[Kodirane UTF-8]

	Марио Пузо
	Умират глупаците
	Част 1: Лас Вегас


	Искам просто да ви разкажа една история.
	Ще ви накарам да почувствате болезнено красотата на едно невинно дете, животинската грубост на младия мъжкар, жадната и самоубийствена чувственост на девойката, която се превръща в жена. Едва след това ще ви покажа как мъжът и жената попадат във вечната въртележка на живота, как неусетно се сливат телом и духом, как бавно и незабележимо се превръщат в неделимо цяло.
	О, зная какво си мислите сега — този измамник прави всичко възможно, за да ни накара да прелистим книгата му. Не, почакайте, съвсем не сте длъжни да я приемате сериозно.
	Забавлявайте се и толкоз.



	На Ерика



	Книга първа

	1.

	Слушайте.
	Ще ви разкажа за живота на един мъж, който толкова много обичал жените, че не успял да ги намрази дори когато получавал от тях само разочарование и обиди. Зная, зная… Вече мислите, че от това нищо няма да излезе. Почакайте, не бързайте със заключенията. Аз съм истински магьосник, ще видите!
	Как мислите, може ли мъжът да е влюбен до полуда в една жена и едновременно с това да й изневерява всеки миг? Нямам предвид физическата изневяра, а онази другата, там вътре, в „дъното на душата“. Не е много лесно, но мъжете го правят непрекъснато.
	Искате ли да разберете как обичат жените, как ви тъпчат до гуша с любовта си и накрая сте толкова отровен, че за нищо не ставате? Как не издържат и ви напускат именно защото любовта им е толкова пламенна? Как преди това толкова дълго са ви омайвали, че са ви превърнали в полуидиот. Невъзможно ли? Напротив, няма нищо по-лесно от това.
	Не, не бягайте още. Това няма да бъде една банална любовна история.
	Ще ви накарам да усетите болезнено красотата на едно невинно дете, животинската грубост на младия мъжкар, жадната и самоубийствена чувственост на девойката, която се превръща в жена. Едва след това ще ви покажа как мъжът и жената попадат във вечната въртележка на живота, как неусетно се сливат с тяло и душа, как бавно и незабележимо се превръщат в едно неделимо цяло.
	После, разбира се, ще стигнем и до истинската любов. Не, не си отивайте! Тя съществува. Или поне аз ще направя така, че да съществува. Ненапразно съм магьосник. Въпросът е дали струва това, което плащаме за нея? Ами сексуалната вярност? Съществува ли изобщо такова понятие? То ли е любовта? Дали перверзният ни стремеж да бъдем също с един партньор изобщо може да се нарече човешко чувство? А ако такова нещо е невъзможно, защо непрекъснато се опитваме да го постигнем? Нима то влияе еднакво и на двамата партньори? Е, този отговор поне няма да ни донесе затруднения, такова влияние не може да съществува, разбира се. И все пак…
	Животът е комедия и най-забавното нещо в него е любовта. Особено когато се обърнем към нея през призмата на времето. Но един истински магьосник би трябвало да владее своята аудитория, би трябвало да я кара да плаче и се смее, когато си поиска. Виж, смъртта е друго нещо. С нея не бих си позволил шеги, защото тя е извън моята власт.
	Със смъртта внимавам много и едва ли ще успее да ме хване неподготвен. Веднага откривам откъде ме дебне. Тя много обича да се маскира в селски дрехи, а нерядко се гуши в някой смешно малък и незабележим израстък по тялото ни, който внезапно превръща в огромен и смъртоносен тумор. Обича и да приема формата на черна, космата и невинна брадавичка, която в даден момент леко се възпалява и толкоз. Ние не й обръщаме внимание и пред погледа ни изведнъж изскача познатият на всички ухилен череп, сварвайки ни напълно неподготвени. Но всичко това не се отнася до мен — аз винаги я чакам и вземам съответните мерки.
	Сравнена със смъртта, любовта е досадна и детинска работа. Но въпреки това мъжете продължават да вярват именно в нея. Докато при жените работата е по-друга — те не приемат любовта сериозно и никога не са го правили.
	Пак ви моля да проявите малко търпение. Това няма да е любовна история. Забравете любовта, тъй като възнамерявам да ви покажа всичките разновидности на властта. Отначало ще ви разкажа за един беден писател, който се бори с живота. Той е талантлив и чувствителен, дори мъничко гениален. Ще ви покажа как един творец позволява да бъде смачкан в името на своето изкуство. После ще го видите като долен престъпник, на когото падението доставя наслада. О, каква радост изпитва творецът, когато най-сетне успее да се превърне в мошеник! Няма никакъв смисъл да го подкачаме на темата чест, тъй като той вече е успял да разголи докрай отвратителната си същност. Вече е истински негодник. Отрепка. Враг на човешкото общество, който дори не си прави труда да се прикрива зад дрипата на онова, което някога е наричал свое изкуство. Какво облекчение, господи! Каква наслада, какво подличко удоволствие!
	После ще ви разкажа как този човек отново става честен. Да си мошеник е страшно изморително, макар че така по-лесно приемаш обществото, сред което си принуден да живееш, по-леко прощаваш на околните. Когато проумеем това, вече ни става ясно, че никой не може да бъде наречен мошеник. С изключение единствено на онези от нас, които действително имат нужда от пари.
	Ще дойде ред и на един от най-бляскавите успехи в историята на литературата. Ще надзърнем в интимния живот на титаните на нашата култура, най-вече на един от тях — съвсем побъркан тип. Ще се докоснем до света на класиците, ще вдъхнем от аромата на тяхната гениалност…
	Добре. Сега е време да направим преглед на това, с което разполагаме: един беден гений, който се бори с живота; куп мошеници; представител на литературната класика. Какво друго? А, да — всичко това е гарнирано с много секс и много щури идеи. Толкова щури, че имат всички шансове да ви се сторят интересни. Накрая ще стигнем до бляскавия финал в Холивуд, къде другаде. Там нашият беден герой ще бъде отрупан с всевъзможни престижни награди, слава, пари и красиви жени. И още… Не, не си отивайте! Ще видите как всичко това отива по дяволите.
	И това не е достатъчно, така ли? Вече сте слушали подобни истории? Добре, но не забравяйте, че сега имате работа с истински майстор на магията. Всички тези хора ще оживеят пред очите ви, ще мислят и чувствуват. А вие ще плачете за тях, обещавам ви! Е, може и да се смеете. Но и в двата случая чудесно ще се позабавляваме. Пък и ще понаучим нещичко за живота. Което, естествено, въобще няма да ни помогне.
	О, зная какво си мислите в момента — този измамник прави всичко възможно да събуди интереса ни и да ни накара да прелистим страниците на книгата му. Не, почакайте, аз просто искам да ви разкажа една история. Нима в това има нещо лошо? Съвсем не сте длъжни да я приемате сериозно, дори аз да го правя. Забавлявайте се и толкоз.
	Искам да ви разкажа една история и с това се изчерпва цялата ми суетност. Не искам успех, не търся слава, не ми трябват пари. Това е съвсем естествено и много хора мислят като мен. Не искам и любов. Когато бях млад, жените ми казваха, че ме обичат заради дългите ми мигли. Нямах нищо напротив. После взеха да ме обичат заради остроумието ми. Също нямах нищо напротив. После ме заобичаха заради парите и властта. Заради таланта ми. Заради изключителния ми акъл. И с това се справях. Трудно, но се справях, защото ми беше ясно, че трябва да се пазя само от една жена — тази, която ме обича заради мен самия. Срещу нея бях в състояние да взема всички възможни мерки — отрова и кинжал, мрачна пещера, в която да заровя отрязаната й глава. Не можех да си позволя лукса да подаря живота на такава жена. Особено ако не ми изневерява, не ме лъже и най-голямата грижа на живота й е моята особа.
	Тази книга не е любовен роман, макар в нея непрекъснато да се говори за любов. Тя е по-скоро книга с военна тематика, защото разказва за старата колкото света война между мъжете, които се наричат помежду си „истински приятели“. Разказва и за не по-малко древната война между мъжа и жената, която не е нищо повече от стара песен на нов глас. Борците за равноправие на жените са убедени в своята оригиналност, но на практика хората от ред поколения преди тях са правили същото. Сладките женчета дебнат горкия мъж отвсякъде — в люлката, в кухнята, в спалнята, а дори и на гроба на децата си. Особено на гроба на децата си, защото на това място се отхвърлят всякакви молби за пощада.
	О, да… Сега пък ще си помислите, че имам зъб на жените. Което няма да бъде вярно, защото никога в живота си не съм ги мразил. Обратно — сами ще се убедите, че ги считам за по-добри от мъжете в много отношения. Едновременно с това съм принуден да призная, че те са единствените, които са успявали да ме направят нещастен. Правили са го още при раждането ми, правят го и до ден-днешен. Но нима не е така и при другите мъже? Нищо не може да се направи.
	Е, какво ще кажете? Нима задачите, които си поставям, не са наистина грандиозни? Зная, зная, че изглежда страхотно привлекателно. Но трябва да внимавате, защото имате работа с хитър и коварен разказвач, а не с някой от чувствителните и беззащитни мъже, които наричат себе си творци. Взел съм всички необходими предпазни мерки и ръкавът ми е пълен с изненади.
	Но стига толкова. Време е да се залавям за работа. Трябва да започна, за да мога и да свърша.


	Книга втора

	2.

	Точно в деня, в който късметът му работеше с пълна сила, Джордън Хоули измами тримата си най-близки приятели. Той все още не подозираше за това, докато бавно се разхождаше из залата за барбут в казиното на огромния хотел „Ксънейду“. Въпреки ранния следобеден час вече беше успял да спечели десет хиляди долара и сега се чудеше с какъв вид хазарт да продължи. Беше се уморил от блясъка на червените зарове, които се търкаляха безспир по зеленото сукно.
	Обърна гръб на заровете и се насочи към рулетката — примамлива и очарователно красива с черно-червените си номерирани улеи, сред които заканително проблясваха зелените квадратчета на нулата. Пурпурният килим под краката му пружинираше меко, а колелото на рулетката примамливо съскаше. Направи няколко неразумни залога, изгуби и тръгна към масите за тридесет и едно.
	Спретнатите подковообразни масички бяха подредени в стройни редици. Джордън пое между тях с чувството, че е пленник в индианско селище. От двете му страни меко шляпаха карти със сини гърбове. Преодолял съблазънта им, той успя да се добере до огромната остъклена врата, от която се излизаше вън, на парещите улици на Лас Вегас. От прага се виждаше почти цялата ивица, плътно застроена с луксозни хотели.
	Най-малко дузина от тях — огромни близнаци на „Ксънейду“, сияеха под изпепеляващите лъчи на пустинното слънце. Окичени с ярки неонови реклами, те потрепваха в платната и нажежена мараня като недостижим мираж. Джордън Хоули изведнъж разбра, че макар и спечелил известна сума, той ще си остане пленник именно на това хладно и защитено от климатичната инсталация казино. Ще бъде лудост да излезе навън, за да търси неизвестните съкровища на непознати и враждебни игрални зали. Тук му вървеше, тук печелеше, тук след малко ще се види със своите приятели. Тук е най-добре защитен от изпепеляващата жега на жълтата пустиня.
	Обърна гръб на стъклената врата и се настани зад най-близката свободна масичка за тридесет и едно. В ръката му като миниатюрни слънца проблясваха черни стодоларови чипове със златни краища. Очите му започнаха да следят ловките пръсти на крупието, които измъкваха картите от току-що напълнената „подкова“ — продълговатата дървена кутия, в която се побираха няколко тестета.
	Започна да залага максимално разрешените суми като слагаше купчинките с чипове в двата очертани върху сукното бели кръга. Залагаше безразборно — веднъж за играча, друг път за банката, а късметът му работеше.
	Когато картите в подковата свършиха, стана, защото крупието се ядосваше, а той не обичаше нервните играчи. Претъпкани с чипове, джобовете му приятно тежаха. На гърба си имаше светлосиньо сако с червени ширити, което тукашните магазини рекламираха с дългото име „Сако на победителите от Вегас“. Специалните му, снабдени с ципове джобове, бяха оптимистично дълбоки, а във вътрешността му се криеха огромни пещери, недостъпни дори и за най-ловкия джебчия. Печалбата на Джордън бе на сигурно място, а при нея имаше място за още доста пари. Никой досега не беше успявал да напълни всичките джобове на „Вегаското сако“.
	Осветено от огромните полилеи, казиното проблясваше в синкава мъглявина. Ярката неонова светлина се поглъщаше от тъмночервения мокет. Джордън излезе от обсега й и тръгна към бара. Тук таванът беше по-нисък, имаше подиум за оркестър, а осветлението беше значително по-слабо. Настани се зад една малка масичка и отправи поглед към ярко осветеното казино. Изпита чувството, че се намира в залата на театър и с интерес наблюдава действието върху сцената.
	Очите му не можеха да се откъснат от странната хореография на играчите в този ранен следобед, които в някакъв непонятен ритъм се прехвърляха от маса на маса. За миг проблеснаха черно-червените цветя на една от рулетките. Заприличаха му на дъга сред безоблачно небе, която странно хармонираше с пръснатите по масата разноцветни чипове. Синьо-бели карти се плъзгаха по зеленото сукно. Над китообразните маси за барбут летяха ниско червени зарове на бели точки и приличаха на някакви фантастични риби. Далеч в дъното на залата, отвъд стройните редици на масичките за тридесет и едно, се вдигна гора от ръце в черни ръкави. Приключили със смяната си, крупиетата показваха, че не са задигнали някой чип.
	Сцената бавно се запълваше от нови актьори — любители на слънцето, на които беше втръснало да се излежават край открития басейн на хотела, играчи на тенис и голф, гости на хотела, които бяха дремнали в някоя от хилядата стаи на „Ксънейду“ или пък бяха използвали следобедното затишие, за да се отдадат на малко разврат. Сред човешката гмеж изплува още едно „вегаско сако“ и Джордън веднага го забеляза. Беше Мерлин, известен сред приятелите си като Мерлин Хлапето. Минавайки край голямата си слабост — рулетката — той видимо се поколеба. Залагаше рядко, защото беше разбрал, че петте процента и половина, които банката си удържа от печалбата на всеки играч, са истински дамоклев меч над главата му. Джордън вдигна ръка. Мерлин го видя и се насочи към бара. Пристъпяше сковано, сякаш пресичаше местност, обхваната от пожар. Най-накрая напусна ярко осветената сцена на казиното и тежко се отпусна на стола срещу Джордън. Джобовете на неговото „вегаско сако“ бяха празни и с отворени ципове. Ръцете му също бяха празни.
	Беше им добре един с друг, макар и да не си размениха нито дума. В своето синьо сако с пурпурни ширити по ръбовете, Мерлин приличаше на някакъв недодялан спортист. Беше поне десетина години по-млад от Джордън, със смолисточерна коса. Изглеждаше някак по-доволен от живота, някак по-годен за предстоящата нова схватка с Нейно Величество Съдбата.
	Няколко минути по-късно откъм елегантния парапет от сив мрамор, който ограждаше масата за бакара, се появиха фигурите на Къли Крос и Даян. Двамата се огледаха и бавно тръгнаха към бара. Върху гърба на Къли се мъдреше още едно „вегаско сако“, докато Даян носеше обичайните си дрехи за работа — лека и елегантна бяла рокля от тънка материя. Дълбокото деколте разкриваше млечната белота на гърдите й. Мерлин им махна, а Джордън поръча питиета. Отдавна знаеше кой какво предпочита.
	Къли забеляза издутите му джобове и тихо подсвирна:
	— Хей, май ти е проработил късмета, а?
	— Нещо такова — усмихна се Джордън.
	Всички мълчаливо го наблюдаваха как плаща поръчката и оставя един червен петдоларов чип за бакшиш. Не можеше да разбере причината за тяхното любопитство. Пребиваваше във Вегас вече трета седмица и това доста забележимо си личеше по външния му вид. Беше отслабнал с цели дванадесет килограма, а пясъчнорусата му коса видимо побеля на места. Макар и все така красиво, лицето му носеше отпечатъка на някакво трайно страдание. Кожата му беше посивяла и още повече подчертаваше изтощението му. Но Джордън се чувствуваше отлично и не обръщаше внимание на тези промени. Понякога си задаваше един-единствен мълчалив въпрос — как е възможно тези тримата край масата да са най-добрите му приятели на този свят, след като ги познаваше само от три седмици? Задаваше си го съвсем невинно и непреднамерено. Просто се чудеше на този факт.
	Най-много харесваше Мерлин Хлапето, който очевидно се гордееше с ролята на безстрастния комарджия, която се беше нагърбил да играе. Младежът правеше всичко възможно да запази невъзмутим вид край игралните маси и обикновено успяваше. Само една вечер, след като не му вървеше в продължение на часове, той не можа да се сдържи и на лицето му се изписа горчиво и съвсем детинско разочарование. А Джордън доволно се беше усмихнал, без да знае защо.
	Мерлин Хлапето говореше малко, по-често мълчеше и наблюдаваше. Джордън знаеше, че младежът прави опит да контролира всяка своя стъпка, а едновременно с това преценява постъпките на околните и се опитва да ги разбере. Това също го забавляваше, може би защото успешно го заблуждаваше. Хлапето се стремеше да разгадае мотивите на хората и отказваше да приеме, че Джордън е точно такъв, какъвто го виждат всички. Въпреки това в компанията на Хлапето му беше приятно. Той и останалите му помагаха да не се чувствува толкова самотен. Мерлин дължеше прякора си на Къли, който веднага долови неуравновесената му страст към хазарта.
	Макар и най-млад — беше едва на двадесет и девет години, Къли се превърна в лидер на компанията без видими усилия. Всички се бяха запознали тук, във Вегас, преди двадесетина дни. Свързваше ги само едно — изпепеляващата страст към хазарта. Триседмичният им престой сам по себе си беше вече един необичаен факт. Би трябвало отдавна да са погребани някъде из пясъците на Невада само от убийствения процент, което казиното удържа от печалбата на късметлиите.
	Джордън беше наясно, че и другите двама члена на компанията — Къли Крос „Брояча“ и Даян, също изгарят от любопитство по отношение на собствената му особа. Но това не му правеше впечатление, а той самият не проявяваше към тях почти никакъв интерес. Хлапето беше твърде млад и твърде умен, за да бъде непоправим комарджия, но Джордън нито веднъж не направи опит да разбере дали действително е така. Това наистина не го интересуваше.
	По отношение на Къли съмненията бяха излишни. Той беше класически пример за непоправим комарджия, при това обигран и ловък. Беше в състояние да преброи и запомни всичките двеста и осем карти в подковата за бакара, беше истински експерт по отношение на процентите, които се удържаха при различните видове хазартни игри. Хлапето не притежаваше подобни познания и играеше с детинска страст, докато самият Джордън залагаше хладнокръвно и малко разсеяно. Но Къли си беше чиста проба професионалист. Джордън не мислеше, че се отличава по нещо от своите нови приятели. И той беше непоправим комарджия. А това означаваше, че играе просто заради самата игра и в крайна сметка ще изгуби всичко, с което разполага. По същия начин са обречени на смърт и храбреците, които отиват на война. „Видя ли комарджия, знам, че виждам обран до шушка човек“, помисли си Джордън. „А видя ли храбрец, все едно, че виждам труп.“
	Компанията се намираше на ръба на банкрута. Всеки момент можеше да им се наложи да вземат самолета и да напуснат Вегас. Известни шансове да се задържи имаше само Къли, който познаваше всички възможни начини да яхне успеха и да изкара някой долар. Нямаше значение дали това ще стане чрез сводничество или обикновена измама. Умът му работеше на една-единствена вълна — как да победи казиното с неговата безмилостна система от проценти. Понякога успяваше дори да се съюзи с някое от крупиетата на бакара и двамата безстрашно нападаха банката. Но в това занимание се криеха съвсем конкретни опасности.
	Единствената дама в компанията им беше наистина случаен човек. Даян работеше като „примамка“ за казиното и в момента използуваше почивката си. Присъедини се към тях просто защото усещаше, че това са единствените мъже във Вегас, които се отнасят към нея с искрена симпатия.
	В качеството си на „примамка“ тя играеше с чужди пари, печелеше и губеше чипове, които принадлежаха на казиното. Залаганията й нямаха нищо общо с късмета, тъй като в края на всяка седмица тя отиваше да получи заплатата си от администрацията. Присъствието й край масата за бакара беше наложително само в най-мъртвите часове на деня, тъй като е известно, че комарджиите отбягват празните маси. Фактически играеше ролята на обикновена мухоловка, облечена по съответния начин, разбира се. Косата й беше дълга и катраненочерна, устата й — пълна и чувствена, а тялото й — почти съвършено, със стройни и източени бедра. Бюстът й беше по-скоро малък, но отлично отговаряше на стройната й фигура. От време на време шефът на залата даваше телефонния й номер на някой от по-богатите играчи. Друг път някой от служителите се навеждаше да й прошепне за желанието на някой клиент да бъде посетен в стаята си. Тя имаше право да откаже, но знаеше, че с това право трябва да борави изключително внимателно. Никога не вземаше парите си направо от клиента. Вместо тях получаваше специална квитанция от шефа на залата. Този документ можеше да обмени за пари в брой, когато си поиска на някоя от касите на казиното. Сумата най-често не надхвърляше петдесет-сто долара. Даян мразеше да се занимава с подобни квитанции и предпочиташе да даде пет долара на някоя момиче, за да ги осребрява вместо нея. Къли стана приятел с нея именно когато разбра това. Той имаше слабост към чувствителните жени, защото от опит знаеше, че те по-лесно могат да бъдат манипулирани.
	Джордън поръча по още едно питие. Чувствуваше се лек и свободен. Сърцето му преливаше от благородство просто защото беше извадил късмет. Имаше чувството, че изведнъж се е превърнал в божи избраник и сега ще бъде възнаграден за всички жертви, които беше правил там, в света отвъд тези стени.
	Редовно закусваха заедно, а питието в бара преди големия поход срещу късмета беше направо задължително. Защото този поход започваше в ранните следобедни часове и продължаваше през цялата нощ. Около дванадесет отново се събираха, обикновено да отпразнуват временните успехи на някой от тях. Печелившият плащаше сметката и купуваше билети за кино на всички останали. През тези три седмици те се бяха сближили доста, но вътре в себе си всеки от тях знаеше, че помежду им няма нищо общо и приятелството им ще умре заедно с жаждата за хазарт. Но сега все още имаха по някой долар в джоба, все още изпитваха онази странна привързаност един към друг. Един ден Мерлин спечели на рулетка и ги заведе в хотелския магазин, откъдето излязоха с по едно синьо-алено „късметлийско сако“. Същата вечер и тримата спечелиха. Това ги накара да играят комар само в тези крещящи доспехи.


	Оркестърът зае мястото си на подиума и барът постепенно започна да се пълни. Докато даваше бакшиш на келнерката, Джордън ясно забеляза любопитството, с което го наблюдаваха приятелите му. Вероятно си мислеха, че се прави на щедър, но истината беше далеч по-проста — той просто не искаше да изчислява и да се занимава с дребни сметки. Искрено се забавляваше от промененото си отношение към парите. Цял живот беше проявявал коректност във финансовите си отношения, но щедрост — никога. Неговият свят беше номериран и точно разграфен. И това несъмнено носеше допълнителни доходи. Но в крайна сметка се оказа, че тази система е погрешна. И днес вече се чудеше как е могъл да понася един толкова абсурден живот.
	Музикантите се изправиха на подиума. Това означаваше, че скоро тук няма да е възможно да разговарят. Именно този сигнал очакваха тримата приятели. Беше дошло времето на сериозните игри.
	— Тая вечер ще имам страхотен зар! — заканително промърмори Къли. — Тринадесет пъти се почесах по дясната ръка!
	Джордън се усмихна на ентусиазма му. Не знаеше нищо за този човек, освен прозвището „Брояча“, спечелено край масите за блекджек. Харесваше го заради неговата бъбривост, заради това, че въпросите му рядко се нуждаеха от отговор. Именно това негово качество го правеше крайно необходим за компанията, тъй като Джордън, пък и Мерлин Хлапето, рядко отваряха уста. Макар често да се усмихваше, Даян също не говореше много.
	Дребното лице на Къли с индиански черти и бронзов загар светеше от въодушевление.
	— Цял час няма да пусна заровете! — отново се закани той. — Ще хвърля сто хубави и нито едно лошо, да знаете! Дръжте се за мен, момчета!
	Сякаш в подкрепа на заканите му, оркестърът даде туш.
	Къли обичаше барбута, макар че беше специалист на блекджек и имаше способността да запомня огромен брой излезли от игра карти. Джордън пък обичаше да залага на бакара, защото при нея всякакви изчисления и майсторлъци бяха безсмислени. А Мерлин си падаше по рулетката — най-вълшебната игра на света! Но Къли вече беше обявил предчувствието си и по неписаното комарджийско правило останалите щяха да залагат на неговия късмет. Никой не би се осмелил да му попречи. Станаха и тръгнаха към залата за зарове. Къли разкърши дясната си ръка — същата, която тайнствено беше почесал цели тринадесет пъти.
	— На Джорди му вървеше на бакара — обади се за пръв път Даян. — Не е ли по-добре да залагате с него?
	Мерлин се обърна и внимателно изгледа Джордън.
	— Нещо не ми изглеждаш късметлия — обяви преценката си той.
	Да се говори за нечий късмет в присъствието на други комарджии беше меко казано нетактично. Те могат да му поискат заем и да му пресекат късмета — Даян добре знаеше това. Но също толкова добре, познаваше и Джордън, беше сигурна, че той изобщо не обръща внимание на типичните за непоправимите комарджии предразсъдъци.
	Къли Брояча поклати глава.
	— Направо ще ги разбия! — закани се той и широко замахна, сякаш заровете вече бяха в шепата му.
	Музиката гръмна и заглуши всичко. Бързо изскочиха от полумрака на бара и се озоваха на сцената на хазарта, ослепително осветена както винаги. В казиното вече имаше доста посетители, но все още можеше да се преминава спокойно от маса на маса. Даян тръгна към залата за бакара, тъй като почивката й беше свършила. Както винаги щеше да залага служебни пари, хладно и без емоции. Всъщност именно тя беше олицетворение на безсмъртния комарджия в цялата му абсурдност. Защото у нея липсваше интерес към играта, а в сърцето й не гореше свещеният огън на хазарта.
	Водеше Къли. Приличаха на тримата мускетари в странните си синьо-алени „късметлийски сака“. Къли изгаряше от нетърпение. До него пристъпяше Мерлин, също така нетърпелив и с кипнала кръв. Накрая вървеше Джордън. Натъпканите му с чипове джобове го правеха да изглежда по-тромав от приятелите си. Къли въртеше глава наляво-надясно и търсеше „гореща“ маса. На такава маса пред крупието има малка купчинка пари, а край него играчите са весели и възбудени. Накрая се спря, а двамата му приятели заеха такива позиции, които щяха да му позволят да поеме заровете по най-бързия начин. Докато чакаха да му дойде реда, Джордън и Мерлин залагаха на дребно.
	Най-сетне яркочервените кубчета кацнаха в шепата на Къли и той ги разклати с любов.
	Хлапето заложи двадесетачка, Джордън — двеста, а самият Къли — петдесет. Разклати заровете за последен път и с широк замах ги хвърли към противоположния край на масата. Падна се шестица, неутрален зар. Тримата оставиха залозите си непипнати, а Джордън изкупи залозите и на онези играчи, които бяха предпочели да се откажат. Къли се пресегна за заровете, разклати ги и уверено ги хвърли. В следващата секунда и тримата зяпнаха от изумление — падна се седмица. Катастрофата беше пълна. Изгубиха всичко, включително и правото да хвърлят отново. Хлапето изгуби сто и четиридесет долара, Къли — триста и петдесет, а Джордън — цели хиляда и четиристотин.
	Къли промърмори нещо и се дръпна от масата. Здравата разтърсен, той реши да играе само блекджек и то крайно внимателно. Ако иска да надиграе проклетото крупие, ще трябва да запомни всички карти, които са излезли от подковата! Нерядко успяваше да постигне това, макар и с цената на страхотна концентрация. Тогава изчисляваше какви карти са останали в дървената кутия и залагаше тавани, въпреки десетте процента комисионна за банката. Но дори и в такива случаи можеше да сбърка и да изгуби всичко. А след това трябваше да започва с броенето от самото начало. Но сега моментът беше изключително важен, защото след изневярата на зара опря до последните си, оставени като неприкосновен запас банкноти. Нощта пред него беше пълна с опасности. Ще трябва да играе безкрайно предпазливо, но ще се нуждае и от мъничко късмет.
	Мерлин Хлапето също се отдръпна от масата. И той опря до неприкосновения си запас, но за разлика от Къли изобщо не се надяваше да избие. Просто му липсваше необходимият опит за това. Той разчиташе на късмета си и на нищо друго.
	Останал сам, Джордън бавно се разходи из огромното казино. Беше му приятно сред хорските тълпи и приглушените звуци на хазарта. Беше сам, но не беше самотен. Изпитваше удоволствие да се сприятелява с непознати за час или два, а след това да ги губи завинаги. Заровете тихо потракваха.
	Разходката го отведе при масичките за блекджек, подредени в дълги и стройни редове. По навик наостри ухо, за да долови щракането на „втората“ карта. Къли го отвори. Светкавичните движения на крупието мошеник остават неуловими за окото. Ръцете му са твърде пъргави и ловки. Но ако човек наостри слух, положително ще „хване“ лекото щракване, с което измъква долната карта от тестето и за него остава печелившата горна.
	Макар да беше едва седем часа, пред ресторанта вече се беше оформила малка опашка от хора, които искаха да си запазят места за вечерната програма. В казиното още нямаше едри игри. Липсваха както големите залози, така и високите печалби. Джордън разклати черните чипове в ръката си и се замисли. После пристъпи към една почти безлюдна маса за барбут и пое в ръка бляскаво червените зарове.
	Дръпна ципа на един от джобовете си и изсипа шепа черни стодоларови чипове върху масата. Заложи двеста долара за своето хвърляне, а после изкупи и залозите на останалите играчи — всичките за по петстотин долара. Заровете останаха у него почти цял час. След първите петнадесет минути искрата от сгорещената му длан се предаде на цялото казино и масата бе оградена от троен кордон нетърпеливи играчи. Джордън продължи да залага тавана от петстотин долара, а ръката му продължаваше да сипе печеливши цифри. С напрегнат до пръсване ум, той просто забраняваше появата на фаталната комбинация седем. И съдбата го слушаше по наистина вълшебен начин. Улеят пред него преливаше от черни чипове, а джобовете му бяха претъпкани до отказ. Накрая се умори от страхотната концентрация и фаталната седмица скоро излезе. Заровете минаха в ръцете на следващия играч, а множеството го награди с бурни аплодисменти. Приближи се контрольорът и му подаде метална табличка за печалбата. Зад него цъфнаха Къли и Мерлин.
	— Успяхте ли да изкарате нещо на моя зар? — усмихнато ги попита Джордън.
	— Аз се включих преди десетина минути и клъвнах малко — ухили се Къли.
	— Аз пък се съмнявах в късмета ти и не заложих нито веднъж! — тъжно си призна Мерлин.
	Придружиха го до касата и му помогнаха да обмени чиповете си. Оказа се, че върху табличката има над петдесет хиляди долара и Джордън зяпна от изненада. Мерлин и Къли също гледаха като треснати.
	— Сега е моментът да си обираш крушите, Джорди! — развълнувано преглътна Къли. — Останеш ли във Вегас, всичко ще отлети!
	— Нощта е млада — поклати глава Джордън. Беше му забавно да наблюдава искрената загриженост на своите приятели. Но после преживяното напрежение си каза думата и той изведнъж се почувствува като изстискан лимон.
	— Ще се кача да дремна малко — уморено промълви той.
	— Ще се видим към дванадесет и ще си направим една царска вечеря. Нямате нищо против, нали?
	Приключил с преброяването на чиповете, касиерът се изправи и почтително попита:
	— Как предпочитате парите си, сър? Можете да ги получите в брой, да ви издадем чек, или да ги приемем на съхранение.
	— Вземи чек — посъветва го Мерлин.
	Къли се намръщи и започна да пресмята, хвърляйки алчни погледи към претъпканите джобове на Джордън.
	— Най-добре е да вземеш чек — съобщи мнението си той и кимна с глава.
	Наложи се да почакат. Къли и Мерлин застанаха плътно от двете страни на приятеля си, очевидно опасявайки се да не извърши някоя глупост. А Джордън се извръщаше и хвърляше по някой поглед към игралните маси зад раменете им. Най-сетне касиерът се появи и подаде на Джордън къс жълта хартия с назъбени краища.
	Обърнаха се да си вървят едновременно, сякаш изпълняваха някакъв странен танц. Алено-сините им сака проблеснаха под ярката светлина. Насочиха се към безлюдния коридор на хотелските стаи. Пръстите на Къли и Мерлин продължаваха да стискат лактите на Джордън.


	Мебелировката на стаята беше скъпа и разточителна. Тежки завеси в топъл златистожълт цвят, сребристосиво покривало върху огромното двойно легло. Джордън взе една гореща вана, после се изтегна с книга в ръка. Сънливостта го беше напуснала. Многоцветните отблясъци от неоновите реклами навън нахлуваха през прозореца и рисуваха фантастични картини по стената. Дръпна завесите, но главата му продължаваше да кънти от шума на игралната зала, наподобяващ далечен прибой. Загаси осветлението и се зави презглава. Камуфлажът не беше лош, но мозъкът му отказа да се хване на въдицата. Сънят продължаваше да бяга.
	Няколко минути по-късно усети противното, примесено със страх напрежение. Беше сигурен, че ако заспи, няма да се събуди. Организмът му плачеше за почивка, но съзнанието му упорито се противеше. Не можеше да се отпусне, продължаваше да бъде скован от страх и нервно напрежение. Причината за всичко това не му беше известна.
	За миг се изкуши да опита отново с приспивателните. Донякъде му помагаха, но сънуваше такива невероятни кошмари, че потръпна от ужас. След такъв сън цял ден не беше на себе си. Не, по-добре да не заспива…
	Скочи от леглото, запали осветлението и започна да се облича. Извади портфейла си, дръпна циповете от многобройните пещери на „вегаското сако“ и изсипа съдържанието им на леглото. Сребърната завивка се покри с разноцветни пламъчета. Купчината от стодоларови банкноти беше наистина внушителна, а шарените чипове рисуваха странни мозайки върху покривалото. Джордън се зае с броене и подреждаше на богатството си. Отне му почти цял час.
	В крайна сметка се оказа, че разполага с малко повече от пет хиляди в брой, осем хиляди в черни стодоларови чипове, шест хиляди в зелени жетони от по двадесет и пет долара и почти хилядарка в червени чипове от по пет долара всеки.
	Беше наистина смаян. Разтвори портфейла си и извади големия чек с назъбени краища. Изчете внимателно отпечатаните с черно и червено думи, после се загледа в цифрата, отбелязана в зелено. Петдесет хиляди долара. Върху гладката повърхност на чека имаше три различни подписа. Един от тях привлече вниманието му с красивите си калиграфски изписани букви. Алфред Гроунвелт.
	По време на играта нямаше никаква представа за спечелените суми. На няколко пъти отскача до касата да сменя чиповете, но живееше с чувството, че това не са били повече от пет хилядарки. Размърда се и високите купчинки се срутиха върху леглото.
	Е, сега вече има достатъчно пари да остане във Вегас колкото иска. Няма да се наложи да заминава за Лос Анджелис, където го очаква новата работа, възможността за нова кариера, а може би и ново семейство. Отново преброи парите, после прибави към тях стойността на чека. Разполагаше с цели седемдесет и две хиляди долара и можеше да играе комар до края на света!
	Загаси нощната лампа и остана да лежи в мрака. Парите го заобикаляха от всички страни и нежно се докосваха до тялото му. Направи последен опит да надвие ужаса от тъмнината. Но сърцето му скоро забърза своя ритъм. Той скочи и запали лампата.


	Високо над Лас Вегас, настанен в удобния си мансарден апартамент, собственикът на „Ксънейду“ Алфред Гроунвелт посегна към телефонната слушалка. Свърза се със залата за барбут и поиска да узнае размера на спечелената от Джордън сума. Оказа се достатъчно голяма, за да ликвидира печалбата на тази маса до края на работното й време. Гроунвелт набра телефонистката и й нареди да открие „Ксънейду номер пет“. Въоръжи се с търпение и зачака, защото знаеше, че ще мине известно време преди заповедта му да стигне до всички кътчета на огромното казино и проникне в съзнанието на погълнатите от хазарта хора. Погледът му разсеяно се насочи към широкия прозорец, зад който се виеше огромният питон от ослепителни разноцветни реклами, очертаващи известната в цял свят „ивица“ на Лас Вегас. Отвъд нея тъмнееше грамадата на пустинната планина, оградила отвсякъде тълпата отчаяни търсачи на силни усещания, които правиха чудеса в опитите си да победят всесилната банка и да се докопат до милионите зеленикави хартийки, скрити в хладните подземия на огромните хотели. Но върху блестящата повърхност на тази прокълната от бога змия се трупаха все повече и повече кости, броят на разорените нещастници се увеличаваше с все по-стабилни темпове.
	В слушалката прозвуча гласът на Къли. Именно той беше „Ксънейду номер пет“.
	— Къли — тежко продума Гроунвелт, който отговаряше на кодираното название „Ксънейду номер едно“. — Твоето приятелче здравата ни раздруса! Сигурен ли си, че играе редовно?
	— Напълно, мистър Гроунвелт — отвърна с приглушен глас Къли. — Чист е като сълза, можете да ми вярвате. Положително ще изплюе всичко обратно, преди да си е заминал…
	— Дай му всичко, което му хрумне да си поиска — нареди Гроунвелт. — Не го пускай да се мотае навън и да ни пилее парите из другите заведения. Можеш да го обзаведеш с някоя от най-качествените си мадами…
	— Не се безпокойте, мистър Гроунвелт.
	В гласа на Къли прозвуча някаква странна нотка и шефът му моментално я долови. Запита се що за човек е всъщност този Къли. Беше го наел като таен инспектор, който да предлага партия с корумпираните крупиета на тридесет и едно, а след това да съобщава имената на онези от тях, които бяха съгласни да изкарат някой долар за сметка на банката. Възлагаше му съвсем определени надежди и след приключването на настоящата операция възнамеряваше да го натовари с още по-отговорни задачи. Но в този миг го лъхна сянката на съмнението.
	— А Хлапето? — попита той. — Защо вече трета седмица се мотае из хотела?
	— Дребна риба — отвърна Къли. — Но е добро момче. Мистър Гроунвелт, аз си давам сметка какво получавам, затова не трябва да се безпокоите!
	— Добре, добре — усмихна се Гроунвелт и затвори. Къли не знаеше, че отговорниците на игралните зали отдавна пищяха от него и настояваха да го изгонят от казиното, защото е прекалено добър в броенето. Не знаеше, че вече няколко пъти управителят на хотела го питаше защо Джордън и Мерлин държат стаи вече три седмици, а те са принудени да връщат пълни с пари нови играчи. Истината беше проста, но никой не я подозираше. Гроунвелт изпитваше дълбоко любопитство към дружбата на тези трима мъже, а нейният край щеше да бъде най-важният изпит в живота на Къли Крос Брояча.


	Джордън правеше неимоверни усилия да не хукне обратно към казиното. Тръшна се на едно от плюшените кресла и запали цигара. Вече всичко е наред, упорито си повтаряше той. Има приятели, късметът му работи, свободен е като птица. Останалото беше умора. Трябва му една хубава почивка някъде далеч.
	Мислите му отново се завъртяха около Даян, Къли и Мерлин. Най-добрите му приятели на света. Усмихна се и поклати глава.
	Тези тримата знаеха доста неща за живота му. Бяха висели с часове из барчетата на казиното, бяха бъбрили за какво ли не между два комарджийски набега. Джордън се държеше вежливо с тях, отговаряше на всякакви въпроси, но сам никога нищо не питаше. За разлика от него, Хлапето ги сипеше като градушка. Питаше с толкова неподправен интерес за най-различни неща, че той не можеше да му се сърди.
	Отвори гардероба и извади куфара си. Реши да си приготви багажа — просто така, за да убие малко време. В дъното му проблесна малкият пистолет, който беше купил там, у дома, преди сто години. За него не беше споменавал на новите си приятели. Защото го купи, когато жена му го напусна, а взе и децата със себе си. Първата му реакция беше да убие мъжа, който стана причина за това. Една толкова чужда на характера му реакция, че дори и днес продължаваше да й се учудва. Нищо не направи, разбира се, и оттогава насам все се канеше да се отърве от оръжието. Разумът му подсказваше да го разглоби и да го изхвърли на части, за да не го употреби някой друг. Но сега само го отмести и се зае да поставя разни дрехи в куфара. Скоро се отказа, изправи се и се върна в креслото.
	Не беше сигурен, че действително иска да напусне Вегас и ослепителната пещера на своето казино. Тук се чувствуваше на сигурно място. Дълбокото му вътрешно безразличие към печалбите и загубите беше онзи магически плащ, който го предпазваше от ударите на съдбата. А приятната пещера на казиното притежаваше чудотворната способност да премахва болката и обезврежда капаните на живота.
	Спомни си с каква ревност се грижеше за печалбата му Къли и отново се усмихна. За какво му бяха тези пари, да ги вземат дяволите? Май ще е най-добре да ги изпрати на жена си. Тя беше свестен човек, отлична майка и добра съпруга. Фактът, че го беше напуснала след двадесет години брак и искаше да се омъжи за любовника си, не променяше нещата. Днес, месеци след решението й, Джордън честно признаваше пред себе си, че тя беше постъпила правилно. Тя има право на щастие като всеки човек на този свят, има право да изживее остатъка от живота си както трябва. А с него явно се задушаваше. Не защото беше чак толкова лош съпруг. Джордън просто не беше мъж за нея. Беше добър баща и съвестно изпълняваше всички свои задължения, но така и не успя да я направи щастлива за тези двадесет години.
	Новите му приятели знаеха всичко това. Вероятно защото три седмици във Вегас се равняваха на три години живот в нормалния свят. Той с изненада установи, че тук е в състояние да разговаря свободно на всякакви теми — нещо, което у дома беше изключено. Откровеността се роди неусетно и непринудено. На чашка в бара, по време на буйните среднощни пиршества в ресторанта.
	Знаеше, че в очите на приятелите си изглежда страхотно сдържан и хладнокръвен. Мерлин го попита как ще вижда децата си в бъдеще, а той само сви рамене. Хлапето не остана доволен и продължи да проявява любопитството си. Запита го дали изобщо възнамерява да ги вижда.
	— Вероятно не — откровено отвърна Джордън. — Те са добре…
	— А ти? — изстреля следващия си въпрос Мерлин. — Ти добре ли си?
	— Разбира се, че съм добре — разсмя се Джордън, а после реши да постави на мястото му това любопитно хлапе. — Не ми остана нищо за разголване — хладно добави той. — Просто не съм от хората, които се подлагат на сложни и изтънчени страдания. Вземе ли да остарява човек, той скоро разбира, че не е толкова важен в очите на околните…
	Мерлин продължително го изгледа, после отмести поглед и тихо промълви:
	— Само дето не можеш да спиш нощно време, нали?
	— Точно така — все така хладно отвърна Джордън.
	— А бе кой спи в тоя град? — весело се намеси Къли. — Вземаш две-три хапчета, колкото да се ободриш малко и толкова!
	— Хапчетата ми докарват кошмари — обясни Джордън.
	— Нямах предвид лекарствата — размаха ръце Къли, главата му леко кимна по посока на съседната маса, на която седяха три самотни хубавици. — Ей за тези хапчета ти говоря!
	Джордън се разсмя. Сега му стана ясно какви приспивателни е имал предвид Къли, когато изведнъж зарязваше комара и изчезваше някъде.
	Тази вечер май беше особено подходяща за живи хапчета. Но Джордън ги опита още през първите няколко дни на престоя си и знаеше, че ефектът им не е кой знае какъв. Никога не беше имал сексуални проблеми и лесно би се справил с всяка от тези куклички. Но предварително знаеше, че и това няма да му донесе жадуваното облекчение. Една нощ Къли го представи на своя приятелка от бранша, а тя пък го нави да вземат още едно момиче и да направят „тройка“. Той прие и не съжали, че го беше направил. Гората от цици край главата му го накара да изпита огромно удоволствие. Какъв инфантилен комфорт, господи! В края на сеанса едното момиче притисна главата му до гърдите си, а другата се зае да го задоволява в странична поза. Преди да потъне в омайните вълни на оргазъм, видя как момичето до него нежно се усмихва на тази, която притискаше главата му. Тогава му мина през ума, че вероятно пречи, отдръпна се и мълчаливо зачака. Партньорките му не чакаха втора покана. Прегърнаха се и този път всичко беше далеч по-истинско. Джордън ги гледаше с неподправен интерес, без да се чувствува ни най-малко засегнат. Любовта им беше толкова нежна и непосредствена, че накрая сам им пусна една стотарка над определената такса. Момичетата останаха с убеждението, че са изкарали премията благодарение на своя професионализъм, но всъщност тя се дължеше единствено на онази едва забележима и малко извинителна усмивчица. Усмивчица, опрощаваща временната измяна с мъжкаря, който плаща.
	Живите хапчета бяха усърдни и наистина правеха всичко възможно да го облекчат. На практика тези момичета бяха истински феи — възхищаваха се от мъжете, държаха ръцете им, правеха им компания в ресторанта, залагаха по някой долар от парите им в казиното и никога не го мамеха. Караха ги да вярват, че действително им е страшно приятно, а в леглото се раздаваха без остатък. И всичко това срещу една нищо и никаква стодоларова банкнота, срещу една „пчеличка“, според терминологията на Къли. Бяха отлична сделка, но Джордън така и не успя да се поддаде на заблудата. Дори и в онези броени секунди на кулминацията, за които всъщност плащаше. Преди да си тръгнат някои от тези момичета носеха вода и го измиваха направо в леглото. Очевидно за тях той беше един тежко болен човек, обречен на самота в тясната болнична стая. Но при всички случаи тези момичета бяха за предпочитане пред истинските сънотворни, защото след тях нямаше кошмари. Но и те не успяха да му донесат жадувания сън. На практика Джордън не беше спал цели три седмици.
	Главата му безсилно се отпусна върху рамката на леглото. Не си спомняше кога е станал от креслото и кога е легнал. Реши да направи още един опит и угаси осветлението. Но ужасът щеше да се върне, беше сигурен в това. Не беше страх в истинския смисъл на думата. Беше просто някаква непонятна и чисто физическа паника, че тялото му ще откаже да се бори. А умът му си оставаше ясен. Задаваше си само един въпрос, но не можеше да му намери отговор — какво става с мен? Въздъхна и уморено се изправи. Нямаше избор — ще трябва пак да слезе в казиното. Отвори куфара си и хвърли вътре жълтия чек. Реши да играе само с чиповете и банкнотите, които издуваха джобовете му.


	В първите часове на новия ден край игралните маси бяха застанали истинските комарджии. Приключили със сделките си, хапнали някой и друг изтънчен деликатес, изпратили съпругите си в леглото, оставили някоя от тях край масата за рулетка с пачка долари в ръка. С една дума бяха ги разкарали да не им се пречкат. Други пък бяха предпочели удоволствията, които им предлага свръхцивилизованото общество — малко френски секс за отваряне на апетита, изтънчена вечеря, лудуване във ваната, сауна, масаж и нови сексуални радости… Всичко това имаше една-единствена цел — да ги задоволи, да ги освободи от грижите на ежедневието, да бъдат отпочинали и свежи, когато се изправят за решителна битка с Нейно Величество Съдбата. Стиснали пачки в ръце, те заставаха край масите за тридесет и едно. На две-три крачки зад тях тихо чакаха касиерите, които подаваха готова за подписване полица на всеки позакъсал играч. В малките часове на деня много хора се подписваха за суми, които представляваха цели състояния. И ги губеха без дори да се усетят.
	Джордън погледна към дъното на огромната зала. Там върху нисък подиум се издигаше овалната маса за бакара, оградена с елегантен парапет с цвят на слонова кост. На входа се беше изправил едър мъжага с униформа. Той винаги беше там, тъй като бакарата се играе предимно с пари в брой. От двете страни на покритата със зелено сукно маса седяха наблюдателите върху своите високи близо два метра специални столчета. Те имаха задачата да следят действията на крупиетата и правилното изплащане на заложените суми. Задължителното за тази част от казиното вечерно облекло не можеше да прикрие орловите им погледи. От тях не убягваше нито едно движение на тримата крупиета и онзи, който разбъркваше картите. Джордън бавно тръгна натам. Допреди миг безкрайно далечни, фигурите на облечените в черно служители постепенно придобиха плът и кръв.
	Приличащи на проповедници в своите безлични униформи, те пееха омайни псалми на спечелилите и тъжни реквиеми на изгубилите. Със своя сякаш вроден европейски чар и галантност тези мъже придаваха особена тържественост на играта, която ръководеха. Миг преди Джордън да пристъпи отвъд парапета от двете му страни изведнъж застанаха Къли и Мерлин.
	— Мисля, че няма смисъл да влизаш — меко каза Къли. — Затварят само след петнадесет минути.
	Играта на бакара приключваше в три часа сутринта. В следващата секунда един от светците с черни вратовръзки зърна високата фигура на Джордън и мелодично пропя:
	— След малко затваряме последната подкова, мистър Джордън. Защо не опитате късмета си?
	Джордън се засмя. От мястото си виждаше как огромната и безформена преди миг купчина карти бързо се укротява в ръцете на опитното крупие.
	— Идвате ли, момчета? — обърна се към приятелите си той. — Ще ви дам пари и ще атакуваме заедно. Таванът, разбира се!
	Това означаваше, че иска да залага по шест хиляди долара на всяка ръка, тъй като горната граница тук беше две хиляди.
	— Да не си полудял? — изхриптя Къли. — Без мен! Троши си главата сам!
	— Само ще си седиш — примоли му се Джордън. — Ще ти дам десет процента от печалбата на твоето място!
	— Не! — отсече Къли и тръгна към мраморния парапет.
	— А ти ще залагаш ли за мен? — извърна се Джордън към Мерлин.
	— Защо не? — усмихна му се Хлапето.
	— Имаш десет процента — обеща му Джордън.
	— Добре.
	Двамата преминаха през портичката и заеха места около масата. Току-що заредената подкова се оказа в ръцете на Даян и Джордън се настани до нея, за да може да я получи по-скоро.
	Даян се наведе към него и прошепна:
	— Не играй повече, Джорди, моля те!
	Джордън не отвърна нищо и тя се зае да вади картите от дървената кутия. Скоро момичето изгуби служебните си двадесет долара, а заедно с тях и банката. Подковата се оказа в ръцете на Джордън.
	Зает с опразване на джобовете си, той дори не я погледна. Масата пред него се покри с шарени чипове и банкноти. Отдели една пачка и я постави пред Мерлин, който седна на стол номер шест. После пусна двадесет черни чипа от улея, в който се поставяха залозите за банката, погледна Мерлин и му нареди с нетърпящ възражение тон:
	— Ти също!
	Мерлин отброи двадесет банкноти по сто долара.
	Крупието вдигна ръка, за да обяви прекратяването на залозите. Очите му бързо пробягаха по масата. Всичко беше наред. Спусна ръка с длан надолу и мелодично пропя:
	— Една карта за играча, моля!
	Джордън сръчно изпълни нареждането — подаде една карта на крупието, а следващата постави пред себе си. Повтори операцията и зачака. Крупието огледа масата и подхвърли двете си карти към играча, който беше заложил най-голяма сума срещу банката. Онзи предпазливо ги повдигна, после победоносно се усмихна и ги обърна върху масата. Сборът му беше девет — карта в бакарата, с която не може да се загуби и по тази причина наречена „непобедима деветка“. Джордън обърна своите карти, без да ги гледа. И двете се оказаха светли. Нула. Ръцете му побутнаха подковата към Мерлин, но той поклати глава и я прехвърли на следващия играч. Джордън понечи да го спре, но нещо в лицето на младежа го накара да промени намеренията си. Не си казаха нито дума.
	Златистокафявата кутия бавно обикаляше масата. Печалбите се редуваха равномерно — ту за банката, ту за играча. Продължителни серии нямаше. Джордън продължаваше да залага само на банката и вече беше успял да загуби десетина хиляди долара. Мерлин упорито отказваше да залага. Накрая подковата отново се върна у Джордън.
	Заложил предварително своите две хилядарки, той се пресегна към купчината на Мерлин, отдели пачка банкноти и я хвърли в улея. За миг си даде сметка, че Даян вече не е до него, после я забрави. Усети как тялото му се стяга и се налива със страхотна сила. Беше сигурен, че картите ще се подчиняват на волята му и ще излизат така, както той иска.
	Спечели двадесет и четири пъти подред, все така хладнокръвен и безстрастен. На осмата ръка край парапета вече не можеше да се мине от зяпачи. Всички участници в играта залагаха на банката, решили да се възползуват максимално от късмета му. След десетата ръка касиерът бръкна под масата и извади табличка с чипове, които рядко се появяваха — млечнобели на цвят, с красиви златни ръбове отстрани. Всеки от тях струваше петстотин долара.
	Притиснат до парапета, Къли гледаше и мълчеше. До него неусетно се изправи Даян. Джордън ги забеляза и им махна с ръка. За пръв път беше истински развълнуван. След тринадесетата поредна печалба един дребен южноамериканец от отсрещната страна на масата не се сдържа и възхитено възкликна:
	— Маестро!
	Джордън продължи с максималните залози и край масата се възцари напрегнато мълчание.
	Ръцете му грациозно обработваха картите в подковата. Нито една не се изплъзна от пръстите му докато напускаше дървеното си скривалище. Нито една не се обърна с лицето нагоре. Своите полагаше пред себе си, без да ги гледа, абсолютно сигурен, че гласът на крупието ще обяви неговите печеливши комбинации. Когато мъжът в черен смокинг поискваше „карта за играча“, Джордън му я хлъзгаше с безстрастна лекота, без да се опитва да й „повлияе“, така често правят запалените играчи на бакара. По същия начин — гладко и бързо, вадеше картите за банката, т.‍е.‍ за себе си. На двадесет и петата ръка най-сетне изтегли две цветни карти и подковата премина в ръцете на „играча“. В случая това беше крупието, тъй като никой не залагаше за играча.
	След известно време подковата стигна до Мерлин, но той отново отказа да я приеме. Пред него имаше доста внушителна купчина от позлатени петстотиндоларови чипове. Дойде време да се плати комисионната на казиното — пет процента от печалбата, защото бяха залагали на банката. Един от крупиетата се зае да брои специалните комисионни жетони, поставяни до всеки, който е залагал на банката. Излязоха повече от пет хиляди долара. А това означаваше, че невероятната серия на Джордън му беше донесла печалба от над сто хиляди долара. Следвайки късмета му, останалите играчи също бяха спечелили значителни суми.
	Свити върху високите си столчета и двамата наблюдатели говореха по телефона. Вероятно съобщаваха новините на управителя на казиното. Планираната ежедневна печалба на цялото заведение може да пострада сериозно само ако масата за бакара започне да губи. В дългосрочен план това, разбира се, няма особено значение, но собствениците винаги искаха да са сигурни, че нещастието се дължи единствено на капризите на съдбата. Гроунвелт взе асансьора и слезе в казиното. Влезе безшумно в залата за бакара, направи знак на онзи, който отговаряше за нея и се оттегли в ъгъла. Джордън все пак успя да го зърне с крайчеца на окото си. Мерлин и Къли му бяха обяснили кой е този висок възрастен мъж.
	Подковата продължи обиколката си. Печалбите продължаваха да клонят към банката. Джордън спечели още доста пари преди дървената кутия да спре отново пред ръцете му.
	И този път стори това, за което мечтае всеки непоправим комарджия — извади всички карти с безпогрешните си и приличащи на бели лебеди ръце, без нито веднъж да загуби! Купчините златисти чипове почти скриваха лицето му.
	Той отдели четири от тях и ги подхвърли към главното крупие:
	— Това е за вас, господа!
	— Не си правете труда да ставате, мистър Джордън — галантно продума шефът на залата, приближил се към мястото му. — Ние ще имаме грижата да преброим тези чипове, след което ще ви изготвим съответния чек.
	Джордън с мъка натика огромната пачка от стотачки във вътрешния си джоб и се зае да брои черните чипове. Когато свърши, вдигна глава и хвърли поглед към планината млечнобели плочки пред себе си.
	— Хубаво, пребройте ми ги — кимна той. После се изправи на крака и нехайно подхвърли: — Ще напълните ли още една подкова?
	Шефът се поколеба и се обърна да погледне управителя на казиното, застанал редом с Гроунвелт. Онзи отрицателно поклати глава.
	Мнението му за Джордън беше отдавна съставено — непоправим комарджия, който няма да мръдне от Вегас докато не профука и последния си цент. Но тази вечер му вървеше и няма смисъл да се натискат. Утре картите ще се подреждат по друг начин. На никого не може да му върви до безкрайност, тъй че и този тук ще замине по реда си. Директорът се беше нагледал на подобни случаи. Всички комарджийски нощи в бъдещето са на страната на казиното, негов е и процентът върху печалбата, а пред процента никой не може да устои…
	— Закрийте масата — нареди той.
	Джордън се извърна към Мерлин и тихо прошепна:
	— Наблюдавай броенето, защото десет процента са за теб! — когато вдигна глава видя, че Мерлин го гледа с някаква непонятна тъга.
	— Не ги искам — кратко отвърна младежът.
	Крупиетата брояха чиповете и ги подреждаха на купчинки пред контрольорите. Най-сетне свършиха и се отдръпнаха на крачка от масата. Шефът на залата пристъпи към Джордън.
	— Тук разполагате точно с двеста и деветдесет хиляди долара, сър — с достойнство каза той. — За цялата сума ли да ви издадем чек?
	Джордън кимна. Джобовете му бяха претъпкани с книжни пари и още чипове, но тях реши да не обменя.
	Чули краткото нареждане на директора, хората започнаха да се разотиват. Шефът на залата шепнеше нещо в ухото на Гроунвелт. Къли напусна наблюдателния си пост до парапета и се приближи до приятелите си. Събрани на едно място в крещящите си „късметлийски сака“, тримата приличаха на улични хулигани.
	Едва сега Джордън усети смазващата тежест на умората. Очевидно няма да има сили нито за зарове, нито за рулетка. А с горното си ограничение от петстотин долара на залог, блекджекът беше твърде бавна игра за него.
	— Никакъв комар повече! — дрезгаво му нареди Къли. — Бог ми е свидетел, че за пръв път в живота си виждам подобно нещо! Оттук насетне можеш само да губиш! Такъв късмет каца на рамото веднъж на сто години!
	Джордън уморено кимна.
	Въоръженият пазач вдигна таблите с вече преброените чипове, постави върху тях платежното нареждане, разписано току-що от шефа на залата, и ги понесе към касата. Отнякъде изскочи Даян и лепна една целувка върху бузата на Джордън. Всички бяха на седмото небе. Джордън бе станал герой. И то без да се налага да причинява болка на някого. Колко било лесно, дявол да го вземе! Залагаш едри мангизи, чакаш благоприятно подреждане на картите и толкоз!
	Наложи се да почакат няколко минути за приготвянето на чека.
	— Е, вече си богаташ! — подметка му Мерлин. — Можеш да правиш каквото ти хрумне!
	— Но първо трябва да се разкара от Вегас! — предупредително се обади Къли.
	Даян стискаше ръката му, но Джордън не й обръщаше внимание. Гледаше към Гроунвелт, който продължаваше да разговаря с директора на казиното и двамата контрольори, най-сетне решили да слязат от високите си столчета.
	— Какво ще кажете за още една подкова, „Ксънейду номер едно“? — изведнъж попита той. Макар и зададен с нормален глас, въпросът му проехтя ясно в полуопразнилото се помещение.
	Гроунвелт се отдели от подчинените си и пристъпи напред. Под ярката светлина на масата Джордън видя, че този човек е доста по-стар, отколкото го беше мислил. Макар все още здрав и младолик, собственикът на хотела беше най-малко седемдесетгодишен. Стоманеносивата му коса беше гъста и безупречно сресана, а лицето му беше загоряло. Фигурата му беше стройна и изправена, все още недокосната от годините. С нищо не показа учудването си от факта, че един обикновен клиент се обръща към него с кодовото название.
	Старият собственик беше спокоен. Някъде дълбоко в душата му потрепна една отдавна забравена струна, изведнъж му се прииска да отвърне на предизвикателството, поне за миг да стане онзи отчаян комарджия, който беше на младини. Макар и напрегнат, сегашният му живот бе сигурен и стабилен. В него отдавна нямаше място за чистото и неподправено вълнение от високите залози, магията на комара отдавна го беше напуснала.
	Изведнъж му се прииска да изпита отново всичко това, пак да бъде млад, безразсъден и луд… Освен това му беше любопитно да види реакциите на Джордън, да открие причините, които го тласкат към безумния риск.
	— Чакате чек за двеста и деветдесет хиляди долара, нали така? — тихо поиска да се осведоми той.
	Джордън кимна.
	— Предлагам ви следното — пълним една подкова и теглим карти само веднъж, на цялата тази сума!
	Гласът му продължаваше да бъде тих и спокоен.
	— Имам едно-единствено условие — продължи той. — Вие ще залагате за играча, а не за банката, както досега!
	Всички край масата замръзнаха от изумление. Крупиетата зяпнаха и не можеха да отделят очи от лицето на шефа си. Защото той не само рискуваше огромна сума в разрез с всякакви правила. Ако случката се разчуе, Щатската комисия за контрол върху хазартните игри положително ще му отнеме и позволителното.
	— Разбъркайте картите, какво чакате — усмихна им се приятелски Гроунвелт.
	В същия миг дойде шефът на залата и подаде на Джордън една жълта хартийка с назъбени като на пощенска марка краища. Джордън й хвърли кратък поглед, след това я пусна в улея за залозите.
	— Върви! — рече той и пусна приятелската си усмивка по посока на служебните лица.
	С периферното си зрение отбеляза, че Мерлин се отдръпва от него и се насочва към парапета. Отново почувствува изпитателния му поглед върху гърба си. Даян се извърна и колебливо се насочи към изхода. На Джордън му беше приятно от очевидното им стъписване. Само от едно не беше доволен — ще трябва да залага срещу късмета си. Някак не му се искаше да тегли със собствените си ръце картите, срещу които бе принуден да залага.
	Извърна се към Къли, който единствен беше останал до него и тихо попита:
	— Ще изтеглиш ли картите вместо мен?
	Онзи обаче потръпна от ужас и инстинктивно отстъпи. Очите му спряха за миг върху крупието, който размесваше картите със скрити под масата ръце, отново потръпна и с усилие на волята промълви:
	— Джорди, това е шибан залог!
	Каза го тихо, тъй като никак не му се искаше да го чуват хората около масата. Видя, че погледът на Гроунвелт е впит в лицето му, но въпреки това тръсна глава, обърна се към приятеля си и продължи:
	— Известно ти е, че два процента и половина от всички залози отиват за банката. Това прави пет процента от печалбата ти, когато залагаш на нея… Но сега банката се държи от казиното и при залог от близо триста хиляди долара комисионната губи смисъла си… По-добре играй свободно, залагай на ръката, която сам избереш и не насилвай късмета си!
	Всичко това Къли каза с равен и спокоен глас — така, както се обяснява на любопитно дете.
	— Зная всичко това — усмихна се Джордън. Понечи да добави, че именно на него разчита, но вътре в себе си осъзна, че нещата не са точно такива, и премълча. Чувствуваше се лек и свободен като птица.
	— Ще теглиш ли картите вместо мен, Къли? — отново попита той. — Някак не ми се иска да вървя срещу досегашния си късмет!
	Крупието раздели на няколко купчини огромната колода карти и започна да ги разбърква. След известно време ги събра на едно място, подреди ги и подаде на Джордън продълговата линия от жълта пластмаса, с която се сечеше. Джордън се наведе и отсече. Присъствуващите се скупчиха около масата. Забелязали, че на масата е приготвена нова подкова, доскорошните играчи започнаха да се завръщат. Спря ги пазачът. Хората започнаха да протестират, но млъкнаха, когато разбраха, че става нещо необичайно, крупието бавно обърна първата карта, която бе изтеглена от подковата. Беше седмица. Това означаваше, че първите седем карти не играят. Човекът ги измъкна с ловки движения, пъхна ги на произволни места в огромния куп и подаде дървената кутия на Джордън. Той се настани на мястото си, готов да започне.
	— Само една ръка — припомни му Гроунвелт.
	Крупието вдигна десница и отчетливо проговори:
	— Мистър Джордън, вашият залог трябва да бъде на картите, които ще бъдат изтеглени за играча. Това означава, че първата карта, която ще изтегля, ще бъде ваша. А картата, която вие ще изтеглите след мен, ще бъде за банката и залогът ви ще бъде срещу нея. Наясно сте с това, нали? Не искам да има недоразумения…
	— Разбирам — кимна Джордън и отново се усмихна.
	Крупието се поколеба за миг, после добави:
	— Ако желаете, бих могъл да изтегля и вашите карти…
	— Не, благодаря — поклати глава Джордън. — Реших да играя сам.
	Този път вълнението му беше съвсем истинско. Не само поради огромната сума на залога, а и поради факта, че от цялото му същество се излъчва сила и всички в това казино се прекланят пред нея.
	Ръката на крупието отново се вдигна и замръзна високо над главата му.
	— Една карта за мен, след това една за вас. После повтаряме процедурата в същия ред!
	Направи драматична пауза, пое дъх и тържествено пропя:
	— Карта за играча, моля!
	Джордън боравеше с подковата леко и без видимо усилие. Възвърнали предишната си грациозност, пръстите му не трепнаха нито за миг, а картите се хлъзгаха по зеленото сукно точно толкова, колкото им беше необходимо, за да спрат на сантиметър от чакащите длани на крупието. Човекът с черен официален костюм ги пое и сръчно ги обърна с лицето нагоре.
	Всички присъствуващи замръзнаха от изумление, а крупието така и си остана с протегнати ръце.
	— Непобедима деветка! — хлъцна Къли и гласът му се разнесе необичайно силно в мъртвешката тишина, обхванала залата.
	Джордън не можеше да изгуби този залог! За пръв път през тази нощ той погледна картите пред себе си, преди да ги обърне на масата.
	Сборът на банката също беше девет. Това означаваше, че никой не печели залога — нещо, което на бакара се случваше най-много веднъж на три месеца…
	— Реми! — засмя се Джордън. — Тази вечер късметът ми здравата работи!
	С нищо не показа, че изпитва разочарование от пропуснатата печалба.
	— Още една? — обърна се той към Гроунвелт.
	Продължаваше да се усмихва и изпитваше очевидна наслада от ситуацията.
	— Не — поклати глава собственикът, извърна се към хората си и кратко им нареди: — Затваряйте!
	След това се обърна и излезе. Необикновеният залог му донесе огромна наслада, но от опит знаеше, че не бива да се увлича. И без това си беше позволил твърде много, и без това беше сторил нещо, за което ще трябва да дава подробни обяснения пред Комисията за контрол върху хазарта. А след това ще трябва да си поговори сериозно с Къли. Имаше чувството, че е сбъркал с този младеж…


	Застанали плътно около Джордън като телохранители, Къли, Мерлин и Даян го поведоха към изхода. Къли се пресегна към масата, прибра жълтия чек с назъбените краища и го натика дълбоко във вътрешния джоб на приятеля си. После дръпна ципа. Джордън щастливо се смееше. Наближаваше четири часа сутринта и животът в огромното казино бавно замираше.
	— Отиваме да пием кафе! — заповяда той и поведе групата към бара, който примамливо проблясваше с разноцветните си светлини.
	Едва седнали в едно от сепаретата, тапицирано със светла кожа, и Къли възбудено подскочи:
	— Този тип лапна цели четиристотин хиляди долара! — викна той. — Жив-мъртъв, трябва да го разкараме от този град!
	— Наистина е така, Джорди — подкрепи го Мерлин. — Сега си богат и можеш да правиш каквото си искаш. Но още днес трябва да напуснеш Вегас!
	Погледът на Мерлин беше все така изучаващ и Джордън изпита леко раздразнение. Даян леко го докосна по ръкава.
	— Не играй повече, моля те! — прошепна тя. Очите й бяха влажни.
	Джордън имаше чувството, че току-що са отменили присъдата му за доживотна каторга. Приятелите му искрено се радваха за него и той реши да им засвидетелствува своята благодарност.
	— Ето какво ще направя за вас, момчета — рече той и се усмихна. — И за теб, Даян… На всеки от вас ще подаря по двайсет хиляди долара!
	За миг на масата се възцари мълчание, после Мерлин въздъхна и каза:
	— Лично аз ще приема тези пари пред стълбичката на самолета!
	— Правилно! — подкрепи го Даян. — Ти трябва да се махнеш от Вегас! Нали така, Къли?
	Къли не беше на съвсем същото мнение. Не виждаше с какво ще се променят нещата, ако всеки получи своите двадесет хиляди сега, а после да натоварят Джордън на първия самолет, който напуска града. Тази нощ с комара е свършено и никой не може да разтовари приятеля им… Поне през следващите часове. Премълча всичко това, тъй като го обзе някакво непонятно чувство за вина. Но вътрешно яростно се проклинаше, със свито сърце си даде обет, че това е последната сантиментална проява в живота му. Ще демонстрира приятелските си чувства, които означаваха толкова много за разни баламурници като Даян и Мерлин! Но нима не им е ясно на тези двамата, че Джордън е напълно превъртял? Нима не съзнават, че всеки миг може да им се изплъзне и да профука цялото си богатство за нула време?
	— Вижте какво ще ви кажа — дрезгаво започна той. — Тоя щастливец тук не трябва дори да помирисва игрална маса повече! Няма да мърдаме нито крачка от него, докато не го натоварим на шибания самолет за Лос Анжелис!
	— Не искам да ходя там! — поклати глава Джордън. — Трябва ми нещо по-отдалечено, ако ще да е на другия край на земята… Никога не съм ходил в чужбина.
	— Карта! — викна Даян. — Трябва ни карта на света! Портиерът ще ни намери, тия типове всичко могат…
	Ръката й се пресегна към монтирания в тапицерията телефон. Преди известно време един от портиерите на хотела й беше уредил спешен аборт за по-малко от десет минути. Масата се огъваше от тежестта на подносите. Донесоха им всевъзможни деликатеси, бекон с пържени яйца, малки и още топли кифлички. Къли поръчваше като шейх. Започнаха да се хранят.
	— Ще пратиш ли някой чек на децата си? — внезапно попита Мерлин. Макар и приведен над чинията си, той добре усети изпитателния поглед на Джордън. Това хлапе продължава да го изучава!
	Джордън преглътна раздразнението си и сви рамене. Мерлин явно не можеше да разбере що за човек е бившата му жена.
	— От къде на къде? — обади се вместо него Къли. — Вече се е погрижил за тях! Сега остава да кажеш, че трябва да тапицира и жена си!
	Тази мисъл му се стори толкова абсурдна, че той избухна в смях. А Джордън отново се раздразни. Жена му беше достоен човек, но тези тук никога няма да го разберат.
	Даян запали цигара, отпи глътка кафе и леко погали ръкава на Джордън. Сякаш той беше жена и Даян му предлагаше таен съюз.
	Пристигна портиерът с огромен атлас на света под мишница. Джордън му подаде стодоларова банкнота и той се отдалечи от масата почти тичешком, добре видял зачервеното от ярост лице на Къли.
	Даян бавно запрелиства страниците, а Мерлин Хлапето не сваляше изпитателния си поглед от лицето на Джордън.
	— Как се чувствуваш? — попита го той.
	— Отлично! — усмихна се Джордън, развеселен искрено от вниманието на приятелите си.
	— Само гледай да не тръгнеш към някоя маса за барбут! — закани му се Къли. — Ще ти скочим отгоре като мечка!
	Даян разстла картата направо върху чиниите. Всички, с изключение на Джордън се надвесиха над нея. Мерлин откри някакъв град в Африка, който според него бил страшно подходящ, но Джордън поклати глава и каза, че не иска да ходи там.
	Изненадата поднесе Къли.
	— Мерседас, това е най-подходящото място! — отсече авторитетно той. — Едно малко градче в Португалия, познавам го много добре!
	Другите се изненадаха не толкова от португалското градче, колкото от факта, че Къли е напускал Вегас и е ходил чак в Европа.
	— Това е мястото! — убедено повтори той. — Красиво и топло място с чудесен плаж. Казиното работи само по шест часа на нощ и максималният залог е петдесетачка. Можеш да залагаш като шейх и изобщо да не усетиш загубите си! Какво ще кажеш, Джорди?
	— Нямам нищо против — сви рамене Джордън.
	Даян се зае да очертае маршрута за предстоящото пътешествие.
	— От Лос Анджелис вземаш самолета за Лондон… Този, дето минава през Северния полюс. После летиш за Лисабон, а от там до Мерседас ще стигнеш с кола…
	— Не — махна с ръка Къли. — Има директен полет до един голям град в близост до Мерседас, забравих му името… Джорди не трябва да минава през Лондон, защото тамошните казина са чисто самоубийство за играчи като него!
	— Имам нужда от малко сън — промълви Джордън.
	Къли му хвърли един кос поглед.
	— Господи, ама ти наистина изглеждаш зле! — възкликна той. — Качвай се горе и скачай в леглото! Ние ще организираме всичко необходимо и ще те събудим навреме за самолета. Но да не вземеш да се върнеш тайно! Ние с Хлапето сме тук и ще чакаме!
	— Трябва да ми оставиш малко пари за билетите, Джорди — обади се Даян.
	Джордън измъкна от джоба си огромна буца от стодоларови банкноти и я остави на масата.
	— Не може да струва повече от три хиляди за първа класа, нали! — осведоми се Даян.
	— Най-много две — поклати глава Къли. — Направи му резервация и в съответните хотели.
	Той чевръсто отдели необходимата сума, а останалите банкноти натъпка обратно в джоба на Джордън.
	— Да ви дам вашите пари сега, а? — предложи Джордън и се изправи.
	— Не — побърза да се обади Мерлин. — Ако го сториш, преди да си взел самолета, няма да ти върви — хвърли му съчувствен поглед и добави: — Опитай се да поспиш, а багажа ти ще съберем, когато дойдем да те събудим.
	— Добре — кимна Джордън и тръгна към коридора за хотела. Знаеше, че Къли и Мерлин са на няколко крачки зад него, твърдо решени да му попречат да се отбие отново в казиното. Бегло си спомни, че Даян го целуна за лека нощ, а дори вечно невъзмутимият Къли го потупа съчувствено по рамото. Господи, кой би си помислил, че човек като него е ходил чак в Португалия?
	Влезе в стаята си, пусна двете резета и сложи веригата. Сега вече е в пълна безопасност. Седна на ръба на леглото и гневът внезапно го връхлетя. Главата нетърпимо го заболя, а тялото му започна да се тресе.
	Как си позволяват да демонстрират някакви чувства към него? Как смеят да му съчувствуват? Нямат никаква причина да го правят, наистина никаква! Той не се оплаква, не им търси състраданието. Напротив, отвращава се от него!
	Отпусна се назад върху завивките, прекалено уморен, за да се съблича. Претъпкано с чипове и банкноти, сакото го убиваше. Изхлузи го от себе си със змийски движения и го остави да се свлече на килима. Убеден, че този път ще потъне веднага в дълбок мъртвешки сън, той затвори очи. Но само за броени секунди отново го обзе онзи необясним ужас и той скочи на крака. Ръцете и краката му неудържимо трепереха.
	Тъмната стая бавно започна да се изпълва със сивкавите призраци на утрото. Кой знае защо Джордън реши, че трябва да позвъни на жена си и да й се похвали с голямата печалба. Същевременно беше сигурен, че няма да го направи. Не можеше да се похвали и на децата си, на старите приятели — също. Изведнъж разбра, че в тази необикновена нощ, която безшумно оттегляше последните си сивкави дрипи, в целия огромен свят няма нито един човек, на когото би могъл да се похвали с невероятния си късмет. Нито един човек на тази земя не можеше да сподели радостта му от спечелването на едно цяло състояние.
	Реши да си събере багажа и се надигна. Беше един богат човек, който заминава за Мерседас. При тази мисъл изведнъж му етана мъчно и по лицето му потекоха горчиви сълзи. После дойде яростта. Връхлетя го с такава сила, че цялото му тяло се разтресе. Очите му се спряха върху пистолета на дъното на куфара и съзнанието му помътня. В главата му с оглушителен грохот се върнаха фрагментите на хазарта, който беше играл цели шестнадесет часа без прекъсване — червени зарове се търкаляха и падаха на печеливши комбинации; купчинки чипове бяха побутвани към него върху масичките за блекджек; дългата маса за бакара беше обсипана с бледите лица на обърнатите и вече ненужни карти; крупие с черна вратовръзка и ослепително бяла риза вдигаше ръката си и отчетливо казваше: „Карта за играча, моля!“…
	С плавно и бързо движение Джордън се наведе и стисна пистолета в ръката си. Съзнанието му изведнъж се очисти от виденията и стана кристално ясно. После, елегантно и сигурно, с движенията, с които беше изтеглял картите при своите невероятни двадесет и четири последователни удара на бакара, той сложи дулото зад врата си и натисна спусъка. Последната му мисъл бе, че никога няма да види Мерседас.


	3.

	Мерлин Хлапето бутна остъклените врати и влезе в казиното. Обичаше да наблюдава изгряващото слънце докато то все още беше студен жълтеникав диск, да усети хладния въздух на пустинята, сред която сияеше заобиколеният от голи хълмове Вегас. Това беше единственият час на денонощието, в който той си позволяваше да напусне защитеното от климатичната инсталация казино. Компанията им все се канеше да направи един пикник из тези голи баири, Даян дори изнамери отнякъде кошница за храната. Но Къли и Джордън категорично отказаха да си подадат носа навън.
	Мерлин запали цигара и с наслада дръпна пушека. Рядко прибягваше до цигарите, но сега му беше приятно. Слънцето вече беше започнало да променя цвета си и в момента приличаше на странна розово-червена дупка сред пъстрото покривало на огромната галактика от неон. От прага на казиното видя синьо-червеното сако на Къли, който забързано прекосяваше залата за барбут и нервно се озърташе. Мерлин се насочи към него. Срещнаха се пред масата за бакара. Къли тежко въздъхна и се облегна на един от кожените столове. Чертите на мургавото му лице бяха разкривени от омраза и страх.
	— Онзи мръсник Джордън ни сви страхотен номер! — прошепна на пресекулки той. — Сбогом, милички двадесет бона! — срещнал озадачения поглед на Мерлин, той внезапно се изсмя: — Тая нощ си е пръснал мозъка, момчето ми! Отмъкна четиристотин бона на казиното и се застреля!
	Мерлин не показа признаци на изненада. Бавно се облегна на мраморния парапет и загаси цигарата си.
	— Не беше щастлив човек, нали? — прошепна той.
	— Ще изчакаме Даян да се върне от летището, ще върнем билетите и ще си разделим парите — продължи Къли, без да му обръща внимание.
	Мерлин го погледна. В очите му нямаше нито гняв, нито изненада. Нима този тип действително е толкова безчувствен? Не му се искаше да го повярва. Върху лицето на Къли продължаваше да играе странна, леко болезнена усмивка. Въпреки усилията си да се държи твърдо, той очевидно беше шокиран и доста уплашен. Мерлин седна на празната игрална маса. Беше леко замаян от умората и безкрайните безсънни нощи. В душата му бавно се надигаше гняв. Колко внимателно беше изучавал Джордън! Следеше всяка негова стъпка, примамваше го по всевъзможни начини да разкрие душата си, да разкаже историята на своя живот. И през цялото време чувствуваше, че този човек не иска да напусне Вегас, че нещо около него не е наред. Нито веднъж не се изпусна да им каже, че разполага с пистолет, безпогрешно реагираше на опитите им да научат нещо повече за него. Едва сега Хлапето разбра, че Джордън го беше изиграл, а заедно с него и всички останали. През цялото време ги беше заблуждавал, и то успешно. А Мерлин си беше мислил, че знае всичко за него! Сега разбираше, че е разполагал с всички детайли, но не е успял да сглоби цялостната картина просто поради липса на въображение. Защото в този миг, в който Джордън беше вече един безжизнен труп, Мерлин проумя, че друг край за този човек не би бил възможен. От първия ден на тяхното приятелство Джордън е бил обречен да умре в Лас Вегас и никъде другаде!
	Новината за самоубийството на Джордън не изненада Гроунвелт. Скрит в мансардното си студио там горе, под звездите, той нямаше време да размишлява за злото, което се таи в сърцето на човека. Нощ след нощ, години наред, съзнанието му беше заето само с едно — какви мерки да вземе срещу това зло. Долу в приземието, в обградената с дебели решетки каса на казиното се криеха милиони долари в налични пари. Милиони, които целият свят искаше да отмъкне. А той лежеше буден в леглото си и мислеше как да предотврати това. Отдавна познаваше всички разновидности на злото в човешката душа, то дори му беше станало отегчително. Понякога това го караше да се замисля над други необясними за него загадки на човешкото поведение, най-заплашителна, сред които безспорно беше добрината. Именно добрината носеше най-сериозната заплаха за неговия свят, за него самия дори.
	Когато хората от охраната му съобщиха за изстрела в хотелската стая, той се обади на шерифа и го помоли да изпрати хора за разбиване на вратата. При едно-единствено условие — да присъстват и негови хора, тъй като намерените вещи и пари трябва да бъдат описани съвсем точно. В стаята откриха двата чека на стойност триста и четиридесет хиляди долара, издадени от казиното. А в смешното сако на самоубиеца имаше още близо сто хиляди в чипове и банкноти.
	Погледът на Гроунвелт се зарея навън. Червеното слънце на пустинята бавно се издигаше над голите пясъчни хълмове. Собственикът въздъхна и поклати глава. Вече нямаше начин да си върне загубата и трябваше да се примири. Джордън наистина беше спечелил. По единствения възможен за непоправимите комарджии начин. Единственият.
	Но сега му предстоеше доста работа. Трябваше да направи така, че новината за самоубийството да не стигне до вестникарските репортери. Ако се разчуе, че един човек е спечелил четиристотин хиляди долара, а след това си е пръснал главата, репутацията на хотела ще пострада. Гроунвелт знаеше, че ще плъзнат всевъзможни слухове. Например, че казиното не е могло да понесе тежката загуба и по тази причина щастливецът с големия куп мангизи е предал богу дух. Трябваше да се вземат съответните мерки. Той вдигна слушалката и проведе съответните разговори — един с местната си юридическа кантора и няколко на Изток. Новоизлюпената вдовица щеше да научи тъжната вест от един човек с безупречна репутация, бивш сенатор. Той щеше да й обясни, че заедно с тялото ще прибере от Вегас и едно доста внушително състояние. Всички ще бъдат максимално дискретни, нещата ще бъдат уредени коректно и в рамките на закона. Накрая целият случай постепенно ще се превърне в легенда. Седналите на чаша питие под крещящите неонови реклами на Вегас, комарджии без късмет ще преразказват хиляди пъти тази легенда. Лично за Гроунвелт случаят не представляваше интерес, тъй като много отдавна се беше отказал от опитите си да проникне в душевното състояние на комарджиите.
	Погребението бе извършено в едно малко протестантско гробище, заобиколено от златните пясъци на пустинята. Опелото беше скромно, но хубаво. Вдовицата на Джордън пристигна с първия самолет и пое нещата в свои ръце. Гроунвелт и директорът на казиното й представиха точна сметка за печалбата на Джордън и й изплатиха всичко, до последния цент. Двата чека бяха джиросани на нейно име, трети й беше издаден срещу наличните пари, открити край трупа. Пресата подмина инцидента с пълно мълчание. Не без съдействието на градските власти, разбира се, които също бяха на мнение, че имиджът на Вегас доста ще пострада. Никой нямаше интерес да се разчува за самоубийството на човек, спечелил четиристотин хиляди долара за една нощ. Вдовицата на Джордън подписа разписка за получаване на чековете. Гроунвелт още веднъж я помоли да бъде дискретна, но вътре в себе си беше спокоен, защото тази жена с отличен външен вид вече беше предпочела съпругът й да бъде погребан във Вегас, а за церемонията пристигна сама, без децата си. Това недвусмислено говореше, че и тя предпочита работата да бъде потулена.
	Заобиколен от бившия сенатор и адвокатите си, Гроунвелт излезе да изпрати вдовицата до вратата на хотела. Отвън я чакаше разкошна черна лимузина, поръчана за сметка на „Ксънейду“, както и всички останали разноски.
	Пред групата се изправи висок тъмнокос младеж, който учтиво се представи на жената:
	— Казвам се Мерлин и бях приятел на съпруга ви. Позволете ми да ви поднеса своите съболезнования.
	Вдовицата забеляза внимателния му поглед и веднага разбра, че този младеж няма други мотиви за намесата си и скръбта му е истинска. Но въпреки това изглеждаше някак прекалено любопитен. За миг го беше зърнала по време на църковната служба, но тогава до него имаше едно ридаещо момиче. Защо не поднесе съболезнованията си още там, запита се тя. И сама си отговори — вероятно защото плачещото момиче е била приятелката на Джордън.
	— Радвам се, че е имал приятел тук — спокойно отвърна тя. Втренченият поглед на младежа започваше да я развеселява. Отдавна знаеше, че има качеството да привлича мъжете по един наистина магнетичен начин. Не толкова с красотата си, колкото с интелигентността, която просто струеше от нея. Една рядка комбинация според мнението на повечето мъже, които познаваше. А те съвсем не бяха малко. Беше изневерявала на мъжа си години наред с най-различни хора, включително и с негови приятели. Но сега вече беше срещнала човека, с когото бе решила да прекара остатъка от живота си. Запита се дали този Мерлин знае какви са били отношенията й с Джордън. После й се прииска да научи всичко, което се е случило в последната нощ от живота на съпруга й. Но едновременно с това остана хладна и спокойна, без да показва признаци на някакво чувство за вина. Знаеше по-добре от всички, че Джордън сам е направил избора си, смъртта е дошла по собствената му воля. Лоша постъпка на един добър човек и нищо повече.
	Същевременно се почувствува поласкана от напрегнатия и изпълнен с нескрито възхищение поглед на младежа. Не можеше да знае, че в същия този миг всичко, което очите на Мерлин виждаха — бялата кожа, червената деликатно чувствена уста и безупречната фигура — олицетворяваше за него Ангела на смъртта.


	4.

	Представих се на вдовицата, а тя ме погледна хладно и учтиво. В очите й нямаше мъка, нямаше вина. Веднага ми стана ясно, че този жена контролира напълно чувствата и поведението си. Контролира ги не от някаква проклетия или тъпо самочувствие, а благодарение на изключителната си интелигентност. Стана ми ясно защо не чух нито една лоша дума за нея от устата на Джордън. Беше наистина много чаровна. Беше жена, в която мъжете лесно се влюбват. Аз обаче не изпитах желание да я опозная, тъй като бях прекалено привързан към Джордън. Сега вече си признах това, въпреки че постоянно чувствувах хладината му, знаех, че трудно ни приема — нас, неговите трима нови и последни приятели. Усещах как крие това под маската на любезността и престорената приятелска откровеност.
	Още при първата ми среща с Джордън разбрах, че нещо около него не е наред. Това стана на втория ми ден във Вегас. Бях спечелил някой долар на тридесет и едно и се прехвърлих на масата за бакара да си опитам късмета. Тази игра си е чист шанс. Минималният залог беше двадесет долара. Тук човек се оставя изцяло в ръцете на съдбата, а аз не обичам това. Винаги съм бил уверен, че мога да контролирам съдбата си, стига достатъчно сериозно да се заема с това.
	Седнах зад дългата овална маса и първият човек, на когото обърнах внимание, беше Джордън. Изключително хубав мъж около четиридесетте. Макар и гъста, косата му беше почти напълно побеляла, но това нямаше нищо общо с възрастта. Очевидно си беше такъв по рождение, оформен под влиянието на някакъв самотен, но силен албиносов ген. Освен нас двамата, край масата имаше още само един самотен играч, без да се броят, разбира се, трите „примамки“, които просто запълваха част от свободните столове. Облечена така, че на всички да бъде ясно с какво се занимава, през две места от него седеше Даян. Бегло я погледнах, тъй като интересът ми беше насочен към Джордън.
	Ясно си спомням първото впечатление от него. Ето го идеалният комарджия, помислих си тогава аз. Печелеше безстрастно, губеше без дори сянка от разочарование да пробяга по красивото му лице. С подковата работеше точно и елегантно, ръцете му бяха фини и болезнено бели. Докато наблюдавах как подрежда на купчинка стодоларовите банкноти пред себе си, изведнъж ми стана ясно, че този човек никак не се интересува дали печели или губи.
	Третият истински играч на масата беше от онези, които тук наричат „чайници“ — сприхав и нервен комарджия, който от инат залага само на ръцете, на които току-що е изгубил. Този беше дребно човече, което положително би било напълно плешиво, ако през средата на темето му не минаваше един смолисточерен кичур коса. Но тялото му беше заредено с огромна енергия, а движенията му бяха резки и груби. Грубо хвърляше парите за залозите си, грубо прибираше печалбата, грубо броеше купчината банкноти пред себе си, рязко ги притискаше с длан, за да покаже, че губи. Когато му идваше ред да работи с подковата, той правеше това тромаво и често обръщаше по някоя карта. В някои случаи хвърляше картите толкова силно, че те прелитаха далеч от протегнатите ръце на крупието и падаха под масата. Но крупието беше спокоен и сдържан човек, който не повиши глас нито за миг. Веднъж предназначената за играча карта отскочи високо във въздуха и всички ясно видяха каква е. Сприхавото човече се опита да добави още един стодоларов чип към своя залог, но крупието го спря.
	— Много съжалявам, мистър Ей, но това не е разрешено.
	Гадната устица на мистър Ей се изви и стана още по-гадна.
	— Как тъй да не е разрешено, по дяволите? Обърнал съм само една карта!
	Крупието хвърли поглед към наблюдателя, изправен на високото си столче точно зад Джордън. Онзи леко кимна с глава.
	— Добре, мистър Ей — каза крупието. — Залогът ви се приема.
	Разбира се, първата карта за играча беше лоша — четворка. Въпреки това мистър Ей отново загуби, когато трябваше да тегли карта и за себе си. Подковата премина в ръцете на Даян.
	Мистър Ей упорито заложи отново за играча, срещу Даян. Хвърлих поглед към Джордън. Той седеше с наведена глава и изглежда никак не се интересуваше от мистър Ей. Това правех аз. Мистър Ей сложи пет стодоларови банкноти в улея за играча, а Даян започна да вади картите с механични движения. Мистър Ей получи тези, които се полагаха на играча, нервно ги стисна, после ядосано ги хвърли на масата. И двете бяха цветни. Нула. Общият сбор на Даян беше петица.
	— Карта за играча — обяви крупието.
	Даян извади нова карта от подковата и я хлъзна към мистър Ей. Още една цветна карта. Отново нула.
	— Печели банката — пропя крупието.
	Джордън беше заложил за банката, същото възнамерявах да направя и аз, просто от омраза към мистър Ей. Дребното човече заложи хиляда долара за играча, а ние с Джордън поставихме парите си за банката.
	Този път мистър Ей събра седмица, но банката отново спечели с „непобедима“ деветка. Човечето хвърли смразяващ поглед към Даян, сякаш искаше да я предупреди, че ако продължава да печели, ще стане лошо. Момичето се държеше безупречно напълно неутрално и съвсем механично показваше, че играта изобщо не я вълнува. Но когато извади нова „непобедима“ деветка и за трети пореден път спечели хилядарката на мистър Ей, онзи тресна с юмрук по масата и злобно просъска:
	— Мръсна курва!
	По лицето на крупието не трепна дори мускул, тялото му продължаваше да бъде все така изправено. Наблюдателят на високия стол наведе глава и странно заприлича на Йехова, надничащ от небесата. Над масата се възцари напрежение.
	Аз наблюдавах Даян. Лицето й леко потрепна и видимо посърна. Джордън си подреждаше парите и сякаш нищо друго не го интересуваше. Мистър Ей стана и отиде при шефа на залата, който седеше зад малката масичка за подписване на маркери. Зашепна нещо на ухото му и след малко онзи кимна с глава. Останалите играчи бяха станали и се разтъпкваха напред-назад в очакване на новата подкова. Мистър Ей излезе от помещението и тръгна по коридора, който водеше към хотела. Шефът на залата отиде при Даян, каза й нещо и тя също стана. Не беше трудно да отгатна развоя на събитията. Даян отиваше в стаята на мистър Ей, за да му донесе късмет.
	Крупиетата напълниха новата подкова за около пет минути. През това време успях да отскоча до рулетката и да направя два-три залога. Когато се върнах, играта вече беше започнала. Джордън седеше на същия стол, а от двете му страни се бяха настанили нови „примамки“, този път от мъжки пол.
	Даян се появи точно когато подковата завършваше третата си обиколка по масата. Не изглеждаше добре. Устата й потрепваше, а лицето й всеки момент щеше да се сгърчи в нервен тик. Новоположеният грим не й вършеше работа. Седна между мен и крупието, което имаше задължението, да разваля едри банкноти. Човекът също забеляза състоянието й и в един момент загрижено се приведе към нея:
	— Добре ли си, Даян?
	Тогава за пръв път чух името й.
	Тя кимна и пое подковата от ръцете ми. Оказа се обаче, че едва ли ще успее да прикрие треперенето на ръцете си. Сведе глава и само аз успях да видя насълзените й очи. Изразът на лицето й беше „засрамен“ — просто не мога да открия по-точна дума, за да го охарактеризирам такова, каквото го видях в онзи момент. Не знам какво е правил с нея мистър Ей в стаята си, но то очевидно беше съвсем достатъчно, за да й пресече късмета. Крупието касиер вдигна поглед към наблюдателя. Онзи леко слезе от високото си столче, приближи се до Даян и я потупа по рамото. Тя стана и отстъпи мястото си на някакъв мъж, явно и той примамка като нея. Момичето се насочи към парапета и седна до някаква своя колежка.
	Печелеше ту играчът, ту банката. Аз се опитвах да сменям залозите си в съответствие с този ритъм, но невинаги успявах. Мистър Ей се върна и седна на мястото си. То беше останало незаето, тъй като пред него стояха парите, цигарите и запалката на дребното човече. А то изглеждаше чисто ново — беше взело душ и влажната му косица беше внимателно сресана. Открих, че дори беше успяло да се избръсне и видът му вече не беше толкова противен. Беше сменило ризата и панталоните си, а в стаята му очевидно беше останала и част от предишната беснотия. Не че беше спокойно, но поне не ангажираше хората с проявите на своята жлъч.
	Очите му откриха седналата до парапета Даян и иронично се присвиха. Устните му се разтегнаха в злобна усмивчица. Даян извърна глава.
	Оказа се, че онова, което беше сторил с нея, беше променило не само настроението, но и късмета му. Сигурно е било нещо ужасно. Човечето продължи да залага за играча и постоянно печелеше. А добрите момчета като Джордън и мен губеха на поразия. Вероятно този факт, в комбинация с насмешката му към Даян, ме накара да се заема с цялата си енергия да разваля доброто му настроение.
	Известно е, че с някои хора е истинско удоволствие да се играе хазарт, но други са направо ужас. На масата за бакара най-противни са играчите, които, получили двете си карти, не бързат да ги обърнат, а бавно и внимателно ги разглеждат докато останалите край масата си дъвчат нервите. Точно това започнах да правя с мистър Ей. Той седеше на стол номер две, а аз — на номер пет. Това означаваше, че сме от една и съща страна на масата и ни е удобно да се гледаме в очите отблизо. Отчетох предварително факта, че съм с една глава над мистър Ей и доста по-як от него. Изглеждах на двадесет и една и едва ли някой допускаше, че минавам тридесетте. В Ню Йорк имам жена и три деца и в момента съм им се покрил. На пръв поглед не представлявах кой знае каква заплаха за злобно човече като мистър Ей. Това, че бях по-млад и по-здрав, не означаваше много, тъй като той беше мръсник с очевидна репутация в Лас Вегас. В очите му бях просто едно смотано хлапе, което е на път да се превърне в непоправим комарджия.
	И аз като Джордън почти винаги залагах на банката. Но когато подковата стигна до мистър Ей, аз смених тактиката и заложих на играча, само и само да съм срещу него. Получих двете си карти и започнах да ги повдигам бавно и безкрайно внимателно. Мистър Ей нетърпеливо се размърда на стола си. В крайна сметка се оказа, че печели, но въпреки това изръмжа:
	— Хайде бе, нещастник, играй по-бързо!
	Оставих двете си нови карти да лежат върху масата и спокойно го погледнах. Неизвестно как очите ми за миг уловиха и погледа, който Джордън ми хвърли през масата. Беше заложил за банката, сиреч за мистър Ей, но въпреки това се усмихваше. Отново препънах картите и бавно започнах да ги повдигам.
	— Мистър Ем — обърна се към мен крупието. — Задържате играта и масата не може да прави оборот — после ми се усмихна приятелски и добави: — Все са си същите, колкото и да ги стискате… Няма да се променят.
	— Разбира се — намръщих се аз и с отвращение обърнах двете си карти. Мистър Ей се усмихна в алчно очакване. Но когато видя, че съм събрал „непобедима“ деветка, усмивката замръзна на устните му и той гневно изруга.
	— Сега ги обърнах достатъчно бързо, нали? — любезно поисках да се осведомя аз.
	Той ми хвърли един убийствен поглед и нервно се зае да си брои парите. Все още не разбираше нищо. Погледнах към отсрещната страна на масата и срещнах доволната усмивка на Джордън. В продължение на около час продължих да дразня дребния негодник, който, както успях да доловя, минаваше за свой човек в казиното. На два пъти наблюдателите му позволиха да прави „нечисти“ залози, а крупиетата се държаха с него подчертано любезно. Залагаше неизменно петстотин или хиляда долара, докато аз слагах не повече от двадесетачка. Ясно беше чия страна ще вземе управата в случай на скандал.
	В замяна на това играех точно по правилата. Не реагирах, когато онзи тип ме нарече нещастник. С готовност изпълних молбата на крупието да обръщам по-бързо картите си. А мистър Ей се беше превърнал в „чайник“ поради собствените си грешки в играта и толкова. Ето защо казиното би изгубило доста от репутацията си, ако в случай на спор вземе неговата страна. Управата едва ли ще му позволи големи своеволия, тъй като това би означавало да бъде унижена не по-малко от мен, обикновения гост. Защото като кротък и безобиден играч аз бях в известен смисъл гост на казиното и то несъмнено щеше да има грижата за моята защита.
	Видях как наблюдателят срещу мен посегна към телефонната слушалка. Набра два номера. Докато го гледах, пропуснах да заложа срещу мистър Ей, който отново беше получил подковата. Реших известно време да не залагам и спокойно се отпуснах на стола си. Столовете край масата за бакара са тапицирани с плюш и са изключително удобни. Човек може да седи в такъв стол дванадесет часа в денонощие и немалко играчи правеха точно това.
	След като се отказах да залагам срещу мистър Ей, напрежението край масата видимо спадна. Хората си помислиха, че съм прекалено предпазлив играч или просто страхливец. Подковата продължаваше обиколките си. На вратата тихо се изправиха двама огромни мъжаги в черни костюми и вратовръзки. Приближиха се до шефа на залата, който явно им каза, че всичко е спокойно. Мъжагите отстъпиха в дъното на помещението и усмихнато започнаха да си бъбрят.
	Когато подковата отново се озова в ръцете на мистър Ей, аз пъхнах двадесет долара в улея, в който се поставяха залозите за играча. За мое учудване обаче крупието не ми подхвърли очакваните две карти, а ги насочи към противоположния край на масата. Те се спряха пред белите ръце на Джордън. В този момент за пръв път видях Къли. Имаше слабо и типично индианско лице с матова кожа, в средата на което се мъдреше широк и леко сплескан нос. Веднага ми стана симпатичен, особено след като приятелски ми се усмихна. Едва сега забелязах, че картите на играча са всъщност за него, тъй като беше заложил повече от мен — четиридесет долара. Ръцете му сръчно ги обърнаха. Бяха лоши карти и мистър Ей отново спечели. Едновременно с това дребното човече забеляза лицето на новия играч, усмихна се широко и извика:
	— Хей, Къли! Откога си започнал да играеш и бакара, мръсен брояч такъв?
	— Седнах колкото да си почина — усмихна му се в отговор Къли.
	— Тогава залагай с мен, глупако! — безцеремонно му заповяда мистър Ей. — Тази подкова ще дава печалба само на банката.
	Къли се засмя, но видях, че внимателно ме наблюдава. Сложих своята двадесетачка в улея и той веднага сложи четиридесет. Работата беше ясна — искаше картите на играча да са у него. Обърна ги все така бързо и отново загуби.
	— Браво, Къли! — провикна се дребният. — Продължавай да залагаш срещу мен, така ми върви!
	Крупието касиер изплати печалбата на всички, които бяха заложили за банката, после почтително промърмори:
	— Стигнахте до горната граница, мистър Ей.
	Дребното човече се замисли само за миг, после каза:
	— Продължаваме.
	Сега знаех, че трябва да бъда крайно внимателен. Запазих безстрастния израз на лицето си и не откъсвах поглед от ръката на водещото крупие. Свалеше ли я надолу, залозите трябваше да бъдат прекратени. Човекът ме погледна в безмълвно очакване, но аз не помръднах. Той премести погледа си към противоположния край на масата. Джордън заложи за банката, очевидно разчитайки на добрата серия на мистър Ей. Без да ме изпуска от погледа си, Къли заложи сто долара на ръката на играча.
	Черният ръкав на крупието бавно тръгна надолу. Мистър Ей посегна да измъкне първата карта от подковата и точно в този момент аз хвърлих цялата пачка банкноти пред мен в улея за играча. С гърба си почувствувах как наблюдателят и двамата едри мъжаги зад мен се наежиха. Наблюдателят насреща ми се наведе от столчето си.
	— Парата играе! — обявих аз. Това означаваше, че крупието може да преброи пачката едва след като стане известно кой е спечелил. А картите на играча трябваше да дойдат при мен.
	Мистър Ей ги изтегли от дървената подкова и ги насочи към крупието, а оттам те се хлъзнаха по зеленото сукно към мен. Стиснах ги само за част от секундата, после ги обърнах. В онзи кратък миг само мистър Ей успя да долови разочарованата ми гримаса и на лицето му се изписа самодоволна усмивка. Но когато очите му се сведоха към картите усмивката му замръзна. Пак имах „непобедима“ деветка. Крупието се зае да брои парите ми. Оказа се, че спечелих хиляда и двеста долара.
	Мистър Ей се облегна назад и запали цигара. Очаквах всеки момент да експлодира от злоба, а омразата му можеше да се пипне с ръка.
	— Съжалявам — кротко му се усмихнах аз, съвсем като едно добре възпитано хлапе.
	Тежкият му поглед бавно се спря на лицето ми. Къли се надигна и с нехайна походка се насочи към нас. Седна на един от свободните столове между мен и мистър Ей и получи подковата.
	— Хайде, Чийч — шляпна дървената кутия той. — Сега ти се дръж за мен! Чувствувам, че съм късметлия и ще изтегля поне седем печеливши ръце подред!
	Значи мистър Ей се казваше Чийч*. Звучеше заплашително, няма що. Но явно си падаше по Къли, който от своя страна очевидно беше експерт в тази област — да се харесва на хората. Вероятно по тази причина той изчака Чийч да постави залога си за банката и едва тогава се обърна към мен:
	[* В повечето казина към играчите се обръщат само с инициалите или някоя предварително избрана буква — Б.‍пр.‍]
	— Хайде, момче! Дай да го сринем това скапано казино! Залагай за мен!
	— Наистина ли сте убеден, че ще ви провърви? — запитах го аз с леко учудване.
	— Като нищо ще свърша всичките карти в проклетата кутия! — кимна той. — Не мога да гарантирам, разбира се, но имам такова чувство…
	— Хубаво тогава — рекох и поставих двадесет долара за банката.
	Така всички — Къли, Чийч, аз и Джордън в отсрещния край на масата — залагахме за банката и ролята на играча волю-неволю трябваше да се поеме от примамките. Изборът падна върху един отегчен мъж на средна възраст, който получи едва шестица — твърде слаб сбор за бакара. Къли обаче изтегли две цветни карти, получи нула и използува правото си да тегли още една допълнителна карта като водещ играта. Отново цветна, пак нула. Чийч изгуби хилядарка, Джордън — петстотин, Къли сто, а аз — само мизерната си двадесетачка. Въпреки това именно аз си позволих да се обадя:
	— Замина ми миличката двадесетачка! — изпъшках с престорено съжаление аз.
	Къли се усмихна и ми подаде подковата. Лицето на Чийч зад рамото му потъмня от приток на кръв. Това загубено хлапе смее да писка за мизерната си двадесетачка, а аз загубих цяла хилядарка, очевидно помисли той. Четях мислите му така, сякаш бяха тесте карти, пръснати с лицето нагоре върху зеленото сукно.
	Заложих нови двадесет долара за банката и зачаках крупието да се приготви. Беше онзи симпатичен младеж, който преди малко попита Даян дали е добре. Върху ръката му, вдигната да ме предупреди, че залозите още не са направени, проблясваше пръстен с едър брилянт. Джордън също заложи за банката. Къли плесна своите двадесет долара в същия улей и се обърна към Чийч:
	— Хайде, залагай с нас. Това момче ми изглежда късметлия!
	— По-скоро ми прилича на чекиджия! — изръмжа Чийч.
	Всички крупието впериха предупредителни погледи в лицето ми. Наблюдателят насреща стоеше безмълвен и неподвижен като статуя. Не направих нищо, макар да бях достатъчно едър и силен. Тези хора очевидно изпитаха леко разочарование от мен.
	Чийч заложи триста долара в улея на играча, срещу мен. Раздадох картите и спечелих. После спечелих още няколко пъти подред, а дребният негодник упорито продължаваше да залага срещу мен. Парите му свършиха и поиска да подпише маркер. В подковата не бяха останали много карти и аз ги свърших, без да я изпусна от ръце. Работех с маниерите на безупречен комарджия — не сгъвах и не притисках картите, не издавах радостни възклицания. В онзи момент наистина се гордеех със себе си. Крупиетата събраха таблите с използваните карти и се заеха да ги размесват за нова подкова. Всички играчи платиха комисионната си. Джордън се изправи да се поразтъпче и Чийч го последва. Аз натъпках джобовете си със спечелените пари и също се изправих. Шефът на залата поднесе на Чийч готовия за подпис маркер. Сега е моментът, помислих си аз.
	— Хей, Чийч! — обърнах се към дребното човече. — Аз ли бях чекиджията?
	После тръгнах към изхода като нарочно минах съвсем близо до него с широка усмивка на уста. Бях сигурен, че няма да издържи и нещо ще направи. Така корумпираното крупие не може да се сдържи и винаги посяга към изпуснатия от някого стодоларов чип.
	Познах по всички пунктове. Или поне си мислех, че съм познал. Защото по един наистина магически начин между нас изведнъж се изправи Къли, следван от двамата едри мъжаги. Единият от тях стисна юмрука на Чийч в огромната си лапа и той изведнъж ми заприлича на топче за пинг-понг. В същото време Къли ми удари едно рамо и ме изтласка встрани.
	— Мръсник такъв, знаеш ли кой съм аз! — разкрещя се истерично Чийч на едрия мъжага. — Знаеш ли кой съм аз?!
	За моя изненада мъжагата пусна юмрука му и отстъпи назад. Беше изпълнил задачата си, а тя беше да възпира, без да наказва. Никой не гледаше към мен, всички се бяха втренчили като хипнотизирани в дребното човече, чиято неукротима ярост все повече се разпалваше. Изключение направи само младото и възпитано крупие с брилянтния пръстен, който се обърна към Чийч и спокойно продума:
	— Вие повече няма да участвувате в играта на тази маса, сър!
	Дребното човече подскочи като ужилено и юмрукът му се стрелна с невероятна скорост. Ударът попадна точно в носа на младежа и той отстъпи крачка назад. Кръвта бликна като фонтан, обля снежнобялата му риза и попи в синкавочерната повърхност на смокинга. В следващия миг аз прелетях покрай Къли и двете горили и стоварих юмрука си върху ченето на Чийч. Човечето се тръшна на пода, но след част от секундата отново скочи на крака. Останах като гръмнат и изведнъж разбрах, че нещата стават сериозни. Този тип наистина притежаваше термоядрен дух!
	Наблюдателят скочи от високия си стол и слабата му фигура изплува в яркия кръг неонова светлина над масата. Лицето му беше сбръчкано и мъртвешки бледо — сякаш кръвта в жилите му отдавна се беше вледенила от десетките години, прекарани в изкуствено климатизирането помещение. Той вдигна призрачнобялата си ръка и тихо, но властно нареди:
	— Спрете!
	Всички замръзнаха на местата си. В пълната тишина отново проскърца неземният глас:
	— Не мърдай, Чийч! Вече си докара достатъчно неприятности, можеш да ми повярваш!
	Гласът му беше равен и спокоен, а насоченият към Чийч костелив пръст не потрепваше.
	Къли ме помъкна към изхода. Зашеметен от случилото се, аз не му оказах съпротива. В съзнанието ми се запечата смъртоносно заплашителният израз върху лицето на младото крупие, което дори струящата кръв не можеше да смекчи. Младежът не беше нито изплашен, нито объркан, нито ударен толкова силно, че да не може да отвърне. Но въпреки това не помръдна от мястото си. Най-странното беше, че колегите му не си мръднаха пръста да му помогнат. Те просто гледаха Чийч и мълчаха. В очите им се четеше някакъв непонятен, примесен със състрадание ужас.
	Къли ме побутваше през казиното, в което като тътен на прибой се надигаха и спадаха заклинанията и молитвите на стотици мъже, погълнати изцяло от магията на търкалящите се зарове, меко шляпащите карти и безшумното въртене на рулетката. Най-накрая се измъкнахме от това царство на хазарта и влязохме в далеч по-тихото кафене.
	Това заведение с жълто-зелени мебели ми харесваше. Всички сервитьорки бяха млади и хубави, с възкъсички златни полички. Стените бяха изцяло остъклени и през тях се виждаше скъпата и отлично поддържана зелена трева край небесносиния басейн, огромните и специално отглеждани палмови дървета. Къли ме поведе към едно сепаре за шест човека. В средата на масата беше поставен телефон. Настани се удобно, като истински собственик.
	Тъкмо отпивахме от кафето, когато край нас мина Джордън. Къли скочи и го хвана за ръката.
	— Хей, приятелче! Ела да изпиеш едно кафе с партньорите си на бакара.
	Джордън поклати глава, но после изведнъж забеляза, че и аз съм там. Реши да остане и се усмихна, неизвестно защо развеселен от присъствието ми.
	Така се срещнахме за пръв път. Тогава, в онзи далечен ден, Джордън не изглеждаше толкова зле, въпреки бялата си коса. Около него се излъчваше една почти непробиваема стена на сдържаност, която моментално ме привлече, но Къли изобщо не я забеляза. Къли просто си беше такъв човек — спокойно би дръпнал за ръкава и папата да изпият по едно кафе.
	Продължавах да се правя на невинно хлапе.
	— Защо тоя Чийч се ядоса толкова много, дявол да го вземе? — попитах. — Господи, през цялото време си мислех, че всички отлично се забавляват!
	Джордън рязко вдигна глава и ме погледна. За пръв път проявяваше интерес към нещо. После ми се усмихна така, както възрастните се усмихват на децата, решили да се покажат по-умни, отколкото са.
	Но Къли беше далеч от подобни сантименти.
	— Виж какво ще ти кажа, момче — рече. — Наблюдателят се залепи за теб в рамките на две секунди, нали? За какво си мислиш, че са го поставили там горе? Да си чопли носа или да зяпа мадамите?
	— Добре де — кимнах. — Никой не може да каже обаче, че вината е моя. Държах се като джентълмен, а именно Чийч нарушаваше правилата. Трябва да признаете това. Хотелът и казиното не могат да ми предявят никакви обвинения.
	— Вярно — приятелски ми се усмихна Къли. — Признавам, че го изработи чудесно! Чийч нито за миг не се усети и падна направо в капана. Но ти не прецени едно нещо, просто защото нямаше как да го знаеш — този Чийч е наистина опасен тип. Затова моята задача е да те кача на първия самолет, който излита от Вегас. Я ми кажи що за име е твоето — Мерлин?
	Без да си правя труда да му отговарям, аз издърпах спортната риза от панталоните си и разголих гърдите си. Пресичаше ги дълъг и грозен тъмночервен белег, който изчезваше към корема.
	— Това знаеш ли какво е? — усмихнах му се аз.
	Той изведнъж се наежи и стана неспокоен. Лицето му съвсем заприлича на ястреб. Реших да му го давам лъжичка по лъжичка, като на бебенце.
	— От войната е. Пипна ме един дълъг картечен откос и трябваше да ме шият като бройлер… Да не би да си мислиш, че такива като Чийч и теб могат да ме стреснат?
	Къли не остана особено впечатлен от този монолог, а Джордън продължаваше да се хили. Не всичко от това, което казах, беше истина. Във войната наистина участвах, но никога не съм бил раняван. Белегът ми остана след операция на хранопровода. Докторите експериментираха някакъв нов метод за срязване и в резултат ме дариха с това.
	— Възможно е да си по-твърд, отколкото изглеждаш, момче — въздъхна Къли. — Но все пак не си достатъчно твърд, за да останеш тук заедно с Чийч.
	Сетих се как човечето скочи като навито с пружина след удара, който по моя преценка би трябвало да го приспи поне за половин час, и започнах да изпитвам леко безпокойство. В един момент дори бях склонен да се оставя на Къли да ме качи на първия самолет за Ню Йорк. Но веднага след това поклатих глава.
	— Виж какво — продължи да ме обработва Къли. — Аз просто се опитвам да ти помогна. След това, което се случи, Чийч непременно ще иска да си върне. А ти не можеш да се мериш с него, бъди сигурен в това.
	— Защо да не може? — намеси се Джордън.
	— Защото е човек, а онзи е див звяр! — отсече Къли.
	Странно как започват приятелствата. В онзи миг никой от нас не знаеше, че ще се сближим. Защото дори не се харесвахме кой знае колко.
	— Ще те закарам до летището! — рече Къли със същата категоричност.
	— Много си любезен — рекох. — Започна да ми харесваш още като почнахме да залагаме заедно, но ако още един път ми кажеш, че искаш да ме закараш на летището, положително ще се събудиш в болницата!
	— Хайде, хайде! — ухили се Къли. — Нали видях как замахна с цялата си сила да утрепеш онзи дребосък, пък той взе, че скочи като гумено човече. Май не си чак такъв бабаит, какъвто искаш да се изкараш!
	Бях принуден да се засмея, защото всичко казано си беше чистата истина. По природа бях мек и отстъпчив човек.
	— Белегът от куршумите не те прави твърд и решителен тип — продължи Къли. — Той просто те определя като жертва на някой твърд и решителен тип. Виж, ако ми покажеш някой, който има белези от куршуми, които ти си му пуснал, тогава ще бъда впечатлен, честна дума! Щях да бъда впечатлен и ако Чийч не беше скочил толкова бързо след удара ти. Хайде сега да тръгваме! Това е най-добрата услуга, която мога да ти направя. Сериозно!
	Беше прав, разбира се, но това нямаше никакво значение. Хич не ми се прибираше у дома, при жената и трите ми деца, при проваления ми живот. Вегас ми харесваше. Казиното ми харесваше. Хазартът беше точно това, от което се нуждаех в момента. Човек може да бъде сам, без да е самотен. Освен това винаги ставаше по нещо интересно — като това преди малко например. Действително не бях твърд и решителен тип, но на този етап от живота нищо не беше в състояние да ме изплаши и от нищо не ми пукаше. Къли, разбира се, не можеше да знае лова.
	Обърнах се към него и казах:
	— Прав си, признавам. Но точно сега не мога да замина.
	Той ми хвърли един изпитателен поглед, после сви рамене. Наведе се да подпише сметката и стана на крака:
	— По-късно пак ще се видим, момчета.
	Тръгна си и аз останах в компанията на Джордън.
	И двамата се чувствувахме неловко, никой не искаше да остава насаме с другия. Инстинктивно усещах, че и двамата сме във Вегас с една и съща цел — да се скрием от реалния свят. Същевременно не искахме да се покажем груби, особено Джордън, на когото личеше, че е изключително мек и възпитан човек. Аз самият не съм по лесните запознанства, но нещо у Джордън инстинктивно ме привличаше. Това се случваше толкова рядко, че не исках да нараня чувствата му като го зарежа сам на тази маса.
	После Джордън ме попита:
	— Как точно се произнася името ти?
	Казах му го буква по буква. С всяко отваряне на устата ми интересът му към мен видимо намаляваше.
	— Това е един архаичен начин на произнасяне — извиних се с лека усмивка аз.
	Той веднага разбра какво искам да кажа и ме възнагради с топлия си смях.
	— Майка ти и баща ти са мислили, че ще станеш магьосник като пораснеш, а? Май точно на такъв се правеше одеве на масата за бакара.
	— Не — поклатих глава аз. — Мерлин е фамилното ми име. Сам си го избрах, защото не исках да бъда нито крал Артур, нито Ланселот.
	— Но и Мерлин е имал доста неприятности…
	— Истина е — кимнах. — Но никога не е стигал до смъртта.
	Ето така, с тези ученически откровения започна нашето приятелство с Джордън.
	На следващата сутрин след боя седнах да напиша ежедневните няколко реда на жена си. Съобщих й, че след няколко дни се прибирам, а после слязох да се разтъпча из казиното. Открих Джордън край една от масите за барбут. Видът му беше ужасен. Докоснах го по ръкава и той се обърна. Отново бях озадачен от прекрасната му усмивка. Май бях единствения човек тук, на който той се усмихваше с лекота.
	— Ела да закусим — рекох.
	Явно беше играл цяла нощ и имаше нужда от малка почивка. Той събра чиповете си и тръгна с мен към кафенето, без да отрони дума. Държах писмото до жена ми в ръка и той въпросително ме погледна.
	— Всеки ден й пиша — обясних.
	Джордън кимна и поръча закуска. Обилна закуска, съвсем в стила на Вегас. Пъпеш, бекон с яйца, препечени филии и кафе. Но хапна само няколко залъка и премина на кафе. Аз самият си поръчах един сочен стек. Цял живот бях мечтал да закусвам с печено месо, но едва тук, във Вегас, си го позволих за пръв път.
	Все още дъвчех, когато в кафенето връхлетя като ураган Къли. Шепата му беше пълна с червени петдоларови чипове.
	— Дневната надница е готова! — самодоволно обяви той. — Запомних картите в една подкова и спечелих сто долара на бас.
	Седна при нас, поръча си кафе с пъпеш и се извъртя към мен:
	— Имам новини за теб, Мерлин. Вече не е нужно да напускаш града. Чийч наистина допусна голяма грешка снощи… Тъй се оказа.
	Нервите ми леко се опънаха. Защо пак почва? Сетих се за жена ми, която постоянно повтаря, че трябва да се съобразявам с хората. А аз не искам, дявол да го вземе! Все пак го оставих да си говори. Джордън както винаги си мълчеше. Но от краткия му поглед усетих, че разбира добре какво изпитвам в момента.
	Къли имаше неприятния навик да дъвче и говори едновременно. И той като Чийч кипеше от енергия. Но неговата сякаш беше заредена с добри, положителни частици и най-голямото му желание беше всичко да е наред.
	— Помниш крупието, на когото Чийч разби носа, нали? Видя как му съсипа хубавата риза с всичката онази кръв! Оказа се обаче, че това момче е племенник на заместник-шерифа и той много си го обича!
	За миг изгубих чувството си за вярна преценка на нещата. Какво представлява племенникът на някакъв си заместник-шериф пред човек като Чийч, който май наистина е закоравял гангстер и комарджия и е един от негодниците, поддържащи града вертеп Вегас? Какво толкова е станало — един разбит нос и нищо повече! Зададох тези въпроси на глас и лицето на Къли се озари с доволна усмивка.
	— Тук, във Вегас, заместник-шерифът е това, което някога е бил генерал-губернаторът. Като го погледнеш — нищо човек. Обикновен дебелак, на чиито колан виси 45-милиметров патлак — приятелят ми се намести по-удобно и продължи нравоучението. — Семейството му произхожда от първите заселници в Невада. Всяка година го преизбират и думата му е закон. Няма хотел в този град, който да не му пуска по някой долар в джоба. Племенникът му получава предложения за работа отвсякъде, директорите на игралните зали се надпреварват да му предлагат високи заплати. Тук печели не по-малко от наблюдателите.
	Къли довърши кафето си и доволно се облегна назад.
	— И още нещо — продължи той, след като избърса устните си със салфетката. — Заместник-шерифът е твърдо убеден, че Конституцията на Съединените щати и Хартата за правата на човека са тъпа измислица на мекушавите политици там, на Изток. И съвсем искрено вярва в това. По тази причина е наредил всеки гост на града с полицейско досие да се регистрира веднага след като пристигне. И бога ми, най-умното нещо е наистина да го прави! Освен това нашият заместник-шериф хич не си пада по хипитата. Не ти ли прави впечатление, че в този град няма дългокоси хлапаци? Виж, срещу черните няма нищо против. Затова пък не понася скитниците и просяците. Вегас вероятно е единственият град в Щатите, в който няма нито един просяк. Няма нищо против момичетата, които въртят бизнес из казината, но мрази сводниците. Не му пука, че някой тип си живее сладко като си пробутва мадамата насам-натам. Но гледай какво става, когато някой умник реши да създаде верига от момичета! В този град проститутките постоянно се бесят в килиите си, или пък си режат вените. Разорените комарджии най-често се самоубиват в затвора за длъжници. Същото се случва на осъдените убийци и банковите обирджии… В тукашния затвор сума хора предпочитат да сложат край на живота си. Дори сводниците, колкото и странно да ти се струва. В пандиза на нашия добродушен шериф вече трима са го направили… Ясна ли ти е сега картинката?
	— Кажи какво стана с Чийч — подканих го аз. — В затвора ли го пъхнаха?
	— Не успя да стигне дори до там — усмихна се Къли. — Опита се да се спаси с помощта на Гроунвелт.
	— „Ксънейду номер едно“ — промърмори Джордън.
	Къли стреснато го погледна.
	— Чувам по някой и друг телефонен разговор докато си почивам — обясни му с усмивка Джордън.
	Неудобството на Къли трая точно половин минута. После махна с ръка и продължи разказа си:
	— Чийч помоли Гроунвелт да го скрие и да му помогне да изчезне от града.
	— Но кой е този Гроунвелт? — попитах озадачено аз.
	— Собственикът на хотела — обясни Къли. — И трябва да ти кажа, че бая му се изпоти задникът, защото Чийч също не е без влиятелни приятели.
	Погледнах го с неразбиращ поглед.
	— Чийч има своите връзки — тежко поясни Къли. — Но Гроунвелт нямаше избор и го предаде на шерифа. В крайна сметка дребосъкът се оказа в общинската болница с диагноза спукан череп и тежки вътрешни увреждания. А ако се оправи, положително ще има нужда и от пластична операция.
	— Господи!
	— Съпротива на органите на властта — добави Къли. — Та ето какъв е нашият добродушен заместник-шериф… Ако Чийч извади късмет и се оправи, кракът му няма да стъпи във Вегас! Шефът на залата за бакара е уволнен, защото именно той е отговарял за безопасността на племенника. Шерифът хвърля цялата вина върху него, а това означава, че и той няма да може да работи във Вегас. Ще му се наложи да си потърси някое по-отдалечено място… Вероятно някъде из Карибския басейн.
	— Нима няма да го приемат на работа никъде другаде? — учудих се аз.
	— Не в това е въпросът. Шерифът просто рече, че не иска да го вижда в града.
	— И толкова, а?
	— Толкова. Веднъж един служител в неговото положение рискува да се промъкне обратно и си намери работа. Но за лош късмет шерифът го мярнал. Хванал го за яката и го изхвърлил, а после му строшил кокалите. Втори такъв случай в града няма.
	— Но как, по дяволите, може да си позволява всичко това?
	— Позволява си го, защото е редовно избран представител на народа — отвърна надуто Къли, а Джордън не издържа и весело се разсмя. Този човек имаше наистина чудесен смях, който моментално помиташе студенината и отчуждеността, излъчващи се от цялата му фигура.
	Същата вечер в компанията ни беше включена и Даян. Доведе я Къли докато ние с Джордън си почивахме в едно от фоайетата между два комарджийски набега. Момичето беше успяло да се възстанови от унижението, на което я беше подложил Чийч. Очевидно познаваше добре Къли, а също така очевидно беше, че Къли ни я води за подарък. Съвсем ясно ни даде да разберем, че можем да я използуваме за разтоварване, когато пожелаем.
	Къли започна да я занася. Правеше шеговити забележки по повод бюста, дългите нозе и красивата й уста. После се зае да ни обяснява колко страхотно би се получило, ако Даян използва като камшик дългата си смолисточерна коса. Между грубоватите му комплименти се промъкваха и неволно изпуснати думички, които разкриваха някои неща от характера на момичето. Като например следната реплика: „Даян може би е единствената жена в този град, която няма да те изстиска като лимон и не го прави от спорт“. За да покаже, че наистина се възхищава от нея, нашият приятел поднесе длан под пепелта на цигарата й — някаква примитивна галантност, вегаският еквивалент на почтително целуване на ръка.
	Самата Даян се държеше спокойно. Усетих с леко раздразнение, че обръща повече внимание на Джордън, отколкото на мен. Нали аз бях галантният рицар, който отмъсти за нея, дявол да го вземе? Нали аз подхлъзнах онзи отвратителен тип Чийч? Раздразнението ми изчезна, когато момичето стана, за да отиде на работа. Наведе се да ме целуне по бузата и каза с прекрасната си, леко тъжна усмивка:
	— Радвам се, че си добре. Безпокоях се за теб. Друг път не постъпвай така глупаво!
	Опознавахме се бавно и постепенно. През следващите седмици всеки от нас разказа своята история. Следобедното събиране на чашка се превърна в ритуал, а в един часа след полунощ заемахме места в ресторанта, изчаквахме да свърши смяната на Даян край масата за бакара, после вечеряхме. Естествено, всичките ни правила бяха подчинени на играта. Ако на някой от нас му вървеше, той пропускаше храната, пък и питието. Най-често това се случваше на Джордън.
	Дългите следобедни часове обикновено прекарвахме край плувния басейн, вглъбени в лениви разговори под палещите лъчи на пустинното слънце. Посред нощ често тръгвахме да обикаляме сияещата с разноцветните си реклами Ивица с нейните приказно осветени хотели, които изглеждаха като фантастични миражи на фона на тъмната пустиня. В тези нощни часове научавахме по нещичко от живота си досега.
	Историята на Джордън изглеждаше най-проста и банална от всички, на пръв поглед той беше най-обикновеният човек в компанията ни. Живял напълно нормален живот, щастлив и спокоен. Притежавал изключителни качества на ръководител и на тридесет и петгодишна възраст вече имал собствена фирма за търговия с металургични изделия. На практика бил нещо като комисионер и печелел предостатъчно, за да води удобен живот без каквито и да било лишения. Свързал живота си с красива жена, която му родила три деца. Имали голяма къща с всички удобства. Имали приятели, пари, истинска любов. И това продължило цели двадесет години. А после, според думите на Джордън, жена му изведнъж го надраснала. Той работел с всички сили, за да осигури на семейството си закрила срещу многобройните опасности, които криела хаотичната икономика на страната. Битката била тежка и изтощителна, отнемала цялото му време и енергия. Жена му добросъвестно изпълнявала задълженията си на съпруга и майка. Но ето, че изведнъж разбрала как животът изтича покрай нея и изпаднала в ужас. Била интелигентна, любознателна и остроумна. Изчела купища романи и пиеси, ходела по музеи, била член на всички възможни културни дружества. Споделяла всичко с Джордън и това го карало още повече да я обича. Но един ден всичко свършило. Тя му казала, че иска развод и животът за него спрял. Престанал да я обича. Престанал да обича децата си, престанал да обича дори работата си. Борил се цял живот за сигурността на своето семейство, градил крепости от пари и власт, той нито за момент не бил допускал, че тези крепости ще бъдат предадени отвътре.
	Разказът му не ни беше поднесен по този начин — просто аз така го възприех. Той каза само, че изведнъж се оказал „недорасъл“ за жена си, защото, погълнат изцяло от работата, престанал да обръща достатъчно внимание на семейството си. С нито една дума не я обвини за решението й да се разведе с него, да свърже живота си с един от приятелите му. Каза само, че този приятел бил изключително подходящ за нея — имали общи вкусове, еднаква интелигентност, един и същ неутолим стремеж да вкусят от насладите на живота.
	Джордън приел всички условия на жена си. Продал фирмата си и й дал всичките пари. Адвокатът му го помислил за луд и му казал, че ще съжалява за проявената щедрост. А Джордън му отвърнал, че това не е щедрост, защото той лесно ще натрупа нов куп пари, докато жена му и нейният приятел не притежават подобни качества.
	— Като ме гледате край игралните маси, едва ли ще допуснете, че съм голям бизнесмен — каза ни веднъж той. — Но получих изгодни предложения за работа от цялата страна. Ако самолетът ми не беше кацнал във Вегас, в този момент вероятно щях да заработвам първото си милионче в една известна калифорнийска компания, чието изключително изгодно предложение бях приел…
	Историята му беше интересна, но няколко тона в нея ми звучаха фалшиво. Не можех да повярвам, че на света съществуват _толкова_ добри хора, че нещата могат да се уреждат _толкова_ цивилизовано!
	Вече бях научил за тежкото му безсъние и това някак не се връзваше с цивилизованата му история. Сутрин преди закуска имах навика да хвърля по някой зар в казиното — просто така, за апетит. И винаги намирах Джордън край някоя маса, очевидно седнал там още предишната вечер. Когато беше прекалено уморен, той зарязваше барбута и отиваше да играе на рулетка или тридесет и едно. Дните бавно се търкаляха и той изглеждаше все по-зле. Отслабна видимо, а очите му кървясаха.
	Но неизменно си остана учтив, спокоен и тих. Така и не успях да изкопча дори една лоша дума от него по адрес на жена му.
	Очевидно и Къли беше озадачен от него. Понякога, когато оставахме само двамата в ресторанта или фоайето, той ми подхвърляше:
	— Вярваш ли му на този тарикат Джордън? Нима е възможно да се насадиш по този начин заради една жена? И да говориш за нея като за светица?!
	— Тя не е била просто една жена — отвръщах. — Тя е била съпругата му в продължение на много години. Тя е майката на децата му, скалата на неговата вяра! А той е устроен така, че не би позволил на никого да я обиди в негово присъствие.


	Именно Джордън ме принуди да се разприказвам. Един ден ме погледна кротко и рече:
	— Задаваш купища въпроси, Мерлин, но за себе си нищо не казваш… — после млъкна, очевидно питайки се дали си струва да продължи. Накрая все пак добави: — Защо си тук? Защо стоиш толкова дълго във Вегас?
	— Писател съм — рекох.
	Фактът, че имам една издадена книга, видимо ги впечатли, а аз се развеселих. Но много повече се смаяха, когато разбраха, че съм на тридесет и една години и съм избягал от жена и три деца.
	— Давах ти най-много двадесет и пет — призна си Къли. — Освен това не носиш халка.
	— Никога не съм носил — отвърнах.
	— Не ти и трябва — усмихна се Джордън. — И без нея видът ти е достатъчно гузен.
	Подобен род шеги някак си не се връзваха с него, тъй като той самият беше на моя хал, оставил семейството си далеч някъде в Охайо. Не му обърнах внимание и продължих с историята на своя брак. Накрая стигнах до белега на корема си и чистосърдечно си признах, че това не е никаква бойна рана, а просто последица от сложна операция на язвата.
	— Ах ти, мръсен артист! — ухили се Къли.
	Усмихнато свих рамене и продължих разказа си.


	5.

	Аз нямам корени. Не помня родителите си. Нямам чичовци и братовчеди, нямам родно място. Имам само един брат, който е две години по-възрастен от мен. Когато съм бил на три годинки, а брат ми Арти на пет, двамата сме били оставени в едно сиропиталище край Ню Йорк. Майка ни е била тази, която ни е оставила, но аз не си я спомням.
	Това не го казах на новите си приятели. Никога не говоря за тези неща, дори и когато съм с Арти — най-близкия ми човек на този свят.
	Не обичам да говоря на тази тема, защото винаги звучи мелодраматично, а на практика не е така. Сиропиталището беше приятно, чисто и подредено. Директорът беше умен човек. Там се чувствувах добре. Напуснахме, когато Арти стана на осемнадесет и успя да си намери работа. Аз избягах и се нанесох при него. Няколко месеца по-късно избягах и от него, скрих възрастта си и успях да се запиша доброволец в армията. Участвувах във Втората световна война и днес, шестнадесет години, по-късно, разказвах на своите приятели за тази война и за живота си след нея.


	След края на войната побързах да се запиша в курсовете за писатели, организирани от Новата школа за социална дейност. В онези години всички искаха да стават писатели — така, както днес се боричкат да бъдат кинопродуценти.
	В армията се сприятелявах трудно и почти нямах близки хора. В курса ми беше по-лесно и именно там се запознах с бъдещата си съпруга. Тъй като си нямах никого, по-голямата част от времето си прекарвах в Школата и предпочитах по цял ден да вися в кафенето, вместо да се връщам в празната си стая на Гроум Стрийт. Беше забавно. От време на време ми излизаше късмета и някое момиче идваше да поживее при мен. Всичките ми приятели бяха ветерани от войната, приети да следват благодарение на Закона за привилегиите на военнослужещите. С тях нямах проблеми, защото говорехме на един език. Бедата се криеше другаде — всички проявяваха жив интерес към литературния живот, а аз — не. Бях решил да стана писател просто защото главата ми гъмжеше от най-различни истории.
	Непрекъснато си измислях фантастични приключения, които съвсем ме откъсваха от реалния свят. На един етап открих, че чета повече от всички курсисти, включително и от младежите, които готвеха докторати по английска литература. Всъщност нямах какво друго да правя, макар че още тогава опитвах късмета си на комар. Бях открил едно място за залагане в Ийст Сайд близо до десета улица и редовно слагах по някой и друг долар на резултатите от разни мачове по баскетбол, бейзбол и футбол. Написах няколко разказа, след което сериозно се заех да пиша книга за войната. На едно от литературните упражнения се запознах с бъдещата си жена.
	Беше слабичко момиче със смесена ирландско-шотландска кръв, имаше голям бюст и огромни сини очи. Страхотно сериозна. Внимателно и учтиво критикуваше разказите на колегите си, но съвсем не им прощаваше. Не можа да подложи на критически анализ нито един мой разказ по простата причина, че не бях представил такъв. В замяна на това ни прочете един от своите. Останах изненадан, тъй като разказът беше чудесен — остроумен, стегнат и забавен. Темата беше за чичовците й — ирландци, до един заклети пияници.
	Но целият клас я нападна, тъй като поддържала общоприетия стереотип, според който всички ирландци са пияници. На красивото й лице се появи израз на болезнена изненада. Мина доста време преди да й дадат възможност да отговори. Гласът й беше мек и мелодичен.
	— Аз съм израснала сред ирландци — твърдо заяви тя. — И всички пият здравата, без нито едно изключение. Нима това не е истина?
	Преподавателят ни по словесност също беше ирландец, един от добрите ми приятели на име Малуни. В момента на спора здравата си беше сръбнал, но все още успяваше да се прикрива.
	— Нямам мнение по въпроса — важно декларира той и тежко се опря на катедрата. — Аз самият съм скандинавец.
	Всички избухнахме в смях, а бедната Валъри засрамено сведе глава. Изказах се в нейна защита само защото бях сигурен, че никога няма да стане писател, въпреки безспорния си талант. Всички в курса притежаваха талант, но единици щяха да имат енергия и воля да поемат по дългия трънлив път на професионалния писател, да изоставят всички житейски радости. Аз бях един от тях, тъй като единственото ми желание на този свят беше да пиша. Нищо друго не ме интересуваше. Но тя съвсем не беше като мен, знаех го…
	В края на учебния срок най-накрая се реших да представя един от своите разкази. Всички го харесаха. След занятията Валъри дойде при мен и рече:
	— Нищо не разбирам! Винаги съм била сериозен човек, а разказите ми излизат смешни! Докато ти си явно несериозен и винаги се шегуваш, а разказът ти ме накара да се просълзя…
	Беше напълно сериозна, както винаги. Говореше искрено, затова се реших да я поканя на кафе. Пълното й име беше Валъри О’Трейди и тя го ненавиждаше поради откровеното му ирландско звучене. Понякога си мисля, че прие да се омъжи за мен само за да се отърве от проклетото О’Трейди. Помоли ме да я наричам Вали. Изминаха цели две седмици преди да я вкарам в леглото си и това доста ме озадачи. Не беше от онези освободени градски мадами и непременно държеше да ми го внуши. Наложи се да изкараме цялата програма — от напиването до обвиненията, че съм се възползвал от характерната за народа й слабост. Но в леглото направо ме зашемети.
	Преди да го направим не бях кой знае колко увлечен. Но след първата ни съвместна нощ направо се влюбих. Винаги бях допускал, че на света има хора, които просто са родени един за друг в сексуално отношение. Но ние и двамата бяхме срамежливи, и затворени в себе си, ето защо очаквах известни трудности. Стана обратното — телата ни откликнаха едно на друго пълно и всеотдайно, вероятно именно поради вродената ни срамежливост. Както и да е. След първата вечер станахме неразделни. Обходихме всички стари и забутани киносалони на градчето, изгледахме всички древни филми. От време на време хапвахме в някое от многобройните италиански или китайски ресторантчета, отбивахме се в стаята ми да се любим, а след това я изпращах до спирката на метрото. Вали живееш чак в Куинс и пътуваше с метро. И дума не даваше да се изговори да остане при мен за цяла нощ. Накрая не издържа. Беше събота и тя много искаше да прекараме заедно неделната сутрин, да ми направи богата закуска, а после заедно да изчетем неделните вестници. И тъй, след като прибягнала до обичайните за подобни случаи лъжи у дома, тя остана при мен. Уикендът беше прекрасен. Но й излезе през носа, разбира се. Когато се прибрала, цялата фамилия я посрещнала с ураганен огън. На срещата ни в понеделник дойде с насълзени очи.
	— Дявол да ги вземе твоите ирландци! — ядосах се аз. — Утре се женим!
	Тя искрено се изненада.
	— Как така ще се женим? Аз не съм бременна!
	Още повече се изненада, когато избухнах в буен смях. Това момиче действително нямаше капчица чувство за хумор!
	С цената на доста усилия я убедих, че говоря сериозно. Когато го разбра, почервеня и отново се разплака.
	Следващата неделя отпътувах за Куинс, поканен на официална семейна вечеря. Фамилията й беше цял полк — майка, баща, трима братя, три сестри, всичките по-малки от Вали. Баща й беше известен профсъюзен деец, който от дълги години си вадеше хляба със социална политика. Присъствуваха и няколко от чичовците й, които бързо се накъркаха, но въпреки това се държаха много прилично. Бяха от хората, които се напиват така, както другите утоляват глада си. Не правеха нищо обидно за околните. Макар по принцип да не пия, и аз обърнах няколко чашки. Прекарахме една чудесна вечер.
	Очите на майка й не се задържаха на едно място. Вали явно беше наследила нейната чувственост, а от баща си беше взела липсата на чувство за хумор. Натежалите от алкохола очи на бащата и чичовците внимателно ме опипваха. Очевидно си задаваха въпроса дали не съм някой тарикат, който се въргаля в леглото със скъпата им Вали, но изобщо не възнамерява да се ожени за нея.
	В един момент мистър О’Трейди не издържа й направо попита:
	— Е, решихме ли кога ще е светлата дата?
	Съзнавах, че ако не отговоря както трябва, вероятно ще ми хвърлят един здрав тупаник още тук, на масата. Бащата вече ме мразеше, тъй като чуках сладката му дъщеричка без благословията на свещеника. Не ми беше трудно да го разбера просто защото нямах намерение да ги мамя. В ония години бях убеден, че през целия си живот няма да измамя никого. Затова се засмях и отвърнах:
	— Утре. Още сутринта!
	Отговорът ми явно ги успокои, но не ги задоволи. Не можеха да приемат подобно бързане, тъй като всичките им познати щяха да си помислят, че Вали е бременна. Накрая се споразумяхме за една дата след около два месеца. Трябваше да се разпратят покани и да се организира една наистина достойна за семейството сватба. Всичко това нямаше значение за мен. Не знаех дали все още съм влюбен, но бях щастлив и това ми стигаше. Вече не бях сам, вече можех да сложа началото на своя собствен летопис. Животът ми ще потече като пълноводна река, ще имам жена и деца, роднините на жена ми ще бъдат и мои роднини. Ще устрои живота си върху една малка частица от огромния град и тази частица ще бъде само моя. Край на самотното и безполезно съществувание. Ще ме канят на гости по празници и рождени дни, ще идват да ме виждат близки хора. С една дума, щях да бъда „нормален“ за пръв път в живота си. Службата в армията не се броеше. И тръгна. В продължение на цели десет години бях зает само с едно — да се вградя в света на нормалните хора.
	От моя страна на сватбата присъстваха само брат ми Арти и две-три момчета от Школата. Наложи ми се да преодолея и един малък технически проблем — да обясня на Вали, а след това и на пастора, че истинското ми име не е Мерлин. Дадох им за пример Марк Твен, който също като мен официално си беше сменил името. Вали замълча, а пасторът кимна така, сякаш беше венчал поне стотина писатели, които бяха направили същото.
	Признавам, че в онези години отношението ми към писането беше направо мистично. Исках то да бъде чисто и недокоснато. Страхувах се, че научат ли хората кой всъщност съм аз, магията ще бъде развалена. Желаех да пиша за универсални герои — първата ми книга беше почти напълно символична — исках да се превъплъщавам в две личности, между които няма абсолютно нищо общо.
	Назначението си във Федералното военно окръжие получих благодарение връзките на мистър О’Трейди. Станах администратор в Службата по запаса.
	След раждането на децата животът ми стана по-еднообразен, но все така щастлив. Не излизахме никъде, с изключение на почивните дни, в които посещавахме брат ми Арти, или отивахме на вечеря у родителите на Вали. Вечер бях зает с писане, а Вали прескачаше до съседите. Имаше цял куп приятели в блока. Понякога й се налагаше да ходи по разни събрания и тогава аз оставах да наглеждам децата и да работя върху книгата си. Никога не я придружавах на тези мероприятия. Когато от благоприличие и тя канеше някоя съседка, аз обикновено се оттеглях. Вали усещаше, че гостите й не са ми много приятни и ги канеше максимално рядко. В една такава вечер аз взех някакъв ръкопис и се затворих в стаята на децата. Вали поискала да ме представи и тръгнала да ме търси из къщата. Никога няма да забравя обиденото й лице, когато ме откри да си чета кротко и да не давам пет пари нито за гостите й, нито за самата нея.
	Няколко дни след тази дребна неприятност за пръв път се разболях. Събудих се в два часа през нощта от остра болка в гърба и стомаха.
	Не можех да си позволя домашна визита на лекар, стиснах зъби и зачаках утрото. На другия ден постъпих в Болницата на ветераните от войната. Цяла седмица ми правиха снимки и различни изследвания. Не откриха нищо. Междувременно получих втора криза. По симптомите й докторите стигнаха до заключението, че имам възпаление на жлъчката.
	След седмица отново се озовах в болницата. Този път кризата беше толкова силна, че ми инжектираха морфин. Два дни не ходих на работа и уж се пооправих. Но тъкмо преди Коледа, малко преди края на нощната смяна в банката, получих наистина ужасен пристъп. (Пропуснах да спомена, че се бях хванал на нощна работа в една банка, за да изкарам някой допълнителен долар преди коледните празници.) Болката ме разкъсваше, но реших да се добера до Двадесет и трета улица, на която беше Болницата на ветераните. Таксито ме остави на половин пряка от входа малко след полунощ. В момента, в който светлините му се стопиха в нощния мрак, вледеняваща болка в слънчевия сплит ме повали. Коленете ми се подгънаха, а болката обхвана и гърба ми. Проснах се на леденостудения тротоар, без да мога да мръдна. Входът на болницата беше на някакви си тридесетина метра по-нататък, но едва ли можех да разчитам на помощ. Бях напълно парализиран, но въпреки това не се страхувах. Единственото ми желание беше да изгубя съзнание или да умра, за да не усещам повече разкъсващата болка. Пет пари не давах нито за семейството си, нито за Арти.
	Исках да ме няма. В помътеното ми съзнание за миг изплува образът на легендарния Мерлин. Жалко, оказа се, че съвсем не съм велик магьосник. Спомням си, че болката ме претърколи в мръсната канавка, а бордюрът изведнъж се оказа удобна възглавница за главата ми.
	От тази позиция виждах съвсем ясно коледната украса на някакъв магазин през улицата. Болката мъничко ме отпусна. Лежах безпомощен като жалко животинче. Някога, преди цяла вечност, бях творец. Успях да издам цяла книга, а един критик ме нарече дори гений и нова надежда на американската литература. А сега умирах в мръсотията като куче, макар да нямах никаква вина за това. Просто нямах пари в банката и никой на този свят не го беше еня дали съм жив или мъртъв. Това е положението. Чувството за самосъжаление почти успя да постигне ефекта на морфина.
	Нямам представа за колко време съм изпълзял от канавката. Нямам представа и за колко време съм допълзял до входа на болницата, но най-сетне попаднах в ярко осветеното преддверие. Спомням си, че някакви хора ме вдигнаха, поставиха ме на количка и ме откараха в интензивното отделение. Там отговорих на няколко въпроса, а после изведнъж се озовах в топло и чисто легло. Болката изчезна и изведнъж ми се приспа. Разбрах, че съм получил доза морфин.
	Когато се събудих, на леглото ми седеше млад доктор и ми мереше пулса. Беше доктор Кон — същият, който ме беше лекувал при последната криза. Видял, че отварям очи, той широко ми се усмихна:
	— Жена ти знае, че си тук. Ще дойде да те види, след като изпрати децата на училище.
	Кимнах в знак на благодарност и рекох:
	— Май ще се наложи да ме оперирате преди Коледа…
	Доктор Кон за момент се замисли, после бодро отвърна:
	— Тъй и тъй си чакал прекалено дълго, защо да не изчакаш и до Коледа? Ще насроча операцията за двадесет и седми, а ти ще постъпиш веднага след празника. Ще ни трябва поне един ден, за да те подготвим.
	— Добре — рекох аз.
	Вярвах на този човек. Той май беше единственият тук, който разбираше защо държа да се оперирам след Коледа.
	— Не зная какви са ти намеренията, но съм с теб — простичко рече той и стана.
	Нима можех да му кажа, че до Коледа съм се хванал да работя на две места едновременно, за да купя играчки на децата си? Нима можех да му кажа, че искам да вярват в Дядо Мраз, че нося цялата отговорност за щастието на своето семейство, че то е единственото нещо на този свят, което имам?
	Никога няма да забравя този млад лекар. На външен вид беше като докторите от холивудските филми, но за разлика от тях беше скромен и непретенциозен. Натъпка ме с морфин и ме изпрати у дома. Имал е причини да го направи, разбира се. Защото няколко дни след операцията влезе при мен със светнало лице.
	— Млад си за болна жлъчка, изследванията нищо не показаха — направо започна той. — Реших да оперирам на риск, само по симптомите. И излезе точно това, което предполагах — една натъпкана с големи камъни жлъчка. Искам да знаеш, че вътре нямаш нищо друго и нямаше причини за тревога. Гледах много внимателно и съм убеден, че съвсем скоро ще бъдеш като нов!
	В онзи момент изобщо не разбрах какво е искал да ми каже. Чак след една година проумях, че се е страхувал от рак и именно това е била причината да отложи операцията ми за след Коледа. Но такъв съм си аз — винаги късно загрявам.


	6.

	Продължих да разказвам историята си на своите нови приятели. Разказах им как Арти и Вали идваха всеки ден в болницата, как Арти ме бръснеше, а после откарваше Вали у дома и вземаше оттам жена си, оставена да пази децата ми.
	Къли лукаво се подсмихваше.
	— Тъй че белегът ми е от тази операция — приключих аз. — Ако имахте капка акъл, веднага щяхте да разберете, че ако човек го надупчат на това място, той няма да играе комар във Вегас, защото отдавна ще се е преселил при светиите!
	Усмивката на Къли се разшири:
	— А не допускаш ли, че след болницата брат ти не е утешавал и по друг начин нещастната ти женичка? — попита той. — Или точно по тази причина си избягал от нея?
	Разсмях се като луд. Няма как, трябваше да им обясня що за човек е Арти.
	— Страшно хубав мъж — започнах. — Приличаме си, но той е малко по-голям от мене.
	Но истината е малко по-различна. На практика аз съм нещо като недовършено копие на Арти, скицирано набързо и леко небрежно. Устните ми са твърде дебели, очите доста хлътнали, а носът — прекалено голям. Не изглеждам зле, общо взето, но само когато човек не ме сравнява с Арти. Признах пред приятелите си, че Вали стана моя жена главно защото беше единствената от всичките ми гаджета, която не се влюби в брат ми. Той наистина е невероятно красив, с нежни и деликатни черти, като гръцки бог. Момичетата лудееха по него, плачеха и се заканваха да сложат край на живота си. Това дълбоко го разстройваше. Не разбираше защо се държат по този начин просто защото никога не успя да осъзнае собствената си привлекателност. Обратно — дори се притесняваше, че е дребен и няма развити бицепси.
	Но най-много се смущаваше от властта си над жените. Не можеше да разбере на какво се дължи тя, измъчваше се, дори започна да се мрази. Ех, ако аз разполагах с подобни качества! Винаги ме е привличало безумното влюбване. Онова, което не се свързва нито с красотата на обекта, нито с неговия характер, интелигентност или чар. С други думи — винаги съм мечтал да бъда обичан, без да съм го заслужавал, без да се боря или да работя за тази любов. Подобна любов харесвах по начина, по който харесвах парите, спечелени от комар.
	Но Арти направи друго — започна да се облича в грозни и не по мярка дрехи, всичките му костюми бяха старомодни и в неподходящи цветове. Правеше всичко възможно да премахне или поне да прикрие чара си. Отпускаше се само в компанията на най-близките си хора. С останалите се държеше затворено и отчуждено, без, разбира се, да бъде груб. Но и тази тактика не му донесе успех, сълзливите обожателки продължаваха да го обсаждат. По тази причина се ожени съвсем млад и в момента вероятно е единственият верен съпруг в града, наречен Ню Йорк.
	Арти работеше като химик в контролната лаборатория на федералната служба за хранителни продукти и лекарствени препарати. Там също си имаше неприятности с колежките, но все някак успяваше да се справи. Сближи се със семейството на най-добрата приятелка на жена си. Цели пет години си ходеха на гости, станаха наистина близки. Арти постепенно се отпусна и свали гарда, превърна се в нормален човек. Но приятелката на жена му се влюби до полуда в него, напусна мъжа си и разкри чувствата си на целия град. Жена му започна да го подозира. Тогава за пръв и последен път го видях побеснял. Гневът му беше страшен. При обвиненията на жена си, че е поощрил подобно развитие на нещата, той се обърна и процеди със смразяващ кръвта глас:
	— Ако действително вярваш в това, махай се, по дяволите, от живота ми!
	Тъй неестествено прозвучаха думите му, че жена му полудя от разкаяние. Според мен тя тайно се беше надявала да открие някаква вина у него, за да може да го обвърже както жените го правят.
	Жена му беше сред малцината, които знаеха тайната слабост на Арти — той беше човек, който не понася страданията на околните, а още по-малко беше в състояние да им ги причинява. Нямаше сила да се противопоставя на хората и именно затова намразваше жените, които се влюбваха в него. Аз си мисля, че именно тази болезнена чувствителност го възпира. Иначе беше съвсем нормален мъж и вероятно с удоволствие би споделил любовта на жените, които го преследваха. Но страхът му от евентуалните конфликти беше огромен. Жена му казваше, че бракът им би бил съвършен, ако от време на време си вдигаха по някой малък скандал. Беше опитвала, разбира се, коя жена не го прави? Но, пак по собствените й думи, кавгите им били съвсем едностранни. Влагала всичките си сили, умения и красноречие в тях, но в крайна сметка той я ликвидирал само с една-единствена студена забележка, казана толкова на място, че тя се оттегляла с насълзени от безсилие очи.
	Но с мен Арти беше съвсем друг. Беше баткото и се държеше като такъв. Познаваше ме като петте си пръста, далеч по-добре от жена ми. Въпреки това никога не ми повишаваше тон.
	Две седмици след операцията се възстанових напълно и се прибрах у дома, като не забравих да се сбогувам с доктор Кон.
	Сестрата, която донесе дрехите ми, каза, че трябва да подпиша някакви документи и ме придружи до канцеларията. Беше ми мъчно, че никой не дойде да ме вземе. Нито приятел, нито роднина. Почувствувах се като изоставено дете. Нима беше редно след една толкова тежка операция да си тръгна с метрото? Ами ако ми прилошее? Ако припадна? Господи, колко зле се чувствувах! Сетне избухнах в смях, защото си дадох сметка, че наистина не съм в ред.
	Арти на няколко пъти ме попита кой ще дойде да ме вземе. Казах му да не се тревожи, защото това ще стори жена ми. На Вали пък казах обратното. Не се появи никой от приятелите ми, логично решили, че в ден като този ще искам да бъда със семейството си. Но истината беше съвсем проста, в онзи миг страшно много ми се искаше да бъда обиден на някого, независимо на кого.
	Все пак този „някой“ трябваше да го знае, нали? Винаги съм се гордял със своята самостоятелност, винаги съм бил сигурен, че мога да живея напълно сам, без чужда грижа. Но в онзи миг изпитах нужда от сълзливата сантименталност, която се произвежда в такова изобилие от света.
	По тази причина почти се разплаках, когато се върнах в болничната стая и видях, че Арти е там и вече е взел куфара ми. Бях толкова развълнуван, че разтворих ръце и го прегърнах. Бях го правил само няколко пъти в живота си.
	— Как, по дяволите, разбра, че точно днес ще ме изпишат? — попитах го аз с идиотски щастлива усмивка.
	— Ами просто позвъних на Валъри, лайно такова! — тъжно и малко уморено отвърна той. — Казал си й, че аз ще дойда да те взема…
	— Нищо подобно! — опитах се да протестирам аз.
	— Хайде, хайде! — промърмори той и ме поведе към изхода. — Знам си човека! Но това не е честно спрямо хората, които държат на теб, да знаеш!
	Когато седнахме в колата му казах:
	— Не исках да ви създавам затруднения…
	Зает с оживеното улично движение, Арти нямаше как да извие глава и да ми види очите. Но въпреки това думите му ме шибнаха като камшик:
	— Тия номера ще ги правиш на мен, но не и на Вали, чуваш ли?
	Наистина ме познаваше като петте си пръста. Нямаше нужда да му обяснявам как се чувствува един скапан неудачник. В такъв ме бяха превърнали упоритите неуспехи в писателското поприще, срамът, че не мога да се грижа за семейството си както трябва. Затова не исках да се моля, дори когато ставаше въпрос за отвеждането ми в болницата. Дори на собствената си жена.
	У дома Вали ме чакаше. Посрещна ме на вратата и ме целуна малко стреснато, сякаш вече не беше очаквала да се върна. После отидохме в кухнята да пием кафе.
	— Не мога да разбера защо не ми се обади — промълви тихо Вали и леко докосна ръката ми.
	— Защото иска да бъде герой! — обясни й вместо мен Арти.
	Каза това просто за да я изкара от релсите и да ми спести обясненията. Знаеше, че съм психически потиснат, но вярваше, че ще се оправя и няма защо да тревожа жена си. На всеки се случва да прояви слабост. Дори героите се уморяват понякога, дявол да го вземе!
	Арти изпи кафето и си тръгна. Понечих да му благодаря, но ироничната му усмивка ме спря. Същевременно лицето му запази леко напрегнатия си израз и аз знаех, че това е от тревога за мен. И неговият живот не беше лек.
	Вали ми приготви леглото. Помогна ми да се съблека, после свали и своите дрехи и се сгуши до мен.
	Заспах моментално, спокоен и чист. Докосването на топлото тяло до мен, на нежните ръце, коси и очи превърнаха съня ми в сладко убежище. Такъв сън не можеше да се получи с никакви хапчета. Когато се събудих мястото й до мен беше празно. Но от кухнята долетя познатият глас, почти веднага заглушен от веселото чуруликане на децата. На моите деца. Животът отново придобиваше смисъл.


	За мен жените винаги са представлявали убежище. Вярно е, че го използвах съвсем егоистично, но именно благодарение на него животът ставаше поносим. Не можех да си представя, че на този свят има мъже, които могат да излекуват раните от всекидневните поражения без помощта на подобно убежище. Господи, колко често съм се връщал у дома изпълнен с омраза към отминалия ден, безплоден и безнадеждно погубен като предишния! Господи, колко често съм се връщал разтревожен до смърт заради парите, които дължа навсякъде! Господи, колко често съм бил убеден, че окончателно губя битката с живота, защото никога няма да стана свестен писател! И изведнъж болката изчезва — аз просто вечерям със семейството си, разказвам приказки на децата, а после с наслада любя своята вярна съпруга. Чудото е станало факт. А то е чудо не защото се е случило на Вали и на мен, а защото му се радват милиони мъже, завърнали се в своето убежище. Хиляди години са го правили… Няма никакво значение, че чудото не се крепи само от любовта, че в негова помощ често се намесва и омраза от най-чиста проба. Нали затова сме хора!


	Накрая, естествено, всичко отминава.
	Приятелите ми във Вегас научиха всичко това на отделни фрагменти — едни над чашка в кафенето, други — по време на някоя от обичайните ни среднощни вечери. Когато стана ясно, че няма какво повече да добавя, Къли присви очи и каза:
	— Не разбрахме само защо си зарязал жена си!
	Джордън вдигна глава и укорително го погледна. Както обикновено, той отдавна беше разбрал всичко.
	— Не съм зарязал нито жена си, нито децата си — рекох. — Просто изпитах необходимост от малко почивка. Пиша й всеки ден. Някоя сутрин ще се събудя с желанието да се прибера и тогава ще взема първия самолет.
	— Просто така? — учуди се Джордън. Зададе въпроса си без ирония, наистина искаше да знае.
	Даян мълчеше както обикновено. После изведнъж се размърда, потупа ме по коляното и каза:
	— Аз ти вярвам.
	— Ти пък откога взе да вярваш на мъжете? — не скри учудването си Къли.
	— Повечето мъже са боклуци! — отвърна Даян. — Но Мерлин не е от тях. Все още…
	— Благодаря — рекох.
	— Но ще станеш! — хладно ме погледна тя.
	— А какво ще кажеш за Джордън? — не се стърпях аз. Знаех, че е влюбена в него. И Къли го знаеше. Само Джордън не знаеше, но той просто не искаше да знае и не му пукаше. В случая обаче надделя вродената му любезност и той вдигна очи към момичето, сякаш наистина се интересуваше от мнението й. Изглеждаше страшно зле. Под мъртвешко сивата кожа на лицето му зловещо прозираха костите.
	— Не, ти не… — объркано промълви Даян.
	Джордън веднага й обърна гръб, очевидно разочарован от отговора й.
	Макар и най-отворен от всички, Къли последен разказа своята история. Подобно на всички останали, и той премълча най-важната част от нея — част, която открих години по-късно. Все пак нарисува една относително честна картина на характера си, или поне така изглеждаше. Всички знаеха, че поддържа тайнствени отношения със собственика на хотела Гроунвелт. Всички виждахме, че е непоправим комарджия и човек с не особено обемист интелектуален багаж. Джордън никак не беше очарован от него, но аз откровено се поддавах на тайнствения му магнетизъм. Просто бях устроен така — привличаше ме всичко необикновено и нестандартно, не се занимавах с морални оценки, чувствах се над тях. Седях, слушах и запомнях.


	Къли е класа. Къли е пламък и вдъхновение. Никой не може да го победи, защото _той_ мачка всичко наред. Къли има вроден инстинкт за оцеляване, жажда за живот, базираща се върху тотална аморалност и пълно пренебрежение към законите на етиката. И въпреки това е безкрайно симпатичен човек, отличен събеседник. Интересува се от всичко, умее да общува с жените по онзи реалистичен и изчистен от сантиментални глупости начин, който жените ценят особено много.
	Макар и без пукната пара в джоба, този човек е в състояние да вкара в леглото си всяка мадама от балета, омайвайки я със сладката си приказка. А ако мадамата се окаже далеч по-непристъпна от очакванията му, влизаше в действие изпитаният номер с коженото палто.
	Номерът наистина е страшен. Учтив и влюбен, Къли повежда момичето към един от най-скъпите бутици за кожени облекла във Вегас. Момичето няма откъде да знае, че собственикът е стара дружка с Къли. Там циркът е пълен — собственикът пръска по пода най-скъпите си модели от всевъзможни кожи, коя от коя по-скъпи и по-редки. Мадамата е шашната и след добре изиграно колебание посочва най-скъпата от тях. След като изборът е направен, собственикът вади сантиметърът и й взема мярка. После обещава палтото да бъде готово след две седмици, а Къли му подписва чек за две-три хиляди долара като предплата. Много внимава и никога не забравя да даде разписката на момичето.
	Вечерта я отвежда на скъпа вечеря, позволява й да похарчи няколко долара на рулетка, а после я качва в стаята си. Там, по собствените му думи, мадамата няма накъде да мърда, защото разписката за няколко хиляди долара е сгушена на топло в чантичката й. Всъщност защо не, мисли си тя. Та този човек е наистина лудо влюбен! Къли знае, че има случаи, при които нито бурните чувства, нито номерът с палтото могат да гарантират стопроцентов успех. Но двете заедно (пак по собствените му думи) създават такива условия за преговори, при които победата му не подлежи на съмнение.
	Разбира се, момичето така и не вижда втори път своето кожено палто. Някъде по средата на двуседмичната им идилия Къли вдига страшен скандал и отношенията им са скъсани безвъзвратно. Но нито веднъж, забележете, нито веднъж той не е получил обратно своята разписка. Мадамата неизменно ще си строши краката да бърза към бутика в опит да се докопа поне до предплатата. Но собственикът хладно й обяснява, че Къли отдавна е анулирал поръчката и си е прибрал парите. Като награда за добре изиграната роля често приема в леглото си някоя от отхвърлените красавици.
	За онези, които практикуват спорта само от време на време, Къли си има друг номер… При тях майката му е търпение. Може пет нощи подред да си пие питието с някоя от тях, да слуша проблемите й с безкрайно внимание и искрена симпатия. Никога не допуска фаталната грешка да прояви признаци на нетърпение. След известно време, най-често на третата вечер, идва ред и на номера. С бавни и отмерени движения вади банкнота от сто долара, слага я в плик и пъха плика в страничния джоб на сакото си. После казва:
	— Виж какво, скъпа. Нямам навика да върша подобни неща, но ти наистина ми харесваш. Нека се порадваме на удобствата в стаята ми, а после ще си вземеш такси с помощта на това малко пликче тук.
	Колкото за приличие, момичето започва да протестира. Тя иска тази банкнота, но едновременно с това не желае да я вземат за проститутка. На този етап влиза в ход неотразимият чар на Къли.
	— Вероятно ще позакъснееш — казва той. — Защо трябва сама да плащаш таксито си? Това е най-малкото, което мога да направя за теб, защото наистина ми харесваш, повярвай ми! Нима има нещо лошо?
	След тези думи задължително вади плика и й го подава. Момичето го поема колебливо и бърза да го пусне в чантичката си. Следващият етап трябва да се измине бързо. Без повече приказки той я качва в стаята си и я скъсва от чукане. А после идва интересното — след няколко часа мадамата си тръгва и още в асансьора бърза да отвори плика и да си вземе заработената стотачка. Но вместо нея вади десетачка, защото в джоба на Къли е имало два еднакви плика.
	Мадамите реагирали различно пред лицето на този факт. Някои се връщали обратно и започвали да блъскат като луди по вратата. В такива случаи той отивал в банята, пускал крановете докрай и се заемал с бръснене. Имало и други случаи — някое по-срамежливо и не толкова опитно момиче му се обаждало от фоайето да му обясни, че е станала грешка и в плика има десет, а не сто долара. Къли много обичал тези ситуации.
	— Правилно — отвръщал той. — Колко може да струва твоето такси? Два, най-много три долара… За сигурност ти дадох десетачка.
	— Но нали видях с очите си, че слагаш в плика банкнота от сто долара! — обърквало се момичето.
	Тук Къли започвал да говори с надменен и леко учуден глас.
	— Сто долара за такси? — недоумявал той. — Господи, нима ще се окаже, че си една долна проститутка? Никога в живота си не съм плащал за курви! Слушай, мислех те за свястно момиче и наистина те харесвах… А сега ми излизаш с такива номера! Моля те, никога вече да не ми се обаждаш!
	Понякога, когато бил сигурен, че може да си го позволи, минавал и на друг вариант.
	— Грешиш, скъпа — казвал. — Просто си се заблудила…
	След което правел опит за още един безплатен сеанс. Някои момичета искрено вярвали, че е станала някаква грешка, други се правели, че вярват, за да не изглеждат глупави. Част от тях дори отново го посещавали, само и само да му докажат, че не са проститутки, че не са скочили в леглото му за някакви си сто долара.
	Къли не правел всички тези номера от чувство за спестовност, защото проигравал на комар и последния си цент. Правел ги единствено заради приятното усещане, че може да върти на пръста си всяка непристъпна на пръв поглед красавица. Най-много си падал по мадами с репутация на жени, които преспиват само, с когото те харесват.
	Когато някоя мадама се оказвала наистина непреклонна, Къли прибягвал до далеч по-комплицирани похвати. Правел й вълшебни комплименти, смутено признавал, че от години не може да се възбужда от случайни жени, че може да се люби само когато е влюбен до полуда. На такива момичета правел по някое и друго дребно подаръче, редовно им отпускал двадесетачка за такси. Но въпреки това попадал и на такива умници, които не го пускали дори да припари до леглото им.
	Тогава сменял тактиката. Пускал в ход историята за своя най-добър приятел, страхотен богаташ. Той имал навика да проявява грижи за самотните момичета само от приятелски чувства и никога нищо не искал от тях. Ей сега ще дойде да изпием по чаша! И приятелят действително идвал, при това наистина богат. Естествено, с Къли се познавал единствено от казиното, но винаги бил я собственик на верига от магазини за готово облекло в Ню Йорк, я притежател на автомобилен салон в Чикаго. Къли навивал мадамата да приеме поканата на приятеля за вечеря. Разбира се, човекът бил инструктиран предварително. Момичето не виждало причина да откаже. Предлагали й безплатна вечеря с богат и приятен човек, нищо повече.
	На другия ден богаташът й изпращал подарък за сто-двеста долара, придружен от нова покана. Продължавал да се държи изключително коректно и капанът щраквал. Волю-неволю мадамата започвала да мечтае, в съзнанието й заплували хиляди приятни неща — кожени палта, скъпи автомобили, пръстени с едри брилянти… Скачала в леглото на богаташа, забравяйки напълно за доскорошната си непристъпност. Но ставало така, че на другия ден перспективният приятел отлитал с първия самолет, а потресеното момиче падало в скута на Къли като зряла круша. Срещу не повече от тарифата за едно такси, разбира се.
	У Къли не съществуват нито скрупули, нито задръжки, нито угризения на съвестта. Той твърдо вярва, че всички неомъжени жени са прикрити проститутки, които се навъртат край мъжете с куп номера, включително и номера с голямата любов. По тази причина мъжът има пълното право на самозащита с контра номера. Слабо подобие на угризение изпитва единствено в случаите, при които момичето нито блъска по вратата му, нито се обажда по телефона. В подобни случаи е убеден, че е имал работа с момиче на място, с момиче искрено унижено от измамата. Случвало му се е дори да се заеме с издирването на такива момичета. Проверявал е дали имат пари да си платят наема и да изкарат месеца, после обръщал всичко на шега и оставял по някоя и друга стотачка.
	На практика за Къли тази игра винаги е била една голяма шега, нещо, за което може да разказва на своите приятели — най-често непоправими комарджии, крадци и измамници. Всички се смеят, всички го хвалят, че не се е оставил да го изцедят. Жените са истински враг на измамниците. Враг, който притежава съблазнителни лакомства, но за тях трябва да се плаща. Да се плаща с пари, време и чувства. Измамниците също имат нужда от женска компания и женска ласка. Те са в състояние да платят няколко хиляди долара, да речем за самолетен билет от Вегас до Лондон, само и само да имат край себе си момичето, което харесват. Това е съвсем в реда на нещата. А горкото момиче просто си събира багажа и тръгва. Трябва да си изработи парите. Трябва да е готова по всяко време — независимо дали става въпрос за една бърза пушка по средата на разгорещена игра или за минет преди вечеря. Без всякаква предварителна нагласа, без обичайните куртоазии. И без мърморене, без никакво мърморене, за бога! Ето ти пищова ми, погрижи се за него. Няма значение дали ме обичаш, няма значение, че точно сега си гладна! После ще разглеждаш забележителностите, после ще спиш. И хич не ми пука дали предпочиташ да го правиш по-късно, довечера, идущата седмица, след Коледа! То ми е необходимо сега, веднага! Бързо обслужване двадесет и четири часа в денонощието, това се иска, моето момиче. Истинските комарджии и професионалните измамници държат всичко да бъде първо качество!
	Лично на мен номерата на Къли ми се струваха доста коварни, но въпреки това жените си падаха по него. Вероятно голяма част от тях прозираха повечето от триковете му, но ги приемаха с типичния женски мазохизъм. Цял куп измамени от него мадами го чувстваха толкова близък, че бяха готови да легнат в постелята му в момента, в който ги повикаше. А не дай боже да се разболее! Тогава стаята му направо се пука по шевовете от сладкопойни славейчета, които го къпят и хранят, а после, просто за да заспи, вземат да му продухат и тръбата! В замяна на това Къли проявяваше безкрайно търпение към капризите им и никога не им се ядосваше. Когато някоя от тях все пак успееше да го изкара от нерви, той сбърчваше чело и процеждаше с убийствено презрение:
	— Я иди да се поразходиш, малката!
	Думите му имаха опустошителен ефект, за който не по-малко допринасяше и промяната във външния му вид. Ядосан, той беше направо грозен — сбръчкан, черен и отвратителен. Допусках, че умишлено става груб, когато вижда, че чарът не му върши работа.
	Но въпреки цялата тази история, Къли беше истински потресен от смъртта на Джордън. Страхотно се ядоса и прие самоубийството му като лична обида. Непрекъснато се проклинаше, че е отказал да вземе онези двадесет бона. Аз обаче усещах, че причините за гнева му са съвсем други. Няколко дни по-късно го открих на масата за блекджек в официално облекло. Обясни ми, че е започнал работа в казиното и няма да играе повече. Не му повярвах, мислех, че се шегува. Но той се оказа сериозен и действително престана да играе. Имах чувството, че изведнъж е решил да стане монах.


	7.

	Една седмица след смъртта на Джордън си тръгнах. Бях убеден, че никога повече няма да стъпя във Вегас.
	Къли ме изпрати до летището. Влязохме да изпием по едно кафе докато обявят полета за Ню Йорк. Страшно се изненадах, когато видях, че Къли е истински развълнуван от раздялата.
	— Ще се върнеш пак — промълви той. — Във Вегас всички се връщат. Ще ме намериш тук и ще си прекараме чудесно!
	— Бедният Джордън! — въздъхнах аз.
	— До смъртта си няма да разбера защо го направи! — повиши глас Къли. — Защо, господи? Защо го направи този човек?
	— Може би, защото не беше щастлив — рекох.
	В този момент обявиха полета ми и аз му протегнах ръка.
	— Дрънни ми един телефон, ако нещо загазиш — рече Къли. — Ще те измъкна от всякакви мръсотии, защото сме приятели!
	Видял учуденото ми лице, той ме прегърна през рамото и добави:
	— Казвам ти това, защото си човек на действието. А такива като теб винаги си имат неприятности. Обади ми се.
	Мислех, че го казва просто така. Но четири години по-късно, когато той действително беше на гребена на вълната, аз получих съдебна призовка по обвинение, което можеше да ми донесе доста годинки затвор. Тогава му се обадих за помощ и той пристигна в Ню Йорк още с първия самолет.


	8.

	Огромната сребърна птица напусна окъпания в светлина Запад и се хлъзна в сгъстяващия се мрак на Източната зона. Със свито сърце зачаках приземяването. На летището щеше да ме посрещне Арти, за да ме отведе в недовършения жилищен квартал на Бронкс при жена ми и децата. Предвидливо им бях купил дребни подаръчета — миниатюрни, но действащи ротативки за децата и пръстен с перли за Вали, който струваше двеста долара. Продавачката в бижутерийния магазин на „Ксънейду“ искаше за него петстотин, но Къли ми уреди специално намаление.
	Никак не ми се мислеше за мига, в който ще се изправя пред семейството си. Бях гузен и ненавиждах сцената, която трябваше да се разиграе между Вали и мен. По тази причина насочих мислите си към онова, което ми се беше случило във Вегас.
	Мислех си за Джордън. Вече не изпитвах мъка за него. В крайна сметка бяхме се познавали едва три седмици и едва ли ми беше станал толкова скъп. Но в мъката му имаше нещо трогващо. Не бях изпитвал подобно нещо в живота си, искрено се надявах никога да не го изпитам. Постоянно наблюдавах този човек, изучавах го така, както се изучава шахматна задача. Беше водил съвсем обикновен живот, спокоен и щастлив. Трусовете бяха настъпили само година преди края. Защо тогава не беше успял да се съвземе? Или се променяш, или загиваш, каза веднъж той. Това е същността на живота. А той не беше успял да се промени. И грешката си беше негова.
	През тези три седмици лицето му изтъня и стана още по-светло. Сякаш костите под бледата кожа напираха да изскочат навън и да изкрещят непонятното си предупреждение. Тялото му се топеше с тревожна скорост. Не бях виждал човек да отслабва толкова бързо. Нищо друго не издаваше полъха на смъртта. Сега, когато се връщах мислено към изтеклите дни и нощи, вече ми беше напълно ясно, че поведението му е било подчинено на една-единствена цел — да ме заблуди, да насочи вниманието ми в погрешна и безопасна за намеренията му посока. Когато му отказах двадесетте бона, просто исках да му покажа своето възхищение. Смятах, че подобно нещо ще му бъде от полза. Но той явно вече бе изгубил онова чувство, което Остин нарича „благословия на обичта“…
	Според мен Джордън се срамуваше от отчаянието си. Като всеки солиден американец той считаше, че е срамно да не виждаш смисъл в живота.
	Всъщност, уби го жена му. Не, не, да се мисли така е твърде опростено. Значи остава детството му, нещо, което е свързано с родителите, братята и сестрите му. Човек никога не може да излекува раните на детството си. Възрастта не е щит срещу травмите.
	И аз като Джордън отлетях за Вегас поради детското чувство, че съм предаден и изоставен. Цели пет години писах своя роман, цели пет години жена ми ме търпя и нито веднъж не се оплака. Не беше доволна, разбира се, но нали всяка нощ си бях у дома и никъде не мърдах, дявол да го вземе? Неуспехът на книгата дълбоко ме разстрои. А Вали само ме погледна и горчиво поклати глава.
	— Винаги съм знаела, че няма да пробиеш — рече.
	Бях направо смаян. Нима не виждаше какво изпитвам в онзи миг? Нима не разбираше, че това е най-лошия ден в живота ми? Въпреки това точно тогава я обичах повече от всякога. Опитах се да й обясня. Книгата беше добра, но трагичната й развръзка не се хареса на издателя. Той поиска да я променя, а аз отказах. (Ужасно се гордеех с този факт, господ ми е свидетел! И се оказах прав — за собствените си творби винаги се оказвах прав.) Бях убеден, че и жена ми ще се гордее с мен. Което показва един отдавна известен факт — всички писатели са кръгли глупаци. Защото жена ми не само не се гордееше с мен, но беше направо бясна. Живеехме бедно, дължахме пари на един куп народ, какво толкова се надувам и за какъв се мисля, да ме вземат мътните?! (Не го каза точно така, разбира се. Нито веднъж не чух Вали да произнася ругателни думи.) Но беше толкова бясна, че грабна децата и излезе. Върна се чак когато стана време да им приготви вечерята. Господи, нима това беше момичето, което преди няколко години също мечтаеше да стане писателка?
	Успяхме да се оправим горе-долу благодарение на тъста ми. Един ден се сблъсках с него на прага на някаква евтина книжарница, стиснал под мишница куп преоценени романи. Въпреки прекрасния пролетен ден, той беше уморен и напрегнат, просто съсипан от работа. Лицето му бавно се наля с кръв, гледайки ме как се хиля насреща му, предвкусвайки насладата от това, което бях награбил в книжарницата.
	— Господи! — просъска той. — Мислех, че си се заел да пишеш сериозно, а ти просто се размотаваш, да те вземат мътните!
	За разлика от дъщеря си, той не се притесняваше от ругатните.
	Две години по-късно романът ми видя бял свят. Критиката го възнагради с няколко ласкави отзива и толкова. От финансова гледна точка беше пълен провал, тъй като ми донесе едва няколко мизерни хилядарки. Вместо да ме поздрави, тъстът се навъси и рече:
	— Е, хубаво… Пет години я писа тая книга и сам видя резултата. Сега вече е време да се заловиш да си гледаш семейството!
	Състоянието на нещата ми се избистри особено ясно по време на комарджийските нощи във Вегас. От къде на къде са длъжни да ми симпатизират, дявол да го вземе? Защо трябва да подкрепят моята ексцентричност, само защото съм решил, че мога да правя изкуство? Защо трябва да им пука за нея? Били са абсолютно прави през всичките тези години. Но макар да си изясних напълно тези въпроси, отношението ми към тях вече не беше същото.
	Напълно ме разбираше единствено Арти. Въпреки че напоследък и той се разочарова от мен. Не го показа, разбира се, но аз ясно го усещах. Той беше близкият ми човек на този свят. Или поне беше такъв докато не встъпи в брак…
	Мислите ми отново отказаха да се съсредоточат върху предстоящото завръщане и побягнаха обратно към Вегас. Въпреки купищата мои въпроси, Къли все пак успя да се измъкне и не каза почти нищо за себе си. Е, поразказа ни нещичко за сегашния си живот, но не обели нито дума за това, с което се е занимавал, преди да се пресели във Вегас. Интересно беше, че любопитство в това отношение проявявах единствено аз. Джордън рядко задаваше въпроси, Къли и Даян — също. Ако бяха го сторили, аз сигурно щях да им разкажа далеч повече неща за себе си.


	Двамата с Арти израснахме в сиропиталище. Това не беше толкова лошо, а сега си мисля, че беше дори по-добре от всички онези военни училища и фантастични колежи с добре уреден пансион, в които постъпваха богатите деца, вероятно с единствената цел да не се мотаят в краката на родителите си.
	Арти беше баткото, но аз растях по-едър и по-силен от него. Той беше амбициозно и болезнено честно момче. Беше влюбен в точните науки, докато аз предпочитах да фантазирам. Той поглъщаше всичко написано в учебниците по математика и химия и постоянно решаваше шахматни задачи. Научи ме да играя шах, но темпераментът ми се оказа прекалено буен за тази игра. Не я обикнах вероятно и защото не беше хазартна замяна на това, аз четях романи като побъркан. Дюма, Дикенс, Сабатини, Хемингуей, Фицджералд, а по-късно Джойс, Кафка и Достоевски.
	Готов съм да се закълна, че сирашкият живот изобщо не се е отразил на характера ми. Бях дете като всяко друго. Никой в по-сетнешния живот и на двамата не можеше да допусне, че не познаваме своите родители. Личеше ни, че сме сираци само по неестествено силните чувства, които ни свързваха. Но така е, предполагам, с всички сираци. Напуснахме сиропиталището в юношеска възраст. Арти си намери работа и аз отидох да живея при него. После той се влюби в едно момиче и аз трябваше да напусна. Постъпих доброволец в армията и участвах във Втората световна война. Върнах се след пет години и заварих Арти такъв, какъвто го помнех винаги. С една-единствена промяна — той вече беше глава на семейство, а аз — ветеран от войната. Толкоз. Само веднъж си помислих за нас двамата като за сираци. Това стана една вечер в дома му. Жена му се умори и отиде да си легне, а ние двамата останахме да си говорим в кухнята. Целуна го за лека нощ, преди да излезе, а аз си помислих, че двамата с Арти сме страхотно специални мъже. Защото като деца никой не идваше да ни целуне за лека нощ.
	На практика животът ни в онова сиропиталище беше просто един мираж. И двамата бягахме от действителността с помощта на книгите. Най-любимата ми книга беше приказната история на Крал Артур. Изчетох всички версии и всички издания на тази книжка, включително оригиналът на Малори. Напълно естествено Арти се превърна в приказния крал. Бяха не само адаши, а и много добри хора. Детинското ми съзнание лесно ги сля в един общ образ. Но аз самият не успях да се идентифицирам с някой от смелите рицари на приказката, например с Ланселот. Всички ми се струваха кухи и тъпи, без да зная защо. А дори като дете не проявявах никакъв интерес към Светия Граал. Не исках да бъда и Галахад.
	Влюбих се дълбоко в Мерлин и чудотворните му способности. Примирах от удоволствие, когато четях как се превръща ту в ястреб, ту в някакво друго животно, как става невидим, когато си пожелае. Привличаха ме дългите му отсъствия, но най-много ми харесваше сцената, в която отказва да бъде повече дясната ръка на крал Артур. Особено причината за този отказ — любовта му към едно младо момиче, което беше решил да научи на всички свои магии. Той знаеше, че това момиче ще го предаде и ще използва собствените му заклинания срещу него. Знаеше, че ще бъде окован в една мрачна пещера и ще лежи в нея цели хиляда години преди заклинанието да изгуби своята сила. Едва тогава ще бъде в състояние да се върне обратно в света на хората. Господи, какъв фантастичен магьосник, верен на своята любов! Накрая ще надживее всички, разбира се. През цялото си детство аз се опитвах да бъда Мерлин в очите на своя брат. След напускане на сиропиталището и двамата официално приехме фамилното име Мерлин. От този миг нататък нито веднъж не си казахме, че сме сираци. Нито помежду си, нито пред някой друг.


	Самолетът започна да се снижава. Вегас беше моят Камелот, Вегас беше една ирония на съдбата, която може да обясни само великият Мерлин. Но сега се гмурках обратно в ежедневието и трябваше да дам някакво обяснение както на брат ми, така и на Вали. Голямата птица с рев се понесе по пистата, а аз се заех да събирам пакетчетата с подаръците.


	9.

	Всичко мина леко и без затруднения. Арти изобщо не ме попита защо съм зарязал Вали и децата и изглеждаше напълно погълнат от шофирането. Беше си купил нова кола — огромно синьо комби. Съобщи ми, че жена му пак е бременна. Това щеше да бъде четвъртото им дете. Поздравих го, а наум си отбелязах да изпратя букет цветя на съпругата му. После реших да не го правя. Човек не бива да изпраща цветя на съпругата на някой, комуто дължи хиляди долари. Още повече, че скоро възнамерявах да му искам нов заем. На Арти му беше все едно, но на жена му можеше да се стори странно.
	Докато колата гълташе милите към Бронкс, аз събрах кураж и му зададох най-важния въпрос:
	— Какво мисли Вали за всичко това?
	— Според мен проявява разбиране — отвърна той. — Не е бясна, ще те посрещне с радост… Виж какво, не си въобразявай, че постъпката ти е чак толкова необяснима. Нали, всеки ден й пишеше? Нали й телефонира няколко пъти? Била ти е необходима тази почивка и толкоз.
	В неговата уста всичко звучеше напълно нормално, но аз ясно долових, че едномесечното ми бягство го беше стреснало и той се тревожеше за мен.
	После колата навлезе в недовършения квартал, който винаги ме беше потискал. Върху огромна площ бяха струпани еднакви правоъгълни блокове, построени от правителството за градската беднота. За петстайния апартамент плащах само петдесет долара на месец, в които влизаха и режийните разноски. В първите години всичко изглеждаше окей. Построен с държавни средства, този комплекс беше обект на особено внимание от страна на властите. Първите заселници бяха бедни и честни хора, които изкарваха прехраната си с упорит труд. Но благодарение на своето трудолюбие те постепенно се замогваха, купуваха си собствени жилища и се изнасяха оттук. Днес комплексът даваше подслон предимно на онези бедняци, които не могат или не искат да си изкарват прехраната с честен труд.
	Наркомани, алкохолици, самотни жени и хора, които преживяват от социални помощи. Голяма част от тях бяха чернокожи и това беше причината Вали да стиска зъби и да мълчи. Не искаше да я вземат за расистка. Но аз знаех прекрасно, че трябва да се преместим час по-скоро в някой квартал за бели. Не исках да се окажа окован в ново сиропиталище и пет пари не давах дали ще ме помислят за расист. Единственото, което знаех, беше, че все повече съкварталци не харесват цвета на кожата ми, а много от тях няма какво да губят и са готови на всичко. Здравият разум ми подсказваше, че положението е опасно и ще продължи да се влошава. Дори белите не харесвах кой знае колко, защо тогава трябва да обичам черните, дявол да го вземе? Родителите на Вали бяха готови да ни отпуснат средства, за да си купим къща на изплащане. Но аз не можех да взема пари от тях. Мога да вземам заеми единствено от брат ми. От Арти Късметлията. Колата спря.
	— Ела да изпием по едно кафе — предложих му аз.
	— Трябва да се прибирам — поклати глава Арти. — А и не държа да присъствам на милата сценка. Иди да си получиш заслуженото като истински мъж.
	Пресегнах се за куфара си на задната седалка.
	— Благодаря ти, че ме докара — рекох. — Тези дни ще мина да те видя.
	— Заповядай. Сигурен ли си, че имаш пари?
	— Нали ти казах, че се връщам с печалба? — намръщих се аз.
	— О, вярно… Мерлин Магьосника!
	Засмях се, обърнах му гръб и тръгнах към входа на блока. Вътре се спрях и зачаках да чуя мотора на колата му, но очевидно и той беше решил да изчака. Не се обърнах и поех нагоре. На вратата почуках, макар че имах ключ. Вали отвори, дръпна се крачка назад, за да ми направи място и ме прегърна едва след като оставих куфара си на пода. Беше много спокойна, много бледа и много вглъбена в себе си. Бегло бе целунахме — сякаш изобщо не ни пукаше, че това беше първата ни раздяла за десет години съвместен живот.
	— Децата искаха да те изчакат, но стана късно и ги сложих да си легнат — каза тя. — Ще ги видиш утре, преди да тръгнат за училище.
	Кимнах. Много ми се прииска да надникна в спалнята им, но се уплаших, че ще ги събудя и Вали ще се ядоса. Изглеждаше страхотно уморена.
	Понесох куфара към спалнята. Отпуснах се на леглото, а Вали отвори куфара и се зае да вади дрехите ми. Мълчаливо наблюдавах сръчните й движения. Отдели кутиите с подаръците и ги подреди върху шкафа. Мръсните дрехи струпа на две купчини — едната за пране, другата за химическо чистене. После ги грабна и ги понесе към килера. Отидох да я видя, понеже се забави. Заварих я да плаче безмълвно, облегната на бялата стена.
	— Ти ме изостави! — почти беззвучно прошепна тя, а аз весело се засмях.
	Не беше истина и не това би трябвало да ми каже. Би могла да се стегне и да демонстрира духовитост, такт или находчивост, но тя предпочете просто да ми каже това, което изпитва в момента. Без каквато и да било козметика. Така някога пишеше и разказите си в литературния курс. А аз се разсмях на честността й, на убеждението, че всичко ще се оправи. Бях готов да проявя остроумие и нежност, да й разказвам весели истории. Исках да й бъде добре, исках да я убедя, че едномесечното ми отсъствие не означава нищо.
	— Всеки ден ти пишех — рекох. — Поне четири-пет пъти ти се обадих по телефона…
	— Зная това — отвърна тя и скри лице в дланите ми. — Но просто не знаех дали ще се върнеш… Не ме интересува какво си правил, не ме интересува нищо… Просто те обичам и искам да си до мен!
	— И аз — рекох.
	Божичко, колко просто беше всичко.
	Вали възнамеряваше да ми приготви вечеря, но аз отказах. Взех един душ и се мушнах в леглото при нея. Беше с нощница, както винаги. Дори когато знаеше, че ще се любим, пак си лягаше с нощница. Един остатък от католическото й детство, който харесвах. Той придаваше известна церемониалност на секса ни. Погледнах потръпващото в очакване тяло и изпитах тихо задоволство от факта, че не бях й изневерявал. Имах купища други грехове, но този поне не беше сред тях. В онези години верността ми си имаше съвсем определена морална цена. Но не зная дали на Вали й ставаше по-добре…
	Загасихме лампите и се прегърнахме. Правехме всичко тихо, за да не разбудим децата. Правехме го така, както го бяхме правили в продължение на десет години. Години, през които се бяхме опознали, създали деца и, надявам се, обичали… Вали имаше чудесно тяло и прекрасен бюст, беше пламенна и едновременно с това някак невинна… Откликваше на ласките ми с цялото си тяло, с искрена чувственост и неподправена страст. Сексът ни неизменно беше пълноценен и ни доставяше пълно удовлетворение. Такъв беше и през онази нощ. Почти веднага след него тя заспа, но продължи да стиска ръката ми. Измина доста време преди да се обърне и да прекъсне тази странна и топла връзка.
	Но моят вътрешен часовник се беше нагодил на друг ритъм, с три часа по-напред. Лежах с широко отворени очи и се питах защо всъщност бях избягал. В този миг, обграден от дом, вярна съпруга и прекрасни деца, ми се струваше чиста лудост онзи мой почти едномесечен престой из вертепите на Вегас, самотен и откъснат от всички, които обичам. Изпитвах облекчението на животно, което най-накрая се е върнало в дупката си. В този момент бях щастлив, че съм беден, че съм обвързан с тежко семейство, че три деца чакат закрила и прехрана от мен. Бях щастлив, че съм неудачник, но въпреки това лежа до своята съпруга, която ме обича и е готова да посрещне редом с мен несгодите на живота. Сигурно и Джордън се е чувствувал така, преди да узнае лошата новина, кой знае защо си помислих аз. Но аз не съм Джордън. Аз съм Мерлин Магьосника и ще направя така, че всичко да бъде наред.
	Номерът е да се припомниш хубавите неща и щастливите мигове. Само тях. Изминалите години бяха предимно щастливи години. Сега ми беше ясно, че съм излязъл от релсите именно защото съм бил прекалено щастлив за условията, при които живеех, за амбициите, които имах. В главата ми изплува блестящото сред мрачната пустиня огромно казино, в което седи Даян и прави своите фалшиви залози. Без шансове да спечели или изгуби, без шансове да бъде щастлива или нещастна. После мястото й зае Къли, облечен в официално сако, а ръцете му сръчно раздават картите от името на банката. Накрая изплува образът на Джордън, както винаги учтиво усмихнат.
	Лежах в леглото и чувах дишането на най-близките си хора, на моето семейство. Внезапно изпитах огромен прилив на сили. Бях сигурен, че ще съумея да предпазя своите близки от всички опасности на живота, ще ги предпазя дори от себе си!
	Твърдо вярвах, че ще напиша нова книга и тя ще има успех, ще ме направи богат. Бях убеден, че с Вали винаги ще бъдем щастливи, че странният вакуум между нас ще изчезне. Никога няма да я предам! Никога няма да използвам магиите си и да заспя за още хиляда години! Никога няма да се превърна във втори Джордън!


	10.

	Погледът на Къли беше отправен навън, към червеникаво зелената ивица от блестящ неон, която се простираше под огромните прозорци на мансардния апартамент на Гроунвелт и чезнеше към мрачните и голи планини на пустинята. Беше забравил за Мерлин, Джордън и Даян. Беше се стегнал и чакаше въпросите на Гроунвелт. Даваше си съвсем ясна сметка, че цялото му бъдеще зависи от отговорите, които ще съумее да даде.
	В огромния, изцяло остъклен хол имаше малък, но отлично зареден бар. Съседната трапезария се обслужваше от специално оборудвана кухня, чиито персонал беше в състояние да поднесе най-изискани блюда по всяко време на денонощието. Отвсякъде можеше да се наблюдава внушителната панорама на пустинята с нейните мрачни и вдъхващи страх планини. Къли нервно се измести към съседния прозорец. В същия миг на вратата на спалнята се изправи Гроунвелт.
	Макар да минаваше полунощ, той беше гладко избръснат и безукорно облечен. Приближи се бавно към бара и тихо попита:
	— Какво ще пиеш?
	Говореше с източно произношение, придобито най-вероятно в Ню Йорк, Бостън или Филаделфия. Край стените на огромния хол се издигаха претъпкани с книги лавици. Дали наистина ги е чел всичките, запита се Къли. Репортерите на няколко от местните вестници, които следяха отблизо живота на този мъж, несъмнено биха изпаднали в дълбоко недоумение от подобен въпрос.
	Къли тръгна към бара и Гроунвелт с жест го покани да си сипе каквото иска. Сипа си два пръста уиски и забеляза, че собственикът е на газирана вода.
	— Доволен съм от работата ти — започна без предисловие Гроунвелт. — Но на масата за бакара помогна на онзи Джордън, което автоматически те поставя срещу мен. Вземаш моите пари и играеш против мен!
	— Джордън беше мой приятел — тихо отвърна Къли. — Не залагаше бог знае какви суми и аз си помислих, че може да ми пусне нещичко, ако спечели…
	— И какво, даде ли ти нещо, преди да си тегли куршума? — полюбопитства Гроунвелт.
	— Обеща ни по двадесет бона — на мен, на онова хлапе, дето се мотаеше с нас, и на Даян — примамката с черната дълга коса.
	Докато говореше Къли успя да забележи, че Гроунвелт го слуша с неподправен интерес и не изглежда твърде ядосан задето е помогнал на Джордън.
	Гроунвелт се приближи до огромния прозорец и се загледа в пустинните планини, които мрачно проблясваха под лунната светлина.
	— И остана с пръст в устата, а?
	— Допуснах глупава грешка — въздъхна Къли. — Хлапето предложи да вземем парите едва след като натоварим Джордън на някой самолет и ние с Даян се съгласихме. Никога вече няма да направя такава грешка!
	— Всеки прави грешки — меко продума Гроунвелт. — Това няма значение, стига грешките да не са фатални. Колко още грешки те чакат в живота… — опразни съдържанието на чашата си и добави: — Имаш ли представа защо постъпи така онзи тип Джордън?
	— Жена му го напуснала — сви рамене Къли. — Всичко му взела… Но може би е бил болен, рак или нещо подобно… През последните дни изглеждаше направо ужасно!
	Гроунвелт кимна и смени темата.
	— Как е в леглото онази малката, дето работи като примамка? — попита той.
	— Съвсем прилична — отново сви рамене Къли, после изведнъж се облещи. От спалнята се появи млада и красива жена, гримирана и облечена за излизане. Къли я познаваше — беше една от мацките, които участваха полуголи в нощната програма на бара. Страхотно красива мадама, която направо побъркваше мераклиите с невероятния си бюст.
	Без да му обръща внимание, момичето пристъпи към Гроунвелт и го целуна по устните. Шефът я изпрати до входа, измъкна от портфейла си една новичка стодоларова банкнота и я пъхна в ръката й. Затвори вратата след нея, върна се в хола и седна на широкия диван. След едва забележимия му жест Къли се отпусна на крайчеца на фотьойла срещу него.
	— Всичко за теб ми е известно — започна Гроунвелт. — Действително си страшен в броенето, а и останалите номера с тестето са ти ясни. От досегашната ти работа разбрах, че не си глупав.
	Къли мълчеше.
	— Ти си комарджия, но не си от непоправимите. Стремиш се винаги да си крачка пред евентуалния ход на противника. Но сигурно ти е ясно, че рано или късно един майстор на броенето като теб ще бъде изхвърлен от всяко казино. Моите управители отдавна са ти вдигнали мерника, това също го знаеш. Възпирам ги само аз.
	Къли продължаваше да мълчи и да чака, а Гроунвелт не сваляше очи от лицето му.
	— Всичко около теб е документирано, проверено и изяснено — продължи той. — Не ми е ясно само каква беше тази твоя връзка с Джордън и онова другото момче. Момичето не влиза в сметката. Това искам да ми обясниш, за да можем да вървим напред.
	Къли помълча още няколко секунди, после бавно и внимателно започна да говори:
	— Знаете, че си падам по авантите, мистър Гроунвелт. Тоя Джордън беше страшен и малко чалнат тип. Затова имах чувството, че ще измъкна нещичко от него. Хлапето и момичето също попадат в тази категория…
	— Какво представлява това хлапе? — заинтересува се Гроунвелт. — Оная игра с Чийч не беше от най-безопасните!
	— Добро момче и нищо повече — сви рамене Къли.
	— И ти го харесваше — почти любезно уточни Гроунвелт. — Харесваше както него, така и Джордън. В противен случай едва ли би рискувал да се изправиш срещу мен, нали?
	Макар да не отделяше очи от хилядите томчета по високите рафтове, Къли мигом усети надвисналата опасност.
	— Наистина ги харесвах — призна си той. — Хлапето е писател. Издало някакъв роман, ама не спечелило нищо от него… Дори човек като мен трябва да харесва някого от време на време… А тези момчета бяха наистина готини. Честни и почтени, а не някакви измамници. Човек може да им се довери, защото никога няма да му свият номер. Това беше ново за мен.
	Гроунвелт се засмя. Ценеше духовитостта у хората, а в случая беше истински заинтригуван. Малко хора знаеха, че той е ерудиран и много начетен човек. Избягваше да го демонстрира, защото го считаше за недостатък.
	— Как е истинското име на това хлапе? — попита с равнодушен глас той, но вътрешно продължаваше да проявява интерес. — Какво е заглавието на книгата му?
	— Казва се Джон Мерлин — отвърна Къли. — А книгата му изобщо не я знам.
	— Никога не съм чувал за него — рече Гроунвелт. Замисли се за миг, после попита: — Това истинското му име ли е?
	— Да.
	Настъпи дълго мълчание. Гроунвелт се замисли за нещо свое, после въздъхна и каза:
	— Склонен съм да ти дам шанс. Онзи, големият, дето идва само веднъж в живота. Ако си вършиш работата както аз наредя и ако си държиш езика зад зъбите, ще получиш съвсем реалната възможност да направиш доста пари, а след време и да станеш директор на този хотел. Харесваш ми и реших да заложа на теб. Но не трябва да забравяш, че свиеш ли ми някой номер, ще си имаш огромни неприятности. Наистина огромни! Даваш ли си сметка за какво става дума?
	— Да — кимна Къли. — Но не се плаша. Вие знаете отлично, че съм измамник. Аз пък знам, че съм достатъчно умен да бъда точен, когато е необходимо.
	Гроунвелт кимна и подхвърли:
	— Най-важното условие е устата ти да бъде винаги затворена!
	При тези думи в съзнанието му изплуваха часовете, които прекара в компанията на момичето от програмата на бара. Една здраво затворена уста — май само това му помагаше напоследък. За миг го връхлетя чувството на тревога и краката му леко омекнаха. От една година насам това чувство го спохождаше все по-често и по-често. Но Гроунвелт знаеше как да го прогони. Знаеше, че то ще изчезне вдън земя в мига, в който слезе и се разтъпче из своето казино. Като някакъв митичен великан, той се съживяваше и черпеше сила от благодатната и животворна почва на своето казино, от хората, които работеха за него, от многобройните си познати — все богати, известни и всевластни люде, които пристигаха от всички посоки, за да бъдат бичувани от неговите зарове и карти, да се терзаят и страдат край неговите покрити със сукно игрални маси.
	Паузата се проточи прекалено дълго и той усети любопитния поглед на Къли върху себе си. Ето, това е един от хората, на които всевластният великан дава шанс, най-големия шанс в живота.
	— Трябва да онемееш! — настоятелно проговори той. — Ще зарежеш всички дребни измами, особено онези номера с мадамите! Какво от това, че искат подаръци? Какво от това, че тук ти измъкват стотачка, а на друго място — хилядарка? Трябва да помниш, че си им платил и нямаш с тях никакви сметки за уреждане. Не трябва да си длъжник на жена. Никога! С мадамите трябва да си начисто, особено ако не си им сводник или перде. Давай им пчеличката и да си вървят по живо — по здраво!
	— Цяла стотарка! — шеговито се ужаси Къли. — Не може ли да бъде поне петдесетачка, аз не съм собственик на казино като вас!
	— Е, това сам ще прецениш — усмихна се леко Гроунвелт. — Но ако мадамата си я бива, дай й пчеличката!
	Къли кимна и мълчаливо зачака. До тук дрънкаха само глупости. Вероятно е настъпил моментът за сериозен разговор. Оказа се, че е познал.
	— В момента най-големият ми проблем са данъците — подхвана Гроунвелт. — Знаеш много добре, че в тази страна човек може да забогатее само на тъмно. Някои притежатели на хотели събират съдружниците си в залата за преброяване и там заедно фалшифицират приходните документи. Това обаче са дребни мошеници, които рано или късно ще попаднат в лапите на полицията. Някой все някога ще пропее и тогава задниците им ще се загреят до червено! Фалшификацията върши работа само там, където са истинските мангизи, сухата пара. Именно за тая работа ще ми бъде необходима твоята помощ.
	— Ще ме изпратите в преброителните ли? — запита Къли.
	Гроунвелт нетърпеливо поклати глава.
	— Нищо подобно, ще работиш поне засега в казиното. Ако се справиш добре, мога да ти обещая да те направя свой личен съветник. Но първо трябва да докажеш верността си. Ще го доказваш всеки миг, по всякакъв начин. Разбираш ли какво искам да кажа?
	— Разбирам — кимна Къли. — А рисковете?
	— Те ще са изцяло за твоя сметка — отвърна Гроунвелт и изпитателно го погледна.
	Къли издържа на втренчения му взор, докато онзи отмести очи с гримаса на умора и леко отвращение. Стори му се, че по-възрастният човек иска да му внуши нещо, без да прибягва до помощта на думите. И изведнъж му просветна — ако не докаже безпределната си вярност, ако направи опит за някаква, дори и най-невинна измама, жизненият му път положително ще завърши някъде сред пясъците на пустинята. Разбираше какво изпитва в момента Гроунвелт и му се прииска да го успокои. Изпита някаква странна привързаност към този самотен възрастен мъж.
	— Можете да ми се доверите, мистър Гроунвелт — тихо и някак тържествено каза той. — Няма да ви подведа. Оценявам жеста ви и ще се постарая да не ви разочаровам.
	Гроунвелт бавно кимна, обърна му гръб и се загледа към мрачната грамада на пустинната планина отвъд широкия панорамен прозорец.
	— Думи — прошепна той. — Думите не означават нищо! Разчитам единствено на твоя разум. Мини насам утре по обяд да си поговорим за подробностите… О, и още нещо…
	Къли застина, цял превърнат в слух.
	— Вземи да разкараш онова проклето сако! — рязко смени тона Гроунвелт. — Нямаш представа как ме ядосахте като ви видях тримката да марширувате през казиното с тези клоунски дрехи! После ме подсети да забраня на онзи глупак в магазина да предлага тези идиотски сака!
	— Добре — кимна Къли.
	— Сипи по едно питие сега, а после си свободен — смекчи тон Гроунвелт. — След малко трябва да сляза в казиното.
	Чашите бяха напълнени. Къли се облещи от изненада като видя, че Гроунвелт протяга ръка да се чукнат, сякаш го подканяше да отпразнуват току-що роденото приятелство. Набра кураж и попита какво е станало с Чийч.
	Гроунвелт мрачно поклати глава.
	— Първо май трябва да те запозная с реалното положение на нещата в този град — рече той. — Може би си научил, че Чийч е в болницата. Блъснала го някаква кола — поне така пише в полицейския протокол. Вероятно ще се оправи, но кракът му няма да стъпи във Вегас, докато помощник-шерифът не бъде сменен.
	— Аз пък си мислех, че има връзки — каза Къли и отпи глътка скоч. Много му се искаше да разбере как се движат нещата на нивото на Гроунвелт.
	— И действително ги има — отвърна Гроунвелт. — Но са у дома му, на Изток… Обадиха ми се негови приятели с молба да го отърва. Но бях принуден да им откажа, тъй като нищо не можеше да се направи…
	— Нещо не мога да проумея — бавно каза Къли. — Вие имате много повече връзки и влияние от заместник-шефа на полицията…
	Гроунвелт се облегна назад и доволно отпи от чашата си. Беше му приятно да поучава младите, да им демонстрира опита, който беше натрупал с годините. Едновременно с това си даваше сметка, че Къли го четка нарочно и вероятно знае всички верни отговори.
	— С неприятностите от страна на Федералното правителство се справяме лесно, защото си имаме добри адвокати и наши хора в съда — започна той. — С губернатора или с Комисията за контрол на хазарта нещата също се уреждат по един или друг начин. Полицията контролира града така, както го искаме ние. Мога да изгоня от тук, когото си поискам, само с едно вдигане на слушалката. Но ние сме се заели да превърнем Вегас в едно абсолютно безопасно средище за хазарт, а за тази цел ни е необходима помощта на помощник-шерифа. За да упражнява властта, той първо трябва да я има. А ние сме хората, които ще му я дадат. И не само ще му я дадат, но и ще го направят щастлив. Защото той трябва да притежава съвсем определени качества — да бъде твърд, да има еднакъв критерий към всички. Ето защо не може да позволи на някой си Чийч да разбие носа на собствения му племенник, а след това да се измъкне. Той просто е длъжен да му счупи краката, а ние сме тези, които ще му позволят да го направи. Аз, самият Чийч, влиятелните му приятели в Ню Йорк… На практика това е една съвсем приемлива цена.
	— Значи помощникът има такава огромна власт, а? — подсвирна Къли.
	— Трябва да я има — отвърна Гроунвелт. — Това е единственият начин нещата в този град да вървят гладко. Още повече, че той е хитър и опитен политик. Още десет години ще бъде помощник.
	— Защо точно десет?
	— Защото след това ще бъде твърде богат, за да работи — усмихна се Гроунвелт. — А тази работа никак не е лека.


	Къли си тръгна, а Гроунвелт започна да се подготвя за обиколката си из казиното. Наближаваше два часа сутринта. Вдигна телефона и се обади на техническата служба. Нареди им да пуснат чист кислород в климатичната инсталация, за да разсънят клиентите. После реши да си смени ризата, неизвестно защо станала влажна и лепкава докато разговаряше с Къли. Мислите му отново се завъртяха около този младеж.
	Беше сигурен, че може да разгадае какви мухи му бръмчат в главата. Най-важното беше да повярва, че трагичният инцидент с Джордън е черна точка в отношенията му с Гроунвелт. А на практика беше обратното — собственикът беше много доволен като видя, че Къли се съюзява с онзи тип на масата за бакара. Това доказваше, че Къли не е само измамник, готов на всичко в името на печалбата, не е покварен до дъното на душата си дребен мошеник. Но доказваше и нещо друго — той е роден измамник и върши номерата си с цялото си сърце и душа.
	Самият Гроунвелт цял живот беше измамник. Затова знаеше много добре, че роденият измамник, истинският артист може да ограби няколко пъти една и съща жертва и въпреки това, да бъде приеман като приятел. Измамник, който изцежда жертвите си само веднъж, е фалшив измамник. Актьор, който пилее таланта си. Гроунвелт знаеше, че талантливият измамник трябва да притежава искрица хуманност по отношение на жертвата си, трябва дори мъничко да я съжалява. А гениалният измамник трябва да я обича. Да я обича истински, да бъде щедър и отзивчив с нея, да бъде верен приятел. В подобно поведение не се крие никакво противоречие. Тези добродетели са жизнено необходими за всеки истински измамник. Именно те изграждат достоверната му фасада, именно те влизат в действие при постигането на крайната цел. И тогава, когато надянал маската на верен приятел, измамникът отнема от своята жертва онези съкровища, които са му необходими за поддържането на един приличен стандарт, именно тогава тези добродетели изпъкват особено отчетливо. Всичко това не е проста работа.
	Понякога измамникът я върши за пари, понякога — за да се сдобие с част от властта на жертвата, а понякога просто за да уравновеси, силата на тази власт. Измамникът явно трябва да бъде лукав и безскрупулен. Но ако не притежава сърце, той е нищо, той е прозрачен като стъкло еднократен победител. А Къли притежаваше сърце. Доказа това, когато се съюзи с Джордън на масата за бакара и се опълчи срещу могъществото на самия Гроунвелт.
	Сега пред Гроунвелт стоеше само една загадка, на която все още не знаеше отговора: честен ли е Къли или се преструва? Инстинктивно усещаше, че има работа с изключително умен младеж. Толкова умен, че за известно време спокойно можеше да го остави и без надзор. Къли ще бъде честен и абсолютно верен поне три години. Е, вероятно ще си отчупва от време на време по парченце от баницата, но ще прави това само когато е сигурен, че ще му бъде простено. Нищо повече. Да, през следващите няколко години май именно Къли ще бъде дясната му ръка на оперативно равнище, помисли си Гроунвелт. Но след това ще трябва да го следи изкъсо, независимо колко добре работи, независимо от степента на неговата честност, преданост и лоялност, независимо дори от искреното възхищение, което може би ще изпитва към своя господар. Именно тогава ще бъде поставен най-коварният капан. Измамник по рождение, Къли непременно ще се опита да го изиграе и Гроунвелт го знаеше. Знаеше също, че ще му бъде страшно трудно да вземе ефикасни предпазни мерки.


	Книга трета

	11.

	В службата се оправих благодарение на тъста ми. Отсъствието ми беше таксувано като платен отпуск и болнични. Така че в крайна сметка дори ми платиха за месеца, през който се разтакавах из Вегас. Но когато отидох на работа, заварих шефа си доста ядосан. Той беше на редовна служба в армията и имаше чин майор. Аз пък бях волнонаемен служител и изобщо не ми пукаше. Ако човек без амбиции като мен работи този вид държавна работа, шефът му няма никаква власт над него.
	Работех като администратор на запасните чинове и отговарях пряко за обучението на три роти. Моите хора бяха длъжни да се явяват веднъж седмично на обучение. Беше тарикатска работа. Грижех се за ведомостите на повече от шестстотин човека, подготвях лични инструкции за всеки от тях, контролирах административната работа на няколко свои сътрудници, с една дума — хиляди глупости. Ежедневно получавах рапорти от ротите, заповеди за повишения, наказания и назначения. Работата не беше толкова много, колкото може би изглежда. Бях действително натоварен само за две седмици през лятото, когато ротите се събираха на летен лагер.
	Поддържах приятелски отношения с всички колеги. Работех в една стая с Франк Алкор — един малко по-възрастен от мен веселяк, с когото имахме еднакви длъжности. Две години работихме бюро до бюро, преди да разбера, че Франк взема подкупи. А през цялото това време най-цинично ме обработваше, с цел да ме направи мошеник като себе си.
	Запасната служба на американската армия е огромен казан с тлъста чорба. Всеки призован на редовна седмична подготовка прекарваше в учебните кабинети не повече от два часа, но получаваше пълната си надница. Офицерските чинове стигаха до двадесетачка на ден, а ветераните от войната — до десет плюс права за най-висока категория при пенсиониране. А двата часа тези хора просто си чоплеха носа, докато им четяха някоя от безконечните инструкции или пък дремеха, докато им прожектират съответния учебен филм.
	Повечето волнонаемни служители в Бюрото бяха приели статута на запасняци. Не и аз, разбира се. Моята магическа шапка бе предвидила всичко — дори и нищожният шанс да избухне нова война, при която запасняците автоматически щяха първи да се влеят в редовната армия.
	Всички ме мислеха за луд. Франк Алкор постоянно ме убеждаваше да приема запасен чин — според него опитът ми като администратор и трите години редовна служба по време на Втората световна война бяха сигурна гаранция, че ще получа чин най-малко старши сержант. Облагите бяха очевидни — хем изпълняваш патриотичния си дълг, хем си лапаш двойна заплата! Но само при мисълта, че отново ще трябва да изпълнявам заповеди, аз потръпвах от отвращение. Независимо от факта, че това ще става само за два часа в седмицата и две седмици през лятото. Наистина и като цивилен трябваше да изпълнявам нарежданията на началниците си, но между нареждания и заповеди има доста голяма разлика, все пак…
	Мрачно поклащах глава, когато се натъквах на някоя хвалебствена статия за подготовката на запасните чинове в армията. Всъщност това бяха повече от един милион здрави мъже, които не правят абсолютно нищо. Често се питах защо правителството не ликвидира тази порочна система, макар отговорът да ми беше ясен — куп малки градчета в страната зависят почти напълно от лагерите за запасни в покрайнините си, мнозина политици в щатските законодателни органи са висши офицери от запаса и това им носи добри пари.
	А после стана нещо, което промени целия ми живот. За кратко време наистина, но го промени както във финансово, така и в психологическо отношение. Станах мошеник. Станах мошеник с любезното съдействие на американската военно-бюрократична машина.
	Малко след завръщането ми от Вегас в страната започна да действа новата програма за активна шестмесечна военна служба. Умните момчета веднага разбраха, че ако се включат в нея, ще спечелят чисти осемнадесет месеца свобода. Трябваше само да се запишат и да декларират, че се задължават да отслужат шест месеца в някой от гарнизоните на територията на страната. След това ги завеждахме на отчет като запасни — т.‍е.‍ и те влизаха в числото на онези, които са длъжни да се явяват на двучасовата седмична подготовка и на летните лагери. Ако някой от тях не изпълнеше поетите задължения, той автоматично се прехвърляше при подлежащите на редовна двегодишна служба и имаше всички шансове да се запознае отблизо с природните забележителности на Корея.
	Бройките за включване в новата програма бяха ограничени. За едно място получавахме по стотина молби и бюрократите във Вашингтон бяха принудени да въведат квоти. Моите роти получиха квота от тридесет души на месец, които трябваше да приемам по реда на записването.
	Честно и почтено, като всеки уважаващ себе си държавен служител, аз си заведох специален списък на кандидатите за военна служба. Скоро в него фигурираха над хиляда имена. Официално за записването в програмата отговаряха шефовете ми — споменатият вече майор и един старши лейтенант, който се водеше командир на трите роти. И двамата пробутваха по някой свой човек без ред, но това си беше в реда на нещата. Никога не протестирах, когато ми нареждаха да включа по някое име в списъка. Какво ми пука, в края на краищата? Аз бачках тая работа просто защото в края на всяка седмица ми даваха по един чек.
	Но нещата започнаха да се затягат. На политическия хоризонт се очертаха Куба и Виетнам и все повече младежи започнаха да получават повиквателни. Някъде по това време забелязах, че нещо не е наред. Сигурно е било съвсем очевидно, защото в противен случай едва ли бих го забелязал. Продължавах да работя без никакъв интерес към служебните си задължения.
	Франк Алкор беше по-възрастен от мен, женен с две деца. Задълженията ни бяха абсолютно еднакви, но всеки си имаше своите поделения и отговаряше единствено за тях. Заплатите ни също бяха еднакви — около сто долара седмично. Но в края на всяка година Франк получаваше по една хилядарка отгоре, тъй като се водеше на запасен отчет в една от собствените си роти. Въпреки скромната заплата, той караше съвсем нов буик и го паркираше в гаража през улицата срещу три долара дневно. Отгоре на това беше запален тотаджия и залагаше на всички игри, които се играят с топка — футбол, бейзбол, баскетбол. Аз добре знаех колко може да струва подобно увлечение. Чудех се откъде, по дяволите, намира тези пари. От време на време го подпитвах, но той намигаше шеговито и отвръщаше, че страшно му върви и направо е съсипал букмейкъра си. Но аз също обичах да залагам и познавах отлично всички начини да се изкарат пари от тотализатора. Затова бях сигурен, че ми дрънка врели-некипели. Един ден ме покани да хапнем в италианския ресторант на Девето авеню и сам разкри картите си.
	— Колко човека записваш месечно в своите роти, Мерлин? — попита ме той, след като поднесоха кафето. — Каква е квотата ти?
	— Миналият месец бяха тридесет — рекох. — А квотата ми се колебае между двадесет и пет и четиридесет, според бройката на уволнените.
	— Тия бройки струват пари — рече Франк. — Можеш да направиш добра пачка.
	Премълчах и той продължи да ме кове.
	— Защо не ми отпускаш по пет бройки на месец? За всяка от тях ще ти плащам по сто долара.
	Не бях изкушен, макар че петстотин долара на месец означаваха двойно увеличение на доходите ми. Поклатих глава и му казах да забрави за предложението си. През целия си живот не бях вършил нищо нечестно и бях сигурен, че не искам да се превръщам в долен рушветчия. Бях творец, в края на краищата. Велик писател, който очаква славата. А за да се корумпираш, трябва да бъдеш подлец и негодник. Никак не ми се искаше да разруша с един замах нарцистичната представа, която бях изградил за себе си. Няма значение, че семейството ми живее на ръба на бедността, няма значение, че съм принуден да работя нощем, за да свързвам двата края. Бях герой по рождение. Въпреки всичко това изпитах приятен гъдел при мисълта, че разни мамини синчета плащат, за да ги приберат в казармата!
	Франк продължи да настоява.
	— Нищо не рискуваш — убеждаваше ме той. — Тефтерите ни са неофициални, можем да пишем вътре, каквото ни хрумне, защото никой не си е направил труда да състави официални и заверени списъци на кандидатите. Няма да вземаш пари директно от никого, няма да правиш пазарлъци. Всичко това ще бъде моя работа. Ти само ще записваш имената, които ще ти давам, от мене ще получаваш и сухото…
	Щом ми предлага стотачка, значи взема най-малко по двеста, изчислих аз. В списъците ми имаше поне петнадесет свободни места, което означаваше приход от три хиляди долара на месец. Тогава все още не знаех, че няма да мога да използвам всички работни бройки само за себе си. Началниците също си имаха хора за записване, освен това куп конгресмени, сенатори и разни други политически фигури пращаха синовете си да отбият номера. Всички тези хора късаха от залъка на Франк и той беше бесен. Успяваше да продава не повече от пет места на месец. Е, какво от това? Нима една хилядарка на месец чиста и без данъци беше малко?
	Въпреки всичко отново му отказах.
	Човек намира хиляди извинения, когато реши да се корумпира. А аз имах твърдо изградена представа за себе си и бях убеден, че съм твърде добродетелен, за да измамя някого, а още по-малко да взема пари за подобна измама! Представях си, че съм не по-малко честен от Арти, а той беше честен до мозъка на костите си, просто не можеше да бъде корумпиран! Понякога ми разказваше как го притискат в службата. Беше инженер-химик във Федералната администрация за контрол на хранителните и лекарствените средства и се занимаваше с пробните тестове на новите продукти. Това му даваше доста голяма власт. Получаваше прилична заплата, но не се колебаеше да отхвърля, след съответните проби, разбира се, редица лекарствени средства, одобрени от колегите му. В резултат се стигнало до неизбежното — представители на най-големите фармацевтични компании му намекват, че би могъл да стане началник на някоя от техните лаборатории с огромна заплата. Ако прояви известна гъвкавост, разбира се. Арти не искал дори да ги изслушва. И станало така, че някакво лекарство било пуснато на пазара въпреки неговото отрицателно заключение. Но година по-късно компанията производител била принудена да го изтегли от аптечната мрежа, тъй като то показало определено токсичен ефект върху болните и няколко души умрели. Цялата работа стигнала до вестниците и станал шумен скандал. Арти се превърнал в герой. Повишили го, увеличили заплатата му, но едновременно с това ясно му дали да разбере, че на повече от това не може да разчита. Нямал необходимата гъвкавост, за да стане директор.
	Но на Арти окото му не мигна и аз искрено се гордеех с него.
	Голямата ми мечта беше да водя честен и достоен живот. Бях далеч от съвършенството, но все пак бях реалист. Обикновено си признавах веднага за сторените глупости и никога не ги повтарях. Но това беше свързано с известно разочарование, тъй като човек е в състояние да върши толкова много и толкова различни по характер глупости, че винаги да открива в тях нови и забавни неща. Поне за мен беше така.
	Сега трябваше да убедя сам себе си, че си струва да стана мошеник. Предпочитах да бъда честен просто защото ми беше по-леко да казвам истината. Невинността не може да бъде бреме. Замислих се дълбоко. Състоянието, което току-що описах, беше съвсем прагматично и нямаше нищо общо с романтиката. Ако се чувствувах по-удобно в ролята на лъжец и крадец, несъмнено бих се превърнал в такъв. И съответно бих проявявал далеч по-голяма толерантност към подобни хора. Според мен това не е въпрос на морален избор, защото моралът няма място тук. Все пак не бях напълно убеден в правилността на подобни разсъждения. Всъщност приемах като нормални човешки качества както доброто, така и злото.
	Освен това, ако искам да бъда съвсем честен, аз съм от хората, които постоянно се състезават с другите. Ето причината, поради която искам да бъда по-добър от околните. За мен беше истинско удоволствие да не проявявам алчност по отношение на парите, тъй като всичките наоколо се разкъсваха, за да се докопат до тях. Презирах славата и се държах почтено с жените, съзнателно поддържах своята невинност. Беше ми приятно да вярвам на хората, да не проявявам подозрителност към техните намерения. Но в резултат на това никога не успях да повярвам докрай на себе си. Защото едно е да бъдеш благоприличен, а съвсем друго — безразсъден.
	С две думи, бях от онези хора, които предпочитат да бъдат измамени, вместо сами да мамят другите. Изпитвах удоволствие, когато ставах жертва на мошеници, макар че лесно бих могъл да си разменя мястото с тях. Едновременно с това си давах сметка, че това е само защитна броня, от която не би трябвало да изпитвам особена гордост. След като не може да събуди чувство на вина у мен, животът едва ли ще успее да ме нарани. Какво ми пука, че другите не ме уважават, след като аз правя обратното? Разбира се, подобна философия невинаги е полезна. Бронята си имаше своите слаби места. С течение на годините изпитах болезнените последици на няколко сериозни морални падения.
	Но най-странното беше, че въпреки солидната броня на своята философия аз непрекъснато имах чувството, че върша някаква дребна измама. Усещах, че целият ми морал се крепи на мъртъв и студен камък. Най-много от всичко на този свят желаех да бъда корумпиран, но едновременно с това знаех, че това не може да стане. Единствената ми истинска мечта беше и си остана мечтата да създам една действително забележителна литературна творба, едно истинско произведение на изкуството. Не заради парите или славата, а просто заради ползата, която подобно произведение би донесло на цялото човечество. Ох… Някога, още като младеж, изпълнен с чувството за вина и непълноценност, изправен сам срещу враждебния свят, в ръцете ми попадна „Братя Карамазови“ на Достоевски. Тази книга промени целия ми живот. Даде ми сили, накара ме да потърся и открия нежната и лесно ранима душевна красота на човека, която няма нищо общо с външния му вид. Никога няма да забравя деня, в който завърших книгата, върнах я в библиотеката на приюта и излязох да се разходя в чудесното есенно утро: Имах чувството, че съм дълбоко пречистен и далеч по-човечен.
	Оттогава насам голямата ми мечта е да напиша книга, която ще накара хората да се чувствуват така, както се чувствувах аз в онзи прекрасен ден. За мен това беше най-великата проява на сила. И най-чистата. Когато излезе от печат първата ми и единствена засега книга, написана за пет години с цената на върховни усилия и запазена от всякакви творчески компромиси, аз получих за награда една кратка, но унищожителна рецензия. В нея книгата ми се наричаше мръсна и упадъчна, авторът й безмилостно твърдеше, че подобни книги не би трябвало да бъдат писани изобщо, но след като са написани, обществото е длъжно да ги изхвърли на бунището.
	Е, имаше и няколко положителни рецензии. Те единодушно признаваха, че съм създал истинско произведение на изкуството и това донякъде удовлетвори творческите ми амбиции. Получих и няколко читателски писма. Бяха такива, каквито аз самият бих написал на Достоевски, ако можех да сторя това. И толкова. Утехата беше недостатъчна, защото книгата не ми донесе почти никакви пари.
	Имах идеи за нов, този път наистина велик роман. За мой собствен вариант на „Престъпление и наказание“. Но издателят ми отказа да ме авансира. Никой издател не би го направил. Дълговете ми стремително нарастваха. Семейството ми тънеше в нищета. Децата ми не получаваха и една десета от това, което получаваха чуждите деца. Моята съпруга беше лишена от всички материални радости на живота. И тъй нататък, и тъй нататък. Заминах за Вегас и там разбрах, че вече не съм в състояние да пиша. Стана ми пределно ясно, че ако искам някога да бъда твореца и благородника на своите мечти, ще трябва известно време да приемам подкупи. Какво ли не може да продаде сам на себе си човек!
	Въпреки това Франк Алкор се мъчи още цели шест месеца, докато ме пречупи. Постигна го и благодарение на малко късмет. Беше ми интересен, защото беше типичен комарджия. Дори когато купуваше подарък на жена си, той го подбираше така, че евентуално да може да го заложи, ако закъса за пари. Особено много ми харесваше начинът, по който използуваше чековата си книжка.
	Основните покупки правеше неизменно в събота. Всички търговци в квартала го познаваха и спокойно приемаха чековете му. В месарницата подбираше само най-крехкото телешко филе и то му струваше не по-малко от четиридесет долара. Подписваше чек за стотарка на доволния касапин, а онзи му наброяваше рестото. Същото правеше в бакалията и в зеленчуковия магазин. Номерът му минаваше дори в магазина за спиртни напитки, където рядко приемаха чекове. Към обяд вече разполагаше с около двеста долара в налични. Тях залагаше до последния цент на бейзболните мачове. Разбира се, чековете му нямаха никакво покритие в банката. Когато ставаше ясно, че не печели нищо от съботните мачове, той вземаше заем от своя букмейкър и залагаше на резултатите от неделните срещи, вече за двойно по-големи суми. Ако спечелеше нещо, в понеделник рано сутринта тичаше в банката и покриваше стойността на подписаните чекове. Ако загубеше, просто ги оставяше висящи, после лапаше подкупите на младите тарикатчета, които искаха на всяка цена да бъдат включени в Шестмесечната програма за военна служба. След два-три дни вече беше готов да покрива чековете.
	Франк държеше да ме води по вечерните мачове. Плащаше всичко, дори сандвичите. Беше си щедър по природа. Когато посягах да извадя пари, той хващаше ръката ми и казваше, че честните държавни служители нямат пари за залагания. С него си прекарвах добре, дори и на работното си място. В обедната почивка ме караше да играем джин и обикновено успявах да му измъкна по няколко долара. Това ставаше не защото бях по-добър играч, а просто защото умът му не беше в играта, а в проклетите залагания.
	Когато човек излезе от правия път, винаги намира извинение за постъпката си. Истината е, че излизаш от пътя тогава, когато вече си се подготвил вътрешно за това.
	Една сутрин отидох на работа и видях, че чакалнята е претъпкана с момчета, които искат да се запишат в шестмесечната програма. Сградата просто се пукаше по шевовете от народ. На всичките осем етажа записваха доброволци с пълна пара. А сградата никак не беше малка. Склад за муниции в миналото, тя беше строена така, че в нея можеха да маршируват по няколко батальона едновременно. Сега огромните помещения бяха преградени на отделни класни стаи и множество канцеларии.
	Първият ми клиент се оказа дребен човек на средна възраст, който искаше да запише смотаното си хлапе за доброволец. Но името му се оказа доста назад в списъка и аз вдигнах рамене.
	— Съжалявам, но през следващите шест месеца няма да можем да ви включим.
	Дребният човек имаше изненадващо ясни сини очи, от които се излъчваше увереност и сила.
	— Все пак помолете началника си — рече ми той.
	В същия миг забелязах, че майорът енергично ми маха през остъклената стена на канцеларията. Станах и отидох при него. На куртката му имаше множество орденски лентички, тъй като беше взел участие в доста сражения по време на Втората световна война и Корейския конфликт. В момента обаче беше сприхав и леко изпотен.
	— Онзи старец там ме посъветва да дойда при вас — започнах аз. — Настоява хлапето му да пререди всички в списъка. Казах му, че не мога да направя това.
	— Направи каквото иска — ядосано изръмжа майорът. — Този старец е конгресмен!
	— А списъка?
	— По дяволите списъка! — тросна ми се майорът.
	Върнах се в канцеларията и започнах да попълвам формулярите за приемане. Името на младежа ми беше познато. След няколко години положително щеше да струва най-малко сто милиона долара. Семейството му беше сред най-преуспелите в цялата американска история. Но въпреки това сега клепа с уши и ми се моли да го приема за доброволец, за да се отърве от двегодишната служба в армията.
	Поведението на конгресмена беше безупречно. Не показа никакво пренебрежение към мен, обикновения дребен чиновник, принуден да нарушава правилника заради името му. Говореше тихо и приятелски, избрал безпогрешно най-верния тон. Човек не можеше да не се възхити на начина, по който ме обработваше. Излезе така, сякаш аз му правя някаква лична услуга и небрежно ми подхвърли да му се обадя, ако имам нужда от нещо. Младежът, явно предварително инструктиран, отваряше устата си само за да отговаря на въпросите, необходими за попълването на формулярите.
	Не зная защо изпитах леко раздразнение. Нямах никакви морални задръжки по отношение на властта и нечестната злоупотреба с нея. Само дето имах чувството, че си играят с мен и нищо не мога да направя. Защо, по дяволите, това фрашкано с мангизи мамино синче да не отслужи своите две години в армията на една страна, която е направила толкова много за благополучието на семейството му?
	Не можах да дам отговор на този въпрос и може би по тази причина им свих един малък номер. Поставих на хлапето ВОС със специална препоръка. ВОС е онази военна специалност, която младежът трябва да придобие по време на службата. Включих го в списъка на малцината специалисти по електроника в моите запасни подразделения. А това означаваше, че в случай на национална опасност, хлапето ще се окаже сред първите мобилизирани. Слаба работа, но знае ли човек?
	После в канцеларията влезе майорът и хлапето даде клетва. Повтаряше като папагал думите на военната клетва, сред които най-често се споменаваше, че кандидатът не трябва да членува в комунистическата партия. После си стиснахме ръцете и работата приключи. Хлапето успя да се сдържа чак до вратата. Но там, отстъпвайки пред конгресмена, на устата му цъфна тържествуваща усмивка.
	Беше усмивка на дете, чиито инат е успял да се наложи и родителите му са отстъпили. Подобна усмивка е осъдителна дори върху лицето на дете, да не говорим за нашия случай.
	Съзнавах, че не мога да го причисля към гаднярите само заради една усмивка, но именно тя ме освободи от всякакви угризения по повод на онзи коварен ВОС.
	Приведен ниско над бюрото си в противоположния край на стаята, Франк Алкор беше свидетел на цялата церемония. Когато посетителите ми се изнизаха, той незабавно се нахвърли върху мен:
	— Я ми кажи докога ще се правиш на идиот, Мерлин? Не забеляза ли, че този почтен конгресмен измъкна от джоба ти цели сто долара? Един господ знае какво още ще му донесе тази услуга. Вероятно доста хилядарки. Ако това дупе беше опряло до моите услуги, щях да му измъкна най-малко петстотин!
	Възмущението му беше толкова искрено, че мен ме напуши смях.
	— Още не можеш да видиш истинското положение! — продължи да ме кове Франк. — Ако ме беше послушал, вече щеше да си направил куп мангизи и отдавна да си забравил за проблемите си!
	— Не ме бива за тая работа — рекох.
	— Хубаво де, хубаво — изпъшка Франк. — Но трябва да ми направиш една услуга, моля те! Умирам за една свободна бройка! Нали го видя онова рижавото хлапе, дето одеве се мъдреше пред бюрото ми? Всеки момент очаква повиквателна и е навит да ми бутне пет стотака. Защото получи ли повиквателната, край на номерата с шестмесечната служба! Законът е такъв. Затова трябва да го запиша още днес, но за проклетия нямам нито една свободна бройка. Ще делим наполовина, но ти трябва да ми услужиш! Само този път, моля те!
	Беше наистина отчаян.
	— Добре, прати ми го — въздъхнах аз. — Но парите си ги задръж. Не искам нищо.
	— Благодаря ти! — светна лицето на Франк. — Ще ти запазя дяла, може пък да ти хрумне нещо друго…
	Вечерта се прибрах у дома, хапнах набързо и се заиграх с децата. Преди лягане Вали каза, че ще трябва да намерим сто долара за великденските дрешки и обувки на децата. Не спомена нищо за себе си, но аз добре знаех, че и тя трябва да бъде с нови дрехи на празника като всяка ревностна католичка.
	На другата сутрин отидох на работа и рекох на Франк:
	— Виж какво, дойде ми друг акъл и ще си взема моя дял.
	— Умно момче — похвали ме той. После ме заведе в тоалетната и ми наброи пет банкноти по петдесет долара. — До края на седмицата очаквам още един клиент — свойски ми смигна той и излезе като весело си подсвиркваше с уста.
	За пръв път в живота си вършех нещо наистина нечестно. Но за своя най-голяма изненада нямах никакви угризения и се чувствувах прекрасно. На път за у дома накупих подаръци за Вали и децата. Когато й дадох стоте долара за дрехите, лицето й светна от задоволство. Явно беше решила да иска заем от баща си. През нощта спах като къпан.
	В бизнеса навлязох сам, без помощта на Франк. Заедно с това усещах как започвам да се променям като човек. Да си мошеник е прекрасно! Едва сега се отприщиха най-добрите ми качества. Зарязах комара, зарязах дори писането. Изгубих всякакъв интерес към току-що започналия роман. За пръв път в живота си цялото ми внимание беше насочено към службата.
	Започнах с внимателното изучаване на дебелите томове с армейските устави и правилници. Търсех онези вратички, които биха позволили на един донаборник да се измъкне от редовна военна служба. Научих, че медицинските стандарти за годност се свалят и покачват съвсем произволно. Младеж, който не може да издържи теста за физическа издръжливост и е обявен за негоден, след шест месеца спокойно може да бъде вкаран в армията. Всичко зависеше от квотата за съответния набор, определяна от Вашингтон. Зависеше дори от разпределението на бюджета. Открих една клауза, според която донаборник, лекуван с шокова терапия, се освобождава от военна служба. Същото важеше и за хомосексуалистите, както и за лицата с особено отговорна работа в частния бизнес.
	След това се заех да проучвам евентуалните си клиенти. Всички бяха на възраст между 18 и 25 години. Най-подходящи за мен бяха 22–23 годишните младежи, току-що завършили висшето си образование. Обикновено именно те изпадаха в паника пред перспективата да изгубят две скъпоценни години в казармата, именно те най-много се натискаха да влязат за шест месеца като доброволци.
	Всичките тези момчета разполагаха с пари и произхождаха от заможни семейства. Всички бяха учили за предварително избрана професия. Един ден именно те ще бъдат каймакът на средната и висша класа, именно те ще се превърнат в лидери на бизнеса и останалите сфери на живота. Ако бяхме в положение на война, всички те биха драскали със зъби и нокти да влязат в Школата за запасни офицери. Но сега предпочитаха военни специалности от сорта на пекари, шивачи на униформено облекло или пък механици по поддръжката на превозни средства. Един от тях, двадесет и пет годишен тарикат, вече беше успял да стане член на Нюйоркската стокова борса, а друг си беше спечелил името на млад гений в областта на ценните книжа. По онова време на Уолстрийт цареше страхотно оживление и акциите поскъпваха с десет пункта още в момента на отпечатването си. Тези хлапаци искаха да се възползуват и да забогатеят от този процес. За това бяха учили. Затова ми плащаха с радост и нескрито облекчение. Скоро успях да се издължа на Арти. Той видимо се изненада и започна да ме разпитва, но аз отвърнах, че просто ми е провървяло на комар. Срамувах се от истината и за пръв път го излъгах. Франк се превърна в главния ми съветник.
	— Не изпускай от очи тези дупета! — предупреждаваше ме той. — Сам ще се убедиш, че колкото повече ти изстискваш, толкова повече те уважават!
	Свих рамене, тъй като ми бяха непонятни изтънчените му наблюдения.
	— Всички са шибани ревльовци и нищо повече! — продължаваше Франк. — Натискат се за лайняната шестмесечна програма, само и само да не дадат две години от живота си на родината! Ние с теб сме се били за тази страна и не дължим нищо на никого. Но сме бедни. А на тези дупета родината всичко е дала. Богати семейства, добра работа, светло бъдеще. Въпреки това не щат дори да си изслужат службата като хората, дупетата му с дупета!
	Гневът му ме изненада. Той беше весел и нямаше навика да казва подобни неща. А патриотизмът му не беше фалшив. Като старши сержант от запаса беше точен и безупречен, а корумпиран ставаше само в ролята си на обикновен държавен чиновник.
	През следващите няколко месеца с лекота си създадох стабилна клиентела. Съставих си два отделни списъка — единият официален, а другият — с имената на хората, от които вземах подкупи. Стараех се да не бъда алчен. Десет вакантни бройки запълвах срещу рушвет, други десет — според редовно изготвения списък. Изкарвах си хилядарка на месец и нито цент повече. Но клиентите ми сами увеличиха тарифата и скоро започнах да вземам по триста долара на глава. Чувствувах се виновен, когато при мен идваше някое бедно момче, тъй като знаех, че никога няма да се придвижи достатъчно нагоре в списъка на чакащите и ще му се наложи да отслужи пълния си срок. Този проблем ме вълнуваше толкова силно, че скоро изобщо престанах да работя с официалния списък. Просто вземах парите на десет богати хлапака, а останалите десет вкарвах в запаса както ми падне, на късмет. Осъзнавах, че упражнявам власт над съдбите на живи хора — нещо, което никога не бях мислил, че ще мога да правя. Не беше неприятно.
	Без да зная си изграждах солидни приятели в ротата. Именно те ми спасиха кожата по-късно. Създадох си още едно правило — вкарвах в програмата безплатно всички творци, независимо дали са художници, писатели, актьори, а дори и смотани директори на театрални групи. Това беше откупът, който плащах на собствената си съвест, тъй като отдавна вече не пишех, не изпитвах нужда да пиша и това ме правеше гузен. Всъщност трупах вина със същата бързина, с която трупах пари. И като истински американец правех опит да изкупя тази вина чрез куп безкористни дела.
	Франк постоянно ме ругаеше за липсата на търговски нюх. Според него бях прекалено мек и всички ме използваха. Но той грешеше. Съвсем не бях толкова добро момче, колкото ме мислеше. Пък и не само той, а още куп хора.
	Истината беше, че се стараех да гледам в перспектива. Не ми беше необходим кой знае колко акъл, за да разбера, че този бизнес рано или късно ще изгърми. Прекалено много хора бяха замесени. Подкупи вземаха десетки чиновници като мен. Хиляди младежи се бяха озовали в шестмесечната програма след заплащането на солидни суми. Продължавах да се учудвам на този факт — да плащаш, за да влезеш в казармата! Пфу!
	Един ден при мен се появи солиден петдесетгодишен бизнесмен. Синът му току-що беше завършил право и започваше частна практика. Бащата носеше цял куп препоръчителни писма от разни политици с известни имена. Проведе разговор насаме с майора, а след няколко дни специално се появи на празника на поделението, за да се срещне лично и с полковника, който беше началник на цялата запасна служба. И двамата проявиха любезност към него, но с обичайните доводи за квоти и други подобни глупости се измъкнаха и го прехвърлиха на мен. И тъй, този човек влезе в канцеларията ми и открито ме помоли да включа сина му в „Списъка на чакащите“. Казваше се Хилър, а синът му — Джеръми.
	Оказа се, че мистър Хилър притежава едно от големите представителства на автомобилната компания „Кадилак“. Дадох на сина му формулярите за попълване и завързах разговор с бащата.
	Момчето беше отегчено и мълчеше, а мистър Хилър попита:
	— Колко време ще трябва да чакаме в този списък?
	— Шест месеца — отвърнах аз и се облегнах назад.
	— Но той дотогава ще получи повиквателна! — стресна се мистър Хилър. — Не можете ли да направите нещо? Ще ви бъда много благодарен.
	Отново го дарих с обичайния отговор:
	— Аз съм просто един чиновник, мистър Хилър. Могат да ви помогнат само офицерите, с които вече разговаряхте.
	Той ми хвърли продължителен поглед с умните си очи, после измъкна портфейла си и ми подаде визитна картичка.
	— Ако някой ден решите да си купувате кола, обадете ми се. Ще ви я уредя на възможно най-ниската цена.
	Хвърлих един поглед на картичката и се засмях:
	— Когато бъда в състояние да си купя кадилак, вече едва ли ще работя тук.
	— Вероятно сте прав — приятелски ми се усмихна мистър Хилър. — Но ако все пак можете да ми помогнете, аз ще ви бъда изключително благодарен.
	На другия ден ми позвъни по телефона. Говореше с изкуствената дружелюбност на професионален търговец. Осведоми се за здравето ми, попита ме дали имам много работа, после се възхити на прекрасното време навън. Накрая каза, че е страшно впечатлен от любезността ми — нещо съвсем необичайно за един държавен служител. Толкова впечатлен, че когато научил за продажбата на един додж само на една година, той просто го купил и сега ми го предлага без нито един цент печалба. Бих ли се срещнал с него на обяд, за да обсъдим сделката?
	Отговорих, че на обяд съм зает, но бих могъл да мина край салона му след работа. Магазинът на Хилър се намираше в Рослин, Лонг Айлънд и ми беше съвсем на път. Когато стигнах там, слънцето беше залязло, но все още беше светло. Паркирах колата и се разходих из паркинга. Сърцето ми се свиваше от завист при вида на изложените разкошни кадилаци. Бяха прекрасни коли — дълги, стройни и солидни, в различни разцветки. Имаше златисти, кремави, тъмносини и яркочервени лимузини. Не си падаха особено по колите, но в онзи миг направо плачех за един кадилак.
	На път за ниската административна сграда от червени тухли минах край един новичък додж, боядисан в яркосиньо като великденско яйце. Беше чудесна кола и вероятно много щеше да ми хареса, ако не бях извървял цяла миля покрай проклетите кадилаци. Надникнах през спуснатото стъкло. Тапицерията беше съвсем новичка, но съвсем не изглеждаше богаташка. По дяволите!
	Казано накратко, реакциите ми бяха съвсем като на всеки новоизлюпен крадец. Любопитното беше, че след първия подкуп се чувствувах ужасно нещастен. Бях убеден, че вече никога в живота си няма да имам повод да се гордея със себе си. Но после се оказа, че ролята на дребен измамник е удобна и много ми хареса.
	На практика изпитах истинско щастие едва след като станах нарушител на законите. Харесваше ми да вземам пари в ролята си на държавен служител. Роля, която ми беше възложило обществото, а аз арогантно го мамех. Харесваше ми да изстисквам и хлапаците, които идваха да ми се молят. Вечер често не заспивах, ангажиран с измислянето на нови номера. Едновременно с това не преставах да се удивявам на промяната у себе си. Стигнах до заключението, че по този начин си отмъщавам на света, който ме отхвърли като творец, компенсирам онова, което ми беше липсвало като сирак, връщам си на обществото, в което нямах дори капка късмет. Връщах си за цялостната си непригодност към този живот. Най-накрая открих нещо, което мога да правя добре, най-накрая вече можех да издържам спокойно семейството си. Странно, но след като станах мошеник, бързо се превърнах в отличен съпруг и баща. Започнах да помагам на децата да си подготвят уроците. Откакто спрях да пиша, имах далеч повече време и за Вали.
	Вечер ходехме на кино, тъй като вече спокойно си позволявах да наема някое момиче за гледане на децата, а и билетите не бяха проблем. Често й правех подаръци. В един момент получих предложение да напиша една-две статии за известни списания, за собствена изненада не ги отхвърлих и с лекота ги написах. На Вали казах, че всичките пари, които харча, съм получил именно от тези списания.
	Бях един щастлив крадец. Но дълбоко в съзнанието ми неспокойно помръдваше мисълта за неизбежното възмездие. Затова изхвърлих от главата си мечтите за кадилак и се задоволих със синия додж.
	Мистър Хилър имаше огромен кабинет, а върху писалището му бяха наредени снимки на семейството му. Нямаше секретарка. Надявах се това да е последица от изключителната му предпазливост. Обичах да работя с умни хора, а глупавите ме плашеха.
	Мистър Хилър ме настани в едно кресло и ми предложи пура. Отново прояви интерес към здравето ми, след което мина върху същността на въпроса.
	— Видяхте ли синия додж? — попита ме той. — Хубава кола, в отлично състояние. Мога да ви предложа една наистина изгодна оферта. Каква кола карате в момента?
	— Форд модел 1950-та — отвърнах.
	— Ще го приема като част от сделката. Можете да получите доджа срещу него и петстотин долара в брой.
	Запазих невъзмутимия израз на лицето си, извадих портфейла си и рекох:
	— Приемам.
	Мистър Хилър ме погледна с лека изненада.
	— Вероятно разбирате, че пак ще ви помоля да помогнете на сина ми — поясни той. Май го хвана страх, че съм един обикновен тъпак и нищо не съм схванал.
	Отново се изненадах от удоволствието, с което вършех тези дребни мошеничества. Знаех, че мога да го притисна. Знаех, че положително би ми отстъпил доджа и само срещу стария форд. Но дори със заплащането на петстотин долара, аз пак печелех една хилядарка. Не вярвах в басните за твърдите като стомана мошеници. В същността ми продължаваше да се крие нещичко от Робин Худ. Все още си въобразявах, че вземам парите на богаташите само когато мога да им предложа нещо в замяна. Най-много се радвах обаче на тревогата му, че може би не съм разбрал същността на сделката, която не беше нищо друго, освен един подкуп. Тази тревога ясно се изписа върху лицето на мистър Хилър. Затова аз му казах много спокойно, много сериозно и много небрежно:
	— Синът ви ще бъде записан в програмата най-много след седмица, мистър Хилър.
	Тревогата върху лицето на мистър Хилър изчезна и на нейно място се появи облекчението. Придружено от едно по-особено уважение.
	— Веднага ще приготвим необходимите документи — каза той. — Лично ще се погрижа за контролните номера и всичко ще бъде наред — наведе се да стисне ръката ми и добави: — Чувах за вас най-различни неща и все хубави…
	Стана ми приятно. Този човек искаше да ми каже, че съм си създал репутацията на честен мошеник. Е, и това беше нещо…
	Докато чакахме да ми приготвят документите, двамата с мистър Хилър разговаряхме за незначителни неща. Той се опита да разбере дали работя сам, или майорът и полковникът също са в комбината. Първо ме поздрави за интелигентността: и за начина, по който схващам всичко от половин приказка, а после започна да ми задава въпроси. Безпокоеше го фактът, че синът му ще дава клетва пред някой от двамата офицери, а те може да са го запомнили. Това е така, кимнах аз.
	— Но няма ли да стане фал? Няма ли да попитат как така изведнъж се е оказал първи в списъка?
	Във въпросите му имаше известна логика, но аз побързах да го срежа.
	— Аз питам ли ви нещо за доджа? — рекох.
	— О, разбирам — топло се усмихна мистър Хилър. — Вие си знаете работата… Но все пак става въпрос за сина ми и никак не ми се иска да пострада от моя грешка.
	За момент се разсеях, защото си представих колко ще се зарадва Вали на новата кола. Още повече, че синьото беше любимият й цвят, а очукания форд направо ненавиждаше.
	С известно усилие се върнах върху проблема на мистър Хилър. Спомних си, че неговият Джеръми има дълга коса и носи добре скроени костюми с бяла риза и вратовръзка.
	— Кажете на Джеръми да се подстриже късо, а когато го повикам за клетвата да дойде с джинси — наредих на бащата аз. — Така няма да им направи впечатление.
	— На Джеръми това няма да му хареса — промълви колебливо мистър Хилър.
	— Ами тогава да не го прави. Никога не съм принуждавал хората да правят нещо, което не им е присърце. Поемам грижата за всичко.
	Усетих, че започвам да губя търпение.
	— Така е по-добре — кимна Хилър. — Оставям всичко във ваши ръце.
	Вали и децата изпаднаха във възторг от новата кола. Качих ги да ги повозя. Доджът вървеше като приказка. Пресегнах се и пуснах радиото. Старият форд нямаше радио. Спряхме да хапнем по една пица — удоволствие, което доскоро не познавахме. После купих на дъщеря ми една кукла, а на синовете — комплекти бойни играчки. На Вали подарих кутия шоколадови бонбони „Шрафт“. Бях в страхотно настроение и харчех като шейх. На връщане пяхме песни, а когато децата си легнаха, Вали ме люби така, сякаш бях Ага Хан и току-що й бях подарил диамант като камион.
	Спомних си за дните, в които прегрявах пишещата си машина, за да изкараме криво-ляво седмицата. Но това беше още преди да избягам във Вегас. Оттогава насам късметът ми работеше. Вече не си правех труда да търся допълнителна работа. А в старите папки на дъното на гардероба се гушеха двадесет хилядарки за черни дни. Рушветчийският бизнес вървеше толкова стабилно, че като нищо можеше да ме направи богаташ. Стига някой да не предаде четата, или пък великите сили изведнъж да вземат да постигнат мирно споразумение и въоръжените им сили да станат излишни. Едва сега разбрах как се чувстват баровците от военнопромишления комплекс, разните му там капиталисти и заслужили генерали. Мирен и стабилен свят означаваше бедност за мен. Не исках нова война, разбира се, но откровено избухнах в смях, когато почувствах, че прословутото ми „либерално отношение“ към глобалните проблеми неусетно се претопява в надеждата, че поне засега Съединените щати и Съветският съюз нямат намерение да се прегърнат.
	Вали леко похъркваше, но това не ми пречеше. Тя доста се уморяваше от грижите си за децата, къщата и мен. Колкото до мен, аз заспивах късно, независимо от умората на изтеклия ден. Често ставах и отивах в кухнята да поработя върху романа си. Приготвях си и нещо за хапване и го откарвах до три-четири сутринта. Но сега не работех върху никакъв роман и нямаше какво да правя. Разсеяно си помислих, че може би е дошло времето отново да се заловя с писането. В края на краищата вече имах както време, така и пари. Но истината беше, че изпитвах страхотно удоволствие от сегашния си начин на живот, от тичането насам-натам, от подкупите, от самия факт, че за пръв път мога да харча пари за глупости…
	Най-големият ми проблем беше свързан с укриването на парите. Не можех да ги държа у дома. Помислих си за Арти. Той би могъл да ги внесе в банката вместо мен и положително щеше да го направи. Но не можех да го помоля за подобно нещо. Щеше да ме попита откъде ги имам и трябваше да му кажа всичко. А истината не беше за чувствителните уши на такъв болезнено честен човек, какъвто беше брат ми. Вероятно нямаше да ми откаже, но положително щеше да гледа с други очи. Той самият никога не би постъпил като мен, дори семейството му да умира от глад. Има неща, които човек не може или не бива да прави. За мен едно от тях беше да помоля Арти да ми пази парите! Подобно нещо не би било нито братски, нито приятелски акт.
	Има и братя, които не бихте помолили за подобна услуга, просто защото ще ви свият мангизите, разбира се. При тази мисъл си спомних за Къли. Ето кой ще ми посочи най-добрия начин за потулване на малка купчина нечестно спечелени пари! Къли не може да не знае, това си е точно по неговата част. А с останалите проблеми ще трябва да се оправям сам. Най-сериозният от тях представляваше фактът, че парите се стичаха отвсякъде, като истинска лавина.
	Включих Джеръми Хилър в програмата без затруднения. Мистър Хилър остана толкова очарован, че ме покани да мина в салона и ми подари комплект нови гуми за доджа. Естествено, аз реших, че го прави от чиста благодарност и се зарадвах. Но бях забравил, че този човек е бизнесмен. Докато един работник слагаше новите гуми на колата ми, мистър Хилър ме вкара в канцеларията си и без всякакво усукване ми направи ново предложение.
	Започна с комплименти, разбира се. Каза ми с добре подчертано възхищение, че наистина съм страхотно умен тип, а освен това съм честен и човек може да разчита на мен. Да се работи с мен било истинско удоволствие и ако някога реша да напусна държавната служба, той бил готов веднага да ми предложи добра работа. Преглътнах този поток като истински шампион. Може би защото бях получавал твърде малко похвали в този живот, предимно от Арти и няколко отдавна забравени литературни рецензии. Хабер си нямах какво ще последва.
	— Един мой приятел се нуждае спешно от помощта ви — започна мистър Хилър. — Трябва на всяка цена да включите сина му в шестмесечната програма.
	— Лесна работа — рекох. — Изпратете ми момчето и нека каже, че идва от ваше име.
	— Но има един сериозен проблем — продължи мистър Хилър. — Момчето вече има повиквателна.
	— В такъв случай просто не му е провървяло — свих рамене аз. — Кажете на близките му да го целунат за сбогом и да го чакат след две години.
	— Сигурен ли сте, че нищо не може да се направи? — усмихна се леко мистър Хилър. — Човек с вашите способности все ще измисли някакво решение… Бащата е изключително солиден човек и ще ви позлати!
	— Изключено — отвърнах. — Военният устав е нещо специално. След като донаборникът е получил повиквателна, той автоматически отпада от всякакви други програми. Онези типове във Вашингтон не са чак толкова тъпи. Иначе всички ще чакат първо да получат повиквателни и след това ще се затичат към нас.
	— Този човек желае да се срещне с вас — продължи мистър Хилър. — Готов е на всичко, нали разбирате?
	— Няма смисъл, не мога да му помогна.
	— Направете ми тази услуга и идете да го видите — притисна ме лекичко мистър Хилър.
	Разбрах каква е работата. Срещна ли се с този човек, мистър Хилър ще стане герой, независимо от резултата. Е, за четири нови гуми си струва да поприказвам няколко минути с един богаташ, помислих си аз и кимнах в знак на съгласие.
	Мистър Хилър надраска няколко думи върху лист хартия и ми го подаде. Беше написал един телефонен номер и името на човека. Казваше се Ели Хемзи. Познавах това име от пресата. Собственик на огромна верига от магазини за готово облекло, проблеми с профсъюзите, вероятно връзки с мафията. Един от най-известните хора в Ню Йорк. Купувач на политици, основател на куп благотворителни програми… Нима такава важна клечка трябва да опира до услугите на човек като мен? Зададох този въпрос на мистър Хилър.
	— Хемзи е изключително умен човек — отвърна ми той. — Евреин, в чиито жили тече италианска, испанска и арабска кръв. Хора като него са не само умни, но и опасни. Той не желае да стане заложник на някой политик само заради военната служба на сина си. Много по-евтино и много по-сигурно за него е да иска услуга от човек като вас. Обясних му що за човек сте, а за да бъда напълно откровен ще добавя, че само вие можете да му помогнете в този момент. Никой от големците не смее да нарушава военния устав, защото знае, че лесно може да се опари. Само при споменаването на такова нещо политиците започват да треперят от страх.
	Спомних си за онзи конгресмен. Значи е бил куражлия. Или е бил в края на политическата си кариера и вече не му е пукало. Мистър Хилър внимателно ме наблюдаваше.
	— Не ме разбирайте погрешно — продължи след малко той. — И аз съм евреин, но Хемзи е от по-друго тесто. Не внимаваш ли с човек като него, веднага отиваш на кино. Ето защо трябва да използвате главата си, когато разговаряте с него — млъкна за момент, после попита с неподправена тревога в гласа: — Вие не сте евреин, нали?
	— Не зная — рекох. Ние, сираците, сме устроени доста странно. Не ни пука нито за евреи, нито за негри или индианци. Просто защото не познаваме родителите си.
	На другия ден набрах номера на мистър Ели Хемзи. Бащите на моите клиенти обикновено ми даваха само служебните си телефони. Сякаш им бях любовница… Но никога не пропускаха да вземат домашния ми телефон, просто така, за всеки случай. Вече ми звъняха откъде ли не и Вали вероятно се чудеше какво става. Бегло й бях споменал, че всички обаждания са свързани с работата ми за разни списания.
	Мистър Хемзи ми назначи среща по обяд. Кабинетът му се намираше в една сграда на Седмо авеню. Наоколо бяха канторите на най-големите компании в шивашкия бранш. Беше близо до службата и реших да отида пеша. Беше приятно да се разхождам в чудесния пролетен ден. На Седмо авеню цареше обичайното оживление. Хора с издути от напрежение жили тикаха пред себе си отрупани с дрехи ръчни колички. Докато им правех път, гузничко си помислих колко много човеци блъскат като луди за мизерните си надници, а аз прибирам стотарки за няколко елементарни канцеларски манипулации. Повечето от работниците тук бяха чернокожи. Учудих се, че работят. Нали това племе си изкарва прехраната с разни мошеничества, да ги вземат дяволите? Поне аз бях твърдо убеден в това. После си помислих, че всички тези мутри положително биха грабили хората по-добре и от мен, стига да притежаваха необходимото образование.
	На входа ме посрещна един служител, който ме преведе през изложбените зали. Навсякъде висяха модни колекции за новия сезон. Спряхме пред една малко груба дървена врата и в следващия миг вече бях в кабинета апартамент на мистър Хемзи. Всичко тук беше от най-високо качество. Луксът на това помещение контрастираше ярко с останалата част от сградата. Служителят ме предаде в ръцете на секретарката — безукорно облечена жена на средна възраст с умно лице. След миг бях въведен в светая светих.
	Мистър Хемзи се оказа едър и малко недодялан мъж, който положително би приличал на руски емигрант, ако не беше скъпият му и безукорно скроен костюм, снежнобялата копринена риза и тъмната вратовръзка. Сбръчканото му лице излъчваше сила и лека меланхолия. Имаше вид на благородник, при това почтен благородник. Стана иззад бюрото и протегна двете си ръце да ме поздрави. Очите му потънаха в моите. Спря се толкова близо до мен, че различавах ясно всяко косъмче на гъстата му посивяла коса.
	— Приятелят ми се оказа прав, вие действително имате добро сърце — проговори той. — Вече съм сигурен, че ще направите всичко възможно, за да ми помогнете.
	— Едва ли — поклатих глава аз. — Не мога, дори и да искам.
	След това бавно й внимателно му обясних процедурата с повиквателните. Казах му същото, което мистър Хилър вече знаеше. Държах се резервирано и спокойно. Не обичам хората, които се опитват да надникнат дълбоко в очите ми.
	Той слушаше мълчаливо и тъжно поклащаше глава. Когато свърших, започна да говори с тон, в който се долавяше меланхолия. Сякаш не беше чул нито дума от това, което му обяснявах.
	— Жена ми, бедната, е много зле със здравето. Направо ще умре, ако изгуби сина си точно в този момент. Живее единствено за него и положително няма да издържи две години, без да го вижда. Трябва да ми помогнете, мистър Мерлин. Успеете ли, аз ще ви направя щастлив до края на живота ви!
	Не това ме убеди. Не вярвах на нито една негова дума. Но последната му фраза попадна точно където трябва. „Ще те направя щастлив до края на живота ти!“ Само крале и императори могат да произнасят такива слова! Божичко, каква сила се крие в тях!
	Ставаше въпрос за пари, разбира се.
	— Нека малко да си помисля — рекох. — Може би ще успея да открия някакъв изход…
	— Зная, че ще успеете — продължаваше да поклаща глава мистър Хемзи. — Ще успеете, защото сте умен и имате добро сърце. Имате ли деца?
	— Имам — рекох, после подробно му обясних колко са големи момчетата, как расте момиченцето ми. Мистър Хемзи не препусна да се заинтересува и за жена ми. В този момент ми заприлича на някакъв добър вуйчо. Накрая ми поиска адреса и домашния телефон.
	Изпрати ме чак до асансьора. Май бях успял да се представя в благоприятна светлина. Нямах никаква представа как мога да откача сина му от куката. Но мистър Хемзи беше прав — имах наистина добро сърце. Достатъчно добро, за да не го изстискам като лимон, а после да вдигна ръце — това е положението, нищо не може да се направи. Но и главата ми още си беше на мястото. Знаех, че за нищо на света не трябва да се забърквам с хората на отдела за повиквателните. Момчето беше получило своята и толкоз. След един месец трябва да влезе в казармата. А майка му ще трябва да се примири.
	На другия ден, малко след като бях седнал зад бюрото си, по телефона ми се обади Вали. Страшно развълнувана, тя ми съобщи, че току-що е пристигнала някаква специална пратка на нейно име. Цели пет кашона, пълни с дрехи. Пролетни и зимни комплекти за децата, всички с великолепно качество. Цял кашон с дрехи последна мода за нея самата. Скъпи и качествени, от тези, които сами едва ли бихме си позволили.
	— Има и една картичка — добави тя. — Кой е този мистър Хемзи? Защо ми изпраща толкова много великолепни дрехи, Мерлин?
	— Написах няколко рекламни брошури за бизнеса му — набързо излъгах аз. — Беше малко притеснен финансово и реши да ми плати с дрешки за децата. Нямах представа, че ще изпрати толкова много!
	— Сигурно е страшно добър човек! — доволно възкликна Вали. — В тези кашони има дрехи за над хиляда долара!
	— Чудесно — рекох. — Довечера ще говорим.
	Затворих телефона и разказах всичко на Франк. Споменах му и за продавача на кадилаци мистър Хилър.
	— Налапал си въдицата — рече Франк и ме погледна изпитателно. — Сега щеш не щеш, трябва да направиш нещо за него. Как мислиш да се оправиш?
	— Дявол да ме вземе! — проклинах се аз. — Още не мога да разбера защо приех да го видя!
	— Кадилаците в гаража на Хилър са ти взели акъла — постави диагнозата Франк. — По нищо не се отличаваш от скапаните негри. За един кадилак те са готови дори да се върнат обратно в африканските си колиби!
	Направи ми впечатление, че в последния момент се възпря да не каже „черни муцуни“. Дали е изпитал срам от грозните думи, или просто не искаше да ме обиди? Аз самият винаги съм се питал защо хората се дразнят, когато стане дума за онези черни типове в Харлем, които си падат по кадилаците. Може би защото повечето от тях не могат да си позволят такъв лукс? Или, ако си го позволят, това би станало с цената на големи дългове? Но Франк беше прав — именно наредените в салона на Хилър блестящи кадилаци ме накараха да захапя въдицата. Точно заради тях приех да извърша услуга на Хилър и да се срещна с Хемзи. Някъде дълбоко в душата ми се таеше надеждата, че ще мога да се докопам до една от тези прекрасни лимузини.
	Същата вечер Вали направи малко ревю. Тя ми бе споменала бройката на кашоните, но не каза нищо за размерите им. Бяха огромни и във всеки от тях имаше най-малко по десет комплекта дрехи за децата и жена ми. Отдавна не я бях виждал толкова развълнувана. И децата бяха доволни, но все още бяха твърде малки, за да се радват на дрехи. Какво ли ще стане, ако трябва да отървавам от казармата и синчето на някой фабрикант на играчки, запитах се аз.
	Вали заяви, че за всичките тези прекрасни дрехи трябват и нови обувки. Казах й, че ще трябва да почака, а на ум си отбелязах да търся и фабрикант на обувки със син-донаборник.
	Ако дрехите бяха с нормално качество, положително щях да имам чувството, че съм получил милостиня, че един богаташ просто е решил да ми направи жест. Но облеклото беше толкова очебийно скъпо, че действително не бих могъл да си го позволя, ако ще да се скъсам от рушвети. По приблизителни изчисления в кашоните имаше дрехи за не по-малко от пет хиляди долара. Хвърлих поглед на картичката. Беше най-обикновена визитна картичка, на която беше отбелязано името на Хемзи и служебният му телефон. Нищо повече. Никакво послание, нито дума дори. Мистър Хемзи наистина беше умен мъж. Нямаше никакво пряко доказателство, че кашоните са изпратени лично от него, с нищо не можеше да бъде дискредитиран.
	Докато бях в службата си мислех, че трябва да върна всичко обратно. Но още в мига, в който зърнах щастливото лице на Вали разбрах, че това е невъзможно. Останах буден до три часа сутринта и през цялото време мислех как да отърва синчето на мистър Хемзи от казармата.
	Единственото възможно решение взех сутринта, малко преди да вляза в канцеларията си. Преди всичко трябваше да бъда сигурен, че действията, които възнамерявах да предприема, няма да бъдат документирани по никакъв начин. Да избегна всички писмени документи, които биха могли да ме дискредитират след година или две. Ситуацията беше крайно опасна. Едно е да вземеш дребен рушвет, за да пробуташ някого в началото на списъка за съкратена военна служба, а съвсем друго — да го освободиш от мобилизация след получаването на повиквателна.
	Позвъних в наборното бюро, в което синът на Хемзи се водеше на отчет. Представих се на колегата му и разказах предварително съчинената история. Казах, че Пол Хемзи фигурира в списъка ми за шестмесечна служба и е трябвало да бъде записан още преди две седмици. Но по моя вина сме изпратили писмото на погрешен адрес. Придадох на гласа си възможно най-смутен тон и промърморих, че ме чакат големи неприятности, ако семейството на младежа се оплаче. После попитах дали е възможно наборното бюро да анулира своята повиквателна, за да включа момчето в своите списъци. Обещах веднага да им изпратя писмено потвърждение, за да могат да го заличат от списъците си. Надявах се, че казвам това с най-верния тон — умолително, смутено, но не особено притеснено. Просто като едно добро момче, което се опитва да поправи грешката си. Бегло подхвърлих, че ако колегата ми направи тази услуга, аз с удоволствие бих включил в списъците си някой негов познат.
	Целият този план обмислих докато лежах буден през нощта. Стигнах до убеждението, че служителите в наборната секция положително са обсадени от младежи, които внезапно са получили повиквателна. След това пресметнах, че ако един такъв служител получи възможност да уреди някой клиент с дебела пачка на съкратена служба, той положително ще стане по-богат поне с хиляда долара.
	Но колегата отсреща се държеше съвсем нормално. Прояви любезност и май изобщо не разбра какво му предлагам. Каза, че няма проблеми да анулира повиквателната, а аз внезапно получих усещането, че далеч по-умни от мен типове са открили отдавна и този номер. Както и да е. Още на следващия ден получих съответното официално писмо от наборната секция. Позвъних на мистър Хемзи и му казах да изпрати сина си за клетвата и съответните формуляри.
	Всичко мина по мед и масло. Пол Хемзи се оказа приятно момче с безупречни обноски, скромно и срамежливо. Поне на мен направи такова впечатление. Организирах всичко необходимо за церемонията по клетвата, а след нея прибрах документите му в папката с повиквателните. Когато му дойде реда за мобилизация, лично отидох да получа бойния му пакет. Момчето замина да отслужи шестте си месеца в едно недалечно поделение без изобщо да се мярка в службата. Бях успял да го превърна в истински призрак.
	Горе-долу по същото време започнах да си давам сметка, че незаконната ми дейност става все по-опасна, тъй като в нея се замесват все по-влиятелни хора. Но аз ненапразно бях Мерлин, Великият магьосник. Наложих вълшебната си шапка звездобройка и потънах в размисъл. Не след дълго стигнах до единственото възможно заключение — в най-скоро време всичко ще се пръсне като сапунен мехур. Бях вземал всички предпазни мерки и единствената улика срещу мен беше купчинката пари у дома. Трябваше да ги скрия — това беше най-неотложната ми задача за момента. А после ще помисля как бих могъл да ги харча спокойно.
	Най-добре ще е да ги оставя на съхранение при Къли. Но какво ще стане, ако той ми свие някой номер, или просто го очистят? Имах достатъчно предложения за работа на хонорар в различни списания и нямаше да ми бъде особено трудно да оправдая воденето на един по-охолен живот. Но работата беше там, че досега бях отхвърлял по-голямата част от тези предложения, тъй като винаги съм бил убеден, че съм разказвач от най-чиста проба, че съм писател, а не някакъв смотан литературен критик. Всякаква друга литературна дейност считах за предателство спрямо таланта си. Но какво от това, по дяволите? Нима отдавна вече не бях се превърнал в мошеник? Нима не бях стигнал дъното на падението?


	12.

	Две седмици по-късно успях да си уредя среща с главния редактор на списание „Евридей“. Списанието беше част от огромна издателска корпорация, която заливаше страната с информация, псевдоинформация, секс и псевдосекс, култура и трудно смилаема философия. Филмови списания, приключенски книжки за простолюдието, спортен седмичник, комикси — това беше част от дейността на тази гигантска машина.
	Истински миш-маш, „Евридей“ се нуждаеше от услугите на външни автори по простата причина, че всеки месец публикуваше по половин милион думи. По-късно разбрах, че главният редактор е познат на Арти и именно той му казал една-две думи за мен.
	Редакцията беше пълна с хора, събрани сякаш от кол и въже. Никой от тях не приличаше на щатен и професионален редактор, но това съвсем не им пречеше да издават списание, което носи немалка печалба. Докато, всеки министър във Федералното правителство изглежда роден за поста си, но въпреки това работата не върви.
	Главният редактор се казваше Еди Лансър. Беше следвал заедно с Арти в университета в Мисури. Още на втората дума разбра, че съм пълен лаик в областта на журналистиката, разбрах го и аз. Но какво толкова, по дяволите! Никога в живота си не бях надничал в кухнята на едно голямо списание, нима съм виновен за това? Оказа се обаче, че това е плюс в очите на Лансър. Той беше от хората, които не дават пет пари за такива неща като опита. Търсеше хора с шизофренични пристъпи, тъй като именно те имали гениални прозрения. Доста по-късно ми призна, че съм показал висока степен на пригодност именно по този показател.
	Той също беше писател. Преди по-малко от година беше излязла последната му книга, която ми се стори много интересна. Знаеше, че и аз имам издадена книга — факт, който беше натежал решително в полза на бъдещото ни сътрудничество.
	На дъската за спешни обяви беше прикрепено вестникарско заглавие, очевидно изрязано от първата, страница на „Таймс“. „Ядрената война не е по вкуса на Уолстрийт“, гласеше то.
	Забелязал вниманието ми към изрезката, Лансър се усмихна и попита:
	— Бихте ли написали кратко разказче за човек, който се тревожи от подобна перспектива?
	— Разбира се — рекох.
	И го направих. Написах разказа за един млад мениджър, който не може да спи от мисълта, че с взривяването на първата атомна бомба, акциите му ще отидат по дяволите. Не допуснах грешката да иронизирам героя си, нито пък да му чета морал. Описах историята му и нищо повече. Читателят ще го възприеме, стига да възприеме основната тема. Ако откаже да я възприеме, разказчето имаше всички шансове да се превърне в превъзходна сатира.
	Лансър остана доволен.
	— Ти си направо роден за нашето списание! — похвали ме той. — Точно в това е целият номер — да показваш нещата и така, и иначе. Така печелиш както тъпаците, така и умниците. Чудесно! — млъкна за момент, после добави: — Никак не приличаш на брат си.
	— Знам — рекох. — Ти също.
	Той се ухили.
	— В колежа бяхме неразделни. Арти е най-честният човек, когото познавам. Много се учудих, когато ме помоли да те приема. Това беше първата услуга, която изобщо е искал от мен.
	— Направил го е само заради мен — рекох.
	— Най-праволинейният човек на света! — продължаваше да се диви Лансър.
	— И това ще го довърши! — допълних аз.
	След което се разсмяхме като луди.


	За моя огромна изненада се оказа, че наистина съм роден за автор на списание от такъв тип. Пишех всичко — пубертетски приключения, военни разкази, пикантни любовни истории, безвкусно противни филмови рецензии, трезви и не по-малко противни литературни критики. С лекота прескачах в другата крайност — някоя толкова хвалебствена рецензия, че хората изведнъж решаваха сами да се уверят какво е това толкова добро нещо на културния небосклон. Никога не подписвах материалите със собственото си име. Но и не се срамувах от тях. Обичах си ги, макар да знаех, че са халтура. Обичах ги, защото през целия си живот не бях притежавал добродетел, с която мога да се гордея. Като войник бях калпав, като комарджия винаги губех. Нямах хоби, а в ръцете бях толкова вързан, че нито можех да си поправям колата, нито пък да отглеждам някакво растение. Едва-едва траках на машината, а и като рушветчия не ме биваше особено. Бях творец наистина, но това не беше нещо, с което човек може да се гордее. То е по-скоро нещо като религия. И ето — изведнъж се оказа, че мога да бъда отличен драскач на парче. Това ми харесваше. Особено след като за пръв път в живота си започнах да печеля добре, при това съвсем законно.
	За материалите в списанието получавах около четиристотин долара на месец. Прибавени към заплатата ми, те се оказаха една съвсем прилична сума. А тъй като апетитът идва с яденето, скоро се залових и с втория си роман. Еди Лансър също пишеше нова книга и по тази причина бяхме все заедно. Почти не разговаряхме за текущите материали, тъй като и двамата мислехме предимно за книгите си.
	Накрая станахме толкова близки, че след шестмесечна работа на хонорар, той ми предложи редовно редакторско място.
	Но на мен все още не ми се изпускаха онези две-три хилядарки, които ми капеха в службата. Вече почти две години системата с рушветите вървеше гладко и без никакви затруднения. Отдавна бях възприел философията на Франк и бях сигурен, че нищо не може да ми се случи. Честно казано, емоциите на крадеца продължаваха да ме привличат.
	Животът ми потече наистина щастливо. Писането ми спореше. Всяка неделя се разхождахме с Вали и децата до Лонг Айлънд и разглеждахме новите къщи, които никнеха като гъби след дъжд. Вече бяхме решили какво ще си построим ние — самостоятелен дом с четири спални, две бани и всичко останало. Обща стойност 26 хиляди долара, взети на кредит с лихва от десет процента, която почва да тече след една година отсрочка. Дойде моментът да поискам една дребна услуга от Еди Лансър.
	— Отдавна мечтая да напиша нещо за Лас Вегас — подхвърлих му аз.
	— Заминавай — отвърна той. — Но искам да включиш и проблема с проституцията.
	Вдигна телефона да се разпореди за командировъчното, а после се заехме да умуваме с какво да илюстрираме репортажа. Винаги заедно решавахме този въпрос и беше страшно забавно. И както винаги, идеята пак даде Еди. Трябваше ни цветна снимка на някоя разкошна мадама с оскъдно облекло. От пъпа й ще падат два червени зара, подредени в печеливша комбинация. А под снимката ще разположим заглавието: „Късметът ви е тук, при слънчевите момичета на Вегас.“ Но преди да замина трябваше да свърша още една важна работа — да взема интервю от Осейно, най-известния американски писател.
	Еди Лансър ми го поръча специално за най-снобското списание на издателството, което носеше заглавието „Евридей Лайф“. Трябваше да изпълня тази задача, преди да замина за Вегас.
	Еди съвсем искрено вярваше, че Осейно наистина е най-великият жив американски писател, но изпитваше истински ужас от перспективата да го интервюира лично. Такова беше положението и с останалите редактори. Май аз бях единственият, който не изпитваше благоговение пред него. По мое мнение Осейно не беше чак толкова гениален, освен това изпитвах вродено недоверие към всеки човек на перото, който нарочно демонстрира своята повърхностност…
	Този човек често се появяваше на телевизионния екран, на няколко пъти го каниха за член на журито по време на фестивала в Кан, веднъж го арестуваха за участие в протестна демонстрация, след което се оказа, че изобщо не знае за какво е протестирал… Пишеше отзиви за всяка новоиздадена книга, стига да е написана от негов приятел.
	До върховете беше стигнал без никакви усилия. Написал първия си роман на двадесет и пет годишна възраст, той бързо си спечели световна известност. Родителите му са били заможни хора и благодарение на тях е защитил докторат по право в Йейл. Така и не беше разбрал какво е да се бориш за изкуството си.
	Преди години му изпратих лично първата си книга и искрено се надявах да получа благоприятен отзив. Но така и не разбрах дали изобщо я е получил.
	Когато уредих интервюто, репутацията му сред издателските среди беше започнала да спада. Все още беше в състояние да изстиска огромен аванс за всяка своя книга, а след написването й съумяваше да получи ласкави отзиви от страна на критиката. Но вече почти не пишеше романи, а се занимаваше предимно с публицистика. За последните десет години не беше издал нито един роман.
	Всички знаеха, че се е заел да работи върху венеца на литературното си творчество, върху шедьовъра на живота си. Това трябваше да бъде обемист роман, най-великото творение на перото от „Война и мир“ насам. Критиците бяха единодушни по този въпрос. Едно от най-солидните издателства му беше отпуснало аванс от сто хиляди долара и вече десет години търпеливо чакаше да получи ръкописа. Но Осейно предпочиташе да издава публицистични произведения по нашумели теми и голяма част от критиката ги считаше за далеч по-добри от романите му. На всеки два месеца излизаше по някоя от тези творби и те му носеха доста тлъсти чекове. Но с течение на времето започнаха да се продават все по-слабо и по-слабо. Беше уморил своите читатели. В крайна сметка бе приел да стане главен редактор на най-влиятелния седмичник за литературна критика в страната.
	Предишният главен редактор беше останал на поста си повече от десет години. Бил човек с доказани качества, притежавал много научни степени, следвал в най-добрите колежи, произхождал от семейството на потомствени интелектуалци. Бил човек от класа. И педераст от класа. Което изобщо не би се отразило на положението му, ако с напредването на възрастта не беше започнал да прекалява. В един слънчев следобед го заловили в момента, в който облекчавал професионално куриерчето на редакцията, скрит зад висок куп книги, които издигнал нарочно в средата на кабинета си. Ако вместо момчето в тази ситуация се беше оказал някой от нашумелите английски писатели, последици вероятно нямаше да има. Същото щеше да стане и ако книгите в купчината бяха получили своите дълго чакани рецензии. Но за нещастие тези рецензии не бяха написани и това го довърши. Принудиха го да си подаде оставката.
	С назначението на Осейно управата можеше да бъде спокойна поне в това отношение. Защото нашият човек си беше редовен до мозъка на костите и приемаше жени от всякакъв калибър и всякаква възраст. Налиташе им като бик и ги чукаше с такова себеотрицание, с каквото наркоманът посяга към спринцовката. Ритъмът му беше зашеметяващ. Направо побесняваше, ако не получеше поне веднъж дневно порция женска плът, независима от качеството й. В най-сухите дни се задоволяваше с по някой минет. Но не беше ексхибиционист и никога не забравяше да заключи вратата на кабинета си. Партньорки му бяха всякакви жени — от случайни любителки на книгите с дълбоко скрити перверзни качества, до уважавани в обществото дами, които минаваха за горещи почитателки на творчеството му. Сред тях имаше и жадни за слава начинаещи писателки, които изпитваха остра нужда от някоя положителна рецензия, просто за да поддържат самочувствието си. Осейно най-безсрамно се възползваше както от положението си на главен редактор, така и от славата си на световноизвестен писател. По-късно научих, че често вкарва в действие и една муха, която бръмчеше от години под шапката му — мечтата да получи Нобеловата награда за литература. По собствените му думи, именно Нобеловата награда беше неудържимата му примамка за наистина интелигентните жени. През последните три години беше задвижил многобройните си приятели сред критиците в тази насока. В резултат получи възможност да показва на евентуалните кандидатки за импровизиран секс редица статии в солидни литературни издания, които аргументирано доказваха, че няма по-достоен кандидат за Нобеловата награда от него.
	Колкото и странно да звучи, Осейно беше безразличен към външността си и никак не го интересуваше как изглежда в очите на околните. Харчеше доста пари за дрехи, но въпреки това изглеждаше раздърпан и непривлекателен. Лицето му беше скулесто и изпито, а бледозелените му очи гледаха изпитателно и малко лукаво. В замяна на това притежаваше невероятна жизненост и именно тя оказваше магнетично въздействие върху околните. Голяма част от популярността си дължеше на своя талант, разбира се, именно неговата колоритност и блестяща интелигентност привличаше хората.
	Жените бяха луди по него. Всички, без изключение. Сред тях имаше както млади и будни студентки по литература, така и отракани в благотворителна дейност матрони. Харесваха го дори онези активистки на Движението за женски права, който го заклеймяваха публично, а после тихомълком го отмъкваха в храсталака с тривиалното оправдание, че просто искат да му покажат отношението на старомодните тиранични мъжкари към нежните им половинки. Той пък поддържаше интереса им жив, като се обръщаше директно към тях във всичките си книги.
	Не харесвах особено това, което пишеше, и по тази причина не очаквах да го харесам и като личност. Но се оказа, че греша. Защото на света все пак съществуват всеотдайни и самопожертвувателни лекари, влюбени в професията си учители, честни юристи, политици-идеалисти, истински добродетелни жени, психически здрави актьори и мъдри писатели. А Осейно беше именно такъв. Въпреки своенравния си стил, въпреки странния начин, по който създаваше своите творби, той беше един чудесен за компания човек, който умееше да говори интересно дори за собственото си творчество.
	Беше превърнал списанието за литературна критика в свое еднолично владение. Две секретарки, двадесет щатни редактори, цяла армия от свободно практикуващи автори, сред които имаше както известни в цялата страна имена, така и гладуващи поети, неуспели писатели, богати интелектуалци и неизвестни университетски професори. Той ги експлоатираше безмилостно и едновременно с това ги презираше. Управляваше списанието като сомнамбул и никой не можеше да предвиди постъпките му.
	Всеки от авторите му беше готов да си прегризе гърлото за място на първа страница и Осейно го знаеше. Самият той завладяваше първите страници на всички влиятелни литературни издания в страната при публикацията на поредната си книга. Същевременно ненавиждаше дълбоко писателите романисти просто защото им завиждаше. Често мразеше и издателите на дадена книга, особено ако за нея се вдигне шум. В такива случаи поръчваше на някой професор от тежка категория биографията на Наполеон или Екатерина Велика и триумфално я поместваше на първа страница. Подобни рецензии обикновено бяха напълно нечитаеми, но Осейно беше щастлив, тъй като отново беше успял да разгневи всички.
	По времето, по което се запознах с него, той беше на върха на славата си. Името му се преплиташе във всички пикантни истории, разказвани от ухо на ухо на интелектуалните сбирки, за поведението му се носеха легенди. С видимо удоволствие изигра и специално за мен ролята на велик писател. Тук трябва да му призная, че действително разполага с всички необходими реквизити за поддържане на легендите около личността си.
	Отидох да се срещна с него в Хамптънс, където държеше вила под наем за летния сезон. Заварих го в „султанско обкръжение“, според собствения му израз. Беше на петдесет години и имаше шест деца от четири брака. Все още му предстояха петият, шестият и седмият, който щеше да се окаже последен. Беше обут в дълги сини шорти за тенис и също така синя фланелка, която беше достатъчно широка, за да прикрива биреното му шкембе. Чертите на лицето му вече бяха успели да придобият онази монументалност и достойнство, които се полагаха на един бъдещ носител на Нобелова награда. Съумяваше да се държи приятно, въпреки коварния поглед на зеленикавите си очи. А в деня на запознанството ни беше направо сладък. Всички му целуваха задника, защото беше шеф на най-известното списание за литературна критика. Всички чакаха с безгранично благоговение онова, което излизаше изпод перото му. Той не можеше да допусне, че имам намерение да го ликвидирам, тъй като бях само един неуспял писател, издал безшумно някаква мизерна книжка. Аз от своя страна бях готов да призная великолепните качества на единствения му роман, който наистина беше гениален. Но цялото му останало творчество беше боклук и имах намерение, ако „Евридей“ ми позволи това, да покажа на света истинската същност на този „велик писател“.
	Написах си статията и го наврях точно там, където му беше мястото. Но Еди Лансър категорично отказа да я помести. Очакваше от Осейно материал на важна политическа тема и не посмя да го раздразни. Тъй че в крайна сметка денят, прекаран в Хамптънс, се оказа чиста загуба за мен. Чак след две години, когато Осейно внезапно ми позвъни с конкретно предложение за работа, разбрах, че не е било така. Беше ме запомнил по простата причина, че някой му беше дал да прочете отхвърлената статия. Останал възхитен от куража ми — така поне каза. Според него материалът ми бил добър просто защото аз самият съм добър писател, а освен това съм харесал точно онова в творчеството му, което харесвал и той самият.
	През онзи първи ден седяхме в градината и гледахме как децата му играят тенис. Тук веднага искам да поясня, че този човек дълбоко обичаше децата си и отношението му към тях беше безупречно. Вероятно защото и той самият приличаше на дете. Заговорихме за жени, за Движението за женски права, за секс. Той се хвърли в темата с неприкрито удоволствие. Беше страшно забавен. Скоро разбрах, че макар и да се прави на ляв либерал в своите статии, той си е мъжки шовинист от чиста проба. Каза, че в момента, в който се влюби в някое момиче, моментално спира да ревнува жена си. После, надянал маската на велик мислител, добави:
	— Мъжът никога не трябва да ревнува повече от една жена! Това не важи единствено за порториканците.
	Въобразяваше си, че има право да иронизира порториканците, само защото минава за безкомпромисен радикал.
	На полянката се появи икономката и се разкрещя на децата, които се бяха сдърпали за някаква спорна топка. Беше доста апетитна и хубава за възрастта си жена, очевидно скромна и безкомпромисна. Доста се озадачих от неприязнения поглед, който ни хвърли, преди да изчезне обратно във вътрешността на къщата.
	Никак не беше трудно да накарам Осейно да говори за жени. Той пък побърза да заеме позата на циник. Една безспорно удобна поза, когато човек не е полудял по някоя конкретна мадама. Изказваше страхотно авторитетни мнения — в стила на писателя, за когото се разпространяваха най-много клюки от Хемингуей насам.
	— Виж какво, момче — рече. — Любовта прилича на първата лъскава играчка, която си получил за Коледа или за шестия си рожден ден. Тя те прави луд от щастие, ти просто не можеш да откъснеш поглед от нея. Но след известно време играчката се разваля, ти я захвърляш в някой ъгъл и я забравяш. Влюбването е най-великото чувство на този свят. Но любовта е цяло нещастие.
	Вложих в гласа си цялото уважение, на което бях способен и кротко попитах:
	— А какво ще кажете за жените? Дали изпитват подобно чувство, след като постоянно тръбят, че мислят по нашия начин?
	Той ме стрелна с изненадващо бистрите си зелени очи. Тутакси разбра накъде бия, но не показа с нищо, че му пука от това. Прояви чудесно самообладание.
	— Движението за женски права ни обвинява, че властваме над жените и контролираме живота им. Това е точно толкова тъпо, колкото и мъжката убеденост, че жените са по-чисти от нас в сексуално отношение. Жената е готова да мърсува с всеки, по всяко време и на всяко място. Но се страхува да говори за това именно благодарение на споменатата глупост. Защото на практика най-много един процент от мъжете упражняват някаква власт над тях. Тези типове не са мъже, не са дори хора. Именно тяхното място трябва да заемат жените. Но те не знаят, че единственият начин да го постигнат е да извършат убийство.
	— Вие май сте точно един от тези мъже — вметнах аз.
	— Така е — призна Осейно. — И образно казано, аз наистина съм принуден да убивам! Жените се борят да получат това, което притежават мъжете. Но какво е то? Фъшкии, язви и инфаркти плюс цял куп шибани дейности, които мъжете вършат с отвращение! Аз съм за равенството, за да мога спокойно да се разправя с тези кучки! Съдете сам — в момента плащам издръжка на четири абсолютно здрави жени, на които нищо не пречи и сами да си изкарват хляба. И правя това само защото те не са равни с мен!
	— Вашите любовни похождения са популярни почти колкото книгите ви — рекох. — Как се справяте с толкова много жени?
	— Май изобщо не се интересуваш как си пиша книгите, а? — ухили се Осейно.
	— Книгите ви сами говорят за себе си — отвърнах двусмислено аз.
	Той ми хвърли нов, този път по-продължителен поглед, след което каза:
	— Човек никога не трябва да бъде прекалено добър с жените. Те обичат да живеят с пияници, комарджии, сводници, а нерядко и със садисти, които ги пребиват от бой. Те не могат да понасят истински добрия и благороден мъж. И знаеш ли защо? Защото им доскучава. Не искат да са щастливи, защото знаят, че щастието е скучна работа.
	— Привърженик ли сте на идеята за вярност на една-единствена жена?
	— Разбира се. Когато се влюбиш, център на твоя живот става друго човешко същество. Когато това състояние изчезне, изчезва и любовта. Превръща се в нещо друго, което често е по-добро и по-практично. Защото любовта по принцип представлява едно нечестно, лабилно и истерично състояние. При мъжете то е изразено по-силно, отколкото при жените. Една жена може да е готова да се чука сто пъти подред, но ако само веднъж прояви нежелание, мъжът веднага започва да й го натяква. Въпреки това първата стъпка към разрухата е направена именно тогава, когато ти откаже секс точно когато си се наточил. И тук не важат никакви извинения. Никакви номера с мигрени и неразположения. Започне ли една мацка да те бута настрани в леглото, всичко между вас е свършено! Трябва да почнеш да се оглеждаш за следващата — онази, която пак ще ти го вдига само с поглед! И не приемай извинения за нищо на света!
	Попитах го какво мисли за онези жени, които постигат по десет оргазма по време на секс.
	— Жените изобщо не се празнят като мъжете — махна с пренебрежение той. — При тях всичко е едно „цък“ и готово. Докато ние наистина го правим така, че понякога дори очите ни изхвръкват! В писмена форма най-близко до истината е стигнал Фройд. Секс може да прави само мъжът. Жената — никога!
	Усетих, че не е много убеден в думите си, но замълчах. Преувеличенията просто си му бяха в стила.
	Насочих разговора към хеликоптерите. Според една широко известна негова теория, най-много след двадесет години автомобилите ще изчезнат и на тяхно място ще дойдат частните хеликоптери. Всичко било въпрос на още малко технически напредък. После всичко щяло да стане така, както и с колите. Те превърнаха железниците в почти ненужна отживелица едва след като бяха открити сервоуправлението и сервоспирачките.
	— Всичко това е очевидно — поклащаше убедено глава Осейно.
	Но също така очевидно беше, че през онази сутрин той си беше настроен на женска вълна, защото съвсем скоро отново превключи на нея.
	— Днешните момчета са абсолютно прави — поде той. — Чукай се, с когото поискаш, аз пак ще те обичам — ето това казват те на своите мадами. Но и това в крайна сметка са глупости. Защото когато мъжът знае, че мадамата му се чука, с който й падне, той може да я възприема единствено като курва.
	От това заключение не само се учудих, но и направо се обидих. Нима това беше великият Осейно, който подлудяваше жените със своите идеи? Най-блестящият и най-откровеният ум в съвременната американска белетристика! Или не го разбирах, или беше пълен боклук! Забелязах, че икономката му здравата пердаши малките и рекох:
	— Вашата икономка се държи доста свободно.
	Имаше невероятна проницателност. Разбра без усилие какви чувства ме вълнуват в момента. И вероятно именно по тази причина ми каза истината за тази икономка. Просто за да ме боцне.
	— Това е първата ми жена — отвърна. — Майката на първите ми три деца.
	Вероятно съм имал доста озадачена физиономия, защото той избухна в смях.
	— Не, не е това, което си мислите. Не съм я чукал с години. Просто се разбираме добре. Давам й голяма заплата, но нито цент за издръжка. Само на нея не плащам издръжка.
	Попитах го защо, тъй като очевидно очакваше подобен въпрос.
	— Защото когато написах първата си книга и станах богат, тя направо полудя. Започна да ми завижда за известността и славата. Оказа се, че тя имала нужда от внимание. Намери се, естествено, някакво младо копеле, което беше готово да й го окаже. На нея пък взе, че й хареса. Е, признавам й, че наистина се беше влюбила в него. Но така и не разбра, че копелето я чука по една-единствена причина — да сложи рога на великия Осейно! Не го разбра, защото по природа си е еблива, а онова беше с пет години по-младо от нея и я скъсваше! Реши да ми поиска развод, а заедно с него и половината от мангизите, които ми донесе книгата. Нямах нищо против, но при условие децата да останат при мен. Не исках моите деца да имат нещо общо с онзи нещастник. Казах й, че ще може да ги прибере при себе си само след като се омъжи повторно. Е, за две години онзи й скъса трътката от чукане, но заедно с това й издуха и мангизите. През това време тя напълно забрави децата, защото пак беше станала младо гадже. Е, прескачаше да ги види от време на време, но беше заета предимно с пътувания по света, пилеене на моите мангизи и издръжката на онзи нещастник, на когото дъвчеше оная работа до прилошаване. Да, ама мангизите отлетяха и онзи вдигна платната. Тогава тя се прибра и си поиска децата. Но вече отдавна беше изгубила правата си над тях — тъй като аз доказах в съда, че ги беше зарязала за цели две години. Направи страхотно театро, за да ме убеди, че не може да диша без тях. Накрая отстъпих и реших да я назнача за икономка.
	— Това е най-отвратителната история, която съм чувал! — хладно отбелязах аз.
	В проницателните зелени очи за миг проблесна гняв, но после той отново се усмихна:
	— Погледнато отстрани, вероятно е точно такава. Но я се опитай да се поставиш на мое място! Живеех си чудесно с децата и никога няма да разбера защо след развода винаги ги дават на майката. Що за глупост? Много мъже никога не успяват да се възстановят от тази узаконена неправда. Губят децата си в момента, в който съпругите им решат, че им е писнало от брачния живот. Но те си траят, защото са им прегризали ташаците. Аз обаче не съм от тях. Задържах си децата и веднага се ожених пак. Когато и втората ми жена взе да върши глупости, изгоних и нея.
	— А децата? — попитах. — Как приеха майка си в ролята на слугиня?
	Зелените очи отново проблеснаха.
	— Изобщо не съм я унижавал! — защити се той. — Тя е слугиня само докато съм в поредния развод. Иначе е нещо като гувернантка на свободна практика. Дал съм й цяла къща да си живее. Някога сериозно мислех да й купя собствен дом, да й дам малко мангизи и да я направя самостоятелна. Но тя е шантава като всички останали и пак ще стане противна. След което, естествено, ще отиде по дяволите! Всичко ще си е съвсем в реда на нещата, само дето ще ми създаде куп неприятности. А аз трябва и да пиша, все пак. Ето защо реших да я държа под контрол с помощта на парите. Благодарение на мен води един съвсем приличен живот. Но едновременно с това не забравя нито за миг, че излезе ли от правия път, ще трябва сама да си вади хляба, тъй като ще разполага единствено с голия си задник! Системата е превъзходна и дава отлични резултати.
	— Май ще излезе, че сте женомразец — усмихнах се аз.
	— Как може да кажеш подобно нещо на човек, който се е женил четири пъти? — удиви се през смях той. — Дори не е нужно да те опровергавам! Но в известен смисъл наистина мразя онова противно движение за правата им… Защото повечето жени са пълни тъпачки, не по своя вина, разбира се… Тъй че, момчето ми, откаже ли ти една жена два пъти подред, сменяй я, без да се замисляш! Може да й простиш само ако се е наложило да я вкарат в болница, и с линейка при това! С четиридесет шева да й зашият оная работа, пак не трябва да й прощаваш! Хич да не ти пука дали й прави удоволствие или не! Понякога и аз не изпитвам удоволствие, но въпреки това си правя труда да го вдигна. Обичаш ли някого — това ти е работата! Трябва да си готов да го скъсаш от чукане всеки миг и на всяко място! Господи, аз наистина не зная защо продължавам да се женя! Вечно се кълна, че слагам край на тези глупости и вечно нарушавам клетвата си. Продължавам да съм убеден, че не от брака идва нещастието им.
	— А не мислите ли, че при подходящи условия жените наистина могат да станат равноправни?
	Осейно тъжно поклати глава и въздъхна:
	— Никога! Защото забравят най-важното — старостта ги поразява много по-зле от мъжете. Един мъж на петдесет години може да чука млади мацета на килограм. Но петдесетгодишната жена едва ли ще успее да навие някой младок. Сигурен съм, че ако един ден докопат политическата власт, ще ни скъсат задниците. Няма начин да не гласуват закон за кастрация на шансовете с нас и несъмнено ще кажат, че това е най-висшата форма на демокрация! Шибана работа, а? Виж какво, момчето ми, на жените им е гот така и не би трябвало да се оплакват… Доскоро нямаха никакви „профсъюзни“ права. И какво от това? Не можеха да ги уволняват от дома им, макар да са чисти мърли. Скапани в леглото, скапани и в кухнята. Има ли мъж, на който да му е гот със собствената му жена след две години брак? Ако случайно се срещне такъв, жена му непременно ще излезе курва. И изведнъж закудкудякаха за равноправие. Дайте ми ги насам, ще им дам аз едно равноправие! Четири пъти съм се женил и знам какво говоря! В тези бракове отлетяха всичките мангизи, които съм изкарал с честен труд!
	В онази утрин Осейно положително ги мразеше. Но само след месец прочетох във вестниците, че се е оженил за пети път. Жена му беше актриса в някаква любителска трупа, два пъти по-млада от него. Толкова за здравия разум на най-известния американски писател. И през ум не ми минаваше, че един ден ще работя при него, че ще бъда най-близкият му човек до самата смърт, която като по чудо го завари ерген, макар и отново влюбен. В една жена и във всички жени на света.
	Въпреки реката от глупости, които ми надрънка в онова утро, аз все пак успях да установя един твърд и неоспорим факт. Това беше неговата слабост и той се ненавиждаше заради нея.


	13.

	Най-накрая бях готов да замина за Лас Вегас и да се срещна с Къли. Изминаха почти три години от деня, в който Джордън си пръсна мозъка, след като спечели на комар цяло състояние. Оттогава не бях виждал и Къли.
	Но ние двамата не прекъснахме връзката си. Къли ми се обаждаше по телефона един-два пъти в месеца, а за празниците неизменно пращаше подаръци на Вали и децата. Бяха все неща, които си личаха, че са купени от сувенирния магазин на хотел „Ксънейду“. Вероятно с отстъпка или съвсем без пари — нали си знаех човека! Но жестът си беше жест. Вали го познаваше от разказите ми. Но не познаваше нито Джордън, нито Даян, тъй като нито веднъж не й споменах за тях.
	Разбрах, че Къли е получил добра работа в хотела, защото телефонът му неизменно се вдигаше от секретарка, която пропяваше с мелодичен глас „Кабинетът на съветника на президента, моля“. Как ли е успял да се добере, до такъв пост само за три години, чудех се аз. Дори по телефона се долавяше промяната в маниерите му — вече говореше по-тихо и по-възпитано, с добре школувана любезност. Актьорът имаше нова роля. Разговаряхме за несъществени неща, разбира се — кой колко е спечелил или изгубил в казиното, разни смешни случки между играчите. С нито дума не ми разясни новото си положение. От време на време, най-често в края на разговора, някой от нас споменаваше за Джордън. А може би със споменаването на неговото име слагахме край на разговора, кой знае? Той беше нишката, която ни свързваше.
	Вали се зае да ми приготви багажа. Реших да пътувам в почивните дни и да се върна в понеделник. Така щях да отсъствам от работа само един ден. Разглеждано в далечна перспектива, именно това мое отскачане до Вегас ще ми създаде необходимото твърдо алиби за пред фантетата.
	Децата вече спяха. Вали привърши с куфара и се усмихна:
	— Миналият път се чувствувах ужасно! Мислех, че никога няма да се върнеш…
	— Трябваше да се махна — отвърнах. — Нещата не вървяха добре.
	— А как всичко се промени! — учудено промълви тя. — Преди три години нямахме пукнат грош. Господи, тези помощи, които ни отпускаше баща ми, бяха направо ужасни! Страх ме беше да не разбереш, че вземам пари от него. А и ти се държеше така, сякаш си престанал да ме обичаш. С пътуването всичко се промени. Върна се друг човек. Престана да ми се сърдиш, с децата също се държеше по-внимателно. И прие тази работа в списанието…
	— Не забравяй, че се върнах с печалба — усмихнах се аз. — Тогава няколко хилядарки в повече означаваха много. Вероятно щеше да е съвсем различно, ако се бях върнал без пукнат грош.
	— Не — поклати глава Вали и щракна капака на куфара. — Промяната беше в теб самия. Беше щастлив, че имаш мен и децата.
	— Разбрах какво ми липсва — рекох.
	— Е да, след онези фантастични мадами във Вегас!
	— Те бяха прекалено скъпи за джоба ми, освен това пазех парите си за комар!
	Шегувахме се, разбира се. Но зад шегата се криеше и известна доза истина. Не можех да й кажа, че никога в живота си не бях се докосвал до друга жена, защото нямаше да ми повярва. Бях в състояние да й изброя купища причини за това. Чувствувах се виновен, че съм лош съпруг и баща, който не може да даде нищо на семейството си, че съм неспособен дори да ги изхранвам. Вината ми беше твърде голяма, за да прибавя към нея и изневярата. Особено в случай като нашия, с действително високо ниво на сексуалната връзка. Вали наистина беше жената, от която се нуждаех, идеалната жена за мен. Надявах се и обратното да е вярно.
	— Тази вечер ще работиш ли? — попита ме тя. На практика искаше да знае дали ще се любим, за да може да се подготви. Обикновено отивах да работя, след като се бяхме любили, а тя заспиваше като камък и не помръдваше до сутринта. Беше страхотна поспалана и понякога се дразнех от това.
	— Да — кимнах. — Иска ми се да поработя малко. Притеснявам се, когато трябва да летя и сигурно няма да мигна до сутринта.
	Макар да наближаваше полунощ, тя отиде в кухнята да ми направи каничка кафе и няколко сандвича. Вероятно щях да работя най-малко до три сутринта, но въпреки това щях да съм на крак доста преди нея.
	Не зная как е при другите писатели, но когато работата ми не върви, аз просто не мога да спя. Дори и да си легнех, машината в главата ми продължаваше да работи. Отпуснат в леглото с широко отворени очи, аз виждах героите си толкова реално, че забравях всичко — жена, деца, грижи. Но тази вечер имах друга, съвсем не толкова литературна работа. Чаках Вали да заспи, за да мога да извадя от скривалището си пачките, натрупани от рушвети.
	Измъкнах от гардероба в спалнята своето „вегаско сако“ и го отнесох в кухнята. През тези три години не бях се докосвал до него. Стори ми се малко поизбеляло, но това не го правеше по-малко крещящо. Нахлузих го и влязох в кухнята. Вали ми хвърли един изпитателен поглед и сбърчи нос:
	— Не трябва да носиш това нещо, Мерлин — рече.
	— Носи ми късмет — обясних аз. — Освен това е удобно за пътуване.
	Знаех, че нарочно го беше натикала в дъното на гардероба, надявайки се да го забравя. Все пак не беше посмяла да го изхвърли и сега щеше да ми свърши работа.
	— Колко си суеверен! — въздъхна жена ми.
	Грешеше. Никога не съм бил суеверен, макар да се смятах за магьосник. Но това бяха две различни неща.
	Вали ме целуна за лека нощ и се прибра в спалнята. Сипах си кафе и хвърлих поглед на ръкописа, който бях взел от спалнята. Взех молива и се заех да го редактирам. След около час станах и отидох да надникна в спалнята. Жена ми дълбоко спеше. Целунах я лекичко, но тя не помръдна. Изведнъж усетих колко много се нуждая от онази лека и обичайна целувка за лека нощ, от най-простия съпружески жест, който беше нещо като гаранционен печат срещу опасностите и несигурността на външния свят. Понякога, легнал до нея с широко отворени очи, аз се надигах да я целуна по устните и тайно се надявах, че ще се събуди, ще ме прегърне и ще прогони чувството за самота, което ме обземаше. Този път обаче знаех, че я дарявам с целувката на Юда. В нея, разбира се, имаше и известна доза чувство, но основното й предназначение беше проверката. Исках да съм сигурен, че няма да стане точно, когато съм изровил скритите пари.
	Притворих внимателно вратата на спалнята и се насочих към вградения в стената на антрето гардероб. Там държах един огромен куфар със стари ръкописи, сред които беше машинописното копие на първия ми роман и недовършените записки на книгата, върху която бях работил цели пет години, за да спечеля от нея някакви си нещастни три хиляди долара. Всичко това представляваше внушителен куп хартия. Някога си въобразявах, че този куп ще ме направи богат и известен. Пъхнах ръце под дебелата червеникава папка със здраво завързани корици. Вдигнах я и я занесох в кухнята. Отпих глътка кафе и започнах да броя купчината банкноти. Оказаха се малко повече от четиридесет хиляди долара. Напоследък бях станал истински цар на рушветите, а клиентите ми бяха все богати и вдъхващи доверие хора. Около седем хиляди долара в двадесетачки поставих обратно в плика. Останалите тридесет и три хиляди бяха все стотачки. Разпределих ги в три продълговати плика, които си бях приготвил предварително.
	После пъхнах пликовете в дълбоките джобове на „вегаското сако“ и го окачих на облегалката на стола си.
	Вали вероятно щеше да усети, че джобовете ми са пълни при прощалната прегръдка, но вече й бях приготвил отговора. Щях да й кажа, че това са записките ми за репортажа, който трябва да правя във Вегас.


	14.

	Видях Къли още щом кракът ми стъпи на бетона. Летището на Вегас все още беше малко и пътниците вървяха пеша до залата на терминала. Но Вегас се разрастваше и летището му също — до старата сграда се издигаше новото, още недовършено крило.
	Очевидно и Къли растеше. Изглеждаше съвсем променен — някак по-висок и по-строен, облечен в безупречен костюм и скъпа риза с отворена яка. Прическата му също беше нова.
	Доста се изненадах, когато този изтупан човек с вид на преуспяващ бизнесмен разтвори ръце и топло ме прегърна.
	— Все същият стар Мерлин! — развълнувани промълви той. После видя „вегаското ми сако“ и се разсмя. — Нещата се промениха, момче — рече. — По-добре го махни!
	В хотели ми беше запазил просторен и скъп апартамент. Барчето беше претъпкано с пиячка, а по масите имаше свежи цветя.
	— Май добре лапкаш тук! — отбелязах с известна завист аз.
	— Не се оплаквам — сви рамене той. — Отказах се от комара и минах на другата страна на масата. Знаеш това.
	Кимнах и го загледах. Къли беше съвсем друг човек и още не можех да му свикна. Започнах да се колебая дали трябва да го посветя в своите планове. За три години всеки може да се промени. В края на краищата, бяхме се познавали едва три седмици!
	Но когато си наляхме по глътка и вдигнахме чаши, той ме погледна с неподправена топлота и промълви:
	— Наистина се радвам да те видя, хлапе! — Отново се превърна в стария и верен приятел. Пак стана Къли Брояча. — Спомняш ли си за Джордън?
	— Непрекъснато — въздъхнах аз.
	— Бедният Джордън! Така си и замина с цели четиристотин бона печалба! Бях страшно потресен и май това беше главната причина да се откажа от комара — призна Къли. — И знаеш ли какво стана? Откакто Джордън умря, късметът ми работи здравата! Ако не оплета конците, скоро може би ще бъда директор на този хотел!
	— Настина? — учудих се аз. — Ами Гроунвелт?
	— В момента съм му дясната ръка и той ми има пълно доверие. Отношенията ни са подобни на нашите с теб. Между другото, имам нужда от помощник… Ако някога решиш да доведеш семейството си във Вегас и да се установите тук, ще ти предложа отлично платена работа.
	— Благодаря ти — отвърнах трогнато аз. Продължавах да се учудвам на топлите му чувства. Добре знаех, че Къли не е от хората, които лесно се привързват. — В момента не мога да ти дам отговор. Предложението ти е колкото приятно, толкова и неочаквано. На практика дойдох да те помоля за една услуга. Няма да ти се обидя, ако ми откажеш, но искам да ми отговориш направо. После цели два дни ще се забавляваме чудесно, независимо от отговора ти.
	— Считай, че въпросът ти е уреден — спокойно отвърна Къли.
	— Не бързай толкова — засмях се аз, а той се ядоса.
	— Не ми пука за какво става въпрос! — отсече Къли с малко по-рязък тон. — Щом си решил да се обърнеш към мен, значи си преценил, че мога да ти помогна.
	Разказах му всичко от игла до конец. Обясних му подробно как съм вземал подкупи, как в джоба ми в момента се гушат тридесет и три бона, които трябва да бъдат покрити. Къли ме слушаше внимателно, без нито за миг да отклони поглед от лицето ми. Накрая се ухили.
	— Какво е толкова смешно, дявол да го вземе? — ядосах се аз.
	Вече се смееше като луд.
	— Приличаш ми на ревностен католик, който е решил да се изповяда за тежко престъпление — отвърна той. — Какво толкова се притесняваш? Всеки друг на твое място би го направил! Но признавам, че съм малко изненадан. Не мога да си представя как точно ти ще поискаш подкуп от някого!
	Усетих как лицето ми се облива с червенина.
	— На никога не съм искал нищо! — троснато отвърнах аз. — Сами идваха и ми тикаха парите си! Освен това не вземах предплата — всеки можеше да ме прецака, след като му свършех работата! И не ми пукаше от подобна опасност! — после се усмихнах и лукаво добавих: — Действах като онези — полупрофесионалистките, знаеш… Не исках да си призная, че съм обикновена проститутка!
	— Все тая! — отряза ме Къли. — Но според мен си прекалено развълнуван. Като те слушам, оставам с впечатлението, че още години можеш да си бозаеш най-спокойно. А ако случайно изгърмиш, най-много да те уволнят и да ти лепнат една условна присъда. За мангизите обаче си прав — трябва някъде да ги покриеш. Надушат ли ги ония хрътки от ФБР, ще ти ги отмъкнат до последния цент!
	Проявих интерес само към първата част от казаното. Защото умирах от страх да не ме тикнат в затвора и семейството ми да се окаже на произвола на съдбата. Именно по тази причина не бях казал нито дума на Вали. Не исках да я тревожа, но не исках и да си промени мнението за мен. Тя продължаваше да ме счита за творец, чист и непорочен като сълза на новородено…
	— Защо мислиш, че няма да ме тикнат в пандиза ако ме хванат? — попитах.
	— Защото това е служебно престъпление — отвърна Къли. — Не си ограбил банка, дявол да го вземе! Не си гръмнал някой нещастен бакалин, нито пък си ограбил някоя самотна бабичка! Вземал си мангизите на няколко мамини синчета, които искат да се отърват от военна служба и толкоз. Господи, това е истинска златна мина! Копелдаците плащат, за да влязат в казармата! Никой няма да повярва, че такова нещо е възможно. А съдебният състав направо ще се пукне от смях!
	— И на мене ми се струва смешно — признах аз.
	— А сега казвай какво искаш от мен — стана изведнъж деловит Къли. — Смятай, че въпросът ти е решен. Искам само едно да ми обещаеш — да ми се обадиш в момента, в който те притиснат ченгетата. Аз ще те измъкна, окей? — отново бях озарен от топлата му усмивка.
	Обясних му какво съм намислил. Смятах да си обърна парите в чипове и да започна да играя на дребно. Възнамерявах да обикалям всичките казина и да обръщам парите малко по малко. Когато свърша тая работа, просто ще ги оставя на съхранение в касата на някое от тях срещу разписка. Парите ще бъдат нещо като комарджийски кредит. ФБР едва ли ще тръгне да проверява всички игрални зали. А разписките ще оставя на съхранение при него и ще си ги взема обратно, когато ми трябват пари.
	— А защо просто не оставиш парите си на съхранение при мен? — усмихна се Къли. — Не ми ли вярваш?
	Почувствувах ясно закачливия му тон, но въпреки това му отговорих сериозно:
	— И за това съм мислил. Но какво ще стане, ако нещо се случи с теб? Самолетна катастрофа например. Или пък отново ти бръмне комарджийската муха? В момента ти имам пълно доверие, но откъде мога да бъда сигурен, че утре или догодина няма да пощурееш?
	Къли одобрително поклащаше глава.
	— Ами Арти? — изведнъж попита той. — Винаги сте били безкрайно близки. Не може ли той да ти скрие парите?
	— Не мога да му искам подобна услуга — отвърнах.
	— И аз така си помислих — отново кимна Къли. — Прекалено честен е за такива неща, нали?
	— Точно така. Не мога да му обяснявам надълго и нашироко как съм се чувствал. Но какво му е на моя план? Смяташ, че не е достатъчно добър, така ли?
	Къли стана и започна да се разхожда напред-назад.
	— Планът ти не е лош — рече. — Но не трябва да имаш кредит във всички казина, защото такова нещо изглежда подозрително. Особено ако мангизите се залежат за по-продължително време. Само при два случая хората си оставят мангизите в касите на комарджийниците — когато им се налага да заминат внезапно или когато са решили да направят голям удар, или да профукат всичко. Затова ти предлагам друг вариант — пак можеш да си купиш чипове от няколко казина, но ги обмени тук, в нашата каса. Знаеш как става — обменяш по няколко хилядарки три-четири пъти на ден и си прибираш разписките. По този начин ще разполагаш с разписки от една и съща каса. Ако ченгетата проявят любопитство и отправят официално запитване до хотела, аз съм насреща.
	— Но това може да ти донесе неприятности — възразих аз.
	Къли въздъхна и търпеливо започна:
	— С подобни неща се занимавам всеки ден. Писнало ми е от данъчните власти. Постоянно се интересуват кой колко е загубил, кога го е сторил и прочие глупости. Аз пък им давам свободен достъп до архивата. Защото съм сигурен, че в нея няма нищо, което би могло да им свърши работа.
	— Но това означава, че и моите разписки могат да изчезнат някой ден! — възразих аз. — Аз искам парите да са постоянно на мое разположение.
	— Добре де, Тома неверни такъв! — засмя се Къли. — Не забравяй, че си един дребен рушветчия и нищо друго! Никой няма да изпрати тук цяла армия ченгета и счетоводители за такава дребна риба като теб! В подобни случаи се задоволяват с някое официално искане за проверка или призовка. Което, между нас казано, едва ли ще им мине през акъла. Защо не погледнеш на нещата и от друг ъгъл? Ако открият, че харчиш повече отколкото печелиш, спокойно можеш да кажеш, че си извадил късмет на комар. Никой не може да докаже обратното.
	— Ама и аз не мога да им докажа, че наистина съм спечелил!
	— Можеш и още как! — успокои ме Къли. — Аз ще ти стана свидетел. Заедно с един шеф на зала и с един от крупиетата на барбут. Хвърлял си хубави зарове като луд и толкоз. Не бери грижа за тия работи. Имаш само един проблем — къде да скриеш разписките от касата на казиното.
	Известно време разсъждавахме по този проблем. Разрешението му, естествено, откри Къли.
	— Имаш ли адвокат? — попита той.
	— Нямам личен, но брат ми има един добър приятел — юрист.
	— Иди при него и го накарай да ти направи завещание — нареди ми Къли. — В него трябва да пише, че в касата на „Ксънейду“ имаш тридесет и три хиляди долара, които завещаваш на жена си. Всъщност, излишно е да ходиш при този човек, за да не научи брат ти. Ще използваме услугите на един тукашен адвокат, мой човек. Той ще изпрати копие от завещанието ти до Арти в специално запечатан плик. Ти ще предупредиш Арти да не го отваря, а просто да го запази. По този начин няма да го забъркаме. А на теб оставям да измислиш някаква история, която да му прозвучи правдоподобно.
	— Той едва ли ще ме попита нещо — рекох. — Ще направи каквото искам и ще си мълчи.
	— Брат ти действително е свестен човек — рече Къли. — Но проблемът с разписките остава. Ченгетата лесно ще разберат, че си наел касетка в банката. Защо не ги пъхнеш между старите си ръкописи, така, както си направил с парите? Дори да се стигне до обиск, едва ли ще обърнат внимание на няколко хартийки сред толкова други.
	— Не мога да рискувам — отвърнах. — Нека си помисля, все нещо ще ми хрумне…
	Къли с нищо не показа, че е забелязал уловката.
	— Номерата им ще фигурират в нашите архиви — отбеляза той. — Когато поискаш да си теглиш парите, спокойно можеш да подпишеш декларация, че си ги изгубил. Тя ще бъде напълно достатъчна.
	Отлично знаеше какво съм намислил да направя, разбира се. Да скъсам разписките. Същевременно никога нямаше да е сигурен, че действително съм го сторил. И по тази причина нямаше да може да заличи следите от факта, че казиното ми дължи някаква сума. Ако такова нещо изобщо му мине през главата, разбира се. Това означаваше, че не му се доверявам напълно, но за него такива подробности не бяха от значение.
	— Тази вечер съм организирал официална вечеря в твоя чест — смени темата Къли. — Ще дойдат няколко приятели плюс двете най-страхотни мадами от програмата.
	— Без мен — рекох. Имах предвид мадамите, разбира се.
	— Господи! — смаяно ме изгледа Къли. — Още ли не ти е писнало да чукаш собствената си жена? Колко време изтече?
	— Не — рекох. — Не ми е писнало.
	— И цял живот ще я караш така?
	— Точно — засмях се аз.
	Той се усмихна и поклати глава:
	— Май наистина си Мерлин Магьосника!
	Вечеряхме само двамата. После тръгнах на обиколка из игралните зали, а Къли изрази желание да ме придружи. Купувах чипове за по хиляда долара и „вегаското сако“ ми свърши добра работа. Пийвахме си по някое питие с шефове на зали, с директори на хотели, с по някоя мадама от балета. Всички се отнасяха към Къли с подчертано уважение и разказваха интересни истории. Беше изключително приятна вечер. Когато се прибрахме в „Ксънейду“, аз отидох на касата и предадох събраните чипове. Получих разписка за петнадесет хиляди долара, която внимателно скътах в портфейла си. През цялата нощ не направих нито един залог, но въпреки това Къли не мръдна от мен. Очевидно ми нямаше особено доверие.
	— Все пак трябва и да поиграя! — изразих протеста си аз.
	— Как не, как не! — жлъчно се усмихна той. — Иди да хвърлиш някой зар, но да знаеш, че ще ти счупя ръчичките, ако загубиш!
	Приближих се до една маса за барбут, извадих пет стотачки и ги смених за чипове. Слагах най-много по пет долара и въртях залозите си върху всички възможни комбинации. Печелих и губех, като несъзнателно се завръщах към позабравените комарджийски навици. От барбута се прехвърлих на рулетка, а след това на бакара. Играех леко и приятно като насън. Залагах дребни суми с променлив късмет, печалбата ми рядко надвишаваше това, което трябваше да дам за комисионна. В два часа сутринта бръкнах в джоба си и купих чипове за нови две хиляди долара. Къли нищо не каза.
	Отидох на касата и ги размених срещу разписка. Облегнат на една празна маса за зарове, Къли мълчаливо ме наблюдаваше. След малко се приближи и одобрително поклати глава:
	— Май наистина си се излекувал!
	— Забравяш, че съм Мерлин Магьосника, а не някой от твоите скапани дегенерати, които играят докато се скъсат!
	И наистина беше така. Нямаше го някогашното вълнение, не ме спохождаше приятният гъдел на риска. Имах пари да купя къща за семейството си, а в банковата ми сметка също бях сложил някой долар, просто така, за всеки случай. Печелех достатъчно и бях щастлив. Обичах жена си и работех върху нов роман. Хазартът не е нищо повече от едно развлечение. Но за цяла нощ игра загубих някакви си нещастни двеста долара. Къли ме поведе към кафенето да хапнем по един хамбургер с чаша мляко.
	— Утре трябва да работя — напомни ми той. — Да вярвам ли, че няма да играеш повече?
	— Бъди спокоен — отвърнах. — Тая нощ имам още много работа. Трябва да обикалям целия град и да обръщам мангизите в чипове. Реших да купувам само по петстотин, за да не бие на очи.
	— Добра идея — кимна Къли. — Във Вегас има повече ченгета, отколкото комарджии — млъкна за момент, после попита: — Сигурен ли си, че искаш да спиш сам? Имам няколко истински красавици на разположение.
	При тези думи се пресегна към най-близкия телефон.
	— Уморен съм, Къли — въздъхнах аз. Умората действително натежаваше в жилите ми като олово. Защото тук, във Вегас, беше едва един часа сутринта, докато в Ню Йорк беше вече четири. Часовата разлика си казваше думата.
	— Ако ти трябва нещо, просто се отбий в кабинета ми — рече той. — Дори и само за да си побъбрим…
	— Добре — кимнах аз.
	На другия ден се събудих около обед и веднага му позвъних. Никой не вдигна слушалката. Набрах домашния си номер в Ню Йорк, но и там нямаше никой. В Ню Йорк беше три часа следобед, а и събота. Сигурно е завела децата на гости при родителите си в Лонг Айлънд. Позвъних там и баща й вдигна слушалката. Първата му работа беше да ме запита какво правя във Вегас. Обясних му, че събирам материал за статия. Той прие това с нескрито недоверие, но все пак благоволи да прехвърли слушалката на Вали. Казах й, че се прибирам в понеделник с първия самолет, а от летището ще взема такси.
	После превключихме на обичайните за всяко семейство незначителни теми. Не обичах да говоря по телефона.
	Предупредих Вали, че повече няма да се обаждам, защото това си е чиста загуба на пари и време. Тя се съгласи с мен. Знаех, че ще остане при родителите си и в неделя, а никак не ми се искаше да я търся там. Дразнеше ме, че само чака да замина и веднага тича при мама и татко. Изпитвах някаква инфантилна ревност. Вали и децата са моето семейство. Те са ми единствените близки хора на този свят, с изключение на Арти. Не исках да ги деля с някакви си баба и дядо. Съзнавах, че това са глупости, но въпреки всичко реших повече да не звъня в Лонг Айлънд. Какво толкова, по дяволите! Няма да ме има само два дни, освен това Вали знае къде съм и винаги може да ме потърси…
	Цял ден обикалях игралните домове по Ивицата. Не забравях да се отбивам и в старите кръчми със стърготини по пода, разположени в центъра на града. Купувах чипове за по двеста-триста долара. Преди да се преместя в поредното заведение, неизменно залагах по някой долар на произволно попаднала ми маса.
	Обичах сухата и изгаряща жега на Вегас и затова се придвижвах пеш. Огладнях късно следобед и влязох да хапна в „Сандс“. На съседната маса се хранеха няколко красиви момичета. Бяха млади и жизнени, в отлично настроение. Клюкарстваха и се кискаха като ученички, макар че очевидно бяха от бранша. Хранех се така, сякаш ме нямаше там, но бях наострил уши да чуя за какво си говорят. В един момент, ми се стори, че споменаха и името на Къли.
	Спрях едно такси и се прибрах в „Ксънейду“. Вегаските собственици на таксита са изключително отракани, услужливи и общителни. Той веднага ме попита дали имам нужда от разтоварване. Отказах му, но въпреки това човекът ми пожела приятно прекарване и ми мушна листче с името на някакъв ресторант с отлична китайска кухня.
	В казиното на „Ксънейду“ смених новозакупените чипове и си прибрах поредната разписка. Имах вече девет подобни хартийки, а в джобовете ми останаха по-малко от десет хиляди долара. Извадих ги от „вегаското сако“ и ги прехвърлих в джобовете на всекидневния си костюм. Всичките бяха стотарки и лесно се побираха в обикновен пощенски плик. Взех под мишница яркото комарджийско сако и поех към кабинета на Къли.
	Едно цяло крило на хотела беше отделено за нуждите на администрацията. Изминах няколко десетки метра по главния коридор и стигнах до едно отклонение, което беше обозначено с табелка „Администрация“. Спрях пред вратата, на която пишеше „Съветник“. Секретарката във външната стая беше млада и изключително красива. Казах й името си, а тя натисна едно копче и го повтори с мелодично гласче. След секунда дебело тапицираната врата се отвори и на прага застана Къли. Прегърна ме и ме поведе навътре. Въпреки искрената му сърдечност аз продължавах да съм леко стегнат. Не можех да свикна с новото му положение, изглеждаше ми някак не на място в ролята, с която се беше нагърбил.
	Кабинетът му беше обзаведен луксозно и изискано. Кожен диван, удобни и меки кресла, дискретно осветление, оригинални картини по стените, за които не успях да си съставя мнение. Пред бюрото му бяха поставени три огромни телевизионни монитора. Единият показваше пуст хотелски коридор, на втория се виждаше играта на една от масите за зарове, а третият беше фиксиран върху празна зала за бакара. След секунда на първия екран се появи някакъв тип, който беше сложил ръце върху задните части на някаква мадама и я тикаше към стаята си.
	— Твоята програма май е по-интересна от тази на нюйоркската телевизия — рекох.
	— Длъжен съм да зная всичко, което става в хотела — сви рамене Къли. След това посегна към някакъв бутон на бюрото си и картините върху мониторите се смениха. Сега получихме възможност да хвърлим едно око на паркинга пред хотела, една от масите за тридесет и едно, която оживено работеше, и касиерката на бара, погълната от броене на пари.
	Хвърлих „вегаското сако“ върху бюрото на Къли и рекох:
	— Вече можеш да си го прибереш.
	Очите му за известно време останаха приковани в дрехата. После ги вдигна към мен и безизразно попита:
	— Успя ли да обърнеш всичките мангизи?
	— Не всичките — рекох. — Но сакото няма да ми трябва повече — усмихнах се и добавих: — И без това жена ми не може да го понася…
	— Аз нямам нищо против него — каза Къли и го взе в ръце. — Гроунвелт изпадаше в ярост от подобни неща. Какво ли е станало със сакото на Джордън?
	— Вдовицата вероятно го е предала на Армията на спасението заедно с останалите му дрехи — свих рамене аз.
	Къли го претегляше с ръце.
	— Лекичко е — рече. — Но наистина ни носеше късмет. Джордън спечели четиристотин бона с такова сако! А после взе, че се гръмна, тъпото му копеле!
	— Глупак! — добавих аз.
	Къли внимателно постави сакото обратно върху писалището. После седна на стола си и започна да се клати напред-назад.
	— Знаеш ли, когато отказа да вземеш ония двадесет бона, направо те сметнах за смахнат — неочаквано призна той. — А заедно с тебе и себе си, тъй като се оставих да ме убедиш. Но сега мисля, че това е най-доброто нещо, което съм сторил в живота си. Ако бях взел тези пари, стопроцентово щях да ги профукам, а после щях да се чувствам ужасно. Но не ги взех и се почувствувах истински горд от постъпката си, след като разбрах, че Джордън си е пръснал черепа. Не зная как да го обясня, но имах чувството, че не съм го предал. Ти и Даян също. В този хотел се събират непознати хора, ние тримата бяхме единствените, на които им пукаше за Джордън. Предполагам, че това не е било достатъчно, или пък за него не е означавало кой знае какво. Но аз се чувствувах по-другояче. А ти?
	— Едва ли — поклатих глава аз. — Просто не исках да се докосвам до проклетите му мангизи! Знаех, че ще направи някоя глупост!
	— Знаел си — грънци! — стреснато ме погледна Къли. — Мерлин Магьосника! Не на мене тия, момчето ми!
	— Подсъзнателно го знаех — обясних аз. — Някъде дълбоко в себе си очаквах подобен развой на събитията. Не помниш ли, че изобщо не се изненадах, когато ми съобщи новината?
	— Вярно — призна Къли. — Дори окото ти не мигна!
	Не обърнах внимание на язвителния му тон, помълчах малко, а после попитах:
	— Какво стана с Даян?
	— Адски тежко го преживя — рече Къли. — Здравата беше хлътнала по този тип… Знаеш ли, че й ударих една пушка точно в деня на погребението му? Най-странният секс в живота ми! Хем ревеше като луда, хем се чукаше така, сякаш й е за последен път! Направо ми изкара акъла! — после въздъхна и добави: — Цели два месеца къркаше като откачена, а после идваше да ми плаче на рамото. Накрая й излезе късмета и свали някакъв тип, който беше фрашкан с пари. Сега се подвизава някъде из Минесота и предполагам, че е съвсем почтена дама и вярна съпруга…
	— А какво ще правиш със сакото? — полюбопитствувах аз.
	— Мисля да го занеса на Гроунвелт — ухили се Къли. — Хайде, тръгвай, и без това възнамерявах да те запозная с него!
	След тези думи скочи от мястото си, грабна сакото и се насочи към вратата. Тръгнах подире му. Минахме край няколко кабинета и спряхме пред последната врата в коридора. Секретарката натисна едно копче и след миг се озовахме в огромния кабинет на Гроунвелт.
	Собственикът се надигна насреща ни. Беше доста остарял. Вероятно наближава осемдесетте, помислих си аз. Костюмът му беше с безупречна кройка, а бялата му коса беше сресана така, сякаш ще го снимат във филм. Къли ни представи.
	Гроунвелт стисна ръката ми и рече:
	— Прочетох вашата книга и много ми хареса. Не губете кураж и продължавайте да пишете. Един ден ще станете известен.
	Направо зяпнах от изненада. Нима това е човекът, който цял живот върти бизнес с хазарта? Нима това беше човекът с мрачна слава, от когото във Вегас продължаваха да се страхуват? През ум не ми беше минавало, че подобен човек може да си губи времето с четене. Ето какво прави клиширането мислене!
	За хора като Гроунвелт и Къли, които стопанисват големите вегаски хотели от сорта на „Ксънейду“, почивните дни на седмицата обикновено са най-натоварените. Знаех това от новите си познати в нелегалния бизнес, които редовно идваха да хвърлят по някой зар в събота и неделя. Но гостите се нуждаят и от доста допълнителни забавления. Ето защо имах намерението да кажа едно „здрасти“ и да си вдигам чуковете.
	Но Къли очевидно съвсем нямаше подобни намерения, защото тръсна синьо-червената дреха върху бюрото на шефа си и се ухили:
	— Това е последното. Мерлин току-що реши да ми го подари.
	Приличаше на глезен хлапак, който нарочно дразни нацупения си вуйчо, сигурен, че ще му се размине. За моя изненада Гроунвелт с удоволствие се включи в играта. И наистина се превърна в добродушен чичко, който няма нищо против шегите на своя племенник — пакостливо, но умно и надарено хлапе. Най-вероятният наследник на империята.
	Старецът натисна един бутон върху бюрото, изчака влизането на секретарката и кратко и нареди:
	— Донеси ми една ножица, но да е по-големичка.
	Погледнах жената с нескрито съчувствие. Откъде, по дяволите, секретарката на собственика на комарджийски вертеп като „Ксънейду“, ще намери голяма ножица в събота вечер? Но две минути по-късно тя се появи с исканата вещ. Гроунвелт я взе в ръка и се зае да реже на ивици моето „вегаско сако“. След малко вдигна поглед към мен и невъзмутимо каза:
	— Нямате представа как ме вбесявахте вие тримата, когато се разхождахте из казиното ми с тези палячовски дрехи! Особено през онази нощ, в която Джордън спечели цял куп пари!
	Мълчах и гледах как сакото ми бавно се превръща в купчина парцали. С доста голямо закъснение разбрах, че той очаква от мен някакъв отговор.
	— Нима се дразните от хората, които печелят? — попитах.
	— Това няма нищо общо с печалбите — отвърна Гроунвелт. — Просто беше фалшиво! Нима е възможно отчаян комарджия като Къли да облече подобно нещо? Защото той беше такъв тогава, такъв е днес и винаги ще бъде такъв! В момента просто прави един от обичайните опити да се откаже…
	— Аз съм бизнесмен! — опита се да протестира Къли, но старият му махна да мълчи.
	— Зная, че късмет съществува и се примирявам с този факт — продължи Гроунвелт. — Не понасям обаче заучените номера и мръсните трикове!
	Ръцете му сръчно работеха върху евтината подплата на сакото, изработена от изкуствена коприна, и тя бързо се превръщаше в тънки ивици. Говореше само на мен.
	— Вие пък сте от най-противните комарджии, Мерлин! Петдесет години съм в този бизнес и можете да ми вярвате! По-противен сте дори от най-безнадеждните типове, защото сте комарджия романтик. Въобразявате си, че сте като онзи тъп мошеник от романа на Фърбър, в който е влюбена най-прекрасната жена на света. Играете по най-идиотския възможен начин. Доверявате се на предчувствието си и вървите с процента на масата, после изведнъж решавате, че е дошло време да приложите някаква своя смахната система, която е въздух под налягане и нищо повече! И знаете ли какво ще ви кажа? Много малко хора бих посъветвал да се откажат от комара завинаги, и вие сте един от тях! — постави ножицата на писалището и ми се усмихна приятелски: — Но както виждам, май точно това сте решил да направите, нали?
	Обидих се малко и той го виждаше. Считах себе си за мъдър комарджия, който умее да прилага на масата точно дозирана смесица от късмет и магия. Гроунвелт очевидно прозря мислите ми, защото продължи:
	— Мерлин… Това име ви подхожда. От това, което съм попрочел зная, че не е бил кой знае какъв магьосник… Съвсем като вас — ръцете му стискаха ножиците и той отново започна да реже. — Но защо, по дяволите, направихте скандала с онзи дребен мошеник?
	— Скандал едва ли е точната дума — свих рамене аз. — Знаете как се получава понякога… Бях зарязал семейството си и се чувствувах отвратително. Всичко ми беше криво и просто трябваше да си го изкарам на някого.
	— Не избрахте, когото трябва — рече Гроунвелт. — Къли ви спаси задника тогава… С малко помощ от моя страна.
	— Благодаря — казах.
	— Предложих му работа, но той отказва — осведоми го Къли.
	Малко се изненадах, тъй като не допусках, че предложението на Къли е било предварително съгласувано с Гроунвелт. Но след това ми стана ясно, че Къли е бил длъжен да му разкаже всичко за мен. Включително и за начина, по който хотелът възнамерява да ме прикрие, ако ченгетата станат прекалено любопитни.
	— След като прочетох книгата ви стигнах до заключението, че сте изключително подходящ за длъжността заместник-директор по обществените контакти — поясни Гроунвелт. — Защото сте наистина талантлив писател…
	Бях убеден, че това са две коренно различни неща, но не казах нищо. После реших, че трябва да дам някакво обяснение и добавих:
	— Жена ми няма да ме пусне. В Ню Йорк са всичките й роднини и тя няма да ги напусне. Благодаря за предложението, все пак…
	— Наистина е по-разумно да не живеете в град като Вегас — кимна Гроунвелт. — Тук не е място за комарджия от вашия тип. Ще ми бъде приятно да вечеряме заедно, когато пак отскочите насам.
	Къли беше ангажиран с някакви важни гости от Калифорния и ме остави сам. Беше ми запазил маса за вечерната програма и аз се спуснах в бара. Гледах типичното, за Вегас пищно представление с куп полуголи момичета, които виеха снага в еротични танци. Изпълненията на певицата, чието име не слизаше от първите страници на вестниците в цялата страна, се редуваха с кратки водевилни сценки. Хареса ми единствено номерът с дресираните мечки.
	На сцената излезе красива жена, обградена от шест огромни мечока, които правеха страхотни номера. След всеки от тях жената целуваше в устата съответния мечок и той покорно се отправяше към мястото си. Косматите животни ми приличаха на някакви безполови и добре направени играчки. Но защо жената ги управляваше с целувки? Доколкото ми беше известно, мечките не се поддават на подобни ласки. После проумях, че целувките са за публиката, бяха нещо като прикрито предизвикателство. Дали жената не прибягваше нарочно до тях? Дали по този начин не изразяваше презрението си към нас, самодоволните типове, платили да я гледат? От дете мразех цирка и упорито отказвах да водя децата си на подобни спектакли. Ненавиждах дресурата от всякакъв вид. Но сега бях истински заинтригуван и изгледах всичко докрай. Постоянно очаквах някой от мечоците да направи нещо неочаквано.
	Програмата свърши и аз излязох да се разтъпча из казиното. Все още имах малко пари за обръщане. Наближаваше единадесет.
	Започнах с барбут. Не след дълго установих, че залагам по сто-двеста долара, вместо обичайните дребни суми. Бях загубил над три хилядарки, когато край масата се появи Къли със своите важни гости и удостовери с подписа си правото им на неограничен кредит. Когато свърши с това, той се приближи обхвана с един-единствен поглед положението ми и тихо прошепна:
	— Май е крайно време да престанеш, а?
	Почувствувах се като глупак. Изчаках поредната загуба, събрах си чиповете и тръгнах към касата. Прибрах разписката и се обърнах. Къли стоеше и ме чакаше.
	— Ела да пийнем по нещо — рече той и ме поведе към барчето, в което някога почивахме в компания с Джордън и Даян. Настанихме се в дискретно осветеното помещение и извърнахме глави към казиното. Забелязала Къли, сервитьорката забърза към нас.
	— Значи не успя да издържиш — констатира той. — Страстта към комара е като малария — винаги се връща.
	— И с тебе ли е така! — попитах.
	— Случи ми се един-два пъти — призна той. — Но аз никога не мога да изям дървото като теб! Колко се изръси?
	— Към три бона. Останалите превърнах в разписки. Тази вечер мисля да приключа.
	— Утре е неделя — напомни ми той. — Уговорил съм се с адвоката да бъде на разположение рано сутринта. След като си направиш завещанието и го пратиш на брат си, аз ще се лепна зад гърба ти и няма да мръдна нито крачка встрани, докато не те натоваря на следобедния самолет.
	— Тоя номер вече го опитахме с Джордън — засмях се аз. — И вероятно си спомняш резултата…
	— Господи, защо постъпи така този човек! — въздъхна Къли — Тъкмо му беше тръгнало! Трябваше да се стои тук и да печели като луд!
	— Вероятно се е страхувал да си изпробва късмета докрай — рекох.
	Къли ме изгледа така, сякаш се бях побъркал.


	На другата сутрин дойде да ме вземе от стаята. Закусихме, после се качихме в колата му и изминахме няколко километра надолу по Ивицата. В кантората на адвоката подписах завещанието си в присъствието на съответните свидетели. Два пъти повторих, че Арти трябва да получи копие веднага. Накрая Къли изгуби търпение и се обади:
	— Всичко ще бъде наред, не се безпокой.
	После направихме една кратка обиколка на града и Къли ми показа новите строежи. Тънката кула на хотел „Сандс“ хвърляше златни отблясъци в кристалночистия и прозрачен въздух на пустинята.
	— Този град ще се разраства до безкрайност — рече Къли. Бяхме заобиколени от безкрайното пясъчно море.
	— Поне място колкото искаш — кимнах аз.
	— Не е до мястото — засмя се Къли. — Комарът е основния двигател тук…
	На обед хапнахме леко, а след това влязохме в казиното на „Сандс“. Направихме „партия“ като едно време и се изправихме до една маса за барбут. Бяхме решили да вложим по двеста долара и нито цент повече.
	— Сърби ме дясната ръка и мисля да хвърля поне десет добри едно след друго! — подхвърли шеговито Къли, съвсем като в онази далечна нощ. Кимнах и му отстъпих правото да играе пръв. Както винаги хвърляше лоши, но този път го правеше с очевидно нежелание. Нямаше я предишната наслада и радостна възбуда от комара. Този човек май наистина се е променил! Излязохме от казиното и заминахме направо за летището. Къли остана да изчака обявяването на полета ми.
	— Ако имаш някакви неприятности, веднага да ми се обадиш! — нареди ми той. — А другия път ще вечеряме с Гроунвелт. Той те харесва. Никак не е лошо да имаш за приятел човек като него.
	Кимнах и извадих разписките от портфейла си. Бяха на стойност точно тридесет хиляди долара, платими от касата на хотел „Ксънейду“ при поискване. Разноските ми, включително билетите отиване и връщане и загубите на комар, възлизаха на три хиляди долара. Подадох му малките цветни хартийки и рекох:
	— Пази ми ги.
	Бях променил намеренията си съвсем внезапно и импулсивно.
	Къли внимателно ги преброи. Бяха дванадесет на брой. После пресметна стойността им и рече:
	— Значи ми поверяваш целия си капитал, а? Тридесет бона не са малко пари.
	— Все на някого трябва да се доверя — свих рамене аз. — А за теб поне зная нещичко — нали със собствените си очи видях как отказа да вземеш двадесет бона от Джордън, макар задникът ти да беше гол!
	— Ти ме подведе, мръсник такъв! — ухили се той. — Накара ме да се засрамя! Бъди спокоен, ще се погрижа за парите ти. Ако случайно закъсаш, можеш спокойно да разчиташ на заем от личната ми банкова сметка, а тези хартийки ще ти бъдат гаранцията. Само гледай да не оставяш улики за ченгетата…
	— Благодаря ти, Къли — рекох. — Благодаря ти за безплатния хотел, вечерите и всичко останало. Благодаря ти най-вече за това, че се съгласи да ми помогнеш.
	В този момент наистина го обичах. Беше един от малкото ми истински приятели. Въпреки това пак се изненадах от топлата му прегръдка на раздяла.
	Продължавах да размишлявам по този въпрос докато самолетът бързо напускаше залетите от златните лъчи на залеза западни райони и се потапяше в мрака на Изтока. Господи, та ние толкова малко се познавахме! Стигнах до извода, че сме се сближили просто защото и двамата бяхме самотници. И благодарение на Джордън, разбира се. Заедно присъствахме на поражението му, заедно го предадохме в обятията на смъртта…
	Отбих се в една телефонна кабина на летище Кенеди и позвъних на жена ми. Исках да й съобщя, че съм се върнал по-рано от предвиденото, но никой не вдигна слушалката. Отказах се да я търся у родителите й, взех такси и се насочих към Бронкс. Празният апартамент ме накара да изпитам отново познатото чувство на ревниво раздразнение. Но защо се дразня, че е отишла в Лонг Айлънд при родителите си? Нима е длъжна да стои затворена в този панелен апартамент? Защо да не бъде сред своите шумни и весели роднини, защо децата да не играят на чист въздух на зелената трева?
	Ще я почакам, реших аз. Вероятно скоро ще се прибере. Позвъних на Арти. Обади се жена му. Каза, че брат ми си е легнал рано, защото не се чувствува добре. Забраних й да го буди и изведнъж ме обхвана паника. Но жена му ме успокои като каза, че напоследък просто се е преуморил и няма нищо сериозно. Помолих я да му предаде, че утре ще му се обадя в службата и затворих.


	15.

	Годината, която последва, беше най-щастливата в живота ми. Очаквах завършването на къщата си. За пръв път в живота си щях да имам собствен дом и тази мисъл ме топлеше. Най-сетне щях да стана като другите — самостоятелен и независим от тълпата.
	Убеден съм, че това чувство се появи от нарастващото отвращение към жилищния комплекс в Бронкс. Направили по някой долар благодарение на упорития си труд, всички свестни обитатели на този комплекс, както бели, така и чернокожи, бързаха да го напуснат. На тяхно място се заселваха пропаднали типове. Те щяха да живеят тук завинаги. Бяха предимно пияници, наркомани и сводници, дребни крадци и сексуални маниаци, които сами не знаеха кога ще ги обземе болезнената лудост.
	Малко преди да започне това ново нашествие, полицията в квартала започна умишлено да се отдръпва. Новопристигналите бяха истински диваци и комплексът бързо започна да се руши.
	Асансьорите спираха, никой не си правеше труда да подменя разбитите врати и прозорци по входовете. Пияници завзеха малките градинки пред блоковете. Почти всяка нощ там ставаха скандали и диви оргии, които принуждаваха градската полиция да се намесва. Вали започна да посреща децата още на автобусната спирка. Един път не издържа и ме помоли да се преместим при родителите й, докато стане готова новата ни къща. Повод за това беше поредното гнусно престъпление в района — едно чернокожо десетгодишно момиченце беше изнасилено, а след това хвърлено от покрива на десететажен блок.
	Успях криво-ляво да я успокоя. Знаех, че се срамува да каже това, което мисли — че е ужасно изплашена от черните мутри наоколо. Получила либерално образование и възпитана в расова търпимост, тя цял живот беше вярвала, че хората са равни помежду си.
	Моите възгледи бяха доста по-различни. Считах себе си за реалист, а не за тесногръд фанатик. Ню Йорк бавно, но сигурно се превръщаше в разделен град. Общинските жилищни комплекси се населваха с все повече чернокожи и ставаха нови гета, в които тези чернокожи се оказваха напълно изолирани от бялото население на града. На практика градската управа използваше тези комплекси като санитарен кордон, те постепенно заприличваха на миниатюрни харлеми, безнадеждно затънали в урбанистичен либерализъм. Тук се заселваха и онези човешки отпадъци от бялата общност, които бяха зле образовани, за да изкарват хляба си по нормален начин, и твърде ограничени като личности, за да се вместят в нормалната семейна структура. Всички, които имаха някакъв шанс, бягаха презглава към предградията, самостоятелните къщи или търговските зони на града. Но балансът на силите все още не беше се променил и черните бяха два пъти по-малко от белите, а социално стабилните семейства, независимо от цвета на кожата, все още се радваха на известно предимство в количествено отношение. По моите изчисления, в комплекса можеше да се живее сравнително безопасно още поне една година — т.‍е.‍ толкова, колкото оставаше до завършването на новата ми къща. Признавам, че за нищо друго не ми пукаше, най-малко за съседите. Повечето от тях бяха животни без капка воля, живеещи ден за ден с къркачка, наркотици и малко секс, ако им падне, разбира се. Кварталът бавно се превръщаше в огромен приют за утайката, за изхвърлените от обществото хора.
	Но аз какъв съм? Не съм ли същият, след като все още живея тук?
	На нашия етаж живееше една млада негърка с четирите си деца. Симпатична, приятна жена, винаги в добро настроение. Мъжът й си беше отишъл още преди да се нанесат тук и аз не го познавах. Денем съседката ни беше безупречна домакиня и майка. Децата й бяха спретнати и чисти, тя редовно ги изпращаше и посрещаше на автобусната спирка след училище. Но вечер се преобразяваше. Гримирана и наконтена, тя излизаше малко след вечеря и не се страхуваше да остави децата сами в апартамента, макар най-голямото от тях да беше едва десетгодишно. Вали поклащаше неодобрително глава, а аз й казвах да не се бърка в чужди работи.
	Една вечер, доста късно, кварталът се огласи от сирените на противопожарната служба. Бяхме си легнали. Скочих на крака, тъй като усетих миризмата на дим. Прозорецът на спалнята ни беше точно срещу апартамента на съседката. С ужас видяхме, че там играят ярки пламъци, а дечицата се мятат сред тях. Беше като някакъв кошмарен филм. Вали скочи от леглото, метна някакъв пеньоар на раменете си, грабна одеялото и се втурна навън. Последвах я. Вратата на съседката ни, разположена в дъното на дългия коридор рязко се разтвори. От нея изскочиха обхванатите от паника дечица и се спуснаха да бягат. Вали хукна подире им, а аз зяпнах от учудване. Тичаше като луда, повлякла одеялото след себе си. Едва тогава видях това, което тя беше забелязала още в първия миг. Изтикало навън по-малките деца, най-голямото момиченце залиташе като пияно, а дрехата на гърба му гореше. Миг по-късно се превърна в жива факла, от която хвърчаха кървавочервени пламъци. Момиченцето падна и се замята върху цимента. Вали скочи отгоре му и го обви плътно с одеялото. За миг и двете изчезнаха в облаци от мръсносив пушек. В следващия площадката се изпълни с пожарникари, грабнали пики и маркучи в ръце.
	Положението беше овладяно само за няколко секунди. Вали се облегна на рамото ми и двамата бавно се прибрахме у дома. В алеята пред блока проблясваха сините лампи на болничните коли. Изведнъж видях негърката от отсрещния апартамент. Блъскаше с юмруци по стъклото и крещеше, а от дланите й струеше кръв. Не можех да разбера какво, по дяволите, иска да направи. После изведнъж ми просветна — просто искаше нарочно да се прободе на острите стъкла! От гъстия дим зад нея изскочиха двама-трима пожарникари с каски на главата. Бяха успели да потушат пожара, предизвикан главно от запалената покъщнина. Дръпнаха я от стъклото, а миг по-късно я видях здраво завързана върху носилка. Двама едри мъже я вдигнаха и я понесоха надолу към чакащите линейки.
	Оказа се, че някой архитект добре си беше свършил работата. Градени без мисъл за печалба, сградите бяха проектирани умно и рационално. Нито пламъците, нито отровният пушек можаха да стигнат до съседните апартаменти. Изгоря единствено жилището на негърката. По-късно научихме, че макар и доста пострадало, момиченцето на съседката е добре. Междувременно майка му излезе от болницата.
	Седмица по-късно, в събота, Вали взе децата и отиде у родителите си, за да мога спокойно да поработя. Заех се да редактирам последната глава на книгата си. По някое време ми се стори, че някой чука на външната врата. Станах от кухненската маса и отидох да проверя.
	На прага стоеше мършав негър. Кожата му беше светло шоколадова, носеше тънки мустачки, а косата му беше изкуствено изправена. Промърмори някакво име, което не разбрах, но въпреки това кимнах с глава.
	— Исках да благодаря на вас и съпругата ви за това, което сте направили за детето ми — промълви той.
	Едва сега ми стана ясно, че той е бащата на децата, които живееха насреща.
	Поканих го да изпием по чашка, тъй като забелязах, че е засрамен до сълзи от обстоятелството, че е принуден да благодари на някого за нещо. Той пристъпи една крачка навътре, но решително отказа питието.
	Направих всичко възможно да се покажа любезен, но презрението ми очевидно си е проличало. Всъщност не го презирах, а направо го мразех. Беше от онези черни копелдаци, които зарязват жена и деца и си живеят живота. Бях чел всичко излязло в печата за хилядите нещастни семейства на чернокожите нюйоркски обитатели. Знаех, че мъже като този насреща ми, напускат семействата си под натиска на суровата действителност. Разумът ми приемаше подобни доводи, но чувствата ми категорично ги отхвърляха. Как е възможно да мислят само за себе си, след като са създали деца, да ги вземат дяволите! Какви хора са те, може ли пък чак толкова да не им пука? Аз самият бях устроен съвсем различно и едва ли някога бих могъл да живея сам за себе си.
	После изведнъж забелязах сълзите, които се търкаляха по шоколадовите му бузи. Забелязах и красивите дълги мигли, покриващи топли кафяви очи. Миг по-късно разбрах смисъла и на това, което шепнеха устните му.
	— Моето малко момиченце тази сутрин умря, човече… Докторите не успяха да го спасят…
	Протегнах ръце точно навреме, за да уловя политналото му назад тяло. Човекът преглътна събралата се в гърлото му топка и продължи със задавен глас:
	— Уж щеше да се оправи… уж изгарянията не бяха толкоз тежки… Да, ама умря! Отидох на посещение, а всички ме гледат някак особено… „Значи ти си бащата, а? Къде беше досега, какво правеше?“ Сякаш ме обвиняваха!
	Знаех, че в хола имаме бутилка ръжено уиски. За в случай, че ни дойде някой от роднините на Вали. Самите ние не пиехме дори капка. Трябваше да намеря бутилката.
	— Чакай малко — рекох на разплакания мъж. — Имаш нужда от една глътка.
	Открих шишето в кухненския шкаф и поставих две чаши на масата. Човекът изпи своята наведнъж, без вода и без лед. Секунди след това се беше овладял. Чувствувах, че не е дошъл да ни поднесе благодарностите си, а просто е имал нужда да си излее душата пред някого. Слушах го мълчаливо и се питах възможно ли е да не забелязва присъдата в моите очи.
	Налях му още един пръст и той уморено приседна на диванчето.
	— Знаеш ли, никога не съм искал да избягам от семейството си — рече. — Но жена ми беше прекалено жизнена, идваше ми твърде нанагорно с нея… Бачках като побъркан, бачках на две места, не знаех сън и почивка. Спестявах пари, за да си купя жилище и да отгледам децата си както трябва… Но тя искаше удоволствия, искаше забавления… Налагаше ми се с лекота и правеше каквото иска. Трябваше да се махна. Исках да виждам децата, но тя не ми позволяваше. Когато й давах пари, тя ги харчеше за себе си, а не за децата. После си станахме чужди, знаеш… Намерих жена, която ме разбира и все повече се отдалечавах от децата си… А сега всички ме обвиняват за смъртта на скъпото ми момиченце, защото ме мислят за лекомислен тип!
	— Но жена ти е тази, която ги остави сами.
	— Не мога да я виня — въздъхна човекът. — Наложи ли й се да не излиза две вечери подред, направо става бясна! А парите не й стигат за бавачка… Какво можех да направя аз? Трябваше да се примиря с положението или да я убия!
	Нямах какво да кажа, просто седях и го гледах. Ясно виждах, че се срамува задето разголва душата си пред един непознат, при това бял. А после проумях, че единственият човек на този свят, който вижда този срам, съм аз. По единствената причина, че за него съм никой, а жена ми все пак е потушила пламъците, обхванали телцето на дъщеря му.
	— Онази вечер тя почти успя да се самоубие — рекох. Имах предвид майката на децата му.
	Очите му отново се насълзиха.
	— О, тя обича децата! — простена той. — Обича ги страшно много, въпреки че ги оставя сами. Цял живот няма да си прости, човече, цял живот! И знаеш ли какво ще стане с нея? Ще се пропие и ще се затрие като човек! Не зная как бих могъл да й помогна…
	И на това нямах какво да кажа. Някъде дълбоко в съзнанието ми проблесна мисълта, че работната нощ е безвъзвратно изгубена, тъй като едва ли щях да се върна към записките си след тази история.
	Предложех му да остане и да похапнем. Но той поклати глава, допи чашата си и стана. Отново ми изрази своята благодарност и отново на лицето му се изписа срам и унижение.
	На другия ден разказах на Вали какво се е случило. Тя се разплака и се затвори в спалнята, а аз се заех да приготвям вечерята на децата. Господи, с каква лекота осъдих един човек! Без да го познавам, без да съм чул дори дума от устата му. Автоматично го причислих към наркоманите и пияниците просто защото вестниците ми бяха промили мозъка със своите клишета. Смятах, че е избягал от семейство и близки, от дом и кръв просто за да излезе от омагьосания кръг на човек, който е обречен по рождение. И именно затова е виновен за смъртта на дъщеря си. А не си давах сметка, че собствената му присъда е много по-сурова от моята, оформена единствено на базата на възприетите стереотипи и невежеството. Че за този човек животът е свършен…
	Само седмица по-късно кварталната хроника ми даде друг подобен повод за размисъл. Семейство младоженци, безкрайно влюбени един в друг, симпатични хора, стигнаха до първия си скандал. Оказа се, че мадамата вече се сдобила с любовник, но за нещастие той отказал да се задоволи с ролята си и съпругът научил всичко. Заслепен от ярост, той грабнал един нож и й прерязал гърлото. За щастие нараняването не беше фатално и грешната съпруга изглеждаше страшно романтично с дебелата бяла превръзка около шията.
	А аз очаквах с нетърпение да се изнесем от този квартал.


	16.

	Рушветчийският бизнес продължаваше да процъфтява. В резултат от него в службата започнаха дори да ме хвалят, тъй като работех съвестно и прилежно, без никакви отсъствия. Заради подкупите се принудих да изуча детайлно военните устави и разпоредби и в крайна сметка се превърнах в наистина безупречен специалист.
	Специалните ми познания пък доведоха до създаването на една наистина съвършена система в бизнеса. След като изкарваха шестмесечната си служба, клиентите ми отново трябваше да бъдат записани при мен за седмичната подготовка и летните лагери. Аз пък им предлагах да ги освободя и от тези задължения, при това съвсем законно. Просто ги прехвърлях в списъка на запасните, които могат да бъдат мобилизирани само в случай на война. Стига с тия седмични занимания! Стига с тези глупави летни лагери! Цената ми отново се вдигна, при това с един сериозен плюс — уредените в дълбокия запас освобождаваха в списъците ми нови места, а тези места струваха добри пари.
	Една сутрин отидох на работа както обикновено. Настаних се зад бюрото и разгърнах сутрешния вестник. На първа страница имаше голяма снимка на трима младежи, двама, от които ми бяха познати. Срещу двеста долара на човек ги бях уредил на съкратена служба едва вчера. Сърцето ми подскочи, стана ми лошо. Край на машинациите, край на подкупите! Сега вече ще си платя! Овладях се с огромно усилие на волята и прочетох текста под снимката. Но предварително бях убеден, че съм разкрит. Работата се оказа далеч по-невинна — младежът в средата на снимката бил син на известен нюйоркски политик и вестникът просто го четкаше — ето, виждате ли патриотизма на нашите управници, които не се колебаят да пращат синовете си в армията. Това беше всичко.
	Но снимката продължаваше да ме плаши. Пред очите ми отново изплува старият и позабравен вече кошмар — слагат ми прангите и ме тикват в кафеза, а Вали и децата остават на произвола на съдбата. Естествено знаех, че близките й няма да я изоставят, но нали аз нямаше да съм с тях? Ще изгубя семейството си!
	Франк пристигна и аз споделих тревогите си с него. Той само се засмя и каза, че всичко е наред. Двама от моите клиенти на първа страница на „Дейли нюз“? Че какво по-хубаво от това! После изряза снимката и я залепи на таблото за обяви. Сметнал, че сме я поставили там, за да повдигнем морала на колегите си, майорът ни изказа специална похвала. Щяхме да се пукнем от смях.
	Но макар и фалшива, тревогата все пак успя да ме извади от равновесие. И аз като Франк неусетно бях започнал да вярвам, че ще вземам рушвети до пенсия. И вероятно наистина щеше да стане така, ако не беше настъпила Берлинската криза. В резултат президентът Кенеди издаде заповед за мобилизация на стотици хиляди запасняци.
	Когато ни съобщиха, че поделенията под наш контрол се прехвърлят на действителна военна служба за срок от една година, старият оръжеен склад се превърна в истинска лудница. Най-много побесняха тарикатите, които си бяха платили, за да служат шест месеца. Не можеха да си простят, че са били надхитрени от най-тъпото творение на тази държава — армията на Съединените американски щати! Да се минат точно те — най-кадърните млади копелета, хитри юристи, способни борсови агенти, гении на рекламния бизнес! Заслепени от явните предимства на шестмесечната служба, те бяха изиграни и продадени от едно малко допълнение към закона за военна служба, което изглеждаше толкова невинно, че никой не му беше обърнал внимание. А то гласеше, че всички запасни се призовават на редовна военна служба в случай на национална опасност. И стана така, че най-големите тарикати бяха прецакани от най-големите балъци. Аз също не бях кой знае колко доволен от създалото се положение, макар че мислено се поздравих за далновидността да не приема запасен чин заради няколко долара в повече. Но бизнесът ми с рушветите отиде на кино. Край на хилядарката чист доход в края на всеки месец, край на лесните пари. Преместването ми в новата къща на Лонг Айлънд беше въпрос на дни. Но тогава все още не знаех, че именно тази промяна ще доведе до катастрофата, която очаквах. Тогава бях прекалено зает с обработването на планината от документи, необходими за прехвърлянето на моите запасни в редовната армия.
	Трябваха вещеви торби и униформи, всички запасни трябваше да получат лични повиквателни. Едновременно с това започна войната за измъкване, тъй като всички знаеха в кои случаи човек може да бъде освободен, според устава, разбира се. Най-зле от всички бяха хората с три-четири години в запаса, някои от тях само на няколко седмици от края на задълженията си. През това време тези хора бяха направили кариера, бяха създали семейства и деца, живееха с чувството, че са най-привилегированите чинове на американската армия. И изведнъж всичко отива по дяволите!
	Но не трябваше да се забравя, че това действително бяха най-умните чеда на Америка, бъдещите гиганти във всички сфери на обществения живот. Те нямаха никакво намерение да се примиряват със създалото се положение. Един такъв тип, съдружник с баща си в солидна и процъфтяваща брокерска фирма на Уолстрийт, вкара жена си в лудница и подаде молба за освобождаване като особено тежък случай. Дадох ход на молбата му, която беше подкрепена с всички необходими медицински свидетелства. Но номерът не мина. Вашингтон вече беше залят от подобни молби и се беше взело решение никой да не бъде освобождаван поради тежко семейно положение. Получих официално писмо, в което ми съобщаваха, че нещастникът трябва да бъде мобилизиран, а молбата му ще бъде разгледана впоследствие от специална комисия на Червения кръст. Вероятно тази комисия беше свършила добра работа, тъй като месец по-късно, след като новобранецът вече беше заминал с частта си за Форт Лий, Виржиния, в канцеларията ми изведнъж цъфна „лудата“ съпруга и подаде молба за изпращането й в същия град*. Беше жизнена и очевидно здрава жена, на която вероятно й беше писнало да лежи в психиатрията.
	[* При мобилизация жените на американските войници имат право на безплатна квартира в близост до поделението на съпрузите си два месеца в годината. — Б.‍пр.‍]
	Позвъни ми и мистър Хилър, който беше разтревожен за съдбата на своя скъп Джеръми. Казах му, че нищо не мога да направя. Но той продължи да ме притиска. Тогава полу на шега му подхвърлих, че синчето може да отърве казармата само ако докаже, че е педераст. След дълга пауза мистър Хилър любезно ми благодари и затвори. Само след два дни в канцеларията ми се появи и самият Джеръми Хилър. Поиска да попълни молба за освобождаване от военна служба поради хомосексуални наклонности. Предупредих го, че това остава за цял живот в досието му, че след време може да съжалява за необмислената си постъпка.
	Момчето се поколеба, после с нежелание отрони:
	— Баща ми е на мнение, че е по-добре така, отколкото да ме убият във войната…
	Пуснах молбата. Но няколко дни по-късно от щаба на Първа армия дойде писмо, с което ми се нареждаше да мобилизирам запасния Хилър. Случаят му ще бъде решен от специално създаден Медицински съвет. Още една вратичка се затръшна пред кръшкачите.
	Очаквах да ме потърси и Ели Хемзи, но той не го направи. Синът му Пол не се беше мяркал на занятията нито веднъж. Всичко ми стана ясно, когато му пратих повиквателната. Няколко дни след нея по пощата пристигна писмо от името на известен в цяла Америка психиатър. С помощта на редовно заверени документи в него се доказваше, че през последните три месеца Пол Хемзи е бил подложен на интензивна електрошокова терапия и следователно е негоден за редовна военна служба. След кратка справка с Устава разбрах, че мистър Хемзи отново е намерил начин да отърве синчето си. Вероятно се беше съветвал с далеч по-високопоставени от мен хора. Изпратих документите в щаба на армията и зачаках отговора. Беше ми много интересно да видя какво ще се получи. Любопитството ми беше задоволено точно след четири дни. Получих обратно документите на запасния Пол Хемзи заедно със специална заповед лицето да бъде освободено от задълженията си към армията на Съединените щати. Колко ли кашона дрехи му е струвало всичко това, запитах се аз.
	Правех опити да помагам на всички, които подаваха молби да бъдат освободени по лични или здравословни причини. Прилежно изпращах молбите им в щаба, а после звънях да напомня за отговорите. С една дума, правех всичко възможно да бъда от полза на своите доскорошни клиенти. А Франк Алкор правеше точно обратното.
	Той беше мобилизиран заедно със своите роти. За него службата беше въпрос на чест и по тази причина не направи никакъв опит за освобождаване, макар че с всичките тези деца и болни родители имаше съвсем резонни основания да го направи. Освен това презираше всеки, който направи опит да се измъкне. Като главен администратор молбите за освобождаване пристигаха на бюрото му, но той не им даваше ход. Нито един от неговите хора не отърва казармата, дори онези, които имаха съвсем законни основания за това. Но голяма част от тези момчета му бяха пълнили гушата, за да постъпят на съкратена служба. По тази причина облаците над главата му се сгъстяваха. Но Франк пет пари не даваше за никакви облаци и най-спокойно замина за Форт Лий като военизиран администратор на своите три роти, вече в униформа на старши сержант.
	Мен самият постоянно ме занасяха на тема мобилизация, но в подигравките прозираше нескрито уважение. Това копеле сигурно е знаело нещо, мислеха си колегите ми. Защото се оказа, че от цялата служба само аз не съм се изкушил от допълнителното заплащане и си бях останал стопроцентов цивилен. Гордеех се със себе си. Толкова отдавна бях предвидил хода на събитията. Парите не означават нищо, когато получаването им е свързано с опасност. Не се бях изкушил дори когато шансовете да бъда мобилизиран бяха едно на хиляда. Вероятно това беше пръстът на съдбата. Или си бях ясновидец по рождение. По ирония на съдбата много от хората, които се бяха сражавали във Втората световна война, отново попаднаха в капана. Направо не им се вярваше, че след три-четири години война отново ще облекат униформата. Но нищо не можеха да направят. Макар че едва ли щяха да ги вкарат в истински бой, тези ветерани си бяха изиграни и толкоз! Не беше честно спрямо тях. Само Франк Алкор беше доволен.
	— Щом съм бъркал в меда, трябва да си платя — каза ми на заминаване той. А после се усмихна и добави: — Ще ти призная нещо, Мерлин. Винаги съм те смятал за глупак, но в този момент ми изглеждаш доста умно копеле!
	Бяхме приключили с експедирането на новобранците. Бръкнах в чекмеджето си и извадих подаръка, който му бях приготвил. Един страхотен ръчен часовник със сума боклуци по него — разните му там датници, хронометри и компаси. Струваше цели двеста долара, но исках да му подаря нещо наистина ценно. През тези години доста се бях привързал към него. Освен това бях малко гузен, че той заминава, а аз оставам у дома. Франк се трогна и топло ме прегърна. После се ухили и подметна:
	— Ще го държа на твое разположение, момчето ми. Винаги можеш да го заложиш, ако закъсаш с мангизи!
	Избухнахме във весел смях.


	През следващите два месеца оръжейният склад опустя. Почти всички роти преминаха на редовна служба, а за шестмесечната програма вече никой не си спомняше. Останах безработен. По отношение на рушветите, разбира се. Нямах абсолютно никаква работа и скоро започнах да си нося ръкописа в службата. Майорът и лейтенантът рядко се мяркаха насам. Целият етаж беше на мое разположение, тих и спокоен. В един такъв ден на вратата на канцеларията се почука. Влезе един едър младеж, който безцеремонно се настани насреща ми. Попитах го с какво мога да му услужа, а в отговор той ме попита дали си го спомням. Поклатих глава, макар чертите му да ми бяха смътно познати.
	— Някога вие ми помогнахте. Просто тъй, от добро сърце… Жена ми е болна от рак…
	Сега вече си спомних. Един от доволните ми клиенти беше довел това момче при мен. Мъри Нейдълсън, това беше името му. Ходихме да обядваме заедно. Клиентът ми се казваше Бъди Стоув, преуспяващ брокер на Уолстрийт и страхотно добър търговец. Именно той ми обясни за какво става въпрос. Жената на Мъри Нейдълсън била болна от рак. Лечението й струвало много пари и Мъри нямал възможност да си плати подкупа, за да бъде включен в списъците. Освен това умирал от страх, че ще го лапнат за две години и ще го запратят на някоя база отвъд океана. Попитах го защо не подаде молба да го освободят поради тежко семейно положение. Отвърна, че вече е подал такава молба, но тя не била уважена.
	Не ми се вярваше много-много, но нищо не казах. Бъди започна да обяснява какво й е хубавото на шестмесечната програма. Сякаш не знаех, че при нея се служи само в Щатите и куп още глупости. Но Мъри действително би могъл да настани жена си в близост до казармата, където и да е тя. Същото можеше да стори и след като се уволни, по време на кратките летни лагери. Очевидно човекът искаше да бъде край жена си.
	Кимнах с глава и казах, че ще уредя въпроса му. Именно тогава Бъди ми разкри истината — приятелят му нямал нито цент. А след това ме попита ще го уредя ли безплатно.
	През цялото време Мъри гледаше в земята. Бях убеден, че всичко е измама, но едновременно с това не можех да си представя, че човек може да предизвиква съдбата по толкова безогледен начин — да каже, че жена му е болна от рак само за да си спести няколко долара! А след това си представих и една по-друга картина. Представих си, че цялата афера е разкрита, а вестниците подробно описват как съм изнудвал човек, на когото съпругата е болна от рак. Щях да изглеждам като най-мръсното копеле на света, дори и в собствените си очи. По тази причина казах, че няма никакви проблеми, а после пожелах на Мъри жена му да се оправи. С това приключи и обядът.
	Не бях особено ядосан. Неизменно се придържах към правилото да включвам в съкратената служба всеки, който честно ми каже, че няма пари. Случваше се непрекъснато и вече бях свикнал да го приемам като особен вид благотворителна дейност. Но сега трябваше да прехвърля този младеж в запаса завинаги, а тази сделка струваше доста повече от другата. За пръв път ми се случваше да правя това нещо безплатно. За тази услуга самият Бъди Стоув ми наброи пет стотачки, плюс още две за включването му в съкратената военна служба.
	Въпреки всичко си свърших работата както трябва. Мъри Нейдълсън отслужи своите шест месеца, после го прехвърлих в запаса и той се превърна в едно нищо незначещо име сред милиони като него. Какво, по дяволите, го води отново при мен?
	Стиснах ръката му и зачаках.
	— Преди известно време ми се обади Бъди Стоув — започна той. — Изпратили му повиквателна, въпреки статута му на постоянен запасен. Оказало се, че има специален ВОС и трябва да върви в казармата.
	— Лош късмет — промърморих нелюбезно аз. Не исках да създавам впечатление, че съм готов да върша нови безплатни услуги.
	А Мъри Нейдълсън ме гледаше с погледа на човек, който е решил да си излее душата на всяка цена. Облегнах се на стола си и твърдо добавих:
	— Нищо не мога да направя за него.
	— Той си го знае — поклати глава Мъри Нейдълсън, после помълча и добави: — Аз така и не успях да ви се отплатя за услугата, която ми направихте… Още тогава ми се щеше да ви кажа, че никога няма да забравя това. А сега дойдох да видя дали пък аз няма да мога да ви помогна…
	Стана ми неприятно. Има си хас да ми предложи пари след толкова години! Свършеното — свършено. А и предпочитах да си имам за спомен и няколко добри дела…
	— Забравете за това — притеснено продумах аз. Не исках да го питам за здравето на жена му, защото така и не успях да повярвам на онази история. Притеснявах се от благодарността му. Бях проявил съчувствие, бях му направил един благороден жест и толкова.
	— Бъди ми каза да дойда — продължи Нейдълсън. — Иска да ви предупредя, че във Форт Лий е пълно с агенти на ФБР, които разпитват хората от вашите роти. Задават им само един въпрос — платили ли са, за да бъдат включени в съкратената програма за военно обучение. Интересуват се за вас и Франк Алкор. Приятелят ви здравата е загазил. Повече от двадесет души са дали показания срещу него. Бъди каза, че най-много след два месеца ще го съдят в Ню Йорк. За вас не знае нищо определено. Помоли ме да ви предам много да внимавате. Обеща да ви намери добър адвокат…
	За известно време дори престанах да го виждам. Пред очите ми се спусна черна пелена. Стана ми лошо и с усилие на волята избягнах повръщането. Столът ми сякаш потъна, в съзнанието ми се заредиха ужасяващи картини — идват да ме арестуват, Вали изпада в ужас, баща й е страшно разгневен, а брат ми е потънал в земята от срам. Това, което доскоро считах за моето тайно отмъщение към обществото, вече съвсем не изглеждаше вълнуващо и приятно приключение.
	Нейдълсън очевидно чакаше да кажа нещо.
	— Но как са успели да ни надушат, господи! — простенах аз. — След общата мобилизация играта беше приключена! Как са попаднали на следа?
	Нейдълсън имаше виновно изражение, сякаш той трябваше да отговаря за всички, които са ни тикали пари в ръцете.
	— Част от вашите клиенти толкова побеснели, когато им изпратили повиквателни, че изпратили анонимни доноси до ФБР. Най-подробно описвали как са давали подкупи, за да влязат в казармата по съкратената програма. Направили го само за да накиснат Алкор, който пречел на всички, които все пак имали шансове да се откачат от мобилизацията. А в самата казарма колегата ви се проявявал като натегач и това още повече настроило хората срещу него. Решили да го натопят и са го подредили здравата!
	Умът ми бясно препускаше. Скоро щеше да стане година откакто ходих до Вегас да си скрия парите. За това време успях да натрупам нови петнадесет хиляди долара. Всеки момент щях да се нанасям в новата къща в Лонг Айлънд, вече напълно завършена. Аферата изгърмя в най-неподходящото време. Най-малко сто души от мобилизираните във Форт Лий можеха спокойно да дадат показания срещу мен. Колко от тях ще изпеят, че са ми дали подкуп?
	— Бъди сигурен ли е, че срещу Франк ще има дело? — попитах аз.
	— Няма начин да му се размине — отвърна Нейдълсън. — Само правителството е в състояние да потули скандал от такъв мащаб.
	— А има ли такава вероятност?
	— Не ми се вярва — поклати глава той. — Според Бъди вие имате голям шанс да се измъкнете. Всички, с които сте имали вземане-даване, ви мислят за добро момче. Не сте бил алчен като Алкор и сте се задоволявали с това, което ви се предлага. Никой няма желание да ви натопи. Бъди се е заел да разговаря с всеки от тях поотделно. Едва ли някой ще даде показания срещу вас…
	— Предайте му дълбоките ми благодарности — рекох.
	Нейдълсън стана и ми стисна ръката.
	— Дойдох просто заради вашата човечност — каза той. — Готов съм да ви стана свидетел в съда, можете да разчитате на показанията ми пред ФБР. Ще направя всичко, което зависи от мен.
	Просълзих се от благородството на този младеж.
	— Мога ли да направя нещо за вас? — попитах го развълнувано аз. — Има ли опасност да бъдете мобилизиран?
	— Не — поклати глава той. — Не зная дали си спомняте, но аз имам син на четири годинки. А жена ми преди два месеца почина, така че едва ли някой ще успее да ме прибере…
	Цял живот няма да забравя лицето му в този миг. На него се бяха изписали срам и отвращение, сякаш се проклинаше, че е останал жив. Имаше и горчиво примирение. Беше безсилен да направи каквото и да било, беше принуден да следва пътя, който му е предначертала съдбата. Да се грижи за невръстното си момченце, да ходи на работа, да изпълни молбата на приятеля си и да ме предупреди за надвисналата опасност, да ми благодари за нещо, което някога е било от огромно значение за живота му, но днес не струва пукната пара… Смотолевих някакви съболезнования. Чувствувах се отвратително. Младежът положително остави новината за смъртта на жена си за най-накрая, защото добре си спомняше недоверието, с което бях изслушал цялата му история. Това беше неговото мъничко отмъщение.
	Прекарах една кошмарна седмица в напрегнато очакване. А после гилотината се спусна.
	Беше понеделник. С изненада видях, че свеж и гладко избръснат, майорът е дошъл на работа в необичайно ранен час. Не ми каза нито дума, само ми хвърли един странен поглед през остъклената стена между кабинета му и моята канцелария.
	В десет нула-нула на вратата се почука. Бяха двама и изглеждаха съвсем като на филм — старомодни костюми и вратовръзки, мрачни и безжизнени физиономии. Попитаха за майора. По-възрастният беше около 45-годишен, лицето му беше сбръчкано и леко отегчено. Другият не беше толкова типичен. Беше доста по млад от колегата си, с едра и мека фигура на човек, който никога не е спортувал. Кокалестото му тяло си личеше дори под широкия консервативен костюм, а лицето му беше затворено, но несъмнено симпатично и вдъхващо доверие. Посочих им кабинета на шефа. Останаха при него около половин час, после излязоха и се изправиха пред бюрото ми.
	— Вие ли сте Джон Мерлин? — попита по-възрастният със сух и официален глас.
	— Аз съм.
	— Искаме да проведем един разговор насаме. Имаме разрешението на вашия началник.
	Станах и ги поведох към едно от помещенията, използвано някога за нощни дежурства. Двамата едновременно измъкнаха зелените си служебни карти и ми ги тикнаха под носа.
	Представянето направи по-възрастният:
	— Аз съм Джеймс Уолъс от Федералното бюро за разследване, а това е колегата ми Том Ханън.
	Човекът с името Ханън ми отправи една дружелюбна усмивка.
	— Искаме да ви зададем няколко въпроса — поде той. — Имате право да не отговаряте, преди да сте се консултирали с адвокат. Но ако решите да отговаряте, всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас. Ясно ли е?
	Кимнах и се настаних зад масата. Двамата седнаха от двете ми страни и изведнъж се оказах притиснат като сандвич.
	— Имате ли представа защо сме тук? — попита по-възрастният, Уолъс.
	— Не.
	Светкавично бях избрал формата на поведението си. Реших да не казвам нито една излишна дума и да не се правя на умник. Не е време да се разиграват пиески. Без съмнение те добре разбираха, че усещам за какво са дошли. Но това нищо не означаваше.
	Думата взе Ханън.
	— Имате ли представа, че колегата ви Франк Алкор е вземал подкупи от подлежащи на военна служба граждани? — попита той.
	— Не — отвърнах с каменно лице аз. Бях достатъчно благоразумен да не преигравам. Никакви изненадани физиономии, никакви усмивки. Нищо, което би им позволило да ми задават допълнителни въпроси. Нека си мислят, че прикривам приятеля си. Това е нормално, дори ако съм напълно невинен.
	— А вие самият вземали ли сте пари под някаква форма от запасните? — зададе Ханън следващия си въпрос.
	— Не.
	— Прекрасно знаете за какво става въпрос — много бавно и много отчетливо проговори Уолъс. — Включвали сте в списъка за съкратена военна служба само онези донаборници, които са ви заплащали определена сума. Знаем много добре, че както Алкор, така и вие самият сте работили произволно със съответните списъци. Отречете ли това, ще излъжете един представител на закона. А такова деяние е подсъдно. Ето защо отново ви питам: вземали ли сте пари, приемали ли сте услуги под някаква форма срещу включване на определен човек от вашата програма за сметка на друг?
	— Не.
	Ханън внезапно се изсмя.
	— Твоето приятелче Франк Алкор вече го пипнахме! Разполагаме с показанията му, а в тях пише, че двамата сте били съдружници. Пише и още нещо — ти си бил в престъпна комбина и с други служители в тази сграда, дори с офицери на редовна служба. Положението ти ще бъде значително облекчено, ако чистосърдечно си признаеш всичко.
	В цялата тази тирада нямаше въпрос, затова аз просто мълчах и го гледах.
	Дойде ред на Уолъс да констатира със спокойния си равен глас:
	— Знаем, че ти си авторът и организаторът на цялата операция.
	За пръв път наруших възприетата линия на поведение и избухнах в смях. Беше толкова естествен изблик на веселие, че те дори не се обидиха. Успях да забележа, че и Ханън се поусмихва.
	Засмях се на начина, по който ме произведоха в автор и организатор. За пръв път от началото на разговора изпитах усещането, че присъствам на долнопробен филм с криминален сюжет. Засмях се и защото предварително очаквах именно Ханън да започне с наивните уловки. Личеше му, че не е толкова опитен като колегата си. Уолъс беше далеч по-опасен, при това не само защото беше по-старши.
	Третата причина за смеха ми беше облекчението. Стана ми ясно, че са поели по погрешна следа. Търсеха наличието на сложна конспирация, ръководена от някакъв могъщ „мозъчен“ тръст. Беше съвсем в стила на тежкарите от ФБР, които неизменно оставят дребните риби на полицията. Тия двамата не можеха да допуснат, че цялата работа е дело на две незначителни чиновничета, които са открили начин да изкарат по някой допълнителен долар. Те забравяха, не, по-скоро изобщо не си даваха сметка, че живеем в Ню Йорк, а в този град всеки нарушава някакъв закон поне пет пъти на ден. Никога нямаше да разберат, че всеки човек може да се корумпира сам, без външна намеса, на определен етап от живота си. Същевременно съзнавах, че е излишно да ги дразня със своя весел смях, ето защо се овладях и погледнах Уолъс право в очите.
	— Често ми се иска да съм едра риба, а не някакъв скапан чиновник! — мрачно му съобщих аз.
	Онзи внимателно ме изгледа, после се извърна към Ханън:
	— Имаш ли други въпроси?
	Младежът поклати глава и Уолъс се изправи.
	— Благодарим за отговорите — процеди той.
	Двамата с Ханън също станахме. За миг се оказахме твърде близо един до друг и ми се стори, че сме приятели, които се разделят след чаша питие. Неволно протегнах ръка и Уолъс я пое. Ханън направи същото. Излязохме от дежурната стая и се насочихме към канцеларията ми. Спрях пред вратата, а ченгетата хладно ми кимнаха и продължиха по посока на стълбището.
	Бях абсолютно спокоен. Единственото нещо, което ме озадачи, беше фактът, че им протегнах ръка. Накрая стигнах до заключението, че именно този жест е премахнал вътрешното ми напрежение. Защо го направих все пак? Може би им бях благодарен, че се държаха коректно и не ме подложиха на насилие и унижения. Защото проведоха разпита си съвсем цивилизовано. И у двамата се долавяше нещо като съжаление към скромната ми личност. Бяха убедени, че съм виновен, но в очите им бях само един виновен кокошкар. Смотан чиновник, който върши дребни измами. Разбира се, биха ме тикнали в пандиза, без да им мигне окото, но щяха да го направят, без да вложат сърце в тази работа. Възможно беше и друго — случаят да е твърде незначителен за техните способности. Вероятно се смеят на това странно престъпление — разни типове плащат, за да влязат в казармата! Тази мисъл ме накара отново да се усмихна. Тези нафукани ченгета бяха убедени, че става въпрос за няколко мизерни долара, но според мен четиридесет и пет бона са си добра пара!
	Влязох в канцеларията си. На междинната врата се беше изправил майорът и ме чакаше. Махна ми с ръка и аз тръгнах към кабинета му. Едва сега забелязах, че е облякъл парадната си униформа, отрупана с орденски лентички. Бяха най-малко двадесет, тъй като този човек беше участвал не само във Втората световна война, но и в корейския конфликт.
	— Как мина? — попита ме той и леко се усмихна.
	— Нормално — свих рамене аз.
	Той смаяно поклати глава.
	— Тези типове твърдят, че сте го вършили в продължение на години! Как, по дяволите, го правехте, бе момчета? — отново поклати глава, този път с нескрито уважение.
	— Според мен това са глупости — рекох. — Не съм видял Франк да вземе дори цент от някого. Някой е побеснял от мобилизацията и просто е решил да го натопи!
	— Може — кимна майорът. — Само че в момента канцеларията на гарнизона във Форт Лий има работа до гуша — пишат командировъчни на стотина души, които са призовани като свидетели по делото. Едва ли ще го направят само заради един донос…
	Той ме погледна, усмихна се и смени темата:
	— В коя част гонеше швабите?
	— Четвърта бронетанкова армия — отвърнах.
	— В досието ти е отбелязано, че си награден с бронзов медал за храброст. Не е много, но все пак е нещо…
	Сред лентичките на гърдите му грееха „Сребърната звезда“ и „Пурпурното сърце“*.
	[* Едни от най-високите бойни отличия в армията на САЩ. — Б.‍пр.‍]
	— Така е — кимнах. — Просто измъкнах няколко цивилни французи под силен артилерийски огън.
	— Все пак е много повече от онова, което всички сегашни мамини синчета могат да дадат на тази страна! — заключи той. — По тази причина можеш да разчиташ на мен. Ще ти помогна с каквото мога.
	Стигнах до вратата, когато до ушите ми долетя ядосаният му глас:
	— Взеха да ме разпитват като някакъв престъпник, копелдаците му с копелдаци!
	Обърнах се и учудено го погледнах.
	— Вероятно си мислят, че и аз съм в тази мръсотия! — поясни вече по-спокойно той. — Казах им да вървят на майната си! — поклати глава и добави, без да вдига очи: — А ти си пази задника, момче!
	Едва сега ми стана ясно, че човек не трябва да се захваща със закононарушения като любител. Започнах да се държа като някой убиец от филмите, който се гърчи от пристъпите на гузната си съвест. Сърцето ми подскачаше при всяко позвъняване на вратата. Все си мислех, че агентите на ФБР идват да ме приберат. Естествено, на вратата ми звъняха съседки и приятелки на Вали. Да поискат нещо назаем, или просто да си побъбрят. В службата ченгетата идваха два, а понякога и три пъти седмично. Винаги водеха по някой младеж със себе си, обикновено запасняк от шестмесечната програма, който очевидно трябваше да ме разпознае. Веднъж Ханън се отби просто на приказка. Слязох до барчето на улицата да купя по едно кафе. Седнахме да го пием при майора. По едно време Ханън ми се усмихна приятелски и рече:
	— Не си лошо момче, Мерлин. Наистина ще ми бъде мъчно да те тикна в затвора. Но трябва да знаеш, че съм тикнал там сума добри момчета. Съжалявам за това, защото зная, че нямаше да се стигне дотам, ако поне мъничко ми бяха помогнали.
	Майорът се дръпна назад, за да ме наблюдава по-добре. А аз просто свих рамене и продължих да си дъвча сандвича. Беше съвсем безсмислено да отговарям на подобни забележки, тъй като това би довело до обща дискусия върху въпроса с подкупите. А при всяка дискусия човек може да изпусне по нещичко и то да подпомогне разследването. Вместо това попитах майора ще ми даде ли два дни отпуск. Исках да помогна на жена си при покупките за Коледа. Нямахме кой знае каква работа, още повече че на мястото на Франк Алкор вече беше назначен нов човек. Майорът кимна с глава. А Ханън си беше един най-обикновен тъпак. Това ясно пролича от репликата му за добрите момчета, дето ги бил пратил в затвора. Беше прекалено млад, за да може да изпрати в затвора куп момчета, независимо добри или лоши. Новобранец, усмихнах се вътрешно аз. Приятен като човек, но не е той този, дето ще пъхне в затвора точно мен. А ако случайно го направи, аз положително щях да му бъда първия.
	Побъбрихме още малко и Ханън стана да си върви. В очите на майора прочетох ново уважение. Въпреки това той се изправи и тихо каза:
	— Моят съвет е да си потърсиш друга работа, дори и нищо да не успеят да ти лепнат.


	Коледа е най-големият празник за Вали. Винаги беше изгаряла от желание да купи подаръци на всичките си близки — на мен и децата, на родителите си, на многобройните си братя и сестри. Стана така, че тази Коледа разполагахме със съвсем достатъчно пари за задоволяване на това нейно желание. В килера се криеха два чисто нови велосипеда за момчетата. На баща си купи чудесна жилетка от ирландска вълна, а на майка си — хубав ирландски шал с дълги ресни. Както винаги подаръците за мен бяха тайна. Аз също не й казах какво съм купил за нея. А то беше наистина прекрасен подарък — малък пръстен с брилянт, за който платих в брой. Беше първото истинско бижу, което щях да й подаря. Когато се женихме, не й купих дори халка, тъй като и двамата бяхме убедени, че подобни неща са буржоазни предразсъдъци. След десет години брак тя едва ли мислеше по същия начин, докато аз си бях останал същият и продължавах да не обръщам внимание на подобни неща. Но сега предварително знаех, че този пръстен ще я направи невероятно щастлива.
	В коледната вечер аз се оттеглих да поработя в кухнята, докато Вали и децата се заеха да украсят елхата. Стана чудесна елха — отрупана с разноцветни стъклени играчки и станиолени гирлянди. Вали нямаше никаква представа за моите неприятности в службата. Написах няколко страници и отидох в хола при семейството си.
	Децата щурееха и ги сложихме да си легнат с цената на доста усилия. Но те скачаха от леглата си и постоянно се връщаха при елхата. Аз пък не исках да им се карам на празника и бъркотията беше пълна. Накрая заспаха само защото капнаха от умора. Всички бяха облечени с новите си пижами, купени специално за посрещането на Дядо Мраз, всички бяха изкъпани, подстригани и сресани. Гледах ги и не можех да повярвам, че тези прекрасни деца са мои, че са частица от мен. В този момент изпитвах към Вали чувство на всеобхватна любов. Какъв късмет бях извадил с тази жена!
	Върнах се в хола. Вали се беше навела и трупаше пакетите с подаръци под коледното дръвче. Купът беше доста внушителен. Извадих пакетчето с пръстена и го сложих при другите.
	— Нямах възможност да ти купя кой знае какво — лукаво продумах аз. — Вярвам, че няма да ми се сърдиш.
	Бях сигурен, че в момента действително не може да се сети за изненадата. И през ум не би й минало, че ще получи истински брилянт.
	Тя се усмихна и ме целуна. Не обръщаше кой знае какво внимание на собствените си подаръци, понеже голямата й страст беше сама да подарява. И сега се беше престарала, разбира се. Всяко от децата щеше да получи по няколко различни подаръка.
	Аз пък бях малко тъжен, понеже нямах и най-бледа представа как да сглобя прекрасния велосипед на големия син.
	Вали донесе бутилка вино и направи сандвичи, а аз разкъсах огромния кашон, в който бяха наредени частите на проклетото колело. Разпръснах върху килима всякакви джунджурии, включително три гъсто изписани листа с инструкции и диаграми. След известно време огледах всичко това и отчаяно промълвих:
	— Предавам се, нищо не мога да направя!
	— Не ставай глупав! — скара ми се Вали, после седна на килима с подвити крака, постави чашата с вино до себе си и се задълбочи в инструкциите. Не след дълго се залови за работа, а на мен остави ролята на олигофрена, който само подава това или онова. Донесох от килера отвертка и гаечен ключ, а след това се заех да придържам чарковете, които Вали сглобяваше. Едва към три часа сутринта проклетата машинария започна да прилича на велосипед. Бяхме капнали от умора и крайно изнервени. Бутилката вино отдавна беше изпита до капка. Знаехме, че децата ще скочат в момента, в който отворят очи, следователно разполагахме с не повече от четири часа за сън. Чакаше ни тежък ден, тъй като трябваше да се натоварим в колата и да отидем на гости у родителите й.
	— Хайде да си лягаме — рекох.
	Просната на пода по гръб, Вали уморено се протегна и промърмори:
	— Имам чувството, че ще заспя направо тук.
	Легнах до нея и я прегърнах. Бяхме пребити от умора, но щастливи. В същия миг на вратата силно се почука. Вали скочи на крака и объркано ме погледна.
	Само за част от секундата гузната ми съвест разработи и оформи един действително завършен сценарий.
	Това са онези типове от ФБР, разбира се. Нарочно са чакали коледната нощ, за да ме хванат със свален гард. Сега висят пред вратата със заповед за обиск и арест. Ще намерят скритите петнадесет хилядарки и ще ме закарат в участъка. И там ще ми предложат сделка — да прекарам Коледа и Нова година със семейството си срещу пълни самопризнания. Иначе ме чакали доста неприятни мигове. Вали едва ли ще се примири така лесно с мисълта, че са ме арестували точно на Коледа, а децата ще плачат и ще останат травматизирани за цял живот.
	Вероятно съм изглеждал зле, тъй като Вали разтревожено ме изгледа и попита:
	— Какво ти е? Лошо ли ти стана?
	На вратата отново се почука. Вали тръгна по дългия коридор. Чух, че разговаря с някого и отидох да глътна някакво хапче. На вратата на кухнята почти се сблъскахме. В ръцете на жена ми имаше четири бутилки с мляко.
	— Млекарят решил да си разнесе стоката по-рано и да се прибере при семейството си — обясни тя. — Видял, че светим и решил да ни поздрави с празника. Много свестен човек…
	Последвах я в кухнята и се отпуснах на най-близкия стол. Краката ми изведнъж омекнаха. Вали се настани в скута ми и шеговито ме чукна с пръст по носа.
	— Бас слагам, че умря от страх да не е някой бандит или пиян съсед — рече тя. — Винаги си мислиш най-лошото. Хайде, ела да си легнеш…
	В спалнята се любихме до пълно изтощение. После в тъмнината се разнесе нежният й глас:
	— Обичам те!
	— И аз те обичам — отвърнах, после се сгуших в рамото й и горчиво се усмихнах. Положително бях най-страхливият мошеник на дребно в цялото западно полукълбо!


	Но три дни след Коледа в службата ми се появи някакъв тип с неприятен поглед и поиска да узнае дали аз съм Джон Мерлин. След като потвърдих, той ми подаде един плик и си тръгна. Отворих го и видях, че съдържанието му е напечатано със старомоден готически шрифт. Най-отгоре пишеше: „Районен съд на Съединените американски щати“. Отдолу, вече с обикновени букви, беше добавено: „Град Ню Йорк, съдебна канцелария на Югозападния район“. Името и адресът ми бяха напечатани с главни букви, а самото писмо гласеше:

	„Призоваваме ви да се явите пред съдия-следователя на Американския граждански съд, като оставите на заден план ангажименти от личен или служебен характер.“

	По-надолу се уточняваше датата и часът на делото, а накрая се мъдреше и членът на закона, създал основание за изпращането на призовката. Оказа се, че е член 18 от Наказателния кодекс. Накрая сухо ме предупреждаваха, че ако не се явя, ще нося отговорност пред същия този кодекс, а освен това ще бъда и глобен.
	Е, поне научих кой параграф съм нарушил — член 18 от Наказателния кодекс. Никога не бях го чувал. Но първото изречение на призовката направо ме заплени. Оцених го по достойнство като писател. Вероятно са го преписали от старото английско законодателство. Странно, колко кратки и ясни могат да бъдат юристите, когато пожелаят. Никакво място за двусмислици и неясноти. Върнах се отново към изречението: „Призоваваме ви да се явите пред съдия-следователя на Американския граждански съд, като оставите на заден план ангажименти от личен или служебен характер“.
	Прекрасно! Сякаш написано от Шекспир! Сега, след като всичко излезе наяве, изпитвах странно облекчение. Бях изпълнен от желание да се преборя с опасността, независимо дали ще спечеля или загубя. В края на работния ден набрах Вегас и имах късмета да хвана Къли в кабинета му. Разказах му всичко, като не забравих да му спомена, че в края на седмицата трябва да се явя пред съда. Той рече да си налягам парцалите и да не се тревожа за нищо. Утре ще пристигне с първия самолет в Ню Йорк и ще ми позвъни от хотела, в който ще отседне.


	Книга четвърта

	17.

	През четирите години, които бяха изминали от смъртта на Джордън, Къли се превърна в дясната ръка на Гроунвелт. Скри страстта си да запомня картите дълбоко в сърцето си и престана да играе хазарт. Хората постепенно забравиха прякора му и започнаха да го наричат мистър Крос. Срещу номера на личния му телефон беше изписан кодът „Ксънейду номер две“. Но по-важно беше, че той вече разполагаше с „молива“ — една от най-примамливите привилегии в Лас Вегас. Подписът му беше напълно достатъчен за доста съблазнителни неща — предпочитани клиенти и приятели можеха да получат безплатна храна и напитки, добри стаи в хотела. Все още обаче не притежаваше неограничени права за използуване на „молива“ — права, запазени единствено за собственици на хотели и управители на игрални домове. Но и това щеше да дойде с времето.
	Прехвърлиха разговора му с Мерлин в казиното. От известно време насам беше подложил на наблюдение маса номер три в залата за тридесет и едно. Обеща на приятеля си да замине за Ню Йорк и да оправи нещата, после отново насочи вниманието си към споменатата маса.
	На тази маса казиното губеше пари в продължение на цели три седмици. А това, според закона на Гроунвелт за процентите, беше нещо невъзможно. Положително имаше някаква измама. Къли доста време следи играта с помощта на своята скрита камера, която шеговито наричаше „небесно око“. Десетки пъти беше проучвал видеозаписите, постави я под лично наблюдение, но така и не успя да разкрие номера. Не му се искаше да докладва на Гроунвелт, че е безпомощен. Вътре в себе си беше убеден, че тази маса просто няма късмет. Но знаеше, че Гроунвелт никога няма да приеме подобно обяснение. Той беше уверен, че законът на процентите е солиден и твърд като скала и банката просто не може да губи за по-продължителен период от време. Гроунвелт вярваше в процентите с фанатизма на ревностен католик, вярваше в тях повече, отколкото отчаяните комарджии — в късмета си. Масите просто не можеха да бъдат губещи!
	Къли остави слушалката и се върна при маса номер три. Започна да вярва, че процентите просто са полудели, тъй като познаваше прекрасно всички начини за измама в комара и въпреки това не можеше да открие нищо. Реши да запознае Гроунвелт със създалото се положение. А старецът сам ще реши дали да размени местата на крупиетата, или просто да ги уволни.
	Напусна огромната зала на казиното, мина край кафенето и заизкачва стълбите на втория етаж. Отби се за малко в кабинета си, после влезе при Гроунвелт. Но там беше само секретарката му. Самият Гроунвелт бил в мансардния си апартамент. Къли я помоли да му позвъни, получи разрешение да се качи и се насочи към асансьорите.
	Възхищаваше се на начина, по който Гроунвелт беше успял да си създаде уютно гнезденце направо в хотела. Освен мансардния апартамент с прекрасна гледка към Вегас и пустинята, възрастният мъж разполагаше и с огромно по размери жилище на втория етаж, до което можеше да се стигне само ако човек прекоси огромната тераса с плувен басейн, около която имаше яркозелен пояс от изкуствена трева. Беше толкова ярка, че едва ли би издържала повече от седмица под изпепеляващите лъчи на пустинното слънце, ако беше истинска. На терасата се излизаше само ако някой вътре в апартамента натисне бутона на автоматичната врата. По същия начин се отваряше и бронираната врата между терасата и самото жилище.
	Гроунвелт беше сам. С белите си фланелени панталони и риза с отворена яка той изглеждаше невероятно жизнен и младолик за своите седемдесет години. На дивана до него лежеше разтворена книга.
	Махна с ръка по посока на барчето и Къли отиде да приготви по едно питие. После седна срещу него.
	— За мен масата за тридесет и едно е чиста като сълза! — обяви заключението си Къли.
	— Невъзможно! — отвърна спокойно Гроунвелт. — За четири години научи доста неща, но все още не вярваш в закона за процентите. Не е възможно масата да губи в продължение на цели три седмици просто от лош късмет!
	— Но какво да направя? — безпомощно го погледна Къли.
	— Крупиетата трябва да бъдат уволнени! — решително каза Гроунвелт. — Управителят на казиното предлага да ги преместим на друга маса и да ги наблюдаваме. Но аз съм убеден във вината им, затова направо ще ги уволня!
	— Окей — сви рамене Къли. — Вие сте шефът, вие решавате — отпи една глътка от чашата си и смени темата: — Помните ли моя приятел Мерлин — онзи, дето пише разни книжки?
	— Помня го — кимна Гроунвелт. — Свястно момче.
	Къли остави чашата на масата. Не беше много по алкохола, но знаеше, че Гроунвелт не обича да пие сам.
	— Дребната далавера, в която се беше забъркал, вече изгърмяла — съобщи той. — Има нужда от моята помощ. И без друго мислех да се разходя до Ню Йорк и да наобиколя длъжниците ни, но смятах да отлетя някъде в средата на следващата седмица. Ако разрешите, мога да тръгна още утре.
	— Няма проблеми — кимна Гроунвелт. — А като се върнеш, ще ми кажеш дали и аз не мога да му помогна с нещо… Мерлин е надарен писател — каза го така, сякаш искаше да се оправдае за проявената слабост. — Винаги бихме могли да му намерим някаква работа тук.
	— Благодаря ви — усмихна се Къли, после го погледна и колебливо предложи: — Защо не ми дадете още един шанс, преди да уволните онези крупиета? След като сте убеден, че има измама, значи наистина я има! Няма да си простя, ако не мога да я разкрия!
	— Добре — засмя се Гроунвелт. — На твое място и аз щях да съм любопитен. Защо не наредиш да донесат видеозаписите? Ще ги прегледаме още веднъж докато обсъдим и някои други неща… А утре на бистра глава можеш да вземеш самолета за Ню Йорк. Така съгласен ли си? Искам записите за времето от два часа след полунощ до сутринта. В този отрязък от време стават най-големите игри.
	— Защо сте убеден, че точно тогава става шашмата? — любопитно го погледна Къли.
	— Предчувствие — промълви замислено Гроунвелт, после тръсна глава и добави: Поръчай и нещо за хапване.
	Хранеха се, без да отделят очи от видеозаписите. Къли беше толкова напрегнат, че изобщо не усещаше вкуса на храната. За разлика от него Гроунвелт хвърляше по някой поглед към монитора само от време на време. Хранеше се бавно й с наслада отпиваше от червеното вино, с което поливаше стека си. Изведнъж рязко се пресегна и натиска бутона върху бюрото. Лентата спря.
	— Видя ли? — обърна се той към Къли.
	— Нищо не видях — озадачено поклати глава по-младият мъж.
	— Ще ти подскажа малко — Усмихна се Гроунвелт. — Шефът на масата е чист, мошеникът е онзи, подвижното крупие. От тримата други, двамата са в комбина с него. Цялата работа става веднага след прекъсването на играта за вечеря. И друго — ще познаеш кои са мошениците по факта, че изплащат печалбите и обменят пари изключително с червени петдоларови чипове. Правят го дори тогава, когато спокойно биха могли да пуснат в обръщение и по-едри чипове. Сега разбираш ли?
	— Но цветът веднага ще ги издаде! — поклати глава Къли.
	Гроунвелт се облегна назад и запали една от своите огромни пури. Докторите му разрешаваха само по една на ден и той я пушеше винаги след вечеря.
	— Не си забелязал нищо, тъй като цялата работа е прекалено проста — заключи той, после вдигна слушалката и поиска да го свържат с управителя на казиното. Включи камерата, насочена към подозрителната маса и зачака. След малко на екрана на монитора изплува фигурата на управителя, придружен от двама телохранители в цивилни дрехи.
	Управителят протегна ръка и бръкна в подносите, на които бяха подредени чиповете за разплащане. Гроунвелт изключи камерата.
	Десет минути по-късно управителят влезе в апартамента и хвърли върху бюрото на Гроунвелт купчинка петдоларови чипове. За огромна изненада на Къли те не се разпиляха.
	— Бяхте прав — усмихна се управителят и погледна с уважение по посока на Гроунвелт.
	Къли се пресегна и взе в ръка кръглият яркочервен цилиндър. Изглеждаше съвсем като купчинка петдоларови чипове, но беше направен от отлично изрисувана пластмаса. На дъното му беше прикрепена силна пружина. Къли започна да го човърка, но успя да извади дъното едва след като Гроунвелт му подаде ножица. В кухия червен цилиндър, изрисуван отвън като купчинка от десет петдоларови чипа, се оказаха пет черни чипа от по сто долара.
	— Предполагам, че вече ти е ясно как действа комбината — каза Гроунвелт. — Съучастник сред играчите дава тези пет чипа и иска да му ги развалят на по-дребни. Крупието ги слага най-отгоре в улея, натиска пружината, дъното се отваря и поема чиповете. След известно време играчът иска отново дребни и той му дава цилиндъра. По този начин ни е отмъкнал петстотин долара. Достатъчно е да направи този номер два пъти на нощ и ето ти я хилядарката — чиста и без никакви данъци. Така се забогатява на тъмно!
	— Господи! — въздъхна Къли. — Човек никога не може да бъде спокоен с тези типове!
	— Не мисли за това — успокои го Гроунвелт. — Заминавай за Ню Йорк да помогнеш на приятеля си, а и да свършиш част от нашата работа. Отбий се, преди да тръгнеш, тъй като искам да ти дам малко пари, които трябва да предадеш там… А като се върнеш, ще те посрещна с добра новина — решил съм да те включа в пряката работа, което означава, че ще се запознаеш с някои доста влиятелни личности…
	— Получавам повишение, въпреки че не можах да открия една елементарна измама, така ли? — усмихна се Къли.
	— Точно така — кимна Гроунвелт. — Липсва ти още съвсем мъничко опит, това е всичко.


	18.

	Настанил се удобно в първа класа на самолета за Ню Йорк, Къли отпиваше по глътка газирана вода. В скута му лежеше малко метално куфарче. Повърхността му беше покрита с кожа, а ключалката му беше като на сейф. Вътре имаше един милион долара суха пара, на които нищо не трябваше да се случи. За всеки случай не разполагаше с ключ за сложната ключалка.
	Гроунвелт преброи парите в негово присъствие, нареди ги в куфарчето и ги заключи. Никой в Ню Йорк не знаеше кога точно и по какъв маршрут ще пристигнат тези пари. Решението вземаше Гроунвелт и никой друг. Но Къли беше доста нервен. Стиснал с лакти и колене това съкровище, той размишляваше за живота си през последните години. Беше извървял дълъг път, беше научил много неща. Но пред него имаше още по-дълъг път и още много неизвестности. Съзнаваше, че животът му е пълен с опасности, а залозите непрекъснато се повишават.
	Защо Гроунвелт избра точно него? Какво знаеше? Как си представяше бъдещето? Стиснал металните капаци на малкото куфарче, Къли Крос се опита да отгатне това, което му предстои. Напрегна паметта си до крайност, остави се на интуицията да го води. За миг отново се превърна в някогашния Къли Брояча, който е запомнил излезлите карти на тридесет и едно, знае какво има в подковата и залага тавана без колебание. Подлагаше на преценка всички шансове, появили се в живота му през последните четири години, търпеливо се мъчеше да разбере какво още се крие в подковата на живота.
	Изминаха близо четири години от деня, в който Гроунвелт го облече в доверие и го превърна в свой най-близък помощник. Къли му даваше сведения за казиното доста преди Мерлин и Джордън да се появят на хоризонта. Приятелството му с тях учуди стария шеф и дори леко го разочарова. А когато Къли застана на страната на Джордън при оная битка на масата за бакара, той направо се ядоса. Тогава Къли беше сигурен, че с кариерата му е свършено, но за негова изненада именно този инцидент, скоро превърнал се в легенда за хиляди комарджии, му донесе високата длъжност и доверието на Гроунвелт. И до днес се питаше защо стана така.
	През първата година Къли работеше като крупие на тридесет и едно — длъжност, отдалечена на светлинни години от поста на първи помощник и съветник на собственика. Тогава беше убеден, че пак ще бъде използуван като ухо и око, но намеренията на Гроунвелт се оказаха други. Беше избрал Къли за главно действащо лице в една сложна операция за укриване на доходи.
	Старецът беше твърдо убеден, че притежателите на игрални домове, които дърпат част от приходите си още в касата на своето казино преди преброяването и осчетоводяването им, са просто жалки мошеници, които рано или късно ще попаднат в ръцете на ФБР. Този начин за отклоняване на средства беше твърде елементарен, в него участваха много хора, прекалено биеше на очи. Гроунвелт не можеше да си представи как е възможно да влизаш всеки ден в касата и да си излизаш оттам с пакет пари, а едва след това да докладваш приходите си на Комисията за хазартни игри на щата Невада. Положението ставаше още по-глупаво, когато собственици са няколко души и всеки от тях се стреми да отмъкне по-тлъст кокал. Докато системата на Гроунвелт беше съвършена. Така поне я представи на Къли.
	Собственикът знаеше отлично, че Къли е превъзходен „механик“. Разбира се, това негово качество нямаше нищо общо с техниката. Можеше с лекота да измъква втората карта от тестето и да я раздава на играчите, а горната запазваше за себе си. Час преди да започне смяната му — най-често от полунощ до сутринта — Къли се отбиваше при Гроунвелт за инструкции. Обикновено научаваше, че в точно определен час, да кажем четири сутринта, на масата ще се появи играч с описано до най-големи подробности облекло, който ще прави залози в строго определен ред. Например започва със сто долара, вдига на петстотин, а после слиза на двадесет и пет. Къли разбираше, че именно този човек трябва да спечели десет-петнадесет хиляди долара до края на смяната му. Като всички големи играчи, този ще играе с обърнати карти. Виждайки с какво разполага, Къли лесно можеше да му запази горната печеливша карта, а останалите отиваха за нищо неподозиращите играчи край масата. Къли не знаеше по какъв път спечелените пари стигат до Гроунвелт и съдружниците му. Той просто изпълняваше заповеди и си държеше устата затворена.
	Но той не беше от хората, които броят картите в подковата и нямат акъл за нищо друго. Опитен в сметките, той лесно изчисли колко печелят подобни „специални“ клиенти. В течение на една година им пускаше средно по десет бона на седмица, което означаваше половин милион долара чиста пара. Отлична далаверка, освободени от данъци мангизи, които собственикът задържаше лично за себе си, а останалите акционери в хотела и хабер си нямаха. В допълнение Гроунвелт дърпаше по някой долар и от съдружниците си.
	За да замаскират загубите, Къли всяка вечер работеше на различна маса, а често минаваше и в друга смяна. Въпреки това се притесняваше, убеден, че управителят все някога ще го пипне. Едновременно с това се питаше дали този човек е предупреден от Гроунвелт да не го закача.
	В крайна сметка Къли сам реши, че трябва да избива от обикновените играчи и започна да прибягва до сръчностите си на „механик“. Но един ден иззвъня телефонът и Гроунвелт му нареди да се качи при него.
	Беше както винаги любезен. Настани го в едно удобно кресло и му предложи питие. Едва тогава започна:
	— Веднага трябва да прекратиш тези глупости, Къли! Да не съм те видял да мамиш клиентите!
	— Мислех, че точно това трябва да правя, но не искате да ми кажете направо — обясни Къли.
	— Добра и умна мисъл, момчето ми — усмихна се Гроунвелт. — Но не е необходимо. Твоите загуби се прикриват по счетоводен начин. Няма да те хванат, бъди спокоен. А дори и да те надушат, аз ще имам грижата да прибера песовете — млъкна за момент, а после добави: — С балъците трябва да се играе чисто. По този начин ще имаме далеч по-малко неприятности.
	— Личи ли си на видеото номерът с втората карта? — полюбопитства Къли.
	— Не, момчето ми — поклати глава Гроунвелт. — Признавам, че си страшен и никой не може да те види. Единствената опасност е когато Игралната комисия изпрати на масата някой от агентите си. Той няма начин да не долови щракането, защото там се трудят все опитни типове. Тогава всички загуби на масата ще минат за сметка на твоите мошеничества. Разбира се, подобна опасност съществува и когато даваш добри карти на някой от специалните ми клиенти, но в такъв случай те ще решат, че просто мамиш казиното и аз ще бъда чист. Не трябва да се безпокоиш от подобна вероятност, тъй като винаги знам кога в казиното има агенти на Игралната комисия. Това е причината, поради която винаги ти давам точния отрязък от време, в който можеш да правиш номера на „механика“. Но когато работиш за своя сметка и по своя инициатива, не разчитай на закрилата ми. В такива случаи ти мамиш клиента за сметка на хотела, а разликата е огромна. Онези типове от Игралната комисия дори се радват, когато ние хапваме по някое дърво, но редовните клиенти са съвсем различно нещо. Трябва да даваме маса подкупи, за да можем да се оправим…
	— Ясно — кимна Къли. — Но как вие си прибирате парите?
	— Всичко опира до процента — отвърна Гроунвелт. — Процентът никога не лъже. Всички тези огромни хотели съществуват благодарение на процента, той ни прави богати, и изведнъж в служебния ти картон се появяват доста необичайни цифри. Те показват, че масата ти печели огромни суми. Няма значение дали слагаш по някой долар настрана, важното е, че измъкваш парите на балъците за мен. И тогава именно става страшно, защото никой няма да повярва, че ти си най-късметлийското крупие в историята на Вегас!
	Къли изпълни всички нареждания, но продължаваше да се чуди как действа механизмът на този бизнес. Защо Гроунвелт си прави толкова излишен труд? Започна да разбира подробностите едва когато стана „Ксънейду номер две“. Научи, че Гроунвелт прибягва до своята система не само заради данъците, а и за да измъкне някоя пара от акционерите. А доста по-късно разбра, че „специалните“ и винаги печеливши клиенти пристигат чак от Ню Йорк, изпратени от тайния съдружник на Гроунвелт — един човек на име Сантадио. Научи, че той, Къли, е корумпирано крупие в очите на клиентите и Гроунвелт го търпи само защото е човек на нюйоркския партньор; проумя, че старецът е застраховал печалбите на любимия си хотел по куп различни начини…
	Комарджийската кариера на Гроунвелт започва в Щойбенвил, Охайо, където години наред работи в нелегални вертепи. Постепенно спечелва доверието на прочутата кливландска мафия, която упражнява пълен контрол над местните политически фигури. Благодарение на връзките си с нея успява да замине за Невада. Но никога не забравя родния край. И до днес всеки щойбенвилски младеж, който пожелае да стане крупие, отива първо при него. Ако не може да го вземе при себе си, Гроунвелт непременно му намира някое местенце из другите хотели, другите щати, а дори и извън страната. Така, с течение на годините, неговите земляци започват да въртят топчетата и да раздават карти не само в Щойбенвил, но и на Бахамските острови, Пуерто Рико, Лондон и Френската Ривиера. Стотици от тях си вадеха хляба в Рино и Лас Вегас. Мнозина бяха стигнали до поста шеф на игрална зала или дори управител на казино, а всички без изключение считаха Гроунвелт за своя Дядо Мраз. Комарджийски Дядо Мраз, облечен в мантия от зелено сукно…
	Гроунвелт лесно би могъл да си избере помощник от средата на своите земляци. Фактически дори управителят на казиното в „Ксънейду“ беше от Щойбенвил, макар малцина да го знаеха. Защо тогава се бе спрял на Къли — непознат младеж, родом от противоположната част на Щатите? Къли постоянно си задаваше този въпрос. Разбира се, когато навлезе в играта и се запозна с многобройните и сложни начини за проверка, той откри, че и управителят е вътре в играта. Това му даде и отговора на същия този въпрос, стоварил се върху него със зашеметяваща яснота — Гроунвелт го беше избрал просто защото някой трябва да бъде пожертван, ако стане фал. Това беше цялата работа.
	Защото, макар начетен и възпитан мъж, Гроунвелт се беше появил във Вегас с репутацията на изключително опасен човек. Репутация, спечелена след доста години на тъмни афери в Кливланд, години на тесни връзки с тамошната мафия, която си беше спечелила печална слава в цялата страна…
	Беше човек, пред когото не минаваха никакви номера, лъжи или дребни измами. Къли лично се увери в това. Гроунвелт безпогрешно долавяше всеки опит за такова нещо и поставяше на мястото му кандидата за трактат. Понякога със смразяващ кръвта глас, понякога с онзи специфичен и малко мрачен хумор, който можеше да се придобие единствено в комарджийските вертепи…
	Изтече една година и Къли получи повишение. Зае кабинета, който се намираше непосредствено до този на Гроунвелт и получи титлата първи помощник на президента. Едно от задълженията му беше да придружава шефа, когато излиза из града, и да шофира лично специалната му лимузина. Беше до него и в залите на казиното, заедно приемаха поздравите на старите и добри клиенти, пристигнали от всички краища на света. В допълнение Къли стана и помощник на управителя на казиното. Целта беше да се запознае отблизо с неговите задължения — да познава лично всички служители, независимо дали са шефове на зали, крупиета или обикновени „примамки“.
	Сутрин в десет закусваше заедно с Гроунвелт. Преди да отиде в кабинета му, той се отбиваше в главната каса и вземаше отчета за финансовите резултати от изтеклите двадесет и четири часа. Гроунвелт поемаше малкото листче и внимателно го проучваше над чинията със специалния зелен пъпеш, който неизменно присъстваше в сутрешното му меню. Балансът беше изготвен съвсем просто и изглеждаше приблизително по следния начин:

	подразделение на казиното | оборот | печалба
	Зала за барбут | 400 000 долара | 60 000 долара
	Зала за тридесет и едно | 200 000 долара | 40 000 долара
	Бакара и рулетка | 100 000 долара | 40 000 долара

	Надолу следваха и останалите хазартни игри, носещи по-незначителен приход — колело на късмета, кено, игрални автомати и пр.
	Приходите от игралните автомати се изчисляваха веднъж седмично в специален доклад от управителя на казиното. Носещи около сто хиляди долара седмично, те бяха една от най-сигурните инвестиции на хотела по простата причина, че никога не губеха. Програмирани да изплащат твърдо определен процент от жетоните, които поглъщаха, тези „едноръки бандити“ бяха истинска гилотина за наивниците. Ако печалбата от тях спадне, това беше сигнал за наличието на някаква измама.
	Но това не може да се каже за останалите хазартни игри, особено за барбута, тридесет и едно и бакарата. При тях средната печалба на казиното се колебаеше около 16 от постъпленията. Но имаше и лоши серии, особено при бакарата. Големите играчи нерядко се хващаха за щастливата серия на някого и банката търпеше, чувствителни загуби. За тази игра бяха характерни резките колебания. Имало е нощи, в които оградената с мраморен парапет маса губи толкова много пари, че поглъща печалбата на всички останали зали. Но след това шансът се обръщаше и седмици наред същата тази маса носеше огромни печалби. Къли беше сигурен, че Гроунвелт е измислил начин да отклонява известна част от тях, но не можеше да разбере как точно го прави. Изведнъж му направи впечатление, че сумите в отчета са съвсем обикновени, макар през изтеклата нощ няколко богати южноамериканци да бяха оставили на тази маса стотици хиляди долари.
	Щастливата серия на някой силен играч, особено на бакара и барбут, беше смърт за всяко казино. В историята на Лас Вегас фигурират доста случаи, при които масите за барбут са „горещи“ в продължение на седмици и управата на съответното казино се радва, ако е успяла да излезе на нулата в края на игралния ден. За известно време поумняват дори и играчите на тридесет и едно. В такива моменти банката може да търпи чувствителни загуби три-четири дни наред. Но при рулетката беше истинско чудо банката да е в минус дори и един-единствен ден в месеца. Да не говорим за „колелото на късмета“ и кеното, при които играчите са напълно обречени.
	Горе-долу това беше всичко, което трябва да знае управителят на едно казино. То може да бъде научено от книги и счетоводни документи, от всеки, който има необходимата подготовка и разполага с необходимото време. Къли обаче научи далеч повече благодарение указанията на Гроунвелт.
	Всички знаеха, че Гроунвелт не вярва в късмета. Единственият му бог беше процентът и той доказваше неговото всемогъщество с многобройни примери от живота. Ако някой играч на кено случайно улучваше голямата печалба от 25 000 долара, първата работа на собственика беше да уволни всички служители, които се занимаваха с тази игра. Две години след откриването си хотел „Ксънейду“ попадна в изключително лоша серия. Казиното не успя да спечели нито долар в продължение на цели три седмици и загубите му надхвърлиха сумата един милион долара. Гроунвелт уволни целия персонал, с изключение на управителя, който, както и се очакваше, се оказа негов земляк от Щойбенвил.
	Този метод беше ефикасен. След масовите уволнения спираше и черната серия, казиното отново започваше да дава печалба. За да бъде в крак с приходите на хотела, игралната зала трябваше да печели най-малко петдесет хиляди долара на ден. А според информацията на Къли, „Ксънейду“ имаше положителен баланс през всичките години на своето съществуване, независимо от размера на сумите, които „дърпаше“ Гроунвелт.
	В течение на онази дълга и нелека година, в която мамеше клиентите и отклоняваше средства за собственика, Къли нито веднъж не допусна грешката, която много хора на негово място несъмнено биха допуснали — да „дърпа“ и за своя сметка. Лесно би могъл да направи комбина с някой от играчите, още по-лесно — с някой свой приятел. Но той знаеше, че това би било фатална грешка и искрено се стремеше да спечели доверието на собственика. Не защото беше честен или лоялен по природа, нито пък защото е доволен от постигнатото. Изострената му чувствителност на роден комарджия долавяше наличието на някаква отчаяна самота у Гроунвелт, наличието на жажда за поне един истински приятел и то именно в негово лице. Държеше се като такъв и получаваше много неща в замяна.
	Два пъти в месеца Гроунвелт и Къли вземаха самолета за Лос Анджелис. Там шефът се отдаваше на любимата си страст — лов на антики. Купуваха стари златни часовници, пейзажи на Лос Анджелис и Лас Вегас от неизвестни автори в позлатени рамки. Търсеха и най-различни други дрънкулки — ръчни мелнички за кафе, детски автомобилчета, касички във формата на локомотиви или църковни куполи, изработени на ръка през осемдесетте години на миналия век, изтъркани портфейли със специални отделения за златни монети (в тях Гроунвелт слагаше по един стодоларов чип, а след това ги подаряваше на някой от богатите клиенти), някоя и друга антична монета… За най-специалните си клиенти купуваше изящни китайски порцеланови статуетки или пък викториански кутии за бижута, заедно със съдържанието им. Къли пък си падаше по старите копринени шалове, леко избелели от годините, или по древните канички, в които преди стотици години са си пиели бирата едри и груби скандинавци…
	Рядко плащаха по-малко от сто долара за парче, но още по-рядко — над двеста. При всяко от тези пътувания Гроунвелт харчеше десетина хиляди долара. Вечер отиваха да хапнат в някой изискан ресторант, преспиваха в хотел „Бевърли хилс“ и се връщаха във Вегас с първия сутрешен самолет.
	Куфарчето с антиките носеше Къли. Във Вегас имаше грижата да ги изпрати на антикваря за съответната опаковка, след което всичко се озоваваше в кабинета на Гроунвелт. Нямаше вечер шефът да не пъхне някое от пакетчетата в джоба си преди традиционната обиколка на казиното. Подаръците си правеше само на най-богатите клиенти — тексасец с петролни кладенци или пък нюйоркчанин с верига от магазини за готово облекло. Критерият му беше само един — клиентът да оставя в казиното поне сто хиляди долара годишно.
	Къли се възхищаваше от непринудения чар, с който Гроунвелт правеше това. Развиваше пакетчето, вадеше златния часовник и го поднасяше на играча с думите:
	— Отскочих до Лос Анджелис, видях тази вещ на една витрина и се сетих за вас. Чудесно подхожда на темперамента ви. Дадох да го почистят и ремонтират и се надявам да работи добре.
	После, с добре изиграно съмнение, подхвърляше:
	— Казаха ми, че е произведен през 1871 година, но може ли да е сигурен човек? Знаете какви мошеници са тези антиквари!
	Така създаваше впечатлението, че онзи е обект на специално внимание от негова страна. Внушаваше му идеята, че часовникът е наистина ценна вещ, а той си е направил труда да го приведе в добро състояние. Във всичко това имаше и известна доза истина, разбира се. Защото часовникът наистина щеше да работи безупречно, а той наистина е мислил специално за богатия клиент. Държеше преди всичко да си проличи приятелското му отношение, когато поднася подаръка.
	Гроунвелт използуваше „молива“ с разум и проницателност. Всички големи играчи по право получаваха безплатно „привилегията СХН“ — стая, храна и напитки. Но шефът често удостояваше с това право и далеч по-дребни играчи — онези, които не смеят да заложат повече от пет долара, но въпреки това са фрашкани с мангизи. Това беше един от начините му да ги превърне в непоправими и отчаяни комарджии.
	По отношение на жените Къли също научи някои интересни неща.
	— Няма да мамиш младите момичета! — възмущаваше се искрено Гроунвелт. — От къде на къде ще ги баламосваш за един задник? Та ти по нищо не се различаваш от дребния джебчия, който рови в портмонетата на горките момичета и им задига последните стотинки! Що за човек си ти? Нима би свил колата на едно такова маце, нима ще й идеш на гости, за да й задигнеш сребърните прибори? Значи не си такъв, а? Ами защо тогава се опитваш да им задигнеш оная работа? Тя е техният единствен капитал, особено ако са действително хубави. Знай едно — пусни им една „пчеличка“, за да ти е спокойна съвестта. Тогава ще бъдеш свободен и чист, няма да има нужда да дрънкаш глупости за любов и брак, за сериозен приятел, да даваш глупави клетви за вярност, да обещаваш още утре да се разведеш… Не трябва да забравяш, че срещу пет „пчелички“ една такава мадама ще бъде на твое разположение винаги, дори в деня на венчавката си!
	Когато Къли чу тази тирада, не можа да се сдържи и избухна в смях. Гроунвелт явно беше научил за номерата му с мадамите, но също така явно беше, че си няма понятие от жени. Никога няма да разбере вроденият им мазохизъм, нуждата им да повярват на една фалшива любов.
	Премълча всичко това и подметна:
	— Не е толкова лесно, сър… При някои от тях и хиляда „пчелички“ не вършат работа!
	Гроунвелт се изсмя и кимна с глава в знак на съгласие. После му разказа една забавна случка със самия себе си.
	Малко след откриването на „Ксънейду“ в казиното се запознал с някаква мадама от Тексас, която струвала няколко десетки милиона. Подарил й изящно японско ветрило, което купил за петдесетак. А богатата наследница — четиридесетгодишна и съвсем запазена вдовица, взела, че изведнъж се влюбила в него. Гроунвелт изпаднал в ужас. Макар и десет години по-възрастен от нея, той си падал само по младите момичета. Все пак, от нещо като чувство за дълг (мадамата загубила в казиното доста пари), той я поканил в апартамента си и тя останала там до сутринта. На тръгване механично й пуснал една „пчеличка“ в чантичката и я помолил да си купи някакъв подарък. Направил го както по навик, така и по силата на някаква внезапно обзела го типично вегаска перверзност. Всъщност и до днес не можел да си даде отговор на този жест.
	Петролната наследница хвърлила един поглед на банкнотата, благодарила му най-любезно и я прибрала обратно в чантичката си. После пак идвала да играе в неговото казино, но от чувствата й нямало и следа.
	Три години по-късно му потрябвали инвеститори за построяване на новото хотелско крило. На място като това винаги съществува глад за повече стаи, обясни той. Комарджиите обичат да играят там, където пикаят. Дай им един бар с програма, дай им ресторант да се наплюскат, осигури им всичко необходимо за първите четиридесет и осем часа и после са вечно твои. Защото вече са се набутали и искат да избиват…
	Сетил се за петролната наследница. Няма проблеми, кимнала тя. Извадила чековата си книжка, подписала му един чек и му го подала с най-сладката усмивка на света. Чекът бил на стойност сто долара.
	— Изводът може да бъде само един — заключи Гроунвелт. — Човек никога не трябва да се отнася с богата и умна жена така, както се отнася с бедната и тъпа курва!
	При посещенията си в Лос Анджелис Гроунвелт купуваше и антикварни книги, но го правеше рядко. Когато го обземаше колекционерската страст, той вземаше самолета за Чикаго и наддаваше на аукциона за редки библиографски издания. В апартамента си имаше една чудесна колекция от подобни книги. Беше подредена в остъклен и вечно заключен огромен шкаф. Когато Къли се нанесе в новия си кабинет, на бюрото лежеше подарък от шефа — оригинално издание на наръчник за хазартните игри, отпечатано през 1847 година. Къли с интерес го прочете и доста време след това наръчникът не слизаше от бюрото му. След това го отнесе обратно в апартамента на Гроунвелт. Не знаеше какво да го прави, а едновременно с това си даваше сметка за стойността на уникалното издание.
	— Ценя вашия подарък, но при мен той е загубен — призна си той, а Гроунвелт мълчаливо кимна с глава.
	Къли ясно почувства разочарованието му, но по някакъв странен начин този факт се отрази още по-благоприятно на техните взаимоотношения. Няколко дни по-късно книгата отново зае мястото си в остъкления шкаф. Тогава разбра, че е постъпил правилно, а едновременно с това се почувствува дълбоко поласкан от жеста на шефа си.
	По-късно се запозна и с една друга черта от характера на Гроунвелт, която нямаше как да не се прояви. Къли неизменно присъствуваше при преброяването на чиповете, което ставаше три пъти дневно. Крачеше до шефовете на зали, които обикаляха масите за тридесет и едно, барбут и рулетка и правеха опис на наличните чипове. На масата за бакара получаваха точна сметка за завъртените в играта банкноти. Придружаваше ги дори когато влизаха в главната каса за опис на наличността там. Направи му впечатление, че в негово присъствие касиерът ставаше доста нервен. Отдаде това на прекалената си подозрителност, тъй като подредените в сейфовете чипове винаги излизаха точно до последния долар. Освен това главният касиер беше стар и изпитан приятел на самия Гроунвелт.
	Но един ден, подчинявайки се на някакъв непонятен импулс, Къли протегна ръка и издърпа от касата акуратно подредените табли. По-късно направи опит да разбере защо го е направил, но така и не намери отговор. Но когато множеството метални табли напуснаха мрака на голямата каса и лъснаха под ярката неонова светлина, измамата стана факт. Две от тях се оказаха фалшиви. Бяха с улеи за стодоларови чипове, запълнени изцяло от кухи черни цилиндри. Тикнати чак в дъното на касата, откъдето едва ли щяха да бъдат извадени скоро, те всеки ден се преброяваха като налични пари. Макар главният касиер да се опита да разиграе сценка на невинно стъписване, той знаеше не по-зле от Къли, че подобна измама не може да се осъществи без прякото му участие. Къли вдигна телефона и набра номера на Гроунвелт. Шефът пожела да види всичко със собствените си очи и след малко пристигна. Върху двете табли липсваха чипове точно за сто хиляди долара. Моментът беше ужасен. Гроунвелт се изправи и мълчаливо насочи пръст към главния касиер. Силният загар на лицето му беше изчезнал, но нищо друго не издаваше гнева му.
	— Махай се, по дяволите, оттук! — нареди с тих и сдържан глас той, после се обърна към Къли и добави: — Вземи му ключовете, а след това изпрати при мен всички отговорни служители в казиното. Пет пари не давам кой къде се намира в момента! Онези, които са в отпуск, да вземат първия самолет и да се връщат във Вегас!
	После обърна гръб на присъстващите и напусна касата.
	Къли и главният счетоводител се заеха да изготвят необходимите формуляри за издаването на ключовете. В момента, в който приключиха с процедурите, в касата се появиха двама непознати. Къли ги виждаше за пръв път, но главният касиер очевидно ги познаваше добре, защото лицето му побледня, а ръцете му видимо започнаха да треперят.
	Мъжете мълчаливо кимнаха с глави. Касиерът направи същото.
	— Шефът каза да се качиш при него — тихо продума единият, без да обръща каквото и да било внимание на останалите. Къли вдигна телефона и набра номера на Гроунвелт.
	— Тук дойдоха двама души — съобщи му Къли. — Исках да попитам дали вие сте ги изпратили…
	— Точно така — отвърна с леден глас Гроунвелт.
	— Извинете за безпокойството, но просто исках да проверя…
	— Добре правиш — омекна гласът на Гроунвелт. — А и работата, която свърши, беше добра — после помълча и добави: — Останалото не те засяга, Къли. По-добре е да го забравиш, разбираш ли?
	В гласа му прозвуча странна и малко тъжна топлота.
	Няколко дни главният касиер се мяркаше из Вегас, после изчезна. Месец по-късно Къли научи, че жена му е депозирала молба за издирването му в полицията. Не искаше да повярва на мълвата, че този човек отдавна е погребан някъде сред безбрежните пясъци на пустинята. Не посмя да попита Гроунвелт, а и шефът очевидно смяташе въпроса за приключен, защото нито веднъж повече не го похвали за добре свършената работа в касата. И по-добре, защото никак не му се искаше да вярва, че благодарение на добре свършената му работа един човек гние из пустинята.


	В последно време Гроунвелт започна да проявява нрава си по не толкова страховит начин, стана духовит и дори забавен.
	Във Вегас се ширеше кампания за привличане на богати чужденци. Англичаните не бяха обект на тази кампания, въпреки репутацията си на най-запалените комарджии на деветнадесети век. Краят на Британската империя означаваше край и на големите играчи на Острова. Защото секна потокът лири, който се стичаше в касите на обичащите хазарта лордове, експлоатирали най-безогледно индийци, австралийци, канадци и разни островитяни в продължение на векове. Днешна Англия е бедна страна, в която дори богаташите мислят единствено как да си запазят наследствените имения и да укрият по някой дребен доход. Онези от тях, които все пак си позволяваха да играят, предпочитаха аристократичните казина на Франция, Германия и своя мрачен Лондон.
	И французите не бяха сред търсените клиенти. Те не обичат да пътуват, а едва ли ще заложат на двойна нула срещу банката на вегаските заведения.
	В замяна на това германците и италианците бяха добре дошли. Цветущата следвоенна икономика на Германия създаде доста милионери, които обичаха както пътуванията и хазарта, така и красивите вегаски момичета. Крилатият дух на този град гъделичкаше тевтонските им чувства и вероятно с нещо им напомняше за любимия Октоберфест. В допълнение трябва да се подчертае, че германците са почтени и уравновесени играчи, които никога не създават неприятности, а и притежават доста по-голямо умение от останалите.
	Във Вегас особено високо се ценяха италианските милионери. Те залагаха като побъркани, особено ако са пийнали по някое и друго уиски. С охота се оставяха на скритите професионални проститутки, които често бяха на процент в съответното казино, да ги задържат в града шест, седем, а и повече дни, което си беше чисто самоубийство. Парите им нямаха свършване, тъй като повечето от тях не плащаха никакви данъци върху доходите си. Онова, което би трябвало да влезе в общинската каса на Рим, тихомълком потъваше в касите на вегаските игрални заведения, хладни и приятни от постоянно действащата климатична инсталация. Момичетата на Вегас проявяваха подчертано предпочитание към богатите италианци. Тези мъже раздаваха щедри подаръци, освен това бяха безумно влюбени през тези шест-седем дни, отдавайки се на новата си любима със същото безумие, с което залагаха на ръката на барбутчията, който хвърляше само лоши.
	Мексиканците и останалите южноамерикански комарджии се котираха още по-високо. Никой не знаеше какво става там долу, в Южна Америка, пък и никой не се интересуваше особено. Но от Вегас редовно излитаха специални самолети, които докарваха милионери от пампасите. За тези джентълмени със спортен дух, които оставяха на масата за бакара равностойността на хиляди глави добитък, всичко беше безплатно. Те пристигаха тук заедно със своите съпруги и любовници, с голобрадите си хлапета, жадуващи да се превърнат в изпечени комарджии като бащите си. Тези клиенти също се котираха високо сред мадамите на Вегас. Те не бяха толкова рафинирани, колкото бяха италианците, нито пък толкова изтънчени любовници (според някои сведения, на които можеше да се вярва). В замяна на това имаха огромен апетит. Къли се случи в кабинета на Гроунвелт и чу със собствените си уши как управителят на казиното предаде на Гроунвелт специално желание на един страхотно силен южноамерикански играч — онзи поискал в апартамента му да бъдат изпратени осем момичета наведнъж, всичките руси или червенокоси, високи колкото него — метър и седемдесет.
	Старият собственик изслуша всичко това, без да му мигне окото.
	— И по кое време на денонощието желае това чудо господинът? — попита той.
	— Около пет следобед — отвърна управителят. — Възнамерява да ги води на вечеря, а след това да ги задържи за цялата нощ.
	— Колко ще му струва всичко това? — не можа да сдържи усмивката си Гроунвелт.
	— Към три бона — отвърна управителят. — Освен това положително ще пусне на мадамите по някой долар да залагат на рулетката.
	— Можеш да изпълниш желанието му — кимна Гроунвелт. — Но предупреди момичетата да направят всичко възможно този тип да остане в хотела максимално дълго време. Никак не ми се иска да тръгне да харчи мангизи по другите заведения!
	Управителят тръгна да излиза, а старецът учудено промълви:
	— Какво ще прави с цели осем мадами?
	— И аз му зададох същия въпрос — сви рамене управителят. — А той рече, че няма да е сам — и синчето му било с него…
	— Е, това се казва бащина гордост — усмихна се Гроунвелт. Управителят си тръгна, а той поклати глава и подхвърли към Къли: — Нали виждаш, че съм прав? Комарджиите обичат да залагат там, където пикаят и чукат. Синчето ще продължи да ни бъде клиент и след като баща му хвърли топа. Защото тази нощ няма да забрави никога, макар и да му струва цели три хилядарки. Отделно ще остави в касата ни поне един милион долара, стига в родината му да не направят поредната революция…
	Но истинските шампиони, истинските бисери на комарджийския свят, бяха и си остават японците. Движат се винаги на групи и залагат така, че на човек му настръхват косите. Висшият ешелон на японските индустриалци и финансисти пристига във Вегас да профука своите свободни от данъци долари и за среден престой от три-четири дни тази сума рядко е под един милион. А стана така, че именно Къли осигури на „Ксънейду“ и неговия собственик най-страхотния от тези шампиони.
	Къли имаше връзка с едно момиче от бар „Ориент“, което беше на принципа „кино-вино-секс“. Казваха й Дейзи, тъй като никой не можеше да произнесе японското й име, беше на двадесет години, а във Вегас се подвизаваше още от петнадесетгодишна възраст. Беше страхотна танцьорка, съвършена като бисерна мида. Но твърдо беше решила да се подложи на две пластични операции — едната за разширяване на очите си като на белите, а другата за увеличаване на бюста си. Искаше да стане още по-привлекателна за обожателите си — американци. Разбрал за намеренията й, Къли изпадна в ужас. Предупреди я, че няма да прилича на нищо, но Дейзи му повярва едва след като той изпадна в добре фалшифициран екстаз от малките й твърди гърди.
	С течение на времето станаха толкова близки, че тя започна да го учи на японски думички докато лениво се изтягаха в широкото му легло. Започна да му прави за закуска супа, а на протестите му отвърна, че всички японци закусват със супа.
	След което добави, че правела най-добрата супа за закуска в родното си селце, намиращо се недалеч от Токио. Къли пък с изненада откри, че супата й действително е превъзходна и е истински балсам за стомаха му след изморителните нощи.
	Именно Дейзи му съобщи, че един от най-големите японски магнати скоро ще посети Вегас. Научила го от японските вестници, които редовно получаваше от родителите си. В един от тях имало интервю с токийския милиардер Фумиро, който съобщавал, че скоро ще замине за Щатите да открие новия си завод за монтаж на телевизионни приемници. Според Дейзи, този човек непременно ще се отбие във Вегас, тъй като бил страстен комарджия. Бил изключително надарен пианист, завършил консерватория в Европа и положително би станал професионален музикант, ако не била последната воля на баща му, според която трябвало да наследи фамилния бизнес.
	Още на същия ден Къли продиктува на Дейзи едно писмо-покана до мистър Фумиро. По нейни указания го съставиха така, че да проличи азиатската им любезност.
	Мистър Фумиро получи предложение да бъде почетен гост на хотел „Ксънейду“ в удобно за него време. Поканата включвала и всички хора от антуража му, включително деловите му партньори в самите Съединени щати. С деликатността на истински азиатец, Къли дал да се разбере, че всичко ще бъде безплатно, включително театралните постановки и концертите.
	Преди да изпрати писмото, Къли поискал разрешението на Гроунвелт, тъй като все още не можел да използва „молива“ за разходи от подобен мащаб. Изпитвал опасения, че собственикът ще реши да изпрати писмото от свое име, но това не станало. Ако японците се появят, те щели да бъдат официални гости на Къли.
	Отговорът пристигна след три седмици. През това време Къли не си губеше времето и изсмукваше от Дейзи всичко, което би му било от полза. Разбра, че винаги трябва да се усмихва, когато разговаря с японец. Че любезността му трябва да личи от всеки жест, а когато в речта на събеседника му се появи леко съскане, това е изключително тревожен сигнал и показва наличието на раздразнение. Нещо като потракването на гърмящата змия. Такова съскане Къли беше чувал във филмите за войната, но го беше възприел като особеност на езика.
	Отговорът на писмото пристигна под формата на телефонно обаждане от представителството на мистър Фумиро в Лос Анджелис. Любезен женски глас с едва доловим акцент се осведоми дали е възможно в хотела да бъдат запазени два апартамента за президента и вицепрезидента на компанията „Джапан уорлдуайд сейлс Къмпани“ плюс още десет стаи за придружаващите ги лица. Прехвърлиха разговора на Къли, когото бяха потърсили лично. Къли, разбира се потвърди, после позвънил на Дейзи и възбудено й каза да бъде на негово разположение през следващите дни. Имаше намерение да направи някои специални покупки с нейна помощ. После й каза, че възнамерява да запази апартаменти за всички японци, а не само за двамата шефове. Но Дейзи изпадна в ужас и го предупреди в никакъв случай да не постъпва така, защото това би означавало Фумиро и заместникът му Нигета да се почувствуват безкрайно унижени. Отхвърли и другото му предложение — да се закупят оригинални кимона за мистър Фумиро направо от Лос Анджелис. Това също би обидило мистър Фумиро, който, макар и да носи подобни дрехи у дома, положително се гордее, че има западно възпитание. Истински разтревожен, Къли й предложи да посрещне групата на летището и да поеме ролята на лична преводачка на богатия бос.
	Но Дейзи се засмя, че това е последното нещо на света, което мистър Фумиро би пожелал. Би се чувствувал страшно притеснен, ако всяка негова стъпка се наблюдава от живееща в чужбина негова сънародница. Къли прие всичките й съвети, но упорито настояваше тя лично да приготвя супа за закуска на мистър Фумиро. Дейзи се подърпа известно време, но накрая отстъпи.
	Същият следобед го потърси Гроунвелт.
	— Какво търси това пиано в апартамент номер десет, по дяволите? — поиска да се осведоми той. — Току-що ми позвъни директорът на хотела да се оплаче, че си наредил през главата му да докарат тоя сандък и си му причинил големи главоболия!
	Къли му съобщи за предстоящото посещение на мистър Фумиро и за специалните му вкусове. Гроунвелт се разсмя от сърце, после поцъка с език и добави:
	— Хубаво тогава… Вземи моя ролс и го посрещни на летището.
	С тази кола се посрещаха само личните гости на собственика и най-богатите тексаски клиенти.
	На следващия ден Къли подбра трима униформени портиери от хотела и потегли за летището. След блестящия ролс тържествено се поклащаха два огромни кадилака. С цената на няколко банкноти автомобилите бяха допуснати направо до пистата. По този начин важните гости нямаше да вървят пеш до терминала.
	Когато кракът на мистър Фумиро се докосна до бетона, Къли вече беше пред него и с дълбок поклон му засвидетелства своето уважение.
	Не можеше да сбърка групичката японци не само поради характерните за расата им черти, а и поради облеклото им. Всички без изключение носеха черни официални костюми, снежнобели ризи и черни вратовръзки. Свитата от десетина човека наподобяваше групичка скромни чиновници в командировка и никак не се връзваше с представата за членове на Управителния съвет на най-могъщия търговски конгломерат в Япония.
	Къли веднага разбра кой е мистър Фумиро. Освен че вървеше на няколко крачки пред останалите, той беше и най-високият в групата — близо метър и осемдесет. Хубав мъж с правилни черти, широки рамене и гарвановочерна коса. Спокойно можеше да мине за холивудска звезда, умело гримиран като японец. За миг Къли си помисли точно това и му се стори, че присъства на най-голямата измама в живота си.
	На крачка зад мистър Фумиро пристъпяше неговият заместник. Нисичък и слаб като вейка, той приличаше на японците, които рисуваха по комиксите. Останалите членове на екипа бяха сиви и незабележими хора. В ръцете им се поклащаха елегантни куфарчета от имитация на крокодилска кожа.
	Къли пристъпи напред и протегна ръка:
	— Добре дошли в Лас Вегас, мистър Фумиро. Аз съм Къли Крос от хотел „Ксънейду“.
	Устните на мистър Фумиро се разтегнаха в любезна усмивка, разкривайки равни и безупречно бели зъби. Английският му беше отличен, без почти никакъв акцент.
	— Много ми е приятно да се запознаем — каза той. После представи човека със заешките зъби до себе си като мистър Нигета, вицепрезидент на компанията. Промърмори и имената на останалите японци, които се изреждаха да стиснат ръката на Къли, отправяйки му и по един дълбок поклон. Когато церемонията по представянето приключи, Къли поиска багажните им билети и им съобщи, че куфарите ще пристигнат директно в хотела. После ги покани да заемат места в лимузините. Фумиро и Нигета бяха настанени в ролса, а останалите се побраха в широките кадилаци. В колата Къли обяви, че мистър Фумиро може да разчита на неограничен кредит от страна на хотелската управа. Но мистър Фумиро потупа с ръка куфарчето на Нигета и се усмихна:
	— Носим си и малко налични.
	Къли също се усмихна. Докато обясняваше на какви удобства могат да разчитат в хотела и града, той не свали нито за миг тази усмивка от лицето си. В един миг му се прииска да им предложи и женска компания, но някакъв непонятен инстинкт го накара да си замълчи.
	Когато пристигнаха в хотела, гостите бяха отведени директно в стаите си. Формалностите по регистрацията им щеше да свърши главният администратор. Всички бяха настанени на един етаж. Фумиро и Нигета получиха съседни апартаменти с междинна врата. Фумиро незабавно обиколи стаите на своите сътрудници и в очите му се появи задоволство. Къли правилно беше преценил, че ще остане доволен от настаняването, най-вече от факта, че за него е определен действително най-хубавият апартамент на етажа. А когато в хола си завари малкото черно пиано, на устните му се изписа радостна усмивка. Седна на столчето, прекара пръсти по клавишите и се заслуша. Къли се надяваше инструментът да се окаже добре акордиран. Не можеше да прецени сам, но Фумиро енергично разтърси глава, усмихна се още по-широко и каза със светнало от задоволство лице:
	— Много любезно от ваша страна, мистър Крос! — после взе ръката му и топло я разтърси.
	Малко по-късно направи знак на Нигета и онзи вдигна капака на куфарчето. Беше пълно с плътно наредени пачки банкноти. Къли се ококори.
	— Бихме искали да оставим това на съхранение в касата на казиното — каза мистър Фумиро. — От там ще ни бъде най-удобно да теглим.
	— Разбира се — кимна Къли.
	Нигета щракна капака и двамата тръгнаха към касата. Мистър Фумиро остана да си почива.
	Преброиха парите в стаята на старши касиера. Бяха точно петстотин хиляди долара. Къли се увери, че Нигета е получил специалната разписка, която му даваше право да тегли кредит от всички игрални маси. Управителят на казиното обеща да представи лично японците на шефовете на зали и подвижните касиери. Така Фумиро и Нигета щяха да получат възможност да теглят пари само с едно мръдване на пръста си, независимо в коя част на казиното се намират. Без излишен шум, без необходимостта да представят документи за самоличност. Щяха да получат кралско внимание и безупречно обслужване.
	През следващите три дни Къли ставаше в ранни зори. Отиваше при Дейзи да вземе специалната супа, после се прибираше в кабинета си и чакаше. Отделът за обслужване по стаите беше получил нареждане да го уведоми веднага, след като мистър Фумиро позвъни за закуската си. Къли му даваше около час за хапване и приготвяне на сутрешния тоалет, после се качваше горе и тихо почукваше на вратата му. Заварваше Фумиро зад пианото, погълнат изцяло от тайнството на музиката. Празната купичка от специалната супа на Дейзи стоеше на масичката зад гърба му. По време на тези сутрешни срещи Къли се осведомяваше за желанията на Фумиро и уреждаше билети за различните концерти и шоупрограми. На лицето на японеца светеше все същата топла и благодарна усмивка. По някое време на междинната врата се изправяше и Нигета, който също благодареше на Къли за прекрасната супа. А Къли се стремеше да не забрави, че непрекъснато трябва да се усмихва и кима с глава.
	За трите дни на престоя си японската група хвърли в ужас вегаските игрални заведения. Придвижваха се неизменно в пакет, избираха си някоя маса за бакара и залагаха едновременно. Дойдеше ли подковата в ръцете на Фумиро, всички като по заповед залагаха максимално разрешените суми. Общо взето им вървеше и доста собственици здравата се опариха от тях. За щастие в „Ксънейду“ нямаха кой знае какви успехи. Играеха само бакара и залагаха с цялото си сърце. В играта приличаха далеч повече на темпераментни италианци, отколкото на строги и сдържани японски бизнесмени. Когато му се падаха печеливши карти, Фумиро нежно галеше подковата и весело потракваше по масата. Беше страстен играч, вживяваше се дълбоко, шумно се радваше на всяка печалба, независимо от размера й. Къли го наблюдаваше развеселено и леко учудено, тъй като вече беше научил, че личното състояние на този човек възлиза на повече от петстотин милиона долара. Защо толкова се радва на тези дребни за него суми? Нима само защото те са максимално разрешеният залог във Вегас?
	Един-единствен път зад любезната усмивка на Фумиро пролича гняв, студен и остър като ръба на бръснач. Това стана, когато Нигета, вероятно от разсеяност заложи за играча, а подковата продължаваше да се намира в ръцете на шефа му. В произнесената на японски къса фраза добре се долови онзи съскащ звук, за който Къли беше научил от Дейзи. Нигета смутено промърмори някакво извинение иззад заешките си зъби и побърза да промени залога си.
	Посещението на японците беше истински триумф. Фумиро и групата му си заминаха със сто хиляди долара печалба, измъкната предимно от другите заведения на Вегас. В казиното на „Ксънейду“ оставиха чисти двеста хиляди, но това не им попречи да се превърнат в легенда за местните комарджии. Бандата от десетина японци в безупречни черни костюми се местеше от казино в казино и навсякъде всяваше смут. Приличаха на погребални агенти, които пристигат с маршова стъпка да приберат своя мъртвец. Но вместо него измъкваха доста дебели пачки от смаяните собственици. Шефът на масата за бакара питаше шофьора на ролса накъде се готвят да потеглят японците, след това веднага звънеше в съответното заведение и молеше колегите си да им осигурят кралско посрещане. Това беше обичайна практика във Вегас. Благодарение на нея Къли научи, че Нигета е луд по скъпите проститутки и не пропуска да чукне по някоя. А това означаваше, че по неизвестни причини вицепрезидентът на компанията не желае шефът му да разбере, че предпочитанията му са повече на страната на секса, вместо на комара.
	Къли ги изпрати на летището, изчака свитата да се настани в самолета за Лос Анджелис, и едва тогава поднесе на Фумиро подаръка, който му изпращаше лично Гроунвелт. Собственикът на „Ксънейду“ се появи само веднъж край масата на японците — колкото да им стисне ръцете и да изрази задоволството си от тяхното присъствие. Но сега изпращаше на мистър Фумиро един наистина ценен подарък — античен джобен часовник от масивно злато.
	Фумиро прояви искрена радост от това внимание. До последния момент кимаше с усмивка на уста и постоянно стискаше ръката на Къли. Той, разбира се, му отвръщаше със същото. После самолетът излетя, а Къли се върна в хотела. Нареди да извадят пианото от апартамента на Фумиро и отиде при Гроунвелт. Шефът го посрещна на вратата и сърдечно го прегърна.
	— Никога не съм виждал по-добро „домакинство“! — похвали го той. — Как ти хрумна тоя номер със супата?
	— Отвори ме едно птиченце на име Дейзи — отвърна Къли. — Нали няма да имате нищо против, ако й направя някакъв подарък от името на хотела?
	— Можеш да похарчиш цяла хилядарка — щедро разреши Гроунвелт. — Ти създаде страшна връзка с тези японци! Имай грижата да я поддържаш. Изпрати им картички и подаръци за Коледа. Не съм виждал по-непоправим комарджия от тоя Фумиро!
	— Само мадами не посмях да му пробутам — намръщи се Къли. — Чувствувах го, че е готин, ама някак не ми се искаше да ставаме прекалено близки още първия път…
	— Постъпил си както трябва, не се тревожи — успокои го Гроунвелт. — Той ще се върне. Ако му се прииска мадама, сам ще ти каже. Мангизлии като него не се притесняват да си искат каквото им трябва.
	Както обикновено, Гроунвелт пак излезе прав. Три месеца по-късно в „Ксънейду“ отново се появи мистър Фумиро. Една вечер пожела да види програмата в бара, а след това прояви интерес към изпълнителката на солови танци — руса и дългокрака красавица. За щастие Къли я познаваше. Беше чувал, че макар и омъжена за един от крупиетата на „Сандс“, тя няма нищо против малко допълнителни доходи. Повика управителя на бара и го помоли да я изпрати на масата им. Работата се уреди и Фумиро покани танцьорката на късна вечеря извън „Ксънейду“. Момичето хвърли един въпросителен поглед на Къли и той кимна с глава. После ги остави сами, като не забрави да позвъни на управителя да си търси заместничка за нощното шоу. На другата сутрин пропусна да почука на вратата на Фумиро както обикновено. Някъде към обяд позвъни на момичето и му каза, че може да не ходи на работа докато Фумиро се намира в хотела.
	Този вид отношения се запазиха и при следващите посещения на японеца. Дейзи научи един от готвачите да вари японска супа и тя беше включена в официалното меню. А Къли откри, че Фумиро с неподправен интерес следи сутрешните повторения на един многосериен каубойски филм, който излъчваше местната телевизия. Особено много му харесваше русата актриса, която изпълняваше ролята на невинна, глупавичка и чувствена танцьорка. И му хрумна страхотна идея, която се зае да реализира без колебание. Благодарение на многобройните си връзки в света на шоубизнеса, скоро успя да открие името и адреса на актрисата. Казваше се Линда Парсънс и живееше в Лос Анджелис. Къли взе първия самолет за там, покани я на обяд и й разказа за Фумиро. Актрисата бързо се зашемети от историята за приказно богатия японец, който залага на комар цели състояния и е луд по нея. Направо зяпна, когато Къли й каза, че пристига в „Ксънейду“ с един милион долара в брой и често ги губи до последния цент само за три нощи край масата за бакара. Без колебание се съгласи да дойде във Вегас при следващото посещение на Фумиро.
	Само месец по-късно Фумиро и Нигета отново пристигнаха. Къли ги изчака да се настанят, след което влезе в апартамента на мистър Фумиро и му съобщи, че актрисата Линда Парсънс има желание да се запознае с него. Очите на японеца светнаха. Макар и надхвърлил четиридесетте, от него се излъчваше съвсем момчешка привлекателност. Радостта му от предстоящата среща я подчерта още по-силно. Той скочи на крака и помоли Къли незабавно да се свърже с момичето. Къли кимна с глава. Пропусна да му каже, разбира се, че всичко е отдавна уредено. На другия ден следобед Линда Парсънс трябваше да кацне във Вегас. Фумиро беше толкова развълнуван, че започна да залага като луд. Само през тази нощ изгуби повече от триста хиляди долара.
	На другата сутрин стана рано, изсърба супата си и излезе да си купи нов син костюм. Кой знае защо беше решил, че сините костюми са връх на американската елегантност. Преди това Къли позвъни в най-скъпия магазин на „Сай Девоур“ и помоли да вземат мярка на японеца по спешност, а костюмът до вечерта да бъде готов. За да бъде сигурен, че всичко ще е наред, той изпрати с Фумиро и един от своите служители.
	Нещата се объркаха, когато стана ясно, че Линда Парсънс е пристигнала със сутрешния самолет. Къли отиде да я посрещне. Когато пристигнаха в хотела, актрисата пожела да се освежи за предстоящата среща. Сигурен, че Нигета придружава шефа си, Къли я тикна в апартамента на дребното японче със заешките зъби. Но това се оказа грешка, която за малко щеше да се превърне във фатален инцидент.
	Къли се прибра в кабинета си и направи опит да открие местонахождението на Фумиро. В магазина за облекло вече го нямаше. Най-вероятно се е отбил в някое казино и играе бакара.
	Нямаше начин да бъде открит. След около час и нещо му позвъни самата Линда Парсънс.
	— Бихте ли дошли за малко? — притеснено го помоли тя. — Имам езикови проблеми с вашия приятел.
	Къли премълча всякакви въпроси. Фумиро говореше отлично английски, но може би си има причини да твърди обратното. Вероятно се е разочаровал от мадамата. Къли веднага забеляза, че актрисата далеч не е толкова свежа, колкото изглежда в телевизионния сериал. А може и да е изтърсила нещо, което е засегнало деликатните му чувства на азиатец.
	Вратата му отвори Нигета. Беше леко къркан и изключително горд със себе си. След малко от банята се появи Линда Парсънс, загърната в черно кимоно на златни дракончета.
	— Пресвети боже! — възкликна Къли и умът му бясно запрепуска.
	— Ама и вие сте един! — шеговито му се закани Линда Парсънс. — Нито е толкова срамежлив, нито е толкова хубав, колкото ми го бяхте описали. Да не говорим, че не знае бъкел английски. Дано поне е толкова богат, колкото казахте!
	Нигета продължаваше да се усмихва. Чул гласа на Линда, той учтиво й се поклони. Беше ясно, че не разбира нито дума от казаното.
	— Спахте ли с него? — простена Къли с дълбоко отчаяние в гласа.
	— Ами какво да правя? — направи гримаса Линда. — Подгони ме като луд из тоя апартамент! А аз се надявах поне на една романтична вечер, с цигулки, цветя и всичко, останало… Но тоя ме награби още от вратата! Тогава си рекох, че ще е по-добре да свършим работата веднага, щото япончето беше страхотно наточено. И я свършихме…
	Къли въздъхна и тъжно поклати глава.
	— Праснала си погрешното японче, момичето ми! — рече той.
	Линда го погледна с неразбиращ поглед, после на лицето й се изписа ужас. Устата й се движеше, без да може да произнесе нито дума. След няколко секунди се овладя и избухна в страхотен смях. Тръсна се на дивана, без да държи сметка за кимоното, което се разтвори и разкри чудесните й дълги бедра. Кикотеше се като луда. Къли не издържа и също се усмихна. В този момент искрено харесваше Линда Парсънс. Но в следващия вече загрижено поклати глава. Положението беше сериозно и трябваше да действа незабавно. Вдигна слушалката и набра номера на Дейзи.
	— Никаква супа, ако ще да ме убиеш! — викна момичето в момента, в който разбра кой се обажда.
	Къли рязко й нареди да млъква и да скача в първото такси. Каза й да тича колкото я държат краката, защото работата е сериозна. След това позвъни на Гроунвелт и го запозна с положението. Шефът каза, че слиза веднага. Едва тогава Къли намери време да отправи една гореща молитва до Пресветата Дева с надеждата да бъде чут и Фумиро да се забави още малко.
	Петнадесет минути по-късно в апартамента се появиха едновременно Дейзи и Гроунвелт. Линда беше направила по едно питие на Къли, Нигета и себе си. Продължаваше да се усмихва.
	Гроунвелт се държа с нея като истински джентълмен.
	— Искрено съжалявам за случилото се — каза той. — Моля ви само за малко търпение и всичко ще бъде наред. Обяснете, моля ви, на мистър Нигета какво се е случило. Кажете му, че е преспал с дамата на мистър Фумиро по погрешка, тъй като тя ги е сбъркала. Дайте му да разбере, че мистър Фумиро е лудо влюбен в тази жена и специално за нея е отишъл да си поръча нов костюм.
	Нигета напрегнато слушаше забързаната реч на момичето. Устата му продължаваше да е разтеглена в широка усмивка, но в очите му се появи паника. Зададе някакъв кратък въпрос и Къли долови лекия съскащ звук в гласа му. Дейзи продължи да му обяснява с любезна усмивка на уста. Но колкото повече говореше тя, толкова по-бледа ставаше усмивката на Нигета. Изведнъж дребното японче политна и се строполи на пода. Беше припаднало от страх.
	Дейзи пое нещата в свои ръце. Грабна бутилката уиски и наля малко в устата на Нигета. После го прегърна през кръста и му помогна да се настани на дивана. Линда го гледаше с искрено съчувствие. Нигета закърши ръце и заля Дейзи с неразбираем поток от думи. Гроунвелт поиска да разбере какво казва.
	— Казва, че това означава край на кариерата му. Мистър Фумиро положително ще го изгони след подобно унижение.
	Гроунвелт кимна и повелително каза:
	— Обяснете му, че всичко ще бъде наред, ако си държи езика зад зъбите! Сега ще го настаня в болница, а после ще го изпратя в Лос Анджелис. На мистър Фумиро ще обясним, че внезапно му е станало зле и трябва да му се направят изследвания. Нека му стане ясно, че нищо няма да се случи, ако си държи устата затворена.
	Дейзи преведе, а Нигета енергично закима. На лицето му бавно се върна любезната усмивка, но сега тя приличаше повече на призрачна гримаса. Гроунвелт се обърна към Къли и продължи:
	— Вие двамата с мис Парсънс оставате да чакате завръщането на мистър Фумиро. Все едно, че нищо не се е случило. Аз поемам грижата за Нигета. Той не трябва да остава тук, защото зърне ли шефа си, пак ще припадне. Ще се погрижа да го експедират веднага.
	И работата стана.
	Мистър Фумиро се върна след един час и завари в апартамента си прекрасната Линда Парсънс, преоблечена и със свеж грим на лицето. Загледа я прехласнато, а и момичето бе очевидно впечатлено от неговата привлекателност. Проявяваше го по онзи невинен и едновременно с това подканящ начин, който толкова добре беше изиграла в телевизионния сериал. Къли гледаше запленен.
	— Надявам се да ме извините за проявената нетактичност — продума Линда. — Но реших да заема апартамента на вашия приятел, за да бъдем по-близко един до друг.
	Фумиро моментално схвана какво му се внушава — момичето не е от онези, които веднага ще скочат в леглото му. Ще трябва първо да го хареса, а дори и мъничко да се влюби…
	Устата му се разтегли в широка усмивка и той енергично закима:
	— Разбира се, разбира се…
	От гърдите на Къли се откърти тежка въздишка на облекчение. Линда играеше превъзходно ролята си, повече гафове нямаше да има. Сбогува се и затвори вратата след себе си. В коридора спря и зачака. След минута от апартамента долетяха звуците на пианото и мелодичният глас на Линда Парсънс. Пееше стара любовна балада.
	През следващите три денонощия Линда Парсънс и Фумиро се отдадоха на класическата и почти съвършена любовна история в ласвегаски стил. Бяха луди един за друг и прекарваха заедно всяка свободна минута — в леглото и казиното, из фантастичните магазинчета и бутици надолу по Ивицата. Линда се влюби в японската супа за закуска, беше луда по музиката, която Фумиро й свиреше на пианото. Японецът от своя страна не можеше да се насити на дългата й руса коса, на млечнобялата й кожа и дълги, леко натежали бедра, на меката отпуснатост на едрите й гърди. Но най-много харесваше винаги отличното й настроение, бликащата от всяка клетка на тялото й жизненост. Една вечер сподели с Къли, че от Линда би излязла една превъзходна гейша. А Дейзи му обясни впоследствие, че това е най-големият комплимент, който може да направи мъж като Фумиро.
	Японецът дълбоко вярваше, че русата актриса му носи късмет в комара. В края на престоя му се оказа, че е загубил едва двеста хиляди долара от милиона, който беше оставил на съхранение в касата на „Ксънейду“. Като в тях влизаха и парите, които беше похарчил за визоново палто, расов състезателен кон и последен модел мерцедес — все подаръци за Линда Парсънс. Беше убеден, че се е отървал с драскотини, тъй като без присъствието на Линда положително би оставил поне половината от милиона на масата за бакара.
	В началото на тази история Къли беше убеден, че Линда Парсънс е прикрита проститутка от висока класа. Но на вечерята, която й даде след заминаването на Фумиро, с изненада откри, че тя наистина е лудо влюбена в този японец.
	— Безкрайно интересен мъж! — сподели актрисата. — Превъзходен пианист, а в леглото направо е фантастичен! Сега разбирам защо японките правят всичко за своите мъже…
	— Едва ли се отнася по същия начин и с жените, които има у дома — усмихна се Къли.
	— Сигурно е така — въздъхна Линда. — Но въпреки това е страхотен! Знаете ли, той ми направи стотици снимки. Вероятно си мислите, че е било досадно, но на мен ми беше приятно… Аз също го снимах. Той е много красив мъж.
	— И много богат — добави Къли.
	— И друг път съм била с богаташи — сви рамене тя. — Аз самата също не печеля малко. Но той е съвсем като малко момченце! Не харесвам единствено начина, по който играе хазарт. Господи! С това, което губи за една вечер, аз положително ще живея поне десет години!
	Дали наистина е така, запита се Къли. В съзнанието му бавно узряваше мисълта, че трябва да направи всичко възможно тези двамата да не се срещат повече.
	— И аз не обичам да гледам как го обират — лукаво подхвърли той. — Това може да го разколебае и да реши да поразреди посещенията си…
	— Може и така да стане — усмихна му се Линда. — Искам да ви благодаря за всичко. Наистина прекарах чудесно и никога няма да го забравя… Пък може и пак да се видим.
	Той усети за какво намеква и тихо отвърна:
	— Когато ви се прииска да се поразвъртите из Вегас, звъннете ми един телефон. Всичко ще бъде за сметка на заведението, с изключение на чиповете.
	— Как мислите? — замислено го погледна Линда. — Дали Фумиро ще ме потърси при следващото си идване тук? Дадох му телефона си в Лос Анджелис и му казах, че мога да замина за Япония веднага след като приключа снимането на новия си филм. Той каза, че ще бъде чудесно и само трябва да го предупредя за датата на пристигането си. Но усетих известна хладина по този въпрос. Не беше много ентусиазиран…
	— Японците не обичат агресивните жени — поклати глава Къли. — В мисленето са хиляда години след нас. Особено важни клечки като Фумиро. По-добре изчакайте и изиграйте козовете си както трябва.
	— И аз така мисля — въздъхна тя.
	Къли я откара до летището и я целуна по бузата.
	— Приятен полет — рече. — Ще ви позвъня, когато Фумиро реши да се появи.
	Върна се в „Ксънейду“, влезе в кабинета на Гроунвелт и уморено се отпусна на едно кресло.
	— Ето какво става, когато решим да проявим специално внимание към някой играч! — ядосано каза той.
	— Защо си недоволен? — учуди се Гроунвелт. — Така и така не сме планирали да приберем цялото милионче на този етап от играта. Но по принцип си прав. Тази актриса не е най-подходящата мадама за един комарджия. Просто защото не е достатъчно алчна… Освен това е прекалено пряма, а и интелигентна на всичкото отгоре.
	— Откъде знаете? — учуди се Къли.
	— Прав съм нали? — усмихна се вместо отговор Гроунвелт.
	— Несъмнено — кимна Къли. — Затова реших да направя всичко възможно никога повече да не се изпречва на пътя на Фумиро.
	— Едва ли ще се наложи — отвърна Гроунвелт. — Мъжете от неговия тип са достатъчно твърди. Той няма нужда от това, което може да му предложи тя. Ако е имал, то е било за един път и толкова. Един път е приятно, но после вече е досадно. Ако е кроял планове за трайна връзка, той положително щеше да се погрижи за нея по-добре…
	— Мерцедес, кон, визон и пръстен с диамант! — стреснато го погледна Къли. — Нима това не е достатъчно според вас?
	— Не е — поклати глава Гроунвелт.
	И пак излезе прав. Когато Фумиро се появи отново във Вегас, не отрони дори дума за Линда Парсънс. В замяна на това загуби до последния цент остатъка от милиона, който го чакаше в касата на „Ксънейду“.


	19.

	Вътрешността на самолета бавно се озари от бледата светлина на утрото и стюардесите започнаха да разнасят кафе. Къли закуси, без да изпуска куфарчето от ръка. Момичето в червена униформа отнесе празната табла, а в следващия миг на хоризонта изплуваха стоманените кули на Ню Йорк. Винаги се вълнуваше от тази гледка. Километрите, застроени със стъкло и желязо, политналите към небето огромни сгради сякаш нямаха край. Почувства се малък и незначителен, отчаяно дребна песъчинка в огромния човешки океан. Подобно чувство изпитваше и когато наблюдаваше безкрайните пясъци на пустинята около Вегас.
	Носът на самолета се наклони в елегантен завой. Направиха няколко бавни обиколки над града, за да изгубят височина. Бял покрив, син покрив, после изведнъж пред погледа му изскочиха циментовите писти на летището с килим от свежа зеленина между тях. Машината се приземи с леко подрусване, достатъчно да събуди и последните сънливци в търбуха й.
	Къли се чувствуваше бодър и свеж. С нетърпение очакваше срещата си с Мерлин и щастливо се усмихваше. Добрият стар Мерлин! Този затворен особняк беше единственият човек в света, на когото Къли имаше пълно доверие…


	20.

	Големият ми син завършваше девети клас точно в деня, в който трябваше да се явя пред съда. Валъри настояваше да изляза по-рано от работа и да отидем заедно да го чакаме след изпитите. Невъзможно, рекох, имаме важно събрание във връзка с новите повиквателни. Тя все още нямаше и най-бледа представа за неприятностите ми. Защо да я тревожа, след като с нищо не може да ми помогне? Ако всичко мине добре, така и няма да разбере за черния облак, който е надвиснал над семейството ни. Така беше най-добре. Бях убеден противник на навика да се споделя всичко с брачния партньор.
	Валъри беше горда със завършването на момчето. Не много отдавна бяхме установили с безпокойство, че не може дори да чете, но въпреки това преминава от клас в клас. Жена ми полудя от гняв и се зае да му преподава сама. Добра работа свърши. Ето това не му обичах на Ню Йорк. Щом живееш в квартал с негри и безработни, и училището е на същото равнище. Никой пет пари не дава дали децата научават нещо. Всеки гледа да ги пробута просто за да се отърве от тях, да ги изкара криво-ляво до седми клас, а после да си трошат главите.
	Всеки момент щяхме да се нанасяме в новата къща. А Лонг Айлънд беше квартал с отлични училища и съвестни учители. Завършването на такова училище беше почти сигурна гаранция, че детето е подготвено достатъчно, за да продължи образованието си в колеж. И друго, за което жена ми никога не споменаваше — там почти не се срещаха чернокожи. Децата й щяха да растат сред подобни на себе си, в солидно католическо общество, в което беше израснала и самата тя. И за мен беше по-добре да живея в Лонг Айлънд, макар ясно да съзнавах, че едва ли ще се отървем от недъзите на обществото като цяло веднага след като се преместим на чист въздух и зеленина.
	Други проблеми ме вълнуваха. Имаше съвсем реална опасност да ме пъхнат в пандиза. Всичко щеше да се реши днес в съда! Всичко! Станах от леглото в отвратително настроение. Вали подготвяше децата за училище. Щеше да ги заведе и да остане там за изпитите на големия. Вече й бях казал, че ще отида по-късно на работа и те излязоха преди мен. Направих си кафе и започнах да обмислям поведението си пред съда.
	Щях да отричам всичко. Според Къли никой не можеше да открие следите на мръсните ми пари. Тревожех се от факта, че трябва да попълня декларация за имотното си състояние. Сред първите въпроси в нея фигурираше въпросът за притежание на собствено жилище. Тук ледът лесно можеше да се пропука. Бях теглил официален дългосрочен заем за изплащане на новия си дом, бях платил съответния депозит, но все още не бях собственик от юридическа гледна точка. По тази причина реших да отговоря на този въпрос с „не“. Никъде във въпросника не пишеше за депозити и изплащания. Но едновременно с това съзнавах, че ФБР едва ли е пропуснало да регистрира този факт.
	Следователно един от вероятните въпроси, на които щях да отговарям в съда, ще бъде дали съм внесъл депозит за нова къща. На него трябва да отговоря положително. Те ще ме попитат защо този факт не е отбелязан в декларацията и ще трябва да им развия съображенията си. Ами ако Франк Алкор наистина се е огънал? Ако е признал всичко, включително и многобройните ни съвместни сделки? Вече бях намислил каква линия на поведение трябва да следвам в този случай. Ще отричам всичко. Неговата дума срещу моята. Сделките си е правил без мен, така че едва ли ще може да изкара свидетел. Спомних си как един ден някакъв хлапак се опита да ми остави запечатан плик за Франк, който беше излязъл по работа. Категорично отказах да го приема тогава. И това ми свърши добра работа, тъй като се оказа, че същият хлапак е един от авторите на анонимни доноси до ФБР, предизвикали цялото разследване. Чист късмет! Отказах просто защото не ми хареса мутрата на този тип. И сега копелето, ще не ще, трябва да даде показания, че не съм приел плика. Огромна точка в моя полза, нали?
	Дали Франк действително е пропял? Силно се съмнявах в това. Можеше да отърве кожата само ако даде показания срещу някой по-високостоящ в служебната йерархия от него. Срещу майора или полковника, например. Но на следователите беше ясно, че и двамата са вън от играта. Не ми се вярваше Франк да ме натопи просто защото той самият е хлътнал с двата крака. Не беше толкова долен, освен това залогът беше доста голям. Признае ли се за виновен, губи всичко — държавна служба, право на пенсия, запасен чин. Едва ли би си го позволил.
	Оставаше Пол Хемзи. Момчето, за което наистина направих много. Момчето, чиито баща обеща да ме направи щастлив за цял живот. Не бях чувал нищо за него, откакто го оправих, не получих дори чифт чорапи в повече. Вътре в себе си се бях надявал на още поне две хилядарки от мистър Хемзи, но така и си останах с онези кашони дрехи. Не му се обадих да искам допълнително възнаграждение, не направих абсолютно нищо. Тези дрехи струваха няколко бона, все пак. Едва ли щяха „да ме направят щастлив до края на живота ми“, но какво от това? Никога не ми беше пукало, когато ме мамят!
	Но когато ФБР започна своето разследване, стана ясно, че Пол Хемзи е успял да избегне мобилизацията въпреки получената редовна повиквателна. Знаех, че писмото за анулиране на повиквателната беше извадено от архива и изпратено за проверка в щаба. Това можеше да означава само едно: агентите на ФБР са разпитали колегата от службата за повиквателни и той им е разказал за проведения с мен телефонен разговор. Това все още не беше престъпление. Просто малък бюрократичен фокус — от тези, които се вършат всеки божи ден… Опасността идваше от другаде. Носеха се слухове, че Пол Хемзи не е издържал на разпитите и е признал, че съм получавал подкупи не само от него, но и от редица негови приятели.
	Излязох от къщи, качих се в колата и минах покрай училището на децата. Огромният двор с циментирано игрище за баскетбол беше пълен с народ. Изпитите се провеждаха на открито.
	Паркирах колата, приближих се до оградата и стиснах телената мрежа. Строените на двора деца бяха прекрасни. Облечени в нови дрешки, измити и сресани, те гордо очакваха процедурата, която щеше да ги прехвърли в следващата фаза на възмъжаването.
	Родителите бяха настанени на специални дървени трибуни, а над тях се издигаше внушителна по размер платформа за специални гости. На нея се беше изправил директорът на училището, а редом с него стоеше старец с изпито лице. Беше облечен в парадна униформа на Американския легион от 1920-та година, а на главата си имаше странна синя шапка с широка периферия. Над платформата гордо се вееше националното знаме. Директорът даваше нарежданията си на висок глас. Поради липса на време дипломите щели да се раздават групово. При обявяване на съответния клас децата от него трябвало да се обърнат с лице към платформата.
	Останах да погледам. Редиците от момчета и момичета последователно се обръщаха с лице към трибуната, а от там получаваха горещите аплодисменти на родители и близки. Детските лица грееха от гордост и нетърпеливо очакване. В този ден всички бяха герои. Приветстваха ги известни личности, аплодираха им близки и роднини. Но много от тези деца още не можеха да четат, а никое от тях не беше подготвено за живота с неговите трудности и разочарования. Бях доволен, че не мога да видя лицето на собствения си син. Върнах се при колата и потеглих към центъра на Ню Йорк. Там ме очакваха съдебните заседатели.
	Открих място за паркиране близо до сградата на Федералния съд и влязох в огромното фоайе, покрито с мраморни плочки. Взех асансьора и се качих до залата, в която се гледаше делото. Стреснах се, когато видях, че скамейките край стената са пълни с млади хора — все запасняци от нашите роти. Бяха най-малко сто души. Неколцина ми кимнаха, други дойдоха да ми стиснат ръката и да пуснат по някоя шега за този цирк. Франк Алкор стоеше сам до един от прозорците. Отидох да му стисна ръката. Беше спокоен, макар и с напрегнато лице.
	— Шибана работа, а? — рече той, докато разтърсваше ръката ми.
	— Така е — рекох.
	Всички бяха цивилни, с изключение на Франк. Беше си сложил всички орденски лентички, а нашивките му на старши сержант блестяха от чистота. Имаше вид на типичен военен от кариерата. Разбирах какво иска да постигне — съдебните заседатели трябваше да разберат, че не могат да осъдят един честен патриот, приел с радост да служи на родината. Искрено се надявах този номер да мине.
	— Господи! — продължи Франк, искрено учуден. — Заради някакви глупости тия типове превозиха със самолет от Форт Лий над двеста човека! Само защото, няколко педерастчета не можаха да преглътнат горчивия хап на една повиквателна!
	Аз също изпитвах подобни чувства. Какво толкова бяхме направили наистина? Бяхме взели по някой долар, за да свършим една дребна работа и толкоз. Нещата дори не намирисваха на корупция. Просто ги бяхме нагласили така, че да е удобно за всички, бяхме съчетали интересите си и никой не беше пострадал от това. Е, имаше нарушение, на някой и друг параграф от закона, но какво толкова? А ето че правителството харчи хиляди долари само за да ме тикне в пандиза. Не изглеждаше честно. Не съм убил никого, не съм обрал банка, не съм присвоил средства, не съм фалшифицирал чекове, не съм крил крадени стоки, не съм изнасилил никого, не съм дори руски шпионин! За какво е тогава цялата тази дандания? С изненада усетих, че настроението ми рязко се подобрява.
	— Какво е толкова смешно, дявол да те вземе? — изръмжа Франк. — Работата е дебела!
	Около нас се навъртаха хора — някои от тях достатъчно близо, за да чуят какво си говорим. По тази причина се усмихнах и спокойно отвърнах:
	— Защо трябва да се тревожим? Знаем, че сме невинни и ни обвиняват в глупости! Да вървят някъде да се шибат и толкова!
	Той незабавно подхвана играта.
	— Абсолютно си прав! Но въпреки това ми се иска да смачкам фасона на няколко от тези педерастчета!
	— Такова нещо не трябва да казваш дори на майтап! — хвърлих му предупредителен поглед аз. Тук като нищо можеше да е тъпкано с микрофони. — Знаеш, че няма да го направиш!
	— Така е — с нежелание си призна Франк. — Човек си мисли, че тези лайна ще изпитат поне капчица гордост от факта, че са ги призовали да служат на родината! Аз самият дума не казах, когато ме мобилизираха, макар да съм ветеран от войната!
	На високата врата, над която имаше табелка с надпис „Заседателна зала“, се появи униформен разсилен и извика името на Франк. Колегата ми изпъна униформата си, вдигна глава и тръгна натам с решителна стъпка. На вратата се сблъска с Пол Хемзи, когото очевидно току-що бяха разпитвали. Приближих се до него и казах:
	— Здрасти, Пол, как си?
	Той стисна протегнатата ми ръка. Беше смутен, но не и гузен.
	— Как е баща ти? — добавих аз.
	— Добре е — отвърна момчето, после леко се поколеба и добавя: — Дадох клетва да не говоря за разпита… Но баща ми каза да ти съобщя за нищо да не се тревожиш.
	Камък ми падна от сърцето. Пол беше единствената уязвима точка в защитата ми. Къли обеща да притисне семейство Хемзи и явно го е направил. Не знаех как е успял да го постигне, пък и не ме интересуваше. Гледах как фигурата на Пол се смалява към дъното на коридора и леко се усмихвах. В този миг към мен се приближи друг от клиентите ми — съвсем младо момче, начинаещ театрален режисьор, когото бях включил в съкратената програма безплатно. Изглеждаше искрено загрижен за съдбата ми. Каза, че той и няколко негови приятели са решили да дадат показания в моя полза. Били готови да се закълнат пред съда, че нито съм искал, нито съм получавал пари от тях. Стиснах ръката му с благодарност. После започнах да се шегувам и да се смея, при това съвсем непосредствено. Бях успял да вляза в ролята на ловък държавен служител, който с лекота демонстрира, присъщата на всеки американец невинност. Установих с известна изненада, че всичко това започва да ми харесва. На практика съдебният състав беше в ръцете ми. Не можех да бъда осъден при наличието на толкова много клиенти, които се надпреварваха да ме успокояват. Всички твърдяха, че цялата работа е дело на няколко ядосани копелета. Имах чувството, че дори Франк ще се измъкне. После го видях да излиза и чух да викат името ми. Франк беше намръщен и очевидно ядосан. Бях убеден, че не се е огънал и ще продължи борбата с всички сили. Пристъпих към огромната тежка врата и след миг се озовах в съдебната зала. Не забравих да избърша от лицето си идиотската усмивка.
	Обстановката съвсем не приличаше на онази, която познавах от филмите. Съдебните заседатели бяха няколко съвсем обикновени на външен вид хора, седнали на подредени в редици столове. Липсваше банка за обвиняемите. Прокурорът стоеше прав зад нещо като малка катедра и изглеждаше напълно погълнат от бумагите си. Зад малкото бюро в ъгъла седеше стенограф. Посочиха ми стола, поставен върху малък подиум. Имах чувството, че съм контрольор на някоя маса за бакара.
	Областният прокурор беше млад мъж със строг черен костюм, бяла риза и безупречно завързана синя вратовръзка. Косата му беше смолисточерна, а кожата — болезнено бяла. Така и не научих името му. Задаваше въпросите си със спокоен и леко гъгнив глас. Стремеше се да изложи необходимата информация по делото и явно хич не му пукаше дали впечатлява съдебните заседатели или не.
	Започна разпита, без да се доближава до мен. След като привърши въпросите около снемането на самоличността ми, спокойно и малко сънливо премина върху същината на делото.
	— Получавали ли сте пари под някаква форма за това, което е ваше служебно задължение, мистър Мерлин? — беше първият му въпрос.
	— Не — отвърнах аз като го гледах право в очите. Лицето ми беше обърнато така, че да го виждат съдебните заседатели и кой знае защо много ми се искаше да се усмихна. Доброто настроение не ме напускаше.
	— Вземали ли сте пари от хора, които сте включвали в шестмесечната военна служба?
	— Не.
	— Имате ли информация някой друг да е вършел подобна дейност?
	— Не.
	Не отмествах поглед от лицето му, бях все така полуобърнат към всичките онези хора, които се измъчваха на неудобните столове с дървени облегалки. Залата беше откъм вътрешната страна на сградата и вътре цареше полумрак. Не можех да различа ясно нито едно от обърнатите към мен лица.
	— Имате ли информация, че някой от вашите колеги или началници е оказвал натиск за включване в шестмесечната програма на хора извън вашите списъци?
	Очаквах подобен въпрос и доста се замислих дали да не спомена името на онзи възрастен конгресмен, който ходатайства пред майора за сина на някакъв стоманодобивен магнат. Или пък за многобройните случаи, в които полковникът и другите офицери уреждаха синовете на свои приятели. Не беше изключено показанията ми в този смисъл да стреснат съдебните заседатели и да насочат вниманието им към постъпките на по-високопоставени от мен хора. Едновременно с това обаче си давах ясна сметка, че ФБР търсеше именно такива неща в своето разследване. Започна ли да давам показания в този смисъл, разследването вероятно ще бъде разширено. Намеся ли името на конгресмена, тук веднага ще довтасат и репортерите. Всичко това прецених за броени секунди. Реших да си държа езика зад зъбите. Ако случайно ме признаят за виновен и получа присъда, винаги ще мога да пусна в ход цялата тази информация. Поклатих глава и отвърнах:
	— Не.
	Областният прокурор размести бумагите пред себе си.
	— Това е всичко — рече глухо той, без дори да ме погледне. — Свободен сте.
	Станах от стола и напуснах заседателната зала. Едва в коридора ми стана ясно защо съм в толкова добро настроение.
	Защото наистина съм магьосник. Бях предвидил бъдещето, бях предвидил идването на този ден още преди години. Бях видял в чудотворното огледало на своето съзнание и съда, и въпросите на ФБР и прокурора, и заплахата от затвор. Това ми беше помогнало да не проявявам алчност, да не грабя безогледно като другите, навреме да скрия парите си при Къли. Бях се погрижил да не си създавам врагове сред хората, с които влизах в незаконни отношения. Никога не бях държал на точно определена сума за подкуп, никога не бях преследвал онези свои клиенти, които ме бяха измамили. Дори мистър Хемзи, който беше обещал да ме направи щастлив до края на живота ми. Всъщност, той все пак успя да го стори, макар и само за известно време, като уреди да освободят сина му от даване на клетвени показания. Именно това ми спаси кожата, а не намесата на Къли. Глупости! Знаех, че не е така. Именно Къли ме отърва! Добре де, дори и с външна помощ от време на време, аз пак си оставах магьосник! Всичко се беше развило според предвижданията ми. Бях невероятно горд със себе си. Изобщо не ми пукаше, че на практика не бях нищо повече от дребен измамник, който все пак е бил достатъчно умен, за да си запази задника.


	21.

	Къли напусна летището, взе такси и се отправи към седалището на една известна банка в сърцето на Манхатън. Хвърли бегъл поглед на ръчния си часовник. Минаваше десет, а това означаваше, че Гроунвелт всеки момент ще позвъни на вицепрезидента на тази банка и ще го уведоми за пристигането му.
	Всичко мина точно според предвидените планове. Въведоха Къли в просторния кабинет на вицепрезидента, заключиха вратите и едва тогава Къли се раздели с металното куфарче. Вицепрезидентът го отвори със свой собствен ключ и преброи парите в присъствието на Къли. После си стиснаха ръцете и се разделиха. Когато се отдалечи на няколко пресечки от банката, Къли се спря, извади от вътрешния си джоб предварително приготвен плик с марка и пъхна в него получената разписка. После спокойно го пусна в пощенската кутия на ъгъла. Не преставаше да се пита как е организирана цялата работа. Нямаше представа как вицепрезидентът ще прикрие направения влог, нито пък кой ще изтегли мангизите. Някой ден ще трябва да разбере как действа този механизъм!
	Къли и Мерлин се срещнаха в ресторанта на хотел „Плаза“. Хапнаха си добре, излязоха да се разтъпчат из алеите на Сентръл парк и едва тогава отвориха дума за работа. Мерлин разказа за всичко, което се беше случило, а Къли кимаше и правеше по някоя забележка. Веднага му стана ясно, че въпреки намесата на ФБР, историята си е кокошкарска. Знаеше, че дори и да бъде признат за виновен, Мерлин ще получи условна присъда. Нямаше място за особена тревога. Но Мерлин е толкова праволинеен, че цял живот ще се срамува от присъдата в досието си. Това да са му грижите, въздъхна Къли.
	Когато Мерлин спомена името на Пол Хемзи, в главата на Къли веднага звънна предупредителната камбанка. След още няколко крачки из пустите алеи на парка всичко си дойде на мястото. Да, ясно… Чарлс Хемзи, съдружник в една от най-големите фирми за готово облекло, беше редовен посетител на Вегас, Играеше с едри суми и гонеше мадамите като луд. Къли му уреждаше по някоя бърза пушка дори когато водеше и жена си. Правеше това направо в залата. Пъхаше му ключ и му прошепваше часа, в който мадамата ще го чака. А мисис Хемзи кротко си залагаше на рулетка.
	Чарли Хемзи изчакваше известно време, после с нехайна походка се насочваше към кафенето. Веднъж излязъл от подозрителния поглед на жена си, той хукваше нагоре по стълбите и едва тогава хвърляше едно око на номера на стаята, обозначен върху ключа. Вътре го очакваше някоя мадама с пищни форми — той си падаше по такива. Цялата работа приключваше за по-малко от половин час. Дебеланата получаваше един черен чип от сто долара, а освеженият Чарли поемаше по покритите със син мокет коридори и се връщаше в казиното. Отбиваше се до рулетката да подхвърли някоя окуражителна дума на жена си. Ако видеше, че е закъсала, й подхвърляше по няколко чипа (никога черни), а после с мерак се гмуркаше в навалицата около масите за барбут. Чарли беше едър добродушен мъж и изключително слаб комарджия, обречен на вечни загуби. Беше слабохарактерен и неуравновесен човек, който не можеше да спре, когато е спечелил. Къли не можа да си спомни веднага за него, тъй като от известно време насам, здравата хлътнал, Чарли очевидно правеше опит да се излекува от комарджийската болест.
	Вегас беше пълен с негови маркери. Само на „Ксънейду“ дължеше петдесетина хиляди долара. Някои от другите хотели вече му бяха пратили предупредителни писма, Къли не направи това по препоръка на Гроунвелт.
	— Може би ще дойде да се издължи — рече му той. — А после ще си спомни, че сме се показали добри момчета и ще си снесе мангизите в нашето казино. Започне ли задник като него да залага, все едно, че ни е открил сметка в банката!
	— Да, ама този задник дължи във Вегас повече от триста хиляди долара! — изрази съмнението би Къли. — И вече цяла година никакъв не се е мяркал насам. Май е решил да обяви мораториум…
	— Напълно възможно — кимна Гроунвелт. — Но в замяна на това върти отличен бизнес в Ню Йорк. Направи ли една добра година, непременно ще се върне. Няма начин да се откаже от комара и курвите. Сега седи до полата на жена си и ходи на гости у комшиите. Може би чука някое дребно курвенце в службата си. Но това го изнервя, тъй като е пред очите на прекалено много хора. Тук, във Вегас, е неговият истински рай! Освен това е барбутчия, а тези най-трудно могат да се откажат!
	— Ами ако годината се окаже лоша? — попита Къли.
	— Тогава ще прибегне до „мангизите на Хитлер“ — отвърна Гроунвелт. Забеляза учтивото учудване, което се изписа върху лицето на Къли и поясни: — Това е широко разпространен израз сред производителите на готово облекло. По време на войната натрупаха, състояния от нелегални продажби. Когато правителството въведе ограничителни квоти за платовете и шивашките материали, голяма част от парите в този бранш започнаха да се разменят под масата. Нямаше как да ги декларираш пред данъчните власти. Всички станаха милионери, но и до днес не могат да узаконят парите си. В тая страна се забогатява само по втория начин, отдавна съм ти го казал…
	Именно това се беше запечатало в съзнанието на Къли. „Вторият начин“ — кредото на Вегас, кредото на голяма част от бизнесмените, които харчат парите си тук. А това са собственици на супермаркети и банки, директори на големи строителни организации, черковни настоятели и меценати от различен калибър, които имат едно-единствено общо нещо помежду си — мангизите им са скрити в потайни дупки и сандъци, а цяла армия юридически съветници се грижи за незабележимата им повторна циркулация.


	Къли слушаше с половин ухо това, което му разказваше Мерлин. Добре поне, че приятелят му не беше от приказливите. Не след дълго историята приключи и Къли се зае да систематизира нещата. Накара Мерлин да опише още веднъж външността на Ели Хемзи, просто за всеки случай. Не, това не беше Чарли. Вероятно беше брат му, старши съдружник в предприятието. Чарли съвсем нямаше вид на човек, който се претрепва от работа. Къли си представи мислено всички стъпки, които трябваше да направи. Очертаваше се красива игра, съвсем в стила на Гроунвелт. До деня на делото оставаха само три дни, но той се надяваше времето да му стигне за всичко.
	А сега искаше да се наслади на спокойната разходка в компанията на приятеля си. Заговориха за миналото, скоро отново стигнаха до въпроса, който очевидно щеше да ги измъчва до края на дните им — защо Джордън си пръсна мозъка? Защо? И двамата бяха все още твърде млади, за да могат да си представят празнотата, която се крие зад всеки по-значителен успех в живота на човека. Мерлин беше прочел нещичко по този въпрос, но Къли изобщо не вярваше на подобни глупости. Знаеше, че когато получи правото да се разпорежда с „молива“ както иска, той ще бъде щастлив човек. Ще стане истински император. Ще му гостуват богати мъже с огромни връзки и влияние, ще дава подслон на прекрасни жени. Ще ги превозва от другия край на света за сметка на хотела, ще им осигурява всичко с едно-единствено драсване на „молива“. Ще може да предлага на предпочитани приятели луксозни апартаменти, изтънчена храна, фини вина и красиви жени. Ще получи възможност да пренесе в рая всеки обикновен смъртен. За ден-два или за цяла седмица.
	Разбира се, тези внимателно подбрани гости ще трябва сами да си купуват чиповете — зелените, черните и златните плочки, с които се играе хазарт. Това е единственото нещо, за което трябва да плащат. Не е скъпо, тъй като имат шансове и да спечелят. А ако играят умно, едва ли ще изгубят кой знае какво. Мерлин ще е един от първите, които ще благослови със своя „молив“, обеща си мислено Къли. Ще получава всички облаги, дори ако реши да идва във Вегас всяка седмица!
	Не можеше да си представи, че приятелят му се е превърнал в корумпиран тип, нито пък, че е на път да се превърне в такъв. Беше му ясно, че това е временно и вероятно единствено отклонение от моралните му норми. На всеки може да се случи. А Мерлин се срамуваше, макар и да се правеше, че не му пука. Беше изгубил част от своята непосредственост и доста от обичайната си самоувереност. Всичко това трогваше Къли. Корумпиран по рождение, той високо ценеше невинността на околните.
	— Не се тревожи, всичко ще бъде наред — каза му на раздяла той и топло го прегърна. — Отиваш при тъпите съдебни заседатели и отричаш всичко. Ясно ли ти е?
	— Какво друго ми остава? — усмихна се Мерлин.
	— А когато дойдеш във Вегас, всичките ти разноски ще бъдат за сметка на „Ксънейду“ — обеща му Къли. — Ще имаш честта да бъдеш личен гост на мистър Къли Крос!
	— Благодаря — отново се усмихна Мерлин. — Но ще ми липсва „късметлийското сако“.
	— Хич да не ти пука! — успокои го Къли. — Ако видя, че се набутваш прекалено много, ще седна на масата на тридесет и едно и лично ще ти пробутам няколко добри карти!
	— Да, ама това няма да е комар, а чиста кражба — възрази Мерлин. — А аз се заклех никога вече да не крада… Особено след като получих проклетата съдебна призовка!
	— Шегувам се — рече Къли. — Не бих си позволил да свия на Гроунвелт подобен мръсен номер. Да беше поне някоя красива мръсница! А ти си грозен като истински дявол!
	Изненадано забеляза, че при тези думи Мерлин видимо посърна. Едва сега разбра, че приятелят му е от онези хора, които имат комплекс за малоценност на темата красота. За жените това е нещо обикновено, но при мъжете се случва много рядко, помисли си той. На раздяла го попита има ли нужда от скритите мангизи. Още не, отвърна Мерлин и си тръгна.


	Къли се върна в апартамента на хотел „Плаза“ й хвана телефона. След дузина разговори с различни игрални заведения във Вегас картинката започна да се очертава. Маркерите на Чарлс Хемзи продължаваха да висят. Понечи да позвъни на Гроунвелт и да съгласува намисленото с него, но после се отказа. Никой във Вегас не знаеше кои телефони се подслушват от ФБР.
	Затова съобщи на шефа си, че ще остане в Ню Йорк още няколко дни и ще потърси някои клиенти с неуредени задължения.
	— Бъди любезен и не ги притискай прекалено — лаконично му нареди Гроунвелт.
	— Как иначе? — престорено се учуди Къли.
	И двамата знаеха, че говорят за микрофоните на ФБР. Но Гроунвелт явно не беше спокоен и Къли реши да му разкаже всичко веднага след като се прибере във Вегас. Искаше да бъде на чисто, да продължава да си върши работата както досега — винаги с предварителната благословия на стария собственик.


	На другия дек откри Чарли Хемзи. Не в модната централа, разбира се, а на едно игрище за голф в Рослин, Лонг Айлънд. Нае лимузина и се отправи натам. Откри мястото без затруднения, седна в барчето и зачака.
	Чарли Хемзи се появи откъм ливадите чак след два часа. Къли стана и излезе навън. Чарли побъбри с партньорите си, после тръгна към съблекалнята. Преди това подаде няколко банкноти на един от играчите. Тоя нещастник очевидно губеше навсякъде, дори и на голф. Къли с нехайна крачка се насочи към него.
	— Чарли! — възкликна той с неподправената топлота на вегаски „домакин“. — Колко се радвам да те видя пак!
	Хемзи колебливо стисна протегнатата му ръка. Гледаше го с озадачено изражение на човек, който познава събеседника си, но не може да се сети откъде.
	— Не ме ли помниш? Аз съм Къли. Къли Крос от хотел „Ксънейду“!
	Лицето на Хемзи отново се промени. Този път върху му се изписа страх и раздразнение, бързо заменено от маската на врял и кипял търговец. Къли му пусна най-очарователната си усмивка, потупа го по гърба и каза:
	— Не сме се виждали цяла вечност и ми стана мъчно за теб! Господи, какъв късмет да те срещна именно тук! Все едно, че съм заложил на единично число и то излиза още при първото завъртане на рулетката!
	Играчите на голф тръгнаха към барчето и Хемзи понечи да ги последва. Беше едър мъж, далеч по-едър от Къли. Протегна ръка и го отмести от пътя си. Къли отстъпи крачка назад. После го изчака да направи няколко крачки и подвикна:
	— Отдели ми една минутка, Чарли, Дошъл съм тук, за да ти помогна.
	Онзи се поколеба само за миг, но това беше съвсем достатъчно за Къли.
	— Изслушай ме, Чарли — застана на пътя му той. — Това няма да ти струва нито цент. Имам възможност да ликвидирам всичките ти борчове във Вегас без дори да посягаш към чековата си книжка. В замяна брат ти трябва да ми свърши една дребна услуга…
	Червендалестото лице на Чарли Хемзи видимо побледня и той поклати глава:
	— Брат ми не трябва да научи за тези проклети маркери, защото ще ме убие!
	— На игралните заведения им писна да те чакат, Чарли — меко и почти със съжаление промълви Къли. — Всеки момент могат да изпратят своите бирници, а знаеш как действат те. Ще дойдат направо в службата ти и ще вдигнат страхотен скандал. Ще пискат до бога и ще си искат мангизите. А ти несъмнено ще се изнервиш като видиш насреща си муцуните на двама-трима двуметрови мъжаги, които тежат по сто и петдесет кила всеки!
	— Няма да уплашат брат ми! — заинати се Чарли. — Той е твърд и има връзки навсякъде!
	— Това е вярно — кимна Къли. — Не искам да кажа, че ще те принудят да плащаш, щом си решил обратното. Но ще стане голям скандал и в него ще бъде замесено не само твоето име, а и името на брат ти. Дошъл съм да ти направя едно конкретно предложение — ти ще ми уредиш една среща с брат си, а аз ще блокирам изплащането на всичките ти маркери в касата на „Ксънейду“. В допълнение ще получиш покана да дойдеш да играеш до насита и ще бъдеш кредитиран лично от мен! Ще играеш със суха пара, тъй като губиш възможността да подписваш нови маркери, преди да си изплатил старите. В случай, че спечелиш, ще изплатиш само една част от борчовете си и спокойно ще продължиш да играеш. Мисля, че ти предлагам съвсем изгодна сделка…
	Ръката на Къли направи къс, почти извинителен жест.
	Във воднистите очи на Чарли Хемзи се появи интерес. Почти цяла година не се беше мяркал във Вегас и сигурно страшно му се играеше. Едва ли беше страстен почитател на голфа, тъй като във Вегас нито веднъж не беше поискал да излезе на игралното поле. За разлика от немалко непоправими комарджии, които сутрин с удоволствие се възползваха от великолепния терен за голф на хотел „Ксънейду“. Тоя тук беше отегчен до смърт. Колебанието му ясно си личеше.
	— При всички случаи брат ти ще научи за твоите подвизи — продължи да го кове Къли. — По-добре аз да му го кажа, а не бирниците. Познаваш ме, ще направя всичко възможно да не те изложа…
	— От какъв характер е тази твоя малка услуга? — попита Чарли.
	— Дребна работа — отвърна Къли. — Ще я свърши още в момента, в който разбере за какво става въпрос. Заклевам ти се в това. Няма да му пука и ще я свърши дори с радост…
	— Чак пък с радост! — жлъчно се усмихна Чарли Хемзи. — Ела в барчето да изпием по една бира.
	Един час по-късно Къли пътуваше обратно към центъра на Ню Йорк. Накара Чарли да позвъни на брат си и му седя на главата по време на целия разговор. Срещата се уреди. Как ли не залъгва този глупак! Обеща да му оправи всичките маркери и никой да не го закача като пристигне. Обеща му кралския апартамент номер две на „Ксънейду“ безплатно и за неограничено време. А за десерт го прелъсти с една висока, руса и дългокрака мадама с неповторим английски акцент, току-що пристигнала директно от Лондон. Най-страшната танцьорка, участвала някога в програмата на нощния бар. Чарли ще я има за цяла нощ. Ще я има безплатно, ще може да се влюби в нея! Тя също…
	Накрая се разбраха Къли да го посрещне на летището във Вегас към края на месеца. В края на обработката Чарли вече беше напълно убеден, че са го почерпили с истински планински мед, а не с употребявано автомобилно масло.
	Къли се прибра в хотел „Плаза“, освободи лимузината и се качи да вземе един душ. Възнамеряваше да отиде пеш до модната централа на Ели Хемзи. Излезе от банята и извади най-хубавия си костюм, ушит по поръчка в „Сай Девоур“. Към него прибави риза от естествена коприна и консервативна вратовръзка в тъмнокафяви тонове. Сложи си скъпи копчета. Беше успял да разбере що за човек е Ели Хемзи и никак не му се искаше да му направи неблагоприятно впечатление.
	Докато крачеше през шивашкото гето, Къли изпита отвращение към мръсотията на този град и мрачните мутри на обитателите му. Негри и старци с подпухнали от пиянство лица бутаха пред себе си огромни ръчни колички, натоварени с шарени дрехи: Не им пукаше, че задръстват движението или че блъскат пешеходците. Под дебелите гумени колела на количките хрущяха стари вестници и празни бирени кутии, остатъци от съдържанието им нерядко пръскаха крачолите на редките минувачи. Макар и на открито, човек трудно дишаше сред тази смрад. Околните сгради се издигаха към небето подобно на мрачни и сиви злокачествени тумори. За миг Къли изпита съжаление, че се е заел да оправя бакиите на Мерлин. Мразеше този град от цялата си душа. Питаше се как е възможно нормален човек да иска да живее тук! А отгоре на всичко да говори какво ли не за град като Вегас! Каква глупост! Вегас поне беше чист благодарение на презирания от благопристойните нюйоркчани хазарт!
	Входът, в който се помещаваше кантората на Хемзи, изглеждаше малко по-чист от останалите. Въпреки това белите плочки на фоайето, в което се намираха асансьорите, бяха придобили синкав оттенък. Какъв мръсен бизнес, господи, помисли си Къли. Но когато се качи на шестия етаж, трябваше да промени мнението си. Администраторът и секретарката не бяха чак на нивото на Вегас, но кабинетът на Хемзи не му отстъпваше по нищо. А и собственикът му не беше за подценяване — Къли разбра веднага това.
	Хемзи беше облечен в тъмносин копринен костюм, ослепително бяла риза и стоманеносива вратовръзка. Слушаше Къли с внимателно наклонена на една страна глава. Хлътналите му очи бяха тъжни. Но цялата му фигура излъчваше енергия и авторитет. Бедният Мерлин, не е имал кой знае какви шансове с този човек, въздъхна в себе си Къли.
	Това, което каза, беше делово, кратко и ясно. Нямаше никакъв смисъл да се прави на симпатичен пред човек като Хемзи.
	— Дойдох при вас, за да помогна на двама души — каза той. — На вашия брат Чарлс и на моя приятел Мерлин. Искам да бъдете сигурен, че това е единствената цел на моето посещение. За да свърша това, трябва да получа и една малка услуга от ваша страна. Ако откажете, нищо няма да мога да направя. Същевременно няма да навредя на никого. Всичко ще си остане така, както е било досега.
	Направи пауза, за да даде възможност на Ели Хемзи за съответната реакция. Но едрата биволска глава остана неподвижна, с все същия израз на загрижено внимание. Мрачните очи дори не примигваха.
	— Вашият брат дължи на хотел „Ксънейду“ в Лас Вегас малко повече от петдесет хиляди долара. Както и още четвърт милион на различни игрални заведения в града. Веднага искам да ви уверя, че моят хотел не възнамерява да го притиска за погасяване на дълговете. Той беше от най-добрите ни клиенти. За останалите заведения не гарантирам. Може би ще му направят черен живота, но ако използвате своите връзки, едва ли ще бъдат в състояние да го принудят да плати. Зная, че имате добри връзки навсякъде. Но зная и друго — използвате ли ги, ще трябва да връщате направената услуга. А това ще ви струва доста повече от услугата, която аз възнамерявам да ви поискам…
	Ели Хемзи въздъхна и попита с мек глас, зад който личеше сила и авторитет:
	— Добър играч ли е брат ми?
	— Не бих казал — отвърна Къли. — Но това няма значение. Всички губят.
	— И в бизнеса е същият — отново въздъхна Хемзи. — Мисля да му изплатя дълговете и да го пратя по дяволите. Ще уволня собствения си брат и толкова! Писна ми да се разправям с неговия комар и женските му истории! Като младеж беше страхотен търговец. Но с годините престана да се интересува от бизнеса. Не мисля, че ще мога да му помогна. Никак не съм склонен да му плащам комарджийските дългове. Аз самият не играя комар, от къде на къде трябва да плащам за чужди удоволствия?
	— Не ви карам да правите това — рече Къли. — Просто искам да научите какво мога да направя. Ще уредя нашият хотел да откупи маркерите му от всички останали заведения. Той ще плати част от тях само в случай, че дойде да играе в нашето казино и случайно спечели. Ще прекратим кредита му, същото ще направят и всички останали хотели във Вегас. Няма да е дори одраскан, ако играе с пари в брой. А това голямо предимство. Равно на нашето, което се крие най-вече в подписаните маркери на хора от всякакъв тип. Ето това мога да му осигуря…
	Очите на Хемзи дълбаеха лицето му.
	— Значи брат ми продължава да играе, така ли?
	— Никой не може да го спре — отвърна простичко Къли.
	— Много мъже са като него, много малко — като вас. Отдавна е престанал да се вълнува от простите човешки радости, не се интересува от нищо, с изключение на хазарта. В подобно положение са много хора…
	Ели Хемзи обмисли чутото, после бавно кимна с едрата си биволска глава.
	— Всъщност сделката не е толкова лоша и за вас — рече той. — Сам казахте, че никой не е в състояние да си прибере парите от брат ми. Значи нищо не губите. А когато глупавият ми брат пристигне с десет-двадесет хиляди долара в джоба, той ще ги изгуби във вашето казино. И в крайна сметка пак ще спечелите, нали?
	— Мога и друго да направя — внимателно каза Къли. — Да направя така, че брат ви да подпише нови маркери и задлъжнее с такава сума, която никой не би отписал без бой. В състояние ли е някой да предвиди докъде може да стигне глупостта на един непоправим комарджия? Брат ви никога няма да се откаже от комара, можете да вярвате. Вегас вече е в кръвта му. Хора като него пристигат при нас от цял свят. Три, четири, пет пъти в годината. Не зная защо го правят, но пристигат… За тях това е преживяване, което ние с вас не можем да разберем. Не забравяйте, че обещах да откупя маркерите му, а това ще ми струва някаква сума, нали?
	Как ли ще убедя Гроунвелт на подобен ход, запита се Къли. Реши по-късно да се тревожи по този въпрос.
	— А каква е услугата?
	Въпросът беше зададен с все същия мек, но едновременно с това властен глас. Глас на светец, глас на духовно извисен човек. Къли беше истински впечатлен от него. За пръв път от началото на разговора изпита леко безпокойство. Можеше и нищо да не се получи.
	— Става въпрос за сина ви Пол. Дал е показания срещу моя приятел Мерлин. Спомняте си Мерлин, нали? Бяхте му обещали да го направите щастлив за цял живот — в гласа, на Къли ясно се долови металната нотка. Изпита раздразнение от силата, която излъчваше човекът насреща му. Сила, родила се благодарение на таланта му да прави пари, да се издигне от беднотата до милионите в един хладен и враждебен свят. Сила, набрана от многобройните битки с успешен край в същия този свят, постигнати въпреки бремето на един глупав брат-прахосник.
	Но Ели Хемзи не показа с нищо, че приема предизвикателството. Дори не се усмихна. Стоеше все така неподвижен и просто слушаше.
	— Показанията на сина ви са единствената сериозна улика срещу Мерлин — продължи Къли. — Давам си сметка, че онези типове от ФБР са успели да поуплашат Пол.
	В тъмните внимателни очи проблесна опасна искра. Беше искра на гняв срещу този непознат, който беше научил малкото име на сина му и го използваше с нагла фамилиарност.
	Къли му отвърна със сладка усмивка.
	— Момчето ви е чудесно, мистър Хемзи. Всички са убедени, че ФБР е изтръгнало показанията му с шантаж и заплахи. Консултирах се с няколко опитни адвокати. Те ме увериха, че спокойно може да се откаже от тях пред съда и да даде такива показания, които биха разколебали съдебните заседатели, а едновременно с това не биха му донесли нови неприятности с представителите на Федералното бюро. Другата възможност е да ги оттегли изцяло.
	Очите му се забиха като свредел в лицето на мъжа насреща. Не откриха абсолютно никаква реакция.
	— Синът ви няма да бъде подведен под отговорност. Доколкото съм осведомен, вие сте уредили да бъде отчислен и от запаса. Ще излезе абсолютно чист от тази история, защото съм убеден, че всичко е било обмислено добре. А аз ви обещавам нещата да си останат непроменени, ако момчето ни свърши тази услуга…
	Когато Ели Хемзи проговори, гласът му беше съвсем различен. Беше глас на търговец, който е решил да продаде стоката си добре — по-силен, по-твърд и безкрайно убедителен.
	— Действително имам желание да направя нещо по този въпрос — рече той. — Мерлин наистина е добро момче и аз никога няма да забравя какво направи за мен.
	„Никога“, „винаги“ — този човек, борави с подобни думи без никакво притеснение, отбеляза Къли. Не извърта и не шикалкави. Вече беше обещал на Мерлин да го направи щастлив за цял живот, а сега пък се готвеше „никога“ да не забрави услугата му. Страшен тип, който умее да се измъква и от най-заплетените ситуации. За втори път Къли се ядоса на факта, че Хемзи очевидно третира Мерлин като пълен глупак. Но въпреки това продължи да го слуша с приветлива усмивка на уста.
	— Но не бих изложил на опасност собствения си син — продължи Хемзи. — Жена ми не би ми простила. Той е всичко за нея на този свят! Брат ми е пълнолетен. Кой би могъл да му помогне? Кой би могъл да канализира собствения му живот? Никой! Но синът ми има нужда от грижи, от моите грижи! На по-късен етап действително бих направил всичко за мистър Мерлин. След десет, двадесет, тридесет години. Никога няма да го забравя. Свърши ли тази бъркотия, искайте от мен каквото пожелаете! — мистър Хемзи се надигна от стола си и протегна ръка, а масивното му тяло сервилно се пречупи над не по-малко масивното бюро: — Бих искал синът ми да има приятел като вас, мистър Крос! — приключи разговора той.
	Къли се усмихна и пое протегнатата ръка.
	— Не познавам сина ви, но с брат ви сме добри приятели — леко натърти той. — В края на месеца ще дойде да ми погостува във Вегас. Не се тревожете, аз ще се грижа за него и ще го предпазвам от неприятности!
	Забеляза замисленото изражение, което се появи върху лицето на Хемзи. В крайна сметка може да се окаже, че през цялото време този човек го е премятал.
	— След като вие не сте в състояние да ми помогнете, аз ще трябва да намеря на Мерлин един наистина опитен адвокат — продължи Къли. — Вероятно вече сте научили от областния прокурор, че Мерлин възнамерява да се признае за виновен, за да се отърве с условна присъда. По този начин всичко ще бъде наред. Синът ви не само ще бъде чист, но и никога няма да се върне в списъка на запасните. Само че Мерлин няма да се признае за виновен. Ще има процес. Синът ви ще трябва да се яви в съда и да даде показания. Ще има много вестникарска шумотевица. Зная, че не се тревожите от това, но вестниците ще научат къде се намира Пол и с какво се занимава. Не ме интересува кой какво ви е обещал. Възелът ще бъде разплетен и синът ви ще си отслужи целия срок. Пресата ще се погрижи за това. А вие и синът ви ще си създадете доста врагове. С една дума, ако прибегнем до собствената ви терминология, аз имам намерение „да ви направя нещастен за цял живот“.
	Хемзи се облегна назад и спря тежкия си поглед върху лицето на Къли. Беше по-скоро тъжен, отколкото разгневен от откритата заплаха. По тази причина Къли реши още малко да го нагрее.
	— Имате връзки навсякъде. Използвайте ги и чуйте какво ще ви посъветват. Попитайте ги за мен. Кажете им, че работя в хотел „Ксънейду“ при Гроунвелт. Ако възприемат вашата линия на поведение, аз няма да мога да направя нищо. Но вие ще им бъдете задължен…
	— Значи, ако синът ми направи това, което искате, всичко ще бъде наред, а?
	— Гарантирам — кимна Къли.
	— И той няма да се върне в казармата?
	— И за това гарантирам — каза Къли. — И аз като вас имам някой и друг приятел във Вашингтон. Но моите приятели могат да вършат неща, които вашите не могат! Дори само заради това, че не ви познават.
	Ели Хемзи стана да го изпрати до вратата.
	— Благодаря за посещението — рече той. — Ще си помисля за вашето предложение, а след това ще ви се обадя…
	Стиснаха ръцете си.
	— Отседнал съм в хотел „Плаза“ — съобщи Къли. — Утре сутринта отлитам за Вегас. Ще ви бъда благодарен, ако успеете да позвъните довечера…
	Позвъни му Чарли Хемзи. Пийнал и щастлив като младоженец.
	— Дяволски хитро копеле си, Къли! — ревна в слушалката той. — Не зная как си го направил, но брат ми рече да ти предам, че всичко е окей! Всичките ти условия са приети!
	Къли облекчено въздъхна. Ели Хемзи очевидно беше извършил проверките си и беше разбрал що за човек има насреща си. Несъмнено са стигнали до Гроунвелт, а той е застанал на негова страна. Изпита прилив на огромна любов и благодарност към възрастния си шеф.
	— Прекрасно! — отвърна в слушалката той. — Ще се видим в края на месеца, Чарли. Чака те страхотно преживяване във Вегас!
	— Дано! — отвърна Чарли Хемзи. — И не забравяй онази танцьорка!
	— Бъди спокоен.
	Къли затвори телефона, преоблече се и слезе да вечеря. От автомата в предверието на ресторанта набра номера на Мерлин.
	— Всичко е наред — съобщи му той. — Цялата работа е била само едно недоразумение. Няма от какво да се безпокоиш.
	— Благодаря ти — отвърна някак разсеяно Мерлин. — Скоро ще се видим във Вегас.
	После прекъсна връзката.


	22.

	Къли свърши страхотна работа и всичко ми се размина. Но горкият патриот Франк Алкор загази сериозно. Връчиха му официално обвинение, уволниха го от армията и го осъдиха. Получи една година затвор.
	Седмица след прочитането на присъдата в канцеларията ми влезе майорът. Не беше ядосан, не беше дори любопитен. На лицето му играеше лека усмивка.
	— Не ми е ясно как успя да се измъкнеш Мерлин — рече ми той. — Важното е, че успя и те поздравявам за това. Пет пари не давам, че сте поотупали онези копелета. Тях трябваше да тикнат в пандиза, а не Алкор. Радвам се за теб, но трябва да изпълнявам своите заповеди. А те гласят, че подобни неща не трябва да се допускат повече. Не те притискам, говоря ти приятелски. Според мен трябва веднага да напуснеш…
	Бях изненадан и леко ядосан. Все пак оставах без работа. Как, по дяволите, ще изплащам всичките сметки, които пълнят пощенската ми кутия? Как ще издържам семейството си? Как ще изплащам вноските за новата си къща в Лонг Айлънд, в която трябваше съвсем скоро да се нанасям?
	Опитах се да запазя непроницаем израз на лицето си и казах:
	— Съдът установи, че съм невинен. Защо тогава трябва да напускам?
	Майорът веднага прочете мислите ми. Къли и Джордън ненапразно ме поднасяха преди години, че всичко, което мисля, е ясно изписано на лицето ми.
	В гласа му прозвуча неискрено съжаление?
	— Казвам ти всичко това за твое добро. Началството възнамерява да изпрати тук ревизори, които ще обърнат всичко наопаки. А не е изключено и ФБР да продължава да души наоколо. Хлапетата от запаса сигурно ще продължат да търсят услугите ти, пак ще почнат да те изкушават… През цялото време ще поддържат огъня… Ако напуснеш по собствено желание, нещата бързо ще се уталожат. Следователите ще прекратят разследването си, тъй като няма да имат обект за него.
	Понечих да го попитам за всички останали цивилни служители, които вероятно също приемат подкупи. Но той пак ме изпревари.
	— Познавам поне десетина души на твоята длъжност, които вече са подали молби за напускане, а някои вече ги няма. На твоя страна съм, повярвай ми! Виждам, че направо си губиш времето в тази канцелария. На твоята възраст би трябвало да се занимаваш с далеч по-полезни неща.
	Кимнах в знак на съгласие. Наистина не бях направил нищо кой знае какво в своя живот. Вярно е, че бях издал една книга, но в края на седмицата продължавах да нося у дома някакви мизерни сто долара. Е, докарвах си по триста-четиристотин долара от статиите за разни списания, но сега златната мина е затворена и наистина ще трябва да се замисля.
	— Добре — рекох. — След малко ще ви донеса молбата за напускане.
	Майорът кимна и ми стисна ръката.
	— Имаш да вземаш няколко дни платен отпуск. Можеш да ги използваш, за да си потърсиш нова работа. Идвай веднъж-дваж пъти в седмицата, просто да отмяташ най-спешните неща…
	Седнах зад бюрото и написах молбата. Нещата не бяха толкова зле, колкото изглеждаха. Разполагах с около двадесет дни платен отпуск, което означаваше четиристотин долара. В пенсионния си фонд като държавен служител разполагах с около хиляда и петстотин долара. Винаги можех да ги изтегля ако закъсам, но това щеше да означава, че се отказвам от пенсия след навършването на шестдесет и пет години. Но от този момент ме деляха повече от тридесет години, дявол да го вземе! Дотогава мога да пукна. Значи два бона общо. За момент ме обзе страхотна паника. Ами ако Къли ми извърти номер и ми замъкне мангизите? Нищо не можех да направя. Беше ми най-добрият приятел, беше ме отървал от големи неприятности, но въпреки това не хранех никакви илюзии по отношение на морала му. Къли беше и си оставаше типичен вегаски измамник. Спокойно може да каже, че задържа парите ми срещу услугата да ме отърве от пандиза. Нищо не можех да направя. Ще излезе, че съм си платил свободата и толкоз. Господи, нима наистина ще стане така?
	Най-страшното беше, че ще трябва да кажа на Валъри за напускането си й да давам обяснения на баща й. Старецът несъмнено ще започне да разпитва и положително ще разбере всичко.
	Вечерта не й казах нищо, а на другата сутрин излязох от службата и отидох в редакцията на Еди Лансър. Разказах му всичко, а той клатеше глава и умираше от смях. Когато млъкнах, той изтри усмивката от лицето си и промълви с искрено учудване:
	— Знаеш ли, цял живот ще си остана един изненадан тип… Бях убеден, че ти си най-честния човек на този свят, не по-малко честен от брат ти Арти!
	Обясних му, че подкупите наистина са ме превърнали в дребен мошеник, но едновременно с това са оказали изключително благотворно влияние върху психиката ми. Че по този начин съм успял да се освободя от горчивината, трупана в продължение на години. Горчивина, свързана с неуспеха на първия ми роман, с окаяния живот, който водя, с чувството, че завинаги ще си остана несретник.
	Лансър ме гледаше с лека усмивка и разбиращо поклащаше глава.
	— Мислех си още, че си най-невротичният тип на света — неочаквано добави той. — Макар че имаш щастлив брак, чудесни деца, спокоен живот и достатъчно доходи. А и пишеш нов роман. Какво повече можеш да искаш от живота, да те вземат мътните?
	— Търся работа — рекох.
	Той се замисли, а аз се чудех на лекотата, с която търсех услугите му.
	— Между нас казано, смятам да напусна след около шест месеца — довери ми Еди. — Вече е определен човекът, който трябва да ме замести. Аз го препоръчах лично, така че ми дължи признателност. Ще го помоля да ти дава достатъчно поръчки, за да можеш да преживяваш.
	— Това би било чудесно — рекох.
	— А дотогава мога да те товаря с работа колкото щеш! — делово продължи той. — Приключенски истории, любовни глупости плюс известен брой рецензии. Какво ще кажеш?
	— Приемам, разбира се — кимнах. — Кога свършваш книгата си?
	— След около два месеца — отвърна той. — А ти?
	Не обичах този въпрос. На практика разполагах само с общия план на книгата, която възнамерявах да напиша. Ставаше въпрос за един нашумял криминален случай в Аризона. Но все още не бях написал нито ред. Направих само една кратка анотация за издателя си, но той категорично отказа да ми пусне аванс. Беше убеден, че такава история няма да донесе пари, тъй като в нея се разказваше за отвличането на едно дете, което впоследствие е зверски убито. Главен герой е именно похитителят и това го лишава от всякакви шансове да получи симпатиите на читателя. Отново се бях насочил към книга от типа на „Престъпление и наказание“, а това плашеше издателя ми.
	— Работя — отвърнах на въпроса на Еди. — Но още съм далеч от финалната права.
	Лансър ми се усмихна с разбиране.
	— Ти си добър писател и някой ден наистина ще станеш прочут — рече ми той. — Не трябва да ти пука от нищо!


	С часове разговаряхме за писатели и книги. И двамата бяхме убедени, че сме по-добри от много драскачи с известни имена, които правеха състояния с нашумелите си бестселъри. Напуснах редакцията с укрепнало самочувствие. След среща с Еди Лансър винаги ми беше леко на душата. По неизвестни причини той беше един от малцината, пред които се държах съвсем свободно и непринудено. Радвах се на доброто му мнение за писателските ми способности, тъй като Еди беше умен и надарен човек.
	И тъй, всички неприятности останаха зад гърба ми. Вече бях стопроцентов творец, бях успял да отърва пандиза и щях да водя почтен живот в новото си жилище. В крайна сметка може би си струва да бъдеш и престъпник за известно време!


	Два месеца по-късно се пренесохме в новата къща на Лонг Айлънд. Всички деца разполагаха с отделни стаи, освен това имахме три бани и специално помещение за пране и сушене на дрехите. Вече нямаше да лежа във ваната под простряното пране, което ми капе на главата. Нямаше да се редим на опашка пред тоалетната. Разполагах с истински дом, доста луксозен при това. Имах кабинет, в който можех да пиша несмущаван от никого, имах градина, която да обработвам, имах ливада, която щях да подстригвам със собствените си ръце. Бях успял да се измъкна от блатото. Какво блаженство, господи! А толкова много хора получават всичко това наготово и изобщо не могат да го оценят!
	Най-приятно беше чувството, че семейството ми е в безопасност. Беднотата и отчаянието са зад нас, трагедията на социално слабите не е наша трагедия. Децата ми никога няма да бъдат сираци.
	Един ден, седнал на спокойствие в задното дворче на къщата си, аз изведнъж почувствувах, че съм щастлив както никога досега. Дори се раздразних. Нима един творец трябва да е спохождан от чувството на щастие от такива обикновени неща? Любяща съпруга, прекрасни деца, къща на изплащане в предградията… Едно беше сигурно — макар и творец, аз съвсем не бях Гоген. Вероятно по тази причина временно спрях да пиша. Прекалено щастливият творец губи дарбата си. Ядосах се на Вали, тъй като в крайна сметка беше успяла да ме пъхне в капана на самодоволното благополучие. Господи!
	Но чувството на самодоволство не можеше да трае вечно, тъй като нещата се бяха подредили прекалено добре. Всеки изпитва гордост от умните си деца. Спомням си една случка от преди доста време. Разхождахме се с петгодишния ми син и покрай нас изведнъж профуча уплашено котка. „Това летяща котка ли е?“, делово се осведоми момчето. Когато разказах случката на Вали, тя изпадна в такъв възторг, че поиска да изпрати забележката в едно от онези списания, които плащат, за да получат „хитри“ лафове от деца. Аз не споделях ентусиазма й, защото си представях всички онези непознати тайнства, от които се градеше житейския опит на едно петгодишно момче. Завиждах на сина си за детската му невинност, за самия факт, че разполага с родители, на които може да задава любопитните си въпроси.
	Друг път се разхождахме по Пето Авеню. Беше неделя. Валъри зяпаше скъпите дрехи по витрините. Насреща ни изведнъж изскочи някаква странна жена. Беше висока едва около метър, но дрехите й бяха скъпи и елегантни — кожено елече, бяла копринена блузка, тъмна пола от туид. Дъщеря ми се стресна, вкопчи се в палтото на майка си и уплашено посочи с пръст дамата джудже: „Какво е това, мамо?“.
	Валъри щеше да припадне от притеснение. Винаги се притесняваше да не би неволно да обиди някого. Изшътка на дъщеря ми да мълчи, изчака жената да се отдалечи на безопасно разстояние и едва тогава се зае да обяснява, че има хора, които никога не порастват. Дъщеря ми не можа да я разбере.
	— Искаш да кажеш, че не е пораснала, но въпреки това е стара като теб? — попита тя.
	— Да, миличко — усмихна се Валъри. — Не мисли повече за това, то се случва твърде рядко…
	Вечерта, докато разказвах обичайната приказка преди сън, аз забелязах, че дъщеря ми изобщо не ме слуша. Беше дълбоко замислена.
	— Какво има? — попитах я аз.
	— Наистина ли съм малко момиче, тате? — попита ме тя с широко отворени очи. — Или съм стара жена, която не е пораснала?
	Зная, че милиони хора могат да разкажат подобни истории за своите деца. Но въпреки това изпитвах чувството, че животът ми е по-богат и по-пълноценен, когато споделям грижите и радостите на своите деца. Че нишката на съдбата ми е изтъкана именно от тези дребни и незначителни на пръв поглед неща.
	Друг случай, отново с дъщеря ми. Една вечер я бяха хванали бесните. Замеряше братята си с хляб, нарочно разля чашата си, а след това бутна на пода някаква играчка. Валъри не издържа и кресна:
	— Ако продължаваш да правиш бели, ще те убия!
	Детето моментално прекрати щуротиите си, обърна към Вали огромните си тъмни очи и попита със сериозен глас:
	— А имаш ли пушка?
	Очевидно беше убедено, че майка му не може да направи нищо без пушка. Все още не знаеше нищо за войните и епидемиите, за садистите и извратените типове, за автомобилните и самолетните катастрофи, за обесването, рака, отровите… Двамата с Валъри избухнахме във весел смях.
	— Не ставай глупава! — смъмри я жена ми. — Разбира се, че нямам пушка!
	Тревогата изчезна от лицето на дъщеря ми, но Валъри никога повече не си позволи да избухва по този начин.
	От време на време се изненадвах и от жена си. С годините, тя се превръщаше във все по-усърдна и ревностна католичка. Отдавна беше изгубила всяка прилика с веселото момиче от Гринуич Вилидж, което мечтаеше да стане писателка. Не подозирах, че има слабост към животните, тъй като никога не беше споменавала за тях в Бронкс. Но след като се нанесохме в собствено жилище, Вали внезапно домъкна отнякъде две малки животинки — кученце и котенце. Не бях особено очарован, макар че децата и животинките на фона на зелената полянка бяха прекрасна картина. Аз самият не обичах домашните животни, тъй като ми напомняха нерадостното детство.
	Животът с жена ми беше изключително щастлив. По онова време нямах никаква представа колко трудно се постига това, колко рядко се среща. Тя беше идеалната съпруга за един човек на перото. Оправяше се с децата чевръсто и без много шум, вършеше цялата домашна работа и нито веднъж не се опита да ми прехвърли част от задълженията, които във всяко семейство се възприемат като „мъжки“. Вече бяхме само на тридесет минути път от къщата на родителите й. Тя често качваше децата в колата и отиваше там, без дори да ме попита дали желая да ги придружа. Знаеше добре, че не си падам по подобни визити и предпочитам да поработя на спокойствие.
	Но по неизвестни за мен причини, тя постоянно сънуваше кошмари. Вероятно това се дължеше на католическото й възпитание. Нощем честно плачеше и стенеше и това ме принуждаваше да я будя. Една нощ се събуди толкова ужасена, че се наложи да я прегърна и да я успокоявам като малко дете. Попитах я какво е сънувала.
	— Никога не ми казвай, че умирам! — прошепна на пресекулки Вали.
	Обзе ме паника. Веднага си представих, че е ходила тайно от мен на лекар и новините са лоши. На сутринта започнах да я разпитвам, но тя не помнеше абсолютно нищо. А когато я попитах дали напоследък е ходила на лекар, тя се засмя.
	— Всичко се дължи на религиозното ми възпитание — рече. — Вероятно ме е страх да не попадна в ада!


	Цели две години се препитавах от журналистически труд. Работех у дома, наблюдавах как растат децата ми и се чувствах идиотски щастлив. Валъри ходеше редовно у роднините си, а аз почти не си показвах носа навън и пишех като луд в удобния си кабинет. Виждахме се рядко. Всеки месец предавах поне по три материала, а освен това упорито работех върху книгата си, която трябваше да ме направи богат и известен. Кървавата история на отвличането се превърна в мое хоби, а списанията ми даваха хляба и маслото. По приблизителни изчисления щях да пиша романа още цели три години, но това изобщо не ме вълнуваше. Когато се чувствувах самотен, разлиствах обемистия вече ръкопис и се задълбочавах в четене. Беше ми приятно да съм близо до децата си, да виждам как Валъри става все по-спокойна и щастлива, да забравя страха си от смъртта и нощните кошмари, които все по-рядко я спохождаха. Но нищо на този свят не е вечно. Когато на човек всичко му е наред, той непременно започва сам да си търси белята.
	След две години спокоен живот в новия си дом, след десет часа писане всеки ден и безразборно четене на всичко, което ми попадне, получих покана да вечерям с приятеля си Еди Лансър. За пръв път от толкова време щях да изляза вечер. За тези две години излизах най-много веднъж в месеца, отстъпвайки пред настойчивите молби на Вали да отидем поне на едно кино. Ходех в Ню Йорк, но само денем, обикновено когато ме викаха в някое списание за коригиране на авторските ми материали. Но за вечеря винаги се връщах. Валъри прояви неподозирани кулинарни способности, а и вече не можех да не видя децата преди лягане.
	Току-що завърнал се от Холивуд, Еди обеща да ми разкаже куп интересни истории и да ме нахрани като паша. Не забрави да ме попита как върви романът. Отнасяше се с мен така, сякаш съм станал велик писател и това ми беше приятно. Беше един от малкото ми приятели, който притежаваше искрена любезност, недокосната от лични интереси. Освен това беше великолепен в компания и аз искрено му завиждах за това. Напомняше ми, кой знае защо, за Валъри от годините на нашата младост, която с неподправена искреност критикуваше разказчетата ни в курса по теория на литературата. Онази нейна духовитост се долавяше дори и днес. Казах на Еди, че на другия ден ще ходя в една-две редакции, след което можем да се видим.
	Заведе ме в едно заведение на име „Пърлс“, за което никога не бях чувал, макар то да се славеше като най-добрия китайски ресторант в Ню Йорк. За пръв път в живота си опитвах китайска кухня. Когато признах това на Еди, той едва не падна от стола. После започна да ме запознава с различните специалитети. Накрая дори разви станиола на бонбончето ми с късмет, забрани ми да го ям и ми прочете предсказанието вътре.
	— Никога да не ядеш тези бонбончета — предупреди ме той. — Би било проява на просташки вкус. Това ако запомниш от тази вечер, пак ще ти е от полза!
	Цялата церемония беше забавна, особено между добри приятели като нас. Но след месец в „Ескуайър“ излезе един негов разказ, в основата, на който лежеше именно тази случка. Беше превъзходно написан разказ, в който Еди се шегуваше както с мен, така и със себе си. Започнах да разбирам що за човек е моят приятел. С неповторимото си чувство за хумор той просто прикриваше дълбоката си самота и пълната изолация от света на обикновените хора. Мен беше обрисувал като човек, който контролира живота си и знае какво иска да постигне в него. Останах доста изненадан от това.
	Но сбърка като каза, че единствената ми полза от онази вечер ще бъде предупреждението да не ям късмета си. Защото след вечерята ме убеди да го придружа на едно типично за Ню Йорк приятелско събиране на хора от света на литературата и именно там се запознах с великия Осейно.
	Бяхме стигнали до кафето и десерта. По препоръка на Еди си поръчах шоколадов сладолед. Според него това беше единственият десерт, който подхожда на китайската храна.
	Не бях много въодушевен от перспективата да ходя по гости. До Лонг Айлънд имах час и половина път с кола, а ми се искаше да се прибера навреме и да поработя малко преди лягане.
	— Хайде, хайде! — настояваше Еди. — Не бива да си такъв термит. Поне една вечер се отпусни! Там, където отиваме, има качествено къркане, приятни разговори и една-две наистина красиви жени. Може би ще осъществиш някой полезен контакт. Когато един критик ти е познат, той те мачка с далеч по-големи угризения! В същото време ръкописът ти може да се стори далеч по-привлекателен за някой издател, който те помни от последното парти като „онова добро момче, дето си стоеше кротко в кьошето“.
	Еди знаеше, че нямам издател за новата си книга. Онзи, който беше издал първата ми книга, дори не искаше да чуе за мен. Защото беше продал едва две хиляди екземпляра от нея и така и не се стигна до допечатка в меки корици и голям тираж.
	Отстъпих пред увещанията на Еди и тръгнахме. В обширната къща на някакъв нашумял критик беше пълно с хора, но въпреки това аз почти веднага се сблъсках с Осейно. Той с нищо не показа, че си спомня за интервюто, което бях взел от него. Аз също. Но след една седмица получих писмо от него. Канеше ме да обядваме заедно и споменаваше, че има някакви предложения за съвместна работа.


	23.

	Приех работата при Осейно по много причини. Най-важната от тях беше, че е престижна и интересна. Осейно вече няколко години беше главен редактор на най-авторитетното литературно списание, но въпреки това имаше сериозни търкания както с подчинените си, така и с външните си автори. Предложи ми поста заместник-главен редактор с отлична заплата и много свободно време. Приех, защото нямаше да пострада работата по новия ми роман, а и защото съзнавах, че действително живея прекалено затворено и бавно се превръщам в самодоволен буржоазен термит. Наистина бях щастлив, но животът, който водех, беше прекалено скучен. Сърцето ми просто плачеше за малко вълнения и опасности. Смътно си спомнях за бягството си във Вегас, за онази необяснима наслада, която ми бяха донесли самотата и отчаянието. Нима е нормално да копнееш за нещастието и да ненавиждаш щастието, което е кацнало на рамото ти?
	Сега си давам сметка, че основна причина да приема новата си длъжност беше самият Осейно. Несъмнено най-известният американски писател, той беше възхваляван до бога за поредицата си от нашумели романи, но едновременно с това заклеймяван за постоянните си конфликти с властите и радикалното си отношение към обществото. Помъкнал бремето на скандалната слава, която му носеха сексуалните апетити, той воюваше с всичко и всички. Въпреки това беше в центъра на вниманието на онова парти и всички му се възхищаваха. А сред присъстващите имаше немалко знаменитости, които положително биха се радвали да проявят малко и от собствената си очарователна ексцентричност.
	Трябва да призная, че Осейно очарова и мен. В оная вечер говореше на всякакви теми, но беше спокоен и тих. Яростта му избухна, когато влезе в спор с един от най-авторитетните литературни критици на Америка — близък приятел и верен поддръжник на собственото му творчество. Човекът просто изрази мнение, че творци са не само романистите, но и авторите на публицистика и литературна критика. Осейно скочи отгоре му като тигър:
	— Ах ти, кръвопиецо мръсен! — ревна той и сви юмруци. — Не стига, че си изкарваш хляба на гърба на истинските писатели, ами имаш нахалството да се пишеш творец! Ти нямаш и понятие от творчество! Защото творецът създава своето изкуство вътре в себе си, с помощта на своето въображение и талант. Разбираш ли това, задник такъв? Той е като паяче, което бавно и търпеливо гради фината си мрежа. А задници като тебе само това чакат — да я изгради, за да я издухат с прахосмукачките си! Ти си един метач, нещастнико! Това изчерпва цялото ти творчество!
	Приятелят му остана доста изненадан, тъй като току-що беше дал висока оценка на публицистиката на самия Осейно, окачествявайки я като истинско изкуство.
	Но онзи вече го беше зарязал и крачеше към групичката жени, които очевидно чакаха да го разкъсат. След две минути около него вреше и кипеше. Една от мадамите — известна привърженичка на движението за женски права, яростно му крещеше, а той я слушаше с блеснали очи и израз на гнуслива ирония. После се отприщи:
	— Вие, жените, пискате за шибаното си равенство, без да имате понятие от игрите за власт. Единственият ви коз е окосмената дупка и вие бързате да го изиграете. Пъхате под носа на опонента си тази дупка, а после си хапете задника, защото сте останали без козове, без сила и влияние. Мъжете спокойно могат да минат и без емоции, но без секс не могат. При жените е обратното — емоции на всяка цена, независимо дали има секс или не!
	Изявлението му предизвика бурните протести на групичката. Но той нямаше никакво намерение да им остава длъжен:
	— Вие, жените, постоянно се оплаквате от брака си, макар това да е най-добрата сделка в живота ви. Бракът прилича на ценните книжа, с които боравим. И той е обект на девалвация и инфлация. Стойността му непрекъснато спада, особено в очите на мъжете. И знаете ли защо? Защото с годините жените губят от своите качества и накрая вече са толкова неприятни, колкото старата ни кола. Жените не стареят по начина, по който го правят мъжете. Можете ли да си представите, че една петдесет и пет годишна мадама може да вмъкне в леглото си двадесетгодишно момче? И друго — колко са жените, които разполагат с икономическите възможности на мъжете да си купуват младост?
	— Аз имам двадесетгодишен любовник! — изпъчи се насреща му една около четиридесетгодишна мадама, която наистина изглеждаше добре.
	— Моите поздравления! — лукаво й се усмихна Осейно. — Но ще го имаш ли, когато чукнеш петдесетака? При толкова млади и лесни мацета, май ще ти се наложи да причакваш избраниците си пред основното училище и да им обещаваш колело със скорости! И още нещо — мислиш ли, че младият ти любовник е лапнал по теб така, както младите мацета се влюбват в мъжете? На теб винаги ще ти липсва бащинският образ на татко Фройд, който постоянно работи в наша полза. Тук пак ще подчертая, че на четиридесет години мъжът изглежда по-привлекателен, отколкото е бил на двадесет. А на петдесет пак може да разчита на външността си. Това е биологична даденост и нищо не можете да направите!
	— Глупости! — отряза го красивата четиридесетгодишна мадама. — Младите мацки ви правят на глупаци, а вие, дъртаците, им вярвате! Съвсем не сте станали по-привлекателни, в просто разполагате с повече съблазнителни неща. Защото всички закони ви закрилят. Успеем ли да променим това, ще променим всичко!
	— Как не! — озъби се Осейно. — Сигурно ще прокарате закони за задължителна операция на всеки хубав мъж, който е на прага на старостта! И ще направите това в името на честната игра и равните права. Но дори и да ни отрежете ташаците с помощта на специален закон, пак ще загубите! — помълча за момент, после тихо добави: — Има едно стихче от Броунинг, знаеш ли го? „Остарей заедно с мен, най-хубавото все още е пред нас…“
	Аз се навъртах около него и просто слушах. Според мен Осейно дрънкаше глупости, особено когато говореше за творческия труд на писателя. Не обичах да разговарям на литературни теми, макар че си купувах всички специализирани издания и четях всякакви рецензии.
	Какво означава да бъдеш творец, по дяволите? Това състояние нямаше нищо общо с чувствителността или интелигентността, още по-малко с вълнението и екстаза. Всякакви дефиниции в тази насока бяха пълни глупости.
	Според мен истината е съвсем друга! Писателят по-скоро прилича на касоразбивач, който внимателно върти цифрите на шифрования сейф и чака да долови вярното прищракване със затаен дъх. Ако има търпението да прави това в продължение на година-две, може би ще го споходи шансът. Вратата ще се отвори и той ще започне да пише. Тук няма никакво значение какво е съдържанието на сейфа, дявол да го вземе!
	Този занаят е едно — съсипваща нервите работа и постоянна болка в задника. Нощем не можеш да спиш. Губиш увереност при контактите си с хората, ставаш симулант и страхливец в ежедневието. Бързаш да удавиш отговорностите на емоционалния си живот, защото това е единственото, което все още можеш да направиш. Вероятно именно по тази причина аз дори се гордеех с халтурите, които пишех по поръчка на разни занимателни списания и критични течения. Защото всичко това все пак представляваше някаква сръчност, беше нещо като занаят. И благодарение на него не бях просто един скапан и никому ненужен човек, който нарича себе си творец.
	Но подобни разсъждения очевидно бяха съвсем далеч от съзнанието на Осейно. Той винаги се беше стремил да бъде творец от чиста проба — онзи, който създава изкуство. Или нещо, което наподобява изкуство. Години по-късно този начин на мислене му попречи да вникне в механизма, който движи нещата в Холивуд. Не можа да разбере, че създаването на един филм съвсем не прилича на писателския труд, че този бизнес е като пеленаче и не можеш да му се сърдиш, ако вземе да се насере в ръцете ти.
	— Кажи нещо за многобройните си любовни авантюри — закачи го една от жените. — Каква е тайната на успеха ти, ако има такава?
	Всички се засмяха, включително самият Осейно. В този миг искрено му се възхитих. Въпреки петте развода зад гърба си, той все още можеше да се смее.
	— Тайната е проста — отвърна той. — Преди да започнем съвместния си живот аз казвам на мадамата, че всичко ще става както аз го реша. Мадамата разбира моята позиция и обикновено я приема. Не забравям да поясня, че може да си тръгне в момента, в който престане да бъде доволна от съществуващото положение. Без скандали, без изясняване на отношенията, без сложни преговори. Просто става и си тръгва. Но именно тук се получава нещо, което не мога да разбера. Съгласяват се на всички условия, а после започват да нарушават правилата. Всички го правят! Веднага започват война за промяна на правилата!
	— Чудесни правила, няма що! — обади се язвително една от жените. — А какво получава в замяна горката жена?
	— Редовно и съвсем задоволително чукане! — отвърна Осейно сериозно и с напълно невинно лице.
	Групичката избухна в гневни протести.
	След като приех да работя като негов заместник, аз се заех да изчета всичко, което беше излязло изпод перото му. Бързо установих, че ранните му творби бяха наистина първокласни. С точни, съвършено изваяни сюжети и психологически верни образи. В романите му съществуваше съвършена връзка между динамиката на действието и характера на героите, от тях се излъчваха много и интересни внушения. По-късните му книги имаха нещо по-вглъбено и по-задълбочено в себе си, а езикът им беше далеч по-помпозен. Наподобяваха генерал в оставка, който умира да се кичи с ордените си. Всичките му книги предлагаха широко поле за работа на критиката, тъй като й даваха онова, от което тя най-много се нуждае — възможността да чопли, дискутира и интерпретира. Стигнах до заключението, че последните му три книги са невероятен боклук. Естествено, критиката беше на съвсем друго мнение.
	Започнах нов живот. Всеки ден се качвах на колата и отивах в Ню Йорк. Започвах работа около единадесет сутринта, а свършвах според случая. Редакцията заемаше няколко просторни стаи в сградата на вестника, който беше основното издание на компанията. Работата нямаше свършване — всеки месец ни заливаха с по няколко хиляди нови заглавия, но рецензии публикувахме едва за няколко десетки от тях. Но всички тези книги трябваше да бъдат прегледани, макар и бегло. Осейно беше любезен с подчинените си, а мен постоянно разпитваше за книгата, която пишех и изрази желание да ми стане редактор. Бях прекалено горд, за да приема. Защото, макар да бях беден и неизвестен, а той — богат и велик, вътре в себе си бях убеден, че съм по-добър писател от него.
	Някоя вечер, когато оставахме до късно над купищата книги за рецензиране, Осейно измъкваше бутилка уиски от бюрото си, отпиваше една глътка направо от гърлото й, а после започваше да говори. Изнасяше ми дълги и интересни лекции за живота на писателя, за издатели, жени и всичко останало, което можеше да му хрумне. Вече пета година работеше върху венеца на своето творчество, върху онзи велик роман, който несъмнено щеше да му донесе Нобеловата награда за литература. За този роман беше взел огромен аванс и издателят му започваше да показва признаци на нетърпение. Осейно пък се ядосваше.
	— Тоя тип е страхотен задник! — кипеше той. — Кара ме да чета класиците, за да ми дойдело вдъхновението! Представяш ли си какъв тъпак! Опитвал ли си някога да препрочиташ всичко, което си чел от класиците? Господи, лесно им е било на онези стари развратници — Толстой, Голсуърти и Харди! Четиридесет страници, за да пуснат една пръдня. И знаеш ли защо? Защото са държали читателите си направо за ташаците! Няма телевизия, няма радио, няма кино. Няма и пътеписи, тъй като хич не им се иска да хванат кисти на задника от друсането по скапаните пощенски карети! А в Англия не са имали дори възможността да хванат по някое маце. Вероятно по тази причина френските класици са малко по-свестни — те поне са удряли по нещо свежо, докато онези викториански нещастници в Англия са си били стопроцентови чекиджии! Но кажи ми защо един тип с цветен телевизор и видео в крайморската си вила, трябва да чете Пруст, например?
	Кимнах с разбиране, тъй като никога не бях успял да изчета докрай Пруст. Но всичко останало бях чел и не виждах как то може да бъде заменено от телевизора и видеото в крайморската вила.
	— Викат, че „Ана Каренина“ бил шедьовър — продължаваше Осейно. — Но на практика това е един лайнян роман. Някакъв наследствен благородник с добро образование решил да покаже пренебрежителното си отношение към жените! В същото време нито един ред от тази книга не разкрива истинските чувства и мисли на жената. Присъстваме на едно конвенционално представяне на конвенционална фабула. В продължение на триста страници ни се разяснява как се управлява една руска ферма. Сякаш това е най-важното. А дава ли някой пет пари за Вронски и неговата душевност? Господи, наистина не зная кои са по-лоши — руснаците или англичаните! Шибаният Дикенс или дваж по-шибаният Тролъп. Петстотин страници за нищо ги нямат! А уж пишели само в свободното си време — тогава, когато си почивали от грижите за шибаните си градини! Французите поне са по-лаконични, с изключение на онзи идиот Балзак, разбира се. Ако мога, бих забранил най-категорично на всеки наш съвременник да се докосва до произведенията му!
	Глътна малко уиски и уморено въздъхна:
	— Никой от тези, които наричаме класици, не е имал понятие как се използва словото. С изключение може би на Флобер, но и той не е нещо особено. С това не искам да кажа, че американците са по-добри. Онзи задник Драйзер е употребявал думи, на които не е знаел значението! Мога да се подпиша с двете ръце, че е бил един полуграмотен тип. Нещастен абориген, който е в състояние да ти предложи деветстотин страници, които ще ти натъртят задника здравата, ако решиш да ги изчетеш докрай! Днес никой от тези нещастници не би успял да пробута дори една своя книга. А ако случайно успеят да направят това, критиците ще ги разпънат на кръст! Имали са късмет в онези години, момче! Липсвала е конкуренцията…
	Отново млъкна, отново въздъхна и продължи с дълбока загриженост в гласа:
	— Мерлин, приятелю, писателите като нас са на изчезване! Защо не се насочиш някъде другаде? Заеми се да правиш измамните телевизионни сериали, иди в киното… Там можеш да им пишеш боклуците с лявата ръка!
	След подобна тирада обикновено се чувствуваше изтощен и отиваше да си полегне на дивана. Беше наредил да го внесат в кабинета му специално, за да си дремва следобед.
	— Това е чудесна тема за една статия в „Ескуайър“ — опитах се да го разведря аз. — Избираш си пет-шест от класиците и ги изправяш до стената! Ще действаш така, както при разгрома на модернистичните литературни течения…
	— Господи, какво удоволствие беше! — засмя се Осейно.
	Драсках колкото да загрея, защото ми предстоеше написването на сценарий за една страхотна пиеса. А всички се побъркаха! Но това ми донесе и неочаквана полза — всички разбраха, че наистина съм велик и не трябва да ми се пречкат на пътя. В това е цялото майсторство на нашия занаят, но онези задници никога няма да го проумеят!
	— Значи лесно ще направиш и този материал — продължих да го обработвам аз. — Но ще ти скочат отгоре един куп класически критици и университетски професори!
	Осейно започна да проявява интерес. Скочи от канапето и отиде да седне зад писалището си.
	— Кой класик мразиш най-много? — делово ме попита той.
	— Сайлъс Марнър — отвърнах без колебание аз. — Все още не са го свалили от учебната програма на университетите…
	— Бих прибавил и глупостите на Джордж Блиът — рече Осейно. — Любима тема на провинциалните учителки… Но аз най-много мразя „Ана Каренина“. Толстой е по-добър от Елиът и като фрасна него, всички професорчета ще гракнат срещу мен!
	— Дикенс?
	— Задължително — кимна Осейно. — Но без да закачаме „Дейвид Копърфийлд“. Признавам, че тази книга ми харесва. Тоя тип наистина е бил странна птица, въпреки че според мен е бил сексуално обременен… Но си остава един шибан Хипократ, написал тонове глупости!
	Заехме се да правим списък на осъдените. Проявихме достатъчно благоразумие да не включваме Флобер и Джейн Остин в него. А когато предложих на Осейно „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте, той ме шляпна по рамото и възхитено възкликна:
	— Браво! Това е най-странната книга, написана някога на тази земя! Ще я превърна в класически германски хамбургер!
	Накрая списъкът беше готов: „Ана Каренина“, „Младият Вертер“, „Домби и син“, „Алената буква“, „Лорд Джим“, „Моби Дик“, цялото творчество на Пруст и Харди.
	— Трябва ми още един, за да станат десет — пресметна Осейно.
	— Шекспир?
	— Шекспир не — поклати глава Осейно. — Обичам го и винаги ще го обичам. Защото е живял в мизерия, писал е бързо и много, писал е за мангизи… И въпреки това никой не смее да го докосне! Пет пари не е давал дали пише истината, важното е било написаното да бъде красиво и вълнуващо. Какво ще кажеш за това: „Любов ли е чувството, което се променя, щом възможност за това се появи?“… Мога да ти предложа тонове подобни цитати. Шекспир е наистина велик. Въпреки, че аз лично винаги съм мразел идиота Макдъф и кретена Отело…
	— Трябва ти още едно име — напомних му аз.
	— Вярно — доволно се усмихна Осейно. — Мисля да включа и Достоевски. Какво ще кажеш за „Братя Крамазови“?
	— Желая ти успех — ледено процедих аз.
	— Набоков твърди, че Достоевски е глупак — замислено промълви Осейно.
	— И на него му пожелавам успех — казах аз.
	Забоксувахме на място. След доста продължителни спорове Осейно реши да се задоволи с девет имена. Щеше да е по-оригинално да си останат така, без кръгла цифра. И до днес се питам защо не успяхме да съберем десет имена. Сред класиците има толкова много досадници!
	Написа статията си още същата нощ, а два месеца по-късно тя се появи на страниците на списанието. Беше брилянтна, беше влудяващо гениална. Зад всеки ред в нея прозираше тънкият намек, че когато Осейно дари света с романа на своя живот, в него няма да има нито една от грешките на оплютите класици, а те самите бързо ще бъдат забравени.
	Статията предизвика взрив от възмущение. В цялата страна се появиха материали, които нападаха остро както Осейно, така и бъдещия му роман. А той точно това искаше! Божичко, какъв измамник! С него би се гордял дори Къли! Отбелязах си, че някой ден непременно трябва да ги запозная.
	След шест месеца вече бях дясната ръка на Осейно. Работата ми харесваше. Изчитах купища книги и правех кратки бележки, които Осейно препоръчваше на авторите на съответните рецензии. Редакцията представляваше истински океан от книги. Бяхме буквално затънали в тях — постоянно ги прескачахме и се спъвахме в тях, огромни купища чакаха ред върху самите ни писалища. Приличаха на пълчищата мравки, които нападат разлагащата се мърша. Цял живот бях изпитвал истинско уважение и любов към книгите, но сега вече можех да разбера онези рецензенти и критици, които изпитваха отвращение и отчаяние от тях.
	Най-много обичах да чета романи и биографии. Не разбирах научните разработки, философските трактати и по-софистицираните течения в областта на критиката и по тази причина Осейно ги препращаше директно към съответните редактори. За него самия беше особено удоволствие да се зарови в обемистия труд на някой мастит критик и да го разбие на пух и прах. Когато някой от тези автори му звънеше да изрази възмущението си, той безочливо заявяваше, че „съди бала, а не танцьора“. Това еснафско определение ги вбесяваше още повече. Едновременно с това проявяваше подчертано уважение към определени критици — онези, които според него биха подкрепили кандидатурата му за Нобеловата награда. Рецензиите му за тяхното творчество бяха винаги хвалебствени и той много рядко си позволяваше отклонение от добрия тон. Омразата му беше неизменна единствено по отношение на английските романисти и френските философи. А с течение на времето открих, че постепенно намразва и цялата си работа и започва съвсем откровено да кръшка.
	Особено безскрупулно се възползваше от служебното си положение. Младите редакторки бързо разбраха, че единственият начин да публикуват рецензия за някоя предпочитана книга, е да поканят Осейно на обяд и да го обсипят с комплименти. Ако се случеше така, че мадамата е и хубава, той незабавно започваше да й намеква, че е склонен на сделка — място за нейната рецензия срещу малко секс. Лично мен това ме шокираше, тъй като дотогава си мислех, че подобни неща стават само на кино. Същите методи прилагаше и по отношение на външните авторки, които на тълпи предлагаха материали за нашето списание. Бюджетът ни беше доста щедър и ние често сключвахме договори за рецензии, които така и не намираха място в списанието. Осейно обаче беше стриктен — навиеше ли се мацката, навиваше се и той. Човек можеше да познае коя е чукнал наскоро само като разлисти последния брой. Когато постъпих на работа в редакцията, той вече разполагаше с богат харем от любовници, които получаваха достъп до най-авторитетното литературно издание на Съединените щати в съответствие със сексуалната си щедрост. Контрастът между този факт и високоморалния тон на списанието ми се стори доста забавен.
	Често стояхме до късно, особено преди предаването на поредния брой за печат. В такива случаи излизахме да хапнем в някой бар наблизо, Осейно удряше някое й друго уиски и веднага му се дочукваше. Непрекъснато ме канеше да направим нещо заедно и аз му казвах, че имам щастлив брак и не изпитвам никакъв сексуален глад. Той постоянно ме занасяше. „Значи още не ти е писнало да чукаш собствената си жена, а?“, питаше той, съвсем като Къли. Не му обръщах внимание, но той не ме оставяше на мира. „Ти си десетото чудо на света! Сто години женен и чука само жена си!“ Понякога му хвърлях по някой предупредителен поглед, а той невъзмутимо ми цитираше редове от неизвестен автор: „Не е нужно насилник да имаш — времето е твоят враг“. Често използваше този цитат.
	С работата си в списанието постепенно развих вкус към света на литературата. Моята голяма мечта беше да се превърна в частица от този свят. Представях си го като място, в което никой с никого не се кара, място, свободно от хитрини, пазарлъци и дребни измами. Въобразявах си, че след като тези хора са създали прекрасни книги, те самите трябва да бъдат не по-малко благородни от героите си и те наистина се отличаваха от обикновените хора — бяха по-луди от тях. Осейно също се вълнуваше от подобни мисли и постоянно ме поучаваше.
	— Специален е единствено романистът — казваше той. — Всички останали са боклуци, независимо дали драскат разказчета, сценарии, стихчета или рецензии. Те са просто плънка, при това плънка, която има неприятен вкус. Нямат тежък кокал. А за да напишеш роман, ти трябва наистина тежък кокал…
	Замисли се за момент върху този израз, после взе молива и си го записа. А аз разбрах, че в следващия брой на неделното ни издание ще се появи есе за тежките кокали.
	При друг случай се гневеше срещу лошото списване на списанието. Тиражът ни падаше непрекъснато и цялата вина, според него, се дължеше на тъпите ни автори.
	— Не казвам, че са глупави, копелетата му с копелета! Имат купища интересни неща за разказване, но не могат да напишат дори едно изречение като хората! Мязат ми на пелтеци — рак ще те хване докато разгадаеш значението на думите, процеждащи се през стиснатите им зъби!
	Всяка седмица на вътрешната корица на списанието излизаше по едно есе с подписа на Осейно. Бяха великолепни и остро заядливи сатири, които му създаваха огромен брой врагове. В едно от тях се обяви в подкрепа на смъртното наказание. Твърдеше, че ако се проведе референдум по този въпрос, народът на Съединените щати единодушно ще се обяви за неговото утвърждаване, а против ще бъдат единствено снобите, които четат нашето списание или са абонирани за него. По-нататък заявяваше, че това е заговор на висшите кръгове, че именно правителствената политика дава възможност разни лумпенизирани типове да грабят, убиват и насилват обикновените граждани. Че това е специална вратичка за онеправданите, пречеща им да се пролетаризират, обединят и придобият революционна нагласа за промяна на съществуващото положение. Че виещите правителствени среди добре са си направили сметката, а самите те живеят в безопасни предградия, пращат децата си в частни училища, наемат лична охрана и по този начин издигат граница между себе си и измамения от живота пролетариат. Той открито се подиграваше на либералите с техните твърдения за неприкосновеност на човешкия живот и противопоставянето им на смъртното наказание като акт с крайно отрицателни последици за живота на обществото. Ние не сме нищо повече от животни, твърдеше той. Защо трябва да бъдем третирани по-различно от побеснелите слонове, които в Индия екзекутират със специално съдебно решение? Един разстрелян слон е много по-достойна картина от осъдения на доживотен затвор и отровен от хероин убиец. Но въпреки това този убиец получава възможност да живее в килия с всички удобства, а пет-шест години по-късно отново го пускат на свобода. И той пак започва да трепе невинни хора.
	По въпроса за възпиращата сила на смъртното наказание изтъкваше, че никой народ на този свят не зачита законите си повече от англичаните, чиито полицаи дори не са въоръжени. Отдаваше това единствено на факта, че някога в тази страна са екзекутирали дори едногодишни деца за дребни кражби и този закон е бил отменен едва в началото на деветнадесети век. А след това защитаваше и основната си теза — приемайки, че това безспорно е допринесло за ликвидиране на престъпността и укрепване на частната собственост, той изтъкваше, че именно този феномен е спомогнал за превръщането на по-будните английски пролетарии в политически животни и е създал почва за популяризиране на социалистическите идеи в тази страна.
	Особено много възбуди духовете заключението на тази статия. Ето какво гласеше то:

	„Не знаем дали най-тежкото наказание има възпираща сила, но положително знаем, че онези, които сме, пратили на електрическия стол, вече никога няма да убиват!“

	А след това поздравяваше американските управници с идеята да предоставят възможност на бедните да крадат и убиват, тъй като по този начин ги лишават от възможността да се превърнат в техни политически противници.
	Статията беше скандална, но Осейно я написа така добре, че всичко в нея изглеждаше напълно подчинено на логиката. Заля ни поток от протестни писма. Изпращаха ни ги най-известните теоретици на нашата либерално-интелектуална върхушка, а издателят получи специална петиция, в която десетки утвърдени американски писатели настояваха Осейно да бъде свален от поста главен редактор на списанието. Той пък побърза да публикува пълния й текст в следващия брой.
	Все още беше прекалено известен, за да бъде уволнен. Всички очакваха завършването на „великия“ роман — онзи, който щеше да му донесе Нобеловата награда. От време на време, влизайки, без да почукам в кабинета му, аз го заварвах да пише нещо върху дълги жълти листове хартия. Той веднага ги прибираше в чекмеджето и никога не ми даваше обяснения за тях. Предполагах, че именно те са черновата на историческия роман.
	Няколко месеца по-късно дойдоха поредните неприятности. В рубриката си на вътрешната корица се зае да доказва, че широко разпространените в света национални стереотипи действително отговарят на истината. Беше се постарал да намери цитати от редица сериозни научни изследвания, които недвусмислено доказваха тезата му — италианците наистина се раждат с престъпни наклонности, евреите правят пари по-добре от останалите етнически общности, те са най-добрите музиканти и лекари, но въпреки това най-често зарязват възрастните си родители в разни приюти. Ирландците пък са пияници просто защото в организма им по рождение липсва някакъв още неизвестен химически елемент. А този порок се подсилва още повече от начина им на хранене, както и от факта, че повечето от тях са неосъзнати хомосексуалисти. И тъй нататък, и тъй нататък, все в същия дух. Реакцията беше направо потресаваща, но Осейно беше доволен и нямаше никакво намерение да спре скандалните си есета.
	По мое лично убеждение, той започваше да откача. Веднъж отдели цялото място на вътрешната корица на някаква рецензия, която нямаше нищо общо с литературата. Просто някой се беше сетил да напише книга за хеликоптерите и нашият човек веднага полудя, тъй като онази муха продължаваше да бръмчи под шапката му. Хеликоптерите щели да заменят автомобилите и когато това стане, милионите мили бетонни магистрали ще бъдат унищожени и превърнати отново в плодородна земя. Хеликоптерът щял да позволи на семейството да се завърне към своята първична структура, тъй като щяло да бъде лесно да се посещават живеещите на непристъпни места роднини. Осейно беше искрено убеден, че автомобилът е обречен на забвение. Вероятно защото мразеше колите и рядко ги използваше. За седмичната си почивка в Хамптънс неизменно наемаше хеликоптер или малък хидроплан.
	Вярваше, че след едно-две технологически обновления хеликоптерът ще стане толкова лек за управление, колкото е съвременният автомобил. В подкрепа на това свое убеждение даваше пример с въвеждането на автоматичната скоростна кутия, направила шофьори от милиони жени, които едва ли биха се справили с ръчното сменяне на предавките. Това негово твърдение му донесе куп проклятия от различните организации за равни женски права. И за да станат нещата нетърпими, през същата седмица бе публикувана дълго очакваната монография върху творчеството на Хемингуей, дело на един от най-уважаваните американски литературни критици. Този учен мъж имаше влиятелни приятели из целите Съединени щати и беше работил върху труда си цели десет години. Рецензии за него се появиха на първите страници на всички литературни издания, с изключение на нашето. Осейно благоволи да му отдели място едва на пета страница, отпускайки му някакви си мизерни три колони. Няколко дни по-късно го повика издателят и той се забави доста върху огромния остъклен кабинет на последния етаж. Върна се ухилен до уши и възбудено се провикна:
	— Мерлин, момчето ми, мисля да налея още малко масълце в огъня, но ти май ще трябва да си търсиш друга работа! На мен лично въобще не ми пука, тъй като романът ми е пред завършване, а после ще бъда свободен като птичка божия!
	Работех при него вече почти година и нямах никаква представа кога и как е успял да стигне до финала на великия си труд. През цялото това време юркаше мадамите и нито едно литературно парти в Ню Йорк не минаваше без неговото присъствие. През останалото време пишеше някаква новелка, за която успя да дръпне сто хиляди долара в аванс. Написа я тук, в кабинета си, през работно време. Отне му около два месеца, а след това критиците се скъсаха да я хвалят. Но макар веднага да я предложиха за Националната награда, тя не се продаваше особено добре. Прочетох я, разбира се. Беше написана в брилянтно двусмислен стил, имаше странни герои и налудничав сюжет. Въпреки наличието на известно количество комплицирани идеи в нея, аз категорично я определих като глупава. Без съмнение Осейно беше човек с изключителен ум, но тази книга беше пълен провал. Той така и не ме попита дали съм я чел. Очевидно не желаеше да чуе мнението ми, вероятно защото сам съзнаваше, че е създал един боклук и нищо повече. След известно време сам потвърди това мое предположение. Един ден въздъхна насреща ми, отпи глътка от плоското си шише и рече с леко извинителен тон:
	— Е, сега вече имам малко пари в банката и спокойно мога да завърша голямата си книга…
	Бях започнал да го харесвам, макар винаги да изпитвах лек страх от неговата ексцентричност. Той умееше да ме измъква от черупката ми като никой друг. Подлъгваше ме да говоря за литература, хазарт, дори и за жени. А после, претегляйки ме като на длан, не пропускаше да ме разголи. Притежаваше гениалната дарба да открива претенциозността и притвореността на всички, с изключение на собствената си особа. Когато му разказах за самоубийството на Джордън и за всичко, което бях преживял тогава във Вегас, той потъна в дълбок размисъл. После ми изложи своите възгледи — под формата на поучения, разбира се.
	— Знаеш ли защо не можеш да забравиш тази история и винаги се връщаш към нея? — беше се заел да рови в някаква купчина книги и не ме гледаше. — Защото чувстваш здравата почва под краката си. Ти самият никога няма да си пръснеш мозъка, защото никой на този свят не може да те изкара чак толкова от равновесие. Знаеш, че аз те харесвам — ако не беше така, едва ли щях да те взема за помощник. Имам ти доверие, затова ще ти призная нещо. Миналата седмица ми се наложи да си променя завещанието заради онази мръсница Уенди.
	Уенди беше третата му жена, която, макар отдавна омъжена, продължаваше да го тормози. В очите му се появяваше налудничав блясък само като чуеше името й. Но в онзи случай успя да се овладее сравнително бързо. Пусна особената си сладка усмивка, която го правеше да прилича на немирно момченце, макар отдавна да прехвърляше петдесетте.
	— Надявам се да не ми се сърдиш, че не взех мнението ти предварително — рече. — Но посочих теб за попечител на личното ми наследство…
	Бях искрено смаян от тази новина. И доволен, разбира се. Не исках да се задълбочавам повече в същината на този факт.
	Не ми се щеше да ми вярва толкова много, нито пък да ме харесва. Защото аз съвсем не му отговарях със същото. Беше ми приятно в негова компания, разбира се. Искрено се възхищавах от начина, по който щракаше умът му. Бях и доста впечатлен от литературната му слава, макар че никога не признах това пред себе си. Мислех го за богат, известен и властен човек. Но когато ми гласува пълното си доверие разбрах, че всъщност е една безкрайно уязвима личност. И това ме смая. В онзи миг рухнаха много от илюзиите, които си бях изградил за него.
	След няколко минути, сякаш нищо особено не беше се случило, той отново се зае да разнищва моите спомени:
	— Знаеш ли, в дъното на цялата работа се крие една твоя неосъзната омраза към този Джордън. Омразата, която не смееш да си признаеш. Не знам колко пъти съм слушал вече тази история. Харесвал си го, разбира се, жалел си го, може би дори си го разбирал. Но никога не си успял да възприемеш факта, че един човек с такъв фантастичен късмет може да се самоубие. Защото знаеш, че никога не би направил подобно нещо, макар да си водил десет пъти по-окаян живот от него. И на всичкото отгоре дори си щастлив. Живееш си окаяния живот, никога нищо не си притежавал, скъсваш си задника от работа, бракът ти е еснафски, половината ти живот е минал, а нямаш никакви творчески успехи. И въпреки това си щастлив. Господи, та ти още харесваш жена си, а си женен от колко — десет, петнадесет години? Ти или си най-безчувственият задник на тоя свят, или си най-съвършеният. Знам със сигурност обаче, че си най-твърдият. Живееш в някакъв свой свят и вършиш само това, което си решил. Държиш живота си под пълен контрол. Рядко си създаваш неприятности, а когато това все пак стане, ти не изпадаш в паника, а просто се отърваваш от тях. Възхищавам се на това твое качество, но съвсем не ти завиждам. Никога не съм те чувал да кажеш лоша дума за когото и да било, но постоянно имам чувството, че пет пари не даваш за нищо! Управляваш си живота като автомобил по магистрала и кротко си свиркаш!
	Млъкна и зачака реакцията ми. Беше ухилен до уши, а лукавите му зелени очи предизвикателно проблясваха. Самият факт, че може да ми говори по този начин, му доставяше удоволствие. Едновременно с това съзнавах, че действително мисли някои от тези неща за мен. Малко ме заболя, признавам.
	Исках да му разкажа куп неща — как съм израснал като сираче, как съм пропуснал да оформя у себе си всичко онова, което създава характера на човека. Как не съм имал семейство, как съм живял без закрила, как не съм имал нищо, което да ме привърже към света. Имах само Арти. Преди да се оженя за Валъри аз не можех да разбера хората, които говореха за своя живот. Именно по тази причина се бях записал доброволец през войната. Разбрах, че войната е уникален опит, който не трябва да се пропуска. И излязох прав. Войната замести моето семейство. Да, така е, колкото и тъпо да звучи! Днес се радвах, че не бях пропуснал този шанс. А това, което Осейно не спомена, защото беше сигурен, че го знам, е нещо безкрайно просто — да контролираш собствения си живот съвсем не е толкова лесно. Той не можеше да знае, че монетата на щастието е нещо, което никога не съм разбирал. Бил съм нещастен през по-голямата част от живота си просто по стечение на независещи от мен обстоятелства. Станах сравнително щастлив пак благодарение на външни обстоятелства. Ожених се за Вали, създадох деца, умеех да произвеждам писано слово, с което си вадех хляба. Всичко това ме направи щастлив. Строго контролирано щастие, изградено върху онова, което бях успял да измъкна от тоталното нещастие, с което се бях родил. И по тази причина беше твърде ценно за мен. Съзнавах, че живея затворено и изглеждам скучен буржоа в очите на околните. Имах малко приятели, бях саможив и не се интересувах особено от успеха. Просто бях убеден, че той ще дойде с течение на времето.
	Вторачил се в мен, Осейно продължаваше да се усмихва.
	— Не познавам по-твърдо и дебелокожо копеле от тебе! — продума с нескрито възхищение той. — Никой не може да бъде прекалено близо до теб, никой не може да узнае истинските ти мисли и чувства!
	Това вече беше прекалено.
	— Виж какво! — рекох. — Можеш да имаш мнението ми за всичко, което искаш. Само трябва да ме попиташ. Ето ти и две даром: последната ти книга е пълен боклук, а това списание го ръководиш като лунатик.
	— Нямах предвид такива неща — засмя се той. — Никога не съм казвал, че си нечестен. Както и да е… някой ден ще разбереш за какво говоря. Особено ако почнеш да гониш курвите и се натресеш на някоя като Уенди!
	Уенди периодично се появяваше в редакцията. Беше красива брюнетка с налудничав поглед и заредено със сексуална енергия тяло. Беше страхотно интелигентна и Осейно нерядко й даваше книги за рецензиране. Тя беше единствената от всичките му бивши съпруги, която изобщо не се страхуваше от него. След развода беше превърнала живота му в истински ад. Веднъж забравил да й изпрати издръжката и тя направила опит да го тикне в затвора. При публикуването на всяка негова книга, тя отиваше в съда и подаваше молба за увеличение на издръжката. Същевременно беше прибрала в жилището си някакво двадесетгодишно копеле и го хранеше. Това типче се оказа закоравял наркоман и Осейно сериозно се тревожеше за децата си.
	Беше ми разказвал невероятни истории за брачния си живот с Уенди. Веднъж отивали на гости, скарали се и Уенди упорито му отказвала да каже на кой етаж трябва да спре асансьора. Той побеснял и й демонстрирал номера „с удушаването на пилето“. Най-хубавият му спомен от този брак! Макар и с почерняло лице и изцъклени очи, Уенди упорито отказвала да посочи етажа. Накрая му се наложило да я пусне, защото знаел, че е по-луда от него.
	По време на скандалите им, тя редовно звъняла в полицията и искала да го изхвърлят от жилището. Полицейските патрули просто губели дар слово пред абсурдните й желания и очевидната й лудост. Гледали нарязаните с ножица костюми на пода и само се блещели. Тя с охота признавала, че лично е унищожила всичките костюми на Осейно, но това не било повод той да я удря. Накрая седнала върху купчината нарязани ризи и сака, извадила вибратор и започнала да мастурбира.
	За този вибратор Осейно имаше отделен раздел занимателни истории. Уенди ходила на психиатър, тъй като не можела да има оргазъм. След шест месеца му признала, че се чука с психиатъра като част от лечението. Осейно не бил ревнив, но в този случай наистина я проклел. Каза „проклел“, а не „намразил“. Има известна разлика.
	Но когато пристигали сметките на психиатъра, той наистина побеснявал.
	— Значи трябва да плащам сто долара седмично на някакъв тип, който шиба жена ми, а? — ревял той. — И на това му викат съвременна медицина!
	Жена му решила да прекрати визитите си при психиатъра и дала специален прием по този повод. А след това си купила вибратор. Всяка вечер се затваряла в банята да не я гледат децата и пускала машинката. Всеки път постигала оргазъм. Но в този отрязък от време не искала да бъде смущавана от никого — нито от съпруг, нито от деца. Вследствие на което цялото семейство започнало да го нарича „часът на щастието“.
	Осейно решил да я напусне едва когато превъртяла напълно. Започнала да дрънка наляво-надясно как Скот Фицджералд откраднал най-добрите произведения на жена си Зелда и ги публикувал от свое име, а същото правел и съпругът й. Твърдяла, че щяла да стане най-известната писателка в света, ако не било вероломството му. Осейно не издържал, хванал я за косата и натикал лицето й в един екземпляр на „Великият Гетсби“.
	— Я прочети това, тъпа курво! — наредил й той. — Прочети десет изречения, а после иди да прочетеш книгата на жена му! След това ела пак да ми дрънкаш подобни глупости!
	Тя послушно изчела двете книги, после се върнала и пак повторила твърдението си. Той й праснал два юмрука, насинил лицето й и си излязъл завинаги.
	Съвсем наскоро Уенди беше спечелила една нова битка срещу Осейно и той кипеше от гняв. Прекрасно знаеше, че издръжката на децата му отива директно в джоба на младия нехранимайко. Дъщеря му дошла да му поиска пари за дрехи, тъй като лекарят открил, че има вагинално възпаление и й забранил да носи дънки. Момичето поискало пари за рокля от Уенди, но тя я отпратила към баща й. Това станало пет години след развода им.
	За да избегне всякакви недоразумения, Осейно започнал да дава издръжката направо на дъщеря си. Уенди си траела. Но след около година изведнъж получил призовка да се яви в съда и там го обвинили, че не е изплатил нито цент на децата си за същия този период. Дъщерята дала показания в полза на баща си и Осейно бил сигурен, че съдът ще реагира в негова полза. Но за негово смайване съдията ледено му наредил не само да изплаща парите лично на майката, но и да внесе накуп издръжката за изтеклата година. Така се оказало, че трябва да плати два пъти.
	Доволна от победата си, Уенди си позволила приятелско отношение с него. Но Осейно отказал да разговаря с нея и студено процедил:
	— Ти си най-ужасната вещица, която съм виждал!
	Не след дълго тя отново се появила в редакцията, но той категорично отказал да й даде работа и я изхвърлил. Най-много се вбесявал от факта, че тази жена и до днес не разбира защо я проклина толкова. Освен това продължаваше най-безсрамно да го одумва пред общи приятели, твърдеше, че е напълно импотентен, вероятно защото е таен педераст и си пада по малки момченца. Направи опит да му отнеме и почивката през лятото с децата, но тази битка спечели Осейно. Въодушевен от победата, той написа духовит разказ за нея и го публикува в едно от най-големите списания на страната. Страшно я издокара, вероятно защото не можеше да се справи с нея в реалния живот. Всички разбираха за кого става дума, тъй като Уенди беше достатъчно известна сред интелектуалните среди на Ню Йорк.
	Била дълбоко разстроена, ако може да се вярва на слуховете и ако жена като нея изобщо може да се разстройва. За известно време го остави на мира, но по думите на самия Осейно, продължавала да присъства в кръвта му като бавно действаща отрова. Всяка мисъл за нея го караше да се зачерви, а в очите му се появяваше опасен блясък.
	Един ден дойде на работа и ми съобщи, че някаква киностудия откупила една от книгите му и иска да направи филм по нея. Предлагали му да замине за тяхна сметка до Холивуд за обсъждане на бъдещия сценарий. Попита ме дали искам да отида с него и аз кимнах с глава. Но при условието да отскоча за ден-два до Вегас, за да се видя с един стар приятел. Той се съгласи. Беше между два брака и страдаше. Освен това не искаше да бъде сам на вражеската територия, за каквато смяташе киното. Искаше да има близък човек до себе си. Поне така каза. За мен предложението беше добре дошло — за пръв път в живота си щях да видя Калифорния, при това безплатно. Тогава още не знаех, че ще спечеля много повече от едно безплатно пътуване.


	Осейно приключи преговорите за бъдещия сценарий на своята книга, аз се намирах във Вегас. Но още с първия самолет отлетях за Лос Анжелис, тъй като му бях обещал да пътуваме заедно по обратния път. Къли предложи да го доведа във Вегас да се запознаят, но Осейно отказа.
	Заварих го полудял от нерви. Затворен в луксозния апартамент на хотел „Бевърли Хилс“, той крачеше напред-назад и яростно проклинаше. Ония типове от студията се бяха отнесли към него с открито пренебрежение. Нима не знаеха, че той е световноизвестен писател и любимец на литературната критика от Лондон до Ню Делхи и от Москва до Сидни? Нима не бяха чували, че книгите му са преведени на повече от тридесет езика, включително славянските? Но пропусна да спомене един странен факт — всеки опит да се направи филм по негова книга завършваше с финансов крах.
	И за друго беше ядосан. Самолюбието му отказваше да приеме, че режисьорът е далеч по-важна фигура от автора на сценария. Опитал се да пробута някаква своя любовница за една от второстепенните роли, но онези му отказали. И побеснял напълно, когато разбрал, че това се уредило без всякакви проблеми за любовниците на оператора и някакъв второразреден актьор. Какво си въобразяват тези копелета, фучеше той. Нарочно искат да го унижат, но той ще им даде да се разберат! Скрито се надявах да го кача на самолета, преди да се втурне в студията и да им съсипе мебелировката. Беше толкова луд, че имаше голяма опасност да се разрази грандиозен скандал. След който приятелят ми несъмнено щеше да се окаже с белезници на ръцете в най-близкия участък. Но до самолета, за който си бяхме направили резервация, имаше още едно цяло денонощие. Реших да го замъкна при литературния му агент за Западното крайбрежие — един строен тип, който редовно играеше тенис и имаше куп богати клиенти от света на шоу бизнеса. Сред тях имаше няколко наистина изключителни жени и аз тайно се надявах Осейно да се заплесне по някоя. Агентът се казваше Дорън Ръд.
	Човекът направи каквото може, но когато е писано да се случи нещо неприятно, то винаги се случва.
	— Знам какво ти трябва — обърна се той към Осейно е приветлива усмивка на уста. — Добра вечеря в приятна компания, кратка разходка и здрав сън. Вместо сънотворно ще ти предложа един качествен минет.
	Дорън беше истински магьосник в отношенията си с жените. Което не му пречеше да се подиграва с прелестите им, когато остане в мъжка компания.
	Преди да приеме, Осейно, разбира се, малко се поглези. Защото все пак е обидно един световноизвестен писател и бъдещ носител на Нобеловата награда да бъде третиран като незадоволен пубертет, нали? Но Дорън Рън имаше достатъчно опит с типове като него. В „архива“ си имаше един държавен секретар, един бивш президент, там фигурираше и най-известният евангелистки проповедник в страната, събирал на своите проповеди милиони вярващи от цял свят. И притежаващ най-огромния орган в света, според поверителната информация на Ръд.
	Беше истинско удоволствие да наблюдавам как опитния агент гали нараненото самолюбие на Осейно. Този процес нямаше нищо общо с безцеремонното утешение от вегаски тип, при което мадамата ти се изпраща в стаята като порция пица. Това тук си беше истинска класа.
	— Познавам едно интелигентно момиче, което от години мечтае да се запознае с теб — каза му Дорън. — Изчела е всичките ти книги и е твърдо убедена, че си най-великият писател на Америка. Няма майтап! И изобщо не е от онези лекомислени куклички, които въртят опашки край продуцентите! Завършила е психология в Калифорнийския университет и си вади хляба с дребни роли в киното. Иска да завърже необходимите връзки, а след това да напише някой добър сценарий. Момиче само за теб!
	Разбира се, Осейно не можеше да бъде заблуден лесно. Дорън добре знаеше, че човек като него може да бъде заблуден, само когато сам пожелае това.
	— Всичко това звучи прекрасно, но ще трябва ли да я чукам? — попита с невинен глас Осейно.
	Агентът вече набираше някакъв номер с върха на златния си молив.
	— Шансовете ти са деветдесет процента! — отсече той.
	— Защо пък точно деветдесет? — учудено вдигна вежди моят приятел. Винаги реагираше като ужилен, когато някой, започваше да му пробутва статистически данни. Мразеше статистиката откакто беше опитал да продаде някаква своя акция според котировката на „Ню Йорк Таймс“, а онези типове му я бяха платили с пет долара по-малко. Не можеше да го забрави.
	Дорън се стресна и престана да върти шайбата.
	— Откакто я познавам съм я пращал на петима от моите клиенти — поясни той. — Четирима от тях улучиха десетката…
	— Това прави осемдесет на сто — намръщено пресметна Осейно.
	Дорън не му обърна внимание и продължи да набира номера. Когато слушалката отсреща беше вдигната, той се намести удобно на въртящия си стол и хитро ни намигна. А после се спусна във вихъра на танца.
	Възхищавах му се. Беше великолепен — с топъл глас и заразителен смях.
	— Катрин! — пропя в слушалката той. — Какво прави моята най-най-любима клиентка? Знаеш ли, говорих с режисьора, който ще прави онзи уестърн с Клин Ийстууд. Ще повярваш ли ако ти кажа, че още помни онзи разговор с теб, проведен преди цяла година? Каза, че си била най-добра в четенето, но бил принуден да се съобразява с имената. А след като завършил филма, съжалявал за това. Както и да е… Много иска да те види. Още утре, разбира се. В единадесет или в три. Ще ти се обадя допълнително, за да ти кажа точния час. Окей? Знаеш ли, този път предчувствието ми работи. Мисля, че е настъпил момента за решителния пробив! Дошло ти е времето, момичето ми! Не, не се шегувам!
	Послуша за миг, после продължи:
	— Да, да, сигурен съм, че ще бъдеш страшна! Абсолютно! — извъртя театрално очи и веднага ми стана по-малко симпатичен. — Да, ще ги прослушам, а после ще ти ги пратя обратно. Хей, я познай кой е при мен в момента! Не, не е режисьор, писател е… Осейно! Няма майтап, наистина е тук. И знаеш ли какво се оказа? Той е твой почитател! Да, да… Гледал те в онзи филм… „Смърт в големия град“ и много те харесал като актриса. Честно! Аз пък му казах, че ти отдавна харесваш неговите книги. И знаеш ли какво ми хрумна? Тази вечер сме запазили маса в „Чейзънс“ и няма да е лошо да се присъединиш към нас. Ще се запознаете, пък и ще ни красиш масата. Мистър Осейно не си пада по разните пеперудки, а аз вече съм сигурен, че двамата ще си допаднете. Просто едно приятелско прекарване. Чудесно! Точно в осем ще пратя колата да те вземе. Довиждане засега, скъпа!
	Агентът затвори телефона, облегна се доволно назад и ни пусна очарователната си усмивка.
	— Мадамата наистина няма грешка — увери ни той.
	Забелязах, че Осейно беше леко потиснат по време на този спектакъл. Обичаше жените по свой особен и бих казал почтен начин. Не обичаше да гледа как ги мамят и често казваше, че е по-добре него да изработят, отколкото той някоя жена. Отдавна знаех философията му по отношение на свалянето и влюбването, знаех защо е по-добре в този процес да бъдеш жертвата.
	— Нещата са много прости — казваше той. — Когато си влюбен в някоя мадама, на тебе ти е гот, независимо дали тя те работи или не. Ти си човекът, който се чувства прекрасно, ти си онзи, който изпитва наслада от всяка минута. А на нея й е тъпо. Защото ти си правиш кефа, а тя работи. По тази причина е излишно да пискаш, когато разбереш измамата.
	Тази вечер философията му очевидно щеше да бъде подложена на изпитание. Но той се прибра още преди полунощ, позвъни в стаята ми и отскочи да ми разкаже какво е станало с тази Катрин. Всичко тръгнало добре. Мадамата се оказала очарователна дребничка брюнетка, която проявила неподправен интерес към личността му. Била страшно развълнувана, че е на една маса с великия Осейно, открито го обожавала. Дорън разбрал накъде вървят нещата и изчезнал още след кафето. Осейно и Катрин си поръчали нова бутилка шампанско, след което възнамерявали да се приберат в хотела. И точно в този момент разбрал, че няма да улучи десетката. Можел, разбира се, да оправи нещата. Но не го направил, защото било засегнато самолюбието му.
	Работата развалил един от най-известните холивудски актьори, на име Дики Сандърс. Носител на Оскар, участник в шест последователни филма с изключителен касов успех. Джудже. Не е толкова лошо, колкото звучи. Съвсем малко не му достигало да минава просто за един възнисичък мъж. Страхотно красиво джудже, истински портативен Джеймс Дийн. Имал същата тъжна и сладка усмивка, която оказвала добре пресметнат и напълно опустошителен ефект сред жените. Никоя не била в състояние да му устои. И коя ли наистина би пропуснала шанса да се пъхне в леглото с едно толкова красиво джудже? Този въпрос зададе по-късно Дорън, а аз бях принуден да призная, че е прав.
	Ето защо, когато Дики Сандърс влязъл в ресторанта, присъстващите мъже престанали да съществуват. Бил сам и се отбил на масата им да поздрави Катрин, която познавал от някакъв филм, в който играли заедно. Веднага станало ясно, че Катрин го обожава точно два пъти повече от Осейно. Естествено, приятелят ми побеснял, зарязал я на масата с джуджето и се прибрал в хотела.
	— Какъв шибан град! — оплака се той с истинско възмущение. — Мъж като мен да изгуби играта заради някакъв нещастен гном!
	Страхотно се дразнеше, че тук неговата известност не означава нищо. Никой пет пари не даваше, че е носител на разни там „Пулицъри“ и „Национални награди“, а още по-малко, че скоро ще бъде предложен и за Нобеловата. Не можеше да си намери място от ярост. Бяха го зарязали заради някакво човече, високо не повече от метър! Накрая се наложи да го грабна през кръста и насила да го отведа в стаята му. Тръшнах го на леглото и рекох:
	— Виж какво, той съвсем не е джудже, а просто един много нисък мъж!


	На другата сутрин станахме рано, взехме такси до летището и се настанихме в огромния „джъмбо“, който щеше да ни отведе в Ню Йорк. Осейно продължаваше да бъде потиснат не само защото се беше разминал с десетката при Катрин, а и защото бяха отхвърлили филмовата версия на романа му. Той беше предварително убеден, че сценарият е боклук и се оказа прав. Настроението му беше отвратително. Още не бяхме излетели, когато направи знак на стюардесата и си поиска уиски.
	Местата ни бяха непосредствено зад издутата предна част на боинга. Съседите ни оттатък пътеката бяха двойка слаби и елегантно облечени хора на средна възраст. Върху лицето на мъжа се беше запечатал плачлив и малко обиден израз. Човек би могъл да си помисли, че този мъж живее в свой частен ад, който е заслужил напълно поради очебийната си арогантност, скъпите си дрехи и злобните си очички. Той страдаше, но с удоволствие би накарал и всички край него да изпитват същото.
	Жена му беше олицетворение на класическата злобарка. Беше очевидно богата и това си личеше от всеки жест, дори от начина, по който взе листа с менюто от ръцете на стюардесата.
	Когато чуха поръчката на Осейно и двамата го изгледаха с подчертано отвращение и погнуса. И то не само защото технически погледнато, той нямаше право да си поръчва алкохол по това време на денонощието.
	Жената притежаваше онази плакатна красота, която се постига чрез намесата на някой добър пластичен хирург. Тялото й беше равномерно загоряло, вероятно от редовната употреба на кварцови нагреватели. Устата й беше свита в онази вечно недоволна и капризна гримаса, която може да направи грозна и много по-хубава жена от нея. В краката си беше поставила мрежеста чанта, в която мърдаше прелестно френско пуделче. Копринената козинка в сребрист цвят падаше на красиви къдрици над розовото му носле, а на шията му имаше също такава розова панделка. Подобна панделка, но с по-малки размери, се поклащаше и на тънката му опашница. Беше най-красивото и най-щастливо кученце на света. Двете нещастни човешки същества, които го притежаваха, очевидно се гордееха с него. Лицето на мъжа видимо омекваше, когато свеждаше поглед към животинчето, а жената щеше да се пукне от дребнособственическа гордост. Приличаше на грозна бабичка, която се хвали с девствената си дъщеря, преди да я отведе на пазара. Час по час спускаше ръка към пуделчето, а то благодарно я облизваше. Сякаш гледах папата, който протяга ръка за целувка.
	Осейно притежаваше необикновеното качество да не пропуска нищо около себе си, дори когато се е обърнал на другата страна. Свит в креслото, той не отделяше поглед от течността, която се поклащаше в чашата му. После ме ръгна с лакът и изведнъж се ухили:
	— Ако сега ме попитат кой предпочитам да ми направи един минет — кучето или мадамата, несъмнено ще избера кучето!
	Размърдах се неспокойно на мястото си, макар че жената едва ли можеше да долови думите му сред грохота на самолетните двигатели. Тя ни хвърли един студен и мръсен поглед, но по всяка вероятност така си гледаше изобщо.
	Изпитвах чувство на вина, че както тя, така и съпругът й, са ми толкова антипатични. В края на краищата и те са хора като всички останали. Кой съм аз, та да преценявам техните достойнства и недостатъци?
	Обърнах се към Осейно и прошепнах:
	— Може би не са толкова отвратителни, колкото изглеждат!
	— Напротив, точно такива са! — поклати глава той.
	Това не беше съвсем в неговия стил. Той наистина можеше да се покаже и шовинист, и расист, но никога не го правеше с цялото си сърце. Затова не му обърнах особено внимание, поех от ръцете на стюардесата подноса с храната и започнах да му разказвам разни случки от живота във Вегас. Той все не можеше да повярва, че човек като мен някога е бил непоправим комарджия.
	Забравил напълно съседите си, аз се обърнах към него:
	— Знаеш ли думата, която използват комарджиите за смъртта?
	— Не.
	— Асо пика — усмихнах се аз.
	— Прекрасно! — възхити се Осейно, малко пресилено според мен.
	— Точно тази дума употреби Къли на сутринта след самоубийството на Джордън — продължих аз. Слезе в казиното и рече: „Онзи нещастник Джордън извадил асо пика! Глупакът му с глупак!“
	Млъкнах, завладян от спомените. Защо едва сега си спомних, че Къли беше прибегнал до този жаргон?
	— Защо го е направил според теб? — попита Осейно. Не беше кой знае колко любопитен, но виждаше, че съм развълнуван.
	— Кой може да знае, по дяволите! — рекох. — Тогава се мислех за страшно мъдър тип и си въобразявах, че Джордън ми е напълно ясен. Знаеш ли, действително беше на път да ми стане ясен, но точно тогава извади от ръкава си проклетото асо пика! И с това ме довърши. Накара ме да не вярвам в човечността, в трагичната човечност на цялата му душа! На никого не позволявай да те заблуждава по отношение на човечността!
	Осейно се ухили и кимна с глава по посока на двойката оттатък пътеката.
	— Особено на такива, нали? — попита той.
	А аз изведнъж разбрах, че именно присъствието на тази двойка ме е принудило да се върна на вегаските си спомени. Хвърлих кос поглед към жената и кимнах:
	— Сигурно.
	— По принцип си прав — рече той. — Но понякога всичко се обръща наопаки, особено когато става въпрос за богаташи. Знаеш ли какво им е сбърканото на богаташите? Мислят си, че не са по-лоши от другите само защото разполагат с един куп мангизи!
	— А не е ли така?
	— Не е — поклати глава приятелят ми. — Те са като гърбавите.
	— Значи гърбавите не са като всички останали, така ли? — попитах. За малко да кажа „джуджета“, но успях да спра езика зад зъбите си.
	— Не са. А това се отнася и за еднооките, инвалидите, критиците, грозните мадами и бъзливите мъже. Всички те трябва да работят върху себе си, за да станат като другите. Тия двамата отсреща не са правили нищо подобно и затова никога няма да бъдат като другите!
	Всичко това ми прозвуча доста нелогично и ирационално, беше далеч от блестящата убедителност на стила му. Но Осейно беше прекарал една тежка седмица, в края на краищата. На всекиму се случва да бъде пренебрегнат заради едно джудже. Замълчах си.
	Приключихме с обяда. Осейно отпи глътка от скапаното шампанско, за да пробута храната, която дори в първа класа беше толкова противна, че всеки пътник с удоволствие би я заменил за обикновен хотдог, купен на улицата в Кони Айлънд. Отпред спуснаха екрана за прожекцията на обичайния при всички дълги пътувания приключенски филм. Осейно дръпна стола си и се изправи. Насочи се към витата стълбичка, по която се отиваше в барчето на огромния самолет. Аз допих кафето си и го последвах.
	Заварих го настанен удобно в едно кресло с висока облегалка. Извади от своите дълги хавански пури и двамата запалихме. Бях започнал да ценя тези пури и Осейно открито се радваше на този факт. Предлагаше пура на всекиго, но неизменно следеше каква ще бъде по-нататъшната й съдба. Приемеш ли пура от него, трябва да внимаваш, защото той следи дали й се наслаждаваш както трябва.
	Барчето започваше да се пълни с хора. Дежурната стюардеса разбъркваше коктейли. Когато донесе на Осейно поръчаното мартини, тя за миг приседна на страничната облегалка на креслото му, а той сложи ръка в скута й и я улови за китката.
	Не за пръв път се убеждавах, че едно от предимствата на известността е именно това — да ти прощават подобни волности. Защото разполагаш с необходимата самоувереност, а младото момиче, с което си решил да се държиш по-свободно, съвсем не те взема за дърт мръсник. То е по-скоро поласкано от вниманието на една толкова известна личност и положително не би имало нищо против да скочи в леглото ти. Дори ще го направи с мисълта, че преживява нещо изключително. Такива като него никога няма да разберат, че известната личност Осейно е готов да вдигне краката на всичко, което носи пола. Което не е чак толкова лошо, колкото изглежда, след като мъже с неговата слава го правят не само с притежателните на поли, но и със собствениците на панталони.
	Стюардесата беше наистина очарована от Осейно. Към нас се насочи една пътничка със стройна фигура и интересно, малко шантаво лице. Приведе се над Осейно и каза, че неотдавна е прекарала сърдечна операция, цели шест месеца не се е докосвала до мъж и е готова да го направи веднага. Жените винаги говорят на приятеля ми по този начин. Въобразяват си, че могат да му дрънкат каквото им хрумне само защото е писател и следователно ще ги разбере. Е, не забравят и славата му, разбира се. Коя жена не иска да има в колекцията си мъж като него — известен писател и страхотен женкар?
	Осейно извади малка златна кутийка във формата на сърце. Взе си едно от хапчетата, които бяха вътре, после предложи и на двете жени край себе си.
	— Хайде, вземете — подкани ги той. — Това ще ни повдигне настроението и скоро ще литнем като волни птички!
	За миг се замисли, после дръпна кутийката от мадамата с операцията.
	— Не, вие не трябва да вземате това. Може да ви навреди.
	Което означаваше, че мадамата е чисто и просто отписана.
	Хапчетата не бяха наркотик, а просто силна доза пеницилин, която Осейно неизменно поглъщаше преди контакт с непозната жена. Вземаше ги за профилактика срещу евентуални венерически неприятности, а това, че ги предлага и на партньорката си беше само допълнителна застраховка. Своето преглътна с помощта на солидна глътка мартини. Погледна очаквателно усмихнатото униформено маце до себе си и то покорно глътна едно хапче. После кутийката се озова под моя нос, но аз отказах с поклащане на глава.
	Стюардесата беше наистина очарователно момиче, но това съвсем не означаваше, че лесно ще се справи със сърдечната мадама. Опитвайки се да стане център на вниманието, тя се облегна на рамото на Осейно и глезено го попита:
	— Женен ли сте?
	И тя, и всички останали знаеха отлично, че не само е женен, но го е правил пет пъти подред. Онова, което момичето не можеше да знае, беше фактът, че Осейно се дразни от подобни въпроси. Те го карат да се чувства виновен, да изпитва угризения за това, че мами съпругите си, включително и онези, с които отдавна се е развел.
	Той вдигна глава, усмихна се на стюардесата и хладно отвърна:
	— Женен съм, моето момиче. Освен това имам сериозна любовница и стабилна приятелка. В момента просто ми се иска да ударя една пушка на крак в тоалетната!
	Думите му прозвучаха толкова обидно, колкото бяха замислени. Младото момиче се изчерви, стана и се върна към задълженията си.
	Осейно се настани по-удобно и се приготви за приятен разговор със сърдечната мадама, насочен, естествено, към първото й чукане след толкова време въздържание.
	— Вижте какво — започна да я поднася той. — Сега нямате нужда от елементарен и груб тек! Той няма да донесе никакво удоволствие на партньора ви, защото вие ще сте уплашена и ще си личи. Номерът е друг — да успеете да накарате този тип да поработи с езиче. Вземате си едно приспивателно, задрямвате си кротко, а онзи си работи. Разбирате ли? Но за целта ще ви трябва истински майстор, артист в тая работа!
	Жената леко се изчерви, а Осейно се хилеше. Аз също се притесних. Изпитвах странно привличане към подобен род жени. Вероятно остатък от пубертета с онова главозамайващо влюбване от пръв поглед. След около час ми минаваше, вероятно и с тази щеше да стане така… Ясно виждах посоката, в която се насочваха мислите й — в момента се питаше дали Осейно не може да свърши работата, която така живописно й очерта. Не можеше да знае, че е прекалено стара за него, а той разиграва тази малка пиеска със строго определена цел — да закове младата стюардеса.
	Ей тъй си препускахме с хиляда километра в час и нищо не усещахме. Но Осейно взе да се напива и нещата започнаха да стават опасни. Сърдечната мадама също се понакърка, взе да хленчи, че изпитва ужасен страх от смъртта, но нито за миг не забрави основната си задача — да намери човек да й свърши работата както трябва, и то веднага! Осейно очевидно се изнерви от нея.
	— Винаги можеш да изиграеш асо пика, моето момиче! — рече той и се ухили мрачно, срещнал неразбиращият й поглед.
	Жената не знаеше за какво говори той, но в замяна на това ясно разбра, че я изпращат на кино. Обиденият израз на лицето й нервира Осейно още повече. Той си поръча ново питие, а младата стюардеса го тръсна отпреде му и се отдалечи с онова младежко презрение, от което по-възрастните мъже винаги страдат. А днес на Осейно възрастта доста му личеше.
	Точно в този миг в барчето се появи двойката с красивото пуделче. В такава жена положително никога не бих се влюбил. Недоволната уста и покритата с изкуствен тен кожа на лицето, от което хирургическият нож беше изрязал всички човешки черти, бяха твърде противни. Те можеха да събудят някакви желания само у мъж, който е с подчертани садомазохистични наклонности. Съпругът й беше взел под мишница красивото пуделче, което весело въртеше глава и показваше червеното си езиче. С животното в ръце този тип изглеждаше странно безпомощен. Както обикновено, Осейно с нищо не показа, че е забелязал присъствието им. А те очевидно знаеха кой е, вероятно от многобройните му появи по телевизията. Нали стотици пъти се беше правил на интересен пред окото на камерата? Което едва ли му е било от особена полза…
	Двамата си поръчаха по едно питие, жената каза нещо с тих глас и мъжът пусна кученцето на пода. То за известно време остана край тях, после бавно тръгна да се разхожда из помещението. Знаех, че Осейно не обича животните и ме обзе тревожно чувство. Малко се поуспокоих като видях, че не обръща никакво внимание на малката къдрава топчица, която душеше крачолите му. Изглеждаше напълно погълнат от разговора си със сърдечната мадама. Тя се наведе, поправи розовата панделка на пуделчето, а то извади розовото си езиче и с благодарност я близна по ръката. Никога не съм разбирал от животни, но в този момент имах чувството, че това пуделче е секси. Защо ли са го купили онези двамата с намръщените лица? Кучето завърши обиколката на барчето, върна се при господарите си и седна в краката на жената. Неизвестно защо тя си сложи едни зловещи слънчеви очила и каза нещо на стюардесата, която й поднасяше питието. Момичето изненадано я погледна.
	Предполагам, че точно в този момент у мен задрънчаха сигналните звънци. Осейно вече беше доста къркан и нервността му си личеше отдалеч. Не обичаше тесните пространства, още по-малко обичаше да разговаря с жена, която няма намерение да сваля. Знаех какво занимава съзнанието му в този момент мислеше си как да подмами младата стюардеса към тоалетната, за да я обладае на крак — кратко и яростно. Момичето ми донесе още едно уиски и се наведе към ухото ми. Осейно ми хвърли кратък ревнив поглед. Очевидно си помисли, че момичето ми се слага, а това би било нов плесник за самолюбието му, по-болезнен от всички останали. Той, разбира се, можеше да приеме, че едно момиче ще предпочете някой по-млад и по-хубав от него мъж, но не понасяше, когато пренебрегваха неговата известност.
	Но стюардесата ми прошепна нещо, което предвещаваше сериозни неприятности.
	— Онази жена отсреща настоява мистър Осейно да си загаси пурата, защото кучето й се дразнело от дима — каза тя.
	Всемогъщи боже! Та това куче изобщо не трябва да бъде тук, в барчето, а още по-малко да тича между масите! Всички знаеха, че според правилника то не трябва да напуща пътната си чанта!
	— Какво да правя? — разтревожено ме попита момичето.
	Допускам, че нося известна вина за онова, което се случи в следващите минути. Отлично съзнавах, че Осейно всеки миг може да побеснее, особено при създалите се обстоятелства. Но надделя вечното ми любопитство по отношение на човешкото поведение. Исках да видя дали стюардесата ще има куража да каже на човек като Осейно да загаси любимата си хаванска пура заради някакво си куче. Особено след като специално заради пушенето си беше взел билет първа класа. А исках да видя и друго — как ще нагласи онази хубостница с мръсната извивка на устните. Аз самият бих загасил пурата си и с това въпросът щеше да бъде приключен. Но познавах Осейно доста добре и бях сигурен, че той по-скоро би взривил самолета, отколкото да направи нещо подобно.
	Стюардесата продължаваше да стои до мен в очакване на отговор.
	Свих рамене и рекох:
	— Постъпете според правилника.
	Беше един мръснишки отговор и момичето ясно усети това. В същото време очевидно й се прииска да унижи по някакъв начин известният писател, който беше престанал да й обръща внимание. Беше все още дете и, разбира се, постъпи по най-лесен начин — както всяко дете. Оправдавам я, тъй като не познаваше Осейно отблизо, а на външен вид той изглеждаше далеч по-безобиден от оная кучка с опънатото лице и капризната извивка на устата.
	И стана тя, каквато стана!
	Стюардесата пристъпи към приятеля ми и каза с висок и звънлив глас:
	— Бихте ли загасили пурата си, сър? Дамата отсреща твърди, че пушекът дразни кучето й.
	Яркозелените очи на Осейно бавно се превърнаха в две парченца лед. Той ги заби като свредели в лицето на стюардесата и отчетливо промълви:
	— Я повтори още веднъж!
	В този миг бях готов да скоча от самолета. Единствен в барчето разбирах какво означават разкривените от маниакална ярост черти на лицето му. Вече нищо не изглеждаше като шега. Оная отсреща го гледаше с неприкрито отвращение и просто умираше за скандал. Колкото по-див, толкова по-добре — това съвсем ясно си личеше от лицето й. Съпругът й гледаше навън, към безкрайния хоризонт. Явно беше сигурен, че жена му ще спечели предстоящата битка. На устните му играеше лека и доволна усмивка. Малкото й красиво пуделче беше единственият притеснен участник в събитията. То дишаше на пресекулки и тихичко проскимтяваше. Барчето наистина беше доста задимено, но това съвсем не се дължеше единствено на пурата на моя приятел. Почти всички, пушеха и човек имаше усещането, че собствениците на кучето се готвят да забранят въобще пушенето в самолета.
	Стюардесата замръзна на мястото си, неспособна да промълви нито дума. Беше явно изплашена от израза върху лицето на Осейно. Но мадамата отсреща не изпитваше подобни чувства и очевидно се радваше, че е успяла да го вбеси. Личеше, че никога през живота си не е получавала здрав плесник през противната уста и няма никаква представа как се чувства човек, внезапно останал с няколко зъба по-малко. Тя дори се наведе към Осейно с очевидното намерение да му подхвърли някаква реплика, без да държи сметка, че по този начин попада в обсега на дългите му жилести ръце. Затворих очи от ужас. В следващата частица от секундата ушите ми доловиха студеният й и противен глас.
	— Вашата пура дразни кучето ми — рече мадамата. — Бихте ли престанали да пушите?
	Самите й думи бяха противни, но още по-противен беше тонът, с който бяха казани. Личеше, че очаква спор по въпроса за присъствието на кучето в барчето. Отлично знаеше, че тук пушенето е разрешено. От друга страна усещаше, че Осейно положително би загасил пурата си, ако беше му казала, че тя самата се дразни от дима. Но нарочно искаше да го подразни. Търсеше си белята, та й се ревеше!
	Всичко това Осейно оцени за частица от секундата. Според мен отлично разбра какво иска онази хубостница и именно това го накара да побеснее. На лицето му бавно се изписа усмивка, която би се сторила дори любезна за всеки страничен наблюдател. Но ледените зелени очи проблясваха с необуздана ярост.
	Не се развика, нито заби юмрука си в противната мутра на мадамата. Хвърли един поглед на съпруга й, просто да види реакцията му. Онзи продължаваше да се усмихва с отсъствуващ поглед. Очевидно одобряваше действията на жена си. Осейно се пресегна и бавно остави димящата пура в пепелника пред себе си. Жената продължаваше да го гледа с неприкрито отвращение. Ръката му бавно се спусна под масата и всички помислиха, че е решил да погали красивото пуделче. Но пръстите му се стегнаха около шията на животинчето и аз разбрах, че ще се случи нещо страшно.
	Всичко стана прекалено бързо, за да успея да се намеся. Осейно скочи на крака, вдигна във въздуха животинчето и започна да го души. То зина и се задави, а красивата му опашчица щръкна от ужас. Очичките му зад къдравите косми на главичката всеки момент щяха да изскочат от орбитите си. Жената изкрещя, скочи и заби нокти в лицето на Осейно. Съпругът й не мръдна от мястото си. В този момент самолетът попадна в малка въздушна яма и всички присъстващи се олюляха. Но Осейно, вече доста пиян, не успя да запази равновесие и се просна по очи на пътеката. Ръцете му продължаваха да стискат шията на пуделчето, но беше ясно, че ще трябва да го пусне, за да може да се изправи. Жената виеше с неистов глас, а стюардесата пищеше от ужас. Осейно успя да се изправи, пусна една от любезните си усмивки на втренчените в него посетители на бара и направи крачка към побеснялата мадама. Тя кой знае защо реши, че ще започне да й се извинява и продължи да го засипва с обиди. Не можа да схване, че просто е променил намерението си и възнамерява да удуши нея, а не бедното кученце. Изведнъж това й стана безпощадно ясно и тя млъкна с раззината уста.
	— Сега ще ти видя сметката, кучко! — процеди с лудешко спокойствие Осейно. После скочи отгоре й. Първият му удар попадна в опънатата кожа на скулата й, а вторият предотвратих аз, успял най-сетне да се изправя помежду им. Но той все пак успя да я докопа за гърлото и тя пронизително изпищя. После барчето се превърна в летяща лудница. В самолета вероятно е имало специална охрана, тъй като двама едри мъже в цивилни дрехи извиха ръцете на Осейно с професионална лекота, а после дръпнаха сакото му надолу и го превърнаха в нещо като усмирителна риза. Но той беше толкова бесен, че ги отхвърли от себе си и продължи да налита към мадамата. Всички останали бяха вцепенени от ужас. Направих опит да го успокоя, но той изобщо не ме чуваше. Откачил напълно, той псуваше с пълни гърди. Двамата мъжаги от охраната се опитваха да го успокоят, назовавайки го по име. Единият от тях — красив мъж с широки рамене, го попита дали ще се държи прилично, ако го пуснат. Но Осейно продължаваше да се дърпа и мъжът изгуби търпение.
	Осейно си позволяваше да беснее по две причини — едната беше самата му пакостническа натура, а другата — че всичко ще му се размине, просто защото е известен писател. Мъжът от охраната инстинктивно чувстваше това. Но вече ставаше въпрос за нещо друго — противопоставяха се на самеца у него, предизвикваха мъжката му сила. Ето защо и той побесня. Сграбчи косата на Осейно и така му изви главата назад, че почти счупи врата му. След това го стисна за гърлото и просъска:
	— Ей сега ще ти откъсна главата като на пиле, мръсник такъв!
	И в следващия миг великият писател Осейно беше кротък като агънце.
	А след това настъпи истинска бъркотия, господи! Появи се командирът на самолета и нареди да поставят усмирителна риза на Осейно. Едва успях да го разубедя. Хората от охраната опразниха барчето, а на нас двамата наредиха да останем там до края на полета. Когато кацнахме в Ню Йорк изчакахме всички да слязат и едва тогава ни пуснаха. От мадамата с капризната гримаса нямаше и следа. Аз все пак успях да видя как я беше наредил Осейно и гледката ме изпълни с удовлетворение. Докато хората от охраната изтикваха нея и мъжа й от барчето, една от стюардесите изтриваше кръвта от лицето й. Едното й око беше напълно затворено от огромен оток, а противните й устни бяха здравата нацепени. Мъжът й носеше пуделчето, което, съвзело се напълно, махаше опашчица с любов и благодарност. Неизбежните при такива случаи официални жалби бяха уредени от адвокатите. Разбира се, вестниците описаха инцидента с най-големи подробности. Най-великият писател на Америка и почти сигурен притежател на поредната Нобелова награда за литература едва не убива малко френско пуделче! Горкото животинче! Какъв мръсник е този Осейно! Оная курва се оказа собственичка на внушителна купчина акции в авиационната промишленост плюс доста милиончета в банката. Екипажът на самолета се беше справил отлично със създалата се ситуация и тя нямаше как да заплаши авиокомпанията дори с бойкот. А на Осейно изобщо не му пукаше. Не изпитваше никакви симпатии към домашните животни и спокойно отсече:
	— Щом мога да ги ям, значи мога и да ги убивам!
	Подхвърлих му, че едва ли някога в живота си е ял кучешко, но той сви рамене:
	— Опечи го както трябва, сложи му необходимите подправки и ще го хапна като нищо!
	Пропусна да отбележи само едно — онази ненормалница беше човек, все пак. И по тази причина не заслужаваше да бъде обезобразена по начина, по който го стори Осейно. Въпреки че наистина беше луда и просто плачеше за един юмрук в зъбите. На по-ранен етап приятелят ми несъмнено би се съобразил с този факт, но сега не успя да го направи.


	25.*
	[* Означението за глава 25 липсва в книжното издание. — Бел.ел.кор.]

	Пуделчето оживя, а собственицата му не подаде жалба в съда. Изглежда не й пукаше, че лицето й е размазано, може би дори е изпитала удоволствие от този акт. След известно време Осейно получи от нея писмо в съвсем коректен тон, което очевидно целеше нормализиране на отношенията. Осейно издаде странен звук и хвърли писмото в кошчето за боклук.
	— Защо не я пробваш? — подкачих го аз. — Може да се получи нещо интересно!
	— Не обичам да бия жени — отвърна той. — А тая кучка явно няма нищо против да я използвам като боксов чувал!
	— Вероятно ще се окаже втора Уенди — рекох. Знаех, че въпреки всичките мръсотии, които му прави, Уенди продължаваше да го привлича.
	— Само това ми липсва! — ухили се той. Разбра добре какво искам да му кажа. Подозирах го, че изпитва удоволствие, когато зашлеви някоя мадама, той пък държеше да ми покаже, че съм на погрешен път.
	— Уенди е единствената от всичките ми жени, която съм удрял — рече. — Останалите не успяха да ме предизвикат чак дотам, макар да се чукаха с най-добрите ми приятели, смучеха ми мангизите, съдеха ме за издръжки и пускаха всякакви клюки по мой адрес. Не успях да ги намразя. С всичките поддържам приятелски отношения. Но онази мръсница Уенди е нещо съвсем различно — тя си е родена вещица. Ако бях останал женен за нея, положително щях да съм й видял сметката!
	Инцидентът с пуделчето стана известен в нюйоркските литературни кръгове и Осейно сериозно се тревожеше, че това ще навреди на намеренията му да постави кандидатурата си за Нобеловата награда.
	— Онези шибани скандинавци направо умират за кучета! — кратко изрази опасенията си той.
	А след това се зае да стабилизира разклатената си репутация. Написа специални писма до всички свои познати с известно влияние в света на литературата, публикува куп статии и хвалебствени рецензии за критическите трудове на някои от тях. Продължаваше да пише и есетата си на литературни теми, които според мен си оставаха пълен боклук. Мислеше и говореше единствено за своя велик роман и предстоящото му излизане. Всичко останало се раждаше на раздрънканата пишеща машина, на която чукаше с два пръста, когато успееше да й намери място върху претрупаното си писалище. Не съм виждал друг човек да трака толкова бързо с два пръста — машината му трещеше като истинска картечница. Под звуците на тази канонада се роди дефиницията на истинския американски роман, беше обяснено на света защо в Англия няма добра литература, с изключение на шпионските романи, бяха разбити на пух и прах автори като Фокнър, Мейлър, Стайрън и Джоунс — все имена, които можеха да го конкурират за Нобеловата награда. Пишеше все така превъзходно, езикът и стилът му бяха толкова убедителни, че читателят неволно заставаше на неговите позиции. Единствената цел на тази трескава дейност беше отстраняването на конкуренцията.
	Но ако някой заинтригуван читател реши да се запознае по-отблизо със съвкупното му творчество, той бързо откриваше същността на проблема — репутацията на Осейно в света на литературата се дължеше предимно на първите му два романа, издадени преди близо двадесет години. Всичко останало — както прозата, така и публицистиката му — носеше белега на посредствеността.
	На практика през последните десет години той беше изгубил голяма част от своята репутация на добър разказвач. Издаваше набързо написани книги, създаваше си доста врагове с начина, по който ръководеше списанието. Дори когато решаваше да целуне задника на някое литературно величие, той го правеше с такава снизходителна арогантност, сякаш сам беше участвал в изграждането на неговия авторитет. (В една статия по повод годишнината от рождението на Айнщайн, например, той занимаваше читателите предимно със собствената си особа, отделяйки едва няколко реда за великия учен.) Така човекът, когото беше решил да изчетка, обикновено се превръщаше в негов яростен противник. Един от последните му материали предизвика огромен скандал. В него твърдеше, че основната разлика между френската литература от деветнадесети век и английската проза за същия период се състои в простия факт, че френските писатели са имали богат сексуален живот, а английските — никакъв. Абонатите на списанието ни затрупаха с гневни протести.
	Личното му поведение продължаваше да бъде скандално. Инцидентът в самолета стана достояние както на издателите ни, така и на жълтата преса, която го разду до чудовищни размери. По време на една от своите лекции в някакъв калифорнийски колеж свалил деветнадесетгодишна студентка, която, макар и сериозна ценителка на литературата, имала външността на холивудска шантонерка. Прибрал я при себе си в Ню Йорк, а след това започна да я мъкне по всички литературни сбирки. По това време беше прехвърлил петдесетте, но все още нямаше бял косъм. Само беше доста напълнял. Застанали един до друг, двамата предизвикваха чувство на неудобство. Особено когато Осейно се напиеше, а момичето го помъкваше към къщи. Към всичко това можеха да се прибавят още куп неща — например фактът, че пишеше халтурите си изключително в работно време, че мамеше деветнадесетгодишната си приятелка с някаква четиридесетгодишна писателка, току-що публикувала своя пръв бестселър. Самата книга не беше нищо особено, но Осейно най-безсрамно й отдели цяла страница в списанието, а авторката нарече „изгряващата звезда на небосклона на американската литература“.
	Особено силно ненавиждах навика му да раздава наляво-надясно свои цитати. Негови „мъдри“ мисли можеха да се видят върху кориците на всякакви литературни боклуци. Като например: „Това е най-добрият роман от Стайрън насам“. Или: „Шокиращо произведение с динамика, която просто спира дъха ви“ (това специално беше един подличък цитат — хем прави услуга на автора, хем намеква на читателя, че спокойно може да мине и без тази книга).
	Не ми беше трудно да разбера, че този човек започва да откача. Бях сигурен, че е нередовен, но не можех да открия причината за това. Лицето му беше болнаво и подпухнало, а зелените му очи святкаха с налудничав блясък. Нещо и в походката му не беше в ред — крачеше някак спънато и често залиташе. Безпокоях се за него. Защото бях успял да се привържа към този странен тип. Въпреки очевидната му непочтеност, въпреки противното му женкарство, въпреки склонността му към халтурата. Беше единственият човек, с когото разговарях за бъдещата си книга. Даваше ми кураж и съвети, дори се опитваше да ми отпусне заем, макар сам да беше затънал в борчове до гуша, обречен цял живот да изплаща огромни суми на петте си бивши съпруги и два пъти повече деца. Количеството печатно слово, което публикуваше, беше направо смайващо. Независимо от качеството му. Негови материали излизаха най-малко в две-три месечни издания, всяка година издаваше поне една публицистична книга по предварително поръчана „гореща“ тема, пишеше ежеседмичните си есета в нашето списание, редактираше чужди материали, а отгоре на всичко предлагаше и внушителен брой нелоши киносценарии. Печелеше огромни суми, но винаги беше без пукнат цент. Знаех точната сума на дълговете му, която беше направо астрономическа. Една част от нея бяха заеми, а друга — аванси за още ненаписани книги. Веднъж му споменах, че никога няма да се измъкне от дупката, която сам си копае. Но той само махна с ръка и се засмя.
	— Най-силните ми козове са вътре в тая дупка — каза ми по друг повод той. — Приближавам края на големия си роман. Още най-много година и ще бъде готов. И тогава пак ще съм богат. Ще замина за Скандинавия да си получа Нобеловата награда. Представяш ли си колко прекрасни блондинки ни чакат там? Луди ще ги направя!
	В пътуването за Нобеловата награда неизменно включваше и мен.
	Най-често спорехме, когато държеше да чуе мнението ми за някое от своите литературни есета. Отказвах да ги коментирам, твърдейки, че съм просто един разказвач без теоретична подготовка. А той побесняваше.
	— Ти си обладан от божествено вдъхновение творец! — започвах да го четкам аз. — Ти си интелектуалец, който има акъл да роди сто различни подхода към съвременната литература. А аз съм един обикновен касоразбивач. Залепям ухо на ключалката и чакам да чуя прищракването на комбинацията…
	— Стига с тия касоразбивачески боклуци! — крещеше той.
	— Ти просто се държиш настрана! Ти имаш идеите, защото ти си истинския творец! Много обичаш да си представяш, че си велик магьосник и има в ръкава ти такива номера, с които можеш всичко да контролираш — живота си, прозата си, капаните, които ти поставят другите! Ето какъв си ти!
	— За магьосника не си прав — възразявах аз. — Магьосникът си прави магиите и толкова.
	— И това е достатъчно, така ли? — питаше ме той с тъжна усмивка на лице.
	— За мен е достатъчно.
	— Едно време и аз бях велик магьосник — поклащаше глава Осейно. — Нали си чел първата ми книга? Признай, че е истинска магия!
	— Чиста магия! — убедено кимнах аз. Тази книга наистина я обичах.
	— Но за мен това не беше достатъчно.
	Толкова по-зле за теб, помислих си аз, той веднага отгатна мислите ми.
	— Не е така — рече. — Не бих могъл да я повторя. Защото не искам, а вероятно и не мога. След написването на тази книга престанах да бъда магьосник. Превърнах се в обикновен писател.
	Безразлично свих рамене.
	— Животът ми отиде по дяволите и ти добре виждаш това — продължи той. — Изпитвам завист към твоя, просто защото го държиш под пълен контрол — не пиеш, не пушиш и не гониш курвите. Пишеш си романчето, веднъж на три години отиваш да хвърлиш по някой зар, а през останалото време си играеш ролята на добър баща и съпруг. Ти си един съвсем скучен магьосник, Мерлин. Или по-скоро безопасен. Водиш безопасен живот, пишеш безопасни книги, прогонил си в дън гори тилилейски всяко отчаяние.
	Дразнех го. Въобразяваше си, че дълбае в правилната посока, а всъщност дрънкаше глупости. А на мен не ми пукаше. Което означава, че магията продължава да действа. Това виждаше, това приказваше. Още по-добре. Беше сигурен, че контролирам изцяло живота си, че не страдам и не си позволявам малодушие, че не познавам онези хладни пристъпи на самотата, които го карат да сменя жените, да се полива с алкохол и да смърка кокаин. Не разбираше две основни неща в собствения си живот — страда, защото полудява, а не защото е наранена душата му. А много хора на този свят страдат истински и са наистина самотни, но въпреки това продължават да се борят с живота. Което не означава, че постигат кой знае какво. Всъщност и животът не е кой знае какво… Да не говорим за шибаното подреждане на букви и думи, кой знае защо наречено литература…


	Разбира се, неприятностите не закъсняха. Но дойдоха оттам, откъдето най-малко ги очаквах.
	Един ден в редакцията ми позвъни Пам, съпругата на Арти. Каза, че трябва да се видим по важен въпрос, но Арти не трябва да знае. Дали не бих могъл да прескоча до тях още сега? Парализирах се от паника. Дълбоко в душата си винаги се тревожех за Арти. Той беше крехък човек и винаги изглеждаше уморен. Зад съвършените черти на лицето му се долавяше наличието на дълбок стрес. Попитах с разтреперан глас какво се е случило, но тя отказа да ми каже по телефона. Все пак ме успокои, че не става въпрос за здравето му. Двамата с Арти имали личен проблем и Пам искала да се посъветва с мен.
	Заля ме вълна на егоистично облекчение. Очевидно не Арти, а тя имаше проблем. Излязох по-рано от работа и подкарах към Лонг Айлънд. Арти живееше на северния бряг на острова, а аз — на южния. Не беше много далеч. Направих си сметка, че ще мога да се прибера за вечеря с малко закъснение. Не си направих труда да предупредя Валъри за закъснението.
	У Арти винаги ходех с удоволствие. Имаше пет добри и възпитани деца с много приятелчета, които се събираха у тях. Пам не се притесняваше и винаги имаше на разположение големи купи със сладкиши и цели галони изстудено мляко. Заварих няколко деца пред телевизора, а останалите играеха на поляната пред къщата. Рекох им едно здрасти и получих хоров отговор. Пам ме покани в кухнята. От големия прозорец се разкриваше прекрасна гледка към залива. Кафето беше готово и тя го наля в чашките. Стоеше с наведена глава. Аз мълчах и чаках.
	— Арти си има любовница! — изведнъж изтърси тя и рязко вдигна глава.
	Въпреки петте деца, Пам изглеждаше невероятно млада и хубава. Имаше великолепна фигура — висока, слаба и елегантна. Лицето й беше чувствено и одухотворено, като на някаква съвременна мадона. Арти се беше запознал с нея в колежа. Никой в рода й не беше имал повече от две деца и вероятно по тази причина родителите й я считаха за мъченица. Не можеха да разберат защо трябва да ражда пет деца, но аз я разбирах прекрасно.
	— Зад това ангелско лице се крие най-упоритото женче в Лонг Айлънд! — каза ми веднъж Арти. В устата на всеки друг подобни думи биха прозвучали обидно, но той ги каза с гордост и нескрито удоволствие.
	— Блазе ти — рекох му.
	— Само дето изпитва нещо като съжаление към мен — беше добавил той. — Вероятно заради детството. Иска й се никога повече да не бъда самотен…
	— Блазе ти, блазе ти — повторих аз.
	Това беше причината, поради която се раздразних от думите на Пам. Познавах Арти твърде добре и бях сигурен, че никога няма да мами жена си. Никога няма да изложи на опасност семейството, което беше създал, щастието, което му даваше то.
	Очите на Пам бяха насълзени, но въпреки това не се отместваха нито сантиметър от лицето ми. Знаеше, че ако Арти наистина има някаква любовна авантюра, единствено аз бих бил в течение. Вероятно очакваше да се издам по някакъв начин.
	— Това не е вярно — рекох. — Знаеш, че мрази да се обвързва с когото и да било, вероятно защото жените цял живот го преследват. Той е най-честният човек на света. Не бих го прикривал, но не бих го и предал — ти знаеш това.
	— Така е — кимна Пам. — Но той закъснява най-малко три пъти в седмицата. А снощи на ризата му имаше червило! Чака ме да си легна и започва да върти телефона. Не се обажда на теб, нали?
	— Не — признах аз и изведнъж се почувствувах като пълен глупак. Все още не можех да повярвам на чутото, но вече знаех, че ще трябва да изясня тази загадка.
	— Освен това харчи много пари! — Пам вече открито плачеше.
	— Днес ще си дойде ли за вечеря?
	Пам кимна, а аз вдигнах слушалката и казах на Вали, че ще се забавя у Арти. Понякога правех това, тъй като често ми се искаше да поговоря с брат си. Вали добре знаеше това и не ми зададе никакви въпроси. Затворих телефона и се обърнах към Пам.
	— Ще ни нахраниш ли?
	— Разбира се — усмихна се през сълзи тя.
	— Ще ида да го посрещна на гарата — рекох. — Всичко ще се изясни още преди да си приготвила вечерята — поколебах се и добавих: — Ще видиш, че брат ми е невинен!
	— Дано — усмихна се отново Пам.
	Разхождах се по перона и чаках. Беше ми мъчно за Пам и Арти. Но в жалостта ми се примесваше и известна доза самодоволство. Цял живот Арти ме беше измъквал от разни ситуации, но ето че дойде моментът и аз да го измъкна. Дълбоко в себе си бях сигурен, че брат ми е чист, въпреки безспорните доказателства за противното — това червило по ризата му, среднощните разговори по телефона и увеличените му разходи. В най-лошия случай му се е лепнало някое младо маце, което е успяло да го поразмекне донякъде със своята настоятелност. Но дори и на това не вярвах. Усетих как съжалението в душата ми бавно отстъпва място на старото и не особено силно чувство на завист. Арти имаше невероятен успех сред жените. Успех, на който аз никога не бих могъл да се надявам. С леко задоволство стигнах до заключението, че не е чак толкова лошо да бъдеш грозен.
	Арти не се изненада, че вися на перона и го чакам. И друг път го бях посещавал без предупреждение, често го посрещах и на гарата. Винаги се радваше да ме види, а аз се чувствувах добре. Но този път го наблюдавах по-внимателно и веднага забелязах, че не е особено въодушевен от присъствието ми.
	— Какво търсиш тук, да те вземат мътните? — престорено ми се скара той, но после се усмихна и ме прегърна.
	— Дойдох да ти спасявам задника! — весело отвърнах аз. — Пам те е пипнала!
	— Какви глупости дрънкаш, господи? — учуди се той. Винаги се беше забавлявал от ревността на съпругата си.
	— Никакви глупости — рекох. — Прибираш се по никое време, въртиш телефона посред нощ, а най-накрая и класическото доказателство — червило по ризата ти!
	Бях във великолепно настроение. Не знам защо, но още като зърнах лицето на брат си, бях сигурен, че всичко ще се окаже едно банално недоразумение.
	Но Арти изведнъж се отби и седна на една от пейките на перона. Лицето му уморено се намръщи. Изправен над главата му, аз усетих как отново се стягам. Той вдигна очи към мен. На лицето му беше изписано объркано и жалостиво изражение.
	— Всичко ще се оправи, не се безпокой! — прошепна Арти. После се усмихна и добави: — Божичко, Мерлин Магьосника! Я си нахлупи вълшебната шапка или поне седни!
	После запали цигара и се замисли. Колко много пуши този човек, помислих си с тревога аз. После се запитах как ли ще успея да изгладя нещата между него и съпругата му. Знаех само, че не искам да я лъжа. Нито аз, нито Арти.
	— Не изневерявам на Пам — промълви Арти, сякаш беше отгатнал мислите ми. — Само това искам да ти кажа…
	И през ум не ми минаваше да се съмнявам в думите му. Знаех, че никога няма да ме излъже.
	— Чудесно — рекох. — Но все пак трябва да й обясниш какво става, защото ще полудее. Намери ме чак в редакцията…
	— Ако трябва да обяснявам на Пам, ще трябва да обяснявам и на теб — рече Арти. — А ти едва ли ще искаш да слушаш подобни неща…
	— Казвай, казвай — подканих го аз. — Каква е разликата, по дяволите? Винаги си споделял с мен. Защо сега искаш да постъпиш другояче?
	Арти пусна цигарата върху цимента на перона и тежко въздъхна.
	— Добре.
	Постави ръка на лакътя ми и аз изведнъж бях обхванат от дълбока тревога. Така правеше в приюта, преди да ми съобщи някоя неприятна новина.
	— Не искам да ме прекъсваш, докато свърша — предупреди ме той.
	Кимнах мълчаливо, а лицето ми пламтеше. Не знаех какво ще последва.
	— В продължение на две години правя опити да открия майка ни — започна той. — Коя е тя, къде се намира, кои сме ние двамата с теб… Въпроси, които винаги са ме измъчвали. Преди месец я открих…
	Рязко издърпах ръката си и скочих на крака. Арти също се изправи и протегна ръка да ме докосне.
	— Тя е алкохоличка — рече. — Червисва си устните и се прави на мадама, но е страхотно самотна. Иска да те види. Непрекъснато ми повтаря, че не можела да направи нищо повече…
	— Не искам да слушам! — прекъснах го аз. — Нито дума! Ти можеш да постъпваш както искаш, но аз ще се видя с тази жена само в ада!
	— Хайде, хайде! — меко продума Арти и посегна да хване ръката ми. Но аз се дръпнах и тръгнах към колата си. Той ме последва. Подкарахме към дома му. След известно време негодуванието ми премина и аз му хвърлих един кос поглед. Беше много потиснат.
	— Няма да е зле да разкажеш всичко на Пам — рекох.
	— Ще й го разкажа — кимна той.
	Паркирах пред къщата.
	Арти слезе, заобиколи колата и се изправи до спуснатото стъкло откъм моята страна.
	— Няма ли да дойдеш на вечеря?
	— Не.
	Гледах как тръгна към къщата, а след това се отби към полянката и прибра едно от децата, което се беше заиграло там. После запалих мотора и бавно потеглих. Карах с изключително внимание. Цял живот се бях тренирал да бъда внимателен именно в онези случаи, в които повечето хора стават безразсъдни. Когато се прибрах у дома разбрах, че Вали вече е в течение на нещата. Личеше й по лицето. Децата си бяха легнали, а върху кухненската маса ме чакаше вечерята. Започнах да се храня. Вали се насочи към печката и минавайки край мен леко ме погали. После се настани насреща с чаша кафе в ръце и зачака. След няколко секунди трепна, вдигна очи и каза:
	— Забравих да ти кажа, че Пам помоли да й се обадиш като се прибереш.
	Посегнах към телефона и набрах номера на Арти. Пам се опита да скалъпи някакви извинения по повод помощта, която ми беше поискала. После я попитах как се чувства, след като е научила истината.
	— Господи! — засмя се тя. — Имам чувството, че щеше да е по-добре ако наистина беше замесена някоя мадама!
	Беше възвърнала своята жизненост и ролите ни отново се размениха. Само преди два-три часа изпитвах съжаление към нея, защото тя беше човекът в смъртна опасност, а аз — онзи, който щеше да я спаси, или поне да й помогне. Вероятно Пам беше на мнение, че подобна размяна на ролите не е честна по отношение на мен и затова беше пожелала да се извини. Казах й да не се тревожи.
	Тя помълча за момент, после колебливо подхвърли:
	— Мерлин, ти наистина ли не искаш да видиш майка си?
	— Нима Арти не ти каза какво е мнението ми по този въпрос? — контрирах аз.
	— Знаел го е винаги. И възнамерявал първо да те подготви, а след това да ти каже — отвърна тя. — Но моите женски нерви ускориха развръзката. Сега е направо бесен, че съм те потърсила за глупости!
	— Ето, виждаш ли? — засмях се аз. — Денят започна зле за теб, а завършва зле за него! Контрата в крайна сметка остана у него, нали?
	— Така е — съгласи се Пам — Но наистина съжалявам, че те обезпокоих.
	— Не се притеснявай — рекох.
	С това разговорът ни приключи. Валъри продължаваше да ме гледа с очакване. Държеше се крайно внимателно, вероятно инструктирана подробно от Пам и Арти. Но аз знаех, че тя едва ли е в състояние да прецени цялата сложност на проблема. И тя, и Пам бяха чудесни съпруги, но не можеха да разберат онова, което сме изживели двамата с Арти. Семействата им единодушно се бяха противопоставили на женитбата им със сираци без корени. Можех само да си представя ужасните истории, които са се разказвали там. Дали не сме потомци на някой шизофреник? Дали в жилите ни тече чиста кръв, или сме някакви долнопробни мелези с родители от негърско, еврейско или протестантско потекло? Е, вече имат отговор на този въпрос. Бях убеден, че нито Пам, нито Вали одобряват сантименталността на Арти, заел се да търси след толкова години изгубената си майка…
	— Искаш ли да я поканим да види децата? — попита ме Вали.
	— Не.
	На лицето й се изписа объркано и леко уплашено изражение. Виждах като на екран картината, която рисуваше смутеното й въображение. Вали се питаше дали някой ден и нейните деца няма да я отхвърлят по този начин.
	— Но тя все пак е твоя майка!
	— А ти знаеш ли какво означава думата „сирак“? — попитах я аз — Защо не погледнеш в речника? Означава дете, което безвъзвратно е изгубило своите родители, означава още животинче, преждевременно откъснато от закрилата на майка си. Кое от двете определения предпочиташ?
	— Добре, добре — прошепна Вали.
	Стана с потиснато лице, отиде да хвърли един поглед на децата и се прибра в спалнята. Аз останах в кухнята до зори. Четях ръкописи, правех си бележки. Когато отидох да си легна, тя отдавна беше заспала.
	Два месеца по-късно всичко свърши. Арти ми позвъни да каже, че майка ни отново е изчезнала. Разбрахме се да се видим на вечеря в града и да си поговорим на спокойствие. И двамата не изпитвахме желание да обсъждаме подобни въпроси пред съпругите си. Бяхме обзети от едно особено чувство, което вътре в себе си наричах „сирашки срам“.
	Арти изглеждаше добре. Съобщи, че майка ни е оставила бележка, за да не се безпокоим. После добави, че пиела страшно много, а след като се зареди тръгвала по кръчмите да сваля мъже. Била типична застаряваща фльорца, но той я харесвал. Накарал я да ограничи пиенето, купил й дрехи, наел й малък, но добре обзаведен апартамент с всички удобства, отпуснал й известна сума за издръжка. Тя пък му разказала целия си нелек живот. Според него нямала кой знае каква вина…
	На това място го прекъснах. Не зная защо, но не ми се искаше да чуя края на историята.
	— Ще я търсиш ли? — попитах то аз.
	— Не — поклати глава Арти и се усмихна. — Знаеш ли, през цялото време имах усещането, че съм й в тежест… Не можеше да ме приеме. В началото играеше приемлива за мен роля — просто защото знаеше какво ще ми хареса. Но на практика се чудеше защо се занимавам с нея. Категорично отказа да дойде у дома.
	— А как прие историята жена ти?
	— Господи! — изсмя се Арти. — Пам ме ревнуваше дори от собствената ми майка! Трябваше да чуеш каква въздишка на облекчение пусна, когато разбра, че историята е приключена. А на теб, братле, ти свалям шапка! Прие всичко като шампион, дори окото ти не мигна!
	— Не съм никакъв шампион — свих рамене аз. — Просто не ми пука за нея.
	— Зная — въздъхна Арти. — Няма значение. И без това нямаше да я харесаш.
	Шест месеца по-късно Арти получи инфаркт. Не особено тежък, но все пак му се наложи да лежи в болницата няколко седмици, а след това му дадоха и един месец домашен отпуск. Ходех да го виждам всеки ден. Постоянно ми повтаряше, че всъщност не е било инфаркт, а някакъв граничен случай — нещо от рода на нервните спазми. Слязох в редакционната библиотека и изчетох всичко, което успях да открия за сърдечните заболявания. Едва тогава разбрах, че реакцията на брат ми е типична за хората с удар, но в доста случаи именно те, а не лекарите, излизат прави. Пам обаче изпадна в истинска паника. Когато изписаха Арти от болницата, тя го постави на строга диета, изхвърли от къщата всички цигари и сама се отказа да пуши, за да не го дразни. Адски трудно му беше да се раздели с никотина, но все пак успя. Вероятно доста се беше уплашил, тъй като смени начина си на живот и започна да се грижи за себе си. Правеше дълги разходки според препоръката на лекарите, хранеше се внимателно, никога повече не посегна към цигара. След шест месеца изглеждаше толкова свеж, че ние с Пам постепенно престанахме да се споглеждаме със загриженост зад гърба му.
	— Слава богу, че спря да пуши! — въздъхна Пам. — Беше стигнал до три пакета на ден и според мен именно това му докара инфаркта…
	Кимнах, макар да не бях убеден в това. Винаги си мислех, че причина за заболяването му бяха онези два месеца, през които се грижи за нашата майка.


	Непосредствено след като Арти се оправи, бедата сполетя мен. Изгубих службата си в литературното списание. Не заради някакви провинения, а просто защото бях дясната ръка на Осейно, а него го уволниха.
	Най-сетне пожъна бурите, които сееше толкова години наред. Всичко му се върна тъпкано — особено презрението и омразата, които изпитваше към известни литератори и политици, към либерали, консерватори, радикали и всякаква паплач, наричаща себе си интелигенция. Тъпкано му се върна и за личното му поведение — за всичките му сексуални забежки, за хулиганските му маниери, за безскрупулната злоупотреба със служебното положение и безсрамните му опити да си осигури кандидатура за Нобеловата награда. Капак на всичко беше публикуването на една негова книга за порнографията. В нея Осейно твърдеше, че порнографията няма социална стойност, а представлява едно антиелитарно удоволствие за лишените от интелект хора. За тези и още много други прегрешения издателят с удоволствие би го уволнил далеч по-рано, но го възпираше един прост факт — списанието ни удвои тиража си след назначаването на Осейно за главен редактор.
	В този период и аз печелех добри пари. Голяма част от статиите на Осейно всъщност написах аз. Усвоих до съвършенство стила му, а той ми изнасяше една петнадесетминутна лекция за отношението си по даден въпрос. Това ми беше достатъчно, защото лекциите му често бяха колкото налудничави, толкова и блестящи. След подобни изблици за мен беше детска игра да напиша съответната статия. Той прибавяше към нея няколко от своите неповторими и наистина брилянтни фрази, а след това си разделяхме хонорара. А половината от неговия хонорар беше два пъти повече от това, което плащаха на мен за цял материал.
	Но и това не беше причина за нашето уволнение. Накисна ни бившата му съпруга Уенди. Направо ни закла! Но за да бъда справедлив ще добавя, че всъщност ни закла Осейно, а Уенди му подаде ножа.
	В продължение на един месец Осейно беше в Холивуд, а функциите на главен редактор изпълнявах аз. Той трябваше да приключи с един ангажимент в киното и се бяхме разбрали да му изпращам по специален куриер всички подлежащи за печат материали. Когато се върна, реши да организира голям купон за своите приятели. Донесе от Холивуд една доста тлъста пачка мангизи и искаше да си разпусне душичката.
	Присъствах на събитието само защото той изрично настоя. Бях сам, без Валъри. Тя не обичаше Осейно, а още по-малко обичаше да ходи на приеми. Годините брак ни помогнаха да сключим едно негласно споразумение — всеки водеше свой самостоятелен обществен живот. Аз се оправдавах, че съм прекалено зает с книгата и статиите си, тя пък — че трябва да се грижи за децата и няма доверие на платените бавачки. И двамата бяхме доволни от това споразумение, макар че то несъмнено беше по-изгодно за Вали. Аз, както винаги, не поддържах никакви връзки с никого. Виждах се само с Арти и ходех на работа в списанието.
	Купонът на Осейно беше най-нашумялото събитие в средите на нюйоркската интелигенция. На него дойдоха най-известните личности от „Ню Йорк таймс бук ривю“, критици от всички солидни литературни издания, малцината писатели, които все още се пишеха приятели на Осейно.
	Аз кротко си седях в едно ъгълче и разговарях с последната му съпруга. Изведнъж в помещението се появи Уенди и аз изтръпнах. Знаех отлично, че не е сред поканените и бях сигурен, че нещо ще стане.
	Осейно моментално я забеляза и се насочи към нея със странната си провлачена походка, която през последните месеци му личеше особено много. Беше вече леко на градус и аз се опасявах, че ще направи някоя щуротия. Станах и побързах да се приближа. Стигнах точно на време, за да чуя поздрава, който й отправи Осейно.
	— За какво си се домъкнала, да те вземат мътните! — изръмжа той с опасна нотка в гласа. От това, което знаех, бях сигурен, че Уенди няма да пропусне възможността да го влуди, но реакцията й ме изненада.
	Беше облечена с джинси и пуловер, а на главата си имаше шал. Приличаше на Медея с мургавото си лице и изящни черти. Изпод шала стърчаха дълги черни масури коса, които ми заприличаха на малки, но опасни змийчета.
	В погледа й се четеше мъртвешко спокойствие и мрачен триумф. От цялото й тяло се излъчваше омраза. Очите й бавно обходиха помещението. Сякаш искаше да попие всичко това, към което вече не можеше да има никакви претенции, да се докосне за последен път до блестящия свят на литературните величия, от които Осейно я беше прогонил. Очевидно останала доволна от видяното, тя се обърна към бившия си съпруг:
	— Трябва да ти съобщя нещо много важно!
	Осейно глътна остатъка от уиски в чашата си и се усмихна с опасен блясък в очите:
	— Хайде, казвай каквото ще казваш, и се пръждосвай по дяволите!
	— Лоши новини — мрачно го уведоми Уенди.
	Осейно избухна в искрен смях.
	— Кога твоите новини са били добри? — учуди се той и весело поклати глава.
	— По-добре да ти ги съобщя насаме — отвърна Уенди с неприкрито удоволствие.
	— Да те вземат мътните! — изруга я Осейно, но после я поведе по стълбите към кабинета си. Знаеше отлично, че Уенди с удоволствие би му вдигнала скандал пред всички гости. По-късно си дадох сметка, че умишлено я беше повел към кабинета, защото вкара ли я в спалнята, сигурно ще му се прииска да я тръшне на леглото. А тя отлично знаеше, че все още го привлича сексуално и за нея ще бъде огромно удоволствие да му откаже една бърза пушка. В крайна сметка се оказа, че кабинетът е бил фатална грешка. Това беше любимото му помещение, останало непроменено повече от двадесет години. Именно тук беше написал първите си наистина гениални книги. Имаше огромен прозорец, от който той обичаше да зяпа навън докато си почиваше.
	Аз останах в началото на стълбите и не знаех какво да правя. Бях абсолютно сигурен, че Осейно ще има нужда от моята помощ. Ето защо бях първият, който дочу страхотния писък на Уенди, и първият, който се втурна нагоре. Изкачих стълбите на един дъх и ритнах вратата на кабинета.
	Ръката му тъкмо се вдигаше над главата й. Тънките китки на Уенди бяха извити като куки, с ноктите напред. В този кратък отрязък от време успях да забележа, че макар и примряла от ужас, тя изпитваше дълбоко удоволствие от ситуацията. Върху дясната буза на Осейно зееха две дълбоки драскотини и от тях се стичаше кръв. Преди да успея да му попреча, юмрукът му се стовари върху лицето на Уенди и тя политна назад. После, със светкавично и вледеняващо точно движение, той я грабна през кръста, пристъпи крачка напред, вдигна я над главата си и я изхвърли през широкия панорамен прозорец, сякаш беше някаква непотребна парцалена кукла. Стъклото се пръсна на хиляди късчета и Уенди изчезна.
	Не зная какво ме ужаси повече — дали тънкото й тяло, което излетя през прозореца, или пък вманиаченото лице на Осейно, който се хилеше като луд.
	Изхвърчах от кабинета.
	— Повикайте линейка, за бога, повикайте линейка! — развиках се аз.
	После грабнах от закачалката първата попаднала пред ръцете ми дреха и хукнах навън.
	Уенди лежеше на бетона като някакво странно насекомо с пречупени криле. Когато стигнах до нея, тя вече беше успяла да се надигне на колене и лакти. Приличаше на ранен паяк. Миг по-късно главата й безсилно хлопна в паважа.
	Приклекнах и я покрих с дрехата. Свалих сакото си, нагънах го и го поставих под главата й. Виждах ясно, че изпитва силни болки, но нито от устата, нито от ушите й течеше кръв, а в очите й липсваше смъртоносното замъгляване, което бях виждал достатъчно често по време на войната. Лицето й беше спокойно и омиротворено. Хванах ръката й. Беше топла. Очите й трепнаха и се отвориха.
	— Ще се оправиш — прошепнах. — Всеки момент ще дойде линейка и ще се погрижат за теб.
	Тя ми се усмихна. Беше красива като статуетка в този момент. Разбрах защо Осейно продължава да я харесва.
	— Този път вече го подредих както трябва, мръсникът му с мръсник! — прошепна на пресекулки тя и пак се усмихна.
	В болницата установиха две счупвания — на ключицата и на един от пръстите на краката. Уенди беше съвсем спокойна и даде показанията си на ченгетата. А те отидоха в дома на Осейно и го арестуваха. Завъртях на адвоката му и получих инструкция да си държа езика зад зъбите максимално дълго, а той ще оправи нещата. От години се занимаваше с отношенията между Уенди и Осейно и доста по-бързо от мен разбра какво трябва да направи. Нареди ми да не мърдам никъде и да чакам.
	Излишно е да казвам, че купонът се провали, особено след като разни цивилни ченгета започнаха да разпитват някои от гостите, включително и мен. Казах им, че съм видял само как Уенди е излетяла от прозореца. Същото получиха и моментално появилите се репортери. Адвокатът беше сигурен, че Уенди ще се задоволи с тази версия, тъй като ще прецени, че тя е и в неин интерес. Ако Осейно бъде осъден и влезе в затвора, тя ще изгуби не само своята издръжка, но и тази на децата. Ако Осейно не издрънка някоя глупост в участъка, всичко ще се оправи за няколко дни. А най-много след час приятелят ми щеше да бъде освободен под гаранция и откаран у дома си лично от адвоката.
	Излязох от старата къща, спрях едно такси и се отправих към Вилидж. Седнах на стълбите пред къщата на Осейно и зачаках. Не след дълго пред мен спря черната лимузина на адвоката, зад волана, на която седеше униформен шофьор. Вратата й се отвори и на тротоара излезе Осейно.
	Изглеждаше ужасно. Очите му бяха оцъклени и сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си, а кожата на лицето му беше мъртвешки бледа. Мина край мен без дори да ме забележи. Настигнах го пред вратата на асансьора. Горе извади връзка ключове, но ръцете му неудържимо трепереха. Взех я и отключих вместо него.
	Влязохме вътре. Осейно се насочи към сгъваемия диван-легло и се тръшна отгоре му. Все още не беше промълвил нито дума. Лежеше с ръце върху лицето, но това беше израз на умора, а не на отчаяние. Огледах малкото жилище. Истинска дупка, съвсем неподходяща за най-известния писател на Съединените щати. Знаех, че той почти не идва тук. Обикновено живееше в Хамптънс или в една удобна къща в Провистаун. А най-често при някоя от наскоро разведените богати фльорци, които сменяше през няколко месеца.
	Седнах в прашното кресло и ритнах към ъгъла някаква отдавна забравена купчина книги.
	— Казах на ченгетата, че нищо не съм видял — уведомих го аз.
	Той свали ръце от лицето си и се надигна. За моя огромна изненада върху него грееше широка и по идиотски щастлива усмивка.
	— Видя ли как литна, а? — запита ме той. — Знаех си аз, че тази кучка е вещица! Почти не употребих сила — тя сама си литна!
	Изгледах го студено и казах:
	— Според мен си започнал да откачаш! Време е да идеш на лекар!
	Пред очите ми продължаваше да стои гледката с проснатата върху паважа Уенди и това ме караше да потръпвам.
	— Успокой се бе, човек! Нищо й няма на оная!
	Осейно не преставаше да се хили.
	— Не ме питай защо го направих, но бях сигурен, че нищо няма да й стане! Не си мисли, че мога да изхвърля от прозореца някоя от другите си бивши жени…
	— Не се опитвай да се оправдаваш! — отрязах го аз. — От това нищо няма да излезе!
	— Не познаваш Уенди — усмихна се той. — Бас държа, че дори ти би я изхвърлил през прозореца, ако ти беше казала това, което каза на мен, кучката му недна!
	— Хайде, хайде, не ми е до басове — рекох.
	Отидох в банята, намокрих една кърпа и му я хвърлих. Той започна да бърше лицето и врата си, пръхтейки от удоволствие.
	След като привърши с тази процедура, отиде отново да си легне.
	— Чак сега си спомням, че от няколко месеца ме засипваше с писма — започна той. — Просеше пари, уж за детето. Нищо не й пратих, защото бях сигурен, че ще ги похарчи за себе си. После писмата секнаха — каза, че не искала да ме обезпокои, докато работя в Холивуд. А през това време най-малкото ми момче боледувало — менингит на гръбначния стълб. Тя го настанила в благотворителното отделение на градската болница, представяш ли си? При всички наркомани и безработни негри! Нарочно не ми казала нито дума, искала да ме накара да се чувствам виновен.
	Осейно обичаше децата си, независимо коя от бившите му съпруги ги беше родила и отгледала. Не преставах да се учудвам на този факт. Никога не пропускаше да им изпраща подаръци за рождените дни, редовно ги вземаше през лятната ваканция. Ходеше да ги вижда при всяка възможност, водеше ги на театър, вечеря или увеселение. Знаех добре всичко това и по тази причина доста се учудвах на спокойствието, с което беше приел новината за сериозното заболяване на момченцето. Той разбра това и поясни:
	— Детето е имало висока температура и остро възпаление на гърлото, нищо повече. Докато ти кавалерстваше на Уенди, аз позвъних в болницата и се осведомих за състоянието му. Казаха ми, че няма нищо сериозно, но въпреки това наредих на моя доктор да го прехвърли в частна клиника. Всичко това стана още преди да довтасат ченгетата. Всичко е наред, няма причина за безпокойство…
	— Искаш ли да остана при теб? — попитах го аз.
	— Не — поклати глава приятелят ми. — Сега мисля да прескоча до клиниката, а след това трябва да се погрижа и за другите деца… Нали временно ги лиших от майчини грижи? Макар да съм сигурен, че тази кучка още утре ще бъде на крака и пак ще започне да ми досажда!
	На вратата се спрях и му зададох въпроса, който от доста време не ми даваше покой:
	— Я ми кажи, даваше ли си сметка, че все пак се намирате на втория етаж?
	— Разбира се — ухили се той. — Но не можех да допусна, че ще литне така! — после поклати глава и добави: — Вещица е, нали ти казвам!
	На другия ден историята беше на първа страница на всички нюйоркски издания. Осейно отърва пандиза само защото Уенди отказа да предяви официални обвинения срещу него. В показанията й пишеше, че е възможно да се е спънала. Но това стана едва след няколко дни и злото вече беше сторено. Осейно беше принуден да си подаде оставката без много шум, същото направих и аз. В опита си да бъде оригинален някакъв журналист писа, че Осейно ще бъде единственият носител на Нобеловата награда, който е изхвърлил жена си през прозореца. Но на всички беше ясно, че този скандал означава край на надеждите му за престижното международно отличие. Никой не би си позволил да го включи в списъка на кандидатите след толкова вестникарски клюки и шумотевици. А и той самият не оправи нещата кой знае колко, тъй като само няколко седмици след събитието отпечата кратък фейлетон, в който описваше десетте най-добри начина да очистиш съпругата си.
	Но в този момент и двамата бяхме изправени пред сериозен проблем — аз бях принуден да си изкарвам хляба на свободна практика, а той трябваше да се скрие някъде, докато го забравят репортерите. Е, неговият проблем поне можех да реша без затруднения. Позвъних на Къли в Лас Вегас, разказах му цялата история и го помолих да настани Осейно в „Ксънейду“ за седмица-две. Бях сигурен, че никой няма да се сети да го търси там, а и самият Осейно нямаше нищо против, защото никога не беше ходил в Невада.


	26.

	След като оправих Осейно, аз се заех да търся решение и на своя проблем. Лишен от твърда заплата, приемах всякаква работа. Пишех рецензии за списание „Тайм“ и за вестник „Ню Йорк таймс“. Наследникът на Осейно също ми даваше по нещичко. Но всичко това ме изнервяше. Никога не знаех колко пари ще получа и кога ще ги получа. В крайна сметка реших да зарежа работата на парче и да се заема единствено с книгата си. Не ми оставаше нищо друго, освен да се надявам, че тя ще донесе малко пари. През следващите две години живеех като отшелник. Оставах затворен в кабинета си по петнадесет часа на денонощие. Понякога излизах с жена ми до най-близкия супер и толкова. През лятото вземах децата и ги водех на плажа на Джоунс бийч, просто за да дам възможност на Вали да си отдъхне поне веднъж в седмицата. А нощно време се тъпчех със стимулатори, които трябваше да ме държат буден над машината поне до три часа сутринта.
	Три-четири пъти се видях с Еди Лансър. Той се беше установил за постоянно в Холивуд и си изкарваше хляба с филмови сценарии. Едва ли някога отново щеше да пише книги. Животът в Калифорния му харесваше — жените, лесните пари, приятните вечери… Кълнеше се, че никога няма да напише дори един ред проза. Четири от неговите сценарии се превърнаха във филми с огромен касов успех и той стана един от най-търсените автори в Холивуд. Предложи ми да ми намери някаква работа при него. Отказах, макар че бях доста изкушен. Не можех да си представя, че ще мога да работя в киното. Съзнавах, че работата на киносценариста съвсем не е лесна, въпреки всички забавни историйки, с които ме засипваше Еди. Знаех, че човек престава да бъде творец и се превръща в обикновен проводник и реализатор на чужди идеи.
	През тези две години виждах Осейно средно по веднъж на месец. Той изкара във Вегас десетина дни, после изведнъж изчезна. Къли ми се обади и се оплака, че избягал с една от любимите му приятелки. Не беше ядосан, а просто слисан от учудване. Момичето било изключително красиво, правело купища пари под негово ръководство, живеело като в приказка. И изведнъж зарязало всичко това, за да изчезне с някакъв стар писател, който имал внушително бирено шкембе и бил напълно откачен.
	Обещах на Къли да купя билет на мадамата и да я върна във Вегас още в момента, в който се появи в Ню Йорк с Осейно. Дължах му поне това.
	— Нека ми се обади, моля те! — рече той. — Кажи й, че ми липсва, че я обичам… каквото ти дойде на ума! Искам да се върне, защото без нея губя цели състояния!
	Обещах му.
	Но когато се срещах с Осейно и отивахме да хапнем някъде на спокойствие, той неизменно се появяваше сам и съвсем не приличаше на човек, който живее с младо и красиво момиче, а още по-малко с мадамата, която Къли толкова много възхваляваше.


	Човек се чувства доста особено, когато научи за успеха и славата на някой свой близък. За онзи успех, който се появява изневиделица и прилича на метеор в ясното нощно небе. Бях изпитвал подобни чувства и знаех, че при мен те са кротки и не предизвикват никакви що-годе забележими реакции. Но все още не знаех как се чувства човек, когато славата кацне на собственото му рамо.
	Цели две години живях като отшелник, но най-сетне завърших своята книга. Занесох я на издателя си и веднага я забравих. Месец по-късно стана каквото стана. Издателят ми позвъни у дома и с пресекващ от вълнение глас ми съобщи, че е успял да продаде правата за книгата ми на известна в цялата страна агенция, издаваща романи с меки корици в големи тиражи. Сумата беше зашеметяваща — петстотин хиляди долара и нито цент по-малко! Парализирах се от изненада и просто не можех да реагирам. Всички мои близки и познати бяха категорични — книга за отвличане на дете с главен герой самият похитител никога няма да бъде приета от широката публика. Така мислеха Осейно и Вали, Къли и Арти, да не говорим за разните редактори и търговски посредници. Преглътнах и успях да кажа това на своя издател.
	— Този момент е престанал да има значение — отвърна той. — Защото разказваш една чудесна история.
	Вечерта се прибрах в хола и съобщих новината на Вали. Тя я прие спокойно, без никаква изненада.
	— Е, най-сетне ще имаме възможност да си купим по-голяма къща — рече. — Децата растат и имат нужда от повече пространство…
	След това всичко си продължи постарому. С изключение на факта, че жена ми наистина намери нова къща и скоро се пренесохме в нея. Разбира се, тя се оказа само на десет минути път от нейните родители.
	Няколко месеца след това книгата ми излезе от печат. Моментално оглави листата на бестселърите в цялата страна и се продаваше като топъл хляб. Но моят живот си остана все така монотонен. Замисляйки се над този факт, аз бързо открих причината — просто нямах почти никакви приятели. Къли, Осейно, Еди Лансър и толкоз. Брат ми щеше да се пукне от гордост, разбира се. Поиска да даде голям прием в моя чест. Аз пък му казах, че може да дава приеми колкото си иска, но без мен. Бях действително трогнат от рецензията, която Осейно публикува на първа страница на нашето бивше издание. За разлика от друг път, той съвсем обективно хвалеше достойнствата на моята книга, но не пропускаше да посочи и недостатъците й. Разбира се, леко я надцени. Все пак бях негов приятел, нали? А после, съвсем като в старите времена, забравяше и книга и автор, и започваше да говори за себе си и своя вече исторически роман, над който продължаваше да работи.
	Позвъних у дома му, но никой не ми отговори. Написах му писмо и най-накрая получих отговор. Видяхме се в Ню Йорк и отидохме да вечеряме в един от известните ресторанти. Той самият изглеждаше ужасно, но водеше със себе си една великолепна млада блондинка, която не каза и пет приказки, но в замяна на това погълна невероятно количество храна. Представи ми я с името Чарли Браун и аз разбрах, че именно тя е момичето на Къли. Не знам защо, но изобщо не направих опит да й предам посланието на своя вегаски приятел. Някак не ми се искаше да огорчавам Осейно…
	Спомням си една забавна случка от онези дни. Предложих на Вали да излезе и да купи нови дрехи, а аз да остана с децата. Тя завъртя телефона на няколко свои приятелки и се върна с куп пакети под мишница.
	Вече се бях заловил за нова книга, но все още ми беше трудно да се концентрирам. Вали пръсна покупките си из хола и започна да ми ги показва. В първия пакет се оказа някаква рокля на жълти цветя.
	— Струва цели деветдесет долара! — обяви гордо тя. — Можеш ли да си представиш? Деветдесет долара за едно нищо и никаква лятна рокля!
	— Чудесна е — промърморих с прикрито безразличие аз.
	— Така и не можах да разбера коя ми харесва повече — жълтата или зелената — продължаваше възбудено да чурулика тя. — Накрая се спрях на жълтата, но се ми се струва, че зелената май беше по-добра… Ти как мислиш?
	Разсмях се от сърце.
	— А не ти ли мина през ума, че спокойно можеш да си купиш и двете? — попитах я аз.
	Тя стреснато ме погледна, после също се разсмя.
	— Вече имаш възможност да си купиш жълта, зелена, синя, червена и каквато още рокля ти хрумне — добавих аз с неприкрита гордост в гласа.
	Застанали един срещу друг с грейнали лица, ние за пръв път си дадохме сметка, че навлизаме в нов и доста по-различен етап от живота си. Все пак успехът не беше онова интересно и вълнуващо преживяване, което бях виждал в мечтите си. И както обикновено в подобни случаи, аз се заех да търся отговор на това явление в света на книгите. Бързо открих, че съм съвсем типичен случай; че много хора, които подобно на мен цял живот са драскали със зъби и нокти, за да постигнат мечтите си, в крайна сметка отпразнуват победата като скочат от някой по-висок прозорец.
	Беше зима и аз реших да заведа семейството си на почивка някъде на юг. Спряхме се на Пуерто Рико. За пръв път в живота си заминахме на почивка. До този момент децата ми не бяха ходили дори на летен лагер.
	Прекарахме прекрасно. Плувахме, радвахме се на топлото слънце, разхождахме се из непознатите улички, опитвахме непозната храна… И през цялото време се удивлявахме, че сме успели да избягаме от мрачната и студена зима и само след няколко часа полет вече се изтягахме под изгряващите лъчи на слънцето и търсим прохладата на лекия бриз. Вечер настанявах децата пред телевизора в огромното хотелско фоайе, а ние двамата с Вали се отправяхме към казиното. Вали час по час прескачаше да види децата, затова скоро променихме системата. Слагахме ги да си легнат и едва тогава отивахме да играем. Бързо установих един факт, който отдавна знаех на теория — вървеше ми на комар, тъй като бях вече богат. „Пари при пари отиват“, убедено твърдят комарджиите. За няколко нощи в казиното спечелих почти десет хиляди долара. Откровено си признавам, че им се радвах много повече, отколкото на стотиците хиляди, които носеше книгата ми.
	Когато се прибрахме у дома, открих, че ме чака нова изненада — киностудията „Меломър филмс“ беше откупила правото за екранизиране на романа ми за сумата сто хиляди долара, а освен това ми предлагаше хонорар от петдесет хиляди плюс поемането на всички разноски, ако приема да замина за Холивуд и да напиша сценария.
	Нямах особено желание да се захващам с филмови сценарии и реших да се посъветвам с Вали. Казах й, че възнамерявам да продам правата, но да откажа договора за сценария. Мислех, че ще бъде доволна от това решение, но тя беше на доста по-различно мнение.
	— Според мен няма да е зле да заминеш — каза тя. — Ще се запознаеш с нови хора, ще поживееш в различно обкръжение. Доста се тревожа с твоята постоянна изолация…
	— Можем да заминем всички заедно — предложих аз.
	— Не — поклати глава Вали. — Тук се чувствам добре, освен това не ми се иска да прехвърлям децата в ново училище… Не знам защо, но имам чувството, че те не трябва да растат в Калифорния…
	Подобно на повечето нюйоркчани, Вали считаше Калифорния за някакво странно и екзотично предверие на Съединените щати, в което се разхождат наркомани, убийци и шантави проповедници, готови да извадят пистолет на всеки истински католик.
	— Предлагат ми договор за шест месеца — поясних аз. — Бих могъл да работя един месец и да свърша основното по сценария. После ще се прибера и ще замина отново само когато обстоятелствата наложат това.
	— И това не е лоша идея — кимна тя. — Но искам честно да ти призная, че имаме нужда от малко почивка един от друг…
	— Но аз не изпитвам нужда от подобна почивка! — прекъснах я аз с искрена изненада.
	— Но с мен не е така! — твърдо отговори Валъри. — Нямаш представа колко е изнервящо за една жена мъжът й да работи у дома! Питай, когото поискаш, ако не вярваш. Непрекъснато трябва да се съобразявам с това. Виждах, че не можеш да си позволиш кантора под наем и си мълчах. Но сега вече можеш и затова ти казвам, че не искам повече да работиш у дома. Вземи си някое студио, излизай сутрин и се връщай вечер — като всички мъже. Убедена съм, че по този начин ще работиш по-добре.
	И до ден-днешен не разбирам защо толкова се засегнах тогава. Беше ми много приятно да работя у дома и бях наистина дълбоко обиден, че тя приема нещата по този начин. Сега зная, че именно това чувство ме накара да приема договора за онзи сценарий. Съвсем детинска реакция, разбира се. Щом не ме искаш у дома, аз ще си изляза, пък нека видим тогава! Мога спокойно да се закълна, че по онова време Холивуд изобщо не ме привличаше така, както привлича повечето от хората на перото. Четях с удоволствие за този световен център на киното, но и през ум не ми минаваше да ида и да го видя със собствените си очи.
	Бавно разбрах, че една част от живота ми си отиваше безвъзвратно. Отново си спомних рецензията, която Осейно написа за книгата ми.

	„Всички писатели са герои, независимо дали пишат добре или зле, казваше той. Защото се борят сами и трябва да притежават фанатичната вяра на светците. Пораженията им са далеч по-многобройни от победите, тъй като враждебният свят наоколо не проявява капчица милост. Силите им намаляват (това именно е причината за слабите места дори и в най-добрия роман), те стават все по-уязвими за външни намеси и неволите на действителността трябва да бъдат забравени. Тези хора не трябва да мислят нито за болните си деца, нито за неверните си съпруги, нито за коварството на своите приятели. Те продължават битката, без да обръщат внимание на получените рани и се надяват на чудо, за да могат да издържат.“

	Не одобрявах мелодраматичния тон на тези редове, но наистина имах чувството, че напускам един свят, населен с герои-мъченици. Пет пари не давах дали това не е поредният пристъп на типично приятелска сантименталност.




	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4654
	__Издание:__
	Марио Пузо. Умират глупаците
	Първа част: Лас Вегас
	Американска. Първо издание
	Издателство „Атлантис“, София, 1992
	Редактор: Милко Петров
	Технически редактор: Галина Генова
	ISBN: