябваше да се явим в кабинета на главната възпитателна с официалните си дрехи за осиновяване. Станах преди закуска и изтичах да се скрия в горичката зад приюта. Знаех какво ще стане — Арти ще си облече костюмчето, красивата жена ще го вземе със себе си и аз никога вече няма да го видя. Добре поне, че му свих парите! Легнах в храсталаците и заспах. Когато се събудих вече се здрачаваше и тръгнах да се прибирам. Отведоха ме в кабинета на главната възпитателка и там си получих заслуженото наказание — двадесет пръчки по петите с дървена чертожна линия. Окото ми не мигна, макар адски да болеше.
	Когато се прибрах в спалнята с изненада видях, че Арти седи на леглото си и кротко ме чака. Не можех да повярвам на очите си. Спомням си само, че когато Арти ми прасна един здрав шамар, сълзите потекоха по лицето ми.
	— Къде са парите ми? — гневно попита той.
	След това се нахвърли върху мен, риташе ме, хапеше ме… Накрая не издържах, грабнах го и го тръшнах на леглото. Гледахме се като разсърдени котараци и пъхтяхме.
	— Твоите пари не ми трябват! — рекох.
	— Ти ги открадна! — обвини ме Арти. — Не се опитвай да лъжеш!
	— Не съм! — упорствах аз.
	С това разговорът ни приключи. А на другата сутрин бяхме отново братя. Всичко стана такова, каквото си беше преди. Арти нито веднъж не отвори дума за парите си, а и аз никога не му казах къде съм ги заровил.
	Години наред не разбрах какво се е случило в онзи неделен ден. Най-сетне Арти отстъпи и ми разказа всичко. Когато открил, че ме няма, той отказал да облече официалните си дрехи, крещял и проклинал, дори се опитал да удари възпитателката. За което, разбира се, получил своята порция от бой с пръчка. Но съпружеската двойка настоявала да го види. Той заплюл красивата жена и я нарекъл с всички мръсни имена, които знае едно деветгодишно момче. Сцената била ужасна и му спечелила нов бой от страна на възпитателката.


	Млъкнах, а Жанел стана да си напълни чашата с вино. После се наведе над мен и каза:
	— Много искам да ме запознаеш с Арти!
	— Няма да стане — рекох. — Всичките ми гаджета се влюбваха в него и това започва да ми писва. Ожених се за жена си само защото беше единствената, която не прояви интерес към брат ми!
	— А какво стана с буркана?
	— Не го потърсих повече — рекох. — Представях си как някое момче след мен ще го намери и ще реши, че му е пратен в дар от някой добър магьосник. Вече не ми трябваше този проклет буркан!
	Жанел отпи глътка вино и после ревниво, както винаги ставаше въпрос за моите чувства, попита:
	— Ти много го обичаш, нали?
	На така поставен въпрос не можех да отговоря. Някак не можех да си представя, че думата „любов“ се свързва с брат ми или който и да било мъж. А и Жанел прекалено често я употребяваше. Замълчах си.
	Друга вечер започнахме спор относно правото на жените да въртят секс толкова свободно, колкото го правят мъжете. Привидно се съгласявах с доводите й, но вътре в себе си изстивах от злобна ревност.
	— Имаш право, разбира се — рекох. — Единственият проблем знаеш ли къде е? Жените са биологически непригодни за тоя номер!
	— Това пък откъде го измисли? — смаяно ме погледна тя. Побесня едва след като видя коварната ми усмивка.
	— Можем да се чукаме толкова свободно, колкото и вие! Хич не ни пука! На практика именно мъжете вдигат пушилката и превръщат секса в най-важното нещо на света! Вие сте прекалено ревниви, чувството ви за собственост е страхотно развито, а ние непременно трябва да се подчиняваме.
	Именно този капан чаках.
	— Не си ме разбрала правилно — рекох спокойно аз. — Но нима не си чувала, че шансовете на мъжете да пипнат трипер при някоя случайна връзка са три пъти по-малки от тези на жената?
	Тя млъкна и объркано ме погледна. Харесвах този по детински смаян израз на лицето й. Подобно на болшинството съвременни хора и тя не знаеше почти нищо за венерическите заболявания и начините на тяхното разпространение. А и аз самият се образовах по въпроса едва след като започнах да изневерявам на жена си. Големият ми кошмар беше да не хвана я трипер, я сифилис, а после да го лепна на Валъри. Главно по тази причина умирах от яд, когато Жанел ми разказваше за похожденията си.
	— Казваш това, за да ме изплашиш, нали? — попита Жанел. — Познавам те, момченце! Почнеш ли да говориш с професионална убеденост, значи си решил да ме изментиш нещо!
	— Това си е чистата истина — възразих аз. — Десет дни след злополучния контакт мъжът прокапва и разбира, че е заразен. Докато повечето жени изобщо не подозират, че са пипнали трипер. Петдесет до осемдесет процента от тях нямат никакви симптоми в продължение на седмици и месеци. Най-много да получат по някое бяло течение. Но през този период започват да миришат на спарени гъби!
	Жанел избухна в буен смях, тръшна се на леглото и зарита с крака.
	— Е, сега вече съм напълно убедена, че дрънкаш врели-некипели!
	— Няма майтап, така си е — рекох. — Но ти засега си здрава, иначе щеше чак тук да ми мирише… — надявах се, че шегите ще прикрият злобата, която ме обземаше. — Обикновено жените разбират, че са заразени чак когато партньорът им реши да им го съобщи.
	— Много ти благодаря! — рече Жанел и рязко се изправи. — Да не искаш да кажеш, че си лепнал нещо и ми е време да ида на доктор?
	— Нищо ми няма — отвърнах. — Мога да лепна нещо само от теб или от жена ми!
	— А жена ти е извън всяко подозрение, нали? — иронично ме изгледа тя.
	— Точно така.
	— За твое сведение, аз ходя веднъж месечно на гинекологичен преглед — отсече тя. — И там се подлагам на всички необходими изследвания!
	— Това не е достатъчно — продължих да се усмихвам аз.
	— Единственият начин да разбереш дали си болна е да ти се направи посявка. Гинеколозите не се занимават с подобни неща. Взема се проба от влагалището и се слага в бурканче с една светлокафява течност. Пробата е много капризна й никога не дава стопроцентова гаранция…
	Тя започна да показва очевидни признаци на интерес и аз побързах да хвърля въдицата.
	— А ако си мислиш, че ще надхитриш системата като духнеш на мъжа, в когото се съмняваш, ще ти кажа още една неприятна новина — при оралния секс шансовете на жената за зараза са много по-големи от тези на мъжа, който прави същото!
	— Това не е честно! — извика Жанел и скочи от леглото.
	И двамата се разтърсвахме от смях.
	— Триперът е нищо — продължих да я кова аз. — Сифилисът е опасен. Ако духнеш на някой сифилитик, имаш всички шансове да си отгледаш някоя и друга малка пъпчица по устните, вътрешността на устата и дори на сливиците. А това ще сложи край на актьорската ти кариера, нали? Трябва да внимаваш за тъмночервена пъпчица, която постепенно се превръща в раничка, но не кърви. Най-лошото е, че след няколко седмици симптомите изчезват, но болестта вече се е настанила в организма ти и се превръщаш в бацилоносител. Понякога се получава леко изприщване, а върху дланите и петите се появяват червени петънца… — при тези думи взех единият й крак и започнах да го разглеждам.
	— Слава богу, все още нямаш такива симптоми — добавих аз.
	Беше възхитена, но не можеше да разбере причините, поради които й изнасям тази лекция.
	— А мъжете? — попита. — Всичко ли ви се разминава, мръсници такива?
	— Не, разбира се — отвърнах. — Най-често усещаме, че лимфните възли под стомаха ни са възпалени и сякаш са ни пораснали нов чифт ташаци. Е понякога ни пада и косата… Някога наричали сифилиса „подстригване“, знаеш ли? Все пак не е фатално. Пеницилинът е страшно добро лекарство за тази болест. Но все пак повтарям — мъжете разбират, че са болни, а жените — не. Ето я основната причина, поради която вие не сте годни за сексуалната свобода, за която толкова силно мечтаете!
	Жанел беше зашеметена.
	— Всичко това ти доставя удоволствие нали, мръсник такъв?
	Започваше да проумява играта ми.
	— Не е толкова ужасно, колкото звучи — продължих с равен глас аз. — Дори никога да не откриеш, че имаш сифилис, все някой тип ще ти го каже, ей така, от добро сърце. А и в продължение на цяла календарна година не си заразна и не можеш да го лепнеш на никого! — млъкнах за момент, усмихнах й се сладко и продължих: — Ако не си бременна, разбира се. В такъв случай детето ти ще си има сифилис по рождение…
	Тя потръпна.
	— След изтичането на тази година, две трети от заразените жени продължават да си живеят като преди — продължих аз. — Остават си здрави и никого не заразяват…
	— А останалата една трета? — подозрително ме погледна Жанел.
	— Тя е обречена на сериозни неприятности — рекох. — Сифилисът уврежда сърцето и кръвоносните съдове. Може да остане в латентно състояние десет, дори двадесет години. Но след това води до лудост, парализа, слепота. Нанася сериозни поражения на белия и черния дроб. Така че, скъпа, просто нямате късмет!
	— Дрънкаш ми всичките тези ужасии просто защото искаш да ти бъда вярна! — отсече тя. — Така ме плашеше майка ми, когато бях петнадесетгодишна и тя се страхуваше да не надуя корема…
	— Това е вярно — рекох. — Но го подкрепям с проверени от науката факти. От морална гледна точка нямам нищо против. Можеш да се чукаш с всеки, с когото пожелаеш. Не си моя собственост!
	— Престани да се правиш на умник! — кипна тя. — Сигурно вече са открили хапче и против този противен сифилис! Гълташ го като тези срещу забременяване и си окей!
	— Възможно е — рекох аз с максимално откровен глас. — Всъщност зная за такова средство от години — гълташ таблетка от петстотин милиграма пеницилин един час преди секса и това е напълно достатъчно да прогониш сифилиса. Лошото е, че не знаеш дали на практика се е получило така и дали няма да идеш на кино след десетина-петнадесет години! Лесно можеш да сбъркаш и да глътнеш таблетката прекалено рано или прекалено късно. А проклетите спирохети само това и чакат — започват да пълнеят и да се размножават като луди! Знаеш ли как изглеждат спирохетите? Като миниатюрни коркови тапи. Пълнят кръвта ти, проникват в тъканите и организмът постепенно се натравя. За известно време лекарствата могат да предпазят клетките от разширение и инфекцията е блокирана. Но след известно време спирохетите стават резистентни на пеницилина и на практика той започва да подпомага тяхното размножаване. На пазара вече има известни средства за профилактика. Например влагалищният крем „Проганаси“, който се използва като противозачатъчно. Наскоро учените открили, че той действа и против вирусите на венерическите болести, така че с един куршум удряш два заека. Сега, като говорим по този въпрос, ми идва на ум, че моят приятел Осейно редовно се зареждаше с пеницилин, преди да ощастливи поредната си почитателка…
	Жанел се разсмя.
	— Излиза, че за мъжете всичко е окей. Чукате каквото ви падне и си свиркате! Но я ми кажи коя жена знае кого и кога ще чукне два часа предварително?
	— Готов съм да ти дам един съвет — жизнерадостно предложих аз. — Никога не се чукай с хлапаци между петнадесет и двадесет и пет години. В тази възрастова група мъжете имат десет пъти повече венерически болести от останалите. И още нещо — преди да си легнеш с някой мъж, не пропускай да го забелиш!
	— Какво? — учуди се тя. — Звучи отвратително!
	— Хващаш му члена така, сякаш се готвиш да го задоволиш ръчно — обясних аз. — Дърпаш кожичката назад и гледаш дали няма да се появи някоя жълтеникава на цвят капчица. Появи ли се — обувай гащичките и изчезвай! Този тип е заразен! Проститутките прибягват до този метод…
	Още докато приказвах, започнах да разбирам, че съм отишъл твърде далеч. Тя ме гледаше със студен поглед, но вече не можех да се спра:
	— Съществува и херпесът. На практика това не е венерическо заболяване и от него страдат предимно необрязаните мъже. Но то може да причини рак у матката на жената. Ето ти и една кратка равносметка: чукаш ли се наляво-надясно, лесно можеш да хванеш сифилис или рак. А при мъжете тези опасности липсват и именно поради тази причина жените не трябва да търсят свободната любов наравно с мъжете!
	— Браво на професора! — изръкопляска Жанел. — След тази чудесна лекция, положително ще се прехвърля окончателно на жените!
	— Не е лошо като идея! — рекох.
	Беше ми лесно да го кажа, тъй като не изпитвах никаква ревност по отношение на лесбийските й наклонности.


	41.

	Месец по-късно отново се върнах в Калифорния. Обадих се на Жанел и се разбрахме да вечеряме заедно, а след това да отидем на кино. Долових известна студенина в гласа й и това ме разтревожи. Тръгнах към дома й готов на всякакви изненади.
	Отвори ми Алис. Целунах я и я попитах как е Жанел. Тя извъртя очи и аз разбрах, че приятелката ни е побесняла. Е, оказа се, че не е бясна, а просто смешна. Появи се в дрехи, които никога не бях виждал да носи.
	На главата си беше поставила бяла панама с червена панделка. Периферията й беше юнашки кривната и под нея предизвикателно проблясваха златистокафявите очи. Върху тялото й имаше безупречно скроен мъжки костюм от коприна или подобна на коприна материя. Панталоните бяха съвсем прави и с маншети на крачолите. Ризата й също беше от бяла коприна, а вратовръзката й беше великолепна с червено-сивите си ивици. Като връх на всичко в ръцете й се въртеше изящно бастунче в кремав цвят на фирмата „Гучи“, а върхът му предизвикателно беше опрян в стомаха ми. Беше решила да се разкрие на света и предизвикателно демонстрираше своята бисексуалност.
	— Какво ще кажеш? — усмихна се в очакване тя.
	— Страхотна си! — рекох. — Къде искаш да вечеряме с този тоалет?
	Тя се облегна на бастунчето и ми отправи един хладен поглед.
	— Мисля да хапнем в „Скандия“, а след това да прескочим до някой нощен локал. Никога досега не си ме водил на подобни места!
	По начало избягвахме модерните ресторанти, а в нощни заведения и кракът ми не беше стъпвал. Съгласих се, тъй като смятах, че разбирам какво иска да направи. Искаше да ме принуди да призная пред целия свят, че я обичам въпреки обратните й наклонности, искаше да провери как ще понеса подмятанията и насмешливите погледи зад гърба си. Мнението на другите обаче изобщо не ме интересуваше. Отдавна бях приел фактите такива, каквито са.
	Прекарахме чудесно. В ресторанта всички гледаха към нашата маса. Признавам, че Жанел изглеждаше действително страхотно. Беше едно по-русо и далеч по-красиво копие на Марлен Дитрих, в стил южняшка красота, разбира се. Защото въпреки специалното облекло и още по-специалното поведение, от нея се излъчваше женственост като пълноводна река. Знаех, че ще ме намрази, ако й го кажа. Защото продължаваше да си въобразява, че ме наказва в такъв вид сред обществото.
	Постоянно си повтарях колко неповторима женственост се излъчва от нея в леглото и това ми помагаше леко да приемам мъжкаранската й роля. За онези, които ни гледаха, това беше нещо като двойна шега. Наслаждавах се на ситуацията, но внимавах Жанел да не разбере това. Тя очакваше да се ядосам и внимателно наблюдаваше всеки мой жест. Отначало остана разочарована от факта, че не ми пука, а после се зарадва.
	Направих опит да се измъкна от посещението на нощно заведение, но тя беше категорична. Отидохме да изпием по едно питие в „Поло Лаундж“, където за нейно огромно удоволствие заварихме куп общи приятели. На една маса седеше Дорън, а малко по-нататък видях ухилената физиономия на Джеф Уейгън. И двамата се блещеха насреща ни. Жанел игриво им помаха, после се извърна към мен:
	— Не е ли чудесно да се отбиеш някъде за едно питие и да откриеш там всичките си приятели?
	— Наистина е чудесно — усмихнах се в отговор аз.
	Малко преди полунощ я заведох обратно у дома й. Тя ме потупа по рамото с тънкото бастунче и с леко разочарование призна:
	— Справи се отлично, момчето ми!
	— Благодаря — отправих й аз един галантен поклон.
	— Ще ми се обадиш ли утре?
	— Разбира се.
	Вечерта наистина беше чудесна. С наслада приемах промененото отношение на оберкелнери, портиери, а дори и на момчето от паркинга. Най-сетне Жанел се реши да напусне прикритието си.


	Малко след този инцидент започнах да я обичам и като личност. Това означава, че нито искам да я скъсам от чукане, нито искам да потъвам в дълбоките й очи докато ми се завие свят, нито пък ми се ще да разкъсам със зъби сладката й устица. Беше по-скоро другото — онова, което ме караше да стоя буден по цели нощи и ненаситно да слушам историите й. Господи, тя наистина ми разказа живота си от игла до конец, но и аз направих същото. Казано с две думи, дойде време да проумея, че функциите й в моя живот съвсем не се изчерпват с това да ме направи щастлив и да ми доставя наслада. Разбрах, че трябва да я направя малко по-щастлива, отколкото изглежда в момента, че не трябва да се дразня, когато тя не успее да направи същото с мен.
	С това съвсем не искам да кажа, че се превърнах в един от онези типове, които са влюбени в дадено момиче само защото това ги прави нещастни. На практика никога не съм разбирал подобно състояние. Винаги съм бил привърженик на тезата, че трябва да получа своя дял от всяка сделка и взаимоотношение — в живота, в литературата, в брака, в любовта, а дори и в бащинството.
	Нямах намерение да я правя щастлива с разни дребни подаръчета, от които удоволствие да изпитвам и аз. Нито пък да я развеселявам, когато е в лошо настроение — защото това е най-баналното от всички препятствия, които мъжът иска да отстрани, за да постигне задоволяване на собствените си капризи.
	Любопитно беше, че започнах да я обичам като човек именно, след като ми беше „изневерила“, след като се понамразихме и след като научихме всичко един за друг.
	„Аз съм добра“, често казваше тя, съвсем по детински. И наистина беше добра. Праволинейна и честна във всичко, което действително беше важно за нашата връзка. Е, наистина много й се искаше да кръшне с някой друг, независимо дали е мъж или жена, но какво от това? Никой не е съвършен! Все още харесваше филмите, които харесвах и аз, мненията ни за филмите, които гледахме и хората, с които се запознавахме, все така съвпадаха. Лъжеше ме с единствената цел да ме щади. А когато ми казваше истината, го правеше както за да ме нарани (отмъстителността й откровено ми харесваше), така и от страх, да не би да науча истината от друг човек и това да ме нарани още по-дълбоко.
	Разбира се, с течение на времето открих, че животът й е способен да ме наранява по най-различни начини. Беше наистина сложен живот, особено за хора, които не притежават такъв.
	И тъй, най-сетне от връзката ни отпаднаха всички илюзии, всякакъв фалш. Станахме изключително близки приятели и аз я обичах такава. Възхищавах се на куража й, на начина, по който посрещаше неизбежните разочарования на професията, на всички толкова объркани подробности от личния й живот. Всичко това разбирах чудесно и бях изцяло на нейна страна.
	Но къде отиде опиянението, на което толкова се радвахме в началото? Защо сексът ни изгуби част от фантастичната си привлекателност, макар все още да беше по-добър от всичко, което познавах? Защо вече не сме толкова възторжени един от друг, колкото бяхме преди?
	Всичко е магия. Бяла или черна, но магия. Вещици, алхимия, дяволски заклинания, зловещи проклятия. Нима наистина е вярно, че съдбата ни зависи от разположението на звездите, а кървавочервената луна прави живота ни безполезен и пуст? Може ли да бъде истина твърдението, че безбройните галактики определят съдбата на всеки от нас, за всеки кратък миг, изживян на малката точица, наречена Земя? Вярна ли е простата истина, че никога не можем да бъдем щастливи без фалшивите илюзии?
	Във всяка връзка настъпва момента, в който на жената сякаш й писва да гледа самодоволната мутра на партньора си. Тя разбира се, отлично знае, че той е щастлив благодарение на нея. Знае, че това е нейното удоволствие, а дори и задължение — да го прави щастлив. Но в крайна сметка винаги стига до извода, че този мръсник просто я използва. Това особено често става, когато мъжът е семеен, а жената — не. Защото при подобна ситуация той, а не тя, решава своите проблеми.
	После настъпва момента, в който единият от партньорите иска битка, а едва след това любовна наслада. Жанел скоро стигна до този момент. Обикновено успявах да я обуздая, но понякога и на мен ми се приискваше да усетя миризмата на барута. Това най-често се случваше, когато тя изпадаше в безсилна ярост от факта, че нямам никакви намерения да се развеждам и не й правя никакви намеци за промяна на създалите се между нас отношения.
	Една вечер ходихме на кино, а после, макар и много късно, отидохме да спим в крайморската й вила в Малибу. От прозореца на спалнята се виждаше широката сребърна пътека на луната върху спокойната океанска повърхност. Изведнъж ми заприлича на кичур коса, разстлан върху тъмна възглавница.
	— Хайде да си лягаме — рекох, изгарящ от желание да я любя. Както винаги.
	— Ох, господи! — въздъхна тя. — Няма ли да престанеш да ми се точиш като гимназист?
	— Не ти се точа — рекох. — Просто искам да те любя.
	И до такива сантименталности бях стигнал вече.
	Тя ми хвърли един презрителен поглед с влажните си златисти очи.
	— Писна ми от проклетата ти невинност! — протегна ръка за цигарите и добави: — Приличаш на прокажен, който си е забравил звънчето!
	— Греъм Грийн — безпогрешно определих произхода на сравнението аз.
	— Я върви по дяволите! — изруга ме тя, но после не издържа и се засмя.
	Ето докъде ни доведе стремежът да й казвам само истината. А тя искаше да я лъжа. Искаше да я засипвам с всички глупости, които женените мъже предлагат на извънбрачните си симпатии. Нещо от сорта на „ние с жена ми сме в развод“, „ние с жена ми не сме спали от години в едно легло“, „ние с жена ми сме нещастни заедно, но се търпим заради децата“. Не казвах нищо подобно, просто защото не отговаряше на истината. Аз обичах жена си, спяхме на едно легло, имахме съвсем редовен и нелош секс, бяхме щастливи. Макар и двойствен, животът ми изглеждаше чудесен и нямах никакво намерение да го променям. Толкова по-зле за мен.
	След като се засмя Жанел се насочи към банята и каза, че след малко ще е окей. Винаги вземахме една гореща вана заедно, преди да си легнем. Миехме си гърбовете, играехме си във водата, а после скачахме в дебелите хавлии. Подсушавахме се и се мушкахме под чаршафите.
	Но сега тя не легна, а запали цигара. Това беше ясен сигнал, че сражението е близо. От чантичката й изпадна шишенце с хапчета за повишаване на тонуса и това ме ядоса. Следователно и аз бях готов за сражението. Любовното ми настроение отлетя.
	Проклетото шишенце събуди рой неприятни представи в съзнанието ми. Вече далеч не бях толкова сляпо влюбен в нея, тъй като отдавна знаех, че има любовница, а нерядко преспива и с мъже докато аз съм в Ню Йорк при своето семейство. При вида на хапчетата ми хрумна, че вероятно ще глътне едно-две, за да може да приеме ласките ми. Сигурно днес вече го е правила с друг и по тази причина й липсва особено желание. Усети ме моментално.
	— Не знаех, че си чела Греъм Грийн — рекох. — Това хрумване за звънчето на прокажения хич не е лошо. А ти си го запомнила специално заради мен, нали?
	Златистокафявите й очи се сведоха към димящата цигара. Русата коса се спусна над лицето й и скри деликатните му черти.
	— Точно така — отвърна. — Ти можеш да се прибираш у дома и да си лягаш при жена си, но ако аз имам други любовници, това означава, че съм курва и нищо повече! А вече дори си престанал да ме обичаш!
	— Все още те обичам — възразих аз.
	— Но не като преди, нали?
	— Обичам те достатъчно, за да искам да те любя, а не просто да си хвърля семето! — отсякох аз.
	— Ох, ти си невероятно лукав тип! — въздъхна тя. — Хем си невинен, хем си лукав! Току-що призна, че вече не ме обичаш силно като преди. Призна го така, сякаш аз те подведох и ти неволно се изпусна. Но всъщност искаше да ми го кажеш, нали? Защо? Защо жените да не могат да обичат някого и едновременно с тона да си имат и по-незначителни връзки? Ти винаги си ми казвал, че продължаваш да обичаш жена си, но мен повече ме обичаш. Че с мен е по-различно. Защо тогава да не бъде различно и за мен? Защо да не бъде различно за всички жени? Защо да нямаме сексуалната свобода на мъжа и едновременно с това да се радваме на любовта на един определен човек?
	— Защото когато раждаш винаги знаеш, че детето е твое, а мъжете никога не могат да бъдат сигурни! — отвърнах аз. Казах го просто ей така, почти на шега.
	Но тя рязко отметна завивките и се изправи в широкото легло.
	— Не, не мога да повярвам на ушите си! — смаяно прошепнаха устните й. — Ти не си казал нищо подобно, не можеш да го кажеш! От твоята уста не могат излязат такива отвратителни думи!
	— Пошегувах се — успокоих я аз. — Но искам да знаеш, че в момента говориш глупости. Искаш да те обожавам, да бъда лудо влюбен в теб, да се отнасям с теб като с девствена принцеса. Така, както са го правили някога, в Средновековието. Но едновременно с това отричаш всички добродетели, върху които се гради сляпата и всеотдайна любов. За теб е греховна и еретична самата мисъл, че жената може да принадлежи на един-единствен мъж и този мъж да се грижи за живота й, да бъде отговорен за съдбата й. Ти искаш мъжете да те обичат като Светия Граал, но едновременно с това да живееш свободно като птичка. Не приемаш, че моите ценностни разбирания също подлежат на преоценка — така, както и твоите. Не мога да те обичам така, както ти искаш. Нито пък така, както те обичах в началото.
	Тя се разплака.
	— Господи, колко много се обичахме! Знаеш ли, че приемах да задоволя възбудата ти дори когато главата ми се пръскаше. Вземах „Перкодан“ преди да си легнем. Исках да го правя, харесваше ми. А днес сексът ни вече не е така добър, не можеш да го отречеш. Особено след поредния откровен разговор.
	— Истина е — рекох.
	Това я накара отново да побеснее. Гласът й изтъня и ми заприлича на паче крякане.
	Очакваше ме тежка нощ. Въздъхнах и се пресегнах към цигарите на масичката. Много е трудно да запалиш цигара, когато точно над главата ти виси окая работа на една наистина красива жена. Все пак успях да се справя, без да й обгоря косъмчетата. Ситуацията беше толкова комична, че тя не издържа, падна по гръб на леглото и се разтърси от смях.
	— Права си — рекох. — За всичко си права. Но знаеш, че съществуват и някои чисто практически аргументи в полза на верните жени. Вече ти казах за венерическите болести. Не забравяй, че колкото повече мъже чукаш, толкова по-голям е шансът да получиш рак на матката!
	— Лъжец такъв! — засмя се Жанел.
	— Няма майтап! — продължавах да се правя на сериозен аз. — Всички стари табута си имат съответната практическа основа.
	— Мръсни копелета! — въздъхна Жанел. — Всички вие сте гадни и мръсни копелета, родени с късмет!
	— Такъв е живота — примирително рекох аз. — Друг път не викай толкова, защото много ми приличаш на патока Доналд!
	В отговор получих удар с възглавница. Това ми даде повод да я сграбча в ръцете си. В крайна сметка пак дойдохме на думата си — започнахме яростно да се любим.
	След известно време се отпуснахме по гръб и запалихме една обща цигара.
	— Въпреки всичко, правото е на моя страна — замислено промълви Жанел. — Мъжете не са честни. Жените също имат право да имат неограничен брой сексуални партньори. Кажи ми честно, не е ли така?
	— Така е — отвърнах и наистина го мислех. Дълбоко в душата си знаех, че имам право. Знаех го в интелектуален смисъл, разбира се.
	Тя се сгуши до мен и каза:
	— Точно за това те обичам! Наистина разбираш нещата, дори когато си обладан от свинските помисли на мъжкар! Когато направим революцията, аз ще съм тази, която ще ти спаси кожата, да знаеш! Ще кажа, че си добър мъжкар, просто си бил заблуден…
	— Много ти благодаря — рекох.
	Тя натисна фаса в пепелника и загаси лампата. След това тихо попита:
	— Нали не ме обичаш по-малко само защото спя и с други?
	— Не — отвърнах.
	— Знаеш, че те обичам дълбоко и искрено, нали?
	— Да.
	— И не ме мислиш за курва само защото правя това, нали?
	— Не — рекох. — Хайде, заспивай — посегнах да я прегърна, но тя се отмести.
	— Защо не напуснеш жена си и не се ожениш за мен?
	— Защото и така ми е добре — рекох.
	— Мръсно копеле! — рече тя и ме ръгна с пръст в ташаците.
	Викнах от болка и се прикрих с ръце.
	— Какво си въобразяваш? — запитах, наистина раздразнен. — Че ще оставя жена си, само защото съм лудо влюбен в теб? Само защото обичам да разговаряме? Само защото ми допадаш в леглото повече от всяка друга?
	Тя не можа да разбере дали говоря сериозно или се шегувам. Накрая реши, че сигурно се шегувам, но това предположение беше опасно. За нея, имам предвид…
	— Моля те, кажи ми честно! — примоли се тя. — Защо продължаваш да живееш с жена си? Дай ми един смислен и логичен отговор!
	Сгънах се да предпазя ташаците си от внезапно нападение и едва тогава отвърнах:
	— Защото не е курва!


	Една сутрин закарах Жанел до студията „Парамаунт“, където имаше ангажимент с някаква дребна роля. Пристигнахме рано и решихме да се поразходим. Оказахме се сред фалшиво малко градче, изградено по изключителен начин от декори. Зад сградите имаше дори фалшив хоризонт — парче ламарина, което беше изрисувано така правдоподобно, че за момент ме заблуди.
	Фасадите на къщите, край които се разхождахме, бяха толкова добре направени и така истински, че аз не се сдържах и отворих вратата на някаква книжарница. Бях почти сигурен, че зад нея ще видя обичайните лавици с книги и маси, отрупани с разноцветни списания. Но зад вратата имаше само пясък и пожълтяла трева.
	Жанел се засмя и продължихме разходката си. На една витрина се мъдреха разни шишенца с илачи от миналия век. Отворих вратата на старата аптека и отново видях пясък и трева зад нея. Вървяхме напред и аз продължавах да отварям най-различни врати. Жанел престана да се смее и любопитно ме наблюдаваше. Накрая стигнахме до малко ресторантче с платнен навес над тротоара. Мъж в работно облекло метеше плочите с дълга метла. Именно той създаде пълната илюзия в мен. Реших, че вече сме напуснали изкуственото градче на „Парамаунт“ и се намираме на територията на обслужващия персонал. На прозореца на ресторантчето висеше лист с дневното меню и аз попитах човека дали е отворено. Лицето му беше сбръчкано и износено, като на стар актьор. Той втренчено ме погледна, после пусна една широка усмивка и леко намигна.
	— Сериозно ли говорите?
	Отидох до вратата и рязко я отворих. Зад нея отново имаше само пясък и трева. Този път се смаях не на шега. Пуснах бравата и се вгледах в лицето на човека, който щеше да се пръсне от гордост. Сякаш сам беше организирал целия номер, сякаш беше господ, когото съвсем сериозно и малко наивно съм попитал дали животът е сериозен.
	Поведох Жанел към студията, в която трябваше да прави своите снимки. Мълчах.
	— Нима наистина се заблуди? — изрази учудването си тя. — Толкова ясно си личи, че всичко е декор!
	— Не съм се заблудил — отвърнах.
	— Но ти съвсем сериозно очакваше да откриеш нещо зад тези врати! — възрази тя. — Наблюдавах лицето ти! Особено когато отвори вратата на ресторантчето! — изви ми ръката зад гърба и закачливо добави: — Май наистина не трябва да те оставям сам! Доста си ми тъпичък!
	Кимнах мълчаливо. Онова там, сред декорите, не беше толкова заблуда, не… Беше по-скоро силно желание да повярвам, че зад вратите има нещо. Беше решителен отказ на съзнанието ми да приеме, че зад боядисаните декори няма нищо. Всичко това се дължеше на факта, че продължавах да се смятам за магьосник. Въобразявах си, че след като аз отварям вратата, зад нея по магически начин ще се появят истински стаи и истински хора. Особено в ресторантчето. Миг преди да натисна дръжката, във въображението ми изплуваха червени покривки, тъмнозелени бутилки с вино и хора, които мълчаливо чакат да бъдат настанени. Може би затова бях толкова изненадан, че не откривам нищо подобно.
	Бях убеден, че всичко това е работа на свръхестествени сили, но въпреки това се радвах да им се подчинявам. Не ми пукаше, че Жанел ме гледа с насмешка, още по-малко ми пукаше, че озадачих онзи шантав стар актьор. Господи, просто исках да се убедя със собствените си очи! Ако не бях отворил тази врата, цял живот щяха да ме глождят съмненията!


	42.

	Осейно пристигна в Лос Анджелис за някаква сделка. Откри ме по телефона и предложи да вечеряме заедно. Взех и Жанел, която отдавна искаше да се запознае с него. Когато поднесоха кафето, Жанел изведнъж започна да говори за жена ми, опитвайки се да ме въвлече в спор. Но аз не се поддадох на номерата й.
	— Никога не искаш да разговаряме на подобни теми, нали? — заядливо попита тя.
	Не отговорих и това я ожесточи още повече. Страните й бяха леко зачервени от изпитото вино и очевидно се чувстваше малко неудобно пред Осейно. Но въпреки това продължи:
	— Никога не говориш за жена си, защото си мислиш, че това е под твоето достойнство!
	Продължавах да мълча.
	— А за себе си имаш отлично мнение, нали? — съскаше тя, вече направо побесняла.
	Осейно се усмихваше и също мълчеше. После, просто за да разведри обстановката, реши да влезе в ролята си на велик и гениален писател.
	— И за детството си в приюта не обича да говори — подхвърли той. — Но на практика всички възрастни хора са сираци… На даден етап всеки губи родителите си и това е един напълно естествен процес.
	Жанел прояви жив интерес към подхвърлената тема. Спомних си, че беше изразила дълбоко възхищение от ума и книгите на Осейно.
	— Точно така — рече тя. — Това е чистата истина…
	— Пълни глупости! — намесих се рязко аз. — Ако вие двамата сте решили да общувате помежду си на обикновен човешки език, моля използвайте думите според истинския им смисъл! Сирак означава дете, което расте без родители, а често и без никакви други роднини. Възрастният човек не може да бъде сирак. Той е просто един от милионите мръсници, които вече нямат нужда от родители и те са се превърнали в бреме за тях!
	Настъпи неловко мълчание.
	— Имаш право — промълви след известно време Осейно. — Но едновременно с това никак не ти се иска да се разделиш със специалния си статут в обществото, нали? Статут на сирак, успял да уреди живота си със собствени сили.
	— Може би — отвърнах аз и се извърнах към Жанел: — Ти и твоите приятелки често се наричате сестри помежду си. Сестри са деца от женски пол с общи родители, които най-често заедно изживяват всички травми на детството. Ето това е значението на думата „сестра“, независимо дали е добра, лоша или безразлична. Затова наричате ли се по този начин с някоя приятелка и двете сте пълни боклуци!
	— Аз пък отново се развеждам — съобщи внезапно Осейно, с очевидното намерение да прекъсне зараждащия се скандал. — Това ми е за последен път, тъй като вече не мога да изкарвам достатъчно пари за издръжки!
	Разсмяхме се.
	— Не се заричай! — предупредих го аз. — Ти си последната крепост на брачната институция!
	— Не е вярно — вдигна глава Жанел. — Последната й крепост си ти, Мерлин!
	Отново избухнахме в смях. После им казах, че се чувствам изморен и никак не ми се ходи на кино.
	— О, я стига преструвки! — сряза го Жанел. — Дайте да изпием по нещо в „Пипе“ и да поиграем на табла. Ще научим и Осейно…
	— Защо не отидете само двамата? — хладно предложих аз. — Аз мисля да се прибера в хотела и да си легна.
	Осейно ме гледаше с тъжна усмивка на лице. Не каза нищо. А Жанел очевидно не можеше да повярва на ушите си. Придадох на гласа си максималната хладина, на която бях способен и недружелюбно подхвърлих:
	— Наистина нямам настроение. Зная, че вие двамата сте най-добрите ми приятели на този свят, но просто умирам за сън! Осейно, бъди джентълмен и играй ролята на кавалер вместо мен!
	Казах всичко това без дори да ми мигне окото. Осейно моментално отгатна, че в момента изпитвам нещо като ревност.
	— Както искаш, Мерлин — отвърна той като ясно ми даде да разбера, че пет пари не дава за чувствата, които ме вълнуват в момента. Очевидно мислеше, че се правя на интересен. А аз бях сигурен, че ще заведе Жанел в „Пипе“, а след това ще я откара в хотела си и ще я скъса от чукане без изобщо да помисли за мен. Щеше да бъде убеден, че тези неща не ме засягат.
	— Не ставай глупав — поклати глава Жанел. — Ще се прибера у дома с моята кола, а вие двамата правете каквото искате…
	Разбирах какво си мисли в момента — двама груби мъжкари правят тайни опити да си я поделят. Знаеше и друго — тръгне ли тази вечер с Осейно, ще ми даде повод да скъсам с нея завинаги. Предполагам, че и аз знаех какво искам да постигна — най-вероятно търсех причина да я намразя дълбоко и истински… Тръгнеше ли с Осейно, щях да получа възможност да се отърва от нея.
	В крайна сметка Жанел дойде с мен в хотела. Макар и плътно притиснато до моето, от тялото й лъхаше студ. Не след дълго се отдръпна от мен. Пружината тихо проскърца докато се изправяше в леглото. Потъвах във вълните на съня и едва успях да прошепна:
	— Жанел, Жанел…


	43.

	_Жанел_
	Аз съм добър човек. Независимо от това, което другите мислят за мен. Цял живот съм била разочарована от мъжете, които съм обичала. Разочаровали са ме преди всичко с изискванията си по отношение на любовта, с факта, че не могат да приемат интереса ми към други човешки същества извън себе си. Това разваля всичко. Отначало се влюбват в мен такава, каквато съм, а после се опитват да ме превърнат в нещо друго. Така стана дори и с най-голямата любов на живота ми — онзи мръсник Мерлин. Той е по-лош от всички заедно, но едновременно с това е и по-добър, защото ме разбира… Никога в живота си не съм обичала мъж така, както обичах него. И той ме обичаше. Направи всичко, за да запази това чувство между нас. Аз също. Но и двамата претърпяхме поражение. Не успяхме да победим мъжкарството, това отвратително чудовище. Той се разболяваше, когато му кажех, че някой друг мъж ми харесва. Дори лицето му се променяше. Разбира се и аз трудно понасях гледката, когато пък той потъваше в интересен разговор с някоя жена. Но какво от това? Той беше по-хитър от мен, прикриваше се. Никога не обръщаше внимание на други жени в мое присъствие, дори когато те проявяваха към него очевиден интерес. Аз не бях толкова хитра или пък просто не можех да приема подобен фалш. Защото това, което правеше той, си беше фалш от най-чиста проба. При това имаше успех — караше ме да го обичам все по-силно… Докато моята честност постигаше обратното, той ме обичаше все по-малко.
	Обичах го, защото беше умен във всичко, с изключение на отношенията си с жените. С тях беше пълен глупак. Включително и с мен. Може би не толкова глупак, колкото мечтател, човек, който живее само с илюзиите си. Веднъж сам го каза — трябвало да бъда още по-добра актриса, за да му създам пълната илюзия, че го обичам. Разбрах, какво му е нужно и се опитах да го постигна. Но колкото повече обич му давах, толкова по-лоши ставаха нещата между нас. Исках той да ме обича такава, каквато съм. Може би никой не е състояние да ни обича такива, каквито сме. Това е истината. А едва ли някой обича истината. И въпреки това не мога да живея, без да се опитвам да бъда истинска, да бъда това, което съм. Прибягвам и до лъжата, разбира се, но го правя само в случай на крайна необходимост. По-късно, когато му дойде времето, винаги си признавам лъжата. И винаги с катастрофални последици…
	Приятелите ми знаят, че баща ми ни напусна още докато бях дете. Когато се понапия някъде, имам навика да разказвам на съвсем непознати хора за опита за самоубийство, който направих на петнадесетгодишна възраст. Но никога не им казвам защо. Не им казвам истинската причина, оставям ги да си мислят, че е било бягството на баща ми и може би действително е било така. Разкривам много неща за себе си. Например, че ако харесвам някого и отида с него да си пийнем, той ще има всички шансове да ме вкара и в леглото си, дори и да съм влюбена в друг. Защо подобно нещо им се струва ужасно? Та нали те самите точно това правят? Но за тях е в реда на нещата. Мъжът, когото обичах повече от всичко на този свят, ме помисли за курва, когато му признах всичко това. Не можа да разбере, че подобни постъпки никога не са от особено значение. Че има моменти, когато една жена просто иска да я начукат. Да я начукат здравата, а после да си тръгне и да забрави. Нали всеки мъж е изпитвал подобни желания?
	Никога не лъжа за важни неща. За материални също. Никога не прибягвам до евтините трикове, с които приятелките ми въртят мъжете. Никога не съм казвала на мъж, че съм забременяла от него заради материалната помощ. Никога не съм прибягвала до подобни номера. Никога не казвам на мъж, че го обичам, ако действително не е така. Поне в началото. Понякога, на по-късен етап, това може да се случи. Просто за да не го нараня като му кажа, че съм престанала да го обичам. След подобно признание се променям както емоционално, така и сексуално. Мъжете го разбират и постепенно стигаме до охладняване. Никога не съм мразила мъж, когото някога съм обичала, независимо колко отвратително се държи той впоследствие. Мъжете са най-груби към жените, които са престанали да обичат! Поне при мен винаги е било така. Може би защото те продължават да ме обичат, но аз не мога да изпитвам нищичко… Има огромна разлика между капчица обич и огромната всеотдайна любов.
	Защо мъжете постоянно се съмняват в любовта ни? Защо мъжете постоянно се съмняват в искреността ни? Защо Мъжете винаги ни напускат? О, господи, защо това е толкова болезнено? Не мога да ги обичам повече. Много ме боли, а те са толкова дървени! Мръсни копелета! Нараняват ни с небрежността на децата, но на децата се прощава или пък просто не им се обръща внимание. Макар че и те, както мъжете, често ни карат да плачем. Но стига толкова! Никакви мъже, никакви деца!
	Любовниците са жестоки. Колкото повече ни обичат, толкова по-жестоки стават. Не става въпрос за разните донжуани и свалячи, нито пък за онези тъпи „бройкаджии“ — курварите. За мен те са чисти инвалиди. Говоря за мъжете, които ни обичат дълбоко и истински. За онези, които и ние дълбоко обичаме и искаме да прекараме с тях до края на дните си. Такъв мъж е в състояние да ме накара да страдам много повече, отколкото всички останали мъже на света, взети заедно. На такъв искам да затворя устата, никога да не чувам думичките „обичам те“, никога да не му ги казвам!
	Когато Мерлин за пръв път ми каза, че ме обича, аз се разплаках. Защото вече го обичах до полуда и знаех, че ще стане жесток, особено след като се разсеят някои илюзии. Тогава той ще ме обича все по-малко, докато аз ще продължавам да съм лудо влюбена.
	Иска ми се да живея в свят, в който мъжете няма да обичат жените така, както го правят тук, при нас. Искам да живея в свят, в който никога няма да обичам мъж така, както обичам Мерлин. Искам да живея в свят, в който любовта е вечна и непроменима…
	О, господи! Остави ме да живея с мечтите си. А когато умра, спокойно можеш да ме пратиш в рая на лъжите, в рая на неразкритите и простени лъжи. Тогава любимият ми винаги ще ме обича или ще се махне завинаги. Изпрати ми, господи, измамници, които са толкова опитни, че никога няма да ми причинят болка със своята истинска любов. И позволи ми, господи, да ги мамя с цялото си сърце! Направи така, че измамите ни никога да не бъдат разкрити, опрости ни сторения грях! Така ще можем да повярваме един в друг. Направи така, че да бъдем разделени от войни и епидемии, от лудост и смърт, но никога от скучното и монотонно течащо време. Помогни ми да бъда добра и никога да не деградирам до степента на пълната невинност. Позволи ми да бъда свободна!
	Веднъж му казах, че съм спала с фризьора си. Ако можехте да видите каква физиономия направи! Лицето му просто се заля от хладна омраза. Такива са мъжете. Когато оправят секретарките си направо върху бюрото, всичко е наред. Но разберат ли, че партньорката им е чукнала по същия начин фризьора си, веднага се изпълват с презрителна омраза. Макар това, което ние правим, да е далеч по-разбираемо. Фризьорът ни върши лична услуга, работи само за нас. Той използва ръцете си върху нас, а някои от тях имат наистина страхотни ръце. Освен това познават жените. Моят го чукнах само веднъж. Постоянно се хвалеше, че бил страхотен в леглото. И веднъж ме улучи в подходящо настроение. Добре, рекох, ела да те видя. Вечерта пристигна и направихме пробата. Докато се занимавахме с това, непрекъснато ме наблюдаваше. Направи всичко според наръчника — от малките номера с езика и пръстите си, до специалните думички… Не исках да го разочаровам, и му казах, че действително е страхотен. Но това беше студен секс, само чукане и нищо повече. Когато все пак стигнах до оргазъм, не можех да се отърва от чувството, че всеки момент ще измъкне отнякъде огледало и ще ми позволи да видя прическата си отзад. На въпроса му дали е хубаво, отвърнах, че е страхотно. Предложи някой ден пак да го направим и аз казах окей. Но никога не ми предложи, макар и да го чакаше отрицателен отговор. Предполагам, че и аз не съм се проявила кой знае колко добре.
	Какво лошо има във всичко това? Защо мъжете непременно решават, че жената е курва след подобна история? Всеки от тях би направил същото без дори да се замисля. Но то нищо не означава, не ме прави по-добра като човек, като личност. Разбира се, че подобен секс прилича на секс с инвалид. Но колко мъже и то от най-добрите, цял живот чукат жени-инвалиди?
	Трябваше да се боря с опасността да деградирам до такава степен, че да стана истински невинна. Когато един мъж има чувства към мен, аз неволно пожелавам да му бъда вярна и никога повече да не се доближавам до чужд мъж. Искам да направя всичко за него, макар предварително да съм убедена, че едва ли ще издържа. Всички мъже започват да обиждат жените, с които живеят и правят всичко възможно да премахнат своята обич към тях. Правят го по милион различни начини.
	Моята голяма любов, този кучи син! Наистина бях луда по него, а и той ме обичаше! Това поне трябва да му го призная. Аз бях неговото укритие. Аз бях тайната пещера, в която бягаше да се скрие, когато светът му дойдеше до гуша. Казваше, че с мен се чувства в безопасност, независимо къде се намираме — в обикновена хотелска стая или някоя къща под наем. Пейзажът винаги е различен — различни стени, непознати легла, праисторически дивани, килими с различни шарки. Но голите ни тела винаги бяха същите. Дори това не е цялата истина и именно това е странното. Веднъж го изненадах и тогава стана наистина забавно. Бях си направила операция на бюста. Цял живот си бях мечтала да имам големи гърди — закръглени и красиво вирнати. И най-сетне ги получих. Той много ги хареса. Казах му, че съм се оперирала специално заради него и това беше отчасти вярно. Но на практика го направих заради киното — не исках да се срамувам, когато ми възложат роля с разсъбличане. Продуцентите често хвърлят по някой кратък, но внимателен поглед на гърдите ни. Предполагам, че го направих и заради Алис. Но на него казах, че цялото тържество е в негова чест и мръсникът би трябвало да е останал доволен.
	Винаги съм харесвала начина, по който ме люби. Тогава се проявяваха най-добрите му качества. Той наистина ме обичаше или обичаше моята плът. Постоянно твърдеше, че тялото ми е нещо специално и накрая повярвах това, което искаше да ми внуши — че не може да се люби с друга жена. Така стигнах и до такава степен на наивност.
	Не беше истина, разбира се. В крайна сметка нищо не е истина. Дори собствените ми доводи по отношение на така наречените ми странности. Какво лошо има в това да харесваш женски гърди? Харесва ми да посмуквам женска гръд и не мога да разбера защо мъжете го намират за отвратително. Нали самите те обичат да правят това? Защо тогава да не го правят и жените? В крайна сметка както те, така и ние сме били сукалчета, бебенца…
	Дали по тази причина жените постоянно реват? Защото никога не могат да се превърнат в сукалчета? Мъжете могат да стават бебенца, когато си поискат. Наистина е така. Но жените са лишени от подобна привилегия. Бащите мога да бъдат бебета, но майките — никога.
	Той казваше, че с мен се чувства в безопасност. Знаех какво иска да каже. Когато сме само двамата, виждах как лицето му постепенно губи напрегнатото си изражение, а очите му стават по-меки и по-добри. А когато се прегръщахме топлички и голички, когато преливах от обич към него, той пускаше една облекчителна въздишка и започваше да мърка като сит котарак. Бях сигурна, че в този кратък отрязък от време е наистина щастлив. Това, което вършех си беше чиста магия! Фактът, че бях единствения човек на този свят, способен да му достави подобно блаженство, ме изпълваше с чувство за собствена значимост. Не бях просто една мадама за кревата, а означавах нещо за него! Не бях случайна слушателка, пред която може да се поперчи със своята интелигентност, а бях истинска магьосница! Магьосница на любовта! Какво блаженство, господи! В такъв момент и двамата можехме да умрем щастливи. Истински щастливи! Можехме да се изправим пред лицето на смъртта без капчица страх. Но всичко това беше възможно само в онзи кратичък отрязък от време. Нищо не е вечно, нищо не може да продължава до безкрайност. И никога няма да бъде така. Едва сега разбирам, че и двамата умишлено сме съкращавали тези мигове, нарочно сме бързали към неизбежния край. Един ден той простичко ми каза, че вече не се чувства в безопасност с мен и аз престанах да го обичам.


	Мерлин дълбоко спеше. Жанел стана от леглото и придърпа един стол до широкия прозорец. Запали цигара и отправи поглед навън, към безбрежната шир на океана. Мерлин се въртеше и пъшкаше в леглото, очевидно сънуваше кошмари. Промърмори полугласно нещо, но тя не му обърна внимание. Да върви по дяволите! И всички мъже заедно с него!


	_Мерлин_
	Върху ръцете на Жанел имаше боксови ръкавици. Тъмночервени, с бели кантове отстрани. Беше се изправила срещу мен в класическата боксова стойка. Лявата й ръка беше протегната напред, а дясната — присвита и готова за нокаутиращ удар, беше прилепена към гърдите. Беше облечена само в бели гащета от блестящ сатен, с голи гърди. Краката й бяха обути в черни ластични кецове. Красивото й лице беше намръщено. Деликатно очертаната чувствена уста бе застинала в твърда гримаса, а бялата й брадичка беше плътно притисната в рамото. Гледаше ме с опасен поглед. Бях истински запленен от прекрасната голота на гърдите й, млечно бели, с вирнати яркочервени зърна, настръхнали от адреналина, изпълващ тялото й не от любов, а от желание за бой.
	Усмихнах й се, но тя не реагира. Лявата й ръка се стрелна и ме улучи в брадичката. „Господи, Жанел, какво правиш?“, учудих се аз, но в същия момент получих още два леви и се свих от болка. Под езика ми започна да се събира кръв. Тя отскочи и аз протегнах ръце след нея. Едва тогава забелязах, че и на моите юмруци има червени ръкавици. Пристъпих крачка напред с кожените си кецове и се опитах да придърпам гащетата си. В този миг Жанел отново ме нападна и ми нанесе силен удар с дясната ръка. Пред очите ми затанцуваха разноцветни звезди. Гърдите й подскачаха като живи насреща ми, а полюшващите се червени зърна направо ме хипнотизираха.
	В следващия момент се оказахме в ъгъла на ринга. Бях я притиснал, а тя прикриваше главата си зад червените ръкавици. Понечих да й нанеса един ъперкът в деликатно закръгленото коремче, но погледът ми се спря върху пъпа, който толкова често бях целувал. Ръката ми увисна. Влязохме в клинч и аз прошепнах в ухото й: „Хайде, Жанел, стига толкова. Знаеш, че те обичам“. Тя отскочи назад и отново ме удари. От спуканата ми вежда бликна кръв. Замахнах да я махна от очите си, също като малко коте, което иска да прогони нахална муха. Не виждах нищо, господи!
	Избърсах криво-ляво кръвта от лицето си и я видях. Беше застанала в средата на ринга и ме очакваше. Русата й коса беше стегната в малък кок. Държеше го шнола от изкуствени брилянти, която проблясваше и странно ме привличаше. Нанесе ми няколко бързи удара и червените й ръкавици се превърнаха в пъргави змийски езичета. Но в един момент се разкри и аз й нанесох страхотен удар право в красивото й лице. Помислих си, че съм й го нанесъл. Защото ръцете ми отказаха да се помръднат. Знаех, че само клинчът може да ме спаси. Тя се опита да танцува около мен (така, както го правят истинските боксьори), но аз я сграбчих през кръста. Завъртях я във въздуха и тя безпомощно зарита с крака. Гащетата й се смъкнаха и разкриха красивото й задниче. Двете му половинки бяха толкова съблазнително закръглени, че аз си спомних как ненаситно ги мачках в леглото. Остра болка прониза сърцето ми. Защо, по дяволите, тя се бие с мен на този ринг? Отметнах златистите косъмчета от ухото й и прошепнах: „Легни по корем“. Но вместо да се подчини, тя се извъртя и ми тресна такъв ъперкът, че тялото ми се повдигна във въздуха и се просна тежко върху брезентовия под на ринга. Замаян и сякаш страничен свидетел на битката, аз бавно се изправих на коляно. Мелодичният й глас бавно броеше секундите. Същият глас, от който някога толкова се възбуждах. Стоях на едно коляно и мълчаливо я гледах.
	Тя се усмихваше. После гласът й щеше да пръсне тъпанчетата ми. „Десет, десет!“, крещеше той. Лицето й се изкриви в злорада гримаса, тя вдигна ръцете си и заподскача от радост. До слуха ми достигна призрачният рев на милиони жени, изпаднали в луд екстаз. В следващия момент на ринга изскочи някаква дебелана и се залови да прегръща Жанел. Беше облечена в поло с висока яка, на която с едри бели букви пишеше „Шампион“. Надписът се гънеше като змия по извивката на огромните й гърди. Никой не ми обръщаше внимание. Стана ми зле и се разплаках.
	След известно време Жанел пристъпи към мен и ми помогна да се изправя.
	— Боят беше честен — рече тя. — Победих те по всички правила!
	— Не е така — възразих през сълзи аз.
	После се събудих и посегнах да я докосна. Но мястото й в леглото до мен беше празно. Станах и, както си бях гол, тръгнах към хола. Огънчето на цигарата й проблесна в мрака. Беше седнала в едно кресло и гледаше настъпването на мъгливото утро.
	Приближих се и докоснах лицето й. По него нямаше кръв, а чертите й бяха недокоснати. Гладката й ръка се вдигна и покри моята, спряла по навик върху голата й гръд.
	— Не ме интересува какво говориш и какво мислиш — прошепнах аз. — Обичам те, каквото и по дяволите да означава това!
	Тя не отговори.
	След няколко минути се изправи и ме поведе към спалнята. Любихме се, после се прегърнахме и заспахме.
	— Господи, ти почти ме уби на онзи ринг! — промърморих в просъница аз.
	Тя се разсмя.


	44.

	Събудих се от някакъв шум. През цепнатината на спуснатите щори в хотелската ми стая проникваше розовата светлина на калифорнийското утро. После разбрах какво ме беше събудило — телефонът, който отново се обади. Лежах неподвижно. Изпод чаршафа стърчаха няколко кичура от главата на Жанел. Спеше чак в другия край на леглото, далеч от мен. Телефонът не спираше да звъни и изведнъж бях обхванат от паника. Тук, в Калифорния, беше ранно утро, значи някой ми звъни от Ню Йорк. Жена ми! Валъри никога не ме търсеше, освен по спешност. Нещо се е случило, сигурно с децата! Беше ми неудобно, че ще разговарям с член на семейството си, докато в леглото ми спеше Жанел. Помолих се на бога да не се събуди и посегнах към слушалката.
	— Ти ли си, Мерлин? — гласът беше женски, но не беше Валъри.
	— Аз съм — отвърнах. — Кой се обажда?
	Оказа се, че е Пам, жената на Арти. Гласът й леко потрепваше.
	— Мерлин, тази сутрин Арти получи инфаркт — каза тя.
	Изпитах странно облекчение. Не беше нищо свързано с децата ми. Арти вече имаше инфаркт и по неизвестни причини си въобразих, че нещата не са толкова страшни.
	— По дяволите! — изразих огорчението си аз. — Вземам първия самолет и идвам! Той в болницата ли е?
	Оттатък настъпи тишина, после гласът на Пам долетя до мен някъде много отдалеч:
	— Мерлин, той не можа да се справи…
	Не разбрах каква иска да ми каже, наистина не разбрах. Все още не бях нито изненадан, нито шокиран.
	— Искаш да кажеш, че е мъртъв?
	— Да — отвърна тя.
	Продължавах да контролирам гласа си.
	— В девет има един самолет за Ню Йорк. Ще го взема и ще дойда направо у вас! Искаш ли да се обадя на Валъри?
	— Да, моля те — отвърна тя.
	Не казах, че съжалявам, не казах нищо. Продължих да повтарям:
	— Всичко ще бъде наред. Довечера съм при теб. Ще се обадя и на родителите ти…
	— Да, моля те…
	— Добре ли си? — попитах.
	— Добре съм — отвърна тя с потрепващ глас. — Моля те, ела си по-скоро!
	После затвори.
	Жанел се беше изправила в леглото и ме гледаше. Вдигнах слушалката и набрах Валъри. Казах й какво се е случило и я помолих да ме посрещне. Тя пожела да научи нещо повече, но аз я прекъснах и й казах да се готви да тръгва за летището. Казах й, че нямам време и ще говорим като се видим. После се свързах с телефонистката на хотела и поисках да открие номера на родителите на Пам. За щастие слушалката вдигна баща й и аз му разказах накратко какво е станало. Човекът каза, че веднага заминава за Ню Йорк, но първо ще позвъни на Пам.
	Оставих слушалката. Жанел продължаваше да ме наблюдава с любопитство. Беше разбрала за нещастието, но мълчеше. Заблъсках с юмруци по леглото и отчаяно завиках: „Не, не, не!“. Не знаех, че крещя. После дойде болката и от очите ми рукнаха сълзи. Имах чувството, че губя съзнание. В шкафа имаше бутилка уиски. Намерих я почти пипнешком и отпих едра глътка. Не помня колко съм изпил, спомням си само, че Жанел ме облече, изведе ме от хотела и ме качи на самолета. Бях като сомнамбул. Много по-късно, когато отново се върнах в Лос Анджелис, тя ми каза, че се е наложило да ме тикне във ваната, за да върне поне част от съзнанието ми, после ме облякла, направила ми резервация и ме придружила до летището. Помолила стюардесата и главния пилот да ме наглеждат. Дори не си спомням, че съм летял. Изведнъж се озовах в Ню Йорк, Валъри ме чакаше и аз започнах да идвам на себе си.
	От летището отидохме направо у дома на Арти. Поех всичко в свои ръце и се заех с организацията на тъжната процедура. Арти беше изразил желание да бъде погребан като католик и аз отидох в местната църква да поръчам службата. Направих всичко, на което бях способен и се чувствах нормално. Не исках брат ми да лежи сам в моргата, затова уредих погребението да бъде още на следващия ден, веднага след опелото. Предстоеше нощното бдение. Докато се справях с ритуалите на смъртта, разбрах, че никога вече няма да бъда предишният Мерлин. Животът ми се промени заедно със света около мен. Магията беше отлетяла.


	Защо толкова много се разтърсих от смъртта на брат си? Той беше толкова обикновен човек, макар и изключително добродетелен. Не мога да кажа това за нито един друг човек измежду тези, с които ме е сблъсквал живота.
	Понякога ми разправяше за неприятностите в службата си. За битките му срещу корупцията, за административния натиск срещу суровите присъди, които издавал на опасните за здравето добавки в хранителните продукти. Цял живот се беше борил с този натиск. Но неговите разкази не бяха досадни, каквито обикновено са разказите на хората, отказали да се корумпират. Може би защото не влагаше в тях нито грам възмущение, а ги разказваше съвсем хладнокръвно. Не се изненадваше от фактите, че хора, които притежават купища пари, без колебание тровеха себеподобните си в името на още по-големите печалби. Не се и гордееше, че именно той е в състояние да им попречи. Даваше ясно да се разбере, че води своята битка за истината без фанфари, без желание за евтина популярност.
	Никога не изтъкваше ползата, която частната му борба носеше на обществото. Защото знаеше, че спокойно могат да го заобиколят и нерядко правят. Разправяше ми как други химици в агенцията изготвят положителни заключения за продуктите, които той вече е отхвърлил. При това се смееше. Знаеше, че светът около него е ужасно корумпиран, знаеше, че собствените му добродетели не струват пукната пара. А и самият той не ги ценеше особено много.
	Просто отказваше да се предаде. Така, както човек отказва да се раздели с крак или око. Ако беше Адам, положително щеше да откаже да си даде реброто. Поне така изглеждаше от поведението му. Знаех, че макар и страшно привлекателен като мъж, той никога не беше изневерявал на жена си. Това обаче не му пречеше да се усмихне с възхищение на някое красиво момиче. Рядко се усмихваше. Харесваше умните мъже и жени, но за разлика от повечето хора и това не можеше да го изкуши. Никога не приемаше да му правят услуги и не вземаше пари назаем. Никога не търсеше милост за чувствата си и състрадание за съдбата си. И въпреки това не си позволяваше да съди другите. Говореше рядко. Предпочиташе да слуша и това беше голямото му удоволствие. Беше истински минималист. От живота изискваше само най-необходимото.
	Сърцето ми се късаше най-много от факта, че си беше добродетелен дори като дете. Никога не лъжеше по време на игра, нито веднъж не си позволи да задигне бонбонче от някой магазин, никога не беше мамил момиченцата. Дори днес завиждах на духовната му чистота.
	А сега беше мъртъв. Беше живял трагичен и пълен с поражения живот, но и за него му завиждах. За пръв път разбрах защо хората търсят утеха в религията, защо вярват в добрия господ бог. При мисълта, че брат ми сигурно ще получи достойно възнаграждение за праведния си живот тук на земята, ми стана някак по-леко. Същевременно съзнавах, че това са пълни глупости. Аз бях жив. Щях да продължа да живея, щях да бъда богат и известен, щях да се наслаждавам на всички земни удоволствия, щях да бъда победител и нямаше да имам нищо общо с човека, отнесен безвъзвратно от смъртта. С моя брат.


	Пепел, пепел, пепел! Никога не бях плакал за моите неизвестни родители, за изгубена любов, за многобройните поражения, нанесени ми от живота. Но смъртта на Арти ме накара да се разбунтувам срещу съдбата.
	Защо всичко трябваше да стане така, моля? Не можех да гледам мъртвото лице на брат си. Защо аз не лежа в този сандък, защо дяволите отказват да ме дръпнат в ада? Лицето му никога не беше имало толкова силен и същевременно спокоен израз. Но беше сиво, сякаш издялано от гранит. Появиха се децата му. Облечени в официални дрехи за погребението, те коленичиха пред ковчега и зашепнаха молитви. Сърцето ми се късаше от тази гледка. Въпреки волята, от очите ми рукнаха сълзи. Обърнах се и напуснах хладната църква.
	Гневът е нетрайно чувство. Озовал се на чист въздух, усещах само едно — жив съм! Очакваха ме обичайните радости на живота — добра храна, разходки по брега на океана, нови книги. И любяща жена до рамото ми, след известно време, разбира се. Смъртта е опасна само когато причина за нея са нашите близки — тези, които обичаме. От тях трябва да се пазим. Враговете ни са безсилни. Най-голямата добродетел на моя брат се криеше във факта, че той не се страхуваше нито от враговете, нито от приятелите си. Толкова по-зле за него. Добродетелността е някаква абстрактна награда, нещо, което Всевишният ни дава или отнема. А умират само глупаците.
	Няколко седмици по-късно научих неща, които не знаех. В началото на брака си с Пам, тя се разболяла и Арти отишъл при родителите й да моли за пари. Направил го със сълзи на безсилно унижение в очите, но просто нямал достатъчно средства за лечението й. Научих и за поведението му в последните мигове на живота. При фаталния удар жена му се опитала да му направи изкуствено дишане, но той я отблъснал с върховно усилие на волята си и миг по-късно бил мъртъв. Какво всъщност е означавал този последен негов жест? Може би, че животът му е дошъл до гуша, а добродетелите са се оказали прекалено тежко бреме за него? Отново си спомних за Джордан. Нима и той е бил добродетелен човек?
	Възхвалата на самоубийците е проклятие за света на живите и обвинение за тяхната смърт. Но нима можем да приемем, че хората, предпочели доброволната смърт, са убедени в своята безпогрешност? Можем ли да считаме, че те просто са възприели по друг начин факта за тленността на отделните организми? И го виждат далеч по-ясно от своите неверни любими и мними приятели?
	Всичко това е прекалено опасно. Аз самият скоро успях да овладея скръбта си, заглуших гласа на разума и вдигнах греховете си като предпазен щит. Ще сгреша, ще се пазя и ще живея вечно!


	45.

	Една седмица по-късно позвъних на Жанел. Исках да й благодаря за помощта в онези безкрайно тежки часове. Отговори ми телефонният й секретар — глас на бездушна машина с френски акцент ми предложи да оставя послание.
	Реших да продиктувам няколко изречения, но в този миг се намеси истинският й жив глас.
	— Защо ме будалкаш? — разсърдих се аз.
	— Ако можеше да се чуеш отстрани! — смееше се тя. — Гласът ти звучеше страхотно тържествено.
	Засмях се и аз.
	— Будалкам твоят приятел Осейно — поясни вече сериозно тя. — Търси ме като луд!
	Стомахът ми се сви, макар че не бях изненадан. Какъв мръсник, господи! Беше най-добрият ми приятел и отлично знаеше какви са чувствата ми към Жанел. Дори не исках да допускам, че ще вземе да ми прави номера! После изведнъж ми стана безразлично. Какво пък толкова?
	— Може би иска да разбере какво става с мен — рекох в слушалката.
	— Нищо подобно — отвърна Жанел. — Обадих му се да му кажа какво е станало още щом те качих на самолета. Той се разтревожи, но аз му казах, че си добре. Нали си добре?
	— Добре съм — рекох.
	Не ме попита нищо за събитията, след като се прибрах у дома. Ето това най-много ми харесваше у нея. Знаеше, че ще ми бъде неприятно да говоря на тази тема. Бях сигурен, че никога не би казала на Осейно за рухването ми в онази ранна утрин, за огромния мрачен похлупак, който се спусна над мен, когато научих за смъртта на Арти.
	Опитах се да се покажа хладнокръвен и попитах:
	— Защо будалкаш Осейно? Нали го хареса на онази вечеря? Мислех си, че с удоволствие би се срещнала отново с него.
	Оттатък настъпи пауза, а после в гласа й се появи специфичния оттенък, който винаги издаваше раздразнението й. Беше ми сервиран един безкрайно спокоен и отчетлив глас, който изговаряше думите с изрядна отчетливост. Сякаш опъваше лък, а стрелите бяха думите.
	— Действително е така — рече. — Бях възхитена, когато ме потърси за първи път. Ходихме на вечеря и беше страшно забавен.
	Не исках да чуя отговора на въпроса, който й зададох полуавтоматично в следващата секунда, но все пак го зададох с целия остатък от ревност на опустошената си душа:
	— Спа ли с него?
	Отново пауза. След това ясно долових звънването на отпуснатата тетива.
	— Да.
	И двамата замълчахме. Чувствувах се отвратително, но между нас действаха отдавна установени, макар неписани правила. Отдавна бяхме престанали да спорим просто заради отмъщението.
	— И как беше? — въпросът се изплъзна от устните ми автоматично. Все още бях твърде зашеметен, за да разсъждавам трезво.
	Отговорът й прозвуча ясно и жизнено, сякаш говореше за някакъв филм.
	— Беше забавно. Когато се гмурка го прави с такова самочувствие, че човек неволно започва да приема този акт като нещо изключително!
	— Надявам се да се е представил по-добре от мен в тази област — казах с привидно безразличие аз.
	Ново мълчание. После тетивата отново звънна. Гласът й прозвуча обидено, но и с характерната упоритост.
	— Нямаш никакво право да се цупиш за това, което върша с другите! — отсече тя. — По този въпрос отдавна сме се разбрали!
	— Права си — рекох. — Не се цупя.
	Наистина не се цупех, просто защото чувствата ми бяха далеч по-дълбоки. В този миг се простих с нея, отсега нататък Жанел стана просто една жена, която бях обичал някога. Божичко, колко пъти бях говорил на Осейно за дълбоките си чувства към нея! А и тя отлично знаеше, че държа на него и го считам за най-близкия си приятел. И двамата ме бяха предали. Няма друго определение за постъпка като тази. Странно беше, че се сърдех само на нея, а към Осейно не изпитвах нищо.
	— Ти се ядоса! — констатира тя така, сякаш бях проявил някакво неблагоразумие.
	— Нищо подобно — отвърнах. Връщаше ми за това, че никога не напуснах жена си. Връщаше ми го тъпкано за милион други дреболии. Едва ли щеше да признае за връзката си с Осейно, ако не бях я попитал направо. И сигурно не би проявила подобна жестокост. Едновременно с това държеше никога вече да не ме лъже. Веднъж ми го беше обещала и сега го изпълняваше на практика. Не е моя работа това, което тя прави с другите.
	— Радвам се, че се обади — продължи Жанел. — Липсваше ми… А за Осейно изобщо не трябва да се ядосваш. Никога повече няма да се срещам с него.
	— Защо?
	— О, стига вече! — избухна тя. — Беше забавен, наистина, но вече трудно го вдига! По дяволите! Това, последното, бях решила да не ти го казвам…
	След това избухна в смях.
	Приел от месеци статута на ревнив любовник, аз със задоволство чух, че скъпият ми приятел и страхотен женкар е полуимпотентен. Въпреки това с подчертана небрежност подхвърлих:
	— Причината може да е била и в теб. В Ню Йорк го гонят куп мацки, които се кълнат, че е страхотен в леглото!
	— Господ ми е свидетел, че го обработих както трябва! — отвърна игриво тя. — Дори труп би се съживил! — отново се разсмя.
	Успя да събуди въображението ми — точно това, което искаше. Ясно си представих как се труди над сакатия орган на Осейно, как целува и хапе определени точки от тялото му, а русата й коса се е разпиляла върху търбуха му. Стана ми гадно, много гадно.
	— Удряш прекалено силно — въздъхнах. — Предавам се и изчезвам. Просто исках да ти благодаря за грижите през онази сутрин… Още не мога да си представя как си успяла да ме облечеш и качиш в метрото.
	— Справих се благодарение на гимнастиката — отвърна Жанел. — Аз съм много силна, знаеш… — после гласът й се промени. — Страшно съжалявам за Арти. Бих искала да отлетя с теб и да бъда от полза…
	— Не би било лошо — рекох, макар че на практика изпитвах облекчение от невъзможността на подобно действие. Срамувах се, че ме е видяла напълно разбит и рухнал от скръб. Някак си бях убеден, че вече не може да има предишното си отношение към мен.
	— Обичам те — прозвуча тихият й глас в слушалката.
	Не отговорих нищо.
	— А ти? — попита ме тя. Ето, дойде и моят ред!
	— Знаеш, че не мога да говоря подобни неща — рекох.
	Този път тя замълча.
	— Нали ти сама каза, че жененият мъж никога не трябва да казва подобни думи на приятелката си, преди да е решил да напусне жена си? — припомних й аз.
	След няколко дълги секунди мембраната затрещя от яростния й глас.
	— Върви по дяволите! — рече тя и затръшна слушалката.
	Бих й се обадил отново, тъй като имах да й казвам още доста неща. Но тя положително щеше да прехвърли топката на онзи механичен глас с френски акцент: „Мадмоазел Ламбер не е у дома. Бихте ли оставили името си, моля?“.
	И ти върви по дяволите, рекох си аз и изведнъж ми стана страшно леко на душата. Но някъде дълбоко в себе си чувствах, че все още не сме скъсали окончателно.


	46.

	Когато Жанел ми призна, че е легнала с Осейно, тя не можеше да предположи какви чувства ще ме обземат. Не можеше да знае, че години наред съм гледал как скача на всяка срещната фуста, с изключение само на най-невероятните грозотии. Не можеше да знае, че е станала жертва на светкавичната му тактика, че се е показала прекалено лесна, че му е позволила лекомислено да бъде унижена не в неговите, а в моите очи. Превърнала се е в бройка, като стотици жени преди себе си. А аз разбрах, че Осейно ме презира. Презира ме просто защото съм бил лудо влюбен в момиче, което той е свалил още на първата вечер.
	Не бях класически пример за мъж с разбито сърце, просто бях малко притиснат. Вероятно поради нараненото ми самолюбие. Възнамерявах да обясня всичко това на Жанел, но после разбрах, че ще прозвучи прекалено мелодраматично и евтино. Щях да я накарам да се чувства неудобно. И положително щеше да отвърне на удара с удар. Защо, по дяволите, да не бъде бройка? Не са ли бройки и всички онези мъже, които скачат на разни мадами? Защо трябва да се съобразява с нечистите помисли на Осейно? Той е чаровен, интелигентен, талантлив и привлекателен и е изявил желание да спи с нея. Защо пък да не приеме? И какво значение има моето отношение, по дяволите? Поизвих носа на нещастната ми мъжка суета и толкова! Разбира се, бих могъл да й кажа за малката тайна на Осейно, но това би било проява на неуместно и евтино отмъщение.
	И въпреки това се чувствах потиснат. Не зная дали е честно или не, но вече изпитвах много по-слабо влечение към нея. При следващото си пътуване на Запад изобщо не я потърсих. Бяхме навлезли във фазата на пълното отчуждаване, а тя е класически завършек на случаи като нашия. Отново, както винаги, аз изчетох цялата налична литература по въпроса. Скоро се превърнах в истински експерт по въпросите на приливите и отливите в човешката обич. Бяхме във фазата на окончателното сбогуване, но все още се връщахме един към друг, просто за да смекчим удара на неминуемата раздяла.
	Междувременно Еди Лансър и Дорън Ръд успяха да ме убедят да продължа работата си по сценария. Не ми беше лесно да приема. Саймън Белфорт се оказа просто уморен стар нещастник, който се напъваше да роди нещо и умираше от страх пред Джеф Уейгън. Помощникът му — онзи „градски пич“ Рикети беше истинска болест. Постоянно се опитваше да ни дава акъл. Един ден ми дойде до гуша от тъпите му идеи, извърнах се към Саймън и Уейгън и кротко примолих:
	— Разкарайте този тип някъде по-далече, ако обичате!
	Получи се конфузно положение. Това ме накара да променя намеренията и се готвех да им кажа, че се отказвам от всякакви ангажименти. Трябва да са го усетили, защото Джеф Уейгън се обърна към Рикети и кротко каза:
	— Франк, иди в кабинета ми и почакай там.
	Рикети излезе.
	След неудобното мълчание, което настъпи, все пак реших да се обадя:
	— Съжалявам, не исках да бъда груб. Но искам да зная все пак — ще работим ли сериозно върху този шибан сценарий, или да си вдигам шапката?
	— Прав си — рече Уейгън. — Давай да продължаваме нататък.
	На четвъртия ден ми стана особено тежко и реших да изляза от работа и да ида на някой филм. Помолих администратора да ми повика такси и наредих на шофьора да ме откара в Уестуд. Там имаше опашка както винаги и аз кротко се наредих. Бях си взел една книга и се зачетох да ми минава по-бързо времето. След киното мислех да отскоча до близкия ресторант и да хапна нещо, а после да взема такси и да се прибера в хотела.
	Опашката не помръдваше. Младежите край мен разговаряха за кино с тон на истински познавачи. Момичетата бяха красиви, а кавалерите им бяха с дълги бради и коси. Приличаха ми на някакви нови светии.
	Седнах на тротоара и потънах в книгата. Никой не ми обръщаше внимание. В Холивуд подобно поведение не можеше да бъде определено като ексцентрично. В един момент някакъв клаксон настойчиво засвири в близост до мен. Вдигнах глава и видях само на метър от краката си прекрасен Ролс-Ройс от модела „Фантом“. От шофьорското място ми махаше Жанел.
	— Какво правиш тук, Мерлин? — попита малко учудено тя.
	— Здравей — рекох небрежно и се изправих. Така получих възможност да видя и мъжа, настанил се на другата седалка. Беше млад и хубав, в безупречен сив костюм и сива копринена вратовръзка. Изглеждаше така, сякаш няма нищо против Жанел да спре на улицата и да започне да бъбри.
	Жанел ни представи. От думите й разбрах, че хубавата кола е именно негова. Аз изразих възхищението си от нея, а той — от моята книга. После добави, че с нетърпение очаква да види филма по нея. Жанел го представи като отговорен служител в една от големите филмови къщи. Очевидно искаше да ми внуши, че не е излязла да се поразходи с ролса на някакъв богаташ, а с колега, с когото поддържа делови отношения.
	— Как се добра дотук? — попита тя. — Да не би да си започнал да караш кола?
	— Не — отвърнах. — Просто взех едно такси и дойдох.
	— И имаш търпение да се редиш на опашка?
	Отвърнах, че напоследък доста съм закъсал откъм приятелки, които ме вкарват на кино с академичните си карти.
	— Дори да имаш такава карта, едва ли ще я използват — възрази тя.
	Когато преди време ходехме на кино заедно, тя винаги използваше картата си, за да влезем без ред.
	— Голям особняк е Мерлин — обясни тя на приятеля си. В гласа й се добави някаква особена гордост. Някога ме обичаше и за това, че никога не прибягвам до подобни привилегии, макар тя самата да ги използваше с удоволствие.
	От израза на лицето й разбрах, че ме съжалява. Съчувстваше ми, че съм бил принуден да дойда до тук с такси и да се наредя на опашка като обикновен провинциалист. Вече започваше да се изгражда поредния романтичен сценарий. Бях отчаяният съпруг с разбито сърце, който наднича през прозореца на някогашния дом и вижда, че бившата му съпруга и хубавите му деца вече си имат нов глава на семейството и са щастливи. В златистокафявите очи се появиха сълзи.
	Усещах, че козовете ми са много по-силни. Този красив тип в ролса изобщо не подозираше, че вече е изгубил играта. Заех се да го обработвам — въвлякох го в разговор на професионални теми и той с удоволствие се разбъбри. Изиграх проява на искрен интерес и той ме заля с обичайния поток от холивудски глупости. Виждах как Жанел се дразни и е близо до гневното избухване. Тя отлично знаеше, че този тип е глупак, но съвсем не държеше и аз да разбера това. Заех се отново да се възхищавам от ролса и онзи се разтопи. След пет минути знаех толкова неща за този автомобил, колкото не бях успял да науча за цял живот. Продължавах да изразявам възхищението си, после изведнъж използвах онзи стар лаф на Дорън, който Жанел прекрасно познаваше. Поисках да науча колко струва колата и когато онзи назова сумата, рекох:
	— Господи, за тия пари сигурно и минет може да прави!
	Жанел мразеше този лаф.
	Онзи обаче се заля от смях. Хълцайки и търкайки очи, той промълви:
	— Ох, никога не бях чувал подобно нещо!
	Лицето на Жанел почервеня и тя ми отправи един отровен поглед. В този момент опашката най-сетне се раздвижи и аз направих няколко крачки, за да запазя реда си. Викнах на онзи глупак, че ми е било много приятно да се запознаем и пуснах една лъчезарна усмивка на Жанел.
	Два часа и половина по-късно излязох от киното и видях пред входа позната кола. Беше мерцедесът на Жанел. Отворих вратата и се настаних на седалката.
	— Здравей, скъпа — поздравих невинно аз. — Как го разкара?
	Засмях се и я прегърнах. Тя ме целуна и подкара към хотела. Прекарахме нощта заедно, сякаш всичко си беше както преди. Беше страшно мила с мен. В един момент се надигна на лакът и попита:
	— Знаеше ли, че ще дойда да те взема?
	— Разбира се — отвърнах.
	— Мръсно копеле! — изруга тя, огорчена не на шега.
	Беше чудесна нощ, но сутринта сякаш нищо не беше се случило. Казахме си чао и толкоз. Тя ме попита колко време ще остана в Холивуд, а аз й отвърнах, че след три дни трябва да замина за Ню Йорк.
	— Ще ми се обадиш ли? — попита.
	— Едва ли ще имам време — обясних аз.
	— Не искам да се виждаме — поясни тя. — Просто звънни да се чуем.
	— Добре — рекох.
	Наистина я потърсих, но нея я нямаше. Отговори ми онази противна машина с френски акцент. Подарих й името си и отлетях за Ню Йорк.


	За последен път я видях наистина инцидентно. Бях в апартамента си в „Бевърли Хилс“ и имах повече от час до уговорената вечеря с няколко познати. Вдигнах слушалката и набрах номера й. Тя прие да изпием по чаша в барчето „Долче Вита“, което беше само на пет минути от хотела ми. Седнахме на високите столчета, поръчахме си питието и поведохме разговор като добри познати, които отдавна не са се виждали. Тя се извъртя да запали цигарата си от услужливо протегнатата ръка на бармана. При това движение неволно ме докосна с крак.
	— Извинявай — прошепна тя.
	По неизвестни причини се почувствах трогнат. Когато отмести поглед от огънчето на бармана, аз тихо казах:
	— Не се дръж така, моля те!
	Видях как очите й се насълзяват.
	Според специализираната литература това бяха последните нежни мигове преди окончателната раздяла, последното потръпване на замиращия пулс на любовта, последното поруменяване преди края. Тогава съвсем не ми беше до тези тъпи дефиниции.
	Излязохме от бара и тръгнахме към хотела ми, уловени за ръце. Позвъних на приятелите си и отложих срещата. Вечеряхме в апартамента само двамата. После се изтегнах на дивана, а тя зае любимата си поза — облегна се на гърдите ми и сви крака под себе си. Така усещаше близостта ми. Освен това имаше възможност да наднича в очите ми и да отгатва момента, в който се готвя да й сервирам някоя лъжа. Продължаваше твърдо да вярва, че познава хората по израза на лицето им. Аз от своя страна, получих възможност да се наслаждавам на красивата извивка на шията й, на безупречните черти на лицето й…
	Известно време просто седяхме така и се прегръщахме. После тя ме погледна в очите и тихо попита:
	— Обичаш ли ме още?
	— Не — отвърнах аз. — Но ми е трудно без теб!
	Тя помълча, после натъртено каза:
	— Питам те сериозно, наистина сериозно! Обичаш ли ме още?
	— Разбира се — отвърнах аз. Беше истина, но го казах така, че да си проличи промяната. Исках да знае, че нищо не се е променило и никога няма да бъдем същите, въпреки че все още я обичах. Исках да знае, че вече не съм безпомощен в своята любов. И тя моментално го разбра.
	— Защо го казваш по този начин? — попита. — Нима още не си ми простил?
	— Всичко съм ти простил — отвърнах. — С изключение на отвратителното ти отношение с Осейно.
	— Но то не означаваше абсолютно нищо! — възрази тя. — Просто легнахме за малко в едно легло и после всичко свърши. За мен не беше нищо!
	— Все едно е какво е било за теб — рекох. — Аз обаче никога няма да ти простя.
	Тя се замисли над думите, после стана да си сипе вино. Отпихме по глътка и се мушнахме под чаршафите. Магията на плътта й продължаваше да действа. Попитах се дали глупавите и романтични любовни поеми могат да предложат научно обяснение на този прост факт, не, не факт, а просто твърдение. Че сред милиардите различни по своите функции клетки на човешкото тяло има броени единици, които отговарят точно на съответните клетки в тялото на човек от другия под и именно благодарение на това съчетание се ражда обичта между хората. Че този процес няма нищо общо с властта, класата и ума, с добродетели и грях. Че клетките се сливат по някакъв неизвестен, но несъмнено подлежащ на научно обяснение начин и така се ражда магията. Магията на пълното сливане на човешкото щастие.
	Бяхме голи, бяхме в леглото, любихме се. Изведнъж Жанел рязко се отдръпна от мен и се надигна.
	— Трябва да си вървя — рече тя.
	Този път не искаше да ме накаже, както го правеше някога. Видях ясно, че просто не може да издържи нито секунда повече в моята компания. Голото й тяло изведнъж се смали, красивите й гърди увиснаха, а лицето й придоби напрегнато изражение — сякаш някой внезапно й беше ударил плесник през устата. Гледаше ме в очите, без да направи обичайните опити да пощади нараненото ми самолюбие. „Трябва да си вървя, трябва да си вървя“, несъзнателно повтаряха устните й.
	Не посмях да я докосна, нито пък се опитах да я задържа. Станах и започнах да се обличам.
	— Ще сляза да те изпратя до колата — рекох.
	— Недей — прошепна тя. — Наистина не е необходимо.
	Не можеше да ме понася дори секунда повече и най-голямото й желание беше да изчезне. Оставих я да излезе. Дори не направи опит да ме целуне за раздяла. Пусна ми нещо като подобие на усмивка, после се втурна навън.
	Затворих след нея, сложих резето и си легнах. Макар и рязко прекъснат в средата на акта, не изпитвах никакво сексуално неудовлетворение. Отвращението й уби всякакво желание у мен, но едновременно с това самолюбието ми остана недокоснато. Мислех, че наистина разбирам какво се е случило. Облекчението, което ме заля, беше по-слабо от нейното. Заспах почти веднага и нищо не сънувах. Това беше най-добрия ми сън в Калифорния от доста време насам.


	47.

	Къли уточняваше последните щрихи на плана си за отстраняване на Гроунвелт, без да изпитва никакви угризения на съвестта. Старият собственик щеше да получи огромна сума за акциите си от хотела, щеше да запази мансардното си жилище в него, щеше да се радва на най-добро обслужване. Всичко ще си остана постарому, с изключение на факта, че вече няма да притежава реална власт. Една от привилегиите му, разбира се, щеше да бъде и „моливът“. Той все още имаше много приятели, които идваха да играят комар в „Ксънейду“. Любезността да ги посреща и настанява „безплатно“ продължаваше да бъде една от най-доходоносните измами.
	Къли беше убеден, че никога нямаше да приеме някакви действия срещу Гроунвелт, ако не беше този негов инсулт. След него хотелът видимо започна да запада. Старецът просто вече не беше достатъчно силен, за да реагира бързо и да вземе правилни и точни решения.
	И въпреки това, дълбоко в душата му се гнездеше тънко чувство на вина. Спомняше си за всичките години, прекарани под крилото на Гроунвелт, спомняше си бащинските му грижи и съвети. Двамата бяха изживели чудесни мигове, най-добрите, от които бяха съвместните им среднощни обиколки на казиното. Бяха щастливи години. В знак на признателност отстъпи на стареца дори своята любима Карол — същата онази красавица, която всички наричаха „Чарли Браун“. За миг се запита къде ли е сега това чудесно момиче; защо му направи номер тъкмо с онзи дебелак Осейно.
	После пред очите му бавно изплува картината от нощта, в която се бяха запознали.
	Обичаше среднощните обиколки на казиното с Гроунвелт. Старият собственик ги предприемаше обикновено малко след полунощ, след приятна вечеря в приятелски кръг, или пък насаме с някое младо и красиво момиче. Никога не пропускаше да обиколи империята си и внимателно търсеше признаци за предателство. Безпогрешно откриваше измамниците сред персонала, а и всички дошли отвън мошеници, които се опитваха да срутят най-могъщия му бог — процент.
	Пристъпвайки до него, Къли забелязваше как тялото на Гроунвелт се налива със сила, стойката му ставаше по-изправена, а лицето му придобиваше младежка руменина. Сякаш черпеше енергия направо от дебелия мокет на пода.
	През онази нощ започнаха от залата за барбут. Един от клиентите поиска да узнае колко е часа и крупието повдигна ръкава на униформеното си сако. Под него проблесна огромен хронометър с черен циферблат, тежък и солиден на вид. Гроунвелт го стрелна само за част от секундата и пристъпи крачка напред:
	— Я дай да ти видя часовника! — рече той.
	Крупието стреснато го погледна и колебливо протегна ръка. Гроунвелт я пое и разкопча верижката с ловки движения на роден картоиграч.
	— Ще бъда в кабинета си — усмихна се той на смутения служител. — След час може да дойдеш и да си получиш часовника. Ако не го направиш, можеш да подадеш молбата за напускане. А ако се качиш, положително ще получиш извиненията ми… Под формата на петстотин долара…
	След тези думи се извърна и си тръгна, последван от озадачения Къли.
	Горе му показа механизма. Часовникът беше кух и в празното място между капака и механизма се побираше точно един чип. Гроунвелт го разглоби с лекота, използвайки комплект миниатюрни инструменти, които извади от чекмеджето на писалището си. Когато частите му бяха пръснати по плота, в кухината проблесна самотен стодоларов чип с позлатени ръбове.
	— Едно никога няма да разбера — усмихна се Гроунвелт. — Дали този тип е използвал часовника си сам, или го е давал под наем и на колегите си от другите смени. Не е лошо като идея, но общо взето е кокошкарска работа. Какво може да отмъкне за една смяна? Триста, най-много четиристотин долара! — поклати глава и добави: — Ако всички бяха като него, аз щях да бъда най-щастливият собственик на игрално заведение в света!
	Къли слезе обратно в казиното. Шефът на залата за барбут му съобщи, че крупието си е подал оставката и вече е напуснал хотела.
	Тогава се запозна с Чарли Браун. Беше застанала край масата за рулетка. Красиво и стройно момиче с толкова младо и невинно лице, че той неволно се запита дали е пълнолетна, за да бъде тук. Забеляза, че дрехите й са хубави и секси, но не бяха от най-скъпите. Бързо стигна до заключението, че не е нито от Ню Йорк, нито от Лос Анджелис, а вероятно от някое малко и смотано градче на Средния запад.
	Започна да я наблюдава. Рулетката скоро й омръзна и тя се прехвърли на една маса за тридесет и едно. Веднага му стана ясно, че момичето не знае как да се възползва от процентите в тази игра. Приближи се и предложи да й помогне с игрива усмивка на устните. Започна да й казва кога да залага и кога да пропуска. В резултат купчината чипове пред нея видимо нарасна. Когато Къли я попита дали е сама, тя му пусна една ослепителна усмивка и му отвърна, че е със своя приятелка.
	Светлината на семафора беше прекалено яркозелена, за да не я забележи.
	Къли й връчи картичката си, на която под името му се мъдреше надписа: „Хотел Ксънейду — вицепрезидент“.
	— Ако имате нужда от нещо, просто ми звъннете един телефон — каза той. — Ако желаете, довечера можем да гледаме нощната програма в бара, а след това ще ви поканя на вечеря…
	Фантастично, каза момичето, после невинно попита:
	— А мога ли да взема приятелката си?
	— Окей — кимна Къли, надраска няколко думи върху картичката си и й я подаде.
	— Малко преди програмата я покажете на оберкелнера — каза той. — Ако имате нужда от нещо друго, обадете ми се.
	Малко след края на нощната програма телефонът му иззвъня. Беше момичето, разбира се.
	— Карол се обажда — каза в слушалката тя.
	— Ще позная гласа ви, където и да се намирате, Карол — отвърна галантно Къли, после просто добави: — Вие сте момичето от масата за тридесет и едно, нали?
	— Точно така — отвърна тя. — Просто исках да ви благодаря. Прекарахме чудесно!
	— Радвам се — рече Къли. — Обадете ми се, когато отново дойдете във Вегас. С удоволствие ще направя за вас каквото мога. Ако имате трудности с резервацията, звъннете и ще ви уредя…
	— Много сте мил — рече Карол с леко разочарование в гласа.
	— Я почакайте — напусна деловитостта си Къли. — Кога мислите да си тръгвате?
	— Утре сутринта — отвърна момичето.
	— Защо не ми позволите да ви почерпя заедно с приятелката ви, просто така, за довиждане?
	— С удоволствие ви позволявам — засмя се Карол.
	— Добре тогава, чакайте ме при масата за бакара — приключи разговора Къли.
	Приятелката се оказа симпатична брюнетка с хубав бюст, облечена малко по-консервативно от Карол. Къли реши да не насилва нещата. Почерпи ги по едно питие в бара на казиното, а от разговора разбра, че са дошли от Солт Лейк Сити с надеждата да си намерят работа като манекенки.
	— Може би ще успея да направя нещо за вас — рече Къли. — Някои приятели в Лос Анджелис се занимават с този бизнес. Ако ми се обадите в средата на следващата седмица, положително ще имам някакви новини за вас. Или в Лос Анджелис, или тук във Вегас…
	Нещата останаха така.
	През следващата седмица Карол му се обади и той й даде номера на една модна къща в Лос Анджелис. Собственикът й му беше задължен и момичето почти сигурно щеше да получи някаква работа. Тя му съобщи, че другата събота и неделя възнамерява да прескочи до Вегас.
	— Ще отседнете при нас, нали? — попита я Къли. — Ще бъдете гост на хотела и няма да ви струва нито цент!
	Карол с удоволствие прие.
	По време на това посещение всичко си дойде на мястото. От рецепцията уведомиха Къли за пристигането на Карол и той нареди да занесат букет свежи цветя в стаята й. После й се обади и я покани на вечеря. След като хапнаха я заведе на едно нашумяло във Вегас шоу. На връщане се отбиваха из различни игрални заведения и залагаха по някой долар. Обясни й, че не е удобно да играе в „Ксънейду“, понеже работи там. Даде й сто долара да поиграе на рулетка. През цялото време момичето пискаше от удоволствие. Той внимателно я наблюдаваше — искаше да разбере дали няма да мушне някой чип в чантичката си. Карол не го направи и той остана доволен — беше честно момиче. Направи така, че навсякъде го засипваха с почитателни поздрави и това направи впечатление на момичето. Когато нощта беше в разгара си, Карол вече беше убедена, че той е един от най-уважаваните хора във Вегас. Върнаха се в „Ксънейду“ и той попита:
	— Искате ли да видите как изглежда апартамента на един вицепрезидент?
	— Разбира се — кимна тя и пусна невинната си усмивка.
	Качиха се горе и тя направи съответните за случая възхитителни възклицания, после се тръшна на канапето и уморено въздъхна:
	— Ох, Вегас положително е доста по-различен от Солт Лейк Сити!
	— Някога минавало ли ви е през ума да се установите тук? — попита Къли. — За хубаво момиче като вас тук животът би могъл да бъде приказка! Аз се наемам да ви запозная с някои влиятелни хора…
	— Наистина ли? — попита го тя.
	— Разбира се — отвърна Къли. — Всеки ще се радва да има приятелка хубавица като вас.
	— Не съм хубава — поклати глава тя.
	— Хубава сте и отлично го знаете — настоя Къли. После седна до нея на дивана, наведе се и я целуна. Беше приятно. Ръката му се плъзна към полата й. Съпротива липсваше. Тя пламенно отвърна на целувката му. Къли си помисли за скъпата тапицерия на канапето и каза:
	— Да идем в спалнята.
	— Окей — кимна тя.
	Хванаха се за ръце и преминаха в съседната стая. Къли я съблече. За пръв път в живота си виждаше такова съвършено тяло. Млечнобяло на цвят, със златисти косъмчета между краката, които имаха цвета на косата й. Освободили се от оковите на облеклото, прекрасните й гърди подскочиха като живи. Никак не беше срамежлива. Когато Къли свали и последната дреха от тялото й, тя нежно го погали по слабините и отпусна лице върху долната част на стомаха му. Той едва я побутна и тя влезе в ролята си. Той я остави за известно време да му демонстрира способностите на устата си, а след това я заведе в леглото.
	Когато климаксът им — спонтанен и съвършено синхронизиран — отмина, тя доволно въздъхна и зарови лице във врата му. Външният й вид беше наистина умопомрачителен, макар че имаше още доста да учи както в леглото, така и при устния секс. Ще се наложи да я пообучавам, помисли си Къли. Умът му трескаво работеше. Никога не беше срещал по-красиво момиче! Невинното й лице беше допълнителна награда към превъзходното и гъвкаво като тръстика тяло. С дрехи беше стройна и красива, без тях — истинска фантазия! Притежава тяло, което поетите възпяват, помисли си Къли. Най-съвършеното, което беше срещал… Макар и придобила известни познания в секса, от нея се излъчваше неповторима сладка невинност. Обзето вдъхновение. Ще превърне това момиче в най-силното си оръжие, реши той. Ще бъде един от най-добрите му инструменти по пътя към властта. Във Вегас е пълно с красиви момичета, но обикновено те са прекалено тъпи, прекалено недостъпни или пък им липсват подходящи покровители. Тази ще бъде нещо специално. Не проститутка, защото той самият никога не би имал търпението да бъде сводник. Никога няма да й вземе дори цент от спечелените пари. Ще я превърне в мечта за всеки комарджия, който стъпи във Вегас с достатъчно тежки джобове. Но най-напред ще трябва да се влюби в нея, разбира се. И да я накара да направи същото. Едва като се справи с този проблем, ще може да се залови с истинската работа.


	Карол никога не се завърна в Солт Лейк Сити. Стана официална любовница на Къли и беше постоянно на негово разположение, макар да беше наела един апартамент наблизо. Къли я записа на уроци по тенис и танци. Помоли една от най-добрите актриси в програмата да я научи как да използва грима и модните дрехи. Уреди й известни ангажименти като манекен в Лос Анджелис, а след това започна да й разиграва сцени на ревност. Постоянно я разпитваше как е прекарала там, искаше да знае всичко за отношенията й с фотографите в модната централа.
	— Не мога да се любя с никого, докато имам теб — успокояваше го тя и го обсипваше с целувки.
	По негова преценка беше искрена. Би могъл да извърши някои проверки, разбира се, но не това беше важното. Остави любовната идилия да се проточи около три месеца, след което реши, че вече е време да се заеме с работа.
	— Днес Гроунвелт нещо не го бива — рече й една вечер той. — Получи неприятни новини. Опитах се да го накарам да изпие едно питие с нас, но той отказа и се затвори в апартамента си.
	Карол вече познаваше собственика на хотела, дори бяха вечеряли заедно. Гроунвелт се беше показал като галантен кавалер и тя го харесваше.
	— Ох, колко тъжно! — промълви тя.
	— Убеден съм, че само ти можеш да го развеселиш — усмихна й се Къли. — Красивото ти лице и прекрасното ти тяло са неща, на които нито един мъж не може да устои. А старци като него са направо луди за невинната ти усмивка!
	Това беше чиста истина. Напръсканото със ситни и едва забележими лунички лицето й беше истински сладкиш, особено когато се усмихва. Русата й леко къдрава коса беше съвсем като на момиченце.
	— Приличаш точно на онова щастливо хлапе от комиксите — рече й Къли. — На Чарли Браун.
	Така получи прякора, който й остана завинаги. Хареса го.
	— Винаги съм била обект на внимание от страна на по-възрастните мъже — кимна тя. — Доста от приятелите на баща ми се опитваха да ми пускат ръце…
	— Как няма да ти пускат! — въздъхна Къли. — Ти как го приемаше?
	— О, не им се сърдех — усмихна се тя. — Беше ми приятно и никога нищо не казвах на баща си. Бяха наистина мили хора. Засипваха ме с подаръци и никога не ми направиха нищо лошо…
	— Имам една идея — рече Къли. — Ще позвъня на Гроунвелт и ще му кажа, че отиваш горе да му правиш компания. И без това имам доста работа в казиното. Какво ще кажеш? Ще се заемеш ли да го поразвеселиш?
	Направи се, че не вижда тъжния й поглед и ведро се усмихна.
	— Окей — въздъхна момичето.
	Къли я възнагради с една бащинска целувка по челото.
	— Знаеш какво искам да кажа, нали?
	— Зная — отвърна тя.
	Привлечен неудържимо от това ангелско лице, Къли за момент изпита чувство на вина.
	Но в следващия миг тя вече го заливаше с ослепителната си усмивка.
	— Нищо не ми пречи — рече. — Освен това го харесвам. Но дали той ще ме иска?
	Къли изпита прилив на увереност.
	— Не се безпокой за това, скъпа — успокои я той. — Просто се качи горе и потропай на вратата му. Той ще те очаква, а ти се дръж както винаги си се държала. Ще го омагьосаш за броени секунди, сигурен съм в това!
	После вдигна телефонната слушалка и набра номера на шефа си. Обясни положението на Гроунвелт и в отговор долетя развеселеният му глас:
	— Щом действително й е мъчно за мен, нека се качи — рече старецът. — Тя е чудесно момиче.
	Къли прекъсна връзката и каза:
	— Хайде, скъпа, да тръгваме.
	В апартамента на Гроунвелт отидоха двамата. Къли я представи като Чарли Браун и Гроунвелт остана възхитен. Къли смеси напитките, седнаха край ниската масичка и се чукнаха. След известно време каза, че има работа в казиното, стана и си излезе.
	През тази нощ не видя повече Чарли Браун. Но знаеше отлично, че е останала в апартамента на Гроунвелт.
	— Как беше? — попита той на следващата сутрин, когато се настани срещу писалището на шефа си.
	— Чудесно — отвърна Гроунвелт. — Тя е прекрасно момиче, адски сладка! Опитах се да й дам малко пари, но тя не ги взе…
	— Още е твърде млада — обясни Къли. — Нова е в този бизнес. Искаш ли да й кажа да остане на твое разположение?
	— О, не — възпротиви се Гроунвелт. — Доста е младичка за мен. Освен това се чувствам неудобно с момичета, които отказват да вземат парите ми… Купи й някакво бижу от магазинчето и й го поднеси от мое име.
	Къли се прибра в кабинета си и я потърси по телефона.
	— Добре ли прекарахте? — пожела да се осведоми той.
	— О, той беше чудесен! — възкликна Чарли Браун. — Страхотен джентълмен!
	— Какво искаш да кажеш с това? — разтревожи се Къли. — Нима нищо не стана?
	— Стана, как няма да стане! — успокои го тя. — И той се справи отлично. Не бях допускала, че мъж на неговата възраст може да се справи толкова добре. Готова съм да го развеселявам винаги, когато това се наложи…
	Къли се уговори с нея да се видят на вечеря, остави слушалката и се зае да обмисля положението. Беше се надявал, че Гроунвелт ще се увлече по Чарли и той ще може да я използва като оръжие срещу него. Но старецът явно беше усетил нещо.
	Срещу Гроунвелт никой не бе успял да използва жени. Просто ги беше имал прекалено много и знаеше как лесно могат да се корумпират. Не знаеше какво означава добродетел и по тази причина му беше невъзможно да се влюби. Не можеше да се влюби и от страст, тъй като тя беше нещо, което лесно се постига й задоволява. „При жените процентът действа срещу теб“, обичаше да казва старецът. „Затова никога не трябва да се увличаш.“
	Е, като не става с Гроунвелт, ще опита другаде, помисли си Къли. В този град има сума влиятелни типове, които Чарли е в състояние да побърка. За момент си помисли, че неуспехът й с Гроунвелт се дължи на недостатъчно техническо умение. Беше твърде млада в края на краищата. А за да стане специалист се изисква време. Същевременно беше успял да я научи на доста неща през последните няколко месеца, а тя се оказа способен ученик. Беше вече много над това, което предложи на Къли при първия им контакт. Не можа да я впримчи в Гроунвелт — нещо, което би било идеално решение и за тримата. Значи ще трябва да я използва за по-общи задачи. И Къли се зае да я усъвършенства. В продължение на няколко месеца й уреждаше срещи с различни непоправими комарджии, които винаги отговаряха на едно и също условие — да бъдат богати и редовно да посещават Вегас. Научи я никога да не взема пари от тях и не всякога да скача в леглото им.
	— Търсиш само едрите риби — обясняваше й той. — Някой, който ще се влюби в теб, ще ти прави много подаръци и ще потроши по теб маса мангизи. Но за да направи това, такъв човек трябва да знае, че никога не би могъл да те скъса от чукане срещу сто-двеста долара. Трябва да играеш картите си изключително внимателно. Никога не им се навивай на първата вечер. А ако все пак го направиш, нека изглежда така, сякаш си била твърде уморена, за да се съпротивляваш успешно…
	Чарли прие всичко без проблеми и той никак не се изненада от това. Още през онази първа нощ беше забелязал у нея следите от мазохизма, с който живеят толкова много красиви жени. Познаваше тази черта. Беше израз на липса на собствено достойнство, на желание да доставят удоволствие на човек, който твърди, че ги обича. Макар да не беше сводник, Къли обучаваше Чарли Браун точно като такъв. Беше дълбоко убеден, че го прави за нейно добро.
	Чарли имаше и едно друго качество, което се оказа страшно забавно на кавалерите й — беше в състояние да погълне огромни количества храна. Когато за първи път го демонстрира на Къли, той остана направо гръмнат — изяде един стек с картофена салата, порция омар с пържени картофи по френски, огромно парче торта и купичка сладолед. А след всичко това опразни и неговата чиния. Къли бързо оцени това качество и започна да го рекламира. Повечето мъже, на които я пускаше (обикновено комарджии с много мангизи), изпадаха във възторг от това. С удоволствие я водеха на вечеря и развеселено гледаха как поглъща огромно количество храна, без това да й се отразява по някакъв начин. Никога не беше сита, винаги беше готова да си хапне още малко, и въпреки това не наддаваше нито грам!
	След известно време Чарли се сдоби с кола и ездитни коне, после купи къщата, в която беше наела своя апартамент. Спестените пари даваше на Къли и той ги влагаше в банката. Откри й специална сметка, а с данъците й се занимаваше личният му счетоводител. Вписа името й във ведомостите на казиното, за да има официален източник на доходи. Никога не пипна дори цент от парите й. В продължение на няколко години тя свали всички преуспяващи собственици на игрални домове във Вегас, не отмина и повечето собственици на хотели. Чукаше богати играчи от Тексас, Ню Йорк и Калифорния. Къли сериозно се замисли дали да не я пусне и на Фумиро. Но когато сподели това с Гроунвелт, старецът поклати глава:
	— Не, Фумиро не.
	Не му даде никакви обяснения, макар Къли да изгаряше от любопитство. Гроунвелт очевидно забеляза това, защото се усмихна и добави:
	— В това момиче има нещо парцаливо… не мога да ти го обясня с думи… Но съветът ми е никога да не я тикаш в ръцете на истинските баровци.
	Къли прие присъдата без повече въпроси.
	Най-големият му удар беше свързването на Чарли със съдията Брайънка. Беше постоянен член на федералния съд на щата Невада. Къли уреди всичко по безупречен начин. Чарли получи нареждане да чака в една стая до апартамента на Къли, а съдията влезе при нея през този апартамент. Когато системата доказа своята надеждност, съдията започна да идва всяка седмица. Къли пък взе да му иска по някоя и друга дребна услуга и работата стана — двамата се оказаха здраво и надеждно свързани.
	Разшири успеха си като пробута Чарли и на един от членовете на Комисията по хазарта. Всичко това беше възможно единствено благодарение специалните качества на момичето — на привлекателната й невинност, на великолепното й тяло. А и беше страхотно забавна. Съдията Брайънка толкова я хареса, че я взе със себе си по време на отпуската си и я заведе на риба. Някои банкери я вземаха при служебните си пътувания, защото искаха да я имат под ръка всяка свободна минута. Когато бяха заети със своя бизнес, тя излизаше да обикаля из магазините. Когато бяха нервни, тя сваляше дрехите им и ги побъркваше. Не се нуждаеше от прояви на нежност, а пари приемаше само когато искаше да си купи нещо. Имаше невероятна способност да ги накара да вярват, че е влюбена в тях, че ги обожава както за компания, така и за леглото. И всичко това без никакви капризи. Тези хора можеха да я имат само с едно обаждане по телефона — независимо дали на Къли, или на нея самата.
	Имаше само един недостатък — у дома беше страхотна мърла и не пипаше нищо. По някое време приятелката й Сара също пристигна от Солт Лейк Сити и се настани в апартамента на Чарли. Къли без особени усилия я „отвори“ за професията. Бяха й необходими един-два по-подробни инструктажа. Но когато отиваше в жилището на двете момичета, направо потръпваше от отвращение. Една сутрин влезе в кухнята и направо побесня. Изрита и двете от леглото и ги накара да измият купищата мръсни съдове в умивалника. После ги прати да купят нови пердета. Момичетата се намръщиха и се подчиниха с явно нежелание, но когато след това ги заведе на вечеря, бяха толкова доволни, че без колебание скочиха в леглото му.
	Чарли Браун се превърна в момичето мечта на цял Вегас. Но когато Къли изпита особена нужда от нея, тя взе, че изчезна с онзи смахнат Осейно. Къли не можеше да разбере защо го е направила. Когато най-сетне се върна, тя си беше съвсем същата, но Къли подушваше, че е готова да напусне Вегас в момента, в който я потърси Осейно.


	Вече от доста време Къли беше дясна ръка на Гроунвелт, неговият най-доверен и най-близък помощник. И съвсем естествено в главата му се роди мисълта, че може да заеме мястото му.
	Семето на предателството беше посято, когато получи възможност да изкупи десет процента от акциите на хотел „Ксънейду“ заедно с казиното.
	Беше повикан на съвещание в кабинета на шефа си и там се запозна с Джони Сантадио. Беше мъж на около четиридесет години, облечен в елегантни, но малко консервативни дрехи с английска кройка. Имаше изправена стойка на военен. По-късно Къли научи, че е завършил военната академия в Уест Пойнт. Баща му — един от известните босове на нюйоркската мафия, беше използвал доста връзки, за да го вкара там.
	И бащата, и сина бяха яростни патриоти. Но конгресната подкомисия за разследване дейността на мафията изпрати призовка на стария Сантадио и той мина в нелегалност. ФБР задържала Джони като заложник и ясно дала да се разбере, че синчето бял свят няма да види, докато таткото не се предаде на властите. Старият приел посланието и се явил пред комисията на Конгреса. По същото време Джони напуснал Академията в Уест Пойнт.
	Самият Джони Сантадио имаше абсолютно чисто досие — никога не беше обвиняван или съден за някакво престъпление. Никога не беше дори арестуван. Но беше син на баща си и по тази причина Комисията по хазарта отказваше да му даде патент за собственост на хотел и казино във Вегас.
	Къли остана силно впечатлен от този човек. Беше тих и безупречно възпитан мъж, който спокойно можеше да мине за млад учен, произхождащ от консервативно американско семейство. Дори на външен вид нямаше нищо общо с италианците.
	В кабинета бяха само тримата. Разговорът започна Гроунвелт.
	— Ще имаш ли нещо против да купиш известно количество акции от този хотел? — обърна се към Къли той.
	— Нищо — усмихна се Къли. — Веднага съм готов да ти подпиша един маркер!
	Джони Сантадио също се усмихна. Усмивката му беше нежна и сладка като на момиче.
	— От мистър Гроунвелт разбирам, че вие сте изключително способен човек — каза той. — По тази причина реших да ви кредитирам за току-що споменатата операция.
	Къли светкавично схвана ситуацията. Той ще притежава част от акциите на хотела като прикритие за Сантадио.
	— Нямам нищо против — кимна той.
	— Как сте с досието? — позаинтересува се Сантадио. — Достатъчно чисто ли е, за да получите лиценз от Комисията по хазарта?
	— Разбира се — отвърна Къли. — Освен ако не са прокарали закон срещу свободния секс!
	Този път Сантадио не се усмихна. Изчака Къли да свърши и добави:
	— Ще ви кредитирам за покупката срещу обикновена разписка. В нея ще бъде отбелязано, че се задължавате да ми изплащате шест процента лихва върху сумата и тази лихва действително ще плащате. В замяна имате думата ми, че нищо няма да изгубите, въпреки лихвата. Разбирате ли?
	— Да — кимна Къли.
	— Това е една напълно законна операция — намеси се Гроунвелт. — Искам ясно да го разбереш. Единственото условие е никой да не научи, че мистър Сантадио притежава разписка от теб. В противен случай Комисията по хазарта може да ти откаже лиценз.
	— Разбирам — отново кимна Къли. — Но какво ще стане, ако нещо се случи с мен? Ако ме прегази кола например, или пък самолетът катастрофира? Мислили ли сте за подобна вероятност? Ако това, не дай боже, се случи, как ще получи парите си мистър Сантадио?
	Гроунвелт се усмихна и го потупа по рамото.
	— Я кажи, не съм ли ти като баща? — попита той.
	— Наистина е така — отвърна Къли.
	В гласа му прозвуча неопределена искреност и Сантадио му хвърли кратък одобрителен поглед.
	— Добре тогава — продължи Гроунвелт. — Ще направиш едно завещание, в което да пише, че ми оставяш твоя процент от хотела. Ако нещо стане с теб, Сантадио ще знае, че парите му са у мен. Така добре ли е, Джони?
	Джони Сантадио кимна и се извърна към Къли:
	— Знаете ли някакъв законен начин да ми бъде издаден лиценз за упражняване на професионален хазарт във Вегас, въпреки досието на баща ми? — попита небрежно той.
	Къли веднага разбра, че Гроунвелт го е информирал за онзи член на Комисията, който държи в джоба си благодарение на Чарли Браун.
	— Ще бъде трудно — рече той. — Ще изисква много време и много пари.
	— Колко време? — попита Сантадио.
	— Две години — отвърна Къли. — Искате да имате разрешително на свое име, нали?
	— Точно така.
	— Когато Комисията се заеме с проучването на досието ви, ще открие ли нещо нечисто?
	— Нищо, с изключение на факта, че съм син на баща си — отвърна Сантадио. — Плюс купища непроверени и недоказани слухове и папка донесения на нюйоркското ФБР. Суров материал, без никакви доказателства…
	— Но това е напълно достатъчно, за да получите отказ от Комисията по хазарта — отбеляза Къли.
	— Зная — отвърна Сантадио. — Именно за това имам нужда от помощта ви.
	— Ще направя каквото мога — обеща Къли.
	— Прекрасно — взе инициативата в свои ръце Гроунвелт. — Можеш да се обърнеш към личния ми адвокат, Къли. Той ще ти помогне да си направиш завещанието и ще ми изпрати съответното копие. За останалото ще имаме грижа ние с мистър Сантадио.
	Джони Сантадио стисна ръката му и Къли напусна кабинета.


	Година по-късно Гроунвелт получи удар. Постъпи в болницата, а Сантадио долетя във Вегас да се срещне с Къли. Искаше да се увери, че старецът ще се оправи, а Къли действа по въпроса с Комисията по хазарта.
	— Десетте процента, които притежавате вие, не са единствения ми интерес в това казино — призна му Сантадио. — Няколко мои приятели също имат акции от „Ксънейду“. И всички сме много загрижени по въпроса дали след този удар Гроунвелт ще може да се справя. Съвсем открито ще ви кажа, че питая към него съвсем искрено уважение и бих се радвал всичко да бъде наред. Но искам незабавно да ми съобщите, ако това място започне да запада.
	Ето така настъпи момента, в който Къли се изправи пред своя избор — да продължава ли да бъде верен помощник на Гроунвелт, или да потърси начин да осигури собственото си бъдеще. Остави се на предчувствието си.
	— Точно така ще постъпя — отвърна на Сантадио той. — Така ще бъде най-добре както за вас и мен, така и за самия мистър Гроунвелт.
	— Той е истински мъж — усмихна се Сантадио. — Иска ми се да направим за него всичко, което е възможно. Значи, разбрахме се… Никой от нас не иска този хотел да отиде по дяволите, нали?
	— Точно така — кимна Къли. — Ако има нещо нередно, веднага ще ви уведомя.


	Когато Гроунвелт излезе от болницата изглеждаше съвсем добре. Къли продължаваше да работи под прякото му ръководство. Но след няколко месеца вече стана съвсем ясно, че старецът не може да управлява хотела и казиното както преди. Къли реши да информира Сантадио за това.
	Сантадио дойде още с първия самолет, затвори се в кабинета на Гроунвелт и двамата проведоха напрегнато съвещание. Направо го попита дали не мисли да продаде своята част от акциите и да предаде ръководството на хотела в ръцете на някой по-млад и по-енергичен човек.
	Отслабнал и остарял, Гроунвелт кротко седеше в креслото и гледаше с тъжен поглед Къли и Сантадио.
	— Разбирам безпокойствието ви — продума той. — Мисля, че ми трябва малко време за възстановяване и отново ще мога да ръководя бизнеса си както преди. Ето какво ви предлагам — ако до шест месеца, считано от днес, нещата не се оправят, аз ще постъпя така, както ме съветвате. Разбира се, вие Джони, ще сте първият, на когото ще предложа акциите си.
	— Чудесно — кимна Сантадио. — Знаете, че ви вярвам напълно и съм убеден във вашите способности. След като казвате, че ви трябват шест месеца, нека бъде толкова. Вярвам и на обещанието ви да напуснете, ако нещата не потръгнат добре. Оставям всичко във вашите ръце.
	Така свърши това съвещание. Но вечерта, когато Къли изпрати Сантадио до летището за нощния самолет, Джони каза:
	— Дръжте юздите изкъсо и здравата си отваряйте очите! Искам да зная абсолютно всичко, което става в хотела. Ако той продължава да бъде зле, ние не може да чакаме!
	Това беше момента, в който Къли би трябвало да погребе всички мисли за предателство. Защото през следващите шест месеца Гроунвелт действително се оправи и пое всичко в ръцете си. Този факт обаче не влезе нито веднъж в докладите, които Къли изпращаше до Сантадио. Окончателната му препоръка бе Гроунвелт да бъде отстранен незабавно.
	Само месец по-късно племенникът на Сантадио, който работеше в едно от казината като шеф на зала, беше официално обвинен в укриване на доходи и измама. Джони веднага долетя и влезе при Гроунвелт да обсъдят създалото се положение. Уж щяха да планират измъкването на племенника, но Сантадио заговори за съвсем други неща.
	— Остават ви още три месеца — напомни на Гроунвелт той. — Решихте ли дали ще ми продадете своята част от акциите?
	Гроунвелт хвърли поглед към Къли. Лицето му беше тъжно и уморено.
	— А вие как мислите? — отвърна с въпрос той.
	— Изпитвам тревога както за вашето здраве, така и за състоянието на хотела — поясни Сантадио. — Струва ми се, честно казано, че работата вече е доста тежка за вас…
	— Може би сте прав — въздъхна Гроунвелт. — Нека отново да обмисля състоянието на нещата. През следващата седмица ще се подложа на пълни медицински изследвания и заключенията на лекарите ще поставя над всички лични предпочитания. Но какво ще правим с вашия племенник? Можем ли да помогнем с нещо?
	Джони Сантадио за пръв път показа очевидни признаци на раздразнение.
	— Господи, какъв глупак! — въздъхна той. — Глупак, който върши глупости без дори да се замисля! Пет пари не давам за него, ако ще да изгние в затвора! Но ако го осъдят, това ще бъде нова черна точка в досието ми. Всички ще бъдат убедени, че аз стоя зад него или поне съм замесен. Дойдох тук да му помогна, но на практика нямам никаква представа как може да стане това!
	— Не е толкова безнадеждно — успокои го Гроунвелт. — Къли познава федералния съдия, който ще гледа делото. Какво ще кажеш, Къли? Съдията Брайънка продължава ли да се гуши в джобчето ти?
	Умът на Къли трескаво работеше. Обработката на съдията ще бъде адски трудна и опасна работа. Ако поиска да постигне някакъв успех, ще трябва да действа наистина грубо. Къли беше готов на това, защото предвиждаше наградата, която можеше да очаква. Помогне ли на Сантадио сега, Джони положително ще му възложи ръководството на хотела, след като отпратят Гроунвелт. Положението му ще бъде направо циментирано, той ще бъде истинския господар на „Ксънейду“.
	Хвърли напрегнат поглед към Сантадио и рече:
	— Ще бъде дяволски трудно! Ако искаме оправдателна присъда, ще се провалим като нищо! Това, което мога да ви обещая, е една условна присъда. Шансовете ни за пълно оправдание остават, но съдията все пак трябва да убеди и съдебните заседатели за това.
	— Това би било фантастично! — възкликна Сантадио и топло му стисна ръката. — Направите ли това за мен, може да искате каквото пожелаете!
	Изведнъж между тях изникна Гроунвелт и положи длан върху стиснатите им десници.
	— Чудесно е, че можем да разрешим проблемите си — каза усмихнато той. — А сега отиваме да хапнем нещо хубаво и да празнуваме!
	След една седмица Гроунвелт повика Къли при себе си.
	— Получих заключенията на лекарите си — съобщи му той. — Съветват ме да се оттегля. Но преди да сторя това, искам да опитам една работа. Наредих на банката си да прехвърли един милион долара в текущата ми сметка. Възнамерявам да направя една малка обиколка из комарджийниците на това градче и да удвоя или похарча този милион. Ти ще дойдеш с мен!
	Къли не можеше да повярва на ушите си.
	— Искаш да кажеш, че се изправяш срещу своя най-велик бог — процента? — смаяно попита той.
	— Няма как, ще опитам още веднъж — въздъхна Гроунвелт. — Като млад бях страхотен играч. Ако някой изобщо може да се справи с процента, това съм аз! Не успея ли да го сторя, никой не може да го стори! Ще си прекараме чудесно, ще видиш… А финансовото ми състояние спокойно позволява да похарча едно нищо и никакво милионче…
	Къли беше удивен. През всичките тези години на съвместна работа, вярата на Гроунвелт във всевластния процент беше непоклатима като скала. Спомни си как веднъж масите за барбут носеха загуби в продължение на цели три месеца. Който не хвана заровете, той не забогатя. Убеден, че е свидетел на някаква нова измама, Къли уволни целия персонал на залата. Гроунвелт нареди да се съберат заровете и ги изпрати на химически анализ. Нищо не помагаше. Къли все повече беше склонен да се съгласи с директора на казиното, който беше убеден, че имат работа с някой гениален мошеник, открил нов научен начин за контрол върху заровете. Нямаше друго обяснение. Единствен Гроунвелт запази спокойствие и нито за миг не изгуби вярата си.
	— Не се тревожете — говореше им той. — Процентът ще си вземе своето!
	И наистина, след три месеца заровете се обърнаха на триста и шестдесет градуса. И залата за барбут започна да носи луди печалби в продължение на цели четири месеца. В края на годината сметките бяха уравнени. Гроунвелт се чукна с Къли за отпразнуване на победата и рече:
	— Може да изгубиш вяра във всичко — в религия и бог, в жените и любовта, в доброто и злото, във войната и мира! Във всичко, в което вярват хората! Но процентът е нещо, в което човек трябва да вярва до последния си дъх!


	През следващата седмица Гроунвелт се отдаде на комар. Къли бе принуден да признае, че никога не беше виждал по-добър играч от него. На масите за барбут старецът залагаше така, че процентът на банката да е минимален. Беше истински ясновидец и винаги знаеше кога да залага максимално и кога да се въздържи. Сякаш беше господ бог, който си играе с късмета. Когато заровете влизаха в серия от лоши, той пръв прехвърляше залога си на страната на банката, далеч пред останалите играчи надушваше края на лошата серия и изведнъж залагаше тавана за ръката на някой, който беше изгубил хиляди и никой му нямаше доверие. На бакара също надушваше кога подковата почва да работи в полза на банката или на някой от играчите и майсторски залагаше. На тридесет и едно слизаше до мизерните петдоларови чипове, когато картата потичаше в полза на крупието, а когато ставаше обратното, залозите му изведнъж скачаха до две хиляди.
	В средата на седмицата беше с печалба половин милион. Към края й — с повече от шестстотин хиляди. Продължаваше да обикаля игралните зали, а Къли неизменно беше на крачка зад него. Вечеряха заедно някъде около девет и играеха само до полунощ. Гроунвелт твърдеше, че човек може да се бори със съдбата само ако е в отлична форма. Не трябва да се прекалява, винаги трябва да се мисли за сън и почивка, диетата е задължителна, а сексът трябва да се сведе до един-два пъти седмично.
	В средата на втората седмица, въпреки очевидното си майсторство, Гроунвелт тръгна надолу. Процентът неумолимо го тикаше към калта. Изгуби своят милион точно за две седмици. Когато заложи последната си купчинка от чипове и изгуби, той се обърна и отправи към Къли една доволна усмивка. А Къли го гледаше като треснат.
	— Нали ти казах? — рече Гроунвелт. — Не си ли на страната на процента, ти си обречен! Никога не забравяй това, момчето ми. Каквото и да правиш в твоя живот, твоят бог винаги да бъде процента!


	48.

	Видях се с Осейно при последното си пътуване до Калифорния. Предстояха ми окончателните и вече незначителни поправки в сценария, който написах за студията „Три-Калчър“. Сблъсках се с него във фоайето на хотел „Бевърли Хилс“. Бях толкова стреснат от външния му вид, че в първия момент изобщо не забелязах Чарли Браун до рамото му. Беше наддал поне с десет кила и под тениската му преливаше огромно шкембе. Лицето му беше подпухнало и изпъстрено с червени жилчици. Блестящите и умни някога зелени очи, бяха избледнели и гледаха отегчено. Когато се насочи към мен видях, че странното му залитане рязко се беше засилило.
	Отидохме да изпием по чаша в „Поло Лоундж“. Както обикновено, погледите на всички мъже в кръчмата се събраха върху Чарли. Това не можеше да се дължи само на невинната й красота — такива жени в Бевърли Хилс имаше стотици. Нещо в облеклото й, нещо в походката й и в начина, по който въртеше очи сигнализираше на околните, че винаги могат да бъдат добре дошли.
	— Изглеждам ужасно, нали? — тъжно ми се усмихна Осейно.
	— Виждал съм те и по-зле — отвърнах.
	— И аз, дявол да го вземе! — възкликна той. — А ти, копеле щастливо, вероятно продължаваш да се тъпчеш, с каквото пожелаеш и не качваш дори и грам!
	— Аз съм нищо в сравнение с Чарли — рекох и приятелски му се усмихнах.
	— Следобед вземаме самолета и се прибираме у дома — съобщи ми Осейно. — Еди Лансър беше сигурен, че ще ми уреди договор за някой сценарий, но ми писна и реших да си вдигам чуковете! Ще ида в някой център за отслабване, ще си върна старата форма и ще седна да си довърша романа!
	— Как върви той? — полюбопитствах аз.
	— Като бърз влак! — похвали се Осейно. — Две хиляди страници са напълно готови, остават ми не повече от петстотин…
	Не знаех какво да му кажа. Вече беше успял да си създаде славата, че рядко изпълнява поетите ангажименти, особено по отношение на разни списания. Романът очевидно беше последната му надежда.
	— Трябва да се заемеш с тези петстотин страници и да забравиш всичко останало — посъветвах го аз. — Крайно време е да свършиш проклетата книга. А и само така ще си решиш проблемите…
	— Имаш право — въздъхна той. — Но не мога да бъда припрян. Дори издателят не ме съветва да бързам. Тази книга трябва да ми донесе Нобеловата награда, момчето ми!
	— Имаш късмет с този издател — рекох. — Май вече десет години чака книгата, а?
	— Най-реномираната издателска къща в Америка! — засмя се Осейно. — Дадоха ми сто бона в аванс и още не са видели нито страница! Ей това наричам аз класа, а не като тези шибани кинаджии тук!
	— След една седмица и аз се връщам в Ню Йорк — рекох. — Ще ти се обадя да отидем да хапнем някъде. Какъв е новият ти телефонен номер?
	— Все ми е същия — отвърна Осейно.
	— Но аз няколко пъти звъня и никой не отговаря!
	— За известно време бях в Мексико — обясни той. — Исках да поработя на спокойствие, пък и страшно ми се беше приял лютив боб! От него напълнях толкова. А Чарли не качи дори грам, макар че лапаше десет пъти повече от мен — той я потупа по рамото и бащински щипна бузката й. — Чарли Браун, ако бог е рекъл да умреш преди мен, непременно ще поискам да направят аутопсия, за да видя кое е това нещо, което те държи толкова гърчава!
	— Това ми напомня, че пак съм гладна! — усмихна му се в отговор тя.
	Поръчах обяд за трима просто за да разведрим малко обстановката. Чарли Браун се спря на хамбургер с пържени картофи, пържола с гарнитура от пресни зеленчуци, плодова салата и огромна порция сладолед, последвани от масивно парче ябълков пай. Ние с Осейно се облегнахме назад и започнахме да се забавляваме с лицата на посетителите, втренчили невярващи погледи в Чарли. Двама мъже от съседното сепаре изръкопляскаха, когато всичко беше ометено, но Чарли не прояви никакво желание да разговаря с тях.
	Платих сметката и се изправих. Обещах на Осейно да му се обадя веднага, след като се прибера в Ню Йорк.
	— Направи го — примоли се той. — Имам нужда от моралната ти подкрепа, тъй като другия месец трябва да говоря на конгреса на Движението за равноправие на жените. Нали ще дойдеш с мен?
	Не бях възхитен от идеята. Никак не ми беше до разни конгреси, освен това бях убеден, че приятелят ми ще сгази лука и пак ще трябва да го измъквам. Все пак приех и обещах да ида.
	През цялото време никой не спомена Жанел. Накрая не издържах и го попитах направо:
	— Виждал ли си Жанел?
	— Не — отвърна Осейно. — А ти?
	— Отдавна не съм я виждал — рекох.
	Той ме погледна внимателно. За част от секундата в очите му се появи някогашния коварен блясък. После се усмихна малко тъжно и рече:
	— Такова момиче не трябва да бъде изоставяно. То се пада само веднъж в живота на мъжа… Точно така, както писателят може да напише само един истински роман…
	Свих рамене и не отговорих. Стиснахме още веднъж ръцете си, целунах Чарли по бузата и се разделихме.
	Същият следобед присъствах на заседанието в „Три-Калчър“, на което трябваше да се реши бъдещето на филма ми. В него участваха Джеф Уейгън, Еди Лансър и режисьорът Саймън Белфорт. Винаги си бях мислил, че слуховете за постоянни скандали между сценаристи, режисьори и продуценти са просто част от фолклора на Холивуд и не са нищо повече от една забавна глупост. Но сега на практика се уверих, че са си съвсем истински. На практика се получаваше така, че Джеф Уейгън и марионетката, която си беше избрал за режисьор, ни нареждаха да пишем някаква измислена от тях история, която няма нищо общо с книгата ми. Оставих Еди да се бори с тях и мълчах. Накрая, изтощен и ядосан, Еди скочи на крака и кресна на Уейгън:
	— Виж какво ще ти кажа, мръсник такъв! Не казвам, че имам повече акъл от теб, но положително имам повече късмет! Досега съм направил четири сценария и всичките донесоха огромен успех! Защо не си седнеш на задника и не приемеш моите преценки, да те вземат мътните?
	Лично на мен този аргумент ми се стори непоклатим като скала, но Джеф и режисьорчето размениха смаяни погледи. Те просто не разбираха за какво им говори Еди и съвсем очевидно нямаха никакво намерение да променят становището си.
	Приятелят ми също разбра това и уморено приключи:
	— След като сте решили твърдо да вървите по този път, аз нямам повече работа тук. Напускам, момчета!
	— Хубаво — кимна Уейгън. — А ти, Мерлин?
	— Не виждам никакъв смисъл да пиша под ваша диктовка — рекох. — Просто не съм в състояние да отговоря на изискванията ви.
	— Е, ти поне си откровен — въздъхна Уейгън. — Съжалявам. Бихте ли ни препоръчали някой писател, който ще напише сценария така, както го искаме ние? Предпочитам да е ваш приятел, тъй като ще може да се консултира с вас. Все пак вие свършихте основната част от работата… Всички бихме имали полза от подобно разрешение.
	За миг се изкуших да им предложа Осейно. Знаех, че има остра нужда от пари и договорът му е в кърпа вързан само да кажа, че искам да работя с него. Но след това си го представих на подобно заседание. Представих си как го инструктират хора като Джеф и това смотано режисьорче. Осейно все пак е представител на най-големите писатели в американската литература, а тези типове тук положително щяха да го уволнят, а преди това и да го унижат. Затова реших да мълча.
	Едва когато си легнах вечерта в хотела ми мина през ума, че на практика лиших Осейно от добре платена работа, единствено за да го накажа поради оная история с Жанел.
	На сутринта ми позвъни Еди Лансър. Пратил агента си при Джеф Уейгън. В резултат на състоялия се разговор студията „Три-Калчър“ му предложила хонорар от петдесет хиляди долара допълнително, ако остане да завърши сценария. Искаше да зная това и се интересуваше от мнението ми.
	Казах му, че може да прави каквото му е удобно, но аз повече няма да се върна. Еди направи опит да ме разубеди:
	— Знаеш ли какво ще направя! — рече. — Ще им кажа, че приемам само ако вземат и теб с 25 бона допълнителен хонорар! Сигурен съм, че няма къде да мърдат!
	Отново се сетих за Осейно и отново езикът ми отказа да се обърне. А Еди продължаваше да ме кове:
	— Според агента ми, студията ще наеме няколко души за преработка на сценария и ще се опита да ни лиши от авторски права. Знаеш добре какво означава това — губим договора си с Писателската гилдия, губим и процента си от продажбата на филма на телевизионните компании. Да не говорим за процента от чистия приход, който вероятно никога няма да видим. Наистина този филм няма особени шансове да се превърне в хит, но ако случайно това стане, ние двамата направо ще си хапем задниците! Става въпрос за големи мангизи, Мерлин! Може би милиони. Въпреки това само ми кажи, че искаш да спасим сценария такъв, какъвто сме го направили и аз ще отхвърля предложението им.
	— Пет пари не давам за шибаните им проценти! — рекох. — Нито пък за още по-шибаните им права! И за сценария мнението ми е същото. Какъв сценарий е това? Халтура, която няма нищо общо с книгата ми! Но ти спокойно може да продължаваш. Не ми пука, наистина ти казвам…
	— Добре — въздъхна Еди. — Ще се опитам да защитавам правата ти, доколкото е възможно, разбира се. Като се върна в Ню Йорк ще ти звънна да се видим.
	— Прекрасно. Желая ти успех с Джеф Уейгън.
	— Ох, ще имам нужда от подобно нещо — отново въздъхна Еди.
	През останалата част от деня бях зает с опразването на кабинета си в „Три-Калчър“, направих и някои покупки. Не ми се искаше да пътувам в един самолет с Осейно и Чарли Браун. Мина ми през ума да звънна на Жанел, но се отказах…


	Месец по-късно Джеф Уейгън ми позвъни в Ню Йорк. Съобщи ми, че според Саймън Белфорт, авторските права върху сценария трябвало да бъдат разширени не само върху мен и Еди Лансър, но и върху Франк Рикети.
	— Еди още ли работи при вас? — попитах.
	— Да.
	— Добре тогава, желая успех на всички.
	— Благодаря ти — рече Джеф Уейгън. — Ще те държим в течение. А ще се видим на награждаването.
	Затворих телефона и се ухилих. Тия типове превръщаха филма в отвратително блудкава история, а Уейгън има и нахалството да ми говори за Оскари! Оная орегонска красавица май наистина е трябвало да му отреже повечко от ташаците! Имах чувството, че оставайки да работи по филма, Еди Лансър също ме е предал. Това, което Уейгън веднъж ми каза, очевидно ще излезе вярно — Еди Лансър действително си е роден сценарист и никога не може да откаже работата в киното. Макар че лично аз бях убеден в друго — той е отличен писател и не би трябвало да се отказва с лека ръка от писането на романи.
	Друг странен факт — беше ми чоглаво, че се отказах от филма, въпреки очевидните слабости на сценария. Някъде дълбоко в душата ми се таеше мисълта, че някой ден ще се върна в Калифорния и отново ще поема работата си. И отново ще се видя с Жанел. Вече няколко месеца не знаех нищо за нея. Последният път, когато се обадих просто да чуя гласа й, тя каза:
	— Много се радвам, че се сети за мен.
	А после млъкна и зачака отговора ми. Преодолях неловкостта, която ме обзе и отвърнах:
	— Аз също.
	Тя се засмя и почна да ме имитира:
	— „Аз също, аз също“… — после въздъхна и добави: — Е, добре. Обади се пак, като дойдеш…
	Не бях сигурен, че ще направя подобно нещо, но все пак се съгласих.
	Месец след разговора ми с Уейгън дойде ред да си поприказвам с Еди Лансър. Беше направо бесен.
	— Мерлин! — викна в слушалката той. — Тия типове решиха да преработят основно сценария само за да ти измъкнат правата! Онова копеле Франк Рикети се заело да пише нов диалог, но на практика само перифразира твоя! Фабулата изменят точно толкова, че да изглежда различна от твоята! С ушите си чух как Уейгън, Белфорт и Рикети се наговарят да ти измъкнат правата! Проклетите копелета дори не се смущават от присъствието ми!
	— Не го вземай толкова навътре — рекох. — Аз съм автор на романа, аз съм автор на оригиналната филмова версия. Направих справка в писателския съюз и там ми казаха, че няма начин да ми отмъкнат всичко. Все ще получа част от правата, а заедно с тях и съответния процент от печалбата.
	— Не знам — усъмни се Еди. — Исках да знаеш какви са им намеренията. Надявам се, че знаеш как да се защитиш!
	— Благодаря ти — рекох. — А ти как си? Върви ли ти работата?
	— Тоя Франк Рикети е един неграмотен тип! — разфуча се отново Еди. — Освен това имам и други затруднения — все не мога да реша кой е по-голям боклук — Джеф Уейгън или Саймън Белфорт! Филмът им има всички шансове да установи световен рекорд по тъпота! Бедният Мейломър сигурно се е обърнал в гроба си!
	— Да, бедният Мейломър! — въздъхнах аз — Всеки ден ми разправяше, че Холивуд е най-великото място на света, че хората на шоубизнеса до един са честни и вдъхновени творци! Ех, ако беше жив!
	— Това е положението — въздъхна и Еди. — Виж какво, непременно ми се обади като дойдеш в Калифорния. Искам да се видим!
	— Нямам намерение да идвам повече там — рекох. — По добре ти ме потърси, когато имаш път към Ню Йорк…
	— Добре — обеща приятелят ми.


	Година по-късно филмът се появи по екраните. Аз получих права като автор на книгата, но не и като сценарист. Сценарият официално бе признат на Еди Лансър и Саймън Белфорт. Заведох дело и изгубих. Рикети доста се беше потрудил да промени сценария и не успях да спечеля дори част от процента. Но това нямаше особено значение. Филмът беше пълен провал. Но мен ме заболя далеч повече от онова, което ми съобщи Дорън Ръд — в Холивуд се пуснал слуха, че неуспехът се дължал на романа ми и на нищо друго. Бях се превърнал в непродаваема стока за света на киното. Май това беше единствената свежа новина в цялата тази скапана история.


	Една от най-унищожителните критики за нещастния филм излезе под перото на Клара Форд. Тя го разстреля по всички пунктове, без да жали дори Келино. Изглежда тоя тип не беше успял да я омае както трябва. Все пак, последният изстрел към мен отправи не друг, а Джек Хулинън. Една от информационните агенции отпечата негов материал под заглавието „Романът на Мерлин търпи фиаско на екрана“. Прочетох писанията му и поклатих глава с възхищение.


	49.

	Малко след тези събития се срещнах с Осейно. Отидохме в Карнеги хол, където заседаваше конгресът на националното движение за права на жените. Осейно беше единственият мъж сред поканените оратори.
	Преди това вечеряхме в „Пърлс“ и Чарли Браун както обикновено сбърка келнерите. Погълна една патица по пекински, последва я плато крабове с късчета свинско печено, порция миди със сос от черен боб и огромно парче печена риба. А накрая омете и това, което беше останало в нашите чинии. Цялата операция беше извършена без дори да размаже червилото си.
	Таксито спря пред Карнеги хол. Казах на Осейно да върви напред, а ние с Чарли ще го последваме на известно разстояние. Предпочитах делегатките на конгреса да си мислят, че е с мен, тъй като видът й на класическа блудница несъмнено ще предизвика яростта им. Но Осейно се заинати. Искаше всички в залата да знаят, че Чарли е именно неговата мадама. Тръгнахме към президиума — Осейно и Чарли напред, а аз на няколко крачки след тях. Огледах се с неподправен интерес. Единственото странно нещо в тази зала беше, че всички вътре са жени. Спомних си, че през по-голямата част от живота си бях свидетел на обратното — най-вече в казармата, в приюта и на стадиона. Натъквайки се на тази изцяло женска аудитория, аз изпаднах в нещо като шок и имах чувството, че съм попаднал в неприятелски лагер.
	Няколко жени станаха да посрещнат Осейно. Ние с Чарли се настанихме на първия ред. Предпочитах да сме някъде по-назад, за да мога да изчезна, ако това се наложи. Бях неспокоен и не чух почти нищо от встъпителните слова. Усетих се едва когато на подиума се появи Осейно, представен от някаква достолепна дама. Той застана неподвижен, очевидно в очакване на аплодисменти. Но такива нямаше.
	Облегна се на лекторската банка, огромен и внушителен. Мълча дълго, после се опря на лакът и бавно проговори, подчертавайки всяка своя дума:
	— Ще се бием ли, или ще си лягаме?
	Залата отвърна с освирквания и гневни подвиквания. Осейно направи неуспешен опит да продължи и млъкна. Лично аз бях убеден, че прибегна до този встъпителен въпрос само за да привлече вниманието на всички присъстващи. Речта му беше в полза на женските свободи, но той така и не получи възможност да я произнесе. Свирканията и крясъците постепенно се усилваха и се превръщаха в мощен тътен. Приятелят ми почака малко, но после му писна. Отправи един тромав поклон към разгневената аудитория и слезе от подиума. Тръгнахме подире му към изхода. Освиркванията се превърнаха в аплодисменти. Жените недвусмислено му показаха, че предпочитат да ги остави на мира.
	Тая вечер Осейно не се нуждаеше повече от компанията ми и явно предпочиташе да остане насаме с Чарли Браун. Но на другата сутрин ми позвъни и ме помоли за една услуга.
	— Трябва да замина за Северна Каролина — рече. — Ще постъпя в клиниката за отслабване на университета „Дюк“. Там прилагали някаква особено ефикасна оризова терапия — най-добрата клиника в Америка със страхотни резултати. Трябва да отслабна. Докторите твърдят, че имам запушване на артериите, а те се лекуват именно с оризова диета. Но имам един голям проблем — Чарли иска да дойде с мен и дума не дава да се каже за раздяла. Можеш ли да си представиш как горкото момиче нагъва ориз цели два месеца? Казах й, че не може. Едновременно с това искам да си взема колата и затова реших да те помоля да дойдеш с мен, просто като шофьор. Ще останеш няколко дни, ако искаш…
	Обмислих и одобрих предложението му за частица от секундата.
	— Нямам нищо против — рекох.
	Определихме си среща за следващата седмица. Казах на Валъри, че ще отсъствам три-четири дни.
	— Но защо той сам не кара колата си? — попита ме тя.
	— Не е добре — отвърнах. — Едва ли ще има сили да направи това пътешествие сам. До Северна Каролина са поне осем часа път…
	Валъри очевидно се задоволи с това обяснение, но нещо започна да гложди мен. Защо наистина Осейно не използва за шофьор Чарли? Би могъл да я експедира обратно в момента, в който се уреди. Това означава, че обяснението за горкото момиче на оризова диета, е чиста лъжа. Вероятно му е писнало от Чарли и вече търси начин да се отърве от нея, реших аз. За нея изобщо не се тревожех. Навсякъде имаше приятели и всички те с удоволствие биха я приели.
	И тъй, откарах Осейно до клиниката за отслабване на университета „Дюк“ на волана на четиригодишния му кадилак. Той беше в чудесно настроение, дори физически изглеждаше далеч по-стегнат.
	— Обичам тази част на страната — каза той, когато навлязохме в южните щати. — Страшен бизнес въртят тук с Исуса Христа! Във всяко градче има поне един магазин, който пращи от сувенирчета за божия син и от още толкова, които напомнят за неговите мама и тате… По този начин не само си докарват прилични доходи, но и си създава сума приятели. Това е един от най-хитрите бизнеси в света. Когато се замисля за живота си, бързо стигам до заключението, че щях да бъда много по-добре като религиозен водач, а не като писател.
	Мълчах и слушах. И двамата знаехме прекрасно, че от него не би могло да излезе нищо друго, освен писател. Но в момента той беше решил да пофантазира, а аз нямах нищо против.
	— Знаеш ли какво щях да направя? — продължи той. — Щях да създам един огромен духов оркестър и да го кръстя „Лайнарите на Христос“! Какво ще кажеш? Харесва ми начина, по който тия южняци се препъват в тромавата си религия, а едновременно с това са страшно горди от живота си. Приличат ми на дресирани маймуни. Не свързват действията си с последиците, но това е типично за всички религии. Нима не е същото и при онези фанатици в Израел? По време на свещените им празници замира всякакъв живот от нов тип — не вървят дори влаковете и автобусите, спират и вечната си война с арабите! Ами онези шантави католици в Италия с още по-шантавия си папа? Ох, как ми се иска поне една година да управлявам Ватикана! Първата ми работа ще бъде да въведа един задължителен за изпълнение лозунг — „всеки поп крадец!“. Проблемът на католическата църква е, че тук-там все още се намира по някой честен свещеник. И това обърква цялата работа!
	През следващите петдесет мили говореше единствено на тази тема. После се прехвърли на литературата, премина през политиката и накрая, вече минути преди пристигането ни, скочи на любимата си тема — женското равноправие.
	— Най-смешното е, че им симпатизирам напълно — рече. — Винаги съм вярвал, че жените действително са онеправдани, дори и когато сам съм допринасял за това. Но ония курви в Карнеги дори не ме оставиха да им го кажа! Ей това им е лошото на жените — нямат абсолютно никакво чувство за хумор! Нима не разбраха, че започвам с един шеговит въпрос, а след това ще им говоря сериозно, и то в подкрепа на шибаното им движение?
	— Защо не публикуваш тази реч в някой вестник? — попитах го аз. — Така ще разберат какво си искал да им кажеш. Списание „Ескуайър“ ще я лапне като топъл хляб!
	— Сигурно — кимна той. — Може би ще взема да я обработя за печат докато вися в оная клиника…
	В клиниката за отслабване към университета „Дюк“ изкарах една пълна седмица. За това време видях повече дебелаци, отколкото бях виждал през целия си живот. При това дебелаци, които тежат от сто и петдесет кила нагоре. Оттогава насам са отнасям с подозрение към всяка жена, която носи пелерина или някаква друга наметка. Защото всяка дебелана над деветдесет кила си въобразява, че като се наметне с някое мексиканско одеяло или с някоя от онези пелерини, които носят френските жандарми, непременно ще изглежда като фиданка. А на практика се превръщаха в огромни чудовища, които заплашително се търкаляха по улиците и човек неволно започва да си мисли за Зоро или за Супермен…
	Клиниката „Дюк“ съвсем не беше заведение за временно отслабване и съответните козметични операции. Тя беше сериозен научен институт, заел се с нелеката задача да премахне недъзите на човешкото тяло, предизвикани от години на наднормено тегло. Преди постъпването си, всеки пациент минаваше няколкодневни основни изследвания, кръвни проби и рентгенови снимки. Аз останах с Осейно, просто за да бъда сигурен, че ще посещава ресторантите с оризова храна.
	Тук за пръв път разбрах какъв късмет съм извадил по рождение. Независимо от количеството на храната, която поглъщах, никога не наддавах дори грам. Тая седмица никога няма да я забравя. Видях как на някакъв странен трамплин подскачат мадами, тежащи по сто и тридесет килограма. Видях един тип, който тежеше поне двеста и петдесет кила да бъде откарван с фургон на гарата, за да могат да го претеглят на тамошния кантар. В огромната и тресяща се като малеби маса на тоя мъж имаше нещо страшно тъжно. Приличаше ми на слон, който водят към гробищата.
	Осейно си нае апартамент в хотел „Холидей Ин“, разположен непосредствено до клиниката. Много от пациентите живееха там. Излизаха заедно на разходка, играеха карти, или просто си седяха и чакаха някой флирт. Хотелът се тресеше от клюки. Един сто и петдесет килограмов младеж завел през уикенда в Ню Орлиънс новата си двеста килограмова мадама и там двамата се наплюскали на воля. Но за нещастие кухнята толкова им харесала, че и двамата се върнали с по десетина килограма отгоре. Най-смешното беше, че натрупването на тези килограми се възприе от всички като далеч по-тежък грях от предполагаемата интимност на младата двойка.
	Една сутрин бяхме разбудени от отчаяни крясъци. На поляната под прозорците на хотела лежеше един от пациентите, който с цената на огромни мъки беше свалил теглото си до приличните сто и десет кила. Той очевидно умираше, или поне така изглеждаше от животинските му стонове. Към него тичаха хора, сред които се развяваше бялата престилка на дежурния лекар. Откараха го с линейка. Едва на другия ден разбрахме какво е станало — пациентът беше опразнил всички автомати за шоколад в огромния хотел. Намериха се хора, готови да преброят смачканите станиолени опаковки, пръснати по тревата. Излязоха сто и шестнадесет. Никой не намираше нищо противоестествено в подобен акт, а самият изпълнител скоро се завърна и продължи диетата си сякаш нищо не беше станало.
	— Очертава ти се едно незабравимо прекарване — казах аз на приятеля си. — Ще имаш изобилен материал.
	— Не става — поклати глава Осейно. — Винаги можеш да напишеш трагедия за някой кльощав тип, но за дебелак не върви. Спомняш ли си туберкулозата? Всеки ще се просълзи като види някое болно от туберкулоза слабичко момиченце, но едва ли ще постъпи така, ако насреща му има една двестакилограмова бъчва с мас! И това е трагично, разбира се, но просто му липсва подходяща опаковка. В изкуството също има граници, които не бива да се прекрачват…
	На другия ден щяха да са готови резултатите от изследванията му и аз възнамерявах да взема нощния самолет за Ню Йорк. До този момент се беше държал безупречно. Стриктно спазваше оризовата диета и се чувстваше добре. Помагаше му и моята компания.
	Осейно отиде да си получи изследванията, а аз се заех с багажа си. Нямаше го повече от четири часа. Когато най-сетне се появи, лицето му светеше от възбуда. Зелените му очи бяха възвърнали част от предишната си пъргавина и лукав блясък.
	— Наред ли е всичко? — попитах го аз.
	— И още как! — весело отвърна той.
	За частица от секундата ме лъхна недоверие. Изглеждаше някак прекалено щастлив и доволен.
	— Просто не може да бъде по-добре — похвали се той. — Спокойно си отлитай довечера. Признавам, че си истински приятел. Никой не би направил това, което направи ти — ден след ден да се тъпчеш с ориз и постоянно да гледаш разни стокилограмови задници насреща си! Прощавам ти всички грехове спрямо мен! — за миг очите му станаха топли и необичайно сериозни, а лицето му необичайно омекна. — Прощавам ти… — повтори той. — Не забравяй това, защото, какъвто си си гузен по рождение, сигурно цял живот ще се терзаеш…
	После ме прегърна. Правеше това за втори или трети път откакто се познавахме. Знаех, че ненавижда подобни контакти, особено с мъже. Сантименталността също мразеше. Бях доста озадачен от тази внезапна прошка. Беше изключително проницателен човек, далеч по-умен от всички мои познати и вероятно беше успял да разгадае причината, поради която не му осигурих работа в студията „Три-Калчър“. Прости ми и това беше чудесно, съвсем в неговия стил. Наистина велик човек е този Осейно! Проблемът беше друг — аз самият все още не можех да си простя!
	Същата вечер напуснах клиниката „Дюк“ и отлетях за Ню Йорк. След една седмица неочаквано ми се обади Чарли Браун. За пръв път чувах гласа й по телефона. Беше мек, сладък и невинен, съвсем като на дете.
	— Мерлин, трябва да ми помогнеш — каза тя.
	— Какво има? — попитах.
	— Осейно е на смъртно легло — съобщи тя. — Ела, моля те, в болницата. Ела веднага!


	50.

	Чарли го беше настанила в болницата „Сейнт Винсънт“. Разбрахме се да се видим отново там. Заварих ги един до друг в една от малкото самостоятелни стаи на това лечебно заведение. Чарли беше седнала до леглото му така, че той да може да я докосва. Самият Осейно беше съвсем гол, а смачканият болничен халат се търкаляше на пода край леглото. Седеше в леглото с широка усмивка на уста. Изобщо не приличаше на смъртник. Беше само малко поотслабнал.
	Хвърлих бърз поглед около себе си. В стаята нямаше апаратура за кръвопреливане, липсваше дежурна сестра, още в коридора забелязах, че не се намираме в реанимация. Останах изненадан от чувството на огромно облекчение, което изпитах. Чарли вероятно е объркала нещо и приятелят ми съвсем не беше пред умиране.
	— Здрасти, Мерлин — хладно ме поздрави той. — Ти май наистина ще се окажеш магьосник! Как откри, че се намирам тук? Това трябваше да бъде тайна!
	Хич не ми беше до празни приказки и направо му отвърнах:
	— Чарли ме повика.
	Вероятно й беше забранил да прави подобни неща, но сега не ми беше до дребни лъжи и увъртания.
	Осейно се намръщи, а Чарли му отправи една от сладките си усмивки.
	— Знаех, че искаш да го видиш — каза му тя с някакво странно безразличие в гласа.
	— Окей — въздъхна Осейно, после се обърна към нея и добави: — Вече цял ден висиш тук, Чарли. Защо не отидеш на кино? Защо не отидеш при някой, който ще те скъса от чукане, а после ще ти поръча огромен сладолед и поне десет различни китайски манджи? Тази вечер си свободна, ще се видим утре сутринта…
	— Добре — кимна Чарли и се изправи. Но остана в непосредствена близост до леглото му. С неосъзнато и напълно лишено от страст движение Осейно пъхна ръката си под полата й. Сякаш искаше да си припомни как е на пипане младото тяло на красива жена. Погали вътрешната страна на бедрата й, а тя се наведе и го целуна.
	Докато ръката му галеше топлата плът под късата поличка на момичето, върху лицето му се появи блажено изражение. Сякаш господ му беше пратил светото си облекчение.
	Когато Чарли излезе, Осейно въздъхна и се обърна към мен:
	— Искам да ми повярваш, Мерлин. В своите книги, статии и лекции съм написал сума глупости, но светата истина е само една — всичко започва и свършва с онова страхотно топло и приятно местенце между краката на красивата жена! То е единственото нещо, за което си струва да живее човек. Всичко останало е фалш, измама и глупост!
	— А властта? — попитах го аз докато присядах на ръба на леглото. — Винаги си обичал властта и парите.
	— Забрави да прибавиш и изкуството — напомни ми той.
	— Добре, нека прибавим и изкуството — кимнах аз. — Какво ще кажеш за парите, властта и изкуството?
	— Те също са важни — въздъхна Осейно. — Вършат работа, не мога да си кривя душата. Но не са крайно необходими. Те са просто като глазурата върху тортата…
	Изведнъж се пренесох в миналото и си спомних първата си среща с този човек. Тогава мислех, че ми е напълно ясен, че зная цялата истина за него. Дори и онези неща, за които той сам едва ли ще узнае някога. А сега изведнъж се оказва, че е знаел всичко това преди мен. Запитах се дали е така наистина, тъй като Осейно винаги си беше падал по споменатите по-горе житейски благинки. Сега искаше да ми каже, че не съжалява за това, което напуска — за изкуството, парите, славата и властта.
	— Изглеждаш по-добре от последния път — рекох. — Как стана така, че си постъпил в болница? Чарли Браун твърди, че този път нещата са сериозни, но на мен никак не ми приличаш на болник.
	— Наистина ли? — усмихна се Осейно. — Това е чудесно! А лошите новини ги научих в оная клиника за отслабване, веднага след изследванията ми. Ще ти разкажа как стоят нещата, кратко и ясно. Оказа се, че съм прекалявал с онези пеницилинови хапчета, които вземах преди всяко чукане. Лепнал съм сифилис още преди години, но пеницилинът е прикрил симптомите му, като едновременно с това е бил недостатъчно силен, за да ме излекува. А може би шибаните спирохети са открили някакъв начин да се справят с лекарството. Вероятно е станало преди около петнадесет години. През всичкото това време гадните бактерийки са кльопали мозъка, костите и сърцето ми. Диагнозата е категорична — най-много след шест месеца ще получа пареза или ще превъртя окончателно. Ако сърцето ми не сдаде багажа преди това, разбира се…
	Бях зашеметен и отказвах да вярвам на ушите си. Осейно изглеждаше толкова свеж, зелените му очи бяха толкова пъргави и живи!
	— И нищо не може да се направи, така ли? — попитах.
	— Нищо — поклати глава той. — Не е толкова страшно. Ще остана да си почина тук седмица-две, ще ме натъпчат с лекарства и ще имам на разположение поне два месеца съвсем нормален живот. Именно през това време ще имам нужда от помощта ти.
	Не знаех какво да отвърна. Не бях сигурен дали трябва да вярвам на това, което чух. Изглеждаше добре като никога.
	— Няма проблеми — промърморих.
	— Ето какво съм намислил — продължи той. — Ще идваш да ме виждаш от време на време, а после ще ми помогнеш да се прибера у дома. Не искам да рискувам да остана тук до настъпването на сенилността и искам да се изпиша като му дойде времето. В този ден ще се нуждая от компанията ти. Искам край себе си само теб и Чарли Браун. А после можеш да се погрижиш за формалностите…
	Погледна ме напрегнато и тихо добави:
	— Можеш и да откажеш, разбира се.
	Едва сега му повярвах.
	— Знаеш, че няма да го направя — рекох. — Дължа ти тази услуга. Можеш ли да се сдобиеш с всичко, което ще ти трябва?
	— Не се тревожи, ще се оправя — отвърна Осейно.
	Излязох и отидох да намеря лекуващите лекари. Всички бяха категорични — Осейно ще остане в болницата дълго, вероятно завинаги. Изпитах някакво непонятно облекчение.
	На Валъри не казах нищо, дори факта, че Осейно е на смъртно легло. След два дни отново отидох в болницата. Беше ме помолил да му купя нещо за хапване от китайската кухня и сега се бях натоварил с няколко плика от кафява амбалажна хартия. Още в началото на дългия коридор чух страхотни крясъци, които положително идваха от неговата стая. Никак не се учудих. Оставих торбите на пода и хукнах натам.
	Стаята му беше пълна с народ — лекар, две сестри и дежурната на етажа. Всички те крещяха като луди срещу моя приятел. В един ъгъл се беше свила Чарли Браун и уплашено гледаше. Хубавото й лице беше толкова пребледняло, че ситните лунички по него си личаха съвсем ясно. Очите й бяха насълзени. Осейно беше съвсем гол на леглото си и ядосано крещеше срещу болничните представители.
	— Донесете ми дрехите! — викаше той. — Махам се, по дяволите, от шибаната ви болница!
	— Отговорността за това ще бъде само ваша! — викна насреща му докторът. — Аз не се наемам да се разправям повече с вас!
	— Тъпак нещастен! — изсмя се в лицето му Осейно. — Кога ли пък си поемал някаква отговорност в шибания си живот? Донеси ми дрехите и се махай, по дяволите!
	Тук се намеси старшата сестра — запазена жена на средна възраст.
	— Никак не ни интересува дали сте знаменитост или не! — кресна тя. — Няма да ви позволим да обръщате болницата на бардак!
	— Я върви да се шибаш! — злобно се втренчи в нея Осейно. — Изчезвай веднага от стаята ми, че не знам какво ще те направя!
	Направи опит да скочи на крака и едва тогава му пролича, че наистина е сериозно болен. Понечи да пристъпи напред и силно залитна. Старшата сестра автоматично посегна да го подкрепи, без следа от гняв върху красивото лице. Но Осейно успя да се задържи и без нейна помощ. Най-сетне ме забеляза до вратата, усмихна се и съвсем кротко рече:
	— Мерлин, отведи ме оттук.
	Озадачих се от възмущението на персонала. Те положително не за пръв път хващаха пациенти, които правят секс в болницата. Обърнах се към Чарли Браун и внимателно я огледах. Беше облечена в невероятно къса поличка, под която очевидно нямаше нищо. Имаше вид на непълнолетна блудница. Отместих погледа си и го спрях върху грозното, дебело и разлагащо се тяло на моят приятел. И тогава разбрах, че гневът на хората от болницата е повече естетически, отколкото морален.
	Забелязаха ме и останалите.
	— Изпишете го, ако обичате — обърнах се към лекаря аз. — Поемам цялата отговорност и ще подпиша каквото е необходимо.
	Той се опита да протестира, после изведнъж кимна и се обърна към старшата сестра:
	— Донесете му дрехите.
	Взе от таблата до леглото някаква готова за инжектиране спринцовка и я подаде на Осейно.
	— Това ще ви помогне да пътувате без проблеми.
	Всичко се уреди без никакви по-нататъшни трудности. Платих сметката и изписах Осейно. Обадих се на една агенция за коли под наем и го прибрах у дома. Чарли ми помогна да го сложа в леглото. Той поспа известно време, после ме извика при себе си да ми разкаже какво се беше случило. Просто помолил Чарли да свали дрехите си и да се мушне при него в леглото. Чувствал са много зле и помислил, че умира.
	— Знаеш ли какво ми е най-чудно! — попита той с някаква странна свенливост в гласа. — Защо, въпреки всички удобства на съвременния живот, ние умираме в леглото съвсем сами? Какви ли не роднини се изреждат да ни посещават в болниците, но никоя от тях не се сеща да се мушне в леглото на умиращия. И у дома е същото — не вярвам жена ти да легне при теб, когато знае, че береш душа…
	След тези думи се извърна към мен и ме дари с чудесната си слънчева усмивка, която напоследък съвсем рядко се появяваше на лицето му.
	— Ето това е моята мечта — рече. — Искам Чарли да е до мен в леглото, когато умирам, в самия миг на смъртта… Така ще си ида с чувството, че съм победил все пак, че животът ми не е бил толкова лош, краят ми — също. Дяволски символично, а? Съвсем подходящо за един писател и неговите критици…
	— Но как ще разбереш, че моментът е настъпил? — изразих любопитството си аз.
	— Мисля, че е доста близо — отвърна Осейно. — Не мога да чакам повече.
	Изпаднах в истински ужас.
	— Почакай още малко, моля те! — рекох. — Утре ще си по-добре. Все още имаш време. Шест месеца не са малко…
	— Изпитваш ли някакви скрупули по отношение на това, което съм намислил? — попита ме направо той. — Друсат ли те обичайните морални предразсъдъци?
	— Не — поклатих глава аз. — Просто не разбирам защо трябва да бързаш.
	Той ме погледна замислено.
	— Онова залитане в болницата… Когато се изправях от леглото, помниш ли? То ми донесе посланието… Знаеш ли, реших ти да бъдеш изпълнител на завещанието ми и да се разпореждаш изцяло с литературното ми наследство… Ще направиш така, както сметнеш, че е най-добре… Пари нямам, но имам куп авторски права, които вероятно ще се паднат на децата и бившите ми съпруги. Книгите ми все още се продават доста добре и нямам причини да се тревожа за бъдещето на децата си… Опитах се да оставя нещичко и на Чарли. Но тя не дава и дума да издумам и май ще се окаже права…
	Тук казах нещо, което едва ли бих си позволил да кажа при нормални обстоятелства.
	— Курвата със златно сърце, а? — попитах. — Съвсем като в романите!
	Осейно тъжно се усмихна и притвори очи.
	— Знаеш ли, Мерлин… Едно от нещата, които винаги съм ценял у теб е факта, че никога не употребяваш думата „курва“. Аз самият съм я употребявал доста често, но никога не съм мислил така за жените…
	— Ясно — въздъхнах аз. — Кажи ми на кого да телефонирам, кого искаш да видиш… Можем и да пийнем по чаша, ако си в такова настроение.
	— Не — поклати глава Осейно. — Писна ми вече от всякакви глупости. Имам девет деца от седем жени, имам поне две хиляди приятели и милиони почитатели. Но никой от тях не може да ми помогне и не искам да виждам никого! Напомням ти, че животът ми беше щастлив и нямам причини да се оплаквам! — ухили се, поклати глава и добави: — Хората, които най-много обичаш, най-лесно могат да те направят нещастен!
	Седнах до леглото и в продължение на часове си говорихме за литература. После той ми разказа за всичките жени, с които беше спал, в напразен опит да открие онази от тях, която му беше натресла сифилиса преди петнадесетина години. Така и не успя.
	— От едно съм доволен — въздъхна той. — Всичките бяха хубавици и си бяха родени за оная работа! Какво значение има коя ми го е натресла! Божа работа, случайност и нищо повече!
	Протегна ръка, аз я стиснах, а той продължи:
	— Кажи на Чарли да дойде, а после ти излез за малко.
	Гласът му ме настигна, когато вече отварях вратата.
	— Хей, Мерлин! Животът на твореца е това, което най-точно отговаря на определението за достоен живот! Това можеш да го сложиш отгоре на шибаната ми надгробна плоча!
	Седнах в хола и зачаках. До слуха ми долитаха различни шумове, за момент ми се стори, че сред тях различавам тих плач. После настъпи тишина. Продължавах да чакам. Най-сетне чух името си, произнесено от сладкото и чисто като камбанен звън гласче на Чарли. Не плачеше, не крещеше, дори не беше тъжна.
	Влязох в спалнята. Върху нощното шкафче беше разтворела златната кутийка на бижутерската къща „Тифани“, в която Осейно държеше своите хапчета пеницилин. Беше празна. Лампите светеха. Осейно лежеше по гръб, а невиждащите му очи бяха заковани в тавана. Дори след смъртта продължаваха да бъдат все така яркозелени. Сгушена под мишницата му лежеше Чарли. Златокосата й глава почиваше върху гърдите на Осейно, а голото й тяло беше покрито с чаршаф.
	— Ставай и се обличай — наредих й аз.
	Тя се надигна на лакът и целуна Осейно в устата. После остана неподвижна и дълго гледа мъртвото му лице.
	— Трябва да се облечеш и да си отидеш — настоях аз. — Скоро тук ще бъде истинска лудница, а Осейно много държеше да си настрана от всякакви лудници.
	Върнах са в хола и зачаках. Чух как се задейства душа и четвърт час по-късно Чарли застана на прага.
	— Няма да се тревожиш — рекох й. — Аз ще имам грижата за всичко.
	Тя пристъпи към мен и се сгуши в прегръдката ми. За пръв път усетих тялото й толкова близо до себе си и едва сега проумях защо Осейно толкова дълго я беше обичал. От нея лъхаше на чистота и девствена свежест.
	— Само теб поиска да види — промълви тя. — Теб и мен. Ще ми се обадиш ли след погребението?
	Кимнах и тя напусна къщата. Останах сам с мъртвия си приятел.
	Изчаках до сутринта. После се обадих в полицията и съобщих, че току-що съм открил Осейно мъртъв. Явно самоубийство. Бях се запитал дали да не скрия празната кутийка и да прикрия следите от това, което беше направил. Но на Осейно нямаше да му пука, дори и да спечеля на своя страна репортерите и официалните власти. В слушалката казах, че покойникът е много известна личност и трябва веднага да изпратят линейка.
	После се свързах с адвокатите му и им възложих нелеката задача да информират за нещастието всичките му съпруги и деца. Обадих се и на издателите му, защото бях сигурен, че ще поискат да направят публично изявление и да публикуват в „Ню Йорк Таймс“ некролог от свое име. Не знам защо направих всичко това, но ми се струваше, че Осейно заслужава всички възможни почести.
	Полицията и районният прокурор ме подложиха на такъв подробен разпит, сякаш бяха ме заподозрели в убийство. Това, разбира се, се оказа сапунен мехур, защото се оказа, че Осейно е изпратил предсмъртно писмо на своите издатели. В него им се извиняваше, че няма да може да им представи в окончателен вид своя гениален роман, тъй като е решил да сложи край на живота си.
	Блестящото погребение се състоя в Хамптънс. Приятелят ми бе предаден на земната гръд в присъствието на всичките си седем съпруги и девет деца, на цял куп репортери и литературни критици от издания като „Ню Йорк Таймс“, „Ню Йорк Ривю ъф Букс“, „Коментъри“, „Харпърс“ и „Нюйоркър“. Един автобус хора пристигнаха направо от „Елейнс“. Бяха все негови приятели и знаеха, че Осейно не би имал нищо против това, което направиха — бяха натоварили буренце бира в автобуса и го бяха превърнали в нещо като подвижен бар. Всички без изключение бяха къркани. Ако можеше да ги види, Осейно положително би пукнал от кеф.
	През следващата седмица за Осейно се изписаха реки от мастило. Пресата го нарече „първият велик италиански литератор в културната история на САЩ“. Определение, което положително би го накарало да побеснее от ярост, ако беше жив. Никога не беше се считал за американец от италиански произход. Но от едно нещо положително щеше да остане много доволен — всички критици бяха единодушни, че ако беше успял да довърши последния си роман, той положително би получил Нобеловата награда за литература.
	Десетина дни след погребението получих покана за обяд от неговия издател.
	Издателската къща „Аркания“ имаше славата на една от най-реномираните литературни институции в Съединените щати. Сред авторите фигурираха имената на половин дузина носители на Нобеловата награда, десетки притежатели на „Пулицър“ и „Нашънъл Букс“. Издателството се славеше с интереса си към добре написаните и задълбочени литературни творби, за които не е необходимо да бъдат непременно бестселъри. Главният му редактор Хенри Сайлс приличаше повече на професор в Оксфорд, но това съвсем не му попречи да премине към същността на въпроса съвсем като бизнесмен.
	— Мистър Мерлин, вашите книги ми харесват — започна той. — Надявам се, че някой ден ще бъдете включен в списъка на нашите автори.
	— Прегледах ръкописите на Осейно в качеството си на изпълнител на волята му — рекох аз, без да давам ухо на комплиментите.
	— Добре сте направил — кимна Сайлс. — Вероятно знаете, че за последния си роман мистър Осейно получи от нас аванс в размер на сто хиляди долара. По тази причина и правата за издаването му са наши, разбира се. Искам просто да бъда сигурен, че държите сметка за тези неща…
	— Разбира се — отвърнах аз. — Осейно искаше да го издадете именно вие, тъй като прекрасно сте се справили с издаването на предишните му книги.
	На лицето на мистър Сайлс се появи усмивка на благодарност и той доволно се облегна назад.
	— Значи проблеми няма да има. Предполагам, че вече сте открили ръкописа сред книжата му.
	— Именно тук се крие проблемът — отвърнах. — Защото няма никакъв ръкопис, а още по-малко завършен роман. Съществуват единствено около петстотин страници предварителни бележки…
	Върху лицето на Сайлс се появи смаяно и ужасено изражение и аз много добре знаех какво изпитва в момента — ах, тези мръсни драскачи! Даваш им сто хиляди долара в аванс, чакаш ги години наред и накрая ти сервират някакви са предварителни бележки!
	Но човекът все пак успя да се овладее и да попита:
	— Нима искате да кажете, че няма нито една страница под формата на готов ръкопис?
	— Нито една — кимнах аз с извинителна усмивка на лицето. Лъжех, но той нямаше начин да разбере. Имаше шест страници.
	— Много лошо — въздъхна мистър Сайлс. — Ще се наложи да прибегнем до практиката, която обикновено избягваме, макар останалите издателства редовно да я използват. Знаем, че вие сте бил пръв помощник на мистър Осейно при написването на повечето от статиите му за пресата и чудесно умеете да имитирате неговия стил. Това, което ще ви предложа, естествено трябва да си остане между нас. Ето го: напишете книгата вместо мистър Осейно, а ние ще я издадем. Ако го направите за пет-шест месеца, положително ще спечелим купища пари. Разбирате, че не можем да ви предложим договор за такова нещо, но можем да сключим изключително благоприятни договори за всичките ви бъдещи книги.
	Дойде ред и аз да се изненадам. Значи най-солидното американско издателство действа също като холивудските акули и вегаските измамници! Но всъщност какво толкова чудно има в това, по дяволите!
	— Отговорът ми е отрицателен — казах на мистър Сайлс аз. — А като единствен негов пълномощник имам всички права да забраня публикуването на тази книга въз основа на оставените записки. Нямам нищо против, ако решите да публикувате самите записки.
	— Все пак помислете си — настоя мистър Сайлс. — Пак ще поговорим. Беше ми приятно да се запознаем, мистър Мерлин! — после поклати глава и тъжно добави: — Осейно беше гениален. Жалко, че ни напусна толкова рано!
	Така и не казах на мистър Сайлс, че Осейно беше написал първите шест страници от своя велик роман. Към тях имаше бележка, предназначена лично за мен.

	„Мерлин,
	Това са единствените шест страници, които успях да напиша от «великия» си роман. Подарявам ти ги и с интерес очаквам да видя какво ще направиш с тях. Записките ги зарежи, те са пълни глупости.
	Осейно“

	Прочетох ги и реших да си ги запазя като спомен. Прибрах се у дома и ги прочетох този път внимателно, дума по дума…

	„Слушайте,
	Реших да ви разкажа истината за живота на един мъж. Той толкова много обичал жените, че не успял да ги намрази въпреки всичките мръсотии, които вършели срещу него. Зная, зная… Вече си мислите, че от това нищо няма да излезе. Не бързайте със заключенията, почакайте малко… Сами ще се убедите, че съм магьосник.
	Как мислите, може ли мъжът истински да обича една жена и едновременно с това постоянно да й изневерява? Нямам предвид физическата изневяра, а онази другата — там, «дълбоко в дъното на душата».
	Не е лесно наистина, но мъжете непрестанно го правят.
	Искате ли да научите как обичат жените, как ви тъпчат до гуша с любовта си и накрая за нищо не ставате? Искате ли да откриете механизма, чрез който любовта им става толкова пламенна, че накрая те ви напускат? Напускат ви, въпреки целия онзи идиотски екстаз! Невъзможно? Напротив, няма нищо по-лесно от това.
	Не, не бягайте още. Това съвсем няма да бъде една банална любовна история.
	Ще ви накарам да почувствате болезнената красота на едно невинно дете, животинската грубост на младия мъжкар, самоубийствено жадната чувственост на девойката… И едва след това ще ви покажа как мъжът и жената попадат във вечната въртележка на живота, как телата и душите им се сливат изцяло — неусетно и завинаги.
	А след това, разбира се, ще стигнем и до _истинската любов._ Да, да, тя съществува. Или поне аз ще направя така, че да съществува. Ненапразно съм истински магьосник. Но дали тази любов струва цената, която плащаме за нея? Ами сексуалната вярност? Съществува ли изобщо такова понятие? То ли е любовта? Дали перверзният ни стремеж да бъдем с един и същи партньор изобщо може да се нарече човешко чувство? И ако такова нещо не може да съществува, защо тогава постоянно се опитване да го постигнем? Възможно ли е тази непонятна магия, да действа едновременно и върху двамата партньори? Е, на този въпрос поне отговорът е ясен — явно не е възможно. И все пак…
	Животът е комедия и най-забавното в него е именно нашата любов, пречупена през призмата на времето. Но един истински магьосник трябва да владее своята аудитория, трябва да я кара да се смее и плаче, когато поиска… Виж, смъртта е нещо по-друго. С нея не смея да се шегувам. Тя е извън моята власт.
	По отношение на смъртта винаги съм нащрек и тя едва ли ще успее да ме измами. Винаги виждам откъде ме дебне. Много обича да се маскира в селяшки одежди, често се крие в някой смешен израстък по тялото ни, който изведнъж нараства и придобива чудовищни размери. Като някоя невинна брадавичка, например… А сетне изведнъж се появява познатият на всички ухилен череп и сварва жертвата си напълно неподготвена. Но не и мен. Аз винаги я чакам и вземам съответните мерки.
	Сравнена със смъртта, любовта е досадна и детинска работа. Но мъжете въпреки това вярват в нея повече, отколкото в смъртта. Виж, при жените работата е по-различна, защото те притежават едно могъщо качество — не приемат сериозно любовта и никога не са го правили.
	Моля ви да почакате още малко. Това няма да е любовна история. Забравете любовта. Искам да ви покажа властта, да разкрия пред вас всичките й аспекти. Отначало ще ви опиша живота на един беден писател, който е чувствителен, талантлив и дори мъничко гениален. Ще ви покажа как творецът позволява да го смажат в името на изкуството си. После ще ви го представя като долен престъпник, на когото падението носи истинска наслада. О, каква огромна радост изпитва творецът, когато най-сетне успее да се превърне в мошеник! Истинската му същност вече е изложена на показ и няма никакъв смисъл да си правим шеги с честта му. Този човек вече се е превърнал в негодяй, отрепка, враг на обществото. Отдавна вече не си прави труда да се крие зад мръсната престилка на онова, което някога е наричал свое изкуство. Какво облекчение, господи! И какво подличко чувство на удоволствие! После ще ви разкажа как този човек отново става честен. Страшно изморително е да си мошеник, но това все пак помага да приемеш обществото, в което живееш, да прощаваш на хората, които те заобикалят. Разберем ли това, лесно откриваме, че никой от нас не може да бъде наречен мошеник, с изключение може би на онези, които действително имат нужда от пари…
	След това ще стигнем до един от най-бляскавите успехи в историята на литературата. Ще надникнем в интимния свят на титаните на нашата култура. Особено в живота на един от тях — съвсем побъркан тип! Ще се докоснем до класиците.
	Нека сега направим сметка на това, с което разполагаме: светът на бедния гений, който се бори с живота. Светът на мошениците и светът на литературните класици, които все още са живи. Всичко това е богато гарнирано със секс и няколко толкова щури идеи, че имат всички шансове да ви се сторят интересни. Накрая ще стигнем и до бляскавия финал в Холивуд, където нашият герой ще бъде отрупан с всичко, за което може да мечтае човек — престижни награди, слава, пари и красиви жени… Не, моля ви, не си отивайте! Ще видите как всичко това отива по дяволите!
	Пак не ви стига, така ли? Вече сте чували подобни истории! Добре, но не забравяйте, че аз съм истински майстор на магията. Всички тези хора ще оживеят пред очите ви. Ще ви покажа какво мислят и чувстват, ще ви разплача от умиление, обещавам ви това… А може и да се смеете. Но и в двата случая добре ще си позабавляваме. И същевременно ще понаучим някои неща за живота. Което, разбира се, изобщо няма да ни помогне.
	О, зная какво си мислите — този измамник прави всичко възможно, за да ни накара да разлистим страниците на книгата му. Но не е така. Аз просто искам да ви разкажа една история. Какво лошо има в това? Дори аз да я приемам сериозно, вие съвсем не сте длъжни да сторите същото. Забавлявайте се и толкоз…
	Искам да ви разкажа тази история и с това се изчерпва цялата ми суета. Не се стремя към успех и слава, не ми трябват пари. Но това е нещо обикновена — повечето хора са съвсем като мен. И още нещо, което наистина е добро — не искам любов.
	Когато бях млад жените казваха, че ме обичат заради дългите ми мигли. Приемах го. После започнаха да ме обичат заради остроумието ми, за властта и парите ми, за таланта… Е, и с това се оправих. Но единствената жена, от която се плаша и до днес е тази, която ме обича заради самия мен. Срещу нея съм взел всички предпазни мерки — отрови, кинжали и мрачни пещери, в които да скрия отрязаната й глава. Не мога да си позволя лукса да оставя жива подобна жена! Особено ако ми е вярна и в сексуално отношение, ако никога не ме лъже и винаги ме поставя над всичко и всички.
	Наистина, в тази книга постоянно ще се говори за любов, но тя не е любовен роман. Тя е по-скоро военен роман. Защото разказва за старата колкото света война между мъжете, които се наричат истински приятели. Разказва за великата «нова» война между мъжете и жените. Стара песен на нов глас, разбира се. Ония от Движението за равноправие на жените си мислят, че правят нещо ново, но всъщност това са правили хората от поколения преди тях. Сладките женички винаги са нападали мъжа — в люлката, в кухнята, на брачното ложе. Дори и на гроба на децата си — най-доброто място за отхвърляне на всякакви молби за пощада…
	О, да — сега пък ще си помислите, че имам зъб на жените. Но това няма да бъде вярно, защото никоя от тях не съм мразил истински. Дори обратно — сами ще се уверите, че в много случаи ги считам за далеч по-достойни от мъжете. Вярно е, че само жени са успявали да ме направят нещастен и правят това още от деня на моето раждане. Но нима и другите мъже не могат да кажат същото? Нищо не можем да направим и това си е.
	Какво ще кажете? Какви грандиозни задачи си поставям, а? Привлекателни са, спор няма… Но внимавайте, защото аз наистина съм хитър разказвач, а не някой беззащитен и свръхчувствителен творец. Взел съм необходимите предпазни мерки, а в ръкава ми се крият още доста изненади.
	Е, стига вече. Време е да се захващам за работа. Нека започна, за да мога да свърша.“

	Това беше великият роман на Осейно, това беше книгата, която трябваше да му донесе Нобеловата награда. Тези редове трябваше да възвърнат поувехналата му слава. Страшно ми се прииска да беше я завършил!
	От шестте страници съвсем ясно личеше, че е майстор на измамата. Но в случая това беше без значение. Или беше просто част от гениалността му. Той искаше да сподели с хората най-съкровените мисли, които го вълнуваха. Това беше всичко. А като последна подигравка към света на същите тези хора, беше оставил тези шест страници именно на мен. Подигравка, защото двамата с него бяхме безкрайно различни като писатели. Той беше изключително щедър, докато аз, сега разбрах това, бях точно обратното.
	Никога не бях давал кой знае колко висока оценка на неговото творчество. Освен това така и не разбрах дали го харесвам като човек. Но като писател съвсем определено го харесвах. Затова реших, за късмет или сила, а и просто като ирония, да използвам неговите шест страници в следващата си книга. Но би трябвало да променя един ред в тях. Става въпрос за смъртта — за мен тя винаги е била ненадейна и изненадваща.


	51.

	Аз нямам минало. Дори и Жанел не успя да разбере това. Не успя да проумее, че всичко около моето съществуване като личност започва от мен самият. Нямах баба и дядо, нямах мама и татко, нямах вуйчовци и лели, нямах братовчеди и приятели на семейството. Липсваха ми детските спомени от някакъв дом, нямах детска стая, нямах уютна обща кухня. Нямах роден град. Историята на моя живот започва с мен и брат ми Артър. А когато се свързах с Валъри и нейното семейство, когато се родиха децата ми, всички това се превърна в моя реалност и мое спасение, в мой живот. Но не исках повече да мисля за Жанел. Не бях я виждал повече от две години. А от смъртта на Осейно изтекоха цели три…
	Най-тежко ми е да си спомням за Арти. Дори споменаването на името му изпълва очите ми със сълзи. Той е единственият човек на този свят, за когото бях плакал.
	През последните две години се бях затворил в кабинета си. Четях и пишех, държах се като безупречен съпруг и баща. От време на време излизах с приятели, но общо взето бях станал сериозен и улегнал мъж. Искаше ми се да вярвам, че съм сложил край на авантюрите и през годините, които ми остават, ще бъда уравновесен учен с нормален живот. С една дума, надявах се да не получавам повече изненади. В убежището на своя кабинет, заобиколен от магическите книги, излезли изпод ръката на хора като Остин, Дикенс, Достоевски, Джойс, Хемингуей, Драйзер и (вече) на Осейно, аз изпитвах това, което вероятно изпитва дивото животно, което е успяло да се прибере в бърлогата си избягвайки безброй опасности и коварни капани.
	В къщата под краката ми, превърнала се в единствената сага на живота ми, жена ми шеташе из кухнята и подготвяше неделния обяд. Децата гледаха телевизия в хола и играеха на разни игри. Фактът, че са там долу, че ги има, ми помагаше да понасям тъгата, настанила се трайно и сякаш завинаги в моя кабинет.
	Отново изчетох всичко, което беше написал Осейно. И отново стигнах до извода, че в началото на кариерата си е бил наистина гениален писател. Направих опит да анализирам причините за по-сетнешния му провал, който му попречи да завърши книгата на своя живот. В първите си произведения той съвсем по детински се удивлява на света, на хората, които населяват този свят. А накрая вече пише единствено за удивлението, което изпитва от себе си. Личеше съвсем ясно, че единственото му желание е да превърне в легенда собствения си живот. Всеки негов ред представляваше призив да се обърне внимание на човека Осейно, а не на изкуството, което той създава. Искаше всички да знаят, че е бил изключително умен и гениален. Дори героите му бяха изваяни така, че да не засенчват изключителността на създателя си. Приличаше ми на вентролог, който завижда на смеха, създаден и породен от собствената му дарба. Всичко това ми се струваше срамно. Но въпреки това продължавам да го считам за наистина велик човек. У него действително съществуваше огромна човечност, невероятна обич към живота, непоклатимо убеждение, че човешкото общество е едно забавно място, което става още по-забавно благодарение на блестящия талант на хора като него.
	Как бих могъл да кажа, че Осейно не е нищо повече от един стигнал до провал творец, когато неговите постижения, макар и изкуствено изтъквани, бяха далеч по-големи от моите собствени? Спомням си вцепеняващото учудване, което бавно ме завладяваше, докато методично се ровех в книжата му и все не намирах следи от великия роман, върху който уж работеше през последните години от живота си. Не можех да повярвам, че е бил чисто и просто измамник, че през всичките тези години просто е лъгал и е успял да нахвърли само някакви нищо не означаващи предварителни записки. Едва тогава ми стана ясно, че този човек е прегорял още преди години. Че една част от иронията му не е била нито злобна, нито мошеническа, а просто ирония за лично удовлетворение. Която му е донесла и не малко пари, разбира се.
	Той беше автор на съвършена проза, беше успял да изложи върху хартия доста от най-примамливите идеи на своето поколение, но в крайна сметка беше отстъпил от принципите си и се беше превърнал в обикновен мошеник. Изчетох всичките му записки — над петстотин листа дълга жълта хартия. Действително свидетелстваха за гениалния му потенциал на мислител. Но записките сами по себе си не представляват нищо.
	С този извод в главата се замислих за собствения си опит. Бях написал известно количество обикновени и обречени на бързо забвение книги. Но за разлика от Осейно не се опитвах да живея с излишни илюзии. Не притежавах неговата страстна любов към живота, страстната му вяра в този живот. Спомних си как непрекъснато повтаряше, че животът е нещо коварно и постоянно се опитва да ти прави номера. Вероятно по тази причина живееше разюздано и яростно се бореше с униженията и ударите на съдбата.
	Някога, преди много, много години, един друг мой приятел беше притиснал дулото на пистолета до слепоочието си и без колебание беше дръпнал спусъка. А Осейно беше изживял живота си докрай и го беше прекратил едва когато вече нямаше друг избор. Аз самият продължавах опитите си да се измъкна от прегръдките на съдбата, нахлупвайки островърхата магьосническа шапка на детството си. Спомних си и друга мисъл на Осейно. „Животът постоянно ти се пречка в краката“, казваше той. Едва сега разбирах какво е искал да каже — светът за писателя е блед и неясен призрак, който избелява все повече с течение на годините. Вероятно тази беше причината, поради която той самият беше престанал да пише.
	Тежък и мокър сняг се сипеше отвъд прозореца на кабинета ми. Белотата покриваше голите клони на дърветата, сипеше се върху зеленикаво кафявата и посърнала полянка пред къщата. Ако бях някой сантиментален тип, положително щях да видя усмихнатите лица на Осейно и Арти сред вихрения танц на снежинките. Не исках да бъда сантиментален, можех спокойно да мина без подобни терзания. Смъртта на най-близките ми хора не ще успее да разбие сърцето ми — нещо, на което те може би са се надявали.
	Не.
	Тук, в кабинета си, бях надеждно защитен. Стоях топъл и ухаещ като препечена филийка. Не ми пукаше от ледения вятър, който беснееше навън и блъскаше снежинките в стъклото на прозореца ми. Няма да напусна сигурното си убежище, нищо не може да ми направи вилнеещата в света виелица…
	Пътищата навън са заледени. Колата ми лесно би са подхлъзнала на някой завой и би ма хвърлила в костеливите ръце на смъртта. Отровните вируси на болести и простуда биха могли да възпалят кръвта и костите ми. О, на този свят има още толкова много опасности! Смъртта просто е най-голямата от тях. Същевременно си давах сметка, че костеливата вещица е в състояние да изпрати своите пратеници както в дома ми, така и в мозъка ми. Затова се стремях да ги посрещна подготвен…
	Стените на кабинета ми бяха запълнени от таблици и графики. Планове за работа, планове за спасение. Те бяха предпазната ми броня. За да надникна в миналото, приех да напиша монография върху една обемиста книга за Римската империя; а за да се скрия в бъдещето, се заех с анализа на един научнофантастичен роман за живота през двадесет и пети век. Съзнанието ми беше защитено от надеждната стена и хиляди книги, които чакаха да бъдат прочетени.
	Придърпах едно от широките кресла до прозореца, настаних се удобно в него и се загледах във виелицата, която бушуваше навън. След известно време звънна камбанката до бюрото ми. Валъри ми съобщаваше, че обядът е готов и семейството ме чака. Чакат ме моите деца и моята жена. Очите ми не можеха да се откъснат от снега. Всичко навън беше бяло. Звънчето отново ме призова. Ако действително съм жив, би трябвало да сляза във веселата трапезария и да се отдам на сит обяд в компанията на най-близките си хора.
	Хвърлих един поглед на работната си програма. Бях написал първата глава от монографията си за Римската империя и десетина страници записки върху научнофантастичния роман. Реших, че вече няма да гледам назад, а ще пиша единствено за бъдещето.
	Звънчето настоятелно дрънкаше. Заключих вратата на кабинета и слязох в трапезарията. Въздъхнах с облекчение и се усмихнах. Всички бяха там.
	Децата вече бяха доста големи и скоро щяха да бъдат готови да напуснат гнездото. Валъри беше красива в пъстрия си пеньоар, върху който беше завързала кухненската си престилка. Разкошната й кестенява коса беше прибрана в стегнат кок. Лицето й беше леко зачервено и възбудено. Дали беше от топлината на печката, или пък от вълнението от предстоящата среща с неизвестен любовник? Никога не бих могъл да разбера кое от двете е вярно. Но какво от това? Животът пак си заслужава да бъде пазен, нали?
	Настаних се начело на масата и подхвърлих няколко закачки към децата. Хапнах, усмихнах се на Валъри и я похвалих за вкусното ястие. След обяда отново щях да отида в кабинета, отново щях да потъна в работата. Щях да бъда жив.
	Осейно, Мейломър, Арти, Джордан, липсвате ми!
	Но не се опитвайте да ме придърпате към себе си! Няма да успеете! Това би могъл да направи само някой от тези, които седят около тази маса, но не и вие. Но това все още предстоеше, все още се криеше някъде там, в непредвидимото бъдеще…
	Вечерта ми се обади Къли и съобщи, че на другия ден пристига в Ню Йорк по работа. Помоли ме да го посрещна на летището. Не бях го чувал повече от година. От гласа му разбрах, че има сериозни неприятности.


	Подраних за самолета. Купих си някакви списания, хвърлих им един поглед, а после отидох до бара. Поръчах си кафе и сандвич. Когато обявиха, че самолетът от Вегас се е приземил, станах и бавно се насочих към багажното. Винаги го чаках там. Както обикновено, пътниците, пристигнали в Ню Йорк чакаха получаването на багажа си най-малко двадесет минути. Когато влязох в просторната зала, стотици пътници вече се тълпяха край въртележката. Къли го нямаше сред тях. Оглеждах се на всички страни, докато тълпата наоколо бавно оредяваше. Накрая върху въртележката останаха два-три куфара, а от Къли все така нямаше следа.
	Позвъних у дома и попитах Вали дали не се е обаждал. Тя каза, че никой не е звънял. Свързах се с бюрото на ТУД и попитах дали сред пътниците на току-що пристигналия самолет фигурира името на Къли Крос. Отговориха ми, че на това име е направена резервация, но пътникът не се е явил. Набрах номера на хотел „Ксънейду“ във Вегас и имах късмет да хвана секретарката му. Тя ми съобщи, че мистър Крос е отпътувал за Ню Йорк. Беше сигурна, че го няма във Вегас и ще отсъства няколко дни. Не бях особено разтревожен. Вероятно нещо му се е случило в последния момент. Къли постоянно шареше по света, такава му беше работата. Сигурно в последния момент нещо го е принудило да смени посоките. Бях сигурен, че скоро ще ми позвъни. Но някъде в дъното на съзнанието ми се беше загнездила тревожна мисъл — никога до сега не беше ме връзвал да го чакам, винаги беше проявявал трогателна грижливост към времето ми и се грижеше да ми съобщи предварително за всяка промяна в плановете му. Измина една седмица, без да го чуя и едва тогава реших да се обадя на Гроунвелт.
	Старецът не скри задоволството си, че може да разговаря с мен. Гласът му беше енергичен и бодър. Разказах му за това, което ме безпокоеше.
	— Не искам да обсъждам подобни въпроси по телефона — отвърна той. — Защо не прескочиш насам за два-три дни? Ще бъдеш гост на хотела, ще си починеш добре, а и ще си поговорим на спокойствие.


	52.

	Когато му предадоха да се яви в кабинета на Гроунвелт, Къли вдигна слушалката и набра номера на Мерлин.
	Знаеше за какво го вика старият собственик и се запита дали не е време да изчезва. Каза на Мерлин, че ще вземе сутрешния самолет за Ню Йорк и го помоли да го посрещне на летището. Каза му още, че вероятно ще има нужда от неговата помощ.
	После се качи в кабинета на шефа си. Напразно се опита да разчете израза на лицето му. Единственото, което успя да установи беше фактът, че за десетте години съвместна работа, Гроунвелт доста се беше променил. След инсулта в очите му се появиха тънки червени венички, такива венички се забелязваха по страните и по челото му. Студените му светли очи бяха придобили стъклен блясък, а тялото му се беше смалило и прегърбило. Въпреки всичко това, Къли продължаваше да изпитва боязън от него.
	Старецът го остави да извърши обичайния ритуал — да налее по чаша скоч на двамата. Едва след него вдигна поглед и проговори:
	— Утре пристига Джони Сантадио. Предполагам, че ти е известна целта на посещението му — иска да разбере дали Комисията по хазарта ще му издаде лиценз в качеството му на съсобственик на този хотел.
	— Ти знаеш отговора — въздъхна Къли.
	— Но зная и какво си обещал на Джони — бавно кимна Гроунвелт. — Ти му каза, че всичко ще се уреди, работата е просто в кърпа вързана…
	— Няма да стане — отвърна Къли. — Не успях да уредя нещата и всичко се обърка…
	— При неговото досие задачата ти беше изключително трудна — съгласи се Гроунвелт. — А какво ще стане със стоте му хилядарки?
	— Чакат го в касата на хотела — отвърна Къли. — Може да ги изтегли, когато си поиска.
	— Добре — кимна Гроунвелт. — От това поне ще остане доволен.
	Облегнаха се назад и отпиха по глътка. И двамата се подготвяха за истинската битка. Сетне Гроунвелт тихо и отчетливо промълви:
	— Не по-зле от мен знаеш, че Джони идва по съвсем определен повод. Ти обеща условна присъда за племенника му, обвинен в измама и укриване на доходи. Но вчера племенникът му получи присъда от пет години затвор! Искрено се надявам да имаш готов отговор за това несъответствие…
	— За съжаление нямам — сви рамене Къли. — Дадох на съдията Брайънка четиридесет бона от парите на Джони, така, както се бяхме разбрали. Не можех да направя нищо друго, освен да чакам. Но съдията ме изигра. Никога досега не беше го правил. Ще се опитам да си взема парите обратно, но не съм много сигурен… От доста време го търся, но все го няма. Явно ми се крие.
	— Джони знае много неща за бизнеса в този хотел — продължи след известна пауза Гроунвелт. — Нареди ли да те уволнят, ще бъда принуден да го сторя… Ти, Къли, отлично знаеш, че отдавна вече не съм всевластен господар тук, особено след онзи удар… Принуден съм да продам част от акциите си и на практика станах обикновено момче за поръчки, което служи за фасада и нищо повече… Няма да бъда в състояние да направя нещо за теб.
	— Най-малко ме тревожи дали ще ме уволниш или не — горчиво се усмихна Къли. — Страхувам се, че в случая става въпрос за кожата ми!
	— О, не! — вдигна ръце Гроунвелт. — Нещата не са чак толкова сериозни! — на лицето му се появи познатата бащинска усмивка: — Нима наистина си мислиш такива лоши неща?
	За пръв път от началото на разговора Къли се поотпусна и отпи едра глътка скоч. Облекчението му беше толкова голямо, че усети как му се завърта главата.
	Старецът се присегна и приятелски го потупа по рамото.
	— Не се предавай толкова бързо — рече той. — Джони отлично знае колко много работа си свършил в този хотел, особено след като се разболях. Благодарение на теб приходите ни значително нараснаха. Това е най-важното. Не само за мен, но и за хора като Джони. Същевременно, трябва да ти кажа, че допусна две сериозни грешки и някои хора са доста разгневени от тях. Особено от факта, че племенникът ще влезе в пандиза. Ти каза на Джони да не се безпокои, защото държиш съдията Брайънка за гушата. А той едва ли ще разбере как човек може да каже подобно нещо и след това да се провали!
	— Аз самият нищичко не разбирам! — разпери безпомощно ръце Къли. — Цели пет години този дъртак беше в джоба ми, особено пък като му пуснах онова ангелче Чарли Браун!
	— Помня я — усмихна се Гроунвелт. — Наистина е ангелче!
	— Тъй беше — неохотно рече Къли. — Съдията беше луд по нея. Вземаше я за по цяла седмица и я водеше в Мексико на риба. Беше във възторг от нея и постоянно повтаряше, че е страшна сладурана…
	Спести на Гроунвелт това, което самата Чарли разправяше за съдията. Как влизала в кабинета му малко преди поредното дело и му правела по един минет така, както си бил в съдийската тога и перуката. Как по време на едно от пътуванията с яхтата накарала този шестдесетгодишен дъртак да й удари един език, след което хукнал като луд към каютата и си правил гаргара с уиски, за да убие евентуалните микроби. Това било първото гмуркане в живота на достопочтения стар съдия. Но след него бързо се превърнал в дете, което си иска сладоледа, твърдеше Чарли. При спомена за всичко това Къли не можа да сдържи усмивката си. После наостри уши, тъй като Гроунвелт отново проговори.
	— Според мен има само един начин да изкупиш вината си — каза старецът. — Признавам, че Сантадио наистина е побеснял. Все пак мисля, че ще мога да го поохладя, но едновременно с това ти ще трябва да помислиш за някой наистина голям удар. И то бързо. В Япония ни чакат три милиона долара, един от тях се пада лично на Джони. Ако успееш да ги измъкнеш, както направи това преди години, той положително ще ти прости. Това са един милион долара, отлична цена дори за човек като него! Но искам да знаеш и друго — този път операцията ще бъде далеч по-опасна!
	Къли отначало се изненада, после изненадата му отстъпи място на тревогата.
	— Мистър Сантадио ще бъде ли уведомен, че заминавам за Япония? — беше първият му въпрос.
	Ако Гроунвелт беше отговорил утвърдително, Къли положително щеше да откаже. Но старецът впи очи в неговите и тихо промълви:
	— Идеята е изцяло моя. Предлагам никой да не знае, че се готвиш да заминеш. Наистина никой. Вземи следобедният самолет за Лос Анджелис, прехвърли се на първия самолет за Токио и ще бъдеш там още преди Джони Сантадио да е стъпил във Вегас. Аз ще имам грижата да го уведомя, че си извън града по работа. Ще имам достатъчно време да се свържа с Япония и парите ще те чакат. Не се тревожи, няма да имаш никакви контакти, тъй като там всичко ще си движи от нашия стар приятел Фумиро…
	Споменаването на това име стопи и последното подозрение в душата на Къли.
	— Окей, ще го направя — рече той. — Но имам един проблем. Бях решил да отскоча до Ню Йорк и вече съобщих на Мерлин да ме чака на летището… Трябва да му се обадя и да отменя срещата.
	— Не — поклати глава Гроунвелт. — Човек никога не знае кой ще подслуша разговора му, как ще го изтълкува и къде ще пропее. Остави това на мен. Ще направя така, че Мерлин да не те чака. Не си анулирай резервацията. Това ще бъде от полза, в случай че някой реши да те проследи. Аз ще кажа на Джони, че си заминал за Ню Йорк. Така ще имаш отлично прикритие. Какво ще кажеш?
	— Окей — рече Къли.
	Гроунвелт стисна ръката му и го потупа по рамото.
	— Трябва да направиш всичко по максимално бърз начин — рече той. — Успееш ли, нещата с Джони Сантадио ще бъдат оправени. Давам ти думата си затова. Няма да се тревожиш за нищо!
	Вечерта преди пътуването Къли се затвори в апартамента си и повика две от познатите си момичета. И двете бяха от онези, които се занимаваха с непряка проституция. Едната беше омъжена за крупие в един от съседните хотели. Казваше се Кристин Лесоу.
	— Имаш ли настроение за едно хубаво перденце, Кристин? — попита я той.
	— Разбира се — отвърна момичето. — С колко ще ми намалиш дълговете?
	За „перденце“ Къли обикновено даваше двойна цена, а това означаваше двеста долара. По дяволите, помисли си сега той. Заминавам за Япония и един господ знае какво ме очаква там.
	— Пет стотачки — рече в слушалката той.
	От другата страна долетя учудено и доволно възклицание.
	— Господи! — ахна Кристин. — Кой знае какво перде си подготвил! С горила ли ще ме пускаш да се боря?
	— Няма да се тревожиш — успокои я Къли. — Винаги ти е било гот, нали?
	— В колко часа? — попита Кристин.
	— Дай да го направим по-навреме — предложи Къли. — Утре рано сутринта трябва да хващам един самолет… Имаш ли нещо против?
	— Нищо — отвърна момичето. — Това означава, че няма да има вечеря, така ли?
	— Този път не — рече Къли. — Имам много работа и няма да ми остане време.
	Остави слушалката, дръпна едно от чекмеджетата на бюрото си и извади от него малко бяло пликче. В него бяха маркерите на Кристин, на обща стойност три хиляди долара.
	Замисли се за хилядите женски тайни, малки и големи. Кристин беше великолепна двадесет и осем годишна красавица, но беше непоправим комарджия. Преди две години беше изгубила цели двадесет бона само за една нощ. А на сутринта позвъни на Къли и го помоли за среща. Направи му съвсем делово предложение — да си отработи загубите като прикрита проститутка. С едно-единствено условие — ще приема клиенти само от Къли и от никой друг. Не искаше съпругът й да разбере какво е станало.
	— Ако мъжът ти те надуши, направо ще ти откъсне главата! — опита се да я разубеди Къли.
	— Същото ще направи и ако разбере, че съм подписала маркери за двадесет хилядарки — отвърна Кристин. — Каква е разликата? Освен това зная, че никога не мога да се откажа от комара и ще разчитам на клиентите да ми отпускат по някой чип, просто така, да си начеша крастата…
	Къли отстъпи. В допълнение й намери работа като помощничка в склада за хранителни продукти. А след известно време започна да я кани на гости в следобедните часове. Момичето беше наистина хубаво. Веднъж й предложи номера с „тройното перденце“ и тя с възторг прие.
	Бръкна в пликчето, извади един маркер за петстотин долара и го накъса на ситни парченца. После, обзет от внезапен непонятен импулс, скъса и останалите маркери на Кристин. Като се върне от Япония ще помисли за някой счетоводен фокус за прикриване на загубата, но сега не му беше до това. Кристин е добро момиче, нека поне тя да е начисто, ако с него нещо се случи…
	Имаше малко време и се зае да разчиства бюрото си. После стана и слезе в апартамента си. Поръча по телефона да му донесат бутилка ледено шампанско, а след това се свърза с Чарли Браун.
	Взе един душ и си облече пижамата. Беше страхотна пижама — от мека бяла коприна с червени ширити по краищата. На джобчето бяха избродирани неговите инициали.
	Първа пристигна Чарли Браун и той й сипа чаша шампанско. Малко след нея дойде и Кристин. Седнаха край масата и се впуснаха в лек и приятен разговор. Къли им остави да пресушат бутилката и едва след това ги поведе към спалнята.
	Отначало момичетата бяха леко свенливи, просто защото почти не се познаваха. Къли им нареди да свалят дрехите си и съблече пижамата.
	В леглото им каза няколко успокоителни думи, после започна да ги закача и да им пуска шеги. Целуваше ги лекичко и галеше гърдите им. След това ги прегърна през раменете и леко доближи лицата им. Те знаеха какво се иска от тях и внимателно се целунаха.
	Къли повдигна лекичката като перце Чарли Браун, мушна се под нея и остави двете жени една до друга. Бавно започна да се възбужда.
	— Хайде — каза той с леко одрезгавял глас. — Положително ще ви хареса…
	Плъзна ръка към нежния триъгълник между бедрата на Чарли и я остави там. Едновременно с това се наведе и целуна Кристин в устата. После притисна двете жени една към друга.
	Беше им необходимо известно време за загрявка. Макар и изпълнени с желание, все още бяха малко стегнати. Винаги беше така в началото. Къли бавно и незабелязано се отдръпваше от тях. Накрая опря до ръба на широкото легло, седна по турски и остана да наблюдава.
	Гледаше как се любят двете красиви жени и изпитваше все по-силно облекчение. За него това беше най-красивата гледка на света, независимо от това, че в подобна любов е заложен цинизъм. Прекрасните им тела и красиви лица се виеха и огъваха с неподправена страст. Страст, която с него едва ли биха показали. Можеше да стои и да гледа до безкрайност…
	По едно време слезе от леглото и се настани в едно от дълбоките кресла. Двете жени продължаваха да се любят и правеха това все по-разпалено. Красивите им тела се гърчеха в очакване на все по-близката кулминация. Накрая оргазмът дойде — бурен и мъчително сладък, придружен от леки възбуждащи писъци. След него момичетата останаха неподвижни, задъхани и отмалели, но все така здраво прегърнати.
	Къли стана надвеси се над леглото и нежно ги целуна. След това се намести между тях и прошепна:
	— Не правете нищо. Нека подремнем така…
	Когато се събуди, момичетата бяха вече облечени, седяха край масата в хола и тихичко си говореха.
	Той извади пет банкноти по сто долара, пет красиви „пчелички“, и ги подаде на Чарли Браун.
	Тя го целуна за лека нощ и го остави насаме с Кристин. Той седна до нея и я прегърна през кръста.
	— Скъсах всичките ти маркери — прошепна в ухото й. — Можеш да забравиш за тях. Освен това мисля да се обадя на касата да ти отпуснат петстотин долара в брой, за да си поиграеш малко тази вечер…
	— Просто не мога да повярвам! — щастливо се усмихна Кристин. — Къли, ти май най-сетне ще се превърнеш в истински джентълмен!
	— Всеки трябва да бъде джентълмен понякога — въздъхна Къли. — Какво толкова, по дяволите? Цели две години ти си една наистина чудесна партньорка за мен! Защо да не ти помогна да се откачиш от въдицата!
	Кристин го прегърна и отпусна глава на рамото му. — Искам да ми кажеш нещо — прошепна тя. — Защо го наричаш „перденце“?
	— Просто ми харесва тази дума — засмя се Къли. — Освен това подхожда чудесно на това, което правим.
	— Нали не ти падам в очите? — поиска да узнае Кристин.
	— Напротив — отвърна Къли. — За мен това е най-красивата гледка на света!
	После момичето си тръгна, но Къли така и не успя да заспи. Накрая стана, облече се и слезе в казиното. Край една от масите за тридесет и едно забеляза Кристин. Тя му махаше с ръка и щастливо се усмихваше.
	— Тази нощ страхотно ми върви! — похвали му се тя. — Печеля повече от двадесет бона!
	Грабна шепа чипове от масата пред себе си и ги натика в ръката му.
	— Това е за теб. Моля те, не ми отказвай!
	Къли преброи чиповете. Бяха точно хиляда долара.
	— Добре — усмихна се той. — Ще ти ги запазя. Сигурен съм, че скоро отново ще търсиш някой чип за залагане!
	Качи се в кабинета си и хвърли чиповете в едно от празните чекмеджета. Понечи да позвъни на Мерлин, но после махна с ръка. Огледа се. Нямаше какво повече да прави тук, но непрекъснато имаше чувството, че нещо е пропуснал. Сякаш беше преброил картите в подковата до самото дъно, но въпреки това на масата не бяха се появили най-важните от тях. Но вече беше късно за корекции. След няколко часа щеше да бъде в Лос Анджелис и ще се прехвърли на първия самолет за Токио.


	Малко след като кацнаха на летището, Къли взе такси и се отправи към кантората на Фумиро в центъра на града. Улиците на Токио бяха все така претъпкани с хора, които носеха марлени превръзки на лицата си, за да се предпазят от силно замърсения въздух. Дори строителните работници в яркочервени комбинезони и бели каски бяха с превръзки върху лицата. Стомахът на Къли нервно се сви от тази гледка. Реши, че просто е прекалено напрегнат.
	Фумиро го посрещна със сърдечно ръкостискане и широка усмивка.
	— Радвам се да ви видя, мистър Крос — рече той. — Ще направя всичко възможно да прекарате тук наистина добре. Моля ви да съобщите на помощника ми какви ще бъдат вашите предпочитания.
	Седяха в просторния и модерно обзаведен кабинет на Фумиро и можеха да разговарят спокойно.
	— Оставих куфара си в хотела — рече Къли. — Искам да зная кога да ви го донеса.
	— В понеделник — отвърна Фумиро. — През двата почивни дни нищо не мога да направя. Утре вечер ви каня на един малък празник у дома. Положително ще ви бъде интересно…
	— Много ви благодаря — поклати глава Къли. — Но наистина имам нужда от малка почивка. Не се чувствам много добре и изпитвам известна умора от дългото пътуване…
	— О, разбирам — възкликна Фумиро. — Тогава ще ви предложа нещо друго. Малко селско ханче в Йогавара, само на един час път с кола. Това е най-красивото място в Япония. Тихо и спокойно с превъзходна храна. Има отлични масажистки, но аз ще се погрижа да ви изпратят нещо специално… На това място си почиват най-известните хора в Япония. Напълно дискретно. Няма да се тревожите за нищо и в понеделник ще бъдете като нов. Аз ще се погрижа за всичко…
	Къли се замисли. Ще бъде в пълна безопасност докато парите не са у него. Идеята да си почине в провинцията изведнъж му се стори страхотно примамлива.
	— Това звучи наистина великолепно — усмихна се на Фумиро той. — Кога ще ми изпратите кола?
	— В петък вечер движението е ужасно натоварено — рече Фумиро. — Предлагам ви да тръгнете утре сутринта. Ще се видим в понеделник направо тук.
	В знак на особено уважение Фумиро стана и го изпрати чак до асансьора.
	Пътят до Йогавара се оказа по-дълъг от един час. Но когато пристигнаха, Къли наистина остана доволен. Ханчето се оказа великолепна постройка в старояпонски стил, а стаите бяха истинско чудо. Прислугата се движеше като безплътни духове. Беше единственият гост.
	В едната от стаите вкараха огромна вана от червено дърво. Самата баня беше обзаведена с всички видове мъжка и женска козметика, включително бръсначи и модерни самобръсначки.
	Две млади момичета с едва напъпили гърди напълниха ваната и го потопиха в кристалночистата вода, едва след като внимателно измиха всяка част от тялото му. Ваната беше толкова дълбока, че водата стигаше почти до носа му. Усети как умората и напрежението бавно го напускат. Двете момичета го извадиха и го поведоха към съседното помещение. Страшно приятно беше да усеща дебелия килим с босите си крака.
	Остави се да го проснат по гръб и да го масажират — пръст по пръст, кокалче по кокалче и мускулче по мускулче. Имаше чувството, че малките японки няма да спрат, преди да разтъркат дори и косъмчетата върху главата му. Никога в живота си не беше имал такъв масаж.
	Подадоха му една футаба — малка и твърда квадратна възглавница, която той подложи под тила си. Почти веднага заспа. Късно следобед се събуди и излезе да се поразходи.
	Ханчето беше построено върху билото на един хълм, от което се разкриваше прекрасна гледка към долината и океанът зад нея — огромен, яркосин и кристалночист. Мина край красиво оформена цветна леха. Беше така оформена, че той неволно си спомни за живописните възглавници и матраци, изпъстрени с изкусна бродерия. Ярките цветове му доставяха удоволствие, а кристалният въздух бързо прочисти главата му. Вече не се тревожеше за нищо, беше доволен и отпуснато спокоен. Нищо не може да се случи. Ще получи парите от Фумиро, който е стар и верен приятел. А когато стигне до Хонконг и внесе сумата в банката, сметката му със Сантадио ще бъдат чисти и спокойно ще може да се завърне във Вегас. Системата е бронирана срещу провал. След време хотел „Ксънейду“ ще стане негова собственост, а той ще има грижата Гроунвелт действително да се почувства като негов роден баща, решил да се оттегли от активна дейност.
	За миг му се прииска да остане тук, на това приказно място, до края на живота си. Толкова тихо, толкова чисто и свежо! Сякаш внезапно се беше пренесъл петстотин години назад във времето. Никога не беше се замислял за самураите, но сега изведнъж си спомни всичко, което беше чувал за тях — за благородните им постъпки, за безграничното им чувство за чест и достойнство…
	Започна да се здрачава, а огледалната повърхност на изкуственото езеро се набръчка от ситни дъждовни капчици. Къли се обърна и тръгна към ханчето.
	Определено харесваше японския начин на живот. Никакви мебели, само рогозки и матраци. Облепени с оризова хартия плъзгащи се врати, които с един замах превръщат дневната в спалня и обратно. Това му се струваше страхотно умно и практично измислено.
	Някъде далеч проехтя сребърен звън и след миг хартиената врата безшумно се разтвори. Влязоха две млади момичета, които носеха огромен, почти метър и половина дълъг поднос, който сам по себе си приличаше на отделна масичка. Беше отрупан с всевъзможни рибни ястия.
	Къли различи сепия, жълтоперки, перлени миди, сивкавочерни раци, късчета от неизвестна риба с пъстри люспици, под които виждаше розово и сякаш току-що уловено месо. Подносът сияеше с всички цветове на дъгата върху него имаше храна поне за петима яки мъже. Момичетата го оставиха върху една от ниските масички, а край нея пръснаха възглавници за сядане. После се настаниха от двете страни на Къли и се заеха да го хранят.
	Друго момиче донесе табла с вино и чаши. Напълни една от тях и я поднесе към устните му.
	Храната имаше наистина великолепен вкус. Когато се насити, Къли стана и се приближи до прозореца. Сред боровата горичка проблясваше безбрежната шир на океана. Жените зад него безшумно прибраха остатъците от вечерята. Едва доловимо хлъзгане на хартиената врата му съобщи, че е останал сам.
	Отново се зае да прехвърля всичко в съзнанието си. Броеше подковата, която този път беше пълна не с карти, а с шансове. С добри и лоши шансове. В понеделник сутринта Фумиро ще му предаде парите, той ще вземе първия самолет да Хонконг и ще трябва да намери начин да достави по най-бързия начин куфара в банката. Опита се да отгатне къде го дебне опасност, ако такава изобщо съществуваше. Трима души можеха да го предадат — Гроунвелт, Сантадио и Фумиро. Никой друг. Но защо го излъга съдията Брайънка? Не беше ли това доказателство за пръста на Гроунвелт в цялата операция? След това си спомни за една вечеря, на която го бяха поканили Гроунвелт и Фумиро. И двамата бяха сякаш леко смутени от присъствието му. Дали зад това не се криеше нещо друго? Дали не бяха се съюзили зад гърба му? Това беше една от тези карти в подковата, за които можеше само да предполага… Не, Гроунвелт е вече стар и болен, а ръката на Сантадио едва ли е толкова дълга, та да стигне чак в Далечния изток. Фумиро пък беше стар приятел…
	Въпреки всичко късметът можеше да му изневери. На всеки се случва. Реши, че това ще бъде последния сериозен риск, на който се подлага. След това махна с ръка и реши да се наслади с пълни шепи на прекрасния и спокоен ден в Йогавара.
	Хартиената врата зад гърба му се хлъзна с меко съскане и той се обърна. Бяха снощните две момичета, които с жест го поканиха да тръгне към голямата вана.
	Отново го измиха основно, преди да го потопят в прозрачната хладна вода.
	Накиснаха го хубавичко, а после го измъкнаха и го сложиха да легне с квадратната футаба под главата. Отново се заеха с фантастичния си масаж. Напълно отпуснат, Къли изведнъж усети как се възбужда. Посегна към едно от момичетата, но то му направи муцунка и го възпря с длани. След това се зае да му обяснява с жестове, че това не влиза в задълженията й, но ще му изпрати друго момиче.
	Къли вдигна два пръста, за да покаже, че нека две момичета. Масажистките се разкискаха, а той се запита дали японците и японките си правят „перденце“.
	Изгледа ги как излизат през хлъзгащата се врата и отпусна глава върху квадратната възглавница. След масажа тялото му потръпваше от свежест. Леко задряма. Някъде отдалеч ушите му доловиха хлъзгането на врата. Аха, идват, помисли си той. Любопитен да види как са облечени, Къли отвори очи и надигна глава. С учудване видя, че към него се насочват двама мъже с хирургически маски на лицата.
	Отначало помисли, че момичетата не са го разбрали и вероятно му изпращат хора за по-силен масаж. Но нещо във вида на маските го накара да потръпна от ужас. После през съзнанието му като мълния проблесна мисълта, че в провинцията такива маски никой не носи. В същия момент разбра жестоката истина и неистово изкрещя:
	— Парите не са у мен, парите не са у мен!
	Направи опит да се надигне, но двамата мъже скочиха отгоре му.
	Не беше нито страшно, нито болезнено. Сякаш просто пак го потопиха в огромната вана от червено дърво. Очите му бавно се изцъклиха. Отново лежеше кротко отпуснат върху рогозките, а квадратната футаба беше все така подложена под главата му.
	Двамата мъже с маските взеха няколко хавлии от банята, увиха с тях тялото и мълчаливо го изнесоха навън.


	Далеч отвъд океана Гроунвелт се надигна от удобното кресло и посегна към командното табло на бюрото си. Клиентите в казиното му вече имаха нужда от чист кислород.


	53.

	Пристигнах във Вегас късно вечерта и Гроунвелт предложи да вечеряме в апартамента му. Изпихме по един аперитив, след който келнерите внесоха маса с поръчаната вечеря. Забелязах, че порциите на Гроунвелт бяха съвсем детски. Той самият изглеждаше стар и уморен. От Къли знаех, че е получил удар, но не му личеше по нищо. Само дето се движеше по-бавно и отговаряше на въпросите ми с известно закъснение…
	Хвърлих поглед към командното табло на бюрото му и се усмихнах.
	— Значи знаеш, че им пускам по мъничко кислород, а? — отгатна предназначението на усмивката ми той. — Къли не би трябвало да ти казва…
	— Някой неща просто не могат да останат в тайна — отвърнах. — А и Къли беше сигурен, че няма да кажа на никого…
	— Не зная дали ще ми повярваш, но за пръв път прибягнах до този номер просто от любезност — усмихна се Гроунвелт. — Кислородът е глътка надежда за онези, които ще идат да си легнат с празни джобове. За печелившите не ми пука. Приемам, че на всеки може да му потръгне, тревожа се единствено от мошеничествата… Макар че никой не е в състояние да победи процента. Това важи както за комара, така и за обикновения живот. Процентът те разяжда и накрая те превръща в прах!
	Гроунвелт отпусна глава на гърдите си и се замисли.
	— Човек може да забогатее само на тъмно — процеди любимата си мисъл той. — Човек трябва да знае как да използва процента. Истински умните хора знаят, че късметът не означава нищо, той е твърде непостоянна магия…
	Кимнах в знак на съгласие.
	Приключихме с вечерята и минахме на коняк. Гроунвелт отпи малка глътчица и каза:
	— Ще ти кажа какво се случи с Къли, защото зная, че се тревожиш за него. Помниш ли онова пътуване до Токио и Хонконг, което двамата с него направихте преди години? Е, добре. По неизвестни за мен причини Къли е решил да повтори номера с куфара. Бях го предупредил да не се изкушава от подобни неща. При тях процентът е без значение, а по време на онова ваше пътешествие просто извадихте късмет. Но той все пак е решил да замине… не зная по какви причини, но очевидно за него са били важни…
	— Не би го направил без твоята благословия, нали? — пожелах да се осведомя аз.
	— Разбира се — кимна Гроунвелт. — Пътуването беше изгодно и за мен.
	— И какво стана с него?
	— Не зная — поклати глава старецът. — Грабнал пълните с мангизи куфари и изчезнал. Според Фумиро в момента се намира някъде из Бразилия или Коста Рика и си живее като цар. Но ние с теб го познаваме по-добре, нали? Той не може да живее никъде другаде, освен във Вегас.
	— И какво мислиш, че е станало с него?
	— Има едно стихне от Йейтс — усмихна се Гроунвелт. — „Много войници и много моряци лежат далеч от родното небе…“ Май така започваше… Точно това се е случило и на Къли. Вероятно си лежи кротко в някое красиво малко езеро… От онези, които японците строят край къщите за гейши… Ох, никак не му е било приятно! Той искаше да умре във Вегас!
	— Направил ли си нещо по въпроса? — попитах. — Уведомил ли си полицията или японските власти?
	— Не — поклати глава Гроунвелт. — Такова нещо е невъзможно. И теб не съветвам да го правиш…
	— Приемам мнението ти — въздъхнах аз. — Ти по-добре знаеш как се постъпва в подобни ситуации. Може пък изведнъж да се появи… Представяш ли си, че вземе да влезе в казиното с твоите мангизи така, сякаш нищо особено не е станало?
	— Изключено — поклати глава Гроунвелт. — Хич и не си мисли подобни неща. Мисля, че ще е по-добре за теб, ако престанеш да храниш надежда… За Къли трябва да мислиш просто като за още един комарджия, който е станал жертва на процента… — за момент замълча, после меко добави: — Нашият приятел просто сбърка при броенето на картите в подковата…
	Вече ми беше ясно какво иска да ми внуши Гроунвелт. Лично той е изпратил Къли с тази задача, сам е авторът и на нейния край. Втренчен в лицето му разбрах, че не го е направил от злоба, жестокост или жажда за мъст. Просто е постъпил така, както е трябвало да постъпи. За него това си беше част от бизнеса и нищо повече.
	Стиснахме ръцете си за сбогом.
	— Можеш да останеш, докогато пожелаеш — предложи ми Гроунвелт. — Всичко ще бъде за сметка на хотела.
	— Благодаря — поклатих глава аз. — Утре сутринта си тръгвам.
	— А тази вечер няма ли поиграеш?
	— Може би — отвърнах.
	— Е, желая ти късмет — приключи разговора той.
	Вече затварях вратата зад себе си, когато Гроунвелт ме настигна и тикна в ръката ми купче стодоларови чипове.
	— Намерих ги в бюрото на Къли — обясни той. — Убеден съм, че би му било приятно, ако именно ти ги проиграеш на някоя маса. Може пък да ти донесат късмет… — помълча, после тихо добави: — Мъчно ми е за Къли… Ще ми липсва, докато съм жив!
	— И на мен — рекох, после се обърнах и си тръгнах.


	54.

	Апартаментът, в който ме беше настанил Гроунвелт, беше тапициран в наситено кафяв цвят. Малко ярък, като всичко във Вегас. Не ми се играеше комар, а бях прекалено уморен, за да отида на някое кино. Преброих черните чипове, които ми се паднаха като наследство от Къли. Десет парчета, точно хиляда долара. Вероятно Къли би бил доволен ако ги пъхна в куфара и си замина, без да ги проиграя. Май точно това и ще направя…
	Не бях изненадан от края на приятеля си. Вътре в душата си, той винаги е бил противник на системата. Беше комарджия до мозъка на костите си, макар че повечето хора го приемаха като обикновен измамник. Сляпо уверен в способността си да брои картите, той беше станал лесна плячка на Гроунвелт. С железните си проценти старецът беше в състояние да унищожи целия свят!
	Направих опит да заспя, но нищо не излезе. Беше прекалено късно да позвъня на Валъри — в Ню Йорк вече минаваше един часа. Разгърнах вестника, който си бях купил на летището. Погледът ми беше привлечен от ярка реклама. Беше за един нов филм, в който Жанел играеше една от главните женски роли. Изпълнението й било така съвършено, че журито единодушно я предложило за „Оскар“. В Ню Йорк този филм се въртеше вече цял месец и все се канех да ида да го видя. Реших, че сега е момента да го сторя. Какво значение, че не бях я виждал от онзи отдалечен във времето ден, в който ме заряза в хотелската стая?


	Филмът беше наистина добър. Жанел на екрана вършеше точно онова, което някога беше вършила с мен. На огромното платно ясно личеше цялата нежна любов и чувственост, която познавах от леглото си. Гледах и се питах кое е истината. Това, което беше преживяла с мен, или пък другото — което показваше на целия свят? В един момент от действието трябваше да покаже колко е смазана от раздялата с любимия си. Лицето й придоби съвсем същото отчаяно изражение, което имаше, когато се оплакваше от моята жестокост. Сърцето ми се сви от състрадание, а играта й наистина ме потресе. Съвсем точно копираше нашите най-бурни и едновременно с това най-интимни моменти!!
	Дали с мен не беше се подготвяла за тази роля, или пък играта й беше резултата от общата ни болка някога? Гледах я и усещах как отново се влюбвам. Бях истински щастлив, когато нещата на екрана потръгнаха добре за героинята й. Тя постигна успех и получи от живота всичко, за което беше мечтала. Ето го действителния край на историята — помислих си аз. Изпаднал в положението на бедния и нещастен влюбен, аз гледах отдалеч успехите на някогашната си приятелка, а всички ме съжаляват, защото съм чувствителен и самотата ме убива. Аз съм само един самотен писател, затворен в света на книгите, докато тя блести като перла в омайния свят на киното. Това наистина беше най-подходящия край и много ми се искаше той да остане именно такъв. Бях й обещал, че ако някога я превърна в героиня на своите книги, няма да я показвам като слаба и победена от живота жена, на която хората съчувстват.
	Стана, след като ходихме да гледаме „Любовна история“.
	— Всички драскачи сте отвратителни! — нападна ме тя още пред вратата на киното. — Все момичето трябва да умре! Знам защо го правите — защото нямате друг начин да се отървете от такава героиня! Тя ви е писнала, но не искате да се покажете като грубияни. Затова я убивате, а после почвате да ревете за нея и се превръщате в герои! Мръсни лицемери! На практика цял живот се чудите как да се отървете от жените! — обърна се към мен с потъмнели от гняв златистокафяви очи: — Да не си посмял да убиеш и мен в своите драсканици, копеле такова!
	— Няма — отвърнах аз. — Обещавам! Но нима не помниш какво ми повтаряш всяка вечер? Че няма да доживееш до четиридесет, защото ще прегориш далеч преди това…
	Действително постоянно ми пълнеше главата с глупости от тоя сорт. Страшно й харесваше да вижда бъдещето си в драматична светлина…
	— Теб това не те засяга! — отвърна Жанел. — Тогава дори няма да се поздравяваме!
	Излязох от киното и тръгнах пеш към „Ксънейду“. Беше дълга разходка. Започнах от самия край на „ивицата“ и минах край почти всички ослепително осветени хотели. Продължавах да се движа към мрачните планински масиви, които сякаш се бяха изправили на стража някъде там, отвъд близкия хоризонт. Продължавах да мисля за Жанел. Когато й обещах да не я показвам слаба и беззащитна в своите романи, аз го направих почти на шега. Но обещанието все пак си беше обещание…
	А истината беше по-различна. И по-проста. За разлика от Арти, Осейно и Мейломър, тя отказа да остане кротко в паметта ми. При нея магията не действаше…
	Защото в мига, в който я видях толкова жизнена на екрана, тя вече беше мъртва.


	Жанел се подготвяше за новогодишния бал. Наклони огледалото и се зае да полага грима си. Зад нея стаята беше в пълен безпорядък. Разхвърляни дрехи върху неоправеното легло, пръснати по пода обувки, мръсни чинии и чашки от кафе по масичката. Жоел не трябва да вижда всичко това, помисли си тя. Ще го посрещне на вратата. Човекът с Ролс-Ройса, както го наричаше Мерлин. От време на време го приемаше в леглото си. Доста рядко при това. Тази вечер май ще й се наложи да го направи, все пак е Нова година… Беше се изкъпала, беше напарфюмирала тялото си, прибягвайки дори до интимен дезодорант. Беше напълно готова. Мислеше си за Мерлин и се чудеше дали ще й позвъни. Не беше се обаждал цели две години, но нищо не му пречеше да го направи, когато му скимне. Не нощем, разбира се. За миг й се прииска да му позвъни тя, но си представи как се вцепенява от страх някой да не наруши семейната му идилия и именно по тази причина издигаше разни тъпи укрепления край себе си. Всъщност, не можеше да каже, че й липсва кой знае колко… Знаеше, че той мисли с омраза за миналото, просто защото си беше позволил да се влюби. Докато тя самата гледаше назад с радост, доволна и щастлива, че всичко това го е имало. Нямаше никакво значение, че се бяха разделили по толкова неприятен начин. Прости му веднага, макар да знаеше, че той никога няма да й прости. Защото по най-глупав начин си въобразява, че е изгубил частица от себе си…
	Приключи с гримирането. Чувстваше се уморена и главата я наболяваше. Беше потисната, но на Нова година винаги се чувстваше така. Още една година си отиваше, а това означаваше, че с още една година се приближава към старостта. Изпитваше истински ужас от това. Понечи да се обади на Алис, която беше заминала за Сан Франциско при родителите си. Ако можеше да види отнякъде какъв хаос е в къщата, положително би припаднала от ужас. Но като се върне ще почисти и подреди, без да й каже дори една дума на упрек. Жанел се усмихна. Спомни си какво казваше Мерлин за нейните съквартирантки — експлоатира ги по-жестоко и по-безмилостно и от най-примитивния мъжкар! Призна, че заключението му беше вярно. Отвори едно чекмедже и извади обиците с рубини, които той й беше подарил. Отиваха й и тя много си ги обичаше.
	На вратата се позвъни и тя отиде да отвори. Покани Жоел вътре, забравила за бъркотията. Главоболието й се усили и преди да излязат тя глътна едно хапче перкодан. Както винаги, Жоел беше мил и любезен. Отвори й вратата на колата, а едва след това отиде да седне зад волана. Жанел отново се сети за Мерлин. Той никога не обръщаше внимание на подобни вежливости, дори се дразнеше от тях.
	Балът не беше нищо особено. Огромна къща, пълна до покрива с тълпа от весели и добре облечени хора. Прислужници в червени сака посрещаха гостите на паркинга и усърдно подреждаха блестящите Ролс-Ройси, мерцедеси, бентлита и поршета. Жанел познаваше повечето от присъстващите. Зае се да флиртува и кокетничи, разправяше наляво и надясно, че един месец след Нова година няма да се докосне до мъж.
	С наближаването на полунощ депресията й се усили и Жоел забеляза това. Заведе я в една празна стая и й даде да смръкне малко кокаин. Веднага й стана по-добре и настроението й се върна. С лекота се справи с тежкото задължение да си размени поздравителни целувки със стотина души и да прескача като пеперуда от група на група. После главоболието се върна, жестоко като никога досега. Прииска й се да се прибере и да си легне. Откри Жоел в тълпата и му каза, че не се чувства добре. Той я погледна внимателно и веднага разбра, че това е истина.
	— Просто ме боли глава — обясни му Жанел. — Заведи ме у дома и всичко ще бъде наред.
	Жоел я откара и поиска да се качи заедно с нея. Надяваше се да посрещне утрото в широкото й легло. Но Жанел го целуна по бузата и рече:
	— Моля те, иди си. Искрено съжалявам, че ще те разочаровам, но наистина не се чувствам добре. Всъщност, много ми е зле…
	Видя с облекчение, че той й повярва.
	— Да повикам ли лекар? — попита я.
	— Не — отвърна Жанел. — Ще глътна едно-две хапчета и ще се оправя.
	Изчака го да си тръгне, после се втурна в банята и глътна няколко перкодана наведнъж. Уви главата си в мокра кърпа и се насочи към спалнята. В коридора изведнъж усети страхотен удар в тила, политна и се подпря на стената. За миг си помисли, че някой я напада, после изведнъж изпита чувството, че се е блъснала в нещо, което стърчи от стената. Втори силен удар я повали на колене. Вече разбра, че става нещо страшно. С върховно усилие на волята си наложи да пропълзи до телефона край леглото. С мъка разчете телефона на бърза помощ, надраскан върху червена лепенка на стената. Алис го беше сложила там, докато Ричард беше при тях, просто за всеки случай. Набра номера и отсреща веднага вдигнаха слушалката.
	— Болна съм — с мъка промълви Жанел. — Не зная какво ми става, но се чувствувам ужасно…
	После продиктува името и адреса си и безсилно изпусна слушалката. С мъка се покатери върху леглото и изведнъж й олекна. Изпита срам, че е позвънила в болницата, без да има нещо сериозно. В следващия миг нов страхотен удар разтърси тялото й. Погледът й се замъгли и пред очите й се сви една ярка точка. Пак се учуди от това, което ставаше. Просто не можеше да повярва, че се случва с нея. Всичко в стаята беше като в мъгла. Спомни си, че в чантичката й има една доза кокаин, оставен й от Жоел. Надигна се с цената на огромни усилия и се помъкна през стаята, за да го изхвърли. В средата я настигна следващият ужасен удар. Почти в безсъзнание, тя все пак усети, че стомахът й се отпуска и по краката й протече лепкава и противна течност. С огромно усилие на волята смъкна пликчетата си, избърса с тях локвичката на пода, а после ги захвърли под дивана. След това се сети за обиците си и изведнъж се уплаши, че някой ще ги открадне. Измина дълго време преди да успее да ги свали и да ги натика в чекмеджето на кухненската маса. Тук никой нямаше да се сети да ги търси…
	Беше все още в съзнание, когато екипът на бърза помощ пристигна. Усети, че я преглеждат. Един от лекарите отвори чантичката й и откри кокаина. Веднага решиха, че е прекалила с дозата.
	— Вземахте ли някакви лекарства? — попита я единият от пристигналите.
	— Нито едно — поклати глава тя.
	— Хайде, казвайте! — настоя раздразнено лекарят. — Става въпрос за живота ви!
	И тази реплика действително й спаси живота. Беше в съзнание, докато пътуваха към болницата, беше в съзнание и когато я сложиха в бялото легло. Имаше чувството, че това не се случва с нея, а с някой друг. Всичко беше плод на въображението й. В същото време върху нея се стовари поредният жесток удар и тя загуби съзнание.


	На първи януари ми се обади Алис. Изненадах се. Познах я едва след като си каза името. Веднага ми мина през ума, че Жанел има нужда от помощ.
	— Реших, че е по-добре да знаеш какво стана, Мерлин — каза тя. — Въпреки, че много вода изтече…
	Млъкна в несигурност, после въздъхна и продължи.
	— Имам лоши новини. Жанел се намира в болница с тежък кръвоизлив в мозъка.
	Не знам защо тези думи не ми направиха никакво впечатление. Съзнанието ми просто отказа да ги възприеме и имах чувството, че ми говорят за някаква лека настинка.
	— Много ли е зле? — попитах.
	Отново настъпи пауза, после Алис прошепна:
	— Поддържат я на системи. Изследванията показват пълно отсъствие на мозъчна дейност…
	Все още не осъзнавах какво ми се говори и може би затова продължавах да бъда спокоен.
	— Нима искаш да кажеш, че е на смъртно легло? — попитах. — Това ли искаш да кажеш?
	— Не — отвърна Алис. — Може би ще се възстанови, може би ще успеят да я спасят… Тук пристигнаха някои нейни роднини и решението ще е тяхно… Ти не искаш ли да дойдеш? Можеш да отседнеш при мен…
	— Не — отвърнах аз. — Нямам никаква възможност.
	И наистина беше така.
	Помълчах, после добавих:
	— Бих дошъл само ако мога с нещо да помогна. Иначе няма смисъл. Обади ми се утре пак…
	След нова дълга пауза до ушите ми долетя тихият и леко потрепващ глас на Алис:
	— Мерлин, цял ден съм при нея… Никъде не мърдам. Толкова е красива! Сякаш спи. Държа ръката й и тя е топла. Но лекарите казват, че от мозъка й нищо не е останало! Мерлин, възможно ли е да бъркат? Нима никога няма да се оправи?
	В този момент бях сигурен, че е станала грешка и Жанел положително ще се оправи. Спомних си какво казваше някога Къли — човек може да продаде сам на себе си всичко, което пожелае. Точно това ми се случваше в този момент.
	— Лекарите понякога грешат, Алис — казах в слушалката аз. — Може би ще се възстанови, не трябва да се губи надежда!
	— Ох, Мерлин — разплака се Алис. — Толкова е страшно! Тя лежи като спящата красавица от приказките и на мен все ми се струва, че ще стане някакво чудо. Не мога да си представя живота без нея! Не мога да я оставя просто така! Тя не би искала да живее по този начин. Ако докторите не дръпнат контакта, аз ще го направя! Няма да я оставя в такова състояние!
	Ето го големият ми шанс да се покажа като герой! Една приказна принцеса е заспала вечния си сън и само Мерлин Магьосника може да я събуди! На практика не направих нищо подобно, разбира се. Дори не си предложих услугите да дръпна щепсела…
	— Изчакай да видим какво ще стане — рекох. — Окей?
	— Окей — промълви Алис. — Просто исках да знаеш… Мислех си, че може пък да пожелаеш да дойдеш…
	— Много време не съм я виждал, не съм разговарял с нея — рекох. А в главата ми звънна жизнерадостния глас на Жанел: „Ще ме зарежеш ли?“. Дочух и собствения си шеговит отговор: „С голямо удоволствие“…
	— Тя те обичаше повече от всички мъже на този свят! — прошепна Алис.
	Не каза от всички, регистрирах автоматично аз. Жените остави настрана.
	— Може би ще се оправи — рекох. — Ще ми се обадиш пак, нали?
	— Да — рече тя с далеч по-спокоен глас. Беше усетила съпротивата ми и се чудеше на какво може да се дължи тя. — Ще ти се обадя, ако има нещо ново.
	После затвори.
	А аз избухнах в смях. Не зная защо изведнъж ми стана толкова смешно. Вероятно прибягвах до номерата на Жанел. Всичко беше прекалено драматично, прекалено в нейния стил! Винаги си беше представяла края си точно такъв! Знаех само едно — никога няма да ида там, за да видя безжизненото й лице и напуснатата от живота красота! Никога, никога! Иначе бих се превърнал в камък! Не изпитвах мъка, нямах чувството, че съм изгубил близък човек. Бях твърде обременен за подобни чувства, освен това имах голям опит в измамите. Сега с лекота мамех себе си. Цял ден шарех напред-назад из кабинета си и поклащах глава. По едно време пак започнах да се смея, после се улових, че правя жалостиви гримаси. Като човек с гузна съвест, който иска да се изповяда. Или като човек, който е попаднал в капан и знае, че никога няма да се измъкне от него.
	На другия ден вечерта Алис отново ми се обади.
	— Всичко е наред — рече.
	За миг си помислих, че всичко се е оправило и Жанел е дошла в съзнание. Но Алис не беше свършила.
	— Изключихме системите — каза тя. — Жанел е мъртва.
	Останахме безмълвни дълго, дълго време.
	— Ще дойдеш ли за погребението? — попита накрая тя. — Опелото ще бъде в салона на театъра. Всичките й приятели ще присъстват. Ще има траурни речи и ще се лее шампанско. Ще дойдеш ли?
	— Не — рекох. — Ще дойда след две седмици, просто да те видя… Ако нямаш нищо против, разбира се.
	Настъпи нова продължителна пауза. Алис очевидно се опитваше да овладее обзелата я ярост.
	— Веднъж Жанел ми каза, че мога да ти имам доверие — прошепна тя. — И ще го направя. Ела, когато ти е удобно. Винаги си добре дошъл…
	После прекъсна разговора.


	Хотел „Ксънейду“ сияеше с цялото си рекламно великолепие, струващо милиони долари. Разноцветното сияние оцветяваше голите и мрачни хълмове наоколо. Минах край него без дори да го погледна. Бях потънал в спомена за щастливите дни, месеци и години, които бях прекарал с Жанел. След смъртта й почти всеки ден се сещах за нея. Сутрин се събуждах с образа й в съзнанието си, опитвах се да си представя как изглежда, спомнях си за невероятната й способност да бъде гневна и пламенна едновременно…
	През тези първи няколко мига след пробуждането винаги си мислех, че е жива. Започвах да си представям как ще се срещнем и едва след десетина минути осъзнавах, че е мъртва и никога вече няма да я видя. Подобно нещо не беше ми се случвало, когато умряха Осейно и Арти. На практика за тях се сещах твърде рядко. Нима наистина нея съм обичал най-много? Но ако е така, защо изпаднах в положението да се смея като луд, когато научих за смъртта й? Вероятно защото се бях ядосал на последния й номер, признах пред себе си аз. Ако беше останала жива, с течение на времето положително щях да я забравя. Но с този номер ме обрече цял живот да я нося в съзнанието си!
	Няколко седмици след смъртта й заминах за Калифорния и се видях с Алис. От нея разбрах, че кръвоизливът бил причинен от някакво вродено увреждане в главата на Жанел, за което тя самата вероятно не е подозирала.
	Сега си спомням как се вбесявах, когато закъсняваше за срещите, как понякога забравяше дори деня, в който пристигам. Бях абсолютно сигурен, че всичко е женски номера. Но Алис ми каза, че такива неща най-редовно са ставали и рязко са зачестили в дните преди смъртта й. Положително били свързани с растящия аневризъм, с онова фатално пропукване на мозъчните кръвоносни съдове. Спомних си последната нощ, която прекарахме заедно. Тя ме попита дали я обичам, а аз я нагрубих. Ох, ако можеше сега да ме попита, отговорът ми положително би бил съвсем различен! Бих й казал, че може да върши и мисли каквото си иска, че бих я приел всякаква, че ще бъда щастлив само да слушам гласа й, да гледам лицето й…
	„Значи така, а? — долових доволния й и едновременно с това ядосан глас. — Значи това е най-важното за теб!“
	Винаги беше искала да бъде център в живота на всички. Изпитваше истински глад за възхищение… Изведнъж осъзнах нещо много странно — в спомените ми за Жанел сексът напълно отсъстваше.
	Знаех, че непрекъснато я сънувам, макар че никога не помнех сънищата си. А когато се събуждах, мислех за нея като за жив човек.


	Стигнах края на „ивицата“, чак до сянката на планината Невада. Обърнах се и хвърлих поглед към океана от светлини, който представляваше сърцето на Вегас.
	Тази нощ ще играя комар, а утре сутринта ще се върна в Ню Йорк. Вечерта ще спя у дома, близо до семейството си. А после ще се затворя в изолацията на кабинета си и ще потъна в света на книгите. Ще бъда в пълна безопасност.
	Пристъпих към осветените врати на казиното. Те се отвориха и аз изведнъж потънах в хладния въздух на климатичната инсталация. Две цветнокожи проститутки се плъзнаха край мен. Лицата им бяха приятни. Подире им вървяха куп бели колежки с високи ботуши и къси полички. Излагаха на показ белите си бедра, които би трябвало да бъдат съблазнителни, но аз имах чувството, че се разминавам с призраци, станали прозрачни от изкуственото осветление и дългогодишната употреба на кокаин. Край наредените в стройни редици масички за тридесет и едно, се издигна гора от ръце. Крупиетата показваха, че не са задигнали някой чип.
	Прекосих казиното и се насочих към залата за бакара. Докато вървях към ограденото с нисък парапет пространство, тълпата пред мен изведнъж се пръсна между масите за барбут и аз останах сам пред дългата и тържествена като ковчег маса със зелено сукно.
	Четиримата светии с черни вратовръзки мълчаливо чакаха. Водещото крупие вдигна ръка да спре играча, който държеше подковата, хвърли ми бърз поглед и приятелски ми се усмихна.
	— Карта за играча, моля — мелодично пропя той.
	Контрольорите се наведоха от високите си столове. Заприличаха ми на двама Христоси, все още неразпънати, но също така бледи и призрачни като истинския…
	Обърнах се и огледах казиното. Гърдите ми се изпълниха с лек и приятен въздух. Дали онзи сенилен старец Гроунвелт не беше развъртял разноцветните си копчета, за да държи будни всички тези хора? А какво би станало, ако не той, а аз бях натиснал копчето, донесло смъртта на Къли и всички останали?
	Щръкнал в средата на казиното, аз се оглеждах за масата, на която би проработил късмета ми.


	55.

	„Страдам, но живея. Хикс в едно неразрешимо уравнение — ето какво съм аз. Фантом, за когото са безразлични както живота, така и смъртта.“
	Тези редове прочетох в приюта, когато бях на петнадесет години. Бях твърдо убеден, че Достоевски ги е написал, за да изрази безкрайното отчаяние на човешкия индивид. А може би и за да вдъхне ужас в сърцата на хората, да ги накара да потърсят закрилата на бога. В онези безкрайно далечни години на моето юношество тези думи бяха един светъл лъч. Те ме успокояваха и изобщо не се страхувах да бъда фантом. Бях убеден, че хиксът и неразрешимото уравнение представляват онзи магически щит, който ще ме предпази от всички опасности на живота. Днес, все още жив и горд с този факт, след като преминах през толкова опасности и страдания, вече не бях в състояние да прибягвам до старите изпитани магии и да надничам в бъдещето. Животът престана да бъде болезнен за мен и по тази причина бъдещето спасение стана ненужно. Обграден отвсякъде с маси за комар, аз не хранех никакви илюзии. Защото бях разбрал простата истина, че не мога да спечеля, независимо от внимателното обмисляне на всеки свой ход, независимо от големите си познания на комара, в който се въртеше живота ми, независимо от лъжите и добрите дела, които бях извършил.
	Най-сетне се примирих с факта, че не съм никакъв магьосник. Но какво от това, по дяволите? Все още съм жив — нещо, което е непостижимо за всичките ми близки приятели — брат ми Арти, Жанел, Осейно, Къли и онзи нещастен Джордан. О, сега най-сетне разбрах мотивите на Джордан, посегнал към пистолета преди толкова години, преди всички… Беше много просто — животът му беше дошъл до гуша и толкоз. Но това не се отнасяше до мен, аз нямах нищо общо с такива неща. Само глупаците умират.
	Нима съм чудовище само защото не скърбя вечно и силно искам да живея? Нима съм чудовище, че съм прежалил единствения си брат, направил толкова много за мен? Нима съм чудовище, че съм прежалил и останалите си близки мъртъвци — Осейно, Жанел, Къли? Нима съм чудовище, че съм проронил сълзи само за един от всички тях? Нима съм чудовище, че съм доволен от живота, който бях изградил със собствените си ръце?
	Божичко, как се присмиваме на примитивните хора за страха им от шарлатанските номера, които им погажда природата, а едновременно с това умираме от страх поради ужасните провинения, за които знае само собственото ни съзнание! Това, което считаме за израз на изтънчена чувствителност, не е нищо друго, освен първичен ужас родил се в главата на нещастния тъп звяр, дал началото на човешкия род още преди хилядолетия. Ние не страдаме от нищо. Единствената ни истинска трагедия е онзи неутолим стремеж към смъртта, който е заложен във всеки от нас.


	Мерлин, Мерлин! Онези хиляда години сигурно са изтекли и ти вече си се пробудил в своята пещера. Сложил си своята островърха шапка, обсипана със звезди, и си излязъл навън. След което просто си потънал в един странен и нов за тебе свят. Бедно и натъпкано със стари магии копеле! Нима тези хиляда години, които проспа в пещерата, ти донесоха някаква полза? Твоята любима отдавна е в гроба, а двамата ни Артъровци са се превърнали в прах преди векове.
	Нима все още имаш власт над последното си магическо заклинание? Това би било страхотно далновидно от твоя страна, но каква е далновидността за един комарджия? Все още разполагам с купчинка черни чипове и горя от желание да изпитам истински ужас…
	Страдам, но все още съм жив. Наистина съм нещо като фантом в живота, но все пак зная всичко за раждането и смъртта си. Действително съм хиксът в едно неразрешимо уравнение — хиксът, който ще пропътува милиони незнайни галактики и ще накара човечеството да замре в ужас. Това няма значение. Защото именно този хикс е скалата, върху която се издигам аз.




	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4655
	__Издание:__
	Марио Пузо. Умират глупаците
	Втора част: Холивуд
	Американска. Първо издание
	Издателство „Атлантис“, София, 1992
	Редактор: Милко Петров
	Технически редактор: Галина Генова