prose_history

Ед
Фалко
Неизвестен автор

Фамилията Корлеоне

В края на земните си дни Фреди Меркюри изпя песента на живота си — „The show must go on" ("Шоуто трябва да продължи”). Може би затова и великите литературни митове трябва да се възраждат. Така се появяват книгите на Марк Уайнгарднър — „Кръстникът се завръща” и „Отмъщението на Кръстника". Сега Ед Фалко поставя финалната точка на култовата сага, като „осветява" началото на 30-те години на XX век — единствените години, които са само скицирани и в оригиналния текст на Марио Пузо, и във филмите, режисирани от знаменития Франсис Форд Копола.
Тогава избухва кървавата вендета между дон Вито и Джузепе Марипоза, обединил около себе си могъщи нюйоркски кланове, включително и главорезите на Ал Капоне от Чикаго. По това време Ал Капоне е в затвора „Алкатрас", Джони Фонтейн (прототип на Франк Синатра)/ е в началото на музикалната си кариера, Майкъл Корлеоне — бъдещият capo di tutti capi, все още е ученик, а по-големият му брат Сони е принуден да застреля най-добрия си приятел, за да бъде приет в семейния бизнес.
Казват, че всяко „продължение" свети с отразена светлина. В случая обаче героите на Марио Пузо и Ед Фалко са така органично преплетени, че възкресяват позабравената магия на словото, характерна за големите майстори. А това означава, че формулата на Холивуд е успешна и шоуто наистина продължава.





bg



Неизвестен автор

ABBYY FineReader 11, FictionBook Editor Release 2.6.6
131342431542500000
ABBYY FineReader 11
{6D02E808-B193-4869-B1F8-64758D12C03E}
1





ЕД ФАЛКО


ФАМИЛИЯТА КОРЛЕОНЕ




В романа са използвани епизоди от сценариите на Марио Пузо за филмите, режисирани от Франсис Форд Копола




На моя баща и неговото семейство, шестимата му братя и двете му сестри — фамилията Фалко от „Ейнсли стрийт“ в Бруклин, Ню Йорк, и на моята майка и нейното семейство — Катапано и Еспозито от същия квартал. Всички тези потомци на италиански имигранти изградиха добър и достоен живот за себе си, за своите семейства и деца, за децата на своите деца. Сред тях има лекари, юристи, учители, спортисти, творци и още какви ли не.




И на нашия семеен лекар през 40-те и 50-те години — Пат Франсезе, който идваше у дома, когато бяхме болни и се грижеше за нас, често безплатно или срещу малкото пари, които можехме да му предложим.




С обич, най-добри пожелания и искрено уважение.






ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА в романа „Фамилията Корлеоне“



Вито Корлеоне

Генко Абандандо
Питър Клеменца
Салваторе Тесио


Питър Клеменца

Ричи Гато Ал Хатс
Джими Манчини


Салваторе Тесио

Кен Кузимано
Дебелия Джими
Еди Велтри


Сантино Корлеоне

Нико Ангелопулос
Боби Коркоран
Анджело Ромеро
Вини Ромеро


Лука Брази

Паоло Атарди
Луиджи Баталия
Антъни Коли
Джоузеф Диджорджо
Вини Вакарели


Джузепе Марипоза

Кармине Розато
Емилио Барзини
Еторе Барзини
Франк Пентанджели
Томазино Чинкемани
Тони Розато


Томазино Чинкемани

Ники Крий
Джими Гризео фио Индзана
Кармине Ловиеро
Вик Пиаца


Розарио Лаконти

Джакомо Лаконти


Емилио Барзини

Рей Пеноза
Майк Русо
Били Тийт


Франки Пентанджели

Фаусто Дебелия Лари


Ирландците

Били Донъли
Рик Донъли
Стиви Дуайър
Кор Гибсън
Питър Мъри
Доналд О’Рурк
Шон О’Рурк
Уил О’Рурк





ПЪРВА КНИГА


Чудовище







Есента на 1933 година


1

Джузепе Марипоза чакаше пред прозореца, опрял ръце в хълбоците си и вперил поглед в Емпайър Стейт Билдинг. За да види острите като игли антени на върха му, забили се в бледо синьото небе, трябваше да притисне лице към стъклото. Той бе наблюдавал построяването на зданието още от изкопаването на основите. С удоволствие разказваше на момчетата, че е бил сред последните клиенти, вечеряли в „Уолдорф-Астория“ — великолепния хотел, на чието място сега се издигаше най-високата сграда в света. Отдръпна се от прозореца и изтръска праха от сакото си.
На улицата под него едър мъжага с работни дрехи седеше на каруца за вехтории, която се тътреше мудно към ъгъла. Джузепе я изпроводи с поглед, взе шапката си от перваза и погледна отражението си в прозореца. Косата му вече белееше, но още беше гъста. Приглади я назад с длан. Оправи възела на вратовръзката си и я нагласи да е изпъната под жилетката на костюма.
Зад него в празния апартамент Джейк Лаконти се мъчеше да говори, но Джузепе чуваше само гърлено ломотене. Тъкмо се обърна и Томазино влезе тромаво през входната врата с хартиена кесия в ръка. Косата му стърчеше разрошена както винаги, макар Джузепе да му бе натяквал поне стотина пъти да се сресва. И както винаги не се бе обръснал. Всичко във външността му беше мърляво. Джузепе го изгледа презрително, но Томазино нямаше навика да обръща внимание на такива намеци. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен, горното копче на ризата — разкопчано, имаше и кръв по омачканото си сако.
— Тоя каза ли нещо? — Томазино извади бутилка уиски от кесията, отвори я и отпи голяма глътка.
Джузепе погледна часовника си. Осем и половина сутринта.
— Томи, виждаш го как е? Според тебе може ли да каже нещо?
Раменете на Джейк Лаконти бяха подпрени на стената, краката му — подгънати на пода. Томи го извлече от хотелската му стая в шест сутринта, затова още беше с копринената пижама на черно-бели райета. Под раздърпаното горнище се виждаха здравите мускули на трийсетгодишен мъж.
Томи приклекна и вдигна главата на Джейк, за да сипе уиски в гърлото му. Джузепе изчака дали алкохолът ще помогне. Преди малко прати Томи да вземе бутилката от колата, защото Джейк изпадна в безсъзнание. Младият мъж се закашля и пръсна още капки кръв по пижамата си. Вторачи се в тях с подутите си очи. Изгъгна нещо, което не биха разбрали, ако не бе повтарял все същите думи, докато го пребиваха:
— Той ми е баща.
— Знаем — подсмихна се Томи и се обърна към Джузепе. — Поне за едно няма спор. Хлапакът е верен син.
Джузепе също приклекна до Томазино.
— Джейк, аз ще го намеря и без ти да ми кажеш къде е. — Извади кърпичка от джоба на сакото си, за да не си папа ръцете, докато обръщаше главата му към себе си. — Ето какво ще ти кажа за твоя старец. Мина му времето на Розарио Лаконти. И ти нищо не можеш да направиш. Свършено е с него. Разбираш ли ме?
— Да.
— Къде е той? Къде се крие?
Джейк се опита да раздвижи счупената си дясна ръка и изстена от болка.
— Кажи ни къде е той! — кресна Томи. — Какво ти става, бе?!
— Той ми е баща…
— Ама че идиот! — Марипоза разпери ръце от досада.
От улицата се разнесоха викове на деца, играещи на гоненица. След малко заглъхнаха.
Джузепе кимна към Томазино, преди да излезе от апартамента. Изчака в коридора до вратата, докато чу приглушения изстрел като удар на чук по дъска. Когато и Томи излезе, той го попита:
— Сигурен ли си, че го довърши?
— Мозъкът му е пръснат по пода.
Преди да тръгне надолу по стълбата, Джузепе каза:
— Не предаде баща си. Заслужава уважение.
— Корав беше — призна Томи. — Ама трябваше да ме оставиш да му извадя някой и друг зъб. От мен да знаеш — всеки почва да приказва, като се позанимаваш малко със зъбите му.
Джузепе Марипоза сви рамене, без да спори.
— Остава другият син. Знаем ли нещо за него?
— Още не. Може да се крие заедно с Розарио.
Но Джузепе не искаше да се занимава сега с другия син на Розарио Лаконти. Още мислеше за Джейк, който не пожела да предаде баща си.
— Обади се на майката и ѝ кажи къде могат да го намерят. — Поумува още малко и добави: — Ако изберат добър погребален агент, онези ще му оправят главата и ще го погребат прилично.
— Не знам как ще му оправят главата — усъмни се Томи.
— Как се казваше агента, дето разкраси О’Баниън?
— А, сещам се за кого говориш.
— Потърси го! Ще платя. Няма нужда семейството му да знае. Кажи на човека да им предложи услугите си безплатно, все едно е бил приятел на Джейк.




2


Сони се намести на седалката в кабината на камиона и нахлупи шапката си над лицето. Камионът не беше негов, но наоколо нямаше кой да му задава въпроси. В два часа през нощта тази част от Единадесето авеню пустееше, само случайни пияници залитаха по широките тротоари. По някое време сигурно щеше да мине патрулен полицай, но Сони щеше да се свлече върху седалката. Дори ченгето да го зърне, щеше да го помисли за шофьор, заспал след преливането в съботната вечер. И нямаше да е далеч от истината, защото Сони се накваси обилно. Само че не беше пиян. Той наедря рано, на седемнадесет години вече беше висок метър осемдесет и пет, як и плещест. Не се напиваше лесно.
Свали страничното стъкло, за да го държи буден хладният повей откъм река Хъдзън. Умората го налягаше и щом се отпусна зад широкия волан, сънят започна да го придърпва в дълбините си.
Час по-рано още беше в „При Джук“ с Корк и Нико. А още един час преди това бяха влезли в забутана кръчма, където Корк го завлече, след като загубиха стотина долара на покер с поляци в Грийнпойнт. Всички се засмяха, когато Корк изтърси, че със Сони си тръгват, докато още имат ризи на гърбовете си. И Сони се ухили, макар че преди секунда беше готов да нарече най-внушителния поляк в компанията гаден мръсен измамник. Корк имаше усет за тези настроения на приятеля си, затова го измъкна навън, за да не направи някоя глупост.
Когато седнаха в „При Джук“, Сони още не беше къркан, но малко му оставаше. Потанцува, пийна още една чаша и реши, че му стига.
До вратата го спря приятел на Корк и му каза за Том Хейган. Сони едва не цапардоса момчето, но му тикна петачка в ръката. Хлапето му каза адреса и сега Сони седеше в камиона и зяпаше към апартамента на Кели О’Рурк.
А в апартамента Том се обличаше, докато Кели крачеше из стаята, притиснала чаршаф към гърдите си. Краят на чаршафа се влачеше по пода. Тя беше лишено от грация момиче, затова пък лицето ѝ се отличаваше с красота, в която имаше нещо драматично — безупречна бяла кожа, наситено червени устни и синьо-зелени очи, всичко това обрамчено от ярко червени къдрици. Имаше нещо драматично и в походката ѝ, сякаш играеше сцена от филм и си представяше Том като Кари Грант или Рандълф Скот.
— Защо трябва да си тръгваш? — попита го отново Кели. Със свободната ръка опипваше челото си, все едно проверяваше има ли температура. — Късно е, защо ти щукна да ми се измъкваш?
Том си облече фланелата. Постелята, от която стана преди малко, беше по-скоро койка, а не нормално легло.
— Кукличке… — подхвана той.
— Я не ми викай „кукличке“! — скастри го Кели. Тя се облегна на стената до прозореца и пусна чаршафа да се свлече. Леко изви ханш в изкусителна поза.
Том си закопчаваше ризата, вторачен в нея. В очите ѝ се забелязваше наежено безпокойство, сякаш очакваше нещо стъписващо да се случи всеки миг.
— Ти си най-хубавото момиче, което съм виждал — каза ѝ той.
— О, досега не си бил с някоя по-привлекателна, така ли?
— Другите изобщо не могат да се мерят с тебе — кимна Том.
Тревогата изчезна от погледа ѝ.
— Том, остани тази нощ при мен. Не си отивай.
Той седна на ръба на леглото, поумува и се зае да върже обувките си.

Сони се загледа в релсите по средата на улицата, лъснали от светлината на улична лампа. Отпусна длан разсеяно върху лоста за скоростите, спомняше си как като хлапе седеше на тротоара и зяпаше товарните влакове, минаващи по Единадесето авеню, предшествани от полицай на кон, за да отпъжда от релсите малките деца и пияните. Веднъж зърна мъж с тузарски костюм, застанал върху товарен вагон, помаха му с ръка, но онзи се озъби и плю. Когато попита майка си защо онзи човек се държи така, тя го отпрати с жест.
— Някакъв глупак се изплюл на улицата, а ти реши да питаш мен?! Майко Божия…
И го загърби ядосано — обичайната ѝ реакция след повечето въпроси на Сони. В жилището на семейството той беше вечният досадник, затова прекарваше колкото може повече време навън с децата на съседите.
Сони гледаше сградите отсреща с магазини покрай тротоара и два-три етажа апартаменти над тях и си спомняше детството в този квартал — Адската кухня. Баща му ставаше рано сутрин и потегляше с колата към склада на „Хестър стрийт“. Още работеше там, но сега представата на Сони за работата му беше съвсем друга. Като дете смяташе, че баща му е бизнесмен, съсобственик с Генко Абандандо във фирмата „Генко Пура Олив Ойл“. Тогава забелязваше как другите мъже гледат баща му, само че това го изпълваше с гордост. Неговият баща беше видна особа, предприемач. Затова се отнасяха с такова уважение към него. Сони пък беше най-големият син на този толкова важен човек. Чак когато навърши единадесет години, всичко се промени за него.

В апартамента на Кели О’Рурк неясна фигура се отърка в пердето и го отмести леко. Сони зърна светла ивица, в която се мярна бяло-розова кожа и червеникава коса. Изведнъж сякаш се озова едновременно на две места. Седемнадесетгодишният Сони още зяпаше прозореца на Кели, но единадесетгодишният Сони седеше на аварийната стълба и се взираше в завесите на стаята зад бара на Мърфи. Някои мигове от онази вечер се бяха врязали завинаги в паметта му. Не беше късно — девет и половина, може би десет часа. Тъкмо си беше легнал и чу разговора между баща му и майка му. Тя никога не повишаваше глас, но и за хлапе като Сони нямаше съмнение, че е разстроена или обезпокоена. После вратата се отвори, баща му слезе по стъпалата. В онези години никой не пазеше пред вратата на сградата, не чакаше в големия „Пакард“ или черния осемцилиндров „Есекс“, за да откара баща му. Сони надникна през прозореца и видя как баща му тръгна към Единадесето авеню. Още преди смаляващата се в далечината фигура да свърне зад ъгъла, той се облече и се изсули безшумно по аварийната стълба.
Чак на седмата или осмата пресечка от дома си той започна да се пита какви ги върши. Ако баща му го спипаше, щеше да го напердаши здравата. И защо не? Мотаеше се по улиците във време, когато от него се очакваше да бъде в леглото си. Тревогата го накара да забави крачка, малко оставаше да се върне, но любопитството му надделя. Той смъкна козирката на шапката си почти до носа и продължи след баща си, като внимаваше да върви в по-плътните сенки. Но когато навлязоха в квартала, където живееха ирландци, страхът на Сони стана почти непоносим. Не му разрешаваха да играе по тези улици, а и той не би припарил насам, защото се знаеше, че тук италианчетата могат да си изпросят боя. Беше чувал и стряскащи истории за момчета, които изчезвали в ирландския квартал и след седмици намирали труповете им в река Хъдзън. Но баща му крачеше уверено, пъхнал ръце в джобовете си и вдигнал яката на палтото, защото откъм реката духаше студен вятър. Сони го проследи почти до кейовете.
Баща му поспря под платнен навес пред бара на някой си Мърфи. Сони се шмугна в един тъмен вход и зачака. Баща му влезе в бара, за миг се чуха по-силно смехът и песните вътре, после заглъхнаха. Той се промъкна от сянка към сянка и се притаи точно срещу входа. Виждаше през тесен прозорец до вратата тъмни силуети на мъже, прегърбени край бара.
Не го свърташе, защото не можеше да зърне баща си, и скоро се затича по павирана уличка, после и по осеян с боклуци тесен проход. Сам на себе си не можеше да обясни какво го прихвана. Щукна му, че сигурно има заден вход и би успял да надникне през него. Наистина отзад имаше заключена врата и прозорец, който осветяваше жълтеникаво уличката. Качи се на метална кофа за отпадъци, оттам се покатери по аварийна стълба и скоро лежеше по корем на първата площадка. Вторачи се в задната стая на бара, претъпкана със сандъци и кашони. А баща му стоеше с ръце в джобовете и изглеждаше, че говори спокойно на мъж, вързан за стол с дървена облегалка. Сони позна другия човек, беше го виждал в квартала заедно с жена му и децата му. Въже за простор притискаше смачканото жълто сако към тялото му. Сцепените му устни кървяха, главата му провисваше, все едно беше пиян или задрямал.
Сони различи учуден и Питър Клеменца, седнал на сандък пред мъжа, а Салваторе Тесио стоеше до него, скръстил ръце на гърдите си. Беше свикнал да вижда чичо Сал намръщен, но се стресна от озъбената гримаса на чичо Пит, когото познаваше като вечно засмян, винаги готов да разкаже нов виц.
Зяпаше като омагьосан баща си и приятелите му, наобиколили вързан мъж от квартала. Изобщо не разбираше какво става. После баща му приклекна и докосна с длан коляното на вързания човек, а онзи се изплю в лицето му.
Вито Корлеоне извади кърпичка и си избърса лицето. Пит Клеменца стисна оставения на пода лост и изръмжа:
— Това беше! Ще го очистя тоя тъпанар!
Вито вдигна ръка и лицето на Клеменца се зачерви.
— Мамка му, Вито! Не можеш да се спогодиш с дебелоглав ирландец като тоя.
Вито се взря в окървавения мъж и изви глава към прозореца, сякаш знаеше, че Сони е легнал на аварийната стълба и го наблюдава. Но всъщност не виждаше прашния прозорец. Мислеше за човека, който току-що го заплю, за Клеменца и Тесио. И двамата го гледаха изпитателно. Стаята беше осветена ярко от висящата под тавана гола крушка. През залостената дървена врата се чуваше смях. Той се обърна към вързания мъж.
— Хенри, държиш се неразумно. Наложи се да моля Клеменца да не ти потроши краката…
— Нищо не ви дължа, шибани жабари! — Колкото и да беше пиян, говореше ясно, с напевния говор на ирландците. — Що не се върнете в шибаната си Сицилия и там да си чукате шибаните си любими майчици, а?
Клеменца по-скоро се учуди, вместо да се ядоса, а Тесио поклати глава.
— Вито, няма смисъл да си губим времето.
Клеменца пак хвана по-удобно лоста и Вито отново го възпря с жест. Този път Клеменца изви очи към тавана и избълва дълга италианска псувня. Вито го изчака да свърши и продължи да мълчи, докато Клеменца не го погледна. Чак тогава се вторачи отново в Хенри.
На стълбата Сони обвиваше тялото си с ръце, за да не трепери от студ. Вятърът ставаше по-рязък. Откъм реката долетя ниският вой на корабна сирена. Баща му не беше от най-високите мъже, но беше як, с мускулести рамене и ръце от годините, когато бе работил по прокарването на железопътни линии. Само на побъркан би хрумнало да го заплюе. Сони не можеше да измисли нищо друго, за да проумее някак си необяснимото. Човекът на стола сигурно беше луд. Това поуталожи страховете му от видяното.
Баща му пак приклекна, за да говори на вързания мъж, и в позата му Сони различи търпеливата разсъдливост, с която втълпяваше нещо важно на децата си. Почувства се по-добре, защото явно се опитваше да вразуми смахнатия човек. Очакваше онзи да кимне и баща му да го пусне да си върви. Не се съмняваше, че тъкмо за това са го повикали — да оправи нещата. Всички в квартала знаеха, че умее да решава спорове. Но мъжът на стола започна да се гърчи, лицето му се разкриви от бяс. Приличаше на звяр, който напъва да разкъса въжето, накрая изви глава и отново се изплю в лицето му, изцапа го със собствената си кръв.
Случилото се след това беше последното, което запомни от тази нощ. Има такива спомени от детството, които отначало са странни и загадъчни, но се проясняват с натрупания опит. Тогава Сони се озадачи. Баща му се изправи, изтри храчката, отиде до вратата и застана неподвижно. А чичо Сал извади от джоба на сакото си сгъната калъфка за възглавница. Той беше най-висок от тримата, но ходеше с превити рамене, дългите му ръце провисваха, сякаш не знаеше къде да ги дене. Отиде зад стола и нахлупи калъфката върху главата на вързания човек. Чичо Пит замахна с лоста, а после всичко се размъти в спомените му. Не помнеше друго. Някак си се бе прибрал у дома. Някак си се бе вмъкнал в стаята и в леглото си. Нищо не бе останало в паметта му след сцената с калъфката.
Много дълго не осъзна какво бе видял. Минаха години, преди да сглоби откъслечните си спомени в ясна представа.

А на отсрещната страна на Единадесето авеню над бръснарницата пердето се разлюля и някой го отмести рязко. Показа се Кели О’Рурк. Тя гледаше разсеяно мрака и плъзгаше пръсти по корема си, както често правеше несъзнателно през последните седмици, все едно се опитваше да долови слабичък трепет от новия живот, който се бе зародил в нея. Опипваше още стегнатата си кожа и мускули и се мъчеше да събере разпилените си мисли. Семейството ѝ, братята ѝ вече я бяха загърбили… освен може би Шон. Защо да се притеснява какво ще кажат? Пак бе глътнала едно от сините хапчета в клуба и сега се чувстваше лека и прозрачна, но умът ѝ беше объркан. Пред нея имаше само тъмнина и отражението ѝ в стъклото. Пак беше късно — времето, по което всеки я изоставяше сама. Притисна силно длан към корема си. Колкото и да се стараеше, не успяваше да подреди мислите си.
Том застана до нея и закри прозореца с пердето.
— Стига де, мила, това пък защо го правиш?
— Кое?
— Ами стоиш така пред прозореца.
— И какво толкова? Да не се плашиш, че някой ще те види при мен?
Кели отново закрачи из стаята, ту свеждаше поглед към пода, ту го плъзгаше по стените. И май забрави за присъствието на Том, който ѝ каза:
— Чуй ме. В колежа съм само от няколко седмици и ако не се прибера…
— Стига си мрънкал! — скастри го тя. — Още си хлапе. Знаех си и когато реших да спя с тебе. Впрочем на колко години си? Осемнайсет? Деветнайсет?
— Осемнайсет — отсече Том. — Но ти казвам, че трябва да се върна в общежитието. Ще забележат, ако ме няма сутринта.
Кели си подръпваше ухото и го зяпаше. Двамата мълчаха, вторачени един в друг. Том се питаше какво ли вижда тя. Чудеше се, откакто се доближи небрежно до масата му в „При Джук“ и го покани да танцуват с толкова съблазнителен глас, сякаш го питаше ще легне ли с нея. Чудеше се и когато след няколко танца и само по едно питие го помоли да я придружи до апартамента ѝ. Не бяха говорили много. Той спомена, че е студент в Нюйоркския университет. Тя каза, че в момента не работи и е от голямо семейство, с което не се погажда. Искала да направи кариера в киното. Носеше дълга синя рокля, прилепнала по тялото ѝ от прасците до гърдите, в ниското деколте бялата ѝ кожа се открояваше сред синия сатен. Той обясни, че не е с кола, а е дошъл с приятели. Тя отговори, че няма проблем, защото е дошла с колата си. Той премълча въпроса как безработно момиче от голямо семейство се е сдобило със собствена кола.
Когато спряха на Единадесето авеню, не ѝ каза, че е израснал на десетина пресечки оттук. Щом видя жилището ѝ, веднага се увери, че колата не е нейна, но нямаше време да разпитва, защото скоро се озоваха в леглото. Всичко се случи с непривична за него припряност и сега умът му работеше усилено, за да навакса. Струваше му се, че държанието ѝ се мени непрекъснато — първо съблазнителка, после уязвимо момиче, което не иска той да си тръгне, а сега долавяше някакъв студен гняв. Тя се взираше в него, стиснала зъби. Нещо се промени и у Том. Подготвяше се за следващите ѝ думи, очакваше спор или свада.
— И какъв си ти между другото? — подхвърли Кели. Отстъпи към шкафчето до бялата фаянсова мивка, седна на него и скръсти крака. — Някакъв италианско-ирландски мелез?
— Немско-ирландски — поправи я той. — Защо ти хрумна, че имам италианска кръв?
Кели напипа пакет „Уингс“ на шкафчето, извади цигара и я запали.
— Защото знам кой си — осведоми го тя и направи поредната многозначителна пауза, сякаш играеше роля. — Ти си Том Хейгън. Осиновен си от Вито Корлеоне.
Том се огледа. Евтина стая под наем, дори не беше истински апартамент. Мивка, гардероб до вратата и тясно легло от другата страна. Подът беше отрупан със списания, дрехи, опаковки от сладкиши, празни пакети от „Уингс“ и „Честърфийлд“. Само че дрехите бяха прекалено скъпи за такава обстановка. В ъгъла беше захвърлена копринена блузка, която сигурно струваше повече от месечния наем на стаята.
— Не съм осиновен — пак я поправи той. — Израснах при семейство Корлеоне, но не са ме осиновявали.
— Все тая. Е, какъв си? Ирландче, италианче или нещо по средата?
Том седна на края на леглото. Разговорът несъмнено ставаше делови.
— Значи реши да ме свалиш, защото знаеш нещо за семейството ми, така ли?
— А ти какво си помисли, че много съм си паднала по тебе ли?
— И защо намесваш семейството ми?
— В какво го намесвам? — подсмихна се момичето, което май се развесели най-после.
— В това, че дойдох тук да те изчукам.
— Не си ме изчукал. Аз те изчуках.
Том подритна смачкан празен пакет „Честърфийлд“.
— Тези кой ги пуши?
— Аз.
— Аха… Пушиш и „Уингс“, и „Честърфийлд“?
— „Уингс“ си ги купувам. Когато има „Честърфийлд“, пуша и от тях. — Той мълчеше и Кели добави: — Но вече почваш да се досещаш, както виждам. Продължавай.
— Добре — кимна Том. — С чия кола дойдохме тук? Не е твоя. Не си представям, че имаш кола, а живееш в такава дупка.
— Имаш нюх, хлапе. Вече задаваш правилните въпроси.
— Кой ти купува скъпарските дрешки?
— Право в целта! — възхити се Кели. — Гаджето ми ги купува. И колата е негова.
— Кажи му да те настани в нещо по-свястно — посъветва я ехидно Том и се огледа с престорено тъжно недоумение.
— Знам! — съгласи се Кели с оценката му за стаята. — Не е за вярване, нали? Сигурно ме мрази, щом ме кара да живея тук.
— Поговори с него — повтори Том.
— Я си върви! — сопна се Кели, скочи от шкафчето и се загърна с чаршафа. — Писна ми да си играя с тебе.
Том тръгна към вратата, където бе оставил шапката си на закачалката.
— Чувам, че семейството ти струвало милиони — подхвърли Кели. — Говоря за Вито Корлеоне и бандата му…
— Кели, защо не кажеш направо какво ти се върти в главата?
Тя го отпрати с жест.
— Хайде, тръгвай. Много ти здраве, Том Хейгън.
Той се сбогува учтиво и излезе, но не успя да направи и две крачки, когато вратата се отвори със замах. Кели се изпъчи в тъмния коридор, зарязала чаршафа в стаята.
— Като те гледам — заяви тя, — не сте много корави типове във фамилията Корлеоне.
— Не съм убеден, че точно по мен можеш да съдиш за семейството ми.
— Така ли… — изсумтя Кели, видимо объркана от отговора му. После се върна в стаята, без да затвори плътно вратата.
Том продължи към стълбата.
Щом излезе от сградата, Сони се измъкна от камиона и пресече тичешком улицата. Том посегна към дръжката на вратата, сякаш искаше да се шмугне обратно в коридора, но Сони го сграбчи го за рамото и го избута към ъгъла.
— Ей, идиот! Я ми кажи нещо — искаш да те убият или просто си слабоумен? Знаеш ли с чие момиче си правеше кефа досега? Знаеш ли къде сме?
Сони го завлече в пролуката между две сгради. Сви юмрук, но с усилие, от което зъбите му изскърцаха, се сдържа да не го цапардоса.
— Пак те питам — знаеш ли с чие момиче се изчука преди малко?
— Не знам.
— Тая е гаджето на Лука Брази, тъпако!
— Кой е Лука Брази?
— Хич не ти трябва да знаеш. Той ще ти откъсне ръката и ще те пребие до смърт с нея, ако го погледнеш накриво. Познавам яки типове, които се боят до припадък от Лука. А ти се чукаш с гаджето му.
— Добре, сега е твой ред да отговориш. Какво търсиш тук, по дяволите?
Сони го награби с ръка през раменете и се взря в очите му.
— Как беше с нея, а? Мацето си е трепач, признавам… Какво си правил в „При Джук“?
— Ти как научи, че съм бил там?
— И аз отидох там, но след тебе.
— Добре де, а ти какво си правил в „При Джук“?
— Затваряй си устата да не те прасна! Аз не уча в колеж и не трябва да залягам над учебниците.
— Събота вечер е — напомни Том.
— Вече не е — възрази Сони. — Неделя сутрин е. Господи… — въздъхна той, сякаш чак сега осъзна колко е късно. — Уморен съм.
Том се измъкна от ръката му и нагласи шапката над челото си. Още виждаше Кели, която се размотаваше из стаичката си, повлякла чаршафа, сякаш знаеше, че би трябвало да се прикрие с него, но не разбираше защо да си прави труда.
Чувстваше се стъписан от това, което се случи. Все едно се бе пренесъл в живота на някой друг. Някой като Сони.
Зад каруца, която ги подмина, избуча двигателят на кола. Шофьорът се загледа към тротоара, натисна газта и изпревари каруцата.
— Къде отиваме? — попита Том. — Късно е за разходки.
— Имам кола.
— Как тъй имаш кола?
— На гаража е. Позволяват ми да я използвам.
— И къде си я оставил, по дяволите?
— На няколко пресечки оттук.
— И защо трябваше да я зарязваш толкова далече, ако си знаел къде съм…
— Наистина си слабоумен! — Сони чак разпери ръце от изумление. — Защото сме на територия на Лука Брази. И на ония О’Рурк, и на още цял куп побъркани ирландци.
— Добре де — Том тръгна до него. — Отидох в „При Джук“ с едни момчета от общежитията. Щяхме да потанцуваме, да пийнем по едно-две и да се приберем. Но идва при мен онази кукла, кани ме на танц и докато се опомня, вече съм в леглото с нея. Не знаех, че е гадже на Лука Брази, заклевам се.
— Майко Божия! — поклати глава Сони и посочи черен „Пакард“, паркиран под улична лампа. — Тази е моята.
— Тоест на гаража?
— Влизай и млъквай.
В колата Том седна отзад и наблюдаваше Сони, който остави филцовата си шапка на предната седалка и извади ключ от джобчето на жилетката си. После извади и пакет „Лъки Страйк“, запали цигара и я сложи в пепелника, вграден в полираната дървения на таблото.
— Значи ти позволяват да се размотаваш с такава кола в събота вечер? — подхвърли Том.
Сони подкара, без да му отговори.
— При общежитията ли ще ме оставиш?
— Отиваме в моята квартира. Ще останеш при мен тази нощ. Ти помисли ли изобщо какво ще правиш?
— Ако онзи Лука научи ли?
— Да.
Том зарея поглед към прозорците над уличните лампи. Почти всички бяха тъмни.
— И как ще научи? — промърмори накрая. — Тя няма да му каже.
— Том, ако Лука те подгони, тогава татко ще трябва да подгони него. И ще си навлечем война. Защото твърде лесно си смъкваш гащите.
— Стига бе! — облещи се Том. — Тя няма да му каже.
— Откъде знаеш? — погледна го Сони снизходително. — Ами ако иска да го накара да ревнува?
— Пълна щуротия…
— Прав си, но току-що ми каза, че била смахната. Бездруго жените не са наред в главата. Особено ирландките — всички са изтрещели по рождение.
Том се подвоуми и въздъхна:
— Не мисля, че тя ще му каже. Но ако го направи, ще се наложи да споделя с татко.
— И каква е разликата — в единия случай ще те убие Брази, в другия — татко!
Том сви рамене.
— Какво друго да направя? Дали пък да не си намеря оръжие…
— И какво ще направиш с него? Най-много да се гръмнеш сам в крака.
— Сещаш ли се за нещо друго?
— Не — ухили се Сони и разтресе колата със смеха си.
— Много си забавен — завъртя глава Том. — И все пак се хващам на бас, че тя няма да му каже.
— Сигурно — смили се Сони. — Но дори да направи тази глупост, татко все ще измисли нещо. Вярно, дълго ще си му черен в очите, но поне няма да позволи на Лука да те затрие. Но ако научат братята ѝ.
Сони пак прихна неудържимо.
— Много весело — каза Том.
— Извинявай, но това си е голям майтап. Значи не си чак толкова съвършен. Нашето добро момченце си падало и по пороците.
— Между другото, мама се тревожи за тебе. Намерила петдесетачка в панталона ти, който си донесъл за пране.
Сони удари с длан по волана.
— Ето къде била проклетата банкнота! Казала ли е на татко?
— Не, знаеш каква е тя. Не говори излишно, не задава въпроси. Само че се тревожи.
— И какво направи с парите?
— Даде ги на мен.
Сони го изгледа косо.
— Не се наежвай, пазя ти банкнотата.
— Тя защо се тревожи? Аз работя. Кажи ѝ, че съм спестил парите.
— Я стига. Говорим за петдесет долара.
— А защо не ме е попитала откъде ги имам?
Том се облегна на седалката, сякаш разговорът със Сони го изтощи окончателно. Спусна прозореца докрай, за да се охлади.
— Мама не те е попитала — подхвана той, — защото не пита и татко как вече притежаваме цяла сграда в Бронкс, след като допреди няколко години живеехме шестима в апартамент с две спални на Десето авеню. Защото не го пита и как всички обитатели на сградата по някаква случайност работят за него. Не го пита и защо пред входа винаги има по двама души, които следят кой минава.
Сони се прозя и прокара пръсти през къдравите си кичури, които едва не му влизаха в очите.
— И в бизнеса със зехтин има опасности…
— А ти защо имаше петдесетачка в джоба? — не мирясваше Том. — И защо си облякъл този раиран костюм, с който приличаш на гангстер? И защо — ръката му се пъхна ловко под сакото на Сони — носиш пистолет?
— Том, я ми кажи нещо. Според тебе мама наистина ли вярва, че татко се занимава само с продажби на зехтин?
Том мълчеше и чакаше.
— Нося това пушкало — продължи Сони, — защото моят брат можеше да загази и да има нужда от човек, който да го отърве.
— Откъде се сдоби с него? Татко ще ти откъсне главата, ако се занимаваш с това, в което вече те подозирам. Какво те е прихванало?
— Питам те сериозно. Според тебе мама вярва ли, че татко продава зехтин?
— Но той наистина продава зехтин. Според тебе с какво се занимава?
Сони го изгледа красноречиво: „Не се дръж като идиот.“
— Не знам в какво вярва мама — намусено отвърна Том. — Знам само, че ме помоли да поговоря за тези пари.
— Обясни ѝ, че съм ги спестил от заплатите си в гаража.
— Ти още ли работиш там?
— Да.
— За бога, Сони! Мама цял живот се тревожи за татко, но не е задължително да се тревожи и за децата си. Аз уча в колеж. Ти имаш свястна работа в гаража. Фредо, Майкъл и Кони още са хлапета. И мама може да спи спокойно нощем, защото не се притеснява за децата си, както се бои всеки миг какво може да се случи с татко. Помисли си за това.
Сони спря колата до тротоара пред някакъв гараж. Изглеждаше сънлив и отегчен.
— Пристигнахме. Хайде, мой човек, отвори гаража да вкарам колата.
— Само това ли ще ми кажеш?
Сони опря глава на волана и затвори очи.
— Уморен съм.
— Уморен си, значи…
Том го гледаше и чакаше, но скоро се увери, че Сони ще заспи всеки миг. Хвана го за косата и леко разтърси главата му.
— Какво има? Отвори ли гаража?
— Имаш ли ключ за него?
Сони му даде ключа и Том се измъкна от колата. Огледа улицата. Сега бяха на цяла пресечка от блока, където Сони живееше под наем. Зачуди се дали да попита брат си защо прибира колата в този гараж, а не я паркира пред блока. Отказа се и отиде да отключи.




3


Сони потропа, отвори вратата и успя да направи само две крачки навътре в бъркотията, преди сестра му Кони да изпищи името му и да се метне в прегръдката му. Ярко жълтата ѝ рокличка беше изцапана, явно от падане. Тъмни кичури се измъкваха от двете червени панделки и гъделичкаха лицето му. Зад него Том затвори вратата, за да не я затръшне течението. Есенният вятър размяташе листа по стъпалата пред дома на Корлеоне, където Дебелия Боби Алтиери и Джони Ласала, бивши боксьори от Бруклин, стояха пред входа, пушеха и обсъждаха мачовете на „Джайънтс“.
Кони обви с ръчички шията на Сони и лепна влажна целувка на бузата му. Майкъл играеше на дама с Поли Гато, но скочи да посрещне братята си Фредо дотърча от кухнята. В големия апартамент се бе събрала същинска тълпа в този съботен следобед. Оглушителна гълчава от приветствия посрещна Сони и Том.
В кабинета над широката дървена стълба Генко Абандандо се надигна от коженото кресло и затвори вратата.
— Сони и Том дойдоха най-после — отбеляза той, макар че всички в кабинета чуха имената им.
Вито, седнал на стол с висока облегалка зад бюрото, потропа с пръсти по коляното си.
— Хайде да приключваме по-бързо. Искам да видя момчетата.
— Казах вече — продължи Клеменца, — Марипоза така е настръхнал, че ще вземе да се гътне от удар.
Клеменца беше оплешивяващ тантурест мъж със закръглено лице. Тялото му запълваше креслото до Генко. На масичката между тях имаше бутилка анасонлийка и две чаши.
Салваторе Тесио, четвъртият в стаята, стоеше до прозореца с изглед към авеню „Хюз“.
— Емилио Барзини изпрати един от хората си да поговори с мен — съобщи той.
— И при мен изпрати човек — добави Пит Клеменца.
Вито ги изгледа учудено.
— Нима смята, че ние крадем неговото уиски?
— Не — отрече Генко, — прекалено умен е, за да си го мисли. Марипоза си е втълпил, че ние крадем от тяхното уиски, а Емилио само предполага, че знаем кои са крадците.
— Как е възможно глупак като Марипоза да се издигне толкова? — промърмори Вито.
— Емилио работи за него — напомни Тесио.

— При него са братята Барзини, братята Розато, Томазино Чинкемани, Франки Пентанджели — изброи Клеменца. — С такива
капо…

Не довърши изречението, но жестът подсказваше, че има високо мнение за тези корави мъже.
— Марипоза е близък с хората в Чикаго. И фамилията Таталия му е в джоба. Има на своя страна политици и видни бизнесмени — Вито разпери ръце. — За какво ми е да го правя свой враг, като му отмъкна някой и друг долар?
— Приятел е на Капоне, и то отдавна — вметна Тесио.
— Преместиха Капоне в Алкатрас — вдигна рамене Клеменца. — Сега Франк Нити се разпорежда в Чикаго.
— Нити си въобразява, че се разпорежда в Чикаго — уточни Генко.
Вито въздъхна шумно и другите трима се смълчаха незабавно. На четиридесет и една години във външността му се бяха запазили много младежки черти — тъмната коса, мускулестите рамене и ръце, мургавата кожа без бръчки. Макар че с Клеменца и Генко бяха почти връстници, те изглеждаха по-възрастни от него. А пък Тесио сякаш се бе родил стар.

— Генко,
консилиери…
 — започна Вито. — Възможно ли е той да е чак толкова глупав? Или е намислил нещо?

Генко умуваше съсредоточено, ръцете му сякаш подхвърляха невидима топка пред корема му. Този слабоват мъж с гърбав нос винаги имаше изнервен вид. Често пускаше по две таблеткки „Алка Зелцер“ в чаша вода, която опразваше на един дъх.
— Джузепе Марипоза не е толкова глупав, че да не усети накъде духа вятърът — започна той. — Знае, че със забраната на алкохола ще се свърши. Тази история с Лаконти показва, че той иска да командва парада, когато Законът Волстед бъде отменен. Да не забравяме обаче, че враждата му с Лаконти не е приключила…
— Лаконти е мъртвец — прекъсна го Клеменца, — просто още не го е проумял.
— Още не е мъртъв — прокашля се Генко. — Не бива да подценяваме човек като Розарио Лаконти.
Тесио поклати глава, сякаш думите, които щеше да изрече, го наскърбяваха.
— Смятай го за труп. Повечето му хора вече се подчиняват на Марипоза.
— Ще го смятам за труп, когато умре! — озъби се Генко. — А случи ли се това, лошо ни се пише! Щом премахнат забраната на алкохола, Марипоза ще ни смачка и ще си отреже още по-голямо парче от тортата. Фамилията Марипоза ще бъдат най-силните и в Ню Йорк, и навсякъде.
— Освен в Сицилия — възрази Клеменца.
Генко не му обърна внимание.
— Но както вече казах, Лаконти не е умрял… и докато Марипоза не му види сметката, това си остава най-голямата му грижа. — Генко кимна към Тесио. — Смята, че ти му отмъкваш пратките. — Обърна се към Клеменца. — Или ти. Или пък ние — погледна накрая към Вито. — Но не се кани да затъва в разправии с нас, докато не приключи с Лаконти. Само иска кражбите да спрат.
Вито отвори чекмедже, извади кутия пури „Нобили“ и махна опаковката на една.
— Съгласен ли си с Генко? — обърна се той към Клеменца.
— Марипоза няма никакво уважение към нас — изсумтя Клеменца и скръсти ръце на шкембето си.
— Той не уважава никого — сви рамене Тесио.
— За него ние сме сбирщина мухльовци — продължи Клеменца и се размърда неловко на креслото. — Също като онези ирландски бандитчета, на които отне бизнеса. Не ми се вярва да го притесняват разправиите с нас. Има си предостатъчно биячи и стрелци.
— Така е. — Генко допи ракията си. — Не оспорвам, че е глупав, че не ни уважава. Но неговите капо не са глупаци. Те ще го убедят първо да довърши Лаконти. Дотогава тези кражби си остават за него досадна дреболия.
Вито погледна към Тесио, който каза:
— Той не знае кой му отмъква стоката. Затова размаха юмрук под нашите носове. След това ще чака да види какво ще стане.
Личеше, че Генко трудно запазва спокойствие.
— Вито… Той ни казва ясно — ако крадем от него, трябва да спрем. Ако не сме ние, най-добре ще е да научим кои са крадците и да прекратим кражбите. За да опазим собствените си кожи. Неговите капо знаят, че не сме тъпанари и няма да си търсим белята заради дребни печалби. Но искат те да се занимават с Лаконти, а ние да им свършим мръсната работа с крадците. Хващам се на бас, че тъкмо Емилио Барзини е измислил как да ни постави натясно. Моля те да помислиш за това, Вито!
Вито го изчака да се овладее.
— Значи вече работим за Джо Марипоза… И как тъй — зададе въпроса си и на тримата пред него — още не се знае кои са крадците? Нали продават откраднатото уиски на някого?
— Продават го на Лука Брази — обясни Клеменца, — а той го пробутва на долни кръчмички в Харлем.
— Ако е така, защо Марипоза не се обърне към него?
Клеменца и Тесио се спогледаха, като че всеки се надяваше другият да отвори уста пръв. Генко не се стърпя:
— Лука Брази е същински звяр. Огромен мъжага, по-як от десетима наведнъж. Марипоза се страхува от него. Всички се страхуват от Лука Брази.
— Все едно е демон, излязъл от ада — подсмихна се Вито. — Защо едва днес чувам за този звяр?
— Той се занимава само с дребни далавери — каза Генко. — Има си банда от четири-пет момчета. Правят обири, въртят и нелегални залози, които отнеха на ирландците. Не ламтят за повече.
— Къде е територията му? — попита Вито.
— В ирландските квартали около Десето и Единадесето авеню, както и в Харлем.
— Добре — кимна Вито. — Ще видя какво може да се направи с този „демон“. Има ли друго?
— Прегладнял съм — заяви Клеменца, — но не мога да остана. Вкъщи ще дойдат роднините на жена ми. Пресвета Дево… — въздъхна той.
Генко се засмя, дори Вито едва прикри усмивката си. Жената на Клеменца беше едра колкото него, но още по-неотстъпчива. А нейното семейство пък беше прочуто със своята свадливост и вечните спорове за всичко от бейзбола до политиката.
— Бездруго се заприказвахме за ирландците — обади се Тесио, — затова да вметна нещо. Чувам, че някои опитват да се организират. Казаха ми, че е имало разговори между братята О’Рурк, братята Донъли, Пит Мъри и други. Не са доволни, че са изтласкани от бизнеса.
Вито завъртя глава нехайно.
— Единствените ирландци, които могат да ни създадат проблеми засега, са ченгета и политици. Хората, за които говориш, са улични побойници. Опитат ли да се организират, накрая ще се напият и ще се изтребят помежду си.
— Но могат да ни навлекат главоболия — настоя Тесио.
Вито се взря в Генко, който кимна на Тесио:
— Дръж ги под око. И ако чуеш още нещо…
Вито се надигна от стола — недвусмислен знак, че разговорът е свършил. Угаси пурата си в кристалния пепелник, изпи последната глътка от чашата си и тръгна след Тесио надолу по стълбата.

Тази вечер домът му беше пълен с роднини и приятели. В хола под стълбата Ричи Гато, Джими Манчини и Ал Хатс обсъждаха гръмогласно последните бейзболни мачове. Щом зърна Вито, Манчини се изправи почтително, другите веднага направиха същото.
Сони излезе от кухнята, след него се показа Урсула Гато, която бършеше пръстите си с червена кърпа. Макар че тепърва навлизаше в четвъртото си десетилетие, едрогърдестата и гласовита Урсула вече се държеше като възрастна жена.
— Татко, как си? — подвикна Сони, провря се в гъмжилото и прегърна Вито, който го потупа по бузата.
— Какво става в работата?
— Всичко е наред. — Сони посочи към трапезарията, откъдето идваше Том Хейгън с Кони в ръцете си, следван по петите от Фредо и Майкъл. — Виж кого намерих.
— Здравей, татко! — каза Том, остави Кони на дивана и дойде при Вито.
Вито го прегърна и го раздруса леко за раменете.
— Какво правиш тук, нали трябваше да учиш?
Кармела излезе от кухнята, понесла огромно блюдо с антипасто.
— Той има нужда от истинска храна! — заяви тя безпрекословно. — Ще му изсъхне мозъкът от боклуците, с които ги тъпчат там! Хайде! — подкани тя Том да отидат в трапезарията.
Остави блюдото на дългата маса, която всъщност се състоеше от две долепени обикновени маси, застлани с покривки на червено-зелени карета.
Тесио и Клеменца се сбогуваха сърдечно с всички и си тръгнаха. Вито побутна Том към трапезарията, където другите мъже и момчета вече се настаняваха около масата, а жените носеха още блюда антипасто, панери с хляб и шишета със зехтин и оцет.
На килима в хола Кони си играеше с Луси Манчини, която ѝ беше връстница, но вече тежеше двойно повече от нея. А осмокласникът Майкъл бе привлякъл вниманието на всички около масата. Опираше лакти на масата, докато обясняваше сериозно, че подготвял „много важен проект“ по американска история, който трябвало да предаде в края на учебната година. Обмислял дали да не пише за петте вида въоръжени сили — армията, морската пехота, флота, авиацията и бреговата охрана. Фредо, който беше в девети клас, му подвикна:
— Ей, тъпчо, откога бреговата охрана е част от въоръжените сили?
Майкъл изви глава към него за миг.
— Откакто я има.
И веднага впери поглед в баща си.
— Дрън-дрън! — разпали се Фредо. Размахваше едната си ръка, с другата опъваше тирантите си. — Бреговата охрана не е истинска войска.
Майкъл се облегна спокойно на стола си и този път се вторачи в своя брат:
— Явно има грешка в брошурата, която ми дадоха в наборната служба.
Мнозина се разсмяха и Фредо извика на баща си:
— Татко, бреговата охрана не е част от въоръжените сили, нали?
Седнал в челото на масата, Вито си наля червено вино от каната до чинията му. Законът Волстед още не беше отменен, но нямаше италианско семейство, което да не поднася вино на масата в неделя. Сипа и на Сони, седнал вляво от него. Отдясно беше празният стол на Кармела, която продължаваше да шета в кухнята с другите жени.
Том обгърна с ръка раменете на Фредо и отговори вместо Вито.
— Майки е прав. Само че бреговата охрана не участва в големи сражения като останалите видове въоръжени сили.
— Видя ли? — сопна се Фредо на Майкъл.
— Впрочем — съобщи Майкъл на всички около масата, — аз бездруго сигурно ще пиша за Конгреса.
Вито му кимна и каза:
— Може някой ден и тебе да изберат в Конгреса.
Майкъл се усмихна, Фредо пък промърмори нещо под носа си. Кармела и другите жени донесоха два внушителни съда с равиоли в доматен сос и чинии с месо и зеленчуци. Всички заговориха оживено, щом видяха храната. Вито вдигна чашата си.

— 
Салуте!

Другите отвърнаха на наздравицата и се захванаха с неделните гозби.
Както си му беше присъщо, Вито не говореше много, докато се хранеше. Семейството и приятелите му бърбореха, а той дъвчеше бавно, за да се наслади на вкуса, на чудесното вино, докарано чак от старата родина, за да е по-приятно празничното събиране. Не му харесваше как други, особено Сони, се тъпчат припряно и по-скоро се залисват с приказки, отколкото да се радват на храната. Но той прикриваше раздразнението си зад маската на учтив интерес. Знаеше, че е особнякът в тази компания. Харесваше му да прави нещата едно по едно, да се съсредоточава. Имаше не една разлика между него и хората, сред които израсна. Съзнаваше и това. Имаше доста строги разбирания за приличие, а собствената му майка и повечето други жени с удоволствие ръсеха груби простотии за секс. Кармела разбираше съпруга си и внимаваше какво говори пред него. Но веднъж той минаваше край кухнята и я чу как се заяжда мръснишки със сексуалните предпочитания на някаква нейна позната. Не можа да се отърси от досадата си дни наред. Вито беше сдържан, а живееше сред хора, прословути с първичната свобода на емоциите си, поне когато бяха със семействата и приятелите си. Хранеше се бавно и слушаше. И то внимателно.
— Вито… — обади се Кармела по някое време. Опитваше се да изглежда спокойна, но усмивката ѝ напираше. — Може би искаш да кажеш нещо на всички тук?
Той докосна ръката ѝ и огледа седящите около масата. Семействата Гато, Манчини и Абандандо го гледаха очакващо, също и неговите момчета — Сони и Том, Майкъл и Фредо. Дори Кони, седнала в другия край до приятелката си Луси, изгаряше от нетърпение.
— Щом сме се събрали, моментът е добър да ви кажа, че купих парцел на Лонг Айлънд, на който ще бъдат построени къщи за моето семейство и за някои от най-близките ми приятели и съдружници. — Той кимна към Абандандо. — Генко и семейството му ще живеят с нас. Надявам се догодина по това време да се преместим в новите си домове.
Другите се смълчаха. Само Кармела и Алегра Абандандо се засмяха, защото и двете вече бяха разгледали парцела и чертежите. Останалите не знаеха как да реагират.
— Татко, за собствен квартал ли говориш? — промълви Том. — Всички къщи на едно място, така ли?
— Парцелите са шест и след време на всички ще бъдат построени къщи. Засега се строят за нас, Абандандо, Клеменца и Тесио, както и за наши сътрудници, когато е необходимо да са наблизо.
— Има стена около мястото — добави Кармела. — Като замък е.
— Тоест като крепост? — обади се Фредо.
— Да — прихна майка му.
— Ами училището? — сети се Майкъл.
— Не се тревожи — успокои го Кармела. — Ще завършиш учебната година в сегашното училище.
— Може ли да видим мястото? — разпищя се Кони. — Кога ще отидем?
— Скоро — отговори Вито. — Ще си направим пикник. Ще останем там по-дълго.
Анита Колумбо промълви:
— Бог ви е благословил със сполука, но ще ни липсвате. — Тя събра длани пред себе си, сякаш се молеше. — Кварталът няма да е същият без Корлеоне.
— Винаги ще бъдем близо до приятелите си — успокои я Вито.
Сони, който остана учудващо безмълвен, изведнъж се Усмихна лъчезарно на Анита.
— Не се безпокойте, госпожо Колумбо. Нима си помислихте, че ще стоя настрана от вашата прекрасна внучка?
Всички посрещнаха с гръмогласен смях дързостта му… освен Сандра, Вито и самата госпожа Колумбо. Когато смехът стихна, Вито каза на Анита:
— Синьора, моля ви да му простите. Родил се е с добро сърце, но е прокълнат да има голяма уста. — Той плесна леко по тила Сони.
Думите му и благият шамар отново разсмяха седящите около масата, дори Сандра се усмихна плахо, но изобщо не заличаха студенината в погледа на баба ѝ.
Джими Манчини, едър мускулест мъжага малко над трийсетте, вдигна чашата си.
— За Корлеоне. Дано Бог ги благослови и бди над тях. Дано фамилията преуспява и процъфтява.
Изрече сърдечно „салуте“ и опразни чашата. Всички направиха същото.




4


Оставаха пет минути до полунощ. Сони отиде в банята и застана пред огледалото. Носеше тъмна риза, черен панталон и черни кецове „Нат Коулмън“ — своеобразна униформа. Той бе решил, че всички от неговата банда ще бъдат с еднакви дрехи. Така по-трудно биха ги различили един от друг. Не харесваше кецовете, защото им придаваха още по-хлапашки вид, а бездруго най-възрастният сред тях беше само на осемнадесет. Корк обаче настояваше, че с кецове могат да тичат по-бързо, без да се подхлъзнат някъде. Затова се съгласи. Корк беше висок само метър и седемдесет, едва ли тежеше повече от шейсетина килограма, но никой нямаше желание да се спречква с него. Сони също. Освен с невероятен инат Корк се отличаваше с дясно кроше, което лесно поваляше в несвяст и яки мъже. И главата му си я биваше. Апартаментът му беше задръстен от кашони с книги.
Открай време четеше много.
Сони взе тъмносиньо яке от закачалката на входната врата, нахлузи вълнена шапка, която покри рошавите му къдрици. Озърна се към часовника, който тъкмо отбелязваше първата минута след полунощ, и изтича надолу по стъпалата към „Мот стрийт“. Щом се увери, че никой не се мярка на улицата, шмугна се в плетеницата от задни улички и продължи към „Бакстър“. Там го чакаше Корк зад волана на черен „Наш“.
— Нервен ли си?
— Малко — призна Корк и подкара бавно, — но няма нужда да ръсим такива приказки пред другите, нали?
Сони посочи напред, където двамата Ромеро ги чакаха. Момчетата се наместиха на задната седалка. Вини и Анджело бяха близнаци и обикновено Сони успяваше да ги различи само когато се вглеждаше отблизо. Но Вини вече се бе подстригал късо и това му придаваше по-грубиянски вид от Анджело, който пък се сресваше старателно на път. Само че с шапки на главите разликата беше само в няколкото кичура, подали се над челото на Анджело.
— А стига бе — поклати глава Корк. — Цял живот ви познавам, но така облечени, да пукна, ако мога да ви различа.
— Аз съм умният — обади се Вини.
— Аз пък съм хубавият — добави Анджело.
И двамата се засмяха.
— Ей, подмина пресечката! — усети се изведнъж Сони, който се бе обърнал към задната седалка.
— Къде трябваше да завия? — сепна се Корк.
— Преди перачницата. Да не си сляп?
— Сляп съм бил… Зазяпах се, това е.
Корк вкара колата на заден ход в тясната улица и изключи двигателя и фаровете.
Съвсем скоро се открехна крива врата и Нико Ангелопулос се измъкна между препълнени кофи за боклук, следван от Стиви Дуайър. Нико беше с два-три сантиметра по-нисък от Сони, но стърчеше над останалите и имаше тялото на издръжлив бегач. Стиви пък беше нисък и набит. И двамата носеха дълги черни раници, които явно им тежаха.
Нико се намести на предната седалка, извади автомат от раницата си и го даде на Сони, който хвана приклада, а пръстите на другата му ръка се обвиха около удобната дръжка. Черният метален пълнител му напомняше за кутия с филмова лента.
— От Вини Костюмаря в Бруклин ли ги взехте?
— Да, както ти ни каза.
— Не споменахте името ми, нали?
— За бога, да не съм си загубил ума?!
— Ако се разбере, че и аз съм в играта, ще ни попилеят — натърти Сони.
— Да, да, знаем — махна с ръка Корк, включи двигателя и подкара. — Приберете тези неща, да не си докараме белята с някое ченге по улиците.
Сони пъхна автомата в раницата.
— Колко пълнители имаме?
— По един на всеки автомат и по един резервен.
Сони подхвърли на близнаците:
— Ей, смотльовци, ще се справите ли с оръжията?
— Знам как се натиска спусък — ухили се Анджело.
— Хайде да повторим — продължи Сони. — Най-важното е да стане като предишния път — бързо и с трясък, за да се объркат всички освен нас. Чакаме да натоварят камиона. Има кола отпред и друга кола отзад. Щом ни подмине водещата кола, Корк ще препречи пътя на камиона. Вини и Анджело ще ръсят олово на поразия. Стреляйте по-нависоко, да не убием някого наистина. Аз и Нико изскачаме от кабината, за да докопаме шофьора и другия до него. Стиви ще провери има ли някой в каросерията. Щом вземем камиона, тръгваме по пресечката. Корк ще кара след нас, а Вини и Анджело продължават пукотевицата. — Той се обърна към братята Ромеро: — Ако ни подгонят, стреляйте по гумите и двигателя. Всичко трябва да свърши за една минута. Отмъкваме камиона с много шумотевица, преди ония да се опомнят. Разбрахме ли се?
— То се знае — кимнаха близнаците.
— Помнете, че те не знаят какво става, но ние знаем. Трябва да ги стъписаме.
Всички се смълчаха.
Сони пъхна ръка в раницата и опипа метала и дървото на един автомат. Откакто подслуша разговора на Еди Велтри и Дебелия Джими, двама от хората на Тесио, си мечтаеше за тази нощ. Те само споменаха за тези доставки, но той научи, че има уиски от Канада, което разтоварват на кейовете „Кенърси“, а стоката е на Джузепе Марипоза. Останалото беше лесно. Размотаваше се на кейовете с Корк и накрая видяха две коли „Хъдзън“ до малък камион „Форд“ с тъмносиньо покривало на каросерията. Няколко минути по-късно два бързи катера спряха до пристана и неколцина мъже започнаха да пренасят дървени сандъци към камиона. Само след двайсетина минути катерите се отдалечиха. Изобщо не се мярнаха ченгета. Марипоза им плащаше добре. Случи се във вторник вечерта. Същото се повтори следващия вторник. Проследиха товаренето и трети път, вече бяха готови за удара. Не очакваха изненади и предполагаха, че никой няма да окаже сериозна съпротива. Кой би искал да легне в ковчега заради някакви сандъци с бутилки?
Когато се добраха до пристанището, Корк угаси фаровете и продължи съвсем бавно по тъмен проход между някакви хамбари. Двете коли и камионът бяха спрели на същото място. Сони свали прозореца от своята страна. Двама мъже с костюми и бомбета се облягаха на предната броня на първата кола, пушеха и си приказваха. Той дори чуваше тихия им разговор, макар че не различаваше думите. Имаше още двама в кабината на камиона. Те носеха якета и вълнени шапки, приличаха на хамали.
Няколко минути по-късно катерите се приближиха.
Четирима мъже се покатериха на пристана. Двамата с костюмите отидоха при тях, обсъдиха нещо и единият застана в края на кея. Наблюдаваше разтоварването. Другият беше при камиона. Двайсетина минути по-късно товарачите затвориха задния капак на камиона. Катерите вече се връщаха в залива.
— Сега сме ние — ухили се Корк.
Сони хвана дръжката на вратата. Сърцето му биеше бясно. Първата кола потегли, следвана от камиона и втората кола. Корк засили оборотите на двигателя.
— Още мъничко — спря го Сони и каза на останалите: — Помнете — бързо и шумно.
После всичко се случи точно както той го бе измислил. Корк прегради пътя на камиона със своя „Наш“, а Вини, Анджело и Стиви изскочиха от колата и автоматите в ръцете им загърмяха оглушително.
След секунда Сони скочи на стъпенката до кабината на камиона, отвори рязко вратата и издърпа шофьора на паважа. Докато се намърда зад волана, Нико вече седеше до него и крещеше:
— Тръгвай де, тръгвай!
Сони не можеше да прецени дали някой отвръща на стрелбата. Шофьорът, когото изхвърли от кабината, бягаше с пъргавината на хрътка. Зад него в камиона загърмя отново автомат и той се увери, че Стиви си е свършил работата. За миг зърна как някой скочи от кея във водата. Задните гуми на спрелия по-нататък „Хъдзън“ бяха простреляни и фаровете светеха леко нагоре. Шофьорът на водещата кола не се виждаше никъде и Сони допусна, че се е смъкнал на пода под волана. Неудържимо се разкикоти, докато караше камиона по тясната уличка. В огледалото виждаше Анджело и Вини, стъпили от двете страни на черния „Наш“. Държаха се с по една ръка, с другата продължаваха да стрелят нагоре.
Сони мина по маршрута, който бяха определили предварително. Корк го следваше с колата. Времето за стрелба мина. Той попита Нико:
— Видя ли Стиви да се качва отзад?
— Видях го. Стреляше на поразия над кея.
Докато сърцето на Сони успокояваше ритъма си, той вече броеше мислено пари. Сандъците с канадска пиячка бяха наредени на няколко пласта отзад. Пресметна, че са приблизително три хилядарки. И каквото успеят да вземат за камиона.
Нико сякаш прочете мислите му.
— Според тебе колко ще изкопчим?
— Надявам се да има по петстотин на човек. Зависи как ще се спазарим…
Нико се ухили.
— Аз си пазя моя дял от обира на заплатите. Напъхах парите в дюшека.
— Защо? — учуди се Сони. — Не си намираш мацки, за да ги харчиш?
— Чакам да срещна някоя по-алчна — пак се подсмихна Нико.
Много момичета казваха, че Нико прилича на актьора Тайрън Пауър. През последната година в гимназията той се сближи с Глория Съливан, но нейните родители ѝ забраниха да се среща с него, защото го смятаха за италианец. Тя им обясни, че е грък, което изобщо не уталожи враждебността им. Оттогава Нико не се заглеждаше много в момичетата.
— Я да отидем утре в „При Джук“ — предложи Сони — и да си намерим по някоя, за която да се охарчим.
Нико пак се усмихна, но не продума.
Сони се зачуди дали да му каже, че и той е запазил почти непокътнат своя дял от обира на заплатите и че също държи парите в дюшека. Плячката от обира беше около седем хиляди, паднаха се почти по хиляда и двеста на всеки — предостатъчно пари, за да се уплашат и да кротуват няколко месеца. А и за какво би могъл да ги похарчи? Вече си бе купил кола и купчина засукани дрешки, но още разполагаше с няколко хиляди. Не ги преброи точно нито веднъж. Не изпитваше удоволствие да зяпа пачките. Тикаше ги в дюшека и когато имаше нужда, вземаше. Преди големия удар със заплатите имаше главозамайващи седмици на подготовка, но не му хареса врявата, която се вдигна след това. На Другата сутрин новината беше на първите страници в „Ню Йорк таймс“, „Америкън“ и „Мирър“, всички говореха за това седмици наред. Когато плъзна слухът, че бандата на Дъч Шулц е извършила обира, на Сони му олекна. Изобщо не му допадаше да умува какво ще се случи, ако баща му научеше. И все пак понякога си представяше как му казва: „Стига де, татко! Знам всичко и за твоя бизнес“. Репетираше тези разговори неуморно. „Татко, аз пораснах!“ Или да опита иначе? „Татко, аз измислих как да оберем заплатите в „Тайд Уотър“! Признай, че се справих както трябва!“
Да, успяваше да съчини своите реплики, но не знаеше как би отговорил баща му.
— Голям майтап! — обади се Нико, който го бе оставил да се съсредоточи, докато шофираше из улиците на Бронкс. — Видя ли как оня се хвърли от кея? Плуваше като Джони Вайсмюлер!
Нико се преви на седалката от смях.
— А ти видя ли нашите Ромеро? Не можеха да удържат автоматите, все едно танцуваха по кея.
Сони зави по пуста странична улица и спря пред склад с плъзгаща се стоманена врата.
— Оставете Корк да се разбере с тях — заръча на Нико, премести се зад волана на черния „Наш“ и се отдалечи с колата.
Анджело и Вини чакаха на тротоара. Корк са качи на стъпенката до кабината на камиона и каза на Нико:
— Има звънец до вратата. Натисни го три пъти, изчакай и го натисни още три пъти. После се върни при камиона.
— А каква е тайната парола? — не се стърпя Нико.
От досада ирландския акцент на Корк пролича.
— Исусе! Иди да натиснеш проклетия звънец, Нико. Уморен съм.
Нико го послуша. Корк седна зад волана. Тъкмо тогава заръмя. Вратата на склада заскрибуца. Лука Брази стоеше пред голямото помещение, опрял ръце на хълбоците си. Изглеждаше пременен за романтична вечеря с изискана дама, макар че беше един часът през нощта. Висок към метър и деветдесет, той имаше крака като стълбове. А гръдният кош и раменете му сякаш стигаха направо до главата, без да има шия. Веднага се забелязваха изпъкналите костни дъги над очите му. Приличаше на неандерталец, облечен в скъп раиран костюм. Зад него бяха Вини Вакарели, Поли Атарди, Хукс Баталия, Тони Коли и Джо-Джо Диджорджо. Корк познаваше Хукс и Джо-Джо от квартала, бе чувал и за останалите.
Когато беше малък, тъкмо тях смяташе за важните големи батковци на улиците. Сигурно всички бяха над двадесет и пет годишни. Лука Брази беше много по-възрастен от тях, към края на четвъртото десетилетие. Всички те имаха вид на упорити и непреклонни мъже.
— Добре се насадихме — промърмори Нико. — Жалко, че Сони не е с нас сега.
Корк подкани с ръка Вини и Анджело да вървят до камиона и го вкара в склада. После излезе от кабината и застана до братята Ромеро и Нико. В същото време двама от хората на Лука затвориха вратата. Корк свали задния капак на камиона, отметна чергилото и се озова срещу Стиви Дуайър, напъхан между сандъците с уиски и насочил автомата си към него.
Лука не трепна, макар че всички останали посегнаха към оръжията си. Корк кресна:
— За бога, Стиви! Остави тоя боклук!
— Ама в тая теснотия няма къде да го оставя.
— Тогава го наведи надолу, шибан идиот! — извика Хукс Баталия.
Стиви се подвоуми, но все пак насочи цевта към пода на каросерията.
— Слез оттам! — заповяда Лука.
Стиви скочи и още щом краката му докоснаха бетона, Лука го награби за ризата с едната си ръка, а с другата изтръгна оръжието му. Преди Стиви да се окопити, Лука подхвърли автомата на Джо-Джо и заби юмрук в лицето му, като го запрати в ръцете на Корк. Краката на Стиви се подгънаха и Корк беше принуден да го задържи здраво, за да не се свлече на пода.
Лука и бандата му гледаха мълчаливо. Корк бутна Стиви в ръцете на Нико и каза на Лука:
— Мислех, че сме се разбрали. За какво са ни разправии?
— Няма да има разправии, ако в камиона не седи още някой тъп ирландец, който се цели в мен с автомат.
Зад него Стиви изръмжа:
— Тоя проклет италианец ми изби зъб!
Корк навря нос в лицето му и натърти тихо, но така че да го чуят всички:
— Или си затвори устата, или и аз ще те прасна.
Корк пак се обърна към Брази, който го наблюдаваше внимателно.
— Искаме три хиляди. Товарът е само от канадско уиски, най-доброто.
— Ще ви дам хиляда.
— Това не е добра цена, господин Брази.
— Хлапе, зарежи го това с „господин Брази“. Уговаряме сделка. Аз съм Лука. А ти си Боби, нали?
— Да — потвърди Корк.
— Имаш хубава сестра. Ейлин. Пекарната на Единайсето е нейна, нали?
Корк кимна.
— Ето, знам достатъчно — продължи Лука, — защото Хукс и другите ми разказаха и гарантираха, че си свестен. Иначе нямаше да правим сделки с тебе. Боби, а ти какво знаеш за мен?
Корк се вторачи в очите на Брази, но не успя да разгадае изражението му.
— Ами почти нищо — призна си той.
Лука се озърна към хората си, които се смееха, и се подпря на камиона.
— Защото аз предпочитам да е така — каза Лука. — Аз знам за тебе, а ти за мен — не.
— Но хиляда не е добра цена за такъв товар — не отстъпи Корк.
— Не е — съгласи се Лука. — Ако са две и петстотин, ще е горе-долу добра. Лошото е, че отмъкнахте пиенето от Джузепе Марипоза.
— Това го знаеше — напомни Корк. — Обясних всичко на Хукс и Джо-Джо.
— Вярно, обяснил си — Лука скръсти ръце на гърдите си и май се развесели. — Моите момчета вече са купували два пъти пиене от вас. И онези доставки сте отмъквали от Марипоза. Това не ми пречи. Не харесвам Джузепе. — Той се озърна към бандата си. — Да ти призная, аз почти никого не харесвам. Но сега дочувам, че Джузепе много се е ядосал от тези кражби. Иска да знае кой го лишава от уискито. И иска ташаците му отрязани и поднесени на чинийка.
— Твоите момчета ни обещаха, че ако се уговорим за сделка с тебе, никой няма да споменава имената ни.
— Ясно ми е — кимна Лука. — Ще спазвам уговорката. Но ще си имам разправии с Марипоза. Рано или късно. Той знае, че аз купувам пиячката. Затова все някога ще си имам вземане-даване с него. И затова имам нужда от по-голяма печалба.
Стиви се намеси гръмогласно:
— А ние не рискувахме ли? По нас стреляха тая вечер!
Без да го погледне, Корк отсече:
— Казах ти да млъкнеш.
Лука се усмихна съчувствено, сякаш показваше, че разбира колко е трудно да се спогодиш с малоумници.
— Аз обаче ще си имам големи неприятности — каза той и посочи към камиона. — Я слушай… Какво бяхте намислили да правите с возилото?
— Имаме купувач — излъга Корк.
— И колко ви дава?
Лука огледа отвсякъде камиона, който беше от нов модел.
— Още не знам — измъкна се Корк.
Лука спря пред Стиви Дуайър и отбеляза:
— Не видях нито една дупка от куршум. Май всички ония, дето са стреляли по вас, за пръв път в живота си са хващали оръжие.
Стиви се извърна, а Лука каза на Корк:
— Ще ви дам хиляда и петстотин. Така ще имате от сделката общо две и петстотин, както сте очаквали.
— Ние очаквахме три хиляди само за уискито възрази Корк.
— Добре, така да бъде. Три хиляди. — Лука го потупа по рамото. — Пазариш се упорито.
Корк огледа приятелите си и пак се взря в Лука.
— Съгласни сме. Три хиляди.
Олекна му, че по-скоро ще се махне оттук.
Лука даде знак на Вини Вакарели.
— Дай им парите. — Обви с ръка раменете на Корк и го поведе към канцеларията. Каза през рамо на останалите: — Корк ей сега ще се върне. Трябва да разменя две-три думи с него.
Лука влезе пръв и затвори вратата след Корк. На пода имаше килим, скъпото лакирано бюро беше отрупано с разхвърляни документи. В двата ъгъла бяха сложени внушителни кресла, но бетонните стени си оставаха голи и неугледни. Лука посочи едното кресло, после бръкна в бюрото, извади кутия пури „Монте Кристо“ и предложи на Корк.
— Изпуши я по-късно, когато искаш да се направиш на важен пред някого. Струват по петдесет цента парчето.
Корк благодари и прибра пурата в джоба на ризата си.
— Сега ме изслушай. Хич не ми пука за тебе и за твоите момчета. Но искам да знаеш някои неща. Първо, щом оня, от когото крадете, научи имената ви, ще ви избие всичките.
— Затова работим с тебе. Докато не кажеш кои сме, той няма да научи.
— А защо си толкова сигурен, че никой друг няма да ви познае?
— Защото никой не ни познава. До миналата година бяхме ученици.
— Хитър си — призна Лука, — но си твърдоглав. Не съм ти майка да се грижа за тебе. Казвам ти направо какво мисля. Продължите ли да правите тези удари, накрая ще ви пречукат. Марипоза ми е неприятен и не ме е страх от него. Ако толкова искате да крадете от него, ще продължа да купувам стоката. Но отсега нататък ще говоря само с тебе. На другите не искам да им виждам муцуните, особено на оня смотаняк с автомата. Разбрахме ли се?
— Ясно.
Корк стана и протегна ръка на Лука, който му отвори вратата.
— Още един съвет от мен. Изхвърлете ги тия кецове. Не е професионално.
— Добре, ще ги изхвърлим — съгласи се Корк.
Лука му посочи страничния изход и се върна в канцеларията.
На улицата стояха Хукс и останалите, Поли Атарди разказваше виц. Пушеха цигари и пури. Корк застана встрани. Уличната лампа на ъгъла не светеше и той не виждаше никъде приятелите си. Дъждецът се бе превърнал в студена рехава мъгла. Щом довърши вица, Поли отпи нещо от сребристо плоско шише и го даде на другите. Хукс се отдели от кръга, стисна дружески ръката на Корк и го дръпна още по-надалеч от бандата.
— Как се държа шефът с тебе?
— Не беше чак толкова страшно, но си е грамаден, признавам.
Хукс замълча. Доближаваше трийсетте, но още имаше юношеско лице.
— Какво ти каза?
— Даде ми някой и друг съвет.
— Че трябва да се пазите, защото Марипоза ще ви очисти, ако научи?
— Нещо подобно.
— Сега и аз ще ти кажа някои неща, защото с Джими бяхме добри приятели. Първо, Лука Брази е шибан психопат. Не ме разбирай погрешно. С него съм, откакто станах на четиринайсет и съм готов да ме гръмнат, за да го опазя, но не си затварям очите. В нашия бизнес не е лошо да си психопат. Но трябва да проумееш, че той се държа добре с вас, защото мрази Марипоза. Много е доволен, че го прецаквате. И се радва, че Марипоза е ядосан до побъркване. Иначе казано, вие му правите услуга.
— Тогава какъв е проблемът?
— Проблемът е, че накрая заради вас ще убият някого от нас, а може и всички ни да пречукат. — Хукс пак помълча. — На Лука му е все едно. Но не и на мен. Схвана ли?
— Не знам дали те разбрах… — проточи Корк.
— Ще ти го кажа просто. Повече не припарвайте до стоката на Марипоза. А ако пак откраднете от него, не припарвайте до нас. Сега разбра ли?
— Е, да, но защо изведнъж настръхна така? Преди нямаше нищо против…
— Защото преди правех услуга на малкия брат на вдовицата на Джими. Марипоза е във война с Лаконти и си помислих, че никой няма да се ядоса, ако изчезнат малко сандъци с уиски, или пък ще набедят Лаконти. Но не стана така. Марипоза иска някой да си плати за кражбите. Засега никой не знае за вас. Ако си умен, както се говори за тебе, ще се постараеш да не се набивате на очи. — Хукс разпери ръце. — По-ясно няма как да ти го кажа. Не си търсете белята. И никакви други сделки с нас.
— Добре, добре — успокои го Корк. — Но ако Лука ме потърси? Ако поиска да…
— Това няма да се случи — прекъсна го Хукс. Зад него останалите се прибраха в склада и той попита: — Как е Ейлин? Свестен човек беше Джими… Момиченцето добре ли е? Как ѝ беше името?
— Кейтлин. С нея всичко е наред.
— А Ейлин? — пак попита Хукс.
— И тя е добре, но стана малко по-груба, отколкото беше.
— Овдовя, преди да навърши трийсет. Не можеш да я упрекнеш. Предай ѝ от мен, че още търся мръсника, който уби Джими. Просто кажи на сестра си, че приятелите на Джими не са го забравили.
— Ще ѝ кажа.
— Добре. — Хукс се огледа. — Къде се дянаха твоите момчета?
— Ще ме чакат на ъгъла.
— Значи някой ще мине да ви вземе с кола, а? — засмя се Хукс. Не дочака отговор. Тупна го по рамото и влезе в склада.
Корк тръгна бавно по тротоара към приглушените гласове, които чуваше. На ъгъла видя огънчетата на две цигари. Щом доближи, видя Сони и Нико, седнали на нащърбени стъпала под няколко етажа тъмни прозорци. Пак ръмеше и капки блестяха по шапката на Нико. Сони прокара пръсти през къдриците си и изтръска водата.
— Защо седите на дъжда? — учуди се Корк.
— Писна ни от мърморенето на Стиви — отвърна Нико.
— Недоволен е от сделката — добави Сони, стана и обърна гръб на колата, която беше паркирана до отсрещния тротоар. — Според него направо са ни ограбили.
— Така е — потвърди Корк и се загледа към колата. — Камионът беше почти нов. Трябваше да вземем поне още две хилядарки.
— И защо не ги взехме? — попита Сони.
— Какво трябваше да направя? Да повикам ченгетата ли?
Сони прихна, а Нико вметна:
— И Брази е прав. Ще си има разправии с Марипоза. Предпочитам да взема по-малко пари, но да живея по-дълго.

Вито преглеждаше чертежите за имението в Лонг Айлънд. Вече си представяше как ще бъде обзаведена всяка стая в неговия дом. Беше намислил от едната страна в задния двор да има цветя, а от другата — градинка със зеленчуци. Когато живееха в Адската кухня и тепърва подхващаше търговията със зехтин, той посади смокиня зад блока. Дървото издържа няколко години, накрая го погуби една мразовита зима. Но години наред приятелите му опитваха с удоволствие плодовете и се изумяваха, че са узрели тук. Случваше се да доведе някой от тях, за да му покаже смокинята. До нея бе сложил масичка с няколко сгъваеми стола. Кармела донасяше бутилка грапа, хляб и зехтин, домати и сирене — каквото имаше, за да почерпи госта.
В двора беше тихо и макар че принадлежеше на целия блок, съседите му го отстъпиха, без да ги моли за това.
Нито веднъж през цялото време, докато живееше в шумната Адска кухня с грохота на товарни влакове, с шума от автомобилите, с виковете на амбулантните търговци по улиците, не завари никого да седи до масата и смокинята. През август, щом първите плодове узрееха под зелените листа, той слагаше сутринта купа със смокини на площадката над стъпалата и преди обяд Кармела слизаше да прибере празната съдинка. А първия плод за годината вкусваше сам. Срязваше смокинята с цвят на махагон и гледаше бледорозовата сочна сърцевина. В Сицилия наричаха този сорт Тарантела. В паметта му се бе загнездила цяла градина от смокини зад родния му дом. Узрееха ли плодовете, той и брат му Паоло се тъпчеха с тях до пресищане.
Вито пазеше като скъпоценности някои от детските си спомени. Затваряше очи и се виждаше да върви в ранното утро след баща си, който излизаше на лов. Спомняше си как се хранеха около грубата дървена маса, баща му винаги в единия край, майка му — в другия, той и Паоло седнали един срещу друг. Зад Паоло имаше врата с прозорец и се виждаха смокините навън. Трудно възстановяваше в паметта си лицата на своите родители, дори на Паоло, макар че щъкаше по петите на брат си като кученце. Но и сега чуваше гласовете им. Майка му все го подканяше да говори, защото се тревожеше, че е толкова мълчалив. Чуваше отново и как баща му разказва някаква история вечер до огнището. Чуваше как Паоло му се присмива, защото една вечер заспа на масата. Имаше множество подобни спомени. Често след поредното грозно насилие, неизбежно в неговите занимания, Вито сядаше сам в малкото дворче в студения Ню Йорк и си припомняше Сицилия.
Имаше и спомени, които охотно би заличил. В най-лошия майка му падаше назад, а последните ѝ думи още кънтяха във въздуха: „Бягай, Вито!“ Помнеше погребението на своя баща. Помнеше как върви до майка си, а ръката ѝ опираше в рамото му, после откъм хълмовете проехтяха изстрели, мъжете захвърлиха ковчега на земята и се разпръснаха. Помнеше майка си, коленичила до безжизненото тяло на Паоло, който се бе промъквал в храсталаците по склона, за да не пропусне погребението на баща си. После спомените му ставаха накъсани и се сливаха — в следващия миг вече вървеше до майка си по настланата с чакъл алея в имението на дон Чичо, от двете страни цъфтяха прекрасни цветя. Майка му го водеше за ръка. Дон Чичо седеше до маса, на която имаше купа с портокали и стъклена кана с вино. Масата беше дървена, малка, кръгла, с широки обли крачета. Донът беше тантурест мъж с мустаци и бенка на дясната буза. В топлия светъл ден бе облякъл елек върху бялата риза с дълги ръкави. Златната верижка на джобен часовник провисваше върху шкембето му.
Зад него между две внушителни каменни колони се виждаше порта от ковано желязо и там стоеше един от неколцината му телохранители с рязана двуцевка в ръцете. Вито запомни съвсем отчетливо всяка подробност: как майка му коленичи да се моли за живота на втория си син, как дон Чичо отказа, движението, с което тя измъкна нож изпод черната си рокля и го опря в бузата на дон Чичо, нейния вик „Бягай, Вито!“. Помнеше и изстрела на пушката, от който тя отлетя назад с разперени ръце.
Тези спомени би искал да прогони от главата си. Преди четиринадесет години Вито избра как да живее, като уби дон Фанучи — друго тантуресто прасе, което се опитваше да властва над своя квартал, все едно беше село в Сицилия. И приятелите му си мислеха, че е храбър и безмилостен към враговете. И тогава, и сега Вито не ги разубеждаваше. В края на краищата и това беше част от истината. Но истина беше и желанието му да убие дон Фанучи още от мига, в който го зърна за пръв път. Реши да го направи още щом измисли как да извлече и изгода от това. Нито за миг не изпита страх. Причака Фанучи в сумрачния коридор пред апартамента му, тухлените стени на зданието приглушаваха музиката, врявата и фойерверките по случай празника Сан Дженаро. Вито бе увил с кърпа цевта на пистолета. Кърпата пламна, когато изстреля първия куршум в сърцето на Фанучи. Дебелакът отметна сакото си, сякаш искаше да потърси досадния куршум и Вито го простреля в лицето.
Вторият куршум остави само малка червена дупка на скулата на Фанучи, който се свлече. Вито махна кърпата, пъхна цевта в устата му и изстреля последния куршум в мозъка му. Почувства само облекчение, докато гледаше неподвижното тяло. Умът му може би нямаше да разбере защо това беше и отмъщение за гибелта на неговото семейство, но сърцето му знаеше.
Така започна новият му живот. Следващият, когото Вито уби, беше дон Чичо. Върна се в Сицилия, отиде в село Корлеоне и изкорми Чичо, както подобаваше на прасе.
Сега седеше в кабинета на просторния си апартамент, самият той вече дон на фамилия, и разглеждаше чертежите за собственото си имение. А Фредо и Майкъл се караха за пореден път. Вито свали сакото си и го окачи на облегалката на стола. Кармела сгълча момчетата и те също се развикаха, всеки опитваше да убеди майка си, че е прав. Вито остави чертежите и тръгна към кухнята. Преди да слезе по стълбата, виковете секнаха. А когато влезе в кухнята, Майкъл и Фредо седяха кротко до масата. Майкъл четеше учебник, Фредо зяпаше в стената, скръстил ръце. Кармела гледаше неспокойно как Вито хвана момчетата за ушите и ги заведе в хола. Седна на креслото до прозореца, а те останаха прави пред него.
— Татко! — разпалено започна Фредо. — Майкъл е взел десет цента от джоба на якето ми!
В очите на Фредо вече напираха сълзи.
Вито се взря в Майкъл. Виждаше в най-малкия си син прилика със самия себе си на неговите години. Предпочиташе да си играе сам и рядко казваше нещо.
Майкъл погледна баща си и завъртя глава. Вито веднага зашлеви Фредо и хвана брадичката му с два пръста.
— Ами монетата си беше в джоба ми! — кресна вбесеният Фредо. — А сега я няма!
— И ти реши да обвиниш брат си?
— Но монетата я няма, татко!
Вито стисна брадичката му по-силно.
— Питам те отново — обвиняваш брат си в кражба ли? — Единственият отговор на Фредо беше да забие поглед в пода. Вито го пусна и заповяда: — Извини се на Майкъл.
— Моля за извинение — с нежелание смънка Фредо.
Зад него входната врата се отвори и във фоайето влезе Сони с работните си дрехи от гаража. Имаше грес по долната челюст и челото. Кармела, която наблюдаваше от прага на кухнята, погледна Вито многозначително. Той отпрати момчетата в стаята им и каза да не излизат до вечеря. Това беше наказание само за Фредо, Майкъл бездруго щеше да се затвори там, за да чете. Щом Сони влезе в хола, Вито попита:
— Дошъл си чак от Бронкс, за да се изкъпеш?
— Нямам нищо против да опитам и от готвеното на мама, щом съм тук. Татко, ако искам да се изкъпя в квартирата, трябва да пълня ваната в кухнята.
Кармела свали престилката си.
— Я се погледни, пак си се наплескал целият!
— Така е в гаража, мамо. — Сони се наведе и я прегърна сърдечно, после стрелна с поглед баща си. — Ей сега ще се почистя.
— Ще останеш ли за вечеря?
— То се знае. Какво готвиш?
— Пармиджана с телешко.
— Искаш ли и меню, да си избереш нещо по твой вкус? — сви вежди Вито.
— Харесвам всичко, което мама сготви.
Без да се бави повече, Сони изтича нагоре по стълбата. Кармела отново подкани с поглед Вито, който каза тихо:
— Ще говоря с него.
Извади джобния си часовник. Оставаха няколко минути до шест часа. Спря пред стаята на Сони и почука на вратата. Сони надникна и отвори изненадан. Беше гол до кръста, имаше кърпа на рамото.
— Е, мога ли да вляза? — попита Вито.
Сони се дръпна, за да влезе баща му.
— Облечи си риза. Искам да говоря с тебе.
— За какво? Нещо не е наред ли?
Вито потупа с длан по леглото.
— Седни тук. Майка ти се тревожи за тебе.
— Заради парите — кимна Сони.
— Точно така. Случайно да ти липсват петдесет долара? Оставяш банкнота от петдесет долара в джоба на панталона си и дори не питаш майка си къде са парите?
— Татко, нали мама ги даде на Том — Сони най-после седна на леглото до баща си. — Том веднага ми каза. Ако се чудех дали не съм загубил петдесет долара, щях да питам едва ли не из целия град.
— Откъде е тази банкнота? Ти получаваш по-малко и за две седмици работа в гаража.
— А за какво да си харча парите? Често се храня тук, наемът ми е нисък…
Вито опря длани на коленете си, чакаше търпеливо.
— Господи… — въздъхна Сони и скочи от леглото. — Добре де, играх покер в петък вечерта с едни поляци в Грийнпойнт. Играем по приятелски! Обикновено губя или печеля по два-три долара, но този път ми провървя.
— Значи това правиш с парите от заплатата си?
— Мога да се грижа за себе си — промърмори Сони.
— Не спестяваш ли? Откри ли си банкова сметка, както ти заръчах?
Сони седна тежко на леглото и се загледа в пода.
— Нямаш банкова сметка — поклати глава Вито. — Чуй ме, Сантино. Хората забогатяват в автоиндустрията. През следващите двайсет, трийсет години… — Той вдигна ръце, сякаш показваше, че възможностите са безгранични. — Ако се трудиш упорито и аз ти помагам от време на време, на моята възраст ще имаш повече пари, отколкото аз съм си мечтал някога да имам. Но трябва да си усърден. Трябва да научиш всичко за тази промишленост, от начало до край.
Сони се облегна на таблата на леглото.
— Татко, не знам дали това е за мен…
— Кое по-точно?
Вито изненада и себе си с внезапната острота в гласа си.
— Да се бъхтя до изнемога всеки ден. Работя по осемдесет часа, изкарвам по петдесетина долара на Лио, а той ми плаща от тях петдесет цента. Това е работа за загубеняци, татко.
— О, искаш да започнеш направо като шеф, така ли? Ти ли купи инструментите и машините или Лио? Ти ли плащаш наема или Лио? Чие име е написано над гаража — твоето или на Лио? — Сони не каза нищо и Вито продължи: — Виж как постъпва Том. Има банкова сметка със спестени към двеста долара. Цяло лято работеше, за да помогне с плащането на таксите в колежа. Том знае как да полага усилия, за да постигне нещо в живота. — Вито хвана Сони за брадичката и обърна лицето му към себе си. — Никой нищо не получава на този свят без усилия! Запомни това, Сантино!
Когато се изправи, лицето му беше зачервено. Отвори вратата и се озърна към сина си.
— Да не съм чул повече, че работата била за загубеняци! Опитай се да живееш като Том.
И излезе, без да затвори вратата.
Сони се пльосна на леглото и удари с юмрук във въздуха, сякаш пред него беше лицето на Том. Какво ли би казал неговият баща, ако знаеше, че скъпоценният му Том Хейгън се е изчукал с някаква ирландска курва? Но щом помисли как Том се насади с гаджето на Лука Брази, той се подсмихна криво, а след миг се разсмя от сърце и гневът му се изпари. Сплете пръсти под главата си, ухилен до ушите. Все чуваше, че Том трябва да му бъде пример в живота, но никога нямаше съмнение за обичта и верността между баща и син. Сони беше най-големият син на Вито. Ако си италианец, не е нужно и да обсъждаш какво означава това. Бездруго Сони не можеше да се сърди дълго на Том. За него Том Хейгън си остана хлапето, което един ден завари да седи на трикрако столче пред блока, от който собственикът бе изхвърлил вещите на семейството му по-рано същия ден.
Пиенето вкара в гроба майката на Том предишната година. А няколко седмици преди паметната среща на улицата бащата на Том се запиля някъде. От един католически дом за сираци дойдоха да вземат момчето и сестра му, но Том успя да се изплъзне на свещениците. Въртеше се около железопътното депо, спеше в мръсни вагони и бягаше от скитниците, за да не го пребият ей така, от злоба. Това се знаеше в квартала и хората си внушаваха един на друг, че бащата ще се върне скоро, че просто се е запил някъде и все някога ще изтрезнее. Само че той не се появи повече и накрая домоуправителят по заповед на собственика опразни апартамента. Още до средата на следобеда мижавите мебели бяха отмъкнати, останаха само трикракото столче и безполезни вехти дреболии. Тогава Сони беше на единадесет години. Макар и по-голям с една година, Том беше кожа и кости, изглеждаше недорасъл. А Сони имаше вид по-скоро на четиринайсетгодишен.
В онзи следобед Майкъл вървеше до големия си брат, връщаха се от бакалията на Нина с голяма торба покупки за вечеря. Майкъл пръв забеляза Том и подръпна крачола на Сони.
— Виж го онзи…
И Сони видя момче с хартиена кесия на главата, седнало на трикрако столче. Две по-големи момчета — Джони Фонтейн и Нино Валенти, пушеха на стъпалата пред една от сградите наблизо.
Сони пресече улицата, а Майкъл пак го подръпна.
— Защо има кесия на главата, а?
Сони знаеше, че момчето е Том Хейгън, но не каза нищо. Спря пред Джони и Нино и ги попита какво става.
— Том Хейгън си мисли, че ослепява — обясни Джони.
Той беше високо, слабовато и симпатично момче с гъста коса, сресана над челото.
— Ослепява ли? Защо? — учуди се Сони.
— Майка му умря — започна Нино — и откакто баща му…
— Това го знам — каза Сони и пак се обърна към Джони. — Защо си мисли, че ослепява?
— Нали и майка му ослепя, преди да умре? Може да си мисли, че е прихванал нещо от нея.
Нино се засмя и Сони попита:
— Смешно ли ти е?
Джони махна с ръка.
— Не му се връзвай на Нино, празна му е главата.
Сони обаче направи крачка към Нино, който вдигна ръце в помирителен жест.
— Ей, нищо лошо не исках да кажа.
Майкъл хвана брат си за ризата.
— Недей, Сони! Хайде да се прибираме.
Сони се позагледа в Нино за миг-два, пак пресече улицата и спря пред Том.
— Какво правиш бе, тънчо? За какво си нахлупил тази кесия на главата си?
Том не отговори, Сони надигна малко кесията и видя превръзката от мръсен бинт на очите. Под лявото око имаше засъхнала гной и кръв.
— Том, какво ти е, по дяволите?!
— Ослепявам, Сони!
Не се познаваха добре, бяха говорили два-три пъти… и все пак Сони чу молбата в гласа на Том, сякаш бяха неразделни, откакто се помнеха. Думите на Том бяха вик за помощ, но в тях нямаше надежда.
— Гадна работа — промърмори Сони. Завъртя се на място, сякаш искаше да си даде няколко секунди, за да помисли. Бутна торбата в ръцете на Майкъл, награби Том и го понесе по улицата.
— Какво правиш? — извика Том.
— Водя те при моя баща.
Баща му и Клеменца разговаряха в хола. На Вито, всеизвестен със самообладанието си, май щеше да му прилошее. Клеменца свали кесията от главата на Том и се отдръпна, щом видя, че от бинта капе кръв и гной.
— Кой е този? — вторачи се той в Сони.
— Том Хейгън.
Кармела влезе в стаята и докосна челото му. Отметна главата му назад, за да огледа по-добре окото, и каза на Вито:
— Инфекция…
— Повикай доктор Молинари — прошепна Вито със свито гърло.
— Какви ги вършиш?! — слиса се Клеменца.
Вито властно му даде знак да замълчи и обеща на Сони:
— Ще се погрижим за него. Твой приятел ли е?
— Да, татко. Като братя сме.
До ден-днешен не знаеше защо изрече тези думи.
Вито се вторачи в него за миг, който за Сони се проточи безкрайно, все едно бащата искаше да погледне чак в душата на сина си. После Вито прихвана Том през раменете и го заведе в кухнята. В онази нощ и през следващите пет години, докато започна да учи в колежа, Том живееше в стаята на Сони. Окото му се оправи. Том натрупа мускули. И през всички тези години беше като домашен учител на Сони — помагаше му да проумее каквото му е по силите, останалото го караше да запаметява наизуст.
Том правеше и невъзможното, за да заслужи одобрението на Вито. Но това нямаше да го направи син на Вито. И нищо нямаше да му върне собствения баща. Затова Сони не можеше да му се сърди дълго.
Гласът на майка му долетя напевно от кухнята:
— Сантино! Вечерята е почти готова! Защо не чувам водата в банята?
— Ще сляза след десет минути!

Малко след полунощ „При Джук“ беше гъмжило от мъже в смокинги и дами, пременени в коприна и кожи. На дансинга двойките се бутаха в непознати, смееха се, потяха се и отпиваха от малки плоски шишета. В просторната зала подтичваха сервитьори с подноси, отрупани с храна и безалкохолни напитки. Сони и Корк се наливаха от часове, както правеха и Вини, Анджело и Нико. Стиви не дойде, макар че се уговориха всички да празнуват. Почти всички жени тук бяха на повече от двайсет или дори на трийсетина години, но това не спираше момчетата да танцуват с тях. Вече се обливаха в пот от задуха и бяха пияни. Разкопчаха яките на ризите си, разхлабиха вратовръзките и се кикотеха на шегите си. Корк изглеждаше най-наквасен.
— Исусе, ама колко съм къркан! — обяви той очевидното и опря чело на масата.
— Защо не ти поръчаме кафе? — предложи Сони развеселен.
— Кафе ли?! Още си имам първокласно малцово уиски.
— Ей, крадлив ирландецо, колко бутилки прибра за себе си? — обади се Нико.
Вини избухна в смях, но млъкна изведнъж.
— Момчета… Вижте какво става там.
В клуба току-що бе влязъл Лука Брази, хванал под ръка Кели О’Рурк. Смокингът и раираният панталон му прилягаха добре, имаше бяла бутониера на ревера си. Притисналата се в него Кели бе облякла кремава вечерна рокля с презрамка само на едното рамо. Настаниха ги на маса близо до оркестъра. Лука долови, че момчетата са го зяпнали, кимна на Корк и доведе Кели при масата им.
— Гледай ти — подхвърли той. — Бандата с кецовете.
Всички се изправиха и Лука стисна ръката на Корк.
— Кой е този тип? — Лука се вторачи в Сони.
— Този ли? Един познат, присламчи се да пие за наша сметка.
— Защо пък сте „бандата с кецовете“? — завалено попита Сони, за да изтлежда по-пиян, отколкото беше.
— Не те засяга — сопна му се Корк и погледна Кели. — Лука, коя е разкошната кукла с тебе?
— Защо питаш? — пресилено изви вежди Лука.
Кели им каза името си и добави:
— Аз съм момичето на Лука.
Тя се облегна на ръката на Брази и огледа небрежно Сони.
— Ей, ти не си ли приятел на онова колежанче Том… как му беше фамилията?
— Какво колежанче? — намръщи се Лука, преди Сони да каже нещо.
— Едно момче — сви рамене Кели. — Да не ревнуваш от някакъв хлапак? Знаеш, че съм твоето момиче.
— Кели, от никого не ревнувам — Лука застина като статуя. — Знаеш, че не съм такъв човек.
— О, да, знам — отвърна тя и се притисна по-силно в ръката му. — Е, познаваш ли го?
— Том ли? — Сони бръкна небрежно в джоба на сакото си, но очите на Лука не пропуснаха движението му. — Познавам един Том, който учи в колеж.
— Предай му да ми се обади.
— Това пък какво беше? — изви глава към нея Лука. — Хайде да се върнем на масата си.
Щом се отдалечиха, Нико изсъска на Сони:
— Какво става, мамицата му?!
— Да, тъкмо щях да попитам откъде тая познава Том — почти в същия миг каза Корк.
Сони огледа залата. Лука го наблюдаваше.
— Я да се махаме оттук! — предложи на останалите.
— Исусе! — промърмори Корк и погледна към изхода. — Ти излез пръв. Помни, че си само наш познат.
Сони се надигна усмихнат и Корк стисна ръката му нехайно, сякаш с облекчение се отърваваше от досадник. Помъкна се бавно към гардеробната. Не искаше Лука да си помисли, че бяга. Брази не изглеждаше доловен от живота.
— Том, ще те убия! — прошепна сърдито Сони. Взе палтото и шапката си и излезе на улицата.
Входът на заведението беше на 126-та улица близо до кръстовището с авеню „Ленъкс“. Спря пред една реклама и запали цигара. Рекламата представяше новата програма на Каб Калоуей и оркестъра му. Вдигна яката на палтото си, защото му стана студено от резкия повей. В есенния вятър вече се усещаше дъхът на зима.
Запъти се към колата си. Седна зад волана, спусна стъклото на прозореца и се опита да си опъне краката. Главата му още беше замаяна, но изтрезня набързо, когато Кели О’Рурк го попита за Том. Колко опасна можеше да се окаже тя. Бутна шапката на темето си и се почеса по челото.
Каква игричка бе подхванала? Не му хрумваше нищо друго освен желанието ѝ да разпали ревността на Лука Брази. Но защо си бе избрала Том? И как бе научила, че Сони го познава? И откъде знаеше кой е самият Сони? Не налучкваше никакви отговори. Поначало му беше трудно да разбира жените, но тази беше истинска загадка. Ако баща му научеше… Не му се искаше да е на мястото на Том. Но ако Вито научеше и с какво се занимава най-големият му син, също нямаше да му е лесно. Вито имаше планове за децата си.
Том трябваше да стане юрист и да навлезе в политиката. Сони — промишлен магнат. Майкъл, Фредо и Кони бяха твърде малки, за да чертае бъдещето им, но и това предстоеше. Само че Сони нямаше намерение да се бъхта като роб за Лио. Трябваше да измисли как да подхване този разговор с баща си. Знаеше какво иска да прави и за какво го бива. Събра бандата си преди година, а вече имаше кола, скъпи дрехи и няколко хиляди долара.
— Ей!
Корк потропа на десния прозорец и се вмъкна на седалката до Сони. Задните врати се отвориха, братя Ромеро и Нико също се наместиха в колата.
— Каква беше тая тъпотия в клуба? — веднага започна Нико.
Сони се изви на седалката, за да ги вижда и тримата. Обясни им набързо какво се е случило между Том и Кели.
— Ако Лука научи — процеди Корк.
— Тогава и баща ти не може да го спаси — уверено каза Нико.
— Според вас какво иска да постигне кучката? — обърна се Сони към Корк. — Ако каже на Лука, той ще затрие първо нея.
— Да пукна, ако знам — отвърна Корк. — Голяма каша е забъркал Том. — Млъкна и всички притихнаха, за да го оставят Да помисли. — Твърде пиян съм — заяви накрая. — Сони, направи услуга на старото си приятелче Корк и го закарай у дома.
— Добре, пияндур такъв…
Сони седна по-изправено. Чудеше се дали да предупреди всички, че не бива да дрънкат наляво-надясно за Том и Кели, но реши, че не е нужно. Нико беше най-приказливият, но дори той рядко разменяше по някоя дума с човек извън бандата. Близнаците предпочитаха да общуват помежду си. Корк беше умен и на него можеше да се разчита.
— Ще откарам принцесата — подхвърли Сони към задната седалка.
— Ще си кротуваме известно време, нали? — попита Нико.
— То се знае. Както винаги. За никъде не бързаме.
Вини го тупна по рамото и се измъкна от колата.
Анджело подхвърли:
— Ще се видим, Корк.
Двамата с Нико също излязоха. Сони подкара по 126-та улица. Корк се облегна отпуснато на вратата и пусна шапката си на седалката.
— Видя ли какви цици имаше момичето на гардероба? Искаше ми се да се гмурна между тях и да се удавя там.
— Пак се почна…
— Не ти се слуша, а? — Корк го плесна с шапката си. — Между другото, на някои от нас мацките не им се лепят като мухи. Някои от нас трябва да се задоволяват с въображението си.
— Не ми се лепят като мухи — отрече Сони.
— Как пък не — поклати глава Корк. — Колко изчука тази седмица? Хайде, Сони, кажи си. Можеш да си облекчиш гузната съвест пред приятелчето.
Сони се засмя. Не искаше да подхваща такъв разговор тъкмо с него.
— Къде ме караш? — попита Корк след малко.
— В дома ти, както поиска.
— А, не… Не искам да се прибирам там. Не съм мил скапаните чинии от цяла седмица. Заведи ме при Ейлин.
— В един часа през нощта? Ще събудиш Кейтлин.
— Кейтлин спи като пън. Ще събудя само Ейлин, а тя няма да ми се сърди. Обича малкото си братче.
— Ами да, защото само ти си ѝ останал — завъртя глава Сони.
— Това как можа да го изтърсиш? Кейтлин си има към петстотин близки и далечни роднини с фамилията Коркоран из целия град.
— Както кажеш, но от нея все чувам, че само ти си ѝ останал.
— Ние, ирландците, си падаме по пресилените приказки. — Корк поумува и добави: — Сони, мислил ли си, че може да убият някого от нас?
— Не. Ние сме бронирани.
— Да бе… Е, мислил ли си?
Сони не се боеше, че той или някое от момчетата може да си намери белята. Обмисляше ударите им така, че ако всеки правеше, каквото се иска от него, а те го правеха, нямаше да имат неприятности.
— Повече се тревожа за баща си — призна Сони. — Чувам разни слухове и май е затънал в проблеми с Марипоза.
— Няма такова нещо — уверено отсече Корк. — Баща ти е голям хитрец и го пази цяла армия. А за хората на Марипоза е известно, че са сбирщина загубеняци.
Сони спря до тротоара пред „Пекарна Коркоран“. Вдигна глава — както очакваше, прозорците в апартамента горе бяха тъмни. Корк май не бързаше да излезе от колата, а Сони нямаше нищо против да поседи в тишината.
— Чу ли, че уволнили бащата на Нико? — каза Корк по едно време. — Ако не беше Нико, щяха да останат само с помощи за безработни.
— А Нико какво им обяснява за парите?
— Изобщо не го питат… Слушай, все изчаквах сгоден случай да ти кажа нещо. Хукс не иска да отмъкваме още стока от Марипоза, а ако направим удар, не можем да използваме Лука като посредник.
— Да му… — запъна се вбесен Сони. — Какво ги е прихванало?
— Прекалено опасно било за тях. На Марипоза му избивала пяна на устата.
— Шибана гадост! — промърмори Сони. — Остави ме да помисля. Все ще ми хрумне нещо.
— Добре, но да не се бавим много. Аз съм си добре с парите, но Ромеро… Без парите от ударите, които им носят близнаците, досега щяха да са на улицата.
Сони се вторачи в него и двамата се разсмяха.
— Леле, колко съм пиян — смънка изведнъж Корк.
Сони въздъхна.
— Трябва да поговоря с татко. Не понасям скапаната работа в оня гараж.
— И какво ще му кажеш? „Искам да съм гангстер“?
— Аз съм си! Също като него. Той обаче се преструва, че има законен бизнес.
— Той си има законен бизнес — възрази Корк. — Нали е шеф на „Генко Пура“?
— Вярно — кимна Сони, — всеки магазин в града продава техния зехтин, иначе е по-добре бързичко да се застрахова срещу ножар.
— Добре де, значи е корав бизнесмен. Кой от преуспелите бизнесмени не е корав?
— Не споря — сви рамене Сони, — но онези със законния бизнес не приемат нелегални залози, не държат покерджийски свърталища, не се занимават с кожодерско лихварство, не си купуват синдикални шефове. Защо баща ми трябва да се преструва на такъв, какъвто не е? — Сони се облегна на седалката и изви глава към Корк, сякаш наистина се надяваше да чуе отговора от него. — Държи се така, все едно хората, които му се изпречат на пътя, не се преселват набързо в гробищата. Всичко това не го ли прави гангстер?
— Ако ме питаш мен, разлика между гангстери и бизнесмени няма — отсъди Корк.
Сони излезе от колата засмян.
— Хайде, че след няколко часа съм на работа.
Корк успя да стъпи на тротоара, но се огледа трескаво, изпъшка и се хвърли към оградата на занемареното дворче до пекарната. Хвана се за два железни пръта и повърна в тревата и бурените.
Над пекарната се отвори прозорец и Ейлин надникна да види какво става.
— Пак ли тези дивотии…
Имаше същата права руса коса като брат си. Очите ѝ тъмнееха в мъждивата светлина от уличните лампи.
Сони разпери ръце в примирителен жест.
— Той ме помоли да го докарам тук.
— Качи го горе — Ейлин затвори прозореца.
Корк се изправи и вдиша дълбоко. Размаха ръка да отпрати Сони:
— Тръгвай, аз ще се оправя.
Сони обаче остана. Гледаше как се мъчи да намери ключа за входната врата. Все не успяваше да го пъхне в ключалката.
— Тъпчо, трябваше ли да се наливаш до козирката?
— Мой човек, отвори тая врата.
Сони взе ключа и я отвори. Прихвана го през кръста и го поведе нагоре по стъпалата.
— Сони Корлеоне, ти си свестен пич — гръмогласно обяви Корк.
— По-кротко, ще събудиш целия квартал.
Ейлин ги слушаше как се тътрят нагоре, докато открехваше вратата на стаята, където спеше Кейтлин. Дъщеря ѝ се бе унесла дълбоко, прегърнала опърпания жълто-кафяв жираф, който незнайно защо наричаше Бу. Кейтлин се вкопчи в плюшената играчка скоро след смъртта на баща си и я разнасяше навсякъде със себе си. Играчката вече бе избледняла и не приличаше много на жираф. Ейлин придърпа одеялото нагоре и приглади косата ѝ. После отиде в кухнята, сипа вода в чайника и извади от шкафа кутия кафе „Максуел Хаус“. Когато вратата се отвори и Сони направо внесе Корк в кухнята, тя се обърна към тях с ръце на хълбоците.
— Ако знаете на какво приличате и двамата…
— Сестричке, нищо ми няма — заяви Корк, отскубна се от Сони и застана изпъчено.
— Всичко ти е наред, а?
— Малко се увлякохме в празнуването — сговорчиво призна Сони.
Ейлин го изгледа и посочи вестника на кухненската маса.
— Виждаш ли това? — попита тя брат си. — Запазих го за тебе. — Пак погледна Сони за миг и добави: — И за двама ви.
Брат ѝ пристъпи внимателно към масата, наведе се над вестника и примижа към снимката на първа страница — елегантно облечен млад мъж беше проснат на улицата в локва кръв.
— Такива са си те в „Мирър“, вечно търсят сензации — изсумтя Корк снизходително.
— И тази снимка изобщо не те засяга, нали?
— Стига де…
Той обърна вестника с първата страница надолу.
— Без „стига де“ — сопна се Ейлин и обърна вестника, както си беше. — Знам какво правите. Тъкмо в такива неща се забърквате. И тъкмо така ще свършите.
— Стига де…
— Една сълза няма да пролея за тебе, Боби Коркоран! — изфуча Ейлин.
— Аз тръгвам — обади се Сони.
Стоеше до вратата с шапка в ръка. Ейлин се взря в него и изражението ѝ поомекна.
— Ще направя кафе.
— За мен недей — отказа Корк. — Като утрепан съм.
— Аз съм на работа след няколко часа — напомни Сони.
— Ами ще направя само за себе си. Събудихте ме и сега ще се блещя до сутринта.
— Сестричке — ласкаво каза Корк, — само исках да видя Кейтлин и да си поговоря с нея на закуска. — Той се отблъсна от масата, на която се опираше, направи крачка към мивката и Сони го хвана да не падне.
— За бога… — намръщи се Ейлин. — Сони, помогни му да си легне в задната стая. Леглото е оправено.
— Благодаря. Лека нощ. — Корк се обърна към Сони. — Добре съм, сериозно. Ти тръгвай. Ще се видим утре.
Доближи неуверено Ейлин, целуна я по бузата, затътри се към задната стая и затвори вратата. Сони почака, докато го чу да се тръшка на леглото, прекрачи към Ейлин и я прегърна. Тя го отблъсна.
— Да не си полудял? — зашепна сърдито. — Брат ми е в едната стая, дъщеря ми в другата. Сони, да не ти се е изпарил мозъкът от пиенето?
— Луд съм по тебе.
— А сега си върви. — Тя го побутна към вратата.
— В сряда, нали? — напомни ѝ той от прага.
— Разбира се. — Тя отиде при него и го целуна по устните. — Сега да те няма и карай внимателно.
— В сряда! — прошепна Сони и слезе по стълбата.
Тя го изпроводи с поглед. Едър, плещест, с къдрава черна коса. Той поспря долу да си сложи шапката и да я придърпа към очите си. В този миг приличаше на филмова звезда — висок, мургав, красив и загадъчен. Не изглеждаше като седемнайсетгодишен приятел на нейния брат, когото помнеше като бебе.
— Ей, че живот! — прошепна тя на себе си, щом Сони се скри от погледа ѝ. Въздъхна и затвори вратата.



5

Кели удряше по засъхналата боя с надеждата да я напука, за да отвори клеясалия прозорец. Когато ѝ омръзна, остави чука на пода, хвана здраво дръжките на долната половина и се опита да я вдигне. Накрая прокле прозореца, тръшна се на дървената табуретка и се зачуди какво да прави. Вятърът буташе хлабавите стъкла. Клоните на дърветата в задния двор се гънеха и поклащаха. Тя беше в къщата на Лука, малко извън очертанията на града в Лонг Айлънд. Изобщо не приличаше на претъпкания апартамент в Адската кухня, където израсна — най-малкото дете и единственото момиче с трима братя. Въпреки това къщата ѝ напомняше за онази дупка, за живота ѝ на прислужница на родители и братя, все едно се бе родила робиня само защото е момиче. Всичко там беше вехто и мръсно заради онзи окаяник баща ѝ, който се въргаляше пиян къде ли не и все се напикаваше. И майка ѝ не беше по-свястна от него. А какво получаваше Кели в отплата, че приготвяше закуската, обяда и вечерята на всички? По някой шамар от майка си и грубо гълчене от мъжете без Шон, който си беше добряк по душа. Те си мислеха, че са я изхвърлили като мръсен парцал, откакто тръгна с Лука. Но всъщност тя ги заряза. Можеше да има много по-добър живот от техния. Всички казваха, че с такава външност като нищо ще пробие в киното. Само трябваше да се измъкне от тези смърдящи дупки и можеше да го постигне с Лука, защото нямаше по-страховит от него. И щеше да му роди дете, макар че той още не знаеше. Лука можеше да се издигне, но просто я подлудяваше с пълната липса на амбиции. Дори къщата му беше занемарена.
Тази селска къща беше построена още през миналия век, с просторни стаи, високи тавани и големи прозорци. Попаднеше ли тук, на Кели не ѝ се вярваше, че градът е само на половин час с кола. Наоколо имаше гори и пустеещи пясъчни брегове. Харесваше ѝ да се разхожда край водата, да гледа къщата отдалече и да си представя в какво може да я превърне с пари и усърдие.
Но сега искаше само да отвори прозореца, за да влезе хладен въздух. В мазето прастарата парна инсталация на въглища бучеше и простенваше, радиаторите бълбукаха и съскаха. Кели не успяваше да се пребори с регулатора. В къщата беше или студено, или непоносимо задушно. Тази сутрин беше горещо въпреки мразовития вятър навън. Тя отиде в кухнята и намери в мивката голям нож. Реши да изчовърка вкоравената боя, за да освободи плъзгащата се част на прозореца. Зад нея Лука слезе по стълбата от спалнята бос и гол до кръста. Имаше следи от възглавницата по цялата дясна буза.
— Много смешно ти се е слепнала косата — подкачи го Кели.
— Какво беше това тропане?
— Аз тропах. Да ти направя ли закуска?
— Какво имаме?
— Яйца и шунка. Мога да ти ги опържа.
Лука кимна и пак попита:
— Защо тропаше?
— Опитах се да отворя един прозорец. Ще се сварим в тази жега. Не можех да спя, затова станах.
— А колко е часът?
— Около десет.
— Ама че работа… Мразя да ставам рано.
— Да, знам, но е страшно задушно.
Лука се взираше в нея, сякаш се опитваше да проникне в мислите ѝ.
— И защо не отвори прозореца в спалнята? Той не запъва.
— Да, но така вее студ право към нас на леглото. Исках да отворя долу, за да стане по-хладно навсякъде.
Лука се озърна към празната стая до кухнята, където имаше само табуретка и чук на пода до прозореца. Отиде там и блъсна два пъти рамката на прозореца с длан. После напрегна мускули и само след миг подвижната част се вдигна докрай. Леден въздушен поток нахлу и в кухнята. Лука остави само тясна пролука, колкото да се проветрява, и се върна при Кели, която му се усмихна.
— Какво?
— Нищо — сви рамене тя. — Много си силен.
— Има такова нещо.
Косата на Кели червенееше още по-ярко на фона на прозореца. Тя не носеше нищо под халата и гърдите ѝ се виждаха.
— А ти си страхотна хубавица.
Кели се усмихна още по-сияйно. Сложи пред него чиния пържени яйца със ситно нарязана шунка, както той предпочиташе, и чаша току-що изцеден портокалов сок.
— Ти няма ли да ядеш? — учуди се Лука.
— Не съм гладна. — Кели застана до печката, за да не изкипи кафето.
— Малко ядеш — укори я той. — Ако продължаваш така, ще станеш кльощава.
— Лука, мислех си за нещо…
Той изсумтя и започна да се храни.
— Чуй ме, де. — Тя извади цигара от пакет „Честърфилд“, запали я от газовия котлон и издиша силно дима. — Всеки знае, че няма по-корав от тебе. Дори Марипоза не може да се мери с тебе, макар че дърпа конците на целия град.
Лука остави вилицата развеселен.
— Ти пък какво знаеш за тези неща?
— Знам, защото чувам всякакви приказки от разни хора.
— И какво от това?
— Само казвам, че човек като тебе трябва да е по-голям шеф.
Тя дръпна джезвето от котлона и го остави на шкафа, за да се утаи кафето.
— Шеф съм толкова, колкото ми харесва.
Кели се премести зад него и започна да разтрива раменете му.
— Правите по някой обир с твоите момчета, за да имате пари. Само че трябва да се организирате. Ти май си единственият италианец в града, който действа сам. Другите работят заедно. И трупат огромно богатство в сравнение с тебе.
— И това е вярно. Но ти пропускаш нещо. Другите изпълняват заповеди. — Той се изви на стола, обви с ръце кръста на Кели и я целуна по корема. — И онзи загубеняк Марипоза се подчинява. Ако неговото приятелче Ал Капоне му каже да се изсере в шапката си, точно това ще направи. Всеки прави, каквото някой друг му каже. Аз пък правя, каквото си искам. Няма човек на тоя свят, ако ще да е Марипоза, ако ще да е Ал Капоне, който да ми заповядва.
— Ясно ми е. Но така си отрязан от големите пари.
— Какво има? — изгледа я Лука. — Не се ли грижа за тебе? Не ти ли купувам засукани дрешки и бижута, не ти ли плащам наема, не ти ли давам пари за харчене?
Без да чака отговор, той се зае да си дояде закуската.
— Ти си чудесен — увери го Кели. — Знаеш, че те обичам. Но нали помниш, че говорихме за още малко мебели в къщата? Миличък, единствената обзаведена стая е спалнята.
Той я гледаше безмълвно.
— Можем да разхубавим тази къща — продължи Кели с кротка настойчивост. — Видях красив комплект за хол в каталога на „Сиърс“. Подхожда идеално. И на прозорците няма да са им излишни пердета…
— Вече ти казах — прекъсна я Лука, — че къщата ми харесва и така. — Той драсна клечка кибрит в стената и си запали цигара. — Не ми опявай. Едва сме станали от леглото и ти пак започна.
— Нищо не съм започнала — оправда се Кели и сама се ядоса на мрънкащия си тон. — Просто ти казвам, че нещата се променят. Не може винаги да си останат същите.
— Кукло, какво намекваш?
— Не искаш да оправиш къщата, защото живееш при майка си. Спиш там по-често, отколкото тук. Там се храниш.
— Какво те засяга? Твоя работа ли е къде спя и ям?
— Не може да продължава така.
— Защо да не може?
Кели усети напиращите сълзи, обърна гръб на Лука и застана пред прозореца. Вторачи се в настланата с чакъл алея.
— Всичко, което имаш тук, е едно голямо легло — повтори тя, все едно говореше на себе си. Чу как Лука избута стола си назад. Когато го погледна, той гасеше цигарата си в пепелника. — Понякога се чудя дали не използваш къщата само за скривалище и за да си водиш курвите тук.
— Ти го казваш — отвърна равнодушно той. — Отивам да си легна. Може и да не си толкова вкисната, когато се събудя втория път.
— Не съм вкисната! Впрочем колко курви имаш? Просто съм любопитна.
Той не отговори и скоро пружината на леглото заскърца под тежестта му. Кели също се качи и спря на прага на спалнята. До леглото имаше само нощно шкафче с чаша вода и черен телефон, чиято слушалка се опираше на скоби над шайбата с цифрите. Лука зяпаше през прозореца, когато каза:
— Не започвай, Кели. За бога, прекалено рано е!
— Нищо не започвам. Само искам да знам. Колко курви водиш тук?
— Само тебе водя тук. Много добре знаеш.
— Колко мило… И къде си лягаш с тях? В някой от градските бардаци ли?
Лука се засмя.
— Харесвам заведението на мадам Кристъл на „Ривърсайд драйв“. Знаеш ли го?
— Как тъй дали го знам?! — кресна Кели. — Какво искаш да кажеш?
Лука потупа с длан леглото.
— Ела тук.
— Защо?
— Защото искам да дойдеш.
— Какво ти става? — въздъхна Кели и седна до него.
— Ще те попитам още само веднъж и този път искам отговор. За какво колежанче приказваше в „При Джук“?
— Вече ти обясних, че е хлапе, което познавам.
Лука я награби за косата с една ръка и я вдигна като парцалена кукла.
— Аз пък познавам тебе. Има още нещо… и сега ще го чуя.
— Лука! — Кели се надигна, за да не виси на косата си. — Ти си ми единственият, кълна се! — Той замахна бавно за шамар и Кели изпищя: — Недей, моля те! Бременна съм. От тебе!
— Я повтори!
— Бременна съм. — Отдавна преглъщаните сълзи потекоха по бузите ѝ. — Бебето е твое, Лука.
Той я пусна, тя опря крака в пода и провеси глава, после докосна лекичко гърба му, но той се дръпна рязко. Изведнъж се надигна пъргаво, порови в тесния гардероб и извади черен бележник, който започна да прелиства. Намери нужната страница и седна на края на леглото.
— Вземи го — кимна към телефона. — Искам да се обадиш на този номер.
— Защо?
— Защото ще се отървеш от бебето.
Той остави бележника до нея и зачака какво ще направи тя. Кели не протегна ръка.
— Не мога да го направя. И двамата ще горим в ада за това. Не мога…
— Тъпа патка! — изръмжа Лука. — И двамата бездруго ще горим в ада. — Взе телефона от шкафчето и го пусна на леглото пред Кели. — Набери номера!
Кели завъртя глава и Лука тикна телефона в лицето ѝ. Тя писна по-скоро от страх, отколкото от болка. Лука върна телефона на шкафчето.
— Ще се отървеш от бебето!
— Няма! — извика Кели.
— Няма ли?
С няколко шамара той я запрати на пода.
— Няма да го махна! Майната ти!
Лука я вдигна, без да обръща внимание на пестниците, които се сипеха по главата му. Отнесе я до стълбата и я хвърли надолу по стъпалата. Кели крещеше неспирно ругатни и проклятия. Не пострада зле, макар че си удари главата и коленете ѝ бяха ожулени.
— Ти си един скапан жабар! — изврещя към стоящия горе Лука.
Той само кимна. Лицето му се наля с кръв така, че изглеждаше съвсем различно.
— Значи искаш да знаеш кое е онова колежанче? — изсъска Кели. Загърна халата си и го върза стегнато. — Том Хейгън. Чувал ли си за него?
Лука не отваряше уста, гледаше я и чакаше.
— Той е син на Вито Корлеоне и аз му позволих да ме изчука, макар да знаех, че вече съм бременна от тебе. Какво ще кажеш, а?
Той кимна отново, но мълчеше.
— И какво ще направиш сега, а? — Тя направи крачка нагоре. — Нали знаеш кои са Корлеоне? Всички жабари се познавате. Какво ще направиш? Ще ме убиеш бременна с твоето дете? А после ще убиеш и хлапето на Вито Корлеоне? Ще воюваш с цялата им фамилия?
— Той не е син на Вито Корлеоне — спокойно я поправи Лука, — но ще го убия, права си. Но ти откъде знаеш за фамилията Корлеоне? — В гласа му имаше любопитство, сякаш гневът му се бе изпарил в миг.
Кели изкачи още едно стъпало, стискаше юмруци.
— Хукс ми разказа за Корлеоне. Аз също поразпитах. И знаеш ли какво научих? Толкова са силни, че не можеш да се справиш с тях. Нали уж си най-коравият? Отнемеш ли им бизнеса и територията, можеш да натрупаш милиони.
— Може и дотам да се стигне, щом трябва заради тебе да убия едно от хлапетата на Вито.
— И мен ли ще убиеш?
— Не — завъртя глава Лука и тръгна бавно и тромаво надолу. — Но ще те набия така, че да ме помниш до края на живота си.
— Ами хайде. Вече не ми пука!
Кели не помръдна, докато Лука слизаше към нея.

Ейлин вдигна леко чаршафа и надникна отдолу.
— За Бога, Сони… Трябва да увековечат това нещо с паметник.
Той си играеше с косата ѝ. Харесваше му да плъзга пръсти през кичурите ѝ. Лежаха в нейната стая в късния ветровит следобед. От лъчите на залязващото слънце през завесата всичко изглеждаше мътно червено. Както всяка сряда Кейтлин беше при баба си до вечерта. Ейлин затвори пекарната един час по-рано.
Сони я придърпа към себе си и я целуна по главата. Тя помълча и пак подхвана:
— Наистина трябва да го снимам. Иначе ще ме нарекат най-устатата лъжкиня в Ню Йорк.
— Ей, стига. И на двама ни е ясно, че на никого нищо няма да кажеш.
— Прав си, но ми се иска.
Сони отмести разрошените кичури от лицето ѝ, за да я погледне в очите.
— Как пък не — възрази той. — Харесва ти да имаш тайни.
— Пак си прав. Едва ли ще споделя с някого, че лягам с най-добрия приятел на малкото си братче.
— Да не се тревожиш за доброто си име?
Ейлин се намести удобно и опря буза в гърдите му.
— Може и така да е — каза тя накрая. — Не стига, че си на седемнайсет, но отгоре на това си италианец.
— Ти нали не си против?
— Не съм, но останалите в семейството ми не са толкова широко скроени.
— А защо някои от вас — ирландците, мразят италианците и в червата?
— Вие също не ни обичате, нали?
— Друго е. Дърляме се с вас, но не ви смятаме за боклуци. А за някои ирландци италианците са като кал по улицата.
— Сериозни разговори ли започнахме? — погледна го Ейлин.
— Нещо подобно.
Тя се замисли. Вратата на стаята ѝ беше заключена, якето и шапката на Сони висяха на горната кукичка, а нейните работни дрехи — на долната. Тя зарея поглед през вехтите пола и блуза, сякаш виждаше през вратата чак до тухлените стени на отсрещната сграда, където чуваше госпожа Фалън да тупа килимче или одеяло.
— Знаеш ли, май някои от нас не смятат, че сте от бялата раса. За тях сте като цветнокожи.
— И ти ли мислиш така?
— Защо трябва да си пълня главата с глупости? Нали те пускам в леглото си? — Тя пак надникна под чаршафа. — Но ти си същинско чудовище, Сони! Какъв е този размер…
Сони я обърна по гръб и се надвеси над нея. За него беше удоволствие да гледа бялата ѝ кожа, малката розова бенка на хълбока ѝ, която оставаше скрита за другите мъже.
— Какво си намислил? — Тя погледна към слабините му. — Защо ли питам…
Той я целуна по устните.
— Не може — спря го Ейлин.
— Защо?
— Защото ще е за трети път днес! — Тя опря длани в гърдите му. — Аз съм вече на възраст, не издържам. И без това ще ходя разкрачена утре. Хората забелязват такива неща. — Ейлин се измъкна изпод него. — Пък и стана късно. — Тя извади тънък халат от гардероба и се наметна. — Корк може да се отбие.
— Сигурна ли си, че той не подозира за нас?
— Разбира се! Да не си оглупял? Боби Коркоран е ирландец, а аз съм неговата по-голяма сестра светица. Едва ли би повярвал, че мога дори да помисля за секс. — Тя подритна дюшека отдолу. — Вдигай си задника и се облечи. Трябва да се изкъпя и да взема Кейтлин преди шест. Олеле! Вече е пет и половина…
— И аз не усетих как мина времето. — Сони стана и се наведе към купчината дрехи на пода до леглото. — Колко жалко, че си на възраст — въздъхна той престорено и си закопча панталона. — Иначе можеше съвсем да хлътна по тебе.
Ейлин държеше якето и шапката му.
— С тебе си прекарваме добре — отбеляза тя, докато го гледаше как си закопчава ризата и стяга колана. — Но нито Корк ще научи за това, нито. някой друг. По-стара съм с десет години и с това всичко е казано.
Сони си взе якето и нахлупи шапката на главата си.
— В неделя ще вечерям с хубаво момиче — подхвърли той. — Тя е на шестнайсет и е италианка.
— Сони, не ѝ вгорчавай живота — каза му тя сурово. — Шестнайсет е твърде рано за това, което правим с тебе.
— И какво правим?
— Забавляваме се.
— Следващата сряда пак ще се видим, нали?
— Разбира се — намигна му Ейлин и затвори вратата.



6

Томазино Чинкемани се почеса по ребрата с едната ръка, докато посягаше с другата към кристалната чаша с уиски. Минаваше три часът през нощта, а той още беше в сепарето срещу Джузепе Марипоза, Емилио Барзини и Тони Розато. По-младите братя на Емилио и Тони — Еторе и Кармине, също се бяха наместили в сепарето до Томазино. За Франки Пентанджели не остана място и той бе възседнал стол с лице към облегалката.
Седяха в „Холивуд“ — един от клубовете на Филип Таталия в най-оживената част на Манхатън. Залата беше огромна, с палми и папрати във внушителни саксии около дансинга. Неколцина от музикантите си приказваха и прибираха инструментите си, певицата също беше при тях. Тя носеше червена прилепнала рокля с пайети, а острото деколте се спускаше чак до пъпа ѝ. Платинено русата ѝ коса беше в привлекателен контраст с непроницаемо тъмните очи. Джузепе разправяше истории на останалите около масата, но често млъкваше и се вторачваше в момичето, което май още не бе навършило двадесет години.
Както винаги Марипоза изглеждаше много спретнато в розовата риза с бяла яка и златна игла вместо вратовръзка. Бялата му коса беше вчесана на път и се открояваше над черния костюм с жилетка. Макар че бе прехвърлил шейсетте, оставаше строен и младолик. Космат и грамаден, на своите петдесет и четири години Томазино приличаше на пременена горила. От двете му страни Еторе и Кармине бяха като кльощави хлапета.
Франки Пентанджели се наведе над масата и заговори с дрезгавия си глас:
— Ей, Томазино! — Отвори уста и посочи един от кътниците си. — Май имам кариес тук.
Всички прихнаха.
— Искаш да ти оправя зъба ли? — изви вежди Томазино. — Само кажи кога.
— А, не, благодаря. Имам си зъболекар.
Джузепе взе чашата си от масата и посочи невръстната певица.
— Какво ще кажете, да си я заведа ли вкъщи?
Франки се обърна да я огледа.
— Имам нужда от масаж на гърба — добави Джузепе и размачка едното си рамо. — Ей тук съм се схванал.
— На гаджето ѝ няма да му хареса — обади се Емилио и оправи черната си папийонка за незнайно кой път. Той беше привлекателен мъж с черна коса, която сресваше назад.
— Кой е той? — попита Джузепе.
— Хилавият кларнетист — посочи Кармине Розато.
Джузепе се взря в музиканта и неочаквано извъртя глава към Емилио Барзини.
— Какво ще правим с Корлеоне?
— Изпратих двама от хората си да говорят с Клеменца и…
— …и въпреки това се простихме с още една пратка!
Марипоза изглеждаше готов да хвърли чашата си по някого.
— Те се кълнат, че нямат нищо общо — обясни Емилио.
— Или е Клеменца, или е самият Вито. Кой друг може да бъде?
— Джузепе — започна Франки. — Не чу ли какво заяви нашият сънародник, който напира да ни стане кмет? Градът гъмжал от престъпници. Значи може да е всеки.
Томазино се изсмя, Марипоза се вторачи в него, после и във Франки. Накрая се усмихна.
— Сънародник, а? Фиорело Лагуардия е тъпо неаполитанско прасе и може само да ми целува сицилианския задник. — Той заговори на всички. — Щом видя сметката на Лаконти, ше се захвана с онзи мазен боклук — Корлеоне. Ще се отърва от него и от Клеменца сега, преди да станат твърде силни и да ми се пречкат на всяка крачка. — Марипоза примигваше през секунда-две — безспорен знак, че е изнервен и ядосан. — Те си купуват ченгета, съдии и политици, все едно е обявена коледна разпродажба. Такава организация има големи планове за бъдещето. Но техните планове няма да ги бъде.
Еторе Барзини погледна по-големия си брат и Емилио кимна почти незабележимо. Еторе каза:
— Може да е Тесио.
— И с него ще се разправя — зарече се Марипоза.
Тони Розато се прокашля неловко. Той си мълчеше цялата вечер и сега всички се обърнаха към него. Тони имаше външността на напращял от мускули бияч.
— Простете, дон Марипоза — подхвана той, — но не разбирам защо да не накараме онзи дивак Брази да ни каже какво знае?
Франки Пентанджели изсумтя, а Марипоза отговори припряно:
— Предпочитам да не се занимаваме с Лука Брази. Чувал съм как са го простреляли, но той очистил всички и си тръгнал, все едно нищо не му се е случило. Не искам разправии с Брази!
Томазино разхлаби вратовръзката си, разкопча яката на ризата и се почеса по шията.
— Аз знам къде да намеря Лука Брази. Ако искаш, ще отида да си поприказваме.
Марипоза се вторачи пресметливо в него, после се обърна към Емилио и Тони.
— Корлеоне и Клеменца… също и Генко Абандандо. Ще им видя сметката на всички, докато още са лесна плячка. Твърде много пари печелят извън търговията с алкохол, затова ще започнат да ми пречат прекалено, когато забраната бъде отменена. Искам техния бизнес, дори търговията със зехтин на Вито. Щом се отървем от главоболията с Лаконти, идва техният ред. — Той се взря за миг във Франки Пентанджели. — Имал си вземане-даване с Вито, преди да се издигнеш, нали?
Франки кимна равнодушно.
— Да, познавам го.
— Имаш ли нещо против да се отървем от него?
— Вито е нагъл кучи син. Не ми пука за него.
— Добре! — Марипоза тупна с длан по масата и заговори Томазино. — Отиди при Лука Брази, но вземи още две-три момчета. Не ми харесва какво се говори за онзи изрод. — Джузепе размаха пръст към Кармине и Еторе. — Виждате ли как се върши работа? Още има какво да учите. — Той си сипа канадско уиски от бутилката на масата. — Емилио, направи ми услуга. Иди да си поприказваш с хилавия кларнетист. А ти, Кармине, ми доведи момичето. Останалите си намерете някакво занимание.
Джузепе отпи малко, докато другите ставаха и се разотиваха. Видя как Емилио изведе музиканта през странична врата. Кармине пък заприказва певицата с червената рокля, която се озърна към мястото, където допреди малко беше нейният приятел. Тя погледна към масата, Джузепе вдигна чашата си и се усмихна. Кармине побутна с длан момичето към Марипоза.

Дони О’Рурк чакаше под зеления навес пред бара на Пади да отмине внезапният дъжд, заради който мръсна вода покрай бордюра се стичаше в решетката на канализацията и я задръстваше бързо с боклуци. Отсреща две възрастни жени си бъбреха, скрити във входа, а зад тях дете тичаше нагоре-надолу по стъпалата. Едната се вторачи в Дони за миг и побърза да отмести поглед. Той видя по-младия си брат да се показва зад ъгъла, подтичваше под черен чадър.
— Ти ще закъснееш и за собственото си погребение — поклати глава Дони, щом брат му се пъхна под навеса.
Уили О’Рурк затвори чадъра и го изтръска. Беше по-нисък само с два пръста, но изглеждаше твърде слаб до плещестия Дони. И в детството, и в юношеството си Уили боледуваше често, чак сега здравето му започна да се оправя, но още се простудяваше твърде лесно. По-възрастният със седем години Дони беше за Уили по-скоро баща, както и за най-младия им брат Шон. Още на петнайсет Дони сложи край веднъж завинаги на побоите и гаврите, на които ги подлагаха техните вечно пияни родители. Преби баща си така, че го прати в болница. След това нямаше съмнение кой е старшият в дома им. Оттогава нито Шон, нито малката Кели си лягаха гладни и насинени.
Зад тях Шон излезе от бара ухилен. Това момче все се смееше и беше единственият хубавец от тримата, защото приличаше на тяхната майка.
— По-добре влезте веднага — каза той на Дони. — Рик Донъли и Кор Гибсън са готови да се сбият за нещо, което се е случило преди двайсетина години. Разтървете ги, защото накрая някой от тях ще гръмне другия.
— Ей сега. Върни се вътре и поръчай на всички по още едно.
— Да бе, точно това им трябва — да пият още.
Шон побърза да се шмугне отново в бара. Дони и Уили бяха всеизвестни трезвеници. Шон пийваше от време на време по някоя чаша, но никога не прекаляваше. Кели обаче наследи от родителите си влечението към алкохола. Още на шестнайсет се разхубави прекалено и това я направи твърде вироглава, за да слуша братята си.
— Аз ще говоря — предупреди Дони. — Носиш ли си пищова?
— Как иначе — Уили докосна оръжието под сакото си.
Щом влязоха, Дони се забави до вратата, за да заключи, а Уили отиде при другите. Рик Донъли и Кор Гибсън се тупаха по гърбовете и вдигаха наздравици с поредните си халби бира. Какъвто и да беше спорът помежду им, забравиха го бързо за облекчение на останалите, особено на Били, брата на Рик. Той извади ръката си от джоба на сакото и доволно отпи от своята халба. Пит Мъри и Стиви Дуайър седяха с лица към огледалата и отрупаните с бутилки рафтове. Кор Гибсън отиде да седне до Пит, който беше най-възрастният тук — на цели петдесет години. Когато нямаше какво друго да прави, работеше като докер на пристанището и имаше ръце като дънери. До него Стиви Дуайър приличаше на недорасло хлапе.
— Момчета! — провикна се Дони и пристъпи към бара. — Събрахме се в този ден, защото ми омръзна да търпя и исках да споделя плановете си с вас като достойни хора. Вече говорих с Пит и братя Донъли, разменяли сме по някоя дума и с останалите. Знаете какво мисля. Време е да свием сармите на жабарите, които ни избутаха и ни оставиха най-мръсната работа. Време е да им покажем какви сме и да ги наритаме обратно в жабарските им квартали, за да не припарват в нашите.
Другите мъже го слушаха сериозно, вторачени в очите му.
— Чуйте ме! — настоя Дони. — Позволихме на Лука Брази, Пит Клеменца и останалите да се наместят в наша територия и да ни изтласкат от застраховките, от хазарта, от мацките, от алкохола… От всичко! Постигнаха го, като трошиха глави и пратиха в гроба неколцина като Тери О’Баниън и Дигър Маклийн. И ние се примирихме. Не искахме да стане касапница и си мислехме, че още има от какво да изкарваме пари. Но от мен да знаете — тези жабари няма да мирясат, докато не вземат в свои ръце целия град. За да запазим каквото ни се полага, трябва да им покажем, че сме готови да се бием. — Дони спря за малко и ги огледа. — Аз и братята ми смятаме да се захванем с Лука Брази и хората му. Решено е — натърти той и остави халбата на плота.
Кор Гибсън тупна с длан по бара и размаха ръка към Дони.
— Не са само Брази и Клеменца, белята не е дори в оня Корлеоне. Дони, не забравяй за Марипоза, Розато, Барзини. Жабарите са цяла армия, това е най-лошото.
— Не ви насъсквам да се борим срещу цялата тълпа. — Дони опря гръб в рафтовете. — Поне засега, защото не сме организирани. Само казвам, че аз и братята ми искаме да се отървем от Лука Брази и да поемем застраховките, с които се занимава. Никой не пази гърба на Лука, защото Марипоза и останалите не са на негова страна.
Той кимна към Стиви и всички се обърнаха към хлапака, сякаш едва сега го забелязаха.
— Аз бях с момчетата на Сони Корлеоне доскоро и чух това-онова — каза Стиви. — Лука иска да е независим. Дори чух, че Марипоза се чуди дали да не му види сметката.
— И защо му се е наточил? — попита Пит Мъри, без да вдига глава.
— Не знам подробности — смънка Стиви.
— Сега чуйте и мен — прекъсна мълчанието Рик Донъли. — Аз съм с О’Рурк, брат ми също. Жабарите са страхливци. Като пръснем главите на двама-трима, бързичко ще се укротят.
— Хич не са страхливи — възрази Стиви, — но и аз съм с вас. Срамота е, че ги оставихме да се разпореждат тук. Не искам да ги търпя повече.
Най-после се намеси и Били Донъли, който си мълчеше, скръстил ръце на гърдите.
— Дори и сам Лука Брази е опасен противник. Той е някакво изчадие, а вие няма да сте първите, които се опитват да го очистят.
— Остави на нас да измислим какво ще правим с Лука Брази — отвърна Дони. — Хайде да си поговорим за най-важното. Захванем ли се с Лука, ще стане напечено за всички нас. Ако сме заедно и им покажем колко струват ирландците, ще им сритаме задниците.
— Аз съм с вас — повтори Стиви, без да се замисли.
— Ние също — добави Рик Донъли и от името на своя брат, макар и не особено въодушевено.
— Аз не се крия по ъглите, когато положението се сгорещи — заяви Кор Гибсън.
Пит Мъри не отделяше поглед от халбата си. Мълчанието се проточи и Дони попита:
— Пит, ти какво решаваш?
Пит вдигна глава и се взря поред в Шон, Уили и Дони.
— Какво ще кажеш ти за сестра си Кели, Дони О’Рурк? Не си ли поприказвахте с нея за вземането-даването с такива като Лука Брази?
В напрегнатата тишина се чуваше само дъждът, отново станал пороен.
— За каква сестра ми говориш, Пит? — спокойно изрече Дони. — В моя дом не живее никаква Кели.
Пит поумува и вдигна халбата си.
— По-добре да ме гръмнат, докато помагам на свои хора, вместо да целувам гъза на някой жабар. Да пием за нашите квартали, които ще си останат наши.
Всички пиха с него, дори Дони. Нямаше празнично настроение, просто продължиха да пълнят чашите и да си говорят тихо.




7


Дони надникна от ръба на плоския покрив над тясната уличка, деляща блока на Лука Брази от по-ниския склад до него. Върху покрива на склада имаше много сандъци и кашони, а десетина мъже влизаха и излизаха през отворената врата, носеха още товар. Зад Дони поредната електрическа мотриса мина по издигнатия релсов път на Трето авеню с тракане и скрибуцане, шумът отекваше между сградите като в тунел.
— За бога — обърна се Дони към Уили, който го доближи, — долу е цяло сборище.
Той побутна брат си назад, за да не го видят работниците.
— Какво става там? — попита Уили.
— Откъде да знам? — Дони взе лоста, оставен до заключената врата на покрива. — Къде е Шон, по дяволите?
— Пази на аварийната стълба.
— От какво пази? Уили, всичко ли трябва да ви казвам като на деца? Отиди да го доведеш.
— Не е ли по-добре първо да видим ще можем ли да разбием ключалката?
Дони пъхна лоста между вратата и рамката, напъна с все сила и отвори вратата.
— Отиди да го доведеш! — повтори той.
Изпроводи с поглед Уили, който слезе към аварийната стълба на сградата. Дони често се стряскаше от вида на своя брат, защото изглеждаше много крехък. Но във всичко, което имаше значение, Уили изобщо не беше слабак и може би имаше най-силна воля сред тримата. Не че нищо не го плашеше. Според Дони той дори се плашеше по-лесно и от Шон. Затова пък пламнеше ли буйният му ирландски характер, нямаше гасене.
Най-после и Шон се качи на покрива. Дони погледна рехавите облаци високо в небето, после и часовника си.
— Минава шест — каза на братята си, които застанаха до него при вратата.
— Той нито веднъж не се прибра преди седем — обясни Щон, — откакто започнах да го следя.
— Имаме предостатъчно време — отбеляза Уили.
— Исусе! — промърмори Шон и разтърка раменете си.
— Студено ли ти е? — попита Уили.
— Страх ме е — сопна се Шон. — Чак коремът ме свива. Ти не се ли боиш?
Уили се намръщи и стрелна с поглед Дони, който плесна Шон по темето.
— Няма ли да пораснеш най-сетне?
— Пораснах отдавна — начумери се Шон и си приглади разрошената коса. — Просто ме е страх.
Дони посочи пистолета, затъкнат под колана на най-малкия му брат.
— Не стреляй с това, без да се прицелиш.
— За стотен път ми го казваш! — възмути се Шон. — Чух те добре и първия път!
Дони хвана раменете му и го разтърси.
— Недей да жумиш и да се надяваш, че така ще уцелиш някого. Ще вземеш да гръмнеш мен вместо Лука.
— Слушай какво ти казва Дони! — намеси се и Уили. — Ако случайно гръмнеш него, аз пък ще те гръмна нарочно.
Шон се вторачи неспокойно в братята си и изведнъж тримата прихнаха.
— Хайде — подкани ги Дони и каза през рамо на Шон: — Просто прави, каквото ние ти кажем.
Стълбището вътре миришеше на оцет. Пожълтялата боя се лющеше, а линолеумът на стъпалата беше напукан и разръфан. Липсваха пръти в парапета. Щом затвориха вратата към покрива, озоваха се в полумрак.
Слязоха две площадки по-надолу. Имаше две врати в двата края на коридора.
— Ей тук живее — посочи Шон вратата отляво. — Прибира се между седем и седем и половина. Влиза през главния вход откъм Трето авеню и след няколко минути виждам светлина в прозорците. Около два часа е сам, после идват някои от момчетата му.
— Сигурен ли си, че няма хора в останалите апартаменти?
— Никога не съм виждал друг да влиза или да излиза. Няма осветление вечер в останалите апартаменти.
Уили се ококори неочаквано и подхвърли на Дони:
— Дали не си е купил цялата сграда?
— Значи има склада, къщата на Лонг Айлънд и този блок? — преброи Дони. — Доста печели, няма спор.
— Да бе, купил си е вехтория до линията, през петнайсет минути се тресе от електричката.
— Но за нас е добре, че няма кой да се обади на ченгетата — напомни Шон.
— Вие двамата ще чакате там, за да не се набивате на очи — Дони посочи към горната площадка и завъртя ръка към тъмния край на коридора. — А аз ще чакам там. Щом застане пред вратата си, ще го напълня с олово. Вие сте тук за всеки случай, ако нещо се обърка. И тогава притичвате отгоре. Вие сте голямата изненада.
Шон опря длан в корема си.
— Направо ми се гади…
Дони докосна челото му.
— Ама че работа! Препотил си се.
— Страхува се, това е — вдигна рамене Уили.
— Сам ти казах, че се страхувам! — извъртя се Шон към него и погледна Дони. — Мисля си и за Кели. Няма да ни прости, ако научи, че ние сме убили Брази, макар че той е гадно копеле.
— Господи! — Уили изви очи към тавана. — И за Кели ли трябва да мислим? Шон, ти да не си идиот? Всеки жабар в този град ще иска да ни надупчи след тази вечер, а ти се тревожиш за Кели?! Правим това и заради нея! Това прасе я съсипа.
_ Само не ми разправяй, че го правиш заради Кели — наежи се Шон. — Отдавна ти е все едно какво става с нея.
Уили само поклати глава безнадеждно, тогава Шон се захвана с Дони:
— Ти я изрита на улицата и каза, че за нас вече е като умряла. Какво друго да прави, освен да си намери някого?
— Или да си намери работа? — ехидно подсказа Уили.
Дони мълчеше и се взираше в мътното стъкло на прозореца, сякаш виждаше нещо безкрайно тъжно там. Накрая погледна Шон:
— Не се ли грижих за всички вас? Но тя реши да живее тъкмо с жабаря, който ни отне възможността да печелим. Случайно ли стана това, Шон? Според тебе не е знаела какво върши ли? — Дони завъртя глава. — Не. За мен тя е мъртва.
— И какво добро видя от ирландската си гордост? Остана без сестра.
Дони пак си погледна часовника. Поредният влак мина с грохот по релсите и коридорът закънтя от шума.
— Добре — каза той на Шон, щом стана тихо. — Изчезвай! Дойде с нас без желание. Не биваше да те карам да идваш, щом не искаш.
— Сериозно ли говориш?! — сърдито попита Уили.
— Съвсем сериозно. — Дони побутна Шон към стъпалата. — Тръгвай. Ще се видим вкъщи.
Шон се озърна към Уили, който му кимна, и хукна нагоре по стълбата към покрива.
Уили се намръщи.
— Дони, какви ги вършиш? Той ще си остане хлапе, ако продължаваш да го глезиш.
— Не го глезя. Повече се притеснявам нашият младок да не забие някой куршум в мен.
— Ако убием Лука, Кели наистина ще ни намрази още повече.
— Кели не ни мрази, Уили. Просто за нея ние сме нищо и половина. А и на мен не ми пука за нея. Поне засега. Твърде пропаднала е, за да се тревожим за нея. С това къркане, гълтане на разни хапчета и още дявол знае какво… Ако някога си намести мозъка в главата и заживее човешки, ще ни бъде благодарна, че сме я отървали… Представяш ли си Лука Брази да ни бъде зет?
— Бог да ни пази — направи гримаса Уили.

Сандра едва ли бе казала и пет-шест думи през последния час, затова Сони можеше да бъбри на воля за семейството си, за плановете и стремежите си, докато госпожа Колумбо му поднасяше поредната порция телешко с пармезан. Вечеряха в апартамента на една братовчедка на госпожа Колумбо в стария квартал, защото домоуправителят на блока на авеню „Артър“ бе започнал ремонт.
От големия прозорец до кръглата маса с бяла ленена покривка имаше изглед към Единадесето авеню и един от паянтовите пешеходни надлези над релсите. Като малък Сони обичаше да седи точно на този надлез, провесил крака над минаващите отдолу парни локомотиви.
— Сантино, какво те развесели толкова? — попита Сандра.
— Спомних си как седях там преди години и зяпах влаковете.
Госпожа Колумбо се обади от кухнята:
— Ех, тези влакове… Защо Бог не се смили над нас да ги спре, та да си отдъхнем?
Сандра срещна погледа на Сони и се усмихна на привичното мърморене на своята баба. Госпожа Колумбо се върна от кухнята с блюдо пържени картофи, което сложи пред Сони.
— Сандра ги приготви за тебе.
Той отмести стола си по-назад и опря длани на корема си. Вече бе погълнал три порции телешко и внушителни количества задушени зеленчуци.
— Госпожо Колумбо, не се случва често да кажа това, но преядох.
— Хапни си! — строго нареди възрастната жена. Както винаги тя беше облечена само в черно, макар че съпругът ѝ бе починал преди повече от десет години.
— Не го насилвай — помоли Сандра.
— О, не е нужно никой да ме насилва, когато има вкусно ядене! — Сипа си картофи в чинията и започна да ги поглъща усърдно, а Сандра и баба ѝ се усмихваха така, сякаш нямаше по-голямо удоволствие от гледката как Сони се тъпче. Щом опразни чинията, той вдигна ръце. — Не мога повече! Благодаря ви от сърце!
— Е, щом е така — кимна госпожа Колумбо и посочи малката дневна. — Седнете там. Ще ви донеса кафе.
Сони се изправи.
— Всичко беше много вкусно. Хиляди благодарности!
Тя го изгледа недоверчиво и повтори:
— Седнете там, ще донеса кафето.
Сандра се настани на дивана. Тъмносинята ѝ рокля стигаше малко под коленете и тя я приглади на краката си.
Сони стърчеше насред стаята и се чудеше до нея ли да седне или на креслото. Сандра се усмихна свенливо, но с нищо не му подсказа как да постъпи. Той се озърна към кухнята — госпожа Колумбо не се виждаше, защото стоеше до печката и чакаше кафето. Пресметна, че има една-две минути насаме със Сандра и седна до нея. И усмивката ѝ веднага засия. Насърченият Сони хвана ръката ѝ и впери поглед в очите ѝ. Стараеше се да не зяпа гърдите ѝ, но знаеше колко са натежали под опънатата бяла блузка. Харесваше леко мургавия оттенък на кожата ѝ, тъмните очи и косата, която беше толкова черна, че в лъчите на залязващото слънце изглеждаше едва ли не синкава. Макар че Сандра беше само на шестнадесет години, той лесно долавяше разцъфтяващата ѝ женственост. Хрумна му да я целуне, но не можеше да отгатне дали би му позволила. Стисна пръстите ѝ, тя също му отвърна, той пак се огледа към кухнята, наведе се към нея, целуна я по бузата и се отдръпна да прецени реакцията ѝ.
Сандра изви глава и се надигна леко от дивана, за да надзърне на свой ред в кухнята. Щом се увери, че баба ѝ няма да попречи, ръцете ѝ се плъзнаха зад главата и шията на Сони. Целуна го по устните — страстна, сочна, разкошна целувка. Когато езикът ѝ докосна устните му, цялото тяло на Сони настръхна.
Сандра се отмести и пак приглади роклята си. Вторачи се напред, погледна с ъгълчето на окото Сони и пак се взря в отсрещната стена. Той се примъкна към нея, за да получи още една целувка, но тя го задържа на разстояние с ръка, а след миг гласът на госпожа Колумбо отекна из целия апартамент:
— Ей, защо не ви чувам да си говорите?
Секунда-две по-късно тя се показа от кухнята, но Сандра и Сони вече седяха в двата края на дивана и се усмихваха невинно. Тя промърмори нещо под носа си, влезе в кухнята и след малко дойде с поднос, на който имаше кана с кафе, две чашки от фин порцелан и три чинийки с шоколадов сладкиш.

Лука седеше срещу своята майка, опрял чело на дланите си. Преди малко се хранеше, мислеше за свои неща и не я слушаше, докато тя приказваше за какво ли не. Но майка му подхвана любимото си мрънкане как щяла да се самоубие и той усети, че главата пак ще го заболи. Понякога болката ставаше толкова непоносима, че му идваше да си пръсне черепа с куршум, за да я прекрати.
— Хич не си мисли, че няма да го направя! — заяви тя. — Не знаеш какво ми е, иначе нямаше да причиняваш такива мъки на родната си майка. Всеки миг очаквам някой да потропа на вратата и да ми каже, че моят син е мъртъв или са го пратили в затвора. Не знаеш какво е да живея така ден след ден. — Тя попи сълзите си с хартиена салфетка. — По-добре да умра.
— Мамо, няма ли да престанеш?
— Не мога да престана!
Ножът и вилицата издрънчаха в чинията, която тя бутна към средата на масата. Вечеряха паста с кюфтенца, които загоряха, защото тя чу от една съседка, че някакъв могъщ гангстер се заканил да убие сина ѝ. Съдът със съсипаната гозба стоеше на масата като зловещо предзнаменование.
— Не мога да престана — повтори тя и захлипа. — Не знаеш какво е…
— Какво не знам? — настръхна Лука.
Мислеше си, че майка му вече прилича на бабичка. Помнеше времената, когато тя носеше хубави дрехи и се гримираше. Помнеше и старите ѝ снимки. На една от тях тя гледаше весело към баща му, също висок и много як. Лука се бе метнал на него. Майка му го родила, преди да навърши двадесет и една години. А сега беше на шестдесет, значи все още не беше престаряла. Само че изглеждаше твърде стара, само кожа и кости. Косата ѝ изтъняваше и оредяваше. В тези вехти тъмни дрехи приличаше на вещица. Въпреки че му беше майка, не искаше да поглежда към нея.
— Е, какво не знам? — попита той отново.
— Лука — умоляващо подхвана тя.
— Колко пъти трябва да говоря, че всичко ми е наред. Няма от какво да се страхуваш.
— Себе си обвинявам, Лука. Себе си!
— Не започвай, моля те. Може ли просто да си довършим вечерята? Ще ми се пръсне главата…
— Не знаеш как страдам. — Майка му пак попи сълзите си със салфетката. — Знам, че ти се обвиняваш за онова, което се случи, защото…
Лука тласна чинията си, която се удари в другата. Майка му отскочи назад, а той впи пръсти в ръба на масата, сякаш се канеше да обърне всичко в скута ѝ. Но само скръсти ръце.
— И това ли подхвана? Докога ще го предъвкваме? Още колко пъти, по дяволите?!
— Няма нужда да говорим за това — опита се да го успокои тя и сълзите потекоха по бузите ѝ.
— Слушай, мамо — продължи той. — Това е стара история. От години не съм се сещал за Роуд Айлънд. Дори не помня къде живеехме. Помня само, че беше високо, на деветия или десетия етаж, и все се мъкнехме по стълбите, защото асансьорът не работеше.
— На „Уорън стрийт“ — промълви майка му. — На десетия етаж.
— Мамо… — благо подхвана той. — Дъртият не спираше да се налива и накрая щеше да те убие. Направих, каквото беше нужно. Не разбирам защо още човъркаш миналото. Наистина не разбирам. По-добре ще е за тебе да забравиш.
— Ти беше само на дванайсет — едва смънка майка му. — Оттогава всичко потръгна накриво за тебе. Все се забъркваш в неприятности…
Лука стана и тръгна към банята. Знаеше, че главоболието няма да мине цяла нощ, ако не глътне нещо. Не се надяваше да му олекне напълно от аспирина, но си струваше да опита. Но изведнъж спря и се обърна към майка си, която опираше лакти на масата и закриваше лицето си с длани. Докосна раменете ѝ.
— Помниш ли нашия съсед? — попита Лука. — От апартамента в другия край на коридора?
— Господин Лоури. Учителят.
— Същият. Как умря той? — Не чу отговор и добави: — А, да, падна от покрива. Нали така, мамо?
— Почти не го познавах — прошепна тя.
Той я погали по косата и отиде в банята. Изтръска на дланта си три таблетки аспирин, бутна ги в устата си, затвори шкафчето и се взря в отражението си. Никога не бе харесвал външността си с тези изпъкнали костни дъги над хлътналите навътре очи. Приличаше на неандерталец.
Майка му се заблуждаваше, че не е искал да убие баща си. Направи го съвсем съзнателно. Онази тухла беше в коридора, защото я остави там предишния ден. Беше се зарекъл, че ще строши главата му следващия път, когато удари майка му. Или когато се опита да го ритне в слабините — много обичаше да зяпа, докато Лука се превиваше и скимтеше на пода. Баща му постъпваше така, когато беше пиян.
Иначе се държеше много мило с тях. Водеше сина си на пристанището, за да му покаже къде работи. Веднъж ги разходи в залива с лодката на свой познат. Тупаше Лука по рамото и го наричаше „моето пораснало момче“. А на Лука почти му се искаше хубавите моменти да не са се случвали, защото дъртакът се напиваше твърде често и тогава ставаше непоносим. Ако не бяха човешките черти в неговия характер, може би нямаше да сънува кошмарите, в които баща му се връщаше. Чувстваше се потиснат и уморен от тези сънища и редките проблясъци на паметта.
Майка му беше гола до кръста, разкъсаната блуза откриваше лъскаво бялата кожа на издутия ѝ корем, тя пълзеше, за да е по-далече от баща му, и размазваше по пода кръвта си, защото той я бе намушкал. Дъртакът лазеше след нея с окървавения месарски нож и крещеше, че ще изтръгне изчадието от нея и ще го хвърли на кучетата. После имаше още повече кръв от главата на баща му, след като Лука го цапардоса с тухлата. Баща му се отпусна неподвижно още от първия удар, Лука стоеше над него и виеше, докато в света му не остана нищо освен кръв и писъци.
После дойде полицията, имаше смътни дни в болницата и опело за мъртвородения му брат. След това Лука не стъпи повече в училище, стигна само до пети клас. Работеше във фабрики и на пристанището, по-късно се преместиха в Ню Йорк и започна работа в депото. Имаше още нещо, което не харесваше в себе си — беше не само грозен, но и глупав.
Но не чак толкова глупав, каза си той. Вече разполагаше с повече пари, отколкото имаше желание да харчи. Всички в града се страхуваха от неговата малка сплотена банда, дори онзи тузар Джузепе Марипоза. Значи не беше чак толкова глупав. Затвори очи и туптенето в тила запълни света му, а в мрака изплува покривът на сградата в Роуд Айлънд, където успя да подмами техния съсед Лоури — учителя. Лука му каза, че искал да сподели с него важна тайна. Щом се качиха горе, издебна сгоден случай и го бутна от покрива. Помнеше как падаше с протегнати ръце, сякаш се надяваше някой да го хване и да го спаси. Помнеше как се стовари върху кола, как ламарината хлътна, а стъклата се пръснаха навън като гейзерчета.
Лука пусна чешмата и си намокри лицето. Приглади косата си и се върна в кухнята. Майка му бе разтребила масата и сега стоеше пред мивката.
— Мамо — той докосна нежно рамото ѝ, — трябва да тръгвам. И не се тревожи за мен. Мога да се грижа за себе си.
— Няма спор — едва чуто отвърна майка му. — Можеш.
Лука спря пред стъпалата на блока и въздъхна. Докато слизаше по стълбите, главата го заболя още по-зле. Надуши миризмата на реката, после отнякъде завоня на конски фъшкии. Огледа авеню „Уошингтън“ — имаше голяма купчинка до тротоара, макар че не се виждаха никакви каруци.
Малцината минувачи се прибираха по домовете си или спираха да побъбрят със съседи. Две костеливи хлапета с протъркани якета профучаха покрай него, но не се виждаше никой да ги гони. В блока на майка му се отвори прозорец и малко момиче надникна надолу. Щом зърна Лука, тя се дръпна навътре и затръшна прозореца.
Той запали цигара, като пазеше пламъчето на кибритената клечка в свитите си шепи. Вятърът налиташе на студени повеи. Болката в главата му започваше да отслабва. Тръгна към ъгъла и свърна по 165-та улица към своето жилище, само на няколко преки от блока на майка му, а оттам имаше още няколко пресечки до склада.
Докосна дръжката на пистолета във вътрешния си джоб, колкото да се увери, че е на мястото си. Щеше да убие Том Хейгън и Корлеоне щяха да се разлютят страшно. Нямаше как да избегне големите неприятности. За Вито Корлеоне се говореше, че предпочита приказките пред убийствата, но Клеменца и момчетата му бяха безмилостни типове. Лука се опита да подреди в ума си какво знаеше за фамилията Корлеоне.

Генко Абандандо беше
консилиере
на Вито и негов съдружник в търговията със зехтин. Питър Клеменца беше капо във фамилията. Джими Манчини и Ричи Гато бяха хора на Клеменца… Май само това бе научил като безспорни факти, но не се съмняваше, че тази фамилия няма размаха на организацията, създадена от Марипоза или дори от Таталия. Струваше му се, че Корлеоне са нещо средно между банда и истинска фамилия като Марипоза, Таталия и Лаконти… или каквото бе останало от фамилията Лаконти. Знаеше, че на Клеменца се подчиняват повече хора, а не само Манчини и Гато, но не беше сигурен за имената им. Може би и Ал Хатс работеше за Корлеоне. Налагаше се да научи повече подробности, преди да очисти хлапето.

Не го интересуваше дали Корлеоне разполагат с цяла армия, но искаше да е наясно с какви противници трябва да се разправя. Предположи, че на неговите момчета няма да хареса какво бе намислил. И сякаш ги повика с мисълта си — жълтият „Десото“ на Джо-Джо спря до бордюра и Хукс подаде глава през прозореца.
— Здрасти, шефе.
— Какво има? — сви вежди Лука, щом Джо-Джо и останалите се измъкнаха от колата и се събраха в кръг около него.
— Става напечено — осведоми го Хукс. — Томи Чинкемани иска среща. Преди малко дойде в склада с неколцина от хората си. Не беше доволен от живота.
— Иска среща с мен, така ли? — Макар че главата още го наболяваше, Лука се усмихна на новината, че Томи е дошъл в Бронкс да го търси. — Кои бяха с него?
Той продължи към своя блок и Джо-Джо се озърна към колата.
— Остави я тук — махна с ръка Лука. — После ще минеш да я прибереш.
— Да, ама имам оръжия под седалките.
— И кой ще посмее да краде от тебе в този квартал?
— Е, да…
— Та кои бяха с Чинкемани?
— Ники Крий, Джими Гризео и Вик Пиаца — изброи Поли.
— Значи и Гриз е бил там. — Лука познаваше само него от тримата и не го понасяше. — Какво ви каза Томи?
— Иска среща.
— Не каза ли за какво ще си говорим на срещата?
Вини Вакарели започна да се чеше в движение по слабините. Той беше най-младият в бандата и винаги изглеждаше, че дрехите са прекалено широки за жилавото му тяло.
— Налагало се да обсъдите „някои неща“, така каза — обясни Поли.
— Значи Зъболекаря държи да си приказва с мен.
— Какъв зъболекар? — учуди се Вини.
— Хлапе, престани да се чешеш по топките, на улицата сме. Това е прякорът на Чинкемани — Зъболекаря. Може би иска да се позанимава със зъбите ми. — Никой не продумваше и Лука добави: — Той обича да чупи зъби с клещи.
— Майната му — промърмори Хукс.
Лука се усмихна. Момчетата му май бяха неспокойни.
— Те са сбирщина педалчета — подхвърли той, изглеждаше и разочарован, и развеселен.
— И какво искаш да направим? — попита Хукс.
Излязоха на Трето авеню и доближиха сградата на Лука.
Той отключи входната врата, отвори я и се обърна към Хукс.
— Чинкемани може да почака. Не му казвайте нищо. Нека дойде пак и да помоли по-учтиво.
— За бога! — Хукс се промъкна пръв в коридора на блока и застана пред Лука. — Шефе, не можем да се бъзикаме с тези муцуни. Марипоза изпрати един от своите капо да говори с нас. Ако се правим, че не го забелязваме, скоро всички ще легнем в ковчези.
Лука го подмина, останалите също влязоха в коридора.
— Надушвате ли цигарен дим? — той погледна нагоре и тръгна по стъпалата, а момчетата го последваха. — Не харесвам нито Чинкемани, нито Гриз.
— За Джими Гризео ли говориш? — обади се Поли.
— Преди време направих един обир с Гриз, още преди да започне да ближе гъза на Чинкемани. И тогава ми беше неприятен, и сега ми е неприятен.
— Гриз е никой — завъртя глава Хукс. — Проблемът е в Чинкемани. Марипоза го е изпратил, а не можем да натрием носа на Марипоза.
— И защо да не можем? — Лука вече се забавляваше. Такова удоволствие му доставяше да гледа притеснения Хукс, че забрави за болката.
— Защото на никой от нас не му се умира.
— Значи си сбъркал бизнеса. Защото в нашия умират доста хора. — Спряха пред вратата на неговия апартамент и той бръкна в джоба си за ключовете. — Недей да мислиш толкова за смъртта. Другите трябва да се плашат от смърка, а не ти. Схващаш ли какво ти казвам?
Хукс отвори уста, но в този миг някъде врата се блъсна в стена, някой изтича лудешки по стъпала и всички се обърнаха към стълбата за покрива.

— Дай ми твоето желязо! — настоя Уили.
— За какво ти е?
Дони тъкмо беше спуснал крак, за да го опре в първото стъпало на прикрепената към стената стълба и да слезе на горната площадка на аварийната стълба. Щом видяха, че Лука се прибира с цялата си банда, отложиха разправата с него за по-удобен момент.
— Просто ми го дай.
— Имаш си свой — напомни му Дони.
— Дай ми проклетото желязо! — наежи се Уили.
Дони извади пистолета от кобура и го даде на брат си. Уили му посочи площадката.
— Слизай, за да мога и аз да се спусна.
Дони се засмя.
— Уили, какви бръмбари имаш в главата?
Погледна надолу и когато пак вдигна глава, Уили тичаше към вратата. Дони се втрещи за миг, после се издърпа рязко нагоре и стъпи на покрива, но Уили вече бе нахълтал в стълбището на блока.
Лука си помисли, че хлапета от квартала са се качили на покрива. Често го правеха.
Но вратата тресна, някой хукна надолу по стъпалата, а грохотът на поредната мотриса по релсите отвън го обърка още повече. Той се дръпна в сянката и извади пистолета си. И след секунда някой ги обсипа с дъжд от олово.
Стреляше един човек, но с две оръжия. Лука виждаше само тъмен силует и ярките проблясъци на изстрелите. Чуваше гърмежите, приглушени от тежкия тътен на влака, а когато всичко свърши и силуетът изчезна нагоре като призрак, усети, че натиска напразно спусъка, защото патроните в пълнителя бяха свършили. Не помнеше нищо освен първия изстрел и пръснатите стъкла на прозореца. Наведе се над Поли, който стенеше на пода, чакаше още какво ще се случи, но бяха останали само вонята на изгорял барут и тишината след мотрисата и изстрелите. Едва сега проумя че някакъв убиец им налетя като скапан каубой от филмите. И се втурна нагоре по стълбата.
Не намери нищо на покрива, към който имаше достъп от двете аварийни стълби на сградата. Явно беше, че монтираните на стените отвесни стълби трябва да бъдат махнати. На отсрещния покрив неколцина мъже с работни дрехи стояха сред сандъци и се оглеждаха стреснато. Подвикна им:
— Ей, пичове, видяхте ли нещо?
— Нищо — отговори някой с ирландски акцент. — Само, чухме стрелбата.
— Нямаше никаква стрелба — отрече Лука. — Някакви хлапета ни проглушиха със стари фойерверки.
— А-а, това ли било…
Работниците се прибраха в склада, а Лука се обърна и завари Хукс и Джо-Джо от двете страни на вратата, застанали като часови с оръжие в ръка.
— Приберете пистолетите! — заповяда тихо.
— Поли и Тони са ранени — докладва му Хукс.
— Ще им се размине — увери го Джо-Джо.
Пред апартамента, където нахлуваше студен вятър през изпотрошения прозорец, Хукс каза:
— Лука, не можем да разиграваме Чинкемани и Марипоза. Ще ни закопаят.
— Прав е — подкрепи го и Джо-Джо. — Това си е пълна щуротия. И за какво? За няколко сандъка пиячка?
— Уплашихте ли се, момчета? — подкачи ги Лука.
— Шефе, познаваш ни — намръщи се Хукс. — Не сме пъзльовци.
Тони лежеше пред вратата, псуваше и натискаше крака си с длан, за да спре кръвотечението. Имаше светлина само от апартамента и от улицата. Лука прецени, че ако някой бе повикал ченгета, досега трябваше да се чуят сирените. Изби последните остри парчета стъкло от прозореца и огледа улицата. Пълно спокойствие.
Зад него Вини стягаше с кърпа крака на Тони.
— Кърви като заклано прасе — съобщи той на останалите. — Не мога да я спра тая кръв!
— Закарайте ги в болницата. Измислете нещо. Кажете им, че сте попаднали в престрелка на кейовете.
Вини влезе в апартамента да изведе Поли, после помоли Хукс и Джо-Джо:
— Помогнете ми да свалим Тони до колата.
Но Хукс гледаше Лука.
— Е, какво ще правим сега с Чинкемани?
Лука погледна нагоре към небето и малкото бледи звезди. Две дребни птици се устремиха към перваза на прозореца, но кривнаха встрани.
— Хайде да си уговорим среща с Чинкемани — реши той. — Кажете му, че разбрахме намека. И че искаме срещата да е на място с много хора…
— Къде? — уточни Хукс. — Ресторант или друго място?
— Все едно.
— Защо да е все едно? На мен не ми е ясно. Няма ли ние да изберем мястото?
— Хукс, започваш да ми лазиш по нервите.
— Добре де, шефе. Ще им кажа, че е все едно. Те да изберат мястото.
— Но се постарай да им внушиш, че държим да е на публично място. За да може всеки да се чувства в безопасност.
— Кога да бъде срещата?
— По-скоро. Не е зле и да изглеждаш наплашен. — Лука посочи Тони, който май щеше да изпадне в несвяст. — Закарайте ги в болницата. После се върнете да ви обясня какъв е планът.
Хукс се взираше в очите му и се опитваше да отгатне какво е намислил. Отвори уста да каже нещо, но се отказа.
— Джо-Джо, хайде да се размърдаме.
Двамата влязоха в апартамента.
Болката в главата на Лука бе изчезнала още с първия изстрел. Той стоеше в тъмния коридор и се чудеше защо е така.

Сони спря пред пекарната на Ейлин, изключи двигателя, свлече се на седалката и нахлупи шапката, сякаш имаше намерение да подремне. Наоколо беше шумно от влакове, коли и каруци. Преди малко се бе сбогувал със Сандра. Повървя по авеню „Артър“, чувстваше се смутен и объркан, както му се случваше често. Накрая се качи в колата, без да си признава, че се е запътил при Ейлин. Още си мислеше, че не е зле да се прибере в квартирата и да не излиза повече тази вечер, но не му се оставаше сам на „Мот стрийт“. Не знаеше какво да прави там. Ако в хладилника бе останала храна, щеше да хапне, но нямаше желание да си напазарува. Изглеждаше глупаво в собствените си очи, когато го правеше. В квартирата щеше да се просне по гръб, да позяпа тавана и накрая да потърси някой от приятелите си или да отиде да пийне някъде. И сутринта щеше да се завлече на работа като пребит.
Но времето, прекарано със Сандра, го лиши от спокойствие. Представяше си как разкопчава блузката ѝ и ръцете му стигат до тези прекрасни напращели гърди. Разбираше обаче, че е по-добре да забрави за тези фантазии, защото знаеше какво огромно препятствие има пред сбъдването им — безброй скучни вечери под надзора на нейната баба и поне годежен пръстен, преди дори да зърне гърдите ѝ.
А още не беше готов за това. Само че я харесваше. И то много.
Бутна шапката си назад към темето, наведе се над волана и изви глава към прозорците на Ейлин. В хола светеше. Не знаеше как би го посрещнала, ако ѝ се изтърси ей така, без да е предупредил. Погледна часовника си. Наближаваме девет, Кейтлин сигурно беше в леглото си. Хрумна му, че вечерите на Ейлин в нейния апартамент може да са не по-малко скучни от неговите в квартирата и може би няма с какво друго да ги запълни, освен да слуша радио. Излезе от колата, натисна звънеца и отстъпи заднешком към бордюра. Ейлин отвори прозореца и надникна.
— Рекох си, че може би ще се зарадваш на компания — каза невинно Сони. Тя носеше синя рокля с широка яка. — О, имаш нова прическа…
Не успя да разгадае усмивката ѝ. Не знаеше дали тя му се зарадва или беше недоволна. Ейлин затвори прозореца, без да продума. Сони отиде пред входа, чакаше да чуе как вратата горе се отваря. Тъкмо щеше да се дръпне, за да погледне пак прозорците, когато вратата се отвори рязко и пред него застана Корк.
— Ей, Сони! Какъв вятър те довя? Ейлин каза, че си дошъл да ме търсиш тук.
— Какво е станало? — попита Сони излишно гръмко, за да прикрие изненадата си.
Цялата риза на Корк отпред беше в червени отпечатъци от ръчички. Приятелят му погледна петната и се намръщи.
— Кейтлин… Съсипа ми ризата.
Сони пипна един отпечатък, но пръстът му остана чист.
— Някакви детски боички — обясни Корк. — Ейлин каза, че не може да се изпере.
— Това хлапе е напаст Божия.
— Е, не е толкова лоша. Какво става?
— Минах при тебе, но те нямаше — излъга Сони. — Чух за друга пратка.
— Тази вечер ли?!
— А, не — Сони се облегна на рамката на вратата. — Дори още не знам кога ще я доставят. Само исках да ти кажа.
— И какво? — Корк се озърна към стълбата и подкани с жест Сони да влязат. — Вече е студено.
— Малка пратка — продължи Сони, седна на едно стъпало и побутна шапката си назад. — Ще я превозят в кола под седалките и в плоско скривалище под шасито.
— За кого е пратката?
— Ти как мислиш?
— Марипоза? И какво ще правим с нея? Не можем да я продадем на Лука.
— Стигнахме до приятната част — обяви Сони. — Този път ще я пробутаме направо на Джук. Никакви посредници.
— Ами ако Марипоза надуши, че Джук продава негова стока?
— Как ще надуши? Няма да научи от Джук, то се знае. Пък и Марипоза не е силен в Харлем.
Корк седна до него и се облегна назад, опрял лакти на стъпалата.
— Колко пари ще останат за нас, щом стоката е малко?
— Ето я и най-хубавата новина — засмя се Сони. — Скъпо шампанско и вино направо от Европа. Пиячка за тузари — по петдесет, дори по сто долара бутилката.
— Колко са бутилките?
— Както аз си го представям, колата ще побере триста-четиристотин.
Корк затвори очи, докато пресмяташе.
— Пресвета майко Божия! — промълви той. — Само че Джук няма да ни плати по петдесет на бутилка.
— Въпреки това ще приберем тлъста пачка.
— Кой ти подшушна за пратката?
— Корк, за какво ти е да знаеш?
— Ако Марипоза научи за нас, мъртви сме.
— Няма да научи — успокои го Сони. — И без това ще ни очисти, ако чуе, че сме направили предишните удари. Защо да не умрем богати?
— А колко хора… — подхвана Корк, но вратата горе се отвори и Ейлин застана на площадката.
— Боби Коркоран, ще поканиш ли приятеля си вътре, или ще уговаряте на стълбите поредната си дивотия?
— Хайде да се качим — предложи Корк. — Ейлин ще ти направи кафе.
Сони си подръпна сакото, за да не изглежда смачкано, а от апартамента изскочи дъщеричката на Ейлин и се вкопчи в единия ѝ крак.

_
Вуйчо Боби! — провикна се детето.

— Голяма сладурана е — сподели Корк и се втурна заплашително нагоре по стъпалата, а момиченцето избяга с писък в апартамента.
— Качвай се — каза Ейлин на Сони и също влезе, като остави вратата отворена.
Сони я завари в кухнята с чаша кафе и чиния орехови сладкиши на масата.
— Седни — покани го тя, сложи пред него празна чаша и се пресегна към каната с кафе.
С новата прическа косата ѝ изглеждаше по-светла и ярка. Къдриците проблясваха под кухненската лампа с всяко движение на главата ѝ.
Корк влезе, понесъл Кейтлин на раменете си.
— Поздрави Сони — заръча ѝ той и я стовари в скута на приятеля си.
— Здравейте, господин Сони — послушно каза момичето.
— Здрасти, Кейтлин. — Сони гледаше ту нея, ту Ейлин и накрая изтърси: — Хубава си почти колкото майка си.
Ейлин го изгледа неприветливо, но Корк само се засмя.
— Без такива приказки, че ще ѝ се замае главата. — Той свали Кейтлин на пода и каза: — Иди да си поиграеш сама, аз идвам ей сега.
— Вуйчо Боби! — примоли се детето.
— Стига си врънкала, да не те напляскам.
— Обещаваш ли? — попита Кейтлин.
— Какво да обещавам? Да те напляскам ли?
— Че ей сега ще дойдеш да си играем?
— Обещавам.
Момиченцето се озърна към Сони и изтича към дневната. Имаше русата коса на вуйчо си и кафявите очи на майка си.
Ейлин въртеше разсеяно чашата си на масата, накрая се взря в Сони.
— Случайно да си чувал, че някой си Луиджи Баталия по прякор Хукс още се заканва да намери убиеца на Джими?
Сони изви глава към Корк, който сви рамене.
— Срещнах Хукс на улицата и той помоли да предам на Ейлин, че не бил забравил Джими.
— Минаха почти две години — продължи Ейлин, без да отделя поглед от Сони, — а той още рови в раната. Господин Баталия е голям инат, не е ли така?
— Хукс твърди, че някой от биячите на Марипоза е убил Джими — вметна Корк.
— Нима не знам? — сопна се Ейлин. — Въпросът е кой е той и какво може да се направи след толкова време?
— Какво общо има времето с това? — намръщи се Корк.
— Хукс е сицилианец — напомни Сони. — Две години не означават нищо за него. Ако ще да са минали двайсет и две години, щом Хукс намери убиеца, можеш да отпишеш онзи мръсник. Сицилианците нито забравят, нито прощават.
— Ирландците от графство Донегал са същите — врътна глава Ейлин и този път се вторачи в Корк. — Но аз бих искала да съдят убиеца на Джими. Ти познаваше съпруга ми и знаеш, че той би искал същото.
— Бог ми е свидетел, че го обичах като брат! — изведнъж се ядоса Корк. — Но ето за това не бяхме на едно мнение. — Той избута стола си назад, за да надникне в дневната, където беше Кейтлин. — Джими беше идеалист, а много добре ти е известно, че в тези неща аз съм практичен човек.
— Значи одобряваш убийството на убиеца, така ли? Да не си мислиш, че това ще промени нещо?
— Все едно слушам Джими — изсумтя Корк и стана. — Ако знаех кой уби Джими, сам щях да се разправя с него.
Той пак надникна в дневната, вдигна ръце над главата си, изръмжа като някакво чудовище и се втурна да гони Кейтлин, която запищя радостно. Ейлин се обърна към Сони.
— Господи…
— Май попаднах на семеен спор. — Сони се огледа към закачалката, където бе оставил шапката си. — По-добре да си вървя.

_
Боби и Джими… — продължи Ейлин, все едно не го чуваше. — Седяха тук и се повтаряше все същият спор, само подробностите се сменяха. Боби казваше, че светът е прогнил и човек трябва да измисли как да живее в него, а Джими казваше, че човек трябва да вярва в нещо по-добро. Винаги едно и също… — Ейлин не изглеждаше потисната. — Такъв си беше Джими. Не отричаше, че наоколо е пълно с мръсотия и смърт, дори не вярваше, че нещо ще се промени. Но поне се опитваше да внуши на Боби, че трябва да вярва в доброто, за да опази душата си чиста.

Тя млъкна и се загледа в Сони, който каза тихо:
— Жалко, че не го познавах.
Ейлин кимна с усмивка, сякаш представата за такава среща я развесели.




8


Шон изчовърка още една люспа жълта боя от стената, докато чакаше тътнещият парен локомотив да отмине по Единадесето авеню. После почука отново на вратата на Кели. Няколко часа се бе размотавал по улиците, защото не искаше да се прибере у дома и да срещне погледите на Уили и Дони. Все пак не можеше да остане навън цяла нощ. А и нали неговите братя сами му казаха да си върви? Въпреки това нямаше желание да говори с тях засега.
— Кели! — извика през затворената врата. — Знам, че си вътре. От улицата те видях.
Притисна ухо до вратата и чу скърцане на пружини, после стъкло чукна в друго стъкло. Представи си трупа на Лука Брази, проснат пред неговия апартамент, и потръпна. Приглади нервно косата си и пипна дръжката на пистолета във вътрешния джоб. Спомни си думите на Уили: "Всеки жабар в този град ще иска да ни надупчи след тази вечер“.
— Кели — примоли се той, — стига си се инатила. Брат ти стои пред вратата.
Когато тя се отвори най-после, той отстъпи назад и неволно закри очите си с длан.
— За бога…
— Нали искаше да ме видиш, Шон? — тросна се Кели. — Ето, видя ме.
С едната ръка държеше вратата открехната, с другата се подпираше на рамката. Имаше черни кръгове около очите, бузите ѝ бяха отекли, а дълбока червена резка на челото ѝ продължаваше към темето. Носеше дълга мъжка риза с навити ръкави и червени обувки. Явно ризата беше на Лука Брази, защото ѝ стигаше до прасците.
— Шон, стига си се правил на бебе! Не е чак такъв ужас.
Шон се престраши да я погледне отново.
— Богородице, смили се над нас… Кели, какво…
— Какво искаш? Нали семейството ме е забравило?
— Знаеш, че никога не съм искал да стане така. — Шон надникна в стаята зад нея. — Може ли да вляза?
Кели се озърна учудено, сякаш не вярваше, че някой би поискал да влезе в квартирата ѝ.
— Разбира се. Заповядай в моя палат.
Шон не намери веднага къде да седне. Нямаше кухненска; маса и столове, само празно място пред празна мивка. Всъщност нямаше и кухня. Едва загатнат свод отделяше частта с мивката от частта за спане. Там пък имаше малко легло, паянтово нощно шкафче и голямо кресло пред прозореца с изглед, към Единадесето авеню. То обаче беше затрупано със списания и дрехи. Шон побутна с крак купчините от списания и дрехи на пода, от кориците го гледаха лицата на Холивуд — Джийн Харлоу, Керъл Ломбард, Фей Рей. Обърна се — Кели се облягаше на затворената врата. Ризата беше разкопчана до половината и му стана неприятно, че вижда гърдите ѝ.
— Кели, закопчай се, моля те.
Тя се зае непохватно с копчетата, но не постигаше нищо.
— Уф! — поклати глава Шон. — Толкова ли си пияна, че и с една риза не можеш да се справиш?

_
Не съм пияна — смънка тя по-скоро на себе си.


_
Да бе, само дето пръстите ти не ги бива в закопчавало. — Той не се стърпя и ѝ закопча ризата, сякаш сестра му още беше малка. — Я се погледни! — укори я той и очите му овлажняха.

— Шон, докога ще си толкова мекушав? — скастри го на свой ред Кели, побутна го и се върна на леглото.
Зави се до кръста с червено одеяло и нагласи възглавницата под шията си. Той махна дрехите и списанията от креслото и се тръшна на него, все едно нямаше сили.
— Кели, това не е живот…
— Тъй ли било? Значи да се върна, за да ви готвя, чистя и пера? Да угаждам на всеки като слугинче? Много ти благодаря, Шон, но няма да го бъде. Затова ли дойде? Да ме върнеш у дома?
— Не дойдох да те връщам — начумери се той. — Тревожа се за тебе. Виж се на какво си заприличала. Май щеше да е по-добре, ако беше в болница, но ти само се въргаляш тук и се наливаш до вцепеняване.
На шкафчето до леглото имаше почти пълна бутилка уиски и празна чаша. Тя си сипа малко, но Шон грабна чашата от ръката ѝ.
— Какво искаш? Казвай и ме остави на мира.
— Защо още си с мъж, който те пребива като някакво помиярче? — Той сложи чашата на шкафчето и чак сега забеляза флакон с черни таблетки. — Това пък какво е?
— Сама си изпросих боя — осведоми го Кели. — Не знаеш цялата история.
— Говориш също като мама. Като я пребиеше татко, всеки път го оправдаваше.
Шон разклати шишенцето и таблетките вътре издрънчаха тихо.
— Лука ми ги намери — каза Кели и си взе флакона. — Облекчават болката. Обясни ми защо дойде?
— Дойдох да ти кажа, че ако имаш нужда от помощ, ще направя всичко за тебе.
— Шон О’Рурк, винаги си бил голямо бебе. — Тя докосна ръката му и пак затвори очи. — Върви си. Уморена съм, трябва да поспя.
Тялото ѝ се отпусна и тя наистина заспа дълбоко. Той я покри с одеялото, свали обувките от краката ѝ. Когато излезе, провери дали вратата се е заключила.
Още с първата стъпка на улицата усети брулещия вятър откъм Хъдзън. Вдигна яката си и тръгна забързано към дома си. В кухнята майка му седеше до масата, отворила броя на „Ню Йорк америкън“ на страниците с комиксите. Открай време я помнеше като крехка жена, но с годините тя стана хилава и особено неприятно му беше да вижда шията ѝ — само кожа и сухожилия, все едно гледаше пиле. Само в очите ѝ тлееше остатък от предишната жизненост. Усмихваше се на някакъв комикс. А баща му сигурно пак се бе тръшнал да отспива поредната порция алкохол.
— Мамо, къде са момчетата?
— На покрива. Занимават се с онези безполезни птици. Шон, ти добре ли си? Като гледам, нещо те човърка.
— Няма нищо — отрече той и целуна майка си по бузата. — Отбих се да видя Кели.
— И как е тя?
— Още прекалява с пиенето.
Майка му се загледа във вестника, сякаш нямаше какво да каже.
Намери Уили и Дони до гълъбарника, чието дъно бе настлано с чиста слама. Сами го бяха направили от дъски и телена мрежа. Вятърът дърпаше яките им и разрошваше косите им. Шон седна срещу тях.
— Е, свършихте ли работата?
— Провървя му на мръсника — отвърна Дони. — Прибра се с цялата си проклета банда.
— Аз понадупчих някои от тях — похвали се Уили.
— Престрелка ли започнахте?
Дони кимна към Уили.
— Не, просто брат ти е скапан ненормалник.
— Ами малко си изтървах нервите — призна Уили, ухилен до ушите.
— Вече бяхме на покрива — подхвана Дони — и щяхме да се прибираме, но побърканият ти брат поиска да му дам пистолета си. И преди да се опомня, той реши да покаже, че е каубой в Дивия запад.
— Аз си бях наумил да очистя оня кучи син — натърти Уили.
— И успя ли? — попита Шон.
Уили завъртя глава.
— Бях на съседната сграда, когато той излезе на покрива да ни търси. Скрих се да не ме види. Толкова е грамаден, че няма как да го сбъркам с друг.
— Жалко — промърмори Шон.
— Улучих поне двама от тях — добави Уили. — Чух ги да викат, паднаха на пода.
— Дали си ги убил?
— Надявам се. — Уили угаси фаса на цигарата си с подметка. — Мразя всички проклети италианци.
— И сега какво ще стане? Лука ще ни подгони ли?
— Засега не — увери го Уили. — Аз бях в сенките, шапката ми беше нахлупена ниско над очите. Той още не знае с кого си има работа.
— Лошо е, че оцеля — отбеляза Дони. — Сега ще бъде по-трудно да се разправим с него.
— И какво от това, по дяволите? — наежи се Уили.
— Пак ли ще опитате? — попита Шон.
— Или той, или ние — уверено изрече Дони. — Пит Мъри и братя Донъли са с нас. Малкия Стиви и Кор Гибсън — също. Жабарите ще научат, че не могат да ни тъпчат, както си поискат. Първо ще се отървем от Лука Брази.
— Съгласен съм — отсече Шон. — На Брази му е време да умре.
Дони запали нова цигара. Обърна се с гръб към вятъра с кибритената клечка в шепите си. Уили и Шон побързаха също да запалят цигарите си. Улисаха се в мислите си, седнали на покрива в свирещия вятър.




9


Томазино Чинкемани стоеше в асансьора разкрачен и със скръстени ръце, сякаш препречваше пътя на някого. Слизаше от апартамента си към партера с Ники Крий и Джими Гризео. Още беше рано и другите двама гледаха сънено. Гриз дори придрямваше, опрян на стената, докато кабината се спускаше бавно и шумно. Ники държеше кафява кесия. Томазино бе вперил поглед в затворената решетка. Четвъртият в асансьора седеше на табуретка до бутоните за управление, носеше униформа и малка кръгла шапка. Този хлапак имаше уморените очи на старец и май упорито се стараеше да стане невидим. Когато кабината спря във фоайето, Томазино излезе пръв, последван от Гриз. Ники пусна четвърт долар в ръката на младежа, който му благодари.
Улицата гъмжеше от коли и хора. Томазино живееше в оживен квартал, на двадесет и осмия етаж в огромна жилищна сграда. Чувстваше се в по-голяма безопасност сред тълпите, в апартамент, където никой не можеше да проникне по аварийна стълба, за да му забие куршум между очите. Харесваше суматохата наоколо, а шумът не го дразнеше, само че се налагаше да праща някого в други квартали, за да му купят свестни наденици или пица, и това си беше много досадно. Гриз още с излизането от блока свърна наляво и скоро се върна с чаши кафе. Даде по една на Томазино и Ники.
— Три лъжички захар ли има в моята? — провери Томазино.
— Така казах на момичето.
Томазино кимна и каза на Ники:
— Дай ми една от тези сфолиатели.
Ники бръкна в кесията и му подаде сладкиша с форма на малък конус. Тримата застанаха до стената, пиеха кафето и чакаха шофьора си Вик Пиаца, който се бе обадил тъкмо преди да излязат от апартамента. Имал проблем с колата щял да закъснее няколко минути.
— Гриз, откъде ги взе? — Томазино оглеждаше недоволно сладкиша. — Мразя да са подгизнали от сироп.
| — От „Мот стрийт“.
— От коя сладкарница на „Мот стрийт“?
Гриз се почеса по челото.
— Томи, не я помня проклетата сладкарница.
— Гриз — Томазино извъртя туловището си към него, — не забравяй с кого говориш.
Гриз разпери ръце.
— Твърде рано е, Томи. Знаеш, че съм много вкиснат сутрин.
Томазино се засмя и го тупна по рамото.

— Спокойно. Ти си свестен тип. — Изви глава към Ники: — Следващия път ти ще купиш
сфолиатели.
Отиди при Пати на „Ейнсли стрийт“ в Уилямсбърг. Тя прави най-добрите сфолиатели в града. — Той посочи улицата с чашата си. — Къде се губи Вик, дяволите го взели? Какво ѝ има на колата?

— Нещо в карбуратора не е наред, така каза. Щял да го оправи за минута.
— Това не ми харесва. — Томазино си погледна часовника. — Случат ли се такива неща — каза на двамата, които бяха поне с двайсетина години по-млади от него, — започвам да се озъртам на всички страни. Схващате ли какво ви говоря?
Ники кимна, Гриз си пиеше кафето. И двамата изглеждаха отегчени.
— И каква все пак е повредата? — попита Томазино.
— Нещо с карбуратора, това знам.
Той поумува, погледна отново часовника и се обърна към Ники:
— Колко хора имаме там?
— В закусвалнята са четирима — двама до барплота, двама на маса. Кармине и Фио са наблизо в колите си, за да не се набиват на очи.
— Лука не познава никого от онези вътре, нали?
— Невъзможно е. Кармине доведе хора от Джърси. Лука не ги е виждал никога.
— Всеки ли си знае задачата?
— Разбира се.
— Онзи тъпанар още си мисли, че ние сме се опитали да му видим сметката. Казах на неговото момче: „Ако исках Лука да умре, щеше вече да е мъртъв.“
— Но той подозира нас, така ли? — обади се Гриз.
Томазино си допи кафето.
— Щеше да ни повярва, ако можех да му кажа кой е стрелял.
— Нищо ли не се знае?
— Мръсникът си има цяла тълпа врагове. Как да научим кой от тях си е опитал късмета? А онези в закусвалнята… Стиска ли им да стрелят, ако се наложи? Защото, ако Брази е нарочил нас за стрелбата…
— Томи — поклати глава Гриз, — обичам те като своя старец, но ти винаги се тревожиш прекалено.
Томазино му се озъби, но след малко се усмихна.
— Къде е този шибаняк Вик? Ако не се появи до минута, отменям всичко.
— Ето го — посочи Ники към черния „Буик“, който зави на кръстовището към тях.
Ники и Гриз се наместиха на задната седалка, но Томазино изчака със скръстени ръце Вик да изтича около колата и да му отвори дясната предна врата.
— Скапан карбуратор! — оплака се кльощавият симпатичен младеж. Макар че беше навършил двайсет, още изглеждаше недорасъл. — Почистих го, после изтървах един винт… — Млъкна, защото изражението на Томазино показваше недвусмислено, че оправданията не го интересуват. — Съжалявам. Трябваше да стана по-рано и да проверя дали колата е в изправност.
— Точно така — потвърди Томазино и чак тогава седна в колата.
Вик се настани зад волана и повтори:
— Съжалявам.
— Добро момче си, Вик, но не искам това да се повтаря. — Томазино подхвърли през рамо на Ники: — Дай ми още един сладкиш. Вик, ти искаш ли?
— А, не — отказа Вик. — Сутрин не ми е до ядене. Огладнявам чак следобед.
— Знаеш ли къде отиваме?
— Разбира се, запаметил съм маршрута. Ще бъдем там след десет минути.
— Добре. — Томазино се наведе към него и младежът се отдръпна към вратата. — Потиш се. Защо така, Вик? Никой друг не се поти.
— Бои се да не го гръмнеш, защото е закъснял — ухили се Ники отзад.
— Досега не съм закъснявал, нали? — избълва Вик. — Искам да си върша работата добре. Изнервям се, като стане някоя издънка.
— Забрави — махна с ръка Томазино. — Общо взето, доволен съм от тебе.
Гриз се наведе към предната седалка. Той беше жилав мъж, но имаше закръгленото лице на ангелче.
— Вик, защо мина оттук? Нямаше ли да е по-напряко по…
Преди да довърши въпроса, Вик зави към тротоара и изскочи, а Лука Брази и хората му изтичаха от най-близкия вход.
Лука опря пистолет в главата на Томазино, преди някой в колата да проумее какво се случва.
— Без глупости! — Лука погледна към Томазино: — Не съм намислил да те убия.
Томазино извади ръката си изпод сакото. Хукс и Джо-Джо се намърдаха на задната седалка и взеха оръжията на Гриз и Ники. Лука избута Томазино по-навътре, извади пистолета му и го даде на Джо-Джо. Вик чакаше във входа и чак сега се върна на мястото си, за да подкара колата. Зави в обратната посока.
— Къде отиваме? — попита Томазино.
— В Челси, на кейовете — отвърна Лука. — На спокойно място, за да си поговорим, както ти искаше.
— Не можехме ли да поговорим като нормални хора на по чаша кафе?
— Тук има ли нормални? — изви вежди Лука. — Томи, ти открай време ми приличаш на наконтена маймуна. Още ли вадиш зъби?
— Когато няма друг начин. — Томазино впери поглед напред и каза: — Вик, не знаех, че си толкова празноглав…
— Не обвинявай хлапето — прекъсна го Лука. — И двамата му братя лежат вързани в апартамента на гаджето му, оставих едни момчета да ги пазят… но той въпреки това ме накара да обещая, че няма да те очистя.
Томазино изкриви лице в гримаса на отвращение. По бузите на Вик се стичаха сълзи.
— Виж, разплака момчето — подсмихна се Лука.
— Той простреля малкия ми брат в крака — изхълца Вик. — Каза, че следващия куршум ще е в главата.
— И ти стана сговорчив, нали? — напомни Лука.
Томазино взе недоядения сладкиш, който бе паднал в скута му, и го показа на Лука.
— Имаш ли нещо против да си доям?
— Да ти е сладко.
— Който и да е стрелял по тебе, не бяхме ние — каза Томазино с пълна уста. — Ако подозираш нас, бъркаш.
— Каква стрелба? — каза Лука. — За какво говориш, Томи? Нали уж щяхме да обсъждаме как и защо купувам и препродавам нелегалния алкохол, внасян от Марипоза?
— Лука, известно е, че са стреляли по тебе. Вече казах на твоето момче…
— Но не сте били вие, така ли?
— Нито аз, нито Джузепе, нито друг, който е свързан някак с нас.
— Само че ти знаеш кой е бил.
— Не знам. — Томазино изтръска трохите от сакото си. — И не съм казвал, че знам. Не знаем и засега нищо не сме чули.
Лука се обърна към задната седалка.
— Ей, Гриз, как я караш? — Не получи отговор и продължи: — Ти също не знаеш кой се опита да ме прати на оня свят, нали?
— Нищо не знам — сопна се Гриз. — Томи вече ти каза, че не е никой от нас.

_
Да бе… — проточи Лука, като че не му вярваше, но не се вълнуваше от това. Посочи близкия проход между два склада до кейовете. — Вкарай колата там.

Вик стигна до края на прохода при водата, където имаше празен пристан, и спря.
— Всички да излязат! — заповяда Лука.
— Защо да не поговорим тук? — попита Томазино.
— Навън е хубаво — осведоми го Лука. — Ще подишаме чист въздух. — Извади пистолета си и го насочи към лицето му. — Според мен трябва да си поговорим до водата.
Томазино го изгледа с погнуса и стъпи на кея.
Хукс и Джо-Джо, който държеше два пистолета, излязоха от колата и подредиха Томазино и хората му с гръб към водата. Лука се вторачи във Вик, който се подпираше на предната броня.
— Ти какво правиш тук? Отивай при другите.
— Както кажеш.
Вик застана до Ники.
— Да ти го начукам, смахнато копеленце — изръмжа Томазино. — Убиеш ли ме, Марипоза ще те закопае. Ще затрие всеки от вас, и то много бавно. И за какво е всичко това бе, тъпанар? Не бяхме ние! Никой от нас не се е опитвал да те гръмне. Казах на твоето момче, че ако искахме да си мъртъв, щеше да си мъртъв.
— Томи, я се успокой. Нямам намерение да те убивам.
— А за какво ни нареди тук?
Лука вдигна рамене.
— Искал си да говориш с мен. Хайде, говори.
Томазино май се обърка, погледна към хората си и пак се взря в Лука.
— Това не е добро място за разговор.
— Може и да си прав, но нямаш избор. Чакам.
Томазино пак се огледа към другите, като че ли се тревожеше за тях.
— Не беше чак толкова важно — каза той на Лука. — Джузепе няма да загуби много от няколко камиончета с пиене. Но така не е редно и ти също знаеш това. Искаме да научим кой ни граби. На тебе не се сърдим. Ти си бизнесмен и разбираме защо си купувал стоката. Искаме обаче да докопаме мръсниците, които крадат от нас. Искаме и да ни кажеш кои са. Не заради парите, а за да ни уважават хората.
— Ами няма да ти кажа. Това си влиза в сделката. Аз им посредничих за продажбите и обещах да не ги издам.
— Лука — поклати глава Томазино и пак се озърна към хората си, — имаш ли представа срещу кого се изпречваш? 'Искаш разправии с Джузепе Марипоза, с Барзини, с мен, с Франки Пентанджели, с Розато и всичките ни момчета? Разбираш ли колко голяма е организацията ни? А тя ще се разраства тепърва…
— За сметка на Лаконти — кимна Лука.
— Да, Лаконти. След броени дни цялата му организация ще бъде в наши ръце. Пак питам — разбираш ли, че ти говоря за стотици хора? А ти колко имаш? Четирима, петима? Не се дръж като побъркан, Лука. Просто ни кажи кои са онези нещастници и всичко е приключено. Ще забравя и днешната ти щуротия. Давам дума — никой от нас няма да се занимава с тебе и хората ти.
Лука се загледа към небесната синева над сивеещата вода.
— Това ли си искал да ми кажеш?
— Да, това е — потвърди Томазино.
— Аз пък искам да предадеш нещо от мен на Марипоза. — Лука се зазяпа в рехавите парцаливи облаци, сякаш обмисляше думите си, после каза на Хукс: — Ако Зъболекаря мръдне, пръсни му черепа. — Обърна се и към Джо-Джо: — Ако някой от тях шавне, убий го.
— За бога, Лука — започна Томазино.
Преди да каже още нещо, Лука простреля Гриз от упор в главата. Тялото цопна във водата и потъна незабавно.
Томазино пребледня, младокът Вик закри очи с длан. Лицето на Ники остана безизразно, но въздухът свиреше в гърдите му с всяко вдишване.
Лука застана срещу Томазино.
— Предай на Джузепе Марипоза, че не може да се отнася непочтително с мен. Ако науча, че той е изпратил онзи стрелец, ще го убия. Е, Томи, можеш ли да предадеш това съобщение на Джо?
— Мога — изчегърта гласът на Томазино.
— Добре.
Дука се прицели във Вик, който му се усмихна, свали шапката от главата си и приглади косата си в мига, когато Дука натисна спусъка. Лука го простреля още три пъти, докато падаше във водата.
В тишината след гърмежите Томазино каза пресекливо:
— Защо правиш това? Какво ти става?
— Гриз е част от съобщението ми за Джузепе — равнодушно отговори Лука. — За да не се съмнява кого има насреща си. А хлапето… Просто свърших работата вместо тебе. Ти и без това щеше да го затриеш.
— Това ли е? Ако ще убиваш мен и Ники, приключвай най-сетне.
— О, не. Дадох дума на хлапето, че няма да те убия. Спазвам си обещанието.
Хриповете в дробовете на Ники се засилваха.
— Ей, ти да нямаш астма или нещо подобно? — подхвърли му Лука.
Ники завъртя глава, наведе се и повърна.
— Това ли е? — повтори Томазино.
— Не сме приключили — каза Лука.
Сграбчи го за гърлото с лявата си ръка и го цапардоса Два пъти по лицето с пистолета. Когато се свлече, Томазино си удари главата в предната броня на колата. От носа му потече кръв, кожата под едното му око беше сцепена. Той извади кърпичка от предния джоб на сакото си и я притисна към носа си.
— Чудих се дали да не ти извадя два-три зъба — добави Лука, — но си рекох, че на тебе подхожда да вършиш такива гадости. — Той си разкопча панталона, изпика се във водата и посочи на Хукс и Джо-Джо да се качат в колата. — Не забравяй да предадеш съобщението. — Понечи да влезе в Колата, но размисли. — Впрочем…
Отиде при Ники, който още се превиваше, удари го с все сила по главата и напъха отпуснатото тяло в багажника на черния „Буик“. Колата бавно се отдалечи от пристана.



10

Вито превключи на по-ниска скорост и осемцилиндровият двигател на големия „Есекс“ изръмжа сърдито, а после пак забуча равномерно. Караше по булевард „Франсис Люис“ на път към имението си в Лонг Айлънд, където водеше семейството си на излет. Кармела седеше до него, сложила Кони в скута си. Сони седеше до майка си, зяпаше през прозореца и пръстите му отбиваха по коленете ритъм, който само той чуваше. Майкъл. Фредо и Том се бяха настанили отзад. Фредо най-после престана да сипе въпроси и Вито си отдъхна. Неговата кола беше по средата — пред нея се движеше черен „Пакард“ с Тесио и неколцина от хората му, отзад беше Генко в стария си „Наш“, където се возеше Ал Хатс, а караше Еди Велтри, друг от подчинените на Тесио. Вито се бе облякъл подходящо за пикник и това малко го притесняваше, сякаш смяташе, че само си играе на човек със свободно време.
Още беше рано, нямаше десет сутринта. Денят се оказа чудесен за излет, без облаци и вятър. Но мислите на Вито все се отплесваха към деловите му занимания. Лука Брази бе разстрелял две от момчетата на Чинкемани, а за третия — Ники Крий — не се чуваше нищо от няколко дни. Вито още не знаеше как това ще засегне него и семейството му, но подозираше, че твърде скоро ще научи отговора. Марипоза го бе притискал да се разбере с Лука Брази, но той не направи нищо, а сега и тази гадна история… Не си представяше как Марипоза би успял да изкара него виновен за убийствата. Но пък Джузепе си беше глупак, значи можеше да му хрумне какво ли не. Вито разбираше, че е само въпрос на време да се стигне до сблъсък. Имаше идеи как да се справи, проверяваше различни възможности. Непрекъснато мислеше за тях, докато караше след Тесио. Надяваше се, че ще успее да премести близките си в Лонг Айлънд, преди да започнат големите неприятности, само че строежът напредваше по-бавно, отколкото му бяха обещали. Засега му оставаше само да разчита, че Розарио Лаконти ще приковава вниманието на Марипоза и неговите капо.
— Това ли е? — посочи напред Фредо.
Вито тъкмо бе завил по дългата алея към имението, обсипана с червени и златисти листа от наредените край нея дървета.
— Вижте колко дървета! — провикна се Фредо.
— Като излезеш от града, обикновено виждаш дървета — язвително подхвърли Майкъл.
— Я си затваряй устата!
— И двамата млъкнете — скастри ги Сони.
— Това ли е стената? — вторачи се Фредо. — Мамо, ти нали каза, че приличала на крепост?
— Така е — отвърна Кармела и показа на Кони: — Виж, все едно е замък.
— Само че има малко пролуки — не пропусна да се заяде Майкъл.
— Не е довършена, умнико — намеси се и Том.
Трите коли спряха пред Клеменца, който чакаше до портата или по-точно до мястото, където щеше да бъде портата. Той се подпираше на предния капак на своята кола, наблизо стоеше Ричи Гато с вестник под мишница. Клеменца изглеждаше още по-тантурест, когато не беше с костюм.
Сони и другите момчета се измъкнаха от колата мигновено, но Вито поседя, за да се наслади на каменния зид, висок цели три метра. Със стената се занимаваха братя Амато, в чийто род имаше зидари от векове.
Кармела чакаше с Кони до него. Тя стисна ръката му и го целуна по бузата.
Вито погали ръката ѝ и я подкани:
— Излез да разгледаш.
— Първо трябва да взема кошницата за пикник.
Тя отиде отзад при багажника. Щом Вито излезе от колата, Тесио го доближи и обгърна с ръка раменете му.
— Ще изглежда прекрасно! — обяви той.
— Приятелю, стой близо до семейството ми, моля те — тихо каза Вито и махна с ръка към недовършената стена.
Тесио веднага тръгна да потърси Сони и хлапетата. Клеменца дойде при Вито.
— Проблем ли има? — сви вежди Вито.
Клеменца подкани с жест Ричи да покаже вестника на Вито, който го спря.
— Чакай малко.
Кармела идваше, понесла Кони с едната си ръка и малка кошница с другата.
— Истински пикник ли ще си направим? — усмихна се Вито.
Жена му се засмя и вдигна кошницата. Вътре беше тяхната котка Долче. Вито извади животинчето и го притисна до гърдите си. Посочи на Кармела най-голямата от петте къщи в имението. Пред нея си говореха хора на Тесио и на Клеменца. Момчетата не се виждаха.
— Намери децата и им покажи техните стаи — помоли той и върна котката в кошницата.
— Не се занимавайте с работата днес — настоя тя и се взря сурово в Клеменца. — Остави го да си почине.
Щом Кармела се отдалечи, Ричи разгърна вестника.
— Ники Крий — обясни Клеменца. — Човекът на Томазино.
На снимката имаше труп, натъпкан в огромен куфар. Лицето му беше непокътнато, но по тялото някой като че ли се бе упражнявал в стрелба.
— Брази — промърмори Вито. — Втората част от посланието му към Джузепе.
— И какво е това послание? „Убий ме по-скоро!“? — намръщи се Клеменца. — Има петима срещу цялата организация на Марипоза.
— Защо Брази не е мъртъв?

_
Дяволите го взели Брази! — Клеменца се озърна към Генко, който вървеше към тях с Еди Велтри. — Снощи братя Розато ме навестиха лично. Късно снощи.

Вито се обърна към Гато:
— Ричи, вие двамата с Еди отидете да проверите къщите.
Щом Гато и Велтри тръгнаха, той кимна на Клеменца да продължи.
— Потърсиха ме в дома ми, стояха пред прага ми.
— В дома ти? — повтори Вито и лицето му се зачерви.
— Носеха кесия с каноли, купени от „Назорине“ — ухили се Клеменца. — Да им го набутам! Казах им: „На кафе ли искате да ви поканя? Минава единайсет!“, а те задърдориха за доброто старо време, стария квартал, дрън-дрън. Аз ги прекъснах: „Вижте какво, момчета, късно е. Ако няма да ме убивате, тогава защо сте дошли?“
— И какво ти казаха?
— Заради Лука Брази е било — вметна Генко.
— Преди да си тръгнат — продължи Клеменца, — Тони Розато ми каза: „Лука Брази е животно. Съсипва квартала с неговите дивотии. Някой трябва да се погрижи за него, иначе кварталът ще продължи да страда“. Тикнаха ми в ръцете кесията, пожелаха ми добър апетит и се махнаха.
Вито погледна Генко.
— Значи ние трябва да се погрижим за Лука?
— Лаконти виси на косъм, макар че още е жив — започна Генко. — Доколкото знам, Томазино вече иска Лука да умре и май напира да си упражни зъболекарските умения върху него. Барзини обаче настояват да не се пилеят сили, докато не се разправят с Лаконти. Засега Чинкемани ще прави, каквото му заповядат. А и между нас казано, всички те се боят от Лука Брази. Направо се тресат от страх, щом помислят за него.
— Лаконти има ли някакъв шанс?
Генко сви рамене.
— Уважавам Розарио. И преди се е случвало да го притискат, но винаги е оцелявал.
— Този път няма да го бъде, Генко — възрази Клеменца. — He се заблуждавай. — Той се обърна към Вито: — Неговите капо реджиме се подчиниха на Марипоза. Розарио няма на кого да разчита. По-големият му син е мъртъв. С него са по-малкият и още неколцина. Това е.
— Розарио още има връзките си — неотстъпчиво напомни Генко. — Според мен трябва да го видим в ковчег, за да го отпишем.
Клеменца вдигна очи към небето, за да покаже, че тези спорове са изчерпали търпението му.
— Чуй ме! — ядоса се и Генко. — Може би си прав и с Лаконти е свършено, може би просто не ми се иска да повярвам. Защото, ако Марипоза наложи своя контрол над организацията на Лаконти, само четири фамилии ще колят и бесят в Ню Йорк. И щом престанат да печелят от нелегалния внос на алкохол, всички останали ще бъдем погълнати или избити. Ще постъпят с нас, както ние постъпваме с ирландците.
— Добре — вдигна ръка Вито. — В момента неотложният ни проблем е Лука Брази. Уреди ми среща с това бясно куче — нареди той на Генко. — Ще отида сам. Кажи му, че няма да нося оръжие.
— Що за глупости! — кресна Клеменца и се огледа припряно да не го е чул някой. — Какво те прихвана?!
Вито му даде знак да млъкне и пак погледна Генко.
— Искам да се запозная с този демон, който вдъхва такъв страх на Марипоза.
— Съгласен съм с Клеменца — отвърна Генко. — Лошо хрумване, Вито. Не бива да отиваш сам и без оръжие при Лука Брази.
— Как му беше името на онзи съдия в Уестър, който преди беше ченге?
— Дуайър — каза Генко.

— Помоли го като лична услуга за мен да изрови всичко за Лука Брази. Искам да знам какво е написано във всеки полицейски документ за него, преди да се срещнем очи в очи. А сега да се насладим на хубавия ден. — Вито поведе своите
капо
към имението. — Ще бъдат прекрасни, нали? — посочи той почти довършените къщи за Генко и Клеменца.

Клеменца прихна и тупна Вито по гърба.
— Не е като едно време, когато крадяхме дрехи от камилите и ги продавахме от врата на врата.
— Не съм правил такива неща.
— Вярно, ти не продаваше, но пък караше колата — уточни Генко.
— А веднъж открадна килим заедно с мен — напомни му Клеменца.
Вито се подсмихна. Наистина бе помогнал в изнасянето на скъпия килим от богаташка къща, но тогава Клеменца му каза, че бил подарък. Пропусна да спомене, че богаташите не знаеха за „подаръка“, който правят.
— Хайде да разгледаме първо твоята къща — предложи Вито на Клеменца, но Ричи Гато го извика от портала.
Ричи стоеше пред голям пикап с червени надписи „Ремонт на парни инсталации“. От кабината двама едри мъжаги в сиви работни дрехи зяпаха Вито и останалите, пръснали се из имението. Ричи притича до Вито.
— Тези двамата казват, че ги изпратили от местната управа да проверят инсталацията в твоята къща. Било безплатно.
— В моята къща?
— Без предварителна уговорка? Изтърсват се ей така? — наежи се Генко.
— Обикновени работяги — успокои го Ричи. — Огледах внимателно и тях, и пикапа.
— Кажи на Еди да ги придружи — заповяда Вито. — Да не ги изпуска от поглед и за секунда, разбра ли?

В задния двор Майкъл и Фредо си подхвърляха бейзболна топка, а Тесио стоеше наблизо и говореше със Сони, но често им подвикваше съвети как да се справят по-добре. Кони си играеше с Долче до задния вход на къщата. В кухнята Том се бе озовал насаме с Кармела, което се случваше рядко. Не беше обичайно двама души от семейство Корлеоне да поговорят на спокойствие, защото винаги наоколо имаше още някой. Кармела показваше на Том как ще подреди кухнята.
— Ей там ще бъде хладилникът. — Тя погледна Том и придърпа единия от двата стола, оставени от работниците. — Томи, от толкова години си с нас, а не знам много неща за тебе.
— Мамо, а какво би искала да знаеш?
— Разкажи ми за семейството си. Когато попитам Вито, едва измъквам от него по някоя дума и той бърза да смени темата.
— Моето семейство е неприятна тема за разговор — сви рамене Том. — Говоря за майка си и баща си — добави той, защото се подразбираше, че Корлеоне отдавна бяха семейството, към което принадлежеше. — Сестра ми не иска да има нищо общо с мен. Издирих я преди повече от година. Писах ѝ, разказах ѝ за себе си, но… Тя ми изпрати само едно писмо. Помоли повече да не ѝ напомням за съществуването си.
— Но защо? — слиса се Кармела.
— Ами… Знаеш как живеех, преди вие да ме приютите. Знаеш и за майка ми. Пиеше, после ослепя, разболя се, а и комарджийството на баща ми… Нямаме много щастливи спомени и сестра ми май иска да забрави всичко, включително и мен.
— Няма да те забрави. — Кармела докосна ръката му. — Ти си неин брат.
— Може и да не ме забрави — засмя се Том, — но поне се опитва.
Всъщност премълчаваше голяма част от истината. Сестра му бе написала, че не иска да има нищо общо със семейство Корлеоне.
— А баща ти? — попита Кармела. — От никого и думичка не мога да изкопча за него.
— Дълга и широка — усмихна се отново Том. — Името на неговия баща е Дитер Хаган. Германец. Майка му — Кара Галахър, е ирландка. Не съм виждал дядо си, но достатъчно често слушах как баща ми го проклинаше, макар че обожаваше майка си. Не е учудващо, че баща ми също се оженил за ирландка. И оттогава се държал, все едно е чистокръвен ирландец. Дори си променил името на Хенри Галахър Хейгън. През повечето време беше пиян и пилееше пари на комар, затова живеехме в мизерия. Убеден съм, че където и да е сега, пак е пияница и комарджия. Ако научи, че съм постигнал нещо в живота, непременно ще притича за подаяния.
— Том, ако той наистина дойде да крънка пари от тебе, как ще постъпиш?
— Ти и татко винаги ще бъдете най-близките ми хора. Но ако Хенри Галахър Хейгън дойде да проси нещо от мен, сигурно ще му дам двайсет долара и дори ще го прегърна. — Том се усмихна и се почеса по главата. — Все пак и на него дължа появата си на този свят, макар че не се грижеше кой знае колко за мен.
Дони спря, преди черният му „Плимут“ да се покаже на кръстовището, и изключи двигателя. Малко по-нататък на отсрещната страна на улицата двама мъже стояха пред бяла врата. И двамата носеха протъркани кожени якета и плетени шапки. Пушеха и си приказваха. Изглеждаха съвсем на място в този квартал на складове, работилници и цехове.
От следващата пресечка се подаде „Десото“, каран от Кор Гибсън. В колата на Дони бяха Шон и Уили, а Пит Мъри и братя Донъли — при Кор.
Дони си погледна часовника и тъкмо тогава Стиви Дуайър го подмина и се обърна да му намигне, преди да се заклатушка към вратата. Мънкаше си някаква песничка, а от джоба на якето му стърчеше бутилка евтино уиски в хартиена кесия.
— Това момче е малко смахнато, не мислите ли? — обади се Уили.
— Нищо му няма, просто е намразил жабарите и в червата — отвърна Шон.
Той за незнайно кой път проверяваше патроните в револвера си и въртеше безцелно барабана.
— Стреляй само при нужда — напомни му Уили.
— И се прицелвай — добави Дони. — Дърпай спусъка плавно.
— Уф, за бога — Шон остави оръжието на седалката.
Онези пред вратата се загледаха в Стиви, който продължаваше да се тътри към тях. А зад гърбовете им Пит Мърд и Били Донъли излязоха от колата. Стиви се довлече при двамата, потърси непохватно цигари в джоба си и помоли за огънче. Единият го бутна и му каза да се маха. Стиви отстъпи, дръпна ръкавите си до лактите и напето вдигна юмруци, готов за бой. Пит и Били се прокраднаха зад пазачите и ги цапардосаха с палки по главите. Дони подкара и спря колата пред вратата, през която Стиви и Пит завлякоха навътре отпуснатите тела. Скоро всички се събраха пред дълга стълба с протрити и напукани стъпала. Всички носеха оръжие. Братя Донъли имаха автомати, Кор Гибсън — ловна пушка.
— Ти остани тук — каза Дони на Шон и изви глава към Били: — Дай му палката. — Дони посочи двамата на пода. — Ако се размърдат, удари ги пак. Ако някой влезе, погрижи се и за него.
Всички вързаха кърпи на лицата си. Качиха се на горната площадка и Дони тропна два пъти на стоманената врата, после още два пъти и накрая още три пъти. Щом вратата се открехна, той я блъсна с рамо и нахълта в стаята, следван от другите.
— Никой да не мърда, мамицата ви! — кресна Дони.
И в двете си ръце имаше пистолети, единият насочен към главата на Хукс Баталия, който стоеше пред черна дъска, стиснал парче тебешир. В стаята бяха още четирима, трима седнали зад бюра, един зад тезгях. Онзи зад тезгяха държеше пачка долари с едната си ръка, другата беше превързана. Хукс тъкмо бе написал на дъската номера на коня, победил в третото надбягване.
— Я гледай — усмихна се той на Дони и го посочи с тебешира. — На гости ни дойдоха маскирани ирландци.
Кор Гибсън стреля с пушката по дъската и я нацепи. Лицето на Хукс се изопна и той млъкна.
— Защо спря да се хилиш бе? — сопна му се Дони. Кимна на останалите и те се развилняха — прибраха парите, подредени зад тезгяха, счупиха прозорците, изхвърлиха сметачните машини и чекмеджетата от бюрата в задния двор. За минута-две изтърбушиха стаята. После се изнизаха през вратата, но Дони и Уили спряха на прага.
— Какво искате още? — озъби се Хукс.
Двамата свалиха кърпите от лицата си.
— Не се изнервяй, Хукс — подхвърли Уили. — Не искаме никой да пострада. Засега.
— Здрасти, Уили — каза му Хукс, сякаш се срещаха на улицата. Кимна и на Дони: — Какви ги вършите, по дяволите?
— Кажи на Лука колко съжалявам, че не го улучих оная вечер — натърти Уили.
— Ти ли си бил?! — Хукс се вцепени за миг.
— Но все някого съм улучил — посочи Уили към тезгяха.
Поли вдигна превързаната си ръка.
— Нищо страшно няма. Раната ще заздравее.
— Уцелих двама, ако не греша.
— Тони получи куршум в крака. Още е в болницата.
— Налага се да го оперират — обясни Хукс.
— Добре — кимна Уили. — Предай му от мен, че се надявам да му отрежат крака.
— Ще му предам — обеща Хукс.
Дони хвана Уили за рамото, дръпна го през прага и се обърна към Хукс.
— Кажи на Лука, че няма да е добре за него, ако продължава да шета в ирландските квартали. Това му обещават братя О’Рурк. Кажи му още, че може да прави каквото си иска във вашите квартали, но да остави ирландските на ирландците.
— Значи ирландските квартали за ирландците — кимна Хукс. — Схванах.
— Браво на тебе.
— А на сестра ти какво да предам?
— Нямам сестра — отвърна Дони, — но можеш да кажеш на момичето, за което говориш, че всички жънем, каквото сме посели.
Излезе заднешком, втурна се надолу с Уили, избута Шон навън и тримата изтичаха към колата, която бяха оставили с включен двигател.

От стола, на който бе вързан, Розарио Лаконти имаше прекрасен изглед към река Хъдзън. Виждаше в далечината Статуята на свободата, лъснала в синьо-зелено под яркото слънце. Намираше се в огромно помещение с прозорци от пода до тавана. Качиха го тук с товарен асансьор, сложиха го на този стол пред прозорците и го вързаха. Оставиха ножа да стърчи в рамото му. Розарио се изненада, че болката не е чак толкова силна, освен когато опиташе да помръдне.
Открай време си знаеше, че може да изпадне в такова положение. И сега беше доволен от себе си, защото не се страхуваше и приемаше неизбежността на края, който щеше да настъпи скоро. Бездруго се чувстваше стар — след няколко месеца щеше да навърши седемдесет. А съпругата му умря от рак, още преди да доближи шейсетте. По-големият му син бе убит от същия човек, който щеше да убие, и него. А по-малкият го бе предал току-що, за да се спаси.
Розарио не му се сърдеше. Емилио Барзини обясни, че синът му щял да остане жив, ако повече не се мярка в този щат. „Добре е направило момчето“ — рече си Розарио. Може би синът му щеше да избере по-почтен и безопасен живот, макар че Розарио се съмняваше. На хлапака не му стигаше ум. Но поне имаше надежда да не свърши като баща си. Розарио се чувстваше уморен и нямаше нищо против да приключи с този живот. Само едно нещо го дразнеше — голотата му. Не беше редно да постъпват така.
Зад него Джузепе Марипоза говореше с Емилио Барзини и Томи Чинкемани. Розарио виждаше бледите им отражения в стъклата на прозорците. Франки Пентанджели стоеше до вратата на асансьора. Кармине Розато прекъсна сдържания спор със своя брат Тони и застана до стола.

__
Добре ли сте, господин Лаконти?


_
Наболява ме рамото — подсмихна се Розарио.

— Да, разбирам… — Кармине се вторачи в окървавената дръжка на ножа, сякаш беше неразрешим проблем.
И Джузепе дойде при Розарио, който му каза:
— За бога, остави ме да се облека. Не ме унижавай така.
Джузепе се бе пременил като за прием със скъпа синя риза и жълта вратовръзка, пъхната под черната копринена жилетка на костюма.
— Розарио, знаеш ли колко време и нерви ми похаби?
— Това е бизнес — повиши глас Розарио. — И това — погледна към голото си тяло — също би трябвало да е бизнес.
— Не винаги е само бизнес — процеди Джузепе. — Понякога е лична разправия.
— Така не е редно. Знаеш, че съм прав.
— Розарио, никога не си ми бил симпатичен. Откакто те познавам, гледаше останалите отвисоко.
Лаконти сви рамене и лицето му се разкриви от внезапната остра болка.
— Ето, свалил си ме на земята. Не ти ли стига? Признавам, че правиш, каквото се налага. Такъв е нашият бизнес. Бил съм на твоето място толкова пъти, че не мога да ги преброя… но никого не съм затрил гол! — Той се озърна към братя Барзини и Томи Чинкемани, сякаш търсеше подкрепа от тях. — Моля те не само да проявиш почтеност, а и да помислиш за бизнеса. Хората ще ни смятат за глутница зверове.
Джузепе замълча, сякаш наистина обмисляше думите му. Накрая погледна Чинкемани.
— Томи, какво ще кажеш?
— Джузепе, чуй ме, моля те — подхвана Кармине Розато.
— Хлапе, не говоря на тебе! — изграчи Марипоза и пак погледна Чинкемани.
— Щом питаш мен, видят ли го хората във вестниците разпльокан, всички ще знаят кой командва сега. Изобщо няма да се съмняват. Мисля, че дори твоят приятел мистър Капоне от Чикаго ще си вземе поука.
Джузепе кимна на Томазино.
Розарио се разкрещя:
— Не така! Само не така!
Томазино награби стола и запрати Лаконти през прозореца.
Джузепе и останалите се втурнаха към прозорците и видяха как Розарио се стовари на улицата сред късчета стъкло и дървени трески, а столът се пръсна на парчета от удара.

— 
Мадона миа!
 — възкликна Джузепе. — Какво зрелище!

Изсумтя, взря се още веднъж в кръвта, обсипала паважа около главата на Розарио, врътна се на пети и излезе забързано, сякаш за да покаже, че с Лаконти е свършено и вече има друга работа.
Кармине остана пред прозореца, докато брат му Тони не го подкани да си вървят.

Вито каза на Сони да дойде с него в мазето, за да видят докъде са стигнали инспекторите с проверката на парната инсталация. Зададе му няколко въпроса за работата в гаража на Лио, на които той отговори с по две-три думи. Сони погледна през прозореца към площадката срещу голямата къща, където имаше само основи.
— Тази за кого ще бъде?
— За моя син, който се ожени пръв.
— Татко, не съм тръгнал да се женя за Сандра…
Вито отпусна длан върху рамото на сина си.
— Тъкмо за това исках да си поговорим.
— Стига де, Сандра е само на шестнайсет.
— На колко години беше майка ти, когато се ожених за, нея? Също на шестнайсет.
— Да де, ама аз съм на седемнайсет. Ти си бил на повече.
— Вярно. Затова не те увещавам, че трябва да се ожениш веднага.
— Тогава за какво е този разговор?
Погледът на Вито тутакси подсказа на Сони, че не е доволен от тона му.
— Госпожа Колумбо е говорила с майка ти. Сандра е влюбена в тебе. Ти знаеш ли? Тя не е момиче, с чиито чувства да си играеш.
— Не съм си го и помислял, татко.
— А какво си мислиш?
— Няма друга като нея, но… Засега нямам никакво желание да се женя.
— Отнасяш се към нея както към всички останали, с които се занасяш. Вече си прочут с това.
— Стига де, татко…
— Без „стига де“. Да не си въобразяваш, че не знам?
— Млад съм.
— И това е вярно. Млад си, но все някога ще се наложи да съзрееш. Не си позволявай да нараниш Сандра. Ако смяташ, че тя е момичето, за което би могъл да се ожениш, продължавай да се виждаш с нея. Ако не — престани. Разбра ли ме? Не искам да ѝ разбиеш сърцето. — Вито пак потърси най-точните думи. — Защото, Сантино, това би влошило сериозно мнението ми за тебе.
Сони най-после погледна баща си в очите.
— Тъкмо това не искам да се случи.
— Добре. А сега да видим какво става с нашето парно.
В мазето Вито и Сони завариха парната инсталация разглобена на десетки части, наредени прилежно на гладкия циментов под. В леко влажното помещение проникваше светлина нрез няколко тесни прозореца. Еди Велтри седеше на табуретка и прелистваше вестник под един от тях.
— Всичко наред ли е? — обърна се Вито към двамата техници.
— Няма проблеми — увери го по-едрият.
И двамата приличаха повече на наемни биячи или телохранители, отколкото на инспектори.
— Колко ви дължим? — попита Вито.
— Нищо — отвърна вторият. На лицето си имаше петно от смазка, русата коса стърчеше под шапката, която нахлупи току-що на главата си.
Вито се канеше да им даде бакшиш, но първият също си сложи шапката и взе кутията с инструменти от пода.
— Ще почивате ли? — учуди се Вито.
Двамата се изненадаха на свой ред.
— Не, приключихме — заяви по-едрият.
— А кой ще сглоби инсталацията?
— Това не е наше задължение — каза русият.
Другият огледа частите по пода.
— Когото и да повикате, ще ви вземе поне двеста долара за сглобяването. Но вие не знаехте, че инспекцията е свързана с разходи, затова ние ще свършим работата. — Пак огледа всичко, все едно пресмяташе тепърва. — Да речем, за сто и петдесет долара.
— Ама че шибаняци! — изфуча Сони и погледна баща си.
Вито също се засмя и каза:
— Сто и петдесет, така ли?
— Какво смешно има? — Едрият се вторачи първо в Еди, после и в Сони, сякаш ги преценяваше като противници. — Правим ви изгодно предложение.
— Татко, тези май имат нужда някой да ги ступа — изръмжа Сони.
Лицето на едрия техник почервеня.
— Ти ли ще ме ступаш бе, жабарче? — Бръкна в кутията и извади голям гаечен ключ.
Вито помръдна леко едната си ръка. Само Еди Велтри забеляза жеста му и измъкна ръката си от джоба на сакото. Сони пък се нахвърли към техника. Вито сграбчи яката му и го издърпа с лекота назад.
— Татко! — кресна Сони. Изглеждаше и разярен, че го е възпрял, и стъписан от силата на баща си.
— Млъкни, Сантино — невъзмутимо заповяда Вито. — Застани до входа.
— Сантино… — засмя се русият, сякаш бе чул шега. — Добре, че му сложи намордника. Искаме да ви направим услуга, а той как се държи? Абе, жабари, що не ви върнат всички в шибаната Италия при шибания папа?
Еди закри очите си с длан и развеселен, и уплашен от това, което можеше да последва. Вито разпери ръце.
— Не се ядосвайте, моля ви. Разбирам ви. Опитвате се да бъдете услужливи, а моят син Сантино ви обижда. Простете му, той има ужасен характер.
Сони се качи по стъпалата и излезе от мазето. Мърморете си под носа. Вито изви глава към него и пак се загледа в техниците.
— Моля ви, сглобете инсталацията. Ще изпратя някого да ви донесе парите.
— С хора като вас би трябвало да си поискаме парите предварително — поклати глава едрият.
— Не се тревожете. Запалете по цигара, ей сега ще ви платим.
— Така вече може. Сега се държите като възпитани хора — одобри едрият, пусна гаечния ключ в кутията и извади пакет „Уингс“.
Вито намери Сони пред вратата на мазето. Потупа го благо по бузата.
— С този твой нрав… Кога ще се научиш да го сдържаш?
Изведе го в двора, където сенките на стената се удължаваха. Застудяваше и Вито дръпна нагоре ципа на пуловера си.
— Татко, те са изнудвачи. Наистина ли ще им платиш?
Той го побутна да тръгнат към Клеменца, който говореше с Ричи Гато и Ал Хатс.
— Ще изпратя Клеменца в мазето и да си поговори с господата. Убеден съм, че те ще решат да сглобят безплатно парната инсталация.
Сони се почеса по врата и най-после се усмихна.
— А ще се извинят ли за всички обиди, които изръсиха?
— Кому е нужно? Има ли значение какво казват хора като тях?
— Всъщност няма.
— Време е да поумнееш. — Вито тупна сина си по гърба. — Нашите двама приятели в мазето ще съжаляват, че дадоха воля на езиците си.

Хукс доближи с колата дърветата, където Джо-Джо бе паркирал зад два големи дъба, за да наблюдава пътя. Той бе разгърнал вестник в скута си, на седалката до него имаше автомат. Неуморният вятър събаряше облаци от червени ц жълти листа от клоните. Хукс спусна стъклото на прозореца и студът нахлу в колата.
— След малко ще пратя Поли да те смени.
— Бива. Тук е такава скука, че ще взема сам да се гръмна.
Хукс спря пред къщата и изключи двигателя.
— Лука, преди да влезем… Момчетата са изнервени…
— Заради О’Рурк ли?
— Да, но повече заради Марипоза и Чинкемани.
— И какво?
— Какво ли… Всички говорят как Лаконти полетял гол от прозореца.
— Лаконти беше ходещ труп от месеци. Просто му дойде времето да го заровят.
— Така е, но момчетата се тревожат. С Лаконти е свършено, а Чинкемани няма да ни забрави. Нито Марипоза ще забрави за сандъците с пиячка. А и братя О’Рурк започнаха да ни се пречкат.
Лука като че се развесели за пръв път, откакто се качи в колата.
— Я слушай, Джузепе и хората му тепърва ще си имат големи разправии с организацията на Лаконти. Помисли, какво имаме ние? Малко спортни залози и шепа букмейкъри. И нямаме особени грижи, нали? Но организацията на Лаконти е огромна. Доколкото знам, повечето му хора не са доволни, че ще бъдат принудени да работят за Джузепе. А той какво направи? Хвърли Розарио през прозореца. Казвам ти, ще си докара голяма беля с някои от момчетата на Лаконти. Джузепе и неговите капо ще бъдат много заети, и то задълго. Ако питаш мен, няма да успеят. Ти само гледай. Джузепе отхапа твърде голям залък и ще му приседне. Ако Томазино или Джузепе, или някой друг ни подгони, ще ги избия. Както ше видя сметката на Уили О’Рурк. Ясно ли ти е?
— Шефе — Хукс се зазяпа в листата, обсипали предния капак на колата, — не можеш да избиеш всички.
— Мога, и още как! — Лука се отдръпна да го огледа. — Имаш ли нещо против, Луиджи?

_
Отдавна никой не ме нарича Луиджи.


_
Имаш ли нещо против, Луиджи? — повтори Лука.

— Знаеш, че съм с тебе.
— Ще си кротуваме, за да видим какво са намислили Марипоза и Чинкемани. Но през това време ще очистя Уили О’Рурк и ще набия малко ум в дебелите пиянски глави на ирландците. Такъв е планът засега. — Лука се изви на седалката да погледне гората. — Не позна ли никого от другите, които опразниха нашата каса?
— Имаха кърпи на лицата.
— Както и да е, няма значение.
— Ами Кели? — сети се Хукс.
— Тя не се понася с братята си.
— И все пак…
— Засега не е нужно да знае нищо.
Преди да излезе от колата, Лука поклати глава, все едно се отърсваше от досадните мисли за Кели.
В къщата Вини и Поли седяха до кухненската маса и играеха на карти, Кели стоеше до печката, за да не изкипи поредното голямо джезве с кафе. Момчетата си бяха разкопчали яките и навили ръкавите на ризите. Кели още беше по пижама. В мазето парната инсталация бучеше и стенеше, радиаторите в цялата къща се бяха нажежили.
— За бога, тук е като в сауна — изпъшка Хукс.
— Иначе ще премръзнем — отвърна Кели. — Лука! — извика тя, щом той влезе след Хукс. — Трябва да ме заведеш някъде. Ще се побъркам тук.
Той я загърби, сложи шапката си на закачалката и седна До Поли.
Хукс побутна Поли с пръст.
— Иди да смениш Джо-Джо. Вече заплашва да се гръмне от скука. — Поли остави картите на масата, Лука придърпа тестето към себе си и Вини също му даде своите карти. Хукс добави: — Аз ще те сменя след два часа.
Кели си наля кафе и се настани до Лука, който разбъркваше тестето. Той предложи на останалите:
— Малко покер? Победителят прибира всичко.
— Готово — съгласи се Хукс, извади портфейла си и преброи парите вътре. — По двеста долара?
— Ето двеста и от мен — каза Вини и отброи десет двайсетачки.
— Добре — кимна Лука.
Кели завъртя стола си към него. Косата ѝ беше разрошена, очите — кръвясали. Лицето ѝ вече не изглеждаше подуто, но кожата под очите тъмнееше.
— Сериозно ти говоря, Лука! Не съм си подавала носа от това проклето място няколко седмици. Трябва да изляза някъде. Заведи ме поне на кино.
Той съпроводи с поглед излизащия Поли, остави картите си по средата на масата и попита другите момчета:
— Искате ли кафе? Кели, ти свари ли достатъчно за всички?
— Да, има кафе.
— Сипете си — подкани ги той, хвана Кели за ръката и я заведе горе в спалнята. Затвори вратата, а Кели се тръшна на леглото.
— Не издържам! — Тя се озърна към прозореца, разклатен от силен повей. — Затворил си ме тук от седмици. Полудявам. Поне ме извеждай от време на време.
Лука седна на края на леглото и извади флакон с таблетки от джоба си. Махна капачката и пъхна две в устата си. Кели се надигна да погледне.
— Тези от кои са?
Лука надникна във флакона.
— Зелените. — Затвори очи и разтри слепоочията си. — Главата пак ме цепи.
Кели го погали по косата.
— Миличък, трябва да отидеш при лекар. Постоянно те боли главата.
— Имам това главоболие от малък — равнодушно отвърна той.
— Какво пречи да се посъветваш с лекар — тя го целуна по бузата. — Може ли и аз да си взема две?
— От зелените ли? — учуди се Лука.

_
Ами да. Тук свърши дори уискито. А от зелените ми става приятно.

— Нали искаше да излезем?
— Искам! — Тя се вкопчи в рамото му. — Хайде да отидем на някое хубаво място. В „Котън клъб“!
Той изтръска на дланта си две таблетки за нея и глътна трета.
— Е, ще отидем ли?
— Няма проблем.
Лука ѝ даде трета таблетка, но Кели я взе нерешително.
— За мен добре ли е да пия три наведнъж?
— Аз да не съм доктор? Ако искаш — глътни я, ако не искаш — недей.
— Няма да отидем в „Котън клъб“ — промърмори Кели. — Ще играете покер цяла нощ, нали?
— Ще те заведа по-късно — увери я Лука.
— Ясно — Кели сложи и третата таблетка в устата си. — Лука, държиш ме денем и нощем затворена в тази дупка.
— Не ти ли харесва тук?
— Не ми харесва. — Тя затисна очите си с длани. — Кога ще убиеш Том Хейгън?
Ръцете ѝ натежаха изведнъж и се отпуснаха покрай тялото. Тя щеше да каже: „Няма да му простиш, нали?“, но думите ѝ останаха неизречени. Унасяше се.
— И той е в списъка — кимна ѝ Лука на излизане.
В кухнята момчетата пиеха кафе и си вземаха шоколадови бишкоти от кесията на масата. Лука също си взе една.
— Докъде бяхме стигнали?
— Таван на залаганията — двеста долара.
Лука посегна към картите си, но Вини пак бръкна в панталона си и започна да се чеше.
— Какво ти става, та непрекъснато се драпаш по топките?! — ядоса се Лука.
Джо-Джо прихна.
— Пипнал е гонорея от някоя, ама го е страх от инжекции и не отива да го лекуват.
Лука посочи мивката.
— Измий си ръцете и не ровичкай в гащите си, докато играем карти с тебе.
— Ей сега!
Вини се изправи припряно и застана пред мивката.
— Господи… — промърмори Лука.
— Влизаме с долар ли? — попита Хукс и щом Лука кимна започна да раздава.
В мазето парното се изключи и къщата притихна внезапно, остана само шумоленето на вятъра по покрива и дрънченето на хлабави стъкла. Лука каза на Вини да включи радиото. Видя, че са му се паднали боклучави карти и се отказа, когато Джо-Джо заложи долар. Лука се заслуша в песента на Бинг Кросби. Таблетките му действаха както винаги и болката изчезваше полека. След минута-две щеше да се чувства добре. Вятърът не го дразнеше. Напротив. Момчетата си приказваха, но не беше длъжен да им обръща внимание. Заслуша се в мелодията и вятъра до следващото раздаване.

Вито влезе през задната врата да потърси Кармела в кухнята. Навън всички се приготвяха за връщане в Бронкс. Здрачаваше се, след половин час щеше да притъмнее напълно. Намери съпругата си в другия край на къщата, застанала в трапезарията.
— Вито, онзи пикап е със спукана гума.
Той погледна над рамото ѝ — пикапът се клатушкаше по пътя от имението, джантата на задното ляво колело от време на време чегърташе по настилката. Двата задни стопа бяха счупени, май същата участ бе сполетяла и прозореца откъм шофьора.
— Какво стана? — попита Кармела.
— Не се тревожи. Ще се приберат някак. Другите три гуми са здрави.
— Да, разбирам, но какво стана?
— Мъчи ли те нещо? Защо стоиш тук сама?
— Някога обичах да се усамотявам — отвърна Кармела, без да отмества поглед от прозореца. — Но с децата…

_
Не е това — завъртя глава той и обърна лицето ѝ към себе си. — Е, мъчи ли те нещо?

Кармела опря чело в рамото му.

_
Неспокойна съм. И се страхувам за тебе.

— Винаги си се тревожила, но ето ни тук. Том е в колеж, докато се усетим, ще бъде прочут адвокат. Здрави сме, всичко е наред.
— Да, имахме късмет. Ти поговори ли със Сони? Това момче… Тревожа се за душата му.
— Той е добро момче.
Вито я хвана за ръката, искаше вече да излязат от къщата, но Кармела се запъна.
— Наистина ли смяташ, че… той се държи прилично със Сандра?
— Разбира се. Кармела — Вито докосна бузите ѝ с длани. — И със Сони всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Той ще си пробие път в автомобилната промишленост. Аз ще му помогна. След време, ако такава е волята Божия, ще печели повече пари, отколкото аз съм си представял и насън. Той, Майкъл, Фредо и Томи ще бъдат като Карнеги, Вандербилт и Рокфелер. Щом им помагам аз, ще бъдат безмерно богати и ще се грижат за нас, когато остареем.
Тя хвана ръцете му, свали ги от лицето си и ги намести на кръста си.
— Вярваш ли в това?
— Ако не вярвах, още щях да съм чиновник при Генко. Хайде, да тръгваме — поведе я към вратата. — Всички ни чакат.
— Тъй ли…




11


Клеменца мърмореше неспирно, докато караше големия „Есекс“ по „Парк авеню“ в Бронкс към склада на Лука Брази. Вито седеше до него с длани на коленете и изглеждаше улисан в мислите си. За случая облече удобно, малко износено вълнено сако и бяла риза. Черната му коса бе вчесана назад. Клеменца пак трябваше да си напомни, че Вито е на четиридесет и една, защото в такива моменти изглеждаше като онзи младок, с когото се бе запознал преди петнайсетина години — същите мускулести рамене и ръце, същите тъмни очи, които май забелязваха всичко наоколо. Вито винаги откриваше и скритите помисли зад нечия постъпка, разгадаваше ги по дреболия, която за друг си оставаше незначителна. Тъкмо затова Клеменца реши да работи за него преди толкова години и нито веднъж не съжали за избора си.
— След малко ще пристигнем. Още веднъж те моля да не правиш това.
— Ти да не си се заразил от Тесио? Откога се тревожиш като бабичка, приятелю?
Клеменца бръкна в картонената кутия, извади пастичка с крем от боровинки и отхапа половината. Малко от крема падна на корема му.
— Мамка му! Поне ми позволи да вляза с тебе. За бога, Вито, съгласи се!
— Това ли те човърка?
Клеменца спря до един противопожарен кран. Пред тях се виждаше малък склад между дърводелски цех и някаква работилница.
— Ами да, човърка ме. Ще им кажем, че си променил решението си.
— Спри пред склада, за да сляза там — помоли Вито и взе шапката си. — Почакай тук, докато не ме видиш да излизам.
— А ако чуя стрелба, какво очакваш да направя?
— Чуеш ли стрелба, отиди в погребалното бюро на Бонасера и уговори церемонията с него.
— Хъм… Добре, ще отида.
Вито излезе от колата, сложи си шапката и погледна Клеменца.
— И не бъди стиснат. Разчитам венецът от тебе да бъде хубав.
Клеменца впи пръсти във волана, сякаш искаше да удуши някого.
Щом Вито доближи склада, отвори се странична врата и излязоха двама млади мъже. Единият носеше бомбе с перо, имаше детско лице, примижваше леко и стискаше устни, сякаш неизбежното бъдеще не му допадаше, но се бе примирил с него и не се плашеше. Другият до него се чешеше по слабините и имаше поглед на глупак.
— Господин Корлеоне — каза онзи с бомбето, когато Вито спря пред него, — за мен е чест да се запозная с вас. — Вито стисна протегнатата ръка. — Аз съм Луиджи Баталия, но всички ме наричат Хукс. А този е Вини Вакарели.
Вито не бе очаквал да проявят към него такова уважение.
— Може ли вече да влезем? — попита той.
Хукс му отвори вратата, но Вини се изпречи и понечи да го претърси. Хукс тупна приятеля си по рамото.
— Какво? — сепна се Вини.
— Вътре — посочи Хукс недоволно.
Вратата се затвори и Вито се озова във влажно помещение, подобно на голям гараж, с бетонен под и стени, но без прозорци. В дъното имаше нещо като канцелария. Той свали сакото си, за да ги улесни с претърсването, но Хукс само го огледа и махна с ръка.
— Лука е в офиса.
Вини изпръхтя сърдито и пак започна да се почесва. Хукс придружи Вито до канцеларията, отвори вратата и я затвори зад него. Вито остана насаме с приличащия на звяр мъжага, който се облягаше на своето скъпо бюро.
— Господин Брази?
— Здравейте, господин Корлеоне — кимна Лука и му посочи стол.
Вито се настани, а Лука пак седна на бюрото и скръсти крака.
— Никой ли не ви предупреди, че аз съм чудовище? — Подхвърли той. — Как тъй дойдохте сам? Сигурно сте по-луд и от мен. — Лука се засмя. — А това ме безпокои…

Вито се усмихна сдържано. Високият мъж пред него

бе

напращял от мускули, а изпъкналите кости над очите му придаваха груб, първобитен вид. Носеше син раиран костюм с вратовръзка и жилетка, който нямаше как да прикрие животинската му сила. А в очите му Вито откри стаен мрак зад пресиленото веселие, намек за нещо невъздържано и опасно. В този миг повярва на всичко, което бе чул за Лука Брази.

— Исках да се срещнем — започна Вито, — за да се запозная с човека, който кара Джузепе Марипоза да трепери от страх.
— Но вие не треперите — отбеляза Лука. Вече не говореше нито весело, нито приветливо.
— Научих някои неща за вас.
— И какво си научил, Вито?
Вито не обърна внимание на внезапната неучтивост.
— Когато сте били на дванадесет години, майка ви е била нападната, но вие сте спасили живота ѝ.
— Това ли било? — проточи Лука равнодушно, сякаш нито се изненада, нито се смути, но очите му казваха друго.
— Човек, който на такава възраст се е борил за живота на майка си, несъмнено е храбрец по душа.
— А научи ли кой нападна майка ми?
— Вашият баща.
— Значи знаеш и че аз го убих.
— Направили сте необходимото, за да спасите майка си.
Лука се взря мълчаливо в него, накрая промълви:
— Смазах му главата с тухла.
— Никой на този свят не заслужава да види как убиват майка му. Може би се питате как съм научил всичко това. Имам приятели в полицията. Роуд Айлънд не е в друга вселена. Папката се съхранява в полицейския архив.
— Тоест научил си, каквото знае полицията. — Лука си отдъхна. — И защо си тук? Да не си станал момче за поръчки на Марипоза? Да не си дошъл да ме заплашваш?
— Марипоза не ми допада и в това май си приличаме с вас.

_
Тогава какво те води насам? — Лука заобиколи бюрото и се тръшна на стола зад него. — Заради момчетата на Торино ли идваш?

— Дойдох с надеждата да науча кой краде от Джузепе. Той се е разгневил много и започна да ми досажда. Втълпил си е, че аз съм виновен.
— Ти? — вдигна вежди Лука. — Това пък защо?
— Знае ли човек защо на Джузепе му хрумват глупости — вдигна рамене Вито. — Но за мен ще бъде от полза да науча кой стои зад тези неприятности. Ако му съобщя имената, ще се укроти за известно време… А дори да не ни харесва, в момента Джузепе Марипоза е твърде силен.
— Ясно. Но защо очакваш да ти помогна?
— За да бъдем приятели. Не е ли по-добре да имате още един приятел?
Лука се зазяпа в тавана, все едно обмисляше предложението, и каза:
— Няма да стане. Хлапето, което отмъкваше пиячката на Джузепе, е симпатяга. А ти, Вито, си прав, че и двамата не харесваме Марипоза. Да ти призная, според мен той е гнусно копеле.
Вито на свой ред замълча. Разбра, че Брази нито за миг не е помислял да издаде крадците, и неволно изпита подобие на уважение към него.
— Лука, не се ли опасявате, че той може да се заеме с вас? Не се ли боите от Джузепе Марипоза? Разбирате ли колко е могъщ, особено сега, след като ликвидира Лаконти? Имате ли представа колко хора работят за него? Знаете ли с колко послушни съдии и полицаи разполага?
— Не ме интересува — доста по-ведро заяви Брази. — Готов съм да убия всекиго. Ще убия и онова неаполитанско прасе, което иска да стане кмет, ако реши да ме тормози. Да не мислиш, че могат да опазят Лагуардия от мен?
— Знам, че няма да го опазят — увери го Вито. — Значи не мога да се надявам на помощ. — Той взе шапката си.
— Съжалявам, Вито — разпери ръце Лука. — Само че… имаме още един проблем, за който не знаеш. Приел си в семейството си едно германско-ирландско мелезче — Toм Хейгън. Уви, налага се да го убия. Въпрос на чест.
— Сигурно е грешка — изведнъж изстина гласът на Вито. Том няма нищо общо с нашите занимания.
— Да, така е — кимна Лука. Преструваше се, че му е неловко да говори за това, но Вито виждаше как се забавлява.
— Значи го бъркаш с друг Том Хейгън. Моят син Том учи в колеж и ще става юрист. Той не е свързан по какъвто и да е начин с тебе.
— За същия говоря — увери го Лука. — Студент в Нюйоркския университет. Сега живее в общежитията на площад „Вашингтон“.
Вито усещаше как пребледнява пред очите на Лука и това го ядоса. Сведе поглед към шапката в скута си, за да си върне невъзмутимото спокойствие.
— Какво е сторил Том, за да поискаш смъртта му?
— Изчука гаджето ми. Какво друго да направя? Вярно, тя е курва и не знам защо още не съм я хвърлил в реката, но… Въпрос на чест. Налага се да го убия, Вито. Съжалявам.
— Ако все пак размислиш и ми позволиш аз да вкарам ум в главата на Том като негов баща, ще смятам, че си ми направил огромна услуга. Ще се опитам да ти върна услугата, като се застъпя за тебе пред Марипоза… и пред Чинкемани.
Лука направи пренебрежителен жест.
— Не искам никой да се застъпва за мен.
— Но нали разбираш, че ще се опитат да убият и тебе, и хората ти?
— Нека опитат. Аз не бягам.
— В такъв случай — Вито се изправи, — може би ще се нуждаеш от още средства, за да се справиш с Марипоза, Томазино и техните убийци. Чух, че си загубил доста пари, когато О’Рурк са обрали твоята каса. Може би пет хиляди долара ще ти бъдат от полза в момента.
Лука също стана и го доближи.
— Няма да помогнат. — Сви устни и поумува. — Но петнадесет хиляди може наистина да са ми от полза.

_
Чудесно — отговори Вито. — Ще изпратя някого с парите след не повече от час.

Лука се изненада и пак му стана забавно.
— Тя си е пачавра, но е красавица. Добре, Вито. Заради тебе ще забравя за глупостта на Хейгън. — Той хвана дръжката на вратата. — Не е знаел кой съм. Кели го забърсала от някакво свърталище в Харлем. Както вече казах, момичето е курва и бездруго ми омръзна.
— Значи се разбрахме.
Лука кимна.
— Само че ми е любопитно… — Той се облегна на вратата. — Ти и Клеменца имате поне петдесетина души, а аз — малката си банда. Ако се захванеш с мен, можеш да разчиташ и на Марипоза. Защо не реши да ме очистиш, за да си спестиш разправиите?
— Господин Брази — върна се към учтивостта Вито, — аз обикновено знам кого не бива да подценявам. В кое заведение Том се е запознал с вашата приятелка?
— Наричат онази харлемска дупка „При Джук“.
Вито протегна ръка, Лука я погледна, замисли се за миг, стисна я и отвори вратата.
— Как мина? — Кутията до крака на Клеменца беше празна, а до петното от боровинки на ризата му се бе появило още едно, жълто. Клеменца забеляза погледа на Вито и се оправда: — Прекалявам с яденето, когато съм нервен. Е, как мина?
— Закарай ме вкъщи и изпрати някого да ми доведе Том.
— Том? — смая се Клеменца. — Том Хейгън?
— Да, Том Хейгън! — изръмжа Вито.
Клеменца замига и се прегърби на седалката, сякаш някой го шамароса.
— Намери и Хатс — нареди Вито. — Кажи му да занесе петнадесет хиляди долара на Лука. Незабавно! Обещах на Брази да получи парите до един час.
— Петнадесет хиляди?! — избълва Клеменца. — Господи! Защо просто не го убием?
— Много ще го зарадваме. Бездруго прави всичко възможно да умре. Просто ми доведете Том — малко по-меко продължи Вито. — Ще ти обясня всичко, но по-късно. Сега трябва да помисля.
— Добре.
Клеменца опипа празната кутия и я захвърли на задната седалка.




12


Сони видя отражението си в огледалото на стената и се засмя. Стоеше без дрехи зад остъклената витрина до касовия апарат на пекарната и похапваше поничка с лимонов крем. Лелята на Ейлин бе взела Кейтлин за целия ден, затова Ейлин затвори пекарната час по-рано и покани Сони. Сега спеше в леглото си, а той слезе по стълбата, която се спускаше направо от дневната горе към стаята зад пекарната. Плътните зелени щори закриваха стъклата на големия прозорец и вратата. В късния следобед ивичките светлина около щорите бяха оранжеви. Сони чуваше откъслечни фрази на минувачи. Двама спореха за някакви мачове. Също като баща си той беше равнодушен към спорта и му стана смешно, че стои гол само на четири-пет метра от тях и се тъпче с поничка, докато онези навън си говорят разпалено за бейзбол.
Шляеше се безцелно в пекарната и зяпаше разсеяно, но си мислеше за имението и двамата нагли хитреци, разглобили парната инсталация. Не му даваше мира нещо в по-едрия, който бе грабнал гаечния ключ. Когато онези се махнаха, Сони се обърна към Клеменца и му каза: „Не е за вярване, че има и такива типове.“ И чу в отговор: „Сони, живеем в Америка.“ Не попита Клеменца какво е искал да му подскаже. Досещаше се, че според него в Америка всички се опитват да измамят останалите. Хора като Клеменца, баща му и останалите около тях винаги говореха за Америка, сякаш са в чужда страна и още се мъчат да проумеят как е уреден животът тук. Незнайно защо и приказките на русия грубиян за папата подразниха Сони, макар че не искаше да има нищо общо с религията, а майка му се отказа да го води на неделни служби преди години. „Същият си като баща си!“ — фучеше неведнъж тя. И Вито не отиваше на църква в неделя. За Сони папата не беше нищо повече от някакъв човек с нелепа шапка. Но не можеше да забрави как онези двамата гледаха баща му и самия него. Все си представяше как ги пребива, за да махне веднъж завинаги надменното изражение от лицата им.
Върна се в задната стая и забеляза тясна врата.
Зад нея имаше още една стаичка с койка и няколко рафта, натъпкани с книги. На шкафче с нощна лампа бяха оставени три книги. Онази отдолу беше дебела и тежка. Оказа, че е сборник с пиесите на Шекспир. Втората беше роман със заглавие „И слънцето изгрява“. Най-отгоре имаше тъничка книжка с поезия. Занесе я горе и завари Ейлин облечена пред печката в кухнята, където ухаеше прекрасно на топъл хляб.
Тя се обърна усмихната към Сони.
— Я се облечи, за бога. Нямаш ли срам?
— Мислех си, че ти харесва да ме виждаш гол.
— Гледката е незабравима — призна Ейлин. — Сони Корлеоне гол насред моята кухня, и то с книга в ръка.
— Намерих я в малката стаичка.
Сони остави книгата на масата, Ейлин я погледна и кимна.
— Това е на твоето приятелче Боби Коркоран. Понякога идва уж да ми помага в пекарната, но повечето време се излежава и си чете.
— Значи Корк чете поезия?
— Той чете какво ли не.
— Да де, знам, но чак пък поезия…
Ейлин въздъхна, сякаш изведнъж я притисна тежка умора.
— Нашите родители ни караха да четем непрекъснато, особено баща ни. Боби беше още малък, когато грипът ги отнесе и двамата. Наследихме книгите от тях. Боби сигурно ги е прочел поне по два пъти. — Ейлин целуна Сони по бузата. — Време е да си вървиш. Става късно, а аз имам работа.
— Италианците не четат книги — подхвърли Сони и тръгна към спалнята, където бяха дрехите му. Ейлин прихна и той добави: — Поне аз не познавам италианци, които четат книги.
— Не е същото, като да кажеш, че нито един италианец не чете.
— Може би само сицилианците не четат.
— В тези квартали никой не чете — вдигна рамене Ейлин. — Хората са прекалено заети да си изкарват прехраната.
Вече облечен, той я целуна.
— Ще се видим в сряда, нали?
— Ами… — Тя потърка челото си. — Сони, не мисля, че това трябва да продължава.
— Какво говориш?
— Корк ми каза, че омайваш поредното маце през обедните почивки в гаража. Не е ли така?
— Що за глупости — Сони вдигна поглед към тавана.
— Ами Сандра, за която баща ти иска да се ожениш?
— Корк е голям бърборко.
— Сони, ти си героят на Боби. Нима не знаеш? Особено с толкова жени около тебе.
Ейлин посегна припряно към вратичката на фурната, сякаш се бе сетила изведнъж за нея, надникна вътре и я остави открехната.
— Ейлин — Сони сложи шапката на главата си и пак я свали, — това в обедните почивки не е нищо особено, аз само…
— Не съм ти ядосана. А и не ме засяга колко мацки сваляш.
— Тогава защо са тези приказки?
Ейлин въздъхна и отново седна до масата.
— Разкажи ми за Сандра.
— Какво искаш да знаеш?
— Просто ми разкажи за нея, любопитна съм.
— Хубава е също като тебе, но с по-мургава кожа. Нали ние италианците сме си диваци…
— Тъмна коса, тъмни очи, щръкнали гърди? — изброи Ейлин.
— Ами да, такава е.
— Нали още не си се занасял с нея?
— Не съм! — Сони като че се възмути искрено. — Тя е добре възпитана италианка.
— Добре, че имаш ирландска курва, за да си задоволяваш мерака.
— Стига де! Изобщо не се отнасям така към тебе.
— Сони, слушай ме внимателно. — Тя се изправи и отвори вратата. — Най-добре ще е да се ожениш за твоята Сандринела и веднага да ѝ надуеш корема, за да си народите повечко деца, докато е още млада. Нали вие, италианците, си падате по големите семейства?
— От кого го чувам — поклати глава Сони и застана пред нея. — Вашите ирландски семейства са толкова многолюдни, че понякога се чудя дали всички не сте роднини помежду си.
С усмивката си Ейлин като че ли признаваше правотата му.
— Мисля си, че е време да престанем. — Тя го прегърна. — Рано или късно някой ще научи и тогава лошо ни се пише и на двамата. По-добре да спрем сега.
— Не ти вярвам.
Сони се пресегна над рамото й и бутна вратата.
— Ще повярваш. Винаги съм казвала, че само се забавлявахме. Стига толкова.
Тя отвори пак вратата и се дръпна встрани. Сони се поколеба, после прекрачи рязко прага и затръшна вратата зад себе си.

Кармела се местеше от печката към мивката и обратно. Тракаше с тенджери и тигани, докато приготвяше гозба от патладжани за вечеря. Зад нея Клеменца подрусваше Кони на коленете си, а Тесио и Генко слушаха Майкъл, който им разказваше какъв доклад за Конгреса пише по поръчение на учителя си. Фредо, който видимо преглъщаше сълзите си, бе излязъл преди малко с обяснението, че отива да се види с приятел. Том беше в кабинета на Вито и от половин час всички се преструваха, че не чуват виковете горе. Вито не беше от хората, които лесно дават воля на гнева си. Не крещеше на децата си и никога не си позволяваше да изрича сквернословия. Затова всички бяха настръхнали от гръмогласните ругатни, които се чуваха от кабинета.
— Не забравих да напиша — мънкаше унило Майкъл, — че четиридесет и осемте щата са представени от деветдесет и шест сенатори…
— Той иска да каже — подхвърли Клеменца на малката Кони, — че те представляват само онези, които им плащат най-добре.
Майкъл впери поглед през отворената врата на кухнята, сякаш можеше да надникне чак в кабинета, откъдето не се чуваха крясъци през последните минути. Той плъзна пръст под яката на ризата си, може би я усещаше прекалено стегната.
— Как тъй представляват само онези, които им плащат най-добре? — погледна с недоумение към Клеменца.
— Майкъл, не го слушай — намеси се Генко.
Без да се обърне, надвесената над дъската за рязане Кармела промърмори заплашително:
— Клеменца, внимавай с приказките…
— Пошегувах се — обясни Клеменца на Майкъл и започна да гьделичка Кони.
Момиченцето се облегна на масата.
— Аз пък мога да изброя щатите. Алабама, Аризона, Арканзас…
— Не сега, дете! — спря я Кармела и продължи да реже патладжана толкова настървено, сякаш кълцаше месо със сатърче.
Вратата на кабинета се отвори, всички се озърнаха неволно за миг и припряно се върнаха към заниманията си. Том влезе в кухнята пребледнял и със зачервени очи. Кимна на Генко:

_
Татко иска да отидете при него.

— Всички ли? — надигна се Тесио.

_
Всички.

В друг момент Кони би се вкопчила в Том, но сега слезе от коленете на Клеменца, заобиколи масата и застана до Майкъл, който я взе в скута си. Двамата зяпнаха Том безмълвно.
— Мамо, трябва да тръгвам — промърмори той.
— Остани за вечеря. Готвя патладжани с пармезан, както ги обичаш.
— Не мога, мамо.
— Не можеш ли? — повиши глас Кармела. — Не можеш да останеш за вечеря със семейството си?
— Не мога — повтори Том и понечи да обясни, но излезе от кухнята и тръгна към входната врата на апартамента.
Кармела посочи с пръст Майкъл.
— Заведи Кони в нейната стая и ѝ прочети някоя книжка.
Тонът ѝ беше достатъчно красноречив — двете деца нямаха избор. Тя догони Том, който си обличаше якето.
— Том, Вито ми каза какво се е случило.
— Казал ти е?!
— Нима си мислиш, че съпрузите не разговарят за такива неща? — скастри го Кармела.
— Извинявай, мамо. Объркан съм. И засрамен.
— Точно така би трябвало да се чувстваш.
— Постъпих лошо. Няма да се повтори.
— Някаква си ирландка — промълви Кармела и поклати глава.
— Мамо, аз също съм половин ирландец.
— Това няма значение. Би трябвало първо да мислиш как е редно да постъпваш.
— Права си. Децата не знаят нищо, нали?
Знаеше отговора, но въпреки това попита. С гримасата си Кармела му показа колко глупав е въпросът. Пристъпи към него и притисна длани в бузите му.
— Томи, ти вече си мъж. Трябва да се бориш със склонността към пороци. Ходиш ли в църква? Молиш ли се?
— To се знае, мамо — побърза да отговори Том.
— В коя църква ходиш? — също изстреля въпроса си Кармела. Том не можа да измисли нищо и тя въздъхна тежко. — Мъже… Всички сте от един дол дренки.
— Татко каза, че ако нещо подобно се случи отново, занапред ще разчитам само на себе си.
— Значи няма да допуснеш да се случи нищо подобно — остро подчерта Кармела и добави по-благо: — Моли се, Томи. Моли се на Исус. Щом вече си мъж, имаш нужда от помощ за душата си, повярвай ми.
Том я целуна по бузата.
— Ще дойда в неделя за вечеря.
— Разбира се, че ще дойдеш. И бъди добро момче.
Тя му отвори вратата и го погали по ръката, докато излизаше.

Застанал до прозореца в кабинета си, Вито видя, че Том излезе на улицата и тръгна към спирката на тролея на авеню „Артър“. Сипа си още гроздова ракия. Генко се подпираше на бюрото му и говореше за последствията от сблъсъка между Джузепе Марипоза и Розарио Лаконти. Няколко групи от организацията на Лаконти оставаха непокорни. Не им харесваше как Джузепе се бе отнесъл с Розарио и се оплакваха шумно, че Марипоза е животно. Някои вече търсеха контакти с хора от фамилиите Страчи и Кунео с надеждата да минат под крилото им, за да не работят за Марипоза.
Тесио се облягаше на стената до вратата, скръстил ръце на гърдите си. Каза с обичайния си кисел тон:
— Антъни Страчи и Отилио Кунео си извоюваха сегашното положение с ум и хитрост. Няма да рискуват война с Марипоза.
— Така е — кимна Генко и седна тромаво на креслото срещу прозореца. — След като сложи ръка на организацията на Лаконти и щом Таталия му е напълно послушен, Марипоза става прекалено силен. Страчи и Кунео ще обърнат гръб на всеки, който поиска да се присъедини към тях.
Юземенца, седнал до Генко с чаша анасонлийка в ръка, погледна към Вито.

_
Трябва да кажа нещо на Марипоза за тази история с Лука Брази. Той очаква да се погрижим за смахнатия.

— Кажи на Джузепе, че ще се погрижим за Брази в подходящия момент.
— Вито, на Марипоза няма да му хареса, ако чуе това. Томазино иска да види сметката на Брази веднага, Марипоза пък иска Томазино да е доволен от живота. — Вито само сви рамене и Клеменца потърси с поглед подкрепа от Генко, който се извърна. Клеменца се засмя мрачно. — Марипоза първо поиска от нас да научим кой го граби… но ние нищо не направихме. После ни каза да се отървем от Брази… и ние ще отговорим, че ще направим нещо, като му дойде времето. Ама че положение! Вито, сами си търсим белята!
Вито отпи малка глътка от ракията и попита тихо:
— А защо би ми хрумнало да премахна човек, от когото Марипоза се бои до прималяване?
— Не само Марипоза — поклати глава Тесио.
Клеменца разпери ръце.
— Имаме ли избор?
— Кажи на Джузепе, че ще се погрижим за Лука Брази. Кажи му, че избираме най-добрия начин да го направим. Не искам нито той, нито Чинкемани да се отърват сами от Брази. Искам да се заблуждават, че ние ще им свършим мръсната работа.
Клеменца се отпусна намръщен в креслото и стрелна с поглед Тесио, който каза:
— Вито, извини ме, но в това съм съгласен с Клеменца. Ако Марипоза ни се нахвърли, не можем да му се опълчим. Има сили да ни затрие от първия до последния.
Вито въздъхна, обърна се към Генко и му кимна.
— Слушайте… — Генко поумува в търсене на точните думи. — Искахме това да остане само между мен и Вито, за да не се изтърве някой случайно и без да иска, да прати Франки Пентанджели в гроба.
Клеменца се досети мигновено.
— Значи Франки е с нас! Открай време го обичам този кучи син! Знаех си, че е прекалено свестен за сганта около Марипоза.
— Клеменца, умолявам те! — строго каза Вито. — Готов съм да ти поверя живота на децата си, но… си твърде приказлив. Веднъж само да не си сдържиш езика и нашият приятел ще си получи куршума.
— Вито, аз пък се кълна пред Бог, че няма за какво да се тревожиш.
— Добре — Вито кимна на Генко.
— Марипоза е намислил да ни смачка — продължи Генко. — Научихме го от Франки. Само още не е избрал кога да започне.
— Мамицата му! — избухна Клеменца. — Вече е решено, така ли?
— Именно — натърти Генко. — Докато Марипоза и хората му още се разправят с организацията на Лаконти, имаме време, но той ни е вдигнал мерника. Иска търговията със зехтин, иска нашите връзки, иска всичко. Знае, че когато забраната на алкохола бъде отменена, ще се нуждае от по-разнообразен бизнес. Затова ни е набелязал като бъдещи жертви.
— Копеле гадно! — промърмори и Тесио. — Емилио и останалите съгласни ли са?
— Те смятат, че твоята организация е отделна от нашата, но са набелязали и тебе. Май са си казали: „Първо Корлеоне, после и Тесио.“
— А защо просто не заръчаме на Франки да намери човек, който да пръсне черепа на Марипоза? — предложи Клеменца.
— И каква ще ни е ползата? — възпротиви се Вито. — Емилио Барзини ще ни подхване още по-умело от Марипоза, a и другите фамилии ще застанат на негова страна.
Клеменца вдигна рамене и промърмори:
— И все пак бих го гръмнал…
— Засега Джузепе изчаква — добави Генко, — но е намислил нещо заедно с Барзини. Франки казва, че го държат настрана от тези планове, но щом научи нещо, ще ни съобщи. Още не са готови да ни ударят, докато не разчистят мръсотията, в която затънаха покрай Лаконти.

_
Ние какво ще правим? — попита Клеменца. — Ще седим и ще чакаме да ни довършат?

— Имаме предимство. — Вито седна зад бюрото си. — Франки е нашият човек при тях и ще научаваме какво кроят. — Извади пура от чекмеджето и започна да сваля опаковката. — Марипоза мисли за бъдещето. Аз също. Търся нови възможности за бизнес, след като отменят забраната на алкохола. Но в момента навсякъде е пълно с пощурели бандити… — Вито сви устни от отвращение. — Тези хора, за които вестниците пишат всеки ден, трябва да изчезнат от сцената. И аз знам това, и Джузепе го знае. Всички разбираме, че е така. Навъдиха се прекалено много нищожества, които си въобразиха, че могат да правят каквото си поискат. През две-три пресечки има по някой новоизлюпен господар на квартала. Трябва да сложим край на това. Но Джузепе си е наумил да властва над целия град. — Вито отряза пурата. — Той е същият като онзи идиот Адолф Хитлер в Германия. Няма да спре, докато не погълне всичко наоколо. Ние обаче имаме други планове. И Лука Брази може да се окаже полезен, макар че още не знам точно как ще го използваме. Полезен ни е, защото Марипоза се плаши от него, затова ще се постараем да го опазим жив. Но онези дребни наглеци, които са отмъквали стоката му… В наш интерес е да ги издирим и да му ги поднесем на тепсия. Ще продължим да се занимаваме с това. Ако му направим тази услуга и го размотаваме за Брази, ако Франки е още жив и ни помага — Вито замълча и огледа приятелите си един по един. — Тогава с Божия помощ ще бъдем готови в нужния момент. А сега ви моля да ме извините, но имах тежък ден.
Вито застана пред прозореца, а другите се изнизаха от стаята. Той зарея поглед към тухлените къщи по авеню „Хюз“, потънал в мислите си. Предишната нощ беше сънувал, че е отишъл в Сентръл парк и стои до фонтана пред куфар със сгърчено тяло. Не можеше да види добре трупа, но сърцето му се разтуптя лудо, защото се боеше да не познае мъртвеца. А после в съня му се случиха две неща едновременно. Вдигна глава и откри, че огромният каменен ангел над фонтана сочи право към него. В същия миг трупът в куфара протегна ръка и стисна пръстите му, сякаш го молеше за нещо. Вито се събуди объркан и не мигна повече до сутринта.
Докато четеше вестника с кафето, пак видя снимка на онзи хлапак Ники Крий, макар че този път беше на по-задна страница. Журналистът нямаше какво да съобщи на читателите си. Нямало заподозрени, очевидци или улики. Но снимката сякаш запрати Вито обратно в кошмара и породи зловещо предчувствие.
Седеше на широкия перваз с пурата и чашата, докато Кармела не почука на вратата. Тя влезе и седна до него. Не каза нищо. Само го погледна в очите и хвана ръката му.

Дони О’Рурк свърна по тротоара към Девето авеню и спря да си върже обувката. Опря крак на широката основа на улична лампа и се забави достатъчно, за да огледа улицата по цялата ѝ дължина. Наоколо беше спокойно — две контета с много симпатична дама между тях вървяха и си подхвърляха шегички.
Някаква баба креташе с голяма хартиена кесия в ръце, до нея подскачаше внучето ѝ. Щом се убеди, че не го наблюдават и никой не върви след него, той тръгна към блока, където бе наел апартамент с братята си. Но когато влезе в малкото фоайе, вратата на мазето вдясно от стълбата се отвори внезапно.
Едно от момчетата на Лука насочи пистолет към главата му. Въпреки това Дони щеше да посегне към своето оръжие, но втори от бандата на Лука — онзи с превързаната ръка, излезе от мазето с рязана пушка.
— Без глупости. Лука иска да си поприказва с тебе.
Първият му взе и пистолета от кобура под якето, и късия револвер, пъхнат в едната висока обувка.
В мазето Лука седеше отпуснато на овехтял стол до парната инсталация, сплел пръсти зад тила си и изпружил крака.
Беше се съблякъл по потник, а ризата, вратовръзката И сакото му бяха сложени грижливо на съседния, още по-съсипан стол. Хукс Баталия стоеше зад него с ръце в джобовете и гледаше отегчено. Друг до него също бе бръкнал в джобовете на панталона си, но се почесваше непрекъснато по слабините. Дони кимна на Хукс.
— Ирландски загубеняци — проточи Лука, когато Поли и Джо-Джо избутаха Дони пред него. — Започвате война с мен, но се размотавате без охрана. Какво ви става бе? Наистина ли си мислехте, че няма да намеря това място?
— Я си го набутай — посъветва го Дони.
— Видя ли? — обърна се Лука към Хукс. — Ето защо го харесвам тоя тип. Хич не се плаши от мен, не го е страх и да умре. Как да не го харесваш?
Дони каза на Хукс:
— По-добре да умра, отколкото да ближа подметките на такъв като него.
— Дони — поклати глава Лука, — а чии подметки искаш да ближеш? Защото всички това правят. — Той се ухили и добави: — С изключение на мен, разбира се.
— Какво искаш? — троснато попита Дони. — Ще ме убиеш ли?
— Нямам особено желание — отвърна Лука и погледна нагоре към двете широки тръби под тавана. — Съчувствам ти. Вие се бяхте уредили хубавичко в квартала, а после аз и останалите макаронаджии се намърдахме и ви развалихме далаверката. Разбирам защо сте бесни — дойдохме и ви наритахме обратно в канавката, където ви е мястото. Затова ти съчувствам.
— Ти си бил душа човек — изсумтя Дони.
— Самата истина казваш. — Лука седна по-изправено на стола. — Не искам да те убия, макар че си го заслужи. Трябва да помисля и за Кели. Все пак сме близки с твоята сестра.
— Твоя си е, прави я каквото искаш.
— Тя е курва — подхвърли Лука и се усмихна, защото налятото с кръв лице на Дони показа недвусмислено, че ирландецът би му откъснал главата, ако можеше. — Само че си е моя курва.
— Да гориш в ада, Лука Брази — пожела му Дони. — И ти, и всички около тебе.
— Може би точно това ме чака — сви рамене Лука. — Знаеш ли колко ми струваше вашият обир? — Гневът се промъкна за пръв път в гласа му. — Въпреки това не искам да те убия, защото ти съчувствам искрено. Само че съм принуден да убия Уили. Нямам избор. Той се опита да ме надупчи, рани две от моите момчета, перчеше се как щял да ме очисти… Нямам избор — повтори Лука, сякаш съжаляваше. — Уили отива два метра под земята.
— А мен какво ще ме правиш? — попита Дони.
Лука пак изви глава към Хукс.
— Виждаш ли колко е умен? Разбира, че можехме просто да докопаме Уили и да приключим с него. — Той впери поглед в Дони. — Ние знаем къде е той в момента. Във вашия апартамент на първия етаж, номер 1Б. Видяхме го да влиза преди около час.
— Карай по-накратко — промърмори Дони. — Омръзваш ми.
— Както желаеш. — Лука се прозя. — От тебе искам само едно нещо и ти давам думата си, че и косъм няма да падне от ирландската ти куха тиква. Отиди при Уили и му кажи да слезе в мазето.
— Искаш да предам своя брат, за да спася собствената си кожа.
— Правилно. Такава е сделката.
— Ясно… И аз имам предложение — я си иди вкъщи и изчукай тъпата проститутка, която те е родила.
Лука махна с ръка на Вини и Джо-Джо, които стояха до парната инсталация. Джо-Джо се наведе и взе от пода въже. Поли им помогна да вържат китките на Дони и да го окачат за ръцете под тръбите така, че да стои на пръсти, за да не увисне. Дони се озърна към Хукс, който остана неподвижен като статуя до Лука.
— Надявах се да не стигаме дотук — каза Лука и столът заскрибуца под тежестта му, докато се надигаше.
— Да бе, колко жалко, че гадният свят наоколо те принуждава да вършиш мръсотии.
Лука кимна, сякаш го хвалеше за прозорливостта. Заподскача на място като разгряващ се боксьор, направи няколко удара във въздуха и чак тогава доближи Дони.
— Няма ли да размислиш?
— Започвай, че скучая.
И Лука започна — юмрукът му се заби с все сила в корема на Дони и го накара да провисне, останал без дъх. Лука го гледаше мълчаливо как се бори да вдиша, чакаше дали няма да промени решението си. Дони не каза нищо и този път Лука го цапардоса така по лицето, че му разкървави носа и устата. Пак изчака, но Дони отново не продума. Тогава Лука се зае да го млати сериозно по ребрата и корема, по гърба и ръцете, досущ като в тренировка с боксов чувал. Накрая спря, защого Дони се давеше и плюеше кръв. Разтръска китките си и се разсмя.
— Тоя е луд! — огледа се към Хукс. — Дони, значи няма да повикаш брат си тук?
Дони не можа да изкара от устата си и една разбираема дума.
— Какво?
Лука пристъпи към него и Дони успя да изгъгне:
— Да ти го начукам, Лука Брази.
— Не съм и очаквал да кажеш друго. Тъй да бъде. Знаеш ли какво ще направим? — Лука отиде при стола с дрехите, избърса кръвта от ръцете си с парцал и облече ризата. — Ще те оставя да висиш тук, докато не те намери някой. — Върза вратовръзката, облече сакото и пак доближи Дони. — Сигурен ли си, че това искаш? Защото може да си направя майтап с тебе — ей сега ще отидем да докопаме Уили и ще поискаме да те предаде… а той може да не се окаже толкова предан брат.
Дони успя да се усмихне с нацепените си устни.
— Както желаеш — Лука нагласи вратовръзката си. — Значи ние те зарязваме да висиш, а след няколко дни, може би и седмици, ще намеря тебе или Уили и пак ще си поприказваме. Знаеш ли защо го правя? Защото ми харесва. Така се забавлявам. Да вървим — каза той на Хукс, но забеляза, че Вини пак се почесва през панталона. — Ти още ли не си отишъл да ти бият инжекцията?! — Обърна се към Дони и обясни: — Хлапето е пипнало гонорея от някоя.
— Да, хайде да си ходим — настоя Хукс и подкани с жест останалите.
— Чакай — спря го Лука, вторачен във Вини, и каза на Поли: — Дай носната си кърпа на Вини.
— Ама тя е мръсна.
Лука го изгледа със съжаление, все едно виждаше селски идиот. Поли извади кърпата от джоба на панталона си и я даде на Вини.
— Вини, а ти напъхай кърпата в гащите си и обери с нея колко можеш от тая гадна слуз, дето ти тече от чепа.
— Какво?! — облещи се Вини.
Лицето на Лука изразяваше безмерна досада от разправиите със слабоумни. Той се взря в Дони.
— Ще ти оставим подаръче, с което да ни запомниш, докато се кандилкаш под тръбите. — Добави към Вини: — Щом направиш каквото ти казах, вържи кърпата на очите му.
— Лука, за Бога! — намръщи се Хукс.
— Какво има? Весело ми е.
И излезе от мазето.

Сандра се разсмя от сърце на историйката, която Сони ѝ разказа, а после закри очите си с длан, сякаш се засрами от себе си. И Сони се усмихна до ушите, но погледна нагоре и видя госпожа Колумбо да им се зъби от прозореца, сякаш се държаха неприлично. Той побутна Сандра, която също се обърна към баба си и ѝ помаха с ръка вироглаво, което много допадна на Сони. Черните ѝ очи искряха, когато се смееше. Той се зарече, че ще я разсмива по-често. Погледна часовника си.
— Корк ще мине да ме вземе всеки момент.
Озърна се към прозореца и щом видя, че госпожа Колумбо е влязла в стаята за малко, погали Сандра по косата — искаше му се да направи това, откакто дойде да поседи с нея на стъпалата пред блока. Сандра му се усмихна, изви очи неспокойно към прозореца, стисна ръката му и я избута встрани.
— Поговори с баба си. Питай я ще позволи ли да те заведа на вечеря.
— Няма начин да се съгласи да остана насаме с тебе. — Тя го погледна игриво. — Носи ти се славата…
— Какво слава? — придаде си невинно изражение той. — Аз съм същинско ангелче, кълна се. Питай майка ми!
— Тъкмо майка ти ме предупреди.

— 
Мадона миа!
Собствената ми майка заговорничи срещу мен.

Сандра пак се разкикоти и госпожа Колумбо се появи на прозореца.
— Сандра, стига!
— Какво толкова има? — повиши глас и момичето.
Изненадан от гнева в гласа ѝ, Сони се надигна от стъпалото. Вдигна глава и погледна възрастната жена горе.
— Тръгвам си, госпожо Колумбо. Благодаря ви, че ми позволихте да се видя със Сандра. — Бабата му кимна и той каза съвсем тихо: — Опитай се да я убедиш. Кажи ѝ, че ще бъдем с друга двойка и ще те придружа до дома ти преди десет часа.
— Сони, тя се ядосва дори когато излизам да говоря с тебе на стъпалата отпред.
— Опитай се — настоя той.
Тя посочи сладкарницата на ъгъла. Вътре имаше масички до огромните прозорци.
— Може би няма да се възпротиви, ако отидем там, защото ще ни наблюдава.
— Там ли? — Сони се взря разочарован в сладкарницата.
— Ще видя какво мога да направя — обеща Сандра, усмихна му се и влезе в сградата.
Сони помаха на госпожа Колумбо, отдалечи се достатъчно по улицата и седна на стъпалата пред друг блок да чака Корк. Над него малко момиче се облягаше на перваз и пееше „Тяло и душа“, сякаш си въобразяваше, че е с двайсетина години по-възрастна и е на сцената в някой клуб.
Сони опря лакти на коленете си и се замисли неволно за предишната вечер. Баща му попита дали е знаел за глупостите на Том — съмнителни заведения в Харлем и пачаври. Сони излъга, че дори не е подозирал, а Вито се вторачи в него. Не можеше да забрави погледа му, докато чакаше Корк, за да направят следващия си удар. И преди беше виждал баща си сърдит или разтревожен, но този път в очите му се мярна и сянка на страх.
Какво ли щеше да се случи, ако научеше с какво се е захванал и Сони? У него също се пробуди страх, но той побърза да го потисне. Нали баща му беше гангстер! Всички знаеха, но какво от това? Значи Сони трябваше да си скъсва задника от бачкане с останалите будали за по два-три скапани долара на ден? И докога? Още колко години?
— Що за тъпотия! — изфуча той и изведнъж забеляза, че Корк е спрял колата до него и му се присмива.
— Вече си говориш сам, а?
Корк се пресегна и му отвори дясната врата.
— Е, какво ще кажеш? — Той отвори жабката и пред очите на Сони лъснаха два нови късоцевни револвера 38-ми калибър. Корк пъхна единия в джоба на якето си и подкара. Сони взе другия и го разгледа.
— Нико от Вини ли ги е купил?
— Да, както ти поиска. Нямаш ли доверие на Нико?
— Само проверявам.
— Господи! — неочаквано се провикна Корк. — Толкова ми олекна, че се измъкнах от пекарната! Ейлин е адски вкисната последните дни.
— Тъй ли? Защо?
— Откъде да знам? Все намира за какво да се заяжда. Изядох един сладкиш, без да я попитам — правил съм го през целия си проклет живот! А тя ми се разкрещя, все едно ще я докарам до просешка тояга! Сони, да знаеш, че ще взема една бутилка от тузарското вино за себе си. Полага ми се.
— Хич недей да точиш лиги. Струват по стотарка парчето. — Няма справедливост на тоя свят. Значи колата ще мине през тунела без охрана? Сигурен ли си?
— Така ми казаха. Нов черен „Есекс“, но с бели врати. Корк извади вълнената шапка от якето си и я пусна на седалката до себе си.
— Искам да те попитам за нещо — колебливо започна Сони. — Как мислиш, трябва ли да отида при баща си и да му кажа какво правим?
Корк тъкмо вадеше пакет цигари, но се престори, че го изпуска от потрес.
— Да не си изкуфял? Той ще те разкъса!
— Говоря сериозно. Или трябва да се откажа от тези удари, или накрая ще бъда принуден да му призная за тях. Особено ако искаме да се разгърнем, а не да си играем на дребно. Ако искаме да се докопаме до големите пари.
— Аха, сериозно било — повярва Корк и държанието му се промени рязко. — Добре, ще ти кажа какво мисля. Според мен баща ти изобщо не иска да припарваш до неговия бизнес и ако му кажеш какви ги вършиш, всички останали може много лесно да се простим с живота си.
Сони се ококори към Корк.
— Що за глупост изтърси?! Наистина ли го мислиш? За какъв смяташ баща ми?
— За човек, който не си поплюва.
Сони се почеса по темето, погледна настрани към река Хъдзън и боботещия във водата влекач. Пак се обърна към Корк.
— Значи смяташ баща ми за човек, който би избил приятелите ми?
— Ти ме попита и аз ти отговорих.
— Заблудил си се. — Сони се облегна унило на седалката. — Уморен съм… Отиваме там по-рано за всеки случай. Ще се наложи да почакаме. Паркирай на място, откъдето се виждат добре колите, излизащи от тунела. Ще се срещнем с останалите след около половин час.
— Ясно. Слушай, Сони…
— Остави това. Само ще ти кажа, че изобщо не познаваш моя старец.
Сони изпъна крака и затвори очи. Десетина минути по-късно, когато колата забави ход и спря, той се огледа и първото нещо, което зърна, беше черен „Есекс“ с бели врати, излизащ от тунела.
— Ама че гнусотия! Ето ги.
— Но нашите хора ги няма — Корк се озърташе трескаво, само че не виждаше никъде техните приятели.
— Още не е време да се появят — кисело напомни Сони и нервно прокара пръсти през косата си. — А бе, какво толкова се чудим? И сами ще се справим.
— Ние ли? Нали не трябваше да те виждат?
Сони извади плетена шапка и я нахлупи ниско на челото си.
— О, страхотно — ехидно отбеляза Корк. — Направо си неузнаваем.
Сони се мъчеше да набута къдриците си под шапката.
— Ще рискуваме. Съгласен ли си?
Корк подкара към тунела и черно-бялата кола.
— Не ги изпускай от поглед.
— Много уместен съвет — засмя се Корк. — Какво друго да правя?
Сони го сръга с лакът.
— Не ми се прави на много умен.
Корк внимаваше между тях и целта да има по две-три коли. Успяха да различат зад волана на другата кола плещест мъж с побеляла коса, който приличаше по-скоро на банкер. И жената до него изглеждаше като съпруга на банкер. Косата ѝ беше събрана в кок, тя бе наметнала бял шал върху строгата сива рокля.
— Сигурен ли си, че това е колата? — подвоуми се Корк.
— Повтарям — нов черен „Есекс“ с бели врати. Такава кола не можеш да видиш на всяка пресечка, нали?
— Ами ако наоколо има много хора, какво ще правим?
— Ще свършим работата тихо.
Корк прихна чак след няколко секунди. Другата кола зави по „Устър“ и Сони промърмори:
— Тези накъде се тръгнали? Да не се наврат в Гринич Вилидж?
— Виж ги само — поклати глава Корк. — Все едно отиват на прием в Ротарианския клуб.
Той намали скоростта по павиран участък от „Устър“, вече караше зад черно-белия „Есекс“. По тротоарите почти не се мяркаха минувачи, в насрещното платно имаше две-три коли. Сони се озърна — и зад тях улицата беше празна.
— Я ги изпревари и ги засечи.
Корк се намръщи, но ускори и прегради пътя на другата кола. Сони изскочи, още преди да спрат, притича към вратата до шофьора и я отвори със замах.
— Какво става? — опули се белокосият. — Какво правите?!
Сони държеше револвера в джоба си, с другата ръка хвана волана. А Корк отвори предния капак на спряната кола.
— Какво е намислил? — учуди се жената.
— Откъде да знам? — сви рамене Сони.
— Младежо, ще ни обясните ли действията си? — сприхаво каза белокосият.
— Албърт — обади се жената, — те май искат да ни откраднат колата.
Сони се огледа към Корк, който дойде при него.
— Може и да сме сбъркали…
Корк извади сгъваем нож от якето си, отвори го и разпори отстрани седалката на шофьора. Пъхна ръка вътре и измъкна бутилка вино „Шато Лафит-Ротшилд“.
Сони плесна леко белокосия по темето.
— За малко да ме надхитрите. Излезте от колата.
— Да, предположих, че знаете защо правите това, но…
— За ваше сведение — съвсем делово каза жената, отказала се от надменността — крадете доставка, предназначена за Джузепе Марипоза.
Сони издърпа белокосия за ръката и намигна на жената докато сядаше зад волана:
— Той е прав, че знаем какво вършим.
— Вас ще погребват, не мен — вдигна рамене тя и излезе от колата.
Сони ги поздрави с двойно натискане на клаксона, докато се отдалечаваше.

Шон О’Рурк прегръщаше майка си и я галеше по гърба, а тя хлипаше, опряла чело в гърдите му. Стояха пред стаята на Дони и всички наоколо говореха приглушено. Апартаментът гъмжеше от техния роднини и приятели, миришеше на току-що изпечен хляб. Донесоха го братя Донъли и го сложиха на масата, отрупана с подаръци и цветя. В Адската кухня разправяха, че Дони е убит. Но макар и със счупени ребра и вътрешни кръвоизливи той оцеля. В момента доктор Флаерти беше при него. По-рано увери Уили, че няма опасност за живота му. Само че състоянието на очите му било безнадеждно.
— Ослепял е от бактериалната инфекция. Ако го беше намерил по-рано, може би щях да спася зрението му, но сега нищо не може да се направи.
Уили тръгна да търси Дони вечерта. Провери на всички места, за които се сети, но не и в мазето. Дони вися цяла нощ и цяла сутрин, ту се опомняше, ту изпадаше в безсъзнание, а мръсната кърпа лепнеше на очите му. Намери го домоуправителят.
Над пълния с хора апартамент Уили седеше на покрива срещу гълъбарника, където птиците гукаха и кълвяха смеската от семена и зърно, която им сипа преди малко. От едната му страна седеше Пит Мъри, от другата — Кор Гибсън. Под тях трополяха тежко последните вагони от дълъг товарен влак. И тримата бяха свалили саката си под яркото слънце. Уили се бе заклел току-що, че ще убие и Лука Брази, и всички от бандата му. Кор и Пит се спогледаха. Кор потропваше с декоративното си бастунче по покрива, движенията издаваха сдържания му гняв.
— Какво става с Кели? — попита той. — Защо не е тук?
— Никой не я е виждал от седмици — отвърна Уили и се изплю. Нямаше какво повече да каже за сестра си.
— Уили — запъна се Пит. Мускулите на ръцете му опъваха ръкавите на ризата, по червендалестите му бузи бяха наболи черни и сивкави косъмчета. — Ще ги докопаме. Обещавам ти. Но ще го направим по подходящия начин.
— И кой е неподходящият начин да убиеш някого според вас? — Уили погледна първо към Кор, после и към Пит. — Просто ще ги намерим и ще им пръснем черепите.
— Какво стана предишния път, когато опита по този начин?
— Следващия път ще го улуча! — наежи се Уили.
— Седни. — Пит го хвана за ръката и го придърпа надолу. — Слушай какво ти говоря. Опитахме да ударим Лука Брази глупаво, както вършим всичко — по ирландски. И ето какво спечелихме досега.
Кор опря брадичка на бастунчето си и промълви, сякаш говореше на себе си:
— Трябва да се поучим от италианците.
— Това пък какво означава? — пак настръхна Уили.
— Означава, че трябва да бъдем търпеливи и да вършим нещата по план, да действаме при сгоден случай — каза Пит.
— За Бога! — Уили изтръгна ръката си от пръстите му. — Трябва да го направим веднага, преди всеки да се заеме с неговата работа и да забрави както винаги.
— Няма да забравим какво стори Лука Брази на Дони — отсече Пит. — Това е немислима гадост и той ще си плати. Както и за още безброй гадости, които е направил. Но ще чакаме подходящия момент.
— И кога ще настъпи той? — озъби се Уили. — Според вас кога ще можем да си разчистим сметките с Лука и останалите жабари?
— Уили, аз познавам някои хора в техните фамилии. И Марипоза, и Чинкемани имат сметки за уреждане с Лука Брази. Чакат се и сериозни разправии между Марипоза и Корлеоне, също и между Марипоза и остатъците от организацията на Лаконти…
— Какво общо има това с нас?
— Тъкмо заради това е нужно да бъдем търпеливи — увери го Пит. — Ще чакаме да видим кой кого ще смачка. — Той пак стисна ръката на Уили. — Ще гледаме, ще слушаме и щом видим възможност, ще си свършим работата.
— Тъй, значи — промърмори Уили, погледна гълъбите и вдигна глава към небето и слънцето, огряло града като през лятото. — Не знам, Пит…
— Знаеш, Уили. Аз и Кор ти дадохме дума. Говорим и от името на другите — братя Донъли и дори онзи дребосък Стиви Дуайър. Лука ще умре, но засега ще чакаме.





Зимата на 1934 година



13


Преспи по метър се натрупваха край водата като дюни, а снежинките продължаваха да се сипят по пясъка и неспокойните черни води на залива Литъл Нек. Всичко в главата на Лука се оплиташе и той си го обясняваше със смесването на кокаин и хапчета. Мислеше ту за майка си, ту за Кели. Майка му все заплашваше да се самоубие. Кели беше към края на седмия месец на бременността. Лука се надяваше на студа да му мине поне малко, но вече мръзнеше, а не успяваше да подреди мислите си. Обгърна тялото си с ръце, сякаш се пазеше от разпадане, и пристъпи по-близо до водата, надигаща се на тъмни вълни.
В къщата зад него Кели беше зле и искаше той да я закара в болница. Цял ден се тъпкаха с кокаин и хапчета, а сега тя настояваше да тръгнат към болницата в тази виелица. Лука се загледа във водата. Носеше дебела шуба и беше сложил галоши върху елегантните си обувки. Шапката му се мокреше и той изтръска снега. Тази зима беше тежка, усещаше студа при всяко вдишване.
Преди финалите на Световните серии по бейзбол Лука бе заложил на „Джайънтс“, докато всички смятаха „Сенатърс“ за фаворити. Спечели огромна сума, за която не знаеше никой. Сподели само с майка си, опита се да и втълпи колко е богат, но тя мрънкаше упорито, че всичко било по нейна вина. И Кели мрънкаше непрекъснато, затова той се стараеше винаги да има хапчета за нея. Не я удави в океана и сега тя беше бременна в седмия месец. Дори не беше сигурен дали детето е от него, но защо ли да му пука? Кели си беше курва като всички ирландки. В един миг му се искаше да я смаже от бой, в следващия нещо в нея го караше да я прегръща. И двамата не бяха на себе си от хапчетата напоследък и от кокаина.
Отметна глава и снежинки полепнаха за малко по лицето му. Разтриваше слепоочията си, шумът на водата и вятъра му носеше някакво облекчение, връщаше го към действителността. Умората го притискаше. Умори се от всичко. Пак свали шапката си, почисти я, оформи я и я върна на главата си. Нямаше какво да прави тук и се повлече към къщата.
Главоболието пак се засили, докато вървеше към бялата къща с дълги висулки под стрехите, някои дори стигаха до земята. Прозорците на мазето червенееха, той приклекна и надникна вътре — Вини по потник хвърляше въглища в пещта с лопатата. Въпреки свирещия в стрехите вятър Лука чуваше боботенето на пламъците.
Щом влезе в кухнята, посрещнаха го шумно. Той смъкна шубата и я остави на отрупаната закачалка. Въздухът се бе просмукал от миризмата на бекон и кафе. Някакъв висок непознат бъркаше яйца до печката, на която къкреше още кафе. Мъжът беше поне на петдесет години, носеше дебел зелен костюм със зелена вратовръзка. Лука се вторачи в него и Хукс обясни:
— Това е Горски, той е приятел на Еди.
Еди Яворски, седнал между Джо-Джо и Поли, потвърди със сумтене думите на Хукс. В средата на масата имаше купчинка от банкноти и монети, а Еди се взираше съсредоточено в петте карти, които държеше с лявата си ръка. В дясната имаше банкнота от десет долара.
— Вдигам — реши той накрая. Пусна десетачката върху купчинката и отпи от сребристото плоско шише, което бе сложил до дебело снопче банкноти.
Вини се върна от мазето, още закопчаваше ризата си.
— Как си, шефе? — подхвърли той и се намести до Хукс.
Горски застана зад Еди с чиния пържени яйца и бекон в едната ръка и вилица в другата. Хукс вдигна залога с още двадесет долара и Еди промърмори нещо на полски. Лука се пресегна и отпи голяма глътка уиски от бутилката до Хукс.
— Навън е адски студ — каза той, загледан в стената.
Остави Еди да се взира нервно в картите си и тръгна по стълбата към спалнята. Погледна часовника си. Минаваше десет. Поспря и се вторачи през прозорец на стълбището, висулките закриваха отчасти изгледа към алеята и дърветата, към преспите край пътя. Все едно наблюдаваше замръзналия свят през отворени челюсти, стори му се, че гледа филм. Твърде чудато състояние, което не му допадаше, но изпадаше в него все по-често. Всичко извън него сякаш се случваше на киноекран, а той беше някъде в мрака сред зрителите. Главата му туптеше, той мигаше усилено, за да се отърве от плашещата илюзия, но не успя. Качи се в спалнята. Завари Кели бледа и разрошена, а завивката, мокра и окървавена, бе изритана в краката ѝ.
— Лука, изтекоха ми водите. Бебето ще излезе скоро.
Той едва разбираше какво му говори. Тя промълви нещо, задъха се, добави още няколко думи. Лука покри с чаршаф бялата могила на корема ѝ.
— Сигурна ли си? Не е ли прекалено рано?
— Трябва да отида в болница.
На нощното шкафче бе оставен празният флакон от таблетките.
— Колко изпи от тези? — сети се да попита Лука.
— Не знам — извърна се Кели.
Той извади друг флакон от джоба на сакото си, изтръска две таблетки на дланта си и ѝ ги даде. Кели отблъсна ръката му.
— Лука — думите излизаха с мъка от гърлото ѝ, — бебето ще се роди. Трябва да ме закараш в болница.
Той седна до нея на леглото и докосна рамото ѝ.
— Млъкни, Кели. Ти си курва, но ще се погрижа за тебе.
Устните ѝ се размърдаха, но не се чу звук. Клепачите ѝ се спуснаха, тя сякаш заспиваше. Той понечи да се надигне от леглото, но тя се вкопчи в ръката му и го дръпна надолу.
— Трябва да ме закараш в болница! Бебето излиза!
Стреснат, Лука се откопчи ог пръстите ѝ и я бутна да легне.
— Побъркана жена… Казах ти, че ще се погрижа.
Докато излизаше от спалнята, тя пак го повика отпаднало, но той не се обърна. От радиото в кухнята се лееше дрезгав негърски бас и Лука позна песента — „Лека нощ, Айрин“. Неговите момчета и двамата поляци се бяха смълчали, загледани в картите си или в плота на масата. В мазето пещта пъшкаше и стенеше, радиаторите из цялата къща съскаха и бълбукаха. Лука смъкна шубата си от закачалката.
— Вини, излизаме с колата.
— Шефе, в момента е доста трудно да стигнем до където и да било.
Лука си сложи шапката и излезе пред къщата.
— Къде отиваме, шефе?
— На Десето авеню живее една акушерка. Познаваш ли я?
— Ами да. Филомена. Тя изражда половината италианчета в града.
— При нея отиваме.

Майкъл си бе покрил главата с одеялото и четеше на светлината от фенерчето. На отсрещното легло Фредо се подпираше на лакът и зяпаше снежната пелена, стелеща се под уличните лампи. По радиото тъкмо бяха свършили рекламите и шоуто на Джак Бени продължи. Фредо напрягаше слух да чуе нещо, но долавяше само откъслечни думи.
— Ей, Майкъл — каза тихичко, защото и двамата трябваше вече да са заспали, — какво правиш?
Майкъл не отговори веднага.
— Чета.
— Тъпчо, за какво ти е да четеш толкова? Накрая ще станеш някой хилав заплес с очила.
— Я заспивай.
— Толкова сняг ще натрупа, че утре може да не сме на училище.
Майкъл изключи фенерчето, смъкна завивката от главата си и се обърна към Фредо.
— Защо училището ти е толкова противно? Не искаш ли да вършиш нещо интересно, когато пораснеш?
— Стига глупости — присмя му се Фредо. — Виждам, че вече си станал заплес.
Майкъл сложи книгата по история на пода и нагласи фенерчето върху нея.
— Татко ще ме заведе в кметството и ще ме запознае с градския съветник Фишър. Съветникът ще ми покаже кметството.
— Знам. Татко попита и мен искам ли да дойда.
— И какво? Не искаш ли?
— Защо да се размотавам в кметството? Не съм заплес като тебе.
— Не е нужно да си заплес, за да те интересува как се управлява страната.
— Напротив — сопна се Фредо. — Като завърша училище, ще работя при татко. Отначало ще се занимавам с продажби или нещо подобно. После той ще ме вкара в бизнеса и ще натрупам страхотни пари.
— Фредо, защо трябва непременно да работиш за татко? Не искаш ли сам да постигнеш нещо?
— Ще си опитам силите и сам — зарече се Фредо, — но ще работя и за него. Ти какво си решил да правиш, умнико?
— Още не знам. Политиката ми е интересна. Може пък да стана конгресмен. Или сенатор.
— Що не си го набуташ? — прошепна Фредо, да не би някой да стои пред вратата на стаята. — Президент не искаш ли да станеш, а?
— Защо пък не?
— Ти май нищичко не разбираш. Абе, будала, никога не са избирали италианец за президент. И никога няма да изберат.
— Защо си толкова сигурен?
— Майкъл, имам голяма новина за тебе! Ние сме макаронаджии. Ние сме жабари. Никога няма да има президент от жабарите.
— Ама си имаме кмет жабар — възрази Майкъл. — И хората го харесват.
Фредо се подпря на лакът и размаха другата си ръка към Майкъл.
— Лагуардия е неаполитанец, не е сицилианец като нас, и никога няма да стане президент.
Майкъл млъкна. След малко родителите им изключиха радиото долу и се качиха в спалнята си. Както винаги майка им надникна в тяхната стая и на Майкъл му се стори, че тя промърмори кратка молитва. Той се заслуша във вятъра. Предположи, че Фредо е заспал, но въпреки това каза:
— Може и да си прав, че е невъзможно италианец да стане президент.
Фредо не му отговори. Майкъл затвори очи и реши, че е време да спи. Но чу сънения глас на своя брат в тъмнината:
— Майкъл, ти си умникът вкъщи. Ако искаш да си мечтаеш, че ще бъдеш президент, защо не? Ако пък не успееш, винаги можеш да работиш за татко, нали?
— Благодаря — смънка Майкъл, обърна се по корем и зачака да се потопи в съня.

Хукс си миеше ръцете в леген с топла вода, а Филомена, седнала на края на леглото, попиваше новородения син на Лука с дълги ивици тънък бял плат. Останалите още играеха покер в кухнята. Навън воят на вятъра не спираше, макар че вече не валеше. Бяха минали часове, докато Лука и Вини се доберат до града и доведат Филомена на Лонг Айлънд. Изнизаха се още часове, докато акушерката се занимаваше с Кели, която изглеждаше полумъртва на огромната спалня. Щом я зърна, Филомена се извъртя с ярост към Лука, който обаче остана равнодушен. Заръча на Хукс да ѝ помага и слезе долу да играе покер. Още със затварянето на вратата акушерката започна да го проклина на италиански. Прекъсна излиянията си, за да избълва поредица от заповеди към Хукс. Тя беше едра, здрава жена и май още не бе навършила четирийсет, но изглеждаше така, сякаш е на този свят от памтивека.
Филомена пови бебето, придърпа чаршаф чак до брадичката на Кели и каза делово на Хукс:
— И двамата трябва да бъдат закарани в болница. Иначе ще умрат.
Той я помоли да почака. Отиде в кухнята и завари Лука с бутилка уиски на скута. Всички бяха пияни. На масата пред Лука имаше мокри банкноти до счупена чаша. Вини и Поли се смееха, а двамата поляци и Джо-Джо още си гледаха картите.
— Лука — каза Хукс така, че главатарят им се надигна от стола, — бебето се роди. Филомена иска да говори с тебе.
— Кажи ѝ да го донесе тук.
— Лука, чуй какво ти говоря…
Лука изкрещя с все сила към стълбата:
— Филомена! Донеси тая шибана твар тук!
Хвана бутилката за гърлото и я счупи в ръба на масата, капки уиски и парченца стъкло поръсиха всички наоколо. Двамата поляци скочиха и се разпсуваха, а Джо-Джо, Вини и Поли избутаха с крака столовете си назад, но не станаха. Поляците гледаха сащисано ту към Лука, ту към парите си на масата, подгизнали от уиски.
Зад тях Филомена слезе по сгъналата, придържаше бебето до гърдите си. Лука изръмжа на поляците да си вземат парите и да се омитат, после се вторачи в акушерката.
— Занеси това нещо в мазето и го хвърли в пещта или ми го подай да му клъцна гърлото.
Горски, по-възрастният от двамата поляци, направи крачка към Лука, но спря.
— Ей, какви ги приказваш?
— Приберете си парите и си вървете.
Еди Яворски закима.
— Ей сега.
Започна да тъпче банкнотите в джоба си и след миг-два Горски направи същото, докато му казваше:
— Той няма да стори зло на новородено…
— И вие се махайте — заповяда Лука на своите хора.
Опряла гръб в стената, Филомена гледаше как всички освен Лука и Хукс си взеха парите, навлякоха дебелите си връхни дрехи и излязоха от къщата. В кухнята проникваше леден въздух. Акушерката покри бебето с шала си, за да го опази поне малко от студа.
Щом останалите си отидоха, Хукс помоли Лука:
— Шефе, нека ги закарам в болница.
Лука стискаше назъбения остатък от бутилката. Взираше се в него, все едно се мъчеше да си припомни кой беше този. Примига, избърса потта от челото си и изръмжа към Филомена:
— Ти не разбра ли какво искам? Или хвърли нещото в пещта, или го дай насам да го заколя.
— Бебето се роди преждевременно. Трябва да го закарате в болница — отвърна акушерката, сякаш не го чуваше. — Майката също.
Лука пристъпи към нея и за пръв път се вторачи в пеленачето, която тя държеше. Вдигна счупената бутилка към главата на бебето, но Хукс се вмъкна между него и Филомена и опря длан в гърдите му.
— Шефе…
Левият юмрук на Лука се заби в слънчевия му сплит и го парализира. Лука прехвърли парчето от бутилката в лявата си ръка и с дясната го улучи с такова кроше, че Хукс се просна като труп, разперил ръце на пода.
— Майко Божия! — ахна Филомена.
— Ще ти кажа още веднъж. И ако не ме послушаш, ще ти прережа гърлото. Занеси това нещо в мазето и го хвърли в пещта.
Разтрепераната акушерка откри лицето на бебето и го показа на Лука.
— Ето — протегна пеленачето към него, — ако ти си бащата, вземи го. Бебето е твое.
— Може и аз да съм бащата, но ми е все едно. Не искам тая сган да се множи.
Филомена се обърка.
— Вземи го!
Лука вдигна ръка с бутилката, но размисли.
— Не искам да го взема.
Стисна безмилостно жената за шията и я избута от кухнята. Продължиха надолу по стълбата и влязоха в мазето, където пещта бучеше. Вътре беше тъмно. Лука завлече Филомена на метър от пещта и я пусна, за да отвори вратичката. Горящите въглени блъвнаха нажежен въздух и червено сияние към тях.
— Хвърли го вътре.
— Не! Чудовище! — Лука опря назъбеното парче стъкло в гърлото ѝ и тя пак му подаде бебето. — Детето е твое, прави с него каквото искаш.
Той гледаше ту пещта, ту нея. Стисна клепачи и се отдръпна. В червената светлина тази жена не приличаше на Филомена, която тръгна от дома си на Десето авеню преди няколко часа. Не можеше да я познае.
— Ти трябва да го направиш — изломоти Лука.
Тя тръсна глава и за пръв път сълзи потекоха от очите ѝ.
— Хвърли го в пещта и ще ти простя — бръщолевеше Лука. — Ако не се съгласиш, ще те убия и ще те пъхна вътре заедно с него.
— Какви ги дрънкаш? Ти си луд! — Очите ѝ зейнаха. — Пресвета Богородице… Ти си луд!
— Не съм луд. Казах ти вече — не искам тая сган да се множи. Знам какво правя.
— Няма да го хвърля!
Лука я хвана за косата и придърпа главата ѝ към непоносимата топлина от отворената вратичка.
— Не! — кресна Филомена.
Извиваше се, опитваше да се опази някак от изгарящия въздух. След миг бебето вече не беше в ръцете ѝ. Нямаше го. Останаха само тя и Лука в червения кръг сред мрака.

Хукс се навеждаше над мивката и мокреше със студена вода натъртената си челюст. Освести се преди малко и се затътри към мивката. Чу стъпки и хлипане на жена. Наплиска цялото си лице и плъзна пръсти през косата си. Когато се обърна, Лука стоеше зад него, стиснал Филомена за шията, сякаш държеше парцалена кукла.
— За бога — промърмори Хукс.
Лука стовари жената на един стол и тя се преви с лице на коленете си.
— Закарай я в дома ѝ. — Лука тръгна към горния етаж, но се озърна, преди да се качи по стълбата. — Плати ѝ пет хиляди. Знаеш къде са парите.
Намери Кели неподвижна на леглото, със затворени очи и изпънати покрай тялото ръце.
— Кели…
Седна на леглото до нея. Входната врата се отвори и се затвори, след малко се чу двигател на кола.
— Кели! — повтори той по-силно.
Тя не помръдна и той легна до нея. Докосна лицето ѝ и в същия миг разбра, че е мъртва, но въпреки това опря ухо на гърдите ѝ, за да чуе дали сърцето ѝ бие. Обзе го някакво непознато чувство и за малко му се стори, че ще заплаче.
Не бе проронил сълза от момчешките си години. Тялото му се скова болезнено, докато потискаше неприятното чувство. Извади пълен флакон с таблетки от джоба си, напълни шепата си и напъха всичко в устата си. Преглътна ги с уиски от бутилката на нощното шкафче, изсипа остатъка от флакона в устата си и пак преглътна. Сети се, че трябва да има още един флакон в друго сако. Оказа се, че са останали само десетина таблетки, но глътна и тях. Пак легна до Кели и сложи главата ѝ на гърдите си.
— Да поспим, кукличке. Тук има само лайна…



14

Ричи Гато караше внимателно. Внушителният „Есекс“ на Вито напредваше бавно по „Чембърз“ към кметството. Денят беше студен и ясен. Купчините изринат сняг след последната виелица полека почерняваха и се втвърдяха. Майкъл седеше отзад между баща си и Генко и бърбореше развълнувано за кметството.
— Татко, знаеш ли, че там са гробовете на Ейбрахам Линкълн и Юлисис Грант?
— А кой е Юлисис Грант? — попита Генко. Той седеше вдървено, притиснал ръка към стомаха си, с другата крепеше черната си шапка на коляното.
— Осемнадесетият президент на САЩ, от 1869 до 1877 година — веднага отговори Майкъл. — Той е приел капитулацията на Лий при Апоматокс, тогава завършва Гражданската война.
— Тъй ли… — Генко се взря за миг в момчето, сякаш то бе паднало току-що от Марс.
Вито потупа коляното на Майкъл и посочи сияещата мраморна фасада на кметството.
— Пристигнахме.
— Колко много стъпала — промълви Майкъл.
— Ето го и съветника Фишър — каза Ричи и спря пред централния вход.
Момчето бе облякло тъмносин костюм с бяла риза и червена вратовръзка. Вито се наведе към него да оправи възела на вратовръзката му.
— След като съветникът ти покаже кметството, един от помощниците му ще те доведе вкъщи. — Вито извади снопче банкноти, хванати с метална щипка, отдели пет долара и ги даде на сина си. — Няма да са ти нужни, но когато си извън дома, винаги трябва да имаш пари. Разбираш, нали?
— Да. Благодаря, татко.
Фишър ги чакаше на стъпалата, усмихнат приветливо. Той носеше кафяв костюм, вратовръзката му жълтееше ярко, имаше и жълто цвете в бутониерата на сакото. Макар че и на слънце беше студено, държеше палтото си в ръка. Фишър беше нисък и плещест.
Майкъл облече палтото си и излезе от колата след баща си. Съветникът вървеше към тях с протегната ръка. Вито се здрависа с него.
— Това е най-малкият ми син. Много сме ви признателни, че отделяте толкова щедро от времето си.
— Имате чудесно момче, господин Корлеоне — Фишър Погледна Майкъл в очите. — Чух от баща ти, че се интересуваш от управлението на града.
— Да, господине — кимна Майкъл.
Съветникът се засмя и го потупа по гърба.
— Ще се постарая да удовлетворя твоята любознателност. — Той се обърна към Вито. — Знаете ли, вие и вашето семейство би трябвало да участвате заедно с нас в голямото шествие на отговорните граждани, което планираме за пролетта. Кметът ще бъде там, както и всички съветници заедно с най-видните семейства в Ню Йорк… Предполагам, млади човече, че и ти би искал да участваш в такова шествие?
— Разбира се.
Момчето зачака какво ще каже баща му, който кимаше:
— Да, за нас ще бъде чест да участваме.
— Ще се погрижа поканите да ви бъдат изпратени веднага — обеща съветникът. — Моите момичета са заети по цял ден с организирането на шествието.
— Цялото ни семейство ли може да участва? — реши да попита Майкъл.
— Тъкмо в това е замисълът. Ще покажем на подривните елементи, на разните анархисти, че Ню Йорк е почтен американски град, който подкрепя правителството.
Вито се усмихна, сякаш нещо в думите на Фишър му се стори забавно.
— Време е да тръгвам. — Този път той протегна ръка на съветника и каза на Майкъл: — Ще ни разкажеш всичко на вечеря.
— То се знае, татко — обеща момчето и тръгна нагоре по стъпалата с Фишър.
Вито се върна при Генко на задната седалка, който похвали сина му:
— Майкъл расте голям симпатяга. Много спретнато изглежда с този костюм.
— Преди всичко е умен — отбеляза Вито. Облегна се удобно и разхлаби леко вратовръзката си. — Имаме ли още новини от Франки Пентанджели?
— Засега няма. — Генко пак разтри корема си. — Но някакви са ограбили един от клубовете на Марипоза. Чух, че се простил с много пари.
— И не знаем кои са били, така ли?
— Засега никой не ги е разпознал, а те не пръскат парите за хазарт, нито за жени. Може би са ирландци.
— Защо?
— Единият е говорил с явен ирландски акцент. Пък и ако бяха италианци, досега щяхме да научим кои са.
— Дали е същата банда, която крадеше неговото уиски?
— Така смята самият Марипоза. — Генко тупна с длан по седалката и прихна. — Харесвам тези копелета! Джузепе ще откачи заради тях.
— Ами Лука Брази? Нещо ново за него?
— Лекарят твърди, че мозъкът му е увреден. Все още може да говори и да ходи, но е по-муден, по-глупав.
— Тъй ли? — обади се Ричи от предната седалка. — Преди да не беше гений?
— Не беше тъп — завъртя глава Вито.
— Изпил е толкова от онези таблетки — добави Генко, — че и горила би умряла от такава доза.
— Лекарят каза, че с времето състоянието му щяло да се влошава.
— А каза ли колко ще се влоши?
— Не пожела да навлиза в подробности. Нищо не било сигурно, когато ставало дума за човешкия мозък.
— Но засега Лука Брази може да се справя с всекидневните неща, макар и да е по-муден, ако съм те разбрал правилно.
— Така ми казаха — вдигна рамене Генко. — Просто изглежда леко оглупял.
— Същото може да се каже за половината хора, с които трябва да се разправяме — вметна Ричи.
Вито се загледа разсеяно в покрива на колата.
— Какво е мнението на нашите адвокати за разследването срещу Брази?
Генко въздъхна, като че ли въпросът го подразни.
— Нали полицаите са намерили костите на бебето в пещта…
— Биха могли да твърдят, че момичето е хвърлило бебето в пещта, преди да умре. А когато е научил какво е направила, Брази е опитал да се самоубие.
— Едно от неговите момчета е довело полицията! — напомни Генко още по-ядосано. — Луиджи Баталия, по прякор Хуск, е верен на Лука още от дете. Но сега е готов да даде показания под клетва, че е видял как Лука завлякъл Филомена и новороденото в мазето, след като заявил пред всички, че ще го хвърли в пещта… а после се върнал с Филомена, но без бебето и акушерката не била на себе си от ужас.
Вито стисна китката на Генко, докато приятелят му не се успокои.
— Можем ли да намерим Луиджи Баталия? — попита Вито.
Генко само сви рамене.
— Намерете го — настоя Вито. — Убеден съм, че е човек, който се вслушва в разумни доводи. А какво знаем за Филомена?
— Тя не е казала и една дума пред полицаите — отговори Генко, без да го гледа. — Уплашена е до смърт.
Чак сега се застави да обърне глава към Вито.
— Може би е време тя и семейството ѝ да се завърнат в Сицилия.
— Вито, знаеш, че не съмнявам в решенията ти, но… защо се занимаваш с онова животно? Хората твърдят, че е самият дявол и май са прави. Мястото му е в адските пламъци. Когато майка му научила какво е направил, сама посегнала на живота си.
— Правим, каквото се налага, Генко. Това ти е известно отдавна.
— Но Лука Брази… струва ли си? Само защото Марипоза се плаши от него? Честно си признавам — и аз се плаша. И ме е гнус.
Вито се наведе към ухото му, за да не го чуе Ричи Гато.
— Прав си, но Лука Брази вдъхва ужас и на най-силните мъже… Успеем ли да го контролираме, ще го превърнем в могъщо оръжие. А ние ще се нуждаем от такива оръжия, за да имаме шанс срещу Марипоза.
— Смяташ, че можеш да го контролираш?
— Ще видим. — Вито се отдръпна. — Намерете Луиджи и ми доведете Филомена. — Той поумува и добави небрежно: — И дайте на Фишър малко повече този месец.
Доближаваха улица „Хестър“, където се намираха складът на „Генко Пура“ и неговият офис. Вито позна няколко души, които разговаряха пред магазини или входове на жилищни сгради. Каза на Ричи да спре до пекарната на Назорине.

— Генко, хайде да си вземем малко
сфолиатели.

Генко потърка корема си за кой ли път, поколеба се и вдигна рамене.
— Сфолиатели? Защо не…




15


Корк се вживя в ролята на клоун — въртеше шапката на показалеца си, поставяше солницата под немислим ъгъл, без да падне, ръсеше вицове и забавляваше както може Сони, Сандра и нейната братовчедка Люсил. Дванайсетгодишното момиче се прехласна по него от пръв поглед и ту се кискаше неудържимо, ту затискаше устата си с длан и го зяпаше с обожание. Четиримата седяха до прозореца в сладкарницата на Никола, съвсем близо до блока, където живееха Сандра и баба ѝ. Докато си приказваха, пиеха лимонада и хапваха сладкиши, нито за миг не забравяха, че госпожа Колумбо ги наблюдава от прозореца на стаята си. Сандра се кълнеше, че по острота зрението на нейната баба можело да засрами и орел. Сандра и Сони се държаха за ръце под масата.
Сандра отвори чантичката си, погледна сребърното часовниче и каза тихо:
— Сони, време е да си вървя. Обещах на баба да ѝ помогна с прането.
— Уф, толкова скоро ли? — разочаровано измрънка Люсил.
— Ей, Джони! Нино! — подвикна Сони на Джони Фонтейн и Нино Валенти, които влизаха в сладкарницата. — Елате тук!
Люсил скръсти ръце на масата и се усмихна лъчезарно на момчетата, по-големи с две-три години от Сони и Корк.
— Нали познавате Сандра и малката ѝ братовчедка Люсил? — попита Сони.
Люсил го изгледа ядосано, щом чу, че е малка.
— Много ни е приятно да ви видим — каза Джони от името на двамата.
Нино пък се вторачи в Корк, когото познаваше, откакто се помнеше.
— Кой е пък тоя маймуняк?
Корк замахна престорено към него. Момичетата се подсмиваха.
— Ей, Сандра — със съчувствие промълви Джони, — прекалено си хубава да си губиш времето със смотльо като Сони.
— Пак го прихвана — въздъхна Сони.
— Не обръщайте внимание на Джони — ухили се Нино. — Той си въобразява, че е следващият Рудолф Валентино.
— Сони — подхвана Джони, — защо не доведеш Сандра в „Бреслин“? Много хубаво клубче. Ще ви хареса.
— Същинска дупка е — възрази Нино, — но поне ще ни платят.
— Не го слушайте — каза Джони. — Главата му е празна, обаче свири добре на мандолина.
— Знам къде е „Бреслин“ — сети се Корк. — На „Бродуей“ и 29-та, нали?
— Там е — кимна Нино. — Ние свирим в бара.
— Това е клуб — с искрена досада го поправи Джони. — Пускайте покрай ушите си, каквото ви каже този тип.
Сандра стисна пръстите на Сони под масата.
— Наистина трябва да се прибирам. Не искам баба ми да побеснее.
Корк вече беше пред вратата.

_
Хайде, Сони, аз също трябва да тръгвам.

Навън Корк продължи да флиртува закачливо с Люсил, която преливаше от щастие, а Сони и Сандра вървяха мълчаливо един до друг. Навсякъде около тях хора пресичаха забързано улицата или подтичваха по тротоарите, за да се махнат по-скоро от хапещия студ. Опасни висулки се бяха натрупали под покривите и по аварийните стълби на няколко блока, тук-там по улицата искряха паднали парчета. Сони бе пъхнал ръцете си в джобовете и се стараеше да ходи по-близо до Сандра. Щом доближиха нейния блок, той попита:
— Какво мога да направя, за да убедя баба ти да те пусне на вечеря с мен?
— Тя няма да се съгласи, Сони. Съжалявам.
Сандра пристъпи към него, сякаш искаше да го целуне, но само хвана Люсил за ръката и я поведе към входа. Двете момичета махнаха с ръка за сбогом и влязоха.
— Хубавица е — призна Корк, щом двамата със Сони тръгнаха към колата му. — Е, ще се жениш ли за нея?
— Семейството ми ще се радва, ако се оженя. — Сони вдигна яката си. — Ама че студ…
— Да, като цици на вещица с бронзов сутиен.
— Няма ли да се отбиеш вкъщи? На мама ще ѝ бъде приятно да те види..
— А, не. От години не съм идвал у вас. Но ти защо не наминеш да видиш Ейлин и Кейтлин? Малката все пита за тебе.
— Ейлин сигурно е много заета с пекарната — измъкна се Сони.
— И не може да ме гледа напоследък. Чак ме е страх да се навъртам около нея.
— Защо? Какво си направил?
— Прочела за обира в някакъв вестник. Написали, че един от обирджиите говорел като ирландец. Аз ѝ се изтърсих същия ден, носех пари за нея и Кейтлин. А тя ми хвърли парите в лицето и като се разрева… Втълпила си е, че скоро ще ме намерят застрелян в някоя канавка.
— Ho ти не ѝ каза нищо, нали?
— Сони, сестра ми има мозък в главата. Не съм споменавал, че работя някъде, обаче ѝ давам стотици долари наведнъж. Тя знае колко е две и две.
— Но не подозира за мен или останалите, надявам се.
— Нищо не знае, разбира се. Е, ясно ѝ е, че ти си изпечен бандит, но няма за какво да се хване.
Корк бе паркирал своя „Наш“ точно при противопожарния кран на ъгъла на 189-та улица, и то с качена на тротоара дясна предна гума. Сони посочи крана.
— Ти никакво уважение ли нямаш към законите?
Корк се престори, че не го е чул.
— Сони, мислех си за нещо, което ти ми каза преди време. Прав си. Трябва да изберем или едното, или другото.
— За какво говориш? — Сони влезе в колата и му се стори, че се е напъхал в хладилник. — Мамка му! Включи по-скоро двигателя и отоплението!
— Не казвам, че съм недоволен от своя дял досега — продължи Корк. — Но това са джобни пари в сравнение с печалбите на хора като баща ти.
— Забравяш нещо. Баща ми има организация, която гради отпреди ние да се родим.
— Така е. Но започнах да се чудя — ако наистина отидеш при него и му кажеш, че искаш да си в неговата организация, дали няма да успееш да вкараш и нас вътре.
— Корк, аз пък се чудя, ако призная на баща ми какво вършехме досега, дали няма да ме цапардоса с нещо по главата.
— Може и да си прав. — Корк сръга Сони в ребрата. — Той иска да станеш величие в автоиндустрията. Ще бъдеш Сони Корлеоне, промишленият магнат.
— Да бе… Тази седмица два дена не съм ходил на работа.
— От мен да го знаеш — Лио няма да те уволни.
Сони помисли и се засмя.
— И аз не вярвам да ме уволни.

Ролката с филмова лента на прожекционния апарат се въртеше с леко поклащане и бръмчене, а на малкия екран се виждаше леко мътна черно-бяла сцена — пълничка и ниска млада жена правеше минет на здравеняк, чиято глава оставаше извън кадър. На дивана до апарата едно момиче от „Холивуд“ седеше в скута на Джузепе Марипоза. С едната си ръка Джузепе я опипваше по гърдите, с другата държеше дебела пура, чийто дим проникваше в снопа светлина. До тях Филип Таталия бе пъхнал ръка между краката на друго момиче, а третата, коленичила на пода, беше завряла глава в скута му. Всички в стаята бяха доста разсъблечени освен певицата с платинено русата коса и двамата младежи до вратата в сини раирани костюми, които приличаха на близнаци с типичната си външност на биячи. Джузепе си бе довел певицата в хотела и тя чакаше, седнала сковано и неспокойно, а очите ѝ все поглеждаха към вратата, сякаш обмисляше дали да изскочи навън и да хукне презглава.
— Джузепе — обади се Таталия по някое време, — от такива филмчета ще се правят големи пари. Ще ми излизат съвсем евтино, но ще ги продавам на всеки ротариански клуб в страната на добра цена.
— Очакваш баламите да се ръсят за такива боклуци? — попита Марипоза, вперил поглед в екрана.
— Хората се ръсят за тях, откакто свят светува — отсече Таталия. — Вече печелим добре и от снимките. Но филмите ще носят много пари.
— Къде е моето място в този бизнес?
— Във финансирането и разпространението.
Джузепе подръпваше от пурата и обмисляше предложението, но някой почука на вратата и двамата биячи се обърнаха стреснато към нея.
— Вижте кой е дошъл — заповяда Джузепе и бутна момичето да стане.
Открехнаха вратата, после я отвориха широко и едната половина на стаята се освети ярко. Влезе Емилио Барзини.
— Затвори по-бързо! — излая Джузепе към единия бияч.
Емилио пристъпи навътре, озърна се за миг към екрана и се вторачи в Марипоза.
— Искал си да говориш с мен.
Джузепе си обу панталона и стегна колана. Угаси пурата и каза на останалите:
— Ей сега се връщам.
Заобиколи дивана, влезе в съседната стая и включи осветлението. Барзини го последва и затвори вратата. Огледа огромното легло с махагонови нощни шкафчета от двете страни, на които имаше внушителни вази със свежи цветя. Отсреща се виждаше махагонова тоалетна масичка с подвижно огледало. Джузепе седна на малкото диванче и скръсти ръце на гърдите си.
— Емилио, загубихме повече от шест хиляди при последния обир. Но още не знаем кои са мръсниците! Грабят ме, изчезват безследно за два-три месеца, после пак ме грабят! Баста! Искам ги мъртви!
Емилио остави шапката си на едното шкафче и седна в края на леглото.
— Смятаме, че са ирландци. Притискаме кого ли не, за да научим кои са.
— Стига си увъртал! — кресна Марипоза. — Как е възможно никой да не знае нищо?!
Той изрита тоалетната масичка и я преобърна. Огледалото се натроши на парченца.
— Не са от фамилията Корлеоне — невъзмутимо продължи Емилио, — нито са хора на Тесио. Наблюдавахме ги непрекъснато. А единият от участниците в обира е говорил с ирландски акцент.
— Няма да търпя повече тези глупости — заяви Марипоза и сложи масичката на мястото ѝ. — Повиках те, защото имам задача за тебе. Искам да отидеш при онзи проклет търговец на зехтин и да му предадеш, че или ще види сметката на гадовете, които ми късат нервите, или ще го държа отговорен за всичко. До гуша ми дойде от неговото високомерие. Кажи на Вито Корлеоне, че смятано от тази минута всеки цент, който загубя заради онези изроди, ще ми бъде възстановен лично от него. Ще ми плаща от джоба си! Схвана ли каква е задачата ти, Емилио?
Барзини си взе шапката.
— Ти си шефът, Джузепе. Възложи ми задача и аз отивам веднага да си свърша работата.
— Точно така. Предай съобщението.
Емилио си сложи шапката и посегна към дръжката на вратата.
— Ей, почакай — омекна Джузепе. — Не съм казал да си строшиш краката от тичане. Искаш ли онази певица? Омръзна ми. Държи се, все едно е глътнала дръжка от метла.
— Предпочитам да не губя време — отказа Емилио и излезе.



16

Вито вървеше по закрития пешеходен надлез от Наказателния съд към затвора, наричан в града „Гробниците“. През високите прозорци виждаше улица „Франклин“, където по тротоарите гъмжеше от нюйоркчани в дебели палта. Предположи, че мнозина от тях идват в съда на свиждане с приятели или близки в „Гробниците“. Никога не бе попадал в килия, нито се беше явявал в съда като обвиняем, но не забравяше нито за миг, че и едното, и другото е напълно възможно. За да отиде в сградата на затвора, трябваше първо да крачи по ехтящите коридори на съда, където срещаше погледите на полицаи и нахакани адвокати със скъпи костюми и кожени чанти. А ченгето, което го придружаваше благодарение на щедрия подкуп, си гледаше в краката и не зяпаше наоколо.
Подминаха отворената двойна врата на съдебна зала и Вито зърна за миг съдия с черна тога, седнал на разкошния си дървен стол като на трон. Залата му заприлича на църква, а съдията — на свещеник. И у него се пробуди гняв, Дори нещо повече — ярост, сякаш съдията беше виновен за цялата жестокост и безчовечност по света, за всички убийства на жени и деца от Сицилия до Манхатън. Не би могъл да изрази с думи причината за гнева си, за желанието да изрита вратата и да смъкне съдията от пиедестала му. Ако някой го наблюдаваше в този момент, би видял само как бавно затвори очи и пак ги отвори, все едно бяха уморени и им даде мимолетен отдих.
Щом излязоха от съда и тръгнаха към затвора, ченгето с Вито си отдъхна. Изпъна синята си куртка, свали фуражката си, избърса кокардата ѝ с ръкав и пак я нагласи на главата си. Жестове на човек, който се е измъкнал от неприятно място и е готов да се заеме с привичната си работа.
— Пак е голям студ — посочи той нехайно към улицата.
— Да, под нулата е — отвърна Вито с надеждата, че излишният разговор няма да продължи.
— Той е в мазето — каза ченгето по-делово, щом навлязоха в дълъг коридор, където всички врати бяха затворени. — Закарахме го там от болничното крило. Аз съм Уолтър — неочаквано се представи полицаят, — а партньорът ми Саша остана да го наглежда. — Погледна си часовника. — Можем да ви дадем не повече от половин час.
— Няма да ми е нужно повече време.
Ченгето огледа очертанията на сакото му и преметнатото на ръката му палто.
— Разбирате, че нищо не бива да му се случи, докато е под наш надзор, нали?
— Знаете ли кой съм? — невъзмутимо попита Вито.
Уолтър кимна и прие въпроса като отговор, който го освободи от притесненията му. Слязоха в коридор без прозорци, който вонеше гнусно.
— Какво е това място? — начумери се Вито.
— Ако някой си проси боя — отвърна Уолтър, — водим го тук.
Свърнаха зад ъгъл и се озоваха пред зелена врата. Там чакаше Саша, който отвори и се дръпна встрани.
Вито видя Лука Брази, седнал на болнична количка. Изглеждаше неузнаваемо променен. Дясната половина на лицето му провисваше леко, сякаш някой я бе смъкнал насила с два-три милиметра. Устните му бяха подути и той дишаше шумно през устата. Взираше се мътно с присвитите си очи, май му беше трудно и да вижда добре, и да проумее гледката.
Саша забеляза колебанието му и каза:

__
По-добре е, отколкото изглежда.

— Искам да говоря с него на спокойствие — настоя Вито. — Бихте ли изчакали зад ъгъла?
Саша се озърна към Уолтър. Не смяташе за особено благоразумно да оставя Вито насаме с Лука.
— Както предпочитате, господин Корлеоне — кимна Уолтър и затвори вратата зад него.
— Какво… правиш тук… Вито? — изгъгна Лука.
Носеше болнична нощница с къси ръкави, която му беше малка и едва стигаше до коленете. На Вито му се стори, че Лука трябва често да преглъща или да наглася нещо в гърлото си. И все пак говореше ясно, макар че се бореше да произнесе всяка дума. За пръв път долови следа от предишния Лука, който сякаш се бе притаил някъде зад съсипаното лице и угасналите очи.
— Как си?
Минаха две секунди и Лука отговори:
— Как… изглеждам?
Лицето му помръдна в опит за усмивка. Вито реши да говори по-бавно, за да му дава време да възприеме чутото.
— Не изглеждаш добре.
Лука се смъкна от количката и си взе стол, който сложи срещу Вито.
— Знаеш ли… за какво си… мисля постоянно? — Вито завъртя глава и Лука продължи: — За Уил… О’Рурк.
— И защо?
— Защото… го мразя. Искам да… умре.
След няколко секунди се чу звук, който явно заместваше смеха на сегашния Лука.
— Мога да ти помогна — каза Вито. — Мога да те измъкна. Този път нямаше съмнение, че Лука се усмихва.
— Да не си… Господ?
— Изслушай ме. Искам да ми се довериш. Знам всичко. Знам какво си преживял. Знам какво…
— Какво си… мислиш, че… знаеш, Вито? — Лука се наведе заплашително напред. — Знам за… какво говориш. Научил си… че убих… баща си. И си мислиш… че знаеш всичко. Но ти… нищо не… знаеш.
— Знам — увери го Вито. — Знам за майка ти. Знам и за вашия съсед. Говоря за учителя Лоури.
— И какво… знаеш?
Лука се облегна и опря длани на коленете си.
— Полицаите са се досетили, че ти си го направил, но са нямали доказателства.
— Какво съм… направил?
— Лука — поклати глава Вито, — не е толкова трудно човек да си представи какво се е случило. Баща ти е бил сицилианец! Как би му хрумнало да изкорми съпругата си, за да изтръгне собственото си дете от утробата ѝ. Отговорът е ясен — дори не би помислил да направи това. А какво би подтикнало тебе да бутнеш Лоури от покрива още щом са те изписали от болницата? Лука, това не е загадка, а трагедия. Убил си баща си, за да спасиш майка си, а после си убил мъжа, който е сложил рога на баща ти. Аз смятам, че всяка твоя постъпка е била достойна.
Лука сякаш слушаше още дълго след като Вито млъкна. Прегърби се и плъзна пръсти по челото си, макар че в стаята беше твърде хладно.
— Кой друг… знае?
— Полицаите в Роуд Айлънд, които са разследвали смъртта на Лоури. Досетили са се за истината, но нищо не са можели да докажат и са нямали намерение да се престарават. Отдавна са забравили за съществуването ти.
— А ти как… научи? Кой друг в… твоята организация… знае?
— Никой освен мен не знае.
Лука погледна към вратата и пак се взря в него.
— Не искам никой… да научи за… греховете на майка ми.
— Никой няма да научи — увери го Вито. — Никога. На моята дума може да се разчита и аз ти обещавам това.
— Аз не съм… от доверчивите — напомни Лука.
— Понякога се налага да се довериш някому. — На Вито пак му се стори, че някой друг го гледа през очите на болния Лука. — Довери се на мен. И ме чуй, когато ти казвам, че можеш да се спасиш. — Вито доближи главата си към лицето на Лука. — Аз знам какво е мъка. Моят баща и моят брат бяха убити. Видях с очите си как един мъж застреля от упор майка ми с ловджийска пушка. Моята майка, която обичах с цялото си сърце. Когато пораснах и прецених, че е дошло времето, аз се върнах и убих онзи човек.
— Аз вече се… опитах да убия… човека, който уби… майка ми и… баща ми — засмя се Лука и потърка очите си. — Защо искаш да… ми помогнеш?
— Искам да работиш за мен. Не съм човек, склонен към насилие. Но аз живея в същия свят, в който живееш и ти, Лука. И двамата знаем, че този свят е пълен със зло. Нужни са мъже, готови да стъпчат безмилостно злото. Човек като тебе, от когото всеки се страхува, може да бъде безценен за мен.
— Искаш да… работя за тебе?
— Ще се погрижа и за тебе, и за твоите хора. Обвиненията срещу тебе ще бъдат оттеглени.
— Ами очевидецът? Луиджи… Баталия?
— Той или ще се откаже от показанията си, или ще изчезне. Акушерката Филомена вече прие закрилата, която ѝ предложих. Тя и семейството ѝ ще се върнат в Сицилия. Всичко това ще остане в миналото.
— И трябва само… да работя за тебе? Да стана един… от твоите войници? — Лука се вторачи любопитно във Вито, не проумяваше защо някой би му направил такова предложение. — Не знаеш ли, че… аз съм дявол? Убивал съм… майки и бащи… и деца. Убих своя… баща и своя… син. Кой ще поиска да… има дявола до… себе си? Клеменца ще… Иска ли? А Тесио?
— Клеменца и Тесио ще правят, каквото им кажа. Но аз нямам нужда от още един войник. Разполагам с достатъчно.
— Тогава какво… искаш от мен?
— Искам да бъдеш нещо много повече от войник. Искам, да си останеш дявол… но да бъдеш моят дявол.
Лицето на Лука беше неподвижно, той се извърна към стената. Накрая като че ли проумя и кимна на себе си.
— Трябва да се… погрижа за нешо… преди да работя за… тебе. Трябва да убия… Уил О’Рурк.
— Това може да почака — възрази Вито.
Лука завъртя глава.
— Само за него… мисля. Той трябва да… умре.
Вито въздъхна.
— Но след като се отървеш от тази грижа, ще изпълняваш само моите заповеди.
— Добре. Така да бъде.
— И още нещо. Онази история между тебе и Том Хейгън… Всичко е приключило и забравено.
Лука пак се загледа в стената, накрая се обърна към Вито и кимна.
И двамата се смълчаха, след като се договориха за всичко важно. Вито обаче се изненада от необичайното вълнение, които събудиха у него уродливото лице и застиналите очи. Човекът срещу него сякаш бе потънал в грамадата от плът и кости. Неволно си представи, че истинският Лука е попаднал в капан подобно на момче, залутало се из пещера. Неочаквано за самия себе си Вито хвана ръката на Лука с двете си ръце. Искаше да му обясни, че понякога човек просто трябва да прогони някои спомени от главата си, че се случват и неща, които дори Бог не може да прости… и тогава не ти остава друго, освен да не мислиш за тях. Но не изрече нито дума. Само стискаше безмълвно ръката на Лука.
Лука почти ахна от докосването и очите му се проясниха, за миг грейнаха като очите на момче.
— Майка ми е… мъртва — каза той, сякаш току-що бе чул вестта. — И Кели е мъртва.
— Да — кимна Вито. — И ти трябва да издържиш.
Очите на Лука се наляха със сълзи и той ги изтри с ръкава на нощницата.
— Недей… недей…
— Няма — обеща Вито, защото знаеше какво искаше Лука от него — сълзите му да останат тайна. — Довери ми се.
Лука първо наведе глава към скута си, после срещна погледа на Вито.
— Никога не се съмнявай… в мен, дон Корлеоне. Никога.
— Добре — каза Вито и пусна ръката му. — Сега искам да чуя имената на онези момчета, заради които Джузепе се разбесня така.
И Лука му разказа всичко, което знаеше.




17


Излязоха на „Хестър“ и се насочиха към склада на баща му. Сони гледаше през прозореца на колата, Клеменца караше бавно, а Вито седеше до него отпред. Сони напрягаше цялата си воля да не напсува Клеменца, който го отведе безцеремонно от гаража на Лио. Нахълта в гаража, впи пръсти в ръката на Сони и го замъкна до спрения отпред „Пакард“. Сони така се стъписа от неимоверната сила на дебелака и от грубото му отношение, че не направи нищо, а после видя баща си в колата. Чак тогава попита какво става, но Клеменца му заповяда да млъкне. Сони повтори въпроса си, този път оглушително. Дебелакът заплаши да му строши главата с дръжката на пистолета си. През цялото време Вито остана безмълвен.
Сега Сони стискаше ръцете си между коленете и скърцаше със зъби, докато спираха пред склада. Клеменца отвори задната врата.
— Не дрънкай излишно, хлапе! — изсъска му отблизо. — Много си загазил — добави шепнешком.
Вито чакаше на тротоара, закопчал догоре топлото си палто.
— Какво трябва да правя? — попита Сони.
— Ела с мен — нареди Клеменца.
Вито проговори за пръв път и думите му нямаха нищо общо със Сони.
— Пуснаха ли Лука?
— Още снощи — кимна Клеменца. — Две от момчетата му са при него.
Сърцето на Сони сякаш подскочи в гърдите му, щом чу името му, но нямаше време да гадае какво става, защото вече беше в склада и впери поглед в петте стола, сложени в полукръг пред наредените нависоко сандъци с бутилки зехтин. Приятелите на Сони бяха вързани със запушени усти на столовете — Корк в средата, Нико и Стиви от едната страна и близнаците Ромеро — от другата. Отляво Ричи Гато и Джими Манчини стояха с гръб към сандъците, отдясно бяха Еди Велтри и Кен Кузимано. Четиримата мъже се бяха пременили в костюми с жилетки, обувките им лъщяха, а момчетата приличаха на отрепки между тях с всекидневните си дрехи. Между сандъците се появи и Тесио, който подвикна:
— Ей, Сони, виж какво си намерихме! Цяла трупа улични клоуни!
Мъжете наоколо се разсмяха, но не и Вито. На Сони и момчетата му също не им беше до шеги.
— Стига — каза накрая Вито, доближи столовете и се обърна към сина си. — Тези недорасляци са грабили Джузепе Марипоза, разваляли са му настроението и са му причинявали загуби. Аз имам делови отношения с него. Сега неприятностите се прехвърлят върху мен, загубите — също.
— Татко…
— Млъкни! — Вдигнатата за шамар ръка беше достатъчно предупреждение и Сони се отдръпна. — Забелязвам тук младия господин Коркоран, който е бил неведнъж в нашия дом. Дори го помня по къси панталонки. — Вито издърпа топката плат от устата на Боби и почака дали той няма да каже нещо, после се премести пред братя Ромеро. — Тези двамата са от нашия квартал. Нико живее през две сгради от нашата. Приятели сме със семейството му. — Вито застана пред Стиви и го изгледа с презрение. — Този не го познавам — поклати глава и отпуши устата му.
— Казах ви — развика се Стиви на мига, — че вече не искам да ги виждам тия помиярчета!
Ричи Гато извади пистолета от кобура под мишницата си.
— Добре ще е за здравето ти, ако се укротиш.
— Всички освен този — продължи Вито — твърдят, че ти не си свързан с ударите, които са направили. — Той пак впи поглед в Стиви. — Но този казва, че ти си бил начело на бандата. — Вито застана пред Сони и почти навря лицето си в неговото. — Останалите те защитават и обясняват, че той те е намразил и затова те клевети. Тези детинщини ми омръзнаха и ще те попитам само веднъж — имаш ли нещо общо с техните кражби и обири?
— Да — отговори Сони. — Те са моята банда. Аз измислях ударите. Всичко стана заради мен.
Вито отстъпи крачка назад и потърка челото си, загледан в бетонния под. Ръката му се стрелна и халоса жестоко Сони по лицето. От устните му потече кръв. Вито го прокле на италиански и го стисна за гърлото.
— Значи рискуваш и своя живот, и живота на приятелите си? Смятате се за каубои, така ли? Собственият ми син! На това ли те учих?
— Господин Корлеоне — започна Корк, — Сони не е…
Млъкна, защото Сони вдигна ръка. Жестът толкова напомняше за Вито, че всички се вторачиха в него.
— Татко, нека да поговорим насаме.
Вито го пусна, сякаш хвърляше хартийка в кошче за боклук, и помоли на италиански Клеменца да почака няколко минути.
Сони тръгна след него през склада със зехтин към задната врата. Излязоха на широка павирана алея, където един зад друг бяха наредени камиони на фирмата. Студеният вятър вдигаше прахоляк и разклащаше брезента на камионите.
Вито спря с гръб към сина си и се загледа към улица "Бакстър“. После се обърна и от изражението му също лъхаше студ. Взря се в Сони, извади носна кърпа от джоба си и избърса кръвта от устните и брадичката му.
Сони не разбираше, че кърви, докато не видя червените петна по кърпата. Опипа устните си и се намръщи.
— Татко… — Запъна се. Не знаеше какво да каже.
— Как можа да ни причиниш това? Да постъпиш така спрямо майка си и баща си, спрямо цялото си семейство?
— Татко… знам какъв си. Знам от години. Всички знаят!
— И какъв съм аз?
— Не искам да бъда смачкан работяга и ръцете ми вечно да са изцапани заради няколко долара на ден! — озъби се Сони. — Искам да ме уважават. Искам да се боят от мен, както се боят от тебе.
— Пак те питам — какъв съм аз?
— Ти си гангстер. Преди да отменят забраната, твоите камиони превозваха нелегално алкохол. Занимаваш се с незаконни залози и лихварство, имаш си послушни профсъюзи.
— Заблуждаваш се, ако ме смяташ за типичен гангстер. — Помълча и се взря в сина си. — Аз съм бизнесмен. Да, признавам, че си цапам ръцете заради хора като Джузепе Марипоза, но не съм като Джузепе. Ако мислиш, че с него си приличаме, грешиш.
— Ех, татко… Толкова ми омръзна да се преструваш на някой друг. Знам, че го правиш заради нас, но… Знам кой си. Навсякъде в Бронкс има твое черно тото и комарджийски свърталища. Въртиш далавери с профсъюзите, предлагаш „закрила“ срещу месечни вноски. Да, имаш и бизнеса със зехтин, но знам с какво се занимаваш.
— Въобразяваш си, че знаеш. — Вито се пъхна между два камиона, за да не го брули вятърът, и повика Сони при себе си. — Мръсната страна на моя бизнес не е тайна. Но аз не съм гангстер, какъвто ти ме описваш. Не съм Ал Капоне. Не съм и Джузепе Марипоза с неговите наркотици, проституция и непрекъснати убийства. Сони, човек като мен не може да се издигне до такова положение, без да си изцапа ръцете. Така е устроен светът. Но изобщо не е нужно да бъде същото и за тебе. Престани да си пълниш главата с тези глупости за гангстери. Не съм вложил толкова усилия, за да стане и синът ми гангстер. Няма да допусна това.
Сони наведе глава и стисна клепачи. Черният брезент на камионите от двете страни плющеше на вятъра, а студът се просмукваше под тях и вледеняваше краката му.
— Татко, аз видях как Тесио и Клеменца убиха бащата на Том. Видях и тебе там.
Ръката на Вито сграбчи брадичката му и го принуди да погледне баща си в очите.
— Какво бръщолевиш? — Сони не отговори веднага и той стисна челюстта на сина си толкова грубо, че пак му разкървави устните. — Какви са тези приказки?
— Видях те — повтори Сони и изви очи настрана. — Проследих те. Скрих се на аварийна стълба отсреща и оттам видях какво става в задната стая на бара на Мърфи. Видях как Клеменца нахлупи калъфка от възглавница върху главата на Хенри Хейгън, видях и как Тесио го удари с лоста.
— Сънувал си — опита се да го разубеди Вито. — Било е кошмар.
— Не. — Сони погледна втренчено баща си и видя колко е пребледнял. — Не съм сънувал, а ти не си пример за подражание в този град, татко. Ти си от престъпниците. Убиваш, когато се налага, затова хората се страхуват от тебе. А сега се опитай да чуеш какво ти казвам. Не съм бачкатор, не ставам и за голяма клечка в автоиндустрията. Искам да работя за тебе. Искам да бъда в твоята организация.
Вито се беше вцепенил. Лицето му си възвърна нормалния цвят и той пусна брадичката на Сони. Пъхна ръцете си в джобовете на панталона.
— Влез и кажи на Клеменца да дойде при мен — заповяда той, сякаш не се бе случило нищо особено.
Сони не можеше да разгадае изражението му.
— Добре, какво да му кажа?
Вито го погледна слисано.
— Толкова тежка ли е тази задача? Влез вътре. Намери Клеменца. Предай му, че искам да говоря с него тук. И чакай в склада при другите.
— Ясно — промърмори Сони.
Металната врата се затръшна зад него. Останал сам на алеята, Вито се качи в кабината на първия камион. Включи двигателя и обърна огледалцето към себе си, за да си оправи косата, но вместо това зяпна очите на отражението си. Очите срещу него бяха стари, насълзени и кръвясали от вятъра, с бръчки като малки ветрила, отворени към слепоочията. Клеменца тропна с юмрук по вратата на кабината и го стресна. Вито спусна прозореца.
— Кажи на Тесио да си върви. Нека вземе Кен и Еди.
— Какво стана със Сони?
— Вържи го при другите и не се отнасяй с него по-меко. Искам всички те да се уплашат. Накарайте ги да си мислят, че нямаме друг избор, освен да ги убием заради Джузепе. После ще ми кажеш кой се е подмокрил пръв.
— Значи да сложа Сони при тях?
— Защо ме караш да повтарям?
Вито видя, че стрелката на датчика за температурата помръдна. Той превключи на скорост.
— Къде отиваш? — учуди се Клеменца.
— Ще се върна след половин час.

Уили О’Рурк държеше гълъба на дланта си и внимателно разместваше перата му. В стаята си долу Дони лежеше като мъртъв, победен от слепотата и от смъртта на Кели. Доктор Флаерти твърдеше, че щял да надмогне това състояние постепенно, но Уили не му вярваше. Дони продумваше рядко и ставаше все по-мършав. Всички останали смятаха, че го измъчва слепотата, обаче Уили знаеше, че новината как е умряла Кели го довърши. Оттогава не можеше и една дума да изкопчи от него. Единствената разлика, която Уили виждаше между Дони и мъртъвците, беше, че брат му още дишаше.
Стана, обърна се и завари Лука Брази седнал на сгъваемия стол с гръб към него. Едно момче от бандата му пазеше до вратата с револвер в ръка. Уили се озадачи в първия миг, защото не бе чул нищо, но се сети за вятъра, който бе скрил всички звуци. От Лука се виждаха само раменете, шапката и белият шал около шията, но нямаше съмнение кой е мъжът. Под тази човешка грамада столът приличаше на играчка, а и до вратата стоеше онзи с простреляната ръка.
Уили се озърна към аварийната стълба в другия край на покрива и пак погледна лъскавия револвер.
— Какво искаш? — подвикна той.
Лука се надигна, с едната ръка държеше яката на палтото си събрана отпред, другата беше в джоба му. Чак когато прасците му опряха в корниза, Уили осъзна, че е отстъпвал заднешком. Лицето срещу него беше мъртвешки сиво, едната страна провисваше като след инсулт.
— Исусе… — въздъхна Уили и се разсмя от сърце. — Приличаш на шибания Борис Карлов във „Франкенщайн“. — Той вдигна показалец към веждите си. — Особено с това чело.
Лука опипа увредената половина на лицето си, сякаш обмисляше думите му.
— Какво искаш бе, боклук? — повтори Уили. — Не ти ли стига, че Дони ослепя?
— Но ти си човекът… който стреля по мен. Ти си се похвалил… че следващия път… ще стреляш точно. — Лука изви глава към Поли до вратата, все едно чак сега си спомни за него. — Аз обаче забелязах… че нямаше следващ път. Какво стана? Твоите хора да… не се уплашиха?
— Майната ти! — Уили тръгна към Лука и се изпъчи пред него. — Майната ви на всички — на умрялата ти майка, на изгореното ти бебе, на пропадналите ти приятелчета. Майната ѝ на Кели, че изобщо се забърка с тебе!
Ръцете на Лука го стиснаха за шията и го вдигнаха във въздуха като кукла.
Уили размахваше ръце и крака, удряше и риташе, но беше безсилен. Всеки миг щеше да загуби съзнание, но Лука го пусна и той се строполи на колене и длани, хъркаше и се бореше да вдиша.
— Хубави са — Лука гледаше над него към гълъбарника. — Летят хубаво. — Наведе се и прошепна: — Знаеш ли… защо те убия? Защото стреляш… нескопосано.
Уили разкопчаваше немощно палтото си, накрая се скна, все едно това би му помогнало да си поеме дъх. го хвана за яката на ризата и за панталона, занесе го до ръба на покрива и го вдигна над Десето авеню. За един миг с разперените си ръце и разветите от вятъра пешове на сакото Уили сякаш щеше да полети. После изчезна надолу. Лука притисна длани към очите си и тръгна към Поли, който му отвори вратата на стълбището.

Вито зави по алеята зад склада, спря камиона зад останалите и изключи двигателя. Вятърът още буташе раздърпани облачета в небето. Вито бе поседял в камиона на спокойствие под моста „Уилямсбърг“, двайсетина минути рееше поглед към сиво-синкавата повърхност на водата. Повтаряше неспирно в ума си думите на Сони: „Ти си гангстер… ти си от престъпниците… ти убиваш.“ Нещо се надигаше у него, караше пръстите му да потръпват. Чакаше в кабината и гледаше водата, докато спокойният гняв не прогони онова, което можеше да избухне в него всеки момент. За малко му се стори, че сълзите ще потекат, но той не бе плакал от скръб или болка, откакто напусна Сицилия. Не заплака и сега. Някакво незнайно свойство на водата, давала прехрана на прадедите му през хилядолетията, уталожи този смут в душата му.
И в бедняшката претъпкана каюта на кораба бе гледал океана денем и нощем, докато пътуваше към Америка. Не можа да погребе достойно семейството си, затова ги погреба мислено. Още тогава се взираше в океана и невъзмутимо чакаше пред какво ще го изправи животът, за да знае как да постъпи. И в кабината на камиона под моста изчака достатъчно, за да проумее какво да направи. Сони беше момче и нищо не разбираше. Нямаше представа какъв избор прави, не му стигаше и ум за това. Вито си каза накрая: „Всеки със съдбата си.“ В гнева му имаше и примирение. Поело подкара камиона към улица „Хестър.“
Влезе и тръгна към канцеларията си. Извика Клеменца и името заехтя под високия таван. Седна зад бюрото си. Извади от голямо чекмедже бутилка гроздова ракия и чаша. Наля си малко.
Стаята беше невзрачна — тънки дървени стени, боядисани в матово зелено, бюро с няколко документа и моливи върху талашитения плот, няколко стола до стените, висока метална закачалка, евтин шкаф за книжа до нея. Той вървеше същинската си работа вкъщи, в своя кабинет. Рядко се заседяваше в тази канцелария. Огледа неприветливата обстановка и го изпълни отвращение.
Щом Клеменца влезе, Вито попита:
— Е, кой се подмокри?
— Ами…
Клеменца си придърпа стол към бюрото.
— Не сядай.
— Никой не се подмокри. Корави хлапета, няма спор.
— Добре, че поне това може да се каже за тях — поклати глава Вито.
Поднесе чашата към устните си и замря, сякаш забрави какво прави. Очите му се взираха в празното пространство.
— Вито…
По тона на Клеменца позна, че се кани да го утешава, да му говори за Сони. Вдигна ръка, за да го възпре.
— Намери им какво да вършат. Без ирландците. Нека Тесио наглежда братя Ромеро, а Нико и Сони минават на твое подчинение.
— Какво да правим с ирландците?
— Да се занимават с каквото искат. Да станат ченгета, политици или профсъюзни кариеристи и тогава ще им плащаме добре.
Вито остави чашата на бюрото и малко ракия заля един лист.
— Както кажеш. Ще им обясня така, че да разберат веднъж завинаги.
— Добре. — Гласът на Вито се промени рязко. — Дръж под око Сони. Научи го на всичко, което трябва да знае. Нека опознае всяка част от нашия бизнес, за да умее да се справя с нея… и нека бъде до тебе. Винаги.
— Вито… Знам, че имаше други планове за момчето.
Вито взе чашата и този път отпи глътка.
— Той е твърде избухлив. Това не е добре за него. Не е добре и за нас.
— Ще го накарам да порасне — обеща Клеменца. — Свястно момче е, силен е, носи твоята кръв във вените си.
Вито помоли Клеменца да прати Сони при него. Излезе иззад бюрото и сложи два стола един срещу друг.
— Седни. Не говори и слушай. — Скръсти ръце в скута си и се съсредоточи. — Исках животът ти да бъде съвсем друг, но виждам, че не мога да те държа настрана. Най-доброто, което мога да направя, е да не ти позволявам да се държиш глупаво, за да навлечеш смърт и на себе си, и на приятелите си. И то заради малко долари, отнети от злобна твар като Джузепе Марипоза.
— Досега никой не е имал и драскотина — започна Сони, но погледът на баща му прекъсна напиращия поток от думи.
— Това, което ще чуеш сега от мен, ще бъде казано само веднъж и повече няма да бъде споменавано. — Вито се прокашля. — Съжалявам, че си видял какво се случи онази вечер. Бащата на Том беше пропаднал комарджия и пияница. А тогава не бях стигнал до положението, което имам сега. Хенри Хейгън ни оскърби непростимо и ако не бях позволил на Клеменца и Тесио да постъпят така с него, щях да загубя уважението им. А в нашия бизнес уважението е всичко. Сони, не можеш да изискваш уважение. Можеш само да го заслужиш. Чуваш ли ме? — Синът му кимна и Вито продължи: — Аз не се наслаждавам на такива ситуации. И не ги искам. Но аз съм мъж и правя за фамилията си, каквото трябва да бъде направено. — Вито се вгледа в Сони. — Имам един въпрос и искам ясен отговор. Когато навремето доведе Том у дома, когато го сложи на онзи стол пред мен, ти знаеше ли, че съм отговорен за смъртта на баща му?
— Не, татко. Аз бях малък. Признавам — Сони посочи слепоочието си, — през главата ми минаваше какво ли не, след като видях онова в бара, но… помня само, че исках да помогнеш на Том, да го отървеш от неволите.

__
Искал си да го измъкна от бедата?

— Само това си спомням, беше отдавна.
Вито докосна коляното на Сони.

_
Том не бива да научи тази история. Никога.

— Давам ти дума. Ще отнеса тайната в гроба.
— Сега слушай внимателно. В нашия бизнес не се ли научиш да сдържаш нрава си, може да легнеш в гроба много по-скоро, отколкото очакваш.
— Разбирам, татко.
— Пак ще ти кажа, че не исках такъв живот за тебе. В света на законния бизнес има повече пари, по-голяма власт, а и рядко се случва някой да пожелае смъртта ти. Когато бях още момче, убиха моя баща. Когато брат ми се закле да отмъсти, същите хора убиха и него. Когато майка ми отиде да се моли за моя живот, убиха и нея. Аз избягах и изградих нов живот тук, в Америка. Но в този бизнес винаги има хора, които искат да те убият. От това не можах да избягам. — Сони гледаше изненадано и стъписано. — Да, не съм ти казвал тези неща. Нямаше причина. Искаше ми се да не ги чуеш никога. — Вито се взря в сина си с последен проблясък на надежда. — Сони, това не е животът, който бих ти пожелал…
— Татко, винаги можеш да разчиташ на мен — зарече се Сони, глух за копнежа му. — Аз ще бъда дясната ти ръка.
Вито се вгледа в него и кимна почти незабележимо, сякаш се примиряваше с неизбежното.
— Ако ти си дясната ми ръка в момента — каза той и отнесе стола си до стената, — майка ти ще остане вдовица, а ти — сирак. — Сони умуваше над думите му, но преди да отговори, Вито се върна зад бюрото. — Клеменца ще те въведе в бизнеса. Ще започнеш от най-долното стъпало като всички останали.
— Да, татко.
Сони се опитваше да говори делово и да сдържи въодушевлението си, но не успяваше. Вито сви вежди.
— Какво мислят Майкъл, Фредо и Том? И те ли ме смятат за гангстер?
— Том знае за хазарта и профсъюзите — сви рамене Сони. Но и ти каза, че това не е тайна.
— За друго те попитах. Научи се да слушаш какво ти го. ворят! Смята ли ме за гангстер?
— Татко, аз знам, че не си като Марипоза. Не исках да кажа това. Знам и че не си побъркан като Ал Капоне.
Вито кимна, олекна му да чуе поне това.
— А Фредо и Майкъл?
— Ти си слънцето в небето за тях. Нищо не знаят.
— Но и те ще научат също като тебе и Том… Клеменца и Тесио ще включат твоите момчета в организацията. Ти ще работиш за Клеменца. — Вито се взря мрачно в сина си. — А двамата ирландци да се оправят както могат. За тях няма място при нас.
— Но Корк е свестен и е толкова умен, че…
— Стига! — Вито удари с длан по бюрото и един молив падна на пода. — Няма да оспорваш решенията ми. Сега съм и твой баща, и твой дон. Ще изпълняваш моите заповеди, както и заповедите на Клеменца и Тесио.
— Ясно. — Сони си прехапа устната. — Ще кажа на Корк. Няма да се зарадва, но искам аз да му кажа. А Стиви… Иде ми да му пръсна черепа.
— Иде ти да му пръснеш черепа ли? — начумери се Вито. — Какво ти става, Сони?
— Съжалявам, такава е приказката.
Вито посочи вратата.
— Хайде, иди да говориш с приятелите си.
Облече палтото, уви шала около врата си и извади ръкавиците от джоба. Затвори вратата на канцеларията, канеше се да излезе през главния вход, но се отказа и мина отзад.
Навън беше още по-студено. Ниските плътни облаци надвисваха над целия град. Хрумна му да се прибере, но ей представи Кармела в кухнята. Знаеше, че все някога трябва да ѝ каже за Сони. Това го натъжи и реши пак да отиде при реката, за да помисли кога и как да ѝ съобщи. Още отсега се страхуваше от изражението ѝ, от мълчаливия укор. Не можеше да прецени кое е по-лошо — тежкото предчувствие, откакто проумя, че не може да държи сина си настрана от своя бизнес, или погледа, който неизбежно щеше да види в очите на своята съпруга.
Седна в черния „Есекс“ и включи двигателя. Клеменца изтича по сако от склада.
— Вито, а какво ще правим с Джузепе? Не бива дори да подозира, че Сони е бил забъркан в обирите!
Вито потропа с пръсти по волана.
— Кажи на някое от твоите момчета да му занесе пет мъртви скумрии, увити във вестник, и да му предаде от мен следното: „Вито Корлеоне ти дава дума, че този проблем вече не съществува.“
После подкара към реката, а Клеменца остана на тротоара, загледан в отдалечаващата се кола.





ВТОРА КНИГА



Война







Пролетта на 1934 година



18


В съня някакъв мъж се отдалечаваше върху сал, а Сони беше в тунел или пещера и светлината наоколо се променяше неусетно както преди буря. Той газеше във вода до коленете, от невидимия таван падаха капки по главата му. Течението отнасяше бързо сала и мъжа към завой на реката. Пещерата беше насред джунгла, огласена от маймунски крясъци, от птиче писукане и глухо биещи тъпани на местно племе, скрито някъде в гъсталака. В един миг Сони още джапаше в плиткото, както беше с кожени половинки и костюм, напъваше се да догони сала… а в следващия гледаше в очите на надвесената над него Ейлин, която го погали по бузата. Лежаха в нейната стая. Навън тътнеха гръмотевици, вятърът блъскаше прозорците. Ейлин седна в леглото.
— Какво сънуваше? Стенеше и се въртеше.
Сони нагласи втора възглавница под тила си и се отърси окончателно от съня. Засмя се.
— В събота отидох на кино в „Риалто“. Гледах „Тарзан“ Сънувах нещо подобно.
Ейлин взе сребърна запалка и пакет „Уингс“. Прозорецът помътня от внезапен порой, тропането на капките по перваза огласи стаята.
— Хубав дъжд — промълви тя. Напипа стъкления пепелник на нощното шкафче и го премести на одеялото между двамата. — А ти кой беше в съня? Джони Вайсмюлер ли?

_
Май бродех в някаква джунгла.

— Не се съмнявам, че Морийн О’Съливан е била до тебе. Виж, за нея може да се каже, че е истинска ирландска красавица.
Сони дръпна от цигарата и не отговори веднага. Харесваше златисто кафявите очи на Ейлин, които сияеха на бледото лице, обрамчено от леко разрошената коса.
— Мисля, че ти си истинска ирландска красавица — каза накрая.
Ейлин прихна:
— Сони Корлеоне, а ти си същински Казанова.
Сони пусна ръката ѝ и се намести по-изправено в леглото.
— Да не казах нещо лошо? — учуди се тя.
— Не обичам да ме сравняват с Казанова. Баща ми ме нарича женкар. А от мен да знаеш, че сицилианците не смятат това за достойнство.
— Но италианците се славят като велики любовници?
— Откъде накъде? Заради Руди Валентино ли? — Сони угаси цигарата в пепелника. — Самите италианци смятат гоненето на фусти за проява на слабост.
— Тоест баща ти те мисли за слабак?
— Господи! — Сони разпери ръце от досада. — Не знам какво мисли баща ми за мен. Все не мога да му угодя. И той, и Клеменца се държат с мен така, сякаш съм бавноразвиващо се хлапе.
— Защото непрекъснато се оглеждаш за поредната хубава мацка ли?
— Ами да, и заради това.
— За тебе важно ли е какво мисли баща ти?
— То се знае, че е важно!
Ейлин се наведе от леглото, взе пуснатата на пода блуза и я облече.
— Извинявай, не исках да те засегна — каза тя, без да го погледне. — Но баща ти все пак е гангстер, нали?
Той сви рамене, опря крака в пода и се огледа къде бе хвърлил бельото си.
— И с какво би заслужил одобрението на един гангстер? — попита Ейлин с неочаквано напрегнат глас. — Като убиеш някого ли?
— Защо не, ако човекът сам си го проси.
— За бога! — вбеси се Ейлин. Миг по-късно се разсмя, сякаш си спомни, че не е нейна работа. — Сони, с всичко това ще си навлечеш само страдания…
— И кое е „всичко това“?
Тя пропълзя по леглото, прегърна го отзад и го целуна по шията.
— Ти си хубаво момче.
Сони изви ръка зад гърба си и я погали по крака.
— Не съм момче.
— Как можах да забравя, че вече си на осемнайсет?
— Не ми се подигравай.
Той се наведе да си върже обувките.
— Ако искаш баща ти да не те смята за женкар, ожени се за своята шестнайсетгодишна красавица.
— Тя вече е на седемнайсет — поправи я Сони.
— Добре, ожени се за нея или поне се сгоди и си дръж огромния грездей в панталона. Или поне внимавай да не се разчува за подвизите ти.
Той се изви към нея.
— Как човек може да познае дали е влюбен?
— Ако се чудиш — целуна го по челото Ейлин, — значи не си влюбен. — Тя се смъкна от леглото и излезе от стаята.
Сони си облече сакото, сложи вратовръзката и отиде при нея в кухнята. Ейлин вече миеше чинии. Светлината от прозореца очертаваше тялото ѝ под тънката блуза. Както я гледаше в гръб, за нищо на света не би познал, че е десет години по-възрастна от него и е майка на Кейтлин. Искаше му се единствено да се върне с нея в леглото.
— Какво си ме зяпнал? — попита Ейлин, без да се обръща.
Сони мълчеше. Тя погледна ухилената му физиономия, после прозореца, накрая и блузата си.
— О, имаш си зрелище…
Ейлин изплакна чинията и я сложи да се изцежда. Сони се примъкна и я целуна по рамото.
— Ами ако съм влюбен в тебе?
— Не си влюбен в мен. Аз съм развратницата, с която си задоволяваш нагона. Не можеш да се ожениш за мен. Забавляваш се и толкова.
— Не си развратница. — Сони хвана ръцете ѝ.
— Ако не съм развратница, защо се въргалям в леглото с най-добрия приятел на малкия си брат? Тоест… с бившия най-добър приятел. Какво стана?
Личеше, че отдавна е искала да зададе този въпрос.
— Между другото, много време беше минало, откакто си се въргаляла в леглото с най-добрия приятел на малкия си брат — напомни ѝ Сони. — Какво стана ли? Тъкмо за това дойдох, да се разбера с Корк.
— Вече не искам да идваш сам тук. И този път беше хубаво, но ако не си с Корк, не идвай, моля те.
— Мила, ти ме замъкна в леглото. Аз само исках да потърся Корк.
— Не помня да си имал нещо против.
— Добре, признавам, не се инатих. Но дойдох да търся Корк.
— И все пак какво стана? — върна се към въпроса си тя. — Той не иска да ми каже нищо, само се размотава унило, все едно не знае какво да прави.
— Вече нямаме обща работа. И той ми е толкова сърдит, че не може да ме гледа. Моля те да му предадеш, че искам да поговорим. Кажи му, че съм го търсил.
Ейлин се взираше напрегнато в Сони.
— Да разбирам ли, че Корк вече не е в същия бизнес като тебе?
— Изобщо не го знам какво прави напоследък. Пътищата ни се разделиха.
— Днес изненадите валят като дъжда — промърмори Ейлин. Изправи се на пръсти и го целуна за сбогом. — Хубаво беше, но няма да се повтори. Искам да го знаеш.
— Жалко… Не забравяй да кажеш на Корк каквото те помолих.
С тези думи Сони излезе. След бурята тротоарите лъщяха мокри и чисти. Релсите направо сияеха. Той погледна часовника, зачуди се какво да прави… и се вцепени. След две-три минути трябваше да бъде на среща в склада! Дори ако имаше късмет с движението по улиците, щеше да закъснее поне десетина минути. Плесна се по челото и хукна към колата си.

Вито застана с гръб към Сони, когато той влезе в канцеларията и започна да сипе объркани оправдания. Изчака Клеменца да се сопне на сина му, че трябва да си затвори устата и да седне. Когато се обърна към събралите се в стаята мъже, Вито изрази достатъчно ясно недоволството си с кратък поглед към Сони.
Синът му бе яхнал стол до вратата и опираше лакти на облегалката. Гледаше го с жадно нетърпение над главите на Генко и Тесио. Клеменца се подпираше на шкафа и когато срещна погледа на Вито, само сви рамене: „Какво да го правиш?“
Вито започна да разкопчава ръкавите на ризата си и да ги навива до лактите, докато говореше:
— Марипоза свиква на среща всички фамилии от Ню Йорк и Ню Джърси. — Погледна остро Сони, за да му натякне, че повтаря само заради него. — За да покаже, че намеренията му са самата невинност, организирал е срещата в „Свети Франсис“ в неделя следобед. Само че… — огледа се към Тесио и Клеменца — и преди се е случвало някой да бъде убит в църква, затова искам хората ни да са наблизо в целия квартал, по улиците, в ресторантите — навсякъде, откъдето можем да ги съберем бързо, ако се наложи.
— Разбира се — кимна Тесио, намръщен както винаги.
— Няма проблем — обади се и Клеменца.
— На срещата — обърна се Вито към Сони — мой телохранител ще бъде Лука Брази. А ти ще бъдеш телохранител на Генко.

_
Ясно, татко.

Клеменца се зачерви от яд, щом чу отговора.

_
От тебе се иска само да стоиш зад стола на Генко и да мълчиш. — Вито изричаше думите отчетливо, сякаш синът му беше глуповат. — Разбра ли? Те знаят, че вече си в бизнеса. Сега искам да научат, че те държа близо до себе си. Само затова ще присъстваш на срещата.

— Схванах, татко. Всичко ще е наред.
— Ей, тикво! — кресна Клеменца и размаха юмрук към Сони. — Колко пъти да ти повтарям да не казваш „татко“ на баща си, когато вършим работа? Просто кимни, както искам от тебе. Не можеш ли да го проумееш?
— Клеменца и Тесио, от вас искам да сте до църквата — продължи Вито, преди Сони да е отворил уста. — Може и да е излишно, но аз съм предпазлив човек. — Той се обърна към Генко: — Консилиере, какво очакваш да ни каже Марипоза на срещата?
— Както знаете — Генко завъртя стола си, за да говори на всички в стаята, — не бяхме предупредени за срещата, дори нашият приятел научи за нея по едно и също време с нас. Нашият приятел също не знае каква е целта ѝ. — Той помълча, пощипваше бузата си, докато размишляваше. — Марипоза вече няма затруднения с организацията на Лаконти, която се вля в неговата организация. И така неговата фамилия стана несравнимо по-силна от останалите. Според мен той ни събира, за да покаже кой ще командва отсега нататък. Като знаем що за човек е и какви предимства си осигури, точно това може да се очаква от него. От условията, които ще постави, зависи дали ние ще можем да се съгласим с тях.
— Значи според тебе ще ни постави условия? — попита Тесио.
— Да, това очаквам.
— Джузепе е алчен — каза Вито. — Уиски вече се продава законно и той ще ни се оплаче колко е обеднял. Ще иска пари от всички нас. Може би ще настоява за дял от печалбите ни. Още не е ясно. Знаехме, че този момент наближава, откакто се разправи с Лаконти.
— Той е силен — кимна Тесио. — Дори ако поиска повече отколкото ни се струва поносимо, ще бъдем принудени да се съгласим.
— Чуйте ме! — Сони се изправи. — Известно е, че Марипоза е намислил да ни види сметката. Защо ние не го очистим в църквата, когато изобщо не е подготвен?! Така останалите ще знаят какво им се пише, ако се опълчат на Корлеоне.
Вито се взираше в него с каменно изражение, чуваше се само трополенето на дъжда по покрива на склада. Другите в стаята бяха забили погледи в пода. Клеменца притискаше пръсти към слепоочията си. Вито каза спокойно:
— Господа, моля ви, дайте ми малко време да поговоря насаме със сина си.
Чакаше и гледаше Сони искрено учуден. Сони се смути и седна на стола си.
— Според мен… — запъна се той.
— Според тебе — поклати глава Вито. — Не ме интересува какво трябва да направим според тебе. Ти си още дете. И в бъдеше не искам да чувам такива приказки. Разбрахме ли се, Сантино?
— Дадено, татко — кротко отговори Сони.
— Първо, ние не сме зверове. Второ, ако се вслушаме в мнението ти, всички фамилии ще се обърнат срещу нас и тогава ще бъдем обречени.
— Татко…
— Затвори си устата. — Вито седна срещу него и опря длан на коляното му. — Настъпиха лоши времена. Положението е тежко. Ще се пролее кръв.
— Разбирам.
— Не съм убеден. — Вито се извърна за миг. — Аз съм длъжен да мисля за всеки. За Тесио и Клеменца, за техните хора, за всички семейства. Аз нося отговорност за тях. За цялата ни организация. А ти трябва да се научиш да чуваш не само думите, но и скрития в тях смисъл. Затова пак ти казвам, Сантино — аз нося отговорност за всеки.
Сони кимна и за пръв път се усъмни дали наистина разбира всичко, което неговият баща се опитваше да му втълпи.

_
Искам от тебе да правиш каквото ти е заповядано. — Вито отново произнасяше всяка дума така, сякаш разговаряшe с дете. — И то само каквото ти е заповядано. Сантино, не мога да си позволя да се тревожа каква щуротия ще изтърсиш или ще направиш в следващия момент. Ти вече участваш в бизнеса. Затова няма да казваш или да правиш нищо, което не ти е заповядано от мен, от Клеменца или от Хесио. Сега разбра ли за какво говоря?

— Да. Мисля, че разбрах. Не искаш да ти се пречкам в краката. Казваш ми, че искаш да се занимаваш само с важната си работа, а не с моите глупости.
— Така е по-добре — кимна Вито.
— Но аз бих могъл…
Вито хвана брадичката му.
— Чак когато проумееш колко малко знаеш, може би ще започнеш тепърва да се учиш. — Вито си подръпна ухото. — Слушай внимателно. Така се започва.
Сони стана и се обърна към вратата. Лицето му аленееше. Ако друг си бе позволил да му говори така, досега щеше да лежи на пода със строшена челюст.
— Ще тръгвам — каза на баща си, без да го погледне.
Вито кимна, Сони някак си долови жеста и също му кимна, преди да излезе.

Спрял до уличната лампа пред бара на Мърфи, Пит Мъри се поклони шутовски, а тантурестата възрастна жена пред него отметна глава и се разсмя от сърце, преди да отмине. Корк видя сценката, докато паркираше отсреща.
Пит му се усмихна, когато го видя.
— Радвам се, че реши да дойдеш.
— Когато Пит Мъри ме кани на бира, изобщо не се замислям.
— Така те искам. Как са Ейлин и нейното момиченце?
— Всичко е наред. Пекарната им носи добри пари.
— Колкото и да са закъсали, хората винаги намират по няколко цента за сладкиши — кимна Пит. — Жалко за Джими. Добро и умно момче беше. Но и тебе си те бива, както чувам. — Той смуши с лакът Корк. — Ти си умникът на квартала.
Стояха на няколко крачки от вратата на бара и Корк докосна ръката на Мъри, за да не влязат веднага. Бяло-зелена полицейска кола намали скоростта и ченгето отдясно се загледа в Корк, като че искаше да запомни лицето му. Пит докосна шапката си и кимна на ченгето, което отвърна на поздрава и колата отмина.
— Пит, имаш ли нещо против да ми кажеш за какво става дума? — помоли Корк. — Признавам, че съм любопитен.
— А, това ли те човърка? — Пит го побутна леко към вратата. — Каня те да участваш в нещо.
— В какво?
— Ще научиш скоро — Пит спря пред вратата. — Вече не си със Сони Корлеоне и момчетата му, нали? — Корк си замълча. — Чух, че те изритали, а сега си диплят пачките в джобовете, защото работят за Корлеоне.
— Това какво общо има?
— Ей сега ще чуеш — обеща Пит и бутна вратата.
Петима мъже седяха до плота, иначе заведението пустееше, а столовете бяха обърнати върху масите. Ярките ивици край дръпнатите зелени завеси на прозорците бяха единственото осветление. Вътре още беше хладно след нощния студ. Както винаги миришеше на бира.
Седящите се обърнаха да погледнат Корк, но никой не каза нищо.
Той ги позна от пръв поглед — Рик и Били Донъли, Кор Гибсън, до него Шон О’Рурк и Стиви Дуайър.
Пит се обърна и заключи вратата.
— Всички познавате Боби Коркоран. — Той обгърна с ръка раменете му, заведе го до плота, пресегна се да вземе две халби и му наля бира. — Хайде да спестим приказките за времето и да поговорим направо за работата — подхвана Пит и плесна с длан по плота. — Братя Розато ни направиха предложение.
— Братя Розато ли?! — настръхна Стиви, но останалите го изгледаха недоволно и той млъкна.
— Братя Розато ни направиха предложение — повтори Пит. — Искат да работим за тях.
— Господи — пак промърмори Стиви.

_
Ще ме оставиш ли да довърша? Всичко, което вършехме в нашите квартали, пак ще бъде под наш контрол, разбира се, те ще искат своя дял от печалбите. Друго не можеше да се очаква.

Този път се намеси Били Донъли.
— И как братя Розато ще извъртят този номер, като се знае, че тук вече никой не може да шавне без разрешението на Корлеоне?
— Ето че стигнахме до причината за нашата малка сбирка — кимна Пит.
— Това ли било? — Кор Гибсън впи пръсти в топката на декоративното си бастунче. — Розато започват разправии с Корлеоне…
— Розато нищо не смеят да предприемат сами — възрази Рик Донъли. — Щом са ни потърсили, значи говорят от името на Марипоза.
— Разбира се — с досада потвърди Пит.
— Господ да се смили над нас — промълви Шон О’Рурк и избута халбата си настрана.
Корк се стресна, когато забеляза колко се е променил Шон, откакто го видя за последен път. Изглеждаше много по-възрастен и озлобен с тези присвити очи и стиснати зъби.
— Брат ми Уили е в гроба — изръмжа Шон. — И сестра ми Кели… — Той се запъна и тръсна глава. — Откакто ослепя, Дони все едно е мъртъв. — За пръв път погледна Пит право в очите. — А ти ми говориш, че ще работим за тези кръвопийци.
— Шон…
— Мен не ме брой, каквото и да става! — кресна Стиви. — Мразя жабарите и няма да работя за тях!
— А какво искат в замяна? — попита Кор Гибсън.
— Господа — Пит вдигна поглед към тавана, все едно оттам щеше да почерпи търпение, — бъдете любезни и ми дайте време да кажа всичко. Шон, аз и Кор обещахме на Уили, че ще се разправим с Лука Брази. Помолихме го да почака, докато намерим подходящия момент. Е, сега вече дойде времето да си изпълним обещанието.
— Пит, нали не искаш от нас да се опълчим на Корлеоне? — Рик Донъли избута назад табуретката си, сякаш се канеше да стане. — Защото това си е самоубийство.
— Рик, още не са искали нищо от нас. — Пит изгълта половината бира в халбата си на един дъх. — Само ни предлагат да работим за тях, за да си върнем кварталите. Предполагат, че сме достатъчно схватливи да разберем — те се канят да смачкат Корлеоне и Брази, а ние ще участваме във всичко, което трябва да се направи.
— Това означава да се забъркаме в истинска война — завъртя глава Рик.
— Още не знаем какво означава — възрази Пит. — Но аз вече казах на Розато, че искаме Лука Брази да умре.
— И какво ти отговориха? — изведнъж се оживи Шон.
— Предавам ви отговора дума по дума: „Щом толкова мразите Лука, най-добрият избор е да работите за нас.“
— И какъв е смисълът в тези думи? — обади се Корк за пръв път. Всички се обърнаха към него, сякаш бяха забравили, че седи до тях. — Лука вече е част от фамилията Корлеоне. Не можеш да му посегнеш, без да се изправиш срещу Корлеоне. А Рик току-що ти каза, че това е самоубийство.
— Ако си говорим за война — каза Кор Гибсън, — Рик и младият Боби са прави — не можем да си мерим силите с Корлеоне. А ако хората на Марипоза ще се захващат с тях, ние за какво сме им? Имат си предостатъчно стрелци.
— Господа — Пит се засмя и развеселено, и сърдито, — никой не ме посвещава в замислите на братя Розато и Марипоза. Исках само да ви предам предложението. Работим ли за тях, връщаме си кварталите. Ако искат нещо от нас, ще ни кажат. Това е. Можем да приемем или да откажем.
— Няма съмнение, че ще поискат нещо от нас — промърмори Кор Гибсън и огледа всички поред. Накрая каза на Пит: — Според мен ако Лука Брази най-сетне легне два метра под земята, а ние отново решаваме какво да става в нашите квартали, не можем да загърбим такова предложение.
— Съгласен съм — кимна Пит. — Никой не ни кара да обичаме жабарите, ако работим за тях.
Шон не вдигна глава, но вметна:
— И аз съм с вас, ако имам шанс да гръмна Лука Брази.
— Исусе! — въздъхна Корк. — Каквото и да говорите, пак става дума за война с Корлеоне.
— А ти нямаш желание да тръгнеш срещу Корлеоне, така ли? — изгледа го Пит.
— Нямам — кимна Корк. — Познавам Сони и семейството му, откакто се помня.
Стиви Дуайър опря лакти на плота и се вторачи в него.
— Коркоран, ти също си станал жабар. Казах ви, че не му е мястото тук. Толкова отдавна ближе гъза на Сони Корлеоне, че…
Корк го цапардоса по челото с халбата си и тя се спука. Стиви залитна назад, но се задържа за плота. Притисна ръка към дългата рана, от която бликна кръв. Преди да се опомни, Корк го удари с такава ярост в брадичката, че го зашемети. Стиви тупна по задник до стената и главата му провисна.
Барът притихна. Корк вдигна глава и видя, че останалите не са помръднали от местата си.
— Такива сме си ирландците — отбеляза примирено Кор Гибсън. — Няма лек за това.
— Все някой щеше да му сцепи черепа на този слабоумник — добави Пит.
Отиде при Боби и го побутна към изхода. Застанаха на тротоара под навеса и Пит извади цигара от пакет „Кемъл“. Загледа се в нарисуваната камила, а когато запали цигарата, вече се взираше в Боби.
— Можем ли да разчитаме, че ще си затваряш устата?
— Не се съмнявайте. — Корк се загледа в разкървавените стави на юмрука си и чак сега усети как смъдят. — Това изобщо не е моя работа. — Извади кърпа от джоба на панталона си и я омота около дясната си ръка. — Със Сони вече не сме приятели, но няма да се забърквам във война срещу него и семейството му.
— Както искаш — кимна Пит, хвана рамото му и го раздруса приятелски. — Щом е тъй, върви си. Постарай се да намериш такова препитание, че да няма нищо общо с нашия бизнес. Не ни се пречкай и няма да се караме. Ясно ли се изразих, Боби?
— Съвсем ясно.
Корк протегна ръка, Пит я стисна и каза:
— Сега трябва да се разбера с онези твърдоглави перковци вътре.
Той влезе в бара и затвори вратата.




19


Вито чакаше на задната седалка в своя „Есекс“. До него Лука Брази гледаше мътно през предното стъкло на колата към тротоара на Шесто авеню. Там две млади жени бързаха, всяка повела в дъжда дете и отворила чадър. Вито бе изпратил шофьора си Ричи Гато да огледа наоколо. Генко реши да се разтъпче с него, за да се успокои. Намираха се в района на магазините за дрехи, на ъгъла на Шесто авеню и 30-та улица. Над покривите стърчеше камбанарията на „Свети Франсис“ и яркият кръст на върха сякаш се забиваше в облаците.
Сони провери колко е часът, бутна шапката си назад да не закрива лицето му и изви глава към баща си. Май искаше да каже нещо, но пак се прегърби отпуснато на седалката.
— В такива случаи не е лошо да закъснееш малко — подхвърли Вито.
Ричи и Генко се появиха от ъгъла и тръгнаха към колата. Ричи бе нахлупил шапката си, яката на палтото му беше вдигната, а Генко държеше чадър. И двамата оглеждаха всяка сграда, входовете и проходите към задните дворове. Генко изглеждаше болнаво кльощав до едрия Ричи.
— Няма нищо тревожно — каза Ричи, щом седна зад волана и включи двигателя.
— А Клеменца и Тесио? — попита Вито.
— Те са на местата си — увери го Генко. — Ако има някакви неприятности…
Вдигна рамене. Всички знаеха за съмненията му, че Клеменца и Тесио биха успели да се притекат на помощ навреме.
— И техните момчета са наблизо — обади се Ричи, за да разсее опасенията му. — Подготвени сме.
— Няма да се случи нищо лошо — каза Вито. — Просто сме предпазливи.
Озърна се към Лука, който пак се бе улисал в някакви свои мисли. Сони оправи вратовръзката си, лицето му издаваше колко е раздразнен. Не отваряше уста цяла сутрин.
— Сони — каза му Вито, — ще вървиш зад Генко и ще внимаваш какво става наоколо. На тази среща всеки ще се опитва да прецени всички останали. Важно е какво казваме, какво правим, как изглеждаме.
— Разбирам. Искаш да си затварям устата.
Без да помръдне, Лука Брази промърмори:
— Устата затворена, а очите отворени.
Ричи изчака светофарът да превключи на зелено, намери пролука между другите коли и подкара по Шесто авеню. Минута по-късно вече спираше зад черен „Буик Роудмастър“ пред двора на „Свети Франсис“. Огромен дебелак в светлосин костюм чакаше зад волана, спуснал прозореца от своята страна. В двора Кармине Розато и Еторе Барзини си приказваха с двама патрулни полицаи. Накрая Кармине явно ги подкани да излязат на улицата. Ричи, който бе заобиколил да отвори дясната врата на Генко, махна с ръка на Кармине и го поздрави.
Ченгетата спряха и се загледаха в Генко и Вито, излезли на тротоара. Тъкмо щяха да продължат по улицата и се заковаха на място, щом Лука Брази се измъкна от колата. Но Еторе потупа единия униформен по рамото и му кимна, че всичко е наред.
Кармине дойде при Ричи, Генко и Вито. Двама от хората на Емилио Барзини доближиха портата и се вторачиха в Лука и Сони. Спогледаха се и отидоха навътре в двора.
— И Лука Брази ли ще влезе? — обърна се Кармине към Ричи, сякаш Лука не стоеше на два метра от него.
— Ами да — усмихна се приветливо Ричи. — Иначе за какво е дошъл?
— Мамка му — Кармине се почеса по челото. Сони прекрачи наежено към него, но се опомни навреме. Само опипа шапката си.
— Ще се измокрим — промълви Вито и Генко припряно отвори чадър над главата му. Вито изгледа Сони, който побърза да вземе чадъра от ръката на Генко.
Кармине Розато се взря във Вито и посочи Лука.
— Водите го в църква?
Вито тръгна към портата, а зад гърба му Кармине добави:

— Ричи,
ми амико,
Томазино също е вътре. Той ще полудее.

Лицето на Лука си оставаше безизразно като сивото небе.
Вито спря за малко в двора да се полюбува на фонтана на четири нива пред статуята на Дева Мария, после продължи с Генко към входа, следван от Лука и Сони.
В малкото фоайе зад остъклените врати стоеше Емилио Барзини. Здрависа се с Вито и Генко, без да погледне другите двама.
— Оттук, моля. — Поведе ги по широк коридор зад друга остъклена врага. — Чакат ви.
Емилио се дръпна встрани и отвори тежка дървена врата. Вътре петима мъже седяха около дълга маса. Вито познаваше всички. В челото на масата имаше внушителен стол с дърворезба, който напомняше за трон с червения плюш на високата облегалка. Там се бе настанил Джузепе Марипоза, вперил поглед в отсрещната стена, за да покаже недоволството си от закъснението на Вито. Както винаги бе облякъл безупречно в костюм, бялата му коса бе вчесана прилежно на път. Срещу Вито седяха Антъни Страчи от Стейтън Айлънд и Отилио Кунео, който бе подчинил на организацията си цялата северна част на щата Ню Йорк. От близката страна до празния стол, явно предназначен за Вито, беше плешивият здравеняк Майк Димео, донът на фамилията от Ню Джърси. Шаваше на стола си, сякаш все не успяваше да седне удобно. В другия край на масата Филип Таталия тръскаше пепелта от цигарата си и се взираше във Вито и Генко. Зад всеки от петимата стоеше телохранител, почти опрял гръб в стената. Зад Джузепе беше Томазино Чинкемани, който дишаше тежко и се бе извърнал, за да не гледа към Лука.

— Моля ви да ми простите — каза Вито. И демонстративно огледа залата. Пет празни стола бяха наредени до едната стена. В дъното се виждаше втора врата. — Доколкото разбрах — продължи той, — нашите
консилиери
трябваше да участват в срещата.

— Станало е недоразумение — отвърна Джузепе и погледна часовника си. — Явно не си разбрал и в колко часа трябваше да започнем.
Генко пристъпи към Вито и му заговори тихо на италиански. Очевидно нямаше никакво недоразумение, защото Марипоза бе отпратил другите консилиери, за да не бъде в една стая с Генко и Лука.
— Лука Брази! — подвикна Джузепе, все едно проклинаше. — Придружи Генко в задната стая. Ще чакате там с останалите.
Застанал зад Вито, Лука не показа с нищо, че го е чул. Не личеше да се притеснява от нещо. Зяпаше купата с плодове по средата на масата.
Томазино се завъртя към него. Белезите под окото му от ударите с пистолета още изпъкваха в две криви червени линии.
Лука отмести поглед от купата, вторачи се в Томазино и лицето му за пръв път се оживи. Вито хвана Генко и Лука за лактите.

— Андаре!
 — настоя с толкова силен шепот, че да се чуе в цялата зала. — Вървете. Сантино ще бъде с мен.

Сони, който бе спрял при вратата и въпреки червенината по лицето си запазваше спокойствие, застана по-близо до баща си.
Вито зае мястото си до Майк Димео.
Щом Генко и Лука излязоха, Джузепе нагласи ръкавите на ризата си, бутна стола назад и стана.
— Господа, помолих ви да дойдете тук днес, за да избегнем бъдещи проблеми. — Думите му прозвучаха заучено Той се прокашля и продължи в привичния си стил, сякаш се отказа от предварително подготвената реч. — Вижте какво… Можем да печелим много пари, ако сме разумни и си сътрудничим като бизнесмени, а не се държим като животни. — Той се озърна към вратата, през която Лука бе излязъл. — Всички вие имате свои територии, всички оглавявате фамилии. Ние контролираме целия град и щатите Ню Йорк и Ню Джърси… с изключение на няколко шайки от евреи и ирландци — смахната сбирщина глупаци, които се смятат за всесилни. След време ще почистим и този боклук.
Не се чуваше звук нито от доновете, нито от телохранителите им. Всички изглеждаха отегчени с изключение на Филип Таталия, който ловеше жадно всяка дума на Джузепе.
— Имаше прекалено много смърт напоследък — продължи Марипоза. — Някои убийства бяха неизбежни — той стрелна с поглед Вито, — а други — не. Какво да кажа за онова гнусно представление с трупа на Ники Крий в Сентръл парк. И полицаите, и политиците се гневят от такива безобразия и започват да ни тровят живота. Нека да повторя — не оспорвам, че всички вие имате пълна власт в своите фамилии. Вие вземате решенията. Но според мен, когато се налага да бъде премахнат някой от нашите хора, би трябвало главите на фамилиите да се събират и да вземат общо решение. Ето една от причините да ви поканя тук. Искам да знам дали бихте дали съгласието си за това.
Джузепе скръсти ръце на гърдите си и огледа останалите. Никой не отговори веднага, продължаваха да отвръщат безстрастно на погледа му. Той се обърна към Томазино.

_
Ще бъда откровен с вас. Нито ви предлагам, нито ви моля. Намерението ми е тази среща да бъде кратка, за да се насладим след това на вкусната храна, която ни чака в другата стая. — Ухили се и добави: — Ако нашите консилиери не я излапат, преди да отидем там. — Таталия се изсмя, Страчи и Кунео се усмихнаха учтиво. — Затова ви казвам как ще бъде занапред. Преди някой да бъде премахнат, всички долове трябва да одобрят решението. Ако не сте съгласни и искате да изложите доводите си, сега е моментът.

Марипоза седна. Приличащият на мечок Майк Димео плъзна длан по малкото кичури, които бяха останали на темето му. Но когато заговори, гласът му беше сдържан и равен в стъписващ контраст с външността.
— Дон Марипоза, аз признавам и зачитам силата ти в Ню Йорк, особено след като бизнесът на Лаконти се вля в твоята организация. Ню Йорк не е Ню Джърси, разбира се. — Погледът му, отправен към Джузепе, стана по-остър. — И все пак подкрепям всяко решение, което ще ни възпира да се избиваме помежду си като слабоумни. — Той почука с пръст по масата, за да подчертае значението на следващите си думи. — А щом аз го подкрепям, останалите в Ню Джърси също ще го подкрепят.
И другите донове закимаха одобрително.
— Значи е решено — каза Джузепе. — Имам още едно затруднение, което ще обсъдя с вас, а след това ще хапнем. — Той се облегна удобно на стола. — Загубих голяма част от приходите си, след като отмениха забраната на алкохола. Цялата ми организация понася загуби… и моите хора се оплакват. Дойдох тук с намерението да не крия нищо от вас. Моите хора искат война. Искат да разширим бизнеса си във вашите територии. Говоря за територията на всеки от вас. Твърдят, че сме станали прекалено силни и бихме победили в такава война. Намислили са така да си възстановим парите, които загубихме заради легалните продажби на алкохол. Мнозина в моята фамилия настояват за това, но аз отказвам. Не желая война. Отговарям им, че искат от мен да изцапам ръцете си с кръвта на прекалено много хора, с кръвта на приятели и уважавани мъже. Повтарям — не желая война, но и вие сте глави на фамилии, така че разбирате положението ми. Ако се опълча срещу прекалено много от своите хора, няма да остана дълго начело на фамилията. Затова ви събрах тук. — Джузеше опря длани в масата и разпери пръсти. — Нека да избегнем кръвопролитията и да стигнем до споразумение. Вие имате свои фамилии, но силата ми, макар че не искам да я използвам, е толкова голяма, че очаквам от вас да признаете моето старшинство. В замяна аз ще решавам всички спорове помежду ви… и ще налагам решенията със сила, ако бъда принуден. — Джузепе се вторачи във Вито. — Редно е да получавам отплата за това. Очаквам дял от всички ваши приходи. — Той се обърна и към останалите. — Малък дял, но от всички приходи. Така ще задоволя желанията на своите хора, без да се пролее ничия кръв.
Джузепе отново скръсти ръце на гърдите си. Мълчанието започна да натежава и той кимна на Таталия.
— Филип, кажи какво мислиш?
Таталия плесна с ръце по масата и се изправи.
— Аз ще се радвам на закрилата на дон Марипоза. Това е добре за бизнеса. Плащаме малък процент, но си спестяваме огромната цена на война помежду ни… а и кой би могъл да предложи по-добър съдник на споровете ни от дон Марипоза? Според мен предложението е разумно. — Той седна и добави: — Мисля, че трябва да сме благодарни, ако избегнем тази война.
Всеки наблюдаваше другите и се опитваше да отгатне какво мислят. Ничие лице не издаваше нищо, но не личеше Антъни Страчи да се радва, а Отилио Кунео се понамръщи като от киселини в стомаха. Марипоза посочи Вито.
— Корлеоне, ти какво би казал?
— Какъв е процентът? — отвърна с въпрос Вито.
— Не съм алчен. Не искам прекалено много.

— Моля те д

а ме

извиниш, почитаеми Марипоза, но какъв дял искаш от приходите на всички глави на фамилии?

— Петнадесет процента — отговори Джузепе и огледа всички. — Предлагам ви да ми плащате петнадесет процента от приходите във всички ваши дейности. — Пак се обърна към Вито. — Ще получавам петнадесет процента от твоето черно тото и хазарта, от твоя монопол в търговията със зехтин и от сделките ти с профсъюзите. Както Таталия вече се съгласи да ми изплаща петнадесет процента от приходите на своите момичета за удоволствия и пералните, които държи. Това достатъчно ясно ли е, Корлеоне?
— Да — кимна Вито и събра длани на масата. — Благодаря, дон Марипоза. Всичко е ясно и според мен — напълно разумно. — Той се обърна към останалите. — Щом няма война и не се пролива кръв, всички ще преуспеем. Ще запазим живота на хората си, ще си спестим огромни загуби. Заслужава си да даваме за това петнадесет процента. Мисля, че би трябвало да се съгласим и да благодарим на дон Марипоза, че предлага толкова скромна цена, за да реши проблемите ни.
Вито чу как зад гърба му Сони се закашля. Другите пак се споглеждаха.
— Значи се споразумяхме — изрече Джузепе по-скоро изненадано, отколкото властно. Усети се веднага и за да наложи отново господството си, изръмжа към останалите донове: — Освен ако някой има възражения.
Никой не продума и Вито се надигна от стола.
— Моля ви да ми простите, че няма да се присъединя към вас в пиршеството, което дон Марипоза ни обеща. Но един от синовете ми трябва да представи утре в училище голям доклад за нашия изтъкнат кмет неаполитанец — за човека, който ще прочисти Ню Йорк от греха и покварата. — Всички освен Марипоза се разсмяха. — Обещах на сина си, че ще му помогна да довърши доклада си.
Вито погледна Сони и кимна към задната врата. Сони тръгна веднага натам и я отвори, а Вито доближи Марипоза и му протегна ръка. Джузепе го изгледа недоверчиво, но стисна ръката му.
— Благодаря ти, дон Марипоза — каза Вито и се обърна към масата. — Щом сме единни, всички ще забогатеем.
Другите ги наобиколиха, а Вито се взря в Сони, който държеше вратата отворена, после и в Генко в другата стая. Абандандо стоеше с още десетина мъже около маса, отрупана с храна и напитки. Генко отгатна веднага желанието му и на свой ред кимна на Лука, че си тръгват. Генко, Лука и Сони изчакаха Вито да размени още малко любезности с доновете. Томазино Чинкемани гледаше втренчено Лука и лицето му пак почервеняваше.

Ричи Гато подкара през Манхатън в неспирния дъжд, а Вито остави шапката до себе си и разкопча горното копче на ризата си. Колата сякаш звънеше от мълчанието, защото всеки очакваше някой друг да заговори. Вито затвори очи. изглеждаше угрижен. Накрая се обърна към Лука, който го погледна в същия миг.
Сони не издържа пръв.
— За бога! — провикна се той и само Лука не трепна. — Татко! — Сони се изви на предната седалка, за да погледне Вито. — Не мога да повярвам, че ще търпим гадостите на Марипоза. Ще плащаме петнайсет процента на шибания изрод!
— Сантино — подсмихна се Вито, все едно избухването му разсея зловещото предчувствие, тегнещо в колата, — седни както трябва и не се обаждай. Ти нямаш глас тук, ако никой не е поискал мнението ти.
Сони се облегна, опря брадичка в гърдите си и сплете пръсти зад врата си.
— Сони, ти не разбираш тези неща — каза му и Генко. Момчето кимна, без да вдигне глава, и Генко попита Вито: — Значи Джузепе поиска петнадесет процента?
— Ще взема по петнадесет процента от приходите на всички, а в замяна обещава да няма война.
Генко събра длани под брадичката си.
— Как изглеждаха, когато им каза колко трябва да му плащат?
— Не им хареса, но знаят, че войната ще им струва по-скъпо.
— Уплашени са — презрително вметна Лука.
— И все пак не им харесва — промърмори Генко, — а това е добре за нас.
Вито тупна леко Сони по темето и му каза да внимава. Синът му скръсти ръце на гърдите си, сякаш подражаваше на Лука.
— Марипоза е ненаситен — отбеляза Вито. — Всички донове го знаят. И когато се нахвърли срещу нас, те няма дасе съмняват, че е въпрос на време да смачка и тях.
— Съгласен съм — кимна Генко. — Това също е предимство за нас.
— Засега ще му плащаме тези петнадесет процента. И в същото време ще се подготвяме. Няма да е зле, ако плащаме на повече политици и полицаи.
Генко въздъхва.
— Вито, ние вече плащаме на прекалено много хора. Миналата седмица един сенатор от щатското законодателно събрание ми поиска три хиляди. Отказах, разбира се! Три хиляди… Да си го начука!
— Обади му се пак и кажи, че си съгласен. — Гласът на Вито притихна като от тежка умора. — И му предай, че Вито Корлеоне е настоял да докажем доброто си отношение към него.
— Но… — Генко не продължи, защото Вито вдигна ръка в знак, че спорът е приключил.
— Колкото повече хора от властта зависят от нашите пари, толкова по-силни ставаме.
— Майко Божия — примири се Генко. — Вече им раздаваме едва ли не половината си печалби.
— Генко, в бъдеще това ще бъде най-голямата ни сила. — Генко си замълча и Вито погледна Сони. — Сантино, съгласихме се да плащаме петнадесетте процента, защото в крайна сметка това няма никакво значение. Марипоза е свикал срещата с надеждата да възразя. Разчитал е да откажа. И би дал добър урок на останалите фамилии, когато се разправи с нас. — Вито наподоби гласа на Maрипоза: — „Нямах избор, Корлеоне не искаха да се погаждат с нас!“
Генко кимна и добави с още по-мрънкащо подражание на Марипоза:
— „Плащайте си петнайсетте процента, за да не ви изтрием от лицето на земята като Корлеоне!“
— Но аз не разбирам — обади се Сони — защо няма значение дали сме се съгласили.
— Защото и да се съгласим, и да откажем, Джузепе ще се опита да ни смачка — отговори Генко. — Нашата фамилия вече печели добре. Никога не позволихме да зависим прекалено от парите, които ни носеше незаконната търговия с алкохол. Сони, Марипоза вижда в нас лесна плячка.
Сони разпери ръце.
— Все още не разбирам.
Без да го погледне, Лука Брази каза:
— Сантино… дон Корлеоне има… забележителен ум. Трябва да… го слушаш… по-внимателно.
Сони като че ли се стресна повече от тона му, а не от думите. Изви глава към него, но Лука пак се бе затворил в себе си.
— Печелим време, Сантино — добави Вито. — Имаме нужда от време, за да се подготвим.
— След като баща ти се е съгласил да плащаме — продължи Генко, — Марипоза ще загуби уважението на всички, ако се обърне срещу нас. Ще покаже, че на обещанията му не може да се вярва. Това е важно, Сони.
Сони се загледа в дъжда.
— Консилиере, може ли да задам още един въпрос? — Генко не отговори и гласът на Сони издаде недоволството му. — Пак питам — откъде знаем, че Марипоза ще се нахвърли срещу нас, независимо от това дали му плащаме, или не?
Зад него Генко погледна Вито и завъртя глава.
— Ето още един урок за тебе, Сони — каза Вито. — He пиши, ако можеш да говориш. Не говори, ако можеш да кимнеш. Не кимай, ако можеш да си замълчиш.
Генко се усмихна, а на предната седалка Сони сви рамене и млъкна.

Корк лежеше на гръб в гаснещата светлина на дъждовния пролетен ден. Кейтлин бе опряла глава на врата му. Тя заспа, докато ѝ четеше поне за стотен път „Конла и хубавицата“ от сборника с ирландски приказки, останал от баща му. Той се отмести внимателно и нагласи племенницата си да легне по-удобно. Тъкмо я завиваше с шареното одеяло, когато чу завъртането на ключа, след малко се отвори вратата на кухнята. Той постоя до Кейтлин в сумрака, а Ейлин вече шеташе в кухнята.
И той прекара част от детството си в този апартамент. Грипът погуби родителите му, когато беше твърде малък. Почти не ги помнеше. Но помнеше добре колко се вълнуваше, когато двамата с Ейлин се преместиха да живеят тук. Отпразнува седмия си рожден ден в тази кухня. Тогава Ейлин беше на сегашната му възраст. Тя опъна конци с червени и жълти хартиени знаменца под тавана и покани децата от квартала. Тъкмо бе започнала работа в пекарната при госпожа Маконахи, която още тогава му се струваше прастара. Спомни си как сестра му възкликна весело: „Три спални, хол и кухня!“. И за него това беше същински палат в сравнение с теснотията при далечните роднини, докато Ейлин завършваше гимназия. Корк израсна в апартамента и си намери квартира чак когато започна да участва в щуротиите на Сони. Но с това бе свършено, а и Мъри му каза да стои настрана от ирландските далавери. Огледа някогашната си стая и откри нещо успокояващо в познатите улични шумове, в стъпките на сновящата из кухнята Ейлин. Взе оръфания жираф Бу от пода и го сложи в ръцете на Кейтлин.
Сестра му привършваше миенето на чиниите, когато отиде при нея.
— Сетих се за старата госпожа Маконахи — каза Корк и седна до масата. — Как е тя?
— Питаш дали е жива? — изненада се Ейлин от въпроса му. — И още как. Изпраща ми картички за Великден и Коледа.
— Дали съм заслужил чаша кафе с тежкия си труд на детегледачка?
— Да не те налегна тъга по миналото? Не помня да си споменавал госпожа Маконахи досега.
— Май има нещо такова.
Корк вдигна глава и пак си спомни ярките знаменца под тавана на седмия му рожден ден. А тържеството в чест на госпожа Маконахи беше няколко дни, след като Ейлин и Джими купиха пекарната от нея.
— Мислех си — подхвана Корк, — дали да не се преместя отново тук, щом бездруго трябва да се грижа за Кейтлин почти всеки ден.
— Че ти не си ли се преместил вече? — изгледа го сестра му, опряла ръце на кръста си. — Виждам те наоколо и денем, и нощем? Е, освен когато съм долу и се бъхтам, за да сложа храна на масата. Бог ми е свидетел, че само тогава не знам къде си и с какво се занимаваш.
— Ами с нищо особено не се занимавам напоследък — промърмори той и се извърна.
— Боби, какво те мъчи?
Ейлин седна до него и хвана ръката му.
— Както казах, чудя се дали да не се преместя тук и да ти помагам в пекарната.
Знаеше колко силно иска сестра му тъкмо това, и то още откакто той завърши училище, но изрече думите така, сякаш бяха ново хрумване, което го е споходило едва днес.
— Сериозно ли говориш?
— Да. Имам и спестени пари. Мога да помагам.
Тя стана да отмести чайника с кипналата вода от котлона.
— А с другото приключи ли?
— Да, приключих.
Ейлин преви рамене над печката, не поглеждаше брат си. Избърса очите си и прошепна:
— Господи…
— Престани, моля те. — Корк докосна рамото ѝ.
— Ти трябваше да престанеш! — изхлипа сестра му, обърна се и опря лице в гърдите му.
— Добре де, престани — повтори той нерешително, но я остави да се наплаче.




20


Сони вървеше до Сандра покрай пекарните и закусвалните на авеню „Артър“. Деца по къси панталони се стрелкаха по тротоарите и се провираха безстрашно между колите на улицата. Топлият като през лятото ден привличаше навън не само тях, но и възрастните. Сони бе оставил колата си пред блока на Сандра. Отиде с нея до месарницата на Колучо и сега се връщаха. Носеше връзка наденички, увити в бяла хартия. Сандра бе покрила със зелена шапка тъмната си коса, която се спускаше до раменете. Новата шапка не подхождаше особено на обикновената бяла рокля, но той вече успя да ѝ каже десетина пъти колко я разкрасява.
— Знаеш ли на коя актриса приличаш? — обърна се към нея, ухилен до ушите. — На Кей Франсис от „Неприятности в рая“.
— Не е вярно. Стига си ме занасял.
— Само че си много по-хубава. Тя изобщо не може да се мери с тебе.
Сандра скръсти ръце и наклони глава встрани, докато го оглеждаше. Сони бе облякъл сив всекидневен панталон, тъмносиня риза и сива вратовръзка.
— Никой от известните актьори не прилича на тебе — каза му тя и се изчерви. — Изглеждаш по-добре от тях.
Сони отметна глава назад от смях. Щом млъкна, той се поколеба и гласът му стана неспокоен.
— Знаеш ли, тази вечер Джони и Нико са ангажирани в един скъп клуб. Искам да те заведа там да хапнем, после можем да потанцуваме някъде. Ще се съгласиш ли, ако убедя баба ти да те пусне?
— Няма как да се случи — поклати глава Сандра. — Пък и нямам подходящи дрехи. Ще те изложа.
— Няма да ме изложиш — възрази разгорещено Сони, — вече помислих и за това.
— За какво си помислил?
— Че имаш нужда от хубави дрехи.
Сандра го погледна озадачено, а той се ококори изведнъж:
— Я гледай какво има там…
На улицата бе спрян светлосин открит „Корд“ с дълъг преден капак. Гумите му бяха бели отстрани.
— Кола за тузари — сви рамене Сандра.
— А ти би ли искала да имаш такава кола?
— Днес си настроен да говориш, колкото да мине времето.
— О, много съм сериозен — увери я Сони, когато доближиха блока с неговия „Пакард“ отпред. — И много искам да вечеряме в клуба, където ще пее Джони, а после да танцуваме.
Госпожа Колумбо се показа на прозореца и извика:
— Ей, защо се забави толкова?
Сони ѝ махна с ръка, даде връзката с наденичките на Сандра, бръкна през отворения прозорец на колата си и извади обемист пакет, увит с кафява хартия и вързан с бял канап.
— Какво е това? — учуди се Сандра.
— Хубава рокля, обувки и още неща за тебе.
Той ѝ поднесе пакета. Тя вдигна глава към баба си, която се почесваше по брадичката и се взираше в тях.
— Отвори го! — настоя Сони.
Сандра седна на стъпалата пред входа, сложи пакета в скута си, развърза канапа и разгърна хартията само колкото да види преливащите се под слънцето оттенъци на копринената вечерна рокля. Побърза да увие пак хартията и за пореден път се огледа уплашено към баба си.
— Сандра — разтревожено подвикна госпожа Колумбо, — качвай се веднага!
— Идваме! — отговори Сандра и прошепна на Сони: — Сантино, да не си полудял? — Върна му пакета. — Всичко това е прекалено скъпо. Баба ще припадне, ако го види.
— Не ми се вярва.
— Не ти се вярва ли?
— Хайде, да отидем горе — подкани я той.
Докато се качваха по стълбите, Сандра пак каза:
— Наистина си похарчил прекалено много пари.
— Мога да си го позволя.
— Със заплатата в гаража ли?
— Вече не съм там. Работя за моя баща. Занимавам се с продажби. Обикалям магазини и ги убеждавам, че „Генко Пура" е единствената марка зехтин, която трябва да продават.
— И как успяваш да ги убедиш? — изгледа го тя.
— Правя им предложения, които нито един разумен човек не би отказал.
— Значи печелиш достатъчно, за да си позволиш такива покупки?
— Нека влезем и ще ти докажа какъв изпечен търговец станах. Ще убедя баба ти да те пусне с мен на вечеря още днес.
Сандра се ококори смаяно и след миг-два се разсмя.
— Добре, опитай. Само че трябва да си най-умелият търговец в света.
Сони спря насред стълбището.
— Искам да те попитам нещо… Сандра, обичаш ли ме?
— Да, обичам те — отвърна тя, без да се замисли.
Той я целуна.
Отгоре заехтя гласът на госпожа Колумбо:
— Ей, колко време ви е нужно да изкачите три етажа?
— Идваме, бабо — подвикна Сандра и продължи нагоре, хванала Сони за ръката.

Джузепе Марипоза се загледа в панорамата, която се откриваше пред него от ъгловия прозорец на последния етаж. Сградата се намираше на 25-та улица в Манхатън. Виждаше кръстовището на „Бродуей“ и Пето авеню, извисяващата се „Ютия“ — прочутата странна триъгълна сграда. В този ден кратките дъждове с гръмотевици се редуваха с лъснали улици под ослепителното слънце. Пак се заоблачаваше и изглеждаше, че поредният проливен дъжд е неизбежен.
Зад него просторният апартамент с пет стаи беше почти празен. Братя Розато, братя Барзини, Франки Пентанджели и неколцина от хората им обикаляха по светлия паркет между прясно боядисаните бели стени, гласовете и скърцащите стъпки отекваха. Джузепе зърна отражението на Франки в прозореца и се извъртя към него.
— Франки! Къде са проклетите мебели?! Ако трябва да се крием тук, няма да е никак приятно. Изобщо ли не мислиш?
Франки примига насреща му, сякаш не можеше да разбере смисъла на думите. И Емилио Барзини влезе в стаята, последван от младия си помощник, на когото бяха лепнали прякора Цицко. Хлапето беше симпатяга, но с твърде пухкаво телосложение, което му навлече този прякор. Подражаваше в облеклото на Емилио, за когото вършеше една или друга работа още от дванайсетгодишен. Но костюмите, които придаваха на Емилио толкова елегантен вид, изглеждаха провиснали и смачкани върху тялото на младежа. Той обаче беше усърден и схватлив, затова Емилио го въведе в тесния кръг на своите приближени.
— Джузепе — запъна се Франки. — Ти ми заръча да намеря голям апартамент на последния етаж и да го наема. Точно това направих.
— А според тебе за какво ми е нужен този апартамент?
— Откъде да знам? Не си споменавал, че бихме могли да се крием тук. Да смятам ли, че ще започваме война?
— Казах ли, че ще започваме война?
Франки не се смути.
— Джузепе, моля те най-учтиво да не се държиш с мен като с тъп селяндур.
Преди Джузепе да отвори уста, Емилио ги доближи.
— Франки, не виждам от какво се обиждаш. — Той застана между двамата наежени мъже. — Има случаи, когато е най-добре малко хора да знаят какво става. Нали така, Джузепе?
Марипоза кимна, а Франки промърмори:
— Добре, не е нужно да знам всичко. — Той погледна Марипоза. — Ако искаш да подготвя скривалище, да има запаси от храна и напитки, да има мебели, не е никакъв проблем. Само ми кажи и моите момчета ще се погрижат веднага. Но поне ми казвай какво искаш. Не мога да чета мисли.
Джузепе се обърна първо към Емилио и помощника му, после погледна Франки. В другите стаи на апартамента беше тихо — Розато и останалите слушаха напрегнато.
— Да, кажи на момчетата си да подготвят това място като за война с друга фамилия — отсече накрая Джузепе.
— Както желаеш. Ей сега ще се погрижа!
— Искам довечера да има поне матраци на пода и достатъчно храна.
Джузепе пак застана с лице към прозореца, превърнат в огледало от здрача навън. Наблюдаваше Франки, когато той излизаше от стаята. Забеляза колко небрежно, дори надменно кимна Франки на Емилио, забеляза и как Цицко се извърна, сякаш не искаше да среща погледа на Франки. Емилио и помощникът му отидоха в коридора и оставиха Джузепе сам в стаята. Заваля и „Ютията“ заприлича на бяла стрела, устремила се към тъмносивото небе.

Госпожа Колумбо отпиваше по малко от чашата кафе без захар и гледаше Сони недоверчиво. Той пък поглъщаше с удоволствие поредния сладкиш, докато ѝ разказваше въодушевено за двете момчета от квартала — Джони Фонтейн и Нино Валенти. Хвалеше Джони като бъдещ велик певец и Нино като виртуоз на мандолината. Тя кимаше, но в очите ѝ имаше досада.
Сандра бе сплела пръсти около чаша вода на масата. Не каза и десетина думи през изминалия половин час.
— Госпожо Колумбо — Сони скръсти ръце на гърдите си, за да подчертае колко важни са следващите му думи. — Защо нямате доверие на почтен италиански младеж като мен?
— Какво?! — сепна се старицата и погледна купата със сладкиши, сякаш те бяха станали причината за въпроса.
— Аз бих искал да заведа вашата внучка на вечеря в клуба, където Джони и Нино ще изпълнят няколко песни. Но според Сандра било изключено да се съгласите. Затова повтарям най-смирено въпроса си — защо нямате доверие на един почтен италиански младеж, макар че сте близка със семейството му?
— Аха! — Госпожа Колумбо остави чашата си на чинийката толкова енергично, че разля кафе. Изглеждаше, че отдавна е искала да си поприказва тъкмо на тази тема със Сони. — Значи питаш защо ти нямам доверие? — Изпънатият ѝ показалец доближи носа му. — Защото знам всичко за мъжете, Сантино Корлеоне! Знам какво искат, особено младите. Всички сте от един дол дренки, а аз съм сама със Сандра тук, семейството ни не е до нас, за да ми помогне да опазя честта ѝ.
Сони кимна сдържано в знак, че разбира опасенията ѝ.
— Госпожо Колумбо, единственото ми желание е да заведа Сандра да чуе Джони и Нино. Те са ви съседи! Познавате ги. А клубът има добра слава.
— Но защо трябва да я водиш на вечеря някъде? Не ти ли харесват нашите гозби? Тук ще се нахраниш по-добре, отколкото в някой прекалено скъп ресторант.
— Не споря — вдигна рамене Сони. — Никой майстор-готвач не може да ви надмине.
Старицата изви глава към внучката си за пръв път, сякаш очакваше подкрепа от нея.
— Той защо иска да си пилее парите в ресторанти?
— Чуйте ме, госпожо Колумбо — лицето на Сони пребледняваше, докато той вадеше от джоба на панталона си нещо малко, което остана скрито в юмрука му. — Сега ще ви направя предложение, което никой разумен човек не би отхвърлил. — Сони вече се усмихваше лукаво. — Това е за вашата Сандра. — Разтвори ръката си пред бабата, на дланта му имаше черна кутийка. — Исках да я изненадам на вечеря, но вие още не сте дали своето одобрение.
Той подаде кутийката на госпожа Колумбо, без да поглежда Сандра, която бе притиснала длан към устата си.
— Що за глупости? — Старицата грабна кутийката и я отвори. Пред очите ѝ блесна пръстен с диамант.
— Това е годежният пръстен. — Сони най-после впи поглед в Сандра. — Ние ще се женим. — Момичето кимна омаяно, а той добави засмян: — Но вие трябва да ми позволите да я заведа на вечеря, за да я попитам съгласна ли е, както си е редно.
— Ако хитруваш, веднага отивам при баща ти! — закани се госпожа Колумбо.
— Когато се оженя за Сандринела, ще имате мъж в семейството, който да ви закриля.
Той целуна старицата по бузата, а тя го хвана за брадичката с два пръста и се взря изпитателно в очите му. Накрая обърна лицето му към Сандра и промърмори:
— Нея трябва да целуваш, а не мен. Искам да се върнете преди десет часа, за да си нямаме разправии.
На излизане от стаята се обърна към тях, но не каза нищо, а само кимна и ги остави насаме.

Еторе Барзини вървеше до Джузепе, който отиде горе да огледа покрива, и държеше чадър над главата му, както Цицко пазеше от дъжда Емилио. Другите чакаха в празния апартамент, където някой вече бе донесъл сандвичи и цяла каса „Кока-кола“. Джузепе доближи ръба и надникна към улицата долу. Мнозина бързаха да се приберат под шарените кръгове на чадърите си. Валеше слабо, но упорито, облаците се осветяваха бледо от мълнии.
Джузепе посочи горния край на аварийна стълба и каза на Емилио:
— Някой от твоите хора да разхлаби болтовете. Не искам никой да се промъкне от улицата.
— Разбира се. — Вятърът рошеше косата на Емилио и той махна назад кичурите, паднали пред очите му. — Според мен, ако тази вечер видим сметката на Клеменца и Генко, утре Вито сам ще дойде при нас с наведена глава.
Джузепе събра реверите на сакото си и се обърна с гръб към вятъра. Помълча намусено, преди да промърмори:
— Знаеш ли какво ще направя с него? Ще го убия, разбира се, но първо ще го оставя да се наприказва на воля, както е свикнал. И преди да му пръсна мозъка по стената, ще му кажа: „Ето как говоря аз.“
Обърна се към Еторе и Цицко, може би преценяваше реакцията им. Двамата млади мъже вече се усмихваха, сякащ бяха чули най-забавната история в живота си.
Емилио обаче беше сериозен.
— На Вито Корлеоне не му липсва хитрост. Неприятен ми е, колкото и на тебе, но той не само приказва. Премахнем ли Клеменца и Генко, все едно му отрязваме ръцете. Той знае това не по-зле от нас и си мисля, че ще реши да ни даде, каквото искаме от него. Знае, че не може да победи във войната с нас. Не е луд. Готов съм да се обзаложа, че ще направи всичко, за да опази и себе си, и фамилията си.
— Казваш ми да не го очистя веднага, така ли?
— Не ми се вярва да ти даде подобен шанс. — Емилио обгърна с ръка раменете на Джузепе и го поведе към вратата на покрива, защото дъждът се засилваше. — Вито не е глупав, но ние ще се погрижим да става все по-слаб, докато накрая просто ще изчезне.
— Безпокои ме Лука Брази — призна Джузепе. — Не ми харесва, че е с Корлеоне.
Цицко отвори вратата и се дръпна, за да влязат.
— И на мен — сподели Емилио, — но какво да правим? Щом трябва да го махнем от пътя си, ще го махнем.
— Томи иска да му изтръгне сърцето с голи ръце — поклати глава Джузепе и спря на добре осветената площадка на стълбището. — Ами синът на Вито? Ще имаме ли проблеми с него?
— Сони е хлапе. Но може би трябва да помислим и за него, когато на Вито му дойде времето.
— Твърде много синове навлизат в бизнеса — оплака се Джузепе, който се сети за Лаконти. Почака Цицко да заключи вратата на покрива с ключа, който Емилио му даде.
— Ти погрижи ли се да дойдат онези типове от вестниците?
— Да, ще бъдат в клуба заедно с фотографи.

_
Така те искам. Винаги е разумно да си осигуриш алиби — Джузепе понечи да тръгне надолу, но пак се обърна. — Запази маса до сцената, нали?

— Всичко е уредено. Впрочем… според мен и Франки трябваше да бъде там довечера.
— Не му вярвам чак толкова — завъртя глава Джузепе. — Не искам да научи повече от необходимото.
— Все пак е добре да знам — Франки с нас ли или не е с нас?
— Не съм сигурен. Нека видим какво ще стане.
На площадката пред апартамента чакаше Кармине Розато. Преди да слязат при него, Джузепе попита:
— Ти наистина ли разчиташ на онези от Кливлънд? На двамата Антъни?
— Бива си ги — потвърди Емилио. — Използвал съм ги и преди.
— Кой знае… Всички в Кливлънд са тъпанари и палячовци начело с Форленца.
— Когато съм им възлагал работа, винаги са я вършили добре — увери го Емилио. — Свестни хора са.
— И можем да разчитаме, че Клеменца и Генко ще бъдат в „При Анджело“? — продължаваше да се тревожи Джузепе. — Никога не бях чувал за такова място.
Емилио кимна на Кармине, който обясни:
— Не си чувал, защото е малък семеен ресторант в източните квартали. Но там работи едно момче, което е син на наш човек. Клеменца и Абандандо често го посещават. Резервациите винаги са под друго име, но Анджело ги познава с истинските им имена и казва на момчето да подготви маса „за Пит и Генко“. Хлапето се сетило кои са — Пит Клеменца и Генко Абандандо. Казало на баща си и…
— Късмет — кимна Емилио. — Този път ни провървя.
Джузепе се усмихна на мисълта, че и късметът е на тяхна страна.
— Нека онези двамата от Кливлънд имат всичко, коет им е нужно. — Той погледна Цицко. — Знаеш ли къде са отседнали? Добре. — Извади дебело снопче банкноти от джоба си и му даде двайсетачка. — Купи им свежи карамфили да си ги закичат в реверите. Предай им, че искам да изглеждат добре, когато очистят гадините в ресторанта.
— Сега ли да отида? — озадачи се младежът.
— Не, вчера! — сопна му се Джузепе, после се засмя и го побутна към стълбата. — Хайде, върви.
— Отиди с моята кола. — Емилио извади ключовете. — И се върни по-бързо.
Цицко излезе от сградата и тръгна към колата на Емилио, която беше близо до кръстовището на 24-та улица и Шесто авеню, но я подмина и продължи към черния „Десото“ на Франки. Огледа улицата и в двете посоки, преди да доближи нехайно. Наведе се към отворения прозорец.
— Влизай — подкани го Франки. — Аз наблюдавах. Чисто е.
Младежът се вмъкна в колата и веднага се смъкна колкото може по-ниско на седалката.
— Ще го направят тази вечер. Емилио повика двамата Антъни от Кливлънд.
— Антъни Бокатели и Антъни Фиренцо — кимна Франки. — Сигурен ли си, че няма други?
— Само Фио Индзана. Той ще кара колата. Всички останали ще отидат в „Клуба на щъркелите“, за да бъдат снимани как се забавляват безгрижно.
Франки извади плик от джоба на сакото си и му го подаде. Цицко бутна ръката му.
— Не искам пари. Само не ме забравяйте, ако успеете някак си да ги надхитрите. Мразя това копеле Джузепе!
— Не си само ти. — Франки прибра плика. — Няма да те забравя, но ти внимавай какво приказваш, за да не пострадаш, ако ни попилеят накрая. Най-добре си затваряй устата.
Цицко огледа предпазливо тротоарите и излезе от колата.

На сцената в дъното на дългата тясна зала Джони свеждаше глава над микрофона, влагаше цялата си душа в печалната интерпретация на „Стоя пред вълните“ и протягаше дясната си ръка към публиката, сякаш умоляваше да го слушат. Десетките посетители на клуба не му обръщаха особено внимание, насядали около масичките, които бяха събрани толкова нагъсто, че сервитьорите бяха принудени да се провират настрани между столовете. Някои от жените обаче се заслушваха, взираха се в слабоватия певец, докато техните приятели или съпрузи поглъщаха поръчаната храна или надигаха чашите. Нямаше никакво място за дансинг, но нямаше и съмнение, че клубът е популярен сред заможните. Дамите носеха вечерни рокли и бяха щедро окичени с бисерни огърлици и диамантени обици. Мъжете приличаха на банкери и политици с костюмите си по поръчка.
— Пее прекрасно, нали? — промълви Сандра. Тя бе облякла купената от Сони дълга виолетова рокля, която се обтягаше съблазнително по ханша и бедрата ѝ.
— Само ти си прекрасна тук тази вечер — каза ѝ Сони и с удоволствие видя, че тя пак се изчерви. Отпи от чашата с уиски и погледът му се плъзна към гърдите ѝ, скрити напълно от високото деколте, но и очертани чудесно под коприната.
— Къде зяпаш? — укори го престорено Сандра и този път той се изчерви, преди да прихне.
— Изненада ме — призна Сони. — Винаги се държиш толкова срамежливо.
— Не е лошо жената да изненадва понякога мъжа, нали? — усмихна се тя.
Сони опря глава на ръката си и я огледа възхитен.
— Момичето в магазина, което ми помогна да избера роклята, наистина си разбира от работата.
Сандра протегна ръка и докосна пръстите му.
— Толкова съм щастлива, Сантино!
Той се смути мъничко и изви глава към сцената.
— Джони си е малко смахнат, от мен да знаеш. Моят баща му намери добра работа в кораборемонтния завод само че той си е наумил да стане певец. Но пък какъв глас има… — Сандра кимна и Сони вметна: — Майка му обаче е голям чешит.
— В какъв смисъл? — Сандра отпи глътка вино.
— А, нищо страшно, просто е особнячка. Джони май се е метнал на нея. Баща му е началник на противопожарен екип. Близък приятел на нашето семейство.
Сандра пак се заслуша в края на песента.
— Двамата изглеждат добри момчета.
— И още как! — потвърди Сони. — Разкажи ми за Сицилия, нали си израснала там.
— Много от моите роднини са загинали при земетресението…
— Съжалявам, не знаех.
— О, случило се е преди да се родя. Оцелелите напуснали Месина и заминали за Америка. След години започнали да се връщат. Вярно е, че съм от Сицилия, но израснах с разкази за великата Америка.
— А защо са се върнали в Месина?
— Не знам. Сицилия е толкова красива… Много ми липсват планините и морският бряг, особено в Липари, където отивахме.
— Не съм те чувал да говориш италиански — сети се Сони. — Дори с баба си не го говориш.
— И моите родители, и роднините ми непрекъснато си подхвърляха по някой израз на английски, макар че уж си говореха на италиански. Избраха ми и училище, където да науча английски. Сега го говоря по-добре, отколкото италиански… Я виж кой идва!
Джони бе слязъл от сцената и се промъкваше между масите към тях. Сони се изправи да го посрещне. Прегърнаха се, тупаха се по гърбовете.
— Представям ти моята бъдеща съпруга.
Джони се отдръпна и го изгледа, сякаш очакваше край на виц.
__ Сериозно? — Опули се към лявата ръка на Сандра, която му показваше гордо пръстена. Той стисна още веднъж ръката на Сони. — Поздравявам те, Сантино. — Протегна ръка и на Сандра, която я хвана неловко, без да става. Джони се наведе и целуна ръката ѝ. — Сандринела, с тебе вече сме роднини. Бащата на Сони е мой кръстник. Надявам се да ме смяташ за свой брат. Разбира се, ще пея на вашата сватба. — Той смуши с показалец ребрата на Сони. — И дори няма да ви взема много пари.
— Къде е Нино? — сети се Сони.
— Пак се е сврял някъде да ми се сърди.
— Какво си направил?
— Нищо, кълна се! Все намира за какво да се ядоса. — Джони сви рамене и сниши глас. — Трябва да се връщам на сцената. Да знаете, тук е пълно с кретени. Някаква зурла отпред пет пъти поиска да му изпея „Инка Динки Ду“. Случайно да ви приличам на Джими Дюрант?
Преди да се отдалечи, Сандра му каза:
— Джони, пееш прекрасно.
Той замига простодушно от похвалата и смънка:
— Благодаря ти.
Отиде на сцената, където Нино вече го чакаше, и застана пред микрофона.
— Дами и господа, бих искал да посветя следващата песен на моя скъп приятел Сантино Корлеоне и на прелестната млада дама с виолетовата рокля до него. Очевидно е, че недодялано момче като него не заслужава такава красавица, но по неразбираеми за простосмъртните причини тя се е съгласила да стане негова съпруга. — Хората запляскаха с ръце учтиво, а Нино за малко не изтърва мандолината от изненада. — Това е нова песен и предполагам, че заглавието ще ви подскаже как се чувства моят приятел в момента. — Той прошепна нещо на Нино и каза: — Дами и господа, „Светът е на дланта ми“ от Харолд Арлън.

Сервитьорът току-що бе сложил на масата голямо блюдо с капак. Клеменца и Генко си говореха безгрижно, на червената покривка между двамата стърчеше дебела ниска бутилка кианти. Генко опираше лакти от двете страни на чинията си, събрал длани пред лицето си. Понякога кимаше към Клеменца, който не млъкваше. Улисани в разговора си, те не поглеждаха блюдото. Помещението беше тясно, само с шест маси. Клеменца седеше с гръб към двойната врата на пружини, през чиито тесни прозорци се виждаше застаналият пред печката Анджело, а единственият сервитьор шеташе около фаянсов плот. Още две маси бяха заети — до тях седяха по двама мъже. Чуваха се само приглушените разговори и тракането на съдове в кухнята.
За да влязат, двамата Антъни трябваше да слязат по три стъпала от тротоара и да отворят тежката врата. Името на ресторанта бе изписано на месингова табела под миниа-тюрно кръгло прозорче. Нищо друго не показваше, че това е заведение, а не приземен етаж. Нямаше прозорци към улицата. Антъни Фиренцо се озърна към черния „Крайслер“. Зад волана седеше Фио Индзана, чиято брада тепърва започваше да се сгъстява. Наглед нямаше и шестнадесет години. Фиренцо не беше доволен, че му пратиха за шофьор този недорасляк. И двамата Антъни отдавна бяха прехвърлили четиридесетте. Израснаха в един и същи квартал на Кливлънд, заедно се забъркаха в неприятности още на млади години и оттогава бяха известни като „двамата Антъни“.
Бокатели вдигна рамене.
— Не се вижда почти нищо. Готов ли си?
Фиренцо също надникна през мътното стъкло. Успя да различи само неясните очертания на няколко маси.
— Не е пълно. Веднага ще разпознаем нашите хора.
— Няма да сбъркаш, нали? — намръщи се Бокатели.
— Е, минаха няколко години, откакто съм виждал Пит, но не можеш да го сбъркаш с друг.
Носеха черни шлифери върху костюмите с жилетки и златни игли на вратовръзките. Имаха и бели карамфили и бутониерите. Фиренца придържаше рязана двуцевка под шлифера си. Бокатели беше леко въоръжен в сравнение с него — имаше в джоба си внушителен „Колт“ 45-ти калибър.
— Пит е симпатяга, пада си по шегите — подхвърли Фиренцо.
— Ще изпратим хубав венец за погребението. На опечалените ще им хареса — ухили се Бокатели.
Той отвори вратата. Клеменца веднага позна Фиренцо, който се престори на учуден.
— Здрасти, Пит.
Двамата доближиха масата и той вече отмяташе встрани пеша на шлифера си, но вратата към кухнята се отвори и излезе същинско чудовище с уродливо лице. Мъжът трябваше да наведе глава, за да не я удари в рамката. Спря невъзмутимо до Клеменца. Фиренцо щеше да извади пушката, а ръката на Бокатели беше в джоба, но и двамата онемяха за миг при вида на това страшилище.
Лука и двамата Антъни се гледаха над главите на Генко и Клеменца, но два изстрела на улицата прекъснаха нямата сценка. Бокатели завъртя леко глава, сякаш искаше да се огледа, но забрави намерението си. Извади припряно пистолета, Фиренцо започна да вдига пушката. Огромният невъоръжен мъж зад масата на набелязаните жертви ги бе объркал и те не разбраха веднага какво става, а вече беше късно. Мъжете от другите маси ги простреляха с десетина куршума.
Клеменца пийна глътка вино. От кухнята излязоха двама от хората му. Единият носеше чували, другият — кофа с вода и парцал. След минута изнесоха труповете на двамата Антъни през кухнята, Лука Брази също излезе оттам, без да каже и дума. Ричи Гато и Еди Велтри — двама от стрелците, дойдоха при Клеменца.
— Сложете ги в колата при шофьора и ги откарайте при реката — заповяда той.
Ричи погледна през вратата, сякаш искаше да се увери, че никой не го чува.
— На този Брази не му мига окото. Нямаше пистолет! Изтъпани им се ей така.
Генко поклати глава.
— Как се вцепениха, когато го видяха.
Клеменца не споделяше злорадото им настроение. Махна с ръка на Ричи и Еди да тръгват и извика към кухнята:
— Франки, защо още се мотаеш там? — Франки се показа и Клеменца го покани приветливо: — Седни и виж това!
Свали капака от блюдото, на което имаше разцепена на две агнешка главичка.
— И брат ми в Катания ги обича — засмя се Франки. — Особено мозъка.
— И аз обожавам агнешко мозъче! — потри ръце Клеменца. — Вкусно е. Анджело, донеси още една чиния!
— Трябва да обсъдим доста неща — напомни Франки.
Генко взе чаша от съседната маса и му наля вино.
— Да не говорим сега — вдигна ръка Клеменца. — Ще го обсъдим по-късно с Вито. Сега ще си хапнем.

— Ако присвия очи, струва ми се, че летим…
Сандра гледаше настрани към горните етажи на сградите, край които профучаваха. Повечето прозорци бяха осветени и за секунда се мяркаха неясни фигури на хора Сони бе избрал да мине по виадукта, за да стигне по-напряко до Бронкс и авеню „Артър“.
— Преди да построят виадукта, са я наричали „Улицата на смъртта“ — спомни си той. — Коли се блъскали във влаковете едва ли не всеки ден.
— Не ми се мисли за катастрофи — промълви Сандра. — Тази вечер е като сън.
Когато завиха по отклонението надолу, тя се премести на седалката и опря глава на рамото му.
— Обичам те, Сантино. Толкова съм щастлива.
Сони намали скоростта и я прегърна с дясната ръка. Сандра се притисна в него и той спря до тротоара. Целуваше я, ръцете му се плъзгаха по тялото ѝ за пръв път. Сандра не се дърпаше, а зарови пръсти в косата му. Но Сони изведнъж се облегна на седалката и включи двигателя.
— Какво има? — посърна Сандра. — Нещо лошо ли направих?
Тя събра ръце в скута си, гледаше право напред.
— Не е заради тебе. Толкова си хубава! Искам всичко да е както трябва. Когато се оженим, ще имаме истински меден месец. Можем да отидем при водопада Ниагара.
Той помълча и се разкикоти.
— На какво се смееш?
— На себе си. Може да съм се побъркал малко.
Сандра пак се долепи до него.
— Каза ли на семейството си?
— Още не. — Сони я целуна набързо. — Исках първо да чуя, че си съгласна.
— Но ти знаеше, че ще се съглася. Луда съм по тебе.
— Какво е това?! — начумери се Сони, след като видя, че черният „Есекс“ е паркиран пред нейния блок.
— Какво видя? — стресна се и тя.
— Това е колата на моя баща.
Сони натисна спирачките и стъпи на тротоара едновременно с Клеменца и Тесио. Седящият отпред Ричи Гато му кимна, до него беше Ал Хатс, скръстил ръце на гърдите си.
— Какво има? — наежи се Сони.
— Успокой се. — Месестите пръсти на Клеменца стиснаха ръката му.
— Всичко е наред, Сони — каза му и Тесио.
— Щом е наред, вие какво търсите тук?
— Ти сигурно си Сандра — погледна Клеменца към момичето и протегна ръка.
Тя се огледа към Сони и когато той кимна, стисна ръката на пълния мъж.
— Ще ти отнемем Сони засега — обясни Клеменца. — Ще си поговорите пак утре.
— Що за глупости! — избухна Сони и прекрачи към него.
Тесио го възпря и се обърна към Сандра.
— Няма нищо страшно, мила — увери я с присъщия си мрачен глас.
— Сантино — уплашено смънка Сандра.
Сони се отдръпна от Тесио.
— Ще я изпратя. — Прегърна Сандра за талията и я поведе нагоре по стъпалата пред входа. — Тези хора са близки приятели на семейството ми. Щом са тук, значи има някакъв проблем. Ще ти обясня, щом науча какво става.
— Сигурен ли си, че не е нещо лошо?
Сандра се озърташе към Клеменца и Тесио, които стояха до колата като пазачи.
— Сигурен съм, разбира се.
Целуна я по устните, затвори вратата зад нея и изтича по стъпалата към тротоара. Когато се настани отзад между Клеменца и Тесио, той ги огледа поред.
— Какво става?
Ричи включи двигателя, а Ал Хатс протегна ръка към Сони.
— Дай му ключовете от твоята кола — нареди Тесио. — Ти идваш с нас.
Сони пак настръхна, но се подчини и даде ключовете на Ал, който излезе и каза:
— Ще се видим в офиса.
— Тази вечер Марипоза опита да се отърве от мен и Генко — спокойно обясни Клеменца.
— А Генко къде е?
— Жив и здрав е.
Клеменца стисна рамото му. Ричи зави към авеню „Хюз“, Ал караше след него колата на Сони.
— Марипоза повика двама катили от Кливлънд — продължи Клеменца. — Научихме навреме. Сега са в реката и проверяват могат ли да се върнат в Кливлънд с подводно плуване.
— И на главите ни се стовари война — промърмори Тесио.
— Сега ли ще очистим онзи боклук? — разпали се Сони.
— Идваш с нас в офиса, където ще се срещнем с баща ти — каза му Тесио. — Ако си разумен, ще си мълчиш, ще слушаш и ще изпълняваш заповедите.
— Най-добре е да го надупчим — не мирясваше Сони. — И край на проблемите.
Клеменца въздъхна.
— Най-добре е ти да се вслушаш в съвета на Тесио и да не си отваряш устата.
— Да му го начукам на Марипоза! — ядоса се Сони. — А аз току-що предложих на Сандра да се оженим.
Всички млъкнаха. Тесио и Клеменца впиха погледи в него, дори Ричи се обърна.
— Баща ти знае ли? — попита Клеменца след малко.
— Още не.
— И казваш първо на нас?! — кресна Клеменца и го зашлеви по тила. — Празноглавец! Такова нещо се споделя първо с бащата. Ама че работа! — Той прегърна Сони. — Честито. Дано пораснеш най-после.
Щом Клеменца го пусна, Тесио също го прегърна.
— Вече си на осемнайсет, нали? И аз бях на толкова, когато се ожених за моята Лучия. Най-умната постъпка в живота ми.
— Какъв ден! — завъртя глава Клеменца. — Любов и война.
— Поздравления и от мен — ухили се Ричи. — Тя е красавица.
— Господи, война — унило проточи Сони, сякаш чак сега проумя какво е чул.
На улица „Хестър“ двама от хората на Тесио стояха пред алеята. Още два тъмни силуета се виждаха до задния вход на склада. Когато ги доближи, Сони позна близнаците Ромеро. Видя автомати под разкопчаните им шлифери.
— Ей, как сте? — Спря да се здрависа с тях. Ричи Гато чакаше зад него. — Май ще падне малко пукотевица най-после.
— При нас не личи по нищо — каза му Вини.
— Тишина и спокойствие — подкрепи го Анджело и намести шапката си, в която бе затъкнато малко червено-бяло перце.
Сони я смъкна от главата му и погледна ухилен към черния каскет на Вини.
— Значи са ви накарали да носите различни шапки, за да ви различават.
— Мъка — оплака се Анджело. — С това чудо на главата приличам на скапан ирландец.
— Момчета, имаме работа — напомни им Ричи. — Сега може да е тишина и спокойствие, но не се знае как ще бъде след пет минути. Не се заплесвайте.
Когато Сони отвори вратата на канцеларията, Франки Пентанджели казваше нещо, но млъкна. Всички погледнаха към Сони и Ричи Гато. Вито седеше зад бюрото си, Тесио и Генко бяха сложили столовете си до бюрото, Клеменца се подпираше на шкафа, Лука Брази стоеше до стената и пак зяпаше в празното пространство. Франки се бе настанил на сгъваем стол между Тесио и Генко.
Вито кимна на Сони и Ричи да влязат.
— Познаваш сина ми Сантино, нали? — попита той Франки.
— Отдавна — усмихна се Франки. — Колко е пораснал!
Вито сви рамене, сякаш се съмняваше дали е така.
— Продължавай, моля те.
Ричи и Сони си взеха сгъваеми столове. Ричи си намери място до Клеменца, Сони седна до баща си.
Франки се позагледа в него, като че ли не разбираше защо момчето си позволява да е толкова близо до дона на фамилията.
— Моля те, продължавай — подкани го пак Вито.
— Както вече казах, Марипоза беснее. Искал хората му да намерят труповете, за да се изпикае върху тях.
— Колко жалко, че няма да има този късмет — обади се Клеменца.
— Той обаче има приятели — подчерта Франки. — Успях да науча, че се е обърнал за помощ към Ал Капоне и той ще му изпрати двама от убийците си, за да ликвидират тебе, Вито. Още не знам имената им, но всички онези в Чикаго са животни.
— Възможно ли е Марипоза да подозира, че ти си ни предупредил? — попита Вито.
— Още не знае нищо друго, освен че двамата Антъни са мъртви, а Генко и Пит не са.
— Но дали те подозира?
— Никога не е имал голямо доверие в мен. — Франки въртеше незапалена пура между пръстите си. — Знае, че навремето фамилиите ни имаха общ бизнес.
Вито се вторачи последователно в Генко и Тесио, сякаш чакаше отговор на отдавна зададен въпрос. Поумува и каза на Франки:
— Не искам да се връщаш при Марипоза. Прекалено опасно е. За ненормален човек като Джузепе е достатъчно и най-малкото подозрение, за да те убие.
— Вито — умоляващо започна Генко, — имаме нужда от вътрешен човек в организацията му.
— Имам свой човек — успокои го Франки, — който е близо до Марипоза. Мрази Джузепе не по-малко от мен… Дон Корлеоне, омръзна ми да се подчинявам на онзи клоун. Искам да бъда част от твоята фамилия.
— Докато Франки е при тях — настоя Генко, — можем да докопаме по-лесно Марипоза, ако се наложи.
— Не. — Вито завъртя глава непреклонно. — Франки Пентанджели е наш човек. Не можем да искаме от него да рискува живота си и занапред.
— Благодаря ти, дон Корлеоне — кимна Франки и се обърна към Генко: — Не се залъгвай с това „ако се наложи“. Вече сме във война и тя няма да свърши, докато Джузепе Марипоза е жив.
Гласът на Лука Брази стресна всички освен Вито, който се вторачи в него и изглеждаше, че едва ли не е очаквал той да отвори уста.
— Дон Корлеоне — заговори Лука още по-мудно, — мога ли да… предложа нещо? Позволи на мен… да убия Джузепе. Само поискай… и ти обещавам, че… Джузепе ще умре… съвсем скоро.
Всички в стаята гледаха Лука, но чакаха отговора на Вито.
— Лука, ти вече си прекалено ценен за мен. Не се съмнявам, че или ще убиеш Джузепе, или ще умреш, докато се опитваш. Може би ще дойде време, когато няма да имам друг избор, освен да те помоля за тази услуга. Но засега можеш да ми помогнеш по-добре, като се погрижиш за двамата убийци, които Капоне е изпратил да ме премахнат.
— Ще направя това… с радост… дон Корлеоне.
Лука пак се облегна на стената и погледът му помътня както обикновено.
— Франки, твоят човек ще ни улесни ли за хората на Капоне? — попита Вито.
— Да — кимна Франки, — но ако стане прекалено напечено, трябва да го измъкнем навреме. Той е добро момче. Вито. Не искам да го сполети беда.
— Разбира се. В подходящия момент го привлечи към нашата фамилия. Отсега имаш одобрението ми.
— Добре. Щом той научи нещо, ще намери начин да ме извести. — Франки напипа кибрит в джоба на сакото си и най-после запали пурата.
— Това, което се случи тази вечер в ресторанта на Анджело — каза Генко, — няма да изглежда добре в очите на останалите фамилии. Джузепе ни нападна твърде скоро след срещата в „Свети Франсис“ и показа, че обещанията му не струват пукната пара.
— А ние го прецакахме — грубо добави Тесио, — с което стана още по-смешен.
— Колкото и да е малка моята фамилия — вметна Франки, — другите ще знаят, че и аз съм се присъединил към вас.
— Всичко това е добре — намръщи се Генко, — но ние победихме само в първия сблъсък. Марипоза си остава много по-силен от нас.
— Все пак не сме лишени от предимства — напомни Вито. И той бе извадил пура от чекмеджето, но само я погледна и я остави на бюрото. — Джузепе е глупак…
— Но неговите капореджиме не са — възрази Клеменца.
— Така е. Само че накрая Джузепе взема решенията. — Вито търкулна разсеяно пурата по бюрото. — Освен това не подозира, че хората на Тесио са част от нашата организация. По-силни сме, отколкото си представя. А и не знае на колко полицаи, съдии и политици плащаме. — Вито потропа с пръсти по бюрото, за да подчертае значението на следващите си думи. — Най-важно е, че останалите фамилии се отнасят с уважение към нас, а Джузепе не може да се похвали със същото. Другите знаят, че биха могли да се споразумеят с нас, защото не се отмятаме от дадената дума. Запомнете какво ви казвам — ако в тази война покажем, че сме достатъчно силни, останалите фамилии ще минат на паша страна.
— Съгласен съм с Вито — заяви Генко. — Според мен можем да победим.
Вито мълчеше, може би чакаше дали Клеменца или Тесио ще възразят. Никой от двамата не отвори уста. Всички се съгласиха мълчаливо, че войната с Джузепе Марипоза е неизбежна и не бива да отстъпват.
— Лука ще бъде мой телохранител — каза Вито. — Когато е зает с друга работа, Сантино ще го замества. Генко, хора на Клеменца ще се заемат с твоята охрана. Франки, искам твоята фамилия да удари болезнено по доходите на Джузепе от хазарта. Искам и да го изтласкаме напълно от синдикатите. Желателно е да загуби някои от приближените си… но не братя Розато или братя Барзини. След като победим, те ще ни бъдат необходими.
— Познавам комарджийските свърталища на Марипоза, знам и как са организирани — кимна Франки. — Ще се справя с тях. Но за синдикатите ще имам нужда от помощ.
— Аз ще ти обясня всичко — обеща Тесио.
— Тесио — погледна го Вито, — от тебе искам да намериш слаби места във фамилията Таталия. Джузепе не може да направи и една крачка, без да озлоби някого. Опитай да научиш и как е настроен Кармине Розато. В „Свети Франсис“ ръкостискането му беше твърде дружеско за човек, предан на Джузепе. Така… Нека всички мислим как тази война да остане в миналото колкото може по-скоро, за да се върнем към нормалния бизнес и нормалния живот на нашите фамилии.
Генко завъртя стола си, за да вижда всички.
— Първо трябва да се отървем от боклуците на Капоне. После… — Той потърка носа си, преценяваше отново положението. — Франки е прав, трябва да се отървем и от Марипоза. — Сви рамене примирено, за да покаже, че колкото и да е неприятен проблемът, не могат да го пренебрегнат. — Успеем ли да свършим това по-скоро, може би другите фамилии наистина ще минат на наша страна.
— Няма да се зарадват, че Марипоза е потърсил помощ от Капоне — напомни Клеменца. — Да насъска неаполитанец срещу сицилианец! Казвам ви, това няма да им хареса.
— Лука — продължи Генко, — ти се заемаш с хората на Капоне. Франки, ти ще му кажеш всичко, което знаеш за тях. — Той се облегна на стола и изопна рамене. — Нека да повторя — макар че имаме срещу себе си по-голяма фамилия, според мен шансовете ни са добри. Но няма да си търсим белята, докато не видим накъде клонят везните. Вече пратих няколко от нашите момчета да подготвят стаи на Лонг Айлънд. Нито къщите, нито стената са довършени, обаче и всички ние, и най-важните ни хора ще живеем засега в имението.
Ричи Гато знаеше кога не бива да говори, но не се стърпя:
— Веднага ли се местим? Жена ми искаше да… — Стисна устни и не продължи.
— Ричи — усмихна му се Клеменца, — жена ти иска преди всичко да не остане вдовица. Другото не е толкова важно.
Вито отиде при Ричи.
— Доверявам се напълно на Генко Абандандо. Кой ще се справи по-добре по време на война от един сицилиански консилиере? — Той потупа Ричи по рамото. — Има кой да се грижи за твоето семейство. Аз ти го обещавам.
— Благодаря, дон Корлеоне.
Ричи погледна към Клеменца, който му каза:
— Иди да събереш момчетата.
На излизане Клеменца прегърна Вито, както преди него направиха Тесио и Франки.
Генко почака да затворят вратата.
— Вито, какво ще правим с гражданското шествие?
— А, да — Вито се чукна с пръст по челото. — Съветникът Фишър…
— И кметът ще участва. Всяка важна особа в града ще бъде там.
— На такова събитие, където ще бъде дори нашият дебел неаполитански кмет заедно с конгресмени, полицаи, съдии, журналисти… Не — завъртя глава той. — Марипоза няма да посмее. Не би рискувал всички фамилии от страната да се обединят срещу него. Ченгетата ще разпердушинят всяко място, от което печели пари, дори купените от него съдии няма да му помогнат. Не е чак толкова тъп. Ще заведа и съпругата си, и децата си. Няма да отменяме нашето участие в шествието.
— Съгласен съм. Но за всеки случай наши хора ще стоят на тротоарите по маршрута.
Генко също прегърна Вито и излезе.
— Татко — престраши се накрая Сони, след като бе мълчал през цялото време, — трябва да говоря с тебе… Исках да ти съобщя, че помолих Сандра да стане моя съпруга.
Вито се вторачи безмълвно в него.
— Е, сега ще трябва да се грижиш за съпруга, а не след дълго и за деца. Може би животът със Сандра ще те научи да изслушваш. А може би децата ти ще те научат на търпение.
— Кой знае? — засмя се Сони. — Всичко е възможно.
— Ела тук.
Вито протегна ръце и прегърна сина си.
— Мога да се науча, татко — зарече се Сони, щом се дръпна. — Ще се уча от тебе. И ще имам свое семейство.
Вито го хвана за рамото.
— Тъкмо от такава война ми се искаше да те опазя. — Той придърпа Сони и го целуна по челото. — Не успях. Поне ще имам и добра новина, с която да смекча страховете на майка ти, когато ѝ кажа в какво се забъркахме.
— Нужно ли е мама да знае? — усъмни се Сони, докато носеше на Вито палтото, шапката и шала му.
Баща му посрещна с въздишка нелепия въпрос.
— Ще бъдем на Лонг Айлънд с останалите, затова сега ще ме откараш вкъщи да вземем, каквото ни е необходимо.




21


— Малкия Кармине ли? — каза Бени Амато. — Познавам го от памтивека.
Говореше на Джоуи Даниело, който беше от хората на Франк Нити. Наближаваше девет сутринта и тъкмо бяха пристигнали с влака от Чикаго. Вървяха по перона след още десетина души към огромната чакалня на Централната гара.
— Значи ще го познаеш и сега? — упорстваше Джоуи.
Задаваше все същия въпрос. Той беше толкова кльощав мъж, че приличаше на торба кости. Двамата с Бени се бяха постарали да изглеждат като работници със старите си якета и плетените шапки.
— Няма защо да питаш. Не ти ли казах поне пет пъти, че го познавам, откакто минаваше прав под масата?
И Бени беше слаб, но жилав, мускулите му се увиваха като стоманени въжета около костите за разлика от Джоуи, който сякаш би се разпаднал, ако някой го удари достатъчно силно.
— Не са ли ти казвали, че е вредно за здравето вечно да очакваш неприятности? — попита добродушно Бени.
— За двамата Антъни се оказа вредно, че не са ги очаквали.
— Ти пък… Говорим си за хора от шибания Кливлънд. Всички там са аматьори.
Широки коси лъчи светлина проникваха през грамадните прозорци в приличащата на катедрала чакалня. Прекосяваха я във всички посоки хора, които отиваха да си купят билети или да погледнат разписанието, или излизаха, но гарата изглеждаше почти празна. По средата две пълни жени миеха пода там, където бе повърнало малко момиче. Майката държеше детето на ръце недалеч от тях. Сладникава миризма на мента от почистващия препарат лъхна Джоуи и Бени, докато вървяха към изхода на 42-ра улица.
— Ще ни посрещне пред изхода, нали? — пак попита Джоуи. — Той е от хората на Марипоза, доколкото разбрах. Да си призная, хич не ми хареса, че този Джузепе ни вика чак от Чикаго да му оправяме бъркотията. Всички сицилианци са селяндури, от мен да знаеш.
— Каза ли го на Нити?
— Кое? Че са селяндури ли?
— Не. Че не ти харесва да пътуваш от Чикаго до Ню Йорк, за да оправяш местните бъркотии.
— Я стига…
— Не виждам защо се дразниш толкова. Дадоха ни лесна задача. Чух, че онзи Корлеоне само приказва, за друго не го бива.
— И двамата Антъни сигурно са чули същото — изсумтя Джоуи и се почеса настървено по шията, сякаш се опитваше да убие досадна буболечка.
До изхода Кармине Ловато хвърли цигарата си на тротоара и я смачка с тока на обувката.
— Тук съм! — извика на Бени. — Ей, насам!
Бени щеше да си погледне часовника, обаче се скова от гласа на Кармине. Впи поглед в едрия мъж със синия костюм, но бързо забрави недоумението си. Застана пред него и поклати глава.
— Това бил малкият Кармине. — Пусна куфара си на тротоара и го прегърна. — Майко Божия! Едва те познах! Ти си натежал с десетина килограма.
— По-скоро с двайсетина, откакто се видяхме за последен път. Тогава още не бях започнал да се бръсна.
— Така си е. Минаха десетина години. — Бени надникна над рамото му към стоящия зад него непознат. — Кой е този?
— Мой човек. Джо-Джо Диджорджо. Не сте ли се срещали?
— Не — завъртя глава Джо-Джо. — Той протегна ръка на Бени.
Джоуи Даниело стоеше настрана, опираше крак на куфара и не вадеше дясната си ръка от джоба. С другата си търкаше челото, сякаш го тормозеше главоболие. Бени се обърна и го повика с жест.
— Този е Джоуи — прошепна на Кармине. — Като го гледаш, можеш в плюнка да го удавиш, ама внимавай да не го ядосаш. Изгорят ли му бушоните, става лошо! — Джоуи спря до тях с ръка в джоба и Бени му каза: — Това е Кармине, за когото ти говорих, а този е Джо-Джо Диджорджо.
Джоуи кимна на двамата.
— Мили спомени ли ще си разменяте или ще се занимаваме с работата?
— С работата, то се знае — увери го Джо-Джо и погледна Кармине. — Ще вземеш ли куфарите им?
Кармине го послуша, а Джо-Джо стъпи на улицата и размаха лявата си ръка, все едно повика такси. Дясната му ръка висеше отпуснато до джоба на сакото.
— Готово — подхвърли той, когато черен „Буик“ спря до бордюра.
— Къде отиваме? — попита Даниело.
— Марипоза иска да говори с вас — обясни Джо-Джо и им отвори задната врата. Джоуи и Бени седнаха на празната задна седалка. — Кармине, сложи куфарите им в багажника.
Кармине отиде зад колата, а Лука Брази се напъха при двамата от Чикаго с револвер 38-ми калибър, чиято цев опря в корема на Бени. Вини Вакарели се обърна от предната седалка и насочи пистолет към лицето на Джоуи. Джо-Джо взе пистолета от джоба на Джоуи и револвера, скрит под крачола на панталона му. Лука измъкна „Колт 45“ изпод якето на Бени и го подхвърли на предната седалка при оръжията на Джоуи. След няколко секунди Джо-Джо седеше до Вини и колата потегли.
Джоуи каза на Бени:
— Къде остана твоето приятелче Кармине? Май се изгуби, без да иска.
Бени се потеше обилно и попита Лука с пресекващ глас може ли да извади кърпа от якето си. Лука кимна.
Джоуи се хилеше, сякаш му беше много весело.
— Колко платихте на добрия Кармине да ни насади така? Просто ми е любопитно.
— Не сме му давали пари — отрече Джо-Джо и сложи шапката си върху оръжията. — Убедихме го, че за здравето мy е най-добре да прави това, което му кажем.
— Брей! — Погледът на Джоуи не се отделяше от Лука, но той каза на Бени: — Чу ли? Твоят човек не ни е продал. Голяма утеха, няма що.
Лицето на Бени беше побеляло, дишаше тежко.
— По-спокойно — каза му Лука. — Няма да ви… убием.
Джоуи се засмя враждебно.
— Кармине вече отива при Марипоза — вметна Вини, който го наблюдаваше в огледалцето и добави ехидно: — Може би всичките му хора ще се втурнат да ви спасяват.
Джоуи посочи Лука с пръст.
— Знаеш ли на кого приличаш? На онзи изрод, когото Борис Карлов играе във „Франкенщайн“. Гледал ли си го? Особено с това чело… като на маймуна. — Лука мълчеше, но той продължи: — Какво ти е на лицето? Баба ми изглеждаше така, след като мозъчен удар я повали на легло.
Джо-Джо извади пистолета си.
— Шефе, да го гръмна ли още сега?
— Прибери пистолета — заповяда Лука.
— Не иска да цапаш колата — ухили се Джоуи. — Сигурно сте избрали хубаво местенце, където да ни затриете.
— Отпусни се — посъветва го Лука. — Казах вече, че няма да ви убием.
Джоуи пак се засмя зло и тръсна глава, сякаш лъжата на Лука го отвращаваше. Джо-Джо погледна красноречиво Лука — „Този е луд“.
— Щом няма да ни убивате — унило попита Бени, — защо правите това?
Джо-Джо погледна отново Лука, преди да каже:
— Днес е ден на съобщенията. Малкият Кармине носи съобщение за Марипоза, вие ще носите съобщение за организацията в Чикаго.
— Да бе — подсмихна се Джоуи, — ами казвайте съобщението и ни оставете ей там на ъгъла. Ще си хванем такси. — Никой не му отговори и той повтори: — Да бе, съобщение…
От кръстовището на „Хюстън“ и „Мърсър“ Вини зави по проход с отъпкана пръст между складове и цехове Слънчевата светлина проникваше само на няколко крачки навътре и падаше върху мръсна тухлена ограда. Наоколо не се мяркаше никой.
Лука издърпа Бени от колата, а Вини ги поведе към заключена врата. Извади ключ, поизмъчи се малко с бравата накрая бутна вратата с рамо. Влязоха в опразнено помещение, вероятно някогашен завод. Имаше толкова прах, че Бени си закри носа с шапката, но Вини го бутна към правоъгълен отвор в пода.
— Оттук — посочи му тънка метална стълба, изчезваща в мрака.
Джо-Джо слезе пръв и щом стъпи долу, щракна запалката си. През няколко крачки в коридора имаше празни рамки на врати, през които се влизаше в широки празни стаи с пръстен под и тухлени стени. Стените бяха просмукани с влага.
— Направо идеално — отбеляза Джоуи. — Като в скапани катакомби.
— Тук — посочи Вини една от стаите.
— И защо тази да е по-добра от другите? — заяде се Джоуи.
— Заради това — сопна се Джо-Джо, запали свещ със запалката и показа навито въже и черни чували.
— Ей, Борис, нали нямаше да ни убивате?
Лука само кимна на Вини и Джо-Джо. Те се заеха да вържат ръцете и краката на двамата от Чикаго с парчета въже, които Лука режеше с мачете. Той бе извадил тежкия нож изпод шлифера си.
— Мачете? — В гласа на Джоуи за пръв път прозвуча бяс. — Вие да не сте някакви диваци?
Лука повдигна Бени, закачи стегналото китките му въже на почерняла кука и го остави да виси. Краката му не стигаха с няколко сантиметра пода. Лука направи същото и с Джоуи, но на отсрещната стена. Взе подпряното на стената мачете и Бени изхълца:
— Защо на мен такъв гнусен късмет?!
— Бени — изсъска му Джоуи, — колко души си убил?
— Неколцина.
— Тогава си затвори шибаната уста. Ей, Борис! — подвикна той и Лука го погледна. — „Живо е! Живо е!“ — наподоби Джоуи гласа на Борис Карлов от филма и се разкикоти неудържимо.
— За бога, Джоуи — въздъхна Вини, — много си сбъркан в главата.
Лука закопча шлифера си и вдигна яката. Даде знак на Вини и Джо-Джо да се дръпнат в коридора, после замахва с такава мощ, че тежкото острие отсече и двата крака на Бени над глезените. Кръв оплиска стаята. Лука отстъпи заднешком да види как се е справил, но писъците на Бени го подразниха, той извади кърпа и запуши устата на жертвата си.
— И сега какво? — попита невъзмутимо Джоуи, щом започнаха да се чуват само приглушени стонове. — Наистина ли няма да ни убиеш? Само ще ни осакатиш? Това ли ти е съобщението?
— Не. Ще убия… Бени. Не го харесвам.
Лука се завъртя на пети и отсече ръцете на Бени в китките. Тялото се строполи и Лука го настъпи.
— Май ти ще… трябва да занесеш сам… съобщението в Чикаго.
Лука се наведе и прободе Бени през гърба право в сърцето. Когато извади ножа, имаше кръв навсякъде, целият му шлифер беше опръскан. По лицето на Джоуи също се стичаха червени капки. Лука избута с крак трупа в ъгъла и извади от джоба си снежнобял лист хартия, който веднага се нацапа с кръв.
Даде листа на Джо-Джо:
— Прочети това на Джоуи. — Вторачи се безизразно в него и му обясни: — Това е съобщението… от дон Корлеоне за… твоите шефове в Чикаго и… за Капоне в… Алкатрас.
Джо-Джо доближи листа до свещта.
— „Драги господин Капоне, вече знаете как постъпвам с враговете си. Не разбирам защо един неаполитанец би се намесил в раздорите между двама сицилианци. Ако желаете да бъдете мой приятел, ще смятам, че ви дължа услуга.“ — Джо-Джо се вгледа съвсем отблизо в думи. покрити с кърваво петно. — „Човек като вас би трябвало да знае колко по-изгодно е да има приятел, който вместо да иска помощ, сам решава проблемите си и е винаги готов да окаже подкрепа при бъдещи затруднения. Ако не искате моето приятелство, така да бъде. Но в този случай трябва да ви предупредя, че влажният климат в Ню Йорк е крайно нездравословен за неаполитанци, и да ви посъветвам никога да не идвате в нашия град.“
Той върна листа на Лука, който го сгъна грижливо и го пъхна в джоба на якето на Джоуи.
— Това ли е? Искаш да занеса съобщението?
— Мога ли да… разчитам на тебе?
— Нямай грижи. Ще го занеса.
— Добре. — Лука направи две крачки към коридора. — Впрочем… — Върна се при Джоуи. — Не съм сигурен, че… мога да разчитам на тебе.
— Можеш, можеш — припряно го увери Джоуи. — Защо да не занеса съобщението от твоя шеф?
Лука като че ли се замисли.
— Онова чудовище във… филма, за който… дърдореше… Гледах го. — Той сви устни в презрителна гримаса. — Доста мижаво… чудовище, ако… питаш мен.
— Това пък какво общо има със съобщението? — сащиса се Джоуи.
Лука му обърна гръб, пак направи крачка към коридора, завъртя се и го обезглави с три бързи удара. Главата му се търкулна към стената сред нови пръски кръв.
Лука погледна Джо-Джо:
— Оставете ги да им… изтече кръвта и тогава… се отървете от тях. — Извади съобщението на Вито Корлеоне от джоба на Даниело и го даде на Вини. — Сложи го в куфар с… ръцете на другия. Изпратете куфара на Франк Нити в Чикаго.
Лука захвърли големия нож на почервенялата пръст и потъна в мрака на коридора.




22


Един от подчинените на Тони Розато се бе навел над мивката в кухнята и търкаше ризата си. Ниският плещест младок едва ли имаше двайсет и пет години. Ръбовете на смачкания му панталон вече не личаха, косата му стърчеше на всички страни.
Джузепе се бе събудил преди повече от час. Стоеше на прага и гледаше как пяната се разплисква по линолеума под мивката. Никой друг в апартамента не се бе размърдал. Минаваше десет часът, но всички работещи за него идиоти още спяха… освен този слабоумен.
Джузепе погледна първата страница на „Ню Йорк таймс“. Взе вестника преди малко, когато завари двама от хората на Емилио да дремят на столове пред вратата на апартамента. Пак се вторачи в наглеца, който бе решил да пере в кухнята.

— Какво правиш,
cmynudo?!
 — изръмжа му Джузепе.

Онзи се стресна и разплиска още сапунена вода по пода.
— Добро утро, дон Марипоза. Разлях малко вино на ризата си и сега се опитвам да я изчистя.
— Нямаш акъл за пет пари. Ако те заваря още веднъж да переш там, където всички се храним, ще ти забия куршум в задника, ясно?
— Разбрах — гузно кимна хлапакът и извади запушалката па мивката. — Няма да се повтори.
— Аз отивам на покрива. Кажи на Емилио да дойде при мен и да доведе Цицко.
— Ей сега.
— После почисти тук, сложи на котлона вода за кафе и събуди всички. Ще запомниш ли или е прекалено сложно за тебе?
— Запомних!
Джузепе го опари отново с поглед и отиде в голямата спалня, където чаршафите и завивките бяха изритани на топка. Повечето нощи се мяташе и въртеше неспокойно насън. Освен това стенеше толкова силно, че се чуваше през стените.
През отворената вратата на банята зърна огледалото, което още беше замъглено от горещата вода. Надигнеше ли се от леглото, Джузепе заставаше под душа. Не приличаше на онзи загубеняк баща си, за щастие отдавна покойник. И той, и майка му бяха негодни за нищо пияници, воняха непоносимо през повечето време. А Джузепе от млад се къпеше и бръснеше сутрин, после се обличаше спретнато и чак тогава започваше с работата. Дори когато се чудеше как да свърже двата края, носеше приличен костюм. Това беше една от причините да се издигне толкова, а нищожествата наоколо да работят за него.
Огледа широкото легло, нощните шкафчета, тоалетната масичка с огледало — всичко от махагон и съвсем ново. Вече харесваше този апартамент и бе намислил да го задържи за някое от момичетата си, щом приключи с Корлеоне. Сакото и кобурът му висяха на закачалка. Той облече сакото, но остави кобура. Отвори гардероба и избра малък „Деринджър“ от няколкото оръжия, наредени вътре. Пусна го в джоба на сакото, излезе от апартамента и пътьом цапардоса по главите дремещите пред вратата пазачи, без да им каже нищо. Тръгна нагоре към покрива.
Денят беше разкошен, пролетното утро подсказваше, че лятото наближава. Джузепе обичаше да излиза на чист въздух. Отиде до края на покрива и огледа града и улиците, гъмжащите от коли и пешеходци.
Спомни си за годините, когато още си пробиваше път нагоре и работеше за Бил Дуайър в Чикаго. Тогава се запозна с Капоне. Поискаше ли Бил нещо, Джузепе правеше и невъзможното да изпълни задачата. Цял живот упорстваше и не се отказваше. Така изкачваше стъпалата. Затова сега даваше заповеди, а други се подчиняваха.
Вратата се отвори и Джузепе неохотно застана с гръб към слънцето. Тази сутрин Емилио бе избрал по-обикновени дрехи — тъмен всекидневен панталон и бледожълта широка риза. Под разкопчаната яка проблясваше златна верижка. Джузепе се намръщи.
— Искал си да говориш с мен?
— Знаеш ли какво заварих днес, когато се събудих? Двама от хората ти бяха заспали на площадката отпред. Всички други още се излежаваха освен един от кретените на Томи, който си переше ризата в кухненската мивка.
Джузепе разпери ръце, сякаш подканяше Емилио да му обясни какви са тези глупости.
— Момчетата не са свикнали с новото положение — каза Емилио. — Пиха и играха покер до късно.
— Това щеше много да ни помогне, ако Клеменца бе пратил някои от хората си. Те сигурно щяха да се смилят над тъпанарите, защото са пили до ранни зори, и нямаше да им пръснат черепите.
Емилио вдигна ръце в помирителен жест.
— Няма да се повтори. Давам ти дума.
— Дано да е така. — Джузепе седна на каменния корниз и кимна на Емилио да се настани до него. — Сега искам да чуя пак сигурни ли сме, че Франки Пентанджели се обърна срещу нас?
— Ами да. — Емилио извади цигара от пакета, който държеше. — Кармине Розато е бил там и каза, че са нахълтали Фаусто, Дебелия Дари и още трима, които не познава. Направо изтърбушили онази дупка. И отнесли поне десет хиляди.
— А в синдикалния офис?
Джузепе протегна ръка за цигара.
— И там трябва да са били хора на Франки. Вече сме във война, Джузепе. Франки мина на страната на Корлеоне.
— Ние не успяхме да ги ударим зле, така ли?
— Преместили са или са затворили лихварските каси и повечето комарджийски свърталища. Губят пари от това. Всички важни хора от тяхната фамилия са в онези къщи на Лонг Айлънд. Там е същинска крепост. Човек ще си рискува кожата, дори ако опита да надникне по-отблизо. А за промъкване вътре не може и да се мисли. За да ги очистим там, трябва да направим обсада, все едно е средновековен замък.
— Замък… — изсумтя недоволно Джузепе и върна запалката на Емилио. — Тъй, вече знаем, че Франки ги е предупредил за двамата Антъни. — Той се вторачи мрачно в Емилио. — Сега разбра ли защо никога не съм му имал доверие? Аз му бях неприятен. Все се усмихваше, все казваше каквото трябва, но… личеше си, че не ме понася. Съжалявам, че не го застрелях навреме. — Джузепе смачка сърдито фаса в корниза и го хвърли към улицата. — А ти, Емилио, го защитаваше. Все ме караше да почакам, да не се отърва от него. Щял съм да се убедя, че е свестен.
— Как можех да знам? — промърмори Емилио.
Джузепе опря пръст в слепоочието си.
— Трябва да имаш усет за тези неща. И аз не знаех, но подозирах. Жалко, че не се доверих на усета си и не го гръмнах.
Вратата се отвори отново, Еторе Барзини излезе на покрива, следван от Цицко. Преди двамата да доближат, Джузепе натърти:
— Емилио, постарай се онази история с ирландците да завърши добре за нас. Схващаш ли какво ти говоря?
— Да, разбира се.
И Джузепе, и Емилио се надигнаха от корниза.
— Тъкмо си говорихме за онзи долен предател Франки Пентанджели — каза Джузепе.
— Какъв мръсник се оказа! — възкликна Еторе. — Още не мога да повярвам.
— Объркан съм, да си призная — изрече Джузепе, впил поглед в Цицко. — Не сме казвали на Франки за двамата Антъни. Той не знаеше и за хората на Капоне. Как е научил, а? Как е могъл да предупреди онези гадини в „При Анджело“? Все някой му е подшушнал какво става. Ти сещаш ли се кой може да е бил?
— Дон Марипоза — закръгленото лице на младежа, винаги озарено от усмивка, този път се изопна неприветливо, — аз ли съм подшушнал на Франки?! Не съм от хората му. Нямам работа с него. Моля ви, дон Марипоза, нямам нищо общо с това.
— Джузепе — намеси се Еторе, — аз гарантирам за Цицко. За какво му е да ни издаде на Франки? Какво би спечелил?
— Млъкни! — троснато отвърна Джузепе и погледна Емилио. — И ти ли гарантираш за него?
— Защо не? — изненада се Емилио. — Той е около мен от малък. Няма да ме предаде. Не е той виновникът.
— Да, ти си му като баща. Разбира се, че няма да предаде тебе. — Джузепе поклати глава и тръгна към вратата. — Знаете ли как изглеждам сега в очите на другите фамилии? Какво ще си помисли моят приятел Ал Капоне? Какво ли говорят за мен хората му в Чикаго?
Цицко избърза напред и отвори вратата. Джузепе подхвърли:
— Ти май не ме харесваш.
— Напротив, дон Марипоза.
— Чуваш ли го? — обърна се Джузепе към Емилио. — Само повтаря „дон Марипоза“. Твоето момче изведнъж взе да говори много почтително.
Четиримата спряха на горната площадка на стълбището. Джузепе пак поклати глава, сякаш участваше в спор, който останалите не можеха да чуят.
— Слушай — каза на Цицко, — не мога да съм сигурен дали си ни издал на Франки или на Корлеоне. Но освен моите капо ти си единственият, който знаеше подробностите, така че…
— Не е вярно, дон Марипоза! — стъписа се младежът. — Всички знаехме.
— Аз нямам тайни от хората си. — Емилио пристъпи начумерен към Джузепе. — Иначе как да разчитам на тях?
Джузепе впи поглед в очите му, преди да се изпречи пред Цицко.
— Аз обаче не мога да разчитам на тебе. Твърде нагъл си за годините си, а и има защо да те подозирам…
Със стряскащо ловко движение Джузепе извади малкия пистолет от сакото си, притисна цевта в гърдите на младежа и го простреля в сърцето. Отдръпна се пъргаво и се вторачи в тялото, което се свлече на пода.
Еторе се извърна, но Емилио не помръдна. Само гледаше Джузепе, който му се сопна:
— Повече не си позволявай да оспорваш мнението ми, ясно? Ако не те бях послушал, Франки отдавна щеше да гние в земята и всичко това нямаше да ни се стовари на главите. Щяхме да приключим набързо, вместо да затъваме в тази шибана война!
Емилио не го слушаше. Зяпаше вцепенен струйката кръв, която изтичаше от неподвижното тяло.
— Той беше добро момче — промълви накрая.
— А сега е мъртво момче — отсече Джузепе и тръгна надолу по стъпалата. — Разкарайте тази мърша и пратете някого при ирландците да им напомни, че не бива да изтърват нито дума.
Когато стъпките заглъхнаха и Еторе беше сигурен, че Джузепе няма да го чуе, каза на брат си:
— И все пак този гад може да е прав. Нищо чудно Цицко да ни е издал на Франки. Мразеше Джузепе.
— Не знаем и едва ли ще научим — тръсна глава Емилио и също тръгна надолу. — Нека двама от нашите закарат трупа в онова погребално бюро в Грийнпойнт. Искам поне да го изпратим достойно.
— Джузепе няма ли да…
— Майната му на Джузепе! Направи, каквото ти казах!



23

Корк спусна наполовина зелените щори, защото слънцето светеше право в прозорците на пекарната. Ейлин бе донесла току-що нова тава с кифлички и вътре ухаеше на канела. Напливът на клиенти в ранното утро отмина и Ейлин се качи горе да поиграе с Кейтлин. Остави брат си да подреди наново витрината със сладкиши и да почисти. На Корк не му тежеше работата, дори започна да му допада, макар че никога нямаше да хареса бялата престилка и шапката, които Ейлин го караше да носи. Приятно му беше и да си приказва с купувачите, повечето от тях жени. С удоволствие разменяше по някоя житейска история с омъжените и флиртуваше с неомъжените. А сестра му не на шега се кълнеше, че оборотът скочил до небето, откакто той застанал зад тезгяха.
Тъкмо нагласи щорите и звънчето на вратата го предупреди за нов клиент. Влезе госпожа О’Рурк с кафява хартиена кесия в ръце. Слабата възрастна жена носеше черна рокля, сбръчканото ѝ лице беше още по-навъсено.
— Добър ден, госпожо О’Рурк — посрещна я Корк с искрено съчувствие.
— Добър да е и за тебе, Боби Коркоран.
С нея в пекарната се разнесе миризма на бира и цигари. Тя опипа оредяващата си коса, сякаш не можеше да не се погрижи за външността си в присъствието на мъж.
— Чух, че вече помагаш на сестра си — каза му тя.
— Така е.
Корк се опита да ѝ поднесе съболезнованията си, но щом спомена Кели, тя го прекъсна:
— Не съм имала дъщеря. Моя дъщеря нямаше да легне с онзи гнусен кръвопиец Лука Брази!
— Разбирам как се чувствате, госпожо О’Рурк.
— Тъй ли? — Тя притисна кесията към гърдите си. — От Шон научих, че си се изпокарал с онова твое приятелче Сони Корлеоне. Вярно ли е?
— Вярно е. — Корк се постара да скрие колко му е неприятна миризмата ѝ и се усмихна криво. — Какво мога да направя за вас тази сутрин?
— Онзи Сони ще си получи заслуженото. И той, и Лука Брази, и другите сицилиански окаяници. — Тя се засмя злобно. — Готви им се хубавичка ирландска изненада.
— За какво говорите, госпожо О’Рурк? Не ви разбирам.
— О, ще разбереш. — Тя тръгна към вратата, но се спря и добави: — Какво чудно шествие ще бъде.
Корк си спомни, че видя някакво заглавие за шествие в сутрешния вестник. Намери броя на „Ню Йорк америкън“ в задната стая и го прелисти. На трета страница имаше кратък материал за шествие на отговорните граждани в ранния следобед по „Бродуей“. Корк не обръщаше внимание на политиката и не допускаше, че Сони и семейството му биха имали нещо общо с тази глупост. Захвърли вестника на масичката и се върна да подрежда витрината. Но все си мислеше как госпожа О’Рурк подхвърли: „Сони ще си получи заслуженото“. Броени минути по-късно обърна табелата на вратата на „Затворено“, заключи и се качи по стълбата.
Завари Ейлин изтегната на дивана, държеше кискащата се Кейтлин на изпънатите си нагоре ръце. Детето се преструваше, че лети.
— И кой е сега в магазина? — изгледа го сестра му.
— Вуйчо Боби, виж! — изписка Кейтлин. — Аз съм птица!
Корк метна момиченцето на рамото си и се завъртя шеметно на място, после я пусна да стъпи на пода.
— Миличка, отиди да се позабавляваш с играчките си за малко. Трябва да говоря с майка ти.
Кейтлин се обърна към Ейлин, която ѝ посочи вратата. Нацупи се и изтича към стаята си.
— Поне заключи ли? — попита Ейлин и се надигна.
— Да, табелата показва „Затворено“.
Той седна до нея на дивана и ѝ разказа за госпожа О’Рурк.
— Сигурно пак е била пияна и е бръщолевила безсмислици — сви рамене Ейлин. — Кога трябва да започне шествието?
— След около час.
— Ама че щуротия! Намери Сони и му обясни какво си чул. Сигурно не означава нищо и за него, но за всеки случай.
— И после ще се чувствам като идиот.
— Бездруго и двамата сте идиоти — отбеляза Ейлин и го целуна по челото. — Хайде, намери Сони и говори с него. Време е да забравите тази ваша разпра.
— Ами Кейтлин? Ще се оправиш ли сама в пекарната?
— Ти откога стана толкова незаменим? — Сестра му се изправи. — Само недей да се бавиш много. Хайде, тръгвай!

Вито даде чиста кърпа на Фредо. Стояха на Шесто авеню между 32-ра и 33-а улица и заедно с още стотици хора чакаха началото на шествието. Фредо бе станал от леглото с кашлица, но настоя да дойде. Денят беше ту мрачен, ту слънчев, но сега ги покриваше сянка и Фредо трепереше. Вито държеше Кони за ръка. До тях Сантино и Том се закачаха с Майкъл, който беше развълнуван и кипеше от енергия. Замахваше престорено към Сони и буташе с рамо Том. На отсрещната страна на улицата съветникът Фишър беше заедно с още десетина градски величия, сред тях и началникът на полицията в парадна униформа. Вито и семейството му минаха покрай съветника преди малко, но той дори не им кимна.
— Болен си — каза Вито на Фредо. — Трепериш.
— Не, само малко съм настинал. Нищо ми няма, татко. Вито показа с жест, че няма да спорят, и извика Ал Хатс, който оглеждаше тълпата заедно с Ричи Гато и близнаците Ромеро. На другия тротоар Лука Брази и неговите момчета се бяха смесили със зяпачите. Ал дойде с провиснала от устните му цигара и накривена шапка. Вито взе цигарата, стъпка я с обувката си и му оправи шапката.
— Закарай Фредо вкъщи. Има висока температура.
Ал нагласи смутено вратовръзката си и каза на Фредо:
— Хайде, момко, ще се отбием някъде да ти купя млечен шейк.
— Добре се сети — кимна Кармела. — Може да му олекне малко.
Фредо подвикна на братята си:
— Аз ще си ходя, болен съм.
Другите момчета забравиха играта и дойдоха при него и родителите си. Сред хората наоколо имаше много италианци, но също и поляци, и ирландци, и дори група евреи хасиди със странните си черни дрехи и широкополи шапки.
— Жалко — каза Майкъл. — Искаш ли да взема за тебе автограф от кмета, ако случайно се завъртя около него?
— За какво ми е автограф от дебелака? — ухили се презрително Фредо и го бутна.
— Стига щуротии! — скара им се Сони и хвана навреме Майкъл за яката, за да не се излагат.
Вито ги погледна и въздъхна, после кимна на Хатс, който хвана Фредо за ръката и го отведе.
— Извинявай, татко — смънка Майкъл и добави по-бодро: — Дали наистина ще мога да получа автограф от кмета?
Вито посочи Кони.
— Виж, сестра ти се държи като същинско ангелче.
— Татко, съжалявам, че се сбутахме с Фредо.
Вито изгледа строго Майкъл, но го потупа по рамото.
— Ако толкова искаш, ще се погрижа да имаш автограф от кмета.
— Наистина ли?
— Майкъл, татко може да ти осигури автограф от когото си поискаш — кимна Том.
— А най-добре е да поискаш автограф от татко — предложи Сони и шеговито плесна Майкъл по челото.
— Сони, защо си такъв грубиян? — възмути се майка им.
Някъде наблизо се чу дрезгавото изръмжаване на тромбон, после и други музиканти започнаха да настройват инструментите си.
— Скоро ще започне — каза Вито.
След малко се появи церемониалмайстор, който се зае да подреди отделните групи от хора на улицата. На тротоара Лука Брази стърчеше неподвижно като сграда, вперил цоглед във Вито, който му кимна и изведе семейството си по средата на улицата.

Корк спря колата пред блока на Сони и видя, че Ал Хатс върви с Фредо към сградата. Дебелия Боби и Джони Ласала слязоха припряно по стъпалата пред входа, пъхнали песните си ръце в джобовете на саката. Корк се премести на седалката и подаде глава през прозореца.
— Корк! — викна Фредо и изтича към него.
— Здрасти, Фредо. — Корк кимна на Хатс. Двамата часови се върнаха на площадката пред вратата. — Търся Сони. Не е в квартирата си и реших да видя дали не е у вас.
— Не, той ще участва в шествието си. И аз бях там, но съм болен и трябваше да се прибера.
— Жалко. Значи Сони е там?
— Всички са там. Освен мен…
— Значи ще участва в шествието? — пак попита Корк.
— Ти да не си оглушал? — изгледа го Ал Хатс.
— Всички големи клечки са там — осведоми го Фредо. — Дори кметът.
— Сериозно? — Корк се почеса по челото. — И откъде ще мине шествието?
Хатс дръпна Фредо по-назад.
— Защо задаваш толкова въпроси?
— Защото търся Сони.
— Потърси го друг път. Днес е зает.
— Те бяха при „Гимбълс“ — охотно обясни Фредо. Хатс го изгледа кръвнишки и момчето се ядоса. — Какво пък толкова, той е най-добрият приятел на Сони!
— Хлапе, внимавай да не настинеш повече. Стой на топло — заръча му Корк, пак кимна на Хатс и се премести обратно зад волана.
В Манхатън полицаите бяха сложили жълти заграждения около площад „Хералд“, макар че по улиците нямаше тълпи. Всъщност минувачите и зяпачите едва ли бяха много повече от всеки друг ден. Корк заобиколи и спря колата в сянката на „Емпайър стейт билдинг“. Преди да излезе, извади от жабката револвер „Смит&Уесън“ и го сложи в джоба на якето си. Слезе в метрото. Неведнъж бе пазарувал в „Гимбълс“ с Ейлин и Кейтлин. Знаеше как да стигне дотам, без да излиза на улиците, и не след дълго вече беше в огромния подземен етаж, където винаги имаше разпродажби. От магазина излезе на улицата и продължи към Шесто авеню и „Бродуей“.
Мажоретки в бели униформи въртяха ловко жезлите си под жизнерадостната мелодия на духовия оркестър. И тук желаещите да гледат шествието не бяха прекалено много, имаше достатъчно свободно място по тротоарите. Той се промъкна до бордюра навреме, за да види как кметът Лагуардия маха на тълпата от богато украсен пъплещ камион. Ченгетата около него приличаха на генерали в пищните си униформи. Около камиона вървяха още полицаи.
Корк тръгна в обратната посока, взираше се в хората на улицата, за да открие Сони. Под разкъсаните облаци мозайката от светлина и сенки сякаш се движеше заедно с шествието. В един миг Корк зърна Лука Брази на отсрещния тротоар, а в следващия му се изпречи засменият Анджело Ромеро.
— Корк, ти какво правиш тук?
Ромеро раздруса весело протегнатата ръка. Корк грабна шапката от главата му и бутна с нокът червено-бялото перце.
— В старата родина имам чичо, който носи тъкмо такива шапки.
Анджело си взе шапката и повтори:
— Какво правиш тук?
— Отбих се да разгледам какво ново има в „Гимбълс“. А ти какво правиш тук? Лука защо е дошъл?
— Корлеоне участват в шествието. Внимаваме да няма неприятни изненади.
— Че къде са Корлеоне? — учуди се Корк. — Не ги виждам.
— Две пресечки по-назад. Искаш ли да дойдеш с нас?
— Не мога — отказа Корк. — Забеляза още двама от хората на Лука — Тони Коли и Поли Атарди. Тони накуцваше, откакто Уили О'Рурк го рани в крака. — Цялата банда на Лука ли е наоколо?
— Ами да. Заедно с мен и брат ми и Ричи Гато.
— А къде е Нико? Шествието да не е забранено за гърци?
— Ти не знаеш ли какво прави Нико? — изненада се Анджело. — Корлеоне му намериха работа на пристанището.
— А-а, да… Забравих, че във фамилията може да има само италианци.
— Е, не са такива — Анджело се запъна. — Добре де, така си е… донякъде. Том Хейгън не е италианец.
— И аз открай време се чудя за него.
— Няма значение — махна с ръка Анджело. — Ела да те заведа при Сони. Ще ти се зарадва. Знаеш, че и на него не му хареса какво реши баща му.
— Не мога, имам поръчки от Ейлин. Вече работя за нея и не бива да се правя на глух, когато иска нещо. — Корк пак изви глава към Лука Брази. — Господи, той е станал още по-грозен.
— Вярно. И не мирише много приятно напоследък.
Корк огледа още веднъж улицата. Хората се бяха наредили да зяпат шествието, Лука и хората му наблюдаваха тълпата.
— Добре, предай на Сони, че ще го потърся скоро — каза на Анджело.
— Ще му предам. Да знаеш, че и на Вини му домъчня за тебе.
Анджело му протегна ръка, Корк я стисна и се запъти обратно към „Гимбълс“. Някой бе хвърлил на тротоара брой на „Дейли нюз“, Корк се намръщи и взе вестника. Видя кошче за боклук на ъгъла на 32-ра улица и тръгна натам, но спря като закован. Пит Мъри седеше зад волана на черен „Крайслер“, до него беше Рик Донъли, а Били Донъли се облягаше на задната седалка. Вместо да хвърли вестника, Корк го разгърна пред лицето си.
Прикри се във входа на магазин за играчки. Неволно си спомни отново заканата на старата госпожа О'Рурк: „Готви им се хубавичка ирландска изненада.“ Тримата излязоха от колата. Носеха широки шлифери и всеки бе пъхнал дясната си ръка под връхната дреха.
Корк се промъкна към 32-ра улица, хукна лудешки, свърна в първата пресечка и затича колкото сили имаше. Зави обратно към „Бродуей“ на следващата улица. Скоро зърна Сони и семейството му насред булеварда. Вито Корлеоне носеше Кони и вървеше между Кармела и Майкъл, зад него Том и Сони си говореха и не обръщаха внимание на нищо наоколо.
Лука Брази стоеше на тротоара и срещна погледа на Корк, но изведнъж се обърна — Шон О’Рурк прескочи жълто заграждение и изкрещя името му. Държеше огромен пистолет в изпънатата си дясна ръка, лицето му се кривеше в грозна маска. С първите оглушителни изстрели зяпачите се пръснаха на всички страни. Жените грабваха децата си и бягаха с писъци. Хората на Лука приклекнаха и извадиха оръжията си.
Шон спря внезапно на няколко крачки от Лука, хвана пистолета с две ръце и се прицели. Куршумът удари Лука в гърдите малко над сърцето, огромното му туловище отлетя назад и се стовари като отсечено дърво. Главата му разцепи напречната дъска на заграждение, после се блъсна в ръба на бордюра. Тялото му потръпна веднъж и се отпусна.
Шон едва ли имаше и частица от секундата, за да се наслади на гледката, преди хората на Лука да го надупчат. Той се свлече заедно с жертвата си, улучен в лицето, врата и корема. На Корк му се стори, че отвсякъде засвириха куршуми, мнозина наоколо падаха. Хора крещяха и бягаха слепешком, някои пълзяха и търсеха първото по-прикри-то кътче, където да се наврат. Корк успя да се напъха в най-близкия магазин и миг по-късно широката витрина се пръсна на парчета.
Вито Корлеоне закриваше с тялото си своята съпруга, която притискаше до себе си Кони и Майкъл. Вито викаше, може би на Сони, който опираше коляно в гърба на Том Хейгън, за да не се надигне, и стреляше по някого. Корк надникна — от вход на жилищна сграда, в чиято врата вече нямаше здраво стъкло, изскочи Кор Гибсън с два пистолета, които подскачаха в ръцете му с всеки изстрел. Тони Коли успя да стреля два пъти по него и падна по лице, неговият пистолет изтрака на тротоара.
И Ричи Гато се появи на улицата с пистолет във всяка ръка. Подхвърли единия на Вито. Корк гледаше втрещен как братя Донъли и Пит Мъри тичат по улицата един до друг с автомати, които бълваха куршуми. Ричи се строполи пред Вито, който се прицели внимателно, натисна спусъка и автоматът отхвръкна от внезапно отмалелите ръце на Пит Мъри. Вито опря коляно в асфалта пред жена си и продължи да стреля.
Всичко се случи за секунди, а после към тази невероятна сцена се събра същинска армия от полицаи. От пресечките с вой на сирени се появиха бяло-зелените им коли. Братя Донъли продължаваха да стрелят, Кор Гибсън също. Джо-Джо, Поли и Вини от бандата на Лука отвръщаха на огъня. Легнали на улицата, братя Ромеро се опитваха да улучат братя Донъли, които се бяха прикрили във входове. Полицаите викаха зад колите си на всички да хвърлят оръжията и да се предадат.
А Лука Брази се размърда, седна и разтърка тила си, сякаш се будеше с главоболие от дълбок сън.
Корк се мъчеше да си внуши, че престрелката не може да продължи — пристигаха още полицейски коли и препречваха всяка възможност за бягство. Доколкото можеше да види, Сони и семейството му бяха невредими. И тогава Стиви Дуайър се измъкна от един вход зад Сони и Вито. Стоеше между тях и Корк. Вниманието на всички бе приковано в братя Донъли и Кор Гибсън, а озъбеният Стиви вървеше към Вито с насочен пистолет. Корк изхвърча от магазина. По-добре щеше да бъде ако бе извикал на Сони да се обърне към Стиви, но само изкрещя името му. Сони се сепна и го видя, в същия миг Стиви се прицели във Вито.
Корк успя да извади револвера си и да натисне спусъка преди Стиви. Куршумът не улучи Стиви, заби се в рамото на Вито и го събори. Затова изстреляният от Стиви куршум мина над главата на Вито. Когато видя какво се случи Корк изтърва револвера и залитна назад, сякаш и той беше ранен. Оживелият като по чудо Лука Брази гръмна Стиви в главата.
Корк се свря в магазина, а двамата Донъли, Кор Гибсън, ченгетата, хората на Корлеоне продължаваха да стрелят. Дори насред този кървав хаос Корк си помисли, че би могъл да обясни всичко на Сони. Тогава видя с ужас как главата на Вини Ромеро сякаш избухна. Анджело се опули втрещен към мъртвия си брат. Лука Брази пък бе вдигнал Вито на ръце и го носеше припряно към по-безопасно място.
Всички като че ли осъзнаха в един и същи миг, че братя Донъли и Гибсън вече не стрелят — на местата, където се бяха прикрили, нямаше никой. Джо-Джо, Вини и Поли нахълтаха в тези сгради, за да ги догонят. На улицата Ричи Гато, Тони Коли и Вини Ромеро лежаха мъртви заедно с Пит Мъри, Стиви Дуайър и Шон О’Рурк. Корк виждаше още неподвижни тела — хора, които бяха дошли, за да гледат шествието. Едва сега осъзна, че е в магазин, пълен с женски дрехи. Десетина души се бяха присвили вътре. Същинска вълна от полицаи заля улицата, те арестуваха всички наред. Сони, вече с белезници на ръцете, се взираше в Корк. Гледаше го и Анджело, приклещен между две едри ченгета.
Корк влезе припряно в задната половина на магазина, намери изход към алея между сградите и постоя до кофите за боклук. Чудеше се какво да прави. Накрая тръгна по задни улички към колата си.




24


Вито гледаше от прозореца на кабинета си последните репортери — двама пълни мъже с евтини костюми, закачили журналистическите си карти на предните джобове на саката. Те се качиха в стария си „Буик“ и потеглиха бавно по авеню „Хюз“. Долу останаха трима детективи, които си бъбреха с Хъбел и Мицнър — видни адвокати, чиито услуги Вито ползваше. Часове наред домът му гъмжеше от полицаи и адвокати, а на улицата скупчените пред входа журналисти от радиостанции и вестници крещяха въпроси към всеки влизащ или излизащ от сградата.
Най-сетне остана сам. Стоеше до прозореца, ранената му ръка беше окачена на превръзка през шията. Навсякъде в апартамента чакаха негови хора. Клеменца свари спагети и направи кюфтета за всички, а Кармела беше неотлъчно при децата да ги утешава и успокоява. Без да забелязва, Вито често прокарваше пръсти през косата си и гледаше ту улицата, ту отражението си в тъмното стъкло. Мислите му се щураха към шествието, полицейското управление, болницата, към проснатите му деца под куршумите, към стрелящия до него Сантино. Отново и отново си спомняше мига, когато видя мъртвото дете, чиято кръв се стичаше от тротоара върху асфалта.
Чувстваше се безпомощен.
Щеше да помогне на семейството на това момче, но знаеше, че това не означава нищо. Би имало някакъв смисъл, ако намереше начин да върне назад този отвратителен ден, за да не се случи това, което вече се бе случило. Разбираше, че няма друг избор, освен да не мисли за детето… но отново виждаше малкото тяло на тротоара.
Спомняше си как залитна умиращият Ричи Гато, спомняше си униженията, които изтърпя от полицаите — сложиха му белезници и го откараха в управлението вместо в болница. Казаха му, че го е прострелял Боби Коркоран, приятел на Сантино, но самият той не видя младежа. Затова пък се нагледа на израженията на ченгетата. Нямаше да забрави погнусата в очите им, сякаш за тях беше противен дивак. Вито каза на един от тях: „Аз участвах в шествието със семейството си“.
И след миг почервеня от гняв, защото се опитваше да се оправдае пред недостоен глупак. Изтърпя безмълвно болката в рамото, докато не се появи Мицнър. Откараха го в болница, където извадиха заседналия куршум и го превързаха. Пред блока пък трябваше да понася напиращите нагли репортери и чак тогава намери убежище в тишината на кабинета си.

— 
Инфамита
— прошепна Вито и думата сякаш заехтя в кабинета. — Позор…

Чак тогава осъзна колко силно бие сърцето му, как кръвта нахлува в лицето му. Затвори очи и се постара да не мисли за нищо, докато си върне привичната невъзмутимост Не го каза, не го и помисли, но знаеше — щеше да направи всичко, което се налагаше да стори. Щеше да направи всичко по силите си. И щеше да се уповава на надеждата, че Бог разбира какво хората са принудени да вършат понякога в света, създаден от Него.
Преди Клеменца да потропа два пъти на вратата, Вито се бе овладял. Включи лампата на бюрото и седна на стола, а след Клеменца влязоха Сони, Тесио, Генко. Един поглед му стигна да прецени колко потресени са Генко и Тесио. Но след стрелбата, в която загинаха дете и трима от техните хора, Клеменца изглеждаше така, сякаш идваше след неделна вечеря с приятели. У Сони бушуваше смесица от мрачна сериозност и ярост, трудна за разгадаване.
— Всички ли се махнаха? — попита Вито.
— Глутница хиени от първия до последния — промърмори Клеменца. Опитваше се да изчегърта с нокът петно от вратовръзката си, накрая се отказа, развърза възела и я свали. — Дано горят в ада.
— Това е най-гръмката сензация след отвличането на детето на Линдберг — промълви Генко.
Вито стана, стисна рамото на Генко и отиде да седне на ниския перваз.
— Колко са жертвите освен нашите хора и ирландците?
— Трима убити освен момчето — отговори му Сони. — Ранените са поне десетина. Така пише в извънредния брой на „Мирър". Сложили са снимка на момчето на първа страница.

_
Преди малко Лагуардия пак дърдореше по радиото как да измете бандитите от града — добави Клеменца.

Вито се вгледа в Генко.

_
Ще намерим начин да направим за семейството на загиналото момче всичко, което може да се постигне с пари и връзки. Същото се отнася за семействата на другите жертви.

— Добре — кимна Генко. — Научих, че са започнали да откриват банкови сметки, за да набират помощи за пострадалите. Можем да дадем щедър принос и да си останем анонимни.
— А за останалото — подхвана Вито, но някой потропа нерешително на вратата.
— Да, какво има? — подвикна Сони.
Джими Манчини влезе, смутен и объркан, което не подхождаше на внушителната му фигура.
— Емилио Барзини — смотолеви той накрая.
— Какво ще ни кажеш за него? — сърдито попита Клеменца.
— Тук е. Пред входната врата.
— Барзини?! — начумери се и Тесио.
Сони прошепна към баща си:
— Трябва да го пречукаме още сега!
— Дошъл е сам — обясни Джими. — Претърсих го старателно. Няма оръжие. Стои пред вратата с шапка в ръка. Само каза: „Предай на дон Корлеоне, че моля най-смирено да ме приеме.“
Всички в стаята впериха погледи във Вито.
— Доведи го тук. Дръж се учтиво с него.
— Да му го набутам! — избухна Сони и се надигна от стола. — Той се опита да убие Генко и Пит!
— Това е бизнес — каза му Тесио. — Седни и се учи.
Щом Джими затвори вратата, Сони помоли начумерен:
— Нека поне го претърся отново. Татко, това е нашият дом.
— И тъкмо затова не е нужно да го претърсваш — възрази Вито и се върна на стола зад бюрото.
Клеменца довърши обяснението вместо него:
— Сони, в нашия бизнес някои неща се подразбират без думи. Човек като Емилио не би дошъл във вашия дом с намерението да убие някого.
При тези думи Вито издаде звук, твърде подобен на ръмжене, и стресна всички останали. Не каза нищо.
Тесио се обърна към Клеменца и му напомни една сицилианска поговорка:
— Сърцето се доверява, главата се съмнява.
Клеменца се усмихна.
— Прав си, но аз знам, че Джими го е претърсил.
Когато Манчини потропа отново и отвори вратата, никой не стана от стола си. Емилио стискаше с едната си ръка шапката, другата висеше неловко до хълбока му. Тъмната му коса беше вчесана прилежно назад.
— Дон Корлеоне — каза той, щом спря пред бюрото, — дойдох да говоря по работа, но първо искам да поднеса съболезнованията си за хората, които загубихте днес. Особено за Ричи Гато, той беше твой близък, но и аз също го познавах и уважавах.
— Съболезнования? — промърмори Сони. Щеше да каже още нещо, но тежката ръка на Клеменца се вкопчи в рамото му.
Барзини не го погледна и продължи:
— Дон Корлеоне, убеден съм, че знаете защо съм тук.
Вито мълчеше, докато не видя капчиците пот, избили над горната устна на Емилио. Облегна се и чак тогава отговори:
— Тук си, защото зад тази касапница стои Джузепе Марипоза. Той се провали. Отново. Ти вече виждаш как ще продължи тази война и искаш да спасиш себе си и фамилията си.
— Знаех си, че ще разберете.
— Ирландците не биха посмели да опитат нещо подобно, ако не ги е насъскал Марипоза.
Лицето на Сони беше зачервено и личеше, че всеки миг ще се нахвърли срещу Емилио.
— Сантино — спокойно изрече Вито, — ние поканихме синьоре Барзини в дома си. И ще изслушаме това, което е дошъл да ни каже.
Погледът на Емилио се плъзна към сгъваем стол, подпрян на стената. Никой не го покани да седне и той продължи прав:
— Аз бях против, дон Корлеоне. Умолявам те да ми повярваш. И аз бях против, и братя Розато, но ти знаеш що за човек е Джузепе. Когато го прихване нещо, никой не може да го възпре.
— Ти не си бил съгласен ирландците да ви свършат мръсната работа, за да се стигне до това клане.
— Марипоза стана много силен. Не можехме да му попречим, както и никой от твоите капо не би дръзнал да оспори заповедите ти.
— Но сте били против — повтори Вито.
— Опитахме се да го разубедим. Напразно. — Пръстите на Емилио мачкаха периферията на шапката му. — И сега, след това кръвопролитие, полицията ще ни връхлети както никога. Те вече конфискуват касите на лихварите и арестуват момичетата на Таталия…
— Касите… — дрезгаво изрече Вито. — Момичетата на Таталия… — Погледът му стана смазващ. — Ето какво те тревожи. Но не и убийството на невинно дете, не и моето семейство, притискало се към асфалта под дъжд от куршуми. Съпругата ми, шестгодишната ми дъщеря, момчетата ми на улицата под прицела на убийци… Не затова си дошъл в моя дом.
— Дон Корлеоне — Емилио наведе глава, — прости ми, че допуснах това да се случи. Разкайвам се. Трябваше да дойда при тебе, да рискувам и благополучието, и живота си. Умолявам те да ми простиш.
— Разбирам. Как ще изкупиш вината си?
— За да оцелеем след такъв позор, имаме нужда от мъдър предводител. Джузепе е силен и жесток, но никой не би казал за него, че е мъдър.
— Е, и?
— Моят брат Еторе, братя Розато, всички наши хора, дори Томазино, са убедени, че в такова време ни е необходим водач с влияние сред политиците — Емилио се поколеба, стараеше се да намери най-подходящите думи. — Ние смятаме, че ти трябва да си този водач, дон Корлеоне. След ужасния край на шествието времето на Джузепе Марипоза приключи.
— Разбирам — пак промълви Вито и се обърна към близките си хора.
Лицата на Клеменца и Тесио бяха като маски, изражението на Генко беше пресметливо, а на Сони — гневно, както можеше да се очаква.

— Значи всички
капореджиме
на Джузепе са съгласни с тебе?

— Ако има раздори, след като Джузепе изчезне — с Таталия или дори с Франк Нити и Ал Капоне, обещавам от името на всички, че ще бъдем на твоя страна и ще направим, каквото е нужно.
— Какво искате в замяна?
— Да разделим справедливо бизнеса на Джузепе между твоята фамилия и нашите фамилии. — Вито мълчеше и Емилио добави: — Случилото се днес беше страшно. и унизително. За да се изчистим от това срамно петно, трябва да се върнем към мирния живот.
— В това нямаме разногласия — кимна Вито. — Но за бизнеса на Джузепе ще поговорим допълнително.
— Да, разбира се — с явно облекчение се съгласи Емилио. — Дон Корлеоне, ти си известен със своята справедливост. Готов съм още тук и сега да се споразумея с тебе от свое име и от името на Еторе, братя Розато и Томазино Чинкемани.
Той пристъпи към бюрото и протегна ръка. Вито се изправи и стисна ръката му.
— Генко ще дойде скоро при тебе, за да уговорите подробностите.
Вито хвана Емилио под ръка, за да го изпроводи от кабинета, но вратата се отвори и влезе Лука Брази, който бе сменил ризата и вратовръзката си, иначе беше със същия костюм. Само леко разръфаният крачол на панталона показваше, че наскоро му се е случило нещо неприятно.
Емилио се облещи, озърна се неволно към Вито и пак се вторачи в Лука.
— Казаха ми, че си мъртъв — изтърси той по-скоро сърдито, отколкото учудено.
— Не съм лесен за… убиване.
Лука заобиколи Емилио, сякаш присъствието му нямаше никакво значение. Облегна се на стената до прозореца и когато забеляза, че всички го гледат, подхвърли:
— Сключих сделка с… дявола.
Усмихна се криво. Лявата половина на лицето му не помръдна.
— Моля ви, искам да поговоря насаме с моя телохранител — каза Вито.
Всички се изнизаха и Вито застана пред Лука.
— Как човек, улучен от същинско оръдие, стои жив и здрав пред мен?
Лука пак се усмихна с половината си лице.
— Ти не вярваш, че… съм сключил сделка с… дявола, нали?
Вито натисна с пръст сакото му и усети бронираната жилетка отдолу.
— Доколкото знам, това не може да спре куршум с толкова голям калибър.
— Да, обикновените… модели не могат — потвърди Лука и разкопча горните копчета на ризата си, за да покаже бронираната си жилетка. — Но аз направих… специална поръчка. Стоманени плочки, увити в… памук между два… слоя кожа. Много е тежка, но… още имам сили… да я нося. Казаха ми, че… ще спре и парчета… от граната.
Вито докосна с длан лявата страна на лицето му.
— А какво казват лекарите за това? Боли ли те?
— Не. Казват, че… може да се възстанови… след време. Не ми пречи.
Вито го потупа по ръката и кимна към вратата.
— Кажи на останалите да си съберат нещата. Искам всички да се върнем в Лонг Айлънд, и то веднага. По-късно пак ще си поговорим.
Лука кимна покорно и излезе.
Останал сам в кабинета, Вито изключи лампата. През прозореца виждаше опустялата тъмна улица. Зад него се отвори врата на стая, чу плача на Кони и гласа на Кармела която я утешаваше. Когато дъщеря му млъкна, той излезе от кабинета и отиде в спалнята, където намери куфара си, вече приготвен от Кармела.

Корк чакаше в стаичката до пекарната, а Ейлин слагаше Кейтлин да спи. Той ту лягаше на койката, ту се мотаеше из малкото помещение, преди отново да седне и да търси някоя радиостанция, с която да се разсее. Накрая изключи радиото, застана пред рафтовете и се опита да избере книга, но не успяваше да свърже в ума си и три думи от прочетеното. Ейлин бе настояла брат ѝ да не излиза от стаичката, докато тя не намери Сони, за да поговори с него. Корк обаче не искаше да излага на опасност и нея, и Кейтлин. Трябваше да се скрие на друго място, но все не му хрумваше къде. Непрекъснато прехвърляше в главата си фактите.
Простреля Вито Корлеоне. В това нямаше съмнение. Само че се целеше в Дуайър, за да спаси Вито от куршум в тила. И макар че без да иска рани Вито, май въпреки това му спаси живота, защото го събори и Стиви не успя да го застреля. Значи колкото и нелепо да изглеждаше, спаси Вито, като го рани.
Дори ако никой друг в света не би повярвал на тази история, Корк се надяваше, че Сони няма да я отхвърли веднага. Защото Сони го познаваше твърде добре. И щеше да разбере, че е немислимо той — Боби Коркоран, да стреля по баща му с намерението да го убие. Нужно беше само Корк да му обясни всичко, как бе отишъл на шествието сред приказките на старата ОТурк, защото се тревожеше за Сони и семейството му, как видя Стиви Дуайър да се промъква зад Вито. Фактите се сглобяваха в смислена картина и той знаеше, че Сони ще я види накрая. Разчиташе, че Сони ще убеди и семейството си.
Тогава Корк би могъл да продължи досегашния си живот в пекарната с Ейлин и Кейтлин. В края на краищата не беше прочут с точната си стрелба. За бога, само се опита да помогне!
Вратата горе се отвори, чу Ейлин да слиза по стълбата. Тя го завари да седи на ръба на койката, опрял чело на юмруците си.
— Я се виж. Все едно цялата тежест на света е легнала на твоите рамене.
— Седя и се чудя: „Боби Коркоран, ти наистина ли простреля Вито Корлеоне?“ А отговорът всеки път е "да“. Забих му куршум в рамото пред очите на десетки хора. И Сони ме видя.
Ейлин седна до него.
— Ех, Боби… — Тя се загледа в книгите на рафтовете. — Знаеш ли, че и малко дете е било убито в престрелката? Момченце на годините на Кейтлин.
— Знам. Видях го на улицата. Не съм го застрелял аз.
— Не съм казала, че си го застрелял — отвърна Ейлин, но в гласа ѝ все пак се долавяше укор.
— Отидох там да помогна на Сони! И ти се съгласи, че е по-добре да отида!
— А казах ли ти, че трябва да носиш и оръжие?
Боби пак опря глава на ръцете си.
— Ейлин, ако не обясня на Сони какво се случи, свършено е с мен. Не исках да раня Вито Корлеоне. Сега обаче всички смятат, че съм стрелял нарочно по него.
— Сони ще те изслуша — увери го Ейлин. — Ще почакаме ден-два положението да се уталожи малко и ако Сони не дойде тук да те търси, аз ще отида при него.
— И после трябва да убеди цялото си семейство.
— Да, няма да му е лесно, но Сони си го бива да омайва. Ще ги убеди. Готова съм да се обзаложа.
Боби не каза нищо и си разтърка челото. Ейлин го целуна по бузата и му заръча да поспи.
— Да поспя, казваш. Чудесна идея. — Той се тръшна койката и си покри главата с възглавницата. — Събуди ме когато светът навън е станал безопасен — добави приглушено.
— И вечно да спиш, няма да дочакаш това — промълви Ейлин до вратата толкова тихо, че той не я чу.

Клеменца хвана Сони за ревера на сакото и го придърпа към себе си.
— Пет минути! Разбра ли?
Седяха в черния „Буик“ на Клеменца, отпред бяха Джими Манчини и Ал Хатс. Току-що бяха спрели пред блока на Сандра, където тя чакаше на прозореца. Щом ги видя, тя се скри от погледите им.
— Пет минути! — повтори Клеменца и бутна Джими. — Върви с него.
Джими изключи двигателя и излезе от колата. Ал Хатс вече стоеше на тротоара.
— Стига де! — спря Сони и вдигна ръце сърдито. — Ще стоя отпред две-три минути!
— Не си губи времето в спорове — посъветва го Джими и кимна към площадката пред входа, където се появи Сандра.
Той и Ал Хатс застанаха с гръб към стъпалата. Сони стрелна с поглед Клеменца, който му се мръщеше от колата, изсъска псувня и изтича към Сандра. Тя го прегърна толкова невъздържано, че за малко не го събори.
— Мила, нямам много време. Исках да ти кажа — той се дръпна и я хвана за раменете, — че може би няма да идвам, докато не отминат всички гадости покрай онова шествие. — Той я целуна небрежно по устните. — Но всичко ще бъде наред накрая.
— Сони… — Сандра не посмя да каже нищо повече, защото щеше да се разплаче.
— Всичко ще се уреди съвсем скоро.
— Колко скоро? — успя да изрече тя. — Какво става, Сони?
— Нищо страшно — Той се ядоса на готовността си да лъже. Но полицаите ще намерят всички негодници, които започнаха престрелката.
— Не разбирам! — оплака се Сандра. — Във вестниците наричат и тебе, и семейството ти гангстери.
— Нима им вярваш? — изви вежди той. — Италианци сме, затова смятат, че могат да ни обиждат безнаказано.
Но Сандра погледна към стоящите като часови Джими и Ал. Десните им ръце бяха в джобовете на саката, въртяха глави и следяха какво става по цялата улица. А в лъскавия "Буик“ чакаше нетърпеливо сърдитият дебелак. Зениците ѝ се разшириха, сякаш тепърва проумяваше истината, но още не искаше да я приеме.
— Ние сме бизнесмени и понякога играта загрубява — отсече Сони. — Но виновните за онова клане ще си платят.
Сандра кимна и стисна устни.
— Нямам време да ти обясня всичко — троснато каза Сони и гласът му се смекчи тутакси. — Обичаш ли ме?
Този път Сандра не се подвоуми.
— Да, Сантино. Обичам те.
— Тогава ми се довери. Нищо лошо няма да се случи. — Той я притисна до себе си и я целуна по-нежно. — Обещах ти, нали? Повече нищо лошо няма да се случи. — Избърса сълзите ѝ. — Трябва да тръгвам. Ще бъда в имението на Лонг Айлънд, докато нещата се подредят. И не чети вестници, в тях има само лъжи.
Усмихна ѝ се, почака да види на устните ѝ бледото отражение на тази усмивка и изтича по стъпалата.
Сандра остана на площадката, гледаше как двамата мъже тръгнаха след него към колата. Всички се качиха и черният „Буик“ потегли по авеню „Артър“.
Тя стоеше и не забелязваше нищо друго освен колата, в която Сони се отдалечаваше от нея. Не намираше сили да отвори вратата, докато не си повтори десетина пъти думите му: „Нищо лошо няма да се случи.“
Чак тогава се качи в стаята си, където нямаше какво друго да прави освен да чака.



25

Сони бутна вратата и надзърна в тъмната стая. Намираше се в къщата, която скоро щеше да бъде дом на семейството му в Лонг Айлънд. Наоколо беше твърде оживено за този късен час. Пристигаха и потегляха коли, мъже вървяха от къща към къща. Навсякъде бяха включени лампите, прожектори осветяваха двора и оградата — имението сияеше в нощта като „Рокфелер Сентър“. Клеменца бе предал на Сони, че баща му иска да говори с него. Обиколи всички стаи и накрая стигна до единствената, в която беше тъмно. Различи познатия силует пред прозореца към двора.
— Татко, да включа ли лампата?
— Затвори вратата. Трябва да поговорим насаме.
Вито наведе глава и опря длан в челото си. Сони виждаше за пръв път баща си в такова състояние и почувства необичайното желание да докосне рамото му. Не си го позволи, но в идните години щеше да си спомня често този момент.
— Сантино — Вито изопна рамене, — ще ти задам един въпрос и те моля да помислиш, преди да отговориш. Според тебе защо Емилио дойде при нас? Защо предаде Джузепе Марипоза?
За Сони не беше трудно да види стаената надежда в очите му. Баща му копнееше да чуе верния отговор. Затова Сони се помъчи да го открие, но умът не му подсказваше нищо.
— Не знам, татко — призна накрая. — Май съм готов да му повярвам, че те смята за по-добър водач от Марипоза.
Вито завъртя глава. Надеждата в очите му угасна и я замени благост.
— Не е така. — Докосна рамото на сина си досущ както Сони искаше да направи преди малко. — Никога не бива дз вярваш на човек като Емилио Барзини. За да прозреш истината, трябва да прецениш правилно и човека, и обстоятелствата. Да използваш и мозъка, и сърцето си. Защото дивеем в свят, в който хората лъжат постоянно. Няма друг свят, Сантино… поне на земята.
— Тогава каква е причината?
— Защото той е виновен за стрелбата по време на шествието. Не е очаквал да се стигне до такава касапница и в това е грешката му. Но не се съмнявай, че Емилио е предложил да използват ирландците. На Марипоза не му стига ум да се сети за това. Ако бяха успели да убият мен и Лука Брази, както и тебе, ти също си бил набелязан… ако бяха стоварили вината върху побърканите ирландци, защото всеки знае, че италианците не застрашават живота на жени и деца… И ако другите фамилии им бяха повярвали… Войната щеше да свърши и Джузепе щеше да направи голяма крачка към целта си да властва в този град, а Емилио… да бъде дясната му ръка. — Вито се изправи, погледна през прозореца какво става в двора, после смъкна нетърпеливо превръзката от врата си и трепна леко от болка, докато свиваше и разгъваше пръстите на лявата си ръка. Обърна се към Сони. — Вече четем във вестниците, че било ирландско отмъщение, че сбирщина от празноглави ирландци окървавили шествието. Марипоза плаща на журналистите, които пишат такива безсмислици. Но планът се провали и Емилио е уплашен. — Вито пак седна срещу Сони и се наведе към него. — Той знаеше, че аз ще се досетя кой стои зад клането. Страхува се, че сега всички фамилии ще се обърнат срещу него и Джузепе. Не успяха да убият Генко и Клеменца, после хората на Капоне не успяха да убият мен и накрая този провал… И всичко това толкова скоро, след като ние се съгласихме да плащаме на Джузепе. Думата му вече че означава нищо, а сега се знае, че е уязвим. Най-добрият шанс на Емилио е в споразумението, което предложи. Затова рискува живота си, като дойде при нас. Най-важното е, че тъкмо заради това вече можем да му вярваме.
— Ако той е предложил да бъдем избити на улицата, не разбирам защо го оставихме да си отиде жив.
Сони знаеше, че е по-добре да потисне гнева си, да се държи разсъдливо като своя баща, но не можа да се овладее.
— Помисли — настоя Вито. — Моля те, използвай по-често главата си. Каква полза бихме имали от мъртвия Емилио Барзини? Пак щяхме да имаме срещу себе си Кармине Барзини, братя Розато… и Марипоза. Но ако Емилио е жив, а Марипоза — мъртъв, ако си поделим териториите му, тогава ще има пет фамилии и ние ще бъдем най-силната. Такава е и нашата цел. Ето за какво трябва да мислим, а не за смъртта на Емилио.
— Татко, прости ми, но ако се разправим с всички тях, можем да бъдем единствената фамилия.
— Пак те моля да помислиш. Дори ако ни е по силите да победим в такава война, какво ще последва? Вестниците ще ни заклеймят като чудовища. И ще си навлечем омразата на близките на всички хора, които сме убили. Сони, сицилианците нито забравят, нито прощават. Винаги се съобразявай с този факт. Аз искам да победим така, че задълго да настъпи мир и да умрем накрая в леглата си сред своите близки. Искам Майкъл, Фредо и Том да се заемат със законен бизнес. И за разлика от мен, а вече и от тебе, да не се питат непрекъснато кой би могъл да желае смъртта им. Разбра ли ме? Проумя ли какво искам за нашето семейство?
— Да, татко, вече разбирам.
Вито приглади косата му назад, за да не пада на челото. Вратата зад тях се отвори и влезе Клеменца.
— Имаме много работа в близките дни — каза Вито на сина си. — Трябва да сме нащрек. — Поколеба се и се извърна, не се престрашаваше да го погледне в очите. — Чуй какво ще ти каже Клеменца. — И излезе.
— Какво става? — навъсено попита Сони.
— Изслушай ме, както помоли баща ти.
Клеменца затвори вратата внимателно, сякаш не искаше да стресне Вито.
— Добре. Какво става?
Клеменца бе облечен както винаги в торбест костюм на гънки, но жълтата му вратовръзка сияеше така, че несъмнено я носеше за пръв път. Той се тръшна на стола срещу него и изръмжа от удоволствие, че краката му не търпят тежестта на неговото туловище. От единия джоб на сакото си извади черен пистолет, от другия — сребрист заглушител.
— Знаеш ли какво е това?
Сони се подсмихна. Знаеше какво е заглушител.
— Какво става? — попита за трети път.
— Аз не си падам по заглушителите — сподели Клеменца и се зае да завинти на цевта тежкото цилиндърче. — Предпочитам големите шумни пистолети, за да се плашат хората. Гърмиш, всички се разбягват и ти офейкваш.
Сони се разсмя, сплете пръсти зад шията си и се протегна. Клеменца стегна докрай заглушителя и чак тогава каза тежко:
— Това е за Боби Коркоран.
— Аха… Не мога да разбера какво се случи — призна си Сони, сякаш задаваше въпрос на Клеменца.
— Какво има да разбираш?
— По дяволите, чичо Пит, не знам какво да мисля! Да, Боби стреля по татко, видях го с очите си като всички наоколо, но…
— Но не ти се вярва — довърши Клеменца, все едно надникна в главата му. — Сега ме чуй. Разбирам, че сте израснали заедно… само че Боби Коркоран трябва да умре. Той рани баща ти.
Подаде оръжието на Сони, който го остави в скута си.
— Родителите му са умрели от грип, когато е бил съвсем малък — каза той тихо. — Има само сестра си и племенницата си. И те имат само него. — Клеменца мълчеше. — А мъжът на сестра му — Джими Гибсън, е убит от човек на Марипоза при безредици заради стачка — намръщено добави Сони.
— От човек на Марипоза. Това ли са ти казали?
— Да. Това ми казаха.
— Защото някой е искал хората да вярват на тази история.
— А ти какво знаеш?
— Когато нещо е свързано със синдикатите, ние бързо научаваме истината. — Клеменца въздъхна и се загледа в тавана. — Пит Мъри е убил Джими Гибсън — натърти той. — Строшил му е главата с тръба. Двамата не са се понасяли. Забравил съм подробностите, но Пит не е искал да се разчуе, че е затрил свой човек и се е уговорил с Марипоза да плъзне онзи слух. Марипоза плаща на Пит Мъри от памтивека. Така си осигурява влияние сред ирландците.
— Господи! — Сони се вторачи в пистолета.
— Сони, ние сме в труден и понякога мръсен бизнес. — Клеменца докосна рамото му, както бе направил Вито. — При ченгетата и армията е друго… Ако облечеш някого в униформа и му кажеш да убие другия, защото е от лошите, тогава всеки може да натисне спусъка. Но в нашия бизнес понякога убиваш хора, които може да са били твои приятели. — Той размърда рамене, сякаш отмяташе тежест, която го притискаше. — Така е при нас. Случва се и с хора, които може да обичаш, но се налага да ги премахнеш. — Взе пистолета от скута на Сони и му го подаде отново. — Време е да се докажеш. Боби Коркоран трябва да умре и ти трябва да свършиш тази работа. Сантино, той стреля по баща ти. Нищо друго няма значение. Ти ще го ликвидираш.
Сони пак остави пистолета в скута си и го зяпна като неразрешима загадка. След малко го взе и оръжието натежа в ръцете му с прикрепения към цевта заглушител. Още се взираше в него, когато чу вратата да се затваря — Клеменца бе излязъл.
Сони тръсна глава, все едно това би му помогнало да не повярва какво се случва. Но пистолетът си оставаше в ръцете му — твърд, ръбест и тежък. Сви пръсти около дръжката му. И провеси глава като баща си преди малко. Показалецът му докосна спусъка.

Фредо се събуди в тъмнина, заровил лице във възглавницата и присвил колене към гърдите си. В първия миг не знаеше къде е, после плашещите вълнения от отминалия ден го връхлетяха отново. Намираше се в леглото си. Спомни си шествието. Баща му бе ранен, но щеше да оздравее. Видя го вечерта. Майка му позволи на него и Майкъл да надникват в хола, за да го видят, след това ги отпрати в стаята им. Лявата ръка на баща им беше с превръзка, но иначе изглеждаше добре. Никой не искаше да обясни нищо на Фредо. Той бе намислил да подслушва до вратата, обаче майка им дойде в стаята, накара и него, и Майкъл да си напишат домашните, не им позволи да чуят какво става в апартамента. Не разреши да включат радиото и забрани на Майкъл да говори за случилото се. Накрая Фредо заспа. И сега пак се ядосваше на късмета си.
Ако беше останал със семейството си на онази улица, може би щеше да защити баща си. Може би нямаше да допусне да го ранят. Може би щеше да го дръпне навреме. Колко съжаляваше, че не е бил там… Пропусна шанса да докаже на всички, че вече не е хлапе. Та нали вече беше на петнадесет!
Обърна се на другата страна и видя, че изпод завивките на Майкъл се процежда светлина.
— Какво правиш? — прошепна Фредо. — Четеш ли?
— Да. — Майкъл отметна завивката. — Отмъкнах един вестник, докато бяхме долу.
Той показа броя на „Мирър“. На първата страница имаше голяма снимка на момче, паднало на тротоара, а отгоре се набиваше на очи огромно заглавие „Гангстери убиват деца!“.
— Олеле! — ахна Фредо и се премести припряно в леглото на Майкъл. — Какво пишат? — Той взе вестника и фенерчето от брат си.
— Пишат, че татко е гангстер. Наричат го „един от най-влиятелните мафиотски босове“.
Фредо отгърна на следващите страници и впи поглед в снимка, на която вкарваха баща му в полицейска камионетка.
— Татко казва, че нямало мафия — започна той, но видя снимка на Ричи Гато, проснат по корем на улицата в голяма локва кръв. — Това е Ричи.
— Да. Ричи е мъртъв.
— Мъртъв? Видя ли как го застреляха?
Фредо изтърва вестника, защото вратата се отвори.
— Какви ги вършите вие двамата? — недоволно извика Кармела. Тя беше облякла син халат върху нощницата си пуснатата ѝ коса падаше на раменете. — Откъде взехте това?
Прибра вестника и го сгъна, сякаш искаше да скрие снимките.
— Майкъл го е отмъкнал от хола — отговори Фредо.
Майкъл го изгледа свирепо, но кимна.
— Прочетохте ли го?
— Той го е прочел — промърмори Фредо. — Ричи наистина ли е мъртъв?
Кармела се прекръсти безмълвно, но сълзите в очите ѝ бяха достатъчни вместо отговор.
— Татко е добре, нали? — попита Фредо.
— Ти го видя с очите си. — Кармела напъха вестника в джоба на халата си, побутна Фредо към леглото му и каза на Майкъл. — Не бива да вярваш на всичко, което четеш във вестниците.
— Но те са написали, че татко е мафиотски главатар. Вярно ли е?
— Стане ли дума за италианци, веднага намесват мафията. Как мислиш, един мафиот щеше ли да познава конгресмени?
Майкъл се замисли над думите ѝ и заяви:
— Няма да пиша доклада си за Конгреса.
— Какво ти щукна пък сега? Толкова работа на вятъра!
— Ще си намеря друга тема. — Настани се удобно в леглото и се зави презглава. Майка му отиде до вратата, погледна го и поклати глава, сякаш я бе разочаровал.
— Ако чуя още един звук от стаята ви, ще кажа на баща ви — предупреди тя Фредо, но в гласа ѝ нямаше строгост.
Щом затвори вратата, тя видя Том.
— Ох, Богородице… Никой ли не спи тази нощ?
Том седна на горното стъпало и Кармела отиде при него.
— Момчетата много ли са разстроени? — попита той.
— Знаят, че Ричи е мъртъв.
Тя извади вестника и се вторачи в снимката на убитото дете. Том побърза да издърпа вестника от ръцете ѝ.
— Аз трябваше да бъда в Лонг Айлънд с останалите. — Сви вестника на тръба и започна да почуква с него по ръба на стъпалото.
— Как пък не! — възкликна Кармела. — Да не дава Господ и ти да си там.
— Но Сони е с тях — напомни ѝ Том и Кармела се извърна. — Сони не искаше да пострадам в престрелката — прошепна той по-скоро на себе си. — Притискаше ме към асфалта, все едно съм хлапе.
— Сони винаги е искал да си добре — разсеяно промълви Кармела.
— Знам. Вече съм голям, искам и аз да се грижа за него. Кармела стисна ръката му и пак се просълзи.
— Мамо — настоя Том, — искам да бъда там и да помагам. Искам да помагам на семейството.
— Моли се за тях. Моли се за Вито и за Сони. Сега всичко е в Божите ръце. Всичко…




26


Лука спря колата си на 10-та улица близо до реката и тръгна покрай бараки с наредени до тях нацепени дърва и покриви, стъкмени от ръждясали парчета ламарина. Нощта беше твърде хладна и струйка дим се точеше нагоре от кривия кюнец в прозорчето на последната барака. Малко след два часа сутринта Лука беше сам между бараките и реката. Закопча догоре якето си. Зави зад ъгъла и видя Джо-Джо и Поли, които го чакаха до изкъртена зелена врата. Облягаха се на тухлената стена, Джо-Джо допушваше цигара, Поли тръскаше пепелта от дебела пура.
— Сигурни ли сте, че… те са вътре? — попита Лука, когато спря пред тях.
— Ами те вече стреляха по нас — сподели Поли.
— Влезем ли вътре, веднага сме им на мушката — добави Джо-Джо.
— Какво е това място?
— Кланица.
Лука изпръхтя презрително.
— Ирландска им работа… Само двамата ли са?
— Да, братя Донъли. Гонихме ги чак дотук и те се навряха вътре — обясни Джо-Джо.
— Не са го измислили зле. Ако се крият там още два-три часа, ние сме прецаканите, а не те — изръмжа Поли.
— Защото ще започнат да идват работниците — кимна Джо-Джо.
Лука надникна предпазливо. Просторното помещение беше почти празно освен плетеницата от куки над конвейери. На няколко места имаше мостчета от стена до стена.
— Къде са?
— Някъде горе — сви рамене Джо-Джо. — Само една крачка да направиш навътре и ще започнат да стрелят по тебе.
— Значи не знаете?
— Как да знаем, като непрекъснато се местят.
Лука надникна отново и видя стълба на близката стена, по която можеше да се покатери на мостчетата.
— Има ли и друга врата?
— Да, откъм отсрещната страна на сградата — потвърди Джо-Джо. — Вини пази там.
Лука извади револвер 38-ми калибър от кобура под сакото си.
— Отидете при Вини и когато сте готови… нахълтайте и стреляйте. Няма нужда да се… целите. — Лука провери патроните в барабана на револвера. — Просто внимавайте да… стреляте по-нагоре, за да не улучите мен.
— Значи искаш да им отвлечем вниманието, за да влезеш оттук? — попита Джо-Джо.
Лука извади пурата от устата на Поли и я смачка в стената.
— Хайде, побързайте. Започва да… ми писва от… този ден.
Джо-Джо и Поли изтичаха да заобиколят кланицата, а Дука извади втори револвер от джоба на сакото си и го огледа придирчиво. Беше нов модел с калибър 357 Магнум, с черен цилиндър и удължена цев. Извади патрон от барабана, промърмори нещо под носа си, върна го на мястото му и щракна барабана.
Вътрешността на сградата беше осветена мъждиво от няколко лампи под тавана. Мостчетата и куките хвърляха същински лабиринт от сенки по стените и пода. Вратата отсреща отлетя встрани от ритник, в сумрака засвяткаха изстрели. Лука забеляза къде по мостчетата проблеснаха още изстрели и се хвърли към стълбата.
Успя да се покатери на мостчето и се прокрадна на половината разстояние до наредените сандъци, зад които се криеше единият Донъли, когато Рик кресна от другия край на кланицата, за да предупреди брат си. Били успя да стреля два пъти по Лука, вторият куршум го удари в гърдите и спря дишането му за миг, все едно грамаден мъж го халоса с все сила. Но и това не можеше да повали Лука. Секунда по-късно изби оръжието от ръката на Били и стегна едната си ръка около врата му. Ирландецът не можеше да издаде друг звук освен уплашено хъркане. Лука постоя така, за да се опомни, държеше Били пред себе си като щит.
Рик кресна яростно от другото мостче.
Джо-Джо и останалите момчета се бяха измъкнали обратно на улицата, за да не си търсят белята. Кланицата притихна, чуваха се само хриповете на Били.
— Нищо му няма на твоя брат — подвикна Лука. Със свободната си ръка бутна сандъците и два се стовариха от шест-седем метра на пода. — Покажи се, Рик.
Избута Били към парапета и отпусна едната си ръка, стиснал дръжката на големия револвер.
Рик нито му отговори, нито се показа.
— Джузепе иска да ви види — каза гръмогласно Лука. — Иска да си… поговори с тебе и… Били.
— Изрод, много те бива да плещиш глупости.
— Хайде, не ме карай да гръмна малкото ти братче. Джузепе само иска да… си поговорите.
— Стига си лъгал — скастри го Рик, присвит зад своята барикада от сандъци. — Всички знаят, че вече работиш за Корлеоне.
— Работя за себе си — поправи го Лука. — Вие, ирландците, най-добре… знаете това.
Били се напрегна и извика прегракнало:
— Рик, не се оставяй да те надхитри. Застреляй го тоя мръсник!
— Както искаш, Били — прошепна Лука в ухото му. Вдигна го с лекота и го провеси през парапета. Младокът зарита панически с крака. — Рик, сбогувай се с… братчето си!
Рик изрита сандъците и се появи с вдигнати ръце.
— Само така — одобри Лука, пусна Били да падне и изпразни барабана на револвера в гърдите и корема на Рик.
Умиращият ирландец отлетя през парапета и се стовари върху конвейер. На пода Били стенеше и се мъчеше да стане, но счупената бедрена кост на единия му крак стърчеше през разкъсания мускул. Повърна и се отпусна в несвяст.
— Вържете им тежести на краката — извика Лука на тримата, които влязоха в кланицата. — Хвърлете ги в реката.
Тръгна към стълбата, за да се махне по-скоро от това място. Предвкусваше дългия сън.

Сони бе спрял на ъгъла и от половин час наблюдаваше входа на блока, където живееше семейство Ромеро. Там стояха и пушеха неколцина мъже с евтини черни костюми. Чак сега реши, че е безопасно да отиде на бдението за Вини. Корлеоне изпратиха венец в погребалното бюро, но Сони носеше пет хиляди долара в дебел плик, които искаше да даде лично. Генко му бе заповядал да стои настрана, особено от погребението на Вини. Напомни му, че Марипоза е способен да прати хора, които да се разправят с него тъкмо там.
Преди да доближи входа, някой го забеляза и влезе в блока. Сони още се качваше към втория етаж, когато Анджело Ромеро и Нико Ангелопулос излязоха на площадката. В слабо осветеното стълбище Анджело изглеждаше състарен с десетина години. Очите му бяха кръвясали, имаше тъмни кръгове като от побой. Не личеше да е спал след шествието. От апартамента се чуваха тихи гласове.
— Анджело — промълви Сони и с изненада усети буцата в гърлото си, която му попречи да продължи.
Не си бе позволил да мисли за Вини. Неговата смърт си оставаше само факт в паметта. Не чувстваше нищо, не се подсещаше за това. Но щом погледна Анджело и изрече името му, нещо се надигна, заседна в гърлото му и той онемя.
— Не бива да си тук. — Анджело си разтърка очите толкова грубо, че сякаш се опитваше да ги извади. — Уморен съм… Не мога да спя — сподели той.
— Сънува кошмари — вметна Нико и опря длан на рамото му. — Затова не може да спи.
Сони едва избута думите от устата си:
— Съжалявам, Анджело.
— Да, разбирам, но не бива да си тук.
— Огледах наоколо, преди да дойда. Никой не дебне…
— Моето семейство не иска да си тук — прекъсна го Анджело. — Не са съгласни да присъстваш на бдението.
Сони замълча, докато осъзнае думите му.
— Донесох това… — Подаде плика на Анджело, който скръсти ръце на гърдите си.
— Няма да работя повече за вашата фамилия. Ще си имам ли неприятности с вас?
— О, не. — Сони отпусна ръката си. — Защо се тревожиш? Баща ми ще те разбере.
— Добре. — Анджело пристъпи към Сони и като че ли искаше да го прегърне, но се спря. — Какво си въобразявахме?! — промърмори той. — Че всичко е като в комиксите и никой няма да пострада? — Почака, сякаш наистина се надяваше Сони да му обясни. — Все едно съм сънувал. Не ни се вярваше, че някой от нас може да умре, само че… — Той въздъхна протяжно. Отдръпна се и изрече безстрастно, без злоба или гняв: — Проклет да е денят, когато се запознах с тебе и със семейството ти.
Обърна се и влезе в апартамента.
— Не го каза от сърце — посърнало подхвърли Нико. — Много му е мъчно. Нали знаеш колко близки бяха с Вини.
— Да, разбирам. — Сони сложи плика с парите на дланта на Нико. — Предай му, че нашата фамилия ще се погрижи семейството му да има всичко необходимо и сега, и занапред.
— Той знае — въздъхна Нико и напъха плика в джоба си. — Ще му дам парите, когато се успокои малко.
Сони го тупна по рамото и тръгна надолу.
— Ще те изпратя до колата — каза Нико. Когато излязоха на улицата, попита: — Какво ще стане с Боби? Чух, че се крие.
— Не знам — отговори Сони.
— Исках да ти кажа нещо. — Нико го хвана за ръката, за да спрат. — Говорихме с Анджело. Според него Боби е стрелял по Стиви Дуайър и е улучил баща ти, без да иска. Няма начин да се е целил в баща ти. И ти знаеш, че е така.
— По Стиви Дуайър ли? — Сони се почеса по главата, зареял поглед към сградите отсреща, сякаш си представяше отново престрелката. — Стиви Дуайър? — повтори той.
— Така твърди Анджело. Стиви стоял зад баща ти. След като Боби стрелял, Лука успял да очисти Стиви. Не съм бил там, но… По дяволите, Боби обича тебе и семейството ти, а мразеше Стиви. Няма друго обяснение.
Сони напрягаше паметта си. Да, видя как Боби стреля по баща му, който падна на улицата. Това го помнеше. Иначе всичко случило се по време на престрелката беше кратък кървав хаос в главата му. Той сви рамене.
— Не знам какво стана. Трябва да говоря с Боби. Но не знам защо се крие.
— Вярно, но Боби не може да превърти дотам, че да поиска да убие баща ти. И ти знаеш, че е така. Няма как да се случи.
— Вече не знам какво знам — троснато отвърна Сони и се вгледа в Нико. — А ти как си? Харесваш ли си работата?
— На пристанището няма лека работа — вдигна рамене Нико.
— И други са ми го казвали. Но щом си в синдиката, заплатата е добра, нали?
— Не се оплаквам — кимна Нико. — Сега не си купувам скъпи дрехи, но иначе парите ми стигат. Знаеш ли, че си имам приятелка?
— Не. Коя е?
— Не я познаваш. Анастасия.
— Анастасия — повтори Сони. — Значи си намери добро гръцко момиче, а?
— Искаме да се оженим и да имаме деца. Щом вече имам свястна работа, ще мога да се грижа за семейството си. — Нико се усмихна и се изчерви леко. — Предай на баща си, че съм му благодарен за тази работа.
Сони отвори вратата на колата и стисна ръката на Нико.
— Желая ти късмет.
— И аз на тебе.
Нико като че ли се колебаеше дали да не каже още нещо. Постоя още миг-два в неловко мълчание, но се отказа и тръгна обратно към блока на Анджело.

Джими Манчини се провря с рамото напред през тясната врата и завлече Кор Гибсън в стаята без прозорци, където Клеменца стоеше до дълга стоманена маса и подмяташе касапски нож, сякаш проверяваше колко е тежък. Ал Хатс влезе след Джими, носеше бастунчето на Кор.
— Къде съм бе, скапаняци? — завалено попита ирландецът, щом Джими го задържа изправен.
Той бе пил почти цяла нощ, а после Джими и Ал го намериха в леглото му и го пребиха така, че изпадна в безсъзнание. Ту се унасяше, ту се опомняше и тогава питаше упорито къде е и какво става.
— Пит… — изгъгна, когато подутите му очи успяха някак да се фокусират. — Клеменца. Къде съм?
Клеменца взе окачената на стената престилка и си я сложи.
— Кор, разочароваш ме. Нима не знаеш? Мястото е прочуто — месарският магазин на Марио в Малката Италия. Дори кметът Лагуардия си купува наденичките оттук. — Дебелакът се върна при масата и опипа острието на ножа. — Да-а… Марио поддържа образцов магазин. И ножовете му са остри.
— Брей, да видиш ти…
Кор се отскубна от ръцете на Джими и се задържа на краката си, макар че се олюляваше. Погледна стоманения плот на масата и ножа и се разсмя.
— Шибани жабари. Открай време сте си варвари и такива ще си останете.
Клеменца продължи, без да му обръща внимание:
— Е, сицилианците не пазаруват тук. Марио прави наденичките по неаполитански. Ние не ги харесваме, каквито и редки подправки да слага в тях.
— Къде ми е бастунчето? — изфъфли Кор. Ал Хатс застана пред него и се подпря на бастуна като Фред Астер в някой филм. — Ех, защо не ми се падна сгоден случай да ти строша главата с него.
— Няма и да ти се падне. — Клеменца кимна на Джими — Погрижете се за него в хладилната камера, нищо няма да се чуе оттам. — Кор Гибсън не се съпротивяваше, докато го мъкнеха към камерата, и Клеменца подвикна след него: — Ще се видим след няколко минути.
Постоя още малко пред спретнато наредените всевъзможни ножове, сатърчета и триони и подсвирна възхитено.
— Каква колекция!

Емилио Барзини вървеше пред Тесио, Филип Таталия го следваше, докато минаваха между масите. Петдесетина посетители във вечерно облекло си приказваха и коментираха поднесените им изискани ястия. Клубът не можеше да се мери по популярност с „Щъркелите“, но беше не по-малко престижен. Всяка вечер тук се отбиваха знаменитости. Но хората от фамилиите идваха рядко тук. На дълга бяла сцена встрани имаше малък оркестър. Току-що бяха обявили по микрофона до внушителния бял роял, че ще изпълнят „Моето синьо небе“.
— Тази сладурана има ангелски глас — отбеляза Филип Таталия, когато млада жена с тъмни очи и коса пристъпи към микрофона.
— Ъхъ — изсумтя Тесио вкиснато.
В дъното Малкия Кармине от хората на Томазино стоеше пред двойна остъклена врата и зяпаше певицата. Пред вратата бе дръпната полупрозрачна завеса и Тесио различи само два смътни силуета до масата. Малкия Кармине побърза да отмести завесата, Тесио и Таталия влязоха след Емилио в неголяма стая с една-единствена кръгла маса, около която можеха да седнат десет-дванадесет души.
До Марипоза стоеше сервитьор с бутилка вино в ръка. Джузепе бе облякъл шит по поръчка сив костюм с ярко синя вратовръзка и бял карамфил в бутониерата. До него седеше Томазино Чинкемани. Сакото му беше омачкано, яката на ризата — разкопчана, възелът на вратовръзката — разхлабен.
— Салваторе! — възкликна приветливо Марипоза, щом видя Тесио. — Радвам се да те видя, приятелю.
Изправи се, за да стисне ръката му.
— И аз се радвам да те видя, Джузепе.
Тесио кимна на Томазино, който си остана на стола.
— Настанявай се! — покани го Марипоза и погледна сервитьора. — Искам само най-доброто за моите приятели! — Обърна се към Тесио и се похвали: — Поръчах истински пир. Ще ти хареса.
— Той е ценител на вкусните гозби — кимна Таталия. — За нас е чест, когато избира менюто.
— Стига ласкателства — смъмри го Джузепе, макар че беше доволен.
Сервитьорът тръгна припряно към вратата, Малкия Кармине му отвори, за да излезе. Барзини се усмихна на Тесио:
— Джузепе винаги държи готвачите да използват само най-добрия зехтин, но ги предупреждава да не е от "Генко Пура“.
Марипоза се разсмя с останалите, макар че шегата май не му се стори особено забавна. Когато всички млъкнаха той опря лакти на масата, сплете пръсти и се взря в Тесио Музиката беше достатъчно приглушена, за да не пречи на разговора.
— Салваторе, не можеш да си представиш колко се радвам, че дойде. За мен е чест, че ще бъдем приятели и през идните години.
— Винаги съм желал твоето приятелство, дон Марипоза — отговори Тесио с присъщия си тон на свещеник извършващ опело. — Твоята мъдрост и твоята сила са достойни за възхищение.
Джузепе се усмихна лъчезарно, но изведнъж заговори делово:
— Сигурно разбираш, че не искахме такова кръвопролитие на шествието, но Корлеоне са се затворили в онова имение на Лонг Айлънд. Цяла армия не би могла да ги изкара оттам! Човекът на Барзини е трябвало да се промъква като змия, за да ти предаде съобщението. Корлеоне ни принудиха да ги нападнем по време на шествието и всичко завърши… отвратително.
— Да — съгласи се Тесио гробовно. — Отвратително.
— Но ние ще ги накараме да си платят прескъпо за това. Кажи ми, какво да направя за тебе в замяна на услугата, която ми предлагаш?
Тесио очевидно се учуди, че толкова бързо стигнаха до същината на срещата, но Емилио му кимна.
— Искам да печеля скромно — заяви Тесио. — Спортните залози в Бруклин. И каквото Корлеоне имат в Кони Айлънд. Друго не ми е нужно.
Марипоза се облегна и обмисли предложението.
— Ще печелиш малко повече от скромно. — Пак помълча и каза: — Имаш думата ми.
— Значи се споразумяхме. Благодаря ти, дон Марипоза.
Тесио се изправи за традиционното ръкостискане.

— 
Сплендидо!
 — одобри Емилио, когато двамата си стискаха ръцете, и погледна часовника си. — Джузепе, щом двамата се разбрахте, аз и Таталия ще отидем да разпределим малко задачи на нашите момчета. — Той и Таталия станаха. — Ще се върнем съвсем скоро.

— Къде хукнахте изведнъж? — попита изненаданият Джузепе. — Веднага ли трябва да говорите с хората си?
— Най-добре е да знаят какво да правят след споразумението — обясни мъгляво Таталия.
— Само пет минути — обеща Емилио и с ръка на рамото поведе Таталия към вратата.
Джузепе се озърна недоумяващо към Томазино и се извини на Тесио:
— Имат работа. След малко ще дойдат.
Малкия Кармине затвори вратата.
Томазино се надигна и месестите му ръце притиснаха Джузепе към облегалката на стола, а Тесио напъха ловко ленена салфетка в устата му.
— Такъв е бизнесът — нехайно каза Томазино.
Тесио извади гарота от джоба на сакото си и опъна струната от пиано пред очите на Джузепе.
— Отдавна има кой да върши мръсната работа вместо мен, но случаят е особен. — Тесио мина зад стола на Джузепе. — Всъщност настоях да го направя аз.
Той обви със струната шията на жертвата си, отначало бавно, за да усети Джузепе студения метал. Томазино се отдръпна, а Тесио стегна гаротата и опря коляно в облегалката. Джузепе ритна масата и събори чаша на пода, преди струната да пререже вени и артерии в шията му и да оплиска с кръв покривката. След секунда тялото му се отпусна и Тесио го бутна напред.
Трупът на Марипоза се захлупи върху чиниите, които се пълнеха с кръв.
— Не беше чак такъв гад, за какъвто го смятаха повечето хора — отбеляза Томазино, опъна сакото си и приглади косата си. — Надявам се, че с помощта си съм доказал пред дон Корлеоне своята вярност.
— Ще се убедиш, че Вито е човек, за когото си струва да работиш — каза Тесио и кимна към вратата.
Томазино излезе. Тесио намокри салфетка и се опита да избърше петното кръв от ръкава на ризата си. Само го размаза повече и дръпна ръкава нагоре, за да не се вижда изпод сакото. Спря до вратата и погледна за последен път кървящия труп. Изплю се на пода и се махна от стаята.
Еди Велтри и Кен Кузимано стояха пред вратата, за да не може никой да наднича.
Оркестърът свиреше „Димът люти в очите“.
— Харесвам тази песен — сподели Тесио с Кен, докосна рамото на Еди и ги подкани: — Андаре!
Тримата тръгнаха между масите, Тесио подпяваше тихичко на младата певица. Еди го тупна по гърба.
— Сал, знаеш, че съм готов да те закрия с тялото си и да ме надупчат вместо тебе. Но в името на Светата Дева те моля — недей да пееш!
Тесио го изгледа накриво и тутакси се разсмя от душа. И излезе със смях от клуба на улицата в Манхатън, която в този част беше пълна с хора.

Дони О'Рурк намали звука на радиото. В съседната стая родителите му се караха цяла вечер и продължаваха, макар че преди малко водещият на предаването съобщи, че е започнал новият ден. Той изви глава към отворения прозорец до леглото си. Чуваше шумоленето на пердетата, поклащани от пролетен ветрец.
Седеше на люлеещия се стол до леглото с леко одеяло на краката. Припряно плъзна длан по косата си, нагласи тъмните очила на носа си и закопча ризата догоре. Искаше да изглежда добре.
Не следеше кой ден е според календара, но по миризмите отвън познаваше, че лятото скоро ще смени пролетта. Напоследък обонянието му се изостри смайващо. Веднага познаваше дали майка му или баща му влиза в кухнята, макар че и двамата почти винаги воняха на уиски и бира. А сега знаеше, че Лука Брази се е качил по аварийната стълбa. Когато го чу да прекрачва през прозореца, каза тихо името му.
— Как разбра, че… съм аз? — прошепна той.
— Не се притеснявай от моите старци — успокои го Дони. _ Прекалено пияни са, за да ти създадат проблеми.
— Не се притеснявам — отвърна Лука и застана пред стола. — Как разбра, че… съм аз?
— По миризмата. — Дони се засмя. — Лука, смърдиш ужасно. Направо вониш на кенеф.
— Не се къпя достатъчно. Не ми харесва да… се мокря. Водата ме… дразни. — Той замълча. — Уплашен ли си?
— Уплашен ли? За бога, аз те чаках.
— Добре. Ето ме, Дони.
Пръстите му обхванаха шията на ирландеца. Дони разкопча яката на ризата си и отметна глава.
— Хайде, направи го.
Лука стисна с все сила и скоро всичко стана непрогледно черно и тихо, изчезна дори киселата миризма на бира и уиски от кухнята, дори чудесното ухание на пролет, отстъпваща пред лятото.




27


Ръмеше и от черното желязо на аварийните стълби падаха капки в тясната алея зад пекарната на Ейлин. Сони свали шапката си и изтръска влагата от нея. Чакаше отдавна. Още по здрач остави колата на няколко пресечки оттук и щом притъмня, отвори незаключената врата и се промъкна в алеята. Ту си казваше, че Боби не би застрашил Ейлин и Кейтлин, като се притаи тук, ту си напомняше, че нямаше къде да се скрие. Изведнъж матовото стъкло на прозорчето в стаичката зад пекарната се освети. Сони разбра, че Боби е вътре. Представи си го как се изтяга на тясната койка и включва лампата на шкафчето до купчинката книги.
Пръстите му опипваха дървената дръжка на отвертката, която бе взел, за да си отвори задната врата на пекарната, но все още продължаваше да се взира във вратата и минутите се изнизваха. Не можеше нито да вземе решение, нито да застави краката си да помръднат. Потеше се, започваше да му се гади. Вдиша дълбоко няколко пъти и преди да се усети какво прави, извади пистолета със заглушителя от джоба на якето си. После го прибра и пак замря неподвижно, все едно чакаше Боби да отвори усмихнат и да го покани вътре. Разтърка очите си с кокалчетата на юмруците.
Чу как горе Ейлин извика нещо на Кейтлин, остро и сърдито. Без да се замисли, пристъпи към вратата и пъхна отвертката между рамката и езичето на бравата. Отвори лесно и влезе в тихата тъмнина, ухаеща на канела. Под вратата на стаичката, където беше Боби, имаше тънка светла ивица. Над себе си чуваше течаща вода в банята и пляскането на босите крачета на Кейтлин по плочките. Извади пистолета. Прибра го. Извади го повторно и бутна тясната врата. Както очакваше, завари Боби легнал с книга в ръка. Боби се стресна, пусна книгата на пода и се вцепени. Надигна се от койката, колкото да прибере книгата, и се облегна, без да откъсва поглед от Сони.
— Как се вмъкна?
Сони осъзна, че е насочил пистолета към Боби, и отпусна ръката си надолу.
— Какво правиш тук, Сони?
— А според тебе какво правя тук? Ти рани баща ми. Видях те да стреляш по него.
— Нещастна случайност. Клеменца не ти е казал. Знаех си…
— Какво е трябвало да ми каже?
— Ейлин познава един приятел на Джими Манчини. Обяснила му е всичко, той е отишъл при Джими, а Джими е казал на Клеменца. Клеменца знае какво се случи на шествието.
— И аз знам какво се случи! — озъби се Сони. — Забрави ли, че бях там?
Боби пак погледна пистолета.
— Заглушител, а? Сони, раних баща ти случайно. Видях как онзи идиот Стиви Дуайър доближи Вито, за да го застреля в гръб. Стрелях по Стиви, но за съжаление улучих баща ти. Това е истината. Как можа да си помислиш, че бих поискал смъртта на твоя баща?
— Но аз те видях да стреляш по него.
— Да, само че стрелях по Дуайър.
— Ти така и не се научи да стреляш, знам и това.
— Аз се бях уплашил — опита да се оправдае Боби. — Навсякъде летяха куршуми. Слава богу, че само го раних в рамото! — Той пак се вторачи в пистолета. — Дошъл си да ме убиеш. За бога, Сони…
Сони се загледа в тавана, все едно там бяха написани думите, които искаше да изрече.
— Трябва да те убия, ако ще да казваш и истината. Никой няма да ти повярва. А ако аз им кажа, че ти вярвам, ще ме сметнат за слабак. И за глупак.
— Искаш да ме убиеш, за да не изглеждаш глупак в очите им?
— Да, ще загубя уважението на всички във фамилията.
— И затова ще ме убиеш? — промърмори изуменият Боби. — Сони, ти не можеш да ме убиеш, дори да си мислиш, че е нужно… което е пълна нелепост… Познаваме се, откакто се помним. Как можа да кажеш, че трябва да ме убиеш, за да не ти се присмиват във фамилията?! Ако стреляш по мен, все едно стреляш по себе си.
Сони вдигна пистолета и разбра, че Боби е прав.
Не можеше да натисне спусъка.
Боби като че ли усети колебанията му и поклати глава:
— Ти не беше такъв човек. Онзи Сони, когото познавах, изобщо не би помислил да го направи.
— Трябва да го направя, Корк. Нямам избор.
— Не се залъгвай. Разбира се, че имаш избор. Не можеш да постъпиш така, дори ако си достатъчно глупав да си мислиш, че така трябва да постъпиш.
— Бива си те в приказките… като всички ирландци.
— През цялото време ти казвам истината. Не бъди глупак и я проумей най-после.
— И ти ли ме смяташ за глупак?
Сони гледаше ту пистолета, ту Боби, но не помръдваше. Лицето му се наливаше с кръв и накрая каза:
— Може наистина да съм глупак, но поне сестра ми не е курва.
Боби се засмя слисан.
— Какво говориш?
— Говоря ти за Ейлин. Месеци наред я чуках, приятелче.
— Защо се държиш така? — Боби се надигна на койката. — Защо ми казваш тези гадости?
— Защото и те са истина, тъп ирландецо. С Ейлин се чукахме всяка седмица, откакто…
— Стига си лъгал! — Боби погледна нагоре, сякаш се уплаши Ейлин или Кейтлин да не чуят. — Изобщо не е смешно. Тя няма да се омърси с такъв като тебе, това е ясно и на двама ни…
— Съжалявам, но не познаваш сестра си. — Сони най-после се отблъсна от стената и направи крачка към Боби. — Много ѝ харесваше. А как го лапаше…
Корк подскочи от койката и почти успя да го връхлети, но Сони опря пистолета в гърдите му и натисна спусъка. Изстрелът прозвуча като удар на чук по мазилка. Лампата падна с трясък от шкафчето. Сони изтърва пистолета и хвана свличащия се Боби. Гледаше огромното, все по-широко червено петно на гърба му и вече знаеше, че е мъртъв. Куршумът бе минал през сърцето му и се бе забил в лампата. Остави тялото на койката и сложи книгата върху раната, все едно така щеше да я скрие от Ейлин, която вече слизаше по стълбата, викаше Боби и го питаше дали е добре.
Сони се измъкна навън и стигна до края на алеята, преди да чуе нейния писък. Тя извика само веднъж, дълго и пронизително. Той се затича към колата си, но когато седна вътре и включи двигателя, трябваше да се наведе встрани, за да повърне на улицата. Главата му звънеше, писъкът на Ейлин ехтеше неспирно, пистолетът отново подскачаше в ръката му. Усети се, че кара не към квартирата си, както бе намислил, а към пристанището. Не знаеше защо се запъти към реката. Струваше му се, че нещо там го привлича. Ударите на сърцето му не се забавяха, не знаеше какво става в главата му, докато не спря при водата. Загледа се към светлините на града и бръмченето, писъкът и изстрелът започнаха да стихват.



28

Вито седеше на дивана в дневната, Кони се гушеше сънливо в него, макар че уж слушаше с интерес как Джими Манчини и Ал Хатс спорят за бейзбол. Дъщерята на Джими — Люси, седеше до двамата мъже и усърдно свързваше с молив точките на картинка в детска книжка.
От кухнята се чу веселият смях на няколко жени и Сандра излезе оттам с пламнало лице. Тръгна нагоре по стълбата, може би за да се наплаче на спокойствие в банята.
Вито не се бе заслушал, но бездруго знаеше, че някоя от жените е подхвърлила груба шега за секс, която сигурно се отнасяше за бъдещия семеен живот на Сантино и Сандра. Момичето чуваше тези закачки, откакто бе обявен годежът ѝ, щеше да ги чува и след сватбата, и след медения месец. Затова Вито внимаваше както винаги да не си намира работа в кухнята, когато там се събираха повече жени.
Том пресрещна Сандра на стъпалата, хвана ръката ѝ и каза нещо, което я накара да забрави срама. Разговорът беше толкова интересен за двамата, че те седнаха на стълбата. Вито знаеше за какво си говорят Том и Сандра — за Сантино, който не излизаше от квартирата си цяла седмица. И Сандра, и Кармела вече смятаха, че той трябва да се посъветва с лекар. Разбира се, Сантино отказваше.
По-рано през деня Вито чу как Кармела каза на Сандра: „Той е инат като всеки мъж.“ После Кармела се опита да говори и с Вито, за да убеди той сина им да отиде при лекар. Вито отказа.
— Ще му мине, има нужда от малко време.
Някой, може би Майкъл, включи радиото в кухнята. Гласът на кмета Лагуардия се разнесе в апартамента и Вито се подразни веднага. И градът, и цялата страна бързаха да оставят в миналото окъпаното в кръв шествие, като приписаха злодеянието на неколцина побъркани ирландци, които мразели италианците, защото им отнемали работата. Само Лагуардия се бе вкопчил в тази тема като куче в кокал. Не спираше да говори за „отрепките“, от които градът трябвало да бъде прочистен. На Вито му омръзна да го слуша и отиде в кухнята да изключи радиото. Учуди се, че Фредо го е включил, но не се изненада, че синът му изобщо не слуша кмета.
— Къде е Майкъл? — обърна се към съпругата си, която стоеше пред печката до госпожа Колумбо. Двете оформяха с длани кюфтета и ги пускаха да цвърчат в големия тиган.
— Горе, в стаята си! — отговори Кармела сърдито. — Пак е заровил глава в някоя книга! Кажи му да слезе, вредно е да чете толкова.
Вито отиде при Майкъл, който лежеше по корем и бе разгърнал книга на възглавницата си. Момчето изви глава към него.
— Татко, защо мама е ядосана? Нешо лошо ли съм направил?
Вито седна до него и го потупа по крака, за да разбере, че никой не му е ядосан.
— Какво четеш?
Майкъл се обърна на гръб и сложи книгата на корема си.
— История на Ню Орлийнс.
— А за какво ти е да познаваш историята на Ню Орлийнс?
— Защото там е извършено най-масовото линчуване в историята на Съединените щати. Може би това ще е темата на доклада ми.
— Нали щеше да пишеш за Конгреса?
— Отказах се.
— Какво те накара да се откажеш? — Вито се взираше в очите на Майкъл, който не отговори, само вдигна рамене. — Значи сега ще пишеш доклад как южняци са линчували чернокожи?
— Не са линчували чернокожи, а италианци.
— Италианци! — намръщи се Вито недоверчиво.
— Някога ирландците се разпореждали на пристанището в Ню Орлийнс, но дошли сицилианци и ги изместили оттам…
— Сицилианците са деца на морето от хилядолетия — вметна Вито.
— Положението станало нетърпимо — продължи синът му, — когато се намесили италиански гангстери, може би от мафията.
— Мафията ли? — пак го прекъсна Вито. — Каква мафия? Така ли е написано в твоята книга? Няма никаква мафия, поне в Америка няма.
— Добре, татко, значи просто са били гангстери. Те застреляли началника на полицията и когато били оправдани в съда…
— Оправдани, тоест не са били виновни те?
— Някои от тях били оправдани и все пак имало съмнения, че тъкмо те са убийците. Цяла тълпа жители на Ню Орлийнс изпаднали в ярост, нахълтали в затвора и линчували всеки италианец, когото намерили там. Обесили единайсет души наведнъж, а повечето от тях вероятно били невинни.
— Повечето ли? — изви вежди Вито.
— Да. — Майкъл също се взираше внимателно в очите на баща си. — Може би само неколцина гангстери са били виновни за цялата история.
— Разбрах — Вито отвръщаше на погледа му невъзмутимо, докато момчето наведе глава накрая. — И искаш да пишеш доклад за този случай?
— Може би. — Майкъл пак го погледна и заговори по-твърдо. — Или може би за американските ветерани от италиански произход в световната война. Според мен и техните истории са интересни. Мнозина са се проявили като герои във войната.
— Не се съмнявам — кимна Вито. — Майкъл… — Той като че ли се канеше да обясни нещо на сина си, но млъкна и само го потупа добродушно по бузата. — Всеки човек има своя съдба. Ти си мой син, Майкъл. Никога не забравяй, че те обичам.
Изглежда, че момчето също преглътна някакви думи, които беше готово да изрече. Прегърна баща си.
— И ти не забравяй, че те обичам.
— Когато решиш да си починеш от четенето, слез при нас — помоли го Вито и стана. — А, да… — спомни си изведнъж. — Имам нещо за тебе.
Извади визитна картичка, на която кметът Лагуардия бе написал пожелание за Майкъл да постигне блестящи резултати в училище. Даде я на сина си, разроши косата му и го остави насаме с книгата.



29

Сони напълни кристалната чаша с вода. До него Клеменца и Тесио си приказваха с цяла тълпа приятели и помощници на шестимата донове, които се бяха затворили в съседната зала. Клеменца държеше сребърно блюдо и похапваше бекон, салам, аншоа и брускети. Сони се загледа в дългата маса, отрупана с гозби и напитки. Мъже с бели сака обслужваха усърдно гостите.
— Татко е надминал себе си — поклати глава той. — Ей на това му казвам аз пиршество.
Тесио посочи чашата.
— За баща ти ли е?
— Да. Толкова говори, че му пресъхва гърлото.
— Ами занеси му я! — сопна се Клеменца.
— Нали това правя! — възмути се Сони. — Майко Божия…
В заседателната зала на „Свети Франсис“ под портретите на ред светци Вито продължаваше да говори. Седеше в челото на масата на обикновен стол. Тронът, на който се бе пъчил Марипоза, не се виждаше никъде.
От едната му страна бяха Страчи и Кунео, от другата — Таталия и Демео. Барзини седеше срещу него.
Сони сложи чашата пред баща си и застана при другите телохранители до стената.
Вито отпи и опря ръце на масата.
— Господа, аз смятам, че този ден беше много успешен за нас. И преди да приключим, позволете ми да напомня, че моите обещания са нерушими. Давам ви дума, че на сблъсъците е сложен край и че не искам да се намесвам в делата на присъстващите тук. Както се споразумяхме, ще се срещаме веднъж или два пъти годишно, за да обсъждаме и да решаваме затруднения, възникнали между нашите хора. Постигнахме съгласие за определени правила и се надявам искрено, че ще ги спазваме. Възникнат ли проблеми, нека се срещаме, за да ги отстраняваме като истински бизнесмени. — Той чукна с пръст по масата, когато произнасяше думата „бизнесмени“. — Сега в Ню Йорк има пет фамилии. Има фамилия в Ню Джърси. Има фамилии в Детройт, Кливлънд, Сан Франциско и на други места в страната. Накрая всички, които дадат съгласието си да спазват тези правила, би трябвало да участват в комисия, чиято най-важна задача ще бъде поддържането на мира. — Вито огледа всички поред. — Знаем, че ако има още кръвопролития като на неотдавнашното шествие, ако допуснем още междуособици като сегашната диващина в Чикаго, накрая сами ще се лишим от бъдеще. Но ако се занимаваме мирно с бизнеса си, ще преуспеем.
Той взе чашата, а Емилио Барзини избута стола си назад и се изправи, опрял пръсти на масата, сякаш в плота имаше клавиши на пиано.
— Искам да кажа в присъствието на достойните мъже, събрани тук, че подкрепям напълно дон Корлеоне и се заклевам да спазвам всички правила, които уговорихме днес. Надявам се всички да положим тази клетва.
Другите около масата закимаха, Филип Таталия също щеше да стане, но Вито заговори пръв, впил поглед в Барзини.
— Нека се закълнем, че ако някой отново ни опозори с касапница като на шествието, в която загинаха невинни хора… ако някой пак посегне на жени и деца, за него няма да има нито прошка, нито милост. — Всички запляскаха с ръце, дори Барзини, макар да закъсня със секунда или две. Вито събра длани пред лицето си. — Бих искал да ме възприемате преди всичко като кръстник — мъж, чийто дълг е да помага на приятелите си с всичко, което е по силите му. Със съвет, с пари, с хора или с влияние. Казвам на всеки около тази маса: „Твоите врагове са мои врагове, твоите приятели са мои приятели.“ Нека след тази среща настъпи мир между нас. — Другите бяха готови да му ръкопляскат отново, но той ги възпря с жест. — Нека спазваме обещанията си. Нека печелим, без да проливаме взаимно кръвта си. Всички знаем, че светът отвън се е запътил към страшна война, но нека в нашия свят се възцари мирът.
Другите дойдоха да му стиснат ръката и да разменят по няколко думи с него. Вито прегърна Барзини, сякаш беше отдавна изгубен брат.
— Човек ще си рече, че са неразделни приятели — подхвърли Сони на Томазино, който стоеше до него.
— Такива са. — Томазино го потупа по гърба. — Всичко свърши. Занапред трябва само да сме любезни помежду си. — Той намигна на Сони. — Отивам да пийна с моето ново другарче в игрите Лука.
Пипна белега под окото си, засмя се и тръгна към вратата, за да се присъедини към пиршеството.
Сони погледна още веднъж баща си, който говореше с Барзини и Таталия, и излезе след Томазино.
Слънцето се спускаше над покривите и лъчите му осветяваха стената срещу двата прозореца и остатъците от храна по чиниите и подносите. Само хората от фамилията Корлеоне още бяха в залата, но и те се канеха да си тръгнат. Вито седеше до средата на масата, Генко и Тесио — вляво от него, а Клеменца и Сони — вдясно. Джими Манчини, Ал Хатс и останалите бяха навън при колите. Вътре беше тихо, не се чуваха дори обичайните шумове от улицата.
— Я вижте това. — Клеменца извади неотворена бутилка шампанско от кашон под масата. — Тази са я пропуснали.
Уви салфетка около тапата и я извади с едно движение. Тесио подреди пет чисти чаши на поднос, който сложи пред Вито.
— Този ден беше добър — каза Вито и подаде чашата си, за да я напълни Клеменца. — Сега сме най-силната фамилия в Ню Йорк. След десет години ще бъдем най-силната фамилия в Америка.
Всички вдигнаха чашите си и отпиха.
— Вито… — изрече тържествено Клеменца и всички наостриха слух, защото това не му беше присъщо, — знаем, че ти искаше друг живот за Сони. Но след всичко, което се случи, според мен можем да се гордеем с нашия Сантино. Той доказа, че е мъж, доказа колко обича баща си и заслужи мястото си в нашия свят, в нашия бизнес. — Обърна се към Сони и го погледна сериозно. — Сега ти си един от нас. За твое здраве!
Останалите също извикаха дружно: „За твое здраве!“. Опразниха чашите си на един дъх и се изредиха да прегърнат Сони.




30


Ейлин стоеше пред мивката и търкаше упорито тигана, който бе оставила да загори снощи. Не можеше да реши какво я дразни повече — апартаментът, който се проветряваше трудно и наподобяваше сауна още в началото на лятото, тракането на евтиния вентилатор на масата зад гърба ѝ, който само разместваше полека горещия въздух, или мрънкането на Кейтлин през целия ден. Сега пък стикерите в книжката ѝ не се лепяха добре заради жегата.
— Кейтлин — каза ѝ, без да я поглежда, — вече си на косъм от шамарите с това мрънкане. — Искаше да прозвучи шеговито, но си беше заплашително.
— Не мрънкам! — отвърна дъщеря ѝ. — Стикерите не искат да се залепят, така не мога да си играя с книжката!
Ейлин остави тигана да се накисне със сапунена вода. Потисна напиращия гняв и чак тогава се обърна към Кейтлин.
— Защо не излезеш навън да си поиграеш? — предложи тя с най-милия глас, на който беше способна.
— Нямам приятелки.
Долната устна на момичето трепереше, сълзите щяха да рукнат всеки миг. Тънката жълта рокличка, която бе облякла само преди час, вече подгизваше от пот.
— Разбира се, че имаш.
— Не, нямам!
Кейтлин захлупи лице на ръцете си и се разплака. Ейлин знаеше, че трябва да я утеши, но се завлече в стаята си и се тръшна по гръб на неоправеното легло. Тук беше още по-задушно, но поне хлипането на Кейтлин се чуваше по-слабо. Остана дълго в този унес, погледът ѝ шареше по тавана, по стените и по шкафчето. Там бе сложила снимки на Боби и на Джими, за да ги вижда и двамата, когато заспива и се събужда.
Накрая и Кейтлин се домъкна в стаята, жирафът Бу висеше от ръката ѝ. Покатери се при майка си. Ейлин я погали по косата. Кейтлин се сгуши в нея и двете замряха сънливо в притихналия апартамент.

По средата на двора сред внушителната ограда на имението двайсетина мъже и жени се бяха хванали за ръце и танцуваха под звуците на „Луна Мецо Маре“. Джони Фонтейн пееше на дървената сцена, до него Нино Валенти свиреше на мандолина, зад тях седяха още десетина музиканти с бели смокинги.
Вито наблюдаваше гъмжилото в двора от друга площадка, скована да прикрие петно гола пръст. На нея бяха наредени още столове за сватбата. Тук се бе опитал да засади смокини, но фиданките изсъхнаха бързо. Вито бе намислил да направи градина през пролетта.
Отиде на площадката, за да е встрани от силната музика и да погледа гостите. Искаше и да остане сам за малко, но Тесио и Клеменца дойдоха след минута при него. Сега двамата потропваха с крака и пляскаха с ръце в ритъма на песента. Дори Тесио се усмихваше в този ден.
Всички по-важни хора в бизнеса се бяха събрали тук сред неговите близки, приятели и съседи от квартала. Около една маса бяха Емилио и Еторе Барзини с братя Розато и жените им. Наблизо седяха Еди Велтри и Кен Кузимано от хората на Тесио, които говореха с Томазино Чинкемани, при тях беше и Джо-Джо Диджорджо от бившата банда на Лука Брази. И Майк Демео от Ню Джърси беше тук със съпругата и децата си.
Сред танцьорите пък беше Отилио Кунео, хванал за ръце жена си и дъщеря си. Филип Таталия и Антъни Страчи стояха наблизо със семействата си.
Вито женеше най-големия си син и се радваше, че никой от поканените не намери повод да откаже. Доволен беше и от подаръците, и от пожеланията и благословиите, изречени искрено. Всички печелеха добре и се веселяха от душа.
Песента свърши сред шумна врява и ръкопляскания. Генко доближи Вито с паница портокали.
— Ха, накъдето и да се обърна, виждам тези портокали — поклати глава Клеменца, извади влажна кърпа ог сакото си и попи потта от челото си.
— Питай Сал за тях. — Генко кимна към Тесио. — Сутринта докара няколко кашона.
Тесио се подсмихна и не пожела да обясни откъде са плодовете. Генко обгърна с ръка раменете на Вито.
— Всичко е прекрасно. Чудесна сватба!
— Благодаря ти, приятелю.
Генко доближи устни до ухото му и прошепна:
— Един наш познат също ще се жени скоро.
— За кого говориш?
— Сутринта получих новини за Луиджи Баталия.
— Не мога да се сетя…
— Онзи Хукс от момчетата на Лука, който го издаде на ченгетата и отмъкна голяма част от парите му.
— А-а, той ли. Какво си чул?
— Ами отворил си ресторант някъде в пущинака на Западна Вирджиния. И щял да се жени за някаква селянка от местните. — Генко сви устни презрително. — Така го намерихме, по обявата за сватбата в един вестник. Идиотът живее там под истинското си име.
— Лука знае ли? — веднага попита Вито.
— Не.
— Погрижи се да не научи. Не е необходимо.
— Вито, той е откраднал доста пари от Лука…
Вито вдигна ръка.
— Лука не бива да научи. Никога!
Генко може би щеше да възрази, но Урсула Гато се качи на площадката, повела своя десетгодишен син Поли. С тях беше Франки Пентанджели, който отиде да прегърне Тесио и Клеменца. Урсула спря пред Вито. Момчето каза думите, които майка му явно го бе накарала да наизусти:
— Господин Корлеоне, благодаря ви сърдечно, че ме поканихте на сватбата на Сантино и Сандра.
— Добре си ни дошъл — отвърна Вито и разроши косата мy. После протегна ръце към Урсула и я прегърна, преди сълзите да са потекли пак по бузите ѝ. Целуна я по челото и каза тихо: — И ти, и той сте част от фамилията, Урсула.
— Грацие…
Тя предпочете да не говори повече, за да не развали настроението с плача си.
Том Хейгън също идваше към площадката. В отсрещния край на двора Лука Брази опря гръб на каменната ограда и плъзна мътния си поглед по тълпата.
Генко го забеляза.
— Вито, говорил ли си напоследък с Лука? Той май затъпява с всеки изминал ден.
— От него не се иска да бъде умник!
Том дойде да го прегърне. Чу разговора им за Лука и се обърна към Генко.
— Размотава се наоколо като зомби. Никой не говори с него.
— Ами че той смърди! — оплака се Клеменца. — Крайно време е да се изкъпе!
Всички се озърнаха към Вито, който сви рамене и подхвърли:
— И кой ще му каже, че трябва да се изкъпе?
Другите прихнаха смутено.
— Кой ще му каже — повтори ухилен Тесио, взе си портокал и започна да го бели.

Кармела бе приклекнала с игла и конец до Сандра. Един от перлените нанизи на сватбената рокля се разши и тя го поправи току-що. Още пет жени се бяха събрали в кабинета на Вито, за да направят булката неотразима за снимките. Кони и Люси си играеха на пода с възглавничката, на която бяха пръстените за църквата. Върху ореховия плот на бюрото бяха наредени всевъзможни гримове и червила. Подът беше затрупан от подаръци.
— Сони! — подвикна Кармела. — Иди да доведеш баща си.
— За какво ти е?
— Как за какво ми е?! — отвърна тя гневно както обикновено, макар че изобщо не се сърдеше. — За снимките!
— Богородице — въздъхна Сони, сякаш се нагърбваше с тежък товар.
От няколко седмици спазваше кротко и прилежно ритуалите, свързани със сватбата — разговорите със свещеника, репетициите за церемонията, подготовката за тържеството в имението. Но вече му се искаше всичко да свърши по-скоро. Докато излезе от къщата на баща си, три пъти го спряха и го поздравиха хора, които едва познаваше. Спря пред входа да си поеме дъх и да се порадва, че няколко секунди не се налага да говори.
Оттук виждаше сцената, на която Джони пееше вдъхновено някаква балада и повечето гости го слушаха омаяно.
— И тоя тъпанар ли — промърмори Сони, когато зърна съветника Фишър. Градският съветник разговаряше оживено с адвокатите Хъбел и Мицнър.
Сони забеляза баща си на дървената площадка. Вито стоеше със скръстени на гърдите ръце. До оградата срещу него Лука Брази примижаваше към хората, сякаш търсеше някого или нещо изгубено. Вито и Лука отхапаха едновременно от портокалите, които държаха. Но Вито си избърса устата с кърпичка, а Лука не обърна внимание, че сокът потече по брадичката му. Сони позяпа гостите още малко — съветника, адвокатите, съдиите, полицаите и детективите, смесили се с доновете на фамилии и приближените им. В главата му се загнезди мисълта, че сега неговата фамилия е най-силната и нищо не може да ги спре. Имаха всичко. Нищо не можеше да спре и него, защото беше най-големият син, наследникът на това истинско царство.
Идеше му да отметне глава назад и да изреве тържествено. И когато Клеменца му махна с ръка, за да отиде при тях на площадката, Сони разпери ръце, сякаш прегръщаше и Клеменца, и всеки друг от гостите, и излезе на двора сред своята фамилия.






Благодарности



Благодаря на Нийл Олсън, който ми даде възможността да напиша този роман. Героите, създадени от Марио Пузо, и разгледаните от него теми ставаха все по-интересни и увлекателни, докато се занимавах с тях. Благодаря на Тони Пузо, на семейство Пузо и на Джон Карп, които одобриха избора на Нийл, и преди всичко благодаря на самия Марио Пузо, на чието одобрение за „Фамилията Корлеоне“ бих се надявал с цялата си душа, ако той и днес беше сред нас. Още докато Марио беше жив, сагата за Кръстника се превърна в част от американската митология. За мен е чест, че получих шанса да работя с толкова богато наследство.
Благодаря също на Мич Хофман, проницателен редактор, който винаги е настроен доброжелателно, както и на Джейми Раб, Дженифър Романело, Линдзи Роуз, Лиа Тракосас и останалите талантливи професионалисти в „Гранд Сентръл“. Специални благодарности за Клоринда Гибсън, която провери употребата на италиански думи и изрази и трябваше да се занимава с части от този език, които ѝ е било забранено да произнася, докато е израствала в добро италианско семейство.
Както винаги съм признателен на своето семейство, на приятелите ми и на многото творци, с които благосклонната съдба ме срещна през годините. Благодаря на всички.



Информация за текста

The Family Corleone
© 2012 by The Estate of Mario Puzo
© 2012 Ed Falko Grand Central Publishing

© Владимир Зарков, превод, 2015
© Божидар Чемширов, художник, 2015
© ИК „Глобус“ и ИК „ЕМАС“, 2015
ISBN 978-954-357-322-6